Изворът

I

Гейл Уайнънд насочи пистолета към слепоочието си.

Усети натиска на металния пръстен върху кожата си. Не усети нищо друго. Можеше да е оловна тръба или бижу, някакво си малко кръгче.

— Ще умра — каза на глас и се прозя.

Не почувства нито облекчение, нито отчаяние, нито дори страх. Мигът на смъртта няма да му дари достойнство. Ще бъде анонимен. Преди минути бе държал в ръка четка за зъби, сега държеше пистолета със същото равнодушие.

Човек не умира така, каза си той. Трябва да почувства или голяма радост, или здравословен страх. Трябва да приветства края си. Нека само да усетя спазъма на ужаса и ще дръпна спусъка. Не усети нищо.

Сви рамене и свали пистолета, потупвайки с него лявата си длан. Винаги се говори за черна или за червена смърт; но твоята смърт, Гейл Уайнънд, ще бъде сива. Защо никой не казва, че именно това е върховният ужас? Не виковете, молбите, гърчовете. Не равнодушието на празнотата, пречистена от пожара на голямо нещастие. Именно това — дребен, мърляв, сгърчен страх, неспособен дори да сплаши. Не можеш да го направиш така, каза си той със студена усмивка; би било проява на твърде лош вкус.

Отиде до стената на спалнята си. Луксозният му апартамент беше построен на покрива, над петдесет и седмия етаж на големия жилищен хотел в центъра на Манхатън, притежаван от него; виждаше целия град отдолу. Спалнята представляваше стъклена клетка на покрива на апартамента, със стени и таван от огромни стъклени плоскости. Сиво-сините кадифени завеси можеха да покрият стените и да затворят стаята, когато му се иска. Нищо не покриваше тавана. Лягаше в леглото и гледаше над главата си звездите, проблясването на светкавиците или яростното разбиване на дъжда в ярки петна върху прозрачната стена отгоре. Обичаше да загаси лампите и да разтвори всички завеси, когато е в леглото с жена.

— Прелюбодействаме пред очите на шест милиона души — казваше й той.

Но тази вечер беше сам. Завесите бяха разтворени. Стоеше и гледаше града. Беше късно и светлинната буря ниско долу затихваше. Мина му през ум, че би гледал града още много години, но не би имал нищо против никога повече да не го види.

Облегна се на стената и усети студеното стъкло през тънката тъмна коприна на пижамата си. На джоба бе избродиран бял монограм: ГУ, възпроизведен от подписа му. Ръката му изписваше инициалите с едно-единствено императорско движение.

Хората казваха, че най-измамното нещо у Гейл Уайнънд — едно от многото измамни неща у него — е външността му. Имаше вид на упадъчен, свръхсъвършен и изтънчен потомък на вековен аристократичен род, но всички знаеха, че се е родил в калта. Беше висок, твърде слаб, за да е физически красив. Сякаш нямаше никаква плът. Не се налагаше да е изправен, за да излъчва твърдост. Беше като къс много скъпа стомана, приведен и отпуснат, но въздействаше на околните не с позата си, а със свирепата пружина, която всеки миг може да го изпъне. Това му бе достатъчно. Рядко ходеше съвсем изправен, обикновено походката му бе ленива. Беше поразително елегантен във всякакво облекло.

Лицето му не принадлежеше на модерната цивилизация, а на древния Рим. То бе лице на вечен патриций. Прошарената му коса бе пригладена зад високото чело. Кожата му бе изпъната по острите лицеви кости. Имаше дълги тънки устни и бледосини очи под сключени вежди. На снимки очите му изглеждаха като язвителни светли овали. Веднъж един художник го помоли да му позира за портрет на Мефистофел. Уайнънд се изсмя и отказа. Художникът се натъжи, защото засмяното лице стана съвършено подходящо за неговата цел.

Отпусна гръб към стъклената стена на спалнята си и пистолетът натежа в ръката му. Замисли се: днес, какво имаше днес? Случи ли се нещо, което да ми помогне сега и да придаде смисъл на този миг?

Днешният ден бе подобен на толкова много изминали дни, че трудно се различаваше от тях. Уайнънд беше на петдесет и една години. Денят бе в средата на октомври 1932 година, сигурен беше в това. За останалото трябваше да напрегне паметта си.

Сутринта се събуди в шест часа и веднага се облече. Не бе спал повече от четири часа на нощ през целия си съзнателен живот. Слезе в трапезарията, където бе сервирана закуска. Жилището му бе кацнало на ръба на огромен покрив, оформен като градина. Стаите бяха истински произведения на изкуството. Семпли и красиви, те биха предизвикали възгласи на възхищение, ако този дом принадлежеше на някой друг. Но хората се смайваха и загубваха ума и дума при мисълта, че това е домът на човека, издаващ „Ню Йорк Банър“ — най-долнопробният вестник в страната.

Закуси и отиде в кабинета си. На бюрото му бяха натрупани всички по-важни вестници, книги и списания, пристигнали сутринта от всички кътчета на страната. Остана три часа на бюрото си. Четеше и нанасяше с голям син молив кратки бележки по печатните страници. Бележките приличаха на записки, стенографирани от шпионин. Не можеше да ги разчете никой, освен мълчаливата секретарка на средна възраст, която влизаше в кабинета след излизането на Уайнънд. Не бе чувал гласа й от пет години, тъй като не се налагаше да общуват. Вечер влизаше в кабинета, където нямаше и следа от купчините книги и вестници, нито от секретарката. На бюрото бяха подредени няколко страници с бележките му от сутринта, преписани старателно на пишеща машина.

В десет часа влизаше в „Банър Билдинг“, невзрачна мърлява сграда в евтин квартал в долен Манхатън. Минаваше по тесните коридори на сградата и служителите, с които се разминаваше, му пожелаваха добро утро. Поздравяваха го учтиво и той им отвръщаше, но преминаването му действаше като смъртоносен лъч, убиващ живите организми.

Сред множеството железни правила, наложени на работещите в предприятията на Уайнънд, най-тежко бе изискването, когато г-н Уайнънд влезе в стаята, хората да не прекъсват работа и да не забелязват появата му. Никой не знаеше кой отдел и кога ще реши да посети. Можеше да се появи по всяко време и навсякъде. Присъствието му беше ненатрапчиво като токов удар. Служителите се опитваха да спазват правилото, но предпочитаха да работят допълнително три часа, отколкото да прекарат десет минути пред мълчаливия му поглед.

Тази сутрин прегледа в кабинета си коректурите на неделните редакционни статии на „Банър“. Надраска със синьо абзаците, които трябваше да отпаднат. Не се подписваше — всички знаеха, че само Гейл Уайнънд драска така със син молив. Сините задрасквания сякаш премахваха авторите на статиите от лицето на земята.

Свърши с коректурите и поиска да го свържат с редактора на „Уайнънд Хералд“ в Спрингвил, щата Канзас. Когато се обаждаше във филиалите, на жертвата никога не казваха, че на телефона е Уайнънд. Изискваше всички видни граждани в неговата империя да разпознават гласа му.

— Добро утро, Къмингс — каза той, когато редакторът вдигна телефона.

— Господи! — възкликна редакторът. — Вие не сте ли…

— Точно така — каза Уайнънд. — Слушай, Къмингс. Още един боклук като вчерашните врели-некипели за „Последната лятна роза“ и ще се върнеш в училищния вестник.

— Разбирам, господин Уайнънд.

Уайнънд затвори. Поиска да го свържат с известен сенатор във Вашингтон.

— Добро утро, сенаторе — каза той, когато господинът стигна до телефона две минути по-късно. — Толкова мило от ваша страна, че вдигнахте телефона. Оценявам го. Няма да ви отнемам време. Искам да ви изкажа най-дълбоката си благодарност. Обаждам се да ви благодаря за приноса ви в прокарването на закона Хейс-Лангстън.

— Но… господин Уайнънд! — гласът на сенатора сякаш се загърчи. — Много мило от ваша страна, но… законът не е приет.

— Да, наистина. Грешката е моя. Ще бъде приет утре.

За единадесет и половина бе насрочено събрание на директорския съвет на „Уайнънд Ентърпрайзис Инк“. Корпорацията се състоеше от двадесет и два вестника, седем списания, три осведомителни агенции и две студиа за кинопрегледи. Уайнънд притежаваше седемдесет и пет процента от акциите. Директорите не бяха наясно какви точно са функциите и правомощията им. Уайнънд бе наредил заседанията на съвета да започват винаги навреме, независимо дали той присъства или не. Влезе в заседателната зала в дванадесет и двадесет и пет. Изискан възрастен мъж произнасяше реч. На директорите бе наредено да не прекъсват изказванията и да не забелязват присъствието на Уайнънд. Тръгна към празния председателски стол на дългата махагонова маса и седна. Никой не го погледна, сякаш току-що на стола бе седнал призрак, чието съществуване не се осмеляваха да признаят. Слуша мълчаливо в продължение на петнайсет минути. Стана насред едно изречение и излезе от стаята по същия начин, както бе влязъл.

На голямата маса в кабинета си разтвори карти на „Стоунридж“ — новото му начинание в недвижимите имоти и разговаря половин час с двама от агентите си. Купил бе голям терен в Лонг Айлънд, за да го застрои. Замисляше „Стоунридж Дивелъпмънт“ като квартал от фамилни къщи, в който всеки тротоар, улица и къща ще са построени от Гейл Уайнънд. Малцината в течение на неговия бизнес с недвижими имоти му казаха, че е луд. Тази година на никого не му минаваше през ум да строи. Но Гейл Уайнънд бе натрупал състояние с решения, които хората смятаха за безумни.

Още не бе избрал архитект, който да проектира „Стоунридж“. Изгладнялата гилдия дочу за проекта. Седмици наред Уайнънд отказваше да чете писмата или да отговаря на телефонните обаждания на най-добрите архитекти в страната и приятелите им. Отказа и когато в края на едно съвещание секретарката го уведоми, че г-н Ралстън Холкъм спешно моли да му отдели две минути по телефона.

Агентите си тръгнаха и Уайнънд натисна един бутон на бюрото си, за да извика Алва Скарет. Влезе Скарет, доволно усмихнат. Реагираше на този звън като поласкано момче за поръчки.

— Алва, какво по дяволите е „Храбрият жлъчен камък“?

Скарет се засмя.

— Заглавие на роман. От Лоис Кук.

— Какъв роман?

— Пълна безсмислица. Води се поема в проза. Разказва се за жлъчен камък, който се мисли за независимо същество, нещо като заклет индивидуалист в жлъчния мехур. Но човекът поема голяма доза рициново масло, следва картинно описание на последствията, не знам дали е медицински издържано, но така или иначе настъпва краят на Храбрия жлъчен камък. Целта е да се докаже, че не съществува свободна воля.

— Колко екземпляра са продадени?

— Не знам. Сигурно не много. Само интелектуалците я четат. Чувам обаче, че напоследък набира скорост и…

— Именно. Какво става тук, Алва?

— Какво? Имаш предвид, забелязал си, че сме я споменали няколко пъти…

— Имам предвид, че я забелязвам къде ли не в „Банър“ през последните няколко седмици. Много умело, бих казал, след като ми бе нужно толкова дълго време да разбера, че не е случайно.

— Какво искаш да кажеш?

— Какво според теб искам да кажа? Защо се появява точно това заглавие, и то в най-неподходящи места? Веднъж в криминална дописка за екзекуция на някакъв убиец, който „умрял смело, като Смелия жлъчен камък“. Два дни по-късно на шестнадесета страница, в глупава информация от Олбъни. „Сенатор Хейзълтън си мисли, че е независимо същество, но може да се окаже, че е само Смел жлъчен камък.“ После се появява в некролозите. Вчера беше на страницата за жените. Днес е в комиксите. Снукси нарича богатия си хазяин Смелия жлъчен камък.

Скарет се закикоти помирително.

— Глупаво, нали?

— Първо помислих, че е глупаво. В началото. Вече не мисля така.

— По дяволите, Гейл! Проблемът не е сериозен, авторите не се опитват да правят реклама.

— Точно това е проблемът. Единият проблем. Другият е, че книгата не е бестселър. Ако е бестселър, ще е ясно защо заглавието не им излиза от главите. Но не е. Така че някой им помага. Защо?

— Хайде, Гейл! Кой обръща внимание? И защо да ни е грижа? Ако беше политически проблем… Кой по дяволите може да спечели от утвърждаване или отричане на свободната воля?

— Някой консултирал ли се е с теб по въпроса?

— Не. Нали ти казвам, че никой не стои зад това. Станало е съвсем спонтанно. За много хора книгата е забавна.

— Кой първи ти каза за нея?

— Не знам… Чакай да помисля… Каза ми… да, мисля, че ми каза Елсуърт Тухи.

— Имай грижата да не се повтори. И непременно обърни внимание на господин Тухи.

— Добре, щом казваш. Но наистина няма проблем. За много хора книгата е забавна.

— Не ми харесва, когато някой се забавлява, използвайки моя вестник.

— Добре, Гейл.

В два часа Уайнънд пристигна като почетен гост на обяда на Националната конвенция на женските клубове. Седна отдясно на председателката в огромната банкетна зала, пълна с корсажни ухания на гардении — и на пържено пиле. След обяда Уайнънд произнесе реч. Конвенцията отстояваше правото на омъжените жени да работят, а вестниците на Уайнънд от години водеха битка против това право. Уайнънд говори двадесет минути, без да каже нищо съществено, но създаде впечатлението, че подкрепя възгледите, изразени на събранието. Никой не бе в състояние да обясни ефекта, който оказваше Гейл Уайнънд върху аудиторията, особено ако е от жени. В поведението му нямаше нищо зрелищно; гласът му беше нисък, метален и по-скоро монотонен. Придържаше се към добрия тон, но маниерът му сякаш бе сатира на добрия тон. Въпреки това успяваше да заплени аудиторията. Някои хора казваха, че този ефект се дължи на неудържимата му рафинирана мъжественост. Говореше за училището, дома и семейството, но гласът му звучеше така, сякаш прави любов с всяка застаряваща жена от публиката.

На връщане към кабинета си Уайнънд спря в залата, където се подготвяха местните новини. Изправи се до едно високо бюро, взе голям син молив и огромен лист вестникарска хартия и написа с равни трисантиметрови печатни букви блестяща, безмилостна редакционна статия, изобличаваща застъпниците на правото на жените да работят. Инициалите ГУ след текста приличаха на сини огнени езици. Не изчете статията — никога не изчиташе статиите си. Хвърли я на бюрото на най-близкия редактор и си тръгна.

Стана късен следобед и Уайнънд се канеше да си тръгва, когато секретарката го уведоми, че Елсуърт Тухи моли за среща.

— Нека влезе — каза Уайнънд.

Тухи влезе с предпазлива полуусмивка, съдържаща подигравка и към самия него, и към шефа му, но премерена така, че шестдесет процента от подигравката да са насочени към самия него. Знаеше, че Уайнънд няма желание да го вижда. Фактът, че го прие, не бе в негова полза.

Уайнънд седеше на бюрото с любезно безизразно лице. На челото му се очертаха две диагонални резки, успоредни на веждите. Понякога придобиваше това изражение, подсилващо заплашителното му излъчване.

— Седнете, господин Тухи. С какво мога да съм ви полезен?

— Надявам се на нещо съвсем различно, господин Уайнънд — каза весело Тухи. — Не съм дошъл да искам от вас услуги, а да ви предложа своите.

— За какво става дума?

— „Стоунридж“.

Диагоналните резки се очертаха още по-силно на челото на Уайнънд.

— Какво може да направи вестникарски коментатор за „Стоунридж“?

— Вестникарският коментатор — нищо, господин Уайнънд. Но експертът по архитектура… — В гласа на Тухи прозвуча присмехулен въпрос.

Ако погледът на Тухи не бе дръзко прикован в очите на Уайнънд, веднага щеше да му бъде наредено да напусне кабинета. Но погледът каза на Уайнънд, че Тухи знае колко са му досаждали, за да му препоръчват архитекти и че той е отклонявал препоръките. Освен това Тухи успя да го заблуди, защото Уайнънд не се досети какъв е поводът за разговора им. Тази наглост се стори забавна на Уайнънд, а Тухи бе предвидил, че ще стане точно така.

— Добре, господин Тухи. Кого се опитвате да ми препоръчате?

— Питър Кийтинг.

— Е?

— Моля?

— Ами убедете ме, че той е подходящият.

Тухи се сепна, но веднага сви енергично рамене и заговори:

— Разбира се, вие сте наясно, че по никакъв начин не съм свързан с г-н Кийтинг. Действам само като негов приятел… и като ваш. — Гласът звучеше приятно непринудено, но част от увереността му се стопи. — Честно казано знам, че ви се струва банално, но какво друго да кажа? Истината е такава. — Уайнънд не пожела да му помогне. — Позволих си да дойда при вас, защото смятам, че съм длъжен да ви кажа мнението си. Не, не става дума за морален дълг. По-скоро естетически. Зная, че искате винаги най-доброто. За проект с размаха, който вие обмисляте, няма архитект, равен на Питър Кийтинг по умение, вкус, оригиналност и въображение. Това, господин Уайнънд, е моето искрено мнение.

— Вярвам ви.

— Наистина ли?

— Разбира се. Но, господин Тухи, защо да се съобразявам с вашето мнение?

— В края на краищата аз съм вашият експерт по архитектурата! — Не можа да сдържи гневната нотка в гласа си.

— Драги ми господин Тухи, не ме бъркайте с моите читатели.

След миг Тухи се облегна и разтвори ръце с безпомощна усмивка.

— Да си призная, господин Уайнънд, не мислех, че думата ми ще тежи пред вас. Затова не съм имал намерение да ви убеждавам за Питър Кийтинг.

— Така ли? А какво ви беше намерението?

— Да ви помоля да отделите половин час на човек, който може много по-добре от мен да ви убеди в способностите на Питър Кийтинг.

— Кой?

— Госпожа Питър Кийтинг.

— Защо смятате, че бих обсъждал този въпрос с г-жа Питър Кийтинг?

— Защото тя е изключително красива и извънредно недостъпна жена.

Уайнънд тръсна глава и се разсмя.

— За Бога, г-н Тухи, толкова ли съм прозрачен?

Тухи примигна изненадан.

— Г-н Тухи, дължа ви извинение, ако съм допуснал вкусовете ми да станат толкова добре известни, с което съм ви подтикнал да сте така груб. Изобщо не съм подозирал, че наред с многото ви други хуманитарни дейности вие сте и сводник.

Тухи стана.

— Съжалявам, че ви разочаровах, г-н Тухи. Нямам никакво желание да се срещам с г-жа Питър Кийтинг.

— Сигурен бях, че ще е така, г-н Уайнънд, ако само ви предложа, без да ви представя аргументи. Предвидих го преди няколко часа. По-точно сутринта. Затова си позволих да потърся още един шанс да поговорим по въпроса. Като се приберете у дома довечера, ще намерите подарък от мен. Ако решите, че съм имал основание да смятам, че ще се вслушате в мнението ми, можете да ми се обадите по телефона и аз веднага ще дойда, за да ми кажете дали желаете да се срещнете с госпожа Питър Кийтинг или не.

— Тухи, изглежда невероятно, но ми се струва, че ми предлагате подкуп.

— Така е.

— Знаете ли, поемате голям риск. Или ще ви се размине без последици, или ще изгубите работата си.

— Разчитам на вашето мнение за подаръка ми довечера.

— Добре, г-н Тухи, ще погледна подаръка ви.

Тухи се поклони и се обърна, за да си тръгне. Беше до вратата, когато Уайнънд добави:

— Знаете ли, Тухи, някой ден ще ми писне от вас.

— Ще се постарая да не се случи, преди да е настъпил подходящият момент — каза Тухи, поклони се пак и излезе.

Когато се върна вкъщи, Уайнънд съвсем бе забравил Елсуърт Тухи.

Уайнънд вечеря в дома си с жена с бяло лице, мека кестенява коса и три столетия бащи и братя в рода си, които биха убили човек, за да опознаят нищожна частица от онова, което Гейл Уайнънд вършеше с нея.

Тя вдигна кристалната чаша с вода към устните си. Очертанието на ръката и беше съвършено като линията на сребърните свещници, изваяни от ненадминат майстор. Уайнънд я наблюдаваше, оценявайки я точно по такъв начин. Трептящата светлина на свещите по лицето й разкриваше такава красота, че му се прииска тя да не е живо същество, за да може да я гледа, без да казва нищо и да мисли за каквото пожелае.

— След месец-два, Гейл — каза тя с ленива усмивка, — когато стане студено и неприятно, да се качим на Правя го9 и да отплаваме право към слънцето, като миналата зима.

Правя го бе името на яхтата на Уайнънд. На никого не бе обяснил защо я е нарекъл така. Много жени го бяха питали. Жената, с която беше тази вечер, го бе питала и преди. Той мълчеше и затова тя попита отново:

— Между другото, скъпи, какво означава името на яхтата ти?

— Това е въпрос, на който не отговарям — каза той. — Един от въпросите, на които не отговарям.

— Да си приготвя ли дрехи за плаването?

— Зеленият цвят ти отива най-много. Изглежда добре в морето. Обичам да гледам как се съчетава с косата и ръцете ти. Ще ми липсва гледката на голите ти ръце и зелената коприна. Защото тази вечер се виждаме за последен път.

Пръстите й не мръднаха от столчето на чашата. Нищо не й бе подсказало, че това е последната им вечер. Но тя знаеше, че за него тези думи са достатъчни, за да сложи точка. Жените на Уайнънд знаеха, че приключва връзките си по този начин и че това не подлежи на обсъждане. След малко тя попита тихо:

— Каква е причината, Гейл?

— Причината е повече от ясна.

Бръкна в джоба си и извади гривна с диаманти, която засия студено и ярко в светлината на свещите. Тежките й халки увиснаха от пръстите му. Нямаше кутийка, нито опаковка. Хвърли й я през масата.

— Спомен, скъпа. — Много по-ценна е от онова, за което ще ти напомня.

Гривната улучи чашата и тя звънна тънко и пронизително, сякаш издаде вопъл вместо жената. Жената остана безмълвна. Той знаеше колко е ужасно, защото тя бе от жените, на които не се правят такива подаръци в подобни мигове, като на всички други жени, с които се бе срещал, но и защото няма да откаже, както не бе отказала нито една от останалите му жени.

— Благодаря ти, Гейл — каза тя и закопча гривната около китката си, без да го погледне над свещите.

После минаха през хола, тя спря и погледът изпод дългите й мигли се насочи към мрака, където започваха стълбите към спалнята му.

— Ще ми позволиш ли да си заслужа подаръка, Гейл? — попита тя с равен глас.

Той поклати глава и отвърна:

— Имах такова намерение, но съм изморен.

Жената си отиде. Той остана в хола и си помисли, че тя страда, че страда истински, но след време единственото реално нещо за нея ще остане гривната. Забравил бе откога не изпитваше никакво огорчение от подобни мисли. Сети се, че и той е засегнат от случилото се, но не чувстваше нищо, само се зачуди защо го е отлагал толкова дълго.

Отиде в библиотеката. Чете няколко часа. После прекъсна изведнъж, без причина, насред важно изречение. Нямаше никакво желание да продължи да чете. Не искаше да прави каквото и да било усилие.

Не му се бе случило нищо — да се случи нещо е позитивна реалност, а нямаше реалност, в която да се чувства безпомощен. Попаднал бе в необятна негативност, сякаш всичко бе пометено и бе останала нелепа пустош, някак неуместна, защото изглеждаше толкова обикновена, толкова скучна, като сладникаво убийство.

Не му бе отнето нищо, освен желанието, или може би по-лошо, самият корен на желанието, желанието да желае. Ако човек загуби очите си, запазва представата за зрението. Но той знаеше, че има по-страшна слепота: ако бъдат унищожени центровете на зрението в мозъка, човек губи дори спомена за зрителното възприятие.

Захвърли книгата и стана. Не искаше повече да стои на това място, но нямаше и желание да се премести. Помисли, че трябва да поспи. Беше твърде рано да си легне, но пък можеше да стане по-рано следващата сутрин. Отиде в спалнята, взе душ и си облече пижамата. После отвори чекмеджето на скрина и видя пистолета, който неизменно държеше там. Пое го, защото веднага го разпозна, обзет от пристъп на интерес.

Липсата на страх при мисълта, че ще се самоубие, го убеди, че трябва да го стори. Мисълта беше проста като аргумент, който е излишно да оспорваш. Като приспивателно.

Опря се в стъклената стена, възпрян от тази мисъл. Човек може да превърне в приспивателно живота, но не и смъртта си.

Отиде до леглото и седна. Пистолетът увисна в ръката му. Когато човек се готви да умре, сигурно вижда целия си живот като на кинолента. А аз не виждам нищо. Но ще си наложа да го видя. Ще се върна принудително в миналото. Или ще открия в него воля да продължа да живея, или веднага ще сложа край на живота си.

Дванадесетгодишният Гейл Уайнънд стоеше в тъмнината, под отломка от срутена стена на брега на Хъдзън. Едната му ръка бе опъната назад със стиснат юмрук, готов за удар.

Камъните под краката му бяха струпани до порутен ъгъл. Едната страна на ъгъла го скриваше от улицата, а от другата беше стръмният склон към реката. Пред него се простираше неосветен, ненастлан бряг, рухнали постройки, празно небе, складове, изкривен корниз, увиснал над прозорец, от който струеше зловеща светлина.

След миг ще трябва да се бие на живот или смърт. Не помръдваше. Стиснатият ниско отзад юмрук сякаш се бе вкопчил в невидими жици, стигащи до всяка ключова точка на издълженото му мършаво тяло, под овехтелите панталони и риза, към дългото изпъкнало сухожилие на голата му ръка и изопнатите жили на врата. Жиците сякаш трептяха, а тялото бе неподвижно. Превърнал се бе в нов вид смъртоносен инструмент. Ако някой го докосне с пръст, спусъкът ще се задейства.

Знаеше, че водачът на бандата го търси и няма да дойде сам. Две от момчетата се биеха с ножове, едното имаше убийство зад гърба си. Чакаше ги с голи ръце. Беше най-младият и най-новият член на бандата. Водачът бе казал, че трябва да му даде урок.

Всичко започна, когато решиха да плячкосат шлеповете по реката. Водачът каза, че ще свършат работа през нощта. Съгласиха се всички момчета от бандата, с изключение на Гейл Уайнънд. Гейл Уайнънд обясни с нисък презрителен глас, че Малките Хулигани надолу по реката опитали същия удар предишната седмица, но шестима от техните попаднали в ръцете на ченгетата, а двама — в гробището. Работата трябва да се свърши на зазоряване, в най-неочакваното време. Бандата го освирка. Но на него му беше все едно. Гейл Уайнънд не приемаше заповеди. Съобразяваше се само със собственото си мнение. Затова водачът реши, че ще уреди проблема веднъж завинаги.

Трите момчета се движеха толкова тихо, че хората зад тънките стени, край които минаваха, не чуха стъпките им. Гейл Уайнънд ги чу от една пресечка разстояние. Не помръдна в своя ъгъл, само юмрукът му се втвърди.

Когато дойде моментът, скочи. Скочи право нагоре, без мисъл за приземяване, сякаш катапулт го изстреля на няколко мили. Гърдите му удариха главата на единия противник, коремът му — втория, краката му се стовариха в гърдите на третия. Паднаха и четиримата. Тримата вдигнаха лица, но не разпознаха Гейл Уайнънд. Във въздуха над тях бе надвиснал вихър, който ги връхлетя с унищожителни удари.

Той имаше само два юмрука. Те разполагаха с пет юмрука и нож, но това беше без значение. Ударите им се стоварваха глухо, като върху твърда гума. Усещаха как нещо пресича устрема на ножа, той спира и се връща обратно. Биеха се с непреодолим противник. Той нямаше време да почувства ударите, беше толкова бърз, че болката не го застигаше, а увисваше във въздуха над мястото, където го бе улучила, но в следващия миг той вече бе другаде.

Сякаш между раменете си имаше двигател, придаващ кръгови движения на ръцете му. Виждаха се само кръговете, а ръцете бяха невидими, като спици на въртящо се колело. Кръгът се стоварваше непрекъснато, въртейки се неспирно. Едно от момчетата видя как ножът му се забива в рамото на Уайнънд, но рамото го оттласна надолу. Ножът проряза странично хълбока на Уайнънд и изхвръкна при колана му. Това бе последното, което момчето видя. Нещо се случи с брадичката му и то не усети как тилът му се блъсна в куп стари тухли.

Дълго време другите двама се биха с центрофугата, която пръскаше червени капки по стените. Но борбата беше безсмислена. Биеха се не с човек, а с безплътна човешка воля.

Когато се предадоха, стенейки между тухлите, Гейл Уайнънд каза с нормален глас:

— Ще го направим на зазоряване — и си тръгна. Вече беше водач на бандата.

Ограбиха шлеповете на зазоряване, два дни по-късно. Справиха се блестящо.

Гейл Уайнънд живееше с баща си в мазето на стара къща в центъра на Хелс Кичин. Баща му беше докер, висок, мълчалив и неграмотен. Не беше ходил на училище, също като баща си и дядо си. Семейството не познаваше нищо друго, освен бедността. Но някъде далеч назад в родословието си имаха аристократичен корен, прославен благороден предшественик. След това се бе случила отдавна забравена трагедия, която бе запратила потомците му в калта. В поведението на всички представители на семейство Уайнънд у дома, в кръчмата или в затвора имаше нещо, което ги отличаваше от средата им. Бащата на Гейл беше известен на пристанището като Херцога.

Гейл беше на две години, когато майка му почина от туберкулоза. Беше единствено дете. Имаше смътен спомен за голяма драма в брака на баща му. Виждал бе снимка на майка си, която нито приличаше на жените от квартала, нито бе облечена като тях. Беше много красива. Когато умря, баща му изгуби интерес към живота. Той обичаше Гейл, но с обич, която не изисква повече от две изречения на седмица.

Гейл не приличаше нито на баща си, нито на майка си. Носеше чертите на далечен прародител. Отдалечеността във времето се измерваше не в поколения, а във векове. Беше много по-висок от връстниците си и твърде слаб. Момчетата му измислиха прозвището Ластичния Уайнънд. Не беше ясно какво използва вместо мускули, знаеше се само, че има някакъв заместител.

От ранно детство започна да работи. Първо продаваше вестници на улицата. Един ден влезе при шефа на разпространителите и му каза, че трябва да предложат нова услуга — доставка сутрин на вестниците по домовете на читателите. Обясни как и защо продажбите рязко ще се увеличат.

— Така ли? — каза шефът.

— Сигурен съм, че ще проработи — каза Уайнънд.

— Но ти не командваш тук — каза шефът.

— Ти си глупак — каза Уайнънд.

Уволниха го.

Тръгна на работа в бакалия. Изпълняваше поръчки, метеше влажния дървен под, подреждаше бурета със загнили плодове, обслужваше клиентите, търпеливо отмерваше фунт брашно или пълнеше кана с мляко от огромен бидон. Беше като валяк, използван за гладене на носни кърпи. Но стискаше зъби и си вършеше работата. Един ден обясни на собственика колко добре би било да наливат млякото в бутилки, като уиски.

— Млъквай и отивай да обслужиш госпожа Съливан — каза собственикът, — и не ми разправяй врели-некипели за моя бизнес. Не ти командваш тук.

Уайнънд обслужи госпожа Съливан и си замълча.

После постъпи на работа в билярдна зала. Миеше плювалниците и почистваше след пияниците. Чуваше и виждаше неща, които му създадоха имунитет от учудване за цял живот. Положи големи усилия и се научи да мълчи, да стои на мястото, което му сочеха другите, да приема глупостта за свой господар. Научи се да чака. Никой не разбра какво чувства. Изпитваше най-различни чувства към хората, но уважението не беше сред тях.

Заработи като ваксаджия на ферибот. Подпухнали търговци на коне и пияни моряци го блъскаха и му заповядваха. Отвореше ли уста, някой груб глас му отвръщаше:

— Не ти командваш тук.

Той обаче харесваше работата си. Когато нямаше клиенти, отиваше до перилата и гледаше Манхатън. Гледаше жълтите стени на новите къщи, незастроените терени, строителните кранове, небостъргачите в далечината. Мислеше какво може да се построи и какво да се събори, мислеше за градското пространство, за възможностите, които предлага и какво може да направи с тях. Дрезгав вик „Хей, момче!“ прекъсваше мислите му. Връщаше се на столчето си и послушно се навеждаше над нечии кални обувки. Клиентът виждаше само малка глава със светлокестенява коса и две тънки, умели ръце.

В мъгливите вечери никой не забелязваше на улицата стройната фигура, облегната на стълба на газения фенер. Средновековният аристократ, патрицият на всички времена носеше инстинкта да командва и бързият му ум казваше, че има това право, защото е феодален барон и владетел — но беше роден да мете подове и да изпълнява заповеди.

Сам се научи да чете и пише на петгодишна възраст, като задаваше въпроси. Четеше всичко, което му попадне. Не търпеше необяснимото. Искаше да знае всичко, което знаят другите. Емблемата на неговото детство, с която замени изгубения преди векове хералдически герб, беше въпросителният знак. Нито веднъж не се наложи да му се обяснява два пъти. Първите си знания по математика получи от инженери, които полагаха канализационни тръби. Учеше география от моряците на пристанището. Познания за обществото почерпи от политиците в местния клуб, където се навъртаха и гангстери. Не ходеше на църква, нито на училище. Беше на дванадесет години, когато влезе за първи път в църква. Изслуша проповед за търпението и смирението и никога повече не стъпи в църква. На тринадесет години реши, че трябва да се образова и се записа в държавно училище. Баща му не каза нищо. Не каза нищо и когато Гейл се върна у дома пребит в уличен бой.

В първата седмица, след като тръгна на училище, учителката постоянно вдигаше в час Гейл Уайнънд. За нея беше истинско удоволствие, защото той винаги знаеше отговорите. Когато имаше доверие на хората, стоящи над него и на техните мотиви, той им се подчиняваше като спартанец, налагайки си същата дисциплина, която изискваше от момчетата в бандата. Но силата на волята му се оказа излишна: за една седмица разбра, че без никакво усилие е първи в класа. След месец учителката почти не го забелязваше — беше безсмислено, защото той винаги си знаеше урока, а тя трябваше да обърне внимание на по-бавните и не толкова умни деца. Той седеше и не помръдваше с часове, точещи се като вериги, докато учителката повтаряше, дъвчеше и предъвкваше, опитвайки се отчаяно да изтръгне искрица интелект от празните очи и мънкащите гласове. След два месеца учителката обобщи основните знания по история, които се бе опитала да налее в главите на децата в класа и попита:

— Колко щати е имало първоначално в Съюза?

Никой не вдигна ръка. И тогава Гейл Уайнънд вдигна своята. Учителката кимна към него. Той стана.

— Защо да повтарям всичко по десет пъти? Тези неща ги зная.

— Не си само ти в този клас — каза учителката.

Той изрече словосъчетание, от което тя пребледня, а когато петнайсет минути по-късно го схвана напълно, пламна. Той тръгна към вратата. На прага се обърна и добави:

— О, да. Първоначално щатите са били тринайсет.

Така приключи с ходенето на училище.

В Хелс Кичин имаше хора, които никога не бяха излизали извън квартала. Други рядко излизаха извън дома, в който се бяха родили. Но Гейл Уайнънд често ходеше да обикаля хубавите райони на града. Светът на богатите не предизвикваше в него огорчение, завист или страх. Проявяваше любопитство. На „Пето Авеню“ се чувстваше у дома си, както навсякъде другаде. Минаваше край шикозните къщи с ръце в джобовете, а пръстите на краката му се подаваха от скъсаните обувки. Хората го заглеждаха, но той не се смущаваше. Създаваше усещането, че той е в свои води на тази улица, а те не са. Имаше само едно желание — да си обясни нещата.

Искаше да разбере с какво тези хора са различни от обитателите на неговия квартал. Вниманието му привличаха не дрехите, файтоните или банките, а книгите. Хората в неговия квартал имаха дрехи, конски каруци и пари; количествената разлика беше несъществена. Но те не четяха книги. Реши да узнае какво четат хората на „Пето Авеню“. Един ден видя дама в спрял файтон. Сигурен беше, че е дама — преценката му за тези неща беше по-точна от Социалния регистър. Тя четеше книга. Скочи на стъпалата на файтона, грабна книгата и побягна. За да го хванат, ченгетата трябваше да са по-бързи и по-слаби.

Книгата беше от Хърбърт Спенсър. Преживя тиха агония, опитвайки се да я прочете до край. Прочете я. Разбра една четвърт от прочетеното. Но то го тласна към процес, през който той премина системно, решително, непоколебимо. Без съвет, помощ или план започна да чете, подбирайки книгите по най-странен начин. Попадаше в някоя книга на неразбираем текст и затърсваше друга книга на същата тема. Блуждаеше във всички посоки. Първо изчиташе цели томове, предназначени за специалисти, а после гимназиални учебници. Четеше безразборно, но прочетеното се подреждаше в ума му.

Откри читалнята на обществената библиотека и отиде няколко пъти, за да разгледа сградата. Един ден, в различни часове, в читалнята дойдоха няколко момченца, сресани с мъка и недотам измити. Бяха слабички на влизане, но не и на излизане. Същата вечер Гейл Уайнънд се сдоби с малка библиотека в един ъгъл на приземното жилище. Момчетата от бандата изпълниха заповедите му без възражения. Задачата им бе скандална: уважаващите себе си банди не крадат книги. Но Ластичният Уайнънд им бе заповядал да крадат книги, а никой не спореше с Ластичния Уайнънд.

Беше петнайсетгодишен, когато една сутрин го намериха в калта, целият в кървища, с два счупени крака, пребит от пиян докер. Намериха го в безсъзнание. Но в нощта веднага след побоя все още беше в съзнание. Лежеше сам в тъмна уличка и видя светлина зад ъгъла. Някак успя да се довлече дотам. По паважа зад него остана дълга кървава следа. Допълзя, движейки само ръцете си, и почука ниско долу на вратата. Кръчмата все още работеше. Кръчмарят се показа. Това бе единственият случай в живота на Гейл Уайнънд, когато той помоли за помощ. Кръчмарят го изгледа с тежък, равнодушен поглед, осъзнаващ напълно агонията и несправедливостта и изразяващ тъпо, животинско безразличие. Прибра се и тръшна вратата. Не искаше да се набърква в бандитски побои.

Години по-късно Гейл Уайнънд, издателят на „Ню Йорк Банър“, продължаваше да помни имената на докера и на кръчмаря и знаеше къде да ги намери. Не стори нищо на докера. Но направи така, че кръчмарят се разори, изгуби дома и спестяванията си и се самоуби.

Гейл Уайнънд беше шестнадесетгодишен, когато баща му почина. Остана сам, без работа, с шестдесет и пет цента в джоба, неплатен наем и безразборни знания. Реши, че е дошло време да реши какво ще прави с живота си. През нощта се качи на покрива на къщата и се вгледа в светлините на града — град, в който не той командваше. Бавно премести поглед от прозорците на мизерните бордеи наоколо към прозорците на големите къщи в далечината. Виждаше само осветени правоъгълници, увиснали в пространството, но по тях разпознаваше на какви сгради принадлежат; близките светлини изглеждаха мръсни и отблъскващи, а далечните бяха чисти и уютни. Зададе си един-единствен въпрос: какво влиза във всички тези къщи, и в мърлявите, и в бляскавите, кое стига до всяка стая, до всеки човек? Всички ядат хляб. Може ли човек да управлява хората чрез хляба, който купуват? Те имат обувки, имат кафе, имат… Посоката на живота му вече бе ясна.

Следващата сутрин влезе в кабинета на издателя на „Газет“, четвъртокласен вестник, който се помещаваше в порутена сграда. Помоли за работа в редакцията. Издателят изгледа дрехите му и попита:

— Знаеш ли как се пише котка?

— А ти знаеш ли как се пише антропоморфология? — попита Уайнънд.

— Нямаме свободни работни места — каза издателят.

— Ще се навъртам тук — каза Уайнънд. — Използвайте ме, когато решите. Няма нужда да ми плащате. Ще ми дадете заплата, когато намерите за добре.

Продължи да идва в сградата. Сядаше на стълбите пред редакцията. Цяла седмица сядаше там всеки ден. Никой не му обръщаше внимание. През нощта спеше на стълбите. Почти изхарчи парите си. Започна да краде храна от лавките и да претърсва кофите за смет, преди да се върне на пост при стълбите.

Веднъж един репортер го съжали. Слизайки по стълбите, хвърли монета от пет цента в скута на Уайнънд с думите:

— Иди си купи нещо за ядене, момче.

Уайнънд имаше в джоба монета от десет цента. Извади я и я хвърли на репортера с думите:

— Иди си купи проститутка.

Мъжът изруга и продължи надолу по стълбите. Двете монети останаха на стълбите. Уайнънд не ги докосна. Случката се разчу в редакцията. Пъпчасал чиновник сви рамене и взе двете монети.

В края на седмицата, в най-натоварената част на деня, мъж от редакцията извика Уайнънд и му възложи дребна поръчка. Последваха още няколко поръчки, които той изпълняваше с военна точност. Десет дни по-късно му отпуснаха заплата. След шест месеца стана репортер, а след две години започна да върши и редакторска работа.

На двадесет години Гейл Уайнънд се влюби. От тринадесетгодишен за него нямаше тайни в секса. Имал бе много момичета. Никога не говореше за любов, не създаваше романтични илюзии и гледаше на въпроса като на животински акт. Беше истински експерт и жените го усещаха от пръв поглед. Момичето, в което се влюби, беше изключително красиво. Такава красота не се желае, а се боготвори. Беше крехка и мълчалива. Лицето й загатваше за прелестите, стаени в нея.

Тя стана любовница на Гейл Уайнънд, който се отдаде на слабостта да бъде щастлив. Би се оженил за нея начаса, стига тя да бе поискала. Но те почти не си говореха. Той смяташе, че се разбират без думи.

Една вечер и заговори. Изля душата си, седнал в краката й, с лице, вдигнато към нея:

— Скъпа моя, ще ти дам всичко, което пожелаеш, всичко, което съм аз, всичко, което ще бъда… Искам да ти го дам — не нещата, които мога да спечеля за теб, а онова вътре в мен, с което ще ги спечеля. Искам да ти дам точно това — мъжът не може без него, но аз искам да се откажа от него, за да бъде твое, за да служи на теб, да е само за теб.

Момичето се усмихна и каза:

— Мислиш ли, че съм по-красива от Маги Кели?

Той стана и излезе от къщата, без да продума. Повече никога не се срещна с момичето. Гейл Уайнънд беше горд, че няма нужда да му повтарят урока. Никога повече не се влюби.

Беше на двадесет и една години, когато кариерата му в „Газет“ бе застрашена за първи и последен път. Политиката и корупцията не го смущаваха, защото знаеше всичко по въпроса; бандата му получаваше пари, за да предизвиква побои в изборни дни при избирателните секции. Но когато обвиниха несправедливо Пат Мълиган, капитан от полицията в неговия квартал, Уайнънд не можа да го понесе, защото Пат Мълиган беше единственият честен човек, когото бе срещал през живота си.

„Газет“ беше контролиран от силите, натопили Мълиган. Уайнънд не каза нищо. Само подреди в ума си частиците информация, с които разполагаше и които щяха да сринат „Газет“. Щеше да се срине и работата му, но това нямаше значение. Решението му бе в разрез с всички правила, които изкова за кариерата си. Но не се замисли. Беше една от редките експлозии, които избухваха в него понякога. Забравяше всякаква предпазливост и се отдаваше на единствената мисъл да постигне своето, защото правилността на неговите решения не подлежеше на никакво съмнение. Знаеше обаче, че съсипването на „Газет“ ще е само първата стъпка и тя няма да е достатъчна, за да спаси Мълиган.

Цели три години Уайнънд пазеше малка изрезка — редакционна статия за корупцията от прочут редактор в голям вестник. Пазеше я, защото тя беше най-ярката възхвала на почтеността, която му бе попадала пред очите. Взе изрезката и отиде да се срещне с прочутия редактор. Щеше да му разкаже за Мълиган и двамата заедно щяха да победят машината.

Пресече пеша целия град, за да стигне до вестника. Наложи си да върви пеша. Помагаше му да овладее яростта си. Редакторът го прие в кабинета си — знаеше как да го приемат напук на всички правила. Зад бюрото седеше пълен мъж, със сближени, тесни като цепки очи. Без да се представи, сложи изрезката на бюрото и попита:

— Помните ли това?

Редакторът хвърли поглед към изрезката, после към Уайнънд. Виждал бе и преди този поглед — в очите на кръчмаря, който затръшна вратата.

— Да не мислиш, че помня всеки боклук, който съм написал? — попита редакторът.

След миг Уайнънд каза:

— Благодаря.

За първи и последен път в живота си изпита благодарност към някого. Беше истинска благодарност — отплата за урока, който нямаше да се наложи да му повтарят. Дори редакторът усети, че в краткото „Благодаря“ има нещо твърде нередно и много страшно. Но не разбра, че това е некрологът на Гейл Уайнънд.

Уайнънд се върна в Газет, без да се гневи на редактора, нито на политическата машина. Изпитваше само яростно презрение към себе си, към Пат Мълиган и към почтеността изобщо. Изпита срам, когато се замисли за хората, на които той и Пат Мълиган ставаха жертви. В неговите мисли думата не беше „жертви“, а „наивници“. Върна се в редакцията и написа блестяща редакционна статия, изобличаваща капитан Мълиган.

— Я виж ти, а аз си помислих, че ти е жал за негодника — каза доволно редакторът.

— Не изпитвам жал към никого — отвърна Уайнънд.

Бакалите и моряците не оцениха Гейл Уайнънд, но политиците го оцениха. През годините, прекарани във вестника, той се научи да общува с хората. Лицето му възприе изражението, което му остана за цял живот: не точно усмивка, а застинал ироничен израз, обърнат към целия свят. Хората предполагаха, че подигравката му е насочена към конкретни неща, които им се иска да подиграят. Освен това беше приятно да общуваш с човек, който нито се гневи, нито е светец.

Беше на двадесет и три години. Съперничеща политическа група, която искаше да спечели местните избори и имаше нужда от вестник, за да раздуха конкретен проблем, купи „Газет“. Купи го на името на Гейл Уайнънд, който трябваше да служи като почтена фасада за машинацията. Гейл Уайнънд стана главен редактор. Раздуха проблема и спечели изборите за своите шефове. Две години по-късно разби групата, прати ръководителите й в затвора и стана единствен собственик на „Газет“.

Първата му работа бе да свали табелата над вратата и да смени името на вестника. „Газет“ стана „Ню Йорк Банър“. Приятелите му възразиха.

— Не е прието издателите да сменят името на вестника — казаха му те.

— Аз го сменям — отвърна той.

Първата кампания на „Банър“ беше призив за благотворителност. Вестникът отпечата една до друга, на еднаква площ, две истории: едната за амбициозен млад учен, който гладува в таванската си стая, работейки над голямо изобретение; другата за камериерка, любима на екзекутиран убиец, която очаква извънбрачното им дете. Първата статия беше илюстрирана с диаграми, а втората със снимка на момиче с увиснала уста, отчаяно изражение и раздърпани дрехи. „Банър“ помоли читателите да помогнат на двамата несретници. За младия учен се получиха девет долара и четиридесет и пет цента, а за неомъжената бъдеща майка — хиляда седемдесет и седем долара. Гейл Уайнънд свика целия екип. Сложи на масата вестника с двете статии и събраните пари.

— Има ли някой, на когото да не му е ясно? — попита Уайнънд.

Никой не отговори. Той каза:

— Сега вече всички знаете какъв вестник ще е „Банър“.

Издателите по онова време се гордееха, че налагат личния си отпечатък върху своите вестници. Гейл Уайнънд предостави вестника, телом и духом, на тълпата. „Банър“ заприлича на цирков афиш телом и на цирков спектакъл духом. Постави си точно такава цел — да смайва, да забавлява и да събира парите за билетите. Носеше отпечатъка не на един човек, а на един милион души.

— Хората се различават по добродетелите си, ако имат такива — казваше Гейл Уайнънд, обяснявайки своята политика, — но пороците им са еднакви. — И добавяше, гледайки събеседника си право в очите: — Служа на онова, което съществува в най-голямо количество. Аз представлявам мнозинството — и това със сигурност е добродетелно, нали?

Публиката търсеше престъпления, скандали и емоции. Гейл Уайнънд ги доставяше. Даваше на хората каквото искат, плюс оправданието, че са се поддали на желания, от които се срамуват. „Банър“ пишеше за убийства, палежи, изнасилвания и корупция, гарнирани с подходящи изобличителни поучения. Подробностите се разказваха в три колони и се гарнираха с щипка поучение.

— Ако подтикваш хората да изпълняват благороден дълг, те се отегчават — казваше Уайнънд. — Ако ги подтикваш да задоволят страстите си, те се срамуват. Но ако съчетаеш двете неща… ти си ги спечелил.

Публикуваше разкази за пропаднали момичета, разводи на известни хора, приюти за безпризорни деца, квартали с червени фенери, благотворителни болници.

— Първо е сексът — казваше Уайнънд. — След това идват сълзите. Раздухай любопитството им, а после ги накарай да заплачат… и си ги спечелил.

„Банър“ поведе големи смели кръстоносни походи по теми, които не предизвикваха разделение. Изобличаваше политици точно преди да се изправят пред голямо съдебно жури; атакуваше монополите в името на угнетените; осмиваше богатите и преуспяващите в стила на онези, които не могат да бъдат нито едното, нито другото. Отделяше голямо внимание на висшето общество и представяше светските клюки с тънка насмешка. Така човекът от улицата биваше двойно удовлетворен: получаваше достъп в елитните салони, без да се налага да трие обувки на прага.

Допустимо бе „Банър“ да изопачава истината и да пренебрегва добрия вкус и достоверността, но не и да подлага на изпитание умствените способности на своите читатели. Огромните заглавия, скандалните снимки и свръхопростеният текст атакуваха сетивата и проникваха в съзнанието на хората, без да се налага междинен мисловен процес, като храна, прокарана направо до ректума, която няма нужда от смилане.

— Новина — казваше Гейл Уайнънд на екипа си — е онова, което предизвиква най-силна възбуда сред най-голям брой хора. Което ги зашеметява. Колкото са по-зашеметени, толкова по-добре, важното е да са много.

Един ден доведе в кантората човек от улицата. Обикновен, нито добре облечен, нито дрипав, нито висок, нито нисък, нито с черна, нито с руса коса. Лицето му беше от онези, които човек не може да запомни, дори ако го гледа. Беше плашещо безличен, нямаше и белези на малоумен. Уайнънд го разведе из сградата, запозна го с всеки член на екипа и го пусна да си ходи. После събра екипа си и каза:

— Когато имате съмнения за работата си, спомнете си лицето на този човек. Задачата ви е да пишете за него.

— Но г-н Уайнънд — каза млад редактор, — човек не може да запомни лицето му.

— Именно — каза Уайнънд.

Когато името на Гейл Уайнънд се превърна в заплаха за издателите, група собственици на вестници го извикаха настрана да говорят с него — бяха на общинско благотворително събитие, на което всички трябваше да присъстват — и го укориха, че принизява вкуса на публиката.

— Не е моя работа — каза Уайнънд — да помагам на хората да запазят самоуважението, което и без това им липсва. Вие им давате онова, което те твърдят, че харесват. Аз им давам това, което наистина харесват. Честността е най-добрата политика, господа, макар и не в смисъла, в който са ви учили да я приемате.

Уайнънд не бе в състояние да не си свърши добре работата. С каквото и да се захванеше, средствата му бяха превъзходни. Целият устрем, сила и волята, които не допускаше на страниците на вестника, се насочваха към правенето на вестника. Впрягаше изключителния си талант, за да постигне съвършенство в незабележимото. От духовната енергия, която влагаше в събирането на сензационни истории, за да омърси вестникарската хартия, можеше да възникне нова вяра.

„Банър“ винаги беше първи в новините. Когато в Южна Америка стана земетресение и всички комуникации с поразения район бяха прекъснати, Уайнънд нае кораб, изпрати цял екип на място и пусна специално издание по улиците на Ню Йорк дни преди конкурентите си. Извънредният брой бе илюстриран с рисунки на пламъци, зейнали пропасти и обезобразени тела. Кораб, потъващ след буря близо до атлантическия бряг изпрати сигнал SOS и Уайнънд лично се втурна към мястото с екипа си, изпреварвайки бреговата охрана. Уайнънд пое ръководството на спасителната операция. Върна се със специален репортаж и снимки, на които самият той се катери с бебе в ръце по стълба над бушуващите вълни. Когато лавина отряза канадско село от света, „Банър“ изпрати балон, за да пусне храни и библии на жителите. Миньорско селище бе парализирано от стачка. „Банър“ отвори благотворителни кухни и отпечата тъжни истории за незавидната съдба на красивите миньорски дъщери, притиснати от бедността. Котенце, покатерило се на един стълб, беше спасено от фотограф на „Банър“.

— Ако няма новини, създайте ги — гласеше заповедта на Уайнънд. Душевноболен избяга от щатско психиатрично заведение. Дни наред в околността цареше страх, подхранван от мрачните прокоби на „Банър“ и възмущението на вестника от неефективността на местната полиция. Накрая лудият бе заловен от репортер на „Банър“. Оздравя чудодейно две седмици след залавянето си, беше пуснат на свобода и продаде на „Банър“ разказ за жестокостите, на които бил подлаган в лудницата. Последваха големи реформи. После се заговори, че душевноболният работел в „Банър“ преди случката с лудницата. Никой не можа да го докаже.

Във фабрика, където работеха тридесет млади момичета, избухна пожар. Две работнички загинаха в огъня. Мери Уотсън, една от оцелелите, предостави специално на „Банър“ разказ за експлоатацията, на която ги подлагали. Видни жени в града се вдигнаха на кръстоносен поход срещу фабриките, експлоатиращи работниците. Никой не можа да установи причината за пожара. Понесе се мълва, че Мери Уотсън била Ивлин Дрейк, която пишеше за „Банър“. Никой не можа да го докаже.

През първите години на „Банър“ Гейл Уайнънд прекарваше нощите по-често на дивана в редакцията, отколкото в спалнята си. Служителите му трудно издържаха на натоварването, което той им налагаше. Но натоварването, което налагаше на самия себе си, беше невероятно. Отнасяше се с тях като към войници, а със самия себе си като с роб. Плащаше им добре, а за себе си отделяше толкова, колкото да си плати наема и да се храни. Живееше в обзаведена стая, а най-добрите му репортери наемаха апартаменти в скъпи хотели. Харчеше парите по-бързо, отколкото ги печелеше, но ги влагаше изцяло в „Банър“. Вестникът беше като скъпа любовница. Всяка нейна прищявка биваше задоволявана — без значение колко струва.

„Банър“ винаги се сдобиваше първи с най-новата печатарска техника. „Банър“ винаги последен взимаше на работа най-добрите журналисти — последен, защото ги задържаше. Уайнънд опустошаваше редакциите на своите конкуренти — никой не бе в състояние да плаща заплатите, които предлагаше той. Подходът му се свеждаше до проста формула. Журналист получаваше покана да се срещне с Уайнънд. Приемаше я като обида към журналистическата си почтеност, но отиваше на срещата. Отиваше с няколко готови дръзки условия, при които би приел работата, ако изобщо приеме. Уайнънд започваше разговора, обявявайки заплатата. После добавяше:

— Вие може би искате да обсъдим другите условия… — и виждайки как човекът преглъща, заключаваше: — Не искате ли? Добре. Явете се в понеделник.

Уайнънд основа втория си вестник във Филаделфия. Местните издатели го посрещнаха като европейски владетели, обединени срещу нашествието на Атила. Последва не по-малко яростна война. На Уайнънд не му мигна окото. Никой не умееше по-добре от него да наеме бандити, за да ограбват разносните коли на вестниците или да пребиват продавачите. Двама от конкурентите му загинаха в битката. „Филаделфия Стар“ на Уайнънд оцеля.

Останалото стана бързо и просто, като епидемия. На тридесет и пет години Уайнънд притежаваше вестници във всички ключови градове на Съединените Щати. Когато навърши четиридесет, Уайнънд издаваше списания, притежаваше студиа за кинопрегледи и почти бе изградил „Уайнънд Ентърпрайзис“.

Натрупа състояние от най-различни дейности, за които почти нищо не се знаеше. Не забрави нищо от онова, което бе научил в детството си. Спомняше си своите мисли като ваксаджия до перилата на ферибота, когато разсъждаваше за възможностите, предлагани от големия град. Купуваше терени там, където никой не допускаше, че цената им ще расте, строеше напук на всички съвети и умножаваше стотиците в хиляди. Впускаше се в много и всевъзможни начинания. Понякога те се сгромолясваха, повличайки всички участници, с изключение на Гейл Уайнънд. Предприе атака срещу сенчеста компания, която държеше монопола над трамвайния транспорт и направи така, че тя да загуби концесията си. Концесията бе дадена на още по-сенчеста група, контролирана от Гейл Уайнънд. Разкри опит за спекула на пазара за говеждо месо в Средния Запад и разчисти територията за друга група, действаща под негов контрол.

Помагаха му много хора, които смятаха, че младият Уайнънд е умен и си струва да го използват. Той проявяваше очарователна готовност да бъде използван. Но след това винаги се оказваше, че той е използвал другите — точно както използва хората, които купиха „Газет“ на негово име.

Понякога губеше, инвестирайки пари, губеше умишлено и хладнокръвно. С поредица ходове, които никой не успяваше да разгадае, съсипа мнозина могъщи мъже: президент на банка, директор на застрахователна компания, собственик на параходна компания. Никой не бе в състояние да отгатне подбудите му. Тези хора не му бяха конкуренти и той не печелеше нищо от разоряването им.

— Каквото и да е намислил негодникът Уайнънд, целта му не са парите — казваха хората.

Отявлените му критици губеха работата си: някои след седмици, други след години. Случваше се да подмине оскърбленията, но се случваше също да съсипе някого заради безобидна забележка. Никой не бе в състояние да предвиди за какво ще отмъсти и какво ще прости.

Веднъж забеляза блестящ млад репортер от друг вестник и поръча да му го доведат. Момчето дойде, но не се впечатли от заплатата, която Уайнънд му предложи.

— Не мога да работя за вас, господин Уайнънд — каза съвсем искрено, — защото вие… нямате никакви идеали.

Уайнънд се усмихна с тънките си устни.

— Не можеш да избягаш от покварата, момче — каза той меко. — Шефът ти може да има много идеали, но проси пари и изпълнява заповеди на много хора, достойни за презрение. Аз нямам идеали… но не прося. Избирай. Няма трета възможност.

Момчето се върна в редакцията си. След година отиде при Уайнънд и го попита дали предложението е още в сила. Уайнънд отвърна утвърдително. Момчето остана в „Банър“. Беше единственият в екипа, който изпитваше истинска обич към Гейл Уайнънд.

Алва Скарет, единственият от редакцията на първоначалния „Газет“, се издигна заедно с Уайнънд. Но той не обичаше Уайнънд — вкопчил се бе в шефа си с предаността на изтривалка под краката му. И тъй като никога не бе мразил, Алва Скарет не бе способен на обич. Беше хитър, способен и безскрупулен, по наивния начин на човек, който няма представа що е скрупули. Вярваше на всичко, написано от самия него и на всичко, написано в „Банър“. Вярваше цели две седмици. Беше неоценим за Уайнънд като барометър за обществените настроения.

За личния живот на Гейл Уайнънд не се знаеше нищо. Часовете, които прекарваше извън офиса, бяха в стила на първата страница на „Банър“, но в много по-голям мащаб, сякаш продължаваше да играе в цирка, но в спектакъл само за крале. Веднъж купи всички билети за прочуто оперно представление и го изгледа сам в празната зала, заедно с поредната си любовница. Откри прекрасна пиеса от неизвестен драматург. Плати му огромна сума с условието, че пиесата ще се играе само веднъж. Единственият зрител на единствения спектакъл бе Уайнънд. На следващата сутрин текстът бе изгорен.

Известна дама го помоли да направи дарение за благотворителна кауза. Уайнънд й връчи подписан празен чек. Разсмя се и й призна, че сумата, която тя се осмели да попълни, е по-малка, отколкото той би й броил.

Купи някакъв балкански престол за безпаричен претендент, когото срещна в един бар, но не си направи труда да го види повторно. Често казваше: „моя камериер, моя шофьор, моя крал.“

Нощем Уайнънд обличаше износен костюм за девет долара, качваше се на метрото и обикаляше кръчмите из бедняшките квартали, за да слуша своите читатели. Веднъж попадна в долнопробна бирария в приземен етаж. Шофьор на камион изобличи цветисто и пиперливо Гейл Уайнънд като най-порочния представител на дивия капитализъм. Уайнънд се съгласи, прибавяйки няколко словосъчетания от речника, усвоен в Хелс Кичин. После взе от масата екземпляр от „Банър“, откъсна снимката си от трета страница, прикрепи я към стодоларова банкнота, подаде я на шофьора и излезе преди някой да успее да каже гък.

Толкова често си сменяше любовниците, че клюките секнаха. Мълвеше се, че се наслаждава на жените, само ако ги купи, но трябва да са жени, които не могат да бъдат купени.

Пазеше в тайна личния си живот, излагайки се под светлината на прожекторите. Отдаде се на тълпата, за да го притежават всички, като паметник в парк, като знак за автобусна спирка, като страниците на „Банър“. Негови снимки се появяваха във вестниците му по-често от снимките на филмовите звезди. Снимаха го във всякакви дрехи, при всякакви случаи. Не се бе снимал гол, но читателите му имаха усещането, че са го виждали гол. Не изпитваше удоволствие от личната реклама — това беше въпрос на политика, която си бе наложил. Всяко кътче на жилището му бе снимано и отпечатано в неговите вестници и списания.

— И последният негодник в страната е виждал хладилника и ваната ми — казваше той.

Но една част от неговия живот беше почти неизвестна и за нея не се говореше нищо. Последният етаж на сградата под жилището му беше негова частна картинна галерия. Стоеше заключена. Не допускаше никого, освен уредника. Малцина знаеха за съществуването й. Един френски посланик го помоли да я разгледа, но Уайнънд отказа. От време на време слизаше в галерията и прекарваше там часове. Избираше произведенията на изкуството по свои критерии. Притежаваше и шедьоври, и платна от неизвестни художници. Отказваше творби на безсмъртни майстори, които не харесваше. За него нямаха значение нито мненията на колекционерите, нито прочутите подписи. Покровителстваше търговци на колекционерски творби. Те казваха, че е истински познавач.

Една нощ камериерът видя, че Уайнънд се връща от галерията на долния етаж. Порази го изражението му — имаше вид на човек, който страда, но въпреки това изглеждаше с десет години по-млад.

— Зле ли ви е, сър? — попита камериерът.

Уайнънд го погледна равнодушно и отвърна:

— Отивай да си лягаш.

— Можем да направим хубав репортаж за твоята галерия и да го публикуваме в неделното приложение за светски клюки — предложи веднъж Алва Скарет.

— Не — каза Уайнънд.

— Защо не, Гейл?

— Слушай, Алва. Всеки на тази земя си има душа, в която никой не може да надникне. Имат души дори осъдените в затвора и клоуните в цирка. Всички, с изключение на мен. Моята душа е изложена на показ в твоето неделно приложение, и то в три цвята. Затова аз имам заместител, нищо, че е заключена стая и няколко вещи, които никой не докосва.

Промяната настъпи бавно и макар да имаше предварителни проявления, Скарет забеляза новата черта в характера на Гейл Уайнънд, когато той навърши четиридесет и пет години. Тогава я забелязаха и много други хора. Уайнънд изгуби интерес към разоряване на индустриалци и финансисти. Намери си нов вид жертви. Не беше ясно дали за него е спорт, мания или системно преследване. Беше ужасяващо, порочно и безсмислено.

Първият беше Дуайт Карсън — талантлив млад писател със славата на човек, отстояващ пламенно убежденията си. Защитаваше каузата на отделната личност срещу масите. Пишеше в престижни списания с малък тираж, които не бяха заплаха за Уайнънд. Уайнънд купи Дуайт Карсън. Накара го да списва рубрика в „Банър“, в която проповядваше превъзходството на масите над гения. Рубриката беше слаба, скучна и неубедителна. Дразнеше много хора. За нея се прахосваха големи вестникарски площи и много пари. Уайнънд реши, че рубриката ще продължи да излиза.

Дори Алва Скарет бе смаян от отмятането на Карсън.

— Не бих се учудил, ако беше някой друг, Гейл, но честно казано, не очаквах Карсън да постъпи по такъв начин — каза Скарет.

Уайнънд се разсмя. Смя се много дълго, без да спре. В смеха му имаше истерична нотка. Скарет се намръщи. Не му харесваше, че Уайнънд е неспособен да овладее емоциите си. Това беше в разрез с неговото поведение. Скарет изпита странно опасение, като че ли видя малка пукнатина в дебела стена. Пукнатината не може да застраши стената, само че мястото й не е там.

Няколко месеца по-късно Уайнънд купи млад автор от радикално списание, известен с честността си. Възложи му поредица статии, прославящи необикновени личности и заклеймяващи масите. Тази поредица отново разгневи мнозина читатели, но той продължи да я издава. И сякаш вече не се интересуваше от първите признаци за спад на продажбите.

Нае надарен поет, за да отразява бейзболни мачове. Нае изкуствовед да се занимава с финансовите новини. Нае социалист, който да защитава фабрикантите и консерватор, който да защитава работниците. Накара атеист да пише в прослава на религията. Накара учен да прогласява превъзходството на мистиката и интуицията над науката. Отпусна щедър годишен доход на диригент, за да престане да работи и никога повече да не дирижира оркестър.

Част от тези хора първоначално отказваха, но отстъпваха, защото няколко години по-късно се оказваха на ръба на разорението в резултат на низ неясни случайности. Някои от тези хора бяха известни, други — не. Уайнънд не се интересуваше от общественото положение на жертвите си. Не проявяваше интерес към преуспели хора с кариера и състояние, които не вярват в нищо. Жертвите му имаха само една обща черта: неопетнена почтеност.

Уайнънд ги пречупваше и им плащаше стриктно, но след това губеше интерес към тях и не желаеше да ги вижда. Дуайт Карсън стана алкохолик. Двама други станаха наркомани, трети се самоуби. Алва Скарет не можа да го преглътне.

— Не е ли прекалено, Гейл? — попита той. — На практика това е убийство.

— Съвсем не — каза Уайнънд, — аз бях само странично обстоятелство. Причината беше вътре в него. Ако светкавица удари гнило дърво и то рухне, вината не е в светкавицата.

— А кое дърво според теб е здраво?

— Няма такива дървета, Алва — каза весело Уайнънд, — те не съществуват.

Алва Скарет не попита Уайнънд на какво се дължи новото му увлечение. Скарет смътно се досещаше. Свиваше рамене, смееше се и казваше на другите, че няма нищо тревожно, че това е „предпазен клапан“. Само двама души бяха наясно какво става с Гейл Уайнънд: Алва Скарет отчасти, а Елсуърт Тухи напълно.

Елсуърт Тухи — който преди всичко искаше да избегне сблъсък с Уайнънд точно в този момент — трудно потискаше негодуванието си, че Уайнънд не го набелязва за жертва. Почти му се искаше Уайнънд да се опита да го корумпира, независимо от последиците. Но Уайнънд рядко забелязваше съществуването му.

Уайнънд не се страхуваше от смъртта. През годините мисълта за самоубийство го бе спохождала неведнъж, но не като намерение, а като една от многото възможности, случващи се в живота. Приемаше я безразлично, с любезна учтивост, както се отнасяше към всяка възможност — и после забравяше за нея. Преживяваше и мигове на пълно изтощение, когато оставаше без воля. Преодоляваше това състояние, прекарвайки часове в галерията.

Така навърши петдесет и една години. Минаваха дни, в които не му се случваше нищо особено, а вечер нямаше желание за нищо.

Гейл Уайнънд седеше наведен на ръба на леглото, с лакти на коленете и с пистолет в ръка.

Да, каза си той, някъде тук се крие отговорът. Но аз не искам да го знам. Не искам да знам.

Обзе го пристъп на страх, изникнал от нежеланието му да се вглежда в съществуването си. Осъзна, че няма да умре тази вечер. Докато продължава да изпитва страх, има защо да живее, дори и това да означава, че се придвижва към някаква неясна катастрофа. Мисълта за смъртта не му даваше нищо. Мисълта, че е жив, му даваше оскъдна милостиня — смътен страх.

Размърда ръката си, претегляйки пистолета. Усмихна се подигравателно. Не, не е за теб, каза си той. Още не. Все още си достатъчно разумен и не искаш да умреш безсмислено. Това те възпря. То е остатък от нещо.

Захвърли пистолета на леглото — мигът бе отминал и нещото не го застрашаваше. Стана. Не се радваше, чувстваше умора, но отново беше в нормалното си състояние. Нямаше проблеми, трябваше само да приключи бързо деня и да си легне.

Слезе в кабинета, за да си налее питие.

Светна лампата в кабинета и видя подаръка на Тухи. До бюрото му имаше огромен изправен сандък. Видя го по-рано същата вечер, зачуди се какво ли по дяволите има вътре и го забрави.

Наля си питие и остана прав, отпивайки на малки глътки. Огромният сандък оставаше в полезрението му. Пиеше и се опитваше да отгатне какво има в него. Беше твърде висок и тесен, за да съдържа мебел. Не му идваше на ум каква вещ би могъл да му изпрати Тухи. Предполагаше, че ще е нещо по-дребно — например плик с намек за изнудване. Много хора напразно се бяха опитвали да го изнудват. Реши, че Тухи не е толкова глупав.

Изпи си питието, но не му хрумна нищо за съдържанието на сандъка и това го ядоса, сякаш решаваше трудна кръстословица. В чекмеджето на бюрото имаше комплект инструменти. Намери го и отвори сандъка.

Вътре беше статуята на Доминик Франкън, изваяна от Стивън Малъри.

Гейл Уайнънд отиде до бюрото и остави внимателно клещите, все едно че бяха от крехък кристал. Обърна се и отново се загледа в статуята. Не откъсна поглед от нея близо час.

Отиде до телефона и набра номера на Тухи.

— Ало? — каза гласът на Тухи. Нескритото му нетърпение показваше, че е изтръгнат от дълбок сън.

— Добре. Ела при мен — каза Уайнънд и затвори.

Тухи пристигна половин час по-късно. Влизаше за първи път в дома на Уайнънд, който лично му отвори вратата, все още по пижама. Уайнънд тръгна към кабинета, без да продума. Тухи го последва.

Голото мраморно тяло, с глава, отметната назад в екстаз, сякаш заличи стаята и тя престана да съществува, също като Храма на Стодард. Уайнънд прикова върху Тухи поглед, зареден с очакване и сдържан гняв.

— Искате да узнаете името на модела, нали? — попита Тухи. В гласа му прозвуча тържествуваща нотка.

— Не, по дяволите — отвърна Уайнънд. — Искам да знам името на скулптора.

Зачуди се защо Тухи не хареса въпроса му. На лицето на Тухи се изписа нещо по-силно от разочарование.

— Скулпторът ли? — каза Тухи. — Чакайте… да си спомня… струва ми се, че го знаех… Стивън… или Стенли… Стенли… Честно казано, не помня.

— Ако сте знаели всичко необходимо, за да купите статуята, вие знаете името на скулптора и никога няма да го забравите.

— Ще го открия, господин Уайнънд.

— Откъде я купихте?

— В магазин за изящни предмети, един от многото на „Второ Авеню“.

— Как се е озовала там?

— Не зная. Не съм питал. Купих я, защото познавам модела.

— Лъжете. Ако статуята ви е харесала само заради модела, не бихте поели този риск. Знаете, че не допускам никого в галерията си. Да не би да си въобразявате, че ще ви позволя да ми правите подарък за нея? Никой не се е осмелявал да ми прави такъв подарък. Бихте рискували само ако сте сигурен, дяволски сигурен, че това е безценна творба, ако сте сигурен, че няма как да не я приема. Че ще ме сломите. И наистина ме сломихте.

— Радвам се да го чуя, г-н Уайнънд.

— Ако това ви радва, нека ви кажа също колко ми е неприятна мисълта, че ми я подарявате вие. Неприятно ми е, че сте способен да я оцените. Не ви е присъщо. Макар че очевидно съм ви подценявал: вие сте по-голям познавач на изкуството, отколкото си мислех.

— При това положение приемам думите ви като комплимент и ви благодаря, г-н Уайнънд.

— И така, каква беше целта ви? Искате да ми намекнете, че ще я притежавам само ако склоня да се срещна с госпожа Питър Кийтинг?

— Съвсем не, господин Уайнънд. Подарявам ви я. Исках само да знаете, че това е госпожа Питър Кийтинг.

Уайнънд погледна статуята, после погледна Тухи.

— Жалък глупак! — изрече тихо Уайнънд.

Тухи се смути.

— Значи наистина използвате статуята като червен фенер. — Уайнънд се успокои и отклони поглед от очите на Тухи. — Така е по-добре, Тухи. Не сте толкова умен, колкото предположих.

— Но, господин Уайнънд, какво…?

— Не ви ли е ясно, че тази статуя е най-сигурният начин да убиете всякакъв интерес, който бих проявил към вашата госпожа Кийтинг?

— Не сте я виждали, господин Уайнънд.

— Сигурно е красива. Може би е по-красива от статуята. Но в нея го няма онова, което й е придал скулпторът. Ако човек гледа същото лице, но лишено от смисъл, като мъртва карикатура, не мислите ли, че ще намрази жената?

— Не сте я виждали.

— Добре, ще се срещна с нея. Казах ви, че или ще ви се размине, или ще си понесете последиците заради наглостта си. Но не съм ви обещал да спя с нея, нали? Само да се срещна с нея.

— Точно това е желанието ми, господин Уайнънд.

— Кажете й да се обади в офиса ми, за да й насрочат среща с мен.

— Благодаря ви, господин Уайнънд.

— Освен това лъжете, че не знаете името на скулптора. Но не си заслужава да ви карам да ми го кажете. Тя ще ми го каже.

— Сигурен съм, че ще ви го каже. Но защо да ви лъжа?

— Бог знае. Между другото, ако скулпторът не беше толкова добър, щяхте да останете без работа.

— Но нали имам договор, г-н Уайнънд.

— О, тия ги говорете на вашите профсъюзи, Елси! А сега е време да ми пожелаете лека нощ и да се махате.

— Да, г-н Уайнънд. Желая ви лека нощ.

Уайнънд го изпрати до коридора. На вратата му каза:

— Лош бизнесмен сте, Тухи. Не знам защо толкова много държите да се срещна с госпожа Кийтинг. Не знам каква е целта на вашия рекет, защо се опитвате да издействате поръчка за този ваш Кийтинг. Но каквото и да целите, не може стойността му да е толкова висока, че в замяна да се разделите с тази статуя.

II

— Защо не си сложи изумрудената гривна? — попита Питър Кийтинг. — Всички се захласнаха по сапфирената звезда на така наречената годеница на Гордън Прескът.

— Съжалявам, Питър. Ще я сложа следващия път — каза Доминик.

— Партито беше забавно. Добре ли прекара?

— Аз винаги се забавлявам.

— И аз… само че… Господи, искаш ли да ти кажа истината?

— Не.

— Доминик, отегчих се до смърт. Винсънт Нолтън е толкова досаден. Такъв ужасен сноб. Не го понасям. — Добави предпазливо: — Не си пролича, нали?

— Не. Ти се държа много добре. Смя се на всичките му шеги… дори когато никой друг не се смееше.

— Значи си забелязала? Ефектът винаги е добър.

— Да, забелязах.

— Но според теб не бива да правя така, нали?

— Не съм казала такова нещо.

— Смяташ, че… не е изискано, нали?

— Не мисля такова нещо.

Той потъна още по-назад в креслото и брадата му се заби в гърдите, но не си даде труд да се помръдне. В камината пращеше огън. Беше угасил всички лампи. Светеше само една с жълт копринен абажур, но вместо да създава усещане за уют и спокойствие, на светлината й стаята изглеждаше пуста, като празен апартамент с изключени електрически уреди. Доминик седеше в другия край на стаята. Тънкото й тяло следваше послушно формите на стола с права облегалка; не беше вдървена, а твърде изправена, за да й е удобно. Бяха сами, но тя седеше като дама в обществото, като красив манекен на витрина, гледаща към оживено кръстовище.

Бяха се върнали от чаено парти в дома на Винсънт Нолтън, известен млад светски мъж, с когото Кийтинг се бе сприятелил. Вечеряха мълчаливо. Предстоеше им свободна вечер, без други ангажименти до следващия ден.

— Не биваше да се надсмиваш на теософията, когато говореше с госпожа Марш — каза той. — Тя вярва в теософията.

— Съжалявам. Ще бъда по-внимателна.

Зачака тя да заговори за нещо. Но тя мълчеше. Кийтинг си даде сметка, че тя никога не му бе заговорила първа, нито веднъж през двадесетте месеца на техния брак. Каза си, че това е смешно и че не е възможно; опита се да си спомни случай, когато тя да е започнала разговор с него. Разбира се, че имаше такива случаи; спомни си как веднъж го попита: „Кога ще се прибереш довечера?“ и „Искаш ли да поканим семейство Диксън на вечерята във вторник?“, както и още много подобни разговори.

Хвърли поглед към нея. Не беше отегчена, нито се опитваше да страни от него. Седеше в готовност, с интерес, насочен изцяло към него; не посягаше към книга, нито се вглъбяваше в свои далечни мисли. Гледаше го право в очите, без да отклонява погледа си, сякаш очаква да започнат разговор. Той осъзна, че тя винаги го гледа право в очите и се зачуди дали това му харесва. Да, харесва му, защото няма никакъв повод да ревнува, дори от тайните й мисли. Всъщност не, не му харесва чак толкова, не съвсем, защото не оставя възможност за бягство на никого от двамата.

— Току-що завърших „Храбрият Жлъчен Камък“ — каза той. — Превъзходна книга. Написана от блестящ ум, от пакостник с обляно в сълзи лице, клоун със златно сърце, седнал за миг на Божия престол.

— Четох тази рецензия за книгата. В неделния „Банър“.

— А аз прочетох самата книга. Нали знаеш, че я прочетох.

— Колко хубаво си направил.

— Наистина ли? — Стана му приятно, че тя одобрява.

— Проявил си внимание към авторката. Сигурна съм, че й се иска хората да четат нейните книги. Така че е хубаво да отделиш време… особено когато предварително знаеш какво мислиш за книгата.

— Не знаех. Но съм съгласен с автора на рецензията.

— В „Банър“ пишат най-добрите автори.

— Така е. Разбира се. Следователно няма нищо лошо в това да съм съгласен с тях, нали.

— Абсолютно нищо. Аз винаги съм съгласна.

— С кого?

— С всекиго.

— Подиграваш ли ми се, Доминик?

— Дал ли си ми повод?

— Не. Разбира се, че не съм ти дал повод.

— Значи не ти се подигравам.

Той зачака. По улицата премина камион и грохотът му изпълни няколко секунди, но когато шумът замря, Кийтинг отново заговори:

— Доминик, бих искал да знам какво мислиш.

— За какво?

— За… за… — Замисли се за важна тема и отвърна: — … за Винсънт Нолтън.

— Мисля, че е човек, заслужаващ да му целунат задника.

— За бога, Доминик!

— Съжалявам. Неприличен език и лоши маниери. Разбира се, човек не бива да се държи така. Нека да помислим: Винсънт Нолтън е човек, с когото е приятно да общуваш. Старите фамилии заслужават голямо уважение. Освен това трябва да сме толерантни към чуждото мнение, защото толерантността е най-голямата добродетел. Следователно няма да е честно да налагаш мнението си на Винсънт Нолтън. Ако просто го оставиш да мисли каквото му харесва, той ще се радва да ти е полезен, защото е много човечен.

— Това вече е смислено — каза Кийтинг. Познатият език му върна усещането за уют. — Според мен толерантността е много важна, защото… — Млъкна. Завърши изречението с равен глас: — Ти каза точно същото и по-рано.

— Значи си забелязал — каза тя. Изрече го не като въпрос, а безразлично, отбелязвайки факта. В тона й нямаше сарказъм. Той би се зарадвал на сарказма, защото ако бе поискала да го нарани, щеше да изрази лично отношение. Но гласът й нито веднъж не бе изразил лично отношение към него, през всичките двадесет месеца.

Вторачи се в огъня. Точно това прави мъжа щастлив — да седи, загледан мечтателно в огъня, в собственото си огнище, в собствения си дом — така беше чувал и чел. Взря се в пламъците с немигащи очи, за да си наложи тази общоприета истина. Още само минута и ще се почувствам щастлив, каза си той и се опита да се съсредоточи. Не се случи нищо.

Помисли си колко убедително може да опише тази сцена на приятели, които ще завидят на пълноценното му щастие. Но защо не може да убеди самия себе си? Има всичко, което е поискал. Поиска да е пръв в професията и го постигна — през последната година се утвърди като най-добрия архитект. Поиска слава — имаше пет дебели албума с изрезки от вестници. Поиска богатство — имаше достатъчно, за да живее в лукс до края на дните си. Има всичко, което човек би могъл да си пожелае. Та нали всички хора се борят и страдат, за да постигнат онова, което е постигнал той? Та нали всички мечтаят, проливат кръвта си и умират в името на тези неща, без да ги постигнат? „Питър Кийтинг е най-щастливият човек на земята.“ Колко често чуваше тези думи!

Изтеклата година беше най-хубавата в живота му. Към всичко, което притежаваше, добави и невъзможното — Доминик Франкън. С такова удоволствие се подсмихваше, когато приятелите му повтаряха: „Питър, как успя?“ С такава наслада я представяше на хората, изричайки безгрижно: „Моята съпруга“, а после наблюдаваше глупавата, неовладяна завист в очите им. Спомни си как веднъж на голям прием елегантен пияница го попита, намигвайки с нескрито намерение в погледа:

— Я ми кажи, познаваш ли онова прекрасно създание?

— Донякъде — отвърна доволен Кийтинг, — тя ми е жена.

Често с благодарност си повтаряше, че бракът им всъщност се развива много по-добре, отколкото бе очаквал. Доминик се превърна в идеална съпруга. Посвети се изцяло на неговите интереси: да бъде мила с клиентите му, да забавлява приятелите му, да се грижи за дома. Не промени нищо в неговото всекидневие — нито навиците му, нито любимите му ястия, нито дори мебелите. Дойде само с дрехите си, не внесе нито една своя книга или пепелник в неговия дом. Когато той изказваше мнение по дадена тема, тя не спореше, а се съгласяваше с него. Тактично заемаше второто място, сякаш беше съвсем естествено той да я засенчва.

Очаквал бе да го отнесе порой и да го разбие върху непознати скали. Оказа се, че няма дори поточе, което да се влее в спокойната му река. Реката продължи да тече и сякаш някой заплува спокойно зад него; всъщност не, не беше плуване, а рязко, принудително движение, което го следваше по течението. Ако му бяха дали възможност той да определя поведението на Доминик след женитбата им, би поискал да се държи точно така.

Единствено нощите им го правеха нещастен и незадоволен. Тя му се отдаваше всеки път, когато я пожелае. Но винаги се повтаряше онова, което се случи през първата им нощ: тялото в ръцете му беше безразлично, безжизнено, без отклик. По отношение на него тя все още беше девствена, тъй като той не успя нито веднъж да я изтръгне от безразличието. Изгарящ от унижение, всеки път той решаваше, че повече никога не ще я докосне. Но желанието му се връщаше, раздухвано от неизменно присъстващата й красота. Поддаваше му се, когато не можеше да устои, но не му се случваше често.

Майка му изказа на глас онова, което той не бе дръзнал да признае пред самия себе си за своя брак.

— Нетърпимо е — каза майка му шест месеца след сватбата. — Поне веднъж да ми се беше ядосала, да ми беше казала нещо лошо, да хвърли нещо по мен — всичко щеше да е наред. Но това е нетърпимо.

— Кое точно, майко? — попита той, усещайки студена паническа тръпка.

— Няма значение, Питър — отговори тя.

Майка му, която обикновено го засипваше със забележки, мнения и укори, не каза повече дума за техния брак. Взе малък апартамент под наем и се изнесе от дома му. Ходеше му често на гости. Отнасяше се към Доминик винаги много любезно, но някак странно примирено. Той си казваше, че трябва да се радва, задето се е отървал от майка си, но не се радваше.

Така и не успя да проумее какво направи Доминик, за да му вдъхне надигащия се в него страх. Не можеше да я упрекне за нито една дума или жест. Но всичките двадесет месеца бяха като тази вечер: макар че му бе непоносимо да остане сам с нея, не искаше да я избягва, а и тя не се опитваше да страни от него.

— Никой ли няма да дойде довечера? — попита той безизразно, извръщайки лице от огъня.

— Не — каза тя и се усмихна. Усмивката беше преход към следващите й думи: — Да те оставя ли сам, Питър?

— Не! — почти извика той. Не трябва да звуча толкова отчаяно, помисли той и добави: — Не, разбира се. Радвам се, че цяла вечер ще съм насаме с жена си.

Интуитивно усети, че трябва да реши този проблем, да съумее да направи поносими миговете, когато са заедно и да събере смелост да не ги избягва, по-скоро заради самия себе си, отколкото заради нея.

— Какво искаш да правим довечера, Доминик?

— Каквото искаш ти.

— Искаш ли да отидем на кино?

— А ти?

— Не знам. Така ще убием време.

— Добре. Хайде да убием малко време.

— Всъщност не. Защо да го правим. Звучи ужасно.

— Така ли?

— Защо да бягаме от собствения си дом? Да останем тук.

— Добре, Питър.

Той замълча. Но мълчанието също е бягство, дори по-лошо бягство, каза си той. Попита я:

— Искаш ли да направим пасианс?

— Харесват ли ти пасиансите?

— Убиват вре… — Млъкна. Тя се усмихна.

— Доминик — каза той, загледан в нея — толкова си красива. Винаги си толкова… съвършено красива. Иска ми се винаги да ти го казвам.

— И аз искам да ми го казваш, Питър.

— Обичам да те гледам. Все се сещам какво каза Гордън Прескът. Той каза, че ти си съвършено математическо творение на Бог. Винсънт Нолтън каза, че си като пролетна утрин. А Елсуърт… Елсуърт каза, че си упрек към всички други жени на земята.

— А какво каза Ралстън Холкъм? — попита тя.

— О, няма значение! — отвърна рязко той и се обърна към огъня.

Разбирам защо не мога да понасям мълчанието, каза си той. Защото на нея й е все едно дали говоря или не, сякаш не съществувам и никога не съм съществувал… а това е по-страшно, отколкото някой да умре — да не се е раждал… Внезапно го обзе отчаяно, отчетливо желание да бъде реален за нея.

— Доминик, знаеш ли какво си мисля? — попита нетърпеливо.

— Не. Какво мислиш?

— Мисля го от известно време — обмислям го съвсем сам — не съм го споделял с никого. И никой не ми го е подсказал. Идеята е само моя.

— Чудесно. За какво става дума?

— Иска ми се да се изнесем извън града, да си построим собствена къща. Какво мислиш по въпроса?

— Идеята ми харесва. Колкото и на теб. Сигурно искаш да я проектираш сам.

— Не, по дяволите. Бенет ще ми предложи нещо. Той е специалист по проектиране на извънградски къщи.

— Добре ли ще ти е да пътуваш всеки ден?

— Не, струва ми се, че ще е доста досадно. Но нали знаеш, в наше време всеки човек с положение в обществото живее извън града. Чувствам се като пролетарий всеки път, когато се налага да призная, че живея в града.

— Добре ли ще се чувстваш, когато гледаш дърветата, градината и земята?

— О, това няма значение. Кога ще имам време за такива неща? Дървото си е дърво. Когато видиш кинопреглед за пролетната гора, все едно си видял всички дървета.

— Иска ли ти се да градинарстваш? Казват, че е много приятно да обработваш земята със собствените си ръце.

— И дума да не става! Каква градина ще имаме според теб? Можем да си позволим градинар, и то добър, така че съседите да се възхищават на нашата къща и градина.

— Ще се занимаваш ли с някакъв спорт?

— Да, сигурно ще спортувам.

— Какво?

— Мисля, че най-добре ще е да играя голф. Струва ми се, че членството в провинциален клуб, в община, където човек е един от най-видните хора, е различно от това да играеш голф някой и друг уикенд, а и се срещаш с избрани хора, от много по-висока класа. Така се създават контакти… — Усети се, и добави ядосано: — Освен това ще се науча да яздя кон.

— Обичам ездата. А ти?

— Не съм имал много време за езда. Вярно е, че ти разтърсва безмилостно вътрешностите. Но защо, по дяволите, Гордън Прескът да си въобразява, че е единственият мъж на земята, и да си държи в офиса снимка в екип за езда?

— Сигурно ще търсиш уединение?

— Не, не вярвам в приказките за пустинния остров. Мисля, че къщата трябва да е до голямо шосе, за да знаят хората, че там е имението на Кийтинг. Кой по дяволите е Клод Стенгъл, че да има къща извън града, а аз да живея в апартамент под наем? Започнахме почти заедно, но какво представлява той сега и къде съм аз — той трябва да е доволен, ако го знаят двама души и половина. Защо тогава живее в Уестчестър и…

Той млъкна. Тя седеше и го гледаше ведро.

— Проклятие! Ако не искаш да живеем извън града, защо не кажеш?

— Много ми се иска да правя всичко, което искаш ти, Питър. Да изпълнявам всяка твоя идея.

Той дълго мълча.

— Какво ще правим утре вечер? — попита, преди да осъзнае въпроса си.

Тя стана, отиде до бюрото и взе календара.

— Утре ще дойдат на вечеря семейство Палмър.

— Господи! — изпъшка той. — Толкова са досадни! Защо ли ги каним?

Тя остана права, държейки календара с крайчеца на пръстите си. Приличаше на снимка, фокусирана на календара, а тялото й губеше очертания някъде назад.

— Каним семейство Палмър — каза тя, — за да получим поръчката за техния нов магазин. Трябва да получим тази поръчка, за да разкажем в събота на семейство Едингтън, които сме поканили на вечеря. Едингтън няма да възложат никаква поръчка, но те са в Социалния Регистър. Семейство Палмър са ти досадни, а семейство Едингтън се отнасят високомерно към теб. Но ти трябва да ласкаеш хора, които презираш, за да направиш впечатление на други хора, които презират теб.

— Защо говориш така?

— Искаш ли да погледнеш този календар, Питър?

— Е, всички правят така. Всички живеят за това.

— Да, Питър. Почти всички.

— Ако не ти харесва, защо не кажеш?

— Казала ли съм, че не ми харесва?

Той се замисли и призна:

— Не. Не, не си казала… Но така излиза от начина, по който поставяш нещата.

— Предпочиташ ли да се изразявам по-категорично — както се изказах за Винсънт Нолтън?

— Предпочитам… — Извика: — Предпочитам да изразиш мнение, по дяволите, поне веднъж!

Тя попита със същия равен глас:

— Чие мнение, Питър? На Гордън Прескът? На Ралстън Холкъм? Или на Елсуърт Тухи?

Извърна се към нея, опирайки се на облегалката на креслото, полуизправен и изпълнен с напрежение. Неяснотата между тях постепенно приемаше някаква форма. Започна да се досеща за думите, с които да я назове.

— Доминик — каза той меко и спокойно, — вече знам. Знам какъв е проблемът от самото начало.

— Мигар е имало проблем?

— Чакай. Много е важно. Доминик, никога, нито веднъж ти не си казала какво мислиш. За каквото и да било. Никога не си изразявала някакво желание. Каквото и да е желание.

— Какво лошо има в това?

— Но то… то е като смърт. Ти не си истинска. Ти си само едно тяло. Слушай, Доминик, ти не си даваш сметка, но аз ще се опитам да ти обясня. Нали знаеш какво е смърт? Когато тялото не може да се движи, когато няма… няма воля, няма мисъл. Разбираш ли? Нищо. Абсолютното нищо. Е, твоето тяло се движи… но само толкова. Другото, онова, което е в теб, твоята… о, не ме разбирай погрешно, не говоря за религия, но няма друга дума, затова ще я изрека: твоята душа… твоята душа не съществува. Никаква воля, никаква мисъл. Ти реално не съществуваш.

— А каква е истинската Доминик? — попита тя. За първи път прояви някакъв интерес, не му съчувстваше, но поне го слушаше внимателно.

— Какво е истинският човек ли? — попита той насърчен. — Не е само тялото. Той е… той е душата.

— Какво е душата?

— Най-важното. Онова, което е вътре в теб.

— Което мисли, преценява и взима решения ли?

— Да! Да, точно така. И което чувства. Ти… ти си се отказала от него.

— Значи има две неща, от които човек не може да се откаже: от мислите и желанията си, така ли?

— Да! На теб ти е ясно! По този начин ти си като труп за околните. Нещо като ходеща смърт. По-лошо е от престъпление. То е…

— Небитие?

— Да. Празно небитие. Ти не си тук. Никога не си била тук. Ако ми кажеш, че завесите в тази стая са отвратителни, ако ги разкъсаш и закачиш други, които ти харесват — ще има нещо реално от теб тук, в тази стая. Но ти не си правила такова нещо. Нито веднъж не каза на готвачката какъв десерт искаш за вечеря. Теб те няма тук, Доминик. Не си жива. Къде е твоето „аз“?

— А къде е твоето, Питър? — попита тихо тя.

Седеше неподвижен, с широко отворени очи. Тя разбра, че в този миг мислите му са ясни и бързи като визуален образ, че в мислите му преминават всичките преживени години.

— Не е вярно — каза той накрая с глух глас. — Не е вярно.

— Кое не е вярно?

— Онова, което каза.

— Не съм казала нищо. Зададох ти въпрос.

Очите му я умоляваха да заговори, да отрече. Тя се изправи и застана пред него. Силно изправената й стойка беше знак за живот — животът, който му липсваше и за който умоляваше, тази стойка беше позитивен знак за целенасоченост, но беше и стойка на съдник.

— Започваш да разбираш, нали, Питър? Ще бъда по-ясна. Никога не си искал да съм истинска. Никога не си искал някой да е истински. Но не искаше да го показвам. Искаше игра, която да помага на твоята игра — красива и сложна игра от извъртания, труфила и думи. Само думи. Не ти харесаха думите ми за Винсънт Нолтън. Но ти хареса, когато казах същото, маскирано с добронамереност. Не искаше аз да вярвам. Искаше само да те убедя, че вярвам. Истинската ми душа ли, Питър? Тя е истинска само когато е независима — вече разбра, нали? Истинска е само когато избира завеси и десерти — прав си, — завеси, десерти и религии, Питър, и как да изглеждат сградите. Но ти никога не си искал такова нещо. Ти искаше огледало. Хората искат да са заобиколени само с огледала. Да ги отразяват, докато и самите те отразяват. Като нелепата безкрайност, която се вижда в две срещуположни огледала в тесен коридор. Обикновено в най-долнопробните хотели. Отражения на отраженията, ехо на ехото. Без начало и без край. Без център и без цел. Дадох ти това, което искаше. Станах като теб, като твоите приятели, като онова, което се стреми да бъде по-голямата част от човечеството — само труфила. Но не стигнах дотам да декламирам рецензии за книги, за да прикрия неспособността си за преценка — казвах, че не мога да преценя. Не подражавам на чужди модели, за да прикрия творческото си безсилие — не създавам нищо. Не твърдя, че равенството е благороден възглед и че единението е върховна цел на човечеството — просто се съгласявам с всекиго. Нарече го смърт, нали Питър? Този вид смърт наложих на теб и на всички около нас. Но ти… ти не го правиш. На хората им е приятно с теб, харесват те, радват се на присъствието ти. Ти им спестяваш умирането в празнотата. Защото си го наложил… на самия себе си.

Той мълчеше. Тя се отдръпна от него, седна и зачака.

Той стана, направи няколко крачки към нея и каза:

— Доминик…

Падна на колене, вкопчи се в нея и зарови глава в скута й.

— Доминик, не е вярно, че никога не съм те обичал. Обичам те, винаги съм те обичал, не е било… само за да се показвам пред хората. Изобщо не беше така — обичах те. Двама души — ти и още един човек, мъж, винаги ме карате да изпитвам едно и също нещо. То не е точно страх, но е като стена, като отвесна стена, по която трябва да се изкатеря. Сякаш получавам заповед да се издигна, не знам накъде — нагоре. Винаги съм мразил този човек, но теб те обичах, винаги съм те обичал, затова се ожених за теб, макар да знаех, че ме презираш. Така че трябваше да ми простиш този брак, а не да ми отмъщаваш по този начин — не по този начин, Доминик — Доминик, не мога да отвърна на удара, аз…

— Кого мразеше, Питър?

— Няма значение.

— Кой е той?

— Никой. Аз…

— Кажи името му.

— Хауърд Роурк.

Тя дълго мълча. После сложи ръка върху косата му. Жестът като че ли изразяваше нежност.

— Не съм искала да ти отмъщавам, Питър — каза тихо.

— Тогава… защо?

— Омъжих се за теб, защото имах свои причини. Постъпих така, както светът налага да се действа. Но не мога да правя нещата половинчато. Онези, които могат, имат пукнатина в себе си. Повечето хора имат в себе си много пукнатини. Самозалъгват се, но не си го признават. Аз никога не съм се самозалъгвала. Затова трябваше да действам като всички вас, с тази разлика, че вършех нещата последователно и докрай. Вероятно съм те унищожила. Ако не ми беше все едно, щях да кажа, че съжалявам. Не съм имала такава цел.

— Доминик, обичам те. Но се страхувам. Ти промени нещо в мен, откакто се оженихме, откакто ти казах „да“. Дори да те загубя, не мога да стана отново такъв, какъвто бях преди — ти ми отне нещо, което имах…

— Не. Отнех ти нещо, което никога не си имал. Уверявам те, че е по-лошо.

— Какво?

— Казват, че най-лошото, което можеш да направиш на някого, е да унищожиш самоуважението му. Но това не е вярно. Самоуважението е нещо, което не може да бъде убито. Най-лошото е да унищожиш нечия заблуда за самоуважение.

— Доминик… не искам да говоря.

Тя сведе очи към лицето му, отпуснато в коленете й. Той видя в очите й съжаление и за миг усети колко ужасно е истинското съжаление, но не запомни това усещане, защото тутакси затвори мислите си за думите, с които би го запаметил.

Тя се наведе и го целуна по челото. За първи път го дари с целувка.

— Не искам да страдаш, Питър — каза тя нежно. — Сега е истинско — това съм аз — това са моите думи. Не искам да страдаш. Не изпитвам други чувства, но не искам да страдаш.

Той притисна устни към ръката й.

Вдигна глава и тя го погледна така, сякаш за миг наистина беше неин съпруг. Каза:

— Питър, ако можеш да останеш такъв, какъвто си сега…

— Обичам те — каза той.

Останаха така дълго време и мълчаха. Той не усещаше напрежение в тишината.

Телефонът звънна.

Но не звукът унищожи мига, а нетърпението, с което Кийтинг скочи и се втурна към телефона. Тя чу през отворената врата гласа му, в който прозвуча отблъскващо облекчение:

— Ало?… Здравей, Елсуърт!… Не, съвсем не… Свободен като птичка… Разбира се, ела, ела веднага!… Добре!

— Беше Елсуърт — каза той, връщайки се в хола. Гласът му беше весел, с арогантна нотка. — Иска да намине.

Тя замълча.

Той се зае да почиства пепелниците, в които имаше само по една клечка или угарка, подреди вестниците, добави в камината излишна цепеница, запали няколко лампи. Подсвиркваше си мелодия от мюзикъл.

Изтича да отвори, щом чу звънеца.

— Колко е приятно — каза на влизане Тухи. — В камината гори огън и двамата сте сами. Здравей, Доминик. Дано не ви притеснявам.

— Здравей, Елсуърт — отвърна тя.

— Никога не ни притесняваш — каза Кийтинг. — Нямам думи да ти кажа колко се радвам да те видя. — Премести стол до огъня. — Сядай, Елсуърт. Какво ще пиеш? Като чух гласа ти по телефона… идеше ми да подскоча и да залая като кутре.

— Само не размахвай опашка — каза Тухи. — Не, не искам питие, благодаря. Как си, Доминик?

— Точно както преди година — отвърна тя.

— Но не както преди две години, нали?

— Не.

— Какво ли сме правили преди две години по това време? — попита нехайно Кийтинг.

— Тогава не бяхте женени — каза Тухи. — Праисторически период. Чакай да видя… какво се случи тогава? Струва ми се, че Храмът на Стодард току-що беше завършен.

— Така ли — каза Кийтинг.

Тухи попита:

— Чувал ли си нещо за твоя приятел Роурк… Питър?

— Не. Мисля, че от година или повече няма работа. Този път е свършено с него.

— Да, сигурно… А ти какво правиш, Питър?

— Нищо особено… Току-що прочетох „Храбрият Жлъчен Камък“.

— Хареса ли ти?

— Да! Знаеш ли, мисля, че е много важна книга. Защото е вярно, че няма такова нещо като свободна воля. Ние сме такива, каквито сме, правим това, което правим. Не сме виновни. Не бива никого да обвиняваме. Всичко се дължи на произхода… и на жлезите ни. Ако си добър, не си го постигнал сам — просто имаш късмет с жлезите. Ако си негоден, не бива да те наказват — не си имал късмет, това е. — Говореше предизвикателно, с настоятелност, необичайна за разговор на литературна тема. Не гледаше нито Тухи, нито Доминик, а сякаш говореше на стаята и на случилото се в тази стая.

— По принцип е така — каза Тухи. — Но за да сме логични, изобщо не бива да мислим за наказание на негодните. Защото те страдат не по своя вина, защото нямат късмет и не са надарени. Те заслужават някаква компенсация или по-скоро награда.

— Ами разбира се! — извика Кийтинг. — Това е… съвсем логично.

— И справедливо — каза Тухи.

— Успя ли да прокараш в „Банър“ онова, което искаше, Елсуърт? — попита Доминик.

— Какво имаш предвид?

— Храбрият Жлъчен Камък.

— О. Не, не бих казал, че успях. Не съвсем. Винаги има… непредвидими неща.

— За какво говорите? — попита Кийтинг.

— Професионални клюки — каза Тухи. Протегна ръце към огъня и размърда закачливо пръсти. — Между другото, Питър, правиш ли нещо за „Стоунридж“?

— Да върви по дяволите — каза Кийтинг.

— Какъв е проблемът?

— Знаеш какъв е проблемът. Познаваш негодника по-добре от мен. Да се появи възможност точно сега за такъв проект, който е като манна в пустинята и всичко да зависи точно от този мръсник Уайнънд!

— Какъв е проблемът с г-н Уайнънд?

— Хайде, Елсуърт! Много добре знаеш, че ако беше някой друг, щях да получа поръчката просто ей така — щракна с пръсти, — нямаше да се помръдна, собственикът сам щеше да ме потърси. Особено като знае, че архитект като мен сега практически бездейства в сравнение с работата, която може да поеме кантората ни. А господин Гейл Уайнънд се прави на свещен лама, алергичен към въздуха, който дишат архитектите.

— Това означава ли, че си опитал?

— Не ми говори. Повдига ми се. Похарчих триста долара, за да храня и поя разни мошеници, които ме убеждаваха, че могат да ми уредят среща с него. Останах си само с махмурлука. Май е по-лесно човек да се срещне с папата.

— Да разбирам ли, че искаш да получиш „Стоунридж“?

— Занасяш ли се, Елсуърт? Бих дал дясната си ръка за тази поръчка.

— Не е препоръчително. Няма да можеш да чертаеш, нито да се преструваш, че чертаеш. По-добре да дадеш нещо не толкова материално.

— Бих дал душата си.

— Наистина ли, Питър? — попита Доминик.

— Какво си наумил, Елсуърт? — сопна се Кийтинг.

— Имам практично предложение — каза Тухи. — Кой беше най-ефективният ти търговски агент в миналото, спечелил някои от най-добрите ти поръчки?

— Ами… Доминик, струва ми се.

— Точно така. И тъй като ти не можеш да се добереш до Уайнънд, а дори и да се добереш, едва ли ще ти е от полза, не мислиш ли, че Доминик е тази, която ще успее да го убеди?

Кийтинг се вторачи в него.

— Да не си луд, Елсуърт?

Доминик се наведе, явно проявявайки интерес.

— Доколкото съм чувала — каза тя — Гейл Уайнънд прави услуги на жени, само ако са красиви. А ако са красиви, не го прави като услуга.

Тухи я изгледа, за да подчертае, че не отрича думите й.

— Глупости — възрази Кийтинг. — Как би могла Доминик да стигне до него?

— Като се обади в кантората му и поиска среща — каза Тухи.

— А кой ти каза, че той ще се съгласи?

— Каза ми го самият той.

— Кога?!

— Късно снощи. Или рано тази сутрин, за да съм точен.

— Елсуърт! — ахна Кийтинг и добави: — Не мога да повярвам.

— Но аз вярвам — каза Доминик, — иначе Елсуърт не би подел този разговор. — Усмихна се на Тухи. — Значи Уайнънд ти обеща да се срещне с мен?

— Да, скъпа.

— Как успя?

— Предложих му убедителен аргумент. Но не бива да отлагаме. Трябва да му се обадиш още утре — ако желаеш.

— Защо да не се обади още сега? — каза Кийтинг. — Да, всъщност е много късно. Първата ти работа утре сутринта е да му се обадиш.

Тя го погледна с полузатворени очи и замълча.

— Отдавна не си проявявала активен интерес към кариерата на Питър — каза Тухи. — Би ли се заела с трудна задача като тази заради Питър?

— Ако Питър иска, ще се заема.

— Ако искам ли? — извика Питър. — И двамата ли сте полудели? Та това е шансът на живота ми… — Забеляза любопитните им погледи и отсече: — Пълни глупости!

— Кое наричаш глупости, Питър? — попита Доминик.

— Ще допуснеш ли да те спрат хорските приказки? Съпругата на всеки архитект би пропълзяла на четири крака в името на такъв шанс, за да…

— Такъв шанс няма да получи съпругата на никой друг архитект — каза Тухи. — Никой друг архитект няма съпруга като Доминик. Винаги си бил толкова горд с нея, Питър.

— Доминик може да се грижи сама за себе си при всякакви обстоятелства.

— Несъмнено.

— Добре, Елсуърт — каза Доминик. — Утре ще се обадя на Уайнънд.

— Елсуърт, ти си върхът! — каза Кийтинг, без да я погледне.

— Вече бих изпил едно питие — каза Тухи. — Трябва да го отпразнуваме.

Кийтинг забърза към кухнята, а Тухи и Доминик се погледнаха. Той се усмихна. Хвърли поглед към вратата, от която излезе Кийтинг и кимна леко на Доминик, видимо доволен.

— Очакваше го, нали? — каза Доминик.

— Разбира се.

— Кажи сега, каква е истинската ти цел, Елсуърт?

— Искам да ти съдействам да спечелиш „Стоунридж“ за Питър. Наистина е страхотна поръчка.

— Защо толкова държиш да преспя с Уайнънд?

— Няма ли да е интересно преживяване за всички участници?

— Не си доволен от начина, по който се развива моят брак, нали, Елсуърт?

— Не съвсем. Само около петдесет процента. Е, нищо в този свят не е съвършено. Човек взима каквото може, после опитва отново.

— Ти много държеше Питър да се ожени за мен. Макар да знаеше по-добре от Питър или от мен какъв ще е резултатът.

— Питър нямаше никаква представа.

— Ето че успя, но само петдесет процента. Докара Питър Кийтинг точно докъдето искаше — водещият архитект в страната е полепнал като кал по галошите ти.

— Никога не съм харесвал твоя начин на изразяване, но винаги е точен. Аз бих казал, че той сега е душа, размахваща опашка. Твоят език е по-мек.

— Какво ще кажеш за другите петдесет процента, Елсуърт? Провал ли?

— Почти пълен. Грешката е моя. Трябваше да се досетя, че човек като Питър Кийтинг, дори в ролята на съпруг, не е в състояние да те сломи.

— Откровен си.

— На времето ти казах, че това е единственият начин, който може да има успех при теб. Освен това едва ли са ти били нужни две години, за да разбереш какво съм целял с този брак.

— И сега смяташ, че Гейл Уайнънд ще доведе работата докрай ли?

— Може би. Ти как мислиш?

— Мисля, че отново съм само второстепенен проблем. Не го ли нарече веднъж „допълнителна печалба“? Какво имаш против Гейл Уайнънд?

Тухи се разсмя. Но смехът му издаде, че не очаква този въпрос. Тя каза презрително:

— Не показвай изненадата си, Елсуърт.

— Добре. Ще говорим направо. Нямам нищо конкретно против г-н Гейл Уайнънд. Отдавна имам планове да му уредя среща с теб. Ако искаш да научиш дребни подробности, вчера сутринта той направи нещо, което ме ядоса. Твърде наблюдателен е. Затова реших, че вече е време.

— Освен това и въпросът със „Стоунридж“.

— Освен това и „Стоунридж“. Знаех, че ще проявиш интерес. Никога не би се продала, за да спасиш страната си, душата си или живота на мъжа, когото обичаше. Но ще се продадеш, за да спечелиш за Питър Кийтинг поръчка, която той не заслужава. Да видим какво ще остане после от теб. Или от Гейл Уайнънд. За мен също ще е интересно.

— Съвсем правилно, Елсуърт.

— Прав ли съм? Дори и за мъжа, когото обичаше… ако изобщо си го обичала?

— Да.

— Не би ли се продала за Роурк? Нищо, че не искаш и да чуеш това име.

— Хауърд Роурк — изрече тя с равен глас.

— Много си смела, Доминик.

Кийтинг се върна. Поднесе коктейли. Очите му бяха трескави. Правеше излишни движения.

Тухи вдигна чаша и каза:

— За Гейл Уайнънд и „Ню Йорк Банър“!

III

Гейл Уайнънд стана и я посрещна насред кабинета си.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо Кийтинг.

— Приятно ми е, господин Уайнънд — каза Доминик.

Предложи й стол, но когато тя седна, той не се настани на стола зад бюрото си, а остана прав, изучавайки я професионално, като експерт. С поведението си показваше, че върши нещо очевидно необходимо, което й е ясно и в което няма нищо неуместно.

— Изглеждате като стилизирана версия на вашата собствена стилизирана версия — каза той. — Като правило, когато види модели на произведения на изкуството, човек става атеист. Но този път скулпторът и Бог са били доста близки.

— Какъв скулптор?

— Който е изваял вашата статуя.

Той знаеше, че зад статуята се крие някаква история и се увери, че е така от изражението на лицето й, което за миг се стегна, изпадайки в противоречие с пълното й равнодушие и самообладание.

— Къде и кога видяхте статуята, господин Уайнънд?

— В моята галерия тази сутрин.

— Откъде я взехте?

Беше негов ред да се зачуди.

— Мигар не знаете?

— Не.

— Вашият приятел Елсуърт Тухи ми я изпрати. Направи ми подарък.

— За да ми издейства тази среща ли?

— Не с толкова пряк мотив, за какъвто ми се струва, че си мислите. Но по същество — да.

— Не ми е казал.

— Имате ли нещо против да притежавам тази статуя?

— Не особено.

— Очаквах да кажете, че много се радвате.

— Не.

Той седна небрежно на ръба на бюрото, изпъна крака и кръстоса глезените си. Попита я:

— Да разбирам ли, че сте изгубили следите на статуята и се опитвате да я откриете?

— Цели две години.

— Няма как да я получите. — Добави, наблюдавайки я: — Можете да получите „Стоунридж“.

— Променям си мнението. Радвам се, че Тухи ви я е подарил.

Обзе го горчива тръпка на тържество, но и на разочарование, установявайки, че може да чете мислите й, които се оказаха прозрачни. Попита:

— Защото подаръкът му ви издейства тази среща ли?

— Не. Защото вие сте предпоследният човек на света, който бих искала да притежава статуята. Последният е Тухи.

Усещането за тържество се изпари: жена, която се опитва да спечели „Стоунридж“, не би казала, нито би помислила такова нещо. Попита я:

— Не знаехте ли, че Тухи я притежава?

— Не.

— Трябва заедно да се заемем с нашия общ приятел господин Елсуърт Тухи. Не ми харесва да съм пионка и мисля, че и на вас не ви харесва. Струва ми се дори, че никой не би могъл да ви превърне в пионка. Има твърде много неща, които господин Тухи е решил да премълчи. Името на скулптора например.

— Не ви ли го каза?

— Не.

— Стивън Малъри.

— Малъри?… Не е ли онзи, който се опита… — Разсмя се високо.

— Какъв е проблемът?

— Тухи ми каза, че не помни името. Точно това име.

— Господин Тухи още ли ви удивлява?

— Няколко пъти през последните няколко дни. В наглостта му има нещо твърде изтънчено. То се постига много трудно. Почти ми харесва колко го бива.

— Не споделям вашия вкус.

— В никоя област ли? В скулптурата… или в архитектурата?

— Със сигурност не в архитектурата.

— Не е ли много голяма грешка, че го казвате?

— Вероятно.

Погледна я и каза:

— Интересна сте.

— Не се опитвам да съм интересна.

— Това е третата ви грешка.

— Третата ли?

— Първата беше свързана с г-н Тухи. В дадените обстоятелства човек би очаквал да го хвалите пред мен. Да го цитирате. Да се позовавате на големия му авторитет по въпросите на архитектурата.

— Но човек би очаквал вие да познавате Елсуърт Тухи. Тогава всички цитати са излишни.

— Смятах да ви го кажа… ако ми бяхте дали възможността, която няма да ми дадете.

— Така е по-забавно.

— Очаквахте да се забавлявате ли?

— Наистина се забавлявам.

— Заради статуята ли? — Той не откриваше друго слабо място.

— Не. — Гласът й беше твърд. — Не заради статуята.

— Кажете ми, кога е направена и с каква цел?

— И това ли е забравил г-н Тухи?

— Изглежда.

— Помните ли скандала около сградата, наречена Храма на Стодард? Беше преди две години. Тогава вие бяхте извън страната.

— Храма на Стодард… Откъде знаете къде съм бил преди две години?… Чакайте, Храмът на Стодард. Спомням си: светотатствена църква или нещо от сорта, заради което бригадата в защита на Библията изрева до небесата.

— Да.

— Имаше… — Той млъкна. Гласът му прозвуча рязко и с неохота, като нейния. — Имаше и статуя на гола жена.

— Да.

— Разбирам.

Помълча за малко. После заговори дрезгаво, сякаш за да прикрие раздразнение, чиято причина тя не можеше да отгатне:

— По онова време бях около Бали. За жалост цял Ню Йорк видя тази статуя, преди да я видя аз. Но когато плавам, не чета вестници. Издал съм заповед да бъде уволняван всеки, който се приближи с вестник на Уайнънд до яхтата ми.

— Не сте ли виждали снимки на Храма на Стодард?

— Не. Сградата беше ли достойна за статуята?

— Статуята беше почти достойна за сградата.

— Разрушиха я, нали?

— Да. С помощта на вестниците на Уайнънд.

Той сви рамене.

— Помня, че Алва Скарет много се забавляваше тогава. Голяма история. Съжалявам, че съм я изпуснал. Но Алва се справи много добре. Между другото, откъде знаете, че не съм бил в страната и защо сте запомнили този факт?

— Заради тази история загубих работата си при вас.

— Вашата работа? При мен?

— Не знаете ли, че моминското ми име е Доминик Франкън?

Раменете му се свиха напред под елегантното сако, изразявайки изненада и безсилие. Вторачи се в нея и след малко отвърна:

— Не.

Тя се усмихна равнодушно и каза:

— Изглежда Тухи е искал да създаде възможно най-големи трудности и на двама ни.

— По дяволите Тухи. Трябва да изясним нещата. Нелепо е. Значи вие сте Доминик Франкън?

— Това е моминското ми име.

— И сте работили тук, в тази сграда, години наред?

— Шест години.

— Защо не съм ви виждал?

— Сигурна съм, че не познавате всеки свой служител.

— Мисля, че ви е ясно какво имам предвид.

— Да го кажа ли вместо вас?

— Да.

— Защо аз не съм направила опит да се запозная с вас?

— Точно така.

— Нямах желание.

— Точно това е нелепо.

— Да подмина ли тези ваши думи или да вникна в тях?

— Ще ви спестя необходимостта да избирате. С вашата красота, като сте знаели каква слава ми се носи според хорските приказки — защо не се опитахте да направите голяма кариера в „Банър“?

— Никога не съм се стремила към кариера в „Банър“.

— Защо?

— Вероятно по същата причина, заради която вие сте забранили вестниците на Уайнънд на яхтата си.

— Основателна причина — каза тихо той. После попита непринудено: — Кажете ми, какво направихте, за да ви уволня? Написахте нещо в разрез с нашата политика, ако не се лъжа?

— Опитах се да защитя Храма на Стодард.

— Бяхте достатъчно неразумна и се опитахте да сте искрена на страниците на „Банър“ ли?

— Смятах да ви го кажа… ако ми бяхте дали възможност.

— Забавлявахте ли се?

— Тогава не се забавлявах. Харесваше ми работата тук.

— Вие сте единствената, която го казва в тази сграда.

— По-скоро съм единият от двама души, които го казват.

— Кой е другият?

— Вие, господин Уайнънд.

— Не бъдете толкова сигурна. — Вдигна глава и му се стори, че очите и се смеят. Попита я: — Казахте го, за да ми поставите клопка ли?

— Да, така е — отговори тя спокойно.

— Доминик Франкън… — повтори той, сякаш говореше на себе си. — Харесваха ми вашите статии. Почти ми се иска да сте тук, за да ме помолите да се върнете на работа.

— Тук съм заради „Стоунридж“.

— Да, разбира се. — Той се облегна, готвейки се да изслуша дълга реч с цел убеждаване. Интересно му бе да чуе какви аргументи е подбрала и как ще действа като молителка. — Какво имате да ми кажете?

— Бих искала да възложите тази поръчка на моя съпруг. Наясно съм, че нямате причина да го правите, освен ако в замяна се съглася да преспя с вас. Ако смятате, че това е достатъчна причина, аз съм готова да го сторя.

Той я гледаше мълчаливо, без да допусне лицето му да изрази каквато и да било реакция. Тя седеше и го гледаше, леко изненадана от изпитателния му поглед, сякаш думите й не заслужаваха особено внимание. Въпреки че трескаво я наблюдаваше, той не успя да открие в изражението й нищо, освен невероятна, невъзмутима чистота.

Каза й:

— Точно това смятах да ви предложа. Но не толкова безцеремонно и не на първата ни среща.

— Спестих ви време и лъжи.

— Много ли обичате съпруга си?

— Презирам го.

— Може би вярвате, че е гений в изкуството?

— Според мен той е третокласен архитект.

— Тогава защо постъпвате така?

— Доставя ми удоволствие.

— Мислех, че съм единственият, който действа с такива подбуди.

— Не би трябвало да ви прави впечатление. Едва ли за вас оригиналността е добродетел, г-н Уайнънд.

— Всъщност не ви е грижа дали съпругът ви ще получи „Стоунридж“, нали?

— Не.

— И нямате желание да преспите с мен?

— Никакво.

— Бих се възхитил от жена, която ми изнася такъв спектакъл. Само че не е спектакъл.

— Не. Моля ви, не ми се възхищавайте. Опитвам се да го предотвратя.

Когато се усмихваше, лицевите му мускули не трепваха. Загатнатият присмех бе постоянно на лицето му и за миг се засилваше, а после едва доловимо отслабваше. Сега беше по-силен.

— Всъщност — каза той — вашата главна подбуда в крайна сметка съм аз. Имате желание да ми се отдадете. — Видя как тя не можа да овладее погледа си и добави: — Не, не се наслаждавайте на мисълта, че съм изпаднал в такава огромна заблуда. Нямам предвид обичайния, а точно обратния смисъл на думата. Нали казахте, че ме смятате за предпоследния човек в света? Вие не искате „Стоунридж“. Искате да се продадете с най-долния мотив на най-долния човек, когото намерите.

— Не очаквах да го разберете — призна тя.

— Вие искате да направите нещо, което правят понякога мъжете, но не и жените — да изразите чрез сексуален акт крайното си презрение към мен.

— Не, господин Уайнънд. Към себе си.

Тънките му устни леко помръднаха, сякаш доловиха първия знак за лично разкриване, което бе неволно и следователно бе проява на слабост, и здраво го задържаха. Той каза:

— Повечето хора са готови на всичко, за да се убедят в самоуважението си.

— Да.

— И, разбира се, стремежът към самоуважение доказва липсата му.

— Да.

— Тогава какъв смисъл има човек сам да се презира?

— Искате да кажете, че не мога да се презирам ли?

— И че никога не ще можете.

— Не очаквах, че ще разберете и това.

— Няма да казвам нищо повече… защото ще престана да бъда предпоследният човек в света и ще се окажа неподходящ за вашата цел. — Стана. — Да ви кажа ли официално, че приемам вашето предложение?

Тя кимна в потвърждение.

— Всъщност — каза той — все ми е едно кого ще избера да построи „Стоунридж“. Никога не съм наемал добър архитект за сградите, които съм строил. Давам на обществото онова, което иска. Известно време се затруднявах с този избор, защото ми е писнало от некадърниците, които работят за мен, а освен това е трудно да се взима решение без критерии или причини. Сигурен съм, че нямате нищо против да ви го кажа. Наистина съм ви благодарен, че ми предложихте много по-добър мотив, отколкото се надявах да открия.

— Радвам се, че не казахте колко се възхищавате от работата на Питър Кийтинг.

— А вие не ми казахте колко се радвате, че ще влезете в шикозния списък на любовниците на Гейл Уайнънд.

— Може да ви достави удоволствие да го призная, ако пожелаете, но на мен ми се струва, че ние ще се разбираме много добре.

— Много е възможно. Най-малкото с вас преживявам нещо ново: правя това, което винаги съм правил, но честно. Да ви дам ли нарежданията си? Няма да се преструвам, че не са нареждания.

— Ако желаете.

— Ще дойдете с мен на двумесечно плаване на моята яхта. Ще отплаваме след десет дни. Когато се върнем, ще сте свободна да се върнете при съпруга си с договора за „Стоунридж“.

— Чудесно.

— Бих искал да се срещна с вашия съпруг. Ще вечеряме ли тримата в понеделник вечерта?

— Да, ако желаете.

Тя стана да си ходи. Той я попита:

— Да ви кажа ли каква е разликата между вас и статуята?

— Не.

— Но аз искам да ви я кажа. Изумително е да видиш едни и същи елементи, използвани в две композиции с противоположни теми. Всички ваши елементи, използвани в статуята, са на тема възторг. Но вашата тема е страданието.

— Страдание ли? Не смятам, че съм показала такова нещо.

— Не го показвате. Точно това исках да кажа. Щастливият човек не може да бъде толкова неподатлив на болка.

Уайнънд се обади на своя агент за произведения на изкуството и поръча да му уреди да види творби на Стивън Малъри. Отказа да се срещне лично с Малъри. Никога не се срещаше с онези, чиито произведения харесваше. Агентът изпълни светкавично поръчката. Уайнънд купи пет от творбите, които видя и плати повече, отколкото агентът се надяваше.

— Господин Малъри би искал да знае — каза агентът — какво е привлякло вниманието ви към него.

— Видях една негова работа.

— Коя?

— Няма значение.

Тухи очакваше Уайнънд да го потърси след срещата с Доминик. Уайнънд не се обади. Но няколко дни по-късно, срещайки случайно Тухи в редакцията, Уайнънд попита на висок глас:

— Господин Тухи, толкова много ли са хората, които са се опитвали да ви убият, та не им помните имената?

Тухи се усмихна и отвърна:

— Сигурен съм, че мнозина имат такова желание.

— Ласкаете себеподобните си — каза Уайнънд и се отдалечи.

Питър Кийтинг се загледа в бляскавия салон на ресторанта. Беше най-елитният и най-скъпият в града. Кийтинг се разтапяше от удоволствие при мисълта, че е гост на Гейл Уайнънд.

Опитваше се да не се вторачва в грациозната елегантност на Уайнънд, който седеше срещу него на масата. Благославяше Уайнънд, че е решил да ги покани на вечеря на публично място. Хората се вглеждаха в Уайнънд — наистина дискретно и с обиграна прикритост, но все пак се вглеждаха в него и вниманието им се насочваше и към двамата гости на масата на Уайнънд.

Доминик седеше между двамата мъже. Облечена беше с бяла копринена рокля с дълги ръкави и качулка. Монашеската дреха имаше изумителен ефект на вечерно облекло единствено поради факта, че беше напълно неподходяща за целта. Не носеше никакви бижута. Златистата й коса приличаше на гугла. Матовата бяла коприна се огъваше с движенията на тялото й, откроявайки го със студена невинност, като предмет за публично жертвоприношение, който не се прикрива, нито е обект на желание. Кийтинг не харесваше тази рокля, но му се стори, че Уайнънд й се възхищава.

Висок и пълен мъж, седнал на отдалечена маса, ги гледаше настоятелно. Едрият мъж стана и Кийтинг разпозна Ралстън Холкъм, който забърза към тях.

— Питър, момчето ми, толкова се радвам да те видя — избоботи Холкъм, разтърси ръката му и се поклони на Доминик, пренебрегвайки демонстративно Уайнънд. — Къде изчезна? Защо не те виждам напоследък? — Преди три дни обядваха заедно.

Уайнънд се бе изправил и стоеше леко наведен, с любезно изражение. Кийтинг се поколеба и каза с явна неохота:

— Г-н Уайнънд — г-н Холкъм.

— Да не би г-н Гейл Уайнънд? — каза Холкъм съвършено невинно.

— Г-н Холкъм, ако видите на живо някой от братята Смит, онези на таблетките против кашлица, ще го познаете ли? — попита Уайнънд.

— Ами… предполагам, че да — каза Холкъм, примигвайки.

— Моето лице, г-н Холкъм, е не по-малко втръснало на всички.

Холкъм измърмори няколко любезни общи фрази и се измъкна.

Уайнънд се усмихна топло.

— Излишно беше да се боите да ме запознаете с г-н Холкъм, г-н Кийтинг, нищо, че е архитект.

— Да се боя ли, г-н Уайнънд?

— Излишно беше, защото всичко е уредено. Г-жа Кийтинг не ви ли каза, че „Стоунридж“ е ваш?

— Аз… не, тя не ми каза… не знаех… — Уайнънд се усмихваше със застинала усмивка. Кийтинг се почувства длъжен да говори, докато не получи някакъв сигнал да спре. — Не се надявах… толкова бързо… разбира се, помислих си, че тази вечеря е някакъв знак… че ще ви помогне да решите… — Изрече неволно: — Винаги ли поднасяте такива изненади… просто така?

— Когато мога — каза сериозно Уайнънд.

— Ще направя всичко възможно да заслужа тази чест и да отговоря на вашите очаквания, г-н Уайнънд.

— Не се съмнявам — каза Уайнънд.

Не говореше много с Доминик тази вечер. Цялото му внимание сякаш бе насочено към Кийтинг.

— Обществото се е отнасяло ласкаво към досегашната ми работа — каза Кийтинг, — но „Стоунридж“ ще бъде най-доброто, на което съм способен.

— Това е ценно обещание, като се има предвид списъкът на вашите творби.

— Не съм допускал, че моите работи са достатъчно значими, за да привлекат вашето внимание, г-н Уайнънд.

— Но аз ги познавам доста добре. „Космо-Слотник Билдинг“ — чист Микеланджело. — По лицето на Кийтинг се разля невярващо удоволствие. Знаеше, че Уайнънд е голям ценител на изкуството и не би правил лековато такива сравнения. — „Президеншъл Банк Билдинг“ — истински Паладио. Универсалният магазин „Слотърн“ — копие на Кристофър Рен. — Изражението на Кийтинг се промени. — Вижте каква знаменита компания получавам, а плащам само на един човек. Нали сделката е изключително изгодна?

Кийтинг се усмихна сковано и каза:

— Чувал съм, че имате ненадминато чувство за хумор, г-н Уайнънд.

— А чували ли сте за моя описателен стил?

— Какво имате предвид?

Уайнънд се извърна на стола и загледа Доминик, сякаш изучаваше неодушевен предмет.

— Вашата съпруга има прекрасно тяло, г-н Кийтинг. Раменете й са твърде тесни, но възхитително съразмерни с тялото. Има твърде дълги крака, но те придават елегантност на фигурата й, напомняща на хубава яхта. Гърдите й са прекрасни, не мислите ли?

— Архитектурата е груб занаят, господин Уайнънд — Кийтинг се опита да се засмее. — Тя не подготвя човека за такава върховна изтънченост.

— Не ме ли разбирате, г-н Кийтинг?

— Ако не знаех, че сте съвършен джентълмен, може би щях да ви разбера неправилно. Но не можете да ме заблудите.

— Точно това се опитвам да не правя.

— Ценя комплиментите, г-н Уайнънд, но не съм толкова суетен да мисля, че се налага да говорим за съпругата ми.

— Защо не, господин Кийтинг? Смята се за добра тема на разговор да се обсъждат нещата, които са — или ще бъдат — общи.

— Г-н Уайнънд… не ви разбирам.

— Да бъда ли по-ясен?

— Не, аз…

— Не? Отказваме ли се от темата за „Стоунридж“?

— О, нека да говорим за „Стоунридж“! Аз…

— Но ние говорим точно за това, г-н Кийтинг.

Кийтинг огледа салона. Мина му през ум, че мястото не е подходящо за такъв разговор, който звучи чудовищно в претенциозно луксозната обстановка. Прииска му се да са във влажно мазе. Помисли си: кръв по павета — добре, но не и кръв върху килима в ресторантски салон…

— Струва ми се, че това е шега, г-н Уайнънд — каза Кийтинг.

— Мой ред е да се възхитя на чувството ви за хумор, г-н Кийтинг.

— Такива неща… не се правят…

— Имате предвид нещо съвсем друго, г-н Кийтинг. Искате да кажете, че те се правят непрекъснато, но за тях не се говори.

— Не мислех…

— Мислили сте за това, преди да дойдете тук. И нямате нищо против. Съгласен съм с вас, че се държа отвратително. Нарушавам всички правила на благоприличието. Изключително жестоко е човек да бъде честен.

— Моля ви, г-н Уайнънд, нека… не говорим повече. Не знам… какво да направя.

— Много просто. Трябва да ми ударите плесница. — Кийтинг се засмя глуповато. — Трябваше да го сторите преди няколко минути.

Кийтинг усети, че дланите му са влажни и че се е вкопчил в салфетката на скута си. Уайнънд и Доминик се хранеха бавно и изискано, сякаш седяха на друга маса. Кийтинг си помисли, че не приличаха на хора, нито един от тях двамата нямаше вид на човек. Нещо се бе стопило, светлината от кристалите в помещението бе като рентгеново лъчение, което преминаваше не само през костите, а много по-дълбоко. Те са духове, помисли той, духове, седнали около масата, духове във вечерно облекло, без междинната форма на плътта, ужасяващи в голотата си — ужасяващи, защото очакваше да види мъчители, а пред очите му беше пълна невинност. Зачуди се какво ли виждат те, какво има в собствените му дрехи, ако физическото му тяло ги е напуснало.

— Не искате ли? — каза Уайнънд. — Не искате ли да постъпвате така, г-н Кийтинг? Но разбира се, не сте длъжен. Просто кажете, че не искате. Няма да ви се разсърдя. Ето го там г-н Ралстън Холкъм, в другия край на салона. Той може да проектира „Стоунридж“ не по-зле от вас.

— Не знам какво имате предвид, г-н Уайнънд — прошепна Кийтинг. Очите му бяха вперени в доматената салца на салатата, която беше мека и се клатеше. Повдигна му се.

Уайнънд се обърна към Доминик.

— Помните ли, че си говорехме за един стремеж, г-жо Кийтинг? Казах ви, че в този стремеж вие не ще успеете. Погледнете съпруга си. Той е специалист в тези неща — и то без никакви усилия. Така се прави. Опитайте и вие някой ден. Не си правете труда да ми казвате, че не можете. Зная, че не можете. Вие сте аматьорка, скъпа.

Кийтинг помисли, че трябва отново да заговори, но нямаше сили, поне докато салатата е пред него. Изпитваше ужас от тази чиния, а не от изтънчения звяр от другата страна на масата. Останалата част от помещението беше топла и безопасна. Наведе се и събори с лакът чинията от масата.

Издаде звук, изразяващ съжаление. Приближи се някакъв човек, последваха любезни извинения и изсипаното изчезна от килима.

Кийтинг чу глас, който каза:

— Защо постъпвате така? — Две лица бяха обърнати към него. Осъзна, че той е изрекъл тези думи.

— Господин Уайнънд не го прави, за да те изтезава, Питър — каза спокойно Доминик. — Предназначено е за мен. Иска да види колко мога да понеса.

— Така е, г-жо Кийтинг — каза Уайнънд. — Но е вярно отчасти. А другата причина е за да се оправдая.

— Пред кого?

— Пред вас. И пред себе си, вероятно.

— Налага ли се?

— Понякога. „Банър“ е вестник, достоен за презрение, нали? Е, платил съм с честта си за привилегията да заемам положение, в което мога да се забавлявам, наблюдавайки какво прави честта на другите хора.

Дрехите ми, помисли Кийтинг, не съдържат нищо, защото двете лица вече не ме забелязват. Беше в безопасност, мястото му на масата беше празно. Зачуди се от голямо и сигурно разстояние защо двамата се гледат спокойно, не като врагове, нито като двама екзекутори, а като съмишленици.

Два дни преди датата на отплаването Уайнънд се обади на Доминик късно вечерта.

— Можете ли да дойдете веднага? — попита той и добави след краткото й мълчание: — Не, не е това, за което си мислите. Аз спазвам споразуменията. Не сте застрашена. Просто искам да ви видя тази вечер.

— Добре — отвърна тя и чу с изумление как той изрече тихо:

— Благодаря.

Вратата на асансьора се отвори в частното фоайе на неговия апартамент. Чакаше я там, но не я покани да излезе, а влезе при нея в асансьора.

— Не искам да влизате в дома ми. Отиваме на долния етаж.

Пиколото в асансьора го изгледа смаяно.

Кабината спря и се отвори пред заключена врата. Уайнънд я отключи, отстъпи, за да я пусне да излезе първа, и я последва в галерията. Тя си спомни, че на това място никога не са били допускани външни хора. Замълча. Той не й предложи обяснение.

В продължение на четири часа тя вървеше из просторните стаи, разглеждайки събраната в тях невероятна красота. Подът бе застлан с плътен килим. Не се чуваше никакъв шум от стъпки, нито от града навън. Нямаше прозорци. Той вървеше след нея и спираше, когато тя спре. Очите му следваха нейните от творба на творба. Понякога погледът се спираше на лицето й. Тя отмина статуята от Храма на Стодард.

Не я приканваше нито да остане, нито да бърза, сякаш й беше подарил галерията. Когато тя реши да си тръгва, той я изпрати до вратата. Тя попита:

— Защо искахте да видя галерията? Това няма да подобри мнението ми за вас. Може би дори ще го влоши.

— Да, щях да го очаквам, ако разсъждавах по този начин. Но не съм разсъждавал така. Само исках да я видите.

IV

Слънцето беше залязло, когато слязоха от колата. Небето беше зелено, водата — сребриста. Огнени проблясъци просветваха по очертанията на облаците и по месинговите обкови на бялата яхта, тръпнеща от жизненост и устрем в притихналата шир.

Доминик погледна надписа „Правя го“, изписан с позлатени букви на белия изящен нос.

— Какво означава името на яхтата? — попита тя.

— Това е моят отговор на думи, които съм чувал от отдавна починали хора. Макар че може би за мен само те са безсмъртни. В детството си най-често чувах следното изречение: „Не ти командваш тук.“

Той никога не отговаря на този въпрос, спомни си тя. Но на нея отговори веднага, без да се замисля, че прави изключение. Тя долови, че го обзема спокойствие — нещо ново и необичайно за него, усещане за ведрост и равновесие.

Щом се качиха на борда, яхтата заплава, сякаш задвижена от стъпките на Уайнънд по палубата. Той застана до парапета, без да се докосва до нея. Загледа се в дългата кафява суша, която се отдалечаваше, издигайки се и потъвайки в небето. После се обърна към нея. В очите му нямаше нищо ново, никакво начало, а само връщане на погледа — сякаш непрекъснато бе гледал само нея.

Слязоха долу и той влезе с нея в каютата й.

— Моля, уведомете ме, ако имате някакви желания. — Излезе през друга, вътрешна врата, водеща към неговата спалня. Затвори я и не се върна.

Тя се разходи лениво из каютата. Отражението й я следваше по лакираните повърхности от светло дърво. Отпусна се в ниско кресло, кръстоса глезени и мушна ръце под главата си. Загледа се в люка. Зеленият цвят преминаваше в тъмносин. Протегна ръка, за да светне лампата; синьото изчезна и се превърна в черен кръг стъкло.

Стюардът обяви, че е време за вечеря. Уайнънд почука на вратата и я поведе към трапезарията. Поведението му я озадачаваше: беше весел, но спокойствието му излъчваше необичайна сериозност.

Седнаха на масата и тя попита:

— Защо ме оставихте сама?

— Реших, че може би искате да останете сама.

— За да свикна с мислите си ли?

— Може да се каже и така.

— Свикнах с тях още преди да дойда в кабинета ви.

— Да, разбира се. Простете ми, ако съм допуснал, че можете да проявите слабост. Вече не допускам. Между другото, не ме попитахте къде отиваме.

— Това също би било слабост.

— Вярно е. Радвам се, че не ви интересува. Защото никога не тръгвам за определено място. Този кораб не е предназначен да плава до конкретни места, а да плава далеч от тях. Понякога спирам в някое пристанище само заради удоволствието да отплавам. И все си казвам: ето още едно място, което няма да ме задържи.

— На времето много пътувах. Винаги съм се чувствала по същия начин. Казвали са ми, че се чувствам така, защото мразя хората.

— Нали не вярвате на подобни глупости?

— Не знам.

— Сигурен съм, че ви е ясно какво се крие зад тази конкретна глупост. Имам предвид твърдението, че прасето е символ на любов към човечеството — прасето, което е всеядно. Всъщност истински човекомразец е онзи, който обича всички и се чувства добре навсякъде. Той не очаква нищо от хората и затова не се отвращава от покварата, под каквато и форма да е тя.

— Имате предвид онзи, който твърди, че и у най-лошия от нас има нещо добро?

— Имам предвид онзи, който арогантно твърди, че обича еднакво и скулптора, изваял вашата статуя, и човека, който прави балони с Мики Маус, за да ги продава на улицата. Имам предвид човеколюбеца, който предпочита Мики Маус пред вашата статуя — а такива са много. Имам предвид човека, който обича еднакво пламенно Жана Д’Арк и продавачките в магазините за дрехи на Бродуей. Имам предвид човека, който обича еднакво възторжено вашата красота и жените, които вижда в метрото — онези, които не могат да кръстосат крака, без да покажат преливаща от жартиерите плът. Имам предвид онзи, който еднакво обича чистите, нетрепващи, безстрашни очи на човека, загледан през телескоп, и празния втренчен поглед на слабоумния. Имам предвид цяла една голяма, щедра, великодушна група хора. Да не би вие да мразите човечеството, г-жо Кийтинг?

— Вие казвате всичко, което… откак се помня… откак съм прогледнала и съм започнала да мисля… ме… — Тя млъкна.

— Ви измъчва. Разбира се. Не можеш да обичаш човека, без да мразиш повечето същества, които се представят с това име. Или едното, или другото. Човек не може да обича безпристрастно и Бог, и светотатството. Освен ако не знае, че е извършено светотатство. Защото не познава Бог.

— Какво ще кажете, ако ви отговоря така, както обикновено ми отговарят на мен — че любовта е способност да прощаваш?

— Ще кажа, че е цинизъм, на който вие не сте способна — макар че се смятате за експерт по тези въпроси.

— Или че любовта е милосърдие.

— О, замълчете. Стига толкова. Противно ми е да слушам такива приказки от вас, дори под формата на шега.

— Как бихте отговорили?

— Че любовта е преклонение, обожание, прослава, поглед към небето. Тя не е бинт за гнойна рана. Но те не го знаят. Онези, които говорят най-невежествено за любовта, са хората, които никога не са я изпитали. Те сваряват разреден бульон от състрадание, съчувствие, презрение и безразличие, и го наричат любов. Ако узнаеш какво значи да обичаш, както го знаем и вие, и аз — да изпитваш всеотдайна страст към най-възвишеното, — не си способен на нищо по-малко.

— Както го знаем вие и аз ли?

— Изпитваме го, щом видим нещо като вашата статуя. Това чувство няма нищо общо нито с прошката, нито с милосърдието. Иде ми да убия онзи, който твърди, че има. Но когато види вашата статуя, такъв човек не чувства нищо. На него му е все едно дали гледа статуята или куче със счупена лапа. За него е по-благородно да превърже лапата на кучето, отколкото да съзерцава вашата статуя. Затова ако устремите поглед към възвишеното, ако искате възторг, ако търсите Бог и отхвърляте промиването на рани като негов заместител, хората казват, че мразите човечеството, госпожо Кийтинг. Защото сте извършили престъплението да познаете любовта, която човечеството не е съумяло да заслужи.

— Господин Уайнънд, четохте ли онова, заради което бях уволнена?

— Не. Не го прочетох тогава. А сега нямам смелост.

— Защо?

Той подмина въпроса и каза с усмивка:

— И така, вие дойдохте при мен и казахте: „Вие сте най-долният човек на земята. Предлагам ви се, за да се науча да презирам себе си. Липсва ми това, чрез което повечето хора живеят. За тях животът е поносим, но за мен не е.“ Нали ви е ясно какво демонстрирахте?

— Не очаквах, че ще го разберете.

— Не очаквахте да го разбере издателят на „Ню Йорк Банър“, естествено. Съвсем правилно. А аз очаквах красива курва, приятелка на Елсуърт Тухи.

И двамата се разсмяха. Странно е, че разговаряме без напрежение, каза си тя. Той сякаш бе забравил целта на пътуването. Спокойствието му се превръщаше в заразително усещане за хармония между тях.

Тя наблюдаваше дискретната изисканост, с която бе сервирана вечерята, гледаше бялата покривка на масата на фона на наситено червените махагонови стени. Атмосферата на яхтата й създаваше усещането, че за първи път попада на истински луксозно място: луксът бе на втори план, той беше толкова обичаен за него фон, че оставаше незабелязан. Този мъж омаловажаваше собственото си богатство. Тя познаваше богати хора, застинали в преклонението си към парите — тяхната върховна цел. Но луксът не беше нито цел, нито върхово постижение на мъжа, облегнат нехайно на масата. Тя се запита каква ли е неговата цел.

— Корабът ви подхожда — каза тя.

Очите му изразиха удоволствие и благодарност.

— Благодаря ви… А галерията?

— Да. Само че за нея има по-малко извинения.

— Не искам да ми намирате извинения. — Каза го просто, без укор.

Приключиха вечерята. Тя очакваше неизбежната покана, но покана не последва. Той седеше, пушеше и говореше за яхтата и за океана.

Ръката й се бе отпуснала на покривката, близо до неговата. Видя, че гледа към ръката й. Понечи бързо да я отдръпне, но си наложи да я задържи. Помисли си: сега ще го направи.

Но той стана и каза:

— Хайде да се качим на палубата.

Застанаха до парапета, загледани в черната пустош. Невидимото пространство бе осезаемо само от докосването на въздуха по лицата им. Няколко звезди придаваха реалност на празното небе. Няколко бели огнени искри вдъхваха живот на океана.

Той стоеше безгрижно приведен, с вдигната ръка, стиснала един стълб. Тя наблюдаваше искрите, които се сипеха и очертаваха вълните, следвайки контура на тялото му. Това също му подхождаше.

Попита го:

— Мога ли да изрека още една изтъркана фраза, за която никога не сте се замислял?

— Коя е тя?

— Никога не сте си давали сметка колко сте малък, като гледате океана.

Той се засмя.

— Никога. Нито като гледам планетите. Или планинските върхове. Или Големия каньон. Защо да усещам такова нещо? Като гледам океана, чувствам колко могъщ е човекът. Мисля си за великолепната способност на човека, създал този кораб, за да покори цялото това безбрежно пространство. Като гледам планински върхове, аз си мисля за тунели и динамит. А като погледна планетите, си мисля за самолети.

— Да. Но неповторимият възторг, който хората изпитват, съзерцавайки природата, на мен никога не ми го вдъхва природата, а само… — Тя млъкна.

— Какво?

— Сградите — прошепна тя. — Небостъргачите.

— Защо се поколебахте да го кажете?

— Аз… не знам.

— Бих разменил най-прекрасния залез, за да зърна силуета на Ню Йорк. Особено когато детайлите се губят. Когато се виждат само формите, формите и мисълта, която ги е сътворила. Небето над Ню Йорк и видимата човешка воля. Мигар имаме нужда от друга религия? А хората ми разказват как са пътували до усойна дупка в джунглата, за да се поклонят в порутен храм, на каменно чудовище със зъл поглед и издут корем, издялано от прокажен туземец. Да не би да търсят красотата и гения? Или усещането за възвишеност? Нека тогава дойдат в Ню Йорк, на брега на Хъдсън, да погледнат и да паднат на колене. Като гледам града от прозореца си — не, не се чувствам малък, но чувствам, че ако над града надвисне заплаха от война, бих се хвърлил в бездната, за да защитя сградите с тялото си.

— Гейл, не знам дали слушам вас или себе си.

— Себе си ли чухте току-що?

Тя се усмихна.

— Всъщност не. Но не се отказвам от думите си, Гейл.

— Благодаря… Доминик. — Явно се забавляваше. — Но ние не говорехме нито за вас, нито за мен. Говорехме за други хора. — Облакъти се на парапета и заговори, гледайки проблясъците във водата. — Интересно е да поразсъждаваме защо хората толкова много държат да бъдат незначителни. Да вземем например твърдението колко малък се чувства човек пред природата. Това съвсем не е изтъркана фраза, а на практика е институция. Забелязали ли сте с какъв назидателен тон я казва всеки, който я изрича? Вижте ме, сякаш иска да каже той, колко съм щастлив, че съм пигмей, колко съм добродетелен. Чували ли сте с какво доволство хората цитират някой много известен човек, че не се чувства тъй велик, щом види Ниагарския водопад? Сякаш мляскат от удоволствие при мисълта, че са като прашинки пред бруталната сила на земетресението. Сякаш запълзяват на четири крака, удряйки чела в калта пред величието на урагана. Съвсем различен обаче е духът, обуздал огъня, водната пара и електричеството, духът, прекосил океана с платноходи, духът, построил самолети и язовири… и небостъргачи. От какво се страхуват хората? Какво толкова мразят онези, които обичат да пълзят? И защо?

— Когато открия отговора на този въпрос, ще сключа мир със света — отвърна тя.

Той продължи да й говори за пътуванията си, за континентите отвъд падналия мрак, мракът, който превръщаше пространството в мека завеса, притисната към клепачите им. Тя чакаше. Престана да отговаря. Даде му възможност да използва кратките мигове тишина, за да сложи край на този разговор и да каже очакваните от нея думи. Но той не ги каза. Попита я:

— Изморена ли си, скъпа?

— Не.

— Ще ти донеса шезлонг, ако искаш да седнеш.

— Не, добре ми е тук.

— Хладно е. Но утре ще сме далеч на юг. Ще видиш как океанът пламти през нощта. Прекрасно е.

Той потъна в мълчание. Тя чуваше скоростта на кораба сред звуците на водата, която стенеше от силата, прорязваща дълга рана в нейната повърхност.

— Кога отиваме долу? — попита тя.

— Няма да ходим долу.

Каза го тихо, някак особено, сякаш безпомощен пред факт, който не може да промени. Попита я:

— Ще се омъжиш ли за мен?

Тя не успя да скрие смайването си. Той го бе предвидил. Усмихна се кротко и разбиращо.

— Най-добре да не говорим повече. — Подбираше думите си. — Но ти би предпочела да чуеш тези неща, защото мълчанието между нас е повече, отколкото имам право да очаквам. Не искаш да ми говориш много. Затова взех думата вместо теб тази вечер. Нека пак да говоря вместо теб. Ти ме избра за символ на презрението си към хората. Ти не ме обичаш. Не желаеш да ми дадеш нищо. Аз съм твоят инструмент за самоунищожение. Знам всичко това, приемам го и пак искам да се омъжиш за мен. Ако искаш да извършиш най-отблъскващото нещо, за да отмъстиш на света, не се продавай на врага си, а се омъжи за него. Не противопоставяй най-лошото в себе си срещу най-лошото в него, а най-лошото в себе си срещу най-доброто в него. Вече опита веднъж, но жертвата ти не беше на висотата на твоята цел. Виждаш ли как пледирам за собствената си кауза от твоята позиция. Каква е моята позиция, какво се опитвам аз да открия в такъв брак, за теб е без значение и аз ще го приема точно така. Няма защо да се замисляш по този въпрос. Не искам обещания и не ти налагам задължения. Ще си свободна да ме напуснеш когато пожелаеш. Между другото, макар и да не те интересува, обичам те.

Тя стоеше с ръка, изпъната зад гърба. Пръстите й се притискаха в парапета. Каза:

— Не исках такова нещо.

— Знам. Но ако искаш да знаеш, ще ти кажа, че направи грешка. Ти ми позволи да видя най-чистата личност, която съм срещал.

— Не е ли нелепо, като се има предвид как се запознахме?

— Доминик, през целия си живот дърпам конците на света. Видял съм какво ли не. Мислиш ли, че няма да разпозная чистотата — дори и под отблъскващата маска, избрана от теб? Но моите чувства не бива да влияят на решението ти.

Тя не можеше да откъсне очи от него и не можеше да повярва, че е преживяла изминалите часове. Устата й изразяваше нежност. Той виждаше това изражение. Помисли си, че всяка дума, изречена от него този ден, бе на нейния език, че предложението и начина, по който го направи, бяха част от нейния свят, че той унищожи собственото си намерение, отнемайки й мотива, предложен от самия него. Не е възможно да търси падение с човека, който й е говорил така. Внезапно й се прииска да го докосне, да му разкаже всичко, да намери миг покой в разбирането му, а след това да го помоли никога повече да не се виждат.

И тогава си спомни.

Той забеляза движението на ръката й. Пръстите й вече не бяха сключени напрегнато около парапета, с което би издала, че се нуждае от подкрепа и придава голямо значение на мига. Пръстите й се отпуснаха и обхванаха парапета, сякаш безгрижно пое юзди, тъй като ситуацията не изискваше повече усилия.

Спомни си Храма на Стодард. Мислейки за мъжа пред нея, който говореше за всеотдайната страст към най-възвишеното и за желанието да брани небостъргачите с тялото си, в спомените й изникна една снимка в „Ню Йорк Банър“ — снимката на Хауърд Роурк, вдигнал очи към „Енрайт Хауз“, и надписа под нея: „Щастлив ли сте, господин Супермен?“

Вдигна лице към него и попита:

— Да се омъжа за теб? Да стана госпожа Вестниците-на-Уайнънд ли?

Гласът му се изпълни с напрежение, когато й отговори:

— Ако предпочиташ да го кажеш по този начин… да.

— Ще се омъжа за теб.

— Благодаря ти, Доминик.

Тя зачака равнодушно.

Той й заговори отново, както бе говорил през целия ден — спокойно, с весела нотка.

— Ще съкратим пътешествието. Ще плаваме само една седмица. Но искам да си с мен известно време. Ще заминеш за Рино в деня след връщането ни. Аз ще се погрижа за съпруга ти. Ще получи „Стоунридж“ и всичко, което поиска, и да върви по дяволите. Ще се оженим в деня, в който се върнеш.

— Добре, Гейл. Сега нека да идем долу.

— Искаш ли?

— Не. Но не искам да придаваме голямо значение на брака ни.

— Но аз искам, Доминик. Затова няма да те докосна тази вечер. Няма да те докосна, докато се оженим. Знам, че е безсмислено. Знам, че сватбеното тържество е без значение и за теб, и за мен. Но да спазим традицията и за двама ни е единственото необичайно нещо. Точно затова искам да постъпим по този начин. Само така ще мога да направя изключение.

— Както желаеш, Гейл.

Дръпна я към себе си и целуна устните й. Това беше завършекът на думите му, на всичко онова, което изрече с такава убедителност, че тя се опита да стегне тялото си и да не му отвръща. Но тялото й му отвърна, забравило всичко, освен физическото съществуване на мъжа, който я прегръщаше.

Той я пусна. Сигурна беше, че е разбрал. Усмихна й се и каза:

— Изморена си, Доминик. Да ти кажа ли лека нощ? Иска ми се да остана тук още малко.

Тя се обърна послушно и заслиза сама към каютата си.

V

— Какво става? Няма ли да получа „Стоунридж“? — сопна се Питър Кийтинг.

Доминик влезе в хола. Той я последва и зачака до отворената врата. Пиколото от асансьора внесе багажа й. Тя каза, сваляйки ръкавиците си:

— Ще получиш „Стоунридж“, Питър. Господин Уайнънд сам ще ти каже подробностите. Иска да се срещне с теб довечера. В осем и половина. В дома му.

— Защо, по дяволите?

— Ще чуеш от самия него.

Тя потупа дланта си с ръкавиците, изразявайки с този жест, че е приключила, че е сложила точка след изречението. Обърна се и тръгна да излезе от стаята. Той й препречи пътя.

— Не ме интересува — каза той. — Пет пари не давам. И аз мога да играя по твоите правила. Страхотни сте, нали?… Държите се като ватмани, ти и господин Гейл Уайнънд, така ли? Да вървят по дяволите благоприличието и чувствата на другите! И аз мога така. Ще ви използвам и двамата и ще взема всичко, което мога — нищо друго не ме интересува. Така харесва ли ти? Нищо, че червеят не позволява да го ударят, нали? Развалих ли ти удоволствието?

— Мисля, че така е много по-добре, Питър. Радвам се.

Той разбра, че не е в състояние да се държи по този начин, щом влезе в кабинета на Уайнънд вечерта. Обзе го страхопочитание при мисълта, че е приет в дома на Гейл Уайнънд. Докато прекосяваше стаята, за да стигне до стола срещу бюрото, го смаза огромна тежест. Запита се дали краката му оставят следи по мекия килим, като от оловни обувки на тежководолаз.

— Господин Кийтинг, ще ви кажа нещо, което човек не би трябвало никога да изрича, нито да прави — каза Уайнънд. Кийтинг не беше чувал никой да говори с толкова самообладание. Стори му се, че Уайнънд държи юмрук над гласа си и насочва всяка сричка. — Всяка излишна дума, която изрека, ще е обидна, затова ще съм кратък. Ще се оженя за вашата съпруга. Тя заминава утре за Рино. Ето ви договора за „Стоунридж“. Подписал съм го. Към него е приложен чек за двеста и петдесет хиляди долара. Сумата е допълнение към това, което ще получите за работата по договора. Ще съм ви благодарен, ако сега се въздържите от всякакъв коментар. Давам си сметка, че можех да получа съгласието ви и за по-малко, но не искам да разговаряме. Недопустимо е да се пазарим. И така, приемате ли, за да смятаме въпроса за приключен?

Подаде му договора, пресягайки се през бюрото. Кийтинг видя светлосиния правоъгълен чек, прикрепен с кламер в горния ъгъл на листа. Сребристият кламер проблесна, осветен от настолната лампа.

Кийтинг не протегна ръка към хартията. Едва раздвижи челюсти, за да изрече следните думи:

— Не ги искам. Можете да получите съгласието ми без пари.

На лицето на Уайнънд се изписа удивление, почти добронамереност.

— Не ги искате ли? И „Стоунридж“ ли не искате?

— Искам „Стоунридж“! — Кийтинг протегна ръка и сграбчи хартията. — Искам всичко! Защо да се измъквате? Пет пари не давам!

Уайнънд стана. В гласа му прозвуча облекчение и съжаление:

— Правилно, господин Кийтинг. За миг почти успяхте да оправдаете брака си. Нека си остане такъв, какъвто е бил. Лека нощ.

Кийтинг не се прибра у дома. Отиде пеша у Нийл Дюмон, новият му проектант и най-добър приятел. Нийл Дюмон беше висок и слаб, анемичен светски младеж. Раменете му бяха приведени под тежестта на поколения аристократи. Не беше добър проектант, но имаше връзки. Държеше се угоднически към Кийтинг в кантората, а Кийтинг угодничеше пред него след работа.

Дюмон си беше вкъщи. Обадиха се на Гордън Прескът и Винсънт Нолтън и гуляха цяла нощ. Кийтинг не пи много. Плати цялата сметка. Плати повече от необходимото. Искаше да плаща още и още. Даде огромни бакшиши. Постоянно питаше: „Приятели сме… нали сме приятели?… Нали?“ Наблюдаваше чашите, където светлините танцуваха в течността. От време навреме поглеждаше към трите чифта очи. Те бяха замъглени, но доволни. Гледаха го топло и утешително.

Същата вечер, след като събра и опакова вещите си, Доминик отиде при Стивън Малъри.

Не се беше виждала с Роурк от двадесет месеца. Ходеше при Малъри от време на време. Малъри знаеше, че за нея миговете, прекарани с него, са капитулация в борба, за която тя не иска да говори; знаеше, че не иска да идва, че редките вечери с него са изтръгнати от живота й. Никога не й задаваше въпроси, винаги се радваше да я види. Говореха си спокойно и приятелски, като хора, женени от дълги години. Сякаш той бе притежавал тялото й, вълшебството на това притежание бе отдавна забравено и от него бе останала само непринудена близост. Макар никога да не бе докосвал тялото й, той го бе притежавал дори по-силно, докато ваеше статуята и това ги бе обвързало с неразривно, неповторимо чувство.

Усмихна се, отваряйки й вратата.

— Здравей, Доминик.

— Здравей, Стив. Прекъсвам ли те?

— Не. Влизай.

Ателието му беше в огромно занемарено помещение в стара сграда. Тя веднага забеляза промяната, настъпила от последното й посещение. Стаята излъчваше смях, като дъх, задържан задълго и изпуснат. Имаше мебели, купени на старо, изтъркан персийски килим с ярки цветове, пепелници от нефрит, статуетки от археологически разкопки, всякакви вещи, които си бе харесвал и купувал след внезапната финансова подкрепа на Уайнънд. Стените бяха странно голи над веселия безпорядък. Нямаше никакви картини. В ателието бе закачена една-единствена скица — Храма на Стодард, нарисуван от Хауърд Роурк.

Тя се огледа бавно. Забеляза всеки предмет и разбра защо е там. Той бутна с крак два стола до камината и двамата седнаха край огъня.

Каза й само две думи:

— Клейтън, Охайо.

— Какво прави?

— Нова сграда за универсалния магазин „Джейнър“. Пет етажа. На „Мейн Стрийт“.

— Откога е там?

— От около месец.

Винаги отговаряше първо на този въпрос, щом тя се появи, без да я кара да му го задава. Непринудеността му й спестяваше необходимостта да обяснява или да се преструва. Той никога не коментираше нищо.

— Утре заминавам, Стив.

— За дълго ли?

— За шест седмици. В Рино.

— Радвам се.

— По-добре сега да не ти казвам какво ще направя, като се върна. Няма да ти хареса.

— Ще се постарая да ми хареса — ако искаш да направиш точно това нещо.

— Точно това искам да направя.

Една цепеница догаряше върху купчината въглени в камината. Беше като нашарена на квадратчета и блестеше без пламък, като редица осветени прозорци. Той се пресегна и хвърли нова цепеница върху въглените. Тя прекъсна през средата редицата прозорци и пръсна искри към тухлите, покрити със сажди.

Той заговори за работата си. Тя го слушаше като емигрант, който има възможност за малко да послуша родния си език.

Настъпи мълчание и тя попита:

— Как е той, Стив?

— Както обикновено. Нали знаеш, че не се променя.

Той ритна цепеницата. Няколко въгленчета се посипаха навън и той ги върна обратно. Каза й:

— Често си мисля, че той е единственият сред нас, постигнал безсмъртие. Под това нямам предвид слава, нито че няма да умре един ден. Но той живее в безсмъртие. Мисля, че самият той е въплъщение на това понятие. Знаеш, че хората копнеят да бъдат вечни. Но умират с всеки изминал ден. Като ги срещнеш, те са различни от предишния път. Всеки час убиват частица от себе си. Променят се, отричат се, противоречат си — и наричат това растеж. Накрая не остава нищо, всичко е обрат или измяна. Сякаш никога не е имало нещо значимо, а само поредица от прилагателни, които изникват и избледняват по някаква безлична маса. Как очакват да са вечни, след като не са постигали постоянство дори за миг? Но Хауърд… човек би си помислил, че ще е вечен.

Тя седеше загледана в огъня, създаващ измамното впечатление, че лицето й е оживено. След малко той попита:

— Харесват ли ти нещата, които си купих?

— Харесват ми. Хубаво е, че ги имаш.

— Не съм ти разказал какво ми се случи, откакто се видяхме за последен път. Не е за вярване. Гейл Уайнънд…

— Да, знам.

— Знаеш ли? Как точно Уайнънд… как ме е открил?

— Знам и това. Ще ти кажа като се върна.

— Има безпогрешна преценка. Удивителна за човек като него. Купи най-хубавите ми неща.

— Да, умее да разпознава хубавите неща.

И тогава тя попита направо, без никакви обяснения, но той разбра, че вече не говори за Уайнънд:

— Стив, той пита ли понякога за мен?

— Не.

— Казвал ли си му, че идвам тук?

— Не.

— Заради мен ли, Стив?

— Не. Заради него.

Сигурен беше, че й е казал всичко, което иска да узнае.

Тя стана и каза:

— Да пийнем чай. Покажи ми къде са приборите. Аз ще го приготвя.

Доминик замина за Рино рано сутринта. Кийтинг още спеше. Тя не го събуди, за да се сбогуват.

Разбра, че е заминала щом отвори очи, още преди да погледне часовника. Усети го по тишината в къщата. Мина му през ум, че е трябвало да й пожелае „Прав ти път“, но нито го каза, нито го чувстваше. В ума му се бе загнездило кратко изречение без подлог: „Няма смисъл“, но то не се отнасяше конкретно нито до него, нито до Доминик. Беше сам и не се налагаше да прави нищо. Остана да лежи по гръб, с безпомощно увиснали ръце. На лицето му бе изписано унижение и объркване. Имаше усещането, че настъпва някакъв край, някакъв вид смърт, но не го свързваше със загубата на Доминик.

Стана и се облече. В банята намери кърпата за ръце, която тя бе използвала и захвърлила. Взе я, притисна я към лицето си и я задържа дълго. Не изпита мъка, а неопределимо вълнение. Не разбираше какво става, само си даде сметка, че я е обичал два пъти — вечерта, когато Тухи се обади по телефона, и в този миг. После разтвори ръка и пусна кърпата на пода, все едно че изтече между пръстите му.

Отиде в кантората и се хвана на работа, както обикновено. Никой не знаеше, че се развежда, а и той нямаше желание да уведомява когото и да било. Нийл Дюмон му намигна и каза:

— Пит, отслабнал си.

Кийтинг сви рамене и му обърна гръб. Този ден му се повдигаше от Дюмон.

Тръгна си рано. Теглеше го неясен инстинкт. Първоначално му напомняше на глад, но постепенно се избистри. Трябваше да се види с Елсуърт Тухи. Трябваше да намери Тухи. Почувства се като оцелял от корабокрушение, който плува към далечна светлина.

Вечерта се довлече до апартамента на Елсуърт Тухи. Влезе и изпита смътно задоволство от самообладанието си, защото Тухи сякаш не забеляза нищо необичайно в изражението му.

— О, здравей, Питър — каза весело Тухи. — Чувството ти за време не е най-точното. Идваш във възможно най-неподходящата вечер. Страшно съм зает. Но не се притеснявай. Та нали приятелите са точно затова, да идват в неудобно време? Сядай, ще ти обърна внимание след минутка.

— Съжалявам, Елсуърт. Налага се.

— Чувствай се като у дома си. Ще ме извиниш за малко, нали?

Кийтинг седна и зачака. Тухи нанасяше на ръка бележки по текст, написан на машина. Подостри един молив. Звукът застърга като трион по нервите на Кийтинг. Наведе се над текста и зашумоля с листовете.

След половин час остави хартиите и се усмихна на Кийтинг.

— Готово. — Кийтинг направи леко движение напред. — Стой — каза Тухи, — трябва да завъртя един телефон.

Набра телефона на Гъс Уеб.

— Здравей, Гъс. Как си, човече, приличаш на подвижна реклама за противозачатъчни? — Кийтинг не беше чувал Тухи да говори с толкова фамилиарен тон, с нюанс на близост, граничеща с неприличност. Чу пронизителния глас на Уеб, който отвърна нещо и се разсмя. От слушалката продължиха да се носят резки звуци, идващи дълбоко отвътре, като прокашляне. Думите не се чуваха, само звучаха невъздържано и дръзко, прекъсвани от пронизителен смях.

Тухи се облегна на стола, заслушан и полуусмихнат.

— Да — произнасяше той от време на време. — Аха… Ти го каза, момче… Съвсем сигурно… — Облегна се още по-назад и качи на бюрото единия си крак, обут в лъсната остра обувка. — Слушай, момче, исках да ти кажа да си внимателен със стария Басет за известно време. Сигурен съм, че харесва работата ти, но засега не го шокирай много. Без грубости, нали? Дръж си затворен големия отвор на лицето… По дяволите, знаеш много добре кой съм, та ти го казвам… Точно така… Това е положението, момче… О, така ли направи? Добре, красавецо… Добре, бай-бай… чакай, Гъс, чу ли вица за англичанката и водопроводчика? — Разказа вица. От слушалката се разнесе пронизителен шум. — Хайде, и внимавай как се държиш и как храносмилаш, красавецо. Лека нощ.

Тухи затвори телефона и каза:

— И така, Питър — протегна се, стана, приближи се до Кийтинг и се изправи пред него, полюшвайки се на малките си крака. Блестящите му очи бяха изпълнени с добронамереност.

— И така, Питър, какво става? Да не би светът да се е срутил под носа ти?

Кийтинг бръкна във вътрешния си джоб и извади жълт изпомачкан чек с неговия подпис, за сумата от десет хиляди долара, платими на Елсуърт М. Тухи. Подаде го на Тухи, но не с жест на дарител, а на просяк.

— Моля те, Елсуърт… ето… вземи го… за благородна кауза… за Симпозиума за социални изследвания… или за каквото решиш… ти знаеш най-добре… за благородна кауза…

Тухи пое чека с върха на пръстите си, като мръсна монета, изкриви глава, свивайки признателно устни и хвърли чека на бюрото.

— Много благородно от твоя страна, Питър. Наистина много щедро. По какъв повод?

— Елсуърт, помниш ли какво ми каза веднъж — че няма значение какви сме или какво правим, стига да помагаме на другите? Че само това има значение? Това е добро дело, нали? И чисто?

— Не съм го казал само веднъж. Казвал съм го милион пъти.

— И наистина е вярно?

— Разбира се, че е вярно. Ако имаш смелостта да го приемеш.

— Ти си ми приятел, нали? Ти си ми единственият приятел. Аз… дори аз не се отнасям приятелски към себе си, за разлика от теб. Приятел си ми, нали, Елсуърт?

— Разбира се. И това за теб е по-ценно от приятелското ти отношение към самия теб — доста особено схващане, но напълно валидно.

— Ти си наясно. Никой друг не е наясно. И ти е приятно с мен.

— Съвсем вярно. Винаги, когато имам време.

— Така ли?

— Чувството ти за хумор, Питър, къде ти е чувството за хумор? Какво ти става? Да не те боли стомахът? Или си разстроен?

— Елсуърт, аз…

— Слушам те.

— Не мога да ти кажа. Дори на теб.

— Ти си страхливец, Питър.

Кийтинг гледаше безпомощно. Гласът звучеше и строго, и благо. Той не знаеше дали да изпита болка, обида или доверие.

— Идваш при мен и ми казваш, че не е важно какво правиш… а после рухваш заради нещо, което си направил. Хайде, бъди мъж и кажи, че няма значение. Кажи, че не си най-важният. Повярвай го. Прояви смелост и забрави своето малко его.

— Не съм важен, Елсуърт. Не съм важен. О, господи, ако можеше всеки да го каже както го казваш ти! Не съм важен. Не искам да съм важен.

— Откъде са парите?

— Продадох Доминик.

— За какво говориш? Пътешествието ли?

— Само че, изглежда съм продал не Доминик, а нещо друго.

— Какво те интересува, ако…

— Тя замина за Рино.

— Какво?

Не разбра причината за острата реакция на Тухи. Толкова беше изморен, че дори не се учуди. Разказа му всичко, което се бе случило. Събитията се бяха развили бързо и нямаше кой знае какво за разказване.

— Какъв си глупак! Не биваше да го допуснеш.

— Какво можех да направя срещу Уайнънд?

— Как е възможно да допуснеш да се ожени за нея!

— Защо не, Елсуърт? По-добре, отколкото…

— Не мислех, че той… но… Дяволите да ме вземат, аз съм по-голям глупак от теб!

— Но за Доминик е по-добре, ако…

— По дяволите твоята Доминик! Говоря за Уайнънд!

— Елсуърт, какво ти става?… Какво те интересува?

— Млъкни! Нека да помисля.

След малко Тухи вдигна рамене, седна до Кийтинг и го прегърна през раменете.

— Съжалявам, Питър. Извинявай. Бях непростимо груб. Реагирах така от изненада. Но знам как се чувстваш. Само че не трябва да го приемаш толкова сериозно. Все едно е. — Говореше автоматично. Мислите му бяха далеч. Кийтинг не забеляза. Слушаше думите. Бяха като извор в пустиня. — Няма значение. Ти си просто човек. Искаш да си само такъв. Мигар някой е по-добър? Кой има право първи да хвърли камък? Всички сме човешки същества. Все едно е.

— Боже мили! — каза Алва Скарет. — Не е възможно! Доминик Франкън!

— Ще го направи — каза Тухи. — Щом тя се върне.

Скарет се изненада, че Тухи го покани на обяд, но новината, която чу, помете изненадата му с още по-голям и по-болезнен шок.

— Аз държа на Доминик — каза Скарет и отмести чинията си, изгубил апетит. — Винаги много съм я харесвал. Как е възможно да стане госпожа Гейл Уайнънд!

— Същото мисля и аз — каза Тухи.

— Отдавна му казвам, че трябва да се ожени. Полезно е. Създава престиж. Нещо като гаранция за почтеност, от която той определено има нужда. Винаги се движи по много тънък лед. Досега не е имал проблеми. Но точно Доминик!

— Защо според теб тази женитба е неподходяща?

— Ами… ами, не е… По дяволите, знаеш, че не е честно!

— Знам. А ти?

— Та тя е опасна жена.

— Така е. Но това е по-маловажната причина. А по-важната е, че той е опасен мъж.

— Ами… в известен смисъл… да.

— Уважаеми редакторе, разбираш ме много добре. Но има моменти, когато е полезно нещата да бъдат казани ясно. В името на бъдещо… сътрудничество. Ти и аз имаме много общи неща, макар че на теб сякаш не ти се иска да го признаеш. Ние сме две вариации на една и съща тема, ако мога да се изразя така. Или свирим от двата края към една и съща среда, ако предпочиташ твоя литературен стил. Но нашият любим началник е съвсем друга песен. Напълно различен лайтмотив… не мислиш ли, Алва? Нашият любим началник е случайно попаднал в средата между нас двамата. На случайности не може да се разчита. От години си като на тръни, като гледаш господин Гейл Уайнънд, нали? Така че си съвсем наясно за какво говоря. Знаеш също, че и госпожица Доминик Франкън не пее нашата песен. Едва ли ти се иска точно нейното влияние да влезе в живота на нашия началник. Налага ли се да съм още по-ясен?

— Ти си умен мъж, Елсуърт — каза тежко Скарет.

— Това е известно от години.

— Ще говоря с него. Ти по-добре недей — мрази те в червата си, с извинение. Но едва ли ще постигна нещо. Ако е решил, никой не е в състояние да го спре.

— Не очаквам да успееш. Можеш да опиташ, ако искаш, макар че е излишно. Не можем да попречим на тази женитба. Едно от положителните ми качества е, че признавам поражението, когато е очевидно.

— Но защо тогава…

— Защо ти казах тези неща ли? Вместо сензация, Алва. Изпреварваща информация.

— Признателен съм ти, Елсуърт. Наистина.

— Хубаво ще направиш, ако продължиш да си ми признателен. Вестниците на Уайнънд, Алва, не трябва да бъдат отстъпени лесно. В единството е силата. Това е в твой стил.

— Какво искаш да кажеш?

— Само, че ни предстоят трудни времена, приятелю. Затова е по-добре да сме единни.

— Аз съм с теб, Елсуърт. Винаги съм бил с теб.

— Не е точно така, но засега го подминаваме. Важно е само настоящето. И бъдещето. В знак на разбирателство, какво ще кажеш да се отървем от Джими Кърнс при първа възможност?

— Сигурен бях, че отдавна си го намислил! Какъв е проблемът с Джими Кърнс? Умно момче е. Най-добрият театрален критик в града. Умее да мисли. Умът му е като бръснач. Много обещаващ.

— Умее да мисли… самостоятелно. Едва ли имаш нужда от други бръсначи, освен този, който ти е в ръката. Струва ми се, че трябва да се замислиш какво обещава обещанието.

— С кого да го заменя?

— С Джулс Фауглър.

— По дяволите, Елсуърт!

— Защо не?

— Този стар кучи син… Не можем да си го позволим.

— Можеш, стига да искаш. Та той е известно име.

— Но е най-противният стар…

— Добре де, не е задължително да вземеш точно него. Ще говорим друг път. Само разкарай Джими Кърнс.

— Слушай, Елсуърт, нямам фаворити, за мен всички са еднакви. Ще разкарам Джими, щом казваш. Само не разбирам защо е толкова важно и каква е връзката с онова, за което говорихме.

— Не разбираш, но ще разбереш — каза Тухи.

— Гейл, нали знаеш колко искам да си щастлив. — Същата вечер Алва Скарет отиде в апартамента на Уайнънд и се настани удобно в едно кресло в кабинета му. — Знаеш, че е така. Само това е важно.

Уайнънд се изтегна на канапето и сгъна единия си крак върху коляното на другия. Пушеше и слушаше мълчаливо.

— Познавам Доминик от години — каза Скарет. — Много преди да чуеш за нея. Обичам я. Бих казал, че я обичам бащински. Но трябва да признаеш, че за твоите читатели тя не би била приемлива госпожа Гейл Уайнънд.

Уайнънд мълчеше.

— Твоята съпруга мигновено ще стане публична фигура, Гейл. Обществена собственост. Читателите ти имат право да изискват и да очакват от нея някои неща. Тя е символ, нали разбираш какво искам да кажа. Нещо като английската кралица. Доминик е съвсем неподходяща за тази роля! Да не мислиш, че ще спазва приличие? Тя е най-невъздържаната личност, която познавам. Изключително скандална е. Но най-лошото, Гейл, помисли само — та тя е разведена! А ние бълваме тонове качествена хартия, отстоявайки светостта на семейството и добродетелите на жената! Читателите няма да ти го простят! Какво ще им кажа за твоята съпруга?

— Не е ли е по-добре да приключим този разговор, Алва?

— Да, Гейл — каза послушно Скарет и зачака с горчивина, като човек, който след бурна кавга се опитва да оправи нещата.

— Измислих, Гейл! — извика радостно той. — Сетих се какво да направим. Ще върнем Доминик на работа във вестника и ще й дадем да пише рубрика, но не предишната, а рубрика за семейството. Съвети за дома, за кухнята, за отглеждането на децата и всичко в този дух. Така ще разсеем облаците. Ще покажем каква добра къщовница е въпреки грешките на младостта й. Ще накараме читателките да й простят. Ще направим специално каре: „Рецептите на госпожа Уайнънд.“ Ще прибавим и нейна снимка с карирана рокля, престилка и по-скромна прическа.

— Млъкни, Алва, преди да съм те зашлевил — каза Уайнънд, без да повишава глас.

— Добре, Гейл.

Скарет понечи да се изправи.

— Стой мирно. Не съм свършил.

Скарет зачака послушно.

— Утре сутринта — каза Уайнънд — ще изпратиш инструкция до всички, които работят в нашите вестници. Да прегледат документацията си и да издирят всички снимки на Доминик Франкън, публикувани в някогашната й рубрика. Да унищожат снимките. Ще им кажеш, че отсега нататък споменаване на името й или използване на нейна снимка в който да било от моите вестници ще води до уволнение на целия журналистически екип. Когато дойде време, ще ти кажа да публикуваш във всички наши вестници съобщение за женитбата ми. Няма как да не публикувам такова съобщение. То ще бъде с най-краткия текст, който можеш да измислиш. Няма да има никакви коментари. Никакви разкази. Никакви снимки. Разгласи инструкцията и провери дали са я разбрали. Всеки, който си позволи да я наруши, ще бъде уволнен. Това се отнася и за теб.

— Няма да публикуваме нищо, когато се ожениш за нея, така ли?

— Нищо, Алва.

— За бога! Та това ще е новина! Другите вестници…

— Пет пари не давам за другите вестници.

— Но… защо, Гейл?

— Няма как да разбереш.

Доминик седеше до прозореца, заслушана в шума на колелата под краката си. Пейзажите на Охайо прелитаха край нея в гаснещата дневна светлина. Главата й беше опряна на облегалката, ръцете й бяха отпуснати от двете страни на седалката. Чувстваше се като част от вагона, понесена от движението му напред, също като рамката на прозореца, като пода и стените на купето. Ъглите губеха очертания в сгъстяващата се тъмнина. В прозореца блестеше вечерна светлина, излъчвана от земята. Потъна в бледия й покой, изпълващ вагона. Не запали лампата, защото щеше да прогони бледата външна светлина.

Пред нея нямаше нито задача, нито цел. Пътуването също нямаше цел. Усещаше движението и металните му шумове. Усещаше отпадналост и празнота. Самоличността й се топеше и изчезваше неусетно, като в безболезнен отлив. Всичко се замъгляваше, с изключение на земята, която светлееше отвън.

Влакът намали скорост и тя видя зад стъклото името „Клейтън“, изписано на избеляла табела под стрехата на гарата. В този миг си даде сметка какво очаква. Разбра защо се е качила точно на този влак, а не на по-бързия, защо е разгледала внимателно разписанието на спирките, въпреки че за нея то беше само списък от нищо не значещи имена. Грабна куфара, палтото и шапката си. Затича. Нямаше време да се облече. Уплаши се, че подът под краката й ще я отнесе далеч. Хукна по тесния коридор на вагона и изтича по стъпалата. Скочи на перона и почувства с голата си шия ледения полъх на зимата. Загледа се в гарата. Влакът потегли зад нея и шумно се отдалечи.

Едва тогава облече палтото и си сложи шапката. Прекоси перона и влезе в чакалнята. Премина по дървения под, полепнал с изсъхнали дъвки и усети вълните тежка топлина от чугунената печка. Излезе на площада зад гарата.

В небето над ниските покриви гаснеше ивица жълта светлина. Забеляза неравната улична настилка и малките къщи, сгушени една в друга. Изсъхнало дърво с преплетени клони, избуяли бурени и изоставен гараж с избита врата. Магазините бяха затворени, само на един ъгъл работеше бакалия с мъждиви ниски прозорци.

Никога не бе стъпвала в това градче, но усети как то я обсебва, как й налага застрашителна интимност. Всяка тъмна форма беше като засмукващ вакуум, като притеглянето на планетите в пространството, което определя и нейната орбита. Опря ръка на един пожарогасител и усети как студът преминава през ръкавицата в кожата й. Това бе езикът на града, който проникваше направо в нея и нито дрехите, нито разумът й бяха в състояние да му попречат. Обхвана я покоят на неизбежното. Налагаше се да действа, да извърши прости, предначертани действия. Попита един минувач:

— Къде е строежът на универсалния магазин „Джейнър“?

Тръгна търпеливо по тъмните улици. Мина край тъжни зимни ливади и порутени веранди, край пусти парцели, в които сред бурените се търкаляха консервни кутии, мина край затворени бакалии и проснато пране, от което се издигаше пара, мина край прозорец без перде и видя мъж по риза, седнал до камината с вестник в ръце. Завиваше по ъглите и пресичаше улиците, усещайки грубата настилка под тънките си подметки. Редките минувачи я оглеждаха, удивени от непознатата елегантна жена. Забеляза погледите им и почувства как я обзема учудване. Искаше й се да им да каже: Мигар не разбирате? Та аз съм по-силно свързана от вас с този град. От време на време спираше и затваряше очи. Трудно поемаше въздух.

Стигна до „Мейн Стрийт“ и забави ход. Уличните лампи светеха, имаше коли, паркирани диагонално до бордюра, имаше киносалон, витрина с розово бельо сред кухненски прибори. Вървеше сковано, гледайки право напред.

Видя ярка светлина, която се отразяваше върху жълтата тухлена стена на стара сграда. По нея личаха покритите със сажди линии на подовете от разрушена съседна къща. Светлината струеше от един изкоп. Веднага разбра, че това е строежът и изпита желание да не е така. Ако работят до късно, и той трябва да е там. Не искаше да го вижда тази вечер. Искаше само да види мястото и строежа. Нямаше сили за нищо повече, искаше й се да го види на следващия ден. Но нямаше как да не продължи. Отиде до рова, изкопан на ъгъл към улицата, без ограда. Долу се разнасяше грохот от дрънкащи железа. Видя стрела на кран и сенки на хора по пресния изкоп, осветен в жълто. Не виждаше дъските, водещи към тротоара, но чу шум от стъпки и видя Роурк, който се изкачваше към улицата. Беше без шапка, с широко разкопчано палто.

Спря и я погледна. Стоя права срещу него, помисли тя. Съвсем просто и нормално е, виждам сивите му очи и оранжевата коса, както винаги. Учуди се, че тръгва към нея някак забързано и стремително, че сграбчва здраво лакътя й и казва:

— По-добре да седнеш.

Тогава тя осъзна, че щеше да рухне, ако не бе хванал лакътя й. Той пое куфара, поведе я през тъмната пресечка и й помогна да седне на стъпалата пред необитаема къща. Облегна се на затворената врата. Той седна до нея. Ръката му стискаше лакътя й, но това не беше ласка, а контрол, наложен от него и над двамата.

След малко отдръпна ръката си и тя разбра, че опасността е отминала. Успя да заговори:

— Това ли е новата ти сграда?

— Да. Пеша ли дойде от гарата?

— Да.

— Дълго си вървяла.

— Така е.

Не се поздравиха и това е нормално, помисли тя. Не беше среща след раздяла, а частица от преживяване, което никога не свършва. Помисли колко странно би било, ако му каже „Здравей“ — човек не поздравява себе си сутринта.

— В колко часа се събуди тази сутрин? — попита тя.

— В седем.

— По това време бях в Ню Йорк. В таксито на път към гарата. Къде закуси?

— В крайпътен ресторант.

— От онези, които работят цяла нощ ли?

— Да. Обслужват шофьорите на камиони.

— Често ли ходиш там?

— Да, когато ми се допие кафе.

— И сядаш на бара, нали? И наоколо хората те гледат?

— Сядам на бара, ако имам време. Наоколо има хора. Не мисля, че ми обръщат особено внимание.

— А после? Тръгваш на работа ли?

— Да.

— Всеки ден ли вървиш пеша? По някоя от тези улици? Покрай всеки прозорец? Така че, ако някой поиска да те докосне и отвори прозореца…

— Хората тук не висят по прозорците.

От високата площадка се виждаше изкопът от другата страна на улицата, пръстта, работниците, стоманените колони, облени от силната светлина. Странно изглежда прясно изкопаната пръст насред улиците и паважа, сякаш дрехата на града е разкъсана и се вижда гола плът, помисли тя.

— Проектирал си две извънградски къщи през последните две години.

— Да. Една в Пенсилвания и една до Бостън.

— Не бяха кой знае какво.

— Не бяха скъпо платени, ако това имаш предвид. Но много интересни за проектиране.

— Колко дълго ще останеш тук?

— Още един месец.

— Защо работиш през нощта?

— Работата трябва да се свърши спешно.

Отсреща кранът се задвижи и издигна във въздуха огромна греда. Тя проследи очите му, наблюдаващи крана и гредата. Знаеше, че той не мисли за тях, но очите му реагираха по инстинкт, с физическа реакция, дължаща се на обвързаността му с всяко действие на строежа.

— Роурк…

До този миг не бяха произнесли имената си. Тя изпита чувствено удоволствие, като от дълго отлагана капитулация — да произнесе името му и той да го чуе.

— Роурк, сякаш пак си в кариерата.

Той се усмихна.

— Така ти се струва. Но не съм.

— С това ли се занимаваш след „Енрайт Хауз“? И след „Корд Билдинг“?

— Не възприемам нещата по такъв начин.

— А по какъв?

— Харесвам работата си. Всяка сграда е като човешко същество. Единствена и неповторима.

Не откъсваше очи от строежа. Не се бе променил. Излъчваше познатото усещане за лекота, за умели движения, действия и мислене. Произнесе изречение без начало и без край:

— … да строиш пететажни сгради до края на живота си…

— Ако трябва. Но не мисля, че ще е така.

— Какво чакаш?

— Не чакам нищо.

Тя затвори очи, но не можа да скрие устните си, изразяващи горчивина, гняв и болка.

— Роурк, ако беше в града, нямаше да дойда при теб.

— Знам.

— Но сега си другаде, далеч, на незнайно място. Трябваше да го видя. Трябваше да видя къде си.

— Кога си тръгваш?

— Значи знаеш, че не съм дошла, за да остана?

— Знам.

— Как разбра?

— Още те е страх от крайпътни ресторанти и прозорци.

— Няма да се върна веднага в Ню Йорк.

— Няма ли?

— Не ме попита нищо, Роурк, освен дали съм дошла пеша от гарата.

— Какво искаш да те попитам?

— Слязох от влака, като видях името на гарата — каза тя глухо. — Нямах намерение да идвам тук. Пътувах за Рино.

— А после?

— Ще се омъжа повторно.

— Познавам ли годеника ти?

— Чувал си за него. Името му е Гейл Уайнънд.

Видя реакцията в очите му. Мина й през ум да се разсмее. Най-после успя да го разтърси, както никога досега. Но не се разсмя. Той се сети за Хенри Камерън, за думите на Камерън: „Нямам отговор за тях, Хауърд. Оставям те ти да се изправиш срещу тях. Ти ще им отговориш. На всички тях, на вестниците на Уайнънд, на онова, което допуска да съществуват вестниците на Уайнънд, и на онова, което стои зад тях.“

— Роурк.

Той не отговори.

— По-лошо от Питър Кийтинг, нали? — попита тя.

— Много по-лошо.

— Искаш ли да ме възпреш?

— Не.

Не я докосна, след като пусна лакътя й, но този досег беше като оказване на бърза помощ. Тя положи ръка върху неговата. Той не отдръпна пръстите си, нито се престори на безразличен. Тя се наведе, без да пуска неговата ръка и без да я вдига от коляното му. Притисна устни към нея. Шапката й падна и той видя русата глава в коленете си, чувствайки как устните й целуват ръката му отново и отново. Пръстите му отвръщаха на нейните, но това бе единственият му отговор.

Тя вдигна глава и разгледа улицата. В далечината светеше прозорец зад плетеница от голи клони. Малките къщи бяха скупчени в мрака, край тесните тротоари растяха дървета.

Тя се наведе, за да вдигне шапката си, опряна с гола длан на стъпалата. Камъкът беше студен, изгладен, леден. Досегът с камъка я утеши. Остана така за миг с длан, притисната към камъка, за да почувства стъпалата, нищо, че по тях бяха минавали безчет крака, да ги почувства, както бе почувствала пожарогасителя.

— Роурк, къде живееш?

— В стая под наем.

— Каква е стаята?

— Най-обикновена.

— Какво има в нея? Какви са стените?

— Има тапети. Избелели са.

— А мебелите?

— Маса, столове, легло.

— Разкажи ми подробно.

— Има дрешник, скрин с чекмеджета, леглото е в ъгъла до прозореца, има голяма маса на другия край…

— До стената ли?

— Не, сложих я напряко в ъгъла, до прозореца — там работя. Има стол, кресло, лампа с абажур и статив за списания, който не използвам. Мисля, че няма друго.

— Няма ли килим? А завеси?

— Мисля, че има нещо на прозореца и някакъв килим. Подът е лакиран, от прекрасно старо дърво.

— Искам да мисля за стаята ти довечера… във влака.

Той седеше, загледан насреща. Каза му:

— Роурк, нека да остана с теб тази нощ.

— Не.

Тя проследи погледа му към машините в изкопа. След малко попита:

— Как получи поръчката за магазина?

— Собственикът видял моите сгради в Ню Йорк и ги харесал.

От изкопа се показа мъж в работни дрехи, взря се в мрака към тях и извика:

— Ти ли си, шефе?

— Да — отвърна Роурк.

— Ще дойдеш ли за минутка?

Роурк пресече и тръгна към него. Тя не чуваше какво си говорят, чу само веселия отговор на Роурк: „Лесно е.“ После двамата слязоха по дъските в изкопа. Мъжът продължи да говори, сочеше и обясняваше. Роурк вдигна поглед към извисената стоманена конструкция. Светлината се разля върху лицето му и тя видя колко съсредоточен е неговият поглед. Не се усмихваше, но изражението му й вдъхна приятно усещане за компетентност, за ясен и действащ разум. Той се наведе, взе една дъска и извади молив от джоба си. Стъпи върху купчина летви и подпря дъската на коляното си. Бързо начерта нещо на дъската, обяснявайки на мъжа, който кимна доволно. Не чуваше думите им, но усети отношението на Роурк към мъжа, към всички други в изкопа. Беше необичайно усещане за преданост и разбирателство, но не в познатия смисъл на тези думи. Той свърши, подаде дъската на мъжа и двамата се разсмяха. След това той се върна и седна на стъпалата до нея.

— Роурк — каза тя, — искам да остана тук с теб през всички години, които ни предстоят.

Той я погледна внимателно и зачака.

— Искам да живея тук. — Гласът й прозвуча като напор върху язовирна стена. — Искам да живея като теб. Няма да се докосна до парите си, ще ги раздам, например на Стив Малъри, ако поискаш, или на някоя от организациите на Тухи, все ми е едно. Ще си вземем къща тук, някоя от тези къщи. Ще се грижа за твоя дом — не се смей, умея да готвя, ще ти пера дрехите, ще лъскам пода. А ти ще се откажеш от архитектурата.

Той не се смееше. Слушаше я с неотклонно внимание.

— Роурк, опитай се да разбереш, моля те, опитай се. Непоносимо ми е да гледам какво ти направиха, какво ще ти направят. Твърде прекрасно е онова, което си ти, твоето изкуство и отношението ти към него. Не можеш да продължиш дълго така. Няма да е задълго. Няма да ти позволят. Предстои ти катастрофа. Такъв ще е краят. Откажи се. Намери си някаква незначителна работа — като в кариерата. Ще живеем тук. Ще имаме малко и няма да даваме нищо от себе си. Ще живеем само заради себе си, в името на онова, което знаем.

Той се разсмя и в смеха му прозвуча странна нотка на уважение към нея, сякаш се опита да сдържи смеха си, но не успя.

— Доминик. — Начинът, по който произнесе името й, я изпълни с вълнение и й даде сили да изслуша следващите му думи: — Иска ми се да ти кажа, че съм се изкушил, поне за миг. Но не е така. — Добави: — Ако бях много жесток, щях да приема. Само за да проверя колко скоро ще ме замолиш отново да строя.

— Да… сигурно…

— Омъжи се за Уайнънд и бъди с него. Ще ти е по-добре в сравнение с това, което се опитваш да си наложиш сега.

— Имаш ли нещо против… да поседим тук още малко… да не говорим повече за това… само да си поговорим, все едно че всичко е наред… да сключим примирие за половин час в годините… Разкажи ми какво си правил във всеки един ден откакто си тук, разкажи ми всичко, което си спомняш…

Заговориха, сякаш терасата на изоставената къща бе самолет, увиснал в пространството, без гледка към земята и небето. Той не поглеждаше към строежа.

След малко си погледна часовника и каза:

— След час има влак в западна посока. Да те изпратя ли до гарата?

— Искаш ли да вървим пеша?

— Добре.

Тя стана. Попита го:

— До… кога, Роурк?

Той насочи ръка към улиците.

— Докато престанеш да мразиш всичко това, докато престанеш да се страхуваш и свикнеш да не му обръщаш внимание.

Отидоха заедно до гарата. Тя се вслушваше в шума на стъпките им по пустите улици. Погледът и се плъзгаше по стените, край които минаваха, като лепкаво докосване. Почувства се добре на това място, хареса й този град и всичко в него.

Минаха край пуст парцел. Вятърът духна стар вестник в краката й и той залепна за нея плътно и настоятелно, като че ли нарочно, като натрапчива котешка ласка. Всичко в този град има право на близост с мен, помисли си тя. Наведе се, вдигна вестника и го сгъна, за да си го вземе.

— Какво правиш? — попита той.

— Нещо да чета във влака — отвърна глупаво.

Той дръпна вестника от ръцете й, смачка го и го захвърли в бурените. Тя замълча. Продължиха към гарата.

Над пустия перон светеше самотна електрическа крушка. Зачакаха. Той се загледа в релсите, където щеше да се появи влакът. Релсите задрънчаха и се затресоха, бялата топка на фара избликна в далечината и застана в небето, сякаш не приближаваше, а само се уголемяваше, нарастваше с бясна скорост. Той не помръдна, нито се обърна към нея. Устремният лъч хвърли сянката му на перона, завъртя я по дъските и я заличи. За миг тя видя издълженото очертание на тялото му в ослепителната светлина. Локомотивът профуча край тях и вагоните затракаха, забавяйки скоростта. Той гледаше движещите се прозорци. Тя не виждаше лицето му, само контура на скулите му.

Влакът спря и той се обърна към нея. Не си стиснаха ръце, не си казаха нищо. Стояха изправени един срещу друг, като военни след команда „мирно“. Тя вдигна куфара си и се качи във влака. След минута влакът потегли.

VI

Айк затвори ръкописа си и пое дълбоко въздух. Гласът му пресипна, след като чете на глас цели два часа. Прочете кулминацията на пиесата си на един дъх. Погледна към слушателите, усмихвайки се със самоирония, с дръзко вдигнати вежди, но с умоляващи очи.

Елсуърт Тухи седеше на пода. Потърка гръб в крака на един стол и се прозя. Гъс Уеб, излегнат по корем насред стаята, се обърна по гръб. Ланслът Клоуки, кореспондент в чужди страни, се пресегна, взе си чашата с уиски и я пресуши. Джулс Фауглър, новият театрален критик на „Банър“, остана неподвижен. Не бе помръднал в продължение на два часа. Домакинята Лоис Кук вдигна ръце, изви ги, протегна се и каза:

— Господи, Айк, ужасно е.

Ланслът Клоуки промърмори:

— Лоис, къде държиш джина, моето момиче? Не бъди толкова стисната. Не познавам по-лоша домакиня от теб.

Гъс Уеб каза:

— Не разбирам от литература. От нея няма никаква полза. Губене на време. Писателите трябва да бъдат ликвидирани.

Айк се разсмя пронизително.

— Гадно, а? — Размаха ръкописа. — Наистина супер гадно. За какво мислите, че съм го написал? Само ми кажете може ли някой да напише нещо по-кофти. Най-слабата пиеса под слънцето.

Не бяха на официална среща на Съвета на американските писатели. Събраха се неофициално. Айк бе помолил неколцина приятели да изслушат най-новата му творба. До двадесет и шестата си година бе написал единадесет пиеси, но нито една не беше поставена.

— По-добре се откажи от театъра, Айк — каза Ланслът Клоуки. — Писането е сериозна работа. Не е за всеки помияр, който иска да се пробва. — Първата книга на Ланслът Клоуки, в която разказваше преживелиците си в чужбина, беше бестселър десета седмица.

— Така ли, Ланс? — изрече Тухи бавно и любезно.

— Добре де — сопна се Клоуки, — добре. Дайте ми питие.

— Ужасно е — каза Лоис Кук, клатейки уморено глава. — Не може да е по-ужасно. Толкова ужасно, че е направо чудесно.

— Топки — каза Гъс Уеб. — Защо изобщо идвам тук?

Айк запрати ръкописа към камината. Той се удари в телената преграда и падна на пода с разтворени и смачкани тънки страници.

— След като Ибсен може да пише пиеси, защо да не мога и аз? Той е добър, мен не ме бива, но това не е достатъчна причина.

— Може би не в космическия смисъл — каза Ланслът Клоуки. — Но все пак теб не те бива.

— Излишно е да го повтаряш. Аз го казах преди теб.

— Тази пиеса е върховна — изрече нечий глас.

Гласът беше бавен, носов и отегчен. Прозвуча за първи път тази вечер и всички се обърнаха към Джулс Фауглър. Един карикатурист му бе направил шарж, който представляваше два увиснали кръга — голям и малък: големият беше коремът му, а малкият — долната му устна. Носеше прекрасно скроен костюм в цвят, който наричаше „merde d’oie“10. Никога не си сваляше ръкавиците и ходеше с бастун. Беше виден театрален критик.

Джулс Фауглър протегна бастуна си, закачи ръкописа с дръжката и го издърпа по пода до краката си. Не го вдигна, но повтори, гледайки надолу:

— Тази пиеса е върховна.

— Защо? — попита Ланслът Клоуки.

— Защото го казвам аз — отвърна Джулс Фауглър.

— Шегуваш ли се, Джулс? — попита Лоис Кук.

— Никога не се шегувам — каза Джулс Фауглър. — Просташко е да се шегуваш.

— Изпрати ми два билета за премиерата — подигра се Ланслът Клоуки.

— Осем и осемдесет за два билета за премиерата — каза Джулс Фауглър. — Ще бъде най-големият хит на сезона.

Джулс Фауглър се обърна и видя, че Тухи го гледа. Тухи се усмихваше, но усмивката му не беше лека или безгрижна; тя изразяваше одобрително отношение към нещо, което той наистина смяташе за много сериозно. Фауглър гледаше хората презрително, но когато погледът му се насочи към Тухи, в него за миг се появи разбиране.

— Защо не станеш член на Съвета на американските писатели, Джулс? — попита Тухи.

— Аз съм индивидуалист — каза Фауглър. — Не вярвам в никакви организации. Да не би да се налага?

— Не, ни най-малко — отвърна весело Тухи. — Не и на теб, Джулс. Нямам на какво да те науча.

— Харесва ми, Елсуърт, че никога не е необходимо да ти се обяснявам.

— По дяволите, тук няма нужда нищо да обясняваш. Ние сме шест сродни души.

— Пет — каза Фауглър. — Не харесвам Гъс Уеб.

— Защо? — попита Гъс, без да се обижда.

— Защото не си мие ушите — отвърна Фауглър, сякаш въпросът беше зададен от трети човек.

— Това ли било — каза Гъс.

Айк се бе надигнал от стола, вторачен във Фауглър, и се чудеше дали да си поеме въздух.

— Харесвате ли пиесата ми, господин Фауглър? — успя да промълви.

— Не съм казал, че я харесвам — отвърна студено Фауглър. — Мисля, че смърди. Затова е върховна.

— О — каза Айк. Разсмя се и си отдъхна. Погледът му премина по лицата в стаята, изпълнен с лукаво тържество.

— Да — каза Фауглър, — моят подход на критик е същият като вашия подход на автор. Мотивите ни са еднакви.

— Ти си голяма работа, Джулс.

— Господин Фауглър, моля.

— Вие сте върхът, вие сте най-големият негодник на земята, господин Фауглър.

Фауглър обърна с върха на бастуна страниците на ръкописа в краката си.

— Не те бива да пишеш на машина, Айк.

— По дяволите, да не съм машинописка. Аз съм творец.

— След премиерата ще можеш да си вземеш секретарка. Ще се чувствам длъжен да хваля пиесата — най-малкото за да предотвратя бъдещи безчинства с пишещата машина, като това тук. Пишещата машина е чудесен инструмент и не бива да бъде осквернявана.

— Добре де, Джулс — каза Ланслът Клоуки, — ти си остроумен, много знаеш, много си умен и те бива да се измъкваш… но защо искаш да похвалиш този боклук?

— Защото е точно както го нарече ти — боклук.

— Няма логика, Ланс — каза Айк. — Не е логично от космическа гледна точка. Някой написва добра пиеса и тя бива хвалена, но това е нищо. Всеки може да го направи. Всеки, който има талант — а талантът е въпрос на жлези. Съвсем друго е някой да напише калпав текст и той да бъде хвален — опитай да го направиш.

— Правил го е — каза Тухи.

— Въпрос на лично мнение — каза Ланслът Клоуки. Вдигна празната си чаша и засмука последното късче лед.

— Айк е много по-наясно от теб, Ланс — каза Джулс Фауглър. — Току-що с малката си реч доказа, че е истински мислител. Между другото речта беше далеч по-добра от пиесата му.

— Това ще е тема на следващата ми пиеса — каза Айк.

— Айк изказа своите аргументи — продължи Фауглър. — И аз моите. А също и ти, Ланс. Помисли върху моя случай, ако искаш. Какво постига критикът, като похвали добра пиеса? Абсолютно нищо. В този случай критикът се свежда до изтъкнат куриер между автора и публиката. Какво печеля аз от такова нещо? Дошло ми е до гуша. Имам право да впечатля хората със собствената си личност. Иначе ще съм неудовлетворен — а аз не вярвам в неудовлетворението. Но ако един критик е способен да наложи съвършено бездарна пиеса — ах, нали ти е ясна разликата! Затова аз ще превърна в хит… как се казваше пиесата ти, Айк?

— Не те засяга, задник такъв — каза Айк.

— Моля?

— Това е заглавието на пиесата.

— А, ясно. Затова аз ще направя хит от „Не те засяга, задник такъв“.

Лоис Кук се изсмя високо.

— Всички вие вдигате твърде много шум — каза Гъс Уеб, изтегнат на земята, с ръце кръстосани под главата си.

— А сега нека да поразсъждаваме за твоя случай, Ланс — продължи Фауглър. — Какво удовлетворение търси кореспондентът, отразяващ световните събития? Хората четат за какви ли не международни кризи и ти ще си доволен, ако изобщо забележат името ти. Но ти си не по-лош от който и да е генерал, адмирал или посланик. Имаш право да станеш известен. Затова ти постъпи мъдро. Изписа цяла книга, пълна с глупости — да, с глупости, — но морално оправдана. Умно я написа. Използва световните катастрофи като декор, на който да откроиш противната си незначителна личност. Ланслът Клоуки се напил на международна конференция. Ланслът Клоуки преспал с разни хубавици по време на нашествие. Ланслът Клоуки хванал дизентерия в гладуваща страна. Защо не, Ланс? Пробута книгата, нали? С помощта на Елсуърт, разбира се!

— На читателите им харесват човешките истории — каза Ланслът Клоуки, гледайки гневно в чашата си.

— Стига глупости, Ланс! — кресна Лоис Кук. — Какво си въобразяваш? Много добре знаеш, че се прочу не благодарение на човешките истории, а на Елсуърт Тухи.

— Много добре помня колко съм задължен на Елсуърт — каза мрачно Клоуки. — Елсуърт е най-добрият ми приятел. Но ефектът нямаше да е същият, ако книгата беше калпава.

Осем месеца по-рано Ланслът Клоуки стоеше с ръкопис в ръка пред Елсуърт Тухи, точно както в този миг Айк стоеше пред Фауглър. Не повярва, когато Тухи каза, че книгата ще оглави списъка на бестселърите. Но след продадените двеста хиляди екземпляра Клоуки окончателно се отказа да разпознава истината под каквато и да е форма.

— Той постигна същото и с „Храбрият Жлъчен Камък“ — каза кротко Лоис Кук, — макар че подобна гадост не е отпечатвана на хартия. Беше ми съвсем ясно. Но той успя.

— И едва не загубих работата си — каза равнодушно Тухи.

— Какво правиш с алкохола, Лоис? — подхвърли Клоуки. — Пестиш го, за да се къпеш с него ли?

— Добре де, пиянде такова — каза Лоис Кук и лениво се изправи.

Затътри се из стаята, вдигна от пода нечия недопита чаша, пресуши я, излезе и се върна с няколко различни бутилки скъп алкохол. Клоуки и Айк побързаха да си налеят.

— Мисля, че си несправедлива към Ланс, Лоис — каза Тухи. — Защо да не напише автобиография?

— Защото животът му не заслужава да се изживее, камо ли да се опише.

— Точно затова се превърна в бестселър.

— На мен ли го казваш?

— Искам да разкажа на някого.

Наоколо имаше удобни столове, но Тухи предпочете да остане на пода. Излегна се по корем, подпря се на лакти и се залюля доволно от лакът на лакът, разтворил широко крака върху килима. Харесваше му да се държи непринудено.

— Искам да разкажа на някого. Следващия месец ще представя автобиографията на зъболекар в малък град. Зъболекарят е забележителен с това, че в живота му няма нито един забележителен ден, а в книгата — нито едно забележително изречение. Ще ти хареса, Лоис. Съвършено скучен човек разголва душата си под формата на откровение.

— Незначителните хора — каза нежно Айк. — Обичам незначителните хора. Трябва да обичаме незначителните хора на този свят.

— Задръж тия приказки за следващата си пиеса — каза Тухи.

— Няма как — каза Айк. — Написал съм ги в тази.

— Каква е основната идея, Елсуърт? — кресна Клоуки.

— Съвсем проста, Ланс. Когато някой е пълно нищожество, не върши нищо друго, освен да яде, да спи и да бъбри със съседите, и когато този факт се превърне в източник на гордост, в история, достойна да бъде разгласена пред света и проучвана старателно от милиони читатели, фактът, че някой е построил катедрала, става недостоен за описване и за разгласяване. Въпрос на гледна точка и относителност. Допустимото разстояние между всеки две крайности е ограничено. Мравката не е в състояние да осмисли гръмотевицата.

— Приказките ти са като на упадъчен буржоа, Елсуърт — каза Гъс Уеб.

— По-кротко, сладур — отвърна невъзмутимо Тухи.

— Всичко е чудесно — каза Лоис Кук, — освен че си прекалено добър, Елсуърт. Заради теб ще остана без работа. Ако искам да не ме забравят, много скоро ще се наложи да напиша нещо качествено.

— Няма да стане този век, Лоис — каза Тухи. — Може би няма да стане и следващия. По-късно е, отколкото си мислиш.

— Но вие не казахте… — възкликна тревожно Айк.

— Какво не казах?

— Не казахте кой ще постави пиесата ми!

— Нямай грижа — каза Джулс Фауглър.

— Забравих да ти благодаря, Елсуърт — каза тържествено Айк. — Ето, сега ти благодаря. Сред толкова много калпави пиеси ти избра моята. Заедно с господин Фауглър.

— Твоята некадърност върши работа, Айк.

— И това е нещо.

— Голяма работа е.

— Каква… точно?

— Много говориш, Елсуърт — каза Гъс Уеб. — Опияняваш се от собствените си думи.

— Скрий се, сладък. Харесва ми да говоря. Айк? Ами например, да предположим, че не харесвам Ибсен…

— Ибсен е добър — каза Айк.

— Със сигурност е добър, но да предположим, че не го харесвам. Да предположим, че искам да накарам хората да не гледат неговите пиеси. Нищо няма да постигна, ако им кажа да не гледат Ибсен. Но ако ги убедя, че ти си велик колкото Ибсен, съвсем скоро те не ще са в състояние да направят разлика.

— Господи, можеш ли да направиш такова нещо?

— Това е само пример, Айк.

— Колко би било хубаво!

— Да. Би било чудесно. И тогава ще е все едно какво гледат. Тогава всичко ще е все едно — и писателите, и онези, за които пишат.

— Защо, Елсуърт?

— Виж, Айк, в театъра няма място и за теб, и за Ибсен. Ясно ти е, нали?

— В известен смисъл, да.

— Но ти искаш да осигуря място и за теб, нали?

— Цялата тази безполезна дискусия вече се е водила неведнъж и то много по-добре — каза Гъс Уеб. — Накратко. Аз вярвам във функционалната икономия.

— Къде се е водила, Гъс? — попита Лоис Кук.

— Който не е имал нищо, ще има всичко, сестро.

— Гъс е безцеремонен, но задълбочен — каза Айк. — Харесва ми.

— Върви по дяволите — каза Гъс.

Влезе икономът на Лоис Кук — представителен възрастен мъж във вечерно облекло — и съобщи, че е дошъл Питър Кийтинг.

— Пит ли? — весело възкликна Лоис Кук. — Ами разбира се, вкарай го вътре, вкарай го веднага вътре.

Кийтинг влезе и замръзна от изненада, като видя събралите се хора.

— О… здравейте, всички — каза мрачно. — Не знаех, че си с компания, Лоис.

— Каква ти компания. Влизай, Пит, сядай, налей си питие, нали познаваш всички.

— Здравей, Елсуърт — каза Кийтинг и потърси с очи подкрепа от Тухи.

Тухи му махна, скочи и се настани в едно кресло, кръстосвайки грациозно крака. Всички присъстващи автоматично си наложиха самоконтрол: седнаха по-изправено, събраха колене, стегнаха устни. Само Гъс Уеб не помръдна.

Невъзмутим и елегантен, Кийтинг внесе в застоялия въздух свежестта на човек, дошъл от разходка по студените улици. Той обаче беше пребледнял и се движеше бавно и изморено.

— Съжалявам, ако се натрапвам, Лоис — каза той. — Нямам какво да правя и се чувствам толкова самотен, че реших да се отбия. — Смотолеви думата „самотен“, изричайки я с умоляваща усмивка. — Писна ми от Нийл Дюмон и другите. Иска ми се по-приятна компания… нещо като духовна храна.

— Аз съм гений — каза Айк. — Ще поставят моя пиеса на Бродуей. Като Ибсен съм. Елсуърт го каза.

— Айк току-що ни прочете новата си пиеса — каза Тухи. — Великолепна творба.

— Ще ти хареса, Питър — каза Ланслът Клоуки. — Наистина е чудесна.

— Шедьовър — каза Джулс Фауглър. — Надявам се, че ще се окажеш достоен за нея, Питър. Тя е от пиесите, които зависят от приноса на зрителите в театъра. Ако си бездушен, ако имаш ограничено мислене и въображение, пиесата не е за теб. Но ако си истинско човешко същество с голямо, голямо сърце, изпълнено със смях, запазило непокътната детската способност за неподправена емоция — ще преживееш нещо незабравимо.

— Ако не станете като децата, не ще влезете в царството небесно — каза Елсуърт Тухи.

— Благодаря, Елсуърт — каза Джулс Фауглър. — Това ще бъде заглавието на рецензията ми.

Кийтинг гледаше Айк и другите с жаден поглед. Всички изглеждаха далечни и чисти. Превъзхождаха го със знанията си, но лицата им изразяваха усмихната топлота, добронамереност и готовност да го приобщят към извисеността си.

Кийтинг поглъщаше тази извисеност, тази духовна храна, към която се бе устремил, идвайки на това място и усети как се извисява чрез тях. Те се почувстваха истински значими чрез него. В стаята възникна електрическа верига, която се затвори. Всички го осъзнаха, освен Питър Кийтинг.

Елсуърт Тухи прегърна каузата на модерната архитектура.

През последните десет години повечето нови жилищни сгради продължаваха да се строят като точни копия на историческите модели, но възгледите на Хенри Камерън се наложиха в строителството на бизнес сгради: фабрики, офиси, небостъргачи. Бледа и непълна, тази победа беше неохотен компромис, при който отпадаха колони и корнизи, допускаха се голи стени, търсеше се оправдание за случайно постигнати сполучливи форми, но накрая все пак се появяваше по някоя опростена гръцка волута. Мнозина заимстваха формите на Камерън, но малцина разбираха мисленето му. Единственият елемент от това мислене, на който не устояваше никой собственик на нова сграда, беше спестяването на пари. В това отношение той се наложи изцяло.

В европейските страни, най-вече в Германия, отдавна назряваше нова школа в строителството: четири стени, покрити с плосък покрив, с много малко отвори. Наричаше се нова архитектура. Освобождаването от тираничните правила, за което се бореше Камерън, свободата, която налага на строителя творец нова огромна отговорност, бе принизена до отказ от всякакво усилие, дори от познаване на историческите стилове. Така възникна нов набор от непоклатими правила — дисциплина на умишлена некомпетентност, творческа немощ, издигната в система, демонстративна посредственост.

„Сградата сама създава красотата си, а украсата й е част от правилата на темата и структурата й“, казваше Камерън. „Сградата няма нужда от красота, украса и тема“, казваха новите архитекти. Беше лесно за казване. Камерън и още неколцина други проправиха пътя и го настлаха с цената на живота си. Други мъже, много повече на брой, които умееха единствено да имитират Партенона, усетиха опасността и откриха нов път към сигурността: да тръгнат по пътя на Камерън, но той да ги отведе към нов Партенон — по-лесен, Партенон във формата на сандък от стъкло и бетон. Палмата се бе издигнала към светлината, но плесента плъзна, за да се храни с нея, деформира я и я покри, за да я дръпне обратно в общата джунгла.

Джунглата си каза думата.

В „Един тих глас“, с подзаглавие „Плувам по течението“, Елсуърт Тухи написа:

Срещайки Тухи няколко дни по-късно, Питър Кийтинг смутено попита:

— Кажи ми, Елсуърт, така ли мислиш наистина?

— За какво?

— За модерната архитектура.

— Разбира се, че така мисля. Хареса ли ти малката ми статия?

— Мисля, че е чудесна. Много убедителна. Но кажи ми, Елсуърт, защо… защо избра Гъс Уеб? Та нали и аз проектирах няколко модернистични сгради през последните години. „Палмър Билдинг“ е доста изчистена, „Моури Билдинг“ е почти само покрив и прозорци, складът на Шелдън е…

— Питър, не бъди егоист. Направих доста неща за теб, нали? Нека да подкрепя и някой друг.

На един официален обяд Кийтинг бе поканен да произнесе слово за архитектурата:

— Премисляйки кариерата си, стигам до извода, че съм се придържал към един солиден принцип: че постоянната промяна е житейска необходимост. Тъй като сградите са неделима част от живота, следва, че архитектурата трябва да се променя постоянно. Никога не съм имал архитектурни предразсъдъци. Опитвал съм се да се вслушвам във всички гласове на нашето време. Фанатиците, които тръбят, че всички сгради трябва да са модернистични, са не по-малко тесногръди от консерваторите, които настояват да използваме само историческите стилове. Не се оправдавам за сградите, които съм проектирал, следвайки класическата традиция. Те са съобразени с нуждите на своята епоха. Не се оправдавам и за сградите, които съм проектирал в модерен стил. Те са предвестник на по-добро бъдеще. Моето мнение е, че придържането към този принцип носи удовлетворението и щастието да си архитект.

Новината, че Питър Кийтинг е избран да проектира „Стоунридж“, предизвика положителен отзвук в обществото и множество ласкателни отзиви и завист в професионалните среди. Той се опита да се отдаде на познатото удоволствие от славата. Напразно. Изпита само някакво бледо подобие на задоволство.

Проектът за „Стоунридж“ му се стори непосилен. Вече не го смущаваха обстоятелствата, при които му бе възложен. Те също избледняха и олекнаха в мислите му, прие ги с примирение и почти ги забрави. Нямаше сили да се заеме с проектирането на многобройните къщи в „Стоунридж“. Чувстваше се много изморен. Събуждаше се изморен и цял ден мислеше кога ще може отново да си легне.

Прехвърли „Стоунридж“ на Нийл Дюмон и Бенет.

— Действайте — каза изморено, — направете го както намерите за добре.

— В какъв стил, Пит? — попита Дюмон.

— Изберете някакъв стил, който да се хареса на собствениците на фамилни къщи. Смекчете го заради коментарите в пресата. Включете и исторически, и модерни елементи. Както решите. Все ми е едно.

Дюмон и Бенет се хванаха на работа. Кийтинг промени леко някои покриви, пречерта някои прозорци. Офисът на Уайнънд одобри предварителния проект. Кийтинг не разбра дали Уайнънд го е одобрил лично. Повече не се видяха с Уайнънд.

Месец след заминаването на Доминик Гай Франкън обяви, че се пенсионира. Кийтинг го бе уведомил за развода, без никакви обяснения. Франкън прие новината спокойно и каза:

— Знаех, че ще стане така. Всичко е наред, Питър. Вероятно никой от двама ви не е виновен.

Не си казаха нищо повече. Когато съобщи, че се пенсионира, Франкън напомни:

— Мина много време, откакто ти казах, че ще настъпи този миг. Изморен съм. Желая ти успех, Питър.

Кийтинг се почувства потиснат от мисълта, че ще трябва да поеме сам цялото бреме на фирмата, че на вратата ще бъде изписано само неговото име. Имаше нужда от съдружник. Избра Нийл Дюмон. Нийл беше изискан и елегантен, като Лусиъс Хайер. Фирмата бе преименувана на Питър Кийтинг & Корнилиъс Дюмон. Група приятели отпразнуваха събитието с пиянско тържество, на което Кийтинг не отиде. Обеща, че ще отиде, но забрави. Усамоти се за уикенда в снежен курорт и си спомни за празненството едва сутринта на следващия ден, вървейки сам по заледения селски път.

„Стоунридж“ беше последният договор, който подписа фирмата „Франкън&Кийтинг“.

VII

Доминик слезе от влака в Ню Йорк. Уайнънд я чакаше на гарата. Нито му беше писала, нито се бяха чували през седмиците, които прекара в Рино. Не бе уведомила никого, че се връща. Но щом го зърна на перона, изправен, спокоен и решителен, разбра, че е поддържал връзка с адвокатите й, че е следил всяка стъпка от бракоразводното дело, узнал е на коя дата се е произнесъл съдът, знаел е часа, в който се е качила във влака и номера на купето.

Видя я, но не тръгна към нея. Тръгна към него тя, защото почувства, че иска да я погледа как върви, дори само докато измине краткото разстояние, което ги разделя. Не се усмихна, но лицето й излъчваше прекрасно спокойствие, неусетно преминаващо в усмивка.

— Здравей, Гейл.

— Здравей, Доминик.

Откак се бяха разделили, той не присъстваше в мислите й като ясен и реален образ. Но щом го видя, изпита усещането, че се връща при човек, когото познава и от когото се нуждае.

— Дай ми бележките за багажа, ще имам грижата да го приберат. Колата ми е отвън.

Тя му даде бележките и той ги сложи в джоба си. И двамата знаеха, че трябва да се обърнат и да тръгнат по перона към изхода. Но предварително взетите решения рухнаха в един и същи миг. Не се обърнаха, а останаха загледани един в друг.

Той първи направи опит да поправи грешката. Усмихна се.

— Ако имах право да го кажа, щях да кажа, че не бих издържал да чакам, ако знаех, че ще изглеждаш така. Но тъй като нямам това право, няма да го казвам.

Тя се засмя.

— Добре, Гейл. Това също е форма на неискреност — да се правим на непринудени. Но така нещата не стават по-малко важни, а напротив, нали? Нека да си кажем онова, което ни се иска.

— Обичам те — каза той с равен глас, сякаш с тези думи изразяваше болка, сякаш не говореше на нея.

— Радвам се, че се връщам при теб, Гейл. Не знаех, че ще изпитам радост, но е така.

— Какво точно е усещането ти за радост, Доминик?

— Не знам. Може би се заразих от теб. Усещане за нещо завършено, като постигнат мир.

В същия миг си дадоха сметка, че говорят сред множеството на перона, че наоколо се суетят хора, бутащи колички с багаж.

Излязоха на улицата и тръгнаха към колата. Тя не попита къде отиват. Беше й все едно. Седна мълчаливо до него. Обзе я раздвоение, в което преобладаваше желанието да не оказва съпротива, примесено с частица колебание. Искаше й се той да я понесе на ръце, защото му се доверяваше, макар че в доверието й нямаше радост. След малко забеляза, че ръката й е в неговата ръка, че пръстите й в ръкавицата са притиснати към неговите, а голата й китка се допира в кожата му. Не усети кога е хванал ръката й — беше толкова естествено, точно както й се искаше от мига, в който го видя. Но тя не допускаше, че й се иска.

— Къде отиваме, Гейл?

— Да вземем удостоверението. После отиваме при съдията. Да се оженим.

Тя бавно се изправи и обърна лице към него. Не си дръпна ръката, но пръстите й се втвърдиха, все едно че му ги отне.

— Не — каза тя.

Усмихна се, задържайки усмивката на лицето си твърде дълго, съзнателно и прецизно. Той я погледна спокойно.

— Искам голяма сватба, Гейл. В най-луксозния хотел в града. Искам напечатани покани, гости, много гости, знаменитости, цветя, фотографски светкавици и кинокамери. Сватба, каквато всички очакват от Гейл Уайнънд.

Той пусна ръката й леко, без укор. За миг се замисли, сякаш решаваше лесна аритметична задача.

— Добре. Ще ни трябва около седмица. Можеше да стане тази вечер, но ако ще изпращаме покани, гостите трябва да са уведомени поне седмица по-рано. Да спазим правилата, ако искаш сватба като за Гейл Уайнънд. Сега ще те настаня в хотел за една седмица. Не го предвиждах, затова не съм направил резервация. Къде да те заведа?

— В твоя апартамент.

— Не.

— Тогава в хотел „Нордланд“.

Той се наведе и каза на шофьора:

— „Нордланд“, Джон.

Във фоайето на хотела й каза:

— Ще те чакам след седмица, във вторник, в „Нойс Белмонт“, в четири следобед. Поканите ще са от името на баща ти. Кажи му, че ще му се обадя. Ще се погрижа за всичко друго.

Поклони й се, както обикновено. Спокойствието му се отличаваше с особено съчетание на два елемента: зрял самоконтрол на мъж, толкова уверен в самообладанието си, че поведението му изглежда небрежно, и почти детски начин да приема нещата каквито са, неподлежащи на никаква промяна.

Седмицата измина, без да се видят. Тя установи, че чака с нетърпение.

Видяха се отново, изправени пред съдията, който произнасяше думите на брачната церемония в присъствието на шестстотин души, смълчани в ослепително осветената бална зала на хотел „Нойс Белмонт“.

Тържеството беше организирано толкова стриктно според желанието й, че се превърна в карикатура на самото себе си — не беше елитна светска сватба, а безлична проява на разточителство и изтънчена вулгарност. Той разбра много добре нейното желание и педантично го изпълни. Не си позволи нищо прекалено, не допусна никаква крайност, но придаде на тържеството онази естетика, която би избрал издателят Гейл Уайнънд, ако реши да вдигне голяма сватба. С тази разлика, че Гейл Уайнънд не искаше голяма сватба.

Наложи си да бъде в хармония с тържеството, сякаш е част от сделката и спазва същия стил. Влезе в залата и тя забеляза, че гледа множеството гости, като че ли без да си дава сметка, че атмосферата подхожда на премиера в „Гранд Опера“ или на кралско благотворително събитие, а не на върховия момент в неговия живот. Имаше безупречен вид, безкрайно изискан.

И тогава тя се изправи до него. Множеството стихна, настъпи тежко мълчание и всички погледи жадно се впиха в тях. Застанаха пред съдията. Тя носеше дълга черна рокля, на китката й бе вързан с черна панделка подареният от него букет жасмин. Вдигна към съдията лицето си, обрамчено с черна дантелена шапка. Той говореше бавно и думите му увисваха във въздуха, една след друга.

Тя хвърли поглед към Уайнънд. Не гледаше нито нея, нито съдията. Беше сам в залата, овладял мига, блясъка и вулгарността, за да ги превърне в свой безмълвен връх. Не бе пожелал религиозна церемония, защото за него тя нямаше стойност. Още по-малко би могъл да зачита някакъв чиновник, който декламира заучени думи, но въпреки това въздигна ритуала в истински религиозен акт. Тя си помисли, че ако се жени за Роурк в подобна обстановка, и Роурк би се държал по същия начин.

Последва гигантски прием, но Уайнънд остана чужд на суетата. Позираха заедно пред батареята журналистически фотоапарати. Той изпълни най-любезно всички желания на репортерите — по-шумна група сред множеството гости. Двамата приемаха поздравления и стискаха ръцете, минаващи край тях като на конвейер в продължение на часове. Той сякаш нямаше нищо общо с бляскавото осветление, букетите лилиуми, звуците на струнния оркестър, реката от хора, която се лееше и разливаше в делта при шампанското; сякаш нямаше нищо общо с гостите, дошли от скука, завист и омраза, отзовали се неохотно на поканата с опасното му име, жадни за скандали. Имаше вид на мъж, който не знае, че тези хора приемат публичното му принасяне в жертва за свое законно право, че смятат присъствието си за задължителен печат на посвещението, че от всички стотици хора в залата той и младоженката са единствените, които смятат спектакъла за отблъскващ.

Тя го наблюдаваше внимателно. Искаше й се да види, че той се наслаждава на представлението, дори само за миг. Нека се примири и стане част от тях, поне за малко, нека самият той да изрази същността на „Ню Йорк Банър“. Не видя нищо подобно. Стори й се, че от време на време по лицето му преминава сянка от болка, но дори и тя не го завладяваше изцяло. И тогава си спомни за единствения друг мъж, когото познаваше и който й бе говорил за страдание, обзело го само донякъде.

Отминаха последните поздравления и те бяха свободни да си тръгнат. Но той не показа с нищо, че иска да си тръгнат. Тя разбра, че чака нейното решение. Отдели се от него и тръгна към потоците от гости. Усмихваше се, кланяше се и изслушваше празните им приказки с чаша шампанско в ръка.

Зърна баща си в множеството. Изглеждаше горд и замислен, но като че ли объркан. Приел бе спокойно новината за женитбата й: „Искам да си щастлива, Доминик. Толкова искам да си щастлива. Надявам се, че той е подходящият мъж за теб.“ Но тонът му казваше, че не е сигурен в това.

Зърна в множеството Елсуърт Тухи, който забеляза, че тя го гледа и бързо се обърна. Идеше й да прихне, но в момента неловкостта на Елсуърт Тухи не беше достойна за смеха й.

Алва Скарет си проби път към нея. Опита се неуспешно да си придаде подходящо изражение, но лицето му беше обидено и сърдито. Набързо смотолеви пожелания за щастие, а след това каза отчетливо и с нескрит гняв:

— Но защо, Доминик? Защо?

Тя реши, че Алва Скарет не би си позволил грубостта да зададе въпрос, означаващ точно това. Попита студено:

— За какво говориш, Алва?

— За забраната, разбира се.

— Каква забрана?

— Много добре знаеш каква забрана. Питам те сега, нали виждаш, че тук има репортери от всеки вестник в града, от всички до един проклети вестници, включително най-противните таблоиди, както и агенциите… всички, освен „Банър“! Всички, без вестниците на Уайнънд! Какво ще кажа на хората? Как да обясня? Така ли се постъпва с бивш колега от занаята?

— Повтори пак, Алва.

— Да не би да не знаеш, че Гейл не допусна нито един от нашите хора да дойде тук? Че утре няма да имаме никакви репортажи, нито дори дописка, нито снимка, само два реда на осемнадесета страница?

— Не — каза тя, — не знаех.

Изненада го рязкото движение, с което тя се отдалечи от него и подаде чашата шампанско на първия срещнат, когото сбърка със сервитьор. Проби си път през тълпата към Уайнънд.

— Да си тръгваме, Гейл.

— Добре, скъпа.

Застана невярваща насред хола в неговия апартамент, опитвайки се да свикне с мисълта, че сега това е нейният дом, че е подходящият за нея дом.

Той я наблюдаваше. Не прояви желание да заговори или да я докосне, само я наблюдаваше в своя дом, където я доведе, издигайки я високо над града. Моментът беше толкова важен, че не биваше да го споделя дори и с нея.

Тя бавно прекоси стаята, свали шапката си и се облегна на ръба на една маса. Зачуди се защо обичайното й желание да говори малко и да се затваря рухваше пред него, защо усещаше необходимост да бъде ясна и откровена, каквато не можеше да бъде с никой друг.

— В крайна сметка стана онова, което искаше, Гейл. Ожени се така, както искаше да се ожениш.

— Да, струва ми се, че е така.

— Напразно се опитах да те изтезавам.

— Всъщност да. Но не ми беше особено трудно.

— Наистина ли?

— Не. След като ти поиска да е така, за мен беше само въпрос да си изпълня обещанието.

— Но на теб ти беше противно, Гейл.

— Крайно. И какво от това? Трудно ми беше в самото начало, когато ми го каза в колата. След това ми беше по-скоро приятно. — Говореше спокойно, отвръщайки на откровеността й с откровеност. Сигурна беше, че ще я остави да избира, ще прави същото, каквото прави тя, ще мълчи или ще признае всичко, което тя поиска.

— Защо?

— Не забеляза ли собствената си грешка — ако наистина е било грешка? Нямаше да се опиташ да ми причиниш болка, ако беше напълно безразлична към мен.

— Не. Не беше грешка.

— Умееш да губиш, Доминик.

— Мисля, че и с това си ме заразил, Гейл. И има нещо, за което искам да ти благодаря.

— За какво?

— Че си забранил вестниците на Уайнънд да пишат за нашата женитба.

Той я погледна и за миг в очите му се появи особена бдителност, после се усмихна.

— Не е в стила ти да ми благодариш за такова нещо.

— Не е в твоя стил да го правиш.

— Трябваше да го направя. Но реших, че ще се ядосаш.

— Би трябвало, но не се ядосах. Не съм ядосана. Благодаря ти.

— Може ли човек да изпита благодарност за благодарността? Малко трудно е да го изразя, но така го чувствам, Доминик.

Тя погледна меката светлина по стените наоколо. Осветлението беше част от стаята, с него стените придобиваха нещо повече от материя и цвят. Хрумна й, че зад тези стени има други стаи, които не бе виждала, но вече бяха нейни. И си даде сметка, че иска да са нейни.

— Гейл, не те попитах какво ще правим сега. Ще заминем ли? Ще имаме ли меден месец? Странно, дори не съм си задала този въпрос. Мислих за сватбата и нищо повече. Сякаш нещата свършиха дотам, а оттам нататък ти пое всичко. И това не е в моя стил.

— Но този път не е добре за мен. Пасивността не е добър знак, особено от твоя страна.

— Може и да е… ако така ми е добре.

— Може би. Но няма да е задълго. Не, няма да заминаваме никъде. Освен ако искаш да заминем.

— Не.

— Тогава оставаме тук. Още един специален начин да направим изключение. Характерното за теб и мен поведение. Заминаването винаги е било бягство и за двама ни. Този път не бягаме.

— Да, Гейл.

Прегърна я и я целуна. Ръката й остана свита, притисната между неговото и нейното тяло, с длан на рамото. Усещаше на бузата си вехнещия жасминов букет, излъчващ изящно пролетно ухание.

Влезе в спалнята му и установи, че няма нищо общо със спалнята от снимките в безбройните списания. Стъклената клетка беше разрушена. На нейно място беше построена стая без прозорци, с осветление и климатик. Отвън не проникваше нито светлина, нито въздух.

Легна в леглото му и притисна длани към студените гладки чаршафи от двете си страни, така че ръцете й да не помръдват и да не го докосват. Но скованото й безразличие не предизвика в него безсилен гняв. Той разбра и се засмя. Произнесе дрезгаво, развеселено и безцеремонно:

— Това не ще ти помогне, Доминик.

Тя си даде сметка, че подобна бариера между тях не може да издържи, че тя няма сили да я удържи. Усети как тялото й му отвръща, отвръща му с копнеж, съгласие и наслада. Разбра, че не е въпрос на желание, дори не на сексуален акт, че мъжът е силата на живота и жената може да отвърне единствено на тази сила. Разбра, че този мъж има воля за живот и първична сила, че този акт е нейното най-чисто проявление, че тя отвръща не на акта или на мъжа, а на силата в него.

— Е? — попита Елсуърт Тухи. — Сега ясно ли ти е?

Опря се свойски на гърба на стола, на който седеше Скарет, загледан в препълнения с писма кош до бюрото.

— Хиляди — въздъхна Скарет, — хиляди, Елсуърт. Само да знаеш с какви имена го наричат. Защо отказа да отпечата репортаж за сватбата си? От какво се срамува? Какво има да крие? Защо не се ожени в черква, като всеки приличен мъж? Как можа да се ожени за разведена жена? Всички задават тези въпроси. Хиляди. А той дори отказва да погледне писмата. Гейл Уайнънд, човекът, когото наричаха сеизмограф на общественото мнение.

— Точно така — каза Тухи. — Такъв е.

— Ето един пример — Скарет взе едно писмо от бюрото и зачете на глас: — „Аз съм почтена жена, майка на пет деца, и със сигурност не искам да възпитавам децата си с вашия вестник. Четох го четиринадесет години, но сега, след като показахте, че сте мъж, който не спазва никакво приличие и се подиграва със свещената брачна институция, прелюбодействайки с паднала жена, съпруга на друг мъж, която се жени в черна рокля, каквато всъщност й се полага, аз повече няма да чета вашия вестник, защото вие не сте подходящ за децата ми и определено съм разочарована от вас. Искрено ваша госпожа Томас Паркър.“ Прочетох му го. Той само се изсмя.

— Аха — каза Тухи.

— Какво ли му е станало?

— Нищо, Алва. Проявява истинската си същност.

— Между другото, видя ли колко много вестници изровиха старите си снимки на голата статуя на Доминик в онзи проклет храм и ги отпечатаха заедно с репортажа за сватбата, за да покажат интереса на госпожа Уайнънд към изкуството, негодниците! Колко се радват да ударят по Гейл! На какво го направиха тия отрепки! Кой ли им е напомнил за това?

— Нямам представа.

— Разбира се, това е само буря в чаша вода. Ще се забрави след няколко седмици. Не мисля, че ще има кой знае какви поражения.

— Не и от този отделен случай.

— Да не би да предричаш нещо?

— Предричат го писмата, Алва. Но не самите писма, а фактът, че той не иска да ги чете.

— Да не ставаме мнителни. Гейл знае къде и кога да спре. Не прави от мухата слон… — Той погледна Тухи и гласът му се промени: — Господи, Елсуърт, прав си. Какво ще правим?

— Нищо, приятелю, нищо. Още известно време.

Тухи седна на ръба на бюрото на Скарет и с островърхата си обувка разбърка пликовете в коша. Те зашумоляха. Придобил бе приятния навик да се отбива в кабинета на Скарет по всяко време. Скарет разви зависимост от него.

— Кажи ми, Елсуърт — внезапно попита Скарет, — наистина ли си лоялен към „Банър“?

— Алва, не говори на диалект. Никой не е толкова старомоден.

— Не, точно това имам предвид… Е, знаеш какво искам да кажа.

— Изобщо не знам. Кой не е лоялен към хляба и маслото си?

— Да, така е… И все пак, Елсуърт, много държа на теб, но никога не съм сигурен кога говориш на моя език и кога — на твоя.

— Не затъвай в психологически усложнения. Съвсем ще се оплетеш. Какво ти се върти в главата?

— Защо продължаваш да пишеш за „Ню Фронтиърс“?

— За пари.

— Хайде, хайде, за теб са жълти стотинки.

— Та това е престижно списание. Защо да не пиша в него? Нямаш изключителни права над мен.

— Не и не ме интересува за кого пишеш. Но напоследък „Ню Фронтиърс“ публикува адски странни неща.

— За какво?

— За Гейл Уайнънд.

— Глупости, Алва!

— Не, драги, не са глупости. Може би не си забелязал, едва ли го четеш внимателно, но аз имам сигурен усет за такива неща. Знам кога става дума за писмено упражнение на самомнителен хлапак и кога дадено списание се отнася сериозно по някой въпрос.

— Изнервил си се, Алва, и преувеличаваш. „Ню Фронтиърс“ е либерално списание, което винаги е нападало Гейл Уайнънд. Всички го нападат. Никога не се е радвал на голяма популярност в бранша, нали? Но това не му вреди особено.

— Става дума за нещо различно. Не ми харесва, когато се прави системно, с конкретна цел, като множество тънки струйки, които прокапват от време на време, съвсем невинно, и бързо образуват поточе, което уж не е проблем, но после…

— Да не би да имаш мания за преследване, Алва?

— Не ми харесва. Преди го заяждаха за яхтите, жените и за някой и друг скандал около местните избори… но нищо не бе доказано — добави той бързо. — Не ми харесва обаче, когато използват новия интелигентски жаргон, който е на мода напоследък: Гейл Уайнънд е експлоататор, Гейл Уайнънд е капиталистически пират, Гейл Уайнънд е заразата на нашето време. Всичко това е боклук, Елсуърт, само че боклук, зареден с динамит.

— Това е модерният начин да се казват същите стари неща, нищо повече. Освен това не нося отговорност за политиката на списанието, само защото му продавам по някоя статия от време на време.

— Да, но… Аз чувам други неща.

— Какви неща чуваш?

— Чувам, че ти финансираш проклетото списание.

— Кой, аз ли? С какво?

— Е, не точно ти. Но чувам, че си навил младото пиянде Рони Пикъринг да им снесе сто хиляди, точно когато „Ню Фронтиърс“ е било на ръба на фалита.

— По дяволите, исках да спася Рони от скъпите публични домове. Хлапето пропадаше. Предложих му по-благородна цел в живота. И намерих за стоте хиляди долара по-добра инвестиция от бардамите, които така или иначе щяха да му ги измъкнат.

— Да, но може би си обвързал подаръка с някое дребно условие, може би си намекнал на редакторите да вземат Гейл на мушка или нещо от този сорт.

— „Ню Фронтиърс“ не е „Банър“, Алва. Списанието си има принципи. Никой не може да поставя условия на редакторите. Никой не им нарежда какво да правят.

— Каква игра играеш, Елсуърт? Кого заблуждаваш?

— Е, ако това ще те успокои, ще ти кажа нещо, което не знаеш. Няма как да се е разчуло, защото мина през много посредници. Знаеш ли, че току-що убедих Мичъл Лейтън да купи доста голям дял от „Банър“?

— Не!

— Така е.

— Господи, Елсуърт, това е върха! Мичъл Лейтън? Можем да използваме такъв мангизлия и… Чакай малко. Мичъл Лейтън ли?

— Да. Какво те смущава?

— Не е ли Мичъл Лейтън младокът, който наследи купища пари от дядо си?

— Точно така, наследи от дядо си купища пари.

— Да, но той не в ред. Беше йога, после стана вегетарианец, след това унитарист, след това нудист, а сега смята да строи дворец на пролетариата в Москва.

— И какво от това?

— Господи!… Червен сред нашите акционери!

— Мич не е червен. Не може човек да е червен с четвърт милиард долара. Той е с цвят на чаена роза. Най-вече жълта. И е момче с добро сърце.

— Но все пак, акционер в „Банър“!

— Алва, ти си глупак. Не разбираш ли? Убедих го да вложи малко мангизи в добър, солиден, консервативен вестник. Това ще го излекува от розовите му възгледи и ще го насочи в правилната посока. Освен това, каква вреда може да нанесе? Скъпият ти Гейл контролира своите вестници, нали?

— Гейл знае ли?

— Не. Скъпият Гейл през последните пет години не е толкова внимателен, както преди. По-добре не му казвай. Виждаш какви ги върши Гейл. Трябва да му бъде оказан малко натиск. А ти имаш нужда от мангизите. Дръж се добре с Мич Лейтън. Може да се окаже полезен.

— Така е.

— Наистина. Ето, нали виждаш, че се грижа всичко да е наред. Помогнах на либерално списанийце като „Ню Фронтиърс“, но издействах много по-голяма сума за такъв бастион на архиконсерватизма като „Ню Йорк Банър“.

— Така е. Извънредно любезно от твоя страна, като се има предвид, че ти самият си радикал.

— Пак ли ще говориш, че съм нелоялен?

— Мисля, че не. Надявам се, че ще си на страната на стария „Банър“.

— Разбира се. Та аз харесвам „Банър“. Бих направил всичко за него. Дори бих дал живота си за „Ню Йорк Банър“.

VIII

Когато крачи по усамотен остров, човек се чувства закотвен към цялата земя. Но Уайнънд и Доминик се усамотиха в жилището си на покрива на небостъргача, изключиха телефона и забравиха за петдесет и седемте етажа под себе си, за стоманените колони, вградени в гранита. Заживяха с усещането, че домът им е закотвен в пространството, че не е остров, а планета. Градът се превърна в приятен пейзаж, в абстрактна гледка, с която няма никаква комуникация, като небето, на което човек се възхищава, но не е пряко свързано с живота му.

Цели две седмици след сватбата нито веднъж не излязоха от апартамента. Тя можеше да натисне бутона на асансьора по всяко време и да прекъсне усамотението, стига само да поиска, но не го стори. Нямаше желание да оказва съпротива, да се колебае, да се съмнява. Обзе я истинско вълшебство и покой.

Разговаряха с часове, когато тя имаше желание да разговарят. Когато предпочиташе да мълчат, той сядаше и я гледаше като творбите в галерията си, със същия далечен, ненатрапчив поглед. Отговаряше на всеки неин въпрос, но никога не й задаваше въпроси. Нито веднъж не й каза какво чувства. Не отиваше при нея, когато искаше да е сама. Една вечер тя остана да чете в стаята си и го видя изправен до заскрежения парапет, в неосветената градина на покрива. Не гледаше към къщата, само стоеше в снопа светлина от нейния прозорец.

Двете седмици изтекоха и той се върна на работа в редакцията на „Банър“. Но усещането за усамотение остана като мелодия, която трябва да звучи през всичките им бъдещи дни. Той се връщаше у дома вечер и градът преставаше да съществува. Нямаше желание да ходи никъде, не канеше никакви гости.

Никога не отвори дума за това, но тя знаеше, че желанието му е тя да не излиза от къщата, нито с него, нито сама. Беше тиха натрапчива мисъл, която той не се опита да й налага. Прибираше се и я питаше: „Излиза ли?“ Никога не й зададе въпроса: „Къде беше?“ Не го правеше от ревност — въпросът „къде“ беше без значение. Веднъж тя поиска да си купи обувки и той поръча на три магазина да изпратят колекции от обувки, за да си избере. Така не се наложи да излиза на покупки. Друг път му каза, че й се гледа някакъв филм. Той построи киносалон на покрива.

Първите няколко месеца тя се съобразяваше с желанието му. Но щом осъзна, че усамотението й харесва, веднага го наруши. Поиска да приемат покани и започна да кани гости вкъщи. Той се съгласи без възражения.

Той обаче запази стената, която тя не бе в състояние да разбие — стената, издигната от него между съпругата му и неговите вестници. Името й никога не се появяваше по страниците им. Той пресичаше всеки опит госпожа Гейл Уайнънд да влезе в обществения живот — да оглавява комитети, да спонсорира благотворителни акции, да подкрепя различни кампании. Без колебание отваряше писмата й, когато бяха на официална бланка, издаваща целта им. Унищожаваше ги, без да им отговаря и й казваше, че ги е унищожил. Тя вдигаше рамене и не реагиране.

Но очевидно не споделяше презрението й към неговите вестници. Не допускаше да ги коментира. Тя не успя да разбере какво мисли той за тях, нито какво чувства. Веднъж му каза мнението си за една обидна редакционна статия. Той отвърна студено:

— Никога не съм се извинявал от името на „Банър“. И никога не ще го сторя.

— Но това наистина е ужасно, Гейл.

— Мислех, че си се омъжила за издателя на „Банър“.

— Мислех, че не ти е приятно да мислиш по този начин.

— Не те засяга какво ми е приятно и какво — не. Няма да променя „Банър“ или да го пожертвам. Не бих го направил заради никого.

Тя се засмя.

— Не бих поискала такова нещо, Гейл.

Той не й отвърна със смях.

В кабинета си в „Банър Билдинг“ той заработи с нова енергия, възторг и устрем, изненадвайки всички, които го познаваха от най-амбициозните му години. Оставаше в офиса по цяла нощ, ако се налага — нещо, което не бе правил отдавна. Не промени нито методите, нито политиката си. Алва Скарет го наблюдаваше доволно.

— Не бяхме прави за него, Елсуърт — каза Скарет на постоянния си събеседник, — пак си е старият Гейл, Бог да го благослови. По-добър от всякога.

— Драги ми Алва — каза Тухи — нещата никога не са толкова прости, колкото си мислиш… нито стават толкова бързо.

— Но той е щастлив. Нима не виждаш, че е щастлив?

— Да е щастлив е най-опасното, което би могло да му се случи. И тъй като съм човек, който обича хората, казвам това заради самия него.

Сали Брент реши да изиграе своя шеф. Една от най-престижните журналистки в „Банър“, Сали Брент беше решителна жена на средна възраст, обличаше се като манекен за модно ревю през двадесет и първи век и пишеше като слугиня. Имаше множество лични почитатели сред публиката на „Банър“. Славата я бе направила прекалено самоуверена.

Сали Брент реши да напише статия за госпожа Гейл Уайнънд. Беше точно нейният тип история и тя изгаряше от нетърпение да се възползва. Издейства си да бъде допусната в апартамента на Уайнънд, прилагайки тактиката да прониква там, където е нежелана — тактика, на която беше обучена като опитен служител на Уайнънд. Влезе по обичайния драматичен начин, облечена в черна рокля със свеж слънчоглед на рамото — постоянното й украшение, превърнало се в неин личен знак — и каза задъхано на Доминик:

— Госпожо Уайнънд, дойдох тук за да ви помогна да измамите съпруга си!

Смигна заради закачливостта си и обясни:

— Скъпият ни господин Уайнънд е несправедлив към вас, мила, лишавайки ви от полагащата ви се слава, по причина, която не мога да разбера. Но ние двете ще го сложим на място. Мъжът е напълно безсилен, когато се съюзим ние, жените. Той просто не знае каква прекрасна тема за статия сте вие. Само ми разкажете историята си, а аз ще я напиша. Ще стане толкова хубава, че той няма как да не я публикува.

Доминик беше сама вкъщи. Сали Брент не бе виждала усмивка като нейната. Затова обикновено наблюдателният ум на Сали не долови някои тънкости. Доминик й разказа историята си — точно такава, за каквато Сали бе мечтала.

— Да, разбира се, че му приготвям закуска — каза Доминик. — Предпочита яйца с шунка, без нищо друго… О, да, госпожице Брент, много съм щастлива. Сутрин отварям очи и си казвам: не мога да повярвам, толкова незначителна жена като мен да е съпруга на знаменития Гейл Уайнънд, та той е можел да избира измежду най-големите хубавици под слънцето. Влюбена съм в него от години. За мен той беше мечта — красива, невъзможна мечта. А сега мечтата се сбъдна… Моля ви, госпожице Брент, предайте посланието ми към жените в Америка: търпението винаги бива възнаградено, любовта ви очаква. Тази мисъл ми се струва красива и може да помогне на други момичета, както ми помогна на мен… Да, единственото, което искам от живота, е да направя Гейл щастлив, да споделям неговите радости и скърби, да съм добра съпруга и майка.

Алва Скарет прочете статията и толкова я хареса, че забрави всякаква предпазливост.

— Подготви я, Алва — настоя Сали Брент, — просто подготви коректурата и му я остави на бюрото. Ще я одобри, ще видиш.

Същата вечер Сали Брент беше уволнена. Скъпият й договор беше изплатен — до изтичането му оставаха още три години. Казано й бе никога повече да не стъпва в „Банър Билдинг“.

Скарет възрази панически:

— Гейл, не можеш да уволниш Сали! Не и Сали!

— Ако не мога да уволня когото реша от моя вестник, ще го закрия и ще взривя проклетата сграда — каза спокойно Уайнънд.

— А нейните читатели? Ще загубим читателите й!

— Читателите й да вървят по дяволите.

Същата вечер, на вечеря, Уайнънд извади от джоба си смачкана топка хартия — коректурата на статията — и я хвърли, без да продума, в лицето на Доминик през масата. Топката я удари по бузата и падна на земята. Тя вдигна смачканата хартия, разгъна я и се разсмя.

Сали Брент написа статия за любовния живот на Гейл Уайнънд. В шеговит, интелектуален стил, имитирайки социологическо проучване, статията съдържаше неща, каквито и най-долнопробните списания не биха отпечатали. Публикува я „Ню Фронтиърс“.

Уайнънд купи на Доминик колие, изработено специално по негова поръчка. Колието беше от диаманти без обков, раздалечени и несиметрични, като шепа пръснати камъни, прикрепени към едва забележима платинена верижка, която бе изработена под микроскоп. Закопча го на шията й. Диамантите бяха като падащи капки вода.

Тя застана пред огледалото. Свали халата от раменете си и капките заблестяха на кожата й. Каза му:

— Историята за домакинята в Бронкс, която убила младата любовница на съпруга си е отвратителна, Гейл. Има нещо по-отвратително — любопитството на хората, които обичат да четат такива неща. Но има и нещо още по-отвратително — хората, които раздухват това любопитство. Всъщност благодарение точно на тази домакиня с дебелите крака и увисналата гуша от снимките се появява това колие. Красиво е. Гордея се, че го нося.

Той се усмихна. В очите му проблесна необичайна смелост.

— Това е една от възможните гледни точки — каза той. — Има и друга. Харесва ми да си мисля, че съм събрал най-отпадъчното от човешкия дух — от духа на тази домакиня и от духа на хората, които с удоволствие четат за нея — и съм го превърнал в колието на раменете ти. Харесва ми да си представям, че съм алхимик, способен да постигне такова върховно пречистване.

В погледа му нямаше извинение, съжаление или обида. Беше особен поглед, какъвто бе виждала и преди — изразяваше обожание. Тя си даде сметка, че в обожанието има състояние на преклонение, в което самият поклонник става обект на обожание.

Седеше пред огледалото, когато той влезе в стаята й следващата вечер. Наведе се, притисна устни към шията й и видя лист хартия, закрепен в ъгъла на огледалото — разшифрованото копие от телеграмата, която сложи край на кариерата й в „Банър“.

Вдигна рамене и се изправи зад нея. Попита:

— Откъде го взе?

— Даде ми го Елсуърт Тухи. Реших, че си струва да го запазя. Разбира се, не знаех, че ще свърши толкова добра работа.

Той се замисли и сведе глава, признавайки, че е автор на телеграмата, но не каза нищо.

Тя реши, че на следващата сутрин телеграмата ще е изчезнала. Но той не я бе докоснал. Тя също не я махна. Листът си остана в ъгъла на огледалото. Когато я прегръщаше, очите му често се насочваха към него. Тя нямаше представа какви мисли му навява телеграмата.

През пролетта Уайнънд отиде на конференция на издателите и отсъства от Ню Йорк една седмица. Разделиха се за първи път. За негова изненада Доминик го чакаше на летището. Посрещна го весело и нежно, излъчвайки обещание, което му се стори неочаквано и невероятно, но въпреки всичко й се довери напълно.

Щом влезе в хола, той се излегна на едно канапе и тя разбра, че му се иска да се отпусне, да полежи неподвижно, да усети отново сигурността на собствения си свят. Гледаше я с широко отворени, предани и беззащитни очи. Тя остана изправена и нащрек. Каза му:

— По-добре се облечи, Гейл. Тази вечер ще ходим на театър.

Той се надигна и седна. Усмихна се и отвесните бръчки набраздиха челото му. Обзе я хладно възхищение към него: владееше се до съвършенство, ако се изключат бръчките. Той каза:

— Добре. Черна или бяла папийонка?

— Бяла. Имаме билети за „Това не те засяга“. Много трудно се сдобих с тях.

Това бе капката, от която чашата преля — стори му се дори нелепо, че е част от мигновената битка помежду им. Не издържа и се разсмя от сърце, обзет от безсилно отвращение.

— За бога, Доминик, точно тази пиеса ли избра!

— Защо не, Гейл, тя е най-големият хит в града. Твоят критик Джулс Фауглър… — той престана да се смее. Стана му ясно. — … казва, че това е най-хубавата пиеса на нашето време. Елсуърт Тухи писа, че тя е свежият глас на зараждащия се нов свят. Според Алва Скарет не е написана с мастило, а с млякото на човешката доброта. Сали Брент — преди да я уволниш — написа, че се смяла със заседнала буца в гърлото. Та тази пиеса е като дете, чийто кръстник е „Банър“. Реших, че със сигурност ще искаш да я видиш.

— Разбира се — каза той.

Стана и отиде да се облече.

„Това не те засяга“ се играеше от няколко месеца. Елсуърт Тухи отбеляза в рубриката си, че за жалост се наложило заглавието на пиесата да бъде леко променено, „за да се направи отстъпка пред лицемерното благоприличие на средната класа, която все още контролира нашия театър. Това е крещящ пример за посегателство срещу свободата на твореца. Затова нека замлъкнат втръсналите ни гласове, които бръщолевят, че сме свободно общество. Оригиналното заглавие на тази чудесна пиеса беше израз от езика на обикновения човек, характерен за красноречието на народния изказ“.

Уайнънд и Доминик седяха в средата на четвъртия ред, без да се поглеждат, заслушани в пиесата. На сцената се случваха скучни и глупави неща, но скритият им смисъл беше стряскащ. В изговорените безсмислици имаше подтекст, погълнат от актьорите като зараза, изписан на самодоволните им ухилени лица, звучащ в насмешливите им гласове, в хаотичните им жестове. Безсмислиците, произнасяни настоятелно като откровения, не бяха проява на невинна самонадеяност, а на съзнателно безочие; авторът сякаш съзнаваше какво представлява произведението му и се перчеше, че умее да убеди зрителите в неговата възвишеност и да разруши техните представи за възвишеност. Творбата потвърди преценката на онези, които я лансираха: пораждаше смях и беше забавна като неприличен виц, изигран не на сцената, а сред публиката. Приличаше на пиедестал, от който е съборено божеството и на негово място се е изкачил не Сатаната с меч, а най-обикновен простак с бутилка кока-кола в ръка.

Обърканата публика притихваше. Щом някой се изсмееше, останалите веднага избухваха в смях, осъзнали с облекчение, че и те се забавляват. Джулс Фауглър не се опита да влияе на никого. Той само разясни — много преди пиесата да се появи на сцената и по множество канали — че онзи, който не е в състояние да й се наслади, е повърхностен. „Излишно е да търсите обяснения. Или сте достатъчно проницателен, за да я харесате, или не“, каза той.

В антракта пълна жена близо до Уайнънд каза:

— Пиесата е чудесна. Не я разбирам, но чувствам, че става дума за нещо много важно.

Доминик го попита:

— Искаш ли да си тръгваме, Гейл?

Той отвърна:

— Не. Ще останем до края.

В колата той не продума. Върнаха се у дома и влязоха в хола. Той остана прав, готов да изслуша и да приеме всичко. За миг я обзе желание да го пощади. Чувстваше се силно изтощена. Нямаше желание да го наранява, искаше й се да се обърне към него за помощ.

Но отново се замисли за онова, за което бе мислила в театъра. Че тази пиеса е рожба на „Банър“, че „Банър“ я бе наложил, подхранвал и отстоявал, за да я издигне до триумф. И че същият този „Банър“ се бе заел и бе успял да разруши Храма на Стодард… „Ню Йорк Банър“, 2 ноември 1930 — „Един тих глас“ — „Светотатство“ от Елсуърт М. Тухи — „Църквите на нашето детство“ от Алва Скарет — „Щастлив ли сте, мистър Супермен?“… Разрушаването на храма не беше чак толкова отдавна, не ставаше дума за сравнение между две взаимно изключващи се неща — сграда и пиеса, — не беше случайно и не беше най-важното кои са хората, Айк, Фауглър, Тухи, самата тя… и Роурк. Това беше сблъсък извън времето, битка между две абстракции, между силата, сътворила сградата и онова, което стоеше зад тази пиеса — две сили, разкрили се пред нея чрез своята изява, две сили, воюващи от сътворението на света, известни на всяка религия — та нали винаги е имало Бог и Дявол. Но хората винаги имат погрешна представа за Дявола — той не е само един, нито е голям, той се явява под най-различни форми, той е малък и безсрамен. „Банър“ събори Храма на Стодард, за да разчисти място за тази пиеса. Не може да е другояче, няма среден път, няма бягство или неутралност, трябва да се избере или едното, или другото. Винаги е било така. Сблъсъкът има множество символи, но няма име, няма проявление… Роурк, прокънтя вик в душата й, Роурк… Роурк… Роурк…

— Доминик… какво има?

Гласът на Уайнънд беше тих и тревожен. Той никога не издаваше тревогата си. Тя възприе думите му като отражение на собственото си лице, на онова, което бе видял на лицето й.

Не трепна. Чувстваше се уверена, в душата й се възцари тишина.

— Мисля за теб, Гейл.

Той зачака.

— Е, Гейл? Къде е всеотдайната страст към най-възвишеното? — Тя се изсмя и завъртя небрежно ръце също като актьорите. — Кажи ми, Гейл, залепил ли си й пощенска марка за два цента с лика на Джордж Вашингтон?… На колко години си, Гейл? Много ли си работил? Измина повече от половината от твоя живот, но тази вечер ти беше възнаграден. Това е върховото ти постижение. Разбира се, никой не е на висотата на най-възвишената си страст. Но ако се пребориш, ако положиш големи усилия, някой ден ще се извисиш до тази пиеса!

Той стоеше без да продума, изслушваше думите й, приемаше ги.

— Мисля, че трябва да вземеш ръкописа на пиесата и да го сложиш на пиедестал в галерията си. Мисля, че трябва да преименуваш яхтата на „Това не те засяга“. Мисля, че трябва да ме…

— Престани.

— … включиш в актьорския състав и да ме накараш да играя всяка вечер ролята на Мария. Мария, която осиновява бездомната ондатра и…

— Доминик, замълчи.

— Тогава кажи нещо. Искам да чуя какво ще кажеш.

— Никога не съм се оправдавал пред никого.

— Тогава се похвали. Няма да е лошо.

— Ако държиш да го чуеш, повдига ми се от тази пиеса. Ти беше сигурна, че ще стане точно така. Беше по-зле и от домакинята в Бронкс.

— Много по-зле.

— Мога обаче да си представя нещо още по-лошо. Човек да напише прекрасна пиеса, която да бъде изиграна пред тази публика и тя да й се присмее. Да се превърне в мъченик на хората, които тази вечер се забавляваха.

Той усети как нещо в нея трепна, но не разбра дали се изненада или разгневи. Не подозираше колко познати са й тези думи. Продължи:

— Да, повдигна ми се от тази пиеса. Но така въздействат повечето неща, създадени от „Банър“. Тази вечер беше по-зле, защото въздействието беше по-силно от обичайното. Особен вид зъл умисъл. Но ако се харесва на глупците, това е запазена територия на „Банър“. „Банър“ беше създаден заради глупците. Какво друго да ти призная?

— Какво изживя тази вечер?

— Беше малък ад. Защото ти седеше до мен. Това беше целта ти, нали? Да ме накараш да почувствам контраста. И все пак сбърка. Гледах сцената и си мислех: такива са хората, такъв е духът им, но аз… аз те намерих, имам теб… и си струваше да изстрадам контраста. Наистина страдах тази вечер, точно както ти искаше, но тази болка стигна само до определена граница и…

— Млъкни! — извика тя. — Млъкни, дявол да те вземе!

Двамата останаха за миг поразени. Той първи разбра, че тя има нужда от помощта му и сграбчи раменете й. Тя се изтръгна от него. Прекоси стаята и застана до прозореца, загледана в града, в небостъргачите, оцветени в черно и огнено.

След известно време каза глухо:

— Прости ми, Гейл.

Той не отвърна.

— Нямах право да ти казвам тези неща. — Беше с гръб към него, с вдигнати ръце, стиснали рамката на прозореца. — Изравнихме резултата, Гейл. Върна ми го тъпкано, ако това те задоволява. Аз рухнах първа.

— Не искам да ти го връщам тъпкано. — Заговори тихо. — Доминик, какво се случи?

— Нищо.

— За какво се замисли? Не за това, което ти говорех. Мислеше за нещо друго. Какво означаваха за теб думите ми?

— Нищо.

— Болка, стигаща само до определена граница. Какво имаше в това изречение? — Тя гледаше към града. В далечината се виждаше „Корд Билдинг“. — Доминик, знам какво си способна да понесеш. Трябва да е било много страшно, след като реагира така. Трябва да знам. Няма нищо невъзможно. Мога да ти помогна да го преодолееш, каквото и да е то. — Тя не отговори. — В театъра ти се замисли за нещо различно от глупавата пиеса. С теб се случи нещо тази вечер. Видях лицето ти. То се повтори и тук. Какво се случи?

— Гейл — каза тя тихо, — ще ми простиш ли?

Той замълча за миг. Не очакваше да го помоли за прошка.

— Какво да ти простя?

— Всичко. Тази вечер.

— Имаше право да постъпиш така. При това условие се омъжи за мен. Накара ме да си платя за „Банър“.

— Не искам да те карам да си плащаш.

— Защо не искаш вече?

— Защото не е възможно да се плати.

Стъпките му отекнаха в настъпилото мълчание.

— Доминик. Какво се случи?

— Болката, стигаща до определена граница ли? Нищо. Само че ти нямаш право да го казваш. Хората, които имат това право, плащат за него цена, която ти не можеш да си позволиш. Но вече е все едно. Кажи го, ако ти се иска. Аз също нямам право да го казвам.

— Не беше само това.

— Мисля, че между нас двамата има много общи неща. Извършили сме едно и също предателство. Не, това е лоша дума… Всъщност, мисля, че е точната дума. Единствената, изразяваща онова, което искам да кажа.

— Доминик, не е възможно да се чувстваш така. — Гласът му звучеше особено. Тя се обърна към него.

— Защо?

— Защото аз почувствах точно такова нещо тази вечер. Предателство.

— Към кого?

— Не знам. Ако бях вярващ, щях да кажа към Бог. Но не съм вярващ.

— Точно това изпитах и аз, Гейл.

— Защо изпитваш такова нещо? „Банър“ не е твое дете.

— Има други форми на същата вина.

Отиде при нея, прекосявайки дългата стая, прегърна я и каза:

— Не знаеш значението на думите, които използваш. Между нас има много общи неща, но не и това. Бих предпочел да ме заплюеш, вместо да се опитваш да споделяш моите провинения.

Тя опря ръка на бузата му, с пръсти на слепоочието.

Той я попита:

— Сега ще ми кажеш ли какво стана?

— Нищо. Натоварих се повече, отколкото мога да понеса. Изморен си, Гейл. Защо не се качиш горе? Остави ме тук още малко. Искам да погледам града. После ще дойда при теб и всичко ще е наред.

IX

Изправена до парапета на яхтата, Доминик усещаше топлите палубни дъски през ниските си сандали. Слънцето галеше голите и крака, вятърът развяваше тънката й бяла рокля. Гледаше Уайнънд, изтегнат на шезлонга пред нея.

Замисли се за промяната, която настъпи отново в него, щом се качиха на яхтата. Наблюдаваше го през всичките месеци на лятното плаване. Веднъж той затича надолу по стълбата към каютите и в паметта й се запечата високият бял силует, устремен, забързан и уверен. Стисна парапета, за да се оттласне, поемайки съзнателно риска дъската да се пречупи. Нямаше нищо общо с корумпиран издател на империя от булевардни вестници. Беше аристократ на яхтата си. Аристократът от представите на младите хора за аристокрацията: бляскав, весел, без никакво чувство за вина.

Не откъсваше очи от него. Отморяващият човек е привлекателен, само ако това не е естественото му състояние; тогава дори отдихът не е безцелен. Замисли се за него. Гейл Уайнънд се славеше с изключителна енергичност. Но сега той излъчваше нещо повече от енергия на амбициозен авантюрист, създал вестникарска империя. Качеството, което се разкриваше пред очите й, изложено под слънцето като отговор на нейните въпроси, беше нещо много по-въздействащо, то беше сила, почерпена от динамиката на вселената.

— Гейл — възкликна тя неволно.

Той отвори очи и я погледна.

— Защо не те записах — каза лениво. — Щеше да се смаеш, ако можеше да чуеш как прозвуча. Но тук ефектът се загуби. Ако имах запис, щях да го пусна в спалнята.

— Ще повторя в спалнята, ако искаш.

— Благодаря ти, обич моя. Обещавам да не пресилвам нещата, да не храня прекалени надежди. Ти не си влюбена в мен. Никога не си ме обичала.

— Защо мислиш така?

— Ако ти обикнеш някой мъж, няма да му се размине с циркаджийска сватба или с брутална вечер в театъра. Ще трябва да премине през истински ад.

— Откъде знаеш, Гейл?

— Защо непрекъснато се вглеждаш в мен, откакто се запознахме? Защото не съм онзи Гейл Уайнънд, за когото си чувала от хорските приказки. Обичам те. А когато човек обича, прави изключения. Ако си влюбена, ще искаш да си сломена и погазена, ще искаш да ти заповядват и да те мачкат, защото за теб това е невъзможно, немислимо в отношенията ти с хората. Това е единственият подарък, голямото изключение, което би предложила на мъжа, когото обичаш. Но няма да ти е лесно.

— Ако е така, ти…

— Аз ставам нежен и смирен — за твоя огромна изненада, — защото съм най-големият негодник на света.

— Не вярвам, Гейл.

— Не вярваш ли? Не съм ли вече предпоследният?

— Вече не.

— Обич моя, всъщност съм точно предпоследният.

— Защо ти се иска да мислиш така?

— Не ми се иска. Но се опитвам да съм честен. Това е единственият ми личен лукс. Не си променяй мнението за мен. Продължавай да мислиш за мен така, както преди да се запознаем.

— Гейл, ти не искаш да е така.

— Какво искам аз, няма значение. Не искам нищо, освен да си моя. Няма нужда да ми отвръщаш. Не трябва да ми отвръщаш. Ако започнеш да се вглеждаш в мен твърде внимателно, ще откриеш неща, които никак няма да ти харесат.

— Какви са те?

— Толкова си красива, Доминик. Бог е допуснал случайността някой да бъде прекрасен и отвън, и отвътре.

— Кои неща няма да ми харесат, Гейл?

— Знаеш ли в какво всъщност си влюбена? В честността. В невъзможното. В чистото, последователното, рационалното, в онова, което има собствен стил, като произведение на изкуството. Такова нещо има само в изкуството. Но ти искаш да е от плът и кръв. Именно в това си влюбена. Но на мен честността никога не ми е била присъща.

— Сигурен ли си, Гейл?

— Мигар забравяш „Банър“?

— Да върви по дяволите „Банър“.

— Добре, „Банър“ да върви по дяволите. Приятно ми е, че го казваш. Но „Банър“ не е най-важното. Не е и толкова важно, че честността никога не ми е била присъща. Важното е, че никога не съм изпитвал нужда да съм честен. Мразя представата за нея. Мразя самонадеяността на тази представа.

— Дуайт Карсън… — каза тя и в гласа й прозвуча нотка на отвращение.

Той се изсмя.

— Да, Дуайт Карсън. Човекът, когото купих. Индивидуалистът, който се зае да прославя тълпата и случайно стана алкохолик. Дължи го на мен. Не е ли по-лошо и от „Банър“? Не обичаш да си спомняш за това, нали?

— Не.

— Но със сигурност си чувала крясъци по този повод. От всички духовни титани, които съм сломил. Струва ми се, че никой не си е дал сметка какво удоволствие изпитвах. Почти плътско удоволствие. Напълно равнодушен съм към плужеци като Елсуърт Тухи или към моя приятел Алва. Склонен съм да не ги закачам. Но щом ми се мерне малко по-качествен човек, не мога да не го сведа до нивото на Тухи. Длъжен съм да го сторя. Почти като сексуален порив.

— Защо?

— Не знам.

— Грешиш за Елсуърт Тухи.

— Може би. Но нали не очакваш от мен да полагам интелектуални усилия, за да разгадая черупката на охлюва?

— Противоречиш си.

— Как?

— Защо не се зае да унищожиш мен?

— Ти си изключението, Доминик. Обичам те. Не можех да не те обичам. Бог трябваше да ти е на помощ, ако беше мъж.

— Гейл… защо?

— Защо съм сторил всичко това ли?

— Защо?

— Заради властта, Доминик. Тя е единственото, което съм жадувал. Да знам, че мога да заставя всекиго да направи… каквото и да е. Всичко, което аз реша. Мъжът, когото не успея да пречупя, ще ме унищожи. В продължение на много години се опитвам да установя на каква сигурност мога да разчитам. Казват, че нямам чувство за чест, че съм пропуснал нещо в живота. Всъщност не съм пропуснал кой знае какво, нали? Онова, което съм пропуснал… не съществува.

Говореше както обикновено, но изведнъж забеляза, че тя го слуша с изострено внимание, сякаш за да различи шепот, от който човек не бива да пропусне нито сричка.

— Какво има, Доминик? За какво мислиш?

— Слушам те, Гейл.

Тя не каза, че се вслушва в думите му, за да открие какво стои зад тях. Изведнъж го проумя и то й прозвуча като фраза, добавена към всяко негово изречение, макар че той не си даваше сметка какво й признава.

— Най-лошото у нечестните хора е тяхната представа за честността — каза той. — Познавам една жена, която си сменя възгледите през три дни. Но когато й казах, че честността не е нейно качество, тя се ядоса и ми отвърна, че нейната представа за честност е различна от моята. За нея това означава, че никога не е откраднала пари. Тя е от хората, за които аз не съм заплаха. Не мразя тази жена. Мразя нереалистичния възглед, който ти толкова страстно обичаш, Доминик.

— Наистина ли го мразиш?

— Много ми беше забавно, докато се опитвах да го докажа.

Тя отиде при него и седна на палубата до шезлонга. Дъските бяха гладки и горещи под голите й крака. Той се зачуди защо погледът й е толкова внимателен. Намръщи се. Тя осъзна, че в очите й е останала следа от онова, което бе проумяла и отклони поглед от него.

— Гейл, защо ми казваш тези неща? Ти не искаш да мисля така за теб.

— Не. Не искам. Защо ти ги казвам сега ли? Искаш ли да чуеш истината? Защото съм длъжен да ти ги кажа. Защото искам да съм честен с теб. Само с теб и със себе си. Но не бих събрал смелост да ти ги кажа другаде — вкъщи или на сушата. Мога да ти ги кажа само тук… защото тук сякаш не звучат съвсем реално. Нали?

— Така е.

— Изглежда съм се надявал, че тук ще ги приемеш, но ще продължиш да мислиш за мен по същия начин, както мислеше, произнасяйки името ми преди малко.

Тя опря глава на шезлонга, притисна лице в коленете му и отпусна ръка с леко свити пръсти върху излъсканите дъски на палубата. Не искаше да показва, че е разбрала истинското значение на онова, което й бе разказал за себе си.

Една есенна вечер двамата стояха до парапета в градината на покрива, загледани в града. Дългите вертикални линии от светещи прозорци бяха като струи, извиращи от черното небе и изтичащи надолу в отделни капки към огромното огнено езеро.

— Ето ги, Доминик, великолепните сгради. Небостъргачите. Помниш ли? Те бяха първата връзка между нас. И двамата сме влюбени в тях, и ти, и аз.

Мина й през ум, че той си присвоява правото да изрече тези думи и че тя би трябвало да възнегодува. Но не чувстваше негодувание.

— Да, Гейл. Влюбена съм в тях.

Загледа се във вертикалните светлинни линии на „Корд Билдинг“ и вдигна пръсти от парапета, за да докосне въображаемото място на сградата в далечното небе. Сградата не й отвърна с упрек.

— Харесва ми гледката на човек, застанал долу до небостъргача — каза той. — Така човекът се смалява като мравка — нали това е подходящото за случая клише? Проклети глупци! Та нали човекът е издигнал тази невероятна маса от камък и стомана. Изправен до нея, той не се смалява, напротив, става по-внушителен и от сградата. Тя разкрива пред света истинските му измерения. Ние, Доминик, обичаме в тези сгради творческата сила, героичното у човека.

— Обичаш ли героичното у човека, Гейл?

— Обичам да мисля за това. Но не вярвам в него.

Тя се облегна на парапета и се взря в далечните зелени светлини, подредени в дълга права линия отдолу. Каза:

— Искам да те разбера.

— Мислех, че съм съвсем ясен. Никога не съм крил нещо от теб.

Той наблюдаваше електрическите реклами, проблясващи ритмично над тъмната река. Посочи смътна светлина, синееща далеч на юг.

— Там е „Банър Билдинг“. Виждаш ли я? Синята светлина. Направил съм толкова много неща, с изключение на едно, най-важното. В Ню Йорк няма „Уайнънд Билдинг“. Някой ден ще построя нова сграда за „Банър“. Ще бъде най-внушителната в града и ще носи моето име. Започнах живота си в мизерна дупка, а вестникът се казваше „Газет“. Бях подставено лице на шепа негодници. Но още тогава реших, че един ден ще се издигне „Уайнънд Билдинг“. През всичките години оттогава непрестанно мисля за това.

— Защо не си я построил?

— Не бях готов.

— Защо?

— Все още не съм готов. Не знам защо. Знам само, че за мен това е много важно. Завършен символ. Чакам подходящия момент.

Обърна се на запад и посочи ивица смътни пръснати светлини.

— Там съм се родил. Хелс Кичин. — Тя се вслуша внимателно. Рядко й бе говорил за произхода си. — Бях шестнадесетгодишен. Качих се на покрива, за да разгледам града, като тази вечер. Тогава реших какъв ще стана.

Гласът му се превърна в линия, която подчертава мига и казва: внимавай, това е важно. Тя не го гледаше, но помисли, че е чакал този миг, че ще й даде отговора, ключа към себе си. Преди години, мислейки за Гейл Уайнънд, тя се питаше как се отнася към живота, към работата си. Допускаше самохвалство и тайно чувство на срам, или наглост, парадираща със собствената си вина. Погледна го. Вдигнал глава, с поглед към небето пред него, той нямаше нищо общо с тази представа. Излъчването му беше съвсем различно: излъчваше смелост.

Тя си даде сметка, че това е ключ, но с него загадката става още по-сложна. Въпреки това дълбоко в себе си разбра как да употреби ключа и заговори:

— Гейл, уволни Елсуърт Тухи.

Той я погледна озадачено.

— Защо?

— Гейл, чуй ме. — В гласа й прозвуча небивала настойчивост. — Никога не съм се опитвала да преча на Тухи. Дори му помагах. Мислех, че той е онова, което светът заслужава. Не съм се опитвала да спася от него нищо… и никого. Но не допусках, че ще се опитам да спася от него „Банър“ — а той и „Банър“ толкова си приличат.

— Какво говориш?

— Гейл, когато се омъжих за теб, не знаех, че един ден ще ти стана толкова предана. Тази преданост е в разрез с всичко, което съм правила досега, и то до степен, която ми е трудно да ти опиша — за мен това е катастрофа, преломен момент. Не ме питай защо. Ще са ми нужни години, за да разбера. Знам само, че ти я дължа. Уволни Елсуърт Тухи. Изхвърли го, преди да е станало твърде късно. Съсипал си мнозина далеч не толкова опасни и покварени мъже. Уволни Тухи, заеми се с него и не се отказвай, преди да го унищожиш докрай.

— Защо? Защо се сети за него точно сега?

— Защото знам към какво се стреми.

— Към какво се стреми?

— Да получи контрол над вестниците на Уайнънд.

Той се разсмя високо. В смеха му нямаше нито подигравка, нито възмущение. Засмя се като на глупав виц.

— Гейл… — каза тя безпомощно.

— За бога, Доминик! Та аз винаги съм зачитал твоето мнение.

— Но Тухи никога не ти е бил ясен.

— Пет пари не давам. Как си представяш да се разправя с Елсуърт Тухи? Как си представяш танк да подгони дървеница? Защо да уволнявам Елси? Той е от онези, които ми носят пари. Читателите харесват неговите глупости. Не уволнявам хора като него. Върши работа на мухоловка.

— Именно тук е опасността. Част от нея.

— Че има последователи ли? Плащал съм и на по-успешни писачи на сладникав боклук. Но ако се наложи да ги уволня, за тях настъпва краят. Славата им секва до вратата на „Банър“. А „Банър“ продължава напред.

— Не става въпрос за неговата слава. А за особената й същност. Не можеш да водиш битка с него, използвайки неговите средства. Та ти си само танк — а танкът е чисто и безхитростно оръжие. Танкът е честно оръжие, което е първо в боя, покосява всичко или поема всеки контраудар. А Тухи е отровен газ. От онези, които разяждат дробовете. Мисля, че наистина има някаква тайна, която се крие в сърцето на злото и той я владее. Не знам каква е. Но знам как я използва и към какво се стреми.

— Към контрол над вестниците на Уайнънд ли?

— Да, контрол над вестниците на Уайнънд — едно от средствата към целта.

— Каква цел?

— Контрол над целия свят.

Той попита търпеливо, но възмутено:

— Какво значи това, Доминик? Що за шега, какво искаш да кажеш?

— Говоря сериозно, Гейл. Страшно сериозно.

— Контролът над света, мила моя, принадлежи на мъже като мен. Подобните на Тухи дори не умеят да сънуват за него.

— Ще се опитам да обясня. Много е трудно. Най-трудно за обяснение е ослепително очевидното, което всеки е решил да не вижда. Но ако решиш да ме изслушаш…

— Няма да те изслушам. Извинявай, но ми се вижда смешно да обсъждам Елсуърт Тухи като заплаха за мен. Обидно би било да обсъждам сериозно такава възможност.

— Гейл, аз…

— Не. Скъпа, струва ми се, че не знаеш много неща за „Банър“. И аз не искам да ги знаеш. Не искам да имаш нищо общо с него. Забрави го. Остави „Банър“ на мен.

— Това ли е желанието ти, Гейл?

— Това е ултиматум.

— Добре.

— Забрави го. Не развивай страхови комплекси от хора като Елсуърт Тухи. Не ти е присъщо.

— Добре, Гейл. Да влезем вътре. Студено е, а ти си без горна дреха.

Той се усмихна едва забележимо — дотогава не бе проявявала такива грижи към него. Хвана ръката й и целуна дланта, притискайки я в лицето си.

През следващите седмици, когато оставаха сами, почти не разговаряха. Никога не говореха един за друг. Но в мълчанието им нямаше неприязън. Мълчаха като двама души, между които разбирателството е твърде крехко, за да се затваря в думи. Седяха заедно по цели вечери, без да си продумат, доволни да усещат взаимно присъствието си. Внезапно се споглеждаха и се усмихваха. Усмивките им бяха като стискане на ръце.

Една вечер тя усети, че ще й заговори. Седеше до тоалетката си. Той влезе и се облегна на стената до нея. Погледна ръцете й и голите й рамене. Но тя имаше чувството, че той не я вижда, че е вгледан в нещо по-важно от физическата й красота, по-важно от любовта му към нея. Вгледан бе в себе си и на това се дължеше неотразимата му сила.

„Дишам заради себе си, за да зареждам тялото си, за да съм жив… Давах ти не някаква саможертва или състрадание, а егото си и нуждата си от теб…“ Тя чуваше думите на Роурк, гласа на Роурк, който говореше от името на Гейл Уайнънд. Нямаше усещането, че изменя на Роурк, като изразява с неговите любовни думи любовта на друг мъж.

— Гейл — каза тя кротко, — някой ден ще те помоля да ми простиш, че се омъжих за теб.

Той бавно поклати глава и се усмихна. Тя каза:

— Исках да си за мен верига, която ме оковава към света. Но ти се превърна в моя защита от света. Така бракът ми стана нечестен.

— Не. Казах ти, че ще приема всяка избрана от теб причина.

— Но ти промени моя свят. Или може би го промених аз? Не знам. Причинихме си нещо странно един на друг. Дадох ти онова, от което исках да се отърся. Неповторимото усещане за жизненост, което очаквах, че нашият брак ще унищожи в мен. Усещането за живота като извисяване. А ти… ти направи всичко, което бих направила и аз. Знаеш ли колко си приличаме?

— Знаех го от самото начало.

— Но изглеждаше невъзможно. Гейл, сега искам да остана с теб… по друга причина. За да чакам отговор. Мисля, че когато проумея какъв си ти, ще разбера себе си. Отговор има. Общото между нас има име. Не го знам, но знам, че е много важно.

— Сигурно. Би трябвало да ми се иска да го узная. Но не ми се иска. Сега ми е все едно. Дори не бих могъл да изпитам страх.

Тя го погледна и каза много тихо:

— А аз се страхувам, Гейл.

— От какво, обич моя?

— От това, което ти причинявам.

— Защо?

— Не те обичам, Гейл.

— Дори и това няма значение за мен.

Тя сведе глава. Той наведе очи към косата й — блед шлем от сияен метал.

— Доминик.

Тя вдигна послушно лицето си към него.

— Обичам те, Доминик. Толкова много те обичам, че за мен нищо няма значение — дори и ти. Можеш ли да ме разбереш? Важна е само моята любов, няма значение дали й отвръщаш. Без значение е равнодушието ти. Не съм взел кой знае какво от живота. Не съм искал кой знае какво. Всъщност не съм искал нищо. Не съм пожелавал цялостно и всеобхватно, с желание, което прераства в ултиматум, в „да“ или „не“, така че „не“-то да означава край на съществуването. Но ти за мен си точно това. И когато човек стигне до това състояние, вече не е важен обектът, а желанието. Не ти, а аз. Способността да желая по такъв начин. Единствено това желание си заслужава да се изживее и да бъде щадено. Не съм изживявал подобно нещо досега. Доминик, не знаех как да произнеса думата „мое“. Така, както я казвам за теб. Моя. Усещане за живота като извисяване, нали? Това бяха твои думи. Ти си наясно. Не се страхувам. Обичам те, Доминик, обичам те. Сега ми позволяваш да ти го кажа. Обичам те.

Тя протегна ръка и откачи телеграмата от огледалото. Смачка я. Пръстите й бавно се свиха, притискайки хартията към дланта. Той се заслуша в шумоленето на хартията. Тя се наведе, разтвори ръка над кошчето и пусна хартията. За миг ръката й остана неподвижна, с разтворени надолу пръсти.