Извънредна ситуация

39.

Калифорнийски конферентен център, Лос Анджелис

Когато започна блъскането, Кайл Форман седеше на пода, облегнат на вратата, и трепереше силно. Нямаше представа откога е в тази поза. Мислеше само за Санди и за бебето, което никога няма да види.

Виковете го извадиха от паниката. Отначало не можа да разбере откъде идва звукът. След това осъзна, че чува човешки глас и думкане по вратата.

Изправи се и видя, че над дръжката на вратата има стъклен панел. От другата страна се виждаше силует. Показа се и лице, омазано с кръв и мръсотия. Викаше нещо и кашляше. Сенаторът най-сетне дойде на себе си и чу какво му крещи мъжът.

— Отваря се от вашата страна!

— Заключена е — извика той в отговор.

Гърдите му се разкъсваха от вдишаните сажди и последва тежък пристъп на кашлица. Огледа пода и стените, търсеше нещо, с което да разбие вратата. Видя някаква сянка встрани и изпълзя до нея на четири крака. Беше слязъл под стелещия се дим, но той все още дразнеше гърлото му. Почти бе стигнал до предмета, когато усети как стомахът му се обърна и устата му се напълни с киселини.

Още едно усилие и успя да се добере. Беше метална кутия. Поряза се на острия й ръб. От едната й страна напипа висяща жица. От другата имаше копчета и релета. Приближи се и видя, че е усилвател от звуковата система.

Както беше клекнал, Форман взе усилвателя и го вдигна към вратата.

— Отстъпи назад — извика той.

Удари устройството в стъклото, което се пукна, но не се счупи. Замахна отново и този път стъклото се разби на парчета. Окуражен, продължи да блъска с всички сили металната кутия в дървената част на вратата. След още четири замахвания се изтощи и отново му се догади. Спря и се опита да успокои дишането си.

През отвора прелетя малка раница, след това се появи крак, торс, ръка. Човекът едва мина през тясната пролука и се поряза на счупеното стъкло. Беше кльощав младеж с много къса коса, кръгли очилца и суичър на четирийсет и деветките. Едното стъкло на очилата му беше пукнато. Слабото му лице бе мръсно и порязано от носа до лявата буза.

— Попаднах в капан в тоалетната — каза той. — Цялата шибана сграда се разтресе. — Беше на ръба на истерията. Наведе се, вдигна раницата и я метна на рамо. Чак тогава позна Форман. Понечи да каже нещо, но сенаторът го хвана за ръцете.

— Как се казваш?

— Дейв — каза задъхано хлапето. — Дейв Голдинг.

— Дейв, блокиран ли беше изходът, откъдето дойде?

— Залостен от външната страна. — Кимна и пое дълбоко дъх. — Пред него падна носеща греда.

Форман погледна назад към металната врата в другия край на коридора.

— Можем да минем само от едно място — каза той. — Трябва да се върнем към залата.

— Но горещината…

— Нямаме избор. Хайде.

С приближаването към вратата светлината ставаше все по-червена. Форман докосна преградата и бързо отдръпна ръка. Свали си сакото, уви го около дланта си и бутна вратата. Заяждаше.

— Помогни ми — каза той. — Свали си суичъра.

Дейв съблече дрехата, уви я около ръцете си и започна да напъва с всички сили плъзгащата се метална врата. Тя поддаде, но започна да им пари на пръстите. Дейв отскочи назад. В очите му бяха избили сълзи, целият трепереше от болка. Уви пак блузата около ръцете си и забутаха вратата. Тя се открехна половин метър. Достатъчно. След миг вече бяха от другата й страна.

„Зала А“ беше изпълнена с дим, стонове и предсмъртни хрипове. Трябваше да затворят съзнанието си за тях, за да продължат напред. Добраха се до най-близката стена, която беше пукната и изцапана с кръв. Пламъците осветяваха помещението в червено, оранжево и от време на време — в лилаво.

Стигнаха до другия край на залата. Форман се опитваше да си представи разположението й спрямо останалата част на сградата. Почти не бе обърнал внимание на рецепцията и главното фоайе, когато пристигна. Тогава мислеше само как да стигне до стаята си и да остане сам. Колко прост беше животът преди.

— Трябва да спра — каза Дейв. Дишаше тежко.

Сенаторът усети как димът и саждите полепват по гърлото му. Подпря се на стената до младежа. От мрака изплуваха два приведени силуета. Бяха на възрастна двойка — жената куцаше, а мъжът я подкрепяше. Дрехите им бяха разкъсани и обгорели, а лицата — нарязани и окървавени. Пожарът хвърляше морави отблясъци по белите им коси.

Когато се приближиха до стената, жената се препъна и падна в ръцете на Форман. Двамата с възрастния мъж успяха да я хванат, преди да се строполи на земята. По лицето й се стичаха кръв и сълзи.

На няколко метра от тях стената се беше срутила. Димящите й останки лежаха в огромен полукръг в залата. Под тях сигурно имаше стотици трупове. През дупката се чуваха трясъци от падащи тухли, стонове, лееща се вода, съскаща пара. Форман погледна надолу и видя, че отвън, до срутената стена, тече вода. До останките имаше огромен пробит парен котел. Вонеше на горящ каучук, овъглена коса и изгоряла плът.

Възрастната жена вдигна очи към лицето му и очите й светнаха, когато го разпозна. Имаше голяма рана на слепоочието и множество порязвания по бузите и под очите. От едната страна на носа й стърчеше стъкло.

— Мисля, че кракът й е счупен — каза възрастният мъж с дрезгав глас.

— Трябва да се измъкнем оттук — отвърна Форман. — Може да има още бомби.

Това предположение стресна останалите трима.

Дейв се отблъсна от стената.

— Хайде. — Взе ръката на старата дама и я преметна през раменете си.

Форман докосна ръката на мъжа и каза:

— Дайте на мен. — Подхвана жената от другата страна и тръгнаха покрай останките от разрушената стена.

— Не се докосвайте до водата — предупреди ги Форман. — Може да ви удари ток.

Нагазиха в изпадалите тухли и стигнаха до място, където стената бе напълно разрушена. Видяха част от главното фоайе. Беше осветено отвън, а и вътре все още работеха няколко луминесцентни лампи. Висяха на жиците си от тавана, поклащаха се заплашително и хвърляха зловещи сенки над трагичната сцена.

Фоайето беше огромно — почти шейсет метра на дължина и ширина. Беше очевидно, че епицентърът на експлозията е някъде зад рецепцията. Там всичко беше напълно изличено, виждаха се само грозна черна дупка, изкъртени тухли, греди, купчини дървени и пластмасови парчета, части от човешки тела. Дрехите на жертвите горяха.

Тук въздухът беше малко по-чист, но огънят беше по-силен. Пламъците пълзяха по стените към залата и стигаха чак до тавана. Към главния вход, чиято рамка бе изкъртена и превърната в купчина изкривен метал, имаше още обгорени трупове. На метър пред тях под слабата светлина и вечно местещите се сенки лежаха откъснати крака. Горната част на тялото липсваше.

Забелязаха раздвижване и от дима изплуваха силуети. Млад мъж и млада жена се бяха привели над две тела сред отломките. Дейв и сенаторът положиха възрастната жена на пода и Форман клекна до нея.

— Как се казваш? — попита той.

Тя вдигна лице и промълви нещо. Той се наведе още към нея, а съпругът й клекна от другата й страна.

— Казва се Нанси. Аз съм Марти Гардинър, г-н Форман. — Гласът му трепереше.

— Нанси. Изчакайте тук с Марти. Ние ще проверим главния вход. — Погледна към Марти и той кимна. Форман сведе очи, сакото му бе все още увито около ръката му. Разви го, сгъна го, повдигна главата на Нанси и внимателно го подложи под нея.

Дейв вървеше към групата хора на няколко метра от тях и Форман го последва през димящите отломки.

— Стийв! — възкликна Дейв, когато стигна до един от ранените. След миг видя и Тод Евънс на пода. — Тод!

Лицето на Тод бе изкривено от болка. Ръката му беше покрита с кръв. От плътта между китката и лакътя стърчеше кост, а ръкавът му бе подгизнал в червено. До него лежеше момиче. Роклята й бе раздрана на ленти, а отпред беше алена. До тях бе клекнала млада жена и плачеше неутешимо.

Стийв се изправи, когато Форман се приближи, но сенаторът не му обърна внимание, а се наведе над момичето. Тя вдигна към него помътнелия си поглед. Той провери пулса й, обърна се към другата млада жена и попита:

— Приятелка ли ти е?

— Това е сестра ми Джени.

— Трябва да я изкараме оттук.

Дейв се приближи и попита Джени:

— Можеш ли да станеш?

Тя кимна едва доловимо.

— Мисля, че да.

— Как се казваш? — попита Форман другото момиче.

— Мартина.

— Добре, Мартина. Отдръпни се малко назад. Дейв, хвани Джени отляво. На три.

Вдигнаха момичето и то се олюля.

В този миг чуха вик зад себе си. Марти Гардинър крещеше:

— Не!

Форман се обърна към Стийв и Мартина:

— Хванете Джени от двете страни и я изведете през главния вход. Ще умре, ако не получи веднага помощ. Тод, ти тръгвай с тях.

Форман се върна при семейство Гардинър, а Дейв помогна на Тод да се изправи. Той успя да се задържи на крака и окаяната група тръгна към изхода.

Вървяха бавно. Главното фоайе приличаше на бойно поле. Мраморният под бе покрит с тухли и мазилка. Край тях лежаха бетонни плочи и парчета стъкло, някои от които стърчаха нагоре като сталагмити. Други пък представляваха истинска опасност, полегнали незабелязано на земята. Мартина и Стийв вървяха напред с Джени, следвани от Дейв и Тод.

Джени се спъна и политна. Стийв и Мартина я хванаха точно преди да се строполи на земята, но тогава Стийв залитна и се наниза на метален кол, стърчащ от парче бетон. Извика от болка, притисна раната си и пусна Джени. Дейв се хвърли напред и я хвана точно преди да падне.

Трябваха им няколко секунди, за да се овладеят. Стийв плачеше от болка. На тениската му се появи червен кръг, който започна да нараства. Младежът едва дишаше, но петимата някак успяха да стигнат главното фоайе.

Рамката на главния вход беше почти напълно разбита и от нея стърчаха остри като ножове стъкла. Отвън се виждаха още пламъци. Стълбите, които водеха към голям площад и обградена от дървета улица зад него, също бяха покрити с отломки. Буйна вада от спукана тръба наводняваше пода край вратите и влачеше едри късове бетон и мрамор. Една от главните подпори до вратата се беше срутила и разбила на парчета, които бяха затиснали няколко трупа.

— Насам! — извика Дейв, тръгна напред и започна да си пробива път през хаоса.

Тод вървеше след Стийв и двете момичета. Когато приближиха вратата, усетиха хладния нощен въздух.

Дейв изостана, за да помогне на Тод да излезе. Долови странно движение вляво — нещо трепна и се сви. Обърна се и видя във въздуха да пръска кръв. Хвърли се инстинктивно на пода и забеляза как Стийв и двете момичета потрепериха. Мартина и Стийв се откъснаха от ранената девойка, която остана права с умолително протегнати ръце, и сякаш за миг времето спря. После краката й се подгънаха и тя падна назад.

Дейв изпълзя от вратата и като по чудо избегна куршумите, които посипаха мястото, на което бяха застанали. Дръпна Тод надолу и изрева:

— Мамка му!

Тод се приземи тежко и закрещя от болка, но Дейв сякаш не го чуваше. Придърпа приятеля си обратно в главното фоайе извън обсега на огъня. Погледна назад към вратата и видя, че другите трима лежат разкривени в локва кръв, която се разливаше по мраморния под.

40.

Стъкла и смачкани парчета метал бяха изхвърчали на сто метра от конферентния център. Фреди Бантели се движеше с лекота през тях. Пътят бе покрит с отломки и залят с бензин и вода, а въздухът бе изпълнен с дим и прах.

Макнали нареди на Бантели да спре на десет метра от разбития главен вход. Капитанът отвори вратата.

— Изчакайте малко — извика той в кабината, но Бантели вече беше слязъл и притичваше около предницата на колата.

— Мамка му! — прошепна гневно Макнали и пое дълбоко дъх. — Добре, Бантели — извика той. — Така и така си слязъл, провери главния вход. Аз ще посоча пътя на другите коли. И недей — повтарям, недей! — минава през вратата. Разбра ли?

— Разбрах.

— Проклето хлапе — изсъска Макнали към останалите трима пожарникари. Двама от тях нагласяха кислородните си бутилки, а Раул Бургос се пресягаше към дръжката на вратата. Макнали погледна назад над главите им. В ръката си държеше фенер, имаше лампичка и на каската. Виждаше как другите камиони на Девета команда спират на няколко метра от тях. И тогава през грохота на разрушението и паниката се чу стрелба.

Някакво шесто чувство му подсказа какво се случва, колкото и невероятно да бе то. Чу как един от колегите му отзад извика, хвърли се на пода и удари коляното си в остро парче метал. То сряза крачола му и по крака му се разля болка.

— Стойте тук! — извика той назад и въпреки болката изпълзя под колата. Претърколи се и застана с лице към главния вход.

Тогава видя подметките на Бантели. Промъкна се към него и се озова в локва от кръвта на младия пожарникар. Момчето се тресеше. Макнали се пресегна към него изпод камиона, но тялото замря.

Макнали излезе от прикритието си и успя да издърпа Бантели в широката около метър сянка между колата и разрушената сграда. Свали маската му. Лицето на момчето беше побеляло. Повдигна го и видя, че гърбът му е разкъсан от тила до средата на гръбнака. От раната се лееше кръв и стърчаха кости.

Макнали седеше неподвижен с обезобразеното тяло на момчето в скута си и затвори безжизнените му очи. Тогава чу гласа на диспечерката. Тя се опитваше да звучи спокойно, но постепенно се предаваше на паниката.

— Девет-алфа. Какво става? Девет-алфа, моля ви, отговорете!

— Макнали — каза капитанът като на сън. — Има стрелба.

41.

— Конър! — извика Макнали по радиостанцията. — Сядай зад волана и се изтегляй. Бавно!

Екипът на задната седалка бе чул разговора с диспечерката. Стрелецът беше някъде високо. Инженер Джийн Конър пропълзя до предната седалка, приведен възможно най-ниско, за да не пострада от стрелбата.

Двигателят още бе включен. Конър седна на шофьорското място и включи на задна, превит на две, главата му беше почти под кормилото. Пожарната кола тръгна бавно назад и десетина куршума се забиха в предното ляво стъкло. Следващият откос раздроби предния десен прозорец. Два от куршумите се удариха в каската на Джийн Конър, пробиха я и се забиха във вратата сред пръски мозък. По лицето на Конър шурна кръв, той падна напред, а кракът му натисна газта.

Камионът избуча и задните му гуми се превъртяха. После пое внезапно назад и се заби в полицейска кола, която точно спираше зад него. Продължи да се движи, все едно се бе блъснал в детска количка, и все повече набираше скорост. Патрулката се завъртя, влетя през разбития вход на сградата и се удари в една висяща от тавана греда. Гредата се изтръгна от бетона над колата и горният й край се откачи. Тя се залюля за секунда на единствения си останал болт и падна като отсечено дърво. Двете ченгета в патрулката видяха всичко като на забавен каданс. Единият се пресегна към дръжката на вратата и дори успя да я открехне, преди гредата да се стовари върху колата и таванът да поддаде.

Навън пожарната кола се бе блъснала в камион от същата команда. Двигателят й виеше, а изпод колелата й се вдигаше дим, замириса на изгоряла гума.

На петнайсет метра от нея капитан Макнали седеше до мъртвия си колега, незащитен от стрелбата. През разбитите прозорци свистяха куршуми и вдигаха искри, когато се забиваха в отломките и рикошираха в металните греди и подпори. Макнали легна и запълзя възможно най-бързо към ударения пожарен камион. Тракането на куршумите в пода и остатъците от стената на разрушената сграда отекнаха след него.

Но изглежда Макнали имаше девет живота. Стигна до камиона и се скри от стрелбата. Отвори вратата и бутна трупа на Конър в пространството между двете предни седалки. Загаси двигателя и ужасното стържене на гумите в асфалта спря. Без да вдига глава, погледна в кабината. Раул Бургос, който бе седял най-близо до вратата, очевидно беше мъртъв — рикоширал куршум се бе забил в гърдите му. Мани Стайнбърг като че ли беше жив, но в безсъзнание — беше изхвърлен през задните седалки и се бе ударил в кислородна бутилка.

Макнали пропълзя към задната част на кабината, през която продължаваха да свистят куршуми. Провери пулса на Стайнбърг, разтресе го и го плесна през лицето.

— Мани! — извика той и отново го разтърси. — Трябва да се махаме!

Макнали излезе пръв, като влачеше след себе си замаяния Стайнбърг. Най-големият му страх бе, че стрелецът може да уцели резервоара на колата. Опитваше се да измисли как да се отдалечи от камиона и да стигне до следващото прикритие, когато отново чу стрелба.

— Господи! — възкликна той.

Идваше от втория камион. Макнали тръгна към задната част на колата от страната към сградата и видя три ченгета, приклекнали зад патрулка. Редуваха се да пускат куршуми по посока на стрелеца, после се снишаваха, за да се скрият от ответния огън. Полицаите прикриваха екипажа на другия камион, който се изнизваше от кабината.

Стрелецът пусна още няколко откоса към ченгетата, после започна да гърми по пожарната кола и пак се върна на полицаите. Но вниманието му бе отклонено. И четиримата пожарникари успяха да минат невредими. Макнали се спусна към колата, влачейки Стайнбърг след себе си.

Още три патрулки забиха спирачки зад първата. От тях слязоха шестима полицаи, скриха се зад първата кола и започнаха да стрелят по посока на снайпериста.

Макнали тъкмо се канеше да насочи полицаите извън обсега на стрелеца и да ги въведе в конферентния център, когато от площада между улицата и стълбището към главния вход долетя ужасен грохот. Никой не беше чувал подобно нещо. Всички се обърнаха да видят какво причинява шума и стрелбата напълно стихна.

— Какво, по дяволите, е това? — каза задъхано Макнали.

42.

Девет минути след като излетя от Първа база, Джош Томпсън намали скоростта и полетя над калифорнийския бряг на 18 000 метра височина. Свали самолета до 6000 метра, все още доста над нивото на пътническите полети към ЛАКС, и се свърза с компютърния център в Тинтара.

— Имате разрешение за кацане — каза му техник от Първа база. — Всички пътнически полети през окръга са отклонени или спрени. Спасителните служби са уведомени.

Разбитата сграда на Калифорнийския конферентен център беше точно под него. Джош включи скенерите за близко разстояние, които засичаха всичко — от вълните в нискочестотния спектър около 10 мегахерца до гама-лъчи с честота над 10¹⁹ херца. След това зададе на компютъра да филтрира това, което не беше свързано със ситуацията в конферентния център и околността. Пред него се появи холографско изображение на терена. Джош видя полицейските коли, пожарните камиони и престрелката на 6000 метра под него. Картината се придружаваше от радиосигнал и звук. Той се фокусира върху стрелеца, който се намираше на покрива на бензиностанцията срещу входа на комплекса. Но дори с технологията на борда на „Горила“ видя само маскиран човек, залегнал зад автомат.

Сниши самолета и успя да намери подходящо място за кацане на площада до главния вход на порутеното здание, като държеше под око и стрелеца на покрива. Когато летателният апарат приближи земята, Джош видя, че стрелецът смени позицията си, но все още не можеше да зърне лицето му. На десетина метра над повърхността „Горила“ се изравни с покрива на бензиностанцията. Човекът хвърли автомата, грабна някаква чанта и изчезна.

Джош реши да го остави. Най-важният му приоритет беше да стигне до конферентния център и да прецени ситуацията. Летателният апарат се спусна с грохот на осеяния с отломки площад. Джош спря двигателите, самолетът утихна и застина пред комплекса като летящата чиния на Клаату във филма „Денят, в който Земята спря“.

Точно си сваляше каската и се канеше да каже на компютъра да отвори кабината, когато на 506 мегахерца, честота, използвана най-често от лосанджелиската полиция, се чу глас:

— Това е територия на бедствие. Излезте от самолета с вдигнати ръце.

— Какво? — произнесе на глас Джош. След това си сложи пак каската и набра нещо на виртуалната клавиатура. — Марк — каза той в микрофона. — Като че ли имам проблем. Май местните не знаят, че идвам.

Известно време от другата страна на линията не се чуваше нищо.

— Прието, Джош. Опитваме се да оправим това, но там е истински хаос. Дай ми още минута. Край.

— Това е територия на бедствие. Излезте от самолета с вдигнати ръце — чу се отново по радиостанцията.

Джош погледна през плексигласовия капак на кабината. Сградата беше в ужасно състояние. Пожарът вътре още не бе угаснал, пламъците пълзяха по стените. Навсякъде имаше трупове, разкъсани от мощните експлозии и изхвърлени като парцалени кукли. Пред зданието бяха спрели десетина пожарни коли и поне още толкова патрулки. Но край тях се виждаха само няколко души. Джош предположи, че стрелецът не им е дал възможност да излязат от превозните средства.

— Тук „Горила 4“ — каза той в микрофона, а думите му бяха пренесени до източника на полицейското послание и до външните тонколони на самолета. — Трябва да имам разрешение за кацане. Тук съм, за да помогна.

Настъпи тишина. Първа база също мълчеше.

Джош изключи микрофона и изруга на глас.

— Няма официално разрешение за вашия летателен апарат. Повтарям, това е територия на бедствие. Излезте от самолета с вдигнати ръце — беше отговорът.

Джош погледна през капака и видя да се приближават четири ченгета с вдигнати пистолети. Другите бяха излезли от патрулките и ги прикриваха, насочили оръжия над покривите на колите. Една група държеше на мушка покрива на бензиностанцията. Останалите бяха взели на прицел „Горила“.

— Марк? — каза Джош с нарастващо безпокойство. — Имам нужда от помощ…

— Работим по въпроса, Джош. Изчакай малко.

Джош знаеше, че от него се иска само да седи вътре, без да мърда. Куршумите на полицаите можеха единствено да одраскат самолета. Но беше дошъл да върши работа и започваше да се изнервя. Каква беше тази бюрокрация, за бога?

— Излизам — съобщи той на Първа база.

— Не, Джош, не го прави…

Но Джош изключи микрофона и слушалките и започна да си сваля каската. Пръстът му се задържа за известно време над виртуалната клавиатура и след миг колебание той отключи капака и го остави бавно да се вдигне нагоре.

Четиримата полицаи навън спряха да крачат към него и залегнаха. Държаха го на прицел, докато излизаше от самолета и слизаше по стълбите от кабината. Стъпи на земята и се обърна бавно с вдигнати ръце. Две от ченгетата затичаха към него, сграбчиха го за китките и го закопчаха. Поведоха го към най-близката патрулка.

Джош съобщи на хората, които го задържаха, името и целта на посещението си, но реши да не им казва нищо повече. Пожарните коли вече се опразваха. Шланговете влизаха в действие и екипажите се втурваха в сградата. Двама полицаи се затичаха към младежите, повалени от куршумите във фоайето. Капитан Джеймс Макнали покри труповете на колегите си, които лежаха един до друг до стената на конферентния център. След това влезе в сградата заедно с останалите от Девета команда.

Джош седеше в патрулката, пазен от един-единствен полицай — млад мъж, който приличаше на подплашен заек. Синята му риза бе подгизнала от пот. Бяха на предните седалки на колата, ченгето бе опряло пистолета си в лявото слепоочие на Джош и ръцете му трепереха.

Джош ставаше все по-неспокоен. Беше колкото разтревожен, толкова и гневен. „От една и съща страна на барикадата сме“, повтаряше си той. Тъкмо се канеше да каже нещо на младия полицай, когато към колата приближи друго ченге. От нашивките на ръкава му заключи, че е с по-висок чин. Полицаят отвори вратата и нареди на новобранеца да отиде в конферентния център.

— Вие сте Джош Томпсън — каза ченгето.

— Така ми се струва.

— И сте част от нещо, наречено „Е-форс“.

— Правилно.

— Какво правите тук? Разбирате, че сме малко нервни.

— Щом знаете името ми и откъде съм, не съм длъжен да отговарям на този въпрос.

Полицаят въздъхна.

— Направете ми това удоволствие.

— Скоро ще пристигнат още два летателни апарата, които ще превозят дотук колегите ми и специално оборудване — каза Джош. — Задачата ни е да спасим сенатор Кайл Форман. Смятаме, че е жив и е вътре в сградата.

Полицаят се взираше в него.

— ФБР?

— Не. Освен това сме готови да помогнем на спасителните екипи с всичко, което можем.

— Да, ще имаме нужда — каза уморено ченгето и погледна към катастрофалната картина. — И ако това лъскаво нещо там може да…

Но преди да довърши изречението, се чу оглушителен шум. След миг нещо с формата на гигантски хамбургер се спусна на площада на 15 метра от самолета на Джош.

— Май вашите хора са вече тук — каза полицаят с каменна физиономия.

43.

Дракон гледаше като поразен от гръм как самолетът на Джош Томпсън се появи от нощното небе и кацна на площада.

Качването му тук беше изключително рисковано, но необходимо. Нарежданията на поръчителите бяха съвсем ясни. Трябваше да се погрижи Форман да умре, ако е оцелял при първоначалните експлозии. За да се подсигури, трябваше да попречи на спасителните операции. Четиримата конници бяха много взискателни хора. Дракон уважаваше това.

Подслушваше полицейските честоти и така разбра, че екипите са само на минути от мястото. Вече бе решил, че е време да тръгва, когато видя футуристичния самолет да се появява от нищото. Беше напълно поразен. Грабна чантата си и побягна към вратата.

Ключът към успеха на всяка снайперистка мисия беше внимателно подготвеният път за отстъпление. Вратата на покрива бе оставена отворена за бързо изтегляне, но Дракон си тръгваше по план. Приведе се ниско, изтича по покрива и потъна бързо в тъмната сянка. Спусна се в отвора и краката му намериха метална стълба. Когато се озова във вътрешността на сградата, включи фенерчето си и го насочи надолу. Лъчът освети тесен проход, но отвъд него не се виждаше нищо.

Дракон свали маската си и затвори капака, като провери дали е заключен. Залепи парче пластичен експлозив на ръба на вратата, пъхна в него малък детонатор и слезе по стълбата.

Проходът водеше право към контейнера за петрол под площадката пред бензиностанцията. На три метра под земята имаше канал — метър широк и два висок. Той минаваше покрай шестте отделения за помпите. Към всяко отделение имаше врата, а на височината на главата — прозорец. Дракон стигна в подножието на стълбата и видя отвор в канала точно над себе си. Насочи лъча на фенерчето към мрака и зърна очертанията на първите две отделения, по едно от всяка страна на канала. Направи три стъпки в тъмното. Надникна през първия прозорец вляво и видя, че контейнерът е наполовина пълен. А другият, отдясно, беше почти празен.

Трябваха му само няколко секунди, за да пробяга цялата дължина на канала. В дъното имаше стълба, прикрепена към стената. Изкачи се по нея, като броеше шепнешком стъпалата. Стигна върха, изгаси фенерчето и вдигна металния капак над главата си.

Излезе в смрадливия въздух и внимателно спусна капака зад себе си. Скри се в храстите край бензиностанцията. Между него и конферентния център имаше ивица растителност, от която миришеше на изгоряло. В сплетените клони висяха отломки от експлозиите.

Дракон виждаше пожарните и полицейските коли и комплекса зад тях. Чу викове наблизо и видя две бронирани машини. На покривите имаше автомати, насочени право към него. Но той беше невидим, тъмният му силует се сливаше идеално с мрака.

44.

Когато „Биг Мак“ кацна сред облаци розов и морав дим, две бронирани коли се насочиха към бензиностанцията. Върху тях имаше мощни прожектори, чиито лъчи разцепиха мрака и окъпаха в бяла светлина покрива на бензиностанцията.

От колите изскочиха антитерористи в пълно бойно снаряжение и се наредиха в обичайните си карета за настъпление. Двама от тях се въртяха на място и оглеждаха околността. Другите се бяха привели и търсеха прикритие. Разстоянието до стълбите отстрани на бензиностанцията не беше голямо. Витрината бе счупена, полиците вътре бяха срутени и приличаха на бутнати плочки от домино. Метални кутии с напитки, пакети чипс и бисквити се търкаляха по пода. Фризерът в дъното бе разцепен на две и цялата бъркотия бе обилно полята с вода от спукана водопроводна тръба. Вадата изтичаше навън.

Антитерористите се качиха по стълбите и обходиха покрива, стиснали автомати „Хеклер и Кох“. Озоваха се там за секунди и се разгърнаха по цялото пространство. Намериха два автомата М60 на триножници, около които се търкаляха стотици гилзи от бронебойни патрони М61.

Водачът на екипа се обади по радиостанцията на командира си и предаде видеоизображение на сцената към оперативния център в буса, паркиран на километър и половина от конферентния център.

— Мястото е опразнено — докладва той.

Стрелецът бе оставил не само автоматите и гилзите, но и касета, кутия с неизползвани амуниции и камуфлажна мрежа. Претърсиха целия покрив, надникнаха в мрака зад сградата и огледаха под силната светлина на прожекторите предната част. Нямаше въжета и стълби. В задния край водачът на екипа намери метален капак, широк около половин метър. Опита се да подпъхне облечените си в ръкавица пръсти под ръба. Успя леко да го повдигне, но капакът беше здраво залостен.

— Мястото на отстъплението открито — докладва той.

Секунда по-късно капакът изхвърча във въздуха и отнесе водача на екипа. Взривът беше слаб, но много добре премерен, така че да вдигне металния капак нагоре. Водачът на екипа излетя и с черната униформа, каската и очилата за нощно виждане заприлича на голям прилеп. Изхвърча през ръба на покрива и падна в изтичащата от бензиностанцията вада. Остана да лежи така под блясъка на пожарите.

45.

Дракон наблюдаваше с професионално хладнокръвие как антитерористите претърсват покрива и чакаше удобен момент да се изтегли. И той настъпи. Взривът беше направо разочароващ, заглушен от другите шумове наоколо. Но след това видя черен силует да прелита над ръба на покрива. Веднага запълзя по корем през храстите и се отдалечи от местопрестъплението. Пред него се простираше малък участък обгорена трева, а зад него имаше дървета, които обточваха шосето. Наслади се за последно на делото си и побягна през тревата към пътя. И тъй като всички погледи бяха вперени в бензиностанцията, успя да се измъкне незабелязано.

След две минути стигна до колата си. Мобилният му телефон завибрира в предния джоб на военното му яке. Извади го и прочете съобщението.

„Какво става?“

„Пълен успех“, написа той в отговор.

След няколко секунди на екрана се появи ново послание.

„Остани на разположение.“

46.

Дейв Голдинг благодареше на Бога, че бе пропуснал началото на речта на Форман, за да се надруса. Ако не беше в тоалетната по време на взрива, със сигурност щеше да е мъртъв.

Освен това трите викодина, които изпи, му помогнаха да не откачи напълно. Но и те не можеха да спрат треперенето му, когато видя опустошенията. Върна се при сенатора. Той се опитваше да успокои възрастния мъж, чиято съпруга току-що бе починала от раните си. Ръката на Тод беше в много лошо състояние. Дейв разкъса една тениска от раницата си и направи от нея турникет и импровизирана превръзка. След това даде на приятеля си два викодина. Тод беше толкова благодарен, че притъпиха болката му, че дори не попита откъде са се взели.

— Не можем да стоим повече тук — каза Кайл Форман.

— Няма да я изоставя — простена Марти Гардинър.

— Г-н Гардинър, разбирам ви, но…

— Не мога.

Форман се изправи и каза на Дейв и Тод:

— Може да има още бомби.

— Няма как да излезем отпред — отвърна Тод, стиснал зъби от болка.

— Наясно съм с това.

— Е… тогава какво?

Като огледа внимателно помещението, Форман установи, че пораженията не са съвсем обичайни. Вторият взрив беше дошъл изпод залата, но по всичко личеше, че първата бомба е била скрита близо до рецепцията. Разбра го от начина, по който се бяха пръснали отломките — тухли, мазилка, пластмаса, метал, човешки крайници. Те бяха излетели във всички посоки. Но вляво от рецепцията и зеещата дупка в задната стена имаше друга преграда, перпендикулярна на главното фоайе. Тя беше пострадала от взрива, но не бе паднала, а зад нея имаше друго фоайе и няколко асансьора. Сенаторът видя до тях знак за авариен изход.

Коленичи до Марти и каза:

— Г-н Гардинър, мисля, че трябва да тръгнете с нас.

Старецът вдигна насълзените си очи.

— Няма да я изоставя.

— Не бива да оставате тук. Таванът може да падне. Сигурно има и други бомби.

— Не ми пука.

Форман не знаеше какво да му каже.

— Четирийсет и две години — промълви Марти. Погали мъртвата си съпруга по косата. Тя беше напълно бяла, почти прозрачна. — Малко бракове издържат толкова. Не и в тези забравени от бога времена. Аз съм виновен. Знаех, че Нанси не иска да идва тук тази вечер. Аз я вкарах в тази история. Знам си.

Форман докосна ръката му.

— Г-н Гардинър, може ли да ви наричам Марти?

Старецът не откъсваше очи от лицето на Нанси.

— Марти, не бива да се обвиняваш. Няма как да си сигурен, че жена ти е мислила по този начин.

— О, сигурен съм. Знаех и нищо не казах. Бях прекалено егоистичен. Настоявах да бъде на моето. А сега вижте какво стана.

Форман се опитваше да събере мислите си.

— Добре, да речем, че си прав. Защо тогава те е последвала? Защото те е обичала, Марти.

Старецът отново се разрида и се приведе по-близо до трупа на съпругата си. Раменете му се тресяха.

— И знаеш ли какво? — продължи Форман. — Не би искала да останеш тук, нали?

Марти не отговори. Форман се изправи и отиде при останалите, които изглеждаха нервни и със сигурност искаха да се махат.

— Нищо повече не мога да направя — каза им той. — Да вървим.

Обърнаха се към дъното на главното фоайе. Дейв метна раницата си на рамо и тримата започнаха да си пробиват път през отломките.

— Почакайте — чу се тих глас зад тях.

Обърнаха се едновременно и видяха Марти Гардинър в същата поза, стиснал ръката на съпругата си в двете си длани. Не гледаше към сенатора и момчетата. Не можеше да откъсне очи от жената, с която бе прекарал по-голямата част от живота си.

— Прави сте — добави той, без да вдига глава. — Прави сте.

Постави дланите на Нанси на гърдите й, прокара пръсти през косата й за последен път и се изправи. Тръгна с останалите, без да се обръща назад.

47.

Площта около асансьорите бе най-чистата в цялата сграда, но дори там имаше следи от разрушението. Единият от трите асансьора беше отворен от взривовете.

Таванът на кабината се бе стоварил върху двамата души вътре, които не помръдваха. Вратите на асансьора, който бе най-близо до експлозиите, бяха огънати, сякаш никога повече нямаше да се отворят. Но асансьорът в другия край изглеждаше невредим.

Четиримата тръгнаха към знака за аварийния изход, който примигваше и виеше, сякаш всеки миг щеше да гръмне. Дейв бутна вратата, натисна напречната й лайстна, но тя не поддаде.

— Или е залостена от другата страна, или нещо тежко я е блокирало — простена Тод, седна на земята и опря гръб в стената. Въздъхна тежко.

Дейв изрита вратата. Нищо.

— Ако е заключена, ще успеем да минем — каза той и я огледа.

На няколко метра лежеше парче от метална греда. Форман, Марти и Дейв се опитаха да го вдигнат, но беше неимоверно тежко. Всички заедно успяха да го извлекат само на няколко сантиметра.

— Не става! — възкликна Марти.

Тогава Дейв видя нещо друго — метален кол, дълъг около метър, наполовина скрит под парчета бетон. Марти и Кайл му помогнаха да го изрови. Дейв го грабна, отиде до вратата и я удари три пъти силно близо до дръжката. Тя не помръдна. След още три удара Дейв смени тактиката и започна да блъска в дървената част близо до ключалката.

След още четири удара колът най-накрая проби дървото. Дейв го изтегли навън с помощта на Кайл. Разшири дупката и след няколко секунди всички разбраха, че тази врата няма да им свърши работа, защото зад нея имаше купчини зидария и стомана. Беше като фалшив вход към стена от бетон.

Дейв помогна на Тод да се изправи и всички се върнаха към фоайето с асансьорите. Чак тогава забелязаха правоъгълния метален панел между две от асансьорните врати. На него имаше опростена схема на сградата. Тод отново седна на пода, а Дейв и Форман разгледаха чертежа. Марти стоеше на няколко крачки зад тях.

— Ние сме тук — каза Форман и заби пръст в плана. — Вижте тези аварийни изходи в четирите края на сградата. Тук, тук, тук и онзи, който вече опитахме.

— Дори не можем да си помислим за тези отпред — каза Марти.

— Не. А другият заден изход е в дъното на главното фоайе и ще ни е много трудно да стигнем до него.

Взираха се мълчаливо в схемата.

— Е, какво ни остава? — попита Форман след известно време. — Има общо десет нива. Ние сме на приземното. Три етажа над нас и шест под нас.

— Аз гласувам да слезем надолу — каза Тод.

— Защо?

— Не е ли очевидно? Разрушенията ще са много по-големи горе, отколкото долу. Няма вероятност да стигнем до покрива, а може би точно това и очакват.

— Той е прав — намеси се Марти. — Дори да се доберем до покрива, снайперистът лесно ще ни прихване.

Дейв внимателно оглеждаше схемата.

— Да — произнесе бавно той — Да…

— Какво?

— Я погледнете чертежа. Ето тази спирала тук.

— Какво е това? — попита Марти.

— Път към първото ниво на паркинга на Б2. Виждате ли? На ниво Б1 е администрацията — офиси и складове. Петте етажа отдолу са паркинг. Спиралата е пътят за влизането в този паркинг от наземното ниво. А след това по тези рампи в средата се слиза до четирите по-долни етажа. Виждате ли?

— Е, и? — попита Марти.

— Ако успеем да слезем на Б2, може да се изкачим по рампата до повърхността.

— Добре — каза Форман. — Разбирам какво имаш предвид. Но как ще се движим нагоре и надолу?

— С асансьора? — предложи Тод.

— Ти си луд! — отвърна му Марти. — Асансьорите са последното, което трябва да използваме.

— Е, не ни остана нищо друго, нали? — възкликна Дейв и натисна бутона.

Отначало нищо не се случи. Но после видяха как лампичките над незасегнатия асансьор започнаха да примигват. Светна кръгчето с Б5, след това угасна. Появи се Б4, после Б3. През следващите напрегнати секунди четиримата не откъсваха поглед от светлините над вратата. Очакваха всеки миг изкачването на асансьора да бъде спряно от някаква преграда. Но той продължаваше да върви. Напълно онемели, те видяха как светна кръгчето на приземния етаж и вратите се отвориха.

48.

— Мамка му, мразя асансьори — каза Дейв, когато вратите се затвориха.

— Откога? — попита невярващо Тод.

— Винаги слизам и се качвам по стълбите в колежа. Нямам им вяра на тези неща.

Кайл натисна бутона, на който пишеше Б2, и асансьорът тръгна надолу. Дейв се огледа изключително неспокойно. Тод клатеше глава, а на лицето му се появи подигравателна усмивка.

— О, да ти го начукам! — изруга Дейв.

Асансьорът подскочи, чу се остро пукане и те заседнаха между етажите. Светлините угаснаха, но след това отново се включиха. Усмивката на Тод замръзна. Дейв се вкопчи в лайстната на вътрешната стена и видя в огледалото ужасеното си лице.

Тогава асансьорът започна да пада.

Сякаш се спускаше вечно, но свободното падане продължи не повече от секунда, през която четиримата бяха убедени, че се прощават с живота. Нямаше време за паника. Бяха в ужасен шок, чувстваха се напълно безсилни. Животът им се изплъзваше.

Но асансьорът се разтресе отново и спря.

Те се строполиха на пода в тясното пространство. Форман и Дейв се сблъскаха, от удара носът на сенатора се счупи и по ризата му шурна кръв. Тод залитна към стената, стовари се тежко върху счупената си ръка и извика от болка. Марти полетя с главата напред към вратите. Успя да се задържи и бързо се изправи. Беше напълно объркан и със замъглено зрение.

От средата на тавана се чу ужасно скърцане. Никой не смееше да помръдне.

Форман избърса лицето си с ръкав и се плъзна на пода. Опря гръб в стената, наведе се и стисна носа си.

Тод се изправи до отсрещната стена. Лицето му бе изкривено от болка.

Дейв трепереше. Пот се стичаше на струйки по изцапаните му с кръв и прах бузи. Свали раницата си от рамото и започна да рови в нея. След миг в шепата му се появи малко пластмасово шишенце. Той извади от него две таблетки и ги сдъвка. Очевидно не го правеше за първи път.

Форман бавно се изправи и се примъкна към вратите на асансьора.

— Добре ли си? — попита той Марти и му помогна да се задържи прав.

— Така ми се струва.

Обърна се към двамата студенти със същия въпрос. Те кимнаха.

— Не съм много по-зле отпреди — добави Тод.

Форман погледна към таблото с копчетата, а после към дисплея над вратата. Мигаше между Б3 и Б4.

— Някой да има мобилен телефон? — попита той и огледа всички по ред.

— Никога не съм имал — отвърна Дейв.

— Аз имам — каза Тод. — Но е горе. Разбит на поне сто парчета.

Форман се обърна към Марти. Възрастният мъж поклати глава, после заби поглед в пода и мускулите на лицето му се стегнаха.

Сенаторът извади своя телефон.

— По-рано не успя да набере, така че… — Погледна към екрана и с изненада установи, че работи. Но малък знак в горния десен край му показваше, че на практика няма сигнал.

Набра 911. Нищо. След това, без много добре да осъзнава какво прави, натисна копчето за бързо избиране на първия номер от телефонния си указател. Дълго чуваше в слушалката само тишина, след това пукане и накрая бръмчене. Отпусна телефона надолу, взря се в пода и въздъхна дълбоко.

— Кайл? Кайл, ти ли си?

— Санди! — извика Кайл и вдигна телефона. Видя, че на екрана е изписано „свързан“ и таймерът отброява секундите — 00,02, 00,03. След това телефонът угасна. Нямаше светлина, нямаше сигнал, нямаше звук — нямаше и ток.

49.

От всички технологични чудеса на КАРПА, с които „Е-форс“ разполагаше, „Биг Мак“ беше може би най-удивителното. Представляваше огромен летателен апарат, изглеждаше като правнук на неуловимия за радарите бомбардировач Б2. В средата му се намираше гигантски диск, който наричаха уникрило. Над и под него имаше издатини, които му придаваха характерната форма на хамбургер. В горната издатина бяха кабината и оперативните помещения, а долната беше товарно отделение. „Биг Мак“ работеше на същия реактивен принцип като „Горила“, издигаше се и се приземяваше вертикално и можеше да лети с хиперзвукова скорост.

Стефани Джейкъбс пилотира самолета от Първа база до Лос Анджелис и кацна перфектно пред Калифорнийския конферентен център. Беше забравила за провалите по време на симулациите. С Пийт Шерингъм точно разкопчаваха коланите си, когато Марк се обади по звуковата уредба.

— Имахме малък проблем с полицията — започна той. — Новината за пристигането ви не се бе придвижила по веригата. Но вече всичко е наред. Джош разговаря с началника им на място и сега идва при вас, за да прецените ситуацията и да изработите план.

— Какви са последните новини от Маи? — попита Стефани.

— На път е. Трябва да е при вас след пет минути.

Десет минути по-късно Стефани, Пийт, Маи и Джош се бяха събрали в едно от оперативните помещения на „Биг Мак“. На големия екран, заемащ цяла стена, виждаха компютърния център в Първа база. На преден план беше Марк, а Том седеше до него в моторизираната си инвалидна количка. Зад тях бяха холографските екрани и виртуалните клавиатури на работните станции, зад които стояха оператори.

— Здрасти, Маи. Оценяваме, че… — започна Марк.

Тя вдигна ръка.

— Моля те, да не говорим за това. Докъде сме?

— Спасителните екипи се задействаха. Както сигурно вече сте разбрали, имаше стрелец.

— Стрелец ли? — Маи не беше чула за това.

— Очевидно е свързан с взривовете, може той да е поставил устройствата. Както и да е, поне засега опасността е неутрализирана. Но тя забави операцията. Някои от спасителните екипи претърпяха загуби, но повечето са вече в сградата. Хората от „Бърза помощ“ изнасят ранените.

През прозорците на „Биг Мак“ виждаха как лекарите и сестрите дават първа помощ на жертвите. В единия край на площада бяха наредени трупове в найлонови чували.

— Да, виждаме — каза Пийт и се обърна пак към екрана. — Какво е състоянието на сградата?

Том вдигна поглед към устройството, прикрепено към инвалидната му количка, беше лаптоп, тънък колкото карта за игра, с холографски екран над него.

— Има и тежки, и по-леки поражения — започна той. — Основната конструкция е добре. Няма нищо общо с кулите близнаци, но положението на главното фоайе и „Зала А“, които понесоха най-силните удари, е изключително опасно. Зидарията и гредите се къртят през цялото време и цели парчета от тавана могат да се сринат… заедно с трите етажа над тях.

— В какво състояние са горните етажи?

— В не много добро — отвърна Том. — Има големи поражения върху структурата. Точно над „Зала А“, на първия етаж се намира ресторантът. Или поне се намираше. Доста е пострадал. Източната част на първото надземно ниво и рецепцията му са далеч от втория взрив, но са пострадали от първия, чийто епицентър е рецепцията на приземния етаж. В източната част на първия етаж има бар. Доста е разбит. За щастие там не е имало много хора по време на експлозиите. На второто ниво има конферентни зали и помещения за срещи. Всички прозорци са счупени, включително и голямата стъклена витрина на фасадата. Сериозно са пострадали основните носещи греди, но би трябвало да издържат. Там е имало само четирима души. Все още са живи, но нямаме представа какво е състоянието им.

— На най-горното трето ниво има басейн и спортна зала. Стената на басейна е спукана и водата тече надолу в комплекса. Там също е имало само шепа хора, които са успели да се спасят по външните аварийни стълби на задната част на сградата.

— Какъв е общият брой на жертвите, Том?

Ериксън написа нещо на виртуалната клавиатура. Когато вдигна глава, беше пребледнял.

— Речта на Кайл Форман е била голямо събитие. Всички места в залата са били запълнени, отвън още следобеда се е заформила опашка от чакащи. Популярен пич. — Млъкна и пое дъх. — В „Зала А“ е имало 1100 души.

В ъгъла на големия екран се появи странно изображение — тъмен правоъгълник с безразборно пръснати червени и оранжеви точици.

— Това е термична графика от „Голямо око 7“, спътникът, който се намира точно отгоре. Направена е преди десет минути. Показва, че пожарът в „Зала А“ все още бушува с пълна сила.

— Нали втората бомба е избухнала точно под нея? — прекъсна го Маи. — Така ми казаха на борда на „Горила“, докато идвах насам.

— Точно така. И в резултат на това почти всички в залата са убити.

Думите на Том натежаха като олово в стаята. В „Биг Мак“ настъпи тишина. Дебелите звукоизолиращи прозорци спираха всички външни шумове.

— Анализ на изображението показва, че в помещението има не повече от шейсет живи хора. Нямаме представа колко от тях са сериозно ранени. Мисля, че спасителните екипи и медиците скоро ще влязат там, макар че достъпът е труден и вътре е изключително опасно.

— Над хиляда трупа — почти прошепна Джош. — Отишли са си… просто ей така. — Почти толкова жертви имаше и на „Титаник“; това бяха една трета от убитите на 11 септември. — Трябва да направим нещо. Да помогнем на спасителните екипи.

Марк вдигна поглед от изображението на „Зала А“ на холографския екран до него.

— Не е наша работа.

— Не е наша работа? — възкликна Джош. — В другите части на сградата може да има още стотици живи хора. Може да са в капан.

— Не ни пратиха за това, Джош. — Марк огледа лицата на всички на борда на „Биг Мак“.

— Но с оборудването, което имаме, можем да спасим мнозина.

— Да, и ще направим каквото е по силите ни. Но имаме много ясна задача.

Всички мълчаха.

Джош въздъхна дълбоко.

— Добре, добре, знам.

— Там вече има трийсетина пожарни коли, почти шейсет линейки и десетки полицейски патрулки. Всяка болница в Лос Анджелис е вдигната по тревога и всяко спешно отделение в окръга е готово да приеме жертвите. Във въздуха гъмжи от медицински хеликоптери, които скоро ще транспортират най-сериозно пострадалите. Ще предложим всякаква помощ, която ни е по силите. Но параметрите на мисията ни са ясни. Трябва да спасим сенатор Кайл Форман, който, както вече става ясно, е бил основната мишена на атаката.

— Някакви новини за него? — попита Стефани.

— Засечени са две отделни позвънявания от телефона му — отвърна Том. — И двете са довели до съвсем кратка връзка. Отломките спират сигнала, а може и телефонът му да е повреден. Първото обаждане е от точка зад „Зала А“ много скоро след взривовете. Второто е трийсет минути по-късно, от по-долните нива на сградата.

— Долните нива?

Том изведе на екрана схема на Калифорнийския конферентен център.

— Обаждането идва от една от асансьорните шахти. Между ниво Б3 и Б4.

— Заседнал е в асансьор? — попита Стефани.

— Така изглежда — отвърна Том. — Имаме инфрачервен отпечатък от „Голямо око“. Форман е с още трима оцелели. Следим ги непрекъснато и веднага ще ви съобщим, ако има някакви промени.

— Докато вие пътувахте, с Том съставихме план — каза Марк. — Пийт, вземи една от Къртиците. Трябва да слезеш на ниво Б2 през входа на паркинга. — Посочи спираловидната входна рампа. — Оттам можеш да слезеш на по-долните нива. Къртицата ще те прекара през всякакви купчини бетон или други препятствия. Маи, Стеф и Джош, искам да намерите начин да слезете през главното фоайе. Въпроси?

— Някакви следи от други бомби? — попита Пийт. — Няма да е зле да знаем.

— Пратих екип сапьори да направят обстоен оглед, но очевидно…

— Какво е състоянието на конструкциите в главното фоайе и рецепцията на приземния етаж? — попита Джош.

— Следим ги чрез „Голямо око“ — отвърна Том и изведе ново изображение на екрана. Беше диаграма на четирите надземни нива на Калифорнийския конферентен център — от приземното до третото. Върху тях имаше неравномерни зелени, оранжеви и червени ленти. — Тъмните участъци са структурните компоненти на сградата, а цветните ленти са натоварванията. Тези в зелено са най-безопасни, червените са най-опасни. Както виждате, най-червено е на запад от главното фоайе, край „Зала А“. Там и двете бомби са нанесли поражения. В тази част на сградата е засечен първоначално и сенатор Форман, преди да се качи в асансьора. Тя определено е най-опасната, но ми се струва, че срутването не е неизбежно.

— Струва ти се?

Том вдигна глава.

— Добре де. Вероятно е.

— С всяка секунда става все по-лошо. Дай ми някакви цифри.

— Шансът да издържи повече от час е петдесет процента.

50.

Най-старшият член на спасителните екипи беше началникът на пожарникарите Труман Макленахан. Имаше кръгло лице, червена коса и почти комичен рунтав мустак. Бе израснал в Бронкс, но се гордееше с шотландския си произход. Клюката гласеше, че го приемал толкова на сериозно, че организирал шотландски вечери в къщата си в Палос Вердес и носел карирани полички, когато бил сам в кабинета си. Точно Макленахан настояваше за координация с „Е-форс“, преди да пуснат хората им в Калифорнийския конферентен център. Искането изглеждаше разумно, но за Марк Харисън беше само губене на ценно време.

Съвещанието се състоя в оперативния център, който се помещаваше в специално пригодена за това пожарникарска кола, паркирана на странична улица край източната стена на комплекса. Вътре беше учудващо просторно. В дъното имаше кръгла маса, а на екрана на стената се предаваше картина в реално време от вътрешността на изтърбушената сграда. В предната част на караваната седяха няколко души, които контролираха системата, свързваща колата с окръжния център по бедствия и аварии в другия край на града. С хората на „Е-форс“ разговаряха Макленахан и заместникът му Джеръм Роузли.

— Ще бъда честен с вас — каза Макленахан. — Пускам ви вътре само защото така ми наредиха.

— Разбирам опасенията ви — отвърна Стеф. — Но ви уверяваме, че операцията ни няма да попречи по никакъв начин на спасителите.

Заместникът Роузли изсумтя и изгледа подозрително четиримата от „Е-форс“.

— Точно от това се страхуваме — каза Макленахан. — Вътре има много ранени. Моите хора правят всичко по силите си. А вие настоявате да се съсредоточите върху един-единствен човек, сенатор Кайл Форман.

— Г-н началник — каза спокойно Джош. — Напълно ви разбирам. И аз не съм напълно убеден, че това, което ни наредиха да свършим, е най-правилното. Но такива са заповедите ни и трябва да ги изпълним.

— Чии са тези заповеди? — попита Роузли. — Кого представлявате?

— Мисля, че всичко това ви е обяснено — каза Маи.

— Някаква абсурдна спасителна организация? Учуден съм, че не сте с наметала.

Настъпи мълчание. На екрана се виждаха отломките и димът, късовете от човешки тела, овъглените трупове, пожарите, пламъците, които пълзяха по стените и покрива. Шефът на пожарната изглеждаше смутен.

— Извинявайте — каза той. — Малко сме изнервени…

— Прощавай, шефе — прекъсна го Роузли. — Няма нужда да се извиняваш и от мое име. Да, и аз съм изнервен. Не ми харесва да виждам хиляда изгорели американци. Но тези хора не са дошли тук, за да ни помогнат. Те служат на външни интереси и това още по-малко ми харесва.

— Съжалявам, че се чувствате така, господине — отвърна Стеф с най-дипломатичния си тон.

Тя се канеше да продължи, но Макленахан я прекъсна.

— Какъв е точно планът ви?

Маи обясни какво са решили. Тя, Стеф и Джош щяха да се опитат да минат през главното фоайе, за да достигнат до сенатор Форман и хората с него в заседналия асансьор между нива Б3 и Б4. Пийт щеше да тръгне с една от машините, наречена „Къртица“, към подземните етажи.

— Добре — каза Макленахан. — Планът изглежда добър. Но искам да ви помоля нещо. Знаете, че не мога да настоявам. — И той стрелна с поглед Роузли, който изглеждаше, сякаш смуче лимон.

— Какво? — попита Стеф.

— Смятаме, че в „Зала А“ има оцелели, които не могат да се измъкнат оттам. Проблемът е, че според техниците таванът ще се срути всеки момент. Пратил съм хора вътре, но работата върви бавно. Според мен таванът ще падне, преди да стигнат до някого. Имате ли нещо във вашия самолет, което да ни помогне да го укрепим? Да спечелим малко време?

Не беше трудно да се разбере как Труман Макленахан се бе издигнал до поста си. Беше смел и мотивиран, но също така знаеше кога да изиграе дипломатичната карта. Роузли изобщо не владееше това изкуство, а само сумтеше, скръстил демонстративно ръце.

— Боя се, че… — започна Стеф, но Джош я прекъсна.

— Стабилизаторите.

Тримата му колеги се извърнаха към него.

— Как така? — попита Стеф.

— Използвахме стабилизаторите по време на учението, за да овладеем енергията в реакторите. Ако ги поставим внимателно в „Зала А“, могат да послужат като метална подпора, която държи тавана.

Стеф бавно кимна.

— Но никой извън „Е-форс“ не може да работи с това оборудване — каза Пийт.

— Какво оборудване? За какво говорите? — попита Макленахан и се намръщи. Дори Роузли вдигна глава внезапно заинтригуван.

— Стеф, Маи и аз можем да действаме по предварително начертания план — каза Джош на Пийт. — А ти можеш да помогнеш в „Зала А“ и след това да тръгнеш към подземието.

— Имаме други заповеди, Джош.

Макленахан вдигна ръце и попита:

— Може ли някой да ми обясни?

Стефани въздъхна и тъкмо се канеше да заговори, когато се намеси Маи.

— Има начин да стабилизираме тавана.

— Тогава… — започна Роузли.

— Мисля, че Джош е прав — прекъсна го Пийт.

— Но… — опита се да протестира Стефани.

— Знам, Стеф, заповедите ни са други — продължи Пийт. — Съжалявам, но не мога да ги изпълня. Сигурно само ще си изгубя времето, като карам Къртицата през паркинга. Дори вероятно ще предизвикам повече щети. Вие може да стигнете при сенатора преди мен. Аз съм просто подкрепление. Не разбираш ли?

— Да — каза Стефани. — Разбирам. Но кой ще убеди Марк?

51.

— Не! В никакъв случай!

Джош говореше с Марк Харисън по видеофона на китката си. Пийт се бе върнал в „Биг Мак“ и се подготвяше да свали необходимата техника от вътрешността на огромния самолет. Маи и Стеф чакаха Джош край входа на конферентния център.

— Виж, Марк, нямам време за това.

Марк го изгледа зверски от малкото екранче.

— А сега ти ме чуй, Джош. Разбрахме се…

— Да, но нещата се промениха.

— За мен не са.

— Е, точно там е работата, нали, Марк? Ти не си тук. А ние сме. Пийт може да го направи. Ще влезе и излезе от „Зала А“ само за минути. Така спасителните екипи ще получат възможност да измъкнат още хора, без да бъдат затрупани от тежкия таван.

Марк се извърна от камерата, която пренасяше изображението му на 2500 километра до миниатюрния приемник на Джош.

— Такива са заповедите към мен — каза той накрая.

— Да, но те не ти харесват, нали?

— Не, но ще ги изпълня.

— Това си е твоя работа, Марк.

— Джош.

— Марк, трябва да ни бъде позволено сами да взимаме решения на терен. Иначе цялата мисия ще пропадне, всяка мисия ще пропада! Трябва да ни уважаваш повече.

Линията започна да пука. Накрая Марк вдигна глава.

— Имате петнайсет минути, Джош. Нито секунда повече. Ще намеря начин да разбера.

— Добро решение, Марк — отвърна Джош и изключи видеотелефона.

52.

— Трябва да направим нещо — започна да мрънка Тод. — Може да паднем всеки момент.

— Защо ми казваш нещо, което всички знаем, Тод? — сопна му се Дейв.

— О! Прости ми, че дишам.

— Е, това ти е проблемът, пич, само за себе си мислиш. Странно, че не ти се вие свят, като гледаш как светът се върти около теб.

Тод почервеня. Обзет от гняв, той се втурна през малката кабина. Здравата му ръка бе свита в юмрук, но Дейв беше прекалено бърз. Избегна удара на Тод, след това го фрасна с всички сили и го просна на земята. Тод падна върху счупената си ръка и изрева от болка.

Дейв продължи да го рита в корема, но Марти Гардинър застана между тях и отблъсна Дейв изненадващо силно.

— Може да си пет десетилетия по-млад от мен — каза той, — но някога бях щатски шампион в средна категория. Още мога да те просна по гръб, повярвай ми.

Дейв омекна и се плъзна на пода, облегнал гръб в огледалото. Покри главата си с ръце и раменете му заподскачаха.

Тод се завлече до отсрещната стена и притисна счупената си ръка. Лицето му бе изкривено от болка. Превръзката бе подгизнала от кръв.

Марти потупа Дейв по рамото.

— Мисля, че на приятеля ти ще му трябват още от онези хапчета — каза той тихо и кимна към раницата. — Може ли?

Дейв бръкна в раницата си.

— Ето — каза той и подаде на Марти шишенцето. — Имам още. — Обърна се към Тод, който избягваше погледа му.

— Чакайте малко — обади се Кайл Форман. — Дейв, може ли чантата ти? — И протегна ръка. Младежът му я подаде неохотно. Форман извади химикалка от джоба на ризата си, заби я в задната част на раницата и разкъса материята.

— Хей, какво правиш! — запротестира Дейв, но сенаторът вече беше изтърбушил раницата и издърпваше от нея алуминиева пластина, дълга около педя и широка около сантиметър и половина. Извади две еднакви пластини и хвърли остатъците към Дейв. Пъхна едната в малката пролука между двете врати и обърна глава към Дейв.

— Дейв, пъхни другата в долната част на пролуката. Аз ще промуша тази в горната.

Дейв пристъпи напред, взе пластината, коленичи и положи всички усилия да я пъхне в тесния процеп. Но нямаше как, пролуката беше прекалено тясна.

— Да! — възкликна Форман. Беше успял да вкара своята пластина между двете врати. Опита се да я използва като лост, но металът бавно се огъна. — По дяволите! — изсъска той, бързо издърпа пластината и пъхна огънатия край в пролуката. Този път тя запази формата си и разстоянието между двете врати в основата се увеличи.

Дейв напъна с всички сили и успя да вкара своята пластина на два сантиметра и половина между вратите.

— Бутай наляво — нареди му Форман.

Напънаха върху пластините и вратите се раздалечиха на два-три сантиметра. Форман провря пръсти в пролуката и с всички сили започна да бута наляво и надясно. Марти и Тод се приближиха, за да помогнат.

Вратите не се поддаваха лесно, но с общи усилия четиримата успяха да ги раздалечат, колкото Форман и Дейв да се пъхнат между тях. След това двамата ги избутаха докрай.

Върнаха се назад в кабината, дишайки тежко. Дейв се наведе напред и се подпря на коленете си, а Марти облегна гръб на стената. Чу се ново скърцане от покрива на асансьора, по-пронизително отпреди. Четиримата застанаха неподвижно и звукът изчезна.

Почти бяха стигнали до Б4. Виждаха горната част на отвора, в който трябваше да спре асансьорът. Беше на половин метър над пода на кабината. По принцип можеха да се промушат през пролуката, само че беше блокирана. Форман взе едната алуминиева пластина и застърга препятствието. В краката им падна пръст, а след нея голямо парче бетон.

Усетиха как асансьорът се разлюля. Тод понечи да изкрещи, но викът заседна в гърлото му.

— Май идеята не е много добра — каза той задъхано.

Сенаторът не му обърна внимание и продължи да ръчка с пластината. Посипа се още пръст и бетон и на пода на асансьора падна извито желязо. След това Форман се натъкна на нещо голямо и твърдо. Атакува друга част от препятствието и по мраморния под на кабината се разсипаха още отломки. Изведнъж над отвора се появи цилиндрично парче железобетон, около трийсет сантиметра в диаметър и половин метър дълго. Спря се тихо в баласта от пръст и по-дребни отломки отдолу, след това падна напред и се разби на пода.

Асансьорът се заклати силно. Всички чуха стърженето на метала в облицовката на шахтата. Затаиха дъх и се заслушаха за ново скърцане на въжето над главите си.

Форман се обърна към отвора. Падналият железобетон бе повлякъл поне петдесет килограма пръст със себе си. Сега пътят им беше напълно блокиран. Пръстта само ги бе подлъгала. Отворът бе препречен от огромен бетонен къс, който бе подпрял вратата на Б4. Нямаше начин да го поместят.

— А сега какво? — попита Марти.

— Ще трябва да чакаме. Опитайте се да не мърдате — отвърна Дейв.

— Да му се не види! — каза Форман и впи гневен поглед в пода. Чувстваше се като животно в клетка. Пое дълбоко дъх, седна на пода и подпря глава върху свитите си колене.

Няколко минути всички мълчаха, но внезапно гласът на Форман наруши тишината.

— Трябва да има стълба. Ще излезем през тавана.

Четиримата едновременно вдигнаха глави. Горе, в средата на тавана на кабината, имаше квадратен капак.

53.

Марти се издигна пръв. Дейв и Форман сплетоха ръце и той стъпи на тях. Бутна резето и то поддаде с лекота. Останалите вдигнаха по-високо възрастния мъж и той се качи върху покрива.

Легна по корем и помогна на Тод да излезе през дупката. Беше доста трудно упражнение заради счупената му ръка. Младежът стъпи на сплетените длани на Дейв и Форман, загуби равновесие и политна, но се овладя. Марти се наведе колкото можа надолу. Тод хвана ръба на отвора със здравата си ръка и се повдигна, след това промуши тялото си и единия си крак.

Тод огледа шахтата. Вдигна очи и видя, че въжетата на асансьора са се оплели в греда, стърчаща от едната стена. Движението на кабината бе опънало въжето силно, то се бе прокъсало и асансьорът висеше на съвсем тънка жица. Но на противоположната на вратата стена наистина имаше стълба, която минаваше по цялата дължина на шахтата.

— Хайде — извика Тод на Марти и легна по корем. Старецът направи същото. Форман помогна на Дейв да се качи и двамата горе се протегнаха. Сграбчиха Дейв за блузата, а после под мишниците и го изтеглиха.

— Тод — каза Дейв. — Тръгвай по стълбата. Повече не можеш да помогнеш тук. Така ще намалим тежестта върху въжето.

Нямаше нужда да повтаря. Тод се обърна, хвана се за стълбата и се заизкачва неуверено нагоре. Държеше се със здравата си ръка и не отделяше поглед от стената.

— Хайде, Дейв — каза Марти. Огледа се и видя това, което търсеше — голяма метална халка, през която бяха промушени въжетата на асансьора. — Легни по корем и се хвани за това. Дръж ми краката. Аз ще се протегна в кабината. Ясно ли е?

Марти се нагласи над дупката. Дейв се изви около металната халка и хвана краката на стареца, който се наведе през дупката. Когато се плъзна навътре, ръкавите му се вдигнаха нагоре. Имаше мускулести ръце.

— Петдесет лицеви опори всяка сутрин — каза той на Форман и му се усмихна.

— Радвам се да го чуя, приятел. Готов ли си?

Марти кимна. Форман подскочи и се опита да хване ръцете му, но не ги достигна.

— Още веднъж — подкани го Марти.

Този път Форман успя и се изненада от силата на Марти. Дейв му помагаше, като дърпаше стареца за краката. Форман стигна до ръба на отвора, Марти и Дейв го хванаха под мишниците и го издърпаха.

Старецът се качи на стълбата и направи няколко стъпки нагоре. Видя Тод на десетина стъпала над него, на половината път към Б3. Момчето беше без сили.

— Добре ли си, Тод? — извика Форман.

— Бива.

— Не спирай.

Дейв също се качи на стълбата и тъкмо тръгна нагоре, когато всички чуха ужасния шум. Изкънтя като гръмотевица, а акустиката на асансьорната шахта го усили още повече.

Форман стъпи на стълбата точно когато единият край на метална греда падна към тях. Удари се в стената на шахтата и откърти част от стъпалата между Б1 и Б2. Стълбата потрепери и всички, които бяха на нея, усетиха как се помести на два сантиметра от стената, а болтовете, с които бе закрепена, се заклатиха.

Въжето на асансьора се свлече на метър зад гредата и се замята между стените на шахтата като гигантска кобра. Кабината започна да пада, задра в шахтата и изора дълбоки бразди в нея. Удари се в дъното и стените й се откъртиха. Таванът хлътна навътре като капак на отворена консерва.

54.

Принципът, на който работеха стабилизаторите на „Е-форс“, беше прост. Те бяха мощни електромагнити и поставени един над друг, можеха да се привличат или отблъскват. Можеха да държат покрива на залата, ако се отблъскват един от друг като полюси на магнит. „Звучи просто — помисли си Пийт Шерингъм, докато влизаше в «Зала А», — но нещо трябва да задейства тези магнити.“ На учените на КАРПА им бе отнело почти осем години, за да решат този проблем.

Пийт беше с Клетката и се чувстваше изключително силен. Името много й подхождаше: наистина беше клетка, но бе предназначена — също като шасито на волво — да държи опасността навън, а не обитателя вътре. Беше висока два метра. Скелетът й от титаниево-въглеродни влакна бе проектиран да издържи на сблъсък от половин милиона нютона — еквивалент на удара на роял „Стейнуей“ в асфалта при падане от петия етаж. Предпазваше човека вътре от пожар и експлозии благодарение на взривоустойчивите прозорци от специална поликарбонатна смола.

Пийт бе застанал на входа на „Зала А“ и гледаше като окаменял пораженията. Беше ги виждал, разбира се, на мониторите, знаеше статистиката и броя на жертвите. Но на живо беше съвсем различно. Трудно можеше да се познае, че това огромно помещение е било зала. Седалките бяха на трески, дамаската им — на парченца. Трибуната стърчеше неестествено на сцената — доказателство, че преди броени минути тук е било пълно с горещи поддръжници на сенатор Кайл Форман.

Пристъпи в залата. В краката му имаше останки от знаме. Прочете думите на него: „Не плащайте петрола с кръв“. Беше напоено в червено, а в единия му край имаше пръски човешки мозък.

Клетката беше обемиста, но Пийт бе тренирал с часове как да я носи и лесно си проправяше път с нея през руините, без да предизвиква повече разрушения. Видя главната причина за тревогите на спасителните екипи. Източната половина от тавана — която бе най-близо до входа на залата — беше провиснала. На места през бетона и мазилката стърчаха краищата на метални греди. Огънят, който пълзеше нагоре, създаваше допълнителни предпоставки за срутване.

След като влезе в залата през главния вход, Пийт сви вдясно. Направи три крачки и намери източника на пожара. Прокара пръсти по клавишите и от четири отвора в предната стена на Клетката бликна мегапяна — флуоро-протеиново пожарогасително съединение. Тя потуши пламъците за секунди.

Сибил беше пресметнала къде трябва да се сложат стабилизаторите. Пийт виждаше точките от Клетката. Те бяха в краищата на равностранен триъгълник със страна 15 метра. Първата точка беше само на метър пред него. Той разчисти много внимателно пътя си с лопатата, вградена в предната стена на Клетката, а с излизащия от нея кран повдигна тежките греди, камъни и парчета железобетон.

Стабилизаторите бяха по-големи от онези, които бяха използвали по време на учението. Представляваха цилиндри, около метър дълги и половин метър в диаметър. Имаха вакуумна приставка и тежаха близо половин тон. В големите електромагнитни намотки имаше поне петнайсет километра медна жица. Всяка се захранваше от собствен източник на енергия, който създаваше силно електромагнитно поле с помощта на свръхпроводимост при свръхохлаждане. Край електронните им компоненти се поддържаше температура, близка до абсолютната нула. Така стабилизаторите можеха да привличат или отблъскват други тела с огромна сила.

Пийт стигна до първата точка и постави наземния стабилизатор в нея. След това извади втория стабилизатор от опаковката му извън Клетката и го вдигна към неустойчивия таван точно над главата си. Като много внимаваше да не наруши баланса, постави и него на мястото му. С помощта на бутон в Клетката изтегли въздуха от вакуумната приставка и устройството се залепи за тавана.

Пътят до втората точка беше почти чист. Пийт заобиколи купчина гумени маркучи и останките на паднал през тавана компютър, разбит на хиляди парчета. С помощта на крана на Клетката премести настрани маркучите на счупената климатична инсталация.

Бързо стигна до втората точка. Повтори процедурата по закрепването — сложи наземния стабилизатор, после този на тавана, изтегли въздуха и се отдалечи. Тъкмо спускаше крана и се канеше да тръгне към третата точка на 15 метра вляво, когато чу силен шум отгоре. После втори. Клетката потрепери, когато върху Пийт падна бетонен къс с размерите на мотоциклет.

Пийт беше правил подобни симулации, но нищо не можеше да го подготви за истинското преживяване. С периферното си зрение видя как парчето се откърти от тавана и се срути надолу. След това дойде ударът. Пийт приклекна в клетката, инстинктивно се опита да избяга и натисна контролния панел. Устройството се заклати напред-назад и се справи с бетонния къс като с досаден комар.

Пийт вдигна поглед и видя дупката в тавана.

— Том — каза той в микрофона. Обаждаше се за първи път, откакто бе влязъл в опустошената зала.

— Пийт.

— Видя ли това?

— Да.

— Имаме ли нужда от пренастройки?

— Дай ми секунда.

Пийт огледа тавана. Над главата му се бе появила нова паяжина от пукнатини. През тях се виждаше горният етаж. Развя се някаква бяла материя и през дупката изпадна човешки торс с бяла риза и идеален възел на вратовръзката. Тупна на пода и към взривоустойчивата повърхност на Клетката полетя капка кръв. Безжизнените очи на мъртвеца се взряха в Пийт.

— Том? Кажи нещо!

— Извадихме късмет, Пийт. Според Сибил след съвсем лека корекция ще се върнем на предишното ниво на стабилност. Постави третия стабилизатор един метър по-близо до втория и намали ъгъла на 54 градуса. Разбра ли?

— Напълно — отвърна Пийт.

Върна се няколко крачки назад, после наляво — към голяма дупка на пода. Около нея лежаха огромни късове бетон. Всичко бе покрито с фин прах — изолацията на воден резервоар от долния етаж бе изхвърлена нагоре и раздробена. Така посипана върху отломките, тя приличаше на оранжев сняг. От резервоара извираше фонтан и се лееше около дупката.

Питър заобиколи кратера, направи още две крачки и се озова в желаната точка. Тогава чу женски стон.

Опита се да разбере откъде идва звукът, но той изчезна така внезапно, както се бе появил. Положи усилия да се съсредоточи върху предстоящата задача. Не можеше да си позволи да се разсейва. Знаеше, че в залата има може би стотици живи, но не можеше да измъкне всички един по един навън. Щеше да ги спаси, като укрепи тавана.

Постави бързо третия наземен стабилизатор и тъкмо вадеше този за тавана от мястото му на стената на Клетката, когато отново чу онзи тих стон и една-единствена дума, изпълнена с болка:

— Помощ…

Спря се за секунда и стабилизаторът застина на метър от тавана. Затаи дъх и се ослуша.

На два метра от себе си видя малка ръка да се подава изпод купчина столове. Отново чу умоляващия глас.

— Добре — каза тихо Пийт в микрофона. Гласът му се разнесе от тонколоната от външната страна на Клетката. — Не мърдай. Ще те измъкна.

Пръстите му се плъзнаха по клавиатурата и пред него се появи холографско изображение на купчината счупено дърво и изкривен метал. Температурен филтър открои тялото под нея. Беше дете. Сигналът беше червено-оранжев — сигурен признак за живот. Още няколко натискания на виртуалните клавиши и компютърът показа реда, по който трябваше да се отместят отломките.

Пийт свали крана, повдигна с него три стола и ги остави на пода до себе си. Обърна се и видя ужасения поглед на детето.

— Всичко е наред — каза му той. — Не мърдай.

Вдигна метална греда, все едно беше клечка за зъби, след това издърпа ламаринен лист, пластмасова тръба и триъгълно парче дърво. Детето — малко момиченце на около шест години — беше свободно.

— Как се казваш?

Момиченцето беше прекалено уплашено, за да му отговори.

Пийт се опита да се усмихне.

— Тук съм, за да ти помогна. Как се казваш?

— Консуела — отвърна тя.

Опита се да помръдне крака, но не се получи. Поклати глава и се разплака.

— Консуела, чуй ме.

Момиченцето не спираше да хлипа.

— Консуела, машината може да те вдигне и да те изведе навън. Но трябва да ми имаш доверие. Разбра ли?

Тя кимна.

— Ти не мърдай, аз ще протегна метална ръка към теб. Тя е приятелска ръка. Нищо няма да ти направи. — И пак й се усмихна. — Ще кажа на металната ръка да те вдигне много внимателно, и след това ще се обърнем и ще си тръгнем. Разбра ли, Консуела? Съгласна ли си? Страхотно. Добре. Готова ли си? Хайде.

Стабилизаторът още висеше над главата му в единия кран, затова Пийт протегна втория. Беше червен, можеше да достига до три метра дължина и имаше „пръсти“. Пийт вършеше всичко с максимална бързина, но много внимателно. Протегна ръката напред и момиченцето се сви. Лицето му бе пребледняло от болка и страх. Беше видяла неща, каквито никое шестгодишно дете не бива да вижда.

— Всичко е наред, Консуела. Не мърдай, мила. Отпусни се.

Пийт пъхна пръстите на механичната ръка под момиченцето и бавно го вдигна над отломките. Тя можеше да движи само главата си. Очите й бяха като на диво животно и уплашено се стрелкаха във всички посоки.

— Не се тревожи — успокои я Пийт. — Няма нищо страшно, Консуела.

Приближи детето до Клетката, вдигна по-големия кран към тавана, изтегли въздуха от приставката и постави и последния стабилизатор на мястото му.

— Том, готов съм — каза той в интеркома.

— Разбрах, Пийт. Добра работа, братле. А сега изчезвай оттам.

55.

Началникът на пожарникарите Труман Макленахан беше сам в оперативния център, когато телефонът иззвъня. Обаждаше се Марк Харисън.

— Господине, благодаря ви за съдействието — каза Марк. — Какво е положението със стрелеца? Разбирате, че се тревожа за хората си.

Макленахан потисна раздразнението си. Неговите хора бяха в не по-малка опасност, но пък подчинените на Харисън в момента му помагаха.

— Не е много добро, Марк. Водачът на екипа на антитерористите беше убит. Скрита бомба.

— Чух за това. Някакви следи от извършителя?

— Не.

— Хората ми сканират района със сателитна техника, но нямаме представа кого търсим. Дали има някакви следи по покрива на бензиностанцията?

— Марк, май забравяш, че имаме огромно бедствие, с което трябва да се справим. Всичките ни ресурси са хвърлени…

— Разбирам.

— Ако наистина разбираше, нямаше да ми задаваш такива въпроси.

— Господине, с цялото ми уважение, но моите хора — както и вашите — няма да могат да помогнат на никого, ако ги застрелят в главата.

Макленахан огледа стаята и въздъхна.

— Добре, какво искаш от мен?

— Скоро ще дойде някой от ФБР, нали?

— Предполагам.

— Стрелецът е професионалист. Той е поставил и бомбите. Сигурно е изключително внимателен какви улики оставя.

— Сигурно е така.

— Хората от ФБР ще обсебят всички улики, те са си такива — продължи Харисън. — Но може да пропуснат неща, които моите служители са в състояние да хванат. Ще трябва да изпратите някого да донесе проби от покрива. На място чака пилот, който остави човек от екипа ми. Той може да ми донесе пробите до половин час.

56.

„Голямо око“ не можеше да засече нищо повече. Том направи всичко възможно да изолира шума и да разгледа целия електромагнитен спектър, за да определи най-добрия маршрут до Б3 или Б4, но нищо повече не можеше да направи.

Стефани, Маи и Джош бяха в пълно снаряжение. Прилепналите им киберкостюми бяха в матов бронзов цвят. На колана на всеки висеше мощно халогенно фенерче, малка лазерна резачка и петдесет метра суперлеко въже от въглеродни нишки. Освен тези високотехнологични приспособления, носеха и някои старомодни неща — кибрит, свирка и ножче на швейцарската армия.

Киберкостюмите можеха да ги предпазят за кратко от температури от 200 до 400 градуса по Целзий. Тримата носеха прилепнали каски и раници, дебели два сантиметра, направени от почти безтегловни въглеродно-иридиеви нишки. Те можеха да им осигурят кислород за 24 часа. Капсула, прикрепена към контейнера с кислород, беше в състояние да им доставя вода и хранителни вещества за седмица. Всичко това, заедно с костюмите, беше във връзка с имплантите.

Докато излизаха от „Биг Мак“, Том се обади.

— Положението е следното — започна той. — Забравете за западните аварийни стълби. Те са прекалено нестабилни. Асансьорът е отчаян избор. Според „Голямо око“ най-добрата опция е източният заден авариен изход. Не знам защо сенаторът не е пробвал през него, но предполагам, че той и спътниците му са сметнали минаването през главното фоайе за прекалено опасно.

— Добре, Том. Нещо от „Голямо око“ за достъпа? — попита Стефани и поведе останалите към Калифорнийския конферентен център. Изглежда, стабилизаторите държаха добре „Зала А“. Навсякъде имаше спасители. Медиците мъкнеха носилки, пожарникарите се насочваха към дъното на помещението с тежко подемно оборудване и кислородни маски на колички.

— Не много, ако трябва да бъде честен. Ще трябва да се ориентирате на място.

— Добре. Дръж ни в течение, Том.

В главното фоайе още имаше пламъци. Изолацията бе изпадала от тавана и бе разпалила огъня. Според калифорнийските закони тя трябваше да е незапалима, но май не беше съвсем така. Беше се стоварила през пукнатините заедно с пластмасовите тръби, които лесно се разгоряха и изпълниха помещението с отровен дим.

Главното фоайе бе понесло най-големи поражения. По време на взрива там нямаше много хора, но конферентният център беше напълно изтърбушен. Само за секунди във въздуха бяха политнали огромни участъци от мраморния под. Бяха се ударили в тавана и откъртили оттам бетон, стомана, дърво и пластмаса. Заедно с тях бяха полетели и хора, компютри, столове, маси и шкафове. Все още се рееха книжа от склада на първото ниво. Парчета мрамор, бетон, стомана и дърво бяха изхвърчали и навън. Фасадата на комплекса едва се крепеше. Вратите и прозорците ги нямаше, носещите греди бяха пропаднали. Но източната част, която бе най-далеч от експлозиите, беше по-леко пострадала.

На Стефани, Джош и Маи им трябваха няколко минути, за да стигнат до отсрещната страна на главното фоайе. Докато си проправяха път през разрухата, видяха неща, които никога нямаше да забравят. Жестоко опустошение и безсъвестна безчовечност, които щяха да ги преследват и в сънищата им.

Пийт ги чакаше в Клетката на аварийния изход. Местеше една метална греда, която препречваше пътя. Вдигна я като вейка, завъртя крана и той се удари във вратата. Тя се разби и зад нея видяха стълбище.

— От тук нататък се оправяйте сами — каза Пийт. — Успех. — И се насочи към главния вход.

Те влязоха през тясната пролука. Беше тъмно като в рог и мощните лампи, вградени в каските им, веднага се включиха. Стълбището вдясно водеше надолу, а вляво — нагоре. Вонеше на дим, изгоряла пластмаса и химикали. Във въздуха висеше розова мъгла.

Стефани набра нещо на клавиатурата, вградена в маншета на костюма й. Светна малък екран и след няколко секунди на него се появи изображение — цветни линии и химически символи.

— Гадост — каза тя. — Сярна киселина, водородни радикали. Вероятно от пяната и лепилото на изолацията. Да вървим.

Тя ги поведе надолу по стълбището, но спря така внезапно, че Джош и Маи за малко да паднат върху нея. В краката й имаше труп, който лежеше по очи. Джош й помогна да го обърнат и клекна до нея. Младият мъж се беше задушил, лицето му беше посиняло и изкривено в ужасна гримаса. Едната му ръка още стискаше гърлото. Пръстите бяха покрити със засъхнала кръв и някои изглеждаха счупени.

— Сигурно се е опитвал да излезе през аварийния изход — каза Маи. — Но гредата, която Пийт помести, е била прекалено тежка. Вероятно е бил замаян от дима. Бедният човек.

Стефани се изправи, въздъхна и се извърна.

След още един завой по стълбището стигнаха до врата, на която пишеше Б1. Стефани тъкмо посягаше да я отвори, когато чуха гласа на Марк Харисън в слушалките си.

— Хей? Имаме нова информация за сенатора и придружителите му.

— Слушаме те — отвърна Джош.

— Изглежда са излезли от асансьора на ниво Б3.

— Това е добра новина.

— Предлагам да слезете по стълбите и да видите дали е възможно да се мине през аварийния изход. Ако не, ще трябва да измислим нещо друго.

— Добре.

Маи беше най-близо до стълбището и поведе останалите напред. Димът ставаше все по-гъст. Изглежда идваше от пожар на някое от по-долните нива. Подминаха изхода на Б2 и продължиха надолу. На половината път между Б2 и Б3 видяха изпод вратата на Б3 да се промушват оранжеви огнени езици. Маи провери компютъра на маншета си. Температурата на въздуха в стълбището наближаваше 100 градуса.

Стигнаха до вратата. Рамката и ръбовете й бяха започнали да се огъват.

— Сигурно от другата страна има голям пожар — каза Джош. — Това са огнеупорни врати, би трябвало да издържат на температури до 200 градуса. Няма да изкарат дълго.

Стефани набра нещо на компютъра си и нагласи микрофилтъра на визьора си. Благодарение на наноимплантите можеше да гледа вратата с подобрено в двете посоки на спектъра зрение.

— Напорът не изглежда никак добре — каза тя. — Няма как да минем оттук.

Джош погледна надолу по стълбището. Беше напълно блокирано от отломки.

— Единственият път е нагоре — заяви той.

— Съгласна съм. Да вървим — каза Стефани, поведе останалите обратно по стълбите и каза в микрофона: — Марк, на Б3 е безнадеждно, а стълбището от това ниво надолу е непроходимо. Ще видим дали можем да влезем на Б2.

Малко по-късно бяха пред аварийния изход на Б2. Джош хвана дръжката, натисна и дръпна. Вратата не помръдна. Той клекна и огледа ключалката.

— Ще се опитам да я взривя — каза той. — Отдръпнете се.

Набра нещо на клавиатурата на маншета си. От ръкава му около китката излезе тънка тръба. Беше дълга около пет сантиметра и бе направена от въглеродно съединение — изключително устойчива и ултралека. Джош се приближи към вратата, наведе се назад и насочи дланта си на няколко сантиметра над ключалката. От края на тръбичката излезе ярка синкава светлина. Джош бавно отпусна ръката си и от ключалката се чу силно тракане. Синкавата светлина изчезна и той хвана дръжката.

Вратата се отвори рязко към стълбището и Джош полетя заедно с нея. Строполи се и се претърколи, когато от отвора заваляха отломки. Скочи върху парапета, за да избегне лавината, но закачи на нещо ръката си и усети остра болка отстрани в торса си.

Стефани и Маи се бяха качили по стълбите, водещи към горния етаж. Стефани реагира мигновено и сграбчи Джош за ръката, когато той скочи на парапета. Той не смееше да мръдне, докато отломките се свличаха надолу по стълбището.

Примъкна се по парапета на метър от потока отломки и се приземи грациозно на едно стъпало под Стефани и Маи. Болката в торса отново го прониза, но той реши да не й обръща внимание. Двете жени успяха да го издърпат нагоре по стълбището. Стигнаха до следващия завой и погледнаха през вратата. Пороят от отломки беше спрял, но вратата беше блокирана. Ниво Б2 беше недостъпно.

— Трябва да си почина малко — каза Джош.

— Ранен си — каза Стефани и клекна до него.

Той притискаше тялото си отстрани, тя опипа внимателно мястото и той подскочи.

— Мисля, че си счупил ребро — обяви тя и каза в микрофона: — Първа база, Джош е ранен. Моля, активирайте пет милиграма болкоуспокояващо. Нанороботите да се насочат към петото ребро.

— Сибил работи по въпроса, Стеф. Какво е положението при вас?

— Вратата на ниво Б2 е непроходима. Ако не броим нараняването на Джош, сме добре.

— Какъв е планът?

— Ще продължим към Б1. Ако успеем да влезем, ще се опитаме да стигнем до Б3 по алтернативен маршрут.

— Прието.

Докато разговаряха, Сибил активира наноробота в мозъчния ствол на Джош и той започна да отделя точната доза болкоуспокояващо в кръвоносната му система. Компютърът нареди на 35 милиона микроскопични устройства да се насочат към счупеното му ребро. Трябваше им час, за да оправят счупването, но през това време болкоуспокояващото щеше да го държи във форма.

Лекарството подейства почти на мига. Основната му съставка беше отрова на охлюва Conus victoriae, в която имаше протеин, наричан ACV1. Той бързо се свързваше с центровете за болка в мозъка и ги блокираше напълно.

Веднага щом отровата започна да върши своето чудо, Джош скочи на крака.

— Обичам си работата — каза той и се ухили. — Е, какво чакаме?

Маи тръгна първа нагоре по стълбите към аварийния изход на ниво Б1.

— Какво мислите? — попита тя, когато я настигнаха пред вратата.

— Мисля, че това е последният ни шанс — каза мрачно Стефани.

57.

Малдивите

8:00 часа

Война се обади на останалите Конници от палубата на яхтата си за петдесет милиона долара — „Роузбъд“. Беше я кръстил така в чест на любимия си филм „Гражданинът Кейн“. Плавателният съд бе закотвен край Наладу на Малдивите. Задвижваше се с два газотурбинни двигателя „Бентли“, разполагаше с шест луксозни каюти, основна палуба, дълга четирийсет метра, и една по-малка горна палуба с хидравличен подвижен покрив, до която се стигаше с асансьор. Движеше се със скорост от 40 възела, без да нарушава комфорта на пасажерите си.

Всички двайсет членове на екипажа бяха жени и им бе забранено да обличат каквото и да било от кръста нагоре. Две от тях масажираха масивния врат на Война, който лежеше на шезлонг под топлото следобедно слънце. Огромното му шкембе лъщеше от лосион против изгаряне. До него имаше количка с компютър и плосък монитор. Останалите Конници се появиха в отделни прозорци на екрана.

— Господа — каза Война с полузатворени очи. Отпи от ментовия джулеп с 60-годишен бърбън. — Надявам се, че не съм ви откъснал от нещо важно. — Засмя се и двойната му гуша се разтресе. — Само че имаме проблем.

— Какъв проблем? — попита Смърт. Зад него се виждаше дървената ламперия на вашингтонския му кабинет.

— Оказва се, че нашият приятел е още жив.

Мъжете на екрана се взряха безизразно във Война.

Трудно можеха да бъдат разклатени.

— Откъде знаеш това? — попита Чума. Той беше високо над Атлантическия океан, на борда на частния си самолет „Хоукър“ 400 ХР.

— Комуникациите са моят бизнес, забравихте ли? Хората ми са засекли две обаждания от мобилния му номер.

— Всеки би могъл да се обажда от него.

— Не е изключено, макар че е доста невероятно. Особено като имаме предвид, че второто му обаждане е било до съпругата му.

— Е, значи работата на Дракон не е свършена — каза Завоевание и черните му очи се впиха в останалите. Той беше на задната седалка на лимузината си, която пътуваше по Бърдкейдж Уолк в Централен Лондон. При него беше четири сутринта и улиците бяха мокри.

— Казах му да остане на разположение. Естествено, той няма търпение да изпълни задачата си. — Война се изкикоти като дете. Момичетата, които разтриваха врата му, се усмихнаха вяло. Той се наведе напред и се сопна на едната. — Малко по-надолу. — Останалите трима зърнаха голите й загорели гърди зад тлъстите гънки на Война, които се разливаха над банските му. — Да разбирам ли, че сте съгласни той да влезе вътре? — попита Война и вдигна очи към екрана.

— Естествено — отвърна делово Смърт.

Останалите двама кимаха.

— Има още нещо — добави Война след кратко мълчание. Наслаждаваше се на информацията, която другите не знаеха, и искаше да удължи удоволствието си от неведението им.

— Престани с тази мелодрама — тросна се Чума.

Война се изкикоти, но по сбръчканите му бузи се изписа омраза. С удоволствие би поставил главата на Чума в менгеме и би навивал дръжката, докато черепът му се пръсне като презряла диня.

— На терена има някаква странна група спасители.

— Спасители? — попита Завоевание, но с напълно безизразно лице.

— Моите хора докладваха за присъствието на странен самолет пред конферентния център. Изникнал от нищото. Става въпрос за малка група, която обаче разполага с невиждани технологии.

— Какви технологии?

Война сви леко рамене.

— Не разполагам с подробности.

— Можеш ли да ни предоставиш снимки или видео?

— Ще се опитам.

— Откъде са тези хора? — попита Чума.

— Нямам представа.

— За какво са там?

Война отново сви рамене.

— И аз самият току-що получих новината.

— Това не ми харесва — каза мрачно Завоевание.

— Да, съгласен съм, на мен също — отвърна Смърт. — Но вече отидохме прекалено далеч и няма връщане назад. Дракон трябва да довърши задачата. И — добави той, като изгледа злобно монитора — трябва да съберем информация за тези спасители. Никога не се знае, господа. От тази операция можем да спечелим повече, отколкото само от премахването на досадника Форман.

58.

Четиристранната връзка с Вашингтон, Лондон и въздушното пространство над Атлантическия океан прекъсна и Война нареди на момичетата да закарат шезлонга му на сянка. На сребърен поднос го чакаше вторият му ментов джулеп за деня. До него имаше пълна чиния с пикантни крилца. Компютърът все така си беше на количката до шезлонга.

Война набра нещо на клавиатурата и на екрана се появиха изображения. Бяха неясни и размазани. Обработи снимките със специална програма, но никаква полза.

Изруга и отвори видеовръзка с човек, който се намираше близо до Калифорнийския конферентен център в Лос Анджелис. Гласът на Война беше изкривен, а лицето — замаскирано, така че този, на когото се обаждаше, нямаше представа за самоличността му. На екрана се появи млад мъж. Казваше се Джеръми Никълс, англичанин, фотограф на „Лос Анджелис Таймс“. Вградената камера на лаптопа му размазваше и забавяше изображението. В косата на Никълс имаше прах, а ризата му беше мръсна. На шията му висяха два професионални фотоапарата, последна дума на техниката. Той заговори с треперещ глас, беше уплашен и травмиран от видяното.

— Какво мога да направя за теб?

— Какво можеш да направиш за мен? Ти си фотограф, нали така?

Младият мъж не отговори, само се взираше в маскираното лице на екрана.

— Ти си професионален фотограф, нали така, г-н Никълс?

— Какво не е наред?

Война се изкикоти. Въпреки маскировката Никълс видя как плътта на дебелака се тресе.

— Снимките на самолета. Толкова са размазани, все едно са правени от хлапета в предучилищна възраст. Ето това не е наред.

Младият мъж изглеждаше объркан.

— Това е невъзможно.

— Не ги ли погледна, преди да ги изпратиш?

— Не… Искаше ги бързо, затова веднага ги пуснах по мейла.

— Виж ги — каза Война.

И фотографът се взря в екрана, на който се виждаше една от снимките.

— О!

— О, я! Смятам, ще се съгласиш, че не ми вършат никаква работа, г-н Никълс.

Фотографът не го слушаше.

— Използват някаква система за изкривяване на изображението — каза той сякаш на себе си.

— Какво?

— Имат нещо, което обърква фотоапарата.

— О, я стига глупости! — възкликна Война. Плесна с ръце и се разсмя. — Такава технология не съществува.

— Очевидно съществува — отвърна умислено Никълс.

Лицето на Война замръзна.

— Ако видиш самолета им — продължи веднага Никълс, — ще повярваш, че могат да направят всичко.

— Е, нямах тази възможност, нали? — И Война отново избухна в смях.

Никълс не знаеше какво да каже.

Война запълни тишината, като започна да мърмори:

— Значи имат технология, която изкривява изображението, така ли? Е, това вече е много, много интересно. — Вдигна поглед към екрана. — Добре, Никълс, а сега върви на майната си — каза той и прихна толкова силно, че чак се закашля. След това прекъсна връзката.

— Технология, която изкривява изображението. Това ми харесва — каза тихо Война. — Изля в гърлото си джулепа и пак се засмя. — Даже много ми харесва.

59.

Калифорнийски конферентен център, Лос Анджелис

Следващото съобщение, което пристигна на тайния мобилен номер на Дракон, гласеше: „Влизай“.

Той извади от чантата на задната седалка тъмен костюм, бяла риза и кафява вратовръзка. Облече ги с бавни и целенасочени движения, постави мръсните си дрехи в една найлонова торба и я завърза на двоен възел отгоре. След това си сложи латексови ръкавици, отвори капачката на кутийка с вазелин, потопи си пръста и намаза с него челото си на границата с косата, слепоочията и тила си. След това извади буца черна боя и я втри в косата си. След като размаза четири шепи от нея по главата си, се среса назад, избърса вазелина с мокра кърпичка, сложи остатъците от процедурата в по-малка найлонова торба и също я завърза на двоен възел.

След това огледа отражението си в огледалцето от вътрешната страна на сенника. Оправи вратовръзката си, сложи значка с името на ревера си и точно се канеше да излезе от колата, когато получи следващото съобщение. То гласеше: „Целта е на Б3“.

Дракон прибра в джоба си двата пистолета, „Смит енд Уесън“ и „Ягирин“, и метна чанта на рамо. В нея имаше две гранати М67 и модерен противогаз. След това закопча скрит под сакото калъф за командоския си нож „Фейърбейърн-Сайкс“. Излезе от колата, облегна се на вратата, пусна джипиеса си и изчака на екрана му да се появи местонахождението на Кайл Форман.

Дракон обичаше техниката. Беше се срещал с учените, които работеха за Четиримата конници. Знаеше колко високо е нивото на технологиите им за проследяване. От два месеца Форман беше основната им цел и подготовката бе много прецизна. Знаеха, че сменя мобилния телефон и номера си на всеки три седмици, но успяваха да сложат микроскопичен подслушвател във всеки апарат на сенатора. Това даваше възможност на инженерите да следят местонахождението му чрез телефона дори когато не го използваше или батерията му падаше. И можеха да предадат тази информация на устройството, което Дракон държеше сега.

След малко данните започнаха да се точат. Няколко секунди по-късно на дисплея се появи червено кръгче, което показа, че Форман се движи на изток от асансьорите на Б3. Дракон усети как през него премина възбуда.

— Прекрасно — каза той на глас. След това бръкна в чантата на рамото си, извади една граната, дръпна предпазителя със зъби, хвърли я през шофьорския прозорец на колата и тръгна към шосето, което обикаляше Калифорнийския конферентен център. Дори не трепна, когато колата избухна зад него и горещината от взрива опари тила му.

60.

Джош, Стефани и Маи влязоха на ниво Б1 през аварийния изход на стълбището в задния северен ъгъл на Калифорнийския конферентен център.

Този етаж беше пострадал почти колкото приземния, особено западната му половина, която беше разбита като залата, намираща се точно над нея. Втората бомба беше поставена точно там, в шахтата на климатичната система на тавана.

Осветлението беше угаснало, но мощните лампи на каските им осветяваха коридора добре. Това бе главното административно ниво. През него се извиваше U-образен коридор, по чиито стени се виждаха врати към офиси. Рецепцията в средата на етажа се намираше точно над главното фоайе.

Беше зловещо тихо. Чуваха се звуците от западното крило, пукането на пламъците и течовете, но всичко изглеждаше много далеч. Повечето от вратите към офисите бяха на трески. Над тях бръмчаха изтръгнати от тавана луминесцентни лампи, които висяха на по една жица. Бяха мокри и смъртоносно опасни. Килимът на пода беше подгизнал. Противопожарната система се бе включила, а след това се бяха спукали и водопроводните тръби.

След пет крачки по коридора се натъкнаха на тялото на жена в делови костюм. Беше просната възнак с разперени ръце, а главата й лежеше до нея. Ризата й бе измокрена от противопожарната система и кръвта. Кремавият килим под нея бе станал розов.

Повечето офиси бяха празни. Само шепа хора бяха работили в тях по време на взривовете. Изглеждаше невероятно да има оцелели.

Тримата напредваха бавно по коридора, след това завиха на запад към централната рецепция и асансьорите. Не видяха повече трупове. Нямаше и живи хора. Когато стигнаха до фоайето, видяха степента на разрушение в западната част. Джош провери температурата — над сто градуса по Целзий. Без филтрите в каските им димът щеше да е смъртоносен. По стените на коридора, водещ от западното крило към централното фоайе, се виеха пламъци. Беше напълно непроходим.

— Можем само да се надяваме да стигнем до западното крило — каза Маи и в гласа й се прокрадна отчаяние.

— По дяволите! — избухна Джош. — А главните асансьори очевидно не работят. Някакви гениални идеи?

— Шахтите на климатичната инсталация. През тях има връзка с другите нива.

— Добре, но знаем, че от тази страна на ниво Б3 около аварийните изходи има пожар.

— Значи ще използваме шахтите, за да слезем един етаж на Б2 — каза Стефани. — Да се надяваме, че има друг маршрут надолу.

— Не звучи много окуражаващо — отвърна Маи.

— Да имате други предложения? Защото сега е моментът.

Джош въздъхна.

— Не, нямам. Маи?

Тя поклати глава.

— Добре. Вие двамата останете тук — каза уверено Стефани. — Аз ще отида да видя дали това, което предложих, е възможно.

Избраха третия офис от дъното на коридора. Той беше на известно разстояние от аварийния изход, което означаваше, че ако пожарът на Б3 е пробил нагоре до следващия етаж, шахтите на климатичната система тук трябваше да са в по-добро състояние. Освен това офисът не беше близо и до зоната с най-големи поражения в западната част. Джош се свърза по радиостанцията с Първа база и информира Том за плана им. След това тръгна да търси схема на климатичната инсталация на комплекса.

В единия край на офиса имаше хубаво невредимо бюро. Плъзнаха го по пода и го поставиха точно под метална решетка на тавана. Отворът беше достатъчно голям, за да се промуши човек. Изпразниха два метални шкафа и ги качиха върху бюрото. Най-отгоре сложиха стол.

Стефани се качи. Решетката бе закрепена с болтове в четирите ъгъла. Тя ги развинти, свали решетката и я подаде на Маи. Провря се през дупката и се качи в шахтата на климатичната система.

Шахтата беше тясна и квадратна. На Стефани й се наложи ту да лази, ту да се примъква по корем по гладката метална повърхност. Вляво имаше разклонение, което минаваше над главния коридор. Вдясно шахтата завиваше към дъното на сградата.

— Първа база — каза Стеф в микрофона. — Имате ли схема на това?

— Току-що я намерих — отвърна Том. — Пращам ти я.

Стеф погледна екрана на маншета си. На него се появи миниатюрна схема на климатичната система — сложна плетеница от цветни линии. Маи и Джош също я получиха, тя бе прожектирана в много по-едър вариант и на стената на компютърния център в Тинтара.

— Ти си тук — каза Том и сред преплетените линии се появи червена точка. — Трябва да завиеш надясно. Така ще се приближиш до фоайето с асансьорите. Там шахтата се разклонява. Единият ръкав се качва на приземното ниво, но според изображението от „Голямо око“ е доста порутен. Другият слиза към Б2. Не знам какво е състоянието му.

— Прието, Том. Завивам надясно.

Задачата би била невъзможна, ако Стефани не беше с киберкостюм. Температурата в шахтата беше над 60 градуса, в нея бяха проникнали и отровни газове от западното крило. Костюмът охлаждаше тялото на Стефани и филтрираше токсичните изпарения, но въпреки това пълзенето беше изтощително.

Тя изпита облекчение, когато стигна до разклонението. Вдигна поглед и видя, че шахтата е блокирана на няколко метра над главата й. Погледна надолу и лампата на каската й освети канала. Видя, че той се свързва с друг на Б2, успореден на този, по който беше пълзяла.

— В разклонението съм — каза тя по микрофона. — Ще се вържа и ще се спусна.

Издърпа от раницата си тънко въже от въглеродни нишки с вакуумна приставка накрая. Закрепи приставката на стената на шахтата и се спусна. Нанокомпютрите в костюма й отпускаха равномерно въжето и я свалиха в пространството между етажите. Стигна до канала на ниво Б2 за секунди. Когато достигна пода на шахтата, освободи вакуума в другия край и въжето се прибра в раницата.

Под светлината от каската си Стефани видя, че шахтата се простира от север на юг от фасадата до дъното на сградата. Погледна екрана на китката си. Видя, че вече е на Б2, първото ниво от паркинга, и е близо до главните асансьори. На този етаж имаше няколко изхода от шахтата. Най-близкият беше на около трийсет метра по посока на фасадата. Тя се обърна в тесния канал и тръгна на юг.

Нямаше как да видят разхлабения панел на пода на шахтата. Повредата бе причинена от експлодирал резервоар на кола, паркирана трийсет минути преди взрива. Той се бе пръснал на стотици парчета из целия паркинг, бе счупил прозорците на колите и издълбал големи дупки в броните им.

Докато пълзеше напред, Стефани се подпря с ръце на този панел, той се откърти и тя полетя напред. Писъкът й отекна в компютърния център на 2500 километра оттам и в слушалките на Джош и Маи на горния етаж.

61.

— Стеф! — извикаха едновременно Маи и Джош.

Всички в компютърния център на Тинтара замръзнаха, не смееха дори да дишат.

Стефани имаше бързи рефлекси. Когато полетя в дупката, която се отвори под нея, тя се опита да се хване за нещо. Размаха ръце и костюмът й се закачи на стърчащ метал. Въглеродните нишки на дрехата спряха падането. Тя протегна ръката си в ръкавица и се вкопчи в ръба на дупката.

Под нея имаше шест метра празно пространство. Това не беше проблем, истинската опасност идваше от металните парчета по пода на паркинга. Петнайсетсантиметрови остриета от стъкло и обгорена и изкривена стомана стърчаха като смъртоносни сталагмити. И за да стане още по-лошо, край тях гореше разлято машинно масло и от него се вдигаше черен дим.

— Стеф, как си?

Известно време тя беше в шок и не можеше да отговори. Само простена. След това вдигна свободната си ръка, за да се хване по-здраво за ръба на дупката. Металният панел зловещо изскърца.

— Цяла съм — каза тя с тих глас, изпълнен с болка. — Просто пропаднах през шахтата и сега се държа за ръба на дупката. Проблемът е, че не мога да сляза надолу. Точно под мен гори огън и подът е осеян с големи остри парчета метал.

— Добре — чу тя гласа на Марк от Първа база. Очите му се стрелнаха към холографския екран над виртуалната клавиатура на Том, където се виждаше местонахождението на всеки член от екипа на „Е-форс“. — Стеф, костюмът ти се е закачил. Ранена ли си?

— Не мисля. Но не мога да се вдигна, не мога и да скоча.

— Стеф, идвам към теб — каза Маи. Вече се бе покачила върху металните шкафове и след секунда се вмъкна през отвора на шахтата.

Движеше се по-бързо от Стефани и стигна до разклонението двайсет секунди след като влезе в канала.

Увисналата над паркинга Стеф усети, че ръцете й отслабват.

— Стеф, пускаме глюкоза в системата ти. Съгласна ли си?

— Разбира се.

Марк се канеше да каже нещо, когато Том сложи ръка върху микрофона.

— Марк — каза той тихо. — Има микроскопичен пробив в костюма й.

Марк усети как по гърба му премина тръпка. Взря се в холографския екран и го видя — скъсване, не по-голямо от част от милиметъра, на ръкава на костюма на Стефани.

— Стеф — проехтя през слушалките й гласът на Марк. — Имаме проблем.

Маи чу думите на Марк и забави малко движението си. След това обучението й си каза думата и тя започна да се движи още по-бързо. Каквото и да кажеше Марк, то означаваше само, че трябва да стигне още по-бързо до Стефани.

— Има микроскопичен пробив в костюма ти. Том работи по въпроса и нанороботите вече го оправят. Според датчиците ни костюмът ти работи добре, но кажи ми какво виждаш на твоя екран? Пред теб ли е?

Стефани се опита да потисне ужаса. Усещаше, че дозите глюкоза си вършат работата. Опита се да се извърти и да погледне екрана на китката си, но се оказа невъзможно.

— Не го виждам — каза тя.

— Маи, какво става с теб? — попита Марк.

Маи беше издърпала въжето и прикрепяше вакуумната приставка за стената на шахтата.

— Почти стигнах — отвърна тя и се плъзна към ниво Б2.

— Закрепи добре въжето, Маи.

— Разбрах.

На холографския екран на виртуалната клавиатура на Том се появи червена светлина.

— Мамка му — изруга той.

Марк погледна цифрите, които течаха по екрана — това бяха данните от киберкостюма на Стефани. Пробивът се поправяше с невероятна бързина, но температурният контрол на дрехата не издържаше и нивата на метан във въздуха се повишаваха.

Увиснала над горящото машинно масло, парчетата метал и стъкло, които блестяха в синкавата светлина, Стефани започна да кашля. След това забеляза, че на краката й става топло.

— Марк, мисля, че имам проблем с температурния контрол на костюма — каза тя и отново се закашля.

Маи беше на метър от дупката и се движеше към нея изключително предпазливо. Въжето се разтягаше зад нея, но обтягането му се регулираше автоматично. Ако паднеше, то щеше да я задържи.

Стигна до ръба на отвора. Металният панел се бе откъснал от болта. Когато приближи, видя Стефани. Тя изглеждаше на ръба на изтощението. Лицето й под маската беше плувнало в пот.

— Хвани ме за ръката, Стеф — каза Маи. Протегна се напред и видя опасността отдолу — зловещите стърчащи парчета и черния дим.

Стефани бе заслепена от лъча на каската й.

— Не мога… Ще…

— Стеф, трябва да ме хванеш за ръката. Вързана съм. Въжето лесно ще ни изтегли нагоре.

Стефани не можеше да помръдне. Беше ужасена и почти пред припадък. Можеше само да стиска ръба.

Металният панел, за който се държеше, изпука и се огъна. Стефани изпищя и падна петнайсет сантиметра надолу. Пламъците докоснаха подметките на ботушите й.

Маи все още беше до дупката, въжето й се опъна и я задържа. Тя погледна надолу към Стефани и видя, че пръстите й още стискат металния ръб. След това започнаха да се изплъзват.

Ръката на Маи се стрелна напред, металът под нея поддаде и се огъна, но въжето реагира автоматично. Маи хвана едната ръка на Стефани и я стисна здраво. Стефани махна другата от панела точно преди той да се откъсне от шахтата, и сграбчи китката на Маи.

Маи нареди на въжето да ги изтегли бавно и те се вдигнаха през дупката, като избегнаха на косъм острия ръб. Отблъснаха се с крака от вертикалната тръба, докато въжето ги теглеше бавно нагоре през изпълнения с изгорели газове въздух. Стефани кашляше. Нанороботите пуснаха кислород под маската й и тя започна да диша по-леко. Дозите глюкоза й дадоха сили да се качи отново в шахтата.

След малко и двете бяха в канала на климатичната система на Б1, където въздухът беше по-чист. Пропълзяха през него и се върнаха в офиса, където Джош им помогна да слязат.

62.

Форман и Дейв успяха да подминат Тод по стълбата, за да стигнат първи до вратите на Б3. Успяха да ги отворят с алуминиевите пластини, които Форман бе пъхнал в задния си джоб. Той вървеше напред, а Дейв го следваше. Помогнаха на Марти и Тод да се прехвърлят през отвора на Б3.

Миризмата на дим ги удари в лицата и те започнаха да се чудят дали усилието си е струвало. Тод падна изтощен на мраморния под до вратата. Беше изгубил много кръв и отпадаше с всяка секунда. Сенаторът се наведе, за да прегледа раната му. Никой от тях нямаше медицински познания, но ясно се виждаше как част от костта стърчи поне два сантиметра от кожата му.

— Тод — каза внимателно Форман. — Трябва да продължим да се движим. Можеш ли да се изправиш?

— За нищо не ставам вече — отвърна той. — Не си чувствам ръката и ми е студено.

Дейв се приближи и клекна до него.

— Ще те изкараме оттук, Тод. Само бъди силен, моля те!

Четиримата тръгнаха през паркинга, който бе обвит в дим. Беше претъпкан с коли, но никоя от тях не изглеждаше като преди инцидента. Прозорците им бяха счупени, бетонни колони и метални греди бяха сплескали ламарините на поне десет от тях. Другите бяха с изкривени калници или спукани гуми, а една се бе забила в съседната.

— Сега какво? — попита Дейв.

— Добър въпрос — отвърна Форман и въздъхна тежко. — Димът е най-гъст ето там. — И той посочи на изток, към дъното на паркинга. — Вие тримата изчакайте тук. Аз ще отида да погледна.

Но вместо да тръгне през паркинга, Форман първо зави наляво, за да провери аварийното стълбище. От асансьорите до изхода имаше тясна асфалтирана пътека, която излизаше директно под аварийния изход, през който бяха опитали да минат от приземния етаж. Нямаше нужда да минава по нея. От двайсет метра се виждаше, че е блокирана от цял къс бетон, който сигурно тежеше два тона.

Сенаторът спря за миг, за да се ориентира в задимения мрак. Пушекът изгаряше гърлото му. Той отпори ръкава си и ръчните шевове поддадоха с изненадваща лекота. Покри носа и устата си със скъпата материя и тръгна между редиците разбити коли. След петдесет метра подскочи стреснато, защото алармата на една тойота зави оглушително. След няколко минути стигна до центъра на етажа и видя четири почернели от сажди гигантски бетонни колони, които подпираха рампите, водещи нагоре.

Тук димът беше най-гъст и Форман се закашля. Залютя му на очите и по бузите му се търколиха сълзи. След това видя червени пламъци и розов дим. Миризмата на горяща пластмаса го замая. Нямаше как да излязат оттук, дори и аварийните изходи от тази страна да бяха чисти.

Погледна назад към асансьорите, но вече не виждаше придружителите си. За миг го обзе порив да побегне, просто да бяга и да не се обръща назад. Извърна се към рампата, водеща към Б2, и за малко наистина да го направи. Другите сами да търсят начин да излязат. Представи си лицето на Санди и нероденото им бебе.

Обърна се и хукна обратно към асансьорите. Очертанията на Дейв, Тод и Марти ставаха все по-ясни през дима. Бяха седнали, облегнати на стената, край тях въздухът беше малко по-чист.

— Изходът в дъното е непроходим. Там е пожарът. Но има рампа, която отива нагоре и надолу. Тя е единствената ни надежда.

Тод се изправи с помощта на Дейв и каза с треперещ глас:

— Добре съм. Мога да вървя.

— Димът става все по-гъст — каза мрачно Марти.

— Така е, а там положението е още по-лошо — отвърна Форман и кимна към рампата. — Но нямаме алтернатива. — Отпори и другия си ръкав и го подаде на Тод. — Сложи го на носа и устата си.

Марти скъса ръкава на своята риза и Дейв го разпра на две. Покриха устите си с парцалите и последваха Форман в сгъстяващия се дим. След това замръзнаха, защото чуха серия близки експлозии.

— Сякаш идват от рампите — каза Дейв.

— Не на това ниво — отбеляза Форман. — Хайде!

Той не се върна по стъпките си към рампата, а ги поведе далеч от асансьорите към предната част на сградата. Там отровните газове не бяха толкова задушливи. Завиха по първата пътека, но спряха само след няколко метра. Една кола блокираше пътя им. Беше покрита със стъкла и прах. Форман ги поведе между две други коли и скоро стигнаха втората пътека. Вляво от тях на няколко метра напред гореше друго превозно средство.

Чу се клаксон. Те изтичаха по посока на звука, стигнаха до колата и видяха, че разбитата глава на шофьора е полегнала върху волана. Едната му ръка лежеше върху таблото и се подаваше през счупеното предно стъкло. Беше разцепена на две по дължина между средния и безименния пръст. По капака шуртеше кръв и капеше по бетона като протекло машинно масло.

Форман бе обзет от мрачно предчувствие. Правеха някаква грешка. Беше видял нещо, което му го подсказваше. Дейв вървеше до него заедно с Марти. Тод едва се влачеше след тях.

— Как си, Тод? — извика Дейв, извърна се назад и забави крачка.

— Как да съм? — каза задъхано той. Лицето му бе плувнало в пот, която размазваше мръсотията по бузите му.

Дейв изостана.

— Ще успееш, братле. — Понечи да го прихване, но Тод го отблъсна.

— Не, така ще те забавя. Не мисли за мен.

В средата на пътеката имаше капак от багажник. Тод и Дейв го заобиколиха от двете страни.

И тогава горящата кола, която току-що бяха подминали, се взриви.

63.

Над шосето, обграждащо Калифорнийския конферентен център се стелеше гъст дим. Дракон тичаше по асфалта. Стигна до задната част на мола и се шмугна в малкия паркинг. На земята лежеше труп на мъж, в гърба му бяха забити множество стъкла. Тялото приличаше на някакъв зловещ таралеж и Дракон се засмя. Това беше първата жертва от тази вечер, която виждаше отблизо, но не чувстваше нито грам вина или угризение. Единственото, което изпитваше към мъртвия, беше презрение, че е бил такъв глупак да се окаже в неподходящия момент на неподходящото място.

Отвори вратата на товарната рампа в дъното на паркинга и се озова в склада зад супермаркета. Помещението беше пусто. Изтича по коридора. И там не видя никого, но за всеки случай извади пистолета „Смит и Уесън“. Зави и мина през друга врата, след това влезе в магазина.

Супермаркетът беше затворен час преди бомбите да избухнат. Витрините му бяха счупени, стъклата се бяха разпилели по пода чак до стената в дъното и хрущяха под обувките на Дракон. Спретнатите някога полици, по които имаше всичко, от евтини романчета до последна мода играчки роботи, бяха преобърнати и разпилени като колода карти.

Дракон се приближи до стената вляво. Близо до дъното на магазина имаше врата с табела „Поддръжка“. Беше заключена, но един изстрел на пистолета поправи това. Дракон проби дупка над дръжката и счупи заключващия механизъм. Изрита вратата и тя се блъсна в тухлената стена от другата страна.

Натисна ключа за осветлението, който се намираше отдясно на вратата, и видя тесен коридор. Отляво и отдясно имаше складови помещения, а на тавана в дъното се виждаше капак. Той също бе заключен, но не за дълго. Дракон включи фенерчето, привързано за главата му, повдигна се нагоре и запълзя напред.

Шахтата на инсталацията беше дълга малко повече от трийсет метра. В нея се виеха жици, стените й бяха осеяни с контролни табла и свързващи кутии, от които стърчаха още кабели. Дракон измина разстоянието за трийсет секунди и стигна до метална стълба. Тя водеше няколко метра нагоре и го вкара в друг тунел.

Лъчът на фенерчето обходи стените на прохода и освети още метални кутии, жици, дебели разноцветни кабели и табла със стъклени капаци. На това място цареше пълна тишина. Дракон се почувства съвсем откъснат от живота на останалите човешки същества, което беше физическият еквивалент на онова, което усещаше със сърцето и посърналата си душа още от дете. Изпълни се със задоволство.

От картата на Декстър Тейт знаеше, че този проход е дълъг само шейсет метра. Той свързваше мола с ниво Б2 на Калифорнийския конферентен център. Обаче с всяка следваща стъпка му се струваше, че тунелът се удължава и никога няма да стигне до края му. Вътре беше горещо, изолацията от света беше пълна и някой по-слабохарактерен, който нямаше неговата подготовка, щеше да изпадне в паника. Но Дракон дишаше равномерно и крачеше ритмично и за по-малко от две минути стигна до другия край, в който имаше метална врата, която се отваряше отвътре. Тя излетя далеч от него и Дракон се оказа на метър над пода на Б2.

Скочи, когато вратата се удари в стената, и се наведе назад в отвора. Искаше да поеме дълбоко дъх, но жегата и пушекът не му позволяваха. Извади противогаза от чантата и си го сложи.

След трийсет-четирийсет метра видя рампата, която водеше надолу към Б3 и нагоре към Б1. В паркинга в източната част на Б2 горяха поне три пожара. Два от тях бяха между него и центъра на нивото, където се намираше рампата. Имаше и един вдясно, в източния край на Б2.

Извади джипиес устройството си и погледна екрана. Червеното кръгче, което обозначаваше местонахождението на Кайл Форман показваше, че сенаторът се движи на изток от асансьорите към рампата. Дракон нямаше избор. Ако искаше да пресрещне целта, трябваше да мине през пожарите вляво. Само така щеше да успее да стигне до рампата и да слезе на Б3.

Затича между редиците коли, като дишаше равномерно през противогаза. Трябваше да се отправи на север, към дъното на конферентния център, за да заобиколи по-силния от двата пожара. Даваше си сметка, че всеки миг до него може да избухне някоя кола. Приближи се към рампата от север и погледна надолу към Б3. Нямаше и следа от Форман. Това беше добре. Прескочи един нисък парапет и се озова на асфалтирания склон.

След като намереше сенатора, щеше да го свали в най-долните нива на сградата, където да се разправи необезпокоявано с него. Той щеше да свърши като един от многото обгорели трупове и по всяка вероятност нямаше да могат да го идентифицират.

Свали чантата от рамото си и я остави на пода. Извади една граната, махна предпазителя и я хвърли зад себе си. Докато тичаше към Б3, хвърли и останалите две гранати. Те избухнаха през интервал от две секунди, затрупаха с огромни парчета бетон рампата, свързваща Б2 и Б3, и посипаха Дракон с прах. Миг по-късно се чу и друг тътен от върха на рампата — три коли паднаха една върху друга и напълно запечатаха прохода.

Дракон се облегна на една колона. Дишаше тежко в противогаза. Пое дъх за последен път, свали маската и я хвърли в купчината отломки наблизо. Погледна се и видя, че костюмът му е целият в прах и омазан с машинно масло. Това беше добре. Трябваше да изглежда пострадал.

Откъсна ръкава на сакото си и се наведе, за да отпори и крачола си. Взе командоския нож от калъфа на кръста си и го заби в прасеца си, като внимаваше да избегне големите кръвоносни съдове. Резултатът беше грозна рана, която кървеше обилно, но нямаше да причини трайни увреждания.

Без да обръща внимание на болката, той се откъсна от стената, прибра ножа в ножницата, пъхна пистолета в джоба си и закуцука към укритието си от отломки, зад което щеше да изчака появата на сенатор Кайл Форман.

64.

Взривът бе оглушителен и Марти и Форман бяха изхвърлени от ударната вълна и паднаха на бетона.

Дейв излетя към кола вдясно от него и носът му се озова на сантиметри от счупеното предно стъкло. Усети пареща болка в прасеца. Погледна надолу и видя, че крачолът му се е подпалил. Сякаш всичко се случваше на забавен каданс. Дейв започна да гаси пламъка с голи ръце, изгори дланите си и изпищя. Свали разпраната раница от рамото си и загаси огъня с нея. След това откъсна обгорелия крачол.

Чак тогава видя Тод, който се бе проснал по очи в неестествена поза. Към него от избухналата кола беше потекла вадичка бензин, по която бързо се движеше пламък. Марти и Форман също се спуснаха към него.

— Тод? — Дейв се наведе над него. Лицето на младежа беше обгорено. Имаше мехури от челото до брадичката. Едното му око беше отворено, но не виждаше. Беше замъглено и сиво. — Тод? — Дейв го разтърси.

Тод трепна. Опита се да погледне приятеля си, но очевидно беше ослепял. Сграбчи ръката на Дейв и заплака. Опита се да каже нещо, но главата му се килна на една страна.

— Тод… Тод!

Форман и Марти се опитваха да накарат Дейв да се изправи на крака.

— Хайде, трябва да вървим — каза Марти.

На Дейв му се струваше, че времето е спряло. Виждаше лицето на мъртвия си приятел, но не можеше да повярва, че е истина. Нищо от случващото се не беше реално. Всеки миг щеше да се събуди и да се отърси от кошмара, това бе просто лош сън, нищо повече. Чу, че Марти му казва нещо, но не разбра какво. Обърна се и видя разтревоженото лице на стареца на сантиметри от своето. Устните му се движеха, но Дейв не чуваше думите.

Изведнъж младежът усети, че силни ръце го влачат напред. Бягаше, без да знае къде отива. Усети, че пътят се издига, мръсният въздух го задавяше. Видя рампата и бетонните колони от двете страни. Бяха близо до върха. Спряха и Дейв чу Кайл Форман да ругае. Марти се давеше от кашлица.

Пред тях имаше три горящи коли и огромен бетонен къс от пропадналия таван. Пътят беше напълно блокиран.

65.

Къртицата беше една от уникалните машини на „Е-форс“, невероятно творение на технологиите. Приличаше на огромен свредел на вериги и — както предполагаше името й — функцията й бе да прокопава тунели под земята. Освен това можеше да издържа на високи температури и да минава през пожари.

Зад свредела имаше кабина за един човек, а зад нея — цилиндрична капсула, три метра висока и метър и двайсет широка. Външни камери осигуряваха 360 градуса видимост от кабината. Сензори в бронята предаваха информация за околната среда към компютъра на таблото. Наричаха капсулата „Куршум“ заради формата й, но и заради изключителната й здравина — беше устойчива на взрив, радиация и на почти всички познати на човечеството химикали.

Пийт Шерингъм седеше в кабината на Къртицата на върха на рампата, спускаща се от приземния етаж към паркинга в източната част на Калифорнийския конферентен център. Даваше устни команди на компютърната система, машината се движеше напред и започваше да се спуска по наклона.

Стените на рампата бяха доста пострадали от взривовете. По пътеката имаше разпилени парчета бетон, а част от асфалта беше изкъртен. Пийт премина първата спирала и скоро се озова на Б1. Тук нямаше отбивка, тъй като първото ниво на паркинга беше Б2. Взе и следващия завой и двайсет секунди по-късно застана пред входа на подземния гараж.

Той приличаше на строителна площадка. Пийт включи мощните светлини на Къртицата. Те прорязаха мрака и дима и камерите предадоха разрушението в кабината. Изгорели коли, пръснати навсякъде части. Нямаше здраво предно стъкло. Огромни участъци от тавана бяха хлътнали надолу. Взривовете бяха разрушили за секунди това, което хората бяха строили с дни.

Подкара Къртицата по паркинга, след това спря за миг.

— Има ли някой тук? — извика той и гласът му се разнесе през външните тонколони.

Нищо. Сензорите на бронята на Къртицата можеха да уловят и най-слабия шум. Пийт бе нагласил филтъра да пропуска само човешки глас. Само че не чу нищо.

Продължи между редиците смачкани коли. От прозореца на спортен кадилак изригна пламък и двигателят се взриви. Покривът на колата изхвърча, удари се в тавана, след това падна и се затъркаля по пътеката. Блъсна се в Къртицата и спря в подножието на рампата.

Асфалтът беше хлъзгав, по него се лееше бензин и вода, но това не беше проблем за Къртицата. На запад разрушенията бяха още по-големи. Много от колите бяха разбити на части. Поне четвърт от тях лежаха на покривите си. След малко Пийт стигна до върха на рампата, която се спускаше от Б2 към Б3. Пътят бе блокиран от огромни бетонни късове, стоманени греди и няколко смачкани коли.

Пийт подкара Къртицата по рампата и спря на метър от препятствието. То беше толкова плътно, че дори мощните светлини на свръхмодерната машина не можеха да проникнат от другата страна.

— Има ли някой тук? — извика отново Пийт. — Някой от другата страна? — Мълчание. — Първа база — каза той в микрофона.

— Да, Пийт — отвърна тихо Марк.

— Може ли „Голямо око“ да събере информация какво се случва на Б3?

Марк погледна към един от техниците, който поклати глава.

— Не, Пийт. Има прекалено много смущения. Какво става при теб?

— Намирам се на върха на рампата, която се спуска от Б2 към Б3, но пътят е напълно блокиран. Малко се притеснявам да мина с Къртицата през препятствието, защото от другата страна може да има живи хора.

— Има ли друг път надолу?

— Не. Западният край на Б2 е толкова разрушен, че има опасност Къртицата да се срути през пода.

— Е, значи нямаш избор, Пийт.

— Разбрано. — Пийт прекъсна връзката и прегледа информацията от сензорите. Не чуваше нито звук на честотата на човешкия глас. Инфрачервените датчици бяха объркани от горещината от пожарите и не можеха да различат топлина на човешко тяло от другата страна на препятствието.

Пийт взе решение и Къртицата тръгна напред.

66.

Първа база, Тинтара

Оставаха няколко минути до залеза и бавно снишаващото се оранжево слънце огряваше повърхността на Тихия океан като диско топка. Том Ериксън беше в апартамента си с изглед към острова и виждаше цялата красота на настъпващата вечер през прозореца си. В квартирата си имаше конзола, която беше почти толкова многофункционална, колкото и онази в компютърния център. През нея имаше пълен достъп до Сибил, квантовия компютър, който представляваше сърцето на цялата система.

Въпреки че бе започнало да му харесва да е част от екипа в Тинтара, държеше на личното си пространство. Сигурно имаше нещо общо с месеците, прекарани в затвора „Олдърмонт“, където лаптопът бе единственият му другар. Но тук намери дом и хора, с които можеше да се идентифицира. Харесваше му да ги дразни, но те бяха личности и той ги уважаваше. А сега имаха нужда от него. Мисията щеше да пропадне, ако той не откриеше как екипът да стигне до сенатор Кайл Форман.

— Сибил, извади схемата на Калифорнийския конферентен център — каза той. Холографският екран се намираше пред инвалидната му количка, а виртуалната клавиатура бе прожектирана в скута му. На половин метър от лицето му се появи триизмерен план. — Музика, Сибил — каза той и се взря в изображението.

— Имам 3 257 419 отделни файла с…

— Да, скъпа. Сигурно имаш. Нещо на Бари Манилоу? Шегувам се. Пусни… — Той погледна към небето, което бе плувнало в алени и оранжеви отблясъци. — „Уайт Страйпс“, „Армия на седем нации“. Силно, Сиб.

— Моля, уточни…

— Ами, до дупка.

— Съжалявам, това…

— Сибил, звукът на девет. Ще ти кажа, ако трябва да се коригира.

Първо се чуха басите, после барабаните, а накрая и дрезгавият блусарски глас на Джак Уайт. Том облегна глава назад и затвори очи. Опита се да прочисти мислите си и пусна музиката през себе си. Колкото по-тежки бяха звуците, толкова повече го успокояваха.

Отвори очи и погледна към схемата. На пръв поглед беше само лабиринт от линии. Разгледа десетте нива. Б1 в по-голямата си част беше пълна бъркотия, Б2 — първият етаж от паркинга — бе пълен със счупени коли, пръснати огнища на пожари и други опасности. В източната част на Б3 се бе разразил голям пожар.

— Къде е Пийт, Сибил?

В Б2 се появи малка червена точка. Но пътят на Пийт Шерингъм беше блокиран. Той се канеше да поведе Къртицата през голямо препятствие и щеше да му отнеме известно време да мине през него. А и след това нямаше начин да разберат къде са Кайл Форман и придружителите му. Том трябваше да измисли как Джош, Маи и Стеф да слязат дотам.

— Добре — каза Том. — А сега какво? — Музиката беше хубава, звучеше силно и парчето достигаше кулминацията си. — Хайде, мисли! Мисли! — Прокара пръсти през дългата си мазна коса. — От какво имат нужда сградите? Електричество. Точно така. Газ. Правилно. Вода. Водопровод… Сибил, има ли план на водопроводната система на конферентния център?

Минаха няколко секунди.

— Да — отвърна Сибил.

— Добре. Би ли го наложила върху схемата на сградата, моля?

По подовете се появи мрежа от зелени линии. Те се вливаха в основната водопроводна артерия в източната част на сградата точно под Б6. Оттам на изток тръгваше дебела зелена ивица. Никаква полза от това — водопроводите не бяха повече от шейсет сантиметра в диаметър. Основната тръба беше над метър широка, но водопроводите на комплекса се свързваха с нея на петдесет метра извън сградата.

— По дяволите! — възкликна Том и надвика музиката.

Взря се през прозореца. Небето ставаше мораво и първите звезди започваха да изгряват.

— Сибил, наложи цялата инфраструктура на комплекса върху плана на сградата.

Появиха се нови линии — жълтите бяха газопроводите, черните — електрическите кабели, червените — климатиците. Нито една от системите нямаше тунели за поддръжка, които да влизат и излизат от конферентния център. Нямаше достатъчно големи проходи, през които да мине човек. Но внезапно му хрумна идея.

— Сибил, можеш ли да ми намериш изображение на основите? Независимо дали от „Голямо око“, или от мрежата?

Този път забавянето беше малко по-голямо.

— „Голямо око“ не може да проникне толкова дълбоко, Том — каза Сибил. — Но има изображение на терена от времето, когато комплексът е бил в строеж, от 1996 година.

— Добре — отвърна Том. — Покажи ми го, моля те. — Погледна снимката. Строителната площадка беше огромна. На преден план се виждаха три големи камиона. След това забеляза нещо странно. — Какво е това, Сибил? Този отвор в далечната страна на основите?

— Има три различни отвора, Том.

— Да. Питам за този, който е на нивото на горната част на основите. Горе вляво.

— Това е общински канал. Построен е през 1934 година за оттичане на водата от океана. Преустроен е по време на строителството на Калифорнийския конферентен център.

— Преустроен? Но не е разрушен?

Тишина. Изображението се смени. Появи се схемата на конферентния център, но в дъното имаше нови линии.

— Увеличи изображението, Сибил. Горният ляв ъгъл на основите.

Изображението отново се смени. Долният ляв ъгъл на Калифорнийския конферентен център зае целия екран.

— Има ли вход от приземното ниво към този канал, Сибил?

Появи се нова картинка, компютърът проследи канала на сто метра на запад от сградата.

— Излиза в следните координати…

— Благодаря, Сибил. Виждам къде излиза. А сега въпрос за 64 хиляди долара, Сиб. Колко близо стига до ниво Б6 на комплекса?

— Най-близката точка е в квадрант Д17 на изображението. Разстоянието между стената на канала и стената на Б6 е 97,5 сантиметра. Вид на почвата: твърда скала, пясък и глина.

— Сиб, скъпа, обичам те!

67.

Въпреки че беше толкова млада, жената, която се наричаше Франсин Гигакс — в чест на Гари Гигакс, създателя на „Замъци и дракони“ — беше изключително самоуверена. Познаваше онези мъже само като Четиримата конници и прякорът й се струваше абсурден. Но изобщо не се страхуваше от тях и дори не си правеше труда да скрие самоличността си. Обаче четиримата мъже го правеха. Виждаше единствено размазаните им лица на екрана и нищо друго.

Война беше още на шезлонга си на „Роузбъд“, закотвена край Наладу. Слънцето грееше силно и лимоненожълтите лъчи танцуваха по водната повърхност. Смърт се намираше в кабинета си във Вашингтон, а Чума — в частния си самолет, който вече приближаваше летище „Ла Гуардия“ в Ню Йорк. Завоевание бе пристигнал в апартамента си в Мейфеър, беше си налял голямо бренди и седеше върху старинно кремаво канапе. Беше 8:30 сутринта в Лос Анджелис, 11:30 в Ню Йорк, 4:30 в Лондон и 9:30 на Малдивите. Франсин беше навсякъде и никъде. В киберпространството нямаше часови зони.

— Много те препоръчаха — каза Завоевание, когато четирите лица се появиха на огромния екран на стената в апартамента му.

Франсин се усмихна леко.

— Предполагам. Аз съм най-добрата.

Тя беше на двайсет години и през последните пет от тях бе пожънала големи успехи. Те бяха в пълен контраст с първите петнайсет години от живота й. Някога беше опърничаво, незабележително, обикновено момиче, което другите деца или пренебрегваха, или обиждаха. Но сега вече знаеше как да манипулира хората. Знаеше каква власт държи в ръцете си.

Беше руса и изящна, с черни като маслини очи, благодарение на пластичната хирургия. Изобщо не приличаше на пъпчивата тийнейджърка с рядка косица, каквато беше някога. Война загуби ума и дума, когато тя се появи на екрана му. Усети раздвижване в слабините си и тихичко се изкикоти.

— Прочетох съобщението ви — каза Франсин и се съсредоточи върху замазаното лице на Завоевание. — Изглежда, имате нужда от помощ.

Завоевание се намръщи, но бързо овладя изражението си. Война не беше толкова изтънчен, затова прихна.

— Нещо смешно ли казах? — попита Франсин, като премести черните си очи към огромното тресящо се туловище на екрана.

Война се заливаше от смях и намигна на тримата си колеги.

— Обичам това момиче — каза той. — От нея направо се надървям.

Франсин отново се усмихна. Без да поглежда надолу, задвижи пръсти по клавиатурата, която не се виждаше на екраните на мъжете. Изведнъж Четиримата конници видяха как лицето на Война се промени. Огромното му туловище се разтресе. Устните му трепереха, слюнката му потече по масивния гръден кош. Очите му се изцъклиха. После лицето му стана нормално така внезапно, както се бе променило, но този път изглеждаше изтощено и без капчица кръв по него.

Останалите трима Конници бяха поразени. Бяха виждали много ужасни неща. Самите те бяха причинявали на другите ужасни неща, но това беше нещо напълно ново.

Смърт пръв се овладя.

— Какво му направи?

— О, това значи да ви се разкрия.

— Настоявам да обясниш.

Франсин го погледна хладно и сви небрежно рамене.

— Реагирам много лошо на заповеди.

— Заинтригуван съм — намеси се Завоевание със спокоен глас, искаше да възстанови мира. — Направи ни това удоволствие.

Тя въздъхна.

— Просто изпратих на дебелия ви приятел няколко интересни образа. А образите понякога имат много… сила.

Смърт гледаше глупаво момичето, без да разбира какво става.

— Да не влезе в компютъра му?

— Казах ви, че съм най-добрата. Не беше трудно.

Завоевание погледна към Война, на когото за първи път не му беше смешно. Дебелакът изглеждаше окаменял.

— Впечатляващо — каза накрая Смърт. — Но…

— Съобщението е при теб — прекъсна го Чума. — Както се договорихме, първата сума ще пристигне по сметката ти… — той погледна долната част на екрана си — … след малко по-малко от трийсет секунди. Останалото ще ти пратим след успешното приключване на проекта.

Франсин кимна.

— Някакви въпроси?

Тя нямаше такива.

68.

Калифорнийски конферентен център, Лос Анджелис

Чуха глас — някой викаше от върха на рампата. Марти се обърна пръв. През мъглата видя слабо осветен силует. Ръцете му бяха събрани на фуния до устата и той се опитваше да надвика пращенето на пожара и скърцането на бетона и стоманата.

— Насам! — каза гласът.

Мъжът бе облечен в тъмен костюм. Беше висок, с гарвановочерна коса, пригладена назад. Махаше им и им даваше знак да се отдалечат от непроходимото препятствие.

След няколко секунди те се върнаха обратно на Б3. Мъжът беше на десетина метра пред тях. Тичаше надолу по рампата към Б4 и те го последваха. Нямаше къде другаде да отидат.

— Не спирайте — викна им мъжът.

Стигнаха до Б4, след това и до Б5, пътят беше чист. Тук разрушенията не бяха толкова големи. Спряха да си поемат дъх. Марти изглеждаше напълно изтощен. Седна за малко на земята и Дейв се срути до него. Беше се порязал лошо през челото и по бузата му течеше кръв. Вдигна тениската си, попи раната и видя още по-лошо срязване от вътрешната страна на ръката си — от китката до свивката на лакътя.

Форман пръв стигна до мъжа и каза:

— Благодаря. — Погледна табелката, която висеше на врата на непознатия. Беше от ЦРУ. — Г-н Годард.

— Моля ви, наричайте ме Джери. Радвам се, че мога да помогна, сенаторе. Бях прикрепен със специална мисия към вашата група. Надявам се, че не сте ме забелязали.

— Да наглеждаш охраната ли?

— Нещо такова — отвърна Годард, усмихна се и показа перфектните си зъби. Все още носеше вратовръзка, сакото му бе закопчано. Но костюмът му беше изцапан, а крачолът му бе скъсан от коляното надолу и по прасеца му течеше кръв.

— Предполагам, че батерията на мобилния ти телефон е изтощена — каза Форман.

— Изгубих го при взрива.

— Е, сега какво? — попита Марти.

Годард огледа възрастния мъж.

— Стигнали сте чак дотук от приземния етаж?

Форман кимна.

— Бомбите гръмнаха по средата на речта ми. Залата беше разрушена. Нямаше как да излезем отпред. Някакво откачено копеле стреляше. — Извърна се и въздъхна. — Защо ни доведе тук долу?

— Това е най-добрата ни възможност.

— Как така? — попита Дейв.

Форман забеляза кръвта по лицето на младежа. Отиде при него и клекна, за да го огледа по-добре.

— Част от подготовката ми бе запознаване с конструкцията на сградата. Плановете не са публично достъпни, но знам, че има втори служебен асансьор, който се движи от ниво Б6 до приземния етаж. На Б6 се складират по-едрите неща за големите мероприятия.

Форман вдигна очи към Годард.

— Къде на Б6 се намира този асансьор? — попита той и помогна на Дейв и Марти да се изправят на крака.

— В дъното, в средата на задната част — отвърна Годард и посочи по рампата към долното ниво.

— Ще успеете ли да стигнете дотам? — попита Форман спътниците си.

Дейв кимна.

— Водете ни — каза хрипливо Марти.

Годард тръгна надолу по рампата, като леко накуцваше. Форман забеляза, че върви предпазливо, като обучен офицер от специалните служби. Разпознаваше тази походка от километър.

Долу въздухът беше по-чист и по-хладен. Всички коли бяха пострадали, предните им стъкла бяха пукнати, страничните — изтърбушени, но някои от лампите на тавана още светеха и разпръскваха макар и слабо мрака. Мръсна вада течеше по лявата страна на рампата и се събираше в новообразуваните дупки.

Рампата водеше до най-ниското ниво на паркинга. То беше много по-различно от останалите четири. Само половината пространство бе за коли; задната северна страна беше огромен склад. Пред четиримата мъже се виеше дълъг коридор и се губеше в мрака. Виждаха го само до завоя му вдясно.

Тръгнаха по коридора и стъпките им отекнаха в бетонните стени. Зад себе си още чуваха пукането на пожарите. Вляво и вдясно имаше големи плъзгащи се врати. Годард светна с фенерче и под лъча му видяха огромен склад.

Пристъпиха две крачки навътре. До вратата бяха наредени дървени рамки, широки по шест метра. В единия край имаше редица големи сценични прожектори. Зад тях се виждаха множество партикабли. В другия край имаше десетки столове, а до тях — дебели кабели и още прожектори.

Върнаха се обратно в коридора.

— Служебният асансьор е зад завоя — каза Годард, без да забавя крачка.

Стигнаха края на коридора и завиха.

Вратите на асансьора бяха отворени. Върху партикабъл на колелца беше паднал мъж. От пет-шест метра видяха, че задната стена на кабината е откъртена и зад нея се виждаха ярки кабели и сиви метални въжета. От гърба на мъжа стърчеше дълго парче стомана, а кръвта му се стичаше в голяма червена локва на пода на асансьора.

69.

Първа база, Тинтара

— Сър? — каза един глас на Марк Харисън по интеркома в компютърния център.

— Д-р Сингълтън.

— Мисля, че открих нещо важно. Можете ли да дойдете в лабораторията?

— Моля ви, кажете ми, че е нещо приятно.

— Не съм сигурна в това, но определено ще ви заинтригува.

— Добре. — Марк въздъхна и стана от стола си. — Идвам.

След няколко минути вече беше в лабораторията на Първа база при д-р Луси Сингълтън.

— Разполагаме със съвсем малко проби — само няколко молекули ДНК, остъргани от единия автомат на покрива — започна тя. — Подозирам, че е от косъм, паднал върху оръжието. Традиционните анализи изискват милиони пъти повече ДНК, за да се постигне резултат. Но дори и тогава той ще е безполезен, ако няма с какво да го сравним.

— Но вие имате достъп до Глобалната генетична банка.

— Така е. — Д-р Сингълтън се взря в Марк Харисън през очилата си. Беше четирийсетгодишна, с волево интелигентно лице и прибрана на кок черна коса. Отиде до конзолата, която бе вързана към Сибил.

Квантовият компютър на Първа база имаше пълен достъп до всички чудеса на XXI век. КАРПА бяха събрали в една база всички генетични данни, известни на човечеството. В нея, разбира се, нямаше ДНК профилите на абсолютно всички хора на земята, но съдържаше проби от служителите на всички полицейски и военни институции, които бяха предоставили тези данни на ООН, на всяка бизнес организация, която агенцията бе успяла да подкупи, и на всички научни институти, с които КАРПА работеше. Ставаше въпрос за генетичните данни на пет милиарда души, живи и мъртви.

— Е, какво открихте, докторе?

— Някой си Игор Андреевич Маканов. Роден в Москва през 1963 година. Офицер от Съветската армия от 1980 година. Кръвната проба е взета и архивирана през 1984. ДНК профилът му е регистриран в КАРПА през април 2005 година, като е използвана същата проба. Няма данни за по-скорошни проби.

— Съветско военно обучение — каза тихо Марк.

— Специалните служби — добави д-р Сингълтън и погледна биографичната справка. — Спецназ, от 1985 до 1989.

— Изключително опасен.

— И аз така мисля — каза д-р Сингълтън. — Но има една подробност. — Тя докосна виртуалната клавиатура и изображението на холографския екран се смени. Пред очите им се появи текст.

Маркс прочете:

— Загинал по време на учение в Санкт Петербург през май 1989 година.

Марк излезе от лабораторията на д-р Сингълтън и за малко да се сблъска с количката на Том, който бързаше по коридора.

— Точно теб исках да видя — каза Том и пъхна разпечатка в ръцете му.

— Какво е това?

— Снимка на основите на Калифорнийския конферентен център по време на строителството му през 1996 година. Това… — и той потупа по разпечатката с мръсния си нокът — е общинският канал, построен през 30-те години. Минава на метър от ниво Б6. Това е път за навън.

70.

Ниво Б6, Калифорнийски конферентен център

Лицето на Марти беше мъртвешки бледо.

— О, боже мой! — изпъшка той и тръгна бавно обратно по коридора.

Дейв стоеше като истукан, заровил лице в ръцете си.

— Исусе Христе! — възкликна Форман и сложи длан на челото. Лицето му бе изкривено от тревога. Огледа се, все едно решението на проблемите им щеше да се появи от въздуха. — Така — каза той след малко. — Май възможностите ни се изчерпаха.

— Напълно — промълви Дейв.

— Може ли да предложа нещо? — обади се Джери Годард. — Не можем да се качим обратно по рампата, въздухът там е много мръсен, а може да избухнат и още коли. Какво ще кажете да се върна до асансьора на Б5, да отворя вратата и да се покача по стълбата в шахтата?

— Така стигнахме до Б3 — каза Марти. — Но стълбата в шахтата е почти разрушена. Над Б3 е изтръгната от стената.

— Но след като стигна до Б3, може да намеря друг път нагоре. Може да стигнем до Б2, може по рампата да се качим чак на повърхността. — Годард ги изгледа един по един. Той беше в най-добра форма, само кракът му беше ранен.

— Но ние току-що слязохме от Б3.

— Знам, но може да има други възможности там.

— Как ще стигнеш до асансьорната шахта на Б5? Не можеш да използваш рампата, димът е прекалено гъст вече — каза Дейв.

— По аварийните стълбища. Едно от тях трябва да е проходимо. Може дори да се кача по-високо от Б5.

— Това е добър план — каза Форман след секунда. — Аз идвам с теб.

Годард сви рамене.

— Щом искате, сенаторе.

Форман се обърна към Дейв и Марти.

— Дейв, трябва да се погрижим за ръката ти. Да влезем в някое от помещенията по коридора.

Върнаха се обратно. Забелязаха чешмичка, която преди това бяха пропуснали. Дейв я пробва. Работеше. Наведе се и пи дълго от студената вода. Имаше вкус на метал.

Върнаха се в помещението с отворената плъзгаща се врата. Форман го обиколи и след малко се върна с цял наръч бял плат.

— Покривки за маси — каза той.

Раздраха ги на ленти и намокриха някои на чешмичката. Ръката на Дейв беше срязана дълбоко, но раната не беше опасна. Форман я превърза стегнато с мократа лента, след това я окачи на друга лента през врата му. Почисти кръвта от лицето на младежа и обърса раната на челото му. Междувременно Годард почисти и превърза раната на прасеца си.

— Бързо ще се върнем — каза Форман на Марти и Дейв, когато с Годард тръгнаха към вратата.

Сенаторът следваше Годард по коридора към рампата. Димът беше по-гъст от преди. Нямаше как да стигнат до източната част на сградата. Това означаваше, че имаха само две възможности. Аварийните стълбища в дъното на комплекса и в предната му част — и двете бяха от западната страна. Тръгнаха към стълбището в дъното.

Вдясно откриха коридор с още складове, плъзгащите се врати на един или два от тях бяха отворени. Годард вървеше напред. С всяка стъпка въздухът ставаше все по-чист. Тук светеха и повече лампи. Завиха два пъти — наляво и след това рязко надясно — и се озоваха пред вратата на аварийното стълбище. Тя беше разбита, а половината стълбище беше разрушено. Не можеше да се мине оттам.

— О, страхотно! — възкликна Годард. — Предното стълбище е последната ни надежда. — Шмугна се покрай Форман и затича по коридора към предната част на комплекса.

Излязоха на паркинга на Б6. Той беше претъпкан също като по-горните нива, но повечето коли бяха в сравнително добра форма. Годард се промушваше между тях, а Форман го следваше по петите. След няколко минути стигнаха до предното аварийно стълбище. Годард натисна дръжката и бутна вратата. Тя се отвори. Бетонни стълби водеха нагоре.

— Пфу! — възкликна Форман.

Годард се обърна. В ръката му имаше пистолет „Смит енд Уесън“. Вдигна го до нивото на кръста си. Форман гледаше объркан оръжието. След това забеляза, че ръкавът на Годард е навит и отдолу се вижда ужасна татуировка.

— Да, сенатор Форман. Боя се, че това е краят на приключението. Наричат ме Дракон и съм дошъл да ви убия.