Изповедникът

25. Ватикан

Бенедето Фоа се яви на работа в четириетажната сграда до входа на площад „Свети Петър“ в десет и трийсет — напълно нормален за Рим час. В град, пълен с елегантно облечени мъже, Фоа определено бе изключение. Ръбовете на панталона му отдавна не личаха, върховете на черните му обувки бяха олющени, а джобовете на спортното му яке бяха загубили формата си от навика му да ги тъпче с бележници, диктофони и сгънати хартийки. Ватиканският кореспондент на „Ла Република“ нямаше доверие на мъже, притежаващи повече ценни вещи, отколкото могат да поберат в джобовете си.

Той си проправи път сред тълпата туристи пред магазините за сувенири на партера и се опита да влезе във фоайето. Охранител със синя униформа препречи пътя му. Фоа въздъхна тежко и затършува из джобовете си за журналистическия си пропуск. Това бе напълно излишен ритуал: като доайен сред ватиканистите48, лицето му бе толкова добре познато на охраната на пресцентъра, колкото и това на страховития му началник австриец. Да го принуждават да показва пропуска си бе просто една от хитрите форми на наказание, като забраната да пътува в самолета на папата за посещението му в Аржентина и Чили през следващия месец. Фоа бе непослушно момче. Фоа бе на изпитателен срок. Бяха го вързали на кладата, но му даваха шанс за опрощение. Още една погрешна стъпка — и щяха да го подпалят.

Зала „Стампа дела Санта Седе“ — пресцентърът на Светия престол, бе модернистичен остров сред ренесансово море. Фоа премина през автоматично отварящите се стъклени врати и прекоси фоайето, облицовано с лъскав черен мрамор, стигайки до своето кътче в общия офис на журналистите. Ватиканът налагаше обет за бедност на онези, на които благоволяваше да даде постоянен пропуск. Работното място на Фоа се състоеше от малко бюро с телефон и факс апарат, който винаги се повреждаше в най-неудобния момент. Съседката му Джована, блондинка рубенсов тип от списание „Инсайд дъ Ватикан“, го смяташе за еретик и отказваше на многобройните му покани за обяд.

Фоа тежко се отпусна на стола си. На бюрото му лежеше брой на „Л’Осерваторе Романо“, а до него — купчина листове от Информационната служба на Ватикана. Ватиканска версия на „Правда“ и ТАСС. Със свито сърце започна да чете — като политолог, търсещ скрит смисъл в съобщение, че член на Политбюро страда от мъчителна настинка. Пълна скука, както винаги. Бенедето побутна хартийките и потъна в дълбок размисъл къде да обядва.

Погледна към Джована. Може би днес стоицизмът й щеше да рухне. Промъкна се в нейната кабина и я видя приведена над официалния пресбюлетин. Когато надникна над рамото й, тя го закри с ръка като ученичка, която се опитва да попречи на съседа си по чин да препише на контролно.

— Какво е това, Джована?

— Току-що го издадоха. Вземи своето копие и го прочети сам — отвърна тя и го избута в коридора.

Продължи да чувства допира на ръката й до хълбока си, докато вървеше към предната част на помещението, където зад дървено бюро седеше навъсена монахиня. Неприятно му напомняше за учителката, която някога го бе удряла с пръчка. Тя с неохота му даде два бюлетина, сякаш бе надзирател в лагер, разпределящ дневни дажби. Само за да я подразни, Фоа се застоя пред бюрото й и ги прочете там.

Първият съдържаше съобщение за събрание в залата на Събора за съхранение на доктрината. Едва ли читателите на „Ла Република“ щяха да проявят интерес. Фоа щеше да остави това на Джована и кохортата й от Католическата информационна служба. Вторият бе доста по-интересен — съобщение за промяна в графика на Светия отец за петък. Бе отменил аудиенция с делегация от Филипините и вместо това възнамеряваше да направи кратко посещение в Голямата синагога и обръщение към вярващите.

Бенедето вдигна поглед и се намръщи. Посещение в синагогата, обявено само два дни преди събитието? Невъзможно! Подобна проява би трябвало да се включи в папския график седмици предварително. Нямаше нужда човек да е вещ в делата на Ватикана, за да разбере, че става нещо странно.

Той надникна в коридора с мраморен под. В дъното имаше отворена врата към разкошен кабинет. Зад лакираното бюро седеше мъж с внушителна фигура — Рудолф Герц, бивш австрийски телевизионен журналист, който сега оглавяваше пресслужбата на Ватикана. Прекрачването на прага към този коридор без разрешение нарушаваше правилата, но Фоа се реши на самоубийствената стъпка. Когато монахинята не гледаше към него, скочи натам като жаба на пружина. На няколко крачки от вратата на Герц широкоплещест свещеник го сграбчи за яката и го повдигна от пода. Бенедето успя да задържи бюлетина в ръката си.

— Каква игра играеш, Рудолф? За идиоти ли ни вземаш? Как смееш да ни сервираш това само два дни по-рано? Трябваше да бъдем уведомени! Защо ще ходи там? Какво ще говори?

Герц спокойно вдигна глава. Имаше скиорски тен и бе издокаран като за вечерните новини. Фоа стоеше безпомощен и очакваше отговор, макар да знаеше, че няма да го получи, защото някъде по пътя от Виена към Ватикана Рудолф Герц сякаш бе онемял.

— И ти не знаеш защо папата ще ходи в синагогата, нали, Рудолф? Той го пази в тайна от пресцентъра. Става нещо и аз ще разбера какво.

Герц повдигна вежди. Желая ти късмет. Едрият свещеник прие това като знак да завлече журналиста обратно до бюрото му в общия офис.

Фоа прибра нещата си в джобовете на якето и се отправи към стълбите. Тръгна покрай реката по Виа дела Кончилиационе49, все още със смачкания в шепата му бюлетин. Знаеше, че това е предупреждение за настъпването на катаклизми. Не знаеше само какви. Противно на здравия разум, бе допуснал да го използват в игра, стара като света: ватикански интриги, поставящи едно крило на Курията срещу друго. Подозираше, че изненадващото съобщение за посещение в Голямата синагога е кулминацията на играта. Обзе го гняв, че се е оставил да го заблудят като всички останали. Бе сключил сделка. Според Бенедето сделката бе нарушена.

Спря се на площада, до защитните стени на крепостта Сант Анджело. Трябваше да телефонира, но не можеше да го направи от пресцентъра. От обществен апарат набра вътрешен номер в Апостолическия дворец. Бе личният телефон на човек, много близък до Светия отец. Той вдигна бързо, сякаш очакваше позвъняването.

— Имахме споразумение, Луиджи — заговори Фоа без предисловия. — Ти го наруши.

— Спокойно, Бенедето. Не хвърляй обвинения, за които после ще съжаляваш.

— Съгласих се да участвам в малката ти игричка за детството на Светия отец в замяна на нещо специално.

— Повярвай ми, Бенедето, това специално нещо ще дойде при теб много по-скоро, отколкото предполагаш.

— Очаквам всеки момент да ме отстранят завинаги от пресцентъра, защото ти помогнах. Можеше поне да ме предупредиш за това предстоящо посещение в синагогата.

— Не успях да го направя поради причини, които ще ти станат напълно ясни в близките няколко дни. Що се отнася до проблемите ти в пресцентъра, и това ще отмине.

— Защо той ще ходи в синагогата?

— Трябва да почакаш до петък, както всички други.

— Ти си гадно копеле, Луиджи.

— Моля те, не забравяй, че разговаряш със свещеник.

— Не си свещеник. Ти си главорез в расо.

— С тези ласкателства няма да стигнеш доникъде, Бенедето. Съжалявам, но Светият отец иска да разговаря с мен.

Линията прекъсна. Фоа тръшна слушалката и унило затътри крака обратно към пресцентъра.

Недалеч, в строго охраняван дипломатически комплекс в края на сенчеста задънена улица, наречена Виа Микеле Меркати, Арон Шилох, израелският посланик във Ватикана, седеше на бюрото си и прелистваше сутрешната кореспонденция от Министерството на външните работи в Йерусалим. На касата на вратата почука дребничка жена с къси тъмни коси и влезе, без да изчака разрешение. Яел Равона, секретарката на посланика Шилох, сложи на бюрото един-единствен лист. Беше бюлетин от Информационната служба на Ватикана.

— Току-що пристигна по телеграфа.

Посланикът бързо го прочете и вдигна поглед.

— В синагогата? Защо не ни уведомиха, че предстои нещо подобно? Не виждам смисъл.

— Съдейки по тона на съобщението, пресцентърът и Информационната служба също не са знаели.

— Свържи се с Държавния секретариат. Кажи, че искам да разговарям с кардинал Марко Бриндизи.

— Да, Ваше Превъзходителство.

Яел Равона излезе. Посланикът вдигна телефонната слушалка и набра номер в Тел Авив. Миг по-късно каза тихо:

— Трябва да говоря с Шамрон.

В същия момент Карло Казагранде седеше на задната седалка на служебната си кола, която се движеше с голяма скорост по магистрала С-4 през планините на североизток от Рим. Причината за непредвиденото пътуване се намираше в заключеното дипломатическо куфарче на седалката до него — доклад, получен рано сутринта от агента, на когото бе възложил разследването за детството на Светия отец. Агентът бе принуден да прибегне до крайно средство — проникване в апартамента на Бенедето Фоа. При бързото претърсване на папките бе открил бележките му по темата и включил съдържанието им в доклада.

Най-сетне на върха на възвишението се появи Вила Галатина, заплашително издигаща се над долината. Казагранде съзря високо над бойните кули един от охранителите на Роберто Пучи, с пушка на рамо. Порталът беше отворен. Пазач в бежов костюм погледна табелите с ватиканския регистрационен номер, преди да допусне колата в имението.

Роберто Пучи посрещна генерала в преддверието. Носеше бричове за езда и миришеше на барутен дим. Очевидно бе прекарал сутринта в тренировки по стрелба. Дон Пучи често казваше, че единственото, което обича повече от колекцията си огнестрелни оръжия, е трупането на пари — и Светата майка Църква, разбира се. Финансистът поведе госта си през дълга полутъмна галерия към огромната главна приемна с изглед към градината. Кардинал Марко Бриндизи вече бе пристигнал и настанил слабото си тяло на стол пред камината, опасно балансирайки чаша чай върху бедрото си, покрито с предницата на расото. Светлината, която се отразяваше в стъклата на малките му кръгли очила, ги превръщаше в бели дискове, закриващи очите му. Казагранде застана на коляно и целуна протегнатата му ръка, а кардиналът повдигна двата пръста на десницата си в тържествен знак на благословия. „Има поразително красиви ръце“, помисли си генералът.

Той седна, набра шифъра на куфарчето си и повдигна капака. Бриндизи взе единствения напечатан лист с логото на Службата за сигурност на Ватикана, сведе поглед и зачете. Новодошлият търпеливо чакаше с отпуснати в скута ръце. Роберто Пучи крачеше из стаята като неспокоен ловец, търсещ примамлив трофей.

Малко по-късно кардиналът стана и направи няколко крачки към камината. Хвърли доклада в пламъците, остана загледан в тях, докато хартията се сгърчи и изпепели, а после се обърна с лице към Казагранде и Пучи, с очи, скрити зад двата бели светещи диска. Двамата uomini di fiducia — доверени лица — на Бриндизи зачакаха присъдата, въпреки че Казагранде знаеше каква стратегия ще избере той. Над неговата Църква тегнеше смъртоносна заплаха. Необходими бяха крути мерки.

Роберто Пучи постоянно се намираше в мерника на италианските разузнавателни служби, а и бяха изминали много дни, откакто Вила Галатина бе щателно претърсена за подслушвателни устройства. Преди кардиналът да произнесе смъртната си присъда, Казагранде повдигна пръст към устните си и очи към тавана. Въпреки студения дъжд, тримата тръгнаха през градината на дон Пучи, с чадъри над главите, като траурно шествие след ковчег, теглен от коне. Подгъвът на расото на кардинала бързо се намокри. Казагранде си представи, че пристъпват рамо до рамо през локви кръв.

— Случайния папа е започнал много опасна игра — заговори Бриндизи. — Инициативата му да даде достъп до архивите е хитър начин да разкрие пред света неща, които вече знае. Това е проява на невероятно безразсъдство. Мисля, че е напълно възможно Светият отец да страда от умопомрачение или душевна неуравновесеност. Наш дълг и отговорност пред Бога е да го отстраним.

Роберто Пучи прочисти гърлото си и отвърна:

— Отстраняване и убийство са две различни неща, Ваше Високопреосвещенство.

— Всъщност не, дон Пучи. Конклавът му даде власт на абсолютен монарх. Не можем просто да помолим краля да абдикира. Само смъртта би сложила край на папството му.

Казагранде се втренчи в редицата кипариси, които се поклащаха от силния вятър. Да убием папата? „Лудост“. Отмести поглед към Бриндизи. Кардиналът изпитателно се взираше в него. Изпитото лице, кръглите очила — сякаш самият Пий XII го изучаваше.

Бриндизи продължи:

— „Няма ли кой да ме отърве от онова досадно отче?“ Знаеш ли кой е изрекъл тези думи, Карло?

— Крал Хенри Втори, ако не греша. А „досадното отче“, което е имал предвид, е бил Томас Бекет50. Скоро след това негово изказване четирима от рицарите му нахлули в Кентърбърийската катедрала и съсекли Томас с мечовете си.

— Много впечатляващо — каза кардиналът. — Случайния папа и сейнт Томас имат доста общи неща. Томас бил суетен, самонадеян човек, който с много свои дела заслужил тази кончина. Същото може да се каже и за Светия отец. Няма право да пренебрегва Курията и да поема подобна инициатива на своя глава. Що се отнася до грехове и суетност, трябва да го сполети съдбата на Томас. Изпрати рицарите си, Карло. Съсечете го.

— Ако Светият отец умре от насилствена смърт, ще се превърне в мъченик, също като сейнт Томас.

— Още по-добре. Ако кончината му бъде добре режисирана, цялата му проклета афера ще свърши напълно в наш интерес.

— Как по-точно, Ваше Преосвещенство?

— Представяш ли си гнева, който ще се стовари върху евреите, ако Светият отец бъде убит в синагога? Разбира се, убиец със способностите на вашия приятел може да се справи с това. Щом изчезне, ще заведем дело срещу нашия атентатор, израелеца, който се е промъкнал сред нас като реставратор на безценните ни творби на изкуството и е чакал удобен момент да убие Светия отец. Забележителна история, Карло, неустоима за всички световни медии.

— Трудна е за вярване, Ваше Преосвещенство.

— Не и ако свършите работата си както трябва.

Настъпи мълчание, нарушавано само от хрущенето на камъчетата под обувките им по чакълената алея. Казагранде не усещаше как краката му докосват земята. Сякаш се носеше във въздуха и наблюдаваше сцената от високо: старинното абатство, лабиринтите от подрязани храсти, тримата мъже — Светата Троица на „Крукс Вера“, които спокойно обсъждаха дали да убият папата. Стисна дръжката на чадъра си, питайки се истински ли е, или сънува допира му. Искаше му се да полети с него и да бъде пренесен в друго време, в годините преди вярата и обсебилата го жажда за мъст да го направят жесток и покварен като враговете му. Видя Анджелина, седнала на одеяло под сянката на пиния в парка на Вила Боргезе. Наведе се да я целуне, очаквайки да го лъхне сладостен дъх на ягоди, но вместо това усети вкус на кръв. Чу глас. В паметта му бе гласът на Анджелина, която му казваше, че иска да прекара лятната почивка в планините на север. В реалността гласът на кардинал Бриндизи продължаваше да изтъква аргументи защо убийството на папата би послужило на интересите и на Църквата, и на „Крукс Вера“. Колко спокойно кардиналът говори за убийство, помисли си Казагранде. В този миг прозря всичко. Църква, разкъсвана от противоречия. Време на утвърдени лидерски позиции. След смъртта на Светия отец Бриндизи щеше да получи това, от което последният конклав го бе лишил.

Генералът действаше внимателно.

— Ако мога да подходя към въпроса от оперативна гледна точка, Ваше Преосвещенство, убийството на папа не е нещо, което може да се осъществи веднага. Нужни са месеци, даже години, за да се планира нещо подобно. — Направи пауза, очаквайки Бриндизи да го прекъсне, но кардиналът уверено вървеше напред — като човек, на когото все още предстои дълъг път. Казагранде продължи: — Щом напусне територията на Ватикана, папата ще бъде строго охраняван от италианската полиция и службите за сигурност. В момента те са в повишена бойна готовност заради нашия мним атентатор. Около Светия отец ще има непроницаема стена.

— Това, което казваш, е вярно, Карло. Но два важни фактора значително натежават в наша полза. Ти работиш за Службата за сигурност на Ватикана. Можеш да вкараш свой човек близо до Светия отец, когато пожелаеш.

— А вторият?

— Леопарда ще е човекът, който ще се добере до папата.

— Съмнявам се, че дори Леопарда би се нагърбил с подобна задача, Ваше Преосвещенство.

— Предложи му пари. Това е примамката за същества като него.

Казагранде имаше чувство, че отчаяно се опитва да събори стените на старото абатство с голи ръце. Реши да се втурне към тях за последен път.

— Когато преминах от карабинерите във Ватикана, положих свещена клетва да закрилям папата. Сега вие искате да я наруша, Ваше Преосвещенство.

— Положил си клетва и пред „Крукс Вера“, и лично пред мен, която те задължава да се подчиняваш безпрекословно.

Генералът се спря и застана с лице към кардинала. Очилата му бяха напръскани от дъжда.

— Хранех надежда да видя жена си и дъщеря си отново в рая, Ваше Преосвещенство. Със сигурност извършителя на подобно деяние го очаква проклятие.

— Не се страхувай от пламъците на ада, Карло. Ще получиш опрощение от мен.

— Нима наистина притежавате подобна власт? Да пречистите душата на човек, убил папата?

— Разбира се! — сопна се Бриндизи, сякаш въпросът беше богохулство. После държанието и тонът му станаха по-спокойни: — Уморен си, Карло. Тази афера създаде големи трудности на всички ни. Но има начин да я прекратим, и то скоро.

— На каква цена за нас и за Църквата, Ваше Преосвещенство?

— Той иска да съсипе Църквата. Аз искам да я спася. На чия страна си?

След миг колебание Казагранде каза:

— На вашата, Ваше Преосвещенство. И тази на Светата майка Църква.

— Знаех, че няма да ме разочароваш.

— Имам само един въпрос. Възнамерявате ли да придружите Светия отец в синагогата? Не бих искал да станете свидетел на ужасното деяние.

— Както казах на Светия отец, когато ми зададе същия въпрос, в петък възнамерявам да се разболея от грип, който няма да ми позволи да отида с него.

Казагранде хвана ръката на кардинала и пламенно целуна пръстена. Свещеникът протегна дългите си пръсти и направи кръстен знак на челото му. В очите му нямаше обич; само хладна и непоколебима решителност. Генералът забеляза, че се държи, сякаш помазва мъртвец.

Бриндизи отпътува за Рим. Казагранде и Роберто Пучи останаха в градината.

— Не е нужно човек да е особено проницателен, за да види с каква неохота се захващаш с това, Карло.

— Само безумец би се радвал на възможността да убие папата.

— Какви са намеренията ти?

Казагранде побутна няколко камъчета с върха на обувката си и вдигна поглед към кипарисите, приведени от вятъра. Знаеше, че поема по път, който води към собствената му гибел.

— Заминавам за Цюрих — каза той. — Ще наема професионален убиец.

26. Виена

Офисът на Ели Лавон приличаше на команден бункер на армия при отстъпление. По плотовете лежаха разхвърляни папки, на стената висеше закачена накриво карта, пепелниците бяха препълнени с недопушени цигари и хартийки, а кошчетата за смет — с полуизядени порции готова храна. Чаша кафе едва се крепеше на ръба на купчина книги. Телевизорът с изключен звук примигваше в ъгъла, незабелязван от никого.

Явно Лавон ги бе очаквал. Широко бе отворил вратата си още преди Габриел да натисне бутона и бързо ги придърпа вътре като гости, закъснели за тържество в тяхна чест. Размаха копието от писмото на сестра Реджина и засипа Габриел с въпроси, вървейки по коридора. Къде намери това? Какво си правил пак в Мюнхен? Знаеш ли какви проблеми ни създаде? Половината персонал на Службата те търси! Господи, Габриел, така ни изплаши!

Шамрон не каза нищо. Бе преживял достатъчно критични ситуации, за да знае, че само трябва да прояви търпение и скоро ще разбере всичко, което му е нужно. Докато Лавон хокаше Габриел, старецът крачеше по паркета покрай прозореца с изглед към вътрешния двор. Лицето му се отразяваше в блиндираното стъкло. За Габриел огледалният образ бе като друга версия на Шамрон. По-млад и здраво стъпил на крака. Неуязвимият Шамрон.

Габриел тежко се отпусна на канапето. Когато и Киара се настани до него, той сложи плика, който фрау Ратцингер му бе дала в Мюнхен, върху папките на масата. Лавон намести очилата за четене на носа си и внимателно извади съдържанието: ксерокопие от две плътно напечатани страници. Зачете, след секунди лицето му стана бледо като восък и листът затрепери между пръстите му. Вдигна поглед към Габриел и прошепна:

— Невероятно.

Подаде листа на Шамрон.

— Мисля, че трябва да видите това, шефе.

Шамрон го погледна само за миг и продължи разходката си.

— Чети на глас, Ели — каза той. — На немски, ако обичаш. Искам да го чуя на немски.

Шамрон бе престанал да крачи и стоеше загледан в отражението си в стъклото. Дълго време пали следващата си цигара. Личеше, че обмисля ходовете напред.

— Измина доста време, откакто се чухме за последен път — каза той. — Преди да продължим, смятам, че трябва да обясниш как се добра до тези документи.

Габриел заговори, а Шамрон продължи самотната си разходка пред прозореца. Габриел разказа за разговора си с Питър Малоун в Лондон и как на следващата сутрин във Франция е узнал за убийството му. Разказа му за срещата си с инспектор Алесио Роси в пансиона „Абруци“ и престрелката, при която бяха загинали Роси и още четирима мъже. Стигна до решението да отвлече яхтата и да продължи разследването си, вместо да се върне в Израел.

— Забравяш нещо — прекъсна го Шамрон. Говореше с необичайно благ тон, като пред детска публика. — Видях оперативния доклад на Шимон Пацнер. Според него, когато сте тръгнали от тайната квартира, са ви следили двама мъже в бежова ланча седан. Вторият екип е отклонил ланчата и сте продължили безпрепятствено към точката за отплаване на брега. Така ли е?

— Не видях преследвачите. Знам само това, което ми каза Пацнер. Може хората в ланчата да са ни наблюдавали, а може и да са били двама обикновени римски граждани, решили да излязат на вечеря, които са преживели най-голямата изненада в живота си.

— Може би, но се съмнявам. Слушай, скоро след това до гарата е била открита бежова ланча. Зад волана седял мъртъв палестинец на име Маруан Азис, известен агент от разузнаването на ООП. Бил прострелян три пъти. Впрочем задната лява броня на ланчата била изкривена. Маруан Азис е бил единият от преследвачите ви. Чудя се къде ли е отишъл вторият. И дали той е очистил Азис? Но няма повече да те прекъсвам. Продължи, ако обичаш.

Заинтригуван от разкритията на Шамрон, Габриел побърза да довърши разказа си. За пътуването с яхта до Кан. За срещата с Антонела Хубер, която им бе дала писмото от майка й, някогашната сестра Реджина Каркаси. За преследвача, когото бе оставил умиращ на поляната в покрайнините на Сен Сезар. За среднощното претърсване на апартамента на Бенджамин и почти фаталната среща с фрау Ратцингер. Шамрон се спря само за миг, когато Габриел призна за заплахата, която бе отправил към Карло Казагранде. „Обяснима реакция“, казваше изразът върху сбръчканото лице на стареца, но не и постъпка, подобаваща на агент с подготовката и опита на Габриел.

— Това ни довежда до следващия логичен въпрос — каза Шамрон. — Автентичен ли е документът? Или е ватиканският еквивалент на дневниците на Хитлер?

Лавон повдигна листа.

— Виждаш ли тези знаци? Върху документите от архивите на КГБ има същите. Ако трябва да гадая, руснаците са се натъкнали на това, докато са разчиствали архивите си след разпадането на империята. По някакъв начин се е озовало в ръцете на Бенджамин.

— Но дали не е изфабрикувано?

— Взето отделно, лесно може да бъде прието като умело скалъпен компромат, създаден от КГБ за дискредитиране на Католическата църква. Все пак през миналия век често са се хващали за гушите, особено по времето на Войтила и кризата в Полша. — Габриел се наведе напред, опирайки лакти на коленете си. — Но ако се чете заедно с писмото на сестра Реджина и всички други неща, които узнах?

— Тогава това е най-унищожителният документ, който съм виждал. Висше официално лице от Ватикана да обсъжда геноцида с Мартин Лутер на вечеря? Заговор, сключен край Лаго ди Гарда? Нищо чудно, че заради това умират хора. Ако стане обществено достояние, ще е равносилно на падане на атомна бомба на площад „Свети Петър“.

— Можеш ли да докажеш автентичността му? — попита Габриел.

— Пазя някои връзки в старото КГБ. Както и дребничкият мълчаливец, който стои до прозореца. Не обича да говори за това, но той и приятелите му от площад „Дзержински“ са имали доста съвместни начинания през годините. Обзалагам се, че може да стигне до дъното на тази история за два дни, ако си го постави за цел.

Шамрон погледна Лавон, сякаш искаше да каже, че няма да му отнеме повече от един следобед.

— А после какво да правим с информацията? — попита отново Габриел. — Да я предоставим на „Ню Йорк Таймс“? Нацистки меморандум, открит чрез КГБ и израелското разузнаване? Църквата ще отрече, че някога се е състояла такава среща, и ще заклейми вестоносеца. Малцина ще ни повярват. Освен това ще се отрази зле на отношенията между Израел и Ватикана. Всичко, което направи папа Йоан Павел Втори за помирението между католици и евреи, ще отиде на вятъра.

Лицето на Лавон издаде отчаяние.

— Поведението на папа Пий XII и Ватикана по време на войната е въпрос от държавно значение за правителството на Израел. В Църквата има хора, които искат да обявят Пий Дванадесети за светец. Израелското правителство настоява да не се избързва с канонизацията, преди всички документи от тайните архиви да бъдат прегледани и анализирани. Материалът трябва да се предаде на Външното министерство в Тел Авив и да се има предвид при по-нататъшни действия.

— Трябва, Елиджа — каза Шамрон, — но за съжаление това, което казва Габриел, е истина. Документът е твърде опасен, за да го оповестим публично. Какво според теб ще каже Ватиканът? „Господи, как е възможно това да се е случило? Ужасно съжаляваме“. Не, няма да реагират така. Ще ни нападнат и ще хвърлят кал в лицето ни. Отношенията ни с Ватикана са, меко казано, обтегнати. Много членове на Държавния секретариат ще използват всеки повод, включително и нашето замесване в тази афера, за да ги прекъснат. Ако искаме от тази история да излезе нещо добро, трябва да подходя тактично и безшумно — отвътре.

— Ти ли, шефе? Извини ме, но думите тактично и безшумно не ми идват наум, когато се сетя за теб. Лев е дал на теб и Габриел разрешение да разследвала смъртта на Бени, а не да предизвикате буря в отношенията ни със Светия престол. Трябва да предадеш материалите на Външно министерство и да се върнеш у дома.

— При нормални обстоятелства бих приел съвета ти, но се опасявам, че ситуацията се промени.

— Какво имаш предвид, шефе?

— Сутринта проведох телефонен разговор с Арон Шилох, нашия посланик във Ватикана. Съобщи ми за неочаквана добавка към графика на Светия отец.

— Това ни връща към господина, който ви е проследил, когато сте тръгнали от тайната квартира в Рим. — Шамрон седна срещу Габриел и сложи на масата една снимка. — Направена е в Букурещ преди петнайсет години. Познаваш ли го?

Габриел кимна. Мъжът на снимката бе наемен убиец и терорист, известен с прозвището Леопарда.

Шамрон сложи втора, плътно до първата.

— Мордекай е заснел този тук в Лондон минути след убийството на Питър Малоун. Хора от Следователския отдел прокараха снимката през компютърна програма за разпознаване на лица. Двете изображения са на един и същ човек. Питър Малоун е убит от Леопарда.

— А Бени? — попита Габриел.

— Щом са наели Леопарда да убие Малоун, твърде е възможно да са го наели и за Бени, но никога няма да бъдем напълно сигурни.

— Очевидно имаш теория за мъртвия палестинец в Рим.

— Да — кимна Шамрон. — Знаем, че Леопарда е имал дълго и плодотворно сътрудничество с палестински терористични групировки. Операцията в Кипър е доказателство за това. Знаем още, че е сключил сделка с Абу Джихад за извършването на терористични актове срещу израелски граждани. За щастие ти сложи край на забележителната кариера на Абу Джихад и операциите на Леопарда останаха неосъществени.

— Мислиш, че Леопарда е подновил партньорството си с палестинците само за да ме открие?

— Донякъде ми се струва правдоподобно. „Крукс Вера“ желае смъртта ти, както и доста хора в редиците на палестинското движение. Напълно възможно е Леопарда да е бил вторият човек в ланчата — и онзи, който е убил Маруан Азис.

Габриел взе снимките и внимателно ги разгледа, сякаш бяха две платна, едното от които бе с доказана автентичност, а за другото се предполагаше, че е нарисувано от същия художник. Не можеше да се установи с просто око, но той отдавна знаеше, че програмата за разпознаване на лица на Следователския отдел рядко греши. Затвори очи и видя множество лица. Лицата на мъртвите: Феличи… Мандзини… Каркаси… Бени… Роси… Последното бе на мъж с бяло расо, влизащ в синагогата край реката в Рим. Расо, изцапано с кръв.

Отвори очи и втренчи поглед в Шамрон.

— Трябва да изпратим съобщение до папата, че вероятно животът му е в голяма опасност.

Шамрон скръсти ръце и опря брадичка на гърдите си.

— И как ще стане това? Като се обадим на „Телефонни справки“ в Рим и поискаме личния номер на папата? Всичко става по канален ред, а Курията е известна със своята мудност. Ако посланикът се обърне към Държавния секретариат, ще са необходими седмици, за да уреди аудиенция при папата. Ако се опитам да стигна до него чрез Службата за сигурност на Ватикана, ще се сблъскаме лично с Карло Казагранде и горилите на „Крукс Вера“. Трябва да намерим някого, който да ни вкара през задния вход на Апостолическия дворец за лична среща с папата. И трябва да стане преди петък. Иначе има опасност негово Светейшество да не излезе жив от римската синагога, а това е последното, което ни е нужно.

В стаята настъпи дълго мълчание. Наруши го Габриел.

— Познавам човек, който може да ни уреди среща с папата — спокойно каза той. — Но трябва да ме върнете във Венеция.

27. Цюрих

Карло Казагранде премина под полилея в коридора на четвъртия етаж на хотел „Сен Готар“ и застана пред вратата на стая 423. Погледна часовника си — 19:20, точният час, в който бе инструктиран да дойде — и почука два пъти, достатъчно силно и уверено, за да бъде чут, но не и да смути обитателите на съседните стаи. От другата страна на вратата прозвуча глас, който му нареди на италиански да влезе. Говореше езика доста добре за чужденец. Фактът, че не се долавяше дори лек немски акцент, караше Казагранде да усеща присвиване в стомаха.

Побутна вратата и се спря на прага, преди да го прекрачи. Светлината от полилей нахлу в стаята и за миг Казагранде видя силует на мъж, седнал в кресло. Щом вратата се затвори, настъпи пълна тъмнина. Той се придвижи през нея, докато удари прасеца си в невидима маса. Чу команда да остане там и за няколко мъчителни секунди го обгърна черен мрак. Най-сетне в лицето му светна мощна лампа — като прожектор от наблюдателница. Вдигна ръка и опита да закрие очите си от ослепителния блясък. Сякаш в роговицата му се бе забила игла.

— Добър вечер, генерале. — Ласкателски тон, мазен. — Донесохте ли досието?

Казагранде повдигна куфарчето. Ръка с пистолет се придвижи към светлината и го подкани да продължи. Италианецът извади папката и я сложи на масата като поднос за дарения. Лъчът се наклони надолу, докато ръката с пистолета повдигаше корицата на досието. Светлината… Изведнъж генералът се озова на паважа пред апартамента си в Рим и видя обезобразените тела на Анджелика и дъщеря си, осветени от фенерчетата на карабинерите. Смъртта е настъпила мигновено, генерал Казагранде. Имате поне утехата, че любимите ви хора не са се мъчили.

Лъчът внезапно се стрелна нагоре. Казагранде се опита да закрие очи твърде късно. Светлината намери ретината му и през следващите няколко секунди той имаше чувството, че го поглъща гигантска, осакатяваща оранжева сфера.

— Нали Средновековието беше отминало? — каза убиецът. Досието се плъзна по масата обратно към Казагранде. — Твърде строго е охраняван. Това е задача за герой мъченик, а не за професионалист. Намерете някой друг.

— Нужен си ми точно ти.

— Откъде да съм сигурен, че няма да ме накиснете като онзи идиот от Истанбул? Последното, което искам, е до края на дните си да гния в някой италиански затвор и да моля папата за прошка.

— Давам ти дума, че няма да бъдеш използван като наивна пионка в по-голяма игра. Ще ми направиш тази единствена услуга, а после ще бъдеш свободен да избягаш.

— Дума на убиец. Колко убедително. Защо да ви вярвам?

— Защото никога не бих те предал.

— Нима? Знаехте ли, че Бенджамин Щерн е агент на израелското разузнаване, когато ме наехте да го убия?

Господи — помисли си Казагранде, — как е разбрал?

— Не — отвърна той. — Нямах представа, че професорът е свързан с тях.

— А трябваше да имате. — Изведнъж в гласа на убиеца прозвуча остра режеща нотка. — А знаехте ли, че агент на име Габриел Алон разследва смъртта му, както и действията на вашата групичка?

— Едва сега узнах името му. Очевидно и ти си провел свое разследване.

— Държа да знам, когато някой ме преследва. Знаех и че Алон се намира в пансиона „Абруци“ в Рим, за да се срещне с инспектор Алесио Роси, когато вие изпратихте цяла армия карабинери да го убият. Трябваше да се посъветвате с мен за проблема си, генерале. Сега Алон щеше да е мъртъв.

Как? Как това чудовище е узнало за израелеца и Роси? Как е възможно? Самонадеян заядливец — помисли си Казагранде. — Такива като него обичат да ги признават за победители. Реши да влезе в ролята на победения. Не му се удаваше, разбира се.

— Прав си — каза той с примиренчески тон. — Трябваше да се обърна към теб. Очевидно щеше да е по-добре и за двама ни. Може ли да седна?

Лъчът се задържа върху лицето му още няколко секунди, а после освети едно кресло на сантиметри от мястото, на което бе застанал. Казагранде седна и положи длани на коленете си. Светлината отново го заслепи.

— Въпросът, генерале, е дали мога да ви имам достатъчно доверие, за да работя отново за вас, особено щом става дума за подобна задача.

— Може би ще успея да спечеля доверието ти.

— Как?

— С пари естествено.

— Ще ви струва значителна сума.

— Тази, която съм предвидил, е доста голяма — увери го Казагранде. — Сума, с която повечето хора биха преживели дълго време.

— Слушам.

— Четири милиона долара.

— Пет милиона — заяви убиецът. — Половината сега, а другата — след като изпълня поръчката.

Генералът потърка коленете си, опитвайки се да прикрие надигащото се напрежение. Не беше като да спори с кардинал Бриндизи, но условията, които поставяше Леопарда, не подлежаха на обсъждане.

— Пет милиона — съгласи се той. — Но ще получиш само един в аванс. Ако решиш да отмъкнеш парите, без да изпълниш своята част от договора, твоя работа. Ако искаш и останалите четири милиона… — Направи пауза. — Доверието е нож с две остриета.

Последва неловко мълчание, толкова дълго, че Казагранде бавно стана от стола си, готвейки се да си тръгне. Застина, когато убиецът каза:

— Обяснете ми как може да стане.

През следващия час генералът му описа подробно стратегията със спокойния тон на полицай ветеран, докладващ за дребните улични престъпления, извършени през определен период. През цялото време лампата светеше в лицето му. Започна да му става горещо. Сакото залепна от пот за гърба му като мокър чаршаф. Едва се сдържаше да не щракне проклетия ключ. Би предпочел да седи с това чудовище на тъмно, отколкото да търпи ослепителната светлина.

— Носите ли аванса?

Казагранде потупа по дипломатическото си куфарче.

— Да го видя.

Генералът сложи куфарчето на масата, отвори го и го обърна така, че убиецът да види възнаграждението си.

— Знаете ли какво ще стане, ако ме предадете?

— Уверявам те, че мога да си представя — отвърна Карло. — Но определено аванс в такъв размер е достатъчна демонстрация на добра воля.

— Добра воля? От това ли е продиктувано желанието ви да бъде извършен този акт?

Убиецът затвори куфарчето и отново се скри в мрака.

— Има една последна подробност — каза служителят на Ватикана. — Ще имаш нужда от специален пропуск, за да минеш през швейцарската охрана и карабинерите. Донесе ли снимката?

Чу се шумолене на дрехи и след миг се показа ръка, държаща снимка. Качеството не беше добро. Навярно бе направена със самоснимачка. Погледна лицето и се запита дали наистина е на машината за убийства, позната с името Леопарда. Навярно убиецът прочете мислите му, защото след няколко секунди отново се появи пистолетът, насочен право към сърцето му.

— Искате да ме попитате нещо ли?

Казагранде поклати отрицателно глава.

— Добре — каза убиецът. — Вървете си.

28. Венеция

Приливът заливаше стъпалата на „Сан Дзакария“. Франческо Тиеполо, облечен в непромокаем шлифер и гумени ботуши до коленете, тежко пристъпваше по наводнения площад в спускащия се здрач. Влезе в църквата и наруши свещената тишина с вик, че е време да приключват работата за деня. Адриана Дзинети сякаш полетя от високото си скеле пред главния олтар. Антонио Полити широко се прозина и направи поредица мъчителни пози от йога, целейки да демонстрира пред шефа си как уморителната работа се е отразила на младото му тяло. Тиеполо погледна творбата на Белини. Завесата стоеше на мястото си, но луминесцентните лампи не светеха. Едва се сдържа да не се разкрещи импулсивно.

Антонио Полити застана до него и сложи изцапаната си с боя длан на едрото му рамо.

— Кога, Франческо? Кога най-сетне ще проумееш, че той няма да се върне?

Кога наистина? Момчето не беше готово за работа върху шедьовър като този на Белини, но Тиеполо нямаше избор, защото църквата трябваше да отвори вратите си за посетители навреме за пролетния туристически сезон.

— Ще го почакаме още един ден — каза той, все още приковал поглед в неосветената картина. — Ако не се върне до утре следобед, ще възложа на теб да я довършиш.

Радостта на Антонио се измести на заден план от нескрития му интерес към високото очарователно създание, което бавно крачеше през църквата. Имаше черни очи и буйни, непокорни тъмни коси. Тиеполо разбираше от лица и характерни черти. Би заложил хонорара си за проекта „Сан Дзакария“, че е еврейка. Струваше му се позната. Май я бе виждал един-два пъти да наблюдава работата на реставраторите.

Антонио тръгна към нея. Тиеполо протегна мощната си ръка, препречи пътя му и любезно се усмихна.

— Мога ли да ви помогна с нещо, синьорина?

— Търся Франческо Тиеполо.

Настроението на Антонио помръкна. Тиеполо сложи ръка на гърдите си.

— Вече го намери, съкровище.

— Приятелка съм на Марио Делвекио.

Закачливият поглед на Тиеполо изведнъж охладня. Скръсти ръце пред широкия си гръден кош и я изгледа ядосано с присвити очи.

— Къде е той, за бога?

Жената не каза нищо, само му подаде хартийка. Той я разгъна и прочете бележката:

Твоят приятел във Ватикана е в смъртна опасност. Нуждая се от помощта ти, за да спася живота му.

Вдигна очи и на лицето му се изписа недоумение.

— Коя си ти?

— Не е важно, синьор Тиеполо.

Едрият мъж смачка бележката в мечешката си лапа.

— Къде е той?

— Ще му помогнете ли да спаси живота на приятеля ви?

— Ще изслушам това, което има да ми каже. Ако приятелят ми наистина е в опасност, разбира се, че ще помогна.

— Тогава трябва да дойдете с мен.

— Сега ли?

— Моля ви, синьор Тиеполо. Страхувам се, че нямаме много време.

— Къде отиваме?

Тя бързо го сграбчи за лакътя и го задърпа към вратата.

В Канареджо се носеше мирис на солена вода от лагуната. Жената поведе Тиеполо по моста над канала Рио ди Гето Нуово, а после през мрачния тунел, изпълнен с влага и плесен. В другия край се появи силует на дребничък мъж, с ръце в джобовете на кожено яке, обграден с ореол от жълтеникава светлина. Тиеполо спря.

— Би ли ми казал какво става, мамка му?

— Очевидно си получил бележката ми.

— Заинтригува ме. Но трябва да признаеш, че не съдържаше много подробности, освен едно шокиращо сведение. Откъде ти, реставратор на име Марио Делвекио, знаеш, че животът на папата е в опасност?

— Реставрирането на картини е нещо като хоби за мен. Върша друга работа… за която малцина знаят. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа, Франческо?

— За кого работиш?

— Не е важно за кого.

— Дяволски важно е, щом искаш да ти помогна да се добереш до папата.

— Работя за разузнавателна служба. Не постоянно, само при специални обстоятелства.

— Например смърт на близък.

— Всъщност да.

— За чие разузнаване работиш?

— Бих предпочел да отмина този въпрос.

— Разбира се, но щом искаш да говоря с папата, ще се наложи да отговаряш на всичките ми въпроси. Повтарям: За чие разузнаване работиш? Италианското? Ватиканското?

— Не съм италианец, Франческо.

— Не си италианец! Много смешно, Марио.

— Не се казвам Марио.

Направиха пълна обиколка на площада. Габриел и Тиеполо — рамо до рамо, а Киара — на няколко крачки зад тях. Франческо имаше нужда от време, за да осмисли информацията, която току-що бе поел. Беше проницателен и интелигентен венецианец, с връзки в политиката и обществото, и все пак ситуацията, с която се сблъскваше сега, не можеше да се сравни с нищо преживяно. Сякаш някой му бе казал, че картината на Тициан на олтара на „Фрари“ е репродукция, нарисувана от руснак. Най-сетне си пое дълбоко дъх — като тенор преди кулминационен пасаж от ария, и извърна глава към Габриел.

— Помня как дойде тук като младеж. Беше през седемдесет и четвърта или седемдесет и пета, нали? — Очите му се взираха в Габриел, но мислено се бе пренесъл във Венеция двайсет и пет години назад, в малко ателие, пълно с лъчезарни младежки лица. — Помня как чиракуваше при Умберто Конти. Още тогава беше талантлив. По-добър от всички други. Един ден щеше да станеш велик. Умберто го знаеше. Както и аз. — Поглади заплетената си брада с едрата си ръка. — Умберто знаеше ли истината за теб? Знаеше ли, че си израелски агент?

— Умберто не знаеше нищо.

— Заблуждавал си Умберто Конти? Трябва да се срамуваш от себе си. Той вярваше в Марио Делвекио. — Тиеполо замълча, овладя гнева си и сниши глас: — Вярваше, че Марио Делвекио ще стане един от най-великите реставратори.

— Винаги съм искал да кажа истината на Умберто, но не можех. Имам врагове, Франческо, Хора, които унищожиха семейството ми. Тези хора искат да ме убият днес заради неща, които са се случили преди трийсет години. Ако мислиш, че италианците са злопаметни, трябва да прекараш известно време в Близкия изток. Ние сме измислили вендетата, не сицилианците.

— „Каин уби Апел и бе прогонен на изток от рая“, А ти си изгнаник тук, на нашия мочурлив остров, а лагуната, за да лекуваш пострадали картини.

Това бе призив за помирение. Габриел го прие със снизходителна усмивка.

— Знаещ ли, че извърших непростим грях за човек с моята професии? Разкрих ти истинската си самоличност, защото се страхувам, че приятелят ти е в смъртна опасност.

— Наистина ли мислиш, че възнамеряват да го убият?

— Вече са убили много хора. Убиха мой приятел.

Тиеполо огледа пустия площад.

— Познавах добре и Йоан Павел Първи — Албино Лучани. Той искаше да прочисти Ватикана. Да продаде материалните активи на Църквата и да даде парите на бедните. Да направи революция в Църквата. Почина трийсет и три дни след избирането си. „Сърдечен удар“, твърдеше Ватиканът. — Франческо поклати глава. — Сърцето му беше напълно здраво. Имаше сърце на лъв. Както и смелост. Промените, които планираше да извърши в Църквата, щяха да ядосат много хора. И толкова…

Тиеполо сви рамене, а после извади от джоба си мобилен телефон и бързо набра номер от паметта. Когато най-сетне някой вдигна, той се представи и помоли да го свържат с отец Луиджи Донати. Докато изчакваше, закри микрофона с ръка и прошепна на Габриел:

— Личният секретар на папата. Беше тук с него дълги години. Много дискретен. Изключително лоялен.

Явно следващият глас бе на Донати, защото пет минути водиха въодушевен разговор, пълен с иронични реплики за Рим и Курията. Габриел се убеди, че Франческо е узнал доста за политиката на Църквата от своя приятел папата. Когато най-сетне стигна до съществената част, подходи така тактично и елегантно, че за Габриел думите му прозвучаха и невинно, и тревожно. Тиеполо бе усвоил доста ценни уроци от интригите във венецианските художествени среди. Умееше да води едновременно два разговора.

Най-сетне затвори и пъхна телефона обратно в джоба си.

— Е? — попита Габриел.

— Отец Донати ще поговори с папата.

Отец Донати дълго остана загледан в телефона, докато реши как да постъпи. Думите на Тиеполо отекваха в ушите му. Трябва да се видя със Светия отец. Важно е да се срещна с него преди петък. Франческо никога не бе говорил така. Отношенията му със Светия отец бяха просто приятелски — спагети, червено вино и забавни истории, които напомняха на папата за доброто старо време във Венеция, преди да стане затворник в Апостолическия дворец. И защо преди петък? Какво имаше предвид? В петък Светият отец щеше да посети синагогата. Нима Тиеполо се опитваше да му каже, че има проблем?

Донати рязко стана и се отправи към папския апартамент. Размина се с две от монахините, които се грижеха за домакинството, без да размени нито дума с тях, и влезе в трапезарията. Светият отец бе приел делегация епископи от американския Среден запад и разговорът бе стигнал до неприятна за негово Светейшество тема. Не скри облекчението си, когато видя Луиджи да влиза в стаята, въпреки мрачното му делово изражение.

Свещеникът застана до него и леко се наведе, за да говори направо в ухото му. Доловили напрежението на Донати, епископите извърнаха глави. Щом личният му секретар свърши, папата остави вилицата и ножа си и затвори очи за миг. После вдигна поглед, кимна и отново насочи вниманието си към гостите.

— Е, докъде бяхме стигнали? — попита той, докато Донати се оттегляше.

Изминаха дължината на площада от край до край шест пъти, докато чакаха телефонът да звънне. Тиеполо запълни минутите на напрежение с десетки въпроси към Габриел: за работата му в израелското разузнаване, за семейството му, за това как се чувства един евреин, денонощно заобиколен от християнски символи. Агентът отговори на онези, на които можеше, и тактично отклони нагазващите в неудобни води. Все още не напълно убеден, че Габриел не е италианец, Франческо настойчиво го подкани да каже няколко думи на иврит. През следващите минути двамата с Киара проведоха шеговит разговор, главно за сметка на италианеца, докато не ги прекъсна звънът на телефона. Тиеполо мълчаливо слуша няколко секунди и промърмори:

— Разбирам, отец Донати.

Затвори и прибра телефона.

— Даде ли ти отговор?

Франческо се усмихна.

29. Рим

В северната част на Рим, близо до ленива извивка на Тибър, се намира малък закътан площад, рядко посещаван от туристи. На него има старинна църква с напукана камбанария и автобусна спирка, която малцина използват, също кафене и скромна фурна, от която сутрин лъха аромат на топъл хляб и се смесва с миризмата на тиня от реката. Точно срещу фурната има стар жилищен блок с портокалови дръвчета в саксии от двете страни на входа. От огромния апартамент на последния етаж в далечината се вижда кубето на базиликата „Свети Петър“. Наемателят на апартамента го ползва рядко, с което прави услуга на работодателите си от Тел Авив.

Сградата нямаше асансьор и до жилището се стигаше по четири реда полутъмни стълби. Киара тръгна първа, следвана от Габриел и Франческо Тиеполо. Преди да пъхне ключа в ключалката, вратата се отвори и на прага застана широкоплещестата фигура на Шимон Пацнер. Споменът за бягството на Габриел и Киара от брега бе изписан на лицето му. Ако Ари Шамрон и Ели Лавон не стояха на шест крачки зад него, пушейки турски цигари, почти със сигурност Пацнер би се нахвърлил върху Габриел. Вместо това стисна зъби и мълчаливо му стори път, преди той да поздрави Шамрон. Тази вечер нямаше да има семейни свади, поне не пред външно лице. Но един ден, когато Шамрон си тръгнеше, Пацнер щеше да си отмъсти. Така постъпваха всички в тайните служби.

Габриел се зае с представянето:

— Това е Франческо Тиеполо. Франческо, това са колегите ми. Ще е обидно за теб да им дам имена, защото знаеш, че не мога да ти кажа истинските.

Тиеполо прие думите му с насмешка. Шамрон пристъпи напред и пое ръководенето на срещата. Стисна ръката на италианеца и дълго го гледа право в очите. Тиеполо знаеше, че е подложен на внимателна преценка за почтеност, но с нищо не издаде, че изпитва неудобство от проницателния му поглед.

— Безкрайно съм ви благодарен, че се съгласихте да ни помогнете, синьор Тиеполо.

— Светият отец е мой близък приятел. Ако по някакъв начин пострада, никога няма да си го простя, особено ако съм можел да го предотвратя.

— Уверявам ви, че в това отношение интересите ни напълно съвпадат. — Шамрон най-сетне пусна ръката му и погледна Шимон Пацнер. — Донеси му кафе. Не виждаш ли, че е уморен от дългото пътуване?

Преди да се отдалечи към кухнята, очите на Пацнер изпратиха ледени стрели към Габриел. Шамрон покани Тиеполо в хола. Венецианецът се настани в единия край на дивана, а останалите се събраха около него. Ари не губи повече време в празни приказки.

— В колко часа ще влезете във Ватикана?

— Ще ме очакват при Бронзовите врати в шест тази вечер. Обикновено отец Донати ме посреща там и ме придружава до папския апартамент на третия етаж.

— Сигурен ли сте, че може да се има доверие на този Донати?

— Познавам отец Донати, откакто познавам Светия отец. Напълно лоялен е.

Шимон Пацнер влезе в стаята и подаде на госта чаша еспресо.

— Важно е папата и приближените му да бъдат спокойни — продължи Шамрон. — Ще се срещнем с негово Светейшество при посочените от него условия. Естествено предпочитаме безопасно място, където определени елементи от Курията няма да забележат нашето присъствие. Разбирате ли какво имам предвид, синьор Тиеполо?

Италианецът повдигна чашата към устните си и уверено кимна.

— Информацията, която искаме да предадем на Светия отец, е от деликатно естество. Ако се наложи, ще се срещнем с негово доверено лице, но е най-добре да я чуе със собствените си уши.

Франческо допи еспресото на един дъх, внимателно остави чашата върху чинийката и каза:

— Ще е добре да имам представа за естеството на тази информация.

Без да прикрива смущението си, Шамрон се наведе напред.

— Свързана е с действията на Ватикана по време на Втората световна война и със среща, състояла се в манастир край Лаго ди Гарда преди много време. Простете, синьор Тиеполо, но не мога да ви кажа повече.

— А каква е заплахата за живота му?

— Опасяваме се, че заплахата за Светия отец произтича от сили вътре в самата Църква, поради което трябва да вземе допълнителни мерки за собствената си сигурност и тази на приближените си.

— Има един факт във ваша полза. Отец Донати неведнъж ми е казвал, че е загрижен за сигурността на Светия отец. Така че това няма да бъде изненада за него. Що се отнася до войната… — Франческо се поколеба, очевидно внимателно подбирайки думите си. — Да кажем, че Светият отец е посветил доста размисли на тази тема. Нарича я „петно за Църквата“. Петно, което е твърдо решен да отстрани.

Шамрон се усмихна.

— Повярвайте ми, синьор Тиеполо, ние сме тук, за да помогнем.

В 17:45 черен фиат седан спря пред входа на сградата. Франческо Тиеполо се качи на задната седалка. Шамрон и Шимон Пацнер излязоха на терасата и видяха как колата тръгна покрай реката към кубето в далечината.

Петнадесет минути по-късно фиатът остави венецианеца на входа на площад „Свети Петър“. Тиеполо се промъкна покрай желязната бариера и пое под Колонадата на Бернини, докато камбаните на базиликата отбелязваха шест часа. Пред Бронзовите врати той съобщи името си и подаде личната си карта на швейцарската охрана. Пазачът направи проверка в компютъра, сравни лицето на снимката с това на посетителя и явно доволен, му позволи да влезе в Апостолическия дворец.

Отец Донати го очакваше в подножието на Кралската стълба — Скала Реджа. Както обикновено, имаше мрачно изражение, сякаш бе човек, който непрекъснато очаква лоши вести. Хладно стисна ръката му и го поведе по стълбите към папския апартамент.

Всеки път Тиеполо се впечатляваше от вида на папския кабинет. Оскъдно обзаведена стая, твърде скромна за толкова влиятелен човек и все пак напълно подобаваща на кроткия свещеник, когото бе опознал и започнал да боготвори във Венеция. Папа Павел VII стоеше до прозореца с изглед към площад „Свети Петър“ — бяла фигура на фона на пурпурните драперии. Обърна се, щом Тиеполо и отец Донати влязоха в стаята, и уморено им се усмихна. Гостът застана на колене и целуна пръстена с Рибаря. Папата обхвана раменете на венецианеца, помогна му да се изправи и стисна бицепсите му, сякаш черпеше сила от тялото на едрия мъж.

— Добре изглеждаш, Франческо. Очевидно Венеция продължава да ти се отразява добре.

— Довчера, Ваше Светейшество, когато узнах за заплахата за живота ви.

Отец Донати седна, внимателно кръстоса крака и приглади гънките на панталона си като твърде зает изпълнителен директор, нетърпелив да започне важни преговори.

— Добре, Франческо каза той. — Стига драматични встъпления. Седни и обясни какво точно става, за бога.

Папа Павел Седми имаше уговорка за вечеря с гостуваща делегация епископи от Аржентина. Отец Донати телефонира на водача им — влиятелен свещеник от Буенос Айрес, и му съобщи, че за съжаление, негово Светейшество е настинал и не ще може да ги приеме. Епископът обеща да се моли за скорошното оздравяване на Светия отец.

В девет и трийсет отец Донати излезе в коридора и припряно заговори на швейцареца, който пазеше пред вратата на папския апартамент:

— Светият отец иска да се поразходи в градината и да поразмишлява. Ще излезе след минута.

— Мислех, че негово Светейшество е болен тази вечер — невинно отвърна охранителят.

— Здравето на негово Светейшество не е твоя грижа.

— Да, отец Донати. Ще уведомя охраната в градината, че негово Светейшество ще отиде там.

— Няма да правиш нищо подобно. Светият отец желае да размишлява в уединение.

Гвардеецът застина.

— Разбрано, отец Донати.

Свещеникът се върна в кабинета. Тиеполо помагаше на папата да облече дълъг жълтеникав балтон и шапка с периферия. Когато закопча палтото, само подгъвът на бялото му расо се подаваше под него.

Във Ватикана има хиляди стаи и километри коридори и стълбища. Отец Донати се бе постарал да опознае всеки сантиметър от тях. Той поведе папата и венецианеца покрай швейцарската охрана и през следващите десет минути вървяха по подобните на лабиринт коридори и нищи на старинния дворец, през полутъмни тесни тунели със сводести тавани и редица каменни стъпала, излъскани от времето и хлъзгави като лед.

Най-сетне стигнаха до тъмен подземен гараж. Ватиканските регистрационни табели бяха сменени с обикновени италиански номера. Франческо Тиеполо помогна на папата да се качи на задната седалка и се настани до него. Отец Донати седна зад волана и запали двигателя.

Папата не можа да скрие тревогата си от това развитие на нещата.

— Кога за последен път си шофирал, Луиджи?

— Честно казано, Свети отче, не мога да си спомня. Със сигурност беше, преди да заминем за Венеция.

— Това беше преди осемнайсет години!

— Нека Светият Дух ни закриля по време на пътуването.

— И всички ангели и светии — добави папата.

Донати включи на скорост и бавно потегли. Малко по-късно колата излезе навън в нощта. Свещеникът колебливо натисна газта и пое по Виа Белведере към портата „Санта Анна“.

— Наведете се, Свети отче.

— Наистина ли е необходимо, Луиджи?

— Франческо, ако обичаш, помогни на негово Светейшество да се скрие.

— Простете, Свети отче.

Едрият венецианец сграбчи папата за реверите на балтона и го придърпа към скута си. Фиатът се понесе бързо покрай Папската аптека и Ватиканската банка. Щом наближиха портата „Санта Анна“, отец Донати включи фаровете и наду клаксона. Смаяният гвардеец се отдръпна от пътя и колата профуча покрай него през портата. Отец Донати се прекръсти, когато навлязоха в сърцето на Рим.

Папата вдигна поглед към Тиеполо.

— Може ли да се изправя, Франческо? Недостойно е да седя така.

— Отец Донати?

— Да, мисля, че вече е безопасно.

Венецианецът помогна на папата да изправи гръб и приглади реверите му.

Киара стоеше на терасата на тайната квартира и първа забеляза фиата, който навлизаше в площада. Колата спря пред сградата и от нея слязоха трима мъже. Киара се втурна в хола.

— Пристигнаха — съобщи тя. — Тиеполо и още двама. Мисля, че единият е той.

След малко се чу отчетливо почукване. Габриел бързо прекоси стаята и отвори вратата. На прага стояха Франческо Тиеполо и свещеник в черен костюм, застанал до дребничък мъж с дълъг балтон и широкопола шапка. Габриел им стори път. Тиеполо и свещеникът въведоха спътника си в жилището.

Габриел затвори вратата. Когато се обърна, видя дребничкия мъж да сваля бомбето си и да го подава на свещеника. На главата му имаше бяла свещеническа шапчица. После съблече жълтеникавия си балтон и под него се разкри искрящо бяло расо.

Негово Светейшество папа Павел VII каза:

— Разбрах, че вие, господа, имате важна информация, която бихте искали да ми съобщите. Целият съм в слух.

30. Рим

Вратата на квартирата се отвори, щом Ланге я докосна, точно както му бе казал италианецът. Затвори я и сложи резето, преди да запали лампите. Намираше се в едностаен апартамент с гол под и петна от течове по стените. Имаше метално легло, по-скоро кушетка, с тънък като лист дюшек. Нямаше възглавница, а само овехтяло вълнено одеяло, цялото на петна. Урина? Сперма?, запита се Ланге. Не беше много по-различно от стаята му в Триполи, където някога бе прекарал четиринайсет тягостни нощи в очакване на водача от либийските тайни служби, който трябваше да го отведе до тренировъчните лагери на юг. Все пак съществуваше една значителна разлика — голямото резбовано разпятие над леглото, окичено с броеница и изсъхнало палмово листо.

До леглото стоеше малък скрин. Ланге уморено отвори чекмеджетата. Намери бельо, свити на топка черни чорапи и молитвеник с оръфани корици. С известна предпазливост надникна в банята: изцапана с ръжда мивка, чешма с две кранчета, мътно огледало, в което едва се виждаше отражение, и тоалетна чиния без капак.

Отвори гардероба. На шината висяха два свещенически костюма. На пода имаше чифт черни обувки, доста износени, но лъснати — обувки на беден човек, полагащ грижи за външността си. Побутна ги с върха на мокасината си и видя разкованата дъска. Наведе се и я извади.

В малката кухина откри мушама, свита на вързоп. Разгъна я: пистолет „Стечкин“, заглушител, два пълнителя с деветмилиметрови муниции. Вкара единия в пистолета и го пъхна в колана на панталона си. Заглушителя и втория пълнител уви обратно в мушамата.

Посегна към кухината за втори път и намери още две неща: ключове за мотоциклета, паркиран пред общежитието, и кожен калъф за документи. В него имаше идентификационен пропуск от Службата за сигурност на Ватикана. Погледна името — МАНФРЕД БЕК, СПЕЦИАЛЕН РАЗУЗНАВАТЕЛЕН ОТДЕЛ, а после и снимката. Беше онази, която бе дал на Казагранде в хотелската стая в Цюрих. Не бе негова естествено, но леката прилика лесно можеше да се подсили с малко подготовка.

Манфред Бек, Специален разузнавателен отдел…

Върна калъфа в кухината, постави обратно дъската и я закри с обувките. Огледа пустата, самотна стая. Свещеническа квартира. Изведнъж потъна в спомени: криволичеща павирана уличка във Фрибур, млад мъж с черно расо, крачещ през мъглата, която се надигаше от река Зане. „Млад човек, преживял криза“, спомни си Ланге. Измъчен човек, неможещ да понася повече тягостната самота на живота, който го очакваше. Човек, който искаше да стои в първите редици. Странно, поетият път го бе довел до живот, по-самотен дори от този на енорийски свещеник. Странно бе, че се намираше тук, в тази мизерна стая в Рим.

Отиде до прозореца и го отбори. Нощният въздух облъхна лицето му. На около километър разстояние се намираше Стационе Термини. Точно на отсрещната страна на улицата имаше занемарен парк. Между локвите по алеята пристъпваше жена. За миг светлината на уличната лампа подчерта червеникавите оттенъци на косите й. Нещо я накара да погледне към отворения прозорец. Усвоен навик. Инстинкт. Страх. Щом видя лицето му, тя се усмихна и тръгна да пресече улицата.

31. Рим

Ари Шамрон бе решил да не заблуждава Христовия наместник. Искаше Габриел да разкаже всичко, без да мисли за сигурността на източниците или за методите. Нареди му да подреди събитията в хронологичен ред, защото като човек, докладвал пред петима премиери, Шамрон знаеше цената на добрия разказ. Вярваше, че подробностите за нечистите средства, с които си служи разузнаването, често правят изводите по-убедителни за слушателя, в този случай — върховния глава на Римокатолическата църква.

Настаниха се в хола. Папата седна на удобен фотьойл, събрал колене и скръстил ръце. Отец Донати зае мястото си до него, с разтворен бележник в скута. Габриел, Шамрон и Ели Лавон се сместиха на дивана срещу тях, от другата страна на ниската масичка, с каничката чай, която никой не докосна. Киара и Шимон Пацнер стояха на пост на балкона. След като бе свършил работата си, Франческо Тиеполо бе целунал папския пръстен и бе заминал обратно за Венеция с кола на Службата.

Габриел заговори на папата на родния му език и отец Донати започна трескаво да си води бележки, като на всеки няколко минути го прекъсваше, повдигайки сребристата си химикалка, и го поглеждаше над полукръглите си очила. Настояваше да повтори и изясни някоя привидно незначителна подробност или спореше с него за превода на отделни фрази. Ако се окажеше, че е допуснал неточност в записките си, енергично задраскваше неверния пасаж. Когато Габриел преразказа разговора си с Питър Малоун и спомена за първи път думите „Крукс Вера“, Донати хвърли многозначителен поглед към папата, който негово Светейшество решително си даде вид, че не забелязва.

До този момент папата бе слушал мълчаливо. Ту свеждаше очи към сплетените си пръсти, ту ги затваряше, сякаш за да се моли. Само вестта за нечия смърт го караше да потръпва. При споменаването на всяко убийство — на Бенджамин Щерн, Питър Малоун, Алесио Роси и четиримата карабинери в Рим, оперативния агент на „Крукс Вера“ в Южна Франция — той се прекръстваше и прошепваше молитвени слова. Нито веднъж не погледна Габриел или дори личния си секретар. Единствено Шамрон успяваше да привлече вниманието му. Папата сякаш откриваше нещо общо между себе си и стареца. Може би близката възраст или дълбоките бразди по загрубялото лице на Шамрон му вдъхваха увереност. На всеки няколко минути двамата се поглеждаха съсредоточено над масичката, като че тя представляваше бездната на времето и историята.

Габриел подаде писмото на сестра Реджина и отец Донати го прочете на глас. Лицето на папата издаде дълбока скръб и очите му се затвориха. За Габриел това изглеждаше като реакция, породена от мъчителен спомен, сякаш някой бе отворил стара рана. Само веднъж негово Светейшество отвори очи — когато чу за момчето, заспало в скута на монахинята. За миг погледна към Шамрон над преградата и отново склопи очи и потъна в дълбоката си лична болка.

Когато свърши, отец Донати върна писмото на Габриел, който разказа за решението си отново да отиде в Мюнхен, за да претърси апартамента на Бенджамин, и за документа, който приятелят му бе поверил на фрау Ратцингер.

— На немски е — обясни Габриел. — Искате ли да го преведа, Ваше Светейшество?

Отец Донати отговори вместо папата:

— И двамата със Светия отец владеем добре немски. Ако обичате, прочетете документа на езика, на който е написан.

Меморандумът от Мартин Лутер до Адолф Айхман сякаш причини на папата физическа болка. По средата на четенето той посегна към ръката на секретаря си, търсейки опора. После наведе глава и преплете пръсти под разпятието на гърдите си. Щом отвори очи, погледна право към Шамрон, който държеше изповедта на сестра Реджина.

— Забележителен документ, нали, Ваше Светейшество? — попита Шамрон на немски.

— Бих използвал друга дума — отвърна папата на същия език. — „Срамен“ е първата, която ми идва наум.

— Но е точен разказ за срещата, която се е състояла в манастира през 1942 година, нали?

Габриел погледна първо Шамрон, а после папата. Отец Донати понечи да възрази, но Светият отец му даде знак да замълчи, като леко докосна ръката му.

— Точен, с изключение на една подробност — заяви папа Павел VII. — Всъщност се преструвах на заспал в скута на сестра Реджина. Не бих издържал да кажа дори още десет думи от „Броеницата“.

После им разказа историята на едно момче — момче от бедно планинско селце в Северна Италия. Момче, загубило родителите си на деветгодишна възраст, без роднини, от които да потърси подкрепа. Момче, изминало само пътя до манастира край езерото, където помагало в кухнята и се сприятелило със сестра Реджина Каркаси. Монахинята станала негова майка и учителка. Научила го да чете и пише. Научила го да цени картините и музиката. Научила го да обича Бога и да говори немски. Наричала го Топчо заради бузестото му лице. След войната, когато тя се отрекла от обета си и напуснала манастира, момчето също го напуснало. Както сестра Реджина, и то се разколебало във вярата си в Църквата заради събитията по време на войната. Стигнало до Милано, където се борело за оцеляването си по улиците с джебчийство и кражби от магазините. Много пъти полицаите го арестували и пребивали. Една нощ банда престъпници го пребили почти до смърт и мислейки го за мъртъв, го оставили на стъпалата пред енорийска църква. На сутринта го открил енорийският свещеник и го откарал в болница. Свещеникът идвал при него всеки ден и плащал за престоя му. Узнал, че мръсното улично хлапе е прекарало известно време в манастир и знае доста за Светото писание и Църквата. Убедил го да постъпи в семинария и да учи за свещеник — начин да се избави от мизерния живот и затвора. Момчето се съгласило и животът му се променил завинаги.

По време на разказа Габриел, Шамрон и Ели Лавон седяха неподвижни и слушаха в захлас. Отец Донати бе свел поглед към бележника си, но ръцете му не помръдваха. Когато папата свърши, в стаята се възцари гробна тишина. Най-сетне я наруши Шамрон:

— Трябва да разберете, Ваше Светейшества, че нямахме намерение да изравяме информацията за манастира край Лаго ди Гарда и за вашето минало. Искахме само да открием кой уби Бенджамин Щерн и защо.

— Не ви се сърдя, че ми донесохте тази информация, господин Шамрон. Колкото и да е мъчително, тези документи трябва да станат публично достояние, за да ги прочетат историците, обикновените евреи и католиците, и да бъдат поставени в подобаващ контекст.

Шамрон сложи документите пред папата.

— Нямаме желание да ги предоставяме на обществеността. Оставяме ги във вашите ръце, за да постъпите както намерите за добре.

Папата сведе глава към книжата, но после се загледа напред, потънал в размисъл.

— Нашият папа Пий Дванайсети не е бил толкова порочен, колкото твърдят враговете ни. Но за съжаление не е бил и светец, какъвто го представят защитниците му, включително и Църквата. Имал е причини да мълчи: страх от разцепление сред немските католици, страх от германско възмездие за Ватикана, желание да изиграе дипломатическа роля на миротворец… Но трябва да приемем мъчителния факт, че Съюзниците са искали да се обяви против холокоста, а Адолф Хитлер е настоявал да запази мълчание. Поради някаква причина — любовта си към Германия или факта, че е бил заобиколен от немци в папския дом — Пий е взел решение в интерес на Хитлер и сянката на този негов избор тегне над нас до ден днешен. Искал е да бъде държавник, когато светът е имал най-голяма нужда от свещеник, от човек в расо, който да изкрещи на убийците с пълен глас да престанат — в името на Бога и всичко свято.

Папата вдигна очи и погледна първо Ели Лавон, после Габриел и накрая Шамрон, в чието лице се взира най-дълго.

— Трябва да приемем неудобния факт, че неговото мълчание е било оръжие в ръцете на нацистите. Допуснало е арестите и депортиранията да продължат с минимум съпротива. Може би хиляди католици са участвали в спасяването на евреи. Но ако свещениците и монахините в Европа бяха получили наставления или просто благословията на папата да се опълчат срещу холокоста, много повече католици щяха да приютят евреи и много повече евреи щяха да оцелеят по време на войната. Ако Германската епископия се бе обявила по-рано срещу избиването на евреите, вероятно холокостът нямаше да достигне тези чудовищни размери. Папа Пий е знаел, че масовото механизирано умъртвяване на европейските евреи е в ход, но е предпочел да запази тази информация за себе си. Защо не е казал на света? Защо не е казал дори на своите епископи в страните, където са били извършвани арестите? Защо е одобрил пъкления заговор, сключен на брега на езерото?

Папата посегна към каничката в средата на масата. Когато отец Донати се наведе напред, за да му помогне, той протегна ръка, сякаш искаше да каже: „Негово Светейшество все още знае как да си налее чаша чай“. Няколко секунди замислено разбърква захарта и млякото, преди да продължи:

— За съжаление, поведението на Пий е само един от аспектите на войната, които се нуждаят от анализиране. Трябва да приемем неудобната истина, че сред католиците е имало много повече убийци, отколкото спасители. Католически капелани съдействали на самите извършители за изтребването на евреите. Изслушвали изповедите им и им давали Свето причастие. Във Виши, Франция, католически свещеници съзнателно помагали на френски и немски военни да залавят евреи за депортиране и избиване. В Литва висшите духовници изрично забранили на свещениците да спасяват евреи. В Словакия — страна, управлявана от свещеник — правителството платило на немците да откарат еврейското малцинство в лагерите на смъртта. В католическа Хърватия духовници лично участвали в убийствата, а францисканец с прозвището Брат на Сатаната станал главен надзирател в концентрационен лагер, където били избити двайсет хиляди евреи. — Папата замълча и отпи глътка чай, сякаш да отмие горчивия вкус в устата си. — Трябва да приемем и истината, че Църквата е настоявала за милост към убийците и е помогнала на стотици от тях напълно да избегнат правосъдието.

Шамрон неспокойно се размърда на мястото си, но не каза нищо.

— Утре в Голямата синагога Католическата църква за първи път ще застане честно срещу тези въпроси.

— Речта ви беше трогателна, Ваше Светейшество — каза Шамрон, — но вероятно не е безопасно за вас да осъществите посещението си отвъд реката и да кажете тези думи в синагога, за да ги чуе целият свят.

— Синагогата е единственото място, на което трябва да бъдат изречени, особено тази в римското гето, където евреите били залавяни буквално под прозорците на папата, без никакъв израз на неодобрение. Предшественикът ми отиде там веднъж и започна този поход. Бе избрал вярната посока, но за жалост много хора от Курията не бяха с него и той не успя да постигне крайната цел. Утре аз ще довърша делото му там, където той го започна.

— Изглежда, имате още нещо общо със своя предшественик, Ваше Светейшество — каза Шамрон. — Съществуват хора в самата Църква, и то тук, в Рим, които не биха подкрепили обективно анализиране за ролята на Ватикана в холокоста. Вече са доказали, че са способни на убийства, за да запазят миналото в тайна, и трябва да действате, имайки предвид, че и вашият живот е в опасност.

— Говорите за „Крукс Вера“?

— Съществува ли такава организация в рамките на Църквата?

Двамата свещеници се спогледаха. След това очите на папата отново се спряха на лицето на Шамрон.

— За съжаление — да, „Крукс Вера“ съществува, господин Шамрон. През тридесетте и по време на Студената война било допуснато това общество да достигне разцвета си, защото показало, че е ефективно оръжие в борбата с болшевизма. Жалкото е, че много от жестокостите, извършени в тази борба, са дело на „Крукс Вера“ и поддръжниците й.

— А сега, след края на Студената война? — попита Габриел.

— „Крукс Вера“ винаги се е приспособявала към новите реалности. Доказала е ролята си на ценно средство за поддържане на религиозна дисциплина. В Латинска Америка „Крукс Вера“ се бори срещу привържениците на либералната теология, понякога прибягвайки до чудовищно насилие, за да потиска свещениците, които открито се противопоставят. Насажда непримиримост срещу либерализма, релативизма и каноните на Втория ватикански събор. В резултат мнозина в самата Църква започнаха да си затварят очите за някои неподобаващи методи.

— Свързана ли е и с усилията неудобните истини за Църквата да се пазят в тайна от обществеността?

— Без съмнение — отвърна отец Донати.

— Карло Казагранде член ли е на „Крукс Вера“?

— Предполагам, че във вашата сфера на работа би могъл да се нарече оперативен директор.

— Има ли други членове на организацията във Ватикана?

Този път папата отговори на Габриел.

— Държавният ми секретар, кардинал Марко Бриндизи, е лидерът на „Крукс Вера“ — мрачно каза той.

— Щом знаете, че Бриндизи и Казагранде са членове на „Крукс Вера“, защо им позволявате все още да заемат тези постове?

— Сталин ли беше казал, че човек трябва да държи приятелите близо, а враговете — още по-близо до себе си? — На лицето на папата проблесна усмивка, която бързо изчезна. — Освен това, кардинал Бриндизи е недосегаем. Ако се опитам да подема кампания срещу него, поддръжниците му в Курията и Съвета на кардиналите ще се възпротивят и в Църквата ще настъпи безнадеждно разцепление. Боя се, че засега съм принуден да го търпя, него и верните му привърженици.

— Това ни връща към първата ми мисъл, Ваше Светейшество. За сигурността ви се грижат хора, настроени против вас и вашата мисия. При тези обстоятелства смятам, че ще е най-разумно да отложите посещението си в синагогата, докато настъпи по-безопасен момент.

Шамрон сложи папка на масата и я отвори — досието на убиеца с прозвище Леопарда, което бе взел от булевард „Цар Саул“.

— Предполагаме, че този човек работи за „Крукс Вера“. Безспорно е един от най-опасните наемни убийци в света. Сигурни сме, че той е убил Питър Малоун в Лондон. Подозираме го и в убийството на Бенджамин Щерн. Не бива да изключваме опасността, че ще се опита да убие и вас.

Папата погледна снимките, а после Шамрон.

— Не забравяйте, господин Шамрон, че за сигурността ми се грижат едни и същи хора, където и да се намирам — във Ватикана или извън стените му. Заплахата за мен е една и съща, независимо дали съм в папския апартамент или в Голямата синагога.

— Разбирам, Ваше Светейшество.

Отец Донати се наведе напред.

— Когато Светият отец излезе от Ватикана и стъпи на италианска земя, охраната му се подсилва от италианската полиция. Благодарение на фалшивия слух за заговор срещу папата, пуснат от Карло Казагранде, за утрешното събитие в синагогата ще се вземат безпрецедентно строги мерки за сигурност. Смятаме, че е достатъчно безопасно негово Светейшество да направи посещението си.

— А ако този човек бъде внедрен в охранителния контингент на папата?

— Светият Дух ще ме закриля по време на похода ми — отвърна папата.

— При цялото ми уважение, Ваше Светейшество, предпочитам зад гърба ви да стои още някой.

— Бихте ли препоръчали някого, господин Шамрон?

— Да, Ваше Светейшество. — Ари положи грубата си ръка на рамото на Габриел. — Бих искал Габриел да ви придружава в синагогата. Той е опитен агент, който разбира от тези неща.

Папата погледна отец Донати.

— Това може да се уреди, нали, Луиджи?

— Да, Свети отче. Но има един проблем.

— Имате предвид факта, че Карло Казагранде е разпространил портрета на господин Алон като предполагаем атентатор?

— Да, Ваше Светейшество.

— Естествено ще трябва да се действа внимателно, но ако швейцарската охрана би послушала някого, това съм единствено аз. — Той погледна Шамрон. — Ще осъществя похода си до гетото според плана и вие ще стоите до мен, за да ме защитите, както аз би трябвало да бъда до вас преди шестдесет години. Доста уместно, не мислите ли, господин Шамрон?

Израелецът потвърди с енергично кимване и сурова усмивка. Наистина беше уместно.

Двайсет минути по-късно подробностите от плана за сутринта бяха уточнени. Папата и отец Донати потеглиха от тайната квартира покрай реката към Ватикана. Пред портата „Санта Анна“ колата спря. Донати спусна стъклото, когато швейцарският гвардеец се приближи от поста си.

— Отец Донати, какво, за… — Охранителят замълча, щом видя папа Павел Седми да подава глава. Изведнъж се сепна. — Свети отче!

— Никой не бива да узнае за това — спокойно каза папата. — Ясно ли е?

— Разбира се, Ваше Светейшество.

— Ако кажеш на някого, дори на началниците си, че си ме видял тази вечер, ще отговаряш пред мен. Уверявам те, че няма да бъде приятно изживяване.

— Няма да кажа нито дума, Свети отче. Кълна се!

— Надявам се, млади човече… заради теб.

Папата се облегна на седалката си. Отец Донати вдигна стъклото и бързо продължи към Апостолическия дворец.

— Едва ли горкото момче ще се съвземе след това — каза той, едва сдържайки смеха си.

— Наистина ли беше необходимо, Луиджи?

— Боя се, че да, Свети отче.

— Дано Бог ни проста. — Папата помълча и добави: — За всичко, което сме сторили.

— Скоро всичко ще свърши, Свети отче.

— Моля се да си прав.

32. Рим

Ерик Ланге спа неспокойно през нощта. Почти забравеният глас на съвестта? Нерви? Или може би заради горещото като пещ тяло на жената, сгушила се до него на тясната кушетка? Каквато и да беше причината, той се събуди в три и половина и лежа с широко отворени очи и гърди, притиснати към Катрин, докато първите лъчи на утрото нахлуха през прозореца на неприветливата стая на Карло Казагранде.

Стъпи на пода, промъкна се гол до прозореца, отмести мрежестите пердета и погледна между тях към улицата. Мотоциклетът го чакаше там, паркиран пред входа на общежитието. Нямаше признаци да го шпионират. Придърпа обратно пердетата. Катрин се раздвижи, омотана в одеялото, и в съня си се обърна на другата страна.

Ланге направи кафе еспресо на електрическата печка и изпи няколко чаши, преди да влезе в банята. Прекара следващия час там в старателно променяне и изпипване на външността си. Боядиса косите си тъмни, сложи кафяви контактни лещи на сивите си очи и накрая добави евтини на вид очила с черни рамки, подобаващи на свещеник. Когато приключи, от мътното огледало го гледаше лице на непознат. Сравни го със снимката на пропуска, който Казагранде бе подготвил за него: Манфред Бек, Специален разузнавателен отдел, Служба за сигурност на Ватикана. Най-сетне доволен, отново се върна в стаята.

Катрин все още спеше. Ерик бавно пристъпи по пода, с кърпа около кръста, и издърпа чекмеджето на тоалетката. След като нахлузи бельо и чифт износени чорапи, отвори вратата на гардероба. Черна риза и бяла якичка, черен панталон, черно сако. Накрая сложи обувките и внимателно завърза връзките.

Отново влезе в банята и дълго се взира в отражението си, бавно превъплъщавайки се в образа на мъжа с черен костюм, като актьор, приел нова роля. Убиец в свещенически одежди; човекът, който би могъл да бъде. Пъхна пистолета в колана на панталона си и се огледа за последен път. Свещеник. Революционер. Убиец. Какъв си в действителност, човече?

Наля последното кафе и седна на ръба на леглото. Катрин отвори очи, отдръпна се и инстинктивно опипа леглото за оръжие. Когато Ланге леко докосна крака й, тя застина, с ръка на гърдите, опитвайки се да се опомни.

— За бога, Ерик, не те познах.

— Това е целта, скъпа моя. — Той й подаде чашата с кафе. — Облечи се. Нямаме много време.

Киара приготвяше кафе в тайната квартира, когато телефонът звънна. Позна гласа на отец Донати:

— Пристигам след минута-две. Кажете му да слезе.

Габриел влезе в стаята. Беше облечен със сив костюм, бяла риза и тъмна вратовръзка, любезно предоставени от римския щаб на Шимон Пацнер. Тя изтупа няколко прашинки от ръкава му и отбеляза:

— Много си елегантен. — После добави: — Малко приличаш на погребален агент, но елегантен.

— Дано не си права. Кой се обади?

— Отец Донати. Идва насам.

Габриел погълна кафето си и облече бежов шлифер. Целуна Киара по бузата и я задържа в прегръдката си за миг, а тя прошепна:

— Ще внимаваш, нали?

Навън прозвуча клаксон. Габриел опита да се отдръпне, но Киара се притисна към него, отказвайки да го пусне. Когато отец Донати отново натисна клаксона, този път по-настойчиво, най-сетне го освободи. Габриел я целуна за последен път.

Той пъхна беретата в раменния кобур под шлифера и слезе по стълбите. Пред входа чакаше сив фиат седан с ватикански номера. Зад волана седеше отец Донати в свещенически костюм и черен шлифер. Габриел се качи на предната седалка и затвори вратата. Колата сви към улицата покрай Тибър.

Беше сива утрин, с ниско надвиснали тъмни облаци и брулещ вятър, който набраздяваше повърхността на реката. Свещеникът се бе привел над волана, с широко отворени очи и крак плътно на газта. Габриел се хвана здраво за облегалката и си помисли какво чудо е, че папата е стигнал жив обратно до Ватикана.

— Често ли шофирате, отец Донати?

— Снощи карах за първи път от осемнайсет години.

— Не бих предположил.

— Не сте добър лъжец, господин Алон. Мислех, че хората с вашето поприще трябва да бъдат умели измамници.

— Как е Светият отец тази сутрин?

— Всъщност доста добре. Въпреки новините, които чу снощи, успя да поспи няколко часа. С нетърпение очаква посещението си отвъд реката.

— Ще съм доволен, когато всичко приключи и той се завърне благополучно в папския апартамент.

— Значи ставаме двама.

Докато минаваха покрай Тибър, отец Донати осведоми Габриел за организацията на охраната. Папата щеше да пътува до синагогата с обичайната бронирана лимузина мерцедес, придружаван от тях двамата. Там веднага щяха да го заобиколят цивилни швейцарски гвардейци. Както винаги, италианската полиция и службите за сигурност щяха да осигурят втори защитен кордон. Маршрутът от Ватикана до старото гето щеше да е заварден от пътни патрули на карабинерите и затворен за други превозни средства.

Четвъртитият покрив на Голямата синагога се издигаше пред тях — кула от бледосив гранит и алуминий, с персийски и вавилонски архитектурни елементи. Необичайната височина на зданието в съчетание с уникалната фасада го отличаваше от околните барокови сгради в цвят охра. Ефектът беше преднамерен. Общността, построила синагогата преди сто години, бе искала да я направи ясно видима за хората отвъд Тибър — мъжете, които живееха зад стените на Ватикана.

На сто метра от синагогата колата спря пред полицейски пост. Отец Донати спусна стъклото, показа ватиканската си карта за самоличност и размени няколко думи с полицая на италиански. Влязоха в двора пред синагогата и паркираха. Преди отец Донати да угаси двигателя, пред тях изникна карабинер с автомат на рамо. Габриел одобри видяното досега.

Слязоха от фиата. Габриел не можеше да не почувства сянката на историята, надвиснала над това място. Рим бе най-старият град с еврейско малцинство в Западна Европа и евреите бяха живели в центъра му повече от две хиляди години. Бяха дошли тук много преди рибаря Петър от Галилея. Бяха видели убийството на Цезар и бяха станали свидетели на разцвета на християнството и краха на Римската империя. Заклеймени от папите като убийци на Христа, ги бяха принудили да живеят в гето край Тибър, унижавани и ритуално превръщани в посмешище. През една октомврийска нощ на 1943 г. хиляда от тях бяха натоварени в камиони и откарани в газовите камери на Аушвиц — пред мълчаливия поглед на папата отвъд реката. След няколко часа папа Павел VII, свидетел на греховете на мъжете от Ватикана, щеше да дойде тук, за да изкупи вината за миналото. Ако доживее да изпълни мисията си.

Сякаш прочел мислите на Габриел, отец Донати леко го потупа по рамото и посочи към реката.

— Ще задържат демонстрантите зад барикади ето там, на крайбрежната улица.

— Демонстранти?

— Не очакваме нищо страшно. Обичайните групички. — Свещеникът безпомощно сви рамене. — Контрол на раждаемостта, жени свещеници, гейове и лесбийки — такива неща.

Изкачиха стъпалата на синагогата и влязоха. Отец Донати изглеждаше съвършено спокоен. Усети погледа на Габриел и уверено му се усмихна в отговор.

— Когато все още се намирахме във Венеция, мой дълг беше да изградя по-добри отношения между архиепископа и еврейската общност там. Не изпитвам неудобство, когато влизам в синагога, господин Алон.

— Очевидно е — кимна Габриел. — Кажете ми как ще протече церемонията.

Папската свита щеше да се събере на входа, обясни отец Донати. Папата щеше да се придвижи по пътеката в средата, придружаван от главния равин, и да седне до него на позлатен стол върху bimah53. Отец Донати и Габриел щяха да следват негово Светейшество до предната част на синагогата, а после да заемат местата си на няколко крачки от него, в специалния ВИП сектор. Главният равин щеше да произнесе няколко встъпителни реплики, преди Светият отец да започне словото си. Противно на обичайния протокол, ватиканският журналистически корпус нямаше да получи предварителна информация за съдържанието му. Неизбежно речта щеше да предизвика незабавна реакция от страна на репортерите, но никой нямаше да получи разрешение да излезе, преди папата да я завърши и да напусне синагогата.

Габриел и свещеникът тръгнаха към мястото, където щяха да стоят по време на папското слово. Карабинер с куче, обучено за търсене на експлозиви, уверено пристъпваше към левия край на залата. От другата страна вървеше втори полицай с куче. На няколко метра от подиума телевизионни оператори нагласяха камерите си върху издигната платформа под зоркото око на въоръжен охранител.

— А другите входове на синагогата, отец Донати?

— Запечатани са. Има само един път за влизане й излизане — главният вход. — Донати погледна часовника си. — Нямаме много време, господин Алон. Ако сте доволен, трябва да тръгваме към Ватикана.

— Да вървим.

Отец Донати размаха ватиканската си лична карта срещу швейцарския гвардеец, който стоеше на пост до портата „Санта Анна“. Преди пазачът да попита за самоличността на спътника му, свещеникът силно натисна газта и колата се понесе по Виа Белведере към Апостолическия дворец.

Отец Донати паркира в двора на „Сан Дамазо“, преведе Габриел покрай охраната и двамата се отправиха по стълбите към папския апартамент. Докато стъпваше по мраморния под, Габриел почувства, че краката му се подкосяват и пулсът му се ускорява. Спомни си как Шамрон го бе чакал в полумрака на площада на Гето Нуово, за да го изпрати по следите на убийците на Бенджамин Щерн. Сега разследването му го беше довело в сърцето на Римокатолическата църква.

Минаха покрай швейцарския гвардеец на входа на папския апартамент и влязоха. Папата седеше до бюрото в кабинета си и преглеждаше сутрешната си кореспонденция. Вдигна поглед, когато Габриел влезе, и топло му се усмихна.

— Господин Алон, благодарен съм ви, че дойдохте. — С върха на химикалката си посочи към дивана и креслата до камината. — Настанете се удобно. С отец Донати трябва да се погрижим за няколко неща, преди да тръгнем.

Габриел изпълни указанията му. После посегна към предния си джоб и извади снимките на Леопарда. Внимателно ги разгледа една по една. На всяка от тях убиецът изглеждаше забележително различен. Някои промени бяха постигнати с пластична хирургия, а други — с по-обикновени средства, като шапки, перуки и очила.

Прибра снимките обратно в джоба си и погледна към другия край на кабинета, където дребничкият мъж в бяло седеше приведен над купчината листове върху бюрото. Настроението му помръкна. Ако Леопарда бе дошъл в Рим, за да убие папата, беше почти невъзможно да го спрат.

Ланге почисти апартамента, докато Катрин взе душ и се облече. С мокра кърпа старателно забърса всяка повърхност, която бе докосвал. Дръжките на вратите, тоалетката, кранчетата в банята, готварската печка, кафеварката. След това хвърли излишните си дрехи в торба за смет, както и тоалетните принадлежности. Доволен, че е заличил всяка следа от себе си в апартамента, седна на ръба на леглото, внимавайки да не докосне нещо.

Катрин излезе от банята, облечена в сини дънки, кожени ботуши с връзки догоре и пилотско кожено яке. Косите й бяха плътно пригладени, а очите й — скрити зад слънчеви очила. Изглеждаше прелестна. Би отвлякла вниманието на всеки карабинер. Ерик разчиташе на това.

Той стана, пъхна пистолета в колана си и закопча сакото. После облече евтин черен шлифер, подобен на онези, които, носеха половината свещеници в Рим, и взе торбата със смет.

Слязоха по стълбите. Ланге държеше торбата в една ръка, а с другата повдигна яката на шлифера, за да скрие свещеническия костюм отдолу.

Навън възседна мотоциклета и запали. Катрин се качи зад него и обви ръце около кръста му. Той се наведе напред, насочи мотоциклета на изток, към древния център на Рим, и даде газ. По пътя хвърли ключовете от квартирата в случайна шахта. Подаде торбата на боклукчия, който я метна в камиона си, и му пожела приятен ден.

33. Ватикан

По план речта на папата трябваше да започне точно в единадесет. В десет и трийсет той излезе от кабинета си, придружаван от отец Донати и Габриел. В коридора пред папския апартамент срещнаха група от цивилната гвардейска охрана. Командирът бе внушителен на ръст мъж на име Карл Брюнер. Този миг Габриел бе очаквал с ужас — първия сблъсък с доблестните швейцарци католици, положили клетва, ако е необходимо, да дадат живота си, за да защитят папата.

Щом Брюнер го забеляза, пъхна ръка под сакото на синия си костюм и извади пистолет. Втурна се напред, с рязко движение блъсна папата встрани и сграбчи Габриел за гърлото. Той потисна инстинкта си за самосъхранение и се остави да бъде повален на земята. Нямаше голям шанс. Карл Брюнер бе най-малко с двайсет и пет килограма по-тежък от него и с телосложение на ръгбист. Ръката му стягаше гърлото на Габриел като стоманено менгеме. Когато се приземи по гръб, швейцарецът се хвърли върху гърдите му. Габриел задържа ръцете си широко разперени и му позволи да измъкне беретата от раменния му кобур. Брюнер хвърли оръжието встрани и насочи своето срещу лицето на противника си, докато други двама мъже от групата го държаха здраво притиснат към пода.

Останалите телохранители бяха образували защитен кръг около папата и се подготвиха да тръгнат с него по коридора. Той им нареди да пуснат Габриел и забърза към командира им, който го побутна встрани и му извика да се отдръпне.

— Освободи го, Карл — каза папата.

Брюнер се изправи, но двамата му подчинени продължиха да притискат Габриел към пода. Командирът посегна към джоба си и извади копие от предупредителната наредба от Службата за сигурност с портрета на израелеца и го показа на папата.

— Този човек е атентатор, Ваше Светейшество. Дошъл е тук, за да ви убие.

— Той е приятел и се грижи за сигурността ми. Всичко е едно голямо недоразумение. Отец Донати ще ви обясни. Повярвай ми, Карл. Трябва да го пуснеш.

Автоколоната бързо профуча през портата „Санта Анна“ и сви по Виа дела Кончилиационе към реката. Папата затвори очи. Габриел погледна отец Донати, който се наведе и прошепна в ухото му, че негово Светейшество винаги се моли по време на автомобилно шествие.

Един мотоциклетист зае позиция на около метър от прозореца на папата. Габриел внимателно огледа лицето му, формата на брадичката и скулите, които се виждаха под стъклото на каската. Мислено ги сравни с тези на човека от снимките, сякаш проверяваше автентичността на картина, сравнявайки замаха на четката на известен майстор с този от новооткритата творба. Приликата беше достатъчна, за да го накара да посегне към пистолета под сакото си. Отец Донати забеляза това. Папата, който все още се молеше със затворени очи, бе в пълно неведение.

Когато автоколоната сви по „Лунготевере“, мотоциклетистът изостана с няколко метра. Напрежението на Габриел се разсея. Улицата беше затворена за превозни средства, а край реката имаше само няколко групички зяпачи. Явно папското шествие в тази част на Рим не привличаше голям интерес.

Пътуването се оказа кратко, по изчисленията на Габриел — само три минути. Синагогата се появи пред тях и скоро преминаха покрай тълпата демонстранти. Колоната спря в двора. Габриел слезе пръв и закри полуотворената врата с тялото си. Главният равин стоеше на стъпалата отпред, заобиколен от представители на римската еврейска общност. Около лимузината застанаха охранители — италиански и ватикански, цивилни и униформени. Вдясно от стъпалата ватиканският журналистически корпус напираше зад жълтото въже. Във въздуха отекваше бръмченето на мотори.

Габриел огледа лицата на охранителите, а после — на репортерите и фотографите. Поне десетина от тях можеха да са дегизираният атентатор. Сведе глава към задния прозорец на колата и погледна отец Донати.

— Този момент ме безпокои най-много. Да побързаме.

Изправи се и се озова срещу безцеремонния Карл Брюнер.

— Това е част от работата ми — каза Брюнер. — Отдръпнете се.

Габриел се подчини. Брюнер помогна на папата да слезе. Останалите от отряда на швейцарската гвардия плътно ги обградиха. Габриел попадна в море от тъмни костюми, сред което папата — с искрящото си бяло расо — със сигурност се открояваше отдалеч.

Мотоциклетите замлъкнаха. На стъпалата на синагогата папата прегърна главния равин и неколцина представители на еврейската общност. Бе настъпила тишина. Чуваха се само далечните скандирания на демонстрантите и шумът на работещите камери, подобен на бръмчене на цикади. Габриел застана зад Карл Брюнер, чиято лява ръка докосваше кръста на папата, и се огледа, отваряйки очите си на четири и търсейки нещо необичайно. Някакъв мъж си проправяше път напред и махаше с ръка.

Зад тях настъпи суматоха. Габриел се обърна тъкмо навреме, за да види как трима карабинери повалиха някого на земята, но се оказа просто демонстрант с лозунг „Свобода за китайските католици!“.

Папата също се обърна. Габриел срещна погледа му.

— Моля ви, влизайте вече, Ваше Светейшество — прошепна той. — Тук, отвън, има твърде много хора.

Папата кимна и се обърна към домакина си:

— Е, рави, започваме, нали?

— Да, Ваше Светейшество. Заповядайте вътре. Позволете ми да ви покажа нашия свещен храм.

Той поведе папата нагоре по стъпалата. След секунди, за облекчение на Габриел и отец Донати, религиозният водач на един милиард католици по света благополучно влезе в синагогата.

На входа на площад „Свети Петър“ Ерик Ланге слезе от мотоциклета. Катрин се плъзна напред и пое кормилото. Той се обърна и тръгна пеш.

Площадът бе пълен с поклонници и туристи. Покрай колонадата крачеха карабинери. Ланге се отправи към Апостолическия дворец с бодра и уверена походка. Крачките му бяха бързи, но спокойни. Минавайки покрай извисяващия се египетски обелиск, няколко пъти пое дълбоко дъх, за да овладее пулса си.

На няколко крачки от сградата полицай препречи пътя му.

— Накъде си се запътил? — попита го той на италиански, взирайки се в него с упорити кафяви очи.

— Към Бронзовите врати — отвърна Ерик.

— Имаш ли уговорена среща?

Мнимият свещеник извади портфейла си и показа идентификационния си пропуск. Карабинерът се отдръпна назад.

— Простете, отец Бек. Не ви познах.

Ланге прибра портфейла.

— Кажи ми името си, младежо.

— Матео Галеаци.

Ерик погледна полицая в очите.

— Ще кажа някоя добра дума за теб вътре. Зная, че генерал Казагранде ще е доволен да чуе, че карабинерите строго следят за спазването на реда тук, на площада.

— Благодаря, отче.

Карабинерът леко се поклони и даде знак с ръка на отец Бек да продължи. Ланге почти изпита съжаление към момчето. След няколко минути щеше да стои на колене и да моли за прошка, че е пуснало атентатор в Апостолическия дворец.

До Бронзовите врати отново бе спрян, този път от гвардеец в традиционна ренесансова униформа, наметнат с тъмносиня пелерина. Още веднъж показа баджа си. Швейцарецът му нареди да се регистрира на пропуска за посетители, вдясно от вратата. Там Ланге се легитимира пред още един гвардеец.

— С кого имате среща тук?

— Не е твоя работа — хладно отвърна Ерик. — Това е оглед от съображения за сигурност. Ако сметнеш за необходимо, можеш да съобщиш на Казагранде, че съм влязъл в двореца. Ако кажеш на някой друг, дори на приятелчетата си, които пазят в момента, ще се занимая лично с теб.

Швейцарецът преглътна с мъка и кимна. Ланге се обърна. Пред него величествено се издигаше Скала Реджа, осветена от големи железни фенери. Бавно се изкачи по стъпалата — като човек, вършещ работа, която дълбоко в себе си ненавижда. Спря за миг и погледна надолу към пропуска за посетители, откъдето охраната зорко го наблюдаваше. На първата площадка застана пред двойна стъклена врата и отново го спряха. Преди гвардеецът да каже дума, Ланге извади пропуска си. Пазачът го погледна и едва не се препъна, бързайки да му стори път.

Удивително, помисли си Ерик. Планът на Казагранде вървеше по-гладко, отколкото си бе представял.

След миг се озова в сумрачен вътрешен двор — Кортиле ди Сан Дамазо. Над него се виеха терасите на Апостолическия дворец. Мина под каменна аркада, стигна до едно стълбище и бързите му стъпки отекнаха нагоре по мраморните стъпала. Размина се с още трима гвардейци, но никой вече не го спря. Толкова навътре в двореца свещеническият му костюм и бялата якичка бяха достатъчна легитимация.

На най-горния етаж тръгна към входната врата на папския апартамент. Там стоеше пазач с алебарда, който препречи пътя му. Ланге задържа пропуска си пред лицето му.

— Трябва да се видя с отец Донати.

— В момента не е тук.

— Къде е?

— Придружава Светия отец. — След миг колебание швейцарецът добави: — В синагогата.

— А, да, разбира се. Навярно отец Донати ще се зарадва да узнае, че сте казали на напълно непознат човек къде се намира.

— Съжалявам, отче, но…

Ерик го прекъсна:

— Трябва да оставя нещо за отец Донати. Бихте ли ме завели в кабинета му?

— Както знаете, отец Бек, не ми е позволено да напускам този пост при никакви обстоятелства.

— Много добре — каза Ланге със снизходителна усмивка. — Поне веднъж реагирахте правилно. Ако обичате, покажете ми посоката към кабинета на добрия свещеник.

Гвардеецът се поколеба, но все пак го упъти. В папския апартамент нямаше никого, освен една монахиня със сива униформа, която забърсваше прах с дълга пръчица с пера. Тя му се усмихна, когато Ланге мина покрай кабинета на отец Донати и влезе в съседната стая.

Затвори вратата след себе си и се спря за малко, докато очите му свикнаха с тъмнината. Спуснатите плътни завеси скриваха изгледа към площад „Свети Петър“. Мъжът пристъпи напред по семплия персийски килим. Прокара длан по светлата плюшена тапицерия на стола с висока облегалка, докато оглеждаше дървеното бюро. Беше твърде скромно за човек с такава власт. Твърде строго. Попивателна хартия, цилиндрична кутия за химикалки и бележник с линирани листове за нахвърляне на идеи. Бял телефонен апарат със старомодна шайба. Когато вдигна поглед, забеляза изображението на Мадоната. Сякаш се взираше в него.

От предния джоб на свещеническия си костюм извади хартиен плик и го сложи върху попивателната. Чу се приглушено металическо тупване. Огледа за последен път кабинета, обърна се и забърза към вратата.

На входа на апартамента строго се взря в гвардееца.

— Скоро ще си поговорим — каза той с укорителен тон, преди да се отдалечи по коридора.

Бюрото в кабинета на държавния секретар кардинал Марко Бриндизи далеч не бе така семпло като това в папския кабинет. Представляваше масивна ренесансова мебел с резбовани крака, инкрустирана със злато. Хората, които заставаха пред него, се чувстваха неловко, а това бе добре дошло за целите на Бриндизи.

В момента седеше сам, допрял върховете на пръстите си, с вперен в пространството поглед. Няколко минути по-рано през прозореца си, обърнат към площад „Свети Петър“, бе видял папското шествие да потегля към реката по Виа дела Кончилиационе. Навярно папата вече влизаше в синагогата.

Очите на кардинала се спряха върху редицата телевизионни екрани на стената срещу бюрото му. Марко Бриндизи имаше цел отново да въздигне Църквата до положението, което бе заемала през Средновековието, но той бе и човек на съвременната епоха. Дните, в които ватиканските бюрократи бяха писали разпоредбите си с мастило и перодръжка, оставаха в далечното минало. Бриндизи бе похарчил милиони, за да поднови техническото оборудване на Държавния секретариат и да превърне църковните бюрократи в съвременни хора. Настрои телевизора на Би Би Си. Наводнение в Бангладеш, хиляди загинали, стотици хиляди бездомни. Набеляза си да дари значителна сума чрез ватиканските благотворителни организации за облекчаване на страданията, доколкото е възможно. Включи втори телевизор на RAI — най-популярната италианска телевизионна мрежа. Трети предаваше Си Ен Ен.

Беше изпълнил заканата си да не придружи папата при позорния му поход. Затова сега би трябвало да оформя оставката си, и то така, че да звучи интелигентно и учтиво, за да не донесе срам на Светия престол и да не породи неудобни въпроси от страна на нахалните ватикански репортери, които търсеха с какво да запълнят скандалните си рубрики. Ако наистина имаше намерение да подава оставка, трябваше да изрази силно желание да се върне към задълженията на енорийски свещеник, отслужване на литургии, кръщаване на деца и причестяване на болни. Всеки средно интелигентен журналист от ватиканистите би прозрял, че подобно писмо е грандиозна заблуда. През целия си живот Марко Бриндизи беше обучаван, подготвян и насърчаван да упражнява бюрократична власт в Курията. Идеята по своя воля да се откаже от заеманата длъжност щеше да прозвучи абсурдно. Никой не би повярвал на подобно писмо и кардиналът нямаше намерение да го пише. „Освен това — помисли си той, — на човека, който нареди да подам оставка, не му остава много живот“.

Ако напишеше оставката си, би провокирал ред неудобни въпроси в дните след убийството на папата. Дали двамата най-висши духовници в църковната йерархия са имали разногласия през последните няколко седмици? Дали кардиналът, заемащ поста държавен секретар, би спечелил нещо от смъртта на папата? Няма оставка — няма въпроси. Всъщност — благодарение на няколко умело разпространени слуха — кардинал Бриндизи щеше да бъде представен като най-близък приятел на папата и негово доверено лице в Курията, човек, който искрено му се е възхищавал и в замяна се е радвал на неговата обич. Тези кратки статии щяха да привлекат вниманието на кардиналите преди следващия конклав. Както и мъдрото ръководене на църковните дела в тягостните дни след атентата. В такъв момент конклавът не би гласувал доверие на аутсайдер. Следващият папа трябваше да бъде от Курията и посоченият от нея кандидат щеше да е държавният секретар кардинал Марко Бриндизи.

Образ по RAI го изтръгна от подобното на транс бленуване: папа Павел VII на входа на Голямата синагога. Бриндизи видя във въображението си друг образ: Бекет, застанал на своя олтар в Кентърбъри. „Убийството на едно досадно отче“.

Изпрати рицарите си, Карло. Съсечете го.

Кардинал Марко Бриндизи усили звука и се подготви да чуе новината за смъртта на папата.

34. Рим

Сред изящния източен интериор на централната синагога в Рим цареше атмосфера на напрегнато очакване. Габриел зае мястото си в предната част на синагогата, с дясно рамо към подиума и ръце зад гърба, притиснати към студената мраморна стена. До него стоеше отец Донати, нервен и раздразнителен. От този ъгъл имаше отлична видимост към всички краища на помещението. Наблизо седяха група кардинали от Курията с разкошни пурпурни одежди, които съсредоточено слушаха встъпителните реплики на главния равин. Точно зад тях нервничеха напористите млади репортери от ватиканския журналистически корпус. Началникът на пресслужбата Рудолф Герц изглеждаше, сякаш му се гади. Останалите места заемаха обикновени хора от римската еврейска общност. Когато папата най-сетне се изправи, за да произнесе речта си, въздухът в залата осезаемо се наелектризира.

Габриел устоя на изкушението да го погледне и очите му продължиха внимателно да търсят признаци на нещо, което изглежда неуместно. Карл Брюнер, застанал на метър от него, правеше същото. Очите им се срещнаха за миг. Габриел реши, че Брюнер не представлява заплаха за живота на негово Светейшество.

Папата прочувствено изрази благодарността си към равина и общността за поканата да говори пред тях в този ден. После произнесе няколко думи за красотата на синагогата и еврейската вяра, наблягайки на общото наследство на християни и евреи. Цитира предшественика си и нарече евреите „по-големи братя на католиците“.

— Помежду ни съществува специална връзка, като между братя и сестри — каза той, — но тази връзка е крехка и би могла да се скъса, ако не се поддържа подобаващо. Твърде често през последните две хилядолетия между братята и сестрите е имало кавги, довели до ужасяващи последици за еврейския народ.

Говореше без писмени бележки пред себе си. Аудиторията бе възхитена.

— През април 1986 година предшественикът ми, папа Йоан Павел Втори, дойде в тази синагога, за да съгради мост над пропастта между нашите две общности и да започне оздравителен процес. През годините бе постигнато много. — Папата направи кратка пауза и в залата настъпи гробна тишина. — Но трябва да се свърши още доста работа.

Последваха горещи аплодисменти, които отекнаха в синагогата. Кардиналите се присъединиха. Отец Донати смушка Габриел и се наведе към ухото му.

— Наблюдавайте ги — прошепна той и посочи към мъжете в червено. — Да видим дали и след няколко минути ще ръкопляскат.

Но Габриел продължи да оглежда всички присъстващи. Папата заговори отново:

— Мои братя и сестри, Бог призова папа Йоан Павел Втори при себе си, преди да довърши започнатото. Възнамерявам да продължа делото му оттам, където бе прекъснато. Възнамерявам да поема неговия товар върху плещите си и да го отнеса до крайната цел.

Отново го прекъснаха аплодисменти. Колко гениално, помисли си Габриел. Светият отец представяше инициативата си просто като продължение на наследството на Поляка, вместо като нещо радикално ново. Човекът, който желаеше да гледат на него като на скромен венециански свещеник, явно беше хитър стратег и дипломат.

— Първите стъпки по пътя към помирението се оказаха лесни в сравнение с трудностите, които ни предстоят. Последните стъпки ще са най-мъчителни. Може би понякога ще се изкушаваме да се върнем назад. Не бива. Трябва да довършим този поход и заради католиците, и заради евреите.

Отец Донати докосна ръката на Габриел.

— Започва се.

— И в двете религии вярваме, че прошката не идва лесно. Ние, римокатолиците, трябва да направим откровена изповед, за да получим опрощение. Ако сме извършили убийство и признаем, че сме изрекли напразно името Божие, не можем да очакваме да ни бъде простено. — Папата се усмихна и в синагогата се разнесе вълна от смях. Габриел забеляза, че някои кардинали като че ли не намират репликата за смешна. — На Йом Кипур, еврейския Ден на изкуплението, евреите търсят онези, на които са причинили страдание, за да признаят искрено греха си и да поискат прошка. Време е ние, католиците, да сторим същото. Но щом сме решили да направим признание за греховете си, първо трябва да узнаем цялата истина. Затова съм тук днес.

Главата на Римокатолическата църква замълча. Габриел го видя да поглежда към отец Донати, докато събираше сили, сякаш искаше да каже: „Вече няма връщане назад“. Отец Донати кимна и папата отново насочи вниманието си към аудиторията. Габриел стори същото, но поради друга причина. Търсеше с поглед въоръжен човек.

— Тази сутрин, в тази великолепна синагога, обявявам началото на преразглеждане на отношенията между Църквата и еврейския народ, както и действията на Църквата по време на Втората световна война, най-мрачния период в еврейската история, времето, когато шест милиона души са загинали в огньовете на Шоа54. За разлика от предишни проучвания на тези ужасни години, всички свързани с тях документи, съхранявани в тайните архиви на Ватикана, независимо от давността си, ще бъдат предоставени на комисия от учени за преглед и оценка.

Сред ватиканския журналистически корпус настана суматоха. Няколко репортери тихо говореха по мобилни телефони, а останалите трескаво драскаха в бележниците си. Рудолф Герц седеше със скръстени ръце, опрял брадичка на гърдите си. Явно негово Светейшество бе пропуснал да предупреди главния си говорител днес да очаква голяма новина. Папата вече бе навлязъл в немаркирана територия. Сега се канеше да стигне още по-далеч.

— Холокостът не е престъпление на Католическата църква — продължи той, — но твърде много католици, миряни и духовници, са взели участие в избиването на евреи и ние не можем да отминем това с безразличие. Трябва да признаем този грях и да помолим за прошка.

Сега не последваха аплодисменти, а само смаяни погледи и благоговейно мълчание. Изглежда, никой от присъстващите в залата не можеше да повярва, че главата на Римокатолическата църква е изрекъл подобни думи.

— Холокостът не е престъпление на Католическата църква, но тя е посяла семената на отровното растение, известно с името антисемитизъм, и му е осигурила вода и плодородна почва, за да поникне и процъфти в Европа. Трябва да признаем този грях и да помолим за прошка.

Габриел долови напрежение сред кардиналите. Мрачни погледи, поклащане на глави, повдигане и отпускане на рамене. Той погледна отец Донати и прошепна:

— Кой от тях е кардинал Бриндизи?

Свещеникът поклати глава.

— Не е тук днес.

— Защо?

— Каза, че е настинал. Истината е, че по-скоро би предпочел да изгори на клада, отколкото да чуе тази реч.

Папата продължи:

— Църквата не би могла да спре Шоа, но навярно сме били в състояние да избавим много повече евреи от страданията. Трябвало е да оставим геополитическите си интереси настрана и да заклеймим това зло от върха на могъщата си църква. Трябвало е да отлъчим онези наши духовници, които са били сред убийците и съучастниците им. След войната е трябвало да посветим много повече време на грижи за жертвите вместо на спасението на палачите, много от които са намерили убежище в този благословен град по пътя си към далечни страни.

Светият отец разпери широко ръце.

— За тези и други грехове, които скоро ще бъдат разкрити, поднасяме своята изповед и молим за вашата прошка. Няма думи, с които да се опише колко дълбоко скърбим. В часа, когато сте имали най-голяма нужда от помощ, когато нацистите са ви изтръгвали от домовете ви по улиците около тази синагога, отчаяните ви викове са били посрещнати с мълчание. Днес, когато моля за прошка, ще го сторя по същия начин. С мълчание.

Папа Павел VII сведе глава, скръсти ръце под разпятието на гърдите си и затвори очи. Габриел бе поразен. Отново огледа синагогата. Не беше единственият. Цялата аудитория бе зяпнала от изумление, включително и обикновено цинично настроените журналисти. Двама кардинали се присъединиха към молитвата на папата, но останалите изглеждаха смаяни като всички присъстващи.

За Габриел обаче гледката на Светия отец, потънал в мълчалива молитва пред олтара на синагогата, означаваше нещо друго. Вече бе произнесъл речта си. Инициативата му не можеше да се заличи — дори да не доживееше да я осъществи. Ако от „Крукс Вера“ възнамеряваха да го убият, щяха да го сторят преди, а не след словото. Ако го убиеха, когато то вече е станало факт, щяха да го превърнат в мъченик. Папата се намираше в безопасност, поне засега. Габриел имаше само една грижа — благополучното му завръщане в папския апартамент.

Внезапно движение привлече погледа му. Оказа се Карл Брюнер, който вдигна дясната си ръка и докосна слушалката в ухото си. Изведнъж изражението му се промени. Сви рамене и се наведе напред, заставайки почти на пръсти. В лицето му нахлу кръв, широко отворените му очи засвяткаха. Доближи ръка до устните си и произнесе няколко думи в микрофона, скрит в маншета на ризата му. После направи крачка към отец Донати.

Свещеникът се приведе и попита:

— Някакъв проблем ли има, Карл?

— Във Ватикана е проникнало неизвестно лице.

След като излезе от папския апартамент, Ерик Ланге тръгна по стълбите към кабинета на ватиканския държавен секретар, един етаж по-ниско. В преддверието се сблъска с отец Масконе, верния личен секретар на кардинал Бриндизи.

— Искам да се срещна с кардинала, ако обичате.

— Невъзможно е. — Отец Масконе прелисти някакви книжа и видимо настръхна. — За кого се мислите, за бога, та нахълтвате тук и отправяте подобна молба?

Натрапникът посегна към джоба си и с ловко движение извади пистолета със заглушител. Отец Масконе промълви:

— Пресвета Дево, моли се за мен.

Ланге го простреля точно в средата на челото и бързо заобиколи бюрото.

Габриел и отец Донати изтичаха по стъпалата на синагогата. Папската лимузина стоеше отпред, проблясвайки от ситните капки дъжд, заобиколена от няколко карабинери на мотоциклети. Отецът отиде при най-близкия полицай и обясни:

— Извънредна ситуация във Ватикана. Имаме нужда от транспорт.

Карабинерът поклати глава.

— Не мога, отец Донати. Това е сериозно нарушение на правилника. Рискувам да ме уволнят, ако ви позволя да вземете мотоциклета ми.

Габриел сложи ръка на рамото му и каза на италиански:

— Лично папата ни изпрати на тази мисия. Наистина ли отказвате да изпълните пряка молба от негово Светейшество?

Карабинерът бързо слезе от мотоциклета.

Габриел хвана кормилото и преметна крак през седалката. Свещеникът се качи зад него.

— Можете ли да карате това нещо?

— Дръжте се здраво.

Габриел сви по опустелия булевард „Лунготевере“ и даде газ докрай. Фучейки на север към Ватикана, чу отец Донати да шепне в ухото му молитва за Божията закрила.

Марко Бриндизи стоеше в средата на стаята, срещу редицата телевизори. Ръцете му, с дланите нагоре, бяха широко разперени, а на лицето му нямаше и капка руменина. В гнева си бе тръснал глава и червената шапчица бе паднала от темето му върху килима.

— Нима никой няма да накара този еретик да замълчи? — крещеше кардиналът. — Проклет да си, Карло! Съсечи го! Къде е твоят човек?

— Тук съм — спокойно отвърна Ерик Ланге.

Бриндизи леко извърна глава и видя мъж в семпъл свещенически костюм, който безшумно се бе промъкнал в кабинета му.

— Кой си ти?

Ланге рязко повдигна ръка и насочи пистолета.

— Искате ли да направите последна изповед, Ваше Високопреосвещенство?

Кардиналът присви очи.

— Нека огънят на ада погълне душата ти.

Затвори очи и се подготви да срещне смъртта.

Ланге не го кара да чака дълго.

Натисна спусъка три пъти в бърза последователност. От дулото на „Стечкин“-а излезе пламък, но никакъв звук. Три куршума улучиха сърцето на Марко Бриндизи, оформяйки съвършен триъгълник.

Щом той се строполи по гръб, Ланге пристъпи напред и погледна в изцъклените му очи. Допря върха на заглушителя до слепоочието на кардинала и изстреля последен куршум.

След това се обърна и спокойно излезе.

35. Ватикан

Габриел стигна до входа на площад „Свети Петър“ за три минути. Когато гумите изсвистяха пред металните решетки, стреснат карабинер насочи автомата си и се подготви за стрелба. Отец Донати размаха ватиканската си карта.

— Свали оръжието, идиот такъв! Аз съм Луиджи Донати, личният секретар на папата. Имаме извънредна ситуация. Вдигни заграждението!

— Но…

— Размърдай се! По-живо!

Карабинерът отмести една решетка — достатъчно, за да мине мотоциклетът. Габриел се провря през пролуката и пое по претъпкания с хора площад. Изплашени туристи отскочиха встрани, крещейки обиди по негов адрес на пет-шест езика.

Когато стигнаха до Бронзовите врати, гвардеецът бе оставил алебардата и държеше пистолет „Берета“ в протегнатите си напред ръце. Свали оръжието, щом се увери, че човекът, който седи отзад на мотоциклета, наистина е отец Донати.

— Съобщиха ни, че тук е влязло външно лице — каза свещеникът.

Швейцарецът кимна.

— Пристигна сигнал за стрелба в двореца.

Навярно в някой друг живот отец Донати бе тренирал лека атлетика или футбол. С дългите си крака и стройна фигура изкачи стълбите по три стъпала наведнъж и измина коридорите като спринтьор, устремен към финалната линия. Габриел се стараеше да не го изпуска от очи.

Трябваха им по-малко от две минути, за да стигнат до апартамента на кардинал Бриндизи на втория етаж. Там вече се бяха събрали няколко гвардейци и трима свещеници от Курията. Тялото на отец Масконе бе проснато върху бюрото в преддверието, сред локва кръв.

— Господи, стигнало се е твърде далеч! — промълви отец Донати. Наведе се над мъртвия свещеник и му даде последно причастие.

Габриел влезе в кабинета и откри една монахиня, наведена над тялото на кардинал Бриндизи. Отец Донати го последва с бледо като восък лице. Олюля се, пристъпвайки през стаята, и се строполи на пода до монахинята, без да осъзнава, че коленичи в локва кръв.

От мястото си в края на колонадата Катрин Бусар бе видяла всичко: пристигането на двамата мъже на мотоциклет, спора между карабинера и свещеника, който твърдеше, че е секретар на папата, лудото препускане по площада. Явно знаеха, че вътре става нещо. Запали мотора и зачака с поглед, вперен в Бронзовите врати.

Надеждите на Ланге да се измъкне безшумно от Ватикана почти рухнаха. Фоайето на двореца бе пълно с швейцарски гвардейци и ватикански полицаи, а Бронзовите врати навярно бяха запечатани. Очевидно някой бе задействал алармата. Трябваше да състави нов план за бягство. В припрян опит да промени външността си, свали очилата и ги пъхна в джоба си. После спокойно се отправи към Бронзовите врати.

Един гвардеец сложи ръка на гърдите му.

— Никой не може да влиза или излиза до следващо нареждане.

— Не мога да си позволя закъснение. Трябва да изляза веднага за неотложна среща.

— Заповедите са си заповеди, монсеньор. Имало е стрелба. Никой не може да напусне сградата.

— Стрелба? Във Ватикана? Мили боже!

За да отклони вниманието на швейцареца, той се прекръсти, преди да посегне под сакото на свещеническия си костюм и да извади „Стечкин“-а. Гвардеецът отчаяно затършува в ренесансовата си одежда за своето оръжие, но преди да го вкара в действие, Ланге го простреля два пъти в гърдите.

В коридора отекна писък, когато се втурна напред. Друг охранител препречи пътя му, насочил берета, но се поколеба: Ланге бе заобиколен от викащи свещеници и ватикански бюрократи. Мъжът, който по осем часа на ден държеше в ръце алебарда, не събра смелост да стреля към тълпата и да рискува да пострадат невинни. Ерик нямаше подобни скрупули. Светкавично вдигна „Стечкин“-а и го повали с един изстрел.

Спринтира до Бронзовите врати. Един карабинер тръгна към него с пистолет в ръка и му изкрещя да хвърли оръжието. Ланге се обърна и стреля. Карабинерът падна върху паважа на „Свети Петър“.

Следващата гледка приличаше на видение от кошмарите му: шестима карабинери тичаха срещу него с насочени автомати. Нямаше начин да се избави от това със стрелба. Хайде, Катрин! Къде се губиш?

На няколко крачки от него стоеше жена, навярно американка, на около двадесет и пет години, вцепенена от ужас. Той измина разстоянието до нея с три големи крачки, сграбчи я за косите и я придърпа пред тялото си. Карабинерите внезапно спряха. Ланге допря пистолета до слепоочието на младата жена и я повлече по площада.

Габриел чу писъци под прозореца на кардинал Бриндизи. Отмести плътните пердета и надникна между тях. На площада бе настанал смут: тичаха карабинери с насочени оръжия, а туристите бързаха към колонадата, търсейки прикритие. Към центъра на площада вървеше мъж със свещенически костюм, който държеше пистолет до слепоочието на жена.

Катрин Бусар също видя всичко, чакайки до Колонадата на Бернини. Когато на площада настъпи хаос, карабинерът, който бе отместил заграждението за двамата мъже на мотоциклет, напусна поста си и побягна към двореца. Катрин потегли напред, сви през пролуката в оградата и се отправи към центъра на площада.

Ерик я видя да се приближава. Щом дойде на няколко крачки от него, той блъсна американката на земята, качи се на мотоциклета отпред, хвана кормилото и пое обратно към края на площад „Свети Петър“. Един карабинер спринтираше покрай заграждението, бързайки да ги изпревари и да затвори пролуката. Ланге се прицели и изстреля последните два патрона. Карабинерът се строполи на паважа.

Мотоциклетът профуча през отвора в заграждението и се насочи на юг.

На площад „Свети Петър“ цареше хаос. Явно първата грижа на полицията бе да обезопаси района и да помогне на жертвите, вместо да преследва мъжа, причинил суматохата. Габриел знаеше, че за опитен професионалист е въпрос на секунди да се скрие в лабиринтите на Рим. Всъщност веднъж самият той бе успял. След миг Леопарда, убиецът на Бенджамин и безброй други, щеше да изчезне завинаги.

Мотоциклетът, с който Габриел и отец Донати бяха пристигнали от синагогата, стоеше там, където го бяха оставили, подпрян на няколко метра от Бронзовите врати. Ключовете все още бяха в джоба му. Метна се на седалката и потегли с рев по площада.

Заобиколи колонадата, тръгна надясно, по следите на убиеца, и веднага се изправи пред дилема. Можеше да продължи по периметъра на града държава или да завие наляво, към южния край на обширния парк Яникулум. Когато забави, за да вземе решение, към него се приближи турист и изкрещя на френски:

— Да не би да търсите свещеник с пистолет?

Французинът посочи надолу по „Борго Санто Спирито“ — тясна павирана уличка с ватикански административни сгради и магазини за религиозни сувенири. Габриел зави наляво и даде газ. Стори му се логично. Ако убиецът следваше този път за бягство, можеше да изчезне сред откритите площи на парка. Оттам за минути щеше да стигне до заплетените улички на Трастевере, а от Трастевере — до жилищната зона на хълма Авентин отвъд реката.

След стотина метра Габриел пое с бясна скорост плътно покрай прашната фасада на представителна сграда. Излезе на оживен площад близо до реката, сви вдясно и се отправи нагоре към парка. До входа на подземна автогара имаше кръгово кръстовище. Най-сетне съзря убиеца — мотоциклетист в черно, с пътничка зад себе си. Машината профуча през кръстовището и изчезна в парка. Габриел ги последва.

Край асфалтирания път имаше широки чакълени алеи с пинии. Пътят продължаваше по гръбнака на хълма, постепенно се издигаше и след няколко секунди Габриел имаше чувството, че се носи над града. Наближавайки Пиацале Гарибалди, сред натовареното движение видя проблясък — мотоциклет, който опасно си проправяше път между колите, управляван от мъж в черно. Когато навлезе сред хаоса на огромния площад, за миг го изгуби от поглед, но отново го забеляза да завива по тясна улица, която водеше надолу по хълма към Трастевере. Продължи след него, ниско приведен над мотоциклета, не обръщайки внимание на симфонията от клаксони и ругатни.

На излизане от парка последваха стръмна редица остри завои. Полицейският мотоциклет се оказа по-мощен от този на убиеца, а и Габриел нямаше допълнителен товар и проблеми с баланса. Бързо скъси разстоянието и скоро се оказа на трийсетина метра зад убиеца.

Пъхна ръка под сакото си и извади беретата. Успя да я насочи с лявата си ръка, докато здраво държеше газта с дясната. Мотоциклетът изрева. Жената извърна глава и се прицели в него с автоматичен пистолет.

Габриел едва чу изстрелите сред оглушителния шум на моторите. Единият улучи стъклото, мотоциклетът се разклати от удара и той изпусна ръкохватката. Леопарда се отдалечаваше. Габриел с мъка успя да хване кормилото. Изнервящо бавно, постепенно отново скъси разстоянието.

Ерик откъсна поглед от пътя за миг и съзря преследвача в огледалото за обратно виждане. Тъмни коси, матова кожа, тясно лице и изражение на непоколебима решителност. Нима това беше Габриел Алон? Агентът с кодово име Меча, който хладнокръвно бе влязъл във вилата в Тунис и бе убил един от най-строго охраняваните хора на планетата? Мъжът, за когото Казагранде го бе уверил, че няма да създава проблеми? Ланге се надяваше някой ден да му се отплати за услугата.

Засега се съсредоточи върху най-неотложната си задача: да намери път за бягство. Отвъд, реката, на Авентинския хълм, го чакаше кола. За да отиде там, трябваше да мине през лабиринта на Трастевере. Бе уверен, че израелецът ще го загуби от поглед, ако и двамата доживеят дотогава.

Спомни си за дома си в Гринделвалд, за спускането със ски в подножието на Айгер и нощите с жени в огромното си легло. След това си представи алтернативата: да гние в италиански затвор, преживявайки с оскъдни порции мазна храна, и никога вече да не докосне жена — до края на живота си. Всичко бе за предпочитане пред това, дори смъртта.

Натисна газта докрай и продължи опасно бързо. Отпред се простираха улиците на Трастевере. Свобода. В огледалото за обратно виждане забеляза, че израелецът го настига и се готви за стрелба. Ланге се опита да увеличи скоростта, но не успяваше. Причината бе Катрин. Тежестта й го забавяше.

Чу изстрели и свистене на куршуми покрай ушите си. Катрин изпищя. Той усети как ръцете й се отпуснаха на таза му.

— Дръж се здраво! — каза й Ерик, но без особена увереност в гласа. Излезе от парка и навлезе в Трастевере по улица със занемарени жилищни сгради. После сви по малка уличка, тясна и павирана, с паркирани от двете страни коли. В другия й край се издигаше камбанария на църква в романски стил, с кръст на върха — като мерник на пушка. Устреми се към нея.

Хватката на Катрин все повече отслабваше. Ланге хвърли поглед назад. Устата й се пълнеше с кръв, а лицето й бе тебеширенобяло. В огледалото видя, че израелецът е на не повече от трийсет метра от него и все повече се приближава.

— Прости ми, Катрин — промълви Ерик. Сграбчи китката й и я изви, докато усети как костите изпукаха. Катрин пищеше и се опитваше да се държи за него, но с една ръка бе безполезно.

Той усети как тя се свлече безпомощно зад мотоциклета. Ударът на тялото й в паветата бе звук, който никога нямаше да забрави.

Не погледна назад.

Жената падна напречно на улицата. Габриел имаше по-малко от секунда да реагира. Стисна спирачката като менгеме, но осъзна, че мощният мотоциклет няма да спре навреме. Енергично се наведе наляво и го повали върху паветата. Ръката му се удари в тях. Докато се плъзгаше по улицата, изведнъж видя как мотоциклетът се премята във въздуха.

Приземи се върху трупа на жената, взирайки се в две красиви изцъклени очи. Щом вдигна глава, мярна Леопарда да профучава напред по улицата и да изчезва зад църковната камбанария.

После загуби съзнание.

В суматохата на площад „Свети Петър“ никой не забеляза възрастния мъж, който бавно си проправяше път по излъскания от времето паваж. Той съзря умиращ гвардеец, чиято ярка униформа беше напоена с кръв. За миг спря до тялото на млад карабинер. Видя американска девойка, която пищеше в прегръдките на майка си. След минути ужасът щеше да обхване безброй хора, когато чуеха новината за убийството на кардинала. Видя окървавените камъни на площад „Свети Петър“. Истински кошмар. По-лош от онзи ден на 1981 г., когато едва не убиха Поляка. Аз причиних това — помисли си Казагранде. — Вината е моя.

Измъкна се през колонадата и тръгна към портата „Санта Анна“. Представи си последиците. Неизбежното разкриване на заговора. Изобличаването на „Крукс Вера“. Как да обясни, че всъщност е спасил живота на папата? Че дори е спасил самата Църква, отстранявайки кардинал Бриндизи? Кръвта, пролята на площад „Свети Петър“, бе необходима — за пречистване. Но никой не би му повярвал. Щеше да умре опозорен, като презрян убиец.

Спря пред вратата на църквата „Санта Анна“. Там пазеше швейцарски гвардеец. Спешно бе повикан на дежурство, затова бе облечен с джинси и шушляково яке. Изглеждаше изненадан, когато го видя бавно да пристъпва по стъпалата.

— Има ли някой вътре? — попита Казагранде.

— Не, генерале. Опразнихме църквата веднага щом започна стрелбата. Вратите са заключени.

— Отключи ги, ако обичаш. Чувствам нужда да се помоля.

В малката църква беше тъмно. Швейцарецът остана до вратата и любопитно проследи Казагранде, който премина по пътеката и коленичи пред олтара. Няколко секунди трескаво се моли, а после пъхна ръка в джоба на палтото си.

Охранителят побягна към него, крещейки:

— Не, генерале! Спрете!

Но Казагранде сякаш не го чу. Пъхна дулото на пистолета в устата си, натисна спусъка и в пустата църква отекна изстрел. Задържа се на колене няколко секунди, достатъчно дълго, за да събуди у швейцареца плаха надежда, че по някакво чудо не е успял. Но тялото политна напред и се строполи пред олтара. Карло Казагранде, спасителят на Италия, беше мъртъв.