Изневяра

XIV

Изобщо не предполагаше, че го е запомнила, никога не беше си го спомняла, но сега това изречение изведнъж изплува в съзнанието й. Дни наред се опитваше да разбере от къде и защо беше дошло и не можеше да си отговори. Един тъжен глас нашепваше в ухото й: „Тази година зимата дойде рано.“

В училището, сгушено в зелената горичка, скрито зад обраслите с бръшлян стени, мистър Бойл, учителят й по английски, с типичния си оксфордски акцент, цял час им обясняваше как авторът с това едно-едничко изречение, е описал душевното състояние на героя си. Гледаше симпатичното лице, рано насечено от бръчките, и се опитваше да разбере какво толкова иска да им каже мистър Бойл. Не го разбра. Тя беше математичка. Литературата не беше нейната стихия. Може би беше единствената в класа, която предпочиташе химията пред литературата.

В един разговор Джем се учуди, че не беше чела Балзак — нито една книга.

— И какво четеш? — беше я попитал.

— Английски приключенски романи — гласеше отговорът й.

Тогава Джем се бе пошегувал с нея:

— Като си толкова невежа, как ще харчиш парите, които печелиш?

— Какво общо има едното с другото?

— Много общо има, моето момиче — Джем се опитваше да говори като възрастен мъж — За да се спечелят пари, не е необходима култура, даже невежеството понякога може да се окаже облекчаващо печалбата обстоятелство. Но за да се харчат, момичето ми, трябва култура.

На Айдан не й хареса, че макар на шега Джем я обвини в невежество. За да се защити, веднага премина в атака:

— Значи, баща ти е невежата, който печели пари, а ти си културният, който ги харчи, така ли?

Джем повдигна рамене:

— Дядо ми, той е бил невежата.

След този разговор Айдан си купи всички произведения на Балзак, но така и не намери време да прочете нито едно от тях.

И сега само един господ знаеше как в главата й изникна изречението на англичанина, влюбен в руската литература, когото кой знае кой вятър беше довял в Истанбул: „Тази година зимата дойде рано.“

Зимата още не беше дошла, но Айдан я усещаше.

Дни наред тежки сиви облаци похлупваха земята. И сутрин, и обед, и надвечер — все беше мрачно. Като че времето бе спряло и бе затворило хората в себе си — като в затвор. Студеният вятър, който прогонваше минувачите от улиците, пожълтелите листа, които трепереха по почернелите клони, а после бавно, като самотни смъртници, падаха върху мокрия асфалт и още повече засилваха това усещане. Всичко наоколо навяваше тъга и печал. Мрачното време попиваше всичко в себе си, размазваше границите му и го обричаше на смърт. Всичко й напомняше за края и смъртта.

Дни наред носи в себе си преживяното от онази страхотна нощ. При всеки спомен изпитваше същото вълнение, сърцето й биеше в същия ритъм, тялото й потреперваше. За да може да се отърве от усещането за смъртта и да се смее отново, да изпитва радост, да се освободи от усещането, че е изоставена и самотна, имаше нужда отново и отново да се връща към онази нощ, да преживява отново възбудата и сладострастния трепет.

Както винаги Джем не я търсеше. Не отговаряше, когато му звънеше по телефона. Вечер, прибирайки се у дома, виждаше, че прозорците му светят, и това, заедно с неотговорените телефонни обаждания, я гореше отвътре. Няколко пъти влизаше вкъщи и скришом му звънеше, но въпреки светлината в прозорците, отговор не следваше.

Един ден, в който слънцето успя да пробие облаците, Айдан отново набра номера на Джем. Не вярваше, че ще й отговори, но… чу гласа му отсреща.

Айдан, както винаги, без да го назовава по име, каза:

— Здравей.

Отсрещната страна замълча за миг, май се мъчеше да познае гласа.

— Като че си забравил гласа ми… Е, да, естествено е — от толкова време не сме се чували.

Джем, както винаги, заговори любезно, но гласът му й прозвуча чужд.

— Извинявай, скъпа, нещо съм разсеян, не можах да те позная веднага…

Изпитваше толкова неудържимо желание да се срещне отново с Джем, че започна гневно да му се кара:

— Ти не искаш ли да се срещаш повече с мене? Ако е така, няма какво да говорим, кажи направо и да приключваме с това.

— Как може да говориш така. Какво значи не искам. Разбира се, че искам, но имам доста работа напоследък…

— За бога, Джем, каква работа може да имаш ти… Ако го беше казал баща ти — както и да е, но от твоята уста звучи някак странно… Ти си културният, който просто харчи пари…

— Ти сърдита ли си ми? Защо говориш така?

— Не. Само си мисля, че нежеланието ти да се срещаш с една жена, която те е приемала в дома си, показва, че и ти си мръсник, както всички останали мъже… Ти можеш да правиш каквото си искаш, но тази, която трябва да е презряна и унизена, е жената, така ли?

Всъщност Айдан не вярваше на думите си, но толкова много страдаше по Джем, че искаше да го накара и той да страда — и него да го заболи.

Гласът на Джем прозвуча спокойно:

— Не говори така, знаеш, че не е вярно. — После в тона му се почувства разпаленост: — В най-скоро време искам да повторим онази вечер… Беше невероятно… Незабравимо… Върховно… И ако презирам някого, то далеч не са жените като тебе, които го правят, а онези, които не могат да го направят… От това, което ми каза, разбирам, че всъщност ти си ме забравила… — После с нескрито предизвикателство в думите продължи: — Но аз ще намеря начин да ти напомня за себе си… И тогава ще видиш искам ли, или не искам да се срещаме…

Ако Айдан беше замълчала в този момент, може би всичко щеше да продължи както преди — щяха да продължат да се срещат, защото в гласа на Джем се долавяше желание. Но… Айдан се предаде в плен на мъката и обидата, събирана през последните дни, и продължи да напада. А може би, доловила желанието на Джем, се почувства силна и реши да се поглези:

— Ти нищо не искаш… Не можеш да искаш… Животът ти е като макетите, които правиш — красиви, но нереални, измислени… Подобно на тях и животът ти е само една илюзия, която се срива под напора на действителността. Или най-малкото — страхуваш се, че всичко истинско в живота ти също може да се срути, затова бягаш…

Отсрещната страна дълго мълча. После с леден глас произнесе една-едничка сричка:

— Ооо…

Разбрала, че е отишла доста далеч, Айдан се опита да замаже положението, да се извини. С престорена веселост отговори:

— Много са хубави, както всичко, което преживях с тебе… Само дето понякога бягаш от действителността и това ме натъжава…

Още не беше свършила, а вече съжаляваше за думите си. Знаеше, че нищо няма да променят, точно обратното — ще обидят и засегнат дълбоко Джем, ще го отдалечат още повече от нея… Предчувстваше, че с едничката кратка сричка, която Джем произнесе преди малко, връзката им приключи. В този момент колкото бе ядосана на Джем, също толкова бе ядосана и на себе си.

Не можа да разбере кое сложи край на връзката им — разглезеността на Джем ли, или нейният гняв? Не го разбра и никога нямаше да го разбере… Все се питаше как ли щеше да продължи животът й, ако не беше произнесла онова изречение.

— Както и да е, Айдан… Налага ми се да изляза… Ще се видим някой път. Приятен ден.

След като затвори телефона, вече знаеше, че никога повече нямаше да се люби с Джем, никога повече нямаше да изживее онзи екстаз… Някъде дълбоко в душата й се таеше надеждица, но разумът й нашепваше, че е напразна.

Една завеса се беше вдигнала в театъра на живота й и зад нея Айдан бе надзърнала в друг невероятен, вълшебен свят — радости, които се изживяваха на тъмно, влудяващи страсти, изгарящи желания, граничещи с божественото любене… Бе повярвала, че завинаги ще остане в този свят, но сега разбираше, че е загубила пътеводителя, който я бе завел в него…

Чувстваше се жалка — като богиня, захвърлена в калната земя на смъртните. Старият й живот, приятелите, познатите й, които никога не бяха обитавали върховете на боговете, будеха у нея съжаление и пренебрежение — все повече се отделяше от тях, но не можеше да се върне отново във висините. Беше наказана за грешката си.

Вече нямаше място, което да я приюти, рамо, на което да се прислони, приятел в играта, който да й напомня, че е жива.

Беше самотна. Като среднощен пътник в непознат град. И най-близките й хора й се струваха далечни и чужди.

Небето продължаваше да бъде забулено в облаци, а земята — като в сянка. Дни наред обикаля сама в това застинало време. Уж всичко си беше същото — ходеше на работа, връщаше се, надвечер обикаляше из комплекса, срещаше се, разговаряше във връзка с проектите, но не беше. Душата й беше мъртва. Знаеше, че това ще продължи — нищо нямаше да й донесе удовлетворение и радост.

Искаше да излезе от полумрака, да съживи душата си, да се отърве от самотата. Затова се вглеждаше в мъжете наоколо: „дали този може да ме изведе отново към върховете на боговете“, усилено търсеше искрата, от която ще се разпали огънят. Някои от сетивата й се бяха притъпили, други — обратно — изострили до краен предел. Видеше ли мъж, първата й мисъл беше коя игра и до кога може да играе с него. Отгатваше думите им преди още да са ги изрекли. И това не беше в резултат на някакъв анализ на думите и жестовете им. Не! Предчувстваше го с интуицията на хората с изострена чувствителност. По този въпрос нямаше мъж, който да може да я излъже. Абсолютно! Сякаш Джем, изоставяйки я, освен мъка й беше предал и някаква изключителна способност да разгадава мъжете.

Но способността да „прочита“ мъжката част на човечеството, не й помагаше. Не можеше да открие този, който да й даде жадуваното преживяване. Не проумяваше защо насреща й не излизаше мъж, който подобно на Джем да прозре лудостта и смелостта й и да ги изкара на бял свят. След много мислене стигна до извода, че всъщност тези качества се срещат по-често и са по-силни у жените. „Ролята на Джем е била по-лесна“ — помисли си и му се ядоса още повече.

Денят беше хладен и дъждовен. Прибра се капнала от работа. Реши да не ходи никъде, да си остане вкъщи. Мълчанието на Халюк обаче я изнервяше и натоварваше още повече, затова промени решението си:

— Аз излизам. Трябва да говоря нещо за зимната градина.

В съседната сграда на втория етаж се беше нанесло едно младо семейство. Момиченцето — слабичко, усмихнато, чурулика като птичка, шегува се със себе си, с мъжа си, с останалите — разсмива всички. И Айдан се смееше, като я слушаше. Младата жена се интересуваше живо и от зимната градина. Реши да отиде у тях.

Момичето я прие усмихнато. Мъжът й гледаше телевизия в салона, а те отидоха в съседната стая да пият кафе с коняк.

— Дали да не поръчаме на архитекта от вашия блок да построи зимната градина? Вчера го срещнах. Не е красавец, но много стилен — изчурулика младата жена.

Айдан се изчерви.

— Май бил нещо зает напоследък… Фирмата му работела по някакви големи поръчки или нещо подобно… Ще се наложи да потърсим друг…

Когато момичето заговори за Джем, почувства се смазана. Опита се да не го покаже, но повече не можеше да стои тука.

— Аз да си ходя вече — каза и стана.

— Защо бързаш, имам да ти разказвам страхотни клюки!

— Друг път… Сега трябва да си вървя, че Халюк ме чака.

Тръгнаха към вратата и тъкмо да отвори, телефонът звънна.

— Един момент — каза момичето и се върна.

Айдан, пристъпвайки от крак на крак, чакаше. Хвърли поглед наоколо. Точно до вратата, върху малка орехова масичка с високи крака, стоеше мъничък сребърен пепелник.

И в този момент се случи нещо, което никога нямаше да забрави.

Причерня й пред очите, ушите й заглъхнаха. Не виждаше и не чуваше нищо. Само един плътен сноп бяла светлина, какъвто бе видяла по време на раждането, разцепи мрака и освети сребърния пепелник. Обзе я вълнение точно както когато Джем й отваряше вратата. Сърцето й заблъска лудо, гърлото й пресъхна, по тялото й се разливаха ту горещи, ту ледени вълни. Ръцете и краката й изтръпнаха, не ги чувстваше, боеше се, че ще припадне.

Без да се замисли, все едно някой друг движеше ръката й, пресегна се, взе пепелника и го пъхна в джоба на шлифера си.

После се обърна и извика навътре:

— Аз тръгвам — и без да дочака домакинята, излезе.

Не помнеше как слезе по стълбите. Черната пелена все още беше пред очите й. Намери се на улицата.

Студеният въздух докосна лицето й. Едва сега успя да се огледа наоколо. Трепереше. Сърцето й продължаваше да блъска в гърдите й.

Хвърли пепелника в първата кофа за боклук, която видя.

Когато влезе вкъщи, се почувства изтощена до краен предел. Виеше й се свят, нямаше сили да помръдне ръката си.

Халюк повдигна глава, погледна я и разтревожен скочи на крака:

— Какво ти е? Какво ти стана?

Айдан с мъка размърда устни:

— Нищо ми няма.

— Бледа си. Добре ли си?… Ела, седни тука.

— От студеното е… Уморена съм… Ще си легна…

Изпитваше срам, вина, угризение, както след първото любене с Джем. Няма смелост да погледне мъжа си и детето си в очите. Без да се отбива в стаята на Селин, влезе в спалнята, съблече се набързо и се мушна в леглото.

Това, което направи, до такава степен я беше изтощило — физически и психически, че веднага щом легна — заспа.

Сутринта се събуди в ужасно настроение. Страхуваше се. Очакваше всеки момент младата жена да позвъни на вратата и да започне да крещи, че е откраднала пепелника. После ще се обади в полицията и ще дойдат да я арестуват в банката. Ту я обливаше студена лепкава пот, ту й стана горещо. Лицето й гореше. Изпадна в паника. Беше забравила срама и угризенията от снощи. Сега изпитваше само страх. Опитваше се да се успокои — „няма да тръгне да ме търси за един пепелник, я“, но веднага след това: „а, ако го направи?“

За пръв път днес допусна грешка — обърка сметките, попълни неправилно документите, от разсеяност дори забрави да си води бележки. Пред очите й беше все малкият сребърен пепелник и полицаите, които идват да я задържат.

Цяла седмица не излизаше от къщи. Прибираше се и си лягаше рано. И за Джем не си мислеше. Мислеше единствено и само за откраднатия пепелник и възможните последствия от това. Опитваше се да намери спасение в работата си — отдаде й се изцяло.

След седмица, връщайки се от работа, срещна пред входа момичето.

— Къде се изгубихте? Не идвате вече! — младата жена говореше весело.

— Много съм заета в последно време…

— Ела тази вечер! Ще си поговорим, домъчня ми за тебе!

— Става. Ще намина.

Момичето не беше разбрало нищо! Страховете й се оказаха напразни!

Успокои се, но заедно с изчезването на страха на повърхността изплуваха други чувства, криещи се зад него до сега. Изпитваше срам — ходеше с поглед, забит в земята, избягваше да гледа хората в очите, правеше се, че е замислена за нещо, и не разговаряше. Угризението и чувството за вина, че е направила такова нещо, не й даваха мира. Какво не би дала, само и само да не беше го направила. Но все пак с изчезването на страха, се почувства малко по-спокойна.

След всичките душевни терзания, усещането, че душата й е мъртва, си беше отишло. Върна се отново към живота, но този живот отново щеше да бъде изпълнен със срам и страх. Сякаш, за да се спаси от смъртта, се беше хвърлила в един друг — труден живот.

След седмица определено се чувстваше по-добре. Не издържаше да стои вкъщи с Халюк и с вечните му черно-бели филми, затова започна отново да излиза и да обикаля съседите си. Сега обаче внимаваше да не остава сама. Отидеше ли домакинята в кухнята, и тя тръгваше след нея. Все едно в нея живееха двама души, които се бояха един от друг. Знаеше, че ако единият рече да го направи, другият няма да има сили да го спре, затова се опитваше да премахва условията, които биха улеснили деянието. Вече не си вярваше.

Известно време Айдан продължи да се бори със себе си.

Времето съвсем се застуди. Зимата беше на прага. Отново я обзе меланхолия и усещане за самота. Вече не се сещаше толкова често за Джем. Малкият сребърен пепелник бе заел мястото му. Отново и отново си мислеше за постъпката и онова, което преживя след това. Кълнеше се сама на себе си, че никога, ама никога няма да допусне да го преживее отново.

Намериха архитект, одобриха проекта, но сега започнаха да спорят къде да построят градината. Постепенно Айдан започна да забравя сребърния пепелник. Споменът за него, подобно на стъпки по пясъка, започна да се заличава от съзнанието й. Единственото, което помнеше сега, беше обзелото я вълнение и възбудата, докато го вземаше.

След около две седмици, колкото и да се опитваше да не остава сама, съседката, у която беше, ненадейно стана и излезе от стаята. На малката масичка пред Айдан стоеше синьо-бяла порцеланова статуетка, холандско производство. Още щом жената излезе от стаята, Айдан се почувства като в треска. Ту студените, ту горещи вълни започнаха да я връхлитат отново. Този път обаче нямаше черна пелена пред очите й, нямаше и лъч, който да осветява статуетката.

Протегна се, взе статуетката, извика „Аз си тръгвам“ към домакинята и без да дочака отговор, скокна и излезе. По стълбите се тресеше от страх. Закрачи бързо по улицата. Хвърли фигурката в най-близката кофа за боклук. Трепереща се прибра вкъщи.

Този път страхът й трая много кратко. Беше разбрала, че за такива дребни неща никой няма да извика полиция и да прави скандали. Не гледаше на постъпката си като на кражба, а като на забавление, игра за покачване на адреналина. Не ползваше откраднатото, нямаше никаква полза от него и това още повече засилваше вярата й, че всичко е просто забава, игра… Беше й достатъчно, за да си вярва.

Намерила търсената емоция, създаде свой подземен лунапарк и се беше върнала отново сред богините. Този път сама бе успяла да открие вълнуващо приключение, което другите не познаваха.

Може да се каже, че беше щастлива.

Отново се отдаде на работата си, започна да се шегува с колегите си, лицето й възвърна руменината си. За Джем си спомняше много рядко или изобщо не си спомняше. Само понякога сутрин се събуждаше с усещането, че й липсва, но това беше мимолетна, бързопреминаваща тъга.

Един ден Хасан се отби в стаята й.

— Много си красива днес.

Айдан не можа да се сдържи и се засмя силно на глас. Хасан не разбра какво се криеше зад този смях — помисли, че Айдан се подиграва на думите му. Разсърди се и излезе. Май щеше да й се наложи да го покани на обяд, за да изглади нещата.

Всичко в живота й си дойде на мястото.

Занимаваше се повече с Халюк и Селин. На работа всички се възхищаваха от успехите й. Радостта й се предаваше на околните, дори Халюк, който все още страдаше от загубата си, започна да се усмихва по-често.

Изработи си стратегия за взимането на предметите. Щом прибереше нещо, изчакваше няколко дни, преди да посегне отново. Избираше апартамент, далеч от предишния.

Всеки път, когато го правеше, изпитваше същото трепетно вълнение; всеки път, щом излезеше от вратата, хвърляше взетото в първата кофа за боклук, която видеше, но вече не тичаше, когато слизаше по стълбите, не крачеше бързо по улицата. Напротив, пристъпваше бавно-бавно, изживявайки насладата и вълнението от стореното. Вечерите, когато вземеше предмет, се връщаше весела вкъщи, любеше се страстно с Халюк, че чак го изненадваше.

Имаше си две строго спазвани правила: първото никога не взимаше скъпи вещи, второто — никога не го правеше на работа. Само веднъж наруши правилата. Взе от стаята на директора един инкрустиран нож за отваряне на писма. При това го направи в присъствието на секретарката. Сложи го в джоба си. Това й се стори много по-забавно от останалите. В нейните очи беше просто шега.

В комплекса се заговори, че има крадец. Домашните помощнички си отиваха една след друга, но кражбите продължаваха.

Айдан чуваше тези разговори, понякога участваше в тях. Казваше, че и от нейния дом са изчезвали дребни предмети. Беше й страшно забавно да играе игра, за която останалите изобщо не подозираха. Този път сама си беше съучастник в престъплението. Нямаше нужда от друг, не съществуваше риск да бъде изоставена, нямаше опасност да се окаже сама.

Една вечер, когато се прибираше вкъщи, по навик погледна към прозорците на Джем — светеха. И както винаги, когато светеха, започна да я мъчи любопитство има ли жена при него. Не се реши да провери. Знаеше, че Джем много ще се ядоса, ако го стори.

Тази вечер взе решение да отиде и да види какво става. Вече не се страхуваше от Джем. Искаше да се позабавлява, като види изненадата, изписана на лицето му. Решително натисна копчето за последния етаж. Застана пред вратата и натисна звънеца.

Джем я посрещна спокойно и радостно, без капка изненада, все едно я беше очаквал.

— Ооо, добре дошла! Заповядай, влез!

Айдан влезе и се огледа — нямаше никой.

— Сам ли си?

— Да. Седни за малко.

— Не, няма да сядам, дойдох да те видя само.

— Аз съм добре, ти как си?

Айдан се засмя много спонтанно и искрено и за пръв път забеляза изненада върху лицето на Джем.

— Добре съм аз… Както и да е… Хайде да си вървя.

— И защо бързаш толкова, като лекар на визитация си. „Как сте днес?“ и тръгваш…

— Да, дойдох да видя как си със здравето, видях, че си добре, тръгвам си.

— Какъв ако бях щеше да останеш?

— Може би, ако беше умрял…

— Ако толкова искаш, ще умра…

Айдан се усмихна ехидно, но този път в усмивката й имаше следи от предишната й обида.

— Ох, Джем, ти нито можеш да умреш, нито да живееш…

— Какво, нещо като вампир ли съм според тебе?

— Да, като вампир си, но Аллах ми е свидетел, забавен вампир… Както и да е, аз да си вървя.

Джем не настоя. Двамата тръгнаха към вратата. Джем мина крачка напред, за да й отвори. Тогава Айдан съзря върху двете чекмедженца до вратата една фигурка на Буда от слонова кост. Най-спокойно посегна, взе я и я сложи в джоба си. После целуна Джем и излезе.

Докато взимаше фигурката, изобщо не се развълнува. И не я изхвърли, както останалите вещи. Носеше я винаги със себе си в чантата си като свидетел, който да й помага да повярва в преживяванията си, че не си измисля и фантазира, а го живее наистина. Гледаше симпатичната закръгленка фигурка с шкембенце и си вярваше — тя беше свидетел на живота й.

Дните се нижеха един след друг. Айдан все повече си вярваше. Радваше се на вълнението да живее скрит, невидим за околните, живот, против нормите и правилата. С времето обаче започна да свиква, да й се превръща в навик и емоциите започнаха да намаляват.

За да си върне истински вълнуващите преживявания, вече нямаше нужда да гази правилата на другите, трябваше да погази собствените си правила. Това беше, което щеше да я разтърси из основи — да накара всяка фибра в тялото й да потрепери, да опъне нервите й като струни, да накара сърцето й да тича в галоп, да почувства топката, стягаща гърлото й, да й се завие свят, да отмалее, да се изтощи от емоция. Неусетно се подготвяше да го направи.

Не чака дълго, за да го стори.

На един от горните етажи се нанесе възрастна двойка — изключително неприятни хора, истински егоисти. Непрекъснато правеха кавги: стоките в маркета били много скъпи, колата за отпадъци закъснявала, крещяха през прозорците — поведение, с което хората от комплекса не бяха свикнали. Будеха всеобща неприязън към себе си.

Една вечер Айдан се отби у тях.

Открито показаха, че са изненадани от посещението й, отнесоха се доста студено, но все пак я поканиха вътре:

— Заповядайте, влезте.

Айдан влезе в салона и седна. Не й предложиха почерпка — „каквото ще казваш — казвай и си върви“. Ако беше преди, Айдан и секунда нямаше да остане, но сега се забавляваше с държанието им и нарочно говореше надълго и широко.

Обясняваше им, че от много време планират да построят зимна градина, че ще направят кафене в единия й край, че тези, които са участвали в изграждането й, ще могат да отглеждат цветя по свое желание в нея. Мъжът и жената я слушаха с безразличие.

— Ако желаете, и вие можете да се присъедините.

— И колко се плаща за тази градина?

— По двеста и петдесет лири от апартамент.

— О-о, това са много пари… Без друго много-много не се интересуваме от цветя. Благодарим за предложението, но не смятаме да се присъединим… То кой ли ще дойде да сади цветя там.

— Не обичате ли цветя?

— Обичаме, но не разбираме от отглеждането им…

— Както желаете… Аз да си вървя тогава…

Айдан от опит знаеше, че домакините избързват крачка напред, за да отворят вратата. Дискретно се огледа и забеляза портфейла на мъжа на портмантото до телефона. Пред очите й се спусна черна пелена, почувства забравените от доста време сърцебиене и треска.

Съзнаваше, че е много опасно, но така вълнуващо и страшно, че…

Ако имаше време да помисли, вероятно нямаше да предприеме такова рисковано действие, но отдавна зажаднялото за емоции и адреналин тяло реагира по-бързо от разума. Без да се замисли, посегна към портфейла и го сложи в джоба си.

Не помнеше как излезе от апартамента, как с черната пелена пред очите си слезе по стълбите, нито как излезе от блока. Само помнеше, че хвърли портфейла в контейнера за боклук непосредствено до блока.

Изпитваше смъртен страх.

И имаше защо този път.