Калисто

Епилог Среща в пространството

И неизбежното настъпи.

Една сутрин, когато станаха от леглото, Широков и Синяев видяха кацнало сред равнината бялото кълбо на космическия кораб.

Зловещият смисъл на неговото появяване нямаше нужда от обяснения. Те веднага разбраха какво означава то. За обикновения рейс от Калисто до Сетито нямаше защо да се използува исполинският звездолет. За тази цел бяха напълно достатъчни „корабите за вътрешни рейсове“, такива като корабите на Биеси и Линг.

Бе настъпил денят, с мисълта за който през цялото време те се стараеха да свикнат и тя, както им се струваше, вече не будеше у тях нито тъга, нито съжаления.

Но когато видяха така добре познатия им кораб и разбраха, че е настъпил краят, усетиха как сърцето се сви и в гърлото припариха сълзи. В този миг те почувствуваха остро съжаление към себе си. Обидно до болка беше съзнанието, че напразно са загубени дългите години и че самоотверженият им опит да проникнат в живота на друг свят е завършил с фатален неуспех.

Няколко минути те мълчаливо гледаха белия звездолет, ясно открояващ се на фона на зелената равнина и далечната гора. После извърнаха лица от прозореца и се погледнаха в очите.

— Това е! — каза Широков.

— Край! — обади се Синяев.

И те се прегърнаха, сякаш искаха един на друг да влеят мъжество, каквото и на двамата сега така липсваше.

— Нищо! — каза Широков. — Нашият полет все пак не ще бъде напразен. Натрупан е опит, който ще послужи на ония, които след нас ще посетят Калисто с по голям успех.

— Ще се утешаваме с това — вече спокойно, с обикновения си тон отговори Синяев.

Звездолетът очевидно току-що бе долетял. Видяха как от него започнаха да се спускат с крила членовете на екипажа.

Бяха необикновено много.

— Сигурно са изпращачи — каза Синяев. Той погледна Широков и в очите му прочете мъчителна тревога. — И тя е долетяла — добави той, колкото се може по-уверено. — Жестокостта не е присъща на калистянина. Нали тя знае…

— Може от съжаление — прошепна Широков.

Синяев се намръщи. Мисълта, че Диени е долетяла от съжаление към другаря му, го оскърби.

— Ще отида там — ти стой тук. Ако я няма, ще ти е трудно да се овладееш. Аз ще ти направя знак. Гледай през бинокъла.

Широков остана сам.

Той не би могъл да каже какво щеше да е по-леко за него: дали ако Диени е долетяла, или ако е останала на Калисто. Най-късно утре звездолетът ще стартира. Заслужава ли да страда за една толкова кратка среща? Струваше му се, че и Диени сигурно е разсъждавала така и е останала на Калисто.

Седеше, отдаден всецяло на мислите си, забравил какво му бе поръчал Синяев. Ненужният бинокъл лежеше на масата.

Леки стъпки се чуха от съседната стая.

Диени! Той позна, че е тя, преди да я види.

Диени се приближи до него, сърдечно и естествено го прегърна. Той усети нежното докосване на пръстите й. Не, не на пръстите… Устните й докоснаха челото му.

— Не можех да постъпя иначе — каза тя. — Исках да проверя себе си. И да се простя с майка си. Сега съм готова да летя с вас към Земята.

Със звездолета бяха долетели четиридесет и двама души. Дойдоха всички, които бяха летели с този кораб до Земята, и още много други.

— Цялото население на Калисто ме помоли да ви предам дълбокото съжаление, че вашето пребиваване на Калисто бе толкова кратко — каза Женсийнг. — Но този неуспех ще послужи за урок в бъдеще.

— Неизбежно ли е? — попита Широков.

— Според наблюденията на Гесиян е неизбежно и наложително — отговори му Бийнг. — Но и ние сега ще проверим така ли е.

Освен Бийнг на Сетито бяха долетели няколко най-известни калистянски лекари. Тази блестяща комисия, състояща се от светилата на медицинската наука, имаше за задача да произнесе окончателното решение.

Калистяните горещо желаеха да намерят дори най-малката възможност, за да върнат гостите си на Калисто, но всички надежди се оказаха напразни. Непредпазливото долитане почти без каквато и да било подготовка бе нанесло своите поражения.

Стартът бе определен за сутринта на следващия ден.

— Донесох ви радостна новина — каза Рийг Диегон. — Малко преди отлитането ни от Калисто се получи съобщение от Земята, че точно след две години по земно пресмятане към нас ще полети експедиция в състав от шестнадесет души.

— Щастливци! — въздъхна Синяев.

— А тях няма ли да ги сполети нашата участ? — попита Широков.

— Не. Ние съобщихме на Земята всичко, което се случи с вас, и вашите учени са предупредени. В съобщението се казва, че шестнадесетте участници са започнали подготовка, която ще отстрани опасността. Спектрите на Релиос са предадени на Земята. На вас двамата нищо няма да ви пречи още веднаж да долетите при нас — добави той, като видя колко помрачняха лицата на Широков и Синяев.

Както винаги той бе отгатнал мислите им.

Наистина им стана много мъчно. Имало е възможност да се подготви човекът, за да може да издържа на лъчите на Релиос и да не се допусне станалото с тях. Защо никой не беше помислил за това по-рано?…

Наистина никой не знаеше, че между Релиос и Слънцето има такава значителна разлика.

— Не! — отговори Синяев на Диегон. — Такива пътешествия два пъти не се правят. Нашата песен е изпята. Значи, ние ще се срещнем с този кораб по пътя — рязко промени той темата.

— Да — отговори Миенион. — Козловски съобщи точния ден и час на старта. Ние направихме изчисления. Командирът на нашия звездолет знае кога ще стане срещата.

Екипажът на кораба бе изцяло нов. Десет калистяни изказаха желание да отлетят на Земята. И се стремяха към нея, както някога Широков и Синяев се стремяха към Калисто.

Всички двигатели на звездолета бяха заменени с нови, по-мощни и съвършени. Командир този път беше един съвсем млад учен на име Гедион.

— На звездолета е натоварено всички необходимо, за да могат на Земята да си съставят пълна картина за живота и историята ни — каза той на Широков. — Така ние й се отплащаме за подаръците, които тя ни изпрати. „Музеят на Земята“ вече е построен. А вие ще можете да уредите там „Музей на Калисто“. Списъкът ще ви предам през време на полета.

Като бяла мълния се носеше звездолетът на Калисто през черните бездни на вселената от Релиос към Слънцето с тринадесетте души на борда, нетърпеливо очакващи края на дългия път.

Между кесиндовите му стени, в каютите, в централния пост, навсякъде се чуваше руска реч. Калистяните упорито изучаваха трудния за тях език.

Месеците минаваха един след друг. Неуморният кораб оставяше зад себе си трилиони километри, неотклонно приближавайки се към целта.

Широков и Синяев все по-рядко си спомняха своя фатален неуспех. Мислите им летяха по-бързо от звездолета напред, към Родината.

Настъпи най-сетне денят, когато според изчисленията трябваше да стане знаменателната среща на двата кораба.

Още от „сутринта“ Широков и Синяев, пък и не само те, бяха във възбудено, приповдигнато настроение.

— Човек просто не може да си представи — каза Широков, — че някъде наблизо се намират наши братя — хора от Земята.

— Близо ли? — усмихна се Синяев. — О, не! Те са невъобразимо далече. И най-развихреното въображение не би стигнало, за да си представим това разстояние.

— А няма ли опасност да се сблъскаме?

— Какво говориш! Два куршума, изстреляни един срещу друг от разстояние три километра, имат милиони пъти повече шансове да се сблъскат, отколкото два звездолета в световното пространство. Това е абсолютно немислимо.

Когато наближи определеният час, целият екипаж се събра пред централния пулт.

С никакъв телескоп не би могъл да се види идващият срещу тях космически кораб, дори и да се знаеше точно местонахождението му. Сборът от скоростите на двата звездолета, летящи един срещу друг, почти двойно надвишаваше скоростта на светлината.

Калистяните се бяха уговорили със Земята, че в момента на срещата на двата кораба с пълна мощност ще пуснат радиопредавателите. Но никой не можеше да каже дали ще могат да чуят поне за миг радиосигнала. Подобни опити досега никога и от никого не бяха правени.

Гедион, не разчитайки, че сигналът ще бъде чут, включи самопишещия апарат. Тънката права линия бавно се движеше по екрана. Тринадесет души — земните хора и калистяните — не сваляха очи от тази линия.

Широков си помисли за онези шестнадесет души, които в тази минута са се събрали в командния пункт на своя кораб и със същото напрегнато внимание следят показанията на апарата си. Кои ли са те? Сигурно екипажът на земния звездолет се състои от млади учени. По времето, когато Широков и Синяев отлитаха към Калисто, тези хора са били още деца. Сега те летяха по пътя, проправен от двамата им по-големи братя, за да продължат и развият по-нататък започнатото от тях дело.

„Жалко — помисли си Широков, — че не можем да ги видим, да разменим поне един поглед, една усмивка и да им пожелаем щастлив път.“

— Дали ще чуем поне една дума? — попита той.

— Разбира се, не — отговори му Гедион. — Най-дългата фраза ще прозвучи за част от секундата. Нали летим срещу тях със скорост, почти равна на скоростта на радиовълната? А ако вземем пред вид и тяхната скорост…

И едва бе успял да произнесе последната дума, когато всички разбраха, че дългоочакваната среща е вече в миналото.

— Кога стана това?

Никакъв секундомер не би могъл да зафиксира този неуловим миг.

Само видяха, че на екрана изведнаж се появи тънка отвесна чертичка като острие, драснато от свръхчувствителен електронен лъч. И едновременно прозвуча някакъв звук. Никой не би го чул (така кратък беше той), ако слухът на хората не го очакваше толкова напрегнато. Като мигновен възглас прозвуча той неизвестно откъде и изчезна неизвестно накъде в бездната на безкрайната вселена, поздрав, произнесен не на човешки език…

И двамата земни хора усетиха как с мъчителна и сладка болка се откликна този звук в сърцата им. Това беше гласът на Земята, гласът на Родината, първият поздрав, отправен към тях, завръщащите се на Земята. И за миг им се стори, че виждат микроскопичната точка на космическия кораб, който отнасяше техните братя натам, откъдето самите те отлетяха към Земята, макар че в тази минута той се намираше вече на милиони километри далече от тях.

— Срещата се състоя с поразителна точност — каза Гедион.

И отново стремително се понесе бързокрилото време.

Колкото по-близо бе Земята, която не се виждаше още и с най-мощните „телескопи“ на кораба, толкова повече ги вълнуваше въпросът — какво ще заварят те на нея?

През време на полета не беше възможна никаква връзка, дори тесивръзка. От старта им на Сетито до финала на Земята ще минат цели единадесет години. Какво ще се случи през тези години? Какви събития ще станат в живота на хората? Кой ще ги посрещне? Кого вече няма да видят?

Широков и Синяев изпитваха същото, което бяха изпитвали калистяните, когато звездолетът на Диегон се приближаваше към Релиос. И макар да вярваха в казаното от Козловски, безпокойството въпреки волята им растеше.

Диени споделяше чувствата им. Земята щеше да стане нейна втора родина.

Гедион имаше намерение да прекара на Земята пет години. Диени не знаеше дали ще полети с него обратно, или ще остане на Земята.

— Ако искам да се върна — казваше тя, като смешно изопачаваше руските думи, — ние ще се върнем заедно.

И Широков знаеше, че ако Диени каже, той отново ще полети за Калисто.

Калисто!

Планетата остана далеко зад тях, скрила се в необятните простори като мимолетен призрак, породен от мечтата за живот, достоен за човека.

Широков и Синяев бяха уверени, че разказът им за Калисто, за всичко, което успяха да видят там, у всеки, който го чуе, ще предизвика желание и на Земята да бъде построен такъв живот.

— Не — казваше Синяев, — не точно такъв, а много, много по-хубав.

— Да — отговаряше Широков, — много, много по-хубав.

Те бяха синове на Земята и вярваха в творческите сили на човечеството.

Слънчев, прекрасен живот се рисуваше пред погледа им. Той можеше да бъде осъществен и всичко зависеше само от хората. Зад тях остана доказателството, че това е възможно — Калисто, „светът на бъдещето“, където те първи от хората надникнаха само за миг, но завинаги запазиха в сърцето си спомена за него.

Земята беше все по-близо и по-близо!

Родината, желана и любима!

Ленинград 1955–1960 г.