Изворът

I

Да стиска здраво юмруците си, сякаш кожата на дланите му се е сраснала със стоманата в тях — да държи краката си стабилни, силно притиснати към вертикалния натиск на плоската скала под подметките му — да не усеща тялото си, а само няколко точки на напрежение: коленете, китките, раменете и сондата в ръцете му — да усеща свредела, потръпващ в дълга конвулсивна вибрация — да усеща как потръпват стомахът му, дробовете, правите линии на каменните издатини, които се разпадат в назъбени жилки от трептенето — да чувства сондата и тялото си слети във волята на натиска, за да може стоманеното острие да се врязва бавно в гранита. В това се състоеше целият живот на Хауърд Роурк през изтеклите два месеца.

Стоеше на камъка, напечен от слънцето. Лицето му загоря до бронзово. Ризата лепнеше на дълги мокри петна по гърба му. Кариерата се издигаше наоколо с плоски издатини, преминаващи една в друга. Вселена без криви линии, без трева или пръст, опростена вселена от каменни плоскости, остри ръбове и ъгли. Камъкът не бе извайван бавно през вековете от наноси на ветрове и течения. Възникнал бе от разтопена маса, застивала бавно в незнайни дълбини. Земята го бе запратила нагоре. Белязан бе от насилие, което се възправяше срещу насилието на хората върху неговите жили.

Правите равнини свидетелстваха за силата на всеки разрез, натискът на всеки удар пробиваше в еднаква посока, камъкът се разломяваше с непреклонна съпротива. Сондите се забиваха с глухо, неспирно бръмчене, звуковото напрежение се врязваше в нервите и черепите, сякаш вибриращите инструменти бавно разбиваха и камъка, и хората, държащи ги в ръце.

Работата му харесваше. Усещаше я като състезание по борба между мускулите си и гранита. Вечер беше много изморен. Харесваше чувството на празнота в изтощеното си тяло.

Всяка вечер извървяваше пеша двете мили от кариерата до градчето, където живееха работниците. Минаваше през гора. Усещаше топлата и мека почва под краката си. След деня, прекаран на гранитните ръбове, това бе странно усещане, на което се радваше всяка вечер като на ново удоволствие. Гледаше надолу, за да вижда как краката му газят повърхност, която поддава, отстъпва и остава белязана от следите на стъпките.

В таванската му стая имаше баня. Боята отдавна се бе олющила от дюшемето и голите дъски бяха сиво-бели. Лежеше дълго във ваната. Хладната вода поемаше каменния прах от кожата му. Отпускаше глава на ръба на ваната и затваряше очи. Огромното изтощение се превръщаше в отмора, в която имаше само едно: бавното удоволствие на оттеглящото се от мускулите му напрежение.

Вечеряше в столовата заедно с други работници от кариерата. Сядаше сам на маса в ъгъла. Изпаренията от мазнините, изгарящи по огромната газова готварска печка, изпълваха помещението с лепкава мъгла. Ядеше малко. Пиеше много вода; студената искряща течност в чистата чаша го опияняваше.

Спеше в малка дървена стая под покрива. Гредите на тавана се спускаха над леглото му. Когато валеше, чуваше всяка капка на покрива и трябваше да се напрегне, за да разбере защо не усеща дъжда по тялото си.

Понякога след вечеря отиваше в гората зад къщата. Отпускаше се на земята по очи, с лакти, забити напред и брадичка, подпряна на дланите. Наблюдаваше извивките на жилчиците в зелените стръкчета трева пред лицето си. Духваше, стръкчетата потръпваха и застиваха в покой. Обръщаше се по гръб и лежеше без да мърда, а земята под него беше топла. Далеч нависоко листата бяха зелени. Имаха тъмен и наситен цвят, който сякаш се сгъстяваше, преди да го разтвори здрачът. Листата висяха неподвижни на фона на бляскавото лимоненожълто небе. Сияйната бледност на небето подсилваше гаснещата светлина. Притискаше хълбоците и гърба си към земята отдолу. Тя първо оказваше съпротива, после поддаваше. Изпитваше усещане за мълчалива победа; усещаше смътно, чувствено удоволствие в мускулите на краката си.

Понякога, не много често, сядаше и дълго оставаше така. После се усмихваше с бавна усмивка на екзекутор, наблюдаващ жертвата си. Мислеше за отминаващите дни, за сградите, които можеше да построи през това време, които трябваше да построи, но сигурно никога нямаше да построи. Наблюдаваше неканената поява на болката със студено любопитство на страничен наблюдател. Казваше си: гледай ти, ето я отново. Изчакваше я колко дълго ще трае. Изпитваше странно, жестоко удоволствие да наблюдава битката си с нея. Дори понякога забравяше, че тя е собственото му страдание. Усмихваше се презрително, без да осъзнава, че се смее на собствената си агония. Тези мигове бяха редки, но когато настъпваха, той се чувстваше също както в кариерата: трябва да разбива гранита, да насочва острието и да руши в себе си онова, което продължава да моли за милост.

През лятото Доминик Франкън заживя сама в голямото бащино имение в колониален стил, на три мили от градчето с кариерата. Не приемаше посетители. Възрастен пазач и съпругата му бяха единствените човешки същества, които виждаше, не много често и само когато е необходимо. Те живееха близо до къщата, при конюшните. Пазачът се грижеше за земята и конете, жена му се грижеше за къщата и готвеше на Доминик.

Ястията бяха поднасяни с изящна строгост, усвоена от възрастната жена в дните, когато майката на Доминик бе жива и в присъствието на гостите заемаше почетното място на масата в голямата трапезария. Вечер Доминик заварваше единственото си място на масата подредено като за официална вечеря, със запалени свещи. Неподвижните им жълти пламъци блестяха като копия на почетна стража. В тъмнината стаята изглеждаше огромна, като зала. Високите прозорци бяха като войскови строй. В средата на дългата маса имаше осветена кристална купа с една-единствена водна лилия, разтворила бяло венчелистче около тичинките, жълти като огъня на свещите.

Възрастната жена поднасяше вечерята мълчаливо и без да се натрапва. После веднага изчезваше от къщата. Доминик се качваше в спалнята и намираше на леглото грижливо сгъната изящната си нощница. Сутрин влизаше в банята и заварваше ваната пълна с вода, ароматизирана с хиацинтови соли. Синьо-зелените плочки блестяха под краката й, огромни хавлии като преспи поемаха тялото й — но не чуваше никакви стъпки и не виждаше жив човек в къщата. Възрастната жена се отнасяше към Доминик толкова внимателно и предпазливо, колкото към венецианското стъкло в шкафовете на салона.

Доминик беше прекарала много лета и зими, умишлено заобиколена с хора, за да се чувства сама. Експериментът с истинската самота я очароваше. Поддаде се напълно на слабостта, която никога не си беше позволявала: слабостта да се наслаждава на самотата. Протягаше ръцете и ги отпускаше лениво, усещайки сладостна, сънлива тежест над лактите си, като след първото питие. Радваше се на летните си рокли, усещаше коленете си, чувстваше леката съпротива на тъканите в бедрата си, когато се движи. Усещаше не тъканта, а коленете и бедрата си.

Къщата се издигаше самотна сред огромно имение, отвъд което се простираха гори. На разстояние от мили нямаше никакви съседи. Яздеше по дълги, пусти пътища, по скрити пътеки, водещи към никъде. Листата блестяха на слънцето. Клончетата се разклащаха от нейното препускане. Понякога дъхът й спираше от внезапното усещане, че след завоя ще я пресрещне нещо великолепно и убийствено; не можеше да определи точно какво е, не знаеше дали е гледка, човек или събитие. Сигурна беше само, че ще й дари усещане за скверно удоволствие.

Понякога тръгваше пеша от къщата и извървяваше много мили, без да има нито цел, нито да знае кога ще се върне. Край нея минаваха автомобили; хората от градчето с кариерата я познаваха и й се кланяха; смятаха я за господарката на имението, като майка й навремето. Излизаше от пътя и тръгваше в гората, размахвайки широко ръце, с отметната глава, загледана във върхарите на дърветата. Виждаше как облаците плуват над листата, сякаш гигантското дърво пред нея се движи и накланя, готово да връхлети и да я смаже; спираше, зачакваше с отметната глава и стегнато гърло, като че ли иска дървото да я смаже. После вдигаше рамене и продължаваше. Разтваряше нетърпеливо дебелите клони от пътя си и те драскаха голите й ръце. Вървеше дълго, след като се изтощи, налагаше си да върви напред въпреки умората в мускулите. След това се свличаше по гръб и оставаше неподвижна, с разтворени ръце и крака като кръст на земята, дишайки свободно, с чувство за празнота и лекота, усещайки тежестта на въздуха като натиск над гърдите си.

Понякога сутрин се събуждаше в спалнята си и чуваше взривовете в гранитната кариера. Протягаше се с ръце, изпънати високо над главата върху бялата копринена възглавница и слушаше. Харесваше й този звук на разрушение.

Слънцето печеше силно и тя знаеше, че в гранитната кариера ще бъде още по-горещо. Тъй като не искаше да среща никого, тъй като знаеше също, че там ще има група работници, Доминик тръгна към кариерата. Мисълта да отиде в такъв зноен ден в кариерата беше отблъскваща. Наслади се на очакването.

Излезе от гората на ръба на огромната каменна вдлъбнатина. Сякаш попадна в камера за екзекуции, пълна с нажежена пара. Зноят се излъчваше не от слънцето, а от насечената земя, от плоските прорези в скалите. Раменете, главата и гърбът й бяха изложени на слънцето, но ги чувстваше хладни. Горещият полъх на камъка се издигна по краката й, до гърлото и ноздрите. Долу въздухът трептеше, огнени искри прорязваха гранита. Стори й се, че камъкът се раздвижва, разтапя и потича в бели струи лава. Сонди и чукове разбиваха неподвижния застоял въздух. Загледа се покварено в мъжете, работещи на нажежените тераси. Не приличаха на работници, а на каторжници, осъдени на неописуемо наказание за неописуемо престъпление. Не можеше да откъсне поглед от тях.

Присъствието й беше оскърбително за хората долу. Роклята беше с цвят на вода — бледо синьо-зелена, семпла и скъпа, с плисета като стъклени ръбове. Тънките й токове бяха раздалечени и здраво стъпили на скалата. Косата й приличаше на гладък шлем. Невероятно крехкото й тяло се открояваше на небето. Присъствието й излагаше на показ тънката прохлада в градините и салоните на имението.

Втренчи се надолу. Очите й спряха върху оранжевата коса на мъж, който вдигна глава и я погледна.

Закова се на място, защото първото й усещане не бе за поглед, а за докосване: сякаш не бе гледка на човек, а плесница в лицето. Едната й ръка остана далеч от тялото, с широко разтворени пръсти, сякаш срещу стена. Осъзна, че не може да мръдне, докато той не й позволи.

Видя устата му и мълчаливото презрение, изписано на устните; видя сухите му хлътнали бузи и студения, ясен блясък на очите, в които нямаше капчица милост. Нямаше по-красиво лице от неговото — то изразяваше абстракцията на силата. Заля я гняв, протест и съпротива — но и наслада. Той стоеше и я гледаше; не беше поглед, а акт на притежание. Помисли, че лицето й трябва да придобие изражение, което да му даде заслужения отговор. Но вместо това заразглежда каменния прах по загорелите му ръце, мократа риза, прилепнала към ребрата му, издължените му крака. Сети се за мъжките статуи, които издирваше; замисли се как изглежда гол. В погледа му видя, че я гледа, сякаш се досеща. Осъзна, че вече има цел в живота си — внезапна, съкрушителна омраза към този мъж.

Тя първа се раздвижи. Обърна се и се отдалечи. На пътеката видя началника на кариерата и махна с ръка. Той се втурна да я посрещне.

— Госпожице Франкън! Как сте, госпожице Франкън!

Надяваше се мъжът долу да е чул тези думи. За първи път в живота си й стана приятно, че е госпожица Франкън, зарадва се на положението и имуществото на баща си, които винаги бе презирала. Внезапно помисли, че мъжът долу е най-обикновен работник, собственост на собственика на кариерата, а самата тя е почти собственик на кариерата.

Началникът стоеше почтително пред нея. Тя се усмихна и каза:

— Сигурно един ден ще наследя кариерата. Все някога трябва да проявя интерес към нея.

Директорът я поведе по пътеката, показа й кариерата, обясни й работата. Тя прекоси с него цялата кариера, слезе до прашната зелена долинка с бараките, разгледа внимателно удивителните машини. Прекара в кариерата достатъчно дълго. После се върна сама на ръба на гранитната вдлъбнатина.

Видя го отдалеч, докато приближаваше. Той работеше. Видя паднал над лицето му кичур рижава коса, който се полюшкваше с вибрациите на сондата. Помисли си: дано вибрациите на сондата му причиняват болка, дано тялото му да боли, дано болката е в тялото му.

Когато се изправи на скалите над него, той вдигна глава и я погледна. Тя не разбра кога е забелязал, че се приближава. Погледна, сякаш очакваше тя да е там, сякаш знаеше, че ще се върне. Видя на лицето му нещо като усмивка, по-оскърбителна от думи. Продължи да я гледа нахално и право в очите, без да мръдне, да трепне или да се обърне, за да признае, че няма право да я гледа по такъв начин. Не само беше придобил това право, а мълчаливо й казваше, че го е получил от нея.

Тя се обърна рязко и тръгна надолу по скалистия склон, отдалечавайки се от кариерата.

Запомни не очите, не устата, а ръцете му. Смисълът на този ден сякаш се свеждаше до една-единствена картина, запечатала се в съзнанието й: ръката му, опряна в гранита. Виждаше я съвсем ясно: върховете на пръстите му се притискаха в камъка, в дългите пръсти преминаваха правите линии на сухожилията, разположени ветрилообразно от китката към кокалчетата. Мислеше за него, но във всичките си мисли виждаше само ръката върху гранита. Изплаши се. Не разбираше.

Та той е най-обикновен работник, наемник, полагащ каторжен труд. Замисли се, седнала пред стъклото на тоалетката. Гледаше кристалните предмети пред себе си. Бяха като скулптури от лед, открояващи собствената й хладна и луксозна крехкост. Замисли се за тялото му, изпълнено с напрежение, за дрехите му, напоени с прах и пот, за ръцете му. Съсредоточи се върху контраста, който я унижаваше. Облегна се и затвори очи. Спомни си многото видни мъже, които бе отхвърлила. Мислеше за работника в кариерата. Помисли, че може да я сломи не мъж, на когото се възхищава, а мъж, към когото изпитва отвращение. Отпусна глава на ръката си. Прималя от наслада.

В продължение на два дни се отдаде на планове как да избяга от това място. В куфара си намери стари туристически дипляни, разгледа ги, избра курорт, хотел и стая в хотела, избра на кой влак да се качи, на кой кораб и в кой номер каюта. Тези занимания й доставиха порочно удоволствие, защото знаеше, че няма да тръгне за никъде. Ще се върне в кариерата.

Върна се в кариерата след три дни. Спря се над разлома, където той работеше, застана и се вторачи в него. Той вдигна глава, но тя не се обърна. Погледът й му казваше, че знае какво прави, но не го уважава достатъчно, за да го скрие. Неговият поглед каза само, че е очаквал да дойде. Наведе се над сондата и продължи работата си. Тя зачака. Искаше да погледне нагоре. Знаеше, че и той знае. Не я погледна.

Стоеше, загледана в ръцете му. Искаше да види как докосва камъка. Забрави сондата и динамита. Достави й удоволствие мисълта, че разбива гранита с ръце.

Началникът на кариерата я извика по име, забързан по пътеката към нея. Обърна се към него.

— Харесва ми да гледам как работят мъжете — обясни тя.

— Впечатляващо, нали? — съгласи се началникът. — Вижте влака, тръгва с току-що натоварения гранит.

Но тя не погледна влака. Гледаше мъжа долу, вперил поглед в нея. Знае, че точно сега тя не иска да я гледа, каза безочливият блясък в очите му. Обърна глава. Погледът на началника мина над кариерата и се спря на човека под тях.

— Ей, ти, долу! — извика той. — Да работиш ли ти плащат или да зяпаш?

Мъжът се наведе мълчаливо над сондата. Доминик се изсмя високо.

Началникът каза:

— Тия хора тук не са стока, госпожице Франкън… Някои са бивши затворници.

— Този бил ли е в затвора? — попита тя, сочейки надолу.

— Не знам. Не ги познавам всички.

Искаше й се да е бил затворник. Чудеше се дали все още бият с бич осъдените. Надяваше се да ги бият. При тази мисъл й призля, както в детството й, когато сънуваше, че пада от висока стълба. Почувства, че стомахът й премалява.

Обърна се рязко и си тръгна от кариерата.

Върна се след няколко дни. Ненадейно го видя на плоска каменна тераса, встрани от пътеката. Закова се на място. Не искаше да се приближава до него. Странно й беше, че е пред нея, а тя няма защитата и извинението на дистанцията.

Стоеше и я гледаше право в очите. Разбираха се агресивно и интимно, защото до този момент не бяха разменяли нито дума. Тя разруши усещането с въпроса:

— Защо всеки път се взираш в мен?

Помисли с облекчение, че думите са най-доброто средство да отблъснеш някого. Отхвърли всичко, което знаеха и двамата, назовавайки го с думи. Той помълча за миг, загледан в нея. Тя се ужаси при мисълта, че той няма да отговори, че с мълчание ще й каже твърде ясно защо няма нужда от отговор. Но той отговори:

— По същата причина, поради която вие се взирате в мен.

— Не знам какво имаш предвид.

— Ако не знаехте, щяхте повече да се чудите и по-малко да се ядосвате, госпожице Франкън.

— Знаеш името ми?

— Достатъчно високо го разгласявате.

— По-добре не бъди нахален. Мога да те уволня на секундата, нали знаеш.

Той обърна глава, търсейки някого сред мъжете долу. Попита:

— Да извикам ли началника?

Тя се усмихна презрително.

— Не, разбира се. Би било твърде лесно. Но тъй като знаеш коя съм, ще е по-добре, ако престанеш да се взираш в мен, когато идвам тук. Може да бъде изтълкувано погрешно.

— Не мисля.

Тя се обърна. Трябваше да контролира гласа си. Погледна над каменните тераси. Попита:

— Трудна ли е работата тук?

— Да. Ужасно.

— Изморяваш ли се?

— Нечовешки.

— Какво усещаш?

— Едва ходя в края на деня. През нощта не мога да раздвижа ръцете си. Лежейки в леглото, мога да различа всеки мускул на тялото си по различните видове болка.

Даде си сметка, че той не говори за себе си, а говори за нея, казва неща, които тя иска да чуе, казва й, че знае защо тя иска да чуе точно тези изречения.

Обзе я гняв, който я изпълни с доволство, защото беше студен и уверен. Но почувства и желание кожата й да докосне неговата, да притисне голата си ръка до неговата — само толкова. Желанието не стигна по-далеч.

Попита спокойно:

— Не ти е тук мястото, нали? Не говориш като работник. Какъв си бил преди?

— Електротехник. Водопроводчик. Мазач. Много неща.

— Защо работиш тук?

— Заради парите, които ми плащате, госпожице Франкън.

Тя сви рамене. Обърна се и се отдалечи по пътеката. Знаеше, че я гледа. Не се обърна назад. Прекоси бързо кариерата. Повече не се върна на пътеката, от която можеше да го види.

II

Доминик се събуждаше всеки ден с мисълта, че има цел пред себе си: да мине денят, без да ходи в кариерата.

Изгуби любимата си свобода. Знаеше, че постоянната битка с едно-единствено тиранично желание е също тирания, но предпочете да приеме тази нейна форма. Това бе единственият начин, по който можеше да му позволи да определя живота й. Откри мрачно задоволство в болката — защото болката идваше от него.

Отиде на гости на далечни съседи — богато и мило семейство, което в Ню Йорк я отегчаваше. Цяло лято не бе посещавала никого. Те се изненадаха и възхитиха, че я виждат. Седна сред група изискани хора до басейна. Наблюдаваше претенциозната им елегантност. Наслаждаваше се на почтителността, с която се отнасят към нея. Поглеждаше към отражението си в басейна: беше най-изящната и аскетичната сред тях.

Запита се с порочна тръпка какво биха направили тези хора, ако могат да прочетат мислите й, ако знаят, че копнее за мъж от каменната кариера, че мисли за тялото му силно интимно, както човек не мисли за тялото на никой друг, а само за своето. Усмихна се. Студената чистота на лицето й скри от другите какво означава тази усмивка. Посети семейството още няколко пъти само заради тези свои мисли, изникващи на фона на уважението, което проявяваха към нея.

Една вечер един от гостите й предложи да я изпрати до вкъщи. Беше известен млад поет, бледен и строен, с меки, чувствени устни и очи, натъжени от цялата вселена. Не забеляза скръбното внимание, с което дълго я бе наблюдавал. По пътя в колата усети, че колебливо се навежда към нея. Чу го да шепне умолително и несвързано, също като много други мъже. Колата спря. Устните му се впиха в рамото й.

Отдръпна се рязко. Остана за миг неподвижна — ако беше станала, трябваше да го докосне, а мисълта за това й бе непоносима. Разтвори вратата, изскочи от колата и тръшна вратата зад себе си, сякаш за да го заличи с трясъка. Побягна. След малко забави ход и продължи по неосветения път потръпвайки, докато видя очертанията на своя покрив.

Спря и удивено се огледа. Опита се да свърже мислите си. Подобни неща й се случваха често. Забавляваше се, без да изпитва отвращение, без да усеща нищо.

Тръгна бавно към къщата през моравата. Спря по стълбите към стаята си. Мислеше за мъжа в кариерата. Знаеше ясно и недвусмислено, че мъжът от кариерата я иска. Усети го от самото начало, още щом я погледна за първи път. Но до този момент не го признаваше пред себе си.

Разсмя се. Хвърли поглед наоколо, към смълчаното великолепие на своята къща. Къщата правеше думите излишни. Знаеше, че никога няма да й се случи. Знаеше също какво страдание може да му причини.

Два дни обикаляше доволно из стаите на своята къща. Тя й беше защита. Слушаше взривовете от кариерата и се усмихваше.

Тя обаче се чувстваше прекалено уверена, а къщата беше прекалено сигурна. Изпита желание да подсили сигурността, като я предизвика.

Избра мраморната плоча пред камината в спалнята си. Трябваше да я счупи. Коленичи с чук в ръка и се опита да строши мрамора. Заудря по него, вдигайки високо тънката си ръка, блъскайки с яростно безсилие. Заболяха я костите на ръката и рамото. Успя само да направи дълга драскотина в мрамора.

Отиде в кариерата. Видя го отдалеч и тръгна право към него.

— Здравей — каза небрежно.

Той изключи сондата. Облегна се на каменния ръб и отвърна:

— Здравейте.

— Сетих се за теб — каза тя спокойно и замълча. После добави със същия подканващ глас: — В къщата ми трябва да се свърши дребна черна работа. Искаш ли да спечелиш малко пари отгоре?

— Разбира се, госпожице Франкън.

— Ще дойдеш ли в къщата ми довечера? Входът за прислугата е от Риджууд Роуд. Счупи се мраморната плоча на камината и трябва да се смени. Искам да я изнесеш и да поръчаш нова.

Очакваше да се разгневи и да откаже. Той попита:

— Кога да дойда?

— В седем часа. Колко ти плащат тук?

— Шестдесет и два цента на час.

— Сигурна съм, че ги заслужаваш. Готова съм да ти платя по същата тарифа. Знаеш ли как да стигнеш до дома ми?

— Не, госпожице Франкън.

— Когото и да попиташ в селото, ще те упъти.

— Добре, госпожице Франкън.

Тръгна си разочарована. Почувства, че тайното им разбирателство е секнало. Отнесе се така, като че ли работата е проста и може да я свърши всеки друг работник. После й премаля силно, обзета от срам и удоволствие, както всеки път в негово присъствие. Осъзна, че разбирателството им е по-интимно и скандално от всякога. То се прояви в естествения начин, по който прие неестественото й предложение. Показа й колко много неща са му известни, тъй като изобщо не се изненада.

Помоли стария пазач и съпругата му да останат вечерта в къщата. Почтителното им присъствие допълваше атмосферата на феодално имение. В седем часа звънна звънецът на входа за прислугата. Възрастната жена го поведе към големия салон. Доминик стоеше на площадката на широкото стълбище.

Загледа го как приближава, вдигнал очи към нея. Остана загледана в него достатъчно дълго, за да му даде възможност да заподозре, че може би го прави съзнателно, преднамерено, и произнесе точно в мига, преди той да се убеди в това:

— Добър вечер.

Гласът й беше строг и спокоен.

Той не отговори, само кимна и се заизкачва към нея. Беше с работни дрехи и носеше чанта с инструменти. Движенията му излъчваха гъвкавост и енергия, които бяха необичайни за нейния дом, за излъсканите стъпала, за изящните строги перила. Очакваше, че присъствието му ще е неподходящо в дома й, но се оказа, че домът й е в дисхармония с него.

Посочи с ръка вратата на спалнята си. Той я последва покорно. Сякаш не забеляза стаята, в която влезе. Влезе като в работилница. Отиде право при камината.

— Ето я — каза тя и посочи с пръст мраморната плоча.

Той коленичи мълчаливо, извади тънък метален клин от чантата, опря острието му в драскотината на плочата и удари веднъж с чука. Плочата се разцепи по дължина.

Вдигна очи към нея. Именно от този поглед се ужасяваше, от насмешката, на която не може да отвърне, защото насмешката не се вижда, а само се усеща. Той каза:

— Строшена е и трябва да се смени.

Тя попита спокойно:

— Знаеш ли какъв е мраморът и къде може да се поръча нова?

— Да, госпожице Франкън.

— Тогава давай. Изнеси я.

— Добре, госпожице Франкън.

Тя остана загледана в него. Изпитваше странна, нелепа необходимост да наблюдава механичната му работа, сякаш му помага с очи. Усети, че я е страх да погледне стаята наоколо. Наложи си да вдигне глава.

Зърна лавицата на тоалетната масичка. Стъкленият й ръб проблясваше като ивица зелен сатен в полумрака. Зърна кристалните шишенца, белите спални пантофи, бледосинята хавлия на пода до огледалото, чорапите, метнати върху облегалката на креслото, бялата сатенена покривка на леглото. По ризата му имаше влажни Петна. Сив каменен прах бе полепнал по ръцете му. Стори й се, че всеки предмет в стаята е докоснат от него, че въздухът е като огромен басейн с вода, в който са се потопили и водата, докоснала него, пренася докосването до нея, до всеки предмет в стаята. Поиска й се той да вдигне поглед. Но той работеше, с наведена глава.

Приближи се и застана мълчаливо над него. Не бе го доближавала толкова много. Загледа се в гладката кожа на врата му. Различаваше отделните нишки в косата му. Погледна към върха на сандала си на пода, на сантиметри от тялото му. Можеше да го докосне само с едно движение, с много леко движение на крака. Отдръпна се.

Той мръдна глава, но не погледна нагоре, а само взе някакъв инструмент от чантата, отново се наведе и продължи да работи.

Тя се засмя на висок глас. Той спря и я погледна.

— Да? — попита.

Отговори му любезно и със сериозно изражение:

— О, съжалявам. Може би си решил, че се смея на теб. Не ти се смея, разбира се.

Добави:

— Не исках да те смущавам. Сигурна съм, че нямаш търпение да свършиш и да си тръгнеш. Имам предвид, разбира се, че сигурно си изморен. Но от друга страна, аз ти плащам на час, така че е съвсем редно малко да удължиш времето, ако искаш да спечелиш повече. Вероятно има неща, за които искаш да поговорим.

— Да, госпожице Франкън.

— Е?

— Мисля, че тази камина е отвратителна.

— Така ли? Тази къща е проектирана от баща ми.

— Да, разбира се, госпожице Франкън.

— Неуместно е ти да оценяваш работата на архитекта.

— Така е.

— Сигурно можем да изберем друга тема.

— Да, госпожице Франкън.

Отдалечи се от него. Седна на леглото, облегната на изпънатите си ръце, с кръстосани и притиснати в дълга права линия крака. Тялото й, отпуснато от раменете, контрастираше с напрегнатата поза на краката. Студеното й строго лице контрастираше с позата на тялото.

Поглеждаше я от време на време, докато работеше. Заговори почтително:

— Ще се постарая да намеря мрамор със съвсем същото качество, госпожице Франкън. Много е важно да се прави разлика между видовете мрамор. Общо взето те са три. Белите мрамори, които се получават от рекристализация на варовик, ониксовите, които са химически депозити на калциев карбонат, и зелените мрамори, които се състоят главно от воден магнезиев силикат или серпентин. Последният не е същински мрамор. Истинският мрамор е метаморфна форма на варовик, възникнала от топлината и налягането. Налягането е могъщ фактор. То предизвиква процеси, които, след като започнат, не се поддават на контрол.

— Какви процеси? — попита тя, накланяйки се напред.

— Рекристализация на частиците на варовика и проникване на чужди елементи от околната почва. Те съставляват цветните нишки в повечето мрамори. Розовият мрамор се получава от манганови оксиди, сивият се дължи на въглеродни съединения, жълтият мрамор на водни оксиди на желязото. Тази плоча тук, разбира се, е бял мрамор. Има много разновидности на белия мрамор. Трябва да сте много внимателна, госпожице Франкън…

Тя седеше сведена напред, смалена в смътно черно очертание; светлината на лампата се лееше върху едната й ръка, отпусната на коленете с дланта нагоре и с полуотворени пръсти. Огънят в камината осветяваше с тънка ярка линия всеки пръст на ръката й. Върху тъмния плат на роклята ръката й изглеждаше разголена и блестяща.

— … и да се уверите, че ще поръчам нова плоча със съвсем същото качество. Например не е препоръчително плочата да се замени с бял мрамор от Джорджия, който не е така ситнозърнест като белия мрамор от Върмонт. Той пък не е ситнозърнест като белия мрамор от Алабама. Това е алабамски мрамор. Много високо качество. Много скъп.

Ръката й се сключи и се отдръпна от светлината. Той продължи да работи мълчаливо.

След като свърши, стана и попита:

— Къде да оставя камъка?

— Остави го там. Ще наредя да го изнесат.

— Ще поръчам да отрежат нова плоча със същите размери и да ви я доставят с наложен платеж. Искате ли да дойда да я монтирам?

— Разбира се. Ще те уведомя, когато пристигне. Колко ти дължа? — Тя хвърли поглед към часовника на нощната масичка. — Работил си три четвърти час. Това прави четиридесет и осем цента. — Взе чантата си, извади банкнота от един долар и му я подаде. — Задръж рестото — каза му.

Очакваше да хвърли банкнотата в лицето й. Той я прибра в джоба си и каза:

— Благодаря ви, госпожице Франкън.

Видя как краят на дългия черен ръкав трепери над свитите й пръсти.

— Лека нощ — каза тя с глас, приглушен от гняв.

Той се поклони:

— Лека нощ, госпожице Франкън.

Обърна се, слезе по стълбите и излезе от къщата.

Престана да мисли за него. Мислеше за поръчаната мраморна плоча. Зачака я трескаво и напрегнато, като вманиачена. Броеше дните, загледана в редките камиони по пътя отвъд моравата. Яростно си повтаряше, че само иска мраморът да пристигне, само това, нищо друго, че няма никакви други причини, че въобще няма причини. Беше последна истерична последица, но бе свободна от всичко друго. Камъкът ще дойде и всичко ще приключи.

Камъкът дойде, но тя едва го погледна. Още преди да потегли камионът, седна на бюро и написа бележка на изящна бланка за писма:

„Мраморът е доставен. Искам да бъде монтиран довечера.“

Изпрати пазача с бележката до кариерата. Нареди му да я предаде:

— Не знам как се казва. Рижият работник, който веднъж идва тук.

Пазачът се върна и й донесе парче от кафяв хартиен плик. На него бе написано с молив:

„Ще бъде монтиран довечера“.

Зачака до прозореца на спалнята си, потопена в душната празнота на нетърпението. Звънецът на входа за прислугата звънна в седем часа. На вратата й се почука.

— Влез — каза рязко тя, опитвайки се да приглуши странното звучене на гласа си.

Вратата се отвори. Появи се съпругата на пазача и махна на някого зад нея да я последва. Влезе нисък, дебел италианец на средна възраст с криви крака, с голяма златна халка в едното ухо и протрита шапка, която държеше почтително с две ръце.

— Човекът, когото изпратиха от кариерата, госпожице Франкън — каза жената на пазача.

Доминик издаде нещо средно между вик и въпрос:

— Кой си ти?

— Паскуале Орсини — отговори мъжът покорно и смутено.

— Какво искаш?

— Ами аз… рижият долу в кариерата каза камината трябва бъде поправена, каза вий искате да поправя нея.

— Да. Да, разбира се — изрече тя и се изправи. — Забравих. Започвай.

Трябва да излезе от стаята. Трябва да бяга, за да не я види никой, за да не види сама себе си, ако може да избяга и от себе си.

Спря в градината и затрепери, притискайки очите си с юмруци. Обзе я гняв — чист и ясен, който помете всичко, с изключение на ужаса, стаен под него. Сети се, че вече няма защо да приближава кариерата, но въпреки това ще отиде.

Изминаха много дни. Една привечер отиде до кариерата. Връщаше се от дълга езда из околността. Сенките по моравата се удължаваха. Знаеше, че няма да издържи още една нощ. Трябваше да стигне в кариерата, преди работниците да си тръгнат. Препусна с коня. Вятърът пронизваше бузите й.

Когато стигна до кариерата, него го нямаше. Веднага разбра, че го няма, макар че работниците тъкмо си тръгваха, изпълвайки пътеките на излизане от каменната кариера. Стисна устни и го затърси с очи. Знаеше, че си е тръгнал.

Препусна през гората, напосоки между стени от листа, които бледнееха в падащия здрач. Спря, откърши от едно дърво дълъг тънък клон, откъсна листата и продължи, шибайки коня с гъвкавата пръчка като с камшик, за да препуска по-бързо. Сякаш скоростта може да ускори вечерта, да скъси задаващите се часове, да й помогне да направи скок във времето, да улови новото утро, преди да е настъпило. И тогава го видя. Вървеше сам по пътеката пред нея.

Втурна се напред. Настигна го и спря внезапно. Рязкото движение я тласна напред, после назад, като пружина. Той спря.

Мълчаха, загледани един в друг. Тя помисли, че всеки миг мълчание е предателство. Безсловесната среща бе твърде красноречива, тя бе признание, че няма нужда от никакъв поздрав.

Попита с равен глас:

— Защо не дойде да монтираш мрамора?

— Реших, че за вас е без значение кой ще дойде. Не е ли така, госпожице Франкън?

Думите и подействаха не като звуци, а като плесница през устата. Вдигна клона и го шибна по лицето. Препусна, набрала сила от движението.

Доминик седеше до тоалетната масичка в спалнята си. Стана много късно. В голямата празна къща цареше пълна тишина. Френските прозорци на спалнята бяха отворени към терасата. Листата бяха притихнали в тъмната градина.

Чаршафите я очакваха разтворени на леглото, възглавницата белееше на фона на високите черни прозорци. Реши, че ще се опита да заспи. Не го бе виждала три дни. Прокара ръце по главата си. Извивките на дланите притиснаха гладката й плътна коса. Опря слепоочия с върховете на пръстите си, намокрени с парфюм, и ги задържа за миг. Изпита облекчение от студеното, тръпчиво щипване на студената течност по кожата й. На стъклото на тоалетната масичка блестеше като скъпоценен камък разлята капчица парфюм.

Не чу стъпките в градината. Чу ги едва когато се заизкачваха по стълбите към терасата. Седна в леглото и се намръщи. Погледна към френските прозорци.

Той влизаше. Беше с работни дрехи, мръсната му риза бе с навити ръкави, панталоните му бяха полепнали с каменен прах. Загледа се в нея. Изражението му не беше насмешливо. Лицето му беше изопнато, сурово и жестоко, страстно и аскетично, с хлътнали бузи и издължени стиснати устни. Тя скочи на крака, изправи се с опънати назад ръце и разтворени пръсти. Той не помръдна. На врата му изпъкна вена, запулсира и се сви.

Тръгна към нея. Прегърна я така, че плътта му проряза нейната. Усети костите на ръцете му върху ребрата си. Притисна здраво краката й към своите, с устни върху нейните.

Не разбра дали веднага я обзе ужас и заби лакти в гърлото му, извивайки се, за да избяга, или в първия миг остана неподвижна в ръцете му, шокирана от усещането за кожата му върху нейната. Онова, което бе обмисляла и очаквала, се оказа съвсем различно. Но тя нямаше как да го знае, защото то бе извън живота. Човек можеше да го понесе не по-дълго от миг.

Опита да се изтръгне от него. Усилието й се разби в ръката му, която дори не го усети. Заудря го с юмруци по раменете и по лицето. С една ръка хвана двете й китки, стисна ги зад гърба и й изви плешките. Тя извърна глава. Усети устните му върху гърдите си. Изтръгна се от него.

Облегна се на тоалетката. Обхвана с ръце ръба зад себе си. Очите й бяха разширени, безцветни, безформени от ужас. Той се смееше. Лицето му се раздвижи от смях, но без звук. Изглежда я пусна нарочно. Стоеше разкрачен, с ръце отстрани. Даде й възможност да усети тялото му през разделящото ги пространство по-силно, отколкото в прегръдката му. Тя погледна към вратата зад гърба му. Той долови намекнатото движение — то беше само мисъл за скок към вратата. Протегна ръка без да я докосва, после я отпусна. Раменете й леко се повдигнаха. Той направи крачка напред и раменете й увиснаха. Тя се приведе по-близо до тоалетката. Даде й малко време. После се приближи. Вдигна я съвсем леко. Впи зъби в ръката му и вкуси кръв на върха на езика си. Той отметна главата й назад и я накара да отвори уста в неговата.

Бореше се животински, но не издаде нито звук. Не извика за помощ. Чу как ударите й отекнаха в дъха му и усети, че той пъшка от удоволствие. Посегна към лампата на тоалетката. Той изби лампата от ръката й. Кристалът се разби в тъмнината.

Хвърли я на леглото. Кръвта заби в гърлото и в очите й. Заляха я омразата и безсилният ужас на кръвта й. Потъна в омразата и в неговите ръце — ръце, които се движат по тялото й и разбиват гранита. Направи последен опит за съпротива. Остра болка прониза цялото й тяло, чак до гърлото. Изкрещя. После притихна.

Това действие може да е нежно, за да изрази любов, или презрително, в знак на унижение и завоевание. Може да го извърши любовник, но може да го извърши и войник, за да оскверни жената враг. Той го извърши презрително. Не беше любов, а оскверняване. Накара я да легне и да му се покори. Ако бе проявил и капка нежност, тя би останала студена, недосегаема за случващото се с тялото й. Но той се държа като господар, облада я презрително и безсрамно, а тя изпита очаквания възторг. Усети го, че тръпне от агонията на удоволствието, непоносимо дори и за него. Разбра, че му го дава тя, че идва от нея, от нейното тяло. Прехапа устни. Вече знаеше какво е искал да й покаже.

Лежеше неподвижен, далеч от нея, с глава, висяща над края на леглото. Чу бавните му, затихващи неравни вдишвания. Тя лежеше по гръб, както я беше оставил, без да помръдва, с отворена уста. Усещаше се олекнала и унила.

Той стана. Видя силуета му пред прозореца. Тръгна си, без й продума, без да я погледне. Забеляза го, но нямаше значение. Заслуша се равнодушно в шума на стъпките му, които се отдалечаваха в градината.

Лежа неподвижно дълго време. После раздвижи език в отворената си уста. Чу звук, идващ някъде отвътре в нея. Беше сухо, кратко, противно хлипане. Но не заплака, очите й бяха като парализирани, сухи и широко отворени. Звукът прерасна в движение, разтърсване, слизащо от гърлото към стомаха. Накара я да се надигне. Изправи се мъчително, приведена, с ръце притиснати към стомаха. Нощната масичка до леглото тракна в тъмнината. Изгледа я удивена, че се движи без причина. Разбра, че самата тя трепери. Не беше уплашена; беше глупаво да се тресе така, на кратки, откъслечни тласъци, като хълцане без звук. Реши, че трябва да се изкъпе. Изпита непреодолима нужда да се изкъпе, сякаш я бе усетила отдавна. Всичко е все едно, стига само да се изкъпе. Бавно провлече крака към вратата на банята.

Светна лампата в банята. Видя се във високото огледало. Видя моравите следи, оставени по тялото й от устата му. В гърлото й се надигна приглушен стон. Не беше заради вида й, а заради внезапната мисъл, че няма да се изкъпе. Изпита желание да задържи усещането за неговото тяло, следите от тялото му по нейното. Ясно си даде сметка какво означава това желание. Падна на колене и се вкопчи в ръба на ваната. Нямаше сили да пропълзи над този ръб. Ръцете й се плъзнаха и тя се отпусна неподвижно на пода. Плочките под тялото й бяха твърди и студени. Лежа там до сутринта.

Роурк се събуди сутринта с мисълта, че предишната вечер е като постигната цел, като спирка в движението на живота му. Вървеше напред в името на тези спирки — подобни на мига, когато обхождаше строящата се къща на Хелър, подобни на предишната вечер. По необясними причини предишната вечер за него бе равнозначна на строяща се сграда, създаваше му усещане за живот.

Постигнаха единение отвъд насилието, отвъд умишлената скверност, която бе извършил. Ако не държеше толкова много на нея, не би я обладал така. Ако тя не държеше толкова на него, не би оказала такава отчаяна съпротива. Изживяха неизразим възторг, защото и двамата го знаеха.

Отиде в кариерата и работи както обикновено. Тя не дойде. Не очакваше да дойде. Но продължи да мисли за нея. Следеше с любопитство мислите си. Беше му странно да усеща съществуването на друг човек, да го чувства като осъзната, неотложна необходимост; необходимост, която не подлежи на квалификации, не е нито приятна, нито болезнена, но е непоклатима като ултиматум. Важното беше, че я има на света. Важното беше, че мисли за нея, мисли как се е събудила сутринта, как движи тялото си, което му принадлежи завинаги, какво си мисли.

Докато вечеряше в окадената кухня, отвори вестник и прочете името на Роджър Енрайт в светската хроника. Краткият текст гласеше:

Прониза го острата болка, с която толкова често се бореше. Опита се да не й се поддаде. Болка от безсилието пред яснотата на какво е способен, какво би могъл да направи, ако не му беше забранено. После, без никаква връзка, се сети за Доминик Франкън. Тя нямаше нищо общо с онова, за което мислеше. Порази го, че е в съзнанието му дори и сред тези мисли.

Измина цяла седмица. Една вечер намери писмо в къщата, където живееше. Беше препратено от неговата бивша кантора към последния му адрес в Ню Йорк, от там до Майк, от Майк в Кънектикът. На плика имаше релефен адрес на неизвестна за него петролна компания. Отвори писмото и прочете:

Половин час по-късно Роурк беше във влака. Когато влакът потегли, той си спомни за Доминик, спомни си, че я оставя. Тази мисъл му се стори далечна и маловажна. Смая се, че продължава да мисли за нея.

С времето може би ще се примири и ще забрави всичко, мислеше си Доминик. С изключение на спомена, че изпита удоволствие от случилото се, че той го знае, че го е знаел, преди да отиде при нея и че е дошъл само затова. Можеше да се защити само по един начин — да реагира с погнуса, но не го направи. Изпита наслада от погнусата си, от страха си и от неговата сила. Устреми се към падението и това я накара да го намрази.

Една сутрин намери писмо на масата със сервираната закуска. Беше от Алва Скарет. „… Кога се връщаш, Доминик? Не мога да ти опиша колко много ни липсваш. Не си от приятните хора, когато си тук, всъщност аз се страхувам от теб, но от разстояние ще раздуя допълнително и без това раздутото ти его и ще призная, че всички те чакаме с нетърпение. При нас ще се върне Императрицата.“

Прочете го и се разсмя. Ако знаеха… тези хора… от някогашния й живот, които благоговееха пред нея… изнасилиха ме… Изнасили ме рижав бачкатор в каменна кариера… Изнасили мен, Доминик Франкън… В яростното унижение тези думи й доставяха същото удоволствие, което изпита от прегръдката му.

Продължи да мисли за него, докато се разхождаше из околността, когато се разминаваше с хора по пътя, а те й се кланяха, защото бе господарката на замъка. Искаше да крещи пред всички.

Дните й минаваха незабелязано. Затъна в странно усамотение, наслаждавайки се на думите, които неспирно си повтаряше. Една сутрин на моравата в градината си даде сметка, че е изтекла цяла седмица, през която не го е виждала. Забърза през моравата и излезе на пътя. Тръгна към кариерата.

Извървя разстоянието до кариерата пеша, без шапка в зноя. Не бързаше. Нямаше защо да бърза. Беше неизбежно. Да го види отново… Не си постави никаква цел. Изпитваше толкова силна нужда от него, че не й трябваше цел. По този въпрос ще мисли после… Имаше и други неща, отблъскващи и важни, които се надигаха смътно в ума й, но първо и преди всичко, само едно: да го види отново…

Стигна до кариерата и се огледа бавно, внимателно и глупаво. Толкова бе чудовищно, че не можа да повярва на очите си: веднага разбра, че го няма. Работата кипеше под високото обедно слънце, не се виждаше нито един бездействащ човек, но той не беше сред работещите. Вцепени се и зачака. Мина много време.

Видя началника и го повика, махвайки с ръка.

— Добър ден, г-це Франкън… Прекрасен ден, нали, г-це Франкън? Още е средата на лятото, но есента наближава, да, есента наближава, вижте листата, г-це Франкън.

Тя попита:

— Имаше тук един човек… мъж с ярко оранжева коса… къде е?

— О, да. Знам го. Отиде си.

— Отиде си?

— Напусна. Мисля, че замина за Ню Йорк. Съвсем ненадейно.

— Кога? Преди седмица ли?

— Не. Вчера.

— Кой беше…

Млъкна. Вместо да зададе въпроса: „Кой беше той?“, попита:

— Кой работеше тук до толкова късно снощи? Чух взривове.

— Изпълняваме специална поръчка за сградата на г-н Франкън. Нали знаете, сградата „Космо-Слотник“. Спешно е.

— Да… разбирам…

— Съжалявам, че сме ви обезпокоили, г-це Франкън.

— О, не… всичко е наред.

Тръгна си. Не попита за името му. Това беше последен шанс да остане свободна.

Закрачи бързо, леко, с внезапно облекчение. Зачуди се защо не си е давала сметка, че не знае как се казва и защо не го е попитала. Може би защото й бе станало ясно всичко, което искаше да знае за него, още от първия поглед. Човек не може да открие в Ню Йорк работник, чието име не знае. Беше в безопасност. Ако знаеше името му, щеше вече да е тръгнала за Ню Йорк.

Занапред всичко е ясно. Не е нужно да прави нищо повече, освен да не пита за името му. Отдъхна си. Има шанс да се бори. Ще го сломи… или ще бъде сломена. Ако бъде сломена, ще пита за името му.

III

Питър Кийтинг влизаше в кантората и вратата се отваряше като висока нотка на тромпет. Вратата се разтваряше широко, като пред човек, за когото всички врати се разтварят така.

Денят му в кантората започваше с вестниците. На бюрото го очакваше купчина вестници, подредени от секретарката. Харесваше му да чете новите публикации за строежа на „Космо-Слотник Билдинг“ или за фирмата „Франкън&Кийтинг“.

Тази сутрин във вестниците нямаше нищо по тези въпроси и Кийтинг се намръщи. Прочете една история за Елсуърт М. Тухи, която го порази. Починал бе видният филантроп Томас Л. Фостър. В завещанието си, наред с други големи суми, бе оставил скромните сто хиляди долара на Елсуърт М. Тухи, „мой приятел и духовен водач, в благодарност за извисения му ум и искрената преданост към човечеството“. Елсуърт М. Тухи приел наследството и го дарил непокътнато на „Центъра за социални изследвания“, прогресивен научен институт, където изнасяше лекции за „Изкуството като социален симптом“. Обяснил, че прави дарението, защото „не вярва в институцията на наследяването от частни лица“ и отказал всякакви коментари.

— Не, приятели мои, нито дума повече.

И добавил, верен на стила си да омаловажава своите заслуги:

— Придържам се към лукса да коментирам само интересни теми. Не се смятам за такава.

Питър Кийтинг изчете статията и тъй като знаеше, че самият той никога не би постъпил така, изпита безгранично възхищение.

После го обзе познатото раздразнение от мисълта, че още не е успял да се запознае с Елсуърт Тухи. Тухи бе заминал да изнася лекции малко след обявяването на наградите в конкурса за „Космо-Слотник“. На бляскавите приеми, които посещаваше Кийтинг, не идваше единственият човек, с когото най-силно желаеше да се запознае. Тухи не спомена нито веднъж в рубриката си името на Кийтинг. И този път, както всяка сутрин, Кийтинг разтвори с надежда „Банър“ на страницата, където излизаше „Един тих глас“. Но рубриката, озаглавена „Песни и други неща“, описваше превъзходството на фолклорните песни над всички останали видове музика, и на хоровото пеене над всеки друг вид музикално изпълнение.

Кийтинг захвърли вестника. Закрачи гневно из кабинета. Трябваше да се заеме с неприятен проблем, който отлагаше от няколко дни. Проблемът с избора на скулптор за сградата на „Космо-Слотник“. Преди месеци поръчката за гигантската статуя „Усърдието“, предвидена за главното фоайе на сградата, бе присъдена експериментално на Стивън Малъри. Тази награда изненада Кийтинг, но решението бе на г-н Слотник, така че Кийтинг го одобри. Г-н Слотник каза на Малъри: „… признание за изключителните ви способности… разбира се, вие още не сте име, но ще станете, след такава поръчка… сгради като моята не се строят всеки ден.“

Кийтинг не хареса Малъри. Очите му бяха като черни дупки, в които тлее огън. Малъри не се усмихна нито веднъж. Беше двадесет и четири годишен. Веднъж бе направил изложба със свои творби, но нямаше много поръчки. Изкуството му бе странно и необуздано. Кийтинг си спомни какво бе написал Елсуърт Тухи преди много време в „Един тих глас“: „Човешките ваяния на г-н Малъри щяха да са чудесни, стига да я нямаше хипотезата, че Бог е сътворил света и човешкото тяло. Ако поверят тази работа на г-н Малъри, той може да се справи по-добре от Всевишния, съдейки по каменните му скулптури на човешки фигури. А може би не?“ Кийтинг се чудеше защо г-н Слотник се е спрял на него. Стана му ясно, когато научи, че Димпълс Уилямс навремето живяла в Гринич Вилидж в същата къща със Стивън Малъри, а г-н Слотник не можел да откаже нищо на Димпълс Уилямс. Малъри получи поръчката, работи по нея и предаде макет на „Усърдието“. Щом го видя, Кийтинг осъзна, че статуята ще изглежда като кървяща рана, като обгорено петно в проектираното от него изящно фоайе. Скулптурата представляваше стройно мъжко голо тяло, което може да премине през стоманената броня на боен кораб или през всякакво друго препятствие. Беше предизвикателна. Правеше странно впечатление. До нея хората изглеждаха по-малки и по-тъжни от обичайното. Гледайки статуята, Кийтинг помисли, че за първи път в живота си разбира какво значи думата „героичен“.

Не каза нищо. Макетът бе изпратен на г-н Слотник. Мнозина реагираха с негодувание, подобно на Кийтинг. Г-н Слотник му каза да търси друг скулптор и остави избора в неговите ръце.

Кийтинг се свлече в едно кресло, облегна и цъкна с език. Зачуди се дали да възложи поръчката на Бронсън, скулптор, който бе приятел на г-жа Шупи, съпругата на президента на Космо, или на Палмър, препоръчан от г-н Хюзби, който искаше да построи фабрика за козметика за пет милиона долара. Кийтинг установи, че това колебание му харесва. Съдбата на двама души, както и на още много други потенциални кандидати зависи от него — тяхната съдба, трудът и надеждите им, а може би дори количеството храна в стомасите им. Може да избере когото поиска, без значение по каква причина или без причина; може да хвърли чоп, може да избере, като брои копчетата на жилетката си. Беше могъщ чрез благоговението на онези, които зависеха от него.

Тогава видя плика.

Беше най-отгоре на купчината писма върху бюрото — обикновен, тънък, тесен плик, с малката емблема на „Банър“ в ъгъла. Взе го припряно. Вътре нямаше писмо, само тясна коректура за утрешния „Банър“. Видя познатото заглавие „Един тих глас“ от Елсуърт М. Тухи. Следваше подзаглавие от една дума, с големи, раздалечени букви, набиваща се като залп заради липсата на други думи:

Изтърва хартиената лента, грабна я отново и зачете, задъхвайки се от големите изречения. Хартията затрепери в ръката му, челото му се покри с ярко розови петна. Тухи пишеше:

Едва след като се зачете в статията за трети път, Кийтинг забеляза няколко реда, написани с червен молив в полето до заглавието:

Пусна изрезката на бюрото и се загледа в нея, въртейки с пръсти кичур коса, щастливо унесен. Обърна се рязко към скицата на сградата „Космо-Слотник“, която висеше на стената между огромни фотографии на Партенона и Лувъра. Погледна пиластрите на своята сграда. Никога не си ги бе представял като Култура, разцъфваща от широките маси, но реши, че всеки спокойно може да я възприеме така, подобно на всички други красиви неща.

Грабна телефона. Отвърна му високият и равен глас на секретарката на Елсуърт Тухи. Уговори си среща с Тухи за четири и половина на следващия ден.

В следващите часове работата му се услади по нов начин. Сякаш обичайните му занимания до този момент бяха само лъскав стенопис, а сега се преобразяваха в аристократичен барелеф, изнесен в триизмерна реалност от думите на Елсуърт Тухи.

Гай Франкън излизаше от време на време от кабинета си, без видима причина. Тънките нюанси на ризите и чорапите му хармонираха с посребрените слепоочия. Усмихваше се благосклонно и мълчеше. Кийтинг профуча край него в чертожната зала. В движение забеляза присъствието му. Забави крачка точно толкова, че да мушне шумолящо парче вестник в гънките на моравата кърпичка в джобчето на Франкън:

— Прочети го, като имаш време, Гай.

Добави, влизайки в съседната стая:

— Искаш ли да обядваме заедно, Гай? Да се видим в Плаза.

Кийтинг се върна от обеда. Пресрещна го млад чертожник и го попита развълнувано:

— Кажете ми, г-н Кийтинг, кой стреля срещу Елсуърт Тухи?

Кийтинг промълви:

— Кой какво е направил?

— Някой е стрелял срещу г-н Тухи.

— Кой?

— И аз искам да знам.

— Стрелял е… срещу Елсуърт Тухи?

— Така пишеше във вестника, който четеше един човек в ресторанта. Нямах време да го купя.

— Убит ли е?

— Не зная. Пишеше само за изстрел.

— Ако е убит, ще публикуват ли утре рубриката му?

— Не знам. Защо, г-н Кийтинг?

— Купи ми вестника.

— Но аз трябва…

— Купи ми вестника, идиот такъв!

Следобедните вестници пишеха за случилото се. Сутринта срещу Елсуърт Тухи бил даден изстрел, докато излизал от колата си пред една радиостанция, за да произнесе реч на тема „Безгласните и беззащитните“. Тухи не бил улучен. Запазил спокойствие и самообладание. Поведението му било театрално само заради пълната липса на театралност. Казал: „Не можем да караме слушателите да чакат“ и забързал по стълбите към микрофона. Без да каже и дума за случката, произнесъл половинчасовата реч по памет, както обикновено. Нападателят не казал нищо, когато го арестували.

Кийтинг се втренчи с изсъхнало гърло в името на нападателя — Стивън Малъри.

Кийтинг изпитваше страх единствено от необяснимото, особено когато необяснимото не се изразяваше с конкретни факти, а с безпричинен страх вътре в него. Случилото се не го засягаше пряко по никакъв начин, само дето му се искаше да е всеки друг, но не и Стивън Малъри. Не можеше да си обясни защо не му се иска да е Малъри.

Стивън Малъри потъна в мълчание. Не даде обяснение за деянието си. Първоначално предположиха, че е действал от отчаяние след загубата на поръчката за „Космо-Слотник Билдинг“, защото живеел в крайна мизерия. Но Елсуърт Тухи нямаше нищо общо с тази загуба. Тухи не бе разменил нито дума с г-н Слотник за Стивън Малъри, нито бе виждал статуята на „Усърдието“. По този въпрос Малъри наруши мълчанието си и призна, че не познава Тухи, нито лично, нито се е срещал с някой от приятелите му. На въпроса дали смята, че г-н Тухи има нещо общо със загубата на поръчката, Малъри отвърнал отрицателно. Запитали го: „Тогава защо го направихте?“ Малъри не казал нищо.

Тухи не разпознал нападателя си, когато полицаите го арестували на тротоара до сградата на радиото. Научил името му едва след радиопредаването. На излизане от студиото Тухи казал пред очакващите го в преддверието репортери: „Не, разбира се, няма да предявя никакви обвинения. Искам да го пуснат да си ходи. Между другото, кой е той?“ Като му казали името, погледът на Тухи се заковал в точка между рамото на един човек и периферията на шапката на друг. Тогава Тухи, който запазил спокойствие при попадението на куршума на инч от лицето му, в стъклото на входната врата, произнесъл само една дума, и думата сякаш се отронила в краката му, натежала от страх: „Защо?“

Никой не могъл да даде отговор. Впоследствие Тухи вдигаше рамене и казваше с усмивка: „Ако е опит за безплатна реклама — каква проява на лош вкус!“ Но никой не вярваше на това обяснение, защото всички усещаха, че и самият Тухи не го вярва. В множеството интервюта Тухи отговаряше на въпросите весело. Казваше: „Никога не съм се смятал за толкова важен, че да заслужа да ме убиват. Това би било най-голямата чест, която човек може да си представи — стига да не беше толкова оперетно.“ Успя да внуши шеговито, че не се е случило нищо важно, тъй като по света никога не се случва нищо важно.

Малъри зачака съдебния процес в затвора. Всички опити да бъде разпитан се провалиха.

Мисълта, заради която Кийтинг не мигна с часове през тази нощ, беше безпричинната увереност, че Тухи се чувства точно като него. Знае, също като мен, че в мотива на Стивън Малъри се крие по-голяма заплаха, отколкото в опита за убийство, казваше си Кийтинг. Но никога не ще узнаем неговия мотив. А може би ще го узнаем?… И тогава докосна ядрото на страха: внезапно си пожела през идните години, до края на живота си, да не узнае никога този мотив.

Секретарката на Елсуърт Тухи се изправи бавно при появата на Кийтинг и го поведе към кабинета на Елсуърт Тухи.

Макар да беше преодолял етапа, в който го обземаше тревожност преди среща с известен човек, Кийтинг го преживя отново в мига, когато вратата се отвори под ръката на секретарката. Питал се беше как ли изглежда Тухи. Помнеше великолепния глас във фоайето на стачното събрание. Представяше си огромен на ръст мъж, с гъста буйна коса, може би леко посребрена, с открити, широки черти и безкрайно великодушие, смътно напомнящ на Бог Отец.

— Господин Питър Кийтинг, господин Тухи — каза секретарката и затвори вратата след него.

Видеше ли за първи път Елсуърт Монктън Тухи, човек изпитваше желание да му подари дебело, плътно подплатено палто — тъй крехко и беззащитно изглеждаше тънкото му дребно телце. Приличаше на пиле, току-що излюпило се от яйцето, с чупливи, неукрепнали кости. При втория поглед на човек му се приискваше да се увери, че палтото е от най-добро качество — тъй елегантни бяха дрехите, покриващи тялото му. Кройката на тъмния костюм следваше стриктно формите на тялото, без да се оправдава за нищо: потъваше в хлътналия, тесен гръден кош, спускаше се от дългия тънък врат по скосените рамене. Над тялото се извисяваше голямо чело. Клиновидното лице се стесняваше от широките слепоочия към малката остра брадичка. Имаше черна лъскава коса, разделена по средата с прав път. Черепът му беше правилен, ушите му стърчаха широки и голи, като дръжки на супник. Имаше дълъг и тънък нос, удължен от загатнат черен мустак. Очите му бяха черни и пронизителни. Излъчваха такъв необятен интелект и искряща веселост, че очилата сякаш бяха предназначени не да предпазват неговите очи, а да предпазват очите на другите хора от неудържимия им блясък.

— Здравейте, Питър Кийтинг — каза Елсуърт Монктън Тухи с вълшебния си завладяващ глас. — Какво мислите за храма на Нике Аптерос?

— Приятно ми е… да се запознаем, г-н Тухи — изрече Кийтинг и млъкна смаян. — Какво мисля… за кое?

— Седнете, приятелю. За храма на Нике Аптерос.

— Ами… аз…

— Сигурен съм, че е изключено да ви е убягнало това малко бижу. Партенонът е заграбил цялото внимание — та мигар обикновено не става така? По-големият и по-силният си присвоява цялата слава, а красотата на по-малко привлекателния остава невъзпята. А това внимание трябваше да бъде насочено към великолепното миниатюрно творение на великия свободен дух на Гърция. Забелязали сте, сигурен съм, изящното разпределение на неговата маса, ненадминатото съвършенство на малките му пропорции — разбира се, че го знаете, превъзходното в скромното — тънкото умение в детайлите?

— Да, разбира се — измънка Кийтинг, — храмът на Нике Аптерос винаги ми е бил любим.

— Наистина ли? — каза Елсуърт Тухи с неопределима усмивка. — Сигурен бях. Сигурен бях, че ще го кажете. Имате много красиво лице, Питър Кийтинг, стига да не гледате така втренчено — никак не се налага да гледате така.

Тухи прихна. Смехът му беше натрапчив, дори обиден и за Кийтинг, и за самия него, сякаш изтъкваше целия фалш на срещата им. Кийтинг остана за известно време втрещен, но после и той се разсмя облекчено, като че ли си беше у дома с много стар приятел.

— Така е по-добре — каза Тухи. — Не смятате ли, че е по-разумно да не говорим твърде сериозно във важен момент? Може би моментът е много важен — знае ли човек? — и за двама ни. Разбира се бях наясно, че малко ще ви е страх от мен. Признавам си, че и аз се страхувах от вас. Нали така е много по-добре?

— О, да, господин Тухи — каза доволно Кийтинг. Обичайната му самоувереност при срещи с хора се бе изпарила, но вече се чувстваше добре, сякаш бе освободен изцяло от отговорност и нямаше защо да внимава дали изрича правилните неща. Остави се леко да го направляват какво да говори, без никакво усилие от негова страна.

— Винаги съм знаел, че запознаването ми с вас ще бъде важен момент, господин Тухи. Винаги съм го знаел. От години.

— Наистина ли? — попита Елсуърт Тухи, гледайки внимателно иззад очилата. — Защо?

— Защото винаги съм се надявал да ме харесате, да ме одобрите… да одобрите работата ми… когато му дойде времето… ами аз дори…

— Да?

— … Дори често съм си мислил, когато проектирам, дали Елсуърт Тухи би казал, че сградата е хубава? Опитвал съм се да я видя през вашите очи… аз… аз… — Тухи слушаше внимателно. — Отдавна искам да се запозная с вас, защото вие сте изключителен мислител, толкова изискан и културен човек…

— Хайде — каза Тухи любезно, но малко нетърпеливо, сякаш интересът му бе отслабнал при последното изречение. — Оставете тия работи. Не искам да съм неучтив, но нека си ги спестим, става ли? Колкото и да е странно, наистина не обичам да ме ласкаят.

Кийтинг си даде сметка, че очите на Тухи му вдъхват спокойствие. В очите на Тухи имаше толкова разбиране и непресторена доброта — не, може би точната дума е безгранична доброта. Човек не можеше да скрие нищо от него, но и нямаше защо да крие — той би простил всичко. Кийтинг не бе виждал по-съпричастни очи.

— Г-н Тухи — измънка той, — исках…

— Искахте да ми благодарите за статията — каза Тухи и на лицето му се появи лека гримаса на весело отчаяние. — Аз пък правя всичко възможно да ви попреча. Помогнете ми да си го спестим, съгласен ли сте? Няма защо да ми благодарите. Ако сте заслужили написаното — дължите го на себе си, не на мен. Нали?

— Толкова съм щастлив, че ме смятате за…

— … добър архитект? Но, момчето ми, и вие знаете, че е така. Или не сте съвсем сигурен? Никога ли не сте съвсем сигурен?

— Ами, аз…

Паузата трая само миг. На Кийтинг му се стори, че Тухи очаква от него точно такава пауза. Не го изчака да продължи, а заговори така, сякаш бе чул пълния отговор — отговор, който му харесва.

— Колкото до сградата на „Космо-Слотник“, мигар някой може да отрече, че е забележителна? Проектът силно ме впечатли. Изключително находчив, блестящ проект. Твърде необичаен. Съвсем различен от предишните ви работи. Нали?

— Разбира се — каза Кийтинг и за първи път гласът му прозвуча ясно и твърдо, — заданието беше различно от всичко друго, което съм правил. Изпълних проекта така, че да отговаря на конкретните изисквания на заданието.

— Разбира се — каза тихо Тухи. — Чудесен е. Гордейте с него.

Кийтинг забеляза, че очите на Тухи гледат неподвижно през средата на стъклата, фокусирани право в неговите зеници. Кийтинг внезапно проумя, че Тухи знае, че не той е проектирал „Космо-Слотник Билдинг“. Но не това го изплаши. Изплаши го одобрението в очите на Тухи.

— Ако трябва да изпитвате… не, не благодарност, благодарност е досадна дума… но да кажем, признателност? — продължи Тухи с още по-тих глас, сякаш Кийтинг беше съучастник в заговор и знае, че думите от този момент нататък ще са като таен шифър, — можете да ми благодарите, че съм разбрал символичния смисъл на вашата сграда и съм го изразил с думи така, както вие сте го изразили с мрамор. Разбира се, защото вие не сте обикновен зидар, а мислител в камък.

— Да — каза Кийтинг, — именно такава беше моята абстрактна тема, когато проектирах сградата — великите маси и цветята на културата. Винаги съм вярвал, че истинската култура произтича от обикновения човек. Но не се надявам някой някога да ме разбере.

Тухи се усмихна. Тънките му устни се отвориха и разкриха зъбите. Не гледаше Кийтинг. Гледаше собствената си ръка — дълга, слаба, чувствителна ръка, като на концертиращ пианист, местеща лист на бюрото. Каза:

— Може би ние сме братя по дух, Кийтинг. Човешкият дух. Само той е от значение в живота — погледът му се плъзгаше край Кийтинг, а лещите бяха вдигнати много над нивото на лицето на Кийтинг.

На Тухи му е ясно, че и през ум не ми е минавало за абстрактна тема, преди да прочета статията му, каза си Кийтинг. Нещо повече, Тухи одобрява. Когато лещите бавно слязоха към лицето на Кийтинг, очите омекнаха и се изпълниха с привързаност, съвсем студена и истинска привързаност. Кийтинг сякаш усети как стените на стаята бавно тръгват към него и го тласкат към ужасяваща интимност, но не с Тухи, а с незнайна вина. Идеше му да скочи на крака и да избяга. Остана на мястото си с полуотворена уста.

Без да знае какво го кара да заговори, Кийтинг чу собствения си глас в тишината:

— Исках също да ви кажа колко се радвам, че останахте невредим от куршума на онзи маниак вчера, г-н Тухи.

— О… Благодаря. Така ли? Не се разстройвайте. Това е едно от малките наказания, които човек трябва да изтърпи заради известността си.

— Никога не съм харесвал Малъри. Странен е. Твърде е напрегнат. Не харесвам напрегнатите хора. Никога не съм харесвал творчеството му.

— Обикновена показност. Нищо особено.

— Разбира се, идеята да му бъде даден шанс не беше моя. Беше на господин Слотник. Някой му е повлиял. Но в крайна сметка г-н Слотник постъпи разумно.

— Малъри споменавал ли ви е моето име?

— Не. Никога.

— Знаете ли, дори не го познавам. Никога не съм го виждал. Защо го направи?

Този път Тухи остана неподвижен, загледан в лицето на Кийтинг. За първи път Тухи изглеждаше тревожен и несигурен. Ето какво ни свързва, помисли Кийтинг. Тази връзка беше страх, беше и нещо много повече, но можеше да се назове само с една дума — страх. Даде си сметка, безпричинно, но окончателно, че Тухи му харесва повече от всеки друг, когото познава.

— Нали знаете — каза весело Кийтинг с надеждата, че ще приключи темата с изтъркана фраза. — Малъри е некадърник, знае го и е решил да си го изкара на вас като символ на прочутите и способни хора.

Вместо очакваната усмивка, Кийтинг усети погледа на Тухи като изстрел. Не беше поглед, а рентген, сякаш проникваше изпитателно в костите му. Лицето на Тухи се втвърди и на него отново се изписа хладнокръвие. Кийтинг проумя, че Тухи е намерил успокоение някъде в неговите кости или в изумения му поглед, в смаяното лице. Проумя, че някакво скрито и необятно невежество в него е върнало увереността на Тухи, който произнесе бавно, странно и насмешливо:

— Ще станем големи приятели, Питър.

Изтече един миг, преди Кийтинг да отговори припряно:

— Надявам се, господин Тухи!

— Наистина, Питър! Не съм чак толкова стар, нали? „Елсуърт“ е резултат от странния вкус на родителите ми към имената.

— Да… Елсуърт.

— Така е по-добре. Името за мен няма кой знае какво значение, особено в сравнение с онова, което са ме наричали и в частни разговори, и публично през годините. Да, лаская се. Създавайки си врагове, човек знае, че е опасен, когато е необходимо да е опасен. Има неща, които трябва да унищожим, иначе те ще ни унищожат. Ще се опознаем добре, Питър. — Гласът беше равен и сигурен, в него звучеше увереността на изпитано и взето решение, че Кийтинг му е съвсем ясен. — От известно време се каня да събера неколцина млади архитекти — толкова много от тях са ми познати — да създам малка неформална организация, за размяна на идеи, нали знаеш, за насърчаване на духа на сътрудничество, за обща насока на действие в името на общото добро на професията, ако е необходимо. Няма да има нищо общо с предвзетата АГА. Просто група младежи. Мислиш ли, че ще ти е интересно?

— Ами да, разбира се! Вие ли ще сте председател?

— О, не. Никога не ставам председател на каквото и да било, Питър. Не обичам титлите. Не, по-скоро си мислех, че ти си подходящ за председател, не се сещам за по-добър.

— Аз ли?

— Ти, Питър. Но това е само проект — нищо конкретно, — само идея, към която се връщам от време на време. Друг път ще поговорим за нея. Има нещо, което бих искал да направиш — и то е всъщност една от причините, поради които поисках да се срещна с теб.

— О, разбира се, г-н Ту… разбира се, Елсуърт. Готов съм да направя всичко за вас…

— Не за мен. Познаваш ли Лоис Кук?

— Лоис… кой?

— Кук. Не я познаваш. Но ще се запознаеш. Тази млада дама е най-големият литературен гений след Гьоте. Трябва да прочетеш нещо от нея, Питър. Струва ми се, че така би я оценил всеки прозорлив човек. Тя е толкова над умовете на средната класа, която обича очевидното. Възнамерява да си строи къща. Малка къща жилище на „Бауъри“.7 Да, на „Бауъри“. Съвсем в стила на Лоис. Помоли ме да й препоръчам архитект. Сигурен съм, че само човек като теб може да разбере Лоис. Ще й дам името ти — ако проявяваш интерес да проектираш малко, макар и доста скъпо жилище.

— Но разбира се! Колко мило от ваша страна, Елсуърт! Знаете ли, помислих си, като казахте… и като прочетох вашата бележка, че искате… някаква услуга от мен, знаете, услуга за услуга, и ето сега вие…

— Скъпи Питър, колко си наивен!

— Май не трябваше да го казвам! Съжалявам. Не исках да ви обидя, аз…

— Няма значение. Трябва да ме опознаеш по-добре. Колкото и странно да звучи, напълно безкористният интерес към другите наистина е възможен в този свят, Питър.

Поговориха за Лоис Кук и трите й издадени творби.

— Романи? Не, Питър, не точно романи… Не, нито сборници разкази… просто Лоис Кук, съвсем нова литературна форма…

Поговориха и за състоянието, което тя наследила от няколко поколения заможни търговци, и за къщата, която възнамерява да построи.

Едва когато Тухи стана да го изпрати до вратата, Кийтинг забеляза колко крехък изглежда на малките си крака. Тухи рязко направи пауза, после каза:

— Между другото, имам чувството, че ни свързва някаква лична връзка, но за нищо на света не мога да се сетя… о, да, разбира се. Моята племенница. Малката Катрин.

Кийтинг усети, че чертите му се опъват, че не бива да допуска да обсъждат този въпрос. Усмихна се насила, вместо да възрази.

— Разбирам, че сте сгодени?

— Да.

— Прекрасно — каза Тухи. — Колко прекрасно. За мен ще бъде удоволствие да съм ти чичо. Много ли я обичаш?

— Да — каза Кийтинг. — Много.

Произнесе го без усилие и отговорът прозвуча сериозно. За първи път прояви искреност пред Тухи и му показа колко важно е това за него.

— Прекрасно — каза Тухи. — Любов между млади. Пролет, утро и кутия шоколадови бонбони от бакалията за долар и четвърт. Изключително право на боговете и филмите… Наистина одобрявам, Питър. Мисля, че е прекрасно. Не би могъл да направиш по-добър избор от Катрин. Тя е от хората, за които светът е без значение — светът с всичките си проблеми и възможности за изява — да, без значение, защото е невинна, прелестна, красива и анемична.

— Ако смятате… — започна Кийтинг, но Тухи се усмихна сияйно и топло.

— О, Питър, разбира се, знам. И одобрявам. Аз съм реалист. Мъжът винаги упорито се прави на магаре. Хайде, нека не губим чувството си за хумор. Чувството за хумор е най-святото нещо. Въпреки всичко винаги съм харесвал приказката за Тристан и Изолда. Тя е най-прекрасната приказка на всички времена — след тази за Мики и Мини Маус.

IV

„… Четка за зъби между челюстите четка за зъби четка четка зъби челюст пяна купол в пяната римски купол у дома дома между челюстите Рим купол зъби четка за зъби клечка за зъби джебчия гнездо ракета…“8

Питър Кийтинг примигна с нефокусиран поглед, сякаш за да се вгледа надалеч, но остави книгата. Тя беше тънка и черна. Заглавието гласеше с алени букви: „Облаци и мъгли“ от Лоис Кук. На обложката пишеше, че в нея госпожица Кук разказва за пътешествията си по света.

Кийтинг се облегна, изпълнен с усещане за топлина и благоденствие. Книгата му хареса. Тя превърна неделната му закуска в дълбоко духовно преживяване. Сигурен беше, че е дълбоко, защото нищо не разбираше от книгата.

Питър Кийтинг никога не бе изпитвал нужда да изразява абстрактни възгледи. Но разполагаше с техен ефикасен заместител. Имаше непоклатимото и неоспоримо кредо: „Възвишено е само недостижимото; велико е единствено неподлежащото на размисъл; дълбоко е само онова, чието дъно е невидимо за очите.“ Така си спестяваше всякакви опити за досег, размисъл или съзерцание и се отнасяше иронично към онези, които правят такива опити. Затова изпита наслада от писанията на Лоис Кук. Почувства се извисен от способността си за ответна реакция на абстрактното, дълбокото, идеалното. Тухи бе казал: „Съвсем просто е, звук като звук, поезия на думите като думи, стил като бунт срещу стила. Но само най-изтънченият ум може да го оцени, Питър.“ Кийтинг реши, че може да поговори за книгата със своите приятели и ако те не са я разбрали, значи ги превъзхожда. Не е нужно да обяснява с какво ги превъзхожда — съвсем просто е, „превъзходство като превъзходство“, автоматично отказвано на всеки, който иска обяснения. Книгата му хареса.

Хапна още една препечена филия. На масата беше обемистият неделен вестник, оставен от майка му. В този миг се почувства силен и уверен в тайното си духовно извисяване, готов да се изправи срещу целия свят, изпълнил вестника. Разтвори приложението с илюстрациите. Смая се. Имаше репродукция на скица: „Енрайт Хауз“ от Хауърд Роурк.

Още преди да прочете текста, още преди да види отривистия подпис в ъгъла на скицата знаеше, че никой друг не може да измисли и създаде такава сграда. Рисунката излъчваше и ведрост, и сила. Линиите, нанесени с молива върху хартията, приличаха на високоволтови проводници, изящни и безвредни за окото, но опасни за пипане. Сградата се издигаше върху широк терен до „Ист Ривър“. Приличаше на извисил се към небето масив от планински кристал. Развихрен, фантастичен устрем, стегнат в суров математически строй; прави линии и изчистени ъгли, пространство, насечено с кама, но изящно и хармонично като ювелирно творение; невероятно разнообразие от неповторими форми, всяка от които неизменно поражда следващата и изгражда цялото, така че бъдещите обитатели да не попаднат в кубични клетки, съставящи кубична купчина от клетки, а всеки да има отделен дом, вграден заедно с другите домове като кристал в скалата.

Кийтинг разгледа скицата. Знаеше отдавна, че Хауърд Роурк е избран за архитект на „Енрайт Хауз“. Видя няколко пъти името му във вестниците. Споменаваше се, че „г-н Енрайт е избрал млад архитект по някаква причина, вероятно защото му се е сторил интересен млад архитект“. Текстът под скицата гласеше, че строежът започва веднага. „Е, и?“ помисли си Кийтинг и хвърли вестника. Вестникът падна до черно-червената книга. Загледа се в тях. Обзе го усещането, че Лоис Кук го закриля от Хауърд Роурк.

— Какво пише там, Пити? — попита майка му зад него.

Подаде й вестника през рамо. След миг вестникът отново беше на масата.

— О — вдигна рамене госпожа Кийтинг. — Хм…

Застана до него. Издокараната й копринена рокля беше прекалено тясна и отдолу личеше твърдият корсет; под брадичката й проблясваше малка брошка — точно толкова малка, че ясно да се виждат диамантите. Беше показно скъпа, като новия апартамент, в който се бяха нанесли. Кийтинг се зае сам с обзавеждането на апартамента и за първи път работи за самия себе си. Обзаведе го в средновикториански стил, консервативно и солидно. Над камината в салона висеше старинна картина. Не беше знаменит прародител, но имаше вид на такъв.

— Пити, миличък, не искам да те притеснявам в неделя сутрин, но не е ли време да се облечеш? Трябва да изляза и ти напомням, че ще ми е крайно неприятно ако загубиш представа за времето и закъснееш. Толкова е любезно от страна на г-н Тухи да те покани в дома си!

— Да, майко.

— Ще има ли видни гости?

— Не. Няма да има гости. Но ще има един друг човек. Не е виден. — Тя го гледаше в очакване. Той добави: — Кейти ще е там.

Името сякаш не й оказа никакво въздействие. Напоследък се бе опаковала в някаква странна увереност, като пласт мазнина, през който този въпрос не може да проникне до нея.

— Семеен чай — подчерта той. — Така ми каза.

— Много мило от негова страна. Сигурна съм, че г-н Тухи е много умен.

— Да, майко.

Надигна се нетърпеливо и си отиде в стаята.

Кийтинг за първи път влизаше в изискания хотел, където Катрин и чичо й неотдавна се бяха нанесли да живеят. Не обърна голямо внимание на апартамента, но запомни, че е обзаведен пестеливо, много чист и скромно елегантен, че има много книги и твърде малко картини, всичките автентични и ценни. Човек запомняше не жилището на Елсуърт Тухи, а домакина. В неделния следобед домакинът носеше тъмносив костюм, строг като униформа и черни лачени пантофи с червен кант. Пантофите се подиграваха със строгата елегантност на костюма, но наред с това я допълваха с дръзкия си ефект. Настани се в широко ниско кресло и лицето му придоби изражение на сдържана благост, толкова сдържана, че Кийтинг и Катрин се почувстваха като незначителни сапунени мехури.

На Кийтинг не му хареса начина, по който Катрин седи на ръба на стола, свита, с неестествено притиснати един в друг крака. Искаше му се да не носи един и същ костюм вече трети сезон, но тя го носеше. Очите й бяха вперени в една точка някъде в средата на килима. Рядко го поглеждаше. Не погледна чичо си нито веднъж. Кийтинг не откри и следа от възторга и възхищението, с което тя говореше за Тухи и което той очакваше да прояви в негово присъствие. Катрин беше някак тромава, безцветна и много изморена.

Камериерът на Тухи внесе подноса с чая.

— Ще налееш ли, скъпа? — каза Тухи на Катрин. — Нищо не може да се сравнява със следобедния чай. Когато Британската империя рухне, историците ще установят, че тя е дала на цивилизацията само две безценни неща — чаеният ритуал и криминалния роман. Катрин, скъпа, защо хващаш дръжката на чайника като месарски сатър? Но нищо, чудесно е, всъщност именно затова те обичаме двамата с Питър. Нямаше да те обичаме, ако беше изящна като херцогиня — за какво му е на човек херцогиня в наше време?

Наливайки чая, Катрин разля малко по стъклото върху масичката — нещо, което никога не й се бе случвало.

— Много ми се искаше да ви видя заедно поне веднъж — каза Тухи. Държеше небрежно изящната чаша. — Глупаво от моя страна, нали? Всъщност няма повод, но понякога съм глупав и сантиментален, като всички хора. Поздравявам те за добрия избор, Катрин. Дължа ти извинение, не съм подозирал, че имаш толкова добър вкус. С Питър сте чудесна двойка. Ти ще си много важна за него. Ще му готвиш овесена каша, ще му переш носните кърпи и ще му родиш деца, макар че, разбира се, всички деца се разболяват от шарка, а това е досадно.

— Но все пак вие… вие одобрявате ли? — попита тревожно Питър.

— Да одобрявам? Какво да одобрявам, Питър?

— Нашият брак… в крайна сметка.

— Какъв излишен въпрос, Питър! Разбира се, че одобрявам. Но вие сте тъй млади! Съвсем типично за младите хора — виждат проблем там, където го няма. Питаш ме така, сякаш е толкова важно, че да заслужава неодобрение.

— Кейти и аз се запознахме преди седем години — каза Кийтинг отбранително.

— Беше любов от пръв поглед, нали?

— Да — каза Кийтинг и усети, че става смешен.

— Сигурно е било през пролетта — каза Тухи. — Обикновено така става. В тъмен киносалон двама души забравят за света и се държат здраво за ръце — но ръцете се потят, когато са твърде дълго една в друга, нали? И все пак е прекрасно да си влюбен. Най-сладката история на света… и най-баналната. Не се извръщай така, Катрин. Никога не бива да губим чувството си за хумор.

Той се усмихна и ги обгърна с топлата си усмивка. Топлотата му беше толкова всеобхватна, че любовта им сякаш се смали и стана незначителна, защото само нещо недостойно би могло да предизвика такава огромна съпричастност. Той попита:

— Между другото, Питър, кога възнамерявате да се ожените?

— Ами… не сме определили дата, нали знаете колко много неща ми се случиха, а сега Кейти е заета с работата си, и… И понеже стана дума — добави той рязко, защото се дразнеше безпричинно от работата на Кейти, — когато се оженим, Кейти ще спре да работи. Не одобрявам.

— Но разбира се — каза Тухи, — и аз не одобрявам, ако на Катрин не й харесва.

Катрин започна работа като детегледачка в детските ясли в Клифърд. Сама го бе решила. Няколко пъти бе ходила в Клифърд с чичо си, който четеше там лекции по икономика. Работата й бе харесала.

— Но на мен ми харесва! — каза тя въодушевено. — Не разбирам защо не одобряваш, Питър! — В гласа й прозвуча предизвикателна и неприятна груба нотка. — През живота си не съм изпитвала по-голямо удоволствие. Да помагам на безпомощните и нещастните. Отидох там сутринта — не бях длъжна, сама пожелах, — а после толкова бързах да се върна у дома, че не ми остана време да се преоблека. Но това няма значение, кой го е грижа как изглеждам? — грубата нотка замлъкна, тя заговори пламенно и много бързо, — чичо Елсуърт, представи си! Малкият Били Хансън го болеше гърлото… нали помниш Били? Сестрата я нямаше и се наложи аз да му промия гърлото с аргирол, горкото дете! Цялото му гърло беше в налепи!

Гласът й засия, сякаш описваше нещо много красиво. Погледна чичо си. За първи път Кийтинг усети очакваната привързаност. Тя продължи да говори за работата си, за децата, за дома. Тухи слушаше сериозно и мълчеше. Но жадното внимание в очите му го промени, присмехулната веселост изчезна и той забрави собствения си съвет, стана сериозен, наистина много сериозен. Забеляза, че чинията на Катрин е празна и й подаде подноса със сандвичите с непринуден жест, който се превърна в елегантен израз на почтителност.

Кийтинг зачака нетърпеливо да млъкне. Искаше да смени темата. Огледа се из стаята и видя неделните вестници. Отдавна искаше да зададе въпрос. Попита внимателно:

— Елсуърт… какво мислите за Роурк?

— Роурк? Роурк ли? — попита Тухи. — Кой е Роурк?

Твърде невинният и небрежен начин, по който повтори името, със загатнатия, леко пренебрежителен въпрос накрая убеди Кийтинг, че на Тухи името му е много добре известно. Човек не изтъква, че не знае нищо по даден въпрос, ако наистина не знае нищо. Кийтинг каза:

— Хауърд Роурк. Архитектът. Проектира „Енрайт Хауз“.

— О, да, някой най-после се зае с „Енрайт Хауз“, нали?

— Има нейна скица в днешния „Кроникъл“.

— Така ли? Хвърлих поглед в „Кроникъл“.

— И… какво мислите за сградата?

— Ако беше интересна, щях да я запомня.

— Разбира се! — сричките на Кийтинг затанцуваха, сякаш дъхът му спираше на всяка, докато отмине. — Пълна щуротия! На нищо не прилича!

Олекна му. Все едно че цял живот бе смятал, че има наследствено заболяване и изведнъж най-прочутият специалист на света го обявява за здрав. Изпита желание да се смее свободно, глупаво, без достойнство. Изпита желание да говори.

— Хауърд ми е приятел — каза доволно.

— Приятел ли? Значи го познаваш?

— Да го познавам ли! Та ние учехме заедно в Стантън, та той живя в нашата къща три години, мога да ви кажа какъв цвят е бельото му и как взема душ — виждал съм го!

— Живял е във вашата къща в Стантън ли? — повтори Тухи. Произнасяше думите внимателно и прецизно. Гласът му звучеше тихо, сухо и категорично, като пукане на кибритени клечки.

Много странно, каза си Кийтинг. Тухи му задаваше твърде много въпроси за Хауърд Роурк. Но въпросите бяха безсмислени. Не бяха нито за сгради, нито за архитектура. Бяха маловажни лични въпроси и беше странно, че ги задава за човек, за когото твърди, че не е чувал.

— Смее ли се често?

— Много рядко.

— Нещастен ли изглежда?

— В никакъв случай.

— Имаше ли много приятели в Стантън?

— Никога не е имал приятели.

— Момчетата не го ли харесваха?

— Никой не е в състояние да го хареса.

— Защо?

— Кара те да се чувстваш така, сякаш би било нахалство да го харесваш.

— Излизаше ли да изпие по някое питие, забавляваше ли се?

— Никога.

— Обича ли парите?

— Не.

— Обича ли да му се възхищават?

— Не.

— Вярва ли в Бог?

— Не.

— Говори ли много?

— Много малко.

— Изслушва ли, когато другите обсъждат някакви… идеи с него?

— Изслушва. Но щеше да е по-добре, ако не изслушва.

— Защо?

— Нямаше да е толкова обидно… ако разбирате какво имам предвид, когато някой ви слуша по този начин, а вие знаете, че думите ви за него нямат никакво значение.

— Винаги ли е искал да бъде архитект?

— Той…

— Какво, Питър?

— Нищо. Просто ми дойде наум колко странно е, че никога не съм си задавал този въпрос. Странното е, че не можете да задавате този въпрос за него. Той е маниак на тема архитектура. Изглежда тя е толкова важна за него, че е изгубил всичко човешко. Изобщо няма чувство за самоирония — ето един човек без чувство за хумор, Елсуърт. Излишен е въпросът какъв щеше да бъде, ако не искаше да е архитект.

— Не — каза Тухи. — Ще зададем въпроса какво би правил, ако не може да е архитект.

— Ще мине през трупове. През колкото е необходимо. През труповете на всички нас. Но ще бъде архитект.

Тухи сгъна смачканата си носна кърпа върху коляното, сгъна я старателно два пъти и прокара нокът по гънките, за да направи ръбове.

— Помниш ли нашата малка група млади архитекти, Питър? — попита той. — Готвя се скоро да свикам първата среща. Говорих с мнозина от бъдещите членове. Ще бъдеш поласкан от мнението им за теб като вероятен председател.

Поговориха си приятно още половин час. Когато Кийтинг стана да си ходи, Тухи каза:

— О, да. Говорих с Лоис Кук. Скоро ще ти се обади.

— Толкова съм ви благодарен, Елсуърт. Между другото, чета „Облаци и мъгли“.

— Е?

— Страхотна е. Знаете ли, Елсуърт, тя… кара човек да промени напълно начина си на мислене.

— Нали? — отвърна Тухи.

Стоеше до прозореца, загледан в последните слънчеви лъчи на студения ясен следобед. Обърна се и каза:

— Прекрасен ден. Вероятно един от последните хубави дни за тази година. Защо не изведеш Катрин на малка разходка, Питър?

— С удоволствие! — каза нетърпеливо Катрин.

— Хайде, тръгвайте. — Тухи се усмихна весело. — Какво има, Катрин? Мигар чакаш позволение от мен?

Тръгнаха заедно, сами по студените бляскави улици, огрени от късните слънчеви лъчи. Кийтинг си припомни какво означава Катрин за него. Обзе го познатата емоция, която избледняваше в присъствието на други хора. Хвана ръката й. Тя я изтегли, свали ръкавицата и мушна пръстите си между неговите. И тогава помисли, че пръстите наистина се потят, ако хората се държат за ръце твърде дълго. Ускори ядосано крачка. Представи си, че сигурно приличат на Мики и Мини Маус и изглеждат смешни в очите на минувачите. За да се отърси от тези мисли, погледна към нея. Тя гледаше право напред в златистата светлина. Видя нежния й профил и неуловима частица усмивка в ъгълчето на устата, усмивка на тихо щастие. Забеляза, че ръбът на клепача й е блед и се запита дали наистина е анемична.

Лоис Кук седна на пода насред всекидневната си. Кръстоса крака по турски, разголвайки едрите си колене. Носеше сиви чорапи, навити на стегнати ластици и избелели розови долни гащи. Питър Кийтинг седна на ръба на шезлонг от виолетов сатен. Не му се бе случвало да се чувства така неловко на първи разговор с клиент.

Лоис Кук беше на тридесет и седем години. В публични изказвания и частни разговори се представяше на шестдесет и четири. Повтаряше го като ексцентрична шега, която създаваше около името и разсеяно усещане за вечна младост. Беше висока, суха, с тесни рамене и широки бедра. Имаше издължено бледо лице и сближени очи. Косата й висеше около ушите на мазни кичури. Ноктите й бяха счупени. Носеше се предизвикателно развлечена, умишлено небрежна. Поддържаше тази своя външност така, както се поддържа прическа — със същата цел.

Говореше неспирно, клатейки се върху ханша си:

— … да, на „Бауъри“. Моят дом. Светилището на „Бауъри“. Вече имам парцела, исках го и го купих, толкова е просто, по-точно купи го тъпият ми адвокат, трябва да се запознаеш с моя адвокат, има лош дъх. Не знам колко ще ми струваш ти, но това не е важно, парите нямат значение. Зелето също няма значение. Искам къща на три етажа и всекидневна с керамични плочки на пода.

— Госпожице Кук, прочетох „Облаци и мъгли“. Книгата ви ме извиси духовно. Позволете ми да се присъединя към малцината, които разбират смелостта и значимостта на вашите постижения, докато…

— Я стига с тия глупости — прекъсна го Лоис Кук и му намигна.

— Но аз наистина мисля така! — сопна се той. — Харесвам книгата ви. Аз…

Тя придоби отегчен вид.

— Толкова е банална — каза провлечено, — че всеки може да я разбере.

— Но г-н Тухи каза…

— Да, г-н Тухи. — Очите й се напрегнаха, дръзко виновни, като очите на дете, току-що измислило мръсна шегичка. — Г-н Тухи. Председател съм на малка група млади писатели, към които г-н Тухи проявява силен интерес.

— Така ли? — каза той доволно. Като че ли за първи път между тях се установи пряк контакт. — Колко интересно! Г-н Тухи събира също малка група млади архитекти и беше така любезен да ме предвиди за председател.

— О — каза тя и смигна. — Един от нас?

— От кои нас?

Не разбра защо, но усети, че някак я е разочаровал. Тя прихна. Седеше и го гледаше отдолу, смеейки се предизвикателно в лицето му. Смехът й беше неприятен и невесел.

— Какво по… — Опомни се. — Какво става, г-це Кук?

— Господи! — каза тя. — Ти си толкова приятно и красиво момче!

— Г-н Тухи е изключителен човек — изрече той гневно. — Той е най… най-благородният човек, когото…

— О, да, господин Тухи е изключителен човек. — Гласът й прозвуча странно, защото в него липсваше нещо, драстично липсваше уважение. — Той е най-добрият ми приятел. Най-прекрасният човек на земята. Светът съществува, съществува и г-н Тухи — това е природен закон. Освен това, само помисли колко добре се римува: Тухи-гухи-фухи-хухи. И въпреки всичко той е светец. Срещат се много рядко. Също както рядко се срещат гении. Аз съм гений. Искам всекидневна без прозорци. Да няма никакви прозорци, запомни го добре, когато правиш проекта. Да няма прозорци, подът да е с керамични плочки, а таванът да е черен. И да няма електричество. Не искам електричество в къщата си, искам газени лампи Газени лампи с шишета и свещи. По дяволите Томас Едисън! Всъщност кой беше той?

Смутиха го не толкова думите, колкото усмивката й. Не беше усмивка, а самодоволна гримаса, която изви крайчетата на дългата й уста и тя придоби изражение на лукав и зъл палавник.

— Кийтинг, освен това искам къщата ми да е грозна. Внушително грозна. Искам да е най-грозната къща в Ню Йорк.

— … Най-грозната ли, г-це Кук?

— Сладурче, красивото е толкова банално!

— Да, но… но аз… добре, не знам как бих могъл…

— Кийтинг, нямаш ли смелост? Не си ли способен на благороден жест? Всички работят толкова усърдно, борят се и страдат, опитвайки се да сътворят красота, състезавайки се кой да сътвори по-голяма красота. Нека ги изпреварим всички! Да хвърлим собствената им пот в лицата. Да ги унищожим с един удар. Нека бъдем богове. Нека бъдем грозни.

Той прие поръчката. След няколко седмици престана да се чувства неловко. Щом заговореше за новия си проект, всички реагираха почтително и любопитно. Беше насмешливо, но почтително любопитство. Името на Лоис Кук беше известно в най-изисканите салони. Заглавията на книгите й проблясваха в светските разговори като брилянти в интелектуалната корона на ораторите. В гласовете, които ги произнасяха, винаги прозвучаваше предизвикателна нотка, сякаш говорещият беше много дързък. Тази дързост беше приятна, защото не пораждаше антагонизъм. За автор, чиито книги нямат кой знае какъв успех на пазара, името й беше необяснимо известно и почитано. Тя беше знаменосец на интелектуалния и бунтарски авангард. Само дето на Кийтинг не му беше съвсем ясно срещу какво е насочен бунтът. Той обаче предпочиташе да не знае.

Проектира къщата точно както тя поиска — триетажна, от мрамор и тухли, украсена с водоливници и файтонджийски фенери. Приличаше на павилион в увеселителен парк.

Вестниците публикуваха повече репродукции на тази скица от която и да било друга, с изключение на „Космо-Слотник Билдинг“. Един коментатор написа следното: „Питър Кийтинг очевидно е нещо повече от талантлив млад човек, който умее да угажда на педантични магнати от едрия бизнес. Той се впуска в полето на интелектуалния експеримент с клиент като Лоис Кук.“ Тухи нарече къщата „космическа шега“.

Но у Кийтинг се загнезди особено усещане за остатъчен привкус. Долавяше го смътно, докато проектираше други важни сгради, усещаше го в мигове, когато се гордееше с работата си. Не можеше да го определи, но знаеше, че отчасти е и срам.

Веднъж го сподели с Елсуърт Тухи. Той се засмя:

— Не е лошо за теб, Питър. Човек не бива да се смята за прекалено важен. Излишно е да товариш съзнанието си с мисли за абсолютното.

V

Доминик се върна в Ню Йорк. Върна се без определена цел, просто защото не можа да остане в извънградската къща повече от три дни след последното си ходене в кариерата. Трябваше да е в града, усети го внезапно, непреодолимо и без причина. Не очакваше нищо да се случи в града. Но искаше да е там, да усеща улиците и сградите. Сутрин се събуждаше и чуваше далечния грохот на движението долу на улицата. Действаше й като унижение, защото й напомняше къде е и защо. Заставаше до прозореца и обхващаше рамката с широко разтворени ръце, все едно че поемаше в ръце част от града. Улиците и покривите се открояваха на стъклото между двете й ръце.

Излизаше сама и дълго се разхождаше. Вървеше бързо с ръце в джобовете на старото палто, с вдигната яка. Повтаряше си, че не се надява да го срещне. Не го търсеше. Трябваше обаче да е навън, по улиците, безучастна, без цел, понякога с часове.

Мразеше градските улици. Лицата на хората, минаващи край нея, изразяваха страх — страхът беше техен общ знаменател, страх от самите себе си, страх от всички и страх от другия, страх, заради който бяха готови да унищожат всичко свято за отделния човек. Не бе в състояние да определи естеството или причината на този страх, но винаги го бе усещала. Отдала се беше, чиста и свободна, на една-единствена страст — да не се докосва до нищо. Харесваше й да се разминава с хората по улиците, харесваше й безсилието на омразата им, защото не можеха с нищо да я наранят.

Вече не беше свободна. Вече всяка стъпка по улиците я раняваше. Чувстваше се обвързана с него — така, както той беше обвързан с всяка частица от града. Той беше безименен работник, вършещ някаква безименна работа, изгубен в тълпите, зависим от тях, уязвим за всеки един от тези хора, а тя трябваше да го поделя с целия град. Намрази мисълта, че той върви по тротоарите, по които ходят другите. Мразеше мисълта как продавачка му подава пакет цигари през щанда. Мразеше лактите, докосващи неговите лакти в метрото. Връщаше се трескава у дома след тези разходки. На следващия ден пак излизаше.

Когато ваканцията й свърши, отиде в кантората на „Банър“, за да съобщи, че напуска. Работата във вестника и рубриката вече не й се струваха забавни. Прекъсна прочувствените поздрави на Алва Скарет:

— Дойдох само да ти кажа, че напускам, Алва.

Той я изгледа глупаво и промълви:

— Защо?

За първи път от дълго време до нея достигна звук от външния свят. Винаги действаше според импулса на момента и се гордееше, че не се нуждае от мотиви за действията си. Но сега се изправи пред това „защо?“, водещо към отговор, от който не можеше да избяга. Каза си: заради него, защото му позволява да промени хода на живота й. Беше като повторно изнасилване; представи си усмивката му, същата като онази на пътеката в гората. Нямаше избор. И в двата случая щеше да живее под принуда: или да напусне работата си, защото под негово въздействие е пожелала да напусне, или да остане, мразейки работата си, за да не допусне животът й да се промени, напук на него. Второто беше по-трудно.

Вдигна глава и каза:

— Шегувам се, Алва. Исках да чуя какво ще кажеш. Няма да напускам.

Изминаха няколко дни, откак се бе върнала на работа. В кабинета й влезе Елсуърт Тухи.

— Здравей, Доминик — каза той. — Разбрах, че си се върнала.

— Здравей, Елсуърт.

— Радвам се. Знаеш ли, мисля си, че някоя сутрин ще ни напуснеш без причина.

— Мислиш или се надяваш, Елсуърт?

Гледаше я с обичайния си добронамерен поглед, с обичайната си чаровна усмивка, но в чара му имаше умишлена нотка на самоирония, която тя не одобряваше. Имаше и нотка на самоувереност, сякаш за да й напомни, че въпреки това е добронамерен и чаровен.

— Знаеш ли, бъркаш — каза той и се усмихна помирително. — Винаги си бъркала по този въпрос.

— Не. Не ми е мястото тук, Елсуърт. Не си ли съгласен?

— Разбира се, бих могъл да попитам: защо да не ти е мястото тук? Но нека предположим, че не попитам. Само ще кажа, че хората, които не се вписват някъде, също са полезни, както и онези, които се вписват. Така харесва ли ти? Най-простото нещо, което мога да кажа, е, че винаги съм бил и винаги ще бъда твой голям почитател.

— Това не е комплимент.

— Струва ми се, че ние с теб никога не ще бъдем врагове, Доминик, ако искаш да чуеш тези думи.

— И аз мисля, че никога не ще бъдем врагове, Елсуърт. Ти си най-предразполагащият човек, когото познавам.

— Така е.

— В смисъла, в който го разбирам аз ли?

— В смисъла, който ти харесва.

На бюрото й беше приложението с илюстрациите от неделния „Кроникъл“. Отворено бе на страницата със скицата на „Енрайт Хауз“. Подаде му я и очите й се присвиха в неизказан въпрос. Той погледна скицата, после премести поглед към лицето й, после пак към скицата. Пусна вестника на бюрото.

— Самонадеяно като оскърбление, нали?

— Знаеш ли, Елсуърт, мисля, че човекът, проектирал тази сграда, би трябвало да се самоубие. Човекът, способен да измисли толкова красиво нещо, не бива да позволи то да бъде построено. Не бива да допусне да съществува. Но той ще позволи тази сграда да бъде построена, жените ще простират пране по балконите, мъжете ще плюят по стълбищата и ще рисуват мръсни рисунки по стените. Давайки им я, той я приобщава към тях, към всичко останало. А не би трябвало да допуска да я гледат хора като теб. Да говорят за нея хора като теб. Първата ти дума за нея ще оскверни творението му. Така той става по-лош дори от теб. Ти ще извършиш нещо дребно и непристойно, но той извършва светотатство. Човек, знаещ достатъчно, за да създаде тази сграда, не би могъл да продължи да живее.

— Ще напишеш ли статия по този въпрос? — попита той.

— Не. Така бих повторила престъплението му.

— Както и като говориш с мен по въпроса?

Погледна го. Той се усмихваше любезно.

— Да, разбира се — отвърна тя, — и това е част от същото престъпление.

— Хайде да вечеряме заедно тия дни, Доминик — предложи той. — Не ми даваш възможност да те опозная.

— Добре — каза тя. — Когато пожелаеш.

На съдебния процес за покушението срещу Елсуърт Тухи Стивън Малъри отказа да признае мотива си. Не каза нищо. Отнесе се безразлично към евентуалната присъда. Но Елсуърт Тухи предизвика малка сензация, като се яви, без да бъде призован, и се изказа в защита на Малъри. Помоли съдията да бъде снизходителен и обясни, че не иска бъдещето и кариерата на Малъри да бъдат съсипани. Всички в съдебната зала се трогнаха, с изключение на Стивън Малъри. Малъри слушаше и гледаше така, сякаш го подлагат на особено жестоко изпитание. Съдията го осъди на две години затвор и обяви присъдата за условна.

Заваляха коментари за невероятното милосърдие на Тухи, който весело и скромно възразяваше срещу славословията.

— Приятели мои — каза той и всички вестници го цитираха, — отказвам да съм съучастник във фабрикуването на мъченици.

На първото събрание на бъдещата организация на млади архитекти Кийтинг забеляза, че Тухи има неповторима способност да подбира хора, които си подхождат. Сред присъстващите осемнадесет души се установи атмосфера, която не можа да определи, но тя му създаде усещане за спокойствие и сигурност, каквито не бе изпитвал нито сам, нито с други хора. Спокойствието се дължеше отчасти и на това, че всички останали се чувстваха по същия начин, по същата необяснима причина. Чувстваха се като братство, но не свещено или благородно братство. Точно оттам извираше спокойствието — не се налагаше никой да бъде нито светец, нито благородник.

Ако я нямаше тази близост, Кийтинг щеше да се разочарова от събранието. Между осемнадесетте души във всекидневната на Тухи нямаше нито един изтъкнат архитект, освен самия той и Гордън Л. Прескът. Прескът носеше бежово поло и се държеше леко покровителствено, макар и приятно. Кийтинг не бе чувал имената на останалите. Повечето бяха начинаещи, млади, зле облечени и напористи. Някои бяха само чертожници. Имаше архитектка, която бе проектирала няколко малки частни къщи, предимно за богати вдовици. Беше агресивна, със стиснати устни и с петуния в косата. Имаше едно момче с чисти невинни очи, неизвестен строителен предприемач с пълно безизразно лице, висока суха жена, която се занимаваше с вътрешен дизайн и някаква жена без определена професия.

Кийтинг не разбра каква точно е целта на групата, въпреки че се изговориха много неща. Макар и доста несвързани, те бяха обединени от неизказана мисъл. Единствено тя беше конкретна сред множеството общи приказки. Беше там заради нея, подобно на останалите. Никой не изпитваше никакво желание да я изрази.

Младите мъже говориха много за несправедливостта и нелоялността, за суровостта на обществото към младите и предлагаха всеки да има гарантирани поръчки, още щом завърши колежа. Младата архитектка изстреля набързо нещо за богаташкия произвол. Строителният предприемач се възмути, че животът е труден и „хората трябва да си помагат“. Момчето с простодушния поглед настоя, че „можем да направим толкова добро…“. В гласа му имаше отчаяна искреност, която звучеше неловко и неуместно. Гордън Л. Прескът заяви, че АГА са банда старчоци без никакво чувство за социална отговорност и без капка мъжка кръв и че е дошло време да бъдат изритани. Жената с неясна професия говори за идеали и каузи, но никой не разбра за какво точно става дума.

Питър Кийтинг единодушно бе избран за председател, а Гордън Л. Прескът — за заместник-председател и касиер. Тухи отклони всякакви предложения. Каза, че ще бъде само неофициален съветник. Решиха организацията да носи името „Съвет на американските строители“. Решиха, че в нея могат да членуват не само архитекти, но и хора от всички сродни професии, както и всички, които носят в сърцето си тази прекрасна професия.

И тогава Тухи заговори. Говори дълго, изправен, опрял пръсти на масата. Внушителният му глас беше тих и убедителен. Изпълваше стаята, но всеки от слушателите усети, че този глас би могъл да изпълни и римски амфитеатър; в това имаше нещо ласкателно, защото той обуздаваше заради тях силата на могъщия си глас.

— … и така, приятели мои, на архитектурната професия й липсва разбиране за нейната социална важност. Тази липса се дължи на две причини: на антисоциалната същност на цялото общество и на вашата вродена скромност. Научени сте да мислите за себе си като за хора, които си изкарват прехраната, без да имате някаква по-висша цел от заплащането и спечелването на средства за преживяване. Не е ли време, приятели мои, да сложите точка и да преосмислите положението си в обществото? От всички професии вашата е най-важната. Не с количеството на парите, които можете да спечелите, нито с художествените умения, които можете да проявите, а със службата в полза на вашите съграждани. Вие сте хората, които осигуряват подслон на човечеството. Спомнете си, че е така и погледнете нашите градове, нашите бордеи. Тогава ще осъзнаете гигантската задача, която ви предстои. Но за да се справите с това предизвикателство, трябва да изградите по-широк възглед за самите себе си и за работата си. Вие не сте наемни лакеи на богаташите. Вие сте кръстоносци за каузата на онеправданите и на хората без подслон. Ще ни съдят не по това какви сме, а на кого служим. Нека се обединим в този дух. Нека във всичко да сме верни на този нов, по-широк и по-възвишен възглед. Нека си изградим — ако мога да се изразя така, приятели мои — една по-благородна мечта!

Кийтинг слушаше жадно. Винаги се бе смятал за човек, който трябва да си изкарва прехраната, да си изработи заплатата, в професия, която бе избрал, защото майка му поиска да я избере. С удоволствие откри, че е нещо много повече, че всекидневната му работа има по-благороден смисъл. Беше приятно и омайващо. Знаеше, че и другите в стаята се чувстват по същия начин.

— … и когато обществената система рухне, професията на строителите няма да остане засипана под нея, а ще се извиси към слава и признание…

Звънецът на входната врата звънна. Камериерът на Тухи се появи за миг, отвори вратата на всекидневната и въведе Доминик Франкън.

Тухи спря насред думата си и Кийтинг разбра, че Доминик не е нито поканена, нито очаквана. Усмихна се на Тухи, кимна и му махна с ръка да продължи. Той й се поклони едва забележимо, сякаш почти само с движение на веждите и продължи речта си. Липсата на официалност в лекия поздрав приобщи гостенката към атмосферата на близост между присъстващите, но на Кийтинг му се стори, че поздравът закъсня с част от секундата. Не бе виждал Тухи да пропусне момента.

Доминик седна в един ъгъл, зад останалите. За миг Кийтинг престана да слуша, опитвайки се да привлече вниманието й. Наложи се да изчака, докато очите й прекосят замислено стаята, от лице на лице, за да срещнат неговите. Поклони се енергично и кимна, поздравявайки я със собственическа усмивка. Тя сведе глава и миглите й докоснаха бузите, когато затвори очи. После отново го погледна. Продължи да го гледа известно време, без да се усмихва, като че ли откриваше в лицето му нещо ново. Не я беше виждал от пролетта. Стори му се малко изморена и по-красива, отколкото си я спомняше.

Отново се заслуша в словото на Елсуърт Тухи. Думите, които изричаше, бяха както винаги вълнуващи, но в удоволствието, което му доставяха, имаше тревожен нюанс. Погледна Доминик. Тя нямаше нищо общо с тази стая, с това събрание. Не можеше да каже защо, но го знаеше с потискаща и непреодолима сигурност. Не беше заради красотата или безочливата й елегантност. Беше като от друг свят. Сякаш бе влязла напълно облечена в стая с удобно разсъблечени хора, които внезапно почувстваха голотата си непристойна. Но тя беше безучастна. Седеше и слушаше внимателно. В един миг се облегна назад, кръстоса крака и запали цигара. Угаси кибритената клечка с рязко движение на китката и я пусна в пепелника на масичката до себе си. Той видя как пуска клечката в пепелника. Като че ли с това движение на китката хвърли клечката в лицата на присъстващите. Реши, че е твърде мнителен. Но забеляза, че Елсуърт Тухи не я погледна нито веднъж, докато говореше.

Събранието свърши и Тухи се втурна към нея.

— Доминик, скъпа! — каза весело. — Да се чувствам ли поласкан?

— Ако ти харесва.

— Ако знаех, че проявяваш интерес, щях да ти изпратя много специална покана.

— Но реши, че не проявявам интерес ли?

— Честно казано, аз…

— Грешка, Елсуърт. Подценил си репортерския ми усет. Никога не пропускай новина. Човек няма често възможността да присъства на зараждане на престъпление.

— Какво точно искаш да кажеш, Доминик? — попита остро Кийтинг.

Тя се обърна към него.

— Здравей, Питър.

— Нали познаваш Питър Кийтинг? — усмихна се Тухи.

— О, да. Питър беше влюбен в мен.

— Използваш неправилно глаголно време, Доминик — каза Кийтинг.

— Никога не взимай сериозно думите на Доминик, Питър. Тя не очаква да ги приемаме сериозно. Искаш ли да се присъединиш към нашата малка група, Доминик? Професионалните ти умения те квалифицират за членство.

— Не, Елсуърт. Не искам да се присъединя към вашата малка група. Не ви мразя чак толкова, че да го сторя.

— Защо тогава се отнасяш така неодобрително? — рязко попита Кийтинг.

— Виж ти, Питър! — каза тя провлечено. — Откъде ти хрумна? Въобще не съм против. Нали, Елсуърт? Мисля, че е уместно начинание, наложено от очевидна необходимост. Точно това, от което всички се нуждаем… и го заслужаваме.

— Да разчитаме ли, че ще присъстваш на следващата ни среща? — попита Тухи. — Приятно е да имаме такъв съпричастен слушател, който въобще не ни пречи… искам да кажа на следващата среща.

— Не, Елсуърт. Благодаря. Беше ми любопитно. Събрал си интересна група хора. Млади строители. Между другото, защо не покани човека, който е проектирал „Енрайт Хауз“… как му беше името? Хауърд Роурк?

Кийтинг стисна челюсти. Но тя гледаше невинно, каза го съвсем безгрижно, като незначителна забележка — със сигурност тя не иска да каже… какво? — запита се той и си отговори: не иска да каже онова, което той за миг помисли, че тя има предвид и от което за миг изпадна в ужас.

— Не съм имал удоволствието да се запозная с г-н Роурк — отвърна мрачно Тухи.

— А ти познаваш ли го? — попита я Кийтинг.

— Не — отговори тя. — Само видях скица на „Енрайт Хауз“.

— И какво мислиш за нея? — попита настоятелно Кийтинг.

— Не мисля за нея — отвърна тя.

Тя си тръгна и Кийтинг я придружи. Загледа я, докато слизаха с асансьора. Ръката и в тясна черна ръкавица придържаше ъгълчето на бележник. Безгрижните й пръсти бяха и предизвикателни, и подканващи. Отново почувства, че не може да й устои.

— Доминик, защо дойде?

— Отдавна не съм ходила никъде и реших за начало да дойда тук. Знаеш ли, когато плувам, не обичам да се подлагам на изтезание, влизайки постепенно в студената вода. Гмурвам се веднага, първо е неприятно, но след това става по-лесно.

— Какво искаш да кажеш? Какво не ти хареса на събранието? В крайна сметка ние нямаме конкретни планове. Още нямаме и програма. Дори не знам защо се събрахме.

— Точно така, Питър. Дори не знаеш защо сте се събрали.

— Та ние сме само група познати, които се събират. Главно за да си говорим. Какво лошо има в това?

— Питър, изморена съм.

— Добре, появата ти тази вечер поне означава ли, че излизаш от усамотението си?

— Да… Усамотение ли?

— Опитвах се много пъти да те открия.

— Така ли?

— Да казвам ли отначало колко съм щастлив, че те виждам пак?

— Не. Приемаме, че вече си го казал.

— Не си същата, Доминик. Не знам точно как, но си променена.

— Така ли?

— Приеми, че съм ти казал колко си красива, защото не намирам подходящите думи.

Улиците бяха тъмни. Той спря такси. Седна близо до нея и я загледа право в очите с ясен намек, надявайки се мълчанието между тях да стане многозначително. Тя не извърна очи. Разглеждаше лицето му. Сякаш се чудеше, следвайки някаква своя мисъл, която той не можеше да отгатне. Посегна бавно и хвана ръката й. Усети в дланта й усилие, почувства през скованите пръсти усилието на цялата й ръка. Полагаше усилие не да издърпа ръката си, а да му я остави. Повдигна ръката й, обърна я и я притисна към устните си.

Погледна я в лицето. Пусна ръката й, която увисна във въздуха за миг, със сковани пръсти, полузатворена. Порази го не безразличието, а отвращението й. То бе толкова силно, че стана безлично, не го обиди, защото очевидно не бе насочено само към него. Внезапно усети тялото й, без да го желае, нито да го отбягва, просто усети присъствието на тялото й близо до своето, под дрехите й. Прошепна без да иска:

— Доминик, кой е той?

Тя се извърна рязко към него. Очите й се присвиха. Устните й се отпуснаха, закръглиха се и омекнаха, издължиха се в бледа усмивка, без да се отварят. Отговори, гледайки право в него:

— Работник в гранитната кариера.

Успя. Той се разсмя.

— Така ми се пада, Доминик. Не бих могъл да заподозра невъзможното.

— Питър, не е ли странно? По едно време си мислех, че мога да си наложа да поискам именно теб.

— Защо да е странно?

— Само като си помисля колко малко знаем за самите себе си. Някой ден и ти ще узнаеш истината за себе си, Питър. Ще ти е много по-тежко, отколкото на всеки друг. Но недей да мислиш за това сега. Няма да ти се случи скоро.

— Наистина ли си ме искала, Доминик?

— Мислех си, че никога не ще поискам каквото и да било, а ти така добре пасваш на тази мисъл.

— Не разбирам какво искаш да кажеш. Никога не знам какво мислиш, че казваш. Знам, че винаги ще те обичам. И няма да ти позволя отново да изчезнеш. След като се върна…

— Сега, след като се върнах, Питър, не искам повече да те виждам. Ще те виждам, когато се срещнем случайно, но не ме търси. Не ми се обаждай. Не се опитвам да те наскърбя, Питър. Няма такова нещо. С нищо не си ме засегнал. Има нещо в мен, пред което не искам да се изправям пак. Съжалявам, че се спрях на теб. Но ти беше толкова подходящ. Ти… Питър, ти си всичко на света, което презирам и не искам да си припомням колко много го презирам. Ако продължа да си го спомням, ще се върна към него. С това не искам да те обидя, Питър. Опитай се да разбереш. Ти не си най-лошият на света. Ти си най-добрият. И това е ужасяващо. Ако някога се върна при теб, не ме допускай. Казвам ти го сега, защото мога да ти го кажа, но ако се върна при теб, не ще можеш да ме спреш. Сега е единствената възможност да те предупредя.

— Не знам за какво говориш — каза той. Стисна устни, обзет от хладна ярост.

— Не се опитвай да разбереш. Няма значение. Нека просто да стоим далеч един от друг. Става ли?

— Никога няма да се откажа от теб.

Тя сви рамене.

— Добре, Питър. Сега е единственият път, когато съм добра с теб. И към когото и да било.

VI

Роджър Енрайт бе започнал като миньор във въглищна мина в Пенсилвания. Никой не му бе помагал по пътя към милионите, които бе натрупал. „Затова никой не ми е пречил“, обясняваше той. Всъщност му бяха пречили много хора и много неща, но той не ги забелязваше. Множество случки от дългата му кариера не се радваха на възхищение, но за никоя не се носеха мълви. Кариерата му беше ярка и публична като билборд. Не беше подходящ обект за изнудвачи или очернящи биографи. Богатите не го харесваха, защото бе забогатял по брутален начин.

Мразеше банкерите, профсъюзите, жените, проповедниците и фондовата борса. Никога не бе купувал акции, нито бе продавал дял в което и да било от своите предприятия. Притежаваше състоянието си еднолично, сякаш носеше в джоба всичките си пари в брой. Освен петролния бизнес притежаваше издателска къща, ресторант, магазин за радиоприемници, гараж, завод за хладилници. Преди всяко ново начинание правеше дълги проучвания, а после действаше така, като че ли никога не е чувал за този бизнес, прегазвайки всички традиции. Някои от начинанията му бяха успешни, други се проваляха. Продължаваше да ги управлява всичките с необуздана енергия. Работеше по дванадесет часа на ден.

Реши да построи сграда и шест месеца търси архитект. Нае Роурк при първата им среща, която продължи половин час. Щом получи чертежите, незабавно нареди строежът да започне. Роурк се опита да му говори за чертежите, но Енрайт го прекъсна:

— Не ми обяснявай. Излишно е да ми обясняваш абстрактни идеи. Никога не съм имал идеали. Хората казват, че нямам никакъв морал. Хващам се само с това, което ми хареса. Но знам много добре какво ми харесва. Роурк не спомена за предишния си опит да се срещне с Енрайт, нито за разговора с отегчения секретар. Но Енрайт научи по някакъв начин. Пет минути по-късно секретарят бе уволнен, десет минути по-късно излизаше от кантората, както бе наредено, насред натоварен работен ден, оставяйки полунаписано писмо в пишещата машина.

Роурк отвори наново кантората си, в същото голямо помещение на последния етаж на стара сграда. Разшири я с още една стая за чертожниците, които нае, за да се справи с планирания светкавичен график на строежа. Чертожниците бяха млади и нямаха опит. Не познаваше нито един от тях, но не поиска препоръчителни писма. Избра ги измежду множество кандидати, разглеждайки за няколко минути чертежите им.

В последвалите свръхнапрегнати дни говореше с тях само за работата. Влизайки в кантората сутрин, те усещаха, че нямат личен живот, че е от значение единствено всепоглъщащата реалност на големите листове хартия по масите. На пръв поглед помещението им се струваше студено и бездушно като фабрика, но щом погледнеха него, разбираха, че не е фабрика, а пещ, която черпи енергия от телата им и на първо място от неговото.

Понякога той оставаше в кантората цели нощи. Сутринта го заварваха потънал в работа. Не изглеждаше изморен. Веднъж работи два дни и две нощи без прекъсване. На третия ден следобед заспа, полулегнал на масата. След няколко часа се събуди, не каза нищо и мина по масите, за да види какво е свършено. Нанесе някои поправки и думите му прозвучаха така, сякаш продължава мисъл, която е прекъснал за няколко часа.

— Нетърпим си, когато работиш, Хауърд — каза Остин Хелър една вечер, макар че Хауърд не му бе говорил за работата си.

— Защо? — попита смаяно той.

— Неуютно е човек да стои в една стая с теб. Напрежението е заразно, нали знаеш?

— Какво напрежение? Чувствам се съвсем добре, когато работя.

— Именно. Ти си съвсем добре само, когато си на сантиметър от взривяване. От какво, по дяволите, си направен, Хауърд? В края на краищата това е само сграда, а не съчетание от свято тайнство, индиански мъчения и сексуален възторг, в каквото ти явно я превръщаш.

— Нима?

Рядко мислеше за Доминик, но мисълта за нея не бе мимолетен спомен, а усещане за трайно присъствие, което не се нуждае от потвърждение. Искаше я. Знаеше къде да я намери. Изчакваше. Очакването му бе забавно, защото знаеше, че е непоносимо за нея. Знаеше, че отсъствието му я привързва към него много по-силно и по-унизително, отколкото би я обвързало присъствието му. Даваше й време да се опита да бяга, за да осъзнае колко е безпомощна, когато той реши да я потърси. Тогава тя ще разбере, че опитът за бягство е негов избор, че е само различна форма на притежание. Тогава ще е готова или да го убие, или да дойде при него по собствено желание. За нея ще е все едно кое от двете ще избере. Искаше да я тласне до това състояние. Чакаше.

Точно преди да започне строежът на „Енрайт Хауз“, Роурк бе поканен в кантората на Джоуъл Сътън. Сътън бе преуспял бизнесмен и се готвеше да построи огромна бизнес сграда. Сътън бе преуспял благодарение на пълната си неспособност да разбира хората. Обичаше всички и обичта му не признаваше никакви разлики. Тя приравняваше всички, не минаваше нито през пикове, нито през спадове, беше като повърхност на купа с меласа.

Джоуъл Сътън се запозна с Роурк на вечеря, дадена от Енрайт. Джоуъл Сътън хареса Роурк. Възхити му се, без да вижда разлика между него и когото и да било друг. Когато Роурк дойде в кантората му, Джоуъл Сътън заяви:

— Не съм сигурен, не съм сигурен, въобще не съм сигурен, само си мисля, че може би ще ви имам предвид за малката сграда, която замислям. Вашата „Енрайт Хауз“ е малко… ексцентрична, но е красива, всички сгради са красиви, а вие обичате сгради, нали?… Родж Енрайт е много умен мъж, изключително умен, той прави пари там, където никой друг не би се сетил. Винаги съм готов да приема съвет от Родж Енрайт. Което е добро за Родж Енрайт, е добро и за мен.

Изминаха седмици след първата им среща. Джоуъл Сътън никога не взимаше бързи решения.

Една декемврийска вечер Остин Хелър се отби при Роурк без уговорка и му каза, че трябва да отидат заедно идния петък на официален прием у г-жа Ралстън Холкъм.

— По дяволите, не, Остин — каза Роурк.

— Слушай, Хауърд, защо не? Знам, че мразиш такива неща, но това не е достатъчна причина. Мога да ти посоча много основателни причини да отидеш. Там е нещо като офис за наемане на архитекти. Знам, че би направил всичко, за да строиш… да, знам, за да строиш по твоя начин, и все пак би си продал душата, ако можеше. Не би ли изтърпял няколко часа скука заради бъдещи възможности?

— Сигурно. Но не вярвам, че тези неща разкриват възможности.

— Ще дойдеш ли?

— Защо точно този път?

— Първо, адската чума Кики Холкъм настоява. Вчера ми говори повече от два часа и заради нея не можах да отида на официален обяд. Репутацията й страда, защото в града се строи сграда като „Енрайт Хауз“, а тя не може да привлече архитекта в салона си. Хоби й е. Колекционира архитекти. Настоя да те заведа и аз й обещах.

— Защо?

— В петък там ще е Джоуъл Сътън. Опитай да бъдеш мил с него, колкото и да ти е противно. Почти е решил да ти възложи сградата, доколкото чувам. Може би му е нужен само малко личен контакт, за да се реши. Мнозина други го преследват и всички те ще са там. Искам да си там и ти. Искам да възложи сградата на теб. Да не чувам нищо за гранитни кариери през следващите десет години. Не си падам по гранитните кариери.

Роурк седеше върху масата и стискаше с ръце ръба й, изтощен след четиринадесет часа в кантората. Помисли си, че сигурно е изтощен, но не го усеща. Опита се да отпусне рамене, за да си отдъхне, но не успя. Ръцете му бяха напрегнати и изморени, единият му лакът слабо трепереше. Дългите му крака бяха широко разкрачени, единият сгънат и неподвижен, с отпуснато върху масата коляно, а другият висеше прав от ръба на масата и нервно се клатеше. Тези дни му беше изключително трудно да си наложи почивка.

Новият му дом беше голяма стая в малка, модерна жилищна кооперация на тиха улица. Спря се на нея, защото нямаше корнизи над прозорците, а стените отвътре бяха голи. Стаята му беше мебелирана просто и оскъдно, чиста, огромна и празна. На човек му се струваше, че чува ехо от ъглите.

— Защо не, само този път? — настоя Хелър. — Няма да е толкова противно. Може дори да ти стане забавно. Ще видиш мнозина стари приятели. Джон Ерик Снайт, Питър Кийтинг, Гай Франкън и дъщеря му — трябва да се запознаеш с дъщеря му. Чел ли си й статиите?

— Ще дойда — каза рязко Роурк.

— Толкова си непредвидим, че понякога ставаш разумен. Ще мина да те взема в осем и тридесет в петък. Сложи черна вратовръзка. Между другото, имаш ли смокинг?

— Енрайт ме накара да си купя.

— Енрайт е много умен мъж.

Хелър си тръгна, а Роурк дълго седя на масата. Реши да отиде на приема, защото знаеше, че това е последното място, където Доминик би желала да се срещнат отново.

— Няма нищо по-безсмислено, скъпа Кики — каза Елсуърт Тухи, — от богата жена, която е превърнала приемите в своя професия. Но пък всички безполезни неща имат чар. Като аристокрацията, например, която е най-безполезното нещо на света.

Кики Холкъм сбръчка нос и направи превзета укорителна гримаса, но сравнението с аристокрацията й хареса. Над балната й зала във флорентински стил грееха три кристални полилея и щом погледнеше към Тухи, светлините се отразяваха в очите й. Между тежко гримираните й мигли избликваха влажни искри.

— Говорите отвратителни неща, Елсуърт. Не знам защо ви каня.

— Именно затова, скъпа моя. Струва ми се, че ще ме каните винаги, когато пожелая.

— Какво може да направи срещу вас една най-обикновена жена?

— Никога да не започва спор с г-н Тухи — каза г-жа Гилеспи, висока жена с огърлица от диаманти, едри като зъбите, оголени от усмивката й. — Излишно е. Спорът е предварително загубен.

— Спорът, г-жо Гилеспи — каза той, — е сред най-излишните и най-неприятните неща. Оставете го на умните мъже. Умът, разбира се, е опасно признание за слабост. Твърди се, че мъжете развиват ума си, след като са се провалили във всичко останало.

— В никакъв случай не говорите сериозно — каза г-жа Гилеспи, а усмивката й казваше, че приема думите му за шеговита истина. Обсеби го тържествуващо и го отведе настрани като трофей, отнет от г-жа Холкъм, която за миг се обърна, за да поздрави новите гости. — Но вие, мъжете с интелект, сте като деца. Толкова сте чувствителни. Човек трябва да ви угажда.

— На ваше място не бих го правил, г-жо Гилеспи. Ние бихме се възползвали. По-вулгарно е дори от демонстриране на богатство.

— Скъпи, нанасяте удар, така ли? Разбира се, чувам, че сте радикален, но не го приемам сериозно. Ни най-малко. Така добре ли е?

— Много добре — каза Тухи.

— Няма да ме заблудите. Не можете да ми внушите, че сте от опасните. Те са до един нечистоплътни и граматиката им е слаба. А вие имате толкова прекрасен глас!

— Какво ви кара да мислите, че се опитвам да съм опасен, г-жо Гилеспи? Аз само… как да кажа?… Имам най-кроткото нещо — съвест. Тя е и собствената ви съвест, уютно въплътена в тялото на друг човек, която откликва на вашата грижа за не тъй щастливите на този свят и по този начин ви освобождава от тази грижа.

— Странна идея! Не знам дали е крайна или много мъдра.

— И двете, г-жо Гилеспи. Каквато е мъдростта изобщо.

Кики Холкъм наблюдаваше доволно балната си зала. Вдигна очи към полуосветения таван, недостижим над полилеите, и забеляза колко високо се издига над гостите. Въпреки тълпите от гости залата не се смаляваше, кубичното й пространство се издигаше над тях, гротескно и несъразмерно. Точно този разхитен въздух, затворен върху тях, създаваше усещане за дворцов лукс. Беше като капак на кутия за бижута, излишно голям над плоското дъно, на което е закрепен дребен скъпоценен камък.

Гостите попадаха в два големи, променливи потока, които рано или късно ги насочваха към два вихъра; център на единия беше Елсуърт Тухи, а на другия — Питър Кийтинг. Вечерното облекло не беше подходящо за Елсуърт Тухи. Правоъгълникът на бялата риза удължаваше лицето му и го разтягаше в две измерения, а зад крилцата на папийонката тънкият му врат изглеждаше като на оскубано пиле, блед, синкав и готов за извиване с едно движение на силен юмрук. Но той носеше официалното облекло по-добре от всеки сред присъстващите мъже. Носеше го нехайно, без ни най-малка неловкост, че не изглежда добре. Превръщаше в свое предимство самия факт, че външността му е гротескна и това предимство гарантираше, че никой не ще обърне внимание на неестетичния му вид.

Заговори на меланхолична млада жена с очила и вечерна рокля с огромно деколте:

Скъпа моя, ще останете завинаги интелектуална дилетантка, ако не се отдадете на кауза, по-важна от самата вас.

Каза на много пълен господин със зачервено от разгорещения спор лице:

— Приятелю мой, и на мен не ми харесва. Казвам само, че това е неумолимият ход на историята. Но кои сме вие или аз, за да противодействаме на хода на историята?

Каза на нескопосан млад архитект:

— Не, момчето ми, упреквам те не за лошата сграда, която си проектирал, а за лошия вкус, който прояви, хленчейки след моите критики. Трябва да внимаваш. Някой може да реши, че критиката ти действа зле.

Каза на вдовицата на един милионер:

— Да, наистина е добра идея да направите дарение на Симпозиума за социални изследвания. Така ще се включите в големите културни постижения, без да нарушите дневния режим или храносмилането си.

Хората около него казваха:

— Колко е остроумен! И колко е смел!

Питър Кийтинг се усмихваше лъчезарно. Чувстваше вниманието и възхищението, които го заливаха от всички кътчета на балната зала. Гледаше хората, елегантни и ухаещи сред шумоляща коприна, облени със светлина. Светлината се стичаше по тях така, както се бе стичала водата под душа преди часове, когато са се готвели да дойдат, за да отдадат почит на мъж на име Питър Кийтинг. Имаше мигове, когато забравяше, че е Питър Кийтинг, поглеждаше собственото си отражение в огледалото и му се приискваше да се присъедини към общото възхищение към него.

Оказа се лице в лице с Елсуърт Тухи. Кийтинг се усмихваше като момче, излизащо от поток в летен ден, блестящ, бодър, преливащ от енергия. Тухи го загледа с ръце, пъхнати небрежно в джобовете на панталоните. Сакото му висеше над слабите бедра, сякаш се полюшваше на малките си крака. Очите му бяха съсредоточени и загадъчно преценяващи.

— Елсуърт, чудесна вечер, нали? — каза Кийтинг с тон на дете, което говори на разбиращата си майка. Държеше се като пиян.

— Щастлив ли си, Питър? Ти си сензацията на вечерта. Малкият Питър изглежда е прекосил границата към славата. Стават такива работи, никой не може да каже точно кога и защо… Но май тук има някой, който те пренебрегва доста драстично, или се лъжа?

Кийтинг се сепна. Зачуди се кога и как Тухи е успял да забележи.

— Както и да е — каза Тухи, — изключението потвърждава правилото. Жалко, все пак. Винаги ми се е въртяла абсурдната мисъл, че само изключителен мъж може да привлече Доминик Франкън. Така че естествено се сетих за теб. Просто ми хрумна. Но мъжът, който ще я спечели, ще има качество, което на теб ти липсва и с което ще те превъзхожда.

— Никой не я е спечелил — каза рязко Кийтинг.

— Няма спор. Все още не. Това е доста учудващо. Сигурно ще е изключителен мъж.

— Какво по дяволите имаш предвид? Не харесваш Доминик Франкън ли?

— Никога не съм казвал, че я харесвам.

Малко по-късно Кийтинг дочу как Тухи произнесе високопарно в разгорещена дискусия:

— Щастие ли? Толкова е еснафско. Какво е щастието? В живота има твърде много неща, които са далеч по-важни от щастието.

Кийтинг бавно си проправи път към Доминик. Беше силно изправена, сякаш облегната във въздуха, който бе достатъчна опора за тесните й голи рамене. Вечерната й рокля беше с цвят на стъкло. Стори му се, че през тялото й вижда стената зад нея. Беше толкова крехка, че изглеждаше нереална, но крехкостта й излъчваше страховита сила, която закотвяше призрачното й тяло в реалността.

Приближи се до нея. Тя не направи опит да го пренебрегне, обърна се към него и му отговори, но монотонната прецизност на отговорите й го възпря. Почувства се безсилен и след няколко мига се отдалечи от нея.

Кики Холкъм посрещна Роурк и Хелър на вратата. Хелър й представи Роурк. Тя заговори с обичайния си пронизителен глас, помитащ всяко възражение със скоростта на изстреляна ракета.

— О, господин Роурк, толкова исках да се запознаем! Слушали сме толкова много за вас! Веднага ще ви предупредя, че съпругът ми не ви одобрява — разбира се, по чисто художествени причини, нали разбирате, — но това не бива да ви смущава, в този дом имате съюзник, възторжен съюзник!

— Много мило от ваша страна, г-жо Холкъм — каза Роурк. — Но няма нужда.

— Обожавам вашата „Енрайт Хауз“! Разбира се, не мога да кажа, че съвпада с моите естетически убеждения, но умът на културните хора трябва да е отворен за всичко. Искам да кажа, за да възприемаме всяка гледна точка в изкуство, преди всичко трябва да сме свободомислещи, нали?

— Не знам — каза Роурк. — Никога не съм бил свободомислещ.

Беше сигурна, че не е искал да прозвучи дръзко. Нямаше дързост нито в гласа, нито в поведението му, но първото й впечатление от него беше, че е дързък. Високата му слаба фигура изглеждаше добре във вечерното облекло, но то сякаш не беше за него. Оранжевата коса се караше с официалните дрехи. Освен това не хареса лицето му, което предизвикваше асоциация с бригада строителни работници или армейска част, но не се връзваше с нейния салон. Тя каза:

— Всички ние проявяваме голям интерес към вашата работа. „Енрайт Хауз“ първата ви сграда ли е?

— Петата.

— Така ли? Колко интересно.

Плесна с ръце и тръгна да поздрави друг гост. Хелър попита:

— С кого да те запозная?… Ето я Доминик Франкън, гледа към нас. Ела.

Роурк се обърна и видя Доминик, сама в другия край на залата. Лицето й беше толкова безизразно, че дори не се опитваше да заличи изражението. Странна беше гледката на човешко лице, състоящо се от кости и мускули, но без изражение, лице като анатомична илюстрация, като рамо или ръка, на което не се изписва никакво чувство. Тя не откъсна очи от тях, докато се приближаваха. Държеше се на краката си по странен начин — два тесни успоредни триъгълника, сочещи напред, все едно че наоколо няма под, освен няколкото квадратни сантиметра под подметките й, на които ще се задържи, само ако не помръдва и не гледа надолу. Роурк изпита бурно удоволствие — изглеждаше твърде крехка, за да понесе бруталното му поведение, но въпреки това го понасяше твърде добре.

— Г-це Франкън, позволете да ви представя Хауърд Роурк — каза Хелър.

Не повиши глас, произнасяйки името му и се зачуди защо то звучи толкова отчетливо. Реши, че всички са замълчали и името е увиснало във въздуха, но мълчание не бе настъпило. Лицето на Роурк бе ледено учтиво, а Доминик произнасяше с обичайна любезност:

— Приятно ми е, г-н Роурк.

Роурк се поклони:

— Приятно ми е, г-це Франкън.

Тя каза:

— „Енрайт Хауз“…

Изрече го така, сякаш не искаше да произнесе тези две думи. Сякаш те означаваха нещо много повече от една сграда.

Роурк каза:

— Да, г-це Франкън.

На устните й се появи подходящата при запознанство формална усмивка. Каза:

— Познавам Роджър Енрайт. Нещо като семеен приятел.

— Нямам удоволствието да познавам много приятели на г-н Енрайт.

— Веднъж баща ми го покани на вечеря. Беше ужасно. Макар че минава за блестящ събеседник, баща ми не можа да измъкне нито дума от г-н Енрайт. Роджър си седеше на мястото, без да продума. Само ако познава баща ми, човек би могъл да разбере какво поражение претърпя с него.

— Работил съм при баща ви… — ръката й увисна във въздуха — … преди няколко години, като чертожник.

Ръката й падна.

— Тогава сигурно сте наясно, че баща ми няма как да се разбира с Роджър Енрайт.

— Да, така е.

— Струва ми се, че Роджър почти ме хареса, но не можа да ми прости, че работя в един от вестниците на Уайнънд.

Застанал между тях, Хелър реши, че се е заблудил и че в тази среща няма нищо странно, всъщност просто няма нищо. Подразни се, че Доминик не говори за архитектура, както би могло де се очаква от нея. Реши, че за жалост човекът не й харесва, както не й харесват повечето хора, с които се среща.

Г-жа Гилеспи обсеби Хелър и го отведе нанякъде. Роурк и Доминик останаха сами. Роурк каза:

— Г-н Енрайт чете всички вестници, излизащи в града. Носят му ги в кабинета… но страниците с редакционните коментари са изрязани.

— Винаги е правил така. Роджър е сбъркал призванието си. Трябвало е да стане учен. Толкова много обича фактите и толкова мрази коментарите.

— А познавате ли г-н Флеминг? — попита той.

— Не.

— Приятел е на Хелър. Г-н Флеминг чете само редакционните коментари. Хората обичат да го слушат как говори.

Тя го наблюдаваше. Гледаше я право в очите, много любезно, както би я гледал всеки мъж при първата им среща. Искаше й се да долови някакъв намек в изражението му, следа от онази подигравателна усмивка. Дори само подигравката щеше да е признание и знак на обвързаност. Нямаше такова нещо. Говореше като непознат. Пред нея беше мъж, когото й бяха представили в светски салон, почтителен, придържащ се безупречно към правилата на светското общуване. Почтителното му отношение й подсказа, че роклята не скрива нищо от погледа му, че я бе използвал за нужда, по-интимна дори от храната, която поглъща — а сега е на около метър от нея и се държи като мъж, който не би си позволил да се приближи повече. Реши, че й се подиграва след онова, което не бе забравил, но няма да признае. Иска тя да го назове първа, да я тласне до унижението да приеме миналото, да произнесе първа думата, с която ще върне миналото към реалността, защото знае, че тя не ще го остави в забрава.

— С какво се занимава г-н Флеминг? — попита тя.

— Произвежда острилки за моливи.

— Така ли? И е приятел на Остин?

— Остин познава много хора. Той ми разказа за бизнеса му.

— Успешен ли е?

— Кой, г-це Франкън? Не съм сигурен за Остин, но г-н Флеминг е преуспяващ. Има фабрики в Ню Джързи, Кънектикът и Роуд Айлънд.

— Грешите за Остин, г-н Роурк. Той се справя отлично. В неговата и в моята професия човек се справя добре, ако съхрани недосегаемостта си.

— Как става това?

— Има два начина: или въобще да не обръщаш внимание на хората, или да се вглеждаш постоянно в тях.

— Кое е за предпочитане, г-це Франкън?

— По-трудното.

— Но стремежът да избираш най-трудното може би сам по себе си е признание за слабост.

— Разбира се, господин Роурк. Но това е най-безобидното признание.

— Ако въобще има слабост, която човек да си признае.

Някой се втурна през тълпата и обгърна с ръка раменете на Роурк. Беше Джон Ерик Снайт.

— Роурк, колко е хубаво, че си тук, сред всички тези хора! — извика той. — Толкова се радвам да те видя! Мина цяла вечност, нали? Слушай, искам да поговорим! Ще ти го отнема за малко, Доминик.

Роурк й се поклони с ръце, прибрани към тялото и паднал напред кичур коса, така че тя не видя лицето му. Видя само оранжевата глава, сведена почтително за миг. Той последва Снайт в тълпата.

Снайт му заговори:

— За бога, колко много си постигнал през последните няколко години! Кажи ми, знаеш ли дали Енрайт възнамерява да се впусне в бизнеса с недвижими имоти, имам предвид има ли планове за други сгради?

Хелър измести Снайт, за да заведе Роурк при Джоуъл Сътън. Сътън беше възхитен. Присъствието на Роурк в този салон стопи последните му съмнения. То беше гаранция за качествата на Роурк. Джоуъл Сътън хвана лакътя на Роурк и петте му пълни розови пръсти се сключиха над черния ръкав. Джоуъл Сътън му довери:

— Слушай, момче, взех решение. Избрах теб. Само да не ми изстискваш последните стотинки. Вие, архитектите, до един сте главорези и пладнешки разбойници. Но ще рискувам с теб, ти си умно момче, омая стария Родж, нали? Сега успя да залъжеш и мен, почти успя, тоест ще ти звънна след няколко дни и ще водим битка за договора!

Хелър ги загледа. Заедно изглеждаха почти неприлично: високата аскетична фигура на Роурк, с характерната искряща чистота на издължените тела, а до него буца месо с усмивка на уста, чието решение можеше да се окаже толкова важно.

Роурк заговори за бъдещата сграда, но Джоуъл Сътън го погледна изотдолу, изумен и обиден. Джоуъл Сътън не бе дошъл да говори за сгради. Приемите бяха за забавление. А какво по-голямо забавление от това да забравиш важните неща в живота? Затова Джоуъл Сътън заговори за бадминтон — неговото хоби. Обясни, че е аристократично хоби и че той не е елементарен като другите мъже, които си губят времето с голф. Роурк слушаше учтиво. Нямаше какво да каже.

— Нали играеш бадминтон? — попита внезапно Джоуъл Сътън.

— Не — каза Роурк.

— Не играеш ли? — възкликна Джоуъл Сътън. — Наистина ли? Колко жалко, колко неприятно! Сигурен бях, че играеш бадминтон, висок си като върлина и ще си много добър, ще си супер, мислех си, че винаги можем да сритаме стария Томкинс, докато се строи сградата.

— Докато се строи сградата, г-н Сътън, няма да имам никакво време за игра.

— Какво значи, няма да имаш време? За какво са ти чертожниците? Наеми още няколко, остави ги да се бъхтят, нали ще ти плащам достатъчно? Но пък ти не играеш, колко жалко, сигурен бях… Архитектът, който ми построи сградата на „Канал Стрийт“, беше факир на бадминтон, но почина миналата година, потроши се в автомобилна катастрофа, дявол да го вземе, беше чуден архитект. Но ти не играеш.

— Г-н Сътън, нали това не е толкова важно?

— Много съм разочарован, момчето ми.

— Но за какво всъщност ме наемате?

— За какво всъщност… моля?

— За какво ме наемате?

— За да построиш сграда, разбира се.

— Смятате ли, че сградата ще е по-добра, ако играя бадминтон?

— Ами има бизнес и има забавления, има практическа и човешка цел. Е, за мен няма значение, но все пак си мислех, че с твоята кльощава фигура със сигурност щеше… добре де, добре, човек не може да има всичко…

Разделиха се с Джоуъл Сътън. До Роурк се разнесе ясен глас:

— Поздравления, Хауърд. — Обърна се и видя Питър Кийтинг, който му се усмихваше лъчезарно и иронично.

— Здравей, Питър. Какво каза?

— Казах: поздравления, че омая Джоуъл Сътън. Само че, да ти кажа, не се справи много добре.

— С кое?

— Със стария Джоуъл. Разбира се, чух голяма част от разговора ви — нали няма нищо лошо? — беше много забавно. Не се прави така, Хауърд. Знаеш ли какво щях да направя аз? Щях да се закълна, че играя бадминтон от двегодишен, че това е игра за крале и благородници, че е нужна възвишена душа, за да я оцени. И до момента, когато той реши да ме изпробва, ще имам грижата да се науча да играя като аристократ. Не е кой знае колко трудно.

— Изобщо не се сетих.

— Това е тайна, Хауърд. Важна тайна. Ще ти я разкрия безплатно, като подарък: бъди винаги такъв, какъвто хората очакват да бъдеш. Тогава ще правят онова, което ти поискаш. Разкривам ти я безплатно, защото ти никога няма да я използваш. Никога няма да разбереш как. Ти си блестящ в някои отношения, Хауърд, винаги съм ти го казвал… и ужасно глупав в други.

— Сигурно.

— Длъжен си да се опиташ да усвоиш някои неща, ако ще играеш играта в салона на Кики Холкъм. Ще опиташ ли? Издигаш се, а, Хауърд? Макар че бях шокиран, като те видях точно тук. Да, поздравления за сградата на Енрайт, както винаги чудесна работа… къде беше цяло лято?… Напомни ми да те открехна как се носи смокинг, за бога, изглеждаш идиотски с него! Харесва ми, харесва ми идиотския ти вид, нали сме стари приятели, Хауърд?

— Ти си пиян, Питър.

— Разбира се. Но тази вечер не съм изпил капка, нито капка. Опиянен съм… но от нещо, което ти никога няма да разбереш, никога, то не е за теб, и това също е част от моето опиянение, че не е за теб. Знаеш ли, Хауърд, обичам те. Наистина те обичам. Обичам те… тази вечер.

— Да, Питър. Винаги ще ме обичаш.

Роурк се запозна с много хора и много хора го заговориха. Усмихваха се и искрено се опитваха да се отнасят с него приятелски, да покажат, че го ценят, да проявят добра воля и истински интерес. Казваха му: „Енрайт Хауз“ е великолепна. Почти като „Космо-Слотник Билдинг.“ „Сигурен съм, че имате прекрасно бъдеще, г-н Роурк, повярвайте ми, имам усет за тези неща, вие ще сте нов Ралстън Холкъм.“ Беше свикнал с враждебността, но тази добронамереност беше по-обидна от враждебност. Сви рамене и реши, че скоро ще си тръгне и ще се върне в ясната, чиста действителност в кантората си.

До края на вечерта повече не погледна Доминик. Тя го наблюдаваше в тълпата. Наблюдаваше хората, които го спираха и заговаряха. Наблюдаваше как раменете му се свеждаха почтително, докато слушаше. Реши, че това също е начин да й се присмее — пред очите й се отдаваше на тълпата, на всеки, който пожелае да го притежава за няколко мига. Той знаеше, че за нея тази гледка е по-мъчителна от слънцето и сондата в кариерата. Тя стоеше и наблюдаваше покорно. Не очакваше да я забележи отново. Трябваше да стои там, докато той е в залата.

Имаше и още един човек, който тази вечер беше изострено чувствителен към присъствието на Роурк от самото му появяване в залата. Елсуърт Тухи го забеляза, щом влезе. Тухи не го бе виждал и не го познаваше, но дълго остана загледан в него.

После тръгна през тълпата, усмихвайки се на приятелите си. Но между усмивките и репликите очите му се връщаха към мъжа с оранжевата коса. Поглеждаше към него така, както поглеждаше към тротоара от прозореца на тридесетия етаж, питайки се какво ли ще стане, ако тялото му полети надолу и се блъсне в паважа. Не знаеше името на мъжа, нямаше представа за професията или миналото му, а и не искаше да знае. В неговите очи не бе мъж, а само сила, защото Тухи никога не виждаше хората. Може би беше заради магията, излъчвана от тази сила, тъй силно концентрирана в човешко тяло.

Попита Джон Ерик Снайт, посочвайки с ръка:

— Кой е този мъж?

— Този ли? — каза Снайт. — Хауърд Роурк, нали знаете, „Енрайт Хауз“.

— О — каза Тухи.

— Какво?

— Да, разбира се.

— Искате ли да се запознаете с него?

— Не — каза Тухи. — Не, не искам да се запознавам с него.

През цялата вечер, щом някой му препречеше погледа към залата, Тухи припряно се обръщаше, за да открие Роурк. Не искаше да гледа към Роурк, но трябваше, също както винаги трябваше да гледа надолу към паважа, изпълнен с ужас от гледката.

Тази вечер Елсуърт Тухи не се интересуваше от никой друг, освен от Роурк. Роурк дори не знаеше, че Тухи е в залата.

Роурк си тръгна. Доминик започна да брои минутите, за да е сигурна, че той ще се отдалечи достатъчно, преди да се реши да си тръгне. После пое към изхода.

Тънките влажни пръсти на Кики Холкъм стиснаха ръката й на раздяла, стиснаха я двусмислено, изкачиха се нагоре и задържаха за миг китката й.

— Скъпа, какво мислиш за новия — попита Кики Холкъм, — видях, че говориш с него, за този Хауърд Роурк?

— Мисля — каза твърдо Доминик, — че не съм виждала по-противен човек.

— Наистина ли?

— Да не би да ти харесва подобна необуздана дързост? Не знам какво да кажа за него, освен че изглежда ужасно добре, ако това има значение.

— Изглежда добре ли? Да не би да се шегуваш, Доминик?

За първи път Кики Холкъм видя Доминик глупаво озадачена. А Доминик осъзна, че онова, което тя вижда в лицето му, което в нейните очи го прави божествено, е невидимо за другите, че те го приемат с безразличие; осъзна, че това, което тя смята за очевидна и маловажна забележка, всъщност е признание за нещо вътре в нея, което другите не споделят.

— Но, скъпа — каза Кики, — той не изглежда добре, но е изключително мъжествен.

— Не се чуди, Доминик — произнесе някой зад нея. — Естетичното възприятие на Кики не е като твоето… нито като моето.

Доминик се обърна. Елсуърт Тухи й се усмихваше и внимателно наблюдаваше лицето й.

— Ти… — изрече тя и млъкна.

— Разбира се — каза Тухи и леко се поклони, сякаш за да потвърди онова, което тя не изказа. — Признай, че съм проницателен, Доминик, почти колкото теб. Макар и не за естетична наслада. Нея оставям на теб. Но понякога и двамата виждаме неща, които не всеки забелязва, нали?

— Какви неща?

— Скъпа, ще трябва да поведем пространна философска дискусия и да затънем в нея, но тя е излишна. Винаги съм ти казвал, че трябва да сме добри приятели. Интелектуално имаме толкова общи неща. Тръгваме от различни полюси, но това няма значение, защото както виждаш, се срещаме в една точка. Вечерта беше много интересна, Доминик.

— Накъде биеш?

— Интересно ми беше например да узная какво значи според теб някой да изглежда добре. Хубаво е, че го определи така категорично и конкретно. Без думи — само чрез едно лице.

— Ако… си даваш сметка за какво говориш, не си това, за което се представяш.

— Не си права, скъпа. Аз трябва да бъда такъв, какъвто съм, точно защото си давам сметка за тези неща.

— Знаеш ли, Елсуърт, мисля, че си много по-лош, отколкото си мислех.

— И вероятно много по-лош, отколкото си мислиш сега. Но съм полезен. Всички сме полезни едни на други. Както и ти ще ми бъдеш полезна. И си мисля, че самата ти ще го поискаш.

— Какво имаш предвид?

— Лошо, Доминик. Много лошо. Толкова е безсмислено. Ако не знаеш за какво говоря, не мога да ти обясня. Но ако знаеш — тогава си в ръцете ми, без да казваш нищо повече.

— Що за разговор водите? — объркано попита Кики.

— Така се присмиваме един на друг — каза ведро Тухи. — Не се притеснявай, Кики. Двамата с Доминик винаги се присмиваме един на друг. Но не много успешно, защото както виждаш… не се получава.

— Един ден, Елсуърт — каза Доминик, — ще допуснеш грешка.

— Напълно възможно. А ти, скъпа, вече я допусна.

— Лека нощ, Елсуърт.

— Лека нощ, Доминик.

Кики се обърна към него, след като Доминик си тръгна.

— Какво ви става на вас двамата, Елсуърт? Що за разговор беше — без причина? Хорските лица и първите впечатления не са толкова важни.

— Това, скъпа Кики — отвърна той с тих и далечен глас, сякаш отговаряше не на нея, а на някаква своя мисъл, — е една от най-големите ни заблуди. Няма нищо по-многозначително от лицето на човека. Няма нищо по-красноречиво. Можем да узнаем най-много за някого от пръв поглед. Защото с този поглед узнаваме всичко. Макар че невинаги сме достатъчно прозорливи, за да го узнаем. Замисляла ли си се какво е стилът на душата, Кики?

— Моля?

— Стилът на душата. Помниш ли какво казва прочутият философ за стила на цивилизацията? Нарича го „стил“ и казва, че това е най-близката по значение дума, за която се сеща. Казва, че всяка цивилизация има основен принцип, има възвишена, определяща идея, и всяко човешко начинание в тази цивилизация съответства неосъзнато и неизбежно на този принцип… Мисля, Кики, че всяка човешка душа също има свой стил. Своя основна тема. Той е залегнал във всяка мисъл, във всяко действие и желание на този човек. Той е единствената абсолютна величина, единственият императив в този човек. Но няма да го разкриете, дори и да изследвате даден човек с години. Ще ви го разкрие лицето му. Ще трябва да изпишете томове, за да опишете човека. Мислете за лицето му. Не ви трябва нищо друго.

— Звучи фантастично, Елсуърт. И е несправедливо, ако е вярно. То разголва хората пред теб.

— По-лошо. Разголва и теб пред тях. Издаваш се сам с начина, по който реагираш на дадено лице. На определен вид лице… Стилът на душата ти… Няма нищо важно на земята, освен хората. Няма нищо по-важно за хората от отношенията помежду им…

— А какво виждаш в моето лице?

Погледна я така, сякаш за първи път забеляза присъствието й.

— Какво каза?

— Попитах какво виждаш в моето лице?

— А… да… кажи ми кои филмови актьори харесваш и ще ти кажа каква си.

— Знаеш ли, просто обичам да ме анализират. Чакай да видим. Най-любимият ми актьор е…

Но той не я изслуша. Обърна й гръб и се отдалечи, без да се извини. Изглеждаше изморен. Никога не го бе виждала да се държи грубо, освен когато го бе правил умишлено.

Малко по-късно чу великолепния му звучен глас сред група приятели:

— … следователно най-благородната идея на земята е за абсолютното равенство между хората.

VII

„… и тя ще стане паметник на себелюбието на господата Енрайт и Роурк. Ще се издига между кафявите кооперации с евтини апартаменти от едната страна и резервоарите на бензиностанцията от другата. Сигурно не е случайно, по-скоро показва, че съдбата поставя всичко на мястото му. Едва ли друго обкръжение би могло да открои толкова силно дързостта, присъща на тази сграда. Тя ще се извиси като подигравка към всички сгради в града и към хората, които са ги построили. Нашите здания са безсмислени и фалшиви и тази сграда ще ги направи още по-безсмислени и фалшиви. Но контрастът няма да е в нейна полза. Създавайки този контраст, тя ще стане част от общия абсурд, и то най-нелепата част от него. Ако лъч светлина огрее кочината, именно той ни показва мръсотията, именно лъчът става отблъскващ. Нашите постройки имат голямото предимство, че са неугледни и плахи. Освен това те ни подхождат. «Енрайт Хауз» е бляскава и дръзка. Нещо като питон с пера. Тя наистина ще привлече вниманието — но само към безграничната самонадеяност на г-н Роурк. Когато бъде построена, тази сграда ще бъде рана на лицето на нашия град. Раната също може да бъде цветиста.“

Текстът бе отпечатан в рубриката „Вашият дом“ на Доминик Франкън седмица след приема у Кики Холкъм.

Сутринта, когато излезе статията, Елсуърт Тухи влезе в кабинета на Доминик. Носеше брой от „Банър“, отворен на страницата с нейната рубрика. Застана пред нея мълчаливо, поклащайки се върху малките си крака. Сякаш изразът на очите му трябваше да се чуе, а не да се види: очевидно се заливаше от смях. Устните му бяха свити превзето и наивно.

— Е? — попита тя.

— Къде си се виждала с Роурк преди приема?

Седеше загледана в него, едната й ръка висеше над облегалката на стола, между върховете на пръстите й едва-едва се крепеше молив.

— Не съм се срещала с Роурк преди приема.

— Значи съм сбъркал. Зачудих се защо… — хартията прошумоля в ръката му — … отношението ти се е променило.

— Учудва ли те? Не го харесах, когато се запознах с него… на приема.

— Така ми се стори и на мен.

— Седни, Елсуърт. Не си в най-добра форма, когато си прав.

— Не възразяваш? Не си ли заета?

— Не много.

Седна на ъгъла на бюрото й. Седна и замислено потупа коляното си със сгънатия вестник.

— Знаеш ли, Доминик, не си го написала добре. Въобще не си го написала добре.

— Защо?

— Не виждаш ли какво се чете между редовете? Разбира се, малцина ще забележат. Но той ще го забележи. Забелязвам и аз.

— Не е написано нито за него, нито за теб.

— А за другите ли?

— За другите.

— Тогава е мръсен номер към него и към мен.

— Видя ли? Струва ми се, че съм се справила добре.

— Е, всеки си има методи.

— Ти какво ще напишеш по този въпрос?

— Кой?

— За „Енрайт Хауз“.

— Нищо.

— Нищо ли?

— Нищо.

Хвърли вестника на бюрото без да помръдне, с лек замах на китката. Каза:

— Като си говорим за архитектура, Доминик, защо не написа нищо за „Космо-Слотник Билдинг“?

— Заслужава ли си да пиша за нея?

— Със сигурност. Някои хора много ще се ядосат.

— А заслужава ли си да ги ядосвам?

— Така изглежда.

— Кои са те?

— Не знам. Можем ли да знаем кой ни чете писанията? Именно затова е толкова интересно. Всички непознати, които никога не сме виждали, с които никога не сме говорили или с които не можем да говорим… ето вестника, където могат да прочетат нашия отговор, ако ние искаме да отговорим. Наистина смятам, че трябва да напишеш нещо хубаво за „Космо-Слотник Билдинг“.

— Изглежда Питър Кийтинг много ти харесва.

— На мен ли? Силно се привързах към Питър Кийтинг. И на теб ще ти хареса… когато го опознаеш по-добре. Полезно е да познаваш хора като Питър. Защо не отделиш време тези дни и да го помолиш да ти разкаже за себе си? Ще научиш много интересни неща.

— Например?

— Например че е учил в Стантън.

— Това го знам.

— И смяташ, че не е интересно ли? За мен е интересно. Чудесно място е Стантън. Забележителна готическа архитектура. Прозорецът със стъклописи в университетския параклис е сред най-изящните в страната. Освен това там са учили толкова много млади хора. И толкова различни. Някои са завършили с отличие. Други са били изключени.

— Е и?

— Не знаеш ли, че Питър Кийтинг и Хауърд Роурк са стари приятели?

— Не! Наистина ли?

— Да.

— Питър Кийтинг е стар приятел на всички.

— Точно така. Забележително момче. Но това е друго. Не знаеше ли, че и Роурк е учил в Стантън?

— Не.

— Изглежда малко знаеш за г-н Роурк.

— Не знам нищо за г-н Роурк. Не говорехме за г-н Роурк.

— Така ли? Разбира се, обсъждахме Питър Кийтинг. Нали знаеш, че човек може да изрази най-добре мисълта си чрез контраст, чрез сравнение. Както си сторила и ти днес в хубавата си малка статия. За да оценим Питър по достойнство, нека прибегнем до сравнение. Да вземем две успоредни линии. Склонен съм да се съглася с Евклид, че двете успоредни прави едва ли някога ще се пресекат. И двамата са учили в Стантън. Майката на Питър е имала нещо като пансион, където Роурк е живял три години. Това не е толкова важно, но засилва контраста и с времето му придава по-личностна окраска. Питър завършва с отличие, той е с най-висок успех във випуска. Роурк е изключен. Не ме гледай така. Излишно е да обяснявам защо е изключен, и на двамата ни е ясно. Питър постъпва на работа при баща ти и сега му е съдружник. Роурк също постъпва на работа при баща ти, но е уволнен. Да, така е станало. Забавно, нали?… Бил уволнен, но без твоя помощ… по онова време. Питър печели слава с „Космо-Слотник Билдинг“, а Роурк е проектирал заведение за хотдог в Кънектикът. Питър дава автографи, а за Роурк не са чували дори производителите на аксесоари за баня. Сега Роурк получи поръчка да проектира жилищна сграда и тя му е скъпа като единствен син, а на Питър дори не би му направило впечатление, ако получи поръчка за „Енрайт Хауз“ — той получава такива поръчки всеки ден. Не, не смятам, че Роурк има високо мнение за работата на Питър. Никога не го е ценил и няма да има високо мнение за него, без значение какво се случва. Да продължим нататък. Никой мъж не обича да го побеждават. Но да го победи човекът, който в неговите очи винаги е бил пример за посредственост, да тръгне от равен старт с тази посредственост и да вижда как тя се издига, докато той се бори, но получава само ритник в лицето, да вижда как посредствеността му изтръгва един след друг шансовете, за които би дал живота си, да вижда как всички боготворят посредствеността, да загуби мястото, към което се стреми и на него да се настани посредствеността, да губи, да бъде жертван и пренебрегван, да бъде побеждаван, бит, разгромяван — не от по-голям гений, не от бог, а от Питър Кийтинг — е, моя малка аматьорке, и испанската инквизиция не е успяла да измисли подобно изтезание!

— Елсуърт! — кресна тя. — Напусни!

Скочи на крака. За миг остана права, после се наведе и опря длани на бюрото. Плътната й коса се залюля тежко и увисна над лицето.

— Но, Доминик — каза любезно той, — само ти разказвам защо Питър Кийтинг е толкова интересен.

Косата й рязко се отметна назад, а после и лицето. Свлече се на стола и се вгледа в него с отпусната, много грозна уста.

— Доминик — каза той тихо, — ясна си ми. Съвсем си ми ясна.

— Махни се.

— Винаги съм казвал, че ме подценяваш. Повикай ме следващия път, когато имаш нужда от помощ.

На вратата се обърна и добави:

— Лично аз мисля, че Питър Кийтинг е най-добрият архитект, с когото разполагаме.

Вечерта Доминик се прибра вкъщи. Телефонът звънна.

— Доминик, скъпа — произнесе нервен глас — наистина ли мислиш така?

— Кой се обажда?

— Джоуъл Сътън. Аз…

— Здравей, Джоуъл. Какво имаш предвид?

— Здравей, скъпа, как си? Как е чаровният ти баща? Исках да те попитам наистина ли мислиш така за „Енрайт Хауз“ и за този Роурк? Написала си го в днешната си рубрика. Малко съм разстроен. Нали знаеш, че имам планове да строя сграда? Готов съм да започна, това са толкова много пари, мислех, че всичко съм обмислил внимателно, но най-много вярвам на теб, винаги съм ти вярвал, ти си умно момиче, много умно. След като работиш за човек като Уайнънд, сигурно си знаеш работата. Уайнънд разбира от строителство, спечелил е повече от недвижими имоти, отколкото от всичките си вестници, обзалагам се, че е така, тези неща не са много-много известни, но аз ги зная. А ти работиш за него. Вече не знам какво да мисля. Бях решил, да, решил бях окончателно — или почти — да възложа сградата на този Роурк и му го казах. Той ще дойде утре следобед да подпише договора, но сега… Наистина ли мислиш, че ще изглежда като питон с пера?

— Слушай, Джоуъл — каза тя със здраво стиснати зъби, — искаш ли утре да обядваме заедно?

Срещнаха се в просторна пуста трапезария на шикозен хотел. Неколцина самотни гости се открояваха сред празните маси, които служеха за елегантен декор, изтъкващ изключителните посетители. Джоуъл Сътън се усмихваше широко. Не му се бе случвало да бъде в компания на по-бляскава дама.

— Знаеш ли, Джоуъл — каза тя с тих, безжизнен, сериозен глас, гледайки го през масата — чудесна е идеята ти да избереш Роурк.

— Така ли мислиш?

— Да. Сградата ти ще бъде красива като химн. Ще ти спира дъха… и наемателите. След сто години ще пишат за теб в историята… и ще търсят гроба ти в гробищата за безименните.

— Господи, Доминик, за какво говориш?

— За твоята сграда. Сградата, която Роурк ще проектира. Ще бъде прекрасна сграда, Джоуъл.

— Искаш да кажеш, че ще е добра?

— Не искам да кажа добра. Казах прекрасна.

— Не е същото.

— Не, Джоуъл, не е същото.

— Не ми харесва това „прекрасна“.

— Не. Не ти харесва. Не мисля, че ще ти хареса. Тогава какво искаш от Роурк? Искаш сграда, която няма да шокира никого. Сграда, която ще бъде най-обикновена, уютна и позната, като старата трапезария у дома, която вони на рибена чорба. Сграда, която ще хареса на всички, на всички и на всеки. Много е некомфортно да си герой, Джоуъл, а ти нямаш сили за това.

— Разбира се, че искам сграда, която да се харесва на хората. За какво да я строя, за мое здраве ли?

— Не, Джоуъл. Нито за душата ти.

— Искаш да кажеш, че Роурк не става?

Седеше изправена и напрегната, сякаш мускулите й противодействаха на някаква болка. Но очите й бяха натежали, полузатворени, като че ли нечия ръка милваше тялото й. Каза:

— Виждал ли си сгради, проектирани от него? Познаваш ли хора, които са го наемали? В Ню Йорк има шест милиона души. Шест милиона души не могат да грешат. Нали?

— Разбира се, че не.

— Разбира се.

— Но аз реших, че Енрайт…

— Ти не си Енрайт, Джоуъл. Най-малкото, той не се усмихва толкова много. Освен това Енрайт не би поискал мнението ми. А ти го поиска. Затова те харесвам.

— Наистина ли ме харесваш, Доминик?

— Мигар не знаеш, че винаги си бил сред най-големите ми любимци?

— Аз… винаги съм ти вярвал. Винаги ще ти вярвам. Какво всъщност смяташ, че трябва да направя?

— Съвсем просто е. Искаш най-доброто, което може да се купи с пари. Искаш сграда, която ще бъде каквато заслужава да бъде. Искаш архитект, когото другите наемат, за да им покажеш, че по нищо не им отстъпваш.

— Точно така. Точно така… Но, Доминик, ти не хапна почти нищо.

— Не съм гладна.

— Кой архитект препоръчваш?

— Помисли, Джоуъл. За кого говорят всички сега? Кой обира каймака на поръчките? Кой прави най-много пари за себе си и за своите клиенти? Кой е млад, известен, надежден и популярен?

— Ами, предполагам… предполагам, че Питър Кийтинг.

— Да, Джоуъл. Питър Кийтинг.

— Така съжалявам, г-н Роурк, толкова много съжалявам, повярвайте ми, но в края на краищата не съм в бизнеса за здраве… нито за здраве, нито за удоволствие… тоест, искам да кажа, сигурен съм, че разбирате положението ми. И не че имам нещо против вас, напротив, смятам, че сте великолепен архитект. Разбирате ли, точно в това е проблемът, това е хубаво, но не е практично. Това е проблемът, г-н Роурк, не е практично, и в края на краищата трябва да признаете, че г-н Кийтинг има много по-добро име. Освен това има и популярен подход, който на вас ви е чужд.

Г-н Сътън се смути, че Роурк не възразява. Искаше му се Роурк да направи опит да спори; тогава би могъл да му изложи необоримите аргументи, които бе чул от Доминик преди няколко часа. Но Роурк не каза нищо, само сведе глава, когато чу решението. На Г-н Сътън отчаяно му се искаше да изрече обясненията, но нямаше смисъл да убеждава човек, който и без това е убеден. Все пак г-н Сътън обичаше хората и не искаше да обижда никого.

— Всъщност, г-н Роурк, не стигнах сам до това решение. Желанието ми беше да възложа сградата на вас, бях го решил, честна дума, но г-ца Доминик Франкън, чието мнение ценя толкова високо, ме убеди, че не съм направил правилния избор за тази поръчка. Тъй като е достатъчно честна, тя ми позволи да ви го кажа.

Роурк внезапно го погледна. Бузите му хлътнаха още по-силно и устните му се отвориха. Разсмя се, без да издаде звук, рязко поемайки въздух.

— Защо, за бога, се смеете, г-н Роурк?

— Значи г-ца Франкън поиска да ми кажете?

— Не че е поискала… Тя само каза, че мога да го повторя пред вас, ако пожелая.

— Да, разбира се.

— Това показва колко е честна, както и че убежденията й са обосновани и ще ги отстоява открито.

— Да.

— Тогава какъв е проблемът?

— Никакъв, г-н Сътън.

— Слушайте, неприлично е да се смеете така.

— Вярно е.

Стаята му бе полутъмна. Скица на къщата на Хелър бе прикрепена с кабарче на една от дългите бели стени. С нея стаята изглеждаше още по-празна, а стената — още по-дълга. Не усещаше как изтичат минутите, но усещаше времето като нещо твърдо, затворено и впримчено в стаята. Време, чийто единствен смисъл бе неподвижното присъствие на неговото тяло.

Някой почука на вратата. Каза: „Влез“, без да става.

Влезе Доминик. Влезе, сякаш не й беше за първи път. Беше с плътен черен костюм, семпъл като детска дреха, предназначена единствено да я пази от студа, но не и за да изглежда добре в него; високата мъжка яка бе високо вдигната, а шапката скриваше половината й лице. Той седна и я загледа. Искаше й се да види присмехулната усмивка, но тя не се появи. Усмивката като че ли беше в самата стая, в самото й присъствие насред стаята. Свали шапката си като мъж на влизане в къща, дръпна я за периферията с върховете на скованите си пръсти и отпусна ръка. Зачака със сурово и студено изражение, но гладката й светла коса беше беззащитна и кротка. Каза:

— Не си изненадан, че съм тук.

— Очаквах да дойдеш тази вечер.

Тя вдигна ръка, свивайки лакът с пестеливо движение — минимално необходимото, за да хвърли шапката на масата. Дългото прелитане на шапката издаде напрежението в контролирания жест, с който я хвърли.

Той попита:

— Какво искаш?

Отвърна с тежък и равен глас:

— Знаеш какво искам.

— Да. Но искам да го кажеш. Да кажеш всичко.

— Щом желаеш. — Гласът й прозвуча прецизно, сякаш изпълняваше заповед стриктно, с метална точност. — Искам да спя с теб. Сега, тази вечер, и по всяко време, когато поискаш да ме имаш. Искам голото ти тяло, кожата ти, устата ти, ръцете ти. Искам те — именно така — не с истерично желание, а студено и разумно, без достойнство или угризения. Искам те без самоуважение, което да ме възпира или разколебава. Искам те — искам те като животно, като котка на ограда или като уличница.

Гласът й беше монотонен и равен, като че ли рецитираше урок по вероучение. Стоеше неподвижна, с раздалечени крака в ниските обувки, с изпънати рамене и ръце, отпуснати до тялото. Изглеждаше безлична, равнодушна към изречените думи, непорочна като момченце.

— Знаеш, че те мразя, Роурк. Мразя те заради това, което си, заради това, че те искам, че толкова те искам. Ще се изправя срещу теб — и ще те унищожа. Казвам ти го със същото спокойствие, както ти казах, че съм умоляващо животно. Ще се моля да не бъдеш унищожен — казвам ти и това, — макар че не вярвам в нищо и нямам за какво да се моля. Но ще правя всичко по силите си, за да провалям всяка твоя стъпка. Ще водя битка, за да ти отнема всеки шанс, към който се стремиш. Ще те ранявам чрез единственото, което може да те нарани — работата ти. Ще водя битка, за да те уморя от глад, да те задуша с нещата, които не ще постигнеш. Вече го сторих днес и затова ще спя с теб тази вечер.

Той седеше удобно в креслото. Тялото му си почиваше, но беше напрегнато и неподвижно, изпълващо се бавно със силата на зараждащото се движение.

— Днес те нараних и пак ще те нараня. Ще идвам при теб винаги, когато те победя, винаги, когато знам, че съм те наранила и ще ти позволявам да ме притежаваш. Искам да бъда притежавана, но не от любовник, а от противник, който да унищожи победата ми над него не с честни удари, а със съприкосновението на тялото му към моето. Това искам от теб, Роурк. Такава съм. Искаше да чуеш всичко. Вече го чу. Искаш ли да кажеш нещо?

— Свали си дрехите.

Остана за миг неподвижна. Две твърди петна избиха и побеляха до ъгълчетата на устата й. Забеляза, че платът на ризата му се раздвижва под тласъка на поетия въздух. Тя се усмихна на свой ред подигравателно, както той винаги й се бе усмихвал.

Вдигна ръце към яката и разкопча сакото си просто, прецизно, освобождавайки копчетата едно след друго. Хвърли сакото на пода, свали тънката бяла блуза и тогава забеляза тесните черни ръкавици на разголените си ръце. Свали ръкавиците, издърпвайки пръстите един по един. Съблече се равнодушно, сякаш беше сама в спалнята си.

Погледна го. Стоеше гола, в очакване, усещайки разделящото ги пространство като натиск в стомаха си. Знаеше, че и той се изтезава, че и двамата го искат. Той стана, отиде при нея и когато я прегърна, ръцете й се вдигнаха охотно. Почувства формата на тялото му върху кожата на дланта, с която го прегърна, усети ребрата му, мишниците, гърба и раменете под пръстите си. Устата й се впи в неговата. Отстъплението й бе по-яростно от предшествалата го съпротива.

По-късно, лежейки до него, под неговото одеяло, тя огледа стаята му и попита:

— Роурк, защо работеше в кариерата?

— Знаеш защо.

— Да. Всеки друг би отишъл да работи в някоя архитектурна кантора.

— Но тогава изобщо нямаше да поискаш да ме унищожиш.

— Значи ти е ясно?

— Да. Мълчи. Сега вече няма значение.

— Знаеш ли, че „Енрайт Хауз“ е най-прекрасната сграда в Ню Йорк?

— Зная, че ти го знаеш.

— Роурк, докато работеше в кариерата, ти носеше в себе си „Енрайт Хауз“ и много други сгради като „Енрайт Хауз“, и разбиваше гранита като…

— След миг ще проявиш слабост, Доминик, и утре ще съжаляваш.

— Да.

— Прекрасна си, Доминик.

— Недей.

— Красива си.

— Роурк, аз… и занапред ще искам да те унищожа.

— Мислиш ли, че щях да те искам, ако ти не ме искаше?

— Роурк…

— Искаш ли пак да го чуеш? Искам те, Доминик. Искам те. Искам те.

— Аз… — тя замлъкна и думата, която не изрече, почти прозвуча в дъха й.

— Недей — каза той. — Още не. Още не го казвай. Заспивай.

— Тук? С теб?

— Тук. С мен. Сутринта ще ти приготвя закуска. Знаеш ли, че сам си приготвям закуската? Ще ти хареса да гледаш как я правя. Като работата в кариерата. После ще си идеш у дома и ще мислиш как да ме унищожиш. Лека нощ, Доминик.

VIII

Транспарантите на прозорците във всекидневната бяха вдигнати. Светлините на града се издигаха до черния хоризонт в средата на стъклата. Доминик седеше на бюрото си. Завършваше корекцията на една статия, когато някой звънна на входната врата. Никога не идваха гости без предупреждение. Тя вдигна поглед, обзета от яд и любопитство. Моливът й увисна във въздуха. В коридора се разнесоха стъпките на камериерката, която влезе и каза:

— Един господин иска да ви види, госпожо. — В гласа й се прокрадна нотка на враждебност. Обясни, че господинът отказал да съобщи името си.

Доминик понечи да попита дали мъжът е с оранжева коса, но замълча. Дръпна рязко молива и каза:

— Покани го да влезе.

Вратата се отвори. В светлината от коридора тя видя дълъг врат и скосени рамене, като силует на бутилка. Разнесе се звучен, кадифен глас:

— Добър вечер, Доминик. — Позна Елсуърт Тухи, когото никога не бе канила в дома си.

Усмихна се и каза:

— Добър вечер, Елсуърт. Не съм те виждала толкова отдавна.

— Би трябвало да ме очакваш точно сега, не мислиш ли? — Той се обърна към камериерката: — Коантро, моля, ако има, сигурен съм, че има.

Камериерката изгледа Доминик с широко отворени очи. Доминик й кимна мълчаливо и тя излезе, затваряйки вратата.

— Заета си, разбира се — каза Тухи, поглеждайки към отрупаното бюро. — Много ти отива, Доминик. Освен това дава резултати. Напоследък пишеш много по-добре.

Тя пусна молива, преметна ръка през облегалката на стола, обърна се към него и го погледна кротко.

— Какво искаш, Елсуърт?

Той остана прав и заразглежда стаята без да бърза, с експертно любопитство.

— Не е зле, Доминик. Точно така си представях, че изглежда домът ти. Малко студен. Знаеш ли, на твое място не бих държал онова кресло в ледено синьо. Набива се на очи. Прекалено добре пасва. Точно каквото всеки би очаквал точно на това място. Бих го сменил с морковено оранжево. Грозно, заслепяващо, натрапчиво рижо. Като косата на г-н Хауърд Роурк. Това е само en passant — случайна реплика, абсолютно нищо лично. Достатъчен е само нюанс на неподходящ цвят и цялата стая ще се промени. Ще й придаде елегантност. Цветята са добре аранжирани. Картините също — никак не са зле.

— Хубаво, Елсуърт. Защо си дошъл?

— Нали знаеш, че никога не съм идвал тук? Никога не си ме канила. Не знам защо. — Седна удобно, с глезен върху коляното — тънък крак, протегнат хоризонтално върху другия тънък крак. Под ръба на панталона се показа стегнат метално сив чорап, а над него ивица синкаво бяла кожа с няколко черни косъмчета. — Но и ти беше толкова необщителна. В минало време, скъпа моя, в минало време. Нали каза, че не сме се виждали отдавна? Вярно е. Ти беше толкова заета — по такъв необичаен начин. Гости, вечери, незаконни барове и чаени партита. Нали?

— Така е.

— Чаени партита — според мен те са върхът. Хубаво място за парти — голяма стая, само да я напълниш с хора, особено ако не си много претенциозен с кого ще я напълниш, а ти не си. Не и сега. Какво им поднасяш? Паста от аншоа и яйца, нарязани на сърчица?

— Хайвер и лук, нарязан на звездички.

— А за възрастните дами?

— Топено сирене и орехови ядки, нарязани спираловидно.

— Иска ми се да те видя как се занимаваш с такива неща. Проявяваш завидно внимание към възрастните дами. Особено към червивите с пари — със зетьове в бизнеса с недвижими имоти. Макар че според мен не е толкова зле да отидеш да гледаш „Удари ми един“ с Комодор Хигби. Той има зъбна протеза и чудесен незастроен парцел на ъгъла на Бродуей и Чамбърс.

Камериерката влезе с подноса. Тухи вдигна изящно чашата и вдъхна аромата на ликьора. Камериерката излезе.

— Ще ми кажеш ли за какъв дявол ти е това разузнаване — няма да питам кой разузнава — и защо са ти подробните сведения за моите занимания? — попита равнодушно Доминик.

— Можеш да ме попиташ кой. Всеки и всички. Защо мислиш хората така изведнъж заговориха каква прекрасна домакиня е г-ца Доминик Франкън? Г-ца Доминик Франкън се изявява като втора Кики Холкъм, но е далеч по-добра — далеч! Много по-изтънчена, много по-умела и освен това, помислете само колко е по-красива. Време е да се възползваш някак от фантастичната си външност, заради която всяка жена би ти прерязала гърлото. Пропиляваш я, разбира се, ако се замислим за формата и нейната функция, но поне някои хора извличат изгода от нея. Баща ти например. Сигурен съм, че е възхитен от новия ти живот. Малката Доминик започва да се държи приятелски с хората. Малката Доминик най-после става нормална. Той, разбира се, греши, но е хубаво, че се чувства щастлив заради теб. Както и още няколко други хора. Аз например. Макар че никога не би си помръднала пръста, за да ме направиш щастлив, но нали виждаш какво хубаво качество имам: да извличам наслада от нещо, което изобщо не е предназначено за мен, по най-безкористен начин.

— Не отговаряш на въпроса ми.

— Точно това правя. Ти ме попита защо проявявам такъв интерес към твоите занимания и аз ти отговарям: защото ме правят щастлив. Има и нещо друго, от което някой би се изненадал — макар и недалновидно, — ако събирах информация за заниманията на враговете си. Но да не съм осведомен за действията на хората, които са на моя страна… със сигурност не ме смяташ за толкова калпав генерал. А каквото и да си мислиш за мен, поне никога не ще ме смяташ за калпав.

— Хората на твоя страна ли, Елсуърт?

— Виж, Доминик, това ти е проблем на стила — и писмения, и говоримия: използваш твърде много въпросителни. Не е хубаво, както и да го погледнеш. Особено зле е, когато е ненужно. Нека да изоставим тази техника на разпит и просто да си поговорим, тъй като и двамата сме наясно и няма защо да си задаваме никакви въпроси. Ако трябваше да си задаваме въпроси… ти щеше да ме изхвърлиш оттук. Вместо това ти ми поднесе много скъп ликьор.

Задържа ръба на чашата под носа си и вдъхна аромата нехайно и чувствено. Този жест би бил равностоен на звучно просташко мляскане, ако бяха на маса и се хранеха, но бе извънредно елегантен над ръба на чашата от гравиран кристал, притисната към тънкия му мустак.

— Добре — каза тя. — Кажи каквото имаш.

— Точно това правя. Което е проява на внимание от моя страна, защото ти не си готова да говориш. Все още не. Добре, нека поговорим — нека поразсъждаваме — за това колко е интересно някои хора да те приемат така въодушевено в средата си, да те приобщават, да се тълпят при теб. Защо става така според теб? Самите те са доста високомерни, но щом някой, който през целия си живот се е държал високомерно към тях, внезапно рухне и стане общителен, всички идват вкупом, търкалят се по гръб със свити лапи и чакат да ги чешеш по коремите. Защо? Според мен може да има две обяснения. Приятното обяснение, е, че те са великодушни и искат да те почетат с приятелството си. Само че приятните обяснения никога не са верни. Другото е, че знаят как се принизяваш, ако почувстваш нужда от тях, че слизаш от някакъв връх — всяка самота е връх — и изпитват наслада да те повлекат още по-надолу със своето приятелство. Макар, разбира се, никой от тях да не го осъзнава, освен самата ти. Затова изживяваш агония, когато правиш такива неща. Никога не ги правиш в името на благородна кауза. Правиш ги само заради набелязаната цел, а тя е много по-порочна от средството и затова го прави приемливо.

— Знаеш ли, Елсуърт, каза едно изречение, което никога не би използвал в рубриката си.

— Така ли? Несъмнено. Мога да ти кажа доста неща, които никога не бих използвал в рубриката си. Кое е изречението?

— Всяка самота е връх.

— Това ли? Да, съвсем вярно. Не бих го използвал. Предоставям ти го — макар че не е толкова добро. Доста сурово. Ще ти кажа по-качествени някой ден, ако желаеш. Жалко, все пак, че само това ти хареса от моята малка реч.

— Какво искаше да си харесам?

— Ами моите две обяснения например. В тях се съдържа интересен въпрос. Кое е по-хубаво: да вярваш в доброто у хората и да ги товариш с благородство, което не са в състояние да понесат, или да ги виждаш каквито са, да ги приемаш, защото така се чувстват комфортно? Любезността е по-важна от справедливостта, разбира се.

— Не ме е грижа за това, Елсуърт.

— Не си ли в настроение за отвлечени размисли? Интересуваш се само от конкретни резултати ли? Добре. Колко поръчки успя да издействаш за Питър Кийтинг през последните три месеца?

Тя стана, отиде до подноса, оставен от камериерката, наля си питие и каза:

— Четири — и вдигна чашата към устата си. Обърна се към него и го погледна. Стоеше права с чашата в ръка. Добави: — Това е прочутата техника на Тухи. Никога не забивай гвоздея в началото или в края на текста. Забий го на най-неочакваното място. Напълни цялата статия с глупости, само за да пробуташ един-единствен важен ред.

Той се поклони галантно.

— Точно така. Затова обичам да разговарям с теб. Човек си губи времето да проявява изтънченост и поквареност пред хора, които дори не си дават сметка за това. Но глупостите никога не са произволни, Доминик. Освен това не знаех, че техниката на рубриката ми е разкрита. Ще трябва да измисля нова.

— Не си прави труда. Харесва се.

— Разбира се. Всичко, което напиша, се харесва. Значи четири поръчки? Пропуснал съм една. Преброил бях три.

— Ако това е всичко, което си искал да узнаеш, не разбирам защо е трябвало да идваш тук. Ти много харесваш Питър Кийтинг, а аз му помагам много ловко, далеч по-добре, отколкото би се справил ти. Така че е излишно да ме убеждаваш колко е добър.

— Допусна две грешки в едно изречение, Доминик. Една неволна грешка и една лъжа. Неволната ти грешка е предположението, че искам да помагам на Питър Кийтинг — между другото, мога да му помогна много по-добре от теб, помагал съм му и ще му помагам, но това са по-пространни разсъждения. Лъжата е, че съм дошъл тук, за да говорим за Питър Кийтинг — ти знаеш за какво съм дошъл да говорим от мига, в който ме видя на вратата. Ти би допуснала да ти се натрапи и човек, който ти е далеч по-противен от мен, за да говорите на тази тема. Макар че не знам кой би могъл да е по-противен от мен в този момент.

— Питър Кийтинг — каза тя.

Той направи гримаса, сбръчквайки нос:

— Едва ли. Твърде незначителен е. Но нека си поговорим за Питър Кийтинг. Какво удобно съвпадение, че е съдружник на баща ти. Ти се претрепваш, за да осигуриш поръчки на баща си, като предана дъщеря — нищо по-естествено от това. За последните три месеца си направила чудеса за фирмата „Франкън&Кийтинг“. И то само като се усмихваш на видни дами и се явяваш с поразителни тоалети на шикозни приеми. Питам се какво ли би постигнала, ако решиш да стигнеш докрай и продадеш ненадминатото си тяло за нещо различно от естетическа наслада… за поръчки за Питър Кийтинг например. — Той замълча. Тя не му отвърна. Продължи: — Поздравления, Доминик, заслужи най-високото ми мнение, защото не си шокирана.

— Какво целиш, Елсуърт? Да ме шокираш или да ми правиш намеци?

— Може би много неща — предварителен сондаж например. Но всъщност не целях нищо. Само си позволих малко вулгарност. Това също е техника на Тухи — винаги препоръчвам неподходящ ход в подходящо време. По същество съм толкова сериозен и скучен пуритан, че от време на време си позволявам по малко цвят — за да наруша еднообразието.

— Така ли, Елсуърт? Чудя се какъв си — по същество. Не знам.

— Смея да кажа, че никой не знае — каза сладко той. — Макар че всъщност няма никаква тайна. Много е просто. Всичко е просто, ако го сведеш до основни понятия. Ще се изненадаш, ако узнаеш колко малко са основните понятия. Май са само две. И те обясняват всичко за нас. Трудното е разплитането, опростяването, с което на хората не им се занимава. А и резултатите няма да им харесат.

— Не ме интересува. Знам каква съм. Хайде, кажи го. Аз съм просто кучка.

— Не се заблуждавай, скъпа. Много по-лоша си от кучка. Ти си светица. Което показва защо светците са опасни и нежелани.

— А ти?

— Всъщност знам точно какъв съм. Това обяснява много неща за мен. Давам ти полезна идея — ако желаеш да я използваш. Ти не желаеш, разбира се. Но можеш да я използваш в бъдеще.

— Защо да я използвам?

— Имаш нужда от мен, Доминик. Можеш дори малко да вникнеш в мен. Не се страхувам от такова нещо. Не и от теб.

— Имам нужда от теб ли?

— Хайде, прояви малко смелост.

Тя седна. Зачака студено и мълчаливо. Той се усмихна с нескрито удоволствие.

— Да видим — каза той, разглеждайки тавана с небрежно внимание, — какви поръчки си издействала за Питър Кийтинг. Бизнес сградата „Крайън“ беше напразно усилие — Хауърд Роурк нямаше никакъв шанс там. Къщата на Линдзи си струваше — със сигурност са обмисляли дали да я възложат на Роурк и ако не беше ти, той щеше да я получи. Същото се отнася и за клуба „Стоунбрук“ — той имаше шансове, но ти му ги отне. — Погледна я и тихо се изсмя. — Нямаш ли коментар по въпроса за техниките и ударите, Доминик? — Усмивката му беше като студена мазнина, плаваща над леещия се звучен глас. — Но ти не успя с вилата на Норис — както знаеш, той получи поръчката за нея миналата седмица. Е, не можеш да постигаш сто процента успех. В края на краищата „Енрайт Хауз“ е голяма работа, много се говори за нея и доста хора започват да проявяват интерес към г-н Хауърд Роурк. Но ти се справяш забележително добре. Поздравления. Е, не намираш ли, че съм много добър с теб? Всеки творец има нужда да го оценят — а теб няма кой да те похвали, тъй като никой не знае точно какво правиш, освен Роурк и аз, но той няма да ти благодари. Всъщност може би Роурк не знае какво правиш, а това ти разваля удоволствието, не е ли така?

Тя попита изморено:

— Откъде знаеш какво правя?

— Скъпа, да не би да си забравила, че аз ти дадох тази идея?

— О, да — отвърна тя разсеяно. — Разбира се.

— Освен това знаеш защо съм тук. Знаеш какво имам предвид, когато говоря за „моята страна“.

— Да. Разбира се.

— Това е договор, скъпа моя. Съюз. Съюзниците никога не се доверяват един на друг, но от това ефективността им не намалява. Възможно е мотивите ни да са напълно противоположни. И те са. Но няма значение. Резултатът ще е същият. Не е задължително да имаме обща благородна цел. Необходимо е само да имаме общ враг. Какъвто имаме.

— Да.

— Затова имаш нужда от мен. Вече ти бях полезен.

— Да.

— Мога да навредя на твоя г-н Роурк много повече от всяко твое чаено парти.

— В името на какво?

— Остави това. Аз не те питам защо.

— Добре.

— Значи се разбрахме? Съюзници ли сме?

Тя го погледна и се наведе съсредоточено, с безизразно лице.

— Съюзници сме.

— Чудесно, скъпа. Слушай внимателно. Престани да го споменаваш в рубриката си през ден. Знам, всеки път му нанасяш ожесточени удари, но е излишно. Името му е непрекъснато във вестниците, но ти не бива да го правиш. Още нещо: ще е по-добре да ме каниш на тези твои чаени партита. Има неща, които аз мога да направя, а ти не можеш. Още един съвет: г-н Гилбърт Колтън, калифорнийският производител на керамика, възнамерява да строи фабрика на изток. Търси добър архитект модернист. Мисли за г-н Роурк. Не допускай Роурк да получи поръчката. Тя е огромна, а и рекламата ще е голяма. Измисли нов сандвич за чая на г-н Колтън. Направи каквото ти дойде на ум, но не допускай Роурк да получи поръчката.

Тя стана, тръгна бавно към масата с отпуснати ръце и си взе цигара. Запали я, обърна се към него и каза равнодушно:

— Умееш да говориш много кратко и по същество… когато пожелаеш.

— Когато смятам, че е необходимо.

Застана до прозореца и се загледа над града. Каза:

— Никога не си направил нищо против Роурк. Не знаех, че толкова те е грижа.

— О, скъпа. Наистина ли не съм направил нищо?

— Никога не си писал за него.

— Точно това съм направил против г-н Роурк, скъпа. Засега.

— Кога чу за него за първи път?

— Когато видях скиците на къщата на Хелър. Нали знаеш, че не бих пропуснал такова нещо? А ти кога узна за него?

— Когато видях скиците на „Енрайт Хауз“.

— Не беше ли по-рано?

— Не.

Тя пушеше мълчаливо. Каза, без да се обръща към него:

— Елсуърт, ако някой от нас се опита да повтори онова, което си казахме тук тази вечер, другият ще отрече и то никога не ще може да бъде доказано. Така че няма значение дали сме искрени един с друг, нали? Съвсем безопасно е. Защо го мразиш?

— Не съм казал, че го мразя.

Тя вдигна рамене.

— А за другото — добави той — мисля, че можеш да си отговориш сама.

Тя кимна бавно към блестящата точица на отразената в стъклото цигара.

Той стана, отиде до нея и се загледа в светлините на града под тях, в ъглестите очертания на сградите, в тъмните стени, озарени от светлината на прозорците. Стените приличаха на мрежа от тънък черен воал над твърда лъчиста маса. Елсуърт Тухи каза тихо:

— Погледни. Върховно постижение, нали? Драматично постижение. Помисли колко хиляди са работили, за да създадат града и колко милиони се възползват от него. Някои твърдят, че благодарение на духа на десетина души, пръснати във времето, не повече от десетина — а може би и по-малко — нямаше да има и следа от всичко това. Може и да е вярно. Ако е така, пак има две възможни гледни точки. Можем да кажем, че тези десетина са велики благодетели, че всички ние съществуваме благодарение на великолепната щедрост на техния дух, която приемаме с радост, благодарност и братска обич. Но можем да кажем също, че с блясъка на техните постижения, с които не можем нито да се мерим, нито да съхраним, тези дузина души ни показват какви сме, че не искаме безвъзмездните дарове на тяхното величие, че предпочитаме пещера до кално блато и огън, запален с търкане на пръчки пред небостъргачи и неонови светлини… ако пещерата и пръчките са границата на нашите творчески способности. От двете гледни точки, Доминик, коя според теб е истински човеколюбивата? Защото аз съм човеколюбец.

След време Доминик откри, че по-лесно общува с хора. Научи се да приема самоизтезанието като изпитание за издръжливост, тласкана от любопитството да разбере колко може да устои. Явяваше се на официални вечери, на театър, приеми и танци грациозна и усмихната. С усмивката лицето й изглеждаше по-блестящо и студено, като слънце в зимен ден. Изслушваше равнодушно празните думи, изричани така, сякаш онзи, който ги произнася, би се засегнал от най-малкия признак на въодушевление или интерес от страна на събеседника си, сякаш досадата е единствената възможна връзка между хората, единственото нещо, което може да запази застрашеното им достойнство. Кимаше непрекъснато и се съгласяваше с всичко.

— Да, господин Холт, мисля, че Питър Кийтинг е човекът на века — на нашия век.

— Не, господин Инскип, не и Хауърд Роурк, Хауърд Роурк не е подходящият… Шарлатанин ли? Разбира се, че е шарлатанин. Трябва да се замислите за почтеността му… Не е кой знае какво ли? Разбира се, г-н Инскип, че Хауърд Роурк не е кой знае какво. Всичко е въпрос на мащаби и дистанция — и дистанция… Не, не пия много, г-н Инскип — драго ми е, че харесвате очите ми — да, винаги са такива, когато се забавлявам — стана ми много приятно, като казахте, че Хауърд Роурк не е кой знае какво.

— Запознахте се с г-н Роурк ли, г-жо Джоунс? И той не ви хареса?… Да, той е от хората, към които човек не може да изпита съчувствие. Колко вярно. Съчувствието е прекрасно нещо. Човек изпитва съчувствие, като види смачкана гъсеница. Извисяващо преживяване. Човек може да му се отдаде и да го разпръсне около себе си — все едно че си отпуска колана. Няма защо да си стяга корема, сърцето или духа, когато е обзет от съчувствие. Трябва само да погледне надолу. Толкова е лесно. Като гледате нагоре, ви заболява вратът. Съчувствието е най-голямата добродетел. То оправдава страданието. По света трябва да има страдание, иначе как можем да сме добродетелни и да изпитваме съчувствие?… О, то има своя противоположност — но тя е толкова трудна и завладяваща… Възхищението, г-жо Джоунс, възхищението. Но то изисква много повече от отпускане на колан… Затова казвам, че всеки, когото не сме в състояние да съжалим, е покварен. Като Хауърд Роурк.

Често ходеше късно нощем в стаята на Роурк. Ходеше без да го предупреди, сигурна, че ще го завари сам. В стаята му не се налагаше никого да щади, да лъже, да се съгласява или да омаловажава собственото си съществуване. Тук беше свободна да оказва съпротива, радваща противника, който е твърде силен, за да се страхува от битката и достатъчно силен, за да се нуждае от битка. Срещаше воля, която й разкриваше собствената й същност, недосегаема, докосвана само в честна битка, в която или побеждаваш, или те побеждават, но оставаш съхранен и в победата, и в поражението, вместо да те погълне лепкаво безличие.

Лягаха заедно в леглото и извършваха акт на насилие. Беше отстъпление, още по-цялостно заради силната им съпротива. Беше акт, изпълнен с напрежение, като всички значими неща на земята. Напрежението между тях бе като електричество, то бе сила, подхранвана от съпротивлението, потичаща по опъната метална жица; беше и като вода, която се превръща в енергия от възпиращото насилие на язовирната стена. Допирът на кожата му с нейната не бе ласка, а порив на болка, породена от неудържимото желание, от отприщването му след изминалите часове на копнеж и въздържане. Вършеха го със стиснати зъби и омраза, с нетърпимост и агония, със страст — дума, изкована да означава страдание. Беше миг, изтъкан от омраза, напрежение и болка. Миг, който разбива своите елементи, преобразява ги тържествуващо и помита всяко страдание, за да го превърне в неговата антитеза — възторга.

Идваше в стаята му след прием, облечена в дълга вечерна рокля, скъпа и крехка като коричка лед около тялото й. Облягаше се на стената, за да усети мазилката под кожата си. Оглеждаше бавно всеки предмет наоколо, грубата кухненска маса, отрупана с хартия, металните линии, кърпите с черни петна от пръсти, голите дъски на пода. Плъзгаше поглед по блестящия сатен на роклята, до малкия триъгълник на сребристия сандал, мислейки как ще бъде разсъблечена. Обичаше да кръжи из стаята, да си хвърли ръкавиците върху разпилените моливи, гуми и парцали, да остави сребристата си чантичка върху някоя мръсна захвърлена риза, да отвори фермоара на брилянтната си гривна и да я пусне в чиния с остатъци от сандвич, до някой недовършен чертеж.

— Роурк — казваше тя и заставаше зад стола му. Обгръщаше му раменете и мушваше ръце под ризата, с разтворени пръсти, притиснати към гърдите му. — Днес накарах господин Саймънс да възложи поръчката си на Питър Кийтинг. Тридесет и пет етажна сграда, колкото поиска като разходи, парите не са проблем, важно е изкуството, чистото изкуство. — Чу тихия му смях. Той не се обърна да я погледне, само пръстите му се сключиха около китката й. Изтегли ръката й още по-надолу под ризата, притискайки я силно към кожата си. Тя дръпна главата му назад и се наведе, за да покрие устните му със своите.

Веднъж влезе и намери на масата брой на „Банър“, отворен на страницата с „Вашият дом“ от Доминик Франкън. Рубриката съдържаше следния текст: „Хауърд Роурк е архитектурният маркиз дьо Сад. Влюбен е в своите сгради — само ги погледнете.“ Знаеше, че вестникът не му харесва, че го е сложил там само заради нея, че я наблюдава с онази полуусмивка, която й вдъхва страх. Това я ядосваше. Искаше й се той да чете всичко, написано от нея, и все пак предпочиташе мисълта, че нейните статии го нараняват достатъчно, за да ги избягва. После лягаха на леглото, той целуваше гърдите й, тя гледаше през оранжевата му коса към вестника, който се белееше на масата и той я усещаше да тръпне от удоволствие.

Седна на пода, до краката му, с глава притисната в коленете му. Пое ръката му, обхващайки с юмрук последователно всеки от пръстите му, стискайки го здраво и плъзгайки бавно юмрука си надолу по дължината на пръста. Усети твърдите възли на ставите и попита тихо:

— Роурк, нали искаше да получиш фабриката на Колтън? Нали много я искаше?

— Да, много — отвърна той без усмивка и без болка. Тя повдигна ръката му към устните си и я задържа там за дълго.

Стана от леглото в тъмнината и прекоси стаята гола, за да си вземе цигара от масата. Наведе се към пламъка на кибритената клечка и плоският й корем леко се изви при движението. Той каза:

— Запали една и на мен — и тя постави цигара между устните му. Заразхожда се из тъмната стая пушейки, а той лежеше в леглото, опрян на лакът и я наблюдаваше.

Веднъж дойде и го завари да работи на масата. Каза й:

— Трябва да свърша. Седни. Изчакай.

Повече не я погледна. Тя зачака мълчаливо, свита на един стол в най-далечния край на стаята. Наблюдаваше правите линии на веждите му, съсредоточено опънати, формата на устата му, пулсиращата вена под стегнатата кожа на врата му, рязката хирургическа увереност на ръката му. Не приличаше на творец, а на работник в кариера, на разрушител на стени, на монах. Прииска й се да не спира да работи, да не я поглежда. Искаше й се да съзерцава аскетичната чистота на личността му, лишена от всякаква чувственост, да съзерцава тази гледка… и да мисли за онова, което добре помнеше.

Понякога нощем той отиваше в нейния апартамент, също както тя ходеше в неговия, без предупреждение. Ако се случеше тя да има гости, той казваше:

— Отпрати ги — и влизаше в спалнята, а тя ги отпращаше. Имаха мълчаливо споразумение да не се явяват заедно пред хора. Спалнята й беше изящна, със стъклени мебели в студено бледозелено. Обичаше да влиза в спалнята й с работните си дрехи, след като бе прекарал цял ден на строежа. Отмяташе покривката на леглото. Сядаха и си говореха спокойно час-два, без да поглеждат към леглото, без да споменават нито нейните статии, нито неговите сгради, нито последната поръчка, която бе издействала за Питър Кийтинг. Харесваше им да се отпуснат. Така часовете ставаха още по-чувствени от отлаганите мигове.

Понякога вечер сядаха във всекидневната й, до големия прозорец над града. Харесваше й да го вижда до този прозорец. Стоеше полуобърнат към нея, пушеше и гледаше надолу, към града. Тя се отдръпваше от него, сядаше на пода в средата на стаята и го наблюдаваше.

Веднъж той стана от леглото, тя светна лампите и го видя изправен и гол. Загледа се в него, после каза с тих и отчаян глас, безнадеждна в искреността си:

— Роурк, всичко, което правя в живота си, се дължи на този свят, който те принуди да работиш в кариерата миналото лято.

— Зная.

Седна на пода до леглото. Тя се приближи до него, притисна лице към бедрото му, сви се с крака върху възглавницата и с отпусната ръка, прокарвайки бавно длан по крака му, от глезена към коляното и обратно. Каза:

— Разбира се, ако зависеше от мен, когато си бил сломен и без работа миналата пролет, щях да те изпратя точно на тази работа, точно в тази кариера.

— И това зная. А може би щеше да направиш друго. Да ме пратиш да чистя тоалетните в клуба на АГА.

— Да. Възможно е. Сложи си ръката на гърба ми, Роурк. Задръж я там. Така. — Лежеше неподвижно, с лице, заровено в коленете му. Ръката й висеше край леглото, сякаш животът в нея бе само в кожата между раменете, под неговата ръка.

В светските салони, които посещаваше, в ресторантите, в офисите на АГА, всички заговориха за неприязънта на г-ца Доминик Франкън от вестник „Банър“ към Хауърд Роурк, архитектът особняк на Роджър Енрайт. Това му създаваше скандална слава. Хората казваха: „Роурк ли? Та той е човекът, когото Доминик Франкън ненавижда.“ „Дъщерята на Франкън е познавачка на архитектурата и ако казва, че не го бива, трябва да е по-калпав, отколкото си мислех.“ „Господи, тези двамата наистина се мразят! Макар че доколкото знам, дори не се познават.“ Харесваше й да слуша тези приказки. Зарадва се на статията на Атълстън Бийсли в Бюлетина на АГА за архитектурата на средновековните замъци: „За да разберем мрачната ярост на тези постройки, трябва да си спомним, че феодалите са воювали дивашки — както враждуват г-ца Доминик Франкън и г-н Хауърд Роурк.“

Остин Хелър, с когото бяха приятели, веднъж й заговори по въпроса. Не го бе виждала толкова ядосан. На лицето му нямаше и следа от чара на обичайната му саркастична самоувереност.

— Какво по дяволите си мислиш, че правиш, Доминик? — сопна й се той. — Не съм виждал по-голямо журналистическо хулиганство. Защо не оставиш тия работи на Елсуърт Тухи?

— Елсуърт го бива, нали? — каза тя.

— Той поне си държи мръсната уста затворена за Роурк — макар че, разбира се, това също е неприлично. Но какво става с теб? Даваш ли си сметка за кого и какво говориш? Не ти ли беше достатъчно забавление, като похвали онова изчадие на дядката Холкъм, или като се грижиш за поръчките за собствения си баща и за момчето от месарски календар, което си е взел за съдружник. Дотук добре. Но да използваш същия интелектуален подход към човек като Роурк… Знаеш ли, мислех, че си почтена и умна… ако ти дадат възможност да използваш тези качества. Всъщност, мислех си, че се държиш като уличница, за да подчертаеш посредствеността на всичките боклуци, за чиято работа ти се налага да пишеш. Но не съм допускал, че си безотговорна кучка.

— Сгрешил си — каза тя.

Една сутрин Роджър Енрайт влезе в кабинета й и каза, без да я поздрави:

— Вземи си шапката. Идваш с мен да я видиш.

— Добро утро, Роджър — каза тя. — Какво да видя?

— „Енрайт Хауз“. Докъдето е стигнал строежът.

— Разбира се, Роджър — тя се усмихна и стана. — С удоволствие ще разгледам „Енрайт Хауз“.

В колата го попита:

— Какво целиш, Роджър? Опитваш се да ме подкупиш ли?

Той седеше сковано на огромните сиви възглавници в своята лимузина, без да я поглежда. Отвърна:

— Мога да разбера глупавото озлобление. Мога да разбера невежото озлобление. Но не мога да разбера умишленото очерняне. Разбира се, ти си свободна да напишеш каквото пожелаеш… след това. Но то няма да е нито глупост, нито невежество.

— Надценяваш ме, Роджър — тя сви рамене и повече не проговори.

Минаха покрай дървената ограда и влязоха в джунгла от гола стомана и дъски — бъдещата „Енрайт Хауз“. Доминик стъпваше леко с високите си токове по опръсканите с вар дъски. Движеше се изправена, безгрижно и дръзко елегантна. Спря и погледна към затвореното в стоманена рамка небе, което изглеждаше по-далеч от обичайното, запратено нагоре от извисяващите се греди. Загледа се в стоманените клетки на бъдещите помещения, към дръзките ъгли, към невероятно сложната конструкция, оживяваща в изчистено и логично цяло, гол скелет с въздушни повърхности, очертаващи стените, гол скелет в студения зимен ден, зареден с обещание за раждане и живот, като разлистващо се дърво.

— О, Роджър!

Той я погледна и видя изражение на човек, отишъл на църква на Великден.

— Нищо не съм подценил — каза той сухо. — Нито теб, нито сградата.

— Добро утро — каза зад тях нисък, рязък глас.

Появата на Роурк не я изненада. Не го чу да се приближава, но присъствието му бе съвсем нормално на строежа на сградата, която бе проектирал. Усети присъствието му от мига, в който премина през външната ограда. Строежът сякаш изразяваше същността му много по-ярко от собственото му тяло. Застана пред тях с ръце в джобовете на широкото палто, без шапка в студа.

— Госпожица Франкън, господин Роурк — каза Енрайт.

— Вече се запознахме — каза тя, — у Холкъм. Ако г-н Роурк си спомня.

— Разбира се, г-це Франкън — каза Роурк.

— Исках г-ца Франкън да види сградата — каза Енрайт.

— Да ви разведа ли из строежа? — попита го Роурк.

— Да, моля ви — отвърна тя.

Тримата тръгнаха из строежа. Работниците любопитно зяпаха Доминик. Роурк обясняваше разпределението на бъдещите стаи, системата от асансьори, отоплителната инсталация, разположението на прозорците, също както би обяснявал на хората на строителния предприемач. Тя задаваше въпроси, той отговаряше.

— Каква е кубатурата, г-н Роурк?

— Колко тона стомана ще отидат?

— Внимавайте с тръбите, г-це Франкън. Минете оттук.

Енрайт вървеше заедно с тях. Погледът му бе прикован в земята. Попита:

— Как върви, Хауърд?

Роурк се усмихна и отговори:

— Два дни преди срока. — Заговориха за строежа, все едно че бяха братя. За миг я забравиха. Металният грохот на машините заглушаваше думите им.

Изправена в самото сърце на сградата, тя помисли, че не притежава от него нищо, освен тялото му, но тук й се разкрива останалото, тук може да го види и да го докосне, открит за всички; трегерите, тръбопроводите и извисяващите се пространства бяха негови и не биха могли да принадлежат на никой друг в света; те бяха негови като лицето и душата му; виждаше зараждащата се сграда, сътворена от него, както и вътрешната му сила, която го бе подтикнала да я сътвори, виждаше крайната цел и причината, събрани в едно. Виждаше движещата сила, бликаща от всяка стоманена линия и изразяваща същността на човека, която в този миг й принадлежеше, защото я виждаше и вникваше в нея.

— Изморихте ли се, г-це Франкън? — попита Роурк, вглеждайки се в лицето й.

— Не — каза тя, — не, ни най-малко. Мислех си… какви водопроводни връзки ще използвате тук, г-н Роурк?

След няколко дни седна на ръба на чертожната му маса и видя вестника с рубриката си: „Ходих на строежа на Енрайт. Иска ми се при бъдещо въздушно нападение бомба да разруши тази сграда. Така тя ще има достоен край. Много по-добър, отколкото ако остарее и почернее, осквернявана от семейните снимки, мръсните чорапи, миксерите за коктейли и обелките на грейпфрутите, изядени от нейните обитатели. Няма човек в Ню Йорк, достоен да живее в тази сграда.“

Роурк застана до нея и притисна крака в коленете й. Погледна вестника с усмивка.

— Съвсем обърка Роджър — каза той.

— Той прочете ли статията ми?

— Бях в кабинета му тази сутрин, когато я прочете. Първо те нарече с имена, каквито не съм чувал да изрича. След това каза: чакай малко, прочете я отново, придоби твърде озадачен вид, но вече не беше ядосан. После каза: като го прочетеш по един начин… но пък от друга страна…

— Ти каза ли му нещо?

— Не. Знаеш ли, Доминик, признателен съм, но кога ще престанеш да ме обсипваш с такива екстравагантни хвалби? Някой може да забележи. А на теб няма да ти хареса.

— Някой друг ли?

— Ти знаеше, че на мен ми е ясно, още от първата ти статия за „Енрайт Хауз“. Искаше да съм наясно. Но не мислиш ли, че някой друг може да разбере как точно правиш нещата?

— О, да. Но последствията — за теб — ще бъдат по-лоши, отколкото ако не разберат. Ще те намразят още повече. Но не знам кой би си направи труда да разбере. Освен ако… Роурк, какво мислиш за Елсуърт Тухи?

— За бога, защо изобщо да мисля за Елсуърт Тухи?

Доставяха й удоволствие редките срещи с Роурк на приеми, където го водеха Хелър или Енрайт. Харесваше й неговото учтиво, безлично „госпожице Франкън“. Наслаждаваше се на изнервеното внимание на домакинята, която се старае да не допусне да са заедно. Знаеше, че околните очакват експлозия или драстична враждебност, каквато никога не проявяваха. Не се стремеше да се среща с Роурк, но и не го избягваше. Говореха си, ако се случат заедно, както биха си говорили с всеки друг. Не изискваше усилия, беше нормално и непринудено. За нея беше напълно приемливо, когато са сред хора, да се държат като непознати, дори като врагове. Тези хора може би се чудят какви са отношенията между нас, но никога не биха могли да се досетят, мислеше си тя. Това извисяваше още повече незабравимите им мигове, недокоснати от чужди погледи и от чужди думи. Тези мигове са само в мен и в него, казваше си тя. Изпитваше чувство на притежание, каквото не можеше да изпита никъде другаде — притежание, стигащо до кулминация в стаята, изпълнена с чужди хора, сред които рядко поглеждаше към него.

Когато го зърнеше да разговаря с безизразни, равнодушни лица, тя безразлично отместваше очи. Ако на тези лица имаше враждебност, тя доволно задържаше погледа си за миг. Ядосваше се, когато види усмивка, израз на топлота или одобрение на лице, обърнато към него. Не ревнуваше, нямаше значение дали е лице на мъж или жена — одобрението към него й действаше като обида.

Измъчваха я странни неща: улицата, на която той живееше, прагът пред дома му, колите, които завиваха край къщата. Особено силно мразеше колите — искаше й се да ги застави да се движат по другата улица. Поглеждаше кофата за смет пред верандата на съседната къща и се питаше дали е била на същото място, когато той е минавал на път към кантората сутринта, дали е видял смачканата цигарена кутия отгоре. Веднъж във фоайето на къщата един мъж излезе от асансьора. Тя се вцепени, защото винаги бе смятала, че той е единственият обитател на къщата. Качваше се в малкия асансьор, облягаше се на стената с кръстосани на гърдите ръце и обхващаше раменете си с длани. Чувстваше се на познато и уютно място, сякаш взимаше топъл душ.

Мислеше си за тези неща, докато някой й разказваше за новото представление на Бродуей, а Роурк отпиваше коктейл в другия край на стаята. През това време домакинята шепнеше на някого:

— Господи, не знаех, че Гордън ще доведе Доминик. Остин много ще ми се сърди, защото и приятелят му Роурк е тук.

По-късно лягаше на леглото му със затворени очи, с пламнало лице и мокри устни. Забравяше правилата, които сама си бе наложила, забравяше значението на собствените си думи и шепнеше:

— Роурк, днес си говорехте с един мъж и той ти се усмихваше, този глупак, невероятен глупак, миналата седмица се бе загледал в двойка актьори, които му харесват, искаше ми се да кажа на този човек: не го гледай, нямаш право да гледаш така, нямаш право да го харесваш, защото ще намразиш всичко друго на света, проклети глупако, не го гледай със същите очи, не го гледай, не го харесвай, не го одобрявай, това ми се искаше да му кажа, да не гледа с един и същи поглед и теб, и останалия свят, не мога да понеса такова нещо, не издържам някой от техния свят да те отнема, Роурк… — Не се чуваше какво говори, не виждаше усмивката му, нито напълно разбиращото му изражение, виждаше само лицето му над своето и нямаше какво да крие от него, можеше да му каже всичко, всичко беше ясно, изговорено, изказано.

Питър Кийтинг беше объркан. Внезапното отдаване на Доминик Франкън на неговата кариера му се струваше смайващо, ласкателно и изключително полезно. Всички му го казваха. Но имаше моменти, когато не се чувстваше нито смаян, нито поласкан, а притеснен.

Стремеше се да избягва Гай Франкън.

— Как успя, Питър? Как го постигна? — питаше Франкън. — Тя си е изгубила ума по теб! Кой би помислил, че точно Доминик… На кого би му хрумнало, че тя е в състояние да прави подобни неща? Ако ги бе вършила преди пет години, вече щях да съм милионер. Но, разбира се, бащата не може да предизвиква такива чувства като… — забеляза мрачното изражение на Кийтинг и завърши изречението с думите: — … като нейния мъж, нали?

— Слушай, Гай — започна Кийтинг, но млъкна, въздъхна и промълви: — Моля те, Гай, нека не…

— Знам, знам. Няма защо да бързаме. Но, дявол да го вземе, Питър, entre nous, не е ли нещо като годеж? Дори повече. И по-явно. — Усмивката изчезна и Франкън стана сериозен и спокоен. Изглеждаше видимо остарял и излъчваше достойнство. — Радвам се, Питър. Точно това ми се искаше. Всъщност винаги съм обичал Доминик и сега съм щастлив. Сигурен съм, че ще я оставя в добри ръце. Нея и в крайна сметка всичко останало…

— Виж, старче, ще ме извиниш ли? На голям зор съм — спал съм само два часа нощес заради фабриката на Колтън, господи, колко много работа! — благодарение на Доминик — скъсвам се от работа, но само почакай да я видиш! А също и да видиш чека!

— Нали е чудесна? Ще ми кажеш ли защо го прави? Попитах я, но не разбрах нищичко, разказва ми някакви щуротии, нали знаеш какви ги говори.

— Да не би да ни притеснява онова, което прави?

Нямаше как да каже на Франкън, че не знае отговора. Не можеше да му признае, че с Доминик не се бяха срещали насаме от месеци, че тя отказваше да се срещат.

Спомни си последния разговор на четири очи с нея, в таксито на връщане от събирането при Тухи. Спомни си равнодушието и спокойствието, с което тя го обсипа с обиди, пълното презрение и обидите, изречени без гняв. След подобен разговор очакваше всичко друго, само не тя да се превърне в негов застъпник, в негов рекламен агент, в негов почти… сводник. Нещо не е наред, след като ми идват подобни думи, когато се сещам за това, казваше си той.

Виждаше я често, откакто тя предприе кампанията си, без никой да я е молил. Канеше го на своите приеми, запознаваше го с бъдещи клиенти, но не допускаше да останат сами нито за миг. Няколко пъти се опита да й благодари и да я разпита. Не му се удаде да поведат разговор, който тя отбягваше, сред любопитната тълпа от гости наоколо. Той продължи да се усмихва безизразно. Понякога тя докосваше небрежно с ръка черния ръкав на смокинга му и притискаше бедро в неговото, заемайки властна и драстично интимна поза, докато разказваше на възхитените гости какво мисли за „Космо-Слотник Билдинг“. Слушаше завистливите коментари на приятелите си. Аз съм единственият в Ню Йорк, който не мисли, че Доминик Франкън е влюбена в мен, казваше си той с огорчение.

Знаеше колко опасно нетрайни са прищевките й, а точно тази прищявка беше твърде ценна за него и затова не я притесняваше. Държеше се на разстояние от нея и й пращаше цветя. Остави се на течението, опитвайки се да не мисли много-много, но не можеше да се отърве от тънкото усещане, че нещо не е наред.

Веднъж се срещнаха случайно в един ресторант, където тя обядваше сама. Той се възползва от шанса, отиде право до нейната маса, решен да се държи като стар приятел, който си спомня само невероятната й добронамереност. След поток похвали за късмета си, той попита:

— Доминик, защо не искаш да се срещаш с мен?

— А защо да се срещам с теб?

— Всемогъщи боже!… — изрече тези думи неволно. Резкият му глас не успя да скрие потискания гняв. Опита се да се усмихне: — Не мислиш ли, че трябва да ми дадеш възможност да ти благодаря?

— Благодарил си ми. Много пъти.

— Да, но не си ли съгласна, че трябва да се срещнем насаме? Не допускаш ли, че съм малко… изумен?

— Не съм се сетила. Да, възможно е да си изумен.

— Е?

— Какво?

— Защо правиш всичко това?

— За… петдесет хиляди долара досега, струва ми се.

— Държиш се ужасно.

— Да престана ли?

— Не! Нямах предвид…

— Поръчките. Добре. Няма да ги спра. Видя ли? За какво да си говорим? Правя разни неща за теб, на теб ти е приятно — с една дума разбираме се прекрасно.

— Говориш абсурдни неща! Прекрасно се разбираме. Това е и излишно, и недостатъчно. Как да се държим един с друг при тези обстоятелства? Едва ли очакваш да възразя срещу това, което правиш, нали?

— Не. Не очаквам.

— Но не съм съгласен, че се разбираме. Толкова съм ти благодарен, че направо съм зашеметен — слисан съм — не ме карай да изглеждам глупав, знам, че не би ти харесало, но съм ти толкова благодарен, че не знам какво да правя.

— Чудесно, Питър. Вече ми благодари.

— Не съм си и помислял, че цениш работата ми, че те е грижа или че я забелязваш. И изведнъж ти… Правиш ме толкова щастлив и… Доминик — попита той и гласът му трепна, защото въпросът беше като кука, дърпаща дълго и скрито въже, защото знаеше, че това е причината за неговия тормоз, — наистина ли смяташ, че съм добър архитект?

На лицето й бавно се появи усмивка. Каза:

— Питър, ако някой те чуе, че задаваш този въпрос, ще се изсмее. Още повече че го задаваш на мен.

— Да, знам, но… наистина ли мислиш всичко онова, което казваш за мен?

— Тези думи вършат работа.

— Да, но заради това ли се спря на мен? Защото смяташ, че съм добър ли?

— Продаваш се като топъл хляб. Това не е ли достатъчно?

— Да… Не… Искам да кажа… с други думи… имам предвид… Доминик, иска ми се да чуя от теб поне веднъж, само веднъж, че аз…

— Слушай, Питър, трябва да тръгвам, но преди това нека ти кажа, че тия дни сигурно ще ти се обади госпожа Лонсдейл. Запомни, че тя подкрепя сухия режим, обича кучета, мрази жените пушачки и вярва в прераждането. Иска по-хубава къща от тази на г-жа Парди, която е проектирал Холкъм, така че ако й кажеш, че къщата на госпожа Парди е твърде натруфена и че семплото е много по-шик и по-скъпо, ще се представиш добре. Може би ще се наложи да си говорите за брюкселска дантела — хобито й.

Кийтинг си тръгна доволен, унесен в мисли за къщата на г-жа Лонсдейл и забрави въпроса. По-късно си го спомни и възмутено вдигна рамене. Реши, че най-хубавото в помощта на Доминик е нежеланието й да се срещат.

Като компенсация ходеше с удоволствие на събранията на Съвета на американските строители, организирани от Тухи. Не му беше ясно защо ги приема като компенсация, но там му беше добре. Изслуша внимателно речта на Гордън Л. Прескът за значението на архитектурата.

„Следователно важността, присъща на нашия занаят, е във философския факт, че ние работим с нищото. Създаваме празнота, в която се движат физически тела — за удобство ще ги наречем човеци. Под празнота имам предвид това, което обикновено обозначаваме с думата стаи. Само непосветеният смята, че ние издигаме каменни стени. Не правим нищо подобно. Ние създаваме празнота, както вече казах. Това ни води към заключение с астрономическа важност: до безусловното приемане на твърдението, че «отсъствието» превъзхожда «присъствието». С други думи до приемане на неприемането. За яснота ще се изразя с по-прости понятия: «нищото» превъзхожда «нещото». Така става ясно, че архитектът е много повече от зидар, който реди тухли — а фактът на тухлите така или иначе е маловажна илюзия. Архитектът е метафизичен жрец, който се занимава със същностни неща. Той има смелостта да възприеме основното понятие реалност като нереалност — тъй като създава празнота. Ако това ви звучи като противоречие, то не е доказателство за сбъркана логика, а за по-висша логика, за диалектиката на живота и на изкуството. Ако искате да направите неизбежните изводи от това фундаментално схващане, можете да стигнете до заключения с огромна социологическа важност. Може би ще си дадете сметка, че красивата жена стои по-ниско от некрасивата, че грамотният е по-нисш от неграмотния, че богатият е по-нисш от бедния, способният — от некадърния. Архитектът е конкретна илюстрация на космически парадокс. Нека да бъдем скромни в огромната гордост, че го осъзнаваме. Всичко друго са празни приказки.“

Слушайки тези думи, човек можеше да бъде сигурен, че е стойностен и значим. Самоуважението ставаше излишно.

Кийтинг слушаше с голямо задоволство. Хвърли поглед към другите. Сред аудиторията цареше съсредоточено мълчание. На всички им харесваше също толкова, колкото и на него. Едно момче дъвчеше дъвка, млад мъж си чистеше ноктите с кибритена клечка, недодялано изтегнат на стола. Това също хареса на Кийтинг; те сякаш казваха: обичаме да ни говорят за възвишеното, но няма защо да сме твърде почтителни.

Съветът на американските строители се събираше веднъж в месеца и не се занимаваше с никаква конкретна дейност, освен слушане на речи и пиене на евтина бира. Членската му маса не растеше бързо, нито като количество, нито като качество. Не можеше да се похвали с конкретни резултати.

Съветът се събираше в огромно празно помещение над един гараж на „Уест Сайд“. По дълъг, тесен, непроветрен коридор се стигаше до врата, на която бе изписано името на Съвета. Вътре имаше сгъваеми столове, маса за председателя и кофа за смет. АГА смяташе Съвета на американските строители за плоска шега.

— Защо си губиш времето с тия непрокопсаници? — Франкън и Кийтинг бяха в розовата, преливаща от сатен зала на АГА. Франкън деликатно сбърчи нос.

— Проклет да съм, ако знам — отвърна весело Кийтинг. — Харесват ми.

Елсуърт Тухи присъстваше на всяка среща на Съвета, но не взимаше думата. Сядаше в ъгъла и слушаше.

Една вечер Кийтинг и Тухи си тръгнаха заедно след сбирката на Съвета по тъмните бедняшки улички в „Уест Сайд“. Влязоха да изпият по чаша кафе в евтина закусвалня.

— Защо да не влезем в закусвалня? — засмя се Тухи, когато Кийтинг му напомни за изисканите ресторанти, прочули се благодарение на него. — Тук поне никой няма да ни познае и да ни безпокои.

Изпрати струйка дим от египетската си цигара към избелялата реклама на Кока-Кола над сепарето, поръча си сандвич, отдели придирчиво резенче краставичка, което имаше вид на наплюто от мухи и заговори на Кийтинг. Говореше каквото му хрумне. Нямаше значение какво казва — Кийтинг слушаше гласа му, неповторимия глас на Елсуърт Тухи. Представи си, че е изправен насред огромна равнина под звездите. Почувства се в сигурни ръце.

— Доброта, Питър — гласът се лееше — доброта. Това е първата заповед, а може би единствената. Затова се наложи да критикувам новата пиеса във вчерашната ми рубрика. На тази пиеса изцяло й липсва доброта. Трябва да сме добри, Питър, към всекиго около нас. Трябва да приемаме и да прощаваме — на всеки от нас могат да бъдат простени толкова много неща. Ако се научиш да обичаш всичко, най-смиреното, най-дребното, най-посредственото, тогава и най-незначителното в теб ще бъде обичано. Тогава ще открием смисъла на универсалното равенство, величествения мир на братството, новия свят, Питър, прекрасния нов свят…

IX

Елсуърт Монктън Тухи беше на седем години, когато насочи маркуча към Джони Стоукс. Джони минаваше край моравата на семейство Тухи, облечен в най-хубавия си празничен костюм. Джони бе чакал година и половина за този костюм, защото майка му беше много бедна. Елсуърт не го издебна, нито се скри. Извърши го съвсем умишлено, системно и целенасочено: отиде до крана, отвъртя го, застана в средата на моравата и насочи безпогрешно маркуча към Джони. Той беше с майка си, която вървеше няколко крачки зад него, а майката и бащата на Елсуърт, заедно с гостуващия проповедник, бяха на верандата на семейство Тухи. Джони Стоукс беше будно дете с трапчинки и златни къдрици. Хората винаги се обръщаха след Джони Стоукс. Никой не се обръщаше след Елсуърт Тухи.

Възрастните, които станаха свидетели на сцената, бяха толкова смаяни и шокирани, че никой не се втурна веднага да възпре Елсуърт. Той напрегна дребното си телце, за да удържи право към целта тресящия се край на маркуча. Щом реши, че е изпълнил замисленото, пусна маркуча на земята и водата засъска в тревата. Той направи две крачки към верандата, изправи се и зачака наказанието с високо вдигната глава. Наказанието щеше да се стовари от Джони, но г-жа Стоукс му попречи. Без да ги удостои дори с поглед, Елсуърт се обърна към майка си и проповедника и произнесе бавно и отсечено:

— Джони е мръсен хулиган. Бие всички момчета в училището.

И така си беше.

Въпросът за наказанието прерасна в етичен проблем. Много трудно беше да се наложи наказание на Елсуърт заради крехката му физика и здраве. Освен това не беше редно да се наказва момче, пожертвало себе си, за да отмъсти за несправедливост, и то смело, открито, напук на физическата си слабост. Превърна се в мъченик. Елсуърт не каза нищо такова, той дори не каза нищо повече, но го каза майка му. Проповедникът сякаш се съгласи с нея. Елсуърт беше лишен от вечеря и изпратен в стаята си. Не се оплака. Затвори се послушно в стаята и отказа храната, която майка му донесе късно през нощта, престъпвайки волята на съпруга си. Г-н Тухи настоя да плати на г-жа Стоукс костюма на Джони. Г-жа Тухи се подчини неохотно. Тя не харесваше г-жа Стоукс.

Бащата на Елсуърт управляваше бостънския клон на национална верига магазини за обувки. Получаваше скромна, но добра заплата и имаше скромна, но уютна къща в невзрачно предградие на Бостън. Тайната му болка беше, че няма собствен бизнес. Беше тих и съвестен човек без въображение. Ранният брак сложи край на всички негови амбиции.

Майката на Елсуърт беше слаба и неспокойна жена, която за девет години смени пет религии. Имаше нежни черти, дори беше красива, но само за няколко години от живота си — в периода, когато разцъфна. Елсуърт беше нейният идол. Сестра му Хелън беше пет години по-голяма от него. Момичето беше добродушно и незабележимо, не се отличаваше с красота, но беше симпатично и здраво — не създаваше проблеми. Елсуърт обаче се роди с лошо здраве. Майка му изпита обожание към него в мига, когато лекарят обяви, че няма да оцелее. Осъзнавайки колко великодушна е обичта й към едно тъй непривлекателно същество, тя се извиси духовно. Бебето Елсуърт ставаше все по-синкаво и грозно, а нейната любов към него се разгаряше. Тя почти се разочарова, когато той оцеля, без да се превърне в инвалид. Не проявяваше голям интерес към Хелън, защото в обичта към нея нямаше нищо мъченическо. Момичето със сигурност заслужаваше много повече обич и затова изглеждаше почти справедливо, че не я получава.

По причини, които самият той не можеше да обясни, г-н Тухи не беше особено привързан към сина си. Но Елсуърт господстваше над дома чрез своето мълчаливо, доброволно послушание на двамата си родители, въпреки че баща му така и не разбираше какво е неговото участие в това послушание.

Вечер, под лампата в семейния хол, г-жа Тухи изричаше с напрегнат, предизвикателен глас, издаващ предварителното й поражение:

— Хоръс, искам да купиш велосипед. Велосипед за Елсуърт. Всички момчета на неговата възраст имат велосипеди, Уили Ловет получи нов онзи ден, Хоръс. Хоръс, искам да купиш велосипед на Елсуърт.

— Не сега, Мери — отговаряше изморено г-н Тухи. — Може би следващото лято… Сега не можем да си позволим…

Г-жа Тухи повеждаше спор и гласът се издигаше до крясък.

— Майко, защо ми е? — питаше Елсуърт с тих, плътен и ясен глас. Гласът му беше по-нисък от гласовете на неговите родители и въпреки това ги пронизваше, заповеднически и странно убедителен. — Нуждаем се от много неща повече, отколкото от велосипед. Защо се хващаш за Уили Ловет? Уили не ми харесва. Уили е тъпанар. Купиха му колело, защото баща му има галантериен магазин. Баща му е фукльо. Не искам велосипед.

Всичко това си беше чиста истина. Елсуърт наистина не искаше велосипед. Но г-н Тухи го погледна озадачено и се зачуди защо ли детето е изрекло тези думи. Синът му го наблюдаваше с безизразни очи иззад малките стъкла; очите му не бяха нито ласкави, нито укоряващи, нито зли, те бяха просто безизразни. Г-н Тухи си даде сметка, че трябва да е благодарен на сина си, задето проявява разбиране, но адски му се прииска момчето да не бе споменало за магазина.

Елсуърт не получи велосипед. Но всички вкъщи се отнасяха мило и внимателно с него, отнасяха се с грижовно уважение — нежно и изпълнено с вина от страна на майка му, неловко и подозрително от страна на баща му. Г-н Тухи беше готов на всичко, стига да не се налага да разговаря с Елсуърт. В същото време се чувстваше като глупак и се ядосваше на собствения си страх.

— Хоръс, искам да купиш нов костюм на Елсуърт. Видях костюм на една витрина и…

— Майко, имам четири костюма. За какво ми е нов? Не искам да изглеждам идиотски като Пат Нунън, който ги сменя всеки ден. Баща му има сладкарница за сладолед. Пат е суетен към облеклото си като момиче. Не искам да съм глезльо.

Елсуърт ще стане светец, казваше си щастлива и притеснена г-жа Тухи. Изобщо не го интересуват материалните неща. Това беше съвсем вярно. Елсуърт не се интересуваше от материалните неща.

Беше слабо и бледо дете с лошо храносмилане. Майка му трябваше да го храни диетично. Често страдаше от простудни заболявания в главата. Имаше изумително звучен глас за крехкото си тяло. Пееше в хора, където нямаше равен. Беше образцов ученик. Винаги си знаеше уроците, тетрадките му бяха най-прегледните, ноктите — най-чистите. Ходеше с радост на неделно училище и предпочиташе четенето пред спортните занимания, в които беше слаб. Не беше много добър по математика — тя не му харесваше, — но се справяше отлично с историята, английския, обществените науки и литературата, а по-късно с психологията и социологията.

Учеше съзнателно и упорито. Не беше като Джони Стоукс, който не слушаше в час и рядко отваряше книга у дома, но знаеше всичко още преди учителят да го е обяснил. Учението се удаваше на Джони наготово, както и всички други неща. Имаше силни малки юмруци, здраво тяло, удивително красива външност, преливаща жизненост. Но Джони вършеше шокиращи и неочаквани неща, докато Елсуърт правеше всичко, което се очаква от него по-добре от когото и да било. Когато пишеха съчинения, Джони смайваше класа с блестящи бунтарски прояви. Зададоха им темата „Дните в училище: Златният век“ и Джони написа изумително есе, в което разказа колко мрази училището и защо. Елсуърт написа поема в проза за славните училищни дни, която беше публикувана в местния вестник.

Освен това Елсуърт разбиваше Джони, когато ставаше дума за имена и дати. Паметта на Елсуърт беше като слой течен цимент: тя задържаше всичко, попаднало върху нея. Джони беше изригващ гейзер, Елсуърт беше попиваща гъба.

Децата го наричаха Елси Тухи. Обикновено го оставяха да стори, каквото си е намислил и се опитваха да го избягват, но не го правеха открито. Не го разбираха. Беше им полезен и разчитаха на него, когато имаха нужда от помощ за уроците. Беше много находчив и съкрушаваше всяко дете, на което измисли точен и обиден прякор. Рисуваше унищожителни карикатури по оградите. Имаше всички данни да бъде мамино синче, но това определение някак не му пасваше. Беше твърде самоуверен и спокоен. Всички се смущаваха от мъдрото му и презрително отношение. Не се страхуваше от нищо.

Отиваше право при най-силните момчета, насред улицата, и изричаше без да крещи, с ясен глас, отекващ през няколко пресечки — никой не бе виждал Елсуърт Тухи разгневен: „Джони Стоукс има кръпка на задника. Джони Стоукс живее в апартамент под наем. Уили Ловет е тъпак. Пат Нунън яде риба.“ Джони не налиташе да го бие, не му налитаха и другите момчета, защото Елсуърт носеше очила.

Не играеше на топка с другите деца, но единствен той се хвалеше с това, вместо да се натъжава или да се срамува като другите по-дребни момчета. Смяташе спорта за просташко занимание и не криеше мнението си. Умът е по-голяма сила от мускулите, казваше той и наистина го мислеше.

Нямаше близки приятели. Смятаха го за безпристрастен и неподкупен. Майка му много се гордееше с две случки от неговото детство.

Веднъж заможният и популярен Уили Ловет покани децата на рожден ден, но на същия ден празнуваше и Сополивия Мън, син на овдовяла шивачка. Той вечно хленчеше и носът му вечно течеше. Никой не прие поканата на Сополивия, освен децата, които никой никога не канеше. Измежду поканените и на двете празненства Елсуърт Тухи единствен отряза Уили Ловет и отиде на рождения ден на Сополивия Мън, макар че не очакваше и не изпита никакво удоволствие от посредственото парти. Месеци наред след това враговете на Уили Ловет се кикотеха и се подиграваха на Уили, че е бил пренебрегнат заради Сополивия Мън.

Втората случка: Пат Нунън предложи на Елсуърт кесия желирани бонбони, ако му позволи да надникне в неговото контролно. Елсуърт прие бонбоните и позволи на Пат да препише контролното. Седмица по-късно Елсуърт отиде при учителката, сложи на бюрото й плика с бонбоните, от които не бе хапнал нито един и призна престъплението си, без да назове другия съучастник. Всичките й опити да изтръгне името му се провалиха. Елсуърт не продума. Само обясни, че виновникът е един от най-добрите ученици и че не може да пожертва успеха му заради гласа на съвестта си. Наказаха само него — остана в училище два часа след учебния ден. Учителката се принуди да се откаже от усилията да узнае истината и остави непроменени бележките от контролното. Така възникнаха подозрения около оценките на Джони Стоукс, Пат Нунън и на всички отличници в класа, с изключение на Елсуърт Тухи.

Елсуърт беше на единадесет години, когато майка му почина. Леля Адилин, неомъжена сестра на баща му, дойде да живее с тях и пое домакинството на Тухи. Леля Адилин беше висока и енергична жена, на чието мислене и физиономия отлично подхождаше определението „кон“. Тайната й болка беше, че никой не се бе влюбил в нея. Хелън веднага й стана любимка, а Елсуърт й се стори малък сатана. Елсуърт неизменно се държеше с нея сериозно и почтително. Скачаше на секундата да й вдигне кърпичката или да й премести стола, когато бяха сред хора и особено когато бяха в мъжка компания. Пращаше й красиви картички за свети Валентин, с хартиени панделки, напъпили рози и любовни стихотворения. Запяваше гръмогласно „Сладка Адилин“.

— Ти си паразит, Елси — каза му веднъж тя. — Храниш се с чуждата мъка.

— Значи няма да умра от глад — отвърна той.

Постепенно заживяха във въоръжен неутралитет. Елсуърт беше оставен на мира да расте както му харесва.

В гимназията Елсуърт стана местна знаменитост — най-прочутият оратор. Години наред в училището не наричаха момчетата с дар слово добри оратори, а „Тухи“. Печелеше всяко състезание по реторика. След състезанията слушателите си спомняха за „хубавото момче“, забравяйки дребното телце с хлътнал гръден кош, несъразмерни крачета и очила. Запомняха гласа му. Винаги печелеше дебатите. Можеше да докаже каквото и да е. Веднъж победи Уили Ловет, застъпвайки положителната теза в словесния двубой на тема „Писалката е по-силна от меча“. Веднага предложи на Уили да си сменят позициите, застъпи отрицателната теза и пак го победи.

До шестнадесетата си година Елсуърт смяташе, че е призван да стане проповедник. Размишляваше много за религията. Говореше за Бога и за духовните неща. Четеше много по тези въпроси. Изчете повече книги за историята на църквата, отколкото за вярата по същество. Постигна един от най-големите си ораторски триумфи, докарвайки до сълзи аудиторията си със слово на тема „Смирените ще господстват над света“.

По това време започна да печели приятели. Обичаше да говори за вярата и намираше хора, готови да го слушат. Установи, че неговите умни, силни и способни съученици не изпитват никаква нужда да слушат, а и изобщо не изпитват никаква нужда от него. Но страдащите и онеправданите идваха при него. Сополивият Мън го следваше навсякъде, мълчалив и предан като куче. След като майка му почина, Били Уилсън идваше до къщата на Тухи вечер, сядаше с Елсуърт на верандата и слушаше, потръпвайки, без да казва нищо, с широки, сухи и умоляващи очи. Скини Дикс се разболя от детски паралич, легна на легло и все гледаше през прозореца към ъгъла на улицата, очаквайки Елсуърт. Ръсти Хейзълтън не успя да премине в по-горен клас и дълго плака, чувствайки на рамото си студената, спокойна ръка на Елсуърт.

Никой не разбра дали те откриваха Елсуърт или Елсуърт откриваше тях. Сякаш действаше природен закон: както природата не търпи вакуум, така болката и Елсуърт Тухи се привличаха. Говореше им с плътен и сладък глас:

— Хубаво е да страдате. Не се оплаквайте. Търпете, отстъпвайте, приемайте и бъдете благодарни, че Бог ви е отредил да страдате. Страданието ви прави по-добри от хората, които се смеят и са щастливи. Ако не разбирате, не се опитвайте да разберете. Всички злини идват от ума, защото умът задава твърде много въпроси. Благословен е онзи, който вярва, а не който разбира. Ако не си преминал в по-горен клас, радвай се. Това означава, че си по-добър от умните момчета, които мислят твърде много и всичко им се удава твърде лесно.

Хората се трогваха, виждайки как приятелите на Елсуърт се привързват към него. Прекарваха с него известно време и после не можеха без него. Беше като пристрастяване към наркотик.

Елсуърт беше на петнадесет години, когато смая със странен въпрос учителя, преподаващ Библията. Учителят коментираше текста: „Какво печели човек, ако спечели целия свят, но изгуби душата си?“ Елсуърт попита:

— Излиза, че за да бъде истински богат, човек трябва да колекционира души, така ли?

Учителят за малко не го попита какво по дяволите иска да каже, но се овладя и го попита какво всъщност иска да каже. Елсуърт не обясни.

На шестнадесет години Елсуърт изгуби интерес към религията. Откри социализма. Промяната смая леля му Адилин.

— Първо, това е богохулство и глупост — каза тя. — Второ е напълно нелепо. Изненадваш ме, Елси. „Бедните духом“ е добре, но само „бедните“ звучи неприлично. Освен това не ти приляга. Не си в състояние да създаваш големи проблеми, само малки. Нещо не е наред, Елси. Просто не е наред. Не е в твоя стил.

— Първо, мила ми лельо — отвърна той, — не ме наричай Елси. И второ, грешиш.

Промяната сякаш се отрази добре на Елсуърт. Не стана агресивен фанатик. Стана по-благ, по-спокоен, по-кротък. Стана по-внимателен и загрижен за хората. Сякаш уталожи нервността си и придоби увереност. Околните започнаха да го харесват. Леля Адилин престана да се тревожи. От страстта му към революционните теории не произтече нищо сериозно. Не се присъедини към политическа партия. Четеше много, посети няколко съмнителни събрания, където говори един-два пъти, и то не много успешно. По-често сядаше в някой ъгъл, слушаше, наблюдаваше и размишляваше.

Елсуърт се записа да учи в Харвард. Майка му бе завещала своята застраховка живот за тази цел. Успехът му като студент в Харвард беше превъзходен. Избра си историята за специалност. Леля Адилин смяташе, че ще се ориентира към икономиката или социологията и се опасяваше, че в края на краищата ще стане социален работник, но такова нещо не се случи. Увлече се по литературата и изящните изкуства. Тя се озадачи, защото беше новост за него — никога не бе проявявал такива склонности.

— Не си от хората, подходящи за изкуство, Елси — заяви тя. — Не е в твоя стил.

— Грешиш, лельо — каза той.

Отношенията на Елсуърт с неговите състуденти бяха сред най-необикновените му постижения в Харвард. Държеше се така, че всички го приемаха. В компанията на гордите млади наследници на горди стари фамилии той не само не криеше скромния произход, а го изтъкваше. Не им казваше, че баща му е управител на магазин за обувки, а твърдеше, че е обущар. Не го казваше предизвикателно, огорчено или по пролетарски арогантно — казваше го като шега за самия него, а ако човек погледнеше внимателно усмивката му, и като шега за тях. Държеше се снобски, но не като изявен сноб, а естествено и непокварено, като сноб, който полага усилия да не проявява снобизъм. Държеше се любезно, но не като човек, който търси благосклонност, а който я дарява. Отношението му беше заразително. Хората не поставяха под съмнение причините за превъзходството му. Те приемаха за даденост, че има такива причини. Отначало бе забавно да градят представата си за Тухи като за „Монаха“, после стана изискано и прогресивно. Ако това беше победа, Елсуърт не го приемаше така. Сякаш не го интересуваше. Движеше се сред безпросветните младежи с увереността на човек, който има план, подробен план за години напред, човек, който може само да се забавлява от дребните случки по пътя си. В усмивката му имаше нещо тайно и прикрито, приличаше на усмивка на магазинер, пресмятащ печалбите, макар че видимо не се случваше нищо особено.

Не говореше за Бога и за благородството на страданието. Говореше за масите. На събрания, продължаващи до сутринта, доказваше на захласнатата аудитория, че религията поражда егоизъм, защото поставя твърде силно ударение върху духа на отделния човек. Религията има една-единствена грижа — спасението на собствената душа, казваше той.

— За да бъде добродетелен в абсолютния смисъл — започна веднъж словото си Елсуърт Тухи, — човек трябва да е готов да поеме в душата си най-отвратителните престъпления, за да спаси своите братя. Бичуването на плътта е нищо. Единствено бичуването на душата е добродетелен акт. Смятате ли, че обичате човечеството? Та вие не знаете нищо за обичта. Дали сте два долара в подкрепа на стачка и решавате, че сте изпълнили дълга си? Бедни глупци! Дарението си заслужава само, ако е най-ценното, което имате. Дарете душата си. Дори в името на лъжа ли? Да, ако други вярват в нея. Или в името на някоя заблуда? Да, ако други се нуждаят от нея. Или може би в името на предателство, измама, престъпление? Да! За всичко онова, което ви изглежда най-низко и най-порочно. Само когато изпитате презрение към безценното си дребно его, можете да се извисите до истинската, необятна вселена на себеотрицанието, до сливането на вашия дух с необятния колективен дух на човечеството. В тясната, претъпкана скъперническа дупка на егото няма място за обич към другите. Опразнете я, за да се изпълните. „Онзи, който обича живота си, ще го изгуби; а който намрази живота си в този свят, ще го запази за вечен живот.“ В тези думи се крие нещо много ценно за търговците на религиозен опиум, но те не го осъзнават. Себеотричане ли? Да, приятели мои, с всякакви средства. Но човек не може да се отрече от себе си, ако иска да се съхрани чист и горд. Жертвата, която изисква унищожение на собствената душа… но какво говоря? Само героите могат да го разберат и да го постигнат.

Тухи нямаше успех сред бедните момчета, които се издържаха сами в колежа, но печелеше привърженици между момчетата от заможни семейства, второ и трето поколение милионери. Предлагаше им възможности за извисяване, на което смятаха, че са способни.

Завърши с големи отличия. Малката му лична слава стигна до Ню Йорк преди самият той да се озове в града. От Харвард се понесе слухът за един изключителен човек на име Елсуърт Тухи. Неколцина измежду свръхинтелектуалците и супер богатите чуха слуха, веднага забравиха точно какво са чули, но запомниха името, което се запечата в паметта им със смътна асоциация за бляскав ум, смелост и идеализъм.

Около Елсуърт Тухи закръжиха хора — онези, за които той се превърна в духовна необходимост. Други не идваха, сякаш по интуиция. Веднъж някой заговори за верните последователи на Тухи — той нямаше титла, програма или организация, но някак от самото начало кръгът около него бе наречен последователи. Изпълнен със завист съперник отбеляза:

— Тухи е прилепчив. Нали знаете кои две неща лепнат най-силно: калта и лепилото.

Тухи чу забележката, вдигна рамене и каза с усмивка:

— Хайде, хайде, има още много: лейкопласт, пиявици, карамел, мокри чорапи, каучукови ленти, дъвка, пудинг от тапиока.

Отдалечавайки се, добави през рамо, без да се усмихва:

— И цимент.

Защити магистърска степен в нюйоркски университет и написа дисертация на тема „Колективните модели в градската архитектура от XIV век“. Изкарваше си хляба с множество разнообразни и хаотични дейности — никой не знаеше точно какви. В университета беше съветник по избор на професия, пишеше рецензии на книги, пиеси, изложби, пишеше статии, изнасяше лекции пред малобройни невзрачни аудитории. В работата му се проявяваха определени тенденции. Когато пишеше рецензии на книги, предпочиташе романите за земята пред тези за града, за обикновените хора, а не за надарените, за болните, не за здравите. В писанията му се усещаше особена страстност, когато ставаше дума за „малките хорица“. Любимото му прилагателно беше „човешки“. Предпочиташе психологията пред действието, описанието пред психологията. Харесваше романи без интрига, но най-много му харесваха романите без герой.

Смятаха го за забележителен съветник по избор на професия. Малкият му кабинет в университета стана като изповедалня, където студентите споделяха всичките си проблеми — академични и лични. На драго сърце разговаряше с тях, еднакво внимателно, задълбочено и съсредоточено, за избора на предмети, за любовните им авантюри и избора на бъдеща кариера.

Когато студентите му искаха съвет за любовните си преживявания, Тухи препоръчваше отдаване, ако ставаше дума за свалка с очарователна девойка на пиянска сбирка. „Нека сме модерни“, казваше той. Но ако се отнасяше за дълбока, емоционална страст, съветът му беше: „Да се държим като възрастни хора.“ Случваше се някое момче да отиде при него и да му признае, че се срамува от посредствено сексуално представяне. Тухи му казваше да не се вживява:

— Било ти е адски полезно. Има две неща, от които трябва да се избавим още на младини: чувството за лично превъзходство и преклонението към секса.

Хората забелязаха, че Елсуърт Тухи рядко допускаше момчетата да се посветят на кариерата, която сами са избрали.

— Не, на твое място не бих се посветил на правото. Ти си твърде неспокоен и страстен. С истерично отдаване на кариерата не се постига нито щастие, нито успех. По-мъдро е да си избереш професия, в която да бъдеш спокоен, разумен и практичен. Да, дори да я мразиш. Така ще станеш реалист…

— Не, не бих те посъветвал да продължиш с музиката. Фактът, че тя ти се удава толкова лесно, е сигурен знак, че талантът ти е повърхностен. Проблемът е именно че ти харесва. Не си ли съгласен, че децата разсъждават така? Откажи се. Да, дори да е адски мъчително…

— Не, съжалявам, много ми се иска да ти кажа, че одобрявам, но не мога. Когато мислиш за архитектура, изборът ти е чисто егоистичен, нали? Замисляш ли се за нещо друго, освен да задоволиш егоизма си? Та кариерата на всеки човек засяга цялото общество. Най-важното е да си най-полезен на другите. Не какво можеш да вземеш от обществото, а какво можеш да му дадеш. А когато става въпрос за възможностите да служиш на хората, няма по-благородна професия от тази на хирурга. Замисли се по този въпрос.

След колежа някои от неговите последователи преуспяха, други се провалиха. Един-единствен се самоуби. Твърдеше се, че Елсуърт Тухи им повлиял благотворно, защото не го забравиха: години по-късно продължаваха да се съветват с него за много неща, пишеха му, оставаха му верни. Бяха като двигатели без собствен стартер, които трябва да задвижва външна ръка. Въпреки голямата си заетост той винаги намираше време да ги изслуша.

Животът му беше натоварен, изложен на показ и безличен като градски площад. Приятелят на човечеството нямаше нито един личен приятел. Хората идваха при него, но той не се сближи с никого. Приемаше всички. Отзивчивостта му беше златна, гладка и равна, като огромен пясъчен плаж, на който няма да вее вятър, за да издигне дюни — пясъкът е неподвижен под високото слънце.

От скромните си доходи правеше дарения на множество организации, но не даваше назаем и долар на отделни хора. Никога не молеше заможните си приятели да помагат на изпаднали в нужда, но получаваше от тях големи суми и дарения за благотворителни цели: за приюти, възстановителни центрове, домове за пропаднали момичета, училища за деца в неравностойно положение. Участваше безвъзмездно в управителните съвети на тези институции. Множество филантропски начинания и радикални публикации, ръководени от най-различни хора, имаха едно свързващо звено помежду си, един общ знаменател: името на Елсуърт Тухи в управата. Той бе еднолично акционерно дружество за алтруизъм.

Жените нямаха никаква роля в живота му. Сексът изобщо не го интересуваше. Потайните му редки пориви го тласкаха към млади, стройни, едрогърдести и празноглави момичета — кискащи се сервитьорки, маникюристки с нечленоразделна реч, неопитни стенографки с розови или лилави рокли и шапчици на темето и големи златни къдри на челото. Беше напълно безразличен към умните жени.

Твърдеше, че семейството е буржоазна институция, но не го превръщаше в проблем и не отстояваше свободната любов. Темата за секса го отегчаваше. Смяташе, че по този маловажен въпрос се вдига твърде много шум, докато по света има далеч по-съществени неща.

Годините минаваха. Всеки натоварен ден от живота му беше като дребна новичка монета, пускана търпеливо в гигантски монетен автомат, без поглед към комбинацията на екрана, без очакване за възвръщаемост. Постепенно една от многото му дейности започна да се откроява: прочу се като забележителен архитектурен критик. Пишеше статии за сгради в три списания, които се появиха шумно на бял свят, просъществуваха няколко години и едно след друго отмряха: Нови гласове, Нови пътища, Нови хоризонти. Четвъртото — Нови граници, се задържа. Елсуърт Тухи единствен оцеля от последователните корабокрушения. Архитектурната критика сякаш бе пренебрегвана сфера за изява — малцина си правеха труда да пишат за сгради, а още по-малко четяха. Тухи спечели слава и неофициален монопол. Добрите списания се обръщаха към него винаги, когато имаха нужда от статия на архитектурна тема.

През 1921 г. в личния живот на Тухи настъпи малка промяна: неговата племенница Катрин Холси, дъщеря на сестра му Хелън, се пренесе да живее при него. Баща му отдавна бе починал, а леля Адилин изчезна в затънтено бедно градче. Родителите на Катрин починаха и нямаше кой да се грижи за нея. Тухи не бе помислял да я задържи у дома. Но когато слезе от влака в Ню Йорк, на невзрачното й личице грейна красота, сякаш пред нея се откри бъдещето и блясъкът му озари челото й, а тя го посрещна гордо и нетърпеливо. Беше един от редките мигове, когато най-скромно човешко същество внезапно се превръща в център на вселената и се разкрасява, а светът — в очите на свидетелите — изглежда по-добър, защото има такъв център. В този миг Елсуърт Тухи реши да задържи Катрин при себе си.

През 1925 написа „Проповеди върху камък“ и се прослави.

Елсуърт Тухи стана мода. Домакините интелектуалки водеха битки за него. Някои хора не го харесваха и му се подиграваха. Но тези подигравки не им носеха удоволствие, защото той винаги пръв правеше най-скандалните забележки за самия себе си. На един прием самодоволен и недодялан бизнесмен изслуша задълбочените социални теории на Тухи и отсече наперено:

— Тия интелектуални приказки са далеч от мен. Аз играя на фондовия пазар.

— А аз — каза Тухи — играя на фондовия пазар на духа. И печеля добре.

Най-важният резултат от „Проповеди върху камък“ беше договорът на Тухи да пише всеки ден в „Ню Йорк Банър“ на Гейл Уайнънд.

Договорът бе изненада и за двете страни и в началото разгневи всички. Тухи често говореше без всякакво уважение за Уайнънд, а вестниците на Уайнънд лепваха на Тухи всички квалификации, които могат да се отпечатат на хартия. Но вестниците на Уайнънд нямаха друга политика, освен да отстояват най-големите предразсъдъци на най-широкия кръг хора. Те блуждаеха, но все пак в предвидима сфера: в непоследователността и безотговорността, в сферата на блудкавото и сантименталното. Вестниците на Уайнънд бяха против Привилегията и за Обикновения човек, но го правеха така, че да не се засяга никой. Разобличаваха монополите, ако им изнася, подкрепяха стачките, ако им изнася и обратното. Еднакво разпалено заклеймяваха Уолстрийт, критикуваха социализма и настояваха за благоприличие в киното. Бяха кресливи и безсрамни — но по същество напълно беззъби. Елсуърт Тухи беше прекалено краен, за да се вмести в облика на „Банър“.

Но екипът на „Банър“ беше непретенциозен като политиката на вестника. В него можеше да влезе всеки, който угажда на публиката или на по-голяма част от нея. Казваха: „Гейл Уайнънд не е прасе. Яде всичко.“ Елсуърт Тухи беше на върха на славата си, а обществото изведнъж се заинтересува от архитектура. „Банър“ не беше влиятелен в тази сфера и затова се обърна към Елсуърт Тухи. Беше съвсем просто.

Така се появи „Един тих глас“.

„Банър“ написа следното: „От понеделник «Банър» ще ви представи нов приятел — ЕЛСУЪРТ М. ТУХИ, — чиято блестяща книга «Проповеди върху камък» всички сте прочели и харесали. Името на г-н Тухи е свързано с прекрасната професия на архитекта. Той ще ви помага да разбирате всичко, което искате да знаете за чудесата на съвременното строителство. От понеделник търсете «ЕДИН ТИХ ГЛАС». Рубриката ще излиза единствено в нюйоркския «Банър».“ Другите неща, с които се свързваше името на г-н Тухи, не бяха споменати.

Елсуърт Тухи не написа нищо, за да се представи или за да обясни защо приема да пише във вестника на Уайнънд. Не обърна никакво внимание на приятелите си, които се възмутиха, че се е продал. Просто се хвана на работа. Веднъж в месеца посвещаваше рубриката си „Един тих глас“ на архитектурата. В другите дни рубриката беше гласът на Елсуърт Тухи, казващ онова, което желае да каже на милиони читатели.

Тухи беше единственият човек, нает от Уайнънд, чийто договор допускаше да пише каквото му скимне. Самият той настоя за това и всички го приеха като голяма победа, с изключение на самия Елсуърт Тухи. Той си даде сметка, че това може да означава едно от двете неща: или Уайнънд бе отстъпил почтително пред славата на името му… или го презираше и смяташе, че не си заслужава да го ограничава.

„Един тих глас“ сякаш никога не казваше опасно революционни неща и рядко споменаваше за политика. Той изразяваше нагласи, споделяни от повечето хора: себеотрицание, братство, равенство. „По-важно е да съм добър, отколкото да съм прав“. „Милосърдието превъзхожда справедливостта, въпреки несъгласието на безсърдечните.“ „От гледна точка на анатомията — а може би и от други гледни точки — сърцето е най-важният ни орган. Мозъкът е суеверие.“ „В духовната сфера има един прост, непогрешим критерий: всичко, което произтича от егото, е зло; всичко, което произтича от любовта към другите, е добро.“ „Полезността е единственият знак за благородство. Не виждам нищо обидно в понятието тор като висш символ на човешката съдба: именно торът прави житото и розите.“ „Най-лошата народна песен е по-добра от най-добрата симфония.“ „По-смелият обижда косвено своите събратя със смелостта си. Нека не се стремим към добродетели, които не могат да бъдат споделени.“ „Не познавам гений или герой, който да се опари с горяща клечка и да изпита по-малка болка от обикновения си събрат.“ „Геният е преувеличено измерение. Гигантизмът също. И двете са болестни състояния.“ „Всички под кожата си сме братя — и аз съм готов да одера човечеството, за да го докажа.“

В кабинетите на „Банър“ се отнасяха с уважение към Елсуърт Тухи и не го закачаха. Шепнеше се, че Гейл Уайнънд не го харесва — защото Уайнънд се държеше безупречно любезно с него. Алва Скарет реши да бъде приветлив, но спазваше предпазлива дистанция. Между Тухи и Скарет се установи негласно, бдително равновесие: всеки си даваше сметка какъв е другият.

Тухи не направи никакъв опит да се сближи с Уайнънд. Отнасяше се безразлично към всички важни хора в „Банър“. Насочи вниманието си към останалите.

Организира клуб на служителите на Уайнънд. Не беше профсъюз, само клуб. Събираше се веднъж в месеца в библиотеката на „Банър“. Не се занимаваше със заплати, работно време или условия на труд, нито имаше конкретна програма. Хората се опознаваха, разговаряха и слушаха речи, повечето произнасяни от Елсуърт Тухи. Той говореше за новите хоризонти и за печата като глас на масите. Веднъж Гейл Уайнънд се появи неочаквано по средата на едно събрание. Тухи се усмихна и го покани да стане член на клуба, заявявайки, че и той има това право. Уайнънд не стана член. Седна и слуша половин час, прозя се, стана и си излезе преди събранието да свърши.

Алва Скарет беше благодарен, че Тухи не се опитва да се меси в неговата територия, във важните въпроси на политиката. Отвръщайки на любезността му, Скарет допускаше Тухи да препоръчва нови служители, когато имаше вакантно място, особено ако не е важно. По принцип на Скарет не му пукаше, докато Тухи винаги проявяваше загриженост, дори ако става дума за момче за поръчки. Хората, посочени от Тухи, биваха назначавани. Повечето бяха млади, безразсъдни и хитри, имаха шарещи погледи и се ръкуваха с отпуснати ръце. Имаха и други общи неща, но те не бяха толкова очевидни.

Тухи ходеше редовно на месечните събрания на Съвета на американските строители, Съвета на американските писатели, Съвета на американските художници. Беше организатор и на трите.

Лоис Кук председателстваше Съвета на американските писатели. Събираха се в нейния салон, в къщата й в „Бауъри“. Тя беше единственият известен член. Останалите бяха: жена, която не използваше главни букви в своите книги и мъж, който не използваше запетаи; младеж, който бе написал роман от хиляда страници без нито едно „о“ и друг, който пишеше стихотворения без рими и мерена реч; изтънчен мъж с брада, който се доказваше, използвайки най-нецензурната четирибуквена дума на всеки десет страници от ръкописите си; жена, която подражаваше на Лоис Кук, но стилът й беше по-неясен; когато я питаха защо пише така, тя отвръщаше, че така й звучи самият живот, пречупен през призмата на подсъзнанието й: „Нали знаете какво прави призмата с лъча светлина?“ Имаше и един свиреп младеж, известен просто като Геният Айк, но никой не знаеше какво точно прави, освен че обяснява колко обича всяко нещо от живота.

Съветът подписа декларация, че писателите са слуги на пролетариата. Всъщност не беше толкова просто — текстът беше по-заплетен и много по-дълъг. Декларацията бе изпратена до всички вестници в страната, но бе публикувана само на страница 32 в „Нови граници“.

Председател на Съвета на американските художници беше смъртно блед младеж, който рисуваше видения от сънищата си. Имаше едно момче, което не използваше платна, а правеше неща с клетки за птици и метрономи. Друго бе открило нова техника за рисуване: почерняше листа и рисуваше с гума. В Съвета членуваше набита дама на средна възраст, която рисуваше подсъзнателно. Твърдеше, че никога не гледа ръката си и няма представа какво прави тя. Ръката й била водена от духа на покоен любовник, с когото не се била срещала на земята. Всъщност те не говореха много за пролетариата, а по-скоро се бунтуваха срещу тиранията на реалното и обективното.

Приятели на Тухи му обърнаха внимание, че е непоследователен; той бе голям противник на индивидуализма, а всичките му писатели и художници бяха яростни индивидуалисти.

— Наистина ли мислите така? — каза Тухи, усмихвайки се невъзмутимо.

Никой не приемаше сериозно Съветите. Говореше се за тях, защото хората смятаха, че са добра тема за разговор; бяха толкова смехотворни, че на никого не пречеха.

— Наистина ли мислите така? — питаше Тухи.

Елсуърт Тухи беше на четиридесет и една години. Нанесе се в елегантен апартамент. Жилището изглеждаше скромно в сравнение с доходите, които можеше да получава, ако поискаше. Само в едно отношение обичаше да използва за себе си прилагателното „консервативен“: обличаше се изискано консервативно. Никой не го бе виждал да губи самообладание. Поведението му бе еднакво в салоните, на профсъюзните събрания, на лекторската трибуна, в банята или при сексуален акт: хладен, спокоен, весел, леко покровителствен.

Хората се възхищаваха на чувството му за хумор. Казваха, че е човек, който може да се надсмива на себе си.

— Аз съм опасен. Трябва да ви предупредят да се пазите от мен — казваше той с такъв тон, сякаш изрича най-нелепото нещо в света.

От всички квалификации, с които го обсипваха, той предпочиташе да го наричат Елсуърт Тухи, човеколюбецът.

X

„Енрайт Хауз“ беше готова през юни 1929 г.

Нямаше официална церемония по откриването й, но Роджър Енрайт реши да отбележи събитието, за да си достави удоволствие. Покани няколко души, които му се нравеха и отключи голямата стъклена врата, разтваряйки я към въздуха, изпълнен със слънчева светлина. Пристигнаха фотографи от вестниците, защото ставаше дума за Роджър Енрайт, а той не искаше те да са там. Енрайт не им обърна внимание. Застана насред улицата, загледан към сградата, после прекоси фоайето, спря за миг и продължи нататък. Не продума. Беше мрачно намръщен, сякаш се готви яростно да закрещи. Приятелите му знаеха, че Роджър Енрайт е доволен.

Сградата се издигаше на брега на „Ист Ривър“, устремена като вдигнати ръце. Приличаше на планински кристал, извисен към небето. Създаваше усещането, че не е неподвижна, а извира като струя, но всъщност се движеше погледът, принуден да се издига в точно определен ритъм. Стените от бледосив варовик сребрееха на фона на небето с чист, приглушен блясък на метал, затоплен и изпълнен с живот, изваян с най-режещия инструмент — устремената човешка воля. Сградата имаше свой странен живот и щом човек я погледнеше, в ума му смътно и сякаш без връзка изникваха пет думи: „… по Негов образ и подобие…“

Млад фотограф от „Банър“ зърна от другата страна на улицата Хауърд Роурк, облегнат на перилата над реката. Гледаше нагоре към сградата със сключени на парапета ръце, като в несвяст. Младият фотограф видя лицето на Роурк и се сети за нещо, което отдавна го озадачаваше. Винаги се бе чудил защо в сънищата усещанията са много по-наситени, отколкото в действителността, защо ужасът е тъй смразяващ, а екстазът толкова цялостен, кое е неповторимото качество на усещането — например, когато в съня си върви по пътека през преплетени зелени листа, въздухът е изпълнен с очакване, с необясним, върховен възторг, но когато се събуди, човек не може да разкаже нищо друго, освен че е ходил по пътека през гората. Сети се за това, защото за първи път видя в будната реалност неповторимото качество на усещането, изписано на лицето на Роурк, обърнато нагоре към сградата. Фотографът беше младо момче, начинаещ в професията си, но обичаше своята работа — от дете правеше любителски снимки. И точно в този миг направи снимка на Роурк.

По-късно художественият редактор на „Банър“ видя снимката и кресна:

— Кой по дяволите е този?

— Хауърд Роурк — каза фотографът.

— Кой е Хауърд Роурк?

— Архитектът.

— Кой, по дяволите, иска снимка на архитекта?

— Само си помислих…

— Освен това има налудничав вид. Какво му е на този човек?

И така снимката отиде в архива.

„Енрайт Хауз“ незабавно се напълни с наематели — хора, които искат да живеят здравословно и комфортно и не се интересуват от нищо друго. Не обсъждаха качествата на сградата, просто им харесваше да живеят в нея. Водеха полезен и активен живот, далеч от всякаква публичност.

Други хора обаче говореха неспирно за „Енрайт Хауз“ цели три седмици. Наричаха я абсурдна, показна и престорена.

— Скъпа, как би поканила госпожа Морланд, ако живееш на такова място! А нейният дом е толкова изискан!

Случваше се някой да каже:

— Знаете ли, харесвам модерната архитектура, правят се наистина твърде интересни неща в наше време, в Германия има забележителна школа — но това няма нищо общо с нея. На нищо не прилича.

Елсуърт Тухи не спомена нито веднъж „Енрайт Хауз“ в своята рубрика. Читател на „Банър“ му писа: „Скъпи г-н Тухи, какво мислите за «Енрайт Хауз»? Мой приятел, архитект по интериор, често говори за сградата и смята, че е отвратителна. Тъй като архитектурата и други изкуства са ми хоби, не знам какво да мисля. Ще ни кажете ли нещо по въпроса във вашата рубрика?“ Елсуърт Тухи му изпрати писмо: „Скъпи приятелю, днес по света има толкова много важни сгради и събития, че не мога да отделям място в рубриката си на незначителни неща.“

При Роурк дойдоха клиенти — малцината, от които имаше нужда. Същата зима получи поръчка да проектира извънградската къща на Норис. През май подписа договор за първата си бизнес сграда — петдесететажен небостъргач в центъра на Манхатън. Собственикът Антъни Корд се бе появил изневиделица и за няколко успешни бурни години бе натрупал състояние на Уолстрийт. Имаше нужда от сграда и отиде при Роурк.

Кантората на Роурк се разрасна до четири стаи. Служителите му го обикнаха, без да си дават сметка защо. Биха се изненадали, ако някой използва думата обич за техния студен, необщителен, затворен началник. Описваха го с такива думи, защото бяха свикнали с тях от опит. Работейки с него, те разбраха, че той съвсем не е такъв, но не бяха в състояние нито да обяснят какъв е, нито какво изпитват към него.

Не се усмихваше на служителите си, не ги водеше да пийнат по нещо, никога не ги разпитваше за семействата им, за любовния живот или религиозните им убеждения. За него бе важна само същността — творческите способности. Изискваше хората му да са способни. Нямаше алтернативи, нито компромисни обстоятелства. Ако човекът работеше добре, веднага печелеше благоразположението на работодателя си: за него то не бе подарък, а задължение и признание. Това отношение към служителите изгради у всеки от тях силно самоуважение.

— Но този студен и интелектуален подход е нечовешки — реагираха близките на един от чертожниците на Роурк, който се опита да разкаже у дома за работодателя си.

В кантората на Роурк постъпи на работа младеж, нещо като втори, по-млад Питър Кийтинг. Направи опит да наложи човешкото над интелектуалното, но напусна след по-малко от две седмици. Понякога, не твърде често, Роурк допускаше грешки при избора на служители. Онези, които успееха да се задържат след първия месец, му ставаха приятели завинаги. Не се наричаха негови приятели, не го хвалеха пред външни хора, изобщо не говореха за него. Дълбоко в себе си смътно осъзнаваха, че отношението произтича не от лоялност към него, а от най-доброто в самите тях.

Доминик остана в града през цялото лято. С горчиво удоволствие си спомняше някогашните си пътувания. Ядосваше я мисълта, че няма сили да тръгне на път, че не иска да тръгне. Гневът й носеше удоволствие, защото я тласкаше към неговата спалня. В нощите, когато не беше с него, тя се разхождаше по улиците на града. Отиваше до „Енрайт Хауз“ или до магазина на Фарго, заставаше пред тях и дълго ги наблюдаваше. Излизаше сама с колата извън града и отиваше при къщата на Хелър, при къщата на Санбърн, при бензиностанцията на Гауън. Не му казваше, че ходи там.

Веднъж се качи на ферибота за Стейтън Айлънд в два часа сутринта. Изправи се сама до перилата на притихналата палуба. Градът бавно се отдалечаваше. Сред огромната пустош на небето и океана градът се сви до дребно триизмерно очертание, плътна изваяна форма без улици и сгради, с безредни нива, резки извисявания и спадове, като графика на ожесточена битка. Устремяваше се към няколко точки, към тържествуващите небостъргачи, извисяващи се от битката.

Корабчето преплава край Статуята на свободата, осветена в зелено, с ръка, издигната в небето като небостъргачите зад нея.

Остана до перилата, докато градът се смаляваше. Усети как под натиска на растящото разстояние в нея се трупа напрежение, сила на жива струна, която не бива да се опъва твърде много. Потопи се в тих екстаз, щом корабчето заплава обратно към нарастващия град, който я посрещаше. Протегна широко ръце. Градът се уголеми, стигна до лактите й, после до китките, до върховете на пръстите. Небостъргачите се издигнаха високо над главата й. Отново беше у дома.

Слезе на брега. Знаеше къде ще отиде, искаше да стигне бързо, но да стигне пеша. Прекоси половината Манхатън по дългите, пусти, отекващи улици. В четири и половина почука на вратата му. Събуди го. Поклати глава.

— Не — каза тя. — Заспивай. Само искам да съм тук.

Не го докосна. Свали си шапката и обувките и се сви в едно кресло. Заспа с ръка, висяща от креслото и с глава върху другата ръка. На сутринта той не я попита нищо. Заедно приготвиха закуската и той забърза за работа. Прегърна я и я целуна преди да тръгне. Излезе, тя остана още малко, после си тръгна. Не размениха и двадесет думи.

Понякога през уикендите двамата излизаха от града с нейната кола и отиваха на затънтено местенце на брега. Лягаха на пясъка на някой пуст плаж, печаха се на слънце и плуваха в океана. Обичаше да наблюдава тялото му във водата. Изоставаше зад него. Вълните удряха коленете и. Гледаше го как плува право срещу пенестите гребени. Харесваше й да лежат заедно до водата. Лягаше по очи на метър от него, с лице към брега и протягаше пръстите на краката си към вълните. Не го докосваше. Усещаше как вълните ги приближават и се разбиват в телата им. После водата се оттичаше от тях на сливащи се струйки.

Преспиваха в някой извънградски хотел. Взимаха само една стая. Не говореха за нещата, които оставяха зад себе си, в града. Неизказаното придаваше очарование на часовете, в които се отдаваха на отдих. Очите им се смееха мълчаливо на това абсурдно споразумение всеки път, когато поглеждаха един към друг.

Опитваше се да демонстрира властта си над него. Не идваше в дома му, чакаше го да дойде при нея. Той й разваляше удоволствието, идвайки твърде скоро, отказвайки й увереността, че е чакал и е оказвал съпротива на желанието си, капитулирайки веднага. Казваше му.

— Целуни ми ръката, Роурк.

Той падаше на колене и целуваше глезена й. Разгромяваше я, признавайки силата й. Отнемаше й удоволствието да я налага. Лягаше в краката й и казваше:

— Разбира се, че имам нужда от теб. Обезумявам като те видя. Можеш да правиш с мен почти всичко, което пожелаеш. Това ли искаш да чуеш? Почти всичко, Доминик. Но има неща, които не можеш да ме заставиш да направя — дори ако ме хвърлиш в пъкъла и ги поискаш, пак ще ти откажа. В абсолютния ад, Доминик. Така харесва ли ти? Защо искаш да знаеш дали ме притежаваш? Толкова е просто. Разбира се, че ме притежаваш. Твое е всичко в мен, което може да се притежава. Никога не ще поискаш нещо по-малко. Но ти искаш да знаеш можеш ли да ме накараш да страдам. Би могла. И какво от това?

Думите не звучаха като капитулация, защото не му бяха изтръгнати, а признати лесно и доброволно. Тя не усети завоевателна тръпка. Чувстваше, че принадлежи повече от всякога на мъжа, който може да изрече тези неща, защото знае, че са верни, но въпреки това не губи контрол, точно както на нея й се иска.

В края на юни при Роурк дойде човек на име Кент Лансинг. Беше на четиридесет години, облечен по последна мода и с вид на професионален боксьор, макар че не беше едър, нито мускулест или набит: беше слаб и издължен. Напомняше на боксьор, както и на други неща, несъответстващи на външния му вид: на стенобойна машина, танк или подводничарско торпедо. Беше член на корпорация за строеж на луксозен хотел в южната част на „Сентръл Парк“. В нея участваха мнозина заможни хора. Начело на корпорацията бе многоброен управителен съвет. Бяха купили мястото, но не бяха решили кой ще е архитектът. Кент Лансинг обаче бе решил, че ще е Роурк.

— Няма да се опитвам да ви разкажа колко ми се иска да го проектирам — каза Роурк в края на първата им среща. — Но нямам шанс да получа поръчката. Разбирам се с хората… когато са сами, но не и когато са група. Досега не се е случвало да ме наеме нито един съвет и мисля, че никога не ще се случи.

Кент Лансинг се усмихна.

— Чували ли сте за съвет, който да е свършил някаква работа?

— Какво искате да кажете?

— Точно това: чували ли сте съвет да е свършил някаква работа?

— Изглежда, че съветите съществуват и действат.

— Така ли мислите? Знаете ли, едно време всеки е смятал за даденост, че земята е плоска. Би било забавно да поразсъждаваме за естеството и причините за човешките илюзии. Някой ден ще напиша книга по този въпрос. Няма да е популярна. Ще има глава за управителните съвети. Те просто не съществуват.

— Иска ми се да ви повярвам, но къде е поантата?

— Не, не сте склонен да ми повярвате. Причините за илюзиите не са приятни. Те са или зли, или трагични. В случая са и двете. Предимно зли. И не става въпрос за поанта. Но сега няма да се занимаваме с това. Имам предвид, че управителният съвет се състои от един-двама души с амбиции — и много баласт. Искам да кажа, че групите от хора са като вакуум. Огромна празнота, тотално нищо. Твърди се, че не сме в състояние да си представим нищото. По дяволите, посетете което и да е заседание на някоя комисия. Поантата е само кой ще реши да запълни нищото. Това е трудна битка — най-трудната. Много по-просто е да се биеш с враг, стига да има с кого да се биеш. Но когато няма… Не ме гледайте, като че ли съм луд. Би трябвало да сте наясно. Самият вие цял живот водите битка с нищото.

— Гледам ви така, защото ми харесвате.

— Разбира се, че ме харесвате. Както и аз бях сигурен, че вие ще ми харесате. Всъщност хората са братя и имат силно усещане за братството помежду си — като се изключат управителните съвети, профсъюзите, корпорациите и други банди. Но аз говоря твърде много. Затова съм добър търговец. На вас обаче нямам какво да продавам и вие го знаете. Затова просто си казваме, че вие ще построите „Аквитания“ — така ще се казва нашият хотел — и се разбираме помежду си.

Ако яростта на битките, за които никога не се разчува, можеше да се измери със статистика, битката на Кент Дансинг срещу управителния съвет на корпорация „Аквитания“ щеше да е сред най-кървавите в историята. Но онова, за които той воюваше, не бе достатъчно материално, за да остави трупове на бойното поле.

Наложи му се да воюва с явления като следните: „Слушай, Палмър, Дансинг говори за някакъв си Роурк, как ще гласуваш, дали големите клечки го одобряват или не?“ „Няма да решавам, преди да знам кой гласува за и кой против.“ „Дансинг казва… но от друга страна, Торп ми каза…“ „Талбът строи шикозен хотел на Пето Авеню, някъде около шейсети номер — и е наел «Франкън&Кийтинг».“ „Харпър се кълне в младия Гордън Прескът.“ „Слушай, Бетси казва, че сме луди.“ „Не ми харесва физиономията на Роурк — не е отзивчив.“ „Знам, усещам го, че Роурк не е подходящ. Не е симпатичен.“ „А какъв е симпатичният човек?“ „О, по дяволите, знаеш много добре какво искам да кажа: симпатичен.“ „Според Томпсън г-жа Причет знае със сигурност, защото господин Мейси й казал, че ако…“ „Момчета, не ме е грижа какво казват другите, сам решавам за себе си и ви казвам, че според мен този Роурк е противен. «Енрайт Хауз» не ми харесва.“ „Защо?“ „Не знам защо. Просто не ми харесва и толкоз. Нямам ли право на собствено мнение?“

Битката продължи седмици наред. Всеки каза какво мисли, с изключение на Роурк. Лансинг му каза:

— Всичко е наред. Нямай грижа. Не прави нищо. Остави ме аз да говоря. Нищо не зависи от теб. Когато се изправи пред обществото, човекът, който е най-ангажиран, човекът, който трябва да направи най-много и да даде най-голям принос, има най-малко право на глас. Приема се, че той няма право на глас, че аргументите, които може да изложи, са отхвърлени предварително като предубедени — никой не слуша речта, а преценява само говорителя. Много по-лесно е да си съставиш мнение за човека, отколкото за идеята. Макар че, по дяволите, никога няма да си изясня как е възможно да преценяваш човека, без да вземеш под внимание какво има в главата му. Но нещата стават по този начин. За да бъдат обмислени аргументите, са необходими критерии. А критериите не са от памук. Човешкият дух обаче е направен именно от памук — нали знаеш, безформена материя, не оказва съпротива и може да бъде усуквана и извивана на всички страни, като вита баница. Ти можеш да им обясниш много по-добре от мен защо трябва да те наемат. Но те ще послушат мен, а не теб. Защото аз съм посредникът. Най-краткото разстояние между две точки не е правата линия, а посредникът. Колкото повече са посредниците, разстоянието се скъсява. Това е психологията на витата баница.

— Защо водиш такава битка заради мен? — попита Роурк.

— Защо си добър архитект? Защото имаш ясни критерии кое е добро, те са твои критерии и ти държиш на тях. Аз искам добър хотел и също имам определени критерии кое е добро — те са моите собствени критерии и аз знам, че ти си човекът, който може да ми даде онова, което искам. Когато водя битка за теб, от своята позиция аз правя точно същото, което правиш ти, проектирайки сграда. Да не би да мислиш, че почтеността е монопол на твореца? Между другото, какво според теб е почтеността? Способността да не измъкнеш часовника от джоба на съседа си ли? Не, не е толкова просто. Ако беше така, може би деветдесет процента от хората щяха да са честни и почтени. Само че, както виждаш, не са. Почтеността е способност да отстояваш идеи, а тя предполага способност да мислиш. Мисленето е нещо, което човек не може да вземе назаем или да заложи. Въпреки всичко, ако поискат от мен да избера символа на човечеството, каквото го познаваме, не бих избрал нито разпятието, нито орела, лъва или еднорога. Ще избера три позлатени топки.

Роурк го гледаше озадачен, а той добави:

— Не се тревожи. Всички са против мен. Но аз имам едно предимство: те не знаят какво искат, а аз знам.

В края на юли Роурк подписа договора за проекта на „Аквитания“.

Елсуърт Тухи седеше в кабинета си, загледан във вестника на бюрото му. Вестникът бе отворен на съобщението за договора за „Аквитания“. Пушеше, придържайки цигарата в ъгъла на устата си с два изпънати пръста. Единият пръст потупваше дълго, бавно и ритмично по цигарата.

Чу отварянето на вратата и вдигна очи. Доминик стоеше облегната на рамката на вратата, скръстила ръце. Лицето й изразяваше интерес, нищо повече, но интересът на лицето й сам по себе си бе нещо тревожно.

— Скъпа — каза той, ставайки от стола, — за първи път си правиш труда да влезеш в кабинета ми за четирите години, откакто работим в тази сграда. Това е истинско събитие.

Без да казва нищо, тя се усмихна мило, което беше още по-тревожно. Той изрече с приятен глас:

— Моята малка реч, разбира се, е равносилна на въпрос. Или може би вече не се разбираме?

— Струва ми се, че не се разбираме, ако смяташ за нужно да питаш какво ме води тук. Но ти знаеш, Елсуърт, знаеш добре: ето го на бюрото ти. — Отиде до бюрото и докосна ъгълчето на вестника. Изсмя се. — Иска ти се да го беше скрил някъде, нали? Разбира се, че не си очаквал да дойда. Не че има значение. Но поне веднъж искам да се уверя, че си ми ясен. И ето, виждам го на бюрото ти. Отворен на страницата за недвижими имоти.

— Звучиш така, сякаш се радваш на дребната новинка.

— Така е, Елсуърт. Радвам се.

— Мислех, че здраво си се потрудила да попречиш на този договор.

— Потрудих се.

— Лъжеш се, ако смяташ, че в момента играеш театър, Доминик. Това не е театър.

— Не, Елсуърт. Не е.

— Доволна ли си, че Роурк го спечели?

— Толкова съм доволна, че мога да преспя с този Кент Лансинг, който и да е той, ако се срещнем и ако поиска.

— Значи разваляме споразумението помежду си?

— Съвсем не. Ще продължа опитите си да провалям всяка работа, която може да му бъде предложена. Ще продължа да го правя и занапред. Няма да е лесно, както досега. „Енрайт Хауз“, „Корд Билдинг“, сега „Аквитания“. Няма да е лесно за мен, нито за теб. Той е по-силен от теб, Елсуърт. Елсуърт, какво ще правим, ако се окаже, че сме на погрешно мнение за света, и ти, и аз?

— Ти винаги си грешала, скъпа. Моля да ми простиш. Трябваше да се досетя, вместо да се удивявам. Разбира се, ти си доволна, че той спечели. А на мен не ми е трудно да призная, че никак не съм доволен. Нали виждаш? Визитата ти в моя кабинет вече е пълен успех. Затова определяме „Аквитания“ като огромен неуспех, забравяме за нея и продължаваме както досега.

— Разбира се, Елсуърт. Както досега. Ще се опитам да издействам чудесна нова болница за Питър Кийтинг на приема довечера.

Елсуърт Тухи се прибра вкъщи и прекара вечерта в мисли за Хоптън Стодард.

Хоптън Стодард беше дребен човечец, струващ двадесет милиона долара. В тази сума влизаха три наследства и седемдесет и две годишен живот, преминал в неуморна работа и посветен на правене на пари. Хоптън Стодард беше инвестиционен гений — влагаше парите си в сгради с лошо име, в по няколко спектакъла на Бродуей наведнъж, главно с религиозни теми, във фабрики, ипотеки на ферми и противозачатъчни средства. Беше дребен и прегърбен. Лицето му не беше обезобразено, както си мислеха всички — на него имаше едно-единствено изражение: усмивка. Малката му уста беше с формата на латинската буква V и изразяваше неизменно добро настроение. Веждите му бяха като малки обърнати букви V над кръгли сини очи. Косата му беше гъста, бяла и вълниста. Приличаше на перука, но беше истинска.

Тухи се познаваше с Хоптън Стодард от дълги години и силно му влияеше. Стодард никога не се бе женил, нямаше нито роднини, нито приятели. Не се доверяваше на хората, защото смяташе, че се интересуват само от парите му. Към Елсуърт Тухи обаче изпитваше огромно уважение, защото виждаше в него пълната противоположност на собствения си живот. Тухи изобщо не се интересуваше от земни блага и заради този контраст Стодарт го смяташе за въплъщение на добродетелта. Но и през ум не му мина да се замисли какво означава това сравнение, отнесено към собствения му живот. Дълбоко в себе си не беше доволен от живота си. Тревожността му растеше с годините и безпощадно наближаващия край. Намираше успокоение в религията, под формата на подкуп. Опита няколко различни вероизповедания, посещаваше богослужения, даряваше големи суми и после си сменяше вярата. С годините трескаво се залута, стигайки до паника.

Безразличието на Тухи към религията беше единственият недостатък, който го смущаваше у неговия приятел и наставник. Но всичко, което Тухи проповядваше, изглеждаше съзвучно с Божия закон: милосърдие, саможертва, помощ на бедните. Хоптън Стодард се чувстваше сигурен винаги, когато следваше съветите на Тухи. Правеше щедри дарения на институциите, препоръчани от Тухи, без да чака напомняне. По духовните въпроси се уповаваше на Тухи на земята така, както би се уповавал на Бог на небето.

Но това лято Тухи за първи път претърпя поражение с Хоптън Стодард.

Хоптън Стодард реши да осъществи своя мечта, която лелееше в продължение на години, потайно и предпазливо, като всичките си инвестиции — реши да построи храм. Но не храм на конкретно вероизповедание, а паметник на религията, катедрала на вярата, открит за всички. Хоптън Стодард искаше да залага на сигурно.

Елсуърт Тухи го съкруши със съвета си да не се захваща с този проект. Тухи искаше нов дом за умствено изостанали деца. Зае се с организационната работа, учреди комитет от изтъкнати спонсори и фондация за разходите, но нямаше сграда, нито пари за строеж. Ако Хоптън Стодард иска паметник, достоен за името му, връхна точка за щедростта му, няма по-благородна цел, на която да посвети парите си от „Дома Хоптън Стодард“ за умствено изостанали деца. Тухи му го изтъкваше неуморно, напомняйки за горките малчугани, забравени от всички. Но у Хоптън Стодард нямаше грам ентусиазъм нито за дом за деца, нито за каквато и да било светска институция. Искаше да издигне храм на човешкия дух — храм, който да носи името му.

Не бе в състояние да оспори блестящите аргументи на Тухи. Само му повтаряше:

— Не, Елсуърт, не съм съгласен.

Не стигнаха до съгласие. Хоптън Стодард беше непреклонен, но неодобрението на Тухи го смущаваше и той отлагаше решението си ден след ден. Налагаше се да го вземе до края на лятото, защото есента тръгваше на дълга обиколка из светините на различните религии по света — от Лурд до Ерусалим, от Мека до Варанаси.

Няколко дни след съобщението за договора за „Аквитания“, една вечер Тухи посети Хоптън Стодард в претрупания му огромен апартамент на „Ривърсайд Драйв“.

— Хоптън — каза весело Тухи — сгрешил съм. Ти беше прав за храма.

— Нима? — попита изумен Хоптън Стодард.

— Да — каза Тухи, — прав беше. Идеята ти е възможно най-добрата. Трябва да построиш храм. Храм на човешкия дух.

Хоптън Стодард преглътна и сините му очи се навлажниха. Реши, че сигурно е станал много праведен, след като е успял да убеди учителя си в правотата на добродетелното дело. Останалото нямаше значение. Седна като послушно, сбръчкано бебе, заслушан в думите на Елсуърт Тухи. Кимаше и се съгласяваше с всичко.

— Начинанието е амбициозно, Хоптън, и ако ще се заемаш с него, всичко трябва да е изпипано. Малко е самонадеяно, нали разбираш — като ще правиш подарък на Бог, ако не го направиш по най-добрия начин, подаръкът ще е обиден, а не благочестив.

— Да, разбира се. Трябва да е изпипано. Трябва да е изпипано. Да е най-доброто. Нали ще ми помогнеш, Елсуърт? Ти си съвсем наясно за проекти, за изкуство и за всички тези неща… трябва да е изпипано.

— Ще се радвам да ти помогна, ако наистина желаеш.

— Ако желая! Какво искаш да кажеш… ако желая…! Боже мили, какво щях да правя без теб? Нямам и понятие от… тези неща. А всичко трябва да е изпипано.

— Ако искаш да е изпипано, ще направиш ли точно каквото ти кажа?

— Да. Да, разбира се.

— Първото нещо е архитектът. Много е важен.

— Да, точно така.

— Нали не искаш да наемеш някое лъскаво комерсиално момче, белязано от горе до долу с доларови знаци. Сигурно искаш човек, вярващ в работата си така… както ти вярваш в Бог.

— Вярно. Съвсем вярно.

— Ще наемеш онзи, когото ти посоча.

— Разбира се. Кой е той?

— Хауърд Роурк.

— Ъ? — Хоптън Стодард го изгледа с празен поглед. — Кой?

— Човекът, който ще проектира Храма на Човешкия Дух.

— Бива ли го?

Елсуърт Тухи го погледна право в очите.

— Кълна се в безсмъртната си душа, Хоптън — изрече бавно, — той е най-добрият.

— О!…

— Но е трудно да бъде нает. Работи само при определени условия. Трябва да ги приемеш. Да му дадеш пълна свобода. Да му кажеш какво искаш и с колко пари разполагаш, а другото да оставиш на него. Нека да проектира и построи каквото реши. Иначе няма да се съгласи. Признай му честно, че не разбираш от архитектура и че си го избрал, защото е единственият, на когото можеш да се довериш. Кажи му, че той ще изпипа всичко без съвети или намеса.

— Добре, щом гарантираш за него.

— Гарантирам.

— Чудесно. Няма значение колко ще ми струва.

— С него обаче трябва да внимаваш. Според мен в началото ще откаже. Ще ти каже, че не вярва в Бог.

— Какво!

— Не му вярвай. Той е силно религиозен… по свой начин. Доказват го сградите му.

— Така ли?

— Но не принадлежи към никоя църква. Така че не проявявай пристрастия и няма да засегнеш никого.

— Добре.

— След като си се посветил на вярата, самият ти трябва да си най-вярващият. Така ли е?

— Да.

— Не изчаквай да видиш чертежите му. Ще му отнемат известно време, а ти не бива да отлагаш пътуването си. Само го наеми — не подписвай договор, не е необходимо, — уреди с банката да се погрижат за финансовата страна и го остави да свърши останалото. Не е необходимо да му плащаш хонорара, преди да се върнеш. Ще мине около година и ще се върнеш, след като си разгледал великолепните храмове. И тогава ще имаш свой още по-добър храм, който ще чака завръщането ти.

— Точно такова е желанието ми.

— Трябва обаче да помислиш как да го разгласиш пред обществото, на кого да го посветиш и как да го рекламираш.

— Разбира се… За каква реклама говориш?

— Чувал ли си за голямо събитие, което да не е разгласено с добра рекламна кампания? Ако няма кампания, няма голямо събитие. Свиди ли ти се за рекламата, нищо няма да излезе.

— Така е.

— Но ако искаш добра реклама, трябва внимателно да я планираш доста преди събитието. При откриването на храма ти е нужен истински спектакъл, като увертюра към опера, като звук от тръбата на архангел Гавраил.

— Звучи прекрасно, както го описваш.

— Но за да го осъществиш, не бива да позволиш на журналистическата глутница да унищожи ефекта с предварителна информация. Не давай на никого проекта за храма. Дръж го в тайна. Кажи на Роурк, че искаш да е таен. Той няма да възрази. Нареди на строителната фирма да огради обекта с плътна ограда. Никой да не знае нищо за него, докато се върнеш и лично организираш откриването. А после… да излязат снимки във всички до един проклети вестници в страната!

— Елсуърт!

— Моля?

— Идеята е добра. Точно така направихме „Легенда за богородица“, това беше преди десет години, с екип от деветдесет и седем актьори.

— Но междувременно трябва да поддържаш интереса на публиката. Намери си добър рекламен посредник и му обясни какво точно искаш. Ще ти препоръчам много подходящ човек. Погрижи се всяка седмица във вестниците да излиза по нещо за мистериозния храм на Стодард. Накарай хората да гадаят. Накарай ги да са нетърпеливи. Ще са подготвени и узрели, когато настъпи моментът.

— Прав си.

— Но преди всичко, не допускай Роурк да узнае, че аз съм ти го препоръчал. Не казвай и дума на никого, че имам нещо общо с тази работа. На никого. Закълни се.

— Но защо?

— Защото имам твърде много приятели архитекти, а поръчката е толкова голяма, че не искам никой да се засяга.

— Да. Така е.

— Закълни се.

— О, Елсуърт!

— Закълни се. В спасението на душата си.

— Заклевам се. В… това, което казваш.

— Добре. Слушай, никога не си работил с архитекти. Той е особен архитект, а ти не искаш да оплескаш нещата. Затова ще ти кажа точно какво да говориш с него.

На следващия ден Тухи влезе в кабинета на Доминик. Застана до бюрото й, усмихна се и изрече с глас без усмивка:

— Помниш ли Хоптън Стодард и храма на всички религии, за който говори от шест години?

— Смътно.

— Решил е да го построи.

— Така ли?

— Ще го възложи на Хауърд Роурк.

— Не може да бъде!

— Наистина.

— Колко невероятно… Хоптън!

— Да, Хоптън.

— Хубаво. Ще трябва да го обработя.

— Не. Откажи се. Аз му казах да го възложи на Роурк.

Тя се вкамени от тези думи. Забавното изражение изчезна от лицето й. Той добави:

— Исках да знаеш, че го направих аз, за да няма някакви тактически противоречия. Никой друг не знае, нито ще узнае. Разчитам на теб да го запомниш добре.

Тя попита със стегнати устни:

— Какво целиш?

Отвърна й с усмивка:

— Ще направя така, че да се прослави.

Роурк седеше в кабинета на Хоптън Стодард и го слушаше втрещен. Хоптън Стодард говореше бавно. Звучеше искрено и впечатляващо, защото бе запомнил почти наизуст речта си. Бебешките му очи гледаха право в Роурк подкупващо и умолително. За първи път Роурк почти забрави архитектурата и постави на първо място човешкия елемент. Поиска му се да стане и да си излезе, защото човекът бе непоносим. Но остана заради думите, които чу — те не съответстваха нито на лицето, нито на гласа на човека.

— Така че, г-н Роурк, макар че трябва да е здание, посветено на вярата, всъщност то е нещо много повече. Нали забелязвате, че го наричаме Храм на Човешкия Дух. Искаме да изразим — с камък, както други се изразяват с музика — не някаква незначителна вяра, а същността на всички религии. А каква е същността на религията? Великият стремеж на човешкия дух към най-възвишеното, най-благородното, най-съвършеното. Човешкият дух като творец и завоевател на идеалното. Великата животворна сила на вселената. Героичният човешки дух. Това е вашата задача, г-н Роурк.

Роурк безпомощно потърка очи с обратната страна на дланите си. Невъзможно. Просто не е възможно. Не може да стане, както го иска човекът, точно този човек. Ужасяваше се от думите му.

— Г-н Стодард, опасявам се, че грешите — каза той бавно и уморено. — Не съм подходящият човек. Не е уместно да се захвана с това. Аз не вярвам в Бог.

С удивление видя насладата и тържеството, които се изписаха на лицето на Хоптън Стодард. Лицето му грейна от задоволство — защото оцени прозорливата мъдрост на Елсуърт Тухи, който винаги се оказваше прав. Това му вдъхна нова увереност. Изрече твърдо, за първи път с тона на стар човек, който се обръща към младеж, мъдро и леко покровителствено:

— Няма значение. Вие сте дълбоко вярващ, г-н Роурк — по свой начин. Усещам го в сградите ви.

Зачуди се защо Роурк се втренчи в него, неподвижно и дълго.

— Вярно е — каза Роурк, почти шепнейки.

Научи нещо за себе си и за сградите си точно от този човек, който го бе видял и разбрал преди самият Роурк да го осъзнае. Фактът, че този човек го изрече толерантно и уверено, с пълно разбиране, премахна съмненията на Роурк. Каза си, че всъщност не разбира хората, че външният вид може да лъже, че Хоптън Стодард така или иначе ще бъде на друг континент, че при такава поръчка всичко отстъпва на заден план, когато един човешки глас — дори и ако е гласът на Хоптън Стодард — продължава да говори:

— Аз го наричам Бог. Вие може би сте избрали друго име. Но моето желание е в тази сграда да се всели вашият дух. Вашият дух, г-н Роурк. Дайте ми най-доброто от него — и ще си свършите работата, както и аз ще свърша своята. Не се тревожете за съдържанието, което искам да бъде вложено. Нека бъде вашият дух под формата на сграда — и ще се изпълни с това съдържание, независимо дали го осъзнавате или не.

Роурк прие да построи Храма на Стодард на Човешкия Дух.

XI

През декември „Космо-Слотник Билдинг“ беше открита с пищна церемония. Имаше знаменитости, венци, кинокамери, прожектори и три часа речи, които по нищо не се различаваха.

Трябва да съм щастлив, казваше си Питър Кийтинг… но не беше. Гледаше от един прозорец множеството, изпълнило Бродуей. Опитваше се да си внуши, че се радва. Не усещаше нищо. Признаваше пред самия себе си, че е отегчен, но се усмихваше, стискаше ръце и се съгласяваше да го снимат. „Космо-Слотник Билдинг“ се издигаше над улицата като тромава бяла грамада.

След церемониите Елсуърт Тухи отведе Кийтинг в усамотено бледомораво сепаре в тих и скъп ресторант. За откриването на сградата бяха дадени множество бляскави приеми, но Кийтинг прие предложението на Тухи и отклони всички други покани. Тухи го наблюдаваше как вдигна питието и се свлече на стола.

— Беше великолепно, нали? — каза Тухи. — Питър, преживяваш кулминацията на онова, което можеш да очакваш от живота. — Вдигна внимателно чашата си. — Да пием за надеждата, че ще имаш още много триумфи като тази вечер.

— Благодаря — каза Кийтинг, посегна припряно за питието си, без да го погледне. Надигна чашата, но тя беше празна.

— Не се ли гордееш, Питър?

— Гордея се, разбира се.

— Добре. Така те искам. Беше много представителен тази вечер. Ще изглеждаш чудесно в кинопрегледите.

В очите на Кийтинг блесна искра на интерес.

— Надявам се.

— Не е хубаво, че не си женен, Питър. Съпругата би била ценно украшение за такава вечер. Приема се добре в обществото, а също и от зрителите в киносалоните.

— Кейти не изглежда добре на снимки.

— Вярно, че си сгоден за Кейти. Колко глупаво от моя страна — все забравям. Не, Кейти не изглежда добре на снимки. Освен това не си я представям в светска роля. За Кейти може да се кажат много хубави прилагателни, но „представителна“ и „изискана“ не са сред тях. Прости ми, Питър. Въображението ми се развихря. Тъй като се занимавам с изкуство, проявявам склонност да възприемам нещата преди всичко от естетична гледна точка. Като те гледах тази вечер, непрекъснато си мислех за жената, която съвършено би ти подхождала.

— Коя е тя?

— Не ми обръщай внимание. Става дума само за естетично хрумване. Животът никога не е съвършен. Хората ти завиждат за много неща. Не можеш да добавиш и това към постиженията си.

— Коя е тя?

— Забрави, Питър. Не можеш да я спечелиш. Никой не може да я спечели. Добър си, но това няма да ти се удаде.

— Коя е?

— Доминик Франкън, разбира се.

Кийтинг се изпъна на стола и Тухи видя в очите му страх, недоволство, истинска враждебност. Тухи спокойно посрещна погледа му. Кийтинг отстъпи, отпусна се и каза умоляващо:

— Господи, Елсуърт, та аз не я обичам.

— Не съм и помислял, че я обичаш. Но все забравям, че средностатистическият мъж отдава прекалено голямо значение на любовта… на сексуалната любов.

— Аз не съм средностатистически мъж — каза Кийтинг отегчено. Възрази автоматично, не особено убедително.

— Изправи се, Питър. Нямаш героичен вид, както си се свил.

Кийтинг рязко се изправи на стола. На лицето му се изписа тревога и гняв. Каза:

— Наясно съм, че искаш да се оженя за Доминик. Защо? Какво значение има за теб?

— Сам си отговори на въпроса, Питър. Какво значение би могло да има за мен? Но ние говорехме за любов. Сексуалната любов, Питър, е дълбоко егоистична емоция. А егоистичните емоции не носят щастие. Съгласен ли си? Тази вечер например можеше да изпълни сърцето на егоиста. Изпита ли щастие, Питър? Не си прави труда, драги, излишно е да ми отговаряш. Исках само да изтъкна, че човек не бива да се осланя на импулсивните си реакции. Желанията ни са толкова маловажни! Човек не намира щастието, докато не си даде сметка за това. Помисли за тази вечер. Ти, драги ми Питър, беше най-маловажната личност. И точно така трябва да бъде. Не е важен онзи, който е създал нещата, а онези, за които ги е създал. Но ти не си в състояние да го разбереш и затова не усети възторга, който заслужаваше.

— Така е — прошепна Кийтинг. Не би го признал пред никой ДРУГ.

— Не изпита възвишената гордост на себеотрицанието. Едва когато се научиш да преодоляваш напълно егото си, когато се научиш да се надсмиваш на дребни сантименталности като нищожните си сексуални влечения — едва тогава ще постигнеш извисяването, което очаквам от теб.

— Ти… така ли мислиш за мен, Елсуърт? Наистина ли?

— Нямаше да съм тук, ако не мислех така. Но да се върнем към любовта. Себичната любов, Питър, е голямо зло — както всичко себично. Винаги носи страдание. Не разбираш ли защо? Себичната любов е проява на дискриминация, на предпочитание. Тя е проява на несправедливост към всяко човешко същество на земята, на което отнемаш обичта, за да я дариш произволно на някого. Трябва да обичаш еднакво всички хора. Човек може да се извиси до това благородно чувство, само ако задуши дребните си егоистични предпочитания. Те са порочни и суетни, защото противоречат на основния космически закон — изначалното равенство между хората.

— Да не би да искаш да кажеш — попита Кийтинг с внезапен интерес, — че в дълбоко философски смисъл всички сме равни? Всички ние, хората?

— Разбира се — каза Тухи.

Кийтинг се изненада колко приятно и топло му подейства тази мисъл. Нямаше значение, че тя го приравнява с всеки джебчия в тълпата, която се събра вечерта заради неговата сграда. Тази мисъл премина смътно в главата му, но не го смути, макар че бе в разрез с неудържимия стремеж към превъзходство, който го бе тласкал цял живот. Противоречието беше без значение. Не мислеше нито за вечерта, нито за тълпата. Мислеше за човека, който отсъстваше тази вечер.

— Знаеш ли, Елсуърт — каза Кийтинг и се наведе, обзет от неловко задоволство, — аз… предпочитам разговорите с теб пред всичко останало, пред абсолютно всичко друго. Сега можех да съм на толкова много други места… но съм по-щастлив, като седя тук с теб. Понякога се чудя как бих се оправил без теб.

— Така трябва да бъде. Нали приятелите са точно затова? — каза Тухи.

Същата зима годишният бал с маски беше небивало бляскав и впечатляващ. Атълстън Бийсли, главният организатор, бе озарен според собствените си думи от гениална идея: покани всички архитекти да се маскират с костюми, напомнящи за най-добрите им сгради. Настъпи истински фурор.

Питър Кийтинг стана звездата на вечерта. Изглеждаше възхитителен като „Космо-Слотник Билдинг“. От глава до пети бе покрит с точно копие от папиемаше на прочутата си сграда. Лицето му не се виждаше, но ясните му очи надничаха иззад прозорците на горния етаж, а пирамидата на покрива бе като корона на главата му. Колонадата опираше в диафрагмата, а пръстът му се показваше шеговито през огромната входна врата. Краката му се движеха свободно, с обичайната елегантност в безупречните официални панталони и лачените обувки.

Гай Франкън беше силно впечатляващ като „Фринк Нашънъл Банк“, нищо че костюмът изглеждаше малко по-обемист от оригинала, за да има място за корема му. В Адриановата факла над главата му светеше истинска електрическа крушка, захранвана от миниатюрна батерия. Ралстън Холкъм беше внушителен щатски капитолий, а Гордън Л. Прескът изглеждаше много мъжествен като зърнен силоз. Юджийн Петингил разхождаше върху кльощавите си изкривени старчески крака копие на луксозния хотел на Парк Авеню, а очилата му с рогови рамки надничаха изпод величествената кула. Двама шегобийци започнаха дуел, мушкайки се един друг в коремите с прочути небостъргачи — забележителности на града, които приветстват корабите, идващи от океана. Беше изключително забавно.

Мнозина архитекти, особено Атълстън Бийсли, се възмущаваха от Хауърд Роурк, който беше поканен, но не дойде. Мислеха, че ще се маскира като „Енрайт Хауз“.

Доминик спря в коридора и загледа надписа на вратата: „ХАУЪРД РОУРК, АРХИТЕКТ.“

Не бе виждала кантората му. Дълго време си бе налагала да не идва тук. Трябваше обаче да разгледа мястото, където той работи.

Секретарката в приемната се смая, когато Доминик й каза името си. Веднага съобщи на Роурк за посетителката.

— Заповядайте, госпожице Франкън — каза тя.

Роурк се усмихна, виждайки я в кабинета си. Усмихна се леко, без изненада.

— Знаех, че ще дойдеш някой ден. Искаш ли да те разведа из кантората?

— Какво е това? — попита тя.

Ръцете му бяха изцапани с глина. На дълга маса, сред разпилени незавършени скици, стоеше глинен макет на сграда, груб етюд от ъгли и тераси.

— „Аквитания“ ли? — попита тя.

Той кимна.

— Винаги ли правиш макет?

— Не. Невинаги. Понякога. Тук има голям проблем. Известно време ще го разучавам по този начин. Сигурно ще стане любимата ми сграда — толкова е трудна.

— Продължавай. Искам да погледам как работиш. Имаш ли нещо против?

— Ни най-малко.

След миг забрави за присъствието й. Тя седна в един ъгъл и загледа ръцете му. Видя как моделират стени. После смачкаха част от постройката и започнаха да я градят отново бавно, търпеливо, със странна увереност в колебанието. Дланта му изглади голяма равнина, един ъгъл изникна в пространството от движението на ръката му, преди да го извае от глина.

Тя стана и отиде до прозореца. Далечните сгради долу изглеждаха с размерите на макета на масата. Стори й се, че ръцете му моделират стъпаловидните тераси, ъглите, покривите на всички здания на града, рушат ги и отново ги моделират. Ръката й се раздвижи разсеяно, следвайки очертанията на далечна стъпаловидна сграда. Изпита усещане за физическо притежание — усещане, вдъхнато й от него.

Върна се до масата. Кичур коса бе паднал върху лицето му, наведено съсредоточено над макета. Не гледаше към нея, а към ваянието под пръстите си. Ръцете му сякаш обхващаха тялото на друга жена. Тя се облегна на стената, отмаляла от неудържимо плътско удоволствие.

В началото на януари първите стоманени колони се издигнаха от изкопите на „Корд Билдинг“ и хотел „Аквитания“. Роурк се зае с проекта на Храма.

Завърши първите скици и каза на секретарката си:

— Открийте Стивън Малъри.

— Малъри, ли господин Роурк? Кой… О, да, скулпторът стрелец.

— Моля?

— Нали той стреля по Елсуърт Тухи?

— Така ли? Да, наистина.

— Същия ли имате предвид, г-н Роурк?

— Да.

Цели два дни секретарката звъня на търговци на художествени произведения, на галерии, архитекти и вестници. Никой не можа да й каже какво е станало със Стивън Малъри, нито къде може да бъде намерен. На третия ден тя каза на Роурк:

— Намерих един адрес, в Гринидж Вилидж, казаха ми, че може би е неговият. Няма телефон. — Роурк й продиктува писмо, в което помоли Малъри да се обади в кантората му.

Писмото не бе върнато обратно. Измина цяла седмица, без да се получи отговор. После Стивън Малъри се обади по телефона.

— Ало? — каза Роурк, когато секретарката му прехвърли обаждането.

— Стивън Малъри е на телефона — каза груб младежки глас. След тези думи настъпи нетърпеливо, агресивно мълчание.

— Бих искал да се срещнем, г-н Малъри. Може ли да се видим в кантората ми?

— По какъв повод?

— За поръчка, разбира се. Искам да изработите нещо за една моя сграда.

Последва дълго мълчание.

— Добре — каза Малъри. Гласът му прозвуча гробовно. — Каква сграда?

— Храмът на Стодард. Може би сте чули…

— Да, чух. Вие го проектирате. Мигар има някой, който да не е чул? Ще ми плащате ли колкото на рекламния агент?

— Не аз плащам на рекламния агент. Ще ви платя колкото поискате.

— Знаете, че няма да е много.

— Кога ще ви е удобно да дойдете?

— По дяволите, кажете вие. Знаете, че нямам работа.

— Утре следобед в два часа добре ли е?

— Добре. — Добави: — Не ми харесва гласът ви.

Роурк се засмя.

— А на мен вашият ми харесва. Заповядайте утре в два.

— Добре. — Малъри затвори телефона.

Роурк остави слушалката и продължи да се смее. Но усмивката му внезапно изчезна. Загледа се в телефона със сериозно лице.

Малъри не се яви. Минаха три дни без вест от него. Накрая Роурк лично тръгна да го търси.

Малъри живееше в къща със стаи под наем. Къщата от кафяв пясъчник се рушеше. Беше на неосветена улица, миришеше на рибен пазар. На партера, от двете страни на тесния вход, имаше пералня и обущар. Мърлявата хазайка каза:

— Малъри? На петия етаж, в дъното. — Отдалечи се, тътрейки равнодушно крака.

Роурк изкачи изкривените дървени стълби, осветени с електрически крушки. Те бяха закрепени по плетеница от тръби. Почука на мръсна врата.

Вратата се отвори. На прага застана мършав млад мъж с рошава коса, с изпъкнали устни и с най-изразителните очи, които Роурк бе виждал.

— Какво искате? — попита грубо.

— Господин Малъри?

— Да.

— Аз съм Хауърд Роурк.

Малъри се изхили, облегна се на рамката на вратата и подпря ръка на срещуположния край. Нямаше никакво намерение да се отдръпне. Очевидно беше пиян.

— Виж ти! Идвате лично.

— Може ли да вляза?

— Защо?

Роурк седна на перилото.

— Защо не дойдохте на срещата?

— Срещата ли? А, да. Добре де, ще ви кажа — каза мрачно Малъри. — Ето какво стана: наистина мислех да дойда, така беше, тръгнах към кантората ви, но по пътя минах край един киносалон, където даваха „Две глави на една възглавница“. Влязох, защото трябваше да гледам „Две глави на една възглавница“. — Ухили се, облегнат на протегнатата си ръка.

— По-добре ме пуснете да вляза — каза спокойно Роурк.

— По дяволите, влезте.

Стаята беше истинска дупка. В единия ъгъл имаше неоправено легло, разхвърлени вестници и стари дрехи, газов котлон, евтини репродукции на отвратителен пейзаж с кафяви пасища и овце. Нямаше нито рисунки, нито скулптури, нямаше и намек за професията на обитателя.

Роурк свали няколко книги и един тиган от единствения стол и седна. Малъри застана прав пред него, ухилен и леко залитащ.

— Не го правите като хората — каза Малъри. — Не се прави така. Трябва съвсем да сте изпаднали, за да тичате след някакъв си скулптор. Прави се по следния начин: каните ме да дойда в кантората ви и първия път, когато дойда, вас ви няма. Втория път ме оставяте да ви чакам час и половина, после излизате в приемната, ръкувате се с мен, питате ме дали познавам семейство Уилсън от Подънк, казвате ми колко е хубаво, че имаме общи приятели, но ужасно бързате и скоро ще ми се обадите да обядваме заедно и тогава ще говорим за работата. Изчаквате два месеца и едва тогава ми давате поръчката. После казвате, че изобщо не ме бива, че не ставам за нищо, хвърляте работата ми на боклука и наемате Валериън Бронсън, който се справя отлично. Така се прави. Само че не и този път.

Той обаче наблюдаваше съсредоточено Роурк с професионална увереност. Докато говореше, арогантността в гласа му постепенно отслабна. Произнесе последните изречения равно и отпаднало.

— Не — каза Роурк, — не и този път.

Младежът стоеше и го гледаше мълчаливо.

— Нали вие сте Хауърд Роурк? — попита. — Харесвам вашите сгради. Затова не исках да дойда при вас. За да не ми се повдига всеки път, като ги погледна. Искаше ми се и занапред да си мисля, че са проектирани от човек, който им е лика-прилика.

— А ако е така?

— Такива неща не се случват.

Седна на ръба на разхвърляното легло и се отпусна напред. Погледът му претегляше като чувствителна везна чертите на Роурк. Преценяваше го безочливо и открито.

— Слушайте — каза Роурк отчетливо и много внимателно, — искам да направите статуя за Храма на Стодард. Дайте ми лист хартия и веднага ще ви напиша договор. Ще ви платя един милион долара неустойка, ако наема друг скулптор или ако вашата работа остане неизползвана.

— Можете да говорите нормално. Не съм пиян. Не напълно. Разбирам.

— Е?

— Защо избрахте мен?

— Защото сте добър скулптор.

— Това не е вярно.

— Че сте добър ли?

— Не. Че сте ме избрали заради това. Кой ви поръча да ме наемете?

— Никой.

— Да не би да е някоя жена, с която съм преспал?

— Не познавам нито една жена, с която сте преспали.

— Или имате проблем с бюджета за строежа?

— Не. Бюджетът е неограничен.

— Може би ме съжалявате?

— Не. Защо да ви съжалявам?

— Или искате да се вдигне шум около случая с изстрела срещу Тухи?

— Бога ми, няма такова нещо!

— Добре тогава, защо?

— Оставете тия глупости. Причината е много проста.

— И каква е тя?

— Харесвам вашата работа.

— Разбира се. Всички казват така. Всички трябва да говорим така и да си вярваме. Представете си какво ще стане, когато истината излезе наяве! Чудесно, харесвате работата ми. А каква е истинската причина?

— Харесвам работата ви.

Малъри заговори разпалено и трезво.

— Искате да кажете, че сте виждали мои скулптури и сте ги харесали — вие — самият вие, сам, без някой да ви е казал, че трябва да ги харесате, нито защо да ги харесате. Решили сте, че избирате мен по тази причина, единствено по тази причина, без да знаете нищо за мен, нито да се поинтересувате, само заради работата ми и… заради онова, което сте видели в нея, единствено заради това сте решили да наемете мен и сте си направили труда да ме намерите, да дойдете дотук и да търпите обидите ми — само защото сте видели — оценили сте ме по видяното и искате да ме наемете? Това ли искате да кажете?

— Точно това — каза Роурк.

Потресен, Малъри отвори широко очи. Поклати глава и каза съвсем просто, в опит да се успокои:

— Не може да бъде.

Целият се сви. Отпадналият му глас стана умоляващ.

— Слушайте, господин Роурк. Няма да ви се сърдя. Само искам да знам. Ясно е, че сте решили да ме склоните да работя за вас. Ясно ви е, че така ще стане, ще ме наемете съвсем лесно, няма да се налага да подписвате договор за милион долара. Вижте тази стая — ясно е, че ще работя за вас. Защо не ми кажете истината? За вас е без значение — а за мен е много важно.

— Кое е много важно за вас?

— Да не… да не… Слушайте. Мислех, че повече никой няма да поиска да работя за него. Но вие ми предлагате работа. Добре. Ще започна отначало. Не желая да мисля, че работя за някой, който… който харесва работата ми. Не бих могъл да го преживея още един път. Ще ми е по-добре, ако ми кажете. Ще… съм по-спокоен. Защо ми разигравате театър? Аз съм никой. Няма да си помисля нищо лошо за вас, ако това ви притеснява. Не разбирате ли? Много по-почтено е да ми кажете истината. Просто и честно. Ще ви уважавам повече. Наистина, ще ви уважавам.

— Какво ти е, хлапе? Какво са ти направили? Защо говориш такива неща?

— Защото… — кресна Малъри, но гласът му секна и главата му клюмна. Прошепна: — защото в продължение на две години — ръката му бавно описа кръг, сочейки стаята — се опитвах да свикна с мисълта, че това, което сега ми казвате, не е вярно…

Роурк отиде до него, повдигна рязко брадата му и каза:

— Ти си пълен глупак. Нямаш право да се чудиш какво мисля за работата ти, какъв съм или защо съм тук. Прекалено надарен си, за да се занимаваш с такива неща. Но ако искаш да го чуеш от мен, смятам, че ти си най-добрият скулптор. Така мисля, защото твоите скулптури показват не какви са хората, а какви могат да бъдат — и какви трябва да бъдат. Защото си надскочил вероятното и ни показваш възможното, но възможното само чрез теб. Защото в твоите скулптури няма и следа от презрение към човечеството. Досега не съм виждал такива творби. Защото си изпълнен с благоговение към човека. Твоите скулптури изразяват героизма на човека. Не съм дошъл да ти правя услуга, нито от съжаление, още по-малко, защото отчаяно имаш нужда от работа. Причината да дойда при теб е проста и егоистична — по същата причина човек избира възможно най-чистата храна. Това е законът за самосъхранението, нали? Не съм дошъл заради теб, а заради себе си.

Малъри се дръпна рязко и падна на леглото по очи, с глава между протегнатите му ръце със стиснати юмруци. Захлипа и ризата на гърба му затрепери, а юмруците му бавно се извиха, заровени във възглавницата. Пред очите на Роурк беше мъж, който плачеше за първи път в живота си. Роурк седна на ръба на леглото. Не можеше да отдели поглед от сгърчените китки, колкото и да му бе непоносима тази гледка.

След известно време Малъри се надигна. Погледна Роурк и видя най-спокойното и най-добронамереното лице, на което нямаше и следа от съжаление. Нямаше нищо общо с изражението на човек, наблюдаващ чуждата агония с тайно удоволствие, наблюдаващ просяка, който има нужда от съчувствие. Нямаше нищо общо с изражението на изгладняла душа, която се храни от унижението на другия. Роурк изглеждаше изморен, слепоочията му бяха изпънати, сякаш току-що му бяха нанесли побой. Но очите му бяха спокойни. Гледаше Малъри с ясен и разбиращ поглед, изразяващ уважение.

— Легни си — каза Роурк. — Полежи малко.

— Как си успял да оцелееш?

— Полежи, отдъхни си. После ще поговорим.

Малъри се изправи. Роурк го хвана за раменете, застави го да легне, вдигна краката му и положи главата му на възглавницата. Младежът не се съпротиви.

Отстъпвайки назад, Роурк закачи маса, отрупана с отпадъци и събори нещо на пода. Малъри се хвърли напред, опитвайки се да го грабне. Роурк му блъсна ръката и вдигна предмета.

Беше гипсова плочка, каквито се продават в евтините магазини за сувенири. На нея бе изобразено бебе, обърнато по корем, с надничаща свенливо над рамото глава. Щрихите и структурата на мускулите издаваха прекрасен талант, който не може да се скрие и е в яростно противоречие с пошлия сувенир — вулгарен и банален, роден от тромаво, неубедително и измъчено усилие. Беше вещ, предназначена за килия за мъчения.

Малъри видя как ръката на Роурк затрепери, после се дръпна назад, издигна се бавно над главата му, като че ли сгъстяваше въздуха в извивката на лакътя. Движението бе мигновено, но сякаш се проточи няколко минути. Ръката увисна неподвижно във въздуха, после се стрелна напред, плочката прелетя през стаята и се разби в стената. Малъри бе първият човек, който виждаше Роурк в пристъп на убийствена ярост.

— Роурк?

— Да?

— Роурк, иска ми се да се бяхме срещнали, преди да ми направиш предложение за работа. — Гласът му бе равен. Отпусна глава на възглавницата и затвори очи. — Така щеше да е по-просто. Знаеш ли, много съм ти благодарен. Не защото ми предлагаш работа. Нито защото може би ще ми помогнеш. А за това, което си.

Остана неподвижен на леглото, отпуснат и изтощен, като човек, отдавна преминал отвъд страданието. Роурк застана до прозореца, загледан в мизерната стая и в младежа на леглото. Обзе го усещането, че е в очакване, че чака нещо да избухне над главите им. Беше толкова нелепо. Изведнъж разбра. Сигурно така се чувстват мъжете, когато попаднат в кратер от снаряд; тази стая не е плод на бедността, а е последица от истинска война, тя е опустошена от експлозиви, много по-страшни от всички оръжия, складирани в арсеналите по света. Война… срещу какво?… Врагът няма име, нито лице. Но този младеж е брат по оръжие, ранен в битката, и Роурк се е надвесил над него, обзет от странно непознато чувство, от желание да го вдигне на ръце и да го отнесе на сигурно място… Но никой не знае къде е нито адът, нито раят… Замисли се за Кент Лансинг, опитваше се да си спомни нещо, което му бе казал Кент Лансинг…

Малъри отвори очи и се подпря на лакът. Роурк притегли стола до леглото и седна.

— Хайде, говори. Говори за нещата, които наистина искаш да разкажеш. Не ми говори за семейството си, за детството, за приятелите си или за чувствата си. Говори ми за нещата, които мислиш.

Малъри го изгледа смаяно и прошепна:

— Как разбра?

Роурк се усмихна, но не каза нищо.

— Как разбра какво ме унищожава? Бавно, от години, подтиквайки ме да мразя хората, макар че не искам да мразя… И на теб ли ти е познато? Случвало ли ти се е най-добрите ти приятели да обичат всичко, свързано с теб… с изключение на нещата, които наистина имат значение? И най-важното нещо в теб да е нищо за тях, нищо, нито дори звук, който да разпознават. Ти наистина ли искаш да ме изслушаш? Наистина ли искаш да знаеш какво правя и защо го правя, да знаеш какво мисля? Не ти ли е досадно? Мигар е важно за теб?

Роурк остана с него с часове. Малъри му разказа за работата си, за мислите, вдъхновили работата му, за мислите, оформили живота му. Говореше жадно, като изхвърлен на брега удавник, който се опиянява от огромните глътки чист въздух.

Малъри дойде в кантората на Роурк на следващата сутрин. Роурк му показа скиците на Храма. Заставайки пред чертожната маса, изправен пред поставената задача, Малъри се промени; несигурността му изчезна, не остана следа от болката. Пое скицата с рязко и сигурно движение на ръката, като войник на пост. Движението показа, че нищо преживяно и изстрадано не е в състояние да промени онова, което е вътре в него и което сега е призовано към действие. Излъчваше непоклатима и безлична увереност. Държеше се с Роурк като с равен.

Дълго време разглежда чертежите, после вдигна глава. Изражението му бе изцяло под контрол, с изключение на очите.

— Харесва ли ти? — попита Роурк.

— Не използвай празни думи.

Взе една от скиците и отиде до прозореца. Очите му се местеха от скицата към улицата, от улицата към лицето на Роурк и пак към скицата.

— Изглежда невъзможно — изрече той. — Това… и тази гледка. — Посочи със скицата към улицата.

На ъгъла долу имаше зала за билярд, жилищна кооперация с коринтски портал, рекламно табло за мюзикъл на Бродуей, простор с розово-сиво бельо, веещо се на един покрив.

— Сякаш е невъзможно в един и същ град, на същата земя — каза Малъри. — Но ти си го направил възможно… Вече никога няма да се страхувам.

— От какво?

Малъри внимателно остави скицата на масата и отвърна:

— Вчера ми каза нещо за първия закон. Закон, който изисква човек да се стреми към най-доброто… Беше странно… Непризнатият гений — това е стара история. Замислял ли си се за нещо много по-лошо — за гения, който се радва на твърде голямо признание?… Че много хора са жалки глупци, които не виждат най-доброто — това е дреболия, на която човек не бива да се ядосва. Разбираш ли обаче защо има хора, които го виждат, но не го искат?

— Не.

— Не. Няма и да разбереш. Цяла нощ мислих за теб. Не можах да мигна. Знаеш ли каква е твоята тайна? Твоята чистота.

Роурк се изсмя на глас и погледна младежа в лицето.

— Не — каза Малъри, — не е смешно. Знам какво говоря — а ти не знаеш. Няма как да знаеш. Всичко в теб е толкова чисто и здраво, че дори не можеш да си представиш болестта. Знаеш, че я има, но всъщност не вярваш в нея. А аз съм по-мъдър от теб за някои неща, защото съм по-слаб. Разбирам другата страна. Именно тя ми направи… онова, което видя вчера.

— То свърши.

— Сигурно. Макар и не съвсем. Вече не се страхувам. Но знам, че страхът съществува. Познавам този страх. Ти трудно можеш да го разбереш. Слушай, какво е най-ужасното преживяване, което можеш да си представиш? За мен е да ме затворят невъоръжен в заключена килия с хищен лигав звяр или маниак с разяден от зараза мозък. Тогава човек разполага само с гласа си — с гласа и мисълта си. Ще крещи на тази твар защо не трябва да го докосва, ще изрече най-красноречивите и необорими думи, ще стане носител на абсолютната истина. Ще види как го гледат живи очи и ще осъзнае, че създанието не може да го чуе, че думите не могат да стигнат по никакъв начин до него, но то диша и се движи с някаква своя цел. Ето, това е страхът. Той е надвиснал над света и дебне сред хората, той е също като онази твар, неясен, немислещ и напълно необуздан, но със своя цел и лукавство. Не съм страхливец, но ме е страх от него. И знам само, че съществува. Не знам каква е целта му, нито познавам естеството му.

— Принципът, в името на който действаше деканът — каза Роурк.

— Моля?

— Чудя се от време на време… Малъри, защо се опита да застреляш Елсуърт Тухи? — видя очите на младежа и добави. — Няма нужда да ми казваш, ако не ти се говори за това.

— Не искам да говоря за това — каза напрегнато Малъри. — Но очаквах да ми зададеш този въпрос.

— Сядай — каза Роурк. — Ще говорим за поръчката.

Малъри изслуша внимателно Роурк, който му разказа за сградата и за това, което очаква от скулптора. В заключение каза:

— Само една скулптура. Мястото й ще е тук. — Показа му на скицата. — Тя ще е център на сградата. Ще бъде статуя на гола жена. Ако осмислиш сградата, ще си изясниш каква трябва да е скулптурата. Човешкият дух. Героичното в човека. Стремежът и проявлението му. Извисен в извисяващ по своята същност. Търсещ Бог и намиращ себе си. Доказващ, че няма нищо по-възвишено от собствената му форма… Ти си единственият, който може да го направи.

— Да.

— Ще работиш така, както работя аз за клиентите си. Знаеш какво искам — останалото зависи от теб. Направи го както желаеш. Бих ти препоръчал жена за модел, но ако тя не отговаря на изискванията ти, избери която ти решиш.

— На коя си се спрял?

— Доминик Франкън.

— Господи!

— Познаваш ли я?

— Виждал съм я. Да можех да я имам… Господи! Няма по-подходяща от нея. Тя… — Той млъкна. Добави отпаднало: — Няма да се съгласи да позира. Не и за теб.

— Ще се съгласи.

Гай Франкън се опита да възрази, когато узна за предложението.

— Слушай, Доминик — каза гневно, — има граници. Наистина има граници — дори за теб. Защо го правиш? Защо… и на всичкото отгоре за сграда на Роурк? След всичко, което си изрекла и извършила срещу него — изненадваш ли се, че хората говорят? На никого не би му пукало, никой не би забелязал, ако беше някой друг. Но ти… и Роурк! Където и да отида, само за това ме питат. Какво да правя?

— Поръчай си репродукция на статуята, татко. Ще бъде красива.

Питър Кийтинг избягваше темата. Но на един прием се видяха с Доминик и той я попита, макар че бе решил да не задава никакви въпроси:

— Наистина ли ще позираш за статуя за храма на Роурк?

— Да.

— Доминик, не ми харесва.

— Така ли?

— О, извинявай. Знам, че нямам право… Само че… Само че не искам да се сприятеляваш с Роурк. Не и с Роурк. С всеки друг, но не и с Роурк.

Тя прояви интерес:

— Защо?

— Не знам.

Почувства се неловко от любопитния й изучаващ поглед.

— Може би — измънка, — защото ми се е струвало несправедливо, че се отнасяш с такова презрение към неговата работа. Разбира се, аз бях доволен от твоето отношение, но ми се е струвало, че не е справедливо от твоя страна.

— Така ли, Питър?

— Наистина. Но той не ти харесва като човек, нали?

— Не, не ми харесва като човек.

Елсуърт Тухи не скри раздразнението си.

— Твърде неразумно от твоя страна, Доминик — каза й той, когато останаха насаме в кабинета й. Гласът му звучеше рязко.

— Зная.

— Няма ли да си промениш решението и да откажеш?

— Няма да си променя решението, Елсуърт.

Той седна и вдигна рамене. След малко се усмихна.

— Добре, скъпа, прави каквото си намислила.

Тя проследи с молив няколко реда на един лист, без да продума.

Тухи запали цигара.

— Значи е избрал Стивън Малъри за скулптурата — каза той.

— Да. Странно съвпадение, нали?

— Няма никакво съвпадение, скъпа. Няма такива съвпадения. Зад тях има основен закон. Макар да съм уверен, че на него не му е известен и че никой не му е помогнал при избора.

— Да разбирам ли, че одобряваш?

— С цялото си сърце. Всичко си идва по местата.

— Елсуърт, защо Малъри се опита да те убие?

— Нямам никаква представа. Не знам. Мисля, че г-н Роурк знае. Може би знае. Между другото, кой те избра да позираш за тази статуя? Роурк или Малъри?

— Не е твоя работа, Елсуърт.

— Разбирам. Роурк.

— Между другото казах на Роурк, че ти си убедил Хоптън Стодард да го наеме.

Ръката с цигарата за миг увисна във въздуха, после насочи цигарата към устата му.

— Така ли? Защо?

— Видях чертежите на храма.

— Толкова ли е добър?

— По-добър, отколкото можеш да си представиш, Елсуърт.

— Как реагира той, като му каза?

— Никак. Смя се.

— Така ли? Колко мило. Струва ми се, че скоро ще се смеят още много хора.

През дългите зимни месеци Роурк рядко спеше повече от три часа на нощ. От него се излъчваше жизненост, сякаш тялото му захранваше с енергия всички наоколо. Енергията протичаше през стените на кантората му към три точки на града: кулата от мед и стъкло „Корд Билдинг“ в центъра на Манхатън, хотел „Аквитания“ в южната част на Сентръл Парк и Храма на една скала над река Хъдсън, далеч на север по „Ривърсайд Драйв“.

Когато имаха време да се срещнат, Остин Хелър го наблюдаваше с наслада и удоволствие.

— Когато трите сгради бъдат готови, Хауърд, никой не ще може да те спре. Никога повече. Опитвам се да си представя колко далеч можеш да стигнеш. Винаги съм имал слабост към астрономията.

Една мартенска вечер Роурк стоеше зад високата ограда, издигната около строежа на Храма, както бе наредил Стодард. Първите каменни блокове, служещи за основа на бъдещите стени, се издигаха над земята. Беше късно и работниците си бяха тръгнали. Строежът беше пуст, откъснат от света и потънал в мрак. Но небето грееше, светло в сравнение с нощта долу, сякаш светлината се бе задържала след обичайния час, за да предизвести наближаващата пролет. От реката прокънтя корабна сирена, чийто звук като че ли дойде от далеч, през много мили тишина. Дървената барака, построена за студио на Стивън Малъри, все още светеше. Доминик му позираше.

Храмът беше замислен като малка постройка от сив варовик с хоризонтални линии. Тези линии нямаше да се устремяват към небето, защото бяха свързани със земята. Простираше се над земята, като протегнати от раменете ръце, с длани обърнати надолу в мълчаливо съгласие. Не се притискаше към земята, нито се кланяше към небето. Сякаш теглеше земята нагоре, а няколкото вертикални колони теглеха небето надолу. Пропорциите му се съотнасяха към човешкия ръст така, че човек да не се чувства смален. Храмът бе предназначен да откроява човека като единствен абсолют, като мярка за съвършенство, по която да се равняват всички измерения. Влизайки в храма, човек трябваше да усети пространството изваяно около самия него, сякаш е очаквало неговото влизане, за да заеме окончателната си форма. Беше място, изпълнено с радост и тих възторг. Място, където човек идва, за да се почувства безгрешен и силен, да намери духовен мир, който може да почерпи единствено от своята слава.

Вътре нямаше друга украса, освен стъпаловидните издатини на стените и големите прозорци. Пространството не бе затворено под куполи, а открито за земята наоколо, за дърветата, реката и слънцето, за силуета на града в далечината, небостъргачите и човешките постижения на земята. В дъното, срещу входа, на фона на града, беше статуята на голо човешко тяло.

В тъмнината все още нямаше нищо, освен първите камъни, но Роурк мислеше за готовата постройка, усещаше я в ставите на пръстите си, помнеше движенията на молива, когато бе проектирал храма. Неспирно мислеше за него. Тръгна през грубия неравен терен към бараката на скулптора.

— Един момент — каза гласът на Малъри, когато почука.

В бараката Доминик слезе от издигнатото място, на което позираше, и се наметна с един халат. Малъри отвори вратата.

— Ти ли си? Помислихме, че е пазачът. Какво те носи насам толкова късно?

— Добър вечер, г-це Франкън — каза Роурк. Тя леко му кимна. — Извинявай, че ви прекъснах, Стив.

— Няма проблем. Не напредваме много. Тази вечер Доминик не успява да постигне това, което искам от нея. Сядай, Хауърд. Колко е часът, по дяволите?

— Девет и половина. Ако ще стоите до късно, искаш ли да ви поръчам вечеря?

— Не знам. Да изпушим по цигара.

Бараката беше с небоядисано дюшеме и голи дървени греди. В единия ъгъл грееше чугунена печка. Малъри се движеше вътре като феодален господар, с петна от глина по челото си. Пушеше нервно, кръстосвайки помещението.

— Искаш ли да се облечеш, Доминик? — попита той. — Едва ли ще успеем да свършим нещо повече тази вечер. — Тя не отговори. Стоеше и гледаше Роурк. Малъри стигна до дъното на стаята, обърна се рязко и се усмихна на Роурк: — Защо не си идвал тук досега, Роурк? Разбира се, ако съм много зает, ще те изхвърля. Между другото, какво правиш тук по това време?

— Прииска ми се да погледна строежа тази вечер. Не можах да дойда по-рано.

— Това ли искаш, Стив? — попита внезапно Доминик. Свали халата и отиде гола до постамента. Малъри премести поглед от нея към Роурк и обратно към нея. Видя точно това, което се опитваше да види цял ден. Тялото й стоеше пред него изпънато и напрегнато, с изправена назад глава, с ръце отстрани и длани, сочещи навън, както бе стояла дни наред. Но сега тялото й беше живо, толкова неподвижно, че сякаш тръпне и изрича онова, което той иска да чуе: гордо, почтително, очаровано отдаване на някакво нейно видение. Това бе мигът преди фигурата да се залюлее и пречупи, мигът, докоснат от отразеното й видение.

Цигарата на Малъри литна в стаята.

— Стой така, Доминик! — изкрещя той. — Задръж! Задръж!

Той бе до стенда си, още преди цигарата да падне на земята.

Малъри заработи. Доминик стоеше без да помръдне, а Роурк се изправи срещу нея, облегнат на стената.

През април стените на Храма се издигнаха на начупени линии над земята. В лунните нощи излъчваха мека, приглушена, подводна светлина. Високата ограда стоеше на стража около тях.

След работния ден четирима души често оставаха на строежа — Роурк, Малъри, Доминик и Майк Дъниган. Майк се бе хващал на работа на всеки един от строежите на Роурк.

Четиримата оставаха заедно в дървената барака на Малъри, след като всички други си бяха тръгнали. Мокро платно покриваше незавършената статуя. Вратата на бараката беше отворена, за да влиза топлината на пролетната нощ. Отвън висеше клон на дърво с три нови листа на фона на черното небе. Звездите потрепваха като водни капчици по ръбовете на листата. В бараката нямаше столове. Малъри приготвяше хотдог и кафе на чугунената печка. Майк седеше на постамента за модела и пушеше лула. Роурк лежеше на пода, облегнат на лакти. Доминик седеше на кухненска табуретка, наметната с тънък копринен халат. Стъпваше боса на дъските.

Не говореха за работата. Малъри разказваше неприлични историйки и Доминик се смееше като дете. Не си казваха нищо особено, произнасяха изречения, които имаха смисъл само заради звученето на гласовете и топлото веселие, заради спокойствието на пълния отдих. Бяха просто четирима души, на които им е добре заедно. Стените, издигащи се в мрака отвъд отворената врата, бяха причината за техния отдих и им даваха усещане за лекота. Всички заедно работеха за тази сграда. Тя бе като тиха хармония, на чийто фон звучаха гласовете им. Роурк се смееше така, както Доминик не го бе чувала да се смее никъде другаде, с отпуснати и подмладени устни.

Оставаха до късно през нощта. Малъри наливаше кафе в сбирщина пукнати чаши. Ароматът на кафето се сливаше с аромата на пролетните листа.

През май строежът на хотел „Аквитания“ бе спрян.

Двама от собствениците загубиха всичко на фондовата борса; парите на трети бяха блокирани от съдебно дело за оспорвано наследство; четвърти незаконно присвои дяловете на друг. Съдружието се разпадна в лавина от съдебни дела, които щяха да се точат години. Сградата трябваше да чака недовършена.

— Ще оправя нещата, дори ако се наложи да убия няколко от тях — каза Кент Лансинг на Роурк. — Ще я изтръгна от ръцете им. Някой ден двамата с теб ще завършим хотела. Но ще отнеме време. Вероятно дълго време. Няма да ти казвам да бъдеш търпелив. Хора като теб и мен оцеляват след първите си петнадесет години, защото се сдобиват с търпение на китайски екзекутор и кожата им става като броня на боен кораб.

Елсуърт Тухи се засмя, сядайки на ръба на бюрото на Доминик.

— Недовършената Симфония, слава богу — каза той.

Доминик използва израза в своята рубрика. „Недовършената Симфония в южната част на Сентръл Парк“, написа тя, но спести „слава богу“. Прозвището стана популярно. Посетителите се заглеждаха в странния скъпоструващ строеж на централната улица, зеещ с празни прозорци, полуизмазани стени и голи греди и питаха защо е изоставен. Хора, които никога не бяха чували за Роурк или за историята на строежа, се подсмихваха и отговаряха: „О, това е Недовършената Симфония.“

Късно през нощта Роурк заставаше от другата страна на улицата, под дърветата в парка, и гледаше черната мъртва грамада сред осветените сгради от градския силует. Ръцете му се раздвижваха, сякаш усещаха глинения макет; дланта му се насочваше към начупената стена, но инстинктивното завършващо движение срещаше само въздух.

Понякога си налагаше да обикаля из строежа. Ходеше по разклатени дъски над бездната, прекосяваше стаи без таван и стаи без под, към зеещите ръбове, където носещите греди стърчаха като кости през разкъсана кожа.

В една стаичка в задната част на приземния етаж живееше стар пазач. Познаваше Роурк и го оставяше да се скита из строежа. Веднъж старецът пресрещна Роурк и неочаквано каза:

— Някога имах син… почти. Роди се мъртъв.

Нещо го накара да изрече тези думи. Погледна към Роурк, без да е напълно сигурен какво е искал да каже. Но Роурк се усмихна със затворени очи и сложи ръка на рамото на стареца. После си тръгна.

Ходеше там само през първите седмици. После си наложи да забрави „Аквитания“.

Една октомврийска вечер Роурк и Доминик обхождаха заедно завършения Храм. Оставаше седмица до официалното му откриване, насрочено за деня след завръщането на Стодард. Никой не го бе виждал, освен хората, които работиха на строежа.

Беше ясна и притихнала вечер. Около Храма цареше пустота и тишина. Червените отблясъци от залеза по варовиковите стени бяха като първи утринни лъчи.

Дълго гледаха Храма. После влязоха вътре и застанаха пред мраморната статуя, без да си проговорят. Сенките в изваяното пространство наоколо сякаш бяха оформени от същата ръка, която бе изваяла и стените. Гаснещата светлина изтичаше в овладян ред, като отделни изречения от реч, в която се включват един след друг елементите на стените.

— Роурк…

— Кажи, скъпа?

— Не… нищо…

Тръгнаха към колата. Ръката му стискаше китката й.

XII

Откриването на Храма на Стодард беше обявено за 1 ноември следобед.

Рекламният посредник беше свършил добра работа. Хората говореха за събитието, за Хауърд Роурк, за архитектурния шедьовър, който градът очакваше.

Сутринта на 31 октомври Хоптън Стодард се върна от околосветското пътешествие. Елсуърт Тухи го посрещна на пристанището.

Сутринта на 1 ноември Хоптън Стодард публикува кратко изявление, че няма да има откриване, без да даде никакво обяснение.

Сутринта на 2 ноември в „Ню Йорк Банър“ излезе рубриката „Един тих глас“ на Елсуърт М. Тухи със заглавие „Кощунство“. Там пишеше следното:

На 3 ноември Хоптън Стодард заведе дело срещу Хауърд Роурк за нарушаване на договора и злоупотреба. Поиска обезщетение на сума, достатъчна за преустройство на Храма от друг архитект.

Хоптън Стодард се остави лесно да бъде убеден. Върна се от пътешествието, смазан от универсалния спектакъл на религията и преди всичко от различните форми, под които се сблъскваше с обещанието за пъкъла по цял свят. Стигна до заключението, че животът му го обрича на възможно най-страшно бъдеще при която и да било религия. Тази мисъл разтърсваше и малкото, което бе останало от разсъдъка му. На връщане корабните стюарди решиха, че старият джентълмен е сенилен.

Още в деня, когато се върна, Елсуърт Тухи го заведе да види Храма. Тухи не каза нищо. Хоптън Стодард се вторачи и Тухи чу тракането на зъбните му протези. Храмът нямаше нищо общо нито с онова, което Стодард бе видял по света, нито с онова, което очакваше. Не знаеше какво да мисли. Погледна отчаяно към Тухи и очите му заприличаха на желиран десерт. Зачака. В този миг Тухи можеше да го убеди във всичко. Тухи заговори и каза същото, което по-късно написа в своята рубрика.

— Но ти ми каза, че този Роурк е добър! — изстена панически Стодард.

— Мислех, че е добър — отговори хладно Тухи.

— Но тогава… защо?

— Не знам — каза Тухи. Обвиняващият му поглед разкри на Стодард, че във всичко това се крие зловеща вина и тази вина е на Стодард.

Тухи мълча в лимузината на връщане към апартамента на Стодард, а Стодард го молеше да говори. Не му отвърна. Мълчанието хвърли Стодард в потрес. В апартамента Тухи го довлече до едно кресло и се изправи пред него, мрачен като съдия.

— Хоптън, знам защо се случи.

— Защо?

— Допускаш ли, че е възможно да съм те излъгал?

— Не, разбира се, че не, ти си най-големият експерт и най-честният човек на земята и аз не разбирам, просто нищо не разбирам!

— А аз разбирам. Когато ти препоръчах Роурк, имах всички основания да очаквам — такава беше преценката ми — че той ще създаде шедьовър. Но не стана така. Хоптън, знаеш ли коя сила може да осуети всички човешки намерения?

— К-коя сила?

— Бог е избрал да отхвърли по този начин твоя дар. Сметнал те е за недостоен да Му подариш храм. Можеш да заблудиш мен, Хоптън, както и всички хора, но не можеш да заблудиш Бог. Той знае, че миналото ти е много по-черно, отколкото съм подозирал.

Говори дълго, спокойно и строго. Стодард бе застинал от ужас. Накрая Тухи каза:

— Очевидно, Хоптън, не можеш да си купиш опрощение, като започваш от върха. Само хора с чисти сърца могат да издигнат храм. Трябва да преминеш през много по-смирени стъпки на изкупление, за да стигнеш до този етап. Трябва да изкупиш вината си подобно на другите хора, преди да умилостивиш Бог. Тази сграда не е предназначена да бъде храм, а институция за човешко милосърдие. Например дом за деца в неравностойно положение.

Хоптън Стодард не прие идеята.

— По-късно, Елсуърт, по-късно — изпъшка той. — Дай ми време.

Съгласи се да съди Роурк, както му предложи Тухи, за да си възстанови разходите за промени, но каза, че ще реши по-късно какви ще са те.

— Не се шокирай от онова, което ще кажа или напиша — каза Тухи, преди да си тръгне. — Ще ми се наложи да кажа неща, които не са напълно верни. Трябва да защитя репутацията си от безчестие, което е по твоя, а не по моя вина. Само помни, че си се заклел да не разкриваш кой те е посъветвал да наемеш Роурк.

На следващия ден в „Банър“ се появи „Кощунство“ и фитилът бе налице. Запали го съобщението за съдебния иск на Стодард.

Едва ли на някого би му хрумнало да поведе кръстоносен поход заради някаква сграда. Но този път бе атакувана религията; рекламният посредник бе подготвил почвата твърде добре, пружината на общественото внимание бе навита и много хора можеха да се възползват от нея.

Воят на негодувание, който се надигна против Хауърд Роурк и неговия храм изненада всички, освен Елсуърт Тухи. Свещеници заклеймяваха сградата в проповедите си. Женски клубове приемаха протестни резолюции. Някакъв Комитет на майките публикува на осма страница на вестниците гръмогласна петиция в защита на децата. В статия за същностното единство на всички изкуства известна актриса обясни, че Храмът на Стодард е напълно лишен от структурна изразителност и разказа как навремето изиграла ролята на Мария Магдалина във внушителна библейска драма. Светска дама написа статия за екзотичните храмове, които бе видяла при опасни пътешествия из джунглата, възхвали трогателната вяра на диваците и укори модерния човек в цинизъм; Храмът на Стодард, писа тя, е симптом на разглезеност и упадък; към статията имаше снимка на дамата в брич, със строен крак, стъпил на врата на мъртъв лъв. Колежански преподавател написа писмо до редактора за духовните си преживявания и заяви, че човек не би могъл да изпита нищо духовно в място като Храма на Стодард. Кики Холкъм написа писмо до редактора за възгледите си за живота и смъртта.

Американската гилдия на архитектите публикува достолепна декларация, заклеймяваща Храма на Стодард като духовна и художествена измама. Декларации в подобен дух, но не толкова достолепни и изпъстрени с жаргон, публикуваха и Съветите на американските строители, писатели и художници. Никой не бе чувал за тях, но те бяха Съвети и затова гласът им беше важен. Хората си казваха:

— Знаеш ли, че според Съвета на американските строители този храм е архитектурен боклук? — Тези думи бяха изричани с тон, предполагащ, че човекът познава най-доброто от света на изкуството. Събеседникът му не искаше да си признае, че не е чувал за такава група, но отговаряше:

— Очаквах, че ще кажат точно това. А ти?

Хоптън Стодард получи толкова много съчувствени писма, че се почувства направо щастлив. До този момент не се бе радвал на популярност. Помисли си, че Елсуърт отново се оказва прав — хората братски му прощаваха; Елсуърт винаги беше прав.

След време по-качествените вестници забравиха за случката. Но „Банър“ продължи да я използва. За „Банър“ тя беше благодат. Гейл Уайнънд плаваше с яхтата си в Индийския океан, а Алва Скарет водеше кръстоносния поход. Това го устройваше. Нямаше нужда от внушенията на Елсуърт Тухи. Скарет се справи съвсем сам.

Пишеше за упадъка на цивилизацията и оплакваше загубата на неподправената вяра. Спонсорира конкурс за гимназисти, които да напишат есе на тема „Защо ходя на църква“. Публикува серия илюстрирани статии на тема „Църквите от нашето детство“. Отпечата снимки на религиозната скулптура през вековете — Сфинкса, готически фигури, тотемни стълбове — и постави на видно място снимки на статуята на Доминик, със съответните възмутени коментари, но пропусна името на модела. Пускаше карикатури на Роурк като варварин с меча кожа и тояга. Написа много остроумни неща за Вавилонската кула, която не се издигнала до небето и за Икар, който не могъл да полети с восъчните си криле.

Елсуърт седеше и наблюдаваше отстрани. Предложи две дреболии: в архива на „Банър“ намери снимката на Роурк при откриването на „Енрайт Хауз“ — снимката на възторженото му лице. Пусна да я отпечатат в „Банър“ със следния текст: „Щастлив ли сте, мистър Супермен?“ Освен това накара Стодард да отвори Храма за обществеността, докато чака съдебния процес по неговия иск. Храмът привлече тълпи от хора, които драскаха нецензурни рисунки и надписи по пиедестала на статуята на Доминик.

Имаше и малцина, които дойдоха, видяха и се насладиха мълчаливо на храма. Но те бяха от онези, които не участват в обществени дебати. Остин Хелър написа гневна статия в защита на Роурк и на Храма. Но той не беше авторитет нито в архитектурата, нито в религията и статията му потъна в бурята.

Хауърд Роурк не предприе нищо.

Поискаха му изявление и той прие група репортери в кантората си. Говори спокойно:

— Нямам какво да кажа за моята сграда. Ако забъркам буламач от думи, с който да залея мозъците на хората, ще обидя и тях, и себе си. Но се радвам, че дойдохте тук и имам какво да кажа. Искам да помоля всеки човек, който се интересува от случая, да отиде и да види сградата, да я разгледа и да използва своите думи и своя собствен ум, ако желае да говори.

„Банър“ публикува интервюто по следния начин: „Г-н Роурк, който изглежда е любител на публичността, прие репортерите с арогантно безочие и заяви, че умът на обществото е буламач. Не искаше да говори, но сякаш беше съвсем наясно с рекламните възможности на ситуацията. Единственото, на което държи, както обясни самият той, е сградата му да бъде видяна от възможно най-много хора.“

Роурк отказа да наеме адвокат, който да го представлява на предстоящия процес. Каза, че сам ще се защитава и отказа да обясни точно как възнамерява да се защитава, въпреки гневните протести на Остин Хелър.

— Остин, има правила, които съм напълно съгласен да спазвам. Нося същите дрехи, каквито носят всички, ям същата храна и използвам същото метро. Но има неща, които не мога да правя по техния начин — и това е едно от тях.

— Но какво знаеш ти за съдилищата и законите? Той ще спечели.

— Какво ще спечели?

— Делото.

— Какво значение има делото? Не мога да направя нищо, за да му попреча да промени сградата. Тя е негова. Може да я взриви или да я превърне във фабрика за лепило. Може да го направи независимо дали ще спечеля делото или не.

— Но ще вземе парите ти и ще го направи с тях.

— Да. Може да вземе парите ми.

Стивън Малъри не казваше нищо. Но изражението му беше както вечерта при първата им среща с Роурк.

— Стив, кажи нещо, ако ще ти е по-лесно — каза му веднъж Роурк.

— Няма за какво да говоря — отвърна равнодушно Малъри. — Казах ти, че не вярвам да те оставят да оцелееш.

— Глупости. Излишно е да се страхуваш за мен.

— Не се страхувам за теб. Каква полза? Проблемът е друг.

Дни по-късно той седна на рамката на прозореца в стаята на Роурк и се загледа надолу към улицата. Изведнъж каза:

— Хауърд, помниш ли какво ти казах за звяра, от който се страхувам? Не знам нищо за Елсуърт Тухи. Не съм го виждал никога, преди да стрелям срещу него. Само бях чел статиите му. Хауърд, стрелях по него, защото мисля, че той знае всичко за този звяр.

Доминик дойде в стаята на Роурк вечерта, след като Стодард обяви съдебния иск. Не каза нищо. Остави си чантата на масата и започна бавно да си сваля ръкавиците. Изглежда искаше да удължи познатото движение тук, в неговата стая. Гледаше надолу, в пръстите си. После вдигна глава. Сякаш й бе известно неговото най-тежко страдание, сякаш то бе и нейно и тя го понасяше точно по този начин, хладно, без утешителни думи.

— Грешиш — каза той. Можеха да си говорят един на друг, продължавайки разговор, който не са започвали. Гласът му беше благ. — Не се чувствам така.

— Не държа да знам.

— А аз искам да знаеш. Онова, което ти си мислиш, е много по-лошо от истината. Струва ми се, че за мен няма значение — нека го разрушат. Може би толкова много боли, че дори не усещам болка. Но едва ли е така. Ако искаш да споделиш болката с мен, не поемай повече, отколкото съм поел аз. Не съм способен да страдам цялостно — никога не съм изпитвал такова страдание. Усещам го навътре до някаква точка, но там то спира. И докато я има тази недокосната точка, болката не е истинска. Не бива да гледаш така.

— Къде спира?

— Дотам, че мога да не мисля за нищо и да не чувствам нищо, освен че съм проектирал този храм. Аз го построих. Другото не е толкова важно.

— Не трябваше да го строиш. Не биваше да го оставяш на този произвол.

— Няма значение. Дори няма значение, че ще го унищожат. Важното е, че е съществувал.

Тя поклати глава.

— Виждаш ли от какво се опитвах да те спася, когато отклонявах поръчки от теб?… Исках да предотвратя такива неща… Никой няма право да живее в твоя сграда… няма право да те докосва… по никакъв начин…

Доминик влезе в кабинета на Тухи. Той се усмихна сърдечно и добронамерено, неочаквано искрено. Закъсня да овладее усмивката, докато веждите му се смръщиха разочаровано и за миг смръщването и усмивката останаха на лицето му в смехотворно съчетание. Беше разочарован, защото тя не влезе по обичайния драматичен начин; влезе без гняв и без подигравка, като счетоводител с делова задача. Попита:

— Какво искаш да постигнеш?

Той се опита да възстанови обичайната им шеговита вражда и каза:

— Седни, скъпа. Щастлив съм, че те виждам. Съвсем честно и безпомощно щастлив. Толкова отдавна не си идвала. Очаквах те много по-рано. Получих много комплименти за онази моя статийка, но откровено казано, не ми беше забавно, исках да чуя какво ще кажеш ти.

— Какво се опитваш да постигнеш?

— Виж, скъпа, надявам се, че не си се засегнала от онова, което написах за онази твоя възвишена статуя. Реших, че ще ме разбереш — просто не можех да я подмина.

— Каква е целта на съдебния процес?

— Добре, искаш да ме накараш да говоря. И аз искам да чуя твоето мнение. Но половин удоволствие е по-добре от нищо. Готов съм да ти отговоря. Очаквах те с такова нетърпение. Но те моля да седнеш, така ще ми е по-удобно… Няма ли да седнеш? Е, както предпочиташ, стига да не избягаш. Процесът ли? Не е ли ясно?

— Как според теб ще бъде спрян? — попита тя с тон, с който би могла да чете статистически данни. — Няма да се докаже нищо, независимо дали той ще спечели или ще загуби. Всичко това е забавление за простаци, мръсно, но безсмислено. Не мислех, че ще си губиш времето със смрадливи бомбички. Ще се забрави до Коледа.

— Господи, май съм се провалил! Не съм допускал, че съм толкова лош учител. Твърде малко си усвоила за двете години тясно сътрудничество с мен! Наистина е обезсърчително. Тъй като ти си най-умната жена, която познавам, вината сигурно е моя. Е, да видим, научила си поне едно: че не си губя времето. Съвсем правилно. Не си го губя. Вярно, скъпа, всичко ще бъде забравено до Коледа. И точно това ще е постижението. Можеш да се бориш с жив проблем. Не можеш да се бориш с мъртъв проблем. Мъртвите проблеми, както всички мъртви неща, не изчезват, а оставят след себе си разлагаща се материя — нещо доста неприятно, ако върви с името ти. Г-н Хоптън Стодард ще бъде напълно забравен. И Храмът ще бъде забравен. Съдебният процес също ще бъде забравен. Но ето какво ще остане: „Хауърд Роурк ли? Как да се довериш на човек като него? Враг на религията. Напълно неморален. Първото нещо, която трябва да знаеш, е, че ще те измами с разходите по строежа.“ „Роурк ли? Не го бива — клиент трябвало да го съди, защото провалил някаква сграда.“ „Роурк? Роурк ли? Чакай малко, не е ли онзи, за когото пишеха всички вестници заради някаква неразбория? Какво ли се бе случило? Някакъв скандал, собственикът на сградата — мисля, че беше някаква нескопосана постройка — както и да е, наложило се собственикът да го съди. Никой не иска да се забърква с човек, който има такава лоша слава. Та нали има толкова почтени архитекти, сред които да избираш?“ Опитай се да се пребориш с подобна нагласа, скъпа. Кажи ми, ако има начин да се пребориш с нея. Особено, когато нямаш никакви оръжия, освен своя гений, но той не е оръжие, а по-скоро пречка.

Очите й го разочароваха — слушаха търпеливо, с неподвижен поглед, в който нямаше и следа от гняв. Стоеше до бюрото му изправена, в пълно самообладание, като страж в буря, който знае, че трябва да устои и да остане на мястото си, дори когато става нетърпимо.

— Струва ми се, че искаш да продължа — каза Тухи. — Нали си даваш сметка за особената ефективност на мъртвия проблем. Не можеш да го решиш с говорене, не можеш да обясняваш, не можеш да се защитиш. Никой не иска да слуша. Достатъчно трудно е да придобиеш известност. Невъзможно е да я промениш, след като е придобита. Не, не можеш да съсипеш даден архитект, като доказваш, че е лош архитект. Но можеш да го съсипеш, ако е атеист, или защото някой го е осъдил, или защото е преспал с някоя жена, или защото лови винени мушици и им къса крилцата. Ще кажеш, че няма смисъл ли? Разбира се, че няма. Именно затова дава резултат. Срещу разума се воюва с разум. Но как ще воюваш с нерационалното? Проблемът с теб, скъпа, както с повечето хора е, че недооценявате безсмисленото. Безсмисленото е най-важният фактор в нашия живот. Нямаш никакъв шанс, ако то е против теб. Но ако можеш да го направиш свой съюзник — ах, скъпа!… Виж, Доминик, ще млъкна в мига, когато дадеш знак, че си потресена.

— Продължавай — каза тя.

— Мисля, че сега трябва да ми зададеш въпрос. Или може би не ти харесва да си толкова прозрачна и смяташ, че сам трябва да отгатна въпроса? Май си права. Въпросът е: защо избрах Хауърд Роурк? Защото — да цитирам статията си — моята функция не е да бъда мухоловка. Използвам цитата в доста различен смисъл, но както и да е. Освен това успях да получа нещо, което исках от Хоптън Стодард, но то е дребно странично обстоятелство, случайност, просто пълнеж. Принципно обаче си направих експеримент. Пробен бой, да речем. Резултатите са много добри. Ако не се чувстваше засегната, щеше да се насладиш на зрелището. Всъщност аз направих съвсем малко в сравнение с това, което последва. Не ти ли е интересно да наблюдаваш такава огромна, сложна машина като нашето общество, състояща се от лостове, ремъци и зъбни предавки, която сякаш има нужда от цяла армия, за да я управлява — и изведнъж се оказва, че само натискаш с пръст в определена точка, единствената чувствителна точка, където е центърът на тежестта, и всичко рухва в безполезна купчина старо желязо? Възможно е да се постигне, скъпа. Но отнема дълго време. Отнема векове. Възползвах се от предимството, че преди мен е имало много експерти. Мисля, че ще бъда последният и най-успешният в тази поредица, защото — макар да не съм по-способен от тях — виждам по-ясно към какво се стремим. Но това е абстракция. Когато става дума за конкретната реалност, не намираш ли нещо забавно в моя малък експеримент? Аз намирам. Например забелязваш ли, че всички са на неправилната страна? Г-н Алва Скарет, колежанските преподаватели, редакторите на вестници, уважаваните майки и търговските камари трябваше да се втурнат в защита на Хауърд Роурк, ако ценяха собствения си живот. Но не го направиха. Те подкрепят Хоптън Стодард. От друга страна чух, че някаква шантава банда кръчмарски радикали, наречена „Нова лига за пролетарско изкуство“, се опитали да подкрепят Хауърд Роурк — защото според тях той е жертва на капитализма, — макар че би трябвало именно Хоптън Стодард да е техният герой. Роурк, между другото, имаше благоразумието да се отдръпне. На него му е ясно. Както и на теб. И на мен. Но на повечето хора не им е ясно. Добре. Старото желязо си има предназначение.

Тя се обърна и тръгна към вратата.

— Доминик, нали не си отиваш? — Гласът му прозвуча обидено. — Нищо ли няма ли да кажеш? Съвсем нищо ли?

— Не.

— Доминик, изоставяш ме. Колко съм те чакал! По правило аз съм много самостоятелна личност, но от време на време имам нужда от слушател. Ти си единственият човек, пред когото мога да съм такъв, какъвто съм. Сигурно защото толкова дълбоко ме презираш, че е все едно какво ти говоря. Знам, че е така, но не ми пука. Освен това методите, които прилагам към другите хора, никога не ще ти въздействат. Колкото и да е странно, на теб ти въздейства единствено моята честност. Дявол да го вземе, какъв смисъл има да свършиш добре някаква работа, ако никой не знае, че си я свършил? Ако беше вярна на себе си, сега щеше да ми кажеш, че това е психологията на убиец, който извършва съвършеното престъпление и после си признава, защото му е непоносима мисълта, че никой не знае за съвършеното престъпление. А аз щях да ти отговоря, че си права. Искам слушатели. Това е проблемът с жертвите — те дори не знаят, че са жертви, и точно така трябва да бъде, но става скучно и удоволствието е наполовина. Ти си такава рядка наслада — жертва, която може да оцени художествената стойност на своята екзекуция… За бога, Доминик, наистина ли си тръгваш, когато те умолявам да останеш?

Тя сложи ръка на дръжката на бравата. Той сви рамене и се настани удобно на стола.

— Добре. И не се опитвай да подкупиш Хоптън Стодард. Той сега зависи изцяло от мен. Няма да се продаде. — Тя бе отворила вратата, но спря и отново я затвори. — О, да, разбира се, знам, че си опитала. Безполезно е. Не си толкова богата. Нямаш достатъчно пари, за да купиш храма и не си в състояние да събереш сумата. Освен това Хоптън няма да приеме пари от теб, за да плати за промените. Знам, че и това си му предложила. Той иска парите от Роурк. Между другото, мисля, че на Роурк никак няма да му хареса, ако му кажа, че си правила такива опити.

Той се усмихна, очаквайки тя да възрази. Лицето й остана безизразно. Обърна се отново към вратата.

— Само още един въпрос, Доминик. Адвокатът на г-н Стодард иска да знае може ли да те призове като свидетел. Експерт по архитектура. Ще свидетелстваш в полза на ищеца, нали?

— Да, ще свидетелствам в полза на ищеца.

Процесът на Хоптън Стодард срещу Хауърд Роурк започна през февруари 1931 г.

Съдебната зала беше толкова пълна, че реакциите на публиката се свеждаха до бавно люлеене на главите на зрителите, ленива вълна, като тръпка под дебела и опъната тюленова кожа.

Преобладаваше кафявият цвят, сред който се мяркаха пастелни петна. Множеството приличаше на плодова торта с резени от всички професии, а сметаната на върха бяха богатите и известни архитекти от АГА. Имаше изтъкнати мъже и издокарани жени със стиснати устни; всяка жена сякаш разполагаше с изключителна собственост върху изкуството, практикувано от придружаващия я мъж и пазеше монопола си, хвърляйки презрителни погледи към другите. Почти всички се познаваха. В залата цареше атмосфера на конгрес, премиера и семеен пикник. Имаше усещане за „нашата група“, „нашите момчета“, „нашето шоу“.

Стивън Малъри, Остин Хелър, Роджър Енрайт, Кент Лансинг и Майк седяха заедно в един ъгъл. Опитваха се да не се оглеждат наоколо. Майк се притесняваше за Стивън Малъри. Не се отдалечаваше от Малъри, настоя да седне до него и го поглеждаше всеки път, когато до тях стигаше някоя особено дразнеща реплика. Накрая Малъри се усети и каза:

— Не се притеснявай, Майк. Няма да крещя. Няма да застрелям никого.

— Внимавай за стомаха си, хлапе — каза Майк. — Само внимавай за стомаха си. На човек може да му стане лошо и без да иска.

— Майк, помниш ли онази нощ, когато стояхме толкова до късно, че почти се развиделяваше, бензинът в колата на Доминик беше свършил, нямаше автобуси и всички решихме да се приберем пеша, и когато първият от нас се прибра у дома, слънцето бе огряло по покривите?

— Така беше. Ти се сещаш за това, а аз — за гранитната кариера.

— Каква гранитна кариера?

— Случка, която на времето силно ме разстройваше, но по-късно се оказа, че е без значение.

През прозорците се виждаше небето, бяло и плоско като замръзнало стъкло. Светлината сякаш се излъчваше от преспите сняг по покривите и корнизите. На това неестествено осветление всичко в залата изглеждаше разголено.

Съдията седеше прегърбен на високата скамейка и имаше вид на заспал. Дребното му лице бе сбръчкано и добродетелно. Държеше ръцете си изправени пред гърдите, с притиснати върхове на пръстите. Хоптън Стодард не беше в залата. Представляваше го неговият адвокат, красив и висок мъж, сериозен като посланик.

Роурк седеше сам на масата на защитата. Множеството го огледа втренчено и гневно отвърна поглед, тъй като любопитството остана неудовлетворено. Не изглеждаше нито смазан, нито предизвикателен. Беше безучастен и спокоен. Нямаше вид на публична личност на публично място. Държеше се като човек, който е сам в стаята си и слуша радио. Не си водеше бележки, на масата пред него нямаше листове, имаше само голям кафяв плик. Тълпата би простила всичко, само не и поведението на човек, който остава безразличен към вибрациите на огромното й колективно презрение. Някои бяха готови да проявят съжаление към него, но след първите няколко минути всички го намразиха.

Адвокатът на ищеца изложи иска с кратко въвеждащо изявление: вярно е, призна той, че Хоптън Стодард е дал на Роурк пълна свобода да проектира и построи Храма; но г-н Стодард съвсем ясно е казал, че иска да бъде построен храм; въпросната постройка не може да се приеме за храм по никакви стандарти, което ищецът предлага да докаже с помощта на най-големите авторитети в областта.

Роурк се отказа от правото си на уводни думи към съдебните заседатели.

Първият свидетел, призован от ищеца, беше Елсуърт Монктън Тухи. Той седна на ръба на свидетелския стол и се облегна назад, на крайчеца на гръбнака си; вдигна единия си крак и го постави хоризонтално върху другия. Изглеждаше развеселен, но успя да създаде впечатлението, че е благовъзпитан, за да няма отегчен вид.

Адвокатът изчете дълъг списък, изброяващ професионалните квалификации на г-н Тухи, включително броя продадени екземпляри от неговата книга „Проповеди върху камък“. След това прочете на глас статията на Тухи „Кощунство“ и го помоли да заяви дали той е авторът. Тухи отвърна утвърдително. Последва списък от въпроси на ерудитски език за архитектурните качества на Храма. Тухи доказа, че такива липсват. Последва исторически преглед. Говорейки спокойно и небрежно, Тухи направи кратко описание на всички известни цивилизации и техните прочути религиозни паметници — от инките през финикийците до Великденските острови. Посочваше по възможност датите, на които тези паметници били започнати и датите на завършването им, броя на работниците, наети за строежа и приблизителните разходи в американски долари. Залата слушаше като замаяна.

Тухи доказа, че Храмът на Стодард е в разрез с всяка тухла, камък и правило в историята.

— Опитах се да изтъкна — каза той в заключение, — че двата основни принципа в концепцията за храма са благоговението и смирението. Посочихме гигантските пропорции на религиозните сгради, устремените линии, страховитите и гротескни богове чудовища, а по-късно и готическите фигури. Всичко това се стреми да внуши на човека неговата нищожност, да го смаже с величието си, да го изпълни с онзи сакрален ужас, който поражда смирение и добродетел. Храмът на Стодард е нагло отрицание на цялото ни минало, той е безочливо „не“, хвърлено в лицето на историята. Ще си позволя да отгатна причината, поради която този случай събуди такъв обществен интерес. Всички ние интуитивно признаваме, че той повдига морален проблем, надхвърлящ далеч правните аспекти. Тази сграда е паметник на дълбока омраза към хората. Това е егото на един човек, отправящ предизвикателство към най-свещените пориви на цялото човечество, на всеки човек от улицата, на всеки човек в тази съдебна зала!

Тухи не се държеше като свидетел пред съда, а като оратор на събрание и реакцията бе неизбежна: в залата избухнаха аплодисменти. Съдията удари с чукчето и заплаши, че ще опразни залата. Редът беше възстановен, но лицата в множеството останаха перверзно самодоволни. Приятно беше да се обърнат към теб и да те приобщят към делото като ощетена страна. Три четвърти от тези хора въобще не бяха виждали Храма на Стодард.

— Благодаря ви, господин Тухи — каза адвокатът с лек жест, наподобяващ поклон. След това се обърна към Роурк и каза учтиво: — Свидетелят е ваш.

— Нямам въпроси — каза Роурк.

Елсуърт Тухи вдигна едната си вежда и със съжаление се оттегли.

— Господин Питър Кийтинг! — извика адвокатът.

Лицето на Питър Кийтинг беше привлекателно и свежо, като след здрав сън през нощта. Отиде на свидетелското място с колежанска енергичност, поклащайки излишно рамене и ръце. Положи клетва и отговори весело на първите въпроси. Позата му на свидетелския стол беше странна: горната част на тялото му беше наклонена на една страна наперено и непринудено, с лакът, опрян на страничната облегалка на стола, но краката му бяха неудобно изпънати, със здраво притиснати колене. Нито веднъж не погледна към Роурк.

— Бихте ли назовали някои от известните сгради, които сте проектирали, господин Кийтинг? — попита адвокатът.

Кийтинг зареди списък от впечатляващи имена; назова бързо първите няколко, а после се забавяше все повече, сякаш очакваше да му кажат да спре. Последното име замря недоизказано във въздуха.

— Не забравихте ли най-важната, г-н Кийтинг? — попита адвокатът. — Нали вие проектирахте „Космо-Слотник Билдинг“?

— Да — прошепна Кийтинг.

— И така, г-н Кийтинг, вие сте учили в Стантънския технологичен институт заедно с господин Роурк, така ли?

— Да.

— Какво можете да ни кажете за следването на г-н Роурк?

— Изключиха го.

— Защото не отговаряше на високите стандарти на Института ли?

— Да. Да, точно така.

Съдията хвърли поглед към Роурк. Ако имаше адвокат, той би възразил срещу подобно показание. Роурк не възрази.

— Тогава смятахте ли, че той има талант на архитект?

— Не.

— Бихте ли говорили малко по-високо, г-н Кийтинг?

— Не мисля… че е имал талант.

Странни неща ставаха с дар словото на Кийтинг: изричаше някои думи отсечено, сякаш след всяка имаше удивителен знак, а други изстрелваше заедно, като че ли не искаше да ги отделя, за да не ги чува. Не гледаше адвоката. Очите му бяха приковани в публиката. От време на време имаше вид на момче, което върши лудория, момче, което току-що е нарисувало мустак на лицето на красиво момиче от реклама за паста за зъби в метрото. След миг гледаше така, сякаш моли множеството за подкрепа — като че ли той е подсъдим.

— Имало е период, когато сте наели г-н Роурк във вашата кантора, нали?

— Да.

— И се принудихте да го уволните?

— Да… така беше.

— Заради некомпетентност ли?

— Да.

— Какво можете да ни кажете за кариерата на г-н Роурк?

— Виждате ли, „кариера“ е относително понятие. Като обем работа всеки чертожник в нашата кантора е работил повече от г-н Роурк. За нас една-две сгради не са кариера. Ние проектираме по толкова на всеки два месеца.

— Ще изразите ли професионално мнение за неговата работа?

— Мисля, че е незряла. Много разтърсваща, понякога дори доста интересна, но като цяло юношеска.

— Следователно г-н Роурк не може да бъде наречен пълноценен архитект?

— Не и в смисъла, в който използваме тази квалификация за господата Ралстън Холкъм, Гай Франкън или Гордън Прескът. Но разбира се, искам да бъда честен. Смятам, че г-н Роурк има определен потенциал, особено в чисто инженерно отношение. Може да се развива. Опитвал съм се да говоря с него по този въпрос — опитвал съм се да му помогна, — наистина съм го правил. Но все едно говориш на някого, който си има любими парчета армиран бетон. Знаех, че някой ден ще стане така. Не се изненадах, когато чух, че клиент се е принудил да го съди.

— Какво можете да ни кажете за отношението на г-н Роурк към клиентите?

— Точно това е проблемът. Това е целият проблем. Той не се интересува какво мислят или какво искат клиентите, изобщо не се интересува от чуждо мнение. Той дори не разбира защо другите архитекти се интересуват от тези неща. Не проявява никакво разбиране, никакво уважение. Не виждам какво лошо има в това да се опиташ да доставиш удоволствие на другите хора. Не виждам какво лошо има да се държиш приятелски, да искаш да бъдеш харесван и популярен. Мигар е престъпление? Защо някой да ти се подиграва за това, да ти се подиграва през цялото време, непрекъснато, ден и нощ, без да ти дава нито миг покой, като китайско мъчение с вода, нали знаете, когато пускат вода да ти капе капка по капка върху черепа?

Хората в залата разбраха, че Питър Кийтинг е пиян. Адвокатът се намръщи; показанията бяха репетирани, но сега излизаха извън контрол.

— Добре, г-н Кийтинг, може би е добре да ни разкажете какви са възгледите на г-н Роурк за архитектурата.

— Ще ви кажа, щом искате да знаете. Той смята, че трябва да си свалите обувките и да коленичите, когато говорите за архитектура. Точно така мисли. Но защо трябва да го правите? Защо? Това е бизнес като всеки друг, не е ли така? Какво по дяволите има толкова свещено в него? Защо трябва всички да сме надъхани до крайност? Ние сме като всички други хора. Искаме да си изкарваме хляба. Защо нещата да не са прости и лесни? Защо трябва да бъдем проклети герои?

— Чакайте, чакайте, господин Кийтинг, мисля, че леко се отклоняваме от темата. Ние сме…

— Не, не се отклоняваме. Знам какво говоря. Вие също знаете. Всички го знаят. Всеки от присъстващите. Говоря за Храма. Не разбирате ли? Защо избирате маниак да строи храм? За това е подходящ човек с най-нормална нагласа. Човек, който разбира… и прощава. Човек, който прощава… Именно затова ходим на църква — за да ни бъде… простено…

— Да, г-н Кийтинг, но като говорим за г-н Роурк…

— Е, какво за господин Роурк? Той не е архитект. Не струва. Не ме е страх да кажа, че не струва. Защо всички вие се страхувате от него?

— Г-н Кийтинг, ако не се чувствате добре и ако желаете да ви освободим…

Кийтинг го изгледа така, сякаш се събуждаше. Опита се да се овладее. След малко каза с равен, примирен глас:

— Не. Добре съм. Ще ви кажа каквото искате. Какво искате да ви кажа?

— Ще ни кажете ли — от професионална гледна точка — какво е вашето мнение за сградата, известна като Храма на Стодард?

— Да, разбира се. Храмът на Стодард… Храмът на Стодард е неправилно проектиран, което води до пространствено объркване. Няма баланс на масите. Липсва симетрия. Пропорциите са неподходящи. — Говореше монотонно. Вратът му се беше вдървил и той полагаше усилия да не се наклони напред. — Несъразмерен е. Противоречи на елементарните принципи на композицията. Цялостният ефект е…

— По-високо, моля ви, г-н Кийтинг.

— Цялостният ефект е грубост и архитектурна неграмотност. Показва… показва липса на усет към структурата, липса на усет към красотата, липса на творческо въображение, липса… — той затвори очи — на художествен вкус…

— Благодаря ви, господин Кийтинг. Това е всичко.

Адвокатът се обърна към Роурк и каза нервно:

— Свидетелят е ваш.

— Нямам въпроси — каза Роурк.

Така завърши първият ден на процеса.

Вечерта Малъри, Хелър, Майк, Енрайт и Лансинг се събраха в стаята на Роурк. Не се бяха уговорили, но всички дойдоха, подтиквани от едно и също чувство. Не говориха за процеса, но нямаше напрежение, нито съзнателно избягване на темата. Роурк седна на чертожната маса и им заговори за бъдещето на производството на пластмаси. Внезапно Малъри се засмя високо, без видима причина.

— Какво има, Стив? — попита го Роурк.

— Просто си помислих… Хауърд, всички ние сме тук, за да ти помогнем, да те насърчим. Но вместо това ти помагаш на нас. Ти помагаш на своите поддръжници, Хауърд.

Същата вечер Питър Кийтинг се бе проснал върху масата в един незаконен бар, с ръка, опъната през масата, с лице върху ръката.

През следващите два дни редица свидетели дадоха показания в полза на ищеца. Всички показания започваха с въпроси, които изясняваха професионалните качества на свидетеля. Адвокатът ги насочваше като професионален пресаташе. Остин Хелър отбеляза, че архитектите вероятно са се състезавали за привилегията да бъдат призовани на свидетелския стол, тъй като това беше най-широката публична изява за професия, която обикновено е мълчалива.

Никой от свидетелите не поглеждаше към Роурк. Гледаше ги той. Изслушваше показанията. Казваше на всеки: „Нямам въпроси.“

Ралстън Холкъм, с вратовръзка в преливащи цветове и бастун със златна топка, имаше вид на Велик Херцог или на композитор от градинска бирария. Пространните му, изпъстрени с научни термини показания се сведоха до следното:

— Всичко това е глупост. Голяма детинщина. Не мога да кажа, че изпитвам симпатия към г-н Хоптън Стодард. Трябвало е да размисли. Научен факт е, че архитектурният стил на Ренесанса е единственият подходящ за нашата епоха. Ако най-добрите ни граждани, като г-н Стодард, не го осъзнават, какво да очакваме от някакви си парвенюта, от набедени архитекти и от простолюдието като цяло? Доказано е, че Ренесансът е единственият допустим стил за църкви, храмове и катедрали. Вижте църквите на сър Кристофър Рен. Това е само един пример. Спомнете си за най-величествения религиозен паметник на всички времена — „Свети Петър“ в Рим. Можете ли да измислите нещо по-добро от „Свети Петър“? Ако г-н Стодард не е настоял изрично за Ренесансов стил, той е получил точно това, което е заслужил. Така му се пада.

Гордън Л. Прескът носеше поло под шотландско карирано сако, панталони от туид и тежки обувки за голф.

— Корелацията на трансцендентното с чисто пространственото във въпросната сграда е напълно нелепа — каза той. — Ако приемем хоризонталното като едно от измеренията, вертикалното като второ измерение, диагоналното като трето и взаимното проникване на пространствата като четвърто измерение в изкуството, виждаме съвсем ясно, че тази сграда е хомалоидна, или — на езика на дилетанта — плоска. Флуидният живот, който произтича от усещането за ред в хаоса или ако предпочитате, от единството в многообразието, както и обратното, което е въплъщение на присъщото за архитектурата противоречие, тук изцяло липсва. Опитвам се да се изразя възможно най-ясно, но не е възможно да се опише диалектическото състояние, като се прикрие със старото смокиново листо на логиката само заради умствено ленивия непрофесионалист.

Джон Ерик Снайт свидетелства скромно и ненатрапчиво, че наел Роурк в своята кантора, че Роурк бил ненадежден, нелоялен и немарлив служител и започнал собствена кариера, като откраднал клиент от него.

На четвъртия ден от процеса адвокатът на ищеца призова последния свидетел.

— Госпожица Доминик Франкън — обяви тържествено той.

Малъри ахна, но никой не чу. Майк сграбчи здраво китката му и го накара да замълчи.

Адвокатът запази Доминик за кулминация, отчасти защото очакваше много от нея, отчасти защото беше притеснен. Тя бе единственият свидетел, който отказа да се подготви и да репетира показанията си. Нито веднъж не бе споменала Храма на Стодард в своята рубрика. Но адвокатът прегледа предишните й статии за Роурк и Елсуърт Тухи го посъветва да я призове.

Доминик остана права за миг на издигнатото място за свидетелите и бавно огледа множеството. Беше поразително красива, но някак безлична, сякаш красотата й не й принадлежеше и присъстваше в залата отделно от нея. Напомняше на видение, което се появява и изчезва, на жертва, качена на ешафода, на човек, застанал през нощта до перилата на океански кораб.

— Името ви?

— Доминик Франкън.

— Каква е професията ви, госпожице Франкън?

— Журналистка.

— Вие ли сте автор на блестящата рубрика „Вашият дом“, която излиза в „Ню Йорк Банър“?

— Аз съм автор на „Вашият дом“.

— Баща ви е Гай Франкън, изтъкнатият архитект, нали?

— Да. Баща ми също бе призован да дойде и да свидетелства, но той отказа. Каза, че пет пари не дава за сграда като Храма на Стодард, но според него това, което става в тази зала, не е джентълменско.

— Г-це Франкън, моля ограничете отговорите си до задаваните въпроси. Наистина сме доволни, че сте тук с нас. Вие сте единствената жена свидетел, а жените винаги са имали най-чиста религиозна вяра. Освен това, тъй като сте виден познавач на архитектурата, вие сте забележително квалифицирана да изложите пред нас това, което бих нарекъл с цялото си почитание женската гледна точка по това дело. Ще ни разкажете ли какво мислите за Храма на Стодард?

— Мисля, че г-н Стодард прави грешка. Не би имало никакво съмнение в справедливостта на делото, ако беше внесъл иск не за разходите за преустройствата, а за разходите за разрушаване.

Адвокатът си отдъхна.

— Ще обясните ли основанията си, госпожице Франкън?

— Чухте ги от всички досегашни свидетели в този процес.

— Тогава да приема ли, че сте съгласна с предишните свидетели?

— Напълно. Напълно съм съгласна с хората, които свидетелстваха. Те бяха много убедителни.

— Бихте ли… разяснили думите си, госпожице Франкън? Какво точно имате предвид?

— Това, което каза господин Тухи: че този храм е заплаха за всички нас.

— Разбирам.

— Г-н Тухи толкова добре е вникнал в проблема. Да го обясня ли… със свои думи?

— Точно това очакваме от вас.

— Хауърд Роурк е построил храм на човешкия дух. За него човекът е силен, горд, чист, мъдър и смел. За него човекът е героично същество. Той е построил храм, вдъхновен от тази представа за човека. Храмът е място, където човек трябва да се извиси. Той е мислил, че човек се извисява, когато не изпитва вина, когато познава истината и я постига, когато живее по най-високите критерии, не се срамува и няма причина да се срамува, когато е в състояние да се разкрие напълно под слънчевата светлина. Той е мислил, че извисяването е радост, а радостта се полага на човек по рождение. Мислел е, че сграда, посветена на човешкия дух, е светиня. Такива са били мислите на Хауърд Роурк за човека и за извисяването. Но Елсуърт Тухи казва, че този храм е паметник на дълбока омраза към хората. Елсуърт Тухи казва, че същността на извисяването е да изпиташ смъртен страх, да паднеш на колене и да пълзиш. Елсуърт Тухи казва, че най-възвишеното действие на човека е да осъзнае своята негодност и да умолява за прошка. Елсуърт Тухи е на мнение, че човек задължително има нужда от прошка. Елсуърт Тухи е разбрал, че тази сграда е посветена на човека и на земния живот — и той казва, че тази сграда е просната по корем в калта. Прославата на човека според Елсуърт Тухи е равностойна на прослава на низките удоволствия на плътта, защото светът на духовното е недостижим за човека. За да влезе в този свят, казва Елсуърт Тухи, човекът трябва да се държи като просяк, да пълзи на колене. Елсуърт Тухи е човеколюбив.

— Г-це Франкън, ние не обсъждаме господин Тухи, така че бихте ли свели показанията си до…

— Аз не заклеймявам Елсуърт Тухи. Аз осъждам Хауърд Роурк. Казват, че сградата трябва да е съобразена със средата, в която е построена. В какъв свят е построил Роурк своя храм? За какви хора? Огледайте се наоколо. Възможно ли е според вас светилището да стане храм в свят като този на г-н Хоптън Стодард? Или на г-н Ралстън Холкъм? Или на г-н Питър Кийтинг? Когато ги погледнете, Елсуърт Тухи ли намразвате или заклеймявате Хауърд Роурк за неописуемото оскърбление, което е сътворил? Елсуърт Тухи е прав, този храм наистина е кощунство, макар и не в смисъла, който той е имал предвид. Струва ми се обаче, че на г-н Тухи това му е добре известно. Когато човек пръска бисери, без да получи в замяна дори свинска пържола, няма да възнегодувате срещу свинете. Ще възнегодувате срещу човека, оценил толкова ниско своите бисери, че е готов да ги хвърли в калта и да предизвика хор от грухтене, записан от стенографа на съда.

— Г-це Франкън, мисля, че свидетелските ви показания са неуместни и неприемливи…

— Свидетелката да продължи показанията си — заяви неочаквано съдията. Беше отегчен. Доставяше му удоволствие да гледа Доминик. Освен това знаеше, че зрителите се наслаждават на спектакъла и на възбудата от скандала, макар че симпатиите им са на страната на Хоптън Стодард.

— Ваше благородие, изглежда има някакво недоразумение — каза адвокатът. — Г-це Франкън, в чия полза свидетелствате? На г-н Роурк или на г-н Стодард?

— На г-н Стодард, разбира се. Излагам причините, поради които г-н Стодард трябва да спечели това дело. Заклела съм се да казвам истината.

— Продължавайте — каза съдията.

— Всички свидетели казаха истината. Но не цялата истина. Аз само попълвам пропуските. Те говореха за заплаха и омраза. Бяха прави. Храмът на Стодард е заплаха в много отношения. Ако продължи да съществува, никой няма да смее да се погледне в огледалото. Жестоко е да причиниш такова нещо на хората. Можете да им поискате каквото и да е. Поискайте от тях да спечелят богатство, слава, любов, да извършат жестокост, убийство или саможертва. Но не искайте от тях да изпитат самоуважение. Ще ви намразят от дъното на душата си. Е, те си знаят най-добре. Със сигурност имат основания. Разбира се, няма да кажат, че ви мразят. Ще кажат, че вие ги мразите. Или нещо такова, предполагам. Това усещане им е познато. Такива са хората. Така че каква е ползата да си мъченик в името на невъзможното? Каква е ползата от сграда, построена за несъществуващ свят?

— Ваше благородие, не виждам какво отношение има това към…

— Доказвам вашата правота. Доказвам защо трябва да послушате Елсуърт Тухи, както и ще направите. Храмът на Стодард трябва да бъде разрушен. Не за да бъдат спасени хората от него, а за да бъде спасен той от хората. Всъщност има ли значение? Господин Стодард печели. Аз съм напълно съгласна с всичко, което става тук, освен с едно и мисля, че не бива да го пропускаме. Нека храмът бъде разрушен, но нека не твърдим, че извършваме добродетелен акт. Нека признаем, че сме къртици и не сме съгласни с планинските върхове. Или може би, че сме леминги — животни, които скачат във водата и се издавят. В този миг осъзнавам, че съм напълно безполезна, също като Хауърд Роурк. Това е моят Храм… първият и последният. — Тя сведе глава към съдията. — Това е всичко, Ваше благородие.

— Свидетелят е ваш — излая адвокатът към Роурк.

— Нямам въпроси — каза Роурк.

Доминик се оттегли от свидетелското място.

Адвокатът се поклони към съдията и каза:

— Ищецът приключи.

Съдията се обърна към Роурк и направи неопределен жест, приканвайки го да говори.

Роурк стана и отиде до съдията с кафявия плик в ръка. Извади от плика десет снимки на Храма на Стодард и ги сложи на масата пред съдията. Каза:

— Защитата няма какво повече да каже.

XIII

Хоптън Стодард спечели делото.

Елсуърт Тухи написа в рубриката си: „Г-н Роурк прибягна до трикове в съда, но не му се размина.“

Роурк бе осъден да плати разходите за преустройството на Храма. Отказа да обжалва. Хоптън Стодард обяви, че Храмът ще бъде превърнат в Дом Хоптън Стодард за деца със забавено развитие.

В деня, след като процесът приключи, Алва Скарет ахна, хвърляйки поглед върху коректурите на „Вашият дом“: рубриката съдържаше голяма част от показанията на Доминик пред съда. Те бяха цитирани и в репортажите за делото, но само най-безобидните откъси. Алва Скарет забърза към кабинета на Доминик.

— Скъпа — каза той, — не можем да отпечатаме това.

Тя го изгледа безизразно и не каза нищо.

— Доминик, сладка моя, бъди разумна. Дори да оставим настрана езика ти и някои от абсолютно неподходящите за отпечатване мисли, знаеш много добре каква позиция възприе нашият вестник за делото. Знаеш каква кампания водихме. Нали прочете редакционната ми статия тази сутрин — „Победа за приличието“. Не може един автор да застане срещу политиката на вестника.

— Ще го отпечаташ.

— Но, скъпа…

— Или ще напусна.

— Чакай, не бъди глупава. Не ставай смешна. Ти си разумна. Не можем без теб. Не можем…

— Ще трябва да избираш, Алва.

Скарет знаеше, че Гейл Уайнънд ще го наругае и ако отпечата статията, и ако Доминик Франкън напусне, защото рубриката й е популярна. Уайнънд не се бе върнал от плаването. Скарет му телеграфира в Бали, за да му обясни ситуацията.

След няколко часа Скарет получи отговор. Беше с личния код на Уайнънд. Гласеше:

Съкрушен, Скарет се вторачи в телеграмата. Беше заповед, която нямаше алтернатива, дори ако Доминик отстъпи. Надяваше се тя да подаде оставка. Не можеше да понесе мисълта, че трябва да я уволни.

Тухи получи декодирано копие от телеграмата на Уайнънд. Донесе му го момчето за поръчки в кантората, което бе препоръчал да бъде назначено. Сложи телеграмата в джоба си и отиде в кабинета на Доминик. Не беше я виждал след процеса. Свари я да изпразва чекмеджетата на бюрото.

— Здравей — каза рязко. — Какво правиш?

— Очаквам да ми се обади Алва Скарет.

— Тоест?

— Очаквам да чуя дали трябва да подам оставка.

— Искаш ли да поговорим за процеса?

— Не.

— Но аз искам. Длъжен съм да ти призная, струва ми се, че ти направи нещо, което никой не бе правил досега: доказа, че греша. — Говореше със студен глас и безизразно лице, в очите му нямаше и следа от любезност. — Не очаквах да направиш това, което направи на свидетелското място. Беше мръсен номер. Но напълно в твоя стил. Просто не прецених правилно накъде ще насочиш жилото си. Все пак беше достатъчно разумна да признаеш, че ходът ти е безполезен. Разбира се, успя да изложиш своето виждане. И моето. Като знак на благодарност, имам подарък за теб.

Сложи телеграфната лента на бюрото й.

Тя го прочете и остана права, с лентата в ръка.

— Дори не можеш да подадеш оставка, скъпа — каза той. — Не можеш да се пожертваш за твоя герой, който пръска бисери. Спомням си, че за теб е твърде важно да не бъдеш побеждавана, освен от собствената си ръка, и затова си помислих, че ще те зарадвам.

Тя сгъна лентата и я мушна в чантата си.

— Благодаря ти, Елсуърт.

— Ако ще воюваш с мен, скъпа, ще ти трябва нещо различно от речи.

— Нима не воювам винаги с теб?

— Да. Да, разбира се, че воюваш. Съвсем вярно. Отново ме поправяш. Винаги си воювала с мен, но единствения път, когато беше съкрушена и извика за милост, беше на свидетелското място.

— Така е.

— Именно по този въпрос аз се заблудих.

— Да.

Той й се поклони официално и излезе от стаята.

Тя опакова нещата, които се готвеше да отнесе у дома. После отиде в кабинета на Скарет. Показа му телеграфната лента, но не му я даде.

— Съгласна съм, Алва.

— Доминик, нищо не мога да направя, нищо, беше… Как по дяволите получи това нещо?

— Всичко е наред, Алва. Не, няма да ти го дам. Искам да го задържа. — Прибра лентата в чантата си. — Изпрати ми по пощата чека и всичко друго, което е необходимо.

— Ти… ти наистина щеше да напуснеш, така ли?

— Да, наистина. Но така ми харесва повече — да бъда уволнена.

— Доминик, ако знаеш колко ужасно се чувствам. Не мога да повярвам. Просто не мога да повярвам.

— И така, вие все пак ме направихте мъченица — единственото нещо, което цял живот се опитвам да не бъда. Толкова е отвратително да си мъченик. Твърде голяма чест е за противниците ти. Но ще ти кажа следното, Алва — ще ти го кажа на теб, защото ти си най-неподходящият да го чуе: не можете да сторите нито на мен, нито на него нещо по-лошо от онова, което сама ще си причиня. Ако си мислиш, че не мога да понеса случая с Храма на Стодард, само почакай и ще видиш какво мога да понеса.

Три дни след процеса Елсуърт Тухи седеше вечерта в стаята си и слушаше радио. Не му се работеше. Даде си почивка, отпуснат удобно в креслото. Пръстите му отмерваха ритъма на сложна симфония. На вратата се почука.

— Влеез — каза провлечено Тухи.

Влезе Катрин. Погледна радиото, търсейки извинение за влизането си.

— Разбрах, че не работиш, чичо Елсуърт. Искам да поговорим.

Стоеше прегърбена, тялото й беше слабо и момчешко. Носеше неизгладена пола от скъп туид. Беше си сложила малко грим и кожата на лицето й изглеждаше безжизнена под петната от пудра. На двадесет и шест години изглеждаше като жена, която се опитва да скрие, че е над тридесет.

През последните години с помощта на чичо си тя стана добър социален работник. Работеше срещу заплащане в един приют и имаше малко пари в банкова сметка. Канеше на обед приятелките си — нейни по-възрастни колежки. Говореха си за проблемите на самотните майки, за реализацията на децата от бедни семейства и за злините, предизвиквани от индустриалните корпорации.

През последните години Тухи сякаш забрави за нейното съществуване. Знаеше, че тя много държи на него, по своя мълчалив, ненатрапчив начин. Рядко започваше разговор с нея. Но тя постоянно идваше при него за дребни съвети. Беше като малък мотор, който черпи от неговата енергия и трябва да спира от време на време, за да се зареди. Ходеше на театър само, след като се посъветва с него за пиесата. Не отиваше на лекция, без да поиска неговото мнение. Сприятели се с едно момиче, интелигентно, способно, весело и обичащо бедните, макар че беше социална работничка. Тухи не одобри момичето. Катрин я остави.

Обръщаше се към него за съвет накратко, между другото, внимавайки да не го бави: когато се хранеха, на вратата на асансьора, когато той излиза, или в хола, когато прекъсваше важно радиопредаване, за да се чуе името на радиостанцията. Тя държеше да показва, че не си позволява да отнема нито секунда от ценното му време.

Тухи я изгледа изненадан, когато влезе в кабинета. Каза й:

— Разбира се, момичето ми. Не съм зает. Никога не съм зает за теб. Би ли намалила радиото?

Тя намали радиото и се свлече в едно кресло срещу него. Движенията й бяха непохватни и противоречиви, като юношески: беше изгубила навика да се движи уверено, но понякога с жест или с рязко движение на главата изразяваше сухо, надменно нетърпение, което бе започнала да проявява.

Погледна чичо си. Очите й зад очилата бяха неподвижни и напрегнати, но потайни. Каза:

— Какво правиш напоследък, чичо Елсуърт? Прочетох във вестниците, че е спечелено някакво голямо съдебно дело, с което си бил свързан. Зарадвах се. Не бях чела вестници от месеци. Толкова съм заета… Не, не е съвсем вярно. Имам време, но когато се прибера у дома, нямам сили за нищо, лягам и заспивам. Чичо Елсуърт, дали хората спят много, защото са изморени, или защото искат да избягат от нещо?

— Виж, скъпа, тези думи като че ли не са от твоята уста.

Тя поклати безпомощно глава:

— Знам.

— Какъв е проблемът?

Тя загледа върховете на обувките си. Устните й се движеха с усилие:

— Изглежда за нищо не ставам, чичо Елсуърт. — Вдигна очи към него. — Толкова съм нещастна.

Той я погледна мълчаливо, със сериозно лице и благи очи. Тя прошепна:

— Разбираш ли? — той кимна. — Нали не ми се сърдиш? Не ме презираш?

— Скъпа, как бих могъл?

— Не ми се искаше да казвам такова нещо. Дори на себе си. Не е само тази вечер, така е от дълго време. Просто ми позволи да ти кажа всичко, не се шокирай, трябва да го кажа. Все едно че отивам да се изповядам, както правех преди… не, не се връщам към религията, знам, че тя е само… средство за класова експлоатация, не мисли, че ще те измамя, след като ми го обясни толкова добре. Не ми липсва ходенето на църква. Просто… просто ми е нужно някой да ме изслуша.

— Кейти, скъпа, защо си толкова уплашена? Не бива. Особено когато си говорим двамата. Отпусни се, дръж се естествено и ми кажи какво става.

Тя го погледна с благодарност.

— Ти си… толкова чувствителен, чичо Елсуърт. Не исках да ти казвам, но ти се досети. Наистина съм уплашена. Защото… ти току-що го каза: дръж се естествено. А аз най-много се страхувам да се държа естествено. Защото съм покварена.

Той се засмя, но не обидно, а топло и смехът му опроверга нейното твърдение. Тя не се усмихна.

— Не, чичо Елсуърт, вярно е. Ще се опитам да ти обясня. От дете винаги съм искала да върша добрини. Мислех си, че всеки го иска, но вече не мисля така. Някои хора правят най-доброто, което могат, дори да грешат, но други просто не ги е грижа. Аз винаги съм се старала да върша добри неща. Вземах го много на сериозно. Разбира се, знам, че не съм надарена и тази тема, за доброто и злото, е твърде голяма за мен. Но чувствах, че каквото и да е доброто — доколкото за мен е възможно да го опозная, — ще правя най-доброто, за да живея с мисълта за него. Човек може да опита, нали? Това вероятно ти звучи ужасно детински.

— Не, Кейти. Продължавай, скъпа.

— Като начало знаех, че е зло да си егоист. Сигурна бях, че е така. Затова се опитвах никога да не искам нищо за себе си. Когато Питър изчезваше с месеци… Не, не мисля, че ще одобриш това.

— Кое, скъпа?

— Питър и мен. Затова няма да говоря по този въпрос. И без това не е важно. Е, ясно ти е защо бях толкова щастлива, когато дойдох да живея при теб. Ти си възможно най-близо до идеала за себеотрицание. Опитвах се да бъда като теб, по най-добрия възможен начин. Затова си избрах работата, която работя сега. Всъщност ти никога не си ми казвал, че трябва да избера точно нея, но някак усетих, че мислиш така. Не ме питай как го усетих — не беше нищо специално, само дребните неща, които ми казваш. Почувствах се уверена, когато започнах. Знаех, че нещастието произтича от егоизма и че човек може да бъде щастлив само, когато се посвети на другите. Ти си ми го казвал. Казват го и толкова много други хора. Дори най-великите хора в историята го повтарят от векове.

— И?

— Ами, виж ме.

Лицето му остана неподвижно за миг, после той се усмихна и каза:

— Какво става с теб, мила? Освен че не си подбираш чорапите и че можеш да си по-внимателна с грима?

— Не се смей, чичо Елсуърт. Моля те, не се смей. Знам, че според теб трябва да можем да се смеем на всичко, особено на самите себе си. Само че… аз не мога.

— Не се смея, Кейти. Но какво всъщност се случва?

— Нещастна съм. Нещастна съм и то по ужасен, гаден, недостоен начин. По начин, който изглежда… нечист. И нечестен. Дни наред се страхувам да мисля за себе си, да се погледна. А това е лошо. Това е… лицемерие. Винаги съм искала да бъда честна към себе си. Но не съм, не съм, не съм!

— Успокой се, скъпа. Не викай. Съседите ще те чуят.

Тя потърка чело с опакото на дланта си. Поклати глава. Прошепна:

— Съжалявам… Ще се оправя…

— Защо си нещастна, скъпа?

— Не знам. Не мога да разбера. Например уредих курсове за бъдещи родилки в „Клифърд Хауз“ — идеята беше моя, — уредих парите и намерих лектор. Курсовете вървят много добре. Казвам си, че трябва да съм щастлива. Но не съм. Като че ли за мен е без значение. Седя и си казвам: ти уреди бебето на Мари Гонсалес да бъде осиновено в добро семейство — сега бъди щастлива. Но не съм. Не усещам нищо. Когато съм честна към себе си, осъзнавам, че единственото чувство, което изпитвам в продължение на години, е умора. Не физическа умора. Просто умора. Като че ли… като че ли вече не чувствам нищо.

Свали очилата си. Сякаш двойната бариера на нейните и неговите очила й пречеше да стигне до него. Заговори с нисък глас. Думите й излизаха с голямо усилие:

— Но това не е всичко. Има нещо много по-лошо, което много ме тормози. Започвам да мразя хората, чичо Елсуърт. Ставам жестока, зла и дребнава, каквато никога не съм била. Очаквам хората да са ми благодарни. Аз… изисквам благодарност. Откривам, че ми доставя удоволствие, когато бедните раболепничат и ми се подмазват. Откривам, че харесвам само онези, които угодничат. Веднъж… веднъж казах на една жена, че не оценява какво правят хора като нас за измет като нея. След това плаках с часове, толкова се срамувах. Става ми противно, когато хората спорят с мен. Чувствам, че те нямат право на собствено мнение, че аз знам по-добре, че съм върховен авторитет за тях. Имаше едно момиче, за което се притеснявахме, защото ходеше с много красиво момче, но с лоша слава. Седмици наред я тормозех, казвах й, че той ще й навлече неприятности и че тя трябва да го зареже. Е, те се ожениха и сега са най-щастливата двойка. Мислиш, че се радвам ли? Не, бясна съм и едва успявам да се държа любезно с момичето, като се срещнем. Друго момиче отчаяно се нуждаеше от работа — положението в семейството й наистина беше непоносимо. Обещах, че ще й намеря работа. Но тя сама успя да си намери хубава работа. На мен никак не ми беше драго. Стана ми много обидно, че някой се е измъкнал от калта без моята помощ. Вчера говорих с едно момче, което иска да учи в колеж, но аз се опитах да го разубедя и му казах, че е по-добре да си потърси добра работа. Пак се ядосах и изведнъж си дадох сметка, че самата аз толкова много исках да уча в колеж — но ти не ми позволи, нали помниш — и затова не ми се иска това дете да учи… Чичо Елсуърт, нима не разбираш? Аз ставам егоцентрична. Ставам егоистка, и то много по-страшна, отколкото ако бях дребна търговка, която краде грошове от заплатите на тези хорица!

Той попита спокойно:

— Това ли е всичко?

Тя затвори очи и продължи, гледайки ръцете си:

— Да… но не съм единствената, която се чувства така. Много от жените, с които работя, се чувстват по същия начин… Не знам защо става така… Не знам защо и с мен стана така… Бях щастлива, когато помагам на някого. Помня веднъж — този ден обядвах с Питър, — на връщане видях стар латернаджия и му дадох пет долара. Това бяха всичките ми пари, бях ги спестила, за да си купя парфюм, много исках да си купя парфюм, но всеки път, когато се сещах за латернаджията, бях щастлива… По онова време често се виждахме с Питър… На път към къщи след срещите с него ми се искаше да целуна всяко дрипаво дете в квартала… Струва ми се, че сега мразя бедните… Мисля, че и останалите жени ги мразят… Но бедните не ни мразят, както би трябвало да бъде. Те само ни презират… Смешно е, нали: би трябвало господарите да презират робите, а робите да мразят господарите. Не знам кой какъв е. Може би това не важи за този случай. А може би важи. Не знам…

Тя вдигна глава и направи последен опит да се разбунтува.

— Нали разбираш какво се опитвам да си изясня? Защо нещата, които се стремя да правя, смятайки, че върша добрини, ме правят нещастна? Сигурно защото съм покварена по природа и не съм способна да живея добродетелно. Това ми се струва единственото обяснение. Но… но понякога си мисля, че не е възможно човек да е напълно искрен в добрата си воля и да не е способен да върши добрини. Не е възможно да съм толкова негодна. Отказала съм се от всичко, нямам никакви желания, нямам нищо, което да е само мое — и съм нещастна. Така се чувстват и други жени като мен. Не познавам нито един безкористен човек в света, който да е щастлив — освен теб.

Сведе глава и остана така, сякаш безразлична дори към отговора, който очакваше от него.

— Кейти — каза той меко и с укор — Кейти, скъпа.

Тя мълчеше.

— Наистина ли искаш да чуеш отговора? — Тя кимна. — Защото всъщност ти сама си отговори. — Тя вдигна безизразно очи. — За какво ми говореше? От какво се оплакваше? От това, че ти си нещастна. Говореше ми само за Кейти Холси и за нищо друго. Ти произнесе най-себичната реч, която съм чувал през живота си.

Тя примигна съсредоточено, като ученичка, разстроена от труден урок.

— Не си ли даваш сметка каква егоистка си? Избираш си благородна професия не заради доброто, което можеш да направиш, а заради личното щастие, което очакваш от нея.

— Но аз наистина искам да помагам на хората.

— Защото си мислела, че така ще станеш добродетелна.

— Вярно е. Мислех си, че правя добро. Порочно ли е човек да се стреми да върши добрини?

— Да, ако това е главната ти цел. Не си ли даваш сметка колко е егоцентрично? Всички да вървят по дяволите, стига аз да съм добродетелна.

— Но ако не изпитваш… самоуважение, как можеш да имаш стойност?

— А защо трябва да имаш стойност?

Тя разтвори ръце, объркана.

— Ако първата ти грижа е какво си, какво мислиш или чувстваш или какво имаш или нямаш, ти си най-обикновена егоистка.

— Но аз не мога да се отделя от собственото си тяло.

— Не. Но можеш да се отделиш от дребната си душица.

— Имаш предвид, че трябва да искам да съм нещастна ли?

— Не. Трябва да престанеш да искаш каквото и да било. Трябва да забравиш колко важна е госпожица Катрин Холси. Защото тя не е важна. Хората са важни само заради връзката им с другите хора, заради полезността си, заради онова, което правят за другите. Докато не го разбереш, не можеш да очакваш нищо, освен нещастие под различни форми. Защо превръщаш в космическа трагедия факта, че си осъзнала колко си жестока към хората? Какво от това? Става дума само за грешки на растежа. Човек не може да премине от състояние на животинска бруталност към духовност, без да преживее преходни състояния. Някои от тях могат да ти се сторят порочни. Преди да стане красива, жената е непохватна девойка в пубертета. Всеки растеж изисква унищожение. Не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата. Трябва да си готова да страдаш, да бъдеш жестока, нечестна и нечиста — трябва да си готова на всичко, скъпа, на всичко, което убива най-упорития корен, егото. И едва когато той е мъртъв, когато вече ти е все едно, когато си изгубила самоличността си и си забравила името на душата си — едва тогава ще познаеш щастието, за което ти говоря, и вратите на духовната възвишеност ще се отворят пред теб.

— Но, чичо Елсуърт — прошепна тя, — когато вратите се отворят, кой ще влезе през тях?

Той се засмя рязко и високо. Със смеха си сякаш оцени думите й.

— Скъпа, не съм допускал, че можеш да ме изненадаш.

След това лицето му отново стана сериозно.

— Това беше остроумна забележка, Кейти, но се надявам, че е само остроумна забележка, нали?

— Да — каза тя неуверено, — предполагам. Все пак…

— Не можем да бъдем много конкретни, когато говорим за абстракции. Разбира се, ти си тази, която ще влезе. Няма да си загубила самоличността си — ще си придобила по-обхватна самоличност, която ще бъде свързана с другите хора и с цялата вселена.

— Как? По какъв начин ще стане това? Част от какво ще бъде?

— Нали виждаш колко е трудно да обсъждаме тези неща, защото езикът ни е език на индивидуализма, с всичките му условности и суеверия. „Самоличност“ — това е илюзия, разбира се. Не можеш обаче да построиш нова къща от стари трошливи тухли. Няма да ме разбереш напълно, разсъждавайки със съвременните представи. Ние сме отровени от суеверието на егото. Не можем да знаем какво би било добро и зло в едно безкористно общество, нито какво ще чувстваме, нито по какъв начин. Трябва първо да разрушим егото. Затова умът е толкова ненадежден. Не трябва да мислим. Трябва да вярваме. Вярвай, Кейти, дори ако умът ти възразява. Не мисли. Вярвай. Вярвай на сърцето си, не на ума си. Не мисли. Чувствай. Вярвай.

Тя седеше неподвижна и спокойна, но имаше вид на прегазена от танк. Прошепна покорно:

— Да, чичо Елсуърт… Аз… не съм мислила за това по такъв начин. Искам да кажа, винаги съм мислила, че трябва да мисля… Но ти си прав, тоест, ако прав е думата, която имам предвид, ако има такава дума… Да, ще вярвам… Ще се опитам да разбера… Не, не да разбера. Да почувствам. Да вярвам, искам да кажа… Само че съм толкова слаба… Винаги се чувствам толкова дребна, след като говоря с теб… Предполагам, че съм била права в известен смисъл — наистина съм негодна… но това няма значение… няма значение…

На следващата вечер на вратата се звънна. Тухи отиде да отвори.

Усмихна се, посрещайки Питър Кийтинг. Очакваше Кийтинг да дойде при него след процеса, знаеше, че Кийтинг ще има нужда да дойде. Очакваше обаче, че ще дойде по-рано.

Кийтинг влезе неуверено. Ръцете му сякаш бяха твърде тежки за китките. Очите му бяха отекли и кожата на лицето му изглеждаше отпусната.

— Здравей, Питър — каза бодро Тухи. — Искаш да поговорим ли? Влизай. Имаш късмет. Цяла вечер съм свободен.

— Не — каза Кийтинг. — Искам да видя Кейти.

Не погледна Тухи и затова не видя изражението зад очилата му.

— Кейти? Но разбира се! — каза весело Тухи. — Не се е случвало да дойдеш тук, за да се видиш с Кейти, затова не ми дойде наум, но… Влизай направо. Мисля, че си е у дома. Нататък… не знаеш ли къде е стаята й?… Втората врата.

Кийтинг се затътри тежко по коридора, почука на вратата на Катрин и влезе, когато тя отговори. Тухи го загледа замислено.

Катрин скочи на крака, като видя госта си. За миг остана права с глупаво, невярващо изражение, след това се втурна към леглото си, сграбчи един ластичен колан, който беше оставила там и бързо го пъхна под възглавницата. Рязко си свали очилата, скри ги с юмрук и ги мушна в джоба си. Почуди се кое ще е по-зле: да остане както е, или да седне на тоалетната масичка и в негово присъствие да оправи лицето си.

Не беше виждала Кийтинг от шест месеца. През последните три години се срещаха от време на време, през дълги промеждутъци, няколко пъти обядваха заедно, няколко пъти вечеряха, два пъти отидоха на кино. Винаги се срещаха на обществени места. След като се запозна с Тухи, Кийтинг не идваше да я вижда в дома й. Когато се срещаха, говореха така, сякаш нищо не се бе променило. Но отдавна не бяха говорили за женитба.

— Здравей, Кейти — каза меко Кийтинг. — Не знаех, че носиш очила.

— Само… само за четене… Аз… Здравей, Питър… Изглеждам ужасно тази вечер… Радвам се да те видя, Питър…

Той седна тежко, с шапка в ръка, без да съблече палтото си. Тя стоеше и се усмихваше безпомощно. След това направи неопределено движение с ръце и попита:

— Само за малко ли си или… или ще си съблечеш палтото?

— Не, не е само за малко. — Стана, хвърли палтото и шапката на леглото, после за първи път се усмихна и попита: — Или ти си заета и искаш да ме отпратиш?

Тя притисна длани към очите си, после бързо отпусна ръце; трябваше да го посрещне така, както винаги го бе посрещала, трябваше да се държи нормално:

— Не, въобще не съм заета.

Той седна и протегна ръка в мълчалива покана. Тя веднага дойде при него, сложи ръка в неговата и той я придърпа да седне на страничната облегалка на креслото.

Светлината от лампата се лееше върху него. Тя се опомни и забеляза лицето му.

— Питър — ахна тя, — какво ти се е случило? Изглеждаш ужасно.

— Много пих напоследък.

— Не… бива така!

— Разбира се. Няма вече.

— Какво става?

— Исках да те видя, Кейти. Исках да те видя.

— Скъпи… какво са ти направили?

— Никой не ми е направил нищо. Вече съм добре. Добре съм. Защото дойдох тук… Кейти, чувала ли си за Хоптън Стодард?

— Стодард ли?… Не знам. Прочетох някъде това име.

— Е, нищо, няма значение. Само си мислех колко е странно. Стодард е стар негодник, който не можеше да понася собствената си поквара и за да я компенсира, реши да построи голям подарък за града. Но когато аз… когато стана непоносимо за мен, почувствах, че единственото, което мога да направя, е онова, което наистина най-много искам да направя — да дойда тук.

— Когато ти е непоносимо… какво, Питър?

— Извърших нещо много гадно, Кейти. Някой ден ще ти разкажа, но не сега… Слушай, ще ми кажеш ли, че ми прощаваш — но без да питаш за какво? Ще си мисля… ще си мисля, че ми е простил някой, който не може да ми прости. Някой, който не може да бъде наранен и затова не може да ми прости — но така става още по-зле за мен.

Тя не изглеждаше объркана. Каза сериозно:

— Прощавам ти, Питър.

Той бавно кимна няколко пъти и каза:

— Благодаря ти.

Тя притисна глава до неговата и прошепна:

— Преживял си страшни неща, нали?

— Да. Но сега съм добре.

Взе я в прегръдката си и я целуна. Престана да мисли за Храма на Стодард, а тя престана да мисли за доброто и злото. Излишно беше да разсъждават, чувстваха се твърде чисти.

— Кейти, защо не сме се оженили още?

— Не знам — каза тя. И добави бързо, защото сърцето й биеше лудо, защото не можеше да мълчи и защото реши да не се възползва от ситуацията: — Предполагам, защото знаем, че няма защо да бързаме.

— Но трябва да бързаме. Стига да не е твърде късно.

— Питър, ти… пак ли ми правиш предложение?

— Не се смайвай, Кейти. Защото ще реша, че през всички тези години си се съмнявала. Точно сега не мога да понеса тази мисъл. Дойдох тази вечер, за да ти кажа точно това. Ще се оженим. Ще се оженим веднага.

— Добре, Питър.

— Няма нужда от обяви, дати, подготовка, гости, няма нужда от нищо. Допуснахме такива неща да ни пречат всеки път. Честно казано, не знам защо оставихме нещата така… Няма да казваме нищо на никого. Просто ще се измъкнем от града и ще се оженим. След това ще обявим, че сме се оженили и после ще обясняваме, ако някой иска обяснения. Имам предвид чичо ти, моята майка и всички останали.

— Добре, Питър.

— Напусни още утре проклетата си работа. Ще си уредя един месец отпуск. Гай адски ще се ядоса, но аз ще съм доволен. Приготви си нещата — няма да ти е нужно кой знае какво, — не се притеснявай за грима — нали каза, че изглеждаш ужасно тази вечер? Всъщност никога не си била по-красива. Ще дойда тук в девет сутринта вдругиден. Бъди готова да тръгнем.

— Добре, Питър.

Той си тръгна, а тя легна на леглото си и се разхлипа на висок глас, без задръжки, без достойнство, без да я грижа за каквото и да било.

Елсуърт Тухи беше оставил отворена вратата на своя кабинет. Видя, че Кийтинг минава покрай вратата, но не го забеляза и си тръгна. После чу звука от хлипането на Катрин. Влезе в стаята й без да чука. Попита:

— Какво става, скъпа? Да не би Питър да те е обидил?

Тя се повдигна от леглото и го погледна, отхвърляйки косата от лицето си. Продължи да хлипа. Изрече първото, което й дойде на ум. Каза нещо, което самата тя не разбра, но което той разбра много добре:

— Не ме е страх от теб, чичо Елсуърт!

XIV

— Кой? — ахна Кийтинг.

— Госпожица Доминик Франкън — повтори камериерката.

— Ти си пияна, дявол да те вземе!

— Господин Кийтинг!…

Скочи на крака, изблъска я от пътя, влетя в хола и видя Доминик Франкън в жилището си.

— Здравей, Питър.

— Доминик!… Доминик, как е възможно? — Изпита гняв, страх и любопитство, почувства се поласкан и доволен. Първата му мисъл беше да благодари на Бога, че майка му не си е у дома.

— Обадих се в кантората. Казаха ми, че си се върнал вкъщи.

— Толкова съм поласкан и приятно изне… По дяволите, Доминик, има ли смисъл? Винаги се опитвам да бъда коректен с теб, а ти винаги схващаш толкова добре, че няма никакъв смисъл. Затова няма да си играя на сдържан домакин. Знаеш, че съм изумен, че идването ти тук е необичайно и че всичко, което ще кажа, сигурно ще е неуместно.

— Да, така е по-добре, Питър.

Той забеляза, че все още държи ключа в ръка и го мушна в джоба си. Приготвяше куфара за сватбеното пътешествие на следващия ден. Огледа помещението и ядно отбеляза колко недодялано изглеждат викторианските мебели до елегантната фигура на Доминик. Тя беше със сив костюм, черно кожено палто с вдигната до бузите яка и шапка с падаща периферия. Изглеждаше различно от появата си на свидетелското място и на приемите. Изведнъж си спомни за онзи миг преди години, когато стоеше на стълбите пред кабинета на Гай Франкън и си пожела никога повече да не вижда Доминик. Беше същата като тогава: непозната, която го ужаси с кристално безизразното си лице.

— Седни, Доминик. Свали си палтото.

— Не, няма да стоя дълго. Тъй като днес изобщо не се преструваме, да ти кажа ли защо съм дошла, или предпочиташ първо да си поговорим любезно?

— Не, нека да не си говорим любезно.

— Добре. Ще се ожениш ли за мен, Питър?

Той се вкамени. После се свлече на стола — знаеше, че тя говори сериозно.

— Ако искаш да се ожениш за мен — продължи тя със същия отмерен, безличен глас, — трябва да стане сега. Колата ми е долу. Отиваме до Кънектикът и се връщаме. Ще са ни нужни около три часа.

— Доминик… — Нямаше сили да си мръдне устните. Успя само да произнесе името й. Изпита желание да е парализиран. Но знаеше, че е неудържимо жизнен и насила вцепенява мускулите и ума си, защото не иска да поеме отговорността да мисли трезво.

— Нека не се преструваме, Питър. Обикновено хората първо обсъждат разумните неща и чувствата си, след това уреждат практическите въпроси. Но с нас няма друг начин. Ако ти го предложа под друга форма, ще те измамя. Трябва да го направя точно така. Никакви въпроси, никакви условия, никакви обяснения. Онова, което премълчаваме, говори само за себе си. Защото не го казваме. Няма за какво друго да разсъждаваш, освен дали искаш или не.

— Доминик — заговори той съсредоточено, сякаш вървеше по гола носеща греда в строяща се сграда, — разбирам само това: разбирам само, че трябва да се опитам да се държа като теб, да не обсъждам нищо, да не говоря, само да отговарям.

— Да.

— Само че… не мога… съвсем като теб.

— Сега е моментът, Питър, в който всичко е ясно. Няма къде да се скриеш. Дори с думи.

— Само ми кажи…

— Не.

— Дай ми време…

— Не. Или слизаме заедно сега, или забравяме.

— Не бива да се сърдиш, ако аз… Никога не си ми давала надежда, че можеш… че ти… не, не, няма да го кажа… но какво очакваш да си помисля? Тук съм съвсем сам и…

— И аз съм единствената, която може да ти даде съвет. Моят съвет е да откажеш. Честна съм с теб, Питър. Но няма да ти помогна, като оттегля предложението си. За предпочитане е да не си имал възможността да се ожениш за мен. Но я имаш. Сега. Трябва да избираш.

Той не можа да запази достойнство. Сведе глава и притисна юмрук към челото си.

— Доминик… защо?

— Знаеш защо. Веднъж ти казах причините, беше отдавна. Ако нямаш смелост да мислиш за тях, не очаквай да ти ги повторя.

Седеше неподвижен, с клюмнала глава. Каза:

— Доминик, ако двама души като теб и мен се оженят, ще бъде новина за първа страница на вестниците.

— Така е.

— Не е ли по-добре да го направим както му е редът, с обява и истинско сватбено тържество?

— Силна съм, Питър, но не чак толкова. След това можеш да се заемеш с приемите и публичността.

— Искаш да ти кажа да или не, така ли?

— Точно така.

Остана дълго загледан в нея. Тя го гледаше в очите, но погледът й беше като от портрет. Почувства се сам в стаята. Тя изчакваше търпеливо и напълно безучастно, без дори да го подкани да побърза.

— Добре, Доминик. Казвам ти да — изрече той най-после.

Тя сведе глава в знак на съгласие.

Той стана.

— Ще си облека палтото. Твоята кола ли ще вземем?

— Да.

— Тя е открита, нали? Да си облека ли коженото палто?

— Не. Но си вземи дебел шал. Има вятър.

— Никакъв багаж ли да не взимам? Веднага ли се връщаме в града?

— Връщаме се веднага.

Остави вратата към коридора отворена. Тя видя как си облича палтото и завива шал около врата си, сякаш се загръща с наметало. Приближи се до вратата на хола и я прикани да тръгва с мълчаливо кимване. Натисна бутона на асансьора и отстъпи, за да й направи път. Движенията му бяха точни и уверени. Действаше без радост или емоции. Изглеждаше по-хладен и мъжествен от когато и да било.

Хвана я под ръка твърдо и покровителствено, докато пресекат улицата, за да стигнат до колата й. Отвори вратата на колата, пусна я да се настани зад волана и мълчаливо седна до нея. Тя се пресегна през него и вдигна неговото стъкло. Каза му:

— Ако не е добре, нагласи го така, че като потеглим, да не ти е много студено.

Той й каза:

— Тръгвай към Гранд Конкърс, на няколко светофара оттук.

Тя остави чантата си на коленете му, пое волана и запали двигателя. Внезапно осъзнаха, че между тях няма враждебност, а спокойно, безнадеждно приятелско чувство, сякаш са жертви на неясно бедствие и трябва да си помагат взаимно.

Тя караше бързо, както бе свикнала, с равномерна висока скорост. Пътуваха мълчаливо. Двигателят бръмчеше монотонно. Изчакваха търпеливо, без да променят положението на телата си, когато спираха на светофар. Бяха се отдали на движение, устремено в точно определена посока, като траектория на куршум, който не може да бъде спрян. По улиците на града падаше първият здрач. Уличната настилка жълтееше. Магазините още бяха отворени. Рекламата на един киносалон светна, червените крушки се разклатиха и изместиха последната дневна светлина във въздуха, от което улицата стана още по-тъмна.

Питър Кийтинг нямаше никакво желание да говори. Сякаш вече не беше Питър Кийтинг. Не изпитваше нужда от топлота или съчувствие. Не искаше нищо. Тя се замисли за това и хвърли към него поглед, който бе почти признателен и нежен. Той посрещна погледа й без да трепне и тя видя в очите му разбиране, но без никаква друга реакция. Сякаш погледът му казваше: „Разбира се“, но нищо друго.

Излязоха от града. Студеният кафяв път летеше насреща им. Той й каза:

— Пътните полицаи се заяждат по тези места. Приготви си журналистическата карта за всеки случай.

— Вече не съм журналистка.

— Моля?

— Вече не работя във вестника.

— Да не би да си напуснала?

— Не, уволниха ме.

— Какво значи това?

— Къде беше през последните дни? Мислех, че всички знаят.

— Съжалявам. Тия дни не съм чел вестници.

Изминаха още няколко километра и тя каза:

— Дай ми цигара. В чантата ми са.

Отвори чантата й и видя табакерата, пудриерата, червилото, гребена, сгънатата снежнобяла носна кърпичка, ухаеща леко на парфюм. Мярна му се мисълта, че все едно разкопчава блузата й, но не възприе съзнателно тази мисъл, нито интимното усещане за притежание, с което отвори чантата. Извади цигара от табакерата, запали я и я премести от своите устни в нейните.

— Благодаря — каза тя. Той запали цигара и на себе си и затвори чантата й.

Стигнаха до Гринич и той заразпитва къде да отидат, показваше й накъде да кара и в коя пресечка да завие:

— Ето тук — каза той, когато стигнаха пред къщата на съдията.

Излезе първи и й помогна да слезе от колата. Натисна звънеца.

Ожениха се в хола, където имаше кресла с избеляла синьо пурпурна дамаска и лампа с ресни от стъклени мъниста. Свидетели станаха съпругата на съдията и техен съсед на име Чък, който прекъсна някаква домашна работа и леко миришеше на белина.

После се върнаха при колата и Кийтинг попита:

— Искаш ли да карам, ако си изморена?

Тя отвърна:

— Не, аз ще карам.

Пътят към града минаваше през кафяви ниви. Всяка неравност на почвата червенееше от западната страна. Лека морава мъгла покриваше нивите в далечината. Небето бе озарено от огнени проблясъци. Разминаха се с няколко коли, които профучаха край тях като кафяви силуети. Други бяха със запалени фарове с тревожна жълта светлина.

Кийтинг се загледа в пътя — тясна черта в средата на предното стъкло. От двете страни на пътя имаше ниви и хълмове, вместени в стъкления правоъгълник пред него. Пътят се разгъваше пред тях, изпълваше стъклото, излизаше извън очертанията му, разтваряше се, за да ги пусне да минат, разделяйки се в две сиви ленти от двете страни на колата. Стори му се, че участват в състезание и зачака да види как предното стъкло печели, как колата се удря в тънката чертичка, преди тя да се разшири.

— Къде ще живеем, като начало? — попита той. — Вкъщи или у вас?

— У вас, разбира се.

— Предпочитам да се преместя при теб.

— Не. Ще се изнеса от моето жилище.

— Моят апартамент едва ли ще ти хареса.

— Защо?

— Не знам. Не ти подхожда.

— Ще ми хареса.

Помълчаха малко, после той попита:

— Как ще обявим женитбата си?

— Както желаеш. Оставям на теб.

Ставаше все по-тъмно и тя включи фаровете. Той наблюдаваше пътните знаци, появяващи се ниско отстрани на пътя. Изскачаха с наближаването на колата и гласяха: „Ляв завой“, „Кръстовище“. Бяха като светлинни точки, проблясващи сякаш нарочно и злобно.

Пътуваха мълчаливо, но в мълчанието им вече нямаше съпричастие, вече не се приближаваха заедно към бедствието, защото бедствието бе настъпило. Смелостта им беше без значение.

Той се почувства смутен и неуверен, както се бе чувствал винаги в присъствието на Доминик Франкън.

Обърна се към нея. Тя гледаше пътя. Профилът й в студения вятър беше спокоен, дистанциран и красив, почти непоносим за него. Погледна ръцете й в ръкавици, хванати твърдо от двете страни на волана. Погледна стройния крак върху педала на газта и очите му проследиха нагоре линията на крака й. Погледът му се задържа върху сивия триъгълник на тясната й пола. Изведнъж си даде сметка, че е в правото си да мисли онова, което мисли.

За първи път осъзна напълно мисълта, че са женени. Осъзна, че винаги е желал тази жена, че я желае, както би пожелал уличница, трайно, безнадеждно и порочно. Това е моята съпруга, помисли той за първи път, без следа от респект към тази дума. Обзе го такова неудържимо желание, че ако беше лято, щеше да й нареди да завие в първия страничен път, за да я обладае.

Плъзна ръка по облегалката и обгърна раменете й, почти без да я докосва. Тя не помръдна, не оказа съпротива, нито се обърна да го погледне. Той отдръпна ръката си и се загледа втренчено напред.

— Госпожа Кийтинг — каза с равен глас. Не беше обръщение към нея, а констатация.

— Госпожа Питър Кийтинг — каза тя.

Спряха пред неговото жилище, той излезе и отвори нейната врата, но тя остана зад волана.

— Лека нощ, Питър. Ще се видим утре.

Добави, преди лицето му да изрази нещо твърде нецензурно:

— Утре ще пратя нещата си у вас и тогава ще обсъдим всичко. Ще започнем от утре, Питър.

— Къде отиваш?

— Имам да уреждам разни неща.

— Но какво да кажа на хората тази вечер?

— Каквото искаш, ако изобщо имаш какво да кажеш.

Включи се в движението и потегли.

Когато влезе в стаята на Роурк същата вечер, той й се усмихна, но не с обичайната си лека усмивка, признаваща какво предстои, а с усмивка, изразяваща очакване и болка.

Не беше я виждал след процеса. След като даде показания, тя излезе от съдебната зала и оттогава не се появи. Той отиде веднъж в дома й, но камериерката му каза, че госпожица Франкън е заета.

Гледаше го усмихната, за първи път напълно съгласна, сякаш присъствието му беше решение за всичко, сякаш то даваше отговор на всички въпроси и тя съществуваше само, за да бъде жена, загледана в него.

Останаха мълчаливи един срещу друг и тя помисли, че най-хубавите думи са онези, които остават неизречени.

Щом тръгна към нея, тя му каза:

— Нека не говорим за процеса. После.

Взе я в прегръдката си. Тя насочи тялото си право срещу неговото, за да почувства изцяло гърдите му върху своите, да почувства цялата дължина на краката му върху дължината на своите, все едно че ляга срещу него, краката й не усещат тежест и се държи изправена от натиска на тялото му.

Останаха в леглото цялата нощ. Не усещаха кога заспиват. В моментите на изтощение общуваха също толкова наситено, колкото в единението при разтърсващите срещи на телата им.

Сутринта се облякоха. Тя наблюдаваше спокойните му движения из стаята. Замисли се за онова, което бе взела от него. Напрежението в китките й я подсети, че собствената й сила е в него, сякаш всеки от тях бе дал енергията си на другия.

Той остана за миг в другия край на стаята, обърнат с гръб към нея. Тя каза с тих и спокоен глас:

— Роурк.

Обърна се към нея, като че ли се досещаше какво ще чуе.

Тя стоеше насред стаята, също като първата вечер, когато дойде при него, все едно че се готви за някакъв обред.

— Обичам те, Роурк.

Казваше го за първи път.

Видя ефекта от следващите си думи на лицето му, още преди да ги изрече.

— Вчера се омъжих. За Питър Кийтинг.

Щеше да е лесно, ако мъжът срещу нея бе стиснал устни, за да сподави вика си, ако бе свил юмруци, за да се защити от самия себе си. Но не беше никак лесно, защото той не направи нищо такова, и все пак тя знаеше, че прави точно това, но без да го изрази с физическо действие.

— Роурк… — прошепна тя, изплашена.

Той каза:

— Добре съм. — И продължи: — Моля те, изчакай за миг… Добре. Давай нататък.

— Роурк, преди да се запозная с теб, аз се страхувах да срещна някой като теб, защото знаех, че ще трябва да преживя това, което преживях на свидетелското място и ще трябва да направя това, което направих в съдебната зала. Беше ми противно, защото за теб е оскърбление някой да те защитава, а за мен е оскърбление, че някой трябва да защитава теб… Роурк, мога да приема всичко, с изключение на онова, което изглежда най-лесно за повечето хора: половинчатостта, почти свършената работа, приблизителността, средата на пътя. Може би те имат своите оправдания. Не знам. Не искам да проверявам дали е така. Знам само, че никога няма да разбера подобно поведение. Когато се замисля какъв си ти, мога да приема само вселена като твоята. Или поне вселена, в която имаш шанс да се бориш, и то да се бориш според твоите условия. Но тя не съществува. Не мога да живея разкъсана между онова, което съществува, и теб. Това би означавало да воювам против неща и хора, които не заслужават да са ти опоненти. Да водя твоята битка, но с техните методи — но това е твърде скверно. То би означавало да правя за теб онова, което правех за Питър Кийтинг: да лъжа, да лаская, да увъртам, да правя компромиси, да насърчавам глупостта — за да ги моля да ти дадат шанс, да ги умолявам да те оставят на мира, да ти позволят да работиш, да ги моля, Роурк, не да им се надсмивам, а да треперя, защото имат власт да те наранят. Дали съм твърде слаба, след като не мога да го направя? Не знам кое би било проява на по-голяма сила: да приема всичко заради теб или да те обичам толкова много, че останалото да е неприемливо. Не знам. Твърде много те обичам.

Той я гледаше и чакаше. Тя разбра, че отдавна му е ясно, но е трябвало да бъде изречено.

— Ти не обръщаш внимание на тези неща, за разлика от мен. Нищо не мога да направя. Обичам те. Контрастът е твърде голям. Роурк, няма да спечелиш, ще те унищожат, но аз няма да съм с теб, за да видя как те унищожават. Първо бих унищожила себе си. Това е единственият израз на протест, възможен за мен. Какво друго мога да ти дам? Хората жертват толкова дребни неща. Аз ти принасям в жертва моя брак с Питър Кийтинг. Няма да допусна да съм щастлива в техния свят. Ще приема страданието. Това ще е отговорът ми към тях и подаръкът ми за теб. Сигурно повече няма да те видя. Ще се опитам да не те виждам. Но ще живея за теб, всяка минута, с всяко позорно нещо, което върша, ще живея за теб по свой начин — единствения, на който съм способна.

Той се опита да заговори, но тя продължи:

— Чакай. Нека да свърша. Можеш да ме попиташ защо тогава не се самоубия. Защото те обичам. Защото съществуваш. А това е толкова много, че не ми позволява да умра. И тъй като трябва да бъда жива, за да знам, че ти съществуваш, ще живея в света какъвто е, така, както този свят ми налага. Не половинчато, а цялостно. Не като го умолявам и бягам от него, а като се изправя открито срещу него, като го удрям до болка и до грозота и избирам първа най-лошото, което може да ми стори. Не като съпруга на някой полусносен мъж, а като съпруга на Питър Кийтинг. И само в мислите ми, само там, където нищо не ще може да ги докосва, свещени зад стената на собственото ми падение ще останат споменът за теб и знанието за теб. От време на време ще си казвам: „Хауърд Роурк“ и ще чувствам, че съм заслужила да си го кажа.

Стоеше пред него с вдигната глава. Устните й не бяха напрегнати, а меко притворени, очертани на лицето й, изразяващи болка, нежност и примирение.

Неговото лице изразяваше страдание, което бе таил и с което бе живял дълго време. Не беше като рана, а като белег от рана.

— Доминик, ако ти кажа да анулираш веднага този брак, да забравиш вселената и моята битка, да не изпитваш нито гняв, нито тревога, нито надежда, просто да живееш за мен, защото се нуждая от теб — да си моя съпруга, да те притежавам…?

— Видя на лицето й същото, което тя видя на неговото, когато му каза за женитбата си. Но той не се изплаши. Гледаше я спокойно. След малко тя му отвърна и думите сякаш не излизаха от устните й, а устните й бяха заставени да събират звуците отвън:

— Ще ти се подчиня.

— Нали разбираш защо няма да го направя. Не ще се опитам да те спра. Обичам те, Доминик.

Тя затвори очи. Той продължи:

— Не искаш да го чуеш сега ли? Но аз искам да го чуеш. Когато сме заедно, не изпитваме нужда да говорим. Казвам ти го… за времето, когато няма да сме заедно. Обичам те, Доминик. Любовта ми към теб е също толкова себична, колкото и фактът, че съществувам. Себична е като дробовете ми, които дишат въздух. Дишам заради себе си, за да зареждам тялото си, за да съм жив. Давах ти не някаква саможертва или състрадание, а егото си и нуждата си от теб. Това е единственият начин, по който ти искаш да бъдеш обичана. Това е единственият начин, по който аз искам ти да ме обичаш. Ако се омъжиш за мен сега, аз ще стана целият ти живот. Но тогава няма да те искам, а и самата ти ще станеш нетърпима за себе си и няма да ме обичаш дълго. За да каже „аз те обичам“, човек трябва първо да може да каже „аз“. Подчинението, което бих могъл да получа от теб сега, ще ми даде само куха обвивка. Ако го поискам от теб, ще те унищожа. Затова няма да те спра. Ще те пусна да отидеш при съпруга си. Не знам как ще преживея тази вечер, но ще я преживея. Искам те непокътната, какъвто съм и аз, каквато ще останеш след битката, която си решила да водиш. Една битка никога не е безкористна.

Думите му бяха заредени с напрежение. Тя разбра, че за него е по-трудно да говори, отколкото за нея да го слуша. Затова продължи да го слуша.

— Трябва да се научиш да не се страхуваш от света. Да не зависиш от него, както си зависима сега. Да не допускаш да те наранява, както стана в съдебната зала. Трябва да ти дам възможност да се научиш. Не мога да ти помогна. Трябва да намериш своя път и тогава ще се върнеш при мен. Няма да ме унищожат, Доминик, нито ще унищожат теб. Ти ще спечелиш, защото си избрала най-трудния начин да воюваш за своята свобода. Ще те чакам. Обичам те. Казвам го сега за всичките години, през които ще чакаме. Обичам те, Доминик.

Целуна и я пусна да си отиде.

XV

В девет часа следващата сутрин Питър Кийтинг кръстосваше нервно из стаята си, чиято врата бе заключил. Забрави, че е девет часа и Катрин го чака. Наложи си да я забрави, да забрави всичко, свързано с нея.

Заключи вратата заради майка си. Виждайки безсилната му ярост, предната вечер тя го накара да й каже истината. Призна, че се е оженил за Доминик Франкън и измисли някакво обяснение, че Доминик е извън града, за да уведоми за женитбата си възрастни роднини. Майка му изпадна във възторг и го засипа с въпроси. Той успя да избегне отговорите и да скрие паниката си. Не беше сигурен, че наистина има съпруга, която ще се върне при него сутринта.

Забрани на майка си да разгласява новината, но тя се обади на няколко души по телефона предишната вечер и на още няколко сутринта. Телефонът неспирно звънеше, нетърпеливи гласове питаха: „Вярно ли е?“, изразяваха удивление и поднасяха поздравления. Кийтинг си представяше как новината се разпространява из града, съдейки по имената и общественото положение на хората, които се обаждаха. Реши, че няма да вдига телефона. Сякаш цял Ню Йорк празнуваше, а единствен той стоеше херметично затворен в стаята си, безучастен, объркан и уплашен.

Почти по пладне звънна звънецът на входната врата. Той притисна длани до ушите си, за да не чуе кой идва и какво иска. Разнесе се гласът на майка му, толкова кресливо радостен, че прозвуча ужасно глупаво:

— Пити, скъпи, няма ли да дойдеш да целунеш жена си?

Той влетя в коридора. Доминик съблече визоновото си палто и меката кожа прати към ноздрите му полъх от студения въздух на улицата, примесен с нейния парфюм. Усмихна се мило, погледна го в очите и каза:

— Добро утро, Питър.

За миг остана вцепенен. Спомни си всичките телефонни обаждания и преживя триумфа, който те му бяха поднесли. Почувства се като мъж, движещ се на арената на препълнен стадион. В усмивката му сякаш грейнаха лъчи от светлинна дъга.

— Доминик, скъпа, сбъдна се една мечта!

Нямаше го усещането, че са обречени да се разбират. Бракът им беше такъв, какъвто го бяха замислили.

Изглежда тя беше доволна. Каза:

— Съжалявам, че не ме пренесе през прага, Питър.

Вместо да я целуне, пое ръката й и непринудено и нежно притисна устни над китката й.

Обърна се към майка си и каза енергично и тържествуващо:

— Майко, Доминик Кийтинг.

Майка му я целуна. Доминик отвърна на целувката. Г-жа Кийтинг захлипа:

— Скъпа, толкова съм щастлива, Бог да те благослови, не знаех, че си толкова красива!

Той се зачуди какво да прави, но Доминик бързо взе нещата в свои ръце, влезе в хола и каза:

— Нека първо да хапнем, а после ще ми покажеш жилището, Питър. Ще ми донесат вещите след около час.

Г-жа Кийтинг грейна:

— Обедът вече ще е за трима, госпожице Фран… — Сепна се. — Скъпа, как да се обръщам към теб? Госпожа Кийтинг или…

— Доминик, разбира се — отвърна Доминик, без да се усмихне.

— Няма ли да разгласим, да поканим някого…? — попита Кийтинг, но Доминик отсече:

— По-късно, Питър. Новината ще се разпространи сама.

По-късно, когато багажът й пристигна, тя влезе уверено в неговата спалня. Инструктира камериерката как да подреди дрехите й и го помоли да й помогне да внесе вещите си.

Г-жа Кийтинг попита учудено:

— Деца, няма ли да заминете някъде? Оженихте се внезапно и романтично, но… не предвиждате ли меден месец?

— Не — каза Доминик, — не искам да откъсвам Питър от работата му.

Той вметна:

— Ще сме тук временно, Доминик. Ще се преместим в друго, по-голямо жилище. Ти ще го избереш.

— Не, не е необходимо. Ще останем тук — отвърна тя.

— Аз ще се изнеса — предложи щедро госпожа Кийтинг, без да се замисли, смразена от страх от Доминик. — Ще си наема малък апартамент.

— Не — каза Доминик. — Бих предпочела да не се изнасяш. Не искам нищо да се променя. Искам да се вместя в живота на Питър такъв, какъвто е.

— Колко си мила! — усмихна се г-жа Кийтинг, но Кийтинг се вцепени от мисълта, че няма нищо мило от нейна страна.

Г-жа Кийтинг осъзна, че когато емоциите отшумят, ще намрази снаха си. Би се примирила, ако се държи надменно, но не можеше да й прости сдържаната любезност.

Телефонът звънна. Главният проектант в кантората на Кийтинг поднесе поздравления и каза:

— Току-що научихме, Питър. Гай е смаян. Мисля, че трябва да му се обадиш или да дойдеш тук — трябва да направиш нещо.

Кийтинг забърза към кантората, доволен, че се измъква за малко от къщи. Влезе грейнал, с вид на лъчезарен влюбен. Усмихваше се и стискаше ръце в чертожната зала, на фона на шумни поздравления, весела завист и пиперливи забележки. После тръгна към кабинета на Франкън.

За миг го обзе чувство на странна вина, когато видя усмивката на Франкън, почти като благословия. Потупа го приятелски по раменете и каза:

— Много съм щастлив, Гай…

— Сигурен бях, че така ще стане — каза тихо Франкън, — и вече съм доволен. Добре е, че всичко вече ще е твое, Питър, всичко, тази стая, фирмата, скоро.

— За какво говориш?

— Хайде, нали ти е ясно. Изморен съм, Питър. Идва време, когато човек се изморява окончателно и тогава… Не, няма как да знаеш, твърде млад си. По дяволите, Питър, каква е ползата от мен тук? Вече нямам желание да се преструвам, че съм полезен… Понякога ми се иска да бъда честен. Усещането е приятно… Може да поработя още една-две години и после ще се пенсионирам. Тогава всичко ще стане твое. Може би ще ми е забавно да се повъртя тук още малко… харесва ми, толкова е оживено, всичко върви толкова добре, хората ни уважават… добра фирма беше „Франкън&Хайер“, нали?… Какво говоря, дявол да го вземе? „Франкън и Кийтинг“. Един ден ще бъде само Кийтинг… Питър — попита меко той, — защо не се радваш?

— Разбира се, че се радвам, много съм ти благодарен и така нататък, но защо по дяволите мислиш за пенсиониране отсега?

— Не говорим за това. Питам те защо не се радваш, когато ти казвам, че всичко ще е твое? Бих искал да се зарадваш, Питър.

— За Бога, Гай, не бъди мрачен, ти си…

— Питър, за мен е много важно да се радваш на това, което ти оставям. Да се гордееш с него. Гордееш се, нали, Питър?

— Та кой не би се гордял? — Погледът му избягваше Франкън. Умолителните нотки в гласа на Франкън му бяха непоносими.

— Да, кой не би се гордял? Разбира се… Нали това важи и за теб, Питър?

— Какво искаш? — сопна му се ядосано Кийтинг.

— Искам да се гордееш с мен, Питър — каза Франкън смирено и отчаяно. — Искам да знам, че съм постигнал нещо. Искам да съм сигурен, че е имало смисъл. В крайна сметка искам да съм сигурен, че не е било… напразно.

— Нима не си сигурен? Не си ли сигурен? — погледът на Кийтинг стана убийствен, сякаш Франкън изведнъж се превърна в заплаха за него.

— Какво има, Питър? — попита Франкън меко, почти равнодушно.

— Проклет да си, нямаш право да не си сигурен! На твоята възраст, с твоето име и престиж, с твоя…

— Искам да съм сигурен, Питър. Работих много упорито.

— Но ти не си сигурен! — Разгневен и изплашен, Кийтинг се опита да го оскърби и изрече онова, което наскърбява най-много, но забрави, че е обидно за самия него, а не за Франкън, че Франкън няма как да знае, че никога не е знаел и дори не би могъл да се досети: — Познавам един, който ще е сигурен в края на своя живот, ще бъде толкова сигурен, че ми се иска да му прережа проклетото гърло!

— Кой? — попита спокойно и безразлично Франкън.

— Гай! Гай, какво става с нас? Какво говорим?

— Не знам — каза Франкън. Изглеждаше изморен.

Същия ден Франкън отиде на вечеря у Кийтинг. Беше елегантен и блесна с галантността си, целувайки ръка на госпожа Кийтинг. Но когато поздрави Доминик, помръкна. Нямаше какво да й каже. Погледна я умолително. Очакваше да се държи язвително и подигравателно, но срещна ненадейно разбиране. Тя не каза нищо, сведе глава, после го целуна по челото и задържа устните си притиснати към него секунда по-дълго от необходимото. Той почувства прилив на топлота и благодарност, но после се уплаши.

— Доминик — прошепна той, за да не чуят другите, — сигурно си ужасно нещастна…

Тя се засмя и го хвана за ръката:

— Няма такова нещо, татко, как можеш да говориш така!

— Прости ми — промълви той, — толкова съм глупав… Наистина е чудесно…

Гости прииждаха цялата вечер, неканени и без предупреждение. Идваше всеки, който бе чул новината и смяташе, че може да се отбие. Кийтинг не знаеше дали се радва или не. Всичко изглеждаше чудесно на фона на веселата глъчка. Доминик се държа прекрасно. Той не долови и намек на сарказъм в поведението й.

Беше късно, когато си тръгна последният гост. Останаха сами сред препълнените пепелници и празните чаши. Седяха в противоположните ъгли на хола. Кийтинг се опитваше да отложи момента, когато щеше да му се наложи да мисли за онова, за което трябваше да мисли.

— Хайде, Питър — каза Доминик и стана, — да приключваме.

Лежеше в тъмнината до нея. Задоволил бе желанието си, но остана по-неудовлетворен от когато и да било. Неподвижното тяло до него не реагира дори и от отвращение. Той се почувства разгромен след единствения опит да й наложи превъзходството си. Прошепна:

— Ужасна си!

Тя не помръдна.

После си спомни за нещо, което бе забравил в миговете на страст. Попита я:

— Кой е той?

— Хауърд Роурк — отговори тя.

— Добре — изръмжа той, — излишно е да ми казваш, щом не искаш!

Запали лампата. Тя лежеше притихнала, гола, с отметната назад глава. Лицето й беше ведро, невинно и чисто. Каза кротко, загледана в тавана:

— Питър, след като можах да направя това нещо… сега вече мога да направя всичко…

— Ако смяташ, че ще ти досаждам често, ако така си представяш…

— Толкова често или толкова рядко, колкото желаеш, Питър.

На следващата сутрин Доминик влезе в трапезарията и видя върху чинията си дълга бяла кутия от цветарски магазин.

— Какво е това? — попита тя камериерката.

— Донесоха я тази сутрин, госпожо, с молба да бъде оставена на масата за закуска.

Кутията бе адресирана до г-жа Питър Кийтинг. Доминик я отвори. Вътре имаше няколко клонки бял люляк — цвете, по-екстравагантно луксозно от орхидеите в този сезон. На малката картичка бе изписано име с едри букви, заредени с енергичното движение на ръката. Буквите сякаш се смееха: „Елсуърт М. Тухи.“

— Колко мило! — каза Кийтинг. — Чудех се защо не се появи вчера.

— Мери, моля те, сложи ги във вода — каза Доминик и подаде кутията на камериерката.

Следобед Доминик се обади на Тухи и го покани на вечеря.

Уговориха се за след няколко дни. Майката на Кийтинг се извини, че няма да вечеря с тях заради друг ангажимент. Обяснението й за пред самата нея беше, че има нужда от време, за да свикне. Масата, сервирана за трима души, беше украсена със свещи в кристални свещници и аранжирани сини цветя.

Тухи влезе и се поклони на домакините като на дворцов прием. Доминик се държеше като светска дама, която през целия си живот е била само светска дама и не би могла да бъде в друга роля.

— Е, Елсуърт? — попита Кийтинг, с жест към дома, атмосферата и Доминик.

— Драги Питър — каза Тухи — излишно е да говорим за очевидното.

Доминик ги поведе към трапезарията. Беше облечена официално, с бяла копринена блуза с мъжка кройка и дълга черна пола, права и семпла като блестящата й коса. Тесният колан на полата й загатваше, че две ръце са достатъчни, за да обхванат талията й, а крехкото й тяло може да бъде пречупено на две без никакво усилие. Беше с къси ръкави и гладка златна гривна, твърде голяма и тежка за тънката й китка. Елегантността й граничеше с перверзност. Имаше вид на жена, съзряла до застрашителна мъдрост, въпреки външността си на младо момиче.

— Елсуърт, нали е чудесно? — каза Кийтинг. Гледаше Доминик като човек, вторачен в огромна банкова сметка.

— Точно както очаквах — каза Тухи. — Нито повече, нито по-малко.

На масата Кийтинг поддържаше разговора, обзет от неудържимо желание да говори. Лееше думите, унесен като котка, която си играе в тревата.

— Всъщност, Елсуърт, Доминик пожела да те покани. Не съм я молил. Ти си ни първият официален гост. Мисля, че е чудесно. Тя е моята съпруга и най-добрият ми приятел. Колкото и да е глупаво, винаги съм си мислил, че не храните топли чувства един към друг. Бог знае защо съм решил така. И точно затова съм толкова доволен, че сега сме заедно, тримата.

— Значи не вярваш на математиката, така ли, Питър? — каза Тухи. — Защо се изненадваш? Някои цифри в комбинация трябва да дадат определен резултат. Ако събереш три числа като Доминик, теб и мен, ще се получи неизбежният сбор.

— Казват, че трима са цяла тълпа — засмя се Кийтинг. — Но това са празни приказки. Двама е по-добре от един, а понякога трима е по-добре от двама, зависи от случая.

— Единствената неточност в това отдавнашно клише — каза Тухи — е погрешното убеждение, че „тълпа“ е обидна дума. Точно обратното. Имаш щастливата възможност да се увериш. Бих добавил, че три е мистично и много важно число. Например Светата Троица. Или триъгълникът, без който нямаше да има филмова индустрия. Има толкова много варианти на триъгълника, не задължително злополучни. Като нас тримата — ето, аз съм в ролята на хипотенузата, доста подходяща роля, тъй като замествам своя антипод, съгласна ли си, Доминик?

Приключваха десерта, когато потърсиха Кийтинг по телефона. Чуха го от съседната стая как нетърпеливо и грубо дава инструкции на чертожник, останал до късно да работи по извънредна задача. Тухи погледна към Доминик и й се усмихна. Усмивката му каза всичко, което не можа да изрече по-рано. Лицето й не трепна. Тя не извърна очи от неговите, но изражението й се промени, сякаш се съгласяваше с него, вместо да се направи, че не разбира. Той би предпочел да срещне в погледа й отказ. Съгласието беше несравнимо по-презрително.

— Значи се върна при своите, така ли, Доминик?

— Да, Елсуърт.

— Няма ли вече да молиш за милост?

— Смяташ ли, че ще е необходимо?

— Не. Възхищавам ти се, Доминик… Как ти се струва? Мисля си, че Питър не е лош, макар че не е като мъжа, за когото и двамата се сещаме. Той сигурно превъзхожда всички, но ти никога не ще имаш възможност да узнаеш.

Вместо да се възмути, тя искрено се учуди.

— Какво имаш предвид, Елсуърт?

— Хайде, скъпа, вече не се преструваме, нали? Ти се влюби в Роурк от първия миг, когато го видя в салона на Кики Холкъм — ще ми позволиш ли да съм прям? — и поиска да спиш с него, но той дори не би се изплюл върху теб. От това произтича сегашното ти поведение.

— Така ли мислиш? — попита тя спокойно.

— Не е ли съвсем ясно? Пренебрегната жена. Също толкова ясно е, че Роурк е мъжът, когото ти желаеш. Желаеш го по най-първичен начин. А той дори не знае, че съществуваш.

— Надценила съм те, Елсуърт — каза тя. Изгуби всякакъв интерес към неговото присъствие, дори от любезност. Имаше отегчен вид. Той се намръщи, озадачен.

Кийтинг се върна. Тухи го потупа по рамото, докато минаваше край стола му.

— Преди да си тръгна, Питър, нека поговорим за преустройството на Храма на Стодард. Искам и там да си оставиш ръцете.

— Елсуърт…! — ахна Кийтинг.

Тухи се засмя.

— Не се сърди, Питър. Професионален жаргон. Доминик няма нищо против. Тя е бивша вестникарка.

— Какво има, Елсуърт? — попита Доминик. — Да не би да си се отчаял? Оръжията ти не са на обичайното ти ниво — Тя стана. — Искате ли да пием кафе в хола?

Хоптън Стодард добави щедра сума към обезщетението, което спечели от Роурк. Храмът на Стодард беше преустроен за новото си предназначение от група архитекти, избрани от Елсуърт Тухи: Питър Кийтинг, Гордън Л. Прескът, Джон Ерик Снайт и някой си на име Гъс Уеб, момче на двадесет и четири години, което подхвърляше нецензурни забележки, разминавайки се с достолепни жени на улицата. Той не бе изпълнявал самостоятелна архитектурна поръчка. Трима от архитектите имаха обществен и професионален престиж, какъвто липсваше на Гъс Уеб. Тухи го включи именно поради тази причина. От четиримата Гъс Уеб беше най-гръмогласен и най-самоуверен. Твърдеше, че не се страхува от нищо и наистина беше така. Всички бяха членове на Съвета на американските строители.

Съветът на американските строители се разрасна. След процеса на Стодард в клубовете Американската гилдия на архитектите имаше множество задълбочени неофициални дискусии. Отношението на АГА към Елсуърт Тухи не беше много сърдечно, особено след учредяването на неговия Съвет. Но процесът внесе едва доловима промяна. Мнозина членове отбелязаха, че всъщност статията в „Един тих глас“ предизвика делото Стодард и че трябва да се отнасят внимателно към човек, който може да убеди един клиент да заведе дело. Предложиха Елсуърт Тухи да бъде поканен да изнесе реч пред АГА на един от нейните обеди. Някои членове възразиха, включително Гай Франкън. Най-ревностният противник на идеята се оказа млад архитект, който произнесе красноречива реч. Гласът му трепереше от смущение, че говори пред публика за първи път. Каза, че се възхищава от Елсуърт Тухи и винаги е споделял социалните му идеали, но ако група хора усетят, че някой придобива власт над тях, идва време да се воюва с този човек. Мнозинството гласува против неговото мнение. Елсуърт Тухи бе поканен да говори на обед пред многобройна публика. Тухи произнесе остроумна и изискана реч. Много членове на АГА се присъединиха към Съвета на американските строители. Джон Ерик Снайт бе един от първите.

Четиримата архитекти, които се заеха с преустройството на Храма на Стодард, се събраха в кабинета на Кийтинг. На масата бяха разгърнати чертежите на Храма, снимки на първите скици на Роурк, получени от строителния предприемач и глинен макет, поръчан от Кийтинг. Поговориха за депресията и бедствените й последици за строителството. Поговориха за жени и Гордън Л. Прескът разказа няколко вица. Изневиделица Гъс Уеб вдигна юмрук, стовари го върху покрива на неизсъхналия макет и го разплеска на масата.

— Момчета, да се хващаме на работа — каза той.

— Гъс, кучи сине — каза Кийтинг, — това нещо струва пари.

— Топки! — каза Гъс. — Няма да го плащаме.

Всеки от четиримата имаше комплект фотокопия на оригиналните чертежи с подпис „Хауърд Роурк“ в ъгъла. Много вечери, в продължение на седмици те чертаха своите версии направо върху оригиналите, опитвайки се да ги преправят и подобрят. Отне им повече време, отколкото очакваха. Направиха повече промени от необходимото. Изглежда им доставяше удоволствие. Като свършиха, съчетаха четирите версии. На никого от тях не се бе случвало да работи с такава наслада. Водеха дълги приятелски дискусии, в които възникваха незначителни разногласия. Веднъж Гъс Уеб възкликна:

— По дяволите, Гордън, след като ти правиш кухнята, тоалетните ще са мои. — Но това бяха дреболии. Чувстваха се единни и болезнено привързани един към друг. Бяха като братство, в името на което мъжът би устоял на мъчения, за да не издаде останалите.

Храмът на Стодард не бе разрушен, а разделен на пет етажа, със спални помещения, класни стаи, лекарски кабинет, кухня и пералня. Фоайето бе облицовано с цветен мрамор, стълбите имаха парапети от ръчно обработен алуминий, душ-кабините бяха от стъкло, в стаите за отдих бяха поставени коринтски пиластри, обвити в лъскаво фолио. Огромните прозорци останаха непроменени, но прерязани от етажите.

Четиримата архитекти решиха да постигнат ефект на хармония и да не използват нито един исторически стил в чист вид. Питър Кийтинг проектира полудорийски портал от бял мрамор над главния вход и венециански балкони, за които бяха изрязани нови врати. Джон Ерик Снайт проектира полуготическа куличка с разпятие на върха и плетеници от стилизирани акантови листа, изваяни във варовика на стените. Гордън Л. Прескът проектира полуренесансовия корниз и остъклената тераса, издадена от третия етаж. Гъс Уеб проектира кубистична украса около първоначалните прозорци и модерен неонов надпис на покрива: „Дом Хоптън Стодард за недоразвити деца.“

— Революцията започва и всяко дете в страната ще има такъв дом! — каза Гъс Уеб, гледайки завършената сграда.

Оригиналният й вид беше разпознаваем — но не като труп с милосърдно пръснати части, а като съсечено тяло, чиито парчета са събрани на едно място.

Обитателите на Дома се нанесоха през септември. Тухи подбра малоброен квалифициран персонал. По-трудно се оказа да се намерят деца, отговарящи на условията за настаняване. Наложи се повечето от тях да бъдат взети от други заведения. Верни на каузата дами избраха шейсет и пет деца на възраст от три до петнадесет години. Дамите бяха толкова старателни, че отхвърляха децата, които могат да бъдат излекувани и избираха безнадеждните случаи. Сред тях бяха петнадесетгодишно момче, което не можеше да говори, ухилено дете, което не можеше да се научи да чете и да пише, момиче, родено без нос, с баща, който й беше и дядо. Едно от децата, на име Джаки, беше с неопределена възраст и пол. Влязоха в новия си дом с празни втренчени очи, сякаш загледани в смъртта.

В топлите вечери децата от близките бедняшки квартали се промъкваха в парка около Дома на Стодард и се взираха с копнеж в стаите за игра, спортната зала и кухнята зад големите прозорци. Лицата и дрехите им бяха мръсни, имаха дребни и пъргави телца, нагли усмивки и живи и надменни умни очи. Дамите, които се грижеха за Дома, ги пъдеха с гневни възклицания, че са гангстерчета.

Веднъж в месеца делегация от представители на спонсорите посещаваше Дома. Те бяха известни хора, чиито имена фигурираха в различни специални регистри, нищо, че нямаха никакви лични заслуги. Бяха група визонови палта и диамантени брошки, понякога се мяркаше пура за долар или луксозно бомбе от английски магазин. Елсуърт Тухи неизменно ги развеждаше из Дома. При тези визити кожените палта сякаш ставаха по-топли, а притежателите им затвърдяваха правата си над дома, тъй като съчетаваха превъзходство и алтруизъм и ги демонстрираха много по-убедително, отколкото при посещение в морга например. След обиколката из дома Елсуърт Тухи получаваше поздравления за чудесната работа, която върши. Без никакви проблеми получаваше и чекове за другите си хуманитарни дейности — публикации, лекции, радиопрограми, социални изследвания.

На Катрин Холси бе поверена трудовата терапия на децата. Тя се пренесе да живее в Дома и се хвана на работа с ожесточено усърдие. Говореше неспирно за работата си на всеки, готов да я изслуша. Гласът й беше сух и тираничен. Щом заговореше, движението на устните й скриваше двете бръчки, прорязани от ноздрите към брадичката. Хората предпочитаха да не си сваля очилата, защото очите й не бяха приятна гледка. Войнствено разясняваше, че работата й не е благотворителност, а „възстановяване на човешката същност“.

Най-важната част от деня й бе часът, в който занимаваше децата с изкуство. Наричаха го „час за творчество“. Имаше специална стая за тази цел, с изглед към града в далечината. Даваха на децата различни материали и ги насърчаваха да творят свободно под ръководството на Катрин. Тя ги надзираваше като ангел, бдящ над раждане на дете.

Нямаше по-щастлива от нея в деня, когато Джаки — най-безнадеждният случай сред децата — даде воля на въображението си. Джаки взе няколко шепи цветни парченца филц и бурканче лепило и ги занесе в ъгъла на стаята. Там имаше наклонена издатина от стената, измазана с гипс и боядисана в зелено. В оригиналния интериор на Роурк тя открояваше оттеглянето на светлината при залез-слънце. Катрин се приближи до Джаки, който бе оформил с филц върху издатината ясно очертание на кафяво куче със сини петна и пет крака. Лицето на Джаки грееше.

— Виждате ли какво става? — каза Катрин на колежките си. — Колко е прекрасно и вълнуващо! Нямаме представа на какво са способни децата, ако ги насърчаваме по подходящ начин. Помислете само какво става в техните душици, когато някой потиска творческите им пориви! Толкова е важно да им дадем шанс за изява. Видяхте ли лицето на Джаки?

Статуята на Доминик бе продадена. Никой не разбра кой я купи. Купувачът бе Елсуърт Тухи.

Кантората на Роурк отново се сви в една стая. След завършването на „Корд Билдинг“ той остана без работа. Депресията срина строителния бизнес. Почти никой нямаше работа. Заговори се, че е настъпил краят на небостъргача. Архитекти затваряха канторите си.

От време на време капваха дребни поръчки, около които закръжаваха група архитекти, като просяци на опашка за безплатна храна. Сред тях бяха хора като Ралстън Холкъм, които никога не бяха просили, а искаха препоръки, за да приемат клиенти. Роурк също правеше опити да намери работа. Отказваха му с намека, че дори е излишно да са учтиви с него.

— Роурк ли? — казваха подозрително бизнесмените. — Героят от таблоидите, нали? Парите са твърде малко днес, за да ги пилеем после за съдебни дела.

Получи няколко поръчки за преустройство на жилищни кооперации. Работата се свеждаше до издигане на вътрешни стени и прекрояване на водопроводите.

— Не приемай, Хауърд — казваше гневно Остин Хелър. — Как е възможно да ти предлагат такива неща! След „Корд Билдинг“. След „Енрайт Хауз“.

— Приемам всичко — отвръщаше Роурк.

Обезщетението на Стодард бе по-голямо от хонорара му за „Корд Билдинг“, но Роурк имаше спестени пари, с които да преживява известно време. Плащаше наема на Малъри. Плащаше и сметките, когато се хранеха заедно.

Веднъж Малъри се опита да възрази.

— Млъкни, Стив — каза Роурк. — Не го правя заради теб. В днешно време мога да си позволя малко лукс. Купувам най-ценното нещо, което може да се купи с пари: твоето време. Конкурирам се с цялата страна, а това е истински лукс, нали? Искат да правиш плочки с бебета, но аз не искам. Доставя ми удоволствие да не го допускам.

— Какво искаш да работя, Хауърд?

— Искам да работиш и да не питаш никого какво да работиш.

Малъри разказа на Остин Хелър за този разговор. Хелър отиде при Роурк и го попита:

— След като ти помагаш на него, защо не искаш аз да ти помагам на теб?

— Бих приел, ако можеше да ми помогне — отвърна Роурк. — Но ти не можеш да ми помогнеш. Той се нуждае единствено от време. Може да работи и без клиенти. Но аз не мога.

— Забавно е, Хауърд, когато играеш ролята на алтруист.

— Не ме обиждай. Това не е алтруизъм. Но ще ти кажа следното: повечето хора казват, че са загрижени за страданието на другите, за разлика от мен. И все пак има нещо, което не разбирам. Повечето от тези хора биха се притекли на помощ, ако видят на улицата потънал в кръв човек, премазан от кола, чийто шофьор е избягал. Но повечето от тях дори не биха погледнали Стивън Малъри. Мигар не знаят, че ако страданието може да се измери, Стивън Малъри страда по-силно, когато не може да работи така, както иска, отколкото всички жертви на бойното поле, прегазени от танк? Ако трябва да се премахне болката от този свят, не трябва ли да се започне от Малъри?… Във всеки случай аз не го правя заради това.

Роурк не бе виждал преустроения Храм на Стодард. Една ноемврийска вечер отиде да го разгледа. Не знаеше дали е капитулирал пред болката или е победил страха си.

Беше късно. В градината нямаше никой. Домът на Стодард беше тъмен. Един-единствен прозорец светеше самотен на горния етаж. Роурк остана дълго загледан в сградата.

Вратата с гръцкия портал се отвори и от нея излезе дребен мъж. Забърза по стълбите, после спря.

— Здравейте, господин Роурк — каза тихо Елсуърт Тухи.

Роурк го погледна равнодушно и отвърна:

— Здравейте.

— Моля ви, не си отивайте. — В гласа му нямаше подигравка. Беше искрен.

— Нямам такова намерение.

— Знаех, че ще дойдете някой ден. Искаше ми се да съм тук, когато дойдете. Измислям оправдания за пред самия себе си да се въртя наоколо. — В думите му нямаше и следа от злорадство.

— Така ли?

— Можем да поговорим. Разбирам работата ви. Друг въпрос е как се отнасям към нея.

— Свободен сте да се отнасяте както желаете.

— Разбирам работата ви по-добре от всеки друг, може би с изключение на Доминик Франкън. Вероятно дори по-добре от нея. Това не е малко, нали, господин Роурк? Около вас едва ли са много хората, които могат да кажат такова нещо. Свързани сме много повече, отколкото ако бях ваш верен, но сляп поддръжник.

— Знам, че сте наясно.

— Тогава вероятно не бихте имали нищо против да поговорим.

— За какво?

Тухи сякаш въздъхна в мрака. След малко посочи сградата и попита:

— Вие наясно ли сте?

Роурк не отговори.

Тухи продължи тихо:

— Как ви се струва? Пълна безсмислица ли? Или ви прилича на плаващи по течението дървета? На безумен хаос? Така ли е, господин Роурк? Не виждате ли нищо смислено? Вие знаете езика на структурата и значението на формите. Не съзирате ли някакъв смисъл?

— Не виждам никакъв смисъл да говорим.

— Господин Роурк, двамата сме съвсем сами. Защо не ми кажете какво мислите за мен? С думи по ваш избор. Никой няма да ни чуе.

— Но аз не мисля за вас.

Лицето на Тухи изразяваше внимание, сякаш се вслушваше в гласа на съдбата. Продължи да мълчи. Роурк попита:

— Какво искате да ми кажете?

Тухи го погледна, после погледна голите дървета наоколо, далечната река, необятния небесен свод отвъд реката.

— Нищо — каза Тухи.

Отдалечи се и стъпките му заскърцаха по чакъла в тишината, резки и равномерни, като тракане на моторно бутало.

Роурк остана сам на пустата пътека, загледан в сградата.