Извънредна ситуация

20.

Центърът на Лос Анджелис, 10:11 ч. Тихоокеанско време

(9 часа и 6 минути преди инцидента)

Сенатор Кайл Форман изпъна, доколкото можа, дългите си крака от задната седалка на мерцедеса и се загледа в прелитащите покрай прозорците сгради на булевард „Пико“. Слънцето грееше ярко в безоблачното синьо небе. „Тук може и да ми хареса“, помисли си той. Когато преди четири часа излетя от летище „Кенеди“, остави след себе си сиво небе и дъжд. Понякога му беше трудно да повярва, че Лос Анджелис и Ню Йорк са част от една и съща страна. Винаги когато кацаше на ЛАКС, се чувстваше като в чужда държава, екзотична като името на града.

Колата влезе в къс тунел и той видя отражението си в стъклото — високи скули и масивна долна челюст, пригладена назад прошарена коса, големи лешникови очи, които издаваха италианския му произход. Изглеждаше уморен. Работеше много и му личеше. Кожата около очите му се бе поотпуснала, имаше бръчки в ъгълчетата на устата. Погледна куфарчето, което лежеше на коленете му, и се опита да се съсредоточи върху предстоящата работа, но мислите му продължаваха да текат все в една и съща посока — Санди. Изобщо не му се искаше да я оставя точно в този момент. Беше възможно най-неподходящият. Предната нощ я откара на пожар в болница „Маунт Синай“. Оказа се фалшива тревога, но терминът й беше само след два дни. Бебето можеше да се роди всеки миг.

Проклинаше наум графика си. Искрено вярваше в каузата си, но понякога… Обаче накрая разумът винаги тържествуваше. Събитието бе планирано преди осем месеца. Нямаше как да знае.

Речта тази вечер щеше да е най-важната в живота му, кулминацията на двугодишна кампания и пълно посвещаване. Увлече се по екологията преди три години. Търсеше нова посока в кариерата си и много бързо изпита симпатия към това, което вече смяташе за най-важната кауза на епохата. Екоактивизмът, както вече обичаше да казва, бе над политиката.

Критиците на Кайл Форман — а те бяха много и от целия политически спектър — твърдяха, че той не прави нищо друго, освен да проповядва на вярващите. Той знаеше, че това не е вярно и че само за две години организацията му „Една земя“ се бе превърнала от група ентусиазирани съмишленици в глобална инициатива с повече от милион членове, които плащаха членски внос. Но дори той трябваше да признае, че събитието тази вечер е по-скоро демонстрация на сила.

Не го правеше единствено за спечелване на политическо влияние, не беше и само реклама. Той искрено вярваше в каузата си, а и бе от хората, които се отдават с цялото си сърце и душа на това, към което изпитват страст. На четирийсет и три години Форман беше в разцвета си; беше един от най-популярните и обичани сенатори, на когото предричаха, че ще стигне чак до върха.

Издигането му бе забележително. Беше роден в бедно семейство и отгледан от овдовялата си майка във Форд Хайтс, Чикаго. Бе принуден да се бори за всеки свой успех. След като завърши с отличие „Йейл“, реши да се отдаде на политиката, защото вярваше, че само тя може да промени нещо. На тази арена имаше шанс да се пребори за повече положителни промени в света. Бързо разбра, че притежава вродена харизма и общува лесно с хора от всички слоеве. Тези качества, заедно с неизчерпаемата му енергия го отведоха на пътя към великите дела доста преди медиите да го направят известен.

През прозореца видя Калифорнийския конферентен център, огромния комплекс от зали и изложбени площи, в който след по-малко от осем часа щеше да поздрави от сцената хиляда ключови поддръжници. Нямаше как да не е горд и развълнуван, но все повече го тормозеше мисълта, че мястото му е на 4000 километра на изток, при Санди.

Първата кола от кортежа спря в подземния паркинг, следваше я автомобилът на Форман, а веднага след него и последното превозно средство от колоната. Четирима агенти на ЦРУ обградиха сенатора и всички тръгнаха през стъклен вестибюл към ярко осветената рецепция. Посрещна ги делегация от пет-шест души от мениджмънта на центъра. Член на неговия екип представи присъстващите. След още половин час учтиво здрависване и потупване по гърбовете Форман най-накрая стигна до апартамента си на последния етаж на хотел „Хилтън“, който се намираше до конферентния център. Хвърли сакото си на леглото, разхлаби вратовръзката си и освободи двамата агенти на ЦРУ, които му служеха за лична охрана.

Седна на леглото и се облегна на таблата, след това набра домашния си номер. Сега там трябваше да е пладне. Изчака малко, за да се осъществи връзката, и чу успокояващото звънене. Санди не вдигна. Обзе го тревога. След още няколко позвънявания затвори и набра отново. Чуваше само звънене. Натисна отривисто копчето за прекъсване на връзката и набра мобилния телефон на Санди. Каза си, че това може да означава само едно, и въздъхна тежко. „Знаех си, че така ще стане.“

Мобилният й телефон иззвъня пет пъти, преди да се включи гласовата поща. Форман примигна. Прекъсна връзката и хвърли телефона. Скочи от леглото и отиде в банята. Пусна водата, плисна си две шепи на лицето и студената вода го освежи.

Телефонът иззвъня. Той се втурна обратно в спалнята и грабна слушалката.

— Скъпи? — каза гласът от другата страна.

— Ох! Изкара ми акъла, Санд.

— Изпращах Мариан до таксито.

— Разбира се, сестра ти, как можах да забравя… — Полагаше нечовешки усилия да звучи спокойно.

— Всичко е наред — добави Санди. — Отпусни се преди речта и престани да се тревожиш!

— Добре, шефе — изсмя се той.

— И още нещо, скъпи — успех!

21.

Монтерей, Калифорния

10:13 ч. Тихоокеанско време

(9 часа и четири минути преди инцидента)

Дракон огледа хотелската стая. Четири стени, легло, баня, арсенал от оръжия. На леглото имаше два 7,62-милиметрови автомата М60, които изстрелваха по 550 куршума в минута. До тях — кутия с 1000 бронебойни патрона М61. До възглавниците лежаха два от най-мощните пистолети на света, „Смит енд Уесън“ модел 500 „Магнум“ и полуавтоматичният „Марк XIX Дезърт Игъл“ 50-и калибър на израелската армия. До тях се виждаше кожена кутия с шест ръчни гранати М67, всяка с гарантиран радиус на смъртоносно поразяване от пет метра. Колекцията завършваше с положения на възглавницата любим командоски нож на специалните части — „Фейърбейърн Сайкс“ 2.

Външният вид на Дракон беше съвсем обикновен. Той бе на четирийсет и седем години, със светлокестенява къса коса, побеляваща на слепоочията. Лицето му беше незабележително, може би само носът му бе малко по-голям от нормалното. Очите му бяха воднистосини. Носеше светлосиня риза, бежови панталони и консервативни обувки. Изглеждаше като колежански преподавател на почивка или средно ниво мениджър в свободния си ден. Само една подробност намекваше за нещо друго, за нещо мрачно — червена татуировка на дракон от вътрешната страна на лявата китка. Опашката на дракона минаваше по цялата му ръка. Съществото имаше ужасяващи черни очи и дълъг език. И сякаш беше изплюло думите Смърт, Завоевание, Чума и Война, татуирани до него.

Външният вид на Дракон може и да беше незабележителен, но пък биографията му бе като филм за Бонд. Едно време се казваше Игор Андреевич Маканов, син на Андрей и Лена Маканови. Баща му бе пратен в Гулаг през 1975 година, където умря от гангрена, причинена от измръзване. Лена бе полякиня. Едва бе навършила 12 години, когато руснаците завзеха родината й. Игор имаше сестри — Ангела и Аня, които заедно с майка си починаха от недохранване в Москва. Игор бе най-малкият в семейството и само той от всички оцеля. Когато стана на седемнайсет, постъпи в армията. След това бе обучен в Спецназ, съветските специални служби.

През 1991 година, след разпадането на Съветския съюз, Игор унищожи всички следи от предишния си живот и се премести в Америка. Промени външния си вид и заличи миналото си. Бързо си изгради връзки с мафиотските семейства по Източното крайбрежие, които с радост възлагаха задачи на наемник без минало. В търсене на нещо по-надеждно, той се премести на юг, където стана личен бодигард на семейството на тексаски петролен магнат. Когато избраха най-младия син на семейството на висока политическа длъжност, Игор замина заедно с него във Вашингтон.

Не след дълго пътят му се пресече с този на Четиримата конници и така получи новия си прякор. След толкова години вече бе забравил рожденото си име, но спомените за страданията на семейството му бяха непокътнати. Не можеше да припише вина на конкретен човек, но знаеше, че по-скоро би се самоубил, отколкото отново да стане беден. Това беше причината веднага да се сработи с Четиримата конници, за които печеленето на пари беше всичко.

Четиримата конници изискваха да изпълнява поръчки само за тях и Дракон с радост се съгласи. Плащаха му изключително добре и той харесваше работата си. За десет години беше премахнал десетки хора по тяхно нареждане. Последното убийство стана в Холивуд Хилс, но биографията му бе богата.

Една от първите жертви на Дракон беше Виктория Брамли, юрист от Министерство на правосъдието във Вашингтон. Беше се натъкнала на някакви документи, които бе по-добре никога да не беше виждала. Фактът, че беше млада майка с две малки деца, не охлади ентусиазма му към задачата, която изпълни съвсем чисто. Друга видна жертва беше Питър дю Фьо, осемдесетгодишен конгресмен от Небраска, който душеше покрай голяма финансова операция, планирана от Конниците. Дю Фьо беше противна стара невестулка, която миришеше на пръст. Дракон прие задачата си почти като евтаназия, направо убийство по милост.

Беше почти готов. Постави оръжията в калъфите, затвори чантите и заключи ключалките. Беше паркирал анонимната си тойота под наем близо до вратата на мотелската стая. Бързо натовари колата, върна ключовете на рецепцията и се подписа като Майкъл Конър.

Адреналинът започваше да се разлива по вените му. Беше на почти 500 километра от местоназначението, но вече пътуваше натам.

22.

Щатска магистрала 1, Биг Сур, Калифорния

10:45 ч. Тихоокеанско време

(8 часа и 32 минути преди инцидента)

От уредбата на старата каравана се носеше песен на „Ред Хот Чили Пепърс“. Стийв Маршал беше зад волана и пееше с пълно гърло. Косата му бе подстригана съвсем късо, носеше съдрани джинси и колекционерска тениска от американското турне на „Лед Цепелин“ през 1977 година. До него седеше Тод Евънс, чиято дълга коса бе прибрана зад ушите. Той посипваше ливански кокаин върху тютюн в цигарена хартия, предвидливо поставена на кутия от компактдиск.

Отзад седеше Дейв Голдинг и играеше на „Нинтендо“, от устата му висеше джойнт. Имаше къса коса и кръгли очилца като на Джон Ленън. Беше тънък като вейка и това се подчертаваше още повече от торбестите джинси и големия суичър с емблемата на четирийсет и деветките от Сан Франциско. Приличаше на току-що спасен пленник, облечен набързо от армията освободителка. Тримата бяха студенти втора година в „Бъркли“ и отиваха в Лос Анджелис за речта на сенатор Кайл Форман в конферентния център. Бяха запалени последователи на „Една земя“, раздаваха листовки, водеха дебати и пишеха вдъхновяващи статии за университетското списание „Дейли Калифорниън“.

Караваната беше на Тод, придобивка от тримесечно яко бачкане на две места по време на втория семестър — денем в „Старбъкс“ и вечер в ресторанта на Джери на „Монтгомъри“. Произведеният през 1970 година фолксваген беше пълен боклук. От него течеше бензин, филтърът на карбуратора трябваше да се чисти на всеки 1500 километра и две от гумите бяха напълно изтъркани. Най-хубавото нещо в колата бяха стикерите на задния прозорец — „Не плащайте петрола с кръв“ и „Глобалното затопляне — горещ проблем“. След като се отдалечиха на 250 километра от Сан Франциско и тримата бяха силно учудени, че са стигнали толкова далеч. Идеята беше да се редуват зад волана, за да успеят да стигнат навреме за речта. После щяха да намерят някоя тиха алея, да спят в караваната и при първите утринни лъчи да тръгнат обратно за „Бъркли“.

— Трябва да се изпикая — каза Дейв и хвърли нинтендото на седалката до себе си.

— Пак ли! — възкликнаха Тод и Стийв едновременно.

— Да, пак. Ужасно съжалявам.

След няколко минути видяха малка закусвалня и бензиностанция край главния път.

— Най-добре да заредим, така и така ще спираме — каза Стийв и погледна датчика за бензина. — Мамка му! Гълта гориво като змей.

— Остави старата дама на мира — отвърна Тод и потупа таблото.

Когато спряха на бензиностанцията, към тях се приближи човек от персонала.

— Само бензин — каза Тод и слезе. — Аз ще прегледам колата.

— Нека позная — студенти? — въздъхна бензинджията. — Броите си центовете, а?

— Позна, мъжки — отвърна Стийв и взе гъбата и кофата с мръсна вода до колонката. — И нямам намерение да се извинявам за това.

Бензинджията се изплю в праха и продължи да налива гориво в мълчание.

Дейв се измъкна от караваната.

— Струваш ми се пребледнял, пич — каза Тод. — Защо не ни каза, че ти става лошо в кола, женчо такъв.

Дейв му показа среден пръст и тръгна към тоалетната.

— Е, Стийв — каза Тод, като заобиколи караваната и прегърна приятеля си през раменете. — Одри вече липсва ли ти? — След това се престори, че плаче, и притисна ръка към гърдите си. — Младите влюбени пиленца!

— О, я се разкарай.

— Не, наистина — каза Тод и лицето му придоби саркастична сериозност. — Струва ми се толкова трогателно. Всички трябва да си имаме по една Одри.

Стийв раздвижи рамене, за да избута ръката му, и се отдалечи.

— Нали не мислиш, че довечера ще й се случи това? — И Тод направи неприличен жест с ръка.

— Може би. Кой знае? — отвърна Стийв спокойно и посегна в караваната за портфейла си. Трябваха му пари, но също така искаше да скрие изражението си. Както винаги, Тод успя да уцели оголен нерв. Стийв ходеше с Одри Дилейни само от шест седмици, но я обичаше толкова много, че започваше да си мисли, че си губи ума. Не можеше да й го каже. Беше прекалено рано. Щеше да я уплаши. Освен това искаше тя първа да му го каже. Бръкна в раницата си и извади шепа банкноти.

Дейв влезе в тоалетната и се заключи. Потеше се обилно. Застана над мивката и напръска лицето си със студена вода, като я остави да потече по шията и гърдите му. От огледалото го гледаше лице на по-възрастен мъж. Погледна си ръцете. Трепереха. Напълни мивката с вода и си потопи главата в нея. Звуците изчезнаха и той си представи, че никога няма да излезе. Помисли си, че може да умре тук. След това вдигна глава и пое дъх. Подсуши си лицето и косата със салфетка. Наведе се към огледалото, хвана главата си с ръце и заплака.

— Дейв? — Беше Стийв от другата страна на вратата на тоалетната. — Добре ли си?

— Да, нищо ми няма. Излизам след десет секунди.

Чу врата да се затваря. Порови в джобовете си и намери пластмасово шишенце. На него имаше етикет от аптеката: „Викодин, таблетки от 80 мг. Силни болкоуспокояващи. Само с рецепта“. Изсипа две бели хапчета в дланта си и ги погълна без вода. Изми си ръцете, напръска пак лицето си с вода и отново го изтри със салфетка. Ръцете му вече не трепереха.

23.

11:44 ч. Тихоокеанско време

(7 часа и 33 минути преди инцидента)

Караваната измина още 80 километра, преди да се повреди. Тъкмо бяха прекосили малко градче на име Горда, в което имаше закусвалня „Китоловец“, бели къщи, облицовани с дърво, знамена и басмени пердета, когато температурата на двигателя бързо се покачи и колата започна да губи мощност. Тод, който сега седеше зад волана, пусна старата каравана по инерция по бетонния мост над потока Вила, след това отби и се насочи към широк, покрит с чакъл участък край шосето.

— Страхотно! — каза Стийв и слезе.

Тод отвори от таблото капака на двигателя, който се намираше отзад, и последва Стийв.

— Ремъкът на вентилатора е отишъл.

— И какво означава това?

— Че старата дама няма да потегли — сопна се Стийв и изгледа зверски Тод.

— Значи аз съм виновен, така ли?

— Не съм казал такова нещо.

— Да, но го намекна.

— Както и да е — изсъска Стийв, обърна се и демонстративно се загледа в красивия пейзаж.

На трийсет метра под тях вълните се разбиваха в скалите, в свежия следобеден въздух хвърчаха пръски пяна, водата се втурваше към брега, а после обратно назад. Той се извърна и тъкмо се канеше да попита дали някой има гениални идеи, когато видя по моста да минава кола. Беше бяла тойота.

Тя намали и спря на чакъла зад фолксвагена.

Дракон шофираше от деветдесет минути и вече беше нервен. Усещаше вкус на кръв в устата си. Но трябваше да бъде търпелив. Докато минаваше през Горда, си помисли да спре в закусвалнята „Китоловец“, но се отказа. Беше свалил страничния прозорец и слънцето топлеше кожата му. На стотина метра от моста над потока Вила край пътя беше спряла каравана, а зад нея се въртяха трима души.

— Хей, момчета — извика той през прозореца, когато спря до тях. — Проблеми ли?

Едното хлапе беше пъхнало глава под капака, а другото се извърна и отговори:

— Да. Ремъкът на вентилатора се скъса.

Дракон приближи колата до караваната и слезе. Чакълът хрущеше под краката му. Погледна си часовника. Наближаваше пладне.

Момчетата от караваната изглеждаха доста неглиже. Типични студенти. Онзи, който бе пипал двигателя, имаше смазка по ръцете. Отначало Дракон протегна ръка, но като видя смазката, я оттегли с обезоръжаваща усмивка.

Тод също му се ухили в отговор.

— Извинявай, пич. Двигателят не е най-новият на света. Маслото е протекло.

Дракон усети лек пристъп на презрение към фамилиарниченето на момчето. Мразеше да го наричат „пич“.

— Дай да погледна — каза той.

Тод отстъпи. Стийв се приближи, а Дейв се въртеше на известно разстояние, близо до вратата на караваната.

— Лос Анджелис — отговори Стийв.

— Така ли? Заради момичета?

— Де да беше така — отвърна Стийв. — Кайл Форман ще изнася важна реч в конферентния център.

— Ами? — Гласът на Дракон беше напрегнат, докато измъкваше нещо изпод капака, и руският му акцент пролича. — Доста се е прочул напоследък, а? Беше време някой да се осмели да каже как стоят нещата. — Изправи се с остатъците от ремъка в ръка. — Да, скъсан е! — каза той и се ухили. — Предполагам, че никой от вас няма вратовръзка. Да, глупав въпрос.

— Не. Нямаме и копринен чорап, пич — отбеляза Дейв от другата страна на караваната. — Макар че, като се замисля, Тод може да има тайна, която не ни е споделил.

Стийв се засмя, а Тод го изгледа накриво.

Дракон усети стягане в стомаха и вкус на кръв в устата си.

— Мисля, че имам нещо, което може да ни свърши работа — каза той и си избърса ръцете в парцала, който Стийв му подаде.

Дейв се качи в колата и започна да свива нов джойнт.

Стийв се приближи към него, видя го какво прави и прошепна:

— Боже! Разкарай тези лайна!

Дейв се смути и бързо скри тревата под седалката.

Дракон се върна при тойотата, извади метална кутия изпод предната седалка и отвори капака й. Вътре имаше пистолет „Яригин“ на въоръжение в руската армия, увит в парче кадифе. До него лежеше гарота от струна на пиано с кожени дръжки. Извади гаротата, затвори капака и бутна кутията под седалката.

Върна се при фолксвагена. Стийв седеше на предната дясна седалка, Дейв се бе върнал към играта, а Тод още се взираше в двигателя.

Обувките на Дракон скърцаха по чакъла, докато вървеше бавно към караваната, жицата висеше до десния му крак. Когато минаваше покрай плъзгащата се врата, усети мирис на марихуана и се усмихна. Отиде отзад и видя, че Тод вади някакъв бушон.

— Добра идея — каза Дракон, а Тод се стресна и удари глава в капака.

— Мамка му! — възкликна Тод. Видя първо две лъснати обувки, а после се изправи и застана очи в очи с Дракон.

Той опъна жицата между двата си юмрука и каза:

— Не е идеално, но ще ви помогне да стигнете до следващата бензиностанция. — И се наведе под капака, за да сложи струната около зъбчатия механизъм и алтернатора.

Тод стоеше отстрани и го наблюдаваше. Дракон се затрудни да вдене струната около водната помпа към единия край на алтернатора. Уви лявата си ръка около вала и хвана долния край на струната, който се клатеше край зъбчатия механизъм. Изтегли го нагоре, издърпа жицата, стегна я умело и върза двете кожени дръжки.

Когато извади ръцете си изпод капака, ръкавите му бяха навити и Тод зърна за миг татуировката на лявата му китка. Тя изобщо не се връзваше с външния му вид и момчето беше шокирано.

Дракон се изправи и се огледа. Тод бавно се съвзе от изненадата, и то с огромни усилия.

— Фан… фантастично — каза той и отстъпи назад. На около метър от него се намираше парапетът на моста, а зад него — разпенената вода. Чайка прелетя ниско и повлече след себе си топъл повей.

По устните на Дракон се появи лека усмивка. Разбра, че хлапето е видяло татуировката, и за миг се замисли дали да не убие и тримата. Трябваше да стане бързо, което щеше да отнеме част от удоволствието, но въпреки това щеше да е забавно. Но се отказа. Обърна се и отиде до страничната врата на караваната.

Дейв и Стийв слязоха.

— Готово — каза Дракон.

— Супер! Благодаря, братле.

— Няма проблем. Мисля, че има бензиностанция на около петнайсет километра. Там сигурно ще поправят колата и ще успеете да стигнете до Лос Анджелис.

Дракон забеляза, че по горната устна на Тод е избила пот. Махна им и тръгна към тойотата. Запали двигателя и излезе на пътя, като си мислеше със задоволство, че на тези хлапета им остават само часове живот.

24.

Санта Моника, Калифорния

13:37 ч. Тихоокеанско време

(6 часа и 40 минути преди инцидента)

— Какво? — Саймън Гардинър за малко да се задави с пържолата си.

Възрастните му родители се усмихваха спокойно от другата страна на масата. И двамата бяха загорели от слънцето, облечени с джинси и обути с удобни маратонки.

— Чу ме, Саймън — отвърна Нанси Гардинър. — Ще отидем на речта с велосипеди.

Саймън блъсна стола си назад, приближи се до прозореца и погледна към жена си Морийн, която изглеждаше малко объркана. Той беше старши съдружник в „Гардинър и Фейнстийн“, една от най-бързо развиващите се юридически кантори в града, и не беше свикнал да му нареждат — дори и родителите му. Тези дни отдавна бяха отминали.

— Не можете — настоя той и се извърна от гледката на булевард „Уилшър“, който бе на около трийсетина метра зад алеята към къщата.

— Защо, Саймън? — попита остро Марти Гардинър. — Откакто преустроихме караваната да работи на етанол, тя става за дълги разстояния, но не смятаме да замърсяваме ненужно природата… нали, скъпа? — Обърна се към жена си, която кротко седеше до него с ръце в скута.

Саймън Гардинър беше роб на собствената си представа за себе си и социалното си положение. Мразеше караваната на родителите си — беше прекалено голяма, за да влезе в подземния гараж, и повреждаше градината му. Не искаше да знае какво мислят съседите за нея. Родителите му бяха дошли с нея предния ден от селската част на Орегон и той нямаше търпение да я види как си заминава. Беше стара и до кабината имаше огромен ауспух с филтър. Изглеждаше като колата на Лудия Макс.

Върна се на масата и опря длани на нея.

— Да, татко. Но сигурно си забелязал, че тук шосетата са малко по-широки.

— Няма нужда от сарказъм — сгълча го Нанси.

Саймън Гардинър поклати глава и се изправи.

— Предавам се — каза той и излезе от стаята.

Двайсет минути по-късно възрастната двойка вече бе завършила обяда си. Преоблякоха се в еднакви червени анцузи и маратонки, взеха велосипедните си каски и метнаха раниците на рамо. Косите им бяха толкова бели, че приличаха на изрусени с много силен перхидрол. Марти бе подстриган късо, но си бе оставил дълъг бретон, който зализваше назад в младежки стил. Нанси все още си правеше прическата всяка седмица в кварталния фризьорски салон, който не се бе променил от 60-те години — там все още имаше от онези старомодни каски за сушене.

Двамата бяха преминали седемдесетте, бяха стройни и със здрав вид. Излъчваха младежка енергия и целенасоченост. Имаха тъмносини очи, почти еднакви на цвят. Това беше едно от нещата, които ги привлече един към друг от самото начало, входът към интимността, която продължаваше вече четирийсет и две години и ставаше по-силна с всеки изминал ден.

Марти излезе до караваната и Саймън дръпна майка си настрани.

— Мамо, не можеш да отидеш в този вид. Откачено е.

Тя изгледа сина си със смесица от учудване и обич.

— Саймън, повече няма да споря с теб.

— Морийн, моля те, поговори с нея — обърна се той отчаяно към жена си.

— Мисля, че вече са решили, скъпи.

— Така е — отвърна Нанси. — Знаеш колко е увлечен баща ти по борбата за чиста околна среда. Защо не се откажеш вече?

— Значи татко те принуждава?

— Не съм казала такова нещо, Саймън. Аз също вярвам в тази кауза. Но баща ти живее за нея.

Марти се върна през предната врата.

— Готова ли си, скъпа?

Нанси си сложи каската, закопча я и вдигна палец към съпруга си.

— Татко, преди да тръгнете, искам да поговорим.

— Да му се не види. Не може ли да почака, докато се върнем?

Саймън вече крачеше по коридора към кабинета си и Марти го последва. Саймън затвори вратата.

— Какво има? — попита Марти Гардинър малко по-грубо, отколкото възнамеряваше.

— Има ли нещо, което мога да кажа, за да ви спра?

Възрастният мъж седна на кожен стол срещу внушителното махагоново бюро на сина си.

— Виж какво, синко, не съм дете. Знам какво правя. Забравяш, че съм израснал в този град.

— Да, татко, но това е било преди петдесет години. Градът се е променил.

Марти въздъхна дълбоко.

— Саймън, майка ти е отдаден екоактивист. Дълбоко вярва в тази кауза.

— Значи го правиш заради мама? Защото ако е така…

— Не, изобщо не.

— Защо аз да не ви закарам? На мен изобщо не ми пука за замърсяването на околната среда.

Марти поклати глава.

— Нищо не разбираш, сине. — Саймън мълчеше и баща му продължи: — Я се погледни. На теб не ти пука за теб самия. Имаш наднормено тегло, преуморяваш се. Ти за себе си не се грижиш, а какво остава за света, който споделяме. Както си тръгнал, ще умреш много преди мен. — Изгледа сина си с каменно изражение. — Внимавай, сине, внимавай. — И след това излезе.

25.

Лос Анджелис

16:01 ч. Тихоокеанско време

(3 часа и 16 минути до инцидента)

Дракон паркира тойотата пред четириетажния жилищен блок в Глендейл — неугледна тухлена сграда в затънтена улица. Не бе боядисвана от 60-те години, а контейнерите за боклук преливаха по разбитата алея. Миришеше лошо.

Тръгна по стълбите. Наоколо не се виждаше никой, стълбището също беше заринато с отпадъци, а по стените имаше петна от урина. Вонеше по-лошо, отколкото на алеята. Мъжът, когото търсеше, се казваше Декстър Тейт и живееше на третия етаж. Дракон бе идвал тук седмица по-рано, за да направи офертата.

Декстър го очакваше и отвори вратата, преди Дракон да почука. Тясното антре бе боядисано в противен розово-лилав цвят и водеше към миниатюрна всекидневна с два изтърбушени фотьойла и ниска маса, покрита с бутилки и пакети цигари. В ъгъла имаше голям телевизор. По него предаваха футболен мач между „Чарджърс“ и „Бронкос“.

Декстър се тръшна в един от фотьойлите и кимна към другия. Дракон пренебрегна поканата. Декстър запали цигара.

— Бих предпочел да не пушиш — каза Дракон, сграбчи цигарата му и я смачка.

Декстър застана нащрек и понечи да протестира, но се отказа.

— Предполагам, че всичко е наред? — попита Дракон и руският му акцент пролича на думата „предполагам“.

— Разбира се. Носиш ли втората вноска?

— Всичко с времето си, г-н Тейт, всичко с времето си. Искам да видя схемата. Разкажи ми какво си свършил… моля.

Декстър сви рамене и стана от фотьойла. До едната стена имаше шкаф на „ИКЕА“, който изглеждаше така, сякаш не е сглобен правилно. Две от полиците бяха килнати. Декстър отвори едно чекмедже и извади голямо руло хартия. Отиде до масата, избута всичко на пода и разтвори рулото. На него имаше схема на Калифорнийския конферентен център в сърцето на Лос Анджелис. Декстър вдигна няколко бутилки и ги сложи в ъглите на схемата, за да я държат разтворена. После придърпа едното кресло към масата. Дракон погледна над рамото му.

— Комплексът е огромен — каза Декстър и направи голям кръг с пръста си. — Това е приземният етаж — и той посочи една от хоризонталните линии. — Тук е рецепцията. Входовете са тук, тук и тук, има още четири от другата страна на главното фоайе. — И той заби показалец в хартията. — На приземния етаж има две големи аудитории, „Зала А“ и „Зала Б“. По една във всеки край. Събитието довечера ще е в „Зала А“, ето тук, на запад от главното фоайе. — Млъкна за миг и вдигна очи към Дракон, който се взираше в схемата.

— Над главното фоайе и рецепцията има три нива. Спортна зала, вътрешен басейн, малки помещения за срещи. На първото ниво има бар и ресторант. Но цялата сграда е добре вкопана — има шест нива под земята, от Б1 до Б6. На Б1 е разположена администрацията: офиси, складове. От Б2 до Б5 има паркинг. А Б6 е наполовина паркинг, наполовина складови помещения. Там държат всичко — от резервните електрически крушки до четириметровите видеоекрани. В задната част на комплекса е монтиран служебен асансьор. От другата страна на улицата има малък мол със супермаркет, банка, кино, два ресторанта и бензиностанция. Ето нещо, което може да ти се стори полезно. Един приятел от местния кадастър ми даде архитектурните планове на комплекса и околните сгради. Малко хора са ги виждали. Молът и паркингът срещу конферентния център са строени по едно и също време с него и всички са собственост на една и съща компания. Оказва се, че има служебен тунел, който свързва супермаркета с подземното ниво Б2 на комплекса. — И той прокара пръст по хартията. — Тесен е, но през него може да мине човек и води до електрическата инсталация на целия район. Главните табла са в конферентния център, ето тук. Влязох през тунела, за да сложа устройствата, като така избегнах проверките на охраната на основното ниво.

Дракон кимна.

— И къде постави устройствата?

— Едното е тук. — Декстър посочи шкаф близо до рецепцията на приземния етаж. — А другото, по-голямото, е на ниво Б1, точно под „Зала А“.

— Ясно. А охраната?

— Точно толкова затегната, колкото можеш да очакваш, но устройствата са добре замаскирани и защитени, няма как от тях да изтече химикал, който да попадне в обсега на детекторите, освен това не миришат. Кучетата няма да ги усетят.

— Ами камерите? Ти как…

Декстър докосна носа си.

— Имам приятел, много талантлив оператор — усмихна се той самодоволно. — Би трябвало да работи за Спилбърг. Направи ми диск с кадри на празни коридори, който вързах към системата и пуснах на камерите, наблюдаващи участъците, на които бях. Охранителите трийсет минути гледаха кино, докато бях в сградата. Така и не са разбрали, че съм влизал.

Дракон не успя да потисне одобрителната си усмивка.

— Много хитро.

— Е? — каза Декстър и се обърна към Дракон.

Заглушителят на пистолет „Смит и Уесън“ беше на пет сантиметра от лицето му.

— Ставай.

— Ама аз…

— Нито дума. Към коридора.

Декстър Тейт сякаш бе пуснал корени.

— Коридорът? — Стана като насън от фотьойла и тръгна към вратата. — Не разбирам — каза той с треперещ глас. — Какво…

— Използвам хората само по веднъж. Мъртвите не говорят.

— Но аз няма…

— Спри.

Дракон мина покрай него към външната врата и се обърна. Декстър се взираше умолително в него. Дракон вдигна магнума и го застреля между очите. Главата на Декстър експлодира и към тавана и стените полетяха пръски кръв и мозък.

Дракон прекрачи трупа, върна се при малката маса и нави схемата. След това изтръгна дивиди плеъра изпод телевизора и пъхна в джоба си айпода, който видя на една от полиците на шкафа. Забеляза якето на Декстър, хвърлено на табуретка в кухнята. Взе портфейла от джоба му, като нарочно скъса подплатата. Накрая запрати ниската масичка към телевизора. Екранът угасна точно когато нападателят на „Бронкос“ се откъсна напред.

След като остави апартамента като след обичаен въоръжен грабеж — каквито се случваха поне десет пъти на седмица в тази част на Лос Анджелис — Дракон прибра оръжието в джоба си, мина спокойно по коридора, остави външната врата открехната и се върна в колата си. Никой не го видя да излиза.

26.

17:02 ч. следобед Тихоокеанско време

(2 часа и 15 минути преди инцидента)

Дракон сви на юг от глендейлското шосе към Холивуд и се вля в натоварения трафик. Навсякъде имаше ченгета. На сто метра пред него се виждаше пропускателен пункт. Дракон хвърли поглед към огледалото за обратно виждане. Колите бяха калник до калник и нямаше никакви отбивки чак до пункта. Извади пистолета от джоба си и го сложи до „Яригин“ в металната кутия под предната седалка. Заключи я и хвърли ключа в жабката. Другите оръжия вече бяха в скривалище срещу конферентния център още преди посещението при Декстър Тейт.

Колата пред него бе спряна от две ченгета на мотоциклети и на Дракон му се стори, че ще го пуснат. Но тогава дадоха и на него знак да отбие. Към двете коли тръгна по един полицай. Вторият застана до тойотата, посочи на Дракон да свали прозореца и поиска книжката му. Без да каже дума, Дракон му подаде пластмасовата карта.

— Бихте ли слезли от колата, господине?

Дракон се подчини и ченгето го претърси.

— Отворете багажника, моля.

Дракон се наведе в колата и натисна едно копче. Багажникът се отключи и капакът му се вдигна нагоре. Полицаят отиде отзад и погледна в празното отделение.

— Имате ли оръжие, господине? — попита той и се взря в очите на Дракон.

Дракон срещна погледа му с точно толкова нервност, колкото беше необходимо.

— Ъ… не, полицай.

Ченгето тръгна да претърси и вътрешността на колата. Когато се надвеси в кабината, хвърли един поглед към натовареното движение и измърмори:

— Какво, по дяволите… — Направи крачка назад и видя колегата си, който тичаше към него и говореше по радиостанцията.

Двама старци на велосипеди прекосяваха пропускателния пункт, като се промушваха между колите. На багажниците на колелата им бяха прикрепени плакати. На единия пишеше: „2 колела — добре, 4 колела — зле“, а на другия: „Изхвърлете колите, качете се на велосипеди“.

Само след миг и двете ченгета бяха на моторите си. Запалиха ги и също тръгнаха между колите. Дракон беше учуден почти колкото полицаите, но всичко това му се стори много забавно. Усмихна се, качи се пак в тойотата и се върна в основния поток от коли.

27.

18:24 ч. следобед Тихоокеанско време

(53 минути преди инцидента)

Саймън Гардинър вървеше мълчаливо на крачка пред родителите си. Стигнаха до стълбището пред полицейския участък, когато последните лъчи на залязващото слънце се процеждаха през далечните палми покрай магистралата. Виждаха се черните силуети на колите и мъгливата светлина на фаровете им.

— Липсата на самодоволство у теб е доста дразнеща, синко — каза Марти полусериозно.

— О, не се тревожи, татко, много съм самодоволен. Но да приемем, че парите, които ми дължите за адвокатските ми услуги, са част от това, което аз ви дължа, задето ме изпратихте да уча право.

— Е, все някога трябваше да се възползваме от това! — отвърна баща му.

Саймън ги поведе към мерцедеса си.

— Много съм ядосан, че не ни върнаха велосипедите — каза троснато Марти. — Наистина съм ядосан.

— О, стига, татко! Ти какво очакваше?

— Това е нарушение на гражданските ни права. Защо не направи нещо?

— Изложили сте на риск гражданските си права, когато сте решили да пренесете протеста си на градските магистрали — отвърна Саймън язвително. — Утре ще можете да си вземете велосипедите. А сега да се прибираме. Морийн прави пай с къпини.

Марти и Нанси се спогледаха.

— Ние ще продължим — каза Нанси Гардинър.

Саймън изгледа ледено и двамата.

— И какво смятате да направите този път? Да тръгнете пеша по магистралата? — Изведнъж побесня от гняв. Мразеше тези екологични глупости. Те бяха за хипитата и безделниците. Обаче някак си — от всички хора на земята — точно неговите родители бяха покварени от комунистите и започнаха да създават проблеми.

Марти се канеше да му отговори, но Нанси вдигна ръка и го спря.

— Не е далече, Саймън. Има автобус на Шесто авеню.

— О, за бога! Защо? Защо сте толкова… вироглави? Какво ви е прихванало?

И двамата мълчаха. Саймън ги изгледа ядосано, извади ключовете от джоба си и натисна дистанционното, за да отключи колата.

— Добре! Хващайте тогава проклетия автобус. Забавлявайте се. — И им обърна гръб.

Поседя няколко минути в колата, за да се овладее. Лекарят му бе казал да не се ядосва и да внимава за кръвното си налягане. Но откакто родителите му дойдоха, се случваше точно обратното. Удари волана и започна да ругае. Почувства се малко по-добре, след като изпусна парата. Те бяха свестни хора, просто бяха объркани.

„Може би ги хваща и старческото оглупяване“, помисли си Саймън и изведнъж си представи майка си и баща си с трийсет години по-млади. Спомни си как излизаха и оставяха него и брат му с бавачката. Бяха облечени в най-хубавите си дрехи и изглеждаха невероятно елегантни — бяха богати, успели и много красиви. А той си пожелаваше да стане точно като баща си, когато порасне, и също като него да има красива съпруга — ако не колкото майка му, то поне приблизително.

Въздъхна дълбоко, завъртя ключа в стартера и потегли от паркинга.

Видя ги след двайсет метра да вървят ръка за ръка по тротоара. Отначало не го забелязаха. Личеше, че са щастливи. Сякаш се наслаждаваха на приключението. Нанси се изсмя, погледна Марти и го целуна по бузата, после склони глава на рамото му.

Чуха колата и се обърнаха. Саймън спря до тях, свали прозореца и надникна през него.

— Няма нужда — каза Марти.

— Знам. Но ако не влезете, ви обещавам, че ще карам из Лос Анджелис и ще форсирам на всеки знак стоп, докато не счупя двигателя. Такъв облак изгорели газове ще вдигна, че ще се вижда от космоса.

28.

Калифорнийският конферентен център, Лос Анджелис

18:30 ч. Тихоокеанско време

(47 минути преди инцидента)

Стана нервен точно навреме, четирийсет и пет минути преди да излезе на сцената. Кайл Форман познаваше добре ритуала и крачеше тревожно из стаята. След три минути на вратата се почука.

— Добре — каза Форман и си оправи вратовръзката пред огледалото. — Да вървим.

В коридора към агентите на ЦРУ се бе присъединил и униформен полицай. Единият от ЦРУ поведе, а другият вървеше най-отзад. След толкова години под прожекторите сенатор Форман бе свикнал с охраната, но тя никога не му даваше усещане за пълна сигурност. Както всички останали и той бе гледал кадрите, на които пръсват черепа на Кенеди с куршуми, долетели поне от две посоки. Години по-късно и Роналд Рейгън за малко да предаде богу дух, когато Джон Хинкли младши реши да се развихри. Хората около него не можеха да направят почти нищо, за да го предпазят.

Хотелската стая беше на седмия етаж на хотел „Хилтън“ зад Калифорнийския конферентен център. Двайсететажната постройка беше винаги пълна. Асансьорът ги свали до третия етаж, където фоайето беше заключено. Щяха да го вземат оттам след точно двайсет и девет минути и през покрит със стъкло мост да го заведат на първото ниво на конферентния център. След това друг асансьор щеше да го свали на приземния етаж, а оттам щеше да се придвижи зад сцената точно три минути преди определения за излизането му час.

Във фоайето го чакаха малка група хора. Генералният мениджър на целия комплекс — конферентния център плюс хотела — се ръкува с него, а млада жена с прилепнала черна пола и бяла риза му предложи чаша шампанско. Той отказа и помоли за минерална вода „Перие“ с лед и лимон.

— Нямате ли нужда от едно за отскок? — пошегува се генералният мениджър и отпи от своето шампанско.

— Никога преди да изляза на сцена — отвърна Форман. — Но после… това е вече друга работа.

Форман седна и благодари на сервитьорката, когато тя остави водата на масата. Агентите на ЦРУ стояха до вратата, униформеният полицай се разхождаше по коридора отвън. Черен хеликоптер на лосанджелиската полиция прелетя покрай прозореца и всички глави се извърнаха натам.

— По всичко личи, че се грижат за мен — каза Форман и вдигна чашата си. — За специалните служби! — Усмихваше се, но дълбоко в себе си беше неспокоен, дори повече от обикновено преди излизане на сцената. — А сега, дами и господа — добави той, — ако нямате нищо против, искам още веднъж да си прегледам речта.

Асистентът на Форман постави внимателно ръка на рамото на генералния мениджър. Той разбра знака, подаде празната си чаша на сервитьорката и поведе малката група към коридора.

— Успех, сенаторе — извика той.

Форман вдигна глава и промълви „благодаря“, а асистентът му подаде речта и червен химикал.

От опит знаеше, че най-доброто средство против нервност е да си намери работа. Но тази вечер имаше и нещо друго, което не можеше съвсем да си обясни. „Може би просто се тревожа за Санди“, опитваше се сам себе си да убеди. Това, което усещаше, беше по-дълбоко от обикновена тревога. Нямаше представа откъде се е взело и изобщо не вярваше в такива неща като шесто чувство, но усещането беше необяснимо. Най-точно можеше да се опише като предчувствие.

29.

19:00 ч. Тихоокеанско време

(8 минути преди инцидента)

Нанси и Марти Гардинър стигнаха до конферентния център само няколко минути преди събитието. На вратата ги посрещна служител на комплекса и ги избута напред по опашката пред трима младежи. Единият, висок млад мъж с дълга коса, понечи да протестира, но приятелят му, който носеше торбести джинси и суичър на четирийсет и деветките от Сан Франциско, го ритна по глезена и той замълча.

Намериха си лесно места. Марти извади стар театрален бинокъл от раницата си и го подаде на Нанси. Тя го сложи в скута си за миг, докато вадеше пластмасова кутия от чантата си. Махна капака й и бръкна вътре. Извади сандвич, увит в сребристо фолио, и го подаде на съпруга си. Върна капака на мястото му и взе театралния бинокъл, но успя да види само черната завеса пред сцената.

Марти си погледна часовника и каза делово:

— Организацията не ми изглежда много добра. Ще закъснеят.

— Спокойно, скъпи — отвърна Нанси. — Не сме в армията… Поне стигнахме навреме.

Марти се усмихна и я потупа по ръката.

— Страхотен сандвич — каза той и отхапа още веднъж.

30.

19:10 ч. Тихоокеанско време

(7 минути до инцидента)

Дракон бе заел своето място точно на 103 метра от тях, но далеч не се чувстваше така удобно. Беше седнал на касета и бе покрит с камуфлажна мрежа. Пред него бяха двата му автомата М60. На пода вдясно лежеше кутията с амуниции. Вляво беше кожената кутия с шестте гранати М67. Верният му магнум бе затъкнат на колана заедно с „Марк XIX Дезърт Игъл“. В джоба си носеше „Ягирин“.

Извади малко дистанционно от джоба на панталоните си. Между стъпалата му имаше метална кутия, върху която се виждаше редица лампички. Дракон прокара пръсти по бутоните на дистанционното и въведе цифров код. Една от червените лампички светна в зелено. След това той натисна „Ентър“ и останалите червени светлини също станаха зелени. Беше готов.

31.

Зала А, Калифорнийски конферентен център

19:14 ч. Тихоокеанско време

(3 минути до инцидента)

Светлините блеснаха и Кайл Форман излезе на голямата сцена под бурните аплодисменти на публиката. Не спираше да маха, докато вървеше към трибуната. Измина цяла минута, преди зрителите да се успокоят и да си седнат по местата.

— Добър вечер — каза той. — Изключително съм развълнуван да видя тази зала пълна и знам, че много от вас са пътували дълго, за да са тук тази вечер. Но това също е демонстрация на сила. — Той разтвори ръце, сякаш се опитваше да прегърне публиката. Хората се разшумяха. — Харесва ми да се сравняваме с кръстоносци, защото, нека не се заблуждаваме, ние водим война. Война на идеологии. И аз от дъното на сърцето си вярвам, че това е война на правдата срещу неправдата. Война, в която няма да се пролее кръв, но въпреки това тя е опит да се предотврати смърт. Единственият начин да спасим планетата си е да влезем в тази битка — и да я спечелим. — И той удари по катедрата с длан. — Неправдата не бива да победи. Нашата идеология е по-силна.

Бурни аплодисменти. Хората отново се изправиха на крака.

— Подготвил съм кратък филм, който искам да видите — обяви Форман и изведнъж светлините угаснаха, а в дъното на сцената грейна огромен екран.

Филмът започна с кадри на откъртващи се и падащи в океана ледници и продължи с драматични сцени от бури. През цялото време се чуваше гласът на Форман, който коментираше как средните температури непрекъснато нарастват и за това са виновни повишените нива на въглероден двуокис в атмосферата. Появи се диаграма с ярки цветове.

Тогава избухна първата бомба.

Отначало хората усетиха само вибрациите. Залата се разтресе като изображение от клатещ се прожекционен апарат. Повечето си помислиха, че е станало земетресение. Но тогава се чу силен гръм и вратите на помещението излетяха навътре, а над зрителите захвърчаха парчета метал и дърво. Стоманен прът се удари в един от трите големи полилея и хиляди стъкълца се посипаха по главите на публиката като градушка. Светлините угаснаха, залата избухна и взривът уби половината хора вътре.

Кайл Форман видя от трибуната как вратите се разбиха и парчетата полетяха из помещението. Той се скри отстрани на сцената и оттам наблюдаваше чупенето на стъклата, леещата се кръв, хвърчащите във въздуха откъснати крайници. Падна от подиума върху нещо меко. Изправи се на колене и погледна надолу. На слабата светлина, процеждаща се през отвора, където преди бе имало врата, видя обезглавения труп на един от охранителите. Само преди две секунди този мъж бе стоял пред сцената и се бе взирал в публиката.

Когато избухна и вторият взрив, Форман падна отново. Покри главата си с ръце и се мушна под маса в единия край на залата. Тази експлозия беше много по-мощна. Помещението така се разтресе, че таванът за малко да падне. На десетина сантиметра над главата му се чу пронизителен звук и той събра смелост да отвори за малко очи. На стената се бе появила пукнатина, която с бясна скорост растеше съм тавана. Залата отново се разтресе и крясъкът на срутващи се тухли и счупено стъкло се смеси с пукането на пожара. Форман чу писъците и гърлените стонове на стотиците, които изгаряха живи.

Погледна зад себе си и видя нещо, което му заприлича на метален екран, но после осъзна, че е плъзгаща се стоманена врата. Хвърли се отчаяно през малката пролука и се опита да затвори след себе си. В залата изригна огнено кълбо и дори през металната преграда топлината беше унищожителна. Той излетя назад и се стовари върху купчина пластмасови контейнери, които се разсипаха по пода. През ръката му премина остра болка.

Изправи се и успя да различи очертанията на помещението — тесен коридор с врата в дъното. Запрепъва се в мрака към нея, а горещината от залата още изгаряше гърба му. В тъмното му беше трудно да открие дръжката, но накрая напипа метал и натисна. Беше заключено.

Мислите му препускаха. Извади мобилния си телефон. Екранът светна и Форман установи, че сигналът е съвсем слаб. Отчаяно набра 911. Чу звънене, а след това тракане.

Погледна екрана с невярващи очи. На него пишеше: „Връзката е прекъсната“.

Набра отново. Изписаха се думите „Няма сигнал“. Удари телефона с юмрук и изкрещя. Екранът угасна и той отпусна отчаяно ръце.

Обърна се, за да огледа коридора. Очите му шареха в мрака като на диво животно. Потеше се обилно и дишаше на пресекулки. Не виждаше друг изход. Пред него беше адът на залата. Зад него — заключена врата. Започна да удря по вратата, а накрая закрещя.

32.

Сателитите бяха общо трийсет и два, изстреляни в орбита преди седем месеца. Всички те — от „Голямо око 1“ до „Голямо око 32“ бяха качени в космоса на един курс от совалката „Индевър“. В момента образуваха пояс около Земята на височина около 36 000 километра. Движеха се в геосинхронна орбита, което означаваше, че пътуваха през космическото пространство със същата скорост, с която Земята се въртеше около оста си. А това пък значеше, че всеки от сателитите стоеше над определена точка, „висеше“ над нея, така да се каже. Всички спътници заедно наблюдаваха около 98 процента от земната повърхност. И бяха оборудвани с едни от най-модерните дигитални устройства за събиране и обработване на информация, които КАРПА можеше да предложи; такива машини нямаше да бъдат инсталирани на обичайните сателити на НАСА и Европейската космическа агенция поне още двайсет години.

Спътниците „Голямо око“ забелязваха и най-малкото „необичайно раздвижване“ на планетата. Те можеха да филтрират почти мигновено всяка „регистрирана“ или „законна“ експлозия и да уведомят „Е-форс“ за естествени катаклизми над определени нива. „Голямо око“ разбираше веднага, ако някъде се случи земетресение, изригне вулкан, взриви се бомба или започне катастрофално изтичане на газ. Спътниците биеха тревога и когато избухнеше масова престрелка или бунт.

Но откриването на инцидента беше едва началото. Едно „Голямо око“, което бе по-малко от автомобилен двигател, имаше по-мощен процесор за обработка на информация от Пентагона. Можеше да анализира химическия състав на изтичащия газ в сграда до последния атом. Можеше да направи тримерни снимки с висока резолюция на прашинка от разстояние 35 хиляди километра и да засече топлината на човешко тяло пет етажа под земята. Можеше да чуе биенето на сърце.

„Голямо око 7“ се намираше на 36 000 километра над Южна Калифорния, когато на 34 градуса, 02 минути и 22,77 секунди северна ширина и 118 градуса, 16 минути и 03,93 секунди западна дължина, в Калифорнийския конферентен център в Лос Анджелис, избухна бомба. Първият взрив беше в 19:17:36 часа Тихоокеанско време, вторият — в 19:17:41. Енергията от експлозията пътуваше със скоростта на светлината и й трябваха 0,12 секунди, за да стигне до фотоелектрическите детектори и рецепторите за гама-лъчение на „Голямо око 7“. Шест десети от секундата по-късно централният процесор предаде команда на ретроракетните двигатели да преместят сателита и да насочат детекторите за радиация над участък с диаметър километър и половина около епицентъра. След още секунда и три десети дванайсетте детектора започнаха да събират информация. Данните за химическите емисии и звука щяха да достигнат по-късно до спътника и щяха да бъдат добавени към останалите, за да се получи по-пълна картина на случилото се.

Двете експлозии станаха през интервал от 4,7 секунди, като втората беше по-мощна от първата. Скоростта на детонацията — или на фронта на ударната вълна — беше 5.684 километра в секунда за първия взрив и 6.092 километра в секунда за втория. Детекторите на „Голямо око 7“ бързо засякоха точното място на двете експлозии. Първата се бе случила на приземния етаж на Калифорнийския конферентен център, а втората — на първия подземен етаж, точно под „Зала А“. Първоначалните резултати от детекторите за радиация показаха, че взривовете не са били ядрени. От вида на експлозиите и скоростта на ударната вълна се виждаше, че най-вероятно става въпрос за някакъв вариант на НВХ-1, смес от динамит и RDX — бяло кристално вещество, често наричано и хексоген, съставено от калциев хлорид и парафин.

Още преди в „Зала А“ да избухне огнено кълбо със средна температура 6670 градуса по Целзий — а това стана седем секунди след втория взрив — „Голямо око 7“ изпрати предупредителен сигнал в Първа база. Заедно с него натам замина и цялата информация, събрана от двете експлозии до този момент — пакет от малко повече от три гигабайта. След това „Голямо око 7“ осигуряваше непрекъснато опресняване на данните с всичко новополучено.

Първият човек извън Калифорнийския конферентен център, който научи за катастрофата в центъра на Лос Анджелис, беше техникът от Първа база Том Финеган. Това стана 9,2 секунди след втория взрив.

33.

Първа база, Тинтара

7:27 ч. вечерта, Тихоокеанско време

Всички се бяха събрали в компютърния център. На големия екран имаше карта на Лос Анджелис.

— Ето какво знаем досега — започна Марк Харисън. Той стоеше най-близо до големия екран. Носеше черен гащеризон и ботуши. Новината го завари на обучение със Стефани и Пийт. — Един от сателитите „Голямо око“ е засякъл две мощни експлозии на 34 градуса, 02 минути и 22,77 секунди северна ширина и 118 градуса 16 минути и 03,93 секунди западна дължина. Първата е станала преди единайсет минути, в 19:17 часа Тихоокеанско време. Втората е малко след нея.

Изображението на екрана се промени и компютърът се съсредоточи върху въпросната точка. Появи се сателитно изображение на центъра на Лос Анджелис и Калифорнийският конферентен център започна да се увеличава. Скоро всички видяха голям комплекс между булевард „Санта Моника“ и магистралите за пристанището. На покрива имаше две огромни дупки, а около изтърбушената сграда се забелязваха изкопи, които приличаха на лунни кратери. Изображението се увеличи още и тогава стана ясно, че зеещите черни дупки са нащърбени отвори в металния покрив точно над епицентровете на експлозиите. Около целия комплекс се виждаха полегнали бетонни колони, купчини изкривен метал и килим от счупено стъкло. Окото на сателита се премести и се съсредоточи върху сградата. Появиха се розови и червени парчета и овъглени човешки форми.

Всички в компютърния център мълчаха, чуваше се само бръмченето и потракването на множеството машини в помещението. Гласът на Марк наруши тишината.

— Някои от вас може би разпознават тази сграда. Това е Калифорнийският конферентен център. По време на експлозиите в него се е провеждало специално събитие — основателят на „Една земя“, сенатор Кайл Форман, е произнасял реч. Залата, в която е говорел, побира 1100 души и всички места са били запълнени, пред главния вход на комплекса е имало опашка.

— Някакви данни за броя на жертвите? — попита Питър.

— Няма как да знаем със сигурност. Местните спасителни служби пътуват натам. Можем само да направим информирано предположение на базата на данните от „Голямо око“. — Марк пристъпи към главния компютър. — Сибил, покажи ни статистиките от експлозиите?

Женският глас на компютъра отвърна веднага и в същото време на големия екран се появиха цифри.

— Според „Голямо око 7“ първият взрив е имал скорост на детонация 5,684 километра в секунда, а вторият — 6,092 километра в секунда. Температура в епицентъра на първата експлозия — 6670 градуса по Целзий; на втората — 6900 градуса по Целзий.

— Пийт — каза Марк и се обърна към него. — Ти си експертът. Преведи ни тези числа.

Питър Шерингъм поклати глава.

— Никак не изглежда добре — каза той и прокара ръка през косата си. — Всъщност е много зле. Всеки взрив се равнява на избухването на един тон динамит. От порядъка е на най-големите въздушни бомби, пускани в Ирак.

— По последни данни от „Голямо око 7“ първият взрив е с еквивалент 0,9 тона динамит, а вторият — 1,2 тона — потвърди Сибил.

— А видът експлозив? — попита Пийт и се приближи към Том и компютъра. — Някаква информация от сателита, Сибил?

— Предварителният спектроскопски анализ показва наличие на поне 24 различни вещества. Най-често срещаните са калциев хлорид и парафин, наблюдават се и високи нива на фосфор.

— Да, това е НВХ.

— Какво е това? — попита Джош.

— Много мощен пластичен експлозив, използван от армията. Такива поражения могат да бъдат нанесени с парче колкото юмрук. Няма миризма и се крие много лесно. Изключително подходящ избор за подобен атентат.

— Кой друг, освен военните го използва? Характерен ли е за определени групи?

— Да, беше любим на „Ал Кайда“. Чеченските бунтовници също го използват. Както и иракската съпротива. Популярен е.

Марк отиде при Пийт и Том зад конзолата.

— За какви поражения става въпрос?

Пийт поклати глава, заби поглед в обувките си и въздъхна тежко.

— Картината ще е много грозна, Марк. По моя преценка 90 процента от хората в радиус от 30 метра за загинали. Но нямаме данни за местоположението на бомбите и структурата на конферентния център. Виж какво стана на 11 септември. Кой да предположи, че кулите ще се срутят?

Отново настъпи мълчание. Никой не знаеше какво да каже. Този път първа проговори Стефани.

— Марк, ти какво мислиш?

— Че не сме готови.

Питър, Джош и Стеф започнаха да протестират едновременно.

— Почти завършихме обучението. Знаем какво правим — заяви Джош.

Марк вдигна и двете си ръце.

— Разбирам ентусиазма ви. Заслужава възхищение, но не можем да рискуваме…

— Не говори глупости, Марк — обади се Пийт.

Марк изглеждаше озадачен, но после каза:

— Добре. Спасителните служби пътуват нататък. Можем да им предложим помощ оттук — данни от сателита, всичко, което може да им свърши работа.

— Това са пълни глупости, Марк, и ти много добре го знаеш — сопна се Джош. — Ние можем да достигнем части от сградата, до които спасителните екипи няма да имат достъп. Можем да транспортираме ранените до болници, да гасим пожари, да стабилизираме покрива, с подемните си машини да спасим оцелелите. Толкова много работа можем да свършим, за бога!

Марк се извърна към него.

— Да бе! От твоята уста прозвуча толкова лесно! Да не мислиш, че ми е леко да загърбя такова бедствие? Не по-зле от мен знаеш, че ако отидем неподготвени, можем повече да навредим, отколкото да помогнем. Това не е игра. — След това с нетипична за него злоба добави: — Бъди благодарен, че не ти трябва да взимаш това решение, приятел.

Джош настръхна, но пое дълбоко дъх и замълча.

— Най-доброто, което можем…

— Господине? — обади се един от техниците.

Марк се обърна към него.

— Да?

— Приоритетно обаждане. Сенатор Мичъл.

Марк се приближи към големия екран, на който се появи лицето на мъж, прехвърлил шейсетте, с бяла, пригладена назад коса. Имаше пронизителни кафяви очи и малка уста. Сенатор Евън Мичъл беше най-горещият поддръжник на Марк при създаването на „Е-форс“.

— Сенаторе.

— Сигурно вече си чул.

— Да.

— Какво смяташ да правиш?

— Не сме готови да действаме. Съжалявам.

— Жалко — каза Мичъл. — Гласувахте ли? — И се взря в лицето на всеки от екипа, като започна от Джош, който му се стори най-напрегнат.

— Не сме демократична структура.

— Разбирам, че не сте. Но ми се струва, че се налага да сте готови.

— За какво говорите?

— Засечено е обаждане от мобилния телефон на сенатор Кайл Форман. До 911. Жив е, или поне е бил преди няколко минути. Трябва да го измъкнете оттам заедно с всички останали, които успеете да спасите.

Всички мълчаха. Джош се взираше в Стефани, която отказваше да срещне погледа му. Том седеше с ръце в скута и по устните му играеше лека, неразгадаема усмивка.

— И не подлежи на обсъждане?

— Разбирам тревогата ти, Марк, повярвай ми.

— Но искате да изложа на опасност живота на членовете на екипа и да рискувам да се провалим още на първата мисия. Страшна реклама ще си направим.

— Струва ми се, че това не е оценката, която хората ти заслужават. — Сенатор Мичъл огледа всички отново.

— Изопачавате думите ми, сенаторе — отвърна Марк. — Имам пълно доверие в екипа си.

— Отлично. Значи се разбрахме. Дръж ме в течение.

— Почакайте — каза Марк. — Как, по дяволите, сте разбрали, че сенатор Форман е ползвал мобилния си телефон?

Сенатор Евън Мичъл се усмихна набързо.

— Не се прави на толкова изненадан, Марк. На мен ми се струва, че е очевидно. Кайл Форман е много важен човек. Телефонът му се подслушва поне от година.

34.

Марк Харисън седна на табуретка до работната станция на Том Ериксън, кръстоса крака и скръсти ръце на гърдите си. След малко погледна към екипа си, който се бе събрал около него.

— Е, това е. Да се захващаме за работа.

— Марк… — започна Стефани.

Той вдигна ръка.

— Достатъчно думи се изговориха, Стеф. Искам само да знаете, че не съм се съмнявал в способностите ви. Просто това никога не е било тествано в реални условия. Това е…

— Рисковано? — попита Джош.

Марк поклати глава.

— Не само.

Том изведе схемата на Калифорнийския конферентен център на големия екран.

— Комплексът има две части — започна той. — Първата е 20-етажният хотел „Хилтън“. От изображенията, които получихме от „Голямо око“, излиза, че се е отървал леко, има само повърхностни поражения. — В единия край на екрана се появиха направени от въздуха снимки на висока сграда със счупени прозорци.

— На първия етаж има мост, който свързва „Хилтън“ с конферентния център. Или поне е имало. Срутил се е. Другата сграда е самият конферентен център. Това е ниско масивно здание само на четири етажа, но разположено върху голяма площ. Освен това има шест нива под земята. Най-вече пространство за паркинг, но има и административни помещения и складове. Шест асансьора обслужват десетте етажа на комплекса. Има и четири стълбища, по две от всяка страна на сградата. — Том прокара ръце по виртуалната клавиатура и курсорът посочи стълбищата. — Има и голям служебен асансьор, ето тук. — Червеният курсор се премести към дъното на сградата. — С него се стига до главната складова площ на Б6, най-дълбокото ниво на комплекса. Движи се от Б6 до приземния етаж, но не отива нагоре към по-високите етажи.

— Добре, Том. Ами околността? — попита Джош.

— Комплексът се намира в центъра на Лос Анджелис, близо до кръстовището на магистрала 10 и 110. На югоизток има голям подземен паркинг. Точно срещу главния вход се намира малък мол със супермаркет, закусвалня и бензиностанция.

— Добре — каза Марк. — Както знаете, където можем, си сътрудничим със спасителните екипи. Доколкото разбирам, вече са мобилизирали „Бърза помощ“ и пожарникарите. Оперативният координатор ще бъде уведомен. Като навсякъде след 11 септември и там имат добре отработени процедури за реакция при такива инциденти. Поне се надявам да е така. Нашите заповеди са ясни. Трябва да се концентрираме върху сенатора и хората, които са с него. Джош, ти тръгваш напред с „Горила“. Стеф и Пийт, вие ще го следвате с „Биг Мак“. Ще прегледаме оборудването, което ще ви е необходимо, и ще го натоварим възможно най-бързо.

— Ами Маи? — попита Стефани.

— Предполагам, че е при майка си в Хюстън. Веднага ще й се обадя. Ако има възможност да дойде с нас, ще пратя да я вземат. Там имаме база с „Горила“ на постоянно разположение. Трябва да стигне в Лос Анджелис едновременно с вас.

— Том — добави Марк, — трябват ми кметът и координаторът по извънредните ситуации.

— Сигурно са потънали до шия в този случай.

— Наясно съм с това, но трябва да съгласувам всичко с тях. Ако някой окаже каквато и да е съпротива, търси директно губернатора.

35.

Калифорнийският конферентен център, Лос Анджелис

Първи за експлозиите в Калифорнийския конферентен център сигнализираха гражданите извън обхвата на ударната вълна, които избегнаха пораженията и успяха да се доберат до мобилните си телефони. Повечето се обадиха у дома на любимите си хора, но няколко набраха 911. Информацията бе предадена на регионалния координатор по извънредните ситуации, който се намираше на три километра от взривената сграда. Служителите в офиса му бяха чули и усетили избухването на бомбите, но чак след като им се обадиха, разбраха, че се е случило голямо бедствие.

Координаторът беше опитен служител и бе работил по десетина големи инцидента в Лос Анджелис, откакто зае този пост преди десетилетие. Познаваше добре системата за управление на бедствия и аварии и веднага пристъпи към действие. Първо се обади на окръжния оперативен център по извънредните ситуации, който се намираше на пет километра от неговия офис. Служителите там не бяха чули и усетили нищо, не само защото бяха по-далеч от епицентъра. Тяхната сграда реагираше на подобни трусове, както супертанкер на удар на лодка играчка. След като им докладва, координаторът остави заместника си да движи нещата и замина за окръжния оперативен център.

След това се обадиха на оперативния координатор и на началника на здравната дейност. Те също тръгнаха веднага към окръжния център. По пътя оперативният координатор звънна на губернатора на Калифорния, на шефа на противопожарната охрана, началника на полицията и на спасителите. Междувременно шефът на здравната дейност се свърза със здравните власти, които незабавно приведоха в готовност болниците и мобилизираха „Бърза помощ“ и Червения кръст.

Съветниците от окръжния център се свързаха с началника на администрацията, бреговата и пристанищната дирекция, отдела за защита на децата и социалните служби. При тази първа вълна от обаждания беше предупредена и дирекцията по паркове и градини, за да могат, ако се наложи, да подготвят площите си за евакуация.

Веднага щом чу новината, губернаторът се обади на Федералната агенция за управление на извънредните ситуации, Агенцията по сигурност на транспорта и Белия дом. След консултация с президента, служители на Белия дом се свързаха с Министерството на вътрешната сигурност, ЦРУ, ФБР и Северноамериканското командване за авиокосмическа отбрана (НОРАД), което имаше втората по големина мрежа от сателити в света.

Йерархията бе бързо установена. Според протокола ситуацията трябваше да бъде управлявана на местно ниво, докато не се получи молба за помощ отвън. Незабавното обаждане до федералните власти се налагаше, защото никой не бе сигурен дали това е изолиран инцидент. След като се намесиха и федералните агенции, йерархията в Лос Анджелис започна да се оформя. А на терен — на фронтовата линия — нещата се задвижиха.

36.

Методистката болница в Шугър Ланд, Хюстън, Тексас

Дигиталният часовник на стената показваше 21:25. Нощта навън бе окъпана в неоновите светлини на града. От осмия етаж на болницата Маико Бюканън виждаше Джордж Буш Парк като малко тъмно петно, сгушено в градския блясък.

В стаята беше много тихо, чуваше се само бръмченето на обдишващия апарат и спорадичните потраквания на машините, които поддържаха живота на майка й Ери. Маи се върна от прозореца и седна на стола до леглото. Виждаше само част от лицето на майка си — меката бледа плът около маската на респиратора и потрепващите клепачи, които бяха станали почти прозрачни. Бялата коса на Ери Като, все още буйна и гъста, бе преметната на лявото й рамо. Изпод десния ръкав на нощницата й излизаха две тръбички, които влизаха в лъскава кутия до леглото й.

Маи хвана ръката на майка си.

— Не ти е било леко цял живот, нали, мамо? — каза тя тихо. — И точно когато вече можех да ти помагам, получи удар.

През ума й се втурнаха спомени. Образът на строгия й баща, който твърдо вярваше, че жените трябва да се омъжат възможно най-рано и никога да не работят извън дома си. Маи го ненавиждаше още преди да навърши десет и бързо разбра, че за да му натрие носа, трябва да прави точно обратното на това, което той очакваше от нея. Нямаше намерение да последва примера на майка си и да му се подчинява.

Маико бе отличничка в училище, спечели стипендия за колеж и се изнесе от къщи. Баща й се отказа от нея. Забрани на майка й да я вижда. Но тя, разбира се, пренебрегна заповедта му. Пет години Ери и Маи се срещаха тайно винаги когато имаха възможност. Маи отиде на погребението на баща си само за да подкрепи майка си. Учуди се на хладнокръвието си, докато спускаха ковчега му в земята. Дори не изпита облекчение — отдавна беше надживяла всичко това.

Забременя в колежа и сигурно това също беше част от бунта й. Бащата на детето й така и не разбра каква роля е изиграл в живота й. Бунтарската й натура й даде сили да задържи детето, да роди дъщеря си Грета и да продължи да учи. Завърши първа по успех във випуска.

След това настъпи най-трудната част, която бе продължила до скоро. След като защити докторска степен, Маико започна работа в НАСА и се издигна в йерархията. Докато навърши 32 години, вече бе летяла като командир на мисия на „Дискавъри“. Ставаше все по-добър астронавт, но в личния живот не й вървеше. Омъжи се и се разведе. Откри, че е жертвала прекалено много, за да постигне целите си, и вече трудно може да постигне баланс между семейството и работата. Грета започна да се отчуждава от нея, когато навлезе в пубертета. Маи рядко я виждаше, а когато се събираха, едва разменяха по някоя дума.

На вратата леко се почука и млада жена надникна в стаята. Имаше игрива физиономия, гъста черна коса и прекалено много грим. Известно време гледаше стреснато.

— Мамо.

Маи стана и отиде да прегърне дъщеря си. Момичето стоеше като истукан и Маи се отдръпна.

— Виждам, че и ти се радваш да ме видиш — каза тя по-скоро тъжно, отколкото саркастично.

Момичето дъвчеше дъвка. Сви рамене.

— Мислех, че не ти пука за мен.

— Какво значи това?

Грета пак сви рамене.

— Как дойде?

— Татко ме докара.

Отидоха до леглото и Грета попита:

— Защо си тук?

— Тя ми е майка. Ти какво очакваше?

— Мислех, че си прекалено заета да си играеш на космонавт.

Маи я изгледа ядосано.

— Ако си дошла да ме обиждаш, по-добре се връщай при втория си баща.

Настъпи болезнено мълчание.

— Виж… — започна Маи.

— Не си прави труда, мамо. Ние сме такова клише — отчуждени майка и дъщеря, които се събират заради болната баба.

— Защо, ти… — Маи се изправи, на лицето й бе изписан гняв. Изпод левия й ръкав нещо изписука. Тя инстинктивно оголи ръката си. На китката й имаше метална гривна с екран с висока резолюция, който светна като фар в тъмната стая. На него се появи лице.

— Какво е това, по дяволите? — възкликна Грета.

Маи не й обърна внимание и направи върховно усилие да се овладее.

— Марк, каква приятна изненада.

— Извинявай, Маи. Не биваше да те безпокоя, но…

— Какво е станало?

— Две бомби са избухнали в конферентен комплекс в центъра на Лос Анджелис.

— Но ние още не сме готови.

— Готови сме… отпреди три минути.

Маи преглътна с мъка.

— Добре.

— Имаме нужда от теб.

Тя се извърна от екрана и забеляза шока на лицето на дъщеря си, след това усети как момичето потъна в някаква друга дълбока емоция. Каква беше тя? Тъга? Презрение? Съжаление? Обърна се към малкото екранче и кимна.

37.

Противопожарна команда 9, Лос Анджелис

Капитан Джеймс Макнали беше на петдесет и девет години. Той бе в един от първите камиони, които пристигнаха пред Световния търговски център на 11 септември 2001 година, и в онзи ден видя как загинаха десетки негови колеги. Година по-късно се пенсионира и се премести в Лос Анджелис с болната си жена инвалид, Джералдин. Но скуката на ранното пенсиониране го убиваше, затова започна работа като пожарникар в Лос Анджелис. Отначало само като инструктор, но не можа да устои на миризмата на пожара и битката между човека и стихията.

Получиха обаждането в 7:22 вечерта и тръгнаха само след деветдесет секунди. Колите форсираха през портала на Девета противопожарна команда и излязоха на Седма източна улица. Намираха се в сърцето на Скид Роу, един от най-бедните и опасни квартали в Лос Анджелис. Дори толкова рано вечерта там вече ставаше страшничко. Пожарникарите от Девета команда бяха най-заетите в цялата страна, имаха между петдесет и шейсет инцидента на ден, от които само няколко бяха пожари. Те бяха последната надежда за много хора, прибираха наркомани, караха пребити деца в болницата, след като полицаите вдигнеха ръце или тръгваха по по-важни дела.

Макнали гледаше през стъклото окаяните магазинчета, докато фаровете на колата се бореха за надмощие с евтините неонови реклами. Всички пожарни коли тръгнаха заедно, неговата беше най-отпред. Един от по-младите му колеги седеше зад волана. Фреди Бантели беше само на двайсет и една и работеше като пожарникар едва от година. Все още беше пълен с ентусиазъм и искрено вярваше, че може да промени света. Доколкото знаеха, беше се случило нещо голямо, така че може би Бантели щеше да получи своя шанс.

Капитан Макнали погледна екрана на лаптопа, закрепен на таблото. Машината служеше за сателитна навигация и връзка с интернет, но той беше старомоден и се чувстваше по-сигурен, когато поддържаше връзка по радиостанцията с диспечера — човешко същество зад командния пулт.

На Главната улица завиха вляво и на всеки няколкостотин метра натискаха клаксона. От една странична улица на север към тях се приближаваше пожарна кола.

— Тези са от четиринайсета команда — каза Бантели.

— Да. Не знам какво става там, но със сигурност е нещо голямо — отвърна Макнали. Включи радиостанцията. — Тук девет-алфа. Имате ли някакви новини за нас?

— Девет-алфа. След колко време очаквате да пристигнете?

Макнали погледна към лаптопа.

— След шест минути.

— Прието. Става въпрос за две експлозии. „Бърза помощ“ пътуват след вас. Очакваме голям брой жертви. Сградата на Калифорнийския конферентен център е заплашена от срутване. Бъдете изключително предпазливи. Повтарям, изключително предпазливи.

Макнали много добре знаеше какво има предвид диспечерката — можеше да има още бомби.

По радиостанцията отново се чу глас.

— Маи вие ще пристигнете първи, девет-алфа. — Скоро ще имате подкрепление. Мобилизирали сме всички от града, дори командите от Сан Фернандо. Край.

Макнали подсвирна и се обърна към тримата мъже на задните седалки — Джийн Конър, Мани Стайнбърг и Раул Бургос. Лицата им бяха светнали от вълнение. Над тях се чу бръмченето на два хеликоптера — бяха на полицията. Лъчите на прожекторите им се плъзгаха по грейналия в светлини град.

Улиците бяха изнервящо тихи, като че ли по тях фучаха само колите на спасителните екипи. Един от пожарникарите бе казал, че е почувствал експлозиите. На такова разстояние от инцидента сигурно му се бе сторило като земетресение.

Караха по Главната улица, докато стигнаха до „Пико“, след това завиха наляво през алеите. Разминаха се с коли, които бягаха от конферентния център. След това поеха на изток по булевард „Пико“.

Вече бяха само на няколкостотин метра. Миризмата на изгоряло ставаше все по-силна. Макнали даде знак на мъжете отзад и те си сложиха маските. Хвана волана, за да може и Бантели да сложи своята. После осведоми диспечерката за последното развитие на нещата и още не бе свършил разговора, когато колата се качи на едно възвишение и видяха мястото на инцидента.

— Да му се не види! — възкликна Макнали. След това млъкна, докато диспечерката бръщолевеше. Само веднъж бе виждал нещо подобно. Споменът от онзи ден още прогаряше мозъка му и пареше като огньовете, които бе гасил тогава и които бяха погубили негови приятели и колеги. — Копелета! — процеди той през зъби.

38.

Първа база, Тинтара

Главният хангар на Първа база кипеше от дейност. В единия край подготвяха за полет „Ринго“, самолет от серията „Горила“. Беше малък летателен апарат, само петнайсет метра от носа до опашката, а размахът на крилете му беше осем метра. Но бе изключително красив, като летящо ферари или нещо, проектирано от Филип Старк. Всеки самолет от модела „Горила“ беше боядисан в характерен цвят. „Ринго“ беше кафяв металик, „Джон“ беше черен, „Пол“ — сив, а „Джордж“ — тъмносин. И четирите бяха покрити с камофлин, високотехнологичното вещество, което предизвикваше смущения във фотоапаратите и камерите.

Екип инженери с бледозелени гащеризони правеха последни проверки. Един лежеше на крилото и надничаше в страничния двигател. Оправи нещо вътре и внимателно върна капака на мястото му, после скочи на пода. Когато се изправи, видя Джош Томпсън в киберкостюм да крачи към „Ринго“.

— Готови сме за полет, шефе — каза инженерът. — Успех!

Джош му махна и се качи по стълбите. Вратата на самолета се плъзна настрани и зад нея се показаха още три стъпала към пилотската кабина. Капакът от подсилен с титан плексиглас бе вдигнат нагоре. Джош се вмъкна под него и седна на меката седалка. Вратата на самолета се затвори.

Джош натисна няколко копчета на виртуалната клавиатура вляво и капакът бавно се спусна и просъска, когато се заключи. Сложи си лека каска, която покриваше черепа и ушите му като плувка. Пред лицето му висяха три тънки жици. Най-долната беше точно до устата му и представляваше микрофон. Горните две бяха миниатюрни устройства, които прожектираха холографски изображения пред очите му.

Затвореният капак го изолира от шума в хангара. В красивата сложна машина, връх на човешката технологична мисъл, Джош се чувстваше силен и защитен. Вълнуваше се, но в същото време си беше точно на мястото — почти се бе слял със самолета.

В известен смисъл това не беше заблуда, защото Джош наистина бе свързан компютърно с машината. Нанороботите, които управляваха системите на самолета, бяха свързани директно с устройствата в костюма му и дори с имплантите в ушите, зад очите и в мозъчния му ствол. Това беше най-голямото приближаване до киборг, което някой бе постигал, синтез между човешко същество и технологии.

Джош огледа таблото пред себе си. То бе направено от цяло парче суперздрава пластмаса и по него имаше множество светлинки и цветни ленти. Той прокара пръсти по виртуалната клавиатура на холографския дисплей отпред и каза в микрофона:

— „Ринго“ е готов за действие.

— Разбрано — отвърна Марк от контролната кабина. — Отваряме покрива.

Миг по-късно огромният покрив на хангара се раздели и двете му половини започнаха да се плъзгат настрани тихо, но изненадващо бързо. След десет секунди се показа синьото небе.

— Всички системи са приведени в действие.

— Разбрано, Джош.

— Пускам алгоритъма за излитане. — Пръстите му се плъзнаха по виртуалната клавиатура, а очите му се впиха в холографските изображения пред него, които бързо се променяха.

Двата двигателя под крилете забръмчаха.

— Двигателите включени — каза Джош.

Самолетът започна да се издига. Премина бавно през отвора в покрива на хангара и сякаш увисна във въздуха. Джош пусна устройството за вертикално излитане и машината се изстреля нагоре с невиждана скорост. За секунди се озова на първото плато — на три хиляди метра. Джош включи двигателите за постъпателно движение и дванайсет секунди самолетът напредва само хоризонтално. След това отново пое вертикално нагоре. Три минути след излитането си от Първа база „Ринго“ достигна оперативна височина от 18 000 метра.

Джош се облегна назад и каза:

— Сибил, пусни ми песен 0891, моля.

В слушалките му гръмнаха първите акорди на парчето „Свободна птица“ на „Линард Скинард“. Джош включи двигателите за постъпателно движение и бавно вдигна скоростта. Деветдесет секунди по-късно вече летеше към западния бряг на Съединените щати десет пъти по-бързо от звука, а през кохлеарните му импланти отекваше солото на електрическата китара.