Извънредна ситуация

71.

Калифорнийски конферентен център, Лос Анджелис

Джош, Маи и Стефани току-що бяха излезли в нощния въздух през разбитите врати от източната страна на комплекса, когато лицето на Марк се появи на екраните на китките им. Беше облечен в киберкостюм, на главата си носеше каска.

— Какво е положението? — попита той.

— План А пропадна, Марк — отвърна Джош. — Аварийното стълбище под Б1 е неизползваемо и не можем да стигнем до това ниво — прекалено много разрушения. Възможностите ни се изчерпват. Какво да правим?

— Идвам при вас — отвърна Марк.

Джош вдигна вежда, но не каза нищо.

— Том току-що намери нова възможност — продължи Марк. На екраните им се появи снимка на основите на комплекса.

— Как да влезем? — попита Маи.

— Има вход под земята на около сто метра северно от комплекса. Ето тук. — Той им прати карта. — Вземете Детската количка… ще ви трябва и звуковият свредел. Между канала и стената на конферентния център има около метър пръст.

— Откъде знаем, че можем да стигнем от Б6 до Б3?

— Няма нужда да знаем. Пийт си проправя път с Къртицата към Б3 — току-що е открил следи от четирима души на Б6. Почти сигурни сме, че единият е сенатор Форман. Бог знае как са стигнали там. Остава ни да се надяваме, че ще ги намерим живи и здрави. Стеф? Какво е положението с костюма ти?

Тя потупа китката си и погледна към екрана.

— Скъсването е почти поправено.

— Да, прието. Според Сибил устройствата по теб трябва да възстановят функциите си до няколко минути, но според мен трябва да останеш в „Биг Мак“.

— Разбрано.

Детската количка получи името си в разговор на бира между проектантите й. Официално се наричаше Високоскоростен наземен транспортьор и нямаше нищо общо с детска количка. Вдъхновена от въздушната възглавница, изобретена в средата на 50-те години от сър Кристофър Кокърел, тя беше модерна машина, която не биеше на очи, но се движеше на два сантиметра над повърхността. Можеше да достига скорост над 300 километра в час, беше лесна за маневриране и побираше шест пътника и до 1000 килограма товар.

Маи управляваше, а Джош седеше до нея. Детската количка излезе от „Биг Мак“, зави рязко, за да избегне купчина метал и бетон, заобиколи „Ринго“ и пое по шосето на юг от Калифорнийския конферентен център. Мощните й фарове цепеха мрака. Силуетът на бензиностанцията, върху която бе стоял стрелецът, прелетя вляво от тях. Единият от подземните контейнери за бензин бе избухнал и бе превърнал сградата и предната площадка в купчина тухли.

Шосето продължаваше на запад и след това завиваше на север. Когато приближиха задната част на конферентния център, Маи насочи Детската количка през добре поддържана морава, която сега бе осеяна с отломки. Подгонени от вятъра листове хартия се посипаха по предното стъкло и потропаха като нетърпеливи пръсти, преди отново да отлетят в нощта. Фаровете осветиха редица дървета вляво. Листата им бяха обрулени, а по клоните имаше хартии и отломки.

Маи нави волана и превозното средство направи остър завой надясно, след това забави и спря. Изскочиха от Детската количка и видяха оранжевите и жълтите пламъци, които още се виеха по западната страна на конферентния център, както и по-малките пожари, обсипали хоризонта. Наклонен асфалтиран път водеше към метална врата.

Двамата бяха въоръжени с невропаралитични пистолети, които изстрелваха електромагнитни импулси със същото действие като шоковите палки на полицаите. Маи носеше малка аптечка на рамо, а Джош държеше звуковия свредел — устройство, което приличаше на пушка. Беше направено от съединение на въглерод и алуминий и бе изключително лек, но много мощен генератор на насочен ултразвуков сигнал с честота 35 килохерца, който прорязваше с невероятна лекота почти всички материали.

Стигнаха до вратата. Беше заключена.

— Отдръпни се — каза Джош и вдигна звуковия свредел. Нагласи го на най-слаба мощност и натисна спусъка. На мястото на ключалката и дръжката се появи дупка с височина трийсет сантиметра. Вратата се отвори навътре и се залюля на пантите.

Двамата включиха лампите на каските си и пред тях се откри къс наклонен коридор с нисък подгизнал таван. По него имаше зелена плесен и мъх. В дъното му видяха тясна вертикална шахта. Тя беше около метър широка и в нея бяха изрязани стъпала. Маи тръгна първа. Погледна надолу в шахтата и лампата на каската й освети първите пет-шест метра. Зад тях беше пълен мрак.

Вътре беше малко изнервящо. Джош и Маи се чувстваха като в открития космос. Виждаха само бетона над и под себе си, докъдето стигаше лъчът на лампичките им. От схемата знаеха, че шахтата слиза на двайсет и пет метра под земята, но им се струваше, че се спускат на стотици метри дълбочина. На екраните на маншетите си виждаха, че температурата пада бързо с всеки метър. Заедно с нея намаляваше и съдържанието на кислород във въздуха, а влажността се увеличаваше.

Маи видя бетонния под на лъча от каската си. След още десетина стъпала стигна до основата на шахтата. Отстъпи, за да пусне и Джош в тясното пространство. Пред тях имаше нисък кръгъл проход, в който беше непрогледен мрак. По прохода течеше вода, която се спускаше в дупка близо до подножието на стълбата. След секунди бяха в самия канал и лампичките им осветяваха извитите стени.

Тунелът — някога основният отводнителен канал на града — бе три метра висок и четири метра широк. Минаваше под Лос Анджелис и беше дълъг двайсет и пет километра. Вливаше се в океана на юг от Марина дел Рей. Общината се бе отказала от него и го бе заменила с по-модерна система в началото на 90-те години, но по него още течеше тънка вадичка. Стените му бяха плесенясали и вътре миришеше на гнило.

Маи погледна екрана на китката си, който светеше меко в тъмнината. Видя схема на терена. След по-малко от сто метра надясно беше най-ниското ниво на Калифорнийския конферентен център, който на дисплея беше изобразен като черно квадратче. Тунелът бе показан като тънка червена линия. Той завиваше леко на север, след това продължаваше петдесет метра право на изток, а след това кривваше на юг и почти допираше северозападния ъгъл на комплекса. След това вървеше успоредно на сградата към североизточния й ъгъл.

— Първа база? В тунела сме.

— Прието, Маи — отвърна Том. — На схемата ще видите, че тунелът се приближава най-много до Б6 точно след 12 метра по северната стена. Така ще влезете в склад Б63. Виждам, че той е точно до стената. Така че внимавайте.

— Добре. Къде е Марк? — попита Джош.

— Пътувам, Джош — обади се гласът на Марк. — Ще пристигна на мястото след деветнайсет минути.

Джош поведе Маи през тунела. Единствените звуци, които чуваха, бяха собственото им дишане и тихото шуртене на водата.

— Дори не съм знаел за съществуването на нещо подобно — каза Джош по микрофона.

— Не мисля, че много хора знаят — отвърна Маи, беше на няколко метра зад него. — Но под Лос Анджелис има сложна мрежа от тунели и отводнителни канали, както под всеки голям град. През годините е строено върху вече съществуващото. На мен ми действа успокояващо. Ти какво мислиш?

— Може би за теб е така. Свикнала си да стоиш в затворени пространства. Но на мен не ми е най-любимото нещо на света.

— Джош Томпсън проявява слабост!? Да нямаме пукнатина в бронята?

Джош въздъхна и каза с фалшива сериозност:

— По-добре да си бях мълчал.

Пътят беше почти напълно чист, с изключение на една миризлива купчина близо до течаща тръба — органичен боклук и гниещо диво животно, което някак си бе успяло да влезе вътре. Джош и Маи напредваха бързо, изминаха стоте метра за по-малко от минута.

Когато се приближиха до точката, където стената на Калифорнийския конферентен център почти допираше тунела, плоските екрани на китките им показаха къде се намират. Маи повървя още малко напред и спря. Лампата на каската й освети плесенясалата стена на тунела.

— Ето тук — каза тя и посочи място в центъра на осветеното пространство.

Джош свали звуковия свредел от рамото си. Натисна едно копче отстрани и от устройството излязоха три сгъваеми крака, разгънаха се и докоснаха земята. Той отдалечи свредела на педя от стената и нагласи височината на краката, за да постави дулото хоризонтално.

Изведнъж чуха пляскане във водата, сякаш някой, който върви през вадата, се бе подхлъзнал. След това се чу потупване, а после — пронизителен вой. Извърнаха се рязко по посока на звука. Джош за малко да бутне свредела, но го хвана навреме.

Маи беше по-близо до източника на звука. Ръката й се стрелна към невропаралитичния пистолет на бедрото и тя зае поза за нападение — левият крак пред десния, двете ръце държаха оръжието на височината на раменете, торсът й — леко извърнат надясно. Лампите на каските им осветиха мрака.

Двамата инстинктивно затаиха дъх, докато се опитваха да установят кой е източникът на звука. Изведнъж нещо се раздвижи и някакъв силует се втурна през светлината. Маи насочи пистолета към него.

— Кой е? Спри на място! Въоръжена съм! — Силуетът изчезна.

За миг настъпи тишина. След това се чу дращене. Джош включи една допълнителна лампа на ръкава си и обходи с лъча й мръсната стена на тунела. Силуетът отново се появи и Маи стреля. Плъх с размерите на котка се олюля под ярката светлина и започна да се гърчи в агония, защото пистолетът бе пратил мощен електромагнитен заряд през тялото му. Съществото отметна глава, отвори уста и изцъкли очи. След това се сви. Само краката му потрепваха, докато умираше.

72.

Кайл Форман вдигна ръце.

— Ако това е някаква…

— Шега? Не, не е шега, сенаторе. Съвсем сериозен съм.

Форман тръгна бавно назад. Единствената му надежда беше да му отвлече вниманието.

— Кой те праща? За какво е всичко това?

Дракон вдигна оръжието си. Върхът на дулото беше на половин метър от главата на сенатора. Форман отстъпи отново и опря гръб в бетонната колона. Дракон стоеше с разкрачени крака и насочен пистолет.

Форман долови с периферното си зрение леко движение. Голямо парче бетон висеше на тънко стоманено въже зад Дракон. Металът се късаше и всеки момент бетонът щеше да падне. Форман трябваше да спечели малко време.

И изведнъж се сети какво да направи.

— Внимавай! Зад теб! — извика той.

Дракон дори не трепна.

— О, сенаторе, моля ви! Обиждате ме!

Пръстът на Дракон помръдна назад и побеля от натиска върху спусъка. В дясното око на Форман се стече струйка пот и му залютя.

Бетонният къс се стовари на земята и мина на косъм от Дракон. Той се извърна, а Форман стисна юмруци и ги стовари с всички сили в тила му. Блъсна го напред и Дракон падна тежко върху назъбеното парче бетон. Пистолетът изхвърча от ръката му и се плъзна по пода на паркинга.

Ослепял от паника, Форман търсеше нещо, което да използва като оръжие. Грабна парче метал. Дракон се изправяше. Форман замахна с металния прът, но противникът му беше много бърз. Един ритник в корема и сенаторът полетя назад. Стовари се върху купчина отломки и извика от болка.

Дракон скочи върху него и го стисна с една ръка за гърлото. В другата държеше пистолета „Яригин“, който бе извадил от сакото си. Форман отчаяно опипа земята около себе си и докосна нещо метално, някаква тръба. Сграбчи я и я стовари върху главата на Дракон. Той падна назад и от раната над ухото му потече кръв.

Форман мобилизира последните си запаси от енергия, за които дори не знаеше, че съществуват, и се хвърли към убиеца. Но Дракон вдигна ръка и заби лакът в лицето му. И двамата полетяха назад. Форман се натъкна на купчина тухли и за малко да се спъне в металното парче, което бе използвал като оръжие.

Сграбчи го и се хвърли отново напред. Дракон се опитваше да запази равновесие и ударът на Форман попадна в целта. Този път убиецът се свлече на земята като чувал с картофи. Форман стовари с всички сили металния прът в тила му, а след това и върху темето му. Дракон падна напред и остана неподвижен.

Сенаторът постоя няколко секунди, за да си поеме дъх. Беше покрит с кръв, пот и бетонен прах. Обърса очите си с ръка, но от това положението стана още по-лошо. Извади парче плат от джоба си — остатък от покривката, с която бе превързал Дейв Голдинг — плю върху него и се опита да изтрие мръсотията от очите си. След това попи и раните по лицето си.

Заобиколи проснатото тяло и взе магнума. Нямаше и следа от пистолета „Яригин“. Магнумът беше тежък и стоеше неестествено в ръката му. Мразеше оръжията. Наведе се, като държеше пистолета близо до главата на Дракон, напипа пулса му — беше слаб, но го имаше.

Какво трябваше да направи? Мъжът беше обучен убиец, професионалист. През ума му мина луда идея. Можеше да пусне куршум в мозъка на копелето. Даже още по-добре — да му разбие черепа с камък. Щеше да е просто още една жертва. Но въпреки че този човек се бе опитал да го убие и щеше да го застреля, без да му мигне окото, сенаторът не можеше да направи същото с него.

— Трябва да предприема нещо — каза на глас той. Огледа се и видя стереоуредба за кола. Беше толкова разбита, че едва позна какво е, но от нея висяха разноцветни жици. Взе уредбата и издърпа жиците. Клекна и събра ръцете на Дракон зад гърба му, след това уви жиците около китките му и ги върза четири пъти. Металната кутия на уредбата увисна на тях. Форман си спомни, че мъжът носеше вратовръзка. Свали я и я уви около глезените му.

Когато се изправи, го заболя поне на десет места. Сякаш целият беше разглобен. Прибра магнума в джоба си и тръгна обратно към складовете в дъното на Б6. Сърцето му биеше толкова силно, че заплашваше да изскочи от гърдите му.

73.

На звуковия свредел му трябваше по-малко от минута, за да пробие дупка, метър широка, в стената между канала и ниво Б6 на Калифорнийския конферентен център.

— Влизаме — съобщи Джош в микрофона.

— Прието, Джош — отвърна Том от Първа база. — Още не мога да установя с точност къде се намират Кайл Форман и придружителите му. Има и нещо друго.

— Какво?

— Засичаме голямо напрежение на Б6. Може би е заради разрушенията горе, като ефекта на доминото. Съветът ми е да внимавате много.

— Разбрано.

Докато Маи минаваше през дупката, Джош прибра сгъваемите крака на звуковия свредел.

Склад Б63 беше огромен. Прескочиха голям плазмен екран, който бе паднал от вибрациите на свредела. Ултразвуковият сигнал беше толкова добре насочен, че на плазмата й нямаше нищо, макар да бе облегната на стената.

Под светлината от каската си Джош намери ключа на отсрещната стена. Флуоресцентната лампа на тавана изтрака и грейна. Около страничните стени бяха наредени пластмасови контейнери с етикети. Те бяха покрити с прах, изпадал при взривовете от стените и тавана. Джош избърса един етикет. На него пишеше „Резервни части за аудио-визуалното оборудване“.

Маи отиде до плъзгащата се врата на дясната стена и се наведе към дръжката. Отвори я лесно и пред нея се появи тъмен коридор. Чу се скърцане, след това далечен писък. Въздухът беше изпълнен с прах и дим от пожарите, които още горяха в огромния комплекс.

Джош погледна схемата на екрана на китката си.

— Този коридор води към проход с други складове. Зад него е главният коридор. Там трябва да завием надясно. Ще ни отведе до паркинг, а след това по рампата ще се качим на Б5. После ще завием вляво и ще отидем до големия служебен асансьор, който отива право на приземния етаж.

— Не работи.

— Да, но Форман и останалите може да не го знаят. Може да са близо до него.

— Добре, нека първо проверим.

Завиха наляво по коридора пред Б63. Всички плъзгащи се врати бяха затворени. Беше тъмно, светеха само лампите на каските им. Стигнаха до главния коридор и пак завиха наляво. След няколко секунди застанаха пред повредения асансьор с трупа вътре — точно където преди двайсет минути бе стоял Кайл Форман. Обърнаха се, без да кажат дума, и хукнаха обратно.

— Джош? Маи? — Беше Том. — Какво става при вас? — Звучеше тревожно.

— Проверихме служебния асансьор. Няма следа от Форман. Връщаме се към коридора пред Б63. Планът е да навлезем в центъра на ниво Б6. Какво има, Том?

— Не мърдайте.

— Защо?

— „Голямо око“ току-що засече опасно място близо до вас.

— Опасно място?

— Не е много ясно какво е. Сигурно е пожар или късо съединение в електрическата система. Според Сибил в един от складовете има контейнери с петрол…

Експлозията ги събори на земята. Джош падна назад върху купчина празни кашони в коридора и ги пръсна по целия под. Кашоните омекотиха сблъсъка, но ударната вълна му изкара въздуха. Звуковият свредел излетя от ръцете му. Преди да успее да помръдне, Маи се стовари върху него и лакътят й се заби в лицето му.

Тя се изправи, цялата беше покрита с прах. Погледна към Джош, който се държеше за носа. Дори през маската се виждаше, че от ноздрите му се стича кръв.

— Джош? Маи? Какво става? Добре ли сте?

Бяха прекалено шокирани и не можаха да отговорят веднага. Първа се обади Маи, след като помогна на Джош да се изправи.

— Мисля, че сме добре.

Погледна екрана на китката си, а Джош поклати глава и вдигна ръка. Болеше го. Извърна се към коридора и видя звуковия свредел да стърчи от купчина отломки. Беше разбит на парчета.

— Костюмът ми е добре — отвърна Маи.

— Джош?

— Имам чувството, че носът ми е счупен, но освен това… — Джош си свали каската и гъстият миризлив въздух го накара да се закашля. Прокара пръсти под носа си и видя, че по тях има кръв. Няколко капки паднаха на прашния под.

— Не е счупен, Джош — каза Том.

— Е, добре е да го знам. Но не мога да кажа същото за звуковия свредел. Той си е съвсем счупен.

— Сложи си каската. Искаш ли обезболяващи?

— Няма да е лошо. Какво се случи току-що, по дяволите?

— Съжалявам. Хванахме го прекалено късно. Много сте дълбоко, а и електрическите смущения от експлозиите…

— Какво беше това, Том?

— Контейнер с петрол в единия край на Б6. Имате късмет, че не бяхте по-близо.

— Ще тръгнем по главния коридор, да видим дали няма да намерим там Форман. Следващия път…

Прекъсна го силен тътен. Започна отдалече, но се приближаваше. Джош и Маи инстинктивно залегнаха и покриха главите си с ръце. Тътенът продължи да се приближава и спря така внезапно, както бе започнал.

— Том? — обади се Джош.

Никакъв отговор.

— Марк? Стефани? Чувате ли ме?

Нищо.

Маи и Джош се изправиха, въздухът беше още по-наситен с прах и дим. Джош погледна компютъра на китката си и потупа клавишите.

— Звукът дойде иззад Б63… от канала.

Маи тръгна по коридора и Джош я последва. Парче бетон падна от тавана и се приземи на сантиметри от нея, но тя не спря, когато я посипа дъжд от камъчета и малки отломки.

Склад Б63 беше изпълнен с дим. Като се препъваха в парчета бетон и камъни, те стигнаха до отвора. Джош надникна в канала. Благодарение на електронните подобрения в зрението си успя да види какво става там. Каналът беше напълно блокиран.

74.

Дейв и Марти чуха шума от срутения тунел. Далечната стена започна да вибрира, таванът хлътна и плъзгащата се врата се задвижи. И тогава внезапно всичко се успокои.

Спогледаха се почти примирено. Марти стана и тръгна към вратата, като се напрягаше да чуе нещо, но от коридора долиташе само зловеща тишина. Седна, облегна се на стената и въздъхна дълбоко.

— Как е ръката ти, хлапе?

Дейв сви рамене.

— Ами, нали знаеш. А ти?

— Главата ми пулсира от болка. И този мръсен въздух, димът… — Изглеждаше съсипан.

Бяха заключили вратата, макар да не знаеха защо. Дейв бръкна в чантата си и извади шишенцето с викодин. Изсипа в ръката си две таблетки и ги глътна.

— Защо започна да пиеш това? — попита Марти.

Дейв го изгледа гневно и поклати глава.

— Има ли значение?

Марти се извърна. Иззад вратата се чу силно скърцане, сякаш цялата сграда се канеше да се срути. Отдалече долиташе шум от падащи отломки.

— Сигурно защото не се справям с живота — заговори внезапно Дейв.

— Да, звучи логично — отвърна Марти.

— Ти пък какво знаеш за това, старче? — сопна му се Дейв, примигна и стисна ранената си ръка. Превръзката бе подгизнала от кръв.

Марти го погледна и се разсмя.

— Бях във Виетнам — каза тихо. — Беше преди почти четирийсет и пет години, но го помня, сякаш беше вчера. Ако някой старец като мен ти каже, че там е било истински ад, най-добре му повярвай, Дейв. Не съм бил в ада — поне все още — но не мога да си представя там да е по-лошо, отколкото беше в провинция Куан Три през август 1968 година. Тримата ми най-добри приятели загинаха в един и същи ден. Операция „Пегас“, така се наричаше. Бяхме в Трети военноморски корпус, морски пехотинци, изпратиха ни да спасяваме база Ке Сан. Всеки миг щеше да падне в ръцете на виетнамците. Аз се върнах в Сайгон без драскотина и ми дадоха отпуск. Това беше по-лошо, отколкото да остана на фронта. Чувството за вина ме разяждаше. Наричат я вината на оцелелите. Вероятно отново ще я преживея, ако излезем от това място.

Дейв се взираше в лицето на възрастния мъж. Беше мръсно и той сякаш бе остарял с още десет години през последния час.

— И какво направи? — попита младежът.

— Същото като половината американска армия — друсах се с долнопробни местни наркотици, така се напивах, че ми се губеха по цели денонощия, а със сигурност и други неща, които се радвам, че не помня. — Усмихна се тъжно, зъбите му бяха нелепо бели на фона на мръсното му лице.

Дейв погледна към вратата и потръпна.

— Родителите ми загинаха в катастрофа — каза той. — Вината беше моя. Бях се забъркал в неприятности в колежа. Сприятелих се с най-мързеливите копелета там и за малко да не завърша годината. Родителите ми идваха да ме видят и да говорят с преподавателите ми. Татко е — беше — професор в Масачузетския технологичен институт, невероятен ум. Сестра ми е хирург. У нас е така — усмихна се той.

— И ти се обвиняваш за катастрофата?

— Ако не се бях държал като пълен глупак, нямаше да идват да говорят с преподавателите ми, нали?

Марти го погледна и си спомни какво бе казал само преди час, приведен над трупа на Нанси. Чак сега започваше да осъзнава какво се бе случило. Беше в шок и не бе успял да асимилира целия ужас. Знаеше, че болката от загубата ще го връхлети с пълна сила много по-късно — ако изобщо излезеше жив оттук.

— Някои казват, че става, когато ти е писано — прошепна той.

— Това вече сто пъти ми мина през главата — продължи Дейв. — Но не мога да се отърся от усещането, че аз съм виновен за смъртта им.

— Това са глупости. Виж какво, хлапе — каза Марти и сложи длан върху здравата му ръка. — Тази трагедия не те ли научи на нещо?

Дейв се взря в него.

— Ние нямаме контрол над нищо. О, може да си мислим, че имаме. Аз съм тук днес по свой избор. Убедих и Нанси да дойде. Но след това някой, който си има свои планове, решава да постави бомба под залата. Нямам контрол над това. Точно както ти нямаш контрол над катастрофата, която е убила майка ти и баща ти. Нито пък те са имали контрол над нея.

— Значи единственият, който днес е имал някакъв контрол над нещата, е човекът, поставил бомбата?

— Не, не точно. Той не може да контролира всичко. Много неща можеха да се объркат и при него. Ченгетата можеха да го забележат, преди да натисне копчето. Бомбата можеше да не избухне. Той можеше да не прецени правилно времето и да загине в експлозията. Никой от нас няма контрол, Дейв. Дори да си мислим, че имаме. Непрекъснато си повтаряме, че е така. Как иначе ще продължим да живеем? Трябва да вярваме, че сме специални, защото алтернативата е прекалено ужасна.

— Но тогава какъв е смисълът да правим каквото и да било? Да мислим за каквото и да било? Какъв е смисълът на свободната воля?

— Смисълът е да продължим. Какъв друг да е?

— Не ми се вижда много смислено това, Марти. Защо си поддръжник на „Една земя“, щом смяташ, че нямаш контрол над нищо?

— Сам нямаш контрол. Но когато много съмишленици се съберат на едно място и вложат енергията си, могат да променят нещата.

— Във Виетнам ли стигна до този извод?

— Това беше само началото. Върнах се оттам развалина. Бях алкохолик години наред. Тогава срещнах Нанси. Тя ме спаси.

— Значи си имал все пак някакъв контрол.

— Не, извадих късмет. Виждаш ли, това е другата велика тайна на живота. Да срещнеш някого, когото да обичаш и той да те обича.

Дейв се канеше да му отговори, но тогава и двамата подскочиха, защото чуха силно блъскане по плъзгащата се врата.

— Какво, по дяволите… — Дейв скочи на крака, като се подпря на здравата си ръка.

— Дейв? Марти? Аз съм. — Беше гласът на Кайл Форман.

Дейв помогна на Марти да се изправи и заедно отвориха вратата на около метър. Форман се мушна в пролуката и те видяха лицето му под слабата светлина. Беше покрито с прах, устните му бяха пукнати, а лявото му око беше подуто и насинено. От счупения му нос отново бе потекла кръв. Тя се беше смесила с праха по лицето му и образуваше тъмни линии над устата и по брадата му. В ръката си държеше пистолет „Смит и Уесън“.

— Какво стана? — попита Дейв, когато му помогнаха да се изправи.

— Затвори вратата — каза нервно Форман. Намери катинар, сложи го на вратата, заключи и прибра ключа.

— Къде е Годард? — попита Марти.

Сенаторът се облегна на вратата, за да си поеме дъх. Изкашля се и изплю кръв на прашния под.

— Той се опита да ме убие. Наемен убиец е.

75.

От борда на „Биг Мак“ Стефани току-що бе огледала мястото на ниво Б6, на което се смяташе, че се намират Форман и придружителите му, когато чу глас в слушалките. Беше на честота 156 мегахерца, която обикновено използваха американските военни.

— Да?

— „Е-форс“? Майор Лари Симпсън от морските пехотинци иска разрешение да се качи на борда.

— За какво?

— Имаме нужда от спешната ви помощ.

Тя се поколеба, но включи външната камера на главния вход. Видя двама мъже във военни дрехи. Единият говореше по малка радиостанция, а другият се оглеждаше, метнал бойна пушка Ml6 на рамо.

— Сибил — обърна се тя към компютъра. — Проверка на самоличността на посетителите, моля.

Квантовите процесори на Сибил сканираха лицата на двамата мъже за части от секундата и ги провериха в базата данни на „Е-форс“.

— Майор Лари Симпсън, морски пехотинец, възраст — 32 години, роден…

— Добре, Сибил. Другият.

— Сержант Винсент Паоломо, морски пехотинец…

— Благодаря. — Тя включи външния говорител и каза: — Заповядайте на борда. — И отвори вратата.

Двамата военни влязоха, а Стефани слезе с асансьора на долния етаж. Посрещна морските пехотинци в главния коридор. Когато ги доближи, видя, че са покрити с прах, а лицата им са почернели от сажди. Миришеха на дим и бетон. Стисна мръсната ръка на майор Симпсън, който се обърна да представи другия мъж.

— Сержант Паоломо. — Сержантът кимна и се ръкува със Стефани, но лицето му остана безизразно.

— Може ли да се легитимирате?

— Разбира се. — Двамата извадиха документите си — пластмасови карти, на които пишеше името, чина, серийния номер и малко лична информация.

Стефани ги разгледа. С помощта на подобренията в зрението си успя да види скритата лента за автентичност — тънка златна нишка, невидима за невъоръжено око, бе поставена в долния край на картата.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя, след като им върна документите.

Симпсън оглеждаше гладките пластмасови стени на „Биг Мак“.

— Страхотен самолет си имате, госпожо — каза той с възхищение. — Истински красавец.

Стефани леко се усмихна.

— Разбрахме, че имате някаква много специални детектори на борда — добави той.

— Какви детектори ви трябват?

— Изгубихме дирите на екип морски пехотинци, които слязоха на долните нива на паркинга преди двайсет минути. Имаха заповед да се обаждат на всеки пет минути и да докладват какво става. Пропускат вече две обаждания и никое от инфрачервените ни устройства не може да ги засече.

— Разбирам — каза Стефани и премести поглед от Симпсън към Паоломо. — Последвайте ме.

Поведе ги към асансьора. Вратите се затвориха след тях и кабината тихо се издигна през петте етажа нагоре. Слязоха в ярко осветен коридор, който водеше към оперативното помещение. В края му се намираше вратата на пилотската кабина. Точно преди тя да се затвори, двамата морски пехотинци зърнаха футуристичната апаратура вътре — лъскави пластмасови панели и холографски екрани с висока резолюция над редици виртуални клавиатури.

Оперативната зала беше кръгла. Двамата офицери я разглеждаха със зяпнали уста. В средата й имаше работна станция — пластмасов лист върху метален пиедестал. Плоскостта беше покрита със светлини, които мигаха и се разхождаха по гладката й повърхност. По стените имаше множество екрани, които не бяха по-дебели от плакати. В помещението имаше още три работни станции с холографски екрани. Само една бе включена и на нея се виждаше тримерно изображение на ниво Б6 на конферентния център.

Стефани се приближи към работната станция.

— На кое ниво са? — попита тя и натисна бутоните. Обърна се и видя, че Симпсън стои на три метра от нея, насочил 9-милиметрова берета към главата й.

76.

Сержант Паоломо извади миниатюрна камера от джоба си и започна да снима. Когато приключи с оперативната зала, тръгна по коридора към пилотската кабина.

— Заключи всички системи, Сибил. Джейкъбс, С., персонален код 99697766–4 — каза внезапно Стефани.

Едната от конзолите тихо избуча и светлините угаснаха. Машините спряха и се включи аварийна лампа, която хвърляше меки пастелни отблясъци из кръглата зала. Паоломо бързо се върна. Държеше пушката си на височината на кръста, беше я насочил към Стефани.

Симпсън въздъхна, направи крачка към нея и вдигна беретата до челото й.

— Ама защо правиш такива неща?

Стефани не отговори. Майорът пристъпи толкова близо до нея, че тя усети дъха му.

— Кой си ти? — попита тя решително.

Симпсън притисна пистолета в дясното й слепоочие.

— Да кажем, че моят работодател е заинтригуван от всичко това. Знам, че имате страхотни неща тук, но съм сигурен, че кървите като всички останали. Прав ли съм?

Стефани мълчеше.

— Не искам да пръсна малкото ти мозъче… госпожо. Но ако не позволиш на приятеля ми да си заснеме домашния видеоклип, ще се наложи да го направя. Следиш ли мисълта ми? — Симпсън притисна дулото на пистолета в слепоочието й и болката се плъзна по цялото й чело. Усети как двамата мъже се стегнаха. Оставаха й само секунди.

— Сибил, рестартирай, моля. Джейкъбс, С., персонален код 99697766#4.

— Много разумно — каза Симпсън.

Натискът върху слепоочието й намаля. Паоломо вдигна пушката, а Симпсън обърна Стефани и изви китките й зад гърба. Върза ги с найлонови белезници, стегна ги здраво и ги заключи. Извъртя я с лице към себе си и я смуши в ребрата с беретата.

— Сядай на пода. С гръб към тази колона — каза той и посочи подпората, която се издигаше от пода до тавана. Върза краката й с примка, която се затягаше сама при всяко мърдане. Извади от джоба си лента и я върза на устата й.

Паоломо излезе от залата и Симпсън тръгна след него.

Стефани успя да стане на крака и заподскача покрай контролните табла, докато стигна до края им. Коленичи на пода и удари с глава таблото на една от работните станции. Опита се да извика, но гласът й бе заглушен от лентата на устата й.

Плъзна се по пода и стигна до малка врата в предната част на работната маса. Наведе се и успя да я отвори с брадичката си. Вътре имаше малка кошница с фини инструменти. Легна на една страна с гръб към вратата на шкафа и бръкна с вързаните си ръце вътре. Прокара пръсти по инструментите и успя да напипа една отвертка. Но преди да я хване, тя се търколи шумно по гладкия под.

Стефани затаи дъх, очакваше Симпсън и Паоломо да се върнат всеки момент. Бръкна пак в кутията с инструменти с вързаните си ръце и този път успя да напипа клещи за оголване на жици. Уви пръсти около дръжките им и ги вдигна. Опита се да успокои сърдечния си ритъм и да накара пръстите си да й служат. Успя да извърти клещите и да ги изравни с найлоновото въже около китките й.

Потеше се обилно. Пръстите й бяха мокри и се плъзгаха по дръжките. Точно щеше да закачи въжето с остриетата, когато клещите паднаха от ръцете й. Стисна зъби, протегна се колкото можа и хвана инструмента, преди той да тупне на пода.

Съсредоточи се единствено върху клещите в дланите си. Нищо друго нямаше значение. Само така щеше да успее да пререже въжето.

Капки пот влязоха в очите й и й залютя. Затвори клепачи и отново върна вниманието си върху клещите. Пъхна ги под найлоновото въже и стисна дръжките с всички сили.

Въжето спря да се впива в китките й. Тя освободи глезените си и свали лентата от устата си.

Изправи се и тръгна тихо и внимателно покрай контролното табло. До вратата имаше малък вграден шкаф. Сложи дланта си върху сензора и той се отвори. Вътре имаше два пистолета, закрепени с магнити. Взе ги, провери дали са заредени и се плъзна покрай стената към вратата.

Влезе в коридора, без да отлепя гръб от стената. От пилотската кабина се чуваха гласове. Още две крачки и стигна до вратата. Вдигна невропаралитичния пистолет. Беше готова за стрелба, но точно в този миг Паоломо се обърна с камерата. Симпсън се завъртя заедно с него, вдигна пистолета и стреля.

Стефани приклекна, куршумът прелетя над главата й и рикошира в стените на коридора. Тя хукна към оперативната зала, а Симпсън изскочи в коридора. Стреля пак и улучи стената на два сантиметра от рамото й. Тя залегна зад една преграда и вдигна пистолета за стрелба.

— Излез, Джейкъбс. Няма къде да отидеш — извика Симпсън.

Тя пое дълбоко дъх и изскочи иззад преградата. Стреля към коридора, без да спира да бяга. Сниши се и се скри зад колоната, като междувременно зърна двамата мъже — Паоломо държеше пушката си на нивото на кръста. Стефани се просна на пода, когато дулото на оръжието светна и над главата й полетяха куршуми. Лежеше по очи и се чувстваше победена.

Чу, че двамата се приближават към нея. Тишината се нарушаваше само от стъпките на тежките им ботуши по металния под.

— Проклета малка кучка — изръмжа Паоломо.

Стефани чакаше стрелбата, но тя така и не дойде. Вместо това чу познатия звук от невропаралитичен пистолет — два оглушителни изстрела откъм коридора, последвани от тежко тупване на пода. Някой я вдигна на крака.

За няколко секунди зрението й беше замъглено. После чу познат глас. Очите й се проясниха и пред тях изплува лицето на Марк.

77.

— О, колко се радвам да те видя — каза Стефани. — Откъде разбра?

— Наземните комуникационни системи бяха изключени, но сърдечният ти ритъм е скочил на 130 удара в минута. Том ми го каза, когато кацах, и реших, че става нещо. Сканирах самолета и видях термичните отпечатъци на тези двамата.

— Не разбирам. Сибил ги провери и документите им са истински. Можеш ли да повярваш? Снимаха с видеокамера вътрешността на самолета. — Наведе се, извади миниатюрната камера от джоба на Паоломо и взе чипа. — Трябваше да кажа на Сибил да ги провери за записващи устройства.

— Не се обвинявай, Стеф. Ще кажа на Том да се заеме с чипа. Не мога да повярвам, че тези двамата са дошли като служебни лица.

Стефани и Марк вързаха китките на двамата морски пехотинци. Те още бяха в безсъзнание и щяха да останат така поне час. След това Стефани поведе Марк към оперативната зала.

— Е, какво ново? — попита той.

— Загубих връзка с Джош и Маи преди десет минути — отговори Стефани. — Имаше голяма експлозия на Б6. Според информацията от сензорите се е взривил контейнер с гориво — със сигурност не е бомба. Беше сравнително далече от последното известно местонахождение на Джош и Маи, както и на групата на Кайл Форман. Джош и Маи казаха, че са добре, но Форман и останалите може да са пострадали.

Марк кимна.

— Том работи по комуникациите.

В този момент по говорителя се чу гласът на Ериксън.

— Здрасти, Стеф. Добре ли си?

— Да, добре съм, Том. Марк ми се притече на помощ. Какво става с комуникацията с останалите?

— Работим по въпроса. Има проблем със сателита. До минута трябва всичко пак да е включено. Но има нещо друго.

— Какво? — попита Марк тревожно.

— Онази експлозия на Б6. Срутила е канала.

— О, прекрасно! Колко е зле?

Том прати размазана снимка на канала, направена от „Голямо око“. Появи се като тримерен образ на холографския екран.

— Поне десет метра са затрупани с бетон и пръст. Цялата структура на канала е вече много нестабилна.

От снимката стана ясно, че Джош и Маи няма как да изведат оцелелите през канала.

— Сканирай целия тунел — каза Стефани. — На североизток, далеч от блокираната част. Има ли някакъв изход?

Изображението на екрана се смени, гледната точка сякаш се вдигна и се видя цялата дължина на канала. Единствените тръби, които стигаха до повърхността, бяха не повече от трийсет сантиметра широки.

— Никакъв — отвърна Том.

— Добре — каза Марк и седна зад работната станция.

Стефани застана зад стола му.

— Къде е Пийт?

— Последния път, когато се свързах с него, се опитваше да слезе на Б3 — отвърна Том.

Марк набра кода на Пийт.

— Пийт? Там ли си?

Около секунда линията беше съвсем тиха. След това се чу леко пукане, последвано от силно браждене.

— Марк, ти ли си? — прозвуча характерният акцент на Питър. Връзката беше много слаба и гласът му едва се чуваше, но после изведнъж стана съвсем ясна. — Слава богу. Вече започвах да си мисля, че съм останал съвсем сам.

— Имахме проблем с комуникациите. Какво става при теб?

— В Къртицата съм, намирам се в западната част на Б3. Никакви следи от оцелели. Но има няколко трупа. Рампата надолу изглежда чиста. Какви са последните новини за Форман?

— В момента е на Б6 с още трима. Джош и Маи слязоха там през общинския отводнителен канал, но стана срутване и не можем да се свържем с тях.

— А сега какво ще правите?

— Ще се опитаме да се свържем с тях, но изглежда могат да излязат само ако се качат през сградата. Значи казваш, че рампата надолу е чиста.

— Ами до Б4 е чиста. А след това не знам.

— Добре, Пийт. Слез с Къртицата на Б6 колкото можеш по-бързо. Дръж ни в течение. Стеф — добави Марк и се обърна към нея, — ето какво ще направим сега.

78.

Когато излезе в коридора, който водеше обратно към склад Б63, Джош пробва отново да се свърже с базата, но тишината, която чу, беше потискаща. Сякаш „Е-форс“ бе прекратила съществуванието си. Маи го погледна, но той поклати глава.

— Нищо.

Побягнаха по коридора, който водеше на юг към главния проход, и Маи съзря силует в далечината. След секунда той се скри и тя затича с всички сили и зави зад следващия ъгъл. Отново видя човек — висок мъж с раздрана бяла риза и тъмни панталони. Но после пак го изгуби в дима.

— Хей! Спри! — извика тя, но мъжът изчезна.

— Какво беше това! — попита Джош, който спря задъхан до нея.

— Мисля, че видях човек.

— Как изглеждаше?

— Висок, в добра форма, с тъмни панталони и остатъци от риза.

— Може да е Форман.

Тръгнаха по коридора, като спираха пред всяка плъзгаща се врата и се ослушваха внимателно. Кохлеарните им импланти можеха да доловят и най-слабия шум, а киберкостюмите им филтрираха всички необичайни звуци.

Стигнаха до края на коридора и завиха надясно. Спряха пред първата плъзгаща се врата и дочуха зад нея капеща вода, но нищо друго. Пред следващата обаче спряха рязко, Джош се наведе и долови гласове.

79.

Кайл Форман се беше облегнал на стената и се опитваше да си поеме дъх, когато някой заблъска по плъзгащата се врата. Замръзнаха и се спогледаха. По лицата им бе изписан страх. Форман вдигна магнума и тръгна към вратата.

— Кой е?

— Сенатор Форман? Вие ли сте?

— Кой е?

— Казвам се Джош Томпсън. Работя за организация, която се казва „Е-форс“. Тук съм с колегата Маико Бюканън. Търсим вас. Може ли да влезем?

— Нека говоря с колегата ви.

Маико пристъпи към вратата и каза:

— Здравейте, господине. Аз съм Маико Бюканън.

Форман погледна Марти и Дейв, те кимнаха и той отключи вратата. Миг по-късно Джош и Маи влязоха вътре.

Форман се взираше скептично в двамата служители на „Е-форс“.

— Е, кои сте вие?

— Ние… — Джош млъкна внезапно и Маи се втурна напред, защото видя, че краката на Марти се подгъват. Закъсня и възрастният мъж се стовари тежко настрани.

— Марти — извика Дейв, коленичи до него и вдигна главата му.

Маи също коленичи до стареца и свали аптечката от рамото си. Наведе се и провери дали диша, след това измери пулса му. Вдигна глава към Форман и Джош.

— Жив е.

Форман отиде към дъното на помещението и се върна с наръч покривки. Нави две и ги сложи под главата на Марти. Застана до Джош и видя как Маи сложи кръгло парче пластмаса върху устата на възрастния човек. Към пластмасата бе прикрепена тънка тръбичка. Парчето залепна за устата на Марти като вакуум.

— Кислород — обясни тя, без да вдига глава. След това извади предмет с формата на писалка с малък диск в края. Разкъса дрипавата риза на Марти, постави устройството на гърдите му и бавно започна да го движи. То изписука и издаде странен бучащ звук.

Маи си погледна китката. Екранът беше светнал, но само тя виждаше какво има на него. Мълчеше и се взираше в екрана, след това забави движенията на устройството по гърдите на Марти. Върна го в аптечката и бързо извади някакъв цилиндричен предмет. Приличаше на спринцовка, но без игла. Притисна го към шията на Марти и натисна бутона отстрани.

Дейв се изправи.

— Какво е това? — попита той и хвърли уплашен поглед на Джош.

— Тя знае какво прави — отвърна Джош, клекна до нея и попита: — Сърдечен удар?

— Така изглежда. Ще ми се Стефани да беше тук. Аз не мога да направя кой знае какво. Дадох му смес от нитроглицерин и морфин, за да помогна на кръвообращението му. Трябва да го качим на „Биг Мак“. — Тя натисна копчето за връзка. — Марк? Стеф? Моля ви, обадете се. Том?

Нищо.

Маи и Джош вдигнаха глави, когато Дейв попита:

— Ще оживее ли? — В гласа му имаше паника.

— Ако го изведем бързо оттук — отвърна Джош.

Дейв се изправи и поклати глава.

— Не разбирам. Какво се случва, по дяволите? Кои сте вие?

Маи стана, хвана момчето за раменете и го погледна право в очите.

— Как се казваш?

— Дейв Голдинг.

— Дейв, поеми дълбоко дъх. Тук сме, за да ви помогнем. Скоро ще качим Марти на нашия самолет…

— Самолет? Какви ги дрънкате?

— Няма значение… — започна Джош, но Маи го спря със строг поглед.

— Дейв, чуй ме, ние не сме извънземни от Алфа Кентавър. Ние сме спасителна организация.

— Но това тук… — каза той и посочи пластмасата върху лицето на Марти и странното устройство в отворената аптечка.

— Имаме модерни уреди, но сме просто хора. Удари ме, ако искаш!

Дейв беше прекалено разстроен, за да се усмихне на това. Преглътна с мъка, сви се до стената и започна да рови в раницата си.

— Сър — обърна се Джош към Кайл Форман, — трябва да се махаме оттук възможно най-бързо.

Форман кимна.

— Само ми посочете пътя.

— Имаме проблем. Влязохме през канала, който минава близо до сградата, но експлозията преди няколко минути го затрупа. И изгубихме контакт с базата.

Маи отново опита да се свърже. Екранът беше тъмен, но изведнъж чу глас в слушалките. Въпреки изкривяването на звука, веднага позна дълбокия баритон на Марк.

— Маи?

— Марк!

— Радвам се да чуя гласа ти, Марк — каза Джош.

— Бяхме изгубили връзка със сателита — обясни Марк. — Аз… — Линията пак заглъхна за секунда. — … „Биг Мак“ със Стефани. Какво става?

Връзката се разпадна още два пъти, преди да се стабилизира. Маи разказа на Марк за последния развой на събитията.

— Значи сте ги намерили? Браво! Дай ми сенатора.

— Здравейте?

— Здравейте, сенатор Форман. Казвам се Марк Харисън. В какво състояние сте?

— Бил съм и по-добре.

— Разбира се, но в състояние ли сте да вървите?

— Да. Дейв също. Но Марти е много зле.

— Вижте, ще измъкнем всички ви по някакъв начин. Джош, Маи? Блокадата в канала е поне десет метра дълга, но търсим път за навън.

— Ами от другата страна? — попита Маи. — На североизток от конферентния център? Няма ли някакви изходи?

— Не. Том разгледа канала от самото му начало. Има тръби, но са широки едва трийсет сантиметра.

— Страхотно!

— Трябва да атакуваме проблема от две посоки. Ще сляза с втората Къртица до тунела и ще се опитам да проникна до вас. Пийт е с първата и слиза от Б3. Ще пусна и два ловеца. Те могат да предават информация на Пийт. Сенаторе, как е пътят надолу до Б6? Предполагам, че сте слезли по рампите?

— Да, така беше, но димът е вече много гъст.

— Това не е проблем. Но ако последната експлозия е засипала пътя, това ще ни създаде трудности. Ще ни забави.

— Марк, ще отида към центъра на Б6, за да преценя положението — каза Джош. — Ако можем да пресрещнем Пийт…

— Трябва да знаете нещо — прекъсна го Кайл Форман. Джош и Маи се обърнаха към него. — Тук има наемен убиец. Нарича се Дракон. Опита да ме убие преди последната експлозия. Беше ударен от отломка. Вързах го и му взех оръжието.

Настъпи дълго мълчание.

— Разбирам — каза Марк накрая.

80.

Малдивите

Война все още беше в лошо настроение. Беше слязъл от палубата и се бе разплул в кожен стол зад бюрото си. Не откъсваше поглед от 60-инчовия плазмен монитор на стената в кабинета. Изгледа останалите злостно.

Смърт заговори пръв:

— Започвам да се тревожа. Хората ми казват, че Дракон не се е обаждал и не могат да се свържат с него.

— Това е много нетипично за него — заяви Чума и остави своя джин с тоник на ръчната облегалка на креслото си. Беше в частния си самолет, който летеше на 9000 метра над Нюфаундленд.

— Очевидно има много смущения на терена — остатъчна радиация от взривовете, радиостанциите на шибаните спасителни екипи.

Война се изкикоти. Най-накрая излезе от лошото си настроение. Смърт го изгледа злобно, а той му се изплези и попита:

— Сега пък какво?

— Научихте ли нещо повече за тази спасителна организация? — попита Завоевание.

— Мислех, че малката госпожица хакерка се е заела с това — отвърна Война.

— Ще отнеме време.

— А то никак не ни е в излишък — каза Смърт и се вгледа в останалите трима на екрана.

— Пак ще попитам — каза Война и се ухили, като показа всичките си зъби. Устните му почти не се движеха. — А сега какво?

— Дракон знае какво да прави, ако пропусне две контролни обаждания.

— Това е малко драстично, не мислите ли? — обади се Смърт. Като че ли говореше на себе си.

Останалите трима го изгледаха напрегнато.

— Аз мисля, че ще е направо страхотно — каза Война и се изкикоти. — Но при положение, че човекът е още жив, нали?

— О, жив е — отвърна Завоевание. — Бих заложил и последния си милиард на това.

81.

Първа база, Тинтара

Том беше на балкона на компютърния център. Вратите се бяха отворили автоматично, когато към тях се приближи моторизираната му количка, и той бе излязъл в нощната свежест. Имаше нужда да се махне от работните станции. Трябваше да си прочисти главата. Но лаптопът му все още беше закачен за системата и той имаше пълен достъп до Сибил и комуникациите. Небето над него бе обсипано със звезди. Съставеният от милиони светлинки Млечен път се открояваше на фона на черното кадифе на нощта.

Чувстваше се неспокоен. На друг хакер би го обяснил така — все едно някой му надничаше над рамото. Не в реалния живот, а във виртуалното пространство. Основната му задача през последните месеци беше да разработи Сибил на по-високо ниво от инженерите на „Е-форс“, които я бяха създали. Хакерството беше неговата специалност и той се съсредоточи върху нея — създаде защитна система за мрежата, както и програми за откриване на непозволен достъп.

Някой го търсеше. На холографския екран се появи вътрешността на „Биг Мак“. Обаждаха се Марк и Стефани.

— Говорих с Джош и Маи — започна Марк. — Те са в беда. Заради пропадането са приклещени заедно с Форман и останалите — младеж на име Дейв Голдинг и възрастен мъж на име Марти Гардинър. Гардинър изобщо не е добре.

Том кимна и каза:

— Чух се и с Пийт преди няколко минути. И на него не му е лесно, дори с Къртицата. Структурата на сградата е много нестабилна и той се бои да не убие оцелели, ако тръгне смело напред. Опитвам се да определя къде са най-опасните райони, но има прекалено много смущения. Или поне си мисля, че са смущения.

— Добре. Дадох указания на Джош да намери начин да се изкачи от Б6 и да се опита да пресрещне Пийт. Междувременно ще пробвам да се справя с блокажа в тунела. — Млъкна за секунда. — Има и друг проблем. Форман е бил нападнат.

— Нападнат?

Марк му разказа за наемния убиец, който наричал себе си Дракон.

— Става все по-зле — въздъхна Том. — Как е Стеф?

Тя се появи на екрана.

— Добре съм, Том. — И му прати две изображения. — Това са двамата, които снимаха в „Биг Мак“. Много съм ядосана. Трябваше да бъда по-внимателна. Най-странното е, че сякаш знаеха какво търсят.

Том изглеждаше озадачен, но не каза нищо.

— Том — намеси се Марк. — Искам цялата информация, която можеш да събереш за тези двамата. Изглежда, наистина са морски пехотинци, но трябва да знаем повече. Най-важният въпрос е за кого работят?

— Разбира се.

— Дръж ни в течение. Край.

Том въздъхна. Потърси информация за майор Лари Симпсън. На екрана се появи текст и той отдели най-важното.

Том вдигна вежда, когато прочете последната информация. Написа поредица от цифри и букви и на екрана се появиха кутийки. Написа нещо в тях и след секунди влезе в базата данни на американските морски пехотинци в базата им в Арлингтън, Вирджиния. Въведе серийния номер на Винсент Паоломо и след няколко секунди на екрана се появи съобщение: „информацията не съществува“.

Том усети как през него премина приятна възбуда.

— Я виж ти, колко интересно — каза той в топлата нощ. — Така. Сега да видим какво имаме за добрия майор.

Върна се в базата данни, бързо въведе серийния номер на Симпсън и екранът стана черен. След това, за ужас на Том, в центъра му се появиха череп и кръстосани кости. Просветваха в черно и червено. Компютърът беше под атака.

— Не! — извика Том. Пръстите му се движеха по клавишите като насън. Със скоростта на светлината направи персонализирана защита. Тя се появи като ограда от синджири пред черепа и костите. Черепът се усмихна заплашително и сякаш се приближи. Оградата се накъса и металните халки на синджирите се разлетяха на всички страни.

Том плувна в пот, дланите му станаха влажни. Опитваше какво ли не, движеше пръстите си по клавишите с феноменална скорост, очите му се стрелкаха към екрана.

— Сибил, помощ! — извика той, но не последва отговор. В главата му беше пълна каша. Набра още цифри и букви и накрая натисна „Ентър“.

Черепът и костите спряха да се движат. Усмивката изчезна. На екрана се появи старомоден топ и черепът и костите бяха разбити на хиляди парчета. Екранът пак стана син.

Том трепереше. Мозъкът му препускаше. „Атаката беше прекалено бърза — помисли си той. — Ама наистина прекалено.“ Потисна паниката и въведе код от букви и цифри, който само той знаеше и никъде не беше записвал. През следващите няколко секунди не се случи нищо, но после на екрана се появи малка фигурка. Беше карикатура на самия Том, само че беше атлетичен и стоеше изправен на здравите си крака. Това беше неговият аватар Томи Бой. Въоръжен до зъби. В ръката си държеше автоматична пушка, а на колана му висеше пистолет с огромно дуло.

Том пое дълбоко дъх. След като аватарът му се появи на екрана, значи системата беше отново защитена и имаше шанс в тази битка. Но също така разбра, че сривът в комуникациите от тази вечер се е дължал на атаката върху компютърната система. Някой беше влязъл в нея и беше прескочил създадените от него защитни прегради.

Умът му работеше трескаво. Спомни си какво бе казал Марк. Как наемният убиец бе разбрал къде е Кайл Форман? Как беше стигнал толкова лесно до него? Откъде изобщо знаеше, че е жив? А Стеф бе казала, че Симпсън и Паоломо са знаели какво да търсят на борда на „Биг Мак“. Очевидно имаше пробив в сигурността. Някой някъде бе следил всеки ход на „Е-форс“. Беше прихванал всички комуникации, откакто екипът бе пристигнал в Калифорнийския конферентен център.

Том се канеше да даде указания на аватара си, когато гласът на Сибил наруши тишината. Той отекна из Първа база и звучеше от всяка тонколона на всяка работна станция. Но това не беше познатия на всички глас на Сибил. Беше андрогенен глас, странно немощен и странно пронизителен.

Том почувства страх, какъвто не бе изпитвал. Той го парализираше, изпълваше го с ужас, със задушаваща безнадеждност. Погледна холографския екран и изтръпна, сякаш ледени пръсти сграбчиха сърцето му. Появи се друг аватар и тръгна към Томи Бой. Беше стройна млада двайсетгодишна жена. Носеше карирана пола, поло и наниз перли, косата й бе свита на кок. Приличаше на библиотекарка.

— Ти! — възкликна Том.

82.

Калифорнийски конферентен център, Лос Анджелис

Марк подкара втората Къртица от товарното отделение на „Биг Мак“ и пое през асфалта към северозападното крило на конферентния център. След шейсет секунди се изравни с Детската количка и спря пред входа на отводнителния канал. Нагласи свредела на минимална мощност и тръгна напред. Проби вратата, все едно беше салфетка, и продължи надолу по прохода, който водеше към вертикалната 25-метрова шахта към канала.

Шахтата беше около метър и половина широка, а свределът на Къртицата беше над два метра в основата. Без да се поколебае нито секунда, Марк увеличи скоростта на машината, насочи я надолу и проряза шахтата. Двайсет секунди дълба пръстта и безпрепятствено проби и бетонната обшивка. Когато стигна почти до пода на канала, намали скоростта на свредела, вдигна го нагоре и насочи Къртицата към самия тунел. Захвърчаха пръст, камъни и парчета бетон.

Включи предните светлини на максимална мощност и огледа тунела. По стените имаше огромни пукнатини, на няколко места от тях се подаваха нащърбени камъни. Изображенията от външните камери бяха прекарани през компютъра и той успя да анализира състоянието на канала. Не изглеждаше никак добро.

На екрана си Марк видя дебели нащърбени линии да преминават през схемата на тунела като кръвоносни съдове през човешка плът. Имаше и паяжина от оранжеви чертички, които показваха по-малко сериозните пукнатини. От тях ставаше ясно, че Къртицата може повече да навреди, отколкото да помогне. Марк знаеше, че е в безопасност при всякакъв вид срутване, но това не беше от полза за оцелелите, които бяха приклещени на ниво Б6. Проблемът беше, че нямаше никакви други алтернативи.

Тръгна по следите на Маи и Джош. Тунелът грейна под мощните лъчи на Къртицата. Две минути по-късно фаровете осветиха стената от камъни и пръст, която бе запечатала тунела. Блокажът беше от пода до тавана и се разливаше напред.

— Стеф, стигнах до пропадането — каза Марк на микрофона.

— Как изглежда?

— Не е добре. Ще направя пълен спектрален анализ. Край.

Прокара пръсти по бутоните на контролното табло. Външните сензори изследваха състава на препятствието. Компютърът използваше инфрачервени датчици, петрографски микроскоп с поляризирана светлина, микроспектрометър и ядрено-магнитен резонанс, за да определи състава на срутената маса. След това изпрати информацията за обработка в „Биг Мак“.

— Е, с какво си имаме работа? — попита Марк след няколко секунди.

Стефани му изпрати изображенията.

— Препятствието има следния състав — започна тя, а Марк разглеждаше хистограмата на екрана си. — Осемдесет и четири процента и две десети е пръст от околностите на тунела, 14,6 процента — бетон от обшивката, 1,2 процента — различни материали, сред които вода, органична материя и кислород. Почвата съдържа 38,5 процента глина, 42,9 процента пясък, 9,7 процента вода, 4,6 процента въздух. Останалите 4,3 процента са различни вещества и органична материя. Дължината на препятствието варира от 8,4 до 9,9 метра. Средната му плътност е 170 грама на кубичен сантиметър. — На екрана се появи цветно тримерно изображение на препятствието. — Зелените участъци са въздушните джобове — обясни накрая Стефани.

— Моля те, разпечатай ми това — каза й Марк.

След няколко секунди той взе цветните разпечатки от контролния панел. На тях се виждаха тунелът и препятствието. Каналът беше, общо взето, цилиндричен. От другия край на срутената маса имаше около трийсет метра, които бяха чисти и водеха към дупката, която Джош бе пробил по-рано.

— Добре, Стеф, начертай ми най-бързия маршрут през препятствието, който ще ни позволи да запазим целостта на тунела.

— Маршрутът е начертан — отвърна тя и прати информацията.

— Колко процента е рискът за структурната цялост при този маршрут?

— Средният риск е 16,7 процента. За участъка, в който се намираш в момента, е 11,2 процента. За източната част — 30,9 процента.

— Това ли е най-добрият път?

— Да. Алтернативният ще отнеме 59 процента повече време и ще намали риска само с 1,3 процента.

Правилното решение беше очевидно.

— Направи настройките за първия маршрут, Стеф — каза Марк, без да се колебае.

Миг по-късно свределът на Къртицата започна да прокопава пътя си в западния край на препятствието.

83.

Склад Б63

Кайл Форман сложи кислородната маска, която Джош му подаде. Беше същата като на Марти. Тежеше по-малко от грам и ако се наложеше, можеше да му осигури 24 часа чист въздух. Маската прилепна за лицето му, Джош я нагласи и му каза да поеме дълбоко дъх.

— Отнема малко време, докато свикнете с нея — добави Джош.

— Вашите хора въоръжени ли са? — попита Форман. Гласът му бе изкривен от кислородната маска.

Джош потупа оръжието на кръста си.

— Невропаралитичен пистолет. Не е смъртоносен, но върши работа.

— Добре — каза Форман и извади магнума на убиеца от джоба си. — Този Дракон е професионалист. Аз ще се пазя с това, ако нямате нищо против.

— Но нали казахте, че е ранен и вързан?

— Въпреки това — отвърна Форман.

Джош сви рамене.

— Е, да отидем да видим. — Обърна се към вратата и я отвори.

— Джош?

Той погледна към Маи, която пръскаше със спрей изкуствена кожа по ранената ръка на Дейв.

— Внимавай — каза тя.

Джош светна лампичката на каската си и подаде на Форман мощно халогенно фенерче, което извади от чантата си. Лъчите прорязаха задимения въздух и двамата видяха замъглените оранжеви отблясъци на пожарите в центъра на Б6.

Форман вървеше напред. Завиха надясно в края на коридора и излязоха на по-широк проход, който водеше към широко пространство и рампите на паркинга. Видяха новите разрушения, причинени от експлодиралия петролен контейнер. Коридорът, водещ към североизточната част на етажа, беше обсипан с отломки, а над тях във въздуха се стелеше черен дим. През него съзряха жълтите пламъци, които пълзяха по стените. Двамата мъже тръгнаха в обратна посока — към аварийния изход в югозападния ъгъл.

Паркингът бе обвит в сива мъгла, която висеше на метър и половина над земята. Колите бяха покрити с прах и отломки, които хрущяха под краката им.

— Насам — каза Форман и се промуши между редиците коли.

След секунда се озова в отвореното пространство. То беше осеяно с парчета бетон и стъкло; имаше прах навсякъде. Но Дракон не се виждаше никакъв.

— Тук го оставих — обясни сенаторът. Клекна да премести някакви боклуци и видя автомобилната стереоуредба — кабелите й бяха изтръгнати. В праха зърна капки кръв.

Джош извади пистолета от кобура. Огледа се из паркинга, но дори неговото подобрено зрение не улавяше и следа от убиеца.

— Да проверим аварийния изход — каза Джош и се качи върху купчините раздробен бетон и изкривени железа. Вратата бе изтръгната от пантите и Джош се приближи към отвора отстрани, прилепил гръб към стената и вдигнал пистолета пред лицето си. Форман го следваше.

Джош мина през отвора и размаха оръжието. Бетонното стълбище водеше към ниво Б5. Изглеждаше чисто, но оттук нямаше как да са сигурни. Джош се ослуша, но наоколо цареше тишина.

Започнаха да се изкачват по стълбите, приведени ниско и прилепени до стената. Ставаше все по-горещо. Джош се чувстваше добре в киберкостюма, но на Форман му прилошаваше. Потеше се толкова, че раздраната му риза подгизна.

Вратата на ниво Б5 беше леко открехната.

— Мисля, че трябва да продължим — прошепна Джош. — Да видим колко високо можем да се качим.

Форман кимна и избърса лице с опакото на ръката си.

— Добре ли сте? — попита го Джош.

— Топло ми е.

Джош погледна плоския си екран и разбра, че температурата е към 50 градуса при 95 процента влажност. Разрита купчина боклуци, извади метален прът, дълъг около трийсет сантиметра, и го подаде на Форман.

— Останете тук и не отделяйте гръб от стената. Не отивайте до парапета и не влизайте на Б5. Ясно ли е?

Форман кимна и пое дълбоко дъх.

Джош изкачи бързо стълбите до следващата площадка, зави и се прилепи към стената, след това изкачи следващия участък малко по-бавно. Вратата на Б4 беше затворена. Опита дръжката, но тя не помръдваше. Погледна екрана и видя, че вратата е препречена от метална греда от другата страна.

Отдалечи се и я изрита. Нищо. Огледа се и видя от купчина зидария да стърчи железен прът. Издърпа го лесно. Отстъпи и го стовари върху дървената врата. Пантите изскърцаха, но издържаха.

Джош пое дълбоко дъх и блъсна отново с всички сили. Този път металната греда мина през дървената рамка. Още два удара и във вратата се появи дупка, широка половин метър. Той мушна пръта в нея и бутна металната греда от другата страна. Тя тупна глухо на пода на паркинга.

На Б4 доскоро бе горял пожар. Колите се бяха превърнали в овъглени шасита. Джош погледна екрана на китката си и видя, че температурата е към 90 градуса. Въздухът беше отровна смесица от сяра, въглероден монооксид и водовъглероди. Но по-важното беше, че между вратата и рампата още бушуваше пожар. Половината таван беше срутен. Пространството беше напълно непроходимо.

Джош затича обратно към счупената врата и заслиза обратно към Б5. Когато зави зад ъгъла и погледна вратата към паркинга, Форман беше изчезнал.

84.

— Мамка му! — изруга под нос, спря и се заслуша, но до ушите му долетя само скърцането на сградата, пукането на огньовете и шуртенето на водата, която се стичаше по стените.

Тръгна надолу и се опита да овладее дишането си. Стигна до площадката, прилепи се към стената и тръгна бавно към вратата. Пое дълбоко дъх и скочи пред отвора, с насочен напред пистолет. Беше сам.

Приведе се и тръгна по пътеката между първите две редици коли. След третия автомобил чу леко потропване и рязко се обърна. Иззад колоната се появи Дракон.

Лявата му ръка бе обвита около шията на Форман, а пистолетът „Яригин“ в дясната му длан бе прилепен към главата на сенатора. По лицето на Форман бяха изписани болка и страх, по скулите му се стичаше пот, а зениците му бяха огромни. Имаше нова синина под лявото око и порезна рана на дясната буза. Кислородната маска още покриваше носа и устата му.

— Моля ви, оставете тази играчка, д-р Томпсън.

— Откъде знаеш името ми?

— О, знам всичко — отвърна Дракон. — Работодателите ми са изключително добре информирани. А сега ще ви помоля отново. Хвърлете оръжието.

Джош не помръдна. Дракон протегна пистолета напред и с един куршум изби оръжието от ръката му. Джош извика от болка, защото два от пръстите му бяха изкълчени.

— Защо просто не уби сенатора? — попита Джош през стиснати зъби.

— Закъде бързаме? — Дракон се усмихна самодоволно и върна пистолета до слепоочието на Форман. — Добре, ще ви кажа. Искам да видите как го убивам, д-р Томпсън. В края на краищата вие ще се срещнете със Създателя веднага след сенатор Форман.

Джош чу нещо, но не можеше да определи какво и откъде идваше. Другите двама, изглежда, също го бяха доловили.

— О, има и още нещо — продължи Дракон. — Харесва ми костюма ви. На мен ще ми е малко голям, вие сте толкова мускулест. — И той се изкикоти. — Но ще ми свърши добра работа, докато се измъквам от тази адска дупка.

Джош зърна отражение на светлина в метал. В същия миг Дракон придърпа Форман настрани, без да отмества дулото от черепа му, и се извърна леко наляво.

Появи се ловец. Кръжеше на два метра над земята. Дракон го зяпна недоумяващо. Джош видя как очите на Форман се разшириха, а отблясъците на ловеца се отразиха в зениците му.

Устройството се приближи още половин метър и спря. Завъртя се във въздуха и сканира пространството. За секунда Дракон изглеждаше като човек, който не знае как да реагира. Отстъпи назад и се удари в остатъците от един форд „Експлорър“. Капакът на колата беше отворен и от двигателя излизаше дим.

Ловецът се задвижи право към Дракон и Форман. Дракон отдръпна пистолета от главата на сенатора и го насочи към машината.

Но преди да успее да стреля, ловецът изщрака силно няколко пъти, просъска и така пронизително изпищя, че пръстът на Дракон замръзна на спусъка. Устройството се стрелна към двамата мъже, потрепери и се удари в двигателя на форда.

Колата се разклати. Горивото изригна, разля се и веднага се запали. Акумулаторът експлодира и пръсна сярна киселина във всички посоки.

Дракон беше толкова поразен, че отпусна хватката си и Форман се откъсна от него, падна на пода и се претърколи. Киселината покапа по лявата му ръка и прогори плата. Но Дракон пое основния удар. Киселината се разля по лицето му. Той изпищя и изпусна оръжието си. Не виждаше нищо, олюля се, спъна се в откъсната решетка от кола и падна назад в горящия бензин.

Подпали се като факла, косата му пукаше и се превръщаше в черни нишки. Опита се да стане, но ръцете му се плъзнаха в огнената течност. Успя да седне, на лицето му бе изписано пълно объркване. Накрая се усмихна примирено, погледна Джош и сви рамене.

— Всички ще умрем. Погрижих се… Бум!

Джош се стрелна напред, сграбчи Кайл Форман и го издърпа към вратата на стълбището. Не спря, докато не преведе сенатора през първата площадка, после надолу по стълбите, по завоя и по стълбите, които водеха към Б6. Щом се скриха зад ъгъла, от Б5 се чу силна експлозия, която прати огнено кълбо по стълбището. Джош се хвърли през вратата на Б6 и повлече сенатора след себе си.

Грохотът на взрива отекна в шахтата на стълбището. След това настъпи странна тишина. Джош се изправи и се надвеси над Форман, който лежеше проснат на пода. Лицето му бе покрито с мръсотия и кръв. Отвори очи, примигна и се опита да каже нещо, но устата му бе прекалено суха. Прокара език по напуканите си разранени устни, имаха метален вкус. Сграбчи лявата си ръка и се сви, защото усети болката от прогарящата го киселина.

Джош откъсна ръкава. Плътта под него беше зачервена.

— Можете ли да вървите, сенаторе?

Форман кимна.

— Мисля, че да.

Джош му помогна да се изправи.

— Трябва да се погрижим за ръката ви. — След това съобщи по микрофона: — Маи, връщаме се. Една жертва.

Никой не му отговори.

— Маи? Чуваш ли ме? Връщаме се.

Нищо.

— Марк? Стеф? Първа база?

Нищо.

Тогава Джош осъзна, че костюмът му е угаснал. Свали каската си и го блъсна остра миризма. Закашля се силно и повърна на прашния под.

Нещо се беше объркало ужасно. Онзи Ловец се бе разбил без никаква видима причина. Докато водеше Кайл Форман обратно към склада, в ума му отекваха последните думи на Дракон.

85.

Склонът от Б3 към Б4 беше изненадващо чист, но въздухът беше отровен от противни изпарения. Горещината бе непоносима. Но Пийт Шерингъм беше добре защитен в първата Къртица при температура от 18 градуса. Външните камери обаче показваха пълно разрушение и пустота.

Когато Къртицата се спусна надолу, Пийт погледна през Б4 и видя колоните на рампата. По-голямата част от пода гореше — от рампата до западния край на сградата — и участък от тавана се бе срутил.

Като стигна дъното на рампата, Пийт веднага зави и насочи свредела към спускащата се надолу пътека към Б5. Но тогава на нея падна искра, която подпали реката от масло и бензин по рампата. Издигна се стена от сини и лилави пламъци, която образува огнен коридор.

Пийт продължи надолу, но в този миг Къртицата спря. Екраните на бордовите компютри станаха сини, а след това угаснаха. Двигателят побръмча още няколко секунди, избоботи и заглъхна. Две секунди след това се включи аварийният генератор. По таблото нещо леко присветна.

Пийт се взираше невярващо в безполезната купчина пластмаса и метал пред себе си. Таблата не показваха нищо. Връзката му със света бе прекъсната.

— Първа база — каза той в микрофона си. Гласът му бе отчаян. Не очакваше отговор. Такъв и не дойде.

86.

Марк седеше във втората Къртица и вече бе преминал през шест метра от препятствието, когато екранът му угасна. Секунда по-късно двигателите се разтресоха и млъкнаха, а комуникацията със света бе прекъсната.

Резервният генератор заработи и Марк се прехвърли от командното табло към Куршума, модула зад свредлото. Стените му бяха извити и по тях имаше места за сядане. Отиде до едната пейка. Имаше достатъчно място, за да стои изправен, но главата му беше само на два сантиметра от тавана.

Пое дълбоко дъх и се наведе напред, с глава между коленете. Огледа задната част на Куршума. На задната врата на Къртицата имаше инструкции за ползване. Какво да прави? Дали да изчака да види дали машината няма да се включи, или да излезе и да започне да копае препятствието с лопата?

Погледна китката си, но и киберкостюмът му бе изключен. Това означаваше, че цялата система е повредена, или поне голяма част от нея — токът спря, нямаше комуникации, костюмите не работеха.

— Господи! — възкликна Марк. — Знаех си, че нещо такова ще се случи. Че ще ядосаме някои политици, които си мислят, че знаят повече от нас. По дяволите!

Стана от седалката, приведе се и отиде при задната врата. Натисна червен лост вдясно от нея и дръпна друга ръчка. Вратата се разхерметизира и се отвори навън. Марк взе фенерче от стената над пейката и светна в отвора.

Мощният лъч освети стени от пръст и тунел с дължина шест метра и диаметър два метра и половина, току-що направен от свредела на Къртицата. Отвъд цареше мрак.

87.

Навсякъде и никъде

— Защо си толкова изненадан?

— Шибаната Франсин Гигакс. Трябваше да се досетя.

— Е, радвам се да те видя, Томи Бой.

Том провери състоянието си. Все още беше напълно въоръжен, тя не бе докоснала нито едно от оръжията му. Но какво ли беше състоянието на системата? Господи! Почти всичко беше угасено. Той провери как стоят нещата, като фиксираше Франсин Гигакс с най-коравия си поглед.

Сибил бе превзета. Всички комуникации бяха спрени — до Лос Анджелис не достигаше и една дума. Почти всичко в Първа база беше замразено. Останалите служители сигурно се взираха в празни екрани и се чудеха какво се случва. И като по поръчка дотърчаха да го търсят на балкона. Силите му стигнаха колкото да ги отпъди. Имаше си достатъчно проблеми във виртуалното пространство.

Двамата плуваха в пълен мрак. Том разгледа внимателно Франсин. Наистина приличаше на библиотекарка с тези очила и скромни дрехи и обувки. И нейният аватар нямаше нищо общо с нея. Тогава той забеляза тясната блуза, която подчертаваше големите й гърди. Това не беше Франсин Гигакс, която познаваше от реалния живот.

В „реалния“ живот Франсин беше руса и синеока, истинска сладурана. Том се запозна с нея, когато беше на петнайсет, на софтуерна конференция в Минеаполис. Тогава тя беше на седемнайсет и вече беше започнала да се превръща от мишка в лисица. Поддържаха връзка и от време на време се срещаха във виртуалното пространство, за да обменят идеи, да си отправят предизвикателства. Видя я пак след година, на друга конференция в Детройт, където игра с нея на „Междузвезден живот“, една от любимите игри на хакерите. Тя го изяде с парцалите и той не можа да забрави това унижение. Знаеше, че е целенасочена, егоистична и много добра, както и напълно неморална. Дори го бе поздравила по мейла, когато окраде банката преди година.

— Е, какво става, Франсин? — попита Томи Бой.

— О, намерих си много добра работа.

— Така изглежда. И каква е идеята ти?

Франсин се усмихна. Липсваше й един зъб.

— Томи Бой, за мен ще е шок, ако се предадеш без бой. — И тя се взря внимателно в него.

— Е, дължа на работодателите си първо добре свършена работа — отвърна Томи Бой и се усмихна самодоволно. И без предупреждение извади пистолета от кобура на кръста си и стреля. Франсин изчезна, преди куршумът да я уцели.

И изведнъж Томи започна да пропада. Нямаше усещане за пространство и време, около него не свистеше въздух, не се чуваше абсолютно никакъв звук. Затвори инстинктивно очи. Отвори ги миг по-късно и видя, че се намира в градина, която се простираше чак до хоризонта. Беше добре поддържана, с грижливо подрязан жив плет, с лехи с розови храсти и почти еднакви рододендрони. Край лицето му прелетя птичка и той несъзнателно приклекна.

На около метър се чу трясък. Томи Бой се завъртя и се чу втори трясък, този път по-близо. Забеляза Франсин. Тя вдигна оръжието си, а той залегна зад един жив плет. Свали от рамото импулсната си пушка и постави огромното й дуло върху дланта си. Изтича от живия плет и стреля по мястото, където бе видял аватара на Франсин. Розовата леха се изпари, изчезна и едно дърво.

Франсин се скри зад стена и стреля по него. След това скочи и се издигна на два метра във въздуха. Томи Бой обърна пушката нагоре и видя, че над него се спуска блестяща мрежа. Тя трептеше заплашително, но той успя да отскочи, когато мрежата достигна земята, и тя изчезна. Франсин също се изпари.

Томи Бой тръгна бавно между двата живи плета, като размахваше невидимата си пушка наляво и надясно. Хубаво му беше пак да може да ходи. Чу звук, някакво скърцане, но не можеше да определи откъде идва. Погледна нагоре и видя огромен рояк черни точки в небето, които започваха да се увеличават.

Нещо го удари по ръката. Малък черен червей падна върху китката му. След него се появи друг. Заболя го, когато животинките загризаха плътта му. Том осъзна стреснато, че това са пиявици, които смучат кръвта му. Усети как две от тях тупнаха и на лицето му. Опита се да ги бутне оттам, бе изпаднал в паника.

Щракна с пръсти и в ръката му се появи чадър. На него имаше голямо корпоративно лого и картинка на „Горила“ точно над думите „Е-форс — ние сме тук заради теб“. Пиявиците заваляха върху чадъра, някои се плъзгаха по него и падаха в краката на Том. Той стисна двете пиявици на ръката си, хвърли ги на земята и побягна.

Докато тичаше, усети, че ситуацията се променя. Погледна надолу и видя, че добре оформената пътека се превръща в камениста повърхност. От небето вече не валяха пиявици. Накара чадъра да изчезне и се огледа. Градината я нямаше, беше заменена от пейзаж, покрит със сажди и пламъци. Недалече течеше река от лава.

Почувства как горещината го блъсна в лицето. Залитна, падна напред и поряза дланите си на неравната повърхност. Пушката изскочи от ръцете му, затрака по камънаците, падна в лавата и след като изсъска нещастно, експлодира под водопад от алени и жълти отблясъци.

Томи Бой се изправи. Беше облечен с киберкостюм и се носеше на няколко сантиметра над горещата земя.

Франсин изскочи иззад една скала. Цялата грееше, в косите й имаше пламъци. Усмихваше се.

— Станал си мекушав, Томи Бой. Мислех, че в „Олдърмонт“ ще закоравееш, а ти си се превърнал в женчо. — Усмивката й изчезна и от вдигнатите й длани с невероятна скорост полетя огнен заряд.

За малко да го улучи, но той отстъпи настрани и пламъците преляха покрай него. Спъна се в един камък и падна върху гореща лава. Изправи се, завъртя се и вдигна длани напред. От тях се изстреля леден поток, който посрещна втория залп на Франсин. Огън и лед се събраха и образуваха пара.

Томи Бой примигна. Опонентката му отново бе изчезнала. Лавата се бе разтворила във въздуха и бе заменена от лъскав метален под, който се простираше чак до хоризонта. Франсин се появи, насочила базука към главата му.

— Хвърли оръжието, Том — каза тя с режещ глас.

Той хвърли пушката на земята.

Умът му не спираше да работи. Франсин беше поне една крачка пред него още откакто влязоха във виртуалната реалност, държеше се като тийнейджърка на геймърска олимпиада. Той си спомни, че тя винаги стоеше в голямата зала и никога не влизаше в по-малките странични залички, в които можеш да се скриеш от тълпата. Когато бяха играли един срещу друг, тя отказваше да отидат в по-малко помещение. Играха с визьори в главната зала под силното осветление и пред очите на няколко други геймъри. После си спомни колко нервна беше, дори след като победи. Колко бързо бе напуснала залата. Тогава му хрумна какво да прави.

Томи Бой вдигна ръце. Франсин пристъпи към него и насочи базуката към главата му. Той се огледа, свали ръце надолу и накара подът да се свие. Хоризонтът се втурна към тях от всички посоки. Томи Бой вдигна поглед и четирите приближаващи стени спряха на място. Той изрече само с устни една дума и от небето падна стоманен правоъгълник и похлупи стените.

Франсис го изгледа враждебно.

— Какво правиш?

Той не й обърна внимание, а погледна над дясното й рамо към стената. Тя бе започнала да се приближава.

— Какви ги вършиш? — Лицето на Франсин бе замръзнало в паника.

Тя погледна строго стените и те спряха да се движат, но това усилие я разсея. Томи Бой грабна голямата пушка от малките й ръце, обърна я и сложи пръст на спусъка.

— Просто си спомних, че не обичаш затворени пространства. А, Франсин? Знам каква самовлюбена егоистка си и въпреки че аватарът ти изобщо не прилича на теб, подозирах, че характерът му е като твоя — с клаустрофобията и другите неща. Голяма грешка, бейби!

Натисна спусъка и тялото на Франсин се разхвърча на стотици парчета.

88.

Калифорнийски конферентен център, Лос Анджелис

Тишината в тунела беше дори по потискаща от мрака. Марк пропълзя назад към отвора и слезе на пода на отводнителния канал. Подхлъзна се и за малко не падна в лепкавата маса под краката си — смесица от кал, боклуци и мръсна вода.

Не беше изминал и два метра, когато чу потракване и замръзна на място. Идваше отдалече. Обходи пространството с лъча на фенерчето. Не видя друго, освен покритите с плесен стени на канала. Звукът се чу отново. След това близо до мястото, където Къртицата бе заорала в шахтата, се появи слаба светлина.

Той загаси фенерчето си, клекна и се прилепи към стената. Видя как някой се спуска от горната страна на канала с въжена стълба. Беше само силует, лъч на фенерче проряза мрака и обходи стените. Фигурата се приближаваше. Марк прикри очите си и се хвърли на земята. Светлината стигна до него и се чу глас:

— Марк!

— Стеф! Слава богу!

Той се изправи и се отупа от калта.

— И Къртицата ли угасна?

— Да. И с „Биг Мак“ ли стана същото?

— Да. Като че ли цялата система е извън строя. Не знам какво стана.

— През аварийния изход на „Биг Мак“ ли излезе?

— Да. Отворих го ръчно. Колко навътре в препятствието успя да навлезеш?

— Малко над шест метра — отвърна Марк.

Стефани му подаде дълга метална тръба — звуковия свредел. Тя носеше същото устройство на рамото си.

— Не е като Къртицата, но ми се струва, че нямаме друг избор.

Той се усмихна.

— Добро решение, Стеф.

89.

Пийт се огледа из вътрешността на Куршума в задната част на Къртицата. Аварийните светлини бяха потискащи. Костюмът му угасна. Това можеше да се очаква. Очевидно цялата система на „Е-форс“ бе пострадала. Застана на колене на пейката, която минаваше по цялата стена на машината, и вдигна щората, която покриваше едното бронирано стъкло. То беше толкова здраво, че можеше да издържи на изстрел от упор.

От това, което видя, сърцето му се сви. Къртицата бе обградена от сини пламъци, които полазваха по корпуса й. По принцип това не би трябвало да го тревожи — тя можеше да се движи през пещ цял час. Но сега, когато системата не работеше, през фините тръбички не течеше охладител под бронята. А без него тя бързо щеше да се нагрее и тогава само металната конструкция щеше да го пази от ужасната горещина.

Пийт знаеше, че сините пламъци са от запалено гориво, а те бяха много горещи — хиляди градуси. Нямаше нужда от термометър, за да го разбере. Беше изучил подробно инженерните спецификации на машините, използвани от „Е-форс“. Бяха изумителни творения на технологиите. Обвивката на Къртицата бе направена от съединение, пет пъти по-устойчиво от най-здравите титаново-стоманени сплави. То предпазваше от горещина, корозивни химикали и високо напрежение. Но не вечно. Не можеше да излезе навън. Без работещ киберкостюм никога нямаше да мине през пламъците.

Колко време му оставаше, преди Къртицата и Куршумът да започнат да се поддават на външните условия? В главата му се завъртяха цифри и заключението беше ужасяващо.

Намираше се в тенджера под налягане. Ако системата не заработеше, имаше не повече от четири минути преди бронята да започне да се нагрява над критичната граница. Веднага след това топлинната енергия щеше да навлезе от външната обвивка във вътрешността на Куршума. И Пийт бавно щеше да се свари.

90.

Навсякъде и никъде

Беше окъпан в кръвта на Франсин. Отръска се. Звук зад него го накара да се обърне. Видя малко момиченце на около единайсет години, което му се усмихваше.

— Том.

Той се взря неразбиращо в нея.

— Аз съм Сибил.

Томи Бой сложи ръка на челото си и се ухили.

— Трябва да действаме бързо. Всичко се разпада — добави Сибил. — Последвай ме.

Влязоха в тунел, светлини пробягваха по тавана, а под тях летеше асфалт. Краят на тунела приличаше на сребърен диск, който ставаше все по-голям и по-ярък. Излязоха от другата страна и се озоваха на улица с малки селски къщи. Те имаха сламени покриви и розови лехи отпред. Бяха като английските села от картичките. Улицата не беше асфалтирана, беше покрита с кал, в която се виждаха следи от конски копита и по някоя димяща фъшкия. Миришеше силно на трева и животни.

Сибил крачеше напред.

— Насам — извика му тя и тръгна към тясна градинска пътечка. От двете й страни имаше цветни лехи с ярки екзотични растения, които нямаха нищо общо с английската провинция.

Вратата на къщичката се отвори и Сибил престъпи прага. Антрето беше мрачно, единствената светлина проникваше през затъмнените прозорци. Дървеното стълбище водеше нагоре към първия етаж. Сибил се насочи право към всекидневната. По ниския таван се виждаха носещи дъбови греди, а стените бяха варосани. И тук прозорците бяха от тъмно оловно стъкло. В празната камина имаше ваза със сухи цветя. Странно, но по пода бяха пръснати малки метални кутии. На най-близката пишеше „Операционна система“.

— Бързо, отвори я — каза Сибил.

Том завъртя ключа и капакът се вдигна.

Сибил въздъхна с облекчение и отиде при друга метална кутия, на която пишеше „Програми А1-С4“. Отвори капака и съдържанието се посипа по нея.

— Охо! Приятно е! — засмя се тя и се приближи до следващата кутия.

Том я остави да се занимава с нея и отиде до ниската врата към трапезарията. В стаята й имаше дълга маса от тиково дърво и шест стола. Масата беше отрупана с още кутии.

Погледна най-близката: „Франсин“. Отвори я и информацията се просмука в него. Франсин беше на свободна практика от година. Този проект й бе възложен от мистериозна организация, която се наричаше „Четиримата конници“. Тя знаеше много малко за тях. Те имаха специален протокол на общуване, чрез който ревностно пазеха самоличността си и не биха позволили дори на нея да проникне в системите им. Беше виждала лицето само на един от тях и знаеше единствено прякорите им — Смърт, Чума, Война и Завоевание.

Томи Бой огледа масата и прочете етикетите на кутиите: „Дракон“, „Калифорнийски конферентен център“, „Пари“, „Планове и схеми“. Бяха десетки. Тогава забеляза кутията с надпис „Четиримата конници“ и осъзна къде го е завела Сибил. Той не беше в компютъра на Франсин, а в системата на Четиримата конници. Сибил беше пробила защитата им. Грабна кутията и я прибра в джоба си.

— Сибил? — извика той през всекидневната.

Не последва отговор.

Взе няколко кутии. На едната пишеше „Политически атентати“, а на друга „Форман“. Под нея имаше друга кутия. Тя беше по-голяма от останалите и когато Томи Бой прочете етикета й, през него премина вълна от тревога и страх. „Третата бомба“.

Усети полъх зад себе си и се извърна. На метър от него бе застанал обезобразеният аватар на Франсин. Беше сглобен от парчетата, на които се бе разлетяла предишната версия след изстрела с базуката. Гледката беше ужасяваща, от нея течеше кръв и противна гной. От очите й капеше нещо мазно и се стичаше по остатъците от лицето. В ръката си държеше огромен нож. В него се отрази светлината от прозореца в трапезарията.

Франсин се хвърли напред толкова внезапно, че Томи Бой нямаше време да се защити. Но когато острието стигна на сантиметър от гърлото му, ножът изхвърча от кривите влажни пръсти на Франсин. Томи Бой се отдръпна настрани и тялото й се стовари с трясък на пода. В гърба й имаше огромна черна дупка.

Томи Бой вдигна очи от обезобразения аватар на Франсин и видя Сибил, която се бе превърнала в красива млада жена с делови костюм. В ръката си държеше лъчево оръжие, с което току-що бе стреляла.

— Благодаря — каза той.

— За нищо.

91.

Първа база, Тинтара

Том поклати глава и се опита да се съсредоточи, когато на мястото на провинциалния интериор се появи звездното небе над Тинтара. Погледна лаптопа си, на екрана му се бе появил любимият му скрийнсейвър с изплезения език на „Ролинг Стоунс“. После реалността го връхлетя като нощен влак, изскочил от мрака, а с нея дойде и споменът за това, което бе видял точно преди Сибил да спаси живота на аватара му. Две думи отекваха в съзнанието му — „Третата бомба“.

— Сибил? — каза той рязко.

— Том.

— Какво е положението?

— Системите работят на 45 процента. Диагностицирах оперативната мрежа, системата за архивиране, външните ъпдейти и комуникациите. Претърпели сме сериозни поражения върху част от ключовите компоненти. Ще им трябва време, за да се възстановят.

— По-подробно, Сиб. Колко време? И ти видя кутията, нали?

— Видях я, Том, и правя всичко по силите си. Процесорите в Първа база постепенно започват да функционират. Сателитната мрежа работи на 30 процента от нормалното си ниво, но повечето пострадали системи ще се самодиагностицират и поправят сами до три минути. Комуникациите са напълно спрени.

— Кога ще се възстановят?

— Нямам достатъчно данни, за да направя валидно предположение.

— Сибил, моля те, приблизително.

— Час.

— Мамка му! Можеш ли да отвориш кутията? Файла?

— На екрана ти е.

На екрана на Том се появи схема. Беше нескопосно двумерно изображение на конферентния център. Близо до рампата на Б6 нещо просветваше. Бомбата. В единия край на екрана Том видя цифри — минути и секунди. Бяха далече вдясно и мигаха малко по-бързо, отколкото той можеше да ги следи. Очевидно това беше обратното отброяване до детонацията. Едната цифра се смени.

Бомбата щеше да избухне след седем минути.

92.

Калифорнийски конферентен център, Лос Анджелис

Маи отвори плъзгащата се врата и се взря ужасена в Джош. Той си беше свалил каската и лицето му бе покрито с пот и прах. От носа му течеше кръв. Сенатор Форман изглеждаше още по-зле. Ризата му беше на парчета, кислородната маска беше омазана в кръв и бензин, а косата му беше прилепнала от мръсотия. Притискаше към лявата си ръка парче плат, което беше почервеняло. Двамата влязоха, куцайки, и се стовариха до стената.

Маи коленичи до Форман и внимателно отмести плата. Ръката му беше разранена, по кожата имаше мехури. Парчета от ризата и парцала, който притискаше допреди малко, бяха полепнали по оголената плът. Маи отвори аптечката си и намери малко пластмасово шишенце. Намокри тампон памук и внимателно почисти изгарянията по ръката на сенатора. Той примигна и тя спря за миг.

— Стойте мирен — каза Маи и извади от аптечката малък метален цилиндър.

— Какво е това?

— Васджет. — Тя приближи цилиндъра към ръката му и натисна малко копче в противоположния му край. — Инжекция без спринцовка. Изпраща насочен лъч атомизирана течност през кожата и стените на най-близкия кръвоносен съд.

— Това е фантастично — отвърна Форман.

Секунда по-късно сместа от обезболяващо и антибиотик се разля по вените на сенатора. След още малко време анестезията подейства и потисна болката. Маи продължи да почиства раната.

— Вече действа — каза Форман удивен.

— Маи, костюмът ти работи ли? — попита Джош.

— Не. Изключи се преди две минути.

— Моят също. А комуникациите?

Тя поклати глава.

— Страхотно. Как е г-н Гардинър?

— Не е добре — отвърна Маи. — Погрижих се за него, доколкото можах, но само с тази аптечка не мога да направя кой знае какво.

— Какво става навън? — попита Дейв.

Форман вдигна очи.

— Нищо. Няма начин да излезем оттам.

Дейв сведе глава и стисна очи.

— Ами убиецът? — попита Маи и попи мехурите на Форман.

— О, имахме малко рандеву с Дракон — каза сенаторът.

— Да, много добро момче — добави Джош. Отиде до вратата и я затвори. — Мисля, че единственият ни шанс да се измъкнем, е пътят, по който дойдохме. Ще трябва да влезем в тунела и да намерим начин да преминем препятствието.

— Марк каза, че е дълго десет метра.

— Да, но каза и че ще свали долу Къртицата. На паркинга няма да издържим и пет минути. Ако димът не ни убие, пожарът ще го направи.

— Ами Пийт?

— Не знаем къде е, Маи — каза Джош с отчаяние. — Като не работят комуникациите…

— Да, прав си.

— Ами Марти? — попита Дейв и вдигна глава.

Джош отиде към дъното на помещението, където имаше още покривки за маса.

— Дейв, потърси в коридора метални пръти, ей толкова дълги. — И той разпери ръце. — Ако там не намериш, потърси в следващия отворен склад. И побързай.

— Джош, трябва да погледна раните ти — каза Маи.

Той махна с ръка и хвърли покривките на пода.

93.

Пийт се взираше в пламъците от другата страна на прозореца. В Куршума бе започнало да става по-горещо. Погледна си часовника. Още две минути и топлият въздух щеше да изгори гърлото му. След още трийсет секунди щеше да е мъртъв. Седеше съвсем неподвижен, доколкото му беше възможно, за да си пести енергията.

— Е, не мислех, че всичко ще свърши точно по този начин — произнесе той на глас.

Спомни си всички опасни ситуации, в които бе изпадал. Сети се за втората война в Залива и минното поле край Басра. Колата преди него се бе натъкнала на мина и излетя на три метра извън пътя, след това попаднаха под обстрела на снайперисти. Четирима от хората му загинаха от експлозията, но Пийт остана невредим. Последва Афганистан и инцидентът, заради който се раздели с армията. Трябваше да умре тогава, но оцеля.

94.

Първа база, Тинтара

Том натисна клавишите на лаптопа си и усети остра болка в ръката.

— Сибил, комуникациите ни трябват веднага!

— Разбирам, Том, но отговорът е отрицателен. Не мога да поправя системата толкова по-бързо, тя се възстановява със собствена скорост.

Том се извърна от холографския екран и се взря в стената. Изведнъж се почувства напълно безполезен. Във виртуалната реалност беше силен. Краката му отново функционираха, можеше да ходи, дори да бяга. А тук, в този тъп тромав свят на твърдата материя и прозаичните физични закони, не можеше да направи нищо. Дори не можеше да използва феноменалната си интелигентност. Всички пътища бяха блокирани. Имаха на разположение всички тези прекрасни технологични играчки, а не бяха по-добре от времето, когато интернет и дори радиото още не бяха изобретени.

— Това е! — възкликна Том. Погледна пак към холографския екран и лицето му светна от надежда. — Аз съм шибан гений!

95.

Калифорнийски конферентен център, Лос Анджелис

В коридора беше станало по-задушно. Дейв бе сложил на лицето си една от кислородните маски на „Е-форс“ и дишаше дълбоко, но отровните газове прогаряха кожата му.

Никъде не се виждаха метални пръти, каквито търсеше. Изтича десетина метра напред и застана пред една плъзгаща се врата. Опита се да я отвори, но беше заключена. Отиде от другата страна на коридора и опита първата врата, която видя, но и тя беше заключена. Спря пред един тесен шкаф и опита дръжката му. Вратата не помръдна. Дейв отстъпи, засили се и удари вратата на склада с рамо. Тя се заклати, но не поддаде. Той изрита катинара. Дървото се разтресе. Още един ритник и най-сетне я разби.

Извади късмет. На стената бяха опрени елементи на скеле за сценично осветление. Четири от металните пръти бяха поне три метра дълги, но след като ги помести със здравата си ръка, намери това, което търсеше — кръстосани метални шини, дълги около метър и половина. Грабна първите две, стисна ги под мишница и се върна в коридора.

Маи отвори вратата и я затвори веднага след Дейв. Обездвижваше с лейкопласт изкълчените пръсти на Джош и се върна да довърши работата си и да му даде болкоуспокояващи. Дейв и Форман се заеха да връзват покривките. Поставиха двата метални пръта на земята и завързаха за тях покривките, за да направят импровизирана носилка.

— Най-добре да тръгваме — каза Дейв. — Навън не се диша.

Форман и Маи вдигнаха Марти с носилката, а Дейв взе системата му. Маи сложи последната кислородна маска на лицето си и провери показателите на Марти. Джош отвори плъзгащата се врата и поведе всички навън. Напредваха бавно. Подът на коридора беше хлъзгав и посипан с отломки. От паркинга се виждаха вездесъщите оранжеви отблясъци на пожарите.

В края на коридора завиха надясно, фенерчетата на Маи и Джош осветяваха задимения въздух. Материята на костюмите им ги предпазваше от кондензираните пари, но откритите участъци кожа около маските и на шията бяха изложени на киселините.

Главният коридор беше почернял от дим. Лъчите на фенерчетата се опитваха да разпръснат мрака, но на повече от метър не се виждаше нищо. След десетина крачки завиха вдясно. От двете си страни виждаха затворените плъзгащи се врати на складовете. Близо до дъното на коридора беше склад Б63. Дейв остави системата на носилката до Марти, коленичи и със здравата си ръка отвори плъзгащата се врата. Маи влезе заднишком в склада и с Форман оставиха носилката на пода.

В отсрещната стена видяха дупката, която бяха пробили по-рано. Поеха дълбоко дъх от кислородните маски и преминаха през нея.

96.

Въпреки че ултразвуковите свредели вършеха цялата работа, пробиването на дупка в препятствието беше изтощително. А когато и киберкостюмите се изключиха, задачата им се стори почти неизпълнима.

Работата беше мръсна. Правеха дупка с размер един квадратен метър. Свределите дълбаеха в пръстта, все едно беше въздух, но машините не бяха предназначени за това — трябваше да са качени на триножници и да се контролират от разстояние. Стефани и Марк ги държаха като пушки и те вибрираха толкова силно, че беше почти невъзможно да ги овладеят.

Звуковите свредели разбиваха почвата на ултрафин прах, който при обичайна ситуация не би пречил, но в това тясно пространство изпълваше въздуха с частици, които блокираха видимостта отвъд дръжката на свредела. След като костюмите им изгаснаха, Марк и Стефани започнаха да усещат топлината, която се отделяше от мощните машини, а смесицата от прах и атомизирана пръст влизаше през филтрите на дрехите им като вода през сито.

— Колко остава? — извика Стефани.

Марк се обърна назад.

— Според мен още метър.

Огромно парче бетон започна да се изплъзва от мястото си над дупката. Спряха свределите и отскочиха назад. В празното пространство падна греда, дълга около метър и двайсет, и единият й край се заби в пръстта. После цялата се катурна към тях.

Стефани се качи на гредата и притисна звуковия свредел в стената. Точно когато се канеше да го включи, се поколеба. Появи се светлина. В стената от пръст и отломки имаше малка дупка. Светлинката изчезна, но после се появи пак — още по-ярка.

— Това са светлини от другата страна — каза тя, като бързо се обърна към Марк. — Ехо? — извика в отвора. — Джош? Маи? Вие ли сте?

97.

Пийт се чувстваше така, все едно се бе потопил в басейн с гореща вода. Кожата му бе плувнала в пот и ако не бършеше очите си, нямаше да вижда нищо. Според изчисленията му оставаха още шейсет секунди, преди горещината в Куршума да започне да изсмуква живота от него. Трийсет секунди след това щеше да е мъртъв.

Не му беше в природата да легне и да умре, без да се съпротивлява. Беше борец, воин, а това беше най-важната битка. Ако сега не се бори, никога вече няма да има тази възможност.

Но какво можеше да направи? Всяка загадка си имаше разрешение — беше сигурен в това.

След това го осени отчаяна идея. Не, беше нещо повече от отчаяна, беше откачена. Но пък какъв избор имаше? Дори най-откачената идея беше по-добра от поражението. Бръкна под седалката и опипа пространството там. Ръката му се спря на малък цилиндър. Прокара пръсти по горещите му очертания — напипа дуло с фуния накрая. Грабна го и го вдигна към очите си.

Беше миниатюрен пожарогасител. Единствената възможност за него беше да отвори задната врата и да изтича през пламъците. Ако успееше да мине през тях, щеше да угаси горящите си дрехи с пожарогасителя. Нямаше представа колко силен е огънят и докъде се е разпрострял, но знаеше, че след като го премине, ще бъде дезориентиран. Пак се върна към същия аргумент — какъв избор имаше?

Коленичи до задната врата и хвана ръчката, но веднага отдръпна ръка. Пареше ужасно. Горещината проникваше и през материята на ръкавицата му. Наведе се и погледна под пейката, търсеше нещо, с което да хване ръчката, но не намери.

Времето изтичаше. Беше му все по-трудно да диша. Погледна към часовника си. Вече почти не му оставаха секунди. Налагаше се просто да сграбчи дръжката и да се моли. Наведе се напред, затвори очи и протегна ръце в очакване на болката.

Изведнъж лампите светнаха и от предната част на машината се разнесе грохот. Пийт замръзна, пръстите му бяха на милиметри от парещата дръжка. Чу се бръмчене, след това над него се извиси звук, който ставаше все по-пронизителен. Таблата светнаха, екраните оживяха и гласът на бордовия компютър забумтя във вътрешността на Къртицата.

— Внимание, внимание — критична температура в кабината. Започни незабавна нормализация.

— Кажи ми нещо, което не знам — промърмори Питър.

98.

Киберкостюмите на Маи и Джош се включиха, докато носеха Марти през тунела.

— Слава богу! — възкликна Маи.

Спряха за миг и оставиха Марти на земята. Свалиха кислородните си маски и си сложиха каските. След миг осъзнаха, че комуникациите още са прекъснати, но поне охладителят в костюмите си вършеше работата и филтрите работеха.

Вдигнаха отново Марти и тръгнаха през тунела. Той завиваше и когато преминаха през завоя, видяха препятствието — огромна стена от пръст, бетон, изкривено желязо и пластмаса.

— Спри — каза Джош. Гласът му едва се чуваше през каската. Вдигна ръка, за да им даде знак да мълчат.

Всички замръзнаха и затаиха дъх.

— Чуваш ли това? — попита той Маи.

Тя кимна.

— Не звучи като Къртицата.

— Това е звуков свредел. Всъщност са два. — Кохлеарните импланти на Джош работеха усърдно, за да дешифрират звука.

Тръгнаха отново и когато се приближиха до препятствието, Дейв чу тихото бръмчене на свределите. Но когато стигнаха до блокажа, звукът изведнъж изчезна. Оставиха Марти внимателно на земята. Дейв закачи системата му на метален прът, който се подаваше от препятствието, а Маи клекна до стареца. Джош се приближи до онази част от препятствието, където звукът беше най-силен.

Маи прокара един сензор над гърдите на Марти, в мрака заблещукаха множество ярки линии и устройството записука. Тя погледна малкия екран на машината. Върна сензора в аптечката и извади васджет, смени капсулата с лекарството и го приближи към голите гърди на Марти точно над сърцето.

Джош спря близо до стената на тунела и точно когато погледна назад към Маи, чу женски глас, който ги викаше. Тръгна покрай стената от пръст и отломки и бързо намери малка пролука. Размаха фенерчето си пред нея, след това го отмести. Върнаха му същия сигнал.

Джош се наведе напред и извика:

— Стеф! Ти ли си?

— Джош! Добре ли сте?

— Вече да, киберкостюмът ми отново се включи.

— Кой е с теб?

— Маи и трима оцелели — сенатор Форман, Дейв Голдинг и Марти Гардинър. Марти има нужда от спешна медицинска помощ.

— Добре. На метър сме от вас. Работим със звуковите свредели. Предлагаме ви да се отдалечите. Ще сме при вас възможно най-бързо.

Джош се върна назад по купчините пръст и нагази в хлъзгавата смес по пода на тунела. Точно предаваше на Маи новините, когато маншетът му изписука. Същото се случи и с костюма на Маи.

И двамата впиха поглед в екраните на китките си. Знаеха, че обичайните комуникации още не са възстановени, но компютрите в костюмите им можеха да работят като обикновен десктоп, вързан за интернет през вътрешен модем.

В сивия мрак на тунела малкото екранче блестеше във всички цветове на дъгата. По него се появиха букви, като от пишеща машина. Беше имейл, с който им съобщаваха новина, идваща от най-лошите им кошмари.

99.

Първа база, Тинтара

Съобщението на Том бе изпратено през интернет. Беше кратко и ясно: „Има бомба на Б6. Ще избухне след шест минути. Том“. След това написа серийния си идентификационен номер от „Е-форс“ — 8683823567#5 — код, който знаеха само шестимата членове на екипа. Натисна бутона за изпращане и се обърна с количката си.

— Джером — каза той на най-близкия техник, — трябва да говоря незабавно със сенатор Евън Мичъл.

Техникът кимна и се наведе над виртуалната клавиатура.

— Не вдига, Том — каза след малко.

— По дяволите! Трябва да вдигне. Какъв е номерът му?

Техникът му го каза и Том го въведе. Извади един файл на екрана си, отвори го и написа в него сложен код. Миг след това холограмният екран се изпълни с цифри и букви. Те бяха групирани в две колони. Том пъхна курсора в потока от символи и избра един сегмент. От тонколоните се разнесе сигнал за избиране. Нямаше отговор. Том продължи да пише на клавиатурата и тогава се чу глас.

— Но, сенаторе… — каза гласът.

— Никакво „но“, Сам, никакво „но“…

— Сенатор Мичъл?

— Кой се обажда? Стана преплитане на линиите.

— Сенаторе, аз съм Том Ериксън от „Е-форс“.

— Какво? — обади се Сам. — Кой…

Том повтори името си.

— Сам, трябва да затварям — заяви Мичъл.

— Но…

— Моля те, просто затвори.

Чу се тежка въздишка и тракване.

— Добре, Том. Слушам те.

— Има още една бомба в Калифорнийския конферентен център — каза Том.

— Какво?

— Още една…

— Добре, добре. Къде?

— На ниво Б6.

— Някакви подробности?

— Ще избухне… — Том погледна дигиталния часовник на екрана си — … след пет минути и двайсет и една секунди.

100.

Калифорнийски конферентен център, Лос Анджелис

Капитан Джеймс Макнали получи заповед да поведе малка група надолу по склона от източната страна на комплекса. Пътеката щеше да ги отведе от приземното ниво до Б2, първия етаж на паркинга.

Когато тръгнаха надолу, ги обви дим. Придружаваха го Фил Лазардо и новобранецът Хулио Лопес. Сложиха си кислородните маски, но димът беше толкова гъст, че не виждаха нищо на метър пред носа си. Макнали водеше. Фенерчето му не вършеше почти никаква работа, защото черните изпарения поглъщаха светлината, но скоро стигнаха до по-чист участък.

— Насам — каза той по радиостанцията и даде знак на другите двама.

Димът внезапно бе изчезнал и те видяха порутения паркинг, горящите коли, покрити с прах и мръсотия, изтърбушения покрив, който изнемогваше под тежестта на разрушенията на Б1.

— Разпръснете се — каза Макнали. — Фил, отиди в северния край. Хулио, ти тръгни по централната пътека. Ще се срещнем при рампата.

Някои от електрическите лампи още работеха, но бяха по-скоро опасни, отколкото полезни, защото висяха на изтънели кабели, а вътре беше много горещо. Макнали вървеше по най-южната пътека между редиците разрушени автомобили. Нямаше никакъв признак на живот, което не го изненадваше, предвид състоянието на помещението. Чуваше само пукането на огньовете, свистенето на газ и звука от падащи отломки. После му се стори, че чува нещо друго. Спря и затаи дъх. Напрегна слух и долови някакво тракане.

Обърна се и хукна към наклона, след това нагоре по следващата пътека. Тракането се усилваше. Чу две деца да викат за помощ. В този момент получи съобщение от началника — код 10–33, което означаваше: „Веднага се махай оттам!“.

После Макнали научи ужасната новина: „Още една бомба ще избухне след четири минути и 45 секунди“.

Докато тичаше по посока на виковете, чу гласа на Фил по радиостанцията.

— Шефе? Къде си?

— Излизайте веднага. Тръгвайте право към рампата.

— Но…

Разбра откъде идват виковете — в края на редицата имаше беемве. През задните прозорци се виждаха две лица, на момченце и момиченце на около седем и осем години. Те удряха по стъклото и виковете им излизаха през малкия процеп в прозореца.

Макнали изобщо не се поколеба.

— Връщайте се — извика той и свали брадвата от колана си. Замахна с нея към вратата на автомобила, направи дупка във вратата и изби ключалката навътре. Отвори колата, свали маската от лицето си и извика: — Хайде, излизайте!

Децата слязоха от седалката и той ги извлече през изкривеното шаси. Бяха толкова уплашени, че едва се движеха. Макнали клекна пред тях. Момченцето беше по-голямо, може би с година и половина. Потната му коса бе залепнала за лицето му, бузите му бяха мокри от сълзи и пот. Момиченцето беше вързано на опашки и стискаше плюшено куче.

— Така, сега ще ви изведа оттук — каза им Макнали. — Как се казвате?

— Тим — отвърна треперливо момченцето. — А това е сестра ми Джуни.

— Тим, Джуни, трябва да сте смели. Разбрахте ли ме?

Децата кимнаха.

— Пътят е оттук. Рампата ще ни изведе на повърхността.

Изправи се, хвана децата и ги поведе навън. Тръгнаха по пътеката и той си погледна часовника. По-малко от четири минути.

Сложи си маската. Нямаше да може да спаси никого, ако димът го замаеше. Стигнаха до края на редицата коли и видя, че Фил и Хулио са в подножието на хълма.

Махна им и Фил тръгна към него, но тогава взрив точно над тях, на Б1, разлюля цялата сграда. Макнали зърна с крайчеца на окото си как таванът хлътна. Джуни изпищя и той грабна двете деца и ги примъкна към най-близката кола.

101.

Пийт седеше пред таблото на Къртицата, когато получи имейла на Том на екрана на китката си. Изруга и веднага му отговори: „Координати, Том?“.

Очакването на отговора беше истинска агония.

„Квадранти 9Н, 6П, на пет метра на запад от рампата за нагоре на Б6.“

Пийт обърна машината и тя се плъзна леко сред пламъците, които само преди минути заплашваха да го убият. Сега сините им езици от горящ петрол се плъзгаха безопасно по бронята.

Веригите на Къртицата затропаха по бетона, омазан с масло и бензин, мачкаха метал и дърво. Пийт бързо върна машината до върха на спускащата се надолу рампа, натисна газта и Къртицата набра скорост. В подножието на рампата се завъртя около оста си и пое на запад.

Пийт натисна рязко спирачките. Погледна таблото и въведе нещо на клавиатурата. На холографския му екран се появи изображение на терена. Той активира няколко сензора в предната част на Къртицата и сканираха пространството отпред.

Пийт погледна тримерното изображение и потърси „отпечатък на бомба“, който представляваше уникален набор от цветове. И тогава го видя — малко цилиндрично устройство в найлонова торба. Сензорът под камерата на Къртицата установи химическия му състав. На екрана се появи ярко петно в жълто и лилаво. Под него имаше текст: „Метална опаковка, във вътрешността има смесица от калциев хлорид, парафин и фосфор“.

— Спипах те! — възкликна Пийт. Написа нещо на контролния панел и на екрана се появиха цифри. Прочете ги и подсвирна. Три килограма пластичен експлозив — тази бомба беше по-голяма от предишните две.

Пусна нов имейл на Том, когато Къртицата тръгна бавно напред, като разчистваше боклуците пред себе си. „Намерих бомбата. Ще опитам да я обезвредя. Къде са останалите?“

Отговорът на Том дойде след секунди: „Разбрано. Внимавай, приятел. Стеф, Маи, Марк и Джош са в канала с трима оцелели, сред които е сенатор Форман. Колко голяма е бомбата?“.

„Достатъчно“, написа Пийт и се обърна към холографския екран. Стана от седалката и каза на бордовия компютър:

— Активирай сондата и я постави директно пред Къртицата.

Чу отваряне на капак и бръмчене. Нагласи външната камера и видя сондата, опряна на разчистения бетонен под. Тя представляваше компактен метален куб със страна около трийсет сантиметра върху вериги. Най-отгоре имаше цилиндрична камера, която се движеше самостоятелно. Напред се протягаше метално рамо, дълго около половин метър.

Пийт се наведе над командното табло и отвори метална кутия на стената. Вътре имаше мека пластмасова каска — синапсова шапка, сложно устройство с датчици, които работеха като невротрансмитери. Имаше покритие, в което влизаха жиците, излизащи от вътрешността на каската. От вътрешната страна имаше дузина сребристи диска, подредени в три реда по четири. От двете страни висяха наушници, съединени с лента. Пийт сложи устройството на главата си, наушниците покриха ушите му, а лентата мина върху очите му.

Със синапсовата шапка Пийт можеше да контролира сондата от разстояние. Сензорите в каската разчитаха електрическите сигнали на мозъка му, превеждаха ги на компютърен език и подаваха команди към сондата. Което означаваше, че можеше да управлява устройството за обезвреждане на бомби като само си помисли къде би искал да отиде и какво да направи.

Сондата тръгна напред и се спря на педя от бомбата. Пийт погледна екрана. Оставаха му три минути.

Тънка метална пластинка излезе от сондата и се спря на два сантиметра от желязната обвивка на бомбата. Пийт погледна екрана на таблото и се съсредоточи върху черната лента пред очите му. Тя светна и на нея се появи изображение на вътрешността на взривното устройство. Пластичният експлозив беше увит около микродетонатор, вързан за часовника и батерията. Беше виждал подобно нещо в Афганистан.

Без да се колебае повече, той протегна пръстите в края на рамото и ги завъртя обратно на часовниковата стрелка. Металният капак се завъртя и след секунди основата на цилиндъра се отдели от тялото на устройството. Пийт накара сондата да сниши диска към пода. От отворената основа на цилиндъра висяха две жици — зелена и червена. Той накара сондата да протегне пръстите напред и те се приближиха към зелената жица.

В каската му отекна режещ звук, толкова силен, че за малко да го събори от стола. За частица от секундата си помисли, че бомбата е избухнала и той е на някакво неизвестно място между живота и смъртта. Но след това погледна към холографския екран и осъзна какво се е случило.

Сондата беше неподвижна, а рамото й се бе свило почти на две. Върху устройството бе паднало парче бетон, което беше счупило горната му част и бе изкривило основата. Веригите се бяха откачили и сондата не можеше да помръдне.

Пийт не можеше да повярва на очите си. Погледна часовника на екрана и изтръпна. До избухването на бомбата оставаха по-малко от две минути.

102.

Шумът от падаща мазилка и стомана беше оглушителен. Макнали притискаше децата към себе си и се опитваше да ги защити. Колата, в която се намираха, се люлееше на колелата си и за един ужасен миг му се стори, че ще се прекатури. Но тя остана изправена и ударната вълна най-накрая премина.

Макнали постоя колкото му стигна смелостта, преди да излезе от автомобила. Из въздуха се носеше гъст прах. Децата също слязоха и започнаха да кашлят.

— Ето — каза Макнали, клекна до тях и даде на всяко да поеме дъх от кислородната маска. След това се изправи, сложи си отново маската и се опита да види в какво състояние е изходът.

Дръпна Тим и Джуни към съседната пътека и почти ги извлече още петнайсет метра напред към склона. Когато се приближиха, видяха, че пътят им за отстъпление е напълно блокиран.

Макнали чу гласа на Фил по радиостанцията.

— Шефе? Шефе? Там ли си?

— Добре ли сте, Фил? — попита го Макнали.

— Ние сме добре, но вие сте в капан.

— Вие излизайте на повърхността. Аз ще намеря друг изход.

— Джим…

— Прави каквото ти казвам, Фил! Няма време. Просто се разкарай оттук!

Макнали се обърна към децата. Те не знаеха нищо за бомбата, и без това бяха достатъчно уплашени.

— Не можем да излезем! — извика Тим. Триеше зачервените си очи, но само ги замърсяваше още повече.

— Ще намерим начин — отвърна Макнали колкото можа по-успокоително. Пак си погледна часовника. Имаха две минути.

— Защо все си поглеждаш часовника? — попита Джуни.

Макнали не й отговори. Огледа се и се опита да реши какво да правят. Спомни си точно плана на конферентния център — беше разглеждал схемата на лаптопа, докато пътуваха през Скид Роу. Рампата беше неизползваема. По нея можеше да се слезе само надолу. Имаше аварийни изходи в четирите краища на паркинга. Погледна над колите към северозападния изход. Той беше обвит в дим и от него излизаха пламъци, които пълзяха към тавана. От изток на запад се простираше петметрова огнена арка и блокираше пътя.

Макнали се обърна и отново погледна към склона, а после към югоизточния ъгъл. Този изход беше по-близо. Виждаше го над покривите на колите. Светлинният знак бе угаснал, но той виждаше стъклената му обвивка.

— Насам — извика той на децата.

Побягна с всички сили между колите, като на всеки няколко секунди проверяваше дали Тим и Джуни са до него. Подминаха и последната редица коли и видяха изхода пред себе си. Беше напълно блокиран.

Макнали усети как сърцето му се сви. Спря, за да си поеме дъх. Наведе се и подпря ръце на коленете си. Погледна отново часовника. Минута и двайсет и четири секунди. Обърна се назад към паркинга, като се опитваше да овладее ужаса си.

— Мисли, Макнали, мисли! — каза той на глас.

Но нямаше какво да измисли. Децата бяха изплашени и отчаяни. Джуни отново се разплака. Макнали бутна с пръст каската си назад. Имаше само един път. Една последна, отчаяна надежда. Въпреки че беше блокиран от огъня, по него можеше да се опитат да стигнат до североизточния изход.

103.

Джош и останалите се отдръпнаха, докато Марк и Стефани пробиваха дупка в тунела.

— Не знаем колко близо сме до бомбата — каза Стефани и свали свредела.

Марк се появи от дупката зад нея. И двамата бяха омазани с кал.

— Но е достатъчно близо — отвърна Джош.

— Носилката ще мине през дупката — каза Марк и пое системата от Маи. — Ще трябва да пълзим вътре. Стеф, ти хвани другия край.

Закачи системата за найлонова корда около шията си и се наведе, за да хване металните пръти. Двамата със Стефани понесоха Марти през отвора. Дейв, Джош, Маи и Кайл Форман ги последваха.

— Стеф, ти вземи Къртицата — каза Марк, когато влязоха в по-широкото пространство, издълбано от машината. — В края на тунела ще трябва да прокопаеш път. След като влезеш на няколко метра в почвата, ще си защитена от експлозията. Куршумът е много устойчив.

Стефани се качи в Къртицата и седна зад командното табло, за да приготви машината. Носилката на Марти бе положена в Куршума между пейките. Марк хвърли двата звукови свредела на пода до носилката, излезе и затвори вратата. Стефани заключи от таблото, след това бавно тръгна назад от шестметровата дупка. Тунелът беше достатъчно широк, за да направи обратен завой и тя пое напред.

Другите побягнаха през канала, докато Къртицата маневрираше около тях. Джош погледна към маншета си. Имаха точно деветдесет секунди, за да се отдалечат максимално. Стигнаха до малка площадка, която водеше към повърхността, и видяха, че Къртицата си е пробила път през стената на отводнителния канал и задницата й вече се губеше на няколко метра навътре.

Шахтата, която водеше нагоре, беше променена до неузнаваемост заради влизането на Марк с Къртицата. Но стълбата, която Стефани беше използвала, още висеше, последното й стъпало беше на около педя от земята. Беше направена от изключително здрави въглеродни нишки.

Марк помогна на Форман да се качи и го попита:

— Как е ръката ви, сър?

Форман му се усмихна тъжно.

— Не ставам за игра с топка.

— Трябва да се качите по стълбата възможно най-бързо.

Форман отдаде чест на Марк, потисна болката в ръката си и тръгна нагоре.

Маи го последва, след нея бяха Дейв и Джош. Марк погледна към китката си — трийсет секунди. Качи се на стълбата и тръгна към повърхността.

104.

Пийт натисна някакви копчета на контролното табло и задната врата на Къртицата се отвори. Провери костюма си. Работеше нормално, но комуникациите още бяха прекъснати. Приведе се, за да мине през ниския проход между седалките на Куршума, изскочи от Къртицата и стъпките му захрущяха по обсипания с отломки бетон.

Беше зловещо тихо. Дори пукането на пожара и непрестанното капене на водата бяха престанали. „Прословутото затишие пред буря“, помисли си Пийт, когато заобиколи машината и видя бомбата.

Без да губи нито секунда, той се втурна към края на свредела. Цилиндричната бомба бе поставена върху купчина бетонни отломки. Три четвърти от дължината й беше оголена — сондата бе дръпнала найлоновия плик, в който бе увита. Основата бе развинтена и лежеше отстрани. Пийт видя две жици.

Клекна и се взря в устройството. Изведнъж се озова осем години назад, на другия край на света. С приятеля му Мат Стивънс ги изпратиха на един пазар в Кабул. Талибаните бяха поставили бомба с часовников механизъм на главния площад, но британското разузнаване я бе открило, преди да избухне. Армията беше поръчала новия робот за обезвреждане на бомби „Кътлас“, но той още не бе пристигнал, а най-близкият робот „Уийлбъроу“ — който ползваха от 70-те години — беше на 50 километра от Кабул. Трябваше да се справят с бомбата с голи ръце.

Взривното устройство беше малко, но мощно — два килограма пластичен експлозив в метална кутия. Върху него беше поставена детска играчка — слонче. Радиусът на смъртоносно поразяване беше поне шест метра. Пийт усещаше, че нещо не е наред, но когато Мат го попита какво, не можа да му обясни. Просто предчувствие.

— Моите уважения, приятел — каза Мат, — но ще се съобразя със собствения си разум, а не с твоето предчувствие! — Засмя се добронамерено и сложи ръка на рамото му. След това се наведе, за да развинти горната част на устройството.

Вътрешността на бомбата изглеждаше точно като десетките други, които бяха обезвреждали.

— Ще ми трябва малката отвертка — каза Мат.

Пийт бръкна в джоба си, за да извади инструмента, но не го намери.

— Мамка му! — възкликна той. — Забравих я в чантата. Ще отида да я взема. — И хукна към края на площада, към ниския каменен зид, където бяха оставили инструментите си. Тогава чу прищракване и за части от секундата осъзна какво означава то.

Бързите му рефлекси му помогнаха да залегне зад зида. Силният взрив го оглуши за месец. Лежа шест седмици в болница, защото глезените му бяха счупени — не бе успял да скрие краката си навреме зад стената.

Травмите заздравяха сравнително лесно, но душата му така и не успя да се възстанови. Не можеше да си прости смъртта на Мат. Трябваше да го спре, да настоява да послуша предчувствието му. Към всичко това се прибавяше и вината на оцелелия. Спаси го собствената му разсеяност. Щеше да е честно, ако бе загинал заедно с приятеля си.

Всичко това премина през ума му, докато гледаше жиците. Имаше лошо предчувствие и за тази бомба — точно като онова преди осем години в Кабул.

Дишаше тежко и караше киберкостюма да работи на пълни обороти. Чуваше бързото биене на сърцето си. От китката му изскочи малка тръбичка — миниатюрен лазер. Наведе се, готов да пререже зелената жица. С крайчеца на окото си зърна екрана на маншета си и видя как числата се сменят — 31, 30…

Изведнъж се почувства неестествено спокоен. Светът около него сякаш изчезна. Затаи дъх. Погледна плоския екран на ръкава си, на него сега бе изписано числото 27. Знаеше какво трябва да направи. Посегна и преряза червената жица.

Часовникът спря на 26 секунди. Пийт не можеше да повярва. Нещо му подсказа, че жиците на устройството са разменени. Не знаеше какво — може би инстинктът му го бе подтикнал да вземе правилното решение.

След това чу прищракването. В цилиндъра падна тънко кръгло парче метал. Пийт го видя как спря над пластичния експлозив до таймера и детонатора. Закачи се на нещо и остана да виси над взрива, а часовникът отброи 25-ата секунда.

Пийт се завъртя и се втурна обратно към Къртицата. Никога през живота си не бе развивал такава скорост. Бронята на машината блесна покрай него, докато тичаше към задната врата. Не видя локвата разлято гориво и скочи право в нея. Ботушите му се подхлъзнаха и той падна по гръб. Размаха ръце като попаднало в капан насекомо, но само за секунди успя да се изправи. Не смееше да погледне към китката си. Единственото, което можеше да направи, е да тича, докато не стигне до вратата на Къртицата. Иначе пластичният експлозив щеше да го превърне в пара.

Хвана се за ръба на Къртицата, скочи в Куршума и затвори вратата след себе си.

Първо видя ослепителния блясък, а след част от секундата бомбата се взриви с грохот. Милиони нютони енергия и тонове бетон и стомана полетяха към Къртицата и я издигнаха във въздуха.

105.

Макнали се канеше да поеме към североизточния авариен изход, когато от локва бензин на два-три метра встрани се издигна пламък. Той се отдръпна и с ъгълчето на окото си забеляза, че нещо проблясва. Обърна се и видя метален капак на шахта — беше отворен и прилепен към стената.

Без повече да му мисли, той се хвърли към капака, надникна и видя тунел, водещ в тъмнината.

— Насам! — извика той и замаха като луд към децата.

Помогна им да влязат в шахтата и извика:

— Изпълзете колкото можете напред. — После и той влезе в дупката. Знаеше, че им остават само секунди. — Движете се… Хайде, трябва да се придвижим напред, деца!

Погледна си часовника — оставаха деветнайсет секунди.

Чу как момиченцето изпищя.

— Ох! Порязах се — каза то и се разплака.

— Хайде, Джуни, не спирай, миличка. Ще ти погледна раната, като отидем до другия край.

Но момиченцето се спря. Брат й я настигна и просъска:

— Хайде, Джуни.

Тя се разплака още по-силно.

Макнали настигна децата точно когато бомбата се взриви. Усетиха как стените на шахтата се разтресоха. Децата изпищяха, но виковете им бяха удавени в грохота на експлозията. Макнали падна напред, като похлупи децата и зачака ударната вълна.

Взривът проехтя през тунела и нагнетеният въздух подгони пред себе си прах и отломки. Беше толкова силен, че успя да изстреля напред и тримата. Те се заблъскаха в стените на шахтата, като се опитваха да се хванат за нещо. Децата се търкаляха през глава, а Макнали се удряше от стена в стена.

Благодареше на Бога, че каската е на главата му, докато се блъскаше в тунела. Стисна очи, покри лицето си с ръка, а с другата се опитваше да се подпре, за да не падне. Усети как се удари в сплетени кабели. Помъчи се да се хване за една жица, но тя се откъсна от стената. След това усети остра болка — в гърба му се заби метална кутия, а кракът на Тим го удари силно в лицето.

Изведнъж се срутиха надолу, сякаш пропаднаха в кладенец.

Макнали почувства силна болка във врата си, когато се приземи върху гладка метална повърхност, и усети вкус на кръв в устата си. След това чу две глухи тупвания — децата паднаха до него.

106.

Марк и останалите се бяха изкачили до средата на стълбата, когато бомбата избухна. Грохотът бе приглушен от пръстта между мястото на взрива и шахтата. След това от Б6 и отводнителния канал пристигна втори трус.

В епицентъра ударната вълна се движеше със скорост седем метра в секунда, а температурата беше 8105 градуса по Целзий. Но докато премине през складовете и външната стена на конферентния център и се удари в блокажа на канала, силата й бе намаляла наполовина.

Деветметровото препятствие в тунела изигра ролята на гигантски буфер. То погълна 97 процента от кинетичната енергия на взрива и спря отделилите се газове. Но експлозията успя да го разруши и отломки от него полетяха на запад по канала.

Тримата членове на „Е-форс“ заедно с Дейв Голдинг и Кайл Форман се бяха изкачили на около 12 метра нагоре по шахтата на климатичната система, когато парчета от блокажа се удариха в стените на канала под тях. Тъпанчетата им щяха да се спукат от оглушителния шум, предизвикан от удара на експлодиралите газове в препятствието.

Повечето отломки от блокажа се разпиляха из тунела със затихваща скорост, но част от тях излетяха нагоре през спасителната шахта. Марк, който беше най-близо до канала, видя как през дупката се издига облак прах.

— Не поглеждайте надолу! — надвика той грохота. — Притиснете се към стената и дръжте очите си здраво затворени!

Пръстта ги удари като гигантска вълна, разбила се на плажа, и ги прилепи към стените на шахтата. Въжената стълба се разлюля силно. Сред грохота Марк чу как Дейв пищи от ужас. После изненадващо всичко утихна. Но само за секунда. Откатът беше дори по-силен от взрива. Експлозията бе изхвърлила въздуха и създала вакуум, който засмука твърдата материя. Всичко, което премина нагоре по шахтата, сега се връщаше обратно. По главите им се посипаха буци пръст и камъни.

Парче бетон се удари в рамото на Кайл Форман. Той извика от болка, едната му ръка се откъсна от стълбата и тялото му се залюля над черната пропаст. Краката му се подгънаха и едното му стъпало се изплъзна.

Маи стрелна поглед нагоре и върху визьора й се посипаха пръст и прах. Изкачи се едно стъпало, уви ръка около стълбата и хвана Форман за колана. Той целият трепереше, но ужасът му вдъхна нова енергия. Преви се в кръста и се отръска от потока отломки, който валеше върху тях, след това се хвана за стълбата и провря стъпалото си в нея. Разтърси глава и кръвта от десетината рани по нея опръска въглеродните влакна на стълбата. Положи усилия да не мисли за болката, която мъчеше цялото му тяло, и започна да се изкачва.

След трийсет секунди всички влязоха в бетонния проход, водещ към полянката зад североизточния ъгъл на конферентния център. Жълто-червени пожари осветяваха мрака. Въздухът бе пълен с прах и дим. Дейв и Форман поеха дълбоко кислород от маските, които още бяха прикачени на лицата им, и се стовариха върху обгорялата трева.

Марк излезе последен. Той изпълзя през ръба на шахтата и се вдигна в бетонния проход. Киберкостюмът му беше мръсен и прашасал.

Отиде при Дейв и Форман и клекна до тях.

— Добре ли сте? Сенаторе, май бяхте лошо ударен в шахтата. — На лявото рамо на Форман имаше прясна кръв. Лицето му беше покрито с пръст и съсиреци, които правеха очите му да изглеждат комично бели, почти като на герой от анимационен филм.

Форман кимна бавно. Устата му беше толкова суха и пълна с прах, че му беше трудно да говори.

— Почти стигнахме — каза Марк и се обърна към Дейв.

Младежът се бе изправил на колене и придържаше ранената си ръка. Вдигна очи към Марк и въздъхна дълбоко.

— О, боже! — възкликна той и отпусна глава.

Марк му помогна да стане на крака, а Джош и Маи направиха същото с Кайл Форман, като го хванаха под мишниците.

— Марк? Марк? Обади се. — Беше Том.

Марк не можеше да повярва — комуникациите отново работеха.

— Да, Том — отвърна той.

— Слава богу! Къде сте? „Голямо око“ не предава картина в радиус от двайсет метра от конферентния център.

Марк отвърна, докато помагаше на Дейв да прекоси полянката, за да стигне до Детската количка.

— Навън сме. Изведохме сенатор Форман и още един оцелял. Другият е със Стеф.

— А тя къде е?

— Във втората Къртица с Марти Гардинър. Скоро трябва да излезе на повърхността. Чу ли се с Пийт?

От другата страна на линията настъпи тягостно мълчание.

— Том? Какво се е случило?

— Последното съобщение от него беше по мейла. Каза, че излиза от Къртицата, за да обезвреди бомбата.

— О, не! — каза Марк и спря на място.

— Не виждам как може да е избегнал експлозията.

107.

Марк се намираше на борда на „Биг Мак“, управляван в момента от Джош и Маи. Големият екран на стената, перпендикулярен на контролното табло, показваше пространството точно зад летателния апарат. Небето бе изцапано със сив дим и червени пламъци. Калифорнийският конферентен център бе изтърбушен до неузнаваемост от третата бомба и западната част на сградата се бе срутила. Все едно бе Лондон след бомбардировките през Втората световна война.

Маи и Джош бяха разговаряли със спасителните служби. Благодарение на бързата мисъл на Том те бяха успели да приберат хората си на безопасни места преди избухването на третото взривно устройство. Само един пожарникар беше в неизвестност. Никой от спасителите не беше под ниво Б2 по време на експлозията, затова нямаше и новини от Пийт Шерингъм. Повече от час след взрива екипът на „Е-форс“ започваше да се бои от най-лошото.

Вратата на отделението за лечение се плъзна и Стефани влезе в главното помещение на „Биг Мак“.

— Как са те? — попита Марк.

— Всички спят — отвърна Стефани. — И всички са стабилни. Г-н Гардинър беше на ръба. Още пет минути и щяхме да го изгубим. Ще има нужда от операция, но според мен ще прескочи трапа.

— А сенаторът? Беше доста тежко ранен.

— Няколко изгаряния с киселина на лявата ръка, счупен нос, извадено рамо, две счупени ребра и множество порезни рани. Но ще живее.

— А момчето?

— То се е отървало най-леко. Изгаряния на левия крак, порезни рани на ръцете и лицето, но нищо повече… Нещо за Пийт?

Марк поклати глава.

— Сибил не може да ни помогне. Не получава никакви сигнали от костюма му — не го локализира, не долавя жизнени показатели.

Стефани въздъхна и се отпусна на един стол. Изглеждаше напълно изтощена.

— Какво ще кажеш да сляза долу с Къртицата? — попита Джош, като се завъртя със стола си към останалите.

— Прекалено опасно е — отвърна Марк. — Това място е като къща от карти.

— Ами тогава с Клетката?

Преди Марк да отговори, Маи стресна всички с пронизителен вик. Взираше се напрегнато в холографския екран над контролното табло.

— Приближи, Сибил. Приближи! — изкрещя тя. Скочи от седалката си и се втурна към големия екран.

— Какво има? — попита Марк и застана до нея.

— Не може да бъде! — каза Маи и покри устата си с длани.

Четиримата гледаха като хипнотизирани. Сибил показваше близък план на участък от конферентния център край мястото, където някога се бе намирал главният вход. Всичко бе срутено. Рамките на вратите и цялата фасада на сградата бяха отвени от експлозията. Изпод отломките, върху които бе полегнала голяма метална буква от надписа на сградата, се измъкна човек. Ставаше въпрос за една от големите неонови букви, с които над главния вход гордо бе изписано „Калифорнийски конферентен център“. Човекът куцаше и бе покрит с прах и мръсотия, но на гърдите му още се виждаше надписът „Е-форс“, а под него името му — Пийт Шерингъм.

108.

Когато дойде в съзнание, Макнали се опита да се съсредоточи, но зрението му не беше никак наред. Усещаше, че нещо е полепнало по носа и устата му. Чуваше глас, но без да различава думи. След това погледът му се проясни и пред него изплува лицето на Фил.

Макнали се опита да помръдне, но не се получи.

— Добре си, Джим — каза Фил с усмивка.

Макнали преглътна с мъка и успя да проговори дрезгаво и хрипливо.

— Децата… — Видя ги, когато хората от „Бърза помощ“ го качиха на носилка. Тим и Джуни също бяха положени на носилки, на лицата им имаше кислородни маски, а от ръцете им излизаха тръбички, пълни с течност.

Тим немощно му се усмихна.

— Счупени кости, порезни рани и натъртвания, но ще се оправят — каза Фил.

Макнали усети как от раменете му падна огромно бреме. Гледаше бягащия таван над себе си, докато санитарите го носеха. Когато го изкарваха през разбития супермаркет, усети дима от пожарите. Познаваше много добре тази миризма. И беше сигурен, че никога повече не иска да я долавя.

109.

Джош и Стефани се наслаждаваха на заслужена почивка. Марк беше в главното помещение на „Биг Мак“ и се взираше в екрана, на който под утринните лъчи се виждаше опустошеният Калифорнийски конферентен център. Пожарите бяха спрели и развалините приличаха на сиво, безжизнено блато. По тях се разхождаха няколко спасителни екипа и разръчкваха пепелта и отломките. Отгоре кръжеше полицейски хеликоптер, чийто лимоненожълт лъч осветяваше порутените колони и изкривените стоманени греди.

На екрана се появи лицето на Том.

— Добро утро, Марк — поздрави той. — Мислех, че спиш.

— Не. Стеф, Джош и Пийт спят. Маи току-що тръгна за Хюстън. Очевидно моят ден не е бил достатъчно изтощителен.

— Кога предвиждаш да тръгнете?

— Още не мога да ти кажа. Чакам сенатор Форман да отлети.

— Той все още ли е при теб?

— Настоя да остане. Каза, че няма нищо против да почака и че има много по-спешни случаи от неговия.

— Как е Пийт?

Марк поклати глава.

— Истинско чудо. Никой не може да повярва, че е бил толкова близо до голяма експлозия. Нанороботите го възстановяват. Има само две счупени ребра, порезни рани и синини.

— Признание за инженерите, построили Къртицата.

— Да, горката машина е смачкана до неузнаваемост, но бронята на Куршума издържа. Пийт едва е успял да влезе в него. Е, откри ли нещо ново?

Том се намръщи.

— Тези хора използват доста добър и сложен защитен софтуер.

— Значи не си открил нищо.

— Не съм казал такова нещо — сопна се Том. — Имаш късмета да разполагаш с истински гений.

— Добре, генийче. Да видим какво си разбрал.

— Сибил проникна в системата им, но файловете са много добре защитени. Аз успях да разбия защитите им, след като си поиграх малко с тях. Собствениците нямат представа, че съм ровил вътре, разбира се, и никога няма да научат. Трябва да призная и на Сибил известни заслуги за това. След като сломихме защитата им, намерих още информация за морските пехотинци, които се качиха на борда на „Биг Мак“. Проследяването на връзките се оказа фасулска работа.

— Както очаквах, всичко водеше към един източник — продължи той, — група от четирима много влиятелни мъже. Наричат се Четиримата конници, можеш ли да повярваш? Очевидно някаква зловеща препратка към Библията. Смятат се за антихристи. — Лицето му помръкна. — Според мен много им подхожда. Не им е било достатъчно да убият хиляда невинни души в опита си да премахнат сенатор Форман. Когато научили за нас, решили да откраднат технологиите ни. Както и да е, ето ти информацията.

Докато говореше, вдясно на екрана в „Биг Мак“ се появи текст. Марк подсвирна, когато го прочете.

— Да, това ни води право на върха — е, почти — отбеляза Том.

— И имаме солидни доказателства срещу тях, така ли? — попита Марк.

— Мога да докажа, че са замесени в атентата и опита за убийство на сенатора. Самоличностите им са във файловете, имаме и записани комуникации между тях. Винаги, когато се свързват с хора извън най-тесния си кръг, прибягват до изкривяване на образа и гласа. Но аз успях да декодирам архивите. Ето ги грозните копеленца.

В дъното на екрана се появиха четири лица. Марк бегло познаваше две от тях от публикации във вестниците, но не можеше да ги свърже с имена. Очевидно бяха доста влиятелни хора, но успяваха да останат напълно анонимни.

— Браво, Том. Добра работа. Остави на мен от тук нататък.

Марк прекъсна връзката и стана от контролното табло. Докосна панел на стената и вратата към отделението за лечение се отвори. Марти все още беше в безсъзнание, Дейв Голдинг седеше до леглото му, а Кайл Форман тихо похъркваше.

— Как се чувстваш? — попита Марк, изненадан, че момчето е будно. Придърпа стол и седна до него.

— Мисля, че съм добре… физически.

Марк се взря в лицето му.

— Раните по тялото винаги зарастват по-бързо от раните на душата.

Дейв се вгледа в обувките си.

— Какво ще стане с Марти?

— Според Стеф ще се възстанови напълно.

Дейв изглеждаше облекчен.

— Той е добър човек.

— Да, и много корав. Тримата не се отказахте нито за миг.

Дейв вдигна към Марк навлажнените си очи и по бузите му се търкулнаха сълзи.

— Всички онези хора… — започна той.

Марк не знаеше какво да каже. Вратата откъм главното помещение се отвори и влезе Стефани. Тя видя сълзите на Дейв, извини се и понечи да излезе.

— Не, не, моля те — каза Дейв и избърса лицето си. — Влез… Държа се като мухльо.

Марк сложи ръка на рамото му.

— След всичко, което преживя, това е последната дума, с която бих те описал, младежо.

На другото легло Кайл Форман се надигаше от възглавниците, изглеждаше объркан.

Стефани отиде при него и попита:

— Как сте?

За секунда лицето на сенатора не изразяваше нищо, сякаш нямаше представа кой е и къде е. След това въздъхна дълбоко.

— Малко съм замаян. — Погледна системата и тръбичката, която влизаше в ръката му, след това се обърна към Дейв и Марк. — Дейв, как е Марти?

— Засега добре, благодарение на вас двамата — отвърна Стефани.

Форман поклати глава.

— Вие свършихте работата. Не знам как да ви…

От главното помещение се чу писукане. Стефани отиде там и седна пред контролното табло. След няколко секунди се върна усмихната в лечебното отделение.

— Един човек иска да говори с вас, сенаторе.

Той я погледна озадачено.

— Включи екрана в лечебното отделение, моля — нареди Стефани на бордовия компютър. — И повдигни горната третина на легло 3… под ъгъл 45 градуса. — Екранът на отсрещната стена светна и леглото на Кайл Форман бавно се повдигна. Стефани му помогна да седне.

На екрана се появи лицето на жена.

— Санди! — възкликна Форман.

— Скъпи…

— О, боже! Къде си? — Тя беше в болнично легло — облечена със зелена нощница и покрита с копринен халат „Версаче“.

— А ти къде мислиш? — отвърна Санди сияеща. Камерата се отдалечи и всички видяха новородено бебе с набръчкано розово личице. Беше увито в одеяло и спеше в ръцете на майка си. — Запознай се с Кайл младши — каза Санди и сълза на радост се търкулна по бузата й.

110.

Хюстън, Тексас

Линкълнът премина през портала на Трета база, намираща се на осем километра от центъра на Хюстън. Час след изгрев-слънце небето беше мръсно оранжево, сякаш дете бе цапало по него с непочистена четка. Пътят бе мокър, чистачките работеха с пълни сили.

Шофьорът бе включил радиото. По всички радиостанции предаваха новини от бедствието в Лос Анджелис. В репортажите се казваше, че загиналите в Калифорнийския конферентен център са над хиляда, а ранените са стотици. Спасителните служби очакваха броят на жертвите да се увеличи, тъй като мнозина бяха в критично състояние или в неизвестност. Никой не бе поел отговорност за ужаса. Като евентуални организатори се сочеха множество заподозрени — от „Ал Кайда“ до анархистични терористични групи.

Маи въздъхна и поклати глава, когато чу как развълнуваните репортери описват невероятните спасителни машини на непозната организация, наречена „Е-форс“. Журналистите не спираха да се дивят на факта, че всеки опит за заснемане или филмиране на техниката е завършил с неуспех. „Е-форс“ сякаш се бяха появили от нищото. Никой нямаше представа кой стои зад тази организация, дали е държавна или частна структура на някоя тайнствена група филантропи.

Маи седеше на задната седалка и разсеяно слушаше радио. Покрай нея прелитаха сгради, обвити в дъждовна пелена. Тя се съсредоточи върху звука от плискащата се в линкълна вода от локвите и в нея нахлу смесица от емоции. Беше напълно изтощена, но никога не се бе чувствала толкова жива. Беше въодушевена, че е част от „Е-форс“. С времето щеше да стане ясно какъв ще е обликът на организацията.

Какво щеше да е полето им на действие в бъдеще? Беше доволна, че помогнаха на спасителните служби и спасиха живота на трима достойни мъже, но знаеше, че са способни на много повече. Но после един мрачен глас в главата й каза, че решението не зависи от нея. Дори не и от Марк Харисън. „Е-форс“ можеше да се развие като гражданска и напълно аполитична организация, но това си беше оксиморон. Възможно ли беше такава важна структура да остане аполитична за дълго?

В болничната рецепция беше тихо. Чистачка лъскаше пода, минаха двама лекари, забили погледи в картоните си. Маи взе асансьора до шестия етаж и тръгна по ярко осветения коридор. Стигна до стаята на майка си, спря пред вратата, пое дълбоко дъх и натисна дръжката.

Вътре цареше полумрак, пердетата още бяха пуснати. Маи замръзна на прага, когато към нея тръгнаха двама души с наведени глави — дъщеря й и Хауърд, бившият й съпруг. Той беше прегърнал Грета през раменете.

И двамата вдигнаха очи едновременно. Лицето на Хауърд беше пребледняло. Той поклати бавно глава, челюстите му бяха стиснати. Грета изгледа майка си, отскубна се от втория си баща и изтича в коридора.

Хауърд мълчеше.

— Съжалявам — прошепна накрая и също излезе.

Маи пристъпи в полутъмната стая, а вратата тихо се затвори зад нея и я изолира от шумовете в съседните помещения. Сведе поглед към майка си. Ери Като беше мъничка като кукла, кожата й бе бледа и лъскава, като от восък. Лекарите й бяха свалили респиратора.

Маи се наведе над неподвижното тяло с ясното съзнание, че от майка й не е останало нищо. Нямаше и следа от Ери. Прокара длан по бузата на мъртвата жена — кожата й беше гладка като на новородено. Сълза се търколи от бузата на Маи, капна върху безжизненото лице, а после се стече към чаршафа и попи в нишките му.

111.

Първа база, Тинтара

Два дни по-късно

Марк се взираше мълчаливо в лицата на двамата мъже на екрана. Вляво беше физиономията на сенатор Евън Мичъл, а вдясно — на държавния секретар Клейтън Франбъргър.

— Едва ли времето е много подходящо да празнуваме — каза Франбъргър, — но мисля, че вие и екипът ви можете да се поздравите за добре свършената работа. — Усмихна се и някак заприлича на бясно куче.

— Благодаря, господине — отвърна почтително Марк. — Гордея се с хората си.

— Доколкото разбрах, сенатор Форман вече е говорил с вас и ви е предал благодарностите си.

— Да, така е.

Държавният секретар погледна скришом часовника си.

— Е, още веднъж — добра работа, Марк.

— А относно разкритията ни, господине…

— Разкрития?

Марк погледна многозначително сенатор Мичъл, който сведе очи и се покашля.

— За Четиримата конници.

— А, да, да, Четиримата конници — каза Франбъргър и се взря настойчиво в Марк.

След известно мълчание сенатор Мичъл заговори:

— Смятаме, че доказателствата не са достатъчни, за да продължим разследването. — Погледна в празното пространство между него и екрана, нямаше сили да срещне очите на Марк.

Марк пое дълбоко дъх.

— Разбирам. Недостатъчни доказателства. Въпреки че имаме записи от разговори на тези мъже с наемен убиец, известен като Дракон. Същият, който постави бомбите в Калифорнийския конферентен център.

— Мъртъв наемен убиец, Марк — каза Франбъргър. — Много хора биха предположили, че този човек е действал сам.

Марк се взря в лицето му и положи усилия да овладее гнева си. Канеше се да каже нещо, но Мичъл го изпревари:

— Марк, лично аз съм убеден, че този Дракон е бил свободен агент със собствени мотиви. Вероятно никога няма да разберем какви са били те. Както държавният секретар Франбъргър отбеляза — човекът е мъртъв.

Марк отново понечи да каже нещо, но Мичъл продължи:

— „Е-форс“, от друга страна, си е напълно жива, нали? — Направи драматична пауза, за да подчертае значението на думите си. — И тази мисия показа колко ефективна е организацията ви, колко много животи може да спаси в бъдеще, защото наистина работи.

Марк извърна поглед. Взря се в светлинките и пластмасовите панели на контролното табло от едната страна на екрана. Пред очите му изплуваха хилядата мъртъвци. След това го обзе спокойствие. Преглътна и кимна.

— Добре тогава.

Поседя няколко минути сам в комуникационния център. Беше тъмно, светеха само лампичките на таблото и холографският екран, плуващ над клавиатурата. Изведнъж се почувства нищожен. След всичко, което бе постигнал, с всички ресурси на негово разположение, той осъзна — и то не за първи път — че е само винтче в гигантска машина. Нищо повече. Беше мравка черноработник, която служи на онези с власт.

Но тогава си каза, че хората във властта черпят силите си от тези, които ги избират. Народът ги овластява. Времето им ще отмине и други ще дойдат на техните места. Днес бе принуден да се подчини на политици, които не искаха да си цапат ръцете. Той и екипът му бяха положили всички сили, но знаеше, че в бъдеще организацията „Е-форс“ трябва да е дори още по-подготвена и правилно използвана.

„Е-форс“ не беше просто изпитател на технологиите на КАРПА. Преди повече от половин век група конгресмени, притеснени от властта, дадена на военните чрез създаването на ДАРПА, бяха основали конкурентна организация. Знаеше, че времето, в което предназначението на КАРПА е било да въвежда иновациите в ежедневието на обикновените хора, отдавна е отминало. Сега КАРПА имаше амбициите да си възвърне милиардите долари, които бе похарчила през годините. И разбира се, той беше наясно, че „Е-форс“ е страхотна реклама на технологичните нововъведения, които бяха изпреварили времето си поне с две десетилетия. Но пък хората му не бяха просто изпитатели на тези изобретения, не целяха да ги продадат по-добре. Макар че политиците и онези, които даваха парите, искаха да ги превърнат точно в това. Той щеше да им се противопостави.

Каза си, че от тук нататък няма да се кланя на политиците. Той бе създал „Е-форс“ и щеше да направи всичко по силите си организацията не само да оцелее, но и да работи правилно.

Въздъхна тежко и стана.

112.

Екипът на „Е-форс“ се бе събрал в компютърния център заедно със служителите от хангарите и различните оперативни звена на Първа база.

Марк се бе покачил на стол и държеше чаша шампанско. В помещението се възцари тишина.

— Преди няколко минути държавният секретар ми каза, че днес не е време за празненства — започна той. — И беше напълно прав. Преди два дни в Калифорнийския конферентен център загинаха над хиляда американци, още повече са хората, които тъгуват за загубата на своите близки. Но въпреки болката и мъката има неща, с които трябва да се гордеем и заради които трябва да се потупаме по гърба. Изпълнихме отлично първата си мисия. Постигнахме целите си — да спасим животи — и доказахме способностите си. Така че това не е празненство, а време, в което да се обърнем към положителните аспекти на последните няколко дни.

Огледа лицата на членовете на екипа си и си позволи да се усмихне с гордост. Знаеше, че е избрал най-подходящите хора и че ги чакат велики дела.

— За „Е-форс“! — каза той и вдигна чашата си.

— За „Е-форс“! — отвърнаха в един глас останалите.

Докато всички отпиваха от шампанското, Том попита с хитра усмивка:

— Това означава ли, че обучението трябва да продължи?

Марк огледа останалите членове на екипа с безизразна физиономия.

— Не — произнесе бавно и на лицето му се появи усмивка. — Според мен всички заслужават почивка… на тропически остров!