Изневяра

VIII

Отсъствието на някои неща ги прави по-осезаеми от присъствието им.

Очакваше Джем да й се обади, затова всеки път, когато телефонът звъннеше, душата й трепваше, бързо протягаше ръка към слушалката. И когато не чуеше отсреща очаквания глас, болката и разочарованието й се засилваха още повече. Мислите й непрекъснато бяха заети с Джем — защо не й се обажда, опитваше се да открие причината.

Ако Джем се беше обадил, по всяка вероятност нямаше да присъства толкова много в съзнанието й, но той не се обаждаше и интересът на Айдан към странната им връзка нарастваше. Мислейки си за него, интересът й към Джем приемаше все по-нови форми и измерения.

От една страна, дори и насън си мислеше за Джем — любопитството я гореше отвътре като огън, от друга страна, не намирайки отговор на въпросите, които я измъчваха, се чувстваше разсеяна, уморена, съсипана и освен за него, не можеше да концентрира мислите си върху нищо друго.

Това, че не чуваше желания глас, още повече засилваше привързаността й към собственика на този глас. Нито една дума, казана от Джем, може би нямаше да я впечатли и да предизвика такова сътресение в душата й, колкото мълчанието му.

Множеството объркани чувства в нея твърде много напомняха на любовта — гняв, тъга, любопитство, страст, страх, ревност, желанието да го види един-едничък път и да го докосне, да чуе гласа му — невъзможността да го направи я караше да страда като влюбена жена.

Единствената разлика между състоянието на Айдан и любовта беше, че се пораждаха не от присъствието, а от отсъствието на Джем.

Имаше такива моменти, в които, ако Джем се обадеше, Айдан щеше да му каже, че е много заета и не може да говори сега, и спокойно да затвори. След цялото това душевно терзание, ако чуеше гласа му, ако не напълно, то поне за известно време щеше да й даде необходимото спокойствие.

Но Джем не се обаждаше и Айдан се чувстваше малка, много малка и незначителна, гордостта й беше наранена и тя не успяваше да я излекува. Беше се оставила в плен на отчаянието, присъщо на желаещите, но нехаресани, пренебрегнати, неизбрани, отхвърлени хора. Непрекъснато мислеше за това, че не е харесвана и предпочетена — отричаше красотата, женствеността, чара, привлекателността си само защото един мъж не я желаеше. Заедно с това отричаше и цялото си съществуване. Само тя си знаеше колко желае този мъж и колко невъзможно й беше да го накара и той да изпитва същото към нея. Тази невъзможност я хвърляше в отчаяние и отваряше още по-голяма рана в сърцето й.

Бе попаднала в капан — известен, банален, но… не можеше да се измъкне от него. И най-ужасното на този капан беше, че колкото повече си мислеше как да се освободи от него, толкова повече затъваше — стигна до положение, че по-нататъшното й измъкване ставаше невъзможно. Най-мъчителната страна на пленничеството й беше, че се бе превърнала в капан за самата себе си; че собствените й мисли и чувства бяха брънките на веригата, връзваща я за този човек.

За кратко време чувствата й се превърнаха в опустошителна страст, която унищожи всичко останало в живота й — стана апатична, вяла, отнесена, винаги уморена — сутрин с мъка се надигаше от леглото, не й се говореше, не намираше сили да се съсредоточи над работата си. Лицето й помръкна, очите й загубиха блясъка си, гласът — живинката си; приличаше на болна.

Накрая вече не издържа — сама не можеше да се спаси, вярваше, че единствен Джем може да го направи. Обади му се.

Преди да каже „Здравей“, въпреки студенината и сърдитостта в гласа й, Джем я позна веднага и заговори приятелски:

— Как си?

— Благодаря, добре… Ти как си?

Топлият приятелски тон на Джем я изненада. Дни наред обаче в душата й се бяха събирали горчивина и обида, затова гласът й се луташе между предишния гняв и сегашната радост и излизаше треперлив и неравен. Гласът на Джем идваше силен, уверен, весел и тя се гневеше, че той не бе изпитал ни най-малко от мъката, която я гореше в последните дни. Но от друга страна, се радваше — след толкова дни „нежелана и нехаресвана“.

Беше наясно, че мъжът не отдаваше на връзката им такова значение, каквото тя, и не беше я превърнал в център на живота си. Но докато връзката им продължаваше, за нея беше възможност да се опита да го накара да я обикне, и колкото и да не си го признаваше, да го привърже към себе си и да си отмъсти, карайки го да изстрада същото, каквото и тя. Не беше я отхвърлил! Може и да не му беше мъчно за нея толкова, колкото й се искаше, но не беше забравил гласа й, зарадва се на обаждането й. Това дойде като цяр за ранената й гордост — може би беше малко поокършена, попремачкана, но заздравееше ли раната, и това щеше да премине.

— Какво ще правиш утре? — попита Джем.

Трескаво запрехвърля наум работите, които трябваше да свърши в банката — не бяха малко, но ако се понапънеше днес, можеше и да успее. В гласа на Джем звучеше покана и тя не искаше да изпусне момента.

— Нищо особено… Обичайните неща…

— Ела, ако ти остане време… След обяд например… Домъчня ми за тебе…

Много лесно каза „Домъчня ми за тебе.“ — в гласа му нямаше свенливост, вълнение, плам, но все пак се бе зарадвал на обаждането й и веднага я покани. В този момент за Айдан беше важно да чуе, че му липсва и че му е мъчно за нея. Не мислеше как го бе казал — нямаше сили за това.

С възможно най-равнодушен глас попита:

— Кога ти е удобно?

— Към два добре ли е?

— Добре…

Не й се говореше повече — чувстваше се изчерпана. Напрежението си беше отишло, а заедно с него — и цялата й енергия.

— До утре — каза и затвори телефона.

Уморено се облегна на стола и втренчи поглед в стената пред себе си. Нищо не мислеше, нищо не чувстваше — душата й беше опразнена. Обзе я приятна слабост като след края на дълго боледуване — не си напълно здрав, но не си и болен. Натрупаното през последните дни напрежение в миг я напусна и се успокои.

Болката, мъката, напрежението, които мъчеха душата й, подобно на гъста пролетна мъгла над полето се вдигнаха и разпръснаха и на мястото на тъмната мъгла, чието присъствие само караше хората да се съмняват и страхуват, блесна величествена светлина! Промяната настъпи толкова бързо, че на човек му беше трудно да повярва. За да се убеди в истинността на преживяванията си, опита се да си спомни какво е чувствала, преди да позвъни по телефона, но странно — не можеше да си спомни!

Душевните терзания от последните дни си бяха отишли, все едно, че никога не ги е имало и освен едно леко усещане за обида, някъде дълбоко, нищо не беше останало. Преживените страдания, мъка, съмнения, копнежи, сега бяха само думи, липсваха чувства, които да ги изпълнят със съдържание. Бяха се изгубили, подобно на мираж в гореща пустиня, бяха изчезнали в небитието и Айдан сериозно се питаше дали изобщо са били. Всъщност, преживяванията бяха свързани само с нея, затова се изгубиха толкова лесно. На Айдан тепърва предстоеше да разбере какво е истинска болка и да научи, че тя не си отива, не може да си отиде толкова лесно и винаги оставя белег.

В този момент обаче Айдан беше доволна — че товарът от плещите й беше паднал и тя живееше радостна от това.

Не след дълго изчезналите чувства придобиха съвсем друго — почти физическо измерение. Нещо се надигна в слабините й, запъпли нагоре към корема, към гърдите и спря точно по средата им — все едно една голяма птица кацна там, пляскаше с криле и не й позволяваше да диша.

Уплаши се. Гърдите й с мъка се надигаха и от това я болеше. Трябваше й доста време, за да осъзнае, че всъщност усещането за голямата птица, кацнала върху гърдите й, не беше нищо друго, освен копнеж — силен, страстен. Осъзнаваше, че в името на тази страст ще опропасти живота си, и страдаше, но от друга страна, изпитваше и неописуем сладостен трепет.

През целия следобед работи усилено. Трябваше да свърши работите си за следващия ден — въпреки птицата, кацнала върху гърдите й, която я притискаше, задушаваше и я караше да изпитва болезнено, като при полова възбуда, напрежение. Колкото и да се опитваше да мисли само за работата си — не успяваше. Птицата върху гърдите й пърхаше развълнувано с криле и не й даваше да си поеме свободно въздух, но заедно с това й напомняше за предстоящото утре, а също и вече преживяното. По тялото й неспирно лазеха мравки.

Често поглеждаше часовника — двете стрелки, като две влечуги с прекършени гръбнаци, бавно и мъчително суркаха тела по белия циферблат. Нетърпението правеше вълнението и възбудата й още по-силни — все по-трудно си поемаше дъх. По едно време, незабелязано от никого, излезе навън — постоя на тротоара, няколко пъти бързо-бързо си пое дъх. Мислеше, че свежия въздух ще облекчи тежестта върху гърдите й, но не стана.

Този следобед мина много бавно.

Когато се прибра вкъщи, изглеждаше по-спокойна, макар че вълнението за утрешния ден и голямата птица върху гърдите й все още бяха там. Като извинение за последните дни се държа добре с дъщеря си и с мъжа си — шегуваше се и се смееше със Селин, а след вечеря седна заедно с Халюк пред един от онези странни черно-бели скандинавски филми — нищо, че мислите й витаеха другаде.

Когато дойде време за лягане, веднага се спусна към леглото — мислеше си, че така времето ще мине по-бързо. След всичките няколкодневни вълнения и безпокойства заспа веднага.

На сутринта почти тичешком и в ранни зори отиде в банката — имаше работа за свършване. Голямата птица върху гърдите й все още й пречеше да си поема дъх, нещо повече — от време на време разперваше и пляскаше с крила. Още преди да стане обяд, беше готова. Повика заместничката си и й обясни какво трябва да направи, докато я няма.

Погледна часовника си — нямаше още десет! Смяташе да излезе в единадесет без петнадесет, но времето не минаваше. Чувстваше се като пилот, който прелита със запален самолет над голям град. Секундите, след които градът ще остане назад и ще може да скочи от самолета, се точеха бавно като години.

Тъкмо се канеше да излиза, телефонът звънна:

— Шефът моли да дойдете за малко — беше секретарката на директора.

Втурна се към кабинета на генералния директор, но секретарката я спря.

— В момента разговаря по телефона. Седнете, ако обичате — и се наведе над бюрото си.

Айдан седна и кръстоса крака — кракът й сякаш от само себе си нервно пружинираше нагоре-надолу. Погледна часовника си — единадесет и десет. Двете влечуги върху циферблата се бяха оправили и лудо се гонеха едно друго. Времето, което беше отделила да се подготви, намаляваше с всяко трепване на стрелките.

— Моля, заповядайте — рече секретарката.

Скочи на крака и едва не се блъсна във вратата — от бързане не успя да хване дръжката, но в стаята влезе видимо спокойна. И пак видимо спокойна изслуша това, което й говореше директорът. Слушаше го и в същото време си мислеше как да направи това, което иска от нея. Излезе от кабинета и отново се втурна към стаята си — в движение извика една от помощничките си и започна да й дава нареждания.

— Утре сутрин документите да бъдат на бюрото ми.

Не си спомняше как излезе от банката.

Беше топъл пролетен ден — небето като синя коприна, обгръщаше всичко наоколо. Слънцето грееше и топлеше телата и душите на хората. Всички изглеждаха доволни и спокойни, само Айдан бързаше припряно.

Караше бързо, рисковано минаваше между останалите коли, гневеше се на всяка кола пред себе си и нервно натискаше клаксона. Наближаваше дома си, когато забеляза, че бензинът й е на свършване — проклетата лампичка светеше червено! Свърна в първата бензиностанция, която видя. Работникът до колонката едва мърдаше. Нервно му каза да побърза, че закъснява, но той продължи със същото темпо. В този момент мразеше всички — работника, останалите шофьори, живота — всички!

Влезе вкъщи, тръшна вратата зад себе си. Спусна се към банята — там се съблече. Струята на душа й подейства ободряващо. Помогна й да събере мислите си — колко време й трябва да изсуши косата си, да се гримира, да се облече. Прокара ръка по краката си — бяха гладки, добре, че вчера бе свършила тази работа, иначе нямаше да успее.

Точно в два часа беше пред вратата на Джем. Докато натискаше звънеца, тялото й пулсираше ведно със сърцето й. Боеше се да не припадне.

Пое дълбоко дъх и преглътна. Вратата се отвори.

Джем спокойно й се усмихна:

— Заповядай, влез!

Прекрачи мълчаливо прага и продължи към салона.

— Какво ще пиеш?

— Каквото и да е…

— Какво значи каквото и да е? Какво стана с капризния клиент?

Айдан нито беше в състояние да се шегува, нито да разбира шегите.

— Един коняк — искаше всичко да се случва по-бързо.

Бавен и невъзмутим както винаги, Джем се върна с две огромни тумбести чаши. Неговото спокойствие се предаде и на нея.

Пиеше коняка и си мислеше кога ще отидат в спалнята. Как ли ще го каже Джем? Бързаше, нямаше търпение, сякаш едва когато легнеше в онова легло, щеше да си отдъхне и да си поеме свободно въздух.

Най-после Джем предложи:

— Искаш ли да си допием коняка оттатък?

— Може — опитваше се да изглежда равнодушна, но преди да завърши изречението си, вече бе станала на крака.

Знаеше, че това, което върши, е грях, но то само още повече засилваше възбудата и нетърпението й. В момента мамеше мъжа си — бе дошла, за да му изневери, съзнателно, планирано. Нямаше причина, която да я оневини или поне да намали вината й, но и не търсеше — беше наясно със себе си. Впускаше се в нещо забранено, тайно, грешно и то я изпълваше с невероятни емоции — вълнение, трепет и страх едновременно. Все едно беше хвърлила ръкавицата на света около себе си. Изправяше се едновременно, лице в лице, с бога и дявола и смелостта й да го направи, караше космите по тялото й да настръхват и да й се вие свят. Споменът за първия път, когато се любиха, беше причината за главозамайването — насладата, която преживя тогава, я довеждаше до екстаз.

Никога нямаше да забрави вълнението, което изпита в този коридор — издигна се високо в небето, чак до облаците и се зарея сред тях. И докато летеше, мисълта, че всеки момент може да се строполи на земята, я караше да изпитва невероятно, свръхестествено преживяване. Който веднъж е усетил тази несравнима тръпка, не може лесно да се откаже от нея, непременно му се иска да я преживее отново и отново.

Започнаха да се любят. Световъртежът й премина. Огромната птица, кацнала върху гърдите й, отлетя — дишаше леко. Подобно на малка лодка, остави се вълните да я носят накъдето си искат в безкрайния океан.

От дни очакваше това любене. Дали наистина бе изпитала такава невероятна наслада или мислейки си за случилото се, го преувеличаваше? Още първите докосвания на Джем я избавиха от съмнението й — всичко, което си спомняше, е било истина! Нещо повече — вълнението първия път й бе попречило да забележи и да се наслади на някои малки, но много възбуждащи докосвания. Чувстваше се като древна богиня. Предстоеше й да ги изживее още веднъж и да запомни завинаги усещането да се прекланяш и боготвориш собственото си тяло.

В един миг изпита съмнение — докато тя изпитваше такова удоволствие, дали успява да дари същото на човека до себе си? Обзе я паника, размърда се, направи някакво прибързано движение, но Джем леко плъзна върховете на пръстите си по лицето й. На фона на възбудата и страстните тръпки, които тресяха тялото й, гласът му прозвуча мил и грижовен:

— Отпусни се… Не бързай…

Като послушно дете се подчини на думите му. Остави тялото си да се наслаждава на удоволствието. Предстоеше й да научи, че пътят към истинската плътска наслада минава през естествеността и спокойствието и че бързането и усилието да бъде достигната по-бързо, затварят пътя към нея.

В кратката почивка, която си дадоха, Джем, уверен и влюбен в собственото си тяло като древногръцки Аполон, стана и без да се облича, отиде в кухнята. Върна се с две купи едри, сочни череши. Колкото обичаше да гали тялото на Айдан, толкова му харесваше да показва и своето.

— Един приятел от Оксфорд ми разказва, че след като защитил професурата си, на обяда, който дал за професорите, ги подложил на черешов тест!

— Какъв черешов тест?

— Поднесъл на всички за десерт по купа череши. Любопитно му било да види какво ще направят с костилките.

Айдан така си остана с черешата до устните:

— И какво трябвало да направят?

— Никой не знае какъв е правилният отговор… Но, ако някой издуе бузи, и — „пуфф“ — изстреля костилката между зъбите си, вероятно има по-голям шанс да налучка правилното решение!

Джем знаеше безброй странни истории, които разказваше в почивките между любенето. Дали ги беше чул, чел, или измислил, Айдан не можеше да прецени, но начинът, по който ги разказваше, а и самите истории бяха толкова забавни, че я караха да се смее от сърце. По-късно Айдан си мислеше, че смехът и усмивките, които тези случки предизвикваха у нея, помагаха на Джем да превърне любенето им в едно невинно забавление и да я държи далеч от угризенията, чувството за вина, срама, страха. Въпреки всичко, което й мина през главата, все още си спомняше тези истории с обич — в тях намираше обичта, която търсеше във връзката им.

Айдан лежеше в леглото, от една страна, все още се усмихваше, представяйки си как сериозни мъже в тоги плюят костилки, от друга, се чудеше тя самата какво да направи с тях, когато Джем неочаквано попита:

— Преди това изневерявала ли си на мъжа си?

— Не! — отговори на секундата, но веднага, със същата бързина, промени отговора си — Да!

Тогава Джем я бе погледнал в лицето, без да каже нищо.

Айдан се изненада и от двата си отговора — че излъга и че каза истината. Пое дълбоко дъх и започна да разказва на Джем приключението си, за което до ден-днешен не беше разказвала на никого. Не познаваше достатъчно добре Джем, но го чувстваше близък.

— След като родих Селин, преживях нещо, от което дълго време не успях да се измъкна. Престанах да се чувствам жена. Мислех си, че съм загубила красотата и чара си, че никой не ме харесва. Престанах да се грижа за себе си, дори на фризьор не ходех. И това продължи около две години, а може и повече, не помня точно… В банката имаше един мъж на по-висока длъжност от мене, който често ми помагаше в работата. Един ден ми каза: „Много си красива днес.“ Стана ми много приятно. От устата на Халюк рядко можеше да се чуе такова нещо. Не му обърнах много, много внимание. В един от следващите дни обаче: „Тази рокля ти стои страхотно.“ Зарадвах се, че има един мъж, който ме забелязва. След неговите комплименти започнах отново да се поглеждам в огледалото, да ходя на фризьор. Известно време продължи да ми говори така. Започнахме да слизаме заедно в столовата на обяд. От банката организират курсове, обучения, обмяна на опит — отсядаме всички заедно в хотел, ходим по семинари. Ходехме заедно. Не ми го казваше открито, но аз разбирах, че иска да спи с мене. Дълго време се съпротивлявах. Той търпеливо и тактично чакаше — нито с дума, нито с жест не намекваше за това. Държеше се добре с мене, поисках ли нещо на минутката го правеше. Реших на следващия курс да легна с него.

— Значи не стана спонтанно, под въздействие на обстоятелствата — не беше пияна или нещо подобно — беше го решила съзнателно?

— Да, бях решила… Вечерта преди курса не можах да заспя. Въртях се в леглото, после седнах, мислих и… реших. Така стана…

— И как беше?

— Първият път не беше кой знае какво, но следващите — не беше лошо. Накара ме да бъда щастлива, да изпитам удоволствие, да се почувствам отново жена.

— После?

— После — свърши. Аз не пожелах. Страхувах се. Да не се разчуе, да не ни хванат, да не стане скандал… Без друго това, което търсех, не беше любенето… Исках да си припомня, че съм жена и да се почувствам такава… Останахме си приятели… Той вероятно малко ми се обиди, но е възпитан човек, не настоява и не ме преследва повече. Все още сме много добри приятели, все още работим заедно и все още много си помагаме в работата.

Джем се усмихна:

— Какво излиза, че май съм му длъжник, че сега си с мен!

— Защо?

— Защото, ако нямаше опит в това, можеше и да не се съгласиш да бъдеш с мене!

Айдан се опита да прикрие обидата си:

— Искаш да кажеш, че съм жена, свикнала да изневерява, така ли?

— Разбира се, че не!… Само, че си разбрала, че не е нещо страшно — това исках да кажа. Това, че си бил с някого, не значи, че земята е започнала да се върти на обратно или че наближава краят на света.

— Не знам… за някои може земята наистина да е променила посоката си…

Айдан много мисли върху това — защо разкри пред Джем толкова дълго пазената си тайна. Питаше се и не намираше отговор. Може би защото мислеше, че признанието й ще промени връзката им — ще я направи по-дълбока, по-истинска, ще прибави чувства, ще станат един за друг любим, мил приятел, душеприказчик и ще се отърве от лишеното от чувства любене. Може би искаше да излезе на чисто от тази връзка. Някъде дълбоко в подсъзнанието си държеше скрито чувството за срам, което й нашепваше, че любовта и любимият са нещо свято. Опитвайки се да придаде чувства на връзката им, Айдан всъщност се опитваше да запази светостта на любовта.

Разказа му тайната си, но в главата й се въртеше един въпрос, чийто отговор я вълнуваше толкова силно, колкото и желанието Джем също да сподели нещо дълбоко лично с нея. Надяваше се, че това ще спомогне връзката им да прерасне в любов.

— В твоя живот… — направи пауза и продължи — колко жени е имало?

Върху лицето на Джем се изписа насмешка:

— Не знам, скъпа, не ги броя, това разваля удоволствието.

Този отговор бе равен на обида. Джем открито се опитваше да я държи далеч от себе си. След време, мислейки върху това, Айдан си каза: „Трябваше да стана и да си тръгна тогава.“

Ако беше си тръгнала, щеше да се спаси. Това щеше да бъде повратна точка в отношенията им. Но Айдан не си тръгна. Само запали цигара.

Джем стоеше пред нея подобно на голяма кръстословица, която чака да бъде решена. Гледаше го и се опитваше да разбере как е възможно един път да бъде толкова близък и мил, друг път — далечен и чужд? Как е възможно да се люби така, без да влага чувства? Измъчваше я желание да прозре какво се крие зад постъпките, погледите, думите на този мъж. Подобно на много други жени, които безпомощно бяха обикаляли около „загадката“, опитвайки се да я разрешат, и тя се затрудняваше. Но си вярваше, че ще успее. Това, което останалите жени не бяха могли да сторят, тя, Айдан, щеше да го направи.

Думите му: „Моята майка умря“ не й излизаха от ума. Искаше й се като доктор да разсъблече този мъж, който не споделяше живота си с никого, не влагаше чувства, и с когото изживяваше връзка, базирана единствено на половия нагон, да свали кожата му и под нея да се покаже един самотен, тъжен, раним човек. И макар егоизмът му да я обиждаше, Айдан изпитваше обич и състрадание към него — искаше й се да види в този ехиден, самовлюбен мъж онова, което останалите не виждаха.

Противоречията в характера на Джем я привличаха с особена сила — не я оставяха да си тръгне.

Никога по-късно не успя да си даде ясен отговор дали съжали, или се зарадва, че не си тръгна в онзи ден.

След разговора отново се любиха и тогава в леглото започна нещо, което Айдан не беше преживяла преди това.

Когато Джем й го прошепна за пръв път в ухото, помисли, че не е разбрала:

— Какъв ако съм ти, ще легнеш с мене?

Айдан не разбра какво я пита, но не искаше да прекъсва любенето с въпроси, затова замълча и почака той да продължи.

Джем без друго не чакаше отговор от нея. Продължи да шепне в ухото:

— Ако беше дъщерята на съседката, щеше ли да легнеш с мене? Ако ми беше роднина? Ако беше леля ми?…

В миг Айдан осъзна играта, която бяха започнали. Изпита страх, но вълнението се оказа по-силно. Сви се притеснено, но после с разтреперан от възбуда глас, даде отговора, който Джем очакваше.

— Какъвто и да ми беше, щях да легна с тебе…

— Какъвто и да съм ти ли?

Отговорът на Айдан дойде от дъното на душата й. Трепереща от възбуда прошепна:

— Какъвто и да ми беше… Щях да легна… Какъвто и да ми беше…

Тази игра щеше да продължи месеци. Айдан я играеше за пръв път и нямаше да я забрави никога.

Айдан, подобно на червена пръчица, която потопена във вълшебна вода, без да изгубва собствения си цвят, се променяше в лилава, жълта, синя, зелена и която, знаейки, че това не са нейните цветове, се успокояваше и едновременно с това изживяваше насладата и възбудата от това, да бъде друг цвят. В това легло бяха един за друг всекиго и всичко — абсолютно всичко! Всичко долно и извратено, което намериха в хората от своя и от другите цветове, го преживяха.

Не се посвениха от никой цвят и от никоя роля. Продължиха да играят играта на похотта месеци наред. Заслепени от страсти и желания, превърнаха леглото в театър, в който изиграха всички най-мръсни и долни сцени, преживяха чувства, които не можеха да се нарекат с име. Всичко, което хората правят, когато се любят, във всичките му форми, видове и разновидности — преживяха го. Нито за миг не изпитаха срам, съжаление или угризение на съвестта. Подобно на пчели, смучещи нектара на цветята, живееха, водени единствено от удоволствията, желанията, насладите си.

В този ден, когато Айдан си тръгна от там, вече знаеше, че от тук нататък няма връщане. До края на живота си щеше да желае вълненията, възбудите и насладите, които преживя. Искаше ги и не можеше да си представи, че ще живее без тях.

Усещаше се раздвоена. Голяма част от душата и тялото й вече принадлежаха на един скрит свят.