Изневяра

XII

След два дни не успяха да се срещнат. На Джем му се отвори работа. Мило и топло, за да не я обиди, се опитваше да й обясни, че не е възможно да се срещнат.

— Няма да мога. Имам работа.

В последно време често отлагаше срещите им, а това за Айдан беше кошмар. Страхуваше се да не го загуби. Винаги, когато й кажеше: „Имам работа“, й се искаше да вика, да крещи, да моли, че и да псува. Вече не можеше да фантазира за бъдещите им срещи, опитваше се да се успокоява със спомените от миналото.

Усещаше, че всеки момент ще го загуби. Предстоящата раздяла витаеше във въздуха. Не можеше да я види или пипне, но я усещаше — гореше я, душеше я, отнемаше силите и желанието й за живот. Опитваше се да разбере защо го губи. Понякога го свързваше с непостоянството на Джем, друг път с егоизма му, но повечето пъти търсеше грешката в себе си.

По времето, когато разбра, че Джем подготвя бягството си, за да не изпадне в нервна криза — да започне да се смее или плаче и да не полудее, започна да си търси занимания, които да отклонят мислите й в друга посока: обсъди проектите с новия директор, въпреки протестите обзаведе отново къщата на дойката си, обиколи всички входове на комплекса и организира кампании за построяването на надлези пред всеки изход, за подмяна на системата за поливане, за смяна на детелината в градината с английски райграс, едва ли не почука на всяка врата в комплекса и се запозна с всички. Тогава, както майка й и каза, беше обладана от някаква „луда енергия“. За да потисне напрежението си, работеше за трима.

Душата й беше като проводник за високо напрежение. Когато отделни жици не се допираха, живееше в напрегната тъмнина, но ненадейно, повееше ли вятър, жиците се докосваха една друга и ставаше късо съединение — изпитваше болка, а лумналата моментна светлина озаряваше всичко наоколо. И тогава виждаше Джем и което беше по-лошо — и всичко, което беше преживяла с него. В такива моменти изпитваше непреодолима тъга по него.

Мъката, болката, мислите й образуваха странна смесица от наранена гордост, изгарящо любопитство „защо и как“, подхранвана от спомените тъга… Правеше всичко, за да се освободи от тях — да бъде стриктна в работата си, да не пренебрегва домашните си задължения — изобщо стремеше се да се привърже здраво към живота на повърхността. Но в миг, представеше ли си, че Джем играе с друга жена някогашните им игри, изпадаше в ярост. Изпитваше дива ревност, която преобръщаше душата й.

Освен това имаше и тяло, което уж не беше свързано с душата, но непрекъснато напомняше за себе си — искаше да усети Джем в себе си. Това не беше „гладът на плътта“. Любеше се с Халюк както преди, получаваше наслада и удоволствие, но това не й стигаше. Докосвания, породени от фантазиите на ума, тръпнеща възбуда, мръсни думички, прошепнати в ухото, безкрайно любене, влудяващи сетивата игрички, за които не можеше да разкаже на никого, се бяха вселили в най-дълбоките, най-тъмните, най-скришните ъгълчета на душата й. Теглеха тялото към себе си и го караха да страда по онази жестока наслада.

Ако беше само „глад на плътта“, беше лесно. Любейки се с някой мъж, щеше да задоволи грубия първичен инстинкт и толкова… Но не беше така. Състоянието й можеше да се сравни с това на човек, изпратен на заточение далеч от родното място — с тъгата по родината, храната, водата й, на когото ситият стомах не достигаше, за да се почувства добре.

Лошото беше, че душата й, свикнала на свръхдоза адреналин, не можеше да бъде задоволена с обикновени удоволствия, които можеше да й предложи любенето с някой мъж. Трябваше да е някой, който да се спусне до дъното и да изкара от там най-дълбоките, най-жестоките, най-дивите, най-върховните наслади. При това да го направи като Джем — без да я плаши, да я поведе в най-страшните, необуздани, свирепи животински страсти и желания и да го направи леко, с усмивка, като на шега. Само тогава можеше да потуши пожара на плътта.

Ако можеше да обуздае и успокои душата си, щеше да залъже и тялото си, но… И най-изтерзаната душа намираше нещо, с което да се залъже — интересен филм, дребен подарък, приятен разговор, амбиции в службата, похвала, и достигаше някакво вътрешно удовлетворение и спокойствие. Но не и тялото, което си имаше своя памет и което нямаше да се успокои, докато не получи желаното.

Айдан стотици пъти се заричаше да не се обажда на Джем, но когато желанието на тялото ставаше болезнено нетърпимо, протягаше ръка към телефона. Отсрещната страна не отговаряше. Звънеше дълго и настойчиво. Страдаше, че остава без отговор. Самото звънене на телефона й доставяше странно удоволствие, сладка болка и тя продължаваше да звъни много пъти дори когато знаеше, че няма да последва отговор.

Сутринта, когато Халюк каза, че му се налага да замине за Анкара, Айдан настръхна. Предчувстваща насладата, всяка фибра на тялото потръпна от възбуда. Желанието беше толкова силно и изгарящо отвътре, че се затрудняваше да си поема въздух.

От една страна, желанието да го докосва и люби, от друга страна, смътната надежда, че ако му напомни за себе си, може да спаси връзката им, я караше да го търси непрекъснато.

Знаеше, че няма да й отговори, но позвъни. Звъннал — незвъннал телефонът — отсрещната страна отговори. Толкова не очакваше това да се случи, че в първия миг се стъписа. Припрените „ало“, „ало“ на Джем й показваха, че всеки момент може да затвори, затова се опита да се съвземе и каза:

— Как си?

Гласът на Джем прозвуча както винаги, топъл и мил:

— Добре съм, ти как си? Домъчня ми за тебе.

Айдан искаше да изглежда спокойна, да не показва обидата и раздразнението си — знаеше, че нападне ли го с думи, това само ще го отегчи, но не успя да се сдържи. Все пак гласът и прозвуча равен:

— Ако когато ти е мъчно, си такъв, не мога да си представя какво правиш, когато не ти е мъчно. Сигурно даваш обява във вестниците „Мъртъв съм, не ме търсете“… Какво става, къде се дяна, да не би изведнъж да се сети, че си член на управителен съвет?

— По-лошо, скъпа, те се сетиха, че съм член на управата.

— Без друго си супер богат, какво ще ги правиш толкова пари?

— Абсолютно права си. И аз казвам на татко: „Защо се съсипваме да печелим пари, които знаем, че не можем да изхарчим?“, но явно той не е на същото мнение… Който е тръгнал напред, не може да се върне назад, нали така се казва…

— Е, успяхте ли да станете още малко по-богати?

— Май успяхме, скъпа… Когато за последно видях баща ми, той се усмихваше, а това означава, че сме станали още малко по-богати! Май повече от сина си, обича парите… Не мислиш ли, че и това е добра тема за размисъл? Момчето, което е нещастно, защото баща му обича парите повече, отколкото обича него.

Айдан не можеше да издържа повече на този разговор. Тя страдаше, а Джем преливаше от настроение и не спираше да се шегува.

— Халюк заминава утре за Анкара.

— Чудесно! Ще можем ли да направим онова, което не успяхме миналия път?

С присъщото си великодушие Джем я избави от неловкото положение. „Ще можем ли да го направим този път?“ Обръщайки изречението по този начин, получи се така, че уж предложението излиза от него.

Думите му й подействаха успокоително. На душата й олекна. И не защото Джем, жонглирайки с думите, я избави от неловкото положение да бъде предлагащата страна — не, в този момент не мислеше за това. Само беше радостна, че ще се срещнат отново.

— Ако наистина желаеш, ще го направим.

— Разбира се, че искам… В колко да дойда?

— В два удобно ли ти е?

— Да…

— Надявам се утре да не ти излезе някакъв забравен ангажимент — събрание или нещо подобно… Провери добре в бележника си, защото ще си освободя ден специално за тебе…

— Не, няма… Реших утре да не печеля пари…

— Добре… Тогава — до утре…

Затвори телефона. Няколко пъти си пое дълбоко дъх. Осъзна, че последните две изречения произнесе доста хладно. Ако някой се опиташе да анализира връзката им само според тях, щеше да реши, че са казани от жена, безкрайно безразлична и отегчена от този мъж, която дори се двоуми дали да се срещне с него.

Страдаше по Джем, мъчно й беше, копнееше да го види, но в момента, в който чу гласа му, в нея се надигна желанието за мъст — да му подири сметка, да го принуди да страда като нея и да го накара да го признае на глас. Не можеше да озапти това си желание. Всеки път се заричаше, че няма да прави така, но когато чуеше гласа му, все едно се превръщаше в друг човек — губеше контрол над себе си, забравяше предишните си решения или не успяваше да им се подчини.

На следващата сутрин времето течеше неимоверно бавно. Като че вълнението и възбудата й бяха застанали на пътя му и не позволяваха на секундите и минутите да се изнизват напред и те, подобно на голям кораб, заклещен в тесен скалист провлак, се промушваха едва-едва, суркайки се, драскайки се, мачкайки се о острите скали.

Вълнуваше се както при първите им срещи. В гърлото й заседна буца. Не чувстваше тялото си — беше изтръпнало и с мъка направляваше движенията си. Един-два пъти закачи и обърна телефона и чашата пред себе си. Нямаше сили да се пресегне и вдигне събореното.

Тялото й, горящо от желание и страст, подобно на огромно разбунтувало се човешко множество се блъскаше във времето и в предметите около себе си. Нетърпението я караше да вижда целия свят като огромна желязна котва, привързана към крака й.

Въпреки раздираната от страсти и вълнения душа, въпреки изтръпналото от очакване и нетърпение тяло, навиците успяваха да вземат връх — продължаваше да разлиства и чете документите пред себе си, разговаряше по телефона и вещо и решително даваше указания на подчинените си. До обяд успя да свърши всичко, което трябваше да свърши до края на деня. До голяма степен организираността й се дължеше на подсъзнателната мисъл, че не бива да остане нищо, което да попречи на срещата й с Джем.

Приключи работата си и набързо излезе от банката. Внимаваше да не се срещне с Хасан, че и на него да дава обяснение защо излиза и къде ще ходи. Всъщност не разбираше защо трябваше да се обяснява с него, но помежду им съществуваше някаква странна връзка, затова Айдан се виждаше принудена да измисля някакви обяснения и за пред него. Ядосваше се сама на себе си и изпитваше отегчение от Хасан.

Нетърпелива се прибра вкъщи и отпрати Хесна ханъм:

— Хайде, стига за днес. Можеш да си вървиш. Главата ме боли, ще си легна малко.

Едва изтрая жената да се приготви. Спусна щорите и се отпусна върху едно от креслата. Пое дълбоко въздух, сякаш от сутринта за пръв път сега вдишваше. Запали цигара. Погледна часовника. Бе успяла да се прибере по-рано, отколкото очакваше. Почувства глад, но бучката в гърлото не й позволяваше да гълта. Въпреки това хапна малко плодове.

Влезе под душа. С една ръка събра косите си и подложи тила си под горещата струя. Обичаше да прави това. Бавно-бавно се обръщаше под шуртящата вода. Струята шибаше тялото й, а тя си мислеше за това, което й предстоеше да изживее след малко.

След банята изсуши косата си, гримира се и застана гола пред отворената врата на гардероба. Запрехвърля роклите една по една. Мислеше какво да облече. Спря се на една широка рокля, която носеше обикновено на морето. Под роклята не облече нищо. Самата дреха не беше прозрачна, не показваше нищо, но създаваше у гледащия усещането, че вижда всичко.

Беше почти готова и се готвеше да отиде в салона, когато на вратата се позвъни.

Никога след това не можа да забрави този момент. Сърцето й биеше толкова бързо, че Айдан се боеше, да не би да се препъне и спре. С огромно усилие на волята отвори вратата.

Когато Джем прекрачи прага, Айдан го хвана за ръката и без да говори, без да му предложи да седне или да пие нещо, го поведе през салона към спалнята. Ако тялото й останеше още няколко минути без докосването на Джем, вероятно щеше да се свлече безчувствена на пода. Разсъблече Джем и както си беше с роклята, се притисна до него. Искаше през дрехата си да усети голотата му. После бързо се съблече.

В леглото дори не прегърна Джем, а веднага сложи ръце върху раменете му и го натисна надолу. Тялото й не можеше да чака повече, искаше много неща наведнъж. Когато лицето на Джем се изгуби между бедрата й, стаята започна да се върти пред погледа й — бързо и още по-бързо, и още по-бързо… Светът, вселената, хората, постепенно оставаха някъде много, много далеч.

Всичко й беше познато: леглото, махагоновия гардероб насреща, огледалото с позлатена рамка, многобройните разноцветни шишенца с парфюми, чуждестранните надписи върху плоските кутии с кремове, малкото кафяво петънце в ъгъла на тавана, спомен от наводнението на съседите през миналата година, смъкнатата на пода завивка, чаршафите, купени от Париж, книгите и английските списания върху нощното шкафче — всичко й беше познато… Познаваше ги заедно с Халюк. Сега обаче в леглото, в което многократно се беше любила с мъжа си, имаше друг мъж — докосваше я, любеше я и това разпалваше възбудата й неимоверно; правеше неща, които Халюк никога не би си позволил да й причини, болеше я, но й беше и хубаво…

Чувстваше се център на света. Стаята, земята, вселената се въртяха около нея.

Докато се любеха, беше изкарала Халюк от стаята и от живота си и на негово място бе сложила Джем. Двамата мъже не подозираха, но докато се любеше, Айдан сменяше местата им. Единият си мислеше, че живее живота си, другият изобщо не подозираше случващото се, но Айдан ги разместваше така, както на нея й се искаше. Любейки се в тази стая, беше взела Джем за свой съпруг. Беше се венчала за него, бяха заживели заедно, без грях. Макар и за кратко, бе подредила живота си, изгладила всички недоразумения, бе се превърнала в богиня и на своя живот, и на този на мъжете си.

Погази светостта на брака в дома, в брачното ложе, в дома, в който всичко я свързваше със семейството, който беше нейна крепост, и изпитваше от това невероятна трепетна наслада. Хем съгрешаваше, хем го правеше зад сигурно прикритие. Тук можеше да се разпорежда с живота си — да изхвърля и приема когото си иска, да гради каквито си иска мечти и планове. Тук тя беше господар, чувстваше се силна.

Не мислеше за греха. Нямаше и чувство за вина. Или бяха толкова малки на фона на останалите й чувства, че не ги забелязваше. За пръв път се люби с Джем, без да се чувства виновна и гузна, в мир и разбирателство със самата себе си. Присъствието на Джем в тази обстановка прекрасно се вписваше в хармонията на душата й. В почивката между любенето стана — чисто гола — и без да се притеснява от голотата си, излезе от собствената си спалня, влезе в собствената си кухня, отвори собствения си хладилник, извади собствените си питиета, напълни собствените си чаши и ги поднесе на собствения си мъж. Състоянието, в което се намираше, я караше да се чувства силна, готова да се опълчи срещу всекиго и всичко — хората, света — да сдъвче и изплюе правилата, нормите им и това умножаваше удоволствието от преживяното в леглото.

Понякога се случва да удариш ръката си някъде — отдръпнал си я, но все още чувстваш удареното. Така се чувстваше Айдан, когато лежеше до Джем през една от почивките между любенето.

— Трябва да дойдеш отново тук — измърка сладострастно.

Джем седна върху коленете си и се наведе над нея:

— Ще дойда една нощ, когато всички у вас спят…

Айдан потръпна като ударена с ток. Гореща, огнена кръв опари жилите й, милиони мравки с огнени крачка плъзнаха по тялото й. Устата й пресъхна. Облиза устни. Съзнанието й се опитваше да каже „не“ на това плашещо предложение, но тялото, жадуващо всеки път за повече и повече емоции, крещеше „да“. Айдан послуша гласа на плътта:

— Преди да дойдеш, ми кажи, за да оставя Селин при майка ми… Когато Селин е тука — не може.

— Ще дойда една нощ през следващата седмица.

Надвечер, когато изпращаше Джем, тялото й беше сито и доволно, но въображението, подкладено от него, беше на ръба на лудостта. Мисълта, че може да направи такова нещо, караше краката й да омекват, ръцете й да треперят. Въображението й раждаше милион и една фантазии.

Беше нетърпелива и неспокойна и неспокойството й беше много по-силно от всичките й останали преживявания.