X

Животът й приличаше на огромен океан. Всички виждаха повърхността му, но никой — дъното му. А истинският живот беше долу — в дълбокото. Живееше в дълбините и трудно можеше да вижда едновременно и другата страна на живота си. Между видимата и невидимата част имаше огромна разлика и това я караше да се съмнява във всичко видимо. Спускаше се на дъното и преживяваше страсти — силни и огненочервени като кораловите рифове там. Плуваше между красивите, прилични на морски цветя, чувства, но никога не скъсваше връзката си с живота на повърхността. Погледнато отвън, всичко си беше както преди.

Този ден във видимия й живот се случиха много неща.

С помощта на Джем настаниха дойката й в болницата. Насрочиха й ден за операция. Всяка вечер, щом излезеше от работа, Айдан отиваше да я види. Приемаше го като изкупление за греха си, за който знаеше само тя. За другите белите коридори с болните и забързаните сестри по тях, миризмата на лекарства, сирените на линейките можеха и да изглеждат плашещи, но Айдан се чувстваше като в приятелски дом.

Ако не беше уморен онази вечер, когато се разбра за болестта на дойката й, и ако не беше реагирал така, Халюк нямаше да стане причина за напрежение и за отприщване на стари спомени. Но беше го направил… Помежду им зейна пропаст, която трудно щеше да бъде запълнена. Дали за това, дали защото се чувстваше виновен, Халюк всяка вечер идваше при дойката, интересуваше се за здравето й, а после приятелски разговаряше с колегите си, чакайки Айдан.

Дойката, като всички силни хора, изпаднали в безсилно положение, посрещаше Айдан с лек срам и винаги с неудобство приемаше подаръците й — плодове, цветя, нощници, халати.

— Защо ги носиш, моето момиче, защо си правиш труд…

Тя, която винаги беше гледала болни, не можеше да се примири, че сега тя е болна и че се налага да я гледат. Опитваше се да не го показва, да изглежда силна духом, но в гласа й личеше молба към бога:

— Една от двете добрини, момичето ми… Или да ме прибере при себе си, или да ме изправи на крака… Да не ми се сърди Всевишният, но това не е справедливо, не съм направила нищо, за да ме наказва така… Както и да е, всяко зло — за добро.

— Не говори така, дойке… Няма да те дадем толкова лесно…

Очите на възрастната жена се пълнеха със сълзи, но казваше с обичайното си чувство за хумор:

— Е, момичето ми, моите връстнички отдавна предат прежда заедно с Дева Мария на небето…

После отново се натъжаваше и започваше да реди молитви, от които сърцето на Айдан се късаше. Повдигаше насълзени очи към тавана и шепнеше:

— Господи, не ме карай да страдам…

Въпреки че беше отпаднала, опитваше се да се грижи за Айдан:

— Яла ли си днес? Ей там има плодове. Дай да ти обеля, ти обичаш…

Айдан приемаше естествената загриженост на старата жена не като дълбоко чувство, показващо, че човекът не е само тяло, а като навик, затова отговорът й беше повече лицемерен, отколкото искрен:

— Какво говориш! Ако искаш, аз ще ти обеля, ти си болна!

Казвайки го, усети лицемерието си и се почувства странно. В душата й има много и силни чувства, но липсваше състрадание. После, когато си мислеше върху това, разбра, че състраданието липсва у повечето успели хора около нея. Май то беше присъщо на неуспелите, малките, останали в периферията на живота, хора като дойката й. И това, че го осъзна, не я промени по никакъв начин — не я направи по-милосърдна и не я накара да страда, че не е такава. От време на време й се искаше да изпитва милост и съчувствие към някого, изпаднал в беда, но не желаеше това чувство постоянно да присъства в живота й. Душата й отдавна беше закоравяла и се бе изкривила, подобно на зараснала накриво счупена кост. Даваше си сметка какво е загубила — бе почувствала липсата му, но само толкова. Върна се в спомените си, в двора пред къщата на дойката, миризмата на мащерка, оставена да съхне на сянка… Обичта и грижата, с които се отнасяше жената към нея, й се струваха нормални и естествени.

Тази вече седеше сама на балкона и пушеше цигара. Луната над нея вървеше към пълнолуние, но все още не бе достигнала съвършения си овал. Светлината й караше нощното небе да изглежда фосфорносиньо. Мислеше си за Джем. И за липсата на обич и състрадателност в живота й. Джем се интересуваше от нея, но не изпитваше обич. Халюк — обратното — обичаше я, съчувстваше й, но не показваше заинтересуваност. Джем се интересуваше и грижеше за нея само когато бяха заедно — да се чувства добре, да не се притеснява, докато са заедно, и упорито не желаеше тази загриженост да се разпростре и в друго време. Въпреки всичко, липсата на обич и съчувствие у него не я дразнеше, напротив беше доволна. Беше свикнала да се бори в работата си, имаше закалка. Потърсеше ли съчувствие и грижа, боеше се, че те ще я размекнат.

Когато беше малка, тези, които се отнасяха с обич и състрадание към нея, бяха дойката, бедните роднини, гувернантката, домашните помощнички вкъщи. Бе получила обич и от баба си и баща си, от лелите си, но сега, когато се връщаше назад в спомените си, виждаше, че бе прекарала най-веселите си дни сред хората, към които днес се отнасяше със снизхождение или леко пренебрежение. Онова време на безрезервно и щедро раздавана обич беше най-щастливото в живота й.

Потокът на мислите й бързо я повлече от спомените за детството към детето й. Обзе я безпокойство. Запали още една цигара. Огънчето й проблясваше в тихата нощ като голяма, ленива светулка. Кореше се, че не проявява достатъчно обич към Селин, че с времето детето ще го усети, че в последно време не й отделя достатъчно внимание. Всъщност никога не беше пренебрегвала детето си — дори в най-тежките си дни, но угризенията на съвестта и чувството за вина понякога притъпяваха мислите й и я караха да се самообвинява несправедливо. В този момент чувството за вина така силно я завладя, че започна да се съмнява дали обича достатъчно дъщеря си.

Влезе бързо вътре и се запъти към стаята на Селин.

Малкото момиченце, изкарало ръчички над завивката, присвило крачка към коремчето си, спеше. Острите му коленца изпъкваха под чаршафа, правеха крачетата и телцето му да изглеждат още по-слаби. Меките кестеняви косици лежаха разпилени върху възглавницата. Дишаше леко и равно. Не беше много красиво. Гледаше дребното телце, грозничкото личице, редките косици и в миг я облада такъв прилив на обич и нежност, каквито не биха събудили в нея и най-красивите неща на света. Погали главицата с нежност, каквато никога не показваше, когато беше будно. Заради Селин беше готова да се откаже от всичко. Тази мисъл й подейства успокоително.

Когато отново се върна на балкона, беше спокойна. В последно време често изживяваше такива приливи и отливи. Като животно, което живее и на сушата, и във водата. Ту се гмуркаше към дъното, ту се връщаше към живота на повърхността и по време на пътуването се опитваше да анализира чувствата и мислите, които срещаше по пътя. Въпреки противоречията, които я измъчваха, успяваше да върши работата си в службата и да не се издава пред околните. Просто навиците се оказаха силни колкото чувствата, ако не и повече. Редовно посещаваше дойката си, даваше наставления на Хесна ханъм какво да прави вкъщи, в банката работеше с присъщата си организираност, дори я избраха за представител в ръководството на комплекса!

За кратко време Джем организира построяването на детската площадка, после направата на нови, по-широки будки за охраната при входовете на комплекса, после — ремонта на тротоарите. Хората забелязаха, че благодарение на Айдан проблемите им се решаваха бързо и лесно. И макар да имаше фирма, която се занимаваше с ръководството на комплекса, предложиха Айдан за свой представител в ръководството. Отначало отказа, но после сметна, че така по-лесно ще се среща с Джем, и прие.

От друга страна си мислеше, че работата ще я увлече и ще й помогне да остане по-далеч от опасния, но пълен с удоволствия свят на Джем, а също и от собствените си душевни терзания, затова се впусна с желание в нея.

Сутринта в деня на операцията стана рано. Приготви закуската на Селин, изкъпа се и започна да се облича. През отворения прозорец се чуваше радостното чуруликане на птичките в парка. И нейната душа пърхаше като птичка — хем се страхуваше, че може да се случи нещо с дойката й, хем се успокояваше, че всичко ще е наред и отново ще може да се срещне с Джем.

Отиде в болницата заедно с Халюк. За успокоение на дойката и на Айдан Халюк се беше разбрал с колегите си да присъства на операцията и после, ако всичко потръгне нормално, да се върне към своите си работи.

По пътя към болницата Айдан нищо не каза, само здраво стискаше ръката на Халюк. Той беше този, който придаваше стабилност и сигурност на живота й. Може и да не се интересуваше от всекидневните й работи и барометърът на чувствата му да не реагираше на някои от емоционалните й състояния, но случеше ли се нещо сериозно, Айдан знаеше, че единственият, на когото може да се довери и опре, беше той.

Когато пристигнаха в болницата, сестрите вече приготвяха дойката за операцията. Младите лекари, които щяха да присъстват в екипа, идваха при болната, шегуваха се и се опитваха да я успокоят.

Халюк хвана ръката на възрастната жена:

— Не се страхувай! Аз ще бъда до теб! Ще държа ръката ти, докато заспиш. Щом съм там, нищо лошо няма да ти се случи! Не се бой!

Възрастната жена неочаквано повдигна ръката на Халюк към устните си и я целуна. Айдан се изненада.

— Благодаря ти, синко. Бог да те поживи! Всеки път си се отнасял към мене като син!

Дойде време да влизат в операционната. Когато сестрата докара в стаята количката, дойката помоли всички да излязат.

— Искам да говоря с Айдан — рече.

Останаха сами. Възрастната жена извади отнякъде малко вързопче.

— Това са накитите ми, дъще — пръстени, обеци, гривни… като се оженихме, покойният ми мъж ми ги подари. Тогава положението ни беше добро. Ако стане нещо с мене — твои са.

Айдан с мъка се сдържаше да не заплаче:

— Какво говориш, дойке! Луда ли си!

— Така трябва, моето момиче, в такъв момент така трябва. — После я повика до себе си и извади някакви книжа: — Това е нотариалният акт на къщичката ми. Ако стане нещо, ще я дадеш на някой старчески дом. А това е квитанцията, че съм си платила гроба. От по-рано си бях купила място до покойния ми мъж. Пък и вие да не се занимавате… Ако стане нещо, до него ще ме погребете.

— Не говори така, дойке, нищо няма да стане…

— Докато бях жива, на никого не се оставих в тежест, и като умра, не искам да съм… Хайде, повикай ги да дойдат. Да не караме докторите да чакат.

Айдан пристъпваше до количката и държеше дойката за ръката. Преди да влезе в операционната, старата жена се обърна към нея и като че й доверяваше някаква тайна, тихо рече:

— Ако не си закусвала, в шкафчето има от кекса, дето го донесе вчера.

Айдан се наведе и я целуна.

— Не се бой! Халюк ще бъде до тебе!

На партера на болницата имаше много хубаво кафене, но Айдан не слезе в него, а се върна в стаята. Затвори вратата зад себе си, седна на един стол и докато тялото на дойката пътуваше на границата между живота и смъртта, зачака да получи знак от едното или от другото.

Знаеше, че този знак ще й донесе Халюк — пръв той ще дойде в стаята и още преди да каже каквото и да е, по лицето му ще разбере как е приключило пътуването.

Айдан и по-рано беше виждала върху лицето му и единия, и другия знак. Тъжен и мълчалив, когато баща й почина, и усмихнат, сияещ от радост, когато Селин се роди. Както сега присъства на операцията на дойката, така навремето присъства и на раждането на Селин. Селин се роди рано сутринта. Цяла вечер Халюк остана при нея. Хапеше устни, когато викаше, бършеше челото й, когато болките й преминаваха. Заведе я под ръка до родилната зала. И когато акушерката каза да повикат лекаря, плахо се опитваше да скрие вълнението в гласа си. Докато чакаха лекаря, болките й следваха всяка минута. Една желязна, нажежена до червено, ръка стискаше вътрешностите й като клещи и ги теглеше надолу към слабините й. Всичко в нея се раздираше на хиляди парчета и Айдан се боеше, че няма да издържи. В този момент не мислеше за бебето. Искаше да се отърве от нечовешките болки. Знаеше, че не може да избяга от тях. Трябваше да ги изтърпи и това я изпълваше с ужас. „Господи, помогни ми!“ — стенеше, потънала в пот. Ако беше възможно, щеше да се откаже да ражда. В кратките паузи между болките се опитваше да си поеме въздух и да облекчи страданието. Когато болката започнеше отново, издаваше странни звуци, смесица от стонове, крясъци, плач. Коремът й се напрягаше, ставаше твърд като камък и после бавно и мъчително като че се опитваше да се смъкне в слабините й. За миг си помисли, че никога няма да роди, че детето ще умре в нея и завинаги ще си остане в нея. „Главичката се показва“ — чу гласа на доктора. „Ще се спася“ — беше първото, което й мина през ума, но после я обзеха чувства, които не познаваше преди… После все разказваше, че в този миг пред очите й блеснало странно сияние и въпреки ужасните болки, изпитала една силна радост, каквато не била изпитвала преди това, почувствала прилив на сили и вяра, каквито не била чувствала преди това — подобно на мига, в който за пръв път чуем гласа на Бога и видим чудото, което сътворява: „Раждам! Аз раждам!…“ Заедно с разкъсващите болки чувстваше това: „Аз раждам!“ След малко от нея щеше да се откъсне плът от плътта й, кръв от кръвта й, още по-сетне щеше да започне да върви, да говори, да мисли независимо от нея. Не можеше да облече в думи мислите си, но чувстваше, че сътворява чудо. Изведнъж вътрешностите й се опразниха, една топла вода се изля между бедрата й. В този момент видя лицето на Халюк. Изглеждаше странно — челото бледо, бузите — зачервени, но грейнало, щастливо и малко гордо! „Дъщеря ни се роди, скъпа!“ — каза й.

— Всичко наред ли е?

— Наред е, скъпа, едно малко розово момиченце!

Когато донесоха в стаята бебето и й го подадоха — зачервено, с подути клепачи и сбръчкано личице, пое го спокойно, като нещо чуждо. Майчината любов, за която всички говорят, я нямаше. Не чувстваше нищо към бебето. След малко една вряла и кипяла в тези работи акушерка й каза. „Изкарай гърдата си.“ Припряно, несръчно и с малко срам изкара гърдата си и тогава малкото червено сбръчкано личице, с устнички по-малки от черешка, се залепи за гърдата й и започна да суче. Чу се странен звук „цок, цок“, все едно някой удряше с клонка по водата. И в този миг всички прегради рухнаха, след няколкото минути на безразличие в душата изригна мощен гейзер от чувства, като струята на нов петролен кладенец, и тя разбра, че никога повече няма да може да се откаже от малкото същество в ръцете си, че никога повече няма да го остави и няма да може да живее без него.

Спомените й я накараха да се усмихне. В стаята не разрешаваха да се пуши. Отвори прозореца и запали цигара. Ако дойката й умреше, щеше да й е мъчно, но знаеше, че скоро ще й мине. Обичаше и страдаше за възрастната жена, защото знаеше, че трябва да я обича и да страда. Това беше обич, диктувана от разума. Обичта, която изпитваха една към друга, не беше пропорционална. Но ако дойката починеше, болката на Айдан щеше да бъде истинска.

Душата й, която се луташе между обърканите чувства на двете реалности, се боеше от раздвоение, затова се нуждаеше от силни емоции. Надяваше се, че подобно на мощен удар, силните чувства ще я разтърсят из основи и ще върнат всичко на мястото си. Или най-малкото — ще й покаже, че това, което преживява, не е чак толкова важно. Душата й, готова да поеме всякакви силни, разтърсващи чувства, стоеше отворена, подобно разцъфналата бяла фунийка на огромен татул, и чакаше. Усещането за безпомощност, което събуждаше у нея болничната стая, натрапчивото чувство, че смъртта е някъде наблизо, мисълта, че може да загуби близък човек и да не го види никога повече, подсилваха обичта, съжалението, мъката, в чиято истинност не беше твърде сигурна. В такава обстановка и не до там искрената обич като че ставаше истинска.

Сред всички тези объркани мисли в съзнанието й се мяркаше още една — че ако дойката умре, няма да може да се срещне с Джем, и показваше, че егоизмът в живота се проявява с пълна сила дори ако на прага дебне смъртта. Е, ако смъртта станеше реалност, вероятно той щеше да се отдръпне крачка назад.

Седеше с наведена глава, загледана в каретата на пода, когато вратата се отвори. Пое дълбоко дъх. Знаеше, че погледнеше ли, щеше да види един от знаците — на смъртта или на живота. Бавно повдигна глава. Усмихнат, Халюк стоеше до вратата. Въздъхна „Господи!“

— Как е?

— Много добре!

— Операцията свърши ли?

— Не, но страшната част мина, от тук нататък нищо не може да се случи.

Айдан се разплака. Халюк се приближи до нея, хвана я за ръцете и я притегли към себе си. Прегърна я и я притисна към гърдите си.

— Недей, скъпа, недей да плачеш, всичко е наред. Изкара късмет женицата.

— Добре… Добре… Знам… Но много ми се беше събрало напоследък.

Когато Айдан се поуспокои, Халюк я остави да седне.

— Аз тръгвам, скъпа. Ако искаш, и ти си върви вече. Без друго няма да можеш да я видиш веднага. Ще остане за наблюдение в реанимация.

— Не, не. Ще чакам операцията да свърши, да чуя, че всичко е минало, и тогава…

— Аз да остана ли при тебе?

— Не, не, ти си гледай работата… Благодаря ти… Ще сляза в кафетерията, ще изпия един чай да се съвзема малко. Ти си отивай в отделението, не ме мисли мене…

Айдан остана в стаята, докато младият лекар не дойде да й каже, че всичко е минало благополучно и че болната е настанена в реанимация. Едва сега си даде сметка, колко е изморена. На излизане от болницата се чувстваше по-спокойна, но умората и напрежението си бяха казали думата — всичките й сили я бяха напуснали.

След белите тихи коридори на болницата улицата й се стори прекалено пъстра и многолюдна. Хората, без да подозират за трагедията й, щъкаха насам–натам под лятното слънце. Почувства глад. Влезе в един ресторант и си поръча нещо за ядене и чаша бяло вино. Ядеше механично, без да мисли. Дори за Джем не се сети — всичките й сетива се бяха притъпили от напрежение и умора. Към края на обяда малко се посъвзе. Мисълта, че ще се срещне с Джем, й подейства възбуждащо. Започна да си фантазира. Не можеше да седи повече на тази маса. И защо ли влезе в ресторанта, само да губи време! Искаше да е при Джем!



Джем я посрещна усмихнат:

— Е, видя ли, операцията мина успешно…

— Ти от къде знаеш? — Айдан се изненада.

— Позвъних в болницата.

— За да питаш как е минала операцията ли?

— Да.

Айдан се спря:

— Знаеш ли, че ме плашиш?

Джем се засмя отново:

— Май направих грешка, която разкри истинското ми лице!… Това, че се обадих в болницата, ти помогна да разбереш колко лош човек съм всъщност, така ли?

— Ти искаш да привържеш жената към себе си, но не желаеш ти да се привързваш към когото и да е… Какво искаш ти?

Раздразнението накара Айдан да изрече на глас един въпрос, който не й даваше мира през последните дни. Но в този случай Джем не заслужаваше гнева й и тя го осъзна. Разбра също колко близък е за нея Джем. Гневът й не искаше да останат потулени чувствата, които тя така упорито се опитваше да крие, и стана причина те да излязат наяве. Подсъзнателно на Айдан й се искаше да чуе, че постъпката на Джем е водена от любов, и въпросът й целеше да го провокира, да го накара да си признае. Джем обаче изобщо не реагира на сериозността на Айдан. Подобно на ученик, който се шегува в междучасието с приятелите си, се разсмя на глас и смеейки се, шепнешком отговори:

— Вътре ще ти кажа какво искам… Домашното възпитание не ми позволява да говоря за това тук! Когато бях малък, баща ми все ми казваше да не говоря за секс в салона.

Айдан се ядоса и засегна от отговора на Джем. Гласът й прозвуча рязък:

— Това ли е всичко, което желаеш? Секс!

— Да не би да знаеш нещо по-добро?

Айдан се уплаши, да не би да го разсърди, и даде отговор, който можеше да се изтълкува многозначно:

— Не знам… Може и да има…

— Няма да питам какво е то, защото такъв един въпрос крие опасност нещата да тръгнат в нежелана посока.

— Защо се боиш да говориш?

— Имам си много проста причина.

— Каква?

— Страхливец съм…

— Наистина си страхливец…

— Добре, а ти би ли изпила чаша шампанско, което заедно с чашите този страхливец е сложил в хладилника специално за теб? Би ли яла от ягодите, които е купил специално за тебе, или вече не пиеш със страхливци?

Айдан разбираше, един такъв разговор можеше да попречи да се любят, а тялото й, зажадняло за тази сладост, нямаше да го понесе. Затова реши, че Джем все още не е готов да говори за чувства, и се примири:

— Да, мога да пия с един страхливец и други неща мога да правя с него… Разбира се, това не променя истината, че е страхливец…

Джем отваряше тапата на шампанското. Повдигна рамене:

— Нека… Нека съм страхливец… Ако не сме ние — страхливците, как ще разберете цената на смелчаците?

Джем беше от хората, за които похотта беше стена, зад която криеха душата и чувствата си — все едно се беше заклел никога да не ги изкарва наяве. Не се чувстваше готов да сподели страхове, съмнения, очаквания с никого и ревниво ги криеше. Нещо като художник, който не може да покаже картината си, защото не е завършена и за която знае, че никога няма да я завърши. Съзнаваше, че не може да даде на жените желаното, освен едно — похотта! И я даваше с цялата си щедрост! Притискаше ги натясно, изненадваше ги с внимание и ласки и се опитваше да ги направи щастливи. Не можеше да изгради връзка, при която да се слее телом и духом с една жена, затова се опитваше да запълни липсите си, поддържайки връзки с много жени.

Тази негова странна и до някъде детинска тайна, Айдан щеше да научи случайно, след време. Разбра и друго, че за да достигнеш и докоснеш душата на един мъж, не бива да бързаш, нужно е търпение; от една страна ще споделяш с него удоволствията на тялото, ще ги множиш, от друга — ще го обграждаш с грижи и внимание, на които не е свикнал, и всичко това — под светлината на ума — ще го изненадваш непрекъснато! Всяка прибързаност или насилие водят до заключване на поредната врата към душата му. Трябваше да се приближава до него, без да го стряска и плаши. Проблемът обаче беше в това, че Джем много скоро отгатваше желанията на жените. Имаше някакъв особен нюх към женската чувствителност. Айдан трябваше да открие друг подход, който не знаеше… Никога не успя да го намери.

Пиеха шампанското си, когато Айдан предложи:

— Ако искаш, да пием вътре — и добави — или вече и от това се страхуваш?

— Има някои места, на които проявявам смелост!

Докато се изправяше на крака, с глас, който подейства възбуждащо на Джем, прошепна: „Слава богу!“

Докато се любеха този ден, откриха една нова игра. Откриха я случайно, но беше жестока, възбуждаща, страшна!

Айдан винаги държеше телефона си отворен — в случай, че позвъни Селин. Когато се любеха, изпитваше странен страх, че може да се случи нещо с детето й, затова държеше телефона до себе си.

Любеха се, играеха играта на прегрешили брат и сестра. Телефонът звънна. Айдан погледна номера:

— Халюк — каза и го остави настрана.

— Отвори! — Джем я гледаше предизвикателно усмихнат.

Айдан се поколеба миг-два. Знаеше, че е подло и гадно да говори с мъжа си и да се люби с друг в същото време, но Джем я гледаше така възбуден и тръпнещ, че състоянието му се предаде и на нея. Птицата, която размахваше крила, отново кацна върху гърдите й. В този момент приличаше на наркоман — в името на малко повече и по-ново удоволствие нямаше граница, която да не е готова да прекрачи.

Отвори телефона.

Ръката й трепереше, всичките й вътрешности се бяха свили в тръпнеща топка. Вълнението й се предаде на Джем. И двамата горяха от напрежение и възбуда.

— Как си, мъжленцето ми?

Докато говореше, усещаше как Джем бавно прониква в нея.

— Добре съм… Излязох малко по магазините…

Този разговор с Халюк за нея беше отмъщение за всички неща, които беше и не беше направил. В същото време обаче беше начин да покаже и на Джем, че има още един мъж, с когото се люби, и искаше да извлече максимално удоволствие от това.

— Търся си секси нощница… надявам се, че няма да си много уморен тази вечер…

С всяко следващо изречение гласът й звучеше все по-предизвикателно и подканващо.

— Селин ще остане при майка ми тази вечер.

Докато говореше, двамата с Джем се гледаха право в очите. При всяко изречение, Айдан леко приплъзваше тялото си.

— Така ли… Много ли…

Леко повдигна телефона от ухото си така, че и Джем да можеше да чува какво казва Халюк.

— И аз… До довечера, скъпи…

След разговора продължиха да се любят. Неочаквано бяха открили нова, възбуждаща игра. Споделеното чувство за вина, скандалното погазване на моралните норми ги караше да се чувстват различни, откъснати от целия свят, с всичките му хора и табута. Примиращи, пламенни, тръпнещи, стенеха в най-сладостното удоволствие на ада, горяха в най-горещия му огън.

В желанието си да изпитва все нови и нови възбуди Айдан пристъпваше всички граници и това неотклонно променяше и самата й същност.

Загрузка...