Измерения на чудесата

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

След завършване на прехвърлянето Кармоди си направи бърз оглед. Кратката инвентаризация го увери, че още имаше всичките си четири крайника, едно тяло, една глава и едно съзнание. Разбира се, засега не можеше да бъде сигурен в окончателните резултати, но май целият си беше при себе си. Освен това отбеляза, че все още разполагаше с Печалбата, която някак успя да разпознае, макар и да бе претърпяла обичайната си метаморфоза. Този път се бе променила от джудже в лошо замислена и лошо направена флейта.

— Дотук добре — изрече Кармоди в пространството. И огледа околността.

— Не е чак толкова добре — веднага се поправи той.

Бе се подготвил да попадне на погрешна Земя, но не бе очаквал да е толкова неправилна.

Стоеше на блатиста почва в самия край на тресавище. Смрадливи пари се надигаха над застоялата кафеникава вода. Наоколо се виждаха папрати с широки листа и ниски храсти с тесни листа, и палми с чорлави корони, и един самотен кучешки дрян. Въздухът беше топъл като кръв и натежал от дъх на плодородие и гниене.

— Може би съм във Флорида? — с надежда изрече Кармоди.

— Страхувам се, че не си — обади се Печалбата, тоест флейтата, с нисък мелодичен глас, но излишно треперлив.

Кармоди ядно се втренчи в нея.

— Ти откъде-накъде можеш да говориш? — попита я той.

— А ти откъде-накъде не ме попита същото, когато бях котле? — сопна се Печалбата. — Но ще ти кажа, щом толкова ти се е приискало да знаеш. Ей тук горе, точно в мундщука, имам резервоарче с въглероден двуокис. То ми замества белите дробове, макар и за ограничен период от време. Останалото е очевидно.

За Кармоди не беше очевидно. Но си имаше по-съществени грижи. И попита:

— Къде съм?

— Ние — натякна Печалбата — сме на планетата Земя. А подгизналото парче пръст, на което стоим, по твое време ще стане градчето Скарсдейл, щат Ню Йорк. — Изхили се. — Предлагам ти да купуваш сега, докато цените на недвижимата собственост са още ниски.

— Дяволите ме взели, ако това прилича на Скарсдейл! — възкликна Кармоди.

— Естествено. Като оставим за момент настрана въпроса Коя, виждаме ясно, че Кога е доста сбъркано.

— Е да… А Кога сме?

— Добър въпрос — отвърна Печалбата. — Но на него мога да дам само приблизителен и изключително ненадежден отговор. Достатъчно очебийно е, че се намираме във фанерозойската ера, която обаче обхваща една шеста от геоложката история на Земята. Дотук беше лесно. Но в кой отрязък от фанерозоя сме — в палеозоя или в мезозоя? Тук се налага да рискувам с догадки. Като съдя единствено по климата, отхвърлям палеозоя с вероятното изключение на самия край от пермския период. Но я почакай, сега мога да изключа и него! Погледни — нагоре и вдясно!

Кармоди отметна глава назад и видя странно оформена птица да пляска тромаво с крила в далечината.

— Несъмнено беше археоптерикс — каза Печалбата. — Веднага можеш да познаеш по ъгъла на перата спрямо надлъжната му ос. Повечето учени смятат, че тази твар е от горната юра или от кредата, но със сигурност не по-стара от триаса. Значи изключваме целия палеозой. Съвсем определено се намираме в мезозойската ера. — Доста назад сме се върнали, а? — попита Кармоди.

— Далеч назад — съгласи се Печалбата. — Но бихме могли да преценим и по-добре. Мисля, че можем да заковем точния момент от мезозоя, в който сме попаднали. Я да поразсъждавам малко. — И поразсъждава малко. — Ами да, струва ми се, че знам. Не е триас! Боя се, че това тресавище ни насочва по лъжлива следа. Но покритосеменното цъфтящо растение до лявото ти стъпало ни води право към точния период. А и не е единственото ни свидетелство. Забеляза ли кучешкия трън, точно пред тебе е? Сега се обърни и ще видиш две тополи и смокиня сред малка група иглолистни. Има си значението, а? Но забеляза ли най-важната подробност, толкова често срещана в твоето време, че си склонен да я пренебрегнеш? Говоря ти за тревата, която тук намираме в изобилие. Чак до юрския период не е имало трева! Само папрати и палми! И това решава въпроса, Кармоди! Бих се обзаложил на спестяваните през целия ми живот пари! Ние сме в кредата и вероятно недалеч от горната й граница!

Кармоди твърде смътно си спомняше геоложките периоди на Земята.

— Креда — повтори той. — И колко остава до моето време?

— О, към стотина милиона години, плюс-минус няколко милиона — отговори Печалбата. — Кредата е траяла около седемдесет милиона години.

Кармоди не срещна никакви затруднения да се приспособи към тази представа, защото дори не се и опита. Попита Печалбата:

— Как научи всички тези геоложки истории?

— А ти как мислиш? — вдъхновено му отвърна тя. — Учих. Рекох си, че щом ще ходим на Земята, най-добре да изровя нещичко за това място. И проклета да съм, ама наистина е добре. Ако не бях аз, щеше да се препъваш насам-натам и да търсиш Маями Бийч, а накрая сигурно щеше да те хапне някой алозавър.

— Кой щял да ме хапне?

— Споменавам — започна Печалбата — един от най-грозните представители на разреда Заурихии, чието разклонение Зауроподи стигнало своя връх в прочутия бронтозавър.

— Искаш да ми кажеш, че тук се срещат динозаври? — попита Кармоди.

— Искам да ти кажа — произнесе Печалбата в облигато, — че това е същинското и изначално Време на Динозаврите, също така ще използвам повода да те приветствам с добре дошъл в Ерата на Гигантските влечуги.

Кармоди издаде нечленоразделен звук. Забеляза движение вляво от себе си и се обърна натам. Видя динозавър. Беше висок към шест и може би дълъг петнадесет метра от главата до опашката. Вървеше изправен на задните си крака. На цвят беше сивосин. Крачеше забързано към Кармоди.

— Това тиранозавър ли е? — осведоми се Кармоди.

— Да — потвърди Печалбата — Тиранозаурус рекс, най-почитан сред Заурихиите. Ще забележиш, че това е истински дейнодон, тъй като горните му резци са дълги петнайсет сантиметра. Това младо приятелче, което идва насам, май тежи над девет тона.

— И се храни с месо? — попита Кармоди.

— Да, разбира се. Лично аз смятам, че тиранозавърът и останалите карнозаври от този период са пирували предимно с безобидния и широко разпространен хадрозавър. Но това е само една предпочитана от мен хипотеза.

Гигантският звяр беше на не повече от петнадесет метра. Нямаше път за спасение из равната блатиста земя, нямаше нищо за катерене, нито пещера за шмугване. Кармоди попита:

— Какво да правя?

— Трябва веднага да се превърнеш в растение! — настоя Печалбата.

— Но аз не мога!

— Не можеш ли? Тогава положението ти наистина става тежко. Я да видим сега — не можеш да летиш или да се заровиш в пръстта, а бих заложила десет към едно, че никога няма да го надбягаш. Хъммм, става затруднително.

— И какво да правя?

— Ами при настоящите обстоятелства мисля, че трябва да се отнесеш стоически към случката. Мога да ти цитирам Епиктет. И бихме могли да изпеем в дует един псалм, ако това ще те облекчи.

— Върви по дяволите с псалмите си! Искам да се измъкна!

Но флейтата вече свиреше „По-близо си до твоя Бог“. Кармоди стисна юмруци. Тиранозавърът вече стоеше точно пред него, надвиснал като кулокран от жива плът. Отвори ужасяващата си уста.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Здравейте — каза тиранозавърът. — Аз съм Еми и съм на шест годинки. А вие как се казвате?

— Кармоди — промълви Кармоди.

— А аз съм неговата Печалба — съобщи Печалбата.

— Ами вие и двамата сте много особени — учуди се Еми. — Не приличате на никого, когото съм срещал преди, а пък аз познавам диметродон и струтиомимус, и един сколозавър, и разни други. Вие някъде наоколо ли живеете?

— Е, нещо подобно — отговори Кармоди. След като поразмисли върху времевото измерение, той се поправи: — Не съвсем.

— О, така ли? — рече Еми.

Зяпна ги съвсем по детински и замълча. Кармоди отвърна на погледа му, запленен от огромната страшна глава, по-голяма от бъчонка за бира, и от тясната уста, натъпкана със зъби като редици от ками. Да, страховито си беше! Само очите — кръгли, мили, сини и доверчиви — заличаваха ужасното присъствие на всичко останало.

— Добре де — каза най-сетне Еми, — вие какво правите тук, в парка?

— А това парк ли е? — отвърна с въпрос Кармоди.

— И още как, парк си е! — заяви Еми. — Парк за хлапета, а пък ти не ми приличаш на хлапе, колкото ще да си дребничък.

— Прав си, не съм хлапе — потвърди Кармоди. — Озовах се във вашия парк заради една грешка. И си мисля, че сигурно трябва да поговоря с баща ти.

— Дадено — възкликна Еми. — Значи качвай се на гърба ми и ще те занеса при него. И да не забравиш, че аз те открих. Вземи си и приятелчето. Ама то е много странно!

Кармоди пусна Печалбата в джоба си и се покатери по тиранозавъра, като търсеше къде да захване ръцете и краката си по гънките на твърдата като желязо кожа. Щом се настани сигурно върху врата на животното, Еми се врътна на място и се понесе на югозапад.

— Къде отиваме? — попита Кармоди.

— Да се видим с баща ми.

— Да, но къде е баща ти?

— В града е, върши си работата. Че къде другаде може да бъде?

— Разбира се, къде другаде? — повтори Кармоди и се хвана по-здраво, защота Еми препусна в галоп.

Печалбата се обади приглушено от джоба на Кармоди:

— Всичко това е изключително странно.

— Ти си странният тук — напомни Кармоди.

И се намести по-удобно, за да се наслаждава на гледките.

Не наричаха мястото Динозавроград, но Кармоди можеше само така да го определи в ума си. Намираше се на около две мили от парка. Първо стигнаха до път — всъщност широка пътека, утъпкана до твърдостта на бетон от безброй динозавърски крака. Поеха по него и минаха край множество хадрозаври, унесли се в дрямка под върбите встрани от пътя. От време на време те подемаха хармонични мелодии със своите ниски, приятни гласове. Кармоди поиска да научи повече за тях, но Еми пожела да каже само, че неговият баща ги смятал за тежък проблем.

Пътят се виеше през горички от брези, кленове, лаври и зеленики. Във всяка се виждаха около дузина динозаври, щъкащи със зает вид под клоните, копаещи пръстта или събиращи боклуци на купчинки. Кармоди попита с какво се занимават.

— Разтребват — презрително отрони Еми. — Домакините по цял ден само това правят.

Стигнаха до едно издигнато плато. Оставиха зад себе си и последната отделна горичка и внезапно потънаха в гъст лес.

Очевидно не беше израснал от само себе си. По различни признаци личеше, че е бил засаден с цел и усърдна грижа за бъдещето. Отвън имаше широк пояс от фурми, хлебни дървета, лески и орехи. Следваха ги няколко изящно разположени редици високи, тънкостволи гингко. А зад тях бяха само борове и тук-там по някой смърч. Колкото навлизаха по-навътре, гората ставаше все по-гъсто населена с динозаври. Повечето бяха тероподи — месоядни тиранозаври като Еми. Но Печалбата посочи и неколцина орнитоподи и буквално стотици представители на цератопсиите, по-специално трицератопси с масивни рога. Почти всички препускаха под дърветата в лек галоп. Земята се тресеше под стъпките им, дърветата трепереха, облаци прах се носеха из въздуха. Брониран хълбок се отъркваше о друг, сблъсъците се избягваха само с бързи завои, резки спирания и внезапни ускорения. Всеки миг се чуваха ревове кой имал предимство на пътя. Няколко хиляди забързани динозаври бяха почти толкова ужасна гледка, колкото и миризмата им, а тя беше страшна.

— Ето, пристигнахме — Еми така закова на място, че Кармоди едва не се преметна през врата му. — Това е службата на татко!

Кармоди огледа околността и установи, че Еми го е донесъл в малка горичка от секвои. Грамадните дървета сякаш образуваха оазис в гъстия лес. Двама-трима динозаври се мотаеха между гигантите с бавна, почти отпусната крачка и с пълно пренебрежение към бъркотията, царяща само на петдесетина метра. Кармоди реши, че би могъл да слезе на земята, без да бъде стъпкан. Предпазливо се плъзна надолу от врата на Еми.

— Татко! — кресна динозавърчето. — Ей, татко, виж какво си намерих, виж бе, татко!

Един от динозаврите вдигна глава. Беше тиранозавър, доста по-едър от Еми и с бели стрии по синята кожа. Очите му бяха сиви и кръвясали. Обърна се с плавно, отмерено движение.

— Колко пъти — попита той — съм те молил да не нахълтваш тук?

— Извинявай, татко, ама я виж, намерих…

— Винаги казваш „извинявай“ — продължаваше тиранозавърът, — обаче никога не смяташ за нужно да промениш поведението си. Еми, говорих за това с майка ти и двамата сме на едно мнение. Никой от нас не иска да отгледа креслив, безогледно препускащ грубиян, който не се държи като достоен бронтозавър. Обичам те, синко, но трябва да проумееш, че…

— Татко! Моля те, да оставим конското за после, виж бе, само виж какво намерих!

Устата на по-възрастния тиранозавър се сви, опашката му потрепна зловещо. Но той наведе глава, накъдето сочеше протегнатата лапа на неговия син, и видя Кармоди.

— Бре, да му се не види!

— Добър ден, сър — каза Кармоди. — Името ми е Томас Кармоди. Аз съм човек. Не ми се вярва в момента да има други човеци на Земята, та дори и човекоподобни. Малко е трудно да се обясни как попаднах тук, но идвам с мир и… и такива ми ти работи — неубедително завърши той.

— Фантастично! — възкликна бащата на Еми. Завъртя глава. — Баксли! Ти виждаш ли каквото виждам аз? И чуваш ли каквото аз чувам?

Баксли беше друг тиранозавър, горе-долу на същата възраст като бащата на Еми. Той каза:

— Виждам, Борг, но не мога да повярвам.

— Говорещо млекопитаещо! — промълви Борг.

— Да, въобще не е за вярване — потвърди Баксли.

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

На Борг му беше нужно повече време да приеме представата за говорещо млекопитаещо, отколкото на Кармоди да приеме представата за говорещо влечуго. Все пак накрая преглътна идеята. Както Печалбата отбеляза по-късно, натрапващото се присъствие на един факт е най-добрият начин да убедиш някого в съществуването му.

Отдръпнаха се в кабинета на Борг, разположен под пищната зеленина на плачеща върба. Там седнаха, покашляха и се чудеха какво да кажат. Най-сетне Борг изрече:

— Значи сте чуждоземно млекопитаещо от бъдещето, а?

— Така излиза — потвърди Кармоди. — А вие сте местно влечуго от миналото.

— Никога не съм се възприемал по този начин — учуди се Борг. — Но да, предполагам, че е вярно. Та от колко далечното бъдеще казахте, че идвате?

— Към стотина милиона години, нещо такова.

— Ха! Доста далечко във времето. Да, много време е това.

— Да, много е далечко това време — съгласи се Кармоди.

Борг кимна и си затананика фалшиво. Кармоди ясно разбираше, че онзи не знае за какво друго да говори. Борг му се струваше достоен индивид. Гостоприемен, ала с установени навици, семеен мъж, без да е консервативен, но почтен, скучен тиранозавър от средната класа.

— Бре, бре — заговори Борг, когато мълчанието стана неловко, — а как е там в бъдещето?

— Моля?

— Тоест що за място е бъдещето?

— Доста оживено — отвърна Кармоди. — Гъмжило. Много нови изобретения, голяма бъркотия.

— Бре, бре, бре — проточи Борг. — Точно както някои от нашите разпалени глави си го представят. Някои от тях даже предсказаха еволюционни изменения в млекопитаещите, които ще ги направят господстващ вид на Земята. Но аз смятам тази картина за пресилена и нелепа.

— Сигурно такава изглежда — кимна Кармоди.

— Значи действително сте господстващият вид?

— Ами… един от господстващите.

— А влечугите? Или по-точно, как я карат тиранозаврите в бъдещето?

Нито добросърдечието, нито смелостта на Кармоди позволяваха да обясни, че по негово време тиранозаврите са измрели, и то от шейсетина милиона години, и че влечугите са се сврели в доста незначително място в общата схема на нещата.

— Вашата раса се оправя толкова добре, колкото би могло да се очаква — отговори Кармоди с чувството, че се е измъкнал ловко като древна пророчица.

— Добре! Винаги съм казвал, че така ще бъде! — заяви Борг. — Да знаете, корава раса сме ние и повечето от нас притежават силна воля и здрав разум. Имат ли спречквания хората и влечугите помежду си?

— А не, нищо особено — увери го Кармоди.

— Радвам се да чуя това. Притеснявах се да не би динозаврите да своеволничат заради по-внушителните си размери.

— Не, не — отрече Кармоди. — Мога спокойно да кажа от името на всички бъдещи млекопитаещи, че всички те харесват динозаврите.

— Много мило, че казвате това — одобри Борг.

Кармоди измънка нещо. Изведнъж много се засрами.

— Бъдещето не буди тревога у динозаврите — Борг изпадна във високопарния тон на оратор след тържествена вечеря. — Но не винаги е било така. Алозавърът, нашият измрял предшественик, изглежда е бил сприхав грубиян и ненаситен лакомник. А неговият предтеча кератозавърът е представлявал едно месоядно джудже. Ако се съди по размерите на черепната му кутия, трябва да е бил невероятно глупав. Разбира се, в зората на развитието ни е имало и други карнозаври, а преди тях има липсващо звено — далечният прадядо, от който са произлезли и двукраките, и четирикраките динозаври.

— Естествено двукраките преобладават, нали? — осведоми се Кармоди.

— Естествено. Трицератопсът е едно тъпоглаво животно със свиреп нрав. Отглеждаме ги на малки стада. Месото им става за чудна бронтозавърска пържола. Разбира се, има най-различни други видове. На влизане в града трябва да сте забелязал някои хадрозаври.

— Да, видях ги — каза Кармоди. — Пееха си.

— Онези типове все си пеят — сурово отбеляза Борг.

— Ядете ли ги?

— О небеса, не! Хадрозаврите са разумни същества! Освен тиранозаврите, те са единственият друг вид на планетата, който притежава интелект.

— Вашият син ми каза, че били тежък проблем.

— Ами да, така е — произнесе Борг малко по-предизвикателно от необходимото.

— И защо?

— Те са мързеливци. Освен това са невъзпитани и намусени. Знам какво говоря, преди наемах хадрозаври за домашна прислуга. Нямат амбиции, нямат воля, нямат упорство. Половината май и не знаят произхода си, но това въобще не ги притеснява. И не те гледат право в очите, когато говориш с тях.

— Обаче пеят хубаво — каза Кармоди.

— О да, добре пеят. Някои от най-добрите ни артисти са хадрозаври. Много ги бива и за тежки строителни работи, ако ги държиш изкъсо. Разбира се, външността им не говори в тяхна полза, с тази патешка муцуна… Но те не са виновни за това. В бъдещето решен ли е проблемът с хадрозаврите?

— Да — отговори Кармоди. — Хадрозаврите са измрели.

— Вероятно така е най-добре. Да, наистина смятам, че така е най-добре.

Кармоди и Борг разговаряха няколко часа. Кармоди научи какви са затрудненията в градския живот на влечугите. Горските градове все повече се пренаселвали, защото още и още тиранозаври и хадрозаври напускали провинцията, за да се потопят в градските удоволствия. През последните петдесетина години движението по пътищата ставало все по-натоварено. Гигантските заурихии обичат скоростта и се гордеят с бързите си реакции. Но когато няколко хиляди от тях фучат из гората едновременно, сблъскванията са неизбежни. И често с тежки последици — когато две влечуги по четиридесет тона всяко се тряснат глава в глава с трийсетина мили в час, най-вероятният резултат е счупен врат.

Разбира се, тези проблеми не били единствените. Претъпканите градове били признак за взривно нарастваща раждаемост. В някои части на света заурихиите живеели на ръба на гладната смърт. Болестите и войните намалявали населението, но недостатъчно.

— Имаме си още много грижи на главите — обобщи Борг. — Дори някои от най-изтъкнатите ни мислители се поддадоха на отчаянието. Аз обаче съм от по-спокойно настроените. Ние, влечугите, и преди сме имали трудни времена, но се преборихме. Ще решим тези проблеми, както решихме и предишните. Моето мнение е, че нашата раса има вродено благородство, неугасима искра на разумния живот. Не мога да повярвам, че тя ще изчезне.

Кармоди кимна и каза:

— Вашият род ще пребъде.

И наистина нямаше какво друго да направи, освен да излъже като джентълмен.

— Зная — изрече Борг. — Но винаги е хубаво да чуеш потвърждение. За което ви благодаря. А сега, предполагам, ще искате да поговорите с приятелите си.

— С кои приятели? — не разбра Кармоди.

— Имам предвид стоящото точно зад вас млекопитаещо.

Кармоди бързо се завъртя и видя нисък, дебел, очилат мъж в тъмен делови костюм, с куфарче и чадър под лявата мишница.

— Мистър Кармоди? — попита той.

— Да, аз съм Кармоди.

— Аз съм мистър Съртис от Данъчната служба. Мистър Кармоди, дълго ви гонихме, но Данъчната винаги се добира до своите клиенти.

Борг се намеси:

— Няма да ви преча.

И се отдалечи с учудващо тихи стъпки за такъв грамаден тиранозавър.

— Някои от приятелите ви са големи особняци — отбеляза мистър Съртис, загледан след отдалечаващия се Борг. — Но това не ме засяга, макар че вероятно ще се стори интересно на ФБР. Тук съм във връзка само с вашите данъчни декларации за годините 1965 и 1966. В куфарчето си имам заповед за вашето екстрадиране и съм сигурен, че няма да намерите никакви пропуски в нея. Моята машина на времето е паркирана зад ей онова дърво. Предлагам ви да дойдете с мен без излишна врява.

— Не — отряза Кармоди.

— Съветвам ви да размислите — каза Съртис. — Заведеното срещу вас дело може да бъде приключено благоприятно за всички заинтересувани страни. Но трябва да бъде уредено незабавно. Правителството на Съединените щати не обича да го размотават. Отказът да се подчините на заповед, издадена от Върховния съд…

— Казах вече — не! — възкликна Кармоди. — Можеш да се махаш. Знам кой си.

Защото това, без никакво съмнение, беше хищникът. Изумително непохватно бе наподобил служител на Данъчната служба. И куфарчето, и чадърът бяха неразделна част от лявата му ръка. Чертите на лицето бяха изпипани, но липсваше едно ухо. И най-лошото — коленете се сгъваха наопаки.

Кармоди се обърна и си тръгна. Хищникът остана на мястото си, вероятно неспособен да го последва. Нададе вик на глад и ярост. И изчезна.

Кармоди нямаше много време да се хвали сам, защото след миг също изчезна.

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

— А, влезте, влезте.

Кармоди примигна. Вече не споделяше мислите си с динозавър от кредния период. Сега беше на друго място. Малка мрачна стая. Подът беше каменен и вледеняваше краката му. Сажди лепнеха по прозорците. Пламъчетата на високи свещи потрепваха колебливо от течението.

Зад издигнато бюро с подвижен капак седеше мъж. Имаше дълъг нос, щръкнал от дългото костеливо лице. Очите му сякаш бяха хлътнали в пещери. По средата на лявата му буза личеше бенка. Устните му бяха тънки и безкръвни.

Мъжът каза:

— Аз съм достопочтеният Клайд Бийдъл Сийдрайт. А вие, разбира се, сте мистър Кармоди, когото мистър Модсли най-любезно ни повери. Моля ви, сър, настанете се в това кресло. Надявам се, че пътуването ви от планетата на мистър Модсли беше приятно?

— Чудесно беше — рече Кармоди, докато сядаше.

Знаеше, че се държи неучтиво, но тези изненадващи прехвърляния вече му вкисваха настроението.

— А мистър Модсли добре ли е? — лъчезарно попита Сийдрайт.

— Много — отговори Кармоди. — Къде съм?

— Чиновникът не ви ли каза, когато влизахте?

— Не видях никакъв чиновник. Даже и себе си не видях да влизам.

— Леле-мале — възкликна Сийдрайт и леко цъкна с език. — Значи приемната пак е изскочила от фазата. Десетина пъти съм ги карал да я оправят, но синхронът все се нарушава. Нервиращо е за клиентите ми, а още по-зле се отразява на горкия ми чиновник, който изскача от фазата заедно с нея и понякога не може да се прибере при семейството си повече от седмица.

— Ей това се казва жесток отпуск! — Кармоди вече бе на ръба на истерията. — Ако нямате нищо против — продължи той, с усилие овладявайки гласа си, — може ли просто да ми обясните какво е това тук и как се предполага да си отида у дома от това тук?

— Успокойте се — каза мистър Сийдрайт. — Ще искате ли чаша чай? Не? „Това тук“, както го нарекохте, е Галактическата служба по местонахожденията. Решението за съдебната ни регистрация е окачено на стената, ако благоволите да го прочетете.

— Как попаднах тук? — попита Кармоди.

Мистър Сийдрайт се усмихна и събра длани пред лицето си.

— Съвсем лесно, сър. Когато получих писмото на мистър Модсли, наредих да започне издирване. Чиновникът ви откри на Земя В3444123С22. Това явно не беше подходящото за вас място. Искам да подчертая, че мистър Модсли е направил всичко, което е по силите му, но той не е вещ в работата по намиране на местонахождения. И така, позволих си волността да ви прехвърля тук. Но ако желаете да се върнете на гореспоменатата Земя…

— Не, не — прекъсна го Кармоди. — Само се чудех как… Тоест казахте, че това е Галактическа служба по местонахожденията, прав ли съм?

— Това е именно Галактическата служба по местонахожденията — меко го поправи Сийдрайт.

— Окей. Значи не съм на Земята.

— Вярно. Нека се изразя още по-недвусмислено — вие не се намирате на никой от възможните, вероятните, потенциалните или темпоралните светове със земна конфигурация.

— Окей, чудесно. — Кармоди дишаше тежко. — Сега да ви питам нещо, мистър Сийдрайт — вие бил ли сте на някоя от тези Земи?

— Боя се, че никога не съм имал това удоволствие. Моята работа изцяло ме обвързва с този офис, нали разбирате, а отпуските си прекарвам в семейната вила, тя е на…

— Ясно! — внезапно изрева Кармоди. — Никога не сте бил на Земята или поне така разправяте! Тогава защо, за Бога, седите в тази проклета стая, направо от някой роман на Дикенс, че и със свещи, а на главата ви се мъдри цилиндър? А? Я да чуем какво ще ми отговорите, но и без това вече знам скапания ви отговор — някой кучи син ме е напомпал с дроги и съм сънувал цялата шибана история, включително и тебе, ухилено копеле такова, с конската ти мутра!

Кармоди рухна обратно в креслото, пухтящ като парен локомотив и впил тържествуващ поглед в Сийдрайт. Очакваше всичко да се замъгли, да се появяват и изчезват чудати форми и да се събуди в собственото си легло в собствения си апартамент или в леглото на приятелка, или дори в болнично легло.

Нищо не се случи. Ликуването на Кармоди се изпари лека-полека. Беше напълно объркан, но изведнъж го налегна такава умора, че не му пукаше.

— Приключихте ли с това избухване? — хладно попита мистър Сийдрайт.

— Да, приключих — отговори Кармоди. — Съжалявам.

— Не се тормозете — невъзмутимо го посъветва Сийдрайт. — Бил сте подложен на голямо напрежение и човек може да ви разбере. Но не мога нищо да направя за вас, ако не се владеете. Интелектът може да ви отведе у дома, но необузданите емоционални излияния няма да ви доведат до никъде.

— Най-искрено съжалявам.

— Що се отнася до тази стая, която изглежда толкова ви е стъписала, аз накарах да я обзаведат специално за вас. Периодът е избран съвсем приблизително — най-доброто, което успях да направя при острия недостиг на време. Беше предназначена да ви създаде чувство за домашен уют.

— Много любезно от ваша страна — рече Кармоди. — Предполагам, че и вашият външен вид…

— Да, именно — мистър Сийдрайт се усмихна. — Обзаведох и себе си също като стаята. Всъщност не ми причини никакви главоболия. Точно това са дреболиите, ценени от мнозина наши клиенти.

— Трябва да подчертая, че и аз ценя усилията ви. Сега вече свикнах и някак ме отморява.

— Надявах се да възстанови душевния ви мир — отбеляза Сийдрайт. — А вашето предположение, че всичко това ви се случва насън… е, и то има своите достойнства.

— Така ли?

Мистър Сийдрайт кимна енергично.

— Да, определено има достойнства като предположение, но няма никаква стойност като описание на сегашното ви положение.

— Аха. — Кармоди се облегна в креслото.

— Строго погледнато — продължи Сийдрайт, — разликата между действителните и въображаемите събития не е съществена. Противопоставянето между тях, което вие измисляте, е изцяло словесно. Мистър Кармоди, вие не сънувате нищо от нещата наоколо, но споменавам това само като незначителна информация. Даже ако всичко това беше сън, вие би трябвало да предприемете едни и същи действия.

— Нищо не разбирам, но ще ви повярвам, че е действително. — Кармоди се поколеба и добави: — Ала нещото, което наистина не разбирам… защо всичко е такова? Искам да кажа, че Галактическият център ми приличаше малко на Рейдио Сити, а динозавърът Борг въобще не приказваше както един динозавър — ако ще и да е говорещ динозавър — трябва да приказва, а пък…

— Моля ви, не се вълнувайте — прекъсна го мистър Сийдрайт.

— Извинявайте.

— Искате да ви обясня защо действителността е такава, каквато е. Но за това няма обяснение. Просто се налага да усвоите как да нагласяте представите си според това, което ви се случва. Не бива да очаквате, че действителността ще се наглася към вас, освен извънредно рядко. Нищо не може да се направи, ако нещата са чудновати. И също нищо не може да се направи, ако нещата са обикновени. Достатъчно ясен ли съм?

— Така ми се струва — каза Кармоди.

— Великолепно! Сигурен ли сте, че не искате чай?

— Не, благодаря.

— Значи трябва да видим как ще ви пратим у дома — заключи Сийдрайт. — Нищо не повдига така духа като добрата стара родина, а?

— Абсолютно нищо! — изрече Кармоди. — Мистър Сийдрайт, много ли ще бъде трудно?

— Не, не мисля, че би трябвало да го наречем трудно. Ще бъде сложно, разбира се и донякъде рисковано. Но не намирам тези неща за трудни.

— А какво смятате за истински трудно? — попита Кармоди.

— Решаването на квадратните уравнения — веднага отговори Сийдрайт. — Аз просто не се справям с тях, макар да съм опитвал милион и един пъти. Ето какво е трудното, сър! Сега да продължим с вашия случай.

— Вие знаете ли къде е Земята?

— „Къде“ въобще не представлява проблем — каза Сийдрайт. — Вече сте бил Където, въпреки че това не ви свърши работа, защото Когато беше далеч от целта. Но си мисля, че сега можем да засечем вашето конкретно Кога без излишни усилия. Ала с Която става малко заплетено.

— Това ще ни попречи ли?

— В никакъв случай — увери го Сийдрайт. — Само трябва да направим подбор и да открием Коя е вашата. Процесът е извънредно лесен. Все едно да стреляш по риба във варел, както биха казали вашите хора.

— Никога не съм опитвал — призна си Кармоди. — Толкова ли е лесно?

— Зависи от размерите на рибата и на варела — уточни Сийдрайт. — Например почти никакви усилия не се изискват, за да гръмнете акула във вана, докато да улучите копърка в голяма бъчва е значително постижение. Всичко зависи от мащаба. Но каквото и да ви предстои конкретно, уверен съм, че ще оцените колко лесно изпълнимо и разбираемо е то.

— Предполагам. Но ми хрумна, че моето дирене Коя е Земята може да е лесно и разбираемо, ала и неосъществимо заради безкрайно дългия подбор.

— Е, не е съвсем вярно, но е чудесно казано — Сийдрайт сякаш грейна. — Знаете ли, усложненията често са особено полезни. Помагат да се изясни проблемът.

— Ами… Сега какво ще стане?

— Сега се залавяме за работа — Сийдрайт оживено потри длани. — Служителите ми и аз отделихме някои светове за подбора на Коя. Ние с увереност очакваме вашият свят да е един от тях. Естествено, само вие можете да определите правилния.

— Значи, оглеждам ги и решавам? — попита Кармоди.

— Нещо такова. Всъщност ще трябва да ги изживеете. После, щом се уверите, ще ни уведомите дали сме улучили вашия вероятностен свят или е само подобие. Ако е вашият свят — това е. Ако е подобие — преместваме ви в следващия.

— Звучи достатъчно разумно — призна Кармоди. — Много ли са тези вероятностни светове?

— Броят им е неопределим, както вече сам подозирате. Но имаме големи надежди за бърз успех. Освен ако…

— Освен ако какво?

— Освен ако хищникът ви изпревари.

— Хищникът ли?!

— Все още е по следите ви — каза мистър Сийдрайт. — И както вече знаете, той проявява известна ловкост в залагането на капани. И тези капани имат формата на сцени, извлечени от собствените ви спомени. Мисля, че можем да ги наречем „Земеподобни сцени“, предназначени да ви успокоят и залъжат, да ви убедят, че трябва да влезете без сянка от подозрения в устата му.

— А той ще се меси ли в тези ваши светове?

— Естествено, ще се меси. Процесът на търсенето не е убежище. Напротив — колкото по-осведомен сте в процеса на търсенето, толкова по-изпълнено ще е то с опасности. Преди малко ме питахте за сънищата и действителността. Ами ето ви го и отговора. Всичко, което ви помага, прави това открито. А което се стреми да ви навреди, го прави потайно, чрез заблуди, маскиране и сънища.

— Нищо ли не мога да направя с този хищник? — попита Кармоди.

— Нищо. Нито пък аз бих направил нещо, дори да можех. Хищничеството е необходимо. Дори и Боговете след време биват изядени от Съдбата. Вие няма да сте изключение от вселенския закон.

— Очаквах да кажете нещо такова. Но никаква помощ ли не можете да ми предложите? Поне да ми намекнете как да различавам пратените ми от вас светове от онези на хищника?

— За мен разликите са очевидни — каза Сийдрайт. — Но вие и аз не възприемаме света еднакво. Вие не бихте могъл да се възползвате от моята прозорливост, нито аз от вашата. Нали все пак досега се изплъзвате от хищника.

— Имах късмет.

— Видяхте ли! Аз имам множество умения, но никакъв късмет. И кой да ни каже каква способност ще ви е най-необходима в предстоящите изпитания? Не аз, сър, и несъмнено не вие! Затова закалете душата си, мистър Кармоди. Слабодушните не си намират хубавички планети, а? Оглеждайте световете, които ви изпращам, бъдете изключително предпазлив за заблудите на хищника и се измъквайте, докато още има как. Но не позволявайте на страха да ви обезсърчи дотолкова, че да пропуснете своя истински и по право ваш свят.

— И какво ще стане, ако неволно го подмина? — попита Кармоди.

— Тогава вашето търсене няма никога да свърши — изрече Сийдрайт. — Само вие сте в състояние да ни кажете къде ви е мястото. Ако по една или друга причина не откриете своя свят сред най-вероятните, ще трябва да продължим с търсенето в просто вероятните, после в по-малко вероятните и накрая в най-малко вероятните. Разбира се, броят на вероятностните земни светове не е безкраен. Но за вас може и да е. В края на краищата на вас по рождение не ви е отреден толкова дълъг срок, за да претършувате всички и да започнете отначало.

— Добре — със съмнение в гласа отрони Кармоди. — Не ми се вярва да има някакъв друг начин.

— Аз поне нямам с какво друго да ви помогна — каза Сийдрайт. — И се съмнявам, че съществува начин, който да не изисква дейното ви участие. Но ако желаете, мога да проуча какви са другите похвати за установяването на галактическото местонахождение. Ще отнеме доста време…

— Не вярвам да имам доста време — прекъсна го Кармоди. — Мисля, че моят хищник не е далеч. Мистър Сийдрайт, моля ви, пратете ме на тези вероятностни Земи и приемете благодарността ми за вашето търпение и грижи.

— Благодаря — каза явно доволният Сийдрайт. — Да се надяваме, че още първият свят ще бъде търсеният.

Сийдрайт натисна копче на бюрото си. Нищо не се случи, преди Кармоди да примигне. А след това стана съвсем бързо, защото Кармоди вдигна клепачи и установи, че е пльоснат право на Земята. Или на нейно сносно подобие.