Изповедникът

36. Рим

Има стаи на единайсетия етаж на клиниката „Джемели“, за които малцина знаят. Оскъдно обзаведени, спартански, те са предназначени за свещеници. В една от тях е болничното легло, в друга има дивани и фотьойли, а трета е превърната в малък параклис. В коридора до входа е поставено бюро за охраната. Винаги някой стои на пост — дори когато стаите са празни.

В дните след стрелбата във Ватикана там лежеше пациент без име. Нараняванията му бяха сериозни: фрактура на черепа, спукани прешлени, четири счупени ребра, ожулвания и разкъсвания на голяма част от тялото. Със спешна операция бе преодоляно застрашаващото живота му кръвно налягане, причинено от отока на мозъка, но бе останал в дълбока кома. Поради тежките наранявания на гърба го сложиха да лежи по корем, с глава, обърната към прозореца. Кислородна маска скриваше отеклото му лице. Клепачите, целите в синини, оставаха плътно затворени.

Доста неща издаваха, че е важна личност. Отец Луиджи Донати, секретарят на папата, се обаждаше по няколко пъти на ден, за да попита за състоянието му. Пред вратата пазеха двама телохранители. Поразителен бе и самият факт, че е настанен тук: апартаментът на единайсетия етаж на „Джемели“ се пазеше за един-единствен човек — върховния глава на Римокатолическата църква.

През първите четири дни имаше само двама посетители: висока прелестна жена с дълги къдрави коси и черни очи и възрастен мъж с лице, набраздено като скала в пустинята. Момичето говореше италиански, а старецът — не. Медицинският персонал предполагаше — погрешно, както се оказа, — че е баща на пациента. Бяха се настанили в хола и през цялото време останаха там.

Старецът изглеждаше загрижен за дясната ръка на пострадалия, което лекарите намираха за странно, защото другите му наранявания изглеждаха доста по-сериозни. Повикаха рентгенолог. Направиха рентгенови снимки. Ортопед стигна до заключението, че ръката е удивително леко засегната, но забеляза дълбокия белег от скорошна рана между палеца и показалеца.

На петия ден до леглото бе поставена молитвена скамейка. Папата пристигна по здрач, придружаван от отец Донати и само един гвардеец. Прекара час, коленичил до мъжа в безсъзнание, молейки се със затворени очи. Когато свърши, ласкаво погали ръката му.

При изправянето си Светият отец спря поглед на голямото дървено разпятие над леглото. Остана загледан в него за миг, после протегна ръка и направи кръстен знак. След това се приближи към отец Донати и прошепна нещо в ухото му. Свещеникът внимателно свали разпятието от стената.

Двайсет и четири часа след посещението на папата дясната ръка на пациента помръдна — едно и също движение, което се повтори многократно: потупване, следвано от три приплъзвания. Потупване, три приплъзвания… Потупване, три приплъзвания…

Това развитие породи доста спорове между лекарите от екипа. Някои решиха, че е спазматично и не означава нищо, а други се бояха, че е резултат от мозъчен удар. Високото момиче с черни очи им каза, че не е нито едното, нито другото.

— Той рисува — увери ги тя. — Скоро ще се върне при нас.

На следващия ден, седмица след постъпването си, пациентът без име за кратко дойде в съзнание. Бавно отвори очи, примижавайки от слънчевата светлина, и озадачено погледна лицето на стареца, сякаш не го позна.

— Ари?

— Тревожехме се за теб.

— Всичко ме боли.

— Не се и съмнявам.

Вдигна очи към прозореца.

— Йерусалим?

— Рим.

— Къде?

Старецът му каза. Раненият едва се усмихна под кислородната маска.

— Къде е… Киара?

— Тук е. Не се отделя от теб.

— Успях ли… да го очистя?

Преди Шамрон да отговори, очите на Габриел се затвориха и той отново се унесе.

37. Венеция

Измина почти месец, докато Габриел се възстанови достатъчно, за да се върне във Венеция. Настаниха се в четириетажна къща край канал в Канареджо, със собствен кей и малка лодка. През входната врата, до която имаше две керамични саксии, преливащи от мушката, се влизаше в тих вътрешен двор, изпълнен с ухание на розмарин. Системата за сигурност, инсталирана от неизвестна фирма за електроника от Тел Авив, бе достатъчно надеждна дори за Академията.

Габриел не беше в състояние да продължи битката си с картината на Белини. Зрението му все още бе замъглено и не издържаше дълго прав, без да почувства световъртеж. Повечето нощи се будеше с пулсиращо главоболие. Когато за първи път видя гърба му, Франческо Тиеполо си помисли, че изглежда като бит с камшик. Тиеполо отправи молба към инспектора, отговарящ за венецианските църкви, да отложи отварянето на „Сан Дзакария“ с още месец, за да може синьор Делвекио да се възстанови след нелепата си злополука с мотоциклет. Инспекторът отговори с предложение самият Тиеполо да се качи на скелето и да довърши творбата на Белини навреме.

— Туристите идват, Франческо! Нима очакваш да закача надпис, че църквата „Сан Дзакария“ е затворена за ремонт?

Най-неочаквано в спора се намеси Ватиканът. Отец Луиджи Донати изпрати писмо по електронната поща до Венеция, изразявайки желанието на Светия отец синьор Делвекио да получи разрешение да завърши реставрацията на шедьовъра на Белини. Инспекторът бързо промени разпореждането си. На следващия ден в къщата пристигна кутия венециански шоколадови бонбони, придружена от бележка за Габриел с пожелание за скорошно оздравяване.

Докато Габриел се лекуваше, двамата с Киара се държаха като типични венецианци. Хранеха се в ресторанти, който никой турист не би могъл да открие, а след вечеря винаги се разхождаха из Гето Нуово. Понякога след вечерната молитва към тях се присъединяваше и баща й. Тактично подпитваше за естеството на връзката им и правеше опити да отгатне намеренията на Габриел. Когато това продължаваше твърде дълго, Киара леко го потупваше по рамото и казваше:

— Татко, моля те.

После ги хващаше под ръка и тримата мълчаливо крачеха по площада, а приятният вечерен хлад галеше лицата им.

Габриел никога не излизаше от гетото, без първо да се отбие до еврейския приют, за да погледа през прозорците стариците, седнали пред своя телевизор. Заставаше по един и същ начин: с брадичка, подпряна на дясната ръка, десен лакът върху лявата длан и леко наведена глава. Киара почти си го представяше на скелето, загледан в увредена картина, с четка между зъбите.

През пролетта, докато траеше лечението на Габриел, нямаха друго занимание, освен да следят развоя на събитията във Ватикана с огромен интерес. Както бе обещал, папа Павел VII даде ход на инициативата си, свиквайки комисия от историци и експерти, за да преосмислят ролята на Ватикана по време на Втората световна война, както и дългата история на антисемитизма. Тя се състоеше от дванадесет души: шестима католици и шестима евреи. Според правилник, приет в началото, историците щяха да прекарат пет години в анализиране на безброй документи, съхранявани в тайните архиви на Ватикана. Обсъжданията им щяха да се водят при пълна секретност. В края на петте години щяха да съставят писмен доклад и да го предоставят на папата, който и да е той. От Ню Йорк до Париж и Йерусалим отзивите от страна на еврейската общност бяха изключително позитивни.

Месец след сформирането си комисията подаде първата си молба за документи от тайните архиви. Сред тази първа партида бе меморандум, написан от епископ Себастиано Лоренци от Държавния секретариат на негово Светейшество папа Пий XII. Този меморандум, по-рано смятан за унищожен, съдържаше подробности за тайна среща, състояла се в манастир край Лаго ди Гарда през 1942 г. Съблюдавайки указанията, членовете на комисията не оповестиха нищо.

Инициативата на папата скоро бе засенчена от „аферата Крукс Вера“ както я нарече италианската преса. В поредица изобличителни статии Бенедето Фоа, ватиканският кореспондент на „Ла Република“, разкри съществуването на тайно католическо общество, проникнало до най-високите етажи на Светия престол, римската управа и италианските финансови среди. Според тайните източници на Фоа, пипалата на „Крукс Вера“ бяха стигнали не само до всички краища на Европа, а и до Съединените щати и Латинска Америка. Кардинал Марко Бриндизи, убитият държавен секретар на Ватикана, бе посочен като лидер на „Крукс Вера“, заедно със съмнителния финансист Роберто Пучи и директора на Службата за сигурност на Ватикана Карло Казагранде. Пучи успя да отхвърли обвиненията чрез адвокатите си, но скоро след публикуването на статиите на Фоа една банка, собственост на Пучи, претърпя криза на ликвидност и фалира. Банковият срив разкри, че империята му е картонена кула, която за броени седмици се превърна в куп руини. Самият Пучи напусна любимата си Вила Галатина и намери убежище в Кан.

От Ватикана публично се придържаха към теорията, че въоръженият нападател, причинил хаоса, е религиозен фанатик без връзка с никоя държава, терористична организация или тайно общество. Категорично отричаха съществуването на групировка на име „Крукс Вера“ и често напомняха на ватиканистите, че тайните общества и секти са строго забранени от Църквата. Все пак скоро и прескорпусът, и всички други, които следяха делата на Ватикана, се убедиха, че папа Павел VII провежда чистка. Повече от десет членове на Римската курия бяха върнати на църковна служба или пенсионирани, включително и консервативният председател на Събора за съхранение на доктрината. След назначаването на приемник на Марко Бриндизи персоналът на Държавния секретариат бе изцяло подменен. Директорът на пресслужбата Рудолф Герц се завърна във Виена.

Ари Шамрон следеше възстановяването на Габриел от Тел Авив. Въпреки възраженията на Лев, Шамрон успя да си проправи път обратно до булевард „Цар Саул“, за да оглави специален екип, станал известен под името отряд „Леопард“. Единствената цел на тази група бе да открие и неутрализира неуловимия терорист, смятан за физическия убиец на Бенджамин Щерн и много други. Шамрон изглеждаше съживен от новата задача. Най-приближените му забелязаха очевидно подобрение във вида му.

За съжаление на включените в екипа, с по-доброто здраве се върна и огненият му темперамент и той пак започна да изцежда силите на подчинените си докрай. Никоя нишка, никоя привидно незначителна клюка, не бе за пренебрегване. Бяха получени сигнали, че Леопарда е забелязан в Париж, а после в Хелзинки. Чешката полиция подозираше, че той стои зад убийство, извършено в Прага. Името му изплува в Москва във връзка със смъртта на висше длъжностно лице от разузнаването. Израелски агент в Багдад бе чул слухове, че наскоро Леопарда е подписал договор да работи за иракските тайни служби.

Уликите изглеждаха примамливи, но накрая всичките се оказаха безполезни. Въпреки пречките, старецът умоляваше екипа си да не губи вяра. Шамрон имаше своя теория как да открият Леопарда. Парите бяха това, което го поддържаше на гребена на вълната, но този път щяха да го доведат до гибел.

Една топла вечер в последните дни на май футболна топка полетя към Габриел, докато се разхождаше по площада на Гето Нуово с Киара. Той пусна ръката й и с три бързи крачки стигна до летящата топка.

— Габриел! Главата ти! — извика тя, но той не я чу. Повдигна крак назад и ритна така силно, че тупването отекна във фасадата на синагогата. Топката описа съвършена дъга във въздуха и се приземи в ръцете на момче на около дванайсет години, с кипа, традиционната еврейска шапчица, прихваната за къдравите му коси. Детето остана загледано в него за миг, а после се усмихна и изтича обратно при приятелите си. Щом се прибра у дома, Габриел се обади на Франческо Тиеполо и му каза, че е готов отново да се залови за работа.

Платформата му се намираше в същото положение, в което я бе оставил: четките и палитрите, боите и разредителят. Църквата бе изцяло на негово разположение. Адриана, Антонио Полита и останалите от екипа „Сан Дзакария“ отдавна бяха изпълнили задачите си и бяха напуснали града. Киара стоеше при него през цялото време, докато той работеше. С гръб към вратата, застанал срещу рамката на великолепната творба, Габриел представляваше удобна мишена, но тя бе неотлъчно до скелето му и тъмните й очи не откъсваха поглед от вратата. Отправи към него само една молба: да свали завесата — и колкото и необичайно да беше за него, той се съгласи.

Работеше дълги часове, повече, отколкото би предпочел при нормални обстоятелства, но искаше да завърши картината колкото се може по-скоро. Тиеполо наминаваше по веднъж на ден, за да донесе храна и да провери напредъка му. Понякога постояваше няколко минути при Киара. Веднъж дори качи тромавото си тяло върху скелето, за да обсъди с Габриел труден детайл от картината.

Габриел работеше с нова увереност. Бе прекарал толкова време в изучаване на Белини и творбите му, че в някои дни сякаш усещаше присъствието на самия маестро до себе си и чуваше напътствията му. Работеше от центъра навън — Мадоната и младенеца, светиите и влъхвите, сложния фон. Размислите му за случая протичаха по подобен начин. Докато ръцете му бяха заети с картината, го измъчваха два въпроса, които се надпреварваха в подсъзнанието му: Кой бе дал на Бенджамин Щерн документите за заговора край Лаго ди Гарда? И защо?

Един следобед в края на юни Киара го видя на ръба на скелето, с брадичка, подпряна на дясната ръка, лакът върху лявата длан и леко наведена глава. Дълго стоя неподвижен — десет минути по нейния часовник. Плъзгаше поглед нагоре-надолу по високото платно. Тя хвана скелето и енергично го разклати, както често правеше Тиеполо. Габриел се наведе към нея и се усмихна.

— Завършена ли е, синьор Делвекио?

— Почти — разсеяно отвърна той. — Трябва отново да се срещна с него.

— За какво говориш, по дяволите?

Но Габриел не отвърна. Вместо това коленичи и през следващите няколко минути почисти четките и палитрата си и прибра боите и разредителя в правоъгълната кутия. Смъкна се от скелето и хванал Киара под ръка, излезе за последен път от църквата. На път за дома се отбиха в офиса на Тиеполо на площад „Сан Марко“. Габриел му каза, че трябва да се види със Светия отец. Когато пристигнаха в къщата в Канареджо, на телефонния секретар го очакваше съобщение.

Бронзовите врати, утре вечер, в осем часа. Не закъснявай.

38. Ватикан

Габриел прекоси площад „Свети Петър“ по здрач. Отец Донати го посрещна на Бронзовите врати с официално ръкостискане и отбеляза, че изглежда доста по-добре, отколкото при последната им среща.

— Светият отец ви очаква — каза той. — Да не го караме да чака дълго.

Свещеникът поведе Габриел по Скала Реджа. След петминутното пътешествие из лабиринта от коридори с високи тавани и тъмни вътрешни дворове стигнаха до градините на Ватикана. Силуетът на папата се открояваше ясно на матовата жълтеникава светлина. Вървеше по една от алеите до Етиопския колеж и бялото му расо сияеше.

Отец Донати остави Габриел при него и бавно се оттегли обратно към двореца. Папата хвана ръката на Габриел над лакътя и го поведе по алеята. Вечерният въздух бе топъл и приятен, наситен с аромат на бор.

— Радвам се да ви видя в толкова добра форма — каза той. — Възстановявате се забележително бързо.

— Шамрон е убеден, че вашите молитви са ме извадили от комата. Готов е да свидетелства за чудото в клиника „Джемели“ при провъзгласяването ви за блажен.

— Не съм сигурен колко хора в Църквата ще одобрят канонизирането ми, след като комисията приключи работата си. — Светият отец се засмя и стисна бицепса на Габриел. — Доволен ли сте от реставрацията на картината в „Сан Дзакария“?

— Да, Ваше Светейшество. Благодаря за намесата ви в моя полза.

— Беше единственото справедливо решение. Вие бяхте започнали реставрацията. Уместно бе вие да я завършите. Освен това тази картина на Белини е една от любимите ми. Трябваше да я възстановят ръцете на великия Марио Делвекио. Елате. Искам да ви покажа нещо.

Поведе го по тясна пътека към оградата на Ватикана.

Тръгнаха към предавателната кула на Радио Ватикан. До оградата изкачиха ред каменни стъпала и продължиха към парапета. Пред тях се простираше градът, буден и кипящ от енергия, прашен и мръсен, вечният Рим. От този ъгъл и на тази светлина не изглеждаше твърде различен от Йерусалим. Липсваше единствено гласът на мюезина, призоваващ вярващите за вечерна молитва. После погледът на Габриел се плъзна по Тибър към синагогата на входа на старото гето и той разбра защо папата го бе довел тук.

— Имаш въпрос към мен, нали, Габриел?

— Да, Ваше Светейшество.

— Предполагам, че преди всичко искаш да узнаеш как приятелят ти Бенджамин се е добрал до документите за заговора край Лаго ди Гарда.

— Вие сте много мъдър човек, Ваше Светейшество.

— Нима? Виж какво причиних.

Известно време папата остана мълчалив, с прикован в извисяващата се синагога поглед. Най-сетне се обърна към Габриел:

— Ще бъдеш ли мой изповедник, Габриел… образно казано, разбира се?

— Ще бъда каквото поискате, Ваше Светейшество.

— Нали знаеш за тайната на изповедта? Това, което ще ти кажа тази вечер, не бива да бъде повторено пред никого. За втори път поверявам живота си в твоите ръце. — Извърна глава. — Въпросът е чии ръце са те? На Габриел Алон? Или на Марио Делвекио, реставратора?

— На кого предпочитате да се доверите?

Папата отново се загледа в синагогата отвъд реката и оставяйки въпроса без отговор, започна изповедта си.

Той разказа на Габриел за конклава, за драматичната нощ в спалните помещения на „Санта Марта“, когато — като Христос в Гетсиманската градина — бе отправил молитва да го отмине горчивата чаша. Как можеше човек, който знае ужасната тайна за срещата край Лаго ди Гарда, да стане глава на Църквата? Какво да прави с тази тайна? В нощта преди последното заседание на конклава беше повикал отец Донати в стаята си и му бе казал, че ако го изберат, ще откаже папството. Тогава за първи път бе казал на своя довереник за срещата край езерото в онази нощ през 1942-а.

— Отец Донати бе поразен. Сподели, че според него Светият Дух е посочил точно мен неслучайно, а за да разкрия тази тайна и да пречистя Църквата. Но отец Донати е много умен и ловък в дипломатическите машинации. Знаеше, че тайната трябва да се разкрие по начин, който да не провали папството ми още в самото начало.

— Трябвало е да я разкрие някой друг вместо вас.

Папата кимна. Именно.

Отец Донати потърсил сестра Реджина Каркаси. Навярно неговото неуморно тършуване из архивите на Църквата бе събудило подозренията на „Крукс Вера“. Открил бившата монахиня в малко селце на север, където живеела сама. Разпитал за спомените й от онази нощ през 1942-а и тя му дала копие от писмо, написано от нея вечерта преди сватбата й. Отец Донати я попитал дали е готова да разкаже всичко това публично. Измина достатъчно дълго време, казала Реджина Каркаси и обещала да стори всичко, за което я помолил свещеникът.

Колкото и ценно да било писмото на сестра Реджина, отец Донати знаел, че не е достатъчно. От години в Курията се носели слухове, че КГБ притежава документ, който може да нанесе унищожителен удар на Църквата. Според машината за клюки, този документ едва бил опазен при разследването на покушението срещу полския папа, но по-трезвите умове в КГБ надделели и той останал погребан в архивите. Отец Донати пътувал тайно до Москва и се срещнал с началника на наследницата на КГБ — Руската служба за международно разузнаване. След три дни преговори се сдобил с документа. Представлявал кратък доклад от Мартин Лутер до Адолф Айхман за среща в манастир край Лаго ди Гарда, намерен от настъпващите руски сили в последните дни на войната.

— Когато го прочетох, разбрах, че ми предстои тежка битка — каза папата. — Както знаеш, този документ съдържаше две зловещи думи.

— „Крукс Вера“ — допълни Габриел и папата потвърди с кимване. Крукс Вера.

Отец Донати започнал да търси подходящия човек, на когото да предостави документите, за да станат достояние на света. Човек с хъс, доказал своята безкористност с досегашната си работа. Спрял се на израелския историк, експерт по холокоста, работещ в мюнхенския университет „Лудвиг-Максимилиан“ — професор Бенджамин Щерн. Пътувал до Мюнхен, за да се срещне с него тайно в апартамента му на Адалбертщрасе. Показал документите на професор Щерн и му обещал пълно съдействие. Висши длъжностни лица от Ватикана, които поради обясними причини не можели да бъдат назовани по имена, били готови да потвърдят автентичността им. При издаването на книгата Ватиканът щял да се въздържи от публични критики. Професор Щерн приел предложението и документите. Сключил договор с нюйоркско издателство и уредил отпуска си от факултета в университета „Лудвиг-Максимилиан“. Скоро започнал работа. Вслушвайки се в съвета на отец Донати, запазил проекта си в пълна тайна.

Неприятностите започнали три месеца по-късно. Отец Чезаре Феличи изчезнал. Два дни след него — и отец Мандзини. Отец Донати се опитал да предупреди Реджина Каркаси, но се оказало твърде късно. Тя също се намирала в неизвестност. Заминал за Мюнхен, за да се срещне с Бенджамин Щерн и да го предупреди, че животът му е в сериозна опасност. Професорът обещал да вземе предпазни мерки. Отец Донати се страхувал за живота на Щерн и за своя замисъл. Като опитен стратег, започнал да подготвя резервен план.

— Тогава убиха Бенджамин — каза Габриел.

— Беше ужасен удар. Излишно е да споменавам, че се почувствах отговорен за смъртта му.

Отец Донати бил силно разгневен от убийството, продължи папата. Заклел се да използва тайната за срещата край Лаго ди Гарда, за да унищожи „Крукс Вера“… или по-добре — да я доведе до самоунищожение. Бързо организирал посещението в синагогата, подшушнал тайни на хора, за които се знаело, че са членове на „Крукс Вера“ — тайни, които знаел, че ще стигнат до ушите на Карло Казагранде и кардинал Бриндизи. Подтикнал Бенедето Фоа от „Ла Република“ да задава въпроси за детството на папата в пресслужбата, чийто началник — Рудолф Герц, членувал в тайното общество.

— Отец Донати е развявал червен плащ пред бика — отбеляза Габриел. — Вие сте били този червен плащ.

— Точно така — отвърна папата. — Надяваше се да подмами „Крукс Вера“ да планира ужасяващо деяние, което да използва като основание да ги унищожи веднъж завинаги и да пречисти Курията от влиянието на групировката.

— История, стара като света — каза Габриел. — Ватиканска интрига и вашият живот на везните. Получи се по-добре, отколкото отец Донати вероятно се е надявал. Карло Казагранде изпрати наемния убиец при кардинал Бриндизи, а после се самоуби. Отец Донати възнагради Бенедето Фоа, като му предостави цялата мръсотия за „Крукс Вера“. Групировката беше дискредитирана и изобличена.

— И Курията е свободна от отровното й влияние, поне за момента. — Папата хвана ръката на Габриел и го погледна в очите. — А сега аз имам един въпрос към теб. Ще получа ли прошка за смъртта на приятеля ти?

— Това не е в моя власт, Свети отче.

Папата се взря към реката.

— Понякога нощем, когато вятърът засвири, бих се заклел, че чувам шума. Тътена на немските камиони, отчаяните молби към папата да стори нещо. Понякога, щом погледна ръцете си, виждам кръв. Кръвта на Бенджамин. Използвахме го, за да свърши нашата мръсна работа. Затова сега е мъртъв. — Отново се обърна към Габриел: — Имам нужда от прошката ти. За да мога да спя.

Габриел го погледна в очите за миг и бавно кимна. Папата повдигна дясната си ръка със събрани пръсти, но се спря. Сложи длани на раменете му и го прегърна.

Отец Донати го изпрати. На прага на Бронзовите врати му подаде хартиен плик.

— Леопарда е успял да проникне в папския кабинет, преди да убие кардинал Бриндизи. Оставил е това на бюрото на папата. Реших, че навярно ще поискате да го видите.

След това стисна ръката му и отново изчезна в двореца. Габриел прекоси опустелия площад, докато камбаните на базиликата отбелязваха девет часа. До портата „Санта Анна“ го чакаше кола на Службата. Все още имаше време да хване нощния влак за Венеция.

Отвори плика. Кратката бележка, написана на ръка, беше копие. Но не и деветмилиметровият куршум.

Можеше да е за вас, Ваше Светейшество.

Габриел смачка бележката на топка. Прекосявайки Тибър, я хвърли в черните води на реката. Куршумът пъхна в джоба на сакото си.

39. Гринделвалд, Швейцария, Пет месеца по-късно

Снеговете подраниха. За една нощ ноемврийската хала, която брулеше зъберите на Айгер и Юнгфрау, навя половин метър бял пух върху склоновете под Клайне Шайдег. Ерик Ланге скочи от седалковия лифт за последен път и грациозно се спусна по пистата през издължените сенки на късния следобед.

В подножието на склона се отклони от трасето и навлезе сред борове. Слънцето се бе скрило зад планината и горичката тънеше в сянка. Той се придвижи между дърветата без усилие.

Съзря вилата си, кацнала в края на гората и вперила поглед в долината и Гринделвалд. Плъзна се със ските до задния вход, свали ръкавиците си и въведе кода на охранителната система.

Чу звук. Нечии стъпки по снега. Обърна се и видя мъж, който вървеше към него. Тъмносин анорак, късо подстригани коси, посивели на слепоочията. Слънчеви очила. Ланге рязко свали ципа на скиорското си яке и посегна към „Стечкин“-а. Твърде късно. Мъжът със синия анорак вече бе насочил берета към гърдите му и постепенно ускоряваше крачките си.

Израелецът… Ерик знаеше, че е той. Знаеше как са обучавани да убиват. Да напредват към противника, докато стрелят, и да не престават, преди да се уверят, че е мъртъв.

Ланге сграбчи „Стечкин“-а, но преди да успее да го използва, израелецът стреля… един-единствен куршум, който го улучи право в сърцето. Падна по гръб върху снега. Пистолетът се изплъзна от пръстите му.

Нападателят се надвеси над него. Ерик се подготви за болката от още куршуми, но израелецът само повдигна слънчевите очила на главата си и любопитно се вгледа в лицето му. Очите му имаха удивително ярък зелен цвят — последното, което Ланге видя.

Мъжът слезе пеш до долината в спускащия се здрач. Колата го чакаше, паркирана край каменист поток. Двигателят забръмча, Киара се наведе над предната седалка и бутна вратата. Габриел се качи и затвори очи. За теб, Бени — помисли си той. — За теб.