Изповедникът

16. Рим

„Абруци“ се намираше в окаяно състояние. Жълтеникавата сграда бе разположена в квартала Сан Лоренцо, между главната железопътна гара Стационе Термини и църквата „Санта Мария Маджоре“. Фасадата й изглеждаше като надупчена от картечни откоси, а във фоайето вонеше на гнилоч. Въпреки запуснатия си вид, малкият пансион задоволяваше идеално нуждите на Габриел. Главното управление на Държавната полиция се намираше на няколко крачки, а и за разлика от повечето пансиони в Рим, този имаше телефон във всяка стая. И най-важното — ако от „Крукс Вера“ го издирваха, последното място, на което щяха да го потърсят, бе „Абруци“.

Нощният администратор бе възпълен човек с отпуснати рамене и румено лице. Габриел се регистрира под името Хайнрих Зидлер, говорейки на развален италиански с натрапчив немски акцент. Управителят го изгледа със съжаление и записа името и номера на паспорта му в хотелския регистър.

Габриел прекоси разхвърляното общо помещение, където двама хърватски тийнейджъри водеха оспорван мач по тенис на маса. Изкачи се тихо по прашното стълбище, влезе в стаята си и заключи вратата. Петната от ръжда по мивката в банята приличаха на засъхнали пръски кръв. Изми лицето си, свали обувките си и се отпусна върху леглото. Опита се да затвори очи, но не успя. Твърде изтощен, за да заспи, дълго лежа по гръб, заслушан в ударите на топчето по масата за тенис на долния етаж, припомняйки си всичко, преживяно през последните двайсет и четири часа.

Беше тръгнал на път призори. Вместо да хване директен полет от Лондон за Рим, при който се налагаше да премине през митницата на летище Фиумичино, летя до Ница. На аерогарата там посети офиса на „Херц“, където приятел на Службата на име мосю Анри му даде под наем рено седан по такъв начин, че никога да не бъде засечена връзка с него. От Ница шофира до Италия по магистрала А-8. Близо до Монако превключи на англоезичното радио „Ривиера“, за да чуе последните новини за битките за територия, но вместо това узна, че Питър Малоун е бил открит смъртоносно прострелян в дома си в Лондон.

Спря встрани от магистралата и докато покрай него профучаваха коли, с разтуптяно сърце изслуша останалата част от репортажа, стиснал волана толкова силно, че можеше да го изтръгне. Бе изчерпал ходовете си като шахматист гросмайстор и усещаше надвиснала опасност. Бе прекарал два часа в апартамента на журналиста. Малоун бе водил подробни записки. Скотланд Ярд със сигурност ги бяха открили. Щом са засекли връзка с разузнавателни служби, навярно се бяха обърнали към MI5. Съществуваше голяма вероятност всички ключови полицейски сили и служби за сигурност в Европа да издирват израелския атентатор с кодово име Меча. Какво можеше да стори за безопасността си? Да се обади на Шамрон, който да уреди незабавното му бягство в Нетания, докато нещата се успокоят? Но това означаваше да се откаже да издирва убийците на Бенджамин. И на Малоун. Върна се на магистралата и продължи към Италия. На границата сънен служител го допусна в страната, като вяло махна с ръка.

А сега, след безкрайното шофиране по Апенинския полуостров, се бе озовал тук, в пансиона „Абруци“, в стая, изпълнена с неприятни миризми. Тенис мачът долу се бе превърнал в нещо като балканска война. Виковете на недоволната страна отекваха в стаята му. Сети се за Питър Малоун и се запита дали носи някаква вина за смъртта му. Той ли бе отвел убийците в дома му, или Малоун вече е бил набелязан за елиминиране? А дали следващият в списъка им бе самият той? Докато се унасяше в дрямка, предупреждението на Малоун прозвуча като ехо в паметта му: Ако решат, че представлявате заплаха, без колебание ще ви убият.

Утре щеше да намери Алесио Роси, а после щеше да се измъкне от Рим възможно най-бързо.

Габриел спа неспокойно и се събуди рано от звъна на църковни камбани. Отвори очи и примигна от силната слънчева светлина. Взе душ, облече чисти дрехи и слезе в столовата за закуска. Хърватите не се виждаха никъде, имаше само двама американски религиозни поклонници и шумна компания колежани от Барселона. Във въздуха се долавяше вълнение и Габриел си спомни, че е сряда — денят, в който Светият отец поздравява поклонниците на площад „Свети Петър“.

В девет часа се върна в стаята си и за първи път се обади на инспектор Алесио Роси в Държавната полиция. От телефонната централа го свързаха с гласовата поща на детектива.

— Казвам се Хайнрих Зидлер — представи се Габриел. — Имам информация, засягаща отец Феличи и отец Мандзини. Можете да се свържете с мен в пансион „Абруци“.

Затвори. А сега какво? Нямаше друг избор, освен да чака и да се надява детективът да отговори на съобщението му. В стаята нямаше телевизор. Нощното шкафче имаше вградено радио, но ключът за настройване беше счупен.

След цял час парализираща скука набра номера за втори път. Телефонистката отново прехвърли обаждането към гласовата поща на Роси. Габриел остави ново съобщение, същото като първото, но с леко тревожен тон.

В единайсет и трийсет позвъни за трети път и го свързаха с полицай, който обясни, че инспекторът е излязъл във връзка с разследване и ще се върне едва късно следобед. Габриел пак остави съобщение и затвори.

Реши да се възползва от възможността да излезе от стаята. Докато вървеше по улиците около църквата „Санта Мария Маджоре“, няколко пъти провери дали го следят, но не забеляза никого. Продължи пеша по Виа Наполеоне III. Мартенският въздух бе свеж, чист и изпълнен с мирис на дим от горящи цепеници. Хапна спагети в ресторант близо до площад „Виторио Емануеле II“ След обяда мина покрай извисяващата се сграда на Стационе Термини и между класическите фасади на римските правителствени учреждения, докато откри Държавната полиция. Пийна еспресо в кафене на отсрещната страна на улицата и гледайки полицаите и секретарките, които влизаха и излизаха, се запита дали Роси е сред тях.

В три часа тръгна обратно към пансиона „Абруци“. Докато минаваше по Пиаца ди Република, тълпа от около петстотин студенти нахлу на площада откъм „Университа Романа“. Начело на шествието вървеше небръснат младеж с кърпа на главата. Около кръста му бяха вързани фалшиви фишеци динамит. Зад него група мними опечалени носеха картонен ковчег. Когато се приближиха, Габриел видя, че повечето демонстранти са италианци, включително и водачът, облечен като терорист камикадзе. Скандираха: „Освободете земята на Палестина!“ и „Смърт на евреите!“ — не на арабски, а на италиански. Млада италианка, на не повече от двайсет години, пъхна в ръката му листовка. Съдържаше карикатура на израелския премиер — с униформа на СС, мустаци като на Хитлер и ботуш, трошащ черепа на палестинско момиче. Габриел смачка листа на топка и го хвърли на площада.

Заобиколи сергия с цветя. Двама карабинери безсрамно флиртуваха с продавачката. Вдигнаха погледи, когато Габриел мина покрай тях, и го изгледаха с нескрит интерес, преди отново да насочат вниманието си към момичето. Навярно това не означаваше нищо, но от начина, по който се взираха в него, го изби студена пот.

Вървя бавно до хотела, оглеждайки се внимателно дали някой го следи. Забеляза отегчен карабинер на мотоциклет, спрял на слънце, който наблюдаваше движението почти с безразличие и прояви още по-малък интерес към Габриел.

Най-сетне влезе в пансион „Абруци“. Испанците се бяха върнали от следобедната аудиенция въодушевени. Една от тях — момиче със стърчащи коси, бе успяла да докосне ръката на папата.

Щом влезе в стаята си, Габриел отново набра номера на Роси.

— Pronto.

— Инспектор Роси?

— Si.

— Казвам се Хайнрих Зидлер. Обадих се по-рано днес.

— Все още ли сте в пансион „Абруци“?

— Да.

— Не се обаждайте повече тук.

Щрак.

По здрач се разрази средиземноморска буря. Габриел лежеше в леглото си на отворен прозорец, слушаше плющенето на дъждовните капки по паважа на улицата и мислено, сякаш превърташе на аудиокасета, си преповтаряше разговора с Алесио Роси.

— Все още ли сте в пансион „Абруци“?

— Да.

— Не се обаждайте повече тук.

Явно италианският детектив искаше да се срещне с хер Зидлер. Но явно не желаеше да контактува с него от служебния си телефон. Габриел нямаше друг избор, освен да го чака и да се надява Роси да предприеме следващия ход.

В девет часа телефонът най-сетне звънна. Бе нощният администратор.

— Един човек иска да се види с вас.

— Как се казва?

— Не се представи. Да го изпратя ли горе?

— Не, ще сляза след минута.

Габриел затвори, излезе в коридора и заключи вратата си. На долния етаж завари единствено администратора, седнал на рецепцията.

Погледна към него и сви рамене. Мъжът посочи с месестия си пръст към общото помещение. Габриел влезе, но вътре бяха само двамата хърватски играчи на тенис на маса.

Върна се до рецепцията. Италианецът нехайно тръсна ръце и втренчи поглед в малък черно-бял телевизор. Габриел се качи по стълбите до стаята си. Отключи вратата и влезе.

Видя задаващия се удар и блясъка на черен метален предмет, който го връхлетя, описвайки дъга — като замах на напоена с боя четка към бяло платно. Твърде късно вдигна ръце, за да предпази главата си. Дръжката на пистолета удари черепа му ниско зад лявото ухо.

Прониза го внезапна болка. Погледът му се премрежи. Краката му за миг се парализираха и усети, че ще се свлече на пода. Нападателят го сграбчи и безшумно го повали върху балатума. Отново си спомни предупреждението на Малоун: Ако решат, че представлявате заплаха, без колебание ще ви убият, а после чуваше само звуците от тенис мача в общото помещение;

Туп-туп-туп…

Когато Габриел се съвзе, лицето му гореше. Отвори очи и видя халогенна лампа на не повече от два-три сантиметра от лицето си. Притвори клепачи и се опита да извърне глава. Болката в задната част на черепа го прониза като нов удар. Запита се колко дълго е лежал в несвяст. Нападателят бе имал достатъчно време да сложи лепенка на устата му и да върже китките му. Кръвта по врата му вече бе засъхнала.

Светлината беше толкова близо, че го заслепяваше и му пречеше да вижда. Струваше му се, че все още се намира в „Абруци“. Това се потвърди, когато чу викове на сърбохърватски. Лежеше в леглото си.

Опита да изправи гръб. Появи се цев на пистолет, сякаш изплувала от светлината. Притисна се към гръдната му кост и го повали обратно на матрака. Едва сега видя лице с големи тъмни сенки под очите и набола по ъгловатата долна челюст брада. Устните помръднаха и до ушите на Габриел достигна глас. Все още се чувстваше замаян и сякаш гледаше филм с несинхронизиран звук. Трябваха му няколко мига, докато съзнанието му възприеме и осмисли това, което току-що бе чул.

— Казвам се Алесио Роси. Какво искаш, по дяволите?

17. Рим

Младежът, възседнал мотоциклет на Виа Джоберти, излъчваше отегчението и дързостта, характерни за римските тийнейджъри. Но не бе нито отегчен, нито тийнейджър, а тридесетгодишен служител на папската полиция, включен в специалния отряд на оглавяваната от Карло Казагранде Служба за сигурност на Ватикана. Младежкият му вид бе предимство при сегашната му задача: да наблюдава инспектор Роси от Държавната полиция. Агентът знаеше за Роси само толкова, колкото бе необходимо. Инспекторът създаваше проблеми. Пъхаше си носа в дела, които не го засягат. В края на всяка смяна агентът се връщаше във Ватикана, напечатваше подробен доклад и го оставяше на бюрото на Казагранде. Старият генерал винаги прочиташе докладите за Роси незабавно. Проявяваше особен интерес към този случай.

Роси се държеше подозрително. Два пъти през този ден, веднъж сутринта и отново късно следобед, бе отишъл с цивилна кола от Главното управление до Виа Джоберти и бе паркирал там. Служителят от Ватикана бе забелязал, че Роси се взира в пансиона като мъж, който подозира, че съпругата му е с любовник в стая на горния етаж. След второто посещение агентът се свърза с информаторката в отдела на Роси — симпатично младо момиче, което приемаше телефонни обаждания и водеше документацията. Тя му каза за две съобщения, оставени за Роси от гост на пансион „Абруци“, който твърди, че има информация във връзка със стар случай. Името на госта? Зидлер, отговори информаторката. Хайнрих Зидлер.

Агентът от Ватикана имаше смътно предчувствие. Слезе от мотоциклета и влезе в пансиона. Администраторът вдигна поглед от порнографското списание в ръцете си.

— Има ли човек на име Хайнрих Зидлер, отседнал тук?

Мъжът сви едрите си рамене. Агентът плъзна две евро банкноти по плота на рецепцията и видя как се загубиха в грубата му лапа.

— Да, мисля, че сред гостите ни има мъж на име Зидлер. Почакайте да проверя. — Даде си вид, че съсредоточено преглежда регистъра. — А, да, Зидлер.

Човекът от Ватикана извади от джоба на коженото си яке снимка и я сложи върху плота. Администраторът нерешително смръщи вежди. При вида на още пари лицето му засия.

— Да, това е той. Това е Зидлер.

Агентът прибра снимката.

— В коя стая е?

Апартаментът на Виа Пинчана беше твърде голям за възрастен човек, който живее сам: високи сводести тавани, просторна всекидневна, голяма тераса с панорамен изглед към Вила Боргезе. В нощите, когато мъчителните спомени за съпругата му и дъщеря му спохождаха Карло Казагранде, жилището му се струваше огромно като базиликата. Ако все още бе само генерал от карабинерите, трудно би си го позволил, но понеже сградата бе собственост на Ватикана, не плащаше нищо. Не изпитваше угризения, че живее добре от даренията на вярващите. Апартаментът му служеше не само като жилище, а и като главен офис. Затова вземаше предпазни мерки, от каквито съседите му не се нуждаеха. Пред вратата му постоянно стоеше полицай, както и още един в кола, паркирана на Виа Пинчана. Веднъж седмично екип на Службата за сигурност на Ватикана претърсваше за подслушвателни устройства.

Вдигна телефона след първото позвъняване и моментално позна гласа на агента от папската полиция, отговарящ за случая Роси. Мълчаливо изслуша устния му доклад, а след това прекъсна връзката и набра номер.

— Трябва да разговарям с Бартолети. Спешно.

— Съжалявам, но в момента директорът е зает.

— Обажда се Карло Казагранде. Погрижете се да се освободи.

— Да, генерал Казагранде. Почакайте, ако обичате.

След миг в слушалката прозвуча гласът на Бартолети. Казагранде не губи време за любезности.

— Получихме информация, че атентаторът е отседнал в стая двайсет и две на пансион „Абруци“ в квартал Сан Лоренцо. Имаме основания да смятаме, че е въоръжен и много опасен.

Бартолети затвори. Казагранде запали цигара и зачака.

В Париж Ерик Ланге повдигна мобилния телефон към ухото си и чу гласа на Рашид Хусейни:

— Мисля, че открихме твоя човек.

— Къде се намира?

— Онзи италиански детектив се държи странно през целия ден. Преди малко е влязъл в пансион, наречен „Абруци“ — мизерна дупка близо до железопътната гара.

— На коя улица?

— Виа Джоберти.

Ерик погледна часовника си. Нямаше начин да стигне до Рим тази вечер. Трябваше да почака до сутринта.

— Дръжте го под наблюдение — каза той. — Обади ми се, ако тръгне нанякъде.

— Разбира се.

Ланге затвори, набра номера за резервации на „Ер Франс“ и запази място за полета в седем и петнайсет.

18. Рим

Роси допря пистолета до челото на Габриел и рязко дръпна лепенката от устата му.

— Кой си ти?

Габриел мълчеше и дулото се вряза дълбоко в слепоочието му.

— Приятел на Бенджамин Щерн.

— Господи! Това обяснява защо те издирват.

— Кой?

— Всички. Държавната полиция. Карабинерите. Дори разузнавателните служби на Италия са по петите ти.

Все още здраво държейки пистолета намясто, Роси извади от джоба на якето си лист от факс и го разгъна пред очите на Габриел. Той примигна от силната светлина. Беше снимка, зърнеста и явно заснета с телеобектив, но достатъчно ясна, за да различи собственото си лице. Погледна дрехите и осъзна, че са от гардероба на Ехуд Ландау. Напрегна паметта си. Мюнхен… Олимпийското село… това означаваше, че Вайс го е проследил и дотам.

Снимката се повдигна и след миг пред погледа му отново застана лицето на Алесио Роси. Детективът вонеше на пот и цигари. Яката на ризата му изглеждаше влажна и замърсена. Габриел бе виждал напрегнати хора и преди. Нервите на Роси бяха обтегнати до крайност.

— Тази снимка е изпратена до всички полицейски участъци в радиус сто и петдесет километра от Рим. Службата за сигурност на Ватикана твърди, че подготвяш атентат срещу Светия отец.

— Не е истина.

Италианецът най-сетне свали пистолета. Габриел усети пулсираща болка на мястото, където дулото бе притискало слепоочието му. Роси обърна лампата към вратата и задържа оръжието в дясната си ръка, отпусната на бедрото му.

— Как се добра до името ми?

Габриел му каза истината.

— Малоун също е убит — изтъкна Роси. — Ти си следващият, приятел. Когато те намерят, ще убият и теб.

— Кои са те?

— Един съвет от мен, хер Зидлер, или както и да се казваш. Напусни Италия. Ако можеш да тръгнеш още тази вечер, най-добре.

— Няма да тръгна, докато не ми разкажете всичко, което знаете.

Италианецът наклони глава.

— Не си в положение да поставяш условия, нали? Дойдох тук поради една-единствена причина: да се опитам да спася живота ти. Ако не обърнеш внимание на предупреждението ми, твоя работа.

— Трябва да науча това, което знаете.

— Трябва да напуснеш Италия.

— Бенджамин Щерн беше мой приятел — каза Габриел. — Имам нужда от помощта ви.

Роси се вгледа напрегнато в лицето му за миг, а после стана и влезе в банята. Габриел чу шуртене на вода в мивката. Детективът се върна след миг с влажна кърпа в ръце. Помогна на Габриел да се обърне на една страна, развърза китките му и му подаде кърпата. Докато той изтриваше кръвта от врата си, Роси застана до прозореца и отмести тънките пердета.

— За кого работиш? — попита полицаят, загледан в улицата.

— При тези обстоятелства вероятно е по-добре да не отговарям на въпроса.

— Боже мой! — промърмори Роси. — Как можах да се забъркам в това?

Той придърпа стол близо до прозореца и отново погледна към улицата. Най-сетне угаси лампата и разказа на Габриел цялата история отначало.

Монсеньор Чезаре Феличи, възрастен и отдавна пенсиониран свещеник, бе изчезнал от стаята си в колежа „Сан Джовани Еванджелиста“ една вечер през юни. Когато не се прибрал и следващата вечер, колегите му решили, че е време да съобщят на полицията. Тъй като учебното заведение нямаше статут на територията на Ватикана, попадаше под юрисдикцията на италианските власти. Инспектор Алесио Роси от Държавната полиция пое случая и посети колежа рано същата вечер.

Роси бе разследвал и преди престъпления, свързани с духовници, и знаеше как изглеждат жилищата им. Но това на монсеньор Феличи му се стори необичайно спартанско. Никакви лични документи, никакъв дневник, никакви писма от приятели или роднини. Само две износени раса, чифт резервни обувки, бельо и чорапи. Изтъркана от употреба броеница. Ремък с шипове.

През първата нощ Роси разпита двадесет души. Разказите им се припокриваха. В деня на изчезването си старият монсеньор излязъл на редовната си следобедна разходка в градината, преди да отиде в параклиса за молитва и самовглъбяване. Когато не се появил на вечеря, семинаристите и свещениците предположили, че е уморен или не се чувства добре. Никой не си направил труда да го нагледа до късно вечерта, когато открили отсъствието му.

Директорът на колежа предостави на Роси скорошна снимка на свещеника, както и кратка биография. Феличи никога не бе проповядвал. Бе прекарал буквално цялата си кариера във Ватикана като функционер на Курията. Последната му длъжност беше в Съвета за мисиите на светците. Бе пенсионер от близо двадесет години.

Нямаше никаква следа, но Роси бе започвал разследвания и с по-малко. На сутринта въведе събраната информация в базата данни на Държавната полиция и разпространи снимката му по участъците в цяла Италия. После претърси базата данни за други скорошни случаи на изчезнали свещеници. Интуицията на Роси този път не му подсказваше нищо, нямаше и никакви предположения. Просто искаше да се увери, че не става въпрос за някой откачалник, който обикаля из страната и убива свещеници.

Това, което откри, го шокира. Два дни преди Феличи в Торино бе изчезнал друг свещеник — монсеньор Мандзини. Също като Феличи, той бе пенсиониран от Ватикана. Последната му длъжност беше в Съвета за католическо образование. Живееше в старчески дом за свещеници и също като монсеньор Феличи, бе изчезнал без следа.

Второто изчезване породи множество въпроси в главата на Роси: Дали двата случая са свързани? Дали Мандзини и Феличи са се познавали? Дали някога са работили заедно? Инспекторът реши, че трябва на всяка цена да разговаря с Ватикана. Свърза се със Службата за сигурност на Ватикана и помоли за личните досиета на двамата изчезнали. Молбата му беше отхвърлена. Вместо досиетата, получи меморандум с обобщение за кариерите на свещениците в Курията, според който и двамата бяха заемали поредица административни длъжности, една от друга по-незначителни. Разочарован, Роси зададе още един въпрос: Познавали ли са се? Отговориха му, че е възможно да са се срещали лично, но никога не са работили заедно.

Усещаше, че Ватиканът крие нещо. Реши да пропусне допитването до Службата за сигурност и сам да се добере до пълните досиета. Братът на съпругата му беше свещеник във Ватикана. Роси помоли за помощ и неговият роднина се съгласи, макар и неохотно. Седмица, по-късно разполагаше с копия от личните досиета.

— Познавали ли са се?

— Всеки би предположил, че да. Всъщност Феличи и Мандзини са работили едновременно в Държавния секретариат в годините на войната.

— В кой отдел?

— Немското бюро.

Детективът дълго се взира в улицата, преди да продължи разказа си. Седмица по-късно бе получил отговор на първата си молба за сведения за други свещеници в неизвестност. Този случай не съответстваше напълно на работата му, но местната полиция бе решила все пак да му изпрати доклада. Близо до австрийската граница, в градчето Толмедзо, бе изчезнала възрастна вдовица. Местните сили на реда се бяха отказали от по-нататъшно издирване и се предполагаше, че е мъртва. Но защо бяха уведомили Роси за изчезването й? Защото се знаеше, че десет години е била монахиня, преди да се откаже от обета си през 1947-а, за да се омъжи.

Детективът реши да предаде информацията на началниците си. Описа разкритията си и ги предостави на шефа на отдела, а после помоли за разрешение да настоява пред администрацията на Ватикана за повече информация относно двамата изчезнали свещеници. Молбата му бе отхвърлена. Монахинята имаше дъщеря, която живееше във Франция, в град Льо Руре, близо до Кан. Инспекторът поиска разрешение да пътува до Франция и да я разпита. Отново отказ. Според по-висшестоящите случаят нямаше връзка с другите и бе безсмислено да се тършува зад стените на Ватикана.

— Кой каза това?

— Самият старец — отвърна Роси. — Карло Казагранде.

— Казагранде? Къде съм чувал името му?

— Генерал Карло Казагранде беше шеф на отдела за контратероризъм в италианската жандармерия през седемдесетте и осемдесетте години. Той е човекът, разгромил „Червените бригади“ и възстановил сигурността на Италия. Затова е нещо като национален герой. Сега работи за Службата за сигурност на Ватикана, но в италианското разузнаване и полицейските служби все още го смятат за бог. Безпогрешен е. Когато Казагранде говори, всички слушат. Когато Казагранде заяви, че случаят е приключен, значи е приключен.

— Кой извършва убийствата? — попита Габриел.

Детективът сви рамене. Говорим за Ватикана, приятел.

— Който и да стои зад това, Ватиканът не иска разследването да се задълбочи. Строго се прилага неписаният закон за мълчание и Казагранде използва влиянието си, за да държи италианската полиция изкъсо.

— Монахинята, която е изчезнала в Толмедзо… как се е казвала?

— Реджина Каркаси.

Намерете сестра Реджина и Мартин Лутер. Тогава ще разберете истината за това, което се е случило в манастира.

— А в кой манастир е живяла по време на войната, преди да се отрече от обета си?

— Мисля, че някъде на север. — Роси се поколеба за миг, напрягайки паметта си. — А, да, в обителта „Светото сърце“. Намира се край Лаго ди Гарда, в градчето Бренцоне. Хубаво място.

Нещо на улицата привлече вниманието на Роси. Той се наведе напред, отмести пердето встрани и впери поглед навън. Внезапно скочи на крака и сграбчи ръката на Габриел.

— Ела с мен. Веднага!

Първите полицаи нахлуха през входната врата на пансиона: двама цивилни от Държавната полиция, следвани от шестима карабинери с автомати на гърдите. Роси мина през общото помещение, а после по къс коридор към метална врата, през която се излизаше в тъмния вътрешен двор. До слуха на Габриел достигнаха бързите стъпки на полицаите по стълбището към празната му стая. Бяха успели да избегнат първата вълна. Но със сигурност щяха да последват нови.

Отвъд двора имаше алея, по която се излизаше на улицата, успоредна на Виа Джоберти. Притискайки китката на Габриел, Роси го повлече натам. Зад тях, на втория етаж на пансиона, Габриел чу как карабинерите разбиха вратата на стаята му.

Роси застина, когато по алеята дотичаха още двама въоръжени карабинери. Габриел го подкани да продължат. Преди да навлязат във вътрешния двор, полицаите внезапно спряха и светкавично насочиха автоматите си за стрелба. Габриел не можеше да се предаде. Той залегна и удари ребрата си в земята, щом първите откоси засвистяха над главата му. Роси не се оказа достатъчно бърз. Един изстрел го улучи в рамото и моментално го повали.

Пистолетът, паднал от ръцете му, се приземи на метър от лявата ръка на Габриел. Успя да го придърпа, надигна се на лакти и стреля. Единият от карабинерите падна, а после и другият.

Габриел пропълзя до детектива. Раната в дясното му рамо обилно кървеше.

— Къде се научи да стреляш така?

— Можеш ли да ходиш?

— Помогни ми да стана.

Израелецът го повдигна, обви ръка около кръста му и го довлече до алеята. Докато минаваха покрай мъртвите карабинери, чу викове зад гърба си. Пусна инспектора, грабна единия от автоматите, застана на коляно и откри огън срещу страничната стена на пансиона. Прозвучаха още викове и той видя няколко души да залягат.

Взе хвърлено списание, уви в него оръжието и пъхна деветмилиметровата „Берета“ на Роси в колана на панталона си. После провря ръка в свивката на левия му лакът и го задърпа към улицата.

Малко преди да я достигнат, насреща им изскочиха още двама карабинери. Габриел бързо стреля и ги повали.

Когато излязоха на улицата, за миг се поколеба. Отляво с бясна скорост се приближаваше кола със запалени фарове и виеща сирена. Отдясно идваха пеш четирима мъже. От другата страна на улицата имаше гостилница.

Щом пристъпи напред, откъм алеята отекнаха изстрели. Втурна се наляво покрай стената и се опита да придърпа Роси до себе си, но италианецът бе улучен два пъти в гърба. Той застина с широко разперени ръце и един последен изстрел разкъса коремната му област от дясната страна.

Габриел вече не можеше да стори нищо за него. Спринтирайки, прекоси улицата и отвори вратата на заведението. Когато се втурна в салона с автомата в ръце, настъпи суматоха.

Изкрещя на италиански:

— Терористи! Терористи! Излезте оттук! Веднага!

Всички в заведението станаха едновременно и хукнаха към вратата. Габриел побягна към кухнята и чу карабинерите отчаяно да крещят на клиентите да се разкарат от пътя им.

Претича през малката кухня, покрай смаяните готвачи и сервитьорки, и с ритник отвори задната врата. Озова се на широка не повече от метър и двайсет уличка, изпълнена с неприятни миризми и тъмна като подземие. Затръшна вратата след себе си и продължи да тича. Няколко секунди по-късно вратата отново се отвори. Габриел се обърна и откри стрелба. Вратата се затвори с трясък.

Излезе на широк булевард. От дясната му страна се намираше църквата „Санта Мария Маджоре“, а от лявата се простираше площад „Виторио Емануеле“. Хвърли автомата на уличката и пресече булеварда, преминавайки между колите. От всички посоки звучеше вой на сирени.

Придвижи се през лабиринт от тесни улици и се втурна да прекоси друг оживен булевард — Виа Мерулана. Най-сетне се озова до големия парк, заобикалящ Колизеума. Тръгна по тъмните алеи. Отрядите на карабинерите вече го търсеха там с фенерчета, които го улесняваха да ги вижда и избягва.

Десет минути по-късно стигна до реката. От обществен телефон на крайбрежната улица набра номер, който никога досега не му се бе налагало да използва. Още след първото позвъняване вдигна млада жена с приятен глас. Заговори му на иврит. Това бе най-сладостният звук, който бе чувал. Габриел изрече паролата и изрецитира поредица цифри. Последваха няколко секунди мълчание, докато момичето ги въведе в компютър.

Най-сетне се чу:

— Какво има?

— Загазих. Трябва да ме приберете.

— Ранен ли сте?

— Не тежко.

— В безопасност ли сте там, където се намирате сега?

— За момента — да, но не задълго.

— Обадете се отново след десет минути. Дотогава не преставайте да се движите.

19. Рим

Виа Джоберти бе озарена от примигващи сини светлини. Акиле Бартолети излезе от пансиона „Абруци“ и забеляза колата на Карло Казагранде сред суматохата. Шефът на италианската служба за сигурност се приближи с уверена походка на влиятелен началник и се качи на задната седалка.

— Вашият терорист е адски добър с пистолета, генерале. Дано никога не успее да се доближи до Светия отец.

— Колко жертви има?

— Четирима убити карабинери и още шестима ранени.

— Мили боже! — промърмори Казагранде.

— Има още един прострелян. Детективът от Държавната полиция Алесио Роси. Очевидно се е намирал в стаята на атентатора, когато карабинерите са нахлули. Бог знае защо, Роси се е опитал да избяга заедно с него.

Казагранде се престори на изненадан. Тонът, с който Бартолети изрече следващия въпрос, издаде, че представлението му не е било достатъчно убедително.

— Има ли нещо във връзка с тази афера, което сте пропуснали да ми съобщите, генерале?

Казагранде срещна изпитателния му поглед и бавно поклати глава.

— Казах ти всичко, което зная, Акиле.

— Разбирам.

Казагранде се опита бързо да смени темата:

— Какво е състоянието на Роси?

— Мъртъв е, за съжаление.

— Израелецът ли го е убил?

— Не, изглежда, застреляли са го карабинерите.

— Имаше ли нещо в стаята?

— Само дрехи. Никакви документи, нищо, което да издава самоличността му. Вашият човек е опитен.

Казагранде погледна към отворения прозорец на втория етаж. Беше се надявал историята да приключи тихомълком. Сега трябваше да използва обстоятелствата в свой интерес.

— Съдейки по представянето му тази вечер, няма съмнение, че е професионалист.

— Не мога да оспоря това заключение, генерале.

— Що се отнася до Роси, може би по някакъв начин се е замесил в неговия заговор.

— Може би — съгласи се Бартолети, макар и да не изглеждаше убеден.

— Не бива да допускаме израелецът да напусне Рим при никакви обстоятелства.

— В момента го издирват сто полицаи.

— Няма дълго да остане в Рим. Ще замине при първа възможност. На ваше място бих затворил изходите на града. Поставете охрана на всяка гара и автогара.

Изражението на Бартолети издаде, че му е неприятно да се отнасят с него като с некомпетентен новак, който се нуждае от указания как да ръководи издирването на беглец.

— Според мен на този етап аферата не засяга Ватикана, генерал Казагранде. В края на краищата убити са италиански полицаи на италианска територия. Ще проведем издирването така, както намерим за добре, и ще информираме Службата за сигурност на Ватикана за развоя на събитията.

Ученикът се обръща срещу учителя си, помисли си Казагранде. Такава бе природата на всички подобни връзки.

— Разбира се, Акиле — снизходително каза той. — Не те подценявам.

— Не се чувствам подценен, генерале. Но не бих хранил големи надежди, че този човек просто ще изчезне. Лично аз съм любопитен да узная какво е правил инспектор Роси в стаята му. Предполагам, вие също.

Бартолети изскочи от колата, без да дочака отговор, и се оттегли с бързи крачки. Шофьорът на Казагранде надникна в огледалото за обратно виждане.

— Обратно към Виа Пинчана ли, генерале?

Казагранде поклати отрицателно глава.

— Към Ватикана.

От павилион за сувенири близо до Форума Габриел си купи тъмносин памучен пуловер с качулка и надпис Viva Roma38!, щампован на гърдите. В една обществена тоалетна свали ризата си и я пъхна в кошчето за смет. Едва сега забеляза, че отляво го е одраскал куршум, оставяйки кървава следа на кръста му. Изтри кръвта с тоалетна хартия и внимателно облече новия пуловер. Беретата на Роси все още стоеше пъхната в колана на дънките му. Излезе и тръгна на север — към Пиаца Навона.

Бе позвънил за втори път на номера за спешни случаи. Вдигна същата жена и му каза да отиде в църквата „Санта Мария дела Паче“. Вътре, до изповедалнята, трябваше да го чака мъж с бежов шлифер и сгънат брой на „Л’Осерваторе Романо“. Агентът щеше да му каже кое е следващото място, където да отиде.

Първата му грижа сега беше да не вкара в капан спасителите си. Смеси се с туристите и обикновените жители на Рим по тесните улички и алеи на историческия център, като се стараеше да се движи далеч от оживени булеварди. Все още чуваше воя на полицейските сирени в далечината, но знаеше, че никой не го следи.

На Пиаца Навона карабинерите патрулираха по двойки. Габриел вдигна качулката си и се присъедини към публиката на музикант, който свиреше на класическа китара до един фонтан. Забеляза, че северният край не е заварден от полицията. Обърна се, прекоси площада и тръгна по тясна алея към входа на църквата. На стъпалата седеше просяк. Габриел мина покрай него и влезе.

Лъхна го мирис на тамян. Спомни си за Венеция и тишината в „Сан Дзакария“. Само преди две седмици спокойно работеше върху възстановяването на една от най-важните картини в Италия. А сега всеки полицай в страната го търсеше. Запита се дали някога ще може да се върне към предишния си живот.

Спря до съда със светена вода, размисли и продължи. Пред мемориален свещник бе коленичила възрастна жена. Срещу вратите на изповедалнята седеше мъж с бежов шлифер. На скамейката имаше брой на „Л’Осерваторе Романо“, сгънат надве. Габриел се настани до него.

— Ранен сте — каза мъжът с шлифера. Габриел се наведе и видя, че пуловерът му е напоен с кръв. — Имате ли нужда от лекар?

— Не съм толкова зле. Да тръгваме.

— Аз оставам тук. Задачата ми е само да ви предам съобщението.

— Къде трябва да отида?

— Пред църквата е паркиран мотоциклет БМВ, сив металик. Мотористът е с тъмночервена каска.

Габриел излезе навън. Мотоциклетът беше там. Когато го видя да се приближава, мотористът натисна стартера и двигателят забръмча. Габриел преметна крак над седалката зад него и обви ръце около кръста му. После бързо се вляха в потока от превозни средства към реката.

Очевидно агентът, който караше мотоциклета, беше жена: заоблен ханш, тънка талия и стройни бедра в сини дънки, буйни коси, подаващи се под каската. Бяха къдрави и ухаеха на жасмин и тютюн. Габриел бе сигурен, че този аромат му е познат.

Профучаха по Виа Лунготевере. Вдясно, над Ватиканския хълм, се издигаше кубето на „Свети Петър“. Отвъд реката той хвърли беретата на Алесио Роси в черната вода.

Поеха нагоре по хълма Яникулум. На Пиаца Черези завиха по стръмна улица с малки жилищни кооперации и кедри между тях. Мотоциклетът забави, когато наближиха стар дворец, превърнат в жилищна сграда. Жената угаси двигателя и продължиха по инерция под аркада, водеща до сенчест вътрешен двор.

Габриел слезе и тръгна след нея към партера, а после нагоре по две редици стъпала. Тя отключи вратата и го придърпа в тъмното антре. Вътре разтвори ципа на коженото си яке и свали каската. Косите й се разпиляха по раменете. Едва сега запали лампата.

— Ти? — промълви Габриел.

Жената се усмихна. Беше Киара, дъщерята на равина от Венеция.

За втори път тази вечер мобилният телефон на Ерик Ланге тихо запиука на нощното шкафче в хотелската му стая в Париж. Доближи го до ухото си и изслуша разказа на Рашид Хусейни за престрелката в пансиона „Абруци“. Явно Карло Казагранде не знаеше за Алон и бе изпратил хайка некомпетентни италиански полицаи за работа, която можеше да свърши с лекота един добър професионалист с пистолет. Може би шансът на Ланге да се справи сам с Алон беше окончателно провален.

— Какво ще правите сега? — попита той.

— Търсим го, както и половината италианска полиция. Няма гаранции, че ще го намерим. Израелците умеят да измъкват хората си, когато стане напечено.

— Да, така е — съгласи се Ерик. — Бих казал, че римският щаб на израелските тайни служби ще има доста работа тази нощ. Изправени са пред сериозна криза.

— Наистина сериозна.

— Засякохте ли някого от агентите им в Рим?

— Двама-трима, за които сме сигурни — отвърна Хусейни.

— Може би е разумно да ги проследите. С малко късмет, ще ви отведат право при него.

— Напомняш ми за Абу Джихад — каза Хусейни. — Той също беше гениален.

— Ще пристигна в Рим сутринта.

— Дай ми информация за полета си. Ще изпратя човек да те посрещне.

Габриел прекара доста време под душа, за да отмие кръвта от раната и косата си. Когато излезе, с бяла хавлия около кръста, Киара го чакаше. Тя внимателно почисти раните и направи плътна превръзка около кръста му. Накрая му постави инжекция с антибиотик и му подаде две жълти капсули.

— Какво е това?

— Болкоуспокояващи. Изпий ги. Ще спиш по-спокойно.

Габриел преглътна капсулите с минерална вода от пластмасова бутилка.

— Сложих чисти дрехи за теб на леглото. Гладен ли си?

Той поклати глава и влезе в спалнята да се преоблече. Изведнъж се олюля. Докато бе тичал, с обтегнати нерви и повишен адреналин, не усещаше болката. Сега сякаш нож разряза тялото му отстрани.

Киара бе сложила на леглото син памучен пуловер и панталон. Габриел внимателно ги облече. Бяха с няколко сантиметра по-дълги от неговия размер и трябваше да навие ръкавите и крачолите. Когато излезе, тя седеше в хола и гледаше новините по телевизията. Откъсна очи от екрана, хвърли поглед към него и смръщи вежди при вида му.

— Сутринта ще ти намеря дрехи по мярка.

— Колко са убитите?

— Петима — отвърна Киара. — И още няколко ранени.

Петима убити… Габриел затвори очи и потисна гаденето. Нов пристъп на болка прониза тялото му. Разбрала, че се измъчва, Киара докосна лицето му.

— Гориш — каза тя. — Имаш нужда от сън.

— Винаги ми е трудно да спя в моменти като този.

— Разбирам… Какво ще кажеш за чаша вино?

— С болкоуспокояващите?

— Може да ти помогне.

— Съвсем малко.

Киара влезе в кухнята и се върна с чаша червено вино. Габриел насочи дистанционното към телевизора и го угаси.

— А за теб?

Тя поклати отрицателно глава.

— Трябва да се грижа за безопасността ти.

Той отпи глътка вино.

— Наистина ли се казваш Киара Дзоли?

Тя кимна.

— И наистина си дъщеря на равина?

— Да.

— Къде си назначена?

— Официално работя за римския щаб, но често пътувам.

— Каква работа вършиш?

— О, това-онова.

— А онази вечер?

— Шамрон ме помоли да те наглеждам, докато си във Венеция. Представи си изненадата ми, когато влезе в центъра на еврейската общност, за да се срещнеш с баща ми.

— Какво ти каза той за разговора ни?

— Че си му задал много въпроси за италианските евреи по време на войната… и за манастира „Светото сърце“. Край Лаго ди Гарда. Ще ми разкажеш ли подробности?

Нямам сили за това, помисли си Габриел.

— Докога трябва да остана тук?

— Утре сутринта Пацнер ще ти каже всичко.

— Кой е Пацнер?

Киара се усмихна.

— Явно доста време си бил извън играта. Шимон Пацнер е началникът на римския щаб. В момента търси начин да те измъкне от Италия и да те върне в Израел.

— Няма да се върна в Израел.

— Е, не можеш да останеш тук. Да пусна ли отново телевизора? Цялата полиция в Италия те търси. Но не аз вземам решенията. Аз съм просто редови агент. Пацнер ще се обади сутринта.

Габриел се чувстваше твърде слаб, за да спори с нея. Клепачите му натежаха от комбинацията от болкоуспокояващи и вино. Може би беше за добро. Киара му помогна да се изправи и да се довлече до спалнята. Когато легна, отново усети остра болка. Внимателно отпусна глава на възглавницата. Киара угаси лампата и седна на кресло до леглото му, с берета в скута.

— Не мога да спя, докато си тук.

— Ще спиш.

— Стой в другата стая.

— Не ми е позволено да те оставям без надзор.

Габриел затвори очи. Момичето имаше право. След няколко минути се унесе. Сънят му се изпълни с безброй кошмарни видения. Още веднъж преживя престрелката в двора на пансиона и видя окървавените карабинери. В стаята му се появи Алесио Роси, но облечен като свещеник, и вместо берета, насочи към главата му разпятие. Смъртта на Роси, с широко разперени ръце и рана на корема, Габриел видя като творба на Караваджо.

После го споходи Леа. Слезе при него от картината на олтара и развя полите на роклята си. Габриел погали кожата й и видя, че белезите са изчезнали. Устните й имаха вкус на маслини, зърната на гърдите й, притиснати към неговите, бяха твърди и студени. Прие го в тялото си и бавно го доведе до върха на насладата. Потънал в нея, Габриел я чу да го пита защо се е влюбил в Анна Ролф. Теб обичам — увери я той. — Винаги ще обичам само теб.

Събуди се за кратко. Сънят изглеждаше толкова реален, че той очакваше да намери Леа в стаята. Но когато отвори очи, насреща си видя лицето на Киара, която бдеше над него с оръжие в ръка.

20. Рим

Шимон Пацнер пристигна в тайната квартира в осем часа на следващата сутрин. Бе нисък, набит, с коси като стоманеносива вълна и белези от акне върху широките скули. По небръснатото лице и тъмните кръгове около очите му личеше, че не е спал. Безмълвно си наля чаша кафе и стовари сутрешните вестници върху кухненската маса. Стрелбата в квартал Сан Лоренцо бе водеща новина във всичките. Габриел, все още замаян от болкоуспокояващите, ги погледна, но нямаше сили дори да направи гримаса.

— Предизвикал си истински хаос в моя град. — Пацнер преполови кафето си на един дъх и се намръщи. — Представи си изненадата ми, когато получих тревожния сигнал, че великият Габриел Алон е загазил и трябва спешно да го измъкна. Редно беше някой от булевард „Цар Саул“ да прояви малко разум и да ми съобщи, че Габриел Алон е пристигнал в града, за да очисти някого.

— Не съм дошъл в Рим, за да убивам.

— Глупости! — сопна се Пацнер. — Точно това правиш.

Той вдигна поглед, когато в стаята влезе Киара. Бе облечена с хавлиен халат, а косите й, все още влажни от душа, бяха пригладени назад. Наля си кафе и седна на масата до Габриел.

Пацнер продължи:

— Знаеш ли какво ще стане, ако италианците разберат кой си? Това ще провали партньорството ни. Никога вече няма да работят с нас.

— Зная — отвърна Габриел. — Но не съм дошъл да убивам никого. Опитаха се да убият мен.

Пацнер издърпа стол и седна, облегнал пълните си ръце на масата.

— Какво правеше в Рим, Габриел? Не ми разправяй врели-некипели.

Когато Габриел го осведоми, че е пристигнал във връзка с работа за Шамрон, шефът на щаба отметна едрата си глава назад и изпусна въздуха от дробовете си към тавана.

— Шамрон? Ето защо никой на булевард „Цар Саул“ не знае с какво си се захванал. За бога! Трябваше да се досетя, че зад това стои старецът.

Габриел реши, че дължи обяснение на Пацнер. Безразсъдно беше да дойде в Рим след убийството на Питър Малоун. Беше подценил способностите на враговете си и бе създал огромна бъркотия, с която Шимон трябваше да се справи. Изпи чаша кафе, за да проясни съзнанието си, и му разказа историята от самото начало. През цялото време Киара остана с поглед, прикован в него. Отначало Пацнер успя да запази спокойствие, но към края вече нервно пушеше.

— Изглежда, са проследили Роси — каза Пацнер. — Той ги е довел при теб.

— Явно знаеше, че е под наблюдение. В стаята ми не се отдели от прозореца. Видя ги да идват, но твърде късно.

— Имаше ли нещо в онази стая, което може да издаде връзката ти със Службата?

Габриел поклати отрицателно глава и попита Шимон дали е чувал за групировка, наречена „Крукс Вера“.

— В Италия се носят какви ли не слухове за тайни общества и интриги във Ватикана — каза Пацнер. — Помниш ли скандала с П-239 през осемдесетте?

Смътно, помисли си Габриел. Напълно случайно италианската полиция се бе натъкнала на документ, разкриващ съществуването на тайно дясно общество, което като червей си проправя път към най-високите етажи на властта, военните сили и разузнаването. Говореше се, че е проникнало и във Ватикана.

— Чувал съм името „Крукс Вера“ — продължи Шимон, — но никога не съм обръщал особено внимание. Поне досега.

— Кога трябва да замина?

— Ще те прехвърлим довечера.

— Къде?

Пацнер наклони глава на изток и непоколебимостта в очите му издаде, че има предвид Израел.

— Не искам да се връщам в Израел. Искам да открия кой уби Бенджамин.

— Сега не можеш да отидеш никъде в Европа. Свършено е с теб. Прибираш се у дома — и точка. Шамрон вече не е шеф. Лев е шефът и не иска да си навлече неприятности заради поредната авантюра на стареца.

— Как ще ме измъкнете от страната?

— По същия начин като Вануну. По вода.

— Ако не ме лъже паметта, това също беше една от авантюрите на Шамрон.

Мордехай Вануну бе недоволен работник от завода за ядрено оборудване „Димона“, разкрил пред лондонски вестник съществуването на израелски ядрен арсенал. Жена агент на име Шерил бен Тов го бе подмамила от Лондон в Рим, където го отвлякоха и откараха с малка лодка до израелски плавателен съд, който чакаше на Италианското крайбрежие. Малцина извън Службата знаеха истината за този епизод: че предателството на Вануну и издаването на израелски тайни е планирано и режисирано от Ари Шамрон като начин да предупреди враговете на Израел, че нямат шанс да преодолеят ядрената пропаст, и същевременно да остави на Израел възможността официално да отрича, че притежава ядрено оръжие.

— Вануну напусна Италия вързан и упоен със солидна доза опиат — каза Пацнер. — На теб ще ти спестим тези неудобства, стига да си послушен.

— Откъде ще отплаваме?

— Брегът до Фиумичино е идеалното място. В девет вечерта ще се качиш на моторница. На пет мили от брега ще се прехвърлиш в яхта за презокеанско плаване с екипаж от един човек. Той е агент на тайните служби, но дълги години е бил капитан на боен катер. Ще те откара до Тел Авив. Няколко дни по море ще ти се отразят добре.

— Кой ще кара лодката до яхтата?

Пацнер погледна Киара.

— Отраснала е във Венеция. Страшно добра е с моторниците.

— Както и с мотоциклетите — отбеляза Габриел.

Пацнер се наведе над масата.

— Трябва да видиш как борави с берета.

Ерик Ланге пристигна на летище Фиумичино в девет сутринта. След като мина през митницата и паспортния контрол, забеляза човека на Рашид Хусейни. Държеше картонена табела с надпис: „Трансеуро Текнолоджис — г-н Бауман“. На покрития паркинг отвън го чакаше очукана бежова ланча, която агентът подкара с изключителна предпазливост. Представи се с името Азис и заговори на английски с лек британски акцент. И той като Хусейни имаше вид на човек от академичните среди.

Откара го до стара жилищна кооперация в подножието на хълма Авентин и го поведе по олющено стълбище, което се виеше спираловидно към тъмния горен етаж. В апартамента нямаше нищо, освен телевизор, включен към сателитна антена на малкия балкон. Азис даде на Ланге пистолет, деветмилиметров „Макаров“ с монтиран в цевта заглушител, а после свари турско кафе в кухненския бокс. Следващите три часа прекараха седнали с кръстосани крака на пода като бедуини, пиейки кафе и гледайки по „Ал Джазира“ новините за битките за територия. Палестинецът пушеше една след друга американски цигари. При всеки кадър с престрелка бълваше поредица ругатни на арабски.

В два следобед той слезе да донесе хляб и сирене от магазина на партера. Когато се върна, завари Ланге да гледа с интерес кулинарно предаване по американски кабелен канал. Свари още кафе и включи отново на „Ал Джазира“, без да поиска разрешение. След лекия обяд Ланге подложи шлифера си като възглавница и се изтегна на голия под да подремне. Събуди го звънът от мобилния телефон на Азис. Отвори очи и видя, че арабинът записва нещо върху хартиена кесия.

Азис затвори и отново впери поглед в телевизора. Водещият задъхано коментираше кадри на стрелба на израелски войници по тайфа палестински момчета.

Арабинът запали нова цигара и погледна Ланге.

— Да вървим да убием копелето.

До залез болката в раната на Габриел намаля и апетитът му се възвърна. Киара приготви фетучини с гъби и сметана и после изгледаха вечерните новини. Първите десет минути от емисията бяха посветени на издирването на атентатора срещу папата. Докато вървяха кадри на тежковъоръжени полицейски патрули по летищата и границите, говорителят описа акцията като едно от най-мащабните издирвания в историята на Италия. Когато на екрана се появи снимката на Габриел, Киара стисна ръката му.

След вечеря тя направи чиста превръзка на раната и му инжектира нова доза антибиотик. Предложи му болкоуспокояващо, но той отказа. В осемнайсет и трийсет се преоблякоха. Прогнозата бе за дъжд и бурно море, затова сложиха подходящи дрехи: ватирано бельо, непромокаеми горни дрехи и гумени ботуши, обути върху непромокаеми чорапи. Пацнер бе оставил на Габриел фалшив канадски паспорт и деветмилиметрова „Берета“. Габриел скри паспорта в джоб с цип на якето си и пъхна беретата в отворен външен джоб за лесен достъп.

Пацнер пристигна в шест. Закръгленото му лице бе намръщено, а движенията — резки и енергични. Докато пиеха по чаша кафе, накратко ги осведоми какво ги очаква. Измъкването от Рим щеше да е най-опасната част. Полицията бе завардила пътищата и спираше случайни граждани за проверка из целия град. Деловият му тон поуспокои нервите на Габриел.

В деветнайсет часа излязоха от апартамента. Слизайки по стълбите, Пацнер изрече няколко думи на отличен италиански така, че да се чуе. В двора имаше паркиран тъмносив микробус за доставки „Фолксваген“. Шимон се настани на предната седалка, а Габриел и Клара влязоха през страничната врата в отделението за товар. Подът беше студен. Шофьорът запали двигателя и включи чистачките. Носеше син анорак, а бледите ръце, които стискаха волана, бяха като на пианист. Пацнер го наричаше Рувен.

Микробусът рязко потегли, премина през сводестия вход на двора, зави надясно и се вля в движението. Седнал на пода отзад, Габриел виждаше само нощното небе и светлината от фаровете на преминаващите коли. Знаеше, че се движат на запад. За да избегнат постовете по централните римски булеварди и магистралата, Пацнер бе избрал маршрут до морето по странични и глухи улици.

Габриел забеляза, че Киара се взира в него. Опита се да срещне погледа й, но тя извърна глава. Той опря глава на стената и затвори очи.

По краткия път от хълма Авентин до стария дворец, намиращ се на върха на Яникулум, Азис бе осведомил Ланге за последните новини. От няколко години палестинското разузнаване знаеше, че Шимон Пацнер е агент на израелските тайни служби. Бяха проследили прехвърлянията му от щаб на щаб и пътя на кариерата му. В Рим, където се предполагаше, че той е началникът, го държаха под постоянно наблюдение. Два пъти този ден — веднъж рано сутринта и отново късно следобед, бе посетил апартамент в дворец на хълма Яникулум, превърнат в жилищна кооперация. Разузнаването на ООП отдавна подозираше, че имотът е израелска тайна квартира. Случаят беше особен, връзката — косвена, но предвид обстоятелствата изглеждаше доста вероятно Габриел Алон, убиецът на Абу Джихад, да е вътре.

Паркирали на улицата, на сто метра разстояние от стария дворец, Ланге и Азис наблюдаваха и чакаха. Прозорците само на два от апартаментите откъм улицата светеха — на втория и на последния етаж. Капаците на последния бяха спуснати. Ланге запомни наемателите, които пристигнаха: две момчета с мотоскутери; жена с малък двуместен фиат; мъж на средна възраст с дъждобран, който слезе от градски автобус. Тъмносив микробус „Фолксваген“ с шофьор в синьо непромокаемо яке влезе във вътрешния двор.

Ланге погледна часовника си.

Десет минути по-късно микробусът изпълзя от двора и сви към улицата. Когато профуча покрай тях, Ланге забеляза, че отпред се е качил пътник. Рязко смушка Азис в ребрата. Палестинецът запали, нарочно изчака известно време, после обърна и потегли след микробуса.

Пет минути след като напуснаха тайната квартира, мобилният телефон на Шимон Пацнер звънна. Бе взел предпазната мярка зад тях да се движи кола с втори екип, който да съобщава дали не ги следят. Обаждането от този екип в момента можеше да означава две неща: или че няма преследвачи и трябва да продължат към брега по плана, или „проблем, преминете към резервния вариант“.

Пацнер натисна бутона за разговор и вдигна телефона към ухото си. Мълчаливо слуша няколко секунди, а после промърмори:

— Задръжте ги при първа възможност. — Прекъсна връзката и погледна шофьора. — Имаме си компания, Рувен. Бежова ланча, две коли зад нас.

Шофьорът натисна газта и микробусът се понесе напред. Габриел пъхна ръка в джоба си и стисна беретата за кураж.

За Ланге бясната скорост на микробуса бе потвърждение, че Габриел Алон е вътре. Освен това означаваше, че са ги засекли, елементът на изненадата е загубен и убийството на Алон е възможно само с яростно преследване и стрелба, а това противоречеше на професионалните принципи на Ерик. Той убиваше с хитрост и изненада. Появяваше се там, където най-малко го очакват, и безшумно се измъкваше. Престрелките бяха за командосите и аматьорите, а не за професионалните наемни убийци. Но за нищо на света не би допуснал Алон да се отърве толкова лесно. Макар и с неохота, той нареди на Азис да продължи преследването. Палестинецът зае удобна поза и силно натисна педала за газта, опитвайки се да не изостава.

Две минути по-късно купето на ланчата се изпълни с ослепителна халогенна светлина. Ланге бързо хвърли поглед назад и видя характерните фарове на мерцедес на няколко сантиметра от задната броня. Мерцедесът се отклони вляво и дясната част на предната му броня се изравни с лявата на ланчата.

Ланге се подпря на таблото. Мерцедесът ускори и изви към другата кола. Ланчата се разтърси от удара и бясно се завъртя по посока на часовниковата стрелка. Азис изкрещя и отчаяно сграбчи волана. Ерик се вкопчи в страничната облегалка, очаквайки да се преобърнат.

Това не се случи. След мигове, които му се сториха цяла вечност, ланчата спря с лице към насрещното движение. Ланге се обърна, надникна през задното стъкло и видя как микробусът и мерцедесът изчезнаха зад едно възвишение.

Час и половина по-късно микробусът спря на паркинг срещу брулен от вятъра бряг. Мощният рев на джъмбо джет, който се спускаше от черното небе, доказваше, че се намират близо до пистата на летище Фиумичино. Киара слезе и тръгна към водата, за да се увери, че е чисто. Микробусът вибрираше от порива на вятъра. Две минути по-късно тя се върна и кимна. Пацнер стисна ръката на Габриел и му пожела късмет. После погледна Киара.

— Ще чакаме тук. Побързайте.

Габриел тръгна след нея по скалистия бряг. Стигнаха до лодката — триметров „Зодиак“, и я довлякоха до леденостудената вода. Моторът запали без проблем. Киара умело изведе лодката в морето и тъпият й нос се понесе над развълнуваната повърхност, докато Габриел гледаше към чезнещите светлини на отдалечаващия се бряг. Италия — страна, която обичаше, място, където; беше намерил спокойствие след операцията „Божи гняв“. Запита се дали някога ще може да се върне там.

Киара извади от джоба на якето си радиостанция и произнесе няколко думи в микрофона. Миг по-късно, пред тях засияха светлините на моторна яхта.

— Е — каза тя и посочи натам, — това е транспортът ти за дома.

Смени курса, отвори клапана и лодката запрепуска по белите гребени на вълните. На петдесет метра от яхтата угаси двигателя и тихо се плъзна към кърмата. Едва сега за първи път погледна Габриел.

— Ще дойда с теб.

— Какво говориш?

— Ще дойда с теб — решително повтори тя.

— Заминавам за Израел.

— Не, заминаваш за Прованс, където ще откриеш дъщерята на Реджина Каркаси. А аз идвам с теб.

— Ще ме закараш до яхтата и ще се върнеш обратно.

— Дори с канадски паспорт, точно сега не можеш да отидеш никъде в Европа. Не можеш нито да наемеш кола, нито да се качиш в самолет. Нуждаеш се от мен. А ако Пацнер лъже? Ако на борда има двама души, а не само един?

Габриел трябваше да признае, че тя има право.

— Постъпваш безразсъдно, Киара. Ще провалиш кариерата си.

— Не, няма. Ще кажа, че ти си ме принудил да те придружавам против волята ми.

Габриел вдигна поглед към яхтата, която изглеждаше все по-голяма. Киара заслужаваше поздравления. Бе избрала идеалния момент да заложи капана си.

— Защо? — попита той. — Защо искаш да направиш това?

— Баща ми каза ли ти, че неговите баба и дядо са били сред възрастните евреи, измъкнати от гетото и депортирани в Аушвиц? Каза ли ти, че са умрели там, заедно с всички други?

— Не спомена.

— Знаеш ли защо не ти е казал? Защото дори сега, след толкова години, за него е твърде мъчително да разказва за тях. Може да изрецитира имената на всички венециански евреи, убити в Аушвиц, но не се решава да промълви и дума за собствените си баба и дядо. — Киара извади беретата от джоба си и зареди. — Ще дойда с теб да открием онази жена.

„Зодиак“-ът се блъсна в кърмата на яхтата. На палубата се появи силует, който погледна към тях над парапета. Габриел развърза въжето и задържа лодката стабилно, докато Киара се изкачи по стълбата. Последва я. Когато стигна до палубата, капитанът вече стоеше с вдигнати ръце и израз на безкрайно недоумение на лицето.

— Съжалявам — каза Габриел. — Има малка промяна в плана.

Киара бе донесла спринцовка и шишенце приспивателно. Поведоха капитана към бокса под палубата и вързаха китките и глезените му с въже. Мъжът се съпротивлява няколко секунди, докато Киара повдигаше ръкава му, но когато Габриел притисна гърлото му, престана и й позволи да му постави инжекцията. Щом сънотворното подейства, Габриел провери възлите. Бяха достатъчно здрави, за да не може да се развърже, но нямаше да прекъснат притока на кръв към дланите и ходилата му.

— Колко трае действието на това приспивателно?

— Десет часа, но той е едър. Ще му инжектирам нова доза в осем.

— Само не убивай горкия нещастник. От нашите е.

— Ще се оправи.

Тръгнаха към мостика. На масата бе разгъната карта на водите до западното крайбрежие на Италия. Провери местоположението им на GPS дисплея и бързо очерта курс. Включи двигателите, насочи яхтата в желаната посока и заплаваха на север, към протоците между островите Елба и Корсика.

Киара се обърна към Габриел, който я гледаше с възхищение, и каза:

— Ще имаме нужда от кафе. Ще се погрижиш ли за това?

— Ще направя каквото мога.

— По някое време тази вечер.

— Тъй вярно.

Шимон Пацнер стоеше на брега неподвижен, с обувки, пълни с морска вода, и мокри до коленете крачоли, като статуя, която дълго време е стояла потопена и най-сетне бавно се показва от оттеглящите се води. Повдигна радиостанцията към устните си и за последен път се опита да се свърже с Киара. Мълчание.

Трябваше да се е върнала преди час. Имаше две вероятности, никоя от които не беше приятна. Вероятност номер едно: нещо да се е объркало и да са се загубили. Номер две: Алон…

Пацнер ядосано хвърли радиостанцията си във водата с израз на искрено презрение и бавно закрачи обратно към микробуса.

Ерик Ланге разполагаше с достатъчно време да хване нощния влак за Цюрих. Накара Азис да свие по тиха странична уличка близо до железопътната линия, която тръгваше от Стационе Термини, и му каза да угаси двигателя. Палестинецът изглеждаше озадачен.

— Защо искаш да те оставя тук?

— В момента всеки полицай в Рим търси Габриел Алон. Със сигурност са завардили гарите и летищата. Най-добре е човек да не показва лицето си, ако не е абсолютно наложително.

Палестинецът сякаш прие обяснението му. Ланге забеляза влак, който потегли от гарата. Търпеливо изчака удобен момент.

— Кажи на Хусейни, че ще му се обадя в Париж, когато нещата се успокоят — каза Ерик.

— Съжалявам, че тази нощ не успяхме.

Ланге сви рамене.

— С малко късмет, ще ни се удаде друга възможност.

Изведнъж влакът се озова точно до тях и в колата отекна металическото му скърцане. Ерик се възползва от шанса си. Отвори вратата и слезе. Азис се наведе над предната седалка и извика, но шумът на влака заглуши думите му.

— Какво? — попита с ръка до ухото. — Не те чувам.

— Пистолетът — повтори Азис. — Забрави да ми дадеш пистолета.

— А, да.

Ланге извади „Макаров“-а със заглушител от джоба на якето си и го насочи срещу него. Палестинецът протегна ръка да го вземе. Първият куршум проби дланта му, преди да се забие в гърдите му. Вторият остави голяма точка точно над дясното му око.

Ерик хвърли пистолета на предната седалка и влезе в гарата. Пътниците на влака за Цюрих тъкмо се качваха. Намери купето си в спалния вагон първа класа и се изтегна на удобното легло. Двайсет минути по-късно, когато влакът преминаваше през северните предградия на Рим, той затвори очи и моментално заспа.

21. Тивериадско море40, Израел

Обаждането на Лев не събуди Шамрон. Всъщност не беше мигнал, откакто получи тревожния сигнал от Рим, че Габриел и момичето са изчезнали. Лежеше в леглото си, държеше телефона на няколко сантиметра от ухото си и слушаше истеричните крясъци на Лев, докато Геула леко потрепваше в съня си. „Всички остаряваме“, помисли си той. Неотдавна Лев бе неопитен служител, а Шамрон — този, който крещеше. Сега старецът нямаше друг избор, освен да държи езика зад зъбите си и търпеливо да го изчака да свърши.

След края на тирадата линията прекъсна. Шамрон стъпи на пода, облече халата си и излезе на терасата с изглед към езерото. С приближаването на зората небето на изток започваше да става бледосиньо, но слънцето все още не се бе появило над гребените на възвишенията. Пъхна ръце в джобовете на халата, търсейки цигари, с плаха надежда Геула да не ги е намерила. Обзе го чувство за личен триумф, когато късите му пръсти напипаха смачкана кутия.

Запали една и с наслада вдъхна от хапливия дим на ориенталския тютюн. После вдигна глава и за миг погледът му се зарея над пейзажа. Никога не можеше да се насити на гледката на своето лично кътче от Обетованата земя. Неслучайно изложението на къщата бе на изток. Така Шамрон, неуморният пазител на Израел, можеше постоянно да наблюдава за врагове.

Във въздуха се долавяше мирисът на приближаваща буря. Скоро щяха да започнат дъждовете и за пореден път земята да бъде залята от наводнения. Колко ли още му оставаше да види? В най-песимистичните си моменти Шамрон се питаше още колко наводнения ще видят децата на Израел. Както повечето евреи, не можеше да се отърси от страха, че следващото поколение ще е последно. Много по-мъдър от него човек бе нарекъл евреите „вечно загиващ народ, обречен да живее на косъм от края на съществуването си“. Мисията на живота на Шамрон беше да избави сънародниците си от този страх, да ги обгърне със сигурност и да ги накара да се чувстват спокойни. Терзаеше го мисълта, че се е провалил.

Намръщено погледна часовника си. Габриел и момичето се намираха в неизвестност от осем часа. Шамрон се бе впуснал в тази афера, но бомбата бе избухнала пред лицето на Лев. Габриел беше близо до разкриването на убийците на Бенджамин Щерн, Лев обаче не желаеше да участва в това. Дребна душица, помисли си Ари с презрение. Лев бе непоправим бюрократ, чието вродено чувство за предпазливост се сблъскваше с дързостта и куража на Шамрон.

— Само това ми липсва, Ари! — бе изкрещял Лев. — Европейците ни обвиняват, че постъпваме като нацисти в спорните земи, а сега един от твоите стари убийци е обвинен, че подготвя атентат срещу папата! Кажи ми къде да го намеря. Помогни ми да го върна тук, преди да е съсипал любимите ти тайни служби веднъж завинаги.

Може би Лев беше прав, колкото и мъчително да приемаше това Шамрон. В момента Израел имаше достатъчно проблеми. Палестинските терористи превръщаха пазарите в кървави бани. Багдадският крадец все още се опитваше да изкове своето ядрено оръжие. Вероятно сега не беше най-подходящият момент за война с Римокатолическата църква. Не бе най-подходящият момент да нагазват в стари води, мътни и изпълнени с невидими опасности, подводни ями и скрити пипала, в които човек можеше да се оплете и да се удави.

В съзнанието му изплуваха образи. Разкаляно селище в покрайнините на Краков. Вилнееща тълпа. Изпотрошени витрини. Къщи в пламъци. Окървавени мъже, пребити с колове. Изнасилени жени. Убийци на Христа! Еврейска паплач! Смърт на евреите! Родното село на едно малко момче, спомените му за Полша. Момчето беше изпратено в Палестина, при роднини в Горна Галилея. Родителите му бяха останали. По-късно момчето постъпи в „Хагана“41 и се сражава в израелската война за възраждане. Когато новата държава изграждаше разузнавателна мрежа, момчето, вече млад мъж, получи предложение да работи за нея. В мизерно предградие в северната част на Буенос Айрес той се превърна в почти митичен герой, след като удуши мъжа, изпратил родителите му и още шест милиона души в лагерите на смъртта.

Шамрон осъзна, че стои със стиснати клепачи и ръцете му са се вкопчили здраво в парапета. Бавно, пръст по пръст, ги разгъна.

Неволно си припомни стих от Елиът: Моето начало е моят край.

Айхман…

Как можеше този кукловод на смъртта, този бюрократ убиец, погрижил се влаковете с обречени хора да се движат навреме, да живее мирно и тихо в неугледно предградие на Буенос Айрес, когато шест милиона души бяха мъртви? Шамрон знаеше отговора, разбира се, защото всяка страница от досието на Айхман стоеше запечатана в паметта му. Както стотици други убийци, той бе избягал по „стандартния канал“ — верига от манастири и имоти на Църквата, простираща се от Германия до италианското пристанище Генуа. В Генуа го бяха приютили францисканците и със съдействието на църковни благотворителни организации се беше снабдил с фалшиви документи, представящи го за бежанец. На 14 юни 1950 г. бе излязъл от убежището си във францисканския манастир за достатъчно дълго време, за да се качи на борда на „Джована С“ и да отплава към Буенос Айрес. „Да отпътува към нов живот в Новия свят“, помисли си Шамрон. Главата на Църквата не бе намерил думи да заклейми избиването на шест милиона евреи, а неговите епископи и свещеници бяха дали подслон и сигурност на най-безскрупулния масов убиец в историята. Това бе факт, който Шамрон никога нямаше да проумее, грях, за който нямаше опрощение.

Спомни си за гневните викове на Лев по специалната телефонна линия от Тел Авив. Не — реши той, — няма да помогна на Лев да намери Габриел. Точно обратното, щеше да помогне на Габриел да разкрие истината за случилото се в манастира край езерото… и за убийството на Бенджамин Щерн.

Върна се обратно в къщата с бързи и уверени крачки и влезе в спалнята. Геула лежеше будна и гледаше телевизия. Шамрон заприготвя куфара си за път. На всеки няколко секунди тя откъсваше поглед от екрана, но без да каже нищо. Така беше повече от четиридесет години. След като събра багажа си, Шамрон седна на леглото до нея и хвана ръката й.

— Нали ще внимаваш, Ари? — каза тя.

— Разбира се, любов моя.

— Нали няма да пушиш цигари?

— Никога!

— Върни се у дома скоро.

— Скоро — обеща Шамрон и я целуна по челото.

Унизителните формалности при посещенията на Шамрон на булевард „Цар Саул“ дълбоко го потискаха. Трябваше да се подписва в регистър при охраната във фоайето и да слага ламинирана значка на предния си джоб. Вече не можеше да ползва стария си личен асансьор — сега тази привилегия се полагаше на Лев. Вместо в него, влизаше в общия асансьор, пълен със служители от офисите и момчета и момичета от архива с досиета.

Качи се на четвъртия етаж, но ритуалното му унижение не свърши дотук, защото имаше още няколко капки кръв, които Лев можеше да изсмуче. Никой не му предложи кафе и се наложи сам да отскочи до барчето за две слаби дози от автомат. После тръгна по коридора към своя „офис“ — гола стая, не по-голяма от килер, с чамова маса, сгъваем метален стол и безжичен телефон, изпълнена с мирис на дезинфектанти.

Шамрон седна, отвори куфарчето си и извади снимката, получена от Лондон — онази, която Мордекай бе направил до дома на Питър Малоун. Поседя наведен над нея няколко минути, подпрял лакти на масата и притискайки слепоочията си с кокалчетата на пръстите. На всеки няколко секунди нечия глава се подаваше иззад вратата и чифт очи го зяпваха, сякаш е екзотично животно в зоопарк. Да, истина е, старецът отново броди по коридорите на Главния щаб. Шамрон не забелязваше никого. Очите му бяха слепи за всичко друго, освен за мъжа на снимката.

Най-сетне вдигна телефона и набра вътрешния номер на Следователския отдел. Вдигна момиче, чийто глас звучеше, сякаш току-що е завършило гимназия.

— Обажда се Шамрон.

— Кой?

— Шам-_рон_ — повтори той с раздразнение. — Трябва ми досието по случая с отвличането в Кипър. Беше през 1986-а, ако си спомням правилно. Може би тогава все още не си била родена, но направи каквото можеш.

Стовари слушалката и изчака. Пет минути по-късно на прага на невзрачната му врата застана момче с премрежен от умора поглед на име Йоси.

— Съжалявам, шефе. Момичето е ново. — Подаде му папка. — Искали сте да видите това.

Шамрон протегна ръка като просяк.

Този случай не беше от звездните мигове на Шамрон. През лятото на 1986-а министърът на правосъдието на Израел Мейр бен Давид бе отплавал от Тел Авив на триседмично средиземноморско пътешествие на борда на частна яхта, заедно с дванадесет други гости и петчленен екипаж. На деветия ден от плаването, на кипърското пристанище Ларнака, яхтата бе отвлечена от банда терористи, които твърдяха, че са представители на организация, наречена „Палестински бойни клетки“. Започна акция за спасяване на заложниците и кипърските власти настояха проблемът да се реши възможно най-бързо и безшумно. Това не остави на израелското правителство друг избор, освен да преговаря, и Шамрон откри линия за комуникация с немскоговорещия лидер на бандата. Три дни по-късно кризата приключи и заложниците бяха освободени, а терористите получиха гаранции за безпроблемно отпътуване и месец по-късно дузина ключови убийци от ООП бяха пуснати от израелски затвори.

Официално Израел отричаше да е имало пазарлък, въпреки че никой не вярваше. За Шамрон това бе горчив хап и сега, докато прелистваше страниците на досието, отново го преглътна. Стигна до единствената снимка на лидера, която бяха успели да направят. Не можеше да послужи за нищо, беше далечна и неясна, на лице, скрито зад слънчеви очила и шапка.

Сложи я до снимката от Лондон и няколко минути опитваше да ги сравни. Дали беше същият човек? Не можеше да се каже. Шамрон взе телефона и отново позвъни в Следователския отдел. Този път вдигна Йоси.

— Да, шефе?

— Донеси ми досието на Леопарда.

Той оставаше загадка, породила безброй логични предположения и теории. Някои казваха, че е германец, други твърдяха, че е австриец, трети — швейцарец. Един лингвист, който бе изслушал записа на преговорите между Шамрон и него, водени на английски, стигна до заключението, че е от Елзас-Лотарингия. Кодовото име Леопарда му бяха прикачили западногерманците. Бе извършил доста убийства на тяхна територия и те отчаяно искаха да го заловят. Наемен убиец, който би работил за всяка групировка и всяка кауза, стига да не противоречи на личните му убеждения: комунистически, антизападни, антиционистки. Предполагаше се, че Леопарда стои зад отвличането в Кипър и убийствата на трима други израелци в Европа по поръчка на командира на ООП Абу Джихад. Шамрон бе искал смъртта му. Желанието му все още оставаше неизпълнено.

Прелисти отчайващо тънкото досие. Доклад от френските разузнавателни служби, справка от Интерпол и слухове, че е забелязан в Истанбул. Имаше още три снимки, но не се знаеше със сигурност дали на тях е той. Снимката от яхтата в Кипър, друга — направена от агент в Букурещ, и още една — от летище „Шарл дьо Гол“. Шамрон сложи снимката от Лондон до тях и вдигна глава към Йоси, който гледаше над рамото му.

— Тази и тази, шефе.

Шамрон отдели снимката от Букурещ от редицата и я сложи до лондонската. Същият ъгъл, същият ляв полуанфас и неясна дясна половина на лицето.

— Може би греша, Йоси, но според мен е възможно да е един и същ човек.

— Трудно е да се каже, шефе, но компютърът ще провери.

— Провери ги — нареди Шамрон и взе папките. — Искам да задържа това.

— Трябва да подпишете формуляр.

Шамрон го погледна над очилата си.

— Е, добре, ще го подпиша вместо вас — каза Йоси.

— Добро момче.

Ари посегна към телефона за последен път и набра номера на отдел „Пътувания“. Щом уреди подробностите, пъхна папките в куфарчето си и слезе по стълбите. Идвам при теб, Габриел — помисли си той. — Но къде се намираш, за бога?

22. Средиземно море

Скалите на нос Корс42 се появиха на зазоряване. Клара го заобиколи и пое курс на северозапад. Пред тях се стелеха сиви облаци, набъбнали от дъжда. Вятърът се бе усилил и изведнъж бе станало доста по-хладно.

— Мистралът — каза Киара. — Днес е силен. Страхувам се, че останалата част от пътуването няма да е толкова приятна.

От пристанището на Л’ил Рус потегли ферибот към Френското крайбрежие.

— Този пътува за Ница — допълни тя. — Можем да следваме курса му, а щом наближим бреговата ивица, да се отклоним към Кан.

— Колко време?

— Пет-шест часа, може би и повече, заради мистрала. Поеми руля за малко. Ще сляза в бокса да видя дали има нещо за закуска.

— Провери дали Спящия красавец все още е с нас.

— Разбира се.

Закуската се състоеше от кафе, препечен хляб и бучка твърдо сирене. Едва успяха да хапнат, защото трийсет минути след като заобиколиха нос Корс, бурята се усили. През следващите четири часа яхтата бе тласкана от яростна водна стихия, а завесите от дъждовни капки намаляваха видимостта до по-малко от сто метра. В един момент изгубиха ферибота от поглед. Киара продължи да следва курса само с помощта на компас и GPS.

По обяд дъждът спря, но поривите на вятъра продължиха и станаха още по-силни с приближаването към брега. Отвъд бурята имаше маса леденостуден въздух и през последния час от пътуването слънцето ту изплуваше, ту отново се скриваше зад облаците. Слънчевата светлина променяше цвета на водата от сиво-зеленикав в тъмносин.

Най-сетне, буквално пред носа на яхтата, се разкри Кан: неповторимата редица искрящо бели хотели и жилищни сгради покрай „Ла Кроазет“43 Киара промени посоката към старото пристанище в другия край на града. През лятото крайбрежните алеи щяха да се напълнят с туристи, а пристанището — с луксозни яхти. Сега повечето ресторанти бяха със спуснати капаци и имаше предостатъчно свободни легла.

Киара остави Габриел на яхтата и измина няколко преки пеш до Рю д’Антиб, за да наеме кола. В нейно отсъствие Габриел развърза ръцете и краката на спящия капитан. Киара му бе направила нова инжекция преди четири часа, което означаваше, че ще остане упоен още няколко.

Качи се на палубата да я дочака. Минути по-късно на паркинга до кея „Сен Пиер“ спря пежо комби. Киара му помаха и се премести на другата седалка. Габриел слезе от яхтата и седна зад волана.

— Някакви проблеми? — попита той.

Тя поклати глава.

— Имаме нужда от дрехи.

— А, ще пазаруваме по „Кроазет“. Точно от това имам нужда след цяла нощ на проклетата лодка. Трудно ще избера между „Гучи“ и „Версаче“.

— Мислех си за нещо по-обикновено. Може би някой от онези приятни магазини на булевард „Карно“, от които простосмъртните си купуват дрехи.

— Колко скромно.

— Именно.

Габриел подкара по криволичещите улици на стария град и след няколко минути поеха на север по булевард „Карно“, главния път от крайбрежието на Кан към градовете във вътрешността на страната. Мистралът свиреше; само неколцина смелчаги бяха излезли навън и крачеха приведени, придърпвайки шапките над ушите си. Вятърът въртеше във въздуха прах и хартийки. След няколко преки Габриел забеляза малък универсален магазин до автобусна спирка. Киара се намръщи. Щом намери свободно място за паркиране, той й даде пачка банкноти и й продиктува размерите си. Тя слезе и измина останалото разстояние пеша.

Габриел остави двигателя запален и изслуша новините. Все още нямаше следа от предполагаемия атентатор на папата. Италианската полиция бе затегнала мерките за сигурност по националните летища и граничните пунктове. Угаси радиото.

Киара излезе от магазина двайсет минути по-късно, с издути найлонови торби в двете ръце. Вятърът духаше в гърба й и развяваше косите пред лицето й. Натоварена с чантите, бе безпомощна да стори каквото и да е.

Хвърли торбите на задната седалка и се качи в колата. Габриел пое нагоре по булевард „Карно“. След десет минути стигнаха до голямо кръгово кръстовище и последваха табелите за Грас. Излязоха на магистрала с четири платна, която се издигаше по възвишенията и продължаваше към Приморските Алпи. Киара се облегна назад, свали ватираната си блуза и с усилие смъкна непромокаемия панталон. Габриел не откъсваше поглед от пътя. След дълго ровене в чантите тя намери чистото бельо, което бе купила за себе си.

— Не гледай.

— Не бих си го и помислил.

— Нима? Защо?

— Побързай да сложиш някакви дрехи, ако обичаш.

— За първи път мъж ми казва нещо подобно.

— Очевидно защо.

Киара го перна по ръката и бързо облече дънки, плътен пуловер с висока яка и модерни черни ботуши с пресечен връх и стабилен ток. Почти се преобрази в привлекателната млада жена, която бе видял за първи път в гетото на Венеция. Когато привърши, изправи гръб.

— Твой ред е. Ще се разменим и аз ще карам, докато се преоблечеш.

Габриел я послуша. От гледна точка на модата, новото му облекло не отстъпваше на нейното: широк син памучен панталон с еластичен колан, дебел вълнен пуловер и чифт бежови еспадрили, които боцкаха стъпалата му. Доби вид на мъж, който прекарва времето си в шляене из града и игра на петанка44.

— Изглеждам смешно.

— Мисля, че изглеждаш добре. По-важното е, че така можеш да се разхождаш из всяко градче в Прованс, без някой да предположи, че не си местен жител.

Десетина минути Киара шофираше по криволичещо между маслинови дръвчета и евкалипти шосе. Стигнаха до средновековния град Валбон. Габриел й показа посоката на север към градчето Опио, а от Опио към Льо Руре. Паркира пред един магазин за цигари и той влезе. Зад щанда стоеше мургав мъж със ситно къдрави коси и африкански черти. Когато Габриел го попита дали познава италианка на име Каркаси, продавачът сви рамене и го посъветва да се обърне към Марк, бармана на съседната бирария.

Габриел завари Марк да забърсва чаши със замърсена кърпа. Когато му зададе същия въпрос, барманът поклати глава. Не познавал никого на име Каркаси в селото, но имало една италианка, която живеела край пътя, водещ към природния парк. Метна кърпата на рамо и излезе навън да му покаже вярната посока. Габриел му благодари и се върна при Киара.

— Натам — каза той. — Отвъд главния път, покрай жандармерията, а после нагоре по възвишението.

Пътят беше тесен колкото еднопосочна градска улица, със стръмен наклон. Сред маслиновите дръвчета и офиките имаше частни вили. Някои бяха скромни постройки, собственост на жители на селото, а други — разкошни, добре поддържани и скрити зад живи плетове и високи каменни зидове.

Вилата, в която живееше италианката, спадаше към втората категория — внушително старо имение с малка куличка над главния вход. Градината бе терасовидна, заобиколена от каменна стена. На внушаващата страхопочитание желязна порта нямаше табела с име.

Когато Габриел натисна бутона на домофона, отекна кучешки лай. Секунди по-късно иззад вилата, галопирайки, дотичаха две белгийски овчарки с оголени зъби и яростно ръмжене. Втурнаха се към портата и зъбите им зачаткаха срещу Габриел през решетките. Той бързо се отдръпна крачка назад и сложи ръка на вратата на колата. Не обичаше кучета, а и неотдавна едно вълча порода го бе оставило със счупена ръка и няколко десетки шева. Предпазливо се приближи, за да не ги дразни повече, и отново натисна бутона. Този път му отговори женски глас, който едва се чуваше сред оглушителния кучешки лай.

— Oui?

— Мадам Каркаси?

— Сегашната ми фамилия е Хубер. Каркаси беше моминското ми име.

— Вие ли сте дъщерята на Реджина Каркаси от Толмедзо в Северна Италия?

След миг колебание се чу:

— Бихте ли ми казали кой сте, ако обичате?

Доловили нотка на тревога в гласа на стопанката си, кучетата залаяха още по-настървено. През нощта Габриел не бе успял да помисли как да подходи към дъщерята на Реджина Каркаси. Сега, докато овчарките се опитваха да захапят краката му и откъм Алпите духаше страховит вятър, нямаше търпение за встъпления и подробни обяснения. Протегна ръка и още веднъж натисна бутона.

— Казвам се Габриел — обясни той, надвиквайки кучешката врява. — Работя за правителството на Израел. Мисля, че зная кой е убил майка ви и защо.

Не последва отговор по домофона, а само още лай и ръмжене. Габриел се боеше, че е стигнал твърде далеч, и то твърде рано. Отново посегна към бутона, но отпусна ръка, щом видя входната врата да се отваря и на двора да излиза жена. Тя се спря за миг, с развети от вятъра черни коси и скръстени под гърдите ръце, а после бавно тръгна към портата, взирайки се в него през решетките. Доволна, погледна надолу към кучетата и ги смъмри на бърз френски. Те спряха да лаят, отдалечиха се в тръс и изчезнаха зад вилата. Жената посегна към джоба на палтото си, извади дистанционното управление за входа и натисна бутона с палец. Портата бавно се отвори и тя ги покани с жест да влязат.

Домакинята сервира кафе и топло мляко в правоъгълната всекидневна с теракотен под и тапицирани мебели. Остъклените врати потракваха от мистрала. На няколко пъти Габриел неволно се загледа през тях, за да се увери, че никой не се опитва да влезе, но видя само сложно оформената градина и вихрушката над нея.

Името й бе Антонела Хубер, италианка, омъжена за немски бизнесмен, живеещ в Южна Франция — представител на онази приспособима класа заможни европейци, които се чувстват уютно в много страни с различна култура. Бе привлекателна жена на около четиридесет и пет, с тъмни коси до раменете и кожа със силен загар. Очите й бяха почти черни и издаваха интелигентност. Погледът й бе съсредоточен и лишен от подозрителност. Габриел забеляза глина под ноктите й. Огледа се и видя множество керамични украшения из стаята. Антонела Хубер бе опитна в изработването им.

— Съжалявам за кучетата — каза тя. — Съпругът ми често пътува по работа, така че прекарвам голяма част от времето тук сама. Престъпността е сериозен проблем по целия Лазурен бряг. Ограбваха ни пет-шест пъти, преди да си купим кучета пазачи. Напоследък не сме имали проблеми.

— Разбирам защо.

Думите му я накараха леко да се усмихне. Габриел използва кратката пауза в шеговития разговор, за да премине към съществената част. Наведе се напред на стола си, опря лакти на коленете си и избирателно разказа на Антонела Хубер за събитията, довели го тук. Каза й, че приятелят му — Бенджамин Щерн, е узнал за нещо необичайно, което се е случило в манастира „Светото сърце“ в Бренцоне по време на войната — същия манастир, където е живяла майка й, преди да се отрече от обета си. Каза й, че приятелят му е бил убит от някого, който е искал тайната за това необичайно събитие да остане погребана. Каза й, че майка й не е единственото безследно изчезнало лице в Италия. Двама свещеници — Феличи и Мандзини, се намират в неизвестност от приблизително същото време. Италианският детектив Алесио Роси е заподозрял връзка между изчезванията, но е получил заповед да приключи разследването поради натиск върху италианската полиция от страна на Карло Казагранде, работещ за Службата за сигурност на Ватикана. Антонела Хубер остана неподвижна по време на целия му разказ, с прикован в него поглед и сплетени върху коляното си пръсти. Създаваше впечатлението, че Габриел не й казва нищо, което вече да не знае или подозира.

— Майка ви не се е отказала от обета си просто за да се омъжи, нали?

След дълго мълчание отговорът беше:

— Не, не само заради това.

— В манастира е станало нещо, което я е накарало да загуби вярата си и да се отрече от Църквата.

— Да, така е.

— Разговаряла ли е за него с Бенджамин Щерн?

— Умолявах я да не го прави, но не се вслуша в предупрежденията ми и се срещна с него.

— От какво се бояхте?

— Че ще пострада, разбира се. Оказах се права, нали?

— Давали ли сте показания пред италианската полиция?

— Всеки, който разбира поне малко от италианска политика, знае, че при подобни обстоятелства не може да се има доверие на полицията. Алесио Роси не е ли единият от убитите при престрелката в Рим онази вечер? Подготовка на атентат срещу папата? — Бавно поклати глава. — Господи, готови са на всичко, за да запазят мръсните си малки тайни.

— Знаете ли защо са убили майка ви?

— Да — кимна тя. — Зная какво се е случило в манастира. Зная защо майка ми се е отрекла от обета и от вярата си и защо плати за това с живота си.

— Ще ми кажете ли?

— Може би е по-добре да ви покажа. — Жената стана. — Почакайте тук, ако обичате. Няма да се бавя.

Излезе от стаята и тръгна по стълбите към горния етаж. Габриел се облегна назад и затвори очи. Киара, която седеше до него на дивана, протегна ръка и я сложи върху неговата.

Когато се върна, Антонела Хубер държеше куп пожълтели листове.

— Майка ми е написала това в нощта преди да се омъжи за баща ми — каза тя и ги повдигна напред към гостите си. — Дала е копие на Бенджамин Щерн, заради което приятелят ви е бил убит.

Седна, сложи листовете в скута си и зачете на глас:

Залитайки, Киара влезе в тоалетната. След миг Габриел чу неудържимото й повръщане. Антонела Хубер остана смълчана на мястото си. Влажните й очи се взираха с празен поглед през остъклените врати в градината, разлюляна от вятъра. Габриел гледаше листовете в скута й, старателно изписани с красивия почерк на сестра Реджина Каркаси. Мъчително бе да слуша записките й, но в същото време го обзе прилив на гордост. Тези няколко пожълтели страници бяха изключително ценен документ, който съвършено се връзваше със събраните вече сведения от различни източници. Нима Личо, старецът от манастира, не го бе насочил към сестра Реджина и Лутер? Нима Алесио Роси не му бе казал за мистериозното изчезване на двама свещеници от Немския отдел на Държавния секретариат, монсеньорите Феличи и Мандзини? Нима сестра Реджина Каркаси не бе посочила същите двама свещеници като придружители на епископ Себастиано Лоренци, официален представител на Секретариата на Ватикана, член на „Крукс Вера“, приятел на Германия?

За ваше щастие, хер Лутер, във Ватикана има още един верен приятел на немския народ — човек, който значително ме превъзхожда по сан.

Ето това бе обяснението за необяснимото. Защо Пий XII бе останал мълчалив пред най-тежкия случай на масови убийства в историята? Дали защото Мартин Лутер бе убедил влиятелния член на Държавния секретариат и на тайния орден „Крукс Вера“, че заклеймяването на холокоста от папата неизбежно ще доведе до създаване на еврейска държава в Палестина и еврейска власт над християнските свещени места? Ако беше така, това обясняваше защо „Крукс Вера“ толкова упорито се опитва да запази срещата в Бренцоне в тайна: защото тя свързваше ордена, следователно и Църквата, с избиването на шест милиона евреи в Европа.

Клара излезе с влажни и зачервени очи от тоалетната и отново седна до Габриел. Антонела Хубер откъсна поглед от градината и тъмните й очи се спряха на лицето на младата жена.

— Вие сте еврейка, нали?

Киара кимна и повдигна брадичка.

— От Венеция съм.

— Във Венеция е имало жестоко прочистване. Докато майка ми е живеела спокойно зад стените на „Светото сърце“, нацистите и приятелите им са измъквали евреите от домовете им. — Антонела погледна Габриел. — А вие?

— Семейството ми беше от Германия. — Не каза нищо повече. Нямаше какво да добави.

— Можела ли е майка ми да стори нещо, за да им помогне? — Тя отново се загледа навън. — И аз ли имам вина? Трябва ли да плащам за греха на майка си?

— Не вярвам в колективната вина — отвърна Габриел. — Що се отнася до майка ви, нямало е какво да стори. Дори ако не се бе подчинила на заповедите на епископа и бе разказала на някого за срещата в Бренцоне, нищо нямаше да се промени. Лутер е бил прав. Техниката е била налице, избиването е започнало и нищо — освен поражението на нацистка Германия — не би могло да го спре. А и никой не би й повярвал.

— Може би и сега никой няма да й повярва.

— Това е унищожителен документ.

— Смъртна присъда — каза Антонела. — Просто ще го обявят за изфабрикуван. Ще кажат, че се опитвате да разклатите устоите на Църквата. Винаги постъпват така.

— Имам достатъчно доказателства, които потвърждават достоверността му, и ще е невъзможно да го отхвърлят като скалъпен. Майка ви е била безсилна да стори каквото и да било през 1942-а, но вече не е. Дайте ми бележките, които е написала със собствената си ръка. Важно е да разполагам с оригинала.

— Ще го получите при едно условие.

— Какво е то?

— Да унищожите хората, които убиха майка ми.

Габриел протегна ръка.

23. Льо Руре, Прованс

Габриел потегли от вилата на Антонела Хубер в спускащия се здрач и бе изпратен от белгийските овчарки със свиреп лай. Киара седеше до него, стискайки писмото. В подножието на хълма завиха по двулентова магистрала и поеха на запад към Грас. Последните слънчеви лъчи очертаваха далечните планински била като кървавочервена рана.

Пет минути по-късно той забеляза тъмносив фиат седан. Мъжът зад волана беше твърде предпазлив. Придържаше се към своето платно и дори когато Габриел намали скоростта далеч под ограничението, фиатът остана на няколко коли разстояние от задната му броня. „Не — помисли си той, — това не е средностатистически френски шофьор“.

Продължи по магистралата и навлезе в Грас. Стигна до стария градски център, който отдавна бе завладян от имигранти от Арабския запад, и за миг Габриел имаше чувството, че се намира в Алжир или Маракеш.

— Прибери писмото.

— Какво има?

— Следят ни.

Той ускори и направи поредица резки завои.

— Все още ли е там?

— Да.

— Какво ще правим?

— Ще си поиграем на гоненица.

Габриел излезе от старата градска част и се върна по възвишението до главната магистрала, неотлъчно следван от фиата. Профуча през центъра, а после сви по №85 — пряката магистрала от Грас към Приморските Алпи. Десет секунди по-късно видя в огледалото за обратно виждане как фиатът поднесе. Натисна газта докрай и пришпори пежото нагоре по стръмния наклон.

Грас постепенно се загуби в далечината. Пътят криволичеше и бе пълен с неравности и остри завои. Вдясно от него се издигаше обрасъл с храсти планински склон, а вляво имаше дълбока клисура, която стигаше до морето. Пежото не беше толкова мощно, колкото му се искаше, и макар да натискаше газта силно, фиатът лесно го настигаше. При всеки равен участък от пътя той вдигаше очи към огледалото и винаги го виждаше през няколко коли зад тях. Веднъж му се стори, че шофьорът разговаря по мобилен телефон. За кого работиш? На кого се обаждаш? И как ни откри, по дяволите? Антонела Хубер… Бяха убили майка й. Може би бяха изпратили някого да държи дома й под наблюдение.

След десет минути пред тях се появи селото Сен Валер, тихо и с плътно спуснати капаци на къщите. Габриел паркира до малък площад и размени мястото си с Киара. Фиатът спря в другия край на площада и зачака. Каза й да тръгне по Д-5 към Сен Сезар и извади деветмилиметровата берета, която бе получил от Шимон Пацнер в Рим. Фиатът ги последва.

Спускаха се дълго по криволичещ и на места труден път, а в други участъци — прав и равен. Киара шофираше умело, както бе управлявала и яхтата, със спокойна увереност, от която Габриел не можеше да не се впечатли.

— Посещавала ли си курс по шофиране при преследване в Академията?

— Разбира се.

— Научи ли нещо?

— Бях номер едно в групата си.

— Покажи ми.

Киара превключи скоростите и рязко натисна газта. Пежото профуча напред с ревящ двигател. Остана на същата скорост, докато стрелката достигна края на червената зона, и отново превключи. Габриел погледна спидометъра, който показваше почти 180 километра в час. Изглежда, успя да изненада шофьора на фиата с рязкото ускоряване, но реакцията му бе бърза и скоро той пак бе на предишното си място, на двайсетина метра от задната им броня.

— Нашият приятел не се отказва.

— Какво искаш да направя?

— Накарай го да се поизпоти. Искам нервите му да бъдат обтегнати до крайност.

Докато се движеха по дълъг участък надолу, Киара пришпори пежото на над двеста. При следващата поредица завои майсторски превключваше скоростите и натискаше спирачката. Очевидно добре бе усвоила уроците в Академията. Мъжът във фиата трудно ги следваше. На два пъти почти загуби контрол на завоите.

С тази скорост не след дълго стигнаха до Сен Сезар. Бе средновековен град, с останки от крепостни стени, разделен надве от Д-5. Киара забави. Габриел й изкрещя да кара по-бързо.

— А ако някой пресече проклетия път?

— Не ми пука! Карай по-бързо, дявол да го вземе!

— Габриел!

Светкавично профучаха през тъмния град. Шофьорът на фиата нямаше смелостта да ги последва и премина по-бавно през града. В резултат изостана с около триста метра.

— Това беше шибана лудост. Можехме да убием някого.

— Не му позволявай отново да ни настигне.

Шосето преминаваше в четирилентова магистрала. От лявата им страна бе големият природен парк, известен с пещерите си, а в далечината — острите планински зъбери, открояващи се на ярката лунна светлина.

— Завий натам!

Киара удари спирачките и остави пежото да се плъзне по инерция. След това едновременно намали скоростта и натисна газта и колата се наклони, докато завиваше по коларския път. Габриел се обърна и погледна назад. Фиатът бе взел завоя и се носеше след тях с бясна скорост.

— Угаси фаровете.

— Няма да виждам нищо.

— Угаси ги веднага!

Киара щракна светлините и инстинктивно отпусна газта, но Габриел отново й изкрещя да кара по-бързо и се понесоха под сребристото сияние на луната. Навлязоха в горичка от ниски дъбове и пинии. Пътят рязко свиваше надясно. Фаровете на фиата не се виждаха.

— Спри!

— Тук ли?

— Спри!

Тя натисна спирачките. Габриел блъсна вратата. Въздухът бе изпълнен със задушлив прах.

— Тръгвай — нареди той, скочи навън и затръшна вратата.

Киара изпълни командата му и продължи по посока на планинското било. След няколко секунди Габриел чу бръмченето на фиата. Коленичи зад един дъб край пътя, с пистолет в протегнатата си напред ръка. Когато фиатът поднесе на завоя, изстреля няколко куршума в гумите.

Улучи най-малко два пъти. Фиатът моментално загуби контрол, понесе се на зигзаг и заподскача, преди центробежната сила от резкия завой да го повали наляво. Габриел загуби броя на преобръщанията; най-малко пет-шест, може би и повече. Изправи се и бавно тръгна към купчината разкривена стомана, с пистолета до хълбока си. Чуваше се звън от мобилен телефон.

Откри фиата с колелата нагоре, застанал на смачкания си покрив. Наведе се, надникна през разбитото предно стъкло и видя шофьора да лежи върху това, което бе представлявало таван. Краката му бяха неестествено усукани, а от премазаните му гърди бликаше кръв. Все още се намираше в съзнание и ръката му посягаше към пистолета, на няколко сантиметра от пръстите. Гледаше съсредоточено, но ръката не се подчиняваше на командите на мозъка му. Вратът му бе счупен, а не го осъзнаваше.

Най-сетне откъсна очи от пистолета и впери поглед в Габриел.

— Глупаво беше да ни преследваш така — тихо заговори Габриел. — Ти си аматьор. Шефът ти те е изпратил на самоубийствена мисия. Кой е шефът ти? Той ти причини това, не аз.

Мъжът едва успя да промълви нещо сред бълбукането на кръвта. Взираше се в Габриел, но умът му се намираше някъде другаде. Не му оставаше да живее много.

— Не си пострадал твърде тежко — ласкаво каза Габриел. — Само порязвания и драскотини. Може би една-две счупени кости. Кажи ми за кого работиш и ще повикам линейка.

Мъжът разтвори устни и издаде звук. Габриел се наведе по-ниско, за да го чуе.

— Каззз… Каззз… Ззззз…

— Казагранде? Карло Казагранде? Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Каззз… ззззз…

Габриел пъхна ръка под якето на умиращия и потърси портфейла му. Беше напоен с кръв. Когато го пъхна в джоба си, отново чу телефонния звън. Звукът идваше откъм задната седалка. Надникна и го видя на земята под багажника, с примигваща лампа за батерията. Грабна го, натисна бутона за разговор и го допря до ухото си.

— Pronto.

— Какво става там? Къде е той?

— Тук е — спокойно отвърна Габриел на италиански. — Всъщност в момента разговаря с вас.

Мълчание.

— Зная какво се е случило в онзи манастир — каза Габриел. — Зная за „Крукс Вера“. Зная, че вие сте убили приятеля ми. Скоро ще ви открия.

— Къде е моят човек?

— В момента не се чувства много добре. Искате ли да си побъбрите с него?

Сложи телефона на земята, на сантиметри от устата на умиращия. Когато се изправи, видя светлините на пежото да подскачат по пътя към него. Киара спря на няколко метра. Вървейки към колата, Габриел чуваше само един звук:

— Каззз… Каззз… Ззззззз…

24. Сен Сезар, Прованс

На бледозеленикавата светлина от таблото Габриел претършува портфейла на убития. Не намери нито шофьорска книжка, нито някакъв друг документ за самоличност. Най-сетне откри визитна картичка, сгъната надве и пъхната зад снимка на момиче с рокля без ръкави. Бе толкова стара, че се наложи да включи лампата на тавана, за да прочете избледнялото име: ПАУЛО ОЛИВЕРО, Ufficio Sicurezza di Vaticano46. Повдигна я и я показа на Киара. Тя хвърли поглед към визитката за миг и отново се съсредоточи върху пътя.

— Какво пише?

— Че има голяма вероятност човекът, когото току-що убих, да е ченге от Ватикана.

— Страхотно.

Габриел запамети телефонния номер, а след това накъса картичката и хвърли парчетата през прозореца. Излязоха на магистралата. Киара намали скоростта, очаквайки напътствия, и Габриел я насочи на запад, към Екс ан Прованс. Тя запали цигара със запалката на таблото. Ръката й трепереше.

— Ще ми кажеш ли къде отиваме сега?

— Трябва да се измъкнем от Прованс възможно най-бързо — обясни той. — А за после все още не съм решил.

— Имам ли право да изразя мнение?

— Защо не?

— Време е да се върнеш у дома. Вече знаеш какво се е случило в манастира и кой е убил Бенджамин. Не можеш да направиш нищо повече, освен да затънеш още по-дълбоко.

— Има още нещо — заяви Габриел. — Трябва да има.

— За какво говориш?

Той разсеяно се загледа през прозореца. Пейзажът бе суров и вятърът изпълваше въздуха с червеникав прах. Но очите му бяха слепи за всичко наоколо. Вместо това видяха как майка Винченца седи на същото място, където Мартин Лутер и епископ Лоренци бяха подписали своя договор за убийства, и му разказва, че Бенджамин е дошъл в манастира „Светото сърце“, за да узнае повече за евреите, които са се укривали там. Видяха Алесио Роси, треперещ от страх, с изгризани от напрежение нокти, да му казва как са го принудили да прекрати разследването си за изчезналите свещеници. Видяха сестра Реджина да слуша как Лутер и Лоренци спокойно обсъждат защо папа Пий XII трябва да запази мълчание пред лицето на геноцида, а в скута й спи дете.

Накрая видяха Бенджамин, двайсетгодишно момче с късогледи очи, крехки рамене и гениален ум, достоен за академично величие. Бе искал да е част от операцията „Божи гняв“ толкова силно, колкото Габриел бе искал да се измъкне от нея. Всъщност Бенджамин бе мечтал да стане алеф, стрелец, но в методичния му ум нямаше място за способностите, необходими, за да насочи пистолет към нечие лице в тъмна уличка и да натисне спусъка. Притежаваше всички качества на идеалния поддържащ агент и нито веднъж не бе допуснал грешка… дори накрая, когато „Черният септември“ и европейските служби за сигурност дишаха във врата им. Този Бенджамин видя Габриел сега. Този Бенджамин никога не би заложил репутацията си на карта заради един-единствен източник или документ, колкото и достоверен да изглежда.

— Бенджамин не би написал книга, уличаваща Католическата църква в съдействие за холокоста, въз основа само на писмото на сестра Реджина. Трябва да е разполагал и с нещо друго.

Киара отби от магистралата и натисна спирачките.

— Е, и?

— Работил съм с Бенджамин в акция. Зная как разсъждаваше, как работеше умът му. Беше безкрайно съобразителен. Съставяше предостатъчно резервни планове. Бенджамин е знаел, че книгата ще предизвика взрив. Затова е пазел съдържанието й в тайна. Сигурно е скрил копия от важните си разкрития на места, които враговете му не биха открили. — След миг колебание добави: — Но където приятелите му ще се сетят да потърсят.

Киара загаси цигарата си в пепелника.

— В Академията ни учеха как да виждаме стотици възможни скривалища, когато влезем в стая. Скривалища за документи, оръжия и какво ли не.

— С Бенджамин посещавахме курса заедно.

— Тогава къде отиваме?

Габриел вдигна ръка и посочи право напред.

Шофираха на смени, редувайки се през два часа. Киара успя да поспи, докато си почиваше, но Габриел лежеше буден на спуснатата седалка, с ръце зад тила, загледан през затъмненото стъкло на покрива. Наум повторно претърсваше апартамента на Бенджамин, отваряше книги и чекмеджета, скринове и шкафове и търсеше други тайни скривалища.

Утрото настъпи, сиво и навъсено. Сипеше се ту дъждовен порой, ту лавина от режещия вятър в долината на Рона. До обяд не се развидели напълно и фаровете на пежото останаха запалени. На немската граница Габриел изтръпна, когато полицаят се взира малко по-дълго в канадския му паспорт.

Преминаха през равнина с разкаляни ферми, поддържайки високата скорост на движението по аутобана. В градчето Меминген Габриел спря на бензиностанция. Недалеч се виждаше търговски център с малък универсален магазин. Изпрати Киара там със списък и това, което тя донесе, му допадна повече от купените в Кан дрехи: два сиви панталона, две памучни ризи, черен пуловер, чифт черни обувки с гумени подметки и ватиран шлифер. Във втора чанта имаше две фенерчета, пакет батерии, отвертки, клещи и гаечни ключове.

Габриел се преоблече в колата, когато наближиха Мюнхен. Пристигнаха късно следобед. Небето бе притъмняло и валеше проливен дъжд. „Идеално време за акция — би казал Шамрон. — Дар от боговете на разузнаването“. От изтощение Габриел усещаше пулсираща болка в слепоочията, а под клепачите му сякаш имаше песъчинки. Не помнеше кога за последен път е спал спокойно цяла нощ. Погледна Киара и видя, че здраво стиска волана, сякаш е единствената опора, на която се крепи будна. Не можеше и да става дума за хотел. Но Киара имаше идея.

Съвсем близо до стария градски център, до Райхенбахплац, се намира доста невзрачна сграда с плоска фасада и хоросанова мазилка. Над двойната остъклена врата има надпис: JUDISCHES EINKAUFSZENTRUM VON MUNCHEN — „Еврейска общност, Мюнхенски център“. Киара паркира пред главния вход и бързо влезе. След пет минути се върна, сви покрай ъгъла и спря срещу страничния вход. Младо момиче държеше вратата отворена. Бе на нейните години, със закръглен ханш и гарвановочерни коси.

— Как успя? — попита Габриел.

— Обадиха се на баща ми във Венеция. Той потвърди, че сме свои.

Центърът имаше съвременен интериор, осветен от силни неонови лампи. Момичето ги поведе по стълбището към втория етаж, до малка стая с гол балатум и две еднакви легла с бежови покривки. Обстановката напомняше на Габриел за болнично отделение.

— Обзаведохме я за гости и извънредни случаи — обясни момичето. — На ваше разположение е за няколко часа. Зад онази врата има баня с душ.

— Трябва да изпратя факс — каза Габриел.

— На долния етаж. Ще ви заведа.

Габриел слезе с нея в малък кабинет до главната приемна.

— Имате ли ксерокс?

— Разбира се. Ето там.

Той извади писмото на сестра Реджина Каркаси от джоба на якето си и направи копие. После написа няколко думи на отделен лист и подаде всичките на момичето. Продиктува й номера по памет и тя зареди страниците във факс апарата.

— Виена? — попита момичето.

Габриел кимна. Чу пронизителния звук, който издаде факсът, когато се свърза с офиса на Ели Лавон, и се загледа в листовете, които влизаха един по един. След две минути изпращането приключи. Факсът звънна и изплю лист с две набързо надраскани думи.

Документите — получени.

Габриел позна почерка на Лавон.

— Имате ли нужда от нещо друго?

— Само няколко часа сън.

— За това не мога да ви помогна. — За първи път момичето му се усмихна. — Можете ли да намерите пътя до стаята си сам?

— Няма проблем.

Когато се върна горе, пердетата на прозореца бяха спуснати. Притиснала колене към гърдите си, Киара лежеше в едно от леглата и вече спеше. Габриел се съблече и се пъхна под одеялото на второто легло, внимавайки скърцащата пружина да не я събуди. Най-сетне затвори очи и заспа, без да сънува.

Във Виена Ели Лавон стоеше наведен над факс апарата си, с цигара в уста, и намръщено се взираше в листовете, които стискаше между върховете на пожълтелите от никотин пръсти. Върна се в кабинета си, където в плътната следобедна сянка седеше мъж. Лавон развя листовете.

— Героят и героинята изплуваха.

— Къде са? — попита Ари Шамрон.

Лавон погледна номера, от който бе изпратен факсът.

— В Мюнхен.

Шамрон затвори очи.

— Къде в Мюнхен?

Ели отново погледна факса и този път се усмихна, когато вдигна очи.

— Явно нашето момче е намерило пътя обратно към лоното на своя народ.

— А документът?

— За съжаление италианският не е сред езиците, които владея, но съдейки по първия ред, бих казал, че е открил сестра Реджина.

— Покажи ми го.

Лавон му подаде листовете. Шамрон прочете първия ред на глас:

— Mi chiamo Regina Carcassi…47

Стрелна Лавон с поглед.

— Познаваш ли някого, който говори италиански?

— Мога да намеря.

— Веднага, Ели.

Габриел се събуди в пълен мрак. Повдигна ръка към лицето си и погледна светещия циферблат на часовника си. Точно десет. Прерови дрехите си на пода, докато напипа писмото на сестра Реджина. Едва сега си пое дъх.

Киара лежеше до него. По някое време бе изпълзяла от леглото си и като малко дете се бе сгушила в неговото. Спеше с гръб към него и косите й бяха разпилени върху възглавницата му. Когато докосна рамото й, тя се претърколи и го погледна. Очите й бяха влажни.

— Какво има?

— Просто си мислех.

— За какво?

Последва дълго мълчание, нарушавано само от звука на клаксон под прозореца им.

— Понякога се отбивах в „Сан Дзакария“, докато ти работеше. Виждах те застанал на скелето, скрит зад завесата. Няколко пъти надникнах и те забелязах да се взираш в лицето на Девата.

— Явно трябва да сложа по-голяма завеса.

— Виждаш нея, нали? Когато съзерцаваш Девата, виждаш лицето на жена си. Виждаш белезите й. — Габриел не каза нищо в отговор. Киара се надигна на лакти, взря се в лицето му и прокара пръст по носа му, сякаш беше скулптура. — Съчувствам ти.

— Никой няма вина, освен самия аз. Постъпих глупаво, като я доведох на бойното поле.

— Затова ти съчувствам. Ако имаше кого другиго да обвиниш, навярно щеше да ти е по-леко. — Тя отпусна глава на гърдите му и замълча за миг. — Господи, ненавиждам това място. Мюнхен. Градът, в който е започнало всичко. Знаеш ли, че Хитлер е имал щаб на няколко преки оттук?

— Зная.

— Мислех, че нещата са се променили и са настъпили по-добри дни. Преди шест месеца някой остави ковчег пред синагогата на баща ми. На капака имаше свастика, а вътре — бележка: „Този ковчег е за венецианските евреи! Онези, които ни се изплъзнаха първия път“.

— Няма реална заплаха — каза Габриел.

— Старите се изплашиха. Нали разбираш, помнят какво се е случило. — Киара повдигна ръка към лицето си и изтри сълза от бузата си. — Наистина ли мислиш, че Бени се е добрал до още нещо?

— Бих заложил живота си.

— Какво друго ни е нужно? Епископ от Ватикана е седял на една маса с Мартин Лутер през 1942-а и е дал благословията си за избиването на милиони евреи. Шейсет години по-късно „Крукс Вера“ уби приятеля ти и други хора, за да запази това в тайна.

— Не искам „Крукс Вера“ да успее. Искам тази тайна да излезе наяве и за да постигна целта си, ми е нужно и нещо друго, освен писмото на сестра Реджина.

— Знаеш ли какво ще предизвика това във Ватикана?

— Проблемът не е мой.

— Ще ги унищожиш — каза тя. — А после ще се върнеш в църквата „Сан Дзакария“ да довършиш реставрацията на своя Белини. Ти си противоречива личност.

— Казвали са ми го.

Киара вдигна глава, опря брадичка на гърдите му и срещна погледа му. Косите й се разпиляха по лицето му.

— Защо ни мразят, Габриел? Какво сме им сторили?

Пежото стоеше там, където го бяха оставили, паркирано срещу страничния вход на еврейския център, и блестеше под жълтата светлина на улична лампа. Габриел подкара внимателно по мокрите улици. Заобиколи градския център по широкия булевард „Томас Винер Ринг“, който опасваше сърцето на стария Мюнхен, и по Лудвигщрасе се отправи към квартала Швабинг. До входа на една метростанция видя купчина сини листовки, затиснати с червена тухла. Киара скочи, грабна ги и ги донесе в колата.

Габриел мина покрай Адалбертщрасе 68 два пъти, за да прецени дали е безопасно. Паркира зад ъгъла, на Барерщрасе, и угаси двигателя. Покрай тях затрака трамвай с една-единствена възрастна пътничка, която тъжно се взираше през запотеното стъкло.

Докато вървяха към входа на жилищната сграда, Габриел си спомни за първия си разговор с детектив Аксел Вайс.

Наемателите са били много небрежни по отношение на това кого пускат вътре. Ако някой натисне бутона на домофона и каже: „Реклами“, често е влизал без проблем.

След кратко колебание Габриел натисна едновременно два бутона. Няколко секунди по-късно отговори сънен глас:

— Да?

Той изрече „паролата“. Прозвуча бръмчене и вратата се отключи, а щом влязоха, автоматично се заключи. Габриел я отвори и затвори за втори път, в случай че някой слушаше. После стовари листовките на земята и тръгна през фоайето към стълбището — бързо, защото възрастната домоуправителка може да бе будна.

Тихо изкачиха стъпалата до площадката на втория етаж. Вратата на апартамента на Бенджамин все още бе маркирана с полицейска лента и имаше залепена бележка за ограничен достъп. Импровизираният мемориал с цветя и съболезнователни писма беше разчистен.

Киара приклекна и пъхна тънък метален инструмент в ключалката. Габриел застана с гръб към нея да наблюдава стълбището. Трийсет секунди по-късно чу ключалката да щраква и вратата се отвори. Минаха под полицейската лента и влязоха. Габриел затвори и включи фенерчето си.

— Действай бързо — каза той. — Не се тревожи, че ще оставим разхвърляно.

Тръгнаха към голямата стая с изглед към улицата, която Бенджамин бе използвал за кабинет. Лъчът на фенерчето освети неонацистките графити върху стената.

— Боже мой! — прошепна Киара.

— Започни от този край — нареди Габриел. — Ще претърсим всяка стая заедно, а после ще преминем в следващата.

Претърсваха безшумно, но ефективно. Габриел разглоби бюрото, а Киара свали и прелисти всяка книга от лавиците. Нищо. Той размести мебелите, свали калъфите, разпори възглавниците. Нищо. Преобърна масичката за кафе, развъртя краката й и провери за кухини. Нищо. Заедно навиха килима и потърсиха процеп, в който можеше да има пъхнати документи. Нищо. Габриел коленичи и търпеливо провери всяка от дъските на пода, за да види дали някоя от тях е разкована. Киара огледа радиаторите.

По дяволите!

В единия край на стаята имаше врата към малка ниша. Вътре Бенджамин бе съхранявал още книги. Претърсиха я заедно и отново не намериха нищо.

Докато затваряше вратата на излизане, Габриел долови тих необичаен звук; не проскърцване на панти, а странно изшумоляване. Натисна дръжката и последователно отвори и затвори вратата няколко пъти. Отваряне, затваряне, отваряне, затваряне, отваряне…

Вратата бе куха и в нея имаше нещо.

Обърна се към Киара:

— Подай ми онази отвертка.

Застана на колене, развъртя болтовете, които придържаха бравата, и я разглоби. За едната част бе вързана найлонова връвчица, на която висеше нещо, пъхнато във вратата. Габриел внимателно я издърпа и извади прозрачен джоб с цип. Вътре имаше старателно сгънати листове хартия.

— Господи! — възкликна Киара. — Не мога да повярвам, че наистина го намери!

Той отвори джоба, извади листовете и внимателно ги разгъна на светлината на фенерчето. Затвори очи, тихо изруга и ги повдигна, за да ги види и тя.

Беше копие от писмото на сестра Реджина.

Бавно се изправи. Бяха загубили повече от час, за да намерят нещо, което вече имаха. Колко още време щяха да загубят, докато се доберат до това, което им беше нужно? Въздъхна дълбоко и се обърна.

В този миг видя силует на човек, застанал сред безпорядъка в стаята. Посегна към джоба си, стисна дръжката на пистолета и бързо го извади. Докато го насочваше за стрелба, Киара освети мишената с фенерчето. За щастие Габриел успя да задържи показалеца си на спусъка, без да го натисне, защото на три метра пред него, с ръка над очите, стоеше жена в розов халат.

Обстановката в малкия апартамент на фрау Ратцингер издаваше мания за ред и чистота и Габриел веднага забеляза това. Кухнята бе безупречно стерилна, съдовете в малкия бюфет — поставени на витрината в стройни редици, а дребните украшения на масичката във всекидневната изглеждаха, сякаш са били многократно подреждани и преподреждани от пациентка в клиника за душевноболни, на каквато тя в много отношения приличаше.

— Къде бяхте? — попита той с ласкав тон; сякаш говореше на малко дете.

— Първо в Дахау, после в Равенсбрук и накрая в Рига. — Фрау Ратцингер замълча за миг. — Родителите ми бяха убити в Рига. Застреляха ги Einsatzgruppen — бродещите Отряди на смъртта на СС. Заровиха ги заедно с двадесет и седем хиляди други в общ гроб, изкопан от руски военнопленници.

Тя нави ръкава си и показа татуирания си номер — като онзи, който майка му толкова упорито се бе опитвала да скрие. Дори в най-убийствената лятна жега в долината на Израил бе предпочитала да носи блуза с дълъг ръкав, отколкото някой непознат да види този „белег на срама“, както го наричаше. Този символ на еврейска слабост.

— Бенджамин се страхуваше, че ще го убият — продължи фрау Ратцингер. — Обаждаха се по всяко време и говореха ужасни неща по телефона му. Стояха пред сградата нощем, за да го сплашат. Каза ми, че ако с него се случи нещо, тук ще пристигнат хора от Израел.

Отвори чекмедже на бюфета си и извади бяла ленена покривка за маса. Разгъна я с помощта на Киара. Вътре имаше голям хартиен плик с облепени с тиксо ръбове и капак.

— Това ли търсите? — Фрау Ратцингер го повдигна към Габриел. — Когато ви видях за първи път, си помислих, че навярно вие сте човекът, но не знаех дали мога да ви имам доверие. В онзи апартамент ставаха много странни неща. Посреднощ влизаха хора. Полицаи изнасяха вещи на Бенджамин. Бях изплашена. Както навярно предполагате, все още изпитвам недоверие към мъже в униформи.

Тъжните й очи се втренчиха в Габриел.

— Не сте негов брат, нали?

— Не съм, фрау Ратцингер.

— Така си и помислих. Затова ви дадох очилата. Знаех, че ако сте човекът, за когото говореше Бенджамин, ще тръгнете по следите и те ще ви доведат отново при мен. Трябваше да съм сигурна, че вие сте този човек. Вие ли сте, хер Ландау?

— Не съм хер Ландау, но да, аз съм човекът.

— Немският ви е много добър — каза тя. — Наистина ли сте от Израел?

— Отраснах в долината на Израил. — Габриел без предупреждение заговори на иврит: — Бенджамин ми беше близък като брат. Той би искал аз да отворя плика.

— Тогава мисля, че ви принадлежи — отвърна тя на същия език. — Довършете работата на приятеля си. Но каквото и да правите, не се връщайте отново тук. Не сте в безопасност. — Внимателно пъхна плика в ръцете му и докосна лицето му. — Тръгвайте.