Измерения на чудесата

ПЕТА ГЛАВА

— Е — каза Печалбата, — това беше. Уверен съм, че за последен път виждаме онова грозно създание. Кармоди, да потегляме към дома ти.

— Превъзходна идея! — съгласи се Кармоди. — Вестоносецо! Искам веднага да си тръгна за дома.

— Съвсем нормално настроение — отбеляза Вестоносецът, — а и напълно съответстващо на действителността. Бих казал, че трябва да си отидете, при това възможно най-бързо.

— Тогава ме заведете у дома — предложи Кармоди.

Вестоносецът поклати глава.

— Не е моя работа. От мен само се искаше да ви доведа тук.

— А чия работа е в такъв случай?

— Ваша работа си е, Кармоди — намеси се Чиновникът.

Кармоди се почувства като удавник. Вече започваше да разбира защо Кармод се отказа толкова лесно. Той каза:

— Вижте какво, приятели, страшно ми е неприятно да ви досаждам, обаче наистина имам нужда от малко помощ.

— Ох, добре де — възкликна Вестоносецът. — Дайте ми координатите и аз лично ще ви заведа дотам.

— Координатите ли? Нищо не знам за тях. Това е планета на име Земя.

— Хич не ми пука, ако ще и да се казва Зелено Сирене — сопна се Вестоносецът. — За да бъда полезен, необходимо ми е да знам координатите.

— Но нали току-що бяхте там — напомни му Кармоди. — Дойдохте на Земята и ме доведохте тук!

— Може и така да е изглеждало за вас — търпеливо обясни Вестоносецът. — Но въобще не е така. Аз просто отидох в координатната точка, дадена ми от Чиновника, който на свой ред я е получил от Лотарийния компютър. Вие си бяхте там, така че ви доведох тук.

— А не можете ли да ме върнете в същата координатна точка?

— Мога, и то твърде лесно. Но там няма да намерите нищо. Както знаете, Галактиката не е статична. Всичко се движи, всяко нещо със своята скорост и по своя начин.

— А от тези координати не можете ли да изчислите къде е сега Земята?

— Та аз дори не мога да събера две числа — гордо заяви Вестоносецът. — Моите дарби са с друга насоченост.

Кармоди се обърна към Чиновника:

— Вие можете ли да го направите? А Лотарийният компютър може ли?

— Ами и мен не ме бива много в събирането — каза Чиновникът.

Компютърът припълзя обратно в стаята.

— Аз пък мога да събирам великолепно. Но моята функция се ограничава с това да избирам и издирвам спечелилите от Лотарията в границите на моята допустима грешка. Аз ви издирих (и сега сте тук), следователно ми е забранена интересната теоретична работа по установяването на настоящите координати на вашата планета.

— Не можете ли просто да го направите като услуга? — примоли се Кармоди.

— Нямам отпуснат лимит за услуги — отговори Компютърът. — Мога да намеря вашата планета не повече, отколкото да изпържа яйце или да разделя нова звезда на три части.

— Никой ли не е в състояние да ми помогне? — попита Кармоди.

— Не се отчайвайте — успокои го Вестоносецът. — „Съдействие за пътешествениците“ ще ви оправи, без да им мигне окото, аз ще ви упътя дотам. Само им дайте своите Домашни координати.

— Но аз не ги знам! — възкликна Кармоди.

Последва кратко стъписано мълчание. Накрая Вестоносецът каза:

— Ако не знаете собствения си адрес, как очаквате някой друг да го знае? Тази Галактика може да не е безкрайна, но пак си е доста голямо място. Всяко създание, което не си знае Местонахождението, не би трябвало да си подава носа навън от дома.

— Тогава не знаех това — напомни Кармоди.

— Можехте да попитате.

— Не съм се сетил… Вижте какво, длъжни сте да ми помогнете. Едва ли е особено трудно да се установи къде е моята планета.

— Невероятно трудно е — увери го Чиновникът. — „Къде“ е само едната от трите необходими координати.

— Кои са останалите две?

— Освен това е нужно да знаем „Кога“ и „Кое“. Наричаме ги „Трите К на Местонахождението“.

— Не ми пука, ако ще да ги наричате Зелено Сирене — изведнъж каза Кармоди, обзет от пристъп на гняв. — А другите форми на живот как намират пътя до дома си?

— Използват вродения си инстинкт за намиране на пътя — осведоми го Вестоносецът. — Между другото, сигурен ли сте, че и вие не притежавате такъв?

— Не мисля, че го имам.

— Естествено, че няма инстинкт за намиране на пътя! — възмутено избухна Печалбата. — Човекът никога не е напускал родната си планета! Как да развие този инстинкт?

— Вярно — промърмори Чиновникът и уморено разтърка лицето си.

— Ей това става, като се занимаваме с нисши форми на живот. Проклет да е този компютър и богобоязнените му грешки!

— Само една на пет милиарда — напомни Компютърът. — Не искам кой знае какво.

— Никой не те обвинява — каза Чиновникът. — Всъщност никой никого не обвинява. Но пак ни остава да измислим какво да правим с него.

— Това е тежка отговорност — промълви Вестоносецът.

— Несъмнено — съгласи се Чиновникът. — Какво ще кажеш да го убием и да забравим всичко това?

— Ей! — кресна Кармоди.

— Съгласен — присъедини се Вестоносецът.

— Момчета, щом вие сте съгласни — обади се Компютърът, — съгласен съм и аз.

— Мен не ме бройте — каза Печалбата. — Не мога да посоча точно какво, но в цялата тази идея нещо намирисва.

Кармоди направи няколко разпалени изявления, в смисъл че не желаел да умира и не бивало да го убиват. Призова най-доброто в душите им и чувството им за честна игра. Прецениха тези реплики като пристрастни и ги заличиха от протокола.

— Чакайте, сетих се! — внезапно възкликна Вестоносецът. — Какво ще кажете за едно друго възможно решение? Нека не го убиваме. Нека му помогнем с неподправена искреност и с всички достъпни ни възможности, да се завърне у дома си жив и здрав както физически, така и психически.

— Това се казва мисъл — призна Чиновникът.

— По този начин — продължи Вестоносецът — ще извършим постъпка, достойна за всякакви похвали, още по-забележителна поради това, че ще бъде крайно безполезна. Защото очевидно е, че той вероятно тъй или иначе ще бъде убит по време на пътуването.

— Най-добре да се залавяме за работа — подкани ги Чиновникът. — Ако не искаме да го убият, както си приказваме.

— Това пък какво беше? — попита Кармоди.

— По-късно ще ти обясня всичко — прошепна му Печалбата. — Ако допуснем, че въобще ще има „по-късно“. И ако имаме време, ще ти разкажа една доста занимателна история за самия мен.

— Приготви се, Кармоди! — извика Вестоносецът.

— Готов съм — отвърна Кармоди. — Поне се надявам да е така.

— Готов или не, ето че потегляш!

И той потегли.

ШЕСТА ГЛАВА

Вероятно за пръв път в историята на човешката раса, един от нейните членове действително и буквално пропадна вдън земя. От гледната точка на Кармоди той въобще не се помръдна — движеше се всичко останало. Вестоносецът и Чиновникът потънаха някъде в общия фон. Галактическият център се сплеска и заприлича твърде много на голямо и лошо изрисувано пано.

После в горния ляв ъгъл на паното се появи процеп, който се удължаваше и разширяваше към долния десен ъгъл. Краищата му се свиха настрана, откривайки непрогледна чернилка. Паното — или Галактическият център — се нави в себе си като две щори, без да остави и следа.

— Не се тревожи, правят номера с огледала — прошепна му Печалбата.

Обяснението разтревожи Кармоди повече от самото явление. Но той здраво стискаше зъби, а в ръката си още по-силно стискаше Печалбата. Чернилката стана пълна и завършена, без звук и без картина — образцов пример за празно пространство. Кармоди я понасяше толкова дълго, колкото тя продължи, а колко беше това — остана неясно.

И отведнъж гледката пред очите му се разпадна. Стоеше на земя и дишаше въздух. Виждаше голи планини с цвета на бели кости, също и река от изстинала лава. Лек застоял ветрец полъхваше в лицето му. Над главата си забеляза три мънички червени слънца.

Това място му се стори още по-чуждо в сравнение с Галактическия център. И все пак то беше облекчение за Кармоди. Бе срещал такива места в сънищата си, но Галактическият център идваше направо от кошмарите.

В миг се стресна, щом осъзна, че Печалбата вече не беше в ръката му. Как ли е успял да я изтърве? Трескаво се заоглежда и откри малко зелено змийче, увило се около врата му.

— Аз съм — каза му то. — Твоята Печалба. Само че в друга форма. Разбираш ли, формата е функция на цялостната обкръжаваща среда, а ние, Печалбите, сме особено чувствителни към влиянията на средата. Все още съм с тебе, брато, и ние рамо до рамо ще освободим Мексико от тежкото иго на онова чуждестранно конте Максимилиан.

— Ъ?

— Разсъждавай по аналогия! — настоя Печалбата. — Виждаш ли, Докторе, въпреки високия си интелект ние, Печалбите, нямаме собствен език. Нито пък изпитваме нужда от отделен език, защото все ни връчват на разни други раси. Решението на проблема с разговорите е съвсем просто, но понякога обезсърчаващо. Аз само се включвам към твоята асоциативна база данни и извличам каквито думи ми трябват, за да стане ясно какво искам да кажа. Думите ми изясниха ли ти какво искам да кажа?

— Нещо не ми е особено ясно — изповяда се Кармоди. — Но мисля, че ще разбера.

— Добро човече — каза Печалбата. — Представите могат доста да се оплетат понякога, но ти неизбежно ще ги разнищиш. В края на краищата нали са си твои. По този повод имам да ти разкажа една забавна историйка, ал се боя, че се налага да я оставим за по-късно. Нещо ще се случи твърде скоро.

— Какво? Какво е то?

— Кармоди, старче, няма време да ти обяснявам всичко. Може би дори няма време да ти обясня онова, което задължително трябва да знаеш, за да поддържаш функционирането на своя живот. Чиновникът и Вестоносецът най-любезно те изпратиха…

— Ах, тези скапани убийци! — прекъсна я Кармоди.

— Не бива толкова лекомислено да заклеймяваш убийството — укори го Печалбата. — Това показва повърхностна нагласа. Припомням си една много подходяща за случая дитирамба, която ще ти изрецитирам после. Докъде бях стигнала? О, да, Чиновникът и Вестоносецът. С цената на значителни лични усилия тези достойни люде те изпратиха на единственото място в Галактиката, където — но само вероятно — можеш да получиш помощ. Нали разбираш, не бяха длъжни да правят това. Можеха да те убият на място за бъдещите ти престъпления. Или пък да те запратят към последното известно местонахождение на твоята планета, където тя съвсем определено не е в момента. Или пък можеха да екстраполират нейното настоящо най-вероятно местонахождение и да те засилят натам. Но тъй като не ги бива в екстраполирането, твърде лесно е да се предположи, че резултатът щеше да бъде много лош. Така че сам виждаш…

— Къде съм — попита Кармоди — и какво очакваме да се случи тук?

— Тъкмо стигнах до това — увери го Печалбата. — Планетата се нарича Лурсис, както вероятно е очевидно. Има един-единствен жител — коренякът Мелихрон, който е тук, откакто някой въобще може да си спомни, и ще бъде тук още толкова, колкото някой може да предвиди. Мелихрон е sui generis2 оттук до хоризонта, че и още малко отгоре. Като местен жител е неподражаем; като раса е вездесъщ; като индивид е различен. За него е било написано: „Виж, това е самотният нарицателен герой, съвъкупляващ се сам със себе си, докато яростно отблъсква собственото си бясно нападение!“

— Проклета да си — кресна Кармоди, — дрънкаш като сенатска подкомисия, но нищо не казваш!

— То е, защото съвсем се оплетох — изрече Печалбата със забележимо скимтене в гласа. — Велики Боже, ама ти какво си мислиш бе, човече, да не съм се пазарила за такива неща в договора си? Потресена съм, човече, направо ме втресе, ако щеш ми вярвай, и се опитвам да разнищя положението, защото ако не си взема главата в ръце, тая моя тиква ще се сгромоляса като колиба от извара.

— От кал — разсеяно я поправи Кармоди.

— От извара! — кресна му Печалбата. — Ей, човече, ти виждал ли си изобщо как се сгромолясва колиба от извара? Е, аз пък съм виждала и да ти кажа, гледката не е никак приятна.

— Доста вкиснато ми звучи — Кармоди се изкиска пресилено.

— Стегни се! — прошепна Печалбата напрегнато. — Стани едно цяло! Използвай освежаващия миг на отдих! За да забушува умът ти като звезда! Защото ето го и Мелихрон!

Кармоди се усещаше странно невъзмутим. Огледа разкривената околност и не откри нищо, което да не е видял досега.

— И къде е? — попита той Печалбата.

— Мелихрон се променя, за да е в състояние да разговаря с тебе. Отговаряй му дръзко, но тактично. С нищо не намеквай за неговия недъг, това само ще го разгневи. Внимавай да не…

— Какъв недъг?

— Внимавай да не забравиш единственото, което го ограничава. И преди всичко, когато ти зададе своя Въпрос, отговори му изключително предпазливо.

— Чакай бе! — спря я Кармоди. — Ти само ме объркваш! Какъв недъг? Какво го ограничава? И какъв ще бъде неговият Въпрос?

— Стига си се заяждал! Не понасям това! А и вече не мога да се поддържам в будно състояние. Отлагах зимния си сън нетърпимо дълго, и то само заради тебе. Чао, брато, не им позволявай да ти пробутват дървени центрофуги.

След тези думи змийчето удобно нагласи извивките си, пъхна опашката в устата си и заспа.

— Скапан кръшкач такъв — разпени се Кармоди. — Ще ми се наричаш Печалба, а? Ти си Печалба колкото двете монетки върху очите на труп.

Но Печалбата бе потънала в сън и не можеше — или не искаше — да чуе гълченето на Кармоди. А пък вече нямаше време за такива занимания, защото в следващия миг голата планина вляво от Кармоди се превърна в бушуващ вулкан.

СЕДМА ГЛАВА

Вулканът беснееше и бълваше пушеци, изхвърляше огнени езици и запращаше в черното небе ослепителни пламтящи кълба. Те се взривяваха на милиони греещи парчета, всяко се пръскаше отново и отново, докато небесата засияха величаво, засенчили трите бледи слънца.

— Олеле! — промълви Кармоди.

Беше като мексикански фойерверк в парка „Чапултепек“ на Великден и Кармоди искрено се впечатли.

Докато зяпаше, нажежените парчета падаха към земята и изчезваха в океана, изникнал, за да ги поеме. Многоцветни димни ленти се извиваха и гърчеха една през друга, дълбоките води съскаха и вдигаха пара, която се надигаше в чудато изваяни облаци, стапящи се в дъжд.

— Юхууу! — викна Кармоди.

Дъждът падаше на коси струи, задуха вятър, който събра стелещата се вода, сплете я, за да се смесят вятър и дъжд в гигантско торнадо. Като дърво с дебел ствол, черно със сребристи отблясъци, торнадото напредваше към Кармоди под ритмичния съпровод на оглушителни гръмотевици.

— Стига, де! — писна Кармоди.

Когато почти докосна краката му, торнадото се разпръсна, дъждът и вятърът се втурнаха към небето, гръмотевиците стихнаха до зловещ тътен. Зазвучаха ловджийски рогове и цитри ведно с виещи гайди и сладко стенещи арфи. Все по-високо се надигаше мелодията на тържество и приветствие, също като музиката в някой исторически филм с раздут производствен бюджет, заснет от „Метро Голдуин Майер“, но още по-хубава. Последен изблик на звуци, светлини, движение и разни други неща, после настъпи тишина.

Съвсем накрая Кармоди бе затворил очи. Сега ги отвори тъкмо навреме, за да види как звуците, светлините, движението и разните други неща се преливат в героичното голо тяло на мъж.

— Здрасти — каза мъжът. — Аз съм Мелихрон. Как ти се стори моето явяване?

— Направо ме разби — от душа изрече Кармоди.

— Нима? — попита Мелихрон. — Ама сериозно те разбих? Тоест не беше ли само впечатлен? Искам истината и недей да щадиш чувствата ми.

— Сериозно — потвърди Кармоди. — Сериозно ме разби.

— Е, много мило — отвърна Мелихрон. — Това, което видя, беше малко Въведение към Мен, сътворих го съвсем наскоро. И мисля, ама твърдо, че изразява нещо от мен, какво ще кажеш?

— Няма спор! — потвърди Кармоди.

Опитваше се да различи как изглежда Мелихрон. Но героичната фигура пред него беше лъскаво черна, със съвършени пропорции и без никакви отличителни белези. Единствената особеност беше гласът му — обработен, напрегнат и леко мрънкащ.

— Всичко това е нелепо, разбира се — продължи Мелихрон. — Говоря за цялата тази история да устройваш страхотно явяване за самия себе си. И все пак това е моята планета. И ако не можеш да се изфукаш на собствената си планета, къде тогава можеш? А?

— И това не може да се оспори — съгласи се Кармоди.

— Наистина ли мислите така? — осведоми се Мелихрон.

— Най-честно и с цялата си искреност — увери го Кармоди.

Мелихрон обмисли това, после рязко каза:

— Благодаря. Вие сте ми симпатичен. Вие сте интелигентно и чувствително същество, което не се бои да казва това, което мисли.

— Благодаря — каза и Кармоди.

— Няма за какво. Говоря откровено.

— Е, щом е така, наистина ви благодаря — изрече Кармоди с усилие да не позволи на лекото раздразнение да се промъкне в гласа му.

— И се радвам, че дойдохте — продължи Мелихрон. — Знаете ли, че аз съм едно много прозорливо същество (с което се гордея) и смятам, че ще можете да ми помогнете.

Кармоди удържа на върха на езика си репликата, че е дошъл по-скоро да моли за помощ, отколкото да я оказва, и че освен това положението му едва ли позволява да помогне на когото и да било, щом не е в състояние да се справи с най-основно нещо като намирането на пътя към дома си. Но реши засега нищо да не казва от страх да не засегне Мелихрон.

— Моят проблем — подхвана Мелихрон, — е изначално присъщ на моето положение. А пък моето положение е уникално, ужасяващо, странно и значимо. Вероятно сте чувал, че цялата тази планета е моя, но има още много да се каже. Аз съм единственото живо същество, което може да живее тук. И други са се опитвали, строяха селища, пускаха животни да се множат на воля, засаждаха растения. Естествено всичко ставаше с мое позволение. И всичко беше напразно. Без изключение всяка материя, чужда на тази планета, се разпадаше на фин прах, който моите ветрове след време издухват в дълбокия Космос. Какво ще кажете за това?

— Чудна работа — откликна Кармоди.

— Да, добре се изразихте! — възкликна Мелихрон. — Действително, чудна работа! Но това е то. Никакъв живот не може да вирее тук, освен мен и моите разширения. Когато разбрах това, беше доста силен удар за мен.

— Представям си.

— Тук съм толкова отдавна, колкото аз или някой друг можем да си спомним. Цели епохи се задоволявах да живея простичко — като амеби, като лишеи, като папрати. Всичко беше наред и разбираемо в онези времена. Живеех в нещо като Райската градина.

— Трябва да е било чудесно — отбеляза Кармоди.

— Харесваше ми — тихо каза Мелихрон. — Но не можеше да трае вечно, разбира се. Открих еволюцията и се развих, като променях планетата, за да я приспособя към новите си превъплъщения. Превръщах се в множество твари, някои от тях неприятни. Опознавах светове извън моя собствен и експериментирах с формите, които откривах там. Живях дълги животи във формата на различните висши видове в Галактиката — хуманоидни, хтеризоидни, олихордни и още други. Стигнах до осъзнаване на своята единственост и това знание ми причини самота, която сметнах за неприемлива. Така че не я приех. Вместо това влязох в маниакално състояние, продължило милиони години. Преобразявах се в цели раси и позволявах — не, дори подтиквах моите раси да воюват помежду си. Почти по същото време научих за секса и изкуството. Въведох и двете сред моите раси и известно време много се забавлявах. Разделях се на мъжки и женски единици, като всяка беше завършено цяло, макар и част от мен. И се размножавах, отдавах се на извращения, изгарях се на клада, устройвах си засади, сключвах мирни договори със себе си, женех се и се развеждах със себе си, преминах през безброй самопричинени смърти и раждания. А моите съставки творяха изкуство, понякога дори красота, занимаваха се и с религия. Естествено те ме боготворяха. И това беше съвсем уместно, тъй като за тях бях първопричина на всички неща. Но аз дори им позволявах да приемат съществуването и да възвеличават върховни същества, които не бях аз. В онези времена бях краен либерал.

— Много великодушно от ваша страна — промърмори Кармоди.

— Е, старая се да бъда великодушен. Можех да си го позволя. Що се отнася до тази планета, аз бях Бог. Няма смисъл да си играем на думи — бях божествен, безсмъртен, всемогъщ и всезнаещ. Всичко се намираше в самия мен — дори дисидентските мнения за мен. И едно стръкче трева не поникваше, без да бъде безкрайно мъничка частица от моето битие. Аз придадох форма на планините и реките. Аз причинявах реколтата, също и глада. Аз бях животът в сперматозоидите и смъртта в чумния бацил. И една птичка не можеше да пльосне на земята без мое знание, защото бях Свързващият и Разделящият, Единният и Многообразният, Онова, Що Винаги Е Било, и Онова, Що Винаги Ще Бъде.

— Да, това наистина е нещо — изрече Кармоди.

— Да, да — каза Мелихрон със стеснителна усмивка. — Бях Голямото колело във Вселенската фабрика за велосипеди, както се изрази един от моите поети. Всичко беше твърде великолепно. Моята раса рисуваше картини, аз рисувах залези. Моите хора пишеха за любовта, аз я създадох. Ах, чудесни дни! Ако можеше само да продължава така!

— А защо не продължи? — попита Кармоди.

— Защото пораснах — тъжно каза Мелихрон. — Незнайни епохи аз се наслаждавах на творенето. Но вече започвах да си задавам въпроси за своите творения и за себе си. Разбирате ли, свещениците ми винаги се питаха за мен, спореха помежду си за моята същност и възможности. И като последен глупак аз ги слушах. Винаги е ласкаещо да слушаш как твоите свещеници те обсъждат. Но може да бъде и опасно. Аз също започнах да се чудя какви са същността и възможностите ми. Размишлявах, вглеждах се в себе си. И колкото повече мислех за това, толкова по-трудно ми се виждаше.

— Но защо ви е било нужно да си задавате въпроси за самия себе си? — попита Кармоди. — В края на краищата нали сте бил Бог.

— Ей това му беше трудното на този проблем. От гледната точка на моите творения нямаше никакъв проблем. Аз бях Бог и неизповедими бяха моите пътища, но функцията ми беше да храня и наказвам една раса от същества, които имаха свободна воля, а в същото време бяха и част от моята същност. За тях самите всичко си беше наред, щом Аз правех това. Тоест за всеки анализ Моите действия си оставаха накрая необясними, дори най-простите и очевидните от тях, защото самият Аз бях необясним. Или да го кажа с други думи — Моите действия бяха загадъчни обяснения на една всеобхватна действителност, която само Аз, чрез своята Божественост, можех да проумея. Така поставиха въпроса неколцина сред моите най-изтъкнати мислители. И добавиха, че по-пълното разбиране на всичко това ще им бъде дадено в рая.

— А вие създадохте ли рай? — попита Кармоди.

— Че как иначе. Също и ад. — Мелихрон се усмихна. — Да им бяхте видял лицата, когато ги възкресявах на едното или другото място! И най-набожните не вярваха искрено в Отвъдното!

— Предполагам, че е било много удовлетворяващо.

— Да, до един момент беше приятно. Но после взе да ми дотяга. Несъмнено и аз съм суетен като всеки друг Бог. Но безкрайните изобилни хвалебствия най-сетне ми станаха скучни до болка. Защо, в името Божие, трябва да бъде възхваляван един Бог, щом само изпълнява Божиите си функции? Със същото основание можете да възхвалявате една мравка за сляпото осъществяване на инстинктите й. Това положение започна да ми се струва незадоволително. И все още нямах друго знание за самия себе си, освен чрез пристрастните очи на моите творения.

— И какво направихте?

— Премахнах ги. Разправих се с целия живот на моята планета, и шаващ, и друг всякакъв, заличих и Отвъдното. Честно, имах нужда от време за размисъл.

— Хъ! — възкликна стъписаният Кармоди.

— В друг смисъл обаче не съм унищожавал никого и нищо — побърза да добави Мелихрон. — Аз просто прибрах частите си обратно в себе си. — Изведнъж той се ухили. — Имах доста типчета с широко ококорени очи, които все приказваха за сливане с мен. Определено го постигнаха, и то как!

— Може би им е харесвало, както е станало — предположи Кармоди.

— Че откъде ще знаят? Сливането с Мен означавам Аз, то по необходимост включва и загубата на съзнанието, което отсъжда за нечие сливане с някого. Точно същото е като смъртта, макар и да звучи къде по-хубаво.

— Това е много интересно. Но ми се струва, че имахте желание да говорите с мен за някакъв проблем?

— Да, именно! Тъкмо до него стигнах. Виждате ли, премахнах своите хора почти както едно дете чупи къщичката си за кукли. А после седнах — образно казано — да премисля нещата. Разбира се, единственото, което имах да премислям, бях Аз. И същинският проблем за Мен беше — с какво да се захвана Аз? Нима съм бил предназначен единствено за Бог? Опитах с работата на Бог и установих, че е твърде ограничена. Това е бизнес за простовати егоманиаци. Би следвало да има и нещо друго, което бих могъл да правя, нещо по-значимо, с което да изразя истинското си Аз. Бях убеден в това! Това е моят проблем и това е въпросът ми към вас — какво да правя със себе си?

— Добре — проточи Кармоди. — Добре, добре. Да, схващам вашия проблем. — Той се прокашля и умислено потри носа си. — Проблем като този изисква много мислене.

— За мен времето е без значение — каза Мелихрон. — Имам неограничени количества от него. Но вие, принуден съм да отбележа със съжаление, нямате.

— Нямам ли? А с колко време разполагам?

— Около десет минути според вашите мерки. Скоро след това е вероятно да ви се случи нещо твърде злощастно.

— Какво ще ми се случи? И какво мога да направя?

— Хайде де, да играем по правилата. Първо вие отговорете на моя въпрос, после и аз ще отговоря на вашия.

— Но ако ми остават само десет минути…

— Ограничението ще ви помогне да се съсредоточите — каза Мелихрон. — Пък и без това, щом тук е моята планета, ще вършим нещата по моите правила. Уверявам ви, ако това беше вашата планета, щях да върша нещата по вашите правила. Разумно е, нали?

— Ъхъ, така излиза — мрачно промърмори Кармоди.

— Девет минути — напомни Мелихрон.

Как да кажеш на един Бог каква е неговата функция? Особено ако, подобно на Кармоди, си атеист? Как да съчиниш нещо смислено, особено ако съзнаваш, че свещениците и философите на същия този Бог са прекарали векове в такива занимания?

— Осем минути — отброи Мелихрон.

Кармоди отвори уста и започна да говори.

ОСМА ГЛАВА

— Струва ми се — каза Кармоди, — че решението на вашия проблем е… е възможно…

— Да? — пламенно го подкани Мелихрон.

Кармоди и представа си нямаше какво щеше да каже. Говореше с отчаяната надежда, че процесът на говоренето от само себе си ще породи някакъв смисъл, защото думите имат значения, а изреченията имат дори повече значения от думите.

— Вашият проблем — продължи Кармоди — е да намерите в себе си присъщ ви функционализъм, който да има отношение към една външна действителност. Но това може да се окаже неосъществимо начинание, защото самият вие сте една действителност и следователно не можете да се предпоставите като външен за самия себе си.

— Мога, стига да поискам — намусено отвърна Мелихрон. — Мога да предпоставя всяко проклето нещо, което ми скимне, защото аз дърпам конците наоколо. Разбирате ли, когато някой е Бог, не е необходимо да бъде и солипсист.

— Вярно, вярно, вярно — припряно изрече Кармоди. (Седем минути ли му оставаха? Или шест? И какво щеше да се случи, когато времето му изтече?) — И така, ясно е, че вашата Иманентност и Присъщност са недостатъчни да задоволят схващането ви за себе си и следователно са в действителност недостатъчни, тъй като вие самият, във формата си на Определител, смятате тези качества за недостатъчни.

— Изящно разсъждение — отбеляза Мелихрон. — Трябваше да станете теолог.

— В момента съм именно теолог — каза Кармоди. (Шест минути, пет минути?) — Е, добре тогава, какво трябва да правите?… Обмислял ли сте някога да направите цялото вътрешно и външно знание (ако приемем, че съществува нещо като външно знание) обект на вашите стремежи?

— Да, всъщност и за това помислих. Освен всичко друго, прочетох всяка книга в тази Галактика, разрових се в тайните на Природата и Човека, изследвах макрокосмоса и микрокосмоса и така нататък. Между другото, имах немалка дарба за учение, макар и впоследствие да позабравих някои неща, като например тайната на живота и върховното предназначение на смъртта. Но мога пак да ги науча, когато си поискам. Научих, че ученето е сухо, пасивно занимание въпреки малкото приятни изненади в него. И освен това научих, че ученето няма никакво особено и извънредно значение за мен. Дори според мен отучването е също почти толкова интересно.

— А може би сте предназначен да бъдете художник? — предположи Кармоди.

— Минах и през този етап. Ваях плът и глина, рисувах слънцето на платно и в небето, писах книги с думи и други книги със събития, съчинявах музика за инструменти и композирах симфонии за дъжда и вятъра. Вярвам, че творбите ми бяха достатъчно добри, но някак си винаги съзнавах, че така и ще си остана дилетант. Моето всемогъщество не ми дава достатъчно простор за грешки, нали разбирате. А възприятията ми за действителното са твърде пълни, за да си блъскам главата сериозно и с въображаемото.

— Хъммм, ясно — проточи Кармоди. (Сигурно оставаха не повече от три минути!) — Защо да не станете завоевател?

— Не ми е нужно да завоювам това, което вече притежавам. А ако говорите за другите светове, не се стремя към тях. Способностите ми подхождат за моята среда, която се състои от тази единствена планета. Притежаването на други светове ще ме въвлече в неестествени постъпки. Пък и каква полза ще имам от другите светове, щом не знам какво да правя с този?

— Както виждам, подробно сте обмислил въпроса. — Отчаянието на Кармоди преливаше в безнадеждност.

— Разбира се. Едва ли съм мислил за друго няколко милиона години. Търсех цел, външна спрямо мен, но присъща на природата ми. Търсех посока, но намерих само себе си.

Кармоди би могъл и да изпита съчувствие към Бог Мелихрон, ако собственото му положение не беше толкова отчайващо. Вече беше объркан. Усещаше как времето се стапя и страховете му нелепо се преплитат със съжаление към неосъществилия се Бог.

Тогава го осени вдъхновението. Беше просто, праволинейно и решаваше както проблема на Мелихрон, така и неговия — а точно такава проверка доказва доброто вдъхновение. Дали Мелихрон щеше да приеме, беше вече друг въпрос. Но Кармоди можеше само да опита.

— Мелихрон — дръзко изрече той, — аз реших вашия проблем.

— О, нима? — трескаво попита Мелихрон. — Тоест истински наистина, тоест не го казвате само защото ако не го решите удовлетворително за мен, обречен сте да умрете след седемдесет и три секунди? Тоест не сте позволил на това да ви повлияе, нали?

— Позволих на надвисналата над мен участ да ми повлияе — величествено каза Кармоди — само доколкото това влияние ми беше нужно, за да реша вашия проблем.

— О! Чудесно. Моля ви, побързайте и ми кажете, толкова съм развълнуван!

— Бих искал да направя това. Но не мога, физически е невъзможно да се обясни всичко, щом ще ме убиете след петдесет-шестдесет секунди.

— Аз ли? Че аз не се каня да ви убивам! О, небеса, за толкова кръвожаден ли ме смятате? Не, вашата наближаваща смърт е външно събитие, без никаква връзка с мен. Между другото, останаха ви дванадесет секунди.

— Не е достатъчно — промълви Кармоди.

— Разбира се, че е достатъчно! Това е моят свят, нали така, аз контролирам всичко в него, включително продължителността на времето. Току-що промених пространствено-времевия континуум в десетсекундната точка. Това е съвсем лесно действие за един Бог, макар че после пада голямо чистене. Съответно вашите десет секунди ще заемат около двадесет и пет години от моето местно време. Това достатъчно ли е?

— Предоволно — каза Кармоди. — И е много любезно от ваша страна.

— Моля ви, няма нищо. А сега нека чуя вашето решение.

— Така да бъде — Кармоди дълбоко си пое дъх. — Решението на вашия проблем е свойствено на самите понятия, с които изразявате проблема. Не може и да бъде иначе. Всеки проблем трябва да съдържа в себе си кълновете на собственото си решение.

— Трябва ли? — попита Мелихрон.

— Да, трябва — твърдо заяви Кармоди.

— Добре. За момента ще приема тази предпоставка. Продължавайте.

— Обмислете положението си. Обмислете и вътрешните, и външните му страни. Вие сте Богът на тази планета, но само на тази планета. Вие сте всемогъщ и всезнаещ, но само тук. Имате впечатляващи интелектуални постижения и чувствате призвание да служите на нещо извън себе си. Но вашите дарби ще бъдат пропилени навсякъде освен тук, а тук няма никой освен вас.

— Да, да, точно такова е положението ми! — викна Мелихрон. — Но още не сте ми казал какво да правя с него!

Кармоди вдиша дълбоко и издиша бавно.

— Това, което трябва да направите, е да използвате всички свои велики таланти, и то тук, на своята планета, където ще имат най-голямо приложение. И да ги използвате в служба на други, щом такова е съкровеното ви желание.

— В служба на други? — повтори Мелихрон.

— Такъв е изводът — каза Кармоди. — И най-повърхностното разглеждане на вашето положение насочва към заключението. Вие сте сам в една сложна Вселена. Но за да извършвате външни за себе си действия, трябва да има нещо външно. Самата ви същност обаче е пречка да отидете в това външно. Следователно то трябва да дойде при вас. И когато дойде, какви ще бъдат отношенията ви с него? Това също е ясно. След като сте всемогъщ в собствения си свят, не могат да ви помагат или съдействат. Но вие можете да помагате и съдействате на други. Това е единственото естествено отношение между вас и външната Вселена.

Мелихрон помисли и каза:

— Да, в доводите ви се чувства сила. Това признавам без задръжки. Но съществуват затруднения. Например външният свят рядко минава насам. Вие сте първият посетител от две и четвърт завъртания на Галактиката.

— Работата изисква търпение — съгласи се Кармоди. — Но търпението е именно качеството, към което трябва да се стремите. А и тъй като времето е променлива величина, ще ви бъде по-лесно. Колкото до броя на вашите посетители — нали количеството не бива да влияе на качеството. В простото изброяване няма никаква стойност. Човек или Бог си върши работата — ето това има значение. Няма значение дали тази работа ще изисква едно действие или милион.

— Но аз ще съм си зле както преди, ако имам работа, ала няма за кого да я върша!

— При цялата си скромност трябва да изтъкна, че имате мен — посочи се Кармоди. — Дойдох при вас от външния свят. Имам проблем. По-точно имам няколко проблема. За мен тези проблеми са неразрешими. За вас… не знам. Но подозирам, че изискват да напрегнете докрай силите си.

Мелихрон размишляваше много дълго. Кармоди усети сърбеж в носа, но потисна желанието да се почеше. Чакаше, както цялата планета чакаше, докато Мелихрон умуваше.

Накрая Мелихрон вдигна своята лъскава черна глава и произнесе:

— Мисля, че в това има нещо смислено!

— Много мило, че го казвате.

— Но аз наистина го мисля! — възкликна Мелихрон. — Вашето решение ми се струва и неизбежно, и елегантно. И да продължа разсъжденията си — изглежда Съдбата, която управлява хората, Боговете и планетите, е предопределила това да се случи: Аз, един създател, съм бил създаден без проблеми за решаване, а вие, един създаден, станахте създател на проблем, който само един Бог би могъл да реши. И вие сте живял живота си в очакване аз да реша вашия проблем, а пък аз чаках половин вечност вие да дойдете при мен, за да реша проблема ви!

— Изобщо не бих се учудил — потвърди Кармоди. — Бихте ли искал да узнаете в какво се състои моят проблем?

— Вече си направих изводите — каза Мелихрон. — Всъщност благодарение на своя превъзхождащ интелект и опита си знам за това много повече от вас. На пръв поглед вашият проблем е как да се приберете у дома.

— Така е.

— Не, не е така. Не си служа небрежно с думите. На пръв поглед ви е нужно да знаете Къде, Кога и Коя е вашата планета. Нужен ви е начин да стигнете там, при това желателно е да се доберете до дома си в същото състояние, в което сте сега. Само това да беше, пак щеше да е достатъчно трудно.

— А какво друго има? — попита Кармоди.

— Ами как, има я и смъртта, която ви преследва.

— Ох! — промълви Кармоди.

Внезапно усети слабост в коленете и Мелихрон вежливо създаде за него кресло, хаванска пура, коктейл „Ром Колинс“, чифт чехли и наметка от бизонска кожа.

— Удобно ли ви е? — попита Мелихрон.

— Много.

— Добре. Сега внимавайте. Ще продължа да обяснявам вашето положение кратко и ясно, като ще използвам за тази цел само частица от своя интелект, докато остатъка от себе си ще впрегна в особено важното занимание да намеря практически приложимо решение. Но се налага да ме слушате извънредно внимателно и да опитате да разберете всичко от първия път, защото нямаме много време.

— Аз пък мислех, че разтегнахте моите десет секунди в 25 години — напомни му Кармоди.

— Разтегнах ги. Обаче времето като променлива е склонно да прави номера, дори и на мен. Вече изядохме осемнадесет от вашите двадесет и пет години, а и останалите изтичат крайно бързо. Сега се съсредоточете! Животът ви зависи от това.

— Добре — Кармоди се приведе напред и запуфтя с пурата. — Готов съм.

— Първото, което трябва да разберете, е същността на неумолимата смърт, която ви е подгонила.

Кармоди овладя треперенето си и напрегна слух.

ДЕВЕТА ГЛАВА

— Най-основополагащият факт във Вселената — говореше Мелихрон — е този, че видовете ядат други видове. Може и да не е красиво, но това е то. Яденето е началото и сдобиването с хранителни вещества е основата на останалите явления. Тази идея включва в себе си Закона за хищничеството, който може да бъде изразен по следния начин: всеки вид, независимо колко високо или ниско стои в развитието си, се храни с един или няколко вида и служи за храна на един или няколко вида.

Това ни дава представа за една ситуация, обща за всички, която може да бъде утежнена или облекчена от разнообразни обстоятелства. Например един вид, обитаващ собствената си среда, обикновено успява да се поддържа в състояние на Равновесие и така да изживее нормално отреденото му време въпреки набезите на хищниците. Това Равновесие обичайно се изразява чрез уравнението Прецакал-Прецакан, или ПП. Когато цял вид или представител на вида се преместват в чужда и непривична среда, стойностите на ПП неизбежно се променят. Понякога настъпват временни подобрения във видовото Положение Изял-Изяден (ПП = ИИ + 1). По-типично е влошаването му (ПП = ИИ — 1).

Ето това се е случило с вас, Кармоди. Вие сте напуснал нормалната си среда, което също означава, че сте напуснал и своите нормални хищници. Тук не могат да ви издебнат автомобили, никакъв вирус не може да се промъкне в кръвта ви, нито един полицай не може да ви застреля поради грешка. Тук сте отделен от опасностите на Земята и неподвластен на заплахите, надвиснали над други галактически видове.

Но подобрението (ПП = ИИ + 1) за жалост е временно. Желязното правило на Равновесието вече е започнало да се налага. Не можете да се откажете от преследването и не можете да се отървете от преследвачите. Хищничеството е самата Необходимост.

С напускането на Земята вие сте станал уникално същество. Следователно и вашият хищник също е уникален.

Вашият хищник е роден от въплъщаването и утвърждаването на един всеобщ закон. Той може да се храни само и единствено с вас. Тази Твар е сътворена да съответства и допълва вашите особености. Дори и без да я виждаме, знаем, че нейните челюсти са оформени да захапват Кармоди, нейните крайници са приспособени да сграбчват и стискат Кармоди, нейният стомах има особената способност да смила Кармоди, а нейната индивидуалност е създадена да се възползва от индивидуалността на Кармоди.

Вашето положение ви прави единствен по рода си, Кармоди, затова и вашият хищник е единствен по рода си. Преследва ви вашата смърт, Кармоди, и то с отчаяние, равно на вашето. Вие сте взаимно обвързани. Ако ви докопа — умирате. Ако избягате сред нормалните опасности на вашия свят — ще умре вашият хищник, защото ще му липсва Кармоди, с когото да поддържа съществуването си.

Нямам какво повече да ви кажа, за да ви помогна в спасението. Не мога да предскажа уловките и прикритията, които ще опита, също както не мога да предскажа вашите. Мога само да ви предупредя, че вероятностите винаги са по-благоприятни за Ловеца, макар все пак да сме чували за избягали жертви.

Това е положението, Кармоди. Разбрахте ли ме?

Кармоди зяпаше като някой, стреснат насред дълбок сън.

— Да — проговори той. — Не разбирам всичко. Но разбрах най-важното.

— Добре. Защото не ни остана никакво време. Трябва незабавно да напуснете тази планета. Дори аз на собствената си планета не мога да възпра вселенския Закон на хищничеството.

— Можете ли да ме пратите обратно на Земята? — попита Кармоди.

— Стига да имах достатъчно време, вероятно бих могъл — отговори Мелихрон. — Но, разбира се, ако имах достатъчно време, бих могъл да направя каквото и да било. Трудно е, Кармоди. За начало всяка от трите променливи величини К трябва да бъде разгадана в съотношение с останалите. Ще ми се наложи да разбера точно Къде в пространство-времето се намира вашата планета понастоящем. После би трябвало да открия Коя от множествено-вероятните Земи е вашата. После бих определил времевата последователност, в която сте се родил, за да установя Кога. После идват ефектът на натрупването и удвояващият фактор, които също е задължително да се отчитат. И след като извърша всичко това, с малко късмет бих могъл да ви пъхна във вашата Специфичност (учудващо деликатна операция), без да срутя цялото скеле.

— А можете ли да направите това за мен? — настоя Кармоди.

— Не. Не ни остана време. Но мога да ви пратя при Модсли, един мой приятел, който би трябвало да е в състояние да помогне.

— Ваш приятел ли?

— Е, вероятно не точно приятел — призна Мелихрон. — По-скоро ми е познат. Макар че може би и така преувеличавам характера на отношенията ни. Разбирате ли, преди доста време едва не напуснах своята планета, за да поразгледам наоколо. И ако бях направил това, щях да се запозная с Модсли. Но не тръгнах по различни причини и затова никога не срещнах Модсли в действителността. Все пак и двамата знаем, че ако бях предприел пътешествието, бихме се срещнали, щяхме да обменим възгледи и схващания, да поспорим за това-онова, да пуснем по някой майтап и да завършим с лека симпатия един към друг.

— Тези отношения ми изглеждат бледички, за да разчитам на тях — промърмори Кармоди. — Няма ли някой друг, при когото да ме пратите?

— Боя се, че няма — отвърна Мелихрон. — Модсли е единственият ми приятел. Вероятността определя привързаността, както това прави и действителността, нали така. Сигурен съм, че Модсли добре ще се погрижи за вас.

— Ами… — започна Кармоди.

Но изведнъж забеляза, че нещо голямо, тъмно и заплашително започва да се оформя зад лявото му рамо, и разбра, че времето му е свършило.

— Ще тръгвам! — бързо каза той. — И благодаря за всичко!

— Не е нужно да ми благодарите. Моят дълг във Вселената е да служа на пътниците. Късмет, Кармоди!

Едрата страховита форма започваше да придобива плътност. Но преди да приключи, Кармоди бе изчезнал.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Кармоди се озова на зелена ливада. Сигурно наближаваше обяд, защото оранжево слънце блещукаше точно над главата му. По-нататък малко стадо петнисти крави бавно дъвчеше сред високата трева. Зад тях Кармоди виждаше сенчестото начало на гора.

Полека се завъртя на място. Ливадата се простираше във всички посоки, а гората свършваше с гъсти шубраци. Чу лай на куче. От другата страна имаше планини — дълго назъбено било със заснежени върхове. Сиви облаци се лепяха нагоре по склоновете.

С крайчеца на окото си долови червеникав проблясък. Обърна се. Май беше лисица. Изгледа го любопитно, после се шмугна в гората.

— Прилича на Земята — отбеляза Кармоди.

Спомни си за Печалбата, която последния път представляваше изпаднало в зимен сън зелено змийче. Опипа врата си, но Печалбата вече не беше там.

— Тук съм — съобщи тя.

Кармоди се огледа и зърна малко медно котле.

— Това ти ли си? — попита той, докато вдигаше котлето.

— Разбира се, аз съм — увери го Печалбата. — Нима дори не можеш да познаеш собствената си Печалба?

— Е… ти доста се променяш.

— Наясно съм по въпроса. Но моята същност — истинското ми аз — никога не се променя. Какво има?

Кармоди бе надникнал в котлето и едва не го изтърва. Вътре видя одраното и полуизядено трупче на дребно животинче — може би котенце.

— Какво е това в тебе? — попита той.

— Обядът ми, ако държиш да знаеш — уведоми го Печалбата. — По време на прехвърлянето хапнах набързо.

— Ох!

— Дори Печалбите понякога имат нужда да се заситят — саркастично добави тя. — И ако смея да продължа, освен това имаме нужда от почивка, леки упражнения, сексуални връзки, периодично напиване и някое и друго помръдване на червото. Откакто ти бях връчена, не си ми осигурил нищо от изброеното.

— Е, и аз нямах на разположение нищо от изброеното — напомни Кармоди.

— Но ти наистина ли имаш нужда от тези неща? — изуми се Печалбата. — Ами да, естествено, сигурно имаш. Странно, но досега мислех за тебе като за щъкаща насам-натам стихийна фигура без потребностите на едно живо същество.

— Точно каквото аз мислех за тебе! — възкликна Кармоди.

— Предполагам, неизбежно е — въздъхна Печалбата. — Човек е склонен да смята чуждите раси за… за плътни отгоре додолу и някак безчревни. Но, разбира се, някои от тях са точно такива.

— Ще се погрижа за потребностите ти — каза Кармоди, подтикнат от внезапна привързаност към своята Печалба. — Веднага щом се отървем от това аварийно положение.

— Дадено, старче. Извини ме за раздразнителността. Става ли да си довърша хапката?

— Карай — позволи Кармоди.

Беше му любопитно как едно метално котле ще схруска одрано животинче. Но като се стигна до това, твърде силно му се пригади, за да гледа.

— Ах, дяволски добро беше! — облиза се Печалбата. — Оставих ти малко, ако ти се хапва.

— Точно сега не съм особено гладен. Ти какво яде?

— Наричаме ги орити. Ти би ги сметнал за нещо като гигантска гъба. Чудесни са сурови или леко задушени в собствените си сокове. Бялата петниста разновидност е по-добра от зелената.

— Ще запомня, в случай че попадна на някое. Мислиш ли, че човек от Земята би могъл да ги яде?

— Мисля — отвърна Печалбата. — Между другото, ако някога ти падне сгоден случай, не забравяй — накарай го да ти рецитира стихотворение, преди да го изядеш.

— Защо?

— Защото орити са много добри поети.

Кармоди преглътна тежко. Ето това беше проблемът с непознатите форми на живот. Тъкмо си помислиш, че нещо си разбрал и откриваш, че въобще нищичко не проумяваш. И обратно, тъкмо когато решаваш, че съвсем си се объркал, те изведнъж те изкарват от кожата ти, като постъпват напълно разбираемо. Всъщност, рече си Кармоди, именно фактът, че чуждоземните не бяха изцяло чужди, ги правеше толкова чужди. Отначало беше забавно. След време започваше да ти опъва нервите.

— Бърп — каза Печалбата.

— Какво?

— Оригнах се. Моля за извинение. Както и да е, но трябва да признаеш, че уредих всичко доста хитро.

— Какво си уредила?

— Разговора с Мелихрон, разбира се!

— Ти си го уредил? Ей, по дяволите, че ти беше потънала в зимен сън! Аз с приказки успях да уредя измъкването ни на косъм!

— Не желая да ти противореча, но се боя, че ти си под влиянието на недоразумение. Изпаднах в зимен сън единствено за да насоча всичките си сили в размишления над проблема на Мелихрон.

— Ти си луда, бе! Направо си откачила! — развика се Кармоди.

— Не казвам нищо повече от истината — заяви Печалбата. — Помисли за дългите, точни разсъждения, които изрече, за да установиш мястото и функциите на Мелихрон в световната схема, и то с необорима логика.

— Е, и?

— Ами ти разсъждавал ли си по този начин през живота си? Да не си философ или логик?

— В колежа бях страхотен по философия — отвърна Кармоди.

— Голяма работа — присмя му се Печалбата. — Не, Кармоди, ти просто нямаш подготовката и интелекта, за да се справиш с такива разсъждения. Погледни истината в лицето — това за тебе беше крайно непривично.

— Не беше крайно непривично! Напълно по силите ми е да разсъждавам с изключителна логика!

— „Изключителна“ е добре казано.

— Но аз го направих! Аз измислих онези мисли!

— Както искаш — съгласи се Печалбата. — Не бях разбрала, че това означава толкова много за тебе и нямах никакво намерение да те разстройвам. Я ми кажи, имал ли си припадъци или необясними пристъпи на смях и плач?

— Не, нямал съм — каза Кармоди през зъби, напрегнал докрай волята си. — А ти имала ли си натрапчиви сънища, в които летиш, или чувството, че си светец?

— Твърдо не! — отговори Печалбата.

— Сигурна ли си?

— Сигурно е, че съм сигурен!

— Значи не се налага да обсъждаме това повече — каза Кармоди, изпитал нелепа радост от победата. — Но бих желал да науча още нещо.

— Какво е то? — предпазливо попита Печалбата.

— Кой недъг на Мелихрон не биваше да споменавам? И какво беше единственото ограничаващо го нещо?

— Смятах, че и двете са болезнено очебийни.

— Не и за мен.

— Само няколко часа размишления и всичко веднага ще ти се проясни.

— Майната му — ядоса се Кармоди. — Обясни ми!

— Така да бъде. Недъгавостта на Мелихрон се състои в това, че е куц. Това е вроден недостатък, такъв е от най-ранни времена. И упорито се появява при всичките му промени, в съответната форма, разбира се. — А ограничението?

— Той по никакъв начин не би могъл да научи, че е куц. Тъй като е Бог, лишен е от сравнително знание. Творенията му са по негов образ и подобие. А това в случая на Мелихрон означава, че всички са куци. Толкова рядко влиза в допир с външната действителност, че смята недъга си за норма, а съществата, които не куцат — за любопитно несъвършени. Между другото, липсата на сравнително знание е сред малкото недостатъци на божествеността. И така, първичното определение за един Бог е неговата самодостатъчност, която независимо от обхвата си е винаги вътрешна. Съвършеният контрол на контролируемото и съвършеното знание за познаваемото са първите стъпки към превръщането в Бог, казвам ти го, за да знаеш, ако решиш да си опиташ силите.

— Аз ли? Да опитам силите си като Бог?

— Че защо не? И това е работа като всяка друга, колкото и гръмко да звучи названието й. Не е лесно, признавам. Но не е по-трудно, отколкото да станеш първокласен поет или инженер.

— Мисля, че си превъртяла окончателно. — Кармоди изтръпна от краткия пристъп на религиозен ужас, който така тормози атеистите.

— Това не е вярно. Само съм по-добре осведомена от тебе. Но сега най-добре се приготви.

Кармоди припряно се озърна и видя три дребни фигурки да крачат през ливадата. На почтително разстояние ги следваха още десет.

— Онзи в средата е Модсли — каза Печалбата. — Винаги е много зает, но може би ще намери време да размени две-три думи с тебе.

— А той има ли някакви ограничения или недъзи? — саркастично попита Кармоди.

— И да има, нямат значение — отвърна Печалбата. — С Модсли човек се оправя по друг начин и се сблъсква със съвсем различни проблеми.

— Прилича на човек — отбеляза Кармоди, когато групата наближи.

— Да, формата му е подобна — призна Печалбата. — Естествено, хуманоидната форма е често срещана в тази част на Галактиката.

— И кой е начинът, по който се предполага да се оправя с него? — попита Кармоди.

— Не мога да ти го опиша точно — запъна се Печалбата. — За мен Модсли е твърде чужд, та да го разбера или предвидя. Но един съвет мога да ти дам — увери се, че си привлякъл вниманието му и си го убедил в своята хуманоидност.

— Ами да, разбира се.

— Не е толкова просто, колкото звучи. Модсли е едно крайно заето същество с множество грижи на главата си. Виж какво, той е твърде надарен инженер, при това усърден в работата си. Но е склонен към разсеяност, особено когато изпитва нов производствен процес.

— Е, не ми се струва прекалено сериозно.

— Не е… за Модсли. Щеше да е само една забавна слабост, ако не беше фактът, че той разсеяно разглежда всичко наоколо като суровина за процеса. Един мой познат — Дюър Хардинг, преди време отиде при него да го покани на купон. Горкият Дюър не успял да привлече вниманието му.

— И какво станало?

— Модсли го преработил за един от проектите си. Разбира се, не искал да стори нищо лошо. Но в момента горкият Дюър представлява три бутала и разпределителен вал във възвратно-постъпателен двигател и може да бъде разгледан в работните дни, изложен в Музея за исторически силови устройства на Модсли.

— Това наистина е доста смайващо — съгласи се Кармоди. — Никой нищо ли не може да направи?

— Никой не поиска да насочи вниманието на Модсли към това. Той никак не обича да си признава грешките и се държи особено неприятно, ако реши, че го дразнят.

Печалбата сигурно долови изражението по лицето на Кармоди, защото побърза да добави:

— Но не позволявай това да те стряска! Модсли никога не се държи злонамерено, всъщност е доста добросърдечен. Обича похвалите, както и всички ние ги обичаме, ала се гнуси от ласкателствата. Просто му говори и се запознай с него, възхищавай се, но не прекалявай, подчертай какво не ти харесва, но не упорствай в критиката. Накратко, прояви умереност, освен когато ясно се вижда, че е нужен по-краен подход.

Кармоди искаше да каже, че такъв съвет е също като да не получиш никакъв. Дори е по-лош, защото само успя да го изнерви. Но вече нямаше време. Модсли беше тук, висок и побелял, облечен в памучен панталон и кожено яке, придружен от двама мъже от двете му страни в костюми на бизнесмени, с които говореше разпалено.

— Добър ден, сър — твърдо изрече Кармоди.

Пристъпи напред, после бързо се махна от пътя на разсеяната троица, за да не го стъпчат.

— Лошо започна — прошепна Печалбата.

— Млъквай — шепнешком му се сопна Кармоди.

Мрачно забърза след групата.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Значи това е, ъ-ъ-ъ, Орин? — попита Модсли.

— Да, сър, това е — потвърди Орин, който вървеше отляво, и се усмихна гордо. — Какво ще кажете, сър?

Модсли бавно се завъртя и огледа ливадата, планините, слънцето, реката, гората. Лицето му нищо не издаваше. Той попита:

— А ти какво мислиш, Бруксайд?

Гласът на Бруксайд потрепваше:

— Е, сър, според мен Орин и аз свършихме чудесна работа. Наистина чудесна работа, ако си припомните, че това е нашият първи самостоятелен проект.

— Орин, ти на същото мнение ли си? — попита Модсли.

— Несъмнено, сър.

Модсли се наведе и откъсна стръкче трева. Помириса го и го захвърли. Порови с върха на обувката пръстта под себе си, после няколко секунди се взираше право в пламтящото слънце. И заговори с отмерен глас:

— Изумен съм, да, изумен съм. Но по най-неприятен начин. Искам от вас двамата да построите свят за един от моите клиенти и вие ми излизате с това! Вие наистина ли си въобразявате, че сте инженери?

Двамата му помощници не отговориха. Бяха се вцепенили като момчета, очакващи първия удар на пръчката.

— Инженери! — Модсли вложи цял тон презрение в думата. — „Творчески настроени, но и практични учени, които могат да съградят планетата, където и когато я поискате.“ На някой от вас да са познати тези думи?

— От стандартната брошура са — каза Орин.

— Правилно. Хайде да видим, това ли е за вас образец на „творческо, практично инженерство“?

Двамата мълчаха. Накрая Бруксайд избълва:

— Ами, сър, да, сър, това е! Най-внимателно проучихме спецификациите за проекта. Поръчката беше за планета от тип 34Вс4, с определени вариации. И именно това построихме. Това е само едно ъгълче, разбира се. Но и то…

— Но и то ми показва какво сте направили, за да му дам оценка — прекъсна го Модсли. — Орин! Какво отоплително устройство използвахте?

— Слънце от типа О5, сър — отговори Орин. — Идеално се вписваше в термичните изисквания.

— Да, бих казал, че се е вписало. Но сигурно си спомняте, че това е лимитиран свят. Ако не намаляваме разходите, няма да имаме печалба. И елементът с най-голяма единична цена е отоплителното устройство.

— Съзнаваме това, сър — каза Бруксайд. — Въобще не ни харесваше да използваме слънце О5 за система само с една планета. Но изискванията за радиацията и топлината…

— Вие на нищо ли не се научихте от мен? — викна Модсли. — Този тип звезда е цяло разхищение. Ей вие… — той махна на работниците. — Свалете го.

Работниците побързаха да вдигнат сгъваемата стълба. Един от тях я закрепи, а друг започна да я разгъва десетократно, стократно, милионократно. Други двама работници тичаха нагоре със същата бързина.

— И я дръжте внимателно! — подвикваше им Модсли. — И не забравяйте ръкавиците! Това нещо е доста топличко!

Застанали в края на стълбата, работниците откачиха звездата, сгънаха я в самата нея и я сложиха в тапицирана кутия с надпис „ЗВЕЗДА: ЧУПЛИВО“.

Когато затвориха капака, всичко стана черно.

— Тук никой ли няма капка ум в главата си? — осведоми се Модсли. — По дяволите всичко, да бъде светлина.

И засия светлина, просто ей така.

— Окей — каза Модсли. — Слънцето от тип О5 отива в склада. За такъв строеж можем да използваме и G13.

— Но, сър — нервно се обади Орин, — то не е достатъчно горещо.

— Известно ми е — съгласи се Модсли. — Ето къде трябва да приложите творческите си сили. Ако приближите звездата, ще стане достатъчно горещо. — Да, сър, ще стане — рече Бруксайд. — Но ще излъчва твърда радиация, без достатъчно разстояние, за да отслабне до безопасна степен. А това би могло да изтреби цялата раса, която ще се засели на тази планета.

Модсли заговори съвсем бавно и отчетливо:

— Нима се опитваш да ми кажеш, че звездите от тип G13 са опасни?

— Ами не, нямах предвид точно това — заекна Орин. — Искам да кажа, че могат да станат опасни като всичко останало във Вселената, ако не бъдат взети съответните предпазни мерки.

— А, така вече е по-добре — измърмори Модсли.

— Съответните предпазни мерки — подхвана Бруксайд — в този случай включват носенето на предпазни оловни дрехи, тежащи близо двадесет и пет килограма парчето. Но това е неприложимо, защото средният представител на тази раса тежи само около четири килограма.

— Това си е тяхна грижа — вдигна рамене Модсли. — Не е наша работа да им се бъркаме в живота. Нима трябва да отговарям всеки път, когато някой си смачка пръст на крака в камък, сложен от мен на тяхната планета? Пък и не им се налага да носят оловни дрехи. Могат да купят едно от допълненията, които предлагам — слънчев екран, който ще спре твърдата радиация.

Другите двама се усмихнаха неспокойно. Но Орин каза стеснително:

— Струва ми се, че това е един доста онеправдан вид, сър. Вероятно не могат да си позволят разходите за слънчев екран.

— Е, ако не веднага, може би по-късно — съгласи се Модсли. — Все едно, твърдата радиация не причинява мигновена смърт. Даже и с нея те ще имат средна продължителност на живота около 9.3 години, а това би трябвало да е достатъчно за всеки.

— Да, сър — нерадостно отвърнаха двамата помощник-инженери.

— Следващото — каза Модсли. — Каква е височината на тези планини?

— Средно хиляда и осемстотин метра над морското равнище — отговори Бруксайд.

— Поне хиляда метра излишни! — заяви Модсли. — Вие как си го представяте, да не би планините да растат по дърветата? Подрежете ги и каквото остане, приберете го в склада.

Бруксайд извади бележник и си записа промяната. Модсли крачеше напред-назад, гледаше и се мръщеше.

— Колко се предполага да изкарат тези дървета?

— Осемстотин години, сър. Те са от новия подобрен модел дъбоябълка. Дават плодове, сянка, жълъди, освежаващи напитки, три вида полезни влакна, отличен строителен материал, предпазване на почвата от ерозия и…

— А бе вие май искате да ме разорите! — ревна Модсли. — И двеста години са му много на едно дърво! Източете повечето от жизнената им сила и я върнете в акумулатора!

— Но така няма да изпълняват някои от проектираните си функции — възрази Орин.

— Тогава им посъкратете функциите! Стигат им сянката и жълъдите, не сме длъжни да правим от тези дървета скапано ковчеже със съкровища! Сега, кой сложи там онези крави?

— Аз, сър — отговори Бруксайд. — Стори ми се, че ще придадат на мястото… ами, приветлив вид.

— Глупак такъв — сряза го Модсли. — На мястото се придава приветлив вид преди продажбата, а не след нея! Това тук го продадохме без обзавеждане. Сложете кравите в цистерната за протоплазма.

— Да, сър — заекна Орин. — Много съжалявам, сър. Има ли още нещо?

— Още десетина хиляди сбъркани неща — натякна му Модсли. — Но се надявам, че и сами можете да ги проумеете. Например това какво е? — Той посочи Кармоди. — Статуя ли някаква или друго? Песнички ли ще пее или ще декламира, когато пристигне новата раса?

Кармоди заговори:

— Сър, аз не съм част от това тук. Ваш приятел на име Мелихрон ме изпрати, опитвам се да намеря пътя до своята планета…

Модсли явно не чуваше какво му говори Кармоди. Защото докато Кармоди се опитваше да му каже нещо, Модсли продължаваше:

— Каквото ще да е, но го няма в спецификациите. Пъхнете го обратно в цистерната за протоплазма заедно с кравите.

— Ей! — разкрещя се Кармоди, когато работниците го повлякоха за ръцете. — Ей, чакайте малко! — пищеше той. — Не съм част от тази планета! Мелихрон ме изпрати! Чакайте бе, задръжте за секунда, чуйте ме!

— Вие наистина трябва да се засрамите — не млъкваше Модсли, глух за писъците на Кармоди. — Това какво трябваше да представлява? Орин, да не е някоя от твоите забежки в украсата?

— О, не — отрече Орин. — Не съм го слагал тук.

— Бруксайд, значи си бил ти.

— Шефе, не съм го виждал никога.

— Хъммм — проточи Модсли. — И двамата сте тъпанари, но никога не сте ме лъгали. Ей! — подвикна той на работниците. — Я го върнете тук!

— Стига де, я се стегни — подхвърли Модсли на Кармоди, който трепереше неудържимо. — Овладей се, не мога да те чакам, докато си преживяваш истеричния припадък! Сега по-добре ли си? Добре тогава, имаш ли нещо против да ми кажеш защо си нахлул в моя собственост и защо не бива да те преработя в протоплазма?

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Ясно — заключи Модсли, когато Кармоди привърши обясненията си. — Интересна история, макар и да ми се струва, че прекалено я драматизираш. Но ето те тук и търсиш планета на име… Земя ли беше?

— Точно така, сър — отвърна Кармоди.

— Значи Земя — промълви Модсли, почесвайки се по темето. — Голям късмет имаш, май помня това място.

— Наистина ли, мистър Модсли?

— Да, уверен съм — потвърди Модсли. — Това е малка зелена планета, която поддържа живота на мономорфна хуманоидна раса, какъвто си и ти. Прав ли съм?

— Напълно!

— За такива неща паметта ми работи добре. А и така се случи, че аз построих Земята.

— Нима, сър? — възкликна Кармоди.

— Да. Спомням си съвсем ясно, защото докато я строих, измислих и науката. Вероятно историйката ще ти се стори забавна. — Той се обърна към помощниците си. — А за вас може да се окаже и поучителна.

Никой не би се осмелил да откаже на Модсли правото да разкаже история. Така че Кармоди и помощник-инженерите се постараха да изобразят внимание и Модсли започна.

Тогава бях доста дребен предприемач. Тук-там майсторях по някоя планета, понякога ми възлагаха и звезди-джуджета. Но работа винаги трудно се намира, а всички клиенти без изключение са капризни, заядливи и склонни да забавят плащанията. Не беше лесно да удовлетвориш клиентите, препираха се за всяка дребна подробност. „Променете това, променете онова, а защо водата трябва да пада надолу, притеглянето е твърде силно, топлият въздух се издига нагоре, а трябва да пада надолу…“ И така нататък.

Тогава бях голям наивник. Имах навика да обяснявам естетическите и практическите причини за всяко нещо, което правех. И не след дълго въпросите и обясненията ми отнемаха повече време от самата работа. Прекалено изобилие от празни дрънканици. Знаех, че все нещо се налага да направя по въпроса, но не можех да измисля какво да бъде.

И тъкмо преди да изпълня проекта за Земята, в главата ми взе да се оформя един изцяло нов подход към отношенията с клиентите. Хващах се как си мърморя: „Формата е следствие от функцията.“ Харесваше ми как звучи. Но после се питах: „Защо трябва формата да е следствие от функцията?“ И си изтъквах следния довод: „Формата е следствие от функцията, защото това е неотменен закон на природата и една от основните аксиоми в приложната наука.“ Това също ми харесваше, макар да не ми изглеждаше особено смислено.

Но смисълът беше без значение. Важното бе, че направих ново откритие. Неволно се натъкнах на майсторлъка в рекламата и продажбите и изобретих хитър номер с големи възможности, а именно — учението за научния детерминизъм.

Земята беше първото ми изпитание и затова винаги ще я помня.

Един висок брадат старец с пронизващи очи дойде при мен да си поръча планета. (Така бе поставено началото на твоята планета, Кармоди.) Е, бързичко приключих работата, май за шест дни, и си въобразявах, че това е всичко. Беше една от онези планети с лимитиран бюджет и тук-там я поорязах. Но да бяхте чули как се оплакваше собственикът, бихте си помислили, че съм откраднал и очите от главата му.

— Защо има толкова многобройни торнадо? — питаше той.

— Това е част от системата на атмосферната циркулация — казвах му аз. (Всъщност тогава бях малко под пара и забравих да предвидя в атмосферната циркулация регулиращ клапан.)

— Три четвърти от планетата са заети от вода! — казваше ми той. — А аз недвусмислено изисквах съотношението между земя и вода да бъде четири към едно!

— Ами не беше възможно да я направим така! — обяснявах му аз. (Бях затрил някъде смешните му спецификации. Все не мога да им хвана края на тези жалки дребни проектчета за по една планетка.)

— А малкото земя, която ми предлагате, сте запълнил с пустини, тресавища, джунгли и планини.

— Така е по-живописно — изтъквах му аз.

— Че какво ме грее живописното! — гръмко изрече приятелчето. — О, да, един океан, дузина езера, две-три реки, една-две планински вериги — това щеше да изглежда чудесно. Придава вид на околността, кара жителите да се чувстват добре. Но вие ми пробутвате боклук!

— Има си причини — рекох. (А в действителност не можехме да свържем двата края, ако не използваме префасонирани планини, много пълнеж от океани и реки и няколко пустини, които купих евтино от Ури Планетния вехтошар. Но на онзи нямаше да кажа това.)

— Причини ли! — разкрещя се той. — А какво да кажа на моите хора? Ще заселя цяла раса на тази планета, може и да са две-три. Ще бъдат човеци, по мой образ и подобие. А човеците са всеизвестни с придирчивостта си, също като мен. И какво предлагате да им кажа?

Е, знаех какво би могъл да им каже. Но не исках да се държа грубо, затова се престорих, че обмислям проблема. Колкото и да е чудно, наистина размишлявах. И му излязох с най-върховния номер на всички номера.

— Просто им кажете голата научна истина — посъветвах го. — Кажете им, че от научна гледна точка всичко трябва да бъде такова, каквото е.

— Ъ?

— Това е детерминизъм — обясних аз, като вдъхновено измислих думата в движение. — Съвсем просто е, но и малко загадъчно. Да започнем с това, че формата е следствие от функцията. Следователно вашата планета е точно каквато трябва да бъде поради най-обикновения факт, че изобщо съществува. По-нататък — науката е неизменна. Значи всичко, което не е неизменно, не е наука. И накрая — всичко се движи по определени закони. Не винаги успявате да проумеете какви са тези закони, но пък сте уверени, че те са си на мястото. Така че в съгласие с разума е никой да не задава въпроса: „Защо това, а не онова?“ По-скоро би следвало да се запита: „А как действа това?“

Да, ама той ми подхвърляше доста смущаващи въпроси, беше един схватлив старец. Но нищо не разбираше от инженерство. Неговата област бяха етиката, нравствеността, религията и все такива щуротии. Естествено не успя да измъдри основателни възражения. Беше от онези типове, които са влюбени в абстракциите, и започна да си повтаря:

— „Това, което е, е такова, каквото трябва да бъде.“ Хъм, твърде интересно изказване, при това не без оттенък на стоицизъм. Ще включа някои от тези прозрения в уроците, предназначени за моите хора… Но я ми кажете как мога да примиря неизменната предопределеност на науката със свободната воля, която имам намерение да дам на моите хора?

Е, тук старото момче едва не ме закопа. Засмях се и покашлях малко, за да спечеля време, после казах:

— Отговорът е очевиден!

Което при всички случаи е добро измъкване.

— Не се съмнявам, че е — каза той. — Но не мога да го проумея.

— Вижте какво — подхванах го, — а свободната воля, която ще дадете на тези хора, не е ли също един вид предопределеност?

— Може и така да се подходи. Но разликата е…

— Освен това — продължих припряно — откога предопределеността и свободната воля са несъвместими?

— Определено изглеждат несъвместими.

— Така е само защото не разбирате науката — уверих го аз, като пробутах древния трик точно под гърбавия му нос. — Трябва да сте наясно, драги ми господине, че според един от най-основните закони на науката случайността има своята роля във всяко събитие. Сигурен съм, че знаете — случайността е математическият еквивалент на свободната воля.

— Но това е твърде противоречиво!

— Такова е положението. Противоречието е сред най-фундаменталните закони на Вселената. Противоречието поражда борба, без която всичко би стигнало до състояние на ентропия. Така че нямаше да имаме нито планети, нито Вселена, ако нещата не съществуваха в привидно непримиримо състояние на противоречие.

— Привидно ли? — засече ме той, бърз като мълния.

— Че как иначе? — учудих се аз. — Противоречието, което условно можем да определим като действително съществуващи двойки противоположности, не е последното, за което си струва да поговорим. Например да си представим отделна изолирана тенденция. Какво става, когато доведете тази тенденция докрай?

— Въобще не се сещам — отвърна старецът. — Липсата на конкретност в подобни разсъждения…

— А става това — уверих го аз, — че тенденцията преминава в своята противоположност.

— Ама наистина ли? — стъписа се той.

Чудна картинка са тези религиозни типове, когато опитват да се ориентират в науката.

— Ама наистина — потвърдих. — Разполагам с доказателствата в лабораторията си, но демонстрирането им е малко досаден процес…

— Не, моля ви, и така ще ви повярвам — спря ме старецът. — В края на краищата нали сключихме Съглашение.

Той винаги използваше тази дума вместо „договор“. Означаваше същото, но звучеше по-хубаво.

— Двойки противоположности — мълвеше той. — Детерминизъм. Нещата се превръщат в своята противоположност. Боя се, че е доста заплетено.

— И естетически издържано — добавих. — Но не съм изчерпал въпроса за трансформацията на крайностите.

— Моля ви, продължавайте.

— Благодаря. И така, имаме ентропията, която означава, че нещата продължават движението си, освен ако им се оказва външно въздействие. (Моят опит учи, че някои от тях упорстват и след външното въздействие.) Но важното е, че ентропията тласка нещото към неговата противоположност. Щом едно нещо е тласнато към превръщане в своята противоположност, значи това важи за всички неща, тъй като науката е неизменна. Сега схванахте ли картината? Имаме значи всички тези противоположности, които като побеснели се превръщат в другата си противоположност. На по-високо равнище на организация имаме групи противоположности, минаващи през същата история. И така на още по-високо и по-високо равнище. Дотук добре ли е?

— Така ми се струва — каза той.

— Чудесно. Обаче естествено възниква въпросът — това ли е всичко? Искам да кажа, ако тези противоположности се трансформират с хастара навън и после наопаки, това ли е значи цялата игра? Стигнахме до най-прелестната част — не, това не е всичко! Не, сър. Тези противоположности, прескачащи се като дресирани тюлени, са само едната страна на нещата. Защото — и в този момент заговорих с много звучен глас, — защото има мъдрост, прозираща отвъд блъсканицата и бъркотията в света на явленията. Тази мъдрост, сър, прониква с погледа си през илюзорните свойства на съществуващото и достига най-съкровените механизми на Вселената, които се намират в необятна величествена хармония.

— А как едно нещо може да бъде и илюзорно, и действително? — пак бързо като удар на мълния ме засече той.

— Не на мен се пада да дам отговор на въпрос като този — отвърнах. — Аз съм най-обикновен смирен научен работник, виждам каквото виждам и постъпвам съответно. Но може би зад всичко е скрито някакво нравствено основание.

Старчето помъдрува малко над това. Долавях, че води оспорвана борба със самия себе си. Успяваше да улови логическите несъответствия не по-зле от когото и да било, а моите доводи преливаха от несъответствия. Но подобно на всички умници противоречията направо го омагьосваха и той жадуваше да ги включи в своята система. А всички твърдения, изтъкнати от мен, все пак се натъкваха на здравия му разум, който пък твърдеше, че нещата не може да са чак толкова мошенически оплетени. Но интелектът от своя страна му говореше, че във всичко това може и да е заложен един хубав простичък обединяващ принцип. А ако не е обединяващ принцип, то поне една здрава, солидна нравствена основа. Аз го накарах да налапа кукичката само защото употребих думата „нравствено“. Нали този достоен стар господин страдаше от демонична страст към нравственото, той беше просмукан до кости с нравственост. Без да сбъркате, бихте могли да го наречете господин Нравственост. Така че съвсем случайно му пробутах идеята, че цялата скапана Вселена е поредица от съгласуваности и противоречия, от закони и несъвпадения, всички включващи се в най-изтънчен и възвишен нравствен порядък.

— В това се крие нещо по-дълбоко, отколкото съм виждал досега — каза той след малко. — Бях замислил да науча моите хора само на етика и нравственост и да насоча вниманието им единствено към въпроси, засягащи моралния императив, като например как и защо човек трябва да живее, а не какъв е строежът на живата материя. Исках те да бъдат изследователи, гмуркащи се в дълбините на радостта, страха, набожността, надеждата и отчаянието, а не учени, които ровят из звездите и дъждовните капки, за да градят върху откритията си грандиозни и непрактични хипотези. Съзнавах присъствието на Вселената, но ми изглеждаше незначително. Вие ми посочихте грешката.

— Вижте какво — рекох, — нямах намерение да ви докарвам нови грижи на главата. Помислих, че трябва да ви изтъкна тези неща…

Старецът се усмихна.

— Като ми докарахте нови грижи на главата, вие ми спестихте по-големи неприятности. Мога да сътворявам по свой образ и подобие. Но няма да сътворя свят, населен с миниатюрни мои копия. За мен свободната воля е важна. Моите творения ще я притежават за величие и за печал. Те ще вземат тази лъскава безполезна играчка, която вие наричате наука, и ще я издигнат до положението на божество, без да признават това. Ще ги привличат противоречията на материалното. Ще се стремят да опознаят тези неща и ще забравят, че трябва да постигнат знание за собствените си души. Убедихте ме в това и аз съм ви благодарен за навременното предупреждение.

Честно казано, той вече започваше да ме изнервя. Тоест беше едно нищо, нямаше връзки с никакви големи клечки. И все пак се държеше величаво. Имах чувството, че може да ме въвлече в тежки тревоги, и то само с няколко думи, с едно изречение, което да се забие като отровна стреличка в ума ми и никога да не се махне оттам. Право да ви кажа, това малко ме плашеше.

Е, господа, онзи стар шегаджия като че прочете мислите ми. Защото каза:

— Не се страхувайте. Приемам без уговорки света, който построихте за мен. Ще ми послужи добре именно такъв, какъвто е. Що се отнася до недостатъците и пропуските, които също вградихте в моя свят, ще приема и тях, при това не без благодарност. Ще ви се отплатя и за тях.

— Как? — попитах го. — Как ще се отплатите за грешките?

— Като ги приема без спорове. И като отвърна лицето си от вас сега, за да се заема с моите и на моите хора дела.

И старият джентълмен си тръгна, без да каже нищо повече.

— Да, той ме накара да се замисля. Надприказвах го напълно, но старото момче някак остави последната дума за себе си. Знаех как беше настроен — бе изпълнил договора си с мен и с това приключваше всичко. Тръгна си, без да каже нищо лично на мен. Според него това беше нещо като наказание.

Но това си е негово мнение. Какво ли ме интересуваха неговите думи? Разбира се, бих искал да ги чуя. Съвсем естествено желание си е, затова понякога го търсех. Но той не гореше от желание да ме види.

Така че всъщност няма значение. Хубавичка печалба изкарах от онзи свят и дори да съм понасилил договора тук-там, не съм го нарушил. Това е то — задължен си пред самия себе си да изкараш печалба. Не можеш да си блъскаш главата и за последствията.

Но аз се опитвах да ви обясня нещо, момчета, затова искам да ме слушате внимателно. Науката е препълнена със закони, защото аз я измислих такава. А защо я измислих такава? Защото законите са много полезни за един отракан предприемач, също както са много полезни за адвокатите. Законите, ученията, аксиомите и принципите на науката съществуват, за да ви подпомагат, а не да ви се пречкат. Те съществуват, за да ви осигурят причини за онова, което вършите. И повечето от тях са горе-долу верни, което също помага.

Винаги обаче помнете — законите ви помагат да обясните на клиентите какво правите, след като сте го направили, а не преди. Когато имате някой проект, осъществете го както намерите за подходящо. После нагласете фактите да подхождат на случилото се, а не обратното.

Помнете — тези закони съществуват като словесна преграда срещу хората, задаващи въпроси. Но те не бива да се превръщат в преграда за вас. Ако нещо сте научили от мен, то е, че нашата работа е неизбежно необяснима. Ние просто я вършим и понякога върви добре, а понякога не.

Ала никога не се опитвайте да обясните на себе си защо някои неща се случват, а някои не се случват. Не питайте и не си въобразявайте, че съществува обяснение. Просветна ли ви в главите?

Двамата помощници закимаха трескаво. Изглеждаха като просветлени от озарение, като хора, открили нова вяра. Кармоди би се обзаложил на каквото ще, че двамата сериозни млади мъже са запаметили всяка дума на Строителя и отсега нататък щяха да издигнат тези думи до… закон.

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

След като разказа историята, Модсли млъкна задълго. Изглеждаше навъсен и вглъбен в себе си, сякаш погълнат от невесели мисли. Но накрая се оживи и каза:

— Кармоди, всеки в положение като моето е непрестанно обсаждан с искания за благотворителност. Всяка година щедро дарявам Кислородния фонд за крайно нуждаещите се въглеродни форми на живот. Давам своя принос и във Фондацията за междузвездно преустройство, в Космическия дом за престарели и в програмата „Спасете незрелия разум“. Това ми се струва предостатъчно, пък и така си смъквам данъците.

— Добре — изрече Кармоди с внезапно пламнала гордост. — И без това не ви искам благотворителността.

— Моля те да не ме прекъсваш — сгълча го Модсли. — Тъкмо казвах, че моята благотворителност задоволява хуманните ми чувства. Не ми харесва да се занимавам с отделни случаи, защото са объркани и лични.

— Напълно ви разбирам — съгласи се Кармоди. — Мисля, че е най-добре да си вървя — добави той, макар и да нямаше никаква представа къде ще отиде и как ще стигне дотам.

— Помолих те да не ме прекъсваш. Виж какво, вече обясних, че не ми допадат отделните случаи. Но този път ще направя изключение и ще ти помогна да се върнеш на своята планета.

— Защо? — попита Кармоди.

— Прищявка — отвърна Модсли. — Най-обикновено хрумване, може би с лек примес на алтруизъм. Освен това…

— Да?

— Е, ако някога си отидеш у дома — което е съмнително въпреки помощта ми, — ще ти бъда благодарен да предадеш едно съобщение.

— Дадено — каза Кармоди. — За кого е съобщението?

— Че как, естествено за брадатия старец, за когото построих планетата. Предполагам, все още той дърпа конците?

— Не знам — вдигна рамене Кармоди. — По този въпрос има много спорове. Някои твърдят, че той си е там, както винаги е бил, а други пък разправят, че бил мъртъв (но според мен го казват в преносен смисъл), трети направо заявяват, че въобще не е съществувал.

— Още си е там — убедено изрече Модсли. — Такъв не можеш да го утрепеш с мухобойка. Да знаеш, поддава се на настроения и прелива от висок морал, според който иска да живеят и хората. Може да се подразни и да изчезне до някое време, ако не му допада как вървят нещата. А и е способен да пипа изтънко — знае, че на хората не им харесва нищо прекалено, независимо дали ще е печено телешко, жени или Бог. Затова нищо чудно да се изтрие от менюто временно, така да се каже, докато пак се появи влечение към него.

— Вие май знаете много неща за него — подкачи го Кармоди.

— Е, имах доста време да мисля.

— И според мен налага се да изтъкна — продължи Кармоди, — че начинът, по който вие се отнасяте към него, не съвпада с нито един теологически възглед, който съм чувал. Самата идея, че Бог може да се поддава на настроения, да се дразни…

— Но това трябва да му е присъщо — възрази Модсли. — Че и още много друго! Би трябвало да е същество с изключителна емоционалност! В края на краищата, такъв си и ти, също като своите събратя по раса.

Кармоди кимна.

— Ето, видя ли! Той ясно заяви, че ще твори по свой образ и подобие. И очевидно е постъпил така. Още щом ти се появи тук, забелязах семейната прилика. Кармоди, в тебе има един малък Бог, макар че от това не бива да ти се замае главата.

— Никога не съм имал никакъв досег с него — промърмори Кармоди. — И не знам как да му предам съобщението.

— Толкова е просто! — с досада възкликна Модсли. — Когато се прибереш вкъщи, само трябва да го изречеш ясно и силно.

— Но защо мислите, че той ще ме чуе? — попита Кармоди.

— Няма как да не те чуе! — увери го Модсли. — Това е неговата планета и той прояви голямата си загриженост за нейните обитатели. Ако е искал да общувате по някакъв друг начин, щеше да ви го подскаже.

— Добре, ще го направя — предаде се Кармоди. — Какво искате да му предам?

— Ами не е нещо особено — Модсли изведнъж се навъси. — Но той наистина беше един достоен стар господин и на мен ми е малко неудобно заради планетата, която му построих. Не че нещо й има на тази планета, ако прецениш добре. Съвсем използваема си е. Ала този старец беше джентълмен. Тоест в него има достойнство, а не се случва често да попаднеш на такъв. Така че ще ми се да подновя онази планета, нали разбираш, напълно безплатно, за моя сметка, няма да му струва и пукнат грош. Ако му допадне идеята, ще я превърна в туристическа забележителност, в рай. Не се съмнявай, аз съм страхотен инженер. Не е справедливо да ме оценяват по халтурата, която съм принуден да пробутвам, за да изкарам за насъщния.

— Ще му предам — обеща Кармоди. — Но откровено казано, не ми се вярва да се хване за предложението.

— И на мен не ми се вярва — мрачно изрече Модсли. — Той е един упорит старец и от никого не търси услуги. Все пак искам да му направя това предложение, и то най-искрено. — Модсли се поколеба и допълни: — Можеш също да го попиташ дали няма да мине насам да си побъбрим някой път.

— А защо вие не отидете да се срещнете с него?

— Опитах два-три пъти, но той не искаше да ме вижда. Този ваш старец е доста отмъстителен! Но току-виж, омекне.

— Може би — със съмнение в гласа произнесе Кармоди. — Все едно, ще му кажа. Но, мистър Модсли, ако искате да поговорите с някой Бог, защо не се обърнете към Мелихрон?

Модсли отметна глава назад и се разсмя.

— Мелихрон! Онзи слабоумник ли? Той е един надут самовлюбен задник и няма никакъв характер, за който си струва да се говори. По-скоро бих обсъждал въпросите на метафизиката с някое куче! Нали знаеш, от техническа гледна точка божествеността е въпрос на могъщество и управление. В нея няма нищо магическо, пък и не е пенкилер за всички болежки. Няма двама Богове, които да си приличат. Ти знаеше ли това?

— Не.

— Имай си едно наум. Няма как да знаеш кога подобно сведение ще ти бъде от полза.

— Благодаря — каза Кармоди. — Знаете ли, преди не вярвах в никакъв Бог.

Модсли се замисли.

— За моя начин на мислене съществуването на Бог или Богове е очевидно и неизбежно, а вярата в Бог е лесна и естествена като вярата в ябълката, нито повече, нито по-малко. Когато стигнеш до същината, само едно нещо пречи на тази вяра.

— Кое е то? — попита Кармоди.

— Принципът на Бизнеса, който е по-фундаментален от закона за гравитацията. Където и да отидеш из Галактиката, ще намериш хранителен бизнес, строителен бизнес, военен бизнес, мирен бизнес, управленски бизнес и така нататък. И, разбира се, божествен бизнес, който се нарича „религия“ и е едно особено заслужаващо порицание занятие. Цяла година бих могъл да говоря за извратените и гадни представи, които религиите пробутват, но сигурно си чувал всичко това и преди. Ще спомена обаче нещо, което като че лежи в основата на всичко, проповядвано от религиозните деятели, и което ми изглежда едва ли не изискано в извратеността си.

— И то е? — подкани го Кармоди.

— Дълбоко заложеното, твърдо като скала лицемерие, върху което е основана религията. Помисли — за никое същество не може да се каже, че боготвори, ако не притежава свободна воля. Свободната воля обаче е свободна. И именно защото е свободна, тя е необуздана и непредвидима, истински божествен дар, свойството, което прави свободата възможна. Да съществуваш свободен е нещо диво и странно, точно така е било замислено. А какво правят религиите? Те казват: „Много добре, притежаваш свободна воля. Но сега трябва да използваш свободната си воля, за станеш наш и Божи роб.“ Що за безочие! Бог, който не би изнудил и една муха, е изобразен като върховен надзирател на роби! При сблъсъка си с подобно нещо всяко надарено с дух същество е длъжно да се разбунтува, длъжно е да служи на Бог по своя воля и желание или въобще да не му служи, за да остане вярно на себе си и на качествата, дадени му от Бог.

— Май разбирам какво искате да кажете — промълви Кармоди.

— Твърде сложно се изразих. А има къде по-проста причина да се отбягва религията.

— Коя?

— Ами вгледай се в стила й — надут, речевит, гадно сладникав, покровителствен, изкуствен, неуместен, досаден, пълен със страховити образи и веселяшки лозунги — подходящо занимание за изкуфели старици или невръстни дечица, но за никой друг. Не мога да повярвам, че Бог, когото срещнах, някога би влязъл в църква. Той имаше твърде развит вкус и свирепост, твърде силен гняв и гордост. Не мога да повярвам и с това за мен въпросът е приключен. Тогава защо да влизам там, където не би влязъл Бог?

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Кармоди бе оставен сам да си запълва времето, а Модсли се захвана да изработи машина, която да го отведе на Земята. Кармоди скучаеше. Модсли можеше да работи само в пълно уединение, Печалбата явно пак изпадна в зимен сън. Младшите инженери Орин и Бруксайд бяха досадни типове, заети единствено с работата си, нищо друго не ги интересуваше. И Кармоди нямаше с кого да си поприказва.

Намираше си каквито занимания можеше. Обиколи завод за производство на атоми и покорно слушаше обясненията на един майстор със зачервено лице.

— Всичко това преди беше ръчна работа — редеше майсторът. — Сега го правят машини, но процесът си е все същият. Първо избираме протон и прикрепяме към него неутрон, като използваме патентованото енергийно свързване на мистър Модсли. После завъртаме електроните в нужното положение със стандартна микрокосмическа центрофуга. След това слагаме каквото още трябва — мю-мезони, позитрони, други разни джунджурии. Ей това му е цаката.

— Имате ли много поръчки за златни или ураниеви атоми? — попита Кармоди.

— А, не са много. Твърде скъпи са. Повече експедираме водородни атоми.

— Ами антиматерия?

— Аз поне не виждам някакъв смисъл — сви устни майсторът. — Но мистър Модсли ги произвежда като допълнение. Разбира се, антиматерията се прави в отделен завод.

— Разбира се — съгласи се Кармоди.

— Тая джаджа гърми, когато се докосне до нормални атоми.

— Да, знам. Сигурно си имате трудности с опаковането.

— Ами, нямаме — увери го майсторът. — Слагаме ги в неутрални кутии.

Продължиха сред грамадните машини, Кармоди се напъна да измисли още някоя реплика. Накрая попита:

— Сами ли си произвеждате протоните и неутроните?

— Цъ. Мистър Модсли въобще не иска да се занимава с дреболиите. Получаваме си податомните частици от подизпълнители.

Кармоди се засмя и майсторът го изгледа с подозрение. Обикаляха, докато Кармоди усети болка в петите.

Чувстваше умора и скука и това го дразнеше. Казваше си, че би трябвало да е очарован. Ето че попадна на място, където произвеждаха атоми и имаха отделни инсталации за антиматерия! Ей там беше гигантската машина, която отделяше космически лъчи от суровото пространство, пречистваше ги и ги пълнеше в тежки зелени контейнери. Нататък се намираше термичната сонда, с която кърпеха остарелите звезди. А вляво от нея…

Нищо не помагаше. Обиколката из завода на Модсли навяваше у Кармоди същата досада, както запознаването със стоманолеярната на град Гери, щат Индиана. И тази вълна на кисела умора, на потиснат бунт — бе изпитвал съвсем същото след благоговейните часове из смълчаните коридори на Лувъра, Прадо, Британския музей. Чувството на възхищение, разбра той, е способно да се изразходва само на малки порции. Хората остават неумолимо верни на себе си и на своите интереси. Остават си все същите, ако ще внезапно да ги запратиш на Тимбукту или Алфа Центавър. И с безмилостна честност Кармоди осъзна, че би предпочел да кара ски или да мине с яхта под моста Хелгейт, отколкото да види повечето чудеса на Вселената. Срамуваше се, но нямаше какво да направи.

— Като гледам, май не приличам много на Фауст — каза си той. — Ето ги тайните на мирозданието, пръснати край мен като стари вестници, а аз си мечтая за хубаво февруарско утро във Върмонт, преди да са разорали снега от каране.

За момент му стана неприятно, но после непокорството се надигна в него:

— В края на краищата и Фауст не е бил принуден да се разкарва покрай тези неща, сякаш са изложба на Старите майстори. Доколкото си спомням, скъсал си е задника от усилия. Ако дяволът го беше улеснил прекалено, Фауст вероятно щеше да зареже знанието и да се заеме с алпинизъм или нещо такова.

Той се замисли. После продължи:

— Все едно. Какво пък толкова има в тайните на мирозданието? Надценяват ги, както е с всичко останало. Когато опре до същината, нищо не е толкова добро, колкото си представяш.

Всичко това, дори да не беше вярно, поне позволи на Кармоди да се почувства по-добре. Но пак скучаеше. А Модсли все още не нарушаваше уединението си.

Времето минаваше привидно бавно. Беше невъзможно да се прецени истинския му ход. Но за Кармоди то като че се влачеше и можеше да бъде разделено на дни и седмици, може би дори месец. Освен това изпитваше чувството — или предчувствието, — че за Модсли не се оказа толкова лесно онова, което обеща безгрижно. Вероятно беше по-леко да построиш нова планета, отколкото да намериш стара. Досещайки се за сложността на задачата и за неочаквано многобройните нейни измерения, Кармоди се обезсърчи.

Един ден (условно казано) той наблюдаваше как Орин и Бруксайд изграждаха гора. Бе поръчана от прахората на Кьот II, за да замести предишната им гора, ударена от метеорит. Новата бе платена изцяло с дарения на ученици, сумата стигаше за поръчка на стока с най-високо качество.

Когато инженерите и работниците си отидоха, Кармоди тръгна самотен сред дърветата. Изуми се каква добра работа можеха да свършат Модсли и неговият екип, когато се постараеха, защото тази гора беше чудо на творчеството и грижливото планиране.

Имаше полянки за разходки, листата сякаш образуваха сенчести беседки, а меката пъстра морава отдолу галеше краката и отмаряше очите. Дърветата не бяха от земните разновидности, но приличаха на тях. Затова Кармоди предпочете да забрави разликите и да им даде имена на познати нему дървета.

Гората беше свежа, израснала за пръв път, с шубрак само колкото да стане интересна. Тук-там я прорязваха ярки, бълбукащи поточета, не по-дълбоки от метър. Имаше плитко, наситено синьо езерце, обградено с червени борове или тукашния сътветстващ им вид. Също и мъничко блато, заобиколено с гъсталак от мангри и кипариси, сред които бяха пръснати магнолии и върби, срещаха се и засадени на воля кокосови палми. Отдалечена от водата, на по-сухата земя растеше горичка от диви сливи и вишни, също лешници, орехи, портокали, кайсии, фурми и мушмули. Идеално място за пикник.

Не бяха пренебрегнати и дървесните възможности на една гора. Младите прахора можеха да препускат нагоре-надолу по правите брястове и чинари, да играят на гоненица из буковите и лавровите плетеници от клони или пък да се люлеят рисковано по множеството мрежи от лози и лиани, свързващи върховете на дърветата. Не бяха пропуснати и нуждите на по-възрастните. За тях имаше великански секвои, където да подремнат или да поиграят карти високо над пищящите деца.

Но имаше още много. Дори лаик като Кармоди можеше да забележи, че в малката гора бе устроена проста, приятна и полезна екология. Имаше птици, животинки и други твари. Имаше цветя, пчели без жила, които да опрашват цветята и да събират прашеца, имаше и палави дебелички малки мечета, които да крадат меда на пчелите. Имаше червейчета, които да похапват цветята, и дъгоцветни птички, които да похапват червейчета, и бързи червеникави лисици, които да похапват птички, и мечета, които да похапват лисици, и прахора, които да похапват мечета.

Но прахората от Кьот също умират и ги погребват сред гората в плитки гробове без ковчези, с почит, но без излишен шум, а после ги похапват червейчета, птички, лисици, мечета и дори един-два вида цветя. Така кьотанците си намират мястото в неразделния горски цикъл на живота и смъртта. И това им е особено приятно, защото по природа обичат да участват в играта.

Кармоди разглеждаше всичко това, докато се разхождаше сам с Печалбата (все още във формата на котле) под мишница, а душата му бе обзета от трепетни мисли за изгубената си родна Земя. Тогава чу пукот на съчка зад себе си.

Нямаше вятър, а всички мечета се плацикаха в езерцето. Кармоди бавно се обърна, знаейки, че зад гърба му има нещо, а му се щеше да няма.

И наистина там имаше нещо. Съществото беше облечено в тромав скафандър от сива пластмаса, с обувки като предпочитаните от чудовището на Франкенщайн, с прозрачен мехур вместо шлем и колан, на който висяха над дузина инструменти, уреди и оръжия.

Кармоди веднага разпозна земния човек в това явление. Нито едно друго същество не би се навлякло така.

Вдясно зад землянина стоеше по-стройна фигура в подобни одежди. Кармоди веднага забеляза, че това беше жена от Земята, при това привлекателна.

— Божичко! — възкликна той. — А бе, хора, вие откъде се взехте тук?

— По-тихо — каза мъжът от Земята. — Да благодарим на Бог, че пристигнахме навреме. Но се боя, че сега ни предстои най-опасната част.

— Татко, а имаме ли въобще някакви шансове? — попита момичето.

— Винаги има шанс — отбеляза мъжът с мрачна усмивка. — Но на нашия не бих си заложил парите. Все пак възможно е доктор Мадъкс да измисли нещо.

— Много го бива за това, нали, татко? — попита момичето.

— Няма съмнение, малката — отговори нежно мъжът. — Док Мадъкс е най-добрият, когото можеш да намериш. Но той… че и всички ние май този път налапахме твърде голяма хапка.

— Сигурна съм, че ще измислим нещо — каза момичето със сърцераздирателна ведрина в гласа.

— Може би — съгласи се мъжът. — Все едно, ще им покажем ние, че има още някой и друг килограм тяга в тези наши овехтели мозъци. — Той се обърна към Кармоди и лицето му стана сурово. — Дано струваш положените усилия, момче. Три живота са заложени на карта заради тебе.

Трудно беше да се отговори нещо в този случай. Кармоди не се и опита да измисли отговор.

— В колона по един, бързичко се връщаме към кораба — нареди мъжът. — Ще се допитаме до Док Мадъкс за преценка на ситуацията.

Той измъкна от кобура на колана си пистолет с топчест връх и се шмугна в гората. Момичето го последва, като погледна насърчително Кармоди, който тръгна по петите й.

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Ей, чакайте малко, какво става тук? — попита Кармоди, тръгнал през гората след хората в скафандри. — Кои сте вие? И какво търсите насам?

— Заслужаваме порицание! — момичето се изчерви от смущение. — Така сме се разбързали, че дори не се представихме! Мистър Кармоди, сигурно ви изглеждаме много смешни глупаци!

— Въобще не е така — любезно изрече Кармоди. — Но бих искал да знам… е, да знам, ако разбирате какво се опитвам да кажа.

— Естествено, разбирам какво се опитвате да кажете. Аз съм Авива Кристиансен, а това е баща ми, професор Ларс Кристиансен.

— Това с „професора“ можеш да го пропуснеш — изръмжа Кристиансен. — Наричай ме просто Ларс или Крис, или каквото ти хрумне.

— Добре де, татенце — рече Авива с престорена сприхавост. — И така, мистър Кармоди…

— Името ми е Том.

— Значи Том — Авива приятно порозовя. — Та докъде стигнах? Ах да, татко и аз участваме в Земната междузвездна спасителна асоциация, която има бюра в Стокхолм, Женева и Вашингтон.

— Боя се, че нищо не знам за вашата организация — каза Кармоди.

— Нищо чудно — отвърна Авива. — Земята едва е стъпила на прага в междузвездните изследвания. Но дори и в момента в лаборатории по целия свят се експериментира с нови източници на енергия, значително превъзхождащи грубите атомни устройства, с които вие сте свикнал. И съвсем скоро космически апарати, пилотирани от земни хора, ще проучват и най-далечните краища на Галактиката. Разбира се, това ще предизвика настъпването на нов период на международно сътрудничество и мир на нашата уморена стара планета.

— Така ли? — усъмни се Кармоди. — И защо?

— Защото вече няма да съществуват основателни причини за противоборство — малко задъхано отговори Авива, защото и тримата подтичваха в тръс през храсталаците. — Наоколо има безброй светове, както вероятно сте забелязал — продължи тя, — затова има място за всякакви социални експерименти, приключения и всичко, което бихте могъл да си представите. Ето защо човешката енергия ще се насочи навън, вместо да се прахосва навътре във формата на съсипващи междуособни войни.

— Хлапето добре ги реди приказките — обади се Ларс Кристиансен със своя дълбок, грубоват, дружески глас на човек, който не понася глупостите. — Може и да говори като пълно куку, ама е насъбрала пет-шестнайсет доктората да й придават тежест на бърборенето.

— А татенцето плямпа като докер — върна му го Авива, — само дето е пъхнал три Нобелови награди в шкафчето си за обувки.

Баща и дъщеря си размениха погледи, които някак успяваха да изразят едновременно заплаха и нежност.

— Е, както и да е — продължи Авива, — това е положението, или би трябвало да кажа — това ще бъде след две-три години. Но началния тласък дължим изцяло на доктор Мадъкс, с когото скоро ще се запознаете. — Авива помълча и добави по-тихо: — Не смятам, че говоря зад гърба му, ако ви спомена, че доктор Мадъкс е… е… мутант.

— Дрън-дрън, няма какво да се притесняваме от тая дума — изръмжа Ларс Кристиансен. — Един мутант може в нищо да не е по-лош от нас. А ако е като доктор Мадъкс — и хиляда пъти по-свестен!

— Всъщност именно доктор Мадъкс изведе този проект в орбита — продължи Авива. — Виждате ли, той разработи оценка на бъдещето (не знам как го прави!) и разбра, че скоро, с неизбежното разкриване на безопасни и преносими източници на евтина и неизчерпаема енергия, наоколо ще е пълно с космически кораби! И много хора ще се втурнат към Космоса без подходящо оборудване или навигационни прибори, или каквото още им трябва…

— Сбирщина полуидиоти — сухо отбеляза Кристиансен.

— Татко! Няма значение, тези хора ще се нуждаят от помощ. Но още 87.238874 години (той особено грижливо изчисли този срок) няма да съществува организиран Космически спасителен патрул. Сега стана ли ви ясно?

— Така ми се струва — отвърна Кармоди. — Тримата сте забелязали проблема и… и сте се намесили.

— Да — простичко изрече тя. — Намесихме се. Татко е много запален да работи за другите, макар и въобще да не му личи по киселите приказки. А каквото е добро за баща ми, добро е и за мен. А пък доктор Мадъкс — той е най-върховно развилото своите възможности човешко същество, което познавам.

— Ъхъ, такъв си е той, че и малко отгоре — спокойно потвърди Ларс Кристиансен. — Човекът си има дълга история. Нали знаете, мутациите обикновено имат отрицателни последствия. Само в един-два случая от хиляда попадате на злато, а не на пирит. Но в случая с доктор Мадъкс имаме семейна история на масови мутации, повечето благоприятни и до една необясними.

— Подозираме доброжелателна намеса на друга цивилизация — почти прошепна Авива. — Можем да проследим корените на семейство Мадъкс едва двеста години в миналото. Странно е. Аелил Маддокс, прапрадядото, е копал въглища в Уелс. Почти двадесет години е работил в печално известната мина Оулд Гринджи и е бил сред малцината, останали здрави. Това било около 1739 година. Когато наскоро започнаха нови проучвания в Оулд Гринджи, до нея откриха прочутите уранови находища Скетъруейл.

— Там трябва да е започнало — продължи историята Кристиансен. — После откриваме семейството през 1801 година в Оахака, Мексико. Томас Мадохе (както сам се наричал) се оженил за красивата и властна Тересита де Валдес, арагонска графиня, която притежавала най-хубавата хасиенда в Южно Мексико. В утрото на 6 април 1801 година Томас излязъл да нагледа едно стадо, когато La Estrella Roja de Muerto — Червената звезда на смъртта (по-късно било установено, че това бил голям радиоактивен метеорит), паднала само на две мили от ранчото. Томас и Тересита били сред малцината оцелели.

— После стигаме до 30-те години на ХХ век — подхвана разказа Авива. — Следващото поколение Мадъксови, значително обедняло, се преместило в Лос Анджилис. Ърнест Мадъкс, дядото на доктора, продавал на лекари и зъболекари новопоявилото се устройство, наричано „рентгенова машина“. Мадъкс демонстрирал машината два пъти седмично в продължение на поне десет години. И използвал като обект самия себе си. Въпреки свръхдозата твърда радиация, или може би благодарение на нея, той доживял до много почтена възраст.

— Неговият син — намеси се Ларс, — подтикнат незнайно от какво, отпътувал за Япония през 1935 година и станал дзен-будист. Живял в забутано ъгълче на едно цукцури — изоставено подземие — през цялата война, без да промълви и една дума дори. Местните хора не му досаждали, смятайки го за особняк пакистанец. Подземието на Мадъкс се намирало в Хирошима, само на около осем мили от епицентъра на атомния взрив през 1945 година. Веднага след експлозията Мадъкс напуснал Япония и отишъл в манастира Хуи-Шен, разположен под най-недостъпния връх на Северен Тибет. Според разказа на един английски турист, озовал се там по същото време, монасите-ламаисти го очаквали! Заселил се при тях и се посветил на изучаването на някои тантри. Оженил се за наследница на княжески род от Кашмир, от която имал един-единствен син — Оуен, нашия доктор. Семейството потеглило от Тибет за Съединените щати само седмица преди нашествието на червените китайци. Оуен получил образованието си в Харвард, Йейл, Лос Анджилис, Оксфорд, Кембридж, Сорбоната и Хайделберг. Как той ни намери, е доста чудновата история, която ще чуете при по-подходящи обстоятелства. Защото вече стигнахме до кораба и според мен не бива повече да губим време в брътвежи. Кармоди видя на малко открито пространство сред гората величествен космически кораб, издигащ се като небостъргач. Имаше си стабилизатори, реактивни дюзи, люкове и какви ли още не принадлежности. Пред него, настанил се на сгъваем стол, седеше мъж малко над средна възраст, с набръчкано добродушно лице. Незабавно ставаше ясно, че това беше Мадъкс Мутанта, защото на всяка ръка имаше по седем пръста, а челото му се издуваше внушително, за да побере допълнителния мозък.

Мадъкс се изправи, без да бърза (на пет крака!) и кимна приветливо.

— Съвсем навреме дойдохте — каза той. — Линиите на неблагоприятни сили почти достигнаха пресечната си точка. Всички бързо влизайте в кораба! Трябва да издигнем силовия щит без никакво бавене.

Ларс Кристиансен закрачи напред, твърде горд, за да тича. Авива хвана за ръка Кармоди. Той усети потрепването на пръстите й, освен това осъзна, че безформените сиви гънки на нейния скафандър не могат да скрият гъвкавите очертания на красивото й тяло, макар тя изглежда не схващаше това.

— Гадно положение — мърмореше Мадъкс, докато сгъваше стола си, за да го прибере в кораба. — Разбира се, моите изчисления допускат наличието на такива възлови моменти, но поради самата неизброимост на комбинациите човек не може да предскаже конфигурацията им. Все пак стараем се, колкото можем.

Кармоди се запъна пред широкия люк.

— Определено смятам, че трябва да се сбогувам с мистър Модсли — каза той на Мадъкс. — Вероятно е добре и да поискам съвет от него. Беше много услужлив, а и се опитва да измисли как да ме върне на Земята.

— Модсли! — възкликна Мадъкс, разменяйки многозначителни погледи с Кристиансен. — Знаех си аз, че той стои зад всичко това!

— Ами да, личеше си — изстърга гласът на Кристиансен.

— Какво искате да кажете? — попита Кармоди.

— Искам да кажа — отговори Мадъкс, — че вие сте бил жертва и пионка в огромен заговор, обхванал не по-малко от седемнадесет звездни системи. Не мога сега да ви обяснявам всичко. Но повярвайте ми, залогът е не само вашият или нашият живот, а и животът на няколко десетки милиарда хуманоиди, повечето синеоки и светлокожи!

— О, Том, побързай, побързай! — извика Авива, вкопчила се в ръкава му.

— Добре де, добре — съгласи се Кармоди. — Но ще искам удовлетворително и изчерпателно обяснение.

— И ще го получите — увери го Мадъкс, докато той прекрачваше през люка. — Ще го получите още сега.

Кармоди бързо се извъртя, доловил заплахата в гласа на Мадъкс. Вгледа се внимателно в мутанта и шокът го заля като вълна. Отново огледа тримата си спасители и едва сега ги видя истински.

Човешкият ум много го бива в творенето на образи и представи. Няколко извивки стигат за планина, а една накъдрена линия лесно минава за морска вълна. Но образът в момента се рушеше под различаващия подробностите поглед на Кармоди. Видя, че очите на Авива са стилизирани и по-скоро намекнати, отколкото живи — като очите по крилцата на пеперуда. Ларс имаше тъмночервен овал в долната част на лицето си, разделен от по-тъмна черта — това трябваше да изобразява уста. Пръстите на Мадъкс, всичките седем, бяха намацани върху тялото му някъде около бедрата.

Обобщената представа рухна напълно. Кармоди видя тънката черна линия, като процеп в пода, която свързваше всеки от тримата с кораба. Стоеше вцепенен и гледаше как те пристъпват към него. Нямаха ръце за вдигане, стъпала за ходене, очи за гледане и усти за обясняване. Всъщност бяха закръглени и безлики цилиндри, изкусно, но повърхностно маскирани като човеци. Нямаха части, които да изпълняват функции. Самите те бяха части и сега изпълняваха единственото си предназначение. Представляваха точно и страховито съответствие на три пръста от гигантска ръка. Напредваха с безкостно преливане и очевидно искаха да го натикат по-дълбоко в черната паст на кораба.

Кораб ли? Кармоди се стрелна край тримата и се втурна натам, откъдето дойде. Но отгоре и отдолу по люка изникнаха остри зъби, раздалечиха се още малко и започнаха да се събират. Как можа да си въобрази, че това е метал? Тъмните лъскави стени на кораба вече се люшкаха и присвиваха. Краката му залепнаха за гъбестия под, а трите пръста се протегнаха към него и му препречиха пътя към смаляващия се квадрат дневна светлина.

Кармоди се бореше с отчаянието на муха, хванала се в паяжина (сравнението беше точно, но прозрението го споходи твърде късно). Бореше се бясно и без полза. Светлият квадрат стана кръгъл и влажен, сви се до големината на топка за бейзбол. Трите цилиндъра вече го държаха и Кармоди не успяваше да ги различи един от друг.

Това преля чашата на ужаса заедно с факта, че стените и таванът на кораба (или каквото беше) станаха мокри и синкавочервени, пристегнаха се около него, за да го погълнат. Нямаше спасение. Кармоди беше безпомощен, неспособен да помръдне или извика, неспособен да направи нищо друго, освен да изпадне в несвяст.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Кармоди дочу глас, сякаш от огромно разстояние:

— Какво мислите, докторе? Можете ли да направите нещо за него?

Позна гласа — беше Печалбата.

— Аз ще ви платя — рече друг глас. Разпозна Модсли. — Наистина ли смятате, че ще можете да направите нещо за него?

— Възможно е да бъде спасен — прозвуча трети глас — на лекаря, както можеше да се предположи. — Медицинската наука не признава граници в осъществимото, а само в поносимото, което е ограничение от страна на пациента, а не от наша.

Кармоди полагаше усилия да отвори очи или уста, но откри, че остана напълно неподвижен.

— Значи е сериозно, а? — попита Печалбата.

— На такъв въпрос е трудно да се отговори точно — каза лекарят. — Като начало трябва да изясним понятията. Например медицинската наука е нещо по-лесно от медицинската етика. От нас, членовете на Галактическата медицинска асоциация, се очаква да съхраняваме живота. Освен това от нас се очаква да действаме в полза на висшите интереси на конкретната форма на живот. Но как би трябвало да постъпим, когато тези две повели си противоречат? Например уиичите от Девин V търсят лекарска помощ, за да се излекуват от живота и да постигнат страстно желаната смърт. Позволете да ви уведомя, че задачата е дяволски трудна и е възможна само когато уиичите са престарели и изтощени. Но какво ли би могла да каже етиката за това чудновато преобръщане на нормалните желания? Длъжни ли сме да задоволим стремежа на уиичите и да извършим действия, заклеймявани почти във всяко ъгълче на Галактиката? Или трябва да постъпим съобразно със собствените си разбирания и така да ги обречем на съдба, буквално по-страшна от смъртта?

— Но това какво общо има с Кармоди? — попита Модсли.

— Почти нищо — призна лекарят. — Но си помислих, че може да ви се стори интересно и ще ви помогне да осъзнаете защо искаме да ни се плащат толкова високи такси.

— Тежко ли е състоянието му? — настояваше Печалбата.

— Само за мъртъвците може да се каже, че наистина са в тежко състояние — заяви лекарят. — А и дори при тях има изключения. Например Пентаналуната, която лаиците наричат Петдневната обратима смърт, всъщност не е нещо по-лошо от обикновена простуда въпреки пошлите слухове в полза на обратната теза.

— Но какво ще кажете за Кармоди? — не мирясваше Модсли.

— Безспорно той не е мъртъв — успокои го лекарят. — Само е в състояние на тежък шок или в подобно на него. Да го изразя по-простичко — той, така да се каже, е припаднал.

— А можете ли да го измъкнете от това състояние? — попита Печалбата.

— Вашите понятия са доста мъгляви — каза Лекарят. — Работата ми е достатъчно трудна и без да…

— Тоест можете ли да го върнете в присъщото му функционално състояние? — поправи се Печалбата.

— Добре! Но това е твърде обширно изискване, както сами ще признаете, стига малко да помислите. А какво е било присъщото му функционално състояние? Някой от вас знае ли? А дали би ни казал и той, ако по някакво чудо можем да се консултираме с него за собственото му лечение? От милионите неуловими промени в личността, някои предизвикани от един-единствен удар на сърцето, как бихме могли да познаем неговата най-присъща? Не е ли изгубената личност като изгубената секунда — нещо, което можем да оценим приблизително, но не и да възпроизведем точно? Тези въпроси, господа, имат своята тежест.

— А бе, нещо много натежаха — измърмори Модсли. — Да речем, че го върнете колкото може по-близо до предишното му състояние. Това много ли ще е трудно?

— А, за мен не — каза лекарят. — От много дълго работя в тази професия. Станах неуязвим и за най-кошмарните гледки, свикнах и с най-отвратителните процедури. Разбира се, това не означава, че съм станал безчувствен. Просто тъжната необходимост ме научи да отклонявам вниманието си от разкъсващите душата действия, които професията ми изисква от мен. — Олеле, докторе! — възкликна Печалбата. — Че какво толкова ще му правите на моето приятелче?

— Налага се да оперирам — обясни лекарят. — Това е единственият надежден начин. Ще разсека Кармоди (казано с думи за лаици) и ще сложа органите и крайниците му в съхраняващ разтвор. После ще го омекотя в слаб разтвор К-5. Ще прекарам мозъка и нервната му система през различни устройства. Процедурата изисква след това да ги включа към Животосимулатор и да стимулирам синапсите в строга последователност. Така ще разберем дали има някакви счупвания, задръстени клапани, запушвания и прочее. Приемем ли, че няма такива, разглобяваме мозъка, като накрая стигаме до точката на взаимодействие между ума и тялото. Като я отстраним много грижливо, ще проверим всички външни и вътрешни връзки. Ако дотук всичко е наред, отваряме резервоара на пресечната точка, естествено проверяваме да не пропуска някъде, после измерваме нивото на съзнанието вътре. Ако е ниско или изчерпано (а в подобни случаи почти винаги е така), ще изследваме утайката, за да забъркаме нова порция. Тази нова порция съзнание се подлага на продължителни тестове, после се прелива в резервоара на пресечната точка. След това сглобяваме отново всички части на тялото и пациентът може да бъде съживен с Животосимулатора. С това приключваме целия процес.

— Стига бе! — промълви Печалбата. — Че аз и с куче не бих се отнесла така!

— Аз също — потвърди лекарят. — Не и докато кучешката раса достигне по-висока степен на развитие. Желаете ли да извърша тази операция?

— Е-е… — проточи Печалбата. — Като гледам, не можем да го оставим да си лежи ей така в безсъзнание, нали?

— Разбира се, че не можем — заяви Модсли. — Горкичкият човечец разчита на нас и ние няма да го разочароваме. Докторе, изпълнете дълга си!

През целия разговор Кармоди се бореше със своите нефункциониращи функции. С нарастващ ужас слушаше лекаря, а и с все по-силното убеждение, че приятелите могат да му навредят повече, отколкото враговете дори биха си мечтали. Най-сетне с титанично усилие рязко вдигна клепачи и отдели езика си от небцето.

— Никаква операция! — изграчи той. — Само да опиташ тая скапана операция и ще ти изтръгна скапаното сърце!

— Ето, възвърна си способностите — много доволен, отбеляза лекарят. — Знаете ли, често словесното описание на нашите операционни процедури в присъствието на пациента е по-действено от самата операция. Разбира се, дължи се на внушение, но не бива да се отнасяме лековато към това.

Кармоди се помъчи да стане и Модсли му помогна. Сега за пръв път можа да огледа лекаря, който се оказа висок, слаб и печален мъж в черни дрехи, същински Ейбрахам Линкълн. Печалбата вече не беше във формата на котле. Очевидно поради психическото напрежение се бе превърнала в джудже.

— Повикайте ме, ако имате нужда от мен — каза лекарят и си тръгна.

— Какво стана? — попита Кармоди. — Онзи кораб, онези хора…

— Измъкнахме те в последния момент — отговори Печалбата. — Брато, това не беше никакъв кораб.

— Знам. А какво?

— Беше твоят хищник — съобщи Модсли. — И ти се пъхна право в устата му.

— Ами да, май го направих — призна Кармоди.

— И като направи това, може да си пропилял единствения си шанс за завръщане на Земята — продължи Модсли. — Кармоди, май ще е най-добре да седнеш. Сега имаш малко възможности за избор и никоя не е особено привлекателна.

Кармоди седна.

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Първо и преди всичко Модсли разказа за хищниците, за техните нрави и обичаи, привички и реакции, подходи и похвати. Беше важно за Кармоди да знае какво и защо му се случи, та дори след случката. — Особено след случката — наблегна Печалбата.

Модсли продължи с думите, че както за всеки мъж се намира жена, така за всяко живо същество се намира хищник. Голямата верига на изяждането (поетичен образ за целия живот, намиращ се във вечно движение из Галактиката) трябва да продължава, дори само за задоволяване на потребностите, ако не поради друга причина. Животът, какъвто го познаваме, включва в себе си сътворението, а то е немислимо без смъртта. Затова…

— Но защо сътворението да е немислимо без смъртта? — попита Кармоди.

— Не задавай тъпи въпроси. Докъде бях стигнал? А, да. Затова убийството е оправдано, въпреки че някои от извършителите му не заслужават одобрение. Всяко същество в естествената си среда се храни с някои същества, а с него се хранят други същества. Този процес обикновено е толкова естествен и ясен и се намира в такова чудесно равновесие, че хищниците и жертвите имат навика да не му обръщат внимание през продължителни периоди, като насочват същото това внимание към създаване на произведения на изкуството, събиране на лешници, съзерцаване на Абсолюта или каквото още е интересно за даден вид. И така трябва да бъде, защото Природата (която можем да оприличим на стара дама, облечена в груби черни вълнени дрехи) не обича нейните правила и разпоредби да стават тема за разговор на всеки коктейл, гнездо оси или съвет на кардиналите. Но ти, Кармоди, като неволно се отърва от зависимостите и равновесията на своята родна планета, все пак не си се отървал от неумолимия Закон на смилането. И така, дори да не съществуваше хищник за тебе из далечните дебри на Космоса, по неволя щеше да се намери все някой. И ако не се намереше, щеше да се наложи сътворяването му.

— Е, да де — съгласи се Кармоди. — Но онзи кораб, онези хора…

— … не бяха каквото изглеждаха — каза му Модсли. — Би трябвало да е очебийно за тебе.

— Вече е така.

— Всъщност те бяха то, единно цяло, създание, създадено специално за тебе, Кармоди. То беше твоят хищник и следваше почти по класически начин обичайните, стандартните Закони на хищничеството.

— Какви са те? — заинтересува се Кармоди.

— Да бе, какви са — въздъхна Печалбата. — Колко хубаво се изразяваш! Можем да обсъждаме с надути фрази късмета и света, но накрая ни остава мрачното твърдение „Нещата са, каквито са.“

— Аз не се заяждам — обясни Кармоди. — Само питах. Та какви са Законите на хищничеството?

— О, прощавай, не съм те разбрала — извини се Печалбата.

— Всичко е наред.

— Благодаря — каза Печалбата.

— Няма за какво — отвърна Кармоди. — Не съм искал да… Не, исках! И какви са тези обичайни, стандартни Закони на хищничеството?

— Нужно ли е да питаш? — заинтересува се Модсли.

— Да, боя се, че е нужно.

— Когато го изразяваш във формата на въпрос — свирепо изрече Модсли, — хищничеството престава да бъде обичайно и стандартно, а дори и положението му на закон става съмнително. Знанието за хищничеството е вродено за всички организми, също като краката, ръцете и главите, но още по-сигурно. То е значително по-съществено от законите на науката, нали разбираш, следователно не може да бъде подлагано на опростенчески анализ. Самото задаване на подобни въпроси налага строги ограничения върху отговорите им.

— Все пак мисля, че би следвало да знам всичко възможно за хищничеството и хищниците — упорстваше Кармоди. — Особено за моя.

— Да, непременно би следвало да знаеш — съгласи се Модсли. — Или по-скоро би следвало вече да си научил, което в никакъв случай не е същото. Но ще се опитам.

Модсли усърдно потри челото си и започна:

— Ти ядеш, следователно те изяждат. Това поне го знаеш. Но точно как ще бъдеш изяден? Как ще бъдеш впримчен, сграбчен, обездвижен и сготвен? Ще бъдеш ли сервиран горещ, приятно охладен или със стайна температура? Явно това ще зависи от вкусовете на нещото, което ще пирува с тебе. Дали твоят хищник ще скочи върху незащитения ти гръб от удобна височина? Дали ще изрови трап за тебе, или ще те улови в паяжина, или ще те предизвика на двубой, или ще се нахвърли върху ти с щръкнали нокти? Това зависи от природата на твоя хищник, определяща неговата форма и функции. А тази природа е ограничена от необходимостта да се приспособи към твоите собствени потребности, които, също като неговите, са зависими от свободната воля и по този начин стават абсолютно неразбираеми.

Сега да преминем към подробностите. Нахвърлянето, копането или оплитането са праволинейни, но губят действеността си срещу същество със способността да запомня. Същество като тебе, Кармоди, стига да избегне опростената смъртоносна атака, не може отново да бъде измамено.

Праволинейността обаче не е присъща на Природата. Казват, че залагала най-вече на заблудите, които са прекият път към смъртта и живота. Аз поне не мисля да оспорвам това твърдение. Ако приемем схващането, ще видим, че твоят хищник трябва да започне сложни маневри, за да улови сложно същество като тебе.

Проблемът има и още една страна. Твоят хищник не е замислен единствено с цел да те изяде. Признавам, ти си най-важното отделно нещо в живота му. Но той също като тебе има свободна воля и следователно не се ограничава със строгата логика на изяждането ти. Мишките в хамбара може и да си въобразяват, че кацналата под покрива сова е била замислена и предназначена единствено да лови мишки. Но ние знаем, че совата си има още това-онова в главата. Така е с всички хищници, включително и с твоя. И от това си правим съществен извод: всички хищници са функционално несъвършени, защото имат свободна воля.

— Никога не съм се замислял за това — призна Кармоди. — То може ли да ми помогне?

— Ами не особено. Но ми се стори, че все пак трябва да го знаеш. Разбираш ли, от практическа гледна точка ти вероятно никога няма да се възползваш от несъвършенствата на своя хищник. Всъщност вероятно е и никога да не научиш какви са те. Положението ти е точно като на мишките в хамбара. Може да намериш дупка, където да изтупуркаш, щом чуеш плясъка на крила, но никога не ще успееш да анализираш природата, дарбите и ограниченията на совата.

— Страхотно, няма що. — Гласът на Кармоди натежа от сарказъм. — Прецакан съм още преди да тръгна от старта. Или ако се възползвам от вашите изрази — все едно съм изяден, без още никой да си е забил вилицата в мен.

— Кротко, кротко — възпря го Печалбата. — Не е чак толкова зле.

— А колко зле е? Някой от вас може ли да ми каже нещо полезно?

— Точно това се опитваме да направим — успокои го Модсли.

— Тогава ми кажете как изглежда този хищник.

Модсли поклати глава.

— Това е напълно невъзможно. Ти какво си представяш, че някоя жертва може да научи как изглежда нейният хищник ли? Че нали ако можеше, жертвата щеше да стане безсмъртна!

— Поне ми дайте някаква обща представа — примоли се Кармоди. — Винаги ли броди наоколо, маскиран като космически кораб?

— Естествено, не — каза Модсли. — От твоя гледна точка това същество си променя вида. Нали си чувал за мишки, пъхащи се в устата на змия, или за мухи, кацащи върху езика на жаба, или за сърна, пристъпваща право към лапите на тигър? Това е същността на хищничеството! И би трябвало да се запиташ: тези заблудени жертви къде са си представяли, че отиват и какво са мислили, че стои пред тях? По същия начин трябва да се запиташ какво всъщност имаше пред очите ти, когато си говорил с три от пръстите на хищника и си ги последвал право в устата му?

— Приличаха ми на хора — отговори Кармоди. — Но и досега не знам как изглеждаше хищникът.

— Аз няма как да ти го обясня — увери го Модсли. — Не е лесно да се сдобиеш със знания за хищниците. Те са твърде затворени в себе си. Неговите капани и прикрития се основават на собствените ти спомени, мечти и фантазии, на собствените ти надежди и желания. Хищникът извлича твоите съкровени драми и ти ги изиграва, както сам се убеди. За да познаваш своя хищник, трябва да опознаеш себе си. А по-лесно е да опознаеш цялата Вселена, отколкото себе си.

— Какво мога да направя? — попита Кармоди.

— Учи се! — наблегна Модсли. — Бъди вечно бдителен, движи се с най-голяма бързина, не се доверявай никому и на нищо. Не си и мечтай за отдих, преди да се прибереш у дома.

— У дома ли! — възкликна Кармоди.

— Да. На своята планета ще бъдеш в безопасност. Твоят хищник не може да влезе в леговището ти. Пак ще бъдеш изложен на всички обичайни опасности, но поне това ще избегнеш.

— А можете ли да ме пратите у дома? — попита Кармоди. — Казахте, че ще изработите някаква машина.

— Завърших я — каза Модсли. — Но трябва да знаеш, че тя има ограничени възможности, следствие от моите собствени. Моята машина може да те отнесе там, Където сега е Земята, но нищо повече.

— Но това е всичко, което ми е нужно!

— Не е. „Където“ ти дава само първото К на местонахождението. Остава ти да решиш загадката на Кога и Коя. Моят съвет е да правиш това последователно. Времето е по-важно от подробностите, както казват. Ще трябва да тръгнеш веднага оттук. Твоят хищник, чийто апетит ти така глупашки раздразни, може да се върне всеки миг. И следващия път вероятно не ще имам такава сполука в ролята си на спасител.

— Как ме измъкнахте от устата му? — попита Кармоди.

— Набързо скалъпих примамка — обясни Модсли. — Изглеждаше досущ като тебе, но по-голяма от естествените ти размери, придадох й и повечко жизненост. Хищникът те пусна и се втурна след нея, пръскайки слюнки. Но това няма да свърши работа втория път.

Кармоди предпочете да не любопитства дали примамката е усещала болка.

— Готов съм. Но къде отивам и какво ли има да става?

— Отиваш на Земята и почти без никакво съмнение — не на която трябва. Но ще пратя писмо на един мой познат, много му щрака главата в оправянето с времевите затруднения. Ще те издири, ако реши да се заеме с твоя случай, а после… кой би могъл да каже? Приеми живота какъвто е, Кармоди, благодари се, ако въобще имаш живот.

— Благодарен съм — заяви Кармоди. — Каквото и да стане отсега нататък, искам най-сърдечно да ви благодаря.

— Въобще не е нужно — възрази Модсли. — Ако някога се прибереш у дома, не забравяй съобщението ми за стареца. Всичко готово ли е за тръгване? Машината е ей тук, до мен. Нямах време да я направя видима, но почти прилича на късовълново радио марка „Зенит“. Къде се дяна, по дяволите? А, ето я. Прибра ли си Печалбата?

— Аз го прибрах — обади се тя, вкопчена в лявата ръка на Кармоди.

— Значи сме готови. Сега да нагласим този регулатор, а сега този, после тези двата… Кармоди, ще ти бъде приятно да се махнеш от макрокосмоса и пак да отидеш на планета, ако ще и да не е твоята. Разбира се, няма качествена разлика между атом, планета, галактика или вселена. Всичко опира до това, в кой мащаб живееш най-уютно. А сега натискам това…

Бум! Пляс! Скръъъъц! Бавно изчезване, бързо изчезване, прескачане на кадъра, електронна музика като символ на открития Космос, открит Космос като символ на електронната музика. Премятат се страници на календар. Кармоди лети презглава в изкуствена безтегловност. Барабаните издават зловещ звук, ярки цветни проблясъци, женски глас припява в синтезирано ехо, детски смях, монтаж на израелски портокали, осветени като планети, колаж на планетна система, осветена като вълнички в басейн. Лентата в забавен каданс, лентата в ускорение, избледняване на образа, поява на образа.

Адско пътуване, но не повече, отколкото Кармоди очакваше.