Изворът

I

Хауърд Роурк се разсмя.

Стоеше гол на ръба на една скала. Далеч надолу, под него, се простираше езерото. Замръзнала експлозия на гранит, устремен в полет към небето над неподвижната вода. Водата изглеждаше твърда, камъкът — течен. Камъкът беше застинал като в кратък миг от битка, когато ударът среща удар и устремът застива в покой, по-напрегнат от движението. Мокър под слънчевите лъчи, камъкът блестеше.

Езерото под него беше само тънък стоманен пръстен, разсичащ скалите на две. Скалите потъваха в дълбините. Започваха и завършваха в небето. Така светът изглеждаше увиснал в пространството, той беше остров, плаващ върху нищото, опрян в краката на мъжа върху скалата.

Тялото му се изпъна към небето. То беше тяло с дълги прави линии и ъгли, всяка извивка бе начупена на отделни равнини. Стоеше неподвижен, ръцете му бяха отпуснати до тялото, с дланите навън. Усещаше стегнатите си рамене, извивката на врата и тежестта на кръвта в дланите си. Чувстваше вятъра зад себе си, във вдлъбнатината на гръбнака си. Вятърът развяваше косата му към небето. Косата му не беше нито руса, нито рижа, а с цвета на кората на зрял портокал.

Засмя се при мисълта за това, което му се случи сутринта, и за нещата, които предстояха.

Знаеше, че следващите дни ще бъдат трудни. Щеше да се сблъска с проблеми и трябваше да изготви план за действие. Знаеше, че трябва да помисли за това. Знаеше също, че няма да мисли, защото вече всичко му беше ясно, защото планът беше готов отдавна и защото искаше да се смее.

Опита се да помисли. Но забрави. Гледаше гранита.

Не се смееше, докато очите му се вглеждаха в земята около него. Лицето му беше като природен закон — нещо, което човек не може да оспорва, да променя или умолява. Имаше високи скули над сухи, хлътнали бузи; сивите му очи бяха студени и непоколебими; устата му бе надменна и здраво стисната — уста на палач или на светец.

Погледна гранита. Помисли си: да бъде нарязан и направен на стени. Погледна едно дърво. Да бъде нарязано и направено на греди. Погледна ръждива ивица върху камъка и си помисли за желязна руда под земята. Да бъде разтопена и да се издигне в подпорни греди към небето.

Тези скали, мислеше си той, са тук за мен; чакат сондата, динамита и моя глас; чакат да бъдат натрошени, разцепени, смлени, преродени; чакат формата, която ще им придадат моите ръце.

После тръсна глава, защото си спомни сутринта. Спомни си, че трябва да свърши много неща. Пристъпи до ръба, вдигна ръце и се гмурна в небето надолу.

Преплува езерото до отсрещния бряг. Стигна до скалите, където бе оставил дрехите си. Огледа се със съжаление. Откакто дойде да живее в Стантън преди три години, щом успееше да отдели по един час — а това не се случваше често — идваше тук да отдъхне, да поплува, да се отпусне, да помисли, да бъде сам и жив. Първото, което поиска да направи в своята нова свобода, бе да дойде на това място, защото знаеше, че идва за последен път. Сутринта го изключиха от архитектурния факултет на Стантънския технологичен институт.

Навлече дрехите си: стари панталони от дънков плат, сандали, риза с къси ръкави и липсващи копчета. Закрачи по тясна пътечка между скалите към пътя, спускащ се по зеления склон към шосето в подножието.

Вървеше бързо, с отпусната, ленива вещина на движенията. Спусна се по дългия път, огрян от слънцето. Далеч пред него, на брега на Масачузетс се простираше Стантън, малък град, като кутийка за скъпоценния камък, заради който съществуваше — внушителният институт, издигащ се на отвъдния хълм.

В началото на града имаше бунище. В тревата се подаваше сива купчина отпадъци. Леко димеше. На слънцето проблясваха тенекиени кутии. После пътят продължаваше край първите къщи до една църква — готическа дървена постройка, боядисана в гълъбовосиньо. Имаше здрави дървени опорни стени, които не поддържаха нищо; прозорците бяха с цветни стъкла и гъсти плетеници от изкуствени скъпоценни камъни. От църквата започваха дълги улици с тесни, натрапчиви морави. Зад моравите стърчаха купчини дърво, измъчени във всевъзможни форми, с фронтони, кулички, капандури, с издадени входове, притиснати под огромни скосени покриви. По прозорците трептяха бели пердета. До странична врата се виждаше преливаща кофа за смет. Стар пекинез седеше на възглавничка на стълбите пред входната врата, от устата му се стичаха лиги. Проснати пелени се вееха на вятъра между колоните на веранда.

Хората се обръщаха след Хауърд Роурк по улиците. Някои го проследяваха с очи, внезапно негодуващи. Не знаеха защо: това бе инстинкт, който присъствието му събуждаше у повечето хора. А Хауърд Роурк не виждаше никого. За него улиците бяха пусти. Би се разхождал съвсем гол, без да го е грижа.

Мина през центъра на Стантън — широка тревна площ, заобиколена от витрини на магазини. Прясно залепени на витрините афиши гласяха: „ПОЗДРАВИ ЗА ВИПУСК ’22! НА ДОБЪР ЧАС, ВИПУСК ’22!“ Следобед предстоеше церемонията по дипломирането на випуск ’22 на Стантънския технологичен институт.

Роурк сви по една странична уличка. В края на дълга редица от къщи, на хълмче над зелена долина бе домът на госпожа Кийтинг. Той живееше на пансион в този дом от три години.

Госпожа Кийтинг беше на верандата. Хранеше двойка канарчета в клетка, окачена над парапета. Подпухналата й ръчичка увисна във въздуха, като го видя. Наблюдаваше го с любопитство. Опита се да изкриви устни в подходящ израз на съчувствие, но успя да покаже само, че се преструва.

Той пресече верандата, без да й обърне внимание. Тя го спря.

— Господин Роурк!

— Да?

— Господин Роурк, толкова съжалявам — поколеба се престорено скромно — за това, което се случи сутринта.

— Какво? — попита той.

— За това, че ви изключиха от Института. Нямам думи да ви кажа колко съжалявам. Само искам да знаете, че ви съчувствам.

Стоеше вторачен в нея. Тя разбра, че не я вижда. Не, помисли си, не е точно така. Той винаги гледаше право в хората и ужасните му очи никога не пропускаха нищо, само че караше хората да се чувстват така, сякаш не съществуват. Просто гледаше. Не й отговори.

— Но това, което искам да кажа — продължи тя — е, че ако човек страда на този свят, то е заради нечия грешка. Сега, разбира се, трябва да се откажете от архитектурата, нали? Но един млад човек винаги може да припечелва прилично като чиновник, или търговец, или нещо друго.

Той се обърна и понечи да се отдалечи.

— О, господин Роурк! — каза тя.

— Да?

— Деканът се обади, докато ви нямаше.

В този момент тя очакваше той да прояви някаква емоция, а емоцията би означавала, че е съкрушен. Той винаги събуждаше в нея необяснимото желание да го види съкрушен.

— Да? — попита той.

— Деканът — повтори тя неуверено, опитвайки се да запази самообладание. — Самият декан, чрез секретарката си.

— И?

— Тя каза да ви предам, че деканът иска да ви види веднага, щом се върнете.

— Благодаря.

— Според вас какво ще иска той сега?

— Не знам.

Думите му бяха: „Не знам.“ Но тя чу съвсем ясно: „Не ме е грижа.“ Втренчи се невярващо в него.

— Между другото — каза тя — Пити се дипломира днес. — Каза го така, като че ли нямаше особено значение.

— Днес? О, да.

— За мен това е голям ден. Като си помисля как спестявах и се бъхтех, за да може момчето ми да завърши университета. Не се оплаквам. Не съм от хората, които се оплакват. Пити е блестящ.

Стоеше изпъната. Ниското й набито тяло беше толкова стегнато с корсета под колосаните гънки на памучната рокля, че сякаш тлъстината се стичаше към китките и глезените.

— Но, разбира се — изрече бързо тя, навлизайки в любимата си тема, — не съм и човек, който се хвали. Някои майки имат късмет, други нямат. Всеки си получава заслуженото. Само наблюдавайте Пити отсега нататък. Не искам синът ми да се съсипе от работа и ще съм благодарна на Бога за всеки малък успех, който постигне. Но ако момчето ми не стане най-великият архитект на Съединените щати, майка му ще иска да знае поради каква причина!

Той понечи да си тръгне.

— Но какво правя, бърборя си с вас! — каза весело тя. — Трябва да побързате да се преоблечете и да тръгвате. Деканът ви чака.

Проследи го с поглед. Той влезе през входната врата, мършавият му силует прекоси строгата й спретната гостна. Караше я да се чувства неловко в собствената си къща. Вдъхваше й смътен страх, че ще се обърне рязко и ще изпотроши масичките й за кафе, китайските вази, снимките в рамки. Никога не бе проявявал склонност да върши такива неща, но въпреки това неясното й предчувствие не я напускаше.

Роурк се качи в стаята си. Стаята беше голяма и празна, светеща с чистия блясък на варосаните стени. Госпожа Кийтинг нямаше усещането, че Роурк наистина живее там. Не беше прибавил нито една вещ към най-необходимите мебели, поставени от нея, никакви картини, никакви знаменца, никакви следи от човешко присъствие. В стаята държеше само дрехите и чертежите си. Имаше малко дрехи и твърде много чертежи, натрупани на голяма купчина в единия ъгъл. Понякога й се струваше, че в стаята живеят чертежи, а не човек.

Роурк тръгна към чертежите — първото, което се готвеше да опакова. Вдигна един, още един и още един. Загледа се в големите листове.

Скици на сгради, каквито нямаше на земята. Сякаш бяха първите къщи, построени от първия родил се човек, който никога не е чувал, че друг е строил преди него. За тях нямаше какво да се каже, освен че всяка сграда е неизбежно такава, каквато трябва да бъде. Не бяха сгради, над които проектантът е мислил дълго, сглобявайки врати, прозорци и колони, следвайки прищевките си и изискванията на учебниците. Тези сгради сякаш бяха изникнали от земята, тласкани от животворна сила, завършени и непроменими. Ръката, начертала линиите с остър молив, имаше още много да се учи. Но нито една линия не бе излишна, не липсваше нито една равнина. Сградите изглеждаха строги и изчистени, но при по-внимателно вглеждане се виждаше с колко труд, с какъв сложен метод, с какво усилие на мисълта е постигната простотата. Нямаше детайл, създаден по някакви правила. Тези сгради не бяха нито класически, нито готически, нито ренесансови. Те бяха просто сгради, проектирани от Хауърд Роурк.

Погледът му се спря на една скица. Не беше доволен от нея. Беше я начертал, за да се упражнява, извън учебната си програма. Често му се случваше, когато някое място му направи впечатление, да се спре и да се замисли каква сграда би му подхождала.

Беше прекарал дълги нощи, втренчен в скицата, чудейки се какво е сбъркал. Но сега мигновено осъзна грешката си.

Метна скицата на масата, наведе се и започна рязко да нанася линии направо върху чистия чертеж. Спираше от време на време, за да погледне, пръстите му притискаха хартията, сякаш държеше в ръце самата сграда. Ръцете му бяха с дълги пръсти, с твърди вени и изпъкнали стави и кости.

Час по-късно на вратата се почука.

— Влез! — отсече той, без да вдигне глава.

— Господин Роурк! — ахна госпожа Кийтинг, вторачена в него през прага. — Какво правите, за Бога?

Той се обърна и я погледна, опитвайки се да си спомни коя е.

— А деканът? — изстена тя. — Деканът, който ви чака?

— О — каза Роурк. — О, да. Забравих.

— Забравихте?

— Да. — В гласа му прозвуча нотка на учудване, на удивление от нейното удивление.

— Ами, мога да кажа само — натърти тя, — че така ви се пада! Просто си го заслужавате. Та нали церемонията по дипломирането започва в четири и половина, кога според вас той ще има време да ви приеме?

— Тръгвам веднага, госпожо Кийтинг.

Подтикваше я не толкова любопитството й, а тайният страх, че учебният съвет може да промени решението си. Той отиде до банята в дъното на коридора. Тя го наблюдаваше как си мие ръцете и набързо се опитва да приглади буйната си права коса. Заслиза по стълбите и едва тогава тя си даде сметка, че той излиза.

— Господин Роурк! — извика тя, сочейки дрехите му. — Не можете да отидете така!

— Защо не?

— Той е ваш декан!

— Вече не е, госпожо Кийтинг.

Казва го, сякаш е доволен, помисли си тя с ужас.

Стантънският технологичен институт се издигаше на един хълм. Назъбените му стени се извисяваха като корона над простиращия се под него град. Приличаше на средновековна крепост с готическа катедрала в средата. Беше идеален за крепост — с дебели тухлени стени, бойници за стражите, укрепления, зад които да се крият стрелците и ъглови кули, от които да се излива врящо масло върху нападателя — ако в един университет се наложи да се правят такива неща. Над него с изящно великолепие се издигаше катедралата, като крехка защита от двама могъщи врагове: светлината и въздуха.

Кабинетът на декана приличаше на параклис, изпълнен с приглушена светлина, която проникваше през висок прозорец от цветно стъкло. Оскъдната светлина се процеждаше през одеждите на сковани светци със свити лакти. Цветни лъчи от червена и пурпурна светлина падаха върху две истински готически скулптурни фигури, клекнали от двете страни на камината, в която никога не е имало огън. Петно зелена светлина бе застинало насред картината на Партенона, окачена над камината.

Щом Роурк влезе в кабинета, силуетът на декана изплува иззад бюрото, изваяно като изповедалня. Деканът беше нисък, пухкав господин, който носеше изобилната си плът с непоколебимо достойнство.

— А, да, Роурк — усмихна се той. — Седнете, моля.

Роурк седна. Деканът сплете пръсти на корема си и зачака да чуе очакваните молби. Молба не последва. Деканът се прокашля.

— Излишно е да ви казвам колко съжалявам за неприятната случка тази сутрин — започна той. — Нали знаете, че винаги искрено съм ви мислил доброто.

— Съвсем излишно — каза Роурк.

Деканът го изгледа подозрително, но продължи:

— Няма нужда да казвам, че аз не гласувах против вас. Напълно се въздържах. Но може би ще ви е приятно да узнаете, че имахте на заседанието малка, но решителна група защитници. Малка, но решителна. Вашият професор по строително инженерство отстояваше вашата кауза като кръстоносец. Също и професорът ви по математика. За жалост онези, които смятаха за свой дълг да гласуват за вашето изключване, бяха доста повече от другите. Професор Питъркин, вашият експерт по дизайн, вдигна голям шум. Дори ни заплаши, че ще подаде оставка, ако не бъдете изключен. Сигурно сте наясно, че сте предизвикали професор Питъркин.

— Наясно съм — каза Роурк.

— Е, това е неприятното. Имам предвид отношението ви към архитектурния дизайн. Никога не сте му отдавали заслуженото внимание. Но сте много силен във всички инженерни науки. Разбира се, никой не отрича важността на строителното инженерство за един бъдещ архитект, но защо да стигаме до крайност? Защо да пренебрегваме това, което може да се нарече художествената и вдъхновяваща страна на вашата професия и да наблягаме на сухите, технически, математически предмети? Вие искахте да станете архитект, а не строителен инженер.

— Не се ли отклоняваме? — попита Роурк. — Това е минало. Излишно е да обсъждаме кои предмети съм предпочитал.

— Опитвам се да ви бъда полезен, Роурк. Трябва да го признаете. Не можете да отречете, че ви предупреждаваха неведнъж, преди да се стигне дотук.

— Предупреждаваха ме.

Деканът се размърда на стола. Роурк го караше да се чувствува неловко. Очите на Роурк бяха учтиво вторачени в него. Няма нищо лошо в начина, по който ме гледа, помисли си деканът, всъщност ме гледа точно както трябва, много внимателно; само че сякаш не съм тук.

— Как постъпвахте с всяка възлагана задача, с всеки възлаган проект? — продължи деканът. — Изпълнявахте ги всичките в този — не бих го нарекъл стил… по този ваш невъзможен начин. Той противоречи на всички принципи, които се опитвахме да ви преподаваме, на всички установени правила и традиции на Изкуството. Може би се имате за модернист, но не сте. Вашето е… то е пълно безумие, ако не възразявате.

— Не.

— Когато ви възлагаха проекти, чийто стил можехте да избирате сам и вие предавахте безумните си хрумвания… честно казано, преподавателите ви търпяха, защото не знаеха как да постъпят. Но, когато ви даваха проект с определен архитектурен стил, проект на параклис в стил Тюдор или на класическа френска опера, вие предавахте някакво подобие на купчина кутии, натрупани без мисъл или ред. Какво е това според вас — изпълнена задача или открито неподчинение?

— Неподчинение — каза Роурк.

— Искахме да ви дадем шанс заради блестящото ви представяне по всички други предмети. Но когато предадохте това — деканът удари с юмрук по листа пред себе си, — това, което трябваше да е ренесансова вила за годишния проект… наистина, момчето ми, това вече е прекалено!

На листа беше скицирана къща от стъкло и бетон. В ъгъла имаше рязък, отривист подпис: Хауърд Роурк.

— Допускахте ли, че ще го приемем?

— Не.

— Не ни оставихте никакъв избор. Вие, разбира се, сигурно изпитвате огорчение към нас в този момент, но…

— Не изпитвам нищо такова — каза Роурк тихо. — Дължа ви извинение. Обикновено не се оставям на случайността. Но този път сгреших. Не трябваше да чакам вие да ме изхвърлите. Отдавна трябваше сам да съм напуснал.

— Хайде, хайде, не се отчайвайте. Не бива да реагирате така. Особено след като чуете какво ще ви кажа.

Деканът се усмихна и се наведе насърчително, радвайки се, че се готви да извърши добро дело.

— Ще ви кажа защо ви извиках на този разговор. Нямам търпение да ви го кажа. Не искам да се отчайвате. Е, наистина поех риска да си навлека гнева на президента, когато му заговорих за това, но… имайте предвид, че той не обеща нищо, но… Ето как стоят нещата: сега, след като сте наясно колко сериозно е всичко, ако прекъснете за една година, да си починете, да размислите — и да речем, да пораснете, — може би ще е възможно да ви приемем отново. Знайте, че нищо не ви обещавам — разговорът ни е съвсем неофициален — би било много необичайно, но предвид обстоятелствата и вашите блестящи оценки, имате много добър шанс.

Роурк се усмихна. Усмивката му не беше щастлива, не беше и усмивка за благодарност. Усмихна се леко, като човек, който се забавлява.

— Мисля, че не ме разбрахте — каза Роурк. — Защо смятате, че искам да се върна?

— Ъ?

— Няма да се връщам. Нямам какво повече да науча тук.

— Наистина не ви разбирам — каза надменно деканът.

— Защо ли да обяснявам? За вас вече няма никакво значение.

— Любезно ви моля да обясните.

— Щом желаете. Аз искам да бъда архитект, а не археолог. Не виждам смисъл да проектирам ренесансови вили. Защо да се уча да ги проектирам, щом като никога няма да ги строя?

— Мило момче, прекрасният ренесансов стил изобщо не е мъртъв. Къщи в такъв стил се строят непрекъснато.

— Строят ги. И ще ги строят. Но не и аз.

— Хайде, хайде, това са детинщини.

— Дойдох тук, за да се науча да строя. Когато ми възлагаха проект, за мен беше важно единствено да го изпълня така, както бих изпълнил истински проект в бъдеще. Проектирах така, сякаш строя истински сгради. Научих всичко, което мога да науча тук — строителните науки, които вие не одобрявате. Няма да науча нищо повече, ако рисувам италиански пощенски картички още една година.

Преди час на декана му се искаше този разговор да протече възможно най-спокойно. Сега вече му се искаше Роурк да прояви някаква емоция, струваше му се неестествено, че е толкова спокоен при подобни обстоятелства.

— Да не би искате да ми кажете, че сериозно мислите да строите по този начин, когато и ако станете архитект?

— Да.

— Драги мой, кой ще ви позволи?

— Това не е важно. По-важното е може ли някой да ми попречи?

— Слушайте, говоря сериозно. Съжалявам, че много по-рано не съм разговарял искрено и надълго с вас… Знам, знам, знам, не ме прекъсвайте, видели сте една-две модернистични сгради и те са ви подсказали идеи. Давате ли си сметка обаче колко е преходна модата на така нареченото модернистично движение? Трябва да ви е ясно — и това е доказано от всички авторитети, — че всичко красиво в архитектурата вече е измислено. Има златна мина във всеки стил от миналото. Можем само да се учим от великите творци. Кои сме ние, че да подобряваме сътвореното от тях? Можем само да им подражаваме, и то с дължимото уважение.

— Защо? — попита Хауърд Роурк.

Не, помисли деканът, не, не е казал нищо, това е съвсем невинна дума; той не ме заплашва.

— Та то е очевидно! — каза деканът.

— Вижте — каза Роурк с равен глас, сочейки към прозореца. — Виждате ли университетския комплекс и града? Виждате ли хората, които се движат и живеят там долу? Пет пари не давам какво мисли някой от тях или всички заедно за архитектурата — или за каквото и да било друго. Защо да ме е грижа какво са мислели дядовците им за нея?

— Това е нашата свещена традиция.

— Защо?

— За бога, не може ли да не бъдете толкова наивен?

— Не разбирам. Защо според вас трябва да мисля, че това е прекрасна архитектура? — Той посочи картината на Партенона.

— Това — заяви деканът — е Партенонът.

— Така е.

— Нямам излишно време за глупости.

— Добре тогава. — Роурк се изправи, взе една дълга линия от бюрото и тръгна към картината. — Да ви кажа ли кое е калпавото тук?

— Та това е Партенонът! — каза деканът.

— Да, по дяволите, Партенонът е!

Линията удари стъклото на картината.

— Вижте — каза Роурк. — Прочутите канелюри на прочутите колони, за какво служат? Предназначението им е било да скриват дървените сглобки, когато колоните са били дървени. Но тези колони не са дървени, а мраморни. Какво са триглифите? Дърво. По този начин е трябвало да бъдат полагани дървените греди, когато хората започнали да строят дървени колиби. Вашите гърци взели мрамор и с него изкопирали дървените си постройки, защото други преди тях строели по този начин. След това вашите ренесансови майстори на свой ред направили копия от хоросан на мраморните копия на дървените копия. Сега е наш ред и ние правим копия от стомана и бетон на копията от хоросан на мраморните копия на копията от дърво. Защо?

Деканът седеше и го наблюдаваше любопитно. Беше озадачен, но не от думите, а от начина, по който Роурк ги изричаше.

— Правила? — каза Роурк. — Ето моите правила: нещо, което може да се направи от един материал, никога не бива да се прави от друг. Няма два еднакви материала. Няма две еднакви места на земята. Няма две сгради с еднакво предназначение. Предназначението, мястото, материалът определят формата. Никоя сграда не е рационална или красива, ако не се подчинява на някаква основна идея, а идеята определя всеки детайл. Сградата е жива, като човек. Нейната цялост е да се придържа към своята собствена истина, към своята уникална тема и да служи на своето уникално предназначение. Човек не взима назаем части от тялото си. Сградата не взима назаем късове от душата си. Нейният създател й вдъхва душа, която намира израз във всяка стена, прозорец и стълбище.

— Но всички правилни изразни форми са открити много отдавна.

— Изразяване… на какво? Партенонът не е имал предназначението на своя дървен прародител. Летищният терминал няма същото предназначение като Партенона. Всяка форма има свой собствен смисъл. Всеки човек създава свой смисъл, форма и цел. Защо да е толкова важно направеното от другите? Защо, да е свещено само поради факта, че не си го създал самият ти? Защо да е прав всеки друг, а не самият ти? Защо множеството други да налагат истината? Защо истината да се свежда до проста аритметика, и то само до събиране? Защо всичко да бъде изопачено и лишено от смисъл, само за да се нагажда към установеното? Трябва да има някаква причина. Не знам. Никога не съм я знаел. Бих искал да ми стане ясно.

— За бога — каза деканът. — Седнете… Така е по-добре. Бихте ли оставили линията?… Благодаря… Сега ме изслушайте. Никой не отрича важността на модерните архитектурни техники. Трябва да се учим да приспособяваме красотата на миналото към нуждите на настоящето. Гласът на миналото е гласът на народа. Никога един-единствен човек не е изобретявал нещо ново в архитектурата. Истинският творчески процес е бавен, постепенен, безименен, колективен — процес, в който всеки човек сътрудничи с всички други и се подчинява на правилата на мнозинството.

— Да, обаче — каза тихо Роурк — на мен ми предстоят, да речем, шестдесет години живот. Повечето от тях ще прекарам в работа. Избрал съм си работата, която искам да върша. Ако тя не ми доставя наслада, сам осъждам себе си на шестдесет години изтезание. А мога да изпитам наслада, само ако си върша работата по възможно най-добрия за мен начин. Но най-добрият начин е въпрос на стандарти и аз определям своите собствени стандарти. Не наследявам нищо. Не съм продължител на никоя традиция. Възможно е обаче да стана основоположник на някаква традиция.

— На колко сте години? — попита деканът.

— Двадесет и две — отговори Роурк.

— Напълно оправдано — каза деканът. Почувства облекчение. — Ще надживеете всичко това. — Усмихна се. — Старите стандарти са съхранени от хиляди години и все още никой не е успял да ги подобри. Какво са вашите модернисти? Преходна мода, ексхибиционисти, които се опитват да привлекат внимание. Следите ли развитието на техните кариери? Можете ли да назовете поне един, който е извоювал трайна слава? Вижте Хенри Камерън. Беше велик мъж, водещ архитект преди двадесет години. Какъв е той днес? Щастлив е, ако веднъж годишно получи поръчка за реконструкция на някой гараж. Просяк и пияница, който…

— Няма да обсъждаме Хенри Камерън.

— Така ли? Да не би да ви е приятел?

— Не. Но съм виждал негови сгради.

— И ги смятате за…

— Казах, че няма да обсъждаме Хенри Камерън.

— Чудесно. Трябва да знаете, че ви позволявам доста голяма… да речем, волност. Не съм свикнал да споря, със студент, който се държи по този начин. Но ако е възможно, искрено бих желал да предотвратя нещо, заприличващо на трагедия, млад човек с вашите очевидни умствени дарби, който се готви съзнателно да обърка живота си.

Деканът се зачуди защо беше обещал на професора по математика да направи всичко възможно, за да помогне на това момче. Просто защото професорът беше казал: „Това — посочи той към проекта на Роурк — е велик мъж.“ Велик мъж, помисли деканът, или престъпник. Деканът потръпна. Не одобряваше нито едното, нито другото.

Замисли се какво знае за миналото на Роурк. Бащата на Роурк бил стоманодобивник някъде в Охайо и починал много отдавна. В документите на момчето при приемането в университета не бяха вписани никакви близки роднини. Когато му задали този въпрос, Роурк отвърнал равнодушно: „Мисля, че нямам роднини. Може и да имам. Не знам.“ Изглеждал удивен, че се очаквало да прояви интерес по въпроса. Не се сприятелил с никого в университета, нито се опитал да намери приятели. Отказал да се присъедини към която и да било студентска организация. Сам се издържал в гимназията и през трите години в Института. Работил като общ работник в строителството от дете. Бил мазач, водопроводчик, бетонджия, вършел всякаква работа, местел се от градче на градче, придвижвайки се на изток към големите градове. Предишното лято деканът го бе видял през ваканцията да хваща нитове на строящ се небостъргач в Бостън; дългото му гъвкаво тяло бе в мазен комбинезон, само очите му бяха напрегнати, дясната му ръка се изтягаше от време на време напред, умело и без усилие, за да хване летящото огнено топче в последния миг, точно когато изглеждаше, че горещият нит ще излети над кофата и ще го удари право в лицето.

— Слушайте, Роурк — каза мило деканът. — Работили сте здраво за своето образование. Остава ви само още една година. Трябва да помислите по един въпрос, който е важен, особено за момче във вашето положение. Трябва да помислите за практическата страна на кариерата на архитекта. Архитектът не е цел сам по себе си. Той е само малка част от голямото обществено цяло. Сътрудничество е ключовата дума за нашия съвременен свят и конкретно за архитектурната професия. Мислили ли сте за вашите потенциални клиенти?

— Да — каза Роурк.

— Клиентът — продължи деканът. — Клиентът. Мислете преди всичко за него Той ще живее в къщата, построена от вас. Вашата единствена цел е да му служите. Трябва да се стремите да дадете подходящия художествен израз на неговите желания. Може ли да се каже нещо друго по тази тема?

— Ами аз бих могъл да кажа, че трябва да се стремя да построя за моя клиент възможно най-удобната, най-логичната, най-красивата къща. Бих могъл да кажа, че трябва да се опитам да му продам най-доброто, на което съм способен, но също и да го науча да разпознава най-доброто. Мога да го кажа, но няма да го направя. Защото не възнамерявам да строя, за да имам клиенти. Възнамерявам да имам клиенти, за да строя.

— Как смятате да им наложите вашите идеи?

— Не смятам нито да налагам, нито на мен да ми налагат. Който има нужда от мен, сам ще ме потърси.

В този миг деканът разбра какво го бе озадачило в поведението на Роурк.

— Знаете ли — каза той, — ще сте много по-убедителен, ако ви е грижа дали съм съгласен с вас.

— Така е — каза Роурк. — Не ме е грижа дали сте съгласен с мен. — Каза го толкова просто, че не прозвуча обидно. Прозвуча като факт, който той констатира с учудване за първи път.

— Не ви е грижа какво мислят другите и това може би е разбираемо. Но мигар не искате да ги убедите да мислят като вас?

— Не.

— Но това е… това е чудовищно.

— Така ли? Възможно е. Не знам.

— Доволен съм от този разговор — каза деканът рязко и твърде силно. — Той сне товар от съвестта ми. Както казаха и другите на заседанието, а и аз вече мисля така, професията архитект не е за вас. Опитах се да ви помогна. Сега съм съгласен с учебния съвет. Вие сте човек, когото не бива да насърчаваме. Вие сте опасен.

— За кого? — попита Роурк.

Деканът се изправи за да покаже, че разговорът е приключен.

Роурк излезе от стаята. Тръгна бавно по дългите коридори, надолу по стълбите, излезе на моравата. Срещал беше много хора като декана, но никога не ги беше разбирал. Знаеше само, че има някаква важна разлика между неговите и техните действия. Това отдавна не го смущаваше. Но той винаги търсеше водещата тема на всяка сграда и водещия импулс на всеки човек. Познаваше мотива на своите действия, но не можеше да разгадае мотивите на техните действия. Беше му все едно. Не умееше да мисли за другите хора. Но понякога се чудеше защо са такива. Отново се зачуди, мислейки за декана. Мина му през ума, че този въпрос крие някаква много важна тайна. Имаше принцип, който трябваше да разгадае.

Но се спря. Видя слънчевата светлина в късния следобед, застинала в мига преди да се стопи, върху сивия варовиков корниз на тухлената стена на института. Забрави за хората, за декана и за принципа, движещ действията на декана, който искаше да открие. Мислеше само колко красив изглежда камъкът на нежната светлина, мислеше какво би направил с този камък.

Помисли за голям лист хартия и си представи как на хартията се извисяват голи стени от сив варовик с дълги ленти от стъкло, пропускащи блясъка на небето в класните стаи. В ъгъла на листа имаше рязък, отривист подпис — ХАУЪРД РОУРК.

II

— … Архитектурата, приятели, е велико изкуство, основано върху два космически принципа: красота и полезност. В по-широк смисъл те са само част от трите вечни ценности: вярност, любов и красота. Вярност — към традициите на нашето изкуство, любов — към хората, на които трябва да служим, красота — ах, красотата е неустоимата богиня на всички хора на изкуството, била тя под формата на красива жена или сграда… Хм… Да… В заключение бих желал да кажа на вас, които скоро ще започнете да градите кариери в архитектурата, че сега сте пазители на свято наследство… Хм… Да… Затова встъпете в живота, въоръжени с трите вечни същности — въоръжени със смелост и въображение, верни на стандартите, които това прочуто училище отстоява от много години. Служете вярно, но не като роби на миналото, нито като онези парвенюта, които проповядват оригиналност заради самата нея, а тя не е нищо друго, освен невежа суета. Дано всички преживеете много богати, активни години и дано, когато напуснете този свят, да оставите своя отпечатък върху пясъците на времето!

Гай Франкън завърши словото си с възторжен жест, с високо вдигната дясна ръка; той бе непринуден, но уверен, с радостната, самодоволна увереност, която Гай Франкън винаги демонстрираше. Огромната зала пред него се оживи, избухнаха аплодисменти и одобрителни възгласи.

В продължение на четиридесет и пет минути море от лица, млади, плувнали в пот и нетърпеливи, гледаха тържествено нагоре към трибуната, където Гай Франкън се бе изправил като оратор на тържеството по случай дипломирането на випуска в Стантънския технологичен институт. Гай Франкън лично дойде от Ню Йорк за случая; Гай Франкън от знаменитата фирма „Франкън&Хайер“, вицепрезидент на Американската гилдия на архитектите, член на Американската академия по изкуства и литература, член на Националната комисия по изящни изкуства, секретар на Нюйоркското обединение за изкуства и занаяти, председател на Обществото за архитектурно просвещение на САЩ; Гай Франкън, кавалер на Почетния легион на Франция, награждаван от правителствата на Великобритания, Белгия, Монако и Сиам; Гай Франкън, най-прочутият възпитаник на Стантън, проектант на знаменитата сграда на „Фринк Нашънъл Банк“ в Ню Йорк. На покрива й, двадесет и пет етажа над земята, в миниатюрно копие на гробницата на Адриан1 гореше брулен от вятъра стъклен факел, в който светеха най-качествените електрически крушки на Дженерал Електрик.

Гай Франкън слезе от трибуната, контролирайки внимателно темпото и движенията си. Беше среден на ръст и не много натежал, само склонен към напълняване. Знаеше, че никой не би му дал истинската възраст, петдесет и една. На лицето му нямаше нито една бръчка, нито една права линия; то беше изкусна композиция от кълба, кръгове, дъги и елипси, с умни мигащи очички. Дрехите му издаваха безкрайното внимание на художника към детайлите. Докато слизаше по стълбите, съжали, че в този университет не учат и момичета.

Залата отпред, помисли той, е великолепен архитектурен образец, малко задушен днес поради тълпата и пренебрегнатия проблем с вентилацията. Но блестеше със зелените мраморни цокли, позлатените коринтски колони от лято желязо и гирляндите от позлатени плодове по стените; особено ананасите, помисли си Гай Франкън, бяха издържали изпитанията на времето. Трогателно е, помисли си Гай Франкън; проектирах тази пристройка и тази зала преди двадесет години, и ето, сега съм тук.

Залата беше толкова плътно препълнена с лица и тела, че не можеше веднага да се различи на кое тяло кое лице съответства. Приличаше на поклащащо се желе от разбъркани ръце, рамене, гърди и кореми. Една от главите, бледа, тъмнокоса и красива, принадлежеше на Питър Кийтинг.

Седеше най-отпред, опитвайки се да не откъсва очи от трибуната, защото знаеше, че го гледат много хора и че те ще продължат да го гледат. Не се обръщаше назад, но усещането за погледите, насочени към него, не го напускаше. Очите му бяха тъмни, будни, интелигентни. Устата му беше безупречно очертан полумесец, извит нагоре. Беше нежна и щедра уста, излъчваща топлината на смътно обещана усмивка. Главата му бе с класически съвършена форма на черепа, над изящно вдлъбнатите слепоочия се спускаха естествени черни къдрици. Държеше главата си като човек, който приема красотата си за даденост, но знае, че за другите това не е така. Той беше Питър Кийтинг, отличникът на Стантън, президент на студентската организация, капитан на отбора по лека атлетика, член на най-важното студентско братство, избран с гласуване за най-популярния човек в университета.

Това множество е тук, за да види как се дипломирам, помисли си Питър Кийтинг и се опита да изчисли колко души побира залата. Всички знаеха с какъв успех завършва и никой не беше в състояние да го надмине. Е, да, всъщност Шлинкър. Шлинкър се оказа труден съперник, но през последната година той успя да победи Шлинкър. Работеше като куче, защото искаше да победи Шлинкър. И днес нямаше съперници… Внезапно сякаш нещо падна през гърлото в стомаха му, нещо студено и празно, празнота, проникваща надолу и оставяща усещането за себе си: не беше мисъл, а само намек за въпрос към него — дали наистина е толкова велик, за какъвто ще го обявят през този ден. Потърси Шлинкър в тълпата, зърна жълтото му лице и очилата с позлатени рамки. Вгледа се в Шлинкър топло, облекчено, спокойно, с благодарност. Ясно е, че Шлинкър никога не ще може да му съперничи по външен вид или способности; нямаше защо да се съмнява в това; винаги ще побеждава Шлинкър и всички Шлинкъровци по света; не ще позволи на никого да постигне това, което той може да постигне. Нека всички го гледат. Ще има защо да се взират в него. Усети горещите дихания наоколо и очакването му подейства ободрително. Чудесно е да си жив, помисли Питър Кийтинг.

Беше леко замаян. Усещането беше приятно. Отдаде му се и то го отнесе в унес до трибуната, където се изправи пред множеството лица. Изправи се — строен, стегнат, атлетичен — и го връхлетя оглушителен грохот. Стана му ясно, че се дипломира с отличие, че Американската гилдия на архитектите го награждава със златен медал, Обществото за архитектурно просвещение на САЩ го удостоява с Парижка награда — четиригодишна стипендия за Академията по изящни изкуства в Париж.

След това започна да стиска ръце, попивайки потта от лицето си с крайчеца на рулото пергаментова хартия, кимаше, усмихваше се, задушаваше се в черната тога и хранеше надежда, че хората няма да забележат майка му, която хлипаше от радост, обвила го с ръце. Президентът на Института се ръкува с него и изрече с гръмовен глас: „Стантън ще се гордее с теб, момчето ми.“ Деканът му стисна ръката, повтаряйки: „… славно бъдеще… славно бъдеще… славно бъдеще…“ Професор Питъркин се ръкува с него и го потупа по рамото: „… и ще видите, че това е страшно важно; преживях го, когато строях пощата в Пийбоди…“ Кийтинг престана да го слуша, защото много пъти беше чувал историята за пощата в Пийбоди. Тя беше единствената сграда, построена от професор Питъркин, преди да пожертва кариерата си, за да стане преподавател. Много се изговори за заключителния проект на Кийтинг — Дворец на изящните изкуства. В този миг Кийтинг не можеше да си спомни за нищо на света какво представляваше този проект.

На фона на всичко това пред очите му оставаше Гай Франкън, който се ръкува с него, а в ушите му звучеше любезният глас на Франкън: „… както ви казах, възможността все още е отворена за вас, момчето ми. Разбира се, като имате тази стипендия… ще трябва да решите… дипломата от Академията по изящни изкуства е много важна за един млад човек… но за мен ще е удоволствие да работите в нашата фирма…“

Дипломирането на випуск ’22 беше дълго и тържествено. Кийтинг изслуша речите с интерес. Безкрайните изречения, че „младите хора са надеждата на американската архитектура“ и „бъдещето отваря своите златни врати“, бяха предназначени за него. Знаеше, че надеждата е той и бъдещето е негово. Приятно му беше да чуе това потвърждение от устата на толкова изтъкнати хора. Гледаше сивокосите оратори и си представяше колко по-млад ще бъде, когато достигне тяхното положение и се издигне над тях.

И изведнъж се сети за Хауърд Роурк. За негова изненада името, проблеснало в паметта му, по неясни причини му достави мигновено удоволствие. След това си спомни: Хауърд Роурк беше изключен от университета тази сутрин. Мълчаливо се упрекна и направи съзнателен опит да изпита съжаление. Но тайният проблясък припламваше веднага, щом се сети за изключването. Този случай окончателно доказа, че е било глупаво от негова страна да смята Роурк за опасен съперник; известно време Роурк го притесняваше повече от Шлинкър, макар че беше две години по-млад и един курс след него. Дори да се е съмнявал кой от двамата е по-талантлив, нали днес всичко бе решено окончателно? Освен това, спомни си той, Роурк се държеше много добре с него, помагаше му винаги, когато закъса с някой проект… всъщност точната дума не е „закъса“, а просто когато не му стигаше време да го обмисли, да го начертае или нещо подобно. Господи! Колко го бива Роурк да разплете объркан чертеж, сякаш дръпва някаква нишка и всичко се оправя… е, и какво като е добър? Сега вече с него е свършено. След тази мисъл Питър Кийтинг най-после изпита успокоителен пристъп на симпатия към Хауърд Роурк.

Когато го поканиха да говори, Кийтинг се изправи уверено. За нищо на света не биваше да покаже, че е ужасен. Нямаше какво да каже за архитектурата. Заговори с високо вдигната глава, като равен сред равни, просто леко стеснителен, за да не би някое от присъстващите велики имена да се засегне. Спомняше си как изрече: „Архитектурата е велико изкуство… с поглед към бъдещето и с почит към миналото в сърцата ни… от всички изкуства тя е най-важна за обществото… и, както каза днес човекът, който вдъхновява всички нас, трите вечни същности са: истина, любов и красота…“

После в коридора, в шумната бъркотия на сбогуването, едно момче обви с ръка раменете на Кийтинг и прошепна: „Бягай у дома и хвърли това официално облекло, Пит, Бостън ни чака довечера, само нашата банда; ще мина да те взема след час.“ Тед Шлинкър настоя: „Разбира се, че трябва да дойдеш, Пит. Няма да ни е весело без теб. И между другото, поздравления и всичко останало. Между нас няма лоши чувства. Нека побеждава най-добрият.“ Кийтинг прегърна Шлинкър. Очите на Кийтинг блестяха с настойчива топлота, като че ли Шлинкър му беше най-скъпоценният приятел; очите на Кийтинг блестяха така за всички хора. Каза: „Тед, благодаря ти, старче. Наистина се чувствам ужасно с този медал от архитектурната гилдия — мисля, че ти го заслужаваше, но никога не се знае какво ги прихваща старите чудаци.“ Кийтинг тръгна към къщи в топлата вечер, чудейки се как да се измъкне от майка си за през нощта.

Замисли се колко много е направила майка му за него. Тя често напомняше, че е дама и е завършила гимназия; въпреки това работеше усилено, приемайки наематели в дома си — нечувана жертва за нейния род.

Баща му имаше магазин за канцеларски стоки в Стантън. Променящите се времена сложиха край на бизнеса му, а хернията сложи край на Питър Кийтинг-баща преди дванадесет години. Луиза Кийтинг остана с къщата в дъното на порядъчна улица, с годишна рента от изплащана редовно застраховка — следеше я внимателно — и със своя син. Рентата беше скромна, но госпожа Кийтинг успяваше да свърже двата края с помощта на наема и твърдата си воля. През лятото синът й помагаше като работеше в хотели или позираше за реклами на шапки. Госпожа Кийтинг реши, че синът й ще заеме полагащото му място в света. Тя се вкопчи в това свое решение неусетно и неумолимо като пиявица… Интересно, спомни си Кийтинг, по едно време искаше да стане художник. Майка му бе тази, която избра по-добра сфера, за да изяви той дарбата си да рисува. „Архитектурата — каза тя — е толкова уважавана професия. Освен това в тази професия се срещаш с най-подходящите хора.“ Подтикна го към кариерата му, без той да усети как или кога. Странно, помисли Кийтинг, не се беше сещал за младежката си амбиция от години. Странно, че точно сега го жегна споменът за нея. Е, точно тази нощ трябва да си я спомни… и да я забрави завинаги.

Архитектите, помисли той, винаги градят блестящи кариери. Издигнат ли се, остават на върха. И изведнъж се сети за Хенри Камерън — проектираше небостъргачи преди двадесет години, а сега е стар пияница с кантора на крайбрежна улица. Кийтинг потръпна и ускори крачка.

Запита се дали хората го гледат. Наблюдаваше правоъгълниците на осветените прозорци. Щом се дръпнеше перде и се покажеше нечия глава, той се питаше дали човекът се е показал, за да го види; ако не сега, това ще се случи един ден; един ден всички ще го гледат.

Хауърд Роурк седеше на стъпалата на верандата, когато Кийтинг наближи къщата. Беше се облегнал назад на стъпалата, опрян на лакти, дългите му крака бяха изтегнати. Колоните на верандата бяха обвити с грамофончета, които образуваха завеса между къщата и светлината на ъгловата улична лампа.

Електрическият глобус в пролетната вечер беше странна гледка. Улицата изглеждаше по-мрачна и смътна; глобусът висеше самотен, като празно пространство. Около него се виждаха само няколко натежали разлистени клони, неподвижни до очертанията на празното пространство. Осветените листа изглеждаха огромни, сякаш в тъмнината нямаше нищо друго, освен водопад от листа. На светлината на стъкленото кълбо листата изглеждаха по-живи; то ги обезцветяваше с обещанието, че през деня ще бъдат с най-ярък зелен цвят; светлината отнемаше зрението и го заменяше с ново сетиво. То не бе нито обоняние, нито осезание, а и двете заедно, то бе усещане за пролет и пространство.

Кийтинг спря, разпознавайки абсурдната оранжева коса на тъмната веранда. Това беше единственият човек, когото искаше да види тази вечер. Зарадва се, че Роурк е сам, но и малко се уплаши.

— Поздравления, Питър — каза Роурк.

— О…, благодаря… — Кийтинг с изненада си даде сметка, че това поздравление му доставя много по-голямо удоволствие от всяко друго, получено през деня. Плахо се зарадва от одобрението на Роурк, но веднага си каза, че е глупак. — … искам да кажа…, знаеше ли, или… — Добави рязко; — Майка ми ли ти каза?

— Да, каза ми.

— Не е трябвало да ти казва!

— Защо да не ми каже?

— Виж, Хауърд, знаеш колко съжалявам, че те…

Роурк отметна глава и го погледна.

— Забрави — каза Роурк.

— Аз… има нещо, за което искам да поговорим, Хауърд, да ти поискам съвет. Имаш ли нещо против да седна?

— Какво е то?

Кийтинг седна на стъпалата до него. Не беше в състояние да изиграе никаква роля в присъствието на Роурк. Освен това точно в този момент нямаше никакво желание да играе роля. Чу шумоленето на падащ лист, който се приземи с тънък, стъклен, пролетен звук.

Усети, че е привързан към Роурк. В тази привързаност имаше болка, удивление и безпомощност.

— Нали няма да помислиш — каза Кийтинг тихо и съвсем искрено, — че е отвратително да те питам за моите неща, когато ти току-що беше…?

— Казах ти да забравиш за това. Какво е проблемът?

— Знаеш ли — каза Кийтинг неочаквано откровено и за самия него, — често съм си мислил, че си луд. Но знам, че знаеш много неща за нея — за архитектурата, — които онези глупци никога не са знаели. И знам, че я обичаш така, както те никога не ще я обичат.

— И?

— Ами, не знам защо се обръщам към теб, но… Хауърд, никога досега не съм го казвал, но разбираш ли, предпочитам да чуя твоето мнение, вместо мнението на декана… вероятно ще последвам съвета на декана, но твоето мнение е по-важно за мен, не знам защо. Нито знам защо ти казвам всичко това.

Роурк се обърна към него, погледна го право в очите и се засмя. Беше младежки, добронамерен, приятелски смях. Малцина бяха виждали Роурк да се смее така. Сякаш някой пое ръката на Кийтинг, за да го успокои. Той забрави, че го чакаха, за да се забавляват в Бостън.

— Хайде — каза Роурк, — да не би да се страхуваш от мен? Какво искаш да ме попиташ?

— За моята стипендия. Парижката награда, която получих.

— Да?

— Стипендията е за четири години. Но от друга страна, преди време Гай Франкън ми предложи да постъпя на работа при него. Днес ми каза, че офертата още е в сила. Чудя се кое от двете да приема.

Роурк го погледна; пръстите на Роурк се движеха бавно, барабанейки по стъпалата.

— Ако искаш съвет от мен, Питър — каза той след кратка пауза, — вече си сбъркал. Защото питаш мен за това. Защото питаш някого. Никога не питай другите. Не и когато става дума за работата ти. Не знаеш ли какво искаш? Как допускаш да не ти е ясно?

— Знаеш ли, именно за това ти се възхищавам, Хауърд. Ти винаги си наясно.

— Остави хвалбите.

— Искрен съм. Как успяваш винаги да взимаш решения?

— А ти как допускаш другите да решават вместо теб?

— Но виж, Хауърд, неуверен съм. Никога не съм сигурен в себе си. Не знам дали съм толкова добър, колкото ми казват. Не бих го признал пред никой друг, освен пред теб. Мисля, че ти го казвам, защото ти винаги си толкова уверен…

— Пити! — Гласът на госпожа Кийтинг избухна зад тях. — Пити, скъпи! Какво правиш там?

Стоеше на входната врата, облечена в най-красивата си рокля от тъмночервена тафта, щастлива и гневна.

— А аз си седя самичка и те чакам! Какво по дяволите правиш на тези мръсни стъпала с официалния си костюм? Веднага се изправи! Влезте вътре, момчета. Приготвила съм ви горещо какао и бисквити.

— Майко, искам да говоря с Хауърд за нещо важно — каза Кийтинг. Все пак се изправи.

Тя сякаш не го чу. Влезе в къщата. Кийтинг я последва.

Роурк ги погледна, вдигна рамене, изправи се и също влезе.

Госпожа Кийтинг седна в едно кресло, полата й от тафта изшумоля.

— Е? — попита тя. — За какво си говорехте навън?

Кийтинг докосна един пепелник, взе кибритена кутия, остави я и без да обръща внимание на майка си, се обърна към Роурк.

— Виж, Хауърд, да си говорим откровено — изрече той високо. — Дали да захвърля стипендията и да започна работа, или да оставя Франкън да почака и да грабна диплома от Академията за изящни изкуства, за да впечатлявам селяндурите? Ти как мислиш?

Настъпи някаква промяна. Беше изпуснал момента.

— Но Пити, нека ти кажа направо… — започна госпожа Кийтинг.

— Чакай малко, майко!… Хауърд, трябва внимателно да го обмисля. Не всеки получава такава стипендия. Тя означава, че който я получи, е много добър. Следване в Академията за изящни изкуства — знаеш колко е важно.

— Не знам — каза Роурк.

— О, по дяволите, известни са ми щурите идеи, но сега говоря практически, за човек в моето положение. Нека за миг оставим настрана идеалите, те със сигурност са…

— Ти не искаш съвет от мен — каза Роурк.

— Разбира се, че искам! Питам теб!

Но Кийтинг ставаше друг, когато имаше слушатели, независимо какви. Беше изпуснал мига. Не знаеше защо, но усещаше, че Роурк знае. Чувстваше се неловко пред погледа на Роурк и това го ядосваше.

— Искам да практикувам архитектура — отсече Кийтинг, — не да говоря за нея! Старата Академия дава голям престиж. Издига те над някогашните редови водопроводчици, които си въобразяват, че могат да строят. От друга страна, да започна кариерата си при Франкън… и то самият Франкън ми го предлага!

Роурк се обърна.

— Колко момчета постигат такова нещо? — продължи Кийтинг, без да се замисля. — След година ще тръбят, че работят за Смит или Джоунс, ако въобще си намерят работа. А аз ще работя във „Франкън&Хайер“!

— Съвсем прав си, Питър — изправи се госпожа Кийтинг. — Не искаш съвет от майка си по такъв въпрос. Твърде важно е. Ще те оставя да го решаваш с господин Роурк.

Кийтинг погледна майка си. Не искаше да узнае какво мисли тя; беше наясно, че единственият му шанс е да вземе решение, преди да е чул мнението й; тя стоеше, загледана в него, готова да се обърне и да излезе от стаята; той знаеше, че не се преструва — щеше да излезе, ако той поиска. Искаше му се тя да излезе, искаше го отчаяно. Каза й:

— Но, майко, какво говориш? Разбира се, че искам да чуя мнението ти. Какво… какво мислиш?

Тя не обърна внимание на раздразнението в гласа му. Усмихна се.

— Пити, аз нямам мнение. Ти трябва да решиш. Винаги решенията взимаш ти.

— Добре… — изрече той колебливо, втренчен в нея, — ако отида в Академията за изящни изкуства…

— Чудесно — каза госпожа Кийтинг, — иди в Академията. Тя е прочута. През цял океан от къщи. Разбира се, ако отидеш, господин Франкън ще си избере някой друг. Хората ще говорят за това. Всички знаят, че всяка година господин Франкън избира най-доброто момче от Стантън за своята фирма. И какво ще стане, когато някое друго момче получи тази работа? Но сигурно това няма значение.

— Какво… какво ще кажат хората?

— Нищо съществено, предполагам. Освен че другият е най-добрият от випуска. Допускам, че ще избере Шлинкър.

— Не! — преглътна ядно той. — Не и Шлинкър!

— Да — каза мило тя. — Шлинкър.

— Но…

— А защо да те е грижа какво ще кажат хората? Най-важното е да си доставиш удоволствие.

— И смяташ, че Франкън…

— Защо да мислим за Франкън? За мен той не е важен.

— Майко, искаш ли да започна работа при Франкън?

— Нищо не искам, Пити. Ти си шефът.

Чудеше се дали наистина харесва майка си. Но тя беше неговата майка, а за всеки това автоматично означаваше, че я обича. Той беше приел за даденост, че онова, което изпитва към нея, е обич. Не знаеше по каква причина трябва да се съобразява с мнението й. Тя му беше майка и това изглежда се приемаше като причина.

— Да, разбира се, майко… Но… да, знам, но… Какво ще кажеш, Хауърд?

Прозвуча като зов за помощ. Роурк беше там, на кушетката в ъгъла, полуизлегнат, отпуснат като коте. Кийтинг често му се удивяваше; беше виждал как Роурк се движи с безшумна напрегнатост, сдържаност и прецизност, също като котка; беше го виждал и отпуснат като котка, в пълно, почти безформено спокойствие, сякаш в тялото му няма нито една твърда кост. Роурк го погледна и каза:

— Питър, знаеш какво мисля за двете ти възможности. Избери по-малкото зло. Какво ще научиш в Академията за изящни изкуства? Единствено още ренесансови дворци и оперетни декори. Те ще унищожат всичко, което носиш в себе си. Понякога човек прави добри неща, ако го оставят да работи. Ако наистина искаш да научиш нещо, започни работа. Франкън е копеле и глупак, но там ще проектираш. Така ще се подготвиш много по-бързо за самостоятелна работа.

— Дори господин Роурк понякога говори разумно — каза госпожа Кийтинг, — макар да говори като шофьор на камион.

— Наистина ли смяташ, че правя хубави неща? — Кийтинг го погледна, а в очите му сякаш бе останала следа от тези думи. Всичко друго беше без значение.

— Понякога — каза Роурк. — Не често.

— Сега, след като решението е взето… — обади се госпожа Кийтинг.

— Аз… трябва да помисля, майко.

— Сега, след като решението е налице, какво ще кажете за какаото? Тутакси ще ви го поднеса!

Тя се усмихна на сина си с невинна усмивка, изразяваща покорство и благодарност. Роклята й изшумоля на излизане от стаята.

Кийтинг закрачи нервно, спря, запали цигара, изпусна отривисто дима и погледна Роурк.

— А ти какво ще правиш, Хауърд?

— Аз ли?

— Много егоистично е да те занимавам със себе си. Майка е добронамерена, но ме влудява… Е, да оставим това. Какво ще правиш?

— Отивам в Ню Йорк.

— О, виж ти. Да си търсиш работа?

— Да си намеря работа.

— Като… архитект?

— Като архитект, Питър.

— Чудесно. Радвам се. Имаш ли нещо конкретно предвид?

— Ще работя при Хенри Камерън.

— О, не, Хауърд!

Роурк се усмихна бавно, ъгълчетата на устата му се изостриха, но не каза нищо.

— Не, Хауърд!

— Да.

— Но той е нищожен, вече е никой! Зная, че е бил прочут, но това е минало! Вече не получава големи поръчки, от години не е получил нито една! Казват, че кантората му е истинска дупка. Какво бъдеще ще имаш при него? Какво ще научиш?

— Не много. Само как да проектирам.

— За бога, не можеш да постъпиш така, съзнателно да се провалиш! Мислех… ами да, мислех си, че си научил нещо днес!

— Научих.

— Слушай, Хауърд, ако смяташ, че никой няма да те вземе сега, никой по-добър, ами, аз ще ти помогна. Ще подработя стария Франкън, ще намеря връзки и…

— Благодаря ти, Питър. Не е необходимо. Решил съм.

— Какво каза той?

— Кой?

— Камерън.

— Не го познавам.

Отвън се чу клаксон. Кийтинг си спомни, хукна да се преоблича, блъсна се в майка си на вратата и събори една чаша от тежкия поднос.

— Пити!

— Не ми се сърди, майко! — Той хвана лактите й. — Бързам, скъпа. Малко празненство с момчетата… хайде, хайде, не казвай нищо… няма да закъснявам и… слушай! Ще отпразнуваме постъпването ми във „Франкън&Хайер“!

Целуна я бързо, с веселия устрем, с който ставаше неустоим, и излетя от стаята нагоре по стълбите. Госпожа Кийтинг, поклати глава смутено, укоризнено и щастливо.

В стаята си, докато хвърляше дрехите си във всички посоки, Кийтинг се сети за телеграмата, която се готвеше да изпрати в Ню Йорк. Не беше мислил за това през деня, но в този миг го обзе усещането за нещо неотложно; поиска да изпрати телеграмата точно сега, веднага. Надраска я на един лист:

Тази нощ Кийтинг се понесе към Бостън, притиснат между двете момчета, вятърът и пътят свистяха край него. Помисли си, че светът се отваря пред него, както тъмнината бяга пред скачащите фарове. Беше свободен. Беше готов. След няколко години — много скоро, защото при тази скорост времето бледнее — името му ще звучи като тръба, изтръгваща хората от съня им. Беше готов за велики, величествени, ненадминати дела в… в… по дяволите… в архитектурата.

III

Питър Кийтинг разглеждаше улиците на Ню Йорк. Хората, отбеляза мислено той, са изключително добре облечени.

Спря за миг пред сградата на Пето авеню, където бе офисът на „Франкън&Хайер“. Предстоеше му първият работен ден. Разглеждаше хората, минаващи забързано край него. Елегантни са, помисли си, адски елегантни. Погледна тъжно своите дрехи. Ню Йорк щеше да го научи на много неща.

Не биваше да се бави повече. Тръгна към входната врата — миниатюрен дорийски портал; всеки сантиметър съответстваше на точните пропорции, установени от древните творци, които носели надиплени гръцки туники. Между съвършените мраморни колони проблясваше въртяща се никелирана врата, която отразяваше потоците профучаващи автомобили. Кийтинг премина през въртящата се врата, прекоси осветеното мраморно фоайе и влезе в асансьора от лакирано дърво, оцветено в червено и златно, който го издигна тридесет етажа нагоре, изправи се пред махагонова врата, на която имаше тънка медна табелка с изящни букви:

Приемната на офиса на „Франкън&Хайер, архитекти“ приличаше на хладна, задушевна бална зала на аристократична къща в колониален стил. Сребристобелите стени бяха облицовани с плоски пиластри2 с изваяни йонийски орнаменти; на пиластрите се крепяха тесни корнизи, прекъснати по средата от разполовени гръцки амфори, прилепени към стената. Гравюри на гръцки храмове красяха ламперията. Те бяха твърде дребни, за да бъдат разпознати, но ясно се виждаха колони, фронтони и каменни руини.

Щом прекрачи прага, Кийтинг придоби нелепото усещане, че под краката му има конвейерна лента. Тя го отведе към служителя на рецепцията, седнал до телефонната централа зад бяла балюстрада на парапет във флорентински стил. Лентата го насочи към прага на голяма чертожна зала. Видя дълги, плоски маси, над които от тавана се спускаше гора от чертожни лампи със зелени абажури, огромни папки с чертежи, камари жълти чекмеджета, хартии, тенекиени кутии, мострени тухли, буркани с лепило и календари от строителни компании, повечето със снимки на разголени жени. Главният чертожник хвърли бърз невиждащ поглед към Кийтинг. Беше и отегчен, и преливащ от целесъобразност. Той насочи палец към шкафчетата, посочи с брадичка едно от тях и остана прав, люлеейки се от пети на пръсти, докато Кийтинг навличаше перленосив комбинезон върху скованото си неуверено тяло. Франкън държеше на тези комбинезони. Конвейерната лента спря при една маса в ъгъла на чертожната зала, където Кийтинг се озова пред куп чертежи за довършване, а кокалестият гръб на главния чертожник се отдалечи от него, показвайки ясно, че човекът е забравил за неговото съществуване.

Кийтинг веднага се зае със задачата си, с втренчен поглед и изсъхнало гърло. Не виждаше нищо, освен перления блясък на хартията пред себе си. Изненада се, че чертае съвсем прави линии, въпреки усещането, че ръката му трепери и се отклонява по хартията. Следваше линиите, без да осъзнава накъде водят и защо. Знаеше само, че проектът е нечие страхотно постижение и той не може нито да го оспорва, нито да се мери с него. Зачуди се защо изобщо е смятал, че може да стане архитект.

Много по-късно забеляза на съседната маса гънки на сив комбинезон върху нечии рамене. Разгледа човека, първо предпазливо, после любопитно, след това с удоволствие, а накрая презрително. Усещайки презрението, Питър Кийтинг стана отново какъвто си беше и изпита любов към хората. Човекът имаше бледи бузи, странен нос, брадавица на вдадената навътре брадичка, корем, притиснат към ръба на масата. Кийтинг харесваше такива гледки. Умееше да върши по-добре тази работа. Усмихна се. Питър Кийтинг имаше нужда от другите хора.

Когато отново погледна чертежите пред себе си, веднага забеляза грешките, които се мъдреха предизвикателно на шедьовъра. Беше партерен етаж на голяма частна къща. Забеляза извитите вестибюли, които заемаха неоправдано много пространство, дългите правоъгълни редици от стаи, обречени на мрак. Исусе, помисли той, за такова нещо щяха да ме изхвърлят от университета още първия семестър. След това продължи да работи бързо, леко, умело — дори щастливо.

До обед Кийтинг си намери приятели в стаята — не беше точно приятелство, но смътна основа, на която може да се гради приятелство. Усмихваше се на своите съседи и им смигаше разбиращо, без причина. При всяко отиване до хладилника за вода той насочваше към хората мекия весел блясък на галещите си очи. Блестящите му очи се спираха поотделно на всеки човек и в стаята, и в света, сякаш той бе най-важният измежду хората и най-скъпият приятел на Кийтинг. Хората си казваха: какво умно момче, какъв добър човек.

Кийтинг видя, че на съседната маса висок рус младеж чертае вертикално сечение на офисна сграда. Опря се с приятелско уважение на рамото на момчето и погледна лавровите венци, виещи се около триетажни колони с канелюри.

— Добре го е направил старецът — каза Кийтинг с възхищение.

— Кой? — попита момчето.

— Ами Франкън — каза Кийтинг.

— Глупости, Франкън — изрече кротко момчето. — От осем години не е проектирал и кучешка колиба. — Посочи с палец над рамото си към стъклена врата отзад. — Той е проектантът.

— Какво? — попита Кийтинг и се обърна.

— Той — каза момчето. — Стенгъл. Той прави всички тези неща.

Зад стъклената врата Кийтинг видя кокалести рамене, сведени над бюрото. Малката триъгълна глава бе наведена съсредоточено, а в кръглите рамки на очилата имаше две безизразни светли петна.

Беше късен следобед, когато сякаш някой мина край затворената врата. Кийтинг узна от шушуканията наоколо, че Гай Франкън е дошъл и се е качил в кабинета си на горния етаж. Половин час по-късно стъклената врата се отвори и Стенгъл излезе с огромен картонен лист в ръка.

— Хей, ти — каза той и насочи очилата си към лицето на Кийтинг. — Ти ли направи чертежите за това? — Размаха картона. — Вземи го и се качи при шефа да го одобри. Внимавай какво ще ти каже и се опитай да се държиш умно. Макар че не е важно нито едното, нито другото.

Беше нисък, а ръцете му сякаш стигаха до глезените; ръце, висящи като въжета в дългите ръкави, с големи, изкусни длани. За десета от секундата очите на Кийтинг замръзнаха и потъмняха, втренчени в безизразните стъкла. Кийтинг се усмихна и каза учтиво:

— Да, сър.

Понесе картона с върховете на десетте си пръста нагоре по стълбището, тапицирано с червен плюш, към кабинета на Гай Франкън. На картона бе нарисувана с акварел сива гранитна къща с три реда тавански прозорци, пет балкона, четири еркера, дванадесет колони, флагщок и два лъва на входа. В ъгъла, с изящни печатни букви, пишеше: „Домът на г-н и г-жа Джеймс С. Уотълс“ „Франкън&Хайер, архитекти“. Кийтинг подсвирна тихо: Джеймс С. Уотълс беше мултимилионер, производител на лосиони за бръснене.

Кабинетът на Гай Франкън беше излъскан. Не, помисли си Кийтинг, не излъскан, а лакиран с шеллак; не, не с шеллак, а залят с огледала, разтопени и изсипани върху всяка вещ. Видя частици от своето отражение, които се разлетяха като рояк пеперуди, следвайки го из цялата стая, по шкафовете в стил Чипъндейл, по столовете в стил крал Джеймс I, по рамката на камината в стил Луи XV. Зърна автентична римска статуя в единия ъгъл, фотографии в червеникави нюанси на Партенона, Реймската катедрала, Версай и сградата на „Фринк Нашънъл Банк“ с вечния факел.

Видя краката си, които го отведоха до масивно махагоново бюро. Гай Франкън седеше зад бюрото. Лицето му беше пожълтяло, с хлътнали бузи. За миг изгледа Кийтинг, сякаш никога не го бе виждал, после се сети и широко се усмихна.

— Е-ех, Китридж, момчето ми, ето ни вече тук, устроени и у дома! Толкова се радвам, че те виждам. Седни, момчето ми, седни, какво ми носиш? Е, добре, нямаме бърза работа, никак не бързаме. Седни. Как ти харесва тук?

— Страхувам се, сър, че съм прекалено щастлив — каза Кийтинг. Лицето му изразяваше откровена, момчешка безпомощност. — Надявах се, че ще се явя с делово настроение на първото си работно място, но започвайки на такова място… мисля, че съм малко объркан… Ще се оправя, сър — обеща той.

— Разбира се — каза Гай Франкън. — Може би е малко объркващо за момче като теб, само малко. Но не се тревожи. Сигурен съм, че ще се справиш.

— Ще положа всички усилия, сър.

— Разбира се. Какво ли ми пращат? — Франкън протегна ръка към рисунката, но вместо това пръстите му се отпуснаха изтощено върху челото му. — Толкова е дразнещо това главоболие… Не е нищо сериозно — усмихна се на Кийтинг, който го погледна загрижено — само леко mal de tête3. Толкова много работя.

— Да ви донеса нещо, сър?

— Не, не благодаря ти. Няма какво да ми носиш, само ако можеше да ме освободиш от нещо. — Той намигна. — Шампанското. Entre nous4, шампанското им снощи изобщо не го биваше. Както и да е, никога не съм си падал по шампанско. Да ти кажа, Китридж, много важно е да разбираш от вина, например, когато каниш клиент на вечеря и си наясно какво трябва да поръчаш. Ще ти разкрия една професионална тайна. Например пъдпъдък. Повечето хора биха поръчали към него бургундско. А ти как би постъпил? Ще поръчаш „Кло Вужо“ от 1904. Ясно? Добавя специален привкус. Подходящо, но и оригинално. Човек трябва винаги да бъде оригинален… Между другото, кой те изпрати?

— Г-н Стенгъл, сър.

— А, Стенгъл. — Тонът, с който изрече името, изтрака като капак в мислите на Кийтинг. Затвори го, за да го използва в бъдеще. — Много е важен, за да си носи нещата сам, така ли? Искам да кажа, той е прекрасен проектант, най-добрият в Ню Йорк, но сякаш в последно време си въобразява твърде много. Смята, че тук е единственият, който работи, само защото по цял ден е на чертожната маса. Ще разбереш, моето момче, когато прекараш достатъчно дълго в бизнеса, че истинската работа се върши извън офиса. Снощи например имаше банкет на Асоциацията за недвижими имоти „Кларион“. Двеста гости — вечеря и шампанско — о, да, шампанско! — сбърчи нос претенциозно и със самоирония. — Няколко думи, малка неофициална реч след вечерята… разбираш ли, нищо кой знае какво, никакви вулгарни приказки за продажби… само няколко подбрани мисли за отговорността на брокерите пред обществото, за това колко е важно да избират компетентни, уважавани и утвърдени архитекти. Нали разбираш, няколко бляскави малки лозунги, които ще се запомнят.

— Да, сър, нещо като „Изберете строителя на вашия дом така внимателно, както избрахте младоженката, която ще живее в него“.

— Не е зле. Никак не е лошо, Китридж. Имаш ли нещо против да си го запиша?

— Името ми е Кийтинг, сър — каза твърдо Кийтинг. — Можете да използвате идеята. Радвам се, че ви харесва.

— Кийтинг, разбира се! Ами да, разбира се, Кийтинг — каза Франкън с подкупваща усмивка. — Боже мой, срещам се с толкова много хора. Как го каза? Избирайте строителя… много добре казано.

Накара Кийтинг да го повтори и го записа в бележник, с молив, който извади от цял комплект моливи, съвсем нови, цветни, подострени професионално, готови, но неизползвани.

Остави бележника, въздъхна, поглади меката си къдрава коса и каза уморено:

— Е, май трябва да хвърля един поглед.

Кийтинг му подаде чертежа с уважение. Франкън се облегна, взе рисунката с изпънати ръце и я загледа. Затвори лявото си око, после дясното, след това отдалечи картона на няколко сантиметра. Кийтинг нетърпеливо зачака да обърне рисунката. Но Франкън я държеше все така и Кийтинг осъзна, че той изобщо не я вижда. Франкън гледаше рисунката заради Кийтинг; в този миг Кийтинг се почувства лек като въздуха и видя пътя към своето бъдеще — ясен и открит.

— Хм… да — мърмореше Франкън, потривайки брадичката си с два пръста. — Хм… да.

Обърна се към Кийтинг.

— Не е зле — каза Франкън. — Никак не е зле… Е… може би… би могло да е по-изискано, нали, но… е, добре, рисунката е толкова добре направена… Какво ще кажеш, Кийтинг?

Кийтинг си каза, че четири от прозорците гледат към четири гигантски гранитни колони. Загледа се в пръстите на Франкън, които си играеха с моравата вратовръзка, и реши да спести този факт. Вместо това каза:

— Ако ми позволите едно предложение, сър, струва ми се, че орнаментите между четвъртия и петия етаж са доста скромни за такова внушително здание. Струва ми се, че украсен междуетажен корниз ще е доста по-подходящ.

— Точно така. Точно това щях да кажа. Междуетажен корниз с орнаменти… Но… но виж, това ще наложи да се намалят прозорците, нали?

— Да — каза Кийтинг, прибавяйки малко неувереност към тона, с който разговаряше със състудентите си, — но прозорците не са толкова важни за сградата, колкото достойнството на фасадата й.

— Точно така. Достойнство. Достойнството е най-важното, което трябва да даваме на нашите клиенти. Да, определено корниз с орнаменти… Само че… слушай, вече одобрих предварителните чертежи, и Стенгъл толкова хубаво е направил рисунката.

— За г-н Стенгъл ще е удоволствие да я промени, ако вие го посъветвате.

Очите на Франкън уловиха за миг погледа на Кийтинг. След това сведе клепачи и внимателно махна една прашинка от ръкава си.

— Да, да… — каза неопределено той. — Но… наистина ли смяташ, че междуетажният корниз е толкова важен?

— Смятам — бавно каза Кийтинг, — че е по-важно да се направят промените, които според вас са необходими, отколкото да одобрявате всяка скица, както я е направил г-н Стенгъл.

Франкън не каза нищо, а само го гледаше втренчено. Тъй като погледът на Франкън бе съсредоточен, а ръцете му отпуснати, Кийтинг разбра, че е поел огромен риск и е спечелил; изплаши се от риска едва след като разбра, че е спечелил.

Гледаха се мълчаливо през бюрото. И двамата осъзнаха, че са мъже, които могат да се разбират.

— Ще има междуетажен корниз с орнаменти — каза Франкън спокойно и властно. — Остави това тук. Кажи на Стенгъл, че искам да го видя.

Кийтинг тръгна към вратата. Франкън го спря. Гласът на Франкън беше весел и топъл:

— Кийтинг, между другото, мога ли да ти дам един съвет? Само между нас, нямам никакво желание да те обидя, но винено червена вратовръзка ще стои далеч по-добре на сивия ти комбинезон от синята, не мислиш ли?

— Да, сър — каза спокойно Кийтинг. — Благодаря ви. Утре ще бъда с винена вратовръзка.

Излезе и тихо затвори вратата.

На връщане в приемната Кийтинг видя, че изискан мъж с посивяла коса изпраща една дама до вратата. Мъжът не носеше шапка и очевидно работеше в кантората; дамата имаше къса наметка от визон и очевидно бе клиентка.

Мъжът не се кланяше до земята, не й постилаше килим за да мине, не й вееше с ветрило; той само й държеше вратата. Но на Кийтинг му се стори, че мъжът прави всички тези неща.

„Фринк Нашънъл Банк“ се издигаше над Южен Манхатън и дългата й сянка се местеше по небето, заедно с движението на слънцето, като огромна часовникова стрелка над мрачните жилищни блокове от Аквариума до моста Манхатън. Щом залезеше слънцето, на негово място грейваше факелът на Адриановата гробница и заливаше с блестящи пурпурни петна стъклата на прозорците в радиус от няколко мили, по горните етажи на сградите, достатъчно високи, за да отразяват светлината му. „Фринк Нашънъл Банк“ представяше цялата история на римското изкуство с подбрани негови образци. От години тя бе смятана за най-красивата сграда и Ню Йорк, тъй като в града нямаше здание с някакъв класически детайл, който да не присъства в архитектурата на банката. По нея имаше толкова много колони, корнизи, фризове, триножници, гладиатори, амфори и волути, че сякаш не беше построена от бял мрамор, а бе изстискана от шприц за сладкиши. И все пак тя беше от бял мрамор. Това не бе известно на никого, освен на собствениците, които бяха платили мрамора. Сега той бе замърсен, покрит с петна като от проказа, нито кафяви, нито зелени, а най-лошото съчетание от двата цвята — цвят на бавна тлен, на пушек, бензинови пари и киселини, разяждащи деликатния камък, подходящ за чист въздух и волна природа. Но сградата на „Фринк Нашънъл Банк“ пожъна огромен успех. Толкова огромен, че стана последната, проектирана от Гай Франкън; оттогава славата й му спестяваше необходимостта да работи.

Три преки на изток от „Фринк Нашънъл Банк“ се издигаше зданието, наречено „Дана“. То беше няколко етажа по-ниско и не се славеше с нищо. Линиите му бяха прави и изчистени, изразителни и подчертаващи хармонията на вътрешния скелет от стомана, подобно на човешкото тяло, което дава израз на съвършените си кости. Тази сграда нямаше други украшения. Не излагаше на показ нищо, освен прецизните си остри ъгли, съчетанието от равнини, дългите редици прозорци, спускащи се като потоци лед от покрива до тротоарите. Нюйоркчани рядко поглеждаха „Дана Билдинг“. Понякога някой посетител от провинцията ненадейно се изправяше пред нея в лунната светлина и спираше, чудейки се от какъв сън е това видение. Но такива посетители бяха рядкост. Наемателите на „Дана Билдинг“ казваха, че не биха я заменили с никоя друга сграда на земята; те се наслаждаваха на светлината, пространството, изящната логика на разпределението на залите и кабинетите. Но наемателите на „Дана Билдинг“ не бяха много; никой виден човек не искаше офисът му да е в сграда, която „прилича на склад“.

„Дана Билдинг“ беше проектирана от Хенри Камерън.

През 80-те години на деветнадесети век архитектите в Ню Йорк си оспорваха второто място в професията. Никой не ламтеше за първото. Първото принадлежеше на Хенри Камерън. Беше трудно да стигнеш до Хенри Камерън по онова време. Той имаше списък с поръчки за две години напред; проектираше лично всяка сграда, излизаща от неговата кантора. Сам избираше какво да строи. Когато той проектираше, клиентът си затваряше устата. От хората изискваше само едно нещо, което самият той не даде на никого: подчинение. Профуча през годините на славата си като снаряд, изстрелян към неизвестна никому цел. Хората го смятаха за луд, но взимаха онова, което той даваше, без значение дали го разбират или не, защото беше сграда „на Хенри Камерън“.

В началото неговите сгради бяха само малко различни, но не достатъчно, за да изплашат някого. Понякога правеше изумителни експерименти, но хората бяха свикнали и не спореха с Хенри Камерън. С всяка нова сграда в него нещо се надигаше, бореше се, придобиваше форма, приближаваше опасно към експлозия. Експлозията избухна с появата на небостъргача. Щом зданията започнаха да се градят не от тежки редове зидария, а като стоманени стрели, устремени нагоре без никакви ограничения, Хенри Камерън бе сред първите, които вникнаха в това ново чудо и му придадоха форма. Той беше сред малцината, които приеха истината, че високата сграда трябва да изглежда висока. Архитектите проклинаха, чудейки се как да накарат двадесететажно здание да изглежда като стара тухлена къща, да използват всяка хоризонтална линия, за да прикрият неговата височина, да го снижат според традицията, да скрият срама на стоманата, да го направят малко, безопасно и древно. А Хенри Камерън проектираше небостъргачите с прави вертикални линии, с извисена към небето стомана. Архитектите упорито чертаеха фризове и корнизи, а Хенри Камерън реши, че небостъргачът не трябва да имитира древните гърци. Хенри Камерън реши, че никоя сграда не бива да е имитация на друга сграда.

По онова време беше на тридесет и девет години, нисък, набит и небрежен към облеклото си; работеше като куче, спеше и се хранеше нередовно, пиеше рядко, но свирепо, наричаше клиентите си с нецензурни думи, присмиваше се на омразата и съзнателно я разпалваше, държеше се едновременно като феодал и докер. Живееше в страстно напрежение, което предаваше на околните, гореше в огън, на който нито те, нито той самият бе в състояние да издържи дълго. Годината беше 1892.

Колумбовото изложение в Чикаго беше открито през 1893.

На бреговете на езерото Мичиган изникна Рим от преди две хиляди години, Рим, чиято архитектура бе подобрена от Франция, Испания, Атина и от всеки следващ нов стил. Беше „Град на мечтите“ — колони, триумфални арки, сини лагуни, кристални фонтани и пуканки. Архитекти се надпреварваха кой ще открадне най-добре от най-древния източник и от най-много източници наведнъж. Пред погледите на младата страна бе изложено всяко строително престъпление, извършено в старите страни. Този „град“ беше като „бяла чума“5 и се разрасна като чума.

Хората идваха, гледаха, дивяха се и отнасяха със себе си към градовете на Америка семената на видяното. От семената поникнаха плевели — пощенски сгради от дъски с дорийски входове, тухлени къщи с железни фронтони, горни етажи от дванадесет Партенона, натрупани един върху друг. Плевелите избуяха и задушиха всичко наоколо.

Хенри Камерън отказа да работи за Колумбовото изложение и изрече нецензурни думи по негов адрес. Те бяха запомнени и повтаряни. Запомнено бе също, че хвърлил мастилница в лицето на виден банкер, който го помолил да проектира железопътна гара във формата на храма на Диана в Ефес. Банкерът никога повече не отишъл при него. Други последвали примера му.

Точно когато се доближаваше към целта след дълги и усилни години, точно когато придаваше форма на истината, към която се бе стремил, пред него се изпречи последното непреодолимо препятствие. Младата страна бе наблюдавала с удивление неговото развитие и бе започнала да приема новото великолепие на творчеството му. Но страната потъна две хиляди години назад във времето, залята от оргията на класицизма. В тази страна нямаше място за него, нямаше и полза от него.

Нямаше нужда да се проектират сгради, а само да се фотографират. Архитектът с най-голямата библиотека бе най-добрият архитект. Имитаторите имитираха имитациите. Всичко това ставаше с одобрението на Културата; Изложението превърна в образци руините от изминалите двадесет века; в семейните албуми се съхраняваше всяка европейска пощенска картичка.

Хенри Камерън нямаше как да противодейства на всичко това; той имаше само своята вяра. Нямаше кого да цитира, нито нещо важно за казване. Казваше само, че формата на сградата трябва да следва предназначението и; че структурата на сградата е ключът към нейната красота; че новите методи на строителство изискват нови форми; че иска да строи така, както му се иска и за да строи именно така. Но никой не го слушаше, когато се говореше за Витрувий, Микеланджело и сър Кристофър Рен.

Хората ненавиждат страстта, голямата страст. Хенри Камерън допусна грешка: обичаше работата си. Затова се провали.

Хората казваха, че той не разбрал какво губи. Но дори да бе разбрал, не го показа. Когато клиентите започнаха да оредяват, отношението му към тях стана още по-надменно. Славата на името му се топеше, а той го произнасяше все по-високомерно. Някога бизнесът му имал кротък и безличен, но железен управител, който в славните дни посрещал спокойно гневните изблици на Камерън и му водел клиенти; Камерън ругаел клиентите, но човечецът ги убеждавал да се примирят и да се върнат. Човечецът починал.

Камерън не умееше да общува с хора. За него те бяха без значение, нямаше значение и собственият му живот — важни бяха единствено сградите. Не се научи да обяснява, знаеше само да заповядва. Хората не го харесваха, тъй като им бе вдъхвал страх. Но вече никой не се страхуваше от него.

Оставиха го да живее. Доживя да мрази улиците на града, който бе мечтал да построи отново. Седеше на бюрото в празния си офис, неподвижен, отдаден на бездействие и очакване. Доживя да прочете в добронамерена вестникарска статия за „покойния Хенри Камерън“. Започна да пие тихо, постоянно, без мярка, понякога по цели денонощия. При споменаването на името му за някоя поръчка хората, които го доведоха до това състояние, казваха: „Камерън ли? По-скоро не. Пияница е, затова няма работа.“ Доживя да смени офиса, заемащ три етажа от престижна сграда, с едноетажен офис на по-евтина улица, после с апартамент далеч от центъра, и накрая с три стаи с прозорци към вентилационна шахта, близо до Батареята. Избра тези стаи, защото с лице, притиснато към прозореца на кабинета си, можеше да вижда покрива на „Дана Билдинг“ над една тухлена стена.

Хауърд Роурк поглеждаше към „Дана Билдинг“ през прозорците, спирайки на всяка площадка, докато изкачи шестте етажа до офиса на Хенри Камерън. Асансьорът не работеше. Стълбището някога е било боядисано в канцеларско зелено; остатъци от боята проскърцваха под подметките. Роурк се изкачи бързо, като за уговорена среща, с папка чертежи под мишница и очи, приковани в „Дана Билдинг“. Сблъска се с човек, който слизаше по стълбите. Това му се случваше често през последните два дни; ходеше по улиците загледан нагоре, без да забелязва нищо друго, освен сградите на Ню Йорк.

В тъмното преддверие в офиса на Камерън имаше бюро с телефон и пишеща машина. Измършавял човек с посивяла коса, по риза и с отпуснати тиранти, седеше на бюрото. Пишеше на машината съсредоточено, с два пръста и с невероятна скорост. Слаба електрическа крушка хвърляше петно жълта светлина на гърба му, върху прилепналата влажна риза.

Роурк влезе, човекът бавно повдигна глава. Погледна го, без да каже нищо. Чакаше, остарелите му очи бяха изморени, непитащи, безразлични.

— Бих искал да видя г-н Камерън — каза Роурк.

— Така ли? — каза човекът равнодушно. — За какво?

— За работа.

— Каква работа?

— Проектиране.

Мъжът продължи да го гледа безизразно. Не беше чувал отдавна такава молба. Най-после стана, без да каже нито дума, затътри се към вратата зад себе си и влезе.

Остави вратата полуотворена. Роурк го чу как изрече провлечено:

— Г-н Камерън, вън има един тип. Казва, че търси работа тук.

Отвърна му силен, ясен глас, който не издаваше възрастта на собственика си:

— Какъв глупак, дявол да го вземе! Изхвърли го… Чакай! Кажи му да влезе!

Старецът се върна, отвори вратата и мълчаливо посочи с глава към нея. Роурк влезе. Вратата се затвори зад него.

Хенри Камерън седеше зад бюрото в дъното на дълга, празна стая. Седеше с лакти, опрени на бюрото, със сключени отпред ръце. Косата и брадата му бяха черни като въглен, с проблясващи бели косми. Мускулите на късия му дебел врат изпъкваха като въжета. Ръкавите на бялата риза бяха навити над лактите. Голите му ръце бяха корави, силни и кафяви. Имаше широко лице с твърда плът, сякаш обработена под високо налягане. Очите му бяха тъмни, млади, пълни с живот.

Роурк застана на прага. Двамата се гледаха през дългата стая.

Светлината от вентилационната шахта беше сива. Прахът, покрил чертожната маса и няколко зелени папки, приличаше на ситни кристали, натрупани от светлината. Но на стената между прозорците Роурк видя закачена рисунка. Беше единствената рисунка в стаята — рисунка на небостъргач, какъвто нямаше на света.

Роурк първи отмести поглед и го насочи към рисунката. Прекоси кабинета, спря пред нея и я загледа. Камерън го проследи с очи. Тежкият му поглед бе като дълга, тънка игла, прикрепена в единия край и описваща бавно окръжност с връх, здраво забит в тялото на Роурк. Камерън се вгледа в оранжевата коса, в ръката, вдигната с длан към рисунката с леко свити пръсти, застинали не в движение, а в молба или за да хванат нещо.

— Е? — каза най-после Камерън. — Да говориш с мен ли дойде, или да гледаш рисунки?

Роурк се обърна към него.

— И двете.

Отиде до бюрото. Роурк винаги караше хората да забравят собственото си съществуване; но Камерън внезапно си даде сметка, че никога не се бе чувствал толкова истински, колкото под будния поглед, вторачен в него.

— Какво искаш? — каза рязко Камерън.

— Бих искал да работя за вас — отвърна тихо Роурк. Гласът му изрече: „Бих искал да работя за вас.“ Тонът на гласа каза: „Ще работя за вас.“

— Така ли? — каза Камерън без да съзнава, че отговаря на неизказано изречение. — Какъв е проблемът? Не те иска никой от големите и по-добри играчи ли?

— Не съм се обръщал към никой друг.

— Защо? Да не би да смяташ, че тук ще ти е най-лесно за начало? Мислиш, че всеки може да постъпи на работа тук без проблем? Знаеш ли кой съм?

— Да. Затова съм тук.

— Кой те изпрати?

— Никой.

— Защо по дяволите избра мен?

— Мисля, че знаете защо.

— Какво адско дебелоочие те кара да допуснеш, че ще те взема? Да не би да ме смяташ за толкова закъсал, че да отворя широко врати за всеки негодник, който ми окаже честта да се появи? „Старият Камерън — казваш си ти — си е изпял песента, впиянчил се е…“, хайде, знам, че го мислиш!… „алкохолизиран нещастник, не може да придиря!“ Така ли?… Хайде, отговаряй! Отговори ми, по дяволите! Какво си се вторачил? Така ли е? Давай! Отречи го!

— Няма нужда.

— Къде си работил досега?

— Сега започвам.

— Какво си правил?

— Учих три години в Стантън.

— О? Господинчото го домързя да завърши?

— Изключиха ме.

— Чудесно! — Камерън блъсна с юмрук по бюрото и се изсмя. — Блестящо! Не си за въшливата паплач в Стантън, но ще работиш за Хенри Камерън! Решил си, че тук е кофа за смет ли? Защо те изритаха? Заради пиянство? Жени? Защо?

— Заради това — каза Роурк и разгъна чертежите си.

Камерън погледна първия чертеж, погледна втория, после разгледа всички до един. Роурк слушаше как шумоли хартията, докато Камерън трупа листовете. Камерън вдигна глава.

— Седни.

Роурк седна. Камерън се вторачи в него, дебелите му пръсти забарабаниха по купчината чертежи.

— Значи мислиш, че ги бива? — каза Камерън. — Ами те са ужасии. Нямам думи. Това е престъпно. Виж — той размаха един чертеж пред лицето на Роурк, — погледни. Каква е идеята ти, за бога? Какво те е прихванало, че така си насякъл тези линии? Да не би да си искал да направиш нещо красиво, защото е трябвало да скърпиш всичко това? За какъв се мислиш? За Гай Франкън ли, с Божията помощ?… Погледни, глупако, тази сграда! Хрумва ти някаква идея и не знаеш за какво ти е! Натъкваш се на нещо прекрасно и трябва да го съсипеш! Знаеш ли колко много още трябва да учиш?

— Да. Затова съм тук.

— Я погледни това! Иска ми се да съм правил такива неща на твоята възраст! Но защо си оплескал работата? Знаеш ли какво бих направил аз? По дяволите стълбищата и по дяволите котелното! Когато полагаш основите…

Той говори дълго и яростно. Ругаеше. Не хареса нито една скица. Но Роурк отбеляза, че говори така, сякаш сградите вече се строят.

Камерън млъкна внезапно, бутна чертежите и ги затисна с юмрук. Попита:

— Кога реши да станеш архитект?

— Когато бях на десет години.

— На тази възраст хората не знаят какво искат от живота, ако изобщо знаят. Лъжеш.

— Лъжа ли?

— Не ме зяпай така! Не можеш ли да гледаш другаде? Защо реши да станеш архитект?

— Тогава не знаех. Но причината е, че никога не съм вярвал в Бог.

— Стига бе, говори смислено.

— Защото обичам тази земя. Тя е всичко, което обичам. Не харесвам формата на нещата на тази земя. Искам да ги променя.

— За кого?

— За себе си.

— На колко години си?

— На двадесет и две.

— Кога чу всичко това?

— Не съм го чул.

— Хората не говорят така на двадесет и две. Ти не си нормален.

— Възможно е.

— Не го казах като комплимент.

— Не го приех така.

— Имаш ли семейство?

— Не.

— Работеше ли, докато учеше?

— Да.

— Къде?

— В строителството.

— Колко пари имаш?

— Седемнадесет долара и тридесет цента.

— Кога дойде в Ню Йорк?

— Вчера.

Камерън погледна купчината хартия под юмрука си.

— Проклет да си — каза той тихо. — Проклет да си! — изрева Камерън и се наведе напред. — Не съм те молил да идваш! Нямам нужда от проектанти! Тук няма нищо за чертане! Тук няма достатъчно работа, за да издържам себе си и хората си! Не искам гладуващи мечтатели наоколо! Не искам да нося такава отговорност. Не съм я искал. Не съм мислил, че отново ще видя такива неща. С тях е свършено. Привърших с тях преди много години. Много ми е добре с тия тъпанари, които не ги бива за нищо и никога не ще ги бива, и няма значение какво ще стане с тях. Не искам нищо друго. Защо ти трябваше да идваш? Ще се съсипеш, нали знаеш? Аз ще ти помогна да се съсипеш. Не искам да те виждам. Не ми харесваш. Не харесвам лицето ти. Имаш вид на непоправим егоист. Безочлив си. Прекалено си самоуверен. Преди двадесет години бих ти смачкал физиономията с най-голямо удоволствие. Да дойдеш на работа утре сутринта точно в девет.

— Да — каза Роурк и стана.

— Петнадесет долара на седмица. Не мога да ти плащам повече.

— Да.

— Ти си проклет глупак. Трябваше да отидеш при някой друг. Но аз ще те убия, ако отидеш при друг. Как се казваш?

— Хауърд Роурк.

— Ако закъснееш, ще те уволня.

— Да.

Роурк посегна към чертежите.

— Остави ги тук! — изръмжа Камерън. — А сега вън!

IV

— Тухи — каза Гай Франкън — Елсуърт Тухи. Доста мило от негова страна, не мислиш ли? Прочети го, Питър.

Франкън се протегна весело през бюрото и подаде на Кийтинг августовския брой на „Ню Фронтиърс“. Списанието беше с бяла обложка с черна емблема, на която бяха изобразени палитра, лира, чук, отвертка и изгряващо слънце; имаше тираж от тридесет хиляди броя и аудитория, смятаща се за интелектуалния елит на страната — претенция, която никой не оспорваше. Кийтинг зачете статията от Елсуърт М. Тухи, озаглавена „Мрамор и хоросан“:

„А сега стигаме до друго забележително постижение в пейзажа на метрополията. Привличаме вниманието на хората с изтънчен вкус към новата сграда «Мелтън» от «Франкън&Хайер». Тя се издига, бяла и спокойна, като красноречив свидетел на тържеството на класическата изчистеност и здравия разум. Школата на една безсмъртна традиция е послужила за спойка при построяването на здание, чиято красота може да достигне, просто и разбираемо, до сърцето на обикновения човек на улицата. В нея няма ексцентричен ексхибиционизъм, няма извратен стремеж към новости, няма оргии на необуздана себичност. Гай Франкън, нейният създател, знае как да се подчини на задължителните канони, които са следвали неотклонно поколения от майстори преди него, и в същото време знае как да изяви своята творческа оригиналност, не въпреки, а именно благодарение на класическата догма, която е възприел със смирението на истински творец. Между другото би било уместно да споменем, че спазването на догмата е единственото нещо, което прави възможна истинската оригиналност…

Но още по-важно е символичното значение на построяването на това здание в нашия величествен град. Заставайки пред южната фасада, човек осъзнава, че междуетажните корнизи, повторени съзнателно, с изтънчена монотонност от третия до осемнадесетия етаж, тези дълги, прави, хоризонтални линии смекчават и изравняват, те са линии на равенството. Те сякаш снижават извисяващото се здание до скромното ниво на наблюдателя. Те са линиите на земята, на хората, на широките маси. Те сякаш ни казват, че нищо не може да се издигне много по-високо от пределите на общото човешко ниво, че всичко, дори и това гордо здание, ще се подчинява на братството между хората…“

Имаше и още. Кийтинг прочете цялата статия и вдигна глава.

— Гледай ти! — каза той, изпълнен с благоговение.

Франкън се усмихна доволно.

— Много добре, нали? И при това от Тухи. Малцина са чували това име, но ще го чуят, помни ми думата, ще го чуят. Имам усет за тези неща… Та значи той смята, че ме бива? А езикът му е като шиш за лед, когато реши да го използва. Трябва да го чуеш какво говори обикновено за другите. Знаеш ли в какъв капан за мишки попадна Дъркин? Бях на един прием, където Тухи каза — Франкън се изкикоти, — каза: „Ако г-н Дъркин страда от заблудата, че е архитект, някой трябва да му спомене за широките възможности, които предлага недостигът на опитни водопроводчици.“ Представи си, той каза това пред всички!

— Чудя се — каза замислено Кийтинг, — какво ли ще каже за мен, когато му дойде времето.

— Какво по дяволите иска да каже той с тези неща за символичния смисъл и връзките на братството между хората?… Е, както и да е, ако ни хвали за това, трябва да сме нащрек!

— Работата на критика е да тълкува твореца, г-н Франкън, дори пред самия творец. Г-н Тухи просто е обяснил скрития смисъл, който подсъзнателно е бил във вашите мисли.

— О — каза неопределено Франкън. — О, така ли мислиш? — добави весело. — Напълно възможно… Да, напълно възможно… Ти си умно момче, Питър.

— Благодаря, г-н Франкън. — Кийтинг понечи да стане.

— Чакай. Остани. Още една цигара и след това и двамата ще продължим да работим.

Франкън се усмихна, препрочитайки статията. Кийтинг не го беше виждал толкова доволен; никой проект на кантората, никоя свършена работа не бе му доставила толкова радост, колкото тези думи на друг човек, напечатани на хартия, за да бъдат четени от други очи.

Кийтинг се бе настанил удобно. Първият месец във фирмата не бе отишъл напразно. Не бе казвал нищо и не бе правил нищо, но в кантората се създаде впечатлението, че Гай Франкън обича да му изпращат точно това момче винаги, когато някой трябва да бъде изпратен в кабинета му. Почти не минаваше ден без приятната пауза, когато сядаше от другата страна на бюрото, срещу Гай Франкън. Изпитваше към него уважение, но и усещане за растяща близост. Изслушваше го как въздиша, че му е нужно обкръжение от хора, които го разбират.

Кийтинг беше научил всичко, което можеше да научи от колегите си за Гай Франкън. Научи, че се храни умерено, но изтънчено и се гордее, че се слави като гастроном; че е завършил с отличие Академията за изящни изкуства; че се е оженил за много пари, но бракът не е бил щастлив; че педантично съчетава чорапите си с носните кърпи, но никога с вратовръзките; че определено предпочита да проектира сгради от сив гранит; че притежава каменоломна за сив гранит в Кънектикът и този бизнес процъфтява; че има великолепно ергенско жилище в стил Луи XV с тъмновиолетови мебели; че съпругата му, потомка на стар изтъкнат род, починала, оставяйки състоянието си на единствената им дъщеря; че дъщерята е деветнадесетгодишна и учи в колеж.

Последните факти силно интересуваха Кийтинг. Мимоходом се опита да узнае нещо от Франкън за дъщеря му.

— О, да… — каза тихо Франкън. — Да, наистина… — Кийтинг временно се отказа от по-нататъшни опити да го разпитва; изражението на Франкън ясно показваше, че мисълта за дъщеря му е болезнено неприятна, по неизвестна за Кийтинг причина.

Кийтинг се запозна с Лусиъс Н. Хайер, съдружника на Франкън, когото видя в кантората два пъти за три седмици, но не успя да разбере какво прави за фирмата. Хайер не беше болен от хемофилия, но имаше вид на хемофилик. Беше повехнал аристократ, с дълъг и тънък врат, с бледи изпъкнали очи. Държеше се плахо и приветливо с всички. Беше потомък на стара фамилия и някои подозираха, че Франкън го е взел за съдружник заради връзките му в обществото. Хората изпитваха съжаление към горкия добър Лусиъс, възхищаваха му се, че полага усилия да гради професионална кариера и си мислеха, че му правят услуга, поръчвайки му да им строи къщи. Къщите строеше Франкън и не искаше нищо от Лусиъс. Всички бяха доволни.

Хората в чертожните зали харесваха Питър Кийтинг. Имаха чувството, че работи отдавна във фирмата. Той умееше да пасне навсякъде, където попадне; появяваше се мек и приятен като гъба за попиване, беше отстъпчив и се нагаждаше към всякаква атмосфера и настроение. Топлата усмивка, веселият глас, непринуденото свиване на раменете сякаш казваха, че нищо не му тежи на душата и затова той не е човекът, към когото могат да се отправят обвинения, изисквания или укори.

Кийтинг седеше и наблюдаваше Франкън, зачел се в статията. Франкън вдигна глава и го погледна. Видя две очи, които го гледаха с огромно одобрение — и две ярки презрителни искрици в ъгълчетата на устните на Кийтинг, като две музикални нотки смях, които се виждат миг, преди да прозвучат. Франкън усети силно облекчение. Облекчението се дължеше на презрението. Одобрението, съчетано с тази мъдра полуусмивка, му вдъхваше увереност, за която не се налагаше да се бори; сляпото възхищение би било необосновано; заслуженото възхищение би било отговорност; безпричинното възхищение беше много ценно.

— Когато тръгваш, Питър, дай това на госпожица Джефърс да го сложи в албума с изрезките.

Слизайки по стълбите, Кийтинг хвърли списанието високо във въздуха и ловко го хвана, устните му се свиха, сякаш за да подсвирне, но не издадоха никакъв звук.

В чертожната зала той видя Тим Дейвис, най-добрия си приятел, унило наведен над някакъв чертеж. Тим Дейвис беше високото русо момче, което Кийтинг бе забелязал отдавна, защото усети без видима причина, но със сигурност — Кийтинг винаги усещаше тези неща, — че той е предпочитаният чертожник в кантората. Кийтинг си уреждаше да му възлагат възможно най-често части от проекти, по които работи Дейвис. Започнаха да обядват заедно и след работа посещаваха тихо малко заведение, където сервираха алкохол на черно. Кийтинг изслушваше внимателно разказите на Дейвис за любовта му към някоя си Илейн Дъфи, без да запомни нито дума.

Дейвис бе затънал в мрачно униние, устата му яростно стискаше едновременно цигара и молив. Излишно беше Кийтинг да го пита какво е станало. Просто наведе приятелски лице над рамото на Дейвис. Дейвис изплю цигарата и избухна. Току-що бе научил, че трябва да работи извънредно през нощта, трети път през тази седмица.

— Трябва да остана до късно, Бог знае докога! Трябва да завърша този проклет боклук тази вечер! — той удари листовете пред себе си. — Погледни! Нужни са ми часове, за да свърша! Какво да правя?

— Ами, ти си най-добрият тук, Тим, има нужда от теб.

— По дяволите! Имам среща с Илейн довечера! Как да не отида? За трети път! Тя няма да ми повярва! Така ми каза последния път! Писна ми! Ще се кача при Могъщия Гай и ще му кажа къде да си завре плановете и работата! Стига толкова!

— Чакай — каза Кийтинг и се наведе още повече към него. — Чакай! Има и друг начин. Аз ще ги завърша вместо теб.

— Моля?

— Ще остана. Ще ги направя. Не се страхувай. Никой няма да забележи разликата.

— Пит! Наистина ли?

— Разбира се. Нямам какво да правя тази вечер. Само изчакай всички да си тръгнат, след това се измъквай.

— О, Пит! — въздъхна изкушено Дейвис. — Но виж, ако открият, ще ме уволнят. Ти си твърде нов за тази работа.

— Няма да открият.

— Не мога да изгубя работата си, Пит. Знаеш, че не мога да си го позволя. С Илейн скоро ще се женим. Ако се случи нещо…

— Нищо няма да се случи.

Малко след 18 ч. Дейвис крадешком напусна празната чертожна зала, а Кийтинг остана на неговата маса.

Сведен под единствената светеща зелена лампа, Кийтинг хвърли поглед към опустялото пространство в трите дълги зали, необичайно притихнали след напрегнатия ден. Почувства, че ги притежава, че ще ги притежава, усети го толкова сигурно, колкото движението на молива в ръката си.

Беше девет и половина, когато завърши чертежите, подреди ги внимателно на масата на Дейвис и излезе от кантората. Тръгна по улицата, изпълнен с усещане за лекота и свобода, като след хубава вечеря. И тогава внезапно осъзна самотата си. Трябваше да разкаже на някого какво направи тази вечер. Но нямаше на кого. За първи път му се прииска майка му да е в Ню Йорк. Но тя остана в Стантън, очаквайки деня, когато той ще може да я вземе при себе си. Нямаше къде да отиде, освен в приличния малък пансион на Западна Двадесет и осма улица, и да се изкачи три етажа до своята чиста, задушна малка стая. Беше се запознал с различни хора в Ню Йорк, с много хора, с много момичета. С едно от тях беше прекарал приятна нощ, въпреки че не си спомняше фамилното и име; но сега нямаше желание да се срещне с никой от тези хора. Сети се за Катрин Холси.

Изпратил й бе телеграма вечерта, след като се дипломира и после я забрави. Поиска му се да я види. Това непреодолимо желание възникна при отекването на името й в паметта му. Скочи в един автобус, тъй като Гринич Вилидж беше далеч, качи се на празния втори етаж, седна на най-предната седалка и проклинаше светофарите, щом светнеше червено. Винаги се чувстваше така, когато си мислеше за Катрин. Почуди се какво му става.

Запозна се с нея преди година в Бостън. Тогава тя живееше там с овдовялата си майка. Катрин му се стори грозновата и скучна, не се отличаваше с нищо, освен с хубава усмивка, а тя не беше достатъчна причина да я вижда отново. Звънна й по телефона още на следващата вечер. От множеството момичета, които опозна в студентските си години, тя бе единствената, с която не успя да стигне по-далеч от няколко целувки. Можеше да има всяко момиче, което пожелае, и добре го знаеше; знаеше, че и Катрин може да бъде негова; желаеше я; тя го обичаше и му го бе признала просто, открито, без страх или свенливост, без да иска нищо, без да очаква нищо от него; но той не се възползва от това. Гордееше се с момичетата, с които ходеше тогава — те бяха най-красивите, най-известните, най-добре облечените, и се наслаждаваше на завистта на своите състуденти. Срамуваше се от небрежната външност на Катрин, която никое момче не би погледнало повторно. Но се чувстваше най-щастлив, когато я водеше на танци, организирани от студентското дружество. Много пъти се бе влюбвал неудържимо, кълнейки се, че не може да живее без това или онова момиче; забравяше за Катрин по цели седмици, а тя никога не му напомняше за себе си. И винаги се връщаше при нея, внезапно, необяснимо, както стана и тази вечер.

Майка й, любезна дребничка учителка, почина през зимата. Катрин се премести да живее при чичо си в Ню Йорк. Кийтинг отговаряше на някои от писмата й веднага, а на други — след месеци. Тя винаги отговаряше веднага, но никога не му пишеше в периодите, когато той мълчеше, изчаквайки търпеливо. Мислейки за нея, той си даваше сметка, че нищо никога не ще я замени. Но когато пристигна в Ню Йорк, където тя беше на разстояние няколко автобусни спирки или телефонно обаждане, отново я забрави за цял месец.

И през ум не му мина, бързайки към нея, че е трябвало предварително да й се обади. Дори не се замисли дали ще я намери вкъщи. Винаги се връщаше при нея точно по такъв начин и винаги я намираше. Намери я и тази вечер.

Тя му отвори вратата, на последния етаж в запусната, претенциозна къща, облицована с червеникавокафяв камък.

— Здравей, Питър — каза тя, все едно че се бяха видели вчера.

Стоеше пред него, съвсем мъничка, съвсем слаба. Късата черна пола беше твърде широка за тънката й талия; яката на момчешката риза висеше разтворена на едната страна и разкриваше изпъкнала тънка ключица, ръкавите бяха твърде дълги за нежните й ръце. Гледаше го, навела глава на една страна; кестенявата й коса, вързана небрежно на опашка, имаше вид на късо подстригана, неподвижна, лека и бухнала, като смътно сияние около лицето й. Имаше сиви, големи и късогледи очи; усмихваше се леко, нежно, пленително, устните й блестяха.

— Здравей, Кейти — каза той.

Почувства се спокоен. Почувства, че няма от какво да се бои, нито в тази къща, нито навън. Канеше се да обяснява колко е бил зает в Ню Йорк, но обясненията се оказаха излишни.

— Дай си шапката — каза тя, — и внимавай, този стол не е много здрав, има по-стабилни във всекидневната, ела да отидем там.

Всекидневната беше скромна, но някак изящна, обзаведена с изненадващо добър вкус. Погледна книгите; евтините рафтове до тавана бяха изпълнени с безценни книги; те бяха небрежно натрупани, очевидно, защото някой ги четеше. Над подреденото, износено писалище бе закачен офорт на Рембранд, извехтял и пожълтял, вероятно открит в антикварен магазин от познавач, който не се разделя с него, макар че би му взел добри пари. Нямаше представа с какво се занимава чичо й; никога не я беше питал.

Продължи да разглежда стаята, чувствайки присъствието й зад себе си, наслаждавайки се на усещането за нещо сигурно, което изпитваше толкова рядко. Обърна се, взе я в прегръдката си и я целуна; устните й отвърнаха на неговите нежно и страстно; тя не се изплаши, нито се развълнува, беше щастлива и приемаше всичко това като най-нормалното нещо на света.

— Господи, така ми липсваше! — каза той, убеден, че наистина му е липсвала всеки ден, откакто я видя за последен път и може би най-много в дните, когато не бе помислял за нея.

— Не си се променил много — каза тя. — Изглеждаш поотслабнал. Отива ти. Ще бъдеш много привлекателен на петдесет години, Питър.

— Това не е голям комплимент… ако искаш да намекнеш нещо.

— Защо? О, имаш предвид, че сега не ми изглеждаш привлекателен? Но ти си привлекателен.

— Не би трябвало да ми го казваш толкова направо.

— А защо не? Знаеш, че си привлекателен. Но аз се опитах да си представя как ще изглеждаш на петдесет години. Слепоочията ти ще са посребрени и ще носиш сив костюм — миналата седмица видях сив костюм на една витрина и си помислих, че ти ще носиш точно такъв костюм — и ще бъдеш прочут архитект.

— Наистина ли мислиш така?

— Ами да. — Тя не го ласкаеше. Изглежда дори не помисляше, че може да прозвучи ласкателно. Тя само изказваше един факт, твърде очевиден, за да набляга на него.

Той очакваше да чуе неизбежните въпроси. Но вместо това заговориха за дните, прекарани заедно в Стантън. Той се смееше, тя седеше на коленете му, тънките й рамене се облягаха на ръката му, очите й бяха нежни и спокойни. Той й напомни за старите им бански костюми, за бримките на чорапите й, за любимата им сладкарница в Стантън, където бяха прекарали много летни вечери. Смътно си помисли, че всичко това няма никакво значение, че има да й каже по-важни неща и да й зададе по-важни въпроси, че хората не говорят така, когато не са се виждали с месеци. Но за нея сякаш това беше съвсем обикновено, тя сякаш не съзнаваше, че са били разделени.

Най-после я попита:

— Получи ли телеграмата ми?

— О, да. Благодаря.

— Не искаш ли да узнаеш как я карам в града?

— Със сигурност. Как я караш в града?

— Май не те интересува чак толкова.

— О, интересува ме! Искам да знам всичко за теб.

— Тогава защо не ме питаш?

— Ти ще ми кажеш каквото искаш.

— Но за теб няма голямо значение, нали?

— Кое?

— Какво съм правил.

— О… Да, има значение, Питър. Но не чак толкова много.

— Колко мило от твоя страна!

— Но, виж, истински важно е не какво правиш. Важен си ти самият.

— Аз ли?

— Достатъчно е, че си тук. Че си в града. Или че си някъде в света. Не знам. Това ми стига.

— Знаеш ли, ти си глупачка, Кейти. Твоят подход понякога е ужасен.

— Моят какво?

— Твоят подход. Не можеш ей така, безсрамно, да кажеш на един мъж, че всъщност си луда по него.

— Но аз наистина съм луда по теб.

— Но не бива да го казваш. Мъжете пет пари няма да дават за теб.

— Но аз не искам мъжете да ги е грижа за мен.

— Искаш мен да ме е грижа за теб, нали?

— Но теб те е грижа за мен, нали?

— Да — каза той и я прегърна още по-силно. — Проклет да съм. Аз съм по-голям глупак от теб.

— Ами тогава всичко е наред — каза тя и зарови пръсти в косата му, — нали?

— Всичко винаги е съвсем наред и това е най-странното в цялата работа… Но виж, искам да ти разкажа какво ми се случи, защото е важно.

— Много искам да чуя, Питър.

— Е добре, знаеш, че работя за „Франкън&Хайер“ и… О, по дяволите, ти дори не знаеш какво е това.

— Знам. Четох за тях в „Кой кой е в архитектурата“. Там пише много добри неща за тях. Попитах и чичо. Каза, че те са най-добрите в бизнеса.

— Бъди сигурна, че е така. Франкън е най-прочутият архитект в Ню Йорк, в цялата страна, може би дори в света. Построил е седемнадесет небостъргача, осем катедрали, шест железопътни гари и бог знае още какво… Разбира се, той е стар глупак и надут мошеник, който се урежда навсякъде, и…

Млъкна и остана загледан в нея, с отворена уста. Нямаше намерение да изрича подобни неща. Не си бе позволявал да мисли така до този момент.

Тя го гледаше спокойно.

— Да? — попита. — И…?

— Ами… и… — той се запъна и осъзна, че с нея не може да говори по друг начин, — всъщност точно това мисля за него. И изобщо не го уважавам. Но ми е приятно, че работя за него. Разбираш ли?

— Напълно — каза тихо тя. — Ти си амбициозен, Питър.

— Не ме ли презираш заради това?

— Не. Ти искаше точно това.

— Наистина, исках точно това. Е, всъщност не е толкова зле. Това е страхотна фирма, най-добрата в града. Наистина върша добра работа и Франкън много ме харесва. Напредвам. Мисля, че в крайна сметка ще мога да си избирам какво да работя във фирмата… А тази вечер поех работата на един човек, но той не знае, че скоро ще стане излишен, защото… Кейти! Какво говоря?

— Всичко е наред, скъпи. Разбирам те.

— Ако разбираш, ще ме наречеш с думи, които заслужавам, и ще настояваш да се откажа.

— Не, Питър. Аз не искам да те променям. Обичам те, Питър.

— Бог да ти е на помощ!

— Знам.

— Знаеш го? И го казваш просто ей така? Както би казала, „Здравей, каква приятна вечер, нали“?

— А защо не? Защо да се притеснявам? Обичам те.

— Не, не се притеснявай! Никога не се притеснявай!… Кейти… Никога няма да обикна друга.

— И това знам.

Притискаше я силно, тревожно, със страх, че ефирното й телце може да изчезне. Не знаеше защо в нейно присъствие признава неща, които не признаваше дори пред самия себе си. Не разбра защо победата, която бе дошъл да сподели, изведнъж избледня. Но това беше без значение. Изпита необичайно усещане за свобода — присъствието й винаги го освобождаваше от някакво неясно напрежение, — беше свободен — беше такъв, какъвто е. Сега беше важно единствено усещането за грубата памучна блуза до китката му.

Попита я за живота й в Ню Йорк и тя заговори с радост за чичо си.

— Чудесен е, Питър. Наистина е чудесен. Няма много пари, но ме прие и е толкова мил. Отказа се от кабинета си, за да си имам стая. Сега работи тук, във всекидневната. Трябва да се запознаеш с него, Питър. Сега го няма, пътува и изнася лекции, но трябва да се запознаеш с него, като се върне.

— Разбира се, на драго сърце.

— Знаеш ли, исках да започна работа и да се издържам сама, но той не ми позволи. Каза ми: „Мило дете, още си само на седемнадесет. Искаш да се срамувам от себе си ли? Не одобрявам детския труд.“ Това е странна идея, не мислиш ли? Той има толкова странни идеи — не го разбирам напълно, но хората казват, че е блестящ. Той представи нещата така, че сякаш аз му правя услуга, оставайки при него. Мисля, че това е много благородно от негова страна.

— Какво правиш по цял ден?

— Нищо особено засега. Чета книги. За архитектура. Чичо има много книги за архитектура. А когато е тук, пиша на машина лекциите му. Струва ми се, че това не е по вкуса му, предпочита да ползва услугите на машинописка, но на мен ми харесва и той е съгласен. Освен това ми плаща нейната заплата. Не исках да вземам парите, но той ме накара.

— Какво работи?

— О, толкова много неща, не ги знам всичките. Но със сигурност преподава история на изкуството, нещо като професор.

— Между другото, кога ще постъпиш в колеж?

— О… ами… ами, мисля, че чичо не одобрява тази идея. Казах му, че възнамерявам да постъпя в колеж и че ще се справям сама, но той изглежда смята, че това не е за мен. Думите му бяха: „Бог е направил слона за тежка работа, а комара — за да кръжи наоколо. По принцип не е разумно да се експериментира с природните закони, но ако искаш да опиташ, мило дете…“ Всъщност той не възразява, нещата зависят от мен, но…

— Тогава не му позволявай да те спира.

— Но той не опитва да ме спре. Само че си мисля, че никога не съм била много силна в училище и, скъпи, наистина съм много зле по математика, та се чудя… Но няма защо да бързам, имам много време да реша.

— Виж, Кейти, това не ми харесва. Винаги си искала да учиш в колеж. Ако твоят чичо…

— Не говори така. Не го познаваш. Той е изключителен човек. Не познавам друг като него. Толкова е мил и разбран. И е забавен, все се шегува, толкова е остроумен, че превръща в шега и най-сериозните неща. Въпреки това той е много сериозен човек. Знаеш ли, говорим си с часове, той никога не се изморява и не се отегчава от моята глупост, разказва ми за стачките, за условията в бедните квартали, за бедняците във фабриките. Говори за другите, но не и за себе си. Негов приятел ми каза, че чичо можеше да е много богат, ако бе поискал. Толкова е умен, но не ламти, не се интересува от пари.

— Това не е присъщо на хората.

— Изчакай да се запознаеш с него. И той иска да се запознаете. Разказах му за теб. Нарича те „Ромео с линеала“.

— О, така ли ме нарича?

— Не разбираш. Той е добронамерен, но така си говори. Вие двамата имате много общи неща. Може би той ще успее да ти помогне. Знае някои неща за архитектурата. Чичо Елсуърт ще ти хареса.

— Кой? — каза Кийтинг.

— Чичо ми.

— Кажи ми — попита Кийтинг с леко треперещ глас, — как се казва чичо ти?

— Елсуърт Тухи. Защо?

Ръцете му увиснаха. Седеше, вторачен в нея.

— Какво става, Питър?

Той преглътна, а тя забеляза движението на гърлото му. После изрече с дрезгав глас:

— Слушай, Кейти, не искам да се запознавам с чичо ти.

— Защо?

— Не искам да се запознавам с него. Не и чрез теб… Виж, Кейти, ти не ме познаваш. Аз съм използвач. Но не искам да използвам теб. Никога. Не го допускай. Не и теб.

— Как да ме използваш? Какво става? Защо?

— Ето какво: бих дал всичко, за да се запозная с Елсуърт Тухи, това е. — Изсмя се дрезгаво. — Значи знае някои неща за архитектурата, така ли? Малко глупаче! Та той е номер едно в архитектурата. Може би още не, но ще бъде след няколко години — питай Франкън, този стар хитрец ги знае тия неща. Твоят чичо Елсуърт е на път да стане Наполеон на всички архитектурни критици, само го наблюдавай. Така или иначе не са много хората, които си правят труда да пишат за нашата професия, а той е умен и ще завладее тази ниша от пазара. Само да видиш как големите клечки в нашата кантора поглъщат всяка негова запетая! Значи смяташ, че той може да ми помогне? Та той може да ме издигне, и ще ме издигне, и аз ще се запозная с него някой ден, когато съм готов за това, както се запознах и с Франкън. Но това няма да стане тук и чрез теб. Разбираш ли? Не чрез теб!

— Но, Питър, защо не?

— Защото не искам да става по този начин! Защото е гадно и отвратително, цялата ми работа, професията ми, и онова, което правя и ще направя! Не искам да те замесвам. Ти си всичко, което имам. Стой далеч от тези неща, Кейти!

— От кое?

— Не знам!

Тя се изправи и остана в прегръдката му, а той зарови лице в скута й; тя погали косата му, гледайки го отгоре.

— Добре, Питър. Мисля, че съм наясно. Няма да се запознаваш с него, докато сам не поискаш. Просто ми кажи кога искаш да се запознаете. Можеш да ме използваш, ако трябва. Всичко е наред. Нищо не се е променило.

Той вдигна глава, а тя се засмя нежно.

— Много си работил, Питър. Изнервил си се. Какво ще кажеш за един чай?

— О, съвсем забравих, че не съм вечерял. Нямах време.

— Хубава работа! Колко ужасно! Идвай веднага в кухнята, ще ти приготвя нещо!

След два часа той си тръгна, лек, пречистен, щастлив, забравил страховете си, забравил Тухи и Франкън. Помнеше само, че обеща да дойде пак на следващия ден и че дотогава трябва да чака непоносимо дълго. Тя остана на вратата дълго след него, с ръка на дръжката, която бе докоснал. Помисли си, че той може да дойде на следващия ден… или след три месеца.

— Като свършиш довечера — каза Хенри Камерън, — ела да поговорим в кабинета ми.

— Добре — каза Роурк.

Камерън се извърна рязко и излезе от чертожната стая. Това беше най-дългото изречение, което бе казал на Роурк за един месец.

Роурк влизаше в тази стая всяка сутрин и изпълняваше възложеното, без да чуе нито дума за работата си. Камерън идваше в чертожната стая и оставаше дълго зад Роурк, надничайки над рамото му. Сякаш умишлено се опитваше да отклони с поглед уверената му ръка от движенията й по хартията. Другите двама чертожници опропастяваха работата си само при мисълта, че призракът е зад гърба им. А Роурк сякаш не го забелязваше. Продължаваше без да бърза, оставяше спокойно изтъпения молив и взимаше друг.

— Ъ-хъ — внезапно изсумтяваше Камерън.

Роурк извръщаше глава, учтив и внимателен, и го питаше:

— Има ли нещо?

Камерън си тръгваше без да каже дума, а присвитите му очи подчертаваха презрително, че не смята за нужно да отговаря. Роурк продължаваше да чертае.

— Не е на хубаво — довери младият чертожник Лумис на по-възрастния си колега Симпсън. — Старецът не харесва този тип. Не го обвинявам. Този няма да остане задълго.

Симпсън беше стар и безпомощен; работеше при Камерън още от времето на триетажната кантора и макар че се бе задържал, никога не го бе разбирал. Лумис беше млад и имаше вид на хулиган; работеше тук, защото мнозина други работодатели го бяха изхвърлили.

И двамата не харесваха Роурк. Навсякъде хората изпитваха неприязън към него от пръв поглед. Лицето му беше затворено като врата на банков трезор; в банковите трезори биват заключвани ценни вещи; но хората пет пари не даваха за това. Присъствието му внасяше в стаята студенина и неловкост; присъствието му имаше особено свойство: макар да бе осезаемо, то пораждаше у тях усещането, че него го няма; или може би, че той е там, а тях ги няма.

След работа изминаваше пеша дългото разстояние до дома си — евтино жилище близо до „Ист Ривър“. Избра го, защото успя да наеме за два и петдесет на седмица целия последен етаж — огромно помещение, използвано за склад; нямаше таван и покривът течеше между голите греди. Но имаше дълги редици прозорци на две от стените, някои със стъкла, други с картон. Прозорците от едната страна гледаха към реката, а от другата — към града.

Преди седмица Камерън бе влязъл в чертожната зала и бе хвърлил на масата на Роурк груба скица на извънградска къща.

— Виж дали можеш да направиш от това къща! — каза рязко Камерън и си тръгна без повече обяснения. През следващите дни не дойде до масата на Роурк. Роурк бе завършил чертежите предната вечер и ги бе оставил на бюрото на Камерън. Сутринта Камерън влезе, хвърли на Роурк някакви скици на стоманени сглобки, нареди му да се яви по-късно в неговия кабинет и до края на деня не се появи в чертожната зала.

Другите си бяха отишли. Роурк придърпа парче стара мушама върху масата и тръгна към кабинета на Камерън. Плановете на извънградската къща бяха разхвърлени върху бюрото. Лампата осветяваше бузата на Камерън и брадата му с проблясващи бели косми; лампата хвърляше светлина върху юмрука му и върху един ъгъл от чертежа с ярки и резки черни линии, които сякаш бяха гравирани върху хартията.

— Уволнен си — каза Камерън.

Роурк стоеше в средата на дългата стая. Прехвърлил бе цялата си тежест на единия крак, ръцете му висяха, а едното му рамо се бе вдигнало по-високо от другото.

— Така ли? — каза той тихо, без да помръдне.

— Ела тук — каза Камерън. — Седни.

Роурк седна.

— Прекалено добър си — каза Камерън. — Прекалено си добър за онова, което се опитваш да направиш със себе си. Няма смисъл, Роурк. По-добре сега, отколкото по-късно.

— Какво имате предвид?

— Безсмислено е да прахосваш онова, което си, в името на идеал, който никога не ще постигнеш, който никога не ще ти позволят да постигнеш. Безсмислено е да превърнеш прекрасното нещо, с което си надарен, в уред, с който да изтезаваш самия себе си. Продай го, Роурк. Продай го сега. Няма да е същото, но ще запазиш достатъчно за себе си. Ще ти плащат, и то много, ако използваш дарбата си по техния начин. Съгласи се, Роурк. Направи компромис. Направи компромис сега, защото неизбежно ще ти се наложи да го направиш по-късно, с тази разлика, че тогава ще си преживял неща, които не би искал да преживееш. Ти не знаеш за какво става дума. Но аз знам. Спести си го. Иди си от мен. Отиди при някой друг.

— Вие така ли постъпихте?

— Самонадеяно копеле! За толкова добър ли се смяташ? Мигар ти казах да се сравняваш с… — Той млъкна, защото видя, че Роурк се усмихва.

Изгледа Роурк и внезапно му отвърна с усмивка. Роурк не бе виждал нищо по-болезнено от тази усмивка.

— Не — каза тихо Камерън, — така няма да стане, нали? Няма да стане… Е, добре, прав си. Ти знаеш точно колко си добър. Но аз искам да ти поговоря. Не знам как точно да ти го кажа. Изгубил съм навика да говоря с хора като теб. Изгубил ли? Може би никога не съм го имал. Може би сега ме е страх. Ще се опиташ ли да разбереш?

— Разбирам. Но мисля, че си губите времето.

— Не бъди груб. Аз не мога да бъда груб с теб. Искам да ме изслушаш. Ще ме изслушаш ли, без да ме прекъсваш?

— Да. Съжалявам. Не исках да съм груб.

— Виж, аз съм последният човек, при когото е трябвало да дойдеш. Ще извърша престъпление, ако те задържа. Трябвало е някой да те предупреди какъв съм. Аз не мога да ти помогна. Няма да те обезсърчавам. Няма да те науча на здрав разум. Вместо това ще те подтиквам да продължиш напред. Ще те тласкам по пътя, по който си поел. Ще те заставя да останеш такъв, какъвто си и ще те направя и по-лош… Не ти ли е ясно? След още един месец няма да ти позволя да напуснеш. Не съм сигурен дали и сега мога да го направя. Затова недей да спориш с мен, отиди си. Изчезвай, докато можеш.

— А дали мога? Не мислите ли, че е твърде късно и за двама ни? За мен беше твърде късно още преди дванадесет години.

— Опитай се, Роурк. Поне веднъж се опитай да бъдеш разумен. Пълно е с баровци, които ще те вземат, ако аз им кажа, нищо, че си бил изключен. Може да ми се подиграват в тостовете си на обедите, но когато им изнася, крадат от мен и знаят много добре, че веднага разпознавам добрите чертожници. Ще ти дам препоръчително писмо за Гай Франкън. На времето, много отдавна, той работеше за мен. Мисля, че го уволних, но това не е важно. Иди при него. В началото няма да ти хареса, но ще свикнеш. И след години ще си ми благодарен.

— Защо ми говорите всичко това? Иска ви се да ми кажете други неща. Вие не сте постъпили по този начин.

— Именно затова ти го казвам! Защото аз не постъпих така!… Слушай, Роурк, в теб има нещо, от което ме е страх. И то не е твоята работа; няма да ме е грижа, ако ти си ексхибиционист, който се стреми да е различен заради ефекта, за да се забавлява или да привлича внимание. Изтънчено изнудване е да противоречиш на тълпата, да я забавляваш и да продаваш билети за атракцията. Ако си такъв, няма да ме е грижа. Но ти не си такъв. Обичаш работата си. Бог да ти е на помощ, ти наистина я обичаш! А това е проклятие. То е клеймо на челото ти и всички го виждат. Обичаш работата си, а те го знаят и знаят, че си им в ръцете. Поглеждаш ли понякога хората по улицата? Не те ли е страх от тях? Мен ме е страх. Минават покрай теб, имат шапки и носят багаж. Но това не е най-важното. Важното е, че дълбоко в себе си таят омраза към всеки, който обича работата си. Това е единственото, от което ги е страх. Не знам защо. Ти се разкриваш, Роурк, пред всеки един от тях.

— Но аз не забелязвам хората по улиците.

— А забелязваш ли какво направиха с мен?

— Забелязвам само, че не се страхувате от тях. Защо искате мен да ме е страх?

— Точно затова го искам! — Той се наведе, опрян с юмруци на бюрото. — Роурк, искаш да го чуеш от мен, нали? Нямаш милост, нали? Е, добре, ще го кажа: искаш да свършиш по този начин ли? Искаш ли да станеш като мен?

Роурк се изправи, застана до ръба на светлината, падаща върху бюрото, и отвърна:

— Ако в края на живота съм такъв, какъвто сте вие днес, тук, в този офис, за мен ще е чест, която ще смятам, че не съм заслужил.

— Сядай! — изръмжа Камерън. — Не обичам демонстрации!

Роурк погледна краката си, после погледна бюрото, изненадан, че се е изправил. Каза:

— Съжалявам. Не си дадох сметка, че съм станал.

— Добре, седни. Чуй ме. Разбирам те. Много мило от твоя страна. Но ти не разбираш. Мислех, че няколко дни, прекарани тук, ще изтръгнат от теб преклонението пред героя. Виждам, че това не се случва. Ти си тук и си повтаряш колко е велик старият Камерън, благороден воин, мъченик на губеща кауза, а ти искаш да умрем заедно на барикадите и да се храним заедно в евтини закусвални до края на живота си. Знам, че изглежда чисто и красиво на твоята напреднала възраст от двадесет и две години. Но знаеш ли какво означава това? Тридесет години за губеща кауза, звучи красиво, нали? А знаеш ли колко дни има в тридесет години? Знаеш ли какво се случва през тези дни? Роурк! Знаеш ли какво се случва?

— Вие не искате да ми кажете.

— Не! Не искам да говоря за това! Но ще ти кажа. Искам да ме чуеш. Искам да знаеш какво те чака. Ще има дни, когато ще гледаш ръцете си и ще ти се иска да грабнеш нещо тежко и да си строшиш всяко кокалче, защото ръцете ти ще ти се присмиват заради това, което биха могли да направят, ако им дадеш шанс, но ти не можеш им дадеш такъв шанс и не можеш да понасяш собственото си тяло, защото някак е изневерило на тези ръце. Ще има дни, когато шофьорът на автобуса ще ти се сопне, когато се качиш и ще ти поиска само десет цента, но ти ще чуеш друго; ще чуеш, че си нищожество, че той ти се надсмива, че на челото ти е написано онова нещо, заради което те мразят. Ще има дни, когато ще стоиш в ъгъла на някоя зала и ще слушаш как някой на трибуната говори за сгради, за работата, която ти обичаш, а нещата, които той казва, ще те накарат да копнееш някой да стане и да го смаже между пръстите си; но след това ще чуеш как хората му ръкопляскат, а на теб ще ти се иска да крещиш, защото няма да знаеш те ли са истински или ти, дали си в стая, пълна с празни черепи или някой току-що е изпразнил собствената ти глава. Ще си замълчиш, защото звуците, които би издал, няма да бъдат разбрани в тази зала; но дори да поискаш да говориш, няма да успееш, защото няма да ти обърнат внимание, защото ти нямаш какво да им кажеш за сградите! Това ли искаш да стане?

Роурк седеше безмълвно, по лицето му падаха резки сенки — черна клиновидна черна разсичаше хлътналата му буза, дълъг черен триъгълник засенчваше брадата му. Не откъсваше очи от Камерън.

— Не ти ли стига? — попита Камерън. — Ще продължа. И така, един ден ще видиш на лист хартия пред себе си сграда, пред която ще ти се иска да паднеш на колене; няма да ти се вярва, че ти си я измислил, но ще си я измислил точно ти; и тогава ще ти се стори, че светът е прекрасен, че въздухът мирише на пролет и че обичаш себеподобните си, защото във вселената няма зло. Ще излезеш от къщи с този чертеж, за да построиш сградата, защото ще си абсолютно сигурен, че ще я построи първият, който я види. Но ти няма да стигнеш далеч от дома си. Още на вратата ще те спре човекът, който идва да изключи газта. Не си се хранил достатъчно, защото си пестил пари, за да завършиш плановете, но все пак си сготвял по нещичко, без да го плащаш… Така, това още е нищо, може да ти се види смешно. Но накрая ще влезеш в нечия кантора със своите планове и ще се проклинаш, че тялото ти заема толкова много от неговото пространство; ще се опиташ да се смалиш, за да изчезнеш от погледа му и той да не те вижда, а само да чува гласа ти, който го умолява и увещава; собственият ти глас ще ближе коленете му; ще се мразиш, но няма да ти пука, стига само той да ти позволи да издигнеш тази сграда, няма да те е грижа, ще бъдеш готов да си изтръгнеш вътрешностите и да му ги покажеш, защото ако види какво имаш в себе си, той ще трябва да ти позволи да я построиш. Той обаче ще ти каже, че много съжалява, но поръчката току-що е дадена на Гай Франкън. И тогава ще си идеш у дома, и знаеш ли какво ще направиш? Ще заплачеш. Ще плачеш като жена, като пияница, като животно. Това е твоето бъдеще, Хауърд Роурк. Е, искаш ли такова бъдеще?

— Да — каза Роурк.

Камерън сведе очи, поотпусна главата си, после я отпусна още повече; главата му продължи да се отпуска бавно, на дълги тласъци, после спря; седеше безмълвен, със свити рамене и сключени на скута ръце.

— Хауърд — прошепна Камерън, — не съм разказвал това на никого…

— Благодаря ви… — каза Роурк.

Мина доста време. Камерън вдигна глава.

— Сега си иди у дома — каза Камерън с отслабнал глас. — Напоследък работиш твърде до късно. Утре ти предстои тежък ден. — Той посочи чертежите на извънградската къща. — Много са добри, исках да видя как ще се справиш, но не са достатъчно добри за строеж. Ще трябва да ги преправиш. Утре ще ти покажа какво искам.

V

След една година работа във фирмата „Франкън&Хайер“, Кийтинг получи произнасяното шепнешком прозвище „престолонаследник без портфейл“. Макар все още само чертожник, той беше всемогъщият фаворит на Франкън. Франкън го водеше на обед — небивала чест за служител. Викаше го да присъства на разговори с клиенти. На клиентите очевидно им беше приятно да виждат такъв представителен младеж в кабинета на архитекта.

Лусиъс Н. Хайер имаше дразнещия навик да пита ненадейно Франкън: „Кога нае новия човек?“ и да сочи към служител с тригодишен стаж във фирмата. Но за изненада на всички Хайер запомни името на Кийтинг и го поздравяваше с одобрителна усмивка винаги, когато се срещнат. Един мрачен ноемврийски следобед двамата поведоха дълъг разговор за старинния порцелан. Това беше хобито на Хайер; той притежаваше прочута колекция, събирана със страст. Кийтинг показа завидни познания по въпроса, макар да не бе чувал за старинен порцелан до предишната вечер, която прекара в кварталната библиотека. Хайер беше възхитен — хората в офиса не само не даваха пет пари за неговото хоби, но и почти не забелязваха присъствието му. Хайер каза на съдружника си:

— Добре подбираш хората си, Гай. Има едно момче, което ми се иска да се задържи при нас, как му беше името?… Кийтинг.

— Да — отговори с усмивка Франкън, — така е.

В чертожната зала Кийтинг се съсредоточи върху Тим Дейвис. Работата и чертането бяха само неизбежни подробности, плъзгащи се по повърхността на всекидневието; Тим Дейвис бе съществената част от първата стъпка в неговата кариера.

Дейвис го оставяше да му върши голяма част от работата; отначало само през нощта, след това му поверяваше някои от задачите за деня, първо тайно, а после и открито. Дейвис предпочиташе другите да не знаят. Кийтинг обаче направи така, че да се разбере, разигравайки наивна увереност, че е само инструмент, нещо като молив или линеал на Тим, че помощта му само подчертава уменията на Тим и съвсем не ги омаловажава, поради което той не се крие.

В началото Дейвис даваше указания на Кийтинг; постепенно главният чертожник свикна с това положение и започна да идва направо при Кийтинг с нарежданията, предназначени за Дейвис. Кийтинг винаги беше на мястото си, усмихваше се и казваше:

— Ще свърша работа; не занимавайте Тим с тези дреболии, аз ще се погрижа.

Дейвис се отпусна и се остави на течението; пушеше много, облягаше се назад, с крака върху пръчките на стола, затваряше очи и мечтаеше за Илейн; от време на време казваше:

— Готово ли е, Питър?

През пролетта Дейвис се ожени за Илейн. Често закъсняваше за работа. Веднъж прошепна на Кийтинг:

— Ти си любимец на стареца, Пит, нали ще му подхвърляш по някоя добра дума за мен? — та да си затварят очите за някои неща. Господи, как ми се иска да не съм на работа точно сега!

Кийтинг казваше на Франкън:

— Съжалявам, г-н Франкън, че плановете за подземието за проекта на Мъри закъсняха — Тим Дейвис се е поскарал с жена си снощи, но знаете как е с младоженците и не бихте се отнесли строго.

Или:

— Пак е заради Тим Дейвис, г-н Франкън, но не му се сърдете, не може да се съсредоточи!

Поглеждайки списъка със заплатите на своите служители, Франкън установи, че най-скъпо платеният му чертожник е човекът, от когото ползата в кантората е най-малка.

Когато Тим Дейвис беше уволнен, в чертожната зала никой не се изненада, освен самия Тим Дейвис. Не разбра защо му се е случило. Стисна предизвикателно устни, огорчен от света, който намрази завинаги. Нямаше нито един приятел на тази земя, освен Питър Кийтинг.

Кийтинг го утешаваше, ругаейки по адрес на Франкън и проклинайки човешката несправедливост. Изхарчи шест долара в нелегален бар, почерпи секретарката на свой познат архитект и уреди нова работа на Тим Дейвис.

След това при мисълта за Тим Дейвис Кийтинг винаги изпитваше доволство; беше променил живота на един човек, изхвърли го от пътя му и го насочи по друг път; този човек за него не беше вече Тим Дейвис, а мислеща, съзнателна форма на живот — защо винаги се страхуваше от тайнственото съзнание на другите хора? Той беше променил тази форма и това съзнание според своята воля. Франкън, Хайер и главният проектант единодушно решиха да дадат на Питър Кийтинг масата, длъжността и заплатата на Тим. Но това беше само част от неговото удовлетворение. У него се появи и още едно усещане, по-топло, по-неуловимо — и по-опасно. Казваше често и весело:

— Тим Дейвис ли? О, да, аз му намерих сегашната работа.

Писа на майка си, за да й разкаже. Тя каза на приятелките си:

— Пити е толкова безкористно момче.

Пишеше й прилежно всяка седмица; писмата му бяха кратки и почтителни; нейните писма бяха дълги, подробни и пълни със съвети. Рядко ги прочиташе докрай.

Понякога се срещаше с Катрин Холси. Не отиде при нея следващата вечер, както й бе обещал. Събуди се сутринта и си спомни нещата, които й каза. Намрази я, защото го бе подтикнала да й ги каже. Отиде пак при нея след седмица; тя не го упрекна, нито отвори дума за чичо си. Продължиха да се виждат веднъж на един-два месеца; беше щастлив, като я види, но никога не й говореше за кариерата си.

Опита се да поговори за кариерата си с Хауърд Роурк, но опитът се оказа неуспешен. Обади му се по телефона два пъти. Изкачи с отвращение петте етажа до стаята на Роурк. Поздрави го нетърпеливо, очаквайки някакво успокоение, но не знаеше защо се нуждае от успокоение, нито защо може да го получи единствено от Роурк. Заговори за работата си и разпита Роурк с искрена загриженост за кантората на Камерън. Роурк го изслуша и отговори охотно на всичките му въпроси. Но Кийтинг усещаше, че среща желязна стена в неподвижните очи на Роурк и че двамата не говорят за едно и също. Преди да си тръгне, Кийтинг забеляза протритите маншети на Роурк, обувките му и кръпката на панталоните. Остана доволен. Тръгна си злорадстващ, но и крайно смутен. Зачуди се защо, зарече се никога повече да не се среща с Роурк. Зачуди се защо е сигурен, че ще трябва отново да се срещне с него.

— Е — каза Кийтинг, — не успях да събера смелост да я поканя на обед, но ще дойде с мен на изложбата на Мосън вдругиден. Сега какво?

Седеше на пода с глава, облегната на ръба на леглото и с изпънати боси крака, облечен в една от бледозелените пижами на Гай Франкън, която бе твърде широка за него.

През отворената врата на банята виждаше как Франкън си мие зъбите, изправен пред мивката, с корем, опрян в блестящия й ръб.

— Чудесно — Франкън измляска през дебелата пяна на пастата за зъби. — И така ще стане. Нали ти е ясно?

— Не.

— Господи, Пит, вчера ти обясних. Съпругът на госпожа Дънлоп възнамерява да й построи къща.

— О, да — каза тихо Кийтинг и отметна сплъстените черни къдри от лицето си. — Ох, да… сега си спомням… господи, Гай, как ме боли главата!…

Спомняше си смътно приема, на който Гай го заведе предишната вечер, спомняше си черния хайвер върху леда, вечерната рокля от черен тюл и красивото лице на госпожа Дънлоп, но не можеше да си спомни как точно е стигнал до апартамента на Франкън. Сви рамене. През последната година често ходеше на приеми с Франкън и често се оказваше по същия начин в дома му.

— Не става дума за много голяма къща — каза Франкън с четка за зъби в устата. Четката издуваше бузата му, а зелената й дръжка стърчеше навън. — Около петдесет хиляди, доколкото знам. Те са дребни риби, така или иначе. Но зетят на госпожа Дънлоп е Куимби — нали знаеш, голямата клечка в недвижимите имоти. Няма да е лошо да имаме достъп до това семейство, никак няма да е лошо. Трябва да проучиш кой ще получи тази поръчка, Пит. Мога ли да разчитам на теб?

— Разбира се — каза Кийтинг с клюмнала глава. — Винаги можеш да разчиташ на мен, Гай…

Седеше неподвижен, вторачен в босите си крака. Мислеше за Стенгъл, проектанта на Франкън. Нямаше желание да мисли, но умът му автоматично скочи към Стенгъл, както обикновено, тъй като Стенгъл беше следващата му стъпка.

Стенгъл не се сприятеляваше с никого. В продължение на две години всички опити на Кийтинг да се сближи със Стенгъл се разбиваха в леда в очилата му. Мнението на Стенгъл за Кийтинг се носеше шепнешком из чертожните зали и малцина се осмеляваха да го повторят; Стенгъл го казваше на висок глас, макар да знаеше, че поправките по неговите чертежи, които се връщаха от кабинета на Франкън, бяха от ръката на Кийтинг. Но Стенгъл имаше слабо място: готвеше се да напусне Франкън и да отвори собствена кантора. Беше си избрал съдружник — млад архитект, който нямаше талант, но беше наследил много пари. Стенгъл само чакаше удобен случай. Кийтинг много мислеше по този въпрос. Не можеше да мисли за нищо друго. Отново се сети за него, седейки на пода в спалнята на Франкън.

Два дни по-късно, придружавайки госпожа Дънлоп на изложбата на картини на някой си Фредерик Мосън, вече имаше план за действие. Поведе я през рехавите посетители. Сключваше пръсти около лакътя й, показвайки, че очите му се насочват по-често към младото й лице, отколкото към картините.

— Да — каза той, а тя покорно се вгледа в пейзаж, изобразяващ автомобилно гробище и се опита да изрази очакваното от нея възхищение, — великолепно. Забележете цветовете, госпожо Дънлоп… Казват, че на Мосън му е ужасно трудно. Познатата история — опитва се да спечели признание. Познато и сърцераздирателно. Така е във всички изкуства. И в моята професия е така.

— О, наистина ли? — каза госпожа Дънлоп, която в този момент определено предпочете архитектурата.

— А това — каза Кийтинг, спирайки пред картина на старица, чоплеща босите си крака на уличен бордюр, — това е изкуството като социален документ. Нужна е смелост, за да се оцени.

— Просто е чудесно — каза госпожа Дънлоп.

— Да, смелост. Рядко срещано качество… Казват, че Мосън умирал от глад в една мансарда, когато го открила госпожа Стайвизънт. Чудесно е да помогнеш на някой млад талант.

— Наистина е чудесно — съгласи се госпожа Дънлоп.

— Ако съм богат — каза замислено Кийтинг, — хобито ми ще е да организирам изложба на млад художник, да спонсорирам концерт на млад пианист, да поръчам на млад архитект да ми построи къща…

— Знаете ли, господин Кийтинг, със съпруга ми възнамеряваме да построим малка къща в Лонг Айлънд.

— Така ли? Колко мило от ваша страна, госпожо Дънлоп, че ми го доверявате. Вие сте толкова млада, дано ми простите, че ви го казвам. Знаете ли, че поемате риска да ви досадя, за да се опитам да предизвикам интереса ви към моята фирма? Или няма такава опасност, защото вече сте избрали архитект?

— Не, никак не съм в безопасност — каза кокетно госпожа Дънлоп, — и никак не ме е страх. През последните няколко дни все си мисля за фирмата „Франкън&Хайер“. Чух колко са добри.

— Благодаря ви, госпожо Дънлоп.

— Господин Франкън е голям архитект.

— Ами… да.

— Какъв е проблемът?

— Нищо. Нищо, наистина.

— Но, моля ви, кажете какъв е проблемът?

— Наистина ли искате да ви кажа?

— Разбира се.

— Всъщност Гай Франкън е само едно име. Той няма да има нищо общо с вашата къща. Това е професионална тайна, която не би трябвало да разгласявам, но във вас има нещо, което ме кара да съм откровен. Най-хубавите сгради, излезли от нашата кантора, са проектирани от господин Стенгъл.

— Кой?

— Клод Стенгъл. Никога не сте чували това име, но ще го чуете, когато някой прояви смелостта да го открие. Той върши цялата работа, той е истинският задкулисен гений, но Франкън се подписва под всичко и обира цялата слава. Нещата винаги стават така.

— Но защо господин Стенгъл се съгласява?

— Какво да направи? Никой не го лансира. Знаете какви са повечето хора, следват утъпканите пътеки, плащат тройно повече само заради марката. Смелост, госпожо Дънлоп, липсва им смелост. Стенгъл е забележителен творец, но твърде малко са прозорливите хора, които биха го оценили. Той е готов да започне самостоятелна работа, стига само да се намери видна личност като госпожа Стайвизънт, която да го подкрепи.

— Така ли? — каза госпожа Дънлоп. — Изключително интересно! Разкажете ми нещо повече.

Той й разказа още доста неща. Щом разгледаха творбите на Фредерик Мосън, госпожа Дънлоп стисна ръката на Кийтинг и каза:

— Толкова мило, беше изключително мило от ваша страна. Сигурен ли сте, че няма да си създадете проблеми в кантората, ако ми уредите среща с господин Стенгъл? Не посмях да ви го предложа, а вие сте толкова любезен, задето не ми се разсърдихте. Толкова безкористно постъпвате, едва ли някой друг би го направил на ваше място.

Когато Кийтинг покани на обед Стенгъл, той го изслуша без да продума, после вдигна рязко глава и троснато попита:

— А ти какво ще спечелиш?

Кийтинг понечи да му отговори, но Стенгъл отметна глава назад.

— О — каза той, — ясно ми е.

Наведе се с презрително свити устни:

— Добре. Ще дойда на този обяд.

Стенгъл напусна фирмата „Франкън&Хайер“, отвори си собствена кантора и започна да проектира къщата на Дънлоп — първата му поръчка. Гай Франкън строши една линия в ръба на бюрото си и изръмжа пред Кийтинг:

— Негодник! Проклет негодник! След всичко, което направих за него.

— А ти какво очакваш? — попита Кийтинг, изтегнат в креслото пред него. — Такъв е животът.

— Не мога да проумея как този мерзавец е дочул! Да измъкне поръчката изпод носа ни!

— Никога не съм му имал доверие. — Кийтинг сви рамене. — Човешка природа…

Горчивината в гласа му беше искрена. Не беше получил никаква благодарност от Стенгъл. Тръгвайки си, Стенгъл му каза:

— Ти си по-голям негодник, отколкото си мислех. Наслука. Един ден ще станеш прочут архитект.

Така Кийтинг се издигна до главен проектант на фирмата „Франкън&Хайер“.

Франкън го заведе да отпразнуват скромно в много тих и скъп ресторант.

— След няколко години — повтаряше той, — след няколко години ще видиш как ще ти потръгне, Пит… Ти си добро момче, харесваш ми. Ще ти помагам… Та нали и сега ти помагам?… Ще постигнеш много неща, Пит… след няколко години…

— Вратовръзката ти се е изкривила, Гай — каза сухо Кийтинг. — Разливаш бренди по сакото си…

Започвайки първия си проект, Кийтинг се замисли за Тим Дейвис, за Стенгъл, за мнозината други, които се стремяха към тази длъжност, бореха се, полагаха усилия, но бяха победени — от него. Почувства се победител. Получи осезаемо потвърждение за способностите си. И внезапно осъзна, че стои в остъкления кабинет, загледан в празен лист хартия — съвсем сам. Нещо се спусна от гърлото му надолу към стомаха, нещо студено и празно, старото му усещане за падаща празнина. Опря се на масата и затвори очи. За първи път ясно си даде сметка, че от него се очаква именно това — да запълни празния лист, да създаде нещо върху празния лист.

Поръчан му бе проект за малка къща. Но вместо да си я представи как се издига пред него, тя потъна; формата й му заприлича на яма в земята; вътре в него също зейна яма, истинска празнота, изпълнена само с дърдоренето на Дейвис и Стенгъл. Франкън му беше казал за проекта:

— Трябва да излъчва възвишеност, нали разбираш, възвишеност… да няма нищо необичайно… да е елегантна… и да се вместиш в бюджета. — Франкън смяташе, че по този начин дава идеи на своя проектант, а неговата работа е да ги изпълнява. Потънал във вцепенение, Кийтинг си представи как клиентите му се смеят в лицето; стори му се, че чува тихия, всемогъщ глас на Елсуърт Тухи, който му напомня, че може да се изяви като водопроводчик. Изпита омраза към всеки камък по лицето на земята. Намрази се, че е избрал да бъде архитект.

Започна да чертае, опитвайки се да не мисли за работата, с която се бе захванал; мислеше само, че същата работа е вършил и Франкън, и Стенгъл, дори и Хайер, както и всички останали, и че ако те могат да я вършат, може и той.

Посвети дни наред на предварителните скици. Прекара дълги часове в библиотеката на „Франкън&Хайер“, проучвайки снимки на класически сгради, за да реши как ще изглежда къщата. Усети, че напрежението в мислите му се стопява. Къщата, която израстваше изпод ръката му, беше подходяща и хубава, защото хората все още боготворяха майсторите от миналото. Нямаше защо да се лута, да се бои или да рискува; работата я бяха свършили други.

Завърши чертежите и ги загледа неуверено. Ако му кажеха, че е най-красивата или най-грозната къща на света, би приел и двете. Чувстваше се несигурен. А трябваше да е точно обратното. Сети се за Стантън и за нещата, на които се опираше, изпълнявайки проектите си там. Обади се в кантората на Камерън и потърси Хауърд Роурк.

Отиде у Роурк вечерта и разгъна пред него плановете, фасадата и перспективата на своята първа сграда. Роурк се надвеси над тях с широко разтворени ръце и длани, опрени на ръба на масата. Мина много време, без да продума.

Кийтинг чакаше тревожно. Усети, че с тревогата му се надига гняв — не разбираше защо е толкова тревожен. Не можа да издържи и заговори:

— Знаеш ли, Хауърд, всички казват, че Стенгъл е най-добрият проектант в града. Струва ми се, че той не беше готов да напусне, но аз направих така, че да напусне и заех неговото място. Наложи ми се доста да помисля, за да постигна това нещо, аз…

Млъкна. Думите му не звучаха никак весело и гордо, както биха звучали навсякъде другаде. Прозвучаха като молба.

Роурк се обърна и го погледна. В очите на Роурк нямаше презрение; само бяха малко по-широко отворени, внимателни и озадачени. Не каза нищо и отново се загледа в чертежите.

Кийтинг се почувства като гол. Дейвис, Стенгъл, Франкън бяха без значение тук. Използваше хората като защита срещу други хора. Но Роурк нямаше отношение към хората. Околните вдъхваха на Кийтинг увереност за собствената му стойност. Роурк не му вдъхваше нищо. Помисли, че трябва да грабне чертежите си и да бяга. Опасността не идваше от Роурк. Опасността беше, че той самият, Кийтинг, стои в тази стая.

Роурк го погледна.

— Харесва ли ти да работиш по този начин, Питър? — попита той.

— Знам — изхленчи Кийтинг, — знам, че не одобряваш, но това е бизнес, просто искам да знам какво мислиш практически, а не философски, не…

— Не, нямам намерение да ти изнасям проповеди. Просто се замислих.

— Можеш ли да ми помогнеш, Хауърд, само малко да ми помогнеш? Това е първата ми къща, толкова е важна за мен в кантората. Не се чувствам уверен. Какво мислиш? Ще ми помогнеш ли, Хауърд?

— Добре.

Роурк захвърли скицата на елегантната фасада с канелирани пиластри, разчупени фронтони, римски корнизи над прозорците и два имперски орела при входа. Взе плановете. Разстла над тях лист паус и започна да чертае. Кийтинг загледа молива в ръката на Роурк. Видя, че внушителното фоайе изчезва, изчезнаха извитите коридори и тъмните ъгли; в пространството, което му се виждаше твърде ограничено, израсна огромна всекидневна; стена от грамадни прозорци изникна към градината, появи се просторна кухня. Остана загледан дълго време.

— А фасадата? — попита той, когато Роурк остави молива.

— Не мога да ти помогна за нея. Ако трябва да е класическа, поне да е добра класика. Няма нужда от три пиластъра там, където е достатъчен един. И махни тези патици от вратата, с тях е претрупано.

Кийтинг му се усмихна с благодарност, тръгвайки си с чертежите под мишница; слезе по стълбите ядосан и засегнат; работи още три дни, за да направи нови планове по скиците на Роурк и нова, по-семпла фасада. Показа проекта си на Франкън с показен жест, сякаш размаха сабя.

— Я виж ти — каза Франкън, — виж ти!… Имаш въображение, Питър… питам се… малко смело е, но се питам…

Изкашля се и добави:

— Точно такова нещо имах предвид.

— Разбира се — каза Кийтинг. — Разучих твоите сгради и се опитах да си представя какво би направил ти. Ако съм успял, то е защото съм схванал твоите идеи.

Франкън се усмихна. А Кийтинг изведнъж осъзна, че Франкън всъщност не му вярва и знае, че и Кийтинг не си вярва. Въпреки това и двамата бяха доволни, свързани още по-силно с общ подход и обща вина.

Писмото на бюрото на Камерън го уведомяваше със съжаление, че след задълбочено обсъждане съветът на директорите на „Секюрити Тръст Къмпани“ не може да приеме неговия проект за сграда на новия клон на компанията в Астория и че поръчката е дадена на фирмата „Гоулд&Петингил“. Към писмото имаше приложен чек за предварителните чертежи, както беше договорено; сумата не покриваше разходите по изготвянето на тези чертежи.

Писмото бе разгънато на бюрото пред Камерън. Той се бе облегнал назад, без да се докосва до бюрото, с ръце на скута, едната длан притискаше другата с изпънати пръсти. Беше само къс хартия, но Камерън седеше свит и мълчалив, защото писмото беше като свръхестествено, като радий, изпускащ лъчи, които ще го наранят, ако се раздвижи и изложи кожата си.

Три месеца бе чакал поръчката на „Секюрити Тръст Къмпани“. Всички шансове, които бе съзирал пред себе си през последните две години, се бяха стопявали — избледняваха в неясни обещания, за да се превърнат в категорични откази. Наложи се да уволни един от чертожниците си. Собственикът на офиса започна да задава въпроси, в началото учтиво, после все по-сухо, накрая грубо и направо. Но хората в офиса не се притесняваха от това, нито от обичайното забавяне на заплатите: чакаше се поръчката на „Секюрити Тръст Къмпани“. Вицепрезидентът, който поръча на Камерън предварителните скици, бе казал:

— Знам, че отношението на някои директори към вас ще е различно от моето. Но нищо, господин Камерън, почнете да работите. Нека рискуваме заедно, аз ще съм на ваша страна.

Камерън рискува. Двамата с Роурк заработиха трескаво, за да подготвят скиците навреме, преди „Гоулд&Петингил“ да предадат своите планове. Петингил беше братовчед на съпругата на президента на банката и всепризнат експерт по развалините на Помпей; президентът на банката беше ревностен почитател на Юлий Цезар и при едно посещение в Рим посвети час и петнадесет минути на благоговейна разходка из Колизеума.

В продължение на много дни Камерън и Роурк работиха денонощно в кантората, в компанията на кана черно кафе. Понякога Камерън се сещаше за сметката за електричеството, но си налагаше да не мисли за нея. Лампите светеха в чертожната зала в ранните часове на деня, когато той пращаше Роурк за сандвичи. Роурк се потапяше навън в сивата утрин, а в кантората с прозорците към високата тухлена стена все още беше тъмно. В последния ден Роурк накара Камерън да си иде у дома след полунощ, защото ръцете му трепереха и коленете му търсеха опора във високия чертожен стол, облягайки се на него бавно, внимателно, с болезнена точност. Роурк го придружи на улицата и му извика такси. На светлината на уличната лампа Камерън видя, че лицето на Роурк е издължено, с широко отворени очи и изсъхнали устни. На следващата сутрин Камерън влезе в чертожната зала и видя каната с кафе обърната на пода, сред черна локва. Ръката на Роурк също бе в локвата, с дланта нагоре и със свити пръсти. Роурк спеше дълбоко, изпънат на пода, с главата назад. Камерън видя на масата готовите планове…

Седеше на бюрото и гледаше писмото. Унизителното беше, че не можеше да си наложи да мисли за изминалите нощи, нито за зданието, което трябваше да бъде построено в Астория или за зданието, което щеше да се издигне вместо него; мислеше само за неплатената сметка за електричество…

През последните две години се случваше Камерън да не се яви в кантората седмици наред. Роурк не го намираше у дома, но знаеше какво става и можеше само да чака, с надеждата, че Камерън ще се върне здрав и читав. Стигна се дотам, че Камерън престана да се срамува от своята агония, идваше в кантората олюлявайки се и не разпознаваше никого. Пиеше без мярка и го демонстрираше между стените на кантората си — единственото място на земята, което ценеше.

Роурк свикна спокойно да уведомява своя хазяин, че и тази седмица не може да му плати наема; хазяинът не настояваше, защото го беше страх от него. По някакъв начин Питър Кийтинг дочу за това, така, както винаги дочуваше всичко, което искаше да узнае. Една вечер влезе в неотоплената стая на Роурк и седна, без да си свали палтото. Извади от портфейла си пет десетдоларови банкноти и ги подаде на Роурк.

— Имаш нужда от пари, Роурк. Знам, че имаш нужда. Недей да ми противоречиш сега. Върни ми ги, когато можеш.

Роурк го изгледа изненадан, взе парите и каза:

— Да, имам нужда от пари. Благодаря, Питър.

Кийтинг попита:

— Защо по дяволите си губиш времето със стария Камерън? В името на какво живееш по този начин? Зарежи го, Хауърд, и ела при нас. Достатъчно е само да кажа няколко думи. Франкън ще е доволен. Като начало ще ти плащаме по шестдесет на седмица. — Роурк извади парите от джоба си и ги подаде обратно на Кийтинг. — За бога, Хауърд! Аз… не искам да те обидя.

— И аз не искам.

— Моля те, Хауърд, задръж ги.

— Лека нощ, Питър.

Роурк си мислеше за този разговор, когато Камерън влезе в чертожната зала с писмото от „Секюрити Тръст Къмпани“. Подаде го на Роурк, без да продума и се върна в кабинета си. Роурк прочете писмото и отиде при Камерън. След всяка изгубена поръчка Роурк знаеше, че Камерън иска да се видят в кабинета му, без да говорят за това; просто искаше да се видят, да поговорят за други неща, да почерпи увереност от присъствието му.

На бюрото на Камерън Роурк видя екземпляр от „Ню Йорк Банър“ — най-големият вестник на прочутата група „Уайнънд“. Беше виждал този вестник в кухня, в бръснарница, в третокласна чертожна зала, в метрото — навсякъде другаде, само не и в кабинета на Камерън. Камерън проследи погледа му и се ухили.

— Купих го сутринта, идвайки насам. Странно, нали? Не знаех, че ще… че ще получим това писмо днес. Но те сякаш си подхождат — вестникът и писмото. Не знам защо го купих. Изглежда не е случайно. Погледни, Хауърд, интересно е.

Роурк прегледа вестника. На първата страница имаше снимка на самотна майка с пълни блестящи устни, която застреляла любовника си; под снимката бе отпечатана първата част на автобиографията й и подробно описание на съдебния процес. На вътрешните страници имаше кръстоносен поход срещу компаниите за обществени услуги; хороскоп за деня; откъси от църковни проповеди; рецепти за младоженки; снимки на момичета с хубави крака; съвети как да задържиш съпруга си; конкурс за бебета; стихотворение, което гласеше, че е по-благородно да миеш чинии, отколкото да пишеш симфония; статия, доказваща, че жената, родила дете, автоматично става светица.

— Тук е отговорът, Хауърд. Отговорът, предназначен за мен и за теб. Той е този вестник. Фактът, че го има и че хората го харесват. Можеш ли да се пребориш с това? Имаш ли думи, които да бъдат чути и разбрани от тези хора? Вместо да ни пишат писмо, можеха да ни изпратят брой от „Банър“ на Уайнънд. Щеше да е по-просто и по-ясно. Знаеш ли, че след няколко години този нечуван негодник Гейл Уайнънд ще владее света? Ще бъде чудесен свят. И вероятно той е прав.

Камерън държеше вестника с изпъната ръка, претегляйки го на дланта си.

— Да им даваш онова, което искат, Хауърд, и да им позволяваш да те боготворят за това, че лижат краката ти — или… или какво? Каква е ползата?… Само че вече е все едно, нищо няма значение, дори и това, че вече нищо няма значение за самия мен…

Погледна Хауърд. Добави:

— Само да доживея, докато ти помогна да си стъпиш на краката, Хауърд…

— Не говорете за това.

— Искам да говорим за това… Странното е, Хауърд, че следващата пролет ще станат три години, откакто ти дойде тук. Сякаш е минало повече време, нали? Научих ли те на нещо? Ще ти кажа: научих те и на много неща, и на нищо. Никой не е в състояние да ти разкрие най-важното, онова, което е същността, изворът. Създаденото от теб… то е твое, не мое, аз мога само да ти покажа как да го правиш по-добре. Мога да ти дам средствата, но целта… но целта е твоя. Ти не си чирак, който скалъпва анемични дреболии в ранен стил крал Джеймс или късен Камерън. Ти ще станеш… да можех да доживея, за да те видя!

— Ще доживеете да видите. И вие го знаете.

Камерън седеше, загледан в голите стени на своя кабинет, в белите купчини неплатени сметки на бюрото си, в мръсния дъжд, процеждащ се по стъклата на прозорците.

— Нямам какво да им отговоря, Хауърд. Оставям те, ти да се изправиш срещу тях. Ти ще им отвърнеш. На всичките, на вестниците на Уайнънд, и на онова, което прави възможно съществуването на тези вестници, и на всичко, скрито зад тях. Възлагам ти необичайна задача. Не знам какъв трябва да е нашият отговор. Знам само, че отговор има, че той е в теб, че отговорът си самият ти, Хауърд, и един ден ще го изразиш с точните думи.

VI

Книгата на Елсуърт Тухи „Проповеди върху камък“ беше публикувана през януари 1925 г.

Имаше претенциозна тъмносиня обложка с изчистени сребърни букви и сребърна пирамида в единия ъгъл. Подзаглавието гласеше: „Архитектура за всеки.“ Успехът й беше сензационен. Цялата история на архитектурата, от кирпичената колиба до небостъргача, бе разказана разбираемо за обикновения човек, но с думи, звучащи научно. В предговора авторът пишеше, че това е опит „архитектурата да бъде поставена там, където й е мястото — при хората“. По-нататък пишеше, че желанието му е средният човек „да мисли и да говори за архитектура така, както говори за бейзбол.“ Не отегчаваше читателите с Петте Заповеди, с подпори и трегери, контрафорси или армиран бетон. Страниците бяха изпълнени с приятни описания на всекидневието на домакинята в Египет, на обущаря в Рим, на любовницата на Луи XIV, какво са яли, как са се миели, къде са пазарували и как сградите са влияели върху техния живот. Но Тухи създаваше у читателите впечатлението, че научават всичко, което трябва да знаят за Петте Стила и армирания бетон. Създаваше у читателите впечатлението, че няма проблеми, постижения или полети на мисълта отвъд обикновеното всекидневие на безименните хора и от миналото, и от настоящето; че науката няма никаква друга цел или проява, освен да влияе върху това всекидневие; че изживявайки скромния си живот, неговите читатели въплъщават и постигат всички най-висши цели на която и да било цивилизация. Беше безупречно прецизен от научна гледна точка, ерудицията му бе удивителна; никой не бе в състояние да го обори за готварските прибори във Вавилон или изтривалките във Византия. Пишеше ефектно и живописно, като непосредствен наблюдател. Критиците казваха, че текстът му не е усилно пътуване през вековете, а танц, следващ пътя на времето, както би го следвал шут, приятел и пророк.

Пишеше, че архитектурата е най-великото изкуство, защото е анонимна, като всяко велико нещо. Пишеше, че в света има много прочути сгради, но малцина прочути строители, и това е естествено, тъй като не е възможно сам човек да създаде нещо голямо в архитектурата, както и в която и да е друга област. Малцината, чиито имена се помнят, са всъщност измамници, присвоили си чужда слава така, както се присвояват чужди пари. „Когато се любуваме на някой величествен древен паметник и приписваме това великолепие на един-единствен човек, ние извършваме духовна кражба. Забравяме армията от майстори, незнайни и невъзпети, живели преди него в мрака на вековете, които смирено са се трудили — всеки героизъм е смирен — и всеки от тях е внесъл своя малък дял в общата съкровищница на своето време. Величествената сграда не е еднолично творение на един или друг гений. Тя е въплъщение на народния дух.“

Тухи обясняваше, че упадъкът на архитектурата настъпва, когато частната собственост измества общностния дух на Средновековието и егоизмът на индивидуалните собственици — те строели единствено, за да задоволят лошия си вкус, а „всеки индивидуален вкус е лош вкус“ — разрушава планирания вид на градовете. Той доказваше, че не съществува свободна воля, тъй като творческите пориви на хората, както и всяко друго нещо, се определят от икономиката на епохата, в която живеят. Изразяваше възхищението си към великите исторически стилове, но предупреждаваше, че те не бива да се смесват безразборно. Отричаше модерната архитектура, заявявайки: „Досега тя не е изразила нищо друго, освен прищевки на отделни индивиди, тя не е свързана с никое голямо, спонтанно масово движение и следователно е лишена от смисъл.“ Предсказваше, че светът ще стане по-добър, че всички хора ще бъдат братя, а сградите ще са хармонични и еднакви, както е повелявала великата традиция на Гърция, „майка на демокрацията“. Пишейки това, той бе успял да покаже — без да се отклонява от своя безпристрастен и спокоен стил, — че думите, подредени в напечатания текст, в ръкописа са били нанесени с трепереща от вълнение ръка. Призоваваше архитектите да се откажат от себичния стремеж към индивидуална слава и да се посветят на изразяване на въжделенията на своя народ. „Архитектите са служители, не водачи. Те не трябва да изтъкват своето незначително его, а да изразяват духа на своята страна и ритъма на своето време. Да не следват заблудите на своето въображение, а да търсят общия знаменател, който ще доближи делото им до сърцата на масите. Архитектите… ах, приятели мои, тяхната работа не е да разсъждават. Те трябва не да заповядват, а да изпълняват заповеди.“

Рекламите за „Проповеди върху камък“ извеждаха цитати от критиците: „Великолепно!“ „Изумително!“ „Ненадминат в цялата история на изкуството!“ „Имате шанс да се запознаете с очарователен човек и задълбочен мислител.“ „Задължително четиво за всеки, който иска да се нарича интелектуалец.“

Изглежда мнозина искаха да се наричат така. Читателите придобиваха ерудиция, без да се задълбочават, авторитет без разходи, способност за преценка без усилия. Приятно беше да гледаш някоя сграда и да я критикуваш професионално, спомняйки си за страница 439; да водиш разговори за изкуството и да цитираш едни и същи изречения от едни и същи абзаци. Скоро в изисканите чертожни зали човек можеше да чуе: „Архитектура ли? О, да, Елсуърт Тухи.“ Верен на принципите си, Елсуърт М. Тухи не бе назовал нито един архитект в своя текст — „изграждането на митове и преклонението към героя в изследването на историята винаги ми е било противно“. Имена имаше единствено в бележките под линия. Немалко от тях се отнасяха за Гай Франкън, „който има склонност към прекалена украса, но заслужава похвала за предаността си към строгата традиция на класицизма“. Имаше и една бележка за Хенри Камерън, „прочул се преди време като един от бащите на така наречената модерна школа в архитектурата, но след това изхвърлен в заслужено забвение. Vox populi, vox dei“.

През февруари 1925 г. Хенри Камерън престана да работи.

Година преди това той беше наясно, че този ден наближава. Не беше казал нищо на Роурк, но и двамата бяха наясно и продължаваха да работят, без да се надяват на нищо, освен да продължат така, докато е възможно. През последната година в кантората им капнаха няколко поръчки — вили, гаражи, преустройство на стари сгради. Приемаха всичко. Но поръчките спряха. Тръбите пресъхнаха. Водата бе спряна от обществото, на което Камерън бе обърнал гръб.

Симпсън и старецът в приемната отдавна бяха уволнени. Остана само Роурк. Седеше безмълвен в зимните вечери и гледаше Камерън, отпуснат на бюрото, изпънал ръце, с глава опряна върху тях. Под лампата проблясваше бутилка.

Един февруарски ден Камерън, който не беше помирисвал алкохол от няколко седмици, посегна да вземе една книга от рафта и рухна в краката на Роурк, внезапно, направо, безвъзвратно. Роурк го занесе в дома му. Лекарят заяви, че ако се опита да се надигне от леглото, сам ще си произнесе смъртната присъда. Камерън го знаеше. Лежеше неподвижно на възглавницата, с ръце, отпуснати от двете страни на тялото, с немигащи и празни очи. Каза:

— Нали ще затвориш кантората вместо мен, Хауърд?

— Да — каза Роурк.

Камерън затвори очи и повече не продума. Роурк остана цялата нощ до леглото му. Не можеше да разбере дали старецът спи или е буден.

Появи се сестрата на Камерън, която живееше някъде в Ню Джърси. Тя беше хрисима белокоса старица с треперещи ръце и безлично лице, безмълвна, примирена и изгубила всякаква надежда. Имаше оскъдна малка рента. Пое отговорността да прибере брат си в своя дом в Ню Джърси. Никога не се бе омъжвала и нямаше никакви други близки. Не беше нито доволна, нито недоволна от това бреме — преди много години беше изгубила напълно способността да се вълнува.

В деня на заминаването си Камерън даде на Роурк писмо, което беше писал през нощта. Писал го бе мъчително, върху стара чертожна дъска на коленете, с гръб, опрян на възглавницата. Писмото, адресирано до известен архитект, беше препоръка, с която Роурк да потърси работа при него. Роурк го прочете и гледайки към Камерън, а не към ръцете си го скъса на две, сгъна парчетата и ги скъса повторно.

— Не — каза Роурк. — Няма да ги молите за нищо. Не се тревожете за мен.

Камерън кимна и дълго мълча. После каза:

— Закрий кантората, Хауърд. Остави им мебелите вместо неплатения наем. Но вземи рисунката от стената в моя кабинет и ми я изпрати. Само нея. Изгори всичко останало. Всичките книжа, папки, чертежи и договори, всичко.

— Добре — каза Роурк.

Госпожица Камерън влезе със санитарите и носилката. Качиха се в линейката и тръгнаха към ферибота. На входа за ферибота Камерън каза на Роурк:

— Сега си тръгни.

Добави:

— Идвай да ме виждаш, Хауърд… Не много често…

Роурк се обърна и си тръгна, а санитарите понесоха Камерън към кея. Беше сива утрин и във въздуха се носеше студен, гнил мирис на море. Една чайка се спусна ниско над улицата, сива като литнало парче вестник на фона на влажния мръсен камък.

Вечерта Роурк отиде в затворената кантора на Камерън. Не светна лампите. Запали огън в печката за дърва в кабинета на Камерън и изсипа едно по едно всички чекмеджета в огъня, без да ги поглежда. Хартията шумолеше сухо в тишината, из тъмната стая се понесе лек мирис на плесен, а огънят съскаше, пращеше и бълваше ярки езици. От време на време от пламъците изскачаше бяло парче хартия с обгорени краища. Той го връщаше обратно с желязната линия.

Горяха планове на прочути сгради, проектирани от Камерън, както и планове на непостроени сгради; горяха хелиографни копия с тънки бели линии на трегери, които все още се издигаха някъде; горяха договори, носещи подписи на известни личности; от време на време в червените пламъци проблясваше седемцифрена сума, написана на пожълтяла хартия, която лумваше и потъваше в тънък вихър от искри.

От писмата в стара папка изпадна изрезка от вестник. Роурк я вдигна от пода. Беше изсъхнала, крехка и пожълтяла. В ръцете му се пречупи по ръбовете. Беше интервю, дадено от Хенри Камерън на 7 май 1892 г. Той бе казал: „Архитектурата не е бизнес, нито кариера, а кръстоносен поход и отдаване на радост, заради която си заслужава светът да съществува.“ Пусна изрезката в огъня и взе следващата папка.

Събра всички остатъци от моливи от бюрото на Камерън и ги хвърли в огъня.

Застана над печката, без да помръдва, без да поглежда надолу. Усещаше трептенето на жаравата, проблясваща в периферията на погледа му. Гледаше рисунката на непостроения небостъргач, закачена на стената пред него.

Течеше третата година, откакто Питър Кийтинг постъпи във фирмата „Франкън&Хайер“. Ходеше с високо вдигната глава, с изучено изправена стойка; имаше вид на преуспяващ млад мъж от рекламите за скъпи самобръсначки или не много скъпи автомобили.

Носеше хубави дрехи и виждаше, че хората го забелязват. Нае скромен, но модерен апартамент на „Парк Авеню“. Купи си три ценни гравюри и първото издание на класически роман, който нито прочете, нито дори отвори. Понякога придружаваше клиенти в Метрополитън Опера. Отиде на Карнавала и предизвика фурор, предрешен като средновековен каменоделец, в алено кадифе и клин. Споменаха за него в светската хроника — за първи път името му бе отпечатано във вестника. Запази изрезката.

Забрави как бе проектирал първата си сграда, забрави страха и съмненията около нейното създаване. Научи колко е просто. Клиентите му бяха готови да приемат всичко, стига да им предложи внушителна фасада, величествена входна врата и великолепен салон, с който да смайват гостите си. Така всички оставаха доволни: Кийтинг не го беше грижа, стига клиентите му да са впечатлени, клиентите не ги беше грижа, стига гостите да са впечатлени, а гостите изобщо не ги беше грижа за нищо.

Госпожа Кийтинг даде под наем къщата си в Стантън и дойде да живее при него в Ню Йорк. Той не я искаше, но не можа да й откаже — тя беше негова майка и нямаше как да й откаже. Посрещна я малко нетърпеливо, очаквайки, че може би ще се впечатли от неговия възход. Тя обаче не се впечатли; огледа стаите, дрехите, банковите му книжки и каза само:

— Не е зле, Пити… засега.

Веднъж го посети за половин час в кантората. Вечерта му се наложи в продължение на час и половина, извивайки и пукайки ставите на пръстите си, да изслуша съветите й:

— Този Уидърс има много по-скъп костюм от твоя, Пити. Така не бива. Трябва да пазиш авторитета си пред тези момчета. Малкият, който ти донесе плановете — не ми хареса начинът, по който ти говори… О, нищо, нищо, просто на твое място не бих го изпускала от очи… Онзи с дългия нос не ти е приятел… Няма значение, сигурна съм… Пази се от Бенет. Ако бях на теб, бих се отървала от него. Амбициозен е, личи му…

След това попита:

— Гай Франкън… има ли деца?

— Има дъщеря.

— О… — каза госпожа Кийтинг. — Как изглежда?

— Не съм я виждал.

— Но, Питър — каза тя, — направо е обидно за господин Франкън, ако не си направил опит да се запознаеш със семейството му.

— Тя учи в колеж, майко. Ще се запозная с нея някой ден. Става късно, майко, а утре имам много работа…

Но вечерта и на следващия ден това не му излезе от ума. Мислил беше по въпроса и преди. Знаеше, че дъщерята на Франкън отдавна е завършила колеж и работи в „Банър“, където пише редовно малка рубрика за домашни украси. В кантората като че ли никой не я познаваше. Франкън никога не говореше за нея.

На следващия ден, докато обядваха, Кийтинг реши да повдигне въпроса.

— Чувам толкова хубави неща за дъщеря ти — каза той на Франкън.

— Къде чуваш хубави неща за нея? — попита заплашително Франкън.

— Е, нали знаеш, човек подочува разни неща. Тя пише блестящо.

— Да, пише блестящо. — Франкън млъкна.

— Гай, бих искал да се запозная с нея.

Франкън го погледна и въздъхна уморено.

— Знаеш, че не живее при мен — каза Франкън. — Има си собствен апартамент; дори не съм сигурен дали помня адреса… О, вероятно някой ден ще се запознаеш с нея. Питър. Няма да я харесаш.

— Защо говориш така?

— Има някои неща, Питър… Боя се, че като баща съм се провалил напълно… Кажи ми, Питър, какво каза госпожа Менъринг за новото споразумение за стълбището?

Кийтинг усети гняв и разочарование — но и облекчение. Гледаше набитата фигура на Франкън и се питаше каква ли външност е наследила дъщерята, за да изпадне в такава немилост пред баща си. Богата и грозна като грехопадението, като повечето такива момичета, реши той. Но това не ще го спре — един ден. Зарадва се, че засега този ден се отлага. Помисли си нетърпеливо, че довечера ще отиде при Катрин.

Госпожа Кийтинг се запозна с Катрин в Стантън. Надявала се бе, че Питър ще я забрави. Но вече разбра, че той не я е забравил, макар че рядко говореше за Катрин и не я водеше в дома си. Госпожа Кийтинг никога не споменаваше Катрин по име, но бърбореше за бедни момичета, които се лепват за блестящи млади мъже, за момчета с бъдеще, които провалят кариерата си, женейки се за неподходящи жени; четеше му всяка вестникарска дописка за прочути мъже, които се развеждат със съпругите си от простолюдието, защото са недостойни за именитите си съпрузи.

Отивайки към дома на Катрин същата вечер, Кийтинг мислеше за няколкото си срещи с нея; те не се отличаваха с нищо особено, но бяха единственото, за което си спомняше от живота си в Ню Йорк.

Покани го във всекидневната на чичо й, където цареше хаос — на килима бяха пръснати писма, преносима пишеща машина, вестници, ножици, кутии и лепило.

— Ох! — изпъшка Катрин, отпускайки се на колене сред безпорядъка. — Ами сега?

Погледна го с обезоръжаваща усмивка и разпери ръце над безредните бели купчини. Вече беше почти на двадесет години, но изглеждаше на седемнадесет.

— Сядай, Питър. Мислех, че ще свърша преди да дойдеш, но не успях. Това са писма от почитатели на чичо и изрезки на негови статии от вестниците. Трябва да ги подредя, да отговоря на писмата, да напиша благодарствени бележки и… О, трябва да видиш какво му пишат хората! Писмата са чудесни. Не стой така. Няма ли да седнеш? След минутка съм готова.

— Вече си готова — каза той, вдигна я и занесе на едно кресло.

Държеше я в прегръдката си и я целуваше, а тя се смееше щастливо, заровила глава в рамото му.

— Кейти, ти си невероятно глупаче, косата ти ухае толкова приятно!

Тя каза:

— Не мърдай, Питър. Така ми е добре.

— Кейти, искам да ти кажа, че днес имах чудесен ден. Следобед беше официалното откриване на „Бордман Билдинг“. Нали знаеш, надолу по Бродуей, сграда на двадесет и два етажа, с остра готическа кула. Франкън получи стомашно разстройство и ме изпрати като свой представител. И без това съм проектирал тази сграда и… О, както и да е, ти не разбираш от тези неща.

— Разбирам, Питър. Виждала съм всички твои сгради. Имам ги на снимки. Изрязвам ги от вестниците. И си правя албум с изрезки от вестниците, като албумите на чичо. О, Питър, толкова е хубаво!

— Кое?

— Албумите на чичо, и писмата му… всичко това… — Тя протегна ръка към хартиите на пода, сякаш за да ги прегърне. — Представи си, тези писма идват от цялата страна, от съвсем непознати хора, които толкова го ценят. А аз му помагам, нищо, че съм никоя, той ми поверява толкова важна работа! Всичко това е толкова трогателно и отговорно — какво значение имат дреболиите, които могат да ни се случат, а това засяга цялата страна!

— Така ли? Той ли ти го каза?

— Нищо не ми е казвал. Но ако си живял няколко години при него, не можеш да не придобиеш част от… това негово себеотрицание.

Искаше му се да се ядоса, но отвърна с усмивка на искрящата й усмивка, на новия огън в нея.

— Ще ти кажа следното, Кейти: отива ти, адски ти отива. Знаеш ли, можеш да изглеждаш великолепно, ако се научиш да се обличаш. Някой ден ще те измъкна оттук и ще заведа при добра шивачка. Искам да се запознаеш с Гай Франкън. Ще ти хареса.

— Нали ми каза веднъж, че няма да ми хареса.

— Така ли съм ти казал? Е, тогава не съм го познавал добре. Той е чудесен. Искам да се запознаеш с всички… ей, къде отиваш? — тя погледна часовника на китката му и се опита да се освободи от прегръдката му.

— Аз… почти девет часа е, Питър, трябва да свърша, преди чичо Елсуърт да се прибере. Той ще се върне около единадесет, тази вечер произнася реч на профсъюзно събрание. Мога да работя, докато си говорим, имаш ли нещо против?

— Разбира се, че имам! Да вървят по дяволите почитателите на скъпоценния ти чичо! Нека се оправя сам. Стой, където си.

Тя въздъхна и покорно отпусна глава на рамото му.

— Не бива да говориш така за чичо Елсуърт. Въобще нямаш представа за него. Прочете ли книгата му?

— Да! Прочетох я, тя е блестяща и поразителна. Но където и да отида, слушам само за тази проклета книга, затова нека сменим темата, съгласна ли си?

— Още ли не искаш да се запознаеш с чичо Елсуърт?

— Защо? Кое те кара да мислиш така? Искам да се запозная с него.

— О…

— Какво?

— Веднъж ми каза, че не искаш да го познаваш чрез мен.

— Така ли съм казал? Как успяваш да запомниш всяка глупост, която съм изтърсил?

— Питър, аз не искам да се запознаваш с чичо Елсуърт.

— Защо?

— Не знам. Глупаво е, но просто не искам. Не знам защо.

— Добре, тогава забрави. Ще се запозная с него, като му дойде времето. Кейти, вчера си стоях до прозореца в стаята и мислех за теб. Толкова ми се искаше да си до мен, почти те извиках, но беше много късно. Толкова съм самотен без теб, аз…

Тя го слушаше, обвила с ръце врата му. Изведнъж погледна зад него, отвори ужасено уста, скочи, прекоси стаята, запълзя на лакти и колене и измъкна един бледолилав плик изпод бюрото.

— Какво става, за бога? — ядосано попита той.

— Това писмо е много важно — отвърна тя, все още коленичила, стискайки здраво плика в малкото си юмруче. — Писмото е толкова важно, а ето че едва ли не е попаднало в кошчето за боклук, може би съм го помела, без да го видя. То е от бедна вдовица с пет деца, най-големият й син иска да стане архитект и чичо Елсуърт ще му уреди стипендия.

— Е — каза Кийтинг и се изправи. — Започва да ми омръзва. Хайде да излезем, Кейти. Да се поразходим навън. Хубава вечер е. Тук като че ли не си на себе си.

— Чудесно! Да се поразходим.

Навън се стелеше пелена от сняг, ситен, сух и безплътен, увиснал във въздуха, изпълващ тесните пространства над улиците. Вървяха притиснати един в друг, а стъпките им оставяха дълги кафяви следи по белите тротоари.

Седнаха на една пейка на площад „Уошингтън“. Снегът се сипеше над площада. Откъсваше ги от къщите и от града зад тях. През сянката на съседния свод се процеждаха светли точици, стоманенобели, зелени и мръсно червени.

Тя се сви и се притисна в него. Той гледаше града. Винаги се бе страхувал от него, страхуваше се и сега, но имаше две крехки защити: снегът и момичето до него.

— Кейти — прошепна — Кейти…

— Обичам те, Питър…

— Кейти — изрече той, без да се колебае, но и без да набляга на думите, защото смисълът им не допускаше вълнение, — сгодени сме, нали?

Видя как брадичката й трепна, а после се вдигна.

— Да — произнесе тя спокойно, толкова тържествено, че думата прозвуча равнодушно.

Не си бе задавала въпроси за бъдещето, защото всеки въпрос би бил признание, че се съмнява. Но когато произнесе това „да“, тя осъзна, че е чакала този миг и че ако е твърде щастлива, ще го разруши.

— До една-две години — каза той, стискайки ръката й — ще се оженим. Нека да си стъпя на краката и да се утвърдя във фирмата. Трябва да се грижа и за майка си, но до една година ще се справям с всичко. — Опитваше се да говори колкото може по-студено, по-практично, за да не развали вълшебството.

— Ще чакам, Питър — прошепна тя. — Няма защо да бързаме.

— Да не казваме на никого, Кейти… Ще е наша тайна, само наша, докато… — Внезапно се замисли. Няма как да докаже, че никога не му е идвало наум. Но пред себе си беше напълно искрен — колкото и да е странно, такова нещо не му бе хрумвало. Отстрани я от себе си и каза ядосано:

— Кейти! Да не си помислиш, че е заради великия ти проклет чичо?

Тя се изсмя леко и безучастно. Той разбра, че всичко е наред.

— Господи, Питър, няма такова нещо! Разбира се, на него няма да му стане драго, но за нас това няма значение.

— Няма да му е драго ли? Защо?

— Мисля, че не одобрява женитбата. Не че е привърженик на нещо неморално, но винаги ми е казвал, че бракът е старомоден, че е икономически инструмент, увековечаващ институцията на частната собственост, или нещо такова, но така или иначе не го одобрява.

— Чудесно тогава! Ние ще му покажем.

Всъщност това напълно го задоволяваше. То премахваше не само от неговите мисли — а той знаеше, че е невинен, — но и от мислите на всички други хора подозрението, че в чувствата му към нея има следа от съображения, като тези, отнасящи се до… до дъщерята на Франкън например. Мина му през ум, че това не е толкова важно, че е много по-важно чувството му към нея да няма връзка с никакви други хора.

Отпусна глава назад и усети ледените снежинки по устните си. Обърна се и я целуна. Устните й бяха меки и студени от снега.

Шапката й се беше наклонила, устните й бяха полуотворени, очите й бяха кръгли и безпомощни, миглите й блестяха. Взе ръката й в черната вълнена ръкавица, обърна я с дланта нагоре и я погледна: пръстите й бяха несръчно разтворени, като на дете. В мъха на ръкавицата се топяха снежинки и мигновено проблясваха, осветени от фаровете на преминаващите автомобили.

VII

Бюлетинът на Американската гилдия на архитектите публикува в раздел „Разни“ кратко съобщение за пенсионирането на Хенри Камерън. Неговите постижения в архитектурата бяха изброени в шест реда, а имената на двете му най-хубави сгради бяха изписани с грешки.

Питър Кийтинг влезе в кабинета на Франкън и прекъсна изискания му пазарлък с търговец на антики за кутийка за емфие, принадлежала на Мадам Помпадур. На Франкън му се наложи да плати девет долара и двадесет и пет цента повече, отколкото възнамеряваше. След като търговецът си тръгна, той сопнато попита Кийтинг:

— Е, какво има, Питър?

Кийтинг хвърли бюлетина върху бюрото на Франкън и с нокътя на палеца си подчерта параграфа за Камерън.

— Искам да взема на работа този човек — каза Кийтинг.

— Кой?

— Хауърд Роурк.

— Кой, по дяволите, е този Хауърд Роурк?

— Казвал съм ти за него. Проектантът на Камерън.

— Да, сигурно си ми казвал. Ами иди и го наеми.

— Даваш ли ми пълна свобода за условията, при които да го наема?

— Какво става, по дяволите? Проблем ли е наемането на още един чертожник? Между другото, точно за това ли реши да ме прекъснеш?

— Може да се окаже трудно. Искам да го взема преди да реши да отиде при някой друг.

— Така ли? Може да е трудно ли? Да не би да смяташ да го молиш дойде тук, след като е работил при Камерън? Не е блестяща препоръка за млад човек.

— Хайде, Гай. Наистина ли не е блестяща препоръка?

— Е, ами… от структурна, но не и от естетична гледна точка, Камерън наистина дава солидна основа… Разбира се, на времето Камерън беше много добър в професията. Всъщност, някога самият аз бях един от неговите най-добри чертожници, това беше много отдавна. Могат да се кажат хубави неща за стария Камерън. Хайде, иди и го вземи, твоя Роурк, ако смяташ, че имаш нужда от него.

— Не че толкова се нуждая от него. Но той ми е стар приятел, а сега е без работа. Мисля, че мога да му помогна.

— Добре, направи каквото искаш. Само не ме занимавай повече… Питър, нали не си виждал по-красива кутийка за емфие?

Вечерта, без да му се обади предварително, Кийтинг се изкачи до стаята на Роурк, почука нервно на вратата и влезе весело. Роурк седеше на перваза на прозореца и пушеше.

— Минавах оттук — каза Кийтинг, — и тъй като нямам какво да правя тази вечер, се сетих, че живееш наблизо, Хауърд, и реших да се отбия да ти кажа здрасти, нали не съм те виждал отдавна.

— Знам защо си дошъл — каза Роурк. — Съгласен съм. Колко?

— Какво имаш предвид, Хауърд?

— Знаеш какво имам предвид.

— Шестдесет и пет на седмица — изстреля Кийтинг. Беше подготвил сложен подход, но най-неочаквано се оказа, че няма нужда от никакъв подход. — Шестдесет и пет за начало. Ако смяташ, че не е достатъчно, бих могъл…

— Шестдесет и пет е добре.

— Ти… ще дойдеш ли при нас, Хауърд?

— Кога искаш да започна?

— Ами… възможно най-скоро! В понеделник става ли?

— Добре.

— Благодаря ти, Хауърд!

— При едно условие — каза Роурк. — Няма да проектирам нищо. Абсолютно нищо. Никакви детайли. Никакви небостъргачи в стил Луи XV. Дръж ме далеч от естетиката, ако искаш да работя при теб. Сложи ме в инженерния отдел. Пращай ме да инспектирам строежите. Е, още ли искаш да работя при теб?

— Разбира се. Както кажеш. Ще видиш, че работата ще ти хареса. Ще ти хареса и Франкън. Самият той навремето е работил при Камерън.

— Едва ли се гордее с това.

— Ами…

— Не. Не се тревожи. Няма да му го кажа в лицето. Няма да казвам нищо на никого. Това ли искаше да чуеш?

— Не се тревожа, дори не съм помислил такова нещо.

— Значи се споразумяхме. Лека нощ. До понеделник.

— Добре… но аз не бързам особено, всъщност дойдох да те видя, и…

— Какво, Питър? Проблем ли има?

— Не… аз…

— Искаш да разбереш защо го правя ли? — Роурк се усмихна. В усмивката му нямаше нито раздразнение, нито интерес. — Така ли? Ще ти кажа, след като искаш да знаеш. За мен е без значение къде ще постъпя на работа. В целия град няма архитект, за когото искам да работя. Но все някъде трябва да работя, така че може и при твоя Франкън — стига ти да се съгласиш с това, което искам. Продавам себе си и ще играя по правилата… засега.

— Но, Хауърд, не приемай нещата така. При нас за теб няма да има ограничения, след като свикнеш с работата. Но пък ще видиш какво значи истинска кантора. След кочината на Камерън…

— Няма да говорим за това, Питър, нито дума повече.

— Не съм искал да критикувам или… нямах предвид такова нещо. — Чудеше се какво да каже, чувстваше се неловко. Беше постигнал своето, но победата му беше безсмислена. И все пак беше победа. Поиска му се да изпита добро чувство към Роурк.

— Хауърд, хайде да излезем и да пийнем по нещо, да отпразнуваме случая.

— Съжалявам, Питър. Това не влиза в уговорката.

Идвайки насам, Кийтинг се бе подготвил да действа максимално внимателно и тактично; постигна резултат, какъвто не очакваше да постигне; усети, че не бива да рискува, че не бива повече да говори, че трябва да си тръгне. Но подтикван от нещо необяснимо, отвъд всякакви разумни съображения, изрече нехайно:

— Не можеш ли поне веднъж в живота си да се държиш човешки?

— Моля?

— Човешки! Просто. Естествено.

— Но аз се държа точно така.

— Не можеш ли поне веднъж да се отпуснеш?

Роурк се усмихна — седеше на перваза на прозореца, облегнат на стената, дългите му крака бяха отпуснати, пръстите му отпуснато държаха цигарата.

— Не това имах предвид! — каза Кийтинг. — Защо да не излезем да пийнем заедно?

— А защо да излизаме?

— Винаги ли трябва да има причина? Винаги ли си толкова ужасно сериозен? Не ти ли се случва да действаш просто ей така, без причина, както всички други хора? Изглеждаш толкова сериозен, като възрастен човек. Около теб всичко е важно, всичко е някак внушително, значимо, всеки миг, дори когато мълчиш. Не можеш ли да се държиш приятно — и не толкова сериозно?

— Не.

— Не се ли изморяваш от героичността си?

— Какво ми е героичното?

— Нищо. Всичко. Не знам. Не това, което правиш, а усещането, което вдъхваш на околните.

— Какво е то?

— Нещо особено. Напрежение. Когато съм с теб, сякаш винаги трябва да избирам. Между теб и всичко останало. Не искам да правя такъв избор. Не искам да съм различен от другите, искам да съм като всички хора. Има толкова прости и приятни неща на света. Не всичко е битка и себеотричане. Но при теб е така.

— От какво съм се отрекъл?

— О, ти никога не ще се отречеш от нищо! Просто минаваш през трупове, за да постигнеш целта си. Но си се отрекъл от всичко онова, което никога не ще пожелаеш.

— Не можеш да искаш и двете неща.

— Кои две неща?

— Слушай, Питър. Никога не съм ти разказвал такива неща за себе си. Какво те кара да мислиш така? Никога не съм те карал да избираш между мен и каквото и да било друго. Защо мислиш, че трябва да избираш? Защо се чувстваш неловко, след като смяташ — след като си уверен, че аз греша?

— Не знам. Не знам какво имаш предвид. — И внезапно го попита: — Хауърд, защо ме мразиш?

— Не те мразя.

— Точно затова става дума! Защо поне не ме мразиш?

— А защо да те мразя?

— Просто за да проявиш някакво отношение към мен. Знам, че не ме харесваш. Не харесваш никого. Би било по-добре да признаеш съществуването на хората, като ги мразиш.

— Аз не съм добър, Питър.

Кийтинг се зачуди какво да му отговори. Роурк каза:

— Иди си вкъщи, Питър. Получи каквото искаше. Остави нещата такива, каквито са. Ще се видим в понеделник.

Роурк седеше край масата в чертожната зала на „Франкън&Хайер“ с молив в ръка. Над лицето му се спускаше кичур оранжева коса. Задължителният перленосив комбинезон му стоеше като затворническа униформа.

Наложи си да свиква с новата работа. Чертаеше с чисти линии стоманени греди и се опитваше да не мисли каква сграда ще носят гредите. Понякога му беше трудно. Между него и плана на сградата, върху който работеше, заставаше планът на сградата такава, каквато трябваше да бъде. Представяше си как я проектира, как променя линиите, които чертае, как ги насочва, за да създаде нещо прекрасно. Трябваше да задуши тези мисли. Трябваше да убие видението. Трябваше да се подчинява и да чертае, следвайки указанията. Това му причиняваше такава болка, че гневно свиваше рамене. Казваше си: толкова ли е трудно? — трябва да свикнеш.

Но болката оставаше — както и безсилното удивление. Онова, което си представяше, беше много по-истинско от хартията, кантората и поръчките. За него беше непонятно защо другите не си дават сметка как стоят нещата и защо са толкова равнодушни. Гледаше хартията пред себе си. Чудеше се как може да съществува и да се налага подобна некадърност. Не можеше да го проумее. А действителността, в която беше възможно всичко това, за него не беше съвсем реална.

Но знаеше, че няма да е задълго така; трябваше да чака; можеше само да чака; нямаше значение какво изпитва; просто трябваше да чака.

— Господин Роурк, готов ли сте със стоманеното скеле за готическия купол на сградата на Американската радиоразпръсквателна корпорация?

Нямаше приятели в чертожната зала. Присъстваше като мебел — полезен, безличен и мълчалив. Единствен началникът на инженерния отдел, където постъпи Роурк, каза на Кийтинг, след като изминаха първите две седмици.

— По-умен си, отколкото предполагах, Кийтинг. Благодаря ти.

— За какво? — попита Кийтинг.

— За нещо, което със сигурност не си направил умишлено — каза началникът на отдела.

Веднъж Кийтинг спря до масата на Роурк и му каза тихо:

— Ще се отбиеш ли в кабинета ми, като свършиш довечера, Хауърд? Не е нещо важно.

Роурк дойде и Кийтинг започна:

— Как ти се струва тук, Хауърд? Ако искаш нещо, само ми кажи, и аз ще…

Роурк го прекъсна:

— Защо ме извика?

Кийтинг извади няколко скици от едно чекмедже и му ги показа:

— Знам, че са направени съвсем както трябва, но ти как ги намираш?

Роурк погледна скиците. Понечи да ги хвърли в лицето на Кийтинг и да напусне, но го възпря една мисъл: мисълта, че това е сграда и той трябва да я спаси, така, както човек не би подминал давещ се, а веднага би скочил да го спаси.

Зае се със скиците. Работеше с часове, понякога по цяла нощ, а Кийтинг седеше и гледаше. Роурк забравяше за присъствието на Кийтинг. Пред очите му беше само сградата и предоставеният му шанс да й придаде форма. Знаеше, че тази форма ще бъде променена, съсипана, изопачена. И все пак в плана ще остане някакъв ред и разум. Ще стане по-добра сграда, отколкото ако бе отказал.

Понякога Кийтинг носеше на Роурк скица на по-проста, по-изчистена, по-неподправена сграда. Тогава казваше:

— Не е зле, Питър. Ставаш по-добър.

И Кийтинг усещаше странна лека тръпка, чувстваше в себе си нещо тихо, неприкосновено и скъпоценно. Това беше усещане, което не успяваха да пробудят у него с комплиментите си нито Гай Франкън, нито клиентите, нито който и да било друг. А после го забравяше и изпитваше голямо удоволствие; когато богата дама промълви над чаша чай:

— Вие сте бъдещият архитект на Америка, господин Кийтинг. — Нищо, че никога не бе виждала негови сгради.

Откри как да компенсира зависимостта си от Роурк. Влизаше в чертожната зала сутрин, хвърляше нещо за чертане на масата на Роурк и казваше:

— Хауърд, моля те, изпълни го, и то бързо.

Към обед пращаше при Роурк някое момче, което казваше на висок глас:

— Г-н Кийтинг иска да се явите веднага в кабинета му.

Друг път излизаше от кабинета си, тръгваше към Роурк и казваше така, че да чуят всички в залата:

— Къде по дяволите са онези планове за водопроводите на Дванадесета улица? Хауърд, би ли ги потърсил в папките?

Отначало се опасяваше от реакцията на Роурк. Но като видя, че няма никаква реакция, а само мълчаливо послушание, се освободи от всички задръжки. Изпитваше почти плътско удоволствие да дава нареждания на Роурк; но пасивната услужливост на Роурк събуждаше у него ярост и негодувание. Продължаваше по същия начин и знаеше, че го прави само защото Роурк не се гневи. Всеки път изпитваше отчаяно желание да го накара да избухне. Но той не избухваше.

Роурк се чувстваше добре в дните, когато го пращаха да инспектира строежите. Движеше се по стоманените скелета по-леко, отколкото по тротоарите. Работниците наблюдаваха с любопитство как ходи по тесните дъски и по гредите, висящи над празно пространство, с умение, равно на умението на най-добрите сред тях.

Беше мартенски ден. Небето беше бледозелено, докоснато от първия полъх на пролетта. В Сентръл Парк, на 150 метра по-надолу, земята имитираше небето, оцветена в нюанс на кафяво, което обещава да стане зелено. Езерата проблясваха като парчета счупено стъкло под паяжината на голите клони. Роурк вървеше по скелето на бъдещ гигантски хотел. Спря при един електротехник и се загледа в работата му.

Той усърдно огъваше тръби около някаква греда. Задачата му изискваше часове напрежение и търпение, а мястото беше претоварено, противно на всякакви изчисления. Пъхнал ръце в джобовете, Роурк наблюдаваше бавната и трудна работа на човека.

Електротехникът вдигна глава и рязко се обърна към него. Имаше голяма глава, лицето му беше очарователно грозно — не беше старо, нито отпуснато, а прорязано от дълбоки бръчки, с широки челюсти, увиснали като на булдог. Имаше изумителни очи — широки, кръгли и сини като порцелан.

— Е? — попита ядосано работникът, — какво искаш, Рижко?

— Губиш си времето — каза Роурк.

— Наистина ли?

— Да.

— Не ми го казвай!

— Ще ти трябват часове, за да извиеш тръбите около тази греда.

— Да не би да знаеш как да стане по-добре?

— Определено.

— Разкарай се, момко. Нямаме нужда от многознайници.

— Пробий дупка в гредата и прекарай тръбите през нея.

— Какво?

— Пробий гредата.

— Дяволите да ме вземат, ако го направя!

— Няма да те вземат.

— Не се прави така.

— Правил съм го точно така.

— Ти ли?

— Така се прави навсякъде.

— Тук не се прави така. Не и от мен.

— Тогава ще го направя вместо теб.

Мъжът кресна:

— Колко забавно! Да не би кабинетните момчета да са се научили на мъжка работа?

— Дай ми горелката.

— Внимавай, момче! Ще ти изгори хубавите розови пръстчета!

Роурк надяна ръкавиците и маската на мъжа, взе ацетиленовата горелка, коленичи и насочи тънка струя син пламък в средата на гредата. Мъжът стоеше, загледан в него. Роурк насочваше наситената, съскаща огнена струя с твърда ръка, леко потрепваща от силата й, но я поддържаше право в целта. Нямаше никакво усилие в позата му, напрегната бе само в ръката му. Синият огън, изяждащ бавно метала, сякаш излизаше не от пламъка, а от ръката, която го държеше.

Свърши, изключи горелката и се изправи.

— Исусе! — възкликна електротехникът. — Та ти умееш да работиш с горелка!

— Така излиза, нали? — Махна ръкавиците и маската и ги върна на мъжа. — Можеш да го правиш по този начин. Кажи на шефа си, че аз съм наредил.

Електротехникът се взираше благоговейно в дупката, пробита майсторски в гредата. Промърмори:

— Къде си се научил да работиш така, Рижко?

Роурк се усмихна бавно и с весела усмивка прие тези думи като признание за победата си.

— Работил съм като електротехник, водопроводчик, занитвач и много други неща.

— Освен това си ходил и на училище?

— Да, в известен смисъл.

— И ще ставаш архитект?

— Да.

— Ще бъдеш първият, който знае нещо повече от хубави картинки и партита с чай. Да знаеш само какви отличници ни пращат от кантората.

— Ако се опитваш да се извиниш, няма защо. И аз не ги харесвам. Връщай се при тръбите. До скоро.

— До скоро, Рижко.

Следващия път, когато Роурк се появи на строежа, синеокият електротехник му помаха отдалеч, повика го и му поиска съвет, от който всъщност нямаше нужда; каза, че името му е Майк и че Роурк му е липсвал. При следващото посещение дневната смяна тъкмо приключваше. Майк изчака отвън, докато Роурк свърши инспекцията.

— Какво ще кажеш за една бира, Рижко? — предложи той, когато Роурк излезе.

— Разбира се — каза Роурк, — благодаря.

Седнаха на една ъглова маса в нелегален приземен бар и си поръчаха бира. Майк разказа любимата си история как паднал от петия етаж, защото скелето се счупило под него, строшил си три ребра, но оцелял, за да разказва случката, а Роурк разказа за работата си в строителството. Истинското име на Майк беше Шон Завиър Донигън, но всички отдавна го бяха забравили. Притежаваше комплект инструменти и стар Форд. Единствената цел в живота му бе да пътува из страната, от един голям строеж на друг. За Майк не бяха важни хората, важно беше какво умеят. Той благоговееше пред всички видове умения. Страстно обичаше работата си и проявяваше търпимост единствено към хора, изцяло отдадени на работата си. Беше майстор в своята област и изпитваше симпатия само към себеподобните. Неговият възглед за света беше прост: хората се деляха на способни и некадърни; вторите не го интересуваха. Обичаше сградите, но презираше архитектите.

— Имаше един човек, Рижко — каза той разпалено на петата бира, — но ти си твърде млад, за да си чувал за него. Той беше единственият, който знаеше да строи. Работех за него, когато бях на твоите години.

— Кой беше той?

— Казваше се Хенри Камерън. Предполагам, че е починал, минаха толкова години оттогава.

Роурк дълго не откъсна очи от него, после каза:

— Не е починал, Майк. Аз работех при него.

— Работил си при него?

— Почти три години.

Двамата се гледаха мълчаливо. Приятелството им бе скрепено завинаги.

Няколко седмици по-късно Майк пресрещна Роурк на строежа. Грозното му лице бе озадачено. Попита го:

— Знаеш ли, Рижко, чух шефа да казва на някакъв от инвеститорите, че си надменен и упорит и че не познава по-противно копеле от теб. Какво си му сторил?

— Нищо.

— Тогава какво искаше да каже тоя, по дяволите?

— Не знам — каза Роурк. — Ти знаеш ли?

Майк го погледна, сви рамене, ухили се и отвърна. — Не.

VIII

В началото на май Питър Кийтинг замина за Вашингтон, за да надзирава строежа на музей, дарен на града от голям филантроп, който искаше да успокои съвестта си. Кийтинг гордо изтъкваше, че музеят ще е напълно различен — няма да е копие на Партенона, а на Квадратната къща в Ним.

Няколко дни след като Кийтинг замина, едно от момчетата в кантората дойде при Роурк, за да го уведоми, че господни Франкън иска да се срещнат в кабинета му. Щом Роурк влезе в светилището, Франкън се усмихна иззад бюрото и каза весело:

— Сядай, приятелю. Сядай… — Но очите на Роурк, които Франкън никога не бе виждал отблизо, го накараха да замлъкне. Добави сухо: — Сядай.

Роурк седна. Франкън за миг се вгледа в него и установи само, че има доста неприятно лице. Държането му обаче беше съвсем почтително.

— Ти си този, който работи за Камерън, нали? — попита Франкън.

— Да — каза Роурк.

— Господин Кийтинг ми говори много хубави неща за теб — изрече Франкън любезно и замълча. Любезността беше излишна — Роурк седеше и го гледаше, изчаквайки.

— Слушай… как се казваш?

— Роурк.

— Слушай, Роурк. Имаме клиент, който е малко… странен, но е важен, много важен човек, и трябва да му угодим. Поръча ни офисна сграда за осем милиона долара, но проблемът е, че си представя съвсем точно как иска тя да изглежда. Иска — Франкън сви извинително рамене, оневинявайки се за абсурдното искане — да изглежда така. — Подаде една снимка на Роурк. На снимката беше „Дана Билдинг“.

Роурк седеше, без да продума. Снимката увисна между пръстите му.

— Виждал ли си тази сграда? — попита Франкън.

— Да.

— Ето какво иска клиентът. А г-н Кийтинг го няма. Накарах Бенет, Купър и Уилямс да направят скици, но той ги отхвърли. Затова реших да дам шанс и на теб.

Франкън го гледаше, впечатлен от собственото си великодушно предложение. Но реакция не последва. Роурк седеше срещу него с вид на човек, когото току-що са ударили по главата.

— Разбира се — каза Франкън, — това е истински скок за теб, сериозна задача, но реших, че ще ти дам възможност да опиташ. Не се бой. С г-н Кийтинг ще го прегледаме. Начертай плановете и направи хубава скица. Сигурно имаш представа какво иска този клиент. Ясни са ти хватките на Камерън. Но разбира се, няма да допуснем от нашата кантора да излезе нещо толкова недодялано. Трябва да му угодим, но наред с това трябва да запазим престижа си, за да не отблъскваме другите клиенти. Идеята е да направим проект на изчистена сграда, издържана в този дух, но тя трябва да е и артистична. Нали разбираш, по-строг гръцки стил. Вместо йонийския стил, използвай дорийския. Семпли фронтони и прости корнизи, или нещо в този дух. Ясно ти е, нали? Вземи това и покажи на какво си способен. Бенет ще ти каже подробностите и… Какво?

Гласът на Франкън секна.

— Господин Франкън, моля ви, позволете ми да направя този проект по модела на „Дана Билдинг“.

— Моля?

— Позволете ми да го направя по този начин. Не да изкопирам „Дана Билдинг“, а да проектирам така, както би проектирал Хенри Камерън, както бих проектирал и аз.

— Имаш предвид в модерен стил?

— Аз… добре, наречете го така.

— Ти луд ли си?

— Господин Франкън, моля ви, изслушайте ме. — Думите на Роурк бяха като стъпки на човек, ходещ по опънато въже — бавно, напрегнато, опипвайки преди да стъпи, люлеейки се над пропастта, — но бяха точни. — Не ви упреквам за нещата, които правите. Работя за вас, вие ми плащате, нямам право на възражения. Но този път… този път желанието на клиента е такова. Вие не рискувате нищо. Това е неговото желание. Помислете: този човек вижда нещата по този начин, разбира ги по този начин, иска и има възможност да строи по този начин. Нима за първи път в живота си ще възразите на клиент… в името на какво? За да го изиграете и да му дадете същия стар боклук, след като толкова много хора искат точно това, а при вас е дошъл един-единствен с такава поръчка?

— Не се ли самозабравяш? — попита студено Франкън.

— Какво значение има за вас? Позволете ми да направя проекта и му го покажете. Само му го покажете. Той вече е отхвърлил три скици, няма да загубите нищо, ако отхвърли четвърта. Но ако не я отхвърли… ако не я отхвърли…

Роурк не умееше да увещава; гласът му звучеше рязко и безизразно, но издаваше усилието, така че молбата се превръщаше в обида за човека, който го принуждаваше да моли. Кийтинг би дал всичко, за да види Роурк в този момент. Но Франкън не разбра, че е единственият на света, извоювал подобна победа; той осъзна само обидата.

— Правилно ли схващам — попита Франкън, — че ме критикуваш и се опитваш да ми даваш наставления за архитектура?

— Умолявам ви — каза Роурк и затвори очи.

— Ако не беше протеже на господин Кийтинг, не бих си направил труда да говоря повече с теб. Но тъй като очевидно си наивен и неопитен, ще ти напомня, че нямам навика да питам чертожниците си какви са естетичните им възгледи. Сега ще бъдеш любезен да вземеш тази снимка… и не желая сграда, каквато би проектирал Камерън, искам проект на тази сграда, но според нашите правила. Ще следваш моите инструкции за класическия вид на фасадата.

— Не мога — каза Роурк съвсем тихо.

— Какво? На мен ли говориш? Може би искаш да ми кажеш: „Съжалявам, не мога да го направя“?

— Не съм казал „съжалявам“, господин Франкън.

— А какво каза?

— Че не мога да го направя.

— Защо?

— Вас не ви е грижа защо. Не искайте от мен да проектирам. Ще върша всяка друга работа, каквато пожелаете. Но не и тази.

— Искаш да кажеш, че няма да проектираш? Нима не искаш един ден да станеш архитект?

— Не по този начин.

— О… разбирам… Значи не можеш да го направиш? Искаш да кажеш, не искаш?

— Ако така предпочитате.

— Това е небивала наглост!

Роурк се изправи.

— Да си тръгвам ли, господин Франкън?

— През целия ми живот — изрева Франкън, — при всичкия ми опит не ми се е случвало такова нещо! Да не би да си тук, за да ми казваш какво ще правиш и какво не? Да не би да си тук, за да ме поучаваш, да критикуваш вкуса ми и да ме съдиш?

— Нищо не критикувам — каза тихо Роурк. — Никого не съдя. Има неща, които не мога да направя. Просто го приемете. Сега мога ли да си отида?

— Можеш да излезеш от тази стая и да си отидеш от фирмата ми сега и завинаги! Отивай право по дяволите! Иди си търси друг работодател! Опитай се да го намериш! Вземи си заплатата и изчезвай!

— Добре, господин Франкън.

Вечерта Роурк отиде в барчето, където винаги можеше да намери Майк след работния ден. Майк работеше на строежа на фабрика, при същия строителен предприемач, който получаваше повечето най-големи поръчки на Франкън. Майк очакваше Роурк да мине за инспекция на строежа същия ден следобед. Посрещна го ядосан:

— Какво става, Рижко? Мързелуваш в работно време?

Научавайки за случилото се, Майк не продума. Приличаше на булдог с оголени зъби. После изсипа яростни ругатни.

— Копелетата — закани се той, изричайки съвсем нецензурни слова, — тези копелета…

— Спокойно, Майк.

— Сега… сега какво, Рижко?

— Сега ще ида при някой друг като него и пак ще стане същото.

Кийтинг се върна от Вашингтон и веднага влезе в кабинета на Франкън. Не мина през чертожната зала и не узна новините. Франкън го посрещна сърдечно.

— Радвам се да те видя, момчето ми! Какво ще пийнеш? Уиски със сода или малко бренди?

— Нищо, благодаря. Само една цигара.

— Ето… Момчето ми, изглеждаш чудесно! По-добре от всякога. Как го постигаш, негоднико? Имам да ти казвам толкова много неща! Как е във Вашингтон? Всичко наред ли е? — И преди Кийтинг да успее да отговори, Франкън продължи: — Случи ми се нещо ужасно. Много съм разочарован. Помниш ли Лили Ландау? Мислех си, че имам стабилна връзка с нея, но последния път като се видяхме, тя ми тегли шута! И знаеш ли с кого е? Ще се изненадаш. Гейл Уайнънд, представи си! Момичето се цели нависоко. Нейни снимки и най-вече снимки на краката й шестват из всички негови вестници. Познай дали това ще й е от полза! А какво мога да й предложа аз? И знаеш ли какво направил той? Ако си спомняш, тя все повтаряше, че никой не е в състояние да й даде онова, което винаги е желаела най-силно — къщата от нейното детство и скъпото й родно австрийско селце. Е, Уайнънд го купил преди време, цялото проклето селце, и го пренесъл тук — на малки парченца! — и отново го сглобил на Хъдсън, и то сега е там, със своите калдъръми, с черквата, ябълковите дървета, кочините и всичко останало! Преди две седмици го поднесъл на Лили. Как ти се струва? След като царят на Вавилон подарил висящи градини на своята носталгична царица, защо да не го направи и Гейл Уайнънд? Лили се разтапя от усмивки и благодарности — но горкото момиче всъщност е нещастно. Много повече й се иска палто от визон. Никога не е искала проклетото селце. И Уайнънд го знаеше. Но сега селцето си е там, на Хъдсън. Миналата седмица устроил тържество специално в нейна чест, точно там, в селцето — карнавал, а самият г-н Уайнънд се маскирал като Чезаре Борджия… представи си! Ако може да се вярва на онова, което се говори, но нали знаеш, за Уайнънд нищо не може да се докаже. И какво прави той на другия ден? Позира там, на същото място, с малки ученици, които никога не са виждали австрийско селце — филантроп! — и пуска снимките по всичките си вестници с много сърцераздирателни приказки за образователните ценности и получава купища поздравления от женски клубове! Искам да знам какво ще направи със селцето, когато разкара Лили! А той ще я разкара със сигурност, защото връзките му не траят дълго. Как мислиш, имам ли шанс тогава да се върне при мен?

— Определено — каза Кийтинг. — Определено имаш. Как вървят нещата в кантората?

— Добре. Както обикновено. Лусиъс беше настинал и изпи до дъно най-хубавия ми „Баз Арманяк“. Не е добре за сърцето му, а и струва сто долара кашона!… Освен това Лусиъс се забърка в една каша. Заради неговия проклет порцелан. Купил някакъв чайник от склад за крадени вещи. Знаел е, че чайникът е краден. Положих доста усилия, за да не се замесим в скандал… О, между другото, уволних твоя приятел, как се казваше? Роурк.

— О! — каза Кийтинг, изчака един миг и попита: — Защо?

— Нагло копеле! Откъде го намери тоя?

— Какво стана?

— Реших да съм добър с него, да му дам шанс. Помолих го да направи скица за „Фарел Билдинг“ — сградата, която Брент най-после успя да проектира. Убедихме Фарел да я приеме, нали помниш, опростения дорийски стил — но твоят приятел отказа. Изглежда има някакви идеали или нещо такова. Така че му показах вратата… Какво става? Защо се усмихваш?

— Нищо. Просто си го представих.

— Не искай от мен да го върна на работа!

— Не, разбира се.

Дни наред Кийтинг живееше с мисълта, че трябва да посети Роурк. Не знаеше какво ще му каже, но смътно усещаше, че трябва да му каже нещо. И непрекъснато отлагаше. Ставаше все по-уверен в работата си. Усещаше, че в крайна сметка няма нужда от Роурк. Дните минаваха, но той не отиде при Роурк. Изпита облекчение, че е свободен да го забрави.

От прозорците на стаята си Роурк виждаше покривите, водните резервоари, комините, колите, профучаващи долу по улицата. Имаше нещо заплашително в тишината на стаята, в безцелните дни, в отпуснатите му бездейни ръце. Усещаше и друга заплаха, издигаща се от града под него, сякаш всеки прозорец, всяка ивица паваж се затваря мрачно в безмълвна съпротива. Но това не го смущаваше. Отдавна го знаеше и го бе приел.

Направи списък на архитектите, чиято работа презираше най-малко, по реда на по-малкото зло, и се зае да си търси работа, студено, разумно, без гняв или надежда. Нямаше представа дали през тези дни се чувства зле; знаеше само, че трябва да намери изход.

Срещаше се с различни архитекти. Едни го гледаха през бюрото любезно и разсеяно. Сякаш искаха да кажат, че амбицията му да стане архитект е трогателна, похвална, странна и очарователно тъжна, като всички заблуди на младостта. Други му се усмихваха с тънки, стиснати устни, сякаш се наслаждаваха на присъствието му в стаята, защото чрез него осъзнаваха собствената си важност. Трети се държаха студено, приемайки амбицията му като лична обида. Четвърти бяха груби, а безцеремонният им тон сякаш казваше, че имат нужда от добри чертожници, че винаги са имали нужда от добри чертожници, но той не е такъв, и ако обича да не ги заставя да го казват направо.

Това не беше злонамерено. Не беше и оценка за неговите способности. Те не го смятаха за неспособен. Просто не ги беше грижа да узнаят дали е добър. Някои изявяваха желание да видят скиците му. Подаваше им ги през бюрото, усещайки как мускулите на ръката му потрепват от свян, сякаш някой му разкъсва дрехите и го разголва, но изпитваше свян не защото тялото му остава голо, а защото е изложено на показ пред равнодушни очи.

От време на време отиваше до Ню Джърси, за да навести Камерън. Настаняваха се на верандата на къщата, построена на един хълм. Камерън беше в инвалидна количка, с ръце, отпуснати върху старото одеяло на коленете му.

— Как е, Хауърд? Трудно ли ти е?

— Не.

— Да ти дам ли препоръка за някой от негодниците?

— Не.

После Камерън престана да го разпитва по този въпрос. Не искаше да допусне мисълта, че Роурк е отхвърлен от техния град. Когато Роурк идваше при него, Камерън му говореше за архитектурата като за нещо, което им принадлежи само на тях двамата. Седяха заедно, загледани към града в далечината, в крайчеца на небето, отвъд реката. Небето потъмняваше и заблестяваше като синьо-зелено стъкло; сградите бяха като сгъстени облаци на стъкления фон, като сиво-сини облаци, замръзнали в прави ъгли и вертикални линии, а залезът падаше в плен на извисилите се кули…

Летните месеци отминаваха. Списъкът се изчерпа и той отиваше повторно в някои от фирмите, където първия път бе получил отказ. Роурк установи, че някои неща за него се бяха разчули. Казваха му едни и същи думи — изричани направо, плахо, гневно или извинително: „Изключили са те от Стантън. Бил си уволнен от кантората на Франкън.“ В различните гласове на хората, изговарящи тези думи, звучеше обща нотка: нотка на облекчение от увереността, че някой друг вече е взел решението вместо тях.

Вечер сядаше на перваза на прозореца в стаята си и пушеше. Разтваряше ръка върху стъклото и гледаше града под пръстите си. Усещаше студеното стъкло до кожата си.

През септември прочете в „Архитектурна трибуна“ статия, озаглавена „Дайте път на утрешния ден“ от Гордън Л. Прескът, член на Американската гилдия на архитектите. Статията гласеше, че трагедията на професията са изпитанията пред талантливите начинаещи; че в тази борба затъват неоценени дарби; че архитектурата загива поради липса на свежа кръв и мисъл, поради липса на оригиналност, въображение и смелост; и че авторът на статията си поставя за цел да издирва перспективни начинаещи архитекти, да ги насърчава, да ги развива и да им дава шанса, който заслужават. Роурк не бе чувал за Гордън Л. Прескът, но статията звучеше искрено и убедително. Тръгна към кантората на Прескът, усещайки за първи път искрица надежда.

Приемната в кантората на Гордън Л. Прескът беше изискано обзаведена в сиво, черно и червено; излъчваше и сдържаност, и дързост. Млада и много красива секретарка уведоми Роурк, че не може да се срещне с господин Прескът без предварителна уговорка, но ще и бъде приятно да му определи час за следващата сряда в два и петнайсет. В сряда, в два и петнайсет, секретарката се усмихна на Роурк и го помоли да седне и да почака малко. В четири и четиридесет и пет Роурк беше приет в кабинета на Гордън Л. Прескът.

Гордън Л. Прескът носеше сако от кафяв туид и бяло ангорско поло. Беше тридесет и пет годишен, висок и атлетичен, на лицето му бе изписана строга житейска мъдрост, но имаше мека кожа, топчест нос и малки, пълни устни, като на колежански любимец. Лицето му беше загоряло от слънцето. Русата му коса беше подстригана ниско, като на пруски военен. Беше подчертано мъжествен, подчертано нехаеше за елегантността и видимо осъзнаваше ефекта от всичко това.

Вслуша се мълчаливо в думите на Роурк. Очите му бяха като хронометър, отброяващ всяка секунда, изтичаща при всяка дума на Роурк. Изслуша първото изречение, а на второто го прекъсна и изрече рязко:

— Нека видя чертежите ви. — Сякаш искаше да стане ясно, че всичко, което може да каже Роурк, вече му е добре известно.

Пое чертежите със загорелите си ръце. Преди да ги погледне, каза:

— Толкова много млади мъже идват при мен за съвет, толкова много. — Хвърли поглед към първата скица, но вдигна глава, преди да я е видял. — Разбира се, начинаещите много трудно успяват да съчетаят практическото с възвишеното. — Мушна най-горната скица под купчината. — Архитектурата е предимно утилитарно понятие и проблемът е да се извиси принципа на прагматизма в света на естетичната абстракция. Всичко друго е безсмислено. — Хвърли поглед на следващите две скици и ги мушна отдолу. — Не понасям мечтатели, за които архитектурата е свещен кръстоносен поход в името на самата нея. Великият динамичен принцип е общият принцип на изравняване на хората. — Погледна следващата скица. — Вкусът и сърцето на обществото са върховен критерий за твореца. Гений е онзи, който умее да изрази общото. Изключителното е да се докоснеш до обикновеното. — Претегли с ръка купчината чертежи, установи, че е прехвърлил половината и ги остави на бюрото.

— Ето каква е вашата работа. Много интересна. Но не и практична. Не е зряла. Няма нито фокус, нито дисциплина. Юношеска. Оригиналност заради самата оригиналност. Въобще не е в духа на нашето време. Ако искате да знаете от какво имаме крещяща нужда днес, ето, нека ви покажа. — Извади скица от едно чекмедже на бюрото. — Тя е на един млад човек, който дойде при мен без никакви препоръки, начинаещ, който никога преди не е работил. Ако можете да направите подобни неща, няма ви се налага да търсите работа. Видях тази негова скица и веднага го взех на работа с начална заплата двадесет и пет на седмица. Безспорно той е скрит гений. — Подаде скицата на Роурк. Беше къща, приличаща на зърнен силоз, преливаща в опростена, измършавяла сянка на Партенона.

— Това — каза Гордън Л. Прескът — е оригиналност, новото във вечното. Опитайте в тази посока. Не бих казал, че ви предричам кой знае какво бъдеще. Трябва да сме откровени, не искам да ви създавам илюзии въз основа на авторитета си. Имате още много да учите. Не бих рискувал да гадая дали имате талант или ще го развиете по-късно. С усилен труд, може би… Но архитектурата е трудна професия и конкуренцията е неумолима, разбирате ли, съвсем неумолима… А сега, моля да ме извините, имам друга среща…

Една вечер през октомври Роурк се прибираше към къщи. Този ден беше още един от поредицата дни и месеци, останали зад него. Не можеше да каже какво се е случило в часовете на този ден, с кого се е срещнал, в каква форма е получил поредния отказ. Съсредоточаваше се изцяло върху няколкото минути, прекарани в някоя кантора и забравяше всичко останало; забравяше тези минути при самото излизане от кантората; трябваше да го направи, правеше го и после то вече не го интересуваше. Отново беше свободен по пътя си към дома.

Пред него се простираше дълга улица. Редиците високи сгради се сливаха пред погледа му. Имаше чувството, че може да протегне ръце, да хване кулите и да ги раздалечи. Вървеше бързо, паважът като трамплин отхвърляше стъпките му напред.

На трийсетина метра над земята видя осветен триъгълник от бетон. Не виждаше какво има под него, на какво се крепи; имаше пълната свобода да си представи какво му се иска да има там, как би го направил самият той. И внезапно го осени мисълта, че сега, в този миг, в този град, всички са убедени, че той никога няма да строи, никога… преди дори да е опитал. Но дълбоко в себе си той бе твърдо уверен, че това не е така. Сви рамене. Онова, което му се случваше в канторите, онова, което му казваха всички тези чужди хора, беше някаква вторична реалност, низ от незначителни случки по пътя на същността, до която те не можеха да стигнат или да се докоснат.

Зави по страничните улички към „Ист Ривър“. В далечината се виждаше самотен светофар — червено петънце в мрака. Старите къщи се свеждаха към земята, прегърбени под тежестта на небето. Улицата беше пуста и куха, отекваща от стъпките му. Вървеше с вдигната яка и с ръце в джобовете. Сянката му изникваше изпод обувките, когато минаваше покрай улична лампа и описваше в стената дълга черна дъга, като автомобилна чистачка.

IX

Джон Ерик Снайт разгледа скиците на Роурк, отдели три настрана, събра останалите и ги подреди на купчина, отново погледна трите и ги хвърли една върху друга с резки движения на купчината:

— Забележително. Радикално, но забележително. Какво ще правите довечера?

— Защо? — попита изумен Роурк.

— Свободен ли сте? Имате ли нещо против да започнете веднага? Свалете си палтото, идете в чертожната зала, вземете инструменти от някого и направете скица на универсалния магазин, който сега преправяме. Съвсем бърза скица, най-обща идея, но трябва да я имам утре. Имате ли нещо против да останете до късно тази вечер? Отоплението работи. Ще кажа на Джо да ви донесе нещо за вечеря. Кафе, уиски, нещо друго? Само кажете на Джо. Можете ли да останете?

— Да — каза Роурк недоверчиво. — Мога да работя цялата нощ.

— Чудесно! Превъзходно! Точно от това винаги съм имал нужда — от човек на Камерън. Имам всякакви други хора. О, да, колко ви плащаха при Франкън?

— Шестдесет и пет.

— Е, аз не мога да пръскам пари като Гай Епикурееца. Най-много петдесет. Става ли? Чудесно. Направо започвайте. Ще извикам Билингс да ви обясни за магазина. Искам нещо модерно. Разбирате ли? Модерно, ярко, неудържимо, да им изхвръкнат очите. Не се ограничавайте. Стигнете докрай. Използвайте всяка щуротия, която ви хрумне, колкото по-шантаво, толкова по-добре. Давайте!

Джон Ерик Снайт скочи на крака, отвори широко вратата към просторната чертожна зала, влетя в нея, плъзна се покрай една маса, спря и каза на един як мъж с мрачно кръгло лице:

— Билингс — Роурк. Той е нашият модернист. Дай му магазина на Бентън. Дай му инструменти. Остави му твоите ключове и му покажи как да заключи довечера. Все едно е започнал тази сутрин. Петдесет. В колко е срещата ми с „Долсън Брадърс“? Вече закъснявам. До утре, тази вечер няма да се връщам.

Снайт излезе, затръшвайки вратата. Билингс не прояви никаква изненада. Гледаше Роурк така, сякаш винаги е бил там. Говореше безстрастно, отегчително и провлечено. След двадесет минути остави Роурк до една чертожна маса с хартия, моливи, инструменти, комплект планове и снимки на универсалния магазин, комплект таблици и дълъг списък с инструкции.

Роурк погледна чистия бял лист пред себе си. Ръката му стисна здраво тънкия молив. Остави молива, след това отново го вдигна и леко прокара палеца си нагоре и надолу по гладката повърхност; видя, че моливът трепери. Остави го с рязко движение и усети гняв към самия себе си заради слабостта, че допуска работата да е толкова важна за него, осъзнавайки внезапно какво точно означават изтеклите бездейни месеци. Пръстите му се притискаха към хартията, сякаш ги държеше хартията, както повърхност, заредена с електричество държи плътта на човек, който се е допрял до нея, държи го и му причинява болка. Отдели пръстите си от хартията. След това се хвана на работа…

Джон Ерик Снайт беше на петдесет години; гледаше весело и лукаво, с проницателни закачливи очи, сякаш имаше обща неприлична тайна с всеки човек, на когото се спираше погледът му, но не я споменаваше, защото е съвсем очевидна и за двамата. Беше изтъкнат архитект; изражението на лицето му не се променяше, когато говореше за това. Смяташе Гай Франкън за непрактичен идеалист; не се съобразяваше с класическите догми; беше твърде изкусен и свободомислещ; строеше всичко. Не изпитваше неприязън към модерната архитектура и проектираше на драго сърце в модерен стил, ако клиентът поиска — голи кутии с плоски покриви, които наричаше прогресивни; строеше големи къщи в римски стил и ги наричаше претенциозни; строеше готически църкви, които наричаше духовни. Не виждаше разлика между тях. Гневеше се само ако някой го нарече еклектичен.

Беше си изработил система. Наемаше петима проектанти с различни стилове и правеше състезание между тях за всяка получена поръчка. Избираше най-добрия проект и го подобряваше с елементи от останалите четири.

— Шест глави — казваше той — мислят по-добре от една.

Когато видя окончателния проект на универсалния магазин на Бентън, Роурк разбра защо Снайт не се поколеба да го наеме. Разпозна своите пространства, своите прозорци и вентилационната система; към тях бяха добавени коринтски капители, готически сводове, полилеи в колониален стил и невероятни корнизи с далечна прилика с мавританския стил. Скицата, нарисувана с акварел, беше изящна, закрепена на картон и забулена с копринена хартия. Хората в чертожната зала можеха да я разглеждат само отдалеч; всички трябваше да са с измити ръце, цигарите бяха забранени. За Джон Ерик Снайт беше много важно скицата, която ще бъде представена на клиента, да има безупречен вид. Той бе наел млад китайски студент по архитектура, чиято единствена задача бе да се грижи за външния вид на тези шедьоври.

Роурк беше наясно какво може да очаква от работата си. Знаеше, че проектите му никога няма да бъдат построявани изцяло, а само частично и затова предпочиташе да не ги вижда; но беше свободен да проектира както иска и щеше да натрупа опит да решава реални проблеми. Това беше по-малко отколкото му се искаше, но повече, отколкото можеше да очаква. Затова го прие. Запозна се с колегите си проектанти — другите четирима участници в състезанието и научи, че в чертожната зала неофициално ги наричат „Класика“, „Готика“, „Ренесанс“ и „Разни“. Леко се стресна, когато се обърнаха към него с „Хей, Модерниста“.

Стачката на профсъюзите от строителния бранш разяри Гай Франкън. Стачката започна срещу предприемачите, които строяха хотела „Нойс Белмонт“ и обхвана всички нови строежи в града. В печата бе споменато, че архитекти на „Нойс Белмонт“ са „Франкън&Хайер“.

Повечето вестници се включиха в битката, насърчавайки предприемачите да не отстъпват. Най-гласовитите атаки срещу стачниците идваха от влиятелните вестници на могъщата верига Уайнънд.

„Винаги сме защитавали — гласяха редакционните статии на Уайнънд — правата на обикновения човек срещу ненаситните привилегировани акули, но не можем да подкрепим рушенето на законността и реда.“ Така и не се разбра дали вестниците на Уайнънд направляват общественото мнение или общественото мнение направлява вестниците на Уайнънд; знаеше се само, че са в удивителен синхрон. Но на никого не бе известно, освен на Гай Франкън и на още неколцина, че Гейл Уайнънд притежава корпорацията, притежаваща корпорацията, която притежава хотел „Нойс Белмонт“.

Този факт значително засилваше притеснението на Франкън. Носеше се мълва, че операциите на Гейл Уайнънд с недвижима собственост са много по-големи от вестникарската му империя. Пред Франкън за първи път се появи шанс да спечели поръчка от Уайнънд и той алчно се вкопчи в него, мислейки за възможностите, които може да му открие. Двамата с Кийтинг полагаха максимални усилия да проектират най-украсения сред дворците в стил рококо за бъдещи редовни клиенти, които могат да плащат по двадесет и пет долара на ден за стая и харесват гипсови цветя, мраморни амурчета и открити асансьорни клетки с бронзови орнаменти. Стачката изложи на риск бъдещите възможности; Франкън нямаше никаква вина за нея, но човек никога не знаеше кого и за какво ще обвини Гейл Уайнънд. Непредвидимите, необясними промени в благоволението на Уайнънд бяха известни на всички. Знаеше се, че са малцина архитектите, на които той повторно възлага поръчки.

Затънал в мрачното си настроение, Франкън стигна дотам, че взе да се заяжда без причина с единствения човек, към когото никога не бе проявявал подобно отношение — Питър Кийтинг. Кийтинг вдигаше рамене, обръщаше му гръб и безочливо мълчеше. После обикаляше безцелно из залите, зъбейки се безпричинно на младите чертожници. Блъсна се до една врата в Лусиъс Хайер и му се сопна:

— Внимавай къде ходиш!

Хайер се загледа в него, мигащ и объркан.

В кантората почти нямаше работа, нямаше с кого да си поговори, избягваше всички. Кийтинг си тръгна рано и пое към дома в студения декемврийски здрач.

Прибра се и изруга на глас силната миризма на боя от прегретите радиатори. Изруга студа, щом майка му отвори прозореца. Не можеше да си обясни защо е толкова нервен. Може би заради бездействието и самотата. Не можеше да понесе самотата.

Грабна телефона и се обади на Катрин Холси. Ясният й глас му подейства като длан, притисната облекчаващо към горещото му чело. Каза й:

— О, нищо важно, скъпа, питах се дали си у дома тази вечер. Мисля да намина след вечеря.

— Разбира се Питър, ще бъда у дома.

— Чудесно. Към осем и половина става ли?

— Да… Питър, чу ли за чичо Елсуърт?

— Да, дявол да го вземе, чух за чичо ти Елсуърт!… Съжалявам, Кейти… Прости ми, скъпа, не исках да съм груб, но цял ден слушам за твоя чичо. Знам, чудесно е и така нататък, но виж, нека не говорим пак за него тази вечер!

— Няма, разбира се. Съжалявам. Разбирам те. Ще те чакам.

— До скоро, Кейти.

Беше чул най-новата история за Елсуърт Тухи, но не искаше да мисли за нея, защото тя го връщаше към досадния проблем със стачката. Шест месеца по-рано, издигнат на вълната на успеха с „Проповеди върху камък“, Елсуърт Тухи бе поканен да пише всекидневната авторска рубрика „Един тих глас“ във вестниците на Уайнънд. Отпечатвана в „Банър“, в началото тя бе посветена на художествената критика, но се превърна в неформална трибуна, от която Елсуърт М. Тухи произнасяше присъди за изкуството, литературата, ресторантите в Ню Йорк, международните кризи и социологията — предимно за социологията. Жънеше голям успех. Но стачката на строителите постави Елсуърт М. Тухи в трудно положение. Той не криеше симпатиите си към стачниците, но не споменаваше нищо по въпроса в своята рубрика, защото във вестниците на Гейл Уайнънд никой не можеше да пише каквото му хареса, освен самия Гейл Уайнънд. За същата вечер бе свикано голямо събрание на поддръжници на стачката. Очакваше се мнозина известни личности да вземат думата, включително Елсуърт М. Тухи. Или поне името му бе в списъка на ораторите.

Събитието предизвика догадки и обзалагания дали Тухи ще дръзне да се появи. Кийтинг чу следния разговор в чертожната зала:

— Ще отиде, ще се пожертва — настояваше един чертожник. — Такъв е. Той е единственият, който честно изразява мнението си в печата.

— Няма да отиде — каза друг. — Даваш ли си сметка какво ще последва, ако погоди такъв номер на Уайнънд? Ако Уайнънд реши да отмъсти на някого, ще го унищожи. Никой не знае кога или как ще го направи, но ще го направи и никой не ще е в състояние да го докаже. Свършено е с всеки, когото Уайнънд нарочи.

Кийтинг не проявяваше никакъв интерес по въпроса и силно се подразни.

Изяде си вечерята в мрачно мълчание и когато госпожа Кийтинг започна с думите: „А между другото…“, опитвайки се да поведе разговора в позната посока, той рязко я прекъсна:

— Няма да ми говориш за Катрин. Замълчи.

Госпожа Кийтинг не продума повече. Опита се да изсипе още храна в чинията му.

Взе такси до „Гринич Вилидж“. Забърза по стълбите. Рязко натисна звънеца. Зачака. Никой не отвори. Облегна се на стената, натискайки дълго звънеца. Катрин не би излязла, след като знаеше, че той ще дойде; просто не би го направила. Трудно му бе да повярва, че я няма. Слезе по стълбите, излезе на улицата и погледна към прозорците на нейния апартамент. Прозорците бяха тъмни.

Загледа се в прозорците, сякаш изправен пред огромно предателство. После изпита болезнено чувство на самота, като бездомник в големия град; за миг забрави собствения си адрес и съществуването си. Сети се за събранието, голямото събрание, на което чичо й се готвеше публично да стане мъченик. Ето къде е отишла проклетата малка глупачка! Изрече на глас:

— Да върви по дяволите!…

И забърза към залата на събранието.

Над квадратната рамка на входа към залата светеше гола електрическа крушка — синьо-бяло топче със заканителен блясък, твърде студен и ярък. Крушката се открояваше в тъмната улица и осветяваше процеждаща се струйка дъжд, искряща като стъклена игла. Беше толкова тънка и гладка, че Кийтинг потръпна, спомняйки си истории за хора, убити от пробождане с ледена висулка. Любопитни скитници безучастно обикаляха в дъжда край входа, редом с тях имаше няколко полицаи. Вратата беше отворена. Неосветеното фоайе беше изпълнено с хора, които не можеха да влязат в претъпканата зала; те слушаха високоговорител, специално поставен за случая. На входа три смътни фигури раздаваха брошури на минувачите. Единият беше охтичав небръснат млад мъж с дълъг гол врат; другият беше спретнат младеж с кожена яка и скъпо палто; третата беше Катрин Холси.

Стоеше под дъжда, от умора раменете й бяха отпуснати, а коремът — издаден напред, носът й блестеше, очите й грееха от възторг. Кийтинг спря и се вторачи в нея.

Подаде му брошура, протягайки механично ръка, после вдигна очи и го видя. Усмихна се без изненада и каза радостно:

— Виж ти, Питър! Колко мило, че си тук!

— Кейти… — той се задави. — Кейти, какво по дяволите…

— Трябваше да дойда, Питър. — В гласа й нямаше и следа от извинение. — Ти не разбираш, аз…

— Не стой на дъжда. Влез вътре.

— Не мога! Трябва да…

— Поне не стой на дъжда, глупачке! — бутна я грубо през вратата в един ъгъл на фоайето.

— Питър, скъпи, нали не ми се сърдиш? Ето какво стана: мислех, че чичо няма да ми позволи да дойда тук тази вечер, но в последния момент той каза, че мога да дойда, ако искам, и че мога да помогна с брошурите. Сигурна бях, че ще ме разбереш, оставих ти бележка на масата във всекидневната, за да ти обясня, и…

— Оставила си ми бележка? Вътре?

— Да… О… О, боже, не се сетих, та ти естествено не можеш да влезеш, колко съм глупава, но толкова бързах! Нали не ми се сърдиш, моля те! Знаеш ли какво означава това за него? Знаеш ли, че той се жертва, идвайки тук? Сигурна бях, че ще го направи. Казах им го, на хората, които знаят, че няма друга възможност, че това ще бъде краят за него… и наистина може би е така, но него не го е грижа. Такъв си е. Страх ме е, но съм и много щастлива, защото това, което той прави… ми вдъхва вяра във всички хора. Страх ме е, защото нали знаеш, Уайнънд ще…

— Млъкни! Всичко знам. И ми се повдига. Не ми се слуша за твоя чичо, за Уайнънд или за проклетата стачка. Да се махаме оттук.

— О, не, Питър! И дума да не става! Искам да го чуя и…

— Млъкнете вие там! — изшътка към тях някой от тълпата.

— Пропускаме всичко — прошепна тя. — Сега говори Остин Хелър. Не искаш ли да чуеш Остин Хелър?

Кийтинг погледна към високоговорителя с респект, какъвто изпитваше към всички известни имена. Не беше чел кой знае какво от Остин Хелър, но знаеше, че той е водещ коментатор на „Кроникъл“, великолепен независим вестник, архивраг на изданията на Уайнънд. Хелър произхождаше от стара известна фамилия и беше завършил в Оксфорд. Започна кариерата си като литературен критик и стана ненадминат майстор на словото, разобличаващ всички форми на принуда, частна или обществена, на небето и на земята; ругаеха го проповедници, банкери, женски клубове и профсъюзни активисти. Беше по-изискан от представителите на елита, които обикновено взимаше на подбив. Имаше по-яко телосложение от работниците, които обикновено защитаваше. Можеше да говори за най-новата пиеса на Бродуей, за средновековна поезия или международни финанси. Никога не даряваше пари на благотворителни организации, но харчеше от собствените пари повече, отколкото можеше да си позволи, за да защитава политически затворници навсякъде по света.

Гласът от високоговорителя беше рязък и ясен, с лек английски акцент.

— … и трябва да имаме предвид — продължи без емоция Остин Хелър, — че след като, за жалост, сме принудени да живеем заедно, най-важното, което трябва да помним, е, че единственият начин да имаме някакъв закон е да имаме възможно най-малко закони. Според мен няма друг етичен стандарт, с който да се измери цялостното неетично понятие държава, освен с количеството време, мисъл, пари, с усилията и подчинението, които обществото изтръгва насила от всеки свой член. Ценностите и цивилизоваността на обществото са обратнопропорционални на това ограбване. Няма закон, който да застави човека да работи при условия, различни от тези, които той сам избира. Няма закон, който да му попречи да определя тези условия — но няма и закон, който да принуди работодателя да ги приеме. Свободата да се договаряме или да не се договаряме, е основа на нашето общество — а свободата да стачкуваме, е част от нея. Споменавам това, за да ви напомня, че има един Петроний от Хелс Кичин6, един изтънчен негодник, който напоследък доста кресливо ни убеждава, че тази стачка руши законността и реда.

Високоговорителят избълва остър, пронизителен възглас на одобрение и шумни аплодисменти. Хората във фоайето бяха смаяни. Катрин сграбчи лакътя на Кийтинг.

— О, Питър! — прошепна тя. — Той има предвид Уайнънд! Уайнънд е роден в Хелс Кичин. Той може да си позволи да говори така, но Уайнънд ще си излее гнева на чичо Елсуърт!

Кийтинг престана да слуша речта на Хелър, защото почувства такова силно главоболие, че от шума го заболяха очите и затвори клепачи. Облегна се на стената.

Стреснато отвори очи, осъзнавайки, че около него е настъпила странна тишина. Не беше чул кога Хелър е престанал да говори. Хората във фоайето стояха в напрегнато, тържествено очакване. Дращенето на високоговорителя привличаше погледите към тъмната му фуния. И тогава в тишината се разнесе висок и бавен глас:

— Дами и господа, имам честта сега да ви представя господин Елсуърт Монктън Тухи!

Бенет спечели баса в кантората, помисли си Кийтинг. Последваха няколко секунди тишина. А после се случи нещо, което блъсна Кийтинг по тила; то не беше нито звук, нито удар, а нещо, което раздра времето, откъсвайки този миг от обичайния му ход. Първо усети само шок; изтече една отчетлива, осъзната секунда, преди да си даде сметка, че това са аплодисменти. Беше гръм от аплодисменти и той помисли, че високоговорителят ще експлодира. Нестихващите аплодисменти натискаха стените на фоайето. На Кийтинг му се стори, че усеща как стените се издуват навън към улицата. Хората около него аплодираха възторжено. Катрин стоеше с отворена уста. Сигурен беше, че тя е спряла да диша. Мина доста време и изведнъж настъпи тишина, също толкова внезапна и поразителна като грохота; звукът във високоговорителя замря. Замълчаха и хората във фоайето. И тогава прозвуча гласът.

— Приятели мои — каза той, просто и тържествено. — Братя — добави меко, сякаш без да иска, произнасяйки развълнуван и двете обръщения, с усмивка, извиняваща вълнението. — Вашето посрещане ме трогва по-силно, отколкото е редно да си позволя. Надявам се да ми простите, че се държа като суетното дете, което е във всички нас. Давам си сметка — и го приемам именно така, — че аплодисментите ви не са за моята личност, а за принципа, който имам щастието да отстоявам най-смирено тази вечер.

Не беше глас, а чудо. Вееше се като кадифено знаме. Изричаше английски думи, но звънливата яснота на всяка сричка прозвучаваше като нов език, на който се говори за първи път. Това беше глас на титан.

Кийтинг остана със зяпнала уста. Не чуваше какво казва гласът. Слушаше красотата на безсмислените звуци. Не изпитваше нужда да узнае техния смисъл; беше готов да приеме всичко, беше готов сляпо да се остави да го водят.

— … и така, приятели мои — казваше гласът, — поуката, която трябва да изведем от нашата трагична борба, е поуката за единството. Или ще се обединим, или ще бъдем победени. Нашата воля — волята на онеправданите, забравените, потиснатите — ще ни сплоти, за да ни превърне в огромна сила, с обща вяра и обща цел. Време е всеки отделен човек да се отрече от мислите за своите малки нищожни проблеми, за печалба, уют и доволство. Време е да се влеем в голямото течение, в прииждащата река, която идва да отнесе всички ни, и желаещите, и нежелаещите, към бъдещето. Историята, приятели мои, не ни пита дали сме съгласни. Тя е неумолима, като гласа на масите, които я създават. Нека се вслушаме в нейния зов. Нека се организираме, братя мои. Нека се организираме. Нека се организираме. Нека се организираме.

Кийтинг погледна Катрин. Нея я нямаше — имаше само едно бяло лице, което се разтваряше в звуците от високоговорителя. Не защото слушаше чичо си. Кийтинг не я ревнуваше от него, макар да му се искаше. Това не беше привързаност. Нещо студено и безлично я изсмукваше и пречупваше волята й. Не беше човешка воля, а нещо без име, което я поглъщаше.

— Да излезем от тук — прошепна той. Гласът му беше гневен. Страхуваше се.

Тя се обърна към него, сякаш излизаше от несвяст. Стана му ясно, че се опитва да си спомни кой е и защо е с нея. Тя прошепна:

— Добре. Да излезем.

Тръгнаха по улиците, в дъжда, без посока. Беше студено, но те вървяха, движеха се заради самото движение, за да усещат как се движат мускулите им.

— Ще станем вир-вода — каза най-после Кийтинг, опитвайки се да прозвучи естествено. Мълчанието помежду им го уплаши. То потвърждаваше, че двамата бяха преживели едно и също нещо и че то наистина се беше случило. — Да влезем някъде да пийнем нещо.

— Добре, да влезем — каза Катрин. — Толкова е студено… Колко глупаво от моя страна! Пропуснах речта на чичо, а толкова исках да я чуя. — Всичко беше наред. Тя го каза. Каза го напълно естествено, с подобаващо съжаление. Нещото бе изчезнало. — Но исках да съм с теб, Питър… искам да съм винаги с теб. — Нещото направи последен опит да ги овладее, не чрез думите, изречени от нея, а чрез причината, която я накара да ги изрече. След това изчезна и Кийтинг се усмихна. Пръстите му потърсиха голата й китка между ръкава и ръкавицата. Почувства топлата й кожа.

Няколко дни по-късно Кийтинг чу историята, която се разказваше из целия град. Разправяха, че в деня след голямото събрание Гейл Уайнънд повишил заплатата на Елсуърт Тухи. Разярен, Тухи се опитал да му откаже.

— Не можете да ме подкупите, господин Уайнънд — казал той.

— Не ви подкупвам — отговорил Уайнънд, — не се ласкайте.

Стачката приключи и спрените строежи бяха подновени с пълна сила в целия град. Кийтинг работеше денонощно. Кантората бе затрупана с нови поръчки. Франкън се усмихваше на всички и покани служителите си на малко тържество, за да се забравят изречените горчиви думи. Разкошната къща от сив гранит на господин и госпожа Дейл Ейнсуърт на „Ривърсайд Драйв“ — любимият проект на Кийтинг в късен ренесанс — най-после беше завършена. Г-н и г-жа Дейл Ейнсуърт дадоха прием по случай новата си къща, на който бяха поканени Гай Франкън и Питър Кийтинг, но Лусиъс Н. Хайер беше пропуснат, сякаш неволно, както му се случваше непрекъснато напоследък. На Франкън му хареса приемът, защото всеки квадратен метър гранит в къщата му напомняше за внушителната сума, получена от една гранитна кариера в Кънектикът. Приемът хареса и на Кийтинг, защото достолепната госпожа Ейнсуърт му каза с подкупваща усмивка:

— Сигурна бях, че съдружникът на господин Франкън сте вие! Разбира се, че фирмата се казва Франкън и Хайер! Как съм се заблудила! За извинение мога да ви кажа, че дори да не сте негов съдружник, имате пълното право да станете!

Животът в кантората течеше гладко, всичко изглеждаше наред.

Но една сутрин, скоро след приема у семейство Ейнсуърт, за изненада на Кийтинг Франкън пристигна в кантората видимо раздразнен.

— Няма нищо — Франкън махна нетърпеливо с ръка към Кийтинг, — всичко е нормално.

В чертожната зала Кийтинг видя, че трима чертожници са се скупчили и четат с нездрав интерес нюйоркския „Банър“; единият се изхили злорадо. Щом го видяха, вестникът тутакси изчезна. Нямаше време да провери за какво става дума; в кабинета го чакаха куриер на строителен предприемач, куп писма и чертежи за одобрение.

След три часа забрави за случката, затънал във всекидневните си задачи. Чувстваше се лек, с ясна мисъл, бодър и енергичен. Наложи се да отиде до библиотеката, за да сравни един чертеж с най-добрите образци. На излизане от кабинета си подсвиркваше с уста, размахвайки весело чертежа.

Почти излетя до средата на приемната и изведнъж спря; чертежът се развя напред, после го плесна по коленете. Спомни си, че е напълно неуместно да се държи по такъв начин на това място.

До парапета стоеше млада жена и разговаряше със служителката, в приемната. Стройната й фигура не се вместваше в представите за нормално човешко тяло. Формите й бяха толкова издължени, крехки и деликатни, че приличаше на стилизирана рисунка на жена, в сравнение с която обичайните пропорции на човешкото тяло изглеждат тежки и тромави. Носеше сив костюм със семпла кройка; контрастът между изтънчената строгост на дрехата и вида на жената беше съзнателно подсилен и създаваше впечатление за невероятна изисканост. Пръстите на едната й ръка бяха опрени на перилото, властната й издължена ръка завършваше с тънка длан. Сивите очи не бяха с овална форма, а приличаха на дълги правоъгълни прорези между успоредните линии на миглите; излъчваше ледено спокойствие. Устните й издаваха силна порочност. Лицето й, бледозлатистата коса и костюмът сякаш нямаха цвят, а само намек за цвят, нюанс от цветовата реалност и поради това всичко около нея изглеждаше твърде грубо. Кийтинг й се любуваше безмълвно. За първи разбра какво имат предвид хората на изкуството, когато говорят за красотата.

— Ще се срещна с него сега, ако изобщо ще се срещаме — каза тя на служителката. — Той ме помоли да дойда и това е единственото време, с което разполагам. — Не прозвуча като заповед; говореше така, сякаш е излишно гласът й да звучи заповеднически.

— Да, но… — на таблото пред служителката светна лампичка и тя бързо включи линията. — Да, господин Франкън… — Изслуша го и кимна облекчено. — Да, господин Франкън. — Обърна се към посетителката. — Моля, заповядайте, влезте веднага.

Младата жена тръгна към стълбите и погледна Кийтинг, минавайки край него. Погледът й сякаш се плъзна, без да спре нито за миг. Възторгът му избледня. Успя да зърне в очите й досада и леко презрение. Усети в погледа й хладна жестокост.

Чу я как се качва по стълбите и усещането изчезна, а възторгът се върна. Отиде при служителката и я попита с несдържано любопитство:

— Коя е тази? — попита.

Секретарката вдигна рамене.

— Девойчето на шефа.

— Виж ти, какъв щастливец! — каза Кийтинг. — Крие я от мен.

— Не ме разбрахте — каза студено секретарката. — Тя е дъщеря му. Доминик Франкън.

— О — каза Кийтинг. — О, господи!

— Нали? — момичето го погледна саркастично. — Четохте ли „Банър“ тази сутрин?

— Не. Защо?

— Прочетете го.

Таблото забръмча и тя му обърна гръб.

Прати едно момче да му купи сутрешния „Банър“ и го разгърна нетърпеливо на рубриката „Вашият дом“ от Доминик Франкън. Говореше се, че напоследък жъне голям успех с описания на домовете на изтъкнати нюйоркчани. Беше специалистка по вътрешен дизайн, но понякога се пробваше и в архитектурната критика. Този път темата й беше новата къща на г-н и г-жа Дейл Ейнсуърт на „Ривърсайд Драйв“. Написала бе следното:

„Влизате във величествено фоайе от позлатен мрамор и решавате, че сте в кметството или централната поща, но не сте. Тук има всичко: мецанин с колонада, стълбище с висящи орнаменти и картуши във формата на преплетени кожени колани. Те обаче не са от кожа, а от мрамор. Трапезарията има разкошна бронзова врата, поставена погрешка на тавана, под формата на пергола със свежи бронзови гроздове. По стените висят умрели патици и зайци в букети от моркови, петунии и зелен фасул. Струва ми се, че няма да са много привлекателни, ако са истински, но след като са калпави гипсови имитации, всичко е наред… Прозорците на спалните гледат към тухлена стена, която не е особено чиста, но кой ще наднича в спалните… Големите фасадни прозорци изобилно пропускат светлина, също като краката на мраморните амурчета, задрямали навън. Амурчетата са добре охранени и от улицата изглеждат прекрасно, на фона на фасадата от строг гранит. Те са чудесни, само дето едва ли ще се насладите на гледката на напуканите им петички, ако погледнете навън, за да видите дали вали. Ако тя ви омръзне, винаги можете да погледате навън от централните прозорци на третия етаж, към чугунения задник на Меркурий, седнал на корниза над входа. Този вход е много красив. Утре ще посетим дома на г-н и г-жа Смайт-Пикъринг.“

Къщата бе проектирана от Кийтинг. Но напук на целия си гняв, той не се сдържа да прихне при мисълта как ли се е чувствал Франкън, четейки рубриката, и как Франкън ще се изправи пред г-жа Дейл Ейнсуърт. После забрави и къщата, и статията. Мислеше само за момичето, което я беше написало.

Взе произволно три скици от масата и тръгна към кабинета на Франкън, за да му ги представи, без да има нужда от неговото одобрение.

Спря на площадката пред затворената врата. Зад вратата кънтеше гласът на Франкън, висок, гневен и безпомощен. Гласът на Франкън, когато беше победен.

— … безподобно оскърбление! От собствената ми дъщеря! Допускал съм, че си способна на всичко, но това е прекалено. Какво ще правя? Какво ще им обяснявам? Даваш ли си сметка, поне малко, в какво положение съм? При тези думи тя се разсмя; смехът й беше весел и студен. Той разбра, че е по-добре да не влиза. Реши, че не иска да влиза. Отново се уплаши, също както се бе уплашил от очите й.

Обърна се и заслиза по стълбите. Стигайки до долния етаж, си помисли, че ще се запознае с нея, и то съвсем скоро, и че Франкън не ще може да попречи. Зачака нетърпеливо този миг. Засмя се с облекчение, сещайки се каква представа си бе изграждал за дъщерята на Франкън в продължение на няколко години. Започна да променя плановете си за бъдещето. Но смътно си даваше сметка, че ще е по-добре никога да не я среща.

X

Ралстън Холкъм видимо нямаше врат, но брадичката му го компенсираше. Брадичката и челюстите му се извиваха в безупречна дъга, опряна на гърдите му. Розовите му бузи бяха, меки, отпуснати от възрастта, като кора на попарена праскова. Гъстата му бяла коса се издигаше над челото и се спускаше по раменете като средновековна грива. Отзад по яката му имаше пърхот.

Ходеше по улиците на Ню Йорк с широкопола шапка, тъмен делови костюм, бледозелена сатенена риза, жилетка от бял брокат и огромна черна папийонка, подаваща се изпод брадичката му. Ходеше с жезъл — не бастун, а дълъг абаносов жезъл с топка от масивно злато. Сякаш огромното му тяло се бе примирило с условностите на прозаичната цивилизация, но овалът на гърдите и корема му изпъкваше, развявайки знамето на вътрешния му мир.

Всичко това му бе позволено, защото беше гений. Беше и президент на Американската гилдия на архитектите.

Ралстън Холкъм не споделяше възгледите на своите колеги в организацията. Не беше нито заклет строител, нито бизнесмен. Самият той се определяше като човек с идеали.

Критикуваше окаяното състояние на американската архитектура и безпринципния еклектизъм на архитектите. Във всеки период от историята, казваше той, архитектите са строели в духа на своето време, без да копират миналото; оставаме верни на историята само ако спазваме нейния закон, който изисква да вкореняваме изкуството си дълбоко в реалността на собствения ни живот. Холкъм изтъкваше колко е глупаво да се издигат сгради в гръцки, готически или романски стил. Умоляваше: нека сме модерни, нека да градим в стил, принадлежащ на нашето време. Той беше основал такъв стил — стилът Ренесанс.

Излагаше ясно аргументите си: тъй като след Ренесанса в света не се е случило нищо важно от историческа гледна точка, трябва да смятаме, че все още живеем в този период; всички външни изяви на нашето съществуване трябва да бъдат верни на образците на великите майстори от шестнадесети век, подчертаваше той.

Не можеше да понася малцината, които говореха за модерна архитектура, използвайки думи, коренно различни от неговите. Той не им обръщаше внимание; казваше само, че хората, които искат изцяло да скъсат с миналото, са невежи мързеливци и че човек не може да поставя оригиналността над Красотата. Произнасяше последната дума с благоговеен трепет.

Приемаше само внушителни поръчки. Беше специалист по вечното и монументалното. Строеше паметници и капитолии. Изпълняваше проекти за международни изложения.

Строеше като композитор, направляван от мистична сила. Спохождаха го внезапни вдъхновения. Добавяше огромен купол над плоския покрив на готова сграда, украсяваше някой свод с мозайка от варак, заменяше фасада от варовик с мраморна. Клиентите му пребледняваха, изгубваха ума и дума… и плащаха. Властната му личност надделяваше винаги, когато клиентът се опиташе да прояви спестовност; неговият непреклонен, мълчалив и необорим довод беше, че е Творец. Радваше се на огромен престиж.

Произхождаше от семейство, включено в Социалния регистър. На средна възраст се бе оженил за млада дама, чието семейство не фигурираше в Социалния регистър, но печелеше купища пари от империя за дъвки, наследена от единствената дъщеря.

Ралстън Холкъм беше на шестдесет и пет години, към които добавяше още няколко, за да получава комплименти от приятели за чудесната си физика; госпожа Ралстън Холкъм беше на четиридесет и две, но се опитваше да изглежда много по-млада.

Госпожа Ралстън Холкъм имаше салон и даваше неофициални приеми в неделя следобед.

— Всеки, който се смята за име в архитектурата, се отбива при нас — казваше тя на приятелите си и добавяше: — Добре правят тези, които се отбиват.

Беше мартенски неделен следобед. Кийтинг тръгна с колата си към дома на Холкъм, който бе копие на флорентински дворец. Ходеше там по задължение, малко неохотно. Посещаваше редовно прочутите приеми, но се отегчаваше, защото познаваше всички, които ходеха там. Знаеше обаче, че този път трябва да отиде, защото приемът бе по случай поредният капитолий, проектиран от Ралстън Холкъм.

Внушително множество се бе събрало в мраморната бална зала на семейство Холкъм. Хората бяха пръснати на групи, като островчета сред пространството, достатъчно за дворцови приеми. Гостите се опитваха да се държат непринудено и да блеснат. Стъпките отекваха по мраморния под като в гробница. Пламъците на високите свещи се блъскаха отчаяно в сивата светлина отвън; дневната светлина замъгляваше сиянието на свещите, а те й придаваха преждевременен здрачен нюанс. Умален модел на новия щатски капитолий се мъдреше насред залата върху постамент, осветен с малки електрически крушки.

Госпожа Ралстън Холкъм заемаше почетното място на масата за чай. Всеки гост получаваше крехка чаша от прозрачен порцелан, отпиваше две малки глътки и се изнасяше към бара. Двама огромни прислужници отнасяха излишните чаши.

Г-жа Ралстън Холкъм беше, по думите на млада и въодушевена нейна приятелка, „дребна, но интелектуалка“. Страдаше тайно от миниатюрния си ръст, но се бе научила да го компенсира. Умееше да обяснява, че носи дрехи десети размер и пазарува в детските магазини. Обличаше се като гимназистка и през лятото обуваше къси чорапи, показвайки дългите си крака с изпъкнали сини вени. Обожаваше знаменитостите. Те бяха смисъла на живота й. Преследваше ги безпощадно; гледаше ги с широко отворени очи, изпълнени с възхищение, изтъквайки своята незначителност и смирение пред тяхното съвършенство; вдигаше рамене мълчаливо и враждебно, когато някой от тях не взимаше под внимание нейните възгледи за задгробния живот, теорията на относителността, архитектурата на ацтеките, контрола над раждаемостта или филмите. Имаше мнозина бедни приятели и се хвалеше с този факт. Ако някой от тях станеше заможен, тя го изоставяше, приемайки като предателство подобряването на финансовото му състояние. Искрено мразеше богатите: те притежаваха единственото, с което тя можеше да блесне. Гледаше на архитектурата като на своя лична територия. Името й беше Констанс, но смяташе за изключително сполучливо прозвището Кики, което наложи на приятелите си доста след като бе навършила тридесет години.

Кийтинг винаги се чувстваше неловко в присъствието на госпожа Холкъм. Тя му се усмихваше твърде настоятелно и коментираше думите му с намигване:

— О, Питър, колко си закачлив! — макар че в поведението му нямаше и следа от закачливост. И този път, както обикновено, той я поздрави, навеждайки се почтително над ръката й, а тя се усмихна иззад сребърния чайник. Носеше царствена рокля от смарагдовозелено кадифе и пурпурна лента в късо подстриганата си коса, вързана отпред на кокетна малка фльонга. Кожата й беше загоряла и суха, а на носа й се виждаха разширени пори. Подаде чаша на Кийтинг. Осветен от свещите, на пръста й проблесна квадратен смарагд.

Кийтинг изказа възхищението си от капитолия и се измъкна под предлог, че иска да го разгледа. Остана пред него необходимия брой минути, парейки устните си с горещата течност с аромат на карамфил. Холкъм, който никога не гледаше към модела, но и никога не пропускаше гост, спрял пред него, потупа Кийтинг по рамото и каза нещо за младите хора, които изучават красотата на ренесансовия стил. После Кийтинг обиколи салона, стисна вяло няколко ръце и си погледна часовника, пресмятайки след колко време ще е допустимо да си тръгне. И изведнъж се закова на място.

Зад широк свод, в малка библиотека видя Доминик Франкън в компанията на трима млади мъже.

Беше се облегнала на една колона, с коктейлна чаша в ръка. Носеше костюм от черно кадифе; тежкият плат, който не пропускаше светлинни лъчи, я държеше прикована към реалността, спирайки светлината, прозираща през плътта на ръцете, шията и лицето й. В чашата й проблясваше бяла огнена искра, която приличаше на студено метално разпятие, на увеличително стъкло, фокусиращо лъчите на кожата й.

Кийтинг се втурна в тълпата и откри Гай Франкън.

— Я виж ти, Питър! — каза весело Франкън. — Искаш ли да ти взема нещо за пиене? Не толкова горещо — добави той, понижавайки гласа си, — но „Манхатънс“ не е лошо питие.

— Не — каза Кийтинг, — благодаря.

— Entre nous — каза Франкън, намигвайки към модела на капитолия, — съвсем бездарно, нали?

— Да — каза Кийтинг. — Жалки пропорции… Този купол прилича на лицето на Холкъм, имитиращо изгрев на покрива… — Бяха спрели точно пред библиотеката и очите на Кийтинг се спряха на момичето в черно, подканвайки Франкън да го забележи; хареса му, че държи Франкън в капан.

— А планът! Планът! Виждаш ли, на втория етаж… о, — каза Франкън, забелязвайки накъде гледа Кийтинг.

Погледна към Кийтинг, след това към библиотеката, след това отново към Кийтинг.

— Добре — каза накрая Франкън, — ама после да не се сърдиш на мен. Сам го поиска. Ела.

Влязоха заедно в библиотеката. Кийтинг спря на известно разстояние, но погледът му беше особено настоятелен. Франкън се усмихна и каза престорено весело:

— Доминик, скъпа! Мога ли да ти представя Питър Кийтинг, моята дясна ръка? Питър — това е дъщеря ми.

— Приятно ми е да се запознаем — каза тихо Кийтинг.

Доминик направи строг поклон.

— Толкова отдавна очаквам да се запозная с вас, госпожице Франкън.

— Ще стане интересно — каза Доминик. — Ще искате да сте мил с мен, разбира се, но няма да е дипломатично.

— Какво имате предвид, госпожице Франкън?

— Баща ми би предпочел да се държите ужасно с мен. С баща ми никак не се разбираме.

— Но, госпожице Франкън, аз…

— Смятам, че е честно да ви го кажа от самото начало. Може да си промените мнението. — Кийтинг потърси с очи Франкън, но той беше изчезнал. — Не — каза тя меко, — татко не ги умее тези неща. Твърде неловко действа. Помолили сте го да ни запознае и той не биваше да допусне аз да се досетя. Все пак всичко е наред, тъй като и двамата си признахме. Седнете.

Тя се отпусна в едно кресло и той покорно седна до нея. След като постояха няколко минути, опитвайки се да се включат в разговора с празни усмивки, непознатите млади мъже се оттеглиха. Кийтинг с облекчение си помисли, че в нея няма нищо страшно, но долови обезпокоителен контраст между думите й и искрената невинност, с която тя ги изричаше. Зачуди се на кое да вярва.

— Признавам, че поисках да ви бъда представен — каза той. — Очевидно е, нали? Кой не би го поискал? Но не мислите ли, че изводите, които ще си направя, няма да имат нищо общо с вашия баща?

— Само не ми казвайте, че съм красива и прелестна, че не сте срещали друга като мен и силно се страхувате, че ще се влюбите в мен. В крайна сметка пак ще го кажете, но нека да го отложим. Освен това мисля, че можем да се разбираме много добре.

— Но вие се опитвате да ме поставите в много трудно положение, нали?

— Да. Баща ми сигурно ви е предупредил.

— Предупреди ме.

— Трябваше да го послушате. Внимавайте с баща ми. Запознавала съм се с толкова много негови „десни ръце“, че започнах да ставам скептична. Но вие сте първият, който се задържа за по-дълго време. И който вероятно ще се задържи и занапред. Слушала съм много за вас. Поздравления.

— От години очаквам да се запозная с вас. Чета вашата рубрика с такова… — Той млъкна. Даде си сметка, че не биваше да говори за това и преди всичко, че не трябваше да млъква.

— С такова…? — попита тя любезно.

— … с такова удоволствие — завърши той, надявайки се, че тя няма да се хване за думите му.

— О, да — каза тя. — Къщата на Ейнсуърт. Вие сте я проектирали. Съжалявам. Случайно станахте жертва на един от редките ми изблици на честност. Не се проявяват често. Сигурно го знаете, ако сте чели вчерашната ми рубрика.

— Четох я. И… добре, ще последвам вашия пример и ще бъда съвършено откровен. Не го приемайте като оплакване — човек не трябва да се оплаква от своите критици. Но всъщност капитолият на Холкъм е много по-калпав от всичко, за което ни порицахте. Защо го възхвалихте във вчерашната си рубрика? Или бяхте принудена да го направите?

— Не ме ласкайте. Разбира се, че не съм била принудена. Да не би да мислите, че някой обръща достатъчно внимание на вестникарската рубрика за украса на дома, та да го е грижа какво пиша в нея? Освен това, аз дори не би трябвало да пиша за капитолии. Но украсите за дома взеха да ми омръзват.

— Защо тогава похвалихте Холкъм?

— Защото неговият капитолий е толкова ужасен, че би било банално да го критикувам. Затова си помислих, че ще е забавно да го възвелича до небесата. И така си беше.

— Това ли е начинът, по който работите?

— Това е начинът, по който работя. Но хората не четат моята рубрика, освен домакините, които нямат средства да си украсяват домовете, така че това въобще няма значение.

— А какво харесвате в архитектурата?

— Не харесвам нищо в архитектурата.

— Е, сигурно разбирате, че няма да ви повярвам. Защо пишете, след като няма какво да кажете?

— За да правя нещо. Нещо по-отвратително от много други неща, които бих могла да правя. И по-забавно.

— Хайде, хайде, това не е истинската причина.

— Никога нямам истински причини.

— Но сигурно работата ви доставя удоволствие.

— Така е. Не виждате ли, че ми доставя удоволствие?

— Знаете ли, всъщност ви завиждам. Работите за възхитителна компания, каквато са вестниците на Уайнънд. Най-голямата организация в страната, за която работят най-добрите писачи и…

— Слушайте — каза тя и се наведе поверително към него, — нека ви помогна. Ако току-що се бяхте запознали с моя баща и ако той работеше за вестниците на Уайнънд, трябваше да кажете точно тези неща. Но не и на мен. Именно това очаквах да ми кажете, а аз не обичам да чувам онова, което очаквам да чуя. Щеше да е много по-интересно да ми кажете, че вестниците на Уайнънд са пълен боклук, жълта преса и че всичките им автори, взети заедно, не струват пукнат грош.

— Така ли мислите за тях?

— Съвсем не. Но не харесвам хора, които се опитват да казват само това, което си мислят, че аз мисля.

— Благодаря. Имам нужда от помощта ви. Никога не съм срещал… о, не, разбира се, точно това не искате да ви казвам. Но бях искрен за вашите вестници. Винаги съм се възхищавал на Гейл Уайнънд. Винаги съм искал да се запозная с него. Какво бихте казали за него?

— Точно такъв е, какъвто го описва Остин Хелър — изтънчен негодник.

Кийтинг трепна. Спомни си къде беше чул тези думи на Остин Хелър. Споменът за Катрин изглеждаше тромав и груб на фона на тънката бяла ръка, увиснала от облегалката на креслото до него.

— Но какъв човек е той?

— Не знам. Не го познавам.

— Не го познавате?

— Не.

— О, чух, че е много интересен!

— Несъмнено. Когато съм в настроение за нещо упадъчно, вероятно ще се запозная с него.

— Познавате ли Тухи?

— О — каза тя. В очите й се появи блясъкът, който бе виждал и преди. Не му хареса сладката веселост на гласа й. — О, Елсуърт Тухи. Разбира се, че го познавам. Чудесен е. Човек, с когото винаги ми е приятно да говоря. Той е съвършен мерзавец.

— Но, госпожице Франкън! Вие сте първият човек, който…

— Не се опитвам да ви впечатлявам. Казвам го искрено. Възхищавам му се. Толкова е съвършен. В този свят съвършенството не се среща често, нали? А той е точно такъв. Истински съвършен, по свой начин. Всички други са толкова незавършени, разтрошени на толкова много парченца, които не съвпадат едно с друго. Не и Тухи. Той е като монолит. Понякога, когато съм огорчена от целия свят, намирам утеха в мисълта, че всичко е наред, че ще бъда отмъстена, че светът ще си получи заслуженото — защото го има Елсуърт Тухи.

— За какво искате да бъдете отмъстена?

Тя го изгледа за миг с вдигнати клепачи, така че очите й не изглеждаха правоъгълни, а меки и бистри.

— Много умно нещо казахте. Първото умно нещо, което изрекохте.

— Защо?

— Защото знаете за какво да се хванете от всички глупости, които избърборих. Така че трябва да ви отговоря. Желая да бъда отмъстена за факта, че няма нищо, за което да бъда отмъстена. Сега да продължим за Елсуърт Тухи.

— Всички казват, че той е нещо като светец, истински идеалист, съвършено неподкупен и…

— Това е напълно вярно. Отявленият мошеник е много по-безопасен. Но Тухи е като лакмус за хората. Можеш да научиш много за тях от начина, по който го възприемат.

— Защо? Какво точно искате да кажете?

Тя се облегна назад в креслото и протегна ръце към коленете си, извивайки китки с дланите навън, с преплетени пръсти на ръцете. Засмя се непринудено.

— Нищо, което да обсъждаме на чаено парти. Кики е права. Тя мрази да ме вижда, но трябва да ме кани от време на време. А аз не мога да се сдържа да не дойда, след като тя толкова ясно показва, че не ме иска. Знаете ли, тази вечер казах на Ралстън точно какво мисля за неговия капитолий, но той не ми повярва. Усмихна се широко и каза, че съм много сладко момиченце.

— Не е ли прав?

— За какво?

— Че сте много сладко момиченце.

— Не. Не и днес. Накарах ви да се почувствате съвсем неловко. Но ще ви дам компенсация. Ще ви кажа какво мисля за вас, защото ще се чудите какво ли ми е мнението. Мисля, че сте умен и надежден, и открит, и доста амбициозен, и ще успеете. Освен това ми харесвате. Ще кажа на баща ми, че силно одобрявам неговата „дясна ръка“ и ще видите, че няма защо да се страхувате от дъщерята на шефа. Макар че би било по-добре да не казвам нищо на баща ми, защото моята препоръка ще има обратен ефект.

— Мога ли да ви кажа само едно нещо, което мисля за вас?

— Разбира се. Кажете ми всичко, което искате.

— Мисля, че щеше да е по-добре, ако не ми бяхте казали, че ме харесвате. Тогава бих имал по-голям шанс да е истина.

Тя се засмя.

— Щом сте наясно — каза тя, — ние двамата ще се разбираме отлично. Тогава дори може и да стане истина.

Гордън Л. Прескът се появи под свода на балната зала с чаша в ръка. Носеше сив костюм и сребристо вълнено поло. Младежкото му лице изглеждаше току-що измито. Както обикновено, навяваше мисли за сапун, паста за зъби и открито небе.

— Доминик, скъпа! — извика Прескът, размахвайки чашата и добави рязко: — Здравей, Кийтинг. Доминик, къде се криеш? Чух, че си тук и сума време те търся!

— Здравей, Гордън — каза тя. Каза го съвсем благовъзпитано — в тихия й любезен тон нямаше нищо обидно. Но след неговото въодушевление нейният глас прозвуча глухо и убийствено равнодушно. Сякаш двете нотки се примесиха в звуков контраст около мелодичната нишка на нейното презрение.

Прескът не го долови.

— Скъпа — каза той, — всеки път, когато те видя, изглеждаш все по-прекрасна. Да не повярваш, че е възможно.

— Седми път — каза Доминик.

— Какво?

— Казваш го за седми път, когато се срещнем, Гордън. Броя ги.

— Не може да бъде, Доминик. Не говориш сериозно.

— Нищо подобно, Гордън. Точно водех много сериозен разговор с моя приятел Питър Кийтинг.

Една дама помаха на Прескът и той се възползва, за да се измъкне, гледайки много глупаво. А Кийтинг се наслади на мисълта, че тя пренебрегна друг мъж заради разговора, който искаше да продължи със своя приятел Питър Кийтинг.

Но когато се обърна към нея, тя попита мило:

— Та за какво говорехме, господин Кийтинг? — И в следващия миг загледа с подчертан интерес съсухрен дребен човек, задавил се над чаша уиски в залата.

— Ами — каза Кийтинг — говорехме…

— О, това е Юджийн Петингил. Той ми е голям любимец. Трябва да кажа здрасти на Юджийн.

Изправи се, прекоси залата с тяло, наклонено назад, и отиде при най-непривлекателния сред присъстващите седемдесетгодишен мъж.

Кийтинг се зачуди дали трябва да стане член на братството на Гордън Л. Прескът или всичко е било случайно.

Върна се неохотно в балната зала. Наложи си да минава от група на група сред гостите и да си говори с тях. Наблюдаваше как Доминик Франкън се движи през тълпата и спира да разговаря с други хора. Тя не го погледна повече. Нямаше представа дали е постигнал с нея успех или се е провалил напълно.

Направи така, че да е на вратата, точно когато тя си тръгна.

Тя се спря и му се усмихна очарователно.

— Не — изрече Доминик, преди той да успее да си отвори устата, — не можете да ме изпратите. Чака ме кола. Все пак ви благодаря.

Тя си тръгна, а той остана безпомощно на вратата, мислейки си яростно, че се изчервява.

Усети мека ръка на рамото си. Обърна се и видя, че Франкън е до него.

— Вкъщи ли си отиваш, Питър? Ще те закарам.

— Но нали трябва да си в клуба към седем.

— Е, нищо, ще закъснея малко. Ще те заведа у дома, няма проблем. — Лицето на Франкън изразяваше необичайна и неподхождаща му загриженост.

Кийтинг го последва мълчаливо. Стана му забавно. Продължи да мълчи, след като двамата се настаниха в уютната кола на Франкън.

— Е? — попита заплашително Франкън.

Кийтинг се усмихна.

— Ти си прасе, Гай. Не можеш да оцениш това, което имаш. Защо не ми каза? Тя е най-красивата жена, която съм виждал.

— О, да — каза мрачно Франкън. — Може би точно това е проблемът.

— Какъв проблем? Къде виждаш проблем?

— Какво всъщност си мислиш за нея, Питър? Забрави външния вид. Ще видиш колко бързо го забравяш. Какво мислиш?

— Ами мисля, че тя има доста силен характер.

— Благодаря ти за дипломатичността.

Франкън навъсено замълча, после каза със странна нотка на надежда:

— Знаеш ли, Питър, изненадах се. Наблюдавах те как дълго разговаряш с нея. Беше изумително. Бях сигурен, че ще те отпрати с малка отровна забележка. Възможно е все пак да се разбираш с нея. Стигнах до заключението, че ти не можеш да кажеш нищо за нея. Може би… Знаеш ли, Питър, исках да ти кажа следното: не обръщай внимание на думите й, че бих предпочел да се отнасяш ужасно с нея.

Това тромаво и искрено изречение съдържаше толкова силен намек, че устните на Кийтинг неволно се извиха, за да подсвирнат от почуда, но навреме спряха. Франкън тежко добави:

— Изобщо не искам да се държиш лошо с нея.

— Знаеш ли, Гай — каза Кийтинг леко покровителствено — не трябваше да се измъкваш така.

— Не умея да разговарям с нея. — Въздъхна. — Така и не се научих. Не мога да разбера какво по дяволите става с нея, но нещо става. Тя просто не се държи човешки. Знаеш ли, изключиха я от две училища, точно преди да завърши. Не знам как е изкарала колежа, но мога да ти кажа, че в продължение на цели четири години умирах от страх, като си отварях пощата, очаквайки съобщение за неизбежното. После реших, че веднъж да стане самостоятелна, вече нищо няма да зависи от мен и няма да се тревожа, но сега е по-лоша от всякога.

— Какво толкова те тревожи?

— Нищо. Опитвам се да не се тревожа. Доволен съм, когато успявам да не мисля за нея. Нищо не мога да направя, просто не ставам за баща. Но понякога чувствам, че в края на краищата това е моя отговорност, макар Бог да ми е свидетел, че не я искам, но все пак отговорността е налице, трябва да направя нещо, няма кой друг да я поеме.

— Позволил си й да те изплаши, Гай, а всъщност няма от какво да се страхуваш.

— Мислиш ли, че няма?

— Няма.

— Може би ти си мъжът, който ще се справи с нея. Сега не съжалявам, че те запознах с нея, а знаеш, че не исках. Да, мисля, че ти си единственият мъж, който може да се справи с нея. Ти си доста… решителен — нали, Питър? — когато си поставиш някаква цел.

— Ами — каза Кийтинг, махвайки безгрижно с ръка, — не се плаша често.

Облегна се на възглавниците, сякаш беше изморен, сякаш не бе чул нищо важно. Не продума до края на пътуването. И Франкън не продума.

— Момчета — каза Джон Ерик Снайт, — не жалете силите си. Задава се най-важната ни поръчка за тази година. Парите не са много, нали разбирате, но престижът, връзките! Ако успеем да я изпълним, някои велики архитекти ще позеленеят! Остин Хелър ми каза, че ние сме третата фирма, към която се обръща. Не харесал нищо, което големите клечки се опитали да му пробутат. Така че сега всичко зависи от нас, момчета. Трябва да е нещо различно, необичайно, с вкус, но преди всичко различно. Дайте най-доброто от себе си.

Петимата му проектанти седяха в полукръг около него. „Готика“ изглеждаше отегчен, а „Разни“ обезсърчен от самото начало; „Ренесанс“ следеше движението на една муха по тавана. Роурк попита:

— Какво всъщност каза той, господин Снайт?

Снайт вдигна рамене и погледна съзаклятнически Роурк, като че ли двамата знаеха за новия клиент някаква срамна тайна, която е по-добре да не се споменава.

— Нищо кой знае колко важно… но това да си остане между нас, момчета — каза Снайт. — Не се изрази много ясно, като имаме предвид превъзходния английски на статиите му. Призна, че изобщо не разбира от архитектура. Не каза дали иска къща в модернистичен или в друг стил. Каза нещо в смисъл че иска да си има собствена къща, но дълго време се колебаел дали да си построи, защото всички къщи му изглеждали еднакви, всички изглеждали ужасно и се чудел как човек може да си хареса някоя къща. Но все пак знаел, че иска къща, която да обикне. „Къща, която да е важна за мен“, каза той и добави: „не зная каква или как да изглежда.“ Ето, това е. Не каза нищо повече. Почти няма за какво да се хванеш и аз не бих се заел да му предлагам скици, ако не беше Остин Хелър. Но определено не виждам смисъл… Какво има, Роурк?

— Нищо — каза Роурк.

Така завърши първият разговор за жилището на Остин Хелър.

Същия ден Снайт и петимата му проектанти се качиха на един влак и отидоха до Кънектикът, за да видят мястото, което Хелър бе избрал. Дъвчейки сандвичи и фъстъци, стигнаха до самотен скалист бряг, на три мили от затънтено градче. От брега се издигаше начупена на тераси канара, завършваща с отвесна оголена скала. Устремена вертикално над морето, тя образуваше кръст с дългата водоравна линия на бледото море.

— Ето — каза Снайт. — Това е. — В ръката си въртеше молив. — Страхотия, нали? — Въздъхна. — Опитах се да му предложа по-прилично място, но той не го прие много радушно, така че трябваше да млъкна. — Завъртя молива. — Иска къщата му да е там, на самия връх на скалата. — Почеса носа си с острото на молива. — Опитах се да му предложа къщата да е по-далеч от брега и да гледа към скалата, но и това не беше прието добре. — Захапа гумата между зъбите си. — Само като си помисля за взривяването, за изравняването на скалния връх. — Почисти нокътя си с графита, който остави черна следа. — Ами това е… Забележете наклона и качеството на камъка. Достъпът ще е труден… В кантората имам всички проучвания и снимки… Е… някой има ли цигара?… Струва ми се, че това е всичко… Ще ви помагам с идеи… Добре… Кога тръгва проклетият влак?

Петимата проектанти се хванаха на работа. Четиримата веднага застанаха пред чертожните дъски. Роурк няколко пъти отиде сам до мястото.

Петте месеца, откакто Роурк бе постъпил при Снайт, останаха зад него като празно пространство. Ако се бе запитал как се е чувствал, нямаше да намери отговор, освен че не си спомня нищо за тези месеци. Помнеше обаче всеки свой чертеж. Стига да искаше, можеше да си спомни и какво е станало с чертежите, но не искаше.

Не бе обичал нито един от проектите си така, както обикна къщата на Остин Хелър. Оставаше в чертожната зала вечер след вечер, сам пред листа хартия, с мисълта за скалата над морето. Никой не видя чертежите му, преди да ги завърши.

Завърши ги една нощ. Седна до масата с пръснатите чертежи. Остана така часове наред, с едната ръка подпираше челото си, а другата висеше отстрани с пръсти, сковани от притока на кръв. Улицата под прозорците стана тъмносиня, а след това бледосива. Той не гледаше чертежите. Чувстваше се изчерпан и изтощен.

Къщата на скиците не бе проектирана от Роурк, а от скалата, на която трябваше да бъде построена. Сякаш скалата се бе разраснала, за да завърши сама себе си и да разгласи, че за това е създадена. Къщата, разчупена на много нива, следваше скалните тераси и се издигаше заедно със скалата, във възходящи пространства и равнини, сливащи се в ненадмината хармония. Стените, изградени от гранита на скалата, бяха продължение на нейните вертикални линии; широките издадени тераси от бетон, сребрист като морето, следваха линията на вълните и на ширналия се хоризонт.

Роурк не бе помръднал от мястото си до масата, когато хората дойдоха в чертожната зала за новия работен ден. Чертежите бяха изпратени в кабинета на Снайт.

Два дни по-късно окончателна скица на къщата, готова, за да бъде показана на Остин Хелър, лежеше увита в паус на една маса. Скицата, избрана и довършена от Джон Ерик Снайт, бе нарисувана от художника китаец. Това бе къщата, проектирана от Роурк. Конкурентите му отпаднаха от състезанието. Беше къщата на Роурк, но с червени тухлени стени и прозорци, сведени до обичайния размер и снабдени със зелени капаци. Двете издадени крила бяха орязани. Вместо голямата тераса с конзоли над морето, имаше балконче с парапет от ковано желязо. Добавени бяха вход с йонийски колони, поддържащи разчупен корниз, както и малка куличка с ветропоказател.

Джон Ерик Снайт стоеше до масата, опънал ръце във въздуха над скицата, за да не докосва девствената чистота на изящните й цветове.

— Точно това е имал предвид господин Хелър, сигурен съм — каза той. — Много добре… да, много добре… Роурк, колко пъти да ти казвам да не пушиш близо до окончателната скица? Дръпни се. Ще падне пепел.

Остин Хелър трябваше да дойде в дванадесет. Но в единадесет и половина се появи госпожа Саймингтън, без да предупреди, и поиска незабавно да говори с господин Снайт. Г-жа Саймингтън беше внушителна вдовица, която току-що се беше настанила в нова къща, проектирана от г-н Снайт; а Снайт очакваше поръчка от брат й за нова сграда с апартаменти. Нямаше как да я отпрати. Поклони й се и я въведе в кабинета си. Бълвайки поток от слова, без да подбира изразите си, тя обясни, че таванът на библиотеката й се напукал, а еркерните прозорци на гостната били постоянно забулени от влага, с която тя не можела да се пребори. Снайт извика главния инженер и двамата се впуснаха в обяснения, извинения и проклятия към строителите. Г-жа Саймингтън не проявяваше никаква готовност да отстъпи. На бюрото на Снайт забръмча звуков сигнал и гласът на служителката в приемната съобщи, че е дошъл Остин Хелър.

Нямаше как нито г-жа Саймингтън да бъде помолена да си тръгне, нито Остин Хелър да чака. Снайт реши проблема, като остави инженера да я успокоява и я помоли да го извини за момент. Влезе в приемната, стисна ръката на Хелър и му каза:

— Искате ли да влезем в чертожната зала, г-н Хелър? Там осветлението е по-добро. Подготвили сме ви скицата и не ми се иска да я местим.

Хелър явно нямаше нищо против. Последва послушно Снайт в чертожната зала. Беше висок и широкоплещест. Носеше костюм от английски туид. Имаше пясъчноруса коса и квадратно лице. Около ироничните му спокойни очи имаше безброй бръчици.

Скицата лежеше на масата на художника китаец, който се отдръпна смутено и мълчаливо. Съседната чертожна маса беше на Роурк. Той беше с гръб към Хелър. Продължи да чертае, без да се обръща. Служителите бяха инструктирани да не се натрапват, когато Снайт води клиент в чертожната.

Снайт повдигна копринената хартия с крайчеца на пръстите си, като було на младоженка. После направи крачка назад и се вторачи в лицето на Хелър. Хелър се наведе и остана дълго в тази поза, вцепенен и напрегнат, без да продума.

— Слушайте, г-н Снайт — каза най-после. — Слушайте, мисля, че… — и млъкна.

Снайт чакаше търпеливо и доволно, убеден, че предстои нещо, което не иска да смущава.

— Тази скица — изрече Хелър внезапно и гръмогласно, удряйки с юмрук по чертежа, а Снайт потръпна — е най-добра от всички досега!

— Знаех, че ще я харесате, г-н Хелър — каза Снайт.

— Не я харесвам — отвърна Хелър.

Снайт примигна и зачака.

— Толкова близо е до онова, което искам — каза Хелър със съжаление, — и въпреки това се разминава с желанието ми. Не знам защо. Моля да ме извините, ако ви звучи неясно, но аз или харесвам нещата от пръв поглед, или не ги харесвам. Сигурен съм, че няма да ми е уютно с този вход. Входът е чудесен, но човек дори не го забелязва, като го вижда твърде често.

— Моля, позволете да ви изтъкна някои съображения, г-н Хелър. Стремим се да сме модерни, разбира се, но също се опитваме да придадем някакъв вид на къщата. Да съчетаем достолепието с уюта. Нали разбирате, строга къща като тази се нуждае от малко смекчаване. От архитектурна гледна точка това е точно по правилата.

— Без съмнение — каза Хелър. — Не разбирам от тези неща. Никога през живота си не съм бил наясно с правилата.

— Нека ви обясня скицата и ще видите, че тя е…

— Знам — каза изморено Хелър. — Знам. Сигурен съм, че сте прав. Само че… — Гласът му прозвуча енергично, така му се искаше и да се чувства. — Иска ми се да има някаква спойка, някакво… някаква обединяваща идея… хем я има, хем я няма… искам да изглежда като жива… но не изглежда… Нещо й липсва, а друго й е в повече… Иска ми се да е по-изчистена, по-избистрена… каква дума съм чувал да се използва? — да е смислена…

Роурк се обърна. Стоеше от другата страна на масата. Грабна скицата, ръката му се протегна и моливът се втурна, чертаейки груби черни линии върху неръкотворния акварел. Линиите унищожиха йонийските колони, корниза, входа, куличката, капаците и тухлите; извиха две каменни крила и уголемиха прозорците, разцепиха балкончето и хвърлиха тераса над морето.

Всичко се случи, преди останалите да осъзнаят кога е започнало. Снайт скочи, но Хелър го хвана за китката и го възпря. Ръката на Роурк продължи да събаря стени, да руши и да строи наново с яростен устрем.

Роурк вдигна глава само веднъж за част от секундата и погледна през масата към Хелър. Това им бе достатъчно, за да се запознаят. Роурк продължи и когато остави молива, къщата — проектираната от него къща — бе готова, скицирана с черни линии. Отне му не повече от пет минути.

Снайт се опита да издаде някакъв звук. Тъй като Хелър мълчеше, Снайт реши, че трябва да се нахвърли срещу Роурк и закрещя:

— Уволнен си, дявол да те вземе! Изчезвай! Уволнен си!

— Уволнени сме и двамата — каза Остин Хелър, намигвайки на Роурк. — Ела с мен. Обядвал ли си? Да отидем някъде. Искам да поговорим.

Роурк отиде до шкафчето да си вземе палтото и шапката. Присъстващите в чертожната зала станаха свидетели на нещо изумително. Всички спряха да работят, за да погледат: Остин Хелър взе скицата, сгъна я на четири, начупвайки свещения картон, и я пъхна в джоба си.

— Но, господин Хелър… — запелтечи Снайт, — нека ви обясня… Ако искате такава къща, всичко е наред, ще направим скицата отново… нека ви обясня…

— Не сега — каза Хелър. — Не сега. — Добави, спирайки на вратата: — ще ви изпратя чек.

В следващия миг Хелър бе излязъл заедно с Роурк. Вратата, затръшната от Хелър, прозвуча като заключителен абзац в негова статия.

Роурк не бе продумал.

В сепарето с приглушена светлина, в най-скъпия ресторант, в който Роурк бе попадал, през блясъка на кристала и сребърните прибори, Хелър заговори:

— … това е къщата, която искам, къщата, която винаги съм искал. Можеш ли да я проектираш, да начертаеш плановете и да надзираваш строежа?

— Да — каза Роурк.

— Колко време ще е нужно, ако започнем веднага?

— Около осем месеца.

— И къщата ще е готова в късната есен?

— Да.

— Точно като тази скица?

— Точно като нея.

— Слушай, нямам представа как се сключва договор с архитект, но ти сигурно си наясно. Подготви договора, за да може адвокатът ми да го одобри следобед, съгласен ли си?

— Да.

Хелър се взря в човека срещу него. Загледа се в ръката, опряна на масата. Вгледа се внимателно в тази ръка. Разгледа дългите пръсти, изпъкналите стави и вени. Изпита усещането, че не той наема на работа този човек, а самият той се съгласява да работи за него.

— На колко си години — попита Хелър, — който и да си ти?

— Двадесет и шест. Искате ли препоръки?

— По дяволите, не. Те са вече в джоба ми. Как се казваш?

— Хауърд Роурк.

Хелър извади чекова книжка, отвори я на масата и хвана писалката си.

— Слушай — каза той, пишейки, — ще ти дам петстотин долара предплата. Намери си кантора или каквото ти трябва, и започвай.

Откъсна чека и го подаде на Роурк с върховете на изпънатите си пръсти, с лакът, опрян на масата. Китката му описа широка дъга. Наблюдаваше Роурк лукаво, с присвити присмехулни очи. Движението му приличаше на поздрав.

Чекът бе написан за „Хауърд Роурк, архитект“.

XI

Хауърд Роурк отвори собствена кантора.

Нае просторна стая на най-горния етаж на стара сграда, с голям прозорец високо над покривите. Виждаше далечната лента на река Хъдсън до перваза на прозореца, а корабите се движеха като чертички под пръстите му, когато ги притиснеше в стъклото. Имаше бюро, два стола и огромна чертожна маса. На стъклото на входната врата написа: „Хауърд Роурк, архитект.“ Стоя дълго в коридора, загледан в тези думи. След това влезе и затръшна вратата. Взе един линеал от масата и го хвърли обратно, сякаш пусна котва.

Джон Ерик Снайт се опита да го разубеди. Роурк отиде в кантората му да си прибере чертожните си инструменти. Снайт излезе в приемната, стисна му топло ръката и каза:

— Е, Роурк! Как си? Ела, влез при мен, искам да поговорим!

И когато Роурк седна пред бюрото му, Снайт изрече на висок глас:

— Виж, човече, надявам се, че си достатъчно разумен да не ми се сърдиш за онова, което казах вчера. Малко се ядосах, но не на работата ти, а защото го направи на онази скица, онази скица… както и да е, няма значение. Нали не ми се сърдиш?

— Не — каза Роурк. — Никак.

— Разбира се, че не си уволнен. Не си го приел на сериозно, нали? Можеш да се върнеш на работа още сега.

— Защо да се върна, господин Снайт?

— Как защо? О, къщата на Хелър, нали? Но ти не вземаш Хелър на сериозно, нали? Видя го колко е луд, сменя си мнението шестдесет пъти в минута. Той няма никакво намерение да ти даде тази поръчка, това трябва да ти е ясно, не е толкова просто, не се прави така.

— Вчера подписахме договора.

— Така ли? Ами чудесно! Добре тогава, Роурк, ето какво ще направим: връщаш поръчката обратно при нас и аз ще ти позволя да напишеш името си до моето — „Джон Ерик Снайт & Хауърд Роурк“. И ще си разделим хонорара. Това ще бъде в допълнение към заплатата ти… а освен това получаваш повишение. Същата уговорка ще важи за всяка нова поръчка, която донесеш. И… господи, човече, защо се смееш?

— Извинете ме, господин Снайт. Съжалявам.

— Мисля, че не разбираш — каза Снайт озадачено. — Не разбираш ли? За теб това е сигурност. Все още не ти е изгодно да си самостоятелен. Поръчките няма да ти падат от небето просто ей така. Какво ще правиш? При мен ще имаш сигурна работа и ще се подготвиш за самостоятелна практика, ако това е целта ти. След четири-пет години ще си готов за такъв скок. Всички действат така. Нали разбираш?

— Да.

— Значи си съгласен?

— Не.

— Но за бога, човече, ти си полудял! Да започнеш самостоятелно сега? Без опит, без връзки, без… без нищо! Не знам друг подобен случай. Питай когото и да било от гилдията. Чуй какво ще ти кажат. Това е абсурд!

— Сигурно.

— Слушай, Роурк, няма ли да ме изслушаш?

— Ще ви изслушам, щом искате, г-н Снайт. Но ви казвам отсега, че каквото и да ми кажете, нещата няма да се променят. Ако приемете, че е така, нямам нищо против да ви изслушам.

Снайт говори дълго. Роурк го изслуша, без да му възразява, обяснява или отговаря.

— Е, добре, след като си решил твърдо, не се надявай да те върна на работа, като се окажеш на улицата.

— Не се надявам, господин Снайт.

— Никой от гилдията няма да те вземе, като се разчуе как си постъпил с мен.

— Знам, г-н Снайт.

През следващите няколко дни Снайт обмисляше дали да заведе дело срещу Роурк и Хелър. Накрая се отказа, защото нямаше прецедент, на който да се позове; Хелър му беше платил за свършената работа, а къщата беше проектирана от Роурк; освен това никой никога не бе съдил Остин Хелър.

Първият посетител в кантората на Роурк беше Питър Кийтинг.

Отиде при него един ден по обед, без да му се обади предварително. Прекоси стаята и седна на бюрото на Роурк, засмя се и разтвори ръце:

— Е, Хауърд! — каза той. — Гледай ти!

Не се бяха виждали от година.

— Здравей, Питър — каза Хауърд.

— Собствен офис, с твоето име и всичко останало! Толкова бързо! Невероятно!

— Кой ти каза, Питър?

— О, нещата се разчуват. Да не би да мислиш, че не се интересувам от твоята кариера? Знаеш какво е мнението ми за теб. Излишно е да ти казвам, че те поздравявам и ти желая всичко най-хубаво.

— Няма нужда, наистина.

— Хубава ти е кантората. Светла и просторна. Може би не е достатъчно внушителна, но не е зле като начало. А и бъдещето не е много сигурно нали, Хауърд?

— Никак.

— Поел си огромен риск.

— Вероятно.

— Наистина ли смяташ да продължиш така? Имам предвид сам?

— Ще опитам.

— Все още не е късно. Чух какво се е случило и помислих, че със сигурност ще върнеш поръчката на Снайт и ще сключиш добра сделка с него.

— Не.

— Няма ли да го направиш?

— Не.

Кийтинг се зачуди защо го обзема неприятно усещане за раздразнение, защо ли е дошъл, надявайки се да установи, че историята не е вярна, надявайки се да завари Роурк неуверен и готов да отстъпи. Усещането го обзе още щом чу новината за Роурк — усещане за нещо неприятно, което продължи да изпитва, след като бе забравил какво го е предизвикало. То се връщаше безпричинно, беше като прилив на необясним гняв и той се питаше: какво по дяволите чух днес? Тогава си спомняше: о, да, Роурк — Роурк е отворил собствена кантора. Следващият въпрос беше: И какво от това? — но самият факт му действаше унизително, като обида.

— Хауърд, възхищавам се на смелостта ти. Нали знаеш, имам много повече опит и се радвам на добро име в професията, не ми се сърди, че го казвам — говоря обективно, — но аз не бих дръзнал да постъпя по този начин.

— Така е.

— Значи ти първи направи този скок. Много добре, много добре. Кой би допуснал?… Желая ти всичкия късмет на света.

— Благодаря ти, Питър.

— Знам, че ще успееш. Сигурен съм.

— Сигурен ли си?

— Разбира се! Разбира се, че съм сигурен. А ти?

— Не съм мислил.

— Не си мислил ли?

— Не особено.

— Значи не си сигурен, така ли, Хауърд?

— Защо задаваш този въпрос така настоятелно?

— Какво? Ами… не, не настоятелно, но разбира се, аз съм загрижен, Хауърд, липсата на увереност е много лошо състояние, точно сега в твоя случай. Съмнения ли имаш?

— Никакви.

— Но ти каза…

— Напълно съм уверен, Питър.

— Помислил ли си за регистрация?

— Подадох заявление.

— Та нали нямаш диплома от колежа. Ще ти създадат трудности на изпитите.

— Вероятно.

— Какво ще правиш, ако не получиш разрешение за работа?

— Ще го получа.

— Е, предполагам, че ще се виждаме в Гилдията на архитектите, ако не ме гледаш отвисоко, защото ти ще си пълноправен член, а аз съм младши.

— Не искам да ставам член на архитектурната гилдия.

— Как не искаш? Вече отговаряш на изискванията.

— Може би.

— Ще те поканят да станеш член.

— Кажи им да не си правят труда.

— Какво?

— Питър, водихме такъв разговор преди седем години, когато се опитваше да ме убедиш да стана член на твоето студентско братство в Стантън. Не започвай отново.

— Няма ли да станеш член на Гилдията, след като имаш тази възможност?

— Не, Питър, няма да членувам в никаква гилдия.

— Не си ли даваш сметка, че това е полезно?

— За какво?

— Да бъдеш архитект.

— Нямам нужда от помощ, за да бъда архитект.

— Сам си правиш живота труден.

— Така е.

— Ще ти бъде много трудно, да знаеш.

— Знам.

— Ще си създадеш врагове, ако откажеш поканата.

— Така или иначе ще си създам врагове.

Първият човек, на когото Роурк каза новината, беше Хенри Камерън. Роурк отиде в Ню Джърси ден, след като подписа договора с Хелър. Беше валяло. Камерън се разхождаше бавно по прогизналите пътеки в градината, подпирайки се тежко на бастуна. През изтеклата зима състоянието му се бе подобрило и можеше да ходи по няколко часа на ден. Движеше се трудно, с приведено тяло. Разглеждаше първите зелени стръкове в земята под краката си. От време на време повдигаше бастуна и стягаше краката си, за да се задържи стабилен; с върха на бастуна докосваше някоя свита зелена чашка и гледаше как от нея изтича блестяща капка в здрача. Видя, че Роурк се изкачва по хълма и се намръщи. Бяха се видели само преди седмица и тъй като тези посещения означаваха твърде много и за двамата, никой от тях не искаше те да са твърде чести.

— Е? — попита дрезгаво. — Какво търсиш тук отново?

— Искам да ти кажа нещо.

— Можеше да почака.

— Едва ли.

— Какво има?

— Отворих си кантора. Току-що подписах първия договор.

Камерън завъртя бастуна с връх забит в земята, стъблото описа широк кръг, а двете му ръце, поставени една върху друга, натискаха дръжката. Главата му бавно се клатеше в ритъм с движението. Остана така дълго време със затворени очи. След това погледна Роурк и каза:

— Добре де, не се фукай.

И добави:

— Помогни ми да седна.

Камерън произнесе за първи път това изречение. Сестра му и Роурк отдавна знаеха, че за него е оскърбление, ако някой се опита да му помогне да се придвижи.

Роурк го хвана под ръка и го заведе до една пейка. Камерън се втренчи в залеза и попита рязко:

— Какво? За кого? Колко?

Изслуша мълчаливо разказа на Роурк. Дълго разглежда скицата на пречупения картон, нанесена с молив върху акварела. След това зададе множество въпроси за камъка, стоманата, пътищата, строителните предприемачи, разходите. Не изказа нито поздравления, нито мнение.

Едва когато Роурк тръгна да си ходи, Камерън каза:

— Хауърд, като си отвориш кантората, направи снимки и ми ги донеси да ги видя.

Поклати глава, погледна виновно настрани и изруга.

— Започвам да изкуфявам. Забрави.

Роурк не каза нищо.

Дойде отново след три дни.

— Ставаш досаден — каза Камерън. Роурк му подаде един плик, без да продума. Камерън разгледа снимките на просторната необзаведена кантора, на широкия прозорец, на входната врата. Загледа се в снимката на входната врата.

— Доживях да я видя — каза най-после.

Остави снимката и добави:

— Не точно да я видя. Не по начина, по който исках, но доживях. Сигурно така ще изглеждат сенките от земния живот, които ще виждаме на онзи свят. Може би така ще виждам нещата отсега нататък. Уча се.

Взе снимката.

— Хауърд — каза, — погледни я.

Задържа я, за да я виждат и двамата.

— Надписът е кратък. Само „Хауърд Роурк, архитект“. Но той е като девизите, които мъжете са гравирали над входовете на своите замъци и са умирали за тях. Това е предизвикателство в лицето на нещо толкова необятно и зловещо, че цялата болка на земята — а знаеш ли колко много страдание има на земята? — цялата болка на земята избликва от това нещо, срещу което се изправяш. Не знам какво е, не знам защо се развихря срещу теб. Знам само, че ще се развихри. И знам, че ако отстояваш тези думи докрай, ще победиш, Хауърд, не само заради самия теб, но в името на нещо, което трябва да победи, което движи света… и никога не печели признание. То ще отмъсти за толкова много хора, които са паднали преди теб, които са страдали, както ще страдаш ти. Да те благослови Бог — или който и да е, който единствен ще види най-доброто, най-възвишеното за човешките сърца. Поел си по пътя към ада, Хауърд.

Роурк тръгна по пътеката към върха на скалата, където стоманеното скеле на къщата на Хелър се извисяваше към синьото небе. Скелето беше издигнато и вече изливаха бетона; големите носещи плоскости на терасите висяха над сребърната водна повърхност, трептяща далеч надолу; водопроводчици и електротехници полагаха тръбите.

Погледна към небесните квадрати, очертани от тънките линии на трегерите и колоните, празните кубове пространство, които бе откъснал от небето. Ръцете му неволно се раздвижиха, за да запълнят бъдещите равнини на стените и да оформят бъдещите стаи. Един камък изтрополи под краката му и заподскача надолу по склона — ехтящи звукови капчици, падащи в слънчевата яснота на летния въздух.

Стоеше на върха на скалата широко разкрачен, сякаш облегнат назад в пространството. Гледаше материалите пред себе си, стоманените глави на нитовете, искрите в каменните блокове, виещите се спирали в свежата жълта дървесина.

И тогава зърна широкоплещест мъж, оплетен в електрически жици, с лице на булдог, на което грейна огромна грозна усмивка. Порцелановосините му очи проблеснаха дяволито.

— Майк! — каза Роурк, не вярвайки на очите си.

Преди няколко месеца Майк беше заминал за Филаделфия да работи на голям строеж, много преди Хелър да се появи в кантората на Снайт. Затова Роурк си мислеше, че той няма как да е чул новината.

— Здравей, Рижко — каза Майк небрежно и добави: — Здравей, шефе.

— Майк, как…?

— Ти си страхотен архитект. Може ли да пренебрегваш работа като тази? От три дни съм тук и чакам да се появиш.

— Майк, как попадна тук? Защо си свалил мерника? — знаеше, че Майк не се занимава с дребни строежи на частни къщи.

— Не се прави, че не разбираш. Знаеш как попаднах тук. Да не мислиш, че ще пропусна първата ти къща? Смяташ, че е понижение ли? Може и да е. А може и да е обратното.

Роурк протегна ръка и изцапаните пръсти на Майк се сключиха свирепо около нея. Петната, които оставиха по кожата на Роурк, сякаш изразиха всичко, което той искаше да каже. И тъй като се боеше, че може наистина да го каже, Майк изръмжа:

— Давай нататък, шефе, давай. Не пречи на работата.

Роурк тръгна из строежа. Имаше мигове, когато можеше да бъде прецизен и безличен, да спира, за да дава наставления, все едно че това не е проектирана от него къща, а математическа задача; усещаше съществуването на тръбите и нитовете, а личността му се стопяваше.

Но имаше и мигове, когато в него се надигаше нещо, което не беше нито мисъл, нито чувство, а прилив на физическа сила. Изпитваше желание да спре, да се облегне назад и да почувства реалността на своята личност, извисена от стоманената рамка, която се издигаше неясно около яркото, откроено съществуване на тялото му в нейния център. Не се спираше. Продължаваше спокойно нататък. Но ръцете му издаваха онова, което искаше да скрие. Протягаше ръце и ги прокарваше бавно по гредите и спойките. Работниците на строежа го бяха забелязали. Казваха:

— Човекът е влюбен в работата. Не може да удържи ръцете си.

Работниците го харесваха, за разлика от строителните надзорници. Трудно намери фирма, която да построи къщата. Няколко от добрите фирми отказаха поръчката. „Няма да строим такова нещо“. „Не, не искаме да се занимаваме с това. Твърде сложно е за толкова малък строеж.“ „Кой по дяволите иска такава къща? Най-вероятно накрая няма да си получим парите от тоя чешит. Да върви по дяволите.“ „Никога не съм правил подобно нещо. Не знам как се прави. Ще се заема със строеж, който е наистина строеж.“ Един предприемач погледна плановете и ги захвърли, заявявайки категорично:

— Няма да издържи.

— Ще издържи — каза Роурк.

Строителят каза с провлечен и равнодушен глас:

— Така ли? А кой сте вие, че да ми го казвате, мистър?

Намери малка фирма, която искаше работа. Фирмата прие поръчката срещу повече пари — заради риска, който поемаше с този странен експеримент. Строежът напредваше и старшите майстори се подчиняваха начумерено, с неодобрително мълчание, сякаш очаквайки предсказанията им да се сбъднат. Щяха да се зарадват, ако къщата се срути над главите им.

Роурк си купи стар Форд и започна да ходи на строежа по-често от необходимото. Трудно му беше да седи на бюрото в кантората, трудно си налагаше да стои далеч от строежа. Понякога на строежа му се искаше да забрави кантората и чертожната дъска, да грабне инструментите на работниците и да се включи в издигането на къщата. Спомняше си как бе работил като дете и изпитваше желание да изгради тази къща със собствените си ръце.

Ходеше из строежа, прекрачвайки леко купчини дъски и макари с тел, правеше си бележки и даваше кратки указания с дрезгав глас. Избягваше да гледа към Майк. Но Майк го наблюдаваше, следейки движенията му из къщата. Намигваше му с разбиране винаги, когато Роурк минаваше покрай него. Веднъж му каза:

— Овладей се, Рижко. Приличаш на отворена книга. За бога, неприлично е да си толкова щастлив!

Роурк стоеше на скалата до строежа, загледан в крайбрежието, в дългата сива лента на пътя, виещ се по брега. Профуча открита кола, пълна с хора, които отиваха на пикник. Мярнаха се ярки пуловери и шалове, развети от вятъра. Викове и смях се примесваха с рева на двигателя. Момиче бе седнало напряко, с провесени крака над вратата. Носеше мъжка сламена шапка, нахлупена над носа и удряше свирепо по струните на хавайска китара, от която изтръгваше хрипливи звуци и крещеше „Хей!“ Хората се наслаждаваха на този ден от своето съществуване, крещяха колкото им глас държи, доволни, че са се отърсили от работата си и от бремето на изминалите дни, през които бяха работили и бяха носили бремето си, за да постигнат тази цел — именно такава беше тяхната цел.

Роурк проследи с поглед преминаващата кола. Помисли, че има разлика, съществена разлика между начина, по който той и тези хора възприемат деня. Реши, че трябва да направи опит да осмисли тази разлика. Но забрави. В следващия миг се загледа в камиона, който бавно изкачваше хълма, натоварен с купчина бляскав гранит.

Остин Хелър често идваше на строежа. Наблюдаваше с любопитство и като че ли с малко изненада как къщата израства. Изучаваше внимателно и Роурк, и къщата. Имаше чувството, че му е трудно да ги разграничава.

Хелър, борецът против принудата, се озадачаваше от Роурк — толкова неподатлив на принуда, че сам се превръщаше в някакъв вид принуда, в ултиматум срещу неща, които убягваха на Хелър. Седмица след първата им среща Хелър знаеше, че е намерил най-добрия си приятел за всички времена; знаеше също, че това приятелство се дължи на непоклатимото безразличие на Роурк. Дълбоко в себе си Роурк нехаеше за Хелър, не изпитваше нужда от Хелър, нямаше привличане, нямаше изисквания. Хелър усещаше граница, до която не можеше да се докосне; отвъд тази граница Роурк не искаше нищо от него и нищо не му даваше. Но когато Роурк го поглеждаше одобрително, когато се усмихваше, когато похвали негова статия, Хелър се чувстваше странно зарадван от тази оценка, която не беше нито ласкателство, нито подаяние.

В летните вечери двамата сядаха на някоя тераса на хълма и си говореха. Тъмнината се изкачваше бавно по гредите на къщата над тях, а последните лъчи на слънцето се оттегляха към върховете на стоманените колони.

— Защо толкова много харесвам къщата, която ми строиш, Хауърд?

— Една къща може да е смислена, точно както и човек може да е смислен — каза Роурк, — но това се случва много рядко.

— Какво имаш предвид?

— Ами погледни я. Всяка частица от нея съществува, защото къщата има нужда от нея — единствено заради това. Отвън я виждаш същата, каквато я виждаш и отвътре. Стаите, в които ще живееш, определят формата. Пропорциите и размерите се определят от разпределението на вътрешното пространство. Естетиката се определя от начина на съграждането й, тя подчертава принципа, на който е изградена къщата. Можеш да видиш всяка тежест и всяка опора, която я държи. Когато погледнеш къщата, собствените ти очи проследяват целия процес на изграждането й, всяка стъпка от него, знаеш как е съградена и защо. Виждал си сгради с колони, на които не се крепи нищо, с безцелни корнизи, с пиластри, первази, имитации на арки и на прозорци. Виждал си сгради, които сякаш се състоят от една-единствена огромна зала, а имат колони и прозорци, високи колкото шест етажа. Щом влезеш вътре, установяваш, че има шест етажа. Има и сгради, които се състоят от една-единствена зала, но фасадите им са разчертани на мними етажи и редове от прозорци. Нали схващаш разликата? Твоята къща е съградена според вътрешната й логика. Другите са построени с цел да впечатляват. Логиката, която определя твоята къща, е вътре в къщата. Другите къщи ги определя логиката на зрителния ефект.

— Знаеш ли, че усещането ми е точно такова? Сигурен съм, че когато заживея в тази къща, ще поведа нов живот, и дори най-обикновените неща, които върша във всекидневието, ще придобият някаква почтеност или достойнство, които не мога точно да опиша. Не се учудвай, ако ти кажа, че ще се стремя да живея в хармония с тази къща.

— Именно това беше целта ми — каза Роурк.

— Сега е моментът да ти благодаря, че си се погрижил да се чувствам удобно. Забелязвам много неща, които никога не са ми идвали наум, но ти си ги планирал така, сякаш си знаел от какво имам нужда. Например кабинетът е за мен най-важното помещение, и ти си му отделил господстващо място, което се вижда и отвън. Кабинетът е свързан с библиотеката, а всекидневната е далеч от тях, както и стаите за гости, за да не чувам какво става там — и още много неща. Проектирал си къщата, мислейки за мен.

— Знаеш ли — каза Роурк, — въобще не съм мислил за теб. Мислех за къщата. — И добави: — Може би точно затова съм разбрал от какво имаш нужда.

Къщата на Хелър бе готова през ноември 1926 г.

През януари 1927 г. „Архитектурна трибуна“ публикува обзор на най-хубавите къщи, построени в Америка през изтеклата година. Списанието отпечата дванадесет големи лъскави страници със снимки на двадесет и четирите къщи, определени от редакторите за най-ценни архитектурни постижения. Къщата на Хелър не бе сред тях.

Рубриките за недвижими имоти на нюйоркските вестници представяха всяка неделя кратки описания на забележителните нови къщи в областта. За къщата на Хелър нямаше нито дума.

Годишникът на Американската гилдия на архитектите (АГА) публикува внушителни снимки на избраните от гилдията най-добри сгради в страната под заглавие „Поглед напред“. Къщата на Хелър не бе спомената.

При редица поводи оратори излизаха на трибуната, за да говорят пред шикозна аудитория за напредъка на американската архитектура. Никой не каза нищо за къщата на Хелър.

В клубовете на АГА бяха изказани някои мнения.

— За нашата страна е позор, че допускаме да се строят сгради като къщата на Хелър. Тя е срам за професията. Трябва да има закони — каза Ралстън Холкъм.

— Така се отблъскват клиентите — каза Джон Ерик Снайт. — Като видят подобна къща, те решават, че всички архитекти са луди.

— Не виждам защо се възмущавате — каза Гордън Л. Прескът. — Мисля, че е ужасно смешна. Прилича на кръстоска между бензиностанция и космически кораб за луната от комиксите.

— Почакайте няколко години и ще видите какво ще стане — каза Юджийн Петингил. — Това чудо ще рухне като къщичка от карти.

— Защо говорим за години? — каза Гай Франкън. — Тези модернистични недомислици не оцеляват повече от един сезон. На собственика скоро ще му писне и набързо ще се настани в къща от добрия, стар, ранен колониален стил.

Къщата на Хелър се прочу в околността. Хората се отбиваха от пътя, паркираха край нея, зяпаха я, сочеха я с пръст и се кикотеха. Работещите на бензиностанциите се подсмиваха, като видеха колата на Хелър. Ходейки на пазар, готвачката на Хелър трябваше да устоява на присмехулните погледи на продавачките. В околността къщата на Хелър получи прозвището „Лудницата“.

Питър Кийтинг казваше със снизходителна усмивка на приятели и колеги:

— Хайде, не говорете така за него. Познавам Хауърд Роурк отдавна, той е талантлив, наистина. Дори на времето работеше за мен. Изгубил си е ума с тази къща. Но ще се научи. Има бъдеще… Мислите, че няма ли? Наистина ли мислите, че няма бъдеще?

Елсуърт Тухи, без чийто коментар и камък не можеше да се издигне на американска земя, сякаш не знаеше, че е построена къщата на Хелър, поне ако се съди по рубриката му. Не сметна за необходимо да уведоми читателите си за нея, дори и само за да я заклейми. Не написа нито дума.

XII

Нюйоркският вестник „Банър“ отпечатваше всеки ден на първа страница коментар, озаглавен „Наблюдения и размишления“ от Алва Скарет. Надежден източник на информация и идеи, колонката формираше общественото мнение в малките градчета из цялата страна. Преди години в нея бе публикувано прословутото изречение: „Всички ние ще се чувстваме далеч по-добре, ако забравим екстравагантностите на нашата капризна цивилизация и обърнем повече внимание на онова, което диваците са знаели много преди нас: да почитаме майка си.“ Алва Скарет беше ерген, натрупал два милиона долара, отличен играч на голф и главен редактор на вестниците на Уайнънд.

Именно Алва Скарет измисли кампанията срещу условията на живот в бедняшките квартали и срещу „хищните собственици“. Публикации на тази тема излизаха в „Банър“ в продължение на три седмици. Тези кампании бяха любими на Алва Скарет, защото привличаха читателите с човечността и социалните си поуки. Бяха подходящи за неделни притурки, илюстрирани с момичета, които скачат в някоя река, а полите им се повдигат доста над коленете. Тиражът се увеличаваше. Разобличените едри собственици, притежаващи цели квартали край „Ист Ривър“, изпаднаха в неловка ситуация. Тези „акули“ отказваха да продадат кварталите на безлична фирма за недвижима собственост, но в края на кампанията отстъпиха и ги продадоха. Никой не можеше да докаже, че фирмата за недвижима собственост е притежавана от компания, притежавана от Гейл Уайнънд.

Вестниците на Уайнънд имаха нужда от редовни кампании. Току-що бе завършила кампания за модерната авиация. В неделната притурка на „Списание за семейството“ имаше научни статии за историята на авиацията, илюстрирани с чертежи на летящи машини от Леонардо да Винчи, снимки на най-новия бомбардировач и рисунка на Икар, гърчещ се в алени пламъци, със синьо-зелено голо тяло, жълти восъчни крила и пурпурен дим. Имаше и рисунка на прокажена вещица с огнени очи и кристална топка, която през XI в. предсказала, че човекът ще полети, както и на прилепи, вампири и върколаци.

Организираха състезание по авиомоделизъм, открито за момчета под десетгодишна възраст, след като изпратят по пощата три абонамента за „Банър“. Гейл Уайнънд имаше лиценз за пилот и летя сам от Лос Анджелис до Ню Йорк, отбелязвайки континентален рекорд за скорост с малък самолет, построен специално за случая за сто хиляди долара. Беше направил малка грешка, изчислявайки как да стигне до Ню Йорк и се принуди да кацне на каменисто пасище; беше кацане, от което да ти настръхнат косите, но изпълнено безпогрешно; случайно в околността се оказаха цяла група фотографи от „Банър“. Гейл Уайнънд бе излязъл от самолета. Всеки ас в летенето би се разтреперил от преживяното. Гейл Уайнънд застана пред фотоапаратите. На ревера на пилотското му яке имаше изрядна гардения. Вдигна ръка за поздрав, с цигара между двата пръста, които не трепваха. Попитаха го какво е първото му желание след приземяването. Той отвърна, че иска да целуне най-хубавата жена сред присъстващите, избра най-старомодно облечената бабичка в множеството, наведе се и я целуна тържествено по челото, обяснявайки, че тя му напомня за майка му.

По-късно, в началото на кампанията за бедняшките квартали, Гейл каза на Алва Скарет:

— Действай. Изстискай от тази история максимума, на който си способен. — После замина на околосветско пътешествие с яхтата си, придружен от очарователна авиаторка, на която подари трансконтиненталния си самолет.

Алва Скарет започна да действа. Един от ходовете му в кампанията бе да възложи на Доминик Франкън да проучи състоянието на жилищата в бедняшките квартали и да събира човешки истории. Доминик Франкън току-що се беше върнала от лятна ваканция в Биариц. Тя винаги излизаше в отпуск за цялото лято. Алва Скарет я пускаше, защото тя беше сред неговите любими служители, защото го озадачаваше и защото той знаеше, че тя може да напусне работата си, щом пожелае.

Доминик Франкън отиде да живее за две седмици в малко таванско помещение на петия етаж, с единствен прозорец на покрива, в сграда с евтини жилища в „Истсайд“. В стаята й нямаше течаща вода. Готвеше си сама в кухнята на многобройно семейство на долния етаж; ходеше на гости на съседите, вечер сядаше на площадките на пожарните изходи и ходеше на долнопробни филми с момичетата от квартала.

Носеше овехтели поли и блузи, в които необичайно крехката й фигура придобиваше изтощен и недохранен вид. Съседите решиха, че е туберкулозна. Но тя се държеше така, сякаш се намира в салона на Кики Холкъм — със същото хладно спокойствие и самоувереност. Търкаше с четка пода на стаята си, белеше картофи, къпеше се в метална вана, пълна със студена вода. Справяше се безупречно, макар че никога не бе правила такива неща. Беше оправна, уменията й бяха в пълен контраст с външния й вид. Не се чувстваше неловко в новите условия. Отнасяше се към бедняшкия квартал със същото безразличие, както към салоните за приеми.

Двете седмици изтекоха. Тя се върна в луксозния си апартамент на последния етаж на хотел край Сентръл Парк. В „Банър“ започнаха да излизат статиите й за живота в бедняшкия квартал — безпощадни и потресаващи.

Отиде на официална вечеря. Смаяни гости я засипаха с въпроси: „Скъпа, наистина ли вие написахте тези неща?“, „Доминик, наистина ли живяхте там?“.

— О, да — отвърна тя. Завъртя лениво ръката си под смарагдовата гривна, която бе твърде широка и тежка за тънката й китка. — В притежаваната от Вас сграда на Източна Дванадесета улица, господин Палмър, канализацията се запушва през ден и залива двора. На слънчевата светлина водата се оцветява в синьо и мораво, като дъга. В квартала, който вие стопанисвате от името на компанията „Кларидж“, господин Брукс, са помещенията с най-красивите сталактити, изникващи по таваните — продължи тя, свеждайки златокосата си глава към букетчето бели гардении, красящо роклята й. По матовите листенца на гардениите проблясваха водни капчици.

Поканиха я да говори на събрание на социални работнички. Събраха се много хора с войнствени радикални настроения, начело с най-изтъкнати жени от тази сфера. Алва Скарет беше много доволен.

— Иди, детето ми — каза той, — и действай без колебание. Трябва да спечелим социалните работнички на наша страна.

Тя се изправи на трибуната в задушната зала. Погледна към морето от лица, чиито изражения открояваха по отблъскващ начин собствените им добродетели. Заговори с равен, неизразителен глас. Говори дълго. Разказа им следното:

— Семейството в задния апартамент на първия етаж въобще не си плаща наема, а децата не ходят на училище, защото нямат дрехи. Бащата има лична сметка в заведението за контрабанден алкохол на съседния ъгъл. Той е в добро здраве и има хубава работа… Семейството на втория етаж току-що си купи радиоапарат за шестдесет и девет долара и деветдесет и пет цента в брой. Във фасадния апартамент на четвъртия етаж бащата не е работил нито ден през живота си и няма никакво намерение да работи. Имат девет деца, за които получават помощи от общината, а жената е бременна с десето… Щом свърши, в залата се разнесоха няколко гневни ръкопляскания. Вдигна ръка и каза:

— Няма нужда да ръкопляскате. Не очаквам аплодисменти. — Попита учтиво: — Има ли въпроси?

Нямаше.

Върна се вкъщи. В гостната я чакаше Алва Скарет. Имаше нелеп вид, приседнал на ръба на изящния стол. Масивното му туловище приличаше на прегърбено плашило на фона на светлините на огромния град зад плътното стъкло. Градът беше като стенопис, предназначен да осветява и допълва помещението: изящните линии на небостъргачите, извисяващи се в черното небе, продължаваха изящните линии на мебелите; светлините, проблясващи в далечните прозорци, се отразяваха върху голия излъскан под; бездушната прецизност на ъглестите сгради хармонираше със студената бездушна елегантност на предметите в стаята. Алва Скарет нарушаваше хармонията. Приличаше и на добродушен селски доктор, и на печен мошеник. На едрото му лице грееше блага бащинска усмивка, която му отваряше всички врати и беше негова запазена марка. Добронамерената му усмивка не намаляваше, а подсилваше излъчваното от него тържествено достойнство; дългият, тънък и извит нос намаляваше добротата, но подсилваше достойнството; коремът му, люшкащ се над краката, намаляваше достойнството, но подсилваше добродушието му.

Стана, усмихна се широко и пое ръката на Доминик.

— Реших да се отбия, прибирайки се у дома. Имам да ти кажа нещо. Как мина, детето ми?

— Както очаквах.

Тя рязко свали шапката си и я хвърли на най-близкия стол. Косата й очерта дъга през челото и падна хоризонтално към раменете й; беше гладка и стегната, като шапка от блед излъскан метал. Изправи се до прозореца и се загледа в града. Попита го, без да се обръща:

— Какво искаш да ми кажеш?

Алва Скарет й се наслаждаваше. Отдавна се беше отказал от всякакви опити да я докосва, само понякога й хващаше ръката, без да е необходимо, или я потупваше по рамото; престана да мисли по този въпрос, изпитвайки нещо смътно и полуосъзнато, което обобщаваше за самия себе си с думите: човек никога не знае.

— Имам добри новини за теб, дете — каза той. — Подготвям малък план, нещо като реорганизация. Решил съм да създам отдел, който ще се занимава с темите около социалната политика и жените. Ясно ти е, нали, училищата, грижите за дома и семейството, отглеждането на бебета, малолетните престъпници и неща от този род — всичко това ще бъде под ръководството на един човек. Не виждам по-подходяща жена за тази работа от теб, моето момиченце.

— Имаш предвид мен ли? — попита тя, без да се обръща.

— Единствено теб. Щом Гейл се върне, ще му искам съгласието.

Тя се обърна и го погледна. Скръсти ръце и хвана лактите си. Каза:

— Благодаря ти, Алва. Но не искам.

— Какво значи не искаш?

— Значи, че не искам.

— За бога, даваш ли си сметка какъв скок ще направиш?

— Какъв скок?

— В кариерата си.

— Никога не съм казвала, че се стремя към кариера.

— Да не би да искаш вечно да водиш дребна рубрика на някоя от последните страници?

— В никакъв случай. Само докато ми писне.

— Но помисли какво можеш да постигнеш в голямата игра! Помисли какво може да ти предложи Гейл, стига само да му привлечеш вниманието!

— Нямам желание да му привличам вниманието.

— Но, Доминик, имаме нужда от теб. От тази вечер нататък жените ще застанат плътно зад теб.

— Едва ли.

— Наредих да запазят две колони за репортаж за събранието и твоята реч.

Тя взе телефона и му подаде слушалката.

— По-добре ги отмени.

— Защо?

Разрови купчината листове на бюрото, намери няколко страници, напечатани на машина и му ги подаде.

— Ето речта, която произнесох тази вечер.

Той я прочете набързо. Не продума, но притисна челото си с ръка. Грабна телефона и нареди да пуснат възможно най-кратка дописка за събранието, без да споменават името на оратора.

— Чудесно — каза Доминик, щом той затвори телефона. — Уволнена ли съм?

Той тъжно поклати глава.

— Това ли искаш?

— Не непременно.

— Ще потуля нещата — измърмори той. — Няма да казвам на Гейл.

— Както желаеш. Не ме е грижа какво ще направиш.

— Слушай, Доминик, знам, няма да ти задавам въпроси — кажи ми само защо по дяволите все ги вършиш такива?

— Без никаква причина.

— Слушай, казаха ми за шикозната вечеря, на която си направила изказвания по същата тема. После отиваш и произнасяш подобна реч на радикално събрание.

— Но и едното, и другото е вярно, нали?

— О, несъмнено, но не трябваше ли да размениш аудиториите, пред които си ги казала?

— Не би имало никакъв смисъл.

— А имаше ли смисъл това, което направи?

— Не. Нямаше. Но се забавлявах.

— Не те разбирам, Доминик. Случвало се е и преди. Справяш се толкова добре, вършиш чудесна работа и точно когато си пред прага на истински успех, проваляш всичко. Защо?

— Може би точно по тази причина.

— Ще ми кажеш ли — като на приятел, защото те харесвам и не си ми безразлична — към какво всъщност се стремиш?

— Мисля, че е очевидно. Не се стремя към абсолютно нищо.

Той разтвори ръце и безпомощно сви рамене.

Тя се разсмя.

— Защо придоби толкова тъжен вид? Аз също те харесвам, Алва, и също не си ми безразличен. Дори обичам да си говорим, което е още по-добре. Сега седни спокойно и се отпусни, а аз ще ти предложа питие. Имаш нужда от едно питие, Алва.

Донесе му заскрежена чаша с кубчета лед, които звъннаха в тишината.

— Ти си сладко дете, Доминик — каза той.

— Разбира се. Точно така.

Тя седна на ръба на масата, опря длани зад гърба си, облегна се на изпънатите си ръце и бавно заклати крака. Каза:

— Знаеш ли, Алва, ужасно би било да имам работа, която наистина харесвам.

— И тая хубава! Как можа да измислиш подобна глупост! Какво искаш да кажеш?

— Точно това. Че би било ужасно да имам работа, която харесвам и се страхувам да загубя.

— Защо?

— Защото ще завися от теб — ти си чудесен, Алва, но не си от най-вдъхновяващите личности. Едва ли би било приятно човек да се свива от страх пред камшика в твоята ръка — не се възмущавай, ще е учтиво камшиче и затова ще е още по-грозно. Ще завися от нашия началник Гейл — той е голяма работа, сигурна съм, само че предпочитам никога да не го виждам.

— Защо говориш такива врели-некипели? Нали знаеш, че и Гейл, и аз сме готови на всичко за теб, а лично аз…

— Не е само заради това, Алва. Не е само заради теб. Ако намеря работа, проект, идея или човек, които са ми по вкуса, ще стана зависима от целия свят. Всяко нещо е обвързано с всичко останало. Толкова сме обвързани едни с други. Всички сме хванати в мрежа, мрежата дебне и едно-единствено желание е достатъчно, за да паднем в нея. Пожелаваш нещо и то става ценно за теб. Знаеш ли кой се готви да ти го изтръгне от ръцете? Няма как да знаеш, може да е толкова наблизо или толкова далеч, но има някой, който се готви да го стори и ти се боиш от всички. Свиваш се от страх, умоляваш и се съобразяваш с всички — стига само да ти позволят да го запазиш. И да внимаваш с кого да се съобразяваш.

— Ако правилно те разбирам, ти критикуваш човечеството като цяло…

— Знаеш ли, толкова е странна представата ни за човечеството като цяло. Всеки има някаква смътна и пламенна представа, когато говори за него, представя си го като нещо тържествено, голямо и важно. Но всъщност съдим за него единствено по хората, които срещаме в живота си. Помисли за тях. Познаваш ли човек, който да ти вдъхва усещане за нещо голямо и тържествено? Има само домакини, които се пазарят с уличните продавачи, лигльовци, които пишат мръсни думи по тротоарите, и пияни дебютантки. Или техни духовни подобия. Наистина можеш да изпиташ респект към хората, когато страдат. Придобиват някакво достойнство. Но заглеждал ли си ги, когато се забавляват? Именно тогава разбираш за какво става дума. Погледни как харчат парите, спечелени с робски труд — за увеселителни паркове и зрелища. Погледни богаташите, които могат да си купят целия свят. Виж какви са им развлеченията. Наблюдавай ги в шикозните незаконни барове. Това е твоето човечество като цяло. Аз не искам дори да се докосна до него.

— По дяволите! Не бива да възприемаш нещата така. Това не е цялостната картина. И в най-лошите сред нас има по нещо добро. Винаги има нещо, което компенсира.

— Още по-зле. Въодушевяващо ли е някой да извърши героична постъпка, а след това да се забавлява на оперета? Или човек, нарисувал великолепна картина… да преспива с всяка срещната мръсница?

— Ти какво искаш? Съвършенство, или какво?

— Или нищо. Както виждаш, избирам нищото.

— Това е нелепо.

— Избирам единственото, което човек наистина може да си позволи. Свобода, Алва, свобода.

— Това ли е за теб свободата?

— Да не искам нищо. Да не очаквам нищо. Да не завися от нищо.

— А ако намериш нещо, което да пожелаеш?

— Няма да намеря. Няма да го погледна. То ще бъде част от твоя чуден свят. Ще трябва да го поделям с всички вас — но аз не ще го сторя. Знаеш ли, никога не се зачитам повторно в прекрасна книга, която съм прочела и съм харесала. Причинява ми болка мисълта за другите очи, които са я прочели, мисълта какви са били тези хора. Подобни неща не могат да се поделят. Не може да се поделят с такива хора.

— Доминик, не е нормално да си толкова изострено чувствителна.

— Изпитвам само такива чувства. Или никакви.

— Доминик, скъпа — каза той искрено, с истинска загриженост, — иска ми се да ти бях баща. Каква трагедия си преживяла в детството си?

— Никаква. Имах чудесно детство. Живеех си свободно, спокойно, никой не ми досаждаше кой знае колко. Само дето често се чувствах силно отегчена. Но съм свикнала.

— Струва ми се, че си злополучен плод на нашето време. Винаги съм го казвал. Ние сме твърде цинични, твърде упадъчни. Ако с пълно смирение се върнем назад, към обикновените добродетели…

— Алва, как можеш да ги говориш такива? Тия приказки са само за редакционните статии… — Тя млъкна, срещайки погледа му — озадачен и малко обиден. Разсмя се. — Греша. Ти наистина вярваш във всичко това. Явно убежденията ти са такива. О, Алва! Точно затова те обичам. Точно затова в този момент правя същото, което направих тази вечер на събранието.

— Какво? — попита объркан той.

— Говоря така, както говоря винаги — на теб, какъвто си. Приятно е да си говорим с теб за тези неща. Знаеш ли, Алва, че първобитните хора са извайвали боговете си в човешки образ? Само си помисли как би изглеждала статуята по твое подобие — гол, с корем и всичко друго.

— Какво общо има това с разговора ни?

— Нищо, скъпи. Прости ми. Знаеш ли, обичам статуи на голи мъже. Не гледай толкова глупаво. Казах статуи. Имах една такава статуя. Май беше Хелиос. Взех я от един музей в Европа. Много трудно се сдобих с нея, тъй като, разбира се, не се продаваше. Изглежда се бях влюбила в нея, Алва. Донесох я вкъщи.

— Къде е? Иска ми се да видя нещо, което харесваш.

— Строшена е.

— Строшена? Та нали е била музеен експонат? Как се случи?

— Аз я строших.

— Как?

— Хвърлих я във вентилационната шахта. Долу подът е бетонен.

— Да не си полудяла! Защо го направи?

— За да не може никой никога да я види.

— Доминик!

Тя тръсна глава, сякаш за да сложи точка по въпроса. Гъстата й коса се изви тежко, като вълнение в полутечен живак. Каза му:

— Съжалявам, драги. Не исках да те шокирам. Мислех, че пред теб мога да говоря всичко, защото си единственият човек, който не се впечатлява от нищо. Не трябваше да го правя. Изглежда няма смисъл.

Тя скочи леко от масата и му каза:

— Бързо се прибирай у дома, Алва. Късно е. Изморена съм. Ще се видим утре.

Гай Франкън редовно четеше статиите на дъщеря си. Разказаха му какво е говорила на приема и на събранието на социалните работнички. Изобщо не му беше ясно за какво става дума, но знаеше, че точно това може да се очаква от дъщеря му. Тормозеше се, обзет от смътни предчувствия, каквито винаги съпровождаха мислите му за нея. Питаше се дали не я мрази.

И щом си зададеше този въпрос, в съзнанието му неизменно изникваше една и съща картина от детството й. Това се бе случило много отдавна, през лятото, в извънградското му имение в Кънектикът. Не помнеше нищо друго от този ден, нито си спомняше какво се бе случило преди мига, запечатан в паметта му. Ясно си спомняше, че стои на терасата и вижда как тя прескача висок жив плет в края на моравата. Плетът изглеждаше твърде висок за миниатюрното й телце; помисли, че няма да успее, но в същия миг я видя как прелита победоносно над зелената преграда. Не си спомняше нито началото, нито края на скока. В съзнанието му се бе запечатал ясно и отчетливо, като отрязан от лентата филмов кадър мигът, когато тялото й увисна във въздуха, с раздалечени дълги крака и вдигнати тънки ръце с напрегнати длани. Вятърът развяваше като платна бялата рокля и русата й коса. Телцето й се извиси за миг в най-възторжения скок към свободата, който бе виждал през живота си.

Не знаеше защо точно този миг се е запечатал в паметта му, защо е толкова важен, макар тогава да не му е обърнал внимание, защо помни точно него, а е забравил толкова много други, по-важни неща. Не знаеше защо си спомня този миг винаги, когато е огорчен от дъщеря си, нито защо споменът винаги извиква у него неудържим пристъп на нежност. Казваше си, че вероятно бащинската обич е по-силна от волята му. Изпитваше необяснимо и неосъзнато желание да й помогне, без да знае и без да иска да знае от каква помощ има нужда.

Започна все по-често да се заглежда в Питър Кийтинг. Започна да осъзнава решението, макар никога да не го признаваше пред самия себе си. Намираше опора в личността на Питър Кийтинг. Усещаше, че здравият разум на Кийтинг е подкрепата, от която се нуждае неговата безразсъдна и непоследователна дъщеря.

Кийтинг не призна пред никого за постоянните си, но напразни опити да се срещне с Доминик. Франкън отдавна му бе дал телефонния й номер и Кийтинг често й се обаждаше. Тя му отговаряше със смях, че ще се срещнат някой ден, че рано или късно това ще се случи, но е много заета през близките седмици. Поръчваше му да й звънне на първо число следващия месец.

Франкън се досещаше. Каза на Кийтинг, че ще покани Доминик на обяд, за да се срещнат отново.

— Тоест — добави той ще се опитам да я поканя. Но тя, разбира се, ще откаже.

Доминик отново му поднесе изненада: веднага прие, и то с радост.

Срещнаха се в един ресторант. Тя се усмихваше, сякаш изпитваше удоволствие от срещата. Разговаряха весело. Очарован, Кийтинг се зачуди защо бе изпитвал страх от нея. Половин час по-късно тя погледна Франкън и каза:

— Чудесно е, че намираш време да се видим, татко. Особено когато си толкова зает и имаш толкова много ангажименти.

Лицето на Франкън придоби отчаян израз.

— Господи, Доминик, това ми напомня нещо!

— Да не би да си забравил, че имаш среща? — попита тя мило.

— Да, дявол да го вземе! Съвсем бях забравил. Старият Андрю Колсън ми се обади сутринта, но аз не си записах в бележника. Настоя да се видим в два следобед. Знаеш, че просто не мога да откажа на Андрю Колсън, по дяволите! — точно днес… — Попита я подозрително: — А ти откъде знаеш?

— Изобщо не знаех. Но всичко е наред, татко. С г-н Кийтинг ще те извиним и ще похапнем заедно. За днес нямам никакви срещи, така че не се бой, няма да избягам от него.

Франкън се зачуди дали тя знае, че той предварително си е измислил извинение, за да я остави насаме с Кийтинг. Нямаше как да разбере. Тя го гледаше право в очите, само дето погледът й беше прекалено искрен. Тръгна си с облекчение.

Доминик се обърна към Кийтинг и го погледна толкова мило, че погледът й не можеше да означава нищо друго, освен презрение.

— Вече можем да си отдъхнем — каза тя. — И двамата знаем какво е целял баща ми, така че всичко е наред. Не се смущавай. Аз не се смущавам. Добре е, че водиш баща ми като куче на каишка. Но знам, че не е приятно да го пускаш да избързва напред и да тегли каишката. Нека да забравим за това и да си изядем обяда.

Той понечи да стане и да си тръгне, но яростно осъзна, че е безпомощен и че няма да го направи. Тя каза:

— Не се мръщи, Питър. Можеш да ме наричаш Доминик, защото рано или късно това ще стане. Вероятно ще се виждаме често. И без това се срещам с толкова много хора. Ако на баща ми му е приятно ти да си един от тях — защо не?

До края на обяда тя му говори като на стар приятел, весело и открито. Беше обезпокоително пряма, сякаш нямаше какво да крие, но му показваше, че е по-добре да не търси скрит смисъл в думите й. Прекалената й любезност подсказваше, че отношенията им са съвсем повърхностни и дори не си струва да го удостоява с враждебност. Усети силна неприязън към нея, но продължи да наблюдава формата на устата й, движението на устните й, докато говори; наблюдаваше я как кръстосва крака с плавно и прецизно движение, сякаш сгъва скъп инструмент. Не можеше да се освободи от невероятното възхищение, което изпита, виждайки я за първи път.

На тръгване тя попита:

— Ще ме заведеш ли на театър довечера, Питър? Няма значение на коя пиеса. Ела да ме вземеш след вечеря. Кажи на баща ми, ще му стане драго.

— Едва ли би се заблудил толкова лесно — каза Кийтинг, — а също и аз, но все пак за мен ще е удоволствие, Доминик.

— Защо да се заблуждаваш?

— Защото нямаш желание нито да ходиш довечера на театър, нито да ме виждаш.

— Нищо подобно. Започваш да ми харесваш, Питър. Ела да ме вземеш в осем и половина.

Щом Кийтинг се върна в кантората, Франкън го извика в кабинета си.

— Е? — попита нетърпеливо Франкън.

— Какво има, Гай? — отвърна невинно Кийтинг. — Защо си толкова тревожен?

— Ами, аз… само… честно казано, искам да знам дали двамата се разбирате. Мисля, че ти можеш да й повлияеш добре. Какво стана?

— Нищо. Беше приятно. Нали знаеш колко е вкусна храната в твоите ресторанти… Всъщност, тази вечер ще водя дъщеря ти на театър.

— Не може да бъде!

— Защо не?

— Как успя да я убедиш?

Кийтинг вдигна рамене.

— Казах ти, че няма защо да се страхуваш от Доминик.

— Не се страхувам, но… О, вече я наричаш Доминик? Поздравления, Питър… Не се страхувам, само че не мога да я разбера. Никой не може да се сближи с нея. Не е имала нито една приятелка, дори в детската градина. Около нея винаги има куп хора, но няма приятели. Не знам какво да мисля. Живее съвсем сама, все е заобиколена от тълпа мъже, но…

— Слушай, Гай, недей да храниш никакви лоши мисли за собствената си дъщеря.

— Нямам такива мисли! Точно това е проблемът — че ги нямам, а бих искал да ги имам. Тя е двадесет и четири годишна, Питър, а е още девствена — знам, сигурен съм. Не ти ли е достатъчен само един поглед, за да разбереш каква е една жена? Не съм моралист, Питър и не смятам, че това е нормално. Не е естествено за нейната възраст, с нейния външен вид, с напълно свободния живот, който води. Моля се на Бог да се омъжи. Искрено се моля… Но не ми повтаряй същото и не тълкувай думите ми неправилно, нямам предвид никаква покана.

— Не, разбира се.

— Между другото, Питър, обадиха се от болницата, докато те нямаше. Казаха, че състоянието на горкия Лусиъс се подобрява. Смятат, че ще се оправи.

Лусиъс Хайер беше получил удар. Кийтинг проявяваше голям интерес към неговото състояние, но не го посети в болницата.

— Радвам се — каза Кийтинг.

— Но според мен повече няма да е в състояние да идва на работа. Той остарява, Питър… Да, остарява… След определена възраст човек не може да се товари с работа. — Държеше между два пръста нож за хартия и замислено почукваше с него по ръба на един календар. — Случва се на всеки, Питър, рано или късно… Човек трябва да гледа напред…

Кийтинг седна на пода, до изкуствените цепеници в камината на всекидневната, и обгърна коленете си с ръце. Изслуша въпросите на майка си как изглежда Доминик, какви дрехи носи, какво му е говорила и колко пари според него е наследила от майка си.

Срещаше се често с Доминик. Току-що се беше върнал, след като цяла вечер бяха обикаляли нощните клубове. Тя винаги приемаше поканите му. Питаше се дали с отношението си не се стреми да му покаже, че го пренебрегва още повече, като го вижда често, отколкото ако отказва да го вижда. Но всеки път той нетърпеливо очакваше следващата среща. Не беше виждал Катрин от месец. Тя се бе заела с изследователска работа, която й бе поверил чичо й, за да му помогне да подготви поредица от лекции.

Седнала под една лампа, г-жа Кийтинг кърпеше хастара на вечерното сако на Питър. Засипа го с въпроси и му направи забележка, че седи на пода с официалните си панталони и най-хубавата си риза. Той не обърна внимание нито на забележките, нито на въпросите й. Силно се подразни и отегчи, но усети и странно облекчение, сякаш неспирният поток на нейните думи го насърчаваше и оправдаваше. От време на време й отговаряше:

— Да… Не… Не знам… О, да, тя е прекрасна. Много е красива… Ужасно късно е, майко. Изморен съм. Ще си лягам…

Звънецът на входната врата звънна.

— Виж ти — каза госпожа Кийтинг. — Кой ли е по това време?

Кийтинг стана, сви рамене и тръгна към вратата.

Беше Катрин. Стоеше, стиснала в ръце голям, стар и омачкан бележник. Изглеждаше и решителна, и разколебана. Каза:

— Добър вечер, Питър. Мога ли да вляза? Трябва да говоря с теб.

— Кейти! Разбира се! Колко мило! Влизай. Майко, това е Кейти.

Госпожа Кийтинг погледна краката на момичето, което й напомни на човек, пристъпващ по палубата на кораб в бурно море. Погледна сина си и разбра, че се е случило нещо, към което трябва да се отнесе много внимателно.

— Добър вечер, Катрин — изрече меко.

Появата й предизвика у Кийтинг внезапен изблик на радост. Тази радост беше знак, че нищо не се е променило, че може да се чувства спокоен и сигурен, че нейното присъствие изчиства всички съмнения. Не се зачуди на късния час, в който идва за първи път в дома му, и то без покана.

— Добър вечер, госпожо Кийтинг — каза тя с ясен глас. — Дано не ви притеснявам. Късно е, нали?

— Съвсем не, дете — каза госпожа Кийтинг.

Катрин заговори бързо, заслушана в собствените си безсмислени думи:

— Само ще си сваля шапката… Къде да я оставя, госпожо Кийтинг? Тук на масата ли? Така добре ли е?… Не, може би по-добре да я сложа на бюрото, но е малко мокра, шапката може да повреди лака, бюрото е много хубаво, надявам се, че няма да повреди лака…

— Какво има, Кейти? — попита внимателно Кийтинг.

Погледите им се срещнаха. Очите й бяха изпълнени с ужас. Устните й се разтвориха в опит да се усмихне.

— Кейти! — възкликна той.

Тя мълчеше.

— Съблечи си палтото. Ела да се стоплиш до камината.

Приближи ниска табуретка до камината и я покани да седне.

Беше облечена с ученически черен пуловер и износена черна пола, които носеше вкъщи. Не се бе преоблякла. Сви се на табуретката, притискайки коленете си едно в друго. Заговори по-тихо и по-естествено. В гласа й прозвуча болка:

— Имате хубаво жилище… Толкова е топло и просторно… Винаги ли можеш да отваряш прозорците?

— Кейти, мила — попита той нежно, — какво е станало?

— Нищо. Нищо не се е случило. Но трябва да говоря с теб. Сега. Тази вечер.

Той погледна към госпожа Кийтинг.

— Ако предпочиташ…

— Не. Всичко е наред. Нека госпожа Кийтинг да чуе. По-добре е да чуе. — Обърна се към майка му и каза съвсем просто: — Госпожо Кийтинг, с Питър сме сгодени. — Обърна се към него и добави с треперещ глас: — Питър, искам да се оженим веднага, утре, възможно най-скоро.

Госпожа Кийтинг бавно положи ръка на коленете си. Гледаше Катрин с безизразни очи. Изрече тихо и с неочаквано за Питър достойнство:

— Не знаех. Много се радвам, скъпа.

— Нямате нищо против ли? Наистина ли? — попита отчаяно Катрин.

— Тези неща ги решавате двамата със сина ми.

— Кейти! — промълви той. — Какво се е случило? Защо да бързаме толкова?

— О! Думите ми прозвучаха като… като че ли съм в положението на момичетата, които… — Лицето й пламна. — О, боже! Не! Няма такова нещо! Нали знаеш, че това е невъзможно! О, нали не мислиш, Питър, че аз… че…

— Не, разбира се — той се засмя, седна на пода до нея и я прегърна. — Съвземи се най-после. Какво става? Нали знаеш, че ако поискаш, още тази вечер ще се оженя за теб. Само ми кажи, какво се е случило?

— Нищо. Добре съм. Ще ти кажа. Ще решиш, че съм луда. Внезапно ме обзе усещането, че никога няма да се омъжа за теб, че се случва нещо ужасно и трябва да избягам от него.

— Какво точно ти се случи?

— Не знам. Нищо конкретно. Работих през целия ден. Никой не ми се обади, никой не дойде вкъщи. И изведнъж вечерта ме обзе това усещане, беше кошмар, неизразим ужас, нещо страшно. Почувствах смъртна опасност, сякаш нещо ме връхлита, а аз не мога да избягам, защото ме е сграбчило и вече е твърде късно.

— Да избягаш от какво?

— Не знам точно. От всичко. От целия си живот. Сякаш попаднах в подвижни пясъци. Беше гладко и естествено. Не забелязваш нищо, нищо не подозираш. Безгрижно тръгваш напред. Но като забележиш, вече е твърде късно… Почувствах, че ще потъна, че никога няма да се омъжа за теб, че трябва да бягам, сега или никога. Не си ли изпитвал подобно чувство, не си ли изпитвал необясним страх?

— Изпитвал съм — прошепна той.

— Нали не ме мислиш за луда?

— Не, Кейти. Само ми кажи какво го предизвика? Нещо конкретно ли беше?

— Ами… сега изглежда толкова глупаво. — Тя се засмя извинително. — Ето как стана: седях си в стаята, беше малко хладно и не отворих прозореца. На масата бях натрупала толкова много листове и книги, че нямаше място да пиша и събарях хартиите с лакът. На пода край мен имаше купища хартия, която шумолеше, защото вратата на всекидневната беше отворена и сигурно е ставало малко течение. Чичо също работеше във всекидневната. Работата ми вървеше, бяха минали часове, дори не знаех колко е часът. И внезапно се случи това нещо. Не знам как стана. Може би стаята е била задушна, а може би го предизвика тишината, не чувах нищо, всекидневната бе притихнала, а хартията шумолеше, като че ли някой се бе задавил до смърт. И тогава се огледах и… и не видях чичо във всекидневната, видях само неговата сянка на стената. Сянката бе огромна и силно прегърбена. Беше неподвижна и огромна!

Тя потръпна. Случилото се вече не й се струваше глупаво. Прошепна:

— Точно тогава ме обзе страхът. Сянката беше неподвижна, но ми се стори, че всичката хартия се движи, стори ми се, че тя се надига много бавно от пода, ще стигне до гърлото ми и ще се удавя. И тогава изкрещях. Но, Питър, той не ме чу. Не чу! Сянката не помръдна. Тогава грабнах палтото и шапката си и побягнах. Затичах се през всекидневната, а той като че ли каза: „Катрин, колко е часът?… Къде отиваш?“ Нещо такова, не съм сигурна. Но аз не погледнах назад и не му отговорих — не можах. Уплаших се от него. Уплаших се от чичо Елсуърт, който никога през живота си не ми е казал лоша дума!… Това е, Питър. Не разбирам, но ме е страх. Вече не толкова много, откак съм тук с теб, но ме е страх…

Госпожа Кийтинг заговори сухо и отсечено:

— Ясно е какво ти се е случило, скъпа. Работила си твърде много, преуморила си се и си реагирала малко истерично.

— Да… сигурно…

— Не — каза Кийтинг унило, — нищо подобно… — Сети се за високоговорителя във фоайето на събранието на стачниците. Добави бързо: — Да, майка ми е права. Съсипваш се от работа, Кейти. На твоя чичо ще му извия врата някой ден.

— Но той не е виновен! Той не иска да работя. Често ми взима книгите и ме праща на кино. Самият той казва, че работя твърде много. Но на мен работата ми харесва. Мисля си, че всичко, което записвам, всяка моя бележка, всяка частица информация ще стигне до стотици студенти в цялата страна. Мисля си, че помагам за образованието на хората и давам своя малък принос за тази голяма кауза… гордея се с това и не искам да спирам. Разбираш ли? Няма от какво да се оплаквам. Но… но тази вечер… Не знам какво става с мен.

— Слушай, Кейти, утре ще вземем удостоверението и веднага ще се оженим, където пожелаеш.

— Нека го направим, Питър — прошепна тя. — Наистина ли нямаш нищо против? Не че се налага, но ми се иска. Толкова ми се иска. Ще знам, че всичко е наред. Ще се справим. Мога да работя, ако ти… ако още не си готов или…

— О, глупости. Не говори така. Ще се справим. Това няма значение. Само да се оженим и всичко друго ще си дойде на мястото.

— Скъпи, разбираш ли ме? Наистина ли ме разбираш?

— Да, Кейти.

— Вече всичко е наред — каза госпожа Кийтинг. — Ще ти приготвя чаша горещ чай, Катрин. Ще го изпиеш, преди да си идеш у дома.

Тя направи чай. Катрин отпи с благодарност и каза усмихната:

— Аз… често се страхувах, че няма да ме одобрите, госпожо Кийтинг.

— Откъде ти е хрумнало подобно нещо? — каза провлечено г-жа Кийтинг. Думите й не прозвучаха като въпрос. — Бъди добро момиче, прибери се вкъщи и хубаво се наспи.

— Майко, не може ли Кейти да остане тук тази нощ? Може да спи при теб.

— Питър, не ставай истеричен. Какво ще си помисли чичо й?

— О, не, не, разбира се. Всичко е наред, Питър. Ще си ида у дома.

— Но ако искаш…

— Не ме е страх. Вече не ме е страх. Добре съм. Нали не си мислиш, че наистина съм се уплашила от чичо Елсуърт?

— Добре. Но остани още малко.

— Слушай, Питър — каза госпожа Кийтинг, — нали не искаш тя да тича по улиците толкова късно.

— Ще я изпратя до вкъщи.

— Не — каза Катрин. — Не искам да се държа толкова глупаво. Не, няма да ме изпращаш.

На вратата той я целуна и каза:

— Ще дойда да те взема утре в десет и ще отидем за удостоверението.

— Добре, Питър — прошепна тя.

Затвори вратата след нея и остана за миг в коридора, неволно стиснал юмруци. После се върна във всекидневната и се изправи предизвикателно пред майка си, пъхнал ръце в джобовете. В очите му се четеше мълчалив въпрос. Г-жа Кийтинг го гледаше спокойно, без да се прави, че не вижда погледа му, но и без да му отговаря.

Попита го:

— Ще си лягаш ли, Питър?

Очакваше всичко друго, само не и това. Почувства неудържимо желание да се възползва от възможността, да се обърне, да излезе от стаята и да избяга. Трябваше обаче да разбере какво мисли тя, трябваше да се оправдае.

— Майко, не искам да чувам никакви възражения.

— Не съм изказала никакви възражения — отвърна г-жа Кийтинг.

— Майко, разбери, че обичам Кейти и нищо няма да ме спре, това е.

— Чудесно, Питър.

— Не виждам какво не й харесваш.

— За теб вече няма значение какво харесвам и какво не харесвам.

— Нищо подобно, майко, разбира се, че има значение! Знаеш, че има. Защо говориш така?

— Питър, не става дума какво ми харесва или какво не ми харесва на мен. Изобщо не мисля за себе си, защото за мен ти си най-важният на този свят. Може би е старомодно, но аз съм си такава. Знам, че не съм права, защото в наше време децата не го оценяват, но не мога да се променя.

— О, майко, знаеш, че го оценявам! Знаеш, че не искам да те нараня.

— Можеш да ме нараниш, Питър, само ако нараниш себе си. Трудно бих го понесла.

— Защо да нараня себе си?

— Ако ме изслушаш…

— Винаги съм те изслушвал!

— Ако наистина искаш да чуеш какво мисля, ще ти кажа, че ще погребеш двадесет и девет години от моя живот, всички надежди, които хранех за теб.

— Но защо? Защо?

— Не че не харесвам Катрин, Питър. Много я харесвам. Тя е добро момиче — стига да не й се случва често да пада духом и да й се привиждат разни небивалици. Но тя е прилично момиче и според мен би била добра съпруга. На всяко добро, трудолюбиво, почтено момче. Но като си помисля, че това може да си ти, Питър! Ти!

— Но…

— Ти си скромен, Питър. Твърде скромен си. Винаги си имал този проблем. Не дооценяваш себе си. Мислиш, че си като всички останали.

— Определено не мисля така! И няма да позволя никой да мисли така!

— Тогава мисли с главата си! Не си ли даваш сметка какво бъдеще имаш? Не виждаш ли какво си постигнал и колко много още можеш да постигнеш? Имаш шанс да станеш… е, да не казвам най-добрият, но да се издигнеш съвсем близо до върха в архитектурата и…

— Съвсем близо до върха ли? Така ли мислиш? Искам да съм най-добрият, единственият ненадминат архитект в страната за времето си и няма да се задоволя с нищо по-малко!

— Но Питър, това не се постига само с работа. Човек може да бъде на върха, само ако е готов на някои жертви.

— Но…

— Животът не ти принадлежи, Питър, ако наистина си се прицелил нависоко. Не можеш да задоволяваш всяка своя приумица, като останалите хора, защото за тях това е без значение. Не е важно какво чувстваш, Питър, нито какво чувствам аз. Важна е твоята кариера. Трябва да си силен, да проявиш себеотрицание, за да спечелиш уважението на хората.

— Ти просто не харесваш Кейти и се поддаваш на предразсъдъците си…

— Защо да не я харесвам? Е, разбира се, не мога да кажа, че одобрявам поведението на момиче, което проявява неуважение към своя любим, тича при него, безпокои го безпричинно и изисква да си изхвърли бъдещето през прозореца заради някакви щуротии. Каква подкрепа можеш да очакваш от такава съпруга? Но ако става въпрос за мен, ако мислиш, че се тревожа за себе си — тогава просто си сляп, Питър. Не ти ли е ясно, че от моята гледна точка това ще бъде съвършен брак? Аз няма да имам проблеми с Катрин, ще се разбирам прекрасно с нея, тя ще се държи почтително и покорно със своята свекърва. Но пък госпожица Франкън…

Той потръпна. Знаеше, че ще стане така. Това беше единствената тема, от която се страхуваше.

— О да, Питър — каза г-жа Кийтинг тихо, но твърдо. — Налага се да поговорим за нея. Сигурна съм, че аз няма да се разбирам с госпожица Франкън. Елегантно светско момиче като нея няма да търпи старомодна и необразована майка като мен. Най-вероятно ще ме изхвърли от къщи. О, да, Питър. Но нали разбираш, че мисля не за себе си.

— Майко — каза грубо той, — говориш пълни глупости, та аз нямам никакъв шанс с Доминик. Тази фурия… не знам дали изобщо би ме погледнала.

— Не се държиш на ниво, Питър. Навремето не допускаше, че има нещо, което не можеш да спечелиш.

— Но аз не я искам, майко.

— Наистина ли не я искаш? Ето, това си ти. Нали ти казах? Погледни се! Франкън е най-добрият архитект в града, точно този, който ти трябва! Та той почти те умолява да му станеш съдружник — въпреки възрастта ти, пренебрегвайки толкова много други по-възрастни мъже! Той не само ти позволява, той те умолява да се ожениш за дъщеря му! А ти утре ще влезеш в кантората и ще му представиш малката никаквица, за която си хукнал да се жениш! Само за миг престани да мислиш за себе си и се замисли за другите. Как мислиш, дали това ще му се понрави? Ще му се понрави ли, че си предпочел пред дъщеря му момиче от простолюдието?

— Няма да му хареса — прошепна Кийтинг.

— Можеш да заложиш живота си, че няма да му хареса! Можеш да се хванеш на бас, че ще те изхвърли! Тутакси ще намери куп хора, които ще се възползват да грабнат твоето място. Какво ще кажеш за Бенет например?

— О, не! — Кийтинг се задави от ярост и тя разбра, че е ударила право в целта. — Само не Бенет!

— Да — каза тя тържествуващо. — Бенет! Точно така ще стане, „Франкън&Бенет“, а ти ще обикаляш да си търсиш работа! Но ще си имаш съпруга! О, да, ще си имаш съпруга!

— Майко, моля те… — прошепна отчаяно той. Но тя продължи безмилостно:

— Ето, такава съпруга ще си имаш. Недодялано момиче, което не знае къде да си сложи ръцете и краката. Глуповато девойче, което ще бяга и ще се крие от всяка важна личност, която доведеш у дома. Мислиш си, че много те бива ли? Не се заблуждавай, Питър Кийтинг! Никой мъж не може да стигне до върха, ако е сам. Не подценявай важността на подходящата съпруга. Твоят Франкън не се е оженил за прислужница, нали? За миг се опитай да видиш нещата през очите на другите. Какво ще си помислят за твоята съпруга? Какво ще си помислят за теб? Ти не си изкарваш прехраната, като строиш колиби за улични продавачи, не забравяй това! Трябва да играеш играта така, както я играят влиятелните мъже на този свят. Трябва да бъдеш на тяхното ниво. Какво ще си помислят за мъж, който се е оженил за малко нищожество? Дали ще ти се възхищават? Ще ти вярват ли? Ще те уважават ли?

— Млъкни! — извика той.

Но тя продължи. Говори дълго, а той седеше, яростно пукаше с пръсти и от време на време изпъшкваше:

— Но аз я обичам… Не мога, майко! Не мога… Обичам я…

Тя млъкна, когато навън улиците посивяха от светлината на утрото. Пусна го да си отиде в стаята, залитайки. Каза му нежно и изморено:

— Питър, направи поне едно нещо. Изчакайте само няколко месеца. Помоли я да почака няколко месеца. Хайер може да умре всеки момент, и тогава, след като станеш съдружник, можеш да се ожениш за нея и да се справиш с всичко. Тя няма да има нищо против да почака още малко, ако те обича… Помисли за това, Питър… И докато размисляш, не забравяй, че ако се ожениш сега, ще разбиеш сърцето на майка си. Не че е толкова важно, но само малко помисли по този въпрос. Мисли един час за себе си, но отдели минута в мисли за другите…

Той не се опита да заспи. Не се съблече, а остана с часове седнал на леглото. В ума му се избистри едно-единствено желание: да прескочи година напред във времето, когато всичко ще се е уредило, без значение как.

Не беше взел никакво решение, когато в десет часа звънна на вратата на Катрин. Смътно усещаше, че тя ще го хване за ръка, ще го поведе, ще настоява — и така решението ще дойде от само себе си.

Катрин отвори вратата и се усмихна щастливо и доверчиво, сякаш нищо не се беше случило. Покани го в стаята си. На бюрото й бяха подредени купища книги и листове, облени в слънчеви лъчи. Стаята беше чиста и подредена. На килима личаха ивиците от подочистачката. Катрин беше с крепирана муселинена блуза, чиито ръкави очертаваха раменете й; в косата й на слънчевата светлина проблясваха бухнали косъмчета. Той усети мигновено разочарование, че в дома й нищо не го заплашва; изпита и облекчение, и разочарование.

— Готова съм, Питър — каза тя. — Подай ми палтото.

— Каза ли на чичо си?

— Да. Снощи му казах. Още работеше, когато се прибрах.

— Какво ти отвърна?

— Нищо. Разсмя се и ме попита какъв сватбен подарък искам. Толкова се смя!

— Къде е? Не поиска ли да се запознае с мен?

— Трябваше да отиде в редакцията на вестника. Каза, че занапред ще има предостатъчно време да се виждате. Но го каза толкова мило!

— Слушай, Кейти, аз… искам да ти кажа нещо. — Поколеба се, гледайки настрани. Гласът му беше безизразен. — Слушай за какво става дума: Лусиъс Хайер, съдружникът на Франкън, е много болен и едва ли ще живее дълго. Франкън ми намеква доста ясно, че аз ще заема мястото на Хайер. Но Франкън си е втълпил, че трябва да ме ожени за дъщеря си. Разбери ме правилно, знаеш, че това е изключено, но не мога да му го кажа. Затова си помислих… помислих си, че ако изчакаме… само няколко седмици… ще се наложа във фирмата и тогава Франкън не може да стори нищо, като отида при него и му кажа, че съм се оженил… Но разбира се, решението зависи от теб. — Погледна я и гласът му затрепери. — Но ако искаш да се оженим сега, тръгваме веднага.

— Но, Питър — каза тя спокойно и с искрена изненада. — Разбира се, че ще почакаме.

Той се усмихна, доволен и облекчен. Затвори очи.

— Разбира се, че ще почакаме — каза тя твърдо. — Не знаех, че нещата стоят така. Наистина няма никаква причина да бързаме.

— Не се ли страхуваш, че дъщерята на Франкън може да ме отнеме?

Тя се засмя.

— О, Питър! Познавам те твърде добре.

— Но ако предпочиташ…

— Не, така е много по-добре. Ако трябва да съм откровена, тази сутрин си помислих, че е по-хубаво да изчакаме, но не исках да ти кажа, защото не знаех дали си взел твърдо решение. Но след като искаш да почакаме, и аз искам същото. Тази сутрин разбрахме, че чичо ми е поканен да изнесе същия курс лекции това лято в един от големите университети на Западното крайбрежие. Би било ужасно да го изоставя, без да съм завършила работата. Помислих си, освен това, че може би сме твърде неразумни, и двамата сме толкова млади. Чичо Елсуърт така се смя… Наистина е по-разумно да почакаме.

— Да, така е. Но, Кейти, ако се чувстваш по същия начин като снощи…

— Нищо подобно! Толкова се срамувам. Не мога да си обясня какво ми стана снощи. Опитвам се да си спомня, но не мога да разбера. Нали знаеш колко зле се чувства човек после. На следващия ден всичко е ясно и просто. Много ли глупости наговорих снощи?

— Забрави за снощи. Ти си умно момиченце. И двамата сме разумни. Ще почакаме, но не задълго.

— Добре, Питър.

Изведнъж той произнесе с ярост:

— Настоявай да се оженим сега, Кейти.

Засмя се глупаво, сякаш не го каза сериозно.

Тя се усмихна.

— Е? — попита, разтваряйки ръце.

— Ами… — измърмори той. — Ами добре, Кейти. Ще почакаме. По-разумно е, разбира се. Аз… аз ще тръгвам. Ще закъснея за работа. — Усети, че трябва на секундата да избяга от стаята й. — Ще ти звънна. Хайде утре да вечеряме заедно.

— Добре, Питър. Ще бъде чудесно.

Той си тръгна, успокоен и натъжен, проклинайки се за натрапчивото усещане, че е пропуснал шанс, който никога не ще се повтори, че нещо надвисва над тях, а те не се съпротивляват. Проклинаше се, защото не знаеше срещу какво трябва да се съпротивляват. Забърза към кантората. Закъсняваше за среща с госпожа Мурхед.

Катрин остана насред стаята, след като той си тръгна. Зачуди се защо изведнъж усети празнота и студ. В този миг осъзна, че се е надявала той да я застави да го последва. После вдигна рамене, усмихна се с укор на самата себе си и се зае отново с работата, която я чакаше на бюрото й.

XIII

Един октомврийски ден, когато къщата на Хелър беше почти готова, върлинест млад мъж в работен комбинезон се отдели от групичка хора, които стояха край пътя и гледаха къщата. Дойде при Роурк.

— Вие ли сте човекът, който построи Лудницата? — попита той колебливо.

— Да, ако имате предвид тази къща — отвърна Роурк.

— О, моля да ме извините, господине. Така я наричат хората наоколо. Но аз не бих я нарекъл така. Знаете ли, искам да си построя нещо… смятам да си построя бензиностанция на около десет мили оттук, на „Пост Роуд“. Нека да поговорим.

Видяха се по-късно и седнаха на пейка пред гаража, където работеше Джими Гауън. Той изложи подробно плановете си и добави:

— Реших да се обърна към вас, господин Роурк, защото харесвам вашата странна къща. Не знам защо, но я харесвам. За мен тя е смислена. Наблюдавах как всички я зяпат изумено и я обсъждат — когато става дума за къща, това няма значение, но ще е чудесно за бизнес постройка, нека да се подсмиват, но и да говорят за нея. Затова реших, че искам да я построите вие. Всички ще кажат, че съм луд, но вас нали не ви е грижа? На мен не ми пука.

Джими Гауън бе работил упорито петнадесет години, за да спести пари за собствен бизнес. Хората се възмущаваха, че е избрал точно този архитект. Но Джими не продума нито дума, за да се обяснява или защитава. Само казваше учтиво:

— Възможно е, момчета, възможно е.

И възложи на Роурк да му построи бензиностанцията.

Бензиностанцията заработи в края на декември. Сред горичка до „Бостън Пост Роуд“ две малки постройки от стъкло и бетон оформяха полукръг, в който бяха вместени като във вътрешен двор цилиндричният офис, издължената ниска елипса на крайпътния ресторант и бензиновите колонки. Всички форми бяха извити, нямаше нито ъгли, нито прави линии. Флуидните овали сякаш се лееха, задържани в мига на изтичането, когато са в съвършена и неръкотворна хармония. Бензиностанцията приличаше на съцветие от сфери, което виси ниско над земята, почти без да я докосва и всеки миг може да бъде отнесено от порив на вятъра. Излъчваше радост и вдъхваше усещане за твърда и свежа полезност, като мощен самолетен двигател.

Роурк остана в бензиностанцията в деня на откриването й. Отпиваше кафе от чисто бяла порцеланова чаша до бара в ресторанта и наблюдаваше колите, които спираха отпред. Остана до късно вечерта. Подкара колата си по дългото пусто шосе и хвърли поглед назад. Светлините на бензиностанцията проблясваха в далечината. Тя бе на кръстовище, където денонощно минаваха коли. Те идваха от градове, в които нямаше място за такива сгради и отиваха в градове, където нямаше такива сгради. Загледа се в пътя пред себе си и повече не погледна в огледалото, на което меко проблясваха точиците светлина, оставащи все по-далеч…

Отново последваха месеци бездействие. Сядаше в кантората си всяка сутрин. Знаеше, че трябва да седи там, загледан във вратата, която никога не се отваряше, с пръсти на телефона, който никога не звънеше. В пепелника, който изхвърляше всеки ден преди да си тръгне, нямаше други фасове, освен неговите.

— Какво смяташ да правиш, Хауърд? — попита го една вечер Остин Хелър, докато вечеряха.

— Нищо.

— Трябва да направиш нещо.

— Нищо не мога да направя.

— Трябва да се научиш да общуваш с хората.

— Не мога.

— Защо?

— Не умея. Родил съм се лишен от това умение.

— Човек може да го придобие.

— Нямам сетиво, с което да го придобия. Не знам дали нещо ми липсва, или имам нещо в повече, което ми пречи. Освен това не харесвам хора, с които се налага да се общува.

— Но не можеш да седиш така и да не правиш нищо. Трябва да търсиш поръчки.

— Какво да кажа на хората, за да ми възлагат поръчки? Мога само да показвам работата си. Ако тя не им говори достатъчно, те няма да чуят какво им казвам. За тях аз съм нищо, но работата… моята работа е единственото, което ни свързва. Нямам желание да говоря за каквото и да било.

— Какво ще правиш тогава? Не се ли тревожиш?

— Не. Знаех, че ще стане така. Чакам.

— Какво чакаш?

— Подходящите хора.

— Кои са те?

— Не знам. Всъщност знам, но не мога да го обясня, макар че ми се иска. Сигурно има някакъв принцип, но не знам какъв е.

— Почтеност?

— Да… не, само отчасти. Гай Франкън е почтен човек, но не е същото. Смелост? Ралстън Холкъм е смел, по свой начин… Не знам. Не съм толкова неясен, когато става дума за други неща. Но хората, с които мога да общувам, разпознавам по лицата. Има нещо в лицата им. Хиляди хора минават край твоята къща и край бензиностанцията. Ако един от тези хиляди спре и се загледа — това ми стига.

— Значи в крайна сметка имаш нужда от хората, нали, Хауърд?

— Разбира се. Защо се смееш?

— Винаги съм мислил, че ти си най-антисоциалното животно, което имам удоволствието да познавам.

— Имам нужда от хора, които да ми възлагат работа. Аз не строя мавзолеи. Смяташ ли, че трябва да изпитвам различна необходимост? От по-близко, по-лично общуване?

— Нямаш нужда от много лично общуване.

— Нямам, наистина.

— Дори не се хвалиш с това.

— Трябва ли?

— Та ти не можеш. Твърде надменен си, за да се хвалиш.

— Такъв ли съм?

— Не знаеш ли какъв си?

— Не. Не знам какъв съм в твоите очи, нито в очите на който и да било друг.

Хелър седеше мълчаливо и с цигара в ръка описваше кръгове. Засмя се и каза:

— Съвсем типично за теб.

— Кое?

— Че не ме питаш какъв си според мен. Всеки друг би попитал.

— Съжалявам. Не че ми е все едно. Ти си един от малцината ми приятели, на които държа. Просто не ми хрумна да те попитам.

— Знам, че не ти хрумва. И това е проблемът. Ти си егоцентричен звяр, Хауърд. Още по-чудовищен си, защото не го осъзнаваш.

— Така е.

— Трябва да проявиш малко загриженост, казвайки това.

— Защо?

— Има нещо, което ме озадачава. Не познавам по-студен човек от теб. И не мога да разбера защо — тъй като по свой начин си устремен към съвършенство, — щом те видя, усещам, че си и най-животворният човек, когото съм срещал.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам. Само това, което казах.

Седмиците минаваха. Роурк отиваше всеки ден в кантората, прекарваше по осем часа на бюрото си и четеше много. В пет часа си отиваше у дома. Премести се в по-хубаво жилище близо до кантората. Живееше пестеливо и парите щяха да му стигнат задълго.

Една февруарска сутрин телефонът в кантората звънна. Бодър и енергичен женски глас поиска среща с господин Роурк, архитектът. Същия следобед енергична и дребна мургава жена влезе в кантората. Беше с палто от визон и екзотични обици, звънтящи при всяко движение на главата й. Главата й се движеше постоянно, като на пърхаща птица. Г-жа Уейн Уилмът от Лонг Айлънд искаше да си построи къща извън града. Обясни, че се е спряла на г-н Роурк, защото е проектирал дома на Остин Хелър. Тя обожаваше Остин Хелър. Нарече го пророк за всички онези, които се стремят поне малко да бъдат прогресивни интелектуалци. „Не мислите ли?“ — и беше фанатична почитателка на Хелър, „да, буквално фанатична“. Господин Роурк е много млад, нали? — но тя няма нищо против, тя е много либерална и с удоволствие помага на младите. Искаше голяма къща, имаше две деца, които трябва да имат възможност да изразяват своята индивидуалност — „съгласен ли сте?“ — всяко от тях трябва да има отделна стая, а тя иска библиотека — „чета до забрава“, — музикална стая, оранжерия — „отглеждаме момини сълзи, приятелките ми казват, че това е моето цвете“ — кабинет за съпруга й, който й се доверява напълно и й е поверил да планира къщата — „толкова ме бива за това, че ако не бях жена, сигурно щях да съм архитект“ — стаи за прислугата, гараж за три коли. След около час и половина, които посвети на подробности и обяснения, тя каза:

— И разбира се, стилът на къщата ще бъде английски Тюдор. Обожавам английския Тюдор.

Той я погледна и бавно попита:

— Виждали ли сте къщата на Остин Хелър?

— Не, макар че ми се иска да я видя, но как?… Не познавам г-н Хелър, аз съм само негова почитателка, най-обикновена почитателка. Какво представлява той всъщност? Трябва да ми кажете, умирам от любопитство… не, не съм виждала къщата му, тя е някъде в Мейн, нали?

Роурк извади снимки от чекмеджето на бюрото и й ги подаде.

— Това е къщата на Хелър.

Тя разгледа снимките. Погледът й се плъзгаше като вода по гланцираната им повърхност. Остави ги на бюрото.

— Много интересно — каза тя. — Съвсем необичайно. Направо изумително. Но, разбира се, аз не искам такава къща, тя няма да изразява моята индивидуалност. Приятели ми казват, че индивидуалността ми е съзвучна с епохата на кралица Елизабет.

Той се опита спокойно и търпеливо да й обясни защо не трябва къщата й да е в стил Тюдор. Тя го прекъсна насред изречението.

— Слушайте, господин Роурк, нали не се опитвате да ме наставлявате? Уверена съм, че имам добър вкус, знам доста за архитектурата, минала съм специален курс в клуба. Приятелките ми казват, че знам повече от мнозина архитекти. Твърдо съм решила, че къщата ми ще бъде в стил английски Тюдор. Нямам намерение да го обсъждам повече.

— Ще трябва да потърсите друг архитект, госпожо Уилмът.

Тя го погледна невярващо.

— Искате да кажете, че отказвате поръчката?

— Да.

— Отказвате моята поръчка?

— Да.

— Но защо?

— Не работя такива проекти.

— Но аз мислех, че архитектите…

— Да. Архитектите ще ви построят точно каквото поискате. Всеки друг архитект в града ще ви направи каквото му поръчате.

— Но аз се обръщам първо към вас.

— Ще ми направите ли една услуга, госпожо Уилмът? Ще ми кажете ли защо дойдохте при мен, след като държите къщата ви да е на всяка цена в стил Тюдор?

— Сигурна бях, че ще оцените възможността. Освен това реших да се похваля на моите приятелки, че съм избрала архитекта на Осгин Хелър.

Той се опита да й обясни и да я убеди. Говорейки, осъзна, че е безполезно, защото думите му звучаха като във вакуум. Госпожа Уейн Уилмът не беше личност, а само куха черупка, пълна с мнения на нейните приятелки, с гледки от пощенски картички, с изчетени романи за провинциални благородници. Налагаше се да говори на тази нематериалност, която нито го чуваше, нито му отвръщаше, която беше глуха и безлична като памучен тампон.

— Съжалявам — каза госпожа Уейн Уилмът, — но не съм свикнала да говоря с човек, който изобщо не е в състояние да разсъждава. Убедена съм, че ще намеря множество по-умни хора, които ще се радват да работят за мен. Съпругът ми отначало възрази на моята идея да ви наема. Със съжаление разбирам, че е бил прав. Приятен ден, господин Роурк.

Излезе достойно и затръшна вратата. Той върна снимките обратно в чекмеджето на бюрото.

Господин Робърт Л. Мънди дойде в кантората на Роурк през март, изпратен от Остин Хелър. Гласът и косата на господин Мънди бяха сиви като стомана, а очите му бяха сини, кротки и замечтани. Искаше да си построи къща в Кънектикът и говореше за нея трепетно, като младоженец и като мъж, устремил се към своята тайна, последна цел.

— Няма да е обикновена къща, господин Роурк — каза той свенливо и нерешително, като че ли говореше на по-възрастен и по-известен човек от него, — ще е като… като символ за мен. Толкова съм мечтал и работил за нея през годините. Изминаха толкова много години… Казвам ви тези неща, за да ме разберете. Сега имам много пари, повече, отколкото ми трябват. Но на времето не беше така. Може би ги спечелих твърде късно. Не знам. Младите хора си мислят, че когато човек достигне тази възраст, забравя какво е преживял. Но не е така. Човек си спомня разни неща. Винаги ще си спомням детството си в едно градче в Джорджия — изпълнявах поръчки за сарача, а другите деца се смееха, когато минаваха файтони и опръскваха с кал панталоните ми. Още тогава реших, че един ден ще имам собствена къща — къща, пред която ще спират файтони. После, колкото и трудно да ми е било понякога, винаги мислех за тази къща, и това ми помагаше. Имаше и години, в които се страхувах от нея — можех да я построя, но се страхувах. Е, сега й е дошло времето. Разбирате ли, господин Роурк? Остин казва, че вие сте човекът, който ще ме разбере.

— Да — каза нетърпеливо Роурк, — разбирам.

— Имаше едно имение — продължи господин Мънди — близо до моя роден град. Най-голямото имение в окръга. Имението Рандълф. Стара плантаторска къща — такива вече не се строят. Понякога им носех разни неща, оставях ги до задния вход. Искам такава къща, господин Роурк. Точно такава. Но не в Джорджия. Не искам да се връщам там. Искам да е тук, близо до града. Купил съм земята. Трябва да ми помогнете да стане точно като имението Рандълф. Ще засадим дървета и храсти като онези в Джорджия, цветя и всичко останало. Ще намерим начин да ги отглеждаме. Цената няма значение. Разбира се, ще има електрическо осветление и гаражи, а не файтони. Но искам електрическите лампи да приличат на свещници, а гаражите — на конюшни. Всичко да е съвсем същото. Имам снимки на имението Рандълф. Купил съм част от старите им мебели.

Когато Роурк заговори, господин Мънди се заслуша учтиво и изумено. Не се засегна от думите му. Те просто не стигаха до него.

— Не си ли давате сметка? — каза Роурк. — Искате да построите паметник, но не на самия себе си. Не на вашия живот или на онова, което сте постигнали, а на други хора. На превъзходството им над вас. Вие не оспорвате превъзходството им, а го обезсмъртявате. Не го отхвърляте, а го утвърждавате завинаги. Мигар ще сте щастлив, ако се затворите до края на живота си в тази несвойствена сграда? Какво ще стане, ако веднъж завинаги се освободите и построите нова къща, вашата къща? Онова, което искате, не е имението Рандълф, а значението, което то е имало за вас. Но именно срещу него сте се борили през целия си живот.

Господин Мънди слушаше безучастно. Роурк отново се почувства безсилен пред нереалността: нямаше човек на име господин Мънди. Той бе изправен пред отдавна починалите обитатели на имението Рандълф. С тях не можеше нито да спори, нито да ги убеждава.

— Не — каза накрая господин Мънди. — Не. Може би сте прав, но аз не искам такова нещо. Не отричам вашите аргументи — звучат убедително, но на мен ми харесва имението Рандълф.

— Защо?

— Просто ми харесва. Просто харесвам точно него.

Роурк му предложи да си избере друг архитект. Г-н Мънди възкликна:

— Но аз харесвам вас. Защо не ми построите къщата? Има ли значение за вас?

Роурк не му обясни.

След това Остин Хелър му каза:

— Знаех си. Очаквах, че ще му откажеш. Не те упреквам, Хауърд. Но той е толкова богат. Ако се беше се съгласил, тази поръчка щеше много да ти помогне. В края на краищата, трябва да живееш.

— Не с такива поръчки — каза Роурк.

През април господин Натаниъл Янс от компанията за недвижими имоти „Янс-Стюарт“ покани Роурк в кантората си. Г-н Янс беше откровен и рязък. Каза, че компанията му планира да построи малка административна сграда — тридесет етажа — в долната част на Бродуей, и че той не харесва Роурк като архитект, дори в някаква степен е против него, но приятелят му Остин Хелър настоял да се запознае с Роурк и да поговорят. Г-н Янс няма особено добро мнение за сградите на Роурк, но Хелър е упражнил натиск над него и той ще изслуша Роурк преди да вземе решение. Какво би казал Роурк по въпроса?

Роурк имаше да каже много неща. Каза ги спокойно, макар че в началото му беше трудно, защото искаше да получи поръчката, искаше му се да я изтръгне от господин Янс с насочен пистолет, ако му бе в ръката. Но след минути всичко изглеждаше просто и лесно, мисълта за оръжието изчезна, изчезна дори желанието да му бъде възложена сградата; не ставаше дума за поръчката, а и той не бе дошъл, за да я получи. Заговори за архитектура.

— Господин Янс, когато си купувате автомобил, нали не искате розови гирлянди по стъклата, изваян лъв на всеки калник и ангел, седнал на покрива. Защо?

— Би било нелепо — отвърна г-н Янс.

— Защо да е нелепо? Сигурно би било прекрасно. Луи XIV е имал такава карета, а щом тя е подхождала на Луи XIV, защо да не подхожда и на нас. Няма защо да се стремим към прибързани нововъведения, нито да скъсваме с традицията.

— Но вие изобщо не вярвате в подобни неща!

— Да, така е. Но вие вярвате, нали? Вземете например човешкото тяло. Защо да не ви хареса човешко тяло с къдрава опашка, завършваща със сноп щраусови пера? И с уши като листа от акант? Мигар няма да е по-привлекателно от сегашното ни грозно голо тяло, без никакви украшения? Защо не ви допада тази мисъл? Защото такова тяло ще е безполезно и нелепо. Човешкото тяло е красиво, защото в него няма нито един мускул, който да не служи за нещо; защото в него няма никаква излишна линия; защото всеки негов детайл е подчинен на някаква идея — идеята за човека и за неговия живот. Кажете ми тогава защо, когато става дума за сграда, не я гледате с мисълта, че тя има своя цел и предназначение, защо искате да я удушите с украшения, да принесете в жертва предназначението й в името на нейната обвивка, без дори да знаете дали искате такава обвивка? Защо искате тя да изглежда като хибридно чудовище, пръкнало се от кръстосване на десет различни изчадия, превърнало се в твар без душа, сърце и мозък, в твар, която няма нищо друго, освен козина, опашка, нокти и пера? Защо? Обяснете ми, моля ви, защото и досега не съм успял да го разбера.

— Никога не съм мислил по този начин — каза г-н Янс и добави неуверено: — Но ние искаме нашето здание да излъчва достойнство, нали знаете, и красота, истинска красота.

— Какво е красотата?

— Ами-и-и…

— Кажете ми, господин Янс, наистина ли намирате за красиви гръцките колони и кошниците с плодове, лепнати на модерна административна стоманена сграда?

— Не знам дали съм се замислял какво прави сградата красива — призна г-н Янс, — но предполагам, че красивото е онова, което се харесва на обществеността.

— А защо е толкова важно какво харесват хората?

— Не знам.

— Защо тогава да ви е грижа какво искат хората?

— Трябва да се съобразяваме с обществото.

— Мигар не знаете, че повечето хора приемат нещата каквито са, и нямат собствено мнение? Искате ли да се ръководите от онова, което хората искат вие да мислите, че те мислят, или от собствената си преценка?

— Не можете да налагате мнението си.

— И не е необходимо. Нужно е само търпение. Защото на ваша страна е разумът — знам, че всъщност почти никой не иска разумът да е на негова страна, — а срещу вас имате само неясна, безформена, сляпа инерция.

— Защо смятате, че не искам разумът да е на моя страна?

— Не става дума за вас, господин Янс. Така мислят повечето хора. Трябва да се поемат рискове, само това е нужно, но хората се чувстват много по-сигурни, когато поемат риск с нещо, за което знаят, че е грозно, нелепо и глупаво.

— Наистина е така — каза господин Янс.

В края на разговора господин Янс каза замислено:

— Признавам, че аргументите ви са разумни, г-н Роурк. Нека да помисля. Скоро ще ви се обадя.

Г-н Янс се обади след седмица.

— Решението ще вземе съветът на директорите. Искате ли да опитате, Роурк? Начертайте плановете и няколко предварителни скици. Ще ги представя на съвета. Не мога нищо да ви обещая. Но аз съм на ваша страна и ще се постарая да ги убедя.

Роурк се зае с плановете. Работи денонощно в продължение на две седмици и ги предаде. Поканиха го да се яви пред съвета на директорите на компанията „Янс-Стюарт“. Застана до дългата маса и заговори, а очите му се местеха бавно от лице на лице. Опитваше се да не свежда поглед към масата, но в долната периферия на зрението му се мяркаха като бели петна неговите чертежи, разтворени пред дванадесетте мъже. Зададоха му множество въпроси. От време на време господин Янс скачаше и отговаряше вместо него, удряше по масата с юмрук, изръмжаваше:

— Не разбирате ли? Не ви ли ясно?… И какво от това, господин Грант? Какво като никой не е строил такава сграда?… Готика ли, господин Хабърд? Защо трябва да е готика?… Твърдо съм решил да подам оставка, ако отхвърлите проекта!

Роурк говореше спокойно. Той беше единственият човек в стаята, който беше уверен в собствените си думи. Но усещаше, че няма шансове. Дванадесетте лица пред него имаха различни изражения, но всички имаха нещо общо — то не бе нито цвят, нито черта, а някакъв общ знаменател, който размиваше израженията им и те вече не бяха лица, а само празни очертания от плът. Говореше на всички, без да се обръща към никого. Не усещаше ответна реакция. Имаше чувството, че думите му не стигат до тъпанчетата в ушите на хората около масата. Думите му пропадаха в кладенец, удряха каменните издатини по пътя си, но издатините ги пропускаха и те падаха още по-надолу, блъскаха се една в друга и политаха към несъществуващото дъно.

Казаха му, че ще го уведомят за решението на съвета. Предварително знаеше какво ще е то. Получи писмото и го прочете напълно равнодушно. Писмото от г-н Янс гласеше: „Драги г-н Роурк, със съжаление ви уведомявам, че нашият съвет на директорите не взе решение да ви възложи поръчката за…“ Зад безмилостния, агресивен официален тон на писмото прозираше признание за вина: признание, че човекът няма сили да го погледне в очите.

Като млад Джон Фарго бе амбулантен търговец с улична количка. На петдесет години притежаваше скромно състояние и процъфтяващ универсален магазин в края на Шесто Авеню. Години наред се конкурираше успешно с по-голям магазин от другата страна на улицата, един от множеството наследени от многобройна фамилия. Предишната есен собствениците преместиха конкурентния магазин в нов квартал, по-далеч от търговския център. Бяха убедени, че сърцето на търговията в града се премества на север и решиха да ускорят упадъка на доскорошния си квартал, опразвайки стария магазин. Той трябваше да се превърне в мрачно напомняне към конкурента на отсрещната страна на улицата. В отговор Джон Фарго обяви, че ще построи още един магазин, на същото място, точно до стария. Щеше да е най-новият и най-модерният магазин в града. Зарече се да запази престижа на стария квартал.

Покани Роурк в кантората си. Не каза, че ще вземе решение по-късно или ще размисли. Каза:

— Архитектът си ти.

Седна с крака на бюрото, запуши лула, изпускайки едновременно думи и кълба дим.

— Ще ти кажа колко пространство ми е нужно и колко пари мога да вложа. Ако ти трябват още, кажи ми. Другото зависи от теб. Не разбирам от сгради. Но мога да разпозная от пръв поглед човека, който разбира. Действай.

Фарго избра Роурк, защото веднъж мина край бензиностанцията на Гауън, спря, влезе вътре и зададе няколко въпроса. След това даде малко пари на готвачката на Хелър, за да го разведе из къщата, докато Хелър го няма. На Фарго не му трябваше нищо повече.

В края на май, когато масата в кантората на Роурк беше затрупана с чертежите за магазина на Фарго, той получи още една поръчка.

Клиентът, г-н Уитфърд Санбърн, притежаваше административна сграда, която преди много години му бе построил Хенри Камерън. Г-н Санбърн решил, че иска нова къща извън града. Не одобрил нито един от архитектите, които предложила съпругата му и писал на Хенри Камерън. В отговор Камерън му написал писмо от десет страници. В първите три реда на писмото съобщил, че вече не работи, а останалото било посветено на Хауърд Роурк. Роурк не узна съдържанието на писмото — Санбърн не му го показа, а Камерън не пожела да му го разкаже. Но Санбърн му възложи да построи извънградската къща въпреки категоричното несъгласие на г-жа Санбърн.

Г-жа Санбърн председателстваше няколко благотворителни организации и това я бе пристрастило неудържимо към едноличното разпореждане с всичко. Г-жа Санбърн желаеше в новото й имение край река Хъдсън да бъде построен френски замък. Искаше да изглежда внушителен и старинен, сякаш винаги е принадлежал на семейството. Разбира се, признаваше тя, хората ще знаят, че не е така, но замъкът ще изглежда по този начин.

Г-н Санбърн подписа договора, след като Роурк му обясни подробно каква ще е къщата; г-н Санбърн веднага се съгласи и дори не изчака да види скиците.

— Разбира се, Фани — казваше отегчено господин Санбърн, — искам модерна къща. Казвал съм ти го отдавна. Точно както би я проектирал Камерън.

— Но, за бога, какво е Камерън сега? — попита тя.

— Не знам, Фани. Знам само, че в Ню Йорк няма друга сграда като тази, която той ми построи.

Споровете се проточиха през дългите вечери в тъмния, претрупан викториански салон на семейство Санбърн, пищно облицован с лакиран махагон. Господин Санбърн се разколеба. Роурк питаше, сочейки с ръка салона:

— Това ли искате?

— Слушайте, ако ще се държите нахално… — започна г-жа Санбърн, но г-н Санбърн избухна:

— За бога, Фани! Той е прав! Точно това не искам! Точно това ми е дошло до гуша!

Роурк не се видя с никого, докато подготви скиците. Къщата от обикновен камък, с големи прозорци и много тераси, се издигаше в градината над реката, просторна като водата, открита като градината. Човек трябваше да се вгледа внимателно в нейните линии, за да открие връзката й с ширналата се градина. Терасите се приближаваха и се сливаха плавно със стените. Дърветата сякаш се вливаха в къщата и изтичаха през нея. Къщата не беше преграда за слънчевата светлина, а купа, в която тя се събира, за да се сгъсти и заблести по-ярко, отколкото във въздуха навън.

Г-н Санбърн първи видя скиците. Разгледа ги и каза:

— Не знам какво да кажа, г-н Роурк. Прекрасна е. Камерън беше прав за вас.

Но след като и други хора видяха скиците, г-н Санбърн вече не беше толкова уверен. Г-жа Санбърн каза, че къщата е ужасна. И споровете през дългите вечери се възобновиха.

— Но защо да не сложим кули на ъглите? — настояваше г-жа Санбърн. — По плоските покриви има достатъчно място.

След като я разубедиха за кулите, тя запита:

— Защо да няма вътрешни вертикални рамки на прозорците? Какво толкова ще се промени? За Бога, прозорците са достатъчно големи — макар че не разбирам защо трябва да са толкова големи, не създават никакъв уют. Готова съм обаче да приема вашите прозорци, г-н Роурк, щом толкова държите на тях, но защо да не сложим вътрешни вертикални рамки. Те ще смекчат интериора, ще му придадат царствен вид, нали разбирате, ще изглежда като аристократично имение.

Приятели и роднини, на които госпожа Санбърн побърза да покаже скиците, изобщо не харесаха къщата. Г-жа Уолинг я нарече абсурдна, а г-жа Хупър — недодялана. Г-н Меландър каза, че не би я приел, дори да му я подарят. Г-жа Апълби заяви, че прилича на фабрика за обувки. Г-ца Дейвис хвърли един поглед на скиците и каза одобрително:

— О, колко артистично, скъпа моя! Кой я проектира?… Роурк ли?… Роурк… Никога не съм чувала за него… Честно казано, Фани, изглежда ми съмнително.

Двете деца на семейството бяха на различни мнения по въпроса. За 19-годишната Джун Санбърн всички архитекти бяха романтични. Тя се зарадва, като научи, че архитектът им е много млад, но не хареса Роурк и безразличието му към нейните подмятания. Обяви, че къщата е отвратителна и че тя няма да живее в нея. 24-годишният Ричард Санбърн, който завърши блестящо колежа, но бавно се самоубиваше с алкохол, слиса семейството — излизайки от обичайната си летаргия, той заяви, че къщата е великолепна. Никой не разбра дали това е естетическа оценка, омраза към майка му, или и двете.

Уитфърд Санбърн си променяше непрекъснато мнението. Мърмореше:

— Разбира се, няма да има вертикални рамки, те са напълно излишни, но защо да не направите корниз, г-н Роурк, та да има мир в семейството? Само един назъбен корниз, нали няма да развали нищо. Или ще развали?

Споровете престанаха, когато Роурк заяви, че няма да построи къщата, ако г-н Санбърн не одобри плановете, каквито са, и не удостовери одобрението си, като се подпише на всеки лист от чертежите.

Малко по-късно г-жа Санбърн с удоволствие научи, че никой почтен строителен предприемач не се наема да построи къщата.

— Виждаш ли? — каза тя тържествуващо.

Господин Санбърн не се примири. Намери неизвестна фирма, която прие поръчката неохотно и за да му направи услуга. Госпожа Санбърн си даде сметка, че строителният предприемач й е съюзник и създаде социален прецедент, като го покани на чай. Тя отдавна бе забравила каква къща иска; просто мразеше Роурк. А строителният предприемач мразеше всички архитекти.

Строежът на къщата на Санбърн се проточи през лятото и есента. Всеки ден се водеха нови битки.

— Разбира се, г-н Роурк, казах ви, че искам три килера в моята спалня, ясно си спомням, беше петък и седяхме в салона, г-н Санбърн седеше в голямото кресло до прозореца, а аз бях… Плановете ли? Какви планове? Мигар очаквате от мен да разбирам от планове?

— Леля Розали казва, че не може да се качва по вита стълба, г-н Роурк. Какво да правим? Да подбираме гостите си така, че да подхождат на вашата къща?

— Г-н Хълбърт казва, че този таван няма да издържи… А г-н Хълбърт разбира от архитектура. Прекарал е две лета във Венеция.

— Горката Джун казва, че нейната стая е мрачна като килер… Това е нейното усещане, г-н Роурк. Може и да не е мрачна, но й вдъхва усещане за мрак.

Роурк не спеше по цели нощи и преправяше плановете, за да внесе изискваните промени. Така минаваха дни, в които бяха събаряни построени етажи, стълбища и преградни стени. Разходите за строежа непрекъснато растяха. Предприемачът свиваше рамене и казваше:

— Нали ви казвах. Винаги е така, като наемете някой шантав архитект. Ще видите колко ще се охарчите до приключването на строежа.

А когато къщата беше почти готова, Роурк реши, че трябва да я промени. Източното крило никак не му хареса. Докато го строяха, той осъзна каква грешка е допуснал и как може да я поправи, за да стане къщата по-смислена. Правеше първите си стъпки в строителството и първите експерименти. Признаваше го най-откровено. Но г-н Санбърн не разреши промяната — беше дошъл неговият ред. Роурк се опита да го убеди. След като бе осъзнал как трябва да изглежда новото крило, Роурк не можеше да се примири с вида на къщата, както бе построена.

— Не, че не съм съгласен с вас — каза студено господин Санбърн, — всъщност смятам, че сте прав. Но не можем да си го позволим. Съжалявам.

— Ще ви струва по-малко от нелепите промени, които ми наложи г-жа Санбърн.

— Не повдигайте отново този въпрос.

— Г-н Санбърн — попита бавно Роурк, — ще се подпишете ли, че сте съгласен с промяната, ако тя не ви струва нищо?

— Разбира се. Ако направите чудо, за да я изпълните.

И той подписа. Източното крило беше построено наново. Плати го Роурк. Похарчи по-голяма сума от хонорара, който му бе изплатен за проекта. Г-н Санбърн се поколеба дали да поеме разходите. Г-жа Санбърн се възпротиви.

— Това е обикновена хитрина — каза тя, — форма на натиск. Изнудва те заради добрите ти чувства. Очаква, че ще платиш. Почакай и ще се убедиш. Сам ще поиска да платиш. Не му позволявай да се измъква.

Роурк не поиска нищо. Г-н Санбърн така и не му плати.

След като къщата бе построена, г-жа Санбърн отказа да се нанесе в нея. Г-н Санбърн гледаше тъжно къщата, безсилен да признае, че му харесва и че винаги е искал точно тази къща. Предаде се. Къщата остана необзаведена. Г-жа Санбърн накара съпруга си и дъщеря си да се изнесат във Флорида за зимата. „Там си имаме къща в чудесен испански стил, слава Богу! — защото я купихме готова. Така става, когато поемеш риска да строиш, наемайки за архитект някакъв идиот!“ За изненада на всички синът й прояви невиждан изблик на силна воля: отказа да отиде във Флорида. Харесваше новата къща и не искаше да живее никъде другаде. Обзаведоха му три стаи. Семейството замина, а той се нанесе и заживя сам в къщата край Хъдсън. През нощта от реката се виждаше един-единствен осветен правоъгълник, малък и самотен сред прозорците на огромния необитаем дом.

В бюлетина на Американската гилдия на архитектите излезе кратка дописка:

„Съобщиха ни за любопитен случай, който щеше да е забавен, ако не беше тъжен — построената неотдавна къща на известния индустриалец г-н Уитфърд Санбърн. Проектирана е от някой си Хауърд Роурк, а построяването й струвало повече от $100 000. Семейството решило, че къщата е необитаема. Тя бе изоставена и се превърна в красноречиво доказателство за професионална некомпетентност.“

XIV

Лусиъс Хайер упорито отказа да умре. Възстанови се от удара и се върна в кантората въпреки възраженията на своя лекар и загрижеността на Гай Франкън. Франкън предложи да изкупи дела му. Хайер отказа с вторачен воднист поглед. Идваше в кантората веднъж на два-три дни, както обикновено изчиташе кореспонденцията, оставена в коша за писма, сядаше на бюрото и рисуваше цветя на чисти бели листове, после си отиваше у дома. Вървеше бавно, провличайки крака, с лакти, притиснати до тялото и изпънати напред ръце, с полузатворени пръсти, като нокти на птица. Пръстите му трепереха. Не можеше да използва лявата си ръка. Не искаше да се пенсионира. Харесваше си името, изписано на бланките за писма на фирмата.

Смътно се чудеше защо вече не го запознават с изтъкнати клиенти, защо вижда чертежите на новите сгради чак когато са наполовина построени. Щом отвореше дума по този въпрос, Франкън възразяваше:

— Лусиъс, и през ум не ми минава да те безпокоя, като си в това състояние. Всеки друг отдавна би се пенсионирал.

Франкън леко го озадачаваше. Но Питър Кийтинг направо го объркваше. Кийтинг едва го поздравяваше, като се срещнат. Кимваше му от немай къде. Излизаше си на средата на изречение, адресирано към него. Хайер нареждаше нещо дребно на някой чертожник, но то не се изпълняваше и чертожникът го уведомяваше, че нареждането е отменено от г-н Кийтинг. Хайер не разбираше защо става така. Помнеше Кийтинг като стеснителното момче, с което тъй приятно си бяха говорили за порцеланови антики. Първоначално търсеше оправдавания за Кийтинг, после се опита да го умилостиви, унизен и непохватен. Накрая взе да изпитва необясним страх от Кийтинг. Оплака се на Франкън. Каза сприхаво, с тон на човек, който никога не е имал възможност да упражни авторитета си:

— Твоето момче, Гай, този Кийтинг, става непоносим. Държи се грубо с мен. Трябва да го уволниш.

— Ето, виждаш ли, Лусиъс — отвърна сухо Франкън, — защо казвам, че трябва да се пенсионираш. Претоварваш се с нервно напрежение и започваш да си въобразяваш разни неща.

И тогава обявиха конкурс за проект на сграда на „Космо-Слотник“.

Компанията „Космо-Слотник Пикчърс“ от Холивуд, Калифорния, реши да си построи изумителна административна сграда в Ню Йорк — 40-етажен небостъргач с кинозала и офиси. Обявен бе конкурс за архитект със срок една година. Обявата гласеше, че „Космо-Слотник“ е не само водеща компания във филмовото изкуство, но и във всички изкуства, тъй като киноизкуството обхваща всички изкуства. И тъй като архитектурата е изящен, макар и пренебрегван клон на естетиката, „Космо-Слотник“ е готова да я изведе на мястото, което й се полага.

Във вестниците, наред с новините за определянето на ролите във филма „Ще си взема моряк“ и заснемането на „Съпруги за продан“, се появиха разкази за Партенона и Пантеона. Г-ца Сали О’Дон бе фотографирана на стъпалата на Реймската катедрала — по бански костюм, а господин Прат Пърсел (по прякор Съдружника) каза в интервю, че винаги си е мечтал да бъде водещ строител, ако не бе станал филмов актьор. Цитирани бяха мисли на Ралстън Холкъм, Гай Франкън и Гордън Л. Прескът за бъдещето на американската архитектура в статия, написана от г-ца Димпълс Уилямс. Отпечатано бе въображаемо интервю с разсъждения на сър Кристофър Рен за киното. В неделните притурки излизаха снимки на начинаещи актриси от „Космо-Слотник“ по шорти и спортни пуловери, застанали с линеали и сметачни линийки пред чертожни дъски с надпис: „Космо-Слотник Билдинг“ над огромна въпросителна.

В конкурса можеха да участват всички архитекти от всички страни. Сградата щеше да бъде построена на Бродуей и щеше да струва десет милиона долара. Трябваше да символизира гения на модерната технология и духа на американския народ; предварително беше наречена „най-красивата сграда в света“. Журито за конкурса включваше г-н Шупи, представител на „Космо“, г-н Слотник, представител на „Слотник“, професор Питъркин от Стантънския технологичен институт, кмета на Ню Йорк, Ралстън Холкъм, президент на АГА, и Елсуърт М. Тухи.

— Яви се, Питър! — каза въодушевено Франкън на Питър. — Покажи най-доброто, на което си способен. Дай всичко от себе си. Това е големият ти шанс. Ще станеш световноизвестен, ако спечелиш. Ще направим следното: на нашата кандидатура ще изпишем твоето име и името на фирмата. Ако спечелим, ще получиш една пета от наградата. Голямата награда е шестдесет хиляди долара, нали знаеш.

— Хайер ще възрази — каза внимателно Кийтинг.

— Нека възразява. Точно това целя. Може да се подсети какво е редно да направи. А аз… ти знаеш какво мисля, Питър. Вече гледам на теб като на съдружник. Дължа ти го. Ти го заслужаваш. Конкурсът може да се окаже за теб ключ към тази врата.

Кийтинг преправи пет пъти проекта си. Намрази го. Намрази всяка греда на сградата, още преди да се е родила. Работеше с треперещи ръце. Не виждаше чертежа под ръцете си. Мислеше за другите участници в конкурса, за човека, който ще го спечели и всички ще разберат, че е по-добър от него. Чудеше се какво ще направи този човек, как ще реши проблема, за да спечели. Трябваше да победи този човек. Всичко друго беше без значение. Вече нямаше Питър Кийтинг, имаше само всмукателна камера, подобна на тропическото растение, за което бе чул. Растение, което привлича насекоми, улавя ги и ги изсмуква, докато ги пресуши. Така се изхранва.

Обзе го огромна несигурност, когато привърши скиците на изящната сграда от бял мрамор. Приличаше на ренесансов дворец от гума, извисяващ се цели четиридесет етажа. Спря се на ренесансовия стил, защото знаеше неписания закон, че всички журита на архитектурни конкурси харесват колоните и защото Ралстън Холкъм бе в журито. Взе по нещичко от всички любими на Холкъм италиански дворци. Изглеждаше добре… може би… не беше сигурен. И нямаше кого да пита.

Тези думи сякаш отекнаха в главата му. Изпадна в сляпа ярост. Усети я преди да осъзнае какво я предизвиква, но почти в същия миг си даде сметка, че има човек, когото може да попита. Не искаше да мисли за него, нямаше желание да ходи при него. Гневът се разля по лицето му. Знаеше, че няма как да не отиде.

Опита се да прогони тази мисъл. Никъде няма да ходи. Но времето минаваше. Когато срокът наближи, прибра чертежите в една папка и отиде в кантората на Роурк.

Роурк седеше сам на бюрото в огромната стая. По нищо не личеше да има работа.

— Здравей, Хауърд! — каза весело Кийтинг. — Как си? Не те прекъсвам, нали?

— Здравей, Питър — каза Роурк. — Не ме прекъсваш.

— Много ли си зает?

— Не.

— Имаш ли нещо против да седна за няколко минути?

— Сядай.

— Направил си хубава сграда, Хауърд. Видях магазина на Фарго. Прекрасен е. Поздравления.

— Благодаря.

— Напредваш бързо. Вече си изпълнил три поръчки, нали?

— Четири.

— Да, четири. Много добре. Чух, че си имал някакви проблеми със семейство Санбърн.

— Така е.

— Нещата невинаги вървят гладко, нали знаеш… Нямаш ли поръчки оттогава? Никакви ли?

— Не. Никакви.

— Ще получиш. Винаги съм казвал, че няма защо архитектите да се хващаме за гушите, има достатъчно работа за всички ни, трябва да развиваме професионално единство и сътрудничество. Между другото, кандидатира ли се за участие в конкурса?

— Какъв конкурс?

— Конкурсът. Конкурсът на „Космо-Слотник“.

— Няма да участвам.

— Няма да участваш ли? Изобщо?

— Не.

— Защо?

— Не участвам в конкурси.

— Защо, за бога?

— Хайде, Питър. Не си дошъл да говорим за това.

— Всъщност мислех да ти покажа моя проект. Не че искам да ми помогнеш, искам само твоето мнение, да ми кажеш какво мислиш за него по принцип.

Бързо отвори папката.

Роурк разгледа чертежите. Кийтинг попита:

— Е? Добре ли е?

— Не. Нищо не струва. И ти знаеш, че е така.

В продължение на няколко часа Кийтинг не откъсна очи от Роурк. Небето ставаше все по-тъмно, прозорците на града светнаха. Роурк говореше, обясняваше, прокарваше линии през чертежите, разплиташе лабиринта на изходите на кинозалата, разсичаше прозорци, поправяше коридори, махаше излишни сводове, изправяше стълбища. В един момент Кийтинг промълви:

— За бога, Хауърд! Защо не участваш в конкурса, щом можеш да проектираш така?

Роурк отговори:

— Защото не мога. Нищо не излиза. Идеите ми секват, ако се опитам да работя такъв проект. Не мога да предложа на журито онова, което то иска. Но мога да оправя нечий сбъркан проект, щом го видя.

Беше се съмнало, когато Роурк бутна чертежите настрана. Кийтинг прошепна:

— А фасадата?

— По дяволите твоята фасада! Не ми се гледат проклетите ти ренесансови фасади! — Въпреки всичко я погледна. Не можа да се сдържи и ръката му нахвърля няколко линии по фасадата. — Добре де, дявол да го вземе, предложи им хубав ренесанс, ако се налага и ако изобщо има такъв! Само че аз не мога да го направя вместо теб. Сам го измисли. Нещо такова. По-просто, Питър, нека е по-просто, по-изчистено, възможно най-почтено, ако изобщо има почтеност в тия неща. Сега си иди и се опитай да измислиш нещо в този дух.

Кийтинг се прибра. Пречерта плановете на Роурк. Довърши беглата скица на фасадата, нахвърляна от Роурк. Получи се изящна, завършена рисунка. Пусна чертежите по пощата на адрес:

На плика, приложен към кандидатурата, бе изписано: „Франкън&Хайер“, архитекти, Питър Кийтинг, проектант.

Зимата минаваше. Роурк не получи други предложения, не се появиха никакви поръчки. Седеше на бюрото си и понякога дори не се сещаше да светне лампите, когато се стъмни. Тегнещите часове на бездействие в кантората, неподвижната врата и въздух сякаш се просмукваха в мускулите му. Ставаше и запращаше някоя книга в стената, за да усети, че ръката му се движи, за да чуе как отеква ударът. Засмиваше се, вдигаше книгата и я поставяше внимателно на бюрото. Светваше настолната лампа. След това застиваше с ръце в светлинния конус под лампата, започваше да разглежда ръцете си и бавно разтваряше пръсти. Спомняше си какво му бе казал Камерън преди много време. Отдръпваше ръцете си. Вземаше си палтото, изгасваше лампите, заключваше вратата и си отиваше у дома.

С наближаването на пролетта си даде сметка, че парите му скоро ще свършат. Редовно плащаше наема за кантората на първо число. Искаше да усеща предстоящите тридесет дни, през които ще може да остане в кантората. Влизаше спокойно в нея всяка сутрин. Осъзна обаче, че не иска да поглежда календара, когато се стъмва, защото вижда, че си отива още един от тридесетте дни. Щом го забеляза, започна умишлено да гледа календара. Беше като състезание, състезание между неговите пари за наема и… не знаеше кой е другият състезател. Може би всеки човек, с когото се разминава на улицата.

Когато се качваше към кантората си, операторите на асансьора го поглеждаха странно, лениво и любопитно. Понякога ги заговаряше, те му отвръщаха, наистина не арогантно, но с безразличен и провлечен тон, който сякаш след миг ще стане арогантен. Не знаеха какво работи, но знаеха, че е човек, при когото никога не идват клиенти. По настояване на Остин Хелър ходеше на неговите партита. Гостите го питаха:

— Архитект ли сте? Простете ми, не разбирам от архитектура. Какво сте построили?

Отговаряше им, а те казваха:

— О, така ли — и той разбираше от пресилената им любезност, че е самонадеяно да се смята за архитект. Не бяха виждали неговите сгради, не знаеха дали са добри или калпави — никога не бяха чували за тези сгради.

Беше като война, в която трябва да се бие срещу нищо, налагаше се да воюва, трябваше да воюва, нямаше избор, нито противник.

Спираше край строежите и разглеждаше стоманените скелета. Понякога имаше чувството, че гредите и трегерите се превръщат не в здание, а в бариера, която се изпречва пред него и той никога не ще успее да направи няколкото стъпки по тротоара, които го разделят от дървената ограда около строежа. Изпитваше болка — притъпена и разсеяна. Вярно е, казваше си, но тялото му отвръщаше с недосегаема здравословност: не, не е вярно.

Магазинът на Фарго вече работеше. Но една сграда не може да спаси целия квартал; конкурентите на Фарго бяха прави, търговията се изместваше далеч от центъра на града, клиентите го напускаха. Заговори се открито за упадъка на Джон Фарго, който не само бе сгрешил в преценката си за бизнеса, но бе инвестирал в нелепа сграда. Според приказките това доказваше, че обществото отказва да възприеме архитектурните нововъведения. Никой не каза, че неговият магазин е най-чистият и най-осветеният в града, че благодарение на изкусния проект магазинът е възможно най-функционален, нито че кварталът е бил обречен още преди магазинът да бъде построен. Вината бе хвърлена върху сградата.

Атълстън Бийсли, светски лъв на архитектурната гилдия и придворен шут на АГА, който никога не бе построил нищо, но организираше всички благотворителни балове, писа в своята рубрика „Шеги и приумици“ в Бюлетина на АГА:

„Ето ви, момчета и момичета, приказка с поука: Имало едно време едно момченце. Косата му била с цвета на тиква за Деня на Вси Светии. То се смятало за по-добро от всички вас, обикновените момчета и момичета. И за да го докаже, се хванало и построило къща. Тя била много красива, само дето никой не можел да живее в нея. Построило и магазин — прекрасен магазин, само дето фалирал. Построило и много прочута сграда: двуколка на черен път. Последната се оказва наистина много процъфтяваща, което вероятно показва, че това е подходящото поле за изява на момченцето.“

В края на март Роурк прочете във вестниците за Роджър Енрайт. Той беше милионер, имаше нефтен концерн и нямаше никакви задръжки. Затова името му се появяваше често във вестниците. Предизвикваше полувъзхитителен, полуприсмехулен ужас с множеството си най-различни авантюри. Последната беше проект за нов вид жилищен комплекс — сграда с апартаменти, всеки от които е отделен от другите, като скъп частен дом. Щеше да се нарича „Енрайт Хауз“. Енрайт обяви, че иска той да бъде различен от всички други сгради. Потърси някои от най-известните архитекти в града, но не одобри нито един.

Роурк възприе дописката във вестника като лична покана, като някакъв шанс, предложен конкретно на него. За първи път реши сам да поиска поръчка. Обади се за среща с Роджър Енрайт. Прие го неговият секретар, млад и отегчен мъж, който го разпита за професионалния му опит. Зададе въпросите бавно, сякаш се мъчеше да реши какво точно се пита в такъв случай, тъй като отговорите няма да имат никакво значение; хвърли поглед на няколко снимки със сгради на Роурк и заяви, че господин Енрайт няма да прояви интерес.

През първата седмица на април, след като Роурк плати с последните си пари наема на кантората за още един месец, му поръчаха да предложи чертежи за нова сграда за „Манхатън Банк Къмпани“. Поръчката бе от г-н Уайдлър, член на съвета на директорите, приятел на младия Ричард Санбърн. Уайдлър му каза:

— Водих истинска битка, г-н Роурк, и мисля, че спечелих. Лично ги заведох в къщата на Санбърн и двамата с Дик им обяснихме някои неща. Но директорите трябва да видят чертежите, преди да вземат решение. Така че нека ви кажа честно, още не е напълно сигурно, но е почти сигурно. Отхвърлиха двама други архитекти. Проявяват голям интерес към вас. Направете чертежите. Успех!

Състоянието на Хенри Камерън се влоши и лекарят предупреди сестра му, че той няма да се възстанови. Тя не повярва. Хранеше надежди, защото виждаше, че Камерън, легнал неподвижно в леглото, изглежда ведър и… почти щастлив, дума, която според нея дотогава не подхождаше за брат й.

Но една вечер се уплаши, когато той внезапно каза:

— Обади се на Хауърд. Помоли го да дойде.

През всичките три години, откакто спря да работи, Камерън нито веднъж не повика Роурк. Просто чакаше посещенията му.

Роурк пристигна след час. Седна до леглото и Камерън му заговори както обикновено. Не каза нищо за необичайната си покана и не обясни причината за нея. Нощта беше топла, прозорецът на спалнята на Камерън беше отворен към притъмнялата градина. В една пауза между изреченията се вслуша в тишината на дърветата отвън, в надвисналото мълчание в късния час. Повика сестра си и каза:

— Приготви на Хауърд леглото във всекидневната. Ще преспи тук.

Роурк го погледна и разбра. Кимна в знак на съгласие. Разбра какво му каза Камерън с безмълвния си сериозен поглед.

Роурк остана в къщата три дни. Никой не споменаваше нито за престоя му, нито колко дълго ще остане. Присъствието му се приемаше като нещо естествено, за което няма нужда да се говори. Госпожица Камерън разбра и усети, че не бива да казва нищо. Ходеше из къщата мълчаливо, примирена в отчаянието си.

Камерън не искаше Роурк да седи непрекъснато при него. Казваше му:

— Излез и се разходи из градината, Хауърд. Хубаво е, тревата никне. — Лежеше в леглото и гледаше доволно през отворения прозорец как Роурк се движи сред голите дървета на фона на бледосиньото небе.

Искаше само да се хранят заедно. Г-ца Камерън слагаше поднос на коленете на Камерън, а на Роурк сервираше на масичка до леглото. Камерън сякаш изпитваше удоволствие от нещо, което никога не бе нито имал, нито търсил: усещането за топлота в повтарящите всекидневни действия, усещането за семейство.

Вечерта на третия ден Камерън се бе подпрял на възглавницата, говорейки както обикновено, но думите излизаха бавно. Главата му беше неподвижна. Роурк слушаше и се опитваше да не показва, че знае какво става в страшните паузи между думите на Камерън. Думите звучаха естествено, но усилието, което му струваха, щеше да остане последната тайна на Камерън. Такова бе неговото желание.

Камерън говореше за бъдещето на строителните материали.

— Следи индустрията на леките метали, Хауърд… След няколко… години… ще правят удивителни неща… Наблюдавай пластмасите, те ще открият нова епоха… Ще има нови инструменти, нови средства, нови форми… Ще трябва да показваш… на проклетите глупаци… какви богатства създава за тях човешкият ум… какви възможности… Миналата седмица четох за нов вид синтетична плочка… и си помислих, че може да се използва там, където нищо… друго не е подходящо… например малка къща… за около пет хиляди долара…

След малко замълча и затвори очи. После Роурк чу как прошепва внезапно:

— Гейл Уайнънд…

Роурк се наведе към него, изненадан.

— Вече… не мразя никого… освен Гейл Уайнънд… Не, не съм му виждал очите… Но той е… всичко лошо в света… тържеството на надменната вулгарност… Гейл Уайнънд е човекът, срещу когото трябва да се бориш, Хауърд…

После дълго мълча. Усмихна се, когато отново отвори очи. Каза:

— Знам… какво преживяваш сега в кантората си… — Роурк никога не му беше споменавал нищо по този въпрос. — Не… не отричай и… не казвай нищо… Знам… Но… всичко ще е наред… Не се страхувай… Помниш ли, когато се опитах да те уволня?… Забрави какво ти казах тогава… То не беше всичко… Това е… Не се бой… Заслужаваше си…

Гласът му отслабна и той повече не можа да проговори. Но зрението му остана незасегнато. Лежеше мълчаливо и гледаше спокойно Хауърд. Половин час по-късно издъхна.

Кийтинг се виждаше често с Катрин. Не беше обявил годежа им, но майка му знаеше и това вече не беше негова безценна тайна. На Катрин й се струваше, че той е престанал да държи на техните срещи. Не й се налагаше да го чака в самота, но изгуби успокоението, което получаваше, щом той се появи.

Кийтинг й бе казал:

— Нека изчакаме резултатите от конкурса на филмовата компания, Кейти. Няма да е задълго, ще обявят решението си през май. Ако спечеля, ще се утвърдя за цял живот. Тогава ще се оженим. И тогава ще се запозная с чичо ти… а и той ще иска да се запознае с мен. Длъжен съм да спечеля.

— Знам, че ще спечелиш.

— Освен това старият Хайер няма да живее повече от месец. Лекарят каза, че всеки момент може да се очаква втори удар и това ще е краят. Дори и не го прати в гроба, със сигурност не ще може да идва в кантората.

— О, Питър, не ми харесва, като говориш така. Не бива да си такъв… такъв ужасен егоист.

— Съжалявам, скъпа. Е… да, наистина съм егоист. Всеки е такъв.

Прекарваше повече време с Доминик. Доминик го гледаше безучастно, сякаш вече не представляваше проблем за нея. Изглежда го смяташе за подходящ маловажен придружител за случайни маловажни вечери. Той си мислеше, че тя го харесва. Но знаеше, че това не е обнадеждаващо.

Понякога забравяше, че е дъщеря на Франкън, забравяше всичко, което го тласкаше към нея. Нямаше нужда нищо да го тласка. Искаше я. Нямаше нужда от никакви обяснения. Достатъчна му беше тръпката на нейното присъствие.

Но беше безпомощен пред нея. Не можеше да се примири с мисълта, че една жена може да остане безразлична към него. Дори не беше сигурен в нейното безразличие. Изчакваше и се опитваше да отгатне настроенията й, за да реагира както смяташе, че тя би искала. Тя обаче не реагираше.

Една нощ през пролетта отидоха на бал. Танцуваха и той я притисна, прокарвайки пръсти по тялото й. Сигурен беше, че тя усеща и е наясно. Тя не се дръпна — гледаше го втренчено, почти в очакване. На тръгване той й подаде наметалото и пръстите му се задържаха на раменете й. Тя не помръдна и не се загърна с наметалото. Изчака той да си отдръпне ръцете. После тръгнаха към таксито.

Тя седна мълчаливо в ъгъла. До този момент присъствието му не й се бе струвало толкова важно, че да изисква мълчание. Седеше с кръстосани крака, плътно загърната в пелерината. Почукваше с върховете на пръстите си около коляното. Той меко обхвана с ръка китката й. Тя не оказа съпротива, не реагира, само пръстите й спряха да се движат. Докосна с устни косата й, без да я целува. Устните му останаха дълго в косата й.

Таксито спря и той прошепна:

— Доминик… нека се кача с теб… само за малко…

— Добре — отговори тя равнодушно, безлично, без нотка на покана. Съгласяваше се за първи път. Последва я с разтуптяно сърце.

Влизайки в апартамента, за част от секундата тя спря и зачака. Той се втренчи в нея безпомощно, объркан и твърде щастлив. Усети паузата едва, когато тя тръгна към всекидневната. Седна и отпусна ръце, отдалечавайки лакти от тялото си. Очите й бяха полуотворени, правоъгълни, безизразни.

— Доминик… — прошепна той — Доминик… колко си прекрасна!…

Приближи се до нея, шепнейки несвързано:

— Доминик… Доминик, обичам те… Не ми се смей, моля те, не се смей!… През целия си живот… всичко, което пожелаеш… Колко си красива!… Доминик… обичам те…

Прегърна я и наведе лице над нейното, търсейки ответна реакция или съпротива. Тя не реагира. Притисна я силно и целуна устните й.

Внезапно я пусна. Тялото й падна назад към канапето. Той се вторачи в нея ужасен. Това не бе целувка. Не бе прегърнал и целунал жена, а нещо, в което няма живот. Устните й не бяха мръднали при съприкосновението с неговите, ръцете й не бяха мръднали, за да го прегърнат, но това не беше отвращение — щеше да усети, ако беше отвратена. Сякаш можеше да я прегръща неспирно или да я захвърли, да я целуне или да продължи, за да задоволи своето желание — но нейното тяло оставаше безучастно. Погледна го и погледът й мина през него. Видя угарка, паднала от пепелника на масата, протегна ръка и я върна в пепелника.

— Доминик — прошепна той глупаво, — нали искаше да те целуна?

— Да. — Не му се надсмиваше, отговаряше му просто и безпомощно.

— Никой ли не те е целувал досега?

— Целували са ме. Много пъти.

— Винаги ли се държиш така?

— Винаги. Все така.

— Защо искаше да те целуна?

— Исках да опитам.

— Това е нечовешко, Доминик.

Тя вдигна глава и стана. Движенията й отново станаха уверени и прецизни. Той си даде сметка, че в гласа й няма нотка на изповед или безпомощност; усети, че близостта е приключила, макар че думите, които произнасяше, бяха по-интимни и по-откровени от когато и да било. Но говореше така, сякаш не я е грижа какво и на кого казва:

— Изглежда съм голяма особнячка, напълно фригидна жена. Съжалявам, Питър. Нали виждаш? Нямаш съперници, включително и самия ти. Разочарован ли си, скъпи?

— Ти… ще го надживееш… един ден…

— Не съм толкова млада, Питър. На двадесет и пет години съм. Сигурно е интересно преживяване да преспя с мъж. Искало ми се е да го пожелая. Сигурно ще е вълнуващо да стана развратница. Аз, както знаеш, опитвам всичко, но всъщност… Питър, като че ли ще се изчервиш и това е много забавно.

— Доминик! Никога ли не си се влюбвала? Дори и съвсем малко?

— Не съм. Наистина ми се искаше да се влюбя в теб. Мислех си, че ще бъде удобно. С теб няма да имам проблеми. Но нали видя? Не усещам нищо. Все едно ми е дали си ти, Алва Скарет или Лусиъс Хайер.

Той стана. Не искаше да я гледа. Отиде до прозореца и се загледа навън, със сключени зад гърба ръце. Забрави и желанието си, и красотата й. Спомняше си само, че е дъщерята на Франкън.

— Доминик, ще се омъжиш ли за мен?

Налагаше се да й го каже точно сега. Ако се поддаде на мислите си за нея, никога няма да й го каже. Вече нямаше значение какви чувства изпитва към нея. Нямаше да позволи чувствата да пречат на бъдещето му. Започна да я намразва.

— Не говориш сериозно, нали? — попита тя.

Обърна се към нея. Заговори бързо и леко. Лъжеше и думите му звучаха уверено:

— Обичам те, Доминик. Луд съм по теб. Дай ми шанс. Ако за теб няма друг мъж, защо не ме приемеш? Ще се научиш да ме обичаш, защото аз те разбирам. Ще бъда търпелив. Ще те направя щастлива.

Тя потръпна, после се разсмя. Смехът й беше искрен и дълбок. Бледата й рокля се раздвижи. Стоеше изправена, с отметната назад глава, като струна, трептяща с вибрациите на обидния й смях — нито горчив, нито подигравателен, само весел.

Замълча и се загледа в него. Каза сериозно:

— Питър, ако искам да си наложа страшно наказание, ще се омъжа за теб. — Добави: — Обещавам ти.

После се усмихна хладно и весело. Той се страхуваше от усмивката й.

— Питър, не се налага да се жениш за мен. Така или иначе ще станеш съдружник на баща ми. И ще бъдем добри приятели. Време е да си вървиш. Не забравяй, че в сряда ще ме водиш на шоу с коне. Обожавам го. Лека нощ, Питър.

Излезе и се запъти към дома си в топлата пролетна нощ. Преливаше от ярост. Ако в този миг някой му бе предложил да стане едноличен собственик на фирмата „Франкън&Хайер“ при условие че се ожени за Доминик, би отказал. Знаеше също, с цялата омраза към себе си, че ако му направят същото предложение следващата сутрин, няма да откаже.

XV

Изпитваше страх. Приличаше на кошмар, мислеше си Питър Кийтинг, само че човек се събужда, когато кошмарът стане непоносим, а той не можеше нито да се събуди, нито да го понесе. Страхът се засилваше, минаваха дни, после и седмици. Обхвана го отвратителен, неизразим ужас, че ще се провали. Ще изгуби конкурса, сигурен беше, че ще го изгуби. Тази сигурност нарастваше с всеки ден, прекаран в очакване. Не можеше да работи. Стряскаше се, когато някой го заговори. Не спеше по цели нощи.

Тръгна към дома на Лусиъс Хайер. Опитваше се да не вижда лицата на хората, с които се разминаваше, но нямаше как — винаги гледаше хората, гледаха го и те, както обикновено. Идваше му да им изкрещи да се обърнат, да го оставят на мира. Сякаш се взираха в него, защото знаеха, че ще се провали.

Запъти се към дома на Хайер, за да се спаси от приближаващата катастрофа по единствения начин, който му идваше наум. Ако се провали на конкурса — а беше сигурен, че ще се провали — Франкън ще бъде възмутен и разочарован; и когато Хайер умре, а това се очаква всеки момент, Франкън ще се разколебае, след горчилката от публичното унижение, дали да вземе Кийтинг за съдружник; ако Франкън се разколебае, всичко е загубено. И други хранеха надежда: Бенет, когото не успя да изгони от кантората; Клод Стенгъл, който се справяше много добре самостоятелно и бе предложил на Франкън да купи дела на Хайер. Кийтинг можеше да разчита единствено на колебливото доверие на Франкън. Ако някой друг стане съдружник на мястото на Хайер, това ще сложи край на бъдещето на Кийтинг. Почти беше успял, но се провали. Не можеше да си прости.

В безсънните нощи стигна до ясно и твърдо решение: трябва да уреди проблема рязко, трябва да се възползва от измамните надежди на Франкън, преди да се разбере кой печели конкурса; трябва да принуди Хайер да напусне и да заеме мястото му. Остават само няколко дни.

Спомни си приказките на Франкън за нрава на Хайер. Разрови се из документите в кабинета на Хайер и откри онова, което търсеше. То бе писмо от строителен предприемач, писано преди петнадесет години. Гласеше, че предприемачът прилага чек от двадесет хиляди долара, които да се изплатят на г-н Хайер. Кийтинг разгледа архивите за строежа. Той бе излязъл по-скъпо от допустимото. Точно тази година Хайер бе започнал да събира колекцията си от старинни порцелани.

Завари Хайер сам в кабинета му. Въздухът в малката, мрачна стая беше тежък, сякаш не бе проветряван от години. Тъмната махагонова ламперия, стенните килими, безценните стари мебели бяха поддържани и безупречно чисти, но стаята лъхаше на упадък и тлен. Светеше една-единствена лампа на масичка в ъгъла. На масичката имаше пет изящни скъпоценни чаши от старинен порцелан. Хайер седеше прегърбен и гледаше чашите на сумрачната светлина със смътна, напразна наслада. Потръпна, когато камериерът въведе Кийтинг. Примигна безизразно и объркано, но покани Кийтинг да седне.

Чувайки първите звуци на собствения си глас, Кийтинг си даде сметка, че се е отървал от страха, който го бе следвал по улиците. Гласът му беше студен и равен. Тим Дейвис, помисли той, Клод Стенгъл, а сега още един, който трябва да бъде отстранен.

Обясни какво иска, разстилайки в застоялия въздух на стаята мисълта си в кратък, сбит и завършен абзац, съвършен като скъпоценен камък с шлифовани ръбове.

— И така, ако вие не уведомите утре сутринта Франкън, че се пенсионирате — заключи той, държейки писмото с два пръста, — това нещо отива в АГА.

Зачака. Хайер седеше неподвижен, с празен поглед в бледите изпъкнали очи и със зяпнала уста. Кийтинг потръпна и се запита дали говори на идиот.

Устните на Хайер се раздвижиха и бледорозовият му език се показа, проблясвайки върху долните му зъби.

— Но аз не искам да се пенсионирам. — Каза го просто, простодушно, хленчейки.

— Ще се пенсионирате.

— Не искам. Няма да го направя. Аз съм известен архитект. Винаги съм бил известен архитект. Не искам никой да ме притеснява. Всички искат да се пенсионирам. Ще ви кажа една тайна. — Наведе се и прошепна многозначително: — Може би вие не знаете, но аз зная, той не може да ме заблуди: Гай иска да се пенсионирам. Мисли, че ще ме надхитри, но ми е ясен. Съвсем ясен ми е. — Изхили се.

— Май не ме разбрахте. Знаете ли какво е това? — Кийтинг пъхна писмото между полузатворените пръсти на Хайер.

Тънкият лист затрепери в ръката на Хайер и падна на масата. Лявата му ръка с парализираните пръсти се вкопчи в него като кука, сляпо и безцелно. Изрече задавено:

— Няма да изпратите това в АГА. Ще ми отнемат лиценза.

— Със сигурност ще ви го отнемат — каза Кийтинг.

— И вестниците ще пишат.

— Всичките.

— Няма да направите такова нещо.

— Ще го направя, ако не се пенсионирате.

Раменете на Хайер се свлякоха до ръба на масата. Главата му остана отгоре. Подаваше я боязливо, като че ли се готвеше да скрие и нея.

— Няма да го направите, моля ви не го правете — замънка Хайер, хленчейки провлечено, без паузи. — Вие сте добро момче, вие сте много добро момче, няма да го направите, нали?

Жълтият квадратен лист лежеше на масата. Безпомощната лява ръка на Хайер посегна към листа, движейки се бавно по ръба на масата. Кийтинг се наведе и грабна писмото изпод ръката му.

Хайер го гледаше с килната глава и отворена уста. Сякаш очакваше Кийтинг да го удари. Отблъскващо умолителният му поглед казваше, че ще позволи на Кийтинг да го удари.

— Моля ви — прошепна Хайер, — няма да го направите, нали няма да го направите? Не се чувствам много добре. Никога не съм ви правил нищо лошо. Като че ли си спомням, че веднъж направих нещо много хубаво за вас.

— Какво? — кресна Кийтинг. — Какво сте направили за мен?

— Вие сте Питър Кийтинг… Питър Кийтинг… помня… направих нещо добро за вас… Вие сте момчето, на което Гай вярва толкова много. Не се доверявайте на Гай. Аз не му се доверявам. Вие ми харесвате. Скоро ще ви направим проектант. — Устата му остана отворена след последната дума. От ъгълчето й се процеди тънка слюнка. — Моля ви… недейте…

Очите на Кийтинг блеснаха от отвращение. Погнусата го тласна да влоши нещата, иначе нямаше да издържи.

— Ще бъдете изобличен публично — каза отчетливо Кийтинг. — Ще бъдете изобличен като рушветчия. Хората ще ви сочат с пръст. Снимката ви ще се появи във вестниците. Собствениците на онази сграда ще ви съдят. Ще ви хвърлят в затвора.

Хайер не каза нищо. Не мръдна. Внезапно чашите на масичката звъннаха. Кийтинг не видя, че тялото на Хайер се гърчи. Чу само слабо подрънкване в притихналата стая, като че ли чашите подрънкваха сами.

— Напусни! — каза Кийтинг, повишавайки глас, за да не чува звука от чашите. — Напусни фирмата! За какво стоиш? Няма полза от теб. От теб никога не е имало полза.

Прежълтялото лице над ръба на масата отвори уста и издаде мокър, бълбукащ звук, като стон.

Кийтинг седеше удобно, наведен и с раздалечени колене. Лакътят му се опираше на коляното с протегната ръка, в която държеше писмото.

— Аз… — задави се Хайер. — Аз…

— Млъкни! Няма нужда да казваш нищо, освен да или не. Мисли бързо. Не съм дошъл да спорим.

Хайер престана да трепери. През лицето му премина диагонална сянка. Кийтинг видя немигащо око и половин отворена уста, през чиято дупка в лицето се вливаше мрак, сякаш се дави.

— Отговори! — кресна Кийтинг, обхванат от ужас. — Защо не ми отговаряш?

Лицето над ръба на масата се люшна. Главата се килна, удари се в масата и се изтърколи на пода като отсечена. Две чаши паднаха след нея и тихо се пръснаха на парчета върху килима. Кийтинг почувства облекчение, че тялото последва главата и се сгърчи невредимо на пода. Не се чу никакъв звук, освен приглушеното мелодично счупване на порцелана.

Ще побеснее, помисли Кийтинг, гледайки строшените чаши. Скочи на крака, коленичи и събра безцелно парчетата. Не можеше нищо да се направи. Заедно с това си помисли, че е настъпил очакваният втори удар и че след миг ще трябва да предприеме нещо във връзка с него. Но всичко е наред, каза си той, защото Хайер вече няма как да не се пенсионира.

След това, както бе коленичил, се приближи към тялото на Хайер. Зачуди се защо не му се иска да го докосне.

— Господин Хайер?

Гласът му беше мек, дори почтителен. Внимателно вдигна главата на Хайер, после я пусна. При падането й не чу никакъв звук. Чу как изхълца собственото му гърло. Хайер беше мъртъв.

Седна до тялото, отпускайки се на петите си, с ръце на коленете. Загледа се право напред, погледът му спря върху диплите на завесите до вратата. Зачуди се дали сивият оттенък е прах или мъхът на кадифето, дали всъщност е кадифе и колко старомодно е да имаш завеси до вратата. Усети, че трепери. Повдигна му се. Стана, прекоси стаята и рязко отвори вратата, защото си спомни, че камериерът е някъде в апартамента. Изкрещя, опитвайки се да издаде вик за помощ.

Отиде в кантората както обикновено. Отговаряше на въпросите, обясняваше, че Хайер го поканил у дома си след вечеря, за да обсъдят пенсионирането му. Никой не се усъмни в тези думи. Кийтинг беше сигурен, че никой никога не ще се усъмни. Хайер се помина така, както всеки бе очаквал. Франкън изпита огромно облекчение.

— Знаехме, че рано или късно това ще се случи — каза Франкън. — Излишно е да съжаляваме, че спести на себе си и на всички нас продължителна агония.

Поведението на Кийтинг стана по-спокойно в сравнение с последните седмици. Изпадна в пълно вцепенение, преследван навсякъде — на работа, вкъщи, нощем, от тихата, ненатрапчива, монотонна мисъл, че е убиец… не, точно, но почти убиец… почти убиец… Знаеше, че не беше нещастен случай, знаеше, че заложи на потреса и ужаса, заложи на втория удар, който да прати Хайер в болница до края на живота му. Но само това ли бе очаквал? Мигар не знаеше какво означава вторият удар? На него ли бе разчитал? Опитваше се да си спомни, ровейки из ума си до изтощение. Не чувстваше нищо. Не очакваше да чувства каквото и да било. Само искаше да знае. Не забелязваше какво става в кантората около него. Забрави, че има съвсем малко време да сключи сделка с Франкън за съдружието.

Няколко дни след смъртта на Хайер Франкън го извика в своя кабинет.

— Седни, Питър — каза той с необичайно широка усмивка. — Имам добри новини за теб, момчето ми. Тази сутрин прочетоха завещанието на Лусиъс. Нали знаеш, че той няма роднини. Изненадан съм, вероятно не съм му вярвал достатъчно, но изглежда понякога е можел да направи някой добър жест. Оставил е всичко на теб… Доста добре, нали? Сега няма да се притесняваш за инвестицията, когато сключим споразумението за… Какво става, Питър?… Питър, момчето ми, болен ли си?

Лицето на Кийтинг рухна върху ръката му, опряна на ъгъла на бюрото. Не биваше Франкън да види лицето му. Почувства се зле, повдигна му се, защото в ужаса си осъзна, че се пита всъщност колко ли е оставил в наследство Хайер…

Завещанието беше направено преди пет години, вероятно при необмислен изблик на привързаност към единствения човек в кантората, който бе проявил уважение към Хайер, а може би и като жест, насочен срещу съдружника му. След това е било забравено. Състоянието възлизаше на двеста хиляди долара, плюс дела на Хайер във фирмата и порцелановата му колекция.

Този ден Кийтинг тръгна от кантората рано, безразличен към поздравленията. Прибра се вкъщи, каза новината на майка си, която остана със зяпнала уста в средата на всекидневната, и се заключи в спалнята. Преди вечеря излезе, без да продума. Не хапна нищо вечерта, но се напи яростно и преднамерено в любимия си нелегален бар. Извиси се до състояние на пълно прояснение. С клюмнала над чашата глава, но с бистър ум, той си каза, че няма за какво да съжалява, че е направил онова, което би направил всеки друг. Катрин му го бе казала: той е егоист. Но всеки е егоист. Да си егоист не е хубаво, но той не е единственият. Само че имаше повече късмет от останалите, защото беше по-добър от тях. Почувства се добре и реши, че повече никога не ще си задава излишни въпроси. Всеки човек е сам за себе си, измърмори той, заспивайки масата.

Никога повече не си зададе излишните въпроси. Нямаше време да мисли за тях в последвалите дни. Спечели конкурса за „Космо-Слотник“.

Питър Кийтинг знаеше, че ще спечели, но не бе очаквал подобен триумф. Мечтаеше за звън на тромпети, но не бе предвидил такава симфонична експлозия.

Всичко започна с тихо позвъняване на телефона и с обявяването на победителите. После всички телефони в кантората зазвъняха с възгласи и трясък под пръстите на операторката, която едва успяваше да отвръща на повикванията; обаждаха се от всички вестници в града, обаждаха се известни архитекти, задаваха въпроси, валяха поръчки за интервюта и поздравления. Потопът се изля от асансьорите, потече през вратите на кантората, трупаха се съобщения и телеграми, прииждаха хора, познати на Кийтинг и хора, които никога не бе виждал. Секретарката в приемната изгуби ума и дума, не знаеше кого да пуска и кого да отпраща. Кийтинг стискаше ръце, безкраен поток от ръце като колело с меки влажни зъбци, впиващи се в пръстите му. Не запомни какво казва в първото интервю, дадено в претъпканата с хора и фотоапарати кантора на Франкън, който бе отворил широко шкафа с напитките. Франкън разпалено обясняваше на всички, че Питър Кийтинг е проектирал сам сградата на „Космо-Слотник“, но за него това нямаше значение — Франкън изпадна във великодушен ентусиазъм. Освен всичко, беше добър вестникарски сюжет.

Сюжетът се оказа по-добър, отколкото Франкън бе очаквал. На страниците на всички вестници в страната беше лицето на Питър Кийтинг — красиво, здраво, усмихнато лице с блестящи очи и тъмни къдри. То стоеше над статиите, разказващи за възнаградените бедност, борба, стремежи и упорита тежка работа; за вярата на майката, пожертвала всичко за успеха на своя син, за „Пепеляшка на архитектурата“.

В „Космо-Слотник“ бяха доволни. Не бяха допускали, че млади, красиви и бедни архитекти също могат да печелят награди — е, бедни до съвсем неотдавна. Откриха момче гений. В „Космо-Слотник“ обожаваха момчетата гении, защото самият господин Слотник беше такъв — той беше само на четиридесет и три години.

Скици на проектирания от Кийтинг „най-красив небостъргач на земята“ бяха публикувани във вестниците, а под тях бяха изписани причините за наградата: „… За блестящото умение и простота на плана… за изчистената, безпощадна ефикасност… за пестеливото пространство… за отличното съчетаване на модерното с традиционното в Изкуството… на «Франкън&Хайер» и Питър Кийтинг…“

В кинопрегледите показваха как Кийтинг се ръкува с г-н Шупи и г-н Слотник. Субтитрите цитираха мнението на тези двама господа за неговата сграда. Кинопрегледите показваха как Кийтинг се ръкува с г-ца Димпълс Уилямс, а субтитрите цитираха какво мисли той за последната й картина. Появяваше се на банкети в архитектурните и филмовите среди, сядаше на почетното място, произнасяше речи, понякога забравяше дали трябва да говори за сгради или за филми. Ходеше в архитектурни клубове и във фенклубове. „Космо-Слотник“ издадоха фотомонтаж на Кийтинг и неговата сграда, която можеше да се поръча за двадесет и пет цента на адресиран плик със залепена марка. В продължение на една седмица всяка вечер излизаше на сцената на Космо Театър, в началото на извънредното издание на „Космо-Слотник“, покланяше се в светлините на прожекторите, строен и елегантен, в черен смокинг, за да говори две минути за значението на архитектурата. Оглави журито на конкурс за красота в Атлантик Сити. Наградата за победителката беше пробни снимки в „Космо-Слотник“. Снимаха го с прочут професионален боксьор, а надписът под снимката гласеше: „Шампиони.“ Направиха макет на неговата сграда и го изложиха, заедно със снимки на другите най-добри проекти, във фоайетата на киносалоните на „Космо-Слотник“ в цялата страна.

В началото госпожа Кийтинг хлипаше, притискаше Питър в прегръдката си и мълвеше, че не може да повярва. Запъваше се, отговаряйки на въпросите за Пити, позираше за снимки, притеснена в желанието си да я харесат. После свикна. Вдигаше рамене и казваше на Питър, че, разбира се, той е победителят, няма нищо изумително, защото никой друг не би могъл да спечели. Придоби леко рязък и снизходителен тон към репортерите. Дразнеше се, когато не я снимат до Пити. Купи си палто от визон.

Кийтинг се остави на течението. Имаше нужда от хората и от шумотевицата наоколо. Не си задаваше въпроси, нито изпитваше съмнения, заставайки на сцената над море от лица; въздухът беше тежък, сгъстен, наситен само с един разтворител — възхищението. Нямаше място за нищо друго. Беше велик — казваха му го толкова много хора. Беше прав, защото толкова много хора му вярваха. Вглеждаше се в лицата и очите и сякаш виждаше, че се ражда в тях, че те му даряват живот. Ето какво беше Питър Кийтинг — той бе отражение в широко отворените зеници, тялото му беше само негово отражение.

Една вечер намери време да прекара два часа с Катрин. Взе я в прегръдката си, а тя шепнеше сияйни планове за бъдещето им. Гледаше я доволно, без да чува думите й. Мислеше си как биха изглеждали на снимка заедно и колко вестници ще публикуват снимките.

Срещна се само веднъж с Доминик. Тя прекарваше лятото извън града. Изпита разочарование. Доминик го поздрави съвсем приятелски, но го гледаше както винаги, сякаш нищо не се е случило. От всички публикации за архитектура единствено нейната рубрика въобще не спомена конкурса за „Космо-Слотник“, нито победителя в него.

— Отивам в Кънектикът — каза тя. — Ще прекарам лятото в къщата на баща ми. Той ми я дава на пълно разположение. Не, Питър, няма да идваш да ме виждаш. Нито веднъж. Отивам там, за да не се срещам с никого.

Разочарова се, но това не му развали тържеството от победата. Вече не се страхуваше от Доминик. Почувства се уверен, че може да я накара да промени отношението си, че ще има промяна, когато тя се върне през есента.

Имаше обаче едно нещо, което разваляше тържествуването — макар и не често, нито твърде силно. Не му омръзваше да слуша какво се говори за него, но не обичаше да се говори твърде много за сградата му. И когато трябваше да чуе какво се говори за нея, нямаше нищо против забележките за „отличното съчетание на модерното с традиционното“ във фасадата. Но когато се заговореше за проекта — а за него се говореше толкова много, — когато слушаше за „блестящото умение и простота на проекта… за изчистената, безпощадна ефективност… за пестеливото пространство…“, когато слушаше тези фрази, започваше да мисли за… не мислеше. В ума му нямаше думи. Не ги допускаше. Имаше само тягостно, мрачно чувство… и едно име.

Изминаха две седмици, откакто спечели наградата. Изхвърляше тази мисъл от ума си като незаслужаваща внимание. Трябваше да я погребе така, както погреба скромното си минало, изпълнено със съмнения. Цяла зима пазеше собствените си скици с линиите от молив, прокарани през тях от ръката на другия. Вечерта след обявяването на наградата ги изгори. Това бе първото нещо, което направи.

Но мисълта не го напускаше. Внезапно осъзна, че не става дума за смътна заплаха, а за реална опасност. Отърси се напълно от страха си. Можеше да се изправи срещу реалната опасност, можеше да я отстрани съвсем просто. Изсмя се облекчено, обади се в кантората на Роурк и си уговори среща с него.

Отиде на срещата изпълнен с увереност. За първи път в живота си се почувства свободен от странната си неловкост в присъствието на Роурк, която не можеше да обясни, от която не можеше да се отърве. Вече се чувстваше в безопасност. Беше приключил с Хауърд Роурк.

Роурк седеше зад бюрото в кантората и чакаше. Телефонът звънна веднъж тази сутрин, но това беше Питър Кийтинг, който поиска среща. Дори беше забравил, че Кийтинг ще дойде. Чакаше да звънне телефонът. През последните няколко седмици беше станал зависим от телефона. Очакваше всеки момент да научи новини за проекта на „Манхатън Банк Къмпани“.

Отдавна не бе плащал наема за кантората. Също и наема за стаята, където живееше. Не се притесняваше за стаята. Можеше да помоли собственика да почака. Собственикът вече чакаше, а и нямаше да има голямо значение, ако откаже да чака. Но за кантората имаше значение. Каза на собственика, че ще трябва да почака. Не поиска отлагане. Само го уведоми решително и спокойно, че ще забави плащането, защото нямаше какво друго да му каже. Но самата мисъл, че се нуждае от снизходителността на собственика, че твърде много зависи от него, го накара да се почувства като просяк. Беше истинско изтезание. Добре, помисли си, изтезание. И какво от това?

Не беше плащал телефона от два месеца. Получи последно предупреждение. След няколко дни щяха да прекъснат линията. Трябваше да чака. Толкова много неща могат да се случат за няколко дни.

Отговорът на съвета на банката, който Уайдлър му беше обещал отдавна, се отлагаше от седмица на седмица. Съветът не можеше да вземе решение. Проектът имаше противници и ревностни поддръжници. Разискваха го на съвещания. Уайдлър не му казваше почти нищо, но той се досещаше за много неща. Дните минаваха в тишина — тишина в кантората, тишина в целия град, тишина вътре в него. Чакаше.

Седеше свлечен на бюрото, с отпуснато над ръката лице и пръсти върху вилката на телефона. Мина му през ума, че не трябва да седи така, но този ден се чувстваше много изморен. Помисли, че трябва да си махне ръката от телефона, но не я помръдна. Е, да, зависеше от телефона, можеше да го строши, но пак щеше да зависи от него. Зависеше от него изцяло, до въздуха, който поема. Пръстите му лежаха неподвижни на вилката. Залъгваше се и за пощата. Залъгваше се, но си наложи да не скача, когато някое писмо падне през процепа на вратата. Наложи си да не се втурва, да почака, да погледа белия плик на пода, а след това да отиде бавно и да го вдигне. Процепът на вратата и телефона бяха единствените неща, които му останаха.

При тази мисъл вдигна глава и погледна към вратата, към пода до вратата. Нямаше нищо. Беше късен следобед, сигурно доста след часа, когато за последен път носят поща. Вдигна китката си и погледна часовника. На китката му нямаше нищо — беше заложил часовника. Обърна се към прозореца. Оттам можеше да види часовника на един далечен небостъргач. Беше четири и половина. За този ден нямаше да има повече поща.

Ръката му вдига слушалката на телефона. Пръстите му набраха номера.

— Не, още не — каза гласът на Уайдлър по жицата. — Събранието беше насрочено за вчера, но беше отменено… Гоня ги като булдог… Мога да ви обещая, че ще имаме окончателен отговор утре. Почти мога да ви обещая. Ако не утре, ще трябва да почакаме до началото на следващата седмица, но със сигурност ви обещавам, че ще стане в понеделник… Вие проявявате завидно търпение към нас, господин Роурк. Оценяваме го.

Роурк остави слушалката на телефона. Затвори очи. Трябва да си почине, просто да си почине, без да мисли няколко минути, преди да започне да мисли за коя дата е предупреждението за спиране на телефона и как да го отложи до понеделник.

— Здравей, Хауърд — каза Питър Кийтинг.

Отвори очи. Кийтинг беше влязъл и стоеше усмихнат пред него. Светлият му шлифер беше разкопчан, коланът висеше от двете страни, на илика му имаше стрък синчец. Стоеше разкрачен, с ръце на хълбоците и шапка на тила. Черните му къдри се виеха над бледото му чело. Сякаш по косите му проблясваха капчици пролетна роса, като в синчеца.

— Здравей, Питър — каза Роурк.

Кийтинг седна удобно, свали си шапката, пусна я на средата на бюрото и обхвана коленете си с ръце.

— Е, Хауърд, има събития, нали?

— Поздравления.

— Благодаря. Какво става с теб, Хауърд? Изглеждаш адски зле. Едва ли си претоварен с работа, доколкото чувам.

Нямаше намерение да започне разговора по такъв начин. Искаше да се държи спокойно и приятелски. Но реши, че това ще стане по-късно. Първо трябва да покаже, че не се страхува от Роурк, че никога повече няма да се страхува от него.

— Не, не съм претоварен.

— Хауърд, защо не се откажеш?

Нямаше никакво намерение да говори така. Устата му остана леко отворена от удивление.

— От какво да се откажа?

— От позата. От идеалите, ако предпочиташ. Защо не слезеш на земята? Защо не започнеш да работиш като всеки друг и не престанеш да се държиш като проклет глупак? — Усети как полита надолу, без спирачки. Не можеше да спре.

— Какъв е проблемът, Питър?

— Как очакваш да постигнеш успех? Трябва да живееш с другите хора, нали знаеш. Има само два пътя. Можеш или да си с тях, или против тях. Но ти изглежда не правиш нито едното, нито другото.

— Така е.

— И хората не те искат. Те не те искат! Не те ли е страх?

— Не.

— Не си работил от година. И няма и да работиш. Та кой ще ти даде работа? Сигурно са ти останали неколкостотин долара — и после идва краят.

— Грешиш, Питър. Останали са ми четиринадесет долара и петдесет и седем цента.

— А виж мен! Не ме е грижа дали е самохвалство. Не е там работата. Не се хваля. Няма значение кой го казва. Но виж мен! Помниш ли как започнахме? Погледни какви сме сега. И помисли, че всичко зависи от теб. Трябва само да се откажеш от глупавата заблуда; че си по-добър от всички останали — и да се хванеш на работа. След година ще имаш кантора, която ще те кара да се червиш, като си помислиш за този боклук. Хората ще тичат след теб, ще имаш клиенти, ще имаш приятели, ще имаш множество чертожници, на които да възлагаш работа!… По дяволите! Хауърд, за мен е без значение — какво значение би могло да има за мен? — този път не се опитвам да издействам нещо за себе си, всъщност знам, че можеш да ми бъдеш опасен конкурент, но трябва да ти го кажа. Само помисли, Хауърд, помисли! Ще станеш богат и известен, ще те уважават, ще те хвалят, ще ти се възхищават — ще бъдеш един от нас!… Е?… Кажи нещо! Защо мълчиш?

Роурк не го гледаше безизразно и пренебрежително, а внимателно и учудено. За него това бе почти равностойно на капитулация, защото не бе спуснал желязната завеса в очите си, защото позволяваше очите му да изразяват озадаченост и любопитство — дори безсилие.

— Слушай, Питър. Вярвам ти. Знам, че няма какво да спечелиш, като ми казваш тези неща. Знам и друго. Че ти не искаш аз да успея — но няма значение. Не те упреквам. Винаги съм знаел, че ти не искаш никога да постигна нещата, за които ми говориш. И все пак ме подтикваш към тях, почти искрено. Знаеш също, че ако се вслушам в твоя съвет, ще ги постигна. Не е от любов към мен, защото ако беше така, нямаше да си толкова гневен — нито толкова изплашен… Питър, защо се страхуваш от мен?

— Не знам… — прошепна Кийтинг.

Осъзна, че с този отговор прави признание, и то ужасяващо признание. Не му беше ясно какво точно е признал и беше сигурен, че и на Роурк не му е ясно. Но то се бе разголило. Не можеха да го разпознаят, но усещаха очертанията му. Седяха мълчаливо един срещу друг, смаяни и примирени.

— Ела на себе си, Питър — каза Роурк внимателно, като на приятел. — Повече никога няма да говорим по този въпрос.

Кийтинг изрече рязко, с променен глас, от който бликаше облекчение и вулгарност:

— По дяволите, Хауърд, говорех ти само за здрав практически разум. Ако искаш да работиш като нормален човек…

— Млъкни! — отсече Роурк.

Кийтинг се отпусна назад. Нямаше какво друго да каже. Забрави защо е дошъл.

— Кажи сега — попита Роурк, — какво имаше да ми кажеш за конкурса?

Кийтинг рязко се изправи на стола. Зачуди се как Роурк се е досетил. Стана му по-лесно, защото забрави всичко останало, заслепен от обида.

— О, да — каза Кийтинг дрезгаво, със силно раздразнение в гласа. — Да, наистина исках да поговорим за това. Благодаря ти, че ми напомни. Разбира се, ти щеше да се досетиш, защото знаеш, че не съм неблагодарна свиня. Наистина дойдох тук да ти благодаря, Хауърд. Не съм забравил, че имаш принос в тази сграда, че наистина ми даде идеи за нея. Ще ти дам дължимото от наградата.

— Не е нужно.

— Не че за мен е важно, но съм сигурен, че ти би искал да си мълча. Сигурен съм, че и самият ти ще си мълчиш, защото знаеш колко са странни хората, колко погрешно и глупаво тълкуват всичко… Но тъй като аз получавам част от наградата, реших, че ще е най-честно да я разделя с теб. Радвам се, че става във време, когато изпитваш огромна нужда от пари.

Отвори портфейла си, извади от него предварително попълнен чек и го сложи на бюрото. На чека пишеше: „Да се изплати на Хауърд Роурк сумата от петстотин долара.“

— Благодаря ти, Питър — каза Роурк и взе чека. Обърна го и написа на гърба: „Да се изплатят на Питър Кийтинг“, подписа се и му подаде чека.

— А това е моят подкуп за теб, Питър. По същата причина. Да си мълчиш.

Кийтинг се втренчи объркано в него.

— Повече от това не мога да ти предложа — каза Роурк. — В момента не можеш да измъкнеш нищо повече от мен, но по-късно, когато ще имам пари, ще те помоля да не ме изнудваш. Честно ти казвам, че можеш да го направиш. Защото не искам никой да знае, че имам нещо общо с тази сграда.

Стана му смешно, гледайки как Кийтинг бавно осъзнава за какво става дума.

— Нали? — продължи Роурк. — Нали няма да ме изнудваш?… Иди си у дома, Питър. Няма да има нищо страшно. Никога няма да кажа и дума. Цялата сграда е твоя, всеки неин трегер, всеки сантиметър водопровод и всяка твоя снимка във вестниците.

Кийтинг скочи на крака. Трепереше.

— Проклет да си! — изкрещя. — Проклет да си! За кого се мислиш? Кой ти каза, че можеш да се държиш така с хората? Излиза, че тази сграда не е достойна за теб? Искаш да ме накараш да се срамувам ли? Ти си противно и потайно копеле! Кой си ти? Не ти стига мозък да осъзнаеш, че си некадърник, некомпетентен, просяк, неудачник, неудачник, неудачник! А стоиш тук и произнасяш присъди! Ти, против цялата страна! Ти против всички! Защо да те слушам? Няма да ме изплашиш. Не можеш да ме докоснеш. Целият свят е с мен!… Не ме гледай така! Винаги съм те мразел! Не знаеше ли? Винаги съм те мразел и винаги ще те мразя! Един ден ще те съсипя, кълна се, дори да е последното нещо, което ще направя в живота си!

— Питър — каза Роурк, — защо си толкова заблуден?

Кийтинг се задъха и изстена. Свлече се на стола и потъна в мълчание. Ръцете му стискаха рамката на стола.

След малко вдигна глава. Попита вдървено:

— Господи, Хауърд, какви ги наговорих?

— Сега добре ли си? Можеш ли да си тръгнеш?

— Хауърд, съжалявам. Извинявам ти се, ако приемаш извинения. — Гласът му беше дрезгав и приглушен, звучеше неубедително. — Обезумях. Сигурно съм пренапрегнат. Не мисля нищо от онова, което казах. Не знам защо го казах. Честна дума, не знам.

— Оправи си яката. Разкопчана е.

— Изглежда ме ядоса това, което ти направи с чека. Но сигурно и ти се обиди. Съжалявам. Понякога се държа много глупаво. Не исках да те обидя. Нека да унищожим проклетия чек.

Взе чека, драсна клечка кибрит и внимателно изчака хартията да изгори, докато се наложи да пусне последното парченце.

— Хауърд, забравяме ли за случая?

— Не е ли по-добре вече да си вървиш?

Кийтинг се надигна тежко и ръцете му направиха няколко излишни движения. Измънка:

— Е… лека нощ, Хауърд. Аз… ще се видим скоро… Толкова много неща ми се случиха напоследък… Вероятно трябва да си почина… До скоро, Хауърд…

Когато излезе в коридора и затвори вратата зад себе си, Кийтинг почувства ледено облекчение. Беше напрегнат и много изморен, но мрачно самоуверен. Узнал бе едно: че мрази Роурк. Излишно беше повече да се съмнява, да се чуди и да се гърчи от безпокойство. Беше съвсем просто. Мрази Роурк. Защо? Няма нужда да знае. Изпитваше необходимост да мрази, да мрази сляпо, да мрази търпеливо, да мрази без гняв. Само да мрази и да не допуска нищо да се примесва с омразата, да не допуска никога да я забрави.

Телефонът звънна късно в понеделник следобед.

— Господин Роурк? — каза Уайдлър. — Можете ли да дойдете веднага? Не искам да ви казвам нищо по телефона, елате веднага. — Гласът му беше ясен, весел, изпълнен с радост.

Роурк погледна към прозореца и видя часовника на далечния небостъргач. Усмихна се на часовника, като на някогашен враг, с когото се сприятелява — вече няма да има нужда от него, защото ще има часовник на ръката си. Отметна глава и погледна предизвикателно бледосивия циферблат, надвиснал над града.

Стана и си взе палтото. Изпъна рамене, за да го облече. Изпита удоволствие от раздвижването на мускулите си.

На улицата взе такси, макар че не биваше.

Председателят на управителния съвет го чакаше в кабинета си, заедно с Уайдлър и с вицепрезидента на Манхатън Банк Къмпани. В стаята имаше дълга заседателна маса, на която бяха разтворени чертежите на Роурк. Уайдлър стана и го посрещна на вратата с протегната ръка. Във въздуха сякаш нещо подсказваше думите, които произнесе Уайдлър. Роурк не беше сигурен кога точно ги е чул. Стори му се, че ги чу, щом влезе.

— Господин Роурк, поръчката е ваша — каза Уайдлър.

Роурк се поклони. Беше по-добре няколко минути да не казва нищо.

Председателят се усмихна приятелски и го покани да седне. Роурк седна до масата, на която бяха неговите чертежи. Дланта му се отпусна на масата. Усети под пръстите си топлия и жив полиран махагон, като че ли сложи ръка върху основите на своята сграда — неговата най-прекрасна сграда на петдесет етажа в центъра на Манхатън.

— Трябва да ви кажа — произнесе председателят, — че водихме големи битки за вашата сграда. Слава Богу, всичко приключи. Някои членове на съвета просто не можеха да преглътнат вашите радикални нововъведения. Знаете, че някои хора са непреодолимо консервативни. Но намерихме начин да им угодим и получихме тяхното съгласие. Г-н Уайдлър отстояваше неотклонно вашата кауза.

Тримата мъже говориха дълго. Но Роурк почти не слушаше. Мислеше за първата копка на машината, която ще започне изкопите. Председателят каза:

— … и така, поръчката е ваша, при едно минимално условие.

При тези думи Роурк погледна председателя.

— Става дума за малък компромис и ако го приемете, можем да подпишем договора. Малък детайл във външния вид на сградата. Струва ми се, че вие, модернистите, не отдавате голямо значение на фасадата, за вас е важен цялостният замисъл и това е правилно. Ние не искаме по никакъв начин да променяме проекта ви, именно логиката на проекта ви ни спечели. Затова съм сигурен, че няма да имате нищо против.

— Какво искате?

— Става дума само за малка промяна на фасадата. Ще ви покажа. Синът на господин Паркър учи архитектура. Помолихме го да нарисува скица, бегла скица, за да ви покажем какво имаме предвид, да го покажем и на членовете на съвета, за да добият представа за компромиса, който предлагаме. Ето я.

Извади скица изпод чертежите на масата и я подаде на Роурк.

На скицата беше сградата на Роурк, нанесена много изящно. Беше неговата сграда, но с опростен дорийски портал, отгоре с корниз, а неговата украса беше заменен със стилизиран гръцки орнамент.

Роурк стана. Трябваше да стане. Съсредоточи вниманието си, за да стане. Останалото беше лесно. Облегна се на изпънатата си ръка, с длан, обхванала ръба на масата. Сухожилията изпъкнаха под кожата на китката му.

— Ясна ли ви е идеята? — попита меко председателят. — Нашите консерватори просто отказаха да приемат неукрасено здание като вашето. Твърдят, че и обществото няма да го приеме. Затова избрахме среден път. С тази фасада, макар че, разбира се, това не е традиционна архитектура, хората ще придобият впечатлението, с което са свикнали. Придава й здрав, стабилен и достоен вид — а една банка трябва да изглежда точно така, нали? Сигурно има неписан закон банката да има класически портал — банката не е институция, която парадира с нарушаване на законите и бунтарски дух. Това би подкопало неуловимото доверие към нея. Хората не се доверяват на нововъведенията. Тази схема се хареса на всички. Лично аз не държа на нея, но и не смятам, че нещо разваля. Така реши съветът. Разбира се, не е задължително да се съобразявате с точно тази скица. Тя ви дава само общата ни идея, а вие сам ще я разработите, ще направите адаптация на класическия мотив върху фасадата.

Тогава Роурк отговори. Събеседниците му не можаха да различат дали гласът му е прекалено спокоен или прекалено развълнуван. Решиха, че по-скоро е спокоен, защото звучеше равномерно, без напрежение, без тембър, всяка сричка бе произнесена като от машина. Но въздухът в стаята не може да вибрира от спокоен глас.

Решиха, че няма нищо нередно в държането на мъжа, който говори, освен че дясната му ръка не се отделяше от ръба на масата. Местеше чертежите с лявата ръка, сякаш дясната бе парализирана.

Говори дълго. Обясни защо тази сграда не може да има класически мотив на фасадата. Обясни защо честната сграда, също като честния човек, трябва да е последователна и смислена. Обясни как оживява идеята във всяко същество или творение. Обясни също защо ако и най-малка частица измени на тази идея, съществото или творението умира. Обясни защо доброто, възвишеното и благородно на земята може да съществува, само ако не изменя на своята цялост.

Председателят го прекъсна:

— Господин Роурк, съгласен съм с вас. Нямам отговор на онова, което казвате. Но за жалост, в живота човек не може винаги да бъде толкова безупречно последователен. Винаги има непредвидим човешки елемент на емоция. Не можем да го победим със студена логика. Дискусията става излишна. Съгласен съм с вас, но не мога да направя нищо. Въпросът е приключен. Това е окончателното решение на съвета — след обсъждания, продължили повече от обичайното, както знаете.

— Ще ми позволите ли да говоря пред съвета?

— Съжалявам, господин Роурк, но съветът няма да се връща към този въпрос. Решението е окончателно. Мога само да ви попитам дали приемате поръчката при нашите условия или не. Трябва да призная, че съветът обсъди и възможността да откажете. В такъв случай като алтернатива бе споменато името на друг архитект, някой си Гордън Л. Прескът. Но аз уверих съвета, че ще приемете.

Той млъкна. Мълчеше и Роурк.

— Нали ситуацията е ясна, г-н Роурк?

— Да — каза Роурк. Гледаше надолу. Към чертежите.

— Е?

Роурк не отговори.

— Да или не, господин Роурк?

Главата на Роурк се отпусна назад. Затвори очи.

— Не — каза Роурк.

След малка пауза председателят попита:

— Давате ли си сметка какво правите?

— Напълно — каза Роурк.

— За бога! — извика Уайдлър. — Не знаете ли колко голяма е поръчката? Вие сте млад човек, няма да имате друга такава възможност. И… добре, де дявол да го вземе, ще го кажа! Имате нужда от нея! Знам каква отчаяна нужда имате от нея!

Роурк събра чертежите от масата, нави ги на руло и ги сложи под мишница.

— Това е безумие! — изохка Уайдлър. — Искам вие да сте архитектът. Искаме вие да проектирате сградата. Вие имате нужда от поръчката. Мигар сте толкова фанатичен и не мислите за себе си?

— Какво? — попита Роурк недоверчиво.

— Фанатичен сте и не мислите за себе си.

Роурк се усмихна. Погледна чертежите. Лакътят му помръдна леко и ги притисна. Каза:

— Това е най-егоистичното нещо, което човек може да направи.

Върна се в кантората. Събра чертожните инструменти и малкото си вещи. Прибра ги в пакет и го взе под мишница. Заключи вратата и даде ключа на агента по наемите. Каза му, че затваря кантората. Отиде си у дома и остави пакета. После отиде в дома на Майк Дъниган.

— Не? — попита го Майк с поглед.

— Не — каза Роурк.

— Какво стана?

— Друг път ще ти разкажа.

— Негодници!

— Няма значение, Майк.

— А кантората?

— Затворих я.

— Завинаги?

— Засега.

— Проклети да са всички, Рижко! Проклети да са!

— Млъкни. Имам нужда от работа, Майк. Можеш ли да ми помогнеш?

— Аз ли?

— Не познавам никого в занаята. Никой, който би ме взел. Ти познаваш всички.

— В кой занаят? За какво говориш?

— В строителството. Работа на строежи. Както съм работил преди.

— Искаш да кажеш… работа за общ работник?

— Работа за общ строителен работник.

— Ти си полудял, дявол да го вземе!

— Стига, Майк. Ще ми намериш ли работа?

— Но защо, по дяволите? Можеш да си намериш прилична работа в архитектурна кантора. Знаеш, че можеш.

— Няма да го направя, Майк. Никога повече.

— Защо?

— Не искам да имам нищо общо с архитектурата. Не искам да я виждам. Не искам да участвам в онова, което се върши.

— Можеш да намериш хубава и чиста работа някъде другаде.

— Ако имам хубава и чиста работа, ще трябва да мисля. Не искам да мисля по техния начин. А където и да отида, ще се наложи да мисля по техния начин. Искам работа, която ще върша, без да мисля.

— Архитектите не вършат работата на общите работници.

— Не мога да върша нищо друго.

— За нула време можеш да научиш нещо.

— Не искам да уча нищо.

— Искаш да кажеш да те вкарам в строителна бригада тук, в града?

— Точно така.

— Не, по дяволите! Не мога! Няма да го направя! Няма!

— Защо?

— Рижко, искаш да се изложиш на показ пред всички негодници в града ли? Всички кучи синове да узнаят, че са те докарали дотам? Всички да злорадстват ли?

Роурк се засмя.

— Пет пари не давам, Майк. На теб защо ти пука?

— Няма да ти позволя. Няма да доставя такова удоволствие на кучите синове.

— Майк — каза тихо Роурк, — не мога да правя друго.

— По дяволите, можеш. Казвал съм ти и преди. Сега ще послушаш здравия разум. Имам парите, от които се нуждаеш, докато…

— Ще ти кажа същото, което казах на Остин Хелър: ако отново ми предложиш пари, приятелството ни приключва.

— Защо?

— Не спори, Майк.

— Но…

— Искам от теб по-голяма услуга. Искам работа. Не искам да се безпокоиш за мен. Аз не се безпокоя.

— Но… какво ще стане с теб, Рижко?

— Къде?

— Имам предвид… твоето бъдеще?

— Ще спестя пари и ще се върна. А може някой да ме извика по-рано.

Майк го погледна. В очите на Роурк имаше нещо, което той не искаше да показва.

— Добре, Рижко — каза тихо Майк.

Замисли се. Каза:

— Слушай, Рижко, няма да ти намеря работа в града. Просто не мога. Стомахът ми се свива, като си помисля. Но ще ти намеря нещо в строителството.

— Добре. Каквото и да е. За мен няма значение.

— Работил съм толкова дълго за всички любими предприемачи на този негодник Франкън, че познавам всички, които са работили за него. Той притежава гранитна кариера в Кънектикът. Един от бригадирите ми е голям приятел. Сега е в града. Работил ли си в кариера?

— На времето. Много отдавна.

— Дали ще ти хареса?

— Със сигурност.

— Ще говоря с него. Няма да му казваме кой си, само че си мой приятел.

— Благодаря, Майк.

Майк посегна към палтото му, но ръцете му се отпуснаха. Сведе очи към пода.

— Рижко…

— Всичко ще е наред, Майк.

Роурк се прибра вкъщи. Беше тъмно. Улицата беше пуста. Духаше силен вятър. Усещаше в лицето си студения свистящ порив. Той бе единственото движение във въздуха. В каменния проход наоколо не помръдваше нищо. Нямаше разлюлени дървета, завеси или тенти. Имаше само голи каменни блокове, стъкло, асфалт и остри ъгли. Странно беше усещането от бясното движение по лицето му. В боклукчийското кошче на ъгъла прошумоля смачкан вестник и трескаво заудря по металната мрежа. Вятърът беше истински.

На втория ден вечерта Роурк замина за Кънектикът.

От влака хвърли поглед назад към силуета на града, който изникна пред него и остана за няколко мига зад прозорците. Здрачът заличаваше детайлите на сградите. Те се издигаха като тънки кули от син порцелан. Това не бе цвят от реалността, а от далечна нощна вселена. Извисяваха се резки и голи, като празни калъпи, които чакат да бъдат изпълнени. Отдалеч градът изглеждаше плосък, а кулите — неизмеримо високи, несъразмерни с останалата част от пейзажа. Те живееха в собствен свят и извисяваха в небесата измисленото и създаденото от хората. Бяха празни калъпи. Но след като човекът бе постигнал толкова много, можеше да стигне и по-далеч. Градът на хоризонта беше и въпрос, и обещание.

Точици светлина проблеснаха по върха на прочута кула, в прозорците на ресторанта на „Покрива под звездите“. После влакът зави и градът изчезна.

Същата вечер в банкетната зала на „Покрива под звездите“ имаше празнична вечеря в чест на приемането на Питър Кийтинг като съдружник във фирмата, която щеше да се нарича „Франкън&Кийтинг“.

На дългата маса, покрита сякаш не с покривка, а със светещ лист, седеше Гай Франкън. Тази вечер нехаеше за сребърните нишки в слепоочията си, които се открояваха на тъмната коса и му придаваха изискан и елегантен вид, на фона на снежнобялата риза и черния официален костюм. На почетното място беше Питър Кийтинг, облегнат назад, с изправени рамене и ръка, стиснала столчето на чашата. Черните къдри блестяха над бялото му чело. Настъпи миг мълчание, в който гостите се отърсиха от всякаква завист, негодувание или злоба. Настъпи тържествено усещане за единение в залата, в присъствието на бледото красиво момче, толкова сериозно, сякаш получаваше първото си причастие. Ралстън Холкъм стана да говори. Изправи се с чаша в ръка. Беше си приготвил речта, но с изумление се чу как изрича нещо съвсем различно, напълно искрено:

— Ние сме хранители на велика човешка дейност. Вероятно най-великата сред всички. Постигнали сме много, макар и често да грешим. Но с пълно смирение сме готови да направим път на своите приемници. Ние сме обикновени хора, изследователи. Но се стремим към истината с най-доброто, което носим в сърцата си. Търсим я с най-възвишеното, което е дадено на човешкия род. Това е велик стремеж. За бъдещето на Американската Архитектура!