Калисто

Под светлината на Релиос

„Когато великата Сотис блести на небето, Нил излиза от бреговете си.“

Такъв надпис изсекли древните египтяни на фронтона на един от храмовете си.

Сотис — звездата на Нил!…

Тя имала огромно значение за Египет.

По онова време още не бил създаден календарът и хората не умеели да определят годишните времена. Ежегодните и винаги внезапни разливания на реката причинявали страшни бедствия, вземали десетки човешки жертви.

Векове наред разливането на Нил заварвало земеделците неподготвени. Египтяните не знаели как да отгатват кога ще почне разливането, как навреме да го предсказват.

Плодородието зависело от Нил. Той давал живот на Египет, но бил и коварен враг. Много важно било да може да се разбере кога ще почне разливането. Египет изпитвал голяма нужда от предсказател и в края на краищата го намерил… на небето!

Хората най-сетне забелязали, че появата на една и съща блестяща звезда винаги предшествува разливането на Нил. Тя блестяла в лъчите на утринната заря и сякаш предупреждавала за застрашаваща опасност. Египтяните нарекли тази звезда Сотис. Почитали я като божество, в нейна чест строели храмове, покланяли й се и й принасяли жертви.

Сотис — великата и добра покровителка на Египет!

В зората на цивилизацията звездата Сотис спомогнала за възникването на египетската астрономия.

Но не само в Египет знаели тази звезда. Древните гърци я наричали Сейриос, а римляните — Сириус, което значи блестящ.

Под това име — Сириус — тя е влязла и в съвременната астрономия.

Сириус е най-блестящата звезда на земния небосклон. В северното полукълбо, по-точно в СССР, тя се вижда през зимата на южната страна на хоризонта, в съзвездието Голямото куче. Дори Вега — красавицата на северното небе, която като светлосин брилянт блести почти в зенита, не може да съперничи по блясък на Сириус.

Сириус е един от най-близките съседи на нашето Слънце. От звездите, които се виждат с просто око, само Алфа на съзвездието Центавър се намира по-близо до нас.

Най-близкият ни съсед!…

В астрономията тези думи имат по-друго значение, отколкото в обикновения разговор. „Най-близкият ни съсед“ се намира от нас на разстояние 8,6 светлинни години!…

Това значи, че светлината на Сириус, изминавайки 300 000 километра в секунда, стига до Земята едва след осем години и седем месеца!

Трудно е да си представим такова „близко“ съседство!

Все пак Сириус има пълно право да бъде наричан „близък“. Другите звезди се намират несравнимо по-далече.

Слънцето е жълта звезда. Сириус — бяла. Температурата му е много по-висока от температурата на Слънцето. Той свети точно 17 пъти по-ярко от Слънцето, а диаметърът му е два пъти по-голям.

През 1862 година открили, че Сириус има спътник, предсказан осемнадесет години по-рано от астронома Бесел, който установил съществуването му, като математически изследвал движението на Сириус в пространството. Този спътник е много странен.

Известният популяризатор на науката Я. И. Перелман пише за него:

„… Когато вземем в ръка чаша с живак, учудва ни нейната тежест — тежи около три килограма. А какво бихме казали за чаша вещество, която тежи дванадесет тона и за превозването й е нужен товарен вагон?“

Този въпрос е уместен.

Спътникът на Сириус, наречен „Сириус B“, не е много голям. По размери той е само три пъти по-голям от Земята, но въпреки това оказва чувствително влияние върху движението на своето гигантско „слънце“. Под влиянието на притеглянето на малкия си спътник блестящият Сириус се отклонява от правилния път. Това е възможно само ако масата на спътника е много голяма.

Така и излязло.

Сириус B, чийто диаметър е само четиридесет хиляди километра, по маса е почти равен (0,8) на нашето Слънце. Това доказва невероятната плътност на веществото, от което се състои това небесно тяло. Преди да бъде открит Сириус B, физиците дори не предполагали, че в природата съществува вещество, петдесет хиляди пъти по-плътно от водата.

Отначало това им се струвало невероятно. Подобна плътност „противоречала на законите в природата“.

Нищо обаче не може да противоречи на законите в природата.

Хората проникнаха в тайните на атома и онова, което изглеждаше невероятно, стана лесно обяснимо. Загадката на Сириус B беше обяснена от науката.

И така Сириус има спътник. Но дали има и други спътници, други планети?

Астрономията не можеше да отговори на този въпрос. Планетите не светят сами. Те се осветяват от своето „слънце“. (Сириус B беше видян през телескоп само защото излъчва светлина.) На огромните разстояния, които отделят звездите една от друга, при съвременното състояние на оптическата техника не може да се види слабата отразена светлина на планетите.

Астрономията предполагаше, дори нещо повече — твърдеше, че не само нашето Слънце има планетна система, че планетите са обикновено явление в света на звездите.

А доказателство, което да убеди всички, липсваше.

Предположението, че има други планетни системи, и логичното заключение, че има и други обитаеми планети, оставаха примамлива, красива приказка. Но приказката стана действителност.

Долетя космически кораб. Обитатели на друг свят стъпиха на Земята. И те се оказаха хора, подобни на тези, които населяват нашата планета. За спорове и съмнения вече нямаше място. Не може да се спори с истината.

Много пъти писателите — фантасти са се опитвали да опишат жителите на други светове. Но, кой знае защо, всички, с редки изключения, рисуват същества, които нямат нищо общо с човека на Земята.

Кое е причината? Може би подсъзнателното, с векове вкоренявано убеждение, че такъв човек като земния няма никъде другаде, е пречило на тези писатели да разберат простата истина, че човекът е продукт от развитието на живото същество, приспособило се към труд. Формите на човешкото тяло са резултат на продължителна еволюция, протекла в борба с природните условия за живот, съществуващи на Земята, и че навсякъде, където тези условия са сходни със земните, навсякъде, където развитието на материята е довело до появата на разумно същество, този процес може да протича по сходен път и да доведе до появата на същество, добре приспособено за трудова дейност. Тялото на човека е създадено от природата, а природата върви винаги по най-естествения, по най-простия път.

И на четвъртия спътник на Сириус, наречен от неговите обитатели Калисто, природните условия бяха сходни със съществуващите на Земята и поради това човекът на Калисто се оказа почти също такъв като човека на Земята.

Еволюцията е вървяла по еднакъв път и резултатът бе еднакъв.

Трябва ли да се учудваме на това?

— Човекът мисли консервативно — каза Щерн (макар че в книгите си той винаги смайваше научния свят със смелите си съждения). — Убеден бях, че звездолетът е долетял от звездата Алфа на съзвездието Центавър, и то само защото тя е най-близката. За Сириус изобщо и на ум не ми идваше.

Бяха минали три дни от излизането на екипажа от кораба. През тези три дни всички членове на научната експедиция и чуждестранните учени се изредиха да посетят звездолета, а гостите, които бяха дванадесет души, много пъти ходиха в лагера. Извиканият от председателя на Академията на науките вертолет удобно и лесно отнасяше учените до върха на кълбото и ги връщаше обратно. Него използуваха и гостите.

В лагера свикнаха с тяхната външност и появата им вече не будеше любопитство.

Те бяха обикновени хора, само че черни. Но нима на Земята няма черни хора? Нима ако по улицата мине негър, това ще предизвика сензация? Всички някак забравяха или вече не чувствуваха тъй остро, че все пак пришълците не са земни хора, а жители на друг свят, същества, чужди на Земята, на нейното население.

С жестове и рисунки учените от двете планети бяха успели вече да научат някои неща едни за други. Разбра се, че сред екипажа на кораба има астрономи, медици, биолози и инженери. Успяха напълно да се споразумеят и по въпроса чий език ще се изучава — земният или езикът на Калисто. Бе решено земните хора да научат езика на гостите, понеже този език беше по-прост, пък и твърдите звукове никак не се удаваха на калистяните.

Работата с гостите, за която тъй дълго и старателно се бяха готвили обитателите на лагера, постепенно се разгръщаше. Засега липсата на общ език все още я забавяше, но калистяните бяха извънредно схватливи. Когато разговаряше с тях на „езика на мимиката“, Куприянов се убеждаваше, че и умственото им развитие е изпреварило развитието на земните хора, също както и техниката им. Калистяните не познаваха изобщо Земята и нямаха никакво понятие за живота на нея, а въпреки това сякаш разбираха всичко, каквото им се показваше и обясняваше с рисунка и мимика. Гостите явно долавяха същината на мисълта на своите събеседници и задаваха въпросите си така ясно и разбираемо, че понякога ти се струваше, че говорят с думи.

— Не правете прибързани заключения — охлаждаше Щерн възторжените отзиви на Куприянов. — Не трябва да забравяме, че в един такъв космически рейс навярно са включени само най-големите умове на Калисто. Ние не знаем какво е умственото равнище на обикновения калистянин.

Лежнев и Лао Сен по цели дни прекарваха в кораба и под ръководството на Бияинин и Виениян (така се казваше един от калистянските астрономи) енергично и упорито се стараеха колкото се може по-бързо да овладеят езика, за да могат обстойно да поговорят с гостите. Няма защо да казваме с какво нетърпение всички членове на научната експедиция, а и гостите чакаха края на тази работа.

За учудване на Куприянов Широков се присъедини към лингвистите и учеше езика на гостите с такова усърдие, че Лежнев беше във възторг от него.

— Имате големи способности към езика и отлична памет — казваше той на младия медик. — Трябвало е да станете лингвист.

— Жена ми не позволи — шегуваше се Широков; той изобщо не беше женен.

Дори за Лежнев и Лао Сен, които имаха голям опит при изучаването на езици, езикът на Калисто беше много труден главно поради съвсем необикновеното произношение. Граматиката беше твърде проста и успехът зависеше само от паметта, но всяка дума звучеше така чуждо за земния слух, така не приличаше на думите от който и да е земен език, че дори в началото, когато учеха само съществителните имена, понякога двамата учени мислеха, че задачата не е по силите им. Те не можеха да си представят какво ще бъде, когато преминат към понятията. Но на всяка цена трябваше да успеят. Само Широков нито за минутка не се съмняваше и със своята увереност ободряваше по-опитните си другари.

— Той ми действува като катализатор — казваше Лежнев на Куприянов. — Вашият Пьотър Аркадиевич е злато, а не човек! С него всичко изглежда лесно.

— Да, много е способен — отговаряше професорът.

Освен напълно понятното желание да могат по-скоро да разменят мисли имаше още една причина да бързат с изучаването на езика. Диегон успя да обясни на Куприянов, че звездолетът ще престои на Земята най-много сто дни.

През това време трябваше да покажат на гостите живота на Земята. Пък и не бе възможно да прекарат тези сто дни все в лагера. Тук в най-добрия случай можеха да останат до средата на септември, а да отведат гостите в Москва, без да могат да разговарят с тях, беше много неудобно.

— Просто искам от вас казваше Куприянов на Лао Сен и Лежнев за един месец да изучите дотолкова езика на Калисто, че да можем да се споразумеем с тях по всички въпроси, свързани с напускането на лагера.

— Тежка задача! — отговаряше Лежнев.

Китайският лингвист само въсеше чело.

Козловски официално съобщи на Широков, че го освобождава от задълженията на комендант. Секретарят пламенно подкрепяше желанието на Пьотър Аркадиевич да научи езика на гостите и се радваше на успехите му.

Широков всецяло се предаде на тази работа. Непрекъснато зубреше думи. Дори когато обядваше и вечеряше, слагаше пред себе си тетрадката и безспир повтаряше една и съща дума, стараейки се да постигне правилно произношение, и явно напредваше.

Книгата-албум, която Лао Сен донесе от кораба след първото им посещение, бе вече старателно проучена. Математическите й страници, непонятни на Широков и Лао Сен, бяха лесно разшифровани от Щерн и Синяев.

Те научиха не само че звездолетът е долетял от планетната система на Сириус, но и много други интересни подробности.

Научиха, че Сириус, или Релиос, както го наричаха калистяните, има дванадесет спътника, дванадесет планети се въртят около него. Четвъртата от тях е Калисто. Около нея се въртят две „луни“, по размери колкото спътника на Земята. Две луни! Можете да си представите колко светли и красиви са нощите на Калисто.

Дванадесетата планета е тъкмо онзи Сириус B, който пръв разкри на земните учени, че в природата съществуват свръхтежки вещества.

Узнаха, че Калисто е твърде гореща планета. По земно измерване средната температура на повърхността й е петдесет и пет градуса. Планетата е отдалечена от „слънцето“ си три пъти повече, отколкото Земята от своето, и „годината“ й е равна почти на две земни години. Ексцентрицитетът4 на Калисто е много малък — 0,0022, тоест планетата се движи по орбита, която почти не се различава от окръжност.

Това обстоятелство без съмнение допринася за постоянния й климат. Още по-голямо влияние оказва малкият ъгъл на наклон на оста й към плоскостта на еклиптиката. Той е само три градуса и двадесет минути.5

Това означаваше, че в родината на звездоплавателите не съществува смяна на годишните времена. На Калисто винаги е едно и също годишно време в зависимост от географската ширина на мястото.

По размери Калисто е почти равна на Земята. Диаметърът й е 12 900 земни километра и следователно само със 143 километра е по-дълъг от земния. И ускорението на силата на тежестта е почти като на Земята и се равнява на 10 м/сек².

От многото книги, които се намираха на кораба, можеше да се види, че на планетата има богата растителност, която, общо взето, приличаше на растителността в тропическия пояс на Земята, само че бе червено-оранжева, както и трябваше да се очаква при такъв горещ климат. Но както на Земята се срещат червено-оранжеви растения, тъй и на Калисто имаше зелени растения (в умерения пояс) и дори светлосини (в полярните области).

Растителността на Калисто се отличава с малката си височина. Там няма дървета като секвоята, но дори няма и такива като палмата или високите ели. Средната височина на растенията не превишава четири-пет метра.

Животинският свят на Калисто е много разнообразен. Безброй живи същества обитават сушата, водата и въздуха. Цветните рисунки, които изобразяваха обитателите на планетата, изпълваха четири дебели албума.

Лебедев, Матисен и Линиел по цели дни прекарваха над тези книги.

Рибите и птиците поразително напомняха съответните обитатели на Земята. Това не учуди биолозите. Водата и въздухът на Калисто бяха същите като на Земята и природата бе създала именно такива същества, чиито телесни форми най-добре са приспособени за живот във въздушната и водната среда. Но „подобни“ не значи „точно същите“. Линиел, специалист по ихтиология, не намери нито една риба, която да може да се класифицира по земната класификация. Рибите само приличаха на земните. Това бяха риби и птици на Калисто, а не на Земята.

Най-голямо различие се забелязваше сред гръбначните животни. Между тях се срещаха много видове, които сякаш нямаха нищо общо със земните. Животните с дълга козина бяха рядкост. Такова беше едно малко животинче, което приличаше на много дълга лисица, и друго чудновато животно с яркочервена козина и шест крака, подобно на гущер, ала грамадно колкото хипопотам.

Най-голям интерес у всички предизвикаха снимките и рисунките на населените пунктове в Калисто. На планетата имаше много градове, разположени предимно по бреговете на моретата и океаните. Всички бяха големи и гъсто населени. Нещо подобно на села или малки градчета учените не видяха нито в книгите, нито по картите. Дали наистина нямаше села и малки градчета, или калистяните не смятаха за нужно да ги показват?…

Архитектурата на сградите напомняше архитектурата на древен Египет, но бе много-много по-разнообразна. Плоски покриви, украсени със статуи, просторни тераси и дълги, спускащи се към водата стълби бяха най-често срещаната украса на домовете.

Своеобразен вид придаваха на сградите много широките и високи прозорци, които нямаха нито рамки, нито стъкла. Обитателите на сградите не знаеха какво е студ. Нямаше и врати, които да се затварят. Заместваха ги меки завеси, най-различни по цвят.

Малко вероятно беше всички домове в Калисто да са дворци, но в албума нямаше по-скромни жилища.

Градовете тънеха сред гъста „зеленина“ (жълта, червена и оранжева).

Превозните средства бяха най-разнообразни — сухопътни, водни и въздушни. Летателните апарати, такива, каквито имаше на звездолета, се употребяваха от всички жители на Калисто. По снимките често се виждаха летящи фигури на калистяни. Реактивни самолети и огромни „дирижабли“ допълваха въздушния транспорт. Железопътни линии изобщо нямаше, но затова пък имаше извънредно много видове коли, нещо като автомобили.

Дали на планетата има различни народи, или цялото й население представлява един народ, засега оставаше неизвестно. Съществуваха два големи материка, разделени от морски проток, широк около 300 километра. И двата се намираха в екваториалния пояс. По площ всеки от материците бе голям приблизително колкото Африка. Останалото пространство заемаха океаните, сред които имаше пръснати няколко неголеми архипелага. Ракетодрумът, от който бе излетял корабът, се намираше на един от тях. В първия албум беше поместена снимката именно на този остров.

В звездолета имаше много технически книги, но за най-голямо съжаление на Смирнов и Манаенко човек не можеше да се ориентира в тях без обясненията на инженерите от кораба. В случая трябваше да се запасят с търпение.

От страниците на албума, изпълнени с математика, се изясни и още едно много важно обстоятелство.

Звездолетът бе летял от Релиос до Слънцето единадесет земни години!

Връщането щеше да им отнеме също толкова време. Двадесет и две години от живота си по земни часове или единадесет години според часовете на Калисто бяха отдали тези хора, за да си изяснят въпроса — има ли живот и на съседните им планетни системи!

Дванадесет герои — в истинския смисъл на тая дума — бяха долетели на Земята. Те не се бяха уплашили от опасностите на дългия път, не съжаляваха за дългите години, през които щяха да бъдат откъснати от живота на своята родина. Нищо не ги беше спряло. Жаждата за знания, желанието да разширят научния си кръгозор, ненаситната любознателност ги тласкаше напред.

И те бяха възнаградени за героизма си.

Всичко, за което се надяваха, всичко, което така страстно желаеха, се бе сбъднало — звездолетът срещна на пътя си планета, населена с разумни същества!

Трудно е да си представим какво са изпитали те, когато вече близо до Земята са се убедили, че целта е достигната. Чудесна награда!

Почти цяла година звездолетът е летял с ускорение. С ускорение десет метра, тоест колкото обикновеното ускорение на силата на тежестта на Калисто. Също толкова време е траяло и забавянето на скоростта при приближаването им към Слънцето. Останалите девет години корабът е летял по инерция със скорост двеста седемдесет и осем хиляди километра в секунда!

Чудовищна скорост, близка до скоростта на светлината.

Как, с какви средства бяха успели да постигнат това? Какво гориво използуваха двигателите на звездолета? Как са успявали да намират правилния път в пустотата на вселената, когато и Сириус, и Слънцето са изглеждали от борда на звездолета като еднакво малки звезди?…

Екипажът на кораба с огромен и напълно оправдан интерес разглеждаше всичко, каквото им показваха хората. По молба на звездоплавателите много от филмите, донесени в лагера, бяха прожектирани по няколко пъти. С часове седяха те пред телевизора. Специално за калистяните курският телевизионен център предаваше програми от всички страни на света.

Доколкото можеше да се съди по жестовете и мимиката на гостите, много от това, което виждаха на екрана, будеше у тях голям интерес. Професор Смирнов дори изказа предположението, че не само хората ще се поучат от постиженията на долетелите от другата планета, но и калистяните ще се обогатят с нови знания от посещението си на Земята.

Домакините и гостите еднакво искаха час по-скоро свободно да разговарят. И едните, и другите с нетърпение чакаха кога най-сетне ще могат да научат онова, което ги интересуваше. Вниманието на всички в лагера беше съсредоточено на Бияинин, Виениян, Лежнев, Лао Сен и Широков. От тях зависеше кога ще настъпи дългоочакваната минута и те правеха всичко, каквото можеха, за да я ускорят.

О’Кели

В края на август председателят на Академията на науките напусна лагера. Имаше неотложна работа в Москва.

— След две седмици трябва да заминете оттук — каза той на Куприянов. — Ще подготвя всичко необходимо за приемането на гостите.

— Работата на нашите лингвисти върви много бавно — отвърна професорът.

— Подканяйте ги! Карайте ги да бързат! Скоро ще почнат есенните дъждове.

— А какво ще направим за охраната на кораба, докато ни няма?

— Този въпрос ще уточня в Москва.

— Дали те ще се съгласят да напуснат звездолета си?

— Смятам, че ще се съгласят. Може би няма всички да тръгнат с вас, навярно ще поискат да оставят някого на кораба, но с другите трябва да бъдете в Москва най-късно на петнадесети.

— Разбирам — каза Куприянов. — Ама езикът… Може да ви се види странно, но аз най-много разчитам на Широков. Струва ми се, че при него работата върви много по-добре, отколкото при Лежнев и Лао Сен.

— Това не ме учудва. Първо, той е доста млад и, второ, желанието му да овладее езика е много голямо.

— Не мога да разбера от какво е породено то. Пьотър Аркадиевич учи така старателно, сякаш от това зависи нещо много важно за него лично.

— Може и така да е — замислено каза Неверов.

От чужденците Хелбах и Браунъл поискаха да си заминат. И двамата имали някакви неотложни работи в родината си.

В деня, в който заминаваха председателят и двамата чуждестранни учени, в лагера се получи телеграма, адресирана до Артемиев — викаха го незабавно в Москва. След дълъг разговор с Козловски „кореспондентът“ замина заедно с председателя.

Освободените палатки обаче не останаха дълго време празни. За изненада на Куприянов Диегон поиска да се пресели в лагера. Разговорът се състоя с помощта и на тримата преводачи, които с колективни усилия се справиха със задачата.

Стана ясно, че самите въздухоплаватели бяха решили да напуснат лагера. И затова искаха времето до заминаването да прекарат в палатките, за да привикнат със „земния живот“. Куприянов с радост се съгласи да изпълни желанието им.

От този ден на кораба оставаше само един член от екипажа. Другите през всичкото време бяха на земята. Заедно с някой от експедицията, най-често с Широков, гостите правеха излети из околностите на лагера и до съседните колхози, два пъти ходиха дори до Золотухино, където бяха посрещнати най-тържествено.

Бавно, но сигурно общуването между хората и калистяните ставаше все по-пълно. Не беше далеч денят, когато щяха съвсем добре да се разбират.

— Срам ме е да си призная — каза Лежнев на Куприянов, — но Пьотър Аркадиевич ще говори езика на калистяните много по-добре от мене. Той успя да се справи прекрасно с произношението.

И Куприянов забелязваше това. Макар че разговаряха рядко, и то само на най-обикновени теми, звездоплавателите предпочитаха да се обръщат към Широков. Явно, че него разбираха най-добре. Когато професорът слушаше как младият му асистент говори с някой от гостите, учудваше се с каква лекота възпроизвежда меките звукове на езика им. При него те звучаха съвсем естествено. Лао Сен също се справяше доста успешно с трудностите на произношението; Лежнев обаче не напредваше. Той не можеше да овладее преминаването от меката съгласна към следващата гласна. Това му пречеше да произнася добре думите, а и гостите не можеха да го разбират.

Късно вечерта на първи септември Артемиев се върна в лагера. На другия ден сутринта подполковник Черепанов се отби в палатката на началника на експедицията и от името на Козловски покани Куприянов, Щерн, Лао Сен и тримата чуждестранни учени, които бяха останали в лагера, да се съберат при Козловски. Вече няколкостотин чужденци бяха пристигнали на мястото, където се бе приземил корабът. За тях бе построен втори лагер на един километър от първия, от другата страна на звездолета. Но Матисен, Линиел и О’Кели продължаваха да живеят в същата палатка.

Професор Лебедев не беше в лагера. Точно този ден той замина за Курск, където бе свикана научна конференция на биолозите и всички участници в конференцията настойчиво го молеха да присъствува. При все че беше много зает, той не можа да откаже на поканата им.

В палатката на Козловски бяха двамата кореспонденти — Лемарж и Ю Син-чжоу. Артемиев седеше в ъгъла, на леглото на Козловски. Подполковникът още не смяташе за нужно да открива своето инкогнито и бе помолил секретаря на обкома да говори вместо него.

Тримата чужденци добре знаеха кой е Козловски. Неочакваната покана да се съберат при областния партиен ръководител събуди любопитството им. Лицето на О’Кели ясно изразяваше тревога.

— Моля, сядайте! — каза секретарят на обкома, когато поканените влязоха в палатката.

Лицето му бе необичайно мрачно. Гласът му звучеше сухо и рязко.

Всички седнаха около масата.

Няколко секунди Козловски мълча, взирайки се в лицата на гостите си. Погледът му се спря на О’Кели и американецът не издържа, сведе очи.

— Ще говоря на френски — каза Козловски. — Всички присъствуващи разбират френски. — Той погледна Лемарж и като видя, че кореспондентът е приготвил бележника си, продължи: — В СССР долитането на космическия кораб се възприема само от научно и хуманно (той наблегна на тази дума) гледище. Знанията на гостите ни интересуват дотолкова, доколкото могат да допринесат полза на човека, да помогнат за мирновременното развитие на човешката техника. Други цели нямаме и не можем да имаме нито ние, нито те!

Куприянов с учудване го слушаше. Той не разбираше защо Козловски говори тези всеизвестни истини. Щерн яростно дърпаше брадата си. Лицата на чуждестранните учени изразяваха вежливо внимание. Лемарж и Ю Син-чжоу записваха думите на секретаря.

— Известно ни е — продължи Козловски, — че в някои кръгове на капиталистическите страни долитането на кораба е предизвикало съвсем друга реакция. Военната психоза пречи на тези хора да видят научното значение на това събитие. Единственото нещо, за което мислят те, е, че ще нарасне военната мощ на Съветския съюз; според тях това щяло да стане, след като съветските учени се запознаят с техниката на Калисто. Нищо друго те не виждат и не искат да видят.

Той нервно размести книгите по масата.

— Няма да злоупотребявам с вашето търпение. Не е моя задача да преценявам моралната страна на подобни възгледи. Можеше изобщо да не обръщаме внимание на тези празни измислици, но за съжаление работата не се ограничава с тях. Зверската ненавист към прогреса, присъща на реакционните кръгове, ги тласка към такива изводи и към съответните действия. Страхът пред мнимата опасност от СССР кара тези кръгове да подготвят най-долното престъпление, което човек може да си представи. Няма съмнение, че техните подли намерения ще бъдат най-строго осъдени от всички народи, от всички честни хора. Накратко казано, те са решили, че щом звездолетът е кацнал в нашата страна, по-добре е да унищожат и него, и екипажа му, но да не дадат на СССР да възприеме знанията и техниката на другата планета. С тази цел са изпратили при нас диверсанти. Положително зная, че те се намират тук, в лагера.

При това неочаквано съобщение всички неволно се спогледаха.

В лагера!… Може някой от намиращите се в палатката да е тайният враг!

Само Щерн не вдигна глава и още по-яростно задърпа гъстата си брада.

Ю Син-чжоу погледна Козловски и тесните му очи блеснаха.

— Кой е? — през стиснати зъби попита Матисен. Неговото винаги добродушно лице сега беше сурово.

— Чудовищно! — прошепна Линиел.

— Вие питате кой е? — каза Козловски. — За съжаление не знаем с пълна достоверност. Но не бива да чакаме врагът сам да се разкрие. Това може да ни струва твърде скъпо. Двама души събудиха подозрението ни. Единият от тях е Дюпон — кореспондентът на агенция „Ройтер“…

Едва сега Куприянов разбра защо само Лемарж и Ю Син-чжоу бяха в палатката.

— Дюпон беше заявил — продължи секретарят, — че не знае руски, обаче се издаде, че добре го знае. Това още не е доказателство, че именно той е диверсантът, но е достатъчно, за да не му вярваме. Днес той ще напусне лагера, а след това и пределите на СССР. Знаем, че тази мярка ще предизвика шум и най-различни обвинения по адрес на нашата страна, но не можем да постъпим другояче. И гостоприемството има граници. Животът и безопасността на учените от Калисто са ни по-скъпи!

— Правилно! — каза Матисен. — А кой е вторият?

— С другия работата е по-сериозна. Именно за това ви поканих тук. Както знаете, съветското правителство не пречи на никой учен от западните страни да дойде тук и лично да се запознае с калистяните и техния звездолет. Ние не монополизираме кораба. За съжаление обаче с гостоприемството и добрите желания на СССР се злоупотребява. Под името на един известен учен при нас е проникнал друг човек.

Той се наведе напред и погледна О’Кели право в очите.

— Директорът на Кеймбриджката обсерватория — бавно каза той — професор Чарлз О’Кели сега се намира във вилата си в щата Флорида, той дори не е имал намерение да идва в СССР.

Американецът скочи прав.

— Седнете! — заповяда му Козловски. — Седнете, мистър Невинс!

Тежката ръка на Черепанов наблегна рамото на мнимия О’Кели и го принуди да седне.

— Играта е свършена, мистър Невинс — каза секретарят на обкома. — Ние знаем кой сте.

Внезапно Матисен се обърна (той седеше до О’Кели) и ръката му се стрелна във въздуха. Звук от силна плесница се разнесе из палатката.

— Мерзавец! — побледнял от ярост, изхриптя шведът.

Куприянов уплашено го хвана за ръката.

— Не бива така да се вълнувате, господин Матисен — каза с усмивка Козловски. — Той и без това ще си получи заслуженото.

Шведът дишаше тежко. Широките му гърди бурно се повдигаха. Цял трепереше от гняв.

— Мерзавец! — повтори той.

— Арестуван сте, мистър Невинс — каза Черепанов. — Моля да ме последвате.

„О’Кели“ мълчаливо се подчини. На бузата му пламтеше тъмночервено петно. Той стана, дълго, втренчено изгледа Матисен и излезе.

— Всичко се свърши много по-просто, отколкото предполагах — каза Козловски. — Очаквах, че той упорито ще поддържа лъжата си. В такъв случай щеше да се наложи Семьон Борисович да ми помогне да го разобличим.

— Аз познавам много добре Чарлз О’Кели — поясни Щерн.

— Значи, вие още от самото му пристигане сте знаели, че той не е О’Кели? — учудено попита Куприянов.

— Да, знаех — отговори неохотно астрономът.

— Всичко завърши щастливо — каза Лемарж. — Ще разрешите ли да пратя тази дописка във Франция?

— Разбира се! — отговори Козловски. — За това ви и поканих.

— Ала вие сигурен ли сте, че освен тоя Невинс няма и други? — загрижено попита професор Линиел.

— Не, засега още не съм сигурен.

— Разрешете ми да ви благодаря — каза Матисен, като стана и му протегна ръка. — Корабът и екипажът му трябва да бъдат в безопасност — това е въпрос на чест за учените от целия свят.

— И ние мислим така. — Козловски силно стисна ръката на шведския учен. — За охраната на гостите ще бъде направено всичко, което е по силите ни.

Чужденците излязоха. В палатката останаха Артемиев, Куприянов, Щерн и Лао Сен.

— Откъде научихте, че той се казва Невинс? — попита Куприянов.

— Не беше толкова трудно — отговори Козловски, — след като вече възникна подозрението, че той не е онзи, за когото се представя. Впрочем този Невинс е агент на едно чуждо разузнаване — агент от голям мащаб. Не им е досвидяло да го пратят. Според тях случаят заслужава. Много по-трудно беше да установим, че истинският О’Кели не е напускал Америка. Но както виждате…

Куприянов поклати глава.

— Хитро скроено — каза той.

— Вие смятате, че е хитро скроено? — Козловски учудено погледна професора. — Аз имам съвсем друго впечатление. Струва ми се, че съвсем не е хитро, а дори е наивно. Трябвало е да предположат, че все някой от експедицията на Академията на науките непременно ще познава един такъв голям учен като Чарлз О’Кели. Невинс е вървял, към сигурен провал.

— Той много прилича на истинския О’Кели — забеляза Щерн.

— Прилича, вярно е! — Козловски цял се обърна към стария академик. — Ако бяха имали време да го подготвят както трябва за ролята на астронома — тогава друго нещо. Нима вие нямаше да откриете измамата още след първия научен разговор с този човек?

Щерн нищо не отговори.

— Как може да се обясни изпращането при нас на този Невинс под името О’Кели? — обърна се секретарят на обкома към Артемиев, когато останаха сами в палатката.

— Може да се правят различни предположения — отговори му полковникът. — Те или са подценили нашата бдителност, което впрочем често се случва, или…

Той замълча и замислено погледна някъде над главата на събеседника си, към ъгъла на палатката.

— Или… — тихо повтори той.

Лицето му стана каменно неподвижно.

Тази тревожна мисъл минаваше през ума му вече много пъти. Току-виж, че излезе вярна. В Москва споделяха подозренията му. Но ако е така — борбата не е завършена. Тя едва сега започва!

Артемиев не се чувствуваше сам. Зад него невидимо стоеше мощна сила, винаги готова да му се притече на помощ. Той бе на челния пост, на най-трудния участък в тази борба, борбата на силите на мира и прогреса срещу тъмните сили на реакцията и мракобесието.

Около звездолета и екипажа му започваше схватка на живот и смърт.

Първата победа не радваше Артемиев; напротив, леката победа го тревожеше. Зад нея той предугаждаше хитро скроен и коварен замисъл на опитен враг.

Борбата продължаваше.

„Моля ви, никого не пускайте там“

Професор Аверин вече виждаше, че химическата наука на Земята ще се обогати много, като се запознае с химията на Калисто. Умението на калистяните да синтезират органични съединения бе на високо равнище. Те можеха да получават много хранителни вещества синтетично от неорганични съединения. Това разкриваше пред науката на Земята примамливи пътища. Но още по-голямо значение имаше фактът, че великата тайна на фотосинтезата у растенията вече не беше за тях тайна.6

В звездолета имаше отлично обзаведена химическа лаборатория и Аверин по цели дни прекарваше там. С неизчерпаемо търпение той изучаваше непознатите му знаци на калистянските химически формули, като ги съпоставяше с аналогичните формули на земната химия, и крачка по крачка напредваше.

Сийнг, който освен лекар бе и висококвалифициран химик, с явно удоволствие му помагаше. Двамата учени извършиха стотици опити, като почнаха от най-простите; те веднага си показваха съответните формули и така изучаването на „химическия език“ вървеше много по-успешно от изучаването на говоримия. Само в редки случаи трябваше да прибягват до помощта на Широков.

Своеобразният „колоквиум“7 обикновено даваше добри резултати и двамата химици от ден на ден все по-добре се разбираха. Но все пак нямаше и не можеше да има пълно разбиране, защото науката на Калисто бе дотолкова изпреварила науката на Земята, че за да се използуват на практика знанията на калистяните, трябваше да се измине дълъг път за постепенното им усвояване, път, вече изминат от учените на Калисто.

Така беше не само с химията, но и с всички други науки. Уверени, че около Слънцето ще срещнат населена планета, звездоплавателите бяха донесли много научни материали. За да бъдат проучени тези материали, бе необходима дългогодишна упорита работа. Пред участниците в експедицията на Съветската академия на науките и пред многобройните чуждестранни учени, пристигнали в лагера, стоеше задачата: да се ориентират с помощта на калистяните в донесените от тях научни материали и по такъв начин да се създаде основа за по-нататъшната успешна работа, когато корабът на калистяните напусне Земята.

В „чуждестранния лагер“ се бяха събрали много учени почти от всички страни на света. На кораба обаче беше невъзможно да работят всички. Научният съвет реши изучаването на калистянските материали на кораба да се извършва от съветските учени и от Матисен и Линиел, а те всеки ден да докладват наученото пред съвета, в който участвуваха повече от седемдесет учени. Лао Сен, отлично владеещ много езици, старателно изучаваше калистянски и успоредно с това се зае, каквото научи, да го преподава на всички, които желаеха. Желаещи се събраха повече от тридесет души и на китайския лингвист предстоеше тежка задача.

В двата лагера от ранно утро до късна нощ кипеше работа.

Оптиката на звездолета особено много заинтересува Щерн и Синяев. Системата на телескопите бе съвсем различна от телескопните системи, познати на Земята. Доколкото можаха да разберат от обясненията на Виениян, оптиката на калистяните бе изградена на амплитудното усилване на светлинните вълни — съвсем нов принцип, непознат на земните оптици.

И по външния си вид телескопите никак не приличаха на земните. Нямаше я обичайната тръба. Проводници съединяваха обективите с някакъв много сложен уред, откъдето пак така по проводници образът се предаваше в лещата на окуляра. Увеличението на тези „телескопи“ превъзхождаше много пъти увеличението дори и на най-мощните земни.

Занимавайки се с въпросите на оптиката, Синяев съвсем случайно се натъкна на извънредно важен и интересен факт; трицветната теория на зрението8 била открита от учените на Калисто преди около двеста години (по земното изчисляване), тоест по същото време, когато на Земята тази теория е била формулирана от Ломоносов.

Това показва, че в някои отношения науката на двете планети, намиращи се така далеко една от друга, е вървяла по един и същ път и поне в миналото едновременно е правила своите открития.

Съобщението на Синяев предизвика оживена дискусия по въпроса защо сега науката на Калисто е напреднала толкова много. Какво я бе тласнало към такова бързо развитие?

— Според мен — каза на едно от събранията на учените академик Щерн — на Калисто не само науката, но и общественото устройство в миналото е било също като на Земята или поне подобно. Съществували са класи и науката е била подчинена на класовите интереси — и това също като у нас е забавяло развитието й. Калистяните навярно са променили обществения си строй и са създали условия за свободно творчество, за да могат най-широките маси от населението на планетата свободно да се занимават с наука. И ние виждаме какви резултати е дало освобождаването на мисълта от класовите окови.

— Искате да кажете, че на Калисто е абсолютен комунизъм? — иронично го попита един от чуждестранните учени.

— Чрез уста ваши глаголит истина — отговори му Щерн.

В сравнение с другите учени инженерите срещнаха на звездолета още по-големи трудности. Космическият кораб бе същинска техническа загадка. Най-голямата загадка безспорно представляваха двигателите и горивото, което даваше силата. Смирнов и Манаенко дойдоха до извода, че принципът им на действие е реактивен, но първоначалното предположение, че двигателите са атомни, ставаше все по-малко вероятно, колкото повече вникваха в устройството им.

— Ако са атомни — казваше професор Смирнов, — атомната техника на Калисто е толкова напреднала, че е станала съвсем различна от онази, която ние знаем и можем да си представим.

Манаенко и другите инженери бяха съгласни с него.

В долната част на кораба (онази, на която се беше приземил) се намираше неговото „сърце“ — там беше разположен някакъв много сложен агрегат, който смътно напомняше атомен реактор. Оттук по специални тръби (тях само условно можехме да наречем така) тайнствената „енергия“ постъпваше във всеки от двигателите и при възпламеняването й ставаха експлозии с чудовищна сила. Те следваха една след друга по петдесет и пет в секунда и създаваха страшно налягане, което тласкаше кораба в посока, противоположна на открития отвор на дюзите.

Като се пускаха в ход отделни двигатели, равномерно разположени по цялата повърхност на звездолета, той можеше да се движи във всяка посока.

Както вече се знаеше, корабът бе летял с ускорение, тоест с работещи двигатели, почти цяла година след старта и също толкова със забавяне. През всичкото това време стените на дюзите е трябвало да издържат колосално налягане и невъобразимо висока температура. Те бяха от същия метал, от който беше направен и корпусът на кораба.

Това беше сплав, която по здравина превъзхождаше всички видове броня, познати на Земята. Смирнов и Манаенко бързо се убедиха, че тяхното лекомислено намерение да отсекат едно „парченце“ беше предварително обречено на провал. Не само секачът, с който имаха намерение да си служат, но и всеки друг режещ или сечащ инструмент щеше да бъде безсилен срещу този метал, притежаващ при това абсолютна изотропност9.

Освен с твърдостта си, в сравнение с която дори „победитът“10 би ни се сторил мек, той се отличаваше и с изключителна огнеустойчивост. Температурата на топене на този метал при нормално налягане беше единадесет хиляди градуса, тоест надвишаваше повече от три пъти температурата на топене на най-огнеустойчивия материал на Земята — волфрама.

Според Аверин волфрамът непременно влизаше като съставна част в тази сплав.

Диегон обясни, че твърдостта и якостта на метала (на езика на Калисто се наричаше „киясиинд“) са такива, че само най-бързите метеорити, чиято скорост надминава сто километра в секунда, могат да пробият стените на звездолета, а на калистянските астрономи бе известно, че дори близо до Сириус метеоритите изключително рядко достигат такава скорост.

Калистяните с най-голяма готовност показваха и обясняваха всичко, което интересуваше земните учени. Те изобщо не се и опитваха да скрият от тях някакви тайни и колкото можеха, им помагаха да разберат устройството на двигателите и принципа им на работа. Дори в помещението на „атомния котел“ (наричаха го така, защото не намериха друго подходящо название), който бе най-важната част на звездолета, те свободно пускаха да влизат всички желаещи.

Дали това беше поради увереността им, че агрегатът не може да бъде повреден, или такава възможност дори не им минаваше през ум, но те никак не се страхуваха и се отнасяха към хората с най-голямо доверие.

Те сигурно добре разбираха, че ако „сърцето“ на кораба излезе от строя, губят възможността да се върнат в родината си. И въпреки това не само не възпрепятствуваха стремежа на Смирнов и Манаенко да научат как работи „сърцето“, но дори често по цели часове ги оставяха сами в помещението.

Тази детска доверчивост, достигаща от земна гледна точка до нехайство, много тревожеше полковник Артемиев и той често молеше Козловски да ограничи броя на лицата, които посещаваха кораба. Секретарят на обкома споделяше тревогата му.

Досега не бяха успели да открият никакви следи от пребиваващи в лагера диверсанти, но че те бяха тук, Артемиев и Козловски не се съмняваха. Агентурните сведения, пратени им от Москва, бяха категорични, че врагът е в лагера. Но кой ще е този враг? Това не бяха успели да изяснят.

— Вие вече достатъчно добре сте се запознали с този тъй наречен „котел“ — каза Козловски на Смирнов, като изпитателно се взираше в лицето му. — Кажете ми, Александър Александрович, той може ли да бъде повреден?

— Може — беше отговорът.

Козловски нервно потърка длани.

— Но тогава, кажете ми, за бога, защо ви разрешават да се въртите край „котела“?

— Те ни вярват. Разбира се, погледнато отстрани, те са извънредно доверчиви, понякога дори изглеждат наивни. Семьон Борисович каза веднаж, че според него тези хора са свикнали с етиката и морала на комунистическото общество. Ако това е така, тогава за тях такива неща като диверсия са напълно непонятни.

— Затова пък тези „неща“, както вие се изразихте, трябва да са добре понятни на вас. Много ви моля, Александър Александрович, никого да не пускате при „котела“.

— Как, дори и Артьом Григориевич ли?

— Не, не говоря за Манаенко — отвърна Козловски. — Но ето например Ю Син-чжоу. Защо той постоянно е на кораба заедно с вас? Какво търси при „котела“?

— Същото, което и ние. Иска да го изследва. Нима не знаете, че Ю Син-чжоу по-рано не е бил журналист? По специалност той е инженер.

— Не знаех това — намръщи се Козловски.

— Той сам ми разказа биографията си — продължи Смирнов, — когато се заинтересувах къде е добил техническите си познания. Но ако настоявате, аз няма да го взимам.

— Да, недейте. Колкото по-малко хора имат достъп там, толкова по-добре.

Поглед назад

Дните се нижеха. Хората на Земята научаваха все повече подробности за родината на звездоплавателите и за тях самите, но и калистяните все повече и повече опознаваха Земята и живота на нея.

Пьотър Аркадиевич Широков постепенно стана незаменим преводач при всички разговори. Успехите му бяха тъй големи, че сега той учеше езика отделно от другарите си — толкова много ги беше изпреварил. Личеше, че скоро ще може свободно да говори с калистяните на всякаква тема. Лежнев и Лао Сен трябваше да признаят, че въпреки целия си опит не можеха да настигнат младия медик, който неочаквано дори за себе си откри, че езикът на Калисто не му създава почти никакви трудности.

— И аз не зная как да го обясня, но думите на този език ми се струват много лесни за запомняне — казваше той на Куприянов.

Неочакваните способности на Широков бяха извънредно полезни за всички. С негова помощ се изясниха много подробности за долитането на космическия кораб на Земята.

Докато планетната система на Слънцето имаше само една населена с разумни същества планета — Земята, системата на Сириус-Релиос имаше две. Освен на Калисто на още една планета живееха хора; наистина те се намираха на съвсем ниско равнище на развитие, но все пак бяха хора — разумни същества, познаващи огъня, оръдията на труда и притежаващи членоразделна реч.

Звездолетите на Калисто не много отдавна посетили за пръв път тази планета и направеното от тях откритие извършило цял преврат във възгледите на калистяните. Преди това смятали, че Калисто е изключително явление в природата. Повечето учени поддържали схващането, че животът е нещо като „болест“ на планетата, че нормалното състояние на небесното тяло изключва възможността за живот.

Този съвсем погрешен възглед (той бе разпространен и на Земята, негов привърженик е английският астроном Джинс) забавял развитието на научния мироглед на планетата и с него векове наред се борили най-добрите умове на Калисто. Всичко това твърде много напомняше непрекратяващата се и досега борба между идеализма и материализма тук, на Земята.

Откриването на населена планета близо до тях накарало калистяните да направят преоценка на възгледите си за същността на живота и дало мощен тласък за организиране на полет към Слънцето.

Рийг Диегон — инженер и най-изтъкнат теоретик на звездоплаването — бил страстен привърженик на полет към Слънцето още преди да открият разумен живот на съседната планета, и работел над проект за звездолет, но идеята му не намирала подкрепа и едва след като науката получила доказателство, че съществува живот и на други планети, той могъл най-сетне да осъществи дългогодишната си мечта.

Макар и вече стар (на Калисто продължителността на живота на човека е 80–100 години), той не се поколебал. Бил велик ентусиаст на науката.

Първата планета, която звездоплавателите открили в „околностите“ на Слънцето, била Венера. Корабът проникнал под обвивката й от облаци и екипажът видял, че на планетата има богата растителност със същия цвят като растителността на Калисто. Фауна на планетата нямало.

Това беше сензационна новина. Астрономите на Земята само предполагаха, че на Венера има растителност, а мнозина смятаха, че няма. Щерн и другите учени с най-голямо внимание разглеждаха снимките на пейзажа от Венера, донесени от звездоплавателите. Те представляваха такова съкровище за науката, значението на което бе трудно да се оцени.

След като се убедили, че на Венера няма разумен живот, калистяните започнали да търсят други планети. Скоро намерили планетата Юпитер, но като взели под внимание големината и отдалечеността й от Слънцето, решили, че на нея не може да има живот, и затова не я изследвали по-отблизо. Диегон и Виениян смятали, че няма смисъл да търсят разумен живот на голямо разстояние от Слънцето, и звездолетът три месеца изследвал пространството между орбитите на Венера и Земята, за съществуването на която те дълго не подозирали.

Като не намерили друга планета (Марс останал незабелязан), калистяните решили, че слънчевата система е много по-бедна на планети в сравнение със системата на Сириус.

Дълбоко разочаровани, те се готвели да поемат обратния път.

По една случайност намерили Земята.

Виениян искал точно да изчисли орбитата на Венера и затова я наблюдавал с телескоп и няколко пъти я снимал. Като разглеждал снимките, той забелязал едно чувствително отклонение на една от ярките звезди, на фона на които виждал Венера. Той се усъмнил да не би тази звезда да е планета, започнал да я изследва и скоро се убедил, че не греши. Като определил орбитата на открития от него спътник на Слънцето, разбрал, че са намерили търсеното.

Неизвестната планета се намирала на такова разстояние от Слънцето, че било много вероятно на нея да има живот, поне такъв като на Венера.

Звездоплавателите се събрали на съвет и решили да изследват откритата планета. Звездолетът се насочил към Земята.

Когато се приближили до нея, калистяните веднага разбрали, че тя се различава от Венера и че нейната природа е много по-богата от природата на съседката й. Едва когато звездолетът се приближил на петстотин километра от повърхността на планетата, установили, че на нея има разумно население. Първият признак, по който разбрали, че най-сетне са срещнали разум, бил един океански параход, видян през телескопа. Изкуственият му произход за тях бил несъмнен.

После видели още няколко кораба. Когато били над Сибир, те вече най-старателно търсили признаци на разумна дейност и ги намирали все повече и повече.

Радостта им била много голяма. Часовете от момента, в който видели парахода, до приземяването им в Курска област им се сторили като миг.

Само Диегон запазвал относително спокойствие и управлявал звездолета. Другите били обхванати от трескаво вълнение.

Когато се спуснали вече по-ниско и видели излетелите насреща им самолети, дори Диегон се откъснал от пулта за управление и отишъл при екрана. С огромен интерес калистяните разглеждали летателните машини.

Катастрофата със самолета, който непредпазливо бе влязъл в струята зад кораба, ги потресла. Калистяните били отчаяни, че тяхното пристигане е станало причина за смъртта на обитател на планетата. Диегон се втурнал обратно при пулта и рязко увеличил скоростта, страхувайки се да не последва и друго нещастие. Той смятал, че реактивното движение не е известно на обитателите на тази планета и че те не разбират колко е опасно да се приближават към задната част на звездолета.

Видели и другите ескадрили и разбрали, че жителите на планетата ги поздравяват, но сега те всеки път се откъсвали далече напред, избягвайки почетния ескорт.

Не им се искало да кацнат в пустините, които виждали при обиколката си над планетата, и започнали да търсят такова усамотено място, където никой да не присъствува при кацането им. Нашата Курска област им се сторила подходящо място за кацане. След като решил да се приземи в околностите на Золотухино, Диегон дълго кръжил на едно място, за да даде възможност на Виениян добре да разгледа местността — страхувал се да не кацнат на блато. Облаците прах, вдигнати от кораба, им попречили да видят, че под тях е населен пункт. Те дори не подозирали, че под тях се намирал град и само по една случайност звездолетът не кацнал върху къщите.

Когато корабът докоснал Земята и замрял неподвижно, членовете на екипажа се поздравявали с постигането на поставената цел. Всички били много щастливи.

Звездолетът се намирал на планета, подобна на тяхната, и тази планета била населена с разумни същества!

През „прозорците“ — екраните — калистяните наблюдавали пристигането на експедицията и построяването на лагера. Те разбрали много добре защо се прави всичко това: обитателите на планетата се готвят да ги посрещнат.

Светлинните разговори ги убедили, че ще могат да намерят общ език с населението на планетата.

Деветнадесетте денонощия, които трябвало да прекарат на кораба след кацането, им се сторили много дълги.11 Но трябвало да вземат проби от атмосферата и да уточнят какви болестотворни микроорганизми има в нея.

Сийнг, който също като другарите си проявявал голямо нетърпение, бързал, колкото можел. Установил, че съставът и плътността на атмосферата тук са също като на Калисто. Открил няколко микроба, неизвестни в тяхната родина, и намерил средство за имунизиране срещу тях. Сега вече калистяните могли да излязат от кораба без маски. Всички бактерии, които били известни на Сийнг, се оказали и в нашата атмосфера. Това откритие го зарадвало, защото в такъв случай нямало опасност те да пренесат зараза на населението тук. Той решил на първо време да не допуска в звездолета земния въздух и именно затова „дезинфекцирали“ кабината на подемника. Сийнг се надявал, че след време, когато по-добре изследва микроорганизмите на Земята, ще може да се мине и без тази неприятна процедура.

Първото появяване на хората близо до кораба развълнувало много калистяните. С жадно любопитство те разглеждали жителите на непознатата планета, които толкова приличали на тях самите, само че били бели. От желание да им дадат знак, че ги виждат, калистяните нарочно си послужили с апарата за вземане на проби от въздуха точно когато хората минавали оттам. Бияинин искал да излезе от кораба и да се покаже на жителите, толкова голямо било нетърпението му. Бил съгласен да се изложи дори на зараза, но Сийнг и Диегон не му позволили.

Петнадесети август (те, разбира се, не знаели, че е август и че е петнадесети) бил за тях също такъв празник, както и за хората. По техните изчисления този ден бил четиристотин тридесет и третият от 2392 година.

На Калисто, както и на Земята, времето за една пълна обиколка на планетата около централното й светило (Сириус) се смята за година. Но нейната орбита е по-дълга от орбитата на Земята, а и тя се движи по-бавно, затова там „годината“ се равнява почти на две земни години.

Годината на Калисто не се дели като земната на месеци. Това не е чудно, като си спомним, че там няма смяна на годишните времена. Калистяните не знаят какво е пролет, лято, есен и зима. В онази част на планетата, където са разположени материците, винаги е лято, много по-горещо от лятото при екватора на Земята. А на полюсите на Калисто винаги цари зима, но значително по-мека от зимата на земните полюси.

До заминаването от лагера оставаха три дни. Всички въпроси, свързани с преместването в Москва, бяха успешно съгласувани. Диегон сам предложи екипажът на кораба в пълен състав да напусне лагера.

Космическият кораб щеше да остане под охраната на войскови части.

В районната болница

Един часът през нощта.

Експресът Пекин — Москва току-що бе потеглил от една голяма гара и набирайки скорост, летеше напред. В едно двуместно купе на международния вагон до прозореца със спуснато перде седяха двама пътници. Единият бе възрастен китаец, другият, ако се съди по костюма и държането му — американец.

Разговаряха на английски.

— Какво друго можех да направя? — казваше американецът. — Не ми дадоха разрешение да посетя лагера. Не съм учен, нито съм журналист. Просто един любознателен човек. Искам да видя жителите от друга планета, марсианците… Много съм доволен, че успях да получа виза и че отивам в Москва. Може и марсианците да пристигнат там, а ако не дойдат, ще се постарая поне отдалеко да видя кораба.

— Професор Куприянов е разрешил екскурзии до звездолета — каза китаецът. — Трябва да заминете за град Курск, съветвам ви да бъдете там на петнадесети август.

— Мислите, че светлинният разговор е разбран правилно?

— Не се и съмнявам.

— Вие сте щастлив човек — каза американецът. — Без каквито и да било главоболия ще видите кораба и марсианците.

— Защо ги наричате марсианци? Според съвременната наука на Марс няма разумни същества.

— Какво е „съвременната наука“! Какво знае тя? Тайните на природата са недостъпни за слабия човешки ум.

— Я виж! — усмихна се иронично китаецът. — Нима не вярвате на науката? А тогава в какво вярвате?

— В човека. В силата на неговия ум и енергия.

— Ами че това именно е силата на науката.

— За човека са непостижими тайните на природата — повтори американецът.

— Непознаваемост на света! — Китаецът се засмя. — Вие сте фидеист?

— Как го казахте? Фидеист? А какво значи?

— Има такова философско учение. То оспорва научното опознаване на света и издига вярата над знанието. Фидеизмът е опора на реакцията.

— Вие говорите като комунист.

— Аз съм комунист — скромно му отвърна китаецът.

Американецът извади часовника си и го погледна.

— Искате ли да идем в ресторанта — предложи той. — Чашка водка преди лягане. Руската водка е по-хубава от джина.

— Не, благодаря ви — отвърна китаецът.

Американецът излезе от купето.

Останал сам, китаецът започна да се съблича. Спомни си разговора и се усмихна.

„Те всички са такива — мислеше си той. — Смятат се за висша раса и съчетават това с пълно научно невежество. Вярвал само в енергията на човека, тоест в могъществото на бизнеса.“

Едва бе свалил сакото си и спътникът му се върна.

— Елате по-скоро! — каза той. — В съседния вагон е станало убийство.

— Не може да бъде! — възкликна китаецът.

Той бързо облече сакото си и тръгна след американеца.

В коридора на вагона нямаше жива душа. Пътниците спяха.

Двамата излязоха на платформата, за да минат в другия вагон.

Влакът летеше през гора. Към железопътния насип напираше черната стена на дърветата. В слабата светлина на малката крушка на платформата смътно се тъмнееше фигурата на някакъв човек.

Ако придружителят на вагона би го видял, можеше да се закълне, че до преди малко този човек не е бил във влака.

Американецът се отдръпна крачка назад, за да пусне китаеца пред себе си.

Непознатият замахна. Звукът от силен удар се сля с тракането от колелата на стремително летящия експрес.

Тялото падна на платформата на вагона. Двамата се наведоха и бързо претършуваха убития. После отвориха вратата и в нощния мрак изхвърлиха трупа от летящия с пълна скорост експрес.

Доктор Казимбеков, главният лекар на една от районните болници в Омска област, винаги идваше на работа точно в осем часа. Обличаше престилката и заедно с дежурния лекар започваше сутрешната визитация.

— Чухте ли? — казваше той във всяка болнична стая. — Другарят Широков вече почти свободно разговарял с калистяните. Виждате ли какво значи медицински работник! Взето е решение да напуснат лагера и да заминат за Москва. Професор Аверин научил много нови неща по въпросите за синтеза на органичните съединения. Професор Смирнов изследвал двигателите.

Болните се усмихваха. Бяха свикнали всеки ден главният лекар да им съобщава новините от лагера край Курск, въпреки че те вече ги знаеха. Радиостанциите три пъти на ден включваха в програмата си съобщенията на Куприянов.

Казимбеков много се интересуваше от звездолета. Тюхкаше се, че няма да може да види гостите от Калисто и бе недоволен, че корабът не е кацнал нейде по-наблизо.

— Тясно ли им се е видяло в нашия Сибир? — мърмореше той.

Милиони сибирци бяха видели летящия звездолет. Но горкият Казимбеков нямаше и тази утеха. Корабът бе прелетял далеко от Омска област.

През тези дни не само Казимбеков бе недоволен от съдбата си. Надали можеше да се намери в Съветския съюз човек, който да не завижда на жителите от Курска област. Звездолетът, екипажът му, научната експедиция на Академията на науките бяха най-вълнуващата тема за разговор. Където и за каквото да заговореха хората, непременно ставаше дума и за Калисто.

И в малката районна болница мислеха и говореха за Калисто.

Болните не бяха много и Казимбеков скоро завърши визитацията си.

— А какво е състоянието на китаеца? — попита той дежурния лекар.

— Все същото — с въздишка отвърна лекарят.

Те говореха за човека, намерен край железопътната линия и докаран в болницата на девети август. Беше го намерил кантонерът рано сутринта край линията в своя участък.

Китаецът, добре облечен възрастен човек, бе с наранена глава и счупени крака. Той лежал край насипа и не давал никакви признаци на живот.

Въпреки че човекът изглеждал мъртъв, кантонерът го откарал в най-близката болница.

Китаецът обаче се оказал жив. („Само един процент“ — както се бе изразил Казимбеков.) Взеха най-енергични мерки и успяха ако не да предотвратят смъртта, поне да я отдалечат и да имат макар и слаба надежда за благополучен изход.

У пострадалия не намериха никакви документи или книжа, от които да узнаят кой е.

Кантонерът твърдеше, че когато последния път, преди да намери ранения, обиколил участъка си, край насипа нямало нищо, а след това бил минал само един пътнически влак — експресът Пекин — Москва.

Можеше да се предполага, че пострадалият е паднал именно от този влак. Чудно беше, че е останал жив, защото през този участък експресът минаваше с извънредно голяма скорост.

Но разследването не потвърди това предположение. На телефонограмата, изпратена до пътуващия влак, отговориха, че всички пътници в експреса са налице. Никой не бе изчезнал по пътя.

Малко вероятно беше човекът да е пътувал с някой товарен влак. Той бе така елегантно облечен, че непременно щеше да направи впечатление.

За случая бе уведомена прокуратурата. Експертът по съдебна медицина, специално дошъл от Омск, установи, че раната на темето (главата бе наранена на две места) е причинена от падане, а втората — от лявата страна на челото, е нанесена с някакъв тъп предмет.

„Падането от влака“ се превръщаше в опит за убийство, който само по една случайност не бе успял.

Според експерта пострадалият е бил изхвърлен от вагона на влака в движение, след като му е бил нанесен удар с бокс.

Счупванията на краката не бяха опасни, зарастването вървеше бързо. Но състоянието на главата бе обезпокоително. Раната на темето беше много дълбока и раненият вече пет седмици не идваше в съзнание. Хранеха го по изкуствен начин и надеждата да спасят живота му ставаше все по-слаба и по-слаба.

Да се установят обстоятелствата на престъплението и личността на убиеца, можеше само ако пострадалият дойде в съзнание. От Семипалатинск ежедневно питаха Казимбеков, но на въпроса за състоянието на болния той всеки път отговаряше, че няма промяна и пострадалият все още е в безсъзнание.

Състоянието на непознатия бе толкова тежко, че и дума не можеше да става да го пренасят в Омската хирургическа клиника, и той продължаваше да лежи в районната болница.

— Значи, без промени? — попита главният лекар.

— Без промени.

— Лошо — каза Казимбеков. — Такова продължително безсъзнание неизбежно завършва със смърт.

— И престъпникът ще остане неоткрит?

— Не ме интересува престъпникът! — троснато отвърна главният лекар. — Това е работа на следствените органи. Мене ме интересува болният.

Той влезе в болничната стая, където лежеше раненият. Тук имаше само едно легло, стол и малка масичка. Пердето на прозореца беше спуснато и в стаята цареше полумрак.

Китаецът лежеше по гръб. Бинтованата му глава се сливаше с бялата възглавница.

В първата минута Казимбеков не забеляза никакви промени в състоянието на пациента, но като се приближи, с учудване и радост видя, че очите на ранения са отворени.

— Веднага повикайте преводача и следователя — прошепна той на дежурния лекар.

Беше получил нареждане незабавно да съобщи, щом раненият дойде в съзнание. Следствените власти с нетърпение чакаха този момент.

Трябваше да се бърза. Може това да е последният проблясък на живота!

Колкото и тихо да бе казал думите, раненият ги чу и разбра.

— Няма нужда от преводач — съвсем тихо рече той. — Аз… говоря… руски.

Дежурният лекар бързо излезе. Казимбеков се наведе над леглото.

— Не говорете! — каза той.

— Какво… се е случило… с мене?

— Вие сте ранен. Моля ви, сега не говорете. Пестете силите си.

Китаецът послушно затвори очи. Казимбеков хвана китката му. Пулсът беше слаб, но равномерен. Лекарят позвъни, за да дойде при ранения дежурната сестра.

Внезапно китаецът се стресна и се опита да стане.

Казимбеков бързо, но все пак много внимателно го задържа за раменете.

— Спокойно! — каза той. — Не бива да мърдате!

Раненият му направи знак с ръка да се наведе.

Докторът чу пресеклив шепот.

— Спомних си… По-бързо следователя… Трябва да успея…

Разпитът продължи дълго. Раненият едва-едва даваше показанията си. Често трябваше да правят дълги почивки, за да може да събере сили.

Казимбеков негодуваше и настояваше да отложат разпита за другия ден, но китаецът не се съгласяваше.

— Трябва да успея — казваше той. — Много е важно. Може да умра.

— Сега вече няма да умрете — уверяваше го лекарят.

— Все пак не бива да се отлага.

— Постарайте се по-подробно да опишете външността на вашия спътник — рече следователят.

Раненият най-подробно разказа за американеца.

— А успяхте ли да видите как изглеждаше човекът на платформата?

— Не го видях добре… Стори ми се… че е китаец.

— Номерът на вагона и купето?

— Вагон осем. Купе пет.

— Според вас каква е причината за нападението?

— Предполагам, че са им трябвали моите документи… Това е и най-страшното… Той е искал да се промъкне в лагера… под моето име.

— В какъв лагер? — в един глас попитаха следователят и Казимбеков.

— В лагера при космическия кораб… Още не съм ви казал… Пътувах за там… Аз съм кореспондент на агенция „Синхуа“. Казвам се Ю Син-чжоу.

Те са отровени!

Стъпки на човек, приближаващ се до палатката, събудиха полковник Артемиев. Той винаги спеше много леко, а напоследък, измъчван от тревога, изобщо бе забравил какво е спокоен сън.

Никой в двата лагера не подозираше кой е той. Всички смятаха, че е кореспондент. Само Козловски знаеше, че е сътрудник на разузнаването.

Работата с калистяните и изучаването на донесените от тях научни материали като че ли вървяха гладко. Нищо не показваше, че някаква опасност застрашава гостите на Земята. Но съветското разузнаване знаеше, че опасността съществува.

Техниката на Калисто все още беше загадка. Двамата съветски учени Смирнов и Манаенко се занимаваха с изучаването на двигателите на звездолета. Определени среди в чужбина се опасяваха, че резултатите от техните изследвания ще останат в ръцете на СССР и няма да бъдат публикувани както другите материали от звездолета. Според тях съветските хора би трябвало да скрият „атомните тайни“ и да ги използуват за увеличаване на военната мощ на своята страна. Такава перспектива, разбира се, ги тревожеше. Те не можеха да си представят, че някой доброволно ще се откаже от една техническа тайна, при това толкова важна. Съдеха по себе си и правеха съответните изводи. По-добре никой нищо да не научи от техниката на Калисто, отколкото с нея да разполага СССР. По-добре да бъдат унищожени и „котелът“, и книгите на калистяните, а и звездоплавателите да бъдат убити… Това беше чудовищно, но логично.

Въпреки всички усилия Артемиев все още не можеше да попадне по следите на врага. Всички от лагера на Академията на науките и от лагера на чужденците бяха най-старателно проверени. Напразно. Можеше да се остане с впечатление, че няма никакъв таен враг, че сведенията, събрани от съветското разузнаване, не са верни, но полковник Артемиев дори не допускаше такава вероятност. Врагът съществува! Трябва да бъде намерен! Разобличаването на Дюпон и О’Кели подкрепяше неговата увереност. Противникът не можеше да бъде толкова наивен. Врагът, изглежда, е твърде предпазлив и много опитен.

„Още по-добре! — мислеше си Артемиев. — Когато го открием, ще бъдем уверени, че той е тъкмо онзи, когото търсим.“

Николай Николаевич Козловски не придаде никакво значение на това, което му каза професор Смирнов. Опитният разузнавач обаче не постъпи така. Като узна, че китайският журналист Ю Син-чжоу някога е бил инженер, Артемиев се заинтересува от това неочаквано откритие. Самоличността на Ю Син-чжоу досега не будеше у него съмнение. Сведенията, получени от агенция „Синхуа“, не оставяха място и за най-малко подозрение. Но ето че се появи ново, неизвестно досега обстоятелство. И Артемиев не го отмина.

„Защо Ю Син-чжоу не е казал, че е инженер? — мислеше си полковникът. — Случайно ли, или нарочно?“

Струваше му се странно един човек с диплом на инженер да замени професията си с журналистика. От друга страна обаче, много вероятно бе агенция „Синхуа“ да е пратила Ю Син-чжоу в лагера именно защото е инженер, човек с технически познания. В случая такъв кореспондент безспорно ще е по-полезен от професионален журналист. Но защо той е премълчавал това досега?…

Артемиев все още в нищо не подозираше Ю Син-чжоу, но в ума му се бе породило смътно недоверие и той искаше да провери всичко докрай. Още същия ден, когато научи за разговора между Козловски и професор Смирнов, той изпрати радиограма, с която искаше подробна биография на журналиста, а също и негова снимка.

Докато очакваше с нетърпение отговора, той с инстинкта на разузнавач чувствуваше, че е попаднал на следа. Но до какво можеше да го отведе тя, не му беше ясно. Лоялността на Ю Син-чжоу изглеждаше вън от съмнение.

Артемиев винаги всецяло се отдаваше на работата, която го занимаваше в даден момент, такъв бе характерът му. Дори насън не забравяше поставената пред него задача. Унесен в полудрямка, той продължаваше да чака отговор на радиограмата си и когато чу стъпките, веднага се събуди, седна на леглото и запали лампата.

Беше четири часът сутринта; лагерът спеше и само много сериозна работа можеше да доведе някого пред палатката му.

Той не се излъга.

Влезе един от помощниците му, който бе дежурен тази нощ при радиостанцията на подполковник Черепанов.

— Бърза телеграма, другарю полковник.

Радиограмата беше дълга. В нея се съобщаваше цялата биография на Ю Син-чжоу.

Артемиев прекара бегъл поглед по редовете.

Име… Година на раждане… Партийна принадлежност… Откога членува… Семейно положение… Образование…

Пръстите на Артемиев замряха на бланката.

Образование: завършил литературен институт в Москва.

Значи…

Значи, Ю Син-чжоу не е инженер. Но професор Смирнов е открил у него инженера и не можеше да греши. Пък и самият Ю Син-чжоу бе потвърдил, че е инженер.

Артемиев за секунда затвори очи. Замисълът на врага, изплъзващ му се досега, изведнаж изпъкна пред него с ослепителна яснота. Ето къде, значи, се е крила опасността, която той очакваше, приближаването на която предчувствуваше!… Всичко беше толкова ясно и просто и Артемиев с учудване забеляза, че измъчващата го тревога изведнаж изчезна.

Радиограмата не закъсня! Дойде навреме!

Той започна бързо да се облича.

— Врагът е открит! Истинският, действителният враг, който тъй дълго оставаше неразкрит!

Къде се е дянал истинският Ю Син-чжоу, другарят китаец, станал жертва на врага, ще се разбере после. Как са успели да го премахнат и да го заменят със свой човек? И това ще се разбере, когато му дойде времето. Най-главното е направено. Замисълът на врага е разкрит.

Дюпон и О’Кели, които бяха подставени, за да приспят бдителността на съветските разузнавачи, не можаха никого да заблудят. Истинският враг, заради успеха на когото ония пожертвуваха двама свои агенти, въпреки всичко е разобличен.

Артемиев тичешком се спусна към палатката на Козловски. Тя се намираше в центъра на лагера до палатката на Черепанов; и когато полковникът стигна пред нея, спря го часовоят. Освен един-двама души никой не знаеше кой е Артемиев — той ходеше цивилен и часовоят постъпи правилно, като не го пусна, но Артемиев скъпеше всяка минута. Той високо повика Козловски; секретарят на обкома излезе и го въведе в палатката.

Полковникът, без да продума, му подаде радиограмата. Козловски я прочете и веднага разбра всичко.

— Незабавно… — започна той, но в този миг платнището на палатката се разгърна и вътре се втурна Широков. Достатъчно бе само да зърнат лицето му, за да разберат, че се е случило нещастие.

— Добре, че не спите! — каза запъхтян той. — Калисто виести мианиино…

— Говорете на руски — прекъсна го Козловски.

Личеше, че се е случило нещо много сериозно.

— Звездоплавателите умират! — каза Широков.

Той се отпусна на стола и хвана главата си с ръце.

— Умират — повтори той. — Елате, Николай Николаевич! Трябва да се направи нещо. Не бива да допуснем такъв край.

— Къде е Куприянов?

— Там, при тях. Прати ме да ви извикам.

Козловски се обърна към Артемиев:

— Незабавно арестувайте човека, който се намира в лагера под името Ю Син-чжоу. И зорко го пазете. Да вървим, Пьотър Аркадиевич!

Широков бе толкова погълнат от мисълта за калистяните, че не обърна внимание на тази кратка реплика, която в друго време непременно щеше да го учуди. Заповедта на Козловски да бъде арестуван Ю Син-чжоу, дадена на онзи, когото всички смятаха за кореспондент, би трябвало да го смае. Ала той беше в такова състояние, че нищо не виждаше и не възприемаше събитията вън от онова, което бе погълнало цялото му съзнание.

Докато бързаха към калистяните, той разказа на Козловски подробностите на неочакваното произшествие.

Звездоплавателите напоследък нощуваха в лагера. Само Виениян оставаше на кораба. Широков се бе преместил при калистяните, за да слуша постоянно разговорите им и да се упражнява в езика.

Тази нощ Сийнг го събудил.

— Той едва се крепеше на крака — разказваше Широков. — Събуди ме и се строполи на пода. Другите лежаха в безсъзнание. Спуснах се да викам Михаил Михайлович и той, както си беше, без да се облича, хукна към палатката. Щерн, Лао Сен и Лебедев дотичаха с него, но той ги помоли да си отидат. Лебедев му донесе дрехите.

— Според вас какво е станало?

— Отравяне. И Михаил Михайлович мисли, че са се отровили с растителна отрова. Наша храна те не ядяха. Само своя…

— Състоянието им опасно ли е?

— Много. Най-лошото е, че не можем да върнем в съзнание Сийнг. Неговата помощ ни е необходима. Михаил Михайлович повика Аверин и му нареди веднага да анализира остатъците от вечерята им. Нищо не можем да предприемем, докато не знаем каква е отровата!

— Какви мерки взехте?

— В палатката е аптечката на Сийнг, но докато той не дойде в съзнание, не можем да я използуваме. Все пак Михаил Михайлович им инжектира един препарат, който аз му посочих. Сийнг ми беше казал, че се употребява при отравяния. Но не сме уверени, че именно това е нужното лекарство.

Пред палатката на калистяните се бяха струпали всички членове на експедицията и мнозина военни. Новината бързо се бе пръснала из лагера и вдигна всички на крак.

— Виениян знае ли? — попита Козловски.

— Не. Нямах време да му съобщя.

— Пратете Лежнев или Лао Сен. Дано той може с нещо да помогне.

Куприянов се бе навел над леглото, на което лежеше Сийнг. Когато Козловски влезе, той се обърна.

— Извинете, че ви събудих — каза професорът. (Странно и неуместно прозвуча тази фраза.) — Трябва да се обадите по телефона в Золотухино и спешно да бъдат доставени тук бомби с кислород. Нашият може да се окаже недостатъчен.

Изразът на лицето на Куприянов, гласът и движенията му бяха съвършено спокойни и Козловски разбра, че той е престанал да бъде началник на експедицията. Сега бе само лекар до леглото на болния.

— Постарайте се да намерите отнякъде прясно мляко — добави той.

Секретарят на обкома само кимна и бързо излезе. Видя как Куприянов и Широков отново се наведоха над Сийнг.

Макар Козловски да стоя в палатката само минута, той успя внимателно да огледа всичко наоколо. Звездоплавателите лежаха неподвижно със затворени очи. Поради черния цвят на кожата им не личеше дали лицата им са „бледи“, или не. Изглеждаха както обикновено. На пода се търкаляха парчета памук и счупени ампули. Една спринцовка, хвърлена навярно в бързината, се бе забила с иглата в облегалката на креслото. Миришеше силно на някакво лекарство.

Всичко говореше за отчаяната борба, водена тук до преди малко. Как ще завърши тя? Ще успеят ли да победят смъртта, внезапно явила се в лагера?…

Щом зад гърба му се спусна брезентът, той се намери плътно заобиколен от разтревожени хора.

— Как са?… Какво става?… Има ли надежда? — чуваха се от всички страни нетърпеливи въпроси.

— Нищо не зная, другари — отговори Козловски. — Край леглата на пострадалите е един от най-добрите лекари на Съветския съюз. Нека се надяваме на неговото умение. Направете ми път — добави той, като видя, че няма да може да се провре през тълпата. — Много бързам да изпълня едно нареждане на другаря Куприянов.

Тези думи оказаха вълшебно въздействие. Веднага му сториха път и той почти тичешком се спусна към палатката на началника на експедицията, където беше телефонът.

На първия изпречил се пред него офицер нареди незабавно да изпратят човек за мляко в близкия колхоз.

— Вземете колата ми! — викна той, без да се спира.

Козловски позвъни направо в квартирата на първия секретар на золотухинския райком и той му обеща, че исканият кислород ще бъде изпратен колкото се може най-бързо.

Козловски остави слушалката и излезе от палатката.

С оранжеви отблясъци се разгаряше утринната заря. Небето бледнееше. Една след друга угасваха звездите. Настъпваше ден, изпълнен с тревоги, ден, който можеше да бъде последен от живота на учените на Калисто, извършили велик научен подвиг. Затова ли бяха летели единадесет години през бездната на вселената, та когато вече достигнаха целта си, победили пространството и времето, тук, на Земята, на осемдесет и три трилиона километра от родината, да ги сполети такъв печален и безсмислен край?…

Всичко се случи така внезапно, че мислите на Козловски се уплитаха и той не можеше да се застави спокойно да прецени случилото се.

Имаше ли някаква връзка между това внезапно отравяне и разобличаването на Ю Син-чжоу? Наистина ли калистяните са се отровили от своите продукти (това изглеждаше просто невероятно), или бяха отровени?…

В звездолета имаше огромен запас от най-различни продукти, предвидени за полет, дълъг повече от двадесет години. По-голяма част от продуктите бяха от растителен произход, затворени херметически в големи кутии, нещо подобно на земните консерви. Запасите се съхраняваха в шестнадесет склада, в които изкуствено се поддържаше ниска температура. Да са се развалили по пътя, нямаше как, а беше невъзможно да се предположи, че при екипирането на звездолета за космическия полет в него са поставили развалени продукти. Калистяните бяха разказвали, че полетът им бил подготвян почти две години (по земно пресмятане) и че в тази подготовка взимала участие цялата планета…

Мислите на Козловски внезапно се прекъснаха — той видя Артемиев. Полковникът трябваше да бъде при арестувания „журналист“, а вместо това вървеше из лагера и явно търсеше някого.

Щом видя секретаря на обкома, Артемиев дотича при него.

— Ю Син-чжоу го няма в лагера — каза той.

— Как така го няма?

— Няма го никъде! Всички палатки са претърсени…

— Къде може да се е дянал? Снощи го видях — прекъсна го Козловски. — Охраната няма да пусне никого да излезе от лагера през нощта.

— Питах дежурния офицер — каза, кой знае защо, шепнешком Артемиев. — Часовите видели, че някой с крила отлетял към звездолета.

— Кога е било това?

— Около три часа през нощта.

Козловски конвулсивно вкопчи пръстите си в рамото на полковника.

— Вертолет! — изхриптя той. — Колкото може по-бързо извикайте професор Смирнов.

Нима… Нима радиограмата въпреки всичко дойде твърде късно?…

Звездоплавателите са отровени… Ю Син-чжоу е на кораба… Там е само Виениян, той няма да може да му попречи…

Нима въпреки всички наши усилия злодейският замисъл ще успее?

В тази страшна минута Козловски обвиняваше за всичко само себе си.

„Ю Син-чжоу — проверен китайски комунист! Вън от всякакво подозрение!“

Не бяха взели поука от случая с О’Кели!

Докато отиваха към вертолета, Козловски разказа на Смирнов за радиограмата и за подозренията си.

— Ю Син-чжоу е използувал крилата. Той е знаел, че през нощта вертолетът няма да го отнесе без разрешение на кораба.

— Той добре познава вътрешното устройство на кораба — добави професорът.

— На всяка цена трябва да му попречим! — възкликна Артемиев.

— Ако не сме закъснели — прошепна Козловски тъй тихо, че само полковникът го чу.

Те почти тичаха.

— Кондратий Поликарпович току-що е бил при Куприянов — каза Смирнов. — Намерил в храната на звездоплавателите кристали от соли на циановодородна киселина.

Колкото и да бързаше, при тия думи Козловски неволно се спря.

— Та това е сигурна смърт!

— Пьотър Аркадиевич каза, че дозата е смъртоносна за човека. Но той смята, че има надежда.

— Не разбирам.

— Дозата е смъртоносна за човека — повтори Смирнов. — Но щом калистяните не са умрели досега, значи, организмът им не е толкова уязвим от тази отрова като нашия. Вие знаете, че Широков е специалист в областта на токсикологията12.

— Той надява ли се?

— Да. И Михаил Михайлович се надява на същото.

— Това ще бъде истинско щастие! — каза Козловски.

Когато стигнаха на мястото на вертолета, него го нямаше там. Беше отлетял, за да отнесе на космическия кораб заместник-председателя на Китайската академия на науките професор Лао Сен.

Ако Козловски не беше толкова разтревожен, отдавна би се сетил, че той изпрати там Лао Сен.

Беше се вече почти съмнало и над кораба ясно се виждаше неподвижно висящият във въздуха вертолет. Навярно китайският учен бе наредил на летеца да го чака.

В лагера имаше само един летателен калистянски апарат. И диверсантът беше използувал него.

Козловски и спътниците му нямаше с какво да отлетят до върха на кълбото.

„Сърцето“ на кораба

Вертолетът увисна неподвижно два метра над кораба. Борд-механикът отвори вратичката и спусна стълбата.

— Чакайте ме — каза Лао Сен.

Той бързо слезе на площадката. До шахтата на подемника се чернееше някакъв предмет. Професорът учуден видя, че са крила. Странно и непонятно. Калистяните много се грижеха за летателните си апарати и никога не биха ги захвърлили да стоят цяла нощ на „покрива“ на звездолета. Но нямаше време да мисли защо е допуснато това необикновено нарушение на реда. Той бързаше да съобщи на Виениян за нещастието, сполетяло другарите му.

Подемникът се оказа долу. Още едно необяснимо обстоятелство. Винаги държаха затворен отвора на шахтата да не би случайно да завали дъжд.

„Някой ме е изпреварил“ — помисли си професорът.

Това му се струваше най-простото и естествено обяснение. Някой от обитателите на лагера е избързал да долети при Виениян и е използувал крилата.

Лао Сен запали джобното си фенерче и при светлината намери познатото бутонче. Както винаги подемникът безшумно се изкачи.

Като се спускаше, Лао Сен се сети, че не знае как да изпълни кабината с газ за дезинфекция. Когато идваха на звездолета, винаги ги придружаваше някой от калистяните. Той не можеше да си позволи да влезе в кораба без тази задължителна процедура.

Професорът знаеше, че кабината може да се изпълни с газ и отвътре. Сигнализацията, която свързваше подемника и вътрешните помещения, също му бе добре позната.

Но дали Виениян, когато чуе сигнала, ще разбере какво искат от него?

„Ще разбере — помисли си Лао Сен. — Нали не съм първият. И онзи, които е дошъл преди мене, се е обърнал за помощ към него.“

Когато подемникът спря, той натисна бутончето на сигнала.

Мина цяла минута. Отговор нямаше.

Ученият втори път натисна копчето и дълго го държа така.

Дори през металическите стени на шахтата той чуваше силното бръмчене (в звездолета нямаше звънци), но никой не се обади. Минаха пет-шест минути.

Какво да прави? Дали да се върне в лагера и да се посъветва с Куприянов? Ами ако това забавяне струва живота на учените от Калисто? Всяка минута бе скъпа. Но да отвори вратата и да влезе в звездолета без дезинфекция, значеше да унищожи резултата от предохранителните мерки, така акуратно спазвани от всички досега.

Може би на кораба няма никой? Може би онзи, който е долетял с крилата, вече е напуснал звездолета заедно с Виениян? В улисията и бързината те са забравили летателния апарат горе и са използували за връщане друг. Това беше съвсем правдоподобно.

Но защо тогава са спуснали подемника долу? Трябвало е да го оставят горе.

Лао Сен за последен път опита „да позвъни“ на Виениян. Напразно!

Професорът нищо не знаеше за получената радиограма и не можеше да предположи, че Ю Син-чжоу е на кораба. А съвсем не можеше да си представи, че журналистът, в самоличността на когото ни най-малко не се съмняваше, е тук с враждебни намерения.

Лао Сен бе сигурен, че Виениян не е напускал звездолета. Фактът, че подемникът беше долу, неопровержимо доказваше това. Невъзможно е да не чува сигнала. Бръмченето бе много силно и добре се чуваше във всички помещения на кораба освен в ония, които се намираха долу, при атомния „котел“. Тази част на кораба бе отделена от другите помещения с много дебели, двойни стени. Но Виениян нямаше какво да прави там.

Виениян чува, но не отговаря. Какво означава това?…

Професорът чувствуваше как тревогата го обзема все по-силно. В безмълвието на звездолета сякаш имаше нещо зловещо. Не биваше да се бави повече!

„Щом може да се дезинфекцира подемникът — реши той, — ще може да се дезинфекцира и целият кораб.“

Той пак запали фенерчето и решително натисна бутончето. Вратата се отвори.

Централният пост или „сферичната стая“ (както я наричаха) беше както винаги ярко осветена. В нея нямаше никой.

Лао Сен слезе по стълбата и се приближи до люка, водещ към кръглия коридор. Зоркият му поглед неочаквано забеляза до самата стена малък лъскав предмет. Наведе се и го взе.

Беше гилза, която още миришеше на барут…

Лао Сен, неподвижно застанал до отвора на люка, държеше на дланта си малкото медно цилиндърче — то неопровержимо доказваше, че преди малко в централния пост на звездолета се е раздал изстрел…

Кой е стрелял? Защо? Срещу кого?…

Калистяните нямаха пистолети като земните. Оръжието им беше от съвсем друг вид. Бе стрелял земен човек и бе стрелял именно срещу Виениян. Никого другиго нямаше на кораба.

Само няколко секунди трябваха на китайския учен, за да разбере всичко… Звездоплавателите не са се отровили, а са отровени… На кораба се намира враг… Той е стрелял срещу астронома от Калисто.

Целта на врага беше ясна. Да повреди „сърцето“ на кораба, за да не могат съветските учени да изучат механизма му, а после да унищожи техническите книги и другите материали, които биха могли да разкажат на земните хора за атомната техника на Калисто.

Къде е сега врагът? Ако е чул сигнала, той е разбрал, че някой иска да влезе. От коя ли страна ще дойде ненадейният изстрел?

Лао Сен не носеше никакво оръжие. Диверсантът няма да се поколебае да убие и него!

Дали да се качи горе и да предупреди летеца? Това изглеждаше най-разумно, но Лао Сен се тревожеше, че никъде не вижда тялото на Виениян. Може калистянинът да е само ранен? Може да се нуждае от помощ?

Лао Сен предпазливо се наведе и надникна в люка. В коридора нямаше никой. Там нямаше къде да се скрие човек.

Лао Сен слезе по стълбата.

До самото стъпало имаше втора гилза. На няколко крачки пред себе си професорът видя трета.

Диверсантът, стреляйки, е гонил Виениян. Как е завършило това преследване?…

Лао Сен знаеше къде са каютите на екипажа. Ето тук е каютата на командира на звездолета, малко по-нататък каютата на Сийнг. В коя ли се е скрил Виениян, ако е успял да се спаси от трите куршума?

Професорът съзнаваше, че всяка секунда може да се сблъска с диверсанта и тогава… но не можеше да се махне оттук, без да разбере какво е станало с астронома.

Натисна бутончето и отвори вратата на каютата на Диегон. Тук нямаше никой.

Лао Сен се канеше да влезе в другата, но в същата минута забеляза, че вратата на каютата на Бияинин е отворена. Забравил за опасността, той се спусна натам.

Виениян лежеше по очи на прага. Край главата му имаше локва кръв.

Нима е мъртъв?…

Професорът се наведе. Стори му се, че чува слаб стон. Коленичи и внимателно обърна калистянина на гръб.

Астрономът беше само ранен. Куршумът бе разкъсал кожата на челото му и от раната обилно течеше кръв. Той не само че беше жив, но бе и в пълно съзнание. Дългите му тесни очи гледаха Лао Сен с израз на страдание и недоумение. С немощен жест той посочи едно малко шкафче на стената.

Беше аптечка. В нея имаше непознати на Лао Сен лекарства и превързочни материали. Доколкото умееше, той превърза най-грижливо челото на ранения.

— Добре е! — каза Виениян. — Сега рамото.

Раната на главата не беше единствената. Двата куршума бяха попаднали в дясното му рамо.

Лао Сен с помощта на самия Виениян довърши превръзката и го настани на дивана.

— Какво значи това? — попита астрономът.

Едва сега, при този въпрос, професорът се сети за диверсанта и бързо затвори вратата. Врагът можеше да се върне. Защо не е доубил Виениян? Или е сметнал, че го е довършил?…

— Как се чувствувате? — попита Лао Сен, вместо да отговори.

Жалко, че сега на негово място не е Широков! Младият медик по-добре щеше да помогне на ранения и да му обясни какво е станало.

— Боли ме — каза Виениян. — Особено главата.

Той гледаше лингвиста въпросително и все така недоумяващо. Личеше, че не може да разбере каква е причината за това неочаквано нападение. За него то беше съвсем необяснимо.

— Нападна ме Ю Син-чжоу — каза астрономът.

Тези думи поразиха професора като гръм от ясно небе. Ю Син-чжоу! Нима той е врагът, когото Козловски търсеше?

— Къде е Ю Син-чжоу? — попита професорът.

— Не зная! Той стреля срещу мене и избяга. Аз загубих съзнание. Трябва да извикате Сийнг.

Да му каже ли, че и Сийнг е пред прага на смъртта? Да развълнува ранения, който едва диша и от слабост едва говори? Не, не бива!

— Ще повикам Сийнг — каза Лао Сей. — Ю Син-чжоу е полудял. Имате ли тук някакво оръжие?

Той съзнаваше, че говори много неправилно, че Виениян надали разбира думите му. Но това нямаше вече значение, защото калистянинът загуби съзнание.

Професорът безпомощно се озърна. Беше сам с ранения, когото не биваше да оставя. Вратата се заключваше само отвътре. Ако не я заключи, диверсантът може да се върне и да доубие жертвата си.

А на всяка цена трябваше да се опита да попречи на Ю Син-чжоу да извърши злодеянието си.

Положението изглеждаше безизходно. В лагера не знаят какво е станало на кораба. Никой няма да му се притече на помощ!

Вертолетът!… Трябва колкото се може по-бързо да съобщи на летеца и да се върне при Виениян. Може би ще се намери и някакво оръжие?

Рискът бе голям, но и най-малкото забавяне можеше да струва твърде скъпо. Друг изход обаче нямаше…

Лао Сен погледна Виениян. Калистянинът лежеше неподвижно; дишането му не се чуваше. Трябваше колкото се може по-бързо да извика лекар!…

Професорът изтича в коридора. Той не забрави да затвори след себе си вратата на каютата. Ако врагът дойде, докато го няма, дано не се сети веднага в коя каюта е раненият. Може би ще успее да се върне заедно с борд-механика от вертолета.

В кораба беше все така съвсем тихо. Огромният корпус сякаш бе празен. Къде ли е сега Ю Син-чжоу? Какво ли прави?

Лао Сен дотича до стълбата, която водеше към централния пост, и едва успя да стъпи на първото стъпало, когато чу, че се отваря вратата на подемника.

Кой ли е? Може би Ю Син-чжоу е извършил злодеянието си и вече се кани да напусне кораба? Ако досега е бил долу, навярно не е чул и не знае, че освен него има и друг човек на звездолета…

Чуха се стъпки. Те се приближаваха към люка. Стъпки на няколко души! Лао Сен още не бе решил какво да прави и видя Козловски, който бързо се спусна, по-точно скочи в люка. След него скочиха Артемиев, Смирнов и Широков.

— Къде е? — викна рязко Козловски.

И той, и Артемиев държаха в ръка пистолети.

— Не зная! Не съм го видял — отвърна Лао Сен, разбираше, че го питат за Ю Син-чжоу, но не знаеше как да си обясни откъде секретарят на обкома е научил, че журналистът е на кораба. — Виениян е тежко ранен. Елате по-бързо, Пьотър Аркадиевич.

— Идете при ранения — каза Козловски. После се обърна към Артемиев. — Вие стойте тук. Щом диверсантът се покаже, задръжте го. Ако се съпротивлява теглете куршума на тоя мерзавец.

Придружен от Смирнов, Козловски направи няколко крачки и се спусна в отворения люк.

Преди малко в лагера, когато видя, че са закъснели и че Лао Сен вече е отлетял на звездолета, той веднага разбра на каква опасност е изложен китайският учен, който нищо не знаеше за Ю Син-чжоу и нямаше никакво оръжие, за да се защити. Незабавно изпрати Артемиев да се свърже по радиото с вертолета и да нареди на летеца да се спусне. А понеже предполагаше, че на кораба има ранени, повика и Широков.

На стълбата към помещението на атомния „котел“ Козловски шепнешком заповяда на Смирнов да върви след него и предпазливо започна да слиза, като напрегнато се ослушваше. Беше уверен, че диверсантът е там, при „сърцето“ на кораба.

Тежката врата, зад която имаше втора, също такава, бе затворена. Ако Ю Син-чжоу се е сетил да изключи механизма на ключалката, щеше да бъде невъзможно да се проникне вътре.

Козловски застана пред вратата и насочи пистолета.

— Натиснете бутончето! — тихо каза той.

Професорът изпълни нареждането му. Вратата се отвори.

И втората врата, която се намираше на половин метър от първата, бе затворена. За да я отворят, трябваше да се приближат съвсем до нея.

— Отдръпнете се от вратата! Прикрийте се до стената! — каза Козловски.

Смирнов отвори уста да протестира, но Козловски, без да губи време за приказки, го бутна към стената и решително натисна второто бутонче.

Той знаеше, че вратата веднага ще се отвори. Ако Ю Син-чжоу е чул отварянето на първата врата, срещу Козловски ще излети куршум, изстрелян в упор. Но той не можеше да си позволи и най-малкото забавяне и съзнателно се излагаше на риск. Ако бъде убит или ранен, тогава професор Смирнов ще пресече пътя на диверсанта в коридора. (Беше дал на Смирнов пистолет, взет от караулния началник.) А ако и професорът го изпусне, Артемиев ще довърши работата. На всяка цена трябваше да попречат на Ю Син-чжоу да повреди най-важния механизъм на звездолета.

Вратата обаче не се отвори. Този път диверсантът не беше забравил да изключи бутончето.

Дали той знаеше, че след като изпълни замисъла си, по никакъв начин няма да успее да се скрие, или пък, чул отварянето на първата врата, беше заключил втората, за да не му попречат да довърши започнатото? Както и да е, но беше пресякъл достъпа към помещението на „котела“ и можеше да прави там, каквото си иска.

— Стойте на мястото си! — припряно каза Козловски на Смирнов. — Ако Ю Син-чжоу се покаже, стреляйте без колебание!

Той стремглаво се затича нагоре. Единствено Виениян може би знаеше някакъв изход от това положение.

Калистянинът бе вече дошъл в съзнание. Широков сменяше превръзката, несръчно направена от Лао Сен, и нещо бързо-бързо говореше на астронома.

— По-скоро! — викна Козловски, като се втурна в каютата. — Превеждайте! Диверсантът е в помещението на „котела“, вратата е заключена и няма как да му попречим да повреди механизма. Виениян не може ли да ни посъветва какво да правим?

Астрономът изслуша Широков и за секунда се замисли. После продума нещо.

— Виениян казва, че помещението има още една врата, но навярно и тя е затворена — преведе Широков. — Той предлага да се пусне в действие механизмът на „котела“, но това непременно ще причини смъртта на онзи, който се намира там.

— Ако по такъв начин може да се спаси агрегатът — рече Козловски, — трябва да го направим. Но попитайте го дали не е опасно и за Александър Александрович, който е до самата врата.

Виениян отговори, че не е опасно.

— Тогава нека каже какво трябва да се прави. Само че по-бързо! — рече Козловски.

Струваше му се, че губят скъпоценни минути. Ами ако диверсантът успее?

— Виениян казва, че ако Ю Син-чжоу се е добрал до някакви части на „котела“ — не мога да разбера точно какви, — от пускането му в действие може да последва експлозия — каза Широков. — Но въпреки всичко той ни съветва да направим това. Щом двете врати са затворени, другите помещения на кораба няма да пострадат.

— Аз затворих втората врата — каза Козловски.

Наистина той я беше затворил, за да защити донякъде Смирнов.

— Все пак повикайте тук Александър Александрович — посъветва ги Широков.

Да се изпълни този план, можеше само от каютата на Диегон или от централния пост. Каютата беше по-близо и там внимателно пренесоха ранения, а Лао Сен изтича за Смирнов.

Личеше, че Виениян се вълнува. Той разпалено говореше нещо на Широков.

— Страхува се да пусне „котела“ в действие — каза Широков. — И не защото се бои от експлозия, а само защото ще бъде убит човек.

— Кажете му, че онзи там не е човек, а бясно животно — отговори Козловски.

На стената в каютата на командира на звездолета имаше голямо табло с много бутончета, ръчки и уреди. Виениян им показа как да пуснат в действие „котела“.

Козловски отиде до таблото и хвана посочените ръчки.

— Смирнов тук ли е? — попита той.

— Тук съм — отговори професорът, показал се на вратата. — Може би не бива, Николай Николаевич?

Той веднага разбра какво иска да прави Козловски.

— Дори вероятността да е едно на хиляда — твърдо отговори секретарят на обкома, — ние сме длъжни да го направим.

При тези думи той дръпна двете ръчки.

Всички замряха, като напрегнато се ослушваха. Виениян закри лице с дългите пръсти на двете си ръце.

Нищо обаче не се промени. Нито един звук не се разнесе из кораба.

Само едно малко топче в тясна стъклена тръбичка трепна и започна да се издига нагоре.

— Не стана експлозия — каза Козловски. Лицето му беше много бледо, но съвсем спокойно. — Животът на човека е по-скъп от каквато и да било машина. Радвам се, че и на Калисто гледат на това като нас. Но понякога машината е по-ценна от човека. При това онзи там съвсем не е човек. — Той нервно се разсмя. — Онзи там не е човек, а отровно влечуго.

— Изключете „котела“ — с треперещ от вълнение глас каза Смирнов. — Там вече не е останало нищо живо.

Това се казва терапия!

За всичко случило се в лагера незабавно съобщиха в Москва. Същия ден следобед пристигна правителствена комисия да разследва диверсията и да реши какви мерки да се вземат за отстраняване на последиците. В комисията влизаха най-видни съветски специалисти. Председател бе академик Неверов.

По молба на Куприянов председателят доведе един много известен хирург, за да окаже помощ на Виениян, в рамото на когото бяха заседнали двата куршума. Състоянието на калистянския астроном не беше опасно, ала операцията бе наложителна.

Да го оперират в лагера, не се решиха и още същия ден със санитарен самолет Виениян бе отнесен в Курск и настанен в хирургическата клиника. С него отлетя и Лежнев, за да му бъде преводач. Широков бе необходим в лагера.

Куприянов подробно запозна хирурга с особеностите на калистянския организъм и показа рентгенови снимки, направени от него при изследванията му. Калистяните охотно позволяваха на Куприянов да ги изследва и той вече добре познаваше вътрешното устройство на телата им.

Те малко се различаваха от телата на земните хора. Мозъкът, нервната система, дихателният апарат, сърцето, кръвоносните съдове и стомахът бяха съвсем същи. Костите на скелета, общо взето, бяха разположени като у хората на Земята, но у калистяните те бяха значително по-дебели. Ребрата не бяха девет, а единадесет. Съществената разлика се състоеше в това, че организмът на калистяните бе негативен спрямо организма на земния човек. Сърцето и стомахът се намираха отдясно, а черният дроб — отляво.

Знаел ли е Ю Син-чжоу тази особеност? Сигурно я е знаел и нарочно се е целил така, че да улучи сърцето. Нямаше нищо чудно, че е бил добре осведомен, тъй като всички изследвания, правени в лагера, бяха известявани на цял свят. Съветските учени не се опитваха и не искаха да скриват нищо от това, което научаваха от калистяните.

— Сега — каза хирургът, след като получи тези сведения — мога да направя операцията съвсем спокойно и ви гарантирам благополучен изход.

Операция обаче не правиха. Виениян категорично отказа да легне на операционната маса, без да присъствува и Сийнг. Професор Стесенко — главният лекар на курската хирургическа клиника — веднага уведоми по телефона Куприянов:

— Операцията трябва да се извърши незабавно. Раната може да загнои. Температурата на ранения е четиридесет градуса и една десета.

— Това да не ви безпокои — отвърна му Куприянов. — Калистяните имат по-висока телесна температура от нас. Нормално тридесет и девет и седем десети. Така че нищо страшно няма. Аз веднага ще говоря със Сийнг.

За да не се тревожат калистяните, които още не се бяха напълно поправили от последиците на отравянето, не им казаха какво е станало през нощта на кораба. Само Сийнг знаеше за опита да бъдат отровени, но и на него не бяха казали за раняването на Виениян. Куприянов взе със себе си Широков и се отправи към палатката на калистяните.

Здравето на звездоплавателите вече не будеше никакви опасения, но те все още бяха слаби и по настояване на Куприянов и Сийнг пазеха леглото. Циановодородната киселина — страшна отрова за хората — не се оказа смъртоносна за калистяните. Причината за това щастливо обстоятелство се изясни веднага щом Сийнг разбра с каква отрова са искали да ги погубят. На Калисто имало едно растение, повсеместно употребявано в храната, а по химическия си състав сродно с нашия горчив бадем. Както и на Земята, плодовете на това растение (външно съвсем различно от бадема) съдържат циановодородна киселина и организмът на жителите на Калисто бе привикнал към нея. Имаха имунитет към цялата група земни отрови, получавани от солите на циановодородната киселина, и именно затова отровата не им бе подействувала смъртоносно.

Все пак дозата е била голяма и ако не бе енергичната намеса на Куприянов, случаят можеше да завърши много по-зле. Професорът постъпи правилно, като насочи цялото си внимание към Сийнг. Бързо върнаха в съзнание калистянския лекар и по неговите указания още веднаж направиха инжекция на пострадалите с лекарството — първата доза не бе достатъчна.

Звездоплавателите вече бяха вън от опасност и пълното им оздравяване се очакваше в най-скоро време.

Отровата, неминуемо смъртоносна за хората, не се оказа смъртоносна за калистяните. Това не беше предвидил диверсантът.

Сийнг не се учуди много, когато му казаха, че добре познатият му Ю Син-чжоу искал да ги отрови. Той достатъчно вече знаеше за Земята и за съществуващите на нея противоречия. Лесно разбра мотивите, от които се е ръководил „журналистът“.

Но когато Куприянов го повика от палатката и чрез Широков му разказа за Виениян, Сийнг много се разтревожи.

— Зле сте постъпили, като не сте ми казали веднага. Не е трябвало да откарвате Виениян другаде.

— Постъпихме така за по-добре — каза Широков. — Операцията е наложителна. Куршумите трябва да се извадят от тялото. Повикахме от Москва най-добрия хирург.

— Разбирам ви — отговори Сийнг. — Знаем, че се отнасяте добре към нас. Но операция не е нужна. Ние имаме други средства. Нашата медицина отдавна се е отказала от хирургията. Тя е била добра тогава, когато терапията още не е била така съвършена. Моля ви, отведете ме при Виениян колкото се може по-бързо.

— А вие как се чувствувате? — попита Куприянов.

Широков преведе въпроса.

— Достатъчно добре — отговори Сийнг. — Но дори да бях зле, пак щях да тръгна. Моят живот не е в опасност, а на Виениян незабавно трябва да се помогне.

Нямаше какво да възразят и Сийнг с кола замина за Курск. По негова настоятелна молба трябваше да пуснат и Широков, въпреки че присъствието му в лагера беше необходимо. Инженерите от комисията настояваха по-скоро да се свика техническо съвещание, а на него сам Лао Сен едва ли щеше да се справи като преводач.

— Необходим ми е преводач — медик — каза Сийнг.

Не можеха да пренебрегнат искането на калистянския лекар и Широков замина с него. Трябваше да се отложи техническото съвещание. Куприянов дори бе доволен от това, защото здравето на Миенион — главния инженер на звездолета още не бе укрепнало и не биваше да го тревожат.

По молба на Сийнг никой в Курск (освен професор Стесенко) не знаеше за пристигането му. Той не искаше жителите на града да го посрещат.

— Ако ще ни устройват тържествено посрещане — каза той на Широков, — нека да бъде в Москва, а сега не ми е до тържества.

Докато пътуваха, Сийнг разпитваше Широков за живота на Земята, за различните икономически системи и за различните народи. Учудваше го, че тук има толкова много различни националности. (На Калисто винаги бил съществувал само един народ.)

— Нима имате стотици различни езици? — питаше той. — А как говорите помежду си?

Когато влязоха в града, замълча. Курск беше първият голям град на Земята, който той виждаше не на екрана. Тесните тъмни очи на Сийнг бързо се устремяваха от къщите към хората, от автомобилите към трамваите и тролейбусите. По лицето му не можеше да се разбере какво е впечатлението му от всичко видяно, но когато той се обърна към Широков с някакъв въпрос, гласът му забележимо трепереше от вълнение.

Професор Стесенко посрещна любезно калистянския лекар. Той вече бе свикнал с външността на Виениян и поздрави Сийнг, без да проявява никакво любопитство. Персоналът на клиниката, предупреден от него, се държеше така, сякаш не забелязва необикновения гост.

Виениян лежеше в отделна стая. Когато влязоха, той разговаряше с облечения в бяла престилка Лежнев.

Астрономът бе в болнични дрехи и в тях би приличал на обикновен негър, ако чертите на лицето му, съвсем различни от чертите на негърската раса, не нарушаваха това впечатление.

Той много се зарадва на Сийнг и го отрупа с въпроси. Сийнг му отговаряше, но нито дума не спомена за отравянето. Като слушаше разговора им, Широков се радваше, че самият той, докато бе оказвал помощ на ранения Виениян в звездолета, нищо не спомена за отравянето. Ясно беше, че според Сийнг това известие щеше да разтревожи ранения, а той не биваше да се тревожи.

Прегледът бе продължителен и най-внимателен. Професор Стесенко изчерпателно отговаряше на въпросите на Сийнг. Обстоятелството, че преводачът — Широков — бе медик, извънредно улесняваше взаимното им разбиране.

— Утре сутрин — завърши Сийнг — Виениян ще се върне в лагера.

— Според мене — възрази Стесенко — след операцията раненият трябва да остане тук пет-шест дни.

— Той няма намерение да го оперира — каза Широков.

Московският хирург, който също беше тук, учудено вдигна вежди.

— А двата куршума? — попита той. — В тялото ли ще останат?

— Другарят Сийнг казва, че калистянската медицина има други средства — отвърна Широков.

— Ако е така, ще бъде много интересно.

— С какво хранихте ранения? — попита Сийнг.

— С ваши продукти — отговори Широков. — Изпратих ги заедно с Виениян.

— Добре сте направили.

Сийнг отвори донесената от него кутия, на капака й беше изобразена зелена звезда. Широков знаеше, че тази емблема е нещо като земния Червен кръст. Сийнг извади от кутията няколко шишенца и превързочни материали и помоли да му донесат гореща вода.

Лежнев и тримата лекари с вълнение, затаили дъх, наблюдаваха действията на калистянския лекар.

— Да почваме ли? — попита Сийнг.

— Почвайте! — отговори Виениян.

Само Широков и Лежнев разбраха тези две-три разменени думи.

Сийнг извади пет парчета тъмна материя и я намокри с някаква течност от малко шишенце. Едното парче остави за себе си, другите подаде на Широков.

— Нека всички да сложат това на носа и устата си — каза той.

Нареждането му бе незабавно изпълнено. Парчетата материя изпускаха слаб, но не неприятен мирис.

Сийнг взе другото шишенце и го поднесе към устата на Виениян. След като запуши устата и носа си, той бързо отвори и веднага затвори металическата запушалка.

Виениян дълбоко пое дъх и в същия миг главата му се отпусна на възглавницата. Очите му се затвориха. Впечатлението беше такова, сякаш той мигновено заспа.

Сийнг свали от лицето си парчето материя и го хвърли в съда с гореща вода. По негов знак всички направиха същото.

— Аз го приспах — каза Сийнг, — за да не усеща болка.

— Това средство е по-добро от нашия хлороформ — каза професор Стесенко.

— Помогнете ми да обърна ранения — помоли Сийнг.

Внимателно обърнаха Виениян по очи. Сийнг сръчно свали превръзката. Откриха се двете рани от куршумите. Калистянинът бързо и ловко наложи върху тях слой жълта мас и ги покри с парче бяла тъкан, много приличаща на обикновена марля.

От същата кутия извади някакъв малък уред с формата на портативен радиоприемник. На капака му имаше малки, на вид костени, кръгли ръчки и тясна скала с подвижна стрелка. Сийнг постави апарата на гърба на Виениян точно над раните. После внимателно и бавно започна да върти едната ръчка.

Всички видяха как тънката стрелка бавно се отклони вляво. Чу се съскане…

Сийнг бързо свали от гърба на ранения уреда и марлята. В слоя мас ясно личеше метален налеп, сякаш я бяха поръсили със стрито на прах парченце олово. Калистянинът внимателно, с умели движения отстрани маста и сложи чист слой. После превърза ранения и отново го обърна на гръб.

Цялата процедура продължи не повече от три минути.

— След пет минути ще се събуди — каза Сийнг. — До довечера от раните няма да има и следа. Утре Виениян може да се върне в лагера.

— Ами куршумите? — попита Широков.

— Те вече не са в тялото. Ето ги! — добави Сийнг, като посочи съда с водата, в който бе хвърлил парчетата марля със свалената от раните мас.

Професор Стесенко, Широков и московският хирург мълчаливо се спогледаха. Тази операция, извършена безкръвно и толкова бързо, ги смая.

— Това се казва терапия! — рече най-сетне Стесенко.

— Да, има какво да научим — въздъхна хирургът.

След пет минути, както каза Сийнг, Виениян отвори очи.

— Свърши ли? — попита той.

Сийнг му кимна.

— Как се чувствувате? — попита го Широков. — Боли ли ви глава?

— Не.

— А защо да го боли? — каза Сийнг, като прибираше в кутията медикаментите си.

— Другарю Широков — помоли Стесенко, — кажете му, че съветската медицина ще му бъде безкрайно благодарна, ако ни открие тайната на тази операция.

— Те нищо не скриват от нас — отвърна Широков. — Всичко, което знаят, е на наше разположение.

Сийнг пожела да остане при ранения си другар и Широков сам се върна в лагера.

Той подробно разказа на Куприянов всичко, което бе станало в клиниката. Професорът замислено поклати глава.

— Долитането на кораба — каза той — ще тласне далеко напред не само медицината.

Широков научи, че в негово отсъствие се е получила радиограма от Москва със заповед за арестуването на мнимия Ю Син-чжоу. Радиограмата бе закъсняла точно с дванадесет часа. Обитателите на лагера с радост научиха, че истинският Ю Син-чжоу е жив и вън от опасност. Значи, диверсията не бе взела нито една човешка жертва.

Засега още не се знаеше кой се бе представял в лагера под името на китайския журналист, ала това никого и не интересуваше особено много.

Престъпният план не бе осъществен така, както искаха неговите инициатори; врагът не успя да погуби набелязаните си жертви и това беше най-важното. А доколко диверсантът е повредил „сърцето“ на звездолета, щеше да се узнае в най-близко време. Пускането на „котела“ в действие, изглежда, бе минало нормално и всички се надяваха, че диверсантът не се е добрал до главните му части.

Помещението на „котела“ беше затворено. Втората врата също се оказа заключена отвътре. Значи, диверсантът е предвиждал вероятността да му попречат и е взел мерки на всяка цена да постигне целта си.

Какъв е бил първоначалният му план, никой не знаеше, но разбрал, че скоро ще бъде разобличен, той вече е действувал безогледно, без да мисли за по-нататъшната си съдба.

Сгрешил бе само в едно: не бе взел под внимание, че механизмът на „котела“ може да се приведе в действие от другите помещения (навярно не е знаел това или е смятал Виениян за убит, а другите калистяни — за умрели от отровата) и с тази грешка сам се бе осъдил на мъчителна смърт. В момента, когато се пуска в действие „котелът“, температурата в помещението достига хиляда градуса.

Предвидливостта на престъпника им създаде сериозно затруднение. За да проникнат в помещението, трябваше да намерят начин да отворят вратата. Това беше първата техническа проблема, с която се сблъскаха инженерите от комисията.

Механизмът на вратите се намираше вътре в стените. Бутончетата бяха устроени така, че когато се изключваха, бе невъзможно да се възстанови отвън електрическата верига.

Калистяните не се съмняваха в здравината на стените на кораба си, но бяха взели мерки и срещу непредвидени случайности. Всяко бутонче за отваряне на вратите освен ръчното изключване имаше и автоматично, което влизаше в действие при понижаване на температурата на въздуха вътре в помещението.

Ако случаен метеорит, притежаващ голяма скорост, въпреки всичко пробие стената на кораба, нахлулият през образувалото се отвърстие студ от вселената мигновено би изключил механизма на вратата и достъпът в помещението ще стане невъзможен. Наистина помещението на „котела“ бе така разположено, че в никакъв случай не го заплашваше подобна опасност, но вратите му бяха устроени като всички други.

Нима калистяните можеха да предвидят това, което се случи?

Не бива да се бавим!

Инженерите от комисията настойчиво атакуваха Куприянов и той най-после се предаде. Още същия ден, а не „утре“ се състоя техническото съвещание, в което взеха участие командирът на звездолета — Диегон, и главният инженер — Миенион. Преводачът, то се знае, беше Широков.

Куприянов разбираше, че е много важно да се изясни какви мерки трябва да се вземат, за да възстановят „сърцето“ на звездолета, ако то е сериозно повредено, и упорствуваше само защото се страхуваше за здравето на Миенион, който най-тежко понесе последиците от отравянето. Диегон бе вече напълно здрав. Преди да замине, Сийнг разказа на другарите си за диверсията и калистяните също молеха по-скоро да се свика съвещанието. Под този двустранен натиск Куприянов трябваше да отстъпи от „медицинските“ си позиции. Но все пак накара Широков да говори по телефона със Сийнг и едва след като получи съгласието на калистянския лекар, разреши на Миенион да стане от леглото.

Късно вечерта в палатката на Куприянов се събраха всички членове на експедицията, цялата правителствена комисия и двамата звездоплаватели.

Професор Смирнов подробно запозна присъствуващите с устройството на вратите на звездолета. Според него можеше да се направи само едно — да се прореже стената, но сплавта, от която бяха направени корпусът на кораба и всичките му преградни стени, беше толкова твърда, че никакъв инструмент не би могъл да се справи с нея.

— Електродъговите, оксиженните и термитните начини за рязане на метали не са приложими в случая — каза той. — Те могат да дадат температура най-много три-четири хиляди градуса, а за да бъде стопен металът от Калисто, са необходими най-малко единадесет хиляди градуса.

— Нямат ли те нещо като „калистянски“ оксижен? — попита Неверов.

— Доколкото зная, нямат — отвърна Смирнов. — Те са били сигурни в здравината на частите на звездолета и не са предполагали, че ще стане нужда от ремонт.

Широков седеше до калистяните и дума по дума им превеждаше всичко. Миенион потвърди, че на кораба си нямат апарат за заварка на метали.

— Колко време диверсантът е бил при агрегата? — попита той.

— Около час и половина.

— Другарят Миенион казва, че това време не е достатъчно, за да се разглоби дори горната част от кожуха на машината. А без да се разглоби кожухът, нищо не може да се повреди. Той смята, че последица от диверсията ще е само това, че трябва да се реже стената и отново да се запоява — преведе Широков.

— Кажете му, че нашите апарати за заварка не могат да дадат повече от четири хиляди градуса.

— Казах му вече.

— Може да се опитаме да омекотим метала с токове с ултрависока честота — каза един инженер от комисията. — Попитайте какво е мнението им за този начин.

Превеждането отне много време. Широков още не знаеше езика на калистяните дотолкова, че да преведе такава чисто техническа фраза. С помощта на професор Смирнов, който си послужи с рисунки и математика, задачата все пак беше решена.

— Това не бива да се прави — отговори Миенион. — Такава операция ще наруши изотропността на метала.

Думата „изотропност“ остана непреведена. По смисъла на фразата се досетиха какво значи тя.

Положението се оказа трудно. Трябваше колкото може по-скоро да се проникне в помещението на „котела“ и да се установи в каква степен ще е необходима помощта на земната техника. Но как да се направи това, като не намират начин да отворят вратата?

— Другарят Диегон пита — каза Широков — дали можем да направим апарат… — не разбирам добре какво казва той… Някакъв апарат по чертежи, които са в звездолета. Така ли е? — обърна се той към Лао Сен.

— Мисля, че е така — отговори китайският лингвист.

Инженерите от комисията се спогледаха.

— Всичко зависи от това какво ще е необходимо за направата му.

Съвещанието се протакаше, защото преводачите все повече и повече се объркваха в дебрите на техническите термини. Почти всяка дума трябваше да се превежда по много сложен начин. При превеждането помагаха Смирнов, Манаенко и Аверин.

Съвсем неочаквано трябваше да разкажат на калистяните за раняването на Виениян. Това се наложи, защото Миенион помоли Широков да отлети на звездолета и да донесе оттам една книга и някакви чертежи.

— Предайте на Виениян тази бележка. Той ще намери каквото трябва.

— Сийнг ни помоли нищо да не казваме за Виениян, преди той да се върне — рече Куприянов, когато Широков преведе молбата на Миенион. — Но сега няма как! Кажете им!

Както и трябваше да се очаква, вестта за раняването на другаря им много развълнува калистяните. Миенион скочи и нервно закрачи из палатката. Той каза нещо на Диегон, а в отговор командирът на звездолета само сви рамене.

Куприянов забеляза, че Широков и Лао Сен недоволно се намръщиха, но не преведоха какво каза калистянският инженер.

Миенион се приближи до Широков:

— Трябва аз да отлетя до звездолета. Придружете ме!

Те излязоха от палатката.

— Не ми се сърдете. — Миенион му подаде ръката си. (Калистяните бяха възприели този жест, необичаен в родината им.) Широков стисна ръката му.

— Защо ще ви се сърдя? — каза той. — Вие сте напълно прав. Но вашите думи не важат за всички хора на Земята.

— Зная — отвърна му Миенион.

— Ние се стремим именно към това, тези думи да изчезнат от съзнанието на хората — каза Широков.

— Това не е толкова просто. У нас, на Калисто, отдавна вече са се изменили отношенията между хората, но както виждате, аз мога да произнеса думите.

— Споменът за миналото се запазва дълго — каза Широков.

На кораба Миенион намери необходимите му материали. После слезе долу и внимателно огледа двете врати към помещението на „котела“.

— Ще мине много време, докато влезем там — каза той. — Тялото на другаря ви ще лежи…

— Там няма наш другар! — като ужилен възкликна Широков. — Там лежи трупът на враг и… и…

Искаше да каже „негодник“, но не знаеше тази дума на калистянски.

— Днес — каза Миенион — правя грешка след грешка. Извинете! Не изразих добре мисълта си. Диверсията на кораба, раняването на Виениян — всичко тъй ме разстрои. Ние сме много привързани един към друг — добави той сякаш за пояснение.

— Разбирам ви — каза Широков — и не се сърдя на „грешките“ ви.

„Какво ли мислят за нас дълбоко в душата си? — питаше се Широков, когато се връщаха с вертолета обратно в лагера. — Какво ли говорят за нас помежду си? Може би ни смятат за диваци и негодуват срещу злото, сторено им от земен човек? Тяхната любезност и приятелските чувства, които ни засвидетелствуват — всичко това може да е само маска на вежливост.“

Тези въпроси го измъчваха, но отговор засега не можеше да получи. С време всичко ще се изясни. Той искрено обикна тези чернокожи пришълци от друг свят и много го огорчаваше мисълта, че те не изпитват към хората същите чувства. В лагера всички вярваха в искреността на калистяните. Тяхната откровеност, явното желание да помогнат на учените да се ориентират в техниката на Калисто, пълното им доверие към хората, всичко това показваше, че имат братски чувства към своите домакини. Но Широков не го задоволяваха тези външни признаци на доброжелателство. Той искаше да знае съкровените мисли на калистяните. Защо? Не обичаше да си задава този въпрос.

Върнаха се в палатката, където участниците в съвещанието ги очакваха с нетърпение.

Миенион донесе книги с описание на калистянския апарат за заварка на метали и чертежите му.

Стана ясно, че за да се направи апаратът, трябва най-напред да се изготви сплавта, от която бе построен звездолетът, и да се намери начин да се получи от земни материали неизвестен досега газ. Калистянският апарат за заварка беше газов.

— Задача, която не може да се разреши за ден-два — каза един инженер от комисията. — Обаче не е неизпълнима. Не бива да се бавим. Когато отворим вратата, може да възникнат нови проблеми. Утре сутрин трябва да се върнем в Москва и да решим на кои заводи да възложим тази необикновена поръчка. Кой от калистяните ще ни бъде консултант? — обърна се той към Широков.

— Миенион и Ниянийнг — отговори Диегон.

— Ниянийнг — обясни Широков — е вторият инженер на кораба. Освен това той е химик.

— Ще ни е необходим преводач.

— Пьотър Аркадиевич е нужен тук — побърза да каже Куприянов.

Не му се щеше да пусне любимия си ученик. Намерението на Широков, което той дори пред себе си не искаше да признае, отдавна вече не беше тайна за професора. Далече от него това намерение можеше само да се затвърди. Той все се надяваше, че Широков ще се разколебае.

— Най-добре е с вас да замине Лежнев — каза Козловски.

Така и решиха. Утре Лежнев щеше да се върне в лагера заедно с Виениян и Сийнг.

— Не е лесно да се изготви сплав, която да издържа температура единадесет хиляди градуса — каза Неверов. — Ако не успеем да направим това, ще трябва да прибегнем до токове с висока честота. Тогава ще се оправим и с по-ниска температура.

— Вече казах, че това не е желателно — отговори Миенион. — Но ако не се намери друг изход, ще трябва да се помирим с това, че качеството на метала на вратата ще се влоши.

— Какво каза по едно време Миенион? — попита Куприянов, когато съвещанието свърши и останаха двамата с Широков. — Защо не преведохте думите му?

— Хомо хомини лупус ест13 — отговори Широков. — Такъв е смисълът на думите му. За съжаление той е напълно прав.

— Прав е, но не и по отношение на цялото човечество — рече Куприянов.

— Това му казах и аз и той се съгласи с мене.

Зелената планета

Тази вечер Широков дълго говори с Диегон. Те продължиха разговора, започнат в палатката на звездоплавателите, когато научиха за раняването на калистянския астроном.

Миенион, на когото забравиха да предадат молбата на Сийнг, нищо не скри от другарите си.

Широков най-внимателно следеше всяка дума на инженера. Страхуваше се, че той ще изложи неправилно причините за покушението. Така и стана. Тогава Широков започна да говори. Изнесе пред калистяните цяла лекция и се учуди колко добре му се удаде това. Звездоплавателите отлично разбраха всичко, каквото им разказа, и го обсипаха с въпроси. Разговорът за съвременния живот на Земята продължи до полунощ.

Преди да си легне, Широков излезе от палатката да поседи малко на чист въздух. След няколко минути при него дойде Диегон.

— Колко бързо и добре овладяхте нашия език! — каза той.

— Още не е достатъчно добре — отговори Широков.

— Наистина ли Лао Сен знае осемнадесет езика?

— Сега вече деветнадесет.

— Нашия език той не владее така добре като вас. Струва ми се просто невероятно един човек да може да пази в паметта си деветнадесет различни езика. У нас винаги е имало само един език.

— Разкажете ми за вашата родина — помоли го Широков.

Диегон вдигна глава и впери поглед в звездите. Небето беше ведро и мъгливата ивица на Млечния път се открояваше ясно. Нощта бе топла, но Широков видя как калистянинът затвори догоре кожената си яка. Твърде студено беше за него.

— Релиос не се вижда от вас — каза той.

— През зимата се вижда.

— Да, зная. При вас топлото се сменя със студено и после отново става топло. „Лиато“ се сменя със „зийма“. (Той произнесе на руски тези две думи.) Просто не можем да си представим как живеете в такъв променлив климат. А и „лиатото“ при вас е хладно.

— Свикнали сме — отвърна му Широков.

— Да. И затова кожата ви е такава светла. Харесва ми вашата планета. Бих искал още веднаж да я посетя.

— Мислите ли, че полетът до нас ще бъде повторен?

— Разбира се. И вие ще долетите при нас. Общуването на двете планети, веднаж започнало, ще продължава. Ала аз, то се знае, няма да мога втори път да дойда на Земята.

— Защо?

Диегон обърна глава към Широков. Черното му лице едва се различаваше в мрака.

— Чудно ми е, че вие задавате такъв въпрос — каза той. — И на Калисто, както на Земята, съществува старост и хората не са вечни. Не забравяйте, че за полет дотук и обратно са необходими близо четири години по наше изчисление, а в това време на Калисто ще минат единадесет.

— Вие още не сте стар.

— На тридесет и шест години съм.

„Седемдесет и две земни години“ помисли си Широков.

— Аз не съм бил на вашата планета — каза той, — а много ми се иска да отлетя там.

— На вашата възраст това е напълно осъществимо. Не зная защо, но ми се струва, че вие ще обикнете нашата Калисто.

— Аз вече я обичам — каза Широков.

Диегон нежно сложи дланта си върху ръката на Широков.

— Да, виждаме. И именно затова обикнахме вас най-много. С радост бихме ви взели, когато се връщаме на Калисто.

Широков цял потрепери при тези думи, които отговаряха на съкровените му мисли. Той се смути, изчерви се и беше доволен, че в тъмнината събеседникът му не забелязва това.

— Разкажете ми за вашата родина — втори път помоли той.

— Вие вече много знаете за нея.

— Не, съвсем не е много. Дори е малко. Ние имаме твърде смътни представи за вашия живот. Как живеете сега? Как сте живели по-рано? Струва ни се, че калистяните са изминали същия път, по който вървят сега народите на Земята. Разказвал съм ви за това. Преживели ли сте вие такова време?

— Земята и Калисто са родни сестри — отговори Диегон. — Както природата и хората на Калисто си приличат с природата и хората на Земята, така и в историята на двете планети има много общи неща. Дали е имало при нас друг живот? Да, имало е и не е бил по-лек от този, за който говорихте днес. Векове наред на Калисто са съществували две класи. Вие видяхте снимки на нашите жилища. Тези прекрасни сгради са достойни да живее в тях човекът. Но не винаги е било така. Имало е време, когато огромно мнозинство от населението е живяло при невъобразима беднота. Помните ли, преди няколко дни ни представихте филм, „киино“, за живота на вашата черна раса в „Афирикя“. Там видяхме колиби от клони, а хората ходят почти голи. Точно така са живеели и калистяните. Робски труд и пълно безправие е била участта на стотици милиони калистяни. У нас винаги е имало само един народ. И за войни като вашите не е имало основания. Но въпреки това и на Калисто се е проливала човешка кръв. Класата на господарите, които се смятали за божества, насъсквала една част от населението срещу друга, като използувала заблудите и суеверията на съвсем невежото население. Но с течение на времето съзнанието, че съществуващият ред е несправедлив, все повече се пробуждало и укрепвало сред работниците. Те се сплотявали, а и развиващата се техника допринасяла за разпространяването на грамотността. Работникът трябвало да бъде образован. Историята на развоя на нашата революционна мисъл е твърде дълга и сложна, за да говорим сега за нея. Като му дойде времето, ще прочетете нашите книги и ще научите как е било. Нашата революция свалила класата на господарите. Двеста и петдесет години вече по ваше пресмятане тази класа не съществува. Калисто станала зелена… Сега у нас няма нито един човек, който да не е получил най-всестранно образование.

Диегон говореше бързо и разпалено. Широков не разбра всичко от разказа му, но нито веднаж не го прекъсна. Когато калистянинът млъкна, той го попита:

— Защо казахте, че Калисто е станала „зелена“?

— Обяснението на тази дума трябва да се търси в нашата история — отговори Диегон. — Хората, които се борили за свободата, се наричали „зелени“.

— А какъв е общественият строй сега у вас?

— Съвсем прост. Всеки се труди за всички и всички за всекиго. Богатствата на планетата принадлежат на всички. Всеки има възможност напълно да задоволява потребностите си.

— У нас такъв строй се нарича комунизъм — каза Широков.

— „Киомуниизм“ — едва повтори думата Диегон — Обяснете ми какво значи.

— Едно време — каза Широков — у нас хората живели в нищета, освен малка група господари. Потребностите на мнозинството не били задоволявани. Плодовете от труда на хората се използували от малцина, а онези, които създавали тези плодове, не могли да живеят човешки. Тази система още не е изчезнала от цялата Земя и се нарича „експлоататорска“. Не мога да преведа тази дума на вашия език.

— Разбирам — каза Диегон.

— Сега на половината планета господствува друг принцип — продължи Широков. — Ние искаме от всеки да даде всичко, на каквото е способен, и го възнаграждаваме според резултатите на неговия общополезен труд. Това е междинен стадий. Стремим се към друго. Всеки човек да отдава на обществото всичките си способности, а да получава всичко, каквото му е необходимо, независимо от резултатите на неговия труд. Това е, което ние наричаме комунизъм.

— В този смисъл нашата система е именно такава — каза Диегон. — Всеки взима, каквото му е нужно.

— Значи, вашето общество е комунистическо. А кой ръководи работите, кой съставя плановете и следи за тяхното изпълнение?

— Веднаж на десет години избираме съвет. Всички са длъжни да му се подчиняват.

— Ами ако някой не иска?

— Такива случаи никога не е имало.

— Ами ако все пак се яви такъв случай? Нали нямате апарат за принуда?

— Не мота да си представя такъв случай — каза Диегон. — Нали ние сами избираме съвета, а той действува в интерес на всички. Всички са заинтересовани от изпълнението на общите работи.

— У вас не съществува ли задължително работно време?

— Прието е да се работи четири-пет часа. Който е здрав, той работи.

— И никой ли не се опитва да се измъкне от труда?

— А защо? — искрено се учуди Диегон. — Ние никого не принуждаваме да работи. Ако човекът не участвува в някаква обществена работа, значи, е зает с някаква друга. Аз например години наред работех над проекта на звездолета. И през това време не съм участвувал в друга работа.

— Вие не ме разбирате — каза Широков. — Питам дали някой може нищо да не работи, а да живее от труда на другите.

— Сега ви разбрах — каза Диегон. — Виждате ли, Пиетя (Сийнг и Диегон по настояване на Широков се обръщаха към него по име), въпросът е там, че промяната на отношенията между хората изменя възгледите им за труда. През първите десетилетия на нашия „зелен живот“ такова явление, разбира се, е имало. И апарат за принуда е съществувал у нас — другояче не е могло да бъде. Хората са получавали според нуждите си, но само ако са работели определеното време и ако качеството на труда им е било каквото трябва. Но времето вървяло, новите отношения ставали привични, съзнанието на хората се променяло. И методът за принуда постепенно изчезнал от само себе си, защото не е имало срещу кого да се прилага. Сега, ако един човек нищо не работи, това значи, че той е болен или много уморен. И в единия, и в другия случай почивката му е необходима. Но това вече спада към областта на медицината.

Широков дълго мълча, после подхвана:

— У вас са изчезнали много понятия, които още съществуват на Земята. Вашето долитане ще докаже на хората какво настава, когато изчезне експлоатацията на човека от човек. Примерът на Калисто е мощен тласък за онези, които още не са поели пътя на нашата страна. Вашето долитане ще има огромни последици.

— Ще се радваме, ако посещението ни на вашата планета ви помогне в нещо. Ние виждаме от случая с Ю Син-чжоу, че у вас не всичко е благополучно.

— Много неща вие още не знаете — въздъхна Широков. — Нашата революция е по-трудна от вашата именно защото на Земята има не един, а много народи. Какво мислите вие за покушението, извършено от Ю Син-чжоу? Как го преценявате? — зададе той въпроса, който непрестанно го измъчваше.

— Също като вас — искрено му отвърна калистянинът.

Той произнесе думите така, че Широков веднага разбра колко неоснователни са опасенията му.

— Ние добре ви разбираме. — Диегон прекара пръсти по челото на Широков. Всички вече знаеха, че този жест у калистяните изразява нежност. — И винаги сме откровени към вас. Покушението, извършено от Ю Син-чжоу, за вас е тъй тежко, както и за нас. Ние знаем това.

„Дали пък не прочете мислите ми?“ — учуди се Широков.

Трудно му беше да води този разговор. Той още не владееше достатъчно добре езика. Беше ясно, че общественият строй на Калисто в много отношения прилича на онзи, към който се стремят комунистите, ала не всичко му беше ясно. Можеше да зададе още хиляди въпроси.

— Съществува ли у вас семейството? — попита той.

— Отговорът се съдържа в самия ви въпрос — отговори Диегон. — Щом в езика ни има думата семейство, следователно то съществува.

Той извади от вътрешния си джоб снимка. Широков запали фенерчето си. На снимката видя шестима калистяни, седнали на стъпалата на каменна стълба.

— Тази снимка — каза Диегон — е направена малко преди отлитането ни от Калисто. Това са моите шест деца. Както виждате, те са вече големи хора. Най-малкото ми дете е на петнадесет години, най-голямото — на двадесет и пет. Събраха се, за да се сбогуват с мене.

Широков внимателно разглеждаше снимката. Две от фигурите особено привлякоха вниманието му. Те бяха облечени в също такива костюми като другите, но от нежния овал на лицата им, от позата и от целия им външен облик се разбираше, че са жени; калистянки Широков виждаше за първи път. Въпреки особената им външност те му се сториха много красиви.

— Това вашите дъщери ли са? — попита той.

— Да. Лиетий и Миенио. Те са най-младите. Ще ги обикнете, когато дойдете на Калисто.

— Защо сте толкова уверен, че ще дойда на Калисто? — попита Широков.

Стори му се, че в мрака Диегон внимателно го погледна.

— За вас аз съм чужд човек — каза калистянинът, — но ако искате да чуете съвета на по-възрастен другар, престанете да скривате нещо, което за всички е ясно. Желанието ви да летите на Калисто за никого не е тайна. И доколкото разбирам, никой няма нищо против вашето желание. Говорихте ли с Куприянов?

— Ще поговоря — отвърна Широков.

— И добре ще направите. Професорът ви обича, той ще ви разбере и ще се съгласи.

— Вие обичате ли децата си? — попита Широков, за да промени темата на разговор.

— Както всеки човек — отговори му Диегон. — Децата са цветята на живота.

Широков трепна от изненада.

— Откъде знаете този израз?

— Той е от дълбока древност.

— Чудно нещо! — каза Широков. — Децата са цветята на живота! Това е най-прекрасната мисъл, която някога много отдавна е била изречена тук на Земята. И ето, вашата мисъл е изразена точно със същите думи! Изумително съвпадение.

В Москва

На другия ден, четиринадесети септември, инженерите от правителствената комисия, Лежнев и двамата калистянски инженери — Миенион и Ниянийнг — излетяха от лагера на път за Москва.

Възложената им задача беше извънредно отговорна и срочна. В съветските заводи от земни материали трябваше да се изработи апарат за рязане, а след това и за заваряване на метала, от който бе направен звездолетът.

Както вече казахме, за тази цел бе необходимо преди всичко да се получи сплав, издържаща температура единадесет хиляди градуса, а такива сплави никога досега не бяха получавани на Земята. Газът за апарата също беше непознат.

Всички разбираха, че ако не успеят, звездоплавателите ще бъдат обречени завинаги да останат на Земята и да не видят вече родината си. Няма защо да се казва, че хората бяха готови да направят и невъзможното, но да не допуснат да завърши така космическият полет.

Калистяните безспорно имаха представа колко сериозно е положението им и разбираха, че само техниката на Земята и силата на нейната промишленост могат да ги спасят. Естествено те много се тревожеха, но външно с нищо не издаваха тревогата си. Държането и отношението им към хората не се промениха.

Само веднъж Широков чу калистянските си приятели тревожно да разговарят. Той се постара, доколкото можа, да ги успокои и да им вдъхне вяра в благополучния изход.

Когато се сбогуваше с Миенион, Диегон му каза:

— Не забравяйте, че от вас зависи дали ще видим някога нашата Калисто.

— Аз не по-малко от вас искам да я видя — отговори му инженерът.

— Всичко зависи от това, какво ще могат да направят за нас — каза Ниянийнг.

— Всичко! — убедено възкликна Широков.

— Да искаш, още не значи, че можеш да изпълниш онова, което искаш — отговори му Миенион. — Ни най-малко не се съмняваме във вашата готовност да ни помогнете, но…

— На Земята имаме всичко необходимо — настойчиво повтори Широков. — Не се съмнявайте! Съветското правителство ще направи всичко, за да можете да се върнете в родината си.

— Да се надяваме — тъжно отговори калистянинът. — Нищо друго не ни остава.

— Анатолий Владимирович — обърна се Широков на руски към Лежнев, — не ги оставяйте да се отчайват. По-често разговаряйте с тях. На първо време може да има и несполуки. Вдъхвайте им бодрост и увереност в крайния успех.

— И на мен ми е много жал за тях — отговори Лежнев.

Този ден още от сутринта небето се навъси. От време на време ръмеше ситен есенен дъжд. Нощната мъгла по ниските места не се вдигна. Горната част на звездолета неясно се очертаваше в трептящата лека мъглица.

Настроението на обитателите на лагера съответствуваше на времето. Всички бяха навъсени и мълчаливи.

Куприянов предложи на калистяните да облекат „земни“ дрехи, но те предпочетоха да си останат в сивите комбинезони с червени яки.

Ходеха гологлави. На Калисто не се носели шапки. Широков поговори със Сийнг, който се бе върнал заедно с Виениян от Курск, и с негова помощ склони звездоплавателите да облекат мушами с качулки, за да не ги мокри дъждът.

Те се съгласиха с явно нежелание.

— Скоро ще настъпи зима — каза Широков — и ще стане много студено. Ако не облечете други дрехи, неминуемо ще се разболеете.

— Ще си помислим — отговориха му те.

Куприянов и Широков разбираха, че ако не бяха застрашени никога вече да не видят Калисто, звездоплавателите не биха имали нищо против „земните“ дрехи. Те искаха в чуждата обстановка, в която щяха да попаднат, да запазят поне дрехите на своята родина.

Този ден сутринта в лагера се получи писмо от Америка, адресирано до Диегон. То беше на английски и Диегон не можеше да го прочете без преводач, затова Козловски помоли Широков да го преведе. Писмото беше предадено от Ню Йорк по фототелеграфа и изпратено от Москва по фотопощата.

Американският крал на стоманата предлагаше на калистяните услугите си. Гарантираше, че в кратък срок ще изготви искания апарат за заварка на метал, ще синтезира необходимия за него газ и изобщо ще стори всичко нужно, за да бъде поправено „сърцето“ на звездолета. В писмото се криеше и лек намек, че диверсията е извършена със знанието на Съветския съюз.

— Много явна маневра — каза Козловски, като изслуша превода на писмото. — А и увереността му, че ще успее, е прибързана.

— Какво ще правим с писмото? — попита Широков.

— Незабавно ще го предадем на адресанта — отговори Козловски. — Добре, че Миенион и Ниянийнг още не са заминали.

— Ами ако… — искаше да каже нещо Широков, но Козловски го пресече.

— Ако приемат предложението — каза той, — ще направим всичко необходимо, за да ги отведем колкото се може по-скоро в Америка. И толкоз. — Неочаквано за Широков той се засмя. — Моля ви, Пьотър Аркадиевич, да предадете и преведете писмото в присъствието на Лемарж и професор Матисен. Те знаят английски. Искам това, за да могат да потвърдят, че писмото е получено от Диегон и той знае съдържанието му.

— Вие мислите, че…

— Нищо не мисля. Калистяните трябва да мислят.

— Ами намекът?

— Ако те не го схванат, вие им го подчертайте.

Широков съвсем точно изпълни поръчението. Той направи това, но в себе си се страхуваше. Ами ако калистяните приемат предложението? За Америка те знаеха достатъчно много.

— Е, какво? — попита го Козловски, когато след половин час се срещнаха.

— Диегон само се разсмя; а Миенион повтори с други думи онова, което казахте вие: „много явна маневра“.

Козловски сви рамене.

— Учудва ме — каза той, — че толкова малко ги разбирате. Как можехте да се съмнявате?

Писмото от Америка не бе единственото. Целия ден пристигаха подобни писма и телеграми от всички краища на света. Изглежда, че във всички страни изпитваха най-горещо желание да помогнат на калистяните в сполетялата ги беда. Широков добросъвестно четеше на Диегон всички послания, докато калистянинът сам не го помоли да прекрати четенето на писмата.

— Ние поверихме съдбата си на вас — каза той. — Вие сте наши братя. И без това ни дотегнаха вече вестниците, които ни четете.

В лагера се получаваха много чуждестранни вестници и Козловски настояваше калистяните да бъдат уведомявани за всичко, каквото пише в тях. Диверсията срещу звездолета и раняването на Виениян бяха в центъра на вниманието на световния печат. Повечето вестници осъждаха извършеното престъпление и поместваха на страниците си протести и изпълнени с възмущение писма от академии, научни институти и дружества, от учащата се младеж на всички страни и от мнозина видни учени. Покушението върху живота на гостите на Земята предизвика буря от негодувания в целия свят. Ала имаше и такива вестници, които използуваха съобщението за диверсията, за да отправят клеветнически нападки срещу Съветския съюз, и именно за тези вестници говореше Диегон.

Не биваше да стоят повече в лагера. Есента влизаше в правата си. „Чуждестранният лагер“ вече се вдигаше. Някои от обитателите му заминаха за Москва, за да продължат там работата си. Други се върнаха в родината си. Беше време всички да се вдигнат оттук.

Куприянов свика съвещание, на което присъствуваха всички калистяни и членовете на експедицията. Беше решено да заминат за Москва на шестнадесети сутринта.

— А вие, Николай Николаевич? — попита Широков, като се отби вечерта в палатката на секретаря на обкома. — Нима ще трябва да се разделим с вас?

— Ами че защо съм ви?

— Вие ще дойдете в Москва? — зарадва се Широков, като видя в очите на събеседника си лукави пламъчета.

— За съжаление да — пошегува се Козловски. — Такава е моята тежка участ. И жена ми все мърмори.

— Вие толкова обикнахте калистяните — каза Широков. — Много съжалявам, че сам не можете да разговаряте с тях. Защо не се заемете да учите езика им?

— Аз вече малко го зная — отговори му на калистянски Козловски и весело се разсмя, като видя учудването на Широков. — Този език ми се удава трудно. Не като на вас. Но непременно ще го науча. Искам да прочета книгите, които ще ни оставят, а когато втори път долети звездолет, вече ще говоря с тях. Твърдо съм решил да доживея дотогава.

— Ако знаех, щях да ви помагам — каза Широков.

— Помагаше ми Лежнев. И не само на мен. Още един член от нашата експедиция изучава езика на Калисто.

— Кой?

— Виж, това сега няма да ви кажа. Ще научите, когато му дойде редът.

На другия ден времето съвсем се развали. От сутринта до вечерта валя. Стана влажно, кално и звездоплавателите трябваше да обуят „земни“ обувки. Техните приличаха на сандали и бяха непригодни за такива условия.

Последните две нощи калистяните спаха на звездолета. Искаха да се простят с кораба си, на който бяха прекарали толкова години.

На шестнадесети сутринта вертолетът направи последния си рейс до кълбото. Корабът оставаше под охраната на Черепановия полк. Скоро други военни части щяха да ги сменят.

По нареждане на Куприянов около звездолета издигаха висока ограда. Още от предния ден камиони докарваха в лагера греди и дъски.

Не само калистяните, а всички гледаха с тъга самотния кораб. С него бяха свързани незабравими преживявания. Ала никой не се съмняваше, че обреченият на неподвижност звездолет рано или късно отново ще се устреми към звездните простори; че ще дойде време и хората ще изпратят гостите си обратно в родината им. Могъщата техника на Съветския съюз ще се справи с поставената задача.

Вътре в кораба зад дебелите двойни стени беше трупът на онзи, който се бе опитал да спре завинаги сърцето на металния гигант. Трупът щеше да лежи там, докато инженерите успеят да отворят вратите и го изхвърлят.

Неприятна беше мисълта, че звездолетът — забележителната творба на разума от далечната Калисто — сега е само временен ковчег, но трябваше да се помирят с тази мисъл. В момента нищо не можеше да се промени.

Лагерът представляваше тъжна картина. Мокрите палатки бяха като настръхнали. Навсякъде локви и кал до коляно.

Куприянов предложи да стигнат до летището с вертолета и предложението му бе прието с удоволствие от всички. Пътуването с автомобил по разкаляния път не обещаваше нищо приятно. Вертолетът за пет рейса можеше да пренесе всички.

Първи отлетяха чужденците с Широков и Щерн. Кинооператорът помоли да го вземат най-накрая, защото искаше да снеме заминаването на калистяните от лагера.

Последни отлетяха Куприянов, Козловски и кинооператорът.

Подполковник Черепанов и офицерите с тъга и завист ги изпращаха.

— Това бяха незабравими дни — каза капитан Василев.

Куприянов и този път не позна полето, на което бяха кацнали преди пет-шест седмици. Пред очите му се простираше съвременно, прекрасно уредено летище с бетонни писти.

Самолетите, долетели за тях от Москва, вече чакаха.

— Бихме искали още веднаж да погледнем кораба — каза Диегон.

— Непременно! — отговори Куприянов, когато му преведоха молбата. — Ще кажа на летците да прелетят над звездолета.

За Москва отлетяха двадесет и седем души: десетте калистяни, шестима чужденци, Козловски, кинооператорът и девет души от експедицията. Професор Смирнов бе отлетял предната вечер. Извикаха го с телефонограма от Москва.

Москва ги чакаше.

Столицата на Съветския съюз се готвеше да посрещне гостите на Земята.

В града бяха пристигнали безброй делегации от всички краища на света.

Преди отлитането им академик Неверов се беше обадил по телефона в лагера и съобщи на Куприянов, че щом звездоплавателите пристигнат в Москва, още същата вечер ще бъдат приети от председателя на Министерския съвет и секретаря на ЦК на КПСС.

Пьотър Широков

По предложение на Щерн настаниха калистяните в обсерваторията; това беше най-удобно в много отношения.

Широков и Лао Сен естествено бяха с тях.

Когато пристигнаха в Москва, вече не завариха там Миенион и Ниянийнг.

Лежнев, двамата калистянски инженери и придружаващите ги земни учени, щом пристигнаха, се събраха на съвещание при министъра на тежката промишленост и веднага след това отлетяха за Уралския металургичен комбинат.

Не искаха да губят нито час от скъпото за тях време. Калистяните не можеха да бъдат спокойни, докато окончателно не се разбере дали съветската техника ще успее да им помогне.

В Кремъл посрещнаха топло и сърдечно жителите на другата планета. Приятелският разговор продължи повече от три часа.

Лао Сен и особено Широков трябваше доста да се потрудят, но се справиха с мъчната задача — и домакини, и гости отлично се разбираха.

— Ще ви покажем всичко, каквото искате да видите — каза председателят на Министерския съвет. — Другарят Куприянов ще се погрижи за това.

По въпроса, който най-много вълнуваше гостите, секретарят на ЦК каза:

— Днес говорих по телефона с директора на комбината. Смятат, че за три-четири месеца ще изработят апарата. Вие не бива да се тревожите. Всичко необходимо ще бъде направено и вие ще се върнете на Калисто.

— Предайте нашата най-сърдечна благодарност — помоли Диегон.

— Да ви помогнем, е и в наш интерес — отговори секретарят на ЦК. — Ние искаме общуването между двете планети да продължава и занапред. Например много добре ще бъде да се намери начин за размяна на взаимна информация. Ще бъде много полезно и за нас и за вас.

— Изключително трудна проблема — намеси се Манаенко. (Всички членове на експедицията присъствуваха на приема.) — Такова исполинско разстояние…

— Общите усилия на техническата мисъл от двете планети могат да направят дори невъзможното — отговори на тази забележка секретарят на ЦК.

— Ще е полезно хора от Земята да дойдат при нас — каза Сийнг.

На Широков се стори, че при тези думи всички калистяни го погледнаха. Той се смути и се изчерви. Лао Сен преведе фразата вместо него.

Ръководителят на правителството се усмихна.

— Имаме основание да предполагаме, че желанието ви ще бъде изпълнено — отвърна той.

Приемът завърши към полунощ.

По молба на калистяните колите дълго обикаляха по улиците на Москва. Няколко пъти московчани познаваха кои са пътниците и в миг около колите се събираше огромна тълпа. Трябваше да спират, да превеждат на гостите приветствията и техните отговори. Дълго не можеха да продължат пътя си.

Едва в два часа след полунощ най-сетне стигнаха в обсерваторията.

— Умеете да посрещате приятели — каза Диегон. — Надявам се, че и ние ще имаме удоволствието да посрещаме на Калисто хора от Земята.

— Нали чухте какво ви отговори председателят — каза Лао Сен. — И това ще стане. Нали, Пьотър Аркадиевич?

Широков не му отговори и излезе от стаята.

Отиде да види Виениян. Калистянският астроном веднага след пристигането си беше легнал. Бе уморен от пътуването по въздуха, от дългата разходка из Москва, през време на която автомобилите бавно се движеха по улиците, задръстени с хора, излезли да посрещнат калистяните, и от вълнението при посрещането. Лечението на Сийнг даде просто вълшебни резултати, но все пак от скорошното раняване Виениян беше отпаднал и дори не отиде на приема в Кремъл.

„Имаме основание да предполагаме, че желанието ви ще бъде изпълнено“ — повтаряше си Широков думите на председателя на Министерския съвет. „Какво искаше да каже той? Нима дори там, в Кремъл, знаят моето желание?“

До леглото на Виениян седеше Сийнг. Той разказваше на другаря си за приема в Кремъл. Широков чу думите:

— Те са напълно уверени, че ще могат да ни помогнат.

— Така и ще бъде! — Широков седна на края на леглото. — Как се чувствувате?

— Утре Виениян ще е напълно здрав — отговори Сийнг. — Той е само уморен.

— Какво впечатление ви направи Москва? — попита Широков.

— Трудно ни е засега да отговорим на този въпрос. Не можахме да видим много нещо. Посрещането, устроено ни от хората, погълна цялото ни внимание. Но на мен лично Москва ми се стори красив град.

— Имате много малко растителност — каза Виениян. — Много от улиците ви от край до край са каменни. Няма да ми се разсърдите, ако бъда откровен, нали? Архитектурата не ми хареса. В нашите домове има повече светлина.

— Климатът не ни позволява да строим такива сгради като у вас — каза Широков. — Трябва да мислим и за предпазване от студа. Но ако отидете в южните страни, ще видите сгради, които приличат на вашите. Дали ще може скоро да се извърши втори полет до Земята? — попита той.

— Смятам, че няма да е много скоро — отговори Виениян. — За пътуването от Калисто до Земята и обратно са необходими единадесет години, или двадесет и две земни, но аз не се съмнявам, че то ще бъде предприето. Впрочем — добави той, като погледна ласкаво Широков, — ако не се лъжем, може да се случи така, че вторият полет да бъде предприет по-скоро. Ако правилно разбираме намеренията на един човек…

Сийнг се засмя.

— Мисля, че сме ги разбрали правилно — каза той, като сложи ръка на рамото на Широков.

— Ако е така — каза Виениян, — звездолетът ще дойде втори път на Земята след двадесет и пет земни години. Ние ще задържим нашия гост най-малко три години.

Тази нощ Широков дълго не можа да заспи. Лежеше с отворени очи в мрака и мислеше. Думите на калистянския астроном звучаха в ушите му.

Двадесет и пет години!

Половината от съзнателния живот на човека!

И от тях само три години ще бъде там, на Калисто. Останалите двадесет и две ще трябва да прекара на звездолета, в тайнствената вселена, страшна с безкрайните си простори.

„Нужно ли е това? — мислеше си той. — Има ли смисъл да загубя толкова скъпоценни години?“

Може би за първи път той си представи ясно какво го очаква, ако осъществи желанието си. Да се откаже от всичките си досегашни намерения, от всичките си планове в живота. Коренно да промени съдбата си…

Той стана, отиде до прозореца и вдигна пердето.

Като огромно зарево се разливаше необятното море на светлините от града. Като далечни червени точки блестяха звездите на Кремъл. Там чу той фразата, от която разбра, че ръководителите на страната одобряват намерението му. Не можеше да се изтълкуват другояче думите на председателя на Министерския съвет.

„Нужно е! — казваше му някакъв вътрешен глас. — Половината от живота ти няма да мине напразно. Живото слово за живота на другата планета, на другото човечество, всичко, което видиш и научиш, ще допринесе огромна полза на хората.“

„Но достоен ли съм аз да бъда избраник на човечеството? — изникна пред него тревожният въпрос. — Ще ми стигнат ли знанията, способностите и силите, за да се справя успешно с исполинската задача, която искам да поема? Може би някой друг на мое място ще бъде по-полезен?“

При тази мисъл сърцето му се сви. Чувствуваше, че вече не може да се откаже от мечтата, която тъй силно го бе завладяла. Далечната Калисто непреодолимо го привличаше.

Разсъмваше се и зората угаси всички звезди по небето, а Широков все още стоеше до прозореца. Знаеше, че днес съдбата му ще се реши окончателно. Днес той открито ще изрази намерението си и ще получи отговор.

Той преценяваше живота си, като се стараеше сам за себе си да реши въпроса — годен ли е да изпълни задачата, която си бе поставил?

Кое му дава право да се смята достоен за доверието на цялото човечество? Нима само това, че научи калистянски? А може би и неговата младост.

Това обаче е толкова малко!

През ум дори не му мина, че той е един талантлив учен и човек с широк кръгозор.

„От моя страна е твърде дръзко да мечтая за такова нещо. Има толкова много хора, които биха поискали да заемат моето място, хора, много по-заслужаващи. Кой съм аз? Един съвсем обикновен човек, а искам да взема такава почетна роля — земен представител на Калисто.“

Той заспа неспокоен, решил още на сутринта да говори с Куприянов. Професорът бе обещал да дойде в обсерваторията в девет часа.

Двама!

Безкрайно дълга се стори на Широков тази сутрин. Той почти не се откъсваше от прозореца, очаквайки да види познатата кола. А тя все не идваше.

Когато часовникът показа, че вече е минало девет, а професора още го нямаше, Широков не се стърпя и отиде при Щерн.

Завари директора на обсерваторията в кабинета му, същия, в който прекараха паметната нощ срещу двадесет и осми юли, когато тайнственият още космически кораб летеше над земята и не се знаеше къде ще кацне.

Цяла вечност сякаш бе изминала от онази нощ!

Щерн не беше сам. Той седеше в същото кресло и в същата поза като тогава, протегнал късите си крака и скръстил ръце на корема. Срещу него на дивана седеше Козловски.

— Може ли? — попита Широков, като се спря на вратата.

Щерн обърна глава.

— А, Пьотър Аркадиевич! Много се радвам, че ви виждам — каза той с такъв тон, като че ли не бяха се виждали няколко дни. — Сядайте.

— Знаете ли кога ще дойде Михаил Михайлович? — попита Широков.

— Вече домъчня ли ви за него? — усмихна се Козловски.

— Михаил Михайлович току-що се обади по телефона — отговори Щерн. — Ще се позабави. Ще бъде тук в два часа.

— Услужете ми се колата си. Ще отида при него.

— Колата е винаги на ваше разположение — отговори Щерн. — Но толкова ли е спешно?

— Не мога да чакам.

— Къде ще търсите Куприянов? — попита Козловски, който през целия разговор ласкаво и внимателно гледаше младия учен. — Не е ли по-добре да го почакате тук? Напразно се вълнувате. Михаил Михайлович знае какво искате да му кажете, а и ние също знаем. Сега вече той одобрява намерението ви.

— Сега?…

— Отначало беше против. Убедиха го обаче, че е необходимо…

— Вие не знаете какво ме измъчва — пресече го Широков.

— Не е чудно — меко каза Козловски. — Много неща могат да измъчват човека пред такава крачка. Но въпросът дали сте подходящ за земен представител на Калисто… — Широков смаяно погледна секретаря на обкома. Козловски се усмихна — отдавна е обсъден и решен положително — довърши той.

Щерн сложи ръката си върху ръката на Широков.

— Освободете се от тези съмнения — каза той. — Нашата планета може само да се гордее, че човек като вас ще бъде неин представител. Велика и почетна задача стои пред вас. Мило и драго бих дал да съм на ваше място, но годините… Вървете уверено напред!

— Е, ами сега ще идете ли да търсите Куприянов? — попита Козловски.

— Ще го почакам — каза Широков.

— Михаил Михайлович добре ви познава — каза Щерн. — Той пръв се досети. Е, отначало беше против вашето намерение, но после, както ви каза Николай Николаевич, разбра, че е разумно и необходимо. Въпросът бе разгледан от всички страни. Не ви казвахме, защото не искахме да влияем на решението ви. Бяхме уверени в него. А ако се разколебаете… Ама че глупости! Може ли човек да се откаже от такова велико дело! Питахме се само как ще се отрази на здравето ви пребиваването на Калисто. Куприянов се посъветва по този въпрос със Сийнг и дойдоха до заключение, че всичко ще е благополучно…

— Със Сийнг?

— Ами че с кого другиго? Калистяните много ви обичат и се радват, че тъкмо вие искате да посетите родината им.

— А защо не ми казахте по-рано?

— А вие защо мълчахте? Доскоро ни тревожеше само едно нещо — че ще летите сам.

— Доскоро?…

— Да, но сега вече не ни тревожи — каза Щерн. — Вие ще имате другар.

Широков поривисто се изправи.

— Кой е? — възкликна той.

За миг си спомни… Козловски учеше езика на калистяните… Нима е той?!

— Георгий Николаевич Синяев — отговори му Щерн. — Него го привлича онова, което вас навярно ви плаши — няколкото години летене с космическия кораб.

— Синяев…

— Вие като че ли сте разочарован? — попита Козловски.

— Не, но мислех… Стори ми се…

— Че съм аз? Да ви кажа откровено, имах такова намерение, но ми дадоха да разбера, че не бива. Нали не съм учен, не мога да принеса голяма полза.

— Георгий Николаевич ще извърши на звездолета огромна работа — каза Щерн. — На кораба има най-съвършени астрономически уреди и той ще има предостатъчно работа през време на целия полет. А вие ще имате другар и по-леко ще понесете дългата раздяла със Земята. Каквото и да казвате, ала е трудно. Двама ще ви бъде по-леко.

— Синяев не знае езика на калистяните.

— Знае го, само че още недостатъчно. Спомняте ли си, в лагера ви казвах, че освен мен и друг взима уроци при Лежнев.

— Той отдавна ли е намислил това?

— Навярно по същото време, когато и вие. Но сподели с нас желанието си, преди да напуснем лагера.

— Изненадан съм — каза Широков. — И съм много радостен. Георгий Николаевич има ли близки?

— Да. Той също не е женен, но родителите му са живи. Има сестра и двама братя. Изтъкнахме му това обстоятелство, но той не промени решението си. Бях у тях и той пред мен говори с близките си. — Козловски нервно потърка ръце. (Широков добре познаваше този негов жест, който изразяваше вълнение.) — На родителите му, разбира се, е много тежко. Може никога вече да не видят сина си. Двадесет и пет години не са малко. Баща му, стар комунист, участвувал в гражданската война, разбира, че синът му се решава на велик подвиг. Одобрява го. Сестрата… братята също, но майката… Какво обаче може да се направи? Той е непоколебим.

— На него навярно му е много по-тежко, отколкото на мен — замислено каза Широков.

Той нямаше близки. Родителите му бяха загинали през Великата отечествена война в обсадения Ленинград. Братя и сестри нямаше.

Сега бе вече съвсем спокоен. Всички посрещнаха желанието му с разбиране и съчувствие. Страхуваше се от разговора с Куприянов, но според Козловски и той не ще го разубеждава. Неочакваната новина, че няма да бъде сам на звездолета и на Калисто, беше нещо повече от една приятна новина. Когато му казаха, че ще има другар, той разбра защо се е колебал. Изпитвал е страх от пълната откъснатост от хората, от пълната самота сред калистяните, които все пак са му чужди и не съвсем разбираеми. Да летят към Калисто двама — той и младият астроном, — не е като да бъдеш сам.

— Решението му много ме радва — повтори Широков.

— Както и вашето него — каза Щерн.

— Той знае ли за мен?

— Засега още не, но когато научи, естествено много ще се радва. Ние и на вас нищо не казахме за него, докато сам не ни доверихте своето решение.

— Всъщност аз нищо не съм ви доверявал — засмя се Широков. — Казах само, че искам да говоря с Михаил Михайлович.

Въпреки уверението на Козловски, Широков с тревога очакваше идването на Куприянов. Знаеше какъв тежък удар е за професора неговото решение, знаеше как бащински го обича учителят му, но дори заради него Широков не можеше да се откаже от полета към Калисто.

Прибра се в стаята си. Не искаше с никого повече да говори, не искаше и никого да вижда, докато не приказва с Куприянов.

Професорът дойде, както беше обещал, в два часа. Сигурно Щерн или Козловски веднага са му разказали за сутрешния им разговор, защото Широков не успя да потисне вълнението си и да стигне до вратата, когато тя се отвори и професорът влезе в стаята.

Широков очакваше да види лицето му разстроено и да чуе упреци, задето нищо не му е казал, но не стана така. Лицето на Куприянов изглеждаше както обикновено. Поговориха си много по-спокойно, отколкото очакваше Широков. Едва по-късно, когато си спомняше подробностите и израза на лицето на Куприянов, той разбра, че привидното спокойствие е било само маска, зад която професорът е скривал истинското си състояние.

С нито една дума той не го упрекна, разпита го подробно за плановете му и ги одобри. Поговориха дори и за това, кого да поставят на мястото му в института.

— Довечера — приключи разговора Куприянов — ще свикам съвещание с участието на калистяните. Там ще уточним всички подробности.

Той стана, минутка сякаш се поколеба, после рязко се обърна и тръгна към вратата. Вече хванал дръжката, той за един дълъг миг погледна Широков право в очите и каза:

— Само че ние с вас, Петя, няма вече да се видим.

И излезе.

До съвещанието, което щеше да се състои в кабинета на Щерн в шест часа вечерта, Широков не излезе от стаята си. През тези часове преодоля и последните си колебания. И оттогава до старта на звездолета той уверено вървеше напред към поставената цел. Беше взел окончателно решение и нищо вече не можеше да го разколебае.

Когато видя, че пристигна председателят на академията, Широков тръгна към кабинета на Щерн. В коридора срещна Синяев. Младият астроном вече знаеше, че ще има спътник.

Лицето му с чисто руски черти, малко чип нос и буйна кестенява коса се стори на Широков променено. Сякаш бе състарено, посърнало и само очите му гледаха както винаги бодро. Личеше — не му е било леко да вземе решението.

Широков и Синяев не бяха другарували и дори малко се познаваха. Едва преди месец за пръв път се видяха, но сега, като се срещнаха пред кабинета на Щерн, приятелски се прегърнаха. Много години наред те щяха да бъдат повече от приятели.

— Докрай! — каза Синяев.

— Докрай! — отвърна му Широков.

Заедно влязоха в кабинета. Прекрачиха прага и едновременно, сякаш се бяха уговорили, погледнаха назад.

Зад гърба им оставаше предишният живот. Напред ги очакваше друг — неизвестен и малко страшен, но те смело вървяха към него.

И двамата знаеха — връщане назад няма. Но те и не искаха да има!

С колективни усилия

Отказът на калистяните да приемат помощта на западните фирми и решението им да поверят съдбата си на Съветския съюз бяха посрещнати от общественото мнение на всички страни по света като нещо закономерно и естествено. Само някои вестници и списания се опитаха да използуват отказа, за да възобновят клеветническата кампания, като отново обвиниха СССР, че иска да монополизира космическия кораб и дори „изразиха подозрението си“, че калистяните са действували „под натиска на русите“ и тяхното решение не е доброволно.

През тези дни вестниците бяха изпъстрени с най-противоречиви заглавия:

Пишеха враждебно настроените журналисти.

Отговаряха им други и те бяха повечето.

Един влиятелен английски вестник изрази съмнение, разбира се, съвсем предпазливо, че Широков едва ли е превел правилно пред Диегон писмата на западните фирми. На този намек трябваше да се отговори и професор Матисен направи това. И той като Козловски от научна любознателност старателно изучаваше калистянския език и вече доста добре можеше да чете. Не се опитваше дори да говори, защото не можеше да се справи с трудното произношение. Неговото желание беше да прочете калистянските научни книги.

По убеждения шведският биолог не беше комунист, но много ценеше науката на Съветския съюз и не бе негов враг. Възмутен от нелепата измислица, той издигна глас в защита на истината. По негова молба Широков съвсем точно преведе най-сериозните писма, между които и писмото на американския милиардер. Професор Матисен свери преведените писма с оригиналите и ги прочете на Диегон в присъствието на много чуждестранни кореспонденти, пребиваващи в Москва.

— Аз вече казах какво е мнението ми за тези писма — отговори командирът на звездолета. — Съдбата си ние поверихме на страната, близка на нас по дух, и няма да променим решението си. А колкото и да са могъщи, частните предприятия не могат да направят онова, което е по силите на цяла една страна.

Матисен преведе думите му. Бияинин, той също беше тук, ги повтори на завален руски език; всички кореспонденти разбираха руски.

Подробният отчет за тази „пресконференция“ литна по всички краища на света. Вече никой не се съмняваше, че съдържанието на писмата е известно на калистяните и че решението си са взели по своя воля.

Вниманието на читателите от всички страни се съсредоточи върху друг въпрос: ще успее ли техниката на СССР да помогне на калистяните, ще бъде ли разрешена тази извънредно трудна задача?

Десетки най-изтъкнати инженери от чужбина помолиха съветското правителство да им разреши да участвуват в работата. Тяхното предложение бе прието с благодарност. Съветските хора не отстъпваха от взетата веднаж позиция — космическият кораб е гост не само на СССР, а на цялата Земя. Тук, на Земята, той попадна в беда. Дълг на цялото човечество е да помогне на калистяните.

Най-способните инженери от цялата планета се събраха в Уралския металургичен комбинат, на който се падна честта да помогне на калистяните. Всеки ден светът научаваше новините от „полесражението“.

„Битката“ беше тежка. Десетки препятствия преграждаха пътя към победата. Армията от учени, инженери и работници щурмуваше препятствията едно след друго. Техническата и конструкторската мисъл упорито търсеше да открие ново оръжие за тази битка.

„Врагът“ дълго не се предаваше. „Армията“ търпеше поражение. Но отстъпеше ли пред непреодолимата преграда, отново се нахвърляше върху нея от другата й страна. Пред дружния напор на интернационалната армия едно след друго падаха „укрепленията“ на врага.

Врагът беше металът на Калисто. Той още не беше получен, но вече имаше име — „кесинд“ от калистянската дума киясиинд. Никой не се съмняваше, че рано или късно кесиндът ще бъде създаден от хората.

Битката започна от далечните подстъпи към целта.

Първото сражение беше за… тухлите!

Кесиндът притежаваше невероятна мъчнотопимост. За да го получат в течно състояние, трябваше да постигнат температура над единадесет хиляди градуса. Такива доменни пещи не съществуваха. Нещо повече — не съществуваха тухли, които да издържат такова нажежаване. Конструкцията на пещта, базираща се на съвсем нов принцип, даден от калистяните, бе разработена сравнително бързо. Но от какъв материал да построят пещта? Този въпрос дълго време изглеждаше неразрешим.

В случая калистяните с нищо не можеха да помогнат. В тяхната родина материалът за построяване на високотемпературни доменни пещи, по външни белези приличащ на земния кварц, се срещаше в природата. На Земята такъв „кварц“ нямаше, а с какво да го заменят, не знаеха. Десетки лаборатории се трудеха над тази задача. Стотици опити завършваха с несполука. Още в самото начало надвисваше реална заплаха от поражение.

Целият свят затаи дъх. Нито една фирма вече не се осмеляваше да предлага услугите си. Млъкнаха дори вестниците, които злорадо предричаха неуспех на Съветския съюз. Чрез печата и радиото напрежението на борбата се предаде по цялата Земя…

Задачата бе разрешена внезапно и съвсем не оттам, откъдето очакваха.

На десети октомври сутринта академик Неверов както винаги преглеждаше пощата. Той свикна да получава писма от всички краища на света. Напоследък потокът от писма беше необикновено нараснал. Всички искаха да вземат някакво участие в работата.

С привична бързина председателят четеше писмо след писмо и в зависимост от съдържанието ги поставяше в отделни папки. Между последните писма едно беше от Грузия. Пращаше го обикновен работник — стъклодухач в малка фабрика за стъклени изделия.

Академикът го четеше и веждите му все повече се сключваха. После сложи писмото настрана и се замисли.

— Да — произнесе той най-сетне. — Заслужава си да опитаме.

Натисна звънеца.

— Свържете ме по телефона с председателя на Грузинската академия на науките — каза той на влезлия секретар.

След три дни в кабинета на директора на Уралския комбинат влезе възрастен работник. Беше стъклодухачът Серго Ебралидзе. Министерството на Грузинската ССР го изпращаше да бъде в услуга на правителствената комисия за оказване помощ на звездолета от Калисто.

Освен директора в кабинета бяха Миенион, Ниянийнг с постоянно придружаващия ги Лежнев, Смирнов, Манаенко и други инженери. Писмото, получено от председателя на академията, беше на бюрото.

Ебралидзе най-напред се приближи до калистяните и им подаде ръка.

— Мечтаех да ви видя — каза той. — Сбъдна се мечтата ми. Здравейте, другари!

Лежнев преведе думите му.

Калистянските инженери, усмихнати, здраво стиснаха коравата ръка на работника. Те вече бяха свикнали да се ръкуват по земния обичай.

— А сега на работа — каза директорът.

Мина месец и в един от корпусите на комбината вече се издигаше малка, необикновена на вид „доменна пещ“. През прозрачните й стени се виждаха приготвените за топене съставки на бъдещата сплав кесинд.

Пещта беше… стъклена!

В това именно се състоеше идеята, предложена на академик Неверов от грузинския работник. В писмото си той пишеше:

„За построяване на доменни пещи винаги са се използували тухли. Но защо да не се откажем от този общоприет начин? Металът не е нужен в голямо количество. Може да го получите не в доменни пещи, а в стъклени колби. Огнеупорното стъкло е отдавна известно. Използуват го в лабораториите.“

В писмото си той оборваше възражението, че не съществува стъкло, което може да издържи необходимата за кесинда температура.

„Аз съм от стар род стъклодухачи — пишеше Ебралидзе. — Дядо ми и баща ми цял живот са издухвали стъкло. Вече много години работя над рецепта за свръхогнеупорно стъкло. Имам успехи. Исках в скоро време да го подаря на Съветския съюз. Случи се така, че трябва да побързам. Стъклото е нужно на калистяните. Аз се наемам да излея стъкло, което да издържи температура петнадесет хиляди градуса. Колби от такова стъкло могат лесно да се приготвят.“

Ебралидзе устоя на думата си. Неговото стъкло издържа всички пробни изпитания. В специална лаборатория подложиха приготвената от него стъклена пластинка на такова нагряване, каквото не можеше да издържи никое друго стъкло. Пластинката остана цяла. Тя дори не потъмня.

Първата битка можеше да се смята за спечелена.

Отказаха се да получават сплавта в колби. Не беше трудно да се конструира пещ. Конструкцията беше същата като предназначената за построяване на пещ от още несъздадените тухли. Трябваше само малко да я изменят съобразно с новия материал. Стъклените стени за по-голяма якост изляха върху волфрамов скелет. Според пресмятанията стъклото трябваше да предпази волфрама от стопяване.

Втората задача беше да се постигне равномерно нагряване на пещта до температура единадесет хиляди и петстотин градуса. Постигнаха това чрез свръхвисоко напрежение, за получаването на което трябваше да се изработи специален трансформатор.

Пещта монтираха върху гранитна поставка. Изливането на кесинда трябваше да се извърши автоматично, защото беше опасно в този момент да има хора наблизо. За целта конструираха и изработиха специална апаратура.

Към средата на ноември всичко беше готово за изливането на сплавта. Но оттук нататък се явиха нови трудности.

Кесиндът не им беше нужен само като сплав. От него трябваше да изработят апарат за заварка на метала по чертежи, направени на осемдесет трилиона километра от Земята. За обработката на метала бяха необходими и стругове. Такива стругове не съществуваха. Никакъв резец, дори направен от победит, не би могъл да се справи с твърдостта на кесинда.

Професор Смирнов намери изход. По негово предложение решиха да сглобят апарата от кесиндови части, като ги свържат с болтове също от кесинд. Частите и болтовете щяха да излеят във форми, направени от стъклото на Ебралидзе. Сплавта щяха да излеят от пещта направо във формите, които след изстиването й можеха просто да се счупят.

Въпреки че на пръв поглед този начин изглеждаше много лесен, за осъществяването му трябваше да положат огромни усилия. Не всички части можеха да се съединяват с болтове. На много места трябваше да има нарези. Да се получат нарези при отливката, без да се дообработят на струг, изглеждаше невъзможно. Нарези имаше и на самите болтове, и на гайките. Умелите съветски механици, стругари и гравьори обаче се справиха и с тази задача. Стъклените форми за всички части на бъдещия апарат за заварка бяха успешно изготвени. За да може добре да изпълва формите, разтопеният кесинд трябваше да постъпва в тях под значително налягане. За тази цел се наложи да изработят сложни механизми, които в нужния момент да вкарват в пещта сгъстен въздух. Преодоляха и това препятствие.

Но и то не беше последното.

Апаратът работеше по принципа на земните оксижени. Пламъкът се получаваше от газа неол. Съставът му досега не беше известен на Земята. Този газ трябваше да бъде създаден — синтезиран. Както елементите, които влизаха в състава на кесинда, така и елементите на неола се намираха на Земята и бяха добре известни на химиците.

Щастлива случайност ли беше това? Не, то беше закономерно. Цялата вселена се състои от ограничен брой елементи, подредени от великия Менделеев в неговата знаменита таблица. Всички тези елементи по различно време бяха вече открити на Земята, В природата не съществуват елементи, които нямат място в таблицата на Менделеев.

През тези дни мнозина си задаваха въпроса: защо кесиндът и неолът не са били открити от хората преди долитането на калистяните? На този въпрос можеше да се отговори, че макар елементите да не са особено много, съчетанията им са безбройни. Може да се предполага, дори със сигурност да се твърди, че кесиндът и неолът в края на краищата щяха да бъдат открити от земните учени и без помощта на калистяните. (Само че тогава щяха да получат друго име.) Долитането на звездоплавателите помогна по-скоро да се появят в техниката тези нови и много полезни вещества с необикновено широка област на приложение.

„На Калисто няма и не може да бъде създадено нищо, до което рано или късно не би достигнала и нашата земна научно-техническа мисъл — писа по това време в една своя статия академик Неверов. — Науката и техниката на двете планети вървят по един и същ път, но калистяните са ни изпреварили. Това е станало, защото на тяхната планета нищо не възпира буйния разцвет на научната мисъл. Много факти, които научихме от калистяните, показват, че само до преди триста години науката на Калисто е била на едно равнище с науката на Земята. Ала когато калистяните освободили науката от всички вериги на капиталистическото общество — потисничеството, безправието и невежеството сред широките народни маси, — те тръгнали напред с такива бързи темпове, че изпреварили много Земята във всички области на знанието. Естествено и закономерно явление. Докато човечеството не се сплоти в едно дружно трудещо се семейство, науката на Земята няма да може да достигне науката на Калисто. Отделният учен, а капитализмът винаги издига само отделни учени, не може да постигне онова, което за колектива е леснопостижимо. Сам воинът не е воин. Науката на Съветския съюз и на братските ни страни върви по същия път, по който е вървяла науката на Калисто. Калистяните обаче не ги заплашва война — това им дава огромно предимство пред нас.“

Науката и техниката на Земята все пак бяха достатъчно напреднали, за да могат, като имат формулата на неола, да го синтезират, както намериха и начин да получат кесинда.

Докато се строеше „доменната пещ“, Миенион, Ниянийнг, Лежнев и професор Аверин отпътуваха за химическия завод, на който бе възложено да синтезира новия газ, наречен неол.

Ниянийнг даде формулата на неола, а професор Аверин я „преведе“ на земния химически език.

Получаването на неола се оказа сравнително лесно. След няколко предварителни опита той бе получен, произведен в необходимото количество и затворен в стоманени резервоари.

Резервоарите трябваше да бъдат извънредно здрави, защото неолът в последния момент на синтезирането се разширяваше с огромна сила.

Появилото се затруднение преодоляха лесно. Синтезирането на газа не довеждаха докрай, а вкарваха с помпа почти готовия неол в резервоара и там ставаше последната реакция.

Самият неол не гореше. В чисто състояние не се възпламеняваше. Съединен обаче с озон, даваше ослепителен пламък с необикновено висока температура.

Да се приготвят няколко балона чист озон, не беше никак трудно.

След две седмици калистянските инженери и спътниците им се върнаха в комбината.

Първото изливане на кесинда бе определено за първи декември. За тържеството щяха да пристигнат много гости. Естествено калистяните всички до един искаха да присъствуват. Докато се водеше борбата за кесинда, те не напускаха Москва. Тревогата потискаше интереса им към живота на Земята.

Отново на кораба

На петнадесети януари, точно пет месеца, откакто калистяните бяха излезли от кълбото, на мястото на лагера отново се събраха всичките му предишни обитатели. Само Черепанов с полка му го нямаше тук. Сега други войскови части, разположени в Золотухино, охраняваха звездолета.

Дълбок сняг покриваше местата, където преди бяха опънати палатките. Заобиколен от високата ограда, бял като снега, космическият кораб изглеждаше още по-фантастичен и нереален, отколкото през лятото. Снежен калпак покриваше горната му част.

Една рота войници бързо разчисти площадка за вертолета и измете снега от „покрива“ на кораба. Участниците в експедицията и калистяните се настаниха в летището.

Предстоеше да бъде отворена вратата към помещението на атомния „котел“ и да се изясни доколко е повреден той от диверсията. От това зависеше по-нататъшната съдба на звездоплавателите и не беше чудно, че всички, които бяха участвували в събитията, свързани с пребиваването на кораба на Земята, искаха да присъствуват.

Един от тях за пръв път идваше на това историческо място, макар че името му беше тясно свързано с нещастието, сполетяло калистянския звездолет.

Това беше кореспондентът Ю Син-чжоу.

Двадесет и седем дни журналистът бе лежал в безсъзнание, но след като дойде на себе си, започна бързо да оздравява и след два месеца пристигна в Москва; там радостно го посрещнаха не само членовете на експедицията, но и калистяните, които знаеха всичко, случило се с него, и очакваха пристигането му.

С три месеца закъснение кореспондентът на агенция „Синхуа“ започна да изпълнява задълженията си.

Доктор Казимбеков не пусна сам своя пациент — пристигна в Москва заедно с него. Така неочаквано се осъществи мечтата му и той не само видя калистяните, но и името му влезе в историята на долетелия космически кораб.

Разкри се една интересна подробност, която показваше колко обмислено е действувал мнимият Ю Син-чжоу. Агенция „Синхуа“ редовно получавала от лагера радиограми от своя кореспондент и затова дори не подозирала, че се е случило нещо лошо.

И Серго Ебралидзе беше тук. Не можеше да не изпълнят желанието му да посети кораба. Без неговото стъкло може би щеше да се наложи да използуват токове с висока честота, а това би довело до нежелателни промени в качеството на метала. Калистяните бяха много благодарни на грузинския стъклодухач. Скромен и дори срамежлив, Ебралидзе никога не си беше представял, че неговото изобретение ще вдигне такъв шум и ще прослави името му по цял свят. Стъклото „Ебралидзе“ щеше да стане известно и на Калисто — такова стъкло там още нямаше. Златната звезда на Герой на социалистическия труд, която украси скромния костюм на Ебралидзе, беше за него неочаквано голяма награда.

В определения ден вертолетът пренесе всички на кълбото. Мнозина за пръв път влизаха в космическия кораб. Неговите помещения, своеобразните кръгли коридори и особено централният пост с чудните екрани предизвикаха най-искрен възторг и кореспондентите неуморно щракаха с апаратите си.

В най-тържествена обстановка, в присъствието на калистяните, на земни учени и журналисти Миенион, облечен в азбестов костюм, с маска на лицето, насочи към стената тесния, ослепително синкав пламък на апарата за заваряване.

Това беше велико тържество на техниката на Съветския съюз!

— Спомняте ли си как стояхме тогава пред тази врата? — обърна се Козловски към Смирнов.

— Никога няма да забравя оная нощ — отговори професорът.

Басовото бръмчене на апарата се сливаше със съскането на пламъка. Тесният процеп бавно пълзеше по метала. Миенион изрязваше малък кръгъл отвор, колкото да пъхне ръката си и да включи бутончето на механизма за отваряне на вратата.

Синкави искри като струите на водоскок безспирно излитаха изпод острието. Сенките на хората — синьо-черни фантастични силуети, се мятаха по стените и тавана. Всички бяха с тъмносини очила и въпреки това не можеха дълго да гледат непоносимо яркия пламък.

След пет минути Ниянийнг смени Миенион.

Болезнено беше за очите да се гледа пламъкът на волтовата дъга. Температурата на пламъка й достига четири хиляди градуса.14 Дори денем синкавата светлина на електрожените осветява значително пространство. Нощем блестящите им припламвания се виждат на няколко километра. А тук, в малкото помещение, между металните стени, които отразяваха светлината, гореше пламък, нажежен до единадесет хиляди градуса.

Но никой не искаше да излезе и едва когато Сийнг, поддържан от Куприянов, настоя да минат в другото помещение, всички освен двамата калистянски инженери отидоха в централния пост, където дочакаха да свърши рязането.

— Защо витата стълба, която води към „котела“, е постоянна? — обърна се един от кореспондентите към Смирнов. — При полет, когато в кораба цари безтегловност, е много неудобно да се използува стълба.

— Защото я използуват само когато двигателите са в действие — отговори професорът. — Тогава в кораба има нормални условия на тежест. Когато корабът лети по инерция, стълбата не е нужна. Двигателите не работят и долу няма какво да се прави.

В централния пост цареше сдържано вълнение. Разговорите възникваха и секваха недовършени. Мисълта на всички беше долу, където бръмчеше апаратът и острият пламък режеше стената. Оттам не долиташе нито звук.

Работата продължи тридесет и две минути, но на всички, които бяха горе, те се сториха безкрайно дълги. Широков казваше после, че тези тридесет минути му се видели по-дълги от три часа.

Към обед настъпи най-важният, най-напрегнатият момент от цялата операция. Пред вратата отново се събраха всички, които се намираха в звездолета. Вече се знаеше, че пресмятането на Миенион е излязло правилно. Отворът беше изрязан там, където трябваше. Прекъснатата от диверсанта електрическа верига на механизма за отваряне на вратата отново бе включена.

Диегон натисна бутончето. Както винаги безшумно, се отвори стоялата тъй дълго заключена врата, която криеше зад себе си съдбата на космическия кораб.

Три месеца непрекъснати усилия, напрегнато мислене и упорит труд бяха цената на тази победа.

Победа ли бе това? Или само пръв успех от дългата верига усилия, които ще трябва да се положат, ако „котелът“ — сърцето на кораба — е повреден сериозно?

Вратата е отворена.

Може би диверсантът бе заключил двете врати към помещението на „котела“ именно защото е смятал, че техниката на Съветския съюз няма да може да се справи с твърдостта на калистянския метал?

— Ако е така, това е неговата втора грешка — каза Щерн.

— И дори трета — обади се професор Смирнов. — И при отравянето на калистяните той допусна грешка.

Вратата бе отворена, но никой не помръдна. Само Диегон, Миенион и Смирнов влязоха вътре. Другите останаха да чакат в коридора.

Бавно течаха минутите. Никой не продума нито дума. Калистяните стояха вкупом и по черните им лица не можеше да се разбере какво мислят.

За тях нямаше по-страшен въпрос от този, който се решаваше сега. Ще се върнат ли в любимата си родина, или до края на живота си ще останат на чуждата Земя?

Синяев прегърна през раменете Виениян, като едва възпираше нервното си треперене.

Гласът на Широков наруши мъчителната тишина.

— Не се отчайвайте! — каза той на калистянски. — Ако агрегатът е повреден, ние ще построим нов. Звездолетът ще се върне на Калисто!

Застаналият до него Сийнг бавно прекара ръка по челото му, без да свали очи от вратата.

Когато най-сетне на вратата се показа Диегон, всички погледи се устремиха към него. Ако той беше човек от Земята, по израза на лицето му веднага щяха да разберат какъв е отговорът.

— Предайте на другаря Козловски нашата безкрайна благодарност — каза той.

— Аз само изпълних своя дълг — отговори секретарят на обкома, преди Широков да успее да преведе казаното от командира на звездолета.

Въпреки че и двете фрази бяха произнесени на калистянски, всички шумно и с облекчение въздъхнаха.

Агрегатът на атомния „котел“ не беше повреден. Диверсантът бе успял да разглоби само част от кожуха му.

И калистяните, и професор Смирнов веднага видяха какво е искал да направи „Ю Син-чжоу“, до какво се е мъчил да се добере. Врагът бе пресметнал вярно. Ако тогава, през нощта на диверсията, Козловски се бе забавил двадесетина минути, агрегатът — „сърцето“ на кораба — щеше да бъде безнадеждно повреден.

— Сега е съвсем очевидно, че негодникът е бил инженер — каза Смирнов, като излезе след Диегон в коридора. — Само още малко, и край!

— И какво щеше да стане тогава? — попита Куприянов.

— Тогава целият агрегат трябваше да се строи отново — отвърна му професор Смирнов.

Куприянов не посмя да попита осъществимо ли е това.

Напълно овъгленият труп на диверсанта лежеше до самата машина. Кой беше този човек? Какво го бе накарало да пожертвува живота си? Всички старания да се узнае истинското му име останаха безрезултатни.

Дървеният ковчег бе предварително приготвен.

— Закопайте го по-далеч от кораба — каза Козловски.

— Не е ли по-добре на гробищата… — плахо рече Куприянов.

— Не е ли по-добре да му поставим и паметник? — троснато отговори секретарят на обкома. — На кучето — кучешка смърт! Трябва да се извърши дезинфекция на помещението — каза той на калистянски, обръщайки се към Сийнг.

За петте месеца Козловски бе много напреднал в езика на калистяните.

Спокойно и радостно мина денят на кораба. Калистяните и земните хора най-сетне си отдъхнаха от мъчителната тревога и грижите, които цели четири месеца ги потискаха. Веднага поставиха на място свалените части от кожуха на машината. Последиците от диверсията бяха напълно премахнати.

Корабът беше готов всяка минута да поеме обратния път към далечния Релиос. Това калистянско название вече започна да се употребява и в земната астрономия. Все по-често и по-често в статиите, книгите и изказванията на астрономите, много популярни сега, древното име „Сириус“ се заменяше с думата „Релиос“. И много по-правилно беше да наричаме блестящата звезда с името, дадено й от онези, които, както ние от Слънцето, са получили от нея живота.

— Ние наричаме вашето Слънце „Миени“ — каза Виениян на Щерн. — Когато се върнем на Калисто, нашите астрономи ще наричат вашата звезда с истинското й име.

Той почти съвсем затвори тесния процеп на необикновено продълговатите си очи и повтори замислено:

— Сиолънцие!

По земята

Калистяните вече не се тревожеха за съдбата на кораба си. На другия ден всички — освен трима души — отлетяха обратно за Москва.

Миенион реши да остане на кораба, за да изпробва как работят двигателите, а някои от тях да разглоби и да отстрани образувалия се нагар. Той предложи на професор Смирнов да остане да му прави компания и професорът, разбира се, с радост се съгласи. Двигателите на звездолета извънредно много го интересуваха, а тъй като Миенион имаше намерение да ги пуска в действие, интересът му беше още по-голям. Професорът не искаше да пропусне такъв щастлив случай.

— Но как ще се разговаряте? — попита го Широков.

— Анатолий Владимирович се съгласи да остане с нас — отговори Смирнов.

Лежнев наистина бе поискал да остане на кораба. Причината беше ясна. Той знаеше, че калистяните ще предприемат пътешествие и преводачите трябваше да ги придружават. Перспективата за продължителни пътувания и свързаният с тях неспокоен живот никак не привличаха шишкото, свикнал на кабинетна работа. Той с радост се улови за открилата му се възможност да седи на едно място. В звездолета имаше необходимите му удобства и пълна възможност през свободното време да продължи работата си по изследване на източниците на тибетския език — още преди да долетят калистяните, той се занимаваше с това. И беше много доволен от стеклите се обстоятелства.

— Какво по-добро? Ще съчетая приятното с полезното — казваше той.

— Не забравяйте да пишете на жена си да дойде — пошегува се Степаненко.

Професор Смирнов предложи, докато той и Лежнев са на кораба, да се хранят само с калистянски продукти.

— Така ще проверим доколко тяхната храна е пригодна за земния човек — каза той. — Пьотър Аркадиевич и Георгий Николаевич ще са по-спокойни след тази проверка.

Лежнев се съгласи.

— Ако ние се разболеем, не е страшно. Лошо ще е, ако Широков и Синяев се разболеят по пътя.

Предложението на Смирнов бе прието. Най-големите специалисти по въпросите на храненето смятаха, че продуктите на калистяните не са вредни за хората от Земята. Трябва само да се привикне към тях. Все пак предварителната проверка не бе излишна.

Беше напълно възможно да снабдят отлитащите за Калисто земни учени с провизии за през цялото време на полета и пребиваването им на Калисто, но те самите категорично отказаха.

— Това ще ни пречи — казваше Широков. — Ще прекараме на Калисто цели три наши години. През това време трябва да разгледаме цялата планета. Да мъкнем със себе си провизии, е страшно неудобно. Най-добре ще е да живеем като калистяните.

— Погледнете звездоплавателите — добави Синяев. — Не пътешествуват из цялата Земя, а колко грижа им създава въпросът за храната.

Сийнг подкрепяше желанието на младите учени.

— Ако ние имахме намерение да прекараме на Земята по-дълго време, непременно щяхме да минем на вашата храна.

Преди заминаването Козловски поговори с Миенион.

— Не пускайте никого на кораба, ако не го придружавам аз или професор Куприянов. Ако някой дойде, предайте го на дежурния офицер. Не забравяйте случая с „Ю Син-чжоу“.

— О, не! — отговори Миенион. — Няма да го забравим.

Решено бе звездоплавателите да прекарат на Земята до май. През това време щяха да се запознаят с живота в Съветския съюз и другите страни.

Москва те вече добре познаваха. Два месеца и половина живяха в нея и разгледаха всичко, каквото ги интересуваше. Театри, музеи, картинни галерии, научни институти и учебни заведения — всичко бяха разгледали.

Най-интересна за гостите се оказа Московската зоологическа градина. Те ходиха там няколко дни наред и с най-голям и напълно оправдан интерес разглеждаха никога невижданите от тях животни.

Преди да посетят за пръв път зоологическата градина, Куприянов предложи да съобщи в дирекцията й за визитата на калистяните, та през това време да не пускат други посетители.

— В градината има винаги много деца — каза той. — Няма да ви оставят на спокойствие.

Широков преведе думите му и добави:

— Нашите деца са много любопитни.

— Всички деца са любопитни — отговори Сийнг. — Това е тяхна естествена черта. Не лишавайте вашите деца от удоволствието им. Нека всичко да си бъде както винаги. Ние ще гледаме животните, а децата — нас.

Калистяните както и преди ходеха със сивите си комбинезони, но отдолу обличаха земно вълнено бельо. Бяха обути с бели бурки15, а на главите си носеха кожени калпаци. В това комбинирано калистянско-земно облекло те приличаха на летци. Като тръгнаха за зоологическата градина, под червените си яки вързаха пионерските връзки, подарени им при едно посещение на Московския пионерски дворец.

Новината за идването на калистяните светкавично се разпространи из цялата градина. От всички страни към тях се устремиха деца. За няколко минути гостите бяха плътно обкръжени и трябваше да се спрат. Сийнг се обърна към децата с кратка реч.

— Ние дойдохме тук — завърши той, — за да се запознаем с животните на Земята. У нас на Калисто няма такива. Покажете ни вашите животни.

Едва Широков успя да преведе думите му и калистяните се видяха откъснати един от друг и поведени на различни страни. Всеки бе заобиколен от орляк деца и мнозина възрастни, проявяващи в случая не по-малко любопитство.

Куприянов, Широков, Лебедев и Лао Сен, които придружаваха гостите, останаха сами.

— Ами какво ще правим сега? — каза Широков. — Ние с другаря Лао Сен не можем да се разкъсаме.

— Ще се справят и без вас — засмя се Лебедев.

Денят беше ясен и слънчев. Повечето животни се разхождаха във волиерите си. Навсякъде се виждаха групички деца и сред тях високите фигури на калистяните. Доколкото можеше да се съди отдалеч, те се разбираха отлично. Малките московчани прекрасно се справяха без преводач и разпалено, прекъсвайки се, разказваха на гостите какво е това или онова животно. Калистяните внимателно слушаха екскурзоводите си и сякаш ги разбираха. Черните им лица изразяваха пълно задоволство.

За месеците, прекарани на Земята, калистяните се бяха научили да разбират малко руски, но само Бияинин можеше да говори.

Широков отиде при Виениян, когото в това време децата убеждаваха не толкова с думи, колкото с жестове да се повози в количката с впрегнато магаренце, и го попита дали не се нуждае от услугите му.

— О, не! — усмихнат отговори астрономът. — Ние добре се разбираме.

За най-голяма радост на децата той няколко пъти се повози, взел на ръце пет-шест деца. Онези, които не можаха да се повозят с него, много завиждаха на щастливците.

И другите калистяни последваха примера на Виениян. До мястото, където се возеха, просто не можеше да се стигне. Сякаш тук се бяха събрали всички посетители на зоологическата градина. Куприянов попита касиерката дали е платено за возенето.

— Може ли такова нещо! — учуди се тя. — Ами нали е за калистяните! Те са наши гости.

Професорът се засмя и плати колкото трябваше.

Това съвсем не беше първият случай, в който звездоплавателите постъпваха съвсем „безцеремонно“ от земна гледна точка. Преди няколко дни, когато разглеждаха ГУМ-а16, един калистянин взе от щанда харесал му се предмет, спокойно го сложи в джоба си и отмина нататък. Макар че паричната система на Земята им беше вече добре известна, те често я пренебрегваха и постъпваха „по калистянски“, тоест забравяха, че всичко трябва да се плаща. Интересното беше, че продавачът съвсем спокойно се отнесе към тази „кражба“ и дори не помисли да протестира.

В зоологическата градина прекараха до късно вечерта. Късно се прибираха оттам и през следващите дни.

Както вече казахме, калистяните не напускаха Москва, докато не се успокоиха за съдбата на кораба си. Сега решиха да се запознаят и с други градове и да пътешествуват по Земята. Понеже времето им беше съвсем малко, гостите се разделиха на две групи. Козловски, Лебедев и Широков щяха да придружават едната, Куприянов, Степаненко и Лао Сен — другата.

Звездоплавателите постоянно бяха охранявани, без те да забелязват това. Навсякъде невидимо ги следваха зорки очи.

Синяев, Щерн, Манаенко и професор Аверин останаха в Москва. Младият астроном искаше до отлитането на кораба да бъде със семейството си, а на по-старите му другари бе трудно да придружават гостите при дългото им пътуване.

На дванадесети януари от Ленинградската и от Курската гара калистяните напуснаха столицата. Изпращаха ги хиляди московчани. На локомотивите бяха най-добрите машинисти, спечелили в съревнование честта да возят гостите.

Влаковете потеглиха под звуците на калистянския химн, който за пръв път се бе разнесъл на Земята на петнадесети август. В лагера го бяха записали на магнетофонна лента.

Щерн изпращаше групата, заминаваща за Ленинград.

— Връщайте се по-скоро! — каза той на прощаване. В последната минута прегърна Диегон и му каза на калистянски: — Предайте поздрав на Калисто лично от мене.

— Нали пак ще се видим? — учуди се калистянинът.

Кой знае дали старият астроном разбра думите му, или не, но нищо не отговори, а само прокара пръсти по челото на Диегон.

Професор Матисен и професор Линиел се бяха сбогували с калистяните няколко дни преди заминаването им. Всеки отпътува за родината си, където ги очакваше неотложна работа. Сбогуването беше много сърдечно.

— Ние непременно ще се върнем да ви изпратим — казваха те.

Освен учените, участвували в експедицията, много кинооператори и кореспонденти на вестници придружаваха двете групи калистяни.

Според програмата калистяните трябваше да се върнат в Москва на 29 април, за да вземат участие в отпразнуването на Първи май. За десети бе определен стартът на отлитането им. Но едно неочаквано събитие наруши програмата и двете групи се върнаха много по-рано.

„Днес, в шест часа сутринта…“

Десетки градове, промишлени предприятия и най-големи колхози посрещнаха гостите на Земята. Калистяните обиколиха цялата европейска част на Съветския съюз, като внимателно се вглеждаха в живота, труда и бита на съветските хора. Заводи, фабрики, дворци на културата, театри, кина, училища, детски ясли и градини — всичко най-живо ги интересуваше. С помощта на Широков и Лао Сен те често дълго разговаряха с работниците, служителите и артистите или просто с минувачите. Интересуваха се от всичко в живота им: от работата, от семейните отношения и плановете им за бъдещето. Където и да пристигнеха, посрещаха ги най-тържествено. Вагоните, които прикачваха от един влак на друг, бяха пълни с подаръци, поднесени на калистяните. Макар във всеки вагон да пътуваха най-много по двадесет души, скоро не остана място, където да се обърне човек.

— Всичко ще си занесем на Калисто — казваха гостите.

— Няма да е само това — смееха се спътниците им. — Ще натоварим звездолета ви догоре.

Калистяните откровено изказваха впечатлението си от всичко видяно. Много неща не им се харесваха.

— Вашите големи градове са много прашни, в тях няма достатъчно зеленина. Защо строите заводи в чертите на града? Не е ли по-добре да бъдат на по-голямо разстояние? — казваха те. — Разбираме, че работниците трябва да живеят близо до завода, в който работят, но необходимо е все повече да автоматизирате производството и да дадете възможност на хората бързо и удобно да се придвижват на големи разстояния.

— Вашите училища, детски ясли и градини са добре уредени — казваха друг път, — но трябва да ги строите извън града, най-добре на морския бряг.

Забележките им бяха уместни, но на всяка крачка личеше, че те не разбират условията за живот на Земята, определяни от още недостатъчно развитата техника. Не може да се каже, че калистяните съвсем не разбираха тези условия. И у тях не толкова отдавна условията на живот са били дори по-лоши, но вече затвърдените им представи и навици често ги караха да възприемат всичко от гледна точка на Калисто. Те смятаха, че техниката на тяхната родина е най-обикновено нещо и може навсякъде да се прилага.

— Вие имате автомобили, които развиват голяма скорост — каза веднаж Виениян. — Защо не снабдите с автомобили всички работници? Тогава те ще могат да работят в заводи, построени далеко от града.

— Защо нямате самолети за лично ползуване?

— Защо децата ви учат десет години? За да се получи общо образование, са напълно достатъчни три-четири години.

— Защо, когато завършат училище, децата нямат никаква специалност и трябва отново да учат?

Трудно и сложно беше да се отговаря на тези въпроси. „Ние ще създадем всичко това в бъдеще“ — беше всъщност единственият, но съвсем незадоволителен отговор. Все по-очевидна ставаше разликата между Земята, едва-що поела пътя на социализма, и Калисто, която отдавна живее при условия на комунизма.

— Трябва по-бързо да напредвате — казваха калистяните. — Ще видите как ще разцъфти Земята и как хубаво ще се живее на нея.

— Сами знаем — отговаряха им. — Но…

За да се разясни това „но“, трябваше да се четат цели лекции.

— Като долетяхме на Земята, ние сякаш се пренесохме в миналото — каза Бияинин.

Обидно беше да се слушат такива думи, но те бяха верни.

В края на февруари двете групи се събраха. Срещата стана в Крим, в Артек.

— Виж, тук всичко прилича на нашите детски градчета. Така трябва да се строи за децата — каза Сийнг.

В Артек към пътешествениците се присъединиха Миенион, Смирнов и Лежнев, свършили вече работата си на кораба.

Александър Александрович разказваше:

— Мощността на двигателите им е колосална. Веднаж Миенион пусна в действие четири двигателя едновременно. На пет километра от кораба снежен ураган принуди бързия влак да спре. И най-забележителното е, че двигателите работят съвсем безшумно.

— Вълшебна техника! — пригласяше Лежнев.

В началото на март гостите отлетяха със самолет за Париж.

Посетиха много градове на Европа и Америка. Навсякъде ги посрещаха най-възторжено. Получените подаръци нямаха брой.

— Умеете да посрещате гости — казваше Диегон. — Калисто няма да ви остане длъжна.

Искрената радост и сърдечността, с които ги посрещаха във всички страни, и личните беседи с държавни ръководители, с дейци на науката, промишлеността и изкуството постепенно убедиха калистяните, че нито една от страните в капиталистическия свят не може да бъде обвинена за покушението в лагера. Диверсията е била подготвена и осъществена от отделни лица, загубили човешки образ. Световното обществено мнение единодушно осъждаше извършеното престъпление.

— Това много ни радва — казваха калистяните.

От Южна Америка трансатлантически въздушен лайнер ги пренесе в Египет. Калистяните отдавна искаха да видят тази страна, която приличаше на далечната им родина, и прекараха там повече от седмица, за да си починат в горещия й климат. По-нататък пътят им минаваше през родината на Лао Сен.

На четвърти април сутринта Куприянов излезе на терасата, където закусваше цялата група, и подаде на Широков разпечатана телеграма.

— Прочетете я на глас — каза той глухо.

Широков хвърли поглед на краткия текст и пребледня.

— Прочетете я на глас — повтори Куприянов.

Широков стана и в настъпилата тишина прочете полученото известие първо на калистянски, после на руски.

В телеграмата, изпратена от академик Неверов, пишеше: „Днес, в шест часа сутринта, на осемдесет и седем годишна възраст почина Семьон Борисович Щерн“.

Всички, които бяха на терасата, станаха прави.

Калистяните изведнъж коленичиха, бавно протегнаха ръце напред с дланите надолу и навели глави, замряха в тази скръбна поза, която напомняше изразяването на печал у източните народи.

Няколко минути на терасата цареше тъжно мълчание. Калистяните не помръдваха. Те по свой обичай се прекланяха пред паметта на учения. Той беше един от първите, които ги посрещнаха на Земята.

— Споменът за него ще се пази на Калисто — каза Диегон.

— Споменът за него ще се пази на Земята — като ехо се обади Козловски.

Не можеше и да се говори за продължаване на пътешествието. Калистяните искаха незабавно да се върнат в Москва.

— Искаме още веднъж да видим нашия приятел — каза Диегон от името на другарите си.

Неочакваното печално събитие промени набелязания маршрут. Вместо да заминат с параход за Китай, всички се качиха на самолет и той ги понесе на север.

— Семьон Борисович предчувствуваше близката си смърт — каза Степаненко. — Спомняте ли си как се сбогува с Диегон на гарата в Москва?

— Не предчувствуваше, а знаеше — намеси се Куприянов. — И аз знаех. Малко преди да заминем, Щерн получи силен пристъп на своята стара болест. Добре знаеше, че краят му е близо, но ме помоли нищо да не казвам, за да не осуетя пътуването на калистяните.

Докато летяха към Москва, калистяните нищо не ядоха. Такъв бил древният обичай на Калисто.

— От момента на смъртта, докато тялото бъде изгорено — каза Сийнг, — приятелите и близките на покойника нищо не ядат. Ние се чувствуваме негови приятели.

— У вас труповете изгарят ли ги? — попита Широков.

— Да, така е било винаги. На Калисто постъпваме само така.

В Москва пристигнаха сутринта на пети април. Само академик Неверов, Аверин и Синяев посрещнаха калистяните. Градът не знаеше за неочакваното връщане на гостите.

На следния ден беше погребението. На гробищата се стекоха хиляди хора. Калистяните носеха на раменете си ковчега от портала до гроба. При спускането в гроба калистяните пак коленичиха и протегнали ръце с длани надолу, навели глави, стояха така, докато гробът бе засипан. След прощалните речи на земните учени и Виениян произнесе кратко слово на калистянски.

— Хората от Калисто ще пазят в сърцата си вечен спомен за учения от Земята — преведе Лао Сен. — Ще издигнем у нас паметник на първия астроном на Земята, който посрещна обитатели от друга планета. Той не доживя до отлитането ни и не можа да ни изпрати, както искаше, но ние ще отнесем в сърцата си неговия образ към Релиос.

Куприянов предложи след няколко дни да продължат прекъснатото пътуване, но калистяните отказаха.

— Малко време ни остава — каза Диегон. — Единственото нещо, което искаме сега, е по-скоро да отлетим към Калисто.

След два дни обаче калистяните се съгласиха да излетят, както беше определено по-рано, на десети май.

— Те са много впечатлителни — казваше Куприянов на Широков. — И понеже обичат живота, тежко преживяват смъртта. Семьон Борисович за тях бе съвсем чужд човек.

— Те го бяха обикнали — отговори Широков.

Козловски, който присъствуваше на този разговор, сви рамене:

— Въпросът не е в обичта, нито във впечатлителността. Всичко идва от обществения строй на живота. Изчезването на борбата за съществуване, на конкуренцията между хората и на други подобни „прелести“ води до това, че принципът „Човек за човека е вълк“ естествено се заменя от друг — „Човек за човека е приятел“. А приятелите се обичат помежду си. Калистяните обичат всеки човек поотделно и цялото човечество изобщо.

Последните дни на април минаха в почти непрекъснати научни конференции, на които калистянските учени изнасяха обширни доклади за науката и техниката на тяхната родина. Сякаш с работа искаха да заглушат скръбта си по загубата на Щерн. Никой не очакваше, че неговата смърт така дълбоко ще ги покруси.

Вече не като чужди хора, а с топло братско чувство гледаха калистяните от трибуните пред мавзолея първомайския парад и манифестацията на московските трудещи се, които от своя страна радостно приветствуваха представителите на далечната планета. Здрави приятелски връзки навеки бяха свързали хората от двете планети.

Целият свят вече знаеше за героичния подвиг, който се готвеха да извършат двама от синовете на Земята. Манифестиращите по Червения площад приветствуваха и тях наравно с гостите.

Широков и Синяев стояха сред своите нови другари и се прощаваха със сънародниците си, с родината и Земята. Ще минат десет дни и звездолетът на калистяните ще ги отнесе в непознатата за земните хора бездна на междузвездното пространство, към далечната планета.

Те не се колебаеха и за нищо не съжаляваха. И Широков, и Синяев бяха уверени, че след двадесет и пет години ще се върнат на Земята, обогатени с нов опит и нови знания.

Спокойно и неотстъпно вървяха към онова, което ги очакваше.

За възтържествуването на науката!

На старт!

Отново опъна палатките си лагерът край брезите. Изпръхналата вече земя лежеше в нега и се зеленееше под ведрото небе. Като събуден от зимен сън, окъпан от пролетните дъждове, космическият кораб, готов за полет, отразяваше в шлифованите си кесиндови стени ослепителните лъчи на високо издигналото се слънце. Освободен от дървената ограда, звездолетът хвърляше трептящи слънчеви „зайчета“, сякаш нямаше търпение да дочака кога най-сетне ще му позволят да се откъсне от Земята и стремително да се понесе към далечната родина. Сякаш през дългата зима бе насъбрал неизмерима сила и чакаше заповедта на господарите си, за да я пусне на свобода.

На земята и във въздуха около кораба кипеше работа. Сребристи вертолети излитаха един след друг към върха на кораба, разтоварваха се и отново кацаха на земята. Като океански параход, спрял в пристанище, космическият кораб поемаше в огромния си корпус все нови и нови товари. Подемниците вече втори ден работеха без почивка и спускаха долу безбройните, здраво оковани сандъци, металически кутии и херметически запоени стоманени балони. Миенион, Ниянийнг и Диегон посочваха как да се подреждат подаръците от Земята в многобройните складове на звездолета и да се закрепват внимателно, за да изминат невредими дългия път.

Фини уреди, стъклени, порцеланови и кристални изделия, модели на машини, препарирани животни и птици, нежни семена от тропически растения, хербарии, сбирки от насекоми и минерали, творби на изкуството, произведения от всички страни и континенти, дори колекция пощенски марки — всичко беше опаковано най-старателно, за да може там, на Калисто, да бъде подредено по щандовете и витрините в „Музея на Земята“. Целият товар тежеше десетки тонове, но за мощните двигатели на кораба това нямаше никакво значение. Звездолетът можеше да приеме десет пъти повече.

Списъкът на експонатите за бъдещия музей съдържаше няколко хиляди названия. Специална комисия вече пет месеца работеше над списъка и подбора на експонатите. Почти всички страни на Земята изпратиха подаръци за калистяните.

Множество уникални предмети бяха подарени от частни лица от всички краища на света. Професор Лебедев подари на калистяните своя личен великолепен хербарий, с който се гордееше вече много години и продължаваше да го обогатява. Почти всички музеи отделиха за калистяните част от съкровищата си. Когато всичко това бъде подредено във витрини, Калисто ще притежава един прекрасно уреден музей, отразяващ целия сегашен и минал живот на Земята. На Широков и Синяев предстоеше по пътя огромна работа — да съставят на калистянски език описание на всеки предмет.

— Нищо! Времето ще ни стигне! — шегуваха се те.

— Земята е щедра към нас — казваше Диегон. — Но ние няма да останем длъжни. Ще видите какво ще донесат Широков и Синяев.

— Не се и съмняваме — отговори Неверов. — Дотогава ние ще построим специална сграда за „Музей на Калисто“.

Много труд и много изобретателност бяха вложени, за да се опаковат семената на тропическите растения така, че да стигнат невредими до Калисто. Корков дъб, мирта, ливански кедър, финикова палма и много други дървета щяха да израснат на чуждата планета около „Музея на Земята“. В звездолета натовариха за тях специално подбрани торове. Калистянските ботаници ще съумеят да отгледат чуждите растения, ръководени от подробните упътвания, които Широков щеше да преведе.

Изобщо нямаше опасност Пьотър Аркадиевич да скучае през време на полета. Около четиристотин книги, най-ценните произведения на художествената, научната и техническата литература, чакаха да бъдат преведени от него. Дори с помощта на Синяев, който сам имаше колосална програма за астрономически наблюдения, нямаше да му е леко да се справи с толкова много преводи.

Едва ли не цял тон хартия бе натоварена на кораба за тази работа. Направиха дори пишещи машини с калистянски шрифт.

— Намерих си белята! — шегуваше се Широков. — Върви сега, че се учи да ставаш машинописка. Как ще пиша на машина в състояние на безтегловност?

Но за учудване не само на него, а и на другите се оказа, че във всяка каюта на кораба освен в централния пост и в помещенията на двигателите можеше да се създадат условия на „изкуствена тежест“.

— Предполагахме — обясни Диегон, — че продължителното безтегловно състояние ще е непоносимо за човека, но се убедихме, че то никак не пречи. През време на полета ни към Земята нито веднаж не сме използували изкуствената тежест. Да се живее и работи в безтегловно състояние, е много лесно. Сигурен съм, че и вие няма да поискате „да тежите“ по пътя.

Широков недоверчиво поклати глава. И той, и Синяев не можеха да си представят очакващото ги необикновено усещане, когато ще липсва привичното тегло. Откровено казано, те се страхуваха от него. Но в сравнение с онова, което ги очакваше при пътуването, а и на чуждата планета, безтегловността беше такава дреболия, че не заслужаваше и да се говори за нея. Бяха готови да понесат всичко, само и само да стигнат на Калисто.

Освен книги на кораба бяха натоварени филми и прожекционни апарати.

То се знае, не забравиха и снимачни кинокамери с огромен запас ленти и най-различни фотоапарати с негативни материали. Широков и Синяев в кратък срок се научиха да боравят с тях.

На Калисто имаше и фотография, и кино, но двамата „междупланетни туристи“ решиха да си служат със земни апарати, първо, защото бяха свикнали с тях, и, второ, така проявяваха земния си патриотизъм.

Любовта към родината е присъщо чувство на всеки човек. Когато се намират в чужда страна, хората изпитват носталгия. Човек се гордее със своята страна и ревниво се отнася към всичко, което в чуждата му се струва по-съвършено. Но никой никога не е изпитвал чувство на патриотизъм към цялата Земя, каквото изпитваха Широков и Синяев. На Калисто това чувство навярно щеше да ги обземе още по-силно. Затова никак не е чудно, че те често се отказваха от калистянските вещи дори когато бяха по-висококачествени, и предпочитаха своите, земните. Каютите им в звездолета бяха пълни с най-разнообразни предмети — от самобръсначката до личната библиотека и шахматната дъска. Всичко това трябваше да поддържа невидимата връзка между тях и напуснатата Земя.

Тук му е мястото да кажем, че шахматът — това прекрасно изобретение на човешкия ум, естествено не беше познат на калистяните. Докато пътешествуваха по Земята, Широков — голям любител на шаха — научи Диегон и Виениян да играят тази игра, от която те много се заинтересуваха. Шахматът сигурно щеше да получи на Калисто широко разпространение.

Калистяните предоставиха на гостите отделни каюти. Вратите им бяха към стълбата за долния кръгъл коридор, около който се помещаваха каютите на екипажа. Горният коридор водеше към лабораториите и астрономическите наблюдателни пунктове. Около атомния „котел“ нямаше каюти за живеене.

На девети май привечер товаренето беше приключено. Корабът и екипажът му бяха готови за път. Стартът бе определен за дванадесет часа на другия ден.

Тази последна нощ на Земята дори калистяните прекараха в лагера. Не само Широков и Синяев, но и гостите от далечната планета не можеха без тъга да мислят за раздялата със Земята, към която се бяха привързали през тези десет месеца. А що се отнася до двамата учени, които се готвеха да напуснат родната планета, те дори не се вълнуваха. Състоянието, в което се намираха, най-добре можеше да се определи с думата „болест“. Те бяха тежко болни и дори изглеждаха като болни.

Тази нощ в лагера никой не заспа нито за минута.

Синяев бе в палатката със семейството си, дошло да го изпрати. Дали съжаляваше за взетото решение, разкайваше ли се, че напуска близките си и може би никога вече няма да ги види? Това никой не знаеше. Но когато на сутринта излезе от палатката, лицето му се беше разведрило.

Широков прекара цялата нощ с Куприянов и Лебедев. Двамата професори се стараеха да го отвличат от неспокойните мисли и за кой ли път вече му повтаряха какво и как трябва да научи на Калисто, макар че всичко беше вече уговорено.

Куприянов едва запазваше спокойствие. Той много обичаше Широков и му беше тежко да го гледа, като знаеше, че го вижда за последен път. Не се надяваше да доживее до връщането на звездолета. Но той нито веднаж не повтори фразата, която неволно беше изтървал пред Широков при първия им разговор за намерението му да лети към Калисто: „Ние с вас, Петя, няма вече да се видим…“ Той виждаше и знаеше, че Широков не е забравил тази фраза и споменът за нея ще го измъчва дълги години.

Другите участници в експедицията не се отделяха от калистяните. Калистяните също не спяха освен Диегон, който по настояване на Сийнг подремна няколко часа. Главата му трябваше да бъде бистра, когато утре седне пред пулта и поведе космическия кораб по далечния път.

Щом слънцето се показа над хоризонта, в лагера отново закипя работа. Вдигаха палатките, товареха камионите и полето постепенно опустяваше. После и хората започнаха да се разотиват.

Повече от тридесет хиляди души бяха дошли да изпратят калистяните. Летището и цялото поле, додето поглед стигаше, бе изпълнено със самолети, автобуси и леки коли. Делегации от всички краища на СССР и няколко хиляди чужденци чакаха край насипа на железопътната линия излитането на кораба. Беше забранено да се приближават до звездолета на разстояние, по-малко от пет километра. Този огромен кръг опасаха с кордон войниците от полка на Черепанов. Именно на неговия полк беше оказана честта да изпрати гостите. Подполковникът беше в лагера. На петстотин метра в кръг около кораба се издигаха стоманени дотове, през тесните амбразури на които надничаха обективите на автоматични киноапарати и телевизионни камери.

Към десет часа сутринта в лагера останаха само калистяните, академик Неверов и десетина земни учени, а след още половин час и последните леки коли напуснаха полето.

Прощалните минути бяха тежки и за онези, които напускаха Земята, и за тези, които оставаха на нея…

Щом пристигнаха на летището, Неверов, Куприянов и спътниците им се изкачиха на сигналната кула. Оттук добре се виждаше космическият кораб, самотен сред пустото поле. През силен бинокъл можеха да се забележат дребни фигурки и Куприянов се мъчеше да познае между тях Широков, но това не беше възможно.

— Прощавай, Петя! — беззвучно шепнеха устните му.

Самолетите, които цяла сутрин кръжаха над кораба, очистиха небето, сякаш му дадоха път към бездънната дълбина.

И изведнаж над звездолета се появиха четиринадесет точки. Те бързо полетяха към огромната тълпа, която ги посрещна с оглушителен залп от приветствия.

Дванадесетте калистяни, Широков и Синяев прелетяха ниско над цялото поле, като поклащаха криле за последен поздрав.

Куприянов още веднаж видя отблизо добре познатото лице, стори му се, че сините очи внимателно го погледнаха и че Широков кимна само на него.

Часовникът на аерогарата показваше дванадесет без две минути.

Хората, изпълнили полето, не виждаха космическия кораб. Скриваше го високият насип. Той щеше да се покаже, когато се издигне над Земята, за да поеме дългия си път по трасетата на вселената.

Всички знаеха, че стартът ще е безшумен. Няма да се чуят нито взривове, нито грохот. Заглушителите, монтирани към всеки двигател, не пропускаха нито звук.

Дванадесет часът…

Далеко, почти на хоризонта, се издигна над Земята тъмнокафяв облак. Нейде в средата на облака за секунда блесна ярка точка. Силен вятър премина над полето.

Там, където беше лагерът, бушуваше яростен вихър, надминаващ по сила и най-страшния ураган. Раздвиженият въздух със страшна многотонна тежест се стоварваше върху земята, като издигаше нагоре гигантски вихрушки пръст. Прекършените до корен самотни брези се търкаляха по земята със счупени клони.

Исполинското кълбо бавно и плавно се откъсна от земята и увисна във въздуха. Само киноапаратите, заредени с лента, чувствителна към инфрачервените лъчи, „виждаха“ през кафявия облак как корабът сякаш в колебание се спря за секунда. Още по-силно, още по-яростно се замятаха под него черните стълбове пръст. Разбушувалият се въздух хвърляше пръстта на всички страни и изравяше дълбока яма на мястото на кораба…

Полето беше тихо.

Огромната тълпа, затаила дъх, не сваляше очи от тъмния облак, който ставаше все по-голям и по-голям.

Но ето, като изплувал от морската дълбина, над облака се показа и заблестя на слънцето космическият кораб. Виждаше се как той все по-бързо и по-бързо се издига към сияещата бездна, докато се превърна в едва забележима сребриста точка.

Изчезна…

Дълго, в тържествено мълчание хората стояха и се взираха в синята безкрайност, в която се скри звездолетът от Калисто, понесъл двама от хората на Земята, дръзнали да я напуснат.

Ще се върнат ли те? Или ще изчезнат в непознатата на хората далечина и никога вече няма да стъпят на родната Земя, която ги бе отгледала и надарила с любознателен ум, с горещо и храбро сърце?