Извънредна ситуация

1.

Крит, Гърция

На туристите, чакащи пред хотел „Кносос“, им се стори, че автобусът се появи от нищото. Дъждът се лееше като из ведро и барабанеше силно по покрива на рецепцията. Огромният кръгъл фонтан в двора приличаше на грамаден бръмбар, полетял към тях през дъждовните капки.

Групата нададе радостни възгласи. Автобусът закъсняваше, а им оставаше по-малко от час, за да стигнат до летището, което се намираше почти на трийсет километра от хотела. Пътниците заеха местата си за минути, след като прибраха надлежно багажа си. Докато вратите се затваряха със съскане, шофьорът извика нещо на един от хотелските служители. Захапал ръчно свита цигара, той нави голямото кормило и насочи превозното средство към планинския път.

В автобуса миришеше лошо — на пот, влажни дрехи и на цигари. Усещаше се и някаква животинска миризма на страх. Пътят от хотела към летището се виеше опасно, правеше остри завои и беше осеян с дупки и кърпежи. През дъждовните завеси се виждаха само бездни. Пропастта отдясно беше едва на метър от пътя и се спускаше отвесно в нищото.

Но шофьорът не се боеше. Взимаше завоите с увереността на човек, който е минавал хиляди пъти по този маршрут и познава всяка издатина и неравност.

Навън падаше мрак. Беше неестествено тъмно. Буреносни облаци скриваха последните лъчи на слънцето.

Шофьорът изруга и измърмори гневно под нос. Автобусът занесе, гумите изсвистяха и отстрани се вдигна водна стена. Една жена изпищя. Шофьорът умело завъртя волана, като кръстосваше ръце върху него, отби вдясно и спря на сантиметри от пропастта. Отляво се промуши малко бяло рено с включени на дълги светлини фарове. Мина почти по ръба на бездната и ускори.

Автобусът бе затънал. Шофьорът включи двигателя, премести тежкия скоростен лост и върна автобуса обратно в средата на шосето. След следващия завой пътят се стесни. Вляво се виждаха светлинките на село, а в дефилето се бяха сгушили бели къщи. Гледката беше замъглена от проливния дъжд. Успоредните жълти лъчи на предните фарове танцуваха в мрака. Шофьорът натисна газта. Километражът показа 90 километра. Каменната стена отдясно прелетя покрай прозорците, окъпана в сиво.

Правият участък продължи още половин километър, а след това шосето изви рязко надясно. От там нататък серия остри завои водеха към къс тунел под скалата. От другата му страна следваше дълъг полегат склон, който водеше към магистралата и летището.

Километражът показа 100 километра. Пътниците нервно се спогледаха. Възрастен мъж понечи да стане, за да говори с шофьора, но жена му го дръпна да седне.

— Не ставай глупав — сопна му се тя. — Само ще го ядосаш.

Иззад завоя на трийсетина метра напред се появиха светлините на лека кола.

Шофьорът на автобуса веднага разбра, че не може да направи нищо. Натисна спирачките, но те не зацепиха. Превозното средство почти не намали скоростта си. Шофьорът натисна спирачките по-силно, макар да знаеше, че така автобусът ще занесе и ще катастрофира.

Предната лява гума удари изпъкнал участък на асфалта. Шофьорът се опита да изправи автобуса, но превъртя кормилото прекалено и отиде много надясно. Външното огледало за обратно виждане се разби в скалата. В тясната пролука между канарата и автобуса полетяха парчета стъкло и пластмаса. Рикоширал метален болт влетя през прозореца и се заби в окото на пътничката от място 23Б — млада жена на меден месец. Прониза мозъка й, излезе близо до дясното й ухо и изкара през дупката парче от черепа й.

Шофьорът се паникьоса и скочи върху спирачката. Задната част на автобуса почти се отдели от пътя. Предното окачване изтрака и бронята задра в асфалта. Автобусът се плъзна по мокрия път и задницата занесе. Отстрани се вдигна висока водна стена и автобусът се заби в идващата отсреща кола. Автомобилът се преметна и почти се разпадна, когато се приземи. Шасито се отдели, смачка се в скалата и отскочи към пропастта.

Автобусът продължи да се пързаля по пътя и предницата му се удари в един голям камък. Откърти парче скала с големината на топка за боулинг и то прелетя през предното стъкло, обезглави шофьора и размаза черепа му в металната преграда зад седалката. Прозорците се счупиха и пътниците се запремятаха като дрехи в сушилня. Въздухът се изпълни с хрущене на метал и писъци.

Тресящият се автобус отскочи от скалата и се завъртя. Удари се в една канара, полегна настрана и се претърколи в пропастта.

2.

Четирите хеликоптера бяха със затъмнени прозорци и возеха по един пътник. Летяха ниско над океана на десет минути един от друг. Всеки пасажер бе посрещнат като важна персона — с шампанско и хапки. Но преди да се качат, им бе обяснено, че пътуването им ще бъде възможно само ако подпишат договор, който ги задължава по международното право да не говорят и пишат за това, което ще видят този ден. Любопитството им надделя.

Пред всеки хеликоптер чакаше черна кола със затъмнени стъкла, в която бе отведен пътникът.

Колите пристигаха на десетминутни интервали и влизаха в хангар без прозорци. Там всеки гост бе посрещнат от официално лице и въоръжен охранител. Минаха през метален детектор, а след това бяха отведени в комфортна стая, но пак без прозорци. Там имаше машина за кафе, сандвичи и торта. Покрай трите стени бяха наредени меки дивани, а в средата на помещението имаше ниска масичка, върху която бяха пръснати лъскави списания.

Трийсет минути след пристигането на първия гост, дойдоха и останалите трима. Появиха се двама мъже, облечени с разкопчани на шията ризи. Те се здрависаха с четиримата посетители и ги поведоха към по-малко помещение, което приличаше на колежански кабинет за семинари. Придружителите си тръгнаха, без да кажат и дума.

3.

Първа база, Тинтара

Двайсет и четири часа светът гледаше картини от катастрофата на туристически автобус, увиснал над пропаст в Крит. Показваха спасителите, които правеха всичко по силите си, за да извадят пътниците от него. И Марк Харисън не правеше изключение. Като милиони други хора по света, и той бе залепнал за телевизионния екран. Но за разлика от останалите, можеше да помогне… почти.

Автобусът бе заседнал на издатина на десет метра под пътя, а под него се спускаше пропаст.

Пътниците се бяха преместили в задната част, за да не тежат напред и да не прекатурят превозното средство. Мъртвите бяха положени на пътеката, а ранените лежаха на задните седалки. Шепа оцелели бяха успели да се измъкнат през счупените прозорци и да пропълзят по скалата, откъдето бяха извозени с хеликоптери.

Спасителните екипи опитаха всичко, но беше невъзможно да се влезе в автобуса, без да се наруши нестабилният му баланс. Военни вертолети спуснаха гигантска метална резачка, с която да се разреже автобусът, но операцията за малко да завърши трагично, защото превозното средство силно се разлюля. След това спасителите се оттеглиха, за да измислят нов план.

Вятърът се усилваше и в доскоро ясното небе се разразяваше буря. Хеликоптерите бяха приземени. В последен отчаян опит група алпинисти се спуснаха по скалата с намерението да подсилят стабилността на автобуса, като го вържат с въжета от двете страни. Другият край на въжетата бе прикачен към тежка машина на шосето, която трябваше да издърпа останките.

Докато целият свят следеше развитието на ситуацията, небето стана мрачно. Дъждът се превърна в гръмотевична буря, която потопи всичко във вода. Зловеща лимоненожълта мълния освети сцената и силният вятър започна да клати автобуса.

Харисън видя как първите двама спасители стигнаха до превозното средство. Единият пристъпваше внимателно по тясна скална издатина, стиснал метално въже в ръката си. Падна нова мълния, която бе привлечена от въжето, и милиони волта ток преминаха през тялото на спасителя. Той падна от шест метра височина, а откъснатата му ръка още стискаше металното въже.

Стотици милиони зрители по целия свят затаиха дъх. Такова нещо не бяха виждали, откакто два самолета се бяха забили в кулите близнаци в Ню Йорк.

Харисън беше сам в огромната стая. Седеше на ръба на бюрото си. Чувстваше как сърцето му препуска. Без да се усеща, чоплеше кожичките около нокътя на десния си палец.

Звънна телефон и той се обърна, за да го вдигне.

— Всички са тук, господине — каза глас в слушалката. — Стая 17.

Харисън върна слушалката на мястото й и се обърна към екрана точно когато автобусът се заклати и се плъзна в пропастта.

4.

Марк Харисън влезе в стая 17. Беше придружен от двама мъже с черни гащеризони с дълги ръкави. Кимна им и те излязоха и затвориха вратата след себе си.

Харисън бе облечен с черен костюм и бяла риза без вратовръзка. Преди няколко години един от началниците му измисли прякора „Дензъл“ заради поразителната му прилика с холивудската звезда. Беше на четирийсет и две години, висок метър и деветдесет и тежеше деветдесет килограма. По широкоплещестата му фигура нямаше и грам тлъстина. Косата му бе късо подстригана, а лицето му бе гладко и масивно, с очи като въглени.

В стаята имаше четирима души — двама мъже и две жени. Харисън познаваше двама от тях лично, а за останалите само бе чувал. Седяха в полукръг около празен стол и малка маса. Върху масата бе поставена кана с вода, чаша и дистанционно. На едната стена на стаята висеше голям плосък телевизор.

— Добро утро — каза Харисън, сложи на масата зелена папка и огледа лицата на четиримата. Гласът му беше дълбок, със съвсем лек южняшки акцент.

Един от мъжете се облегна назад в стола си.

— Проклетият Марк Харисън. Трябваше да се досетя. — Изправи се и двамата си стиснаха ръцете.

— Радвам се да те видя, Джош — отвърна Харисън.

Едната от жените — японка, току-що прехвърлила трийсетте, с очи като маслини и подстригана на черта черна коса — поклати глава и също се изправи.

— Здравей, Марк. Надявам се, че си добре.

— Радвам се да те видя, Маико.

Останалите двама ги гледаха леко озадачени.

Харисън седна и скръсти ръце на гърдите си.

— Мисля, че ви дължа обяснение.

— Би било добре — каза Джош Томпсън.

— Първо, искам да ви благодаря, че се съгласихте да дойдете толкова бързо. Истината е, че сте доведени под фалшив претекст. Но… — вдигна ръка, като видя, че се намръщиха — … нека ви уверя, че има основателна причина за това.

— Значи не става въпрос за обучение в НАСА? — попита Маико Бюканън. — Защото на мен това ми казаха.

— Не, не става въпрос за това. Нито за семинар по разбиване на кодове — добави Харисън, като погледна Джош. — Мисля, че е най-добре първо да се запознаем. Тук сте от няколко минути, сигурно сте разменили по някоя и друга дума. Нека започна от самото начало. Да ви дам първоначална информация, така да се каже.

Стана, взе дистанционното и натисна едно копче на него, докато вървеше към екрана на стената. Светлините угаснаха.

— Питър Шерингъм — каза Харисън и снимката на мъжа, седнал най-вдясно, се появи на екрана. Имаше къдрава руса коса, сини очи и голяма уста. Харисън погледна към него. — Роден в Нюкасъл, Англия, през март 1973 година. Един от най-големите световни специалисти по създаване, контрол и деактивация на експлозиви. Сержант в британската армия от 1991 до 2004 година. Служил е в Северна Ирландия, Афганистан и Ирак. След уволнението си от армията основава „Глобекс“, водеща компания в областта на взривяването в строителството.

Пийт Шерингъм седеше с изправен гръб на стола си.

— За какво е всичко това? — попита той с леко раздразнение в гласа. Имаше силен акцент — на работник от Североизточна Англия, но говореше тихо и овладяно, като човек, когото не можеш лесно да извадиш от равновесие. — Не че се оплаквам от шампанското, но имам чувството, че не съм тук, за да науча за нов пластичен експлозив, както ми бе казано.

Харисън се усмихна и отвърна:

— Не, Пийт.

Шерингъм тъкмо се канеше да каже нещо, когато изображението на екрана се смени и се появи лицето на руса жена с невероятни тъмнокафяви очи. Той осъзна, че това е жената до него.

— Д-р Стефани Джейкъбс — продължи Харисън. — Родена в Сидни, Австралия, през юни 1975 година. Златен медалист от Олимпийските игри през 1996-а и 2000-та на сто и двеста метра свободен стил. Завършва медицинското си образование през 2001 година. Специализира лечение на изгаряния. През 2007 година става консултант в Кралската болница „Норт Шор“ в Сидни. В момента оглавява световноизвестно отделение по изгаряния. Съпругът й, майорът от специалните военновъздушни части Едуард Тревелян, загива в Афганистан през 2009 година.

Стефани Джейкъбс седеше спокойно с кръстосани крака, стиснала ръце в скута си, и не каза нищо. Русата й коса бе късо подстригана и прибрана зад ушите. Носеше елегантен костюм, който подчертаваше перфектното й тяло.

— Маико Бюканън — продължи Харисън. — Родена в Киото, Япония, през май 1974 година. Имигрира заедно с родителите си в Бостън, Масачузетс, през 1984 година. Завършва инженерство в Университета на Калифорния, Лос Анджелис. Първокласен състезател по европейски футбол, преди да бъде поканена на ускорено обучение в НАСА. Летяла е три пъти с космически совалки, последния — като командир на мисията.

— Уха! — възкликна Маико и дребното й хубаво лице грейна в широка усмивка. — Звучи страхотно — изобщо не можах да се позная!

— Джош Томпсън. Роден в Лондон през 1973 година. Златен медалист по трибой от Атланта, 1996 година. През 2002 година получава научна степен „доктор по криптография“ от „Кингс Колидж“ в Лондон. До 2007 година служи в британските специални военновъздушни сили като експерт по кодиране. Уволнява се с чин майор. През 2008 година публикува книгата „Теория и практика на криптографията“. В момента е преподавател в университета „Колумбия“ в Ню Йорк.

Останалите се обърнаха към Джош, който бе протегнал краката си напред. Носеше джинси и каубойски ботуши, черна тениска и кожено яке. Тъмната му коса бе пригладена назад. Силно изразените му скули го правеха да изглежда по-млад от 38-те си години. Стана, поклони се и всички забелязаха колко е едър, беше метър деветдесет и пет висок, широкоплещест мъж. Когато седна, каза:

— Ами ти, Марк?

Едно натискане на копче от дистанционното смени изображението. Появи се снимка на Марк Харисън и всички прочетоха биографията му.

Картината изчезна от екрана и лампите светнаха.

— Е — обади се Джош Томпсън, — сега ще ни кажеш ли защо сме тук?

— И не само това. Последвайте ме.

5.

Марк Харисън ги поведе по широкия коридор и каза:

— Простете маскарада, но скоро ще разберете защо е бил необходим.

Прокара ръка по сензорен панел на стената, една плоскост се плъзна и пред тях се откри тропическа гледка. И четиримата бяха като хипнотизирани. На хоризонта се виждаха величествени палми, които се издигаха над обвита в мъгла джунгла. По-наблизо се простираше тюркоазна водна повърхност, неподвижна като огледало.

— Намираме се на остров Тинтара, на две хиляди километра югозападно от Сан Диего. Това е Първа база. Последвайте ме.

Панелът се затвори и Харисън тръгна бързо по коридора. В дъното се отвори врата и той въведе четиримата в голяма стая. Дясната стена бе покрита с плазмени екрани. Пред таблото за управление седяха мъже в гащеризони. Харисън мина покрай тях и отиде до голям прозорец. От него се виждаше хангар, двеста метра дълъг и сто широк. В него кипеше трескава дейност. Десетки техници се щураха наоколо и приличаха на джуджета пред гигантските самолети, които изпълваха хангара.

— Впечатляващо, нали? — каза Харисън и се обърна към останалите.

Двете напълно еднакви машини приличаха на умалени футуристични бомбардировачи. До тях в редица бяха паркирани наземни превозни средства. Едното приличаше на булдозер от XXII век, а до него имаше гъсеничен трактор с изчистени линии.

В центъра на огромното пространство бяха подредени няколко бюра, върху които като че ли имаше ултратънки компютърни терминали. На страничния наблюдател му трябваше известно време, за да осъзнае, че екраните висят във въздуха — бяха тримерни холографски изображения. Клавиатурите също бяха прожектирани върху бюрата. Но най-интересното от всичко беше, че операторите говореха на терминалите, а те им отвръщаха.

— Елате и седнете — каза Марк Харисън и посочи фотьойлите до прозореца.

— Е, какво става тук? — попита австралийката Стефани Джейкъбс.

— Нещо прекрасно.

— И трябва да ти се доверим, така ли, Марк? — попита Маико Бюканън.

— Справедлива забележка — отвърна той. — Случвало ли ви се е да гледате отразяването на катастрофа в медиите и да се чудите дали няма някаква специална организация, която би могла да помогне?

Четиримата гости на Харисън се взираха в лицето му.

— Преди седем години, докато гледах телевизия, попаднах на една новина. Подводница беше приклещена на дъното на океана край бреговете на Коста Рика. Ставаше въпрос за граждански плавателен съд, на който имаше морски биолози. Намираха се на шестстотин метра под повърхността. Спасителните екипи не можеха да направят почти нищо. След три дни се намесиха и американските военни. Когато стигнаха до подводницата, петима от екипажа вече бяха мъртви.

— Спомням си този случай — каза Пийт Шерингъм. — „Монтана“.

— За мен това бе повратен момент. Тези хора не биваше да загиват. Можеха да бъдат спасени. Бях гневен. Как може западните правителства всяка година да харчат трилиони долари за оръжия, а да нямат глобална спасителна организация? Как може да бомбардираме с абсолютна точност обекти в Багдад и да пращаме войници в битки навсякъде по света, а да не можем да стигнем навреме до Коста Рика, за да спасим живота на група учени? Имах известни връзки и поисках някои услуги. Отне ми шест месеца, за да стигна до хората с власт, които могат да задвижат нещата, и още шест месеца, за да ги убедя да направят нещо. Представях си „Е-форс“ като многонационална…

— „Е-форс“? — прекъсна го Джош Томпсън.

— Сили за реакция в извънредни ситуации. Просто и ясно. — Томпсън кимаше одобрително. — Това е многонационална организация, част от парите идват от правителствата на Г8, а другата част са от богати филантропи, чиито имена не се споменават. Управителен съвет с членове от шест държави контактува директно със страните основателки през ООН. „Е-форс“ е аполитична гражданска структура, независима от правителствата, доколкото това е възможно в наше време.

— А това оборудване? — попита Маико Бюканън и кимна към хангара. — В НАСА съм виждала доста модерни технологии, но нищо подобно на това.

Погледът на Харисън се оживи от гордост и вълнение.

— Няма как да си видяла нещо подобно — отвърна той. — Малцина са виждали. Всички сте чували за ДАРПА, разбира се.

— Американската военна изследователска програма? — предположи Стефани Джейкъбс.

— Военната агенция за високотехнологични изследователски проекти. Има подобни институции във Великобритания, Русия, Китай и така нататък. ДАРПА е шапката на стотици изследователски групи, пръснати из Съединените щати. Всяка от тях се финансира от военното министерство и работи по технологични разработки с военно приложение. От създаването си досега ДАРПА ни е дала интернет, стелт технологиите, лазерите и безброй подобрения в компютрите. Списъкът е дълъг. Военните наливат милиарди долари в тези изследователски проекти и естествено имат право първи да си избират от техните открития. Достиженията на ДАРПА стигат до широките маси години по-късно. Най-честото забавяне е около седем години.

— Но ти каза, че „Е-форс“ е гражданска организация.

— Така е. Нашите технологии не идват от ДАРПА. Още при създаването на агенцията в края на 50-те години на някакъв подозрителен конгресмен не му се понравила идеята военните да имат изключителен достъп до новите технологии. Да не забравяме, че това е било в разгара на Студената война — Маккарти се е развихрил, на управляващите им се привиждат комунисти навсякъде. Малка група политици създават тайна алтернатива на ДАРПА. Наричат я КАРПА — гражданска агенция за високотехнологични изследователски проекти. Военните нямат нищо общо с нея. Дори не знаят, че съществува. КАРПА оцелява и се развива в пълна секретност. Към нея потичат пари и тя също като ДАРПА има заслугата за изключително важни технологични достижения през последните петдесет години. Това, което отличава гражданския клон на този вид изследвания, е, че ръководителите на организацията имат разрешение да харчат поне половината от годишния си бюджет за така наречените „проекти от далечното бъдеще“. ДАРПА не се взира много напред, но затова пък огромна част от парите и енергията на КАРПА отиват за проекти, които са изпреварили съвременната наука поне с двайсет години. Част от ресурсите се канализират директно към организации като НАСА — каза Харисън и погледна Маико Бюканън.

— Цялото ни оборудване е от КАРПА. Машините, които видяхте долу, ще влязат в масова употреба чак след двайсет години. Всъщност дори военните няма да имат такива поне още десетилетие. КАРПА е основният ни спонсор. Смятат „Е-форс“ за свои опитни мишки. Аз не съм на същото мнение, между другото, но нямам нищо против да си мислят така, стига да ползваме технологиите им.

— Та каква е идеята? — попита Пийт Шерингъм. — Доколкото разбирам, това е организация от — колко? — няколко хиляди души. Как работите? Каква е инфраструктурата?

— Добър въпрос. Да, екипът ни е голям. Това е Първа база. Имаме по-малки звена в пет-шест ключови локации по целия свят. За „Е-форс“ работят 1300 души. Но сърцевината на организацията винаги ще бъде един екип от експерти. Малка елитна група талантливи, свръхинтелигентни, свръхтренирани хора в прекрасна форма, които ще действат директно по проблемите. Зад тях ще стои всичко това. — Харисън махна с ръка към хангара. — И в крайна сметка точно те ще бъдат „Е-форс“.

— Изведнъж започна да говориш в бъдеще време — отбеляза Джош Томпсън.

— Да, знам. Защото се надявам тази елитна група да бъдем ние.

6.

Всички заговориха едновременно. След малко Харисън вдигна ръце.

— Добре, добре. Противоречиво предложение.

— Ама ти сериозно ли? — попита Стефани Джейкъбс. — Как бихме могли…

— Напълно сериозно.

Четиримата гости изведнъж притихнаха.

— Всички сте идеални кандидати — продължи Харисън.

— Само дето всеки си има собствен живот — отвърна Пийт Шерингъм.

— Наясно съм с това. Вижте, никой не очаква от вас да се откажете от кариерите си. След първоначалното интензивно тримесечно обучение ще се върнете към обичайния си живот и… поради липса на по-добър израз — ще бъдете на повикване.

— Три месеца! Как мога да прекъсна изследванията си за толкова дълго време? — възкликна Стефани Джейкъбс.

— Ще се погрижа за всичко. Всеки от вас има специфични нужди. Ще бъдете компенсирани напълно за всякакви финансови загуби и ще ви бъде заплатено щедро за отнетото време. Джош, знам, че новата ти книга ще излезе след шест месеца. Можеш да продължиш да работиш по следващата, стига да искаш. Разполагаме с нечуван изследователски потенциал. Пийт, заместникът ти може да управлява „Глобекс“ три месеца и ти може да поддържаш непрекъсната връзка с мениджърите си оттук. Същото важи и за теб, Стефани. Ресурсите ни са на твое разположение, възможно е да управляваш лабораторията от разстояние. Маико, на теб можем да ти уредим творчески отпуск от НАСА.

Настъпи напрегнато мълчание. Пийт Шерингъм заговори първи:

— Добре, очевидно си помислил за всичко, Марк. Но защо да се съгласим да ти посветим времето си и да застрашим изградени с толкова усилия кариери?

Харисън огледа хората около масата. Знаеше отговора. Всички те бяха постигнали невероятни успехи, бяха решителни и наистина изключителни личности. Но той ги бе проучил. Знаеше, например, че са достигнали етап в живота си, на който се нуждаеха от нови предизвикателства.

— Решението е изцяло ваше — каза той. — Но искам да ви покажа само още едно нещо.

Стана и ги поведе към стаята за семинари, където се бяха събрали първоначално. Взе дистанционното и включи екрана зад себе си.

— Това се случи точно преди да дойда да ви се представя — съобщи им той.

Светлините угаснаха и екранът светна. На него се появи злокобна сцена от критските планини. Един спасител точно се промъкваше под катастрофирал автобус, когато падна мълния. Той полетя във въздуха, а миг по-късно автобусът започна да се плъзга. Камерата го проследи, докато той се удари в скалите долу и избухна.

7.

Затворът „Олдърмонт“, щат Ню Йорк

Марк Харисън бе пропуснат в пълно мълчание през портите на затвора. Отляво и отдясно се издигаха четириметрови сиви огради. Видимостта през предното стъкло на колата бе намалена от дъжда. „Толкова е различно от Тинтара“, помисли си той. Беше свикнал със слънцето и буйната растителност, а в щат Ню Йорк през есента нямаше такова нещо.

Остави мислите му да се реят и го връхлетя познатата смесица от емоции. Мечтата му за създаването на „Е-форс“ най-накрая започваше да се сбъдва. Това беше върхът на амбициите му, съчетаване на дарбите, образованието и опита му. Израсна в Тексас, беше свръхинтелигентно дете и затова се разминаваше със съучениците и дори със семейството си, но оттогава постигна забележителни победи. Чувстваше се страхотно, докато следваше в Англия, беше много популярен, дори стана председател на студентския съюз в Оксфорд. Кариерата му в информационните технологии беше пътуване от един връх към друг, а последвалото преместване в американската армия му донесе незабавни успехи.

Беше роден за велики дела, но колкото и да постигнеше, все искаше още. Беше му ясно, че винаги нещо му е липсвало и това нещо беше „Е-форс“.

Върна се в мислите си към срещата с четиримата, които най-много искаше в екипа си. Прекараха нощта в Първа база и той ги разведе из комплекса, като се опитваше въпреки ентусиазма си да не преиграва. Дори положи усилие да подцени нивото на съоръженията в Тинтара. Гостите му бяха дълбоко впечатлени. Не очакваше незабавно да поемат ангажимент и, разбира се, никой не подписа нищо на място. Не ги притисна. Най-добре беше да ги остави да обработят информацията.

Беше сигурен за трима от тях — Пийт Шерингъм, Маико Бюканън и д-р Стефани Джейкъбс. Джош Томпсън беше проблематичният. Той беше почти знаменитост — в определен смисъл имаше най-много за губене.

„И ето ме сега — помисли си Марк, — изпълнен с надежда да убедя и жизненонеобходимия ни шести член на «Е-форс».“

Когато въведоха Марк в килията, Том Ериксън беше с гръб към него. Светлината на лаптопа му разпръскваше мрака. Надзирателят излезе и заключи вратата. Ериксън се обърна с инвалидната си количка и тресна капака на лаптопа.

Приличаше на сърфист, но краката му бяха безжизнени и изкривени. Само преди месец бе навършил деветнайсет години. Коефициентът му на интелигентност беше 202 (четири пункта по-висок от този на Стивън Хокинг). Носеше торбести джинси и огромна тениска на „Рамонес“. Тънката му черна косица висеше до раменете. Лицето му бе изпито, но тъмните му детски очи бяха живи и будни.

Харисън познаваше това лице от корицата на списание „Тайм“.

Ериксън беше най-талантливият хакер на земята. И точно тази му дарба го бе довела тук, в затвора „Олдърмонт“, с шестгодишна присъда. Преди година бе осъден заради присвояване на 60 милиона долара от вашингтонска банка. Беше го направил, без дори да се отделя от лаптопа си.

Ериксън бе блъснат от камион пред дома си в Балтимор, когато бе само на десет. Беше толкова близо до смъртта, че повикаха свещеник в интензивното. Но оцеля, макар краката му повече да не му служеха за нищо. Цяла година остана прикован на легло, тогава се запозна с компютрите и откри, че интуитивно схваща всичко, свързано с тях. Все едно бе духът в процесора. Играеше си с хард диска така, както Хендрикс свиреше на китара — по инстинкт.

Проблемите се появиха, когато влезе в пубертета и започна да страда заради недъга си. Нямаше кого да обвини и това още повече влошаваше нещата. Бунтуваше се срещу всичко — родителите, училището, но най-много срещу някакво мъгливо понятие, което наричаше „властта“.

По време на процеса общественото мнение се обърна срещу него, когато заяви, че е обрал банката просто защото може — или както той се изрази, защото обичал да се „ебава с хората“. И тъй като живееше в свят, управляван от парите, се превърна в лошия герой. Заглавията на националните ежедневници го наричаха „зъл гений“ и „д-р Франкенщайн на киберпространството“.

Но той не беше такъв и Марк го знаеше. Беше просто хлапе с огромен талант и никакво уважение към властта. С други думи, изключително опасен, но не и зъл.

— Учуден съм, че те пускат близо до компютър — отбеляза Марк.

Ериксън го изгледа от глава до пети.

— Смятат, че е безопасно, тъй като не влизам в интернет. Което би било вярно…

Марк не можа да потисне усмивката си.

— Странно, че си признаваш.

— Не съвсем. Мислиш, че можеш да докажеш нещо? Късмет тогава, човече!

— Добре, може би трябва да започна отначало — каза Марк.

Приближи се до Ериксън и му подаде ръка. Момчето изглеждаше смутено, но я пое с отпусната длан. Дългите му тънки пръсти едва докоснаха тези на Харисън.

— Е, какво те води в слънчевия „Олдърмонт“?

— Имам предложение и мисля, че то може да е от полза и за двама ни.

— Нека отгатна — пак някаква шибана държавна програма за превъзпитание. Пич, на челото ти пише, че си лакей на правителството.

Марк изглеждаше объркан.

— Или пък е друго — въздъхна Ериксън. — Костюмарите във Вашингтон пак са в лайната и обещават да ми свалят месец-два от присъдата, ако им оправя поредната компютърна бъркотия.

Марк седна на ръба на леглото. Момчето го изгледа злостно. „Разбирам гнева ти — помисли си Марк. — Такова разхищение на талант. Всеки би побеснял от това.“

— Е, с радост ще отбележа, че си много далеч от истината — отвърна той след известно мълчание. — Погледни това. — И му подаде един диск.

На екрана на лаптопа се появи изображение. Ериксън го погледна без никакъв интерес, после се намръщи. Пръстите му затанцуваха по клавишите и изражението му се промени, стана скептично любопитно. Докато движеше мишката, пред очите му се нижеха спецификации и схеми. Накрая вдигна очи и леко килна глава настрани.

— Добра фантазия, г-н държавен служител.

— Реалност.

Ериксън върна поглед към екрана.

— Ти нещо се ебаваш с мен.

— Не — отвърна Марк и скръсти ръце. — Това, което виждаш, е спецификация на най-мощния компютър, правен някога, прототип на квантов компютър.

— Но ние сме — на колко? — на двайсет години от неговото създаване!

— Очевидно не.

— За какво е всичко това? Да предположим, че квантовият компютър съществува — в което се съмнявам — за какво съм ви аз?

Марк му разказа основното за „Е-форс“, а момчето мълчеше. Когато свърши, единствените звуци край тях бяха тези отвън — далечен вик и трясване на тежка врата.

— Добре — каза накрая Ериксън. — Не съм бил толкова далеч от истината. Натъкнали сте се на проблем във фукливия ви план. И какво ми предлагате срещу услугите ми? Три месеца за добро поведение?

— Знаеш ли — каза Марк и се взря в странното хлапе, — за човек с такъв коефициент на интелигентност си забележително тъп. Искам те в Първа база за постоянно, Том. Предлагам ти свободата.

8.

Две седмици по-късно

На обикновен самолет щяха да му трябват два часа и половина, за да стигне от Южна Калифорния до Тинтара. Но пасажерите, които напускаха базата край Сан Диего, не бяха на борда на „Боинг 747“. Машината, в която се намираха, нямаше да влезе в масова употреба още поне две десетилетия. Беше ВТОЛПА — вертикално излитащ и приземяващ се аероплан — един от седемте такива в целия свят. Наричаха го „Колибри“, можеше да превозва 22 пътници, освен екипажа, в значителен комфорт на 12 000 метра височина, със скорост малко под 6500 километра в час. Което означаваше, че може да прелети над Тихия океан до Тинтара за двайсет минути.

Маико Бюканън, Стефани Джейкъбс и Пийт Шерингъм почти не се познаваха, но вече имаха нещо общо помежду си. Бяха се съгласили да се присъединят към „Е-форс“. В онази първа вечер в Тинтара преди две седмици никой не беше наясно как се чувства. Трябваше им време, за да осмислят видяното. Затова просто се насладиха на приятелската вечеря и напитките, както, разбира се, и на разходката из базата. Но най-важното бе, че се разбираха прекрасно.

Маико първа пое ангажимент. Марк се бе запознал с нея преди пет години в НАСА, когато помагаше на Агенцията да направи подобрения в информационните си технологии. Още тогава, преди Бюканън да лети в космоса като командир на мисия, той бе впечатлен от способностите и отдадеността й. Но най-много му харесваше това, че е широко скроена. Гледаше отвисоко на нещата и това се оказа решаващата причина да я покани в екипа.

Именно способността й да гледа напред улесни решението й. Освен това поканата дойде в изключително подходящ момент. Ролята й в НАСА бе станала малко мъглява. Смятаха я за един от най-опитните си пилоти, но усещането за приключение започваше да я напуска.

Допреди шест месеца животът на Маико беше относително прост. Живееше в Шугър Ленд, край Хюстън, с майка си и шестнайсетгодишната си дъщеря Грета. Но майка й се премести в старчески дом, а Грета навлезе във фазата на бунта. Маико не беше сигурна на какво се дължат проблемите с дъщеря й, знаеше само, че Грета е твърдо решена да се откаже от корените си и иска да я смятат за чиста американка, каквото си и беше. Маико обаче още се чувстваше свързана с родината, в която бе прекарала първото десетилетие от живота си. Грета не разбираше това, а на Маико никак не й харесваше, че дъщеря й сякаш се срамува от произхода си. Момичето се премести при втория си баща Хауърд Бюканън, с когото майка й се бе развела преди пет години. И така Маико остана да живее сама в голямата си къща, усещаше, че е преминала пика на кариерата си, нямаше никакъв личен живот. Не й трябваше много, за да вдигне телефона.

„Колибри“ меко се издигна във въздуха. През дима от двигателите те видяха как земята започна да се отдалечава. На 6000 метра аеропланът започна да се издига по стръмен диагонал, преди да се установи на височината, на която щеше да премине полетът. Когато излязоха над Тихия океан, ускорението залепи всички по седалките и двигателите понесоха самолета със скорост над четири пъти по-голяма от скоростта на звука.

Стефани Джейкъбс надникна през прозореца. Чувстваше се малко неуверена и изолирана. „Дали взех правилно решение?“ — зачуди се тя, но се опита да потисне съмненията. Маико й бе казала, че идва в екипа, защото моментът се оказал подходящ. Може би същото важеше и за нея. Лабораторията се бе преместила от Сидни в специална сграда в Авалон, градче на сърфисти на 30 километра на север. Докато гледаше летящите под тях облаци, Стефани за първи път се запита дали Марк Харисън е знаел това. Може би точно заради тази промяна се бе свързал с нея. „Няма значение — помисли си тя. — Абсолютно никакво значение. Вече поех ангажимент, точка.“

— А ти защо се съгласи, Пийт? — попита Маико Бюканън и Стефани Джейкъбс откъсна поглед от прозореца.

— И аз си задавам този въпрос сигурно вече за двайсети път — отвърна Пийт, силният му провинциален акцент звучеше малко странно в тази обстановка. Той прокара ръка през гъстите си руси къдрици и будните му сини очи се взряха последователно в двете жени. — Очевидно, полковник Харисън умее да убеждава. — Усмихна се, но под небрежното му отношение се криеше болка.

Преди месец Пийт се бе разделил с втората си съпруга Дона. Тя искаше деца, а той — не. Смяташе, че светът е отвратителен и е жестоко да хвърляш в него още едно невинно същество. Не разбираше как интелигентни хора, които осъзнават целия упадък на земята, избират да я заселват с нови себеподобни. Обичаше Дона, но знаеше, че ако й даде това, което тя иска, никога няма да си прости.

— Интересно е, че сме само трима — внезапно се обади Стефани и изтръгна Пийт от мислите му.

— Нищо изненадващо — отвърна Маико. — И за миг не съм си помисляла, че Джош Томпсън ще се съгласи.

— Познаваш ли го?

— Да, страхотен човек е, но е индивидуалист. Освен това е нещо като знаменитост.

Стефани сви рамене.

— Сигурна съм, че Харисън има резервен план. Честно казано, Джош Томпсън ми се стори малко самодоволен.

— Жените доста си падат по него — ухили се Маико. — Поне така казват.

Чуха шум откъм кабината, обърнаха се и видяха Марк Харисън. Следваше го дългокос младеж на инвалидна количка с двигател.

— Радвам се, че успяхте да дойдете — каза Марк, отмести се и пропусна младежа. — Това е Том Ериксън — добави той. — Нашият компютърен гуру.

Питър Шерингъм пръв стисна с топлота ръката на Том. Двете жени изглеждаха като ударени от гръм, защото бяха познали прочутия хакер.

— Е, надявам се да се чувствате удобно по време на полета — каза Харисън и се отпусна в една от седалките с размерите на фотьойл. Подаде на всеки по един бял плик. — Договорите ви, заедно с аванса.

Единствен Пийт отвори своя. Прегледа набързо съдържанието и по лицето му пролича, че остана доволен. Затвори плика и го прибра в джоба на якето си.

— Нямаше как да не забележа, че липсва един човек от предишната ни среща — каза Стефани.

— Да. За съжаление Джош Томпсън отказа. Но съществуват такива рискове. А сега, докато пътуваме към Тинтара, ще ви информирам набързо какво предстои. Като пристигнем там, веднага се захващаме за работа. Том ще наглежда цялата ни компютърна система. Каквото и да кажа за неговата роля, няма да е достатъчно. Твърде вероятно е понякога животът ни да зависи от таланта му.

— Внимавай да не объркаш нещо, момче — прекъсна го Пийт и се взря изпитателно в Ериксън. — Не трябваше ли да си зад решетките?

— Бях, докато този добър човек от „Е-форс“ не ми дойде на посещение — отвърна Том и кимна към Марк. — Изглежда, ще ви се наложи да се доверите на пандизчия, пич.

Марк им подаде по една кожена папка.

— Основни неща — каза той. — Спецификации на оборудването, предварителна информация за обстановката.

Прелистиха страниците с информация за острова и планове на базата. Първа база беше командният щаб на операциите и по разбираеми причини местонахождението й се пазеше в пълна тайна. Тинтара беше голям атол, пет километра и половина дълъг и километър и половина широк, обточен с ивица чист бял пясък.

— Това място е истинско клише — каза Том, докато гледаше въздушна снимка на Тинтара. — Палми, страхотни плажове, пълна програма!

— Да, а в северната му част има бар, който от време на време се обслужва от двама много ентусиазирани техници. Правят доста коварна кайпириня с водка — отвърна Марк. — Но от въздуха не се вижда почти нищо. Някои от основните сгради се намират над земята, само че са замаскирани. Както видяхте при първото си посещение — добави той, като се обърна към Пийт, Маико и Стефани, — повечето работа тече под земята. Там са жилищата, оперативните помещения и техническата поддръжка, както и невероятен лабораторен комплекс. Компютърният център е тук — каза той и посочи местонахождението му на Том.

— Най-близкият остров е на над триста километра разстояние — далеч сме от любопитните погледи. Но въпреки това охраната е много затегната. По време на мисии самолетите се запечатват, за да се предотврати неоторизиран достъп, а повърхността на всички превозни средства и машини е обработена с камофлин.

— Какво е това? — попита Маико.

— Още едно от чудесата на КАРПА. Боя, която замаскира всичко, върху което се нанася, като размазва снимките и видеокадрите, заснети от любопитни зяпачи. Намазали сме с нея и сградите на острова. Достъпът до всичко в базата се контролира чрез технологии за сканиране на ретината. Всеки от вас ще получи апартамент в главната жилищна част, ето тук. — И той потупа с пръст по плана. — Както вече знаете, все още нищо не е тествано в реални условия и няма да достигнем пълния си капацитет още три месеца. След като приключи обучението ви, ще се върнете към обичайното си ежедневие. Но ще сте на повикване и трябва да откликнете при всяка извънредна ситуация. Ще сме в готовност да извършваме широк спектър операции навсякъде по света. Можем да достигнем до всяка точка на земята в рамките на два-три часа. Петима ще участваме в мисиите, но невинаги по едно и също време. Том ще остава в Първа база. Като компютърен специалист, той ще работи за операцията оттам. Някакви въпроси?

— Как разбираш, че има нужда от „Е-форс“? — попита Том.

— Чрез „Голямото око“, комплекс от сателити, които наблюдават случващото се по земната повърхност. Погледнете в папката, мисля, че беше от страница 105 до страница 123. — Помълча и добави: — А сега за плана на обучението. Всички ще преминете през базисна подготовка, която ще включва курс по оцеляване за напреднали и инструкции за ползване на оборудването на наше разположение, включително и пилотиране на самолетите.

Той натисна някакво копче в ръчната облегалка и светлините в кабината помръкнаха. Пред тях грейна екран. На него се виждаше „Колибри“.

— Това е самолетът, в който се намираме — каза той. Изображението се смени. — А това е „Горила“. Видяхте я при първото си посещение. Имаме четири такива машини — „Джон“, „Пол“, „Джордж“ и „Ринго“. Могат да се движат до десет пъти по-бързо от скоростта на звука. Екипажът е от двама души. Могат да вдигнат във въздуха до 250 килограма оборудване. Предназначението им е да откарат членовете на „Е-форс“ до коя да е точка на света максимално бързо.

— Ти сериозно ли говориш за скоростта? — попита Том, който клатеше невярващо глава.

— Да — отвърна Марк. — Всички самолети излитат и се приземяват вертикално с обикновени реактивни двигатели. Но когато се издигнат на оперативна височина, превключват на свръхзвукови правотокови въздушнореактивни двигатели.

— Въздушнореактивни ли? — попита Маико. — Използваме такива в НАСА.

— Разбира се. Хиперзвуковият безпилотен самолет на НАСА Х-43А е прочут. Счупи рекорда за скорост през 2004 година. Движи се 9,8 пъти по-бързо от звука. Нашите самолети са подобрена версия на същата технология. Правотоковите въздушнореактивни двигатели използват кислорода от въздуха и когато преминат звуковата бариера, изгарят с него горивото. Няма нужда да носят на борда си пропелант. Просто изсмукват кислорода от въздуха. Те са като китове, които ядат планктон по пътя си.

Изображението отново се промени. Този път се появи огромна, почти сферична летателна машина. Беше сребриста, а кабината й се намираше на върха на сферата. Приличаше на гигантски хамбургер.

— Това е „Биг Мак“ — каза Марк. — Основният ни транспортен самолет. В него се товарят тежките неща: четириместни подводници, големи изкопни машини, повдигащи устройства. С „Биг Мак“ превозваме най-различно оборудване. „Къртица“, машина за прокопаване с мощност 2000 конски сили, „Клетка“, защитна капсула за работа в изключително нестабилна обстановка, и „Светулка“, двуместна пожарникарска кола, която издържа температура на повърхността си от 1000 градуса по Целзий за час. Освен тях разполагаме и с хеликоптери, които могат да се движат два пъти по-бързо от звука, наземни превозни средства, плавателни съдове и високоскоростни подводници.

Екранът угасна и осветлението грейна отново.

— Каза, че има базисно обучение — започна Стефани. — А какво друго?

— Точно това смятах да ви обясня. За всеки от вас ще бъде изготвена специална програма. Тези, които не са минали през военно обучение, ще преминат курс, подобен на този, през който минават зелените барети. За хората без медицински познания има курс за основните процедури при катастрофи. — Марк млъкна за малко и се взря във всяко от лицата пред него. — Няма да ви лъжа. Ще е трудно, много трудно. Някакви въпроси?

— Да, само един — обади се Том. — Да разбирам ли, че съм освободен от покриването на норматив на сто метра спринт през кал и конски фъшкии?

9.

Четиримата мъже се срещаха рядко на живо. През повечето време бяха само разменени пиксели. В този ден се състоя поредната им виртуална среща.

На пръв поглед малко неща ги свързваха, освен това, че бяха много успели хора. Двама бяха значими политици, единият беше финансист милиардер, а последният — медиен магнат. Бяха на възраст между 50 и 70 години. Единият беше много висок, метър и деветдесет; другият много нисък, само метър и шейсет. Седемдесетгодишният тежеше над сто и петдесет килограма и почти нямаше мускули. Четвъртият беше широкоплещест и с шкембе. Но външният вид може да е много заблуждаващ. Едно-единствено нещо събираше тези мъже — парите. Бяха се запознали на вечеря на Световната банка за вътрешни хора, оттеглиха се на бренди и пури в закътана стая на хотел „Гленийгъл“ и — бинго! — сближиха се.

На следващата си среща решиха какво да правят заедно. Размениха си и малко черен хумор. Нарекоха се Смърт, Завоевание, Война и Чума — четиримата конници на Апокалипсиса.

Общото богатство на тези мъже надвишаваше 100 милиарда долара. Контролираха три от най-важните сектора през XXI век — финансите, кръвта на икономиката; медиите, нервната система на епохата; и политиката на единствената суперсила в света. На срещите си слагаха вратовръзки в цветовете на съответните коне на ездачите от Апокалипсиса — светлозелена за Смърт, бяла за Завоевание, червена за Война и черна за Чума. Може би беше малко прекалено, но какво пък толкова?

Четиримата конници имаха много прост дневен ред. Парите не значеха само власт, те бяха всичко. Което означаваше, че всеки, който се опитва да им пречи да правят пари, беше техен враг и трябваше да бъде спрян. На третата им среща в Синсинати, малко след 11 септември 2001 година, те се шегуваха със стария боен вик на „Уолстрийт“, че не е достатъчно просто да победиш, трябва и да унищожиш врага си. За тях дори това не беше достатъчно. Техните противници трябваше да бъдат изличени от лицето на земята, семействата им — разбити и изкормени, а труповете им — опикани.

— Е, какво ново? — попита Смърт. Лицето му запълваше три екрана — в Берлин, Шанхай и Далас.

— Трябва да вземем решение. Нашият приятел сенаторът става все по-силен с всеки изминал ден — отвърна Чума.

— Много добре — отвърна Смърт.

— Сигурен ли си, че нямаме друг изход, освен плана, който ти предложи? — каза Завоевание и намести бялата си вратовръзка.

— Изглеждаш ми нервен — усмихна се надменно Чума. — Не мога да те позная, приятелю.

— Не съм нервен. Просто искам гаранции.

— О, я стига! Това кога е било възможно? За нищо в живота няма гаранции, нали? Но поне знаем, че работим за благородна кауза. Човешкото съществувание доказва, че няма по-велик бог от долара.

— Да — изсмя се Война и двойната му брадичка се разтресе. — Какъв мислите, че е коренът на думата „богатство“?

Останалите го изгледаха с каменни изражения. Бяха чували тази шега и преди.

— Та за плана — каза Смърт. — Доколкото разбирам, смяташ да използваш Дракон.

— Че кого другиго? — попита Чума. — Всъщност, докато ние с вас си говорим, той се разправя с едно досадно усложнение — онова малко лайно Гордън Смит. Но след това може да започне подготовка. Премахването на сенатора ще е доста по-сложна задача.

— Така е. Кога точно? — попита Завоевание и пак си оправи вратовръзката.

— Скоро. Имам ли единодушното ви одобрение?

Всички кимнаха.

10.

Музей на съвременното изкуство, Западна 53-та улица, Ню Йорк

— Шампанско?

Джош Томпсън се обърна и видя усмихнатия сервитьор да му поднася табла с чаши. Беше закъснял. Събитието бе представяне на последната книга на изкуствоведката Ана Фицгибън, с която имаха един и същ литературен агент, Карл Рийд от „Рийд и Стрингър“. Видя как Карл придружава една изящна жена към подиума в другия край на стаята. Литературният и художествен елит привидно бе дошъл тук да пийва „Вьов Клико“, да яде скъпи хапки и да поздрави авторката. Но на безопасно разстояние от сцената се събираше на групички и забиваше словесни ножове с приглушени гласове.

На Джош му бе трудно да потъне в атмосферата. Не познаваше много от хората тук, но не само това беше причината. Разтърси го новината, която чу по радиото, докато пътуваше към музея. Град Чарлстън в Южна Каролина бе заплашен от най-голямата буря, разразявала се някога толкова на север. Ураганът Нел беше само на часове от града и не даваше никакви признаци да утихва. На това място живееха 700 000 души, които ги грозеше страшно бедствие. „Ще се повтори историята с Ню Орлиънс“, помисли си Джош Томпсън, докато си проправяше път през тълпата около подиума.

Ана Фицгибън беше истинска професионалистка, но Джош никога не бе проявявал и най-малък интерес към художници и картини. Беше земен човек с прости вкусове. Понякога се възхищаваше на някоя хубава картина, но нямаше много време за това, което приятелите му от армията биха нарекли „изгъзици“, нито пък му пукаше как художникът е постигнал уникалната си техника или какви наркотици е взимал, докато е рисувал своя шедьовър.

Джош огледа помещението, пълно с добре охранени самодоволни хора в смокинги и с пайети по дрехите. Изпи чашата си до дъно. „А в момента вълните се блъскат в Чарлстън — помисли си той. — Властите полагат всички усилия да евакуират жителите. Храбри доброволци се опитват да се опълчат на невероятната сила на природата. Точно в този миг умират хора.“

По-късно, след речите, тостовете и потупванията по гърба, Джош седеше сам на задните стълби на музея. Беше необичайна за сезона и много приятна вечер. От всички страни долитаха шумовете на града — клаксони, сирени, пулсът на милиони животи.

Изведнъж се почувства ужасно самотен. Милионите хора около него не го интересуваха; те отминаваха като сенки. Винаги се бе разбирал със самотата — особено откакто Маги го напусна преди четири години. Тя все повтаряше, че специалните военновъздушни сили са го съсипали, превърнали са го в маниак, женен за армията. Но той знаеше, че това е вярно само отчасти. Наистина беше маниак, но не беше женен за армията, а за специалността си — криптографията. Имаше много дарби и бе показал високи резултати в различни области, но се бе вманиачил в изучаването на кодове и шифри, в тайнствените математически корени на своята дисциплина.

А сега намираше неподозирано удоволствие в това да поднесе на света високоинтелектуалната си работа чрез своите научнопопулярни книги. „Жалко — помисли си той може би за хиляден път, — че Маги никога не проумя тази моя страна.“ Или може би грешката беше у него, че не успя да й разкрие истинските си мотиви и амбиции. Имаше неприятното подозрение, че на бившата му жена щеше много повече да й хареса да е омъжена за автор на бестселъри, отколкото за майор от специалните военновъздушни сили.

— След известно време ти идва малко в повече, а?

Джош се обърна и видя Таня Борман, писателка и стара приятелка, да сяда на стъпалата до него.

— Кое?

— Ами цялото това самодоволство. Знаеш какво имам предвид.

Той се засмя, наведе се и я целуна по бузата.

— Радвам се да те видя, Тан. Какви ги вършиш напоследък?

— Ами нали знаеш, още търся идеалния мъж. Опитвам се да напиша най-великия американски роман. Обичайните неща.

— Е, на това място няма да успееш с нито една от двете задачи.

— Стига де, защо мислиш така? — Тя килна глава настрани. — Впечатли ме, Джош Томпсън. Заведи ме на някое готино вдъхновяващо място.

Десет минути по-късно двамата седяха в малък подземен бар на 48-а улица, който се наричаше „Виж как Емили свири“. Намериха ъглово сепаре. Заведението носеше нещо от духа на 60-те години, напълно в унисон с името си — приглушено осветление, огромни възглавници по подовете на сепаретата, ниски маси, музиката на „Софт Машин“, „Крийм“ и „Пинк Флойд“. Поръчката им взе красива сервитьорка с дълга коса, дълги крака, минипола и гердан от мъниста.

— Изглеждаш ми разтревожен, Джош. Не си жизнерадостен както обикновено — каза Таня, когато питиетата им пристигнаха.

Той се размърда смутено на възглавницата. Беше едър и не се чувстваше удобно, седнал на пода.

— Нищо ми няма, добре съм — отвърна и се взря в Таня с интелигентните си кафяви очи.

Тя го изгледа скептично, но физиономията му не трепна.

— Не мисля, че мога да говоря за това.

— О, боже! Не е честно! Сега вече ще трябва да ми разкажеш!

Той се разсмя, показа белите си зъби, а до ъгълчетата на очите му се появиха малки бръчици.

— Нека сменим темата, става ли?

— Бъзльо!

— Може би.

Изпиха по още едно и той започна да се отпуска. Компанията на Таня му харесваше. Запознаха се на едно писателско събиране малко след като той се премести в Ню Йорк. От време на време се виждаха за по някое питие, вечеря, а понякога и за секс. Напълно необвързващо.

Разговорът им секна за миг и тогава Джош внезапно каза:

— Заради Чарлстън е, не мога да спра да мисля за това.

Таня го гледа известно време неразбиращо.

— Ураганът ли? Ама ти сериозно ли?

— Напълно. Защо да те лъжа?

Тя сви рамене.

— Не исках да прозвучи… Господи, знам ли и аз… безчувствено. Но беше последното, което очаквах да кажеш.

Той усети как в него се надига гняв, но бързо го овладя и каза спокойно:

— Сега разбираш защо не исках да говоря. Забрави, че го споменах. Още по едно?

— Не. Да, имам предвид, че искам още едно питие. Джош, не ме разбирай погрешно, просто ме свари неподготвена.

Беше възвърнал равновесието си.

— Знам. Тъпо е. Аз… не знам как да се изразя. Понякога просто ми е трудно… да приема някои неща. Понякога чувствам… не знам… сякаш всичко се стоварва върху плещите ми. Логичната и хладнокръвната част от мен казва: „Забрави, това няма нищо общо с теб, занимавай се със собствените си проблеми“. А аз имам доста, по дяволите!

За миг между двамата настъпи мълчание. От тонколоните се носеше песента на Бийтълс „Със специалното участие на г-н Кайт“. Таня се взираше в лицето на Джош, който пък бе забил поглед в масата и тактуваше с крак мелодията. Таня имаше много време за него. Ако зависеше от нея, отношенията им отдавна да са преминали на следващия етап, но все й се струваше, че Джош си е напълно самодостатъчен. Флиртуваше и съблазняваше, обичаше популярността. Беше много забавен и енергията му бе привлекателна, вкусът му към живота й се струваше ужасно секси, но някакво шесто чувство й казваше, че той не допуска никого близо до себе си, че има по-високи приоритети от интимността или обвързването с жена.

— Разбирам те — каза тя накрая.

— Не съм сигурен, че ме разбираш. Звуча откачено.

— Не, не е така. — Тя докосна ръката му и преплете пръсти в неговите.

Пиха по още едно и платиха сметката. Джош остави колата си на паркинга и взеха такси на Пето авеню. Той живееше в малък апартамент в Ийст Вилидж, над магазин за дизайнерски обувки. Направи кафе, но и двамата знаеха, че тази нощ няма да спят много.

Докато правеха любов, той изпита странното чувство, че излиза от тялото си и се наблюдава отгоре. Когато най-накрая се унесоха, той усети, че е наполовина заспал, но наполовина буден. Чуваше гласове. Различаваше по някоя друга дума, но не можеше да разбере смисъла.

Когато през щорите започна да се процежда сребриста светлина, Джош внезапно се върна в света на будните. Таня спеше до него. Лежеше на една страна, бледото й голо тяло изглеждаше красиво и жизнено под първите лъчи на зората. Той се измъкна от леглото и отиде във всекидневната. Пусна телевизора без звук. Чарлстън бе ударен лошо, по-зле, отколкото се бяха страхували. Докато гледаше репортажите, му стана хладно. Облече се и написа бележка на Таня.

Когато излезе на студената улица, слънцето вече се издигаше над хоризонта. Сенките прорязваха сградите като парчета тъмно стъкло. Джош седна на пейка на Юниън Скуеър и се загледа в преминаващите хора, бягащите за здраве хора. Куче повдигна крак и се изпика до едно дърво. Светът продължаваше да се върти около оста си и да се мести по малко по орбитата си около Слънцето. Ято птици прелетя ниско. Мислите му бавно се подреждаха. Беше очевидно какво трябва да направи. Беше очевидно, откакто се завърна от Тинтара преди няколко седмици. Извади мобилния си телефон и набра номера, който Марк Харисън му бе дал.

11.

Холивуд Хилс, Лос Анджелис

Пикапът беше син „Форд Рейнджър“ последен модел. На двете врати с бели букви пишеше „Басейни и поддръжка“. В каросерията отзад спретнато бяха подредени метални сандъци, пълни с водни филтри, химикали и пластмасови тръбички. До тях имаше хлоратор в кутия, сгънато платнище за басейн и почистваща вакуумна приставка.

Пикапът спря пред сградата на булевард „Шиоук“ №19234, хасиенда, строена през 50-те години. Някога бе принадлежала на отдавна забравена старлетка. Очевидно двама от групата „Мамас енд дъ Папас“ се бяха срещнали тук на парти, а Лени Брус веднъж повърнал на предните стълби.

Шофьорът угаси двигателя и погледна сградата с ванилов цвят през очилата си. Имотът беше огромен, поне хиляда квадрата. Моравата, простираща се от стените на къщата до улицата, беше безупречна и тучна, а покритата с камъни пътека се виеше до масивна дъбова врата, обсипана с големи метални пирони. Пред хасиендата имаше редица лаврови дървета, засадени между френските прозорци на приземния етаж. Всички пердета бяха спуснати, но от задната част на къщата долитаха ритъм на барабани и стържене на китари, прекарани през надут до дупка усилвател.

Човекът от пикапа бе известен на работодателите си като Дракон. Това име се вписваше идеално в техния свят, в който те се наричаха Четиримата конници на Апокалипсиса. Разбира се, че любимият им наемен убиец трябва да се казва Дракон — другото име на Дявола в Откровение на свети Йоан.

Дракон погледна разпечатката в скута си. На нея имаше снимка на млад мъж, последния, който бе разгневил Четиримата конници. Огледа хубаво листа и запомни всяка подробност. Чрез свой човек в Швейцария Конниците бяха убедили директор на национална банка да отвори един особено ценен сейф. В него имаше кутия. А в кутията — диск. Дискът бе изваден от кутията и това просто действие даде на Конниците зелена светлина да се обадят на Дракон. И ето го сега на булевард „Шиоук“ №19234, готов да извади мухата от меда.

Гордън Смит смяташе, че е най-щастливият човек на земята. В училище беше най-големият зубър, готините пичове го тормозеха, а секси момичетата му се подиграваха. Сега обаче сигурно се пукаха от яд — той беше пуснал голямата новина във „Фейсбук“ и в „МайСпейс“ заедно с подходящи снимки, за да е сигурен, че ще стигне до тях.

Преди месец удари джакпота. На 24 години изобрети вещество, наричано от него „екогориво“, алтернатива на петрола. Създаде го в гаража на родителите си в Спокейн, градче на 370 километра източно от Сиатъл. За производството на екогоривото нямаше нужда от петрол. С него се изминаваше два пъти повече разстояние, отколкото с обикновения бензин, струваше два пъти по-евтино и замърсяваше атмосферата десетократно по-малко. Но имаше и нещо още по-хубаво — горивото можеше да се използва от обикновени двигатели, така че не се налагаха скъпи настройки и нямаше да се губи време, докато новите коли излязат на пазара.

Гордън беше умно хлапе — много, много умно — и добре разбираше какво е изобретил, знаеше както добрата страна, така и опасността. Осъзнаваше, че е притиснал пистолет в слепоочието на петролната индустрия и щом новината се разчуе, петролните компании ще бъдат изключително гневни. Затова си даваше сметка, че трябва да стъпва предпазливо. Свърза се с пиар компания от Ню Джърси — „Неро Холдинг“ — и им обясни цялата работа. Те веднага видяха потенциала и му уредиха сделка за 25 милиона долара, за да си мълчи.

Но Гордън знаеше, че на петролните компании не може да се вярва. Остави копие на всички данни от изследванията си в трезор в швейцарска банка, това също бе уредено от „Неро Холдинг“, и изпрати мейл до всички, които му бяха платили да си мълчи, че ако нещо се случи с него или семейството му, тайната на екогоривото автоматично ще бъде пусната в медиите.

Огромната къща в Лос Анджелис с басейна и звездните събития, случили се в нея, беше първата му покупка, след това дойдоха поршето, черният хамър последен модел, моторът „Харлей Дейвидсън“, моторната лодка, златният ролекс и по-малката къща за майка му и баща му в изискан квартал на Вегас, който те сами избраха. И ето го сега, излегнат в джакузито, а „Фол Аут Бой“ гърми от скъпата уредба на метър от него. От двете му страни са се притиснали голите Кристъл и София, гърдите им с перфектни импланти и перфектен тен подскачат в топлата вода. А зад него, почти до ръба на джакузито, лежи огледало с три линии от най-добрия боливийски кокаин. Придърпа го към себе си, измъкна стодоларова банкнота изпод кристалното преспапие, сви я на тръбичка и я завря в носа си.

Гордън Смит беше щастлив човек. Нямаше представа, че му остават точно две минути и двайсет и две секунди живот.

Дракон слезе от форда. Беше облечен със син гащеризон, а на главата си имаше бейзболна шапка с емблемата на фирмата за поддръжка на басейни. В лявата си ръка държеше метална кутия за инструменти. Прекоси виещата се пътека до входа на къщата на булевард „Шиоук“ №19234 и натисна звънеца.

Отначало не последва отговор. Но после от домофона се чу женски глас с чуждестранен акцент.

— Да? Кой е? — попита гласът, опитвайки се да надвика шума в къщата.

— Идвам за басейна — извика в отговор Дракон.

Чу се щракване и врата се отвори навътре. На прага стоеше дребничка пуерториканка със старомодна светлосиня прислужническа униформа и груби маратонки. Посивялата й коса бе силно опъната и прибрана на кок.

— Страничната порта е заключена — каза тя. — Минете оттук.

Прислужницата се обърна и Дракон влезе в преддверието, остави кутията за инструменти на пода и сграбчи жената. Едната му ръка се уви около шията й, а другата притисна устата й. Завъртя умело главата й и счупи гръбнака й между първия и втория шиен прешлен. Жената се свлече на пода като пълен с вода балон.

Дракон взе металната кутия и огледа преддверието. Беше просторно, цялото в мрамор и рядка дървесина. От тавана висеше огромен полилей. Две спираловидни стълбища се издигаха към следващото ниво. Музиката вече се чуваше по-силно. Той прекоси мраморния под и отвори врата към дълъг широк коридор. В дъното му видя дневна светлина, а лъчите на калифорнийското слънце се отразяваха във водна повърхност. Тръгна по коридора и внимателно отвори плъзгащата се стъклена врата.

Градината беше огромна. Чакълена пътека водеше към басейна, до който имаше джакузи, вградено в земята. Когато Дракон стъпи на пътеката, към него се извърнаха млад мъж и две перхидролени блондинки. Младежът изглеждаше озадачен, сграбчи някакъв малък черен предмет от ръба на джакузито, насочи го към голям черен сандък на около метър от него и музиката спря.

Дракон се усмихна и му махна, след това посочи шапката си.

— За басейна — каза той веселяшки. — Обадили сте се за филтъра.

Раздразненото изражение на Гордън Смит изчезна и той засия в усмивка.

— Може би искаше да кажеш: „Обадили сте се за филтъра, господине“?

Дракон сведе поглед, поклати леко глава и се усмихна.

— Извинявайте — каза той и вдигна глава. — Точно това исках да кажа… господине.

Смит се обърна рязко към Кристъл, а после към София.

— Мамка му, обичам това! — Момичетата се изкикотиха. — Добре, пич. — Извърна се пак към Дракон. — Хайде, върши си работата. — Натисна копче на дистанционното и от стереоуредбата гръмна нова песен.

Дракон тръгна бавно към басейна. До единия му край имаше три каменни стъпала, които водеха към шахтата с помпата. Седна на най-горното, постави металната кутия на земята до себе си, дръпна резетата и вдигна капака. Кутията бе облицована със сив стиропор и вътре имаше магнум и заглушител. Дракон взе оръжието и завинти заглушителя. След това затвори кутията, изправи се и тръгна обратно към басейна. Носеше кутията за инструменти в лявата си ръка, а с дясната стискаше пистолета зад гърба си.

Докато той се приближаваше, Смит спря да смуче зърното на едната жена и се обърна към него. Дори нямаше време да изтрие блажената си физиономия. Дракон стреля веднъж в стереоуредбата и настъпи тишина. След това обърна пистолета към Кристъл и натисна спусъка. Улучи я между очите и хубавото й лице се вкамени. Куршумът излезе от тила й, отчупи парче от черепа й и от дупката потече сиво-червеникава пихтия. Момичето се удари в ръба на джакузито и се плъзна под водата.

София се обърна, обзета от паника, и се опита да излезе от джакузито, но Дракон измести пистолета няколко градуса настрани и я улучи между лопатките. В горещата вода, която вече бе почервеняла, се изля фонтан от кръв. Вторият куршум се заби в тила на младата жена и почти я обезглави.

Лицето на Гордън Смит побеля като кокаина, зениците му станаха огромни. В тях се отразяваше Дракон, който сега бе насочил магнума право в челото му.

— Нали не мислеше, че ще ти се размине, Гордън? — попита бавно Дракон.

— Сключихме сделка… моля ви… — Смит трепереше. Очите му се наляха със сълзи. — Имам пари. Колко искате?

Дракон го изгледа отвратен.

— Моля ви, не ме убивайте — хленчеше Смит.

— Да не би да искаше да кажеш: „Моля ви, господине, не ме убивайте“?

Смит преглътна с мъка и изграчи:

— Моля ви, господине, не ме убивайте.

Дракон се усмихна.

— Мамка му, обичам това! — каза той, докато дърпаше спусъка.

12.

Първа база, Тинтара

Обучение на „Е-форс“, трета седмица

— Знаете ли какъв му е проблемът на това място? — попита Джош Томпсън и се облегна в любимия си фотьойл до билярдната маса в главната стая за почивка. — Не работят достатъчно жени тук.

— Каква загриженост за социалния ни живот, Джош — отвърна Стефани Джейкъбс, като се извърна от телевизора, по който течеше повторение на „Семейство Сопрано“.

Той се засмя.

— Стеф, нали ще дойдеш с мен на вечеря в бара на плажа тази вечер?

— Съжалявам, трябва да си измия косата.

— Ох! — изпъшка Том.

Вратата изскърца и петимата в стаята нададоха радостни възгласи, когато влезе Маико Бюканън.

— Я виж ти! Това е борг1! — извика Том Ериксън и закара количката си до нея. Направи й знак да се наведе и набързо огледа шията й. — Не, не виждам никакви болтове.

— Какво облекчение! — засмя се Маико.

— Как си? — попита я Марк.

— Страхотно — отвърна тя по навик и потри шията си. Предния ден бе пожелала първа да се подложи на тричасова операция за имплантиране на различни устройства в тялото й.

Получи три подобрения. Първото беше нанопроцесори зад двете очи, които драматично увеличаваха обхвата на зрението й. Освен това го подобряваха при слаба светлина. Процесорите бяха толкова малки, че милиони от тях се събираха на върха на игла, но имаха мощността на настолен компютър. Получи и кохлеарни импланти за подобрение на слуха. Накрая вградиха един нанопроцесор в мозъчния й ствол. При необходимост той контролираше отделянето на хормони с различни функции — потискане на болка и глад, облекчаване на симптомите на морската болест, стимулиране на енергичността; а при безнадеждни обстоятелства можеше да предизвика и волева евтаназия. Всичко това се управляваше от главния компютърен център в Първа база, но само след въвеждане на специален цифров код от член на екипа.

— Усещането е странно — каза Маико, — но лекарят ме увери, че с времето ще свикна. А ако организмът ми не приеме имплантите, могат да бъдат унищожени дистанционно. Много е яко! Чувствам се като жена за шест милиона долара!

— Малко по-скъпо ни излезе — отвърна Марк. — Ти си следващият, Пийт — добави той.

— Вече закъснявам — каза Пийт и скочи, изпълнен с ентусиазъм. — Ще се видим след два дни.

— Да, във всички цветове на дъгата едновременно — изкикоти се Том.

— Не се тревожи, хакерче — не му остана длъжен Пийт. — Ще помоля доктора за специален интерфейс, за да не ти затруднявам сървъра. И ще имам порт ето тук. — И посочи средата на челото си.

— Давай, пич!

— Добре — каза Марк, когато вратата се затвори след Пийт. — Маи, готова ли си за летателна симулация?

— Предполагам, че да. Сигурно ще е фасулска работа с тези джаджи в черепа ми.

13.

Първа база, Тинтара

Обучение на „Е-форс“, шеста седмица

Четиримата членове на „Е-форс“ бяха облечени със специални оперативни дрехи, направени от „умна“ материя — смесица от изкуствени влакна, сред които латекс и полимер от ултратънки въглеродни нишки. Но това не беше най-важното. „Кибердрехите“ бяха отчасти дрехи, отчасти машини, толкова леки и тънки, че почти не се усещаха. На гърдите им имаше надпис „Е-форс“, а под него името на този, който ги носеше.

В материята бяха вградени милиони наноустройства и сензори, които се нагласяха автоматично към потока от течности в микроскопичните тръбички, преплетени с нишките. При нужда те охлаждаха човека под дрехите. Умният костюм можеше да доставя хранителни вещества, кръв и други телесни течности през почти невидими катетри. Наноустройствата комуникираха директно с имплантите в черепите на членовете на „Е-форс“. Така собственикът на дрехите можеше да оцелее със седмици дори в най-екстремна обстановка. Което означаваше, че няма нужда от тежко оборудване като телефон, лаптоп или сензори. През кибердрехите членовете на екипа имаха връзка с интернет със скорост десет гигабайта в секунда, хиляди пъти по-бърза от масово използваните.

Екипът се намираше в Хангар В, най-малкият от трите в Първа база. Огромното му пространство беше празно, но покрай едната стометрова стена имаше редица стъклени контейнери. Те представляваха цилиндри с диаметър четири метра и половина и височина три метра и половина, и бяха подредени през пет метра.

В единия край на хангара имаше командна кабина, повдигната на метална конструкция на осем метра над пода. До нея водеше желязна стълба. Кабината беше много тясна, в нея едва се разминаваха двама души, но беше натъпкана с високотехнологично оборудване. В единия й край се виждаше холографски екран, имаше и редица компютърни станции, чиито тримерни дисплеи бяха прожектирани над виртуални клавиатури. Холографските изображения в дъното на помещението и компютърните виртуални монитори показваха едно и също — стъклените контейнери в хангара.

— Така — каза Марк. — Всеки контейнер е модел на ядрен реактор по образец на този на кораба „Филаделфия“ на Източното крайбрежие. Има външна обшивка и по-малък цилиндър вътре от пода до тавана. Според нашия сценарий реакторът е в критично състояние. Трябва да влезете в пространството между вътрешния и външния цилиндър и да прикрепите трите стабилизиращи устройства — А, Б и В. Така можете да поправите повредата в ядрото. Има и допълнителен проблем със защитната система на реактора, която е установила нарушение на целостта. След четирийсет и пет секунди в контейнера започва да се отделя токсичен газ. Когато достигне концентрация от 0,0004 промила, той става смъртоносен. След като третото устройство се приведе в действие, системата се затваря и защитната матрица се неутрализира. Разбрахте ли?

Пийт, Джош, Маико и Стефани кимнаха едновременно.

— И за да стане малко по-интересно — единият от реакторите е истински.

— Какво? — попита Джош.

— Е, не съвсем истински, но действащ. Което значи, че газът е истински. Смъртоносен. — Марк се взря в четиримата. — Имате ли нещо против?

Мълчаха.

— Приемам това за „не“.

— Един въпрос.

Марк погледна към Маико.

— Ти къде ще бъдеш?

— На безопасно място в контролната кабина — отвърна той и погледна повдигнатата на метални подпори стаичка в дъното на помещението. — Кодът на ключалките е 4321. По мой сигнал… Тръгвайте!

Четиримата се втурнаха към контейнерите, набраха кода и влязоха. Вратите се затвориха със съскане и ги запечатаха вътре.

Между вътрешния и външния цилиндър имаше съвсем малко място. През стъклото видяха как Марк се отправя към командната кабина. Вътрешните цилиндри бяха полупрозрачни и непрекъснато променяха цвета си. Четиримата се захванаха за работа. Алармата щеше да се включи след малко повече от трийсет секунди.

Пийт пръв намери стабилизатора, обозначен като „Устройство А“. Огледа го и намери ключалка на едната му страна. Отвори я. Пред очите му изникнаха четири малки дупчици, от които изскочиха метални ръчки. За всяка бе закрепена вакуумна приставка. Имаше място колкото да разклати маркучите. Точно се канеше да ги приближи към стъкления цилиндър, когато като по поръчка се включи алармата.

Пронизителният звук отекна из хангара, но вътре в контейнера беше още по-силен. Воят веднага бе филтриран от нанопроцесорите на кохлеарните импланти в главите на членовете на екипа.

Времето течеше неумолимо.

След десет секунди всички бяха поставили на място първото устройство. Маи първа стигна до второто. Клекна да го вземе и компютърен глас в главата й каза, че концентрацията на отровния газ в камерата е достигнала 0,0001 промила. Все още беше съвсем безопасно.

Двайсет секунди по-късно Пийт прикрепяше последния вакуум на устройство Б, а Джош, Маи и Стефани вече се втурваха към устройство В.

— Ниво на токсичност 0,00025 промила — обяви компютърният глас.

Стефани се почувства замаяна, след като извади първата вакуумна приставка в основата на устройство В.

— Ниво на токсичност 0,000325 промила.

Пръстите й освободиха ръчката и тя натисна копчетата на четирите вакуумни приставки.

— По дяволите! — каза на глас. — Какво става? Това симулация ли е, или се случва наистина!

Думите й се чуха ясно през тонколоната в контролната кабина.

— Аз съм в истинския реактор, нали? — попита тя, без да спира работа. Прикрепи и последната приставка на устройство В и тя бързо прилепна на място.

— Стеф! — достигна до ухото й гласът на Марк. — Ти си в истинския реактор. Сложи си маската!

— Маската ли? Каква маска?

— Маската… О, за бога! — Марк се обърна към техниците на конзолата до него. — Тя не си носи маската. Отключете веднага вратата!

Мъжът най-близо до него набра нещо на виртуалната клавиатура. Нищо не се случи. Повтори комбинацията. Пак нищо.

— Какво става? — извика Стефани през говорителя.

— Отваряме контейнера, Стеф. Не се тревожи.

— Не се отваря — каза техникът.

— Какво? — Умът на Марк препускаше.

— Стеф — каза той, като направи върховно усилие да звучи спокойно. — Имаме проблем с автоматичното отваряне на вратата. Слизам, за да я отворя ръчно. Успя ли да задействаш третото устройство?

— Опитвам се…

— Ниво на токсичност 0,000385 промила.

В този момент Пийт Шерингъм изскочи от своя стъклен цилиндър. След миг излязоха и Маико и Джош. Изглеждаха доволни от себе си, но после забелязаха четвъртия контейнер. След секунда видяха Марк да тича надолу по металната стълба, като им крещеше нещо.

Разбраха какво става и се втурнаха към контейнера на Стефани.

Тя вече се задушаваше, очите й сълзяха и единствената й надежда беше да издърпа четвъртата вакуумна приставка от скривалището й. Непрекъснато натискаше копчето, но нищо не се случваше. Опитваше се да потисне паниката си. Оглеждаше тясното пространство между двата цилиндъра, търсеше нещо, с което да освободи приставката, но не намираше.

Отново натисна копчето. Нищо не се случи. Едва виждаше бутона, очите й бяха пълни със сълзи. Наноустройствата в дрехите й работеха на пълни обороти и изпомпваха стимулиращи вещества, които да й помогнат да се справи с въздействието на газа, но нищо повече не можеха да направят.

— Ниво на токсичност 0,000390 промила.

Джош тичаше към контролния панел в другия край на хангара. Пийт намери един гаечен ключ и хукна към контейнера на Стефани, където Маико безуспешно се опитваше да отвори вратата с голи ръце. Той се приближи до стъкления цилиндър и започна да разбива клавиатурата до входа.

Марк стигна до контролния панел почти едновременно с Джош.

— Отдръпни се — извика той. — Знам комбинацията. — Започна да натиска бутоните.

Стефани щеше всеки миг да припадне, когато ръчката на устройството най-накрая се освободи. Беше толкова шокирана, че за малко да го изпусне. Ръчката се плъзна на пода и Стефани се подпря на външната стена на камерата, оттласна се и протегна стабилизатора с приставките напред, готова да го сложи на мястото му.

— Ниво на токсичност 0,000395 промила.

Някой удряше по вратата, чуваше приглушени гласове. Осветлението в камерата сякаш първо се приглуши, а после стана по-ярко. Зрението й изгуби фокус и тя започна да пада напред. Но се задържа.

— Ниво на токсичност 0,000399 промила.

Краката й се подкосиха и тя падна към външната стена, а стабилизаторът се удари в гърдите й. Пое дълбоко дъх и всичко около нея стана безформено и ослепителнобяло.

14.

135 километра югоизточно от Хавър, Монтана

Чума прокара длан по гърба на любимата си кобила Хермиона и прошепна тихо в ухото й. С конярчето цяла нощ й бяха помагали да роди едно много едро конче, което се появи на бял свят малко преди зазоряване. Немощното кафяво същество вече се бе изправило на крака, но още беше малко нестабилно. Изглеждаше като клонинг на майка си.

Чума излезе под оранжевия блясък на изгрева, слънцето се издигаше над 100 000 акра зеленина. Присви очи, вдигна длан до челото си и видя от юг да се приближава черният силует на хеликоптер. Машината започна да намалява скоростта и да се снишава над площадката за кацане на петдесет метра от ранчото. Чума съзря двама души в пилотската кабина. Обърна се и тръгна към къщата, за да отмие от себе си вонята на конюшня.

Двайсет минути по-късно Чума се бе преоблякъл в безупречни джинси „Ливайс“, ботуши от мека кожа и карирана риза. Влезе в библиотеката и видя Дракон да седи във фотьойл близо до бумтящия огън. Без да каже нито дума, Чума се настани в креслото срещу него и се загледа в пламъците. Поседяха мълчаливо и Чума заговори, без да го поглежда:

— Поздравяваме те за изпълнението на задачата в Холивуд Хилс.

Дракон не отвърна, продължаваше да се взира в огъня.

Чума стана и направи две крачки към картината с черен жребец отдясно на камината. Докосна ъгъла на богато украсената златна рамка и картината се вдигна. Под нея имаше метален панел и три лампички. Чума постави длан върху панела, набра някаква комбинация и той се плъзна встрани. Бръкна в открилата се кухина и извади картонена папка. Затвори вратата и пусна картината надолу и се върна в креслото. Подаде папката на Дракон и се вгледа в лицето му.

— Чети.

Дракон се запозна внимателно със съдържанието на папката, а Чума заговори:

— Кайл Форман, американски сенатор, на четирийсет и три. Успял, интелигентен и решителен. Предричат му, че ще стане 45-ият президент. Изключително популярен в Сената и сред избирателите.

— Чувал съм за него — произнесе бавно Дракон. Слабият му акцент беше едва доловим.

— Голям авторитет е по въпросите на околната среда. Преди две години основа „Една земя“. Организацията се превърна в най-бързо развиващото се надпартийно движение в историята. Както вече казах, той е популярен… но не и сред нас. — И Чума се усмихна цинично.

— Какво сте намислили?

Чума отново се бе взрял в пламъците.

— Колко души си убил по наша поръчка? — попита той, без да откъсва очи от жълто-оранжевите огнени форми.

— Двайсет и четири.

— Премахването на добрия сенатор ще бъде мръсна работа. Той е много добре охраняван, но ние доста помислихме върху това, имам предвид аз и моите… колеги. Няма как да избегнем сериозните косвени щети. Какво е отношението ти към сериозните косвени щети, приятелю?

Дракон го погледна безизразно.

— Това може да означава, че ще прибавим още една нула към обичайната цена. Какво мислиш за това? — попита Чума.

Лицето на Дракон беше като маска, не изразяваше никаква емоция.

— Кога започвам?

15.

Ослепителнобелият и безформен свят на Стефани започна да си възвръща цветовете и очертанията. Но тя не идваше в съзнание. Сънуваше как се разхожда по плажа Балморал по северния бряг на Сидни. Слънцето грееше в розово-червено на изток и хвърляше утринни отблясъци по изпръхналия бял пясък, но въпреки това беше горещо. Тя бе облечена в оранжев бански и саронга, който бе купила от Бали. Дългите й крака бяха загорели и тя току-що бе подстригала късо русата си коса.

Един кичур се измъкна иззад ухото й и тя разсеяно го прибра обратно. Някой вървеше до нея. Беше съпругът й Тед. Държаха се за ръце. Той се смееше на нещо, което тя бе казала. В този миг обичаше Тед толкова много, че й се струваше, че ще се пръсне.

В някои отношения той си беше типичен англичанин от богатата средна класа, скован и официален, но я разбираше, оценяваше всяко нейно качество, познаваше всеки неин недостатък — тя работеше прекалено усърдно, отделяше му прекалено малко време, не се отнасяше сериозно към перспективата да стане майка. Спортуваше от малка и се бе вманиачила в поддържането на теглото си, затова тренираше непрекъснато и беше изключително критична към него и лошите му навици. Беше белязана от детството си, преминало в бедност. Баща й, непоправим комарджия, им докара разорение, досадни кредитори и дупки на покрива. Знаеше, че Тед я обича въпреки тези й недостатъци, които не бяха никак малко… Той я бе излекувал, направи я по-добър човек.

След това в ума й нахлу мъчителен спомен. Тед беше мъртъв. Разбира се, че беше така. Беше напълно и безвъзвратно мъртъв. Бе разкъсан от скрита талибанска мина, докато служеше в британските специални военновъздушни сили. Не й разрешиха да види трупа. Беше раздробен на парчета и някои части липсваха. Но в един дъждовен ден в авиобазата на Кралските военновъздушни сили „Брайз Нортън“ видя как свалят покрития с националния флаг ковчег от един самолет „Херкулес“. Стоеше на стотина метра от него с командирите и роднините на Тед.

Стефани отвори очи и видя тавана, огрян от топла мека светлина, идваща от неизвестен източник. Кошмарните образи бързо избледняха. Помръдна глава и усети силна болка в очите, която я накара да простене.

— Жива е!

Тя се обърна по посока на гласа и видя лицето на Том Ериксън. Опита се да седне, но се оказа прекалено болезнено.

— На твое място не бих го правил — каза Том. — Спокойно, Стеф.

Тя не му обърна внимание и примигна, сякаш за да събере мислите си.

— Какво…

— Какво се случи ли? Беше на ей толкова от ярката светлина — каза Ериксън и вдигна ръка, палецът и показалецът му бяха на милиметри разстояние.

Тя посегна към главата си, защото челото й бе пронизано от нова остра болка.

— А, да, контейнерът. — Огледа стаята. — Защо си тук, Том?

— А защо не? Идеален съм за болногледач.

Стефани се усмихна.

— Къде са останалите?

— Ами по обичайните задачи — правят се на екшън герои — отвърна Том с презрение.

— Колко време бях в безсъзнание?

— Около двайсет и четири часа.

— Какво?

— Състоянието ти беше доста сериозно, Стеф. Марк успя да отвори вратата на контейнера само някакви си наносекунди, преди да стане прекалено късно.

— Боже мой!

— Извади късмет. Пропусна последното учение.

— Какво беше то?

— Не съм много сигурен, но мисля, че точно в момента го провеждат — някъде навън са. Възползвай се от положението си и се наспи. Аз бих го направил със сигурност.

16.

На около два километра от тях Пийт, Джош и Маико бяха под напрежение.

Започна добре. По-рано същия ден се бяха събрали в лагер „Алфа“, малка група сгради в североизточния край на Тинтара. Новините за Стефани бяха добри. Състоянието й се подобряваше и щяха да я събудят от изкуствено предизвиканата кома в 14 часа. Междувременно тримата получиха нова задача. Под тихия шум на прибоя, който долиташе през отворения прозорец на конферентната зала, Марк им обясни какво трябва да направят.

— Както знаете, Тинтара е много малък остров — каза той. — Но в по-голямата си част е джунгла, а в джунглата е лесно да се изгубиш. В това учение един от техниците ще играе ролята на тежко ранен гражданин, който няма никаква представа как да оцелява в екстремна обстановка, нито медицински познания. Приклещен е някъде на Тинтара. Трябва да го намерите и да го спасите. Дотук лесното, но има още три неща. Първо, времето ви притиска. Имате един час да намерите ранения и да го транспортирате до медицинския пункт в Първа база. Второ, единственото, което ще имате на разположение освен кибердрехите, е ловджийски нож — трийсетсантиметрово острие от импрегнирана срещу ръжда въглеродна стомана. И трето, трябва да се стараете да не бъдете елиминирани от някой от тримата ловци, които ще ви преследват.

— Ловци? — попита Джош.

— Да. Ето това е ловец — отвърна Марк и вдигна покривката над сферичен предмет с диаметър около четирийсет и пет сантиметра. — Могат да се движат във въздуха, по земя, дори под вода. И са много бързи. Създадени са за спасителни операции, прекалено опасни за хора. Имат сензори, които могат да се програмират да търсят определена цел. В това учение са програмирани да открият три човешки същества — двама мъже и една жена.

— Ясно — каза Маико. — И какво ще направят, като ни открият?

— В кибердрехите ви има сензори. Щом ловците се приближат прекалено до вас, ще се прицелят в сензора и ако го улучат, сте вън от играта.

— Нещо като пейнтбол.

— Точно така.

— Насам — каза Пийт. — Към полянката. Долавям сигнал. — И се втурна напред, а Маи и Джош бързо го последваха. Стигнаха до малка полянка и клекнаха.

— Определено се свързвам — потвърди Пийт. Гледаше малък пластичен екран, увит около ръката му и вплетен в плата на киберкостюма му.

Опитваха се да се закачат за сателита от петнайсет минути, за да фиксират целта си. Сензорите в кибердрехите им трябваше да се свържат със сателита над Тинтара. Така щяха да влязат в компютърната система в Първа база, а оттам — в интернет. Проблемът беше, че или Марк нарочно им късаше връзката, за да направи всичко по-трудно, или имаше някакъв мрежови проблем, който нямаше нищо общо с учението. И в двата случая беше невъзможно да получат точна информация за целта.

— Добре — каза Питър и потупа един мек панел под екрана. — Май се връзвам.

Сателит на хиляди километри над главите им следеше непрекъснато какво се случва на острова и в океана около него. Работеше най-вече за целите на отбраната, но с него можеше да се открие всичко, по-голямо от монета от десет цента. Можеше да улавя и телесната температура на животните. По този начин Пийт се опитваше да намери следа от човешко присъствие на усамотения остров.

Насочи детектора на сателита към средата на острова. Там се намираше Първа база. Видя очертанията на сградите над земята.

— Превключи на инфрачервено засичане — каза Маи.

Пийт натисна някакви бутони и изображението веднага се смени. Сградите изчезнаха и на тяхно място се появиха светлинни петна — инфрачервените отпечатъци на над 800 души и техните машини. Пренасочи детектора и тогава всички видяха няколко светли точици близо до базата, които се движеха по пътищата. Трябваше да хванат сигнал далеч от главните шосета. Пийт отново натисна бутоните и изображението се промени. Стори му се, че вижда съвсем малка точка светлина в най-южната част на острова.

Екранът потъмня.

— Да му се не види! — възкликна Джош.

— Прекалено много съвпадения, за да става въпрос за проблем с мрежата — каза Маико.

— Както и да е, няма значение — отвърна Пийт, угаси екрана и се изправи.

Тогава чуха бръмченето. Обърнаха се и видяха ловеца над дърветата на десетина метра от тях.

Нямаше къде да се скрият. Ловецът можеше да ги намери дори да бяха извън полезрението му. Но въпреки това се мушнаха в храстите и запълзяха към по-гъстата растителност, където по-трудно щяха да бъдат засечени.

Лежаха неподвижно във влажните треви и храсти. Ловецът се приближи и забръмча над главите им. Изведнъж от сферата се чу остър тракащ звук, но не успя да уцели сензорите им.

Джош беше най-близо до границата на гъстата растителност. Около него се преплитаха увивни растения, а един бръмбар прелетя съвсем близо до лицето му. Насекомото се спря, размаха антенките си и продължи. Джош премести леко ръка и напипа твърд назъбен предмет. Малък камък. Стисна го здраво.

— Маи, Пийт — прошепна той. — Ще се опитам да направя нещо. На три се отдалечете от мен в противоположни посоки, но не се показвайте над храстите. Едно, две, три!

Джош не видя, по-скоро усети как Пийт и Маи тръгнаха. Сферата над главата му се завъртя. Джош погледна към машината над растителността. Тя се обърна към Маи, след това зави на 180 градуса и подгони Пийт. Джош се надигна и хвърли с всички сили камъка.

Той профуча покрай ловеца. Машината се завъртя и стреля по Джош, който отново се шмугна под храстите. Ловецът стреля отново и пак пропусна. Джош се спъна, строполи се върху голям камък и се сви.

Ловецът го гледаше директно отгоре. Джош се опита да изпълзи под прикритието на растителността, но без успех. Машината се приближи. Беше на не повече от пет метра от него, когато се чу силен трясък и тя се заклати. Джош зърна как Маи приклекна. Не я видя да хвърля камъка, но очевидно се целеше по-добре от него.

Ловецът се обърна към нея, но в този момент Пийт изскочи и хвърли камък по него. Камъкът удари целта, ловецът издаде пронизителен свирещ звук и падна на земята.

Джош, Маи и Пийт си плеснаха ръцете.

— Точна стрелба — каза Джош.

— Имах буйна младост — отвърна Пийт.

— А сега какво? — попита Маи. Дишаше тежко от усилието. — Може и да греша, но ми се стори, че видях следа на юг точно преди екранът да угасне.

— И аз я видях — каза Пийт и изведнъж се изпълни с енергия. — Но площта е голяма.

— Почакайте — обади се Маи. — Изгубихме сигнала, но изображението още трябва да е в паметта на системата.

— Права си — отвърна Пийт. Докосна панела на ръката си и отвори браузъра за файлове. Намери последното изображение преди угасването на системата. В единия край на екрана се виждаше изолиран, неподвижен инфрачервен отпечатък.

— Запази го — каза Джош. — Ето така. Какви са координатите? — Извади карта на острова на своя екран, въведе координатите и ги сравни с отпечатъка. След това си погледна часовника. — Нула цяло и трийсет и четири секунди на запад. Да вървим.

Инфрачервеният отпечатък беше на по-малко от сто метра, но между тях и целта им имаше стръмен склон, обрасъл с гъста растителност. По всичко личеше, че човекът, когото търсят, е в малка пещера на върха на скалисто образувание. Чрез връзка със сателита можеха да намерят най-бързата пътека през гъстата растителност, но не разполагаха с този лукс.

Вървяха и се ориентираха по картата на екрана на Джош. За пет минути успяха да се приближат само на двайсет метра до целта.

Наближаваше пладне. Слънцето грееше почти директно над главите им и температурата до земната повърхност беше над 40 градуса при почти 100 процента влажност. Кибердрехите охлаждаха телата им чрез течен азот, който циркулираше в сложната мрежа от капиляри, преплетени в плата. Но това нямаше дълго да им върши работа.

— Хей, момчета, спрете за секунда — извика внезапно Маи.

Пийт и Джош бяха на няколко крачки пред нея. Спряха и се обърнаха едновременно.

— Само при мен ли е така, или вие също се загрявате?

Двамата бяха прекалено потънали в сеченето на храсти с ловджийските ножове, за да забележат промяната.

— Сега като го спомена… — каза Джош.

— Още един малък подарък от Марк. Край с температурния контрол — отбеляза Маи.

И изведнъж ситуацията се влоши още повече. От трите киберкостюма се чу приглушено бръмчене и те изгаснаха едновременно.

— Какво, по дяволите…

— Целият костюм се изключи — каза троснато Джош, докато се взираше невярващо в угасналия екран на ръката си.

— Обзалагам се, че работят само сензорите за проклетите ловци — добави Пийт.

Почти веднага след това чуха познатото бръмчене. Точно пред тях сред клоните бе застанал ловец. Скриха се в храстите, но беше прекалено късно. Сферата се показа през сплетените увивни растения на не повече от метър и половина пред Маи и стреля. Откъм гърба на киберкостюма й се чу аларма.

Джош и Пийт отвърнаха незабавно. Пийт скочи нагоре и удари машината с ножа. Острието беше наточено и здраво и потъна на пет сантиметра в устройството, прекъсна веригите му и го повреди. Сферата изхърка тихо, падна тежко на земята и светлинките й угаснаха.

Джош и Пийт продължиха напред, а Маи се отправи в обратна посока — към Първа база.

Проправянето на път през растителността беше изтощително. Двамата се потяха обилно, киберкостюмите им вече бяха безполезни и подгизнали. След десет минути спряха да си поемат дъх. Пийт си погледна часовника.

— Остават ни деветнайсет минути. Ще ни трябват поне десет да транспортираме пациента до медицинския пункт в Първа база. Хайде, да вървим. — Помогна на Джош да се изправи и продължиха напред.

След още две минути рязане на клони и лиани стигнаха до полянка. От нея джунглата приличаше на зелено-кафява мъгла, надвиснала на каменистия терен. На североизток беше най-гъста, а на югозапад се разреждаше. В средата на по-рядката растителност забелязаха скалист хълм. Беше може би най-високата точка на острова. Половината бе покрит с гъсти храсталаци, над които се издигаха две акации, задушени от лиани. Като се вгледаха по-внимателно, различиха тъмен кръг — вход към пещера.

Тръгнаха бързо през полянката, като внимаваха за ловци. Стигнаха до скалите необезпокоявани и се опитаха да намерят проход. Входът на пещерата беше на не повече от десет метра над тях.

— Колко време ни остана? — попита Джош.

Пийт си погледна часовника.

— Имаме четири минути да стигнем до човека.

Джош не отговори, а се хвърли в изпълнението на задачата с още по-голям ентусиазъм. Преряза мрежа от тънки увивни растения, които падаха, щом острието ги докоснеше. Най-накрая стигнаха.

И двамата дишаха тежко, приведени и подпрели ръце на коленете си. Джош примижа.

— Нещо ме прободе — изпъшка той и Пийт се обърна към него. — Ще мине.

Пийт сложи длан на подгизналия му гръб и каза:

— Точно пред нас е, в края на пътеката.

Джош вдигна очи към тясната пролука между два стърчащи камъка, зад които започваше непрогледният мрак на пещерата.

Докато се спускаха между камъните, се чувстваха напълно оголени. Знаеха, че това е прекрасна възможност за ловеца да стреля по тях, затова се втурнаха напред, размахали ножове. Тръгнаха по пътека, оградена отляво с каменна стена. Отдясно имаше непроходима мрежа от сплетени лози и лиани. Още шест крачки и стигнаха до пещерата.

Хладната сянка им се стори като панацея, но нямаха време да й се наслаждават.

— Имаме най-много минута, за да го намерим — каза Джош и влезе по-надълбоко в мрака.

Трябваше им малко време за адаптация на зрението, но постепенно започнаха да виждат форми. От двете страни стърчаха камъни. Под краката им имаше вонящ мек килим от гниеща растителност.

Джош се спря за миг и се наведе, притиснал хълбока си с ръка.

Сякаш всеки миг щеше да се свлече.

— Добре ли си? — попита го Пийт.

Джош кимна немощно, нямаше сили да говори.

Чуха шумолене навътре в пещерата. Лъч от фенерче проряза мрака и двамата видяха силует на човек, застанал в една каменна ниша. Лицето му бе огряно от ослепителна светлина.

Човекът слезе от нишата, за да ги посрещне, и лъчът на фенерчето заподскача. Накрая угасна.

— Толкова се радвам, че ме намерихте — каза човекът и вдигна ръка. В нея имаше малка метална кутия. Направи още една крачка към Джош и Пийт и те най-накрая го видяха.

— Марк!

— Играта свърши — каза Марк. Натисна едно копче на устройството и сензорите, вградени в гърбовете на киберкостюмите им, изпищяха. Звукът отекна в скалите.

— Добър опит, момчета, но се провалихте — каза Марк и им подаде по една бутилка вода. — Поуката е — не се доверявайте на никого!

17.

Централата на ЦРУ, Лангли, Вирджиния

Високият мъж със сив костюм, синя вратовръзка и очила „Армани“ с рамки от черупка на костенурка седеше начело на дълга маса от орехово дърво и четеше доклад. Асистентът му — по-млад, по-нисък мъж с черен костюм и сива вратовръзка — почука на стъклената врата и влезе. Мина през цялата стая и отиде до масата. По-високият му даде знак да седне и попита:

— Какво има?

— Ето това, господине. Току-що пристигна от британското контраразузнаване. — И асистентът плъзна по гладката орехова маса лист хартия.

Високият мъж зачете мълчаливо, след това се облегна в стола си и свали очилата.

— Пълни глупости — каза той и впи черните си очи в асистента.

— Но британците го приемат твърде сериозно, господине. Обявили са пълна бойна готовност за въздушна терористична атака.

Високият го изгледа скептично.

— И мислиш, че знаят нещо, което ние не знаем? Нещо, което се планира на американска земя?

По-младият сви рамене.

— Има и друго.

Лицето на високия остана безизразно. Асистентът му подаде друг лист и той отново си сложи очилата.

— Дойде от ФБР преди час — каза асистентът, когато началникът му се зачете.

След минута високият върна листа на масата.

— Отново предположения.

— Възможно е, господине. Но идва от оперативен работник на терен Фреди Нелсън.

— Нелсън? Е, това обяснява нещата. Значи наистина са пълни глупости.

Асистентът си позволи да се усмихне леко. Нелсън беше прочут във ФБР — и недолюбван от консервативните служители на ЦРУ. Някои го смятаха за герой, други — за глупак. Да кажеш, че Фреди Нелсън не е отборен играч, беше все едно да твърдиш, че Бил Гейтс е прилично заможен. Но Нелсън имаше повече скалпове на колана от който и да е друг оперативен работник и това беше единствената причина все още да получава заплата от ФБР.

— Очевидно Нелсън е вървял по своя следа и е бил под прикритие. Не е казал нищо на никого, действал е сам.

— Да, типично за него. Не разбирам защо нашите приятели от ФБР още го търпят.

Асистентът кимна.

— Изглежда обаче се е натъкнал на нещо голямо, господине. Изчезнал от полезрението на началниците си преди три дни, просто се изпарил. А вчера най-ненадейно пуснал този доклад. Бил е в Южна Калифорния. Казал, че е близо до източника. Помолил за подкрепление, искал всичко да е готово до следващото му обаждане до централата.

— Ха! И?

— Тази сутрин вълните са изхвърлили трупа му на плажа в Санта Барбара.

18.

Първа база, Тинтара

Обучение на „Е-форс“, дванайсета седмица

— Край! Край!

— Добре, добре! — Стефани натисна с всички сили джойстика и се отпусна на седалката. — Никога няма да се оправя с това нещо! — извика тя в микрофона на каската си толкова силно, че Марк и Маико си свалиха слушалките едновременно.

— Добре, Стеф. Пет минути почивка — прозвуча по интеркома дълбокият глас на Марк.

Стефани излезе от симулатора, обзета от раздразнение. Беше се опитвала да приземи „Биг Мак“ на скална тераса немного по-голяма от основата на летателния апарат, но всеки път не успяваше да прецени височината и толкова тежко спускаше машината, че долната й част се откъсваше и екипажът се сриваше във виртуална пропаст от 600 метра.

— Съжалявам, Марк — изсъска тя и се втурна към командната кабина. — Аз просто…

— Успокой се. — Марк я хвана за раменете. — Умрях поне десетина пъти, преди да се науча.

Маико ги посрещна на вратата на контролната кабина.

— Твой ред е — каза й Марк.

Докато тя си слагаше слушалките, централният компютър, наричан на галено „Сибил“, проговори с мек женски глас.

— Марк, сигурно си забравил, че екипът трябва да се събере в компютърния център в 15 часа. Питър и Джош са на път. Том вече е там.

— Благодаря, Сибил — отвърна Марк. — Бях забравил.

Стигнаха до компютърния център няколко секунди след Пийт и Джош. Те изглеждаха освежени и бяха с нови гащеризони — стандартната униформа за всички в Първа база. Платът на дрехите им беше изтъкан от поликарбонови нишки. Всеки гащеризон тежеше под сто грама, но материята беше здрава като коприна и изглеждаше по подобен начин. Двамата току-що бяха преминали един от най-тежките и кървави курсове за оцеляване в екстремни ситуации.

Том вдигна ръка за поздрав, когато Пийт и Джош влязоха.

— Добре ли върви работата, момчета? — попита той.

— Не можем да се оплачем. Сигурно е ужасно по цял ден да превиваш гръб над клавиатурата — отвърна Джош.

— Така, слушайте всички — каза Марк. — Това е рутинна ежеседмична оперативка. Как се чувствате?

— Като оставим настрани, че днес разбих самолета шест пъти — добре — отвърна Стефани.

Джош я изгледа озадачено.

— Още не си успяла да приземиш „Биг Мак“?

— Не, не съм, умнико. Съжалявам, че те разочаровах. — Тя се овладя и пое дълбоко дъх. — О, виж, аз… Днес не ми е ден.

Джош вдигна ръце.

— Извинявай.

— Всъщност искам да ви кажа нещо — обади се Том Ериксън, който седеше зад компютъра. Пред очите му плуваше холографско изображение. Над точката, в която се сливаха червените и зелените лъчи, имаше текст.

— Сибил — каза той, — прожектирай картата на земното кълбо на големия екран, моля.

Том извъртя количката си и останалите също се обърнаха, когато стената зад тях светна.

— Не искам да всявам паника, но прихванах странна информация от разузнаването.

— Какво значи това? — попита Джош.

— Ами както знаете, Сибил следи целия трафик от данни на планетата. И също като интернет търсачка сортира информацията според предварително зададени критерии. Най-полезните източници са тайните служби и военните. — Рояци светлинки грейнаха край Вашингтон, Лондон, Москва и Пекин на картата. — През последните няколко дни се наблюдава повишена активност от страна на американските и европейските разузнавателни служби. Доста си говорят. От вторник досега Сибил е засякла не по-малко от 1800 комуникации между ЦРУ и британското контраразузнаване. Очевидно очакват нещо да се случи.

— Имаш ли представа какво? — попита Пийт.

— Никаква. Те или знаят всичко и са наложили пълно информационно затъмнение, или имат само сигнал, но никакви конкретни доказателства.

— Добре — каза Марк. — Продължавай да наблюдаваш, Том. Когато засечеш по-ясна информация, веднага ми съобщи.

Канеше се да добави още нещо, когато влезе един техник.

— Господине?

Марк се приближи и техникът зашепна в ухото му. Марк стана сериозен, обърна се към Маико и каза:

— Може ли да поговорим насаме?

Излязоха в пустия коридор. През големия прозорец се виждаше как лекият вятър разклаща палмите.

— Какво има? — попита Маико.

— Лично е. Става въпрос за майка ти. Получила е удар.

Маико се втренчи в него, беше толкова шокирана, че лицето й не изразяваше нищо. Изведнъж обаче проумя всичко.

— Трябва да вървя — извика тя и започна да се оглежда, сякаш търсеше изход.

Марк не сваляше очи от нея.

— Нищо не разбираш! — извика тя.

Той прокара длан по челото си и каза сериозно:

— Да… да, разбира се, Маи. Остави на мен.

19.

В 2:54 следобед Джош се събуди от алармата до леглото му. Само преди шест часа бе завършило упражнението му за 48-часово лишаване от сън.

— Марк е — каза гласът от другата страна на линията. — Бързо идвай в компютърния център.

Все още сънен, Джош завари там Марк, а Пийт влезе след няколко секунди. След това дойде и Стефани, която идваше от хангара, където получаваше инструкции как да използва Къртицата.

— Какво става? — попита Джош, когато всички се събраха около компютъра на Том.

— Преди трийсет минути комуникациите на ЦРУ прегряха — отвърна Том. — Американското и британското правителства са обявили най-висока степен на бойна готовност. Но не е съобщено публично.

— Нещо по-конкретно?

— Опитвам се да разбера. Сибил анализира обмена на информация. Всичко, разбира се, е кодирано. Зададох на системата задача да отдели ключовите думи в разузнавателния трафик. Ето. — Холографското изображение пред очите на Том се смени и той замърда пръсти по металната повърхност, върху която бе прожектирана клавиатурата. — Това са трите най-често срещани.

Появиха се три реда цифри.

— Това е РСА2 код — каза Джош и изведнъж се разбуди напълно. Беше изпълнен с енергия от възможността най-накрая да приложи познанията си по криптография.

— Какво е това? — попита Пийт.

— Това е като системата, използвана за кредитните карти — намеси се Том. — Зависи каква е степента на кодиране, но повечето кодове се смятат за неразбиваеми.

— Да, това е така за търговските трансакции — добави Джош. — Почти невъзможно е да бъде разбит ПИН кодът ти или банковата ти парола. Но ако разгледате тези поредици от цифри, ще видите, че могат да бъдат разделени на по-малки сегменти.

— Том — каза Марк, — можеш ли да ги изведеш на големия екран?

След няколко секунди на стената се появиха цифри, големи по трийсет сантиметра.

— Изчислено е, че за разбиването на най-добрите кодове е необходимо всички компютри на планетата да работят заедно само по тази задача за нещо като 12 милиона пъти възрастта на Вселената — каза Джош. — Но този код не изглежда особено сложен.

— И имаме едно страхотно предимство — добави Том и потупа с любов бюрото пред себе си. — Единственият квантов компютър в света.

— Добре, Сибил — обади се Джош. — Мисля, че шапкарите са използвали трета степен факторизация, за да получат тези числа. Което означава, че трябва да обърнем процеса. Да вземем първата редица от цифри — 657609873. Какво ти говори тя?

Всички погледи бяха впити в големия екран. Синтезаторният глас на Сибил разцепи тишината.

— Най-точно съвпада РЕХКТХИ.

Всички мълчаха известно време, но после Том се изсмя.

— Супер! Това е майката на Си 3 Пи О, нали?

Джош седна и прокара пръсти през косата си. Имаше тъмни кръгове под очите. Наведе се напред, подпря лакти на коленете си и се загледа в екрана. После изведнъж се изправи. Всички се обърнаха към него.

— Сибил — каза той след дълга пауза. — Добър опит. Да погледнем втората поредица цифри — 6858876568.

Отново настъпи тишина. Том премяташе писалка в лявата си ръка.

— Най-близкото съвпадение е ХИДЖХКИО.

Том хвърли писалката върху конзолата, закачена за инвалидната му количка.

— Добре — въздъхна Джош. — А сега, Сибил, третата поредица — 7876345256.

Настъпила тишина, след това компютърът каза:

— СЛЕДИ НОЖ САЛ.

— О, за бога! — възкликна Пийт.

— Всичко е наред, това е анаграма — обади се Джош. — ЛОС АНДЖЕЛИС.

Марк погледна криптографа и кимна.

— Значи ченгетата подозират, че нещо голямо ще се случи в Лос Анджелис.

— Да, но най-вероятно нямат представа какво или са кодирали останалата информация. Не успя ли да изолираш и други ключови думи, Том?

— Не.

— Което значи, че и ние нямаме никаква представа какво предстои да се случи.