Измерения на чудесата

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Кармоди стоеше сред спретнато и подредено поле, под синьо небе със златистожълто слънце. Бавно огледа всичко наоколо. На половин миля пред себе си видя малък град. Не беше построен по обичайния начин за един американски град — с пръснати край него бензиностанции, с пипалата на сергии за хотдогове, с мозайка от мотели и защитна черупка от сметища. По-скоро приличаше на някой италиански град, плъзнал по хълм, или пък на швейцарско селище — внезапно издигащ се и рязко свършващ, без въплътени в материал предисловия и обяснения, основното тяло на града се представяше веднага, без да се разкрасява излишно.

Колкото и чуждестранен да изглеждаше, Кармоди беше сигурен, че гледа американски град. Затова се запъти към него, бавно и с изострени сетива, готов да побегне, ако нещо не е наред.

Струваше му се обаче, че всичко е нормално. Градът имаше сгряващ душата, открит вид. Улиците бяха разположени щедро, а от широките витрини на магазините лъхаше искреност. Докато навлизаше навътре, Кармоди откриваше и други наслади за окото, защото попадна на площадче, същинска римска пиаца, макар и доста по-малка. В средата на пиацата имаше фонтан, а насред фонтана — мраморно изображение на момче с делфин, от устата на делфина струеше бистра вода.

— Надявам се, че ви харесва — обади се глас иззад лявото рамо на Кармоди.

Той не подскочи от уплаха. Дори не се извърна. Бе свикнал разни гласове да говорят зад гърба му. Понякога си мислеше, че твърде много неща в Галактиката имат навика да го доближават по този начин.

— Много е приятно — потвърди той.

— Лично аз го създадох и го сложих там — обясни гласът. — Стори ми се, че един фонтан въпреки древността на идеята, заложена в него, е естетически функционален. А тази пиаца, с нейните пейки и сенчести кестени, е копие на съществуващ в Болоня модел. И отново не позволих да ме възпре опасението, че съм старомоден. Бих казал, че истинският художник прави онова, което смята за необходимо, независимо дали е отпреди хиляда години или отпреди секунда.

— Възхищавам се на гледището ви — каза Кармоди. — Позволете да се представя. Аз съм Томас Кармоди.

Обърна се усмихнат и протегна ръка. Но зад лявото му рамо нямаше никого, зад дясното също. На пиацата нямаше друг човек, въобще не се виждаше жива душа.

— Моля ви да ми простите — каза гласът. — Нямах намерение да ви стресна. Мислех, че знаете.

— Какво да знам?

— За мен.

— Ама не знам — тросна се Кармоди. — Кой сте вие и откъде говорите?

— Аз съм гласът на града — каза гласът. — Или да се изразя с други думи — аз съм самият град, същинският град, който говори с вас.

— Ама наистина ли? — иронично попита Кармоди. И си отговори сам: — Предполагам, че е вярно. Добре де, значи вие сте град. Голяма работа!

Всъщност Кармоди се подразни. Срещна твърде много явления с величествени мащаби и чудодейни сили. Разнасяха го от единия край на Галактиката до другия. Стихии, твари и въплъщения го връхлитаха без миг почивка и често го принуждаваха да губи самообладание. Кармоди беше разумен човек и разбираше, че си има междузвездно старшинство и че хората не заемаха кой знае какво стъпало в този ред. Но беше и горд. Вярваше, че човекът струва нещо, дори и в собствените си очи. И че няма да постигне нищо, ако само възклицава „Ах!“ и „Ох!“ и „Божичко!“ пред различните заобикалящи го нечовешки същества. Така не би могъл да опази самоуважението си. А Кармоди не се отнасяше лековато към самоуважението си. В този момент то беше сред малкото неща, с които разполагаше.

Затова обърна гръб на фонтана и тръгна небрежно през пиацата с изражението на човек, който всеки ден си приказва с градове и всичко това вече леко му дотяга. Мина по различни улици и няколко булеварда. Надничаше във витрините и преценяваше на око размерите на къщите. Спря пред една скулптура, но закратко.

— Е? — обади се градът по някое време.

— Какво „е“? — веднага отвърна Кармоди.

— Какво мислиш за мен?

— Ами добре си.

— Само добре ли?

— Виж какво, градът си е град. Видиш ли един, значи си ги изгледал всичките.

— Това не е вярно! — заяви с тон на оскърбено честолюбие градът. — Аз съм забележимо различен от останалите градове. Аз съм единствен.

— Сериозно? — презрително проточи Кармоди. — А за мен ти си едно струпване на зле напаснати части. Имаш италианска пиаца, две-три древногръцки статуи, редица къщи от времето на Тюдорите, старомоден нюйоркски блок, калифорнийска сергия за хотдог, разкрасена като пристанищен влекач, и още Бог знае какво. И кое те прави единствен?

— Съчетанието на тези форми в една изпълнена със смисъл цялост е уникално — заяви градът. — Аз представлявам разнообразие, основаващо се на вътрешна последователност. И по-старите ми форми не са анахронизми, както разбираш. Те представят начини на живот и следователно са подходящи в една добре изработена машина за живеене.

— Това си е твое мнение — натърти Кармоди. — Между другото, имаш ли някакво име?

— Разбира се. Казвам се Белведер. И съм регистрирано селище от градски тип в щата Ню Джърси. Искате ли кафе, може би сандвич или пресни плодове?

— Идеята за кафето е добра — съгласи се Кармоди.

Позволи на града да го упъти и заведе зад ъгъла, до закусвалня с веранда. Заведението беше наречено „При Хлапето“ и наподобяваше каубойска кръчма от Щурите години в края на миналия век, чак до лампите „Тифани“ и пианото в ъгъла. И като всичко останало, видяно от Кармоди в града, беше безупречно чисто и безлюдно. — Приятна атмосфера, какво ще кажеш? — осведоми се Белведер.

— Малко прилича на временен бивак — произнесе се Кармоди. — Окей си е, стига да ти харесват такива неща. Върху масата му се настани поднос от неръждаема стомана с голяма чаша горещо капучино. — Поне обслужването си го бива — добави Кармоди.

Отпи от кафето.

— Добро ли е? — попита Белведер.

— Да, много.

— Аз се гордея с кафето си — тихо промълви Белведер. — И с готварските си умения. Искаш ли нещо леко? Омлет или, да речем, суфле?

— Нищо — твърдо изрече Кармоди. Отпусна се назад в стола. — Та значи си образцов град, а?

— Да, точно това имам честта да бъда — отвърна Белведер. — Аз съм най-последен модел от всички образцови градове и се смятам за най-задоволителния. Бях замислен от обща работна група на Йейлския и Чикагския университет, които ползваха субсидия, отпусната от Рокфелеровата фондация. Повечето от практическите ми подробности бяха проектирани в Масачузетския технологичен институт, макар че някои от по-специалните ми части са разработени в Принстън и корпорацията РАНД. Самото ми построяване бе осъществено по проект на „Дженеръл Електрик“, а парите осигури фондацията „Форд“, както и още някои институции, които не ми е позволено да споменавам.

— Доста интересна история — каза Кармоди с непоносимо безразличие. — Онова там отсреща е готическа катедрала, нали?

— Да, изцяло в готически стил — отвърна Белведер. — Служи на всички изповедания и е достъпна за всички вярващи, местата за сядане са достатъчни за триста души.

— Не е особено много за здание с такива размери.

— Разбира се. Но моят замисъл бе да съчетая внушителността с уюта. На мнозина им хареса.

— Между другото, къде са ти хората? — полюбопитства Кармоди. — Никого не видях досега.

— Напуснаха — печално отговори Белведер. — Всички си тръгнаха.

— Защо?

Белведер помълча.

— Наруши се връзката между града и общността. Всъщност получи се недоразумение. Или по-скоро би трябвало да кажа — злощастна поредица от недоразумения. Подозирам, че подстрекателите на тълпата също изиграха своята роля за масовото изселване.

— Но какво точно се случи?

— Не знам — призна Белведер. — Наистина не знам. Един ден всички си отидоха. Ей така! Но съм уверен, че ще се върнат.

— Чудя се — отрони Кармоди.

— Убеден съм — заяви Белведер. — Но засега защо не останеш тук, Кармоди?

— Аз ли? Ами не мисля, че…

— Изглеждаш ми уморен от пътешествия — настоя Белведер. — Сигурен съм, че отдихът би ти се отразил добре.

— Да, попътувах донасита напоследък — призна Кармоди.

— И кой знае, току-виж, откриеш, че тук ти харесва — продължи Белведер. — Във всеки случай ще имаш уникалното преживяване най-модерният, най-съвременният град в света да е на твое разположение.

— Звучи интересно — каза Кармоди. — Ще трябва да помисля.

Градът Белведер будеше любопитство у него. Също и опасения. Щеше му се да научи какво точно се е случило местните жители.

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

По настояване на Белведер тази нощ Кармоди се настани да спи в разкошния младоженски апартамент на хотел „Крал Джордж Пети“. Сутринта се събуди освежен и изпълнен с признателност. Крайно се нуждаеше от тази временна загуба на съзнание.

Белведер му поднесе закуската на терасата и изпълни весел квартет на Хайдн, докато Кармоди се хранеше. Въздухът беше прекрасен. Ако Белведер не му беше казал, Кармоди никога не би се досетил, че е минал през филтри. Температурата и влажността също бяха изтънчено приятни. От терасата се откриваше великолепен изглед към западната част на Белведер — радваща погледа смесица от китайски пагоди, венециански пешеходни мостчета, японски канали, зелен хълм, коринтски храм, паркинг, нормандска кула и какво ли още не.

— Ти си прекрасна гледка — каза той на града.

— Толкова се радвам, че ти харесва — отвърна Белведер. — Проблемът за стила бе обсъждан от най-различни гледни точки, и то от деня, в който се зароди идеята за мен. Едната група държеше на съгласуваността — хармонична група от форми, сливаща се в хармонично цяло. Но това вече е правено. Множество образцови градове са такива. Те са неизменно скучни, изкуствени цялости, измислени от един човек или комитет, съвсем не като истинските градове.

— Но и ти си някак изкуствен, нали така? — подкачи го Кармоди.

— Естествено, изкуствен съм! Но не се преструвам, че не съм. Не съм някакъв си фалшив „град на бъдещето“ или псевдофлорентинско изчадие. Аз съм разнородна цялост. Предполага се, че съм интересен и стимулиращ ума, а наред с това съм функционален и практичен.

— Белведер, за мен ти си окей — каза Кармоди. — Всички образцови градове ли говорят като тебе?

— Не — отрече Белведер. — Засега повечето градове, образцови или не, не са произнесли нито дума. Но на техните жители това не се нравеше. Не им харесваха градове, които си вършат работата, без думичка да кажат. Така градът изглежда твърде грамаден, властен, бездушен. И затова ме създадоха надарен с изкуствен интелект.

— Ясно.

— Чудя се дали ти е ясно. Изкуственият интелект е олицетворен в мен, а това е особено важно в епоха на обезличаване. То ми позволява да бъда искрено отзивчив. Дава ми възможност да подхождам творчески в реакциите си към изискванията на моите жители. Аз и жителите ми можем да се спогодим. Чрез непрекъснат съдържателен диалог можем да си помагаме взаимно в създаването на една действително годна за живот градска среда. И сме способни взаимно да се приспособяваме, без да губим своята индивидуалност.

— Звучи прекрасно — съгласи се Кармоди. — Само дето тук няма никого, с който да си водиш диалога.

— Това е единственият недостатък в целия замисъл — призна Белведер. — Но в момента имам тебе.

— Да, имаш мен — потвърди Кармоди и се запита защо ли думите отекнаха неприятно в ушите му.

— Разбира се, и ти имаш мен — продължи Белведер. — Това са отношения на взаимозависимост и са единствените, които си струва да имаш. Но какво ще кажеш, драги ми Кармоди, ако сега ти се изфукам малко? После можем да те настаним и узаконим.

— Какво?

— Не исках така да прозвучи — побърза да каже Белведер. — Това е просто недодялан официален израз. Но аз съм сигурен, че разбираш — взаимоотношенията предполагат и взаимни задължения на двете страни. Няма как да бъде иначе, нали?

— Е, освен при свободната частна инициатива.

— Опитваме се да избегнем подобни неща. Свободната инициатива се превръща в господство на чувствата и винаги води до беззаконие. Сега, ако нямаш нищо против, оттук…

Кармоди тръгна накъдето му беше казано, за да съзерцава великолепието на Белведер. Направи обиколка из електроцентралата, системата за пречистване на водата, тежката и леката промишленост. Мина през музей и картинна галерия, през зала за боулинг, билярдна, писта за картинг и кино. Умори се, заболяха го краката, искаше да поспре. Но Белведер настояваше да се изфука и Кармоди по задължение разгледа пететажната сграда на „Америкън Експрес“, португалската синагога, статуята на Бъкминстър Фулър, автогарата на „Грейхаунд“ и още няколко забележителности.

Най-сетне свърши. Кармоди стигна до извода, че чудесата на образцовия град са нито по-добри, нито по-лоши от чудесата на Галактиката. Красотата е скрита в погледа на възприемащия, ако не броим частичката, шмугнала се в състоянието на петите му.

— Сега един лек обяд? — попита Белведер.

— Превъзходно — одобри Кармоди.

Бе отведен до модерното „Рошамбо Кафе“, където започна с лека супа и завърши със сладкиши с лек крем.

— Какво ще кажеш за малко чудесен грюер накрая? — осведоми се Белведер.

— Не, благодаря. Нахраних се. Всъщност попрекалих.

— Но сиренето не засища. Тогава прекрасен камамбер?

— Не бих могъл да хапна повече.

— Или малко плодове асорти? Много освежаващо за устата.

— Устата ми се нуждае от освежаване — възпротиви се Кармоди.

— Поне ябълка, круша и една-две чепки грозде?

— Не, благодаря.

— Няколко черешки?

— Не, не, не!

— Храненето не е пълноценно без малко плодове — настоя Белведер.

— Моето е.

— Но само плодовете могат да ти осигурят някои важни за здравето витамини.

— Ще се оправя някак и без тях.

— Или, да речем, половин портокал, който ще обеля вместо тебе? Цитрусовите плодове въобще не натежават на стомаха.

— Няма къде да го сместя.

— Дори и четвъртинка портокал? Ами ако махна всички семки?

— Най-решително не.

— Бих се почувствал по-добре — увери го Белведер. — Знаеш ли, в мен е заложен стремеж към завършеност, а никое хранене не може да се смята за завършено без плодове.

— Не! Не! Не!

— Добре де, не се превъзбуждай. Ако не ти харесва храната, която ти поднасям, твоя работа.

— Харесва ми!

— Но щом толкова ти харесва, защо не хапнеш малко плодове?

— Стига — предаде се Кармоди. — Дай ми грозде.

— Не искам нищо да ти натрапвам.

— Нищо не ми натрапваш. Моля те, дай ми грозде.

— Сигурен ли си?

— Дай ми! — кресна Кармоди.

— Тогава заповядай — Белведер му поднесе пищна чепка мускат.

Кармоди я изяде до последното зрънце. Беше много вкусно.

— Извинявай — обади се Белведер. — Какво правиш?

Кармоди се надигна, седна и разтърка очи.

— Легнах да подремна — обясни той. — Има ли нещо лошо в това?

— Какво лошо може да има в толкова естествено желание?

— Благодаря — каза Кармоди и затвори очи.

— Но защо трябва да дремеш в кресло? — попита Белведер.

— Защото съм в него и вече съм полузаспал.

— Ще те заболи гърбът — предупреди го Белведер.

— Не се притеснявай — измънка Кармоди, все още стиснал клепачи.

— Защо не подремнеш както трябва? Ей там, на дивана?

— Вече си дремя удобно, където съм.

— Всъщност не ти е удобно — изтъкна Белведер. — Човешката анатомия не е приспособена към сън в седнало положение.

— В момента моята е — заяви Кармоди.

— Не е. Защо не опиташ на дивана?

— В креслото ми е добре.

— Но на дивана е по-добре. Кармоди, моля те, само опитай. Кармоди?

— А? Какво има? — попита събуденият Кармоди.

— Дивана. Определено смятам, че трябва да си починеш на дивана.

— Дадено! — съгласи се Кармоди, изправяйки се с усилие. — Къде е този диван?

Беше изведен от ресторанта, насочен надолу по улицата, зави по пресечка и влезе в здание с табела „Дрямката“. Там бяха разположени цяла дузина дивани. Кармоди се примъкна до най-близкия.

— Не този — спря го Белведер. — Изскочила му е една пружина.

— Няма значение — каза Кармоди. — Ще легна настрани.

— Така ще се схванеш.

— Исусе! — Кармоди стана. — Кой ще ми препоръчаш?

— Онзи в дъното. Като за крал е, най-големият тук. Податливостта на матрака е научно изчислена. А възглавниците…

— Добре, прекрасно, превъзходно. — Кармоди се изтегна на посочения му диван.

— Да ти пусна ли малко успокояваща музика?

— Не си прави труда.

— Както искаш. Тогава ще изключа осветлението.

— Бива.

— Искаш ли завивка? Разбира се, контролирам температурата тук, но спящите често изпитват субективно усещане за студ.

— Няма значение! Остави ме на мира!

— Добре де! — обиди се Белведер. — Нали знаеш, че не правя това за себе си. Лично аз не спя никога.

— Окей, извинявай.

— Всичко е наред.

Последва дълго мълчание. Накрая Кармоди стана.

— Какво има? — попита Белведер.

— Вече не мога да заспя — отвърна Кармоди.

— Опитай да затвориш очи и съзнателно да отпуснеш всеки мускул на тялото си, от пръстите на краката нагоре…

— Не мога да заспя! — извика Кармоди.

— Може би поначало не ти се е спяло? — предположи Белведер. — Но поне можеш да затвориш очи и малко да си починеш. И това ли няма да направиш заради мен?

— Не! — натърти Кармоди. — Не ми се спи и не искам да си почивам.

— Инат такъв! — намусено изрече Белведер. — Прави каквото искаш. Опитах всичко по силите си.

— Ъхъ — промърмори Кармоди на излизане от „Дрямката“.

Кармоди стоеше на извито мостче и съзерцаваше синята лагуна.

— Това е копие на моста Риалто във Венеция — обясни Белведер. — Разбира се, в умален мащаб.

— Знам — каза Кармоди. — Прочетох табелата.

— Очарователно е, нали?

— Ами да, хубаво си е. — Кармоди запали цигара.

— Много пушиш — сгълча го Белведер.

— Знам. Пуши ми се.

— Като твой медицински съветник се налага да изтъкна, че съществува установена зависимост между пушенето и рака на белите дробове. — Знам.

— Ако минеш на лула, ще подобриш шансовете си.

— Не обичам лулите.

— А какво ще кажеш за една пура?

— И пурите не обичам.

Той запали следващата цигара.

— Това ти е третата за пет минути — напомни Белведер.

— По дяволите, ще пуша колкото си искам и когато си искам! — разкрещя се Кармоди.

— Ами да, това ще направиш! Само се опитвах да те посъветвам за твое добро. Нима искаш да гледам безучастно как рушиш здравето си?

— Да.

— Не мога да повярвам, че точно това искаш да кажеш. Тук става дума за морална повеля. Човек може да постъпва в разрез със собствените си интереси, но на машината не е позволена такава извратеност.

— Махай ми се от главата — кисело изрече Кармоди. — Стига си ме командвал.

— Да те командвам ли? Драги ми Кармоди, нима съм те подлагал на каквато и да било принуда? Нима направих нещо друго, освен да ти дам някой и друг съвет?

— Може и така да е. Но говориш твърде много.

— Може пък да не говоря достатъчно, ако съдя по отговорите ти.

— Твърде много говориш — повтори Кармоди и запали поредната цигара.

— Тази ти е четвъртата за пет минути.

Кармоди отвори уста да изреве някоя мръсотия. После размисли и тръгна нанякъде.

— Това какво е? — попита Кармоди.

— Автомат за бонбони — уведоми го Белведер.

— Не ми прилича.

— И все пак точно това е. Дизайнът е леко променен проект на Саариномен за силоз. Е да, смалих го и…

— Пак не ми прилича на автомат за бонбони. Как се управлява?

— Много е просто. Натисни червеното копче. Сега изчакай. Дръпни надолу едно от лостчетата в редица А, после натисни зеленото копче. Готово!

Шоколадче „Бейби Рут“ се плъзна в дланта на Кармоди.

— Хъ — изсумтя Кармоди.

Махна опаковката и захапа шоколадчето.

— Това истински „Бейби Рут“ ли е или копие?

— Истински. Претоварен съм с работа и прехвърлих на подизпълнител договора за шоколадовите и захарните изделия.

— Хъ — повтори Кармоди и остави опаковката да се изплъзне от пръстите му.

— Това — започна Белведер — е пример за немарливостта, на която винаги се натъквам.

— Най-обикновено парче хартия — рече Кармоди и се обърна да го погледне върху безупречната улица.

— Естествено, най-обикновено парче хартия. Но я го умножи по стотици хиляди жители и какво се получава?

— Стотици хиляди парчета хартия — веднага отговори Кармоди.

— Не мисля, че е смешно. Мога да те уверя, че не би поискал да живееш сред тези хартиени купчини. Нали ти пръв ще се оплачеш, ако улиците са затрупани от боклук? Но изпълняваш ли своята част от задължението? Някога изобщо почистваш ли? Как пък не! Оставяш това на мен, макар че трябва да поддържам и всички останали функции на града, ден и нощ, без дори да почивам в неделя.

— Нужно ли е толкова да натякваш? — попита Кармоди. — Ще го вдигна.

Наведе се да прибере опаковката. Но тъкмо преди пръстите му да я докоснат, от най-близкия канализационен отвор изскочиха щипци, сграбчиха хартията и изчезнаха.

— Всичко е наред — успокои го Белведер. — Свикнал съм да чистя след хората. През цялото време все това правя.

— Брей!

— И не очаквам благодарности.

— Благодарен съм ти! Благодарен!

— Не, не си — възрази Белведер.

— Окей, може и да не съм. Ти какво искаш да кажа?

— Не искам нищо да казваш. Нека смятаме случката за приключена.

— Достатъчно ли ти беше? — попита Белведер след вечерята.

— Предоволно.

— Не яде много.

— Изядох колкото ми се искаше. Много вкусно беше.

— Щом е било вкусно, защо не яде повече?

— Защото нямаше къде да го сложа.

— Ако не си беше развалил апетита с онова шоколадче…

— Проклятие! Шоколадчето не ми е развалило апетита! Само че…

— Палиш цигара — напомни му Белведер.

— Ъхъ — отвърна Кармоди.

— Не можа ли да изчакаш още малко?

— Виж какво — започна Кармоди, — по дяволите, ама…

— Трябва да поговорим за нещо по-важно — припряно го прекъсна Белведер. — Мислил ли си с какво ще си изкарваш прехраната?

— Май нямах достатъчно време да помисля за това.

— Добре, но аз помислих. Би било чудесно, ако станеш лекар.

— Аз? Нали трябва да изкарам няколко години в колежа, после да постъпя в медицинско училище и така нататък.

— Мога да уредя всичко това.

— Не ме интересува.

— Е… ами юрист?

— Никога.

— Инженерството е чудесна професия.

— Не и за мен.

— Какво мислиш за счетоводството?

— За нищо на света.

— Тогава какъв искаш да бъдеш?

— Пилот на самолети — по вдъхновение изрече Кармоди.

— О, я стига!

— Съвсем сериозно.

— Че аз дори нямам летище тук.

— Значи ще пилотирам другаде.

— Говориш така само за да ми правиш напук!

— Въобще не си прав — възрази Кармоди. — Искам да бъда пилот, наистина искам. Винаги съм искал да бъда пилот! Честна дума!

Настъпи продължително мълчание. После Белведер каза:

— Изборът зависи само от тебе.

Беше казано с глас като смъртта.

— Къде отиваш?

— Излизам да се поразходя.

— В девет и половина вечерта?

— Ами да. Какво толкова?

— Помислих, че си уморен.

— Беше преди доста време.

— Ясно. Мислих си дали няма да останеш тук, за да си побъбрим на воля.

— Ами защо не побъбрим, когато се прибера?

— Не, няма нищо.

— Не държа на разходката. — Кармоди седна. — Хайде да си побъбрим.

— Вече не ми се бъбри. Моля те, не си пропускай разходката.

— Ами лека нощ — каза Кармоди.

— Моля?

— Казах „лека нощ“.

— Ще спиш ли?

— Разбира се. Късно е и съм уморен.

— Ще спиш сега, ей така?

— Защо пък не?

— Не че има особена пречка — измърмори Белведер, — освен че забрави да се измиеш.

— Ох… май забравих. Ще се измия сутринта.

— Откога не си се къпал?

— Отдавна. Ще се изкъпя сутринта.

— Няма ли да се почувстваш по-добре, ако го направиш сега?

— Не.

— Даже ако аз ти напълня ваната?

— Не! По дяволите, не! Ще спя!

— Прави само това, което желаеш — каза Белведер. — Не се мий, не учи, не спазвай балансирана диета. Но и недей да ме обвиняваш.

— Да те обвинявам ли? За какво?

— За всичко.

— Ясно. Но точно за какво си мислеше?

— Не е важно.

— Тогава защо подхвана тази приказка?

— Само съм загрижен за тебе — каза Белведер.

— Съзнавам това.

— Би трябвало да разбираш, че за мен няма значение дали се миеш или не.

— Разбирам.

— Когато някой е загрижен, когато някой се ръководи от своите отговорности, не му е приятно да го псуват.

— Не съм те псувал.

— Не сега. Но по-рано през деня го направи.

— Ами… бях нервен.

— Заради пушенето е.

— Не започвай пак!

— Няма — каза Белведер. — Пуши като комин. Какво ли ме интересува? Дробовете са си твои, нали така?

— Адски си прав — отвърна Кармоди и запали цигара.

— Но вината е моя.

— Не, не е — отрече Кармоди. — Не говори така, моля те!

— Забрави го.

— Добре.

— Понякога се престаравам.

— Така си е.

— И положението ми става особено трудно, защото съм прав. Знаеш, че съм прав.

— Знам — потвърди Кармоди. — Прав си, прав си, винаги си прав. Прав, прав, прав, прав…

— Не се вълнувай толкова преди лягане — прекъсна го Белведер. — Би ли изпил чаша мляко?

— Не.

— Сигурен ли си?

Кармоди закри очите си с длани. Чувстваше се твърде особено. Освен това се чувстваше крайно гузен, крехък, мръсен, болнав и мърляв. Чувстваше се изцяло и непоправимо лош и знаеше, че винаги ще бъде така.

И някъде дълбоко в себе си намери сили. Извика:

— Сийдрайт!

— На кого крещиш? — попита Белведер.

— Сийдрайт! Къде си?

— С какво не ти угодих? — попита Белведер. — Само ми кажи с какво!

— Сийдрайт! — хленчеше Кармоди. — Ела да ме вземеш! Това не е правилната Земя!

Последва щракане, пращене и пукот, Кармоди се озова на друго място.

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Тряс! Скръц! Пляс! Ето че пак сме някъде, но кой знае къде, кога и в кое? Не и Кармоди, който се озова в един убедителен град, много приличащ на Ню Йорк. Приличаше, но това ли беше?

— Това Ню Йорк ли е? — попита се Кармоди.

— Откъде да знам, по дяволите? — с готовност му отговори един глас.

— Беше реторичен въпрос — каза Кармоди.

— Напълно съм наясно. Но тъй като имам диплома по реторика, отговорих.

Кармоди се огледа и установи, че гласът идваше от голям черен чадър в лявата му ръка. Попита:

— Ти моята Печалба ли си?

— Разбира се, аз съм — отвърна Печалбата. — Мисля, че не приличам на шетландско пони, нали?

— А къде се дяна преди, когато бях в образцовия град?

— Взех си кратък, напълно заслужен отпуск — обясни Печалбата. — И няма смисъл да се оплакваш. Отпуските са предвидени в договора между Сдружените печалби на Галактиката и Лигата на печелившите.

— Не се оплаквам — възрази Кармоди. — Аз само… Както и да е. Това място несъмнено прилича на моята Земя. Точно като Ню Йорк.

Намираше се в град. С натоварено движение — и на хора, и на разни возила. Имаше многобройни театри, щандове за франкфуртери, много хора. Също безбройни магазини с обяви, че се закриват и затова разпродават цялата стока независимо от цената. Неонови реклами блестяха навсякъде. Виждаха се много ресторанти, като най-вече се набиваха в очи „Западният“, „Южният“, „Източният“ и „Северният“. Всички предлагаха специалитети с печено и оскъдна гарнитура от картофи. Но освен тях се забелязваха „Североизточният“, „Югозападният“, „Източно-североизточният“ и „Западно-северозападният“. В киното на отсрещната страна на улицата даваха „Апокрифите“ („По-велики и по-чудати от Библията“), с участието на хиляди артисти и статисти. Наблизо беше разположена и дискотеката „Омфалос“, където фолк-рок група, наричаща се „Говната“, свиреше вресливата си музика, на която танцуваха невръстни девици със заголени пъпчета.

— Голямо оживление — произнесе Кармоди и облиза устни.

— Чувам само шума на касовите апарати — с нравоучителен тон отбеляза Печалбата.

— Не бъди толкова тесногръда. Като гледам, май се прибрах вкъщи.

— Надявам се, че не си — каза Печалбата. — Това място ми действа на нервите. Моля те да огледаш внимателно и да се увериш. Помни, че подобието не винаги означава съвпадение.

Пред него беше входът към станция на метрото. Видя, че е застанал на ъгъла на Петдесета улица и Бродуей. Да, беше се върнал у дома. Енергично се запъти към метрото и тръгна надолу по стъпалата. Беше едновременно познато, вълнуващо и тъжно. Мраморните стени бяха влажни от лигоч, а лъскавата единствена релса излизаше от единия тунел, за да потъне в отсрещния…

— Ох — промърмори Кармоди.

— Какво става? — попита Печалбата.

— Нищо особено — отговори Кармоди. — Май ще се разходя по улиците.

Понечи да се върне, тихо стъпваше нагоре към небето, очертано в рамката на входа. Но събралата се тълпа се изпречи пред него. Кармоди ги разбутваше, а те го избутваха назад. Мокрите стени на станцията потрепнаха и започнаха да се свиват ритмично. Лъскавата релса се освободи от тунела, уви се като метален език и се стрелна към него. Кармоди побягна, разблъскваше като кегли хората пред себе си. Смътно осъзнаваше, че те незабавно се изправяха, сякаш имаха тежести в петите. Мраморните плочи под краката му станаха меки и лепкави. Краката му затъваха, човешките фигури го обградиха плътно, а релсата увисна над главата му.

Кармоди извика:

— Сийдрайт! Измъкни ме оттук!

— И мен! — извика Печалбата.

— И мен! — кресна коварният хищник.

Защото беше именно той, хитроумно маскиран като метро, за да се пъхне Кармоди в устата му.

Нищо не се случи. Кармоди имаше ужасното предчувствие, че Сийдрайт може би е излязъл да обядва или е в тоалетната, или говори по телефона. Синият правоъгълник на небето се смаляваше — изходът се затваряше. Фигурите наоколо губеха приликата си с хора. Стените станаха лилавочервени, надигнаха се, потрепнаха и се свиха. Тънката релса се уви гладно около глезените на Кармоди. В тялото на хищника се чу мощно примляскване, последвано от изобилно лигавене. (Кармодиядите са печално известни със свинщината си и пълното пренебрежение към приличието, когато се хранят.)

— Помощ! — писна Кармоди, докато стомашните сокове разяждаха подметките на обувките му. — Сийдрайт, помогни ми!

— Помогнете му, помогнете му! — ридаеше Печалбата. — Или ако това ви се струва прекалено трудно, помогнете на мен! Измъкнете ме оттук и аз ще публикувам обяви във водещите вестници, ще събера комитети, ще организирам групи за действие, ще разнасям плакати по улиците, само и само Кармоди да не си иде от този свят неотмъстен. И ще се посветя на…

— Стига сте бръщолевили — каза глас, в който Кармоди разпозна гласа на Сийдрайт. — Унизително е. А вие, мистър Кармоди, в бъдеще би трябвало да сте наясно, преди да се набутате в устата на вашия хищник. Моята служба не е предназначена да измъква някого на косъм.

— Но този път ще ме спасите, нали? — примоли се Кармоди. — Нали? Нали?

— Вече е сторено — каза Сийдрайт.

И когато Кармоди се озърна, разбра, че наистина вече бе сторено.

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Сийдрайт май не се справи много добре с прехвърлянето, защото след кратък празен момент Кармоди се озова на задната седалка в такси. Намираше се в град, твърде наподобяващ Ню Йорк, и изглежда участваше в разговор.

— Та какво разправяхте? — попита шофьорът на таксито.

— Нищо — отговори Кармоди.

— А, аз пък си помислих, че нещо говорите. Аз казах, че ей това е то — новата сграда „Фламарион“, ей там.

— Знам — чу се да казва Кармоди. — Участвах в построяването й.

— Ама сериозно? Страхотна е! Приключихте я вече, нали така?

— Да — потвърди Кармоди. Извади цигарата от устата си и се намръщи. — Приключих и с тези цигари.

Поклати глава и изхвърли цигарата през прозореца на колата. Тези думи и постъпки се сториха напълно естествени на една част от него (дейното съзнание). Но друга част от него (размишляващото съзнание) наблюдаваше развеселено.

— Ей, ама защо не казахте по-рано? — обади се шофьорът. — Я опитайте една от моите.

Кармоди погледна отворения пакет в ръката на шофьора.

— Значи пушите „Кулз“?

— Те са ми любимите — каза шофьорът. — „Кулз“ имат лек дъх на ментол и желания вкус!

Кармоди вдигна вежди, за да изрази недоверие. Въпреки това взе пакета, издърпа поредния гвоздей за ковчега си и го запали. Усмихнатият шофьор го наблюдаваше в огледалото. Кармоди пое дима, показа изненадата и удоволствието си, издиша бавно и с наслада.

— Ей! — каза той. — Тези си ги бива!

Шофьорът кимна мъдро.

— И ние, дето пушим „Кулз“, това си мислим… Пристигнахме, сър. „Уолдорф-Астория“.

Кармоди му плати и понечи да излезе от таксито. Шофьорът се обърна към него, все още усмихнат.

— Ей, мистър. Ами моите „Кулз“?

— Ох! — сепна се Кармоди.

Върна пакета. Размениха си усмивки с шофьора. После таксито отмина и Кармоди застана пред „Уолдорф-Астория“.

Носеше дебело палто „Бърбери“. Можа да научи това от етикета, който вместо отвътре на яката беше здраво пришит отвън на десния ръкав. Огледа се и видя, че всички етикети по него бяха отвън — всеки можеше да разбере, че имаше риза „Ван Хьозен“, вратовръзка „Графиня Мара“, костюм „Харт, Шафнер & Маркс“, чорапи „Ван Камп“ и обувки от мека кожа „Лойд & Хейг“. На главата си бе сложил борсалино, произведено в Милано от „Райму“. Ръцете му бяха пъхнати в ръкавици от еленова кожа „Л. Л. Бийн“. На китката му се забелязваше самонавиващ се часовник („Одемар Пикар“) с хронометър, календар и будилник, всичко това прибавено към гарантирана точност от плюс-минус шест секунди на година.

И накрая леко ухаеше на мъжки одеколон „Оук Мос“ от „Аберкромби & Фич“.

Смяташе това за доста добра екипировка, макар и далеч от първокласната. Беше на ниво, но очакваше повече от себе си. Имаше амбиции, замисляше начини да се издигне, стремеше се да стане човек, който си налива „Чивас Регал“ по всяко време, освен на Коледа, носи ризи от „Брукс Брадърс“, блейзери от „Ф. Р. Типлър“, слага си лосион след бръснене „Оникс“ на „Лентерик“, облича сака от „Пол Стюарт“…

Но за стоки като тези беше нужна Потребителска оценка А-АА-ААА вместо неговата най-обикновена В-ВВ-ААА, в която бе затънал злополучно поради произхода си. Нужна му беше тази оценка! Не беше ли достатъчно добър за това? По дяволите, нали в Станфорд беше пръв сред състудентите си по Потребителски технологии! А неговият Индекс на ползването от три години надхвърляше деветдесетте процента! Колата му, „Додж Ферет“, беше безупречна! Би могъл да посочи и други примери.

Но защо не го издигаха?

Нима беше възможно да не го следят внимателно?

Кармоди побърза да освободи съзнанието си от тези еретични мисли. Имаше по-неотложни грижи. Днес си бе поставил неблагодарна задача. Това, което трябваше да предприеме през следващия час, можеше да му струва работата и да го запрати в безликите маси от пролетарии-потребители на Нестандартни второкласни стоки от Изтока (НВСИ).

Беше още рано, но той се нуждаеше от укрепване на духа за предстоящото изпитание. Влезе в бара на „Уолдорф“.

Привлече погледа на бармана. Бързо, преди мъжът отсреща да заговори, Кармоди каза:

— Ей, приятел, дай още едно.

Фактът, че човекът нищо не му бе давал досега и следователно, формално погледнато, не можеше да му даде още едно, нямаше никакво значение.

— Заповядай, братле — усмихна му се барманът. — „Балантайнс“ притежава истинския аромат и желания вкус.

Кармоди съзнаваше, че би трябвало той да каже тези думи. Уловиха го в крачка. Отпи замислено от бирата си.

— Том?

Кармоди се обърна. Беше Тейт Стийн от Леония, щат Ню Джърси, стар приятел и съсед, който пиеше „Кока-Кола“.

— Чудно — подхвана Стийн, — не знам дали си забелязал? С „Кока-Кола“ всичко ти потръгва както трябва.

Кармоди се оказа хванат натясно, без готова реплика. Изгълта бирата си на един дъх и подвикна на бармана:

— Ей, приятел, дай още едно!

Хитрината беше слабовата, но по-добра от нищо. — Какво ново? — каза той на Стийн.

— Жена ми отиде на почивка. Реши да си позволи една седмица в Маями и замина с „Америкън Еъруейз“, най-добрите линии за хора, жадуващи за слънце.

— Страхотно — отзова се Кармоди. — Тъкмо изпратих Хелън, тя замина за Насау. И ако мислиш, че Бахамските острови са прекрасни през илюминатора на самолета, почакай само да стъпиш на тях. Знаеш ли, тъкмо снощи я попитах защо в този наш забързан свят някой би пожелал да пътува до Европа по море? А тя ми каза…

— Чудесна идея — прекъсна го Стийн. И с пълно право. Рекламата на параходни линии „Холанд-Америкън“ беше твърде дълга, за да прозвучи правдоподобно в разговор. — Аз пък си мисля дали да не отидем цялото семейства в Страната на Марлборо…

— Добро хрумване — вметна Кармоди, — в края на краищата…

— … Има какво да ти хареса в „Марлборо“ — довърши Стийн.

И този път правото беше на негова страна — нали той подхвана девиза.

— Няма спор.

Побърза да допие бирата си и извика:

— Ей, приятел, дай още едно! Бира „Балантайнс“!

Но знаеше, че не поддържа разговора както трябва. Какво му ставаше, за Бога? Именно за такъв момент, точно за такова положение съществуваше задължителен диалог. Не можеше обаче да си го спомни, като че не го намираше в паметта си…

Стийн, спокоен и уверен с новия, подобрен син „Секрет“, с който бе напръскал косматите си подмишници, се сети пръв.

— Когато съпругите ни заминат — засмя се той, — налага се ние да перем.

Кармоди направо беше натикан в ъгъла! Нямаше друг изход, освен да подхване размяната на реплики.

— Ами така си е. — Но смехът му прозвуча кухо. — Помниш ли онова с „Моето пране е по-бяло от твоето“?

И двамата мъже отделиха миг за презрително кискане. После Стийн погледна ризата си, погледна и ризата на Кармоди, намръщи се, вдигна вежди, отвори уста и изобрази учудване, изумление, стъписване.

— Ей! Но моята риза наистина е по-бяла от твоята!

— Божичко, вярно е! — възкликна Кармоди, без да си направи труда да сравнява. — Чудна работа. Използваме еднакви перални, с еднакви програми. И еднакви избелители… Нали?

— Аз използвам „Клорокс“ — безгрижно рече Стийн.

— „Клорокс“ — умислено повтори Кармоди. — Да, от това ще да е! Моят избелител е твърде слаб!

Той изобрази престорено раздразнение, а Стийн показа, че тържествува. Кармоди се зачуди дали да поръча още една бира, но предишните две не му се усладиха. Каза си, че Стийн беше твърде бърз, за да се мери с него.

Кармоди плати бирите с кредитната си карта от „Америкън Експрес“ и тръгна към офиса си на Пето авеню 666, петдесет и първи етаж. Поздрави колегите си с демократично дружелюбие. Неколцина се опитаха да го въвлекат в своите рекламни диалози, но той не им обърна внимание. Кармоди знаеше, че житейското му положение е отчайващо. През нощта обмисляше достъпните му възможности за избор. Тревогите му причиниха тежко главоболие и киселини в стомаха, едва не пропусна телевизионното състезание, спонсорирано от „Чарлстън“. Но неговата съпруга Хелън (която никъде не беше заминала) му даде таблетка „Алка-Зелцер“, която премахна болките в миг, и вечерта продължи, ала не преди и двамата да възхвалят с първокласни реплики „Алка-Зелцер“. Проблемите му обаче не изчезнаха с това. И когато Хелън в три сутринта му съобщи, че Томи и малкият Тинкър тази година имали с 32 процента по-малко кариеси в сравнение с миналата, той отвърна: „Ами да… От пастата за зъби «Крест»!“ Но не го каза от душа, макар че Хелън много мило му даде възможност да изрече репликата си.

Той знаеше, че никоя съпруга не може да подхранва мъжа си с достатъчно уводни реплики към диалози, за да постигне успех. Ако човек иска да напредне в Потребителската оценка, ако иска да се покаже достоен за нещата, придаващи смисъл на живота — например свръхсъвременна вила в швейцарски стил, дълбоко в Необятните простори на Мейн, или „Порше“ 911 S, купувано от хора, различаващи се от останалите, или пък стереоуредба „Ампекс“ за онези, които се задоволяваха само с най-доброто… Е, ако иска подобни неща, трябва да ги заслужи. Парите не са достатъчни, положението в обществото не е достатъчно, обикновеното старание не е достатъчно. Длъжен си да докажеш, че действително принадлежиш към хората от Друга Класа, за които са предназначени тези стоки. Трябва да рискуваш всичко, за да спечелиш всичко.

— Дявол го взел! — изруга Кармоди и удари с десния си юмрук по лявата длан. — Зарекох се да го направя и ще го направя!

Той дръзко се насочи към кабинета на мистър Юберман, неговия шеф, и дръзко отвори вратата.

Стаята беше празна. Мистър Юберман още не беше дошъл.

Кармоди влезе в кабинета. Щеше да почака. Стисна челюсти, сви устни, а между веждите му се появиха три отвесни бръчки. Полагаше усилия да се овладее. Юберман щеше да се появи всеки миг. И когато влезеше, Том Кармоди щеше да му каже: „Мистър Юберман, можете да ме уволните, но имате лош дъх.“ Тук щеше да направи пауза. И да натърти: „Лош дъх!“

Толкова лесно му се струваше, докато обмисляше, ала е толкова трудно да се направи! Но човек е длъжен да се възправи в защита на чистоплътността във всичките й разновидности, длъжен е и да се бори за повишението си. Кармоди знаеше, че в този миг погледите на онези полумитични същества, на Производителите, са приковани в него. Ако преценят, че е достоен…

— Добрутро, Кармоди! — дългокракият Юберман нахълта в кабинета си.

Лицето му с орлов нос беше красиво. Посребрената коса на скулите показваше неговото издигнато положение. Очилата му с рогови рамки бяха с цели три сантиметра по-широки от очилата на Кармоди.

— Мистър Юберман — започна Кармоди с потрепващ глас, — можете да ме уволните…

— Кармоди — прекъсна го шефът и неговият гръден глас преряза слабите гърлени звуци на Кармоди, както хирургическият скалпел „Персона“ разрязва тлъстините, — днес открих изумителен освежител за уста. Нарича се „Скоуп“. И съм сигурен, че ще имам свеж дъх през целия ден.

Кармоди се усмихна иронично. Какво фантастично съвпадение! Късметът бе натъкнал шефа на същия освежител за уста, който Кармоди се канеше да му препоръча. И имаше резултат! Дъхът на мистър Юберман вече не вонеше като помийна яма след проливен дъжд. Сега беше сладък като целувка (естествено, за момичетата, Кармоди нямаше такива наклонности).

— Чувал ли си за тази марка? — попита Юберман и излезе от кабинета си, без да дочака отговор.

Кармоди се усмихна още по-иронично. Пак се провали. Усещаше обаче несъмнено облекчение от този си провал. Потреблението, присъщо на ръководния персонал, беше ужасно изморително, невероятно съсипващо. И подхождаше на точно определени хора, но може би той не принадлежеше към тях. Ами ако беше успял? И сега можеше да предусети съжалението, с което би изоставил своите потребителски изделия от нивото на петдесет и осемте процента — талоните си за „Ралей“, шапката си от свински велур, вратовръзките в делови стил, бизнесменското куфарче от модерна пластмаса, стереоуредбата КLH модел 24, особено своето най-модерно палто от „Лейкланд“, изработено от вносна, мека, разкошна новозеландска вълна от стригани за първи път овце. И по принуда щеше да се освободи от останалите скъпи на сърцето му семейни предмети.

— Понякога нещата потръгват тъкмо когато си мислиш, че си закъсал — рече си Кармоди.

— Нима? За какво говориш, мътните те взели? — отвърна си Кармоди.

— О, Господи! — възкликна Кармоди.

— Ъхъ — потвърди Кармоди. — Малко бързичко се приспособи, а?

Двамата Кармоди се спогледаха, сравниха бележките си и стигнаха до един извод. Сляха се.

— Сийдрайт! — извика Кармоди. — Вземи ме оттук!

И Сийдрайт, на когото можеше да се разчита, направи точно каквото се искаше от него.

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

С присъщата си точност Сийдрайт го изпрати в друг от вероятностните земни светове. Прехвърлянето стана дори по-бързо от един миг. Всъщност беше толкова бързо, че времето забоксува малко назад и Кармоди преживя странното усещане, че реагира още преди да има на какво. Разбира се, това беше противоречие, съвсем дребно, но все пак незаконно. Сийдрайт се погрижи да извърши стандартната процедура по отстраняване и никой не си направи труда да уведоми съответните власти. Така ефектът бе сведен до нула, ако пренебрегнем износването на пространствено-времевия континуум, но Кармоди дори не го забеляза.

Озова се в малко градче. На пръв поглед нямаше никакви проблеми да познае мястото. Този град беше или имаше претенциите да бъде Мейпълуд, щат Ню Джърси. Кармоди живя в него от третата до осемнадесетата си година. Това беше неговият дом, ако можеше да твърди, че някъде има свой дом.

По-точно казано, това беше неговият дом, ако градът беше такъв, какъвто изглеждаше. Което тепърва трябваше да бъде доказано.

Стоеше на ъгъла на „Дюрънд Роуд“ и „Мейпълуд Авеню“, в горния край на града. Точно пред него беше търговският център. А зъд гърба му се простираха крайградските улички, богати на кленове, дъбове, кестени, брястове и различни други дървета. Вдясно се намираше читалнята на „Обществото за християнска наука“. Вляво беше гарата.

— А сега какво, пътешественико? — обади се глас близо до дясното му бедро.

Кармоди сведе поглед и видя, че носи доста внушително радиоапаратче. Веднага позна, че това е Печалбата.

— Значи се върна — отбеляза Кармоди.

— Да съм се върнала ли? Никъде не съм ходила.

— Нещо не се мяркаше в последния вероятностен свят.

— То е, защото не се престара да ме търсиш. Бях в джоба ти, във формата на зле направен фалшив римски денарий.

— И как би трябвало да узная това? — заяде се Кармоди.

— Ами нужно е само да попиташ — отвърна му Печалбата. — По природа съм склонна към превъплъщения и съм непредсказуема дори за себе си. Но това вече го знаеш. Задължително ли е да обявявам присъствието си всеки път, когато отидем някъде?

— Няма да е излишно.

— Гордостта не ми позволява такова подтикнато от безпокойство поведение — твърдо отсече Печалбата. — Отговарям, когато ме повикат. Ако не ме повикат, не си въобразявам, че някой се нуждае от присъствието ми. Беше напълно очевидно, че ти нямаше нужда от мен в предишния вероятностен свят. Затова използвах възможността да отскоча до ресторанта на Слоклол, за да похапна донасита, отбих се и в химическото чистене на Хаганихт, за да ме поизлъскат, влязох и в кръчмата „Слънчев фар“ на Варинел за една бира и поприказвах малко с един приятел, който случайно беше там, след това…

— Как си успяла да направиш всичко това? — попита Кармоди. — Не останах в онзи свят дори половин час.

— Вече ти казах, че за нас двамата времето не тече еднакво.

— Да, така е… Но къде се намират тези места?

— Обяснението ще ни отнеме доста време. Дори бих казала, че е по-лесно да отидеш там, отколкото да обясниш как се отива там. Все едно, тези места не са подходящи за тебе.

— Защо?

— Ами… причините са много. Но ще ти изтъкна само една от тях — не би одобрил храната, която поднасят в кръчмата „Слънчев фар“.

— Вече те видях да ядеш орити — припомни й Кармоди.

— Да, несъмнено. Но орити са рядък деликатес, вкусни хапки, които ти се падат два-три пъти в живота. А в „Слънчев фар“ ние, Печалбите, и сродните ни видове се храним с онова, което ни поддържа живота.

— И какво е то?

— Не би искала да научиш — предупреди го Печалбата.

— Искам да науча.

— Знам, че искаш. Но след като го чуеш, ще ти се иска да не си искал.

— Хайде, изплюй камъчето — подкани я Кармоди. — С каква храна си поддържате живота?

— Добре, господин Любопитко. Но да не забравиш, че ти настоя да научиш. Основната ми храна съм самата аз.

— Кой?

— Самата аз. Знаех си, че няма да ти хареса.

— Твоята храна си самата ти? Тоест казваш ми, че се гощаваш със собственото си тяло?

— Именно.

— Майната му — промълви Кармоди. — Освен че е отвратително, не е и възможно. Не можеш да поддържаш живота си със самия себе си!

— Мога и го правя — отвърна Печалбата. — И много се гордея с този факт. От морална гледна точка това е превъзходен пример за лична свобода.

— Но това просто е невъзможно! Нарушава закона за съхранение на енергията или на масата, или каквото там беше. Адски сигурен съм, че нарушава някакъв природен закон.

— Вярно е, но само в особен смисъл — съгласи се Печалбата. — Ако проучиш въпроса по-внимателно, според мен ще проумееш, че невъзможността е повече привидна, отколкото действителна.

— По дяволите, това пък какво означава?

— Не знам — призна си Печалбата. — Такъв отговор дават всички наши учебници. И досега никой не се е усъмнил в това.

— Я да си изясним нещата. Ти наистина ли ми казваш, че буквално ядеш части от самата себе си?

— Да — отговори Печалбата. — Това ти казвам. Макар че не бива да отнасяш отговора ми само до плътта. Черният ми дроб е особено вкусен, стига да го накълцаш с твърдо сварено яйце и с малко пилешка мазнина. Ребърцата са ми вършили работа за някоя бърза вечеря между другата работа. Докато бутчетата ми трябва да бъдат нежно опушени в продължение на няколко седмици, преди да…

— Стига! — потърси се Кармоди.

— Извинявай.

— Само това ми кажи — как може тялото ти да осигури достатъчно храна за тялото ти (колко смешно звучи!) през целия ти живот?

— Ами — замислено промълви Печалбата, — първо, аз не съм някакъв лакомник.

— Май не се изразих ясно. Питах те как можеш да осигуриш на тялото си достатъчно количество храна, ако непрекъснато изчерпваш това количество, за да храниш тялото си с него?

— Боя се, че не те разбирам — каза Печалбата.

— Нека опитам пак. Искам да кажа — ако поглъщаш своята плът…

— Точно това правя — прекъсна го Печалбата.

— Ако поглъщаш своята плът и използваш погълнатото, за да храниш същата тази плът… Момент. Да речем, че си тежала двадесет и пет килограма…

— Само искам да вметна, че на родната си планета тежах точно двадесет и пет килограма.

— Чудесно! Добре тогава. Ако тежиш двадесет и пет килограма и, да речем, за една година изядеш двадесет килограма от себе си, за да поддържаш живота си, какво ти остава?

— Пет килограма — налучка Печалбата.

— Да ме убие Господ, не разбираш ли какво ти говоря? Просто не можеш да се храниш със самата себе си дълго време.

— Защо да не мога? — попита Печалбата.

— Заради Закона за намаляващите порции — обясни Кармоди с леко замаяна глава. — След време няма да ти остане с какво да се храниш и ще умреш.

— До болка ми е ясно — въздъхна Печалбата. — Но смъртта е неумолим факт, неизбежен както за ядящите себе си, така и за ядящите други. Всичко и всеки умира, Кармоди, независимо с какво или с кого се храни.

— А бе, ти се майтапиш с мен! — нададе вой Кармоди. — Ако наистина така ги разбираше нещата, щеше да си труп само след седмица!

— Животът на някои насекоми продължава само един ден — напомни му Печалбата. — Всъщност ние, Печалбите, доста добре сме се уредили с дълголетието. Спомни си, че колкото повече изяждаме, толкова по-малко имаме да храним и толкова по-дълго ни стига оставащото. А времето е важен фактор в самоизяждането. Повечето Печалби похапват от бъдещето си по време на детството и така си оставят действителното тяло непокътнато чак до навлизането в зрелостта.

— И как похапват от бъдещето си? — попита Кармоди.

— Сега не мога да ти обясня. Просто го правим, това е всичко. Например аз изгълтах съществуването си през годините от осемдесетата до деветдесет и втората — и без това тогава умът изкуфява, не би ми харесало. А сега ограничавам порциите от себе си и мисля, че ще успея да изкарам някак до седемдесет и няколко години.

— От тебе ме цепи главата! — възкликна Кармоди. — И малко ми се гади.

— Така ли било? — възмути се Печалбата. — Доста е нахално да ти се гади! Кръвожаден касапин такъв, а колко животински мръвки си погълнал досега? Колко беззащитни ябълки си сдъвкал, колко репички си изтръгнал безмилостно от убежището им в пръстта? Не крия, случвало се е да изям някое орити. Но ти в Съдния ден ще трябва да се изправиш срещу стадата, които си изплюскал. И те ще застанат срещу тебе, Кармоди, стотици крави с топли кафяви очи, хиляди беззащитни пилета, безкрайни редици малки мили агънца. Да не говорим за горите от опустошени плодни дръвчета и декарите ограбени зеленчукови градини. Аз ще си платя за онези орити, но ти как ще изкупиш вината си за пищящите тълпи от твари и растения, чийто живот си отнел, за да пируваш с него? Как, Кармоди, как?

— Млъквай! — викна Кармоди.

— О, дадено — намуси се Печалбата.

— Ям, защото съм принуден. То е част от същността ми. И с това е казано всичко.

— Щом така смяташ.

— Да, проклятие, така смятам! Сега ще млъкнеш ли и ще ме оставиш ли да се съсредоточа?

— Повече няма да продумам, освен да те попитам в какво искаш да се съсредоточиш?

— Това тук прилича на родния ми град — обясни Кармоди. — Опитвам се да реша той ли е или не е той.

— Ами че това не е някакво особено затруднение. Човек си познава родния град, нали така?

— Не. Никога не съм се вглеждал внимателно в него, докато живях тук, а след като напуснах, не съм си спомнял често за града.

— Ако ти не можеш да прецениш кой е твоят дом и кой не е — мъдро заключи Печалбата, — никой не може. Надявам се, че разбираш това.

— Разбирам.

Кармоди бавно тръгна по „Мейпълуд Авеню“. Внезапно го обзе страшното предчувствие, че каквото и да реши, ще сбърка.

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Кармоди се взираше, докато вървеше и мъдруваше за онова, в което се взираше. Мястото му изглеждаше такова, каквото би трябвало да му изглежда. Отдясно се намираше киното на Мейпълуд. Днес прожектираха „Сага за Елефантин“, френско-италиански приключенски филм, режисиран от Жак Марат, блестящия млад режисьор, дал на света трогателната „Песен за моите рани“ и задъханата комедия „Париж на четиринадесети“. В града закратко беше и новата вокална група „Яконен и Лишеите“.

— Филмът май е забавен — отбеляза Кармоди.

— Не ми е по вкуса — отвърна Печалбата.

Кармоди спря пред галантерийния магазин на Марвин и надникна през витрината. Видя мокасини и каубойски ботуши, карирани куртки, широки и ярко оцветени кърпи за врат, бели ризи с големи яки. На съседния щанд за списания огледа последния брой на „Колиърз“, прелисти „Либърти“, плъзна поглед по „Мънсис“, „Блек Кет“ и „Спай“. Току-що бяха докарали сутрешното издание на „Сън“.

— Е? — обади се Печалбата. — Това ли е?

— Още проверявам. Но засега изглежда съвсем приемливо.

Пресече улицата и надникна в закусвалнята на Едгар. Нищо не се бе променило. Зад бара седеше хубавичко момиче, което отпиваше от чаша газирана вода. Кармоди веднага я позна.

— Лана Търнър! Ей, Лана, как си?

— Добре съм, Том — отвърна Лана. — Отдавна не сме се виждали.

— Ходих с нея в гимназията — обясни той на Печалбата, когато продължиха по пътя си. — Чудно как човек си спомня нещата едно по едно.

— Сигурно — неуверено изрече Печалбата.

По-нататък се пресичаха „Мейпълуд Авеню“ и „Саут Маунтийн Роуд“. На кръстовището стоеше полицай и регулираше движението, но намери време да се ухили на Кармоди.

— Това е Бърт Ланкастър — обясни Кармоди. — Беше най-добрият защитник в щата, и то в най-добрия отбор, който Колумбийският колеж някога е имал. А я погледни натам! Онзи мъж, дето влиза в магазина за железария, махна ми! Това е Клифтън Уеб, директорът на нашата гимназия! А виждаш ли русата жена на следващата пресечка? Това е Джийн Харлоу. Беше сервитьорка в ресторанта. — Той сниши глас. — Всички разправяха, че била лесна мацка.

— Ти май познаваш много хора тук — измърмори Печалбата.

— Естествено! Нали тук израснах! Мис Харлоу влиза в козметичния салон на Пиер.

— И Пиер ли познаваш?

— Че как! Сега е фризьор, но по време на войната участвал във френската Съпротива. Как му беше фамилията? Ами да, Жан-Пиер Омон! Ожени се за едно от местните момичета — Керъл Ломбард.

— Интересно — със скука в гласа произнесе Печалбата.

— Ами поне за мен е интересно. Ето още един познат… Добър ден, господин кмете.

— Добър ден, Том — каза мъжът, докосна шапката си и отмина.

— Това е Фредрик Марч, нашият кмет — рече Кармоди. — Страхотен човек! Още си спомням дебатите му с местния радикал Пол Муни. Братче, никога не си чувал такова нещо.

— Хъмм — произнесе Печалбата. — Кармоди, във всичко това надушвам нещо странно. Нещо обезпокоително и нередно. Ти не го ли усещаш?

— Не — отсече Кармоди. — Казвам ти, израснал съм с тези хора, познавам ги по-добре от самия себе си. Я, ето я и Полет Годар. Тя е помощник-библиотекар. Здрасти, Полет!

— Здрасти, Том — отвърна жената.

— Не ми харесва това — не мирясваше Печалбата.

— Никога не съм я познавал добре — говореше Кармоди. — Излизаше с едно момче от Милбърн, май се казваше Хъмфри Богарт. Винаги ходеше с папийонки, представяш ли си? Веднъж се сби с Лон Чейни, чистача на училището. Помля го. Спомням си, защото по онова време се срещах с Джун Хавък, а нейната най-добра приятелка беше Мирна Лой, а Мирна познаваше Богарт и…

— Кармоди! — настоя Печалбата. — Внимавай! Не си ли чувал за псевдоаклиматизация? — Не ставай смешна! — сряза я Кармоди. — Колко пъти да ти повтарям, че познавам тези хора! Тук израснах и това е точното място човек да възмъжее! Тогава хората не бяха като сегашните лекета, наистина знаеха за какво живеят. Тогава хората бяха личности, а не сган!

— Ти твърдо ли си уверен? Твоят хищник…

— Майната му, не искам повече да те слушам. Виж! Ето го и Дейвид Нивън! Родителите му са англичани. — Тези хора тръгнаха към тебе — сочеше Печалбата.

— Ами да — потвърди Кармоди. — Отдавна не са ме виждали.

Той стоеше на кръстовището, а неговите приятели прииждаха по улиците и тротоарите, излизаха от магазините и заведенията. Бяха буквално стотици, всички засмени, всички стари приятели. Забеляза Алан Лъд, Дороти Ламур и Лари Бъстър Краб. Видя и Спенсър Трейси, Лайънъл Баримор, Фреди Бартоломю, Джон Уейн, Франсис Фармър…

— Тук има нещо сбъркано — заяви Печалбата.

— Нищо сбъркано няма — твърдеше Кармоди.

Тук бяха всичките му приятели, идваха все по-близо, протягаха ръце и той беше по-щастлив, отколкото във всеки миг, прекаран далеч от дома. Учудваше се как е могъл да забрави всичко. Но сега си припомняше.

— Кармоди! — изкрещя Печалбата.

— Какво?

— В този твой свят винаги ли има музика?

— За какво говориш?

— Говоря за музиката. Не я ли чуваш?

Кармоди за пръв път се вслуша. Свиреше симфоничен оркестър, но той не можеше да определи откъде звучи музиката.

— Откога е така?

— Откакто сме тук — осведоми го Печалбата. — Когато тръгна по улицата, започна лек барабанен ритъм. Когато мина край киното, един тромпет изпълни весела мелодийка. А щом надникна в закусвалнята, премина в нещо сладникаво, изсвирено от стотици цигулки. После…

— Било е филмова музика — мрачно каза Кармоди. — Цялата тази проклетия ми я изиграха, а аз дори не се усетих.

Франчът Тоун докосна ръкава му. Гари Купър отпусна тежката си десница върху рамото му. Леърд Крегър го прегърна приятелски. Шърли Темпъл се вкопчи в десния му крак. Другите напираха с усмивки на лицата.

— Сийдрайт! — викна Кармоди. — За Бога, Сийдрайт!

След което нещата станаха малко прекалено забързани, за да ги проумее.