Калисто

Една блестяща точка

Беше ясно утро в края на юли.

Високо в небето се разсейваха леките перести облаци. Бързо се изпаряваше нощната роса и отдалечените предмети сякаш трептяха в прозрачния въздух.

Слънцето току-що бе изгряло, а вече се чувствуваше, че денят ще бъде горещ. Курортното селище на Академията на науките още спеше. Никой не се виждаше по настланата с пясък улица. Дървените къщички зад разноцветните огради, сред гъстата зеленина на боровете и смърчовете, и те като че ли спяха. По отворените им прозорци се белееха спуснати пердета.

Беше онзи ранен час, когато дори въздухът не се е отърсил още от нощния сън, а къщите, дърветата, оградите са някак особено неподвижни и рязко очертани.

Леко скръцна отваряща се врата и на стъпалата пред една от вилите излезе мъж с раирана пижама.

Зарадван на прекрасното утро, той се протегна, подлагайки лице на слънцето. Малките му дълбоко поставени очи се присвиха от удоволствие.

Беше среден на ръст, пълен, но не дебел, с гладко избръснато лице и рядка прошарена коса, вчесана назад. Дълбоко врязаните плешивини правеха челото му много високо. Месестият нос и голямата уста придаваха на лицето му добродушен израз.

Той бавно слезе по стъпалата и тръгна по градинската пътека.

Надникна в пощенската кутия, повече по навик, тъй като вестниците не можеха да бъдат донесени толкова рано, и се разположи на пейката пред градинската врата.

Вдишвайки с наслада чистия утринен въздух, наситен с дъх на бор, той си мислеше, че на света няма и не може да има нищо по-хубаво от тези ранни часове. Ще минат час, два и напрегнатото ежедневие ще влезе в своите права. Ще се събуди жена му и ще го повика да закусват. После ще пристигне колата и ще трябва да върви в задушния и прашен град.

Едва късно вечерта, когато слънцето слезе ниско над хоризонта, той ще се върне и пак ще седи на любимата си пейка, докато стане време за лягане.

„Да живееш на такова място, е хубаво само ако можеш да прекарваш целия ден“ — помисли си той.

После хвърли поглед към отсрещната вила, боядисана в жълто, и неволно изпита някакво чувство, подобно на завист, към собственика й академик Щерн.

Съседът му беше в отпуска и по цели дни лежеше с книга в шезлонга.

Има и такива щастливци!…

Докторът по медицина професор Куприянов обикновено никога не завиждаше на хората, които нищо не вършат, но сега му се струваше, че няма нищо по-хубаво от безделието. Беше уморен и се намираше в лениво, предотпускно настроение.

До мечтания ден оставаше малко, но въпреки това отпуската не го радваше. Щеше да бъде напълно доволен, ако можеше да я прекара тук, на вилата, и като Щерн по цял ден да лежи и да чете; но това бе невъзможно. Сърцето му нещо се обаждаше и той трябваше да иде в санаториум. Картата бе вече в чекмеджето на бюрото му.

Скучният санаториален режим нямаше как да се избегне.

По улицата премина колоездач. Млад загорял момък въртеше с боси крака педалите, а краищата на хавлиена кърпа се развяваха зад гърба му като крила.

Куприянов познаваше младежа. Беше синът на биолога професор Лебедев, който живееше на другия край на селището.

Младежът вече не се виждаше, а Куприянов все още гледаше след него. Той знаеше, че младият Лебедев отива на езерото. След няколко минути ще бъде там и ще се хвърли в студената вода…

Професорът дори потрепери — така ясно си представи това усещане.

Облегнат на оградата, той се загледа нагоре. Облаците се бяха вече съвсем разсеяли. Ясната, прозрачно синя бездна едва забележимо трептеше. Нагрятият от слънцето въздух беше сякаш видим и физически осезаем.

Професорът се взираше напрегнато в бездънната дълбина и изведнаж му се стори, че точно над главата му в зенита внезапно блесна мъничка ярка точка.

За секунда затвори очи. Когато погледна пак, той се убеди, че не се е излъгал. Едва видимата блестяща точка святкаше на същото място. Но ето, като че ли угасна, после пак блесна и вече не изчезваше.

„Дали е самолет? — помисли си Куприянов. — Не, много е високо и не се вижда бялата следа, която летящите високо самолети винаги остават подире си. Звезда не може да се вижда през деня. Значи, е някаква планета.“

Блестящата точка беше толкова малка, че професорът няколко пъти я изгубваше от очи и после едва я намираше. Половин час вече я наблюдаваше, но тя не промени положението си на небето.

Градинската врата отсреща се отвори и на улицата излезе академик Щерн. Беше дребен на ръст, попрегърбен тромав старец с дълги побелели коси и огромна гъста брада, в която сега блещукаха капки вода (той току-що се беше умил), под брадата се виждаха голите му космати гърди. Беше със сандали и бели панталони.

Прочут астроном, директор на обсерваторията и действителен член на Академията на науките, Щерн винаги напомняше на Куприянов професор Челенджър — герой от роман на английския писател Конан Дойл.

— Добро ви утро! — каза той, като се приближи до пейката и седна тежко на нея.

— Късно ставате — каза Куприянов, стискайки подадената му ръка. — Аз седя тук вече цял час.

— Вие сте млад човек — засмя се академикът. — А ние, старците, обичаме да си поспим. Снощи си легнах късно — добави той.

Куприянов отново впери поглед в небето. Няколко секунди напразно търси блестящата точка и вече реши, че изобщо е изчезнала, но най-сетне я намери на същото място.

— Коя е тази планета, Семьон Борисович?

— Каква планета?

— Ей там, точно над главите ни.

Известно време Щерн напрегнато се взираше в небето, после сви рамене.

— Това не е планета. При такава ярка светлина може да се види само Венера, но на Московския паралел тя никога не е така високо над хоризонта. Самолет е!

— Не ми прилича на самолет. Цял час вече точката се намира на едно и също място.

— Сега ще видим — каза академикът и като се обърна към вилата си, викна: — Лида!

Внучката на Щерн, седемнадесет — осемнадесетгодишна девойка, се показа на вратата.

— Лидочка, я ми донеси далекогледа. Той е на бюрото ми.

Жената на Куприянов излезе до градинската врата и повика мъжа си да пият чай.

— Идвам!… Сигурно ще е аеростат — каза Куприянов.

Лида донесе голям далекоглед.

— Сега ще узнаем какво е — каза Щерн.

Той доближи далекогледа до окото си и цяла минута гледа през него.

— Не е нито самолет, нито аеростат — каза той, — не е и нов изкуствен спътник, както предположих отначало. Моят далекоглед е много силен. Погледнете сам.

В малкия кръгъл отвор на обектива Куприянов видя същата точка. Тя съвсем не беше увеличена и все тъй святкаше със златист блясък. Нямаше никакъв видим диаметър.

— Нито самолет, нито аеростат може да се намира извън пределите на атмосферата — каза Щерн. — А това нещо се намира именно там.

— Все пак може би е спътник или свръхвисочинна ракета?

— Никак не прилича — троснато отвърна Щерн.

Той взе далекогледа от Куприянов и отново започна да наблюдава точката.

Улицата постепенно се изпълваше с хора. Като видяха, че академикът разглежда нещо по небето, няколко съседи дойдоха при тях.

— Това е стратостат! — каза един.

— Не! — късо отсече Щерн, без да сваля далекогледа.

Колоездачът, който бе отишъл да се къпе, се връщаше. Спря и слезе от колелото. Мокрите му загорели рамене блестяха. Засенил очите си с длан, той също се загледа нагоре.

Куприянов си влезе да пие чай. Колата можеше да дойде всеки момент.

Той закуси, облече се и пак излезе пред вратата.

Щерн все още гледаше през далекогледа. Около него вече имаше много хора.

— Може да е нова комета — каза някой.

Академикът свали далекогледа и сви рамене.

— Комета! — каза той. — Аеростат… Стратостат… Самолет!… Ама че глупости!

Куприянов добре познаваше Щерн и виждаше, че старият астроном е много развълнуван.

— Какво ли ще е това? — попита той.

Академикът се запъти към вилата си, без да му отговори.

На Куприянов никак не му се искаше да тръгне за града, преди да се е изяснил заинтересувалият го въпрос.

— Какво ли ще е това, Семьон Борисович? — настойчиво повтори той.

— Ще се обадя в обсерваторията — отвърна му Щерн, без да се спира.

Иззад ъгъла безшумно се появи голяма синя кола. Плавно забави ход и спря пред градинската врата; шофьорът отвори вратичката на колата.

— Днес ще гледам да се освободя по-рано — каза Куприянов на жена си.

Жена му се усмихна и махна с ръка.

— Всеки ден чувам това!

Преди да влезе в колата, професорът още веднъж потърси с очи на небето светлата точка. Тя все така блестеше на същото място.

Много му се искаше да не тръгнат веднага и да разбере какво ще отговорят на Щерн от обсерваторията, но се страхуваше, че ще закъснее. Тридесет и пет години вече работеше в института и нито веднъж не беше закъснявал.

— Да вървим! — каза той, като сядаше до шофьора.

Колата леко потегли, бавно мина през вратата на високия стобор, който ограждаше селището, и полетя по шосето.

Професорът затвори очи и се замисли върху загадъчното явление на небето, което толкова развълнува академик Щерн. Куприянов знаеше, че старият учен не би се вълнувал без сериозна причина.

— Непременно ще се върна рано — произнесе той гласно.

Шофьорът се усмихна. Отдавна познаваше Куприянов и добре бе изучил неговите навици и дневната му програма.

— Днес ще тръгна за вкъщи точно в седем.

— Колата винаги е готова — със съмнение в гласа отговори шофьорът.

Професорът не знаеше и не можеше да знае, че тая година изобщо няма да се върне във вилата си, че няма да вземе дългоочакваната отпуска и че картата в чекмеджето на бюрото му ще остане неизползувана.

Разбира се, той в никакъв случай не би повярвал, ако някой му кажеше това и добавеше, че причина за всичките промени ще е именно онази блестяща точка, която той пръв в селището видя на небето и за която непрекъснато мислеше.

Той не знаеше, а и не можеше да знае, че тази мъничка, без видим диаметър, златисто блестяща точка рязко ще промени живота му, ще го накара да зареже работата си, да отпътува от Москва и да преживее много неща, каквито дори не бе сънувал.

Не знаеше, че през следващите месеци няма да се занимава с нищо друго освен с тази блестяща точка и че ще запомни завинаги деня, в който я съзря на утринното небе.

Той не знаеше какво представлява тази точка и не можеше да предвиди последиците от неочакваната й поява.

Пристигайте веднага!

— Сигурно нашият старец се е влюбил — каза шепнешком младият лаборант на девойката, която седеше до него. Тя се засмя, но като забеляза, че професорът ги погледна, бързо се наведе над микроскопа.

Този ден Куприянов наистина беше много разсеян. Често отговаряше не на място и забрави да провери важен за него резултат от един анализ, докато не го подсетиха, а като разглеждаше подадената му мензурка, я изтърва и тя се счупи. Такова нещо никога не бе се случвало в спокойната и акуратна работа на професора и затова сътрудниците от Института по експериментална медицина учудени гледаха шефа си — не можеха да разберат какво става с него.

Куприянов много често отиваше до прозорците и дълго гледаше някъде нагоре. Като се откъсваше от тези странни наблюдения, той въсеше чело — личеше, че някаква натрапчива мисъл не му дава покой.

Понякога дълго се замисляше и ако през това време му зададяха какъвто и да било въпрос, той се сепваше и молеше да повторят въпроса. Явно мислите му бяха далеч от института и от обикновената му работа.

— Да не би да е болен? — шепнеха си помощниците му.

Пьотър Широков, старши асистент и любим ученик на Куприянов, издебна минута, когато професорът беше сам в кабинета си, и най-предпазливо го посъветва да прекъсне работата и да се прибере у дома си, защото явно не се чувствува съвсем добре.

— Здрав съм — сухо му отговори Куприянов.

Младият човек се смути.

— Съвсем съм здрав — повтори професорът. — Наистина днес съм малко разсеян. През всичкото време ме занимава една мисъл. — Той втренчено погледна асистента в лицето и неочаквано попита: — Вие как мислите, Пьотър Аркадиевич, дали на Марс има разумни същества?

При този съвсем неочакван въпрос по лицето на младия учен се изписа тревога.

— Вижте какво… — запъвайки се, отговори той. — Аз всъщност… Досега… Аз изобщо не съм мислил върху това.

— И аз — каза Куприянов. — Но днес този въпрос не излиза от ума ми. Вие къде живеете? — зададе той пак неочакван въпрос.

— Обикновено в града, а сега ходя на вилата.

— Така. А тази сутрин гледахте ли небето?

— Не. — Младият асистент с всички сили се стараеше да скрие тревогата, която все повече го обземаше. — Днес май не съм гледал небето.

— А трябваше!

Куприянов стана и отиде до прозореца.

— На небето понякога стават интересни неща. Ето например днес…

Той разказа подробно за блестящата точка и за вълнението на академик Щерн.

— Когато идвах с колата насам — завърши той, — дойде ми на ум, че този малък блестящ предмет, който се намира, както каза Щерн, извън пределите на атмосферата, може да е космически кораб, летящ към Земята от друга планета. И просто не мога да се отърва от тази мисъл.

Младият човек се успокои и също се приближи до прозореца.

— Жалко, че в града не се вижда тази точка — каза Куприянов. — Тук въздухът не е така чист.

— Сериозно ли мислите, че може да е кораб от Марс? — попита Широков.

— А защо не? Хората съвсем неоснователно смятат, че непременно те първи ще полетят към Марс и към другите планети. Но ако там има разумни същества, защо да не се случи така, че не ние, а те първи да долетят при нас?

— Би било много интересно.

— Не само интересно, но и много, много важно. Та нали ние на Земята правим едва първите крачки в космоса. Ако при нас долети кораб от друга планета, хората ще узнаят много нови и полезни неща. И не само в областта на техниката, но и в другите науки.

— Би било много интересно — повтори Широков.

Той подаде глава през отворения прозорец и внимателно се взря нагоре.

— Нищо няма да видите — каза Куприянов. — Десет пъти опитвах. В града пречи прахът.

— Сега и аз все за това ще мисля — каза Широков. — Докато не науча каква е тази точка.

— И някой ще ви посъветва да се приберете у дома си, защото не сте напълно здрав — усмихна се Куприянов.

Широков се изчерви.

— Аз мислех…

— … че професор Куприянов се е побъркал — довърши вместо него събеседникът му.

— А, не, Михаил Михайлович! Кой може да помисли такова нещо!

— Най-напред вие. Нима не помислихте така, когато ви попитах дали на Марс има хора? — Куприянов се разсмя. — Успокойте се — каза той, като сложи ръка на рамото на асистента. — Ни най-малко не съм ви се обидил.

Зазвъня телефонът. Куприянов вдигна слушалката.

— Слушам!

— Кой е на телефона? — чу той гласа на Щерн.

Професорът внезапно усети, че се вълнува. Ръката му със слушалката затрепери.

— Аз съм, Семьон Борисович, Куприянов.

— Тъкмо вие ми трябвате. Веднага зарязвайте всичко и пристигайте при мен в обсерваторията. Само че колкото се може по-бързо!

— Сигурно във връзка с…

— Да, разбира се! Ама вие не слушате ли радиото?

— Нямаме радиоуредба. Пречи ни на работата.

— Цял свят вече знае. Само вие… Идвайте, без да губите нито минута!

Щерн затвори телефона.

— Да-а!… — Куприянов разпери ръце и тежко седна в креслото. — Академик Щерн ме моли да отида веднага при него. Изглежда, че е много развълнуван.

— Ще идете ли?

— Веднага. Сигурно е във връзка с нашия „космически кораб“.

— Михаил Михайлович — умолително произнесе Широков, — вземете ме с вас.

— Добре — каза Куприянов. — Повикайте колата ми.

Беше два часът по обед.

Куприянов извика при себе си старшите сътрудници на института и даде необходимите разпореждания.

Някакво смътно чувство му подсказваше, че днес няма да се върне тук.

Неотложните въпроси отнеха много време и едва в три часа Куприянов и Широков седнаха в колата.

— Към къщи ли? — попита шофьорът.

Професорът се намръщи.

— Не, вкъщи ще сме, както казах, в седем. Сега карайте в обсерваторията.

Както всички обсерватории в света, астрономическата резиденция на Щерн беше извън града. Но колата се носеше бързо и след четиридесет минути вече бяха пред нея.

И професорът, и асистентът му през целия път дума не продумаха. Бяха еднакво развълнувани и еднакво нетърпеливи. И двамата бяха уверени, че неочакваното повикване от Щерн потвърждава догадката на Куприянов. Но това изключително и поразително събитие с всичките си неизброими последици, които щеше да има, стана съвсем просто и те още не можеха да повярват, че наистина е станало. И двамата се мъчеха да убедят себе си, че грешат и че Щерн ги е повикал по някаква друга причина.

Та нали ако наистина на Земята е долетял космически кораб, това ще повлече след себе си пълно сгромолясване не само на старите идеалистични възгледи за света, но и на много научни „истини“ за обитаемостта на планетите от слънчевата система.

Колкото и да бяха неосведомени по въпросите на астрономията, Куприянов и Широков все пак знаеха, че науката смята Марс и Венера за необитаеми, още по-малко другите планети. Долитането на кораб с марсианци или жители на Венера ще докаже, че дори в други, съвсем различни от съществуващите на Земята природни условия може да се развие разумен живот и дори да изпревари земния.

И двамата мълчаха, отдадени на мислите си.

Пред главния вход на обсерваторията бяха спрели няколко коли. Куприянов позна по номера светлосивата кола на професор Лебедев. Значи, и той е пристигнал тук.

До входа плавно се приближи още една кола и от нея слезе добре познатият на Куприянов професор Лежнев — известен лингвист, чиито книги по история на езика се ползуваха с голяма популярност. Той беше много висок на ръст, дебел и тромав. Кимна, стисна ръка на Куприянов и като си поемаше дъх, каза:

— И вие ли сте тук?… Какво нещо!

Заедно с него бе пристигнал и един китаец на средна възраст, с големи рогови очила. Той бегло огледа Куприянов и Широков и мълчаливо тръгна нагоре по стълбата.

— И вас ли ви повика Щерн? — попита Куприянов.

— Не! Обадиха ми се… по телефона… от Министерския съвет. Помолиха ме незабавно да се явя… в обсерваторията… не зная защо.

След всеки две-три думи той шумно си поемаше дъх и бършеше лицето си с кърпа. Въпреки горещия ден беше с палто.

— Не ви ли е горещо? — съчувствено го попита Широков.

— Дори много горещо… но жена ми… се бои да не се простудя.

— Навличането е най-сигурният път към простудата — вметна Широков.

— Да, така казват… лекарите. Но жена ми… не им вярва.

Куприянов се засмя, а Широков само сви рамене.

Влязоха в просторно, облицовано с бял мрамор фоайе, покрай стените на което имаше ниски пейки, тапицирани с червено кадифе.

Един сътрудник на обсерваторията се приближи до тях и ги покани да се качат на третия етаж, в кабинета на директора.

— Можете да използувате асансьора — каза той.

Дори Лежнев се отказа от това предложение. Вътре в обсерваторията бе хладно и никой нямаше желание да влиза в задушната кабина. Бавно тръгнаха нагоре.

Куприянов нито веднъж досега не беше идвал тук и разкошната архитектура го смайваше на всяка крачка. Обсерваторията приличаше на дворец. Беше построена неотдавна и с нея заслужено се гордееше не само Москва, но и целият Съветски съюз.

— Манастирът не е според монаха — каза Лежнев.

Куприянов си спомни неугледната външност на Щерн и неволно се усмихна.

— А да погледнете телескопите, които са монтирани тук — каза Лежнев. — Астрономите от цял свят не са виждали подобно нещо. Най-хубавата обсерватория в света!

— Вие идвали ли сте тук? — попита Куприянов.

— Идвал съм отговори шишкото. — Имам слабост към астрономията, а Семьон Борисович поощрява моите „слабости“.

Когато влязоха в огромния директорски кабинет, облицован с байцван дъб, там вече имаше дванадесетина души. Бяха насядали около масата, покрита с тъмномалиново сукно. Академик Щерн бързо крачеше из кабинета, сложил ръце отзад. Тук беше и китаецът, който пристигна с Лежнев.

— Е, най-сетне се събрахме — каза Щерн. — Сядайте, нямаме време за губене.

Тук освен астрономи Куприянов с учудване видя големи учени от най-различни специалности, които нямаха пряко отношение към науката за небето. Имаше биолози, химици, енергетици и езиковеди. Видя дори един познат географ.

Куприянов седна на един свободен стол, недоумявайки какво съвещание ще става тук. Когато Щерн го повика по телефона, той предположи, че астрономът просто иска да му покаже през телескопа блестящата точка, която бяха наблюдавали сутринта. Дори ако точката наистина бе космически кораб, защо е все пак това съвещание?…

Щерн се приближи до масата и почука с молива си. Разговорите веднага секнаха и всички обърнаха глави към него. И младите, и старите лица еднакво изразяваха нетърпение и любопитство.

Съгласен!

Щерн с две ръце приглади огромната си брада („Нервничи старецът!“ — помисли си Куприянов) и заговори: — На всички ви е вече известно — започна той без каквото и да е обръщение, — че тази сутрин стана събитие, равно на което досега не е имало през цялата история на нашата планета. Впрочем не е точно така! По-правилно ще е, ако кажа, че такова събитие още не се е случвало през цялата история от съзнателния живот на човечеството. Тази сутрин на небето бе забелязана някаква странна блестяща точка. Нашата обсерватория изясни характера на тази точка. Оказа се, че „точката“ е металическо кълбо с диаметър около тридесет метра. С един от нашите рефрактори кълбото бе детайлно разгледано. Няма никакво съмнение, че то е изкуствено и има извънземен произход. Аз самият го видях. Това е космически кораб на обитатели от друга планета; и този кораб, както изглежда, има намерение да кацне на повърхността на нашата Земя. Такъв е нашият извод от анализа на наблюденията върху движението му, които успяхме да извършим, докато кълбото се виждаше. В шест часа сутринта то се намираше над Москва, почти в зенита. В девет корабът се отклони осемнадесет градуса западно и се намираше на височина четири хиляди километра. После постепенно започна да се спуска, като същевременно се движеше на запад. А понеже нашата Земя има навика да се върти около оста си, корабът към два часа през деня изчезна зад хоризонта. Данните от последното определяне на височината му показват три хиляди километра. Това означава, че корабът се спуска със скорост почти двеста и шест километра в час или петдесет и седем метра в секунда. Навярно той може съвсем да забави спускането си или, обратното, да го ускори. По този въпрос засега ние нищо не можем да кажем. Намеренията на екипажа му не са ни известни, но ако корабът започне да се спуска, нямаме никакви основания да смятаме, че ще преустанови спускането си и ще отлети от Земята, без да кацне на нея. Въпросът е къде ще кацне. Съобщих всичко това на председателя на Академията на науките, а той от своя страна го е съобщил на председателя на Министерския съвет. Сами разбирате, че такова събитие изисква да се вземат бързи мерки. Пред нас има две възможности. Корабът ще кацне или в границите на СССР и Китай, или в някоя капиталистическа страна. Но не бива да се забравя, че СССР и Китай заемат доста значителна площ от повърхността на Земята. Шансовете са приблизително равни. Аз дори смятам, че ние имаме повече шансове, ако се вземе под внимание скоростта, с която корабът се спуска. Продължи ли да се движи все така, той ще достигне Земята утре сутринта, и то тъкмо над наша територия. Не бива да се маем, нямаме време за предварителни разговори. Неверов, председателят на академията, беше незабавно повикан в Централния комитет на партията и получи там указание веднага да организира научна експедиция за посрещане на гостите. Корабът е близо до Земята и макар че сега лети съвсем бавно, ще кацне най-късно след двадесет часа. Съставих списък на членовете на експедицията и председателят утвърди девет души. За началник на експедицията е посочен член-кореспондентът на Академията на науките професор Куприянов, когото всички вие познавате. Той е тук.

Куприянов съвсем не очакваше подобен завършек и смаяно погледна Щерн. Старецът скри усмивката в брадата си.

— Да, да, Михаил Михайлович! Решихме да ви възложим посрещането на гостите, ако дойдат при нас, и вие да се погрижите да запазят добър спомен за хората на Земята. А най-важно — да се завърнат живи и здрави в родината си. Различните планети имат различни атмосфери, а в тях може да съществуват различни бактерии. Първата и главна роля принадлежи на медицината. Не бива да допуснем да пострада здравето на нашите гости дори в най-малка степен. Естествено и те самите разбират опасността и може би ще вземат мерки, но все пак ние сме длъжни да направим всичко, което е по силите ни. Затова решихме с председателя именно на вас, като на ръководител на Института по експериментална медицина, да възложим ръководството на цялата експедиция. Предполагам, че вие, както и останалите другари, включени в списъка, няма да се откажете.

Никой нищо не отговори. Развълнуваните учени мълчаливо се споглеждаха. Личеше, че неочакваното и така необикновено съобщение ги беше потресло. Лицето на Лежнев се бе покрило с алени петна и той нервно мачкаше с пръсти сукното на масата. Широков умолително гледаше Куприянов и щом срещна погледа му, професорът разбра, че младият човек умира от желание да бъде включен в състава на експедицията. Китаецът, който пристигна заедно с Лежнев, седеше неподвижно. Лебедев говореше нещо на съседа си, но съседът му явно не го слушаше и смутено се оглеждаше наоколо.

— Е, какво, другари? — попита Щерн. Хайде да решим въпроса. Имате думата, Михаил Михайлович.

Куприянов вдигна глава. Той вече бе успял да обмисли неочакваното предложение и разбра, че не бива да се отказва. Задачата, която искаха да му възложат, беше трудна и отговорна, но той много добре разбираше, че изборът на председателя е правилен.

Стана. Очите на всички се устремиха към него.

— Съгласен съм — каза той — и благодаря за доверието. Да участвуваш в подобна експедиция, е голяма чест…

— По-конкретно, Михаил Михайлович! — каза Щерн.

— Имам няколко въпроса — рече Куприянов. — Какво ще правим, ако корабът не кацне в Съветския съюз? По какъв начин ще узнаем мястото на приземяването му и как ще стигнем дотам? Кой е включен в състава на експедицията?

— Отговарям по реда на въпросите — каза Щерн. — Както вече споменах, цялата наша подготовка трябва да се извършва, като се предполага, че космическият кораб ще се приземи в СССР или в Китайската народна република. Ако се приземи в Китай… — Той млъкна за секунда. — По едно щастливо съвпадение сега в Москва се намира заместник-председателят на Китайската академия на науките професор Лао Сен.

Китаецът, който бе дошъл с Лежнев, стана.

— Китайското народно правителство, с което аз се свързах тази сутрин, ми възложи — каза той на чист руски език — в случай че корабът се приземи на китайска територия, да ви поканя у нас.

— Прекрасно! — каза Щерн. — Същото ще направят и всички страни от социалистическия лагер. Но естествено може да се случи космическият кораб да кацне в Африка, Америка или Австралия. Няма смисъл да се гадае. Остава само да се надяваме, че ще се случи така, както ние желаем. Повтарям, имаме шансове, и то не малки. Все пак, ако корабът не кацне у нас, тогава ще решаваме какво да правим. Ще видим. Отговарям на втория въпрос: в този момент по цялата територия на Съветския съюз и Китай се извършва подготовка. Авиационните съединения, военни и граждански, получиха заповед: щом корабът се появи, да излетят скоростни самолети, които да го посрещнат и да го придружат до мястото на приземяването, а после незабавно да съобщят в Москва. Ние с вас ще бъдем тук и веднага ще излетим. Самолетите ни чакат. Това е отговорът на третия въпрос.

Той си сложи очилата и взе от масата един лист.

— Състав на експедицията. — Той вдигна очилата си на челото и изгледа насядалите около масата. — Моля другарите, чиито имена назова, веднага да кажат съгласни ли са, или не. Всъщност аз съм уверен, но все пак… И така, началник на експедицията — член-кореспондентът на Академията на науките на СССР, действителен член на Академията на медицинските науки, доктор по медицина професор Куприянов Михаил Михайлович. Той вече даде съгласието си. Заместници или помощници на началника на експедицията: Щерн Семьон Борисович. Съгласен! — отговори той сам на себе си. — Заместник-председателят на Китайската академия на науките професор Лао Сен.

— Съгласен.

— Член-кореспондентът на Академията на науките на СССР, доктор по биологичните науки, професор Лебедев Семьон Павлович.

— Разбира се, съгласен съм! — каза висок младолик мъж с гладко вчесани прошарени коси.

— Членове на експедицията: професор Лежнев Анатолий Владимирович.

— Разбира се, аз много искам — каза шишкото. — Но има известни обстоятелства…

Щерн с досада замаха с ръка.

— Съгласен! — каза той. (Лежнев в комично недоумение разпери ръце.) — Следващият: доктор по химическите науки, професор Аверин Кондратий Поликарпович.

Седналият до Куприянов слаб човек, който в лицето много приличаше на Тимирязев, стана и отговори:

— Съгласен съм. Благодаря.

— Доктор по техническите науки, професор Смирнов Александър Александрович.

Професор Смирнов, дребен на ръст, подвижен, с фино нервно лице, се наведе напред и бързо отговори:

— Безусловно съгласен!

— Член-кореспондентът при Академията на науките на УССР, доктор по техническите науки, професор Манаенко Артьом Григориевич.

Манаенко, по лицето на когото можеше безпогрешно да се познае националността му, приглади с ръка мустаците си и каза басово:

— Съгласен.

Той погледна Куприянов и, кой знае защо, му смигна.

— И последният — каза Щерн, — доктор по географските науки, професор Степаненко Владимир Петрович.

— Не ще и дума! — отговори той.

— Назованите от мен другари — продължи Щерн — са основният състав на експедицията. Ако е необходимо, към нас ще се присъединяват учени и от други специалности. Моля да не се забравя, че всеки участник отговаря за работата с гостите по своята специалност.

— Позволете ми да попитам, на какъв език имате намерение да говорите с тези тъй наречени гости? — обади се Лежнев. — Ние не знаем какво представляват те. Може тези същества да са съвсем различни от нас.

— Подобни опасения ми се струват неоснователни — отговори професор Лебедев. — От това, което ни разказа Семьон Борисович за кораба на нашите гости, личи, че те са добре запознати с геометрията (корабът има формата на кълбо), с металургията (кълбото е металическо), с математиката, космографията и много други науки, без които е невъзможно да се извърши космически полет. А това доказва, че техният разум е сходен с нашия. Разбира се, възможно е тяхната външност, тялото им, да се отличава от нашата, но аз не се съмнявам, че ще успеем да намерим с тях общ език.

— Правилно! — каза Щерн. — А задачата да се намери този общ език стои тъкмо пред вас, Анатолий Владимирович, и пред другаря Лао Сен. Именно вие трябва да изучите езика на гостите или тях да научите на нашия. А що се отнася до мен, аз съм напълно съгласен с онова, което каза Семьон Павлович.

— И аз съм на същото мнение — вметна Куприянов.

— Предавам се — шеговито каза Лежнев.

— Имате ли други въпроси? — попита Щерн.

— Как да нямаме — каза Аверин. — Повикахте ни тук, без да ни предупредите. Може да се наложи след кратко време да бъдем в самолета. А в домовете ни нищо не знаят. Пък трябва и да вземем със себе си някои неща, предполагам, че всички са съгласни с това.

— Аз например нямам у себе си пари.

— Аз трябва да дам нареждания в института.

— Аз имам срочна работа, която не може тъй да се остави. Трябва да я възложа на някого.

— Вие решихте вместо мен, но може ли поне да предупредя жена си? — каза с усмивка Лежнев.

Щерн внимателно изслуша всички.

— Разбирам всичко това — каза той. — Но и вие трябва да разберете, че събитието стана тъй внезапно. Естествено ще има затруднения. Да чакаме и да отлагаме излитането си — не можем. Щом се получи известието за приземяване на кораба, трябва незабавно да излетим. Но нещо е направено. Специални хора вече са изпратени по домовете ви. Те ще донесат всичко, каквото изпратят жените ви. Можете да се обадите по телефона. Всичко необходимо, което няма да успеем да вземем сега, ще бъде доставено на мястото със самолет. А колкото за пари, всеки момент трябва да получим тук необходимите средства и документи, в случай, че се наложи да летим извън границите на СССР. Смятам, че Михаил Михайлович няма да откаже да раздаде необходимите суми на всеки, който има нужда. Нашата експедиция през цялото време ще бъде свързана с правителството и президиума на Академията на науките. Всичко ще бъде организирано. Имате ли други въпроси към мен? Нямате? В такъв случай моята задача за днес е приключена. Моля да се отнасяте към началника на експедицията.

— Има още един малък въпрос, Семьон Борисович — каза Куприянов. — Трябва да вземем със себе си кинооператор…

— Предвидено е — прекъсна го Щерн. — ТАСС командирова с нас кореспонденти, фоторепортери и кинооператори. Те ще пристигнат на летището едновременно с нас.

— А телевизията? — попита Степаненко.

— За това е рано да се говори. Не можем да сме сигурни, че корабът ще кацне близо до град, в който има телевизионен център.

— Аз искам да взема и моя асистент Пьотър Аркадиевич Широков. — Куприянов посочи спътника си, който радостно трепна, като чу тези думи. — Може ли?

— Това е вече ваша работа — отговори Щерн. — Обадете се на председателя.

— Може ли от вашия телефон? — попита Куприянов.

— Разбира се, само не от този. — Щерн посочи телефона на една малка масичка. — По него ще ни съобщават за космическия кораб. Този апарат трябва да бъде винаги свободен.

Очакване

Като получи съгласието на председателя на Академията на науките, Куприянов включи в състава на експедицията още двама души и така общият им брой стана единадесет. Бяха включени: кандидатът на медицинските науки Широков и сътрудникът при обсерваторията, младият астроном Синяев, който с радост се съгласи.

От ТАСС съобщиха, че представителите на печата ще бъдат петима. Куприянов се обади по телефона в летището и уточни, че за прехвърлянето на шестнадесет души до което и да е място, където би кацнал космическият кораб, са достатъчни четири малки скоростни самолета.

Един след друг пристигаха хората, изпратени по домовете на участниците в полета, и вече доста куфари бяха наредени долу във фоайето. Куприянов също получи своите вещи и писъмце от жена си, в което му пожелаваше успех.

Жената на Лежнев пристигна лично и за учудване на всички, които не я бяха виждали, тя се оказа дребна, слаба женица и изглеждаше някак странно до слоноподобния си съпруг.

А Широков и астрономът Синяев, които не бяха включени в първоначалния списък, трябваше сами да отидат за своите вещи.

— Не се бавете! — каза им Куприянов. — Щом получим съобщението за кораба, ние ще излетим. Ако вие все пак закъснеете, излитайте след нас.

Но въпреки това нареждане Куприянов сам даде на Широков допълнителна задача. Помоли го да се отбие в института и да вземе цял куп най-различни медикаменти. Ако се съди по списъка, даден на Широков, професорът имаше намерения да открие на мястото на кацането на кораба напълно обзаведен медицински пункт.

— Вземете и две сгъваеми легла — каза той. — Кой знае при какви условия ще трябва да живеем, а болните, ако се явят такива, не можем да оставим на земята. И, разбира се, необходимото бельо. Да не забравите престилките ни. По пътя сам ще се сетите: може да съм забравил нещо.

Никой не знаеше колко време ще трябва да чакат. Щерн предостави на участниците в експедицията няколко комфортно обзаведени стаи, които бяха предназначени за астрономите, пристигащи в обсерваторията от всички краища на Съветския съюз и от чужбина. Но нямаше кога да почиват.

Заседанието, което започна в кабинета на Щерн в четири часа, продължи без прекъсване до десет вечерта.

Все още нямаше никакви съобщения за космическия кораб и времето трябваше да се използува, за да се подготвят колкото се може по-добре за предстоящата работа. Председателят на академията лично дойде в обсерваторията и заедно с Куприянов и Щерн помагаше на всеки участник в експедицията да си състави план за работата по своята специалност.

Широков се върна и донесе толкова много материали за бъдещия медицински пункт, че дори Куприянов помърмори недоволно за това престараване.

Професор Аверин настояваше да вземе със себе си цяла химическа лаборатория. Смирнов и Манаенко представиха на съвещанието предълъг списък и ако се съди по него, на мястото на приземяването на кораба би трябвало да се уреди ако не музей, то поне богата изложба.

— Та нали трябва да запознаем гостите с техниката на Земята — възразяваха те на ръководителите на експедицията.

— За тази цел няма защо да носим модели на машини — отговориха им, — достатъчни са снимки, чертежи и рисунки.

Всяка сериозна експедиция изисква продължителна подготовка, а Куприянов и спътниците му трябваше да предприемат в „авариен срок“ едно изключително по значение и отговорност пътуване. Не е чудно, че много въпроси останаха просто неразрешени.

— Между експедицията и Москва ще се поддържа непрекъсната радиовръзка — казваше Неверов. — Всичко, което ви потрябва, ще получите незабавно.

Най-сетне в единадесет часа основните въпроси бяха съгласувани, материалите доставени и личните работи на участниците в експедицията уредени. Председателят си замина, като обеща да се върне, щом се получи известието за кораба.

— Къде се намира корабът сега? — попита той Щерн.

— Ако продължава да се движи така, както сутринта, сега ще е над Северна Америка.

— А утре сутринта?

— Ще бъде над европейската част на Съветския съюз. Но кой му пречи да измени скоростта си на спускане или да поеме в друга посока?

— Никой, разбира се. Но нека се надяваме, че ще имаме късмет.

Членовете на експедицията един след друг се събраха в кабинета на Щерн и се разположиха по креслата и диваните. Нервното състояние, в което се намираха всички, не им позволяваше да заспят, макар че Куприянов ги съветваше да направят това.

Щерн включи радиото.

Всички радиостанции предаваха на една тема — за космическия гост. Непрекъснато даваха сведения за полета му и противоречиви предвиждания за по-нататъшния му път и място на евентуалното приземяване. Явно бе, че целият свят се намира в огромно напрежение.

И как да не се вълнуват!

— Ако кацне в Америка, ще можем ли да заминем за там? — попита Синяев.

— За можене — ще можем — отговори му Куприянов, — но там няма да сме стопани, а гости.

— Да не говорим за това — подхвана Щерн, — че получаването на визите ще отнеме много време. А не е изключено и въобще да не ни разрешат да посетим Америка. Такива случаи за съжаление все още има. В капиталистическите страни науката невинаги получава поддръжката на управляващите класи. Главното е дали имат изгода монополистите, а тези господа отлично съзнават каква огромна полза ще могат да извлекат за себе си от подобна визита. Хората, или каквито и същества да са те, съумели да построят космически кораб и да извършат междузвезден полет, безспорно са изпреварили Земята в областта на техниката.

— Да, лошо! — каза Лебедев.

Настъпи кратко мълчание.

— Откъде ли може да е долетял? — тихо, без да се обръща към някого, попита Степаненко и сам си отговори: — От Марс.

— Отде накъде от Марс? — сопна му се Щерн. — Ама че глупости! На Марс няма разумен живот.

— Ами тогава откъде? От Венера ли?

— От Венера?!… От Юпитер, Уран, Нептун, Плутон. Запомнете! В слънчевата система само на Земята има разумни същества. Корабът е долетял от друга планетна система.

— Но в такъв случай той трябва да е летял…

— Най-малко четири и половина години, и то, ако е летял със скоростта на светлината.

— Виж ти! — каза Широков.

— А може ли да сме сигурни, че корабът не лети към Земята с враждебни намерения? — неочаквано попита Аверин.

— Уелсовщина! — пренебрежително му отвърна Щерн. — Борба на световете!

Разгоря се спор. Неколцина застанаха на страната на Аверин, други мислеха като Щерн.

Куприянов не слушаше спора. Седеше в дълбокото кресло със затворени очи и мислеше. Вероятността корабът да не кацне в Съветския съюз предизвикваше у него, кой знае защо, чувство на досада и раздразнение. „На тях — мислеше си той, — на тия същества, долетели на Земята от дълбините на световното пространство, им е напълно безразлично къде ще кацнат. Те нищо не знаят за Земята и човечеството. Ще кацнат там, където хрумне на началника им, ако имат такъв. А може би те дори не подозират, че Земята е населена с разумни същества, и като направят една обиколка около нея, ще се насочат към Венера или Марс.“

Той рязко вдигна глава, поразен от неочаквана мисъл.

„Като направят една обиколка около нея!… Ами да, разбира се, това е най-естественото, което трябва да извършат едни разумни същества, долетели за пръв път до неизвестна за тях планета. В такъв случай утре сутринта корабът отново ще се появи над Москва, над която той най-напред се доближи до Земята. Защо ще каца в Америка, когато, намирайки се над нея, екипажът му е видял едва половината от земното кълбо? Дори само любопитството ще ги накара да завършат обиколката си около Земята.“

Той погледна часовника си. Беше вече дванадесет.

— Вижте какво, другари! — каза той. — Ако корабът кацне в Америка, безполезно е да седим тук и да чакаме. А да кацне у нас през нощта, е невъзможно. Това може да стане едва утре сутринта или през деня. Затова настоятелно ви моля да се приберете по стаите и да легнете да спите.

Нареждането бе така логично, че никой не възрази. Участниците в експедицията се прибраха по стаите. В кабинета останаха само Куприянов, Лебедев и Щерн.

— Аз ще прекарам нощта тук — каза Куприянов. — Ще легна на дивана, по-близо до телефона.

— И ние ще останем с вас — обади се Щерн. — Има място.

Лебедев и Куприянов дълго не можаха да заспят. Старият академик вече спеше, а те все още лежаха с отворени очи и разговаряха.

Куприянов изказа предположенията си и биологът се съгласи напълно с него.

— Съвсем логично е. Как никой не се досети по-рано!

— Те случайно са долетели до Земята откъм нашата страна — продължи Куприянов. — Като направят обиколка около Земята, те ще кацнат именно тук, в европейската част на Съюза. Според мен това е безспорно. — Той седна на дивана. — Семьон Павлович, помните ли, Щерн казваше, че корабът лети много бавно. Неговото движение не зависи от въртенето на Земята около оста й. Той просто бавно се спуска, а Земята, въртейки се, минава под него.

— И когато Земята направи едно пълно завъртване, корабът ще кацне — подхвана Лебедев. — Точно тъй, Михаил Михайлович! Познахте.

— И знаете ли какво ще ви кажа… — Пълното лице на Куприянов грейна от усмивка. — Искате ли да бъда пророк? Ще получим съобщението за кораба в шест часа сутринта, когато той ще се появи над Владивосток.

— Ама че глупости! — чу се глас и една разрошена брада се надигна над дивана. — Обсерваторията в Петропавловск на Камчатка първа ще види кораба и това ще стане не в шест, а в два часа през нощта по московско време. От къде на къде тук Владивосток, Хабаровск, Биробиджан, Комсомолск?…

— Ние май ви събудихме, Семьон Борисович?

— Отдавна не спя и ви слушам — измърмори сърдито Щерн.

— Съгласен ли сте с мене, Семьон Борисович? — попита Куприянов.

— Логично е — кратко отвърна старецът.

Той се надигна, пъшкайки, от дивана, отиде до бюрото си и измърмори:

— Кой го знае какво е времето там!

Куприянов и Лебедев се спогледаха. Не бяха помислили за това. Ако времето е мъгливо, може всичко да се провали. Старият астроном, който бе свикнал винаги да мисли за времето, пръв се сети за това. Обади се в метеорологическия институт и дълго слуша отговора, като записваше нещо на лист.

— Слава богу, природата е гениална! — каза той, като оставяше слушалката. — Имаме късмет. По цялото трасе от Петропавловск до Москва небето е ясно.

Той се приближи до дивана, на който лежеше Куприянов, и седна в креслото до него. Извади от джоба си гребен и старателно вчеса косата и брадата си. После протегна доволен късите си крака и скръсти ръце на корема.

— Да! — каза той. — Жалко, че на вашия разговор не присъствува Владимир Петрович Степаненко! Щеше добре да се посмее! Академици!… Забравили сте всичко от географията, дето сте я учили в училище! Владивосток е толкова на юг, че там изобщо няма да видят кораба.

Куприянов се засмя.

— Виждам, вече сте се наспали.

— А вие пратихте всички да спят, пък сам…

— Сега, след това, което казахте, съвсем не може вече да се спи — рече Лебедев. — Два без двадесет е.

Вратата полека се отвори и на прага с виновно изражение се показа професор Смирнов. Зад гърба му се подаваха мустаците на Манаенко.

— Не спите ли? — попита той. — Може ли?

— Влизайте, влизайте. — Куприянов спусна крака от дивана и седна. — До спане ли ни е сега!

— Не можах да мигна — извиняваше се Смирнов. Финото му нервно лице на сангвиник излъчваше възбуда, очите му блестяха. — Като си помисля за тайните, които ни носи този кораб… за техническите тайни, обзема ме някакво смесено чувство на възторг и страх.

— Разбирам ви — каза Лебедев.

— Дълбоко ме поразиха думите на Семьон Борисович, че корабът е долетял от съседна планетна система. Летял е почти пет години сред пустотата и мрака на вселената с непостижима за нас скорост.

— Пет години — каза Щерн, — така е само в случай, че е долетял от системата на най-близката до нас звезда. На най-близката! — повтори той, като внушително вдигна пръст.

— Свят ми се завива, като си помисля за силите, които с такава скорост движат кораба. Та той е тридесет метра! Нали така казахте? Кълбо с диаметър тридесет метра. Значи, когато той се приземи, горната му част ще бъде на височината на десететажна сграда.

— Да! — обади се Манаенко. — Само за да се построи такова клъбце, е нужна фантастична техника.

— Още двама — каза Щерн.

Куприянов се обърна и видя, че в кабинета са влезли още двама от членовете на експедицията — Синяев и Степаненко. Почти веднага след тях влезе и Аверин.

— Ако продължава така — каза със смях Лебедев, — трябва да сменим началника на експедицията. Не искат да му се подчиняват.

— И няма да му се подчиняват, щом той самият не изпълнява своите разпореждания — каза Лежнев, влизайки с решителна крачка в кабинета.

Когато влезе и Широков, цялата експедиция с изключение на Лао Сен беше налице.

— Завидна издръжливост — рече Лежнев. — Спи си, сякаш нищо не е станало!

— Вие мислите, че той спи? — попита Лебедев.

Излезе и след половин минута се върна.

— Надникнах през ключалката — весело каза той. — Седи и чете. Исках…

Той не се доизказа и замря с отворена уста. Почти всички скочиха от местата си.

Най-сетне иззвъня телефонът на малката масичка.

Куприянов, стараейки се да бъде спокоен, вдигна слушалката. Всички с напрегнато внимание следяха израза на лицето му.

— Космическият кораб — каза той — се е появил над хоризонта на Петропавловск на Камчатка (Щерн доволно изхъмка) на височина около петстотин километра.

Към Воронеж!

Никой вече и не помисляше да спи. Нервното напрежение, изглежда, бе стигнало краен предел. Обикновено хладнокръвни и винаги уравновесени, сега учените безсмислено сновяха из кабинета, току излизаха и веднага се връщаха. Всяка минута възникваха кратки разговори и секваха недовършени. Гласовете звучаха по-силно от обикновено, но щом звъннеше телефонът, настъпваше гробно мълчание.

Телефоните бръмчаха почти непрекъснато. Обаждаха се от Академията на науките, от Министерския съвет, от ЦК на партията, от летището, от различни институти и научни учреждения. Като че ли тая нощ цяла Москва не спеше.

В три без двадесет дойде съобщение от Космодемянск. Там бяха видели кораба ниско над северния хоризонт и бяха определили височината му също на петстотин километра.

Означаваше ли това, че екипажът на кораба е преустановил спускането? Или наблюдателите са сбъркали? Отговорът на този въпрос бе от голямо значение.

Съобщението от Космодемянск смути мнозина. Някои съвсем се отчаяха и решиха, че всичко е загубено. Само Куприянов, Щерн и Лао Сен запазваха спокойствие. Китайският учен седеше неподвижно до бюрото на Щерн и от време на време изглеждаше, като че спи. Щерн нито веднъж не стана от креслото си — седеше все в същата поза: краката протегнати, ръцете — скръстени на корема. Куприянов сновеше от един телефон до друг, а между разговорите успокояваше най-нетърпеливите. Той бе непоколебимо уверен, че корабът ще кацне.

Обади се в летището, нареди да приготвят самолетите и изпрати там целия багаж.

— Ако нямаха намерение да кацват на повърхността на Земята — казваше той, — защо ще се спускат толкова ниско?

Професор Смирнов го поддържаше:

— Трябва да се има пред вид, че за отлитането на космическия кораб от една планета с размерите на Земята и следователно с твърде значителна сила на тежест ще е необходимо колосално количество енергия. Съществата, създали космическия кораб, безспорно са създали и първокласна оптична техника. Значи, те отдавна са видели, че пред тях се намира населена планета. Защо ще хабят запасите си от енергия, ако нямат намерение да кацнат?

— От височина четири хиляди километра те не са могли да забележат, че планетата е населена — отговаряха му съмняващите се.

— Ама че глупости! — намеси се Щерн. — За всяко разумно същество задачата на космическия рейс е да намери на другите планети живот, подобен на живота на неговата планета. Не забравяйте, че корабът е долетял от друга слънчева система. Това значи, че той е летял години наред. Безсмислено е някой да предприеме подобно пътешествие само за да хвърли бегъл поглед върху целта на своето пътуване и веднага да се върне.

— Може запасът им от енергия да е ограничен.

— Ех, дано да е така! — каза насмешливо Щерн.

— Но защо са престанали да се спускат?

— Това още не е установено. Наблюдателите може да грешат.

— Ех, дано да е така! — в тона на астронома се пошегува и Манаенко.

В четири часа пак дойде председателят на академията. Той разказа, че московчани наистина не спят. По многобройни настоятелни искания радиопредавателната мрежа е започнала да работи извън определеното време и предавала сведения за експедицията.

— Приблизително същото става из цялата страна — каза председателят. — И не само в нашата страна. Половината земно кълбо е в нервно напрежение.

— Не е чудно — намеси се Лебедев. — Такова събитие не може да не вълнува мислещите хора.

— За мнозина това събитие означава пълен провал на мирогледа им — каза Куприянов.

Телефонът отново иззвъня и Чита съобщи, че космическият кораб се намира точно над града, на височина четиристотин километра.

— Корабът се вижда добре — съобщиха оттам. — Той блести ярко на слънчевите лъчи, също като звезда. Целият град е излязъл навън.

Значи, корабът все пак се спуска!

— Те не летят по съвсем права линия — каза Степаненко, — но се придържат приблизително по петдесет и втория паралел.

— Откъде може да се чака следващото съобщение? — попита Неверов.

— От Иркутск — отвърна географът.

— А какво е времето там?

Щерн отговори, че сигурно е ясно, но председателят въпреки това се обади в метеорологичната станция.

— В Иркутск небето е безоблачно — каза той. — Времето ни благоприятствува.

Над хоризонта бавно се разгаряше утринната заря…

Настъпи денят, един от най-забележителните дни в историята на Земята.

Там, отвъд линията на хоризонта, обагрен от пурпура на зората, слънцето сипеше животворните си лъчи върху просторите на Сибир и в тези лъчи, високо в горните слоеве на атмосферата, летеше корабът.

Роден нейде в бездните на вселената, изобретен и построен от незнайни същества, той властно и неопровержимо доказваше, че всепобеждаващият разум съществува не само на Земята. Появата на този кораб нанасяше последен и окончателен удар на ония, които все още се опитваха да отхвърлят изводите на съвременната наука и да докажат изключителното положение на малката Земя в безкрайната вселена. В безграничните й простори, сред безбройните планетни системи съществуват светове, които носят върху себе си живот. Живот, а заедно с него могъщия творящ разум!

Хипотезата се бе превърнала в истина!

Космическият кораб, творение на извънземен разум, летеше над планетата ни и очите на загадъчни и незнайни засега още същества я гледаха оттам.

Какво представляват тези същества?… Какъв е техният външен облик?… Приличат ли на човека?… Ще може ли да се намери с тях общ език?…

Тези въпроси оставаха засега без отговор.

Но каквито и да са тези същества, каквато и да е тяхната външност, между тях и човечеството, населяващо Земята, вече бе възникнала и неусетно укрепваше връзка. Връзката на разума, обединяваща мислещите същества от цялата вселена. Връзка, която винаги е съществувала и винаги ще съществува, въпреки че разумните същества, населяващи различните планети, дори не знаят за нея.

Такива мисли занимаваха всички, които в този момент бяха в кабинета на Щерн.

От летището съобщиха, че сътрудниците на ТАСС, кореспондентите, фоторепортерите и кинорепортьорите вече са пристигнали и чакат пред самолета.

Куприянов реши да изчака телефонограмата от Иркутск и в зависимост от съдържанието й да продължат да чакат или и те да потеглят за летището.

Най-сетне Иркутск се обади; съобщението, предадено оттам, още повече ги развълнува.

Корабът вече беше на височина двеста километра.

— Увеличили са скоростта на снишаване! Корабът се спуска! Те ще кацнат в Сибир! Трябва незабавно да излитаме! — раздадоха се нетърпеливи гласове.

— Може да е грешка — невъзмутимо каза Щерн.

Никой не успя да отговори на тази забележка — получи се ново съобщение.

Абакан телефонираше, че космическият кораб се е появил на хоризонта и бързо лети на запад на височина сто и петдесет километра.

Вече нямаше съмнения. Гостите от дълбините на вселената са решили да кацнат. Като че ли колебанията им, ако са имали такива, са се разсеяли и те уверено са насочили кораба си към повърхността на планетата.

— Към летището! — кратко се разпореди Куприянов.

— Аз ще остана тук — каза председателят на академията. — Ще приемам съобщенията и незабавно ще ви ги предавам. Трябва поне приблизително да определим къде ще се приземят.

— Това ще може почти точно да се определи, когато получим съобщението от Целиноград — каза Степаненко. — Много важно е да знаем в каква посока и на каква височина ще прелетят над него.

— Незабавно ще ви съобщя това. Щастлив път, другари!

Цяла нощ колите бяха стояли пред входа. И шофьорите като участниците в експедицията не бяха мигнали, очаквайки пътниците си всяка минута.

Всички бързо се настаниха и четирите коли минаха през портала на обсерваторията и се понесоха към летището, до което имаше не повече от пет километра.

Куприянов и Степаненко останаха на аерогарата, а другите се отправиха към самолетите, чиито мотори работеха вече на малък газ.

Началникът на аерогарата въведе Куприянов и спътника му в кабинета си.

Не чакаха дълго. Председателят предаде телефонограмата от Целиноград, в която се съобщаваше, че корабът е прелетял право на запад на височина само четиридесет и пет километра.

— Излитайте веднага! Щастлив път!

Куприянов остави слушалката.

— Е, Владимир Петрович, решавайте.

Географът не мисли дълго.

— Корабът лети по петдесет и втория паралел — каза той. — Ако съдим по скоростта на снишаването и бързината на полета, той трябва да кацне отвъд Уралския хребет. Предполагам, че ще кацне някъде между Саратов и Курск. Ние трябва да летим към Воронеж.

— Така и ще направим — каза Куприянов.

Вече беше съвсем светло. Щом излязоха на бетонната писта, хората край самолетите се раздвижиха. Летците бързо заемаха местата си.

Равномерното боботене на моторите изведнъж се усили, преминавайки в оглушителен рев. Двумоторните сребристи птици нетърпеливо потреперваха, задържани от спирачките.

— Флагманският самолет е вторият отляво! — викна началникът на аерогарата, наведен досам ухото на Куприянов.

— Довиждане! — каза професорът, като му подаваше ръка.

— На добър път! Желая ви успех.

Куприянов и Степаненко се изкачиха на борда. В самолета бяха Щерн и Лао Сен.

Щурманът на ескадрилата посрещна на вратата началника на експедицията.

— Към Воронеж! — каза Куприянов.

Още по-силно изреваха моторите и флагманският самолет, леко поклащайки се, се устреми напред. Последваха го и другите три самолета.

Известно разстояние самолетите се плъзгаха по пистата, после се издигнаха във въздуха и без да правят прощален кръг над летището, поеха в курс.

„Не е светлосин, а съвсем бял!“

Предположението на Степаненко, че космическият кораб ще кацне между Саратов и Курск, изглежда, беше правилно.

Корабът задмина Целиноград, прелетя Уралския хребет, бързо снишавайки се, и в шест часа и тридесет минути сутринта се появи над Оренбург на височина два километра.

Очакващите го самолети от аероклуба се вдигнаха във въздуха и поздравявайки гостите, полетяха редом с тях от двете им страни.

Като предполагаше, че космическият кораб може би се движи по принципа на реактивното движение (макар че зад него не се виждаше никаква следа), инструкторът от аероклуба посъветва летците да не се приближават до задната част на кораба, за да не попаднат в мощната струя, която сигурно оставя след себе си това гигантско кълбо.

По неизвестна причина (тя завинаги остана в тайна) един самолет наруши това указание и навлезе в „килватера“ на госта.

Хилядите зрители, които наблюдаваха полета на кораба, а също и другите летци видяха как самолетът, сякаш подхванат от вихър, се понесе с опашката напред с огромна скорост в обратна посока, превъртя се няколко пъти и с пречупени криле се сгромоляса на земята.

Дали екипажът на кораба забеляза катастрофата, която неволно бе причинил, или не му хареса приближаването на непознатите апарати, но корабът рязко увеличи скоростта си и за няколко секунди остави самолетите далече зад себе си.

По същия начин той се измъкна от почетния конвой в Саратов, а после и във Воронеж.

Към тези градове корабът летеше с не много голяма скорост, но щом във въздуха се появяваха самолети, той увеличаваше скоростта си, като всеки път ги изпреварваше и не ги допускаше на близко разстояние.

Екипажът на космическия кораб сякаш искаше да каже с това, че моли да го оставят на спокойствие и да не му пречат.

Дали се страхуваше от неизвестните крилати апарати? Дали не очакваше враждебни действия от тяхна страна? Много вероятно.

— Те просто искат да не им пречим да си изберат място и да кацнат — каза Куприянов. — Може би се страхуват, че приземяването на огромния кораб ще причини също такива катастрофи като в Оренбург.

— Сигурно е така — съгласи се с него Щерн.

Ескадрилата с експедицията на Академията на науките се намираше във въздуха вече час и половина. Радистът непрекъснато приемаше радиограми и ги предаваше на Куприянов; така флагманският самолет през цялото време бе в течение на всичко, отнасящо се за космическия кораб.

Когато научиха, че на височина шестстотин метра той е прелетял над Воронеж, продължавайки полета си на запад, ескадрилата пое в посока Орел — Гомел.

Куприянов, Щерн, Лао Сен и Степаненко внимателно препрочитаха получаваните радиограми, като се стараеха по непълните и откъслечни описания да си съставят представа за външния вид на космическия кораб. В радиограмите се цитираха думите на летците, които го бяха видели от близко разстояние, и всеки посвоему разказваше за него.

Безспорно беше, че корабът е геометрично правилно кълбо, синкаво на цвят. (В някои радиограми го описваха бял, в други — светлосин. В едно описание се казваше, че кълбото е „бяло като сняг при лунна светлина“.) Летците бяха единодушни, че корабът е от метал, но никой не можеше да определи какъв е този метал. И всички твърдяха, че кълбото не е боядисано. Повърхността му била покрита с малки черни петна — от едната му страна четиридесет, а от другата — четиридесет и две.

Но най-чудното бе, че нямало дори помен от нещо подобно на прозорци. Всички наблюдатели единодушно отбелязваха тази подробност.

— Но все пак те трябва да виждат това, което ги заобикаля! — каза Лао Сен. — Може би тези черни петна…

— Не ми се вярва — отвърна Щерн. — Че те трябва да виждат наоколо, това е безспорно, но не мога да си представя защо са им били необходими толкова много на брой малки прозорци. Не бива да забравяме, че полетите вътре в планетните системи крият в себе си опасността от среща с безброй метеорити, които браздят междупланетните пространства във всички посоки. Затова, колкото по-малко отвори има космическият кораб, толкова е по-добре. Черните петна са нещо друго.

— Безполезно е да гадаем — каза Куприянов. — Корабът не е строен на Земята и ние не можем да разберем конструкцията му, докато не се запознаем с него отблизо.

— Може стените на кораба да са прозрачни за екипажа му — обади се Степаненко.

— Е, това вече е съвсем невероятно — каза Щерн. — Та корабът е металически.

— Това е възможно само ако зрителните органи на тези същества възприемат невидимата за нас част от спектъра — отвърна Куприянов на географа. — Ултракъсите вълни са десети и стотни части от ангстрьома1.

— Струва ми се, че случаят тук се отнася до телевизионна техника — каза Лао Сен.

— Това е най-вероятно.

Радистът влезе в кабината и подаде на Куприянов последната радиограма. Беше от Москва.

Председателят на академията съобщаваше, че правителството на СССР се е споразумяло с Полша и Германската демократична република. Ако космическият кораб кацне на тяхна територия, експедицията свободно може да се отправи за там.

— Навярно в Москва смятат, че корабът може да продължи полета си извън границите на страната — каза Куприянов, като прочете радиограмата. — Но нали те вече са се спуснали съвсем ниско.

— Изглежда, че са престанали да се спускат.

— Жалко ще е, ако корабът отлети по-нататък.

— Да, в такъв случай нашият полет ще се превърне в безцелна увеселителна разходка — ядосано завърши Куприянов.

Пътниците в самолета мълчаливо гледаха през прозорците разстилащия се под тях пейзаж и тревожните мисли еднакво ги измъчваха. На екипажа на кораба е абсолютно безразлично къде ще кацне. Той не може да знае сериозното различие, което съществува между двете половини на земното кълбо. Дори и не подозира, че ако корабът му пресече дванадесетия меридиан източно от Гринуич, приземяването му ще има съвсем други последици не само за хората, но и за него самия.

Какво знае екипажът на кораба за Земята и за живота на нея? Нищо!

Минаха обаче десет минути и настроението на пътниците във флагманския самолет се повиши.

Радистът бе приел поредната радиограма. От Тим съобщаваха, че корабът току-що е прелетял над града по посока към Шчигри.

— Какво е пък това Шчигри? — недоволно каза Куприянов. — Трябва да поискаме карта от летците.

— Вие уж сте географ, а не сте взели карта! — измърмори Щерн, обръщайки се към Степаненко.

— Нищо! — отвърна той. — И така ще се ориентираме. Шчигри се намира на тридесет километра северозападно от Тим. Следователно корабът рязко е изменил посоката, като се е отклонил на юг от петдесет и втория паралел, а после отново е завил на север.

— Сигурен ли сте? — с надежда в гласа попита Щерн, целият просиял.

— Да не грешите, драги? — каза Куприянов.

Надеждата оживи всички.

— За нас това е много добър признак — каза Лао Сен. — Щом корабът е почнал да мени посоката на полета си, това може да означава само едно: те избират място за кацане.

— Курската област — продължи Степаненко — е подходяща за приземяване на такъв огромен кораб. Там местността е равнинна. И залесената част е само около осем процента.

Куприянов помоли щурмана да завият по̀ на юг. Нареждането бе предадено по радиото и на другите самолети и ескадрилата измени курса си.

Скоро се получи още по-интересно съобщение. От Курск съобщиха по радиото, че от районния център Золотухино, който се намира четиридесет километра на север, е получена телефонограма, че корабът вече десетина минути бавно кръжи над града на височина двеста метра. Около Золотухино се била вдигнала истинска буря. Ураганният вятър, струящ от кораба право надолу, вдигнал облаци пръст и прах, които покрили целия хоризонт така, че градът се намирал в полумрак. Жителите се изпокрили и животът замрял. Вятърът повалял телеграфни стълбове, вдигал покривите на къщите в покрайнините. От курското летище са излетели самолети, понеже телефонната връзка със Золотухино внезапно била прекъсната.

— Повалили всички стълбове! — каза Щерн. — Весела историйка.

Ставаше ясно, че развръзката наближава. Космическият кораб е решил да кацне. Но защо кръжи над малкото градче? Нима екипажът му не разбира или не желае да се съобразява с това, че под тях е населен пункт? От двеста метра не може да не вижда къщите и улиците.

— Чужда психология… Чужд разум… — избърбори Щерн, като гневно гладеше с две ръце брадата си.

— Около града има пшенични, картофени и конопени ниви… — каза Степаненко.

Никой не отвърна на неговата забележка. Развълнувани и измъчвани от нетърпение, учените не се откъсваха от прозорците.

От височината, на която се намираха, им се струваше, че местността съвсем бавно се оттегля назад. Самолетите прелитаха край Орел, покрайнините му смътно се забелязваха на хоризонта. До Золотухино имаше още около сто километра.

От борда на самолет, излетял от Курск, предадоха чрез Москва дълга радиограма, която съобщаваше, че космическият кораб се е приземил на десет километра южно от Золотухино и на пет километра от железопътната линия Орел — Курск. Кацнал е сред конопена нива и е вдигнал грамаден, извишил се на цял километър облак пръст и изкоренени храсти.

Летецът на самолета знаеше, че към мястото на приземяването лети ескадрилата с научната експедиция и допълнително съобщи, че близо до насипа на железопътната линия в западна посока има хубав, равен терен, удобен за кацане, и че той и други три самолета веднага ще кацнат там и ще посрещнат ескадрилата.

— Браво! — каза щурманът, когато Куприянов му показа радиограмата. — Личи, че е опитен летец. Золотухино! — съобщи той, като погледна през прозореца.

Всички се спуснаха към левите прозорци. Самолетите почнаха да се снишават и малкият град се виждаше като на длан. Вляво от града бавно се слягаше грамаден черен облак.

— Предайте на самолета на ТАСС да направят снимки на облака — каза Куприянов.

— Снимаме го! — отговориха оттам.

Четиримата учени напрегнато се взираха, мъчейки се да съгледат кораба. Когато самолетите завиха малко встрани, насочвайки се към мястото за кацане, те го видяха. Едно малко, както им се стори в първата минута, бяло кълбо рязко изпъкваше на зелената нива. Вятърът вече бе отнесъл встрани вдигнатия от кораба облак.

— Не е светлосин, а съвсем бял — каза Куприянов.

— Според мене е малко синкав — отговори Щерн.

Самолетите правеха кръг. Долу се виждаха четирите самолета, кацнали в ъглите на обширен четириъгълник. В центъра на тази площ ясно личеше знакът за кацане „Т“.

— Бързо са се справили — каза Щурманът. — Всичко е по правилата.

Флагманският самолет пръв започна да се снишава. Той почти докосна знака за кацане, леко се плъзна по полето и зави встрани, за да направи място на следващия. Един подир друг кацнаха и останалите.

Отвориха се вратите и членовете на експедицията започнаха да скачат на земята. Като по команда всички се спуснаха към насипа на железопътната линия. Беловласите академици наравно с младежите тичаха като деца по полето. Заедно с тях натам се устремиха и екипажите на самолетите.

Високият насип скриваше хоризонта — и корабът не се виждаше. Едва когато дотича до насипа, Куприянов се сети, че корабът е кацнал на пет километра от железопътната линия. И наистина, когато те се изкачиха запъхтени на насипа, бяха разочаровани. Бялото кълбо едва се виждаше почти на самия хоризонт. Но въпреки това дълго стояха и мълчаливо гледаха малкото кълбо, на чиято повърхност слънцето бе запалило ярко блестяща точка.

„Никой няма да бъде пуснат да мине!“

Повече от половин час участниците в експедицията, кореспондентите и летците стояха на насипа и мълчаливо се взираха в малкото бяло кълбо, криещо в себе си великата тайна, донесена на Земята от силата на разума на един непознат свят.

Младите учени Широков и Синяев и някои от кореспондентите изявиха желание веднага да отидат при кораба. Куприянов категорично забрани подобна екскурзия.

— Всяко нещо си има времето — каза той.

И като се върна в самолета, изпрати дълга радиограма в Москва до председателя на Академията на науките.

Беше едва осем часът сутринта, но слънцето се бе вече издигнало високо. Членовете на експедицията насядаха направо на тревата и Куприянов се обърна към тях с кратка реч. Молеше да се въздържат от необмислени действия, подобни на възнамерявания поход до кораба, и предаде съдържанието на радиограмите, получени през време на полета.

— С пристигането си този кораб вече отне живота на един човек, причини големи щети на Золотухино и на населението му — каза той. — Ние не знаем какъв е моралният облик на нашите гости и как възнамеряват да се отнасят към нас. Вярвам, че съществата, съумели да построят такъв кораб и да извършат междупланетен полет…

— Междузвезден — поправи го Щерн.

— … междузвезден полет, се намират на високо стъпало в своето развитие. Може би нещастията станаха случайно и нашите гости нямат вина, но все пак смятам за необходимо да се проявява елементарна предпазливост. Моля ви да не напускате това летище и търпеливо да чакате. Самолетите — обърна се той към летците — засега ще останат тук. Не като ръководител на експедицията, а като лекар настоятелно препоръчвам на всички да подремнат след безсънната нощ. Това ще е най-добре.

Не последваха никакви възражения. Повечето от учените влязоха обратно в самолетите. Някои легнаха в сянката на крилете, направо на голата земя.

Нервното състояние, в което се намираха толкова дълго, премина естествено в умора и след малко от всички страни се чу хъркане.

И Куприянов бе уморен, но смяташе, че няма право да последва примера на другарите си. Той съзнаваше цялата отговорност, която пада върху ръководителя. Знаеше, че и без друго няма да заспи, докато не се убеди, че е направено всичко, за да могат участниците в експедицията спокойно и доколкото е възможно удобно да се настанят на новото място.

Реши да отлети до кораба и да види какво става около него. Военните самолети, които посрещнаха експедицията, още не бяха отлетели и Куприянов се обърна с молбата си към летците.

— Заповядайте, другарю професор — отговори му млад, румен летец с пагони на старши лейтенант. — Моят самолет е двуместен.

Куприянов доста трудничко вмъкна солидното си шкембенце в тясната кабина на военния самолет. Летецът с невъзмутимо сериозно лице (само очите му закачливо се смееха) помогна на професора да се настани на седалката и като докосна само с крак крилото, скочи на мястото си.

— На каква височина ще заповядате да водя самолета? — попита той.

— Бих искал да направим обиколка около кълбото, отначало по-високо, после ниско — отговори Куприянов. — Ако е възможно. И по-близо.

— Слушам! — отвърна летецът.

Перката стремително се завъртя. Самолетът трепна, понесе се напред и както се стори на професора, изведнаж се откъсна от земята.

Куприянов никога не бе летят на военен самолет, а още по-малко на съвременен скоростен. Не успя да съобрази какво става, когато видя, че бялото кълбо, бързо увеличавайки размерите си, се приближи до самолета, за миг изчезна някъде и изведнаж се оказа над главата му. Земята не беше долу, където се полага да бъде, а встрани. Всичко се сля в някаква вихрена въртележка. Самолетът описа кръг около кълбото (едното му крило бе към земята, другото към небето) и започна втори кръг, снишил се почти до земята. Куприянов не можеше нищичко да различи в този шеметен кръговрат, в който не се разбираше къде е небето, къде е земята и къде кълбото, затова затвори очи и като се отказа от всичко, чакаше края на този лудешки полет. Когато усети, че самолетът лети хоризонтално, отвори очи и видя — вече се спускаха над летището. Беше зашеметен и ядосан на неуместната шега, която (както смяташе той) му бяха изиграли. Но докато самолетът се връщаше на мястото си, Куприянов съобрази, че не летецът, а той сам си е виновен, защото се натика във военен самолет, без да помисли за скоростта му. Той разбра и оцени изкусния пилотаж, който му демонстрира младият момък, буквално изпълнил лекомислената му молба да направят „по-близо“ обиколка около кълбото. Ядът му се смени с възхищение от майсторството на летеца.

— Благодаря! — каза той, когато моторът бе изключен и настана тишина. — Наистина аз нищо не видях, но затова пък сега зная какво е военен самолет.

— Този самолет е изтребител, другарю професор — сякаш за да се извини, каза старши лейтенантът. — Не може да лети по-бавно. Не съобразих, че може би не сте свикнали да се ориентирате във въздуха. Моля ви, не ми се сърдете.

— Никак не ви се сърдя — каза Куприянов. — Само ме е яд, че не видях това, което исках да видя.

— Кълбото стои неподвижно — каза летецът — и около него никой не се виждаше. Тази грамада няма нито врата, нито прозорец. Най-внимателно я разгледах. Гладко металическо кълбо. На километър от него обаче видях голяма тълпа, която сигурно идва от Золотухино.

— И вие успяхте да забележите всичко това! — каза Куприянов.

Той се измъкна от самолета и едва тогава видя, че при летците на тревата седеше академик Щерн.

— Е, как мина разузнаването? — попита старецът и като не можа да се сдържи, високо се разсмя. — Много нещо ли видяхте?

Куприянов се усмихна, но понеже забеляза, че старши лейтенантът му намигна, отговори сериозно:

— Достатъчно. Край кълбото няма никой. Екипажът още не е излизал. Но мене ме безпокои друго. Към кораба се приближават жители на Золотухино. Не бива да ги допускаме до него.

— Брей! — учуди се Щерн. — Та вие сте бил опитен летец.

Куприянов погледна пилота и двамата се разсмяха.

— Не, Семьон Борисович, аз не съм опитен летец и нищо не видях. Всичко ми разказа другарят старши лейтенант. Но какво да правим с онези хора?

— Да бъдат спрени.

— Ще разрешите ли да изпълня нареждането? — каза старши лейтенантът.

— Ах, приятелю, разбира се! — зарадва се Куприянов. — Но как ще сторите това?

— Ще кацна със самолета на пътя и ще ги спра. Ще излетим с два самолета — добави той.

— Ще ви бъда много благодарен. Кажете им, че е опасно да доближават кълбото.

След няколко секунди два самолета се издигнаха във въздуха и изчезнаха зад високия насип на железопътната линия.

— Влак идва — каза Щерн.

Куприянов се обърна и видя дълга товарна влакова композиция. Когато се изравни с летището, влакът спря и от вагоните като от чувал се изсипаха войници. За минута вагоните се изпразниха и край насипа се построи войскова част. Двама души се отделиха от нея (Куприянов се досети, че са командирите) и тръгнаха към самолетите. Възрастният подполковник, който вървеше отпред, видя групичката хора, погледът му се спря на огромната брада на Щерн и той свърна към тях.

— Вие ли сте началникът на експедицията? — обърна се той към Щерн.

— Не, аз съм — каза Куприянов.

Подполковникът козирува енергично. Капитанът, застанал на половин крачка зад него, също козирува. Куприянов не знаеше как се отговаря на такова официално приветствие, но също вдигна ръка и я допря до меката си шапка. Зад гърба му се разнесе смехът на летците. (Тези млади, здрави момчета се смееха при всеки повод.)

— По заповед на министъра на отбраната — каза подполковникът — стрелковият полк пристигна на ваше разпореждане, другарю началник на експедицията. Командир на полка, подполковник Черепанов.

— Много, много хубаво — каза Куприянов. — Вие сте ни извънредно необходими. Трябва да се организира охрана на кораба. Да се направи така, че никой да не може да се приближи до него. Да се обкръжи с кордон от всички страни.

— Разбирам!

— Но и вие бъдете предпазливи. Не поставяйте хората си близо до кораба. Според мен на около двеста метра и по-добре хората ви да не стоят прави, а да седят или да лежат.

— Вие очаквате от кораба враждебни действия?

— Не, не допускам такова нещо, но за всеки случай…

— Ясно — каза подполковникът. — Другарю капитан, водете полка! — обърна се той към спътника си.

— Слушам!

Капитанът се обърна кръгом и тръгна към насипа.

Локомотивът изсвири и влакът потегли. Стрелковият полк в дълга лента започна да прекосява железопътния насип. Куприянов забеляза, че и кинооператорът тръгна с полка.

— Дано само не се навре при кораба! — каза той загрижено.

— Без ваше разрешение — рече подполковникът — никой няма да бъде пуснат да мине през веригата на караулните.

Бялото кълбо

Близо до импровизираното летище минаваше шосе и по него скоро се зададе дълга колона автомобили. Най-отпред се движеха няколко леки коли. Когато се изравниха с летището, колите спряха. Няколко души дойдоха при самолетите.

— Кой от вас е професор Куприянов? — попита висок, широкоплещест мъж с летен сив костюм. — Ах, вие ли сте? Здравейте, професоре! Аз съм секретарят на Курския областен партиен комитет, Козловски Николай Николаевич — представи се той. — Е, как върви работата? А, вие сте вече тук! — обърна се той към командира на полка. — А хората ви къде са?

— Изпратени са да охраняват космическия кораб.

— Добре! — Козловски се обърна към военните летци. — А вие какво правите тук?

— Бяхме изпратени от командуването да разузнаем мястото, където се е приземил космическият кораб — отговори старшият от летците. — После намерихме терен, за да кацнат самолетите на ескадрилата, и я посрещнахме.

— Юнаци! — каза секретарят на обкома. — Е, а вие, професоре? Какво мислите да правите? Така ли ще стоите насред полето? Ами ако завали?

Той бързо задаваше въпроси, внимателно слушаше отговорите, като гледаше право в лицето човека, с когото говори, и в същото време зорко обхващаше с очи всичко наоколо. (Като видя брадата на Щерн, той едва забележимо се усмихна.) Личеше, че е много доволен от прекрасния ден, от това, че е долетяла експедицията и че всичко се върши толкова бързо и добре. На Куприянов много допадна този енергичен човек.

— Чакам отговор на моята радиограма от председателя на Академията на науките — отвърна той.

— Вместо вас аз получих отговора — каза Козловски. — Ето — посочи той колоната камиони. — Докарахме ви всичко необходимо за построяването на лагера. Само посочете мястото и ние веднага ще направим каквото трябва. Изглеждате уморен, другарю Куприянов — добави той.

— Не е чудно! Не съм спал цяла нощ. Но това не е толкова важно.

— Как да не е важно? Всичко е важно, скъпи другарю. Впрочем и ние не сме спали тази нощ. Какво ти спане! Къде да построим лагера? Тук ли?

— Не. Лагерът трябва да бъде по-близо до кораба.

— В такъв случай да тръгваме! Самолетите пратете обратно в Москва. Вие — обърна се той към военните летци — се връщайте в частта си. Няма какво повече да правите тук. Вашите камиони, другарю подполковник, пристигнаха с нас. Ето ги в края на колоната. Кой завежда тук домакинството, другарю Куприянов?

— Засега още никой.

— Назначете някого. А къде са членовете на експедицията? Колко души са те?

Като слушаха тези сипещи се един след друг въпроси и разпореждания, Куприянов, Щерн, кореспондентите и летците се развеселиха. Секретарят се хареса на всички. Хората, които бяха дошли с него, стояха със сериозни лица и чакаха нарежданията му. Личеше, че те вече са свикнали с характера на ръководителя си.

— Членовете на експедицията спят, другарю Козловски — отговори Куприянов. — Ние сме единадесет души. И петима кореспонденти.

— Всичко шестнадесет. Добре! Багажът ви навярно не е много? Ще ви откараме с колите. Но все пак кой ще е завеждащ домакинството?

— По-добре да бъде комендант, другарю секретар — каза подполковникът.

— Добре, нека да е комендант. Кой ще е?

Куприянов се сети за асистента си.

— Пьотър Аркадиевич Широков — каза той.

— Нека дойде тук.

Куприянов се обърна към кореспондентите и ги помоли да събудят членовете на експедицията.

— Като отлетят самолетите — каза той на Козловски, — няма да имаме радиовръзка с Москва.

— С нас носим подвижна радиостанция — отговори му секретарят.

Участниците в експедицията един след друг идваха при тях. Куприянов ги представяше, а Козловски се ръкуваше с всеки.

Двата самолета, които бяха излетели, за да спрат жителите от Золотухино, се върнаха и старши лейтенантът доложи на Куприянов, че задачата е изпълнена.

— Полкът прегради пътя — каза той. — Никой няма да се доближи до кораба.

— Любопитните няма да ви оставят на мира — каза Козловски. — Всички жители на Курск, Золотухино, Свобода, Фатеж и Шчигри ще дойдат тук. Пък и от Орел ще пристигат. И от други места. Ще се наложи да се направи тук спирка. А-а, вие ли сте другарят Широков? — каза той, когато Куприянов му представи младия си асистент. — Назначен сте за комендант на лагера. Лагера ще ви построим ние, а вие трябва да се погрижите за всичко друго. Охрана, ред на пропуските — говореше той, без да обръща внимание на слисания израз на Широков, — дневна програма, настаняване на членовете на експедицията. Кухните и продуктите са на камионите. Готвачите също. Каква специалност имате?

— Лекар. Кандидат на медицинските науки.

— Много добре. Сполучлив избор — кимна той на Куприянов. — Най-напред се погрижете за храната. Сигурен съм, че всички са гладни. Василий Семьонович — обърна се той към един от спътниците си, — помогнете на първо време на младия човек. Той скоро ще свикне. А вие — обърна се той към друг — освободете всички леки коли за научните работници. До мястото на лагера ще отидете с камионите.

— Но защо? — каза Куприянов. — Ние прекрасно ще отидем с каквото и да е. Не е далеко.

— Ние сме домакините, вие гостите, а гостът не дава съвети. Автомобилите не могат да минат през насипа на железопътната линия, а прелезът е на шест километра оттук. Така че не е толкова близо. Младежите като вашия комендант ще тръгнат с камионите, а другите — с леките коли. Имаме само пет коли.

Военните самолети бяха вече отлетели, а онези, които докараха експедицията, заставаха на старт. Щурманът на флагманския самолет дойде при Куприянов и от името на личния състав на експедицията му пожела успех.

— Довиждане, приятелю! — каза професорът. — Много ви благодаря!

— Поздрав на Москва — каза Козловски.

Двумоторните сребристи хубавци един след друг се издигнаха във въздуха и като направиха кръг над летището, отлетяха на север. Полето опустя.

— Първият етап на вашата експедиция е завършен — каза Козловски.

Колите бавно се движеха по тесния и криволичещ междуселски път между две високи стени от зрееща пшеница. Тежките класове се удряха о капаците и зад колоната пътят бе посипан със сочни, едри зърна.

— Какво плодородие! Нали? Погледнете само тази красота! — говореше Козловски.

С широк жест той сочеше безкрайните простори на колхозните нивя.

— Това е колхозът-милионер „Път към комунизма“. В него само има осемнадесет души Герои на социалистическия труд.

Колата страшно подскачаше по трапчините и коловозите. Куприянов, Щерн и Лао Сен постоянно се поваляха един върху друг и затова не можеха с подобаващ ентусиазъм да откликнат на думите на секретаря на обкома.

— Тоя колхоз-милионер да беше поправил поне пътя! — гневеше се Щерн.

Козловски весело се разсмя.

— Който се е хванал на хорото — каза той, — ще го играе докрай! Вашият кораб можеше да кацне на такова място, дето изобщо няма пътища. Бъдете доволни, че се возите с кола, а не вървите пешком.

— Като ще ме друса толкова, по-добре… о, дявол да го вземе! — изруга Щерн, защото при едно ново разтърсване Куприянов и Лао Сен едновременно се повалиха върху него.

— Оттук не минават коли — каза шофьорът. — Наблизо има друг път, успореден на този.

— Тогава защо тръгнахме по тоя?

— Защото космическият кораб е кацнал тъкмо на този — отговори Козловски. И той ще ни изведе право при кораба.

Пшеничната нива нямаше край. Автомобилите като лодки плаваха сред жълтите вълни.

— Добре, че поне тук посевите не са пострадали — каза Козловски. — Край града са унищожени напълно повече от хиляда хектара.

В гласа му прозвуча такава искрена мъка, сякаш той бе председател на колхоза с унищожените посеви.

Внезапно след един остър завой жълтите стени се разтвориха и сякаш се отдръпнаха — пред погледа се откри широкият простор на равнината. Точно отпред, на километър разстояние, ясно се очертаваше на фона на небето исполинско бяло кълбо, леко синкаво и ярко осветено от слънцето. Странно и загадъчно изглеждаше то сред тази обикновена руска равнина.

Шофьорът спря колата.

— Мм-да! — каза Козловски, след като мълча няколко минути.

Зад тях се разнесоха нетърпеливи сигнали.

— Е, добре де, тръгваме! — Секретарят на обкома шумно въздъхна и поклати глава. — Такова нещо само насън може да се види.

Една след друга колите излизаха от пшеничното море и всяка като изумена спираше за няколко секунди. Хората мълчаливо гледаха кълбото, после преместваха поглед към нивите наоколо, сякаш искаха да се убедят, че все още ги заобикаля родната природа.

Бялото кълбо беше реална действителност, но всеки неволно си задаваше въпроса, дали не му се присънва тази картина.

В първата кола най-напред Лао Сен наруши мълчанието.

— Обърнахте ли внимание — каза той, — че корабът се е приземил на такова място, където чак до хоризонта не се вижда нито един населен пункт.

— Да, мястото е избрано съвсем не случайно — каза Куприянов.

Пътят стана много по-добър, но колоната все тъй бавно, сякаш дебнешком се приближаваше към кълбото. Оттук вече отчетливо се виждаха черните петна, за които се споменаваше в радиограмите. Те бяха разположени по повърхността на кълбото не как да е, а в строго определен ред. Думата „петно“ не подхождаше на външния им вид. Бяха с правилна кръгла форма и съвсем черни, затова ясно се открояваха върху белия корпус на кораба. Всяко „петно“, доколкото можеше да се съди от разстояние, имаше диаметър около един метър.

Когато колоната се приближи на петстотин метра, видяха, че чудовищната топка с една десета част от корпуса си е затънала в пръстта. Не можеше да се каже дали това е станало поради тежестта на кораба, или излизащият от него с огромна сила поток неизвестен газ (оня ураганен вятър, който бе причинил опустошенията в Золотухино), задържайки кораба да не падне, е изровил под него изкопа. Може би са действували и двата фактора.

— Да се установим тук — каза шепнешком, кой знае защо, Козловски. — Мястото е напълно подходящо.

Той посочи пет-шест брези, самотно извисяващи се сред конопената нива.

— Добре — отговори Куприянов.

И изведнъж от зеления коноп се подадоха стотици глави. Това беше така неочаквано, че опънатите нерви на хората не издържаха. В колоната се чуха викове. Някои неволно закриха лицето си с ръце.

Куприянов трепна, но веднага разбра, че това не са същества, излезли от космическия кораб, както в първата секунда помислиха мнозина, пък и той самият, а просто войниците от полка, разположил се тук. Войниците лежаха на земята и конопът ги скриваше. Когато колите приближиха, те по команда, която в колоната не се чу, се изправиха и едновременното им движение бе създало този театрален ефект.

Мястото наистина беше удобно. Оттук корабът се виждаше като на длан. Конопената нива свършваше до брезите, а нататък се простираше незасята, обрасла с трева ивица неразорана земя. На около двеста метра от дърветата течеше чист, бистър поток, бреговете на който бяха обрасли с малинак.

— Идеално място за лагер! — каза Козловски и като повика помощниците си, даде нареждане да разтоварват камионите и да почват работа. — До седем часа вечерта всичко трябва да е готово.

Подполковник Черепанов предложи и неговите момчета да помагат. Край кораба караулеше само един батальон.

— Много добре — каза Козловски.

— А как е там? — кимна към кълбото Куприянов, обръщайки се към познатия му вече капитан.

— Никакво движение. Все едно, че вътре няма никой — отговори офицерът.

При толкова много помагачи работата тръгна бързо. До седем имаше още два часа, а на полето бе изникнал вече цял брезентов град. Просторните палатки на експедицията бяха най-близко до кълбото, а зад тях опънаха в равни редици палатките на военния лагер. Край брега на потока задимяха походните кухни на полка; беше почти готова и кухнята на експедицията.

Свикналите на лагерен живот офицери бързо въведоха войскови ред. При традиционните „гъби“ застанаха часови. Навсякъде се мяркаше с червена лента на ръкава загрижената фигура на дежурния по полк.

Какво ли беше това?

Докато строяха лагера, Куприянов се посъветва със заместниците си и реши да изпълни настоятелното искане на кореспондентите и на мнозина от членовете на експедицията да отидат до кълбото и да го разгледат отблизо. Взе това решение със свито сърце. Някакво смътно чувство, което сам не можеше да определи, го възпираше. Не беше страх, а някакво друго; по-сложно усещане.

С него тръгнаха Лебедев, Лао Сен, Аверин, Смирнов и Манаенко. Кинооператорът и един кореспондент се присъединиха към тях. Щерн не пожела да участвува в екскурзията.

— Едва ходя — каза той. — Уморен съм.

На Куприянов се стори, че старият астроном рече така само за да намери някакъв предлог, а всъщност има друга по-сериозна причина. Отново го обзеха колебанията, но не му се искаше да променя взетото вече решение.

— Вървете. Няма никаква опасност — каза Щерн, сякаш отгатнал мислите му.

Малката група излезе на пътя и се отправи към кълбото. На двеста метра от целта я спря един часови, неочаквано изникнал пред тях. Той категорично отказа да ги пусне по-нататък. Трябваше да се спрат и да изпратят за караулния началник.

Офицерът провери документите на Куприянов и едва когато се увери, че пред него наистина е началникът на експедицията, заповяда на часовия да им даде път.

— Другарю професор — каза той, — когато трябва да отивате при кораба, взимайте пропуск.

— Добре — рече Куприянов.

Харесваше му, че тези хора така строго изпълняват молбата му никой да не се допуска до кълбото.

Часовият се отдръпна и отново се спусна в малкото, наскоро изкопано окопче. Куприянов знаеше, че часови са поставени около целия кораб на разстояние двадесет крачки един от друг, но колкото и да се озърташе, никого не видя. Офицерът се обърна и дори без да погледне кораба, тръгна обратно към лагера. Явно, че за тези няколко часа, които са прекарали тук, войниците и офицерите бяха успели да се нагледат на космическия кораб и сега вече той не будеше у тях интерес. Приемаха го като обикновен, наистина не съвсем понятен военен обект, който трябваше да бъде охраняван, и те вършеха това с присъщата им добросъвестност.

Докато чакаха офицера, кинооператорът нагласи апарата си и почна да прави снимки на кълбото. Засне на лентата и проверката на документите. Известно време правеше снимки зад групата учени, после вдигна апарата си на рамо и тичешком ги настигна.

Колкото повече се приближаваха до кораба, толкова той сякаш се извисяваше все по-нагоре, закривайки небето. По гладката му като че ли полирана повърхност не личеше нито един шев, сякаш на чудовищно голям струг бяха изработили исполинско гюлле от един цял къс бял метал и го бяха хвърлили на Земята.

Отблизо черните петна се оказаха кръгли отвори, покрити с дебела решетка. Зад нея беше мрак. Освен тези отвори не се виждаха никакви други: нито прозорци, нито врати.

Куприянов и спътниците му се спряха на двадесет метра от кълбото и мълчаливо го гледаха. Цареше пълна тишина. Колкото и да напрягаха слух, зад металическите стени не се чуваше нито един звук. Стените безспорно бяха металически, но такъв метал не съществуваше на Земята.

— Сплав е — тихо каза Смирнов.

— Какво? — попита, недочул добре, Куприянов.

— Казвам, че е някаква сплав.

— Възможно е.

И отново всички замълчаха.

Грамадното кълбо беше неподвижно и сякаш безжизнено. Но то не би могло да долети на Земята само̀ без живи същества. Вътре непременно има някой! Какво ли правят те сега и какво възнамеряват да предприемат по-нататък? Може би съществата, които са вътре, дори не мислят да излизат от кораба си и той, току-виж, се вдигне и напусне Земята, продължавайки своя път по трасетата на вселената?

Никой не се съмняваше, че екипажът на кораба вижда по някакъв начин какво има наоколо. Цялото му поведение при спускането на Земята доказваше това. Може би и сега нечии очи (или каквото да е там) внимателно наблюдават приближилите се до кълбото хора?

При тази мисъл тръпки побиха Куприянов. Той ясно си представи какво ще стане, ако корабът реши точно сега да се вдигне във въздуха, и разбра, че именно този подсъзнателен страх беше причина да се колебае дали да се приближат до кълбото, или не.

Екипажът на кораба безспорно вижда, че наоколо са се събрали много хора. Ако това не харесва на тези, които са вътре, и те решат да прелетят на друго място, дали ще вземат под внимание, че близо до кораба стоят осем души? Може подобна мисъл дори да не им дойде в главата („Ако изобщо имат глави“ — помисли си Куприянов) и просто ще издигнат кълбото си във въздуха, без да ги е грижа какво ще стане със стопаните на това място. Исполинският кораб навярно тежи стотици тонове и за да се издигне във въздуха, е необходима чудовищна сила. Всички, които са проявили непредпазливостта да се приближат до кораба, ще бъдат пометени от тази сила.

Професорът изпита желание незабавно да се махне оттук, дори да хукне и да избяга, но вместо това спокойно каза:

— Трябва да обиколим кълбото.

— От же бисова дитына!2 — неочаквано рече Манаенко. — Страшно!

Той се разсмя и тръгна напред. Другите тръгнаха след него.

Не бяха направили и тридесет крачки, когато професор Смирнов изведнаж сподавено викна и се спря.

— Гледайте! — прошепна той.

Но всички вече бяха видели…

Замрели на място, те не сваляха очи от онова, което ставаше пред тях…

На височина шест-седем метра от земята една част от повърхността на кораба се отмести и отначало бавно хлътна навътре, а после се плъзна встрани. Образува се тъмен кръгъл отвор, не по-голям от тридесет сантиметра в диаметър.

— Щоб я вмер…3 — прошепна Манаенко. (Той винаги говореше руски, но в тази минута на крайно напрежение неволно бе преминал на родния си език.)

Няколко секунди отворът на повърхността на кълбото зееше тъмен, после нещо се показа. Бавно се подаде навън дълъг, тънък лост. На края му имаше някакъв предмет с форма на цилиндър. Чу се металическо изщракване. После нещо силно тропна и лостът с цилиндъра също тъй бавно се дръпна назад. Отново се появи кръглият капак и закри отвора.

Всичко прие предишния си вид, но хората стояха, без да помръдват, и мълчаливо гледаха гладката повърхност на кълбото. Те не знаеха какво бе станало, не знаеха какво представлява видяният от тях цилиндър, но дълбоко ги потресе фактът на това безсъмнено разумно действие, първия признак на живот вътре в кораба.

Едва след няколко минути намериха сили да продължат обиколката си. Кореспондентът с киноапарата изведнаж започна да се ругае и се удари с юмрук по челото.

— Тъпак! — мърмореше той.

— Какво има? — попита Куприянов.

— Зазяпах се като глупак и не направих снимка на това… е, кой го знае какво беше то…

— Все ще я наредим някак — утеши го Куприянов.

Макар че казаното от него нямаше никакъв смисъл, думите му, кой знае защо, поуспокоиха кореспондента.

Като обиколиха кълбото, те се върнаха на мястото, от което видяха цилиндъра, и почти половин час стояха там, очаквайки да се повтори същото явление. Но нищо вече не се случи.

— Да тръгваме — каза най-сетне Куприянов.

Те се отдалечаваха от кълбото и възбудата им постепенно минаваше, а разговорите им ставаха по-оживени.

В ума на Куприянов упорито бе заседнал нерешеният (и засега явно неразрешим) въпрос, дали появата на цилиндъра бе някакъв сигнал, предназначен за тях? Дали случайно се появи точно когато те минаваха покрай кораба? Или екипажът му нарочно направи това, искайки да им покаже, че в кораба има разумни същества? И ако това беше сигнал, какво означава той?…

Обзет от тези мисли, той не слушаше какво си приказват спътниците му, но неочаквано няколко думи, казани от професор Аверин, стигнаха до съзнанието му.

— … да вземат проби от въздуха, разбира се, е наложително за тях — говореше химикът. — Те не могат да излязат от кълбото, без да знаят състава на нашата атмосфера.

Куприянов дори се спря.

— Е, добре! — каза той. — Съгласен съм с вас, че това беше вземане на проба от въздуха. Но защо го направиха тъкмо когато ние бяхме там?

Аверин учудено го погледна:

— Не ми дойде на ум, че този цилиндър може да е именно апарат за вземане на проба. Говорех изобщо. Може би вие сте прав, Михаил Михайлович.

— Те са ни видели, че сме там и направиха това. Защо?

— Може да е сигнал…

— Именно — прекъсна го Куприянов, — може да са искали да ни дадат знак.

— Ако е така — каза Смирнов, — те сигурно са си съставили лошо мнение за нас. Ние стояхме със зяпнали уста…

Манаенко се засмя. Куприянов недоволно го погледна. Навикът на този човек да се смее не на място го дразнеше. Не отговори на Смирнов и с бързи крачки тръгна към лагера.

Широков ги посрещна при първата палатка.

— Е, какво? — попита той. — Как беше?

Куприянов махна с ръка и се намръщи. Широков много добре познаваше и най-леките оттенъци в израза на лицето на професора си и веднага разбра, че той е недоволен от нещо и че най-добре ще е сега нищо да не го пита.

— Обедът е готов, другари! — Широков с жест на домакин посочи голямата палатка, опъната малко по-настрана. — Заповядайте, моля!

— Къде е Щерн? — попита Куприянов.

— Във вашата палатка. Но аз бих ви посъветвал да обядвате, Михаил Михайлович.

Многогодишният опит от съвместната им работа го бе научил, че когато професорът е в такова състояние, най-добре е да се преструваш, че нищо не забелязваш. Трябва само да не засягаш въпросите, които са му развалили настроението, и тогава всичко бързо ще мине.

— Моля, заповядайте — повтори той.

Куприянов мълчаливо се отправи към посочената палатка.

Докато вървяха към столовата, Широков подробно разпита Лао Сен какво са видели при кълбото. Китайският учен спокойно и изчерпателно удовлетвори любопитството му. Той говореше гладко, на правилен, дори прекалено правилен руски език. (Този забележителен лингвист свободно говореше осемнадесет езика.) Но от разказа му Широков просто не разбра защо началникът на експедицията се върна в такова лошо настроение.

В това време професорът влезе в палатката и с облекчение въздъхна, като видя, че там беше само Щерн. Просторната палатка изглеждаше много уютна. В средата имаше хубава маса и тапицирани столове. До всяко едно от четирите легла бе поставено нощно шкафче. Над масата висеше електрическа лампа с абажур. (Като идваше към палатката, Куприянов видя, че свързочниците на полка прокарват кабела.)

Щерн седеше до масата и при влизането на Куприянов вдигна глава от книгата.

— Е, какво?

Куприянов развълнувано му разказа всичко, което бяха видели, и какви мисли го бяха тревожили на връщане. Щерн внимателно го слушаше.

— Добре ли чухте изщракването? — попита той. — Може да е било глас на живо същество?

— Не, звукът съвсем не приличаше на глас. Ако вие бяхте с нас…

— Аз обаче не бях с вас — нетърпеливо го прекъсна Щерн. — Значи, вие мислите, че това е било сигнал? Може да е просто взимане на проба от въздуха.

— И Кондратий Поликарпович предположи същото. Но защо направиха това точно когато ние бяхме там? Те сигурно са ни наблюдавали!

— Да — каза Щерн. — Това е сериозен довод. Е, когато излязат от кораба, ще разберем.

— Вие сигурен ли сте, че няма да отлетят, без да излязат? Та ние никак не реагирахме на техния сигнал. С нито едно движение! Стояхме и гледахме… като тъпаци.

— Сигурен съм в едно — каза Щерн. — Съществата, построили подобен кораб, в умствено отношение не стоят по-ниско от мен и вас. А щом е така, те се разбрали вашето състояние. Приземили са се и ще излязат. Видели са ви — това е безспорно и са го доказали. От тяхна гледна точка появяването на цилиндрите е напълно достатъчно доказателство.

— Ех, дано е така! — въздъхна Куприянов. — Защо не дойдохте с нас, Семьон Борисович?

— А може да е било фотоапарат? — без да отговори на въпроса му, каза Щерн. — Може просто да са ви фотографирали.

— И това е възможно. Струва ми се, че ако бяхте дошли, вие щяхте да разберете нещо повече от нас.

Куприянов с учудване видя, че старият астроном изведнъж се изчерви.

— Вече три пъти ме питате за едно и също — каза той спокойно. — Смятам, че трябва да ви обясня, иначе може да си помислите, че стареца го е дострашало. Ето какво, аз бях уверен, че те ще ви видят. Вие сте първите хора, които те виждат отблизо. Струваше ми се, че не бива… Не исках да им показвам такъв образец на човешката раса като мене.

— О, господи! — възкликна Куприянов. — Каква нелепа мисъл!

— Всеки трябва правилно да преценява себе си — каза Щерн. — Те трябваше да видят такива хора, каквито са повечето на Земята. А пък аз… не съм съвсем обикновена фигура… Малко съм анахроничен.

Куприянов неволно се разсмя.

— Може ли такова нещо, Семьон Борисович! Та нали кога да е ще ви видят.

— По късно не е от значение — усмихна се астрономът. — Първото впечатление е най-важно.

Куприянов замълча. Обяснението на стария академик му се стори и смешно, и трогателно.

— Идете да обядвате! — каза Щерн. — И не се тревожете! Те ще излязат от кораба!

Той изрече тези думи така спокойно, че Куприянов не можеше да не му повярва.

Две плюс две е равно на четири

Секретарят на Курския обком на партията напусна лагера късно вечерта. Заедно с него потеглиха и камионите, които докараха палатките и всичко друго. Военните камиони останаха в лагера. Гарирани бяха зад палатките и край тях крачеше часови; оставиха и две леки коли. Козловски ги предостави на разпореждане на Куприянов.

— Всичко може да се случи — каза той.

Куприянов му благодари, трогнат от вниманието и предвидливостта, с която обграждаха експедицията им. Той все още не можеше да си представи огромния отзвук, който космическият кораб бе предизвикал по целия свят. В лагера още не бяха дошли днешните вестници.

— Довиждане, другари! — каза Козловски, сядайки в колата. — А, щях да забравя, Коменданте! — повика той Широков. — Попитайте всички членове на експедицията и научете кой от какво се нуждае. Имайте пред вид, че ако учените се лишават от нещо, вие няма да избегнете партийното наказание. (Той вече знаеше кой от пристигналите е член на партията и кой не е.) Обръщайте се направо към мене.

— Това се казва човек! — рече Широков, когато колата се скри в припадащия здрач. — Каква енергия!

— Колкото за трима — обади се Лебедев. — Съвсем не предполагах, че така комфортно ще се настаним тук.

— Представете си само! — с възхищение каза Лежнев. — В такава забутано място — меки кревати. Не походни легла, а истински кревати. Пружинени. И одеяла, и чаршафи.

— Да не забравите най-важното! — позасмя се Смирнов. — Пратете телеграма на жена си да не се тревожи.

— Лагерът наистина е уреден образцово — каза Куприянов. — Не предполагах, че всичко може да се направи толкова бързо.

— В Москва не са дремали, докато ние летяхме подир кораба — обади се някой.

Дрезгавината бързо преминаваше в мрак. Звездите като елмазена дантела покриха небето. Мирисът на коноп, пшеница и на окосеното от войниците сено се смесваше с едва доловимото нежно ухание на някакви цветя. Беше много топло.

— Курортът ни продължава — каза Щерн.

При Куприянов дойде подполковник Черепанов.

— Какво ще правим, другарю началник? — попита той. — Става тъмно: през нощта часовите няма да могат да наблюдават кораба. Разрешете да запалим прожекторите.

— Прожектори?… — учуди се Куприянов.

— Имаме дванадесет камиона с инсталирани прожектори — отговори Черепанов. — Разположих ги около кораба. Куприянов се замисли. Страхът, че корабът ще отлети, ако на екипажа му дотегне непрестанното наблюдение, го караше да се откаже от прожекторите, но той си спомни какво му беше казал Щерн. Ако тези същества наистина имат намерение да излязат от кораба си, те ще разберат защо ги осветяваме, а ако изобщо не смятат да излизат, ще отлетят и без светлина. Освен това трябваше да се наблюдава кълбото.

— Добре — каза той, — запалете ги!

— Да идем да погледаме — предложи Лебедев. — Навярно гледката ще е интересна.

Членовете на експедицията се събраха при крайната палатка, от която през деня добре се виждаше космическият гост. Беше вече толкова тъмно, че кълбото едва се забелязваше. Огромният му тъмен силует смътно се очертаваше на югоизток.

Подполковникът вдигна ръка, в която държеше ракетен пистолет…

И изведнъж блесна светлина.

Но не беше светлината на прожекторите. Те трябваше да светнат едва след сигнала.

Светлината идваше от кораба.

Яркият лъч се появи отначало встрани от лагера, после бързо се плъзна по полето — палатките сякаш пламнаха, осветени от силна бяла светлина.

Лъчът бавно се движеше по лагера, като че ли го опипваше. Личеше, че неотстъпно го следват очите на ония, които го направляват.

Какво означаваше той? Какво искаха да кажат на земните обитатели пришълците от дълбините на вселената с този лъч светлина?… Или го бяха запалили само за да видят лагера?… Но те можеха добре да го разгледат и през деня. Светлината бе запалена с някаква друга цел, но с каква?…

Лъчът бавно се приближаваше към групата хора, застанали неподвижно.

Никой не се опитваше да напусне мястото, което (както добре разбираха) след няколко секунди щеше да бъде ярко осветено. С дълбоко вълнение следяха приближаването на лъча…

Ето, вече е съвсем близо!

И изведнъж лъчът подскочи нагоре, плъзна се над главите им и угасна.

Минаха няколко секунди и той се появи отново, угасна, пак се появи и отново угасна.

Два пъти!

Това не бе случайно. Екипажът на кораба адресираше до хората тези два светлинни сигнала.

Защо? Какво, какво искаха да кажат с това?…

— По-бързо! — сподавено каза Щерн. — Къде е най-близкият прожектор?

— Тук, на няколко крачки — отговори подполковникът.

Куприянов разбра намерението на астронома и двамата с Щерн затичаха след Черепанов. Подир тях се спуснаха и другите.

— Запалете един прожектор и осветете кораба — каза Щерн. — Ето само този прожектор. Плъзнете лъча по цялото кълбо и го загасете, а после два пъти поред го запалете за две-три секунди.

Космическият кораб бе твърде близо и твърде голям, за да може прожекторът да го освети целия. Белият кръг светлина легна на повърхността на кълбото и бавно се плъзна по него.

Учените, застанали до камиона, с напрегнато внимание следяха лъча.

Всички едновременно забелязаха как на повърхността на кълбото блесна стъкло, но лъчът само за някаква част от секундата се отрази в него.

Подполковник Черепанов вдигна ръка, ала Щерн го спря.

— Недейте! — каза той.

Дали това беше прозорец или стъклото на техния прожектор?…

Светлината угасна — и всичко потъна в мрак. После, за секунда, светлината отново блесна… И подир малко още веднаж. Два пъти!

Всички мълчаливо чакаха. Ще им отговори ли екипажът на кораба?… Разбра ли ги той?

Миговете им се сториха много дълги…

Всички възкликнаха в един глас, когато стана онова, което толкова желаеха, което толкова очакваха.

Космическият кораб отговори! С кратки интервали замига лъчът в отговор. Четири пъти!

Две плюс две е равно на четири! Две по две е равно на четири! Две на квадрат е равно на четири!

Единственото и неповтарящо се при никое друго число равенство на резултата.

По-ясен отговор не можеше да се намери.

Светлината угасна и отново настана мрак. Хората чакаха. Космическият кораб отговори на Земята. Сега той трябваше да зададе въпрос.

— Запалете три пъти каза Щерн.

Заповедта му беше и изпълнена — и след няколко секунди дойде отговорът:

Четири!

Този отговор беше и въпрос. Всички добре разбираха това. Гостите от дълбините на вселената чакаха отговор!

— Аз мислех, че ще отговорят с пет — каза Щерн.

— Тогава ние щяхме да им отговорим: седем и единадесет — обади се Степаненко. — Редът на простите числа. Какво ли чакат те сега?

— Пет — каза Щерн. — Съотношението на страните на правоъгълния триъгълник. А още по-добре да им отговорим с двадесет и пет. Ще бъде по-ясно.

— Отговаряйте! — каза Куприянов на Черепанов.

Двадесет и пет пъти прожекторът светна и загасна.

Двадесет и пет кратки блясъка светлина пратиха отговора: сборът от квадратите на катетите е равен на квадрата на хипотенузата.

И отново мрак обви Земята и долетелия от друга планета космически кораб.

Това беше всичко!

Разумът на една неизвестна планета и разумът на Земята си размениха първите думи.

Тези думи бяха казани на единствения общ език, разбираем за всяко разумно същество, в която и точка на безграничната вселена да е живяло то! На езика на математиката!

Дълго, много дълго стояха участниците в експедицията край загасналия прожектор. Но лъчът на кораба вече не светна. Изглежда, екипажът му беше напълно доволен от постигнатия резултат.

— Ще осветяваме ли кораба? — пръв наруши мълчанието подполковник Черепанов.

— Не, не! — отговори Куприянов. — Запалете прожекторите, но не ги насочвайте към кораба. Осветете местността, та хората, които се намират в кораба, да могат да виждат наоколо.

„Хората, които се намират в кораба“…

Сега, когато първият успех бе постигнат, когато една вековна мечта стана реална действителност, той не се реши да нарече „същества“ пратениците от друг свят.

Кога най-после ще излязат?

Най-големите умове на човечеството са размишлявали много над проблемата дали има живот по другите светове. Остарялата хипотеза, че Земята е единствена носителка на разумен живот във вселената, отдавна вече беше отхвърлена от науката. Идеята, че има много обитаеми светове постепенно си извоюваше всеобщо признание. Но колкото и привлекателна да беше тази идея сама по себе си, тя си оставаше само хипотеза, изискваща доказателства.

И ето, долетелият на Земята космически кораб донесе най-после безспорното доказателство.

Корабът бе забелязан като малка блестяща точка на небето сутринта на 27 юли. Тогава той бе на повече от четири хиляди километра височина и се намираше далеко извън пределите на атмосферата.

Като намали космическата скорост, с която бе летял в междузвездното пространство, корабът в продължение на двадесет и шест часа все повече и повече се приближаваше към повърхността на планетата. На 28 юли сутринта, в седем часа и четиридесет минути (по московско време), той кацна почти в центъра на европейската част на СССР, тоест на същото място, над което най-напред се беше появил предния ден.

Движението на кораба се извършваше независимо от движението на Земята около нейната ос и за тези двадесет и шест часа екипажът му е могъл да разгледа неизвестната за него планета по цялата дължина на петдесет и втория паралел, над който се намираше. По една щастлива за гостите случайност цялото това пространство беше съвсем безоблачно и Земята се е разкрила пред очите на звездоплавателите с цялата си разнообразна природа.

Едновременно с въртенето на Земята под кораба бавно са проплавали равнините, горите и реките, градовете и селата на СССР, Полша, Германия и Холандия. Ако гостите са наблюдавали Земята с мощни оптически уреди, те са могли да видят Лондон в южната част на Британския остров, който от такава височина им се е открил целият. Панорамите на европейския материк са се сменили с просторите на Атлантическия океан. Екипажът на кораба е могъл да види на юг безкрайната водна равнина, а на север — ледовете на Арктика и Гренландия. След полуостров Лабрадор им се е открил материкът на Северна Америка. Корабът е бил вече толкова близо до Земята, че екипажът му е могъл ясно да различи Кордилерите и върха на планината Колумбия, висок 4300 метра, точно над който са прелетели. Тихият океан може да не им се е сторил особено голям, тъй като са го пресекли в северната му част над Алеутските острови. Над Камчатка те, без да знаят, отново са навлезли в страната, от която са започнали пътя си над Земята. И ето, след като прелетява над цял Сибир, прехвърля Уралските планини и преминава над Волга, корабът завършва полета си в равнинната част на Средноруското възвишение.

Безспорно екипажът на космическия кораб е разбрал, че са попаднали на гъсто населена, обработена от разумни същества планета. Когато решават да се спуснат, те избират място, където наблизо няма населен пункт. Може би това е сторено, за да се избягнат нови жертви при приземяването на огромния кораб. (Те не може да не са забелязали катастрофата на самолета край Оренбург.)

На 28 юли всички сутрешни вестници по света бяха изпълнени със съобщения за космическия кораб и кацането му. Съобщението на ТАСС за приземяването на кораба северно от Курск, за неговия външен вид и за експедицията на Съветската академия на науките беше напечатано с най-едър шрифт на първа страница. Вестниците поместваха портретите на участниците в експедицията и разказите на очевидци на полета на кораба, предимно летци.

Малкият районен център Золотухино, за чието съществуване малцина знаеха дори в СССР, за един ден се прочу по цял свят. Много западни вестници поместиха по страниците си картата на Курска област, на която бе означено мястото, където е кацнал корабът. Даваха се подробни сведения за град Золотухино и околността му, най-често съвсем несъответствуващи на действителността.

Краткото съобщение на ТАСС за урагана, образувал се при кацането на кораба, се бе превърнало под перото на дръзките журналисти в страшна катастрофа, при която били загинали хиляди жители.

Такива заглавия изпъстряха този ден страниците на европейските и американските вестници. Зад цялата тази шумотевица ясно прозираше желанието да скрият колко дълбоко са разочаровани авторите на статиите, че корабът не кацна там, където биха искали те.

Обедните вестници излязоха със статии, посветени на същото събитие. Съдържанието им беше най-разнообразно — от теориите за звездоплаването до новите видове оръжия, които може да се появят, когато съветските учени се запознаят с техниката на гостите от дълбините на вселената.

През следващите дни посолствата на СССР бяха отрупани от безброй молби за визи. Молби подаваха отделни учени, научни учреждения, обсерватории, редакции на вестници и списания, киностудии и просто частни лица. Да се удовлетворят всички тези молби, явно беше невъзможно, но за видните учени, за обсерваториите и за някои научни списания посолствата поискаха разрешение от Москва.

Хиляди хора, на които бяха отказани визи, вдигнаха шум, обвинявайки СССР, че иска да монополизира космическия кораб, да го скрие от другите страни. Отново запяха с пълен глас старата песен за „желязната завеса“. Най-сериозните вестници, опитвайки се да успокоят общественото мнение, изразиха увереност, че след посещението си в СССР екипажът на космическия кораб несъмнено ще поиска да се запознае и с други държави на Земята. „Потърпете! — пишеха тези вестници. — След престоя си в СССР корабът ще долети при нас. За да го видим, няма защо да отиваме в Съветския съюз.“

Милиони хора се трупаха край радиоапаратите и слушаха предаванията на московските станции за космическия кораб, които се излъчваха всеки три часа на различни езици. Имената на Куприянов, Щерн, Лебедев и Лао Сен не слизаха от устата на хората. Навсякъде вече знаеха всички подробности за пристигането на експедицията, за построяването на лагера и за първия опит да се води разговор чрез прожектор.

Тези въпроси еднакво интересуваха всички хора по земното кълбо.

Времето минаваше и всеобщото вълнение все повече се усилваше. Бяха забравени всекидневните грижи и интереси. Спортните състезания се провеждаха при празни стадиони. В театрите и концертните зали идваше едва една четвърт от обикновения брой посетители. Затова пък аудиториите и лекционните зали бяха претъпкани от желаещи да чуят някоя лекция по астрономия. Пред кината, в които се прожектираха научно-популярни филми за вселената, се редяха страшни опашки. В книжарниците бе невъзможно да се намери книга, имаща дори най-отдалечено отношение към науката за небесните тела. Хора, които никога не се бяха интересували от небето (освен като от показател за лошо или хубаво време), жадно четяха книги по астрономия и се опитваха да отгатнат откъде е долетял корабът. През цялата си история астрономията, тази прекрасна наука, не бе имала толкова поклонници и усърдни ученици, както през тези дни. Сякаш човечеството за пръв път забеляза небето и милиони хора, щом настъпеше вечер, дълго стояха по улиците и площадите, загледани в звездите. Лошото време се посрещаше като най-голямо нещастие и хората проклинаха облаците, закрили от погледа им чудната красота на вселената, на която по-рано тъй рядко обръщаха внимание.

Интересът към кораба и желанието по-скоро да излезе екипажът му нарастваха все повече и повече.

В лагера не обръщаха никакво внимание на целия този шум. Учените дейно се готвеха за предстоящата работа. Смятаха, че през целия си престой на Земята корабът сигурно няма да промени мястото си, понеже запасите му от енергия едва ли са неограничени, а за да се откъсне от Земята, е необходимо чудовищно количество енергия. Поради тези съображения на едно съвещание ръководният състав реши да подготви тук всички материали за работата по всестранното запознаване на гостите с живота на Земята. Предполагаше се, че в състава на екипажа има учени от различни специалности и че тях ще ги интересуват всички области на човешката дейност. Лао Сен и Лежнев смятаха, че за да бъде изучен езикът на гостите или за да изучат те един от езиците на Земята (в зависимост от това, кой ще бъде за тях най-лесен), ще са необходими най-малко два месеца, и то ако тази задача изобщо се окаже осъществима. Това особено се подчертаваше от Лежнев, който почти не вярваше, че ще успеят.

— Не е изключено — казваше той — както те, така и ние да не можем да възпроизведем звуковете на единия или другия език.

Малцина споделяха това мнение, но между скептиците бяха и авторитети като Щерн и Манаенко. Старият академик припомняше случая с появата на цилиндъра при първото разглеждане на кораба и бе непоколебимо уверен, че металическото изщракване е било звук от гласа на някой от членовете на екипажа. „Те са ви поздравявали на своя език“ — казваше той. Професор Манаенко бе на същото мнение. Ако това действително е така, и другите трябваше да се съгласят с Лежнев. Тези звуци бяха непостижими за човешкия глас, а за съществата, които говорят с птичи звукове, ще са непостижими звуковете на човешката реч. В такъв случай рисунката остава единственият начин на общуване. Никой не се съмняваше, че екипажът на звездолета е донесъл книги, атласи, нагледни пособия и цветни рисунки (или може би снимки), за да покаже природата, населението и културата на непознатата планета, от която бе долетял. Не е възможно едни разумни същества да не са се погрижили за това, когато са се впускали в междузвезден рейс. Те сигурно са разчитали, че ще срещнат по пътя си населена планета, в противен случай пътешествието им не би имало никакъв смисъл.

От сутрин до късно вечер в лагера кипеше работа. Независимо от специалността си всеки член на експедицията вземаше участие в приготовленията, било по уреждането на химическа лаборатория за Аверин или на технически „музей“ за Смирнов и Манаенко. В палатката на Куприянов по няколко пъти на ден се свикваха съвещания, на които обсъждаха все нови и нови начини как да демонстрират пред гостите постиженията на Земята в областта на науката, изкуството и културата. Не само учените, но и много офицери и войници от полка с ентусиазъм се включиха в общата работа.

Всеки ден в лагера се получаваха стотици писма от всички краища на Съветския съюз и от чужбина. Космическият кораб и предстоящата среща с екипажа му бяха в центъра на вниманието на милиони хора и не е чудно, че експедицията намери хиляди доброволни помощници. Много често в писмата се срещаха ценни мисли, които по заведения ред веднага биваха обсъждани.

Разбира се, че сам Куприянов, а дори и целият състав на експедицията не би могъл да прочита тази грамада от писма. На помощ дойдоха кореспондентите на ТАСС. Те бяха сравнително по-свободни и доброволно се заеха с преглеждането на кореспонденцията, което съвсем не беше лека работа. Благодарение на тях нито едно писмо не остана непрочетено.

Два пъти на ден, винаги по едно и също време, Куприянов или Щерн даваха информации по микрофона на подвижната радиостанция. Техните съобщения се приемаха от Московската станция и се предаваха по цялата Земя. Стотици милиони слушатели с вълнение чакаха тези съобщения.

В лагера вече бе издигната антена за пряка връзка с Курския телевизионен център. Бързо се прокарваше ретранслационна линия за Москва.

Масови екскурзии до космическия кораб нямаше, но все пак всеки ден в лагера пристигаха стотици хора. Повечето от тях идваха, за да погледат звездолета, но мнозина се явяваха с някаква идея и настоятелно искаха да бъдат изслушани от началника на експедицията. Куприянов много добре разбираше, че тия хора имат искреното желание да помогнат, но физически му бе невъзможно да говори с всички. Широков и Синяев поеха това задължение.

Цялото човечество с нетърпение очакваше знаменателното събитие — излизането на екипажа на кораба. Но след светлинния разговор, състоял се първата вечер след пристигането на експедицията, космическият кораб не даваше никакви признаци на живот. Лъчът не се появяваше, а наблюдателите, които не сваляха очи от кораба, не забелязваха в него никакви признаци и на вътрешен живот. Кълбото изглеждаше мъртво.

Какво правеше екипажът на кораба? Ако гостите изобщо нямаха намерение да излизат, защо стояха толкова дълго на едно място? А ако възнамеряваха да излязат, защо се бавеха още? Сигурно звездоплавателите изпитват същото нетърпение да се запознаят със Земята, с каквото обитателите на Земята чакаха да се запознаят с тях.

Екипажът не излизаше от кълбото и тези въпроси оставаха без отговор.

През първите дни всички настояваха Куприянов поне приблизително, като предположение, да отговори на въпроса кога ще излезе екипажът, но професорът отказа да си губи времето с измислици.

— Нямам такъв навик — отговаряше той.

Вместо него други вършеха това. Хиляди предвиждания ежедневно се печатаха в чуждестранните вестници. В Англия дори бе открит своеобразен „тотализатор“, в който всеки желаещ можеше да участвува срещу определено заплащане. Онзи, който отгатне кога ще излезе екипажът, можеше да разчита на голяма печалба.

Научните среди по цял свят бяха на мнение, че екипажът ще излезе, след като старателно изследва състава на атмосферата. Без тази предпазна мярка звездоплавателите бяха застрашени от заразяване с микроби, неизвестни на тяхната планета.

Според Куприянов за такъв процес на „аклиматизация“ бе необходим най-малко един месец.

Втори разговор

Всичко тайнствено, загадъчно и непонятно има някаква притегателна сила за мислещите хора. Ученият от каквато и да е специалност е преди всичко любопитен. Това е едно хубаво, благородно любопитство, достойно за човека. То е извор на радост, но и причина за искрени и дълбоки страдания, когато загадката не може да бъде скоро отгатната с усилията на напрегнатото мислене. Учените по природа са активни. Затова никак не бе чудно, че очакването да се разкрие най-сетне тайната на кораба все по-силно опъваше нервите на участниците в експедицията. Дори само силуетът на звездолета, неподвижен и загадъчен, предизвикваше у тях чувство на досада и от ден на ден всички ставаха все по-мълчаливи и мрачни.

„Кога ще излязат?“ Този натрапчив въпрос не даваше покой не само на участниците в експедицията, но и на всички офицери и войници от полка, който охраняваше кълбото.

От приземяването на кораба бяха минали вече шест дни, а той все тъй не проявяваше никакви признаци на живот.

Никой не знаеше колко време ще остане на Земята космическият кораб. Шест месеца ли? Година ли? Нали за да преодолее разстоянието от най-близката планетна система до слънчевата, на звездолета са били необходими най-малко четири-пет години, и то ако е летял със скоростта на светлината. (Щерн и Смирнов не допускаха такава възможност.) За връщането ще им е необходимо също толкова време. Изглеждаше недопустимо екипажът на кораба, извършил толкова дълго пътуване, скоро да напусне Земята. Звездоплавателите непременно ще искат добре да се запознаят с населената планета, изпречила се на пътя им.

Да се зимува в набързо уредения лагер, беше невъзможно. Но дали екипажът на звездолета ще иска да напусне кораба си? Това не се знаеше.

Всичко щеше да се изясни, когато звездоплавателите излязат и хората успеят да намерят общ език с тях.

Звездоплавателите обаче не излизаха и от това цялата подготвителна работа, извършвана в лагера, ставаше някак „теоретична“ и лишена от ясна цел.

Щерн и Синяев употребиха много труд и време да подготвят чертежи и схеми, които трябваше да дадат представа на гостите за слънчевата система и за историята на планетата Земя. Дори ако не намерят общ език с домакините, гостите ще разберат тези материали, понеже несъмнено познават добре математиката.

Професор Лебедев се нагърби да запознае звездоплавателите с историята на животинския свят на Земята, а Степаненко подготвяше материали от етнографски характер.

Аверин и Лебедев положиха много усилия, за да обзаведат в лагера химическа и биологическа лаборатория.

Медиците — Куприянов и Широков — освен че обзаведоха медицински пункт, който се сля с медицинската служба на полка, се готвеха да изследват организма на жителите от другата планета. За тази цел Куприянов монтира в лагера дори рентгенов апарат.

Привечер на трети август Широков се отби в палатката на Куприянов, Щерн, Лебедев и Лао Сен и завари и четиримата там.

— Сядайте, Пьотър Аркадиевич — обърна се Щерн към младия комендант. — Какво ново?

— Но кога най-сетне ще излязат? — попита Широков, вместо да му отговори.

— Нов въпрос, няма що! — ядоса се Лебедев.

— Не разбирам — продължи Широков, без да обръща внимание на присмеха, — защо не попитаме екипажа на кораба?

— Попитайте го — сви рамене Лао Сен. — Ако имате възможност. Ще ви бъдем много благодарни за тази услуга.

Тази реплика на винаги спокойния и невъзмутим китайски учен ясно показваше до каква степен са напрегнати нервите на всички.

— Смятам, че това е напълно възможно — каза Широков.

— Още по-добре! — избоботи Лебедев.

— Какво сте намислили, Пьотър Аркадиевич? — попита Куприянов.

Гласът му прозвуча развълнувано. Всички вече сериозно гледаха Широков, очаквайки отговора му.

— Много просто. Трябва да ги попитаме с лъча на прожектора. Както първата вечер. Те сигурно разбират, че ние с нетърпение очакваме излизането им. Трябва да им изпратим седем сигнала, колкото денонощия са изминали. Те непременно ще разберат, че това е въпрос и ще отговорят.

Няколко секунди всички мълчаха.

— Това се казва идея! — рече Лебедев.

— И съвсем не е лоша! — одобри Щерн. — Браво, Пьотър Аркадиевич!

Куприянов погледна с обич любимия си ученик. Професорът се радваше, че тази отлична идея бе хрумнала именно на него.

— Намерете подполковника и го повикайте тук! — каза той.

Зарадван, Широков хукна да търси Черепанов.

Идеята да използуват прожектора, за да зададат на екипажа в звездолета въпроса, който измъчваше всички, му дойде на ум преди два-три часа. Той старателно я обмисли и едва след това се реши да я предложи на професорите, без да се страхува вече от подигравателен отказ. Широков беше много самолюбив и избягваше да изказва незрели мисли.

Космическият кораб и скритите в него тайни с непреодолима сила привличаха въображението на младия учен. Изглежда, че от всички в лагера той бе най-нетърпелив и търсеше начин да узнае кога екипажът ще излезе от кораба.

По цели часове гледаше загадъчното кълбо и смели мисли назряваха в главата му. Присвиваха се тъмносините му очи, сякаш се стремяха да проникнат през металическата обшивка на звездолета. Сам той се страхуваше от мислите, които все по-често и по-често се пораждаха в ума му, но упорито се връщаше към тях и те започнаха да му се струват осъществими. Сърцето му туптеше радостно и тревожно, нетърпението му ставаше по-силно, неизвестността — по-мъчителна.

Като мислеше постоянно все за това, той най-сетне намери, както му се струваше, сигурен начин да разреши загадката.

Щом получи одобрението на по-възрастните си другари, той като момче хукна из лагера да търси командира на полка.

Остроумната идея на Широков се хареса на всички.

— Браво! — още веднаж каза Щерн.

Десетте минути, през които учените чакаха подполковника, им се сториха много дълги.

— Как на никого досега не дойде на ум тази проста мисъл — вметна Лебедев.

— Простите мисли често се оказват най-трудни — обади се Лао Сен. Широков, отивайки при Черепанов, сигурно бе казал на някого за предстоящия опит и участниците в експедицията един след друг бързаха към палатката на Куприянов.

Скоро дойде и командирът на полка.

— Прожекторната уредба винаги е готова — отговори той на въпроса на професора.

— В такъв случай да вървим.

Както и първата вечер всички се струпаха около камиона.

Беше още съвсем светло, но Куприянов и Щерн разчитаха, че екипажът на звездолета все пак ще забележи лъча на прожектора. Нямаха търпение да чакат съвсем да се мръкне.

— Може би спят — предположи някой.

— Или не гледат насам!

— Сега ще разберем — каза Куприянов. — Започвайте!

Светна прожекторът — и седем кратки лъча се удариха в белия корпус на кораба.

Всички мълчаливо чакаха. Чуваше се само неспокойното им дишане. Минутите минаваха, но лъч в отговор не се появяваше.

— Не са забелязали — каза Щерн. — Трябва да повторим.

Едва изрече тези думи и от кораба дойде отговор. Блесна светлината на прожектора му и угасна.

— Един! — каза Куприянов. — Нима утре?

— Струва ми се, че това е само молба да повторим — рече Широков. — Не са успели да преброят сигналите.

— Да, сигурно е тъй — каза Щерн. — За тях е било съвсем неочаквано.

— Повторете — обърна се Куприянов към подполковника.

Отново седем пъти светна и угасна лъчът на прожектора. И тутакси космическият кораб отговори.

Дванадесет пъти!

— Дали това означава, че те ще излязат след дванадесет дни от приземяването си или след дванадесет дни, броени от днес? — попита Лебедев.

И сякаш чул въпросът му, лъчът замига пак.

Деветнадесет пъти!

— Ясно! — каза Куприянов. — Пратете им един лъч в знак, че сме разбрали.

Прожекторът постави кратка точка.

— Цялото земно кълбо ще ви бъде извънредно благодарно, Пьотър Аркадиевич — каза Щерн.

— Те ще излязат на петнадесети август. Трябва незабавно да съобщим на целия свят — каза Куприянов.

Нощно произшествие

На четвърти август около пладне в лагера пристигна колата на секретаря на обкома. Козловски идваше често и всеки път пристигането му внасяше нещо ново в живота на участниците в експедицията.

Всички бяха обикнали много секретаря на обкома за старанията му, за любовта към хората и за добрия му, отзивчив характер и се радваха, когато го виждаха в лагера. Само Широков с тревога посрещаше пристигането на познатата сива кола. Козловски безмилостно му се караше и за най-малката немарливост. Комендантът добре помнеше предупреждението на секретаря и не се съмняваше, че ще си получи заслуженото, ако не изпълнява добросъвестно задълженията си.

Щом видя пристигащата в лагера кола, Широков побърза да я посрещне, но отивайки към нея, загрижено проверяваше дали някъде няма нещо нередно. Лагерът обаче блестеше от чистота.

От другата страна към колата дотича дежурният по полк, който също като Широков зорко и тревожно оглеждаше наоколо. Той по военному отчетливо рапортува.

— Добре! — каза Козловски, като научи, че всичко е благополучно и че в лагера няма болни. — Ами при вас? — обърна се той към Широков.

— Всичко е в пълен ред, Николай Николаевич.

— Така ли? Значи, подготовката за работата с гостите е завършена?

— Още не е.

— Нали казвате, че всичко е в пълен ред — усмихна се Козловски. — Ама вие сте юнак! — неочаквано добави той, като силно стискаше ръката на коменданта. — Как ви хрумна?

Широков разбра, че секретарят на обкома говори за вчерашния разговор с кораба.

Козловски видя Куприянов и бързо се запъти към него.

— Професоре — каза той, ръкувайки се, — много съм ви сърдит. Защо не ми се обадихте, че сте получили такава важна телеграма?

— Каква важна телеграма? — учуди се Куприянов.

— Че в лагера ще пристигнат чужденци.

— Не съм получавал такава телеграма.

— Е, тогава добре. Смятайте се оправдан. А пък аз вече получих.

Козловски извади от джоба си и подаде на Куприянов телеграфна бланка. В същия момент дойде дежурният радист и даде на професора току-що получена радиограма.

— Ето я — каза Козловски.

Така и беше. Радиограмата съобщаваше, че скоро в лагера пристигат трима западни учени и петима журналисти от онези, на които правителството на СССР бе разрешило да посетят лагера. Чужденците щяха да пристигнат на дванадесети и началникът на експедицията трябваше да ги посрещне, да ги настани и да им осигури всичко необходимо.

Загрижен от това известие, Куприянов погледна мълком Козловски.

— Да се посрещнат, настанят и снабдят с необходимото, не е трудно — каза секретарят на обкома. — Ще опънем още две палатки и готово! Друго е трудното…

Той взе радиограмата от ръцете на Куприянов и внимателно я прочете.

— В телеграмата, която аз получих, няма имената им — каза той, — а тук ги има. Чарлз О’Кели, директор на Кеймбриджката обсерватория; действителният член на Френската академия на науките, професор по биология Линиел; Густав Матисен, професор в Стокхолмския университет…

— Също биолог — добави Куприянов.

— И петима кореспонденти: Лемарж — на агенция „Франспрес“, Дюпон — на агенция „Ройтер“, Браунъл — на агенция „Юнайтед прес“, Хелбах — на агенция АДН и Ю Син-чжоу — на агенция „Синхуа“. Това са първите лястовички. Ще долетят и други. Ю Син-чжоу, разбира се, не влиза в сметката — добави Козловски, — ама с останалите ще трябва да сме нащрек.

— Опасявате ли се от нещо, Николай Николаевич?

— Ами вие не се ли опасявате? — Козловски вдигна очи към професора. Изразът им беше твърд и студен. — Защо са сметнали за необходимо да пратят тази телеграма не само на вас, а и на мен, и то на мен дори по-рано, отколкото на вас?

— Тези хора сигурно са проверени.

— От кого и как са проверени?

— Но защо тогава са им разрешили да дойдат?

Козловски с досада сви рамене.

— Професоре, вие не сте ли чували за „желязната завеса“? — попита той. — Нима не разбирате, че не бива да затваряме вратите? Предоставете гостите на мен и аз ще имам грижата за тях във всяко отношение.

Той взе радиограмата и тръгна. Куприянов видя, че повика Черепанов и двамата дълго разговаряха.

Когато се срещна с Щерн, Куприянов му разказа всичко. Старият астроном посрещна много сериозно тази новина.

— Николай Николаевич, разбира се, има право. Ние често забравяме, че живеем в капиталистическо обкръжение.

— Нима може да се стигне до такава низост, че да се посегне на звездолета и на екипажа му? — натъжи се Куприянов.

— Помните ли защо именно вас назначихме за началник на експедицията? — вместо да му отговори, го попита Щерн. — Нали именно за това! Ние мислим за здравето на нашите гости, а някой друг може да мисли тъкмо обратното.

Куприянов седна до масата и подпря главата си с ръка:

— Безумна мисъл!

— Безумна, Михаил Михайлович, наистина безумна. Но за съжаление… Какво да се прави? След време подобни мисли няма да идват на никого в главата.

— Мерзост! Долетели са при нас като при братя, а пък ние…

— Да речем, не „ние“, а „те“. Защо да обобщаваме така понятията? Но вие не се безпокойте, Михаил Михайлович! Козловски ще направи всичко необходимо. Той е деен и умен човек. Всичко ще бъде благополучно.

— Аз ни най-малко не се съмнявам. Огорчава ме самата вероятност…

— Какво да се прави! — повтори Щерн.

В палатката надникна Широков.

— Довечера в осем часа закрито партийно събрание — каза той. — В палатката на червения кът. Дневен ред — бдителност при научната работа. Докладчик — другарят Козловски.

Куприянов и Щерн мълчаливо се спогледаха.

Цели два часа продължи докладът на секретаря на обкома. Сто и тридесет комунисти от полка и експедицията го слушаха с напрегнато внимание. На мнозина докладът отвори очите за опасността, застрашаваща космическия кораб от страна на ония, които се страхуват от пребиваването му на съветска земя и са готови на всичко, само съветските учени да не узнаят техническите тайни, донесени от него на Земята. Всички разбраха каква отговорност пред науката и човечеството лежи върху тях.

Козловски приключи с думите:

— Не се съмнявам, че междузвездният полет, осъществен от долетелите при нас хора (той наблегна на тази дума), е предприет с единствената цел да разшири научния им кръгозор, да обогати съкровищницата на знанията им и да разреши много въпроси, поставени пред науката им. А това доказва, че науката на тяхната планета е силна и че човечеството на тази планета не се плаши от трудностите. Грандиозното творение на тяхната техника, което е пред очите ни, е достатъчно доказателство. Не вярвам, че такова исполинско начинание, каквото е междузвездният полет, може да бъде осъществено в условия на вражда между народите, в условия на класова борба, в условия на капитализъм. Вярвам, че членовете на екипажа на кораба не само са хора също като нас, но са и наши другари по мироглед. Според мене е несъмнено, че на тяхната планета няма вражда между народите, няма класова борба, няма капитализъм. Може би това е една щастлива планета, чиито обитатели изобщо никога не са познавали подобни злини. Но в такъв случай те не знаят какво е това вражда, омраза, диверсия. Те няма сами да се защитят. Това е наша задача. В долетелия при нас кораб ние виждаме осъществена нашата собствена мечта на техниката, виждаме доказателство, че тази мечта не е утопия, не е фантазия. Долетелите при нас хора са ни изпреварили. Те вече са постигнали онова, за което ние все още само мечтаем. Тяхното долитане ще има огромен принос за делото на звездоплаването у нас на Земята, ще ни помогне да дойде по-скоро денят, когато нашият пръв междупланетен рейс ще бъде осъществен. В това ние виждаме огромното значение на факта, че при нас е долетял космически кораб от друга планета. Празните измислици на западноевропейските драскачи и на техните американски колеги, които всеки ден четем във вестниците, нека оставим да тежат на тяхната съвест. Безумната мисъл да се използуват знанията на нашите гости за увеличаване на военната мощ е чужда на съветския човек. Ние се радваме, че тоя кораб долетя и поздравяваме смелите звездоплаватели в името на науката, единна за всички населени светове, за всички разумни същества във вселената.

Сто и тридесет души с дружни аплодисменти посрещнаха тия думи. Събранието на комунистите от лагера завърши в един часа през нощта. Всички се разотидоха твърдо уверени, че ще съумеят да защитят звездолета от всяко посегателство.

Козловски не се върна в града, а остана да нощува в лагера. След събранието той дълго седя с Куприянов и Лебедев пред палатката им, откъдето добре се виждаше космическият кораб. И на тримата не им се спеше.

Нощта отдавна беше навлязла в правата си. Широко се бе разгърнал над лагера звездният купол, а ниско над хоризонта висеше сърпът на месеца. При мъжделивата му светлина матово блестеше повърхността на кълбото. След горещия ден нощният вятър лъхаше приятна прохлада.

— Дали времето ще се задържи все така хубаво? — замислено попита Куприянов. — Ами ако започнат дъждове?

— Едва ли — отговори Козловски. — По това време на годината в нашия край много рядко вали. Прогнозата на Метеорологичната станция е, че през целия август времето ще се задържи хубаво.

— Екипажът на кораба сякаш нарочно е избрал това място за кацане — каза Лебедев.

— Може би са изучили добре нашата Земя? — каза Козловски. — Може отдавна да знаят за нейното съществуване и да са я наблюдавали през телескопите си.

— Ама че глупости! — чу се гласът на Щерн, който се подаде от палатката. — Как може да се забележи такава малка планета от такова огромно разстояние? Това е абсолютно невъзможно. Сполучливият избор на мястото е просто случайност.

— Без да ще, човек започва да фантазира! — засмя се Козловски.

— Това са именно фантазии! — усмихна се Щерн. — Впрочем време е да спим — добави той.

— Напоследък никак не мога да спя! — въздъхна Куприянов. — Дано по-скоро…

— Най-скучно е да чакаш влак — каза Козловски, — а нашето положение съвсем не е по-добро. По-рано, когато още не знаехме в кой ден ще излязат, беше някак по-леко. Все си мислехме: може утре! А сега не ни остава нищо друго, освен да броим дните…

— Защо временно не излизат в някакви херметически костюми?

— Мога да ти отговоря с думите на Широков, с когото разговарях преди няколко дни на тази тема. Той предполага, че или нямат такива костюми, или пък не излизат, защото се страхуват да пропуснат в кораба си въздуха на Земята.

— Логично съображение — забеляза Щерн.

— Щем не щем, трябва да чакаме — каза Куприянов. — В случая нищо не можем да направим.

Забързан, при тях дойде Широков.

— Михаил Михайлович — развълнувано започна той, — спрете ги. Забранете им да правят това.

— Кого да спра? Какво да забраня?

— Аверин, Смирнов и Манаенко. Намислили са да идат при кораба и да отсекат късче метал от обшивката му, за да го подложат на анализ. Случайно чух разговора им.

— Може ли такова безобразие! — разгневи се Куприянов. — Като малките деца. Ще им кажа още утре сутринта.

— Как утре? Те са намислили да вървят сега.

— Сега ли? През нощта?

— Чух, когато Манаенко казваше, че вие в никакъв случай няма да им позволите, но че трябва да го направят и най-добре ще е през нощта. Интересува ги какъв е този метал.

— Възмутително! — каза Куприянов.

— Резултат от ненаситното любопитство на учените — обади се Козловски. — Но аз ги разбирам. Къде тръгнахте? — попита той, като видя, че Куприянов се запъти към лагера.

— При тях, разбира се!

— Не им пречете, Михаил Михайлович. От тая работа и тъй и тъй нищо няма да излезе. Забравихте ли, че има охрана?

— Наистина. Нека вървят! Ще им послужи за урок. Да идем в караулното помещение.

Когато началникът на експедицията и спътниците му влязоха, дежурният офицер стана на крака.

— Другарю лейтенант — обърна се към него Куприянов, — сигурен ли сте, че никой не може да мине през охраната и да стигне до кораба?

— Напълно съм сигурен, другарю Куприянов.

— А какво ще направи часовият, ако види, че някой иска да се приближи до кълбото?

— Ще го спре и ще даде светлинен сигнал — отговори лейтенантът.

В никакъв случай той не можеше да се сети какво е дало повод да го „изпитват“ така, но се чувствуваше задължен да отговаря на въпросите на професора.

— А часовият няма ли да употреби оръжие? — продължи Куприянов.

— Не, защо! Разбира се, ако не му се подчинят…

— Не се тревожете, Михаил Михайлович! — каза Козловски, като забеляза на лицето на Куприянов явно безпокойство. — Да не са деца!

— Не, не! По-добре да не допускаме това. Пьотър Аркадиевич — обърна се Куприянов към асистента си, — изтичайте, драги, при тях в палатката и им кажете, че забранявам. Чувате ли? Забранявам! Категорично!

След пет минути Широков се върна. През това време Козловски разказа на лейтенанта, че са решили, за да проверят бдителността на караула, да пратят при кораба трима души. Офицерът мълчаливо се усмихна.

— Аверин и Смирнов ги няма в палатката — каза Широков. — Манаенко не знае къде са. Когато му предадох вашата заповед, той отговори, че изобщо не е имал намерение да ходи при кораба. А ония двамата вече са отишли.

Куприянов изскочи от палатката.

Луната се беше скрила и наоколо бе непрогледен мрак. Професорът и другарите му напрегнато се ослушваха, но навред цареше ненарушавана от нищо тишина.

— Никога няма да си простя, че не ги задържах навреме — каза Куприянов.

— Нищо няма да им се случи — успокои го лейтенантът, който бе излязъл след тях. — Ще ги спрат и нищо повече. Ще трябва само да постоят с вдигнати ръце.

— Бих искал да видя тая картинка — засмя се Щерн.

Минаха десетина минути и откъм пътя като червена искра заблещука светлинка.

— Сигналът, другарю лейтенант! — доложи часовият, който стоеше на пост пред палатката.

— Виждам — отговори офицерът. — Отивам!

— И ние идваме — каза Куприянов.

— Не! — рязко отговори лейтенантът. — Не разрешавам!

Той изчезна в тъмнината.

— Обиди се — тихо прошепна Козловски на Щерн, — че се усъмнихме в бдителността им.

— А защо не му казахте истината?

— Защо ли? — сви рамене Козловски. — Не разбирате ли защо? Все пак излиза някак несолидно. Двама професори, пък…

След петнадесетина минути, лейтенантът се върна с двамата „диверсанти“, които изглеждаха съвсем обезкуражени. Козловски се страхуваше да не би Куприянов да почне да ги мъмри и така да издаде пред офицера малката му хитрост, затова високо и весело каза:

— Ето на! Нали ви казвах. Разбира се, веднага са ги задържали. Благодаря ви, другарю лейтенант! Караулната служба се поддържа образцово. Да вървим да спим!

— Ами те? — попита Куприянов, като сочеше Аверин и Смирнов.

— Задържаните ще останат тук до сутринта — сухо отговори офицерът.

На връщане из целия път Козловски се смееше до сълзи.

— Не мога да допусна такова нещо — каза Куприянов.

— Само Черепанов може да ги освободи — обясни му Козловски.

— В такъв случай да идем при него. Вие сте виновен! — неочаквано се ядоса Куприянов. — Защо трябваше да казвате, че искаме да проверим охраната? Такива шеги не са на добро.

— Ето ти на! — продължи да се смее Козловски. — Аз излязох виновен. Иди, че защищавай честта на науката…

— Не се сърдете, драги! — каза професорът. — Тази история ме разстрои. Пьотър Аркадиевич, къде е…

Младия комендант обаче го нямаше. Беше изчезнал някъде.

— Аз не зная къде е палатката на командира на полка.

— Затова пък аз зная — рече Козловски. — Да вървим!

Едва бяха изминали няколко крачки и насреща им се зададе Широков.

— Всичко е уредено, Михаил Михайлович — каза той. — Ето бележка от началник — щаба.

— Отлично — зарадва се Куприянов. — Домъквайте тук нашите ентусиасти.

Това заслужава внимание!

След два дни в лагера опънаха нови палатки: двете бяха по за трима души, а едната — за четирима.

— Тук ще живеят кореспондентите — каза Козловски.

— Но нали кореспондентите са петима, а не четирима — забеляза Куприянов.

— Вярно, петима са, но Ю Син-чжоу ще настаним с двамата московски журналисти, които ще дойдат заедно с тях. Иначе чуждестранните кореспонденти, току-виж, заподозрат, че Ю Син-чжоу ги следи. Естествено те знаят, че той е комунист. Не бива да им даваме повод да мислят така.

— Да! — въздъхна Куприянов. — Не бива!

След разговора си с Щерн професорът беше все мрачен и същевременно нервен. Гнетеше го мисълта, че животът на гостите на Земята, които той още не бе видял, е застрашен и че техният чудесен кораб може да стане жертва на диверсия. Много добре разбираше, че Козловски е прав, но не можеше да се помири с мисълта, че е възможна такава безмерна подлост.

— Нито един от пристигащите не говори руски — продължи Козловски. — Какви езици владее Широков?

— Английски и немски — отговори Куприянов. — Разбира и малко френски.

— Добре. А вие?

— Добре говоря френски, английски и немски. Зная латински и малко гръцки.

— И другите участници в експедицията навярно владеят езици?

— Да, всички. Един или друг език. А що се отнася до Лежнев…

— Ясно — прекъсна го Козловски. — За него и за Лао Сен няма защо да се говори. — Той помълча малко. — Смятам, че няма нужда да прикрепяме към тях преводачи. Освен към тримата учени, ако те пожелаят. Кореспондентите нека се чувствуват свободно. Така ще е най-добре. Вие вярвате ли, Михаил Михайлович, че те наистина не разбират руски?

— Ах, не зная! — Куприянов махна с ръка. — Всичко това така ме разстройва.

В деня, когато щяха да пристигнат чужденците, Козловски рано-рано повика при себе си Черепанов и парторга на полка — капитан Василиев.

— Днес — каза им той — в лагера пристигат чуждестранните учени и журналисти. Не е изключено под формата на журналист при нас да проникне човек, пратен от враждебни на Съветския съюз кръгове. Страхувайки се от засилването на военната мощ на СССР, тези хора са готови на всичко. Вече имаме някои сведения, че се готви диверсия. Може би ще се опитат да унищожат кораба и екипажа му, преди да сме намерили общ език с нашите гости. Правителството на СССР взима под внимание тази опасност. Тия, които ще пристигнат днес, са първата група. След нея ще пристигнат и други. Не искаме да затваряме вратите пред учените от другите страни. Долитането на космическия кораб интересува не само нас, а цялото човечество. Наша задача е зорко да наблюдаваме чужденците, но така, че те да не забелязват това. Разбира се, не ние — други са натоварени с охраната на гостите. Ще пристигнат още двама „кореспонденти“.

Черепанов и Василиев мълчаливо кимнаха.

— Трябва да им помогнем — продължи Козловски. — Настоятелно ви моля да не се издавате, че знаете чужди езици. Вие двамата владеете английски. Аз добре зная френски. И така, другари, внимание, внимание и още веднаж внимание. Вслушвайте се във всяка дума. Старайте се да доловите тайния смисъл и на най-незначителната фраза. На всяка цена трябва да се осуети злодейският замисъл, ако той наистина съществува. Да не се допусне нещастие. Това е наш партиен дълг. Разбира се, този наш разговор трябва да остане в тайна.

Куприянов, Щерн, Козловски и Лебедев тръгнаха да посрещат гостите. Полето, на което преди една седмица се бяха спуснали самолетите на експедицията, през тези седем дни се беше превърнало в истинско уредено летище. Край насипа на железопътната линия бе построен перон, а до него — сграда за персонала. Имаше и малка къщичка за началника на летището, и караулно помещение. Полето бе оградено; на висок пилон се развяваше знаме.

Козловски само се усмихваше, като видя учудването на спътниците си.

— Това място е историческо — каза той. — То е известно по цялата земя. Значи, трябва да му придадем подобаващ вид. А когато корабът отлети, ще издигнем на мястото на приземяването му паметник.

— И когато ние построим звездолет, той ще се отправи в първия си рейс оттук — подхвана Щерн.

— Точно така. Тук ще бъде ракетодрумът.

Началникът на аерогарата излезе да ги посрещне и те се учудиха, като видяха, че той бе щурманът на ескадрилата, с която долетяха.

— Как попаднахте тук, приятелю? — попита го Куприянов.

Летецът радостно поздрави професора и спътниците му.

— Сам пожелах да ме изпратят тук — каза той, — за да бъда по-близо до космическия кораб.

— А защо не дойдохте да се видим?

— Нямах време. Но сега, когато летището е готово, непременно ще дойда. Много ми се иска да видя кораба.

Не се наложи да чакат дълго. След двадесетина минути над полето се появиха два самолета и един след друг кацнаха на летището. Пръв излезе академик Неверов.

— Не можах да се стърпя! — ръкува се той с Куприянов. — Моля да ме приютите. Готово ли е всичко при вас за посрещането на гостите? — загрижено попита той.

— Според възможностите ни, Александър Николаевич. Нашият лагер не е курорт.

Освен председателя от самолетите излязоха още тринадесет души. Куприянов се намръщи.

— Съобщиха ми само за осем.

— Седем са кореспонденти. Трима са учени със секретарите си.

Астрономът Чарлз О’Кели се оказа висок човек. На лице и по фигура изглеждаше млад, но дългите му побелели коси издаваха възрастта му. Сивите му очи бяха умни и проницателни. Когато се ръкуваше с Щерн, той му каза няколко любезни думи.

Жорж Линиел, дребен, небрежно облечен старец с гладко избръснато сбръчкано лице, радостно поздрави професор Лебедев и тутакси подхвана с него оживен разговор. Те се бяха срещали и по-рано и се познаваха.

Професор Матисен бе типичен швед. Едър, с румени бузи, рус, стиснал лула със здравите си бели зъби. Той енергично се ръкуваше с всички и радостно се усмихваше.

Четиримата кореспонденти — Лемарж, Хелбах, Дюпон и Браунъл — бяха млади енергични мъже; на първо време човек трудно можеше да ги различи. Те незабавно се заеха с фотоапаратите и фотографираха всичко, каквото имаше на летището.

Ю Син-чжоу скромно стоеше настрана с двамата московски кореспонденти. След като се ръкува с всички, веднага пак се отдръпна настрана. Тесните му очи внимателно наблюдаваха хората наоколо.

От самолетите свалиха багажа, който се оказа доста обемист.

— Повиках двете коли — рече Козловски. — Нека тримата секретари и нашите кореспонденти да почакат тук, а вие с останалите отивайте в лагера. Аз ще се позабавя.

— Къде да настаним председателя? — попита Куприянов.

— В нашата палатка. Тя е достатъчно голяма. Казах на Широков да приготви всичко. Той има запасни легла.

— Я погледнете Семьон Борисович — каза Куприянов.

— Отдавна забелязах — отвърна Козловски.

Той се обърна и изведнаж срещна погледа на Дюпон, устремен към него. Англичанинът моментално се извърна, но Козловски можеше да се закълне, че кореспондентът е слушал разговора им.

Със стария астроном наистина ставаше нещо нередно. Той гневно се въсеше, мърмореше и с две ръце приглаждаше брадата си, което при него винаги беше признак на вълнение.

Куприянов покани гостите да седнат в колите.

Козловски внимателно наблюдаваше Щерн. Той видя как астрономът се запъти към едната кола, но се отказа и седна в другата. В колата, с която не пожела да пътува, бяха Куприянов, О’Кели, Матисен и Ю Син-чжоу.

„Така! — помисли си Козловски. — Това е интересно.“

Той влезе в кабинета на началника на аерогарата.

След две минути там се отби и един от пристигналите московски кореспонденти.

— Вие ли сте другарят Козловски? — попита той.

— Да. Ето паспорта ми. А вие сте полковник Артемиев?

— Тъй вярно. Разрешете да ви представя картата си.

Козловски прочете документа.

— Вървете! — каза той. — Не бива да ни виждат заедно.

Полковникът се обърна и излезе.

Докато чакаше да се върнат колите, Козловски крачеше из кабинета от вратата до прозореца и обратно. Походката му беше малко по-припряна от обикновено.

„И така — мислеше си той, — борбата започна. Кой ли е главният враг? Някой от учените? Едва ли. Те са твърде известни. Някой от секретарите им? Едва ли е и между тях. Значи, кореспондентите. Но кой? Ако е Дюпон — изборът е несполучлив. Той е твърде неопитен. Веднага го улових, че подслушва, издаде се, че знае руски. Дори ако той е враг, то е враг номер две, а не враг номер едно. Кой ли е главният? Браунъл, Лемарж или Хелбах? Ю Син-чжоу е вън от подозренията. Той е стар член на партията, участвувал е в гражданската война в Китай, ползува се с доверие. Значи, цялото си внимание трябва да съсредоточим върху тримата кореспонденти. И особено върху Браунъл.“

Всичко на пръв поглед беше ясно, но някакво смътно безпокойство не напускаше Козловски. Той се мъчеше да разбере какво го тревожи и изведнаж се сети — Щерн.

„Какво означава неговото държане? Защо се развълнува толкова? Защо не седна в колата, в която искаше да седне най-напред? Такъв умен човек няма да се вълнува без сериозна причина. Кой беше в колата? Куприянов. Не влиза в сметката! Ю Син-чжоу? Не влиза в сметката! О’Кели и Матисен… Да, причината се крие в един от тях. Още днес трябва да поговоря с Щерн.“

През целия ден обаче Козловски просто не успя да изпълни намерението си. Старият академик нито за минута не оставаше сам. Няколко пъти секретарят на обкома забеляза, че Щерн отново започва да се вълнува. Това винаги ставаше в присъствието на чуждестранните учени и Козловски окончателно се убеди, че именно един от тях е причината за това необяснимо вълнение. Но кой и защо? Това оставаше тайна.

От три дни Козловски окончателно се бе прехвърлил в лагера; обясни, че е в отпуск и иска да го прекара тук. Всички се зарадваха. Членовете на експедицията с удоволствие го приеха в своя колектив, той редовно присъствуваше на всички съвещания и дейно им помагаше в подготовката на предстоящата работа. Той не бе учен, но притежаваше организаторски талант и силно развит практически усет, какъвто липсваше на мнозина от професорите и академиците. Всички признаваха, че без него нямаше да съобразят много неща.

В действителност той живееше в лагера по нареждане на ЦК на партията, но смяташе, че няма защо да обявява това. Версията, че е в отпуск, у никого не пораждаше съмнение. Бе напълно естествено, че един човек, толкова много направил по посрещането на кораба, иска докрай да присъствува тук. Никой не подозираше, че може да има друга, много по-сериозна причина.

Той се настани в малка палатка, в която спеше сам; тя бе опъната в центъра на военния лагер, до палатката на Черепанов. „По-близо до масите“ — казваше той. Това място имаше предимството, че наблизо стоеше на пост часовият при знамето и следователно никой не можеше да се приближи незабелязан.

В деня, в който пристигнаха чужденците, Козловски се прибра рано в палатката си. Седна до масата, написа няколко писма и си легна, без да се съблича.

Той чакаше.

„Ако предположенията ми са правилни — мислеше си той — Щерн непременно ще дойде при мен.“

Както опитният ловец, без да вижда звяра, чувствува приближаването му по едва доловими признаци, така и той чувствуваше, че държането на стария астроном има някакво отношение към „звяра“, който искаше да проследи. Подозренията му бяха смътни и неясни дори на него самия, но бе убеден, че не греши.

И не сгреши.

Беше единадесет без четвърт, когато чу тежките стъпки на астронома. Щерн влезе в палатката и се извини за късното посещение.

— Влизайте, влизайте, Семьон Борисович! — каза Козловски, като стана от леглото и премести креслото. — Сядайте! Много се радвам, че дойдохте. Не ми се спи, лежа и скучая.

— А защо се прибрахте така рано?

— Уморен съм.

Щерн седна и разсеяно започна да прелиства книгите на масата. Козловски внимателно го наблюдаваше и забеляза, че ръцете на астронома треперят.

— Студено ли ви е, Семьон Борисович? — направо го попита той.

Старецът трепна.

— Да ми е студено? Не, от къде на къде!

— Ръцете ви треперят. — Козловски мина от другата страна на масата и седна срещу госта си. — Все исках да ви попитам защо така се вълнувахте на летището, после в лагера, пък и сега също се вълнувате.

— Не се вълнувам… — почна Щерн, но веднага сам се прекъсна: — Не, вълнувам се, дори много се вълнувам. — Той вдигна към Козловски очи, добри, уморени очи на човек, много живял и преживял. — Такова странно нещо!… Съвсем непонятно… Никак не мога да разбера в какво се състои работата. И се страхувам… Вие сте секретар на областния комитет на партията. Длъжен съм да ви кажа… Ще ми помогнете да се ориентирам. Не зная в какво се състои работата, но предчувствувам нещо лошо. Кой знае защо, струва ми се, че има нещо общо с онова, което ни говорихте на събранието.

Докато астрономът говореше така объркано и неясно, Козловски внимателно и сериозно го гледаше в очите.

— Добре сторихте, че дойдохте при мен — каза той. — Аз ви чаках. Не съм уморен, а нарочно се прибрах, за да ви дам възможност да дойдете при мен. Говорете! Тук никой няма да ни чуе.

— Чакали сте ме? Значи, и вие сте забелязали?

— Забелязах вашето вълнение и това ми е достатъчно.

— Много странно нещо. И съвсем непонятно. Те навярно знаят… Впрочем този много прилича на него…

— Драги Семьон Борисович! — каза Козловски. — Престанете да говорите със загадки.

— Ама много просто. — Гласът на Щерн изведнаж укрепна. — Този О’Кели изобщо не е О’Кели.

— Как така? — Козловски не очакваше такъв обрат.

— Ами точно така! Той може наистина да се казва О’Кели, но не е директорът на Кеймбриджката обсерватория, не е онзи О’Кели, за когото ни съобщиха предварително. Аз добре познавам Чарлз О’Кели. Този човек много прилича на него, но не е той.

— Уверен ли сте в това? — тихо попита Козловски.

Щерн изведнаж се разгневи.

— Ама че глупости! Извинете! — сепна се той. — Разбира се, че съм уверен. Те навярно мислят, че от старост съвсем съм оглупял. Аз имам снимката на Чарлз О’Кели и лично съм се срещал с него.

Ръката му отново затрепери.

— Но какво може да означава това, Николай Николаевич? Защо е тази измама? Какво търси тук този човек? Нима е вярно, че те искат да посегнат на кораба и на неговия екипаж? Преди два-три дни аз сам говорих за това с Куприянов, а ето че сега питам вас.

— Да се говори за евентуално посегателство, е едно — каза Козловски, — а да се сблъскаш непосредствено с него, е друго. Разбирам ви, Семьон Борисович, и ви уважавам за вашето вълнение. С този О’Кели ще се заема аз. Моля ви, на никого не казвайте нито дума, абсолютно на никого, дори на председателя или на Куприянов. Това е от най-голяма важност. С О’Кели се дръжте така, сякаш нищо не сте забелязали.

Щерн мълчаливо стисна ръка на Козловски и излезе от палатката.

Щом остана сам, секретарят на обкома веднага отиде при Артемиев и му разказа всичко.

— Ако Дюпон и О’Кели са хората, от които се опасявахме — отговори подполковникът, — те вече не са опасни. Но аз се страхувам, че това е само разузнаването. Във всеки случай ясно е, че нашите подозрения са основателни. Някой иска да ни попречи. Това е безспорно. Ала в какво се състои планът на врага? Ето това трябва да разгадаем на всяка цена.

Петнадесети август

На петнадесети август времето се случи чудно хубаво. Рано сутринта преваля краткотраен дъжд, но към осем часа небето напълно се разведри и умитата от праха земя блаженствуваше под горещите лъчи на слънцето. Палатките на лагера бързо изсъхнаха и изглеждаха някак особено чисти и празнични. Листата на брезите още блестяха от дъжда и също изглеждаха празнични. Сякаш и природата искаше да вземе участие в празника.

Настъпи решителният ден. С вълнение и трепет го очакваше цялото население на земното кълбо. Ако светлинният разговор на трети август бе разбран правилно, именно днес екипажът на космическия кораб трябваше най-сетне да се покаже пред хората.

Специално пристигналият от Москва радиокоментатор заедно с радистите от лагера монтираше и изпробваше преносимия микрофон, готвейки се за репортажа. Неговият разказ за срещата щеше да се предава по цялата Земя. Кореспондентите с най-голямо внимание проверяваха кинокамерите и фотоапаратите си. Четири телевизионни камери насочиха обективите си към космическия кораб.

Никой не знаеше часа, в който щеше да стане дългоочакваното събитие. Всички бързаха. В лагера очакваха излизането на екипажа около пладне. Това мнение беше изказал Щерн и то изглеждаше най-правилно. Между гостите сигурно имаше астрономи и за изтеклите деветнадесет дни те навярно са определили кога слънцето пресича меридиана на даденото място. Те безспорно разбираха, че им се готви тържествено посрещане и понеже не бяха имали възможност да се уговорят точно кога ще излязат, логично беше да сторят това около пладне.

Церемониалът по посрещането бе предизвикал дълги и горещи спорове. Не само обичаите, но дори възприятията на гостите бяха съвсем неизвестни. Как да постъпят, че те да разберат смисъла на посрещането? Например позната ли им е музиката? Намериха се горещи глави, които бяха измислили сложен церемониал с живи картини, пантомими и дори танци — едва ли не цяло цирково представление. Някой съвсем сериозно предложи да се обсъди дали да поднесат на гостите хляб и сол по руски обичай. В края на краищата бе решено да не мъдруват, а да ги посрещнат така, както обикновено се посрещат на Земята гости от друга страна.

— Не само ние се вълнуваме и чакаме — казваше Козловски. — Те със същото нетърпение са чакали този ден. И те се готвят за срещата с нас и може би също обсъждат как да постъпят, за да ги разберем.

— На тях им е много по-лесно — казваше Щерн. — Те ни виждат и през всичкото време са ни наблюдавали, а ние не знаем дори какво представляват.

Едва ли не в последния момент възникна въпросът от коя страна се намира изходът на кораба. Освен отвора, който видяха първия ден и който оттогава се бе отварял още четири пъти, в корпуса на звездолета не се забелязваха никакви други отвори.

— Ще ги чакаме откъм лагера — каза Куприянов. — И без това не можем да отгатнем къде е изходът им.

Към единадесет и половина всичко бе готово за посрещането. На сто метра от кълбото в прави редици се строиха батальоните на полка. Пред редиците им застанаха оркестърът и почетният караул. На петдесет метра от кораба бе поставен микрофонът, а край него се събраха всички членове на научната експедиция и чуждестранните гости. И кореспондентите с апаратите си бяха тук.

На радиус петстотин метра огромна тълпа като плътна стена обкръжаваше кораба. Никакви забрани не можаха да възпрат жителите от околните градове и села и те още от предния ден непрекъснато прииждаха към лагера — пешком или с превозни средства. Повече от половината от тези хора бяха прекарали тук цялата нощ и стоически издържаха сутринта под дъжда. По едно интересно съвпадение петнадесети август се случи неделя и това още повече допринесе да се увеличи броят на зрителите.

Кордонът на караулите се отдръпна от кълбото на половин километър и хората послушно спряха до тази линия, без да се опитват да се приближат повече.

Куприянов се ядосваше, че е допуснато „такова безобразие“, мърмореше на Черепанов, но в себе си беше доволен и одобряваше поведението на жителите.

— На тяхно място и аз бих постъпил така — казваше той на Козловски.

— Другояче не може и да бъде — отвръщаше му секретарят на обкома.

Денят бе много горещ. В неподвижния зноен въздух не се чувствуваше дори най-слаб полъх на вятър. Високо издигналото се слънце с ослепителен блясък се отразяваше в металните стени на космическия кораб, в тръбите на оркестъра и с огнени искри трептеше по щиковете на войниците.

Кълбото си стоеше все така неподвижно и загадъчно. Нищо не се беше променило във външния му вид. Белият корпус все така скриваше от хората онова, което се намираше вътре в него. Дали екипажът на кораба вижда всички тези приготовления? Дали разбира какво означават те? Или звездоплавателите си вършат своите работи, без да обръщат внимание на приготовленията на хората, които са им непонятни и чужди? Може би те дори нямат намерение да излизат от кораба си и всичките приготовления са напразни.

— Това е невъзможно — рече Неверов, когато застаналият до него Куприянов изказа тези мисли. — Ще излязат!

Председателят на Академията на науките, началникът на експедицията и Козловски бяха застанали отделно, малко по-напред от другите.

Минутите течаха и вълнението все повече нарастваше. Хората не сваляха очи от кораба. Не усещаха горещината, бяха готови да чакат безкрай. Времето бе спряло за тях.

Не се наложи обаче да чакат дълго.

Навярно и екипажът на космическия кораб нямаше вече търпение и чакаше кога ще бъдат привършени приготовленията.

Гостите от другата планета, както и хората, се бяха приготвили за срещата и бяха изработили свой церемониал.

Опасенията, че те няма да разберат смисъла на онова, което се вършеше край кораба, се оказаха напразни. Те добре разбраха всичко и доказаха това тържествено и просто.

Откъм кораба внезапно се раздаде ехтящ звук. Сякаш тежък чук удари силно по звънтящ метал. Мелодичен вибриращ акорд се разнесе над полето и заглъхна.

Всички го чуха. Огромният обръч на тълпата трепна от едновременното движение на устремилите се напред хора.

В тишината отчетливо прозвуча кратката команда на Черепанов.

Полкът се стегна и замря. Офицерите вдигнаха ръце до козирките на фуражките си.

Над лагера, над полето, над притихналата тълпа бавно и величествено се разнесоха звуците на непозната мелодия. Те идваха отгоре, от върха на кълбото. Някакъв много мощен инструмент с чист метален звук свиреше навярно химн, химн на неизвестен народ, от неизвестна планета. Звуците не напомняха нито един от музикалните инструменти на Земята. Сякаш грамаден хор пееше с металически гласове на непознат език непозната песен.

Тя звучеше с някаква необикновено мека сила и се чуваше добре на много километри наоколо.

Хората стояха, дълбоко покъртени от тази музика, прозвучала за пръв път на тяхната планета. Това бе творба на незнаен композитор, близка и скъпа на съществата, долетели на Земята, иначе те не биха я взели със себе си. Те показваха на земните хора най-хубавото произведение на своята музикална култура, зародила се безкрайно далече и пренесена от силата на разума тук, на Земята.

Стихна песента и отново над полето се разнесе тежкият удар на чук по звънтящ метал.

Настана тишина.

Оркестърът на полка мълчеше. Кой знае дали обитателите на кораба щяха да чуят музиката през стените на своето кълбо. Когато излязат, Земята ще им отговори.

Ей сега те трябва да излязат!

Напрежението достигна краен предел. Ей сега на някое още неизвестно място ще се отвори врата, може би до земята ще се спусне стълба и ще се появи… Кой? Какви същества ще се покажат пред хората?…

Дишането пресекваше в гърдите, сърцето биеше неравномерно и често, нервни тръпки разтърсваха хората. Навсякъде се виждаха бледи, напрегнати лица с очи, устремени към кораба…

Ей сега ще излязат… Кои?

Дали уродливи паяци с космати тела и неподвижни, свирепо втренчени огромни очи, очи на октопод?…

Дали някакво подобие на хора с по шест ръце и хобот на лицето?…

Дали исполински бръмбари с твърди, ципести крила и човешка глава?…

Или цялата фантазия на Земята няма сили да отгатне какъв е техният външен вид?

Ей сега ще се отвори врата…

Чакаха ги… чакаха ги с напрегнато внимание, без да свалят очи от кораба, но те се появиха най-внезапно. Никой не очакваше онова, което стана в действителност.

Изведнаж едновременно от всички страни се раздаде хилядогласен вик…

На самия връх на кълбото се показа живо същество.

Няколко секунди то стоя неподвижно, ясно очертало се на синия фон на небето.

После до него се появиха още седем.

На такава височина те изглеждаха съвсем малки в сравнение с исполинския размер на звездолета. Контурите на фигурите им бяха като на хора, облечени в дълги, меки дрехи. Отчетливо се виждаха главите им.

Защо излязоха отгоре? Или щяха само да се покажат на хората и отново да изчезнат в кораба, без да стъпят на земята? Може би се страхуват да се доближат до непознатите им същества?…

Но изведнаж диплите на дрехите им се размърдаха, разтвориха се и осем крилати фигури се издигнаха във въздуха…

Птици!… Птици с човешки глави!

Те плавно, свободно и красиво се спускаха надолу. Крилата им не помръдваха. Те управляваха полета си, както правят орлите и ястребите, наклонявайки тялото си и леко поклащайки се.

С вдигнати глави, застинали от изумление, хората следяха полета на гостите си.

Птици…

Разумни птици населяват незнайната планета, откъдето бе долетял корабът.

И това гигантско кълбо беше направено от птици. И музиката, прекрасната мелодия на химна-песен бе създадена от птици… С тези крилати звездоплаватели бяха разговаряли хората на езика на математиката… Птици бяха осъществили и великата мечта на човечеството — междузвездния полет!

Хората чакаха, но това, което видяха, никой не можеше да предвиди.

Гласът на професор Лебедев наруши тишината:

— Това е невъзможно!

— Изглежда, че е възможно — тъжно продума Щерн.

На пет крачки от групата на учените леко и плавно птиците се спуснаха на земята, прибраха криле и стъпиха на крака… на обикновени човешки крака… на два крака!

Всички едновременно направиха някакво движение пред гърдите си, крилата изведнаж се отделиха от телата им и се свлякоха на земята. Показаха се ръце — две! Летателните апарати лежаха при краката на притежателите си.

Това не бяха птици, а хора!

И осмината бяха облечени еднакво, в светлосиво облекло, приличащо на авиаторски комбинезон, с червена кожена яка и също такива маншети над китките. Всяка ръка имаше пет пръста, само че доста по-дълги в сравнение с пръстите на хората.

И бяха черни!

Всичко — ръцете им, шията, лицето, бе черно, черно като китайски туш.

Чертите на продълговатите им лица бяха също като на хората от бялата раса и дори красиви, красиви от земна гледна точка. Русите им златисти коси се къдреха на меки вълни. Бяха без шапки. На ръст бяха към два метра, а широките им рамене издаваха физическа сила. На пръв поглед изглеждаха млади. Очите им (две очи) бяха много удължени и тесни, от което изглеждаха присвити. Миглите им — златисти като косите. Не личеше да имат нито брада, нито мустаци.

Като свалиха крилете си, те застанаха рамо до рамо, вдигнаха глави и погледнаха с тесните си очи хората право в очите.

Няколко минути представителите на двата свята стояха неподвижно лице срещу лице.

Земните хора изпитваха мъчително вълнение, струваше им се, че ако то продължи още малко, сърцата им, разтуптени, няма да издържат и ще се пръснат. Нямаха сили дори да помръднат.

Какво изпитваха пришълците от дълбините на вселената, беше трудно да се каже, но тяхната неподвижност говореше много.

Цареше такава тишина, че ясно се чуваше учестено дишане…, дишането на двете групи…

И неочаквано пришълецът, който стоеше срещу Куприянов, направи няколко крачки напред и го прегърна. Прегърна го така, както би направил това земен човек, срещнал приятел след дълга раздяла.

И земният учен отвърна със силна прегръдка на учения от другата планета.

Тишината се разкъса.

Гръмна със закъснение оркестърът. (От вълнение музикантите свиреха страшно фалшиво.) Почетният караул наруши дисциплината и се втурна напред. Гостите бяха вдигнати на ръце.

И те се усмихваха.

Радиокоментаторът се опомни и се спусна към забравения микрофон. Кореспондентите със смутени лица се заеха с апаратите си. И те бяха забравили задълженията си и не снеха появата на гостите. Само операторите от телевизията запазиха спокойствие и стотици милиони хора по света можаха да видят всичко.

Няколко минути край кораба ставаше нещо невъобразимо. Не даваха възможност на звездоплавателите да стъпят на земята. Прехвърляха ги от ръце на ръце. Всеки искаше поне да се докосне до тях.

Пръв дойде на себе си Черепанов. Той каза нещо на офицера до него. Чу се гръмка команда, която надви шума. Със смутени и виновни лица войниците бегом се върнаха по местата си и със светкавична бързина се строиха.

Гостите възвърнаха свободата си.

През цялото време Куприянов държеше за ръка госта, който го бе прегърнал. Те често се поглеждаха и се усмихваха.

Радиокоментаторът дойде при тях и помоли професора да каже няколко думи по микрофона.

— Аз предадох всичко, което стана — смутено каза той. — Сега трябва вие да кажете няколко думи. Ох! Ще си изпатя аз! — въздъхна той.

Куприянов застана пред микрофона. Той знаеше, че цялата Земя ще го чуе и види, но беше съвсем спокоен. Преживените вълнения бяха така много, че за нови нямаше място.

Командирът на звездолета (навярно този беше командирът) тръгна след него. Той внимателно и сериозно наблюдаваше всичко, което ставаше пред очите му.

Сега, в спокойна обстановка, Куприянов по-добре го разгледа и се убеди, че този човек съвсем не е млад. По лицето му имаше дълбоки бръчки, а косите му бяха прошарени. Изпъкналото чело, енергичната гънка на устните и добре очертаната брада показваха силен, властен характер и проницателен ум. Неговите очи, устните (сиви на цвят) и пръстите на ръцете не приличаха на човешките очи, устни и пръсти и въпреки това пред Куприянов стоеше съвсем истински „човек“, само че черен, много по-черен дори от най-черния негър.

Когато завърши кратката си реч, Куприянов се поколеба за секунда и с леко трепнал глас каза в микрофона:

— А сега ще помолим командира на звездолета да ни каже няколко думи.

Той се отдръпна една крачка и с жест покани госта до микрофона.

Не би могъл да обясни какво го накара да направи това. Не знаеше дали съществото може да говори, дали ще разбере какво искат от него. Но като произнесе тази много задължаваща фраза, добре знаейки какво вълнение предизвиква по цялата планета, беше дълбоко убеден, че не прави грешка.

Членовете на научната експедиция, които бяха около микрофона, учудени погледнаха ръководителя си. Лебедев дори изпъшка от досада. Само Козловски одобрително се усмихна.

И изведнаж в настъпилата тишина се чу мек глас. Говореше звездоплавателят.

Звуковете на непознат език се понесоха по етера. Странни, чужди за земния слух, с отчетливи паузи между думите, те поразяваха с някаква необикновена мекота. Като че ли всяка съгласна бе силно омекчена независимо от следващата гласна.

Той не говори повече от минута. Като свърши, обърна се към Куприянов и се усмихна, сякаш с тази усмивка питаше: „Достатъчно ли е?“

Лежнев и Лао Сен особено внимателно слушаха говора на госта. Двамата доволни отбелязаха, че в този език няма нито един звук, който земните хора не биха могли да произнесат. Най-голямата трудност несъмнено се състоеше в мекотата на съгласните, която не бе свойствена на никой от езиците, познати на Земята, но тази трудност според тях не беше непреодолима. Да се изучи този език, да може да се разговаря с обитателите на неизвестната планета, беше трудно, но те решиха, че тази задача е по силите им.

И двамата запомниха последната дума от речта на госта.

Ако се напишеше тази дума, щеше да се получи странно, много омекчено съзвучие: „К-а-л-и-с-т-о“.

Не знаеха какво означава тази дума, но тя беше произнесена с такова дълбоко чувство, че се вряза в паметта им.

Крилата

— Кялистйо — повтори Лао Сен, като се стараеше да произнесе звуковете колкото се може по-меко.

Звездоплавателят отрицателно поклати глава.

Това движение, тъй понятно и привично на хората, бе посрещнато с удоволствие от всички. Между гостите и домакините се откриваше все по-голяма и по-голяма прилика.

— Калисто — каза той бавно и отчетливо, като някак странно и непредаваемо омекчаваше съгласните.

Лао Сен повтори, като вместо „я“ старателно произнесе „а“ и вместо „йо“ произнесе „о“. Излезе много по-добре.

Сивите устни се усмихнаха одобрително. Звездоплавателят посочи с ръка кораба, после себе си и своите спътници и най-после небето.

— Калисто! — повтори той още веднаж.

— Това е името на планетата, от която са долетели — каза Козловски.

— Странно съвпадение! — забеляза Щерн. — И ние имаме Калисто. Така се казва един от големите спътници на Юпитер, втората по големина „луна“ в слънчевата система.

— Дали не са долетели именно оттам? — попита някой.

— Ама че глупости! Първо, нашата Калисто е съвършено непригодна за живот и, второ, по никой начин не би могло да се случи тъй, че и ние, и те да наречем дадено небесно тяло с едно и също име. Звездолетът е долетял от друга планетна система. Запомнете това веднаж завинаги.

— Такова предположение наистина не издържа критика — каза Неверов. Той направи с ръка кръг наоколо, посочи надолу и произнесе на срички: — Зе-мя.

— Земиа — повтори гостът.

Той пак посочи кораба и спътниците си, после — хората и като вдигна ръка към небето, бързо я спусна надолу, сочейки земята.

— Калисто — Земиа! — каза той.

Смисълът на жеста и на думите беше напълно ясен. Корабът е долетял на Земята от планетата Калисто.

Лао Сен насочи пръст към гърдите си и каза:

— Човек!

После посочи Куприянов, Козловски и всеки път повтаряше: „Човек“.

Звездоплавателят отлично го разбра. Той направи същото, като посочваше себе си и своите другари и меко произнасяше:

— Миенк!

Лежнев реши да разшири асортимента на думи. Посочи командира на звездолета и повтори: „Менк“. После показа с жест всички звездоплаватели и попита:

— Менки?

— Дие! — отговори командирът. Явно той разбра и това. — Миенкк!

— „Дие“ значи „не“ — каза Лао Сен. — При тях множествено число се образува, като се удвои последната буква на думата.

— Така изглежда! — отговори Лежнев.

И звездоплавателят навярно реши да научи как се образува множествено число. Той посочи Лежнев и каза:

— Тиовиек!

После също като Лао Сен посочи с жест групата хора и каза:

— Тиовиекк?

— Не! — отговори му Лежнев. — Хора!

По движението на главата му пролича, че звездоплавателят остана учуден. Той посочи Лежнев и попита:

— Хориа?

— Не! — отговори Лежнев. — Човек! — Той отново посочи другите и повтори: — Хора!

Звездоплавателите започнаха да разговарят нещо помежду си. Беше ясно — те се учудваха защо тези думи са тъй различни.

— Техният език — каза Лао Сен — е по-прост от нашия.

— Това още не се знае — каза Лежнев. — По две думи не може да се съди за целия език.

Беше очевидно, че предстоящата работа по изучаване на езика ще завърши успешно. Началото бе положено, и то добре.

Още няколко думи, които означаваха нос, устни, коса, ръце и крака, бяха произнесени от двете страни. Широков извади бележник и започна старателно да записва всяка дума. Звездоплавателите не записваха. Те или запомняха думите, или бяха решили, че няма защо да записват още първия разговор.

Всяко съществително се произнасяше в единствено и множествено число. Стана съвсем ясно, че на езика на гостите множественото число се образува, като се удвои последната буква на думата.

Домакините останаха напълно доволни от първия разговор. И доколкото разбираха израза на лицата на своите гости, те също бяха доволни.

Командирът на кораба посочи с ръка тъмния обръч на тълпата, която все още стоеше на същото място и не се разотиваше.

— Хора! — каза Лежнев.

— Хориа! — кимна с глава звездоплавателят. Той посочи другарите си, после тълпата хора и с ръце изобрази крила.

— Искат да отлетят при хората — рече Козловски. — Да ги видят или пък да им се представят.

— Много хубаво! — каза председателят.

Куприянов с жестове показа, че разбират желанието на гостите и че нямат нищо против.

Седмина от гостите заедно с командира отидоха при крилете си, оставени на земята. Бързо и леко — личеше, че са свикнали с това — те се наметнаха с нещо, приличащо на дълга мека дреха. Сега всички забелязаха, че звездоплавателите носят на гръб продълговата кутия от тъмен метал. Крилата се прикрепваха към тялото с гъвкави металически „каишки“. Ръцете си пъхнаха в „ръкави“, поставени от вътрешната страна на крилата.

Звездоплавателят, който не тръгна с другарите си, вдигна от земята своите крила и се приближи към хората. Другите седем, вече готови за полет, стояха неподвижно и чакаха нещо.

Звездоплавателят бавно постави на гърба си летателния апарат. Явно той искаше да покаже на хората как се прави това. След като пъхна ръце в „ръкавите“, той посочи с очи една малка кутия, прикрепена под лявото крило. На капака на кутията имаше четири бутончета. Той постави пръстите си върху тях и натисна първото бутонче отдясно. С тихо шумолене крилата се разпериха. Разперени, те достигаха четири метра. Изглеждаха твърди и гъвкави. Скелетът, на който се опъваха, навярно бе монтиран вътре. По форма напомняха крилата на орел. Звездоплавателят почака минута, за да могат хората да ги разгледат, после пак с кимане на главата си посочи бутончетата и натисна второто. Зад гърба му от земята се вдигна стълб прах. Но той продължаваше да стои на мястото си. Като посочи пак така с очи дясната си ръка, той сякаш помоли да обърнат внимание на още една такава кутия — на капака й имаше малка ръчка. С леко докосване я завъртя и веднага я върна в предишното й положение. Въпреки че направи това светкавично бързо, звездоплавателят се издигна на цял метър от земята и се спусна обратно. Вихрушка от прах се вдигаше зад крилатата фигура. Натисна третото копче и — спря двигателя. (Сигурно кутията на гърба му бе двигател.) Натисна четвъртото и крилата се прибраха.

Всички с вълнение и интерес следяха това, което той им демонстрираше.

— Ясно и изглежда съвсем просто — каза Широков.

Звездоплавателят свали летателния си апарат и го подаде на Куприянов. Разбираше се, че го кани да лети заедно с другарите му, които още чакаха.

— А, не! Това не е за мене! — каза професорът.

Дюпон, кореспондентът на агенция „Ройтер“, смело прекрачи напред. Изглеждаше, че той иска да се възползува от предложението.

Широков срещна тревожния поглед на Козловски. Надви неволния си страх, изпревари англичанина и високо каза:

— Аз ще летя!

— Ще паднете и ще се пребиете — каза Щерн.

Дюпон, кореспондентът на агенция „Ройтер“, смело се отдръпна. По лицето на Козловски се плъзна усмивка. Кореспондентът за втори път се издаде, че знае руски.

— Разбира се, ще паднете — съгласи се Куприянов с Щерн.

— Аз не мисля така — каза председателят. — Тези хора са много разумни и не биха ни предлагали да летим, ако не са сигурни в устойчивостта на апарата. Те разбират, че ние нямаме и не можем да имаме опит.

— Аз ще летя — каза Широков. — Едно време мечтаех да стана летец на безмоторен самолет. Убеден съм, че те няма да ме оставят да падна.

Той решително посегна към крилата.

Звездоплавателят с усмивка изрази одобрението си. Тесните му очи гледаха младия човек право в очите и на него му се стори, че тези необикновено дълги черни очи изразяват нежност.

— Виели! — каза гостът.

По интонацията тази дума звучеше като „по-смело!“.

Широков с учудване забеляза, че ни най-малко не се вълнува. Сложи на гърба си апарата, който се оказа много лек, и пъхна ръце в „ръкавите“. Бутончетата и ръчката се намериха точно под пръстите му. Звездоплавателят грижливо му помагаше. Той още веднаж посочи бутончетата едно след друго и с жестове му обясни кое за какво служи.

Широков кимна с глава, за да покаже, че е разбрал.

— Пьотър Аркадиевич! — развълнувано каза Куприянов. — Не е ли по-добре да се откажете, а?

— Не — отговори му Широков. — Сега вече е късно.

Внимателно, като гледаше да не се спъне в краищата на крилата, той отиде при седмината звездоплаватели — те го посрещнаха с любезни и одобрителни усмивки.

Командирът каза нещо и другарите му разшириха редицата, като си правеха място един на друг, за да могат свободно да разперят крилата си. Широков стоеше до командира.

Все още не му се вярваше, че след няколко секунди наистина ще се превърне в птица и ще литне във въздуха с този чуден апарат. Стоеше и се усмихваше.

Чу се силно шумолене и седем чифта крила се разтвориха до него и зад него.

Широков стисна зъби и натисна бутончето. Апаратът се разтвори с такава сила, че ръцете му се вдигнаха от само себе си.

Командирът обърна лице към него и му кимна.

Широков натисна второто бутонче. Не усети нищо. Видя само, че при краката на командира се вдигна вихрушка прах. От кутията, която се намираше на гърба му, навярно излизаше силна струя въздух или някакъв газ.

Знаеше, че ръчката, намираща се отдясно, служи за усилване на тази струя и разбираше, че трябва да я завърти, но не можеше да го направи. Пръстите му изведнъж изтръпнаха.

Той видя как Куприянов бързо тръгна към него и разбра, че неговият учител иска да му забрани да лети. С отчаяно усилие надви слабостта си и рязко завъртя ръчката.

Земята се провали. Той усети еластичното съпротивление на въздуха. Мощна сила го носеше напред. Тялото му от само себе си взе хоризонтално положение. До него плаваше във въздуха командирът на звездолета и внимателно го наблюдаваше. Широков видя под себе си пътя и разбра, че летят към лагера. Командирът наклони тялото си и зави наляво. Широков вдигна дясната си ръка и отпусна лявата. Тялото му послушно зави в исканата посока. Той леко завъртя ръчката и полетя по-бързо, за да настигне командира. След тях летяха и другите шестима.

Чувството на страх изчезна. Апаратът му се подчиняваше и Широков вече не се страхуваше, че ще падне. Напълно се отдаде на необикновеното и приятно усещане на този свободен полет. Наклоняваше се надясно и наляво, спускаше се надолу и отново се издигаше. Спътниците му правеха след него същите движения, изглежда, не смееха да го оставят сам. Те не се отдалечаваха от него, сякаш бяха готови всяка секунда да му се притекат на помощ.

Не бяха минали дори две минути и Широков се почувствува така, като че ли десетки пъти бе летял с тези вълшебни крила.

Летяха към обръча на тълпата и като стигнаха над нея, се спуснаха съвсем ниско. Широков нарочно изостана, за да пусне спътниците си да минат пред него. Те приеха това, уверили се, че земният им другар се чувствува свободно.

Широков виждаше долу под себе си само на разстояние три-четири метра безброй вдигнати към него лица и чуваше оглушителния шум на приветствените викове. Шапки летяха нагоре и почти докосваха крилатите звездоплаватели. Няколко каскета и фуражки, хвърлени твърде високо, бяха запратени надалеко от струята на двигателите. Тогава Широков си спомни катастрофата край Оренбург и разбра, че апаратите се движат по същия принцип, както и космическият кораб — принципа на реактивното движение.

Спътниците му описваха във въздуха широк кръг. Явно, те искаха да направят обиколка над цялата тълпа.

Широков изведнаж усети, че ръцете му отмаляха и започнаха да го болят все по-силно и по-силно…

Групата учени, кореспондентите и няколко офицери от полка стояха на същото място и наблюдаваха полета. Куприянов много се тревожеше за асистента си, но като видя как леко и свободно лети, се успокои.

— Браво! — повтаряше Щерн.

— Жалко, че не литнах аз — пошегува се Козловски.

— Ето най-после стана забележителното събитие — говореше председателят. — И те излязоха обикновени хора! А какво ли не фантазирахме!

— Аз още отначало не повярвах, че са птици — каза Лебедев. — Организмът на високоразумните същества се формира от труда. За труда са необходими съответни органи на тялото — ръце или нещо подобно на ръце, но не крила. Забелязахте ли какви дълги и гъвкави са пръстите им? Ръката не е само орган за труд, тя е и негов продукт, както казва Фридрих Енгелс.

— Правилно — намеси се Аверин. — Ръцете им свидетелствуват, че на тяхната планета, както и на Земята, господствува трудът.

— Без труд не може да се построи такъв кораб — добави Неверов.

— Интересува ме дали ще можем да разгледаме кораба отвътре — каза Куприянов.

— Че защо не?

— Не зная дали те ще се съгласят.

— Не само ще се съгласят, но дори ще ни поканят — уверено каза Козловски.

— Ами как ще влезем в него? Аз категорично се отказвам да използувам крилата.

— Може долу да има друг вход, а ако няма, ще повикаме вертолет — отвърна Неверов.

— Добра идея — подхвана Щерн. — Щом Михаил Михайлович не иска да се превръща на птица, то аз изобщо няма и да мога.

Звездоплавателят, който мълчаливо стоеше до тях, побутна по рамото Куприянов и му посочи с ръка наляво.

Групата крилати фигури преди няколко минути се беше скрила зад кълбото. Всички видяха, че Широков лети най-отзад и разбираха защо. Сега, когато крилатите фигури се появиха от другата страна, те бяха само седем.

Няколко секунди хората още не разбираха какво значи това. Седемте фигури летяха напред. Осмата не се появяваше.

Изведнаж обаче спокойният ритъм на полета им бе нарушен. Седемте птици рязко завиха обратно. Личеше, че са забелязали изчезването на спътника си.

— Широков е! — уплаши се Куприянов. — Паднал е!

Всички се затичаха да заобиколят кълбото. Те видяха как звездоплавателите кацнаха на земята и се струпаха около нещо. Но тълпата стоеше спокойно. Ако наистина Широков бе паднал, нямаше да бъде така.

После една от фигурите се вдигна във въздуха и бързо полетя право към кълбото. Петте други също се вдигнаха и продължиха полета си.

— Изглежда, че всичко е благополучно — облекчено въздъхна Неверов. — Един от тях е останал при Широков. Сигурно нещо се е счупило.

Отправилият се към кораба звездоплавател бързо долетя при тях и се спусна на земята. Той кимаше с глава и се усмихваше, сякаш искаше да каже: „Всичко е благополучно!“

— Сетили са се, че ще се тревожим и са го пратили да ни успокои — каза Козловски. — Те не само че са хора, а са и много добри хора! — добави той.

След десетина минути петимата звездоплаватели се върнаха, завършили обиколката си над тълпата. Свалиха апаратите си и също се стараеха да успокоят групата. Сочеха ръцете си над лакътя и ги разтърсваха. Какво означава това, никой не можа да се сети, но всички напълно се успокоиха. Явно, че с Широков не се бе случило нищо лошо.

След няколко минути видяха как във въздуха се издигнаха двете изостанали фигури.

Широков и командирът на звездолета, здрави и невредими, кацнаха край кораба.

— Какво се случи, Пьотър Аркадиевич? — попита Куприянов.

— Уморих се — отвърна младият човек. — Усетих такава болка в ръцете, че бях принуден да се спусна на земята. За този апарат е нужна тренировка.

— Здравата ни изплашихте — каза председателят.

— Е, какво е впечатлението ви? — попита Козловски.

— Великолепно — отговори Широков. — Ако успеем да изработим такъв апарат, той ще направи цяла революция в спорта и във военното дело.

Козловски рязко се обърна и погледна Дюпон право в очите. Стреснат, журналистът не успя да си придаде равнодушен израз.

— Вас интересува ли ви такова приложение на крилата, мистер Дюпон? — на руски го запита секретарят на обкома.

— Интересува ме! — предизвикателно му отговори кореспондентът. (Той бе разбрал, че е разобличен и няма смисъл да упорствува.) — Не по-малко, отколкото вас.

— Добре говорите руски — с лека ирония го похвали Козловски. — После ще си поприказваме.

— С най-голямо удоволствие! — Дюпон се поклони и се отдалечи.

Куприянов, Щерн и Широков не чуха този кратък разговор, а онези, които го чуха, не му придадоха никакво значение.

„Единият е обезвреден — помисли си Козловски. — Но има нещо подозрително — прекалено лесно се издаде.“

През това време командирът на звездолета настоятелно ги канеше да посетят кораба. Той посочваше крилата, после Широков, усмихваше се, подканяше ги с жестове да сложат апарата и да се издигнат нагоре. Мимиката му беше много изразителна — понякога дори им се струваше, че ги моли с думи.

„Вашият другар летя — сякаш казваше той — и с него не се случи нищо лошо. Сложете крилата и аз ще ви покажа нашия кораб.“

Куприянов с всички сили се мъчеше да му обясни, че утре ще долети вертолет и тогава те ще се отзоват на поканата. Но от обясненията му нищо не излезе. Звездоплавателят не го разбираше.

Широков взе молив и нарисува на лист от бележника си кълбото, после постави деветнадесет чертички и отново нарисува кълбото, а над него — крилата фигура. Той посочи последната, деветнадесетата чертичка, а после посочи слънцето.

Звездоплавателят внимателно разгледа рисунката и му я върна, като кимна с глава. Изглежда, беше разбрал.

Тогава Широков постави още една чертичка и отново нарисува кълбото, като старателно изобрази над него вертолет със спусната стълба и човешки фигури. Командирът на кораба закима с глава. Той добре разбра всичко.

— Киатри — меко каза той.

— Кятри! — отвърна му Широков, като реши, че тази дума значи „утре“.

След това графическо обяснение командирът остави на мира Куприянов и цялото си внимание насочи към Широков, като го канеше поне той да посети кораба днес.

Предложението бе много съблазнително и Широков попита професора дали няма нещо против.

— Абсолютно нищо! — отвърна Куприянов. — Мога само да ви завиждам.

— Кажете му, че и аз искам да дойда с вас — каза Синяев, обръщайки се към Широков като към проявил се вече преводач.

— Ако е възможно, вземете и мене — каза Лао Сен.

— И мене! И мене! — чуха се от всички страни молбите на кореспондентите.

Широков се обърна към командира на звездолета. Той, изглежда, се досети за какво става дума и вдигна два пръста. Това означаваше, че едновременно само двама могат да посетят кораба.

— Нека на кораба да идат другарите Лао Сен и Широков — каза Куприянов. — Другите ще почакат до утре. А двамата от гостите, които ще ви дадат апаратите, ще заведем в лагера и ще им покажем как живеем ние. Кажете им, Пьотър Аркадиевич!

На такъв досетлив човек като командира на звездолета не бе трудно да се предадат с жестове думите на Куприянов. Двама от звездоплавателите дадоха апаратите си на Широков и Лао Сен и им помогнаха да ги сложат.

Излитането до върха на кораба не им създаде никаква трудност.

Когато осемте души изчезнаха вътре в кълбото, Куприянов покани останалите да идат до лагера. Те с явно удоволствие приеха поканата. Групата учени, гостите им и кореспондентите тръгнаха. След тях тръгна и полкът.

Тълпата, като видя, че посрещането свърши, започна постепенно да се разотива.

Звездолетът

Като се озоваха на върха на кълбото, Лао Сен и спътникът му видяха, че се намират върху малка плоска площадка. В средата й имаше кръгъл отвор с диаметър около метър и половина. Приличаше на кладенец или на шахта с металически стени.

Широков надникна вътре. Тръбата водеше дълбоко надолу. Дъното й се губеше в мрак.

Командирът на кораба си свали крилата. Всички направиха същото. Той се наведе и натисна едно малко бутонче до ръба на тръбата.

Минаха няколко секунди и отдолу безшумно се издигна кръгъл плосък капак. Той спря точно до ръба на кладенеца и така плътно затвори отвора, че неразличимо се сля с повърхността на кълбото. Ако не беше тясната синя линия по ръба на капака, беше невъзможно да се забележи.

Трима от звездоплавателите стъпиха на капака и с жестове поканиха Широков да се присъедини към тях. Изглежда, че подемникът можеше да спуска наведнаж само четирима. Тримата им другари и Лао Сен останаха горе.

Капакът трепна и бързо, плавно се спусна надолу.

Наоколо им бе непрогледен мрак. Високо над главите им се провиждаше светлият кръг на изхода. По това, колко малък изглеждаше той, Широков определи, че са се спуснали вече на десетина метра. Значи, бяха близо към центъра на кълбото.

Подемникът спря без всякакво раздрусване. Чу се слабо свистене, после металически звук и една черна вратичка захлупи кладенеца, както се стори на Широков, току над главите им. Късчето небе, което се виждаше горе, изчезна.

Мракът още повече се сгъсти. До преди малко Широков все пак различаваше, макар и слабо, черните сенки на спътниците си. Сега и тези сенки изчезнаха. Обкръжаваше го абсолютна тъмнина.

Внезапно той усети остър и неприятен мирис. Затворената от всички страни кабина се изпълваше с някакъв газ. Дишането му се затрудни.

Дали това е въздухът на Калисто?…

Не знаеше какво да предполага. Мярна му се тревожната мисъл: „Може би тези същества не разбират, че ние не можем да дишаме въздуха, с който са свикнали те.“

Ръката на един от звездоплавателите докосна ръката му и я стисна нежно, ласкаво, успокоявайки го…

И изведнаж мирисът изчезна. Въздухът отново стана чист.

Чу се мелодичен звън. Стените на кабината се отдръпнаха и ярка светлина за миг го ослепи.

Откри се вътрешността на кораба.

Първата мисъл, която, кой знае защо, хрумна на Широков, беше, че диша въздуха на чужда планета.

Цялата процедура на спускането доказваше, че звездоплавателите не допускат в кораба си земния въздух. Може би газът, който изпълни кабината, беше предназначен именно за да премахне по някакъв начин земния въздух в нея и да го замени със своя.

„Но ако е така — помисли си той, — може да се заразим от болест, неизвестна на Земята, да погълнем неизвестен микроб, с който нашият организъм няма да може да се справи.“

Тази мисъл само се мярна в главата му и веднага изчезна. Той изпитваше доверие към обитателите на непознатия свят и си помисли, че ако съществува такава опасност, те нямаше да ги допуснат на кораба.

Широков с любопитство се огледа наоколо.

Помещението, в което се намираха, представляваше нещо като вътрешността на сфера, пресечена отдолу от плоскостта на пода. Панели с форма на правилни осмоъгълници, направени от нещо като млечно стъкло, образуваха стените й. Приликата със стъкло се усилваше от тънките металически рамки или обкови, в които бяха поставени панелите. Помещението беше пет или шест метра в диаметър. Целият под бе металически и се състоеше от ясно видими отделни плоскости. В средата върху дълги и тънки металически подпори, които излизаха от степите, висеше нещо, прилично на голямо табло за управление, каквото Широков бе виждал в електроцентралите, цялото изпълнено със странни по форма уреди, тръбички, бутончета и ръчки. Пред таблото имаше меко кресло с напълно „земен вид“, което бе свързано с подпорите, поддържащи самото табло. Подът минаваше точно под таблото, но явно не му служеше за опора. Не се виждаха никакви врати или люкове (през които би могло да се мине в други помещения). Освен пулта и креслото в помещението нямаше никакви други мебели. То беше съвсем празно.

На няколко места високо горе и почти до самия под бяха разположени източниците на светлина, закрити с изпъкнали матови стъкла или нещо друго, приличащо на стъкло.

Като излязоха от кабината, те стъпиха на малка площадка с перила. Надолу водеше металическа стълба. Точно пред себе си Широков видя втора също такава площадка и стълба. Там навярно се намираше друг подемник, който водеше към повърхността на кълбото.

Командирът на кораба с жест посочи надолу. Широков слезе по стълбата. Последваха го домакините.

Те си съблякоха подплатените с кожа комбинезони и останаха по леки дрехи, през които прозираха черните им тела.

Едва сега Широков забеляза, че в кораба е много горещо. Спомни си едно обстоятелство, което по-рано се беше изплъзнало от вниманието му. Въпреки горещия августовски ден звездоплавателите бяха излезли топло облечени. Като съпостави това с черния цвят на кожата им, той дойде до извода, че непознатата планета Калисто, от която са долетели тези хора, има несравнимо по-горещ климат от Земята. (Това предположение по-късно се оказа правилно.)

Той чу как подемникът отново се спусна, явиха се Лао Сен и тримата звездоплаватели, които бяха останали с него горе.

Професорът без покана слезе по стълбата при Широков.

— Какъв е този газ? — попита той, като кимна с глава назад към подемника.

— И аз не зная — отговори Широков.

И тримата спътници на Лао Сен свалиха топлите си дрехи.

Всички бяха с меки панталони, приличащи на скиорски, с широки колани и леки, почти прозрачни ризи. Кройката на облеклото им беше еднаква, но на цвят то беше различно. Командирът и още двама звездоплаватели бяха със сини костюми, един с тъмносив, а други двама с червени.

Както вече споменахме, помещението бе сферично, но подът минаваше много по-ниско от центъра на тази сфера и страничните стени се спускаха към пода, наклонени под много тъп ъгъл.

Неочаквано един от осмоъгълниците непосредствено до пода се отмести, отдръпна се назад и после се плъзна встрани. Образува се люк. Отдолу се изкачиха още двама звездоплаватели, облечени също като останалите — единият в сиво, другият в зелено.

Значи, екипажът на кораба не се състоеше само от първите осем звездоплаватели, които излязоха от кълбото. Колко ли бяха те в огромния корпус на звездолета?…

Онзи, когото смятаха за командир, посочи единия от новодошлите и меко произнесе:

— Диен Сийнг!

После протегна ръката си към другия в зеления костюм и го представи:

— Рийг Диегон!

Той посочи с жест околното пространство, сякаш обхващаше целия кораб, после посочи същия човек и повтори:

— Рийг Диегон!

Широков и Лао Сен разбраха, че човекът, облечен в зелено, е командир на звездолета или негов конструктор.

Те се поклониха и казаха имената си. Китайският лингвист произнесе името си меко, с произношението на звездоплавателите — „Ляо Сиен“, от желание те да могат да го произнесат по-леко.

Широков, като каза името си, подаде ръка. Направи това несъзнателно и веднага разбра, че този обичай не им е познат.

Рийг Диегон се усмихна и без да поеме ръката на Широков, го прегърна, после прегърна и Лао Сен. Същото направи и другарят му със сивия костюм.

Та не бяха млади, а вече с побелели коси и явно по-възрастни от другите. Широков си помисли, че на тях навярно им е трудно да използуват крилата и именно затова не са излезли от кораба.

Рийг Диегон каза нещо, петима от звездоплавателите един след друг се спуснаха в люка и изчезнаха. Останаха двамата възрастни и онзи, когото смятаха за командир.

Широков поиска да научи името му. Един по един той посочи новодошлите и повтори имената им. После посочи него и въпросително замълча.

Звездоплавателят го разбра. Сложи ръка на гърдите си и каза:

— Диен Бияинин!

Първата дума очевидно беше собственото му име. То беше също като на възрастния въздухоплавател със сивия костюм.

— Те имат собствено име и презиме — каза Лао Сен.

Диегон се обърна към Широков и като го погали по рамото, с ръце изобрази крила. Младият учен разбра, че командирът на звездолета е видял неговия полет и хвали смелостта му. Тогава той си спомни, че тези хора виждат по някакъв начин през стените на кораба си и поиска да узнае как става това. Но не можеше да измисли по какъв начин да им изрази желанието си. Няколко пъти посочваше очите си и после стените на кораба, но звездоплавателите не го разбираха. Те внимателно и сериозно наблюдаваха мимиката му, но, изглежда, не се досещаха какво иска от тях земният човек.

Лао Сен на свой ред се опита да обясни, че молят да им покажат как виждат онова, което обкръжава кораба, но и неговите старания не се увенчаха с успех.

На черните лица на домакините се появи израз, който не можеше да се приеме другояче освен като съжаление. Те поговориха нещо помежду си и Диегон с жестове покани Широков и Лао Сен да вървят след него. Временно трябваше да отложат въпроса за „очите“ на звездолета и да изпълнят желанието на домакините.

— Ще научим после — каза Лао Сен.

Диегон се приближи до осмоъгълния люк и слезе по малка стълба само от четири стъпала. Широков, Лао Сен и останалите двама звездоплаватели тръгнаха след него.

Озоваха се в кръгъл коридор, който напомняше вътрешността на широка тръба. Коридорът, както се оказа, обкръжаваше като пръстен сферичната стая. Бияинин с жестове обясни, че такъв кръгъл коридор има и на горния етаж.

На всеки три-четири крачки коридорът бе осветен от също такива лампи, закрити с матови стъкла, каквито имаше и в централния пост. (Сферичната стая явно беше помещението, откъдето се управляваше космическият кораб при полет.) Подът бе постлан с нещо като каучукова пътека. Широков се наведе и я попипа. Не беше от каучук.

Изминаха двадесетина крачки. Диегон се спря и натисна едно бутонче. И тук се отвори врата, абсолютно незабележима преди.

Всички врати и люкове на космическия кораб така идеално пасваха, че човек не ги забелязваше. Това беше направено с някаква цел, но с каква — Широков не можеше да се сети.

Подемникът, летателните апарати, вратите — всичко се привеждаше в движение с бутончета. Те сигурно служеха за включването на електрически ток. Малко вероятно бе на кораба да има електростанция. Токът, изглежда, идваше от акумулатори.

„Тук има много интересни неща за Манаенко“ — помисли си Широков.

Вратата, отворила се пред тях, водеше към друг тесен коридор, който стръмно се изкачваше нагоре. Тази тръба вече нямаше под. Вместо под тук имаше стълба. Широков забеляза, че тя не бе прикрепена към стените, а изглеждаше като временно поставена. Той си спомни, че и в централния пост подът също изглеждаше „временен“.

Широков не беше добре запознат с въпросите на звездоплаването, но знанията му бяха достатъчни, за да се сети, че подът в централния пост и тази стълба не са постоянни части на кораба. Те бяха необходими само когато звездолетът се намира в условия на тегловност. През време на полет тези части не бяха нужни и сигурно ги прибираха.

Като се изкачиха по стълбата, те пак се озоваха пред херметически затворена врата, която се отвори, щом бе натиснато съответното бутонче.

Зад нея се откри малко, тясно помещение. То беше изпълнено с дебели металически тръби, които излизаха от всички страни от стените и се вливаха в един масивен цилиндър с диаметър около метър и половина. И цилиндърът, и тръбите бяха направени от същия синкавобял метал като корпуса на кораба. Цилиндърът влизаше в насрещната стена.

Бияинин взе от Широков бележника и молива и нарисува кълбото. Рисуваше бързо и много по-добре от младия медик. Около кълбото от всички страни изобрази звезди. Това явно представляваше корабът в полет. Зад кълбото нарисува няколко дълги опашки, които приличаха на пара. После посочи цилиндъра.

— Това е двигателят — каза Лао Сен.

— Да, това е един от двигателите — отвърна Широков. — Корабът се привежда в движение от реактивна сила.

Бияинин отново посочи цилиндъра и няколко пъти сви и изпъна пръстите на двете си ръце.

— Осемдесет — каза Широков. — Нима имат осемдесет двигателя?

— Не е чудно — отговори Лао Сен. — Корабът е толкова голям, че за полета му е необходима огромна сила. Той сигурно може да се движи на всички посоки. Спомнете си черните отвори, закрити с решетки. Това са външните отвори на дюзите.

По знак на Диегон те отново слязоха в кръглия коридор.

Този път вратата, по-точно люкът, се оказа долу, на пода. Бияинин отметна „каучуковата“ пътека и вече не с бутонче, а направо с ръка вдигна капака на люка. Тук имаше не временна, а постоянна витлообразна стълба. Тя се спускаше право надолу. Като слязоха по нея, те попаднаха в малка стая, цялата металическа, с правоъгълни стени, под и таван.

На една от стените в ниша имаше врата, която се отвори по обикновения начин, тоест с бутонче. Зад тази врата имаше още една. Двете врати бяха много дебели и масивни.

Зад тях се намираше помещение, заето от някаква голяма и сложна машина. Така поне се стори на Широков и Лао Сен. По вид този агрегат не приличаше на машина. Не се забелязваха никакви движещи се части. Тежки метални щитове, свързани с болтове, образуваха нещо като кожух, под който — през дебели, тесни стъкла се виждаха металически тръби. Две масивни ръчки на дълги лостове и някакви стъклени тръбички с металически топчета в тях се намираха отвън и бяха оградени с лека яркозелена решетка. Подът на това помещение съвсем не беше временен, а бе направен от разноцветни плочки, които наподобяваха керамика и образуваха красиви, но непонятни за земното око фигури.

Лао Сен искаше да се приближи до машината, но Диегон го спря и отрицателно поклати глава. Значи, не биваше да се приближават. Останаха до вратата.

Диегон протегна ръка към машината, после направи широк жест и накрая сложи длан на дясната страна на гърдите си. Широков и Лао Сен не разбраха какво иска да им каже.

Изглежда, звездоплавателите искаха гостите им да разгледат добре тази тайнствена машина и затова около пет минути те не помръдваха от мястото си.

Широков бе уверен, че пред тях е една от главните, а може би и най-главната част на космическия кораб. Изразът върху лицето на Диегон, доколкото Широков го разбираше, показваше, че той им демонстрира тази машина с чувство на гордост. Гордост от какво? Разбира се, от техниката на своята планета! От техниката на Калисто!

За секунда Широков си представи, че са си сменили ролите. Ето той, командирът на съветски звездолет, долетял на друга планета, показва на обитателите й едно чудно творение на човешкия гений, велика творба на мисълта, волята и техниката на човека от Земята. Какво чувство би изпитвал той тогава?…

Обърна се към командира на кораба (дали не бе той конструкторът на тази машина?), хвана ръката му и силно я стисна. Този жест беше непонятен на черния човек, но той добре разбра чувството, което го бе породило. Протегна ръка, докосна главата на Широков с дългите си черпи пръсти и го погали по челото. На сивите устни се появи усмивка.

По витлообразната стълба отново се качиха горе и пак влязоха в сферичната стая. (Широков мислено я наричаше централен пост.) Диегон отиде до пулта и седна на креслото пред него. Постави ръцете си върху ръчките, обърна се към гостите и пак се усмихна.

Широков и Лао Сен разбраха, че той им показва как се управлява космическият кораб при полет. Без думи домакините не можеха да им обяснят по-ясно. Но и така всичко се разбираше достатъчно. Показаха им двигателя, после машината, която имаше някаква връзка с него, и накрая мястото на командира на кораба. Но нима звездолетът се управлява слепешката?…

Диегон натисна някакво бутонче на пулта.

Широков и Лао Сен с учудване видяха, че един от осмоъгълниците, намиращи се над самия под, на равнището на очите им, изведнаж потъмня, после стана ослепително бял. По него една до друга се замяркаха черти и всичко изчезна. В стената имаше прозорец.

Те видяха целия лагер така ясно, сякаш наистина в стената имаше отвор. Изображението беше обемно, цветно и създаваше пълна илюзия на непосредствена видимост.

Това бе огромен телевизионен екран, а снимачната камера навярно се намираше в стената на кораба, зад екрана.

Виждаха хората в лагера, виждаха как се поклащат клоните на брезите.

Бияинин докосна ръката на Широков, сякаш го приканваше да внимава.

Изведнаж панорамата на лагера трепна и започна бавно да се приближава. Като че ли космическият кораб пое напред и заплава към лагера. Все по-близо и по-близо и ето на целия екран вече се вижда само върхът на една от брезите. Всяко клонче, всяко листче им се струваха толкова близки, сякаш можеха да ги докоснат.

И отново всичко заплува, но този път в обратна посока. Лагерът започна да се отдалечава, докато зае предишното си положение, отговарящо на действителното разстояние дотам.

— Бъдещето на нашата телевизия! — каза Лао Сен.

— Целият този кораб е нашето бъдеще — добави Широков. — Намираме се в света на бъдещето.

Диегон натисна друго бутонче и до първия екран се появи втори. Скоро всички осмоъгълни панели освен онези, които се намираха зад стълбите, и трите, които очевидно служеха за врати, се превърнаха в екрани.

Бияинин угаси светлината и образът стана още по-ясен. Сега вече Широков и Лао Сен не се съмняваха какво представляват тези „прозорци“. Това беше телевизия, отдавна познатата им телевизия, но несравнимо по-съвършена от земната.

Стените изчезнаха. Хората стояха на висящия във въздуха под. А наоколо се разстилаше пейзажът, обкръжаващ звездолета. Високо горе ярко се синееше небето и ослепително блестеше слънцето, а светлината му заливаше вътрешността на кораба. Лъчите му светеха, но не топлеха, преминали през оптическата система и през проводниците, съединяващи снимачните камери с екраните.

Тайната за „очите“ на кораба се разкри просто и естествено. Във външните стени бяха монтирани снимачните телевизионни камери, които работеха автоматично и бяха снабдени с телевизионни обективи, чиято сила можеше да се изменя по желание от централния пост.

— Артьом Григориевич ще се побърка от възторг — каза Широков, когато екраните угаснаха и всичко доби предишния си вид.

— А вие още ли не сте се побъркали? — усмихна се Лао Сен. — Аз вече не съм на себе си.

По покана на домакините те отново влязоха в кръглия коридор, спуснаха се по другата стълба и попаднаха в едно много странно помещение, което очевидно беше каюта за живеене.

Тя беше напълно сферична, като вътрешността на една топка. Но и тук като в централния пост имаше временен под, само че постлан със същата материя, от каквато бе пътеката в коридора. „Каютата“ беше мебелирана. Предметите, които се намираха тук, поразително приличаха на земните мебели, но същевременно бяха съвсем различни от тях. Общо беше тяхното предназначение, което лесно се отгатваше — маса, кресло, шкафове; но формата и най-важното — материалът на всяка крачка напомняха, че всичко това не е направено на Земята. Начинът, по който бяха извити краката на масата, причудливо „начупените“ линии на креслата, необичайната за окото шестостенна форма на вратичките на шкафовете, прозрачната дълбочина на плоскостите им — всичко това бе чуждо за Земята, във всичко се долавяше вкусът, навиците и високата култура на друг народ.

На стената имаше голямо табло с много уреди и това наведе Широков на мисълта, че се намират в каютата на командира на звездолета.

Диегон с жест ги покани да седнат в креслата. Чувствуваха се също като на Земята.

Книгата

Обстановката толкова приличаше на земната, че Широков се почувствува някак неудобно. Изведнаж си помисли — дали не сънува? Само черните лица на домакините, с техните странно удължени, съвсем не земни очи, му напомняха, че е на гости у обитатели на друга планета, в космически кораб, донесъл ги неизвестно откъде.

Диегон седна до него. Бияинин, който навярно беше един от помощниците на командира, и Сийнг извадиха от шкафа (как другояче можеше да се нарече този предмет, толкова приличащ на обикновен шкаф?) две големи книги, подвързани с кожа, както се стори на Широков, и ги сложиха на масата, а после и те седнаха.

Какво ли имаше в тези книги?… Рисунки на хора, на животни или пейзажи от планетата, от която са долетели? Или звездни карти, които ще разкрият откъде е долетял на Земята този кораб?…

Диегон взе едната книга и я сложи пред Широков. Сийнг сложи другата пред Лао Сен.

Дълбоко вълнение обзе младия учен. Сега той ще види нещо, което човешките очи никога не са виждали…

Какви ли тайни ще се разкрият пред него?

Той забеляза, че ръката на винаги невъзмутимия китайски учен силно трепереше, когато разгърна книгата.

И Широков разгърна книгата.

На първата страница (листовете бяха плътни и дебели) видя… изобразен космическия кораб, на който се намираха. Това, изглежда, беше снимка.

Корабът бе кацнал сред широко поле, обрасло с ниска оранжевочервена трева. В далечината се виждаха някакви сгради. Около кораба нямаше нито един човек. Над полето плаваха облаци, също такива като на Земята. Цветът на небето бе жълтеникав. Оранжевочервената трева и жълтото небе придаваха на пейзажа някакъв фантастичен, неправдоподобен вид.

Широков внимателно се взираше в пейзажа на чуждата планета, видян за пръв път от земен човек. Тревата беше червена може би поради горещия климат на Калисто, но защо небето имаше такъв странен цвят?… Каква бе причината за това?

Той обърна страницата.

Тук имаше схема… схема на „слънчевата“ система, към която принадлежеше планетата Калисто. Тя бе също като схемите, които Широков много пъти бе виждал в книгите по астрономия, където се изобразяваше нашата слънчева система. В центъра й също тъй се намираше „слънце“ и около него — орбитите на планети. Планетите бяха дванадесет. Четвъртата бе оградена с червено кръгче и Широков разбра, че това именно е Калисто. Седмата като малко слънце беше обкръжена от петте орбити на спътниците й и напомняше на Широков нашата планета Юпитер. По схемата имаше някакви неразбираеми знаци, които по всяка вероятност бяха цифри.

Следващата рисунка пак представляваше корабът, вече летящ сред звездите. Зелена пунктирана линия минаваше от една звезда до друга. Фигурите на съзвездията бяха съвсем непознати на Широков.

„Тази рисунка трябва да се покаже на Семьон Борисович“ — помисли си той.

На следващия лист отново бе изобразено звездно небе с кораб, летящ по нето. Но съзвездията бяха вече познати. Зелената пунктирана линия липсваше. Широков позна съзвездията Голямата мечка, Орион, Лебеда и някои други. Една от звездите бе обкръжена с червено кръгче. Това беше „Слънцето“ на Калисто, но каква беше тази звезда, Широков не знаеше. Той забеляза, че Лао Сен разглежда същата рисунка (двете книги бяха съвсем еднакви) и му зададе този въпрос, но китайският учен не можа да отговори. Той разбираше от астрономия колкото и Широков.

Колко жалко, че с тях не беше Щерн или Синяев! Вече щеше да бъде изяснен въпросът, откъде е долетял корабът — въпрос, от който се интересуваше целият свят.

Диегон посочи обиколената с кръгче звезда, после посочи себе си и Бияинин. Широков кимна.

Да, звездата беше централното светило на системата, от която е долетял звездолетът.

В тази минута Широков се проклинаше, че не се е интересувал достатъчно от астрономия. Колко глупав е бил! Сега щеше веднага да разбере!…

Загадката обаче си оставаше загадка и той, ще не ще, трябваше да премине към следващата страница, без да си изясни тъй важния въпрос.

Обърна листа и замря…

Това беше снимка… но каква!

Много пъти хората са се опитвали да си представят как изглежда планетата им отстрани, от световното пространство.

Във всяка книга по астрономия може да се срещне описание на фантастичната картина — Земята в пространството!

И ето пред очите на Широков бе неговата родна планета, снимана от много хиляди километри. На фона на звездния свят висеше синкав, белезникав диск, обвит сякаш в прозрачна лека мъгла, през която смътно прозираха очертанията на Северна Африка, Средиземно море и южните брегове на Европа. Характерният „ботуш“ на Италия, насочил носа си към футболната топка на Сицилия, потвърждаваше, че това е Земята, а не някоя друга планета.

Тази снимка, която без съмнение ще бъде размножена, ще стане уникално съкровище, докато хората сами не се научат да летят в междупланетните простори и не успеят да направят друга такава снимка.

Широков с усилие се принуди да обърне листа.

На следващата страница бе изобразен звездолетът, кацнал… край лагера!

Рисунката беше прекрасна. Палатките, самотните брези, пътят, на който бе кацнало кълбото, всички най-малки подробности на местността бяха предадени с багри от ръката на добър художник. Значи, на кораба имаше художник!

Тези пет страници отбелязваха пътя на звездолета от старта до финиша. Какво ли имаше на следната страница?

Тя беше изпълнена с математически формули. Знаците бяха чужди и неразбираеми, но това бе математика. Широков лесно позна характерните линии на геометричните фигури. Бяха същите както на Земята.

Нима можеше да бъде другояче? Математиката навсякъде е една и съща. Тя е наука, обща за цялата вселена.

„Нашите математици Щерн и Синяев лесно ще се ориентират в тези страници“ — помисли си Широков и неволно въздъхна. За него знаците бяха съвършено непонятни.

Следващите шестнадесет листа бяха посветени на математиката. Очевидно учените от Калисто възлагаха на нея надеждите си да намерят общ език с обитателите от други светове. Те са били уверени, че ще срещнат из пътя си обитаеми планети — доказателство бе тази книга.

Какво ли си мислеха звездоплавателите, като гледаха как гостите им равнодушно прелистват тези страници? Сигурно бяха дълбоко разочаровани…

Външно те с нищо не издадоха чувствата си.

След математическите, страници започваше… азбука!

Явно беше азбука! На всеки лист бяха едро изобразени по две букви.

Лао Сен се оживи и впи очи в непонятните знаци. Това беше неговата област!

Диегон стана и се облегна с лакти на масата. Позата му толкова много приличаше на позата на земен човек!…

Широков виждаше точно пред очите си лицето му — черно, набраздено от бръчки, със сиви устни и неестествено (ако в природата може да съществува нещо „неестествено“) удължени очи.

Бияинин посочи първата буква и произнесе съвсем меко звука „л“.

По дълбоко врязала се в съзнанието привичка Широков очакваше да чуе „а“, но азбуката на Калисто, изглежда, започваше със съгласна буква.

Той извади бележника си и искаше да нарисува знака, който означаваше буквата „л“, но Диегон спря ръката му. Посочи книгата, като му предлагаше да нарисува в нея земното обозначение на тази буква. Сийнг предложи същото на Лао Сен.

Земните хора разбраха, че домакините искат да обменят с тях азбуката. Това бе първият взаимен урок по езика. Сега стана ясно защо книгите бяха две. Едната бе предназначена за хората на Земята, а другата — за звездоплавателите.

Лао Сен предложи на Широков, който рисуваше хубаво, да се заеме с книгата на домакините. Младият медик старателно написа земното „л“ (руското) до „л“-то на Калисто.

След „л“ следваше „д“.

В езика на гостите имаше всичките букви на руската азбука с изключение на „ш“, „щ“ и „ч“. Непознати на Широков звуци нямаше.

Това щеше да ги улесни при изучаването на езика на Калисто, но затрудняваше звездоплавателите при изучаването на руски език.

Широков реши на всяка цена да научи езика на гостите.

Това намерение съвпадаше с тайните му мисли, които още по-упорито започнаха да го вълнуват, след като видя калистяните и се убеди, че те са също такива хора като земните, наистина с по-други черти на лицето, но все пак съвсем истински хора. В този момент той разбра, че неочакваната за него самия смелост, която прояви, когато му предложиха да лети с крилата, се дължеше на същото, за което той все още се боеше да мисли определено.

Книгата (по-точно албумът) завършваше с азбуката. Това беше само помагало за улеснение при първото общуване.

Когато последната буква („ж“) бе разгледана и „преведена“ на руски, Бияинин стана и тържествено подаде книгата на Лао Сен. Втората, с написаните руски букви, той притисна до гърдите си и се поклони.

Първият урок завърши.

Широков и Лао Сен много искаха да видят други книги и снимки, не с „учебен“ характер, но домакините очевидно решиха, че за първи път това е напълно достатъчно.

Всички отново минаха в централния пост. През „прозорците“ Широков видя, че при кораба стоят Куприянов, Щерн и двамата звездоплаватели, които бяха останали в лагера.

Трябваше вече да напуснат кораба.

Колко време прекараха тук, Широков не знаеше. Часовете бяха минали неусетно.

Този път кабината на подемника не се изпълни с никакъв газ. Изглежда, че той бе необходим само при влизане.

Диегон се раздели с тях в подножието на стълбата. Бияинин и Сийнг ги изпратиха догоре.

Когато отново се намери на върха на кълбото, Широков забеляза, че тълпата около кораба вече я нямаше. Хората бяха се разотишли. Дори от височина тридесет метра не се виждаше никой. Това показваше, че доста време са прекарали в кораба.

Лао Сен все държеше книгата в ръка. За да си сложи крилата, той я остави на площадката. Но когато пъхна ръцете си в „ръкавите“, вече не можеше нито да я вдигне, нито да я вземе. Бияинин вдигна книгата и я сложи в специален джоб на крилата.

Широков много искаше да се сбогува с домакините и да ги попита кога може пак да посети кораба, ала успя само да кимне и да се усмихне.

Страшничко беше да гледаш надолу и да си представяш, че трябва да скочиш от толкова високо. Куприянов и Щерн изглеждаха съвсем малки.

— Довиждане! — каза Лао Сен.

Той пръв разпери крилата.

Спускането мина напълно благополучно. Летателният апарат бе така просто устроен, че дори едно дете можеше да си служи с него. След няколко секунди вече бяха долу.