Изворът

I

Листата се стичаха като водопад, трептящ на слънцето. Не бяха зелени. Открояваха се отделни листа, като капки с ненагледен зелен цвят, ярък и блестящ. Останалите бяха поток от светлина, огнено сияние върху метал, живи искри. Гората беше като кипяща светлина, от която блика и се разпръсва наситеният зелен цвят на пролетта. Дърветата сплитаха клони над пътя. Слънчевите петна танцуваха по земята с движението на клоните, сякаш я милваха. Младежът се надяваше, че няма да умре.

Помисли, че не е възможно да умре, след като земята изглежда така. Не е възможно да умре, защото надеждата и обещанието звучат като глас, говорещ с листа, стволове и скали, вместо с думи. Но той знаеше, че земята изглежда така само, защото от часове не бе срещнал жива душа. Минаваше с колелото си по безлюдна пътека през хълмовете на Пенсилвания, където попадна за първи път, наслаждавайки се на свежия, вълшебен, недокоснат свят.

Беше много млад. Току-що бе завършил колеж през пролетта на 1935 г. Трябваше да реши дали животът си заслужава да се изживее. Не осъзнаваше, че този въпрос витае в мислите му. Не разсъждаваше за смъртта. Мислеше само, че копнее да открие радостта, да разбере причината и смисъла на живота, но досега не му се бе удало.

Нещата, които бе научил в колежа, не му се нравеха. Там говореха непрестанно за обществена отговорност, за живот, отдаден на служене и саможертва. Всички твърдяха, че това е източник на красота и вдъхновение. Но той не се чувстваше вдъхновен. Не чувстваше нищо.

Не можеше да каже какво точно иска от живота, но го усещаше тук, в усамотението. Той обаче не се радваше на природата като здраво животно в естествената си среда, а й се радваше като човек, изпълнен с жизненост и здраве. Възприемаше я като предизвикателство, като средство и материал, като инструмент. Затова се гневеше, че може да изпита възторг единствено в усамотението, че великолепното усещане за надежда ще изчезне, щом се върне сред хората и техните занимания. Според него не биваше да е така, защото човешката дейност трябва да е по-високо стъпало, да внася подобрения в природата, а не да й вреди. Не искаше да презира хората, а да ги обича и да им се възхищава. Въпреки това изпитваше ужас при мисълта за първата къща, билярдна зала или филмов афиш, които ще види по пътя си.

Мечтаеше да композира музика. Не бе в състояние да определи по друг начин онова, към което се стреми. Ако иска да го почувства, казваше си той, човек трябва да изслуша първите фрази от Първия концерт на Чайковски или последната част от Втория концерт на Рахманинов. Хората не са открили точните думи, дела или мисли за това нещо, но са открили музиката. Иска ми се да го видя като човешко действие на земята. Да видя как става реалност. Да проумея отговора на онова, което обещава тази музика. Не отговора на хората, които служат или на хората, на които другите служат; този отговор не е нито олтар, нито жертвоприношение; отговорът е завършеност, пълноценност, освобождаване от болката. Не ми помагайте, не ми служете, само ми дайте възможност да го проумея поне веднъж, защото се нуждая от него. Братя мои, не искам да се грижите за моето щастие, а да ми разкриете вашето, да ми покажете, че то е възможно, да ми покажете как сте го постигнали. Когато разбера, ще имам смелост да го постигна и аз.

Пред него се появи син отвор — пътят излизаше на билото на хълма. Синият цвят беше хладен и чист, като водна повърхност, обрамчена от зелени клони. Помисли, че ще е странно, ако след билото няма нищо друго, освен синьото небе отпред, горе и долу. Затвори очи и продължи, отлагайки за момент онова, което предстои, подарявайки си мечта, няколко мига увереност, че ще излезе на билото, ще отвори очи и ще види синьото сияйно небе.

Докосна с крак земята и спря. Отвори очи и се изправи на билото.

В ширналата се долина видя град, огрян от ранните слънчеви лъчи. Всъщност не беше град. Градовете изглеждат различно. Отложи още веднъж онова, което предстои, но не за да търси въпроси или обяснения, а само да се полюбува на гледката.

На хълма малки къщи се спускаха към долината по природно терасирания склон. В естествената красота на полегатите тераси нямаше човешка намеса. Но някаква сила бе прозряла, че там трябва да се построят къщи, неразделни от красотата на пейзажа, така че човек да не може да си представи хълмовете без тях. Сякаш вековете и поредицата случайности, изваяли терасите в битката на мощни природни сили са изчаквали крайната си форма и са били само път към една-единствена цел — тези къщи, слели се с хълмовете и приели техните очертания, но господстващи над хълмовете, тъй като са станали техен смисъл.

Къщите бяха от обикновен камък, като скалите по зелените склонове, и от стъкло, много стъкло, използвано сякаш като покана към слънцето да придаде завършен вид на постройките, към слънчевата светлина да участва в градежа. Къщите бяха малки, много на брой, далеч една от друга, всяка различна. Но те бяха вариации на една тема, симфония, изпълнявана с вихрено въображение. Чуваше се смехът на силата, отприщена в тях, препускаща необуздано, устремена към непостижимото си изчерпване. Ето я музиката, помисли той, обещанието на музиката, за което копнееше, усещането, че е реална тук, пред очите му, макар и да не може да се види. Прозвучаха акорди. Той осъзна, че има общ език на мисълта, зрението и слуха — може би езикът на математиката, науката на разума? Зави му се свят. Гледката в долината не можеше да е реална.

Виждаше дървета, морави, пътеки, виещи се по склоновете, изсечени в скалите стъпала, виждаше фонтани, плувни басейни, тенис кортове. Нямаше никакъв признак за живот, никакви хора.

Това не го изненада толкова, колкото самата гледка. Липсата на човешко присъствие беше донякъде естествена, защото мястото нямаше нищо общо с познатата действителност. За момента не изпитваше желание да узнае къде е попаднал.

След известно време хвърли поглед наоколо и видя, че не е сам. Недалеч един мъж седеше на огромен камък, загледан в долината. Мъжът съзерцаваше гледката и не го бе чул да приближава. Беше висок и слаб, с оранжева коса.

Тръгна право към мъжа, който го погледна със сивите си спокойни очи. В тези очи момчето изведнъж разпозна същото чувство, което го бе обзело и заговори на мъжа така, както не би могъл да заговори на друг непознат:

— Не е истинско, нали? — попита момчето, сочейки надолу.

— Вече е истинско — отвърна мъжът.

— Да не би да е филмов декор или някаква инсценировка?

— Не. Това е лятно ваканционно селище. Току-що е завършено. Ще бъде открито до няколко седмици.

— Кой го построи?

— Аз.

— Как се казвате?

— Хауърд Роурк.

— Благодаря ви — каза момчето. Усети, че насочените към него спокойни очи разбраха всичко, което изразяваха тези две думи. Хауърд Роурк сведе глава в знак на признателност.

Придържайки колелото си, момчето се спусна по тясната пътека към долината и къщите. Роурк го проследи с поглед. Никога не бе виждал това момче и никога повече нямаше да го види. Не знаеше, че е дарил на някого смелост за цял живот.

Роурк така и не разбра защо бе избран да построи ваканционното селище в долината Монаднок.

Случи се година и половина по-рано, през есента на 1933. Чу за проекта и отиде да се види с г-н Кейлъб Брадли, шеф на огромна компания, която беше купила долината и разгърна шумна реклама. Реши, че е длъжен да се срещне с Брадли, без надежда, с мисълта, че ще удължи с още един дългия списък с откази. След Храма на Стодард не бе строил нищо в Ню Йорк.

Още щом влезе в кабинета на Брадли, Роурк разбра, че трябва да забрави за Монаднок, защото този човек никога не би му го възложил. Кейлъб Брадли беше нисък и набит, с мъжествено лице и заоблени рамене. Лицето му беше и мъдро, и момчешко. Беше дразнещо младолик — можеше да е и на петдесет, и на двадесет години. Имаше ясносини, лукави и отегчени очи.

Роурк обаче трудно би могъл да забрави Монаднок. Заговори за проекта, забравяйки, че приказките са безполезни. Г-н Брадли слушаше с очевиден интерес, но не към онова, което чуваше. Роурк сякаш усещаше присъствието на трети човек в стаята. Г-н Брадли не каза почти нищо, само обеща да помисли и да му се обади. С глас, в който не прозвуча никакъв ключ към целта на въпроса, без да изрази нито одобрение, нито подигравка, той попита:

— Нали вие сте архитектът, който построи Храма на Стодард, г-н Роурк?

— Да — каза Роурк.

— Странно защо сам не съм се сетил за вас — каза г-н Брадли.

Роурк си тръгна с мисълта, че щеше да е странно, ако г-н Брадли се бе сетил за него.

След три дни Брадли му се обади и го покани в офиса си. Роурк отиде при него и се запозна с още четирима мъже — управителния съвет на „Монаднок Вали Къмпани“. Мъжете бяха елегантни. Имаха безизразни лица, също като г-н Брадли.

— Моля, повторете през тези господа онова, което ми разказахте, г-н Роурк — каза любезно Брадли.

Роурк им изложи своя план. Ако наистина искат да построят нетрадиционен летен курорт за хора със скромни доходи, както гласи обявата, трябва да отчетат, че най-тежкият недъг на бедността е липсата на уединение. Най-богатите и най-бедните в града са единствените, които могат да се насладят на летните си ваканции, защото най-богатите имат извънградски вили, а най-бедните не се впечатляват от близостта на други хора, нито от мириса на плътта им на обществените плажове и дансинги. Но хората с добър вкус и малки доходи нямат къде да отидат, ако не желаят да почиват или да се развличат групово. Защо се смята, че бедният човек има скотски инстинкти? Защо да не предложим на тези хора възможност да отдъхнат за седмица или месец на ниска цена и да получат онова, което искат и от което се нуждаят? Роурк увери, че това е осъществимо в долината Монаднок. Не пипайте хълмовете, не ги взривявайте и не ги изравнявайте. Вместо да изградите огромен хотел, като гигантски мравуняк, постройте малки къщи, изолирани една от друга, всяка като частен имот, където хората могат да се срещат само ако пожелаят. Не правете плувен басейн като за рибен пазар, а постройте множество малки басейни, за които няма да са нужни огромни разходи. Не правете тенискортове като животновъдна ферма, а постройте множество частни тенискортове. Не правете курорт, където хората отиват, за да се срещнат с „елитна компания“ или да си намерят съпруг за две седмици. Направете курорт за хора, които се чувстват добре сами и търсят място, където да могат да си отдъхнат на воля.

Мъжете го слушаха мълчаливо. От време на време се споглеждаха. Той беше почти сигурен, че хората си разменят такива погледи, когато се въздържат да се изсмеят на глас. Оказа се обаче, че се е заблуждавал, защото два дни по-късно подписа договор за построяването на ваканционното селище в долината Монаднок.

Настоя г-н Брадли да подпише всяка скица от проекта, защото добре помнеше Храма на Стодард. Г-н Брадли подписваше, одобряваше, съгласяваше се с всичко, утвърждаваше всичко. Като че ли му доставяше удоволствие, че предоставя на Роурк пълна свобода. В прекалената му отстъпчивост се долавяше особен нюанс — сякаш г-н Брадли угаждаше на дете.

Роурк не знаеше почти нищо за г-н Брадли. Говореше се, че натрупал състояние от бума на недвижими имоти във Флорида. Компанията му разполагаше с неограничени средства. Сред акционерите се споменаваха имена на много богати хора. Роурк не се запозна с никого от тях. Четиримата господа от директорския съвет се вестиха за кратко на строежа, но не проявиха кой знае какъв интерес. Г-н Брадли отговаряше за всичко и с изключение на прекия контрол над бюджета на драго сърце предостави на Роурк пълна свобода.

През следващите осемнадесет месеца на Роурк не му остана никакво време да мисли за г-н Брадли. Той изпълняваше най-голямата си поръчка.

Заживя на строежа в набързо скована на голия хълм барака, в която имаше легло, печка и голяма маса. Някогашните му чертожници се върнаха да работят при него, някои напуснаха по-добра работа в града, настаниха се в бараки и палатки, работеха в помещения от голи дъски, които служеха за архитектурно ателие. На строежа имаше толкова много работа, че на никого от тях през ум не му мина да строи покрив над главата си. Осъзнаха много по-късно, че са били лишени от удобства, но не им се вярваше, защото запомниха годината в долината Монаднок като необикновен период, в който земята е престанала да се върти и пролетта е продължила дванадесет месеца. Не обръщаха внимание на снега, на замръзналите буци пръст, на свистенето на вятъра в неуплътнените дъски, на тънките одеяла върху походните легла, на вкочанените пръсти, протегнати над печката сутрин, за да могат да държат стабилно молива. Запомниха усещането за пролетта — радостта от първите покълнали тревички, първите пъпки по клоните на дърветата, първата синева в небето. Запомниха възторга си от великолепното чувство, че нещо започва, напредва неотклонно и прераства в неудържим триумф. Почерпиха усещане за младост, движение, устрем и пълноценност, но не от листата и цветовете, а от дървените скелета и екскаваторите, от къщите от камък и стъкло, израстващи над земята.

Бяха като армия в бой. Но единственият сред тях, който виждаше нещата по този начин, беше Стивън Малъри. Той извая водоскоците, чешмите и всички скулптури в Монаднок. Отиде да живее на обекта много преди присъствието му да стане необходимо. Боят, си казваше Стивън Малъри, е нещо ужасно. Във войната няма слава, в боя няма красота. Но тук се води битка, това е армия в бой, това е върхово преживяване в живота на всеки участник. Защо става така? В какво се състои разликата, какво е обяснението?

Не говореше с никого по този въпрос. Но когато Майк пристигна с групата електротехници, Малъри видя на лицето му същото усещане. Майк не продума, само намигна весело на Малъри.

— Нали още на съдебния процес ти казах да не се страхуваш — каза веднъж Майк на Малъри. — Той няма да претърпи поражение, независимо от каменната кариера, независимо от съдебния процес. Никой не може да го сломи, Стив, дори и целият проклет свят да застане срещу него.

Наистина забравиха за съществуването на останалия свят, казваше си Малъри. Това беше нова вселена, това беше техният свят. Хълмовете се издигаха в небето, обграждайки ги като крепостна стена. Имаха и още една защита — архитектът, който беше неотклонно с тях на снега или сред тревата по склоновете, по скалите и купчините дъски, край чертожните маси и крановете, по издигащите се стени, човекът, направил възможно всичко това със своята мисъл, със своя ум. То стана възможно не толкова благодарение на същността на тази мисъл, на нейния резултат или на въображението, създало Монаднок, не толкова на волята, превърнала го в реалност, а на метода на тази мисъл, на непоколебимата й функционалност — метод и функционалност, различни от познатите в света зад хълмовете. Те бяха като страж, който бди над долината и над воините, разположени в нея.

Веднъж г-н Брадли дойде на обекта, усмихна се приветливо и си тръгна. Малъри се разгневи без причина. Обзе го страх.

Една вечер Роурк и Малъри седяха до огъня от сухи клони, запален на склона над лагера.

— Хауърд — каза Малъри, — това е втори Храм на Стодард.

— Да — каза Роурк, — така е. Но не мога нито да проумея защо, нито каква е целта им.

Излегна се по корем и се загледа в стъклените плоскости, пръснати в мрака ниско долу. По тях играеха отражения. Сякаш фосфоресцираха и излъчваха светлина, бликаща от земята. Роурк продължи:

— Но това няма значение, Стив, нали? Няма значение нито какво ще правят, нито кой ще се настани тук. Важното е, че ние го построихме. Мигар би се отказал, дори ако после ще плащаш скъпо?

— Не — каза Малъри.

Роурк смяташе да наеме къща във ваканционното селище и да прекара там лятото — първото лято на Монаднок. Но още преди да бъде открит курортът, той получи телеграма от Ню Йорк.

Роурк се върна в Ню Йорк. Отпадъците и циментовият прах бяха почистени от започнатия строеж на Незавършената Симфония, кранове заиздигаха трегери високо над „Сентрал Парк“, отворите за прозорци бяха запълнени, над покривите на града се извисиха широки площадки. Хотел „Аквитания“ засия в нощта на фона на парка.

През изминалите две години Роурк имаше много работа. Монаднок не беше единствената му поръчка. Търсеха го от различни щати, от най-неочаквани места из страната, поръчваха му къщи, малки бизнес сгради, скромни магазини. Проектираше ги, открадвайки по няколко часа сън във влаковете и самолетите, с които пътуваше от Монаднок до далечни градчета. Историята на всяка нова поръчка започваше по едни и същи начин: „Бях в Ню Йорк и «Енрайт Хауз» ми хареса.“ „Видях «Корд Билдинг».“ „Видях снимка на храма, който беше разрушен.“ Сякаш подземна река течеше под цялата страна и водата избликваше на повърхността случайно, на най-невероятни места. Поръчките бяха малки и не му носеха много пари, но той работеше неспирно.

През лятото курортът Монаднок беше завършен. Роурк беше твърде зает, за да се замисля за съдбата му. Но Стивън Малъри се тревожеше.

— Защо не го рекламират, Хауърд? Защо изведнъж млъкнаха? Забелязваш ли как мълчат? Толкова много се изговори за внушителния проект, толкова много неща се появиха във вестниците, още преди да започне строежът. После, докато работехме, шумотевицата постепенно стихна. А сега? Г-н Брадли и компания онемяха и оглушаха. И то точно сега, когато би трябвало да организират рекламен бум. Защо?

— Нямам представа — отвърна Роурк. — Аз съм архитект, не съм експерт по недвижими имоти. Защо се притесняваш? Ние си свършихме работата, нека сега те си свършат своята както намерят за добре.

— Но това е доста странно. Виждал ли си рекламите, които капват от време на време? Разказват нещата, които чуха от теб за отдих, покой и уединение — но как ги казват само! Знаеш ли до какво се свеждат тези реклами? „Елате в Монаднок Вали, за да пукнете от скука.“ Звучи… звучи така, сякаш се опитват да отблъснат хората.

— Не чета реклами, Стив.

Въпреки това само месец след откриването къщите в Монаднок Вали бяха наети до една. Във ваканционното селище се събра странна смесица от хора: мъже и жени от светския елит, които биха могли да си позволят по-луксозна ваканция, млади писатели и неизвестни художници, инженери, журналисти, работници. Изведнъж, спонтанно, хората заговориха за Монаднок. Такъв курорт се оказа необходим, а никой досега не се бе опитал да задоволи тази необходимост. Мястото се превърна в новина, неразгласена от вестниците. Г-н Брадли нямаше служители за връзки с печата. Той и компанията му се оттеглиха от публичния живот. Едно списание публикува по своя инициатива четири страници със снимки от Монаднок и изпрати журналист да интервюира Хауърд Роурк. До края на лятото къщите бяха заети за цялата следваща година.

В ранно октомврийско утро Стивън Малъри отвори с трясък вратата в кантората на Роурк и се втурна към кабинета му. Секретарката се опита да го спре — Роурк работеше и бе наредил да не го безпокоят. Но Малъри я отстрани от пътя си и нахлу в кабинета, затръшвайки вратата. Тя забеляза, че в ръката му има вестник.

Роурк вдигна поглед от чертожната маса и изпусна молива. Разбра, че Малъри е изглеждал по същия начин, когато е стрелял срещу Елсуърт Тухи.

— Хауърд, искаш ли да знаеш защо получи Монаднок?

Хвърли вестника на масата. Роурк видя заглавието на трета страница: „Кейлъб Брадли е арестуван.“

— Всичко се изяснява — каза Малъри. — Не го чети. Ще ти стане зле.

— Добре, Стив, какво се случило?

— Продали са го двеста процента.

— Кой е продал? Какво?

— Брадли и бандата му. Продали са Монаднок. — Малъри заобяснява най-подробно, ожесточено, изтезавайки самия себе си. — В началото смятали, че не струва нищо. Купили земята на безценица, защото мислели, че мястото не става за курорт — далеч е от пътища, автобусни линии и киносалони. Решили, че моментът не е подходящ и не могат да привлекат курортисти. Вдигнали много шум и продали акции на мнозина богати наивници — било просто огромна измама. Продали го двеста процента и получили двойно повече пари, отколкото похарчили, за да го построят. Сигурни били, че курортът ще се провали. Искали да се провали. Не очаквали никакви печалби. Имали добре обмислен план да се измъкнат, когато курортът фалира. Подготвени били за всичко, само не и за процъфтяване на ваканционното селище. Сега са в безизходица, защото трябва да плащат на акционерите двойна печалба, която селището носи всяка година. Печалбата е огромна. А те са мислели, че провалът е сигурен. Хауърд, не си ли даваш сметка? Избрали са те, мислейки, че си най-лошият възможен архитект!

Роурк тръсна глава и се разсмя.

— По дяволите, Хауърд! Не е смешно!

— Седни, Стив. Успокой се. Приличаш на човек, видял току-що цяло поле с трупове.

— Да, така е. Дори по-лошо. Видях как се стига до него. Видях защо такива полета са възможни. Каква е представата на хората за ужас? Войни, убийства, пожари, земетресения? Нищо подобно! Това е ужас — този репортаж във вестника. Именно от това хората трябва да изпитват ужас, да му противодействат, да крещят и да го приемат за най-голямото си падение. Хауърд, премислям всички обяснения за злото и всички мерки, предлагани срещу него през вековете. Никоя от тях не е успяла, не е предложила обяснение, нито лек. Но коренът на злото — моят звяр с течащите лиги е там, Хауърд, в този репортаж, както и в душите на самодоволните негодници, които ще го прочетат и ще кажат: „Ами да, гениите винаги трябва да воюват, за тях е полезно“ — след това ще намерят някой селски идиот, за да му помагат, да го учат как да плете кошници. Така действа звярът с течащите лиги. Хауърд, помисли за Монаднок. Затвори очи и си го представи. После помисли за хората, които го поръчаха и които са били убедени, че е най-лошото нещо, което са можели да построят! Хауърд, има някакво зло, някакво потресаващо зло в света, ако най-голямата ти поръчка е възложена… като мръсна шега!

— Кога ще престанеш да мислиш за тези неща? За света и мен? Кога ще свикнеш да не им обръщаш внимание? Кога Доминик…

Млъкна. От пет години не бяха произнасяли името й. Роурк видя смаяния поглед на Малъри, който си даде сметка, че с думите си бе засегнал Роурк, засегнал го бе достатъчно, за да направи това признание. Но Роурк се обърна към него и каза бавно:

— Доминик мислеше като теб.

Малъри никога не бе питал Роурк за миналото му, въпреки че се досещаше за някои неща. Мълчанието им означаваше, че Малъри е наясно, а Роурк знае, че Малъри е наясно и че въпросът не подлежи на обсъждане. Но сега Малъри попита:

— Още ли я чакаш да се върне? Госпожа Гейл Уайнънд… по дяволите!

Роурк каза с равен глас:

— Млъкни, Стив.

Малъри прошепна:

— Прости ми.

Роурк отиде до масата и произнесе с обичайния си тон:

— Иди си вкъщи, Стив. Забрави Брадли. Сега те ще се съдят едни други, но ние няма да бъдем замесени, а те няма да унищожат Монаднок. Забрави всичко това и си тръгвай. Трябва да работя.

Събори с лакът вестника от масата и се наведе над скиците.

След разкритията за финансирането на Монаднок избухна скандал. Започна съдебен процес, няколко души бяха осъдени на затвор и Монаднок беше поверен на нов управителен съвет, назначен от акционерите. Роурк не беше замесен. Имаше много работа и не четеше какво пишат вестниците за процеса. Г-н Брадли се извини на съдружниците си и призна, че за нищо на света не е допускал възможността ваканционното селище, построено по толкова необичаен проект, да носи печалба. „Направих каквото можах — избрах най-големия глупак, когото намерих.“

И тогава Остин Хелър написа статия за Хауърд Роурк и долината Монаднок. Описа всички сгради, проектирани от Роурк и разказа със слова онова, което Роурк бе изразил с тях. Но това не бяха обичайните спокойни слова на Остин Хелър — те бяха вик на ярост, възхищение и гняв. „Тежко ни, ако великолепието стига до нас чрез измама!“

Статията предизвика ожесточен спор сред хората на изкуството.

— Хауърд — каза Малъри няколко месеца по-късно, — ти си прочут.

— Да — каза Роурк, — изглежда е така.

— Три четвърти от тези хора нямат представа за какво става дума, но са чули как останалата една четвърт се карат, щом се спомене твоето име. Затова сега са убедени, че трябва да го произнасят с уважение. Сред едната четвърт, които спорят, четири десети те мразят, три десети смятат, че трябва да изразят мнение във всеки спор, две десети играят на сигурно и приветстват всяко „откритие“ и само една десета знаят за какво става дума. Но всички те внезапно са открили, че съществува човек на име Хауърд Роурк и той е архитект. Бюлетинът на АГА те нарича голям, но непокорен талант, в Музея на бъдещето са изложени снимки на „Монаднок“, „Енрайт Хауз“, „Корд Билдинг“ и „Аквитания“, под красиво стъкло, точно до стаята, където са експонатите на Гордън Л. Прескът. И все пак… аз съм доволен.

Една вечер Кент Лансинг каза:

— Хелър свърши голяма работа. Помниш ли, Хауърд, какво ти казах веднъж за психологията на витата баница? Не пренебрегвай посредника. Той е необходим. Някой трябва да им каже. За голяма кариера са нужни двама души: човекът с големия талант и човекът — но той се среща по-рядко, — който е достатъчно надарен, за да прозре таланта и да разкаже за него.

Елсуърт Тухи написа: „Парадоксът в цялата тази излишна шумотевица е фактът, че г-н Кейлъб Брадли е жертва на голяма несправедливост. Етиката му търпи критики, но естетиката му е безупречна. Той показа, че е способен на по-здравомислеща преценка по въпросите на архитектурата от г-н Остин Хелър, старомодния консерватор, който внезапно се оказа критик. Г-н Кейлъб Брадли стана жертва на лошия вкус на своите курортисти. Мнението на тази рубрика е, че неговата присъда трябва да бъде намалена като признание за художествената му прозорливост. «Монаднок» е измама — но не само финансова.“

Състоятелните мъже, които най-често възлагаха поръчки на архитектите, не се впечатлиха особено от славата на Роурк. Онези, които по-рано казваха: „Роурк ли? Не съм чувал за него“, сега казваха: „Роурк ли? Доста е екстравагантен.“

Но имаше и хора, които се впечатлиха от простия факт, че Роурк е построил курорт, донесъл печалба на собствениците, макар те да не са искали да спечелят. Това беше по-убедително от абстрактните художествени спорове. Налице бяха и едната десета, които знаеха за какво става дума. В годината след „Монаднок“ Роурк построи две частни жилища в Кънектикът, киносалон в Чикаго, хотел във Филаделфия.

През пролетта на 1936 г. един град на Запад се готвеше да стане следващата година домакин на световно изложение, известно като „Походът на вековете“. Комитетът от изтъкнати общественици, отговарящи за организацията, съставиха съвет от най-добрите архитекти в страната, които да направят проекта за изложението. Обществениците искаха да се представят за прогресивни. Хауърд Роурк беше един от осемте архитекти, избрани в съвета.

Щом получи поканата, Роурк се яви пред комитета и обясни, че ще се радва да направи проекта, но сам.

— Не говорите сериозно, г-н Роурк — заяви председателят. — В края на краищата, за такова огромно начинание искаме да съберем най-добрите архитекти. Искам да кажа, че по-добре две глави, отколкото една, нали знаете, а осем глави… Сам можете да се уверите — това са най-талантливите в страната, най-изявените имена. Необходими са приятелски консултации, сътрудничество и съдействие, нали знаете как се постигат големите неща.

— Знам.

— Тогава разбирате…

— Ако искате да направя проекта, ще трябва да го възложите само на мен. Не работя в съвети.

— Да не би да се откажете от такъв шанс, исторически момент, възможност за световна слава, на практика възможност за безсмъртие…

— Не работя в колективи. Не се съветвам, не сътруднича, не съдействам.

Архитектурните среди реагираха с гневни коментари на отказа на Роурк. Казваха: „Суетен глупак!“ Възмущението беше твърде остро и невъздържано и излизаше извън рамките на професионалната клюка. Всеки се смяташе за лично засегнат, всеки смяташе, че е достатъчно квалифициран, за да променя, съветва и подобрява работата на който и да било друг.

„Случаят е съвършена илюстрация на антисоциалната егоцентричност на г-н Хауърд Роурк, на арогантния и необуздан индивидуализъм, който той винаги е олицетворявал“ — писа Елсуърт Тухи.

Сред осмината архитекти, избрани да проектират „Похода на вековете“, бяха Питър Кийтинг, Гордън Л. Прескът, Ралстън Холкъм.

— Няма да работя с Хауърд Роурк — каза Питър Кийтинг, като видя списъка на членовете на съвета, — ще трябва да избирате — или аз, или той.

Уведомиха го, че г-н Роурк е отклонил предложението. Кийтинг пое ръководството на съвета. Репортажите в печата за строежа на изложението разказваха за „Питър Кийтинг и сътрудниците му“.

През последните години Питър Кийтинг стана остър и невъздържан. Издаваше нареждания и губеше търпение при най-малката трудност. Щом загубеше търпение, крещеше на хората. Използваше обидни думи, заредени с разяждаща, прикрита, почти женска злоба. Лицето му отичаше.

През есента на 1936 Роурк премести офиса си на последния етаж на „Корд Билдинг“. Когато проектираше тази сграда, реши, че един ден офисът му ще бъде там. За малко остана пред надписа: „Хауърд Роурк, архитект“ на новата врата, после влезе в офиса. Кабинетът му в дъното на дългия коридор имаше три стъклени стени високо над града. Застана насред стаята. През огромните стъкла виждаше магазина „Фарго“, „Енрайт Хауз“, хотел „Аквитания“. Отиде до южните прозорци и остана дълго. Накрая на Манхатън, в далечината, се виждаше „Дана Билдинг“ на Хенри Камерън.

Една ноемврийска вечер, на връщане от строеж на къща в Лонг Айлънд, Роурк влезе в офиса, тръсна прогизналия си шлифер и видя странен възторг в очите на секретарката си, която го чакаше нетърпеливо.

— Г-н Роурк, сигурно става дума за много голяма поръчка — каза тя. — Уговорих ви среща за утре, в три следобед. В неговия офис.

— В чий офис?

— Обади се преди половин час. Г-н Гейл Уайнънд.

II

Над входната врата висеше табела, възпроизвеждаща главата на вестника:

Малката табела беше знак за известност и власт, които не се нуждаят от изтъкване. Тя беше като тънка, подигравателна усмивка, оправдаваща голата грозота на сградата. Сградата напомняше на фабрика, лишена от всякаква украса, ако се изключи табелата.

Фоайето беше като отвор на пещ — асансьорите поемаха поток от човешко гориво и го бълваха обратно. Хората не бързаха — движеха с премерена скорост под натиска на задачите си. Във фоайето никой не се размотаваше. Вратите на асансьорите щракваха като клапани, пулсиращи ритмично. На стената имаше табло с проблясващи червени и зелени светлини, които проследяваха движението на асансьорите във високата сграда.

Сякаш всичко в тази сграда се ръководеше с контролни табла, командвани от човек, който познава всяко движение. Сградата сякаш беше заредена с насочена енергия, действаща плавно и беззвучно, като внушителен механизъм, който нищо не може да унищожи. Никой не обърна внимание на червенокосия мъж, който спря за момент във фоайето.

Хауърд Роурк вдигна поглед към облицования таван. Никога не бе мразил никого. Някъде в тази сграда се намираше нейният собственик — мъжът, който го бе накарал да изпита чувство, най-близко до омразата.

Гейл Уайнънд хвърли поглед към малкия часовник на бюрото си. След минути имаше уговорена среща с архитект. Разговорът няма да е труден, каза си той. Водил бе много такива разговори в живота си. Трябваше само да говори, знаеше какво ще каже, а от архитекта не се изискваше нищо, освен няколко думи, изразяващи разбиране.

Погледът му се премести от часовника към коректурите на бюрото. Прочете редакционната статия от Алва Скарет за изхранването на катеричките в „Сентръл Парк“ и рубриката на Елсуърт Тухи, посветена на големите достойнства на изложбата от картини, нарисувани от работещите в общинската служба за здравеопазване. На бюрото му звънна звуков сигнал и гласът на секретарката каза:

— Г-н Хауърд Роурк е тук, г-н Уайнънд.

— Добре — каза Уайнънд и изключи устройството. Оттегляйки ръката си, забеляза редицата бутони на ръба на бюрото. До всяко от тези ярки малки копчета с цветен код стигаше жица, тръгваща от някоя точка на сградата. Всяка жица контролираше човек, който на свой ред контролираше голям брой хора в йерархията надолу. Всяка група от хора даваше своя принос за окончателната форма на думите върху хартията, които влизаха в милиони домове, в милиони човешки мозъци — и всичко това бе управлявано с малките цветни пластмасови бутони под пръстите му. Той обаче нямаше време да се отдаде на удоволствието от тази мисъл. Вратата на кабинета му се отвори и той дръпна ръка от бутоните.

Уайнънд се запита дали не закъсня с един миг, дали се изправи веднага, както изисква учтивостта, или остана седнал, гледайки влезлия мъж; а може би бе станал веднага и само му се стори, че е изминало време, преди да се изправи. Роурк се запита дали е спрял, влизайки в кабинета, дали вместо да тръгне напред, се е загледал в мъжа зад бюрото. Може би не бе забавил ход, а само му се стори, че е спрял. Но в един момент и двамата забравиха реалността — Уайнънд забрави защо е поканил този мъж, а Роурк забрави, че мъжът срещу него е съпругът на Доминик. В този момент престанаха да съществуват вратата, бюрото и килимът. В този момент всеки един от двамата мъже усети другия и в средата на стаята се срещнаха мислите им: „Това е Гейл Уайнънд“ — „Това е Хауърд Роурк“.

Тогава Уайнънд стана и посочи с ръка стола до бюрото. Роурк се приближи и седна. Никой от двамата не забеляза, че не са се поздравили.

Уайнънд се усмихна и каза нещо, което нямаше никакво намерение да изрече:

— Едва ли ще искате да работите за мен.

— Искам да работя за вас — каза Роурк, който бе дошъл готов да откаже.

— Виждали ли сте какви сгради съм построил?

— Да.

Уайнънд се усмихна.

— Става дума за нещо различно. Не е предназначено за моите читатели, а за мен.

— Не сте ли строили нещо за себе си?

— Не… ако изключим клетката, която притежавам на един покрив и тази стара печатница тук. Можете ли да ми кажете защо не съм построил собствена сграда, след като имам възможност да издигна цял град, ако пожелая? Аз не знам. Вие би трябвало да знаете. — Забрави, че никога не допуска хората, на които плаща, да изказват предположения за неговата личност.

— Защото сте бил нещастен — каза Роурк.

Каза го съвсем просто, без дързост — не можеше да се държи по друг начин, освен да бъде напълно честен. Бяха не в началото, а в средата на разговора, сякаш продължаваха нещо, започнато много отдавна. Уайнънд каза:

— Кажете го по-ясно.

— Мисля, че разбирате.

— Искам да чуя вашето обяснение.

— Повечето хора строят така, както живеят — рутинно, без осмисляне, според случайността. Но има и малцина, които си дават сметка, че сградата е истински символ. Всички ние живеем в собствените си мисли и съществуването е опит да претворим този живот във физическата действителност, да го изразим с движение и форма. За онзи, който е наясно, къщата, която притежава, е проявление на неговия живот. Ако не строи, когато има възможност, животът му не е такъв, какъвто му се иска.

— Не смятате ли, че е абсурдно да го кажете точно на мен?

— Не.

— Аз също не смятам. — Роурк се усмихна. — Но вие и аз сме единствените, които могат да кажат такова нещо. Че не съм имал онова, което искам и че мога да бъда причислен сред малцината, които са в състояние да разберат важните символи. Нали не бихте отрекли нито едното, нито другото?

— Не.

— На колко години сте?

— На тридесет и шест.

— Когато бях на тридесет и шест години, вече притежавах повечето вестници, които притежавам сега. Нямам предвид нищо лично. Не знам защо го казах. Просто се замислих.

— Какво искате да ви построя?

— Да ми построите дом.

На Уайнънд му се стори, че тези думи оказаха върху Роурк въздействие, различно от обикновеното им значение. Не можа да си обясни защо. Искаше му се да попита, но замълча, тъй като Роурк не бе реагирал по никакъв начин.

— Бяхте прав с диагнозата си — каза Уайнънд, — защото сега вече искам да си построя къща. Вече не се страхувам да придам видима форма на живота си. Ако искате да го кажа направо, като вас, сега съм щастлив.

— Каква къща искате?

— Извън града. Купих мястото. Имотът от петстотин акра е в Кънектикът. Каква да е къщата ли? Вие ще решите.

— Госпожа Уайнънд ли ме избра да я проектирам?

— Не. Госпожа Уайнънд не знае нищо по въпроса. Аз пожелах да заживеем извън града и тя се съгласи. Тогава я помолих да избере архитект — моята съпруга е Доминик Франкън, която на времето пишеше за архитектура. Но тя предпочете да остави избора на мен. Искате ли да знаете защо избрах вас? Дълго мислих. В началото бях по-скоро объркан. Не бях чувал за вас. Не познавах архитекти. Казвам го съвсем буквално, без да забравям годините, когато се занимавах със сделки с недвижими имоти, със строежи и с малоумници, които ги проектираха. Съвсем различно е от „Стоунридж“, то е — нали така го нарекохте? — проявление на моя живот. Тогава видях Монаднок и за първи път запомних името ви. Но дълго отлагах решението си. Обикалях страната, разглеждах къщи, хотели, всякакви сгради. Всеки път, когато някоя ми харесваше, питах кой я е проектирал и отговорът беше винаги един и същ: Хауърд Роурк. Затова ви се обадих. — Добави: — Да ви кажа ли колко съм възхитен от вашата работа?

— Благодаря ви — каза Роурк и за миг затвори очи.

— Знаете ли, не исках да се срещаме.

— Защо?

— Чували ли сте за моята галерия?

— Да.

— Никога не се срещам с хората, чиито творби харесвам. За мен творбите имат особено важно значение. Не искам хората да ми развалят усещането, както става най-често. Те са антипод на собствения си талант. Но това не важи за вас. Нямам нищо против да общувам с вас. Казвам ви го, защото искам да знаете, че ценя много малко неща в живота. Ценя творбите в галерията си, ценя вашите сгради, ценя дарбата на човека да създава такива неща. Може би това е единственото, в което вярвам. — Вдигна рамене. — Мисля, че съм унищожавал, извращавал, покварявал почти всичко около себе си. Но на тези неща не съм посягал. Защо ме гледате така?

— Простете. Моля ви, кажете ми каква къща искате.

— Искам да бъде дворец, само че за мен дворците не са голям лукс. Те са толкова огромни, толкова нетърпимо показни. Истинският лукс е малка къща. Жилище само за двама души — за жена ми и за мен. Не е нужно място за семейство, защото не възнамеряваме да имаме деца. Няма да има и помещения за гости — нямаме намерение да каним хора, само една стая за гости, за всеки случай, не повече. Хол, трапезария, библиотека, два кабинета, една спалня. Помещения за прислугата, гараж. Това е, общо взето. Ще ви съобщя подробностите по-късно. Разходите ще са толкова, отколкото имате нужда. А как да изглежда… — той се усмихна, вдигайки рамене. — Виждал съм вашите сгради. Онзи, който се опитва да ви каже как да изглежда една къща, или трябва да я проектира по-добре от вас… или да мълчи. Ще кажа само, че искам моята къща да бъде с качеството, характерно за Роурк.

— Какво е то?

— Мисля, че разбирате.

— Искам да чуя вашето обяснение.

— Мисля, че някои сгради са евтино показни и имат само фасада, други са страхливи и търсят оправдание с всяка своя тухла, а трети са завинаги негодни, нескопосни, злонамерени и фалшиви. Вашите сгради излъчват преди всичко чувство за радост. Но тази радост не е тиха. Тя е трудна, взискателна радост. Радост, която създава на човек усещането, че е постижение да я преживее. Като гледа сградата, човек си казва: ставам по-добър, след като мога да изпитам такова чувство.

Роурк изрече бавно, без да отговаря на Уайнънд:

— Сигурно е било неизбежно.

— Кое?

— Да го прозрете.

— Защо говорите така, сякаш… съжалявате, че съм го прозрял?

— Не съжалявам.

— Слушайте, не ми се сърдете… заради нещата, които съм построил.

— Не се сърдя.

— „Стоунридж“, хотелите „Нойс Белмонт“, вестниците на Уайнънд — след всички тях стигнах до решението, че искам къща, построена от вас. Заслужава си лукса, нали? Нима има значение как съм го постигнал? Те бяха средството. Вие сте целта.

— Не сте длъжен да се оправдавате пред мен.

— Не се оправ… Всъщност да, точно това правя.

— Не го правете. Не се бях замислил какви сгради сте строили.

— За какво се замислихте?

— Че съм безсилен срещу човек, прозрял в моите сгради онова, което сте прозрели вие.

— Да не би да ви е нужна помощ срещу мен?

— Не. Но за мен е правило да не съм безсилен.

— А за мен е правило да не се оправдавам. Значи… всичко е наред, нали?

— Да.

— Трябва да ви разкажа повече за къщата, която искам. Допускам, че архитектът е като изповедник — той трябва да знае всичко за хората, които ще живеят в неговата къща, защото им дава нещо много по-лично от дрехите и храната. Моля ви, приемете го така и ми простете, ако забелязвате, че ми е трудно да говоря — никога не съм се изповядвал. Искам тази къща, защото съм безнадеждно влюбен в жена си… Какво има? Неуместно ли е да ви го казвам?

— Не. Давайте нататък.

— За мен е непоносимо жена ми да е сред други хора. Това не е ревност, а е нещо по-силно и много по-лошо. Не понасям да я виждам как върви по улиците. Не мога да я деля с никого и с нищо, нито дори с магазините, театрите, такситата или тротоарите. Трябва да я отведа някъде. Трябва да я изолирам изцяло, така че нищо да не се докосва до нея, по какъвто и да е начин. Къщата трябва да е крепост. Моят архитект трябва да ми е страж.

Роурк го гледаше право в очите. Наложи си да го гледа очи в очи, за да може да го изслуша. Уайнънд усети усилие в погледа му, но го разпозна не като усилие, а само като сила. Усети подкрепа в този поглед и осъзна, че може да се изповяда докрай.

— Къщата трябва да е затвор. Не, не съвсем. Съкровищница — трезор, съхраняващ неща, които са толкова ценни, че не бива никой да ги гледа. Но и още нещо. Къщата трябва да е отделна вселена, да е толкова красива, че никога да не ни липсва онази, която сме напуснали. Да е затвор само със силата на съвършенството си. Да няма решетки, нито крепостни стени, а талантът ви да се издигне като стена между нас и останалия свят. Това искам от вас. И още нещо. Проектирали ли сте храм?

За миг Роурк почувства, че няма сили да отговори, но разбра, че въпросът е искрен. Уайнънд не усети нищо.

— Да — каза Роурк.

— Тогава си представете, че ви поръчвам храм. Храм на Доминик Уайнънд… Искам да се срещнете с нея, преди да започнете проекта.

— Виждал съм госпожа Уайнънд преди години.

— Така ли? Значи ви е ясно.

— Ясно ми е.

Уайнънд видя ръката Роурк на ръба на бюрото, с притиснати към стъклото дълги пръсти, до коректурите на „Банър“. Сред сгънатите безредно коректури се виждаше заглавието „Един тих глас“ на вътрешната страница. Загледа ръката на Роурк. Мина му през ум, че би искал да има бронзово преспапие, отлято по нея, защото би стояло красиво на бюрото му.

— Вече знаете какво искам. Действайте. Започвайте веднага. Зарежете всичко останало, с което сте се захванали. Ще ви платя колкото пожелаете. Искам къщата да е готова за лятото… О, простете. Твърде много съм общувал с калпави архитекти. Не попитах съгласен ли сте да я проектирате.

Ръката на Роурк трепна и той я отмести от бюрото.

— Да — каза Роурк. — Ще я проектирам.

Уайнънд видя по стъклото отпечатъците от пръстите му — толкова отчетливи, сякаш кожата бе прорязала по повърхността вдлъбнатини, в които имаше вода.

— Колко време ще ви е нужно? — попита Уайнънд.

— Ще е готова през юли.

— Разбира се трябва да видите мястото. Искам лично да ви го покажа. Да ви закарам ли там утре сутринта?

— Стига да искате.

— Бъдете тук в девет.

— Добре.

— Да ви напиша някакъв договор? Не знам как предпочитате да работите. Като правило преди да заработя с някого, аз се опитвам да науча всичко за него, от деня на раждането му или дори от по-рано. Не съм проверявал нищо за вас. Просто забравих. Стори ми се излишно.

— Готов съм да отговоря на всеки ваш въпрос.

Уайнънд се усмихна и поклати глава:

— Не. Нямам какво да ви питам. Само за условията в договора.

— Не поставям никакви условия, с изключение на едно: ако одобрите предварителните скици на къщата, тя да бъде построена както съм я проектирал, без никакви промени.

— Разбира се. Това е ясно. Казаха ми, че работите само по този начин. Ще имате ли нещо против, ако не се пише нищо за къщата? Знам, че би ви помогнало професионално, но искам вестниците да стоят настрана.

— Нямам нищо против.

— Ще ми обещаете ли, че няма да давате никакви снимки на вестниците?

— Обещавам.

— Благодаря ви. Ще ви се отплатя. Можете да смятате вестниците на Уайнънд за своя лична пресслужба. Ще ви осигуря най-широка реклама, каквато пожелаете, за всеки друг ваш проект.

— Не искам никаква реклама.

Уайнънд се разсмя.

— Какъв разговор, и то точно тук! Струва ми се, че нямате представа как ваши колеги архитекти биха водили такъв разговор. Според мен вие в нито един момент не съзнавахте, че говорите с Гейл Уайнънд.

— Съзнавах — каза Роурк.

— Така ви изразявам благодарността си. Невинаги се чувствам добре като Гейл Уайнънд.

— Зная.

— Ще си променя решението и ще ви задам личен въпрос. Казахте ми, че ще отговорите на всеки въпрос.

— Ще отговоря.

— Винаги ли се чувствате добре като Хауърд Роурк?

Роурк се усмихна. Усмивката му изразяваше развеселяване, удивление, неволно презрение.

— Отговорихте ми — каза Уайнънд.

После се изправи и каза:

— Утре сутринта, в девет — и му подаде ръка.

Роурк си тръгна, а Уайнънд седна усмихнат зад бюрото си. Насочи ръка към един от пластмасовите бутони… и я оттегли. Сети се, че трябва да се върне към обичайното си поведение, че не може да говори така, както бе говорил през изтеклия половин час. И тогава разбра какво бе странното в този разговор: за първи път в живота си бе разговарял с някого, без да изпита неохота, без да усети натиск или нужда да се прикрива, както се бе чувствал винаги, разговаряйки с хората. Този път нямаше напрежение, нито необходимост от напрежение. Сякаш бе разговарял със себе си.

Натисна бутона и каза на секретарката:

— Кажи на архива да ми изпратят всичко, с което разполагат за Хауърд Роурк.

— Познай — каза Алва Скарет. Гласът му молеше да бъде помолен за информация.

Елсуърт Тухи махна нетърпеливо, сякаш искаше да го отпрати. Не вдигна очи от бюрото.

— Остави ме, Алва. Зает съм.

— Имам да ти кажа нещо интересно, Елсуърт. Наистина е интересно. Сигурен съм, че искаш да го научиш.

Тухи вдигна глава и го погледна, присвивайки с леко отегчение ъгълчетата на очите си. Даде на Скарет да разбере, че благосклонно му обръща внимание. Провлече глас, подчертавайки колко е търпелив:

— Добре. Какво има?

Скарет не долови нищо обидно в поведението на Тухи, който се отнасяше с него по този начин през последната година и повече. Скарет не бе забелязал промяната, а и беше твърде късно да се засяга — и за двамата всичко беше нормално.

Скарет се усмихна като отличник, очакващ похвала от учителя, че е открил грешка в учебника, написан от самия учител.

— Елсуърт, частното ти ФБР има пропуски.

— Какво говориш?

— Мога да се обзаложа, че не знаеш какво прави Гейл, макар че винаги държиш да си осведомен.

— Какво е това, което не знам?

— Познай кой беше днес в кабинета му.

— Драги ми Алва, нямам време за гатанки.

— Няма да познаеш и след хиляда години.

— Добре де, тъй като единственият начин да се отърва от теб е да играя ролята на глупака във водевила, ще задам правилния въпрос: кой беше в кабинета на Гейл днес?

— Хауърд Роурк.

Тухи се обърна към него, забравил да дозира вниманието си, и каза недоверчиво:

— Не може да бъде!

— Да! — каза Скарет, горд от ефекта.

— Ами! — каза Тухи и избухна в смях.

На лицето на Скарет се изписа нерешителна полуусмивка. Зачуди се, искаше му се и той да се посмее, но не беше съвсем сигурен каква е причината за смеха.

— Да, смешно е. Но… защо, Елсуърт?

— О, Алва, толкова дълго ще трябва да ти обяснявам!

— Мислех, че може би…

— Не долавяш ли драматизма, Алва? Не обичаш ли фойерверки? Ако искаш да узнаеш какво да очакваш, само помисли, че най-страшните войни са религиозните, между секти от една и съща религия, както и гражданските войни между братя от една раса.

— Не следя съвсем мисълта ти.

— Драги мой, аз имам толкова много последователи. Отърсвам ги от себе си.

— Радвам се, че ти е толкова весело, но си мисля, че може би не е на добре.

— Разбира се, че не е на добре. Но не и за нас.

— Слушай: нали знаеш, че сме в неизгодно положение, особено ти, твърдейки, че този Роурк е едва ли не най-слабият архитект в града. А ако сега шефът го наеме — няма ли да е неловко?

— Така ли?… Може би…

— Радвам се, че го приемаш по такъв начин.

— Какво търсеше той в кабинета на Уайнънд? Поръчка ли получи?

— Не знам. Не разбрах. Никой не знае.

— Чувал ли си дали г-н Уайнънд възнамерява да строи нещо?

— Не. А ти?

— Не. Признавам, че моето ФБР наистина има пропуски. Но всеки прави каквото може.

— Знаеш ли, Елсуърт, върти ми се една мисъл. Имам идея как може да стане наистина много изгодно за нас.

— Каква ти е мисълта?

— Елсуърт, напоследък Гейл е невъзможен.

Скарет изрече тези думи тържествено, сякаш правеше откритие. Тухи остана полуусмихнат.

— Разбира се, ти го предвиди, Елсуърт. Беше прав. Винаги си прав. Проклет да съм, но не мога да разбера какво му става, дали е заради Доминик, дали в живота му е настъпила промяна или има друго, но нещо става. Защо изведнъж нещо му щуква и се захваща да чете всеки проклет ред от всеки проклет брой и вдига адска врява за дреболии? Напоследък отмени три от най-добрите редакционни статии, които съм писал, а преди никога не го е правил. Никога. Знаеш ли какво ми каза? Каза ми: „Майчинството е чудесно нещо, Алва, но за бога, въздържай се от глупости. Има граници дори за интелектуалната извратеност.“ Каква извратеност? Това беше най-сладката редакционна статия за Деня на майката, която съм писал. Честно казано, самият аз се трогнах. Откога заговори за извратеност? Онзи ден нарече Джулс Фауглър безмозъчен, каза му го в лицето и хвърли неделната статия в коша. Също отлична статия — за Работническия театър. Джулс Фауглър, най-добрият ни автор! Не е чудно, че Гейл вече няма нито един приятел тук. Преди го мразеха до дъното на душата си, а ако ги чуеш какво говорят сега!

— Чувам ги.

— Той започва да губи контрол, Елсуърт. Не знам как бих се справял, ако не беше ти и чудесните хора, които избираш. Практически те са работещият ни екип, тези твои младоци, а не старите свещени крави, които и без това вече сами са се отписали. Умните хлапета ще крепят „Банър“. Но Гейл… Слушай, миналата седмица той уволни Дуайт Карсън. Знаеш ли, смятам, че това е многозначително. Разбира се, Дуайт беше бреме и ужасен досадник, но той беше първият измежду галениците на Гейл, момчетата, които продадоха душите си. Така че, нали разбираш, в известен смисъл ми харесваше Дуайт да е тук, всичко беше наред, беше както трябва, беше реликва от най-добрите времена на Гейл. Винаги съм казвал, че Гейл си има предпазен клапан. И изведнъж изхвърля Дуайт — не ми харесва, Елсуърт. Изобщо не ми харесва.

— Какво говориш, Алва? Да не би да смяташ, че ми разказваш неща, които не знам, или просто изпускаш парата — прости ми смесената метафора — на моето рамо?

— Сигурно е така. Не обичам да критикувам Гейл, но от отдавна съм му толкова ядосан, че трябва да ме вържат. Но ето накъде бия: този Хауърд Роурк, на какви мисли те навежда той?

— Мога да напиша цяла книга, Алва. Но едва ли сега е времето да се впускам в такова начинание.

— Не, но мисълта ми е, какво със сигурност знаем за него? Знаем, че е вманиачен, чудак, глупак, добре, но нещо друго? Че е един от глупците, на които не можеш да повлияеш с любов, пари или с шестнадесетинчово оръдие. Той е по-тежък случай от Дуайт Карсън и от всичките галеници на Гейл, взети заедно. Е? Схващаш ли? Какво ще направи Гейл, когато се изправи срещу такъв човек?

— Едно от няколко възможни неща.

— Ще направи едно нещо, ако добре познавам Гейл, а аз го познавам. Затова съм обнадежден. Той отдавна има нужда от такова нещо. Голяма глътка от някогашното му лекарство. Предпазен клапан. Готви се да пречупи гръбнака на този човек — и това ще е добре за Гейл. Най-доброто на света. Ще стане пак какъвто си беше… Това е моята мисъл, Елсуърт. — Изчака, не видя одобрителен ентусиазъм на лицето на Тухи, и завърши колебливо: — Е, може и да греша… Не знам… Може би няма нищо такова… Просто помислих, че е психология…

— Точно така, Алва.

— Значи смяташ, че така ще стане?

— Може би. А може нещата да се развият много по-зле, отколкото си мислиш. Но това вече няма значение за нас. Защото, Алва, що се отнася до „Банър“, ако се стигне до сблъсък между нас и шефа, вече няма защо да се страхуваме от господин Гейл Уайнънд.

Момчето от архива донесе дебел плик с изрезки. Уайнънд вдигна глава, погледна плика и каза:

— Толкова много неща ли има? Не знаех, че е толкова прочут.

— Това е делото Стодард, господин Уайнънд.

Момчето спря. Не се бе случило нищо нередно… освен бръчките по челото на Уайнънд, но то не познаваше Уайнънд достатъчно добре, за да знае какво означават те. Зачуди се защо го обзе усещането, че изпитва страх. След миг Уайнънд каза:

— Добре. Благодаря ти.

Момчето остави плика върху стъклената повърхност на бюрото и излезе.

Уайнънд гледаше препълнения жълт плик. Отражението му в стъклото приличаше на купчина, разяла повърхността и пуснала корени в бюрото. Огледа стените на кабинета и се зачуди дали в тях има сила, която би могла да му спести отварянето на плика.

Изправи се на стола, опря свитите си в лактите ръце в права линия по ръба на бюрото, с опънати, срещнати пръсти, погледна надолу край ноздрите си към повърхността на бюрото и остана за миг мрачен, горд, спокоен, като мумия на фараон. После протегна ръка, придърпа плика, отвори го и започна да чете.

„Кощунство“ от Елсуърт Тухи, „Църквите на нашето детство“ от Алва Скарет, редакционни статии, проповеди, речи, декларации, писма до редакцията — „Банър“, задействан с пълна пара, снимки, карикатури, интервюта, протестни резолюции, писма до редакцията.

Изчете всяка дума, методично, с ръце на ръба на бюрото, със срещнати пръсти, без да вдига изрезките, без да ги докосва. Прочиташе най-горната изрезка от купчината, протягаше ръка, за да я обърне и започваше да чете следващата. Движеше ръката си като съвършено ритмичен механизъм, пръстите му се повдигаха точно, когато очите му поемаха последната дума и не позволяваха на изрезката да остане пред погледа му нито секунда повече от необходимото. Дълго разглежда снимките на Храма на Стодард. Още по-дълго разглежда една от снимките на Роурк — снимката на възторжения Роурк и текста към нея: „Щастлив ли сте, господин Супермен?“ Скъса я от страницата с репортажа и я пусна в чекмеджето на бюрото. После продължи да чете.

Съдебният процес, свидетелските показания на Елсуърт М. Тухи, Питър Кийтинг, Ралстън Холкъм, Гордън Л. Прескът. Нямаше никакви цитати от свидетелските показания на Доминик Франкън, само кратка дописка. „Защитата завърши.“ Няколко забележки в „Един тих глас“, после мълчание. Следващата изрезка беше три години по-късно — долината Монаднок.

Остана да чете до късно. Секретарките му си бяха тръгнали. Усети празните стаи и коридори наоколо. Чуваше шума на печатарските машини, глуха, тътнеща вибрация, разтърсваща всяка стая. Обичаше този шум — туптящото сърце на сградата. Заслуша се. Печатаха утрешния „Банър“. Остана дълго време неподвижен.

III

Роурк и Уайнънд стояха на върха на един хълм и гледаха към земята, падаща надолу в дълга плавна дъга. На върха на хълма стърчаха голи дървета и се спускаха към брега на езерото. Клоните очертаваха геометрични композиции, изсечени във въздуха. Ясният, крехък синьо-зелен цвят на небето сякаш изстудяваше въздуха. Студът размиваше багрите на земята, изтъквайки, че не са цветове, а само елементи, от които ще възникне цветът. Безжизненото кафяво не беше същинско кафяво, а бъдещо зелено, унилото мораво бе предвестник на огненото, сивото — прелюдия към златно. Земята беше като разказ на внушителна история, като стоманена рамка на сграда, която ще бъде запълнена и завършена и ще обхване цялото великолепие на бъдещето с голата си изчистеност.

— Къде според вас трябва да се построи къщата? — попита Уайнънд.

— Тук — посочи Роурк.

— Надявах се, че ще изберете точно това място.

Уайнънд сам шофира колата си от града. Двамата вървяха два часа по пътеките на новото му имение, по пустите алеи, през гората и покрай езерото, до хълма. Уайнънд чакаше, Роурк разглеждаше пейзажа, ширнал се под краката му. На Уайнънд му се стори, че мъжът до него събира от всички точки на пейзажа юзди и ги издърпва в ръката си.

Роурк се обърна и Уайнънд попита:

— Вече мога ли да ви говоря?

— Разбира се — усмихна се Роурк, развеселен от неочаквано проявената почтителност.

Гласът на Уайнънд прозвуча чист и крехък, като цвета на небето над тях, със същото леденозелено излъчване:

— Защо приехте поръчката?

— Защото съм архитект, който работи за пари.

— Знаете какво имам предвид.

— Не съм сигурен.

— Не ме ли мразите от дъното на душата си?

— Не. Защо да ви мразя?

— Искате първи да го кажа ли?

— Какво?

— Храма на Стодард.

Роурк се усмихна.

— Значи все пак след вчерашната ни среща сте ме проучили.

— Прочетох нашите изрезки. — Изчака, но Роурк мълчеше. — Прочетох ги всичките. — Гласът му прозвуча дрезгаво, и предизвикателен, и умоляващ. — Прочетох всичко, което сме писали за вас. — Спокойното лице на Роурк го вбеси. Продължи, изговаряйки бавно и натъртвайки всяка дума: — Нарекли сме ви некадърник, начинаещ, шарлатанин, мошеник, егоцентрик…

— Престанете да се изтезавате.

Уайнънд затвори очи, сякаш Роурк го беше ударил. След миг каза:

— Господин Роурк, не ме познавате много добре. Трябва да знаете следното: аз не се извинявам. Никога не се извинявам за действията си.

— Какво ви кара да мислите за извинение? Не съм го искал.

— Заставам зад всяка една от тези квалификации. Заставам зад всяка дума, отпечатана в „Банър“.

— Не съм искал да се отказвате от тях.

— Знам какво мислите. Вече ви е ясно, че вчера не съм знаел за Храма на Стодард. Бях забравил името на архитекта. Вие стигнахте до заключението, че не аз съм водил кампанията срещу вас. Прав сте, не бях аз, по онова време не бях тук. Но не сте наясно, че кампанията беше в типичния, в присъщия дух на „Банър“. Беше в пълно съответствие с функцията на „Банър“. Единствен аз нося отговорност за тези неща. Алва Скарет прави само онова, на което съм го учил. Ако бях в града, и аз щях да постъпя по същия начин.

— Това е ваше право.

— Не вярвате ли, че щях да го направя?

— Не.

— Не искам нито да ме ласкаете, нито да ме съжалявате.

— Не мога да направя това, което искате от мен.

— Какво искам според вас?

— Да ви зашлевя в лицето.

— Защо не го направите?

— Не мога да се правя на разгневен — каза Роурк. — Нито изпитвам съжаление. Онова, което изпитвам, е по-жестоко от всичко, което бих могъл да сторя. Само че нямам желание да проявявам жестокост. Ако ви ударя, ще ми простите за Храма на Стодард.

— Вие ли сте този, който трябва да иска прошка?

— Не. Но не бихте имали нищо против да поискам. Знаете, че се предполага някакъв вид прошка, но не сте наясно кой трябва да прости, нито на кого. Иска ви се аз да ви простя — или да поискам отплата, което е същото — и смятате, че въпросът ще приключи. Но аз нямам нищо общо с това. Аз не съм сред действащите лица. Без значение е какво правя или чувствам в момента. Вие не мислите за мен. Аз не мога да ви помогна. Не съм човекът, от когото ви е страх сега.

— А кой е той?

— Страх ви е от самия себе си.

— Кой ви дава право да ми говорите така?

— Самият вие.

— Добре, продължавайте.

— Искате да чуете докрай ли?

— Продължавайте.

— Според мен вие страдате от мисълта, че сте ме накарали да страдам. Иска ви се да не го бяхте сторили. Но има и нещо, от което се страхувате още повече. Мисълта, че аз изобщо не съм страдал.

— Давайте нататък.

— Виждате, че сега не съм нито внимателен, нито великодушен, а просто равнодушен. Това ви плаши, защото сте наясно, че случаи като Храма на Стодард задължително изискват отплата, но виждате, че аз не плащам за него. Изумен сте, че приех поръчката ви. Сигурно мислите, че за да се съглася, ми е била необходима смелост, нали? На вас ви бе нужна много повече смелост, за да ме наемете. Това е моето мнение по въпроса за Храма на Стодард. Приключил съм с него. Но не и вие.

Уайнънд разтвори пръсти и обърна длани навън. Раменете му леко увиснаха и се отпуснаха. Каза без усилие:

— Така е. Вярно е. Всичко това е вярно.

След това се изправи, но някак примирено, сякаш съзнателно стана физически уязвим.

— Сигурно сте наясно, че ме сломихте по свой начин — каза той.

— Да. И вие приехте поражението. Така че постигнахте каквото искахте. Можем ли да кажем, че сме квит и да забравим Храма на Стодард?

— Или вие сте много мъдър, или аз съм много прозрачен. И в единия, и в другия случай постижението е ваше. Никой досега не е успявал да ме подтикне към прозрачност.

— Да ви кажа ли още какво искате?

— Според вас какво искам сега?

— Лично признание от мен. Мой ред е да отстъпя, нали?

— Вие сте страховито честен, така ли?

— А защо не? Няма как да ви призная, че сте ме накарали да страдам. Но вместо това мога да ви призная, че ми доставихте удоволствие. Съгласен ли сте? Добре. Радвам се, че ме харесвате. Давате си сметка, че за мен това е изключение, също както за вас е изключение да приемете поражението. Обикновено не ме интересува дали ме харесват или не. Но този път ме интересува. Радвам се.

Уайнънд се разсмя.

— Вие сте прям и самонадеян като император. Когато проявявате почтителност, сам се величаете. Какво по дяволите ви кара да смятате, че ви харесвам?

— Сега нямате желание да чуете моето обяснение. Вече ме упрекнахте, че ви подтиквам да сте прозрачен.

Уайнънд седна на един дънер, отправяйки към Роурк мълчалива настоятелна покана. Роурк седна до него. Макар че изражението му беше сериозно, на лицето му имаше следа от усмивка, от весела наблюдателност, сякаш всяка чута дума не беше признание, а потвърждение.

— Издигнали сте се от нулата, нали? — попита Уайнънд. — Произхождате от бедно семейство.

— Да. Как разбрахте?

— За вас е проява на арогантност, ако някой ви подари нещо — било то комплимент, идея или богатство. Аз също започнах от нищо. Какъв беше баща ви?

— Металург.

— Моят беше докер. Като дете работехте ли всякаква работа?

— Работех какво ли не. Главно в строителството.

— При мен беше по-зле. Работех всичко. Коя работа ви харесваше най-много?

— Да хващам нитове на стоманените скелета.

— На мен ми харесваше, когато бях ваксаджия на ферибот по река Хъдзън. Нормално би било да ненавиждам тази работа, но тя ми харесваше. Не помня хората. Помня града. Градът… той беше винаги там, на брега, в далечината, в очакване, а аз сякаш бях вързан за него с ластик. Ластикът се разтягаше и ме пускаше надалеч, до другия бряг, но винаги се свиваше обратно и аз се връщах. Имах чувството, че никога не ще избягам от този град… и той никога не ще избяга от мен.

Изслушвайки тези думи, Роурк разбра, че Уайнънд рядко говори за детството си. В думите му имаше радост и неувереност, те не бяха изтъркани от употреба, бяха като монети, които не са преминали през много ръце.

— Случвало ли ви се е да нямате покрив над главата си и да гладувате? — попита Уайнънд.

— Неведнъж.

— Това пречеше ли ви?

— Не.

— И на мен не ми пречеше. Ядосвах се от други неща. Случвало ли се е като дете да ви идва да закрещите, виждайки наоколо само некадърност, знаейки, че могат да бъдат направени толкова много неща, и то да бъдат направени много добре, но вие нямате власт да ги направите? Че не можете да гръмнете празните кратуни около вас? Че трябва да изпълнявате заповеди, и то от хора, които с нищо не са по-добри от вас? Случвало ли ви се е?

— Да.

— Потискахте ли гнева в себе си, трупахте ли го, решавахте ли, че ако трябва ще се оставите да ви разкъсат на парчета, но ще доживеете деня, когато ще господствате над тези хора, над всички хора и над всичко около вас?

— Не.

— Не сте ли? Да не би да сте забравили?

— Не. Мразя некомпетентността. Вероятно тя е единственото нещо, което истински мразя. Но тя не ме е подтиквала към желание да властвам над хората. Нито да ги поучавам. Подтиква ме да си върша работата по своя начин и ако трябва, нека ме разкъсат на парчета.

— Разкъсаха ли ви?

— Не. Не успяха.

— Не изпитвате ли неприязън, когато се връщате назад към миналото си? Към някаква случка от него?

— Не.

— А аз да. Една нощ ме пребиха. Допълзях до една врата. Помня паветата точно под ноздрите си, сякаш са пред очите ми — камъкът беше с жилки и бели петна. Паважът трябваше на всяка цена да се движи — не усещах дали съм в състояние да се движа, показваше ми го паважът и трябваше да се уверя, че жилките и петната се променят, трябваше да стигна до следващата фигура или пукнатина шест инча по-нататък. Ставаше бавно и усещах, че под корема ми има кръв…

В гласа му нямаше самосъжаление. Говореше просто, безлично, леко учудено.

Роурк каза:

— Бих искал да ви помогна.

Уайнънд се усмихна бавно, нерадостно.

— Струва ми се, че е възможно. Дори ми се струва, че ще е добре. Преди два дни бих убил всеки, който реши, че имам нужда от помощ… Наясно сте, разбира се, че не мразя миналото си заради онази нощ. Не тя е причината да се страхувам да погледна назад. Тя е най-малко неприятната случка. Има други неща, които направо не са за говорене.

— Знам. Знам, че има други неща.

— Кои например? Назовете ги.

— Храмът на Стодард.

— Да не би да искате да ми помогнете заради него?

— Да.

— Дявол да ви вземе. Не разбирате ли…

— Не разбирате ли, че вече го правя?

— Как?

— Като приех да проектирам къщата ви.

Бръчки прорязаха челото на Уайнънд. Очите му побеляха, синият цвят сякаш се оттегли от ириса и очите му се превърнаха в светещи бели елипси. Той каза:

— За което получавате тлъст хонорар.

Роурк се усмихна, забавяйки за миг усмивката си. Тази усмивка беше знак, че неочакваната обида е признание за поражение, по-красноречиво от всякакви изповеди. Забавянето й беше знак, че точно в този момент Роурк няма да му помогне.

— Разбира се — каза спокойно Роурк.

Уайнънд стана.

— Да тръгваме. Губим време. Имам да върша важни неща в офиса.

На връщане към града не размениха нито дума. Уайнънд шофираше с деветдесет мили в час. Скоростта издигна от двете страни на пътя плътни стени от устремно движение, все едно че полетяха в дълъг, затворен, безшумен коридор.

Спря пред входа на „Корд Билдинг“ и изчака Роурк да излезе от колата. Каза му:

— Можете да ходите в имота ми когато пожелаете, г-н Роурк. Няма да идвам с вас. От офиса ми ще получите цялата информация, която ви е нужна. Моля ви, обаждайте ми се само, ако се налага. Ще бъда много зает. Уведомете ме, когато приготвите първите скици.

Щом приготви скиците, Роурк се обади в офиса на Уайнънд. Не бяха разговаряли цял месец.

— Моля, изчакайте, г-н Роурк — каза секретарката на Уайнънд. Той зачака. Секретарката го уведоми, че г-н Уайнънд би желал следобед скиците да бъдат донесени в кабинета му и определи часа. Уайнънд не пожела да говори.

Роурк влезе в кабинета и Уайнънд каза:

— Как сте, г-н Роурк? — Приятният му глас прозвуча официално. Лицето му беше безизразно и учтиво.

Роурк му подаде плановете на къщата и голяма скица, нарисувана в перспектива. Уайнънд погледна всеки лист. Дълго разглежда скицата. След това вдигна очи.

— Силно съм впечатлен, г-н Роурк. — Гласът му беше агресивно учтив. — Изключително съм впечатлен от вас от самото начало. Размислих и реших да ви предложа специална сделка.

В погледа, вперен в Роурк, имаше някаква мекота, почти нежност. Уайнънд сякаш показваше, че иска да се отнесе внимателно с Роурк, да го запази невредим за някаква особена цел.

Вдигна скицата и я задържа с два пръста, така че светлината да пада право върху нея. За миг белият лист проблесна, а черните следи от молива силно се откроиха.

— Искате ли къщата да бъде построена? — попита тихо Уайнънд. — Силно го желаете, нали?

— Да — каза Роурк.

Без да помръдва ръката си, Уайнънд разтвори пръсти и пусна картона, който падна с лице към бюрото.

— Ще бъде построена, г-н Роурк. Точно както сте я проектирали. Точно както е нарисувана на тази скица. При едно условие.

Роурк седеше облегнат, с ръце в джобовете, съсредоточен, изчакващ.

— Не искате ли да ме попитате какво е условието, г-н Роурк? Чудесно, аз ще ви го кажа. Ще одобря тази къща при условие че вие приемете сделката, която ви предлагам. Искам да подпишем договор, по силата на който вие ще сте единственият архитект на всички сгради, които реша да строя отсега нататък. Сам разбирате, че работата ще е много. Позволявам си да кажа, че имам най-големия строителен бизнес в страната. Всеки един от вашата гилдия е искал да стане мой единствен архитект. Предлагам го на вас. В замяна вие трябва да приемете някои условия. Преди да ги изложа, бих искал да ви предупредя за последствията, ако откажете. Може би сте чували, че не обичам да ми отказват. Властта, с която разполагам, може да действа в две посоки. Мога лесно да направя така, че поръчките за вас да секнат в цялата страна. Имате малцина почитатели, но никой работодател не би устоял на натиска, който аз съм в състояние да упражня. Имали сте периоди в живота си, когато не сте имали никаква работа. Но това е нищо в сравнение с блокадата, която мога да наложа. Ще трябва да се върнете в гранитната кариера — да, известно ми е, лятото на 1928 в кариерата на Франкън в Кънектикът. Откъде знам ли? От частни детективи, г-н Роурк. Може да ви се наложи отново да отидете в гранитна кариера, само че аз ще се погрижа и кариерите да не ви приемат. А сега ще ви кажа какво искам от вас.

За Гейл Уайнънд се носеха множество слухове, но никой не бе описвал изражението, което се появи на лицето му. Малцината, които бяха виждали това изражение, не дръзваха да говорят за него. Дуайт Карсън го бе видял първи. Устните на Уайнънд се раздалечиха, очите му заискриха. Сякаш изпитваше чувствена наслада от агония — агонията на жертвата, или собствената му агония, или и двете.

— Искам вие да проектирате всички мои бъдещи делови сгради, като се съобразявате с общоприетия вкус за бизнес сгради. Ще строите колониални къщи, хотели рококо и офисни сгради в полугръцки стил. Ще впрегнете недостижимата си изобретателност, за да създавате форми, съобразени с вкуса на хората и ще ми носите пари. Ще обработите забележителния си талант, за да стане покорен. Оригиналност и сервилност, взети заедно. Нарича се хармония. Ще сътворите във вашата област онова, което е „Банър“ в моята. Да не мислите, че за създаването на „Банър“ не е бил нужен талант? Такава ще е бъдещата ви кариера. Но къщата, която ми проектирахте, ще бъде построена точно така, както сте я проектирали. Тя ще е последната построена сграда в стил Роурк. След мен никой друг няма да има такава къща. Нали сте чели как някога владетелите убивали архитекта, създал двореца им, за да не може никой друг да се накичи със славата, дарена им от този архитект. Убивали архитекта или му изваждали очите. Модерните методи са различни. През останалата част от живота си ще се подчинявате на волята на мнозинството. Няма да ви привеждам някакви аргументи. Само ви предлагам алтернатива. Вие сте човек, който разбира откровения език. Изборът пред вас е прост: ако откажете, повече никога няма да строите; или ще построите къщата, която толкова силно желаете да бъде построена, и още много други къщи, които няма да ви харесват, но ще носят пари и на двама ни. До края на живота си ще проектирате квартали с жилища под наем, както „Стоунридж“. Това е моята воля.

Уайнънд се приведе, очаквайки една от добре познатите реакции, които му носеха наслада: гняв, възмущение, свирепа гордост.

— Защо не — каза весело Роурк. — Ще го сторя с удоволствие. Лесно е.

Посегна, взе един молив и най-близкия лист от бюрото на Уайнънд — писмо на внушителна бланка. Започна бързо да рисува на гърба на писмото. Ръката му се движеше плавно и уверено. Уайнънд се загледа в лицето, наведено над хартията, в гладкото чело и правата линия на веждите, изразяваща спокойна съсредоточеност.

Роурк вдигна глава и хвърли листа към Уайнънд през бюрото.

— Такава ли е вашата воля?

На листа беше нарисувана къщата на Уайнънд с веранди в колониален стил, мансарден покрив, два масивни комина, няколко малки пиластъра, няколко прозореца като амбразури. Не беше пародия, а сериозна адаптация на стилове, която всеки преподавател би нарекъл проява на превъзходен вкус.

— Не, за Бога! — възкликна неволно Уайнънд.

— Тогава замълчете — каза Роурк, — и никога повече да не чувам архитектурни внушения.

Уайнънд се отпусна в стола и се разсмя. Смя се дълго, без да спре. В смеха му нямаше нищо весело.

Роурк уморено поклати глава.

— Не ми ги разправяйте на мен. Много пъти са се опитвали да ме променят. Антисоциалното ми упорство е толкова добре известно, че не очаквах някой да си губи времето и отново да прави опити да ме изкуши.

— Хауърд. Наистина го мислех. Преди да видя рисунката.

— Зная, че го мислеше. Но не допусках, че може да си толкова лековерен.

— Знаеше ли какъв ужасен риск поемаш?

— Нищо подобно. Имах съюзник, на когото се доверявам.

— Кой? Твоята почтеност?

— Твоята, Гейл.

Уайнънд седеше загледан надолу към бюрото. След малко каза:

— Грешиш.

— Едва ли.

Уайнънд вдигна глава. Изглеждаше изморен. Гласът му прозвуча равнодушно:

— Пак приложи метода си от делото Стодард, нали? „Защитата няма какво повече да каже“… Защо не съм бил в съдебната зала, за да чуя това изречение… Отпрати процеса обратно към мен, нали?

— Може и така да се каже.

— Но този път ти спечели. Сигурно знаеш, че това не ме радва.

— Знам, че не те радва.

— Не мисли, че е от истинските изкушения, когато изкушаваш някого, само за да подложиш жертвата си на изпитание и си доволен, че си победен, усмихваш се и казваш: най-после, ето такъв човек исках да срещна. Не си въобразявай, че е така. Не ми търси оправдание.

— Не те оправдавам. Знам какво искаше.

— На времето нямаше да се оставя да бъда победен така лесно. Това щеше да е само началото. Знам, че мога да продължа опитите. Но не искам. И то не защото ти вероятно ще устоиш до край. А защото аз няма да устоя. Не, не се радвам, нито съм ти благодарен… Но няма значение…

— Гейл, докога ще продължиш да лъжеш сам себе си?

— Не лъжа. Вярно е всичко, което ти казах току-що. Мислех, че си наясно.

— Всичко, което току-що ми каза, наистина е вярно. Нямах предвид това.

— Допускаш грешка. Грешиш, че още си тук.

— Искаш ли да ме изхвърлиш?

— Знаеш, че не мога.

Уайнънд премести поглед от Роурк към скицата на къщата, паднала с лице към бюрото. Поколеба се за миг, гледайки гърба на картона, после го обърна. Попита тихо:

— Да ти кажа ли сега какво мисля?

— Нали вече ми каза.

— Хауърд, ти говореше за къщата като проявление на моя живот. Смяташ ли, че животът ми заслужава такова проявление?

— Да.

— Такава ли е твоята честна преценка?

— Такава е честната ми преценка, Гейл. Най-искрената ми преценка. Тя е окончателна. Независимо какво ще се случи между нас в бъдеще.

Уайнънд остави скицата и дълго време разглежда плановете. Вдигна глава. Изглеждаше спокоен, както обикновено.

— Защо не идваше при мен?

— Ти се занимаваше с частни детективи.

Уайнънд се разсмя.

— Затова ли? Не можах да устоя на старите си лоши навици, бях любопитен. Вече знам за теб всичко, освен за жените в живота ти. Или си бил много дискретен, или не е имало много жени. Никъде не се намери информация по този въпрос.

— Не е имало много жени.

— Мисля, че ми липсваше. Намерих нещо като заместител — да събирам детайли от твоето минало. Защо всъщност не идваше тук?

— Ти ми каза да не идвам.

— Винаги ли толкова стриктно изпълняваш нареждания?

— Когато сметна, че е уместно.

— Добре, давам ти едно нареждане — надявам се, че ще го приемеш за уместно: ела да вечеряш с нас довечера. Ще занеса скицата у дома, за да я покажа на съпругата ми. Още не съм й казал нищо за къщата.

— Не си ли й казал?

— Искам тя да види скицата. И искам да се запознаеш с нея. Знам, че не е била добронамерена към теб в миналото — прочетох какво е писала за теб. Но това е било толкова отдавна. Надявам се, че вече няма значение.

— Не, няма значение.

— Значи ще дойдеш, нали?

— Ще дойда.

IV

Доминик стоеше до стъклената врата на стаята си. Уайнънд видя звездната светлина по заледените плоскости на покрива над градината. Светлинното отражение докосна профила й и се превърна в бледо сияние около клепачите и бузите й. Това е подходящото осветление за лицето й, помисли той. Тя се обърна бавно към него и светлината открои русата й коса. Тя се усмихна, както му се усмихваше всеки път, за да го поздрави, спокойно и с разбиране.

— Какво има, Гейл?

— Добър вечер, скъпа. Защо ме питаш какво има?

— Изглеждаш щастлив. Не е най-точната дума, но е най-близката.

— Олекнал е по-точната дума. Чувствам се олекнал, с тридесет години по-лек. Това не означава, че искам да съм същият, какъвто бях преди тридесет години. Човек никога не иска такова нещо. Имам чувството, че съм се пренесъл в миналото невредим, какъвто съм сега, върнал съм се много далеч назад. Напълно е нелогично, невъзможно и прекрасно.

— Това чувство обикновено означава, че си срещнал някого. По правило жена.

— Да, срещнах някого, но не жена, а мъж. Доминик, тази вечер си много красива. Но аз ти го казвам всеки път. Исках да кажа друго. Исках да кажа следното: много съм щастлив, защото ти си толкова красива.

— Какво има, Гейл?

— Нищо. Усещам колко маловажни са повечето неща и колко е лесно да се живее.

Пое ръката й и я вдигна към устните си.

— Доминик, все си мисля какво чудо е, че бракът ни оцеля. Сега съм сигурен, че няма да се разпадне. Нищо и никой не е в състояние да го унищожи. — Тя се облегна на стъклото. — Имам подарък за теб… не ми напомняй, че това са думите, които изричам най-често. Ще ти направя подарък до края на лятото. Нашата къща.

— Къщата? Толкова отдавна не си казвал нищо за нея. Реших, че си забравил.

— Само за нея мисля през последните шест месеца. Нали не си променила мнението си? Още ли искаш да се изнесем от града?

— Да, Гейл, ако на теб ти се иска толкова много. Избра ли архитект?

— Направих нещо повече. Мога да ти покажа скицата на къщата.

— Искам да я видя.

— В кабинета ми е. Ела да я видиш.

Тя се усмихна, сключи пръсти около китката му и я стисна ласкаво и насърчаващо, после тръгна след него. Той й отвори вратата на кабинета. Лампите бяха светнати. Скицата беше подпряна на бюрото, с лице към вратата.

Тя се закова и ръцете й останаха назад. Облегна длани на касата на вратата. От това разстояние не виждаше подписа, но веднага разпозна единствения човек, способен да проектира по този начин.

Раменете й се раздвижиха, описаха окръжност и бавно се извиха. Сякаш я вързаха за стълб. Изгуби всяка надежда за избавление. Само тялото й направи последен, неволен опит за съпротива.

Ако беше в прегръдките на Роурк пред погледа на Гейл Уайнънд, нямаше да се чувства толкова поругана. Скицата бе по-силно въплъщение на личността на Роурк дори от тялото му. Възникнала в отговор на равна по величина сила, излъчвана от Гейл Уайнънд, скицата поругаваше и нея, и Роурк, и Уайнънд. Но тя внезапно осъзна, че се е случило неизбежното.

— Не — прошепна тя, — такива неща никога не са случайни.

— Моля?

Доминик вдигна ръка, отлагайки всякакъв разговор. Приближи се до скицата, стъпвайки безшумно по килима. В ъгъла се виждаше резкият подпис: Хауърд Роурк. За разлика от рисунката, подписът не я уплаши — беше като малък знак на подкрепа, почти като поздрав.

— Доминик?

Обърна лице към него и той вече знаеше отговора й. Каза:

— Знаех, че ще ти хареса. Прости, ми неяснотата. Тази вечер не намираме точните думи.

Тя седна на канапето и притисна гръб във възглавниците, за да се държи изправена. Не откъсваше очи от Уайнънд. Той стоеше пред нея, облегнат на камината и гледаше скицата. Рисунката бе обсебила Доминик и се отразяваше като в огледало от лицето на Уайнънд.

— Срещна ли се с него, Гейл?

— С кого?

— С архитекта.

— Разбира се. Разделихме се преди по-малко от час.

— Кога го видя за първи път?

— Миналият месец.

— През цялото това време сте се познавали?… Всяка вечер… си се връщал у дома… и сме вечеряли…

— Защо не съм ти казал ли? Исках да получа скицата и да ти я покажа. Представях си къщата точно така, но не можех да я изразя с думи. Не допусках, че е възможно някой да разбере какво искам, за да я проектира. Но той успя.

— Кой?

— Хауърд Роурк.

Искаше й се да чуе името му, изречено от Гейл Уайнънд.

— Как избра точно него, Гейл?

— Обикалях из цялата страна. Всяка сграда, която ми хареса, беше строена по негов проект.

Тя кимна бавно.

— Доминик, реших, че за теб вече е все едно. Знаех, че избирам същия архитект, когото ти яростно си критикувала през цялото време, докато си била в „Банър“.

— Прочете ли какво съм писала?

— Прочетох. Писала си по странен начин. Ясно е, че си се възхищавала на работата му и си изпитвала лична омраза към него. Но си го защитила на процеса „Стодард“.

— Така е.

— И дори веднъж си работила за него. Онази статуя, Доминик, е била за неговия храм.

— Да.

— Странно. Изгубила си работата си в „Банър“, защото си го защитила. Това не ми беше известно, когато го избрах. Не знаех за процеса. Забравил бях името му. Доминик, в известен смисъл именно той е човекът, който те дари на мен. Чрез онази статуя от неговия храм. А сега ще ми дари тази къща. Доминик, защо го мразеше?

— Не го мразех… Беше толкова отдавна…

— Нали вече тези неща нямат значение? — той посочи скицата.

— Не съм го виждала от години.

— Ще го видиш след около час. Ще дойде на вечеря.

Тя помести ръка, описвайки спирала на страничната облегалка на канапето, за да се увери, че е в състояние да мърда.

— Тук ли?

— Да.

— Поканил си го на вечеря?

Той се усмихна и си спомни, че не искаше никакви гости в техния дом. Каза:

— Сега е различно. Искам той да дойде тук. Струва ми се, че не си го спомняш добре — иначе нямаше да се изненадаш.

Тя стана.

— Добре, Гейл. Ще дам разпореждания. После ще се преоблека.

Стояха един срещу друг в гостната в жилището на Гейл Уайнънд. Колко просто, помисли тя. Винаги е бил тук, бил е движещата сила зад всяка нейна стъпка в тези помещения. Той я бе довел тук и сега дойде, за да вземе онова, което му принадлежи. Загледа се в него. Виждаше го също като онази сутрин, когато за последен път се събуди в леглото му. Нито дрехите му, нито изминалите години я отдалечаваха от този жив и ярък спомен. Помисли, че е било неизбежно от самото начало, от мига, когато го погледна от каменния ръб на кариерата, за да се стигне до случващото се в дома на Гейл Уайнънд. Почувства упокоение, защото участието й във взимане на решението бе приключило. Досега бе действала тя, вече идваше неговият ред.

Стоеше изправена, с вдигната глава. Чертите на лицето й бяха изчистени, военно прецизни и в същото време женствено крехки. Ръцете й бяха отпуснати спокойно от двете страни на тялото, успоредно на издължените линии на черната й рокля.

— Приятно ми е, господин Роурк.

— И на мен, госпожо Уайнънд.

— Позволете да ви благодаря за къщата, която ни проектирахте. Тя е най-красива от всичките ви сгради.

— Трябваше на всяка цена да е красива, такава беше поръчката, госпожо Уайнънд.

Тя бавно обърна глава.

— Как обясни на г-н Роурк каква да е къщата, Гейл?

— Точно както и на теб.

Замисли се какво ли е чул Роурк от Уайнънд и как го е приел. Седна и двамата мъже последваха примера й. Роурк каза:

— Ако къщата ви харесва, основна заслуга има замисълът за нея на г-н Уайнънд.

Тя попита:

— Споделяте ли заслугите с клиента?

— Да, в известен смисъл.

— Струва ми се, че има противоречие с онова, което си спомням за вашите професионални убеждения.

— Но е в тон с личните ми убеждения.

— Не съм сигурна, че съм наясно с тях.

— Вярвам в конфликтността, госпожо Уайнънд.

— Имаше ли конфликт при проектирането на къщата?

— Желанието да не се влияя от клиента си.

— По какъв начин?

— Харесвало ми е да работя за някои хора, а за други — не. Но това не е било важно. Този път знаех, че къщата ще е такава, каквато стана, само защото бе проектирана за г-н Уайнънд. Налагаше се да го преодолея. Или по-скоро, трябваше да работя с тази мисъл и въпреки нея. Така постигнах най-добър резултат. Къщата трябваше да превъзхожда и архитекта, и клиента, и бъдещите обитатели. И стана точно така.

— Но къщата… това си ти, Хауърд — каза Уайнънд. — Въпреки всичко.

За първи път на лицето й се появи емоция, леко изумление, когато чу Уайнънд да се обръща към него с „Хауърд“. Уайнънд не забеляза изумлението й, за разлика от Роурк, който я погледна и за първи път погледът му изрази лично отношение към нея. Тя не долови коментар в този поглед, само потвърждение на мисълта, която я беше изумила.

— Благодаря ти, че си го осмислил, Гейл — отвърна той.

Тя се зачуди дали й се е сторило, че наблегна на името.

— Странно — каза Уайнънд. — Аз съм човекът с най-агресивното собственическо чувство на земята. Въздействам по някакъв начин на вещите. Избирам пепелник в евтин магазин, плащам, слагам си го в джоба и той става специален пепелник, различен от всеки друг на света, защото е мой. Предметът придобива някакво ново качество, нещо като ореол. Такова е отношението ми към всичко, което притежавам. От пардесюто, през най-стария линотип в печатницата, екземплярите на „Банър“ по вестникарските будки, до това жилище и моята съпруга. Никога не съм искал толкова много да притежавам нещо, колкото къщата, която ще ми построиш, Хауърд. Вероятно ще ревнувам, че Доминик живее в нея, обезумявам към такива неща. И все пак… не съм сигурен, че ще я притежавам, защото каквото и да правя или да говоря, тя въпреки всичко ще е твоя. Винаги ще е твоя.

— Наистина е моя — каза Роурк. — Но ако размислиш от друга гледна точка, Гейл, ти притежаваш тази къща и всички други сгради, които съм построил. Ти притежаваш всяка сграда, пред която си спрял и си почувствал своята ответна реакция.

— В какъв смисъл?

— Личната ти ответна реакция. Когато се възхищаваш от нещо, реакцията ти е само една дума — „Да“. Това е реакция на утвърждаване, приемане, знак на признателност. И това „да“ е нещо повече от реакция на нещото, което я е предизвикало, то е „Амин“ към целия живот, към света, в който това нещо съществува, към мисълта, която го е създала, към себе си, защото си способен да го видиш. Но способността да кажеш „да“ или „не“ е същност на притежанието. Тя е твоето притежание на собственото ти аз. С други думи тя е твоята душа. Душата ти има една-единствена основна функция — способността да оценява. „Да“ или „не“, „желая“ или „не желая“. Не можеш да кажеш „да“, без да кажеш „аз“. Няма утвърждаване без човек, който да утвърждава. В този смисъл всичко, на което даряваш обичта си, е твое.

— В този смисъл ли споделяш някои неща с други хора?

— Не. Това не е споделяне. Ако слушам симфония, която ми харесва, аз не мога да получа от нея онова, което е получил композиторът. Неговото „да“ е различно от моето. Той не се е замислял за моето и не знае точно какво представлява то. Тази ответна реакция е твърде лична за всеки човек. Но давайки на себе си онова, което е желаел, той ми подарява великолепно преживяване. Когато проектирам къща, аз съм сам със себе си, Гейл, и ти никога не можеш да опознаеш начина, по който я притежавам. Но ако й кажеш твоето „Амин“, тя е и твоя. И аз се радвам, че е твоя.

Уайнънд каза с усмивка:

— Харесва ми тази мисъл. Че притежавам „Монаднок“, и „Енрайт Хауз“, и „Корд Билдинг“…

— И Храма на Стодард — каза Доминик.

Слушаше разговора им и се вцепени. Уайнънд никога не бе говорил така на гост в техния дом; Роурк никога не бе говорил така на клиент. Знаеше, че вцепенението й ще избие по-късно в гняв, отрицание, негодувание, но сега се прояви само с режеща нотка в гласа й. Искаше й се да унищожи чутото.

Реши, че е успяла. Уайнънд изрече тежко:

— Да.

— Забрави Храма на Стодард, Гейл — каза Роурк. Гласът му беше тъй лек, безгрижен и весел, че подейства по-убедително от най-тържествената прошка.

— Добре, Хауърд — каза Уайнънд с усмивка.

Тя видя, че Роурк я гледа.

— Не ви благодарих, г-жо Уайнънд, че ме приехте за ваш архитект. Знам, че ме избра господин Уайнънд, а вие можехте да откажете услугите ми. Исках да ви кажа колко се радвам, че не го направихте.

Вярвам на очите си, защото всичко това направо не е за вярване, помисли тя. Тази вечер ще приема всичко, сега той е пред очите ми.

Тя каза с любезно безразличие:

— Предположението ви, че бих могла да не одобря къща, проектирана от вас, не е ли разсъждение за способността ми да оценявам, г-н Роурк? — Реши, че е все едно какво ще изрече тази вечер.

Уайнънд попита:

— Хауърд, след като веднъж човек реагира с „да“, може ли да го оттегли?

Идеше й да се изсмее гневно и недоверчиво. Въпросът бе зададен от Уайнънд, вместо от нея. Той трябва да гледа мен, когато отговаря, помисли тя, трябва да гледа мен.

— Никога — отговори Роурк, гледайки към Уайнънд.

— Толкова нелепо е човешкото непостоянство и мимолетността на чувствата — каза Уайнънд. — Винаги съм мислил, че чувство, което се променя, всъщност никога не е съществувало. Има книги, които харесвах на шестнайсет годишна възраст. Продължавам да ги харесвам и сега.

Влезе икономът и донесе поднос с коктейли. Поемайки чаша, тя наблюдаваше как Роурк взема своята. Помисли си: в този миг стъкленото столче между пръстите му се усеща точно както това между моите; това е общото между нас… Уайнънд държеше чаша и гледаше Роурк с недоверчиво възхищение, не като домакин, а като собственик, който не може да повярва, че е придобил нещо безценно… Тя си каза: не съм обезумяла, само реагирам истерично, но в това няма нищо лошо, изричам някакви думи, не знам точно какви, но сигурно всичко е наред, двамата слушат и отвръщат, Гейл се усмихва, значи не съм казала нищо лошо…

Икономът съобщи, че вечерята е готова. Тя послушно се изправи и ги поведе към трапезарията, като грациозно животно, направлявано от условни рефлекси. Зае почетното място между двамата мъже, седнали един срещу друг от двете й страни. Наблюдаваше излъсканите сребърни прибори с инициали ГУ в ръцете на Роурк. Каза си: толкова пъти съм го правила, та нали съм изисканата госпожа Гейл Уайнънд, на това място от дясната ми страна са сядали на вечеря сенатори, съдии, президенти на застрахователни компании, и точно за това съм се подготвяла, точно за това Гейл се е издигнал през всичките мъчителни години и е канил на вечеря сенатори и съдии — за да доживее вечерта, когато гостът срещу него ще е Хауърд Роурк.

Уайнънд заговори за вестникарския бизнес. Нямаше нищо против да го обсъжда с Роурк. Тя произнасяше по някое изречение, когато й се струваше уместно. Гласът й беше лек и сияен. Остави се да я носи течението, без да оказва съпротива. Всякаква лична реакция би била излишна, дори страх или болка. Каза си, че ако в разговора следващото изречение на Гейл е: „Спала си с него“, тя ще отговори също толкова прямо: „Да, Гейл, разбира се.“ Но Уайнънд рядко я поглеждаше и тя разбираше по изражението му, че нейното е нормално.

Върнаха се в гостната. Роурк се изправи до прозореца, на фона на светлините на града. Гейл е построил този дом като символ на своя триумф, помисли тя. Градът винаги трябва да е под него — градът, в който най-после той е господар. Но ето за какво всъщност го е построил: за да се изправи Роурк до този прозорец. И мисля, че Гейл вече го разбра — тялото на Роурк скрива от погледа цели мили от гледката. Около силуета му се виждат само няколко светлинки, само няколко осветени небостъргача. Роурк пушеше. Цигарата му се придвижи бавно на фона на черното небе, той я сложи в устата си, после я задържа между пръстите си. Блестящите точки в пространството зад него са само искри от цигарата му, помисли тя и каза тихо:

— Гейл обичаше да гледа града през нощта. Влюбен беше в небостъргачите.

И тогава забеляза, че е използвала минало време. Зачуди се защо.

Не запомни какво е казала, когато заговориха за новата къща. Уайнънд донесе скиците от кабинета си, разгърна ги на една маса и тримата се наведоха над плановете. Моливът на Роурк се движеше и сочеше към строгите геометрични форми, към тънките черни линии върху белия картон. Гласът му звучеше съвсем близо до нея, докато обясняваше. Този път не говориха за красота и утвърждаване, а за кабинети, стълбища, килери, бани. Роурк я попита дали разпределението е подходящо. Странно, всички говорим така, сякаш наистина вярваме, че ще живея в тази къща, каза си тя.

След като Роурк си тръгна, Уайнънд я попита:

— Какво мислиш за него?

Обзе я гняв. Усети внезапна опасност дълбоко вътре в себе си. Отвърна със страх, но и с неприкрита подкана:

— Не ти ли напомня за Дуайт Карсън?

— Забрави Дуайт Карсън!

Гласът на Уайнънд отказа да прозвучи сериозно и отхвърли всякаква вина. Прозвуча точно като гласа, който бе казал: „Забрави Храма на Стодард.“

Секретарката погледна смаяна мъжа с аристократична външност, чието лице бе виждала толкова често във вестниците.

— Гейл Уайнънд — каза той и сведе глава, за да се представи. — Бих искал да се видя с господин Роурк. Ако не е зает. Моля ви, не го притеснявайте, ако е зает. Нямам уговорена среща.

През ум не й бе минавало, че е възможно Уайнънд да се появи в нечий офис без уговорка и да поиска да го приемат с такъв почтителен тон. Съобщи за посетителя. Рорук излезе от кабинета си усмихнат, сякаш в това посещение нямаше нищо необичайно.

— Здравей, Гейл. Влизай.

— Здравей, Хауърд.

Влезе след Роурк в кабинета му. Зад големите прозорци късният следобеден мрак забулваше града. Валеше сняг. Тъмни петънца се вихреха яростно сред светлините.

— Не искам да те прекъсвам, ако си зает, Хауърд. Не е важно. — Не бяха се виждали от пет дни, откакто вечеряха заедно.

— Не съм зает. Съблечи си пардесюто. Да донесат ли скиците?

— Не. Не искам да говорим за къщата. Дойдох без повод. Прекарах целия ден в офиса си, леко се отегчих и реших да дойда тук. Защо се подсмихваш?

— Нищо. Нали каза, че не е важно.

Уайнънд го погледна, усмихна се и кимна.

Седна на ръба на бюрото на Роурк с лекота, която не бе усещал в собствения си кабинет, с ръце в джобовете, поклащайки крак.

— Почти излишно е да ти говоря, Хауърд. Всеки път сякаш ти чета копие под индиго на самия себе си, а ти вече си видял оригинала. Сякаш си чул минута по-рано всичко, което казвам. Не сме в синхрон.

— Това ли наричаш да не сме в синхрон?

— Добре де. В съвършен синхрон. — Очите му бавно оглеждаха стаята. — Ако приемем, че притежаваме нещата, на които реагираме с „да“, излиза, че аз притежавам този кабинет, така ли?

— Притежаваш го.

— Знаеш ли какво изпитвам тук? Не казвам, че се чувствам като у дома си, защото никъде не съм се чувствал у дома. Не казвам също, че се чувствам като в дворците, които съм посетил или в големите европейски катедрали. Чувствам се като в Хелс Кичин — в най-добрите дни, които съм преживял там — а те не бяха много. Понякога сядах по същия начин, само че на някоя порутена стена до кея, в небето имаше много звезди и купчини отпадъци наоколо, а от реката се носеше миризма на разложени миди… Хауърд, когато се обръщаш назад към миналото си, имаш ли чувството, че дните ти са минавали равно, като упражнение по машинопис, че са били еднакви? Или са спирали в моменти, когато си постигал нещо, а после отново са поемали обичайния си ход?

— Случвало се е да спират.

— Разпознаваше ли тези моменти, знаеше ли какво се случва?

— Да.

— А аз — не. Разбрах по-късно. Но и досега не знам защо е ставало така. Веднъж стоях зад една стена. Бях на дванайсет години и чаках да ме убият. Но знаех, че няма да ме убият. Важното е не какво направих после, не битката, която водих, а само този миг на очакване. Не знам защо съм запомнил този момент, нито защо съм горд с него. Дори не знам защо се сетих за него сега.

— Не търси причината.

— Знаеш ли я?

— Казах ти да не я търсиш.

— Замислих се за миналото си… откакто те срещнах. Години наред не се бях замислял за него. Не бива да си правиш тайни заключения от това. Не ме боли, когато гледам назад по този начин, нито ми доставя удоволствие. Просто се вглеждам назад. Не търся нищо, не се опитвам да пътешествам в миналото. Само тръгвам като на разходка, както човек излиза вечер да поскита извън града, ако е малко изморен… Ако изобщо има някаква връзка с теб, тя е една мисъл, която неспирно ме занимава. Постоянно си мисля, че ти и аз сме започнали по един и същи начин. От една и съща точка. От нищо. Постоянно мисля за това. Без да го тълкувам. Без да откривам някакво особено значение. Само си казвам: „започнали сме по един и същи начин“… Ще ми кажеш ли какво означава това?

— Не.

Уайнънд огледа стаята и забеляза вестник върху шкафа с папките.

— Кой по дяволите чете „Банър“ тук?

— Аз.

— Откога?

— От около месец.

— Садизъм ли проявяваш?

— Не. Любопитство.

Уайнънд стана, взе вестника и разлисти страниците. Зачете се и се разсмя. Показа му страницата, на която имаше снимки на скиците за изложението „Походът на вековете“.

— Ужасно, нали? — каза Уайнънд. — Отвратително е, че се налага да рекламираме такива неща. Но ми става по-добре, когато се сетя как постъпи ти с онези изтъкнати общественици. — Изсмя се доволно. — Каза им, че не сътрудничиш и не участваш във взаимна помощ.

— Но не беше поза, Гейл. Беше проява на здрав разум. Човек не може да сътрудничи в собствената си работа. Мога да сътруднича, ако така го наричат, с работниците, които строят сградите ми. Но нито аз мога да им помагам да зидат, нито те на мен да проектирам къщата.

— Това е жест, на който и аз бих искал да съм способен. Принуден съм да отразявам безплатно в моите вестници дейността на тези общественици. Но всичко е наред. Ти им удари шамар вместо мен. — Хвърли вестника, без да се гневи. — Днес трябваше да отида на официален обяд. Национален конгрес на рекламодателите. Налага се да отразявам тяхната суетня, превземките и глупостите им. Толкова ми стана противно, че изпаднах в ярост и едва не строших нечий череп. И тогава се сетих за теб. Помислих си, че ти си недосегаем за такива неща, че те изобщо не те засягат. За теб не съществува национален конгрес на рекламодателите. Той е в някакво четвърто измерение, което никога не ще установи контакт с теб. Тази мисъл ми донесе странно облекчение.

Облегна се на шкафа, плъзна крака напред, скръсти ръце и заговори тихо:

— Хауърд, едно време имах коте. Проклетото животинче се привърза към мен — беше улично зверче, нахапано от бълхи, само козина, кал и кости. Последва ме до дома, аз го нахраних и го изхвърлих, но на следващия ден то пак дойде. Накрая го прибрах. Бях седемнадесетгодишен, работех в „Газет“, все още се учех да работя по специалния начин, който ми остана за цял живот. Търпях, но не можех да преглътна всичко. Понякога ставаше много зле — обикновено вечерно време. Веднъж ми се прииска да се самоубия. Не от гняв — гневът ме караше да работя по-усилено. Не и от страх. А от отвращение, Хауърд. Обземаше ме такова отвращение, сякаш целият свят беше залят с вода, водата беше застояла, изтекла от канализацията, просмукала всичко, дори небето, дори мозъка ми. И тогава поглеждах котето. Казвах си, че то не познава нещата, от които аз се отвращавам и никога не ще ги разбере. Беше чисто, в абсолютния смисъл на думата, защото не осъзнаваше колко грозен е светът. Не мога да ти опиша какво облекчение усещах, опитвайки да си представя съзнанието вътре в този малък мозък, опитвайки се да стана част от това живо, но чисто и свободно съзнание. Лягах на пода, поставях лице върху корема на котето и слушах как мърка. И се чувствах по-добре… Това е, Хауърд. Нарекох твоя офис долнопробен кей, а теб — уличен котарак. Това е моят начин да изказвам почит.

Роурк се усмихна. Уайнънд видя, че усмивката му изразява благодарност.

— Не говори — каза рязко Уайнънд. — Не казвай нищо. — Отиде до прозореца и се загледа навън. — Не знам защо по дяволите ти разказвам тези неща. Сега преживявам първите щастливи години в живота си. Срещнах те, защото исках да построя паметник на моето щастие. Дойдох тук, за да намеря покой, намирам го, и все пак говоря за тези неща… Е, няма значение… Какво ужасно време. Свърши ли си работата? Приключи ли за днес?

— Да. Почти.

— Хайде да излезем и да вечеряме някъде наблизо.

— Добре.

— Мога ли да ти използвам телефона? Ще кажа на Доминик да не ме чака за вечеря.

Набра номера. Роурк тръгна към чертожната зала, за да даде някои нареждания преди да си тръгне, но се спря на вратата. Спря, за да чуе.

— Ало, Доминик?… Да… Изморена ли си?… Не, само така ми се стори… Няма да се прибера за вечеря, ще ме извиниш ли, скъпа?… Не знам, може да закъснея… Ще вечерям навън… Не. Ще вечерям с Хауърд Роурк… Ало, Доминик?… Да… Какво?… Обаждам се от неговата кантора… До скоро, скъпа. — Затвори телефона.

В библиотеката в техния дом Доминик остана с ръка на телефона, сякаш връзката не бе напълно прекъснала.

Пет дни и пет нощи тя се бореше с едно-единствено желание — да отиде при него. Да го види сам, където и да е, в дома му, в офиса или на улицата — само за една дума или поглед, но да е сам. Нямаше как да отиде. Нейната част от действието беше приключила. Той ще дойде при нея, когато той пожелае. Знаеше, че той ще дойде и че иска тя да чака. Тя чакаше, мислейки за един адрес, за един офис в „Корд Билдинг“.

Ръката й остана сключена около телефонната слушалка. Нямаше право да отиде в онази кантора. Но Гейл Уайнънд имаше това право.

Елсуърт Тухи влезе в кабинета на Уайнънд, след като бе извикан. Направи няколко крачки и се спря. Стените в кабинета на Уайнънд — единствената луксозна стая в „Банър Билдинг“ — бяха облицовани с корк и медни лайстни. По тези стени никога не бяха закачани картини. Сега на стената срещу бюрото на Уайнънд имаше увеличена снимка, покрита със стъкло: снимката на Роурк при откриването на „Енрайт Хауз“. На снимката Роурк бе застанал до парапета при реката с отметната глава.

Тухи се обърна към Уайнънд. Двамата се спогледаха.

Уайнънд посочи стол и Тухи седна. Уайнънд заговори с усмивка:

— Не съм допускал, че ще стигна дотам да приема някои от вашите социални теории, г-н Тухи, но съм принуден да го сторя. Вие винаги сте изобличавали лицемерието на висшите класи и сте хвалили добродетелите на масите. Сега откривам, че съжалявам за предимствата, на които някога съм се радвал в битността си на пролетарий. Ако все още бях в Хелс Кичин, щях да започна нашия разговор с думите: слушай, гадняр! Но тъй като съм капиталист със задръжки, няма да го сторя.

Тухи изчакваше, заинтригуван.

— Ще започна по следния начин: слушайте, г-н Тухи. Не знам какви са ви подбудите. Не ми е интересно да правя дисекция на вашите мотиви. Нямам здрав стомах, какъвто е необходим на студентите по медицина. Нито ще ви задавам въпроси, нито ще слушам обяснения. Само ще ви кажа, че има едно име, което отсега нататък няма никога да споменавате във вашата рубрика. — Той посочи към снимката. — Мога да ви заставя да се отречете публично от онова, което сте писали. Бих го направил с удоволствие, но предпочитам да ви наложа пълна забрана над тази тема. Нито дума повече, господин Тухи. Никога. И не ми казвайте нищо за вашия договор или за клауза от него. Не ви съветвам да го правите. Продължавайте да пишете рубриката си, но не забравяйте какво е заглавието й и съобразявайте с него темите си. Нека да е малка, г-н Тухи. Да е много малка.

— Добре, г-н Уайнънд — каза безгрижно Тухи. — Засега не се налага да пиша за господин Роурк.

— Нямам какво повече да ви кажа.

Тухи стана.

— Да, господин Уайнънд.

V

Гейл Уайнънд седна на бюрото в кабинета си и се зачете в коректурите на редакционна статия за моралната ценност на големите семейства. Изреченията бяха като употребена дъвка, дъвкана и предъвквана, изплювана и дъвкана пак, минаваща от уста на уста, от паважа към подметките, към устите и мозъците… Сети се за Хауърд Роурк и продължи да чете „Банър“. Стана му по-леко.

„Изискаността е най-важното качество на девойката. Изпирайте бельото си всяка вечер, научете да говорите на културни теми и ще получите покана за всяка желана среща.“ „Вашият хороскоп за утре показва благоприятно разположение на звездите. Усърдието и искреността ще са ви полезни в инженерството, счетоводството и любовта.“ „Хобитата на госпожа Хънтингтън-Коул са градинарството, операта и колекционирането на захарници от ранния период на Америка. Тя се е посветила на своя малък син Кит и на множество благотворителни дейности.“ „Наричат ме просто Мили, аз съм сираче.“ „За да получите пълно описание на диетата, изпратете десет цента и адресиран плик с марка“… Обръщаше страниците, мислейки за Хауърд Роурк.

Подписа петгодишен договор за реклама с Крийм-О-Пудинг, за цялата верига Уайнънд, цели две страници във всички вестници всяка неделя. Мъжете от другата страна на бюрото му бяха като триумфални арки от плът, паметници на победа, извоювана с много вечери търпение и пресмятане, на масите в ресторантите, с пресушавани до дъно чаши и месеци премисляне. Енергията му, живата му енергия изтичаше като течността от чашите към разтворените плътни устни, изтичаше в дебелите пръсти от другата страна на бюрото, в двете пълни страници всяка неделя, в рисунките на жълти пудинги, гарнирани с ягоди и жълти пудинги, гарнирани с карамел. Вдигна поглед над главите на мъжете към снимката на стената в кабинета си: на нея се виждаше небето, реката и лицето на един мъж, вдигнато към небето.

Боли ме, каза си той. Заболява ме всеки път, когато се сетя за него. Всичко става по-лесно — хората, статиите, договорите, — но е по-лесно, защото боли толкова силно. Болката също е стимулант. Струва ми се, че мразя това име. Ще продължа да го повтарям. Искам да изтърпя тази болка.

Но малко по-късно седна срещу Роурк в кабинета си у дома и не изпита болка, а само желание да се смее от сърце.

— Хауърд, всичко, което си вършил през живота си, е погрешно според общоприетите идеали на човечеството. Но ето че си тук и сякаш си правиш огромна шега с целия свят.

Роурк седеше в креслото до камината. Огънят проблясваше в кабинета. Светлината сякаш се лееше сладостно над всеки предмет в стаята, доволна, че откроява красотата му и изразява одобрение за вкуса на мъжа, създал тази атмосфера. Останаха сами. Доминик се оттегли след вечерята. Знаеше, че искат да бъдат сами.

— Правиш си шега с всички нас — продължи Уайнънд. — С всеки човек на улицата. Винаги наблюдавам хората на улицата. Често се возех в метрото, само за да видя колко хора носят „Банър“. Мразех ги и понякога се страхувах от тях. Но сега ги гледам и ми се иска да кажа на всекиго: „Толкова си глупав!“ Това е.

Една сутрин се обади в кантората на Роурк.

— Искаш ли да обядваш с мен, Хауърд?… Да се срещнем в „Нордланд“ след половин час.

Вдигна рамене и се усмихна, сядайки срещу Роурк на масата в ресторанта.

— Нищо не се е случило, Хауърд. Нищо конкретно. Току-що прекарах отвратителен половин час и исках да премахна лошия вкус в устата си.

— Кое беше отвратителното през този половин час?

— Снимаха ме с Ланселът Клоуки.

— Кой е Ланселът Клоуки?

Уайнънд се разсмя високо, забравяйки контролираната си изисканост, пренебрегвайки смаяния поглед на сервитьора.

— Това е то, Хауърд. Ето защо трябваше да обядвам с теб. Защото можеш да говориш по този начин.

— Какво имаш предвид?

— Не четеш ли книги? Не знаеш ли, че Ланселът Клоуки е „нашият най-прозорлив наблюдател на международната сцена“? Това е оценката на критиката в собствения ми вестник „Банър“. Ланселът Клоуки току-що беше избран за автор на годината или нещо такова от някаква си организация. В неделната притурка ще отпечатаме неговата биография. Затова трябваше да позирам за снимка с него и да обгърна с ръка раменете му. Той носи копринени ризи и мирише на джин. Във втората си книга разказва за своето детство и как то му е помогнало да разбере международната сцена. Продадени са сто хиляди бройки. Но ти не си чувал за него. Продължавай, хапни си обеда, Хауърд. Харесва ми да гледам как се храниш. Иска ми се да си без пукната пара, за да ти платя обеда и да знам, че наистина си бил гладен.

След работния ден често идваше без уговорка в офиса на Роурк или в дома му. Роурк живееше в „Енрайт Хауз“, в една от структурите с форма на кристал над „Ист Ривър“. Апартаментът се състоеше от кабинет, библиотека и спалня. Сам бе проектирал мебелите. Уайнънд дълго се чудеше на какво се дължи усещането за лукс в жилището на Роурк. Накрая си даде сметка, че мебелите са незабележими. Луксът беше изчистеното пространство и разкошната строгост, които не се постигат лесно. От финансова гледна точка това беше най-скромният дом, в който Уайнънд бе влизал като гост през последните двадесет и пет години.

— Започнали сме по един и същи начин, Хауърд — казваше той, оглеждайки стаята на Роурк. — Според моята преценка и опит, ти би трябвало все още да си в калта. Но не си. Харесва ми тази стая. Харесва ми да седя тук.

— Драго ми е, че си тук.

— Хауърд, имал ли си власт над някое човешко същество?

— Не. И не бих я приел, ако ми я предложат.

— Не мога да повярвам.

— Веднъж ми предложиха, Гейл. Отказах.

Уайнънд го погледна с любопитство — за първи път в гласа на Роурк прозвуча усилие.

— Защо?

— Така трябваше.

— От уважение към човека?

— Беше жена.

— О, какъв глупак! От уважение към жена ли?

— От уважение към себе си.

— Не мога да те разбера. Ние двамата сме толкова различни, колкото е възможно да са различни двама души.

— И аз мислех така. Искаше ми се да е така.

— Но вече не го мислиш, така ли?

— Не.

— Нима не презираш всичко, което съм извършил?

— Почти всичко, което ми е известно.

— И въпреки това ти е драго, че съм тук?

— Да. Гейл, имаше един мъж. За него ти беше символ на небивалото зло, което го унищожи и щеше да унищожи и мен. Завеща ми омразата си. Имаше и още една причина. Струва ми се, че те мразех, преди да се запознаем.

— Знам, че ме мразеше. Кое те накара да си промениш мнението?

— Трудно ми е да ти обясня.

Качваха се заедно в колата и отиваха в имението в Кънектикът. Стените на къщата се издигаха над замръзналата земя. Уайнънд вървеше след Роурк из бъдещите стаи и наблюдаваше отстрани как Роурк дава указания. Понякога Уайнънд идваше сам. Пред погледите на работниците черната спортна кола лъкатушеше по стръмния път към върха на хълма, после силуетът на Уайнънд се изправяше в далечината, загледан в строежа. Силуетът съчетаваше всички характеристики на положението му в обществото — дискретно елегантното пардесю, шапката с периферия, уверената стойка, излъчваща и сила, и непринуденост, всичко това напомняше за империята на Уайнънд. Напомняше за печатарските преси, чийто грохот ехтеше между два океана, за вестниците, за лъскавите списания, за светлините на кинопрегледите, за новинарските агенции, покриващи целия свят, за властта, проникваща във всеки дворец и всяка столица, във всяка тайна и жизненоважна стая, денонощно, през всяка скъпоструваща минута от живота на този мъж. Той стоеше неподвижен на фона на небето, което се сивееше като вода след пране. Снежинките се въртяха лениво около периферията на шапката му.

Един ден през април тръгна сам към Кънектикът, след като седмици наред не бе ходил на строежа. Спортният автомобил полетя по пътя, сякаш преминал от материално състояние в устремно движение. В кубичната кутия от стъкло и кожа той не усещаше никакво друсане, струваше му се, че колата е неподвижна и виси над земята, а с ръцете си, контролиращи волана, той кара земята да лети край него и само трябва да изчака мястото, където иска да отиде, да се придвижи до него. Обичаше автомобилния волан по същия начин, както обичаше бюрото си в „Банър“. И двете му създаваха усещането за страховит звяр, пуснат на воля и умело направляван от неговите пръсти.

Нещо профуча пред погледа му. Измина почти миля, преди да помисли колко е странно, че го е забелязал, защото беше само туфа бурени край пътя. След още миля осъзна нещо още по-странно: бурените бяха зелени. Не може да бъде посред зима, каза си той и разбра с изненада, че вече не е зима. През последните седмици работеше много и не забелязваше нищо. Сега видя над поляните нюанс на зелено, като шепот. В мислите му прозвучаха три изречения, прецизно последователни като зацепващи зъбни колела: Пролет е. Колко ли пролети ми остават? Вече съм на петдесет и пет години.

В тези изречения нямаше емоция. Не почувства нищо, нито нетърпение, нито страх. Но си даде сметка, че е странно да усеща времето. Никога не мислеше за възрастта си, не я свързваше с никое от действията си, никога не се съобразяваше с каквито и да било ограничения. Беше Гейл Уайнънд, неподвижен като колата си, край която прелитаха годините, също като земята от двете страни на пътя, а двигателят вътре в него управляваше полета на времето.

Не, каза си той, не съжалявам за нищо. Има неща, които съм пропуснал, но не поставям никакви въпроси, защото ми харесваше да живея така, харесваха ми дори миговете на празнота, дори въпросите без отговор — и именно фактът, че ми харесва, е въпросът, останал без отговор в моя живот. И въпреки всичко ми харесва.

Ако е вярна старата легенда, че човек се изправя пред висш съдник и разказва миналото си, аз бих изтъкнал с цялата си гордост не нещо, което съм направил, а нещо, което никога не съм правил на този свят: никога не съм искал подкрепа за действията си. Ще се изправя и ще кажа: аз съм Гейл Уайнънд, човекът, извършил всякакви престъпления, с изключение на най-голямото: да омаловажава прекрасния факт, че съществува, и да търси оправдание извън самия него. Това е гордостта ми: че сега, мислейки за края, не хленча като всички мъже на моята възраст: каква полза, какъв е смисълът? Аз бях ползата и смисълът, аз, Гейл Уайнънд. Живях и действах.

Стигна подножието на хълма и рязко натисна спирачки, смаян от гледката горе. В негово отсъствие къщата беше изградена и разпознаваема — същата като на скицата. За миг се зачуди като дете, че тя е като на скицата, сякаш не вярваше, че наистина ще си приличат. Извисена на фона на бледосиньото небе, тя все още имаше вид на скица, защото не беше довършена, иззиданите стени бяха равнини, нарисувани с акварел, голите скелета бяха линии, начертани с молив; къщата беше като огромна рисунка на светлосин лист.

Остави колата и се заизкачва по хълма. Видя Роурк сред работниците. Остана отвън, наблюдавайки как Роурк ходи из строежа, как извръща глава или вдига ръка, за да посочи нещо. Забеляза как Роурк спира — разкрачен, с отпуснати ръце и вдигната глава. Позата му изразяваше увереност, енергия, задържана под контрол мигновено и без усилие, придаваща на тялото му структурната изчистеност на създадената от него сграда. Строежът, помисли Уайнънд, е решена задача за напрежение, равновесие и сигурност между противодействащи сили.

В самото построяване на сградата няма емоционален заряд, то е обикновена механична работа, като полагането на тръби или произвеждането на автомобили, помисли Уайнънд. Запита се защо, когато гледа Роурк, го обзема същото чувство, което изпитва в своята галерия. Мястото му е в недовършена сграда, то не е нито в готовия строеж, нито до чертожната маса, каза си Уайнънд; незавършената сграда е подходящият за него фон. Отива му, също както на мен ми отива яхтата според думите на Доминик.

Роурк се приближи и двамата тръгнаха заедно по билото на хълма, между дърветата. Седнаха на един дънер, откъдето виждаха строежа в далечината, сред стъблата на храсталаците. Стъблата бяха сухи и голи, но веселият им устрем беше зареден с пролет и неудържима жизненост.

Уайнънд попита:

— Хауърд, влюбвал ли си се?

Роурк се обърна, погледна го право в очите и отвърна тихо:

— Все още съм влюбен.

— Когато ходиш из строяща се сграда, по-силно чувство ли изпитваш?

— Много по-силно, Гейл.

— Замислих се за хората, които твърдят, че на земята няма щастие. Всички те отчаяно се опитват да намерят някаква радост в живота. Борят се за нея. Защо трябва живите създания да съществуват в болка? Мигар някой има право да изисква хората да живеят за нещо друго, освен за собствената си радост? Всеки се стреми към нея. С цялото си същество. Но никога не я откриват. Питам се защо. Вайкат се, че не разбират смисъла на живота. Има един особен вид хора, които презирам. Онези, които се стремят към някакъв идеал или „универсална цел“, които не знаят защо живеят, които стенат, че трябва да „открият себе си“. Можеш да чуеш тези думи навсякъде около нас. Това сякаш е официалното клише на нашия век. Среща се във всяка книга. Във всяка сладникава изповед. Сякаш е най-благородното нещо, което човек може да признае. Но според мен то е най-срамното.

— Гледай, Гейл. — Роурк стана, протегна ръка и отчупи дебел клон от едно дърво. Хвана го с двете си ръце, сключвайки юмруци в двата му края. После напрегна китки и пръсти и бавно изви клона в дъга. — Вече мога да направя от него каквото поискам: лък, копие, бастун, ограда. Това е смисълът на живота.

— Силата ти ли?

— Трудът ти. — Хвърли клона настрана. — Даровете, които получаваш от земята и онова, в което ги превръщаш… За какво мислиш, Гейл?

— За снимката на стената в кабинета ми.

Да запази самообладание, както иска той, да прояви търпение, да превърне търпението в осъзнато задължение, изпълнявано стриктно всеки ден, да се изправи пред Роурк и спокойствието й да му каже вместо нея: „Това е най-трудното, което можеш да поискаш от мен, но аз се радвам, ако ти го искаш.“ На това бе подчинено цялото съществуване на Доминик.

Стоеше настрана и тихо наблюдаваше Роурк и Уайнънд. Наблюдаваше ги мълчаливо. Отдавна се опитваше да разбере Уайнънд. Така щеше да намери отговора.

Примири се с посещенията на Роурк в техния дом и с мисълта, че в часовете, прекарани с тях, той е притежаван от Уайнънд, а не от нея. Посрещаше го като любезна домакиня, равнодушна и усмихната, не като личност, а като изящна вещ в дома на Уайнънд. Сядаше на почетното място на масата, вечеряха, после ги оставяше в кабинета.

Сядаше сама в гостната, на загасени лампи и отворена врата. Седеше с изправени рамене и мълчеше, загледана в ивицата светлина под вратата на кабинета в другия край на коридора. Това е моята задача, дори когато съм сама, дори в тъмнината, без да знае никой, освен самата аз, да гледам тази врата така, както го гледах тук, без да се оплаквам… Роурк, ако това е наказанието, което си избрал за мен, ще го изтърпя докрай, не като роля, която изигравам в твое присъствие, а като дълг, който трябва да изпълнявам сама — ти знаеш, че мога да понеса насилие, но търпението понасям по-трудно, ти избра най-трудното и аз трябва да го изпълня и да го поднеса на теб… мой… любими…

Роурк я гледаше и в очите му спомените бяха живи. Погледът му казваше, че нищо не се е променило и че няма нужда това да се изрича с думи. Все едно че й казваше: Защо се изненадваш? Та нали не сме се разделяли? Твоят хол, твоят съпруг и градът отвъд прозорците, от който изпитваш ужас, те сега реални ли са, Доминик? Разбираш ли? Започваш ли да разбираш? „Да“, казваше тя внезапно на глас, надявайки се, че думата ще се впише в разговора в момента, знаейки, че Роурк ще я приеме като отговор на неговия въпрос.

Той не й бе наложил наказание. Наложил бе този вид дисциплина и на двамата, последното им изпитание. Тя разбра целта му, когато откри, че усеща любовта си към него потвърдена от стаята, от Уайнънд, дори от неговата обич към Уайнънд и към нея, от невъзможната ситуация, от принудителното й мълчание — пречките доказваха, че не съществуват никакви пречки.

Не оставаше насаме с него. Чакаше.

Не искаше да ходи на строежа. Каза на Уайнънд:

— Ще видя къщата, когато е готова.

Не му задаваше никакви въпроси за Роурк. Отпускаше ръце на облегалките на креслото, за да не си позволява никакво рязко движение — ръцете й бяха личен барометър за издръжливост, когато Уайнънд се връщаше късно вечер и й казваше, че е бил в дома на Роурк, в апартамента, който тя не бе виждала.

Веднъж не издържа и го попита:

— Какво те е обзело, Гейл? Мания ли?

— Предполагам. — Добави: — Странно е, че не го харесваш.

— Не съм казала такова нещо.

— Разбирам. Всъщност не съм изненадан от реакцията ти. Не го харесваш, точно защото е онзи тип мъж, който би трябвало да ти хареса… Не се сърди на манията ми.

— Не се сърдя.

— Доминик, ще разбереш ли, ако ти кажа, че те обичам повече, откакто го срещнах? Дори — нека ти кажа и това — дори когато лежиш в прегръдките ми, чувството ми към теб е по-силно от преди, още по-убеден съм в правото си да те имам.

Говореше й с доверието, установило се между тях през последните три години. Тя седеше срещу него и го гледаше с обичайния си поглед — в очите й имаше нежност без насмешка, тъга без съжаление.

— Разбирам, Гейл.

След миг го попита:

— Какво е той за теб, Гейл? Нещо като светиня ли?

— Като отшелническа власеница — отвърна Уайнънд.

Тя се качи в стаята си, а той отиде до прозореца и вдигна очи към небето. Отметна глава и почувства как се напрягат мускулите на гърлото му. Запита се дали възторгът, който човек изпитва, вдигайки глава към небето, се дължи не на самата гледка, а на вдигнатата глава.

VI

— Главният проблем на съвременния свят — заговори Елсуърт Тухи — е интелектуалната заблуда, че свободата и принудата са противоположности. За да решим гигантските проблеми, с които се сблъсква светът днес, трябва да сложим ред в мисленето си. Трябва да открием философска перспектива. По същество свободата и принудата са едно и също нещо. Ще ви предложа проста илюстрация. Светофарите ограничават свободата ви да пресичате улицата по всяко време. Но това ограничение ви дава свободата да не ви прегази камион. Ако ви назначат на работа и ви забранят да я напускате, това ще ограничи свободата на вашата кариера. Но ще ви освободи от страха от безработица. Щом ни бъде наложена нова принуда, автоматично печелим и нова свобода. Двете са неразривни. Само ако приемем пълната принуда, можем да постигнем пълна свобода.

— Точно така! — изкрещя Мичъл Лейтън.

Пронизителният крясък отекна като пожарна сирена. Гостите впериха погледи в Мичъл Лейтън.

Седеше на тапицирано кресло полуизлегнат, с краката и корема напред, като невъзпитано дете, което парадира с лошата си стойка. Всичко у Мичъл Лейтън беше почти и не съвсем, стигнало на косъм от успешния край: тялото му се готвеше да стане високо, но след това промени намерението си и остана с дълго туловище над къси, дебели крака; лицето му имаше тънки кости, но плътта си правеше шега с тях, отичайки недостатъчно, за да изглежда много пълен, но достатъчно, за да има постоянно вид на болен от заушка. Мичъл Лейтън беше нацупен. Това не беше моментно изражение, нито структура на лицето му. Беше хронично състояние на личността му. Цупеше се с цялото си тяло.

Мичъл Лейтън бе наследил четвърт милиард долара и прекара тридесет и трите години от живота си, търсейки извинения за това.

Елсуърт Тухи, във вечерно облекло, стоеше облегнат на един шкаф. Нехайната му поза беше елегантно небрежна и леко предизвикателна, сякаш околните не заслужаваха да се придържа строго към добрите маниери.

Очите му обходиха стаята. Тя беше не съвсем модерна, не точно в колониален стил и малко не и достигаше до френския ампир; мебелите се състояха от плоскости с опори във форма на лебедова шия, имаше черни огледала и лампи, имитиращи ветроупорни фенери, имаше хром и стенни килими. Обединяващото беше само едно: всичко беше много скъпо.

— Точно така — каза войнствено Мичъл Лейтън, сякаш очакваше всички да възразят и предварително ги атакуваше. — Вдига се адска врява по въпроса за свободата. Искам да кажа, че тя е дума с неясно значение и с нея се злоупотребява. Дори не съм сигурен дали тя е чак такава благословия. Аз мисля, че хората ще са много по-щастливи в регулирано общество с определен модел и форма — нещо като народен танц. Нали знаете колко са красиви народните танци. И ритмични. Нужни са били поколения, за да стигнат до това съвършенство и затова не е възможно да ги промени някой случаен глупак. Именно от това се нуждаем. Модел, а също и ритъм. И красота.

— Уместно сравнение, Мич — отбеляза Елсуърт Тухи. — Винаги съм ти казвал, че имаш находчив ум.

— Искам да кажа, че хората са нещастни, защото имат не твърде малко, а твърде много възможности за избор — продължи Мичъл Лейтън. — Непрекъснато трябва да взимат решения, все да решават, постоянно да се разкъсват. А в общество, изградено по модел, човек се чувства сигурен. Никой не го тормози непрекъснато да прави нещо. Не е нужно да се прави каквото и да било. Освен, разбира се, да се работи за общата кауза.

— Важни са духовните ценности — каза Хоумър Слотърн. — Трябва да сме модерни и в крак с времето. Живеем във век на духовност.

Хоумър Слотърн имаше едро лице и сънливи очи. Копчетата на яката му бяха комбинация от рубини и смарагди, като хапки салата, изплюти по колосаната бяла риза. Притежаваше три универсални магазина.

— Трябва да има закон, който да задължава всеки да изучава мистичните тайни на древността — каза Мичъл Лейтън. — Всичко това е написано в египетските пирамиди.

— Вярно е, Мич — съгласи се Хоумър Слотърн. — Много неща могат да се кажат за мистицизма. От една страна. От друга страна, диалектическият материализъм…

— Няма противоречие — изрече бавно и презрително Мичъл Лейтън. — Светът на бъдещето ще ги съчетае и двете.

— Всъщност — каза Елсуърт Тухи — двете са привидно различни проявления на едно и също нещо. На един и същи замисъл. — Очилата му проблеснаха, като осветени отвътре. Тези думи сякаш му доставиха особено удоволствие.

— Със сигурност знам, че себеотрицанието е единственият морален принцип — каза Джесика Прат. — Най-благородният принцип, свещен дълг, много по-важен от свободата. Себеотрицанието е единственият път към щастието. Бих пратила на разстрел всеки, който откаже да се саможертва. За да го избавя от нещастието му. Такива хора и без това не могат да са щастливи.

Джесика Прат говореше с тъга. Съсухрената кожа на приятното й, застаряващо лице не знаеше що е грим и създаваше впечатление, че ако някой я докосне, по пръстите му ще полепне бял прах.

Джесика Прат беше потомка на стара фамилия, нямаше пукната пара и имаше една голяма страст: обичта й към по-малката й сестра Рене. Бяха осиротели от деца и тя бе посветила целия си живот на отглеждането на Рене. Пожертва всичко, не се омъжи, години наред се бореше, сплетничеше, кроеше планове и мамеше. Накрая усилията й се увенчаха с триумф — Рене се омъжи за Хоумър Слотърн.

Рене Слотърн се бе свила на ниска табуретка и дъвчеше фъстъци. От време на време посягаше към кристална чиния на масата до нея и си взимаше фъстък. Не правеше нищо друго. Светлите й очи гледаха кротко от бледото й лице.

— Това е прекалено, Джес — каза Хоумър Слотърн. — Не се надявай, че всеки може да е светец.

— Не се надявам на нищо — каза кротко Джесика Прат. — Отдавна съм загубила всякакви надежди. Всички ние се нуждаем от образование. Но мисля, че г-н Тухи е наясно. Ако всеки е задължен да има добро образование, светът ще е по-добър. Ако заставим хората да вършат добрини, те ще са свободни да живеят щастливо.

— Тази дискусия е съвсем излишна — каза Ийв Лейтън. — В наши дни никой интелигентен човек не вярва в свободата. Тя е отживелица. Бъдещето принадлежи на социалното планиране. Принудата е природен закон. Това е. Очевидно е.

Ийв Лейтън беше красива. Застанала бе под светлината на един полилей. Гладката й черна коса прилепваше към черепа. Светлозеленият сатен на дългата й рокля беше като вода, която сякаш изтича, за да открие нежната й, загоряла кожа. На нея сатенът и парфюмът ставаха модерни като маса с алуминиево покритие. Тя беше Венера, излизаща от люка на подводница.

Ийв Лейтън беше убедена, че мисията й в живота е да бъде авангард — без значение в каква област. Винаги се хвърляше в безразсъден скок и се приземяваше тържествуващо далеч пред всички останали. Философията й се свеждаше до едно изречение: „Всичко ми е позволено.“ В разговор я изразяваше с любимата си фраза: „Каква съм аз ли? Аз съм денят след утрешния.“ Яздеше превъзходно, шофираше спортни автомобили, пилотираше каскади, беше шампион по плуване. Щом видя, че на мода е светът на идеите, тя отново направи скок и се приземи далеч напред. Приземявайки се, откри с удивление, че някои хора се съмняват в подвига й. Дотогава никой не бе подлагал на съмнение постиженията й. Започна да проявява гняв и нетърпимост към всички несъгласни с политическите й възгледи. Превърна го в личен въпрос. Смяташе, че винаги е права, защото е „денят след утрешния“.

Съпругът й Мичъл Лейтън я мразеше.

— Дискусията е напълно смислена — отсече той. — Не може всеки да е компетентен като теб, скъпа. Трябва да помагаме на другите. Това е морален дълг на водещите интелектуалци. Трябва да преодолеем безпричинния страх от думата принуда. Когато каузата е добра, не може да се говори за принуда. Например в името на любовта. Но не знам как да го обясним в нашата страна. Американците са толкова старомодни.

Не можеше да прости на страната си, която му бе дала четвърт милиард долара, но му отказваше съответстващо уважение. Хората не приемаха неговите възгледи за изкуството, литературата, историята, биологията, социологията и метафизиката, но приемаха чековете му. Недоволстваше, че го отъждествяват с парите му и мразеше хората, защото не го зачитаха достатъчно.

— Можем да говорим дълго за принудата — заяви Хоумър Слотърн. — Стига да е демократично планирана. Общото благо винаги трябва да е на първо място, независимо дали ни харесва или не.

На разбираем език позицията на Хоумър Слотърн се състоеше от две части, които си противоречаха, но това не го притесняваше, тъй като в мислите му те не бяха на разбираем език. От една страна смяташе, че абстрактните теории са безсмислени, но ако клиентите ги търсят, няма нищо лошо да им ги предлага, стига да прави добър бизнес. От друга страна изпитваше неудобство, че в стремежа си да натрупа пари напълно пренебрегва онова, което се нарича духовен живот; може би все пак хора като Тухи са прави. А какво би станало, ако му отнемат магазините? Няма ли да му е по-лесно като управител на държавен универсален магазин? Ще може ли със заплатата на управител да си осигурява сегашния престиж и комфорт, без да носи отговорността на собственик?

— Наистина ли в обществото на бъдещето жената ще спи с всеки мъж, когото пожелае? — попита Рене Слотърн. Формата на изречението беше въпросителна, но не прозвуча като въпрос. Всъщност й беше все едно. Запита се вяло какво ли е да имаш мъж, когото наистина желаеш, и как ли възниква желанието.

— Нелепо е да говорим за личен избор — каза Ийв Лейтън. — Това е отживелица. Личността не съществува. Има само колективна общност. Очевидно е.

Елсуърт Тухи се усмихна, но не каза нищо.

— Трябва да се направи нещо за масите — заяви Мичъл Лейтън. — Някой трябва да ги поведе. Те не знаят кое е добро за тях. Не мога да разбера защо хора с култура и положение като нас схващат така добре великия идеал на колективизма и са готови да жертват личните си привилегии, а трудещият се човек, който само може да спечели от това, проявява безразсъдно безразличие. Не ми е ясно защо трудещите се в нашата страна не симпатизират на колективизма.

— Не ти ли е ясно? — каза Елсуърт Тухи. Очилата му проблеснаха.

— Писна ми — сопна се Ийв Лейтън и се заразхожда из стаята. Светлината се лееше по раменете й.

Разговорът се прехвърли към изкуството и водещите съвременни творци във всички области.

— Лоис Кук казва, че думите трябва да бъдат освободени от игото на разума. Казва, че хватката на разума върху думите е като експлоатацията на масите от капиталистите. На думите трябва да се позволи да спорят с разума чрез колективно договаряне. Така казва. Толкова е забавна и свежа.

— Айк — как му беше името? — казва, че театърът е инструмент за любов. Според него е напълно погрешно да се смята, че пиесата се разиграва на сцената — тя се разиграва в сърцата на зрителите.

— Джулс Фауглър писа в „Банър“ миналата неделя, че в света на бъдещето театърът ще стане излишен. Всекидневието на обикновения човек само по себе си е произведение на изкуството, като най-добра трагедия на Шекспир. В бъдещето няма да има нужда от драматурзи. Критикът ще наблюдава живота на масите и ще оценява художествената му стойност за публиката. Така смята Джулс Фауглър. Не знам дали споделям мнението му, но той има интересна и свежа гледна точка.

— Ланселът Клоуки казва, че британската империя е обречена. Казва, че няма да има война, защото трудещите се по света няма да я допуснат. Войните ги предизвикват международните банкери и производителите на оръжия, но те вече са изритани от сцената. Ланселът Клоуки казва, че вселената е неразгадана тайна и че неговият най-добър приятел е майка му. Казва, че министър-председателят на България яде херинга на закуска.

— Гордън Прескът твърди, че архитектурата се изчерпва с четири стени и покрив. Подът е по желание. Всичко друго е капиталистическа показност. Казва, че трябва да се забрани строителството, докато всеки жител на Земята не получи покрив над главата си… А патагонците? Наше задължение е да ги научим да искат покрив. Според Прескът това е диалектическа транспространствена зависимост.

Елсуърт мълчеше и се усмихваше, мислейки си за огромна пишеща машина. Всяко прочуто име, цитирано в разговора, беше като клавиш от клавиатурата й, всяко владееше конкретна област и при натискане оставяше отпечатък. Всички заедно съставяха свързани изречения върху голям празен лист. За пишещата машина е нужна ръка, която да натиска клавишите, каза си той.

Заслуша се в разговора, щом чу сърдития глас на Мичъл Лейтън:

— О, да, „Банър“, дявол да го вземе.

— Знам — каза Хоумър Слотърн.

— Става все по-зле — каза Мичъл Лейтън. — Определено върви към провал. Оказа се много солена инвестиция за мен. Това е единственият път, когато Елсуърт сгреши.

— Елсуърт никога не греши — каза Ийв Лейтън.

— Но този път сгреши. Посъветва ме да купя акции от този отвратителен парцал. — Забеляза погледа на Тухи, търпелив като кадифе, и бързо добави: — Не че се оплаквам, Елсуърт. Всичко е наред. Дори може да успея да си намаля проклетите данъци. Но този мръсен реакционен парцал със сигурност отива към провал.

— Имай малко търпение, Мич — каза Тухи.

— Не смяташ ли, че трябва да продам акции и постепенно да се отърва от дела си?

— Не, Мич, не смятам.

— Добре, щом казваш. Мога да си го позволя. Всичко мога да си позволя.

— Но аз изобщо не мога да си позволя! — изкрещя Хоумър Слотърн с внезапна ярост. — Стигна се дотам, че човек не бива да рекламира в „Банър“. Не заради тиража — с него всичко е наред, но витае едно усещане, доста странно усещане… Елсуърт, мисля си дали да се откажа от моя договор.

— Защо?

— Нали знаеш за кампанията „Ние не четем Уайнънд“?

— Чух.

— Води я някой си Гъс Уеб. Слагат лепенки на стъклата на паркирани коли и в обществени тоалетни. Освиркват кинопрегледите на Уайнънд в киносалоните. Струва ми се, че групата не е голяма, но… Миналата седмица непривлекателна жена изпадна в истерия в моя магазин на „Пето Авеню“ и ни нарече врагове на трудещите се, защото рекламираме в „Банър“. Това можем да го подминем, но става сериозно, когато една от най-старите ни клиентки, кротка възрастна женица от Кънектикът, трето поколение републиканка, ни се обади и ни каза, че смята да анулира текущата си сметка при нас, защото някой й казал, че Уайнънд е диктатор.

— Гейл Уайнънд не разбира почти нищо от политика — каза Тухи. — Представите му за нея са на равнището на клуба на Демократическата партия в Хелс Кичин. Политическата корупция по онова време е била доста безобидна, не сте ли съгласни?

— Не ме интересува. За друго говоря. Че „Банър“ се превръща в бреме. Пречи на бизнеса. В наше време човек трябва толкова да внимава. Ако се обвържеш с неподходящи хора, веднага разбираш, че е в ход мръсна кампания, от която и ти биваш окалян. Не мога да си позволя такива неща.

— Мръсната кампания не е съвсем без основание.

— Не ме интересува. Пет пари не давам дали е истина или не. Кой съм аз, че да си търся белята заради Гейл Уайнънд? Ако в обществото има настроения против него, моята работа е да съм възможно най-далеч от него, по най-бързия начин. И не само аз мисля така. Няколко души сме на това мнение. Джим Ферис от „Ферис&Саймс“, Били Шулц от „Ваймо Флейкс“, Бъд Харпър от „Тодлър Тогс“, и… дявол да го вземе, познаваш ги всички, те са ти приятели, от нашата група, либералните бизнесмени. Всички смятаме да оттеглим рекламите си от „Банър“.

— Имай малко търпение, Хоумър. Не бих избързал. Има подходящо време за всичко. Важен е и психологическият момент.

— Добре, ще те послушам. Но има… във въздуха се носи нещо. Един ден ще стане опасно.

— Може би. Ще ти кажа, когато стане.

— Мислех, че Елсуърт работи в „Банър“ — каза разсеяно Рене Слотърн, озадачена.

Другите я погледнаха със съжаление и възмущение.

— Наивна си, Рене — сви рамене Ийв Лейтън.

— Но защо е толкова лош „Банър“?

— Слушай, дете, не се бъркай в мръсната политика — каза Джесика Прат. — „Банър“ е злонамерен вестник. Г-н Уайнънд е много зъл човек. Представител е на егоистичните интереси на богатите.

— Според мен изглежда добре — каза Рене. — Мисля, че е сексапилен.

— За бога! — извика Ийв Лейтън.

— Но в края на краищата Рене има право да си каже мнението — сопна се Джесика Прат.

— Някой каза, че Елсуърт е председател на Профсъюза на служителите на Уайнънд — отбеляза Рене.

— За бога, Рене, няма такова нещо. Никога не съм бил председател на каквото и да било. Само редови член. Като последния куриер във вестника.

— Значи служителите на Уайнънд си имат профсъюз, така ли? — попита Хоумър Слотърн.

— В началото беше само клуб — каза Тухи. — Миналата година стана профсъюз.

— Кой го организира?

— Нямам представа. Стана почти спонтанно. Като всички масови организации.

— Аз смятам, че Уайнънд е негодник — заяви Мичъл Лейтън. — Какво си въобразява? Бях на събрание на акционерите. Отнесе се към нас като към лакеи. Да не би моите пари да са по-лоши от неговите? Та нали притежавам дял от проклетия му вестник? Мога да го науча на разни неща в журналистиката. Имам идеи. Защо е толкова арогантен? Защото е натрупал парите си сам ли? Може ли да е такъв ужасен сноб само защото е дошъл от Кичин? Хората не са виновни, че не са имали късмета да се родят в Хелс Кичин, за да се издигнат от калта! Никой не разбира каква ужасна пречка е да се родиш богат. Всички са убедени, че щеше да си пълна нула, ако не се беше родил богат. Искам да кажа, ако имах късмета на Гейл Уайнънд, щях вече да съм два пъти по-богат от него и три пъти по-известен. Но той е толкова надут, че въобще не го съзнава!

Никой не продума. В гласа на Мичъл Лейтън се надигаше истерия. Ийв Лейтън погледна Елсуърт Тухи, молейки мълчаливо за помощ. Тухи се усмихна и направи крачка напред.

— Срам ме е от теб, Мич.

Хоумър Слотърн ахна. Никой не възразяваше на Мичъл Лейтън за такива неща. Никой не възразяваше на Мичъл Лейтън по този начин.

Долната устна на Мичъл Лейтън се скри.

— Срам ме е от теб, Мич — повтори твърдо Тухи, — че се сравняваш с толкова достоен за презрение човек като Гейл Уайнънд.

Устните на Мичъл Лейтън се отпуснаха и на лицето му се появи нещо като усмивка.

— Така е — каза смирено.

— Ти никога не ще можеш да се мериш с Гейл Уайнънд. Защото си чувствителен и имаш интуиция за хората. Това ти е проблемът, Мич, а не парите. Кой се интересува от парите? Векът на парите отмина. По природа си твърде изтънчен за бруталната конкуренция в нашата капиталистическа система. Но и тя отминава.

— Очевидно — каза Ийв Лейтън.

Стана късно. Тухи си тръгна. Беше бодър и реши да се прибере пеша. Улиците бяха пусти, тъмните сгради се извисяваха към небето, внушителни и дръзки. Спомни си какво каза веднъж на Доминик: „Сложен механизъм е нашето общество… но само като натиснеш с пръст… в центъра на тежестта му… можеш да го събориш и да го превърнеш в купчина старо желязо…“ Доминик му липсваше. Ако можеше да е с него тази вечер, за да чуе разговора…

В мислите му закипяха несподелени неща. Спря насред притихналата улица, отметна глава и се разсмя високо, загледан във върховете на небостъргачите.

Един полицай го потупа по рамото и попита:

— Какво става, господине?

Тухи видя копчетата и синята униформа, опъната върху широките гърди, безстрастното, сурово и търпеливо лице на мъжа, улегнал и надежден като сградите наоколо.

— Вършите си работата, нали, полицай? — попита Тухи. Смехът отекваше на тласъци в гласа му. — Опазвате закона, реда и благоприличието, нали? — Полицаят се почеса по тила. — Трябва да ме арестувате, полицай.

— Добре, добре, приятелю — каза полицаят. — Върви си по пътя. На всеки от нас му идва много понякога.

VII

Едва когато си тръгна последният бояджия, Питър Кийтинг усети отчаяние и скованост в свивката на лактите си. Застана в преддверието и вдигна поглед към тавана. Под прясната боя различи квадрата, където бяха отрязани стълбите и отворът бе зазидан. Нямаше го някогашният кабинет на Гай Франкън. Фирмата „Кийтинг&Дюмон“ остана само с един етаж.

Спомни си стълбите, спомни си как за първи път се изкачи по стъпалата, тапицирани с червен плюш, стискайки скица с върховете на пръстите си. Спомни си кабинета на Гай Франкън с бляскавите разноцветни отражения. Замисли се за четирите години, през които кабинетът беше негов.

Беше наясно какво се случва с фирмата му през последните години, беше съвършено наясно, докато мъжете в работни комбинезони демонтираха стълбището и зазидаха отвора в тавана. Но квадратът под бялата боя придаде на всичко това реален и окончателен вид.

Отдавна се бе примирил, че фирмата запада. Примирението не бе негов избор — то би било по-добрият вариант. Нещата се развиха от само себе си, без той да им попречи. Случиха се лесно и почти безболезнено, като дрямка, която не тласка човек към нищо по-лошо от желан сън. Тъпата болка се дължеше на желанието да разбере защо се случи така.

Изложението „Походът на вековете“ не беше единствената причина. Изложението беше открито през май и се оказа пълен провал. Какъв смисъл, помисли Кийтинг, защо да не употребя точната дума? Провал. Беше страшен провал. „Мотото на това начинание би било по-уместно — написа Елсуърт Тухи, — ако допуснем, че вековете са профучали край нас на конски седла“. Всички останали публикации за архитектурните достойнства на изложението бяха в същия дух.

Кийтинг си спомни с тъжна горчивина колко съвестно бяха работили, той и седемте други архитекти, проектирайки сградите за изложението. Наистина той винаги беше на преден план и използваше рекламата за свои цели, но със сигурност не се бе държал така, докато проектираха. Работеха в съгласие, непрекъснато се консултираха, всеки отстъпваше пред другите в истински колективен дух, никой не се опитваше да налага лични предразсъдъци или себични идеи. Дори Ралстън Холкъм забрави за Ренесанса. Създадоха модерни сгради, възможно най-модерни, по-модерни и от витрините на универсалния магазин на Слотърн. Според него сградите не изглеждаха като „паста за зъби от настъпена туба, нито като стилизирани дебели черва“, както бе написал един критик.

Но обществото изглежда мислеше така, ако изобщо мислеше. Билетите за „Походът на вековете“ бяха разиграни на лотария, а сензацията на изложението, която му донесе финансово спасение, беше жена на име Хуанита Фей, танцуваща с жив паун вместо облекло.

И какво от това, че изложението се провали? Не се отрази на другите архитекти от съвета. Гордън Л. Прескът беше по-влиятелен от когато и да било. Не, каза си Кийтинг, всичко започна преди изложението. Не си спомняше точно кога.

Имаше толкова много обяснения. Депресията удари всички. Някои се възстановиха до известна степен, „Кийтинг&Дюмон“ — не. След като Гай Франкън се пенсионира, фирмата претърпя загуба, която се отрази и на средите, от които черпеше клиенти. Кийтинг си даваше сметка, че кариерата на Гай Франкън е била градена изкусно и умело, с особен вид нелогична енергия, дори изкусността да се е свеждала до чара му в общуването, а енергията да е била използвана за примамка на объркани милионери. Хората се отнасяха към Гай Франкън със своеобразен здрав разум.

Но вече не откриваше и следа от рационалност в онова, което хората харесваха. Водещият в професията, макар и на посредствено ниво, защото никъде не бе останала висока класа, беше Гордън Л. Прескът, председател на Съвета на американските строители. Прескът изнасяше лекции за трансцендентния прагматизъм в архитектурата и социалното планиране, качваше си краката на масите в салоните, ходеше на официални вечери с панталони за голф и критикуваше супата на висок глас. Хората от елита твърдяха, че им харесва архитект с либерални възгледи. АГА продължаваше да съществува, скована в нараненото си достойнство, но всички я наричаха Старческия дом. Съветът на американските строители господстваше в гилдията и се опитваше да наложи задължително членство, макар че не беше ясно как да го постигне. В рубриката на Елсуърт Тухи се появяваше името на един-единствен архитект — Огъстъс Уеб. Кийтинг беше на тридесет и девет години, но вече го наричаха старомоден.

Отказа се от опитите да разбере на какво се дължи това. Смътно осъзнаваше, че обяснението за промяната, налагаща се в света, е от естество, в което би предпочел да не вниква. Като млад се отнасяше с приятелско презрение към творбите на Гай Франкън и Ралстън Холкъм и им подражаваше, убеден, че върши в най-лошия случай невинно шарлатанство. Но Гордън Л. Прескът и Гъс Уеб бяха тъй безочливи и прибягваха до толкова зловредна измама, че въпреки завидното си умение да се приспособява, той не бе в състояние да си затвори очите за очевидното. Като млад вярваше, че хората смятат Холкъм за велик и затова заимстваното му великолепие е приятно за подражание. Но сега знаеше, че Прескът не се харесва на никого. Долавяше злост и цинизъм в начина, по който хората говореха за гения на Прескът — сякаш не хвалеха Прескът, а плюеха по гения. Кийтинг вече не бе в състояние да е като другите. Дори на него му беше ясно, че благоволението на обществото престава да бъде признание за заслуги и се превръща в позорно клеймо.

Остави се на инерцията. Парите започнаха да не достигат за просторния етаж на офиса, а половината от стаите не се използваха, но той не ги освободи и плащаше от собствения си джоб. Искаше му се да продължи по същия начин. Изгуби значителна част от личното си състояние в недомислени сделки на борсата, но все пак имаше достатъчно, за да си осигури комфорт до края на живота си. Парите престанаха да му бъдат грижа номер едно. Изпитваше ужас от бездействието, надвиснало като въпросителна над бъдещето и се замисляше какво ще прави, ако загуби рутинната си работа.

Движеше се бавно, с притиснати към тялото ръце и свити рамене, сякаш постоянно му беше студено. Напълня. Лицето му подпухна, ходеше с наведена глава и гънката на двойната му брадичка изпъкваше над възела на вратовръзката. От някогашната му привлекателност остана само бледа сянка, с която изглеждаше още по-зле. Сякаш чертите на лицето му бяха нарисувани на попивателна хартия и се размазваха. Слепоочията му се прошариха. Започна често да пие, без да изпитва удоволствие.

Помоли майка си да се върне и пак да заживеят заедно. Тя се върна. Сядаха и оставаха през дългите вечери в хола, без да си продумат, но не от обида, а търсейки успокоение един от друг. Г-жа Кийтинг не правеше нито предложения, нито укори. В отношението към сина й се появи нов вид нежност, напомняща на паника. Правеше му закуска, въпреки че имаха прислужница. Приготвяше любимото му ядене — френски палачинки, каквито харесваше толкова много, когато беше деветгодишен и се разболя от морбили. Когато забелязваше усилията й, той й казваше колко му е приятно. Тя кимаше, примигваше и извръщаше глава, питайки се защо е толкова щастлива, и ако е щастлива, защо очите й се пълнят със сълзи.

Понякога го питаше внезапно, след дълго мълчание:

— Всичко ще е наред, Пити, нали?

Без да я пита какво има предвид, той й отговаряше тихо:

— Да, майко, всичко ще е наред. — Полагаше усилия да прояви милост и гласът му да звучи убедително.

Веднъж тя го попита:

— Щастлив ли си, Пити?

Погледна я. Не се усмихваше, очите й бяха широко отворени и уплашени. И тъй като той не можа да отговори, тя изплака:

— Но ти трябва да си щастлив! Трябва, Питър! Нали за това съм живяла?

Прииска му се да стане, да я прегърне и да й каже, че всичко е наред, но си спомни думите на Гай Франкън в деня на сватбата му: „Искам да си горд с мен, Питър… Искам да се уверя, че е имало смисъл.“ Не можа да помръдне. Усети присъствието на нещо, в което не бива да вниква и никога не бива да го допуска в мислите си. Извърна лице от майка си.

Една вечер тя каза без предисловие:

— Пити, смятам, че трябва да се ожениш. Мисля, че ще е много по-добре да си женен.

Не се сети какво да й отговори и докато се чудеше как да се пошегува, тя добави:

— Пити, защо… защо не се ожениш за Катрин Холси?

Почувства как в очите му се надига гняв, почувства натиск по отеклите си клепачи и бавно се обърна към майка си. Но щом видя пред себе си пълното й телце, напрегнато и беззащитно, излъчващо отчаяна гордост, готово да поеме всеки негов удар и предварително да му прости, той осъзна, че това беше най-смелият жест, който бе правила през живота си. Гневът му мина и усети, че нейната болка е по-остра от неговата. Вдигна ръка и я отпусна, изразявайки всичко с този жест. Каза само:

— Майко, недей…

Понякога, един-два пъти в месеца изчезваше от града през уикенда. Никой не знаеше къде отива. Г-жа Кийтинг се безпокоеше, но не задаваше въпроси. Заподозря, че има жена и че той крие нещо — иначе не би мълчал така мрачно. Г-жа Кийтинг започна да храни надежда, че е паднал в ръцете на най-пропадналата, най-алчната уличница, достатъчно разумна да го накара да се ожени за нея.

А той отиваше в една барака край хълмовете до затънтено село, която беше взел под наем. В бараката държеше бои, четки и платна. Тръгваше из хълмовете и по цял ден рисуваше. Не знаеше защо се върна към неосъществената си младежка амбиция, която майка му бе подхванала и подчинила на архитектурата. Не беше наясно защо желанието да рисува, е станало неудържимо, но намери бараката и с удоволствие прекарваше времето си там.

Едва ли можеше да каже, че обича да рисува. Не му доставяше нито наслада, нито облекчение — беше самоизтезание, но това нямаше значение. Сядаше на платнено столче пред малък триножник и зарейваше поглед към пустите хълмове, към гората и небето. Единственото, на което искаше да даде израз, беше тихата болка, кротката, преливаща привързаност към пейзажа пред него. Усещаше в себе си нещо сковано и парализирано, но то бе единственото средство да изрази чувствата си. Опитваше се да рисува. Разглеждаше платната си и си даваше сметка, че са по детски недодялани, че не успява да изрази онова, което чувства. Но това нямаше значение, никой не ги виждаше. Подреждаше ги внимателно в един ъгъл на бараката и заключваше вратата, преди да тръгне обратно към града. Рисуването не му носеше удоволствие, нито гордост, не му подсказваше никакъв изход. Сядаше сам пред триножника и го обземаше покой.

Опитваше се да не мисли за Елсуърт Тухи. Смътно съзнаваше, че може да опази крехкото си духовно равновесие, ако не подхваща тази тема. За отношението на Тухи имаше само едно обяснение, но той предпочиташе да не го изразява с думи.

Тухи се отдръпна от него. Всяка година интервалите между срещите им ставаха все по-големи. Кийтинг приемаше този факт и си казваше, че Тухи е зает. Озадачаваше го, че Тухи престана да пише за него. Реши, че има по-важни неща, за които Тухи трябва да пише. Критиката на Тухи към „Похода на вековете“ му нанесе удар, но си каза, че го е заслужил. Приемаше всякакви упреци. Позволи си да се съмнява в себе си, но не си позволи да се усъмни в Елсуърт Тухи.

Нийл Дюмон отново го накара да се замисли за Елсуърт Тухи. Нийл заговори сприхаво за състоянието на света, че някой плаче над разлято мляко, че промяната е закон на оцеляването, заговори за способността да се приспособяваш и че всеки трябва да ходи по земята. От дългата му, объркана реч Кийтинг стигна до заключението, че с досегашния им бизнес е свършено, че държавата поема всичко, независимо дали им харесва или не, че строителният бизнес отмира, скоро държавата ще бъде единственият строител и те трябва да се включат сега, ако въобще имат намерение да се включват.

— Виж Гордън Прескът — каза Нийл Дюмон. — Виж какъв спретнат малък монопол придоби в проектирането на жилища и пощи. Виж Гъс Уеб какъв печен мошеник стана.

Кийтинг не отговори. Нийл Дюмон изрази собствените му неизказани мисли. Знаеше, че скоро ще се изправи пред реалността, но се опитваше да отложи този миг.

Не му се мислеше за „Кортланд Хоумс“.

„Кортланд Хоумс“ беше проект за държавни жилища в Астория, на брега на „Ист Ривър“. Планиран бе като гигантски експеримент за строеж на жилища с ниски наеми, който да послужи като модел за цялата страна, за целия свят. Повече от година Кийтинг слушаше разговорите на колегите си за този проект. Финансирането бе гласувано, избрано бе мястото, но не и архитектът. Кийтинг не искаше да признае пред самия себе си колко отчаяно желае да получи поръчката за Кортланд и колко малка е вероятността да я получи.

— Слушай, Пит, хайде да наречем нещата с истинските им имена — каза Нийл Дюмон. — Пред фалит сме и ти го знаеш. Добре, ще издържим още година-две, благодарение на твоята известност. А после? Не сме виновни ние. Частната инициатива отмира и ще отмре напълно. Това е исторически процес. Вълната на бъдещето. Затова трябва да грабнем сърфа и да се качим на тази вълна, докато можем. Има хубав, стабилен сърф за момчето, достатъчно умно да го грабне. „Кортланд Хоумс“.

Чувайки името, Кийтинг се запита защо то му прозвуча като приглушен звън на камбана, като начало и край на изречение, което той не е в състояние да предотврати.

— Какво искаш да кажеш, Нийл?

— „Кортланд Хоумс“. Елсуърт Тухи. Знаеш какво искам да кажа.

— Нийл, аз…

— Какво ти става, Пит? Слушай, всички се подсмихват. Всеки казва, че ако е любимец на Тухи, какъвто си ти, ще получи „Кортланд Хоумс“ ей така — щракна с пръстите си с поддържан маникюр, — просто ей така. Никой не разбира какво още чакаш. Нали знаеш, че приятелят ти Елсуърт режисира спектакъла около този жилищен проект.

— Не е вярно. Не го режисира. Той не заема официален пост. Никога не е бил на официален пост.

— Не се занасяй! Повечето от момчетата, които взимат решенията във всеки кабинет, са негови момчета. Проклет да съм, ако знам как ги пробутва, но е факт. Какво ти става, Пит? Страх ли те е да помолиш Елсуърт Тухи за услуга?

Така е, каза си Кийтинг, вече няма път назад. Изключено е да си признае, че го е страх да помоли за услуга Елсуърт Тухи.

— Не — каза той глухо, — не ме е страх, Нийл. Ще… Добре, Нийл. Ще говоря с Елсуърт.

Облечен в халат, Елсуърт Тухи се бе изтегнал на едно канапе. Тялото му бе приело формата на разкривена буква X, с ръце, протегнати над главата върху възглавниците и широко разкрачени крака. Халатът беше копринен, с цветовете на запазената марка на козметичната фирма Коти — бели пухчета за пудра на оранжев фон. Десенът беше дързък и весел, изтънчено елегантен напук на глуповатостта си. Под халата Тухи бе облякъл светлозелена ленена пижама. Под широките крачоли на пижамата се виждаха тънките му глезени.

Съвсем в стила на Тухи, каза си Кийтинг, е да заеме тази поза в строго изискания хол. На стената зад него висеше една-единствена картина от прочут майстор, а останалата част от помещението беше безлична като монашеска килия, или не, по-скоро като покои на крал в изгнание, равнодушен към материалните неща.

Очите на Тухи бяха топли, весели, насърчаващи. Тухи лично бе вдигнал телефона и веднага се съгласи да си уговорят среща. Хубаво е, че ме приема така неофициално, каза си Кийтинг. От какво ме е било страх? В какво се съмнявам? Та ние сме стари приятели.

— Боже мой — каза Тухи и се прозя, — толкова съм изморен! Настъпва един момент през деня, когато на човек му се иска да си отдъхне и да помързелува. Прибрах се у дома и усетих, че нито миг повече не мога да стоя с дрехите си. Почувствах се направо като селянин, навсякъде ме засърбя и трябваше да ги сваля. Нали нямаш нищо против, Питър? С някои хора човек трябва да е строг и официален, но с теб не се налага.

— Не, разбира се.

— След малко мисля да взема вана. Нищо не е в състояние да накара човек да се отпусне, както топлата вана. Обичаш ли да вземаш топла вана, Питър?

— Да… сигурно…

— Напълняваш, Питър. Скоро ще изглеждаш ужасно във ваната. Трупаш килограми, а имаш измъчен вид. Това е лоша комбинация. Твърде лоша от естетична гледна точка. Пълните хора трябва да са доволни и весели.

— Аз… съм добре, Елсуърт. Само че…

— Ти имаше приятно поведение. Не бива да се променяш, ще отблъснеш хората.

— Не съм се променил, Елсуърт. — Наблягаше на всяка дума. — Никак не съм се променил. Същият съм, както когато проектирах „Космо-Слотник Билдинг“.

Гледаше Тухи с надежда. Реши, че намекът е достатъчно ясен, за да го разбере Тухи — той разбираше много по-сложни неща. Изчака, за да излязат заедно от ситуацията. Но Тухи продължи да го гледа мило, с безизразни очи.

— Питър, в това твърдение няма никаква философия. Промяната е основен принцип на вселената. Всичко се променя. Сезоните, листата, цветята, птиците, нравите, хората и сградите. Диалектически процес, Питър.

— Да, разбира се. Нещата се променят толкова бързо, толкова странно. Нищо не забелязваш, но една сутрин всичко е различно. Помниш ли, само преди няколко години Лоис Кук, Гордън Прескът, и Айк, и Ланс бяха съвсем неизвестни. А сега, Елсуърт, те са на върха на славата и всички са свързани с теб. Накъдето и да погледна, всяко голямо име, което чуя, е от твоето обкръжение. Ти си невероятен, Елсуърт. Как е възможно да се постигне такова нещо, и то само за няколко години…

— Много по-просто, отколкото си мислиш, Питър. Така ти се струва, защото разсъждаваш от гледна точка на личностите, струва ти се, че става на парче. Ако беше така, и сто експерти по рекламата щяха да са малко. Работата може да се свърши много по-бързо. Живеем в ера, когато се налага да пестим време. Ако искаш нещо да поникне, не се грижиш за всяко семенце поотделно, а разпръскваш определен тор. Природата свършва останалото. Ти изглежда смяташ, че заслугата е само моя. Но не е. За бога, не е. Аз съм само една личност сред много други, само един от лостовете на огромно движение. Много широко и много отдавнашно. Случило се е така, че избрах областта, която те интересува — изкуството, защото мисля, че то фокусира решаващите фактори в задачата, която трябва да изпълним.

— Да, разбира се, но аз мисля, че ти си много умен. Успя да избереш млади хора с талант и бъдеще. Не ми е ясно как ги разпознаваш. Помниш ли в каква дупка се събираше Съветът на американските строители? Никой не ни вземаше на сериозно. Смееха ти се, че си губиш времето с всякакви глупави организации.

— Драги ми Питър, хората хранят толкова много заблуди. Ето например една от тях — старият принцип „разделяй и владей“. Разбира се, има случаи, когато той е действал. Но през нашия век е открита много по-ефикасна формула: обединявай и управлявай.

— Какво искаш да кажеш?

— Явно не можеш да схванеш. Не бива да надценявам силите ти. Нямаш вид на човек, който има излишък от енергия.

— Добре съм. Може би съм малко притеснен, защото…

— Притеснението е прахосване на емоционални резерви. Съвсем неразумно. Образованият човек не се притеснява. Тъй като ние сме само продукт на химическия метаболизъм и на икономическите фактори, не сме в състояние да променим каквото и да било. Защо тогава да се тревожим? Разбира се, има някои изключения. Но само привидни. Когато обстоятелствата ни подвеждат да мислим, че имаме свобода на действие. Например както ти си дошъл тук да говориш за „Кортланд Хоумс“.

Кийтинг примигна, след това се усмихна с благодарност. Съвсем в стила на Тухи, който отгатва и му спестява неловки предисловия.

— Така е, Елсуърт. Точно за това исках да говоря с теб. Ти си чудесен. Познаваш ме като прочетена книга.

— Каква книга, Питър? Евтин роман ли? Или любовна история? А може би криминален трилър? Или просто плагиатски ръкопис? Не, нека кажем така: като сериал. Хубав, дълъг и вълнуващ сериал, на който липсва последният епизод. Последният епизод е изгубен. Няма да има последен епизод. Освен, разбира се, ако се окаже „Кортланд Хоумс“. Да, подходящо за заключителна глава. — Кийтинг слушаше с напрегнати празни очи, забравил, че трябва да прикрива срама и молбите. — Огромен проект е „Кортланд Хоумс“. По-голям от „Стоунридж“. Нали помниш „Стоунридж“, Питър?

Разговаря с мен съвсем непринудено, каза си Кийтинг, изморен е, не може все да е тактичен, не си дава сметка, че…

— „Стоунридж“. Големият жилищен проект на Гейл Уайнънд. Замислял ли си се за кариерата на Гейл Уайнънд, Питър? От пристанищен плъх до „Стоунридж“ — знаеш ли какво означава такъв възход? Замислял ли си се колко усилия, енергия и страдание е вложил Гейл Уайнънд във всяка своя стъпка? А ето че сега държа в ръката си много по-голям проект от „Стоунридж“, държа го без никакво усилие. — Отпусна ръка и добави: — Ако е истина, че го държа. Може би е само метафора. Не го приемай буквално, Питър.

— Мразя Уайнънд — каза глухо Кийтинг, забил поглед в пода. — Мразя го по-силно от всеки друг.

— Уайнънд ли? Той е много простодушен човек. Достатъчно простодушен, за да мисли, че хората са мотивирани предимно от пари.

— Но това не важи за теб, Елсуърт. Ти си почтен човек. Затова вярвам в теб. Само това ми остана. Ако престана да вярвам в теб, ще съм загубил всичко.

— Благодаря ти, Питър. Толкова мило от твоя страна. Неуравновесено, но мило.

— Елсуърт… знаеш какво е отношението ми към теб.

— Да, знам доста добре.

— Така е, и точно затова не разбирам.

— Какво?

Налагаше се да го изрече. Решил бе твърдо никога да не го изрича, но се налагаше.

— Елсуърт, защо се отказа от мен? Защо вече не пишеш нищо за мен? Защо в твоята рубрика, а и навсякъде другаде, при всяка поръчка, за която имаш възможност да повлияеш, защо винаги си на страната на Гъс Уеб?

— А защо не, Питър?

— Но… аз…

— Съжалявам, ти изобщо не си наясно. През всички тези години не си усвоил нито един от моите принципи. Аз не вярвам в индивидуализма, Питър. Не вярвам, че човек е неповторим. Вярвам, че всички сме равни и взаимозаменяеми. Мястото, което заемаш днес, утре може да бъде заето от всеки и от всички. Равнопоставена ротация. Не съм ли те учил винаги точно на това? Как мислиш, защо избрах теб? Защо те насърчавах? За да не допусна някой да стане незаменим. За да оставя шанс на хора като Гъс Уеб. Защо според теб водих битка например срещу Хауърд Роурк?

Умът на Кийтинг беше като ударен. Имаше чувството, че са го ударили с нещо тъпо и тежко, че по-късно ще стане черно-син и подут, но в момента не усещаше нищо, освен сладникаво вцепенение. Отломки от свързани мисли му подсказваха, че съжденията, които чува, са високо морални, каквито винаги бе приемал и следователно с нищо не го застрашават, изобщо не съдържат заплаха. Тухи го гледаше вторачено с тъмни, добри и щедри очи. Може би по-късно… по-късно ще разбере… Но имаше нещо, което бе успяло да пробие и се съхрани някъде в мозъка му. Разбра кое. Името.

Въпреки че единствената му надежда да получи съчувствие оставаше в Тухи, нещо необяснимо се надигна в него, наведе се напред, убеден, че иска да нарани Тухи, че Тухи ще го заболи. Устните му неочаквано се изкривиха в усмивка, оголвайки зъбите и венците:

— Ти се провали с него, нали, Елсуърт? Виж къде е сега той… Хауърд Роурк.

— Боже, колко скучно е да водя дискусия с човек, чийто ум не може да надхвърли границите на привидното. Ти изобщо не си способен да вникваш в принципи, Питър. Мислиш само на равнище личности. Наистина ли смяташ, че нямам друга мисия в живота, освен да се занимавам с твоя Хауърд Роурк? Г-н Роурк е само един от множество детайли. Занимавах се с него, когато трябваше. Все още се занимавам с него — макар и непряко. Все пак признавам, че за мен г-н Хауърд Роурк е голямо изкушение. Понякога си мисля, че ще е позор, ако не се изправя отново лично против него. Но може и да не се наложи. Когато действаш принципно, Питър, си спестяваш главоболията от индивидуални сблъсъци.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че можеш да действаш по един от следните два начина. Или посвещаваш живота си да изтръгваш всеки плевел, когато поникне, и тогава няма да ти стигнат десет живота, за да свършиш работа. Или можеш да подготвиш почвата — например като разпръснеш определен химикал — така, че плевелите да не могат да растат. Второто става по-бързо. Казвам „плевел“, защото това е обичайна символика и няма да те стресне. Същата техника, разбира се, е в сила при всяко друго растение, което искаш да премахнеш: елда, картофи, портокали, орхидеи или петунии.

— Елсуърт, не знам за какво говориш.

— Разбира се, че не знаеш. Това е моето предимство. Тези неща ги казвам публично всеки ден и никой не знае за какво говоря.

— Чу ли, че Хауърд Роурк строи къща на Гейл Уайнънд?

— Драги ми Питър, да не мислиш, че го научавам от теб?

— Е, как ти се струва?

— Защо смяташ, че ме засяга?

— Чу ли, че Роурк и Уайнънд са най-близки приятели? И то не какво да е приятелство, ако се съди по хорските приказки! Нали знаеш на какво е способен Уайнънд, за да помогне на Роурк. Опитай да възпреш Роурк сега! Опитай и го възпри! Опитай…

Задави се със собствената си слюнка и млъкна. Даде си сметка, че се е вторачил в голия глезен на Тухи, който се показва между крачола на пижамата и обточения с овча кожа пантоф. Никога не си бе представял голотата на Тухи; в мислите му Тухи сякаш не притежаваше физическо тяло. Глезенът му изглеждаше някак неприлично: само кожа, силно синкавобяла, опъната върху кости с твърде крехък вид. Напомняха на пилешки кости, изсъхнали в чинията след вечеря — само ако ги докоснеш, без никакво усилие се трошат. Прииска му се да протегне ръка, да хване глезена с палец и показалец и да извие върховете на пръстите си.

— Елсуърт, дойдох да говорим за „Кортланд Хоумс“! — Не можеше да откъсне очи от глезена. Надяваше се думите да му донесат облекчение.

— Не викай така. Какъв е проблемът?… „Кортланд Хоумс“ ли? Какво искаш да ми кажеш?

Кийтинг вдигна смаяно очи. Тухи изчакваше с невинно изражение.

— Искам аз да съм архитектът на „Кортланд Хоумс“. — Гласът му се процеждаше като лепило през парцал. — Искам да ми го осигуриш.

— Защо да ти го осигуря?

Отговор не последва. Ако каже: „Защото ти написа, че съм най-големият архитект на нашето време“, самото напомняне ще докаже, че Тухи вече не мисли така. Не се осмели да провери, нито да чуе евентуалната реплика на Тухи. Втренчи се в два дълги черни косъма на изпъкналия синкав глезен на Тухи. Виждаше ги съвсем ясно — единият беше прав, а другият къдрав. След дълга пауза отвърна:

— Защото отчаяно се нуждая от него, Елсуърт.

— Знам.

Нямаше какво повече да се каже. Тухи си помести глезена и опря стъпало на страничната облегалка на канапето, протягайки удобно крака.

— Изправи се, Питър. Свил си се като охлюв.

Кийтинг не помръдна.

— Защо смяташ, че изборът на архитект за „Кортланд Хоумс“ зависи от мен?

Кийтинг вдигна глава. Почувства облекчение. Очаквал бе твърде много и бе обидил Тухи. Затова стана така, само затова.

— Нали разбираш… говори се… казаха ми, че имаш голямо влияние за този проект… пред хора… и във Вашингтон… и другаде…

— Съвсем неофициално — като експерт по архитектурни въпроси. Нищо повече.

— Да, разбира се… Точно това… имах предвид.

— Мога да препоръчам архитект. И толкова. Не мога да гарантирам нищо. Думата ми не е решаваща.

— Не искам нищо повече, Елсуърт. Само да ме препоръчаш…

— Но, Питър, ако препоръчам някого, трябва да се обоснова. Не мога да си използвам влиянието просто ей така, за да пробутвам приятели, нали?

Кийтинг се загледа в халата и се запита: пухчета за пудра, защо ли? Ето какво не ми се връзва, стига само да можеше да го махне.

— Професионалният ти престиж вече не е същият, Питър.

— Ти каза „да пробутвам приятели“, нали Елсуърт… — Кийтинг шепнеше.

— Разбира се, че съм ти приятел. Винаги съм ти бил приятел. Не се съмняваш, нали?

— Не… Не се съмнявам, Елсуърт…

— Тогава горе главата. Слушай, ще ти кажа как стоят нещата. Доникъде не сме с проклетия „Кортланд“. Има малък гаден проблем. Опитах се да го издействам за Гордън Прескът и Гъс Уеб — стори ми се, че е по-скоро за тях, не смятах, че ти ще проявиш такъв интерес. Но нито един от двамата не се оказа на висота. Знаеш ли какъв е най-големият проблем в жилищното строителство? Икономичността, Питър. Да проектираш прилично и модерно жилище, чийто наем да е петнадесет долара на месец. Представяш ли си? Това се очаква от архитекта, който ще проектира „Кортланд“ — ако се намери такъв. Разбира се, подборът на наемателите също е важен при плаващи наеми — семейства с годишен доход хиляда и двеста долара плащат по-висок наем за едно и също жилище, за да може да се настанят и семейства с по шестстотин долара на година — нали знаеш, доиш някой бедняк, за да помогнеш на някой още по-беден — но все пак, разходите за строежа и за поддържането трябва да бъдат възможно най-ниски. Хората във Вашингтон не искат да се повтори случаят, за който сигурно си чул — държавен жилищен проект, в който къщите струват по десет хиляди долара, докато частен строител би могъл да ги построи за две хиляди. „Кортланд“ трябва да бъде модел. Пример за целия свят. Трябва да бъде най-блестящият, най-ефективният модел на всички времена за находчиво проектиране и икономичен строеж. Такова е изискването на големите клечки. Гордън и Гъс не го изпълниха. Опитаха, но не се справиха. Ще се учудиш, ако ти кажа колко много хора опитаха. Питър, не бих могъл да ги убедя да те изпробват, дори и да беше на върха на кариерата си. Какво да разкажа за теб? Твоето име се свързва с лукс, блясък и мрамор, със стария Гай Франкън, „Космо-Слотник Билдинг“, „Фринк Нашънъл Банк“ и с онзи провал на „вековете“, който никога не ще се изплати. Тяхното желание е милионерска кухня срещу работнически доходи. Смяташ ли, че можеш да го направиш?

— Аз… имам идеи, Елсуърт. Следя новостите в професията… изучавам новите методи… бих могъл…

— Стига да можеш, проектът е твой. Ако не, колкото и да сме приятели, не мога да ти помогна. А Бог знае, че искам да ти помогна. Приличаш на стара мокра кокошка. Ето какво ще направя за теб, Питър: ела утре в кабинета ми, ще ти дам цялата документация. Ще я вземеш вкъщи и ще решиш дали искаш да си поблъскаш главата. Опитай, ако имаш желание. Подготви ми предварителен проект. Не мога да обещая нищо. Но ако проектът ти е приличен, ще го дам на съответните хора и ще използвам цялото си влияние. Това мога да направя за теб. Не зависи от мен. Всъщност зависи от теб.

Кийтинг не откъсваше от него тревожните си, нетърпеливи и отчаяни очи.

— Искаш ли да опиташ, Питър?

— Ще ми дадеш ли възможност да опитам?

— Разбира се, че ще ти дам. Защо не? За мен ще е удоволствие, ако ти единствен от всички, които опитаха, успееш да свършиш работата.

— А за вида ми, Елсуърт — каза неочаквано Кийтинг, — видът ми не е такъв, защото страдам, че съм се провалил, а защото не мога да разбера по каква причина се срутих така… от върха… без абсолютно никаква причина…

— Питър, тези мисли са ужасни. Необяснимото винаги ужасява. Но няма да е толкова страшно да си зададеш въпроса по каква причина си се издигнал до върха… О, хайде, Питър, усмихни се, само се шегувам. Човек губи всичко, когато изгуби чувството си за хумор.

На следващата сутрин Кийтинг влезе в офиса си, след като посети Тухи в кабинета му в „Банър Билдинг“. Носеше куфарче с данните за проекта „Кортланд Хоумс“. Разгърна листовете на голяма маса в кабинета си и заключи вратата. Помоли един чертожник да му донесе сандвич за обяд и поръча втори сандвич за вечеря.

— Искаш ли да ти помогна, Пит? — попита Нийл Дюмон. — Можем да се консултираме, да го обсъдим и… — Кийтинг поклати глава.

Остана на масата цяла нощ. По едно време престана да гледа листовете. Седеше неподвижен и мислеше, но не за таблиците и цифрите пред него. Беше ги разгледал и разбра какво не може да направи.

Забеляза, че се развиделява, чу стъпки зад заключената си врата, чу раздвижването на хората, които идват на работа и разбра, че работното време започва и в офиса му, и в целия град. Стана, отиде до бюрото и посегна към телефонния указател. Набра номера.

— Питър Кийтинг е на телефона. Бих искал да си уговоря среща с г-н Роурк.

Мили боже, си каза той, докато чакаше, не му позволявай да се срещне с мен. Накарай го да откаже. Мили боже, накарай го да откаже и ще имам право да го мразя до края на живота си. Не му позволявай да се срещне с мен.

— Ще ви бъде ли удобно в четири часа утре следобед, г-н Кийтинг? — попита спокойният, вежлив глас на секретарката. — Г-н Роурк ще ви очаква.

VIII

Роурк знаеше, че не бива да показва колко е шокиран от вида на Питър Кийтинг, но беше твърде късно. С лека усмивка Кийтинг отчаяно призна падението си.

— Наистина ли си две години по-млад от мен, Хауърд? — беше първият въпрос на Кийтинг, загледан в лицето на мъжа, когото не беше виждал шест години.

— Не знам, Питър, така ми се струва. Аз съм на тридесет и седем.

— А аз на тридесет и девет…

Приближи се пипнешком до стола пред бюрото на Роурк, заслепен от светлината, която се лееше от трите стъклени стени в кабинета. Загледа се в небето и в града. Височината не се усещаше, сградите сякаш бяха под краката му. Градът изглеждаше като умален модел на прочути здания, необичайно близки и миниатюрни. Имаше чувството, че може да се наведе и ги вземе в ръка. Автомобилите бяха пълзящи черни щрихи, преминаващи забавено по отсечки, дълги колкото пръст. Камъкът и хоросанът на града се сливаха в материя, която поглъща светлината и я излъчва обратно, разливайки я по редиците от вертикални равнини, нашарени с точиците на прозорците. Равнините отразяваха светлината, оцветявайки я в розово, златно и пурпурно, а между тях трептяха синьо-сиви ивици, които създаваха форми, ъгли и разстояния. Светлината избликваше от сградите към небето и замъгляваше яркосиния му летен цвят, превръщайки го в бледа водна шир над пламтящ огън. Господи, каза си Кийтинг, кои са хората, създали всичко това? Сетне си спомни, че е един от тях.

Пред погледа му се мярна силуетът на Роурк, прав и издължен на фона на двете стъклени стени зад бюрото. Роурк седна срещу него.

Кийтинг си мислеше, че хората, загубили се в пустинята или претърпели корабокрушение, се изправят пред смълчаната вечност на небето и трябва да говорят само истината. Сега и той трябваше да каже истината, защото беше изправен пред най-великолепния град на земята.

— Хауърд, ти ми позволи да дойда тук. Това ли е страшното наказание, което се нарича да подложиш и другата си буза?

Не знаеше как звучи гласът му. Не знаеше, че е изпълнен с достойнство.

Роурк го изгледа мълчаливо. Тази промяна беше по-важна от отеклото лице.

— Не знам, Питър. Не, ако това означава истинска прошка. Ако съм наранен, никога не бих простил. Но може би наистина е наказание, ако се отнася за онова, което правя. Мисля, че човек не може да нарани друг човек, не може да го нарани дълбоко. Не може нито да го нарани, нито да му помогне. Нямам какво да ти прощавам.

— Щеше да е по-добре, ако имаш какво да ми простиш. Нямаше да е толкова жестоко.

— Сигурно е така.

— Не си се променил, Хауърд.

— Така е.

— Ако това е наказанието, което трябва да изтърпя, искам да знаеш, че го приемам и разбирам. Някога си мислех, че лесно се справям с всичко.

— Променил си се, Питър.

— Знам.

— Съжалявам, ако го приемаш като наказание.

— Знам, че съжаляваш. Вярвам ти. Но всичко е наред. Скоро всичко ще свърши. Най-тежкото беше преди две вечери.

— Когато реши да дойдеш тук ли?

— Да.

— Вече няма от какво да се страхуваш. Защо дойде?

Кийтинг седеше изправен и спокоен, почти уверен. Беше съвсем различно от онази вечер преди три дни, когато срещу него беше мъжът с халата. Заговори бавно и без съжаление:

— Хауърд, аз съм паразит. Цял живот съм бил паразит. Ти правеше най-добрите ми проекти в Стантън. Ти проектира първата къща, която построих. Ти проектира „Космо-Слотник Билдинг“. Паразитирах върху теб и върху всички като теб, живели преди ние да се родим. Хората, проектирали Партенона, готическите катедрали, първите небостъргачи. Ако не бяха те, аз нямаше да знам как се слага камък върху камък. През целия си живот не съм измислил нищо, не съм допринесъл дори и с нова брава към онова, което хората са създали преди мен. Заимствах от чуждото, без да дам нищо в замяна. Нямах какво да дам. Това не е театър, Хауърд и аз съм напълно наясно какво говоря. Дойдох тук, за да те помоля отново да ме спасиш. Ако искаш да ме изхвърлиш, изхвърли ме веднага.

Роурк бавно поклати глава и махна с ръка, давайки му мълчаливо знак да продължи.

— Сигурно знаеш, че с мен е свършено като архитект. Е, не съвсем свършено, но почти. Други могат да карат така още няколко години, но не и аз, заради онова, което бях. Или за което минавах. Няма прошка за човек, който пропада. Трябва да се опитам да съм такъв, за какъвто ме мислят. Мога да го направя само така, както съм правил всичко друго в живота си. Трябва ми престиж, който не заслужавам, работа, която не мога да свърша, за да защитя име, което не съм извоювал правото да нося. Даден ми е последен шанс. Знам, че това е последен шанс за мен. Знам, че работата не е по силите ми. Не искам да правя опит да ти донеса някакво недоразумение, което да оправяш. Искам да направиш проекта и да ми разрешиш да го подпиша с моето име.

— За какъв проект става дума?

— „Кортланд Хоумс“.

— Жилищният проект ли?

— Да. Чу ли за него?

— Знам много неща за него.

— Интересуваш ли се от жилищни проекти, Хауърд?

— Кой ти го предложи? При какви условия?

Кийтинг обясни подробно и безстрастно, разказа разговора с Тухи като резюме на стенограма от съдебен процес, която е чел отдавна. Извади документите от куфарчето си, сложи ги на бюрото и продължи да говори, докато Роурк ги разглеждаше. Роурк го прекъсна само веднъж.

— Почакай малко, Питър. Замълчи.

Изчака доста време. Роурк разлистваше документите, без да ги гледа. Накрая каза:

— Давай нататък. — Кийтинг продължи послушно, без да задава въпроси.

— Няма причина да го правиш от мое име — каза той в заключение. — Ако решиш проблема, можеш да отидеш при тях и да им го предложиш от свое име.

Роурк се усмихна.

— Мислиш ли, че мога да прескоча Тухи?

— Не. Не, не мисля.

— Защо смяташ, че проявявам интерес към проектиране на жилища?

— Има ли архитект, който да не проявява такъв интерес?

— Наистина се интересувам. Но не така, както си мислиш.

Изправи се рязко, нетърпеливо и напрегнато. Кийтинг за първи път си позволи да реагира: изненада се, че Роурк потиска някакъв порив.

— Нека да помисля, Питър. Остави ми тези неща. Ела вкъщи утре вечер. Тогава ще ти дам отговор.

— Ти не… не ми отказваш?

— Още не.

— Възможно ли е… след всичко, което се случи…?

— По дяволите случилото се.

— Ще обмислиш ли…

— Сега не мога да кажа нищо, Питър. Трябва да помисля. Но не разчитай. Не е изключено да ти поискам нещо невъзможно.

— Готов съм на всичко, което поискаш, Хауърд. Каквото и да е.

— Ще говорим утре.

— Хауърд, аз… как да се опитам да ти благодаря, дори само за…

— Недей да ми благодариш. Ако приема, ще е със собствена цел. За да спечеля колкото теб. Може би и повече. Но запомни, че работя само при тези условия.

Кийтинг отиде в жилището на Роурк следващата вечер. Не беше сигурен дали е чакал нетърпеливо. Усещането, че мозъкът му е ударен, избледняваше. Способен беше да действа, но не и да преценява.

Застана насред стаята на Роурк и бавно се огледа. Благодарен беше на Роурк за всичко, което бе премълчал. Сам заговори за премълчаното, задавайки въпроса:

— Това е „Енрайт Хауз“, нали?

— Да.

— Нали ти я построи?

Роурк кимна и каза:

— Сядай, Питър. — Беше съвсем наясно.

Кийтинг носеше чантата за документи. Беше натъпкана и тежка. Остави я внимателно на пода, опряна на един стол. След това разтвори ръце, задържа ги разтворени и попита:

— Е?

— Питър, можеш ли за миг да си представиш, че си сам на света?

— Представям си го от три дни.

— Не, имам предвид нещо друго. В състояние ли си да забравиш онова, което са те учили да повтаряш, и да започнеш да мислиш, да мислиш усилено, със собствения си мозък? Има неща, които искам да разбереш. Това е първото ми условие. Сега ще ти кажа какво искам. Ако мислиш по този въпрос като повечето хора, ще кажеш, че няма значение. Но ако реагираш така, няма да се заема с проекта. Ще се съглася само ако вникнеш докрай колко е важно.

— Ще опитам, Хауърд. Бях… казах ти всичко съвсем честно вчера.

— Да. Ако не беше така, още вчера щях да ти откажа. Струва ми се, че си в състояние да разбереш и да поемеш своята част.

— Съгласен ли си да направиш проекта?

— Може би. Ако ми направиш добро предложение.

— Хауърд… готов съм на всичко, което поискаш. Каквото и да е. Бих си продал душата…

— Точно това искам да разбереш. Да си продадеш душата е най-лесното нещо на света. Хората го правят непрекъснато, през целия си живот. Ако поискам да си запазиш душата… ще разбереш ли защо е много по-трудно?

— Да… Мисля, че да.

— Така ли? Давай нататък. Искам да ми кажеш защо да се съглася да проектирам „Кортланд“. Искам да ми направиш предложение.

— Ще ти дам всичките пари, които ми платят. Нямам нужда от тях. Мога да ти платя и двойно повече. Ще удвоя хонорара.

— Можеш да измислиш нещо по-добро, Питър. С пари ли се опитваш да ме изкушиш?

— Ще ми спасиш живота.

— Сещаш ли се поне за една причина, поради която да имам желание да ти спасявам живота?

— Не.

— Тогава?

— Това е голям обществен проект, Хауърд. Хуманно начинание. Помисли за бедните, които живеят в предградията. Ако им осигуриш приличен стандарт за техните доходи, ще си удовлетворен, че си извършил благородно дело.

— Питър, вчера беше по-честен.

Питър заби поглед в пода и каза глухо:

— Ще ти достави удоволствие да направиш проекта.

— Да, Питър. Заговори на моя език.

— Какво искаш?

— Слушай ме внимателно. Години наред се занимавам с проблема за строежа на жилища с ниски наеми. Никога не съм мислил за бедните в предградията. Мислил съм за възможностите на нашия модерен свят. За новите материали, средствата, шансовете, които ни се предлагат и от които можем да се възползваме. Заобиколени сме с толкова много творения на човешкия гений. С такива великолепни възможности. Да строим евтино, просто, умно. Имал съм много време да се уча. Нямах кой знае колко работа след Храма на Стодард. Не очаквах резултати. Работех, защото щом видя някой материал, не мога да не се замисля какво се прави с него. И щом се замисля, трябва да го направя. Да намеря отговора, да реша проблема. Години наред се занимавах с това. Обикнах тази работа. Работех, защото исках да реша проблема. Ти искаш да знаеш как се строи жилище с месечен наем петнадесет долара, нали? Аз ще ти покажа как да го построиш за наем от десет долара.

Кийтинг неволно се наклони напред.

— Но първо искам да размислиш и да ми кажеш какво ме е накарало да посветя години наред на тази работа. Пари ли? Или слава? Може би благотворителност? Или алтруизъм?

Кийтинг поклати бавно глава.

— Добре. Започваш да разбираш. Затова каквото и да правим, нека не говорим за бедните хора в предградията. Те нямат нищо общо, макар че не бих завидял на човека, който се наеме да го обяснява на глупците. Аз не се интересувам от клиентите си, а само от архитектурните им изисквания. Смятам ги за част от темата и задачата на проекта, за мен те са като строителен материал, също като тухлите и стоманата. Тухлите и стоманата за мен не са мотив. Нито клиентите. И двете са само средства за работата ми. Питър, за да си способен да направиш нещо за хората, трябва да си способен да работиш. Но за да работиш, трябва да обичаш работата си, а не второстепенните й последствия. Работата, не хората. Собствената ти дейност, а не някакъв евентуален обект на благотворителността ти. Ще се радвам, ако нуждаещи се хора заживеят по-добре в къща, проектирана от мен. Но това не е мотив за работата ми, не е и причина, която ме подтиква да работя. Нито е награда за труда ми.

Приближи се до един прозорец и се загледа в светлините на града, чиито отражения трептяха в тъмната река.

— Ти каза вчера, че всеки архитект се интересува от жилищни проекти. Но за мен самата идея е отблъскваща. Смятам за достойно начинание да се осигури прилично жилище на човек, който печели петнадесет долара на седмица. Но не за сметка на други хора. Не като се повишават данъците и всички други наеми, за да бъде заставен онзи, който печели четиридесет на седмица, да живее в миша дупка. Точно това се случва в Ню Йорк. Никой не може да си позволи модерно жилище… освен много богатите и най-бедните. Виждал ли си къщите от кафяв пясъчник, в които са принудени да живеят семействата, разчитащи на средна заплата? Принудени са да живеят така… защото не са достатъчно некадърни. Печелят по четиридесет долара на седмица и нямат достъп до държавните жилищни проекти. Но именно те са хората, които осигуряват парите за проклетите проекти. Те плащат данъците. А данъците вдигат техните наеми. И те трябва да се преместят от преустроена тухлена къща в непреустроена, а след това в комунално жилище. Нямам никакво желание да налагам наказание на човек, само защото той изкарва петнадесет долара на седмица. Но изобщо не разбирам защо да бъде наказван човек, който изкарва четиридесет — и то в полза на по-некадърния от него. Със сигурност има много теории и цели томове по въпроса. Само виж резултатите. И все пак всички архитекти са привърженици на държавните жилища. Познаваш ли архитект, който да не е привърженик на плановото строителство на градовете? Искам да попитам някой от тях защо е толкова сигурен, че ще бъде утвърден точно неговият план. Ако бъде утвърден, с какво право го налага на другите? А ако не бъде, какво става с труда му? Сигурно ще отговори, че не иска нито едно от двете неща. Че иска съвет, консултации, сътрудничество и взаимна помощ. И резултатът ще е „Походът на вековете“. Питър, всеки един от вас, които членувахте в комитета, е работил сам по-добре, отколкото осмината колективно. Помисли някой път защо.

— Струва ми се, че знам… Но „Кортланд“…

— Да, „Кортланд“. Казах ти всички неща, в които не вярвам, за да разбереш какво искам и защо имам право да го поискам. Не вярвам в държавните жилищни проекти. Не искам и да чуя за благородните им цели. Не смятам, че са благородни. Но и това е без значение. Това не ми е първа грижа. Не ме интересува нито кой живее в къщата, нито кой поръчва строежа. Интересува ме единствено самата къща. Ако трябва да се строи, хубаво е да се строи както трябва.

— Ти… искаш ли да направиш проекта?

— През годините, когато работех по този проблем, изобщо не съм се надявал, че резултатите ще бъдат приложени. Наложих си да не се надявам. Знаех, че няма да имам шанса да покажа какво може да се направи в голям мащаб. Твоите държавни жилищни проекти, освен всичко друго толкова оскъпиха строителството, че частните собственици не могат да си позволят такива проекти, не могат да си позволят каквото и да било евтино строителство. Аз никога няма да получа работа от държавата. Това ти е ясно. Сам каза, че не мога да прескоча Тухи, а той не е единственият. Никога не съм получавал работа от група, борд, съвет или комитет, обществен или частен, с изключение на случаите, когато определен човек се е борил за мен, като Кент Лансинг. За това си има причина, но сега няма да говорим за нея. Искам само да знаеш, че съм наясно защо имам нужда от теб и че сделката ще е честна.

— Ти имаш нужда от мен ли?

— Питър, харесвам този вид работа. Иска ми се да бъдат построени такива жилища, да са реални, действащи, изпълнени с живот. Но всяко нещо, изпълнено с живот, е цялостно. Знаеш ли какво означава това? Цяло, чисто, завършено, неделимо. Знаеш ли какво представлява принципът на целостта? Мисъл. Мисълта, създала това нещо и всяка част от него. Мисълта, която никой не може да промени или да накърни. Искам да направя проекта за „Кортланд“. Искам да бъде построен точно така, както го проектирам.

— Хауърд… аз няма да кажа, че няма значение.

— Наясно ли си?

— Да.

— Обичам да получавам пари за труда си. Но този път мога да мина и без тях. Обичам хората да знаят, че сам си върша работата. Мога да мина и без това. Обичам, когато обитателите на сградите ми са доволни от моята работа. Но това не е толкова важно. Единственото, което има значение, моята цел, моята награда, моят принцип, моят мотив е самата работа. Да е свършена така, както мисля, че трябва да бъде свършена. Питър, това е единственото нещо на света, което ти можеш да ми предложиш. Предложи ми го и ще имаш всичко, което съм способен да дам. Работата да бъде свършена така, както аз мисля, че трябва да бъде свършена. Това е лична, себична, егоистична мотивация. Аз действам само по този начин. Такъв съм.

— Да, Хауърд. Разбирам. Напълно.

— Ето какво ти предлагам: ще направя проекта за „Кортланд“. Ти ще го подпишеш с твоето име. Целият хонорар ще е за теб. Но ще гарантираш, че ще бъде построен точно по моя проект.

Кийтинг го погледна право в очите. Погледът му беше ясен и спокоен. Изтекоха няколко секунди.

— Добре, Хауърд. Изчаках, за да ти покажа, че съм наясно точно какво искаш и какво ти обещавам.

— Нали знаеш, че няма да е лесно?

— Зная, че ще бъде ужасно трудно.

— Да, така е. Проектът е толкова голям. И преди всичко е държавен. Ще се замесят толкова много хора, всеки от тях ще разполага с някаква власт и ще иска да я упражни по някакъв начин. Ще водиш трудна битка. Ще ти е нужна смелостта на моите убеждения.

— Ще се опитам да бъда на висота, Хауърд.

— Не ще успееш, ако не си наясно, че ти давам доверие, по-свято и по-благородно, ако думата ти харесва, от която и да било алтруистична цел. Ако не си наясно, че това не е услуга, че го правя не заради теб или за бъдещите наематели, а за себе си и че ти ще го получиш само при тези условия.

— Добре, Хауърд.

— Ще трябва сам да се справиш с изпълнението. Ще трябва да сключиш железен договор с твоите възложители и после да водиш битка с всеки бюрократ, който ще се появява всеки пет минути през следващата година или повече. Единствената ми гаранция ще е твоята дума. Готов ли си да ми я дадеш?

— Давам ти думата си.

Роурк извади от джоба си два листа, напечатани на пишеща машина и му ги подаде.

— Подпиши се.

— Какво е това?

— Договор между нас двамата за условията на нашето споразумение. По един екземпляр за всеки. Вероятно няма да има никаква правна сила. Ще го съхранявам като заплаха за теб. Няма да мога да те съдя. Но ще мога да го разглася. Ако искаш да спечелиш престиж, няма да допуснеш да се разбере. Ако смелостта ти изневери, помни, че отстъпиш ли, губиш всичко. Но ако удържиш на думата си, аз ти давам своята и съм го написал тук, че няма да покажа на никого този договор. Кортланд ще е твой. В деня, в който бъде завършен, ще ти пратя този лист и ти ще го изгориш, ако желаеш.

— Добре, Хауърд.

Кийтинг се подписа и подаде писалката на Роурк, който се подписа на свой ред.

Кийтинг не откъсваше очи от него. Изрече бавно, сякаш се опитваше да изрази ясно някаква своя смътна мисъл:

— Всеки би казал, че си глупак… Всеки би казал, че аз получавам всичко…

— Ще получиш всичко, което обществото е в състояние да ти даде. Целият хонорар ще е за теб. Цялата слава, всички почести ще са за теб. Благодарността на обитателите също ще е за теб. А аз… аз ще взема онова, което човек не може да получи от никой друг, освен от самия себе си. Аз ще съм създателят на „Кортланд“.

— Ти ще получиш повече от мен, Хауърд.

— Питър! — Гласът беше тържествуващ. — Наясно ли си?

— Да…

Роурк се облегна на една маса и тихо се засмя. Кийтинг не бе чувал по-щастлив смях.

— Ще стане, Питър. Ще се получи. Всичко ще е както трябва. Ти направи нещо чудесно — не ми каза, че ми благодариш, защото това би развалило всичко.

Кийтинг кимна мълчаливо.

— Сега си отдъхни, Питър. Искаш ли едно питие? Няма да обсъждаме никакви подробности тази вечер. Поседи малко, за да свикнеш с мен. Престани да се страхуваш от мен. Забрави всичко, което каза вчера. Нека остане в миналото. Започваме отначало. Вече сме партньори. Ти трябва да свършиш своята част от работата. Тя е равностойна. Между другото за мен точно това е сътрудничеството. Ти ще се заемеш с хората, а аз — с проекта. Всеки от нас ще свърши работата, която умее най-добре, по най-честния начин.

Приближи се до Кийтинг и протегна ръка.

Без да помръдне, без да вдигне глава, Кийтинг пое подадената ръка и пръстите му се сключиха за миг около нея.

Роурк му поднесе питие. Кийтинг изпи три големи глътки и заразглежда стаята. Стискаше чашата с пръсти, ръката му изглеждаше стабилна, но ледът подрънкваше в течността без видимо движение.

Погледът му бавно изучаваше стаята и тялото на Роурк. Не го прави умишлено, не иска да ме засегне, не е нарочно, той дори не го съзнава, казваше си Кийтинг. Цялото му тяло излъчва посланието, че се радва на живота. В този миг осъзна, че никога не бе допускал възможността живо същество да изпитва радост от живота.

— Ти си… толкова млад, Хауърд… Толкова си млад… Някога те упреквах, че си твърде стар и сериозен… Помниш ли, че работеше за мен при Франкън?

— Забрави тези неща, Питър. Разбираме се добре и без спомени.

— Спомням си, защото си добър с мен. Не се мръщи. Изслушай ме. Трябва да ти разкажа нещо. Знам, че не искаш да говорим за това. За бога, и аз не исках ти да заговориш за него! Онази нощ реших, че трябва да се оградя със защитна стена, за да ме пази от всичко, което би могъл да ми хвърлиш в лицето. Но ти не го стори. Ако си сменим местата, ако това беше моят дом, имаш ли представа какво щях да направя или да кажа? Ти не си достатъчно суетен.

— О, не е така. Твърде суетен съм. Ако държиш на тази дума. Не правя сравнения. Никога не мисля за себе си, сравнявайки се с някой друг. Никога не се смятам за част от нещо. Аз съм изключително егоцентричен.

— Да. Такъв си. Но егоцентриците не са добри, за разлика от теб. Ти си най-себичният и най-добрият човек, когото познавам. А това е необяснимо.

— Може би тези понятия са безсмислени. Може би те означават онова, което хората са научени да мислят, че означават. Но нека да оставим настрана тези неща. Ако искаш да си говорим, нека поговорим какво ще правим. — Наведе се и погледна през отворения прозорец. — Жилищният квартал ще е там долу. Онази тъмна ивица, тя е теренът за „Кортланд“. Когато е готов, ще го виждам от моя прозорец. Ще бъде част от града. Питър, казвал ли съм ти колко обичам този град?

Кийтинг погълна останалото питие.

— Смятам да си тръгвам, Хауърд. Не съм във форма тази вечер.

— Ще ти се обадя след няколко дни. По-добре да се срещаме тук. Не идвай в офиса ми. Не е хубаво да те виждат там — някой може да се досети. Между другото, по-късно, когато направя скиците, ще трябва да ги пречертаеш със собствените си ръце. Някои хора могат да разпознаят стила ми.

— Да… Добре…

Кийтинг стана и погледна неуверено чантата си за миг, после я вдигна. Измърмори няколко неясни думи за довиждане, взе си шапката, отиде до вратата, след това спря и погледна надолу към чантата.

— Хауърд… Искам да ти покажа нещо.

Върна се обратно и сложи чантата на масата.

— Не съм ги показвал на никого. — Пръстите му несръчно опипваха закопчалките. — Нито на майка ми, нито на Елсуърт Тухи… Исках да ми кажеш дали има някаква…

Подаде на Роурк шест свои платна.

Роурк ги разгледа едно след друго. Гледа ги по-дълго от необходимото. Когато се почувства достатъчно уверен, за да вдигне очи, поклати глава, отвръщайки мълчаливо на думата, която Кийтинг не бе изрекъл.

— Твърде късно е, Питър — каза тихо.

Кийтинг кимна.

— Мисля… че зная.

След като Кийтинг си тръгна, Роурк се облегна на вратата, затваряйки очи. Повдигаше му се от жалост.

Никога не бе изпитвал такова нещо, дори когато Хенри Камерън рухна в краката му, дори когато Стивън Малъри хлипаше на леглото пред него. Тези мигове бяха чисти. Но сега изпитваше жалост към този човек, лишен от достойнство и надежда, към неговата обреченост, към чувството му за безвъзвратност. Изпитваше срам, срам от самия себе си, че трябваше да произнесе присъда над някого, че трябва да познае емоция, в която няма и сянка от уважение.

Изпитвам жалост към него, помисли той и вдигна учудено глава. Каза си, че светът, в който това уродливо усещане се нарича добродетел, е твърде несправедлив.

IX

Седяха на брега на езерото. Уайнънд се бе отпуснал на един голям камък. Роурк лежеше на земята. Доминик седеше с изправени рамене, скована над светлосинята си пола на тревата.

Къщата на Уайнънд беше горе на хълма. Земята се стелеше на тераси по плавния склон. Къщата беше изградена от хоризонтални правоъгълници, издигащи се към отсечена вертикална конструкция. Всяка от хоризонталните форми беше отделна стая, чиито размери и форма се вписваха стъпаловидно в раздвижените етажи. Сякаш от просторния хол на първото ниво бавно се бе задействала човешка ръка, изваяла бе равномерно възходящите форми, после се бе спряла, за да продължи с отривисти движения, все по-кратки и по-резки, и накрая бе останала някъде в небето. Ръката сякаш бе подела бавния ритъм на стъпаловидните поляни, за да го подсили и ускори, а във финала го бе раздробила на отривисти акорди.

— Харесва ми да я гледам оттук — каза Уайнънд. — Вчера през целия ден наблюдавах как светлината се мени по нея. Хауърд, когато проектираш сграда, знаеш ли точно какво ще прави слънцето с нея във всеки миг от деня, от всички възможни ъгли? Да не би да контролираш слънцето?

— Разбира се — отвърна Роурк без да вдига глава. — За жалост не го контролирам сега. Помести се, Гейл, скриваш го. Обичам слънцето да ми е в гърба.

Уайнънд се търкулна в тревата. Роурк лежеше по корем, със заровено в лакътя си лице. Косата му пламтеше над белия ръкав на ризата, другата му ръка бе протегната, с длан, притисната към земята. Доминик се вгледа в стръкчетата трева, стърчащи между пръстите му, които помръдваха, мачкайки тревата с ленива, чувствена наслада.

Езерото се простираше пред тях, плоско и притъмняло по краищата. Дърветата в далечината сякаш настъпваха, за да го обгърнат през нощта. Слънцето прорязваше сияйна ивица във водата. Доминик вдигна очи към къщата. Прииска й се да застане до прозореца, да погледне надолу и да види самотния бял силует, излегнал се на пустия бряг, с длан на земята, изтощен и притихнал в подножието на хълма.

Живееше в къщата от един месец. Не си бе и помисляла, че ще заживее в нея. Но един ден Роурк каза:

— След десет дни къщата ще е готова, г-жо Уайнънд.

Тя отвърна:

— Добре, г-н Роурк.

Прие къщата, прие допира на стълбищните перила под ръката й, стените, обгръщащи въздуха, който дишаше. Прие ключовете за осветлението, които натискаше вечер, и леките твърди жици, които бе положил в стените; прие водата, която потичаше през отворения кран от тръбите, които той бе планирал; прие топлината на огъня в камината през августовските вечери, камината, градена камък по камък според неговите чертежи. Мислеше си: предвидил е всеки миг… всичко, от което имам нужда в живота си… Казваше си: защо не? Същото става и с тялото ми — с дробовете, кръвоносните съдове, нервите и мозъка. Всичко се подчинява на същия контрол. Чувстваше единение с къщата.

Прие и вечерите, когато лежеше в прегръдките на Уайнънд и отваряше очи, за да види очертанията на спалнята, проектирана от Роурк. Стискаше зъби срещу мъчителното удоволствие, което беше и отговор, и подигравка към незадоволения глад вътре в тялото й. Отдаваше се на удоволствието, без да е наясно кой мъж й го дава, кой от двамата, или може би и двамата.

Уайнънд я наблюдаваше как минава през стаите, как слиза по стълбите или застава до някой прозорец. Веднъж й каза:

— Не знаех, че е възможно къща да се проектира за жена, все едно че е рокля. Няма как да се видиш с моите очи, няма как да видиш до каква степен тази къща ти принадлежи. Всеки ъгъл, всеки кът от всяка стая е декор за теб. Съобразена е с твоя ръст, с твоето тяло. По странен начин дори структурата на стените съответства на структурата на твоята кожа. Като Храма на Стодард, но построен за един-единствен човек, моят храм. Точно това исках. Тук градът не може да те докосне. Винаги съм усещал, че градът ще те отнеме от мен. Той ми даваше всичко, което имах. Не знам защо понякога имам чувството, че един ден ще поиска отплата. Но тук си в безопасност и си моя.

Искаше й се да извика: „Гейл, тук му принадлежа така, както никога не съм му принадлежала!“

Роурк беше единственият гост, когото Уайнънд допускаше в новия им дом. Тя се примири с посещенията на Роурк през уикендите. Най-трудно й бе да приеме тези посещения. Знаеше, че той идва не за да я изтезава, а просто защото Уайнънд го кани и защото му е приятно да е с Уайнънд. Една вечер му каза, опряла ръка на перилата на стълбите към нейната спалня:

— Слезте за закуска, щом пожелаете, г-н Роурк. Само натиснете бутона в трапезарията.

— Благодаря ви, г-жо Уайнънд. Лека нощ.

Веднъж за миг останаха сами. Беше ранно утро. Не бе мигнала цяла нощ, мислейки за него в стаята на другия край на коридора. Излезе, преди къщата да се разбуди. Тръгна надолу по хълма и намери утеха в необичайно притихналата земя, в тишината на развиделяването преди изгрев, на неподвижните листа, на сияйната тишина, изпълнена с очакване. Чу стъпки зад себе си, спря и се облегна на ствола на едно дърво. Запътил се бе към езерото да поплува, с бански костюм, прехвърлен през рамо. Спря пред нея и двамата се сляха с притихналата земя, загледани един в друг. Той не каза нищо, обърна се и продължи към езерото. Тя остана облегната на дървото и след малко тръгна обратно към къщата.

По-късно, когато и тримата седяха на брега, Уайнънд каза на Роурк:

— Имаш вид на най-ленивото създание на света, Хауърд.

— Така е.

— Никога не съм виждал човек да си почива като теб.

— Опитай се да работиш три нощи поред, без да мигнеш.

— Казах ти още вчера да дойдеш тук.

— Не можех.

— Да не би да умреш тук?

— Не бих имал нищо против. Чудесно е. — Вдигна глава. В очите му имаше смях, сякаш не виждаше къщата на хълма, сякаш не говореше за нея. — Точно така бих искал да умра, излегнат на бряг като този, просто да затворя очи и никога да не се върна.

Тя си каза: мисли това, което мисля и аз — все още има нещо общо между нас. Гейл не би го разбрал, този път не са двамата с Гейл, този път сме двамата, той и аз.

Уайнънд каза:

— Колко глупаво от твоя страна. Не е в твоя стил, дори и не е шега. Нещо те измъчва. Какво е то?

— Вентилационни шахти, за момента. Много трудни вентилационни шахти.

— За кого ги проектираш?

— За клиенти… В момента имам всякакви клиенти.

— Налага ли се да работиш и през нощта?

— Да, за конкретните клиенти. Работата е много специална. Дори не мога да я занеса в офиса си.

— Какво?

— Нищо. Не ми обръщай внимание. Говоря в просъница.

Тя си помисли: това е признание за Гейл, има му доверие и се отпуска — отпуснал се е като котка, а котките се отпускат само с хора, които харесват.

— След вечеря ще те изритам горе в стаята ти и ще заключа вратата — каза Уайнънд, — и ще те оставя да спиш дванадесет часа.

— Добре.

— Искаш ли да станеш рано? Да поплуваме преди изгрев?

— Г-н Роурк е изморен, Гейл — каза рязко Доминик.

Роурк се повдигна на лакът и я погледна право в очите, с пълно разбиране.

— Придобил си лошите навици на хората, които живеят извън града, Гейл — каза тя. — Налагаш извънградския си ритъм на гостите от града, които не са свикнали с такъв ритъм. — Помисли си: нека е за мен мигът, когато се бе запътил към езерото, не позволявай Гейл да вземе и него, като всичко останало. — Не можеш да нареждаш на г-н Роурк, все едно че работи в „Банър“.

— Едва ли има някой друг на земята, когото ми се иска да командвам повече от г-н Роурк — каза весело Уайнънд — винаги, щом ми падне.

— Точно това правиш.

— Нямам нищо против да изпълнявам заповеди, г-жо Уайнънд — каза Роурк. — Особено ако ги издава способен мъж като Гейл.

Позволи ми аз да се наложа този път, помоли го мислено тя, моля те, позволи ми да се наложа, за теб това е без значение, няма абсолютно никакво значение, откажи му, откажи му заради спомена за онзи миг, който не му принадлежеше.

— Мисля, че трябва да си отдъхнете, г-н Роурк. Да поспите до късно утре. Ще кажа на прислугата да не ви безпокои.

— Благодаря, но няколко часа сън са ми достатъчни, г-жо Уайнънд. Обичам да поплувам преди закуска. Гейл, чукни ми на вратата, като се приготвиш, за да слезем заедно.

Тя погледна над езерото и хълмовете. Нямаше и следа от хора, нямаше никаква друга къща. Имаше само вода, дървета и слънце — техният свят. Той е прав, каза си тя, принадлежим един на друг — тримата.

На скиците за „Кортланд Хоумс“ бяха изобразени шест петнадесететажни сгради, всяка във формата на несиметрична звезда с колона в средата. В колоните бяха вместени асансьорите, стълбищата, отоплителните и всички други инсталации. Апартаментите, разположени по лъчите, бяха оформени като разтегнати триъгълници, до които стига светлина и въздух от три страни в пространствата между лъчите. Таваните бяха отлети, вътрешните стени бяха изградени от пластмасови плочки, които нямат нужда от боядисване или шпакловка. Всички тръби и кабели бяха положени в метални проводи в дъното на етажите, да се отварят и заменят, ако е необходимо, без да се налага скъпоструващо разбиване. Кухните и баните бяха сглобени и готови за монтаж. С вътрешни прегради от лек метал, нагъващ се в стените, можеха да се отворят големи помещения или да се разделят на по-малки. Общите коридори и фоайета бяха сведени до минимум, за да се намалят разходите за чистене и поддръжка. Целият план представляваше съчетание от триъгълници. Панелните здания бяха сложно моделирани от прости структурни детайли. Украса нямаше — формите бяха красиви като скулптури и не се нуждаеха от украшения.

Елсуърт Тухи не погледна плановете, които Кийтинг бе разтворил на бюрото. Гледаше със зяпнала уста скиците в перспектива.

Отметна глава и се разсмя на висок глас.

— Питър, ти си гениален.

Добави:

— Струва ми се, че знаеш точно какво имам предвид. — Кийтинг го гледаше с празен поглед, без любопитство. — Ти се справи с нещо, към което се стремя цял живот, за което хората от векове водят кръвопролитни битки. Свалям ти шапка, Питър, с почит и възхищение.

— Разгледай плановете — каза равнодушно Кийтинг. — Наемът ще бъде десет долара на апартамент.

— Ни най-малко не се съмнявам. Излишно е да ги гледам. О, да, Питър, проектът ще бъде одобрен. Не се тревожи. Ще го приемат. Поздравления, Питър.

— Дяволите да те вземат! — каза Гейл Уайнънд. — Какво се опитваш да постигнеш?

Хвърли на Роурк екземпляр от „Банър“, сгънат на вътрешна страница. На нея имаше снимка с текст:

Роурк хвърли бегъл поглед на снимката и попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш, по дяволите, какво искам да кажа! Да не мислиш, че избирам експонатите в галерията си по подписа? Ако това го е проектирал Питър Кийтинг, аз ще изям целия тираж на днешния „Банър“.

— Питър Кийтинг го е проектирал, Гейл.

— Ти си глупак. Какво целиш?

— След като не искам да разбера за какво говориш, няма да разбера, независимо какво ми казваш.

— Може и да разбереш, ако отпечатам историята, че архитект на държавния жилищен проект е Хауърд Роурк. Ще стане чудесна история, а някой си господин Тухи, който е движещата сила зад повечето подобни проклети проекти, ще стане за смях.

— Ако отпечаташ такова нещо, ще те съдя до дупка.

— Наистина ли?

— Наистина. Откажи се, Гейл. Нали виждаш, че не искам да говорим по този въпрос.

По-късно Уайнънд показа снимката на Доминик и я попита:

— Кой е архитектът?

Тя я погледна.

— Ясно — отвърна тя.

— Какво значи „променящ се свят“, Алва? Как се променя? Кой го променя?

Лицето на Алва Скарет беше донякъде угрижено, но по-скоро изразяваше нетърпение. Хвърли поглед към коректурата на редакционната си статия „Майчинството в променящия се свят“, която зърна на бюрото на Уайнънд.

— По дяволите, Гейл, какво става — промърмори с безразличие.

— И аз това питам — какво става, по дяволите? — Взе коректурата и зачете на глас: — „Светът, с който бяхме свикнали, си отива, с него е свършено и не бива да си правим илюзии по този въпрос. Няма връщане назад, трябва да вървим напред. Днешните майки трябва да дадат пример, да разширят своите емоционални хоризонти, да издигнат себичната любов към своите деца в по-висока сфера, която да обхване всички дечица. Майките трябва да обикнат всяко дете в квартала, на улицата, в града, окръга, в страната и по целия широк, широк свят — точно както обичат своята малка Мери или своя малък Джони.“ — Уайнънд капризно сбръчка нос. — Алва, често бълваме пълен боклук. Но чак такъв…

Алва Скарет не го поглеждаше.

— Не си в крак с времето, Гейл — Гласът му прозвуча глухо и предупреждаващо, сякаш за миг оголи зъби, готвейки се за схватка.

Поведението на Алва Скарет беше толкова необичайно, че Уайнънд загуби желание да продължи разговора. Задраска статията със синия си молив, но чертата сякаш бе нанесена от изморена ръка. Каза му:

— Иди да измислиш нещо друго, Алва.

Скарет стана, взе листа, обърна се и излезе, без да продума.

Уайнънд го проследи с очи озадачен, развеселен, и леко раздразнен.

От няколко години долавяше тенденцията, която неговият вестник бе възприел постепенно, незабележимо, без негово указание. Забелязваше внимателното преиначаване на новините и репортажите, забелязваше половинчатите намеци, неясните подмятания, странните прилагателни на странни места, открояването на някои теми, вмъкването на политически заключения там, където са излишни. Репортажите за спорове между работодател и служител се пишеха така, че работодателят винаги да излиза виновен, и това се постигаше единствено с ефекта на думите, независимо от фактите. Всяко изречение, отнасящо се за миналото, съдържаше квалификации като „мрачното ни минало“ или „нашето мъртво минало“. Ако ставаше дума за нечия лична мотивация, човекът винаги бе „тласкан от егоизъм“ или „движен от алчност“. В една кръстословица „изчезващи индивиди“ беше описание за думата „капиталисти“.

Уайнънд се правеше, че не забелязва, дори се забавляваше. Смяташе, че екипът му е добре обучен и ако популярният жаргон на деня е такъв, момчетата му го възприемат автоматично. Това нямаше никакво значение. Не го допускаше на страницата с редакционните статии, а за останалите нямаше значение. Беше само мимолетна мода, а той бе преживял много такива моди.

Не се обезпокои от кампанията „Ние не четем Уайнънд“. Набави си стикер от онези, които разлепваха по градските тоалетни, залепи го на предното стъкло на своя Линкълн, прибави „И ние също“ и го остави на стъклото достатъчно дълго, за да го забележи и заснеме фотограф от неутрален вестник. През дългогодишната си кариера постоянно бе атакуван, руган, разобличаван от най-могъщите издатели, от най-влиятелните финансови коалиции на властта. Не изпитваше никакъв страх от действията на някой си Гъс Уеб.

Знаеше, че „Банър“ губи популярност. „Временно явление“, казваше на Скарет, вдигайки рамене. Обявяваше читателски конкурс за хумористични стихове, пускаше талони за грамофонни плочи, продажбите леко скачаха и проблемът отпадаше.

Не успяваше да се задейства с пълен капацитет. Желанието му да работи бе по-силно от всякога. Влизаше в кабинета си всяка сутрин, изпълнен с енергия. Но след час се улавяше, че разглежда как е сглобена ламперията по стените или че мислено рецитира детски стихчета. Не изпитваше скука, нито удоволствие като след прозявка, по-скоро мъчително желание да се прозине, но прозявката не идваше. Не би казал, че не харесва работата си. Просто започваше да му писва, нямаше желание да налага решенията си, нито дори да стисне юмруци, само сбръчкваше нос.

Допускаше, че това се дължи на новата тенденция в обществените нагласи. Нямаше причина да не я следва и да не се възползва от нея толкова умело, колкото се бе възползвал от всички предишни моди. Но не му се удаваше да я следва. Не беше от морални скрупули, нито в резултат на позитивна и рационална позиция. Не беше и предизвикателство в името на голяма кауза. Беше капризно усещане, близко до непорочността, до колебанието, което човек изпитва, преди да нагази в калта. Казваше си, че няма значение и няма да е задълго, че ще си възвърне формата, щом вълната се люшне към друга тема, че ще го надживее.

Не му беше ясно защо срещата с Алва Скарет го смути. Стори му се странно, че Алва се е заел с подобни глупости. Но имаше и още нещо, някакво лично отношение в начина, по който Алва излезе от кабинета му. Сякаш бе показал, че повече не смята за нужно да се съобразява с мнението на шефа.

Уайнънд реши, че трябва да уволни Алва, но веднага си каза, смеейки се сам на себе си: да уволня Алва Скарет ли? Все едно да реша, че ще накарам земята да не се върти, или че ще направя немислимото — да закрия „Банър“.

Но в тези летни и есенни месеци имаше и дни, когато „Банър“ му харесваше. В такива дни сядаше на бюрото си, слагаше ръка върху разтворените страници и прясното мастило се размазваше по дланта му. Усмихваше се, щом видеше името на Хауърд Роурк по страниците на „Банър“.

От кабинета му бе издадена заповед до всички отдели: правете реклама на Хауърд Роурк. Рубриките за изкуство и за недвижими имоти, редакционните статии и коментарните колони редовно започнаха да споменават името на Роурк и неговите сгради. Рядко имаше подходящ случай да се пише за архитекти, сградите рядко произвеждаха новини, но „Банър“ намираше претексти и изкусно успяваше да привлече вниманието към името на Роурк. Уайнънд редактираше всяка дума в тези публикации. Те бяха необичайни за страниците на „Банър“, защото бяха написани с вкус. В тях нямаше нищо сензационно, липсваха снимки как Роурк закусва, нямаше нищо от личния му живот, нямаше опити за евтина реклама. Бяха написани деликатно, като признание за великолепен творец.

Уайнънд не казваше нищо на Роурк по този въпрос, Роурк също си мълчеше. Не говореха за „Банър“.

Всяка вечер на връщане в новия си дом Уайнънд заварваше „Банър“ на масата в хола. Откакто се бе оженил, вестникът не влизаше в къщата му. Когато го видя за първи път, той се усмихна, без да продума.

Една вечер й заговори за него. Разлисти вестника и го разгърна на статията за летните курорти, посветена основно на Монаднок Вали. Вдигна очи към Доминик, която седеше на пода до камината. Каза й:

— Благодаря ти, скъпа.

— За какво, Гейл?

— Че усети кога ще се зарадвам да видя „Банър“ в дома си.

Премести се на пода до нея и обгърна нежните й рамене.

— Помисли за хвалбите, с които „Банър“ обсипва политици, филмови звезди, гостуващи велики херцози и всевъзможни убийци през всички тези години. Помисли за кампаниите ми в полза на трамвайния транспорт, кварталите с червени фенери и домашно отглежданите зеленчуци. За първи път, Доминик, казвам това, в което вярвам.

— Да, Гейл…

— Никога не съм използвал цялата власт, която исках и постигнах… Сега ще видят какво мога да направя с нея. Ще ги заставя да го признаят по достойнство. Ще му създам славата, която заслужава. Обществено мнение ли? Общественото мнение е такова, каквото го правя аз.

— Мислиш ли, че той иска такова нещо?

— Сигурно не. Не ме интересува. Той има нужда от слава и ще я има. Искам да я има. Като архитект той принадлежи на обществото. Не може да попречи вестниците да пишат за него, ако решат.

— Статията за него… ти ли я написа?

— Почти.

— Гейл, колко добър журналист си можел да станеш.

Кампанията даде резултати, но не каквито очакваше Уайнънд. Повечето читатели не й обърнаха никакво внимание. Но хората на изкуството, интелектуалните и журналистическите среди започнаха да се присмиват на Роурк. Уайнънд дочуваше коментари като: „Роурк ли? О, да, любимецът на Уайнънд“; „Славното момче на Банър“; „Геният на жълтата преса“; „Банър“ отстоява каузата на изкуството — изпратете два капака от кутии или качествено факсимиле; „Не се ли досещахте? За мен Роурк винаги е бил талант, подходящ за вестниците на Уайнънд“.

— Ще видим — казваше презрително Уайнънд и продължаваше кампанията.

Насочваше към Роурк всяка голяма поръчка, чиито собственици се поддаваха на натиск. Благодарение на него от пролетта офисът на Роурк сключи договори за яхтклуб на Хъдзън, бизнес сграда и две частни къщи.

— Ще ти осигуря повече поръчки, отколкото можеш да поемеш — казваше Уайнънд. — Ще направя така, че да наваксаш за всичките години, които си пропилял заради тях.

Една вечер Остин Хелър каза на Роурк:

— Ако ми позволиш тази дързост, смятам, че имаш нужда от съвет, Хауърд. Да, разбира се, имам предвид този абсурд с г-н Гейл Уайнънд. Неразделното ви приятелство е в разрез със здравия разум. В края на краищата има различни категории хора — не, не говоря на езика на Тухи, — но има някои неща, които разделят хората и тези граници не бива да бъдат преминавани.

— Да, има. Но никой не е определил точно къде са тези граници.

— Приятелството си е твой проблем. Но има един аспект, който трябва да бъде пресечен и ти поне веднъж ще ме изслушаш.

— Слушам те.

— Според мен е хубаво, че те обсипва с всички тези поръчки. Сигурен съм, че ще бъде възнаграден и като отиде в ада, където му е мястото, ще бъде издигнат няколко кръга нагоре. Но той трябва да спре рекламата, с която „Банър“ те залива. Накарай го да я спре. Не ти ли е ясно, че подкрепата на вестниците на Уайнънд е позор? — Роурк мълчеше. — Вреди ти професионално, Хауърд.

— Знам.

— Ще го накараш ли да спре рекламата?

— Не.

— Но защо, по дяволите?

— Казах, че ще те изслушам, Остин. Не съм казал, че ще говорим за него.

Беше късна есен. Един следобед Уайнънд дойде в офиса на Роурк, както правеше често в края на работния ден. Тръгнаха заедно и Уайнънд каза:

— Каква хубава вечер. Хайде да се разходим, Хауърд. Искам да ти покажа един имот.

Поведе го към Хелс Кичин. Заобиколиха голям правоъгълник — две преки между Девето и Единадесето авеню и пет преки от север на юг. Роурк видя мръсни изоставени жилищни сгради, рухнали тухлени стени, разкривени входове, изгнили дъски, сиви влакна, стърчащи от тесни вентилационни шахти. Нямаше следа от живот. Всичко гниеше и се рушеше.

— Ти ли си собственикът? — попита Роурк.

— Всичко това е мое.

— Защо ме доведе тук? Не знаеш ли, че за един архитект тази гледка е по-страшна от цяло поле с разложени трупове?

Уайнънд посочи бялата фасада на нов крайпътен ресторант в другия край на улицата:

— Хайде да влезем там.

Седнаха на чиста метална маса до прозореца. Уайнънд поръча кафе. Чувстваше се като у дома си, както и в най-изисканите ресторанти в града. Елегантността му придобиваше особено качество — не влизаше в противоречие с атмосферата, а сякаш я преобразяваше. Присъстваше като крал, който винаги се държи по един и същи начин, и щом влезе в някоя къща, тя се превръща в палат. Облегна се с лакти на масата, наблюдавайки Роурк над димящото кафе с присвити, весели очи. Посочи с пръст отсрещния тротоар.

— Това е първият имот, който купих, Хауърд. Беше отдавна. Не съм предприемал нищо тук.

— Защо го пазиш?

— За теб.

Роурк насочи към устните си голямата бяла чаша с кафе, вдигайки към Уайнънд присвити, присмехулни очи. Знаеше, че Уайнънд очаква нетърпеливи въпроси, но вместо това спокойно зачака.

— Ти си непоправим инат — засмя се Уайнънд, отстъпвайки. — Добре. Слушай. Тук съм се родил. Щом бях в състояние да купувам недвижима собственост, започнах да купувам терени тук. Къща по къща. Квартал по квартал. Отне ми много време. Можех да купувам по-добри терени и бързо да натрупам пари, както направих по-късно, но изчаквах, докато изкупя целия район. Бях наясно, че години наред няма да го използвам. Реших, че един ден точно на това място ще се издигне „Уайнънд Билдинг“… Добре де, мълчи си колкото искаш — видях изражението ти.

— Господи, Гейл!…

— Какво ще кажеш? Искаш ли да се заемеш? Неудържимо ли искаш?

— Бих дал живота си — само че тогава няма да мога да построя „Уайнънд Билдинг“. Това ли искаше да чуеш?

— Нещо такова. Няма да ти поискам живота. Но е приятно поне веднъж човек да те накара да изгубиш ума и дума. Благодаря ти, че си изумен. Това показва, че си наясно какво означава „Уайнънд Билдинг“. Ще бъде най-високата сграда в града. И най-внушителната.

— Знам, че искаш да е точно такава.

— Все още няма да започвам строежа. Чакам от години подходящия момент. А сега и ти ще чакаш заедно с мен. Знаеш ли, че ми доставя известно удоволствие да те измъчвам? Че винаги съм искал да те изтезавам?

— Знам.

— Доведох те тук, за да ти кажа, че когато реша да строя, архитектът ще си ти. Изчаквах, защото усещах, че не съм готов. След като те срещнах, почувствах, че съм готов — и то не само защото ти си архитект. Но ще трябва да почакаме още известно време, още година-две, докато страната се изправи на крака. Сега не е време за строителство. Разбира се, всички твърдят, че времето на небостъргача е отминало. Че е отживелица. Пет пари не давам. Ще направя така, че да се изплати. „Уайнънд Ентърпрайзис“ има офиси, пръснати из целия град. Ще ги събера всички в една сграда. Имам влияние над доста важни хора, които ще принудя да наемат останалите помещения. Може би ще е последният небостъргач, построен в Ню Йорк. Още по-добре. Най-големият и последният.

Роурк гледаше рухналите сгради отсреща.

— Всичко ще бъде съборено, Хауърд. Изцяло. Ще го изравня със земята. Това бе мястото, където аз не командвах. Тук ще има парк, а в него ще се издига „Уайнънд Билдинг“… Най-хубавите сгради в Ню Йорк се губят, защото не се виждат, наблъскани една до друга между улиците. Моята сграда ще се вижда. Ще преобрази целия район. Нека други да последват примера ми. Сигурно ще кажат, че кварталът не е хубав. А как се правят хубави квартали? Ще видят. Това място може да стане новият център на града, когато градът заживее нов живот. Правя такива планове, откакто „Банър“ беше четвъртокласен парцал. Сметките ми излязоха правилни, нали? Знаех какъв ще стана… Небостъргачът ще бъде паметник на моя живот, Хауърд. Помниш ли какво каза, когато за първи път дойде в кабинета ми? Проявление на моя живот. В миналото ми имаше неща, които не ми харесват. Но всичко, с което се гордея, ще бъде съхранено. Когато си отида от този свят, тази сграда ще е Гейл Уайнънд… Знаех, че рано или късно ще открия подходящия архитект. Не знаех, че за мен той ще е много повече от архитект, когото наемам. Радвам се, че стана така. Все едно че получих награда, някакъв вид прошка. Моето последно и най-голямо постижение ще е и твое. Ще бъде не само моят паметник, но и най-хубавият подарък от мен за мъжа, когото ценя най-много на света. Не се мръщи, знаеш, че за мен си точно това. Погледни развалините отсреща. Исках да седнем тук и да погледам как ги наблюдаваш. Ще ги изравним със земята — ти и аз. И на тяхно място ще се издигне „Уайнънд Билдинг“ на Хауърд Роурк. Чакам този миг от деня, в който съм се родил. От деня, когато си се родил, ти чакаш най-големия си шанс. Ето го, Хауърд, той е отсреща. Твоят шанс, даден от мен.

X

Дъждът беше спрял, но на Питър Кийтинг му се искаше да завали отново. Уличната настилка блестеше, стените на сградите бяха покрити с тъмни петна. И тъй като влагата не идваше от небето, градът сякаш бе облян в студена пот. Въздухът бе натежал от ранния полумрак, тревожен като преждевременна старост. Прозорците светеха мътно жълто. Въпреки че дъждът спря, Кийтинг се чувстваше мокър до кости.

Тръгна рано от офиса си и се запъти към къщи. От дълго време офисът му изглеждаше нереален. Реални бяха само вечерите, когато скришом се мушваше в жилището на Роурк. Не се мушваше и не беше скришом, казваше си гневно той, но знаеше, че е така, нищо, че минаваше през фоайето на „Енрайт Хауз“ и се качваше в асансьора като всеки, зает с някаква работа. Изпитваше смътна тревога, оглеждаше всяко лице, страхуваше се, че някой ще го познае. Носеше бремето на анонимна вина, не към конкретен човек, а ужасяващо усещане за вина без жертви.

Взимаше от Роурк първите скици за всеки детайл на „Кортланд“ и ги даваше на служителите си да ги пречертаят в работни скици. Изслушваше инструкциите на Роурк. Запаметяваше аргументите, които да поднесе на хората си срещу всяко възможно възражение. Поглъщаше всичко като звукозаписно устройство. А после, когато обясняваше на чертожниците, гласът му звучеше като грамофонна плоча. Не проявяваше интерес към нищо. Не задаваше въпроси.

Тръгна бавно по улиците, над които бе надвиснал дъждът. Погледна нагоре и видя празно пространство на мястото на познатите небостъргачи. Не приличаше на мъгла или облаци, а на твърд слой сиво небе, стоварил гигантско, безмълвно разрушение. Гледката на сградите, стопяващи се в небето, винаги го потискаше. Продължи да върви със сведени очи.

Първо забеляза обувките. Усети, че вероятно е видял лицето на жената, че инстинктът за самосъхранение е отклонил погледа му от лицето и е насочил съзнателното възприятие към обувките. Бяха ниски и кафяви, с връзки, агресивно всезнайни, прекалено излъскани на калната настилка, презрителни към дъжда и красотата. Погледът му се издигна към кафявата пола, добре скроеното сако, скъпо и безлично като униформа, към ръката в скъпа ръкавица, към ревера, закичен с абсурдна брошка — кривокрак мексиканец с червени панталони от емайл, — напразно претендираща за шик, към тънките устни, очилата и очите зад тях.

— Кейти — изрече той.

Тя стоеше до витрина на книжарница. Погледът й се колебаеше дали да го разпознае или да се отклони към заглавието на книгата, което разглеждаше. Очевидно го разпозна, на устните й се появи намек за усмивка, а погледът се върна към заглавието на книгата, за да го запомни. После насочи очи обратно към Кийтинг. Усмихна се приятно, без усилие да скрие някакво огорчение, но и без удоволствие, че го вижда, просто се усмихна приятно.

— Виж ти, Питър Кийтинг — каза тя. — Здравей, Питър.

— Кейти… — Не намери сили нито да протегне ръка, нито да се приближи до нея.

— Представяш ли си, срещаме се така, случайно, все едно че Ню Йорк е малко градче, макар и да му липсват по-добрите качества на малкия град. — Гласът й не прозвуча напрегнато.

— Какво правиш тук? Мислех… чух, че… — Беше научил, че си е намерила хубава работа във Вашингтон и преди две години се е преместила да живее там.

— Дойдох по работа. Утре ще бързам да се върна. Но не ми е неприятно. Ню Йорк изглежда толкова безжизнен, толкова бавен.

— Радвам се, че имаш хубава работа… ако имаш предвид това… нали това искаш да кажеш?

— Че харесвам работата си? Колко глупаво звучи. Вашингтон е единственият град в страната, който е на висота. Не ми е ясно как хората могат да живеят другаде. С какво се занимаваш, Питър? Прочетох името ти във вестника онзи ден, беше за нещо голямо.

— Аз… работя… Не си се променила много, Кейти, нали?… Искам да кажа, лицето ти… същата си… донякъде…

— Това е единственото ми лице. Защо хората винаги си говорят как са се променили, ако не са се виждали година или две? Срещнах случайно Грейс Паркър вчера и тя направи истинска инвентаризация на външния ми вид. Отгатвах всяка нейна дума, още преди да я изрече: „Толкова добре изглеждаш, не си остаряла и с един ден, наистина е така, Катрин.“ Хората имат провинциални маниери.

— Но… ти наистина изглеждаш добре… Приятно ми е… да те видя…

— И аз се радвам да те видя. Как са нещата в строителната индустрия?

— Не знам… Сигурно си прочела за „Кортланд“… Проектирам „Кортланд Хоумс“, жилищен…

— Разбира се. Точно така беше. Мисля, че е много добре за теб, Питър. Да работиш нещо, не само за печалба и за тлъст хонорар, а в името на обществото. Смятам, че архитектите трябва да престанат да ламтят за пари и да отделят по малко време за държавна работа с по-широки хоризонти.

— Повечето от тях веднага биха се заели с такава работа, ако можеха, но човек се добира до нея много трудно, това е затворен…

— Да, да, знам. Няма как да обясним на широката публика нашите методи на работа и затова слушаме такива нелепи и досадни оплаквания. Не бива да четеш вестниците на Уайнънд, Питър.

— Изобщо не чета вестниците на Уайнънд. Какво общо по дяволите има това с… Не знам за какво говорим, Кейти.

Каза си, че тя не му дължи нищо, освен всичкия гняв и презрение, на които е способна. И все пак, съвсем по човешки, очакваше по някакъв начин да издаде напрежението си. Но тя изобщо не беше напрегната.

— Сигурно имаме доста неща да си кажем, Питър. — Тези думи щяха да го ободрят, ако не ги бе изрекла с такава лекота. — Не можем да останем тук цял ден. — Погледна си часовника. — Имам около час, защо не ме заведеш някъде да пийнем по чаша чай, горещият чай ще ти дойде добре, изглеждаш премръзнал.

Това бе единственият й коментар за външния му вид, а погледът й не изразяваше нищо. Дори Роурк се смая колко съм се променил, каза си той.

— Да, Кейти. Чудесна идея. Аз… — Искаше му се да го бе предложил той, а не тя — това беше най-подходящото нещо, което можеха да направят. Не му беше приятно, че тя се сеща кое е най-подходящо, и то толкова бързо. — Хайде да намерим някое приятно и тихо местенце…

— Да отидем в Торп, тук, зад ъгъла. Правят най-хубавите сандвичи за чай.

Хвана го под ръка, за да пресекат улицата и пусна ръката му, щом стигнаха на отсрещния тротоар. Направи го автоматично, без да й направи впечатление.

В Торп имаше щанд със сладкиши и бонбони. Голяма купа със зелени и бели захаросани бадеми се опули срещу Кийтинг. Носеше се миризма на портокалова глазура. Осветлението беше слабо, като застинала оранжева мъгла, а заради миризмата светлината сякаш лепнеше. Масите бяха съвсем малки и прекалено близо една до друга.

Той седна и заби поглед в дантелената салфетка върху черното стъкло на масата. После вдигна очи към Катрин и разбра, че е излишно да бъде предпазлив: тя не реагира на изпитателния му поглед. Изражението й не се промени, когато погледът му се премести от нейното лице към лицето на жената на съседната маса. Сякаш беше безразлична към собствената си личност.

Най-много се е променила устата й, отбеляза мислено той. Устните й се бяха изтънили и около властната им линия имаше само бледа ивица плът. Уста, създадена да издава заповеди, каза си той, но не важни или жестоки заповеди, а само незначителни и малки, например за водопроводи и дезинфектанти. Забеляза бръчиците в ъгълчетата на очите й, където кожата приличаше на смачкана и изгладена хартия.

Заразказва му за работата си във Вашингтон. Той я слушаше неприветливо. Не чуваше думите, а само звученето на сухия й хрипкав глас.

Сервитьорка в колосана светлолилава униформа дойде да им вземе поръчката. Катрин отсече:

— Специални сандвичи и чай. Моля.

Кийтинг си поръча само кафе. Катрин го изгледа и той внезапно изпадна в паника и смут. Не биваше да признава, че не е в състояние да хапне нищо, това би я ядосало. Добави:

— Шунка и швейцарско сирене с ръжен хляб, може би.

— Питър, какви ужасни навици за хранене! За момент, госпожице. Нали не искаш точно това, Питър. Никак не е полезно. Трябва да ядеш прясна салата. А кафето е вредно в този час. Американците пият прекалено много кафе.

— Добре — каза Кийтинг.

— Чай и салата асорти… И… госпожице! — към салатата да няма хляб. Напълняваш, Питър — дайте му диетични бисквити. Моля.

Кийтинг изчака светлолилавата униформа да се отдалечи и каза обнадежден:

— Променил съм се, нали, Кейти? Изглеждам ужасно, нали? — Дори и неприятна забележка от нейна страна би била проява на лично отношение.

— Моля? Да, вероятно. Не е здравословно. Американците нямат никаква представа как да се хранят. Разбира се, мъжете твърде много държат на външния си вид. Много по-суетни са от жените. Вече жените са се заели с всички полезни дейности. Жените ще изградят един по-добър свят.

— Как се гради по-добър свят, Кейти?

— Ако отчиташ решаващия фактор, който разбира се, е икономиката…

— Не, аз… Нямах предвид това… Кейти, много съм нещастен.

— Съжалявам, че е така. Толкова много хора днес се чувстват нещастни. Защото сме в период на преход и хората са объркани. Но ти винаги си имал весел нрав, Питър.

— Ти… помниш ли какъв бях?

— За бога, Питър, говориш така, сякаш са минали шейсет и пет години.

— Случиха се толкова много неща. Аз… — Реши да й каже. Трябваше да й каже. Стори му се най-лесно да го каже съвсем просто. — Ожених се. И се разведох.

— Да, четох. Зарадвах се, че си се развел. — Той се наведе. — След като съпругата ти е била жена, готова да се омъжи за Гейл Уайнънд, имаш късмет, че си се отървал от нея.

Хроничното нетърпение, с което тя изреждаше думите, не се промени при изричането на тези изречения. Той нямаше повод да се усъмни, че мнението й по въпроса беше точно такова.

— Кейти, ти си много тактична и мила… но остави настрана този театър — каза той, съзнавайки с ужас, че не е театър. — Остави го… Кажи ми какво си помисли тогава за мен… Кажи ми всичко… каквото и да е то… Искам да чуя… Не разбираш ли? Ще се чувствам по-добре, ако го чуя.

— Сигурна съм, Питър, че не искаш да си разменяме обвинения. Бих казала, че проявяваш самомнителност, ако не се държеше толкова детински.

— Как се почувства… онзи ден… когато не дойдох… а след това си разбрала, че съм се оженил? — Някакъв неясен инстинкт го тласкаше във вцепенението му да бъде брутален, тъй като нямаше друг избор. — Кейти, страдаше ли тогава?

— Разбира се, че страдах. Всички млади хора страдат в такива ситуации. После ми се видя глупаво. Заплаках и закрещях ужасни неща на чичо Елсуърт. Наложи се той да извика лекар да ми даде успокоителни. Седмици наред ми се случваше да припадам на улицата без причина, което беше твърде неприятно. Но това са обикновени неща, сигурно всеки ги преболедува, като дребната шарка. Защо да очаквам, че ще съм изключение, както каза чичо Елсуърт?

Не съм знаел, че има нещо по-лошо от живия спомен за болката и то е мъртвият спомен, каза си Кийтинг. Тя продължи:

— И разбира се, ние знаехме, че е за добро. Не се виждам омъжена за теб.

— Не се ли виждаш, Кейти?

— Имам предвид за когото и да било. Нещата нямаше да вървят, Питър. По темперамент не съм подходяща за семеен живот. Той е твърде егоистичен и ограничен. Естествено, разбирам какво чувстваш точно сега и съм ти признателна. Човешко е да изпитваш нещо като угризение, тъй като ме заряза, както казват хората. — Той потръпна. — Нали виждаш колко глупаво звучи. Нормално е да се поразкаеш, съвсем естествено е, но трябва да погледнем обективно, ние сме възрастни и разумни хора, няма нищо страшно, не можем нищо да променим, така сме устроени, просто трупаме опит и продължаваме нататък.

— Кейти! Сега не разговаряш с някое пропаднало момиче, на което искаш да помогнеш. Говориш за самата себе си.

— Има ли съществена разлика? Проблемите на хората са еднакви, както и емоциите им.

Видя я как отхапва тънко парченце хляб със зелени петна от салата и забеляза, че и неговата поръчка е сервирана. Порови с вилицата в купата със салата и си наложи да опита сивкава диетична бисквита. Установи колко е странно човек да не се храни автоматично, а със съзнателно усилие. Бисквитата като че ли нямаше край, той продължаваше да дъвче и да движи челюстите си, но количеството на сивкавата маса в устата му не намаляваше.

— Кейти… от шест години… си мисля как един ден ще ти поискам прошка. Сега имам тази възможност, но няма да го сторя. Изглежда… изглежда безсмислено. Знам колко е ужасно да ти го кажа, но така усещам нещата. Това е най-лошото, което съм извършил в живота си, но не защото те нараних. Нараних те, Кейти, може би повече отколкото ти си мислиш. Но това не е най-голямата ми вина… Кейти, наистина исках да се оженя за теб. Това е единственото, което истински съм искал. Няма прошка за този грях — че не направих това, което исках. За мен е толкова долно, необяснимо и абсурдно, като безумието, защото е нелепо и недостойно, само болка, и то пропиляна болка… Кейти, защо всички твърдят, че е лесно и лошо да правим онова, което искаме и че ни е нужна дисциплина, за да си налагаме ограничения? Най-трудното нещо на света е да правим онова, което искаме. То изисква най-голяма смелост. Онова, което наистина искаме. Така, както аз исках да се оженя за теб. То бе съвсем различно от желанието ми да преспя с някоя жена или да се напия, или да си видя името във вестниците. Тези неща дори не са желания, хората ги правят, за да избягат от желанията, защото когато наистина искаш нещо, поемаш огромна отговорност.

— Питър, това, което каза, звучи много грозно и егоистично.

— Може би. Не знам. Винаги съм ти казвал истината. За всичко. Дори когато не си искала да я чуеш. Не можех да не ти казвам истината.

— Да. Така е. Това е достойно за уважение. Ти беше чудесно момче, Питър.

Ядосва ме тази купа със захаросани бадеми на щанда, каза си той с необяснимо раздразнение. Бадемите бяха зелени и бели, а в този сезон нямаше причина да са зелени и бели — цветовете на празника свети Патрик, когато на всички витрини са изложени такива бонбони. Свети Патрик е символ на пролетта, на нещо по-хубаво от пролетта, на вълшебното очакване точно преди началото на пролетта.

— Кейти, не бих казал, че още съм влюбен в теб. Не знам дали съм влюбен. Никога не съм си задавал този въпрос. Сега вече е без значение. Не ти го казвам, защото имам някаква надежда, или защото се замислям дали да опитам… Знам само, че те обичах, Кейти, обичах те, независимо от всичко, което сторих, дори и ако сега го казвам за последен път, обичах те, Кейти.

Тя го погледна. Изглеждаше доволна. В погледа й нямаше вълнение, щастие или съчувствие, а само обикновено доволство. Ако се държеше съвсем като стара мома и разочарована социална работничка, както биват възприемани такива жени, ако презираше секса от висотата на собственото си надменно целомъдрие, това би било някакъв вид потвърждение, макар и враждебно. Но с веселата си търпимост тя сякаш признаваше, че да се влюбиш, е човешко, случва се на всеки, че влюбването е подобно на много други прояви на слабост без особени последици. Думите му й доставиха удоволствие, но тя би се зарадвала по същия начин, ако ги бе чула от който и да е друг мъж. По същия начин мексиканецът от червен емайл на ревера й беше насмешлива отстъпка пред хорското изискване за суетност.

— Кейти… Кейти, нека си кажем, че това, което се случва сега, е без значение — важно е миналото, нали? Сегашното не може да промени миналото, нали, Кейти?… Хората съжаляват, че миналото е безвъзвратно, че нищо не може да го промени — но аз се радвам, че е така. Не можем да го развалим. Можем само да се замисляме за миналото, нали? Защо не? Точно както ти каза, като възрастни хора, без да се заблуждаваме или да храним надежди, а само да се връщаме към него… Помниш ли, когато дойдох в дома ти в Ню Йорк за първи път? Ти беше толкова слабичка и дребничка, косата ти стърчеше във всички посоки. Казах ти, че никога няма да обичам друга. Сложих те на коленете си, ти беше толкова лека, аз ти повтарях, че никога няма да обичам друга. А ти каза, че знаеш.

— Спомням си.

— Когато бяхме заедно… Кейти, срамувам се от толкова много неща, но не се срамувам от нито един миг, в който сме били заедно. Когато ти предложих да се омъжиш за мен — не, всъщност никога не съм ти предлагал да се омъжиш за мен — само ти казах, че сме сгодени, а ти каза „да“, седяхме на една пейка в парка, валеше сняг…

— Да.

— Носеше смешни вълнени ръкавици. Без пръсти. Спомням си, че по мъха имаше капчици вода, капчиците бяха кръгли и заблестяха като кристал, когато мина някаква кола.

— Да, мило е понякога да поглеждаме назад. Но с времето човек разширява хоризонтите си. Извисява се духовно с годините.

Той дълго мълча. После каза с равен глас:

— Съжалявам.

— Защо? Много си мил, Питър. Винаги съм казвала, че мъжете сте сантиментални.

Той си помисли: не играе театър, човек не може да играе такъв театър, освен ако не залъгва и самия себе си, но тогава всичко е театър, от който няма изход, а реалността не съществува…

Тя продължи да му говори и се върна към темата за Вашингтон. Той й отвръщаше, ако се налага.

Представял си бе, че има проста последователност от миналото към сегашното и че ако в миналото е претърпял някаква загуба, човек изпитва болка в сегашното, болка, която обезсмъртява загубата. Но не бе допускал, че е възможно миналото да бъде унищожавано по такъв начин, да бъде убивано със задна дата, все едно че за нея никога не е съществувало.

Тя погледна часовника си и ахна с леко нетърпение.

— Закъснявам. Трябва да бягам.

Попита я изморено:

— Имаш ли нещо против, ако не те изпратя, Кейти? Не искам да съм груб. Но мисля, че така е по-добре.

— Не, разбира се. Нямам нищо против. Мога да си намеря сама пътя по улиците, а и между стари приятели няма място за официалности. — Взе си чантата и ръкавиците, смачка салфетката на топка и я пусна внимателно в чашата. — Ще ти звънна следващия път, като дойда в Ню Йорк. Може пак да хапнем заедно. Но не мога да обещая кога ще стане. Толкова съм заета, толкова много пътувам, миналия месец бях в Детройт, следващата седмица летя за Сейнт Луис, но като ме засилят отново в Ню Йорк, ще ти звънна. До скоро, Питър, наистина беше много приятно.

XI

Гейл Уайнънд гледаше излъсканата дървена палуба на яхтата. Излъсканият дървен под и една месингова брава, пламтяща под слънчевите лъчи, му създаваха усещане за света наоколо: необятно пространство, изпълнено със светлина, между искрящата шир на небето и океана. Беше февруари. Яхтата стоеше неподвижна, с притихнали машини, във водите на южния Пасифик.

Облегна се на перилата и погледна надолу към Роурк, който плуваше по гръб, с изпънато тяло, разтворени ръце и затворени очи. По загара му личеше, че е прекарал поне месец по този начин. На Уайнънд му харесваше да осмисля пространството и времето чрез мощността на яхтата си, чрез загара на Роурк или на собствените си ръце, опрени на перилата.

Не бе плавал от няколко години на яхтата. Този път пожела Роурк да му гостува сам. Тръгнаха без Доминик.

Уайнънд му каза:

— Съсипваш се, Хауърд. На твоето темпо никой не би издържал задълго. Още от „Монаднок“, нали? Ще намериш ли смелост да направиш най-трудното — да си починеш?

Удиви се, че Роурк не възрази, а се засмя:

— Не бягам от работата си, ако това те изненадва. Знам кога да спра — и мога да спра само изцяло. Знам, че прекалих. Напоследък хабя твърде много хартия и работата ми е калпава.

— Нима ти се случва да работиш калпаво?

— Вероятно повече от всеки друг архитект, без да имам никакво оправдание. Единствената разлика е, че неудачните ми неща потъват в собственото ми кошче за боклук.

— Предупреждавам те, че ще отсъстваме с месеци. Ако след седмица започнеш да съжаляваш и заплачеш за чертожната си маса, като всички, които не знаят как се бездейства, няма да те върна обратно. Когато съм на яхтата си, ставам най-лошият диктатор. Ще имаш всичко, което пожелаеш, с изключение на хартия и моливи. Дори няма да ти разреша свобода на словото. Стъпиш ли на борда, нито дума за трегери, пластмаса или армиран бетон. Ще те науча да се храниш, да спиш и да живееш като най-безделния милионер.

— Искам да опитам.

Работата в кантората не налагаше Роурк да е там през следващите няколко месеца. Текущите му задачи бяха завършени. Две нови поръчки предстояха едва през пролетта.

Направи всички чертежи, нужни на Кийтинг за „Кортланд“. Строежът трябваше да започне всеки момент. Преди да отплават, в края на декември Роурк отиде да погледне още веднъж терена на „Кортланд“. Присъедини се анонимно към група любопитни безделници, които гледаха как парните екскаватори загребват пръстта, разчиствайки пътя за бъдещите основи на сградата. „Ист Ривър“ се лееше в широка лента ленива черна вода. Отвъд реката, в рехавия сняг, се извисяваха смекчените линии на небостъргачите, загатнати като на розово-син акварел.

Доминик не възрази, когато Уайнънд й каза, че иска да тръгне с Роурк на дълго плаване.

— Скъпа, нали разбираш, че това не е бягство от теб? Имам нужда за известно време да се откъсна от всичко. Когато съм с Роурк, все едно че съм сам със себе си, но ми е по-спокойно.

— Разбира се, Гейл. Нямам нищо против.

Погледна я и се засмя, безкрайно доволен.

— Доминик, струва ми се, че ревнуваш. Страхотно, благодарен съм му повече от всякога — ако това те кара да ме ревнуваш.

Тя не знаеше дали ревнува и кого.

Яхтата отплава в края на декември. Роурк наблюдаваше с усмивка разочарованието на Уайнънд, когато разбра, че не е нужно да налага дисциплина. Роурк не говореше за сгради, лежеше с часове на палубата под слънцето и експертно се отдаде на безделие. Говореха малко. Минаваха дни, в които Уайнънд не можеше да си спомни дали са разменили и дума. Може би изобщо не бяха проговаряли. Спокойствието беше най-доброто общуване.

Гмурнаха се заедно да поплуват. Уайнънд се върна първи на яхтата. Облегна се на парапета и проследи с поглед Роурк във водата. Помисли си с каква власт разполага в този миг: може да заповяда яхтата да отплава и да изостави червенокосото тяло на слънцето и океана. Тази мисъл му достави удоволствие: усещаше властта, но усещаше също, че е в отстъпление, защото знае, че няма сила, която да го накара да упражни тази власт. Всички физически фактори бяха на негова страна: достатъчно бе само да задейства гласните си струни, да издаде нареждане. Нечия ръка ще отвори клапан и покорната машина ще тръгне. Помисли, че не е само въпрос на морал, на отвращение от подобен акт. Възможно е да изоставиш някого, ако от това зависи съдбата на цял континент. Но той за нищо на света не би изоставил този човек. Безпомощният в този момент беше той, Гейл Уайнънд, стъпил върху твърдите дъски на палубата. Роурк, носещ се по водата като парче дърво от корабокрушение, излъчваше по-голяма сила от тази на машината в търбуха на яхтата. Защото от тази сила е възникнала машината, помисли Уайнънд.

Роурк се изкачи обратно на палубата. Уайнънд погледна тялото на Роурк. Струйки вода се стичаха по ъглестите му форми. Каза:

— Допуснал си грешка с Храма на Стодард, Хауърд. Онази статуя трябваше да е твоята, а не на Доминик.

— Не. Твърде голям егоист съм, за да направя такова нещо.

— Егоист ли? На един егоист би му харесало. Използваш думите по най-странния начин.

— Използвам ги точно. Не желая да съм символ на каквото и да било. Аз съм само това, което съм.

Излегнат в шезлонга, Уайнънд доволно вдигна поглед към матирания фенер на стената над него. Фенерът възпираше черната пустота на океана и му създаваше усещане за самота зад твърди стени от светлина. Чуваше как се движи яхтата, усещаше топлия нощен въздух по лицето си, не виждаше нищо, освен палубата край себе си.

Роурк стоеше пред него на перилата. Високият му бял силует бе облегнат на черното пространство с вдигната глава, каквато Уайнънд бе видял в една незавършена сграда. Ръцете му бяха вкопчени в перилата. Ръцете му бяха осветени под късите ръкави на ризата. Вертикални сенчести ивици открояваха стегнатите мускули на ръцете и сухожилията на врата. Уайнънд отново се замисли за мотора на яхтата, за небостъргачите, за презокеанските кабели, за всичко, сътворено от човека.

— Хауърд, точно това исках. Да си тук с мен.

— Знам.

— Знаеш ли какво е това? Скъперничество. Скъперник съм за две неща на земята: за теб и за Доминик. Аз съм милионер, който никога не е притежавал нищо. Помниш ли какво ми каза за притежанието? Аз съм като дивак, открил идеята за частната собственост и обезумял по нея. Колко странно. Спомни си Елсуърт Тухи.

— Защо Елсуърт Тухи?

— Имам предвид онова, което проповядва. Чудя се дали си дава сметка какво отстоява. Себеотрицание в абсолютния смисъл ли? Та аз съм именно това. Дава ли си сметка, че аз съм въплъщение на неговия идеал? Разбира се, той не би одобрил моя мотив, но мотивите не променят фактите. Ако има предвид истинско себеотрицание, във философския смисъл — а г-н Тухи е философ, — като много по-широко понятие от парите, нека да погледне мен. Никога не съм притежавал нищо. Никога нищо не съм искал. Не ме е грижа — в най-космическия смисъл, който Тухи може да си представи. Превърнах себе си в барометър, отчитащ налягането на целия свят. Гласът на масите ме тласка нагоре и надолу. Разбира се, през това време натрупах състояние. Да не би това да променя същността на картината? Да предположим, че раздам и последния си цент. Да предположим, че не бях вземал никакви пари, а се бях заел да служа на хората от чист алтруизъм. Какво трябваше да правя? Точно онова, което правя. Да създам максимално удоволствие на възможно най-голям брой хора. Да изразявам възгледите, желанията, вкусовете на мнозинството. Мнозинството, което ми дава одобрението си и ме подкрепя със свободна воля, под формата на бюлетина от три цента, пускана всяка сутрин на близката будка за вестници. Какво представляват вестниците на Уайнънд? Тридесет и една години те представляват всеки друг, само не Гейл Уайнънд. Заличил съм егото си от реалността така, както никога не е успявал никой светец в никоя обител. Въпреки това хората ме смятат за корумпиран. Защо? Светецът в обителта жертва само материалните неща. Твърде ниска цена за прославата на душата му. Той пази душата си, отказвайки се от света. А аз — аз придобих автомобили, копринени пижами, луксозна къща и в замяна дадох на света душата си. Кой жертва повече — ако саможертвата е изпит за добродетел? Кой е истинският светец?

— Гейл… не съм допускал, че ще си признаеш всичко това.

— Защо не? Знаех какво правя. Исках власт над колективната душа и я получих. Колективна душа. Това е неясно понятие, но ако някой иска да му придаде ясен образ, нека вземе брой от „Ню Йорк Банър“.

— Да…

— Разбира се, Тухи ще ми каже, че не това има предвид под алтруизъм. Той има предвид, че не трябва да оставям хората сами да решават какво искат. Трябва да решавам аз. Трябва да го определям не според това какво ми харесва на мен или на тях, а каквото аз мисля, че трябва да им харесва на тях и да им го набивам в главите. Трябва да им се набива, след като доброволно са си избрали „Банър“. В наше време по света има и такива алтруисти.

— Осъзнаваш ли го?

— Разбира се. Какво друго да прави човек, ако трябва да служи на хората? Ако трябва да живее за другите? Или да изпълнява желанията на всички и да го наричат корумпиран, или да наложи на всички със сила собствената си представа за доброто. Сещаш ли се за друг начин?

— Не.

— Тогава какво остава? Къде започва приличието? Кое започва там, където свършва алтруизмът? Разбираш ли в какво съм влюбен?

— Да, Гейл. — Уайнънд забеляза, че в гласа на Роурк се прокрадна неохота, почти тъга.

— Какво става с теб? Защо звучиш така?

— Съжалявам. Прости ми. Замислих се за нещо. Мисля си го отдавна. Особено през всички тези дни, откак ме накара да се излежавам на палубата и да безделнича.

— Мислиш за мен?

— За теб… и за много други неща.

— И какво реши?

— Аз не съм алтруист, Гейл. Не решавам от името на другите.

— Не се притеснявай за мен. Продал съм се, но не съм хранил никакви илюзии по въпроса. Не станах като Алва Скарет. Той наистина приема всичко, в което вярва обществото. Аз презирам обществото. Това е единственото ми оправдание. Продадох живота си, но получих добра цена. Власт. Никога не съм я използвал. Не съм си позволявал лични желания. Но сега съм свободен. Сега мога да я използвам За каквото поискам. За онова, в което вярвам. За Доминик. За теб.

Роурк се обърна. Когато отново погледна Уайнънд, каза само:

— Надявам се, че е така, Гейл.

— За какво мислиш през последните седмици?

— За принципа, от който се ръководеше деканът, когато ме изключи от Стантън.

— Какъв принцип?

— Онова, което унищожава света. Онова, за което ми говориш. Истинското себеотрицание.

— Идеалът, който според тях не съществува?

— Грешат. Той съществува — макар и не така, както си го представят. Дълго време не можех да разбера хората. Те нямат собствено аз. Живеят чрез другите. Живеят сякаш на втора ръка. Погледни Питър Кийтинг.

— Да. Мразя го дълбоко.

— Видях го — видях докъде се докара — и това ми помогна да разбера. Той плаща цената, чуди се за какъв грях е наказан и си казва, че е бил твърде егоистичен. Но къде е егоизмът в действията или в мислите му? Каква е била неговата цел в живота? Величие… в очите на другите. Слава, възхищение, завист… всичко това произлиза от другите. Други диктуват убежденията му, каквито той всъщност няма, но му стига другите да вярват, че има. Другите бяха за него водеща сила и основна грижа. Искаше не да бъде велик, а да го смятат за велик. Не искаше да строи, а да му се възхищават като строител. Крадеше от други, за да впечатлява други. В това се състои истинското себеотрицание. Той измени на своето его и го захвърли. Но всеки го смята за себичен.

— Повечето хора следват този модел.

— Да! Но не е ли той коренът на всяко презряно деяние? Не себичността, а липсата на его. Човекът, който мами и лъже, но запазва фасадна почтеност. Знае, че е нечестен, но другите го мислят за честен и той извлича себеуважение от това на втора ръка. Човекът, който печели престиж чрез чуждо постижение. Знае колко е посредствен, но е велик в очите на другите. Неудовлетвореният неудачник, който изповядва любов към по-низшия и се вкопчва в некадърните, за да докаже превъзходството си със сравнение. Човекът, чиято единствена цел е да прави пари. Не, не виждам нищо лошо в желанието да се правят пари. Но парите са само средство към някаква цел. Ако човек ги иска за лични нужди — за да инвестира в своето умение, да твори, да изследва, да пътува, да се наслаждава на лукс — той е напълно морален. Но хората, които поставят парите на първо място, отиват много по-далеч. Личният лукс е ограничено начинание. Тези хора се стремят към показност: да се изявяват, да смайват, да забавляват, да впечатляват другите. Такива са хората втора ръка. Виж нашите така наречени културни прояви. Лектор, който декламира чужди мисли, незначещи абсолютно нищо за самия него, пред хора, които слушат, но пет пари не дават и седят там, за да кажат на приятелите си, че са посетили лекция на прочут оратор. Всички са втора ръка.

— Ако бях Елсуърт Тухи, щях да попитам: да не би да пледираш против егоизма? Нима всички те не действат от егоистични подбуди — да бъдат забелязани и харесвани, да им се възхищават?

— … другите. С цената на самоуважението си. В най-важната сфера — сферата на ценностите, на разума, на духа и мисленето — те поставят другите над себе си, точно както изисква алтруизмът. Истински себичният човек нехае за одобрението на другите. Няма нужда от него.

— Мисля, че на Тухи му е ясно. Точно затова разпространява небивалите си глупости. Това е слабост и малодушие. Толкова е лесно да тичаш при другите. Толкова е трудно да разчиташ единствено на себе си. Можеш да симулираш добродетел пред публиката. Но не можеш да я симулираш пред себе си. Твоето его е най-строгият съдия. Те бягат от него. Прекарват живота си в бягство. По-лесно е да дариш няколко хиляди за благотворителност и да решиш, че си благороден, отколкото да градиш себеуважение върху лични стандарти за лични постижения. Лесно е да търсиш заместители на компетентността — лесни заместители като любов, чар, доброта, благотворителност. Но компетентността няма заместител.

— Точно това е непоносимо за хората втора ръка. Те не се интересуват от факти, идеи, работа. Интересуват се само от хората. Не питат: „Истина ли е?“ Питат: „Това ли е истината според другите?“ Не разсъждават, а папагалстват. Не действат, а създават впечатление, че действат. Не творят, а се показват. Не се стремят към съзидание, а към приятелство. Не търсят изява на способностите си, а влияние. Какво ще стане със света, ако ги няма онези, които действат, мислят, работят, произвеждат? Те са егоистите. Не можеш да мислиш с чужд мозък или да работиш с чужди ръце. Откажеш ли се от способността да мислиш самостоятелно, отказваш се от съвестта си. А да заглушиш съвестта си е все едно да прекъснеш живота. Хората втора ръка нямат усещане за реалността. Тяхната реалност не е в самите тях, а някъде в пространството, което разделя едно човешко тяло от друго. Няма цялост, а свързаност, но тя не се опира на нищо. Не мога да разбера тази празнота у хората. Тя ме е спирала винаги, колчем съм се изправял пред комисии. Хора без его. Мнение без мислене. Движение без спирачки или двигател. Власт без отговорност. Човекът втора ръка действа, но изворът на неговото действие е пръснат сред всички хора. Той е навсякъде и никъде. С него не можеш да разговаряш разумно. Не е в състояние да разсъждава. Излишно е да му говориш — той не чува. Заставаш пред съда, но съдиите ги няма. Изправяш се пред вилнееща сляпа маса, която те мачка без мисъл или цел. Стив Малъри не можа да назове чудовището, но го разпознаваше. Страхуваше се от лигавия звяр. От човека втора ръка.

— Струва ми се, че твоите хора втора ръка го разбират, макар че не си го признават. Забележи как приемат всичко, с изключение на човек, който се справя сам. Веднага го разпознават. По инстинкт. Към него питаят особена, коварна омраза. На престъпниците прощават. На диктаторите се възхищават. Престъпленията и насилието създават обвързаност. Форма на взаимна зависимост. А тези хора имат нужда от обвързаност. Трябва да налагат нищожните си личности на всеки, когото срещнат. Свободният човек ги убива — защото не ги допуска в себе си, а за тях това е единствената форма на живот. Забележи как злобно негодуват срещу всяка идея, насърчаваща независимостта. Забележи колко са злобни към свободния човек. Вгледай се назад в живота си, Хауърд, и си спомни за хората, които познаваш. Те знаят. Изпитват страх. За тях ти си обвинение.

— Става така, защото винаги запазват известно чувство за достойнство. Все пак са човешки същества, макар да са свикнали да търсят себе си в другите. Но никой човек не може да постигне абсолютното смирение, при което няма нужда от самоуважение под никаква форма. Така никой не би оцелял. И след като векове наред са били бомбардирани с учението, че алтруизмът е върховният идеал, хората са го приели по единствения възможен начин. Да търсят самоуважение чрез другите. Да живеят живот втора ръка. И така се е отворила вратата за всички злини. Възникнала е отблъскваща форма на егоизъм, която истински себичният човек не би могъл да си представи. Сега, за да излекуваме света, гаснещ от себеотрицание, искат от нас да унищожим егото. Чуй какво проповядват днес. Вгледай се в хората наоколо. Чудиш се защо страдат, защо търсят щастие, но никога не го намират. Ако някой се сепне и се запита дали му се е случвало да изпита съвсем лично желание, ще намери отговора. Ще си даде сметка, че мотивът за всички негови желания, усилия, мечти и амбиции са другите хора. Той дори не се бори за материални блага, а за заблудата на човека от втора ръка — славата. За клеймото на одобрението, но не собственото му одобрение. Не изпитва радост нито от борбата, нито от успеха. Не е в състояние да каже за каквото и да било: „Точно това исках, защото го исках аз, а не защото кара съседите да ме зяпат.“ И после се чуди защо е нещастен. Всяко щастие е съвсем лично. Най-извисените ни моменти са лични, мотивирани от нас самите, недосегаеми. Нещата, които са ни скъпи или безценни, са онези, които спасяваме от безразборно споделяне с другите. Но сега ни учат да излагаме пред обществото всичко, което е вътре в нас, да го поставяме на разположение на всички. Да търсим щастие в залите за събрания. Дори нямаме дума за качеството, за което говоря — за независимостта на човешкия дух. Трудно е да се нарече себичност или егоизъм — смисълът на тези думи е изопачен дотам, че да означават хора като Питър Кийтинг. Гейл, мисля, че единственото същностно зло на земята е да се интересуваш на първо място от другите хора. Винаги съм искал хората, които харесвам, да имат едно качество. Разпознавам го веднага — и то е единственото качество, което ценя у хората. По него избирам приятелите си. Вече знам кое е то. Свободният дух. Няма нищо по-важно.

— Радвам се, задето признаваш, че имаш приятели.

— Дори признавам, че ги обичам. Но не бих ги обичал, ако те са най-важната причина да живея. Забелязваш ли, че на Питър Кийтинг не му остана нито един приятел? Знаеш ли защо? Ако не уважава себе си, човек не може нито да обича, нито да уважава другите.

— По дяволите Питър Кийтинг. Мисля за теб… и за твоите приятели.

Роурк се усмихна.

— Гейл, ако този кораб потъва, бих дал живота си, за да те спася. Не защото го чувствам като дълг. Само защото ми харесваш, защото те ценя по свои причини и критерии. Бих умрял за теб. Но не мога и не искам да живея твоя живот.

— Хауърд, какви са твоите причини и критерии?

Роурк го погледна и си даде сметка, че е казал всичко, което се е опитвал да не каже на Уайнънд. Отвърна:

— Че не си роден да бъдеш човек втора ръка.

Уайнънд се усмихна. Чу изречението — но нищо повече.

По-късно Уайнънд слезе в каютата си, а Роурк остана сам на палубата. Стоеше до парапета, втренчен в океана, в нищото.

Помисли си, че не му каза кой е най-калпавият човек втора ръка — онзи, който ламти за власт.

XII

Роурк и Уайнънд се върнаха в града през април. Небостъргачите розовееха на фона на синьото небе, разливайки необичаен оттенък на розов порцелан по каменните грамади. На дърветата по улиците се появяваха първите зелени стръкчета.

Роурк отиде в офиса си. Хората му се здрависаха с него, полагайки усилия да не се усмихват много широко. Най-накрая едно от младите момчета избухна:

— По дяволите! Защо не кажем колко се радваме, че те виждаме, шефе!

Роурк се засмя.

— Хайде, кажете ми. Нямате представа колко се радвам, че съм с вас.

Седна на една маса в чертожната зала, а те един през друг му разказваха какво се е случило в изминалите три месеца. Без да забележи, той си играеше с една линия, като човек, който опипва земята на фермата си след дълго отсъствие.

Следобед седна сам в кабинета си и отвори вестник. Не беше виждал вестник от три месеца. Попадна на статия за изграждането на „Кортланд Хоумс“, където пишеше: „Питър Кийтинг, архитект. Гордън Л. Прескът и Огъстъс Уеб, помощник-проектанти.“ Закова се на мястото си и остана дълго, без да трепне.

Вечерта отиде да види „Кортланд“.

Първата сграда беше почти завършена. Издигаше се самотна насред големия празен парцел. Работниците бяха приключили за деня, само в бараката на нощния пазач се виждаше светлинка. Скелетът беше изграден по проекта на Роурк, но изящната симетрия на костите беше опорочена с несвойствени елементи. Икономичността на проекта бе запазена, но той бе натоварен с необясними излишества. Разнообразието от моделирани маси бе заменено с монотонни недодялани кубове. Добавено бе крило със сводест покрив, изпъкващ от стената като тумор, в което имаше спортна зала. Лепнати бяха редици балкони с яркосини метални ивици, излишни ъглови прозорци и безцелни врати, над които имаше метални навеси на пилони, като над галантерийните щандове на Бродуей. Три вертикални ивици тухли се точеха нелепо по стената. Хората от гилдията наричаха този стил „модерен Бронкс“. Над главния вход се мъдреше барелеф. Той изобразяваше маса от мускули, в която се открояваха три-четири тела. Едното от тях беше с вдигната ръка, държаща отвертка.

По току-що поставените стъкла на прозорците имаше бели кръстове. Приличаха на грешки, зачеркнати с голямо Х. На запад, в небето отвъд Манхатън, пламтеше червена ивица, на чийто фон се извисяваха черните небостъргачи.

Роурк бе застанал до бъдещото шосе пред първата сграда на „Кортланд“. Стоеше изправен. Мускулите на врата му бяха изпълнени с напрежение. Ръцете му висяха надолу, раздалечени от тялото. Сякаш бе пред взвод за разстрел.

Никой не знаеше как точно се бе случило. Не беше резултат от съзнателни действия. Просто се случи.

За начало една сутрин Тухи каза на Кийтинг, че Гордън Л. Прескът и Гъс Уеб ще бъдат вписани в счетоводните документи като помощник-проектанти.

— Какво значение има за теб, Питър? Няма да се отрази на твоя хонорар. Няма да накърни престижа ти, тъй като ти си големият шеф. Няма да са нищо повече от твои чертожници. Искам само да побутна тези момчета нагоре. Ще е добре за репутацията им, ако са свързани по някакъв начин с този проект. За мен е много важно да издигна репутацията им.

— Но защо? Няма какво да правят. Всичко е готово.

— Само ако се наложи да се свърши нещо в последния момент. Да спестиш време на хората си. Можеш да разпределиш работата. Не бъди егоист.

Тухи не го бе заблудил — нямаше нищо друго предвид.

Кийтинг така и не разбра какви връзки имат Прескът и Уеб, с кого, в кое ведомство и при какви условия. Десетки чиновници се оказаха намесени в проекта. Отношенията бяха толкова сложни, че никой не беше наясно кой какви задължения има. Ясно беше само, че Прескът и Уеб имат приятели и че Кийтинг няма как да не ги допусне до проекта.

Промените започнаха със спортната зала. Служителката, която отговаряше за подбора на наемателите, поиска да има спортна зала. Тя беше социален работник и нейната работа трябваше да приключи с откриването на комплекса. Тя си уреди постоянна работа като директор на социалния отдих в „Кортланд“. В първоначалните планове не беше предвидена спортна зала; наблизо имаше две училища и център на Младежката християнска асоциация. Тя заяви, че това е кощунство към децата на бедните и Прескът и Уеб прибавиха спортната зала. Последваха и други промени от чисто естетичен характер. Допълненията раздуваха разходите за строежа, внимателно планиран с оглед на икономичността. Директорът на социалния отдих замина за Вашингтон, за да обсъди възможността за малък театър и зала за конференции. Искаше да бъдат добавени към двете следващи сгради на „Кортланд“.

Промените в скиците се правеха постепенно и по малко, после трябваше да ги утвърждава централното ведомство.

— Но ние сме готови да започваме! — настояваше Кийтинг.

— Какво ти пука — сумтеше Гъс Уеб, — вкарай ги с още няколко хиляди долара и толкова.

— Що се отнася до балконите — казваше Гордън Л. Прескът, — те придават модерен вид. Нали не искаш проклетото нещо да изглежда толкова голо. Потискащо е. Освен това нищо не разбираш от психология. Хората, които ще живеят тук, са свикнали да седят по пожарните стълбища и това им харесва. Ще им липсва. Трябва да им осигуриш място, където да седнат на въздух… Цената ли? По дяволите, ако толкова се притесняваш за цената, имам идея къде можем да спестим. Ще махнем вратите на килерите. За какво им са врати на килерите? Това е отживелица.

Махнаха всички врати на килерите.

Кийтинг се опитваше да се бори. Никога не бе водил такава битка и опитваше всичко, на което бе способен, до крайния предел на изчерпаните си сили. Обикаляше от ведомство на ведомство, спореше, заплашваше, умоляваше. Той обаче не разполагаше с никакво влияние, докато неговите помощник-проектанти сякаш контролираха подземна река с множество преплетени притоци. Чиновниците свиваха рамене и го препращаха към някой друг. Никой не се интересуваше от естетика. „Какво значение има?“ „Нали не е от вашия джоб?“ „Кой сте вие, че да се налагате за всичко? Нека и другите да дадат принос.“

Потърси помощта на Елсуърт Тухи, но Тухи не му обърна внимание. Занимаваше се с други неща и нямаше желание да раздухва бюрократични разпри. В интерес на истината не бе подтиквал протежетата си към творческа активност, но не виждаше и защо да се опитва да ги спре. Забавляваше се.

— Но това е ужасно, Елсуърт! Знаеш, че е ужасно!

— Сигурно. Но на теб какво ти пука, Питър? Бедните ти и немити наематели не ще могат да оценят изящните детайли на архитектурното изкуство. Само гледай да работи водопроводът.

— Но защо? Защо е всичко това? Защо? — крещеше Кийтинг на своите помощник-проектанти.

— А защо ние да нямаме глас? — попита Гордън Л. Прескът. — И ние също искаме да проявим лично творчество.

Кийтинг се позова на договора, а те му казаха:

— Добре, давай, опитай се да съдиш държавата. Само се опитай.

Понякога изпитваше желание за убийство. Нямаше кого да убие. Ако му бяха дали това право, нямаше да може да избере жертвата. Никой не носеше отговорност. Нямаше нито цел, нито кауза. Просто така се случи.

Кийтинг отиде у Роурк на следващата вечер, след като Роурк се бе върнал. Дойде без уговорка. Роурк отвори вратата и каза:

— Добър вечер, Питър. — Кийтинг не намери сили да отвърне на поздрава. Влязоха мълчаливо в кабинета. Роурк седна, а Кийтинг остана прав насред стаята и попита глухо:

— Какво ще правиш?

— Ще оставиш нещата на мен.

— Нищо не можах да направя, Хауърд… Не беше по силите ми!

— Предполагам.

— Какво ще правиш сега? Не можеш да съдиш държавата.

— Не.

Кийтинг си каза, че трябва да седне, но разстоянието до стола му се стори твърде голямо. Усещаше, че ако помръдне, ще издаде объркването си.

— Какво ще ми сториш, Хауърд?

— Нищо.

— Искаш ли да им призная истината? На всички?

— Не.

След малко Кийтинг прошепна:

— Ще ми позволиш ли да ти дам хонорара… целия… и…

Роурк се усмихна.

— Извинявай… — прошепна Кийтинг, отвръщайки поглед.

Помълча, после изрече признанието, което се опитваше да потисне:

— Страх ме е, Хауърд…

Роурк поклати глава.

— Каквото и да предприема, няма да ти навредя, Питър. Аз също съм виновен. Виновни сме и двамата.

— Защо да си виновен?

— Аз съм човекът, който те унищожи, Питър. От самото начало. Като ти помагах. Има неща, за които човек не бива да иска помощ, нито да дава. Не трябваше да ти правя проектите в Стантън. Не трябваше да правя проекта за „Космо-Слотник Билдинг“. Нито за „Кортланд“. Натоварих те с по-голямо бреме, отколкото можеш да носиш. Електрически ток, твърде силен за мрежата. Изгаря бушоните. Сега и двамата ще плащаме. Ще ти е трудно, но на мен ще ми е още по-трудно.

— Искаш ли… да си тръгна, Хауърлд?

— Да.

На вратата Кийтинг каза:

— Хауърд! Не го направиха нарочно.

— Затова е още по-зле.

Доминик чу шума от колата, която се изкачваше по пътя на хълма. Помисли, че Уайнънд се прибира. През двете седмици, откак се бе върнал, работеше до късно всяка вечер в града.

Двигателят изпълни пролетната тишина в полето. В къщата не се чуваше никакъв звук. Косата й изшумоля, когато отпусна глава във възглавницата на креслото. За миг не обърна внимание, че чува приближаване на кола. Този шум бе толкова обичаен в този час, че се сливаше със самотата и уединението навън.

Чу как колата спря до входа. Входната врата никога не се заключваше. Нямаше съседи, гости не идваха. Чу как вратата се отваря, чу стъпки в коридора на първия етаж. Стъпките не спряха. Тръгнаха уверено по стълбите. Нечия ръка завъртя бравата на вратата й.

Беше Роурк. Докато се изправяше, тя се сети, че той никога не бе влизал в стаята й, но познаваше всяко кътче от тази къща така, както познаваше тялото й. Не се уплаши, само си спомни за уплахата си в минало време, за мисълта: трябва да съм се уплашила, като го видях, но това беше отдавна. Сега, изправяйки се пред него, всичко й се видя много просто.

Помисли си: между нас най-важните неща никога не се изричат. Никога не са били изричани. Не искаше да ме вижда насаме. Сега е тук. Чаках и сега съм готова.

— Добър вечер, Доминик.

Чу как името й, произнесено от него, запълва цели пет години. Отвърна спокойно:

— Добър вечер, Роурк.

— Искам да ми помогнеш.

Отиде на перона на гарата в Клейтън, Охайо, изправи се на свидетелското място на процеса „Стодард“, застана на ръба над кариерата, изживя всички тези години, само за да чуе как той произнася това изречение.

— Добре, Роурк.

Той влезе в стаята, която бе създал за нея и седна на пода срещу нея. Разделяше ги цялата стая. Тя си даде сметка, че също е седнала, без да усеща собствените си движения. Усещаше само неговите, сякаш тялото му се състоеше от два комплекта нерви — неговите и нейните.

— Следващия понеделник вечерта, Доминик, точно в единадесет и тридесет, искам да отидеш с кола до „Кортланд Хоумс“.

Почувства клепачите си, не беше болезнено, само ги чувстваше. Сякаш се втвърдиха и повече нямаше да трепнат. Видяла бе първата сграда на „Кортланд“. Вече знаеше какво ще й каже.

— Трябва да си сама в колата и да се връщаш у дома отнякъде, където си била на предварително уговорена среща. Трябва да избереш мястото така, че да можеш да стигнеш от там до тук единствено, ако минеш през Кортланд. По-късно ще трябва да го докажеш. Искам бензинът в колата ти да свърши точно пред „Кортланд“, в единадесет и тридесет. Натисни клаксона. Там има възрастен нощен пазач. Той ще излезе. Помоли го да ти помогне и го прати до най-близката бензиностанция, която е на една миля.

Тя каза твърдо:

— Добре, Роурк.

— Когато тръгне, излез от колата. До пътя срещу сградата има голям незастроен терен и после нещо като изкоп. Стигни до него възможно най-бързо, слез и легни на земята. Легни плътно до земята. След малко ще се върнеш при колата. Ще разбереш кога да се върнеш. Погрижи се да те открият в колата. Състоянието ти трябва да е горе-долу като състоянието на колата.

— Добре, Роурк.

— Разбра ли какво да направиш?

— Да.

— Всичко ли?

— Да. Всичко.

И двамата се изправиха. Тя виждаше само очите и усмивката му.

Чу го как й казва:

— Лека нощ, Доминик. — После излезе и колата му се отдалечи. Тя мислеше за неговата усмивка.

Сигурна беше, че той може да мине без нейната помощ за онова, което се готви да извърши, и че може да се отърве по друг начин от нощния пазач. Допускаше я да участва, защото тя би могла да преживее онова, което предстои, само ако той оцелее. Предстоеше изпитание за двама им.

Не й каза точно какво е, защото искаше тя сама да го осмисли и да не прояви страх. Тя не успя да се примири с процеса Стодард и избяга ужасена от онова, което му сториха. Но сега прие да му помогне. Прие напълно спокойно. Вече беше свободна и той го знаеше.

Пътят в мрака на Лонг Айлънд беше равен, но на Доминик й се струваше, че се изкачва. Това беше единственото необичайно усещане: усещане, че се движи нагоре, сякаш колата й се ускорява вертикално. Макар да не откъсваше очи от пътя, в периферното зрение таблото й заприлича на пилотски команден пулт. Часовникът на таблото показваше 11:10.

Стана й забавно при мисълта, че не се е учила да управлява самолет, но вече знае какво е усещането: за пространство, за свобода без усилие. И безтегловност. Сигурно така е в стратосферата — или може би в междупланетното пространство? — където човек олеква, защото няма земно притегляне. Няма никаква гравитация. Разсмя се на глас.

С изключение на усещането за издигане, всичко й изглеждаше нормално. Никога не бе шофирала толкова добре. Помисли си: да шофираш, е скучно, механично занимание. Знам, че съм много съобразителна. Шофирането е лесно, като дишането или гълтането, то е действие, което не изисква кой знае какво внимание. Спираше на червените светофари, увиснали във въздуха над пресечките на безименни улици в неизвестни предградия, правеше завои, изпреварваше коли. Сигурна беше, че тази вечер не може да й се случи нищо лошо. Колата й сякаш беше управлявана от разстояние, като от автоматични лъчи, за които бе чела — светлинни лъчи ли бяха или радиовълни? — а тя само седеше зад волана.

Замисли се за най-различни дреболии, почувства се безгрижна и… несериозна, абсолютно несериозна. Усети нещо като прояснение, почувства се по-нормално от нормалното, както кристалът е по-прозрачен от въздуха. Бяха съвсем дребни неща: тънката коприна на късата й черна рокля, вдигната над коляното, сгъването на пръстите в обувката, когато мърдаше краката си, профучалият надпис „Дани’с Динър“ със златни букви на тъмна витрина.

Беше много весела на вечерята, дадена от някакъв банкер и съпругата му, видни приятели на Гейл, чиито имена вече не си спомняше. Вечерята в огромната къща на Лонг Айлънд беше чудесна. Всички се зарадваха, че я виждат и съжалиха, че Гейл не е могъл да дойде. Изяде всичко, което й поднесоха. Апетитът й бе страхотен, като в редките случаи в детството й, когато се прибираше у дома тичайки, след цял ден, прекаран в горите и майка й се радваше, защото се страхуваше, че ще стане анемична.

Цялата вечер забавляваше гостите на масата с разкази за детството си и ги разсмиваше. Домакините не помнеха по-весела вечеря. После всички отидоха в салона. През широко отворените прозорци се виждаше тъмното безлунно небе над дърветата и селцата, чак до бреговете на „Ист Ривър“. Тя се смееше и разговаряше, усмихваше се на хората около себе си, излъчвайки топлина, която ги накара да заговорят свободно за най-съкровени неща, обикна тези хора и те почувстваха, че са обичани, обикна всеки човек на земята. Една жена й каза:

— Доминик, не знаех, че можеш да бъдеш толкова прелестна! — а тя отвърна:

— Нямам никакви грижи.

Цялото й внимание беше насочено към часовника. Единствената й мисъл бе, че трябва да си тръгне преди 10:50. Нямаше представа как ще обясни, че си тръгва и какво ще каже за довиждане, но в 10:45 го бе казала учтиво и убедително и в 10:50 кракът й натисна газта.

Караше закрита спортна черна кола с червена кожена тапицерия. Сети се колко прилежно шофьорът Джон лъска червената кожа. От колата няма да остане нищо и затова трябва да е безупречна за последното си пътуване. Като жена за първата си нощ. Така и не се облякох за първата си нощ — нямах първа нощ, само нещо ми бе отнето и усетих вкуса на каменния прах между зъбите си.

На страничното стъкло на колата се появиха тъмни вертикални ивици, нашарени със светещи петънца. За миг се зачуди какво става със стъклото, после се сети, че се движи покрай „Ист Ривър“, а на другия бряг е Ню Йорк. Разсмя се и си каза: не, не е Ню Йорк, това е моя лична картина, залепена на стъклото на колата, всичко това на прозореца до ръката ми сега е мое. Прокара ръка по сградите от Батареята до моста Куинсбъро. Роурк, всичко това е мое и аз ти го подарявам.

В далечината силуетът на нощния пазач се смали до петнадесет инча. Когато се свие до десет инча, тръгвам, реши Доминик, която чакаше до колата. Искаше й се пазачът да върви по-бързо.

Сградата беше тъмна грамада, подпираща небето в една точка. Останалото небе се стелеше ниско над плоската ивица земя. Най-близките улици и къщи бяха отдалечени с години, запратени на границата на пространството. Изглеждаха като неравни зъби на строшен трион.

Усети едро камъче под подметката на обувката. Убиваше й, но не мръдна крака си, защото щеше да се чуе. Не беше сама. Знаеше, че той е някъде в сградата. Разделяше ги улицата. Сградата беше притихнала и тъмна. Виждаха се само белите кръстове по черните прозорци. Той няма нужда от светлина, защото познава всеки коридор, всяко стълбище.

Пазачът се смали. Тя отвори рязко вратата на колата, хвърли вътре шапката и чантата си и блъсна вратата. Чу трясъка, когато вече бе от другата страна на пътя. Тичаше през незастроения терен, далеч от сградата.

Коприната на роклята залепна по краката й. Усети я като осезаема мярка на собствената си скорост. Опита се да я преодолее, да премине тази задръжка колкото може по-бързо. По неравния терен имаше стърнища. Забеляза, че е паднала, когато отново тичаше.

Различи изкопа в мрака. Свлече се на дъното му, падна на колене и веднага легна по корем, обърна лице надолу и притисна устни в пръстта.

Усети как кръвта пулсира в бедрата й и бавно усука тялото си, за да почувства пръстта с краката и с гърдите си, с кожата на ръцете. Сякаш беше в леглото на Роурк.

Звукът се стовари като удар с юмрук в тила й. Земята я блъсна и я изправи на ръба на изкопа. Горната част на „Кортланд Билдинг“ се наклони и увисна във въздуха, а вътре бавно се разрасна назъбена ивица небе. Небето разсече сградата на две. После ивицата пламна в ярко тюркоазено. Горната част изчезна, във въздуха се разлетяха рамки на прозорци и греди, сградата се пръсна в небето, от центъра й изригна дълъг и тънък червен език. Усети нов удар с юмрук, после още един, грейна ослепителна светкавица и стъклата на небостъргачите на другия бряг на реката засияха като пайети.

Забрави, че й беше заповядал да лежи по очи, забрави, че се е изправила, че наоколо се сипят стъкла и огънати железа. Огряна от светкавицата, в мига, когато стените се разтвориха и сградата разцъфна като фойерверк, тя мислеше за него. Строител, принуден да руши, познаващ всяка ключова точка на зданието, създаващ крехкото равновесие между тежест и опори. Представи си как е избрал ключовите места и е заложил експлозивите. Лекар, превърнал се в убиец, разбиващ с вещина едновременно сърцето, мозъка и дробовете. Той беше там и всичко ставаше пред очите му. За него беше по-мъчително, отколкото за самата сграда. Но той беше там и се радваше.

Градът се озари за частица от секундата. Успя да различи первази и корнизи на сгради, отстоящи на мили от нея, представи си тъмните стаи и тавани, залети от заревото, видя осветените върхове на небостъргачите на фона на тъмното небе. Нейният и неговият град. „Роурк!“ закрещя тя. „Роурк! Роурк!“ Не знаеше, че крещи. Не чуваше гласа си от взривовете.

Затича през полето към димящите развалини, затича по натрошените стъкла, забивайки дълбоко краката си на всяка стъпка, защото се наслаждаваше на болката. Не съществуваше болка, която да усети. Над полето надвисна пласт от прах. Отдалеч се разнесе вой на сирени.

Колата все още беше на мястото си, макар че задните колела бяха смазани от някаква машинна част, а върху предния капак бе паднала врата от асансьор. Тя пропълзя на седалката. Трябваше да изглежда така, сякаш не бе мръднала от там. Събра с шепи стъклата от пода и ги посипа в скута и по косата си. Взе едно остро парче и наряза кожата на врата, краката и ръцете си. Не изпита болка Кръвта рукна от ръката й, потече в скута, напои черната коприна и прокапа между бедрата й. Задъха се и отпусна глава назад. Не искаше да спира. Беше свободна. Беше неуязвима. Не знаеше, че е срязала артерия. Чувстваше се толкова лека. Присмя се на закона за гравитацията.

Мъжете, пристигнали с първата полицейска кола, я откриха в безсъзнание, минути, преди животът да напусне тялото й.

XIII

Доминик огледа спалнята в апартамента. За първи път се почувства в позната обстановка. Знаеше, че са я пренесли тук след дълъг престой в болницата. Спалнята беше като лакирана със светлина. Всичко е кристалночисто, така беше и така ще остане, каза си тя. Уайнънд стоеше до леглото й. Наблюдаваше я. Изглеждаше доволен.

Спомни си, че го бе виждала в болницата. Тогава не изглеждаше доволен. Първата вечер лекарят му бе казал, че тя няма да живее. На нея й се искаше да им каже на всички, че ще живее, че няма друг избор, освен да живее. Но думите нямаха никакво значение.

Беше у дома. Усещаше превръзките по гърлото, краката и раменете си. Но ръцете й бяха върху завивката, бинтовете бяха свалени. На ръцете й имаше няколко тънки червени белези.

— Взривеното ми глупаче! — каза весело Уайнънд. — Защо трябваше да се престараваш?

Легнала на бялата възглавница, с гладка руса коса и бяла болнична нощница с висока яка, тя приличаше на дете. Излъчваше спокойствие, каквото не бе познала в детството си — спокойствието на увереността, невинността и хармонията.

— Свърши ми бензинът — каза тя. — Чаках в колата, когато внезапно…

— Вече разказах тази история на полицията. Разказа я и нощният пазач. Но нима не знаеше, че трябва да действаш по-внимателно със стъклата?

Гейл изглежда спокоен, каза си тя, и много доверчив. И за него всичко се бе променило.

— Не болеше — каза тя.

— Следващия път, когато решиш да се правиш на случаен очевидец, позволи ми да те подготвя.

— Но полицията повярва, нали?

— Да, повярва. Няма как да не повярва. Смъртта ти се размина на косъм. Не разбирам защо той спаси живота на пазача, а почти пожертва твоя.

— Кой?

— Хауърд, скъпа. Хауърд Роурк.

— Какво общо има той?

— Мила моя, сега не си на разпит в полицията. Но когато те разпитва полицията, ще трябва да си много по-убедителна. Сигурен съм обаче, че ще се справиш. Няма да се сетят за процеса „Стодард“.

— О…

— Постъпила си по този начин тогава и винаги ще постъпваш по същия начин. Каквото и да мислиш за него, винаги ще изпитваш към неговата работа онова, което изпитвам и аз.

— Гейл, доволен ли си, че го направих?

— Да.

Видя, че гледа ръката й, отпусната на ръба на леглото. После коленичи и притисна устни към ръката й, без да я вдига, без да я докосва с пръсти, само с устни. Позволи си по този начин да й признае какво е преживял, докато е била в болницата. Тя повдигна другата си ръка и го погали по косата. Изрече мислено: Гейл, за теб щеше да е по-добре, ако бях умряла, но всичко ще е наред, няма да се измъчваш, няма болка, сравнима с факта, че сме живи — той, ти и аз. Ти си наясно кое е важно на този свят, макар да не знаеш, че си ме изгубил.

Той вдигна глава и се изправи.

— Не искам да те упреквам за нищо. Прости ми.

— Няма да умра, Гейл. Чувствам се прекрасно.

— И изглеждаш прекрасно.

— Арестуваха ли го?

— Пуснат е под гаранция.

— Доволен ли си?

— Радвам се, че ти постъпи по този начин, че го направи заради него. Радвам се, че той го направи. Трябваше да го стори.

— Да. И процесът „Стодард“ ще се повтори.

— Не съвсем.

— А ти искаше шанс да опиташ отначало, нали Гейл? През всички тези години, нали?

— Да.

— Мога ли да видя някой вестник?

— Не. Не преди да оздравееш.

— Дори и „Банър“ ли?

— Най-вече „Банър“.

— Обичам те, Гейл. Ако удържиш докрай…

— Не ми предлагай подкупи. Този въпрос не е между теб и мен. Дори не е между него и мен.

— Между теб и Бог, нали?

— Може да се каже и така. Но няма да говорим за това. Ще говорим едва, след като всичко приключи. Долу те чака посетител. Идва всеки ден.

— Кой?

— Твоят любовник. Хауърд Роурк. Искаш ли да дойде да ти благодари?

Присмехулният тон, с който той изрече най-нелепото нещо в мислите си, й подсказа, че съвсем не е разгадал цялата истина. Отвърна:

— Да. Искам да го видя. Гейл, какво ще стане, ако го направя свой любовник?

— Ще ви убия и двамата. Сега не мърдай, трябва да лежиш по гръб. Лекарят каза да лежиш спокойно, защото имаш по себе си цели двайсет и шест шева.

Той излезе и тя чу как слиза по стълбите.

Първият полицай, който пристигна на мястото на експлозията, намери детонатора, с който бе взривен динамитът зад сградата, на брега на реката. Роурк стоеше до кутията с ръце в джобовете, загледан в развалините на „Кортланд“.

— Какво знаеш за това, приятел? — попита полицаят.

— Най-добре ме арестувайте — каза Роурк. — Ще говоря в съда.

Не каза нито дума повече в отговор на последвалите официални въпроси.

Уайнънд уреди да го освободят под гаранция в ранните утринни часове. Уайнънд запази спокойствие в спешното отделение на болницата, където видя раните на Доминик и му казаха, че тя няма да живее. Запази спокойствие, разговаряйки по телефона с окръжния съдия, когото измъкна от леглото и успя да уреди пускането на Роурк под гаранция. Но в кабинета на началника на малкия общински затвор внезапно побесня.

— Гадни мръсници! — процеди през зъби и изсипа всички нецензурни думи, които бе научил на пристанището. Забрави всичко, с изключение на факта, че Роурк е зад решетките. Отново беше Ластичният Уайнънд от Хелс Кичин, обзет от същата ярост, която бушуваше в него по онова време, яростта, която го обзе зад срутената стена, докато чакаше да го убият. Само че сега знаеше, че е и Гейл Уайнънд, собственикът на вестникарска империя и не разбираше защо трябва да има законова процедура, защо да не разбие този затвор с юмруците си или чрез своите вестници, в този миг му беше все едно, искаше да убива, трябваше да убива, като онази нощ зад стената, за да остане жив.

Стискайки зъби, подписа документите и изчака да му доведат Роурк. Тръгнаха двамата. Роурк го поведе, държейки го за китката. Когато стигнаха до колата, Уайнънд се беше успокоил. В колата Уайнънд попита:

— Ти го направи, нали?

— Разбира се.

— Заедно ще водим битката.

— Щом искаш тази битка да е и твоя.

— В момента личното ми състояние възлиза на четиридесет милиона долара. Би трябвало да стигнат, за да наема който адвокат поискаш, дори цялата адвокатска гилдия.

— Няма да взимам адвокат.

— Хауърд! Пак ли ще показваш снимки?

— Не. Този път не.

Роурк влезе в спалнята и седна на един стол до леглото. Доминик лежеше неподвижно, загледана в него. Усмихнаха се един на друг. Отново не се налагаше да говорят, помисли си тя.

Попита:

— В затвора ли беше?

— За няколко часа.

— Какво се случи там?

— Недей да реагираш като Гейл.

— Гейл много ли се разгневи?

— Много.

— Аз няма да се гневя.

— Може би ще се наложи да лежа в затвора с години. Ти го знаеше, когато се съгласи да ми помогнеш.

— Да. Знаех.

— Разчитам на теб да бъдеш до Гейл, ако ме осъдят.

— Разчиташ на мен ли?

Той я погледна и поклати глава.

— Скъпа… — Прозвуча като упрек.

— Да? — прошепна тя.

— Не ти ли е ясно, че ти заложих капан?

— Защо?

— Какво щеше да направиш, ако не те бях помолил да ми помогнеш?

— Вече щях да съм с теб, в твоя апартамент в „Енрайт Хауз“, публично и открито.

— Да. Но сега е невъзможно. Ти си госпожа Уайнънд и си извън всяко подозрение. Всички са убедени, че си била случайно на мястото на експлозията. Ако се разбере какво сме един за друг… ще е равностойно на признание, че аз съм взривил „Кортланд“.

— Разбирам.

— Искам да мълчиш. Ако си мислила да споделиш съдбата ми, забрави. Няма да ти казвам какво смятам да направя, защото само така мога да запазя контрол над теб до края на процеса. Доминик, ако ме осъдят, искам да останеш с Гейл. Разчитам на теб, че ще останеш с него и няма да му разкажеш за нас, защото ще имате нужда един от друг.

— А ако те оправдаят?

— Тогава… — Той огледа стаята, която беше спалня на Уайнънд. — Не искам да го изричам тук. Но ти го знаеш.

— Много ли го обичаш?

— Да.

— Толкова, че да пожертваш…

Той се усмихна.

— Страхуваш се, че е така от деня, когато дойдох тук за първи път, нали?

— Да.

Той я погледна право в очите.

— Допускаш ли, че е възможно?

— Не.

— Не бих пожертвал нито работата си, нито теб, Доминик. Никога. Но ето какво ще направя за него: ще оставя нещата в негови ръце, ако ме осъдят.

— Ще те оправдаят.

— Очаквам да ми кажеш нещо друго.

— Дори да те осъдят, да те хвърлят в затвора или в каторгата, дори да опетнят името ти с клеветнически заглавия, дори да ти забранят да работиш, дори никога да не ми позволят да те видя отново, за мен ще е все едно. Почти все едно.

— Седем години чаках да чуя тези думи, Доминик.

Взе ръката й и я притисна към устните си. Тя усети устните му на същото място, където бе притиснал устни и Уайнънд. Роурк се изправи.

— Ще чакам — каза тя. — Ще мълча. Няма да се приближавам до теб. Обещавам.

Той се усмихна и кимна. После си тръгна.

Това написа Елсуърт М. Тухи в „Ню Фронтиърс“.

Заваляха отговори от цялата страна. Експлозията в „Кортланд“ продължи половин минута. Взривът на обществения гняв ехтеше неспирно и разнасяше във въздуха облак прашна мазилка, от който се сипеха стъкла, ръжда и отпадъци.

Обвинен пред голямо съдебно жури, Роурк оспори обвинението и отказа всякакви изявления. Пуснаха го срещу парична гаранция, платена от Гейл Уайнънд. Зачака процеса.

Много се спекулираше за подбудите му. Някои твърдяха, че мотивът му бил професионална ревност. Други отбелязаха, че има известна прилика между проекта за „Кортланд“ и стила на Роурк, че Кийтинг, Прескът и Уеб вероятно са заимствали по нещо от Роурк, но това е „допустима адаптация“, а той „няма права на собственост над идеите“, че „при демокрацията изкуството принадлежи на всички“, че Роурк е бил подтикнат от жаждата за отмъщение на творец, който се смята за жертва на плагиатство.

На никого не му беше съвсем ясно, но и никой не се интересуваше чак толкова от мотива. Нещата бяха съвсем прости: един срещу всички. Той нямаше право на мотив.

Дом, построен великодушно за бедните. Изграден, след като десетки хиляди години на хората е внушавано, че милосърдието и саможертвата са върховна ценност, която не подлежи на съмнение, пробен камък за добродетелност, висш идеал. Десетки хиляди години неспирни приказки за служене и жертвоготовност. Жертвоготовността е правило номер едно в живота, трябва да служиш или да ти служат, да мачкаш или да те мачкат, жертвоготовността е благородна, прави с нея каквото можеш, от която и да е гледна точка, служи и се жертвай, служи, служи и служи…

Срещу това се възправи човек, който не искаше нито да служи, нито да управлява. И следователно извърши единственото престъпление, за което няма прошка.

Нечуваният скандал предизвика позната шумотевица и развихри праведен гняв, подобаващ на всеки линч. Но щом някой заговореше за това, във възмущението му звучеше яростно лично отношение.

„Той е обикновен егоцентрик, лишен от всякакво чувство за морал“…

— казваше светската дама, обличайки се за благотворителна разпродажба, без да се замисли по какъв начин би могла да се изяви и как да блесне пред приятелките си, ако милосърдието не се смята за универсална добродетел…

— казваше го и социалният служител, който нямаше цел в живота си и не бе в състояние да създаде никаква цел със стерилната си душа, но се кичеше с добродетели и се радваше на незаслужено уважение от всички, защото държеше пръсти върху чужди рани…

— същото твърдеше и писателят, който нямаше какво друго да каже, освен приказките за служенето и жертвоготовността, който хлипаше пред многохилядните си слушатели, че ги обича, че много ги обича и ги моли да му отвърнат с поне малко обич…

— казваше го журналистката, която току-що си бе купила голяма къща извън града, защото пишеше толкова умилително за хорицата…

— същото твърдяха всички хорица, които искаха да слушат за любов, за голямата любов, непридирчивата любов, любовта, която прегръща всичко, прощава и позволява всичко…

— казваше го всеки посредствен човек, който може да живее единствено, ако паразитира в душите на другите.

Елсуърт Тухи седеше, наблюдаваше, слушаше и се усмихваше.

Гордън Л. Прескът и Гъс Уеб бяха най-желани гости на вечери и коктейли; всички проявяваха към тях внимателна, любопитна загриженост, все едно че бяха оцелели от бедствие. Те казваха, че не знаят какви са били подбудите на Роурк и настояваха за справедливост.

Питър Кийтинг не ходеше никъде. Отказваше да се среща с журналисти. Отказваше да се среща с когото и да било. Той обаче публикува писмена декларация, че Роурк е невинен. В декларацията му имаше едно любопитно изречение — последното. То гласеше: „Оставете го на мира, моля ви, защо не го оставите на мира?“

Пред „Корд Билдинг“ дежуряха протестиращи от Съвета на американските строители. Протестът беше безсмислен, тъй като офисът на Роурк бездействаше. Поръчките, по които трябваше да започне работа, бяха отменени.

Това се казваше солидарност. Момичето, което навлиза в обществото и за първи път отива на педикюр, домакинята, която купува моркови от улична количка, счетоводителят, който мечтаел да стане пианист, но се оправдава, че трябвало да издържа сестра си, бизнесменът, мразещ бизнеса си, работникът, мразещ работата си, интелектуалецът, мразещ целия свят — всички се обединиха братски в лукса на колективния гняв, който облекчава скуката и ги прави различни, а те знаят много добре каква благословия е да бъдат различни. Читателите бяха единодушни. Вестниците също.

Гейл Уайнънд се изправи срещу течението.

— Гейл! — ахна Алва Скарет. — Не можем да защитаваме атентатор!

— Млъкни, Алва — каза Уайнънд, — преди да съм ти разбил мутрата.

Гейл Уайнънд стоеше сам насред кабинета си, с гордо вдигната глава, доволен, че е жив. Така бе стоял на кея в една тъмна нощ, загледан в светлините на града.

Тази редакционна статия бе цитирана в „Ню Фронтиърс“ и в много вестници, препечатана в каре под заглавие: „Виж кой говори!“

Гейл Уайнънд се надсмиваше. Съпротивата го зареждаше с енергия и го правеше по-силен. Това беше война, а той не беше водил война от години — от времето, когато градеше основите на своята империя сред протестните крясъци на цялата гилдия. Подарено му бе недостижимото, мечтата на всеки мъж: възможностите и силата на младостта, които да бъдат използвани с мъдростта на опита. Едновременно ново начало и кулминация. Чаках и живях в името на това, казваше си той.

Всичките му двадесет и два вестника, списанията и киностудиите получиха заповед: защитавайте Роурк. Отстоявайте каузата на Роурк пред обществото. Спрете линча.

— Каквито и да са фактите — обясни Уайнънд на своя екип, — съдебният процес няма да се опре върху факти. Този процес ще зависи от общественото мнение. Ние винаги сме определяли общественото мнение. Нека го определим и сега. Правете реклама на Роурк. Не ме интересува как ще я правите. Аз съм ви обучил. Вие сте експерти по рекламата. Покажете ми колко сте добри.

Думите му бяха посрещнати с мълчание. Служителите му се споглеждаха. Алва Скарет попи потта от челото си. Но всички се подчиниха.

„Банър“ отпечата снимка на „Енрайт Хауз“ с текст: „Това ли е човекът, когото искате да унищожите?“ Текстът под снимка на къщата на Уайнънд гласеше: „Опитайте се да направите нещо подобно, ако можете.“ Под снимката на Монаднок Вали пишеше: „Мигар този човек не е дал нищо на обществото?“

„Банър“ публикува биографията на Роурк от автор, чието име никой не бе чувал. Написа я Гейл Уайнънд. „Банър“ пусна поредица статии за нашумели съдебни процеси, в които невинни хора са били осъдени заради предубежденията на мнозинството. „Банър“ отпечата статии за хора, преследвани от обществото: Сократ, Галилей, Пастьор, дълга героична поредица от мислители и учени, всеки от които се е възправял срещу всички и е отказвал да се подчини на мнозинството.

— Но, Гейл, за бога, та това е само жилищен проект! — хленчеше Алва Скарет.

Уайнънд го погледна безсилно:

— Сигурно не е възможно да се обясни на глупци като вас, че жилищният проект няма нищо общо. Добре тогава. Ще пишем за жилищни проекти.

„Банър“ пусна разяснение за механизма на жилищния рекет: подкупите, некомпетентността, петорно по-високите цени от онези, които би поискал частният строител, застрояваните и изоставяни квартали, посредствените проекти, утвърждавани, хвалени, и отстоявани от свещената крава на алтруизма. „Казват, че пътят към ада е постлан с добри намерения — писа «Банър». — Дали защото не умеем да разпознаваме добрите намерения? Не е ли време да се научим? По света се тръби за безброй добри намерения. Вижте резултата.“

Гейл Уайнънд пишеше редакционните статии на „Банър“, изправен до масата в стаята за набор. Пишеше ги както винаги на голям лист вестникарска хартия, със син молив, с трисантиметрови букви. Накрая изписваше инициала Г. У. Прочутият инициал изглеждаше по-дързък и горд от всякога.

Доминик се възстанови и се върна в къщата им извън града. Уайнънд се прибираше късно вечер. Водеше Роурк винаги, когато беше възможно. Сядаха тримата в хола и отваряха прозорците в пролетните нощи. Тъмните тераси на хълма се спускаха плавно към езерото под стените на къщата, езерото блестеше сред дърветата в далечината. Не отваряха дума нито за случилото се, нито за предстоящия процес. Уайнънд разказваше за своя кръстоносен поход, но безлично, все едно че нямаше нищо общо с Роурк. Уайнънд заставаше насред стаята и им казваше:

— Добре, съгласен съм, цялата кариера на „Банър“ е достойна за презрение. Но сега ще получим възмездие. Доминик, знам, че никога не си успявала да разбереш защо не се срамувам от миналото си. Защо обичам „Банър“. Сега ще разбереш защо. Заради властта. Притежавам власт, чиято сила никога не съм изпробвал. Сега ще я изпробвам. Хората ще мислят така, както аз искам да мислят. Ще правят каквото аз им кажа. Защото това е моят град и аз наистина командвам тук. Хауърд, докато дойде време да се изправиш пред съда, така ще променя нагласите, че никакво съдебно жури не ще дръзне да те осъди.

Нощем не можеше да заспи. Нямаше желание за сън.

— Лягайте си — приканваше той Роурк и Доминик. — Ще се кача след няколко минути.

После Доминик от спалнята, а Роурк от стаята за гости в другия край на коридора чуваха как Уайнънд крачи с часове по терасата. Стъпките му звучаха радостно и неспокойно, като завършени изречения, съставящи изявление, отекнало с шума на стъпките по пода.

Веднъж Уайнънд ги отпрати. Беше късно през нощта. Роурк и Доминик тръгнаха заедно нагоре по стълбите и спряха на първата площадка. Чуха яростно драсване на кибритена клечка долу в хола. Звукът донесе образа на рязко замахналата ръка, запалила първата от множеството цигари, които мъжът ще изпуши до зазоряване, малка пламтяща точка, сновяща надлъж и нашир по терасата заедно с отекващите стъпки.

Погледнаха надолу към хола, после се спогледаха.

— Ужасно — каза Доминик.

— Великолепно — каза Роурк.

— Не може да ти помогне, каквото и да направи.

— Знам, че не може да ми помогне. Но това няма значение.

— Рискува всичко, което има, за да те спаси. Но не знае, че ще ме загуби, ако те спаси.

— Доминик, кое ще е по-зле за него — да загуби теб или да загуби битката си? — Тя кимна разбиращо. Той добави: — Знаеш, че не аз съм този, когото иска да спаси. Аз му служа само като оправдание.

Тя вдигна ръка, докосна скулата му и леко притисна към нея върховете на пръстите. Не си позволи нищо повече. Обърна се и продължи към спалнята. Чу как той затвори вратата на стаята за гости.

Тиражът на „Банър“ спадаше от седмица на седмица, спадаше стремително като асансьор извън контрол. Лепенките и копчетата с надпис „Ние не четем Уайнънд“ се множаха по стените, в метрото, на автомобилните стъкла и реверите на палтата. Кинопрегледите на Уайнънд бяха освирквани в киносалоните. „Банър“ изчезна от вестникарските щандове. Вместо да го излагат, продавачите го криеха под щанда и го даваха неохотно, само при изрично поискване. Почвата беше подготвена, стълбовете бяха отдавна подкопани; случаят „Кортланд“ нанесе последния удар.

Роурк беше почти забравен в бурята от възмущение срещу Гейл Уайнънд. Най-гневно протестираха самите читатели на Уайнънд: женските клубове, свещениците, майките, дребните търговци. Наложи се да държат Алва Скарет далеч от стаята, където всеки ден се трупаха купища писма до редакцията. Отначало той четеше писмата, но после приятелите му се заеха с тази работа, защото се опасяваха да не получи сърдечен удар.

Екипът на „Банър“ работеше мълчаливо. Хората престанаха да се споглеждат скришом, да ругаят шепнешком, да си шушукат в тоалетните. Няколко души напуснаха. Останалите продължиха да работят, бавно, мудно, като хора със закопчани спасителни жилетки, очакващи неизбежното.

Гейл Уайнънд забелязваше забавянето на темпото във всяка дейност на редакцията. Влизаше в „Банър Билдинг“ и служителите му се спираха, щом го видят; той им кимваше, а техният поздрав идваше със секунда закъснение; понякога се обръщаше и виждаше вторачените им погледи. Думите „Да, г-н Уайнънд“, изричани неизменно дотогава след неговите заповеди без нито миг закъснение между последната негова сричка и първата на отговора, сега се забавяха, паузата приемаше осезаема форма, така че изречението да прозвучи с въпросителна, но не в края, а в началото.

„Един тих глас“ запази пълно мълчание за случая „Кортланд“. В деня след експлозията Уайнънд извика Тухи в кабинета си и каза:

— Слушайте внимателно. Нито дума във вашата рубрика. Ясно ли е? Не ме интересува какво ще правите или ще крещите навън — засега. Но ако вдигнете твърде много шум, ще се заема с вас, когато нещата приключат.

— Да, господин Уайнънд.

— Във вашата рубрика ще бъдете глух, ням и сляп. Все едно че не сте чували за никаква експлозия. Че не сте чували за човек на име Роурк. Не знаете какво означава думата „Кортланд“. Докато сте в тази сграда.

— Да, господин Уайнънд.

— И не ми се мяркайте много пред очите.

— Да, господин Уайнънд.

Адвокатът на Уайнънд, който му беше стар приятел и работеше за него от години, се опита да го възпре.

— Гейл, какво става с теб? Държиш се като дете. Като пълен начинаещ. Опомни се, човече.

— Млъкни — каза Уайнънд.

— Гейл, ти си… ти беше най-успешният издател на вестници в света. Аз ли да ти казвам очевидното? Непопулярната кауза е опасна за всеки бизнес. А за популярен вестник тя е самоубийство.

— Ако не млъкнеш, ще те пратя да си събереш багажа и ще си намеря друг мошеник за адвокат.

Уайнънд поведе спорове за „Кортланд“ с видните хора, с които се срещаше на делови обеди и вечери. Дотогава никога не спореше на никаква тема и не отстояваше ничия кауза. Правеше категорични изявления пред слушатели, изпълнени с уважение. Сега дори нямаше кой да го изслуша. Срещаше безразлично мълчание, отегчение и неприязън. Хората, които попиваха всяка негова дума за фондовия пазар, недвижимите имоти, рекламата и политиката, не проявяваха никакъв интерес към мнението му за изкуството, таланта и абстрактната справедливост.

Понякога му отвръщаха:

— Да, Гейл, да, така е. Но от друга страна мисля, че този човек постъпи адски егоистично. А това е проблемът в днешно време — егоизмът. Навсякъде има твърде много егоизъм. За това пише Ланселът Клоуки в книгата си — прекрасна книга, в която разказва за детството си, сигурно си я чел, видях те на снимката с Клоуки. Той е пътувал из цял свят и знае какво говори.

— Добре, Гейл, но не си ли малко старомоден? Какви са тия приказки за великите мъже? Какво величие намираш в прочулия се зидар? И изобщо кой е велик? Всички ние сме съвкупност от жлези и химически съединения, ние сме храната, която сме изяли на закуска. Струва ми се, че Лоис Кук го обяснява много добре в хубавата си книжка — как й беше заглавието? — а, да, „Храбрият Жлъчен камък“. Да, сър. Собственият ти „Банър“ се скъса да рекламира тази книжка.

— Но, Гейл, той трябваше да помисли за другите хора, преди да мисли за себе си. Според мен ако човек не носи обич в сърцето си, не може да е много добър. Чух това в една пиеса снощи, беше страхотна пиеса, новата пиеса на Айк — как по дяволите му беше фамилията? Трябва да я видиш. Твоят критик Джулс Фауглър писа, че това е смела и нежна сценична поема.

— Убедителен си, Гейл, не знам как да ти възразя, не знам къде грешиш, но ми се струва несправедливо, защото Елсуърт Тухи — не ме разбирай погрешно, не съм съгласен с политическите възгледи на Тухи, знам, че е радикален, но от друга страна трябва да признаеш, че е голям идеалист със сърце, колкото къща — та Елсуърт Тухи каза, че…

Тези хора бяха милионери, банкери, индустриалци и бизнесмени. Те хленчеха в речите си по официалните обеди, че не могат да разберат защо светът отива по дяволите.

Една сутрин Уайнънд слезе от колата си пред „Банър Билдинг“ и тръгна да пресече улицата. Една жена се втурна към него. Изчакала го бе пред входа. Беше дебела, на средна възраст, с мръсна памучна рокля и смачкана шапка. Имаше пепеляво, отпуснато лице, безформени устни и черни, кръгли, блестящи очи. Пресрещна Гейл Уайнънд и хвърли в лицето му шепа изгнили листа от цвекло. Листата бяха меки и слузести, завързани с връв. Удариха го по бузата и паднаха на тротоара.

Уайнънд се закова на място. Погледна жената. Видя бялата плът, триумфално зяпналата уста, злобата, тържествуваща в собствената си правота. Минувачи хванаха жената и тя закрещя мръсни думи, които не могат да бъдат изписани. Уайнънд вдигна ръка и поклати глава, давайки им знак да пуснат създанието. После влезе в „Банър Билдинг“ със зеленикавожълто петно на бузата си.

— Елсуърт, какво ще правим? — изстена Алва Скарет. — Какво ще правим?

Елсуърт Тухи седеше на ръба на бюрото си и се усмихваше, сякаш му се искаше да целуне Алва Скарет.

— Защо не се откажат, Елсуърт? Защо не гръмне нещо, за да измести тази тема от първите страници? Защо не се хванем за някакво международно събитие или нещо такова? През живота си не съм виждал всички да се вкопчат в такава дреболия. Някаква си експлозия! За бога, Елсуърт, та това е за последна страница. Такива неща се случват всеки месец, при всяка стачка, не помниш ли? — стачката на кожарите, стачката на служителите от химическото чистене… По дяволите! Защо е цялата тази шумотевица? На кого му пука? Какво толкова им пука?

— В някои случаи, Алва, важното няма нищо общо с фактите. Реакцията на обществото изглежда прекалена, но всъщност не е така. Не бъди толкова мрачен. Изненадваш ме. Трябва да си благодарен на късмета си. Ето, точно това имах предвид, като ти казвах, че трябва да изчакаме подходящия момент. Подходящият момент винаги настъпва. Изобщо не съм очаквал, че ще ми бъде поднесен така на тепсия. Горе главата, Алва. Сега ние сме на ход.

— На ход за какво?

— За вестниците на Уайнънд.

— Ти си луд, Елсуърт. Като всички останали. Ти си полудял. Какво искаш да кажеш? Гейл държи петдесет и един процента…

— Алва, обичам те. Ти си чудесен, Алва. Обичам те, но се моля на господ да не си толкова глупав, за да можем да си поговорим! Искам да си поговоря с някого!

Една вечер Елсуърт Тухи се опита да си поговори с Гъс Уеб, но нищо не излезе. Гъс Уеб измърмори:

— Проблемът ти, Елсуърт, е, че си твърде романтичен. Адски метафизичен. За какво е цялата тази дандания? Само празни приказки. Няма за какво да се хванеш, всичко ще се забрави до една-две седмици. Де да беше взривил сградата, когато е пълна с хора, да имаше няколко взривени дечица — тогава щеше да е нещо. Това би ми харесало. Щеше да е полезно за нашето движение. А сега? По дяволите, ще хвърлят този глупак в пандиза и толкова. Ти и реалист? Ти си непоправим представител на интелигенцията, Елсуърт, точно такъв си. Да не би да смяташ, че си човек на бъдещето? Не се заблуждавай, сладур. Аз съм такъв човек.

Тухи въздъхна и отвърна:

— Прав си, Гъс.

XIV

— Толкова сте мил, г-н Тухи — каза кротко госпожа Кийтинг. — Радвам се, че дойдохте. Не знам какво да правя с Пити. Не иска да вижда никого. Не иска да ходи в офиса. Страх ме е, господин Тухи. Простете ми, не бива да хленча. Бихте ли могли да помогнете, да го изтръгнете от това състояние. Той толкова ви уважава, господин Тухи.

— Да, сигурно е така. Къде е той?

— Тук е. В стаята си. Оттук, господин Тухи.

Посещението беше неочаквано. Тухи не бе идвал от години. Г-жа Кийтинг му беше много благодарна. Поведе го по коридора и отвори една врата, без да почука — страх я беше, че ако обяви кой е дошъл, синът й ще откаже да се види с него. Каза ведро:

— Виж, Пити, водя ти гостенин!

Кийтинг вдигна глава. Седеше на разхвърляна маса, приведен под ниска лампа със слаба светлина и решаваше кръстословица, откъсната от вестник. На масата имаше пълна чаша с изсъхнал червен кръг от доматен сок, кутия с пъзел, тесте карти и библия.

— Здравей, Елсуърт — усмихна се Питър. Надигна се, изправи се наполовина и се отказа.

Г-жа Кийтинг видя усмивката му и с облекчение побърза да излезе от стаята, затваряйки вратата.

Усмивката на Кийтинг избледня още преди да се усмихне докрай. Направил го бе по инстинкт. Спомни си много неща, които отказваше да разбере.

— Здравей, Елсуърт — повтори той безпомощно.

Тухи застана пред него, разглеждайки любопитно стаята и масата.

— Вълнуващо, Питър. Много вълнуващо. Сигурен съм, че той би оценил, ако можеше да види.

— Кой?

— Не си много приказлив тези дни, нали, Питър? Не си много общителен.

— Исках да те видя, Елсуърт. Исках да говоря с теб.

Тухи хвана един стол за облегалката и го прехвърли с показен жест във въздуха. Столът описа широка дъга. Той го сложи до масата и седна.

— Точно за това дойдох. Да чуя какво ще ми кажеш.

Кийтинг мълчеше.

— Е?

— Не мисли, че не съм искал да те видя, Елсуърт. Казах на майка ми да не пуска никого… но това се отнася само за журналистите. Не ме оставят на мира.

— Виж ти, как се променят времената, Питър. Помня как не се отделяше от журналистите.

— Елсуърт, вече нямам никакво чувство за хумор. Никакво.

— Имаш късмет. Иначе би умрял от смях.

— Толкова съм изморен, Елсуърт… Радвам се, че дойде.

Очилата на Тухи отразяваха светлината и Кийтинг не виждаше очите му. Виждаше само две окръжности с метален блясък, като угасени фарове на кола, които отразяват нещо, приближаващо в далечината.

— Мислиш ли, че ще свикнеш? — попита Тухи.

— С кое?

— С отшелничеството. С голямото разкаяние. С лоялното мълчание.

— Елсуърт, какво искаш да кажеш?

— Значи той не е виновен, така ли? Значи ни молиш ако обичаме да го оставим на мира, така ли?

Раменете на Кийтинг трепнаха. Направи неуспешен опит да се изправи. Челюстта му се разтвори достатъчно, за да попита:

— Какво искаш?

— Цялата истина.

— За какво ти е?

— Искаш да ти помогна, за да ти стане по-леко, нали? Искаш да ти измисля оправдание, нали, Питър? Тези неща ми се удават, както знаеш. Мога да измисля тридесет и три причини, до една благородни, и ти ще ги приемеш всичките. Но сега нямам желание да ти помагам. Затова ти казвам направо: за да го пратя в затвора, твоят герой и идол, щедрият ти приятел, твоят ангел хранител!

— Нямам какво да ти кажа, Елсуърт.

— Макар че си затънал в унес и губиш ума и дума, по-добре си дай сметка, че не можеш да се мериш с мен. Ще говориш, защото аз искам да говориш. Няма да ми губиш времето. Кой проектира „Кортланд“?

— Аз.

— Не ти ли е известно, че съм познавач на архитектурата?

— Аз проектирах „Кортланд“.

— Също като „Космо-Слотник Билдинг“ ли?

— Какво искаш?

— Искам да дадеш свидетелски показания, Пити. Искам да разкажеш истината в съда. Твоят приятел не е прозрачен като теб. Не знам какво замисля. Фактът, че е останал на мястото на експлозията показва, че е твърде умен. Знаел е, че ще го заподозрат и играе ловко. Бог знае какво смята да каже в съда. Няма да допусна да му се размине. Всички се чудят какъв е мотивът. На мен мотивът ми е ясен. Но никой няма да ми повярва, ако се опитам да го обясня. Затова ти ще го изложиш под клетва. Ще кажеш истината. Ще им кажеш кой е проектирал „Кортланд“ и защо.

— Аз го проектирах.

— Ако смяташ да го заявиш като свидетел, няма да сбъркаш, ако овладееш мускулите си. Защо трепериш?

— Остави ме на мира.

— Твърде късно е, Пити. Чел ли си „Фауст“?

— Какво искаш?

— Главата на Роурк.

— Той не ми е приятел. Никога не ми е бил приятел. Знаеш мнението ми за него.

— Знам, глупако! Знам, че го боготвориш цял живот. Коленичиш и го боготвориш, докато му забиваш нож в гърба. Дори не си достатъчно смел, за да бъдеш зъл. Не можеш да избереш нито единия, нито другия път. Мразеше ме — да не мислиш, че не знаех? — но въпреки това ме следваше. Обичаше го и го унищожи. Да, вече го унищожи, Пити, сега няма къде да избягаш и ще трябва да стигнеш докрай!

— Какво ти е направил? Какво значение има за теб всичко това?

— Трябваше да зададеш този въпрос много отдавна. Но ти не го зададе. Което означава, че си знаел отговора. Винаги си го знаел. Точно затова трепериш. Защо да ти помагам да се самозалъгваш? Помагах ти цели десет години. Затова идваше при мен. Всички идват при мен за това. Но не можеш да получиш нещо срещу нищо. Никога. Независимо от моите социалистически теории. Ти получи каквото искаше от мен. Сега е мой ред.

— Няма да говоря за Хауърд. Не можеш да ме принудиш да говоря за Хауърд.

— Така ли? Защо не ме изхвърлиш? Защо не ме хванеш за гърлото и не ме удушиш? Ти си много по-силен от мен. Но няма да го направиш. Не можеш. Даваш ли си сметка какво е силата, Пити? Физическата сила? Мускули, оръжия, пари, нали? Трябва да се събереш с Гейл Уайнънд. Имаш много неща да му разказваш. Хайде, Питър. Кой проектира „Кортланд“?

— Остави ме на мира.

— Кой проектира „Кортланд“?

— Остави ме!

— Кой проектира „Кортланд“?

— По-лошо е… това, което правиш… е много по-лошо…

— От кое?

— От онова, което причиних на Лусиъс Хайер.

— Какво причини на Лусиъс Хайер?

— Убих го.

— Какво?

— Точно затова беше по-добре. Защото го оставих да умре.

— Престани да бълнуваш.

— Защо искаш да убиеш Хауърд?

— Не искам да го убия. Искам да го хвърлят в затвора. Разбираш ли? В затвора. В килия. Зад решетки? Да бъде заключен, възпрян, вързан, но жив. Да става, когато му кажат да стане. Да яде каквото му дадат. Да се движи, когато му кажат да се движи и да спре, когато му кажат. Ще работи когато и каквото му наредят. Ще го блъскат, ако не действа достатъчно бързо, ще го удрят по лицето, когато им се прииска, ще го бият с гумен маркуч, ако не се подчинява. И той ще се подчинява. Ще изпълнява заповеди. Ще изпълнява заповеди!

— Елсуърт! — изкрещя Кийтинг. — Елсуърт!

— Повдига ми се от теб. Не можеш ли да приемеш истината? Не, ти я обичаш захаросана. Затова предпочитам Гъс Уеб. Той не си прави илюзии.

Г-жа Кийтинг рязко отвори вратата. Беше чула крясъка.

— Излез оттук! — излая Тухи.

Тя се дръпна и Тухи тръшна вратата.

Кийтинг вдигна глава.

— Нямаш право да говориш така на майка ми. Нищо не е направила.

— Кой проектира „Кортланд“?

Кийтинг стана. Довлече се до скрина, отвори чекмеджето, извади смачкан лист хартия и го подаде на Тухи. Беше договорът с Роурк.

Тухи го прочете и сухо се изсмя. Загледа се в Кийтинг.

— С теб, Питър, успехът е гарантиран, поне за мен. Но понякога гледката на успехите ми с теб е твърде неприятна.

Кийтинг стоеше до скрина със сведени рамене и празен поглед.

— Не се надявах, че го имаш черно на бяло, с неговия подпис. Ето какво е направил той за теб, ето какво си направил ти в замяна… Вземам си назад обидните думи, Питър. Точно така е трябвало да постъпиш. Кой си ти, та да променяш законите на историята? Знаеш ли какво представлява тази хартия? Невъзможното съвършенство, мечтата на вековете, идеалът на всички велики школи на човешката мисъл. Ти си го впрегнал. Накарал си го да работи за теб. Присвоил си неговите постижения, наградата и парите му, славата и името му. Ние само разсъждавахме и пишехме по въпроса. А ти направи практическа демонстрация. Всеки философ, от Платон до наши дни, трябва да ти благодари. Това е философският камък — така се превръща златото в олово. Трябва да съм доволен, но тъй като съм човек като всички други, не изпитвам задоволство, а съм отвратен. Философите, Платон и всички останали, наистина са мислели, че камъкът ще превръща оловото в злато. Аз обаче знаех истината от самото начало. Винаги съм бил честен със себе си, Питър, а това е най-трудната честност. Всички вие се опитвате да избягате от нея на всяка цена. За нищо не те обвинявам, Питър. Тази честност наистина е най-трудната.

Отпусна се изморено на един стол, държейки с две ръце краищата на листа. Продължи:

— Ако искаш да узнаеш колко е трудно, ще ти кажа следното: точно в този момент искам да изгоря тази хартия. Да направя така, както желаеш ти. Не си приписвам кой знае каква заслуга, защото знам, че утре ще я пратя на окръжния прокурор. Роурк никога няма да научи, а и за него ще е без значение, дори и да научи. Но в интерес на истината имаше миг, в който исках да изгоря тази хартия.

Сгъна внимателно листа и го прибра в джоба си. Кийтинг следеше всяко негово движение, мърдайки глава, като коте, което гледа как се върти топче на конец.

— Повдига ми се от вас — каза Тухи. — Господи, как ми се гади от вас, сантиментални лицемери! Съгласявате се с мен, декламирате онова, на което ви уча, извличате изгода от него — но нямате достойнството да признаете пред самите себе си какво вършите. Позеленявате, щом съзрете истината. Сигурно това е същността на вашата природа и тя е най-силното ми оръжие… но, Боже мой! Омръзна ми. Трябва да се отдалеча от вас, поне за малко. Цял живот се налага да играя този театър заради дребни и посредствени хора като вас. Да щадя вашите чувства и превземки, съвестта ви и душевния мир, който не притежавате. Плащам цената за това, което искам — но поне знам, че трябва да я платя. И не си правя никакви илюзии нито за цената, нито за покупката.

— Какво… искаш… Елсуърт?

— Власт, Пити.

В горния апартамент се чуха стъпки, някой весело заподскача, от тавана се разнесе тупурдия. Полилеят задрънча и Кийтинг неволно вдигна глава. После отново я обърна към Тухи. Тухи се усмихваше почти равнодушно.

— Винаги си казвал… — изрече глухо Кийтинг и млъкна.

— Винаги съм казвал точно това. Ясно, точно и открито. Не е моя грешката, че не си чул. Разбира се, можел си да чуеш, но не си искал. И това е по-безопасно от глухотата, поне за мен. Казвал съм, че възнамерявам да властвам. Като всички мои духовни предшественици. Но имам повече късмет от тях. Наследих плода на техните усилия и ще бъда човекът, който ще превърне голямата мечта в реалност. Виждам я навсякъде около мен сега. Разпознавам я. Не ми харесва. Не очаквах да ми хареса. Насладата не е моя орис. Ще изпитам онова задоволство, на което съм способен. Ще властвам.

— Над кого…?

— Над теб. Над света. Само трябва да открия средството, с което да упражня властта си. Ако успееш да овладееш душата на един човек, ще можеш да властваш над цялото човечество. Важна е душата, Питър, душата. Власт не се упражнява с бичове, мечове, огън или пушки. Затова владетели като Цезар, Атила или Наполеон не са постигнали кой знае какво. Но това не важи за нас. Онова, над което властта е безсилна, е душата, Питър. Тя трябва да бъде сломена. Вбий в нея клин, вкарай пръсти в прореза и тогава човекът ще е твой. Няма да ти трябва бич — той сам ще ти го донесе и ще моли да го бичуваш. Обърни същността му наопаки и собственият му механизъм ще ти върши работата вместо теб. Използвай го против самия него. Искаш да знаеш как става ли? Спомни си дали някога съм те лъгал. Та нали си слушал същото нещо от мен години наред, но не си искал да чуеш, и за това си виновен ти, а не аз. Има много начини за постигане на тази цел. Един от тях е да накараш човека да се чувства нищожен. Да се чувства виновен. Да убиеш стремежите и почтеността му. Трудно е. И най-калпавият сред вас отчаяно търси някакъв идеал, по свой изкривен начин. Трябва да унищожиш почтеността, като поквариш човека отвътре. Да я използваш срещу самата нея. Да я насочиш към цел, която унищожава почтеността. Да отстояваш необходимостта от себеотрицание. Кажи на човека, че трябва да живее в името на другите. Кажи на хората, че идеалът е алтруизмът. Никой не го е постигнал и никой никога не ще го постигне. Всеки човешки инстинкт въстава срещу себеотрицанието. Но мигар не разбираш какво постигаш? Човек осъзнава, че не е способен на онова, което е приел за най-висша добродетел, и добива усещане за вина, за грях, за пълна негодност. И тъй като върховният идеал е извън възможностите му, той се отказва от всякакви идеали и стремежи, от всякакво лично достойнство. Смята се длъжен да отстоява онова, на което не е способен. Но човек не може да е наполовина добър или приблизително честен. Да остане почтен е тежка битка. Защо да брани онова, което вече е покварено? Душата му губи самоуважението. И той е в ръцете ти. Ще се подчини. Ще се подчини с радост, защото няма доверие в самия себе си, чувства се несигурен и омърсен. Това е един от начините. Ето още един. Убий представата на човека за ценностите. Убий способността му да разпознава възвишеното или да го постига. Никой няма власт над велики хора. Ние не искаме никакви велики хора. Но няма да отричаме самото величие, а ще го унищожим отвътре. Великото е рядко, трудно, изключително. Създай критерии, постижими за всички, до последния човек, за най-негодния, и ще пресечеш стремежите на всички, и на великите, и на нищожните. Ще пресечеш всякакъв стремеж към по-добро, към превъзходство, към съвършенство. Присмей се на Роурк и обяви Питър Кийтинг за голям архитект. И вече си унищожил архитектурата. Възхвалявай Лоис Кук, за да унищожиш литературата. Приветствай Айк, за да унищожиш театъра. Прослави Ланселът Клоуки, за да унищожиш пресата. Не си поставяй за цел да изравниш със земята всички храмове — ще уплашиш хората. Издигни в култ посредствеността и храмовете сами ще се изравнят със земята. Има и друг начин. Убивай със смях. Смехът е израз на човешка радост. Научи се да го използваш като унищожително оръжие. Превърни го в подигравка. Съвсем лесно е. Кажи им да се присмиват на всичко. Кажи им, че чувството за хумор е безпределна добродетел. Ако унищожиш всичко свято в душата на човека, и самата му душа ще престане да е свята за него. Убий преклонението, за да убиеш героя в човека. Няма преклонение с кикот. Човекът ще се подчини и покорството му ще е безгранично. Ще се съгласява с всичко и няма да приема нищо твърде сериозно. Но има и още един начин — най-важният. Не допускай хората да са щастливи. Щастието съществува самостоятелно, то няма нужда от нищо. Щастливите хора нямат време, те не могат да са ти полезни. Щастливите хора са свободни. Затова трябва да убиеш радостта им от живота. Отнеми им всичко, което е ценно и важно за тях. Не допускай да имат онова, което желаят. Накарай ги да усетят, че всяко лично желание е зло. Доведи ги до състояние, в което думата „Искам“ не е естествено право, а срамно признание. За тази цел алтруизмът е много полезен. Нещастните хора сами ще дойдат при теб. Ще се нуждаят от теб. Ще дойдат за утеха, за подкрепа, за избавление. Природата не търпи вакуум. Опустоши човешката душа и ще получиш празно пространство, което да запълниш. Не виждам защо си толкова смаян, Питър. Този начин е най-отдавнашният. Погледни назад в историята. Погледни всяка етична система, от Ориента до наши дни. Та нали всичките проповядват отказ от лично щастие? Мигар в основата на сложните приказки не звучи един-единствен лайтмотив: жертва, себеотрицание, саможертва? Не си ли доловил основната им мелодия — „откажи се, откажи се, откажи се“? Вземи нравствената нагласа в наше време. Всичко, което доставя удоволствие, от цигарите до секса, през амбициите и жаждата за печалба, се смята за покварено или грешно. Достатъчно е да докажеш, че нещо прави хората щастливи, за да го прокълнеш. Дотам сме стигнали. Обвързали сме щастието с вината. И държим човечеството за гърлото. Хвърли първата си рожба в жертвената пещ, легни върху гвоздеи, иди в пустинята, за да бичуваш плътта си, не танцувай, не ходи на кино в неделя, не се опитвай да забогатееш, не пуши, не пий. И все в този дух, в името на морала. Глупците си мислят, че тези табута са безсмислени. Че са отживели и старомодни. Но безсмислицата винаги има някаква цел. Не си губи времето да изследваш безумието — само се запитай каква е целта му. Всяка етична система, която проповядва саможертва, е прераствала в световна сила и е завладявала милиони хора. Разбира се, трябва да я поднесеш в подходяща опаковка. Да кажеш на хората, че ще постигнат върховно щастие, ако се откажат от всичко, което ги прави щастливи. Няма защо да бъдеш твърде конкретен. Използвай внушителни, но неясни думи. „Универсална хармония“, „вечен дух“, „божествен промисъл“, „нирвана“, „рай“, „расово превъзходство“, „диктатура на пролетариата“. Покваряване отвътре, Питър. Това е най-старият начин. Този фарс продължава с векове и хората все още му се поддават. А проверката е толкова проста: само послушай някой пророк и щом чуеш да говори за саможертва, бягай. Бягай по-бързо, отколкото от чума. Логично е, че където има жертва, има и някой, който да получава принесеното в жертва. Където има служене, има някой, на когото служат. Човекът, който ти говори за саможертва, говори за роби и господари. И възнамерява да бъде господар. Но ако чуеш някой да ти казва, че трябва да си щастлив, че щастието е твое естествено право и дълг номер едно към самия теб, този човек не се стреми към душата ти. Този човек няма какво да спечели от теб. И щом ви приближи, вие ще закрещите с празните си глави, ще нададете вой, че той е егоистично чудовище. Така изнудването е оцеляло векове наред. Но може би едно нещо ти е направило впечатление. Казах: „Логично е.“ Разбираш ли? Хората имат оръжие против теб. Разумът. Затова трябва на всяка цена да им го отнемеш. Да го унищожиш из основи. Но действай внимателно. Не го отричай. Никога не казвай направо, че отричаш нещо, защото ще се издадеш. Не казвай, че разумът е зло, макар че някои са го казвали, и то с удивителен успех. Кажи само, че разумът има граници. Че има по-висши неща от него. Какви? И за това не е нужно да си твърде ясен. Възможностите са безброй. „Инстинкт“, „чувство“, „откровение“, „божествена интуиция“, „диалектически материализъм“. Ако те хванат натясно по някой важен пункт и някой ти каже, че доктрината ти е безсмислена, имаш готов отговор. Кажи му, че има нещо по-висше от смисъла. Че по този въпрос той не бива да се опитва да мисли, а трябва да чувства. Да вярва. Елиминирай разума и разиграй козовете си. Тогава всичко ще се развива точно, както ти желаеш, винаги когато пожелаеш. Тогава човечеството е в твои ръце. Може ли да властваш над мислещ човек? Не искаме мислещи хора.

Кийтинг бе седнал на пода до скрина. Почувствал бе умора и подгъна крака. Не искаше да се отдалечава от скрина, чувстваше се по-сигурен, като е облегнат на него — сякаш скринът все още съхраняваше предаденото писмо.

— Питър, всичко това вече си го чувал. От десет години си свидетел как го повтарям. Виждаш как се прилага по цял свят. Защо си отвратен? Нямаш право да седиш там и да ме гледаш втренчено, с добродетелно превъзходство на смаян човек. Ти си част от всичко това. Взел си своя дял и трябва да продължиш напред. Страх те е да си представиш къде ще стигнеш. Но мен не ме е страх. Аз ще ти кажа. В света на бъдещето. Светът, какъвто го искам аз. Свят на покорство и единство. Свят, в който отделният човек няма да мисли самостоятелно, а ще се опитва да отгатне какво става в мозъка на ближния му, който също няма да мисли самостоятелно, а ще се опитва да отгатне какво мисли следващият ближен, който също няма да мисли самостоятелно — и така нататък, Питър, в цял свят. Всички трябва да са съгласни с всички. В този свят никой няма да има собствени желания, а ще впряга всичките си усилия за задоволяване на желанията на ближния, който ще има само едно желание — да задоволи желанията на следващия ближен, който също няма да има желания — и така в целия свят, Питър. Всички трябва да служат на всички. В този свят човек няма да работи за безобиден стимул, какъвто са парите, а за безглаво чудовище, каквото е престижът. Одобрението на ближните, доброто им мнение, мнението на хора, които няма да имат право на мнение. Октопод, който има само пипала и няма мозък. Разум ли, Питър? Не разум, а обществено настроение. Средно аритметично от нули, защо няма да се допуска никаква индивидуалност. Свят с изтръгнат двигател и едно-единствено сърце, задвижвано с ръка. Моята ръка и ръцете на още няколко, много малко на брой мъже като мен. Онези, които знаем как да ви задействаме — вас, великолепните, чудните хора средна ръка, които не скочихте от гняв, когато ви нарекохме посредствени, дребни и обикновени, вие, които харесахте и приехте тези имена. Вие, хорицата, ще седите на престол и ще бъдете въздигнати в култ, ще станете абсолютният владетел, пред който всички предишни владетели ще се гърчат от завист, вие ще бъдете абсолютното и безграничното, Бог, Пророк и Цар, слети в едно. Vox populi. Средните, обикновените, баналните хора. Знаеш ли кой е правилният антоним на Егото? Безличният човек, Питър. Това ще бъде власт на безличните. Но и на най-баналното трябва да бъде вдъхнат живот в даден момент. Ние ще го сторим. Vox dei. Ще се радваме на безграничното подчинение на хората, които няма да умеят нищо друго, освен да се покоряват. Ще го наречем „да служат“. Ще раздаваме медали за служене. Ще се тъпчете едни други, надпреварвайки се кой да се подчинява повече и по-добре. Няма да се отличавате по нищо друго. Няма да има никаква друга форма на лична изява. Представяш ли си Хауърд Роурк в тази картина? Не? Тогава не си пилей времето да задаваш тъпи въпроси. Всеки, който не приема да го командват, трябва да изчезне. И ако случайно се родят хора, различни от средните, те ще оцелеят най-много до дванадесетата си година. Щом мозъкът им заработи, ще почувства натиска и ще гръмне. Натискът, съизмерим с вакуума. Знаеш ли какво се случва със създания, живеещи дълбоко под водата, ако ги изнесеш на слънчева светлина? Толкова за бъдещите Роурковци. А всички други ще се усмихвате и ще се подчинявате. Забелязал ли си, че малоумният винаги се усмихва? Първото смръщване на човека е първият допир на Бог до челото му. Допирът на мисълта. Но в нашия свят няма да има нито Бог, нито мисъл. Ще се гласува с усмивки. Автоматични лостове — всички казват да… Е, ако беше малко по-умен, като бившата ти съпруга например, би попитал: а какво ще правите вие, владетелите? Какво ще правя аз, Елсуърт Монктън Тухи? И аз бих ти отговорил, да, прав си. Няма да постигна нищо повече от теб. Единствената ми цел ще бъде ти да си задоволен. Ще те лъжа, ще те лаская и ще те хваля, ще помпам суетата ти. Ще изнасям речи за народа и за всеобщото благо. Питър, бедни стар приятелю, аз съм най-безкористният човек, когото познаваш. Имам по-малко свобода дори от теб, когото току-що принудих да продадеш душата си. Ти използва хората за нещо, което искаше за самия себе си. Аз не искам нищо за себе си. Използвам хората в името на онова, което мога да направя за тях. Това е единствената ми функция, единственото ми удовлетворение. Нямам лични желания. Искам власт. Искам моя свят на бъдещето. Нека всички живеят за всички. Нека всички се жертват и никой не печели. Нека всички страдат и никой не се наслаждава. Напредъкът да спре. Всичко да затъне в застой. В застоя има равенство. Всички са подчинени на общата воля. Световна робия, при която не съществува дори достойнството на господаря. Робство на робството. Голяма окръжност, в която има пълно равенство. Това е светът на бъдещето.

— Елсуърт… ти си…

— Безумец ли? Страх ли те е да го изречеш? Седиш си там, светът се променя около теб, а ти още храниш надежда. Безумец ли съм? Огледай се. Вземи кой да е вестник и прочети заглавията. Не се ли задава моят свят? Не е ли вече налице? Не виждаш ли, че става точно, както ти казах? Та нали Европа вече е погълната и следващите сме ние? Всичко, което казах, се изразява с една-единствена дума — колективизъм. Мигар той не е богът на нашия век? Да действаме заедно. Да мислим заедно. Да чувстваме заедно. Да се обединяваме, да се съгласяваме, да се подчиняваме. Да се подчиняваме, да служим, да правим саможертва. Разделяй и владей — в началото. А след това, обединявай и владей. Най-после сме наясно. Помниш ли римския император, който казал, че му се иска човечеството да има един врат, за да го отсече? Хората му се смеят от векове. Но ние ще се смеем последни. Постигнахме това, което той не успя. Научихме хората да се обединяват. Така се стига до онзи врат, готов да падне с един удар. Открихме вълшебната дума. Колективизъм. Виж Европа, глупако. Не можеш ли да прозреш същността отвъд празните приказки? Една страна се впрегна да докаже, че човекът няма права, че колективът е всичко. Индивидът е зло, масите са Бог. Не съществуват никакви мотиви и добродетели, освен служенето на пролетариата. Това е едната възможност. Ето и другата. Една страна се посвети на принципа, че човекът няма права, че държавата е всичко. Индивидът е зло, расата е Бог. Не съществуват никакви мотиви и добродетели, освен служенето на расата. Бълнувам ли или това е безмилостната реалност на почти два континента? Нали знаеш как действат клещите. Ако не си съгласен с едната възможност, ти остава другата. Ще се люшкаш от едната към другата. Затворили сме вратите. Залогът е ясен. Ези — колективизъм, тура — пак колективизъм. На доктрината, която убива индивида, можеш да противопоставиш доктрината, която убива индивида. Предай душата си или на колективен орган, или на водач. Но я предай, предай, предай. Това е моята техника, Питър. Давай отрова за храна и отрова за противоотрова. Украсявай дребните неща и не се отклонявай от главната цел. Предложи на глупците възможности за избор, за да се позабавляват, но не забравяй единствената цел, която трябва да постигнеш. Да убиеш индивида. Да убиеш душата на човека. Останалото ще последва автоматично. Виж сегашното състояние на света. Още ли смяташ, че съм луд, Питър?

Кийтинг седеше на пода с изпънати крака. Вдигна едната си ръка и заразглежда върховете на пръстите, после ги лапна и изгриза един нокът. Но движението беше измамно, той бе сведен до едно-единствено сетиво — слухът. Тухи знаеше, че няма да последва отговор.

Кийтинг послушно изчакваше. Беше му все едно. Настъпи тишина. Не му оставаше нищо друго, освен да чака, докато Тухи заговори отново.

Тухи сложи ръце на страничните облегалки на стола, вдигна китки с дланите нагоре и стисна дървото. Чу се леко плясване, като решителен завършек. Изправи се на крака и каза мрачно:

— Благодаря ти, Питър. Честността се изкоренява трудно. Цял живот съм произнасял речи пред големи аудитории. Но такава реч никога не ще имам възможност да произнеса.

Кийтинг вдигна глава. Гласът му прозвуча като отплата за страха. Не беше изплашен, но изразяваше онова, което ще му се случи в следващия час:

— Не си отивай, Елсуърт.

Тухи застана над него и тихо се изсмя.

— Това е твоят отговор, Питър. Доказателството за мен. Ти знаеш какъв съм, знаеш какво съм ти сторил, нямаш никакви илюзии за добродетел. Но не можеш да се разделиш с мен и никога не ще можеш да ме напуснеш. Досега ми се подчиняваше в името на някакви идеали. Занапред ще се подчиняваш и без идеали. Защото за нищо друго не те бива… Лека нощ, Питър.

XV

Това бе отпечатано в рубриката „Един тих глас“ една сутрин в края на май. Гейл Уайнънд го прочете в колата си, прибирайки се у дома от летището. Отиде до Чикаго, за да се опита да задържи национален рекламодател, който отказа да поднови договор за три милиона долара. Два дни експертни усилия отидоха на вятъра. Уайнънд загуби рекламодателя. На слизане от самолета в Нюарк той купи нюйоркските вестници. Колата го чакаше, за да го отведе в извънградската къща. Изчете „Един тих глас“.

За миг се зачуди кой вестник държи. Погледна името в горния край на страницата. Все пак беше „Банър“, рубриката си беше на мястото, в първата колона на първа страница от втори раздел.

Наведе се и каза на шофьора да кара към офиса. Вестникът остана отворен на коленете му, докато колата спря пред „Банър Билдинг“.

Усети веднага, щом влезе в сградата. Забеляза го в очите на двамата репортери, излизащи от асансьора във фоайето, в позата на асансьорния оператор, който не устоя и се обърна, за да го изгледа. Усети очакването във внезапно застиналите хора в чакалнята пред кабинета му, в замлъкналата пишеща машина на бюрото на една от секретарките, във вдигнатата ръка на друга. Тогава си даде сметка, че всички последици на немислимото са ясни на всеки работещ в неговия вестник.

Първо се почувства смътно шокиран, защото във възцарилото се очакване хората се чудеха какъв ще е изходът от сблъсъка между него и Елсуърт Тухи.

Нямаше никакво време да се замисля за собствените си реакции. Не можа да обърне внимание на нищо друго, освен на усещането за притискане, за натиск върху лицевите си кости, зъбите, бузите, носа. Даде си сметка, че трябва да противодейства на това усещане, да го приглуши и потисне.

Не поздрави никого. Влезе в кабинета си. Алва Скарет се бе отпуснал в един стол пред бюрото му. Скарет носеше превръзка от мръсна бяла марля на гърлото си. Бузите му пламтяха. Уайнънд спря насред стаята. Хората вън се успокоиха, като видяха невъзмутимото му лице. Но Алва Скарет беше наясно.

— Гейл, не бях тук — прошепна дрезгаво, без глас. — Не съм идвал от два дни. Имам ларингит, Гейл. Питай моя лекар. Не съм идвал. Току-що се вдигнах от леглото, погледни ме, тридесет и девет и четири, имам температура, докторът не ми даваше, но аз… да стана, искам да кажа, Гейл, не бях тук, не бях тук!

Не знаеше какво точно е чул Уайнънд. Уайнънд го остави да завърши, после се направи, че слуша, сякаш звуците стигаха до него със закъснение. След малко Уайнънд попита:

— Кой беше дежурен редактор?

— Ами… Алън и Фолк.

— Уволни Хардинг, Алън, Фолк и Тухи. Изплати договора на Хардинг. Но не и на Тухи. Да са напуснали сградата до петнайсет минути.

Хардинг беше отговорен редактор, Фолк стилов редактор, Алън беше редактор на първа страница. Всички работеха в „Банър“ повече от десет години. Скарет се зашемети, сякаш чу, че президентът е отстранен от поста си, че Ню Йорк е унищожен от метеор или че Калифорния е потънала в Тихия океан.

— Гейл! — изстена той. — Невъзможно е!

— Напусни.

Скарет излезе.

Уайнънд натисна един бутон на бюрото си и отвърна на треперещия глас на жената отвън:

— Никой да не влиза при мен.

— Да, господин Уайнънд.

Натисна друг бутон и поръча на мениджъра по разпространението:

— Оттеглете целия тираж.

— Господин Уайнънд, твърде късно е! Повечето са…

— Спрете ги.

— Да, господин Уайнънд.

Искаше му се да положи глава на бюрото, да лежи неподвижно и да си отдъхне. Но отдихът, от който се нуждаеше, не съществуваше. Той беше нещо повече от сън, повече от смърт, отдих на човек, който никога не е живял. Желанието да си отдъхне беше подигравка към самия него, защото знаеше, че неудържимият натиск в черепа му означава точно обратното, че му налага да действа, и то толкова силно, че го парализира. Затърси чисти листове — забрави къде ги държи. Ще напише редакционна статия, за да обясни и да противодейства. Трябва да бърза. Не може да чака нито минута, трябва веднага да започне да пише.

Напрежението изчезна, щом написа първата дума. Докато ръката му се движеше светкавично по листа, той се замисли за огромната сила на думите — и за онези, които ще ги чуят, но първо за онзи, който ги изнамира. Думите носеха изцеление, предлагаха решение, разбиваха бариери. Изглежда най-голямата тайна, която учените не са открили, първоизточникът на живота, е случващото се в момента на превръщането на мисълта в думи.

Заслуша се в грохота и вибрациите в стените и пода. Пресите бълваха следобедния вестник — малкият таблоид „Клариън“. Усмихна се на звука. Ръката му се задвижи още по-бързо, сякаш звукът беше енергия, вкарана в пръстите му.

Реши, че няма да използва обичайното за редакционните статии местоимение „ние.“ Написа:

Каза си: това е сърцето на тази сграда, то бие, колко е часът? — наистина ли го чувам или бие моето сърце? Веднъж един лекар сложи слушалките на стетоскопа в ушите ми и ме накара да чуя как бие собственото ми сърце — звучеше точно така. Каза, че съм здраво животно и ще ме бива още много години, много… години…

Казват, че звукът не изчезва, а пътува в космическото пространство. Какво става с ударите на човешкото сърце? Те са толкова много за петдесет и шест години. Възможно ли е да се съберат в нещо като кондензатор и отново да се използват? Ако зазвучат отново, може ли резултатът да е грохотът на пресите?

Тихите като капки звуци, които човек никога не чува, всеки от които е единствен и завършен, не като запетая, а като точка, дълъг низ от изписани точки, събрани да задвижват пресите — те бяха звучали не петдесет и шест, а тридесет и една години. Предишните двадесет и пет ми бяха нужни, за да се подготвя — бях на двадесет и пет години, когато издигнах новото име над вратата. Издателите не променят името на вестника, но аз го промених — „Ню Йорк Банър“ стана „Банър“ на Гейл Уайнънд…

Здраво животно. Всичко, което правя, е здравословно. Трябва да доведа лекаря тук, за да послуша пресите. Той ще се усмихне със своята добра, самоуверена, доволна усмивка. На лекарите им харесват субектите с добро здраве, колкото и да са редки. Трябва да му доставя удоволствие — той не е чувал по-здравословен звук — и ще каже, че „Банър“ ще го бива още много години…

Вратата на кабинета се отвори. Влезе Елсуърт Тухи.

Уайнънд изчака да прекоси стаята и да стигне до бюрото, без да възрази. Уайнънд реши, че изпитва любопитство — ако любопитството може да се разрасне до размерите на рисуваните бръмбари с размерите на къща, надвиснали над човешки фигури, които бяха отпечатвани в комиксите на неделните притурки на „Банър“. Любопитство, предизвикано от факта, че Елсуърт Тухи все още е в сградата, че Тухи успява да влезе при него въпреки нарежданията му, че Тухи се смее.

— Дойдох да се сбогувам, господин Уайнънд — каза Тухи. Изражението му беше спокойно, без следа от злорадство. Лицето му беше като на актьор, който знае, че преиграването е признание за поражение, а най-голямата дързост се изразява със спокойствие. — И да ви кажа, че ще се върна. На същата работа, със същата рубрика, в същата сграда. Тогава вие ще разберете каква грешка сте допуснали. Простете ми, знам, че е проява на изключително лош вкус, но чаках този миг цели тринадесет години и мисля, че мога да си позволя пет минути за награда. И така, вие сте човек със силно чувство за собственост, нали, господин Уайнънд, и обичате чувството си за собственост? Замислихте ли се поне веднъж на какво се опира това чувство? Сетихте ли се да му укрепите основите? Не, защото сте практичен човек. Практичните хора работят с банкови сметки, с недвижима собственост, с договори за реклама и ценни книжа със златисти ръбове. Те оставят на непрактичните интелектуалци като мен забавлението да извършват химичен анализ на златистите ръбове, за да узнаят някои неща за естеството и източника на златото. За вас най-важното е „Крийм-О-Пудинг“, а на нас оставяте такива банални неща като театъра, филмите, радиото, училищата, литературната и архитектурната критика. Давате ни тази дребна хапка, та да кротуваме, щом толкова държим да си губим времето с несъществените неща в живота, докато вие правите пари. Парите са власт. Нали, господин Уайнънд? Значи искате власт, така ли, г-н Уайнънд? Власт над хората ли искате? Жалък аматьор! Вие не сте проумели естеството на своята амбиция, иначе щяхте да сте наясно, че не сте в състояние да я осъществите. Не сте в състояние да прилагате подходящите методи, нито бихте харесали резултатите. Не ставате за мошеник. Нямам нищо против да ви го кажа, защото не знам кое е по-лошо: да си голям мошеник или голям глупак. Затова ще се върна. И когато се върна, ще ръководя този вестник.

Уайнънд каза спокойно:

— Когато се върнете. А сега изчезвайте.

Редакцията на „Банър“ обяви стачка.

Съюзът на служителите на Уайнънд се включи в стачката организирано. Присъединиха се и много други, които не членуваха в него. Печатарите продължиха да работят.

Уайнънд не бе обръщал никакво внимание на Съюза. Плащаше по-високи заплати от всеки друг издател и никога не му бяха предявявали икономически искания. Ако служителите му искаха да се забавляват, слушайки речи, той не виждаше причина да се тревожи. Веднъж Доминик се опита да го предупреди:

— Гейл, ако хората се организират за заплати, работно време или битови искания, това е тяхно законно право. Но когато го правят без видима цел, по-добре е да следиш внимателно какво става.

— Скъпа, колко пъти да те моля? Стой настрана от „Банър“.

Не си бе направил труда да разбере кои членуват в Съюза. Установи, че са малко на брой, но ключови хора: всичките му качествени служители, не големите началници, но нивото под тях, внимателно подбраните, активните, инициативните: най-добрите репортери, умеещите да пишат, редакторите. Разгледа трудовите им досиета: повечето от тях бяха наети през последните осем години с препоръки от г-н Тухи.

Нечленуващите в Съюза се присъединиха към стачката по различни причини: някои мразеха Уайнънд, други се страхуваха да странят от стачката и решиха, че е по-лесно да стачкуват, отколкото да обмислят ситуацията. Боязлив човечец срещна Уайнънд в коридора, спря и закрещя:

— Ще се върнем, сладурче, и тогава песента ще е друга!

Някои стачкуваха, избягвайки да се срещат с Уайнънд. Други се опитаха да се застраховат.

— Г-н Уайнънд, мразя да стачкувам, адски мразя, нямам нищо общо с този Съюз, но стачката си е стачка. Не мога да си позволя да съм стачкоизменник.

— Честно казано, г-н Уайнънд, не знам кой е крив и кой прав, но смятам, че Елсуърт Тухи изигра мръсен номер, Хардинг не биваше да му позволи да го пробута, но може ли в наше време човек да е сигурен кой е прав за каквото и да било? Нещото, което няма да направя, е да пресека стачния кордон. Не, господине. Така усещам нещата, независимо дали стачниците са прави или не.

Стачниците издигнаха две искания: четиримата уволнени да бъдат върнати на работа и „Банър“ да промени позицията си за процеса „Кортланд“.

За да обясни позицията си, отговорният редактор Хардинг написа статия, която бе публикувана в „Ню Фронтиърс“.

Г-н Хардинг беше на шейсет години, притежаваше имение в Лонг Айлънд и през свободното си време ловеше диви гъски и отглеждаше фазани. Бездетната му съпруга членуваше в управителния съвет на Работилницата за социални изследвания. Най-видният лектор — Тухи, я въведе в Работилницата. Тя бе написала статията на съпруга си.

Другите двама уволнени не бяха членове на Съюза на Тухи. Дъщерята на Алън беше красива млада актриса, която играеше във всички пиеси на Айк. Братът на Фолк беше секретар на Ланселът Клоуки.

Седнал на бюрото в кабинета си, Гейл Уайнънд гледаше купчината хартия. Имаше много работа, но в мислите му постоянно се връщаше една сцена, от която не можеше да се отърве и чийто, смисъл се намесваше във всяко негово действие — дрипаво момче застава пред бюрото на редактора и пита: „Можете ли да напишеш котка? Можете ли да напишете антропоморфология?“ Лицата се размиваха и смесваха, струваше му се, че момчето застава пред неговото бюро и чака. Веднъж изрече на висок глас: „Махай се!“ После се разгневи и си каза: откачаш, глупако, сега не е моментът за такива мисли. Не изрече повече нищо, но разговорът продължи да звучи в мислите му, докато четеше, правеше бележки и подписваше документи: „Махай се! Нямаме работа тук.“ „Ще се въртя наоколо. Използвайте ме, когато искате. Не е нужно да ми плащате.“ „Те ти плащат, не разбираш ли, глупчо? Плащат ти.“ Заговори с нормален глас по телефона:

— Кажете на Манинг, че ще трябва да запълним с нещо… Пратете ми коректурите възможно най-бързо… И ми донесете някакъв сандвич. Какъвто и да е.

Няколко души го подкрепиха — възрастните и момчетата, които изпълняваха куриерските поръчки. Идваха всяка сутрин, често имаха рани по лицата и кръв по яките. Един от тях падна и си удари главата, наложи се да го отведат с линейка. Те не проявяваха нито смелост, нито вярност, а действаха по инерция — живели бяха твърде дълго с мисълта, че ще настъпи краят на света, ако загубят работата си в „Банър“. На старите не им беше ясно защо се случва всичко това, а на младите им беше все едно.

Започнаха да пращат куриерчета да вършат репортерската работа. Повечето им дописки бяха с качество, което изтръгваше Уайнънд от отчаянието и го караше да се смее от сърце — не му се бе случвало да чете толкова интелектуален английски. Амбициозните младежи най-после имаха възможност да бъдат журналисти. Той обаче не се смееше, когато дописките излизаха в „Банър“ така, както бяха написани — нямаше достатъчно редактори.

Реши да наеме нови хора. Предложи умопомрачителни заплати. Онези, които бе харесал най-много, му отказаха. Малцина се отзоваха на обажданията му. Щеше да е по-добре и те да му бяха отказали, но въпреки всичко ги взе на работа. Тези хора не бяха работили в приличен вестник от десет години и само месец по-рано той не би ги допуснал във фоайето на сградата. Наложи се да изхвърли част от тях след два дни, други останаха на работа. Повечето време бяха пияни. Някои се държаха така, сякаш правят услуга на Уайнънд.

— Не се сърди, Гейл, старче — каза един от тях и в следващия миг изхвърча надолу по стълбите през две площадки. Счупи си глезена и остана на последната площадка, зяпайки Уайнънд с невярващи очи. Други бяха по-внимателни, обикаляха из сградата и гледаха Уайнънд съучастнически, с намек, че са сключили заедно мръсна сделка.

Предложи да наеме студенти от журналистически факултети. Не получи отговор. Студентска организация му изпрати резолюция, подписана от всичките й членове:

Редакторът на новините остана на работа, но редакторът на общинските новини се присъедини към стачката. Уайнънд заработи вместо него и пое функциите на отговорен редактор, дежурен по агенции, стилов редактор и коректор. Заживя в сградата. Спеше на канапето в кабинета си, като в първите години на „Банър“. Без сако и вратовръзка, с разкопчана яка на ризата, той тичаше нагоре-надолу по стълбите и стъпките му отекваха като стрелба с картечница. Останаха да работят само двама асансьорни оператори, другите изчезнаха, без да се разбере точно кога или защо, дали от симпатия към стачката, от страх или просто от униние.

Алва Скарет не проумяваше как е възможно Уайнънд да е толкова спокоен. Съвършеният механизъм — в мислите си Скарет винаги наричаше Уайнънд по този начин — функционираше по-добре от всякога. Говореше кратко, издаваше бързо заповеди, взимаше незабавно решения. В хаоса от машини, олово, грес, мастила, отпадъчна хартия, непочистени помещения, празни бюра, внезапно посипващи се стъкла, строшени с хвърлени от улицата тухли, Уайнънд се движеше като двойно осветен силует, открояващ се с необичайните си размери. Изглежда странно тук, казваше си Скарет, защото сякаш е извън времето — точно така, не е в своето време, въпреки модните си панталони има вид на същество от готическа катедрала. Държеше високо изправена аристократичната си глава, лицето му бе останало съвсем без плът. Беше като капитан на кораб, за който всички знаят, че потъва, с изключение на самия капитан.

Алва Скарет остана на работа. Не проумяваше, че случващото се е реално. Изпадна във вцепенение. Всяка сутрин се смайваше при вида на стачниците. Не му се случи нищо лошо, като се изключат няколкото домата, хвърлени по предното стъкло на колата му. Опитваше се да помага на Уайнънд, опитваше се да върши своята работа и работата на още пет души, но не бе в състояние да изпълни дневните задачи и на един човек. Тихо униваше, ставите му се извиваха като въпросителни. Губеше времето на всички, прекъсваше им работата и постоянно питаше:

— Защо? Как е възможно? Как стана така, просто ей така, изведнъж?

Срещна в коридора медицинска сестра с бяла престилка. Идваше от първия етаж, където бе настанен пункт за бърза помощ. Носеше кош за отпадъци към пещта за изгаряне на хартията. Кошът беше пълен с тампони от марля, напоени с кръв. Скарет извърна очи — призля му. Ужаси го не самата гледка, а последиците, които долови инстинктивно: тази цивилизована сграда, която внушаваше сигурност с излъсканите си подове, с чистотата и модерния бизнес, сградата, където се работеше с рационални неща като писано слово и търговски договори, където се приемаха реклами за бебешки дрешки и се говореше за голф — за броени дни по коридорите на тази сграда започнаха да пренасят окървавени превръзки. Защо? — питаше се Алва Скарет.

— Не разбирам — повтаряше с равен, монотонен глас на всички наоколо, — не разбирам как Елсуърт Тухи се сдоби с толкова много власт… А Елсуърт е културен човек, идеалист, не е гаден уличен радикал, той е толкова приятен и остроумен, толкова е ерудиран! Той винаги се шегува, не е привърженик на насилието. Елсуърт не е искал да стане така, не е подозирал как ще се развият нещата, той обича хората, бих заложил ризата си за Елсуърт Тухи.

Веднъж в кабинета на Уайнънд се осмели да каже:

— Гейл, защо отказваш да преговаряш? Поне се срещни с тях.

— Млъкни.

— Но, Гейл, може и да са прави за някои неща. Те са журналисти. Знаеш какво говорят за свободата на печата…

И тогава избликна пристъпът на ярост, който бе очаквал дни наред, но накрая реши, че ще му се размине. Сините ириси на Уайнънд избледняха и се превърнаха в бели петна, в слепи, светещи очни ябълки на хлътналото лице, ръцете му затрепериха. И само след миг Скарет стана свидетел на нещо невиждано: Уайнънд овладя пристъпа, без да издаде звук, без да се освободи от напрежението. От усилието по хлътналите му слепоочия изби пот. Опря юмруци на ръба на бюрото.

— Алва… ако не бях седял цяла седмица на стълбите на „Газет“, щеше ли да го има вестникът, в който те да говорят за свобода на печата?

Имаше полиция и отвън, и в коридорите на сградата. Присъствието й беше полезно, макар и не кой знае колко. Една вечер някой плисна киселина през главния вход. Киселината изгори стъклата на прозорците на партера и остави по стените петна като от проказа. Пясък в лагерите спря една от печатарските машини. Разбит бе магазин за деликатеси, чийто собственик рекламираше в „Банър“. Множество малки рекламодатели се оттеглиха. Организиран бе погром над камионите, които разнасяха вестниците на Уайнънд. Един шофьор бе убит. Стачкуващият Съюз на служителите на Уайнънд протестира срещу проявите на насилие. Съюзът заяви, че не ги е провокирал. Повечето членове нямаха представа кой стои зад насилието. „Ню Фронтиърс“ смотолеви нещо за непростими изстъпления, които приписа на „спонтанно избликнал, основателен народен гняв“.

От името на група, определила се като либерални бизнесмени, Хоумър Слотърн изпрати на Уайнънд съобщение за анулиране на рекламните договори. „Можете да ни съдите, ако желаете. Знаем, че имаме законна причина да анулираме договорите с вас. Подписахме ги за реклама в уважаван вестник, а не в срамен парцал, който предизвиква стачки пред вратите ни, който съсипва нашия бизнес и който вече никой не чете.“ В групата бяха повечето състоятелни рекламодатели на „Банър“.

Гейл Уайнънд стоеше до прозореца и гледаше своя град.

„Подкрепял съм стачки във времена, когато това беше опасно. Борил съм се с Гейл Уайнънд през целия си живот. Никога не съм очаквал, че ще дойде ден или случай, когато ще съм длъжен да кажа — както казвам сега — че заставам на страната на Гейл Уайнънд“ — написа Остин Хелър в „Кроникъл“.

Уайнънд му изпрати бележка: „Върви по дяволите, не съм те молил да ме подкрепяш. ГУ“

„Ню Фронтиърс“ нарече Остин Хелър „реакционер, продал се на едрия бизнес“. Дамите от интелектуалните среди обявиха Остин Хелър за старомоден.

Гейл Уайнънд сядаше на едно бюро в стаята на редакторите и пишеше редакционни статии, както обикновено. Оределият му екип не долови в него никаква промяна — нито бързаше, нито се гневеше. Никой не забеляза, че извършва и съвсем нови за него действия: отиваше в печатницата, заставаше до белия хартиен поток, който бълваха огромните машини и слушаше грохота им. Вземаше реглета от пода на наборното отделение, въртеше я разсеяно в дланта си като парче нефрит и я поставяше внимателно на някоя маса, като че ли не искаше да се прахоса. Бореше се против прахосването, без да си дава сметка, действайки инстинктивно: събираше пръснатите моливи, отдели половин час да поправи счупена пишеща машина, а в това време телефоните звъняха неспирно. Не го правеше, за да спести пари — подписваше чекове, без да погледне числата, а Скарет го беше страх да помисли за парите, които се харчат всеки ден. Правеше го заради дребните неща в сградата, в която обичаше всяка брава, заради нещата, които принадлежаха на „Банър“, който му принадлежеше.

Всеки ден късно следобед се обаждаше на Доминик в извънградската къща.

— Отлично. Всичко е под контрол. Не обръщай внимание на паникьорите… Не, по дяволите, нали знаеш, че не искам да говоря за проклетия вестник. Кажи ми как изглежда градината… Ходи ли днес да поплуваш?… Разкажи ми за езерото… С каква рокля си облечена?… Слушай WLX довечера, ще предават любимия ти „Концерт №2“ на Рахманинов… Разбира се, че имам време да съм информиран за всичко… Добре де, не мога да заблудя бивша репортерка, наистина прегледах страницата с радиопрограмите… Разбира се, че много хора ни помагат, но не мога напълно да се доверя на някои от новите момчета и нямам много свободно време… Преди всичко, не идвай в града. Нали ми обеща… Лека нощ, скъпа моя…

Затваряше слушалката и сядаше, загледан усмихнато в телефона. Мисълта за къщата извън града беше като мисъл за континент отвъд океан, който няма как да прекоси; чувстваше се като затворен в обсадена крепост и това му харесваше — не фактът, а усещането. На лицето му се изписваше изражението на далечните му предци, воювали по крепостните стени на замъците си.

Една вечер отиде до отсрещния ресторант. Дни наред не бе сядал да се нахрани спокойно. Когато се върна, по улиците все още имаше остатъци от светлина, сякаш бледнеещите слънчеви лъчи се бяха настанили твърде удобно в топлия въздух и не им се искаше да се оттеглят, макар слънцето отдавна да бе залязло. Във ведрия кафеникав летен здрач небето изглеждаше чисто, а улицата — мръсна, по ъглите на старите сгради се мяркаха унили кафяви и оранжеви петна. Стачниците крачеха пред входа на „Банър“. Бяха осем и обикаляха, описвайки издължена елипса по тротоара. Позна едно момче — криминален репортер, не бе виждал другите. Носеха плакати: „Тухи, Хардинг, Алън, Фолк…“ „Свободата на печата…“ „Гейл Уайнънд потъпква човешките права…“

Проследи с очи една жена. Бедрата й започваха още от глезените, отекли над стегнатите връзки на обувките. Имаше широки рамене, огромно квадратно тяло, облечено в дълго палто от евтин кафяв туид и малки бели ръце, които изпускат всичко в кухнята. На мястото на устата й имаше прорез без устни. Походката й беше патешка, но се движеше с изненадваща пъргавина. С всяка своя стъпка сякаш предизвикваше целия свят да я удари, казваше му злобно и лукаво, че много ще й хареса — каква лоша шега би било, ако светът се опита да я удари, нека само опита и ще види, нека само опита. Уайнънд беше сигурен, че тя никога не е работила в „Банър“. Нямаше как да е работила, защото имаше вид на човек, който не е учил да чете, а походката й изтъкваше, че хич и не й трябва. Носеше плакат: „Ние настояваме…“

Спомни си за нощите, когато спеше на канапето в старата сграда на „Банър“, в първите години. Трябваше да изплати новите печатни преси, „Банър“ трябваше да бъде по щандовете преди конкурентите. Една вечер изхрачи кръв, но отказа да отиде на лекар. Оказа се, че му няма нищо, само е изтощен.

Забърза към сградата. Печатните преси работеха с пълна сила. Спря и се заслуша в грохота им.

През нощта сградата притихна. Изглеждаше по-голяма, сякаш грохотът бе заемал място, а после го бе освободил. От отворените врати струеше светлина в дългите тъмни коридори. Някъде затрака самотна пишеща машина, равномерно, като капещ кран. Уайнънд тръгна из коридорите. Спомни си с каква готовност работеха хората му, когато подкрепяше предизборната кампания на отявлени мошеници за местните избори, когато възхваляваше вертепите, съсипваше репутации чрез скандални клевети и ридаеше за гангстерски майки. Талантливи и уважавани хора се надпреварваха да работят за него. За първи път в цялата си кариера сега проявяваше честност. Поведе своята най-голяма битка, с помощта на стачкоизменници, случайно наети хора, пияници и послушни изпълнители, твърде пасивни, за да напуснат. Каза си, че може би вината не е у онези, които отказаха да работят за него.

Слънцето огря квадратната кристална мастилница на бюрото му. Уайнънд замечта за студено питие на поляна, за бели дрехи, за допира на тревата под голите лакти. Отклони погледа си от игривите лъчи и продължи да работи. Стачката продължаваше втора седмица. Затвори се в кабинета си и нареди да не го безпокоят, за да завърши започнатата статия. Знаеше, че си търси оправдание, че се опитва поне за един час да не вижда какво става в сградата.

Вратата на кабинета му се отвори без предупреждение. Влезе Доминик. Откак се бяха оженили, не й бе разрешено да влиза в „Банър Билдинг“.

Той стана с кротко и послушно движение. Не си позволи никакви въпроси. Тя беше с ленен костюм с цвят на корал, изправена, сякаш зад нея беше езерото и слънчевата светлина се издигаше от повърхността към гънките на дрехите й.

— Гейл, дойдох, за да поема старата си работа в „Банър“.

Той я погледна мълчаливо. Усмихна се като човек, който оздравява.

Отиде до бюрото, взе написаните листове, подаде й ги и каза:

— Занеси ги на метранпажите. Събери агенционните телеграми и ми ги донеси. После иди при Манинг в отдела за местните новини.

Невъзможното, онова, което не се постига с дума, поглед или жест, пълното единение на двама души в пълно разбирателство, се случи с преминаването на тънкия сноп хартия от неговата ръка в нейната. Пръстите им не се докоснаха. Тя се обърна и излезе от кабинета.

Два дни по-късно тя се чувстваше така, сякаш никога не бе напускала „Банър“. С тази разлика, че вече не пишеше рубрика за къщи, а поемаше всяка работа, в която бе нужно компетентна ръка да запълни някоя празнина.

— Всичко е наред, Алва — казваше на Скарет, — шивашката работа е най-подходяща за жена. Тук съм, за да зашивам кръпки, където трябва, а наистина, момче, тази дреха се къса много бързо! Викай ме веднага, щом някой от новите ти журналисти се развилнее повече от допустимото.

Скарет не проумяваше нито тона, нито маниерите, нито присъствието й.

— Все едно че спасяваш човешки живот, Доминик — мърмореше тъжно той. — Все едно че са се върнали миналите дни… о! Как ми се иска да е като едно време! Само че нищо не разбирам. Гейл не позволяваше тук да се мярка дори снимката ти, когато вестникът беше приличен и уважаван — а сега, когато в тази сграда е безопасно колкото затвор по време на бунт, той ти разрешава да работиш тук!

— Спести си коментарите, Алва. Нямаме време.

Написа блестяща рецензия за филм, който не бе гледала. Нахвърли репортаж за конгрес, на който не бе присъствала. Измисли куп рецепти за рубриката „Ястия за всеки ден“, след като водещата рубриката една сутрин не дойде на работа.

— Не знаех, че умееш да готвиш — каза Скарет.

— И аз не знаех — отвърна Доминик.

Една вечер излезе, за да отрази пожар на пристанището. Оказа се, че единственият дежурен е починал на пода в мъжката тоалетна.

— Чудесно си се справила — каза Уайнънд, като прочете репортажа й, — но ако се повтори, ще бъдеш уволнена. Ако искаш да останеш на работа, няма да излизаш от сградата.

Това бе единствената му забележка за нейното присъствие. Говореше с нея, когато е необходимо, кратко и просто, както с всеки друг служител. Издаваше нареждания. Минаваха дни, в които нямаха време да се видят. Тя спеше на канапе в библиотеката. Понякога вечер отиваше в кабинета му за кратка почивка, когато можеха да си я позволят. Говореха си за какво ли не, за дребните случки от работния ден. Приказваха си весело, както си бърборят всички съпрузи за обичайните неща от съвместния им живот.

Не говореха нито за Роурк, нито за „Кортланд“. Тя забеляза снимката на Роурк на стената в кабинета и попита:

— Кога я окачи?

— Преди повече от година.

Това бе единственият път, когато споменаха Роурк. Не говореха за растящия обществен гняв срещу „Банър“. Не се опитваха да прогнозират бъдещето. С облекчение оставиха този проблем навън, зад стените на сградата. Можеха да го забравят, защото той вече не се поставяше пред тях — решението и отговорът бяха известни. Важното бе ясно и просто: имаха много работа. Вестникът трябваше да излиза. Вършеха работата заедно.

Тя идваше среднощ, без да я е извикал, с чаша горещо кафе, което той приемаше с благодарност, без да прекъсва работата си. Намираше на бюрото си пресни сандвичи, точно когато беше много гладен. Нямаше време да се запита откъде ги взема. После откри, че е сложила в един килер електрически котлон и хранителни продукти. Приготвяше му закуска, а когато той трябваше да работи цяла нощ, тя идваше при него с чинии, които носеше върху картон вместо на поднос, заедно с тишината на пустите улици зад прозорците и първите светлини на утрото по покривите.

Веднъж я завари с метла в ръка да мете един кабинет. Отделът по поддръжката се беше разпилял, чистачките се появяваха и изчезваха, без никой да забележи.

— За това ли ти плащам? — попита той.

— Не можем да работим в кочина. Не съм те питала колко ми плащаш, но искам увеличение.

— Остави, за бога! Смешно е.

— Кое е смешно? Сега е чисто. Не ми отне много време. Добре ли се справих?

— Добре се справи.

Тя се облегна на дръжката на метлата и се засмя.

— Сигурно и ти, като всеки друг си мислиш, че аз съм луксозна играчка, скъпа държанка, нали, Гейл?

— Така ли смяташ да продължаваш, ако ти се иска?

— Точно така съм искала да живея през целия си живот, стига да има защо.

Разбра, че тя е по-издръжлива от него. Нито веднъж не прояви изтощение. Предполагаше, че спи, но не разбра кога.

По всяко време, където и да се намираше в сградата, без да го вижда с часове, тя го чувстваше, знаеше кога най-много се нуждае от нея. Веднъж той заспа, свличайки се на бюрото. Когато се събуди, тя го гледаше. Угасила бе лампите и седеше на кресло до прозореца, огряна от лунната светлина, с лице към него, спокойна, съсредоточена. Първото, което видя, бе лицето й. Надигна мъчително глава от ръката си и в първия миг, преди да осъзнае реалността и да си възвърне самоконтрола, той усети внезапен пристъп на гняв, безпомощност и отчаян протест, забравяйки как са стигнали дотук, помнейки само, че двамата са пленници на някакво огромно, бавно мъчение и че той я обича.

Тя долови всичко това в изражението му, още преди той да се изправи. Приближи се до него, застана до стола, обгърна главата му и я притисна към себе си. Прегърна го и той не се възпротиви. Отпусна се в ръцете й. Тя зацелува косата му и прошепна:

— Нещата ще се оправят, Гейл, всичко ще е наред.

Така изминаха три седмици. Една вечер Уайнънд излезе от сградата, без да го е грижа какво ще завари като се върне. Отиде да се види с Роурк.

Не се бе обаждал на Роурк от началото на обсадата. Роурк често му звънеше по телефона, Уайнънд отговаряше спокойно, почти едносрично и избягваше дълги разговори. Предупреди Роурк от самото начало:

— Не се опитвай да идваш тук. Издал съм нареждания. Няма да те пуснат.

Опитваше се да не мисли как ще се развие битката му и да забрави физическото съществуване на Роурк, защото самата мисъл за Роурк го връщаше към спомена за общинския затвор.

Измина пеша дългото разстояние до „Енрайт Хауз“. Разстоянието, изминато пеша, му изглеждаше по-дълго и по-безопасно. Таксито би приближило твърде много Роурк до „Банър Билдинг“. Заби поглед в тротоара, на два метра пред краката си, за да не гледа града.

— Добър вечер, Гейл — каза Роурк спокойно, когато Уайнънд влезе.

— Не знам кое е по-силна проява на лош вкус — каза Уайнънд и хвърли шапката си на една маса до вратата, — да кажеш направо какво мислиш, или да се направиш, че нищо не забелязваш. Изглеждам адски зле. Кажи, че е така.

— Наистина изглеждаш адски зле. Седни, почини си, и не говори. Ще ти приготвя гореща вана — не, не изглеждаш чак толкова мръсен, но ще ти подейства добре. После ще говорим.

Уайнънд поклати глава и остана прав до вратата.

— Хауърд, „Банър“ не ти помага. Съсипва те.

Нужни му бяха осем седмици, за да изрече тези думи.

— Така е — каза Роурк. — И какво от това?

Уайнънд остана до вратата.

— Гейл, за мен няма значение. Аз не разчитам на общественото мнение, независимо какво е то.

— Да не би да искаш да се откажа?

— Искам да не отстъпваш, ако си заложил всичко, на което държиш.

Сигурен беше, че Уайнънд разбра. Но това бе истината, от която Уайнънд се бе опитвал да избяга. Затова Уайнънд искаше той да заговори за нея.

— Не съм се надявал, че ти ще ме спасиш. Мисля, че имам шанс да спечеля. Стачката няма да промени нищо. Не се тревожи за мен. И не отстъпвай. Ако удържиш до край, няма да имаш нужда от мен.

В очите на Уайнънд избликна гняв, протест, съгласие. Роурк добави:

— Знаеш какво имам предвид. Ще бъдем по-добри приятели от всякога. И ако се наложи, ще ме посещаваш в затвора. Не се възмущавай и не ме карай да говоря повече, отколкото трябва. Поне не сега. Според мен е добре, че започна стачката. Още първия път, когато се срещнахме, бях наясно, че трябва да стане нещо такова. А ти си го знаел много по-рано.

— Преди два месеца ти обещах… това е единственото обещание, което исках да изпълня…

— Ти го изпълняваш.

— Наистина ли няма да ме презреш? Искам да ми кажеш сега. Дойдох, за да ми кажеш.

— Добре. Слушай. Ти си единственият човек в моя живот, с когото общуването е неповторимо. Хенри Камерън умря за моята кауза. А ти си издател на долнопробни таблоиди. Но на него не можах да кажа това, което казвам на теб. Стивън Малъри никога не направи компромис с душата си. А ти продаваше своята по всички възможни начини. Но на него не можах да кажа това, което казвам на теб. Нали точно това искаше да чуеш от мен? Не отстъпвай.

Отдалечи се и добави:

— Това е. Повече няма да говорим за проклетата ти стачка. Седни, ще ти донеса питие. Почини си, престани да мислиш колко зле изглеждаш.

Уайнънд се върна в „Банър“ късно през нощта. Взе такси. Разстоянието вече нямаше значение.

Доминик му каза:

— Ходил си при Роурк.

— Да. Как разбра?

— Ето набора за неделния брой. Не струва, но ще свърши работа. Изпратих Манинг да си иде вкъщи за няколко часа — беше пред припадък. Джаксън напусна, но ще се справим и без него. Рубриката на Алва беше пълен хаос — забравил си е граматиката. Пренаписах я, но не му казвай, кажи му, че ти си я редактирал.

— Отиди да поспиш. Аз ще поема работата на Манинг. Мога да работя с часове.

Продължиха по същия начин. Дните минаваха, в експедицията се трупаха купчините върнати вестници, постепенно заеха и коридора, бели камари хартия като мраморни плочи. С всеки брой тиражът на „Банър“ намаляваше, но купчините ставаха все повече. Дните минаваха — дни на героични усилия да бъде издаван вестник, който никой не купуваше, нито четеше.

XVI

На дългата, гладка като стъкло махагонова маса, около която заседаваше Съветът на директорите, бе гравиран монограмът ГУ, възпроизведен с цветно дърво от неговия подпис. Директорите се дразнеха от монограма. Сега обаче не им остана време да го забележат. Погледът на един човек случайно попадна върху монограма и в очите му светна задоволство.

Директорите насядаха около масата. Това бе първото заседание в историята на Съвета, което не бе свикано от Уайнънд. Но заседанието бе насрочено и Уайнънд дойде. Стачката продължаваше втори месец.

Уайнънд се изправи до председателския стол. Беше като излязъл от модно списание за мъже, строго елегантен, с бяла кърпичка в джобчето до ревера на тъмния костюм. Директорите се отдадоха на странни асоциации: някои се сетиха за британски шивачи, други за Камарата на лордовете, трети за лондонския Тауър и екзекутирания английски крал — или беше председател на Камарата? — който умрял толкова красиво.

Не им се искаше да гледат мъжа, изправен пред тях. Разчитаха на образите от стачния протест, на силно парфюмираните жени с маникюр, които гръмко подкрепяха Елсуърт Тухи в салонните спорове, на широкото и плоско лице на момичето, преминаващо по „Пето Авеню“ с плакат „Ние не четем Уайнънд“ — от тези образи черпеха подкрепа и смелост да изкажат мнението си.

Уайнънд си спомни срутената стена на брега на Хъдзън. Спомни си как чу стъпките, приближаващи от няколко пресечки. Но този път липсваше усещането за жици, които държат напрегнати мускулите на ръката му.

— Нещата излязоха извън всички граници на здравия разум. Бизнес ли искаме да правим, или сме благотворително дружество за защита на лични приятели?

— Триста хиляди долара миналата седмица… Няма значение откъде знам, Гейл, няма никаква тайна, твоят банкер ми каза. Добре де, парите са си твои, но ако очакваш да си ги върнеш от вестника, искам да знаеш, че сме наясно с номерата ти. Няма да прехвърляш на корпорацията загубите, няма да допуснем никаква загуба, този път няма да се измъкнеш, твърде късно е, Гейл, фантастичните ти номера вече не минават.

Загледан в месестите устни, от които излизаха тези звуци, Уайнънд си каза: ти ръководеше „Банър“ от самото начало, без да знаеш, но аз знам, вестникът беше твой, а сега няма какво да спасяваме.

— Да, Слотърн и хората му са готови да подновят рекламата веднага. Единственото им условие е да приемем исканията на Съюза. Ще подновят договорите си при старите условия, дори без да чакат да възстановиш продажбите — а това няма да е никак лесно, приятелю. Според мен проявяват голяма щедрост. Говорих с Хоумър вчера и той ми обеща — да ти кажа ли за какви суми става въпрос, Уайнънд, или знаеш и без моя помощ?

— Не, сенатор Елдридж не иска да се срещне с теб… Стига, Гейл, известно ни е, че си летял до Вашингтон миналата седмица. Но сигурно на теб не ти е известно, че сенатор Елдридж разказва навсякъде, че пет пари не дава. А Бос Крейг ненадейно го извикаха във Флорида, да наглежда болната си леля, нали? Никой няма да ти подаде ръка този път, Гейл. Това не е договор за улична настилка, нито скандал с фалшиви акции. А и ти вече не си онова, което беше.

Уайнънд си помисли: не съм същият, не съм бил тук, защо тогава ви е страх да ме погледнете? Мигар не знаете, че съм най-незначителният сред вас? Полуголите жени в неделните притурки, бебетата в раздела с илюстрациите, редакционните статии за катеричките в парка, всичко това избликваше от вашите души, то бе същността на душите ви… а къде беше моята?

— Дявол да го вземе, изобщо не разбирам какво става. Всичко щеше да е ясно, ако бяха поискали увеличение на заплатите, това щях да го разбера и щях да настоявам да смажем негодниците. Но за какво става дума — някакъв си интелектуален проблем! Трупаме загуби заради някакви си принципи ли?

— Не разбираш ли? „Банър“ вече е църковно издание. Господин Гейл Уайнънд е евангелист. В безизходица сме, но имаме идеали.

— Поне да бяхме изправени пред истински проблем, например политически… а да се вдигне целият този шум, защото луд човек взривил с динамит някаква ужасна сграда! Всички ни се смеят. Честно ти казвам, Уайнънд, опитвах се да чета редакционните ти статии, и ако искаш да чуеш мнението ми, те бяха най-калпавите писания, отпечатани във вестник. Все едно че са написани за гимназиални учители!

Уайнънд си каза: знам кой си. Ти би дал пари на бременна уличница, но не би дал и стотинка на гладуващ гений. Лицето ти ми е добре познато, аз те избрах и те взех на работа. Казвах ви: когато изпитвате съмнения за работата си, спомнете си лицето на този човек — вие пишете за него. А ти възрази: но, господин Уайнънд, неговото лице не може да се запомни. Може, момчето ми, може, отвръщах аз. То ще се появи отново, за да напомни за себе си, ще се появи, за да поиска разплата. И аз ще се разплатя. Преди много години подписах празен чек и сега той трябва да бъде осребрен. Но приносителят му винаги иска да получи всичко, което имаш.

— Все едно че сме се върнали в средновековието. Позор за демокрацията! — захленчи Мичъл Лейтън. — Крайно време е тук да се чуят различни гласове. Един човек управлява еднолично всички тези вестници според прищевките си… на какво прилича това, да не би да сме в деветнадесети век? — Лейтън се нацупи. Погледът му се рееше към един банкер от другата страна на масата. — Да не би някой от вас да е проявил интерес към моите идеи? Наистина имам идеи. Всички ние трябва да представим идеите си. Да работим като екип, като голям оркестър. Крайно време е вестникът да възприеме модерна, либерална, прогресивна политика! Например по въпроса за дребните арендатори…

— Млъкни, Мич — каза Алва Скарет. По слепоочията му се стичаха капчици пот. Не знаеше защо, но му се искаше съветът да надделее. В стаята се случваше нещо… много е горещо тук, каза си той, дано някой да отвори прозореца.

— Няма да млъкна! — кресна Мичъл Лейтън. — С нищо не съм по-лош от…

— Моля ви, господин Лейтън — каза банкерът.

— Добре, добре — отвърна Лейтън. Но не забравяйте кой държи най-големия пакет акции след този Супермен. — Размаха пръст към Уайнънд, без да го поглежда. — Не го забравяйте. И познайте кой се готви да поеме нещата.

— Гейл — каза Алва Скарет и погледна Уайнънд с необичайно честни и измъчени очи — Гейл, няма смисъл. Можем обаче да спасим каквото е останало. Какво ще кажеш да признаем, че сме грешили за „Кортланд“ и… и да върнем на работа Хардинг, той е способен човек, и… може би Тухи…

— Да не чувам името на Тухи — каза Уайнънд.

Мичъл Лейтън зяпна, после затвори уста.

— Ето какво ще направим, Гейл! — възкликна Алва Скарет. — Чудесно! Можем да преговаряме с тях, да им предложим сделка. Сменяме политиката към „Кортланд“ — ще трябва да я сменим на всяка цена, не заради проклетия Съюз, а за да възстановим продажбите — ще им предложим тази промяна и ще върнем Хардинг, Алън и Фолк, но не и Ту… не и Елсуърт. Отстъпваме и ние, отстъпват и те. Всички излизат с чест от бъркотията. Съгласен ли си, Гейл?

Уайнънд мълчеше.

— Мисля, че предложението ви е разумно, господин Скарет — каза банкерът. — Това е добро решение. В края на краищата трябва да позволим на г-н Уайнънд да запази престижа си. Можем да пожертваме… един коментатор и да се помирим.

— Не съм съгласен! — кресна Мичъл Лейтън. — Изобщо не съм съгласен! Защо да жертваме господин… един голям либерал, само заради…

— Подкрепям господин Скарет — каза мъжът, който заговори за сенаторите. Подкрепиха го и други гласове. Мъжът, разкритикувал редакционните статии, внезапно каза в общия шум:

— Мисля, че въпреки всичко Гейл Уайнънд беше супер като началник! — Очевидно Мичъл Лейтън не му харесваше. Погледна към Уайнънд, очаквайки закрила. Уайнънд не забеляза.

— Гейл? — попита Скарет. — Гейл, какво ще кажеш?

Въпросът остана без отговор.

— По дяволите, Уайнънд, трябва да отговориш, сега или никога! Нещата не могат да продължават така!

— Вземи решение или напусни!

— Ще откупя твоя дял! — виеше Лейтън. — Искаш ли да го продадеш? Искаш ли да го продадеш и да се измиташ?

— За бога, Уайнънд, не се дръж като глупак!

— Гейл, става дума за „Банър“… — прошепна Скарет. — За нашия „Банър“…

— Ще те подкрепим, Гейл, всички ще се впрегнем, за да изправим на крака нашия вестник, ще правим каквото кажеш, ти ще си шефът — но за бога, постъпи като шеф сега!

— Тихо, господа, тихо! Уайнънд, това е нашето решение: променяме политиката към „Кортланд“, връщаме на работа Хардинг, Алън и Фолк, и спасяваме потъващия кораб. Да или не?

Отговор нямаше.

— Уайнънд, нали знаеш, че или трябва да приемеш… или да закриеш „Банър“. Нещата не могат да продължават така, дори ако изкупиш всичките ни дялове. Или ще отстъпиш, или ще закриеш „Банър“. По-добре отстъпи.

Уайнънд чуваше много добре. Чу тези думи във всички изказвания. Слушаше ги дни наред преди заседанието. Знаеше ги по-добре от всеки присъстващ. Да закрие „Банър“.

Пред очите му беше една-единствена сцена: как новата табела се издига над вратата на „Газет“.

— По-добре да отстъпиш.

Направи крачка назад. Зад него нямаше стена. Беше страничната облегалка на стола.

Спомни си онзи миг в спалнята, когато почти бе натиснал спусъка. Усети, че в този момент го натиска.

— Добре.

Това е само капачка от бутилка, каза си Уайнънд, вглеждайки се в блестящото петънце под краката му. Капачка от бутилка, забита в уличната настилка. Паважът на Ню Йорк е пълен с такива неща — капачки, безопасни игли, предизборни значки, верижки за сифони на мивки. Понякога дори има загубени бижута. Всички са еднакви, сплескани и прегазени. Проблясват в уличната настилка нощем. Наторяват града. Някой изпива бутилката и захвърля капачката. Колко ли коли са я прегазили? Възможно ли е да бъде възстановена? Може ли човек да коленичи, да порови с голи ръце и да я извади? Нямах право да се надявам, че ще намеря изход. Нямам право да коленича и да моля за спасение. Преди милиони години, когато се е зараждала земята, имало живи същества като мен. Мухи залепвали в смола и се превръщали в кехлибар. Животни били повличани от кал и се превръщали в скала. Аз живея в двадесети век и се превръщам в парченце тенекия, забито в настилката, по която минават камионите в Ню Йорк.

Вървеше бавно, с вдигната яка на палтото. Улицата пустееше далеч напред, а сградите приличаха на гърбове на книги с най-различни размери, събрани на библиотечен рафт. Зад ъглите, край които минаваше, зейваше мрак. Уличните фенери разстилаха над града защитно покривало, но на места то бе прокъсано. Зави на един ъгъл, виждайки светлина в улицата, на три-четири пресечки.

Светлината идваше от витрина на заложна къща. Тя бе затворена, но светеше крушка, за да обезсърчава крадци, изпаднали чак до там. Спря и заразглежда витрината. Каза си, че няма по-отблъскваща гледка на земята. Вещи, които са били най-скъпи и ценни за някогашните им собственици, изложени пред погледите на всички, изложени на опипване и спазаряване, пълен боклук за равнодушните погледи на минувачите, струпани като на бунище пишещи машини и цигулки — някогашни инструменти за мечти, стари снимки и венчални халки, — знаци на любовта, редом с тях мръсни панталони, кани за кафе, пепелници, гипсови порнографски статуетки. Отпадъци на отчаянието, заложени, но непродадени. Вместо да са окончателно обречени, те висят на мъртвородена надежда, от която никога не ще се отърват. „Привет, Гейл Уайнънд“, поздрави той вещите на витрината и продължи нататък.

Под краката си усети метална решетка. В лицето му нахлу смрад — смрад на прах, пот и мръсни дрехи, по-тежка от миризма на обор, защото напомняше на нещо домашно и обичайно, тление, превърнало се във всекидневие. Решетката на метрото. Каза си, че това са отпадъците на множеството човешки тела, притиснати едно в друго, лишени от пространство, в което да помръднат, лишени от въздух, който да поемат. Това е сборният резултат, макар че долу, сред наблъсканата плът, се среща и аромат на бели колосани рокли, на чиста коса, на здрава млада кожа. Такова е естеството на сборните неща и на стремежа към най-малък общ знаменател. А какви ли са отпадъците от множество човешки умове, притиснати един до друг, непроветрени, наблъскани, без индивидуалност? „Банър“, отговори си той и продължи нататък.

Моят град, градът, който обичах, градът, който мислех, че управлявам.

Напусна заседанието на директорския съвет и каза на вратата:

— Поеми нещата, Алва, докато се върна.

Не отиде да види Манинг, пиян и изтощен в отдела за местните новини. Не отиде и при хората в репортерската стая, които продължаваха да работят, които чакаха, защото знаеха какво се решава в залата на съвета, не отиде и при Доминик. Скарет щеше да им каже. Излезе от сградата и отиде в апартамента си, на покрива на небостъргача. Седна сам в спалнята без прозорци. Никой не го обезпокои.

Излезе от апартамента в безопасен час: беше се стъмнило. Мина край една вестникарска будка и видя новите следобедни вестници, в които пишеше за споразумението, сложило край на стачката срещу Уайнънд. Съюзът бе приел компромиса на Скарет. Знаеше, че Скарет ще се погрижи за всичко. Скарет ще промени първата страница на утрешния „Банър“. Ще напише редакционна статия за първа страница. Пресите вече се въртяха. Утрешният „Банър“ ще бъде по щандовете след час.

Тръгна напосоки. Вече не притежаваше нищо, но всяка част на града притежаваше него. Сега беше ред на града да определя пътя му, да насочва движението му край произволни ъгли. Ето ме, господари мои, идвам да ви приветствам и да ви се подчиня. Ще ходя там, където ми наредите. Аз съм мъжът, който искаше власт.

Жената, седнала разкрачена, с пълни бели колене на верандата пред старата кафява къща, мъжът, който измъква от таксито покрития си с бял брокат корем пред луксозен хотел, дребният човечец, който отпива безалкохолна бира на тезгяха в закусвалнята, жената, наведена над изцапания дюшек на перваза на прозореца, таксиметровият шофьор, паркирал на ъгъла, пияната дама с орхидеите на терасата на кафенето, беззъбата жена, която продава дъвки, мъжът по риза, облегнат на вратата на залата за билярд — те са моите господари. Те ме притежават, безликите ми владетели.

Застани тук, каза си той, и преброй осветените прозорци на града. Не можеш да ги преброиш. Но зад всеки от тези жълти правоъгълници, устремени един над друг към небето, под всяка крушка, чак до там, до онази искра отвъд реката, която не е звезда, има хора, които никога няма да срещнеш и които са твоите господари. Те са около масите, сложени за вечеря, в салоните, в леглата и избите, в кабинетите и баните. Забързани в метрото под краката ти. Пълзящи нагоре в асансьорите, във вертикалните шахти наоколо. Друсащи се в автобусите покрай теб. Твоите господари, Гейл Уайнънд. Те са като мрежа, по-гъста от кабелите, виещи се през стените на града, по-голяма от плетеницата тръби за вода, газ и отпадни води. Това е друга, невидима мрежа, в която си впримчен. Нишките й стигат до всяка една ръка в града. Ръцете дърпат нишките и ти се задвижваш. Когато ти властваше над хората, държеше в ръката си каишка, но всъщност тя е само въже с примка в двата края.

Моите господари, анонимните, неизбраните. Те ми осигуриха жилище на покрива на небостъргача, офис и яхта. На тях, на всеки един, който пожела, срещу цена от три цента, аз продадох Хауърд Роурк.

Мина покрай вътрешен двор, облицован с мрамор, като пещера, изсечена в сградата, изпълнена със светлина и бълваща студ от климатика. Оказа се киносалон, на чийто навес имаше афиш с цветовете на дъгата: Ромео и Жулиета. Плакатът до стъклената колона на касата гласеше: „Безсмъртната класика на Бил Шекспир! Но без интелектуална превзетост! Най-обикновена човешка любовна история. Момче от Бронкс среща момиче от Бруклин. Както се случва на всички хора като теб и мен.“

Мина покрай вратата на една кръчма. Миришеше на прокиснала бира. В кръчмата седеше приведена жена, опряла гърди в ръба на масата. От джубокса се носеше „Песен за Вечерницата“ на Вагнер в суинг аранжимент.

Продължи край дърветата на Сентръл Парк. Наведе очи — нямаше сили да погледне хотел „Аквитания“.

Спря на един ъгъл. Подминал бе множество подобни ъгли, но този го впримчи. Ъгълът тънеше в мрак, зад него имаше къс тротоар между стената на закрит гараж и железопътна гара. Зърна задната част на камион, който се отдалечи по улицата. Не видя надписа, но разпозна камиона. Под железните стълби, водещи към гарата, се гушеше будка за вестници. Бавно премести поглед. Купчината с новия вестник беше там, пред очите му. Утрешният „Банър“.

Не се приближи. Остана на място и зачака. Каза си, че може да отложи с още няколко минути.

Видя безликите хора, спиращи един след друг край будката. Взимаха различни вестници, но купуваха и „Банър“, зървайки първата страница. Стоеше притиснат до стената и чакаше. Правилно е да науча последен какво съм казал самият аз.

Не можеше повече да отлага. На будката нямаше купувачи, вестниците бяха изложени под жълтата светлина на крушката, вестниците го чакаха. Не виждаше продавача под тъмния навес зад крушката. Улицата беше пуста. Приличаше на дълъг коридор, запълнен със скелета на железопътната гара. Каменна настилка, мръсни стени, плетеница от железни стълбове. Светеха няколко прозореца, но като че ли зад стените нямаше живот. Над главата му прогърмя влак. Продължителният кънтящ грохот се отдалечи покрай стълбовете и потъна в земята. Влакът беше като метално същество, препускащо в нощта.

Изчака грохотът да отзвучи и тръгна към будката.

— „Банър“.

Не видя продавача на вестници. Не разбра дали е мъж или жена. Видя само груба кафява ръка, която избута вестника напред.

Отдалечи се от будката, но спря насред уличното платно. На първа страница имаше снимка на Роурк. Снимката беше хубава — спокойно лице, изострени скули, непреклонни устни. Изчете редакционната статия, облегнат на един от стълбовете на железницата.

Статията беше подписана от Гейл Уайнънд.

Вдигна очи от вестника. Движеше се по ярко осветена улица, по чист тротоар. Загледа се във восъчния манекен зад една витрина. Изящно излегнат на лъскав шезлонг, манекенът бе с нежно розово неглиже и пластмасови сандали. На един от пръстите на вдигнатата му ръка висеше перлена огърлица.

Не си спомняше кога бе изпуснал вестника. Нямаше го в ръцете му. Хвърли поглед назад. Невъзможно е да намери вестника, паднал на улица, по която е минал, без да я запомни. За какво му е? Има още много такива вестници. Те са из целия град.

„Ти си единственият човек в моя живот, с когото общуването е неповторимо…“

Хауърд, написал съм тази редакционна статия преди четиридесет години. Писах я една вечер, когато бях шестнайсетгодишен и се бях качил на един покрив.

Продължи да върви. Пред очите му се простираше нова улица — дълъг пуст прорез, в който чак до хоризонта се нижеха като верига зелени светофари. Приличаха на безкрайна броеница. Каза си: сега ще вървиш от едно зелено мънисто до следващото. Не, това не са точните думи; точните думи отекваха със стъпките му: Меа culpa — mea culpa — mea maxima culpa.12

Мина край витрина със стари обувки, протрити от носене, край врата на параклис с кръст над нея, подмина отлепен плакат на кандидат за избори от преди две години, бакалия с бурета с гниещи зеленчуци на тротоара. Улиците се смаляваха, стените приближаваха една към друга. Усети миризмата на реката. Валма от мъгла се виеха около редките улични фенери.

Навлезе в Хелс Кичин.

Фасадите на околните сгради и стените на скритите задни дворове бяха еднакви: всичко се разпадаше, никой не изпитваше нужда от уединение, липсваше чувство за свян. От кръчмата на ъгъла се разнесоха викове, но той не различи дали хората се радват или се карат.

Застана насред улицата. Започна бавно да оглежда всеки тъмен процеп, напуканите стени, прозорците, покривите.

Никога не съм напускал това място.

Никога не съм го напускал. Капитулирах пред бакалина, пред моряците на ферибота, пред собственика на билярдната зала. Не ти командваш тук. Никога не си командвал тук. Никога не си командвал никъде, Гейл Уайнънд. Ти успя само да добавиш и себе си към нещата, командвани от тях.

Погледна нагоре, над града, към очертанията на небостъргачите. Сноп от светлини се извисяваше самотно в мрака. Сияен светещ квадрат без опора, устремен в небето. Разпозна прочутите сгради, от които бликаше светлината, спомни си формите им в пространството. Каза си: вие сте мои съдници и свидетели. Издигате се над схлупените покриви. Устремявате изящната си сила към звездите, бягайки от застоя, умората и случайността, които ще са невидими за погледите от миля разстояние в океана, никой няма да ги вижда, но ще вижда вас и града. Така и във вековете има малцина, извисяващи в самота, към които обръщаме погледи, за да кажем, че се гордеем с предците си. От вас няма бягство — улиците се променят, но когато човек вдигне поглед нагоре, вижда вас, извисени и неизменни. Видяхте как се скитах по улиците тази нощ. Виждали сте всичките ми стъпки през всичките ми години. Извърших измяна срещу вас. Защото бях роден да бъда един от вас.

Продължи да върви. Стана късно. Светли кръгове се лееха необезпокоявани под уличните лампи по пустите тротоари. Клаксони на таксита отекваха като звън в коридори на необитавана сграда. Видя вестници, захвърлени по паважа, на пейките в парка, в телените кошчета за отпадъци по ъглите. Голяма част от тях бяха екземпляри от „Банър“. Тази нощ в града бяха прочетени голям брой екземпляри от „Банър“. Продажбите се увеличават, Алва.

Спря. В канавката пред него имаше разгърнат вестник, от който се виждаха първата и последната страница. Вестникът беше „Банър“. Видя снимката на Роурк. Върху лицето на снимката имаше сив отпечатък от гумена подметка.

Наведе се, тялото му бавно се сви върху коленете, протегна двете си ръце и взе вестника. Сгъна първата страница и я прибра в джоба си. Продължи нататък.

Гумена подметка, обута върху нечий крак, крак на човек от града, на когото съм дал възможност да ходи.

Задействах ги до един, задействах всеки един от хората, които ме унищожиха. На земята има звяр, обуздан от собствената си немощ. Аз съм човекът, който прекърши тази немощ. Иначе те щяха да останат безсилни. Не ги бива за нищо. Аз съм човекът, който им даде оръжието. Дадох им собствената си мощ, енергия и жизнена сила. Създадох мощен глас и им позволих да диктуват думите. Жената, която хвърли листата от цвекло в лицето ми, беше права, да постъпи така. Аз й дадох тази възможност.

Има всякакви предателства. На всекиго може да бъде простено. Само не на онези, чиято смелост не е равна на собственото им величие. Алва Скарет заслужава да му бъде простено. Той нямаше на какво да измени. Може да бъде простено и на Мичъл Лейтън. Но не и на мен. Аз не бях роден да съм посредствен.

XVII

Беше безоблачен и хладен летен ден. Слънцето сякаш грееше през невидим воден слой и топлинната енергия преливаше в още по-ярка светлина, която придаваше сияйни очертания на градския пейзаж. По улиците сивееха като петна от мръсна пяна захвърлени броеве от „Банър“. Градът бе прочел тържествуващо статията на Уайнънд, в която той обяви отстъплението си.

— Чудесно — възкликна Гъс Уеб, председател на комитета „Ние не четем Уайнънд“.

— Много добре — каза Айк.

— Да можех да го видя, само да зърна как изглежда днес великият господин Гейл Уайнънд — каза Сали Брент.

— Крайно време беше — каза Хоумър Слотърн.

— Не е ли прекрасно? Уайнънд капитулира — каза жена с тънки устни. Тя не знаеше почти нищо за Уайнънд и нямаше представа какъв е проблемът, но й харесваше да слуша за хора, които капитулират. В кухнята си след вечеря една много пълна жена изсипа остатъците от храната върху парче вестник. Никога не четеше първата страница, а само любовния сериал във втория раздел. Зави в „Банър“ обелките от лука и костите от агнешкия котлет.

— Изумително — каза Ланселът Клоуки, — но наистина съм ядосан на Съюза, Елсуърт. Как можаха да те измамят така?

— Не бъди глупак, Ланс — каза Елсуърт Тухи.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз им казах да приемат условията.

— Ти ли им каза?

— Да.

— Но за бога! „Един тих глас“…

— Можеш да почакаш „Един тих глас“ още около месец, нали? Днес заведох дело в комисията по труда да бъда възстановен на работа в „Банър“. Има много начини да се одере котка, Ланс. Не е толкова важно как ще я одереш, след като си й прекършил гръбнака.

Същата вечер Роурк звънна на вратата в апартамента на Уайнънд. Отвори икономът:

— Господин Уайнънд не може да ви приеме, господин Роурк.

Роурк пресече улицата и от отсрещния тротоар видя осветен квадрат високо над покривите — в кабинета на Уайнънд светеше.

Следващата сутрин Роурк отиде в кабинета на Уайнънд в „Банър Билдинг“. Секретарката му каза:

— Господин Уайнънд не може да ви приеме, господин Роурк. — Добави с любезен, стегнат глас: „Господин Уайнънд ме помоли да ви предам, че не иска повече никога да ви вижда.“

Роурк му написа дълго писмо:

Писмото се върна при Роурк неотворено.

Алва Скарет пое ръководството на „Банър“. Уайнънд се затвори в кабинета си. Махна снимката на Роурк от стената. Зае се с договорите за реклама, с разходите и счетоводството. Скарет пое редакционната политика. Уайнънд престана да чете „Банър“.

Уайнънд понякога ходеше из сградата. Служителите му се подчиняваха както и преди. Той продължаваше да е като машина и те знаеха, че тази машина е по-опасна от всякога — кола, летяща надолу по хълма, без гориво и без спирачки.

Спеше в апартамента си. Не се видя с Доминик. Скарет му каза, че тя се е върнала в къщата извън града. Веднъж Уайнънд нареди на секретарката си да се обади в Кънектикът. Застана до бюрото й, а тя попита иконома дали г-жа Уайнънд е там. Икономът отвърна утвърдително. Секретарката затвори телефона и Уайнънд се върна в кабинета си.

Реши, че ще си даде няколко дни. После ще се върне при Доминик. Бракът им ще бъде такъв, какъвто тя бе поискала в началото — „Госпожа Вестниците на Уайнънд“. Ще се примири.

Изчакай, казваше си той, агонизиращ от нетърпение, изчакай. Трябва да се подготвиш да се изправиш пред нея такъв, какъвто си сега. Да се подготвиш да бъдеш просяк. Не можеш да претендираш за неща, над които нямаш право. Край на равенството, на съпротивата, на гордостта да мериш силата си с нейната. Остава само примирението. Изправи се пред нея като мъж, който не може да й даде нищо, който ще живее от нейното подаяние. Тя ще се отнесе с презрение, но презрението ще е нейно и ще ни свързва. Покажи й, че приемаш. Има достойнство в честно признатия отказ от достойнство. Подготви се. Изчакай… Сядаше в кабинета в апартамента си и обронваше глава на страничната облегалка на креслото. В празните стаи наоколо нямаше свидетели… Доминик, няма да ти поискам нищо, но толкова много се нуждая от теб. И те обичам. Веднъж ти казах да не мислиш за това. Сега ще го използвам като паничка за милостиня. Ще го използвам. Обичам те…

Доминик лежеше на брега на езерото, загледана в къщата на хълма, в клоните на дърветата над нея. Лежеше по гръб, с ръце, кръстосани под главата и наблюдаваше движението на листата на фона на небето. Заниманието беше сериозно и й доставяше голямо удоволствие. Какво прелестно зелено, каза си тя, има разлика между цвета на растенията и цвета на предметите, това зелено е изпълнено със светлина, то не е обикновен цвят, а е проявление на живата сила на дървото. Без да гледам надолу, виждам клоните, ствола, корените, виждайки само този цвят. Сиянието около листата е слънцето, но и без да го виждам, знам как изглежда всичко наоколо. Плетениците от светлинни кръгове — това е езерото, това е неповторимата светлина, отразена от водата, езерото е прекрасно днес. По-добре да не го виждам, а да си го представям, гледайки тези кръгове. Досега не умеех да се наслаждавам на гледката на земята, тя е толкова прекрасна като фон, смислена е като фон, но досега, щом я видех, се сещах за онези, които я притежават и това ми причиняваше много силна болка. Но сега я обичам. Те не я притежават. Не притежават нищо. Никога не са побеждавали. Видях как живя Гейл Уайнънд и вече съм наясно. Човек не бива да мрази земята заради тях. Земята е прекрасна. Прекрасен фон, но не им принадлежи.

Реши какво ще направи. Реши също да си даде няколко дни. Умеех да понасям всичко, освен щастието, каза си тя. Сега трябва да се науча да живея щастливо. Щастието да не ме сломява. Отсега нататък това е единственото, с което ще свиквам.

Роурк стоеше на прозореца в къщата си в долината „Монаднок“. Нае къщата за лятото и отиваше там, за да се усамоти и да си почива. Вечерта беше тиха. Прозорецът гледаше към тясна тераса, обрамчена от дървета, а отсреща беше небето. Над тъмните върхове на дърветата светлееше залезът. Знаеше, че надолу по склона има къщи, но те не се виждаха. Като всеки друг наемател и той беше доволен от начина, по който бе построил „Монаднок“.

Чу шума на кола, приближаваща от другата страна на пътя. Вслуша се учудено. Не чакаше гости. Колата спря. Той отиде да отвори вратата. Не се учуди, виждайки Доминик.

Тя влезе така, сякаш бе излязла от къщата преди половин час. Не носеше шапка, беше със сандали на бос крак и обикновена рокля от тъмносин лен, тясна и с къси ръкави, като дреха за работа в градината. Видът й с нищо не издаваше, че е прекосила с колата си три щата. Сякаш бе излязла да се разходи по хълма. Той си даде сметка, че мигът е тържествен, защото тържествеността е напълно излишна, че този миг не бива да бъде изтъкван или разграничаван, че не се вмества в конкретната вечер, а е завършек на изминалите седем години.

— Хауърд.

Той остана на мястото си, сякаш загледан в звученето на името си в стаята. Получил бе всичко, което желаеше.

Но имаше една мисъл, която все още му причиняваше болка. Каза й:

— Доминик, изчакай, докато той се съвземе.

— Знаеш, че няма да се съвземе.

— Имай малко милост към него.

— Не използвай техния език.

— Той нямаше избор.

— Можеше да закрие вестника.

— Той беше животът му.

— А това е моят живот.

Не му бяха известни някогашните думи на Уайнънд, че да обичаш означава да допускаш изключения. Уайнънд нямаше как да знае, че Роурк го обича достатъчно, за да допусне най-голямото изключение в живота си, единствения път, когато се опита да направи компромис. После осъзна, че е излишно, като всяка жертва. Думите, които изрече, бяха неговият подпис под нейното решение:

— Обичам те.

Тя огледа стаята, за да даде възможност на най-обикновените неща — на стените и столовете, да й помогнат да преживее онова, за което се бе подготвяла. Стените, проектирани от него, столовете, които той използваше, неговият пакет цигари на масата, вещите, необходими във всекидневието, които грейват с ненадминат блясък, ако животът се превърне в онова, което бе сега.

— Хауърд, знам какво смяташ да направиш в съда. Така че е все едно дали ще научат истината за нас.

— Все едно.

— Когато дойде при мен онази нощ и ми каза за „Кортланд“, аз не се опитах да те възпра. Знаех, че трябва да постъпиш по този начин, тогава бе дошъл моментът ти да определиш условията, при които ще продължиш нататък. Сега настъпи моментът за мен. За моя взрив в „Кортланд“. Трябва да ме оставиш да действам така, както съм решила. Не ми задавай въпроси. Не ме закриляй. Независимо какво ще направя.

— Знам какво ще направиш.

— Нали знаеш ли, че трябва да го направя?

— Да.

Тя сви едната си ръка в лакътя и вдигна пръсти с рязко движение назад, сякаш изхвърли някакъв предмет зад рамото си. Въпросът бе решен и нямаше нужда от повече приказки.

Отдалечи се от него и се разходи из стаята. Лекотата, с която пристъпваше, трябваше да превърне тази къща в неин дом, да превърне неговото присъствие в правило за бъдещите й дни, и да покаже, че няма нужда да направи онова, което най-много й се искаше в този миг: да го гледа. Даваше си сметка и за онова, което отлагаше, защото не бе готова и никога нямаше да е готова. Протегна ръка към пакета цигари на масата.

Той обхвана с пръсти китката й и я дръпна за ръката. Обърна я с лице към себе си, прегърна я и притисна устни върху нейните. Тя почувства, че изминалите седем години, през които бе искала точно това, през които отхвърляше болката и мислеше, че е победила — че нито един миг от тези седем години не е отминал, нито е отхвърлен, че всеки един от тези мигове е непокътнат в натрупания глад и сега трябва да изживее наведнъж докосването на тялото му, ответната реакция, общото очакване.

Не беше сигурна дали вече е способна на онова, за което се подготвяше — сякаш не съвсем, каза си тя. Той я вдигна, отиде до един стол и седна, слагайки я на коленете си. Засмя се мълчаливо, както би се засмял на дете, но ръцете му я държаха здраво, със загриженост и зорко внимание. Всичко стана съвсем просто, нямаше какво да крие от него. Прошепна:

— Да, Хауърд… толкова много…

Той продължи:

— Много трудно ми беше… през всичките тези години.

И годините останаха в миналото.

Тя се изплъзна от ръцете му и седна на пода, опирайки лакти на коленете му. Вдигна очи към него и се усмихна. Осъзна, че не би могла да изпита този снежнобял покой, ако не бе опознала всички цветове, ако не бе понесла цялото насилие.

— Хауърд… готова съм винаги и докрай… без уговорки, без никакъв страх от онова, което могат да сторят на теб или на мен… както ти поискаш… като твоя съпруга или любовница, тайно или явно… тук или в стая, която ще наема в някой град до затвора, за да те виждам през телена ограда… все едно… Хауърд, ако спечелиш делото, дори и това няма да е толкова важно. Ти отдавна си спечелил… Ще остана същата и ще остана с теб — сега и завинаги, така, както ти поискаш…

Той взе ръцете й в своите. Раменете му се сведоха към нея и тя го усети безпомощен, усети, че в този миг е безсилен, също като нея. Човек може да признае дори и болката си, но да признае щастието си означава да застане разголен, зависим от свидетеля, и въпреки това те го показаха един на друг, без да се почувстват уязвими. Падналият здрач погълна вещите в стаята. Виждаше се само прозорецът, открояващ небето като фон на неговите рамене.

Събудиха я първите слънчеви лъчи, огрели очите й. Лежеше по гръб и наблюдаваше тавана, също както бе наблюдавала листата. Няма да помръдва, ще отгатва по нюансите, ще си представи всичко, следвайки логиката на асоциациите. Начупените триъгълници светлина по несиметричните пластмасови плочки на тавана означават, че е утро и това е спалнята в Монаднок, а геометрията на сиянието и конструкцията над нея са проектирани от него. Сиянието е бяло — това означава, че е много рано и лъчите греят през чист планински въздух, че в пространството няма нищо между спалнята и слънцето. Тежестта на завивката, плътна и приятна до голото й тяло, напомняше за изминалата нощ. Усещаше с ръката си кожата на Роурк, който спеше до нея.

Измъкна се от леглото. Изправи се до прозореца, вдигна ръце и се хвана за рамката. Ако погледне назад, ще види, че тялото й не хвърля сянка на пода, защото слънчевата светлина минава през нея, защото тялото й е безплътно.

Трябваше да действа бързо, преди той да се събуди. Извади негова пижама от едно чекмедже в скрина и я облече. Влезе в хола и затвори внимателно вратата зад себе си. Вдигна телефона и поиска номера на най-близкия шериф.

— Обажда се госпожа Гейл Уайнънд. Звъня от къщата на господин Хауърд Роурк в „Монаднок Вали“. Снощи тук ми откраднаха пръстен със звездовиден сапфир… Около пет хиляди долара… Беше ми подарък от господин Роурк… Можете ли да дойдете до един час?… Благодаря ви.

Отиде в кухнята, сложи кафе и се загледа в блясъка на електрическия реотан под кафеника. За нея това бе най-прекрасната светлина на земята.

Подреди масата до големия прозорец в хола. Той се появи по халат и се засмя, като я видя с неговата пижама. Тя му каза:

— Не се обличай. Седни да закусим.

Привършваха закуската, когато се разнесе шумът от спираща кола. Тя се усмихна и отиде да отвори.

Навън бяха шерифът, помощникът му и двама репортери от местни вестници.

— Добро утро — каза Доминик. — Влезте.

— Госпожо… Уайнънд? — попита шерифът.

— Да. Госпожа Гейл Уайнънд. Влезте. Седнете.

Със смешно нагънатата пижама и тъмната кухненска престилка, увиснала над стегнатия колан, с ръкави, стигащи до пръстите й, тя беше също толкова елегантна домакиня, колкото би била и в най-шикозната си вечерна рокля. Единствена тя сред присъстващите сякаш не намираше нищо необичайно в ситуацията.

Шерифът стоеше с бележник в ръце и не се сещаше какво да направи с него. Тя му помогна да зададе правилните въпроси, на които даде точни отговори, като добра репортерка.

— Пръстенът ми беше със сапфир във форма на звезда, в платинена обкова. Свалих го и го оставих тук, на тази маса, до дамската ми чанта, преди да си легна… Около десет часа снощи… Като станах сутринта, не го намерих… Да, този прозорец беше отворен… Не, не сме чули нищо… Не, не беше застрахован, нямах време, господин Роурк ми го подари съвсем скоро… Не, тук няма прислуга, няма никакви гости… Да, моля, огледайте къщата… Хол, спалня, баня и кухня… Да, разбира се, огледайте и вие, господа. Журналисти сте, нали? Имате ли въпроси?

Нямаше какво да я питат. Всичко бе казано, репортажът беше готов. Репортерите не бяха виждали подобно събитие, поднесено по такъв начин.

Тя се опитваше да не поглежда Роурк, след като зърна лицето му. Той удържа обещанието си. Не се опита да я възпре, нито да я защити. Зададоха му няколко въпроса. С отговорите си той подкрепи думите й.

После мъжете си тръгнаха. Бяха доволни, че си отиват. Шерифът беше наясно, че няма защо да търси пръстена.

Доминик каза:

— Съжалявам. Знам, че се чувстваш ужасно. Но това е единственият начин вестниците да узнаят.

— Трябваше да ми кажеш точно кой от твоите звездовидни сапфири ти е подарък от мен.

— Нямам нито един. Звездовидните сапфири не ми харесват.

— Изпипа го по-добре от експлозията в „Кортланд“.

— Да. Сега Гейл е изстрелян обратно там, където му е мястото. Нали според него ти си „безпринципен и антисоциален“? Нека прочете как „Банър“ ще окаля и мен. Защо да го щадя? Съжалявам, Хауърд, не съм милостива като теб. Прочетох редакционната статия. Не казвай нищо. Изобщо не ми говори за саможертва, защото ще рухна… и защото изобщо не съм толкова силна, колкото вероятно си мисли шерифът. Не го направих заради теб. За теб сега стана още по-зле — към всичко, което ще ти стоварят, аз добавих и този скандал. Но, Хауърд, сега сме заедно срещу всички тях. Ти ще бъдеш подсъдим, а аз — прелюбодейка. Хауърд, помниш ли, че се страхувах да те споделям с крайпътни ресторанти и прозорци на чужди къщи? Сега не ме е страх, че нашата нощ ще бъде опръскана с кал във всичките им вестници. Скъпи мой, разбираш ли колко съм щастлива и свободна?

Той каза:

— Никога не ще ти напомня, че съм те видял да плачеш, Доминик.

Дописката, в която бе описано всичко, включително пижамата, халата, закуската и леглото, бе отпечатана още същия ден във всички нюйоркски следобедни вестници.

Алва Скарет влезе в кабинета на Уайнънд и хвърли един вестник на бюрото му. До този момент Скарет не се бе замислял колко много обича Уайнънд. Чувстваше се толкова оскърбен, че успя само да избълва поток от ругатни:

— Да те вземат дяволите, нещастник такъв! Пада ти се! Така ти се пада и аз се радвам, малоумнико! Сега какво ще правим?

Уайнънд прочете дописката. Седеше на бюрото и не откъсваше очи от вестника. Скарет стоеше пред него. Не се случи нищо. Беше кабинет като всеки друг, в който един мъж седеше на бюрото и държеше вестник. Уайнънд държеше ръцете си пред очите на Скарет, от двете страни на вестника. Ръцете му бяха съвсем спокойни. Не, каза си Скарет, човек не е в състояние да държи ръцете си вдигнати, без да ги опира, и те да не трепнат.

Уайнънд вдигна глава. Скарет видя в очите му леко учудване, сякаш Уайнънд се запита какво ли прави там Скарет. Потресен, Скарет прошепна:

— Гейл, какво ще правим?

— Ще отпечатаме дописката — каза Уайнънд. — Това е новина.

— Но… как?

— Както намериш за добре.

Скарет почти извика — даде си сметка, че ще го каже сега или никога, че няма да има смелост да направи нов опит. Освен това се почувства като в клопка и не се престраши да отстъпи към вратата.

— Гейл, разведи се с нея. — Усети, че все още е там и продължи, без да поглежда Уайнънд, крещейки, за да го изрече докрай: — Гейл, вече нямаш избор! Трябва да съхраниш остатъка от репутацията си! Трябва да се разведеш. Трябва ти да поискаш развод!

— Добре.

— Ще го направиш ли? Веднага? Съгласен ли си Пол да подаде веднага документите?

— Да.

Скарет излезе бързо, втурна се към кабинета си, затръшна вратата, грабна телефона и се обади на адвоката на Уайнънд. Разказа му и настоя:

— Остави всичко и заведи делото веднага, Пол, сега, днес, побързай, Пол, преди той да е променил намерението си!

Уайнънд се качи в колата и отиде в извънградската си къща. Доминик го чакаше.

Стана, когато той влезе в стаята. Направи няколко крачки напред, за да няма мебели между тях. Искаше той да я види в цял ръст. Той застана в празното пространство и се вгледа в нея, сякаш наблюдаваше и двамата едновременно, като страничен наблюдател, който вижда Доминик и мъжа срещу нея, но той не беше Гейл Уайнънд.

Тя зачака. Той мълчеше.

— Осигурих ти история, която ще увеличи тиража, Гейл.

Той чу думите й, но очите му бяха празни, сякаш настоящето нямаше значение. Приличаше на банков служител, направил баланс на сметката на непознат клиент, от която са изтеглени всички пари и тя трябва да бъде закрита. Каза:

— Бих искал да знам само едно нещо, ако ми отговориш: за първи път ли беше, откакто сме женени?

— Да.

— Но не беше първият път?

— Не. Той ми беше първият мъж.

— Трябваше да се досетя. Ти се омъжи за Питър Кийтинг веднага след процеса „Стодард“.

— Искаш ли да знаеш всичко? Готова съм да ти разкажа. Срещнах го, когато работеше в гранитна кариера. Защо не? Ти би го пратил на каторжен труд или в затвор със строг режим. Той работеше в кариера. Не ме попита съгласна ли съм. Изнасили ме. Така започна всичко. Ще използваш ли тази информация? Ще я отпечаташ ли в „Банър“?

— Обичал те е.

— Да.

— И въпреки това ни построи тази къща.

— Да.

— Само исках да знам.

Той се обърна да си ходи.

— Върви по дяволите! — извика тя. — След като го приемаш по такъв начин, не си имал право да станеш онова, което си!

— Точно затова го приемам.

Излезе от стаята. Затвори тихо вратата.

Гай Франкън се обади на Доминик същата вечер. След като се пенсионира, заживя сам в имението си близо до кариерата. През този ден тя отказа да разговаря с когото и да било, но взе слушалката, когато камериерката й каза, че на телефона е господин Франкън. Очакваше гневен изблик, но чу спокойния му глас:

— Здравей, Доминик.

— Здравей, татко.

— Ще напуснеш ли Уайнънд?

— Да.

— Не се премествай в града. Не е необходимо. Не изпадай в крайности. Ела и постой при мен. До… до процеса „Кортланд“.

Думите, които не изрече и гласът му, твърд, ясен и звучащ почти щастливо, я подтикнаха да му отговори след малка пауза:

— Добре, татко. — Отвърна с момичешки глас, с глас на дъщеря, изпълнен с изморена, доверчива, закопняла радост. — Ще бъда при теб около полунощ. Приготви ми чаша мляко и сандвичи.

— Не карай много бързо, както си свикнала. Пътищата не са хубави.

Когато пристигна, Гай Франкън я чакаше на вратата. Усмихнаха се един на друг и тя разбра, че няма да има нито въпроси, нито укори. Заведе я до малката столова, където й беше приготвил да хапне на масата до прозореца, отворен към тъмната ливада. Миришеше на трева, на масата имаше свещи и букет жасмин в сребърна ваза.

Тя седна и сключи пръсти около студената чаша. Той седна срещу нея и кротко задъвка сандвич.

— Искаш ли да поговорим, татко?

— Не. Искам да си изпиеш млякото и да си лягаш.

— Добре.

Франкън забоде една маслина и я заразглежда замислено, въртейки я на цветната клечка за зъби. После вдигна очи към нея.

— Слушай, Доминик, дори не се опитвам да разбера защо се случи всичко това. Но знам едно — че е добре за теб. Този път намери подходящия мъж.

— Да, татко.

— Затова се радвам.

Тя кимна.

— Кажи на г-н Роурк, че може да идва тук винаги, когато пожелае.

Тя се усмихна.

— На кого да кажа, татко?

— Кажи на… Хауърд.

Ръката й бе облегната на масата. Отпусна глава върху ръката си. Той се загледа в златистата коса, осветена от свещите. По-лесно й беше да овладее гласа си:

— Не ме оставяй да заспя тук. Изморена съм.

А той отвърна:

— Ще го оправдаят, Доминик.

Всеки ден носеха всички нюйоркски вестници в кабинета на Уайнънд, както беше наредил. Четеше дума по дума всичко, написано за слуховете в града. Всички бяха наясно, че историята е инсценирана; съпругата на мултимилионер не би съобщила, че й е откраднат пръстен за пет хиляди долара при тези обстоятелства. Въпреки това всички приемаха историята, както бе разказана, и я коментираха по съответния начин. Най-обидните коментари се сипеха от страниците на „Банър“.

Алва Скарет се хвърли в битка. Отдаде й се с най-искрената пламенност, на която бе способен. Беше убеден, че така ще изкупи всички свои минали прояви на нелоялност към Уайнънд. Реши, че е открил начин да очисти името на Уайнънд. Зае се да представи Уайнънд на обществото като жертва на голяма страст към пропаднала жена — Доминик бе заставила съпруга си да отстоява безнравствена кауза, която самият той не подкрепяше; заради любовника си почти бе съсипала вестника на своя съпруг, престижа му, всичко, което бе градил през целия си живот. Скарет молеше читателите да простят на Уайнънд, чието оправдание беше трагичната му, самоотвержена любов. Скарет пресметна, че ще задейства обратнопропорционално съотношение: всяко прилагателно, очернящо Доминик, поражда у читателя съчувствие към Уайнънд. Скарет подхрани таланта си да оклеветява. Сметката му се оказа точна. Публиката реагира, преди всичко старите читателки на „Банър“. Това се оказа полезно в бавната, мъчителна работа за възстановяване на вестника.

Започнаха да получават съчувствени писма, пълни с невъздържани коментари за Доминик Франкън.

— Също като в доброто старо време, Гейл — радваше се Скарет, — точно като в доброто старо време! — Трупаше писмата на бюрото на Уайнънд.

Уайнънд се усамотяваше в кабинета си с писмата. Скарет не подозираше, че това е най-тежкото страдание, преживявано от Гейл Уайнънд. Налагаше си да чете всяко едно писмо. Доминик, която се бе опитвал да държи настрана от „Банър“…

Срещаха се из сградата и Скарет го гледаше очакващо, с умоляваща, колеблива полуусмивка, като ревностен ученик, копнеещ за признание от своя учител за добре научения и усвоен урок. Уайнънд мълчеше. Веднъж Скарет се осмели да каже:

— Умно, нали, Гейл?

— Да.

— Имаш ли идея откъде да издоим още?

— Това е твоя работа, Алва.

— Тя наистина е в основата на всичко, Гейл. Много отдавна. Още когато се ожени за нея. Още тогава ме беше страх. Всичко започна още тогава. Помниш ли, че не ни позволи да напишем нищо за твоята женитба? Това беше първият знак. Тя съсипа „Банър“. Но да горя в ада, ако не го съживя за сметка на самата нея. Ще стане точно какъвто си беше. Нашият стар „Банър“.

— Да.

— Имаш ли идеи, Гейл? Какво друго да направя?

— Каквото намериш за добре, Алва.

XVIII

Пред отворения прозорец висеше клон на дърво. Листата потрепваха на фона на небето, напомняйки за слънцето, лятото и неизчерпаемото богатство на земята. Доминик си представяше света като фон. Уайнънд си мислеше за две ръце, които огъват клон на дърво, за да обяснят смисъла на живота. Листата се свеждаха и докосваха небостъргачите на Ню Йорк, далеч отвъд реката. Небостъргачите се извисяваха като кули от слънчева светлина, чисти и блестящи в летния ден. Залата на областния съд беше препълнена с хора, дошли на процеса срещу Хауърд Роурк.

Роурк седеше на масата на защитата и слушаше спокойно.

Доминик седеше на третия ред сред зрителите. Поглеждайки я, хората сякаш виждаха усмивка. Тя не се усмихваше. Гледаше листата пред прозореца.

Гейл Уайнънд седна назад в залата. Дошъл бе сам и влезе, след като залата се напълни. Не обърна внимание на вторачените в него погледи, нито на фотографските светкавици, избухващи около него. Застана на пътеката за миг, разглеждайки залата така, сякаш нямаше причина да не я оглежда. Носеше сив летен костюм и сламена шапка с широка периферия. Погледът му се спря на Доминик така, както и на всички други в съдебната зала. Седна и погледна Роурк. Със самото влизане на Уайнънд очите на Роурк непрекъснато се насочваха към него. Щом срещнеше очите на Роурк, Уайнънд извръщаше поглед.

— Мотивът, който държавата се стреми да докаже — започна прокурорът встъпителната си реч към заседателите, — е извън сферата на нормалните човешки емоции. На мнозинството от нас той ще се стори чудовищен и немислим.

Доминик седеше с Малъри, Хелър, Дансинг, Енрайт, Майк… и Гай Франкън, за изненада и неодобрение на приятелите му. От другата страна на пътеката имаше цяла плеяда знаменитости: като се започне от дребната фигура на Елсуърт Тухи, седнал на първия ред, из цялата публика бяха пръснати хора с известни имена: Лоис Кук, Гордън Л. Прескът, Гъс Уеб, Ланселът Клоуки, Айк, Джулс Фауглър, Сали Брент, Хоумър Слотърн, Мичъл Лейтън.

— Също като динамита, който отнесе цяла сграда, неговият мотив взриви чувството за хуманност в душата на този човек. Ние сме изправени, господа съдебни заседатели, пред най-страшния експлозив на земята — егоистът!

По столовете, по первазите на прозорците, по пътеките между редовете, притиснати към стените, множеството хора се бяха слели като монолит, в който изпъкваха само бледите овали на лицата. Лицата се открояваха, отделни, самотни, до едно различни. Зад всяко лице прозираха годините на преживения или преполовения живот, години на усилия, надежда и начинание — почтено или не, но някакво начинание. То бе белязало всичките лица с общ знак: и устните със злобни усмивки, и устните, отпуснати с примирение, и устните, стиснати с неуверено достойнство — всичките бяха белязани със знака на страданието.

— … В този ден, в нашата епоха, когато светът е разкъсван от гигантски проблеми и търси отговор на въпросите, от които зависи оцеляването на човечеството, този човек е отдал на нещо толкова неясно и нематериално, толкова несъществено, каквото са възгледите му за изкуството — отдал им е такова значение, че да се превърнат в негова единствена страст и в мотив за престъпление срещу обществото.

Хората бяха дошли да присъстват на сензационно дело, да видят известни личности, да съберат материал за разговори, да се покажат, да убият време. После щяха да се върнат неохотно на работа, при нелюбимите семейства и натрапените приятели, щяха да се върнат в салоните, с официално облекло, при чашите за коктейл и филмите, при непризнатата болка, умъртвената надежда, недостижимото желание, изоставено да виси мълчаливо над пътека, по която не е направена нито една стъпка, към дните, в които полагат усилия да не мислят, да не казват нищо, да забравят, да отстъпват и да се предават. Но всеки от тях имаше някакъв незабравим миг — сутрин, в която не се бе случило нищо, музика, чута ненадейно, която никога повече не бе звучала по същия начин, лице на непознат, зърнато в автобуса — миг, в който всеки е усетил живота по различен начин. И всеки помнеше други мигове, в безсънна нощ, в някой следобед със силен дъжд, в черква, на пуста улица при залез, когато се е чудел защо в света има толкова много страдание и грозота. Не бяха опитвали да намерят отговор, продължили бяха да живеят така, сякаш отговор не е нужен. Но всеки бе преживял моменти, в които самотно и до болка честно бе усещал нуждата от отговор.

— … коравосърдечен, арогантен егоист, който искаше да се наложи на всяка цена…

В ложата на съдебните заседатели седяха дванадесет мъже. Те слушаха внимателно, с безизразни лица. Понесе се мълва, че съдебните заседатели едва ли ще проявят милост. Двама бяха ръководители на индустриални концерни, имаше двама инженери, математик, шофьор на камион, зидар, електротехник, градинар и трима фабрични работници. Попълването на съдебното жури отне доста време. След като възрази срещу мнозина, призовани да попълнят състава на съдебните заседатели, Роурк избра тези дванадесет. Прокурорът се съгласи, казвайки си, че става така, когато аматьор реши да се защитава сам; всеки адвокат би избрал най-сговорчивите хора, склонни да проявят снизходителност. Роурк избра хора с непреклонни лица.

— … да беше имение на някой богаташ, но става дума за жилищен блок, господа съдебни заседатели, за жилищен блок!

Съдията седеше изправен на високата скамейка. Имаше прошарена коса и сурово офицерско лице.

— … човек, обучен да служи на обществото, строител, превърнал се в разрушител…

Гласът звучеше обиграно и уверено. Хората, изпълващи залата, слушаха с вниманието, което биха отделили на вкусна вечеря през работната седмица: добре приготвена и забравена след час. Съгласни бяха с всяко изречение — те вече бяха го чували, чуваха го непрекъснато, светът бе свикнал с такива неща. Разбираше се от само себе си, като локва пред краката.

Прокурорът представи свидетелите на обвинението. Полицаят, арестувал Роурк, застана на свидетелското място и разказа как бе сварил подсъдимия до електрическия детонатор. Нощният пазач разказа как бил отпратен от местопрестъплението. Показанията му бяха кратки — прокурорът предпочиташе вниманието да не се насочва към Доминик. Управителят на строителната фирма даде показания за липсващия динамит от складовете на строежа. Чиновници, работещи за проекта „Кортланд“, строителни инспектори, вещи лица, се изредиха на свидетелското място, за да опишат сградата и размера на щетите. С това първият ден на процеса завърши.

Питър Кийтинг беше първият свидетел, призован на следващия ден.

Седна на свидетелското място и приведе рамене. Гледаше послушно прокурора. От време на време очите му шареха из залата. Хвърляше поглед към публиката, към съдебните заседатели, към Роурк. Беше му все едно.

— Господин Кийтинг, ще заявите ли под клетва дали сте проектирали възложения ви проект, известен като „Кортланд Хоумс“?

— Не. Не го проектирах аз.

— Кой го проектира?

— Хауърд Роурк.

— По чия молба?

— По моя.

— Защо се обърнахте към него?

— Защото аз не бях в състояние да направя този проект.

В гласа му не се долови никаква честност, защото произнесе истината без усилие. В гласа му не прозвуча нито истина, нито лъжа, само безразличие.

Прокурорът му подаде лист хартия.

— Този договор ли подписахте?

Кийтинг пое листа.

— Да.

— Това подписът на Хауърд Роурк ли е?

— Да.

— Бихте ли прочели условията на договора пред съдебното жури?

Кийтинг зачете на глас. Гласът му беше равен и рутинен. В съдебната зала никой не разбра, че показанията му са замислени като сензация. Звучеше не като прочут архитект, който публично признава негодността си, а като човек, рецитиращ наизустен урок. Създаде се впечатлението, че ако го прекъснат, той няма да успее да мине на следващото изречение, а ще трябва да се върне отначало.

Отговори на множество въпроси. Прокурорът представи като доказателства оригиналния проект на Роурк за „Кортланд“, който Кийтинг бе запазил, копията, направени от Кийтинг и снимки на „Кортланд“ по време на строежа.

— Защо възразявахте толкова категорично срещу отличните структурни промени, предлагани от господата Прескът и Уеб?

— Страхувах се от Хауърд Роурк.

— Какво очаквахте, познавайки неговия характер?

— Всичко.

— Какво искате да кажете?

— Не знам. Страх ме беше. Често съм се страхувал.

Въпросите продължаваха да се сипят. Историята беше необичайна, но публиката се отегчи. Показанията на Кийтинг нямаха нищо общо с разказ на участник в събитията. Другите свидетели като че ли бяха по-свързани със случая.

Кийтинг се оттегли от свидетелското място и зрителите останаха със странното впечатление, че нищо не се променя — все едно че там не бе сядал никой.

— Обвинението приключи — каза областният прокурор.

Съдията погледна Роурк.

— Давам ви думата — каза учтиво той.

Роурк стана.

— Ваше благородие, аз няма да призовавам свидетели. Ще дам показания и ще произнеса заключителна реч.

— Положете клетва.

Роурк се закле. Застана до стъпалата към свидетелското място. Публиката не откъсваше очи от него. Всички бяха убедени, че няма шанс. Отърсиха се от смътната неприязън, от чувството на несигурност, което той събуждаше у повечето хора. За първи път успяха да го видят такъв, какъвто е: човек, който не изпитва никакъв страх.

Страхът в техните мисли не беше онзи обикновен страх, възникващ като реакция при реална опасност. Той бе хроничен, неизразим страх, с който живееха всички тези хора. Спомняха си унизителните мигове, когато човек е сам и мисли за смелите думи, които е можел да изрече и за които не се е сетил, за миговете, когато намразва хората, отнели му смелостта. Спомняха си унизителната мисъл колко силен и способен е човек в собствената си представа, бляскав образ, който никога не ще бъде реален. Мечти ли са това? Самозаблуда? Или умъртвена реалност, неродена, унищожена от разрушителната емоция без име — страх, нужда, зависимост, омраза?

Роурк застана пред публиката като човек с кристалночисти помисли. Изправи се пред враждебното множество, което внезапно осъзна, че той не изпитва никаква омраза. На хората в залата бе достатъчен само миг, за да надникнат в съзнанието му. И всеки се запита: имам ли нужда от нечие одобрение? Важно ли е то? С какво съм обвързан? И в този миг всеки се почувства свободен — достатъчно свободен, за да изпита доброжелателност към всеки друг в залата.

Това продължи само един миг — в настъпилата тишина, когато Роурк се готвеше да заговори.

— Преди хиляди години първобитният човек открил как да запали огън. Сигурно са го изгорили на кладата, с която е подарил светлина на своите братя. Обявили го за злодей, сключил сделка с демон, от който човечеството изпитвало смъртен страх. Но оттогава хората имали огън, с който се топлели, приготвяли си храна и осветявали пещерите си. Той им оставил дар, чиято стойност те не били в състояние да оценят. Той разсеял мрака на земята. Векове по-късно първобитният човек открил колелото. Вероятно е бил разпънат на същото онова колело, което подарил на братята си. Обявили го за престъпник, позволил си да навлезе в забранена територия. Но оттогава хората можели да преминават всеки хоризонт. Оставил им дар, който те не оценявали, но той им отворил пътищата на света.

Този човек, непокорният, откривателят, е в началото на всяка легенда, разказваща за ранната история на човечеството. Прометей бил окован на скала и разкъсван от хищни птици, защото откраднал огъня от боговете. Адам бил обречен на мъки, защото опитал плода от дървото на познанието. Легендите са много. Някъде в дълбините на паметта си човечеството съхранява спомена, че славата му се заражда от самотния човек, платил за своята смелост.

През вековете винаги е имало хора, които тръгвали първи по нови пътища, въоръжени единствено със своето въображение. Те имали различни цели, но си приличали по едно: правели първата стъпка по нов път, разчитали само на въображението си и предизвиквали омраза. Великите творци — мислители, художници, учени, изобретатели — се изправяли самотни срещу своите съвременници. Всяка велика нова мисъл е срещала съпротива. Всяко ново велико изобретение е било заклеймявано. Първият двигател бил смятан за безумие. Самолетът бил обявен за невъзможен. Механичният тъкачен стан бил обявен за зло. Анестезията била обявена за грях. Но хората с въображение продължавали напред. Борели се, страдали и плащали. Но побеждавали.

Никой творец не е вдъхновяван от желание да служи на своите братя, защото братята му отхвърлят дара, поднесен им от него, и този дар унищожава мудната рутина на техния живот. Единственият му мотив е неговата истина. Собствената му истина и собствените му усилия да я постигне по свой начин. Симфонията, книгата, двигателят, философията, самолетът или сградата — това е целта му, това е неговият живот. А не онези, които слушат, четат, летят, използват или обитават неговото творение. Творението, а не неговите потребители. Творението, а не ползите, които другите извличат от него. Творението, което е израз на неговата истина. За него тази истина стои над всички неща и против всички хора.

Той черпи въображението, силата и смелостта си от своя дух. Но духът на човека, това е самият той. Целостта му, неговата съвест. Способността да мисли и да чувства, да преценява и да действа са функции на егото.

Творците не са самоотвержени. Това е тайната на тяхната сила — че задоволява егото, мотивира се от егото, поражда се от егото. То е първоизточник, извор на енергия, жизнена сила, движещ порив. Творецът не служи на нищо и на никого. Той живее за себе си.

И само ако живее за себе си, той е в състояние да постигне онова, което прославя човечеството. Такава е същността на големите постижения.

Човекът може да оцелее само чрез разума си. Той се явява на бял свят невъоръжен. Разумът е единственото му оръжие. Животните си осигуряват храна със сила. Човекът няма нокти, бивни, рога, няма груба мускулна сила. Той трябва да засее храната си или да си я набави с лов. За да засее, има нужда от мисловен процес. За да ловува, има нужда от оръжия, а за да изкове оръжията — от мисловен процес. От най-всекидневните неща до най-висшата религиозна абстракция, от колелото до небостъргача всичко, което сме ние, всичко, което притежаваме, произтича от едно-единствено качество на човека — функцията на мислещия разум.

Но разумът е присъщ на индивида. Няма такова нещо като колективен ум. Няма такова нещо като колективна мисъл. Съгласието, постигнато от група хора, е само компромис или средно аритметично от много индивидуални мисли. То е вторично следствие. Първостепенното действие — мисловният процес — се извършва от отделния човек. Можем да разделим храната между много хора. Но не можем да я смелим с колективен стомах. Никой не може да използва дробовете си, за да диша вместо друг човек. Никой не може да използва мозъка си, за да мисли вместо друг човек. Всички функции на тялото и духа са лични. Те не могат да бъдат споделяни или прехвърляни на друг.

Ние наследяваме продуктите от мисленето на други хора. Наследили сме колелото. Правим каруца. Каруцата се превръща в автомобил. Автомобилът става самолет. Но през целия този процес онова, което получаваме от другите, е само краен продукт от тяхното мислене. Движещата сила е способността да се твори. Тя поема този продукт като суровина, използва го и поражда следващата стъпка. Способността да се твори не може да се преотстъпва или отнема, да се споделя или дава назаем. Тя принадлежи на отделни, индивидуални хора. Сътвореното от нея принадлежи на твореца. Хората се учат един от друг. Но ученето е само размяна на суровина. Никой не може да даде на друг способността да мисли. А тази способност е единственото ни средство за оцеляване.

Човек не получава на земята нищо наготово. Всичко, от което се нуждае, трябва да бъде произведено. И тук човек се изправя пред същностната алтернатива: той може да оцелее по един от двата начина — или чрез самостоятелна дейност на своя разум, или като паразит, захранван от умовете на другите. Творецът е създател. Паразитът е крадец. Творецът се изправя сам срещу природата. Паразитът се изправя срещу природата чрез посредник.

Творецът се стреми да властва над природата. Паразитът се стреми да властва над хората.

Творецът живее заради своята работа. Той няма нужда от други хора. Неговата първостепенна цел е вътре в самия него. Паразитът живее живот втора употреба. Той има нужда от другите. Другите се превръщат в негов първостепенен мотив.

Творецът има нужда на първо място от независимост. Мислещият разум не може да работи под никаква форма на принуда. Той не може да бъде обуздаван, жертван или подчиняван на каквито и да е съображения. Той изисква пълна независимост на действието и мотива. За твореца всички отношения с хора са второстепенни.

Посредственият човек има нужда на първо място да си осигури връзки с хората, които да го хранят. За него отношенията с хората имат първостепенно значение. Той твърди, че човекът съществува, за да служи на другите. Той проповядва алтруизъм.

Алтруизмът е доктрина, която изисква човек да живее за другите и да поставя другите над себе си.

Никой не може да живее за другите. Човек не може да споделя нито духа, нито тялото си. Но посредственият човек използва алтруизма като оръжие за експлоатация и преобръща фундамента на нравствените принципи. На хората са натрапвани всевъзможни правила за унищожаване на твореца. Натрапва им се, че зависимостта е добродетел.

Човекът, който се опитва да живее за другите, е зависим. Той е паразит поради своя мотив и превръща в паразити онези, на които служи. Това взаимоотношение не поражда нищо друго, освен взаимна поквара. То е невъзможно по същността си. Най-близкото до него състояние в реалността — човекът, който живее, за да служи на другите, е робът. И след като физическото робство е отблъскващо, мигар подчинението на духа не е още по-отблъскващо? Завладяният роб има остатък от чест. Той има заслугата, че е оказвал съпротива и че смята положението си за унизително. Но човекът, който се заробва доброволно в името на любовта, е най-низката от всички твари. Той принизява човешкото достойнство и представата за любовта. Но точно това е същността на алтруизма.

На хората се натрапва, че най-висшата добродетел е не да създават, а да дават. Но човек не може да даде нещо, което не е създадено. Сътворяването предхожда разпределянето — иначе няма да има нищо за разпределяне. Необходимостта от твореца предхожда нуждата от облагодетелствания човек. Но на нас ни се натрапва, че трябва да се възхищаваме от посредствения човек, раздаващ блага, които не е произвел, и да го поставяме над човека, който е създал благата. Възхваляваме проявите на благотворителност. И свиваме рамене, когато някой е създал нещо.

На хората се натрапва, че първата им грижа е да облекчат страданието на другите. Но страданието е болест. Ако човек се натъкне на него, той се опитва да даде лек и помощ. Ако го въздигнем в най-висша проява на добродетел, ще превърнем страданието в най-важната част от живота. Тогава човек ще иска другите да страдат, за да бъде добродетелен. Такава е същността на алтруизма. Творецът не се интересува от болестта, а от живота. И все пак постиженията на творците премахват болест след болест и в тялото, и в духа на човека и лекуват страданията много повече, отколкото може да си представи алтруистът.

На хората се натрапва, че е добродетелно да се съгласяват с другите. Но творецът е човек, който не се съгласява. На хората се натрапва, че е добродетелно да плуват по течението. Но творецът е човек, който плува срещу течението. На хората се натрапва, че е добродетелно да са заедно. Но творецът е човек, който действа сам.

На хората се натрапва, че егото е синоним на зло, а себеотрицанието е идеал за добродетел. Но творецът е егоист в абсолютния смисъл, а самоотверженият човек не мисли, не чувства, не преценява и не действа. Това са функции на егото.

Тук преобръщането на фундамента е най-убийствено. Въпросът се изопачава и човек остава без алтернатива и без свобода. Предлагат му се две понятия като полюси на доброто и злото: алтруизъм и егоизъм. Смята се, че егоизмът е да жертваш другите заради себе си. А алтруизмът — да жертваш себе си заради другите. Това обвързва неумолимо човека с другите хора и не му оставя нищо, освен да си избере болка: или собствената си болка, която понася заради другите, или болката, която налага на другите заради себе си. И щом към всичко това се добави, че човекът трябва да изпита радост в саможертвата, капанът се затваря. Човекът е заставен да приеме мазохизма за свой идеал под заплахата, че садизмът е единствената му алтернатива. Това е най-голямата измама, натрапена на човечеството.

Това е средството, чрез което зависимостта и страданието са увековечени като основни принципи на живота.

Изборът не е между саможертва или господство. Изборът е между независимост и зависимост. Между принципите на твореца и принципите на посредствения човек. Това е основният въпрос. Той почива върху алтернативата на живота и смъртта. Принципите на твореца се опират върху нуждите на мислещия разум, позволяващ на човека да оцелява. Принципите на посредствения човек се градят върху нуждите на разум, неспособен да оцелява. Всичко, произтичащо от независимото его на човека, е добро. Всичко, което произлиза от зависимостта на човека от други хора, е зло.

Егоистът в абсолютния смисъл не е човек, който жертва другите. Той е човек, който стои над необходимостта да използва другите по какъвто и да е начин. Той не функционира чрез тях. Не е обвързан с тях за важни неща. Не зависи от тях нито в избора на цел и мотив, нито в мисленето си, нито в желанията си, нито в източника на своята енергия. Той не съществува заради друг човек и не иска никой друг човек да съществува заради него. Това е единствената възможна форма на братство и взаимно уважение между хората.

Има различни степени на способност, но основният принцип е един и същ: степента на независимост, инициатива и лична привързаност към работата определя таланта на човека и неговата стойност. Независимостта е единствената мяра за добродетел и стойност. Важното е какъв е човекът и как се развива, а не какво е направил или не е направил за другите. Няма заместител на личното достойнство. Няма друг стандарт за лично достойнство, освен независимостта.

В нормалните отношения никой не се жертва заради друг. Архитектът има нужда от клиенти, но не нагажда работата си към техните желания. Те имат нужда от него, но не си строят къща, само за да му я поръчат. Хората правят размяна на труда си по свободно, взаимно съгласие и във взаимна изгода, когато личните им интереси съвпадат и двете страни желаят размяната. Ако не желаят, не са длъжни да сключват сделка. Търсят други възможности. Това е единствената възможна форма на отношения между равни. Останалото са отношения между роб и господар, между жертва и екзекутор.

Не може да се върши работа колективно, по решение на мнозинството. Творческата работа може да бъде ръководена само от индивидуална мисъл. Архитектът има нужда от много хора, за да издигне сградата. Но той не ги кара да гласуват за неговия проект. Те работят заедно по силата на свободно съгласие и всеки е свободен, когато изпълнява функцията си. Архитектът използва стомана, стъкло и бетон, произведени от други хора. Но материалите са само стомана, стъкло и бетон, докато той се докосне до тях. Онова, което той съгради с тях, е негов индивидуален продукт и индивидуална собственост. Това е единствената схема на равноправно сътрудничество между хора.

Право номер едно в света е правото на егото. Първото задължение на човека е задължението към самия себе си. Негов нравствен закон е никога да не поставя първостепенната си цел в зависимост от други хора. Негово морално задължение е да прави онова, което желае, стига желанието му да не зависи главно от други хора. Това включва целия обхват на творческите способности, мисленето и работата. Но то не се отнася за сферата, в която действат гангстерът, алтруистът и диктаторът.

Човек мисли и работи сам. Човек не може да граби, експлоатира или да управлява сам. Грабежът, експлоатацията и властта предполагат жертви. Изискват зависимост. Те са поле за изява на посредствените хора.

Онези, които властват над хора, не са егоисти. Те не създават нищо. Съществуват изцяло чрез други хора. Тяхната цел са поданиците им, целта им е да заробват. Зависими са като просяка, социалния работник и бандита. Формата на зависимост е без значение.

Но на хората се натрапва, че посредствените личности — тирани, императори, диктатори — са типични егоисти. Целта на тази измама е да се унищожи егото, да бъдат унищожени творците. Или да бъдат поробени. Което е същото.

От самото начало на историята двамата противници се изправили един срещу друг: творецът и посредственият човек. Щом първобитният творец изобретил колелото, първобитният посредствен човек реагирал, като изобретил алтруизма.

Творецът — отричан, отхвърлян, преследван и експлоатиран — не се отказвал, продължавал напред и отдавал енергията си за развитието на цялото човечество. Посредственият човек само пречел на този процес. Този двубой има още едно име: индивидът срещу колектива.

„Общото благо“ на колектива — раса, класа или държава — е претекст и оправдание на всяка тирания, налагана над хората. Големите зверства в историята са извършени в името на алтруистичен мотив. Има ли поне една проява на егоизъм, сравнима с кланетата, на които са се отдавали последователите на алтруизма? Дали това се дължи на човешко лицемерие или на естеството на принципа? Най-страховитите сатрапи са най-искрени. Те са вярвали в съвършеното общество, постигнато с гилотина и наказателен взвод. Никой не поставял под съмнение правото им да убиват, защото убивали с алтруистична цел. Приемало се, че човек трябва да бъде пожертван за други хора. Действащите лица се сменят, но действието на трагедията се повтаря. Човеколюбецът започва с декларации за обич към хората и завършва с море от кръв. Това ще продължава по същия начин, докато хората вярват, че дадено действие е добро, ако е самоотвержено. Това развързва ръцете на алтруиста и заставя жертвите му да търпят. Водачите на колективистичните движения не искат нищо за себе си. Но виждате какви са резултатите.

Единственото добро, което хората могат да сторят един на друг, единствената формулировка на нормални отношения между тях е: долу ръцете!

Вижте какви са резултатите в общество, градено върху принципа на индивидуализма. Така е в нашата страна. Най-прекрасната страна в човешката история. Страна с най-велики постижения, най-голямо благоденствие, най-голяма свобода. Нашата страна не е градена върху служене на другите, върху жертване, себеотрицание или каквато и да било рецепта на алтруизма. Тя е градена върху правото на човека да се стреми към щастие. Към собственото си щастие. Не към чуждото. Това е личен, частен, егоистичен мотив. Вижте резултатите. Попитайте собствената си съвест.

Конфликтът е отдавнашен. Хората стигали близо до истината, но всеки път тя била унищожавана и цивилизациите рухвали една след друга. Цивилизацията е напредък към общество с неприкосновен личен живот. Дивакът прекарва целия си живот заедно със себеподобните и съществуването му се подчинява на законите на племето. Цивилизацията е процес на освобождаване на човека от другите хора.

Днес, в нашата епоха колективизмът, принципът на посредствения човек, на човека втора категория, на древния звяр, се развихри и вилнее с пълна сила. Той принизява хората до небивало интелектуално падение. Тласка ги към невиждани жестокости. Трови умовете на всички. Той погълна по-голямата част от Европа. Сега се опитва да погълне и нашата страна.

Аз съм архитект. Знам какво предстои, познавайки принципа, на който се гради колективизмът. В такъв свят аз не бих могъл да живея.

Сега вече знаете защо взривих „Кортланд“.

Аз проектирах „Кортланд“. Аз ви го дадох. Аз го унищожих.

Унищожих го, защото не аз бях причината той да се появи на бял свят. Той беше двойно изчадие. И по форма, и по предназначение. Длъжен бях да унищожа и двете. Формата бе осакатена от двама посредствени хора, позволили си да подобряват нещо, което не бяха създали и което не са в състояние да създадат. Позволиха им да го сторят заради общоприетото убеждение, че алтруистичното предназначение на сградата е по-важно от всичко друго и че аз нямам право да възразя.

Приех да проектирам „Кортланд“, за да бъде построен по моя проект. Не съм имал никакъв друг мотив. Това бе цената, която определих за работата си. Тя не ми бе изплатена.

Не обвинявам Питър Кийтинг. Той е безсилен. Сключил е договор със своите работодатели. Договорът не бе изпълнен. Обещали са му, че сградата ще бъде построена по проекта. Обещанието бе нарушено. Днес обичта на човека към неприкосновеността на онова, което е създал, и правото му да я съхрани се смятат за нещо неясно, нематериално и несъществено. Нали чухте, че го каза самият прокурор. Защо сградата беше обезобразена? Без никаква причина. Такива деяния са мотивирани единствено от суетата на някакви посредствени хора, които смятат, че имат право да посягат над всяка чужда собственост, независимо дали е духовна или материална. Кой им позволи да го сторят? Нито една конкретна личност измежду десетките овластени по този проект. Те не даваха пет пари, нито позволиха, нито попречиха. Никой не носи отговорност. Няма на кого да се потърси сметка. Такава е същността на всяко колективно действие.

На мен не ми бе изплатена цената, която определих. Но собствениците на „Кортланд“ получиха от мен онова, което бяха поискали. Искаха проект за възможно най-евтин строеж на жилищна сграда. Не се намери никой друг, който да изпълни изискванията им. Но аз ги изпълних. Те се възползваха от моята работа и ме накараха да им я подаря. Но аз не съм алтруист. Не правя такива подаръци.

Твърди се, че съм разрушил дома на онеправдани хора. Но се забравя, че ако не бях аз, тези хора нямаше да имат този конкретен дом. Онези, които се грижат за бедните, бяха принудени да се обърнат към мен — към човек, който никога не се е грижил за бедните, — за да им помогнат. Смята се, че бедността на бъдещите наематели им дава право над моята работа. Че нуждата им дава право на посегателство върху моя живот. Че е мой дълг да дарявам всичко, което ми поискат. Това е кредото на посредствения човек, който сега поглъща света.

Дойдох тук, за да заявя, че не признавам на никого правото да посяга дори над минута от моя живот. Над най-малка частица от моята енергия. Над което и да било мое постижение. Няма значение кои биха претендирали за такова право, колко са на брой или в колко голяма нужда са изпаднали.

Исках да дойда тук и да заявя, че съм човек, който не живее заради другите.

Това трябваше да бъде казано. Светът загива в самопожертвувателна оргия.

Исках да дойда тук и да кажа, че целостта на сътвореното от човека е по-важна от което и да е благотворително начинание. Онези от вас, които не го разбират, са хората, които унищожават света.

Исках да дойда тук и да ви изложа моите условия. Нямам желание да живея при каквито и да било други условия.

Не признавам никакви задължения към хората, с изключение на едно: да зачитам свободата им и да нямам нищо общо с общество от роби. На моята страна съм готов да дам десетте години, които ще прекарам в затвора, ако моята страна вече не съществува. Ще ги прекарам, спомняйки си с благодарност за онова, което беше моята страна. Ще проявя верността си към нея, отказвайки да живея или да работя за онова, което е заело мястото й.

Така проявявам лоялността си към всеки творец, обречен на страдания от силата, овластена за „Кортланд“, който аз взривих. Към всеки мъчителен час на самота, отхвърляне, безсилие и произвол, който творецът е заставен да прахоса, и към битките, които е спечелил. Към всеки творец, чието име се знае, но и към всеки творец, който е живял, борил се е и е загинал непризнат, преди да постигне целта си. Към всеки творец, унищожен физически или духовно. Към Хенри Камерън. Към Стивън Малъри. Към мъжа, който не иска да споменавам името му, но седи в тази зала и знае, че говоря за него.

Роурк стоеше разкрачен, с ръце до тялото, с вдигната глава, също както бе стоял в строяща се сграда. После, когато седна на масата на защитата, мнозина в залата сякаш все още го виждаха изправен. Тази представа за него остана в съзнанието им.

Така си го представяха в мислите си, докато се водеха последвалите продължителни правни дискусии. Съдията заяви пред прокурора, че подсъдимият всъщност е променил тезата на защитата си: той признава, че е извършил деянието, но не признава вина за престъпление. Това поражда временен правен абсурд; съдебните заседатели трябва да решат дали подсъдимият съзнава естеството и качеството на деянието, и ако го съзнава, дали е наясно, че деянието нарушава закона. Прокурорът не изказа възражения. В залата настъпи странна тишина. Той бе уверен, че вече е спечелил делото, тъй като произнесе заключителна реч. Никой не запомни какво бе казал. Съдията даде на съдебните заседатели обяснения за проблемите на делото, по които да се произнесат. Съдебните заседатели се изправиха и излязоха от залата.

Хората се размърдаха, готвейки се да се разотидат, без да бързат, защото предполагаха, че предстоят дълги часове на очакване. Уайнънд, седнал в дъното на залата и Доминик, седнала напред, останаха на местата си.

Съдия-изпълнител се приближи до Роурк, за да го изведе. Роурк се изправи до масата на защитата. Погледна Доминик, после и Уайнънд. Обърна се и тръгна след съдия-изпълнителя.

Стигнал бе до вратата, когато се разнесе рязък звук, последван от пълна тишина, преди хората да си дадат сметка, че се чука на затворената врата към залата на съдебните заседатели. Съдебните заседатели бяха взели решение.

Онези, които се бяха изправили, останаха като заковани. Съдията се отправи към мястото си. Съдебните заседатели се върнаха в залата.

— Задържаният да се изправи с лице към съдебните заседатели — каза съдебният чиновник.

Хауърд Роурк пристъпи напред и застана с лице към съдебните заседатели. В дъното на залата Гейл Уайнънд също се изправи.

— Господин Форман, стигнахте ли до решение?

— Да.

— Каква е присъдата ви?

— Невинен.

Роурк обърна глава, но не към града, не към съдията, не и към Доминик. Погледна Уайнънд.

Уайнънд се обърна рязко и излезе. Напусна първи съдебната зала.

XIX

Роджър Енрайт купи от държавата терена, плановете и развалините на „Кортланд“. Разруши старите основи и изкопа нови. Нае Хауърд Роурк да построи сградата отново. Възложи строежа на една-единствена строителна фирма, придържайки се към строгата икономичност на плановете. Енрайт финансира начинанието, което да позволи ниски наеми при добра печалба за самия него. Не се допускаха никакви въпроси за доходите, работата, децата или храната на бъдещите наематели. Проектът бе достъпен за всеки, който иска да се нанесе и да плаща наема, независимо дали може да си позволи друго по-скъпо жилище или не.

В края на август Гейл Уайнънд получи развод. Искът не бе оспорен. Доминик не се яви на краткото заседание на съда. Уайнънд застана като пред военен съд. Изслуша бездушните и цинични юридически термини, с които бе описана закуската на госпожа Гейл Уайнънд и Хауърд Роурк в къщата в долината Монаднок. Съпругата му официално бе обявена за опозорена, той получи съчувствие от закона, статут на оскърбена невинност и документ, който се превърна в паспорт към свободата през всички бъдещи години, към всички бъдещи мълчаливи вечери.

Елсуърт Тухи спечели делото в комисията по заетостта. Наредиха на Уайнънд да го възстанови на работа.

Същия следобед секретарката на Уайнънд се обади на Тухи и му каза, че господин Уайнънд го чака да се върне на работа вечерта преди девет часа. Тухи се усмихна, затваряйки слушалката.

Тухи влезе с усмивка в „Банър Билдинг“ същата вечер. Отби се в отдела за местните новини. Махаше на хората, стискаше ръце, подхвърляше остроумни забележки за новите филми. Правеше се на искрено учуден, все едно не се бяха виждали от вчера и той не разбираше защо хората го поздравяват като при триумфално връщане у дома.

Тръгна бавно към кабинета си. Изведнъж се закова на място. Даде си сметка, че трябва да влезе невъзмутимо, без да издава изненадата си, която вече бе издал: Уайнънд стоеше до отворената врата на неговия кабинет.

— Добър вечер, г-н Тухи — каза тихо Уайнънд. — Влезте.

— Здравейте, г-н Уайнънд — каза Тухи с приятен глас, успокоен от усещането, че успява да свие лицевите си мускули в усмивка и да се придвижи на краката си.

Влезе и спря неуверено. В кабинета му нямаше промени, на бюрото му беше пишещата машина и пакет хартия. Но вратата беше отворена и Уайнънд стоеше до нея мълчаливо, облегнат на рамката.

— Седнете на бюрото си, господин Тухи. Започнете работа. Трябва да спазваме закона.

Тухи сви весело рамене в знак на съгласие, прекоси стаята и седна. Сложи ръце на бюрото, разтваряйки широко длани, после ги отпусна в скута си. Взе един молив, огледа върха му и го остави.

Уайнънд издигна бавно лявата си китка до равнището на гърдите и я задържа в това положение; погледна ръчния си часовник и каза:

— Девет без десет. Върнахте се на работа, г-н Тухи.

— Радвам се като дете, че се върнах. Честно ви казвам, г-н Уайнънд, сигурно не бива да си признавам, но работата адски ми липсваше.

Уайнънд с нищо не показа, че се готви да си тръгва. Стоеше приведен, както обикновено, с рамене, опрени на рамката на вратата, със скръстени на гърдите ръце, придържайки лактите си с длани. Лампа с квадратен абажур от зелено стъкло светеше на бюрото, но навън все още беше светло. Лимоненожълтото небе се нашари с пастелно кафяви ивици; стаята, осветена от слабата лампа, излъчваше униние в ранния здрач. На бюрото имаше светло петно, но то не можеше да разсее смътните кафяви силуети на улицата и не стигаше до вратата, за да обезвреди присъствието на Уайнънд.

Абажурът на лампата леко подрънкваше. Тухи усещаше грохота под подметките си: пресите работеха. Осъзна, че от известно време ги чува. Шумът беше успокоителен, изпълнен с надежда и живот. Пулсът на вестника — вестникът, който предава на хората пулса на света. Дълъг, равномерен поток от падащи капки, като стъклени топчета, търкалящи се в права линия, като туптене на човешко сърце.

Тухи зашари с молива по листа, но осъзна, че листът е точно под лампата и Уайнънд вижда как моливът рисува водна лилия, кана за кафе и брадат профил. Остави молива и подсвирна, за да се подиграе на самия себе си. Отвори едно чекмедже и заразглежда внимателно купчината индига и кламерите. Не знаеше какво се очаква да направи: човек не започва да пише статия просто така. Зачуди се защо бе извикан да се върне на работа в девет часа вечерта, но предположи, че Уайнънд се опитва да смекчи отстъплението си като преиграва, и реши, че няма да спори по този въпрос.

Пресите се въртяха, все едно че препредаваха туптенето на човешко сърце. Нямаше никакви други шумове. Каза си, че е нелепо да продължава така, ако Уайнънд си е тръгнал, но е по-добре да не поглежда към него, ако все още е там.

След малко вдигна поглед. Уайнънд не бе помръднал. Светлината открояваше две бели петна в силуета му: дългите пръсти на едната ръка, обхванали лакътя, и високото чело. Тухи искаше да види челото; не, нямаше наклонени бръчки над веждите. Очите бяха като две плътни бели елипси, едва различими в начупените сенки на лицето. Елипсите гледаха към Тухи. Но лицето не изразяваше нищо, не издаваше никакво намерение.

След малко Тухи каза:

— Наистина, господин Уайнънд, няма причина да не се разбираме.

Уайнънд не отговори.

Тухи взе лист хартия и го зареди в пишещата машина. Загледа се в клавишите, подпрял брадичката си с два пръста. Заемаше тази поза, когато се готвеше да започне нов абзац. Ръбовете на клавишите блестяха под лампата — пръстени от лъскав никел, увиснали в тъмната стая.

Пресите спряха.

Без да иска, Тухи рязко се изправи на стола. Едва след това разбра причината за рязкото си движение: беше вестникар и знаеше, че този звук не спира току-така.

Уайнънд погледна ръчния си часовник. Каза:

— Часът е девет. Загубихте работата си, господин Тухи. „Банър“ вече не съществува.

Следващото нещо, което се случи, докато Тухи се опитваше да се ориентира, беше рухването на собствената му ръка върху клавиатурата на пишещата машина. Лостчетата се преплетоха, чу се стържене и удар, валякът леко подскочи.

Не каза нищо, но усети, че изражението му е красноречиво, защото Уайнънд отговори на въпроса му:

— Да, работихте тук тринайсет години… Да, откупих всичките дялове, включително дела на Мичъл Лейтън, преди две седмици… — Гласът звучеше равнодушно. — Не, момчетата от местните новини не знаеха. Само момчетата в печатницата…

Тухи се извърна. Взе един кламер, сложи го в дланта си, после я обърна и пусна кламера да падне, наблюдавайки с леко удивление неумолимостта на закона, който не допусна кламерът да се задържи на обърнатата му длан.

Изправи се. Погледна към Уайнънд. Разделяше ги сивият килим.

Уайнънд леко наклони глава към едното си рамо. Лицето на Уайнънд се избистри, всякакви бариери станаха излишни. Лицето му не изразяваше гняв, на устните му се появи едва доловима болезнена усмивка, почти смирена.

Уайнънд каза:

— Това е краят на „Банър“… Мисля, че е добра идея да го посрещна заедно с вас.

Множество вестници се надпреварваха да поканят на работа Елсуърт Монктън Тухи. Той избра „Куриер“, вестник с добра репутация и приятно неопределена политика.

Вечерта, в първия му работен ден на новото място, Елсуърт Тухи седна на ръба на бюрото при един от помощник-редакторите. Заговориха за господин Талбът, собственика на „Куриер“, когото Тухи бегло познаваше.

— Какъв човек е г-н Талбът? — попита Елсуърт Тухи. — В какво вярва? Какво е нещото, без което не може?

В другия край на залата някой въртеше скалата на радиоапарата. Гръмна тържествен глас:

— Времето неумолимо напредва!

Роурк работеше на чертожната маса в кабинета си. Градът зад стъклените стени излъчваше светлина, въздухът беше като измит от първия октомврийски студ.

Телефонът звънна. Ръката му направи рязко и нетърпеливо движение с молива. Беше наредил телефонът да не звъни, когато работи. Отиде до бюрото и вдигна слушалката.

— Г-н Роурк — каза секретарката с лека нотка на напрежение, сякаш за да се извини, че е нарушила заповедта му, — г-н Гейл Уайнънд би искал да знае дали ще ви е удобно да отидете в офиса му в четири часа утре следобед?

В слушалката й се чуваше само лекото бръмчене на тишината. Изминаха дълги секунди.

— Той на телефона ли е? — попита Роурк. Тя беше сигурна, че не връзката е причина гласът му да прозвучи по такъв начин.

— Не, г-н Роурк. Обажда се секретарката на г-н Уайнънд.

— Да. Добре. Кажете му, че ще дойда.

Отиде до чертожната маса и погледна скиците. За първи път му се случваше да изостави работата си: даде си сметка, че този ден няма да е в състояние да работи. Бремето на надеждата и облекчението беше твърде тежко.

Роурк стигна до вратата на „Банър Билдинг“ и забеляза, че табелата с надписа „Банър“ я няма. На мястото й нямаше нищо. Над вратата имаше по-светъл правоъгълник. Знаеше, че в сградата е редакцията на „Клариън“, а цели етажи пустеят. „Клариън“, треторазреден следобеден таблоид, остана единственият вестник от веригата на Уайнънд в Ню Йорк.

Отиде до един асансьор. Зарадва се, че е сам в кабината. Обзе го внезапно, неудържимо чувство на собственост към малката стоманена клетка — тя отново беше негова, отново я бе намерил, бяха му я върнали. Силата на облекчението му разкри колко силна е била болката му преди това, тази особена болка, която нямаше равна в живота му.

Щом влезе в кабинета на Уайнънд, разбра, че ще трябва да се примири с тази болка и да я носи завинаги, че няма изцеление, нито надежда. Уайнънд седеше на бюрото си. Изправи се, когато той влезе, и го погледна право в очите. Лицето на Уайнънд беше по-лошо от лице на непознат — лицето на непознатия човек изразява неизпробвани възможности, които са на разположение, ако човек реши да си даде труда да ги опознае. Роурк видя познато лице, което не изразяваше нищо и щеше да остане завинаги безизразно. Лице, на което не е изписана болка от отчаянието, а е белязано от следващото състояние, когато дори болката е отречена. Далечно и спокойно лице, със собствено достойнство, присъщо не на жив човек, а на статуя в средновековна гробница, която напомня за отминало величие и забранява на ръцете да посегнат към тленните останки.

— Г-н Роурк, налага се да водим този разговор, но той е много труден за мен. Моля ви да се съобразите с това.

Роурк беше наясно, че единственият начин да прояви добронамереност е да не напомня с нищо за някогашните им отношения. Знаеше, че онова, което бе останало от мъжа, стоящ пред него, ще рухне окончателно, ако произнесе само една дума: Гейл.

Роурк отговори:

— Добре, г-н Уайнънд.

Уайнънд взе четири листа, напечатани на машина и му ги подаде през бюрото:

— Моля прочетете и подпишете, ако одобрявате текста.

— Какво е това?

— Договор да проектирате „Уайнънд Билдинг“.

Роурк остави листовете. Не можа да ги вземе. Дори не можа да ги погледне.

— Моля, изслушайте ме внимателно, г-н Роурк. Налага се да обясня и да бъда разбран. Искам веднага да започна строежа на „Уайнънд Билдинг“. Искам да бъде най-високата сграда в града. Нека не обсъждаме дали моментът е подходящ, нито дали е разумно от икономическа гледна точка. Искам сградата да бъде построена. Ще бъде полезна — нали за вас това е важно. В нея ще се настанят „Клариън“ и всички офиси на „Уайнънд Ентърпрайзис“, които сега са пръснати из целия град. Останалите помещения ще бъдат дадени под наем. Все още имам достатъчно авторитет, за да уредя тези неща. Не бива да се опасявате, че ще издигнете здание, което няма да се използва. Ще ви изпратя писмено всички подробности и изисквания. Останалото ще решавате вие. Ще проектирате сградата, както намерите за добре. Всичко ще зависи от вашите решения, които аз няма да одобрявам. Ще поемете пълна отговорност и ще взимате всички решения. Така е записано в договора. Но искам да е ясно, че няма да се виждаме. Ще назнача агент, който ще ме представлява при уреждане на всякакви технически и финансови въпроси. Ще работите с него. Всички бъдещи разговори ще водите с него. Кажете му с кои строителни фирми предпочитате да работите. Ако решите, че е необходимо да се свържете с мен, ще се обръщате към моя агент. Не бива да очаквате, нито да се опитвате да се срещате с мен. Ако го сторите, ще получите отказ. Не искам да говоря с вас. Не искам повече да ви виждам. Ако сте готов да спазите тези условия, моля, прочетете договора и го подпишете.

Роурк взе писалка и подписа, без да погледне листовете.

— Не прочетохте договора — каза Уайнънд.

Роурк хвърли листовете на бюрото.

— Моля, подпишете и двете копия.

Роурк ги подписа.

— Благодаря — каза Уайнънд, подписа листовете и подаде един на Роурк. — Това е вашият екземпляр.

Роурк го прибра в джоба си.

— Не казах нищо за финансовия аспект. Публична тайна е, че така наречената империя на Уайнънд е мъртва. Тя е дееспособна и процъфтяваща в цялата страна, както винаги, с изключение на Ню Йорк. Ще се задържи до края на живота ми. Но краят й ще настъпи заедно с моя. Смятам да ликвидирам голяма част от нея. Затова вие няма да се ограничавате по отношение на разходите за проектирането на сградата. Давам ви пълна свобода да похарчите толкова, колкото сметнете за необходимо. Сградата ще живее много по-дълго от киностудията и таблоидите.

— Да, господин Уайнънд.

— Предполагам, че ще се стремите да построите икономически ефективна сграда от гледна точка на разходите за поддръжка. Няма нужда обаче да отчитате възвръщаемостта на първоначалната инвестиция. Няма да има на кого да се възвърне.

— Добре, господин Уайнънд.

— Ако се замислим как се развива светът и какво бедствие е надвиснало над него, може би начинанието ще ви се стори безсмислено. Времето на небостъргача отмина. Сега са на мода жилищните проекти. А след тях винаги настъпва пещерна епоха. Но вас не ви е страх да се изправите срещу целия свят. Това ще бъде последният небостъргач, построен в Ню Йорк. И е хубаво, че ще е така. Последното човешко творение на земята, преди човечеството да се самоунищожи.

— Човечеството няма да се самоунищожи, г-н Уайнънд. И не бива да мисли за унищожение. Поне докато създава такива неща.

— Какви?

— Като „Уайнънд Билдинг“.

— Това зависи от вас. Мъртвите неща, като „Банър“, са само финансов тор, който да ги подхрани. Такова е предназначението им.

Взе своето копие от договора, сгъна го и с точно премерено движение го сложи във вътрешния джоб на сакото си. Каза със същия равен глас:

— Преди време ви казах, че тази сграда трябва да стане паметник на моя живот. Сега няма на какво да бъде издигнат паметник. „Уайнънд Билдинг“ ще е такава, каквато я сътворите вие.

Изправи се, за да даде знак, че разговорът е приключил. Роурк стана и сведе глава за сбогом. Главата му остана сведена малко по-дълго, отколкото изисква официалният поклон.

Стигна до вратата и се обърна. Уайнънд стоеше неподвижен зад бюрото. Впериха погледи един в друг.

Уайнънд каза:

— Издигнете паметник на духа, който носите в себе си… и който някога се надявах, че нося и аз.

XX

В един пролетен ден, година и половина по-късно, Доминик се запъти към строежа на „Уайнънд Билдинг“.

Загледа се в небостъргачите. Издигаха се ненадейно, изникваха от контурите на ниските покриви. Извисяваха се някак стряскащо и внезапно, сякаш се бяха появили миг преди това, а тя долавяше устрема им едва в последния миг. Имаше чувството, че ако се обърне назад и ги погледне достатъчно бързо, ще види как растат нагоре.

Зави край един ъгъл в Хелс Кичин и излезе до огромния разчистен терен.

По разкопаната земя пълзяха машини, за да оформят бъдещия парк. В средата на терена завършената конструкция на „Уайнънд Билдинг“ се издигаше към небето. Върхът не бе покрит, беше все още стоманена плетеница. Отдолу я следваха стъклото и зидарията, които обгръщаха останалата част от сградата, извисена в пространството.

Казват, че в сърцето на земята гори огън. Той е като пленник, обречен на тишина. Но понякога огънят пробива глината, желязото, гранита, за да избликне неудържимо към свободата. От него възникват подобни неща, каза си тя.

Приближи се до сградата. Долните етажи бяха заобиколени с дървена ограда. На оградата се открояваха огромни надписи с имената на фирмите, доставили материалите за най-високото здание в света. „Стомана от Нашънъл Стийл, Инк.“ „Стъкло от Лъдлоу.“ „Електрическо оборудване от Уелс-Клермон.“ „Асансьори от Кеслер, Инк.“ „Наш&Дънинг, Строители.“

Погледът й попадна на табела, която дотогава не бе забелязала. Сякаш някой я докосна с ръка по челото, приказен герой, владеещ тайната на изцелението. Не познаваше Хенри Камерън и не бе чула неговите думи, които сега звучаха в мислите й: „Знам, че ако запомниш тези думи и им останеш верен докрай, ще извоюваш победа, Хауърд, не само за себе си, но и за онова, което трябва да победи, за онова, което движи света напред, но никога не е печелило признание. То ще бъде възмездие за мнозината, отдали живота си преди теб, за хората, страдали така, както ще страдаш и ти.“

На оградата около най-великолепната сграда в Ню Йорк беше закрепена малка метална табелка с надпис:

Отиде до бараката на строителния надзор. Идваше често, за да навести Роурк и да види как напредва строежът. Завари в бараката нов човек, който не я познаваше.

— Господин Роурк е най-горе, при резервоара за вода. Коя сте вие, госпожо?

— Госпожа Роурк — отвърна тя.

Човекът откри надзорника и той й разреши да се качи, както обикновено, с външния подемник, скован от няколко дъски и въже вместо парапет.

Качи се на подемника, вдигна ръка и стисна дебелото въже, стъпила здраво с високите си токове на дъските. Дъските се затресоха, въздухът засвистя и притисна полата до тялото й. Земята плавно се отдръпна.

Тя се издигна над широките витрини на магазините. Улиците, прорязващи града, потънаха надолу. Издигна се над навесите на киносалоните, които приличаха на черни рогозки, прикрепени с цветни спирали. Подмина прозорците на офисите, изтичащи надолу като стъклени реки. Туловищата на складовете потънаха заедно с натрупаните в тях съкровища. Многоетажните хотели се наклониха като пръчици на разтворено ветрило. Димящите кибритени клечки бяха фабрични комини, а движещите се сиви правоъгълници — автомобили. В слънчевата светлина островърхите сгради сияеха като фарове, които се въртяха и озаряваха града с дългите си бели лъчи. Целият град се простираше пред нея, разпръснал начупените си очертания към реките. Пристегнат между двете тънки черни ивици вода, градът ги прескачаше и продължаваше нататък, към долините и небето.

Плоските покриви заслизаха надолу, натискайки като педали сградите, за да ги отстранят от полета й. Мина край стъклените кубове, в които имаше трапезарии, спални и детски стаи. Градините на покривите потъваха надолу като носни кърпички, отвени от вятъра. Небостъргачите се надбягваха с нея и изоставаха. Дъските под краката й профучаха край антените на радиостанциите.

Подемникът се люлееше като махало над града, издигайки се устремно до стената на сградата. Подмина линията, докъдето стигаше зидарията. Вече виждаше само стоманената плетеница и небето. Усети в тъпанчетата си налягането от височината. Слънцето блестеше в очите й. Вятърът свистеше срещу вдигнатото й лице.

Видя го, изправен високо горе, върху платформата на върха на „Уайнънд Билдинг“. Той й помаха с ръка.

Океанът пресече небето. Океанът се вдигна, а градът потъна. Тя се издигна край островърхите покриви на банките, подмина покривите на съдилищата. Извиси се над църковните куполи.

Пред нея беше само океанът, небето и силуетът на Хауърд Роурк.