Измерения на чудесата

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Кармоди беше в Ню Йорк, на ъгъла на „Ривърсайд Драйв“ и Деветдесет и девета улица. На запад, над брега на Джърси, слънцето се спускаше зад хоризонта, а вдясно рекламата на „Спрай“ се издигаше в цялото си величие. Дърветата на Крайречния парк, пременени в зеленина и сажди, леко шумоляха сред отработените газове, нахлуващи откъм „Уестсайд Драйв“. Наоколо кънтяха писъците на недоволни и изнервени деца, подсилени от някой и друг рев на не по-малко недоволните и изнервени техни родители.

— Това ли е твоят дом? — попита Печалбата.

Кармоди погледна, за да се увери, че Печалбата отново се е превъплътила, този път в часовник тип „Дик Трейси“ със скрито стерео.

— Прилича — потвърди Кармоди.

— Местенцето ми се струва интересно — одобри Печалбата. — Оживено е. Харесва ми.

— Ъхъ — неохотно измънка Кармоди, въобще не беше сигурен какви чувства буди у него родният дом.

Закрачи. Лампите в парка светнаха. Майките с бебешките колички си тръгваха и скоро паркът щеше да остане във владение на полицейските коли и крадците. Навсякъде наоколо смогът се прокрадваше безшумно. През него сградите се мержелееха като изгубили посоката великани. И от двете страни отточните канали весело се изливаха в Хъдзън, а Хъдзън весело се вливаше в каналите.

— Ей, Кармоди!

Кармоди спря и се обърна. Към него забързано вървеше мъж. Беше облечен в делови костюм, леки обувки, бомбе и бял ленен шал. Кармоди позна Джордж Марунди, местен художник и негов познат.

— Здрасти бе, човече — Марунди стисна ръката му.

— Здрасти, здрасти — отговори Кармоди със съзаклятническа усмивка.

— Как си бе, човече? — попита Марунди.

— А бе, нали знаеш… — проточи Кармоди.

— Откъде да знам! Хелън питаше за тебе.

— Сериозно?

— Няма майтап. Дики Тейт прави купон другата събота. Идва ли ти се?

— Твърдо — отвърна Кармоди. — Как е Тейт?

— А бе, човече, знаеш как стават тия работи.

— Ясно — с искрено съчувствие каза Кармоди. — Още, а?

— А ти какво очакваш? — попита Марунди.

Кармоди сви рамене.

— Някой няма ли да ме представи? — попита Печалбата.

— Затваряй си човката! — изръмжа Кармоди.

— Ей, готин, какво имаш? — Марунди се наведе да погледне отблизо китката на Кармоди. — Мъничко касетофонче, а? Копеле, това е най-страхотното нещо. С програма ли работи?

— Не съм програмирана — обади се Печалбата. — Самостоятелна съм.

— Ей, чудно е! — възкликна Марунди. — Сериозно ти говоря. А бе, Мики Маус, друго знаеш ли да плямпаш?

— Що не си го начукаш, бе! — озъби се Печалбата.

— Стига! — напрегнато прошепна Кармоди.

— Олеле — ухили се Марунди. — Карми, тоя дребосък много се дуе, а?

— Такъв си е — съгласи се Кармоди.

— Откъде го изрови?

— Ами… намерих го, докато пътувах.

— Пътувал си, значи? Тъкмо си мислех защо не си се мяркал от няколко месеца.

— Затова е.

— И къде беше? — попита Марунди.

Кармоди замалко не каза, че е бил в Маями. Вместо това вдъхновено изрече:

— Бях из Вселената, в същинския Космос, където преминах през подбрани кратки преживявания, които отсега нататък ще назовавам действителност.

Марунди кимна с разбиране.

— Бил си на Пътешествие, човече?

— Да, вярно.

— И в това Пътешествие ти прозря молекулярното единство на всичко съществуващо и чу енергиите в своето тяло, познах ли?

— Не е точно така — отвърна Кармоди. — По време на това конкретно Пътешествие аз конкретно наблюдавах присъщите на други същества енергии и прозрях отвъд лично молекулярното в общо атомното. И по този начин Пътешествието ме убеди в реалността, да не говорим пък за съществуването на същества, различни от самия мен.

— Прилича ми на мощна дрога — отбеляза Марунди. — Откъде да си взема малко?

— Дрогата на Опита се извлича от скучното растение на Преживяното — поучително изрече Кармоди. — Мнозина се стремят към обективното битие, но малцина го постигат.

— Не щеш да ме открехнеш, а? — досети се Марунди. — Трай си, бебчо, всяко Пътешествие мога да го извъртя по-засукано от твоето.

— Съмнявам се.

— Не се съмнявам, че се съмняваш. Все тая. Ще дойдеш ли на Откриването?

— Какво Откриване?

— Човече, ти не само си пътувал, ами направо си се отнесъл. Днес ще бъде открита безспорно най-важната художествена изложба на нашето време, а току-виж, и на всички времена.

— И каква е тази естетическа перла?

— Натам съм тръгнал — рече Марунди. — Ела с мен.

Въпреки мърморенето на Печалбата Кармоди последва приятеля си. Вървяха към крайните квартали и Марунди снасяше последните клюки — как Комисията по антиамериканска дейност в Камарата на представителите била обвинена в антиамериканизъм, но се отървала с условна присъда; успехите на „Пепъридж Фарм“ в програмата „Замразеният“; как вчера пет въздушнопреносими американски дивизии успели да ликвидират петима виетнамски партизани; как по Ен Би Си тръгнал с шумен успех нов сериал „Приключения в капитализма на свободната инициатива“. Освен това Кармоди научи, че в пристъп на нечуван патриотизъм „Дженеръл Мотърс“ пратила рота от доброволци начело с вицепрезидент в Ксиен Ка, близо до камбоджанската граница.

Увлечени в приказки, най-сетне стигнаха до 106-а улица, където няколко сгради бяха съборени и на тяхно място се издигаше нова постройка. Приличаше на замък, но такъв Кармоди виждаше за пръв път. И се обърна към въодушевения Марунди за разяснение.

— Внушителната сграда, която виждаш пред себе си — започна Марунди, — е проектирана от архитекта Делванюей, който създаде и „Капан на смъртта 66“, знаменитата нюйоркска платена магистрала — още никой не я е изминал от началото до края, без да попадне в злополука. Може би си спомняш, че същият Делванюей създаде плановете и за „Бляскавите кули“, най-новия бедняшки квартал на Чикаго, единствените бордеи в света, където формата произтича от функцията. Тоест това е първият мизерен квартал, гордо и открито проектиран като такъв, получил удостоверение за „неподлежащ на благоустройство“ от Президентската комисия по престъпно-изящни изкуства в Градска Америка.

— Забележително постижение — отбеляза Кармоди. — А как се нарича тази постройка?

— Това е творбата на неговия живот — заяви Марунди. — Това, приятелче, е Замъкът на Боклука.

Кармоди установи, че алеята към Замъка беше хитроумно застлана с яйчени черупки, обелки от портокали, костилки от авокадо и миди. Тя водеше към висок портал, чиито две колони се състояха от ръждясали пружини. Над портала с лакирани рибешки глави бе изписан девиз: „Прахосването в името на лукса не е порок. Умереността в насаждането на крайностите не е достойнство.“

Влязоха и тръгнаха по коридори от пресован картон, накрая излязоха в открит двор, където весело бликаше фонтан от напалм. Пресякоха го, за да стигнат до зала от алуминий, стомана, полиетилен, стирен, бакелит, бетон, имитация на кестенов фурнир, акрилан и винил. От нея се разклоняваха други коридори.

— Харесва ли ти? — попита Марунди.

— Още не знам — вдигна рамене Кармоди. — Какво е това, за Бога?

— Това е музей — обясни Марунди. — Първият музей на човешките отпадъци.

— Ясно. И как го приемат?

— За моя изненада — с възторг. Искам да кажа, че ние, художниците и интелектуалците, си знаехме колко е хубав, но не очаквахме широката публика толкова бързо да схване идеята. Обаче така стана. Те проявиха вродения си добър вкус и признаха това за единственото истинско изкуство на нашата епоха.

— Нима? Лично аз малко трудно бих могъл да го възприема.

Марунди го изгледа съжалително.

— Не съм предполагал, че точно ти ще се окажеш реакционер в естетиката. Какво би искал? Вероятно гръцки статуи и византийски икони?

— Твърдо не. Но защо да е нещо такова?

— Защото това, Кармоди, е действителното ни настояще, върху което трябва да се гради истинското изкуство. Потребяваме, следователно съществуваме! Но хората не проявяват желание да признаят този особено важен факт. Те извърнаха лице от Боклука, неунищожимия остатък от нашите удоволствия. Помисли си само — що е боклук? Не е ли той паметник на нашите потребности? Щом не правиш боклук, значи нямаш желания — това е древната максима на аналната незадоволеност. Защо ли пък да обсъждаме боклука? Как пък не! Че защо ли да говорим за секс, за чест или за другите съществени неща?

— Звучи разумно, изразено по този начин — призна Кармоди. — И все пак…

— Ела с мен, съзерцавай, учи се — прикани го Марунди. — Идеята се натрупва в теб също като боклука.

Отидоха в Залата на страничните шумове. Тук Кармоди се вслушваше в звуците на непрекъснато течащо тоалетно казанче, в пищната музика на уличната врява, във възбуждащия трясък на катастрофа, в гърления рев на тълпа. С тях се смесваха Съпровождащите шумове — бръмченето на бутален двигател, тракането на занитващ апарат, мощният грохот на пневматичен чук. По-нататък се намираше Залата на свръхзвуковия удар, от която Кармоди се измъкна бързешком.

— Правилно — одобри Марунди. — Опасно е. Но доста хора влизат в залата, някои остават по пет-шест часа.

— Ха! — възкликна Кармоди.

— Може и така да е. А сега ето го и ключовия звук на нашата изложба — любимия тътен на боклукчийски камион, смилащ боклука. Прекрасен е, нали? Оттук се минава към изложбата на празни бутилки. Тя е точно копие на метро. Предвидена е да възпроизвежда всяко друсане и залитане, а въздушната й среда е специално задимена от „Уестингхауз“.

— Какви са тези крясъци? — попита Кармоди.

— Гласове на герои — отвърна Марунди. — Първият е на Ед Брун от „Грийн Бей Пекърс“, най-добър защитник в професионалната лига. След това е пискливото скимтене на последния кмет на Ню Йорк. После…

— Да продължим — предложи Кармоди.

— Бива. Вдясно е крилото на Графитите. Вляво е модел едно към едно на старовремска евтина квартира (за мен това е вдъхновен пример за романтика). А пред себе си виждаш нашата колекция от телевизионни антени. Тази е британски модел, около 1960 година. Забележи строгостта, сдържаността. Сравни я с камбоджанското изделие от 1959-а. Виждаш ли пищните извивки на източния модел? Това е народното изкуство, изразяващо се в жизнеспособна форма.

Марунди застана с лице към Кармоди и заговори убедено:

— Виж и повярвай, приятелю. Това е прииждащата вълна на бъдещето. Някога хората се съпротивявали на последствията от всекидневното. Но тези времена отминаха безвъзвратно. Сега знаем, че изкуството е самият предмет и свойството му да преминава в разточителство. Не попарт, бързам да отбележа, което се присмива и преувеличава. Това е народно изкуство, то просто съществува. Това е епохата, когато ние безусловно приемаме неприемливото и по този начин изявяваме естествеността на нашата изкуственост.

— Не ми харесва! — възпротиви се Кармоди. — Сийдрайт!

— Кого викаш? — попита Марунди.

— Сийдрайт! Сийдрайт! По дяволите, махни ме оттук!

— Той превъртя — затюхка се Марунди. — Някъде наблизо да има лекар?

Незабавно се появи нисък набит мъж в цял гащиризон. Носеше малка черна чанта със сребърна табела, на която беше изписано „Малка черна чанта“.

— Аз съм лекар — заяви той. — Я да го прегледам.

— Сийдрайт! Къде си, да пукнеш дано?

— Хъммммм, ясно — проточи лекарят. — Този човек проявява всички признаци на остра загуба на халюцинации. Хъмм. Да, опипвам главата и откривам твърд масивен израстък. Дотук е нормално. Но другото… хъмм, изумително! Горкият човек буквално умира от глад за илюзии.

— Докторе, можете ли да му помогнете? — попита Марунди.

— Точно навреме ме повикахте. Състоянието е обратимо. Разполагам с божественото лекарство за всички болки.

— Сийдрайт!

Лекарят извади кутия от Малката черна чанта и сглоби лъскава спринцовка.

— Стандартното ободряващо средство — обясни той на Кармоди. — Няма защо, за което да се притеснявате, не би навредило и на дете. Съдържа изключително приятна смес от ЛСД, барбитурати, амфетамини, транквилизатори, психостимулатори и други полезни неща. И мъничко арсеник, придава блясък на косата. Сега стойте мирно…

— Проклет да си, Сийдрайт! Измъкни ме оттук!

— Боли само докато има болка — увери го лекарят, насочи иглата и я заби.

В същия миг или почти в същия Кармоди изчезна.

В Замъка настъпи смайване и бъркотия, те отшумяха чак когато всеки си боцна дозата. След това пренебрегнаха случката с олимпийско спокойствие. Свещеник напевно редеше към Кармоди:

— Ти, който беше в повече, сега се възнасяш към великото царство на Излишното в небесата, където има място за всички ненужни неща…

Но Кармоди, тласкан от верния Сийдрайт, продължи напред през безбройни светове. Движеше се в посока, която е най-уместно да наречем „надолу“, през безкрайни потенциални Земи, в гъмжилото от невероятностите и накрая в поредиците от въображаемите невъзможности.

Печалбата го гълчеше:

— Кармоди, ти изостави собствения си свят! Съзнаваш ли това?

— Да, съзнавам.

— И вече няма път назад.

— И това съзнавам.

— Предполагам, надявал си се да намериш някоя засукана утопия сред всичките тези светове? — с явна подигравка попита Печалбата.

— Не е точно така.

— Тогава какво?

Кармоди поклати глава и отказа да отговори.

— Каквото ще да е, можеш да го забравиш — горчиво каза Печалбата. — Твоят хищник те следва по петите и неминуемо ще се превърне в твоята смърт.

— Не се съмнявам — изрече Кармоди със странна невъзмутимост. — Но от гледна точка на дългосрочните планове никога не съм очаквал да се измъкна жив от тази Вселена.

— В това няма никакъв смисъл — увери го Печалбата. — Ти загуби всичко.

— Не съм съгласен — възрази Кармоди. — Позволи ми да изтъкна, че в този миг още съм жив.

— Прието. Но само в този миг.

— Ами аз винаги съм бил жив само в този миг! — възкликна Кармоди. — Никога не съм могъл да разчитам на нещо повече. Грешка беше да очаквам друго. И мисля, че това си остава вярно във всички възможни и мислими обстоятелства на моя живот.

— И какво се надяваш да постигнеш с този твой миг?

— Нищо. И всичко.

— Вече въобще не те разбирам — захленчи Печалбата. — В тебе нещо се промени, Кармоди. Какво е то?

— Нещо дребно — обясни Кармоди. — Просто се отказах от надеждата за дълголетие, която никога не съм имал. Махнах се от мошеническата игра, която Боговете въртят между другото. Вече не ме интересува под коя кутийка е бобеното зърно на безсмъртието. Не ми е нужно. Имам своя миг и той ми стига.

— Свети Кармоди! — изрече Печалбата с най-хапливия си сарказъм. — Само една невидима сянка те дели от смъртта! И сега какво ще правиш със своя жалък миг?

— Ще продължа да го живея — усмихна се Кармоди. — Точно за това са миговете.