Капитан Драйфус

1.

Това беше на 2 октомври 1894 година следобед. Гъста мръсна мъгла покриваше парижките улици. Есенен ветрец подухваше, ромолеше ситен дъжд. Улиците бяха запустели, по тях не кипеше вече обикновено буйният живот.

В квартала на богатите, на ъгъла на улица „Св. Клод“ от два часа стоеше една бледа млада и красива жена. Избеляла мушама покриваше красивото й тяло и я загръщаше чак до врата, но все пак не можеше да скрие красивите й форми. Тя носеше кожено калпаче на черните си къдри, чер воал покриваше красивото, но бледо лице. Жената напускаше от време на време мястото си и се запътваше към улица „Св. Клод“, обаче скоро пак се връщаше на ъгъла и непрестанно гледаше към съседната улица. От безпокойството й и от блуждаещите й погледи се разбираше, че тя очаква някого.

Вятърът си играеше с дрехата на красивата жена; дъждът я измокри и студени тръпки побиваха тялото й. Клетата не обръщаше внимание на това и упорито стоеше на мястото си, като безпокойството й се увеличаваше.

Тя държеше в ръка шишенце с безцветна течност. Така го пазеше, сякаш представляваше някакво съкровище и често го притискаше към развълнуваните си гърди или го гледаше със светнали очи.

— Настъпил е часът на отмъщението! — каза тихо тя с треперещ глас. — Наближава часът, когато ще си разчистим сметките. Виновникът е той — това не са ли неговите стъпки…

Никой не се показа. Тишина цареше в квартала на богатите. Беше време за обяд и аристократите бяха насядали на разкошните си трапези.

— Кезап! — каза тихо бледата отмъстителка и отвори шишенцето — той погуби моя живот — и аз ще погубя неговия. Силната отрова ще обезобрази невярното му лице, което може така силно и сърдечно да се усмихва. Нека неговите очи угаснат завинаги: те ми изглеждаха като най-чистото огледало на душата му.

Жената се замисли; тя се опря на стената на къщата.

Дочуха се тежки мъжки стъпки от съседната улица. Висока мъжка фигура се приближаваше към ъгъла на улица „Св. Клод“. Бе наметната с тъмна офицерска мушама. Под разтворената й яка се виждаше униформа с блестящи златни ширити, по които личеше, че приближаващият бе член на френския генерален щаб.

Младият капитан бе истински красавец. От русата му коса, от малките му мустачки и от големите му сини очи се разбираше, че този мъж не бе с чисто френско потекло, а че е син на благодатната страна — Елзас, която от 1870 година принадлежеше на германската империя.

Бурята се бе засилила, вятърът беснееше, а дъждът валеше като из ведро. Младият капитан не се плашеше от това. Той вървеше весело по тротоара и си тананикаше доволно, като се усмихваше. Навярно се радваше, че се намира близо до хубавото си жилище и след няколко минути ще прегърне обичната си млада жена и ще целуне единственото си дете. С тази мисъл той зави в улица „Св. Клод“. Изведнъж една черна човешка фигура се хвърли върху него:

— Ето наградата ти, предателю! — извика женски глас.

Капитанът видя вдигната срещу себе си нежна ръка, която държеше блестящ предмет и едно красиво, бледо развълнувано женско лице до своето. Той наведе главата си надолу и удари силно жената по ръката. Шишенцето с безцветната течност падна на земята и стана на парченца.

— Страхливец — извика жената, — днес се отърва от отмъщението ми, обаче ще се погрижа да те накажа друг път!

— Клаудина — извика младият капитан, улови я за ръката и я завлече в близката тиха улица. — Искаш да се погубиш ли! Да се потопиш в нещастие!

— Нещастие — извика младата жена разтреперана. — Капитан Драйфус, ти отдавна ме хвърли в бездната на нещастието. В деня, когато се ожени за друга, богатата и знатна жена, като изостави мене и детето си, оттогава ти ме погуби.

— Клаудина, не можеш ли да ми простиш? — попита младият офицер с разтреперан глас. — Нали знаеш, че братовчедката ми бе определена за жена още от детинството ми. Никога не съм го криел от тебе. Не съм ти давал никакви обещания, нито пък надежди.

— Истина е — отвърна печално жената с черната къдрава коса, — но не е ли всяка целувка, всяка прегръдка свято обещание за любов? Не си ли Длъжен да дадеш името си на твоя син?

— Детето ли — каза Драйфус, като въздъхна и по красивото му лице пролази сянка. — Детето, о, боже, плод на една-единствена необмислена минута на слабост и сладострастие…

— Мисля, че мисълта за детето не ще те безпокои още дълго — каза Клаудина натъжена. — То е много болно и лежи безпомощно, изоставено в подземното ми жилище. Само нещастието и беднотията са го хвърлили на смъртно легло!

— Нещастие и беднотия — учуди се младият офицер. — Ако детето е толкова изпаднало, ти си виновна за това. Само бог знае колко пъти съм те молил на колене да разделим моето богатство и да живееш в охолство и безгрижие.

Жената направи едно властно движение и му попречи да продължи.

— Нямаме нужда от твоето богатство, ние желаем твоята любов, тебе искаме!

— Аз принадлежа, Клаудина, на друга жена. Обещах се пред божия олтар, че ще й бъда верен, на нея дадох цялото си сърце…

Тежка въздишка се откъсна от гърдите на нещастната жена.

— Щастлив ли се чувстваш с нея? — запита тя като го изгледа втренчено. — Обичаш ли я?

— Аз обожавам Херманса — отвърна Драйфус — и безкрайно обичам детето си; малкия Андре. Ако някога си ме обичала, Клаудина — продължи той с печален глас и със сълзи на очите, — ако споменът е скъп за тебе, съжали ме и не нарушавай щастието ми. Ако сме сгрешили, то и двамата сме виновни. Ти даде — аз взех! Аз ти се заклевам, че ще се грижа за тебе и за детето до последния ти час. Ще разкажа всичко на брат си Матийо. Той не е женен, добър и благороден е и ме обича много. Ще осинови детето, ще го възпита и ще го обикне като свое, а и аз ще се грижа за него и не ще го забравя никога. Не нарушавай щастието ми, жено. Не хвърляй съмнение в душата на невинната Херманса. Смили се над мене, Клаудина, прости ми и забрави всичко!

Горкият офицер бе навел така кротко главата си и се молеше тъй сърдечно, че молбата му можеше да трогне и най-коравото сърце. Но бледата жена остана непоколебима. Тя тъй силно заклати глава, че черните й къдри се замятаха като тъмни змии:

— Това не може така лесно да премине, както ти си мислиш. Не може и да се реши на улицата — каза тя с пресипнал глас. — Трябва да се срещнем още веднъж. Имаш ли достатъчно кураж да се приближиш до леглото на умиращото си дете?

Драйфус се сепна, студени тръпки го побиха, от устата му се чу едно тихо „да“.

— Придружи ме тогава, пътят не е дълъг и скоро ще разчистим сметките си. Жена ти ще има много време да бъде в обятията ти, сега ела с мене!

— Къде живееш сега? — запита той с разтреперан глас, без да мръдне от мястото си.

Клаудина се изсмя презрително:

— Сегашното ми жилище не ще ти хареса — каза тя, хвана го за ръка и го повлече след себе си. — Не живея вече в квартала на богатите, където си лежал в краката на артистката Клаудина Лорет. Бедността ме накара да сменя хубавото си жилище с малка подземна стаичка в една нечиста къща в квартала „Св. Антоан“. Майка Казот, сегашната ми хазайка, е една грозна жена, за която се говорят лоши работи Обаче тя гледа детето ми, когато търся работа.

Клаудина вървеше толкова бързо, че Драйфус едва я следваше. Минаха по новия мост и се упътиха през тълпата към квартала „Св. Антоан“. Завиха в тясна нечиста улица и се спряха пред висока стара къща.

На първия етаж на къщата имаше кръчма. Диви викове и хрипкави смехове ечаха във въздуха от това свърталище. Подозрителни личности, по лицата на които се познаваше, че са потънали в разврат и престъпления излизаха от тази дупка на порока и греховността. На външната врата с червени букви беше изписано „Гостилница «При червената воденица»“.

Алфред Драйфус застина от ужас, като видя в какво свърталище на разврат и порок живееше Клаудина. Но преди да изкаже учудването си, тя го хвана за ръката и го помъкна по един мрачен коридор. Нещастницата направи няколко крачки и се спря пред ниска врата. Отвори я.

— Обични ми сине, сърце мое, ето ме — каза тя и разтвори ръцете си, сякаш искаше да се хвърли в прегръдките на детето си. — Алфред, дете мое, дойдох с татко ти — поздрави го, той ни носи помощ и утеха и ти ще оздравееш!

С един поглед Драйфус огледа голата стая. Човекът, който бе свикнал на охолство и разкош, се потресе, като видя мизерното жилище на някогашната си любовница. Малка очукана лампа осветяваше голата стая. Мебелите бяха няколко счупени столове, една стара маса, крив долап и две стари легла.

Когато влязоха в стаята, една дебела, грозна жена стана от счупения стол, на който бе седнала до леглото на детето:

— Най-после си дойдохте — каза тя с груб глас и протегна ръцете си, сякаш искаше да попречи на майката да се доближи до детето си. — Бъдете силна, трябва да ви съобщя нещо страшно.

— Детето ми — извика Клаудина и толкова силно се разтрепера, че Драйфус трябваше да я задържи. — Майко Казот, съжалете ме и ми кажете какво се е случило!

— То е мъртво — отвърна старата студено и безучастно сви рамене. После излезе и остави капитана сам с нещастната майка.

Колкото силни бяха омразата и любовта на жената с черните къдрави коси, толкова страшна беше и болката й. Тя нададе сърцераздирателен писък и се строполи до леглото на мъртвото си дете. Драйфус понечи да й каже нещо утешително, след това се наведе над нея. Клаудина хвана здраво ръцете му и го застави да я гледа право в очите, докато се надигаше бавно.

— Неверни ми мъжо — каза тя с дрезгав глас и бледо лице, — тук лежи една от твоите жертви, желаеш ли да умре и другата?

— Клаудина, кълна ти се, обещавам ти…

Тя не му позволи да довърши фразата си, а впи светналите си очи в неговите.

— Капитан Алфред Драйфус, говори ти жената, която те е обичала силно и безгранично, и която още те обича. Ела с мене, нека погребем нашето дете и да заминем оттук, от този град. Да отидем далече, в друга страна — ако искаш и в най-затънтения край, само ела с мене. Остави името си и богатството си на жена си. Бъди мой и ела с мен!

Никога дотогава Клаудина не му се бе виждала тъй красива, тъй прекрасна, както в тази минута. Очите й издаваха нетърпеливо желание. Красивите й форми се очертаваха. Хубавата жена облегна чудната си къдрава глава на рамото му и горещият й дъх го замая.

Капитанът със сила се освободи от красивата изкусителка.

— Прощавай завинаги — каза той. — Жена ми и детето ми ме очакват, тяхната любов е най-скъпият ми дар. Засега вземи тази кесия, а утре брат ми Матийо ще дойде при теб и ще ти отговори за бъдещето ти. А мен не ще ме видиш вече никога.

Капитанът избяга от стаята, сякаш някой го гонеше. Но не беше прескочил още прага на вратата, когато кесията с парите се търколи пред краката му.

Глух стон се изтръгна от гърлото на нещастната жена, а след него се дочу:

— Капитан Драйфус, твоята присъда е подписана.

Грехът, който стори над мене и детето ми, ще се върне десетократно и над тебе, над жена ти, над детето ти и над цялото ти семейство. Името Драйфус ще се презира от цяла Франция. Твоето щастие и богатство ще изчезнат, а ти ще пъшкаш през целия си живот в тежки окови. Пред мъртвото тяло на детето ни се заклевам, че по най-страшен начин ще си отмъстя. С едната си ръка затварям изстиналите очи на детето ти, а другата вдигам към небето и те проклинам:,нека нещастие, позор и срам те преследват — тебе и целия ти род!

Младият офицер остана на прага, скован от ужас. Очите му се впиха в страшната жена, която стоеше до мъртвото тяло на детето, трепереща и с вдигнати ръце. Тялото му се разтърси, косата му настръхна, студена пот обля челото му. Той насила се отвърна от злокобното зрелище и се впусна в бяг през коридора към улицата. Зад него се чу демонски смях и после всичко затихна.

Като остана сама, Клаудина отиде към единия ъгъл на стаята. Коленичи и вдигна с разтреперани ръце една четвъртита дъска на пода. В дупката се намираше пакетче, свързано с червена връв, пълно с писма.

Жената се смееше като луда и непрестанно клатеше черните си къдри, а пръстите й конвулсивно обръщаха писмата. Изведнъж тя издаде дрезгав писък. Дали този вик бе знак на радост, на омраза или на отмъщението й? Сърцето на обидената жена е неизмеримо като океан. Тя държеше записка в ръката си. На записката се виждаха само няколко реда, написани с мъжки почерк. Обезумялата жена държеше здраво късчето хартия и го гледаше с горещите си очи с такова възхищение, като че ли беше някаква скъпоценност.

— Лукавото писмо — каза тихо, — това, което написа някога на шега, ще стане за него сега страшна примка. Щом прибавя още няколко думи, цялото съдържание ще се измени и ще се изтълкува зле. Ти ми обещаваш злато! Тази преписка ще ми послужи за това, което ми е най-ценно на света — отмъщението, а и за злато в изобилие!

Клаудина стана, обърна се и видя майка Казот.

Старата се подсмихваше тайно и потриваше ръце.

— Човекът е тук — каза тя на Клаудина. — Чака те от два часа в моята стая. Надявам се, че днес не е дошъл напразно.

На устните на Клаудина изникна усмивка, гърдите й се повдигнаха високо и тя въздъхна дълбоко.

— Не и днес — каза тя с хриплив глас. — Ти си права, жено, днес човекът не трябва да си отиде с празни ръце, той трябва да получи желаното.

— Следвай ме тогава! Ти знаеш, че непознатият не желае да си покаже лицето и трябва да говориш с него на тъмно.

— Все едно ми е, където и да е, Казот, отведи ме. Хазайката намигна лукаво и с Клаудина напуснаха стаята, където лежеше мъртвото дете и заслизаха по стълбите.

Казот отвори една врата, която Клаудина не бе виждала дотогава, и влезе в един мрачен коридор. Там бе толкова тъмно, че младата жена не можеше да види ръката дори пред очите си. Но старата я повлече със себе си, вдигна една завеса на края на коридора и се намериха в малко кътче, където прозорците бяха толкова затулени, че светлина не може да проникне.

Клаудина видя пред себе си висока мъжка фигура.

— Остави ни сами — каза повелително един висок глас.

Казот веднага се подчини. Дебелата стара жена излезе бързо от стаята.

— Госпожо, имате ли записката, написана от капитан Драйфус? — запита същият глас.

— Да, имам я. Ето я в ръката ми.

— Желаете ли да ми я продадете за 100 000 франка? Аз държа чека в ръката си, който ще ви се изплати веднага от английската банка.

— Готова съм на тази сделка — каза съвсем тихо бледата жена, — но при едно условие — да ми отговорите само на един въпрос!

— Готов съм да ви отговоря, кажете какво искате?

— Уверен ли сте, че този удар ще унищожи напълно ненаситния? Ще се отърве ли от примката, която желаете да сложите на врата му.

Странникът се изсмя.

— Ударът ще бъде толкова силен, че ще съсипе изведнъж капитана — каза той. — Не се страхувайте, госпожо, името Драйфус ще изчезне от списъка на живите!

В същото време една силна ръка хвана рамото на Клаудина и тя почувства как едно брадато лице се допря до ухото й. Странният човек й пошепна няколко думи.

— Така ли? До живот? — извика тя. — Вземете тогава записката, вземете я. — И тя подаде на непознатия записката, която преди малко с радост бе извадила от пакетчето.

Един лъч от скрито фенерче освети след думите й тъмната стая. Светлината обходи хартията за секунди и така бързо угасна, както и се появи.

— Записката е вярна — каза мъжкият глас. — Ето наградата. Кога ще напуснете Париж, госпожо?

— В стаята ми се намира трупът на моето детенце — отвърна тъжно Клаудина. — Трябва най-напред да го погреба и тогава…

— Ние ще се погрижим, госпожо, за това, ние всичко ще сторим, бъдете спокойна. Още тази вечер трябва да тръгнете, най-късно утре заран.

— Добре — промълви жената като помисли малко.

— Всичко е наред тогава, ще мога да си отида. — Вие обаче трябва да мълчите като гроб. И на добър път…

Непознатият искаше да напусне стаята, но Клаудина го хвана за шинела.

— Почакайте, моля — рече тя развълнувано. — Кажете ми, кога ще стане?

— Още тази нощ. Всичко е готово, липсваше само тази записка. Вие, госпожо, сте подписали смъртната присъда на Драйфус. Той е загубен завинаги.

2.

Татко идва. Андре трябва да го посрещне и да го поздрави: „Добре дошъл, капитане“.

Тези думи бяха казани от ясен детски глас. Едно тригодишно дете застана на постлания със скъп килим вход. То отдаде войнишки поздрав на влизащия капитан.

Алфред Драйфус беше дълбоко замислен и душевно разстроен. Като чу обаче сладкия глас на детето си, меланхолията, която бе обхванала младия офицер, се изгуби, както мъглата се разсейва от сутрешното слънце. На лицето му просветна бащинска любов, а скръбта изчезна от сърцето му.

Капитанът отиде при детето си, прегърна го и го притисна силно до гърдите си.

— Мое мило и скъпо дете — каза той трогнат. — Нека Бог те закриля. Ако съм направил, Боже, някой грях, който заслужава наказанието ти, не наказвай невинното малко детенце!

Капитанът млъкна. Големите врати на къщата се отвориха и една прекрасна млада жена в скромно, но изискано облекло се появи на прага и се хвърли радостно в прегръдките на Драйфус.

— Мила моя, дете мое — каза русият мъж, като целуваше ту милите устни на жена си, ту червените бузки на детето си. — Целия свят държа в ръцете си, колко щастлив се чувствам, когато съм при вас!

— Много закъсня, Алфред — каза тихо Херманса, като забоде с игла тъмните си коси. — Матийо се разсърди, че не можа да говори с тебе. Беше тъжен и много обезпокоен.

— Добрият ми брат — каза капитанът и подаде шинела, шашката и шапката си на слугата. — Толкова е претрупан с работа — не е лесно да се управлява такава голяма къща, пък аз имам доста време и мога да му помогна. Надявам се, че не ще попречи на службата ми, ако посветя няколко часа на брат си. Кога ще дойде Матийо?

— Каза, че ще дойде довечера и ще присъства на нашата вечеринка.

— Да, на вечеринката, по случай рождения ти ден. Ти днес, драга Херманса, си едва на двадесет и четири години, а аз съм осем години по-възрастен…

— Старият ми мъж — каза засмяно Херманса, като го прегърна.

Разговаряйки така, те дойдоха с малкия Андре в богато осветения салон, с разкошно наредената маса. Отвсякъде ги заобикаляше лукс. Чудесните картини, ценните сребърни съдове, тежките дамаски и другите скъпоценни предмети говореха, че капитан Драйфус е богат човек.

Той въздъхна дълбоко. Спомни си без да иска за беднотията, която бе видял в подземното жилище на бедната Клаудина.

Тебе те измъчва нещо, Алфред — каза красивата Херманса и сложи изящната си ръка на рамото му. — Лицето те издава. Какво се е случило?

— Времето е лошо и ми се струва, че съм настинал. Скоро ще ми мине…

Той целуна жена си и седна на масата. На високо столче до него бе седнал малкият Андре, а Херманса стоеше насреща му. В същото време вратата се отвори и в стаята влезе младо момиче, облечено в черна скромна рокля. Тя бе немската възпитателка на малкия Андре, която се казваше Ева Рихтер. Беше само на двадесет години, но младото й лице издаваше сериозност, дори меланхолия. Русата й красива коса бе навита на кок и подчертаваше още повече красотата й.

Ева поздрави капитана и жена му, после седна мълчаливо до момченцето, като му помагаше при яденето.

По време на целия обяд Драйфус бе разсеян и мълчалив. Херманса се мъчеше да го развесели, но не успяваше. Дори комичните забележки на малкия Андре не можаха да го разсеят или разсмеят. Всеки път, когато капитанът вдигаше поглед той срещаше очите на немкинята. Те бяха така втренчени в него, сякаш искаше да му каже нещо.

— Моля ви, госпожице Рихтер, донесете чинията с плодовете — помоли я Херманса.

Ева стана веднага и донесе разкошна стъклена фруктиера.

В минутата, когато поднесе чинията на капитана, тя се развълнува, ръцете й се разтрепериха и съдът падна на земята. Въпреки че бе паднала на мекия килим, тя се разсипа на парченца.

— Какво направих, Боже мой — извика Ева уплашена и наведе очите си към пода. — Госпожо, господин капитан…

— Драга Ева, не се тревожете — каза Херманса, — чинията бе наистина много скъпа, но ще купим друга…

— Мила Херманса, този съд бе много ценен за мене, тъй като той беше спомен от най-добрия ми приятел, граф Естерхази, майор от генералния щаб. Той ми подари тази чиния преди три години във Венеция и ми каза да я пазя като приятелството ни.

Тъмна сянка премина но челото на Херманса.

— Казваш, че граф Естерхази е твой най-добър приятел — каза тя тихо на мъжа си. — Не се ли мамиш, Алфред? Бледото брадато лице на черния майор е лицемерно.

— Мила ми Херманса, грешиш. Естерхази е верен като злато.

— Златото е невярно — каза един тих трептящ глас. Това бе гласът на немкинята. Тя изговори без да мисли тези думи и се разкая за това. В този миг слугата донесе десерта и прекъсна мъчителния разговор.

Като видя сладките, малкият Андре запляска с ръце от радост. Капитанът взе две пасти, едната даде на малчугана, а другата остави за себе си.

Драйфус разряза пастата и видя бяла хартийка в нея. В това време Херманса се бе обърнала към немкинята, за да й каже нещо.

Драйфус бързо извади записката и я разгледа. На нея беше написано с явно женски почерк следното:

Капитанът пребледня, скри бързо в джоба си хартийката и се усмихна насила на Херманса:

— Пастите са чудесни, нашата готвачка ли ги е приготвила!

— Не, Алфред, поръчах ги в сладкарницата на италианския булевард.

— Там ли ги поръча? — каза Драйфус с дрезгав глас. Капитанът не можеше да се преструва, той изпи с голямо вълнение още една чаша вино, стана от масата, целуна жена си и детето и отиде в кабинета, за да си почине.

И кабинетът на Драйфус както и останалата част на жилището беше луксозно обзаведен. Големи шкафове бяха наредени около стените, в които имаше безброй книги. В средата се разполагаше дълга зелена маса, отрупана с планове, книги, чертежи, а в съседство с нея бяха подредени разни инженерни уреди и един голям глобус. До прозореца стоеше луксозна писалищна маса, заобиколена с няколко фотьойли и изящен диван, покрит с тигрова кожа.

Алфред Драйфус се отпусна уморено на дивана. Замисли се.

— Какво ли означава това предупреждение, което намерих по този мистериозен начин? — запита се той. — Дали наистина ме застрашава някаква опасност, та затова ме предупреждават да избягам? Откъде идат тези тъмни облаци?

Младият мъж мисли дълго, но не можа да отговори нито на един от зададените си въпроси. Той знаеше, че не бе сторил нищо лошо и затова бе спокоен. Животът му бе неопетнен, само случаят с Клаудина Лорет го безпокоеше и бе единствената тъмна сянка в биографията му. Що се отнасяше до службата, началството му го уважаваше, смятаха го за примерен офицер. Успокои се, като разбра, че няма в какво да е виновен. Усмихна се, облегна русата си глава на копринената възглавница и задряма.

Не след дълго двете врати се отвориха безшумно и две фигури влязоха тихо в стаята: една жена и един брадат мъж, облечен елегантно в цивилно облекло.

Мъжът беше „черният майор“, а жената — Ева Рихтер, немкинята гувернантка.

Русото момиче гледаше със страх жестокия човек.

— Хайде — прошепна й той.

Момичето се стресна, извади бързешком от джоба си бяла кърпичка, напоена с хлороформ, доближи се полека до дивана я сложи на лицето на спящия.

Гърдите на спящия капитан започнаха бързо да се движат, после той въздъхна дълбоко, някак се изпружи и заприлича на мъртвец върху канапето.

Ева се разтрепера от страх и падна на колене пред брадатия мъж:

— Смилете се, граф Естерхази — каза младото момиче с плач в гласа. — Не ме насилвайте да върша повече неправди в тази къща, където видях толкова добрина. Капитанът и неговата жена са най-благородните хора на света и аз смъртно сгреших, като се отплащам със зло за сторените добрини. Вие ме заставихте, граф Естерхази, да стана шпионка в тази къща, да ги подслушвам, да следвам всяка тяхна стъпка и да ви съобщавам за всичко.

— За това и те настаних в тази къща…

— Зная — каза Ева с разбито сърце, — но не съм все още толкова пропаднала, че да продължавам повече тази ужасна роля.

— Ще изпълниш всичко, което ти наредя и тогава ще се погрижа за тебе. Сега бързай, защото времето е скъпо. Извади от джоба на капитана ключовете му.

Ева Рихтер скочи, като че я ухапа змия, лицето й пламна, тялото й се разтрепера.

— Искате да ме направите разбойник? Не, графе, няма да стане, дори и да ме убиете!

Графът хвана ръката й, очите му почервеняха и той заприлича на диво животно:

— Искаш ли да те върна в дяволското свърталище на баща ти? Искаш ли пак да те запратя в разврата, в порока, в безчестието, откъдето те извадих? Ако не ме послушаш, още днес ще те предам в ръцете на твоя баща и на мащехата ти и нататък знаеш какво те очаква: те ще продадат честта ти.

— Стига, стига, графе, всичко ще сторя, всичко, което желаете!

Ева побледня и се упъти разтреперана към канапето, погледна отчаяно към небето, после се наведе над упоения капитан и извади ключовете от джоба му.

„Черният майор“ Ги грабна стръвно. Той изтича към писалището и се опита да отключи чекмеджето. Бързо го отвори. То бе пълно с разни книжа. Извади ги, прегледа ги и ги върна на мястото им.

На устата му замря една безбожна клетва, но после изведнъж очите му светнаха — беше намерил търсеното. Държеше в ръцете си четири завързани документа. Бързо ги сгъна и ги напъха в джоба си, после заключи чекмеджето и даде ключовете на момичето, за да ги сложи на мястото им.

След като махна кърпата от лицето на спящия, графът хвана разтрепераното момиче за ръка и го дръпна към себе си:

— Чуй и запомни сега добре какво ще ти кажа. Прибери веднага дрехите си и се приготви за път. Щом стане десет часа, ще напуснеш тайно къщата. Тръгни към улица „Св. Хонор“ и влез в къщата на руския княз Григорий Мирович. Кажи на прислугата, че си немската гувернантка Рихтер и помоли да те заведат при дъщерята на княза. Младата княгиня знае всичко и те чака с нетърпение. Поздрави я от мене и й дай това писмо.

„Черният майор“ даде на момичето едно малко писъмце, което тя скри бързо в пазвата си. После и двамата изчезнаха така тихо, както и бяха дошли.

След малко Драйфус се събуди — пред него стоеше Херманса: тя държеше в ръката си един сребърен светилник с три запалени свещи и печално гледаше бледото му лице.

— Спал си, Алфред, много дълбоко — каза тя. — Много се уплаших, когато те видях като мъртвец на канапето.

— Лошо ми е, Херманса, главата много ме боли — каза Драйфус със слаб глас. — Сънувах много мъчителни сънища. Насън чувах гласа на приятеля си Естерхази и на гувернантката Рихтер. После сънувах, че задуха силен вятър и от всички страни ме затрупваше сняг. Задушавах се в него. Мъчителен сън, повярвай ми…

Херманса постави светилника на писалището и се отпусна на канапето до мъжа си.

Едва сега Драйфус забеляза, че жена му беше облечена в балната си рокля. На гърдите си бе забола брилянтна игла и едно букетче от червени рози. Прелестна диадема от брилянти украсяваше черните й къдрици. На ръката си имаше златна гривна с голям диамант.

— Челото ти гори като огън, Алфред — каза Херманса, — ела да те целуна и тогава болката ти ще изчезне.

Нейните устни се допряха до челото му и в миг те се прегърнаха.

Младият капитан забрави тъмните сенки, които тежаха на душата му под горещите целувки и пълните бели гърди на жена си. Той забрави и нещастната Клаудина, клетвите й и мъртвото дете в онази подземна дупка. Всичко бе изчезнало във вълните на любовта и отнесено от крилете на брачното щастие.

Едно тихо похлопване на вратата прекъсна омаята на двамата. Херманса се дръпна бързо от прегръдките на мъжа си и стана от канапето.

— Госпожо, първите гости са дошли — извика отвън старият Йосиф, слугата на капитана.

— Ще отида да ги посрещна — каза Херманса на мъжа си. — Ти се облечи бързо и ела…

Тя го целуна още един път и излезе. Това бе последната целувка за времето, когато бяха щастливи.

3.

Оставаха десет минути до полунощ. Балът в дома на Драйфус бе в разгара си. Малкият оркестър свиреше весели и живи мелодии; елегантни дами се въртяха леко по лъснатия паркет на салона.

Настъпи пауза. Някои от гостите насядаха, а други разговаряха. Прислугата се размърда и почна да поднася разни разхладителни питиета.

Капитан Драйфус седеше до красивата си жена и разговаряше с граф Естерхази и полковник Пикар.

— Много съжалявам — каза капитанът, — че брат ми Матийо не присъства на вечеринката.

— Затова ли се тревожиш — засмя се Естерхази и поглади черната си брада. — Матийо не е женен и кой знае коя парижка хубавица го е завлякла днес.

— „Черният майор“ има право — каза Пикар и на добродушното му лице се появи усмивка. — Матийо е млад, красив и богат, затова не е за чудене, че жените го обичат.

— Брат ми не мисли за такива работи — отвърна бързо Драйфус. — Той страда от една нещастна любов и мисля, че никога не ще се ожени.

— Тогава можем още сега да поздравим твоя син Андре, който ще стане наследник на няколко милиона — каза Естерхази насмешливо. — Драйфус, вие сте щастлива фамилия, постигате всичко, каквото желаете.

— Нека чукнем чашите — каза Пикар. — Ей, Йосиф, донеси шампанско!

Старият слуга донесе таблата и всеки си взе по една чаша, пълна с вино.

— Пия за щастието на семейството на Драйфус — изрече високо Пикар.

— За вечно приятелство и близост — добави Естерхази.

Чашите на Драйфус и Пикар Се чукнаха, обаче когато капитанът се чукна с Естерхази, чашите се счупиха и се пръснаха на малки късчета.

— Това е лош признак, о, Боже — каза Херманса уплашено, изтича към мъжа си и го прегърна с белите си ръце.

— Вярвате ли, госпожо, в такива суеверни работи?

— запита граф Естерхази, като пребледня. — Нали знаете, че нашите бащи бяха неразделни приятели, такова приятелство не се дължи на случайност; дори ако някога охладнеят приятелските ми чувства към Алфред, достатъчно е да си припомня завета на починалия си баща, за да изпълня дълга си!

Черните очи на графа светнаха със силен пламък, когато каза тези думи, лицето му побледня още и тъмна сянка премина през челото му.

Драйфус хвана сърдечно ръката на „черния майор“.

— Ние сме били и си оставаме приятели — каза капитанът. — Не е необходимо да си припомняш за добрината, която моят баща е направил на твоя. Това беше само един приятелски дълг. Веднъж твоят баща, Естерхази, се намираше в парично затруднение, и неговият приятел Драйфус му помогна. И толкова.

Едрото тяло на Естерхази се разлюля изведнъж, като дъб, в силна буря.

— Да, той му помогна — каза майорът толкова тихо, че Драйфус едва чу. — Твоят баща избави нашата къща от банкрут. Но знаеш ли защо го направи?

Драйфус се стресна и се оттегли назад. Погледът на Естерхази го уплаши.

— Стига, добри ми Алфред, ти изглежда се изплаши, че зад добрината на твоя баща е имало някоя семейна тайна — каза Естерхази, като се изсмя. — Твоят благороден баща ни помогна на драго сърце, без да иска някаква награда за това. И за това покойният ми баща го благослови на смъртното си легло.

В същата минута вратата на залата се разтвори и една свещена личност застана на прага. Един белобрад мисионер, каквито ги има стотици във Франция. Бялата му къдрава коса, свещеническите му одежди и дългата му бяла брада му придаваха вид на библейски светец.

Тишина настъпи в залата.

— Бог с вас — каза мисионерът с висок глас, като вдигна ръцете си, за да благослови. — Във веселието спомнете си за бедните и гладните по улиците. Помогнете им и Бог ще ви възнагради.

— Преподобни отче, блажен е онзи, който проси за нещастните — каза Драйфус. — Готов съм да помогна на бедните, вземете тази малка помощ.

Капитанът извади от копринената си кесия две златни монети и се запъти към стареца. Щом се приближи до него и го изгледа, той се сепна неволно и извика тихо:

— Матийо, това ти ли си?

— Да, аз съм — отвърна старецът тихо с развълнуван глас. — Намери предлог и ела с мене, голямо нещастие застрашава тебе и всички ни. Побързай, братко, в противен случай сме загубени!

— Отче, тази помощ е много малка за благородната ви цел — каза капитанът с висок глас, — елате, моля ви се с мене и ще ви дам нещо повече!

Двамата братя напуснаха бързо залата. В същото време един от музикантите стана и отиде при граф Естерхази:

— Господин майор, шампанското е изцапало дрехата ви — каза той, позволете да я почистя с кърпата си.

Естерхази наведе глава в знак на съгласие и отиде с червенокосия цигулар в един ъгъл на залата.

— Драйфус ще ни избяга — каза тихо цигуларят на майора. — Този мисионер трябва да е някой преоблечен негов приятел, дошъл да го предупреди.

— Това бе неговият брат Матийо — отвърна спокойно Естерхази. — Познах го веднага щом влезе в залата. Не се издавайте, господин Гилберт, срамно е това за вас — един от най-хитрите тайни агенти на парижката полиция. Жертвата ни не може да избяга, къщата е обградена, а пътят е заварден. Всяка минута очаквам развръзката.

— Оковите за ръцете на Драйфус се намират в кутията на цигулката им — пошепна червенокосият. После се поклони пред графа и отиде на мястото си, понеже капелмайсторът бе дал знак за валс. Мнимият музикант трябваше да свири на цигулката си без струни.

Драйфус и Матийо влязоха в кабинета. Матийо съблече свещеническите си дрехи, махна фалшивите брада и коса, а Алфред заключи вратата.

Матийо бе по-едър и по-висок от брат си. Пъстрите му очи, които излъчваха благоразумие и енергия, оживяваха бръснатото му лице. В тази минута те отразяваха дълбока скръб и мъка.

— Ние сме изгубени, братко — каза той, като го прегърна сърдечно. — Ужасна участ ни е сполетяла и ние сме загубени, Алфред.

Капитанът се отдръпна от него:

— Не ме измъчвай повече, Матийо — каза той загрижено. — Кажи ми какво се е случило, дори да е и най-страшното, кажи ми истината.

— Добре, братко, ще ти кажа всичко. Събери силите си и слушай: твоята къща е обградена от полицията. От известно време те следят. Военният министър е заповядал да те арестуват и това може да стане всяка минута.

Капитанът гледаше брат си блед като стена, с изпъкнали очи, като че не можеше да схване нищо.

— Да ме арестуват? Мене, защо… защо?

Драйфус махна с ръце и се строполи на канапето.

— Братко, мили ми братко — молеше се Матийо, — не се отчайвай, не се отчайвай! Не е нужно да ми казваш, че си невинен. Готов съм всякога да се жертвам за тебе. Военният министър дълбоко се е колебал, докато е подписал заповедта за арестуването ти, обаче тази вечер трябва да е получил някои нови доказателства против тебе и от тогава тайните агенти на полицията преследват и мене. Затова се преоблякох като мисионер, само и само да мога да вляза в дома ти.

— Трябва да са те измамили — каза капитанът и стана полека от канапето. — Кой ти съобщи тази ужасна новина?

— Един чиновник от военното министерство, на когото веднъж помогнах, когато бе в нужда. Той ми каза всичко, Алфред, не се съмнявай в истината, погледни през прозореца и ще се увериш.

Капитанът повдигна завесата и погледна към улицата. По нея се движеха някакви тъмни сенки и обграждаха къщата.

— В какво ме обвиняват? — запита отчаяно Драйфус.

— Обвиняват те, че си откраднал четири важни документа от архива на генералния щаб и си ги продал на чужда държава!

Капитанът извика, без да иска, от радост, като чу това:

— Ако всичкото е за четирите документа, след половин час ще бъда освободен — засмя се нехайно. — Виж, братко, те са тук в това чекмедже. Взех ги, защото исках да ги разуча внимателно у дома.

Капитанът отвори бързо чекмеджето и почна да рови книжата. Изхвърли с треперещи ръце чертежи, писма, планове, обаче документите липсваха. Накрая отвори и едно празно чекмедже, погледна в него и го захвърли уморено на пода:

— Откраднати са — изпъшка той, като от устата му излизаше пяна. — Документите са изчезнали, моята чест е открадната!

Завтече се бързо към вратата, отключи я и се втурна към залата.

— Алфред, какво правиш? — викаше Матийо, тичайки след него.

— Искам да спася Херманса и детето си, искам да помоля моите приятели да бранят дома ми с шашките си в ръце. Уверен съм, че граф Естерхази и Пикар ще ми помогнат. Моите врагове по-скоро ще ме убият, отколкото да опетнят честта ми!

Алфред се спря изведнъж в една малка стая близо до залата, закри лицето си с ръце и заплака.

— Не мога да съобщя това на Херманса — хълцаше той, — не мога да забия нож в гърдите й. Братко, моля те, приготви я за ужаса и я доведи тук при мене… не, по-добре я заведи при леглото на детето, там ще ме намерите.

Матийо се обърна, той искаше да изпълни желанието на брат си, обаче не бе направил и няколко крачки в залата и силният мъж се разтрепера като дете и се спря уплашено пред вратата на залата.

— Късно е вече — каза глухо той.

Из коридора, който водеше към залата, се чуваха войнишки стъпки и тракане на пушки.

След минута шестима войници от републиканската гвардия застанаха на входа на осветеното пространство.

Висш офицер влезе бързо в залата. Той не си махна шапката, което показваше, че е тук по служба.

— Изпратен съм да арестувам в името на републиката един престъпник — каза той строго. — Всеки трябва да остане на мястото си, никой няма право да излиза.

Гостите останаха като гръмнати, всички побледняха и се спогледаха уплашено.

Херманса скочи от мястото си, тя беше станала по-бледа от роклята си, гърдите й силно се вълнуваха, докато произнасяше неволно:

— Къде е моят мъж?

Офицерът огледа залата.

— Капитан Драйфус — извика той гръмливо.

— Ето ме, какво желаете, господине?

Драйфус застана на прага. Той приличаше на мраморна статуя, само очите му го издаваха, че е жив.

— Капитан Алфред Драйфус — продължи майорът и извади изпод шинела си запечатано писмо, — в името на републиката и по заповед на военния министър ви арестувам. Вие сте мой пленник.

В залата се чу сърцераздирателен вик, Херманса изтича към мъжа си и падна като мъртва в прегръдките му.

Алфред целуна младата си жена по челото.

— Желая да зная, другарю, в какво ме обвинявате! Майорът изгледа капитана от горе до долу с презрение:

— Не искам повече да чувам от вас думата другар — каза той високо. — Капитан Драйфус, вие сте шпионин и сте продали републиката на неприятелите ни.

Драйфус изхлипа от болка. Остави Херманса в ръцете на брат си и се втурна с вдигнати ръце към майора.

— Подлец, ти си ме наклеветил, сега ще те удуша!

— За стрелба! — заповяда майорът и войниците вдигнаха пушките. — Капитан Драйфус, още една стъпка и ще заповядам да стрелят!

Капитанът се олюля назад и падна в ръцете на полковник Пикар. Той беше единственият, който помогна на нещастника.

— Дайте оковите — извика майорът.

— Окови? Вие искате да ме оковете, о, милостиви Боже, та аз не съм убиец!

— Много по-лошо от убиец — предател на Франция!

Тайният полицейски агент, който играеше ролята на цигулар, беше уловил жертвата, изви отзад ръцете на капитана и набързо му постави оковите.

— Това е безчестие — надигна глас полковник Пикар, — опозорява се цялата армия на Франция.

Майорът се изсмя и поклати рамене.

— Гилберт, отведете пленник — заповяда той на червенокосия детектив, — а в това време аз ще претърся къщата.

Неочаквано Херманса се хвърли в прегръдките на благородния си мъж:

— Отведете и мене с него — извика тя, искам да отидем заедно в затвора. Ето, вземете брилянтите ми за тази приятелска услуга. Вземете тази гривна, карфица,,брилянтената диадема, само ме оставете да умра с моя Алфред!

— Милост, милост, господин майор — извика Матийо, — снемете поне позорните му окови!

— Матийо, не искай милост за мене — извика капитанът и вдигна гордо глава. — Ти, мила жено, не плачи, защото това позорно дело не заслужава твоите сълзи. Аз съм невинен и вярвам, че ще дойде денят, когато френският народ ще ми окачи почетен орден като награда за тези часове на позор!

— Или пък печата на галерията — каза един висок глас.

Драйфус обърна глава и видя злокобното лице на граф Естерхази.

— Време е да отведете шпионина в затвора — разпореди майор Ханри.

Войниците изтласкаха Драйфус към врата. Херманса се откъсна от ръцете на мъчителите си и тръгна подир мъжа си.

— Искам да целуна още веднъж детето си — помоли пленникът.

— Не — отказа злобно майорът, — изведете шпионина.

— Целуни ме още веднъж, Алфред, за последен път. Ръцете й обвиха врата му, но преди да могат да се целунат, Херманса получи такъв удар в гърдите, че падна с глух стон на прага.

В това време войниците изтласкаха капитана през вратата и го блъснаха по стълбите.

Матийо падна на колене пред младата си снаха, издигна тържествено ръката си към небето и отрони:

— Чуй ме, Боже на небето! Отмъсти хилядократно на одия, които наклеветиха моя брат и ни опозориха! Нека съдбата на моя невинен брат ги сполети!

Очите му гледаха с омраза и ненавист черния майор, сатаната на Драйфусовата къща!

4.

Гробна тишина владееше големия парижки затвор. Непрогледна тъмнина обвиваше старата сграда на нещастието. Всички прозорци към Сена и към двора бяха тъмни. Нито от един не се виждаше лъчът на утехата и покоя.

Отдавна бе минало полунощ. Не се чуваха вече охканията на затворниците. Нещастниците спяха забравени в килиите си зад дебелите мрачни стени на затвора или пък се търкаляха мълком по твърдото сламено легло, измъчвани и преследвани от тъмните сенки на миналото и на настоящето.

Дрезгава светлина се процеждаше само иззад зелените завеси на кабинета на управителя на затвора.

Майор Форцинети стоеше още до писалището си и работеше. Трудолюбивият човек бе навел побелялата си брада над един документ и четеше с внимание. От време на време вдигаше глава и поглеждаше печално към прелестното младо момиче, което бе седнало до огнището и топлеше белите си нежни ръце. Тя беше красавица. Девственото й тяло имаше нежни форми; бледото, почти детинско лице бе украсено със златночервени коси, които бяха разплетени и се разпиляваха по високите й гърди.

Майор Форцинети стана, доближи се до момичето, което бе негова дъщеря, и постави внимателно ръка на красивата му глава.

— Марион, детето ми — каза той тихо с нежен глас, — късно е, не искаш ли да си легнеш?

Момичето вдигна бавно големите си черни очи и погледна баща си.

— Студено ми е — каза тя. — Доведи ми черния мъж. Когато неговите очи ме гледат, тогава кръвта нахлува весело в сърцето ми, само тогава ще бъда здрава и радостна.

— Клето, нещастно дете — промърмори си той, — умът й се е помрачил; от онзи злощастен час сянката на лудостта я преследва. Понякога изглежда, че я оставя и тогава тя говори умно, но всякога, когато се радвам, че тя е оздравяла и че единственото ми дете е Спасено, тогава отново се явява злокобният дух на лудостта в нея и убива в мене тялото и душата ми.

— Татко, аз не мога да обичам Матийо — каза тя с тъжен глас, — черният мъж е извадил моето сърце от гърдите ми и го е заменил с мраморно. И само тогава, когато е при мене — ти познаваш, татко, бледия красив мъж! — само тогава затуптява бедното ми сърце, тогава само чувствам, че мога още да се веселя, да плача и да мразя.

Форцинети прегърна бедното си дете и го целуна по челото.

— Марион — каза той, — Марион, заклевам ти се в спомена на покойната ти майка, опомни се, събери всичките си душевни сили и кажи ми кой е този черен мъж, когото бълнуваш, когато те обхване ужасната болест? Ти не се срещаш с никого, освен с неколцина офицери, които имат работа при мене; измежду тях няма никой, който е в състояние да ти стори зло — о, клетото ми дете!

Марион поклати полека глава. Печална усмивка заигра на устните й.

— Не мога да кажа името му — прошепна тя, — не смея да издам тайната. Забранил ми е да произнеса името му — той идва често при тебе, често, татко, той е вампирът, който излиза от студения гроб — ето го, ето го, татко, дръж ме, здраво ме хвани, по-силно, не виждаш ли страшните му очи? Неговите ръце се протягат, той иска да ме грабне. Белите му зъби тракат — той иска да изпие кръвта ми!

— Бедно дете, твоята лудост ще ме заведе без време в гроба — каза Форцинети с разтреперан глас и избърза с уплашеното момиче към вратата, която водеше към жилището му.

След като похлопа тихо няколко пъти, една стара жена в нощница се показа и взе лудата от ръцете на майора.

— Госпожо Берже, заведете нещастната в леглото й и я пазете добре — каза той със сълзи на очите. — Службата ме принуждава да остана още буден. Няма да мога да си почивам и тази нощ…

Форцинети целуна още веднъж Марион по студеното потно чело, после заключи вратата и погледна часовника. Когато се обърна, за да отиде към писалището, изведнъж разбра, че не е сам. На прага на кабинета му стоеше граф Естерхази.

Графът беше много разтревожен и дишаше тежко. Шинелът му не беше закопчан, а сабята му запасана отгоре.

— Вие тук, господин графе — извика Форцинети уплашено, — тогава сте видели нещастното ми дете и без да искате сте узнали семейната ми тайна. Разчитам, граф Естерхази, на вашата дискретност.

Естерхази тури съчувствено ръка на сърцето си.

— Господин майор, аз ви съчувствам от сърце и никога не ще кажа никому.

— Много ви благодаря. Какво ново има?

— Новото е, че ей сега арестуваха капитан Драйфус. Бях случайно в дома му, когато го арестуваха, качих се на коня си и дойдох тук, за да видя още веднъж килията, в която ще охка предателят на отечеството, докато военният съд изрече присъдата му. След десетина минути колата с Драйфус ще пристигне, така че имаме достатъчно време да прегледаме затвора.

Форцинети изгледа графа учуден.

— Не бяхте ли вие, граф Естерхази, най-верният приятел на Драйфус?

— Да — отговори черният майор с иронична усмивка, — обаче днес го ненавиждам, аз мразя Искариот, който е предал Франция на неприятелите й. Сега на въпроса. Негово превъзходителство военният министър ме е натоварил да надзиравам предателя. От сега нататък ще идвам и излизам без контрол в килията на капитана.

— Това е много строго, дори безчовечно — каза директорът на затвора сърдито, — обаче то отговаря напълно на избора на килийната, която днес е избрал полковник Абовил от името на военния министър. Имате ли писмено позволително да надзиравате капитана?

— Четете, господин майор, и се уверете — отвърна Естерхази намръщено.

Форцинети взе хартията на графа и се упъти към писалището, за да прегледа печата и подписа на светлината.

— Господин графе, на разположение съм — каза той, като въздъхна дълбоко и върна писмото на Естерхази.

— Казах ви вече искането си — отвърна черният майор със заповеднически тон, — покажете ми килията на капитана!

Старият майор позвъни и един висок, едър мъж във войнишко облекло се яви в кабинета.

— Сержант Жирардин, запалете фенера и ни заведете в килията за смъртници.

Сержантът поклати някак сърдито глава и напусна стаята.

— Чух ли добре, господин майор — запита Естерхази, — не споменахте ли за килията за смъртници?

— Да, вярно, тя е най-ужасната в тази злощастна сграда. Празна е от двадесет години. В нея не затварят вече никого, дори и убийците. Тази страшна килия е избрана специално за капитан Драйфус, тази средновековна тъмница чака нещастника.

Сержант Жирардин се показа на вратата. Беше наметнал шинела си и носеше един фенер и няколко ключа. Форцинети също се загърна в шинела и нахлупи офицерската си шапка.

— Да вървим — каза тихо той.

И тримата мълчешком излязоха от стаята и се запътиха към двора. Спряха пред една желязна врата. Жирардин я отвори и те влязоха в тъмния коридор.

— Пазете се — каза Форцинети на графа, направете седем стъпки и после спрете, оттам се тръгва надолу. Светнете, Жирардин!

Естерхази видя една спиралообразна стълба, която водеше в дълбочина. Когато погледна надолу, стори му се, че стълбата няма край и води в бездънна пропаст.

И тримата почнаха да слизат. Фенерът на Жирардин осветяваше слабо пътя, по който вървяха, подземието бе изпълнено с влажен, нечист и студен въздух.

Най-после стигнаха дъното. Глутници плъхове се разбягаха и се понесоха към дупките си, стреснати от нощните посетители. Естерхази, въпреки че напрягаше очи, не можа да види никаква врата. Неспокойният му поглед виждаше само черни сенки или пък някоя дупка по влажните зидове.

— Отворете, Жирардин — извика майор Форцинети и се наведе към пода. Той отключи една желязна врата и я закачи за голяма кука.

Тясна стълба се намираше до вратата, която водеше надолу към подземието. Чуваше се неприятното бумтене и ударите на речните вълни, които миеха стените на затвора.

— Този шум е от вълните на Сена — поясни Форцинети за учудения граф. — Реката минава край прозореца на килията и изпуша отровните си изпарения в тази ужасна гробница. Вижте сам и се уверете.

Тримата се спуснаха надолу по седемнадесетте стъпала.

— Пристигнахме — изрече глухо директорът на тъмницата. — Вдигнете фенера, Жирардин, за да се увери господин майорът, че никой не може да избяга от,тази гробница.

Затворът беше наистина най-ужасното място, където може човек да живее. По голите стени имаше само паяжини и мръсотии. Дъсченият под беше изгнил от влагата. От малкото прозорче с желязната решетка се виждаха влачещите се вълни на Сена. В тази зазидана гробница имаше едно легло от слама, две вълнени черги, едно дървено столче, една стомна, един умивалник, малка метла и един стол. Такава беше обстановката, която френското правителство бе избрало за нещастния капитан Драйфус.

Естерхази прегледа внимателно килията. По лицето му пробягна сатанинска усмивка, като разбра, че нещастникът не можеше да избяга от тази ужасна подземна гробница.

— Има ли някоя килия наблизо?

— Не, но по-нагоре има една.

— Има ли някой в нея?

— Да. Убиецът Равелак е затворен там — каза Форцинети. — Той е един от най-опасните злодеи в Париж.

Ограбил е и е удушил повече от седемнайсет жени, откакто е избягал от полка си. Струва ми се, че този затворник трябва да е луд.

— Значи, съсед на Драйфус ще е убиецът Равелак?

— Да.

— Килията ми се вижда доста здрава и се надявам, че шпионинът не ще може да избяга от нея — каза Естерхази, като се засмя.

Директорът на тъмницата поклати сърдито глава.

— Аз не бих затворил в тази подземна дупка дори убиеца на баща си — каза той, — обаче като чиновник съм длъжен да се подчинявам на началството си, други ще са отговорни за това.

Тримата се изкачиха по стълбата към коридора, вратите на килията се затвориха и те се упътиха към двора.

В същото време, когато излязоха на двора, пред голямата затворническа порта спря покрит файтон. Сержант Жирардин се завтече към него и отвори вратата му. Най-напред излязоха майор Ханри и тайният агент Гилберт, а после се показаха капитан Драйфус и двамата войници, които конвоираха нещастника.

— Майор Форцинети — изрече заповеднически глас, — предавам ви шпионина и предателя Алфред Драйфус. Вие знаете как трябва да се отнасяте с него.

— Дали той е офицерът шпионин, това ще реши военният съд — каза строго директорът на тъмницата. — За мене той е само затворник, който ще бъде съден. Аз ще изпълня дълга си, както ми е заповядано.

Дотогава капитан Драйфус не беше отворил очите пред тираните си, обаче сега погледна признателно Форцинети.

— Капитан Драйфус — обърна се строгият майор към затворника, — предайте всички вещи, които имате у себе си!

На устните на Драйфус се показа горчива усмивка. — Аз съм окован — каза той, — не мога да мръдна ръцете си.

— Окован? Хм… Сержант Жирардин, свалете оковите от затворника!

— Това не е добре — пошепна майор Ханри на директора, — капитанът е опасен човек, може да избяга от затвора.

— Тука, в тази сграда, аз съм господар — каза сърдито Форцинети. — Жирардин, снемете оковите от затворника!

За миг оковите бяха свалени и ръцете на Драйфус бяха освободени. Пленникът изпразни джобовете си и даде на директора на затвора копринена кесийка, ножче, кърпа, златен часовник и няколко пръстена.

— Оставете ми само този пръстен — помоли той директора тихо — това е венчалният ми пръстен.

— Един затворник не може да носи злато у себе си — каза строго Форцинети. — Свалете пръстена!

Капитанът не можа да извади веднага пръстена от пръстта си. Майор Ханри изгледа сърдито затворника, хвана ръката му и издърпа със сила пръстена, като одраска тъй силно ръката на капитана, че от раната протече кръв.

— Това е глупаво насилие — произнесе дрезгаво Драйфус, — така правят разбойниците или джелатите, а не офицерите от френската република.

После капитанът издигна окървавената си ръка и каза високо:

— Тука, пред бледата луна и светлите звезди на небето, аз проклинам минутата, в която посветих живота си на френската държава! Защо толкова съм се трудил и измъчвал? За това ли, да стана нещастен затворник, с когото всеки уличен гамен може да се подиграва? О, нещастна Францио, дотам ли достигна?

— Стига, капитан Драйфус — възпря го Форцинети. — С това вие само увеличавате нещастието си, най-умното е сега да мълчите. Нещастният мъж се изуми от отчаяние, очите му изпъкнаха, а от изтерзаните му гърди се чу ридание.

— Станах жертва на един подлец. Доказателството за невинността ми го откраднаха. Бог ще ми помогне и френският народ ще разбере кой е откраднал и продал държавните планове. Тогава, мерзавци, ще разчистя сметките си, тогава сабята ми ще промуши фалшивите ви сърца и когато злодейската ви кръв обагри ръцете ми, тогава, о, тогава…

Майор Форцинети тайно даде знак на Жирардин и на слугите си. Силният сержант заедно с другите се нахвърлиха върху Драйфус.

Последва кратка борба. Нещастникът удряше с ръце и крака нападателите си и се мъчеше да се отърве от тях, но Жирардин ловко го улови за врата и го хвърли върху камъните. Останалите слуги се нахвърлиха върху него, хванаха го за ръцете и краката и го повлякоха към страшната подземна тъмница.

Виковете и охканията на затворника се чуваха дълго след като го затвориха в подземието. Гласът му приличаше на глухото скимтене на животно, което бавно се задушава. Внезапно викът му замря, после се чу още един сърцераздирателен вопъл и всичко стихна.

— Затвориха се вратите зад жертвата ми — каза тихо черният майор. — Първото действие на отмъщението ми завърши. Клетвата на умиращия ми баща ще се изпълни чак тогава, когато изчезне целият род на Драйфус. Трябва да погубя капитана, Матийо, Херманса и детето й, чак тогава ще бъда щастлив.

Майор Форцинети отиде още веднъж до подземната тъмница, за да види какво прави затворникът. Върна се на двора пребледнял и дълбоко покъртен. Вдигна големия ключ, който носеше в ръката си, и изрече тържествено:

— Ние погребахме жив един невинен човек, това е моето твърдо убеждение. Както някога каза Пилат Понтийски пред юдеите, когато разпънаха Исуса Христа, същото казвам и аз: „Умивам ръцете си в невинността. Нека неговата кръв премине върху вас и децата ви!“

Тези думи на този почтен благороден човек екнаха като предсказание в тишината на нощта.

В това време се чуха войнишки стъпки. В двора влезе полковник Абовил, адютантът на военния министър.

— Господа — каза той със заповеднически тон, — негово превъзходителство военният министър е пристигнал в тъмницата и ви чака.

В заседателната зала на затвора светеше голяма лампа. Тя осветяваше висока мъжка фигура, един побелял старец, с бяла изострена брада, дълги мустаци и по младежки светли очи. Това бе военният министър. Пред него, на масата лежеше дебела книга — Евангелието.

В залата влязоха тихо офицерите, войниците и надзирателите, предвождани от полковник Абовил.

Министърът изгледа проницателно всеки един от тях и каза високо:

— Господа офицери, войници и надзиратели! Нашите следствени власти са открили един мръсен заговор против републиката. Съдбата е избавила Франция от бездната, в която един безчестен шпионин е искал да я тласне за парите на нашите врагове. Но нещастният Юда Искариотски ще получи наградата си за предателското си дело, необходимите доказателства са вече в ръцете ми. Лошото е, че според закона престъпникът не може да бъде осъден на смърт, а ще бъде осъден на „суха гилотина“ и ще свърши мизерното си съществуване на Дяволския остров в Каена.

В залата се чуха негодуващи гласове.

— От вас желая, господа — каза военният министър, — да мълчите по този въпрос и никому да не издавате какво става с шпионина в тъмницата. Шпионинът Драйфус, до днес капитан от генералния щаб, трябва да бъде жив заровен и отделен от хората и света. Нищо от него или за него не може да излезе на светлината. Предателят трябва да остане заровен в подземната гробница. Аз поставям ръката си на тази свята книга вместо вас, офицери, войници и служители на френската република, да се закълнете в името на всевишния, че ще изпълнявате моите заповеди.

— Заклеваме се — произнесоха всички в залата.

— Господа, благодаря ви. Майор Форцинети, вие сте почтен и честен човек, затова предадох на вас затворника. Вие ще отговаряте за него с главата си.

— С живота и честта си отговарям за него — отвърна майорът с висок глас.

— Майор граф Естерхази, вие ще можете да посещавате затворника. Позволявам ви да влизате и излизате от тъмницата и да следите всяка негова стъпка:Сега лека нощ, господа, и не забравяйте клетвата!

Полудял ли е този, който дълбоко там, под земята, иска да счупи веригите си, звяр ли е, който иска да строши желязната си клетка и да излезе на свобода? Не, това не може да е човек, това не може да е човешки глас! Това стенание не може да излезе от човешки гърди — това са ужасни сърцераздирателни викове!

Драйфус е полудял! Безмерно отчаяние го обзе след страха и ужаса. Той блъскаше тяло о стената на тъмницата. Ноктите му къртеха варта от камъните, краката му чупеха пода, по който тичаше като луд. Скачаше и викаше с кървава пяна на уста, главата му се удряше в желязната плоча на стената. Нещастникът премазваше пръстите и костите си о бравата на страшната гробница и гризеше гвоздеите на ключалката.

— Искам да отида при жена си и детето си — плачеше клетникът в подземната гробница. — Мерзавци, отворете тъмницата, аз съм невинен, аз ще докажа невинността си… Надзиратели, елате тука, ще ви дам един милион, оставете ме само да отида при жената и детето си… Задушавам се, искате да ме убиете ли? Ще видите кой е по-силен, аз ще счупя вратите, ако и да смажа главата си, ето, ето, Херманса, аз ида, ето ме…

Тъп удар последва тези викове, нещастникът беше ударил силно главата си в желязната врата, падна на земята примрял и остана там. Струя топла кръв текна от наранената му глава и обля лицето му.

След няколко минути той дойде на себе си и на ръце и крака долази до леглото си.

Този, допреди няколко часа красив, млад и горд мъж, в погледа на когото се четеше щастие и радост, сега, с настръхналите коси, потъмнелите очи, окървавено-то лице и скъсаните дрехи приличаше на някакво демонско създание. Драйфус се хвърли ридаещ на сламеното легло. Всевишният се смили над нещастния и му подари благодатта на сълзите. Разтресе го силно, зъбите му затракаха, едра студена пот се показа на окървавеното му чело. Часове хълцания и бълнувания изпълваха подземната дупка. Тези звуци затихваха все повече и повече, докато най-после всичко утихна. Измъченият нещастник заспа дълбоко.

В мъртвешката килия настъпи тишина, нарушавана само понякога от плъховете. Те напускаха скривалищата си, упътваха се към леглото, разхождаха се по ръцете, по краката, по гърдите и лицето на заспалия и ближеха лакомо съсирената кръв по раните на нещастника.

Изведнъж малките зверчета се уплашиха и за миг се скриха в дупката си. От тавана на килията се зачу някакъв шум, някакво трещене и къртене. В ъгъла на тъмницата камъните се отместиха като че ли от невидима сила. На тавана се отвори дупка. Едно отслабнало човешко тяло се промъкна през нея и за миг остана да виси във въздуха, като се държеше за навита на въже черга. Непознатият беше на шест педи до пода. Той спусна без шум тялото си на земята. Човекът остана неподвижен за няколко минути. Отправи подлите си блестящи очи към заспалия. Изправи омършавялото си, но здраво тяло. Лицето му бе бледо и надуто, обкръжено от червена остра брада. Бледите му страни бяха изпъкнали. Широкият сплескан нос, ниското чело и грозното му лице го правеха да прилича на изрод.

Това бе убиецът Равелак. Като видя човека на леглото, престъпникът измърмори страшна клетва.

— Мръсните кучета ми довели и съсед — изрече той сърдито. — Чумата да го тръшне, ще ми обърка сметката. Денем и нощем съм работил три месеца, за да достигна тази килия, единствената, на която прозорецът гледа към реката. Всеки ден очаквам приятелите си — Мъртвешката глава и съпругата му Помпадура. Те ми обещаха, че ще ми донесат пила и шише кезап, за да строша железата и да избягам оттук. Сега този човек ще ме издаде на джелатите, затова трябва да го убия.

Равелак се приближи тихо до леглото на капитана. Убиецът хвърли поглед на обезобразеното лице на нещастника и изведнъж се сепна и изрече няколко неразбрани думи.

— Драйфус — каза той с дрезгав глас. — Капитан Драйфус! Той е същият офицер, който ме удари с шашката си, когато се осмелих да целуна красивата Клаудина Лорет в коридора на нейната къща.

Равелак вдигна заканително юмрука си над заспалия.

— Капитан Драйфус, тогава аз бях принуден да ти се покорявам — скръцна той със зъби, — трябваше да търпя, когато ме би като куче и ме хвърли в затвора; тогава ти бе офицер, а аз твой вестовой. Ти си причината да стана дезертьор и престъпник! Красиви капитане, навярно и тебе те е изоставило щастието, за да си тука. Чух твоите викове и стенания. Искам още малко да се наслаждавам на мъките ти и тогава в някой хубав ден ще те намерят обесен тук на тези стълби и никой не ще заподозре, че го е извършил Равелак. Сега сме равни, приятелю, и двамата сме изключени от човешкото общество, и двамата сме живи заровени.

Червенокосият изверг се изсмя иронично и после се изкачи през дупката в килията си. Чу се същият онзи шум на тавана и след малко отверстието се затвори.

Беше почнало да се зазорява, Драйфус изведнъж се стресна и се събуди. Клетникът разтърси тяло разтри очи и се изправи на сламеното легло. Погледът му блуждаеше из мрачното пространство, после се вгледа в дясната си ръка и видя мястото, където беше венчалният му пръстен.

— Значи всичко това не е сън, а действителност, горчива истина и аз съм жив заровен — изстена затворникът.

5.

Ще отведем сега читателите от това скръбно и страшно място. Обаче развоят на правдивия ни разказ не позволява да ги запознаем с някоя приятна местност; а ни заставя да надникнем в една къща, която е по-ужасна и от самия затвор. Тя се намира на тясна тъмна улица в латинския квартал, казва се „Мадон“. Тук живееха леки жени, търговци, лихвари и професионални крадци и злодеи. Най-прочутата къща тук принадлежеше на някой Едвал Рихтер, който бе известен между злодеите под името „Мъртвешката глава“. Малко хора знаеха, че този човек бе от немски произход. Той живееше в Париж повече от тридесет години и говореше френски по-добре от родния си език. Известно бе на криминалната полиция, че Рихтер е един от най-опасните и смели парижки престъпници. Той беше обаче много хитър и затова тя не можеше да му стори нищо. Винаги сполучваше да избяга от примката, малко преди да го уловят. Ако някога го застрашаваше сериозна опасност, младата му жена я отклоняваше. Тя бе от едно голямо престъпническо семейство. Майка й се казваше Казота, онази стара и грозна съдържателка на „Червената воденица“, която ни е вече известна. Името на съпругата на „Мъртвешката глава“ беше „Помпадура“, тъй като тя беше много красива и амбициозна, ако това въобще можеше да се каже за една престъпница. Амбицията на Помпадура се изчерпваше с копнежа й да спечели богатство, което да й позволи да живее разкошно като знатна дама. Затова и се ожени за стария Рихтер, понеже знаеше, че е хитър и смел и не се страхува от нищо.

Прекрасната двойка живееше в една двуетажна къща на улица „Мадон“. Горният етаж на къщата бе нает от леки жени, а долният — от семейство Рихтер.

Вечерта, когато арестуваха Драйфус, Мъртвешката глава и Помпадура стояха до огнището, на което имаше една кана пунш. Помпадура се беше излегнала на един стол и се люлееше. Ако не бяха пороците, които личаха и по лицето й, тази жена с грациозното си тяло, черните дълги коси, със сините очи и нежни ръце можеше да се нарече красавица.

Съпругът й беше нейна противоположност. Лицето му бе много грозно и обезобразено и напълно покриваше названието „Мъртвешка глава“. Главата му бе съвсем гола, нямаше нито един косъм по нея. Покрита беше с перука, чиито кичури покриваха мястото за ушите. Този човек нямаше уши, обаче чуваше добре, особено когато махнеше изкуствената коса от двете дупки, които имаше наместо уши. Почти нямаше нос и си служеше с восъчен нос, когато отиваше между хората. Тогава носеше големи очила, които покриваха мястото между естествения и изкуствения нос. Тази грозна глава бе поставена на едно дълго и много мършаво тяло, то бе само от жили и кокали, но притежаваше такава сила, че никоя жертва не бе успяла да се отърве от този кръвопиец.

Рихтер пушеше къса лула и се наслаждаваше на пунша, който Помпадура му наливаше често в чашата.

— Спомняш ли си за Равелак — запита го изведнъж Помпадура.

— Отгатваш мислите ми — отвърна Мъртвешката глава, — трябва да сторим нещо за този човек, той очаква нашата помощ и ние сме задължени да му помогнем, иначе ще ни издаде.

Младата жена махна презрително с ръката си.

— Той не може да докаже нищо — каза тя с хриплив глас, — остави този човек да отиде в ада, той е животно и може да бъде опасен за нас, ако напусне кафеза си. Нека го закарат на бесилката или го изпратят в Каена. Не бива да ни е грижа за него.

— Ако го оставим на съдбата, той ще ни предаде на полицията. Трябва поне да го снабдим с една пила, въже и едно шише с кезап.

Мъртвешката глава се огледа из стаята, като че се страхуваше някой да не го подслушва.

— Черният майор трябва да ни помогне — каза тихо той на жена си.

— Черният майор — сепна се Помпадура и скочи от стола си. — Не се доверявай на този човек, защото ще съжаляваш. Не те ли застави да му оставиш дъщеря си? Ще ти кажа причината за това. Майорът иска да има едно оръжие, една свидетелка против теб.

— Глупости — махна с ръка Едвал Рихтер. — Черният майор съжали момичето и затова го взе от къщата ни. Много съм благодарен, че не е тука. От горделивата Ева и без това нямаше да стане човек, само ни пречеше в работата.

— Не искам тя да става по-добра и по-честна от нас — каза Помпадура разгневено. — Русата принцеса желае да остане честна, но не ще успее, погрижила съм се за това. Знам, че тя ме ненавижда, но аз ще я накарам да се върне в калта, в която е пораснала!

— Не се сърди напразно, жено — каза Мъртвешката глава с дрезгав глас. — Знам каква цел имаш. Ти завиждаш на Ева, защото черният майор се грижи за нея.

Младата престъпница пребледня.

— Да завиждам на Ева? — извика тя. — Защб мислиш така?

— Да не мислиш, че съм сляп — каза Рихтер и стана от стола. — Ти си влюбена в майора. Очите ти светват, когато той— е при нас, ръцете ти се разтреперват и гърдите се вълнуват и ако не те е страх от мене, би се хвърлила в прегръдките му. Знам всичко и понеже заговорихме на тази тема, ще ти кажа мнението си.

Мъртвешката глава се приближи до жена си и постави тънката си ръка върху закръгленото й рамо:

— Не си играй с мене, жено — скръцна той със зъби.— Знаеш, че заради тебе съм способен да извърша десет убийства, ако съм сигурен, че с това ще те направя щастлива, обаче щом разбера, че си ми изневерила, ще те удуша като куче.

Помпадура се стресна и затвори очи.

— Това никога няма да стане — каза тя решително. Разговорът бе прекъснат от похлопване на вратата.

Мъртвешката глава излезе от кухнята, отвори входната врата и се върна заедно с майка Казота.

Отвратителната стара жена бе вързала пъстра кърпа връз бялата си коса.

— Добра работа ви намерих, деца — каза старата запъхтяна, като се опря на бастуна, който й помагаше при ходенето. — Можете да спечелите сто хиляди франка.

— Сто хиляди! — извикаха Мъртвешката глава и Помпадура в един глас.

— Чудите ли се? Старата Казота е хитра жена, тя може да намери пари, макар и да са заровени. При условие че половината ще дадете на мене, ако успеете да ги вземете. — Добре, майко — каза Помпадура и смигна на мъжа си.

— Тогава ще ви открия тайната — каза Казота. — Утре с бързия влак, който тръгва в шест часа сутринта от гара „Св. Лазар“ за Хавър, ще пътува една млада жена. Тя отива за Лондон и носи чек от сто хиляди франка в кожената си чанта. Чекът е издаден от Английската банка и ще бъде изплатен на онзи, който го представи.

— Ще вземем чека — каза Помпадура засмяна.— Ще го откраднем от тази жена. Само че — как изглежда тя?

— Ти я знаеш, виждала си я у дома — отвърна Казота на дъщеря си. — Тя е Клаудина Лорет, която живееше при мене. Детето й почина и тя получи много пари от един непознат. Мисля, че му е продала някакво важно писмо. Когато си говориха, подслушвах на вратата, но не можах да разбера точно за какво става дума.

— Научихме достатъчно — отсече Мъртвешката глава.— Клаудина Лорет няма да стигне до Лондон. Нейните пари кажи-речи са в джоба ми. Ето ти чаша пунш, Казота, пий го, докато е горещ.

Старата изпи лакомо горещото питие. После още веднъж получи обещание от зетя си, че ще й даде половината от плячката и си отиде бързо, защото присъствието й в „Червената воденица“ бе необходимо.

Двамата седнаха пак на канапето, което бе близо до огнището. Раздорът беше стихнал, ламтежът за предстоящата печалба обедини както винаги низките им души Те започнаха да кроят шепнешком плана си как да ограбят жертвата.

Пиеха горещия пунш и пълнеха празните чаши. Лицето на Помпадура се зачерви. Мъртвешката глава прегърна красивото й тяло. Жената не се противеше на тази нежност, но затвори очите си, за да не вижда отвратителното му лице. Мъртвешката глава не знаеше, че всеки път, когато я докосваше с мършавите си ръце, жена му трепваше от отвращение.

Бързият влак за Хавър бе готов. Една бледа дама с черна къдрава коса, елегантно облечена, беше седнала в отделно купе. Роклята й беше от кашмир, а жакетчето й — от кадифе. Сиво калпаче с перо от петел красеше къдравата коса. Освен черната кожена чанта на рамо, дамата имаше и пътна чанта, която бе поставила на багажника.

Жената беше сама в купето. Дадените няколко су на кондуктора, за да не допуща друг пътник при нея, понеже била много уморена и искала да си почине, й бяха осигурили спокойствието. Младата пътничка изглеждаше действително уморена. Очите й бяха червени от плач, имаше тъмни сенки под очите й, устата й беше болезнено свита. Тази пътничка бе Клаудина Лорет. Жената въздъхна дълбоко и облегна уморената си глава на възглавницата на канапето.

— Навярно моят неверен съпруг се е събудил вече в затвора — помисли си тя, — пък е възможно и да не е заспивал. Да, те ще го мъчат, ще го изтезават и тогава ще чувства двойно повече мъка, отколкото кой да е друг. Като че чувам охканията и въздишките му, като че ли виждам бледото му лице.

Клаудина изведнъж стана и вдигна заканително ръка.

— Не искам да знам какво ще правят с него — изрече с твърд глас. — Каквото желаех, стана. Съжали ли ме той? Ти, капитан Драйфус, ме направи нещастна, ти разсипа моето щастие, същото сторих и аз, сега сме квит.

Тя притисна горещото си чело до прозореца и се загледа към оживения перон. Пътниците идваха от всички страни и кондукторът беше затруднен да настани всичките във влака.

— Отворете това купе — извика възрастен господин в свещеническо расо, — искам две места за сестра ми и за мене във втора класа, тука има само една дама, позволете и ние да влезем в купето!

Кондукторът се извини, че не може да пусне никого в купето, тъй като дамата така е пожелала. Свещеникът настояваше и не след дълго Клаудина не бе вече сама, а в компанията на един възрастен господин и една млада, красива, елегантно облечена дама.

Свещеникът поздрави Клаудина любезно с „добро утро“, а сестра му се поклони учтиво. После и двамата седнаха срещу нея и поставиха пътната чанта помежду си.

Влакът потегли. Свещеникът извади малък псалтир от джоба си и почна да чете. Но се сепна, погледна съжалително спътницата си и започна да разговаря с нея чрез разни знаци.

— Прощавайте госпожа или госпожице — каза той, като натисна златните си очила върху дългия си изпъкнал нос, — навярно ви се вижда чуден начинът ни на разговаряне, но мъдрият бог е пожелал моята сестра да се роди глухоняма и за да се разбера с нея, трябва да си служа с такива знаци.

Клаудина промърмори няколко съчувствени думи, облегна се на възглавницата и продължи да следва мислите си. Свещеникът пък продължаваше немия разговор с красивата си сестра:

— Защо чакаш, Мъртвешка главо — запита младата жена, — ако свършим работата си, докато е още тъмно, по-лесно ще избягаме.

— Да, но трябва да чакаме — отвърна свещеникът, — ще можем да си свършим работата едва когато наближи гарата „Св. Дени“. Оттук не можеш да се върнеш в Париж, тъй като бързият влак не спира на малки гари.

— Реши ли вече — ще я убиеш ли, или само ще я зашеметиш?

— Мъртвите са неми, затова ще я удуша. Взе ли ножа със себе си?

— В чантата ми е. Но не искам аз да проливам кръв.

— Само ако е необходимо. Сега слушай! Третата гара е „Св. Дени“. Трябва да свършим работата си, щом влакът свирне и се приближи към града. Тогава ще имаме още пет минути. Ти ще се наведеш — все едно да вдигнеш нещо и ще я хванеш за краката, а аз ще се хвърля върху нея и ще я удуша. Ще вземем само кожената чанта, понеже в нея се намира чекът, после ще скочим от влака и ще се върнем до най-близката гара пеша, ще вземем един файтон, който за три часа ще ни закара в Париж.

— Кога ще отидем в Лондон, за да изтеглим парите?

— Вдругиден, ще минем през Холандия, а не през Хавър.

Със знаци те скроиха страшния план, след това набожният свещеник забоде поглед в псалтира; на лицето му се четеше достолепно спокойствие.

Влакът летеше бързо по равнините, из които пълзяха сиво-черни сутрешни мъгли. Той вече бе отминал двете гари, наближаваше „Св. Дени“, където трябваше да спре.

Клаудина беше положила глава на облегалката, очите й бяха затворени. Тихо стенеше насън, което показваше, че кошмари измъчват душата на нещастницата.

Локомотивът изсвири.

— Сега!

Тази дума излезе като дъх от устата на свещеника.

Спътницата му изпусна кърпата си и се наведе да я вземе. Тя се приготви да сграбчи краката на жертвата си.

Но изведнъж влакът спря.

Свещеникът вдигна бързо поглед към сестра си; тя се сепна и изгледа брат си.

— Трябва да се е случило нещо — пошепна той, — влакът спря.

В същата минута се чу шумът на втори локомотив. Той спря на отсрещния коловоз. Свещеникът отвори прозореца и се наведе навън. Вторият локомотив караше само един вагон. Вратата се отвори и един господин, облечен в елегантна дълга мантия, слезе от него.

— Кондукторе — каза той, — дойдох със специален влак от Париж и искам да продължа за Лондон през Хавър.

— Заповядайте, влезте в този вагон! Кондукторът отвори бързо купето, в което бяха Клаудина, лъжливият свещеник и красивата му сестра. Пътникът влезе, поздрави двете дами и свещеника, постави чантата си в мрежата за багаж, седна до Клаудина и зави краката си с една наметка.

Непознатият беше едър, снажен мъж. Скръб и умора личаха по красивото му лице.

Клаудина се бе разбудила напълно. Тя погледна пътника отначало равнодушно, после по-внимателно и бързо стисна очи, за да прикрие смущението и страха, които се загнездиха в тях. Жената с черната коса не бе виждала до този момент новодошлия, обаче все пак го познаваше. Често през времето на щастливата и незабравима любов капитан Драйфус й беше показвал портрета на този мъж и всеки път й казваше:

— Гледай, Клаудина, това е брат ми Матийо, един благороден човек…

Клаудина се уплаши при мисълта, че сега този човек стоеше близо до нея. Навярно е разбрал, че тя е главната виновница за нещастието на брат му. Бедната се сви плахо в ъгъла и не смееше да отвори очи.

Свещеникът се нервираше от това, че непознатият му беше попречил. Кипеше от яд. Размени следните знаци с глухонямата:

— Нашият план е осуетен. Той ще пътува с нас до Хавър.

— Нищо — отвърна Помпадура, защото свещеникът и сестра му бяха познатата двойка от улица „Мадон“, ще свършим работата на парахода.

Мъртвешката глава натисна очилата си, за да не се размърда изкуственият нос.

Матийо Драйфус, непознатият пътник, прекара нощта при нещастната си и неутешима снаха. Сутринта реши да замине за Лондон с цел да спаси невинния капитан. Там живееше едно лице, от което Матийо очакваше помощ. Искаше да го спечели и да го заведе в Париж. Той не познаваше Клаудина. Алфред не бе му разказвал за любовта си с красивата артистка.

В два часа бързият влак пристигна в Хавър. В четири часа параходът „Принц Уелски“ отплава за Лондон.

Морето бе тихо. Параходът разпенваше кротките вълни и бързаше към скалистия английски бряг. Слънцето бе залязло зад хоризонта, небето беше обагрено в кървавочервен цвят. Сенките се отразяваха във водите на канала. Пътниците се бяха прибрали в каютите си. Само Клаудина Лорет беше останала на палубата. Нещастницата се бе облегнала на леера и се любуваше на морето. Горещото й чело се разхлаждаше от океанския въздух, който гонеше ужасните сенки наслоени в душата й. След като извърши подлото предателство на бившия си любовник, както го продаде както Юда Искариотски продаде Исус Христос, червеят на разкаянието започна да гризе съвестта й. Тя отново преживяваше кошмара на изминалата нощ.

Изведнъж се сепна и се събуди от бълнуването си. Две фигури приближаваха към нея. Като дойдоха по-близо, тя позна свещеника и сестра му.

— Ето, тук била младата ни спътница — каза свещеникът любезно. На Клаудина се стори, че неискрените му очи, като че искаха да пронижат тялото й. Побиха я студени тръпки и тя не отговори нищо.

— Погледнете там — каза свещеникът, — не е ли това суша, като че се вижда светлина?

— Къде? — запита младата жена.

В този момент една силна ръка я стисна здраво за гушата и тя не можа да издаде никакъв звук. После убиецът вдигна жертвата си. Тя се хвана здраво за леера, но в ръката на Помпадура блесна нож и рязна пръстите на нещастницата.

Клаудина дръпна ръцете си и изгуби съзнание.

— Вземи чантата — изсъска Мъртвешката глава. Помпадура си послужи пак с ножа. Тя разряза ремъка, взе чантата и я скри под мантото си.

— Сега върви в морето — пошепна убиецът. — Акулите очакват вечерята си!

Чу се шум и едно тяло падна зад борда.

— Готово — измърмори Мъртвешката глава и се обърна.

В същия миг някой го удари силно в гърдите.

— Убиец, убиец — извика един силен глас Видях всичко, той хвърли жената в морето!

Това бе Матийо Драйфус. До него стоеше един матрос.

— Жертвата ти не ще загине, а ти няма да се отървеш от бесилката!

Матийо захвърли мантията си и се качи върху планцера.

— Един човек падна в морето — извика той високо, после вдигна ръце и скочи в развълнуваното море. Благородният човек рискуваше живота си, за да спаси една непозната нему жена.

Палубата се напълни с хора. Моряците, чули виковете на Матийо, се събраха и запалиха фенерите, а капитанът излезе на крилото на мостика, насочи бинокъла и започна да търси из морето пострадалия.

— Спуснете една лодка на вода — заповяда той, — а вторият помощник и четирима матроси да търсят пострадалия. Всички по местата си! Стоп машина!

Заповедта на капитана беше изпълнена веднага.

Вестта за падналия човек се разпространи из целия параход. Пътниците излязоха от кабините си и се качиха на палубата. Всички викаха, питаха и искаха да видят давещия се във вълните.

Машината заглъхна и параходът спря, като се люлееше над водата. Спуснаха лодката във водата. Помощник-капитанът и четиримата моряци скочиха в нея и опънаха веслата. Малката лодка се отправи към мястото, където непознатият бе скочил във водата.

Изминаха пет минути, пет дълги отчайващи минути, цяла вечност за този, който се бори със смъртта.

Капитанът поклати печално глава.

— Каквото можах, направих — каза той на няколко пътници. — Не вярвам, че ще можем да спасим пострадалия. Ако беше през деня, имаше по-голяма вероятност, но нощем — не вярвам. Ще бъде истинско чудо, ако го намерим.

Чудото, за което говореше капитанът, не се случи. След един час лодката се върна на „Принц Уелски“. Вторият помощник докладва на капитана. Той му предаде една женска шапка с перо от петел:

— Само това намерихме.

Капитанът гледаше учудено женската шапка.

— Вахтеният ми каза, че се е хвърлил мъж, а не жена — каза той. — Навярно този благороден и смел човек е искал да спаси тази, чиято е шапката. Всичко е свършено, и двамата са се удавили. Нека Бог се смили над бедните им души!

„Принц Уелски“ продължи пътя си на пълен ход, за да навакса изгубеното. Не след дълго стигна устието на Темза и оттам продължи за Лондон.

В това време в една каюта се бе разиграла интересна сцена. Мъртвешката глава и Помпадура скоро се опомниха. Единственият свидетел на пъкленото им дело беше не само смел, но и благороден. Той не се задоволи само да открие престъплението им, а с риск за своя живот се опита да спаси жертвата от вълните.

Злобната двойка обикаляше из палубата и разправяше с насълзени очи на пасажерите, че някакъв човек се е хвърлил в морето. Тези мръсни хора можеха да плачат и да се смеят, когато пожелаят.

Лодката, която се върна, им донесе радостна вест — техният опасен свидетел бе загинал. Мъртвешката глава намигна на жена си и двамата се оттеглиха в каютата. Те успяха и искаха да се порадват на плячката си. Сто хиляди франка! Това бе хубав удар, който заплащаше хилядократно трупа.

Помпадура извади чантата изпод мантото си. Мъжът й искаше да я вземе, но жената я притисна до гърдите си. Сините й очи светнаха от див възторг. Пари! Това бе кумирът, на който се кланяше.

— Отвори чантата! — заповяда Мъртвешката глава. — Майка ти Казота ще получи само дванадесет хиляди, нито стотинка повече. За старата това е достатъчно.

— И това й е много. Вярвам, че ще е благодарна и на осем хиляди. Не можеш ли да отвориш чантата? Вземи ножа и я разрежи под ключалката.

Красивата престъпница разряза чантата с ножа, който бе още червен от кръвта на Клаудина. Отвориха я.

— Кърпа и едно шишенце — каза Помпадура и ги захвърли на пода.

Претърсиха добре чантата, преобърнаха, накъсаха я на парчета, но не намериха нищо. Скъпоценният чек не бе в нея.

— Казота се е излъгала!

Помпадура побледня, тръшна се на канапето и се разплака от яд.

Мъртвешката глава скръцна със зъби и удари главата си с юмрук. Толкова се ядоса, че стана зелен като гущер. Гърдите му засвириха като духало, а ръцете му се свиха конвулсивно, но трябваше да мълчи, защото стените на каютите бяха толкова тънки, че можеше да се чуе отвън.

Рихтер изригна страшна клетва, излезе от каютата и отиде в ресторанта на парахода. Там пи толкова много, че когато пристигнаха в Лондон, Помпадура едва успя да го изведе от ресторанта и с голяма мъка го натовари в колата.

Жената с пияния си мъж се отправи в най-близкия хотел, взе една стая и го сложи да легне. Извергът захърка като животно. Перуката, изкуственият му нос и очилата се разпиляха по пода. Младата жена заключи тихо вратата и се ослуша.

— Ужасно видение — зашепна тя и се отвърна от мъжа си, — трябва да се освободя вече от тебе. Ти не си мъж за мен!

После Помпадура се хвърли на леглото и скръсти ръце. Гърдите й се вълнуваха, очите й се затвориха и тя почна да сънува този, на когото принадлежеше сърцето й — Черния майор.

Всички от парахода „Принц Уелски“ мислеха, че двамата пострадали намериха смъртта си в морските вълни. Обаче се лъжеха. Провидението спаси жертвите.

Матийо Драйфус беше отличен плувец. Той пореше водата и непрестанно гледаше към давещата се, която отчаяно се бореше с вълните.

Щом падна във водата, Клаудина дойде на себе си. Тя викаше за помощ и отчаяно се бореше със смъртта. Дрехите я държаха отначало над водата, но като се намокриха, те ставаха все по-тежки и започнаха да я дърпат надолу в ужасната бездна.

Матийо чуваше отдалеч дрезгавите викове на клетата жена.

— Още една минута се задръжте над водата — извика й благородният мъж и продължи да плува.

В минутата, когато се доближи към нещастната и се опита да улови тялото й, то потъна безшумно под вълните.

Давещата се показа още веднъж над водата и то много близо до избавителя си, той я хвана за черните къдри и я дръпна към себе си. Матийо гледаше със съжаление красивото бледо лице. После издигна тялото й над водата и затърси с поглед парахода.

— Изгубени сме — каза след малко. — Нашият общ гроб ще бъде дъното на канала, бедна госпожо!

Обзе го диво отчаяние, не защото виждаше, че загиват, а защото го мъчеше ужасната мисъл, че бедният му брат Алфред ще гние в затвора и че неговата бедна Херманса ще бъде лишена от подкрепа и помощ.

Матийо се остави да го носят вълните. Като видя, че младата жена още диша, благородният мъж се съжали над нея и не я остави на произвола на съдбата. Без да знае, той се жертваше за онази, която опропасти неговия брат и разсипа целия род Драйфус.

Беше изминал повече от час. Вятърът се усили. Водата започна да се вълнува по-силно. Матийо започна да отслабва, вече едва се държеше над водата, силите го напущаха. Притъмня му пред очите. Небето и водата се сляха в едно, струваше му се, че сънува. Матийо почувства в мозъка си някаква празнина, тръпки побиха тялото му.

— Наближава часът — пошепна си той. — Смъртта ме зове в царството си!

Той издигна още веднъж ръцете си и извика високо в бурната нощ:

— Прощавай, мили братко, нека Бог те пази в нещастието ти. Той ще открие твоята невинност и ще спаси живота и честта ти!

След това последно прощаване Матийо искаше да пусне Клаудина и да се спусне в дълбочината. Но в същия миг човешки вик стигна до ушите му и нещо твърдо го удари по лицето.

От един малък рибарски кораб му хвърлиха въже.

Надеждата за живот му даде нови сили. Матийо хвана здраво въжето с лявата си ръка. Рибарите започнаха да го дърпат и не след дълго давещите се бяха на корабчето.

Бяха спасени.

Един малък английски кораб закара спасените в Хастингс, английско крайбрежно градче, близо до Дувър.

Клаудина не можеше да благодари на спасителя си. Тя лежеше като мъртва в бедната стаичка на рибарите. Старата им майка се грижеше за нещастницата и се опитваше да я свести.

Матийо Драйфус беше принуден да остане още един ден в рибарската къща, въпреки че хиляди неща го теглеха към Лондон. Той даде знак на старата англичанка, заведе я до камината и тихо й каза:

— Утре сутринта ще замина за Лондон и след три дни ще се върна, за да видя как е болната. Моля ви, направете всичко, каквото можете за нея, а за грижите вземете тези пари.

— Ако не бяхме толкова бедни, нямаше да взема парите. Имам и аз да ви дам нещо…

Старата отиде до долапа, отвори го и извади една кесийка, вързана на връв. Тя беше още мокра:

— Беше на врата на госпожата — обясни старата и я подаде.

Матийо оглеждаше нерешително кесията, като я държеше внимателно. Не можеше да я остави на рибарите, не знаеше какво има в нея — може би пари, може би книжа; знаеше само, че трябва да я предаде на болната. След колебание реши все пак да види какво има в нея. Отвори я и от вътрешността й изпадна лист хартия. И той беше мокър и едва се четеше, но Матийо се стресна. В ръцете му беше чек на стойност сто хиляди франка.

Беше издаден от известната парижка къща „Пелие и Сие“.

Матийо вече знаеше какво да направи. Той седна до старата дървена маса, топна ръждясалото перо на рибарите в изсъхналото мастило и написа на парче хартия следното:

Матийо постави разписката в плика и го надписа:

После повика старата рибарка, даде писмото и каза да го предаде на болната, щом като се почувства по-добре.

На другата заран Матийо се сбогува с рибаря и с жена му и отпътува за Лондон.

Докторът и добрите хазаи много се зарадваха, когато болната се събуди от дългия сън и им каза, че се чувства по-добре и че е огладняла. Младата й и силна натура преодоля треската.

Старият рибар разказа на Клаудина, как е изтеглил нея и младия мъж от морето и ги прибрал на кораба си. Старецът призна, че истинският й спасител е непознатият и че нему трябва да благодари, дето е жива още.

— Не ви ли каза името си? — запита Клаудина разтреперана. — Няма ли да го видя вече? Искам да му благодаря от сърце.

Старецът обаче не можеше да отговори на този въпрос.

На другата заран, когато Клаудина стана от леглото и седна, до камината, старата англичанка й предаде писмото. Разтвори го с разтреперани ръце.

красивата жена едва бе погледнала в писмото и от гърдите й излезе глух вопъл.

— Матийо Драйфус — пошепна тя дрезгаво, — неговият брат, братът на човека, когото обичах и когото продадох, той е спасил моя живот! О, ти мрачна и незнайна сила там, горе на небето, ти ни погубваш и наказваш престъпленията ни! Да, наказание — продължи нещастната жена и стана от стола. — Това е най-ужасното наказание за мене. Не мога да презирам вече капитана и неговото семейство, както по-рано. Виждах в отмъщението си най-голямата наслада. Аз хвърлих любимия си, но неверен мъж в бездната и тържествувах над нещастието му… но изгубих играта. Бог е пожелал да стане така.

После Клаудина погледна презрително записката на Матийо и я смачка. Но изведнъж устните й затрепераха, гърдите й се развълнуваха, пръстите стиснаха скъпата хартия. Изхвърли разписката в огъня.

— Изгори — извика тя, — стани на пепел. Юдова награда, ти оскверняваш ръцете и душата ми.

Клаудина заплака и коленичи, покри лицето си с ръце и започна да се моли. Стоя дълго на колене и се моли горещо.

— Жената трябва да е голяма грешница — пошепна старата рибарка и се прекръсти. Тя беше влязла тихо в стаята и гледаше без да продума душевните мъки на младата жена. — О, спасителю, изкупителю на греховете, дай мира си на нещастницата.

Към обяд Клаудина напусна град Хастингс въпреки молбите на старите хора и замина за Лондон, където се изгуби в шума на големия града.

Нещастницата нямаше нищо освен дрехите на себе си и двадесет франка, които беше сложила в джоба си, още в Париж.

6.

— Съжалете се, господине, над мене, чуйте молбата ми, смилете се над нещастието ми, вижте моето бледо лице, погледнете зачервените ми очи, които от осем дни са пролели порои горчиви сълзи и които пресъхнаха вече. Направете ми тази добрина и ме пуснете при нещастния ми и невинен мъж.

Тези сърцераздирателни думи бяха изречени от Херманса. Вярната съпруга на затворника стоеше на колене пред майор Форцинети. Тя беше завита в черна дреха. Гъстият воал, който покриваше миловидното й лице, беше вдигнат до челото.

Побелелият майор седеше на писалището си, той се бе подпрял на масата и гледаше съчувствено нещастната жена.

— Станете, госпожо — каза той дълбоко покъртен.

— Само пред Бога можете да коленичите, не и пред мен. Единствено Бог може да помогне на нещастния ви мъж, на вас и на нещастното ви дете.

— Моето дете — каза Херманса с разтреперан глас.

— Ако бяхте видели това бедно, невинно дете, на което отнеха бащата, и ако бяхте чули детските му искрени въпроси, вие щяхте да имате милост към него, дори сърцето ви да е от камък. Бедното непрестанно ме пита: „Къде е моят баща, защо замина без да целуне малкия Андре, кога ще се върне, къде е отпътувал?“ Само сълзи бяха отговора на неговите въпроси. Когато го слагам вечер в леглото му, тогава момченцето ми скръства ръчичките си и започва да се моли от сърце на Всемогъщия: „Моля ти се, Боже на небето, пази добрия ми татко, утеши моята бедна майка, за да не плаче, и върни обичния ми баща!“

Младата жена въздъхна дълбоко, гърдите й се развълнуваха и сълзи обляха лицето й. Неутешимата скръб, големите душевни болки и спомена за детето я накараха да заплаче отново.

Две големи сълзи изплуваха под тъмните клепачи на стария войник. Белокосият старец протегна ръцете си и вдигна Херманса.

— Ако бях в състояние да ви помогна, ако можех да изпълня молбата ви, щях веднага да ви заведа при нещастния ви мъж — промълви той трогнат. — Но това не може да стане. Ще се разтревожите още повече, когато видите мъжа си в ужасната тъмница. Сърцето ви ще спре, когато чуете риданията и стенанията на нещастния.

— Не, ще бъда силна, ще понеса най-ужасното — каза Херманса. — Няма да заплача дори да го искате. Само искам да видя Алфред, искам да видя любимия си мъж и тогава ще се утеша, ще ми олекне на душата, ще бъда по-силна и Драйфус по-лесно и по-геройски ще понесе страданията си.

— Татко, мили ми татко — зачу се един нежен сърдечен глас, — съжали се и изпълни молбата на нещастната. Ето аз, твоето дете, те моля за това.

Беше Марион, душевноболната дъщеря на майора. Момичето бе влязло тихо в стаята и беше чуло целия разговор.

Марион изтича към баща си, прегърна набръчкания му врат и го погледна с големите си красиви очи. После даде ръката си на Херманса и каза:

— Не се отчайвате, надявайте се на Бога и на добрите хора. Вие сте млада и красива и за вас ще изгрее слънцето. Пазете се само от черния мъж — добави тя страхливо с тих глас. — Черният мъж иска да ви опропасти, както направи с мене… с мене!

— Бедното дете е болно — каза тихо Форцинети на Херманса.

Госпожата разбра майора, целуна Марион по бялото й чело и помилва златночервените коси на момичето.

— Мило дете, нека бог те благослови за утешителните думи — отрони Херманса — и на тебе желая от все сърце да оздравееш и да бъдеш щастлива.

Марион наведе глава, погледна съчувствено Херманса и излезе от стаята.

— Госпожо Драйфус — каза майор Форцинети по-къртен, — идете сега при детето си — то ви чака навярно, при това часът е близо девет. Вашата къща е много далеч, а по улиците има лоши хора, които могат да ви сторят зло.

— Не ме е страх, господин майор, един файтон ме чака близо до затвора, а детето ми се намира в добри ръце. Не ме отблъсквайте, съжалете ме и ме пуснете при моя мъж само за четвърт час, или за десет, или поне за пет минути…

Управителят на затвора поклати енергично глава.

— Много тежко е, госпожо, много мъчно е човек да противостои на молбите ви, но кажете ми, желаете ли да погубите честта на един стар войник, който е служил честно и почтено на родината си цели четиридесет години? Аз се заклех пред военния министър, че не ще пусна никого при затворника. Ключът на подземния затвор се намира в джоба до гърдите ми и този, който иска да вземе този ключ, трябва най-напред да промуши старото ми сърце.

— Вие казахте, че никой освен вас и надзирателя не влиза в затвора при мъжа ми — каза бързо Херманса, — обаче известно ми е, че още едно трето лице може да влиза в килията на затворника, когато пожелае — това е граф Естерхази.

— Да, той е назначен от правителството да надзирава — каза Форцинети натъртено. — Аз съм принуден да му се подчинявам и да съм съгласен на всичко, което той каже. Естерхази има втори ключ за тъмницата и когато пожелае, може да отиде при затворника.

— А защо дадоха тази възможност на него — запита горчиво Херманса. — На него, който е най-злия неприятел на целия род Драйфус! Това е низко и ужасно!

Форцинети мълчеше. Направи се, че не чу думите на нещастната жена. Херманса смъкна воала на лицето си и подаде ръка на стария войник.

— Сбогом, майор Форцинети — каза тя хрипливо, — не желая да ви изкушавам повече. Бъдете верен на клетвата си. Аз ще си отида в отчаянието си, ще се върна в запустелия си и мрачен дом. Вие сте благороден и честен човек. Франция щеше да бъде по-щастлива, ако имаше повече такива добри синове!

Майорът целуна почтително ръката на нещастницата. Херманса се обърна с тъжно сърце към вратата. Форцинети искаше да я придружи, но тя не прие.

— Стойте в кабинета си — каза тя, — хората са лоши, ще ви видят и ще ви наклеветят пред началството. Сама ще намеря пътя.

Нещастната жена излезе и заслиза по стълбите. После зави надясно и стигна до дългия и тъмен коридор, който водеше към вратата на мрачната тъмница. Болка свиваше сърцето й. Вървеше към свободата, към живота, а нейният мъж, когото толкова много обичаше, бащата на нейното дете, трябваше да остане в затвора, невинен в мрачната подземна тъмница.

Изведнъж Херманса се вкамени на мястото си. Една човешка фигура се яви зад стълбовете. Две нежни ръце я прегърнаха и един мил глас й прошепна на ухото:

— Не, клета госпожо, вие няма да си отидете, без да видите мъжа си. Оставете на мене, аз ще ви заведа тази нощ при затворника.

— Марион — извика Херманса уплашена. — Вие ли ми обещавате това! Вашите думи са най-голямото щастие и утеха за мене на света. Страхувам се, обаче, че не можете да изпълните обещанието и само ще се изложите на опасност.

— Имам чудесен план — каза тя тихо. — С положителност тази нощ ще идем двете в тъмницата при нещастния ви мъж. Аз ви се заклевам, че ще го видите! Сега трябва да се махнем оттук. Елате с мене в моята спалня, там ще се скриете, докато дойде времето ни.

Херманса се съгласи и дъщерята на майора я поведе със себе си. Мисълта, че скоро ще види обичния си мъж я ободри и съживи съкрушеното й сърце. Нещастната все още не вярваше, че Марион ще успее да изпълни обещанието си, но се надяваше.

Двете жени се върнаха през малката вратичка. Марион преведе Херманса по стълбите и отвори вратата на една малка, но добре наредена стая.

— Седнете — каза Марион на Херманса. — Тук сте на сигурно място. Никой освен мене не влиза тук, ако не съм болна.

— Как да ви благодаря? — изрече Херманса. — Вие сте ми като сестра!

— Щях да бъда много щастлива, ако бяхте моя сестра — прошепна печално момичето. — Тогава черният мъж нямаше да има тази сила над мене и аз нямаше да съм му робиня. Щях да бъда господарка на волята си и щях да бъда щастлива. Днес се чувствам по-добре отколкото вчера. Колко искам винаги да е така!

Бедното момиче стисна ръцете на Херманса и й каза, че трябва да се въоръжи с търпение, защото могат да изминат много часове, докато се върне.

Майор Форцинети се прибра в жилището си късно. Беше уморен и неразположен, не му се ядеше. Поиска да изпие само чаша чай и после да си легне.

Госпожа Берже му донесе чая и после отиде в стаята си.

— Идете и си починете, майко — каза Марион на старата, — аз ще отида при баща си и ще се погрижа за него.

Майорът гледаше с възхищение красивата си дъщеря. Момичето донесе захар, няколко парченца лимон и приготви чая. После отиде в другата стая и се върна с пълна чаша при баща си.

Форцинети стисна сърдечно ръката на дъщеря си и й благодари за услугата. После благодари и на Бога за оздравяването на любимото му дете.

— Направете, Жирардин, обиколката из затвора и после съобщете дали всичко е в ред. В два часа аз ще обиколя килията на капитана. Как намерихте затворника, когато бяхте последния път при него?

— Занесох му вечерята в шест часа — каза сержантът. — Той изяде само няколко лъжици супа и няколко хапки хляб. Вие знаете, че шест дена наред той е лудувал и викал, сега обаче вече не може, лежи по цял ден на леглото си и бълнува.

— Как е убиецът Равелак? — запита майорът.

— Много добре, господин майор. Станал е кротък като гълъб.

— Добре, Жирардин, можете да си отивате, но ми донесете ключа, искам да си легна.

Сержантът се обърна по военно му и излезе, а след двадесет минути се върна.

— Всичко е в ред, господин майор — докладва той на началника си.

Форцинети взе ключа от надзирателя и го постави пак в джоба на дрехите си.

След малко майорът стана от масата, целуна любимата си дъщеря, поръча й да си легне рано и отиде в спалнята си. Съблече се, скри ключа под възглавницата и си легна.

Марион остана още един час на канапето. Тя облегна глава на възглавницата и се загледа в тавана, като че виждаше някакви видения там.

Изведнъж момичето стана и угаси лампата.

Беше тихо.

Марион се упъти към вратата на спалнята и се ослуша. Майорът спеше толкова дълбоко, че хъркането му се чуваше в другата стая.

Момичето отвори полека вратата и се приближи към леглото на баща си. Тя добре знаеше къде да стъпи, тъмнината не й пречеше. Марион се спря, пъхна ръката си под възглавницата на спящия и измъкна ключа. После извади от джоба си друг и го постави под възглавницата на баща си, така че ако той се събуди и потърси ключа, да не разбере нищо.

Като се увери, че баща й все пак спи, тя излезе от стаята и отиде при Херманса, която я чакаше с нетърпение.

Марион влезе в стаята и показа ключа на приятелката си.

— Виждаш ли, удържах думата си — каза тя тихо. — Най-страшното мина. Магическото желязо, което ще ни отвори тъмницата на твоя мъж, се намира в ръцете ми.

Херманса едва се въздържа да не извика от радост. Едри сълзи бликнаха на очите й, тя се наведе и целуна ръцете на момичето.

— Часът е единадесет и половина — каза то, — до един часа можеш да останеш при мъжа си, повече не е възможно, защото баща ми в два часа ще отиде да обиколи затвора.

Двете жени се упътиха тихо през двора към тъмницата. Марион отключи железните врати със специалния ключ, който бе взела от писалището на баща си, и тръгнаха с приятелката си към ужасното подземие.

Най-после жените стигнаха до втората желязна врата. Марион я отвори с откраднатия ключ, запали една восъчна свещ и освети подземието.

Мисълта, че скоро ще види мъжа си и ще може да се хвърли в прегръдките му, утеши Херманса и надви над отвращението й и тя смело и без страх пристъпи в мрака.

— Не се страхувай — прошепна Марион. — Ще заключа вратата и в един часа ще дойда да те взема.

— Благодаря ти горещо, мой добър ангел — каза й Херманса и не се уплаши, когато зад нея се затвори вратата. Марион заключи два пъти и изчезна.

Нещастният затворник беше още буден. Беше опрял глава на ръцете си и седеше на леглото, осветен от бледен лунен лъч. Той мислеше за Херманса и за малкия Андре. Навярно тя не е заспала още, може би стои до леглото на детето и се моли на Бога…

— Херманса — прошепна затворникът със сълзи на очи, — моя любима жена, аз мечтаех за съвсем друг живот. Мечтаех за оная висота, на която само един между милионите може да се покачи. Исках да спечеля слава и да споделя с тебе щастието си, но уви, един удар бе достатъчен, за да ме хвърли в най-тъмните дълбини на нещастието. Сега съвсем сама, изоставена живееш в запустелия ни дом. Моето дете е сираче, името ни е опозорено и потопено в калта. Имотът ми е застрашен.

Той рошеше отчаяно русите си коси.

— Трябва да охкам като най-зъл престъпник. Затвориха ме като бясно куче в желязна клетка. Плъховете и другите животинки са мои другари. Единственото нещо, което виждам от света, са мрачните вълни на Сена, които се бият о прозореца ми!

Нещастният мъж стана, втурна се към жалкия прозорец и с неизказано отчаяние се опита да разклати желязната решетка, която го отделяше от свободата.

— Боже — извика той и погледна печално нагоре. — Велики Боже, ти знаеш, че съм невинен, че хората сториха голяма неправда над мен. Докажи ми, че си справедлив, че си истински Бог. Ти даде сила на Самсон да събори стълбата на храма, дай и на мене тази сила да строша стените на тази ужасна тъмница.

Алфред се опита още веднъж да счупи дебелите железни пръчки на решетката, но като видя, че е напразно, отпусна се изнемощял и уморен на леглото си и извика с дрезгав глас:

— Ха, ха, колко съм глупав, още бълнувам спасение. Не виждам ли, че съм забравен от Бога и от хората и че само две неща ми остават на този свят: лудост и смърт.

— А вярната ти обична жена? — каза през плач един глас зад него.

Драйфус извика и се обърна.

Зениците на очите му се разшириха, той толкова се разтрепера, че едвам се задържа на краката си.

— Херманса, моя обична Херманса — прошепна той с неописуема радост и разтвори ръцете си, — ти ли си, или е само моята мечта, плод на болния ми мозък?

— Алфред, това съм аз — отвърна младата жена и се намери в обятията му.

Драйфус се смееше и плачеше от радост. Той притисна силно любимата си жена към развълнуваните си гърди, целуна бялото й чело, милото й лице, червените й страни, малките й нежни ръце, парфюмираните й коси, вдигна я и я понесе на ръце, като й шепнеше хиляди сладки думи и благословии, хиляди клетви и обещания.

После я сложи на леглото си и седна до нея. Като научи, че детето му е здраво и в добри ръце, той я запита как е могла да достигне до подземната му гробница.

— Един добър ангел ми показа пътя и ми отвори вратата на затвора — каза Херманса и му обясни, че този ангел е дъщерята на майор Форцинети.

— Нека Бог я благослови — каза капитанът. — Ако някога щастието ми помогне да се освободя, няма да забравя това благородно момиче. Кажи ми сега, къде е брат ми Матийо?

— Твоят добър и верен брат е разклатил небесата и земята за тебе. Бъди сигурен, че ние няма да се спрем, докато не докажем твоята невинност и не те освободим от затвора. Не се отчайвай, любими мой, бъди твърд и понеси страданията тук, моля те на колене да ми се закълнеш в живота на нашето дете и на неразделната ни любов, че няма…

Вярната жена бе коленичила на влажния под. Тя прегърна краката му:

— Закълни ми се, Алфред — повтори тя с разтреперан глас, като го гледаше влюбено, — закълни ми се, че не ще посегнеш на живота си, че няма да се самоубиеш, каквото и да стане, закълни се в живота и щастието на нашето дете.

Капитанът въздъхна тежко, но не отговори. Мрачните мисли се бореха със съвестта му. Борбата беше дълга и отчаяна. Най-после победи съвестта, тя надви над мрачните му мисли.

— Добре — каза той тържествено и замилва по главата вярната си жена. — Заклевам ти се в щастието и живота на нашето Дете, че никога не ще посегна на живота си!

Херманса целуна горещо ръцете му, мъжът й я вдигна на коленете си.

— Клетва срещу клетва — каза тя. — И аз ти се заклевам, че с твърдост ще понеса горчивата съдба и ще ти остана вярна до последния си дъх.

Силна целувка потвърди тази свята клетва на неразделната двойка.

— Ако можех да говоря с брат си Матийо! — въздъхна Драйфус. — Имам да му поръчвам важни работи.

— Може би Марион ще може да го доведе при тебе по същия начин, по който дойдох аз — каза Херманса. — Матийо ще се върне днес от Лондон. Вчера получих от него писмо. Носи добри вести.

— От Лондон ли? — запита учудено Драйфус. — Какво прави той в Лондон?

— Важно е — каза Херманса. — Кажи ми, Алфред, чувал ли си за някоя американка Алиса Тери?

— Спомням си, че съм срещал това име във вестниците. Алиса Тери е прочутата американска детективка. Чел съм за нея, че надминава всичките европейски и американски детективи и че имала големи успехи.

— Да, Алфред — съгласи се Херманса радостно, — както ми пише Матийо, Алиса Тери е много хитра, тя успявала да разкрие най-тайните престъпления. Избавила е много невинни хора от тъмницата, заловила е много престъпници.

— Дано Бог й помогне да стане и моя избавителка — каза Драйфус с надежда.

— Алиса Тери ще избави и тебе, Алфред, от ужасния затвор — продължи Херманса. — Брат ти Матийо я ангажира и тя още днес ще дойде ^ Париж. Ще й заплатим един милион, ако успее да открие истинските крадци на тайните държавни документи и докаже твоята невинност.

Не е възможно да опишем колко въпроси и отговори се размениха в този час между двамата, колко пъти Херманса гали бледото лице на нещастния си мъж и колко горко оплаква мъките и страданията на горчивата му съдба.

Най-после думите като че ли свършиха, целувките ставаха по-горещи, докато Херманса се намери в прегръдките на любимия си и всичко утихна в ужасната подземна тъмница. Страшната дупка се превърна в храм на чиста, истинска любов и от ъглите, където бяха скрити тъмните сенки на отчаянието, любовта, мъките и скръбта, се яви духът на Купидон, който закриляше любещата се двойка.

Изведнъж по стълбите се чуха тежки стъпки. Херманса побледня и се отдръпна от мъжа си. Това не бяха стъпките на Марион, която идваше да я вика, това бе друго лице, това бе мъж.

Жената изпусна сърцераздирателен вопъл и се хвърли в прегръдките на мъжа си.

Осветен от бледите лъчи на луната, граф Естерхази застана пред тях.

— Черният майор — извика Херманса разтреперана.

Естерхази впи кръвожадни очи в жертвите си. Такъв гняв го бе обзел, че измина повече от минута, докато проговори.

— Какво правите, госпожо, при затворника? — извика той. — Кой ви е пуснал? Клетвопрестъпникът ще заплати с главата си, а вие ще получите строго наказание за нарушение на закона и подкуп на чиновниците. Временно сте моя пленница, госпожо, и трябва да дойдете с мене веднага при военния министър. Той ще реши какво да стане с вас. Последвайте ме, моля, моята кола е пред затвора.

— Милост, милост, граф Естерхази — извика Херманса. — Доскоро бяхте най-добрия приятел на моя мъж и не вярвам, че желаете да ни направите още по-нещастни.

— Госпожо, аз съм войник и изпълнявам само дълга си — отвърна графът студено. — Да, аз бях приятел на честния капитан Драйфус, обаче не познавам шпионина Драйфус!

— Естерхази, ти си подлец — извика капитанът и стисна юмруците си. — От най-добрия мой приятел си станал най-големия ми враг. Постъпваш с мене непочтено и низко, но само едно ще ти кажа: твоят баща, приятелят на моя баща, ако можеше да научи как ти се отплащаш за добрините на Драйфусовия род, нямаше да намери спокойствие в гроба си.

Подземното пространство бе огласено от демонски смях:

— Моят баща ли? — беше дрезгавият отговор. — Ти ми напомняш за покойния ми баща? Казвам ти, че мъртвият щеше да ме благослови, ако те видеше опозорен в затвора като шпионин и ако знаеше, че аз…

Изведнъж черният майор спря. Той замълча за минута и после продължи със заповеднически тон:

— Ако дръзнете да кажете още една дума, пленнико, без аз да ви запитам, ще дам заповед да ви поставят окови. Вие, госпожо, трябва да дойдете при военния министър. Ако се противопоставите, ще дам веднага сигнал за тревога и положението на вашия мъж ще се влоши.

.— Ще дойда с вас при военния министър. Той няма да съди една жена, която е отишла при мъжа си в затвора без чужда помощ. Готова съм да чуя присъдата на военния министър, понеже знам, че ще ми прости.

— Толкова по-добре за вас — надсмя се Естерхази и се отдръпна.

Херманса използва случая и прегърна още веднъж своя мъж. Капитанът притисна сърдечно жена си до гърдите си и й прошепна:

— Боже, Всевишни. Ти знаеш, че съм невинен, защо ме наказваш толкова жестоко? Най-ужасното наказание за мене е, че този долен човек отвлича насила моята бедна и вярна жена, без да мога да я браня от злобата и лукавствата му.

— Ние сме безсилни, Алфред — отвърна Херманса шепнешком със сълзи на очи. — Трябва да се подчиним на волята на по-силните, докато Бог ни помогне. Може би е щастие за нас, че Естерхази ще ме заведе при министъра. Ще падна на колене в краката му и ще го моля за справедливост!

— Прощавай, моя вярна жено, целуни ме за последен път и тогава върви, обична моя Херманса. Не искам онзи зъл човек да се наслаждава на мъките от раздялата ни. Прощавай, Херманса!

Херманса излезе от затвора и пое с Черния майор към двора. Стигнаха до голямата врата на тъмницата, Естерхази потропа и стражата му отвори.

Един закрит файтон чакаше на ъгъла. Естерхази свирна и той се приближи. Графът отвори вратичката и понечи да помогне на Херманса при качването. Младата жена не пое ръката, която се бе протегнала към нея, качи се бързо във файтона и седна в ъгъла, като спусна гъстия воал на лицето си.

През това време майорът разговаряше тихо с кочияша, а после извика силно:

— Разбрахте ли? Ще ни закарате в къщата на военния министър и ще спрете при малката врата на двореца.

Естерхази се качи във файтона. Той не седна до Херманса, както си мислеше тя, а срещу нея.

Файтонът се понесе из тъмните улици на Париж. През целия път те не продумаха. Херманса седеше в ъгъла и мълчеше, а Естерхази обмисляше нещо.

Спряха след половин час. Майорът се обърна към жената на капитан Драйфус и каза:

— Необходимо е да ме почакате малко, госпожо, понеже ще помоля военния министър да ме приеме на аудиенция, въпреки че вече е толкова късно. Надявам се, че няма да напуснете файтона. В противен случай утре ще бъдете арестувана.

— Никакво престъпление не съм направила и нямам причина да бягам — отвърна гордо Херманса.

Естерхази слезе от файтона и влезе в къщата, чиято врата се отвори автоматически.

Кочияшът също слезе от файтона и застана пред него. Херманса не се съмняваше, че на този човек беше заповядано да я пази.

Младата жена много се развълнува при мисълта, че скоро ще се яви пред военния министър. Сега трябваше да се реши съдбата на нейния мъж. Тя трябваше да употреби всички средства: молби, сълзи и отчаяние, само и само да умилостиви всесилния министър.

Вратата на файтона се отвори, Естерхази подаде ръка на Херманса, за да й помогне да слезе, но тя я отблъсна и слезе сама на тротоара. Майорът я заведе в един коридор, който се осветяваше от малък полилей и после се качиха на първия етаж. Влязоха в елегантно мебелирана стая. Стените и прозорците бяха покрити с турски килими и завеси, мебели в източен стил бяха подредени из стаята, а най-голямо впечатление правеше голямото легло, обшито със сърма, до което на масичката стоеше наргиле. Чудесни картини украсяваха стените. Когато ги видя, Херманса се изчерви, защото изобразяваха само голи тела и любовни сцени на Зевс.

— Тук ли живее военният министър? — запита тя, като се огледа в стаята.

Естерхази съблече бързо шинела си, свали шапката си, разпаса сабята и захвърли всичко това в един ъгъл. След това се обърна към младата жена и я изгледа с поглед, от който тя се разтрепера. Питам повторно — каза тя разтреперана, — това ли е домът на военния министър?

— Не, госпожо — отвърна майорът, като се смееше. — Вие сте в моята спалня.

Херманса изпищя, като ту почервеняваше, ту ставаше бледа и за да не падне, трябваше да се хване за един стол.

— Вие сте ме излъгали, нещастнико — извика тя разгневена. — Вие сте ме хванали в мрежата си, недостойни страхливецо! За вас нищо не е свято — нито нещастието на една отчаяна жена, нито пък съдбата на една крайно изтерзана майка!

— Херманса, слушайте ме — каза Естерхази, като постави в джоба си ключа от вратата, — вие сте в моите ръце и трябва да ми се подчинявате, иначе никога няма да видите вече нито мъжа си, нито детето си.

Херманса вдигна воала от лицето си и отправи поглед, пълен с ненавист към черния майор.

— Вашите желания, граф Естерхази, са ми неизвестни — промълви тя разтреперано, — аз не ще ви се покоря каквито и да са те. Ако не искате подът ви да се обагри от моята кръв, отворете вратата и ме освободете.

Майорът се приближи към нея. Той впи страстно очи в нейните, сърцето му се разтуптя и с развълнуван глас изрече:

— Твоята красота, Херманса, винаги ме е пленявала и много пъти съм искал да те прегърна и да те притисна с любов до гърдите си. Но за съжаление бях приятел на твоя съпруг и това ме въздържаше да изпълня желанието си. Сега Драйфус е мой неприятел, както и на цяла Франция. Доведох те в моята къща, за да ти покажа любовта си. С цялото си сърце, чувства и душа те желая… Сега си в ръцете ми и ще съм голям глупак, ако не използвам щастието, което ми се предоставя.

Херманса затвори очи, за да не срещне неговия страшен погледа, като се отдалечаваше полека и дойде до заключената врата. Тя почувства тялото на високия мъж с черната брада толкова близо до себе си, че чу ударите на сърцето му и почувства неговите колене да се допират до нейните.

— Оставете ме — изплака тя, — смилете се над детето ми, ако не зачитате честта на една жена, която обича само своя съпруг и която се възмущава от изкусителите.

— Мъжът, когото обичаш, не заслужава твоята любов — каза тихо Естерхази на ухото й, — Той ти е изневерявал хиляди пъти, той ти е изневерявал с друга, а ти си останала непорочна, докато той лежеше в краката на едно улично момиче.

Херманса отблъсна с двете си ръце клеветника.

— Лъжеш — извика тя. — Драйфус ми е бил верен. Както вярвам в Бога, така вярвам в него.

Хубавата жена се изправи гордо като разгневена богиня пред черния майор. Красотата й още повече палеше желанията на този развратник.

Смях задави гърлото му.

— Ще ти кажа, Херманса, как се казва любовницата на твоя мъж.

— Млъкнете, не искам нищо да чувам, вие лъжете!

— Любовницата на вашия мъж се казва Клаудина Лорет. Тя е циркова артистка и от любовта им се роди дете.

Херманса се свлече като ударена от гръм на пода.

— Ти даваш, Боже, още сила на този подлец да говори — извика тя измъчена и отчаяна. — Нека онемее този език, който изрича такива лъжи и опетнява честта на един човек и на цялата му фамилия!

— Желаеш ли да ти го докажа? Ще ти донеса доказателство. Имам няколко писма, които твоят мъж е писал на любовницата си.

— Ти, навярно, си ги фалшифицирал и ще ги накъсам… ще ги стъпча с крака…

— Трябва да ми вярваш — извика Естерхази е разтреперани устни, като протегна ръцете си към нея. — Искам да ми вярваш, а него да презираш! Ти си сега моя и ще вършиш това, което аз искам.

Естерхази стисна здраво безпомощната жена и я притисна към себе си. Майорът прегърна стройното й тяло и го притисна толкова силно към гърдите си, че тя извика отчаяно. Щеше за малко да я удуши в прегръдките си.

— Целуни ме — извика той, аз няма да се уморя да те целувам.

Двамата се сборичкаха. Устните на майора търсеха нейните и както змията се увива около жертвата си, за да строши костите й, тъй и неговите ръце силно стискаха тялото на беззащитната жена.

Графът успя да й свали воала и шапката, целувайки красивата й черна коса. Тогава отчаянието и страхът дадоха на слабата жена неочаквана сила. Тя се бореше отчаяно за своята чест.

— Ще се хвърля през прозореца — извика Херманса и блъсна майора с все сила. — Нека моята кръв падне върху тебе, зли човече!

Жената се втурна към близкия прозорец, за да изпълни страшното си намерение, но преди да стигне, ръцете на майора я сграбчиха и той я повлече към леглото.

Херманса успя да се отърве още веднъж от неприятеля си. В тази минута й дойде една мисъл, която й даде надежда за избавление. Младата жена се втурна към ъгъла на стаята, където се намираше шашката на майора. Тя извади сабята от ножницата и я завъртя над главата му.

— Развратнико, само да посмееш да дойдеш до мене — извика Херманса със светнали очи. — Сега имам оръжие, с което мога да защитавам честта си. Ако не сполуча да пробода подлото ти сърце, върхът на тази сабя ще се забие в моите гърди.

Думите й се сториха забавни на майора и той се изсмя:

— Красива моя Херманса, това не е играчка за тебе — каза той. — Въпреки че трябва да призная — в очите ти блести храбростта на войника. Ти ставаш още по-красива и това увеличава горещото ми желание да бъдеш моя. Дай ми сабята!

— Смърт за тебе — извика жената и вдигна ръка, за да нанесе силен удар в гърдите на своя враг.

Естерхази се бе приготвил за нападението: Само с едно извиване на тялото избягна удара и пръстите му конвулсивно стиснаха бялата нежна ръка на красивата жена, която изпищя от болка и изпусна оръжието.

Надеждата да се спаси изчезна, силите й я напущаха. Без да се противи, тя остави майора да я вдигне. Развратникът я отнесе до леглото и я сложи върху копринените възглавници. Омърсена от неговите целувки, тя извика: Алфред, Алфред, никога вече няма да те видя! Още се бореше за честта си, но силите й от минута на минута отслабваха.

Насилникът мислеше, че вече е постигнал целта си, очите му светеха със сатанински огън, когато се дочуха стъпки откъм стълбата, която водеше към стаята.

Графът стана. Някой похлопа.

— Кой хлопа? Кой ме търси? — извика ядосано Естерхази.

— Аз съм — чу се мъжки глас, — вашият слуга Баптис.

— Какво искаш? — запита гневно графът.

— Негово превъзходителство, господин военният министър дойде и иска да говори с вас по важни работи.

Естерхази се сепна. Очевидно се разтревожи от това известие. Но тревогата му трая само минута. Графът стана, злоба светна в очите му и той заповяда на слугата:

— Доведете негово превъзходителство в тази стая.

После майорът отключи вратата и я отвори.

Херманса скочи от леглото, като разбра, че военният министър е дошъл. Взе шапката и воала от пода и бързо оправи тоалета си. Коленете й трепереха още, гърдите й се вълнуваха, устните й горяха от мръсните целувки, които тя насила прие. В очите й светна пак лъчът на изгубената надежда. Военният министър бе дошъл. Сега тя трябваше да моли за освобождаването на Алфред и да смъкне маската от лицето на този мерзавец.

— Боже на небето — молеше се тя тихо, — благодаря ти от сърце и душа, че ми изпрати избавление.

Чу се шум по стълбите, звънтене на шпори и белокосият военен министър влезе в стаята. След него вървеше адютантът му, полковник Обовил.

Естерхази се приближи към началството си с дълбоко уважение и войнишки поздрав.

— Добре сте дошли в моя дом, Ваше превъзходителство — каза той, като направи движение с ръката си към Херманса, която се бе свила в един ъгъл. — Радвам се, че дойдохте навреме, тази дама е жената на предателя и шпионина Драйфус.

— Какво търси дамата при вас, майоре — запита министърът и сви белите си вежди. — Какво търси по това време във вашата къща?

Херманса искаше да отговори, но гласът й се загуби. Естерхази я изпревари.

— Ваше превъзходителство — каза той, — колкото и да имам желание да премълча, моята чест ме заставя да бъда откровен с вас.

— Това е ваш офицерски дълг.

— Госпожа Драйфус е подкупила един от моите служещи и е успяла да се вмъкне в моята стая. Намерих я тук, когато се върнах от обиколката из затвора. Заповядах й да си отиде, но тя се хвърли на колене пред мене и ме молеше да пусна тайно Драйфус да избяга от затвора.

Военният министър сви горчиво устни:

— Не е възможно! Не мислех, че така може да постъпи жена от фамилията Драйфус.

— Ваше превъзходителство, съжалете ме, чуйте ме, всичко е лъжа.

— Мълчете, госпожо, не е възможно човек да ви доведе насила в тази къща. Достатъчно ми е, че ви намерих в стаята на един офицер!

Бедната жена закри лицето си с ръце.

— Майор Естерхази, какво ви обеща госпожата за освобождението на мъжа й? — продължи министърът.

Изкусният комедиант като че ли се смути и погледна към земята.

— Обещанието, което госпожата ми направи, Ваше превъзходителство, е такова, че ви моля да не ви го казвам!

— Разбрах и много съм разгневен. Какво й отговорихте, майоре?

— Аз й отговорих така, както е длъжен да го направи един честен човек. Казах й, че изпълнението на моя дълг е по-ценно за мен, отколкото любовта на най-хубавата жена.

Херманса се доближи до белокосия старец. Простря трепереща ръцете си към него, като искаше да говори, но сълзите я задавиха. Не смееше да издаде на министъра, че дъщерята на Форцинети я заведе в затвора при капитана и че там се е срещнала с майор Естерхази. Не можеше да го каже, защото щяха да лишат Форцинети от службата му. Тя само падна на колене пред белокосия мъж.

Военният министър погледна настрана и каза строго:

— Засега прощавам опита ви да подкупите един от честните ми и добри офицери, но ако сторите това повторно, тогава не ще се отървете така лесно. Вашето присъствие, госпожо, тук е излишно.

Херманса стана като тежко болна и излезе от стаята. Видя как военният министър подаде ръка на Естерхази и каза:

— Вие сте постъпил, майоре, като честен и добър офицер. Няма да забравя да ви възнаградя за честното изпълнение на дълга ви!

Херманса бързаше да излезе от тази къща, където искаха да потъпчат честта й. Като че ли тук върлуваше чума и тя бягаше от ужасната болест.

Младата жена седна в първия файтон, който видя, и се упъти към къщата си на улица „Св. Клод“. Там бедната се затвори в спалнята си, изми лицето, гърдите и ръцете си със студена вода. Искаше да се измие от калта, с която бе опръскана само от доближаването на черния майор.

После отиде в стаята, където спеше детето. Наведе се над заспалото момченце и го намокри с горчивите си сълзи.

7.

Беше шест часът. Богато украсеният дворец на княз Григорий Мирович бе осветен от електрически лампи и полилеи. Притежателят на този великолепен дворец, един руснак, стана от разкошната маса, където бе вечерял с обичната си седемнадесетгодишна дъщеря Павловна и нейната приятелка Ева Рихтер.

Князът — един аристократичен екземпляр, с подстригани коси, орлов нос и дълга побеляла брада, която достигаше до половината му гърди — запали цигара и се излегна на канапето.

Павловна сложи една копринена възглавница под главата му и лукаво дръпна брадата му.

— Ще излезеш ли пак тази вечер, татко? — запита тя.

— Нали знаеш, че всяка вечер от девет до дванадесет отивам в руския клуб? И днес ме очакват там. Защо ме питаш, Павловна? Ако желаеш да отидеш на опера или на друго представление, госпожица Рихтер ще те придружи на драго сърце, знам, че тя ти е приятна събеседница.

— Имаш право — каза весело момичето, като изтича и прегърна обичливо Ева. — Не можеш да си представиш, татко, колко обикнах госпожицата за това късо време. Тя е добра и умна…само че често е тъжна.

Ева погледна печално младото момиче.

— Княгиня Павловна — каза тя, — вие сте много добра.

Павловна тропна с крак по мекия килим.

— Не ме наричай княгиня — помъчи се да придаде тя сърдит вид на хубавото си лице, заобиколено от кестеняви къдри. — Ще ме наричаш Павловна и ще ми говориш на ти, както аз на тебе. Нали ми обеща, че ще бъдем верни приятелки?

Веселото момиче прегърна бледата Ева и я целуна.

— Много се радвам, госпожице Рихтер, че толкова скоро спечелихте любовта на моята дъщеря. Трябва да благодаря на граф Естерхази, че бе така любезен да ви доведе у нас.

При изговарянето на името на Естерхази, Ева Рихтер трепна: тя се обърна и отиде бързо към прозореца, за да не видят червенината по лицето й.

.Слугата влезе, постави сребърен самовар на масата и запали спиртната лампа под него. По всичко личеше, че този човек не бе руснак. Бръснатото му лице носеше черти английски тип. Една подла бръчка се забелязваше около устата му.

Като свърши работата си, той се обърна и погледът му срещна погледа на княза. След това се запъти бавно към вратата, като че очакваше да го повикат.

— Почакай малко Франк — извика Григорий Мирович, — искам да ти кажа нещо.

Слугата се спря на вратата.

— Павловна, милото ми дете — каза Мирович на дъщеря си, — искам да подремна, затова моля те отидете с госпожица Рихтер за малко в стаята ти. Не забравяй да дойдеш после да пием заедно чай.

— Спи спокойно, татко, и сънувай твоята Павловна!

Момичето излезе от стаята, Ева Рихтер я последва.

Слугата отвори вратата и я заключи след тях. Щом свърши това, той се промени неузнаваемо. Пъхна ръце в джобовете и се доближи до княза, който чакаше с нетърпение приближаването му.

— Жаксон, ти ми даде знак, че искаше да говориш с мене насаме — каза тихо князът. — Важни новини ли ми носиш?

— Доста важни — отвърна англичанинът. — Могат да затворят и двама ни за десет години.

При думата „затвор“ Григорий Мирович трепна и се огледа из стаята.

— Не говори такива работи, човече — извика той, — ако ни чуе Павловна или някой друг?

— За всичко е виновна Павловна — измърмори Жаксон. — С това момиче ще опропастиш себе си и мене. По дяволите, човек не може да поговори с тебе по работа, откакто сме в Париж. Ти се представяш за княз, а аз трябва да се задоволя да бъда твой слуга. Това не ми пречи, тъй като не мечтая да бъда аристократ. Моите развлечения са други. Лошото е, че ти от лакомия за слава и величие изгуби охота за работа, а си изгубил и много от способностите си.

Мирович се разсърди, очите му светнаха. Жаксон го бе улучил в слабото място.

— Как дръзваш да говориш такива работи, Франк Жаксон — каза той тихо, — аз да съм изгубил способностите си… Не съм ли те прехранвал цели петнадесет години в Русия?

— Прехранвал? — уточни Франк, като се смееше. — Тази дума не е уместна. И аз като тебе съм работил, даже моята работа беше по-опасна. Ти произвеждаше стоката, а аз я разпространявах. Всичко беше добре, докато можехме да живеем в Русия, обаче почвата под краката ни стана гореща и трябваше да опитаме щастието си другаде. Дойдохме в Париж, но тука не успяхме много. Ето банкнотата, Григорий Мирович, която ми дадохте вчера. Тя не струва нищо, хвърлете я в огъня!

Казвайки това, той извади от джоба на жилетката си една банкнота и я хвърли пред краката на лъжливия княз.

Мирович я взе и я разгледа печално.

— Колко труд съм вложил в нея, нима не е добра? — измънка той. — Руските книжни рубли можех да ги работя лесно, тъй като познавах всяка точка, всяка сянка по тях, обаче при френските трябва още да се упражнявам. При все това, мисля, че банкнотата е добре изработена.

— Мамиш се, Григорий — каза англичанинът. — Ако се бях опитал да я разменя, щях да се погубя. Така или иначе джобовете ни пак са празни, а по някакъв начин трябва да се снабдим с пари.

Мирович въздъхна.

— Ножът е допрял до гърлото ми — каза той. — Въпреки положението си, в тази минута нямам никакви пари и при това мебелите и покъщнината на тази къща не са платени. Разправи какво се случи с нашата банкнота!

— Много за разправяне няма — отговори Жаксон. — Отидох с банкнотата към италианския булевард, влязох в един голям магазин, представих се за богат американец, купих ризи, ръкавици, вратовръзки и други неща, необходими за двама ни. Всичко струваше около седемдесет франка. Аз я хвърлих небрежно на касата. Касиерът я гледа внимателно няколко минути, после повика един от помощниците си и му пошепна нещо. На мене каза, че е изпратил банкнотата в близката банка, за да я развалят, понеже нямали достатъчно пари да ми върнат. След малко изпратеният се върна с банкнотата. В банката му казали, че била изкусно фалшифицирана. За щастие имах у себе си толкова пари, за да платя покупките, обаче, хората ме изгледаха накриво, когато излизах от магазина. Какво ще кажеш за това, Григорий Мирович?

— След три дена ще имаш една усъвършенствана банкнота — каза решително бащата на Павловна и прибра съмнителната банкнота в джоба си. — Само цветът на мастилото не е сполучлив, иначе перото си владея отлично. Знаеш, че фалшификацията е изкуство.

— Зная, приятелю, че си майстор и художник в занаята си — изрече Жаксон неспокойно. — Само че не живей така разкошно!

— И това ще бъде, щом намеря някой богат мъж на Павловна — каза Мирович.

— Нима си решил вече да я жениш? Князът наведе глава.

— Мога да избирам между двама кандидати — каза той. — Единият е барон Емил фон Пикардин, той е още млад, но интелигентен човек, самостоятелен и много богат. Другият е граф Естерхази, майор от френския генерален щаб, комуто предстои голяма кариера в бъдеще. Изглежда, че и двамата обичат Павловна и всеки ден очаквам да й направят предложение.

— А ти обещаваш ли им богата зестра?

— Ако ме запитат за това, трябва да им обещая — въздъхна руснакът.

— Това може лесно да стане примка за нашата бесилка! Ти Мирович, жертваш себе си заради това момиче. Тя мисли, че наистина е дъщеря на княз. Вече е голяма и може да узнае тайната. Ще ми се да й кажа всичко!

Мирович стисна юмруците си и стана, очите му светнаха и той искаше да се нахвърли на по-слабия от него Жаксон.

— Само да посмееш ти, английско куче, да споменеш една дума и ще те удуша! Спокойствието на това дете не трябва никога да се нарушава. Нека Павловна бъде щастлива и никога не разбере… а ето, че идват. Тихо, Жаксон, отвори бързо вратата, а колкото за пари, бъди спокоен. Ако е необходимо, ще работя денем и нощем, само и само да имаме достатъчно.

Англичанинът се упъти към вратата и я отвори. Той стана изведнъж услужлив и учтив. Павловна влезе, Ева я следваше.

— Нещо си разтревожен, татко — каза тя, — болен ли си?

— Не, мое дете, сънувах лош сън и затова се разтревожих. Щом си при мен, всичко ми мина.

— Разкажи ми съня, аз ще го изтълкувам.

— Добре — каза Мирович и я погледна строго и изпитателно в красивите сини очи. — Сънувах, че сме станали много бедни.

— Сънят ти лесно се тълкува — каза Павловна. — Ако обеднеем, ще наемеш една малка стаичка и аз ще работя за тебе. Мога да плета и да бродирам, ще шия и ще мога да изкарвам достатъчно, за да преживяваме.

— Ти, мило дете, имаш благородно сърце — измърмори Мирович и се обърна, за да скрие сълзите си.

— Майор граф Естерхази — доложи слугата Франк. Черният майор влезе. Той беше облечен в блестяща униформа, по бледото му лице беше избила червенина. Графът поздрави любезно княза. Павловна му подаде ръката си, която той горещо целуна. Когато поздрави с очи Ева, тя погледна пода и се разтрепера.

Графът изпи заедно с Мирович един чай и много интересно забавляваше всички. Той винаги говореше с Павловна и я изпиваше с поглед. Княз Мирович гледаше това доволен.

— Господин барон фон Пикардин — доложи пак Франк, като се усмихна.

Един висок, красив, млад мъж влезе в стаята. Очите му излъчваха младост и свежест. Нежните черти на лицето му показваха благородната кръв, която течеше в жилище му.

Павловна се изчерви.

Мирович поздрави и него така любезно, както и графа. Но Пикардин и Естерхази размениха помежду си хладна любезност — знаеха, че са съперници.

Разговорът се промени, защото черният майор се отнасяше пренебрежително към барона и му отговаряше предизвикателно.

— Обещах ви миналия път, господин барон, че ще ви изпея няколко руски песни — намеси се Павловна, за да отклони неприятния разговор. — Искате ли да ме придружите до музикалната стая?

— Много съм щастлив — каза Емил фон Пикардин и стана, за да изпълни любезната покана.

Когато Павловна излезе, придружена от барона и Ева, Естерхази разбра, че богатото и красиво момиче предпочита френския аристократ пред него. Той искаше да използва уединението за разговор с княза. Бащата бе по-важен за него, отколкото дъщерята.

— Искате ли да поиграем, господин графе — каза Мирович, за да промени неразположението на гостенина, което личеше по лицето му. Известни му бяха тънкостите на комарджийството и затова не се страхуваше, че ще загуби.

Черният майор се съгласи, Франк донесе картите, погледна неодобрително княза и излезе.

Играеха на „Къде е попът“. Князът държеше банката. Обаче бе намерил майстора си с Естерхази, който го гледаше непрестанно в ръцете и затова не посмя да направи и най-малък опит, за да помогне на щастието си. По-точно казано, за да намали нещастието си, тъй като Мирович губеше безспирно и то големи суми.

Той трябваше да употреби всичките си душевни сили, за да не издаде вълнението си, обаче лицето му бе бледо и гласът му дрезгав.

От музикалната стая се чуваха минорните тонове на народните руски песни. Изведнъж музиката утихна.

Само три свещи осветяваха стаята, украсена с картини и бюстове, където беше голямото концертно пиано. Слабата светлина осветяваше две млади фигури, които се бяха прегърнали нежно. Това бяха младият барон и младата княгиня.

Бяха сами. Ева се бе оттеглила в стаята си. Тя знаеше, че те се обичат, за което много се радваше, защото искаше по какъвто и да е начин да избави жертвата от ръцете на черния майор. Не биваше Естерхази да откъсне тази розова пъпка.

— Павловна, обичам те повече от живота си, който за мен е загубен, ако не мога да те нарека моя — шепнеше й Емил. — Кажи ми, скъпа моя, дали твоето сърце ми принадлежи?

Павловна облегна главата си на гърдите му и повтори тихо кроткия стих, който преди малко бе изпяла на пианото: „Не ме питай, о, Мазена, дали те любя от сърце, по-добре ме питай где розата цъфти без слънце. Както степите жадуват за дъжд, тъй и моите устни горят за първата ти целувка.“

Младият барон наведе къдравата си глава и целуна Павловна с гореща и искрена любов.

Мирович и Естерхази бяха свършили играта. Князът остави картите си с разтреперани ръце. Черният майор прегледа листа, където бяха отбелязани печалбите и загубите и го даде на княза.

— Длъжен съм ви хиляда франка — каза Мирович с хриплив глас. — Тъкмо хиляда — ето ги!

Той сгъна фалшивата банкнота и я тури небрежно в кесията си. После Естерхази се огледа из стаята и като се увери, че бяха сами с княза, каза:

— Княз Мирович, аз обичам вашата дъщеря Павловна и съм напълно уверен, че ще я направя щастлива. Желаете ли да поверите съдбата на дъщеря си в моите ръце?

— Граф Естерхази, бъдете мой добър зет — беше отговорът — и щом Павловна ви обича, аз на драго сърце ще ви благословя.

— Благодаря ви, княже — възкликна Естерхази и мрачното му лице засия. — Никога не ще се разкаете за избора си. Но извинете, всичко трябва да бъде ясно като между честни хора, затова искам да ви попитам нещо важно.

— Ако е за зестрата на дъщеря ми — прекъсна го Мирович, — тя има около четири милиона рубли, които ще се изплатят в деня на сватбата.

Графът сложи ръка пред очите си, за да скрие възторга си, когато чу думите на княза.

Мирович стана, отиде до музикалната стая извини се пред барона и извика Павловна. Момичето се доближи до баща си със зачервено лице и развълнувани гърди.

— Павловна, дете мое — каза Мирович с любезен глас, — преди няколко минути господин граф Естерхази поиска ръката ти. Надявам се, че ще приемеш да станеш негова жена!

— Не, татко, не мога — изохка момичето. — Аз обичам друг и преди малко се сгодих за него.

И преди изненаданите мъже да успеят да продумат, тя отиде в музикалната стая и се върна с Емил.

— Този е моят избраник. Обичам го и нему ще принадлежа. Естерхази побледня. Скръцна със зъби, поклони се, смотолеви няколко поздравителни думи и напусна стаята. Черният майор се спря още веднъж на стълбището и погледна злобно към къщата.

— Още не се намирате пред олтара — изрече тихо той, — и това никога не ще стане. Вие никога няма да се съедините. Черният майор не позволява на никого да взима това, което принадлежи на него. Павловна ще бъде моя, ако е необходимо и кръв ще пролея!

В същото време горе, в стаята, князът хвана ръцете на влюбените и ги съедини.

— Бароне, давам ви най-ценното си на света — промълви той, — моята дъщеря. Пазете я като очите си!

— Обещавам ви, заклевам ви се! Мирович погледна настрана.

— Колкото се отнася до зестрата на дъщеря ми…— продължи той, — то ще…

— Не говорете повече за това, княже — възпря го благородният младеж. — Не нарушавайте този свят час. Аз обичам Павловна даже и ако е в просешко облекло. Нейната любов за мене е по-скъпа, отколкото всичките богатства на света.

8.

Нощта забулваше Сена. Нейните вълни приличаха на тъмни сенки, които се движеха над безкраен гроб. Реката от няколко дни прииждаше. Големите дъждове бяха увеличили водите й.

Една лодка се носеше надолу по течението. Около полунощ тя премина деветте моста над Сена и се отправи край брега, към оная част на града, гдето се намираше военният затвор. Двама души седяха в лодката — един мъж и един младеж — облечени като рибари. Главите им бяха покрити с големи шапки, ботушите им бяха толкова високи, че стигаха до бедрата им.

Младежът имаше бяло, нежно лице. Под блузата му се очертаваха формите на гърди и по тях се познаваше, че бе преоблечена жена.

Това бяха Мъртвешката глава и Помпадура, които гребяха с дълги гребла.

— Аз трябва да освободя Равелак от затвора — каза Мъртвешката глава на жена си. — Той ми е необходим като насъщни хляб. Не обичам да проливам кръв, защото лесно мога да стигна до бесилката, а Равелак се впуска сляпо във всичко. И за най-мъчната работа не иска голямо възнаграждение…

— Знаеш ли точно в коя килия се намира той? — запита Помпадура.

— Узнах го по един хитър начин — рече Мъртвешката глава. — Преоблякох се като старец и посетих свещеника на затвора. Казах му, че съм баща на Равелак и че съм дълбоко наскърбен от лошите дела на сина си. Разпитвах го постепенно, докато разбрах че Равелак се намира в тъй наречената „мъртвешка килия“, която има прозорец към реката. Така скроих моя план.

В тъмнината се очерта грамадният затвор, който се намираше до самата река.

Престъпниците закараха лодката до средата на Сена. Мъртвешката глава показа с пръст прозорчето, зад което пъшкаше нещастният капитан Драйфус.

— Там е нашият приятел Равелак — посочи той, — надявам се утре по това време птицата да изхвръкне и гнездото да остане празно.

Мъртвешката глава докара лодката на двадесет разкрача от затвора. После взе да сваля високите ботуши, съблече блузата и остана по трико.

— Не е май много приятно да се къпеш в студена вода — каза той на Помпадура, — но човек прави всичко, за да спаси приятеля си.

— Можеш ли да плуваш добре? — запита го Помпадура тихо.

— Смятам, че съм най-добрият плувец в Париж — отвърна грозният мъж, — обаче има друга опасност! Помпадура, погледни нагоре.

Престъпникът посочи с ръка тъмничната стена.

Младата жена погледна към посоченото място и видя няколко войници, които бяха на стража по покрива на затвора.

— Трябва да се пазим от тях — отрони Мъртвешката глава. — Ако войниците видят лодката и мене във водата, тогава непременно ще стрелят. Пушките им са винаги пълни. Има и малък топ на покрива.

— По дяволите — извика Помпадура, — нямам намерение да рискувам живота си за Равелак. Свърши работата си и да се махаме оттук.

— Ти можеш да се отправиш спокойно към отсрещния бряг, за мене е лесно да преплувам реката и в студената вода!

Мъртвешката глава се наведе и взе от дъното на лодката завито в мушама пакетче, после попипа гърдите си, като че искаше да провери дали там се намира някакъв скрит предмет.— Прощавай, красива Помпадура, — извика той на жена си, — не мисля, че ще останеш без време вдовица, извършвал съм и по-мъчни плувания от това.

После той се спусна тихо във водата. Едрото му тяло се покри от вълните на Сена. Помпадура го изгледа злобно, което показваше коварните желания на младата жена.

— Дано удар да го порази в студената вода — закле го тя, — и да се освободя от него, да не търпя вече мръсните му ласки. Но е жилав и още много ще тегля с него.

Мъртвешката глава пореше водата със здравите си ръце, като внимаваше да не излиза много на повърхността. Плуваше повече под водата, подаваше се само за да поеме въздух. Черното му тяло едва се виждаше сред вълните на Сена. Нощта бе тъмна и войниците не го виждаха. Помпадура, която се движеше с лодката към отсрещния бряг също едва го забелязваше.

Престъпникът беше стигнал до стръмната стена на затвора, където се удряха вълните на Сена. Мъртвешката глава се мъчеше да се захване някъде, но не сполучи. Ръцете му се плъзгаха по гладката стена и трябваше да подскача нагоре, за да се хване за решетката на прозорчето.

Мъчеше се да намери опора поне под водата. Скоро успя да пъхне крака си в някаква пукнатина на стената.

Престъпникът се опита да погледне в тъмната килия. Видя човек да лежи на леглото от слама.

— Червеното куче спи — каза си той, — като ме чуе, че работя, ще се събуди.

Залови се за работа. Всеки миг беше скъп за него, защото освен че се страхуваше да не го видят стражите, но и му бе много неудобно да се държи така. Извади предмет, дълъг като молив, на края на който се намираше малък диамант. С него той безшумно изряза правоъгълно парче от стъклото. После Мъртвешката глава разгъна ленен парцал, намазан от едната страна с катран, който също бе скрил в пазвата си. Покри с него изрязаното място от стъклото и го натисна навътре. Парчето падна с лек шум.

— Равелак — извика той с хриплив глас, — събуди се!

Рихтер извика още един път:

— Равелак, аз съм, слушай, искам да ти кажа нещо! Не последва никакъв отговор.

— Заспал е като умрял — каза си той. — Спи в топлото си легло, а аз плувам в студената вода, за да го спася. Добре, че му написах няколко реда и ги поставих в пакета. Те ще му обяснят какво ще става.

Мъртвешката глава хвърли обвитото в мушама пакетче в тъмната килия. После се спусна във водата и заплува на гръб до средата на реката. Така той можеше да наблюдава стражите на покрива на реката.

Престъпникът стигна до лодката благополучно, метна се като котка в нея и каза на Помпадура да гребе колкото може по-силно. Той се изсуши с донесените кърпи, облече дрехите си, обу високите ботуши и изпи половин шише ракия.

— Свърши се — каза той, като запали цигара и хвана греблата. — Нека каже сега някой, че Едвал Рихтер изоставя приятелите си. Ако Равелак не е глупак, утре по това време ще бъде свободен и тогава и тримата ще посетим богатия руснак княз Мирович на улица „Св. Оноре“ и ще изпразним кесията му. Пия за успеха на този план — довърши Мъртвешката глава и изпи останалата в шишето ракия, а красивата му съпруга съзерцаваше вълните на Сена.

Някакъв особен шум разбуди Алфред Драйфус. Стори му се, че камък падна случайно в килията му. Току-що бе заспал и се събуди, за да си спомни за злата съдба, която го сполетя. Капитанът въздъхна и стана от леглото.

Драйфус се заразхожда с кръстосани ръце и с наведена глава из тъмната килия. Той мислеше за Херманса и за детето си. С тях заспиваше и с тях се пробуждаше. Участта на жена му го тревожеше. Побиха го студени тръпки, като си помисли, че любимата му се намира безпомощна в ръцете на подлия граф.

Какво е станало с Херманса? Не беше чул нищо за нея от онази нощ. Всеки ден неговият враг Естерхази го навестяваше и от злобната му усмивка личеше, че е напакостил на злочестата Херманса.

— Ако бях сигурен — извика нещастният капитан, — че подлецът е извършил зло на бедната ми жена или я е обидил, бих го съсипал с юмруци и бих му изкарал черната душа, без да мисля какво ще правят с мене!

Изведнъж кракът му се препъна о твърд предмет.

— Значи не съм сънувал — каза Драйфус и се наведе. — Тук има нещо, което го нямаше снощи.

Капитанът вдигна от пода пакетчето, обвито в мушама. Бедният го гледаше и с учудване го обръщаше из ръцете си. Изведнъж го осени една мисъл, той се развълнува и ръцете му се разтрепериха.

— Това е от Матийо — каза си той, — изпраща ми навярно инструментите, необходими за бягство. Естерхази ми е казвал, че денем и нощем стражите пазят по покрива на затвора. По-добре куршумите да ме убият, отколкото да прекарам живота, си в тази страшна тъмница.

В килията бе толкова тъмно, че затворникът едва можеше да види ръцете пред очите си, затова реши да отвори пакета, когато се съмне.

Нещастникът прекара цялата нощ седнал на коравото легло, очаквайки с нетърпение разсъмването. Най-после се показаха първите утринни лъчи и затрептяха по железата на решетката. Едва сега затворникът видя, че част от стъклото на прозореца липсваше. По това разбра, че пакетът бе хвърлен в килията му през този отвор.

— Изглежда, че Матийо има храбри и хитри хора, които действат за моето избавление — каза си Драйфус. — Сигурен съм, че моят брат ще раздруса света, само и само да ме освободи!

Затворникът внимателно отвърза връвта на пакета, разви мушамата и нададе сподавен вик при вида на скъпоценностите си. В пакета имаше остра пила, стоманени клещи, шише, пълно със светла течност и прозрачна плоча от гипсов шпат, толкова голяма, колкото да замести изваденото стъкло.

При инструментите имаше и записка. Почеркът беше съвсем непознат на капитана.

— Матийо е предпазлив — каза си Драйфус, — той навярно е накарал другиго да напише тези редове, за да отклони всяко подозрение и опасност от Себе си. Самото съдържание е толкова хитро написано, че никой не би могъл да каже, че тази записка е за мене. Радостна усмивка се показа на устните му докато четеше следното:

Записката нямаше подпис.

— „Ти не трябва да се безпокоиш за бъдещето си.“ — Извика капитанът разчувстван, и от възторг целуна записката. — Когато човек има такъв брат като верния ми Матийо, такава жена като любимата ми Херманса, той не трябва да се отчайва! Утре ще бъда свободен, свободен!

Изпълнен с неизказана радост, затворникът падна на колене и благодари на всевишния с горещи сълзи, задето му бе изпратил помощ. Като свърши молитвата, капитанът стана и скри нещата от котешките очи на надзирателя. След това затворникът се завлече към прозореца, смени счупеното стъкло със стъклообразната плоча, а другите неща зави в мушамата, обърна сламеника, разпори шева на плата и скри пакетчето в сламата. Той скъса опасната бележка на малки парченца и ги натъпка в мишите дупки по пода на килията.

След малко се чу усърдно гризане и шумолене, а нещастникът се радваше на труда на плъховете. Тези отвратителни животинки с дълги опашки, които той допреди малко ненавиждаше, му станаха полезни и услужливи, те унищожиха доказателствата за неговия план.

Денят мина благополучно, никой от надзирателите не откри намерението му.

Привечер, към седем часа го посети демонът Естерхази, без да забележи нещо, а в десет часа — и сержант Жирардин.

Драйфус бе спокоен, той знаеше, че до два часа никой нямаше да дойде в неговата килия, а дотогава можеше да избяга от гробницата си.

Затворникът остърга боята от железните пръчки, намаза ги с киселина и зачака: Двата часа, които трябваше да изминат, му се видяха цяла вечност. Нещастникът прекоси стотина пъти килията си, преглеждаше решетките, като че искаше да види нещо по тях, легна на леглото, после пак стана. През главата му преминаваха всевъзможни планове.

Двата часа минаха.

Драйфус започна да пили железните пръчки. Пилата не се запъваше, киселината бе подействала ефикасно. Дебелите железни пръчки се чупеха в ръцете му, даже клещите не бяха необходими.

Той извади прозореца и го хвърли във водата. Вълните на Сена шумяха силно и не бе необходимо да пази тишина при работа. Вятърът духаше свирепо и вълнуваше водите на реката.

— Като че и времето благоприятства бягство — забеляза Драйфус радостно. Чистият въздух разхлади челото му и опресни силите му. Той не виждаше, че реката беше толкова развълнувана, че вълните стигаха до прозореца.

Лъхът на свободата му подейства силно и въпреки че всяка минута бе скъпа за него, той не можа да устои на това опиянение. Най-после потръпна. Ето там далеч зад реката се вижда един лъч. Това бе само блясък от лъч, една искра, малко по-голяма от светулка, която свети нощем в храсталаците. Светлината скоро угасна, обаче Драйфус бе забелязал знака и нито за миг не се усъмни, че верният му брат го чака на брега.

Съблече дрехата си, махна ботушите и запретна ръкавите на ризата до лактите, за да не му пречат при плуването. После падна на колене и погледна към небето.

Гореща молитва литна към небето.

— Велики боже, ти който знаеш, че съм невинен — молеше се той със сълзи на очи, — помогни ми в страданието и ако някога съм сгрешил, милостиви Боже, моля ти се, прости ми. Ако не можеш да ми простиш, погуби ме във вълните на реката и се смили над грешната ми душа. Ако твоето око е видяло моята невинност, подай силната си ръка и ме изведи от вълните, както някога си извел сина си през бурното море и ми помогни да се върна свободен при жена ми и детето ми! Амин! Амин, от всичкото ми сърце и душа, амин. Нека бъде твоята воля.

Нещастникът стана и пристъпи. Трябваше да се промуши през тесния прозорец, което не бе така лесно, както изглеждаше. Без да обръща внимание, че кожата на тялото му се нарани, той се мъчеше с всичка сила, но така и не успя да се провре през тесния прозорец. Запъхтя се, от челото му течеше пот като порой.

Нещо се раздвижи в килията му. Капитанът нищо не чуваше, той не обръщаше внимание на това. На тавана камъните се раздвижиха, една невидима сила ги отстраняваше. Отвори се дупка и една въжеобразно навита черга се показа. Червенокосият затворник се спусна във въздуха. Той се огледа из килията с малките си подли очи и после…

Равелак изрева диво като хиена, която бе подушила трупа на мъртвия в гроба сутринта, а вечерта го бе намерила празен. Той приклекна и в миг се нахвърли като див звяр върху жертвата си.

Равелак впи дълбоко в бедрата на капитана ноктите си и силно го дръпна в тъмницата точно когато Драйфус бе успял да провре една част от тялото си през прозореца. Неподготвен за това нападение, капитанът падна на пода.

Последва див рев и Равелак коленичи до жертвата си.

— Познаваш ли ме, капитан Драйфус? — изръмжа той дрезгаво и от устата му потекоха лиги. — Спомняш ли си за онзи, когото би с шашката си, защото се бе осмелил да целуне твоята държанка! Ха-ха, днес ти отнемаш нещо повече — свободата, господин капитан, ще ти открадна свободата! Ти ще останеш тук, а аз ще се спася.

Драйфус гледаше обезумял животинското лице на убиеца, чиито ръце стискаха гърлото му. Дали адът и злите духове се бяха съюзили срещу нещастника? Трябваше ли всичките ужаси на миналото и настоящето да го сполетят?

— Равелак — изпъшка капитанът, — моят ординарец Равелак!

— Мълчи, кучи офицер — изкряска червенокосият и удари с юмрук нещастника в лицето. — Не ме наричай ординарец, защото в затвора няма господари и слуги, тука има само престъпници и аз, Равелак, убиецът, не съм по-лош от тебе.

Той измъчваше жертвата си безмилостно.

— Обаче между двама ни има все пак разлика — продължи червенокосият звяр, като се усмихна сатанински, — аз ще бъда свободен след няколко минути, а ти, желая ти от сърце, ще останеш в мъртвешката килия и ще бъдеш другар на плъховете и на зверчетата. Ще поздравя красивата Клаудина, като се освободя и тя ще трябва да си избере — мене или моя нож?

Драйфус не чуваше неговите псувни и закани. Бедният бе изгубил съзнание под ударите на червенокосия насилник. Равелак стана, отиде към леглото на капитана, взе чаршафа, разкъса го на тесни парчета и с тях завърза ръцете и краката му. После ритна жертвата си и се мушна лесно през прозореца.

Убиецът се хвърли в развълнуваните вълни на реката. Тялото му потъна във водата, но след миг се появи на повърхността. Престъпникът заплува.

През това време лодката се отправи към средата на реката и побърза към борещия се с вълните човек.

Зачу се подсвиркване. Радостен вик изскочи от гърдите на Равелак.

— Ти ли си, Мъртвешка главо?

— Да, аз съм — отвърна един глас, като че идеше от тръба, — чакам те с лодка. Бързай да ни настигнеш, че стражата ни забеляза. По дяволите, стрелят вече!

Гръм прониза тъмнината и куршумът падна във водата близо до Равелак. Беглецът ускори плуването, за да настигне лодката. Силите му отслабваха, ръцете му все по-слабо пореха вълните, четинестата му брада потъваше все по-дълбоко под повърхността на водата.

Стражата не преставаше да стреля след беглеца.

Лодката също бе в опасност. Мъртвешката глава и Помпадура бяха принудени да легнат на дъното, за да се запазят от куршумите.

Равелак употреби последните си сили и най-после стигна до лодката, протегна ръце и се хвана за борда й. Изведнъж един куршум изсвистя и се заби в дясното рамо на беглеца.

Равелак изрева, изпусна се от лодката и падна във водата, която се оцвети от кръвта му. Мъртвешката глава се спусна, хвана бързо ранения и го изтегли в лодката. После хвана греблата и каза на жена си да направи същото. Лодката зацепи вълните на нощната река.

Куршумите падаха като град край бегълците.

— Ако ти е мил животът, греби по-бързо — каза престъпникът на жена си.

— Това животно Равелак не заслужава да се излагаме на такава опасност — отвърна сърдито Помпадура; беглецът лежеше като мъртъв в лодката, очите му бяха изпъкнали, отвратителната му уста бе отворена, а червените му коси бяха настръхнали като глиганска четина.

— Няма нищо — отвърна Мъртвешката глава, — важното е, че човекът е жив.

Лодката стигна до отсрещния бряг. Мъртвешката глава натовари ранения на гърба си и с жена си се запътиха към близкия храсталак.

Един покрит файтон ги чакаше. Те се качиха и конете препуснаха.

Убиецът Равелак беше освободен!

В същото време, когато изгърмяха пушките от покрива на затвора, граф Естерхази пристигна в двора на същото здание. Черният майор бе посетил затвора вече два пъти, за да се наслаждава на мъките на жертвата си. Той чу гърмежите и много се уплаши. Побледня и изтича като луд към стълбите, които водеха към жилището на надзирателя.

Графът затропа с юмруци по вратата.

— Отворете — извика той, — отворете, в противен случай ще разбия вратата! Не чувате ли, че някой затворник е избягал?

Вратата се отвори.

Майор Форцинети с наметната дреха застана пред черния майор. Добрият чиновник също се бе събудил от гърмежите. Той наметна бързо дрехата си, взе ключовете и излезе навън.

— Майор. Форцинети — извика Естерхази, — ако капитан Драйфус е избягал, вие ще отговаряте с главата си.

Надзирателят изгледа черния майор с презрение.

— Ако е станало това — каза той гордо, — аз ще отговарям пред началника си, а не пред вас, който можете по-скоро да бъдете мой ученик.

— Извинете — каза черният майор. — Аз отговарям с честта си за затворника и ако той е избягал, ще пострадам.

— Не вярвам капитанът да е избягал.

Казвайки това, Форцинети се запъти към двора, където се бяха събрали надзирателите и войниците, които бяха караул.

Форцинети разпореди да се претърси, околността на затвора. После надзирателят повика сержант Жирардин и му заповяда да донесе един фенер.

Форцинети и Естерхази се запътиха тичешком към подземието на затвора. Те отвориха желязната врата и се спуснаха по стълбите. Естерхази пръв стигна в мъртвешката килия. Кръвожадните му очи светнаха в тъмнината.

— Драйфус е избягал — извика той и скръцна със зъби, — знаех си аз, че ще изтърват кучето!

— Лъжете се, господине — каза Форцинети високо, — капитан Драйфус лежи там на пода!

— Затворникът е вързан и окървавен — зачуди се Естерхази. — Каква комедия се е разиграла тук, какво е станало?

Сержант Жирардин вдигна фенера и посочи с ръка към тавана на килията.

Форцинети само извика:

— Равелак!

Те вдигнаха Драйфус от пода и го сложиха на леглото. Жирардин развърза ръцете и краката, а старият майор избърса кръвта от лицето му.

— Работата е проста и ясна — обясни Форцинети на черния майор. — Някоя дълга ръка е приготвила плана за бягство на Равелак. Това показва дупката на тавана. Обитателят на тази килия е бил пречка за Равелак и той дебнешком е нападнал капитана и му е вързал ръцете и краката. Така мисля и вярвам, че не се мамя. Капитан Драйфус е станал жертва на престъпника, той не е виновен в нищо.

— Въпреки това, аз ще съобщя още днес случката на военния министър — каза черният майор сърдито, — и ако негово превъзходителство послуша съвета ми, шпионинът Драйфус трябва още утре да се окове във вериги.

— Дано военният министър не послуша подлите ви съвети — каза Форцинети и се отдръпна с презрение от коварния граф.

Черният майор имаше защо да тържествува — военният министър на Френската република послуша срамните му съвети. На другата сутрин един ковач дойде в затвора при капитана и окова лявата му ръка с дълъг синджир, а другия му край прикрепи към желязна халка, зазидана в стената на килията. Сега капитан Драйфус не бе само жив заровен, а бе и окован в тежки вериги!

О, ти храбър и честен френски народе, защо позволяваш на тираните да тъпчат така немилостиво човешките правдини, които си спечелил с кръвта на безбройни жертви?

9.

Майор Форцинети остана изненадан, когато на другата заран видя Естерхази в дома си. Управителят на затвора посрещна студено ранния посетител.

— Навярно някоя важна работа ви е накарала, господин графе, да ме посетите толкова рано — запита го студено домакинът.

Естерхази протегна сърдечно ръката си.

— Господин майор — каза с хриплив глас, — не съм дошъл по служебна работа, а само да се извиня за вчерашната случка. Много съжалявам, че постъпих толкова зле с вас. Признавам, че постъпката ми не бе нито учтива, нито пък уместна. Бях много нервирай, та не знаех какво говоря. Моля ви, приятелю, да ми простите, ако съм ви оскърбил.

Форцинети стисна сърдечно ръката на графа. Той бе честен човек и не предполагаше, че има хора, които едно говорят, а друго вършат.

— Господин графе, всичко е простено и забравено — допълни той, докато подаваше ръка на черния майор. — Били сме добри приятели и ще останем такива. Жалко само, че сте станал много нервен, откакто започнахте да надзиравате капитан Драйфус. Щеше да ми е много приятно, ако по-често ме посещавахте, както правехте това по-рано. Моята дъщеря никога не ще забрави забавните и полезни разкази, които слушаше от вас, когато идвахте по-често у дома. Съжалявам много, че времената се изменят, а с тях и хората.

— Господин майор, вие трябва да признаете — каза Естерхази, — че всеки на моето място щеше да стане нервен. Моето началство ме е натоварило с голяма отговорност.

Управителят на затвора въздъхна дълбоко.

— О, тази Драйфусова трагедия ще има лоши последствия за всички ни — каза той печално. — И мисля, че ще доведе отечеството ни до голяма опасност.

— Вярвам, че скоро ще ни снемат отговорността за делото Драйфус — сподели черният майор. — Разследването ще започне тия дни, после военният съд ще разгледа делото и тогава…

— И тогава — запита Форцинети, — какво ще стане с нещастния?

— Военният съд ще го осъди според закона — отвърна Естерхази. — Ако не бе отменено смъртното наказание във Франция, главата на капитан Драйфус щеше да хвръкне на гилотината. Сега престъпникът ще бъде осъден на заточение във френска Гвиана.

— Значи в Каена — възкликна Форцинети с разтреперан глас. — Каква ужасна съдба е сполетяла нещастника!

— Това е съвсем заслужено наказание за предателя, който е продал отечеството за пари на неприятелите му. Негово превъзходителство, военният министър е напълно убеден във вината на Драйфус. От ден на ден идват все повече доказателства против него. Военният министър има в ръцете си и документ, в който са означени цял ред държавни планове. Този лист е намерен в коша за книги в Н-ското посолство и е установено, че почеркът е на Драйфус.

Добрият старец поклати печално главата.

— Вярвам, че съдиите, които ще се занимават с това дело — каза той, — ще отварят добре очите си и няма да подпишат несправедлива присъда й с това да опетнят Франция и нейното правосъдие. Аз служа вече, господин Естерхази, тридесет години като управител на затвора. Хиляди и хиляди престъпници са минали през това време оттук. Имам опит и схващам веднага по чертите на хората дали са виновни или не. Капитанът не прилича на престъпник. От неговите думи, от обноските му не се забелязва да е станал предател на отечеството си. Освен това Драйфус притежава имот от двадесет милиона франка. Той е едва на тридесет и две години и вече е капитан. Има красива, млада жена и живееше щастливо и примерно. Кой би могъл да накара един такъв човек да продаде своята чест и своя живот за няколко хиляди? Не, това не мога да повярвам, това не е вярно!

— Да оставим това — каза Естерхази с твърд глас. — Нашите мнения са различни. Още нещо имам да ви кажа. Негово превъзходителство, военният министър е заповядал да се окове капитан Драйфус.

— Това е сторено — отвърна Форцинети тъжно, — поставена е и друга, по-здрава решетка на прозореца.

— Добре — каза черният майор, — нека преминем сега към друг, по-интересен въпрос. Ще ми позволите ли да поздравя госпожица Марион или е болна?

— Благодаря, господин майор, дъщеря ми е здрава, дори от няколко дни прави малки разходки и се връща весела и добре разположена. Влезте в приемната стая, Марион е там и работи.

— Ще ме придружите ли, господин майор? — запита графът и изгледа подло стареца.

— Ще ме извините — каза той, — престъпникът Равелак ни показа, че трябва да бдим и да си отваряме добре очите. Сержант Жирардин ме очаква в двора. Трябва заедно да обиколим всички килии. Както Равелак е успял да пробие тавана на килията, така могат да го направят и други.

Форцинети подаде още веднъж ръка на графа и излезе.

Черният майор остана неподвижен сред стаята, докато затихнаха стъпките на Форцинети.

Изсмя се подло и се запъти към вратата на приемната стая.

Марион беше сама. Красивото момиче бе седнало до масата, на която светеше лампа с червен абажур. Тънките й пръсти шиеха.

Когато врата се отвори, момичето се стресна. Ръката, в която държеше иглата с копринения конец, остана неподвижна.

Естерхази затвори вратата и се доближи до момичето.

Марион отговори на поздрава с кимване на глава. Тънкото й тяло се разтрепера и зениците на очите й се разшириха.

Черният майор намести безшумно стола си и седна срещу нея.

— Доста време има, откакто не сме се виждали — каза той високо.

— Да, доста време — повтори момичето плахо.

— Мислите ли някога за мене, кажете ми!

— Винаги, винаги трябва да мисля за вас!

Тя наведе глава и се опита да продължи работата си.

Черният майор се наведе към момичето и впи очи в тялото му.

— Марион, не желаете ли да ме погледнете? — запита той с благ глас.

— Не, трябва да внимавам в работата. Погледът на Естерхази сновеше лакомо по лицето й.

— Марион, искам да ме погледнете!

Момичето вдигна полека глава и погледна черния майор.

Очите на графа се втренчиха в зениците на Марион. Тя не можеше вече да се отърве от погледа му. Ръкоделието падна от скута й. Граф Естерхази хвана ръцете й и ги стисна. Черният майор привлече момичето още по-близо до себе си.

— Спи, спи, заповядвам ти!

Очите на Марион станаха прозрачни. Клепачите й бавно се притвориха и дългите черни мигли закриха зениците.

Черният майор погледна неспокойно към вратата на стаята. Той бе сам с жертвата си.

Острият му поглед се впи пак в лицето на Марион, като че искаше да проникне в душата й и да прониже тялото й. Графът положи ръцете си на главата на момичето и разтри челото, слепите очи, лицето, врата и гърдите й. Повтори го пет-шест пъти.

Марион облегна глава на масата. Тя бе със затворени очи, бледа и вцепенена.

— Момичето е хипнотизирано — промълви черният майор тихо, — то спи дълбоко и се подчинява на моята воля!

После хвана ръцете на момичето.

— Марион, заповядвам ти да ме слушаш и да запомниш всичко, което ще ти кажа.

— Чувам те.

Тези думи бяха казани тихо и някак меланхолично от хипнотизираната.

— Заповядвам ти утре между три и четири часа да напуснеш къщата си. Ще наемеш файтон и ще се отправиш към къщата на мадам Легуве, която се намира на улица „Наполеон“ № 57. Ще слезеш там, ще позвъниш и ще попиташ за господин Арманд Ноар. Ти знаеш вече къщата и лесно ще я намериш. Да не забравиш какво ти поръчах. Ще дойдеш ли?

— Ще дойда.

— Не трябва да казваш никому за това, което ти поръчах. Марион, заповядвам ти да мълчиш!

— Ще мълча!

— Ти си добро момиче и послушно дете — каза подлият мъж, който не се срамуваше да приложи коварния си план срещу едно безпомощно момиче.

— Ела ме целуни, Марион!

Момичето стана, отиде при графа и го прегърна. Хубавите й устни се допряха до неговите.

— Седни — каза й той. Тя седна на стола.

Черният майор й дъхна няколко пъти в лицето и потри челото й.

— Събуди се, Марион — пошепна той, — събуди се, събуди се!

Клепачите й помръднаха, устните й се раздвижиха и една дълбока въздишка излезе от гърдите й. Естерхази напусна стаята безшумно, преди момичето да се събуди напълно.

В двора той срещна Форцинети.

— Много добре се забавлявахме с госпожица дъщеря ви — каза той и се засмя иронично. — Изглежда госпожица Марион е напълно оздравяла. Навярно чистият въздух и разходките са помогнали.

— Радвам се, че чувам това от вас. Готов съм да пожертвам цялото си състояние само и само да е здраво детето ми.

— Повярвайте ми, господин майор, няма на света друг, който да желае повече от мен щастието на милото ви дете.

Този хитрец се впусна в дълъг разговор с невинния старец, за да му попречи да влезе в стаята при Марион и да види разстроеното й душевно състояние.

Марион се огледа зачудено из стаята, разтри челото си и се замисли. Тя искаше да си припомни случилото се, но напразно. Като не успя, взе пак иглата с копринения конец и продължи шиенето там, където го бе оставила при влизането на черния майор.

10.

Три лица стояха тази вечер в елегантната стая на известния в Париж „Грандхотел“ — две дами и един господин — и разговаряха тихо и предпазливо.

Едната от дамите бе Херманса, жената на капитан Драйфус, мъжът бе Матийо, неговият брат, а другата дама бе Алиса Тери, най-прочутата американска детективка, която бе станала много известна сред тайната полиция на Стария и Новия свят.

Американката бе интересна личност. Тя беше слаба и стройна, с пищна гръд и тясна талия. Имаше красив профил, строги черти и доста голяма уста. Беше с пленителни, сиви, хитри очи, чудесни бели зъби и мека руса коса, навита на кок.

Детективката беше облечена скромно. Скъпа брилянтна брошка светеше на врата й; на малкия пръст на лявата си ръка носеше пръстен със светъл като вода брилянт.

— Не плачете, госпожо — каза Алиса Тери на Херманса. — Невинността на вашия съпруг ще се докаже. Правдата трябва да възтържествува.

Матийо поклати глава.

— Страхувам се — намеси се той, — че в делото на брат ми правдата се тъпче с крака. Изглежда, че правителството е измамено от някой подлец, който е искал да отмъсти за нещо на Алфред.

— Не знаете ли нещо от частния живот на брат ви, което може да бъде причина за такова жестоко отмъщение? — запита детективката.

— Нищо не зная — отвърна Матийо. Херманса погледна засрамена към пода, лицето й пламна.

Тя не смееше да каже това, което толкова много я измъчваше. Но надви срама, трябваше да го каже, може би то щеше да помогне за изясняването на непроницаемия мрак.

— Един подъл човек ми каза — рече тя с разтреперан глас, — че моят мъж… ах, срамувам се, не мога да го кажа.

Алиса хвана двете ръце на изтерзаната жена и я погледна съчувствено.

— Госпожо Драйфус — каза тя, — трябва напълно да ми се доверите, само тогава ще постигнем целта си. Сега аз съм ваш лекар и ако желаете операцията да бъде сполучлива, трябва предварително да разберем каква е болестта и не трябва да се отвращаваме и гнусим от нечистите работи.

Матийо се съгласи напълно с думи й и Херманса стана по-решителна.

— Добре — каза тя, — казаха ми, че моят мъж имал някакви отношения с артистка, от която имал дете.

— Това е клевета и лъжа — стана Матийо. — Никога между мене и брата ми не е съществувала някаква тайна. Ако това бе истина, щях да я знам. Херманса, Алфред обожаваше както тебе, така и детето. Той не е в състояние да потъпче верността си към теб. Напълно съм уверен, че това е лъжа.

Алиса Тери внимателно слушаше и се опитваше да улови следата, която й се показа.

— Не ви ли казаха името на тази артистка? — запита тя.

— Да, казаха ми го — отвърна Херманса, — но бях толкова разтревожена, че го забравих… Като че беше италианско име.

— Жалко, че сте го забравила, но помните ли поне кой ви го каза?

— Да, знам, но отвращението ми към този човек е толкова голямо, че не мога да изговоря името му.

— Трябва да го кажете, помислете само, госпожо, че животът и свободата на вашия мъж зависят от това.

— Имате право, ще го кажа. Човекът, който наклевети моя мъж, е майор граф Естерхази.

— Подлец — извика Матийо. — Понеже си чула това от него, Херманса, знай, че е клевета.

— Знам — изрече младата жена с насълзени очи. — Всичко щеше да е по-добре, Матийо, ако Алфред беше послушал моите и твоите съвети и не се доверяваше толкова на Естерхази.

— Граф Естерхази — замисли се американката. — Това име съм го чувала и друг път. Ах, да, вие господин Матийо, сте ми говорил за него, наричахте го черния майор и ми казвахте, че от най-добър негов приятел, е станал най-злия му враг.

— Да, това ви казах и също, че нямам доверие в него.

Очите на Алиса светнаха.

— Оттук ще започнем — каза тя. — Ще трябва да се заинтересувам повече за граф Естерхази, да опозная по-отблизо навиците му.

— Мога да ви дам едно малко осветление — каза Матийо. — Откакто брат ми е арестуван, тайно наблюдавам графа и успях да разбера, че той ходи най-много на две места.

— Кажете мити — помоли детективката, като извади тефтерче и молив от джоба си.

— Първото място, където Естерхази ходи често, е дворецът на руския княз Григорий Мирович — каза той.— Мисля,че той ходи там заради дъщерята на княза. Тя е много богата, а пък според мен средствата на черния майор са почти изчерпани.

— Дали той се намира в лихварски ръце? — запита Алиса.

— Не се съмнявам, но ще се опитам да го проверя. После — посещава и къщата на някоя си госпожа Легуве на улица „Наполеон“ № 57. В разстояние на четири дни е бил три пъти там и то все в цивилни дрехи.

— Коя е тази госпожа Легуве и с какво се занимава?

— Тя дава под наем мебелирани стаи. Кубинка е по народност. Преди три години е дошла в Париж с красивата си дъщеря Долора. Наела е тази къща, дава я под наем и с това се препитава. Дъщеря й работи в моден магазин за ризи и други неща. Двете жени ходят редовно на църква и са известни в околността със своята набожност.

— Това ми стига — каза Алиса Тери и сложи тефтерчето си в джоба. — Сега ще започна работа и не след дълго ще чуете новини от мен. Делото е комплицирано и мистериозно, но с божията помощ всичко ще се разкрие. Господин Матийо Драйфус, тъй като ще имам нужда от опитен мъж, ще моля за вашата помощ.

— Госпожице Тери, на ваше разположение съм — каза Матийо. — Всяка минута от живота ми е посветена на нещастната участ на моя брат и не ще спра, докато не дойде часът на освобождението му!

— Вие сте благороден човек — каза американката, — и ако гарантирате за вашия брат, тогава е невъзможно той да е виновен. Ние двамата ще открием борбата с лошите духове, които искат да съсипят фамилията Драйфус. Дайте ръката си за приятелство!

Алиса простря бялата си нежна ръка към Матийо. Той я целуна горещо.

После Алиса се обърна към Херманса, прегърна я и я целуна по челото.

— Госпожо Драйфус, позволете ми да бъда ваша приятелка — помоли тя. — Бъдете уверена, че приемам само такива дела, в които съм напълно уверена в невинността на този, за когото трябва да работя. Парите не могат да ме заставят да освободя някого. Чувствам, че Бог ме е призовал тук, за да открия едно ужасно заблуждение и да освободя един невинен от затвора. Това ще ми даде сила и храброст за разрешаването на мъчната задача, с която се заех. Не плачете вече!

Горчиви сълзи бликнаха от очите на Херманса и тя се облегна на американката. Мъката й този път бе по-малка, защото тя намери състрадателно сърце.

На другия ден в дванадесет часа по обед един файтон спря пред къщата на госпожа Легуве на улица „Наполеон“. Скромно облечена дама слезе от него и позвъни.

Вратата се отвори и една чисто облечена, побеляла жена застана на прага. Като видя дамата, тя се усмихна.

— Вие пристигнахте вече, госпожица Тукер — каза тя, — вашата стая е готова и можете веднага да влезете. Нека бог благослови влизането ви в моята къща.

— Моля ви, кажете на слугинята да донесе куфара ми в стаята — каза госпожица Тукер на английски.

— Извинете, госпожице — отвърна госпожа Легуве, — но нямаме слугиня. Ние сме бедни хора и дъщеря ми ще ви услужи. Долора, дете мое, ела за минута.

Вратата на една от стаите се отвори и едно хубаво момиче застана на прага.

Долора притежаваше качества, с които са известни кубинките. Тя не беше много висока, но имаше красиво тяло с прелестни форми, които можеха да пленят окото на всеки художник. Черната й коса, големите кафяви очи, червените устни, белотата на лицето, всичко това я правеше прелестна.

— Това е нашата нова квартирантка, госпожица Алиса Тукер — каза госпожа Легуве, — а това е моята дъщеря Долора, единственото ми дете, единствената ми утеха в нещастието ми. Госпожица Тукер е художничка, тя идва от Ливърпул и мисли да остане в нашата къща няколко месеца, за да научи френски. Вземи куфара на госпожицата, Долора, ще я заведем в стаята.

Чуха се бързи стъпки по стълбата и висок, млад мъж, облечен скромно, застана пред тях. Той поздрави учтиво дамите и като видя куфара в ръката на Долора, го взе от нея.

— Позволете да ви услужа — каза той, — това подхожда повече на мъж.

Господин Курт Валберг, нашият квартирант — представи го госпожа Легуве. — Германски бижутер, който търси тук работа.

— Казвам се Алиса Тукер — каза любезно художничката.

— Той живее на горния етаж — прошепна Легуве на англичанката. — Много е беден и едвам изкарва прехраната си.

Както изглежда, художничката не чу тези думи, тя се качи на първия етаж, където беше нейната стая.

Курт Валберг остави куфара в един ъгъл, поклони се и излезе.

Англичанката видя как Долора отправи дълъг топъл поглед след младежа.

— Сега си починете, надявам се, че ще останете доволна от стаята.

— Да, напълно, госпожо, тук имам всичко необходимо.

— Вкъщи ли ще се храните?

— Понякога, и то в стаята си. Вземете тези двеста франка, а в края на месеца ще оправим сметката.

Госпожа Легуве взе с радост парите, които англичанката сложи на масата, и погледна бързо дъщеря си, което показваше, че бе доволна от квартирантката.

— Имам още нещо да ви питам. Кажете ми кои са моите съседи, тъй като виждам врати отляво и отдясно?

— Госпожице — сложи ръка на гърдите си кубинката, — в моята къща сте сигурни, както в лоното Аврамово. Дъщеря ми и аз сме известни като набожни хора и не допускаме неморални хора да влизат в къщата ни. Готова съм да ви отговоря. Вляво живее господин Арманд Ноар, търговски агент; мисля, че той търгува и с шампанско. Ние с дъщеря ми не употребяваме тези дяволски питиета, но има и такива християни, които ги пият. Този човек отсъства по цели дни и седмици. Вдясно живее един руски професор на име Григорович. Той е стар човек и се прибира само вечер, за да работи на спокойствие. Над вашата стая, на горния етаж, е стаята на господин Курт Валберг, когото познавате вече, а в долната стая живея аз с дъщеря си Долора.

— Благодаря ви, госпожо, доволна съм.

След няколко минути английската художничка остана сама в стаята.

Заключи вратата. После отвори куфара си и извади от него един свредел. Англичанката отиде до вратата вляво, проби три дупки, достатъчно големи, за да може да вижда всичко, което се вършеше в стаята. После заби един гвоздей на вратата и закачи на него дреха, която покриваше дупките и никой не можеше да ги види. Проби също три дупки на вратата вдясно, за да може да наблюдава другия си съсед. Алиса покри тези дупки с една картина, която прикрепи на горния край с гвоздейчета.

Надявам се, че не е необходимо да обяснявам на читателите, че мнимата английска художничка беше известната американска детективка Алиса Тери. Тя извади дрехите от куфара си и ги сложи в шкафа. Най-после взе една книга, седна до писалището в очакване да види какво ще стане в съседната стая.

Не трябваше да чака много. Нейният часовник показваше четири часа, когато се чуха тежки стъпки по стълбите и някой отключи вратата на стаята отляво.

Алиса отиде до вратата, вдигна дрехата и погледна през пробитата дупка. Висок черноок мъж, облечен като търговец, бе влязъл в стаята.

— Без съмнение — каза Алиса Тери на себе си, — този е черният образ на майор Естерхази, както ми го обрисува Матийо Драйфус. Той идва тука като търговец на шампанско, под името Арманд Ноар.

После вратата на стаята, в която живееше Арманд Ноар се отвори и госпожа Легуве и дъщеря й Долора влязоха.

Момичето изглежда бе плакало. То застана предпазливо до вратата. Старата кубинка се упъти към черния майор и се ръкува с него като със стар познат.

— Искам да говоря с вас, господин графе — каза му тя, — но трябва да говорим тихо, защото в съседната стая има квартирантка. Въпреки че тя е съвсем сигурна, все пак трябва да сме предпазливи.

— Коя е? — запита Естерхази начумерено.

— Една английска художничка, която не говори френски.

— Не ми се нрави, че дадохте тази стая под наем — разсърди се графът, това съседство ме безпокои и тя трябва да си отиде колкото може по-скоро!

— Всичко ще сторя, за да ви угодя — увери го госпожа Легуве, — обаче съм получила предплата за един, месец. Аз не исках да я взема, но това непослушно дете ме накара да се съглася.

— Долора? — започна черният майор, като се приближи до разтрепераното момиче и я изгледа с коварния си поглед.

— Да, Долора — измърмори кубинката. — Тя, която е причина за нещастието ми; тя, която се отказа да спечели пари от такъв лесен начин с вашата препоръка.

— По такъв лесен начин ли? Това наричаш лесно, майко! Твоята дъщеря, твоето дете да се изложи на погледите на всеки млад или стар развратник и да слуша най-лошите думи? Не, не, не! Не искам да ходя на онези тайни пирове, където има разврат, и които са само изложба на женската плът. По-добре ме остави да гладувам, обличай ме като циганка и ме карай да върша най-тежката работа, но не ме пращай там!

Долора падна на колене пред майка си и сълзи бликнаха от очите й.

Госпожа Легуве понечи да се нахвърли върху непокорното дете, но графът я спря.

— Долора, послушай ме и, стани — каза Естерхази строго на момичето. — Ти знаеш, че съдбата на баща ти е в твоите ръце — продължи той, — и отчасти ти си виновна за това, че той страда в Каена, онзи земен ад, който се нарича сухата гилотина. Може би сега жълтата треска изтощава силите му или пък стражите го насилват с бой да работи из мръсните и отровни блата на френска Каена. Може би той очаква само смъртта да го избави от страшните мъки и страдания… После ще хвърлят тялото му на акулите, тъй като затворниците и заточениците не се погребват в Каена.

Момичето покри лицето си с ръка и извика през плач:

— Света Богородице, запази баща ми! Каква мъка е да живея с мисълта, че той страда толкова ужасно…

— Не можеш да помогнеш за избавлението му — каза Естерхази хрипливо, — нали съм ти казвал, че са необходими пари за тази цел. Но ти не искаш да ги спечелиш, въпреки че ти се е отдал случай. Нека тогава баща ти свърши в мъки, а ти си остани тук — честна и неопетнена.

Долора се замисли, тя се облегна омаломощена на вратата.

— Аз искам — о, боже мой! Свободата ти, твоят живот, татко. И ако трябва да бъдат откупени с честта на твоята дъщеря — ще се подчиня!

В тази минута се позвъни на входната врата.

— Доведете при мене дамата, която ще запита за господин Арманд Ноар — нареди черният майор на двете жени. — И в никакъв случай не говорете с нея.

Кубинката и хубавата й дъщеря излязоха от стаята, а мъжът с черната брада се приближи до огледалото и си оправи дрехите.

Американката използва времето и отиде до писалището, за да отбележи в дневника си всичко, което бе чула. Тя знаеше много добре френски, обаче не се бе издала пред хазайката си.

Детективката се върна пак на мястото си, за да наблюдава черния майор.

Младо, хубаво момиче, с красиви златночервени коси бе застанало в средата на стаята. Пред нея стоеше черният майор. Той я бе хванал за ръцете и я целуваше страстно. След малко махна шапката й, съблече палтото й и я поведе към леглото.

Момичето слушаше безропотно заповедите, които черният майор й шепнеше, и го следваше, като послушна кукла, която се движи с механизъм.

— Чудно — каза Алиса на себе си, това момиче прилича на сомнамбул. — Не може да е заспала, защото дойде от улицата.

— Обичай ме — изхриптя съседът й на красивото момиче, — обичай ме страстно, искай да ти изпълня най-горещите желания — това ти заповядвам!

Нещастната Марион, понеже това бе тя, под хипнозата на този развратник бе дошла в дома му. Бедното, невинно момиче изпълняваше всичко като насън. Тя го целуваше страстно, а в очите му засвети злобна радост. Тя го прегърна и полека падна в краката му. Простря умолително ръцете си към него и лицето й не бе вече на онова невинно момиче, а приличаше на любяща жена.

Черният майор вдигна момичето, прегърна го и го завлече към леглото.

Алиса се отдръпна засрамена.

След четвърт час тишината бе нарушена от силния глас на графа.

Детективката отиде пак на мястото си, за да наблюдава.

Момичето със златночервените коси бе застанало до вратата, облечена и с шапка на глава. Естерхази опипа тялото му от горе до долу и каза:

— Заповядвам ти да си отидеш у дома и всичко да забравиш!

Американката се сепна, тя сви юмруците си и дълбоко се възмути.

— Подлец! Изрод! — извика тя гневно. — Ти си употребил демонската сила на хипнозата върху жертвата си, но това няма да ти се размине.

Алиса искаше да тръгне след момичето, да разбере как се казва, къде живее и с какво се занимава, но преди да успее да си облече палтото и да си сложи шапката, графът беше придружил гостенката си и бе напуснал заедно с нея къщата.

Нямаше време да се преоблече, а така детективката не искаше да следва Естерхази, за да не се изложи на опасност.

Не й оставаше много време да обмисля, тъй като се дочуха стъпки по стълбите.

— Господин професоре, днес дойдохте много рано — каза госпожа Легуве. — Часът е пет, а вие обикновено идвате в девет.

— Ще „е прибирам вече винаги по това време — отвърна дошлият. — Големия си труд върху насекомите на Франция трябва да завърша след няколко месеца.

После вратата на стаята вдясно се отвори.

— Навярно това е руският професор — каза си Алиса. — Сега ще видя той пък с какво се занимава.

Алиса повдигна картината, която прикриваше дупките на вратата, и погледна през тях.

Тя видя висок, стар мъж, чиято бяла брада стигаше до гърдите.

Той свали палтото си, облече работна дреха и седна пред масата. На нея имаше разхвърляни разни неща — шишенца с червено, синьо, кафяво, лилаво и черно мастило, различни перодръжки, бои, пергели, увеличителни стъкла, книги, лупи, една малка преса за печатане и малка машинка с литографски камъни.

— Това не прилича на професорски кабинет — измърмори детективката, — навярно и тук се крие някаква тайна…

Старият мъж в работна дреха, лъжливият професор, взе от джоба си една банкнота, закрепи я с игла на дъска за рисуване и я изправи до стената. После разгледа банкнотата с увеличително стъкло и започна да я копира.

— Фалшификатор на банкноти — възкликна Алиса Тери, — този човек не е професор, за какъвто се представя. Направих важно откритие! Домът на тази госпожа Легуве действително е едно престъпно свърталище. Вляво от стаята ми се намира един развратник, може би престъпник, а вдясно — един фалшификатор. Под моята стая — жилището, в което майката насилва дъщеря си да печели пари чрез безчестие, а в средата — детективката, която наблюдава всички, без да подозират.

Усмивка се появи върху устните на привлекателната жена и тя продължи радостно:

— Любопитна съм още да разбера какво става в стаята над мен. Там живее немският златар Курт. Той поне прилича на честен човек.

Току-що бе изрекла тези думи и чу как някой отвори входната врата и я заключи.

Чуха се бързи крачки. Те се отдалечиха към горния етаж и Алиса долови, как някой горе бързешком заприбира нещо. После вратата се заключи, човекът слезе по стълбата и спря на първия етаж.

Точно тогава силен вик наруши тишината. На входната врата, долу, някой тропаше с всичка сила и викаше:

— В името на закона отворете!

Алиса отиде смутена към прозореца и чу как руският професор набързо прибра нещата от масата. Той извика:

— О, Павловна, любимо мое дете, всичко вече е свършено, не ще те видя вече.

Някой похлопа на вратата й.

— В името на човеколюбието, отворете — чу се гласът на младежа, който говореше на английски — отворете врата, спасете един невинен!

Алиса Тери се поколеба за миг, после отключи вратата. Курт Валберг, немският златар, влезе в стаята й. Той беше блед и разтревожен, пот оросяваше челото му. Държеше в ръцете си вързоп книжа, завързани с връв.

— Полицията ме преследва, тя е влязла в къщата и иска да ме арестува. Аз съм агент на таен политически комитет, който има за цел да обедини работниците от целия свят, за да подобрят нерадостната си съдба и да ги защити от капитала. Заклевам се в честта си, че ако ми помогнете, вие не помагате на престъпник. Ако сега ме залови полицията, не само аз ще падна в ръцете им, но и тези книжа и тогава мнозина може да бъдат арестувани поради човеколюбивите си дела, много семейства ще останат без подслон и без хляб.

Очите му говореха, че той казва истината.

Отчаянието на младежа трогна Алиса.

— Какво мога да сторя за вас, господин Валберг? — запита тя.

— Скрийте ме във вашата стая.

— Ще помогне ли това?

— Да, вие сте англичанка, те няма да ви безпокоят. Боже мой, те идват — аз съм загубен!

— Скрийте се бързо в този шкаф — каза англичанката. — Стойте тихо и не мърдайте, каквото и да стане!

— Благодаря ви — изрече младият мъж и се скри на посоченото място.

Алиса затвори шкафа, заключи го и взе ключа в себе си.

В коридора се чуха викове и плачът на госпожа Легуве, хълцанията на дъщеря й.

Стражарите се качиха на горния етаж, където кубинката им показа стаята на немеца. Те скоро се върнаха.

— Нето намерихме горе — каза чиновникът, който беше най-старши, — трябва да се е скрил някъде из къщата, а на прага на онази врата е неговата шапка, там трябва да е влязъл.

Той похлопа на вратата и американката отвори веднага. Гилберт, тайният полицейски агент, който играеше ролята на червенокосия музикант при арестуването на Драйфус, влезе.

— Извинете, госпожо, но дългът ме“ заставя по един неучтив начин да влизам в стаята ви. Търсим един политически престъпник и имаме основание да вярваме, че се е скрил тук.

— Аз съм англичанка — каза Алиса на английски, — и не разбирам.

Гилберт повтори казаното на английски.

— Човекът, когото дирите, не е тук — отговори Алиса.

— Ще видим това ей сега. Претърсете стаята!

— Спрете, протестирам срещу това насилие, ще се оплача в английското посолство.

— Можете да го сторите, но сега ние изпълняваме дълга си. Слушай, Дувел, този гардероб не е претърсван, отворете го!

— Нямам ключ за него…

— Разбийте вратата тогава!

— Искам да ви кажа нещо, господине — обърна се американката към Гилберт. — Елате с мене до прозореца и кажете на вашите хора да почакат!

Гилберт заповяда на хората си да почакат, а той отиде до прозореца при Алиса. Тя беше извадила от пазвата си една хартия, на която бяха написани десетина реда, един подпис и голям печат.

Гилберт остана изненадан, като прочете документа.

— Възможно ли е — смути се той, — вие сте.

— Тихо — пошепна Алиса. — Не ме издавайте! Чиновникът сгъна хартията, върна я на Алиса и се поклони. После се обърна към хората си и каза:

— Уверих се, че престъпникът не е тук, да си вървим.

Стражарите напуснаха къщата след десет минути.

— Излезте, опасността премина!

С тези думи Алиса отвори гардероба. Избавеният целуна горещо ръката й и промълви радостен:

— Никога не ще забравя добрината ви!

Дрлора беше коленичила долу в малката стая на госпожа Легуве пред иконата на Света Богородица и се молеше горещо. Молитвата не беше за баща й, който охкаше в далечна Каена, а за този, когото обичаше тайно — немския златар Курт Валберг.

Това бяха част от тайните на мебелираните стаи.

11.

Дворецът на военния министър Мерсие бе богато осветен тази вечер. Пред главния вход спираха файтони. Аристокрацията на Париж слизаше от тях и се отправяше към великолепния дворец.

Военният министър даваше бал. Той беше поканил висшите военни началници — между тях бяха и полковник Пикардин, граф Естерхази и старият майор Форцинети. Освен военни, имаше и много цивилни, представители на разните държави и други високопоставени личности.

Павловна се разхождаше из залата под ръка с баща си княз Григорий Мирович. Красивото тяло на младата княгиня беше облечено в розова копринена рокля. Всички се възхищаваха от нейната красота и мнозина завиждаха на младия Емил фон Пикардин, който често бе при нея. Те изглежда че бяха създадени един за друг, обаче никой не предполагаше, че бяха вече и тайно сгодени.

Колкото и привлекателна да беше Павловна, тя не възбуждаше такъв интерес, както друго едно лице, може би още по-пленителна и красива жена.

Тя бе млада дама, около двадесет и пет годишна. Нейната красота не бе обикновена. Гордият й вид, привлекателните очи, разкошният тоалет, блясъкът на диамантите и аристократичните й маниери — всичко това два часа след пристигането й я правеше царица на бала.

Казваше се Алиса Велмур. Английският консул я беше довел със себе си в двореца на военния министър. Както се говореше, тя беше пристигнала в Париж едва вчера и щеше да остане само няколко дни в града.

Ако госпожа Легуве, уважаемата хазайка от улица „Наполеон“, видеше мнимата графиня Велмур, щеше много да се изненада, защото щеше да познае в гордата английска аристократка своята наемателка госпожица Тукер. Не е необходимо да споменаваме, че мнимата графиня беше Алиса Тери, детективката, ангажирана от нещастния Драйфус.

Цигулките, тръбите и флейтите започнаха да свирят, салонът беше осветен от хиляди лампи, мраморните стълбове, които подпираха галериите, бяха обвити в цъфнали рози, теменуги и момини сълзи, а в средата на залата бе статуята на републиката. До нея имаше един водоскок, който плискаше вода от четиридесет пръскала и се събираше в сребърен водоем. Близо до него бе поставено кръгло канапе от възглавници, на което беше седнала Алиса Велмур, заобиколена от видните кавалери на бала.

— Позволете, графиньо — поклони се старият генерален консул, — да ви представя господин майор граф Естерхази. Той ме помоли да ви запозная.

Естерхази гледаше с възхищение и учудване грациозното тяло на Алиса.

— Ако някога се говори за Англия, винаги се възхвалява великата морска сила, голямото й богатство и таланта на народа в политиката и търговията — каза той, като се поклони. — Обаче сега виждам, че Островът надминава със своите красавици и прочутия Париж!

— А пък аз — усмихна се Алиса — едва сега разбрах, че във Франция има едно изкуство, което не е познато на студените англичани. То е ласкателството, с което така добре си служите, че на човек му е приятно да го слуша, обаче лесно се забравя.

— Първото впечатление ни заставя винаги да говорим истината — отвърна Естерхази със светнали очи.

Тя засмяна му подаде танцувалната си картичка.

— Запишете, моля ви се, името си на тази картичка — каза тя, — също и това, което казахте за Англия!

Естерхази радостен и усмихнат изпълни желанието на хубавата жена. Той не можа да издържи на тържествуващите погледи на англичанката, отправени към него.

Детективката Алиса Тери действително тържествуваше. Сега тя имаше почерка на черния майор.

Алиса танцуваше с него и, когато погледите им се срещнеха, тя се усмихваше на мъжа, когото мразеше, защото го бе видяла в момент на престъпление и когото трябваше да предаде на съдебните власти.

— Ще имам ли щастието да ви видя пак, графиня Велмур? — пошепна й Естерхази, като я придружи до водоскока.

— Утре вечер заминавам — каза Алиса, — но скоро ще се върна и тогава ще остана четири месеца тук. Тогава и аз се надявам, граф Естерхази, че ще се видим пак.

Черният майор се поклони и се отдалечи.

— Надеждата за моето бъдеще става все по-голяма — каза си той, като се разхождаше из салона. — Приказни картини се рисуват пред мен, картини на богатство и сила, обаче ще се пазя да не поставя всичкото си щастие на една карта. Моята дама купа е прекрасната княгиня Павловна Мирович. Тя е млада и хубава като ангел. Има четири милиона зестра, които в моите ръце ще станат капитал и тогава ще мога да придобия половината свят. Наистина, сгодена е за барон фон Пикардин, обаче това не е пречка за мен. Ще отстраня това хлапе. Тъй като се осмели да пресече моя път, ще си изпати. А ако не успея с Павловна, тогава ми остава графиня Велмур. Тя изглежда е богата англичанка, ще я следя!

Казвайки си тези думи, Естерхази видя Павловна и барон Емил фон Пикардин в един ъгъл на залата. Те бяха се отдалечили, за да си кажат няколко любовни думи.

Черният майор се отправи към тях.

Той поздрави студено барона, но се поклони дълбоко на Павловна и каза с доверчив глас, който раздразни много Пикардин.

— Не желаете ли, княгиня Павловна, да танцувате с човека, с когото неотдавна бяхте приятели?

Павловна се смути. Двусмислените думи на графа я възмутиха толкова, че тя не можа да отговори. Баронът отговори вместо нея.

— Нейно сиятелство княгинята току-що ми каза, че е уморена и не желае да танцува.

Майорът погледна предизвикателно говорещия.

— Вие настойник ли сте на княгинята, барон фон Пикардин? — го запита той с нахален тон. — Аз се обърнах направо към княгиня Павловна.

Пикардин се изчерви.

— Аз говоря от името на моята годеница, граф Естерхази — каза грубо той, — и като неин годеник ви забранявам да й говорите на име!

— Благодаря ти, Емил — погледна го Павловна, — дай ми ръката си. Искам да си вървя.

— Почакайте малко — извика Естерхази и стана блед като стена. — След като чух всичко това, устата ми трябва да бъде няма спрямо княгиня Мирович. Въпреки това, желая да поговоря с вас. Господин барон, моля ви елате в онази стая, щом изпълните задълженията си към госпожицата. Виждате коя стая, нали?

— Да — отвърна Пикардин учтиво. — След десет минути ще бъда на ваше разположение.

— Какво значи това — изплаши се Павловна, — дуел заради мене?

Пикардин я привлече нежно към себе си вместо отговор.

Черният майор гледаше със злобна усмивка след младата двойка.

— Не ще бъдете заедно още много — каза той с дрезгав глас. — Вие се намирате пред бездната, в която ще ви хвърля.

После Естерхази влезе в посочената стая и седна до мраморна маса.

Не бяха изминали пет минути и Емил фон Пикардин влезе в стаята. Той бе много сериозен. Знаеше, че има работа с непримирим неприятел.

— Вие желаете да говорите с мене — каза той и без да поздрави се доближи до масата. Черният майор посочи един стол.

— По-добре седнете, защото разговорът ни не ще свърши скоро.

Пикардин седна.

— Вие знаете, че трябва да си оправим сметките — продължи Естерхази — и то възможно по-скоро и незабелязано.

— Когато пожелаете — отвърна баронът.

— Още сега — каза Естерхази, — ако желаете.

— На ваше разположение съм, господин графе. Надявам се още преди да свърши балът да получа картичката ви, след което ще представя секундантите си и те ще изберат оръжието и ще назначат времето и мястото за дуела. Смятам, че това е всичко, което има да си кажем.

Баронът искаше да стане.

— Още една дума — възпря го Естерхази. — Така е невъзможно да решим спора.

— Невъзможно ли? — изгледа го младият барон сърдито. — На кой честен кавалер е невъзможно да защити честта си със сабя в ръка и да измие една обида с кръв?

— Вие забравяте, че съм войник. На мене са забранени много неща, които са позволени на вас. Преди няколко месеца негово превъзходителство военният министър е издал заповед срещу дуелите и който от офицерите го наруши, ще бъде отстранен от служба.

— Честта на един човек стои по-високо от всеки военен или граждански съд.

— Моята чест е неопетненият ми офицерски чин. Не мислете, господин барон, че желая да се откажа от спора, напротив, аз искам дуелът да стане по-сериозен и с по-категорични последствия. Страхувам се, че ще се уплашите от този дуел, тъй като той има за цел моята или вашата смърт!

— Забранявам ви да говорите за моята смелост — прекъсна го Пикардин сърдито.

— Толкова по-добре, господин барон, предлагам ви американски дуел.

— Как? Добре ли ви разбрах? Една игра на живот и смърт? Това не е човешко, господине…

— Не и в нашия случай — отвърна черният майор. — Вие обичате княгиня Павловна, аз също я обожавам; вие знаете, че един от двамата е излишен на този свят, затова заровете ще решат, кой от двамата трябва да изчезне.

Казвайки това, той извади от джоба си три зара и ги сложи на мраморната маса.

— Докато ви чаках, разпоредих един от слугите да ми донесе тия смъртоносни оръжия — каза черният майор усмихнат. — Заровете са еднакви за вас и за мене.

Нито едно мръдване на чертите му не издаваше тази подла лъжа.

Баронът беше облегнал глава на ръцете си и стоеше със затворени очи. Той не бе съгласен да повери живота си на игра, а от друга страна пък не искаше да се покаже страхлив. Накрая въздъхна дълбоко.

— Добре, нека да бъде така — каза глухо той.

— Знам, че имам работа с честен и храбър мъж — стана черният майор, тържествувайки.

Той едва скриваше подлата си радост.

— Не ни остава друго, освен да решим условията на дуела — продължи графът. — Предлагам следното: По-голямото число означава живота, а по-малкото — смъртта. Който изгуби, трябва в продължение на двадесет и четири часа да се лиши от живот. По какъв начин, това е негова работа, обаче самоубийството трябва да стане така, че никой да не разбере причините и всеки се задължава с честта си да не казва никому нищо за това. Щом заровете се хвърлят, осъденият е длъжен да подпише писмо, с което се задължава да се самоубие най-късно след двадесет и четири часа. Съгласен ли сте на тези условия?

— Те са обикновените условия на американския дуел — отвърна Пикардин.

Баронът едва чу думите на Естерхази, той непрекъснато мислеше за годеницата си, която обичаше горещо и сърдечно.

— Да започнем!

Черният майор подаде заровете на младия мъж. Пикардин ги взе. Устните му се разтрепериха, той дишаше тежко, зениците на очите му светеха като огън.

Баронът искаше да захвърли заровете на мраморната маса, но изведнъж му се стори, че някой го улови за ръката и един сладък познат глас му пошепна:

„Не го прави, Емил! Не играй с живота си, с нашето щастие.“

— Зле ли ви е? — попита графът засмян. — Желаете ли чаша студена вода?

Младият мъж се опомни, той погледна злобно черния майор.

— Ето моята игра — каза той. Пикардин хвърли заровете на масата.

— Тринадесет — отбеляза той. — Благодарен съм!

— Не вярвам да надмина това число. Черният майор взе заровете.

Той вдигна ръка, за да ги хвърли. Изведнъж обърна погледа си към завесата, с която беше закрита вратата и каза:

— Мисля, че са ни видели, тъй като завесата се раздвижи.

Младият барон стана, втурна се към завесата, разтвори я и погледна в залата.

В тази минута графът смени заровете, с които беше играл Пикардин, понеже не бе лесно да играе с живота си.

Естерхази хвърли заровете.

Баронът се отпусна с глух стон на един стол.

— За вас е животът, за мене — смъртта — каза той тихо.

Черният майор бе хвърлил петнадесет точки. За няколко минути беше съвсем тихо в стаята, чуваше се само тежкото дишане на нещастника.

— Заровете решиха — каза победителят в този дуел. — Ще разпоредя да, донесат перо и мастило за задължителното писмо.

Той стана и позвъни.

Един слуга се яви и запита какво желаят.

— Донеси ни перо, мастило и хартия, само никой да не те забележи!

След няколко минути слугата донесе желаното и го сложи пред графа, който,му даде една жълтица.

— Вие напишете писмото, а аз ще го подпиша — каза Пикардин тихо.

Черният майор се залови веднага за работа.

Младият барон се разхождаше разтревожен из стаята. Ушите му пищяха, червени пламъци се виеха пред очите му, сърцето му биеше силно. Стори му се, че небето и земята се сляха около него.

Изгубен е завинаги младият живот, на който допреди малко се радваше, изгубено е щастието на Павловна. Пред него зееше черният гроб, а зад него бе застанала една сянка, която протягаше ръце и му шепнеше:

„Ти си заложил своята чест и ти трябва да умреш, да умреш!“

Гласът на черния майор го събуди от мислите му.

— Подпишете се тук — каза Естерхази и му даде хартията, на която бе написал няколко реда.

Пикардин взе листа и прочете следното:

Младият барон с разтреперана ръка подписа името си. Черният майор взе важното писмо и го скри в портфейла си.

Откъм залата се зачуха звуците на „Хубавата Елена“.

— Много съжалявам, бароне — каза Естерхази и се надигна, — обаче трябва да остана непоколебим.

Пикардин стана гордо.

— Нямам нужда от вашето съжаление, нито от съчувствието ви.

Той се обърна гърбом към черния майор и излезе от стаята.

Естерхази се изсмя коварно след него.

— Глупак, ти изгуби играта. Утре по това време красивата Павловна ще плаче за твоята смърт! Колко е горещо тук — каза той и сложи ръка на потното си чело. Ще отворя малко, за да се разхладя.

Майорът отиде към прозореца със спуснати завеси и понечи да ги вдигне. Изведнъж се отдръпна назад и побледня. Той вдигна ръце във въздуха, сякаш търсеше да се залови за нещо.

— Марион — извика той, — ти тука?

Бедното момиче стоеше до прозореца, осветен от луната. Тя беше облечена в бяла копринена рокля, около врата си имаше колие от истински маргарит.

Момичето погледна с презрение разтреперания мъж, който не се надяваше да я срещне на бала.

— Беше ли тук през цялото време — запита той още веднъж.

— Да.

— И си чула всичко?

— Аз видях, майоре, че си лъжец — извика Марион и се приближи до него. — Ти смени заровете!

Отговорът бе глух вик.

— Убиец — каза момичето, — ще отида в залата и ще кажа на всички, че си подлец.

Графът се нахвърли върху момичето, стисна лицето й и впи погледа си в нейните очи.

Марион се мъчеше да се освободи, но не успя, тъй като не можеше да устои на хипнозата, с която престъпникът я подчиняваше на волята си.

— Спи — викна гневно той, — спи — заповядвам ти да спиш!

Ръцете на момичето увиснаха и тя затвори очи. Беше хипнотизирана.

— Забрави всичко, каквото си чула и видяла тук — заповяда й той. — Забрави го и се събуди.

Хубавото тяло на момичето се разтрепера. Марион отвори очите си и погледна учудено. Графът се поклони усмихнато пред нея.

— Ще имам ли честта да танцувам с вас? — запита я той.

Тя кимна и му подаде ръката си. Оркестърът засвири. Марион и граф Естерхази се понесоха във вихъра на танца.

Беше шест часът след обяд. Студен ветрец подухваше и едри парцали сняг падаха от облаците, но щом снежинките се допираха до нещастната земя, се обръщаха на сълзи.

Слугата се появи в стаята на барон Емил фон Пикардин и запита господаря си да запали ли лампата.

— Не искам, Жан — отговори Пикардин. Баронът бе седнал до писалището и бе опрял глава върху ръцете си. — Оставете ме още четвърт час, после ще ви повикам, когато имам нужда!

Младият барон остана на тъмно. Да, бедният имаше нужда от тъмнина, тъй като и душата му бе обзета от мрак.

— Трябва да стана — каза си той. — Мога ли да се откажа да я видя още веднъж? Да почувствам онова божествено щастие, което обзема душата ми, когато видя чудната й красота…

Баронът стана изведнъж от стола, като че му бе дошло нещо наум.

— Трябва да отида при нея, искам още веднъж да стисна белите й ръце, искам още веднъж да прегърна младия и свеж живот, желая да чуя още веднъж от милите й уста, че ме обича и тогава ще целуна червените й устни и с тази последна целувка ще умра…

Пикардин повика слугата и му каза да запали лампата и да донесе палтото и шапката.

Жан изпълни заповедите на господаря си, но когато се доближи до него, за да му наметне дрехата, младият барон изведнъж поклати глава и каза:

— Ще остана у дома, старче.

Старият Жан учуден заклати глава. Той беше слугувал тридесет години при бащата на младия барон, затова го обичаше като свое дете и винаги му даваше добри съвети.

— Болен ли сте, господин барон? — запита той състрадателно. — Откакто си дойдохте от бала на военния министър, не сте спали и стоите все замислен до писалището. Безпокои ли ви нещо или някое нещастие ви е сполетяло? Това не е възможно. Вие сте млад, красив, богат, имате прекрасна годеница. Бог ви е обсипал с щастие, какво ви липсва?

— Няма нищо, Жан, добри ми приятелю, сложи още дърва в огъня, защото ме тресе.

Слугата засили огъня, а баронът отрони:

— Аз ще умра. Завещанието ми се намира при нотариуса. И за тебе се погрижих, така че ти няма да страдаш на старини.

— Какви мисли са ви обзели, господин барон — каза старецът със сълзи на очи. — Нека господ ви пази и закриля. Помислете си само какво ще стане с княгиня Павловна…

— Оставете ме сам, Жан, разговорът ме изморява.

Слугата излезе мълчешком от стаята, а Емил заключи вратата след него. После отиде при писалището си.

— Добрият старец искаше да ми напомни за Павловна, но аз не искам да я видя вече, защото това ще разкъса душата ми; ще й пиша и така ще се простя с нея.

Баронът седна и написа на бял лист с герб следните редове:

Нещастният млад мъж гледа дълго това писмо, сълзи бликнаха от очите му и оросиха листа. Най-после той го сгъна и го сложи в плик, затвори го и го запечата. Надписа го и го остави на масата.

Като стори всичко това, баронът отвори чекмеджето на писалището-и извади кутия от слонова кост. В нея се намираха няколко прекрасно изработени револвера. Пикардин взе един от тях. После взе лампата от писалището и я занесе към огледалото, което беше на една мраморна масичка и отразяваше лицето му.

Баронът се спря пред огледалото и насочи револвера към дясното си слепоочие.

Пръстът му обхвана спусъка на смъртоносното оръжие.

Изведнъж Пикардин се сепна. Дойде му една мисъл. Бедният отиде към писалището и взе плика, в който беше писмото до Павловна. Отвори го и написа с разтреперана ръка следните редове: „Павловна, пази се от граф Естерхази, пази се от черния майор!“

После сложи писмото в друг плик, адресира го отново и се приближи до огледалото.

Ръката му хвана пак оръжието.

— Прощавай сега, ти, единствено скъпо мое щастие! Нека твоят образ ме обкръжава, когато очите ми се затворя завинаги!

Хладната цев на револвера опря до слепоочието му.

— Емил, Емил, любими мой, моля те, отвори ми — аз съм твоята Павловна!

Оръжието падна от ръцете на Пикардин.

— Павловна ли е тук? Павловна? — извика той с разтреперан глас.

На вратата се похлопа още по-силно и Пикардин чу риданията на годеницата си.

Баронът вдигна револвера и го скри в кутията, която покри с копринена кърпа. После се упъти към вратата и я отключи. В следващия миг Павловна се хвърли в обятията му.

— Каквото искаш мисли за мен — забърза тя със сълзи на очи, — осъди ме, прокълни ме, презри ме, нека всички ме сочат с пръст, че съм дошла при тебе, каквото искат нека говорят, но не можех да постъпя другояче, трябваше да говоря с тебе и благодаря на Бога, че твоите ръце ме прегръщат и че се намирам до сърцето ти!

Пикардин не можеше да се противи на тази гореща и вярна любов.

— Павловна — каза той и я притисна с любов до гърдите си, — мое мило и красиво дете, какво те доведе тук? Скъпо и невинно гълъбче, ти си сторила необмислена постъпка. Ако хората разберат, че си дошла сама в къщата на годеника си, какво ще кажат злите езици? Клеветата няма да те отмине.

— Каквото искат да говорят — изрече младата рускиня с твърд глас. — Ако можеше някой да надзърне в душата ми и да види колко съм страдала от вчера, той ще ми прости.

— Страдала ли си, Павловна! Не, ти не трябва да страдаш, моя мила!

— Не смея да страдам — каза тя с плач в гласа. — Мислите ли вие, мъжете, когато сърцето на жената се окървавява, когато се касае за тъй наречената ви чест? Всичко ми е известно, той ти е обявил дуел, обаче аз няма да позволя да стане това, не ще допусна да рискуваш скъпия си живот. Не, не, хиляди пъти не — това няма да стане!

Младата княгиня се запъти към писалището и без да иска дръпна копринената кърпа на масата.

Павловна видя писмото, което бе адресирано до нея.

Тя го отвори веднага и го прочете.

Погледна любимия си бледа като стена и разтреперана като сламка.

— Какво значи това? — извика княгинята отчаяна. — Ти си принуден да умреш? Ти ми пишеш за някаква тъмна съдба, която те принуждава да направиш това? Емил, Емил, едно лошо предчувствие ме е обзело и мъчи душата ми.

Момичето заплака силно.

— Клето дете, защо узна съдбата си преди време?

— Не съм я узнала преди време — извика Павловна и се отдръпна от ръцете му. — Бог ме е пратил навреме да те избавя от голям грях. Ти не ще сториш това, за което говориш в писмото. Не можеш да съкрушиш сърцето ми, ти трябва да живееш, да живееш за мене!

Ужасни мъки терзаеха душата на нещастния мъж.

— О, желал бих да живея за тебе — каза той с разтреперан глас. — Желал бих да се наслаждавам на щастието ти на този свят, но, уви, не ще се сбъдне. Смъртта се е загнездила в моето сърце и няма средство да се избавя от нея.

Павловна падна на колене пред него и прегърна краката му.

— Искам да зная истината — молеше се тя. — Съжали ме и ми кажи причината. Защо искаш да умреш!

— Не мога да ти отговоря — изстена баронът. — Заставен съм да мълча като гроба, който зее отпреде ми.

В коридора се чуха стъпки.

Старият слуга не искаше да пусне някакъв непознат в стаята на господаря си, но той извика с твърд глас:

— Остави ме, дошъл съм да направя едно добро за твоя господар, ти не знаеш каква опасност го застрашава!

Като чу гласа на този човек, Пикардин се стресна и вдигна княгинята.

— Граф Естерхази — извика той учуден и изплашено. — Павловна, скрий се бързо в отсрещния кабинет. Ако черният майор те види тук, твоята чест ще пострада.

Пикардин заведе годеницата си и я затвори в кабинета.

Черният майор влезе в стаята. Той се упъти към барона и го поздрави.

Пикардин го погледна презрително и не отговори на поздрава.

— Господин графе — каза той високо, — вие навярно сте дошли да проверите дали съм изпълнил обещанието си. Или може би искате да се порадвате на окървавения ми труп? Припомням ви, господин майор, че имам още време до полунощ и не желая присъствието на този, когото ненавиждам.

Естерхази извади от портфейла си записката на Пикардин.

— Лъжете се, господин барон — каза той спокойно, — не съм дошъл да проверя дали сте още жив, нито пък да се наслаждавам на окървавения ви труп. Само съжалението за тежката ви съдба ме накара да дойда у вас и да ви помогна. Бъдете уверен, господин бароне, че от сърце ви съчувствам. Вие сте богат и млад, и само можете да се радвате на живота. Затова реших да ви върна записката, с която се задължавахте да се самоубиете.

— Не желая никакво благодеяние, господин майор! Предпочитам смъртта, отколкото да се унижа пред вас — отвърна гордо Пикардин.

Но в душата на барона светна един лъч на надежда, че може да се спаси. „Не е лесно човек да умре толкова млад и щастлив“ — си помисли той печално.

— Не мислете, господин барон, че искам да ви направя някакво благодеяние — стресна го Естерхази студено и присмехулно. — Трябва само да ми обещаете една голяма награда, преди да ви върна записката.

— Награда. Какво искате за записката?

— Павловна.

— Как Павловна? — извика Пикардин разгневен. — Не се ли срамувате да ми предлагате такава безчестна сделка? Вие искате да купите с моя живот невинното сърце на Павловна! Не, това никога няма да стане, по-добре е десет пъти да умра, отколкото да отнемете моята обична годеница!

— Както обичате. Вие знаете какво сте подписал. Или трябва да умрете, или да се лишите от вашата чест! Моето желание беше да ви спася, обаче вие отблъснахте предложението ми!

Черният майор се обърна, за да си върви. Той не беше дошъл още до прага и един треперещ глас го повика:

— Останете, граф Естерхази, ще направим сделката!

Павловна беше излязла от кабинета, от бледото й лице, от разтрепераното й тяло и зачервените й очи личеше, че тя бе чула всичко.

Естерхази се изненада, като видя младата княгиня.

— Вие ли сте това, княгиня Павловна? Какво правите в кабинета на барона? — извика учуден графът.

— Не се страхувайте, графе, стоката, която желаете да купите, не е изгубила нищо от стойността си. Бях принудена да дойда тук, защото предчувствах, че нещо застрашава моя годеник. Кажете, граф Естерхази, не искате ли да продадете записката на барон Пикардин срещу друга, по-ценна награда.

Очите на графа светнаха сатанински.

— Не, княгиня Павловна, стоката ми е скъпа, та за това мога да я заменя само с вас. Обещайте ми, че след четири седмици ще станете моя съпруга и тогава вие сама ще изгорите смъртната присъда на вашия годеник!

Павловна погледна отчаяно барона. После извади от пазвата си един златен кръст и го издигна тържествено:

— Заклевам се — произнесе тя с глух глас и със сълзи на очи — в името на Бога, в разпятието и в Света Троица, че ще…

— Не се заклевай, Павловна — извика баронът и се втурна към момичето.

Той дръпна кръста с разтреперана ръка.

— Остави ме да умра — простена той, — остави ме да загина, само не се продавай на този дявол в човешки образ, не се отдавай на вампира, който е излязъл от ада, за да ни изпие топлата кръв.

— Трябва — извика отчаяно нещастното момиче. — Емил, ти трябва да живееш, аз ще принеса тази жертва като последно доказателство за горещата любов, която ще свърши само с моята смърт!

После тя взе кръста от пода, притисна го до гърдите си и каза:

— Заклевам се, граф Естерхази, че ще стана ваша съпруга щом пожелаете.

Черният майор се поклони, улови ръката на Павловна и я целуна горещо.

Ръката й бе студена като на мъртвец.

— Дайте ми, моля, сега записката на барон фон Пикардин — каза момичето студено.

— Ето я — отвърна Естерхази. — Господин барон, уверете се сам, че е ваш подписът.

— Тъмнее ми пред очите — каза бедният мъж. — Не мога да различа буквите, но вярвам, че е същата записка, която ви дадох.

Павловна взе записката от ръката му и се запъти към огнището. Хартията хлътна в огъня и той лакомо я погълна.

— Господин барон фон Пикардин, сега вие сте свободен — каза тихо младата княгиня, — само Бог има право на живота ви.

Казвайки тези думи, очите й се напълниха със сълзи.

— Какво стори, Павловна, Павловна — извика баронът отчаян. — Ти избави моя живот, но унищожи щастието и живота на две души!

Благородното момиче наведе тъжно глава и се замисли. Изглежда, че нещастната трябваше да събере нови сили, за да изпълни решението си.

Павловна извади полека златния пръстен, който носеше на лявата си ръка. Протегна ръката си и го пусна на пода. После се обърна към Естерхази и каза:

— Вярвам, господине, че сте доволен сега.

— Всичко ще пожертвам за вас — заяви черният майор с престорена тържественост, — само да ви направя щастлива и да забравите тази минута.

Естерхази й подаде ръка, но тя се отдръпна с презрение от графа.

— Оставете ме — извика тя упорито, — искам поне тази вечер да принадлежа на себе си.

Княгинята се упъти към вратата, но се спря на прага и бе обърна към Пикардин.

— Емил, Емил — каза тя отчаяно и сви съкрушено ръце, — спомни си думите, които ти сам ми писа: „Тези, които са разделени тук на земята, горе, на небето ще се съединят!“ Сбогом, мой любими, сбогом завинаги!

Емил фон Пикардин се залюля и се срина в безсъзнание.

Черният майор изгледа злобно жертвата си.

— Победих те — измърмориха зложелателните му устни. — Ти лежиш сега в праха, лежиш безсилен в краката ми.

После отиде до писалището, позвъни и каза на влезлия слуга:

— Занесете господин барона на леглото, стана му лошо, но скоро ще дойде на себе си, не е опасно!

Старият Жан се завтече към господаря си уплашен, а Естерхази с подла усмивка напусна дома на барон Пикардин, комуто беше отнел щастието.

Павловна тичаше като луда из тъмните улици. Едва ли някой може да опише душевното състояние на това нещастно момиче, което преди няколко минути се продаде на един отвратителен, безчестен човек, за да спаси любимия си. Бедната не можеше да събере мислите си. Само едно си повтаряше безспирно — че никога вече няма да бъде щастлива и че е погребала всичките си мечти и блянове.

Павловна тичаше бързо към двореца на баща си на улица „Св. Оноре“.

Изведнъж тя спря. Беше стигнала до голямо здание, вратите на което бяха отворени. Широки стълби водеха към главния вход, над който стърчеше кръстът на спасителя. Ухаеше на тамян и мирта.

Набожни и кротки хора се качваха по стълбите, влизаха и излизаха от зданието. По щастливите им лица се виждаше, че са намерили онова, което са желали — поука, утеха и душевно спокойствие.

Павловна се намираше пред храм.

Това бе православна църква, към която принадлежеше и княгинята.

В църквата се служеше вечерня.

— Ако се помоля, Бог ще изпрати своя мир в моето разбито сърце — каза си тя, влезе в храма божи и коленичи близо до главния олтар, на каменните стълби. Бедната наведе смирено глава и започна да се моли горещо.

Момичето се молеше на небесния цар да й даде сила и воля да понесе нещастието си, тя се молеше и за щастието на любимия си. Това благородно дете се молеше на бога да изличи името на Емил от сърцето й, той да я забрави и да бъде щастлив с някоя друга.

Мъката надви, тя закри лицето си с ръце и заплака.

Изведнъж чу зад себе си ехото на хълцането си. Павловна се обърна. Бледа красива жена бе коленичила зад нея. Беше на около четиридесет години, лицето й беше още хубаво, само около устата й се забелязваха печални бръчки.

Тя бе облечена в елегантни черни дрехи — изглежда беше богата жена. И тя плачеше зад дантелената си кърпичка, плачеше сърцераздирателно.

Павловна не смееше да погледне госпожата — чуваше само тихия плач на нещастната.

Дамата в черно облекло плачеше и се молеше:

— О, ти, Дева Марийо, която си родила Спасителя, пази моята дъщеря, която ми отнеха без да зная накъде я тласнаха вълните на злия живот. Ти, небесна майко, пази я да не стори грях, пази я от беда! И ако е твоята воля да видя още веднъж изгубеното си дете, Пресвета Богородице, освети ми пътя, по който да тръгна, за да я намеря!

Молитвата утихна, звуците на органа екнаха тържествено и трогателно из храма божи.

Павловна стана. Беше свършила молитвата си.

Дамата зад нея също стана. Тя избърса сълзите си с дантелена кърпа — не искаше никой да види, че бе плакала. После се отстрани, за да мине момичето.

Когато погледите им се срещнаха, непознатата изпусна сърцераздирателен вик. Той бе толкова силен, толкова страшен, че заглуши звуците на органа. Нещастницата протегна ръцете си към Павловна, като че бе видяла някое видение и извика:

— Наталия, моя Наталия! Пресветата Богородица е чула молбата ми!

След това се сгромоляса при стълбата, до която бе застанала.

Павловна извика за помощ.

Няколко набожни руснаци бяха наобиколили припадналата и я вдигнаха. Старият клисар също се притече на помощ.

— Тази госпожа ми е позната — каза той, — тя често идва на църква. Файтонът й я чака пред вратата. Нека някой отиде и повика слугата й. Това е госпожа Фон Ла Бриер, жената на парижкия градоначалник.

Павловна излезе от църквата. Момичето помисли, че нещастната е душевноболна и за това й се бе привидяло изгубеното й дете.

Княгинята си обеща, че всеки ден ще се моли за нещастната жена.

12.

Четири седмици вече капитан Драйфус пъшкаше в ужасната тъмница.

Положението на нещастника се бе влошило.

Представителите на свободолюбивата френска република се бяха разпоредили да се окове капитан Драйфус във вериги.

Наистина синджирът бе достатъчно дълъг, та можеше свободно да се разхожда из килията, но мисълта, че му бяха отнели последния остатък на свободата и го бяха оковали като някакъв звяр, съвсем съкруши неговия дух и го направи още по-отчаян, отколкото беше по-рано.

Тресеше го и това увеличаваше мъките и страданията на нещастника.

Всяка вечер го тресеше. Треската го мъчеше цяла нощ и едва на разсъмване го оставяше за малко. Болките и безсънието съвсем го изтощиха.

Драйфус беше помолил управителя да му изпрати лекар, но човеколюбивото началство на френската република не удовлетвори молбата на затворника. Черният майор му каза, че правителството няма излишни пари, за да плаща на лекари за болни шпиони и че треската и без лекар щяла да мине.

Нещастникът се мъчеше без да има надежда, че състоянието му ще се подобри. Драйфус лежеше на леглото и пъшкаше. При всяко движение синджирите издаваха ужасни звуци. Челото му гореше в огън, в главата му сякаш бушуваха адски пламъци. Тялото му се тресеше от силна треска, крайниците му тежаха като олово.

Най-ужасното бяха страшните видения, които го довършваха. Нещастникът се бореше в треската си със страшни и отвратителни изроди. Струваше му се, че някаква огромна змия се увива около врата му. Отвратителната глава се доближаваше до него. Горещ дъх достигаше до лицето му.

Главата на тази змия приличаше на лицемерния му приятел Естерхази. Драйфус силно удряше с ръце това видение. Изтощително се бореше с него. В един момент сграби отровното му тяло с ръка и се опита да го удуши, но изведнъж изродът се изпари и изчезна.

Болният се събуди, плувнал в пот, а сърцето му силно туптеше. Драйфус вдигна глава и се ослуша:

— Това сън ли бе?

Долу под пода на неговата килия се чуваха глухи удари.

Затворникът бавно стана. Отиде към мястото, откъдето идваха ударите. Капитанът клекна на пода и сложи ухо на влажните изгнили дъски.

Не беше сън. Все по-ясни ставаха ударите, те бяха от човешка ръка.

Косите на бедния капитан настръхнаха. Той се разтрепери. Като се посъвзе и събра сили, реши да открие какви са тайнствените звуци. Клекна и потропа четири пъти по пода. В отговор изтрополиха четири удара.

— Долу трябва да живее някакво човешко същество — каза си Драйфус, — то чува, мисли и отговаря. Навярно е някой нещастник, който е принуден да живее в още по-дълбоко подземие от месец.

Тази мисъл разтърси душата на бедния капитан.

— Чуй, Боже, молитвите и сълзите му и изпрати другар, с когото да сподели самотата си и така по-лесно да прекара часовете на нещастието си.

Драйфус искаше да разбере кой е в подземието.

— В името Божие — извика той, — кой си ти там жив погребан?

В отговор бе тишина. След малко един глух глас отговори:

— Говори ти един нещастник, който не е виждал човешки образ от петнадесет години.

Драйфус се стресна. Този глас не приличаше да е на жив човек, а по-скоро идеше от царството на мъртвите. Но той събра сили и извика развълнувано:

— Истина ли казваш, нещастнико, и ако е така, то какво престъпление си извършил, че жив са те заровил и!

Горчив смях се чу под пода:

— Какво престъпление съм сторил ли? — отвърна гласът. — Ще ти кажа, когато дойда при теб.

.— Нима е възможно да дойдеш при мене? — запита капитанът.

— Да. Цели седем години съм стъргал варта от тавана с ноктите си, докато успях да пробия пода на твоята килия. Да, цели седем години, цяла вечност за един самотен затворник!

— Бил лиси вече в моята килия? — запита Драйфус покъртен.

— Да — отвърна невидимият. — Често напусках безутешната си тъмна гробница, в която не прониква нито лъч светлина от животворното слънце Прекарал съм, непознати ми приятелю, много нощи в твоята килия, много пъти съм стоял край твоя прозорец и съм освежавал полуслепите си очи с благотворната лунна светлина. Стотици пъти съм подпирал уморената си побеляла глава на желязната решетка и съм гледал мрачните вълни на Сена, слушал съм шума на реката. Струваше ми се, че слушам мелодия от щастливата ми младост.

Печалният глас на този нещастник пленяваше все повече Драйфус. Бедният не мислеше вече за собствените си страдания, а за мъките на нещастния човек от подземието, където не проникваха лъчите на луната и слънцето. Сега той разбра, че има един човек на света, който е по-нещастен, изоставен и злочест от него. /

— Откога не си идвал в килията ми? — запита Драйфус.

— Повече от четири седмици — отвърна непознатият.

— Защо?…

— Страхувах се от тебе — отвърна гласът.

— Беше те страх от мен? О, Боже, и аз съм също нещастен затворник и аз съм жив заровен. Защо да се плашиш от мен!…

— Зная, чух въздишките ти, чух всичко, каквото ставаше в килията ти. Ти си капитан Драйфус. Чух твоите молитви, когато се молеше на Бога. Разбрах, че си невинен и че си добър човек. По-рано се страхувах от тебе, защото мислех, че са те пратили да ме убиеш.

— Нима ти се страхуваше от смъртта, нещастнико? — запита Драйфус зачудено. — Нима твоят живот не е хиляди пъти по-ужасен от блаженото умиране на тялото ти!

Непознатият извика с висок тържествен глас:

— Смъртта щеше да бъде за мене избавление, ако не бях сигурен, че един ден ще напусна гробницата си и ти ще видиш кой съм…

Капитан Драйфус стана от пода. Тръпки побиха тялото му, страх го обзе при мисълта, че едно тайнствено същество ще излезе от гроба и ще се яви пред него. Приближи се до прозореца. Едра пот ороси челото му, треска разлюля тялото му.

Имаше пълнолуние. Ярките лъчи на луната грееха по решетката и осветяваха пространството с бледата си светлина.

Времето течеше, но никой не се явяваше.

Драйфус взе да се съмнява в думите на невидимия. Помисли си, че нещастникът е луд и че това, което бе казал, е плод на болния му мозък. Изведнъж той се стресна. Нещо замърда под леглото му.

Дочу се необичаен шум, което показваше, че невидимият работи. Капитанът не отделяше погледа си от мястото, където трябваше да се покаже гостенинът.

Под леглото се появи едно лице, осветено от сребърните лъчи на луната, заобиколено от дълги бели коси. След него се измъкна мършаво тяло, облечено в сива, дълга и окъсана роба. Обитателят на гроба се надигна бавно и се упъти към стреснатия капитан.

Непознатият се спря пред Драйфус.

— Нека да погледам лицето ти — каза тайнственият човек и впи погледа си в лицето на капитана.

Това същество гледаше ненаситно красивите мъжки черти на нещастния затворник.

— Наистина, така изглежда човек — каза най-после гробният жител. — Има вече десетилетия, откакто не съм виждал човешки образ!

Драйфус също гледаше с внимание чертите на непознатия. Мина му през ума, че той някъде е виждал това лице. Но къде, къде беше виждал тази силно издадена брада, тези проницателни очи и дълги черни вежди? Къде беше виждал тази волева уста, това високо чело и тези дълбоки бръчки, издаващи решителност.

Той си спомни. Беше виждал този римски образ върху хиляди и хиляди предмети, изработени от ръката на художник, изсечен върху мрамор, злато, сребро и бронз.

Всеки французин познаваше този образ! Това бяха чертите на наполеоновците.

Гробният жител подаде ръката си на капитана. Обзет от предчувствие и уважение, Драйфус стисна ръката на чудноватия мъж.

— По странен начин ни събра съдбата, капитан Драйфус — каза човекът с наполеоновските черти, — нека бъдем неразделни приятели. Не ме предавай на враговете ни, дори и да ти обещаят свобода. Може би аз ще мога да ти помогна след известно време. Днес съм беден и презрян затворник, обаче утре мога да стана монарх.

Толкова тържествено каза тези думи гробният жител, че Драйфус почти се ужаси. Този човек или беше луд, или пък имаше неоспорими права над царската корона.

— Откога си затворен? — запита гробният жител.

— Вече повече от четири седмици — отвърна капитанът.

— Значи можеш да ми кажеш новини. Има вече двадесет и две години, откакто съм разделен от хората. Кажи ми как се казва владетелят, който стои на престола на Франция?

— Народът сам се управлява. Франция е република!

— Република — простена нещастникът глухо. — Франция бе република и когато великият корсиканец се качи на престола… Царица Евгения жива ли е още?

Той изрече тези думи с разтреперан глас.

— Съпругата на Наполеон III, царица Евгения живее в Числхоерст — отвърна Драйфус. — Тя оплаква едничкия си син, загинал в Африка под копията на диваците.

Гробният жител закри лицето си с ръце и наведе печално глава. Дълбока въздишка последва глухото стенание.

Изведнъж нещастникът вдигна гордо глава, погледна презрително Драйфус и го запита високо:

— Умрял ли е законният син на Наполеон III и на графиня Евгения Монтижо, наследникът на френския престол?

— Принц Луи Наполеон е мъртъв!

— Лъжеш — извика тайнственият мъж и се изправи гордо. — Капитан Драйфус, ти лъжеш, а с тебе и цяла Франция мами Европа и останалия свят. Принц Луи Наполеон е жив, истинският и единственият законен крал на Франция живее — той стои пред теб.

Драйфус извика сподавено и падна на колене пред гробния жител.

— Дали принц Луи Наполеон е възкръснал от гроба — изрече капитанът, — или светът се е обърнал на лудница, пълна с лъжци и измамници? Нима онзи, когото целият свят и собствената му майка оплакват като мъртъв, е жив? Защо се съмнявам още? Не видях ли чудеса пред последните четири седмици? Не се ли научих да вярвам в непонятното и нечутото? Нали виждам ясно чертите ти, че ти си потомъкът на същия род, който е царувал вече два пъти във Франция?

— Стани, капитан Драйфус — каза потомъкът на наполеоновците развълнувано, — не е далеч денят, когато ще се възкача на бащиния си трон и тогава ще си спомня за теб. Причината, за да отстранят и затворят в тъмница последния и законния наследник на френския престол е предателството, злобата, подлостта и властолюбието на тогавашните и сегашни управници. Предателите на френското кралство ме влачеха от тъмница в тъмница, докато най-после ме тласнаха в тази ужасна подземна гробница, която се намира под краката ти. Гледай, аз не съм изгубил ума си, не съм изгубил надежда още. Крепеше ме мисълта, че трябва да живея за Франция и аз предчувствам, че ще се изкача през мрака към виделината и че короната на велики Наполеон ще украси и моята глава!

Драйфус не отвърна нищо, той не искаше да прекърши надеждите на клетника.

Гробният жител сложи ръцете си върху раменете на капитана:

— И ти също, капитан Драйфус, не трябва да се отчайваш — каза той кротко. — Ти имаш неприятели, те ще направят всичко, за да те погубят, обаче невинността ти ще излезе на бял свят и правдата ще разпръсне дяволските планове на предателските души. Търпи и постоянствай и за тебе ще изгрее слънцето на свободата и щастието! Трябва вече да се върна в гробницата си. Ще те посетя пак и тогава ще ти разкажа как живеех и колко страдах през тези години в ужасната тъмница. В моята гробница се намират чудни неща, аз създадох там нов свят, тъй като ми отнеха големия и красив Божи свят. За днес прощавай, капитан Драйфус, не се предавай! Сбогом!

Гробният жител се поклони полека пред капитана и се изгуби под леглото.

Драйфус чуваше само шума от слизането му. Дупката се затвори и всичко утихна.

Капитанът отиде до леглото си и се хвърли изнемощял върху него. Уморените му очи се затвориха и той заспа.

Когато нещастникът се събуди, слънцето бе високо на небето. Капитанът потри челото си и се огледа из килията, за да види дали престолонаследникът на наполеоновците не бе оставил следа след себе си. Нямаше нищо!

Дали Драйфус не бе бълнувал в треската си?

13.

На 15 ноември вечерта Матийо Драйфус кривна1тю известната улица „Мадона“. Той мина покрай дома на Мъртвешката глава и Помпадура и се приближи към една стара къща. Тя беше само на един етаж и имаше няколко магазина. По външността й личеше, че в нея не живеят хора. Явно беше построена за търговски цели.

На прашния, покрит с паяжини прозорец на големия магазин се намираха различни стари вещи: дрехи, оръжия, златни гривни, брошки, обици, пръстени, часовници, картини, обувки, ръкавици — с една дума всичко каквото можеше да има един парижки вехтошар. Над вратата се забелязваше надпис с големи черни букви:

Матийо Драйфус влезе в магазина. Дребен стар човек с изкривен нос го посрещна. Този нос показваше, че благочестивият му притежател произхожда от Авраамо-во потекло. Мършавото тяло на стария евреин беше облечено в широки развлечени дрехи, сбръчканото му лице — обрамчено от дълга, бяла, остра брада. Две малки, черни, живи очи се намираха под изпъкналото му чело. Приличаха на мастилени петна върху стар пожълтял пергамент. На върха на носа му висяха старомодни очила.

— Вие ли сте Соломон Дулсети? — запита Матийо.

— Да, милостиви господине, Шала се казвам. С какво мога да ви услужа?

— По една парична работа идвам при вас!

— По някоя банкова операция ли? Тогава моля, заповядайте в кантората ми.

Матийо тръгна след евреина и влязоха в едно помещение, което беше отделено от магазина с дъсчена стена.

В тъй наречената кантора на господин Дулсети имаше старо, изкривено писалище, претрупано с разни тефтери и писма, едно окъсано канапе, два стола и висок шкаф.

— Моята работа ще отнеме само няколко минути — започна Матийо Драйфус. — Въпросът е за един чек от сто хиляди франка, който случайно е попаднал в ръцете ми. Той е издаден от тукашната банкерска къща „Пелие и Сие“ и понеже научих от същия банкер, че вие сте внесли тази сума, затова дойдох при вас, за да ми кажете името на госпожата, за която бяха отделени парите. Ако ми отговорите, аз ще ви възнаградя със сто франка.

Читателите ще си припомнят, че Матийо Драйфус беше получил този чек от старата рибарка в град Хастингс. Ще си спомнят също, че Клаудина Лорет беше получила тази сума като награда, задето беше предала капитан Драйфус на неприятелите му.

Матийо искаше да открие името на притежателката на този чек и да й го върне. Евреинът обаче поклати със съмнение глава.

— Вярно е, че внесох парите на банкера Пелие — каза той, — но те не бяха мои. Откъде мога аз да взема сто хиляди! Соломон Дулсети е беден човек, който работи само с чужди пари. Той не познава никаква дама, която да е получила такава голяма сума!

— Кажете поне името на човека, който ви е дал парите!

— Да ме пази Йехова — извика Дулсети и вдигна раменете. — Щом някой довери нещо на Соломон Дулсети, той мълчи като гроб. Сто франка е добра награда, но аз не мога, аз не смея да говоря, защото нещастие ще ме сполети, аз се заклех, че ще мълча.

— Помислете, дали не ще успокоите съвестта си с триста франка — каза Матийо засмян. Евреинът махна с ръка във въздуха.

— Защо изкушавате един стар човек? — извика той. — Боже, триста франка това са петнадесет наполеона, обаче не смея да престъпя клетвата си дори за четири, нито за шест хиляди!

— Значи преговорите ни приключиха — каза Матийо и стана от канапето, за да си върви, но Соломон Дулсети го хвана за палтото и го спря. Малките, му подли очи светнаха от лакомия.

— Милостиви господине, ако искате, ще ви дам един добър съвет. Сто хиляди са голям капитал. Кълна се в брадата на Авраама, Исака и Якова, че ще направите добра сделка, ако ме послушате. Човек няма всеки ден случай да спечели сто хиляди. Чекът се намира в ръцете ви, предайте го на английската банка и тя ще ви брои сумата. Ако тогава дадете десет, какво казвам, петнадесет, не, двадесет хиляди в ръцете на покорния ви слуга Соломон Дулсети, той ще мълчи като риба.

— Стари подлецо — извика Матийо Драйфус сърдито и бутна евреина толкова силно, че той се намери на стола пред писалището си. — Как смееш да ми предлагаш такава нечестна сделка? Парите на тази дама се намират в честни ръце и аз няма да спра да я търся, докато не я намеря и не върна чека й. Махни се, подлецо! Жалко, че дишах няколко минути нечистия въздух на жилището ти.

Матийо излезе бързо и тръгна към входната врата на магазина. Не беше дошъл още до прага на вратата, когато висок мъж с черна брада, увит добре в шинел влезе вътре. Матийо остана като прикован на мястото си. Това бе граф Естерхази.

Черният майор се сепна, като видя Матийо Драйфус. Двамата мъже се погледнаха враждебно. Омраза и непримирима вражда се четеше в погледите им. След това Матийо отмина с презрение графа, като вдигна гордо глава.

— По дяволите, Соломон — извика Естерхази сърдито, като влезе в кантората на евреина, — какво искаше онзи човек, който беше в магазина ти?

— Какво искаше — повтори Дулсети, като се изсмя, — господинът видял едно красиво брилянтено пръстенче на прозореца и искаше да го купи за подарък на някаква красавица.

— Лъжеш, евреино — извика Естерхази, — Матийо Драйфус е идвал в магазина ти с друга цел. Този човек не купува пръстени от вехтошар.

— Нека изсъхнат кокалите ми, ако ви излъгах — каза Дулсети с дрезгав глас и се обърна бързо, за да запише името Матийо Драйфус на мръсната си ръкавица.

Както изглеждаше, граф Естерхази бе добре познат в тази къща. Той се запъти към писалището и без да пита седна на едно канапе:

— Дойдох да си платя месечната вноска — каза той на Соломон Дулсети. — Ето хиляда франка.

Черният майор взе от портфейла си една банкнота, същата, която беше спечелил от княз Мирович в играта и я хвърли небрежно на масата.

Евреинът погледна небрежно банкнотата и записа с молив името на графа в единия край.

— Какво означава това? — извика Естерхази сърдито. — Защо правиш това?

— От няколко дни циркулират много фалшиви банкноти из Париж — каза Дулсети. — Вярвам, че тази не е фалшива, защото е от вас, господин графе!

— Едно богато и високопоставено лице ми я даде. Спечелих я в игра с руския княз Григорий Мирович. Не след дълго ще имам още по-голяма сума — четири милиона рубли и още нещо. Годеницата ми се казва Павловна, най-красивото момиче в Париж.

Старият евреин от радост заскуба острата си брада.

— Господин майор — ухили се той, — не ви ли предсказах, че ще станете много богат човек — четири милиона рубли? Ах, това е царска зестра! Старата ми побеляла глава се завъртява, щом си помисля за такова огромно богатство. Надявам се, че не ще забравите верния си слуга Соломон Дулсети, който винаги ви е помагал с пари!

— Успокой се, Соломон, ще спечелиш от мен доста парици. За това и дойдох. Кажете колко още дължа?

Евреинът отвори един голям тефтер и започна да търси.

— Осем хиляди и петстотин франка за лихвите и лихвата на лихвите — каза спокойно Соломон.

— Вярвам го — отвърна Естерхази и извади от джоба си елегантна кутия, за да запали благоуханна хаванска пура. — Искам да ти предложа нещо, Соломон. Заеми ми още двадесет и една хиляди и петстотин франка и тогава дългът ми ще стане точно тридесет хиляди. Ще ти дам една полица срещу тази сума, платима след четири седмици.

Соломон Дулсети пребледня като стена и закри лицето си с ръце.

— Тридесет хиляди — каза той с разтреперан глас. — О, великий Боже, това е капитал, който човек не може да спечели през целия си живот по честен начин.

— Че ти не печелиш по честен начин — отвърна Естерхази с усмивка, — затова няма да ти е трудно да събереш нищожната сума.

— Нищожна сума — извика евреинът. — Вие се шегувате, господин графе, но ако е вярно, че сте зет на господин княз Мирович, защо не вземете от него.

— Не мога да чакам, докато получа необходимите сведения. Трябва да купя за княгиня Павловна скъпи подаръци.

— След пет минути ще получа тези сведения — каза Соломон Дулсети и отвори чекмеджето на писалището си, където имаше телефон.

Той взе слушалката, натисна електрическия звънец и заповяда да му дадат информационно бюро „Арпус“ в Париж.

Старият евреин говореше много сериозно и слушаше с внимание, а Естерхази наблюдаваше чертите на лихваря. Известията бяха важни и за него, защото се отнасяше до княз Мирович.

Графът се развълнува от радост, като видя, че тъмният образ на щурия Соломон се изяснява.

Най-после евреинът постави слушалката в чекмеджето и го затвори.

— Господин графе — каза той със засмяно лице, — сделката може да стане.

— Хаа, ха — изсмя се черният майор, — аз бях уверен. Хората оценяват бъдещия ми тъст на около петдесет милиона рубли.

— Князът е богат, той харчи много и винаги плаща в брой. Разбира се, за мене е голям риск. След четири седмици трябва да заплатите четиридесет хиляди рубли, господин графе! Само при тези условия мога да ви услужа!

— Вие сте голям мошеник, Соломон — извика гневно черният майор, като премина все пак на ви. — Вие сте истински кръвопиец! Ако сте съгласен, ще ви дам пет хиляди, но повече не!

— Понеже се отнасяте толкова любезно и приятелски с мен, господин графе, готов съм да ви отстъпя малко. Вие ще подпишете една полица за тридесет и осем хиляди рубли, но при едно условие.

— Условие?!

— Искам да купите брилянтите за вашата годеница от мен. Кълна ви се, не ще ви излъжа. Никъде в Париж няма такива хубави и евтини брилянти, както у Соломон Дулсети!

— Приемам условието ви — каза Естерхази, — дайте ми сега парите и ще подпиша полицата ви.

— Как мислите, господин графе, че ще мога сега да броя двадесет и една хиляди? Ще дойдете утре привечер и ще имате парите.

Естерхази стана, закопча шинела и вдигна яката си.

— Добре — изрече той, — надявам се, че ще удържите на думата си.

Графът се сбогува с евреина и излезе от дома му. Соломон Дулсети го придружи до вратата и се върна в кантората си.

— Добра сделка направих — каза си старият евреин. — Но още по-добра ще направя с Матийо. Глупак, колко неразумни са днес хората! Има в ръцете си чек от сто хиляди и не желае да се възползва от него. При това този глупак ми предлага триста франка, за да му кажа името на жената, притежателка на чека. Не е ли това глупост!? Детинско невежество? Соломон Дулсети е узнал нещо и това е достатъчно. Този чек трябва да дойде в моите ръце. Имам си верни хора, които могат да го вземат.

Глухо похлопване наруши мислите му. Евреинът погледна внимателно към големия шкаф. Тайните звуци идваха от него.

Дулсети заключи вратата на магазина, спусна рулетките на прозорците и се упъти към шкафа. Извади малък ключ от джоба си и отвори вратичката му.

Шкафът имаше пет отделения и беше препълнен с големи книжа. Соломон Дулсети посегна към третото отделение и натисна кожената корица на седмата книга. Раздвижи се скрита пружина.

Тайната стълба се забеляза в празното пространство. По нея се качваха три подозрителни личности. Това бяха Мъртвешката глава, неговата жена Помпадура и разбойникът Равелак.

Двамата изглежда бяха добри познати на евреина, тъй като му подадоха любезно ръце и без покана седнаха на канапето. — Соломон, имам добра работа — пошепна Мъртвешката глава, като разбра, че няма никой в кантората, — много добра работа.

— Каква работа? Какво има?

— Театър на мъртвите — отвърна Мъртвешката глава засмяно.

— Намерихте някое тлъсто мъртвешко тяло? — запита евреинът и се разтрепера от нетърпение.

— Не ти ли стига трупът на съпругата на парижкия градоначалник?

Убиецът изръмжа наистина като куче и нищо не отговори.

Като чу това, Соломон Дулсети се промени. Евреинът изглеждаше като упоен. Мъртвешкото му тяло се стегна, зениците на очите му се разшириха, ръцете му се свиха като предните крака на диво животно, което иска да сграбчи плячката с острите си нокти. От устата му потече жълта лига, която покапа по брадата му.

— Ограбване на мъртъвци!

Тези думи оживяваха евреина и го хвърляха в животинска страст, а мизерната му душа се радваше.

Соломон Дулсети дълги години се занимаваше с тази мръсна работа. Както някои обичаха жените, други виното, трети — картите или лова, така страстно Соломон Дулсети обичаше да граби мъртвите и да осквернява гробовете им.

— Виждаш ли колко се радва старият евреин? — пошепна Мъртвешката глава на приятеля си Равелак. — Лошото е, че трябва да делим плячката с този ненаситен мошеник. Но какво да правим? Соломон е единственият вехтошар в Париж, който купува вещите на мъртвите. Останалите вехтошари са глупави и не смеят даже да се доближат до скъпоценностите, които вземаме от гробовете на мъртвите. Обаче старият ги купува на драго сърце и ги носи по цели дни в джобовете си. Изглежда, че нашият Соломон обича миризмата на мъртвите!

Даже разбойникът Равелак, като чу последните думи на приятеля си, се стресна от ужас.

— Умряла е жената на парижкия градоначалник — каза евреинът, като дойде на себе си.

— Да, госпожа Ла Бриер е починала и днес ще я погребват — отвърна Мъртвешката глава.

— Не се знае дали ще погребат мъртвата с нейните скъпоценности.

— Аз съм сигурен — отвърна мъжът на Помпадура.

— Откъде знаеш това, Мъртвешка главо?

— Бях в дома на парижкия градоначалник.

— Ти си бил в дома на всесилния?

— Да.

— Разкажи, как можа да отидеш там?

— Много лесно, облякох хубави дрехи, направих си чудесен татарски нос, представих се пред градоначалника и му казах, че съм председател на противоеврейския комитет. Той ме прие много учтиво и любезно и ме заведе при починалата си съпруга. Толкова майсторски се бях преоблякъл, че и ти, Соломоне, не можеше да ме познаеш.

— Видя ли добре, че мъртвата имаше скъпоценности?

— Скъпоценности? Скъпоценностите й струват повече от тридесет хиляди! Само брилянтената й брошка струва повече от двадесет хиляди, а имаше гривни, пръстени, обици!

— Стига, всичко разбрах — извика Дулсети с дрезгав глас. — В кои гробища ще я погребват?

— В „Пер Лашез“, в семейната гробница на Ла Бриер.

— От каква болест е умряла жената?

— Снощи била на църква. Там припаднала и внезапно починала. Навярно госпожа Ла Бриер е умряла от удар. Лежи, като че е заспала.

— Ние не ще я разбудим, ако тази нощ вземем дрехите и брилянтите — каза евреинът засмяно. — Приготви се, Мъртвешка главо, довечера около полунощ ще тръгнем по работа. Равелак ще ни придружи ли?

— Разбира се, сам не мога да разбия желязната гробница. Тази тежка работа ще я свърши червеното куче.

Равелак се разсмя с дрезгав глас. Двамата престъпници се сбогуваха с евреина, мушнаха се в шкафа и се пуснаха по тайната стълба. Соломон натисна пружината и книгите се издигнаха на предишните си места. После заключи внимателно вратата на шкафа.

Евреинът се отпусна на коженото канапе, насочи малките си блестящи очи към тавана и изрече:

— О, ти, бледо мъртвешко тяло, дай ми твоите скъпоценности! Аз трябва да ги притежавам. Това, което е принадлежало на гроба, дава здраве, то възвръща младостта, то е талисман, който продължава живота, а Соломон Дулсети иска да живее още стотина години, той иска да живее, докато светът стане на прах и пепел!

Матийо Драйфус беше напуснал отдавна улица „Мадон“ и вървеше към дома си. Той се спря на улица „Севастопол“, погледна в един голям магазин.

Това беше магазин на един каменоделец, който се занимаваше специално с изработване на надгробни камъни. В него имаше различни паметници от бял, червен и сив мрамор, издялани от майсторска ръка.

Красиви надгробни камъни за умрелите! Всичко?пи, което се четеше по бляскавата им повърхност, беше истина? Колко лицемерни думи и сълзи, колко лъжи и хубави фрази имаше по тях.

Матийо гледаше внимателно стария каменоделец, който довършваше един паметник от черен мрамор. Върхът му беше украсен с крилата богиня, в краката й се намираха палми и рози, а тя забулваше ридаеща образа си.

— За кого е този скъпоценен паметник — запита той стария майстор.

— Този чер мрамор, приятелю, е поръчан от парижкия градоначалник господин Ла Бриер. Днес погребаха жена му в гробищата „Пер Лашез“ и той ми поръча да приготвя един скъп паметник на неговата съпруга. Мъките по изгубената му красива жена са ужасни.

— Вие сте истински художник, майсторе. От всичките ви творби, които са в магазина, личи изкуството ви!

После той отиде към другите паметници, като ги разглеждаше с внимание.

Изведнъж Матийо изстена високо и майсторът се завтече при него изплашен.

— Какво ви е господине? — извика старецът. — Пребледнял сте повече от мрамора, а очите ви гледат така уплашено, като че виждате някакво видение. Болен ли сте или нещо се е случило?

Матийо посочи един малък и много прост надгробен камък, който се намираше в ъгъла на магазина. Върху него имаше надпис със златни букви:

Матийо остана обезумял от страх и ужас, като прочете тези трогателни и скръбни думи.

Значи, не бяха измислени думите на черния майор, които той беше пошепнал на бедната, нещастна Херманса! Значи, капитанът е имал тайни отношения с някоя нещастна жена, а плодът на тяхната любов е било онова момченце, пред чийто надгробен паметник стоеше той.

Слаба утеха блесна в натъженото сърце на Матийо. Според надписа покойното момченце се бе родило на 15 февруари 1891 година. Капитанът тогава още не беше женен! Грехът е бил сторен преди брака. Изглежда, че капитанът бе прекъснал отношенията с любовницата си преди още да се венчае с Херманса.

Черният майор беше излъгал, защото беше казал на Херманса, че мъжът й още поддържал отношения с любовницата си.

— Останах много изненадан — каза Матийо на каменоделеца, — като видях едно скъпо за мене име.

— Познавате ли детенцето, за което е определен този паметник — запита старият майстор и погледна съмнително Матийо, — или не знаехте, че е умряло?

— Кой е поръчал този надгробен камък?

— Това е дълга история. На втори октомври привечер една красива млада жена дойде в магазина ми. Тя беше разтревожена и плачеше. Поръча този паметник и ми продиктува хълцайки текста на надписа. Аз я посъветвах да промени съдържанието, но тя не ме изслуша, а ме пресече гневно: „Пишете, каквото ви казвам. Трябва да се издълбае в камъка, това, което подлецът е сторил с мене и моето дете. Може би после ще прибавя към надписа и следното: «Отмъщението на Бога е сполетяло предателя.»“ Не желаех да наскърбя още повече измъченото сърце на нещастната жена, затова си замълчах. Тя ми заплати колкото поисках и ми каза, че някой друг щял да ми съобщи къде ще бъде погребано детето. Помоли ме да почакам няколко дена, докато се върне от Лондон. Обаче оттогава не съм я виждал.

— Знаете ли къде е погребано детето?

— Няколко дни след това получих една записка, в която съобщаваха, че момчето Алфред Драйфус е погребано в гробището „Пер Лашез“ и че останалото мога да разбера от гробаря.

Матийо поблагодари на каменоделеца и си тръгна. Не беше стигнал обаче още вратата, когато се обърна:

— Още нещо, майсторе — каза той. — Как изглеждаше жената, бедна или богата, това може би сте забелязал от облеклото й?

— Точно не можах да определя. Беше облечена просто, а кесията й не беше пълна — това видях, когато ми плащаше надгробния камък. Случайно от кесията й падна записка. Непозната се наведе да я вдигне, но вятърът я духна и я отнесе на улицата.

— За Бога — извика тя, — донесете ми записката. Това е чек за сто хиляди франка, платими от английската банка.

Аз изтичах на улицата и вдигнах записката. Жената беше казала истината; записката бе чек от сто хиляди!

Непознатата ме чакаше пред магазина и аз й върнах чека. Като стар, опитен човек, я посъветвах да скрие тази ценна хартия в пазвата си или да я зашие някъде по дрехите си. Тя поблагодари и обеща, че ще послуша съвета ми, тъй като се страхувала от парижките нехранимайковци.

Матийо Драйфус остана учуден от разказа на стария каменоделец. Обзе го лошо предчувствие. Той веднага си спомни за пострадалата жена на парахода „Принц Уелски“.

— Не ви ли каза името си? — попита Матийо.

— Не, нищо не каза.

Матийо подаде ръка на стареца и напусна магазина.

Като излезе на улицата, той се качи на най-близкия файтон и заповяда на кочияша да го закара на новия мост.

Всяка вечер Матийо се срещаше на това място с детективката Алиса Тери, за да й съобщи резултатите от издирванията си.

14.

Непрогледна мъгла забулваше гробищата „Пер Лашез“.

В тъмнината белите надгробни паметници блестяха, хладен ветрец подухваше и си играеше с клоните на дърветата, които украсяваха старите гробове.

Нищо не нарушаваше покоя на мъртвите.

Гробарят отдавна беше затворил вратите и ако някой искаше да влезе, трябваше да позвъни на големия звънец, който се намираше извън желязната ограда.

Светът на мъртвите бе отделен от света на живите.

Зад желязната ограда, недалеч от гробищата се пълнеха чашите на удоволствията, лудееха веселията. Там кипеше Париж, веселият, смеещият се Париж в разбунените вълни на развлеченията.

Тук нямаше наслаждения, нито веселия; тук нямаше възклицания и радост, но също нямаше мизерия и мъки, отчаяние и измама, каквато имаше там. Всичко беше преминало за тези, които почиваха тук. Те бяха на пуснали тялото, а душата — само ти, боже велики, знаеш, дали тя отлита в небесата…

Старият гробар на гробището „Пер Лашез“ седеше в топлата си стая, до огнището, където гореше силен огън. Господин Бибу, така се казваше той, пушеше лулата си и четеше стара книга, съдържанието на която знаеше вече наизуст, и от време на време отпиваше горещ пунш от голяма чаша. Той често поглеждаше към леглото, където госпожа Бибу отдавна си беше легнала.

— Нямаш ли друга работа, Бибу, та четеш книга — каза жена му, като подаде глава изпод завивката. Ще ме умориш с този си глас, човече!

— Това е занятието ми — отвърна гробарят и погледна към часовника на стената. — Няма още единадесет часа.

— Единадесет — смръщи се жена му. — Почтеният човек по това време трябва да е в леглото. Твоята професия те развали, Бибу, ти мислиш само за мъртвите, но не и за живите.

— Не се подигравай с професията ми! Аз съм необходим на мъртвите, а живите могат и без мен. Всички мъртви на „Пер Лашез“ са мои деца; аз ги пазя, аз ги наглеждам, за да не наруши никой покоя им. Трябва да отида да видя новата си покойница, която днес ми донесоха — жената на градоначалника на Париж, госпожа фон Ла Бриер.

— Да не си полудял, Бибу — надигна се вярната му съпруга. — Само да посмееш да отидеш… Календарът не показва, че вън има луна и трябва да е тъмно като в рог. Колкото за жената на градоначалника, кълна ти се, че тя не ще стане!

Бибу не отвърна нищо.

— Права си, Евелина — обади се той след малко и изпи останалия пунш. — Вън е студено и мъгливо, а в леглото е топло, затова предпочитам последното.

Казвайки това, той стана, съблече се и се канеше да си легне, когато необикновен шум го накара да се ослуша.

Някой похлопа на прозореца.

— Отворете, искаме да говорим с вас. Госпожа Бибу прошепна с дрезгав глас на мъжа си:

— Не отваряй. Може да са ти приготвили примка. Кой знае кой е.

— Глупости — вдигна рамене гробарят. — Хора, които желаят по това време да видят гроб, обикновено дават по някоя пара.

Въпреки думите на жена му, той отиде при прозореца и попита кой е.

— Аз и моята другарка искаме да видим гроба на едно дете. Отворете, старче, иначе ще ви се случи нещо лошо.

— Защо не дойдете през деня? — попита Бибу.

— Ние сме чужденци, днес пристигнахме в Париж и утре заран пак заминаваме. Вие ще спечелите няколко златни монети, а и няма да искаме нищо нередно.

— Идвам, почакайте!

Бибу се облече, обу високите си ботуши, запали фенера, взе големия ключ от стената и излезе. Хиляди проклятия го изпратиха изпод завивките на леглото. Старият не чуваше нищо. Когато се отнасяше до „мълчаливите му деца“, той не слушаше никого.

След няколко минути се върна в стаята, придружен от господин и дама. Нощните посетители на гробницата бяха Матийо Драйфус и Алиса Тери.

— Как се казва детето, чийто гроб искате да видите? — запита Бибу.

— Алфред Драйфус — отвърна Матийо. — Под това име е погребано детето на четвърти или пети този месец.

Гробарят взе една дебела книга и я отвори пред лампата. Той сложи големите си очила и почна да я прелиства.

— Да, вярно е — каза след малко, — Алфред Драйфус е погребан на 4 октомври 1894 година, отделение за деца, място де, гроб № 37.

— Заведете ни при този гроб — помоли Матийо и подаде три златни монети на стареца.

— Излезте вън и ме почакайте, след няколко минути ще дойда. — Матийо и Алиса излязоха пред вратата.

— Трябва да го накараме да ни разкаже — каза Матийо на детективката. — Не вярвам сам да го е погребал.

— Аз пък не вярвам — отвърна Алиса, — че майката е заминала, преди да са го погребали.

— Ако тя е същата — каза Матийо Драйфус, — за която си мисля, че е любовницата на брат ми и майка на детето, тогава тя е заминала на трети октомври заранта за Лондон, за да осребри чека от английската банка. По пътя съдбата хвърли жената в морето, аз я спасих и я заведох в една рибарска къща в Хастинг. Въпреки че знаеше, че след няколко дена ще се върна да й дам чека, тя е отпътувала.

— Не знаете ли накъде е заминала. Трябва да я потърсим — каза Алиса. — Любовницата на вашия брат може да направи важни разкрития. Не ви ли е чудно, че тя има чек от сто хиляди франка?

— Не ме учудва — отговори Матийо. — Мисля, че тези пари, които евреинът Соломон Дулсети е платил на банката „Пел и Сие“, а тя е английска банка, са от брат ми, който е искал с тях да се освободи от майката на незаконното си дете.

Детективката поклати глава.

— Жена, която оставя сто хиляди, не се отказва лесно от любовта си. Бих искала да поговорим с капитана.

— Това е най-доброто — въздъхна Матийо, — обаче да се влезе в затвора е невъзможно.

— Трябва да се измисли нещо — промълви Алиса Тери, — надявам се, че ще можем да поговорим с него за няколко минути.

— Ако успеете, госпожице Тери, ще ви смятам за ангел, но може да стане само тогава, когато тъмничните врати се отворят сами.

Матийо гледаше с възхищение Алиса, която също надникна в сивите очи на красивия мъж.

Гробарят излезе от къщата. Той носеше в едната си ръка запаления фенер, а в другата дебел бастун.

— Да вървим — каза той.

Матийо Драйфус хвана Алиса под ръка.

Пътят беше страшен и пуст. Те минаха покрай безброй гробове. Надгробните паметници се издигаха мрачно по местата си, а бръшлянът шумеше тайнствено и скръбно, когато роклята на Алиса се допираше до него. Ветрецът отчупваше по някое сухо клонче и го хвърляше пред краката на детективката.

Тримата се доближиха до онази част от гробището, където бяха детските гробове. Това бе голям парцел, който граничеше със семейните гробници на парижките аристократи и големци, чиито прадеди бяха запазили тези места за вечния си покой. Имаше прекрасни паметници, огромни мраморни плочи, пирамиди, обелиски. Някои от тези мълчаливи гробници бяха заградени със стени от карарски мрамор. Бръшлянът беше толкова гъсто обрасъл, че от него едва се виждаха белите камъни. Само входовете бяха свободни от растителност.

След дълго дирене гробарят се спря до малък гроб. Той наведе фенера и погледна номера.

— На мястото сме — каза той, — тук почива момченцето Алфред Драйфус.

Матийо гледаше печално малкия запустял гроб. Никакво цвете, нито венец, нито бръшлян не украсяваше забравената могилка.

И гробовете имат своята съдба. Някои се украсяват и наглеждат от роднините, а други са изоставени и запустели. Матийо неволно си спомни за малкия Андре, разглезения любимец на семейство Драйфус, когото пазеха от най-малка простуда и когото родителите обожаваха. Каква голяма разлика имаше между живота на това дете и онова, което почиваше тук под пръстта.

Матийо извади от джоба си две златни монети и ги даде на гробаря.

— Давам ви тези пари — каза той, — за да украсите и наглеждате гроба. Ще ви платя пак, щом изтече годината!

— Кажете ни, старче — обади се Алиса Тери, — нямаше ли никой на погребението?

Бибу вдигна рамене.

— На 4 октомври вечерта — каза той, — двама мъже дойдоха и ми донесоха малкия мъртвец. Единият беше висок, снажен мъж, облечен в дълга мантия и с широка шапка на главата, а лицето му едва се виждаше. Другият изглеждаше негов слуга, защото той носеше ковчега. Те ми показаха едно писмо от църковното настоятелство, което ме задължаваше да погреба момченцето Алфред Драйфус. Заровихме мъртвото дете, аз се помолих на Бога, а човекът с широката шапка запали цигара.

— Не е ли идвала някоя жена на този гроб? — запита Алфред.

— Никога никой не се е грижил за него.

— Можете ли да ни кажете дали детето е било облечено, когато го погребахте? — запита Матийо.

Бибу се замисли и каза:

— Не знам.

Изведнъж думите спряха на гърлото му. Матийо и Алиса също се стреснаха и се хванаха за ръце. Силен вик се разнесе в нощната тишина, глас, който сякаш идваше от дълбините на ада.

И тримата се разтрепериха от страх.

— Някакъв човек е в опасност — сподавено каза Алиса, — трябва да му се притечем на помощ.

Гробарят се прекръсти.

— Помогни ни, Боже — пошепна той, — дошло е време, когато мъртвите възкръсват от гробовете си и страшният ти съд скоро ще дойде на грешната земя.

— Глупости — извика Матийо Драйфус сърдито, — не трябва да се молим сега, а да действаме!

— Гласът идваше откъм гробниците — каза Алиса, — светнете ни бързо, всяка минута е скъпа!

Бибу се подчини на заповедите на Матийо. В тъмнината се забелязваха тъмни сенки. — Нещо страшно става тук — извика Матийо. — Предчувствам, че е ограбен някой мъртвец.

— Това е ужасно — възкликна Алиса и стисна по-силно дръжката на револвера. — Смърт на тия крадци!

— Боже — извика Бибу, — всичко разбирам. Ей там се намира семейната гробница на парижкия градоначалник. Днес след обяд погребахме неговата жена. Мъртвата бе окичена със скъпоценности, които струват няколко хиляди.

— И сега искат да й ги вземат — додаде Матийо, — но викът, викът… Боже съхрани, едно ужасно предчувствие се надига в душата ми.

Тримата се приближиха на няколко крачки от гробницата. Матийо искаше да прескочи гроба, който се намираше между тях и гробницата. Той се втурна, но Алиса го задържа.

— Там, там! — уплашена и смаяна от ужас извика тя. — Този образ… Боже, избави ни, не е човешки.

Матийо отправи поглед към показаната посока и застина на мястото си като вцепенен. Пред него на пет крачки от гроба се виждаше висока мършава сянка — скелет с мъртвешка глава. По това страшно лице не се виждаше никакъв нос, нямаше уши, а през зиналата уста се виждаха големи зъби.

Тримата стояха като вкаменени пред този скелет. После се случи нещо ужасно!…

Към полунощ нещо започна да мърда откъм северната страна на гробищата. През нивата, която се намираше до гробищата „Пер Лашез“ бяха минали три сенки и тихо се доближиха до стените. Това бяха Мъртвешката глава, Равелак и евреинът Соломон Дулсети. Лицето на последния беше изкривено, очите му светеха като въглени, а устните му непрекъснато трепереха.

Те нагласиха въжената стълба, която носеха, до стената на гробищата. После Равелак се покачи по нея и след като даде знак, че не ги застрашава никаква опасност, останалите направиха същото.

Около една минута тримата стояха на стената. След това Мъртвешката глава свали стълбата, нави я на кълбо и я постави в чантата, препасана през рамото му.

— Всичко е спокойно — прошепна той на другарите си, — няма от какво да се боим.

— Там още нещо свети — каза Равелак, сочейки къщата на гробаря.

— Там живее гробарят — прошепна успокоявайки ги евреинът. — Много добре познавам стария Бибу. — Той е слаб и немощен и ако ни попречи на плана, тогава…

— Тогава ще го премахнем лесно — отсече Мъртвешката глава.

Тримата скочиха от стената, което не беше лесно за стария евреин. Но той изпревари двамата си другари. Някаква невидима сила го движеше, цялото му тяло трепереше от страх и възбуда, а гърлото издаваше кресливи хрипове, приличащи на ръмженето на затворен звяр.

Разбойниците вече стигнаха до гробниците на видните парижани. Мъртвешката глава броеше гробовете.

— № 14! — извика той и спря. — Тук трябва да е, Равелак, подай ми фенера.

Разбойникът извади от чантата си малко фенерче и го запали. Светлината му освети старата мраморна стена и в средата й се забеляза здрава желязна врата. Безброй венци и цветя красяха входа на това тъжно място.

— По дяволите — изсумтя Мъртвешката глава, — градоначалникът заключва гробницата, като че е някаква каса, пълна с милиони. Отваря ни се доста работа!

— Нося динамит — каза Соломон Дулсети. — Да разбием вратата.

Мъртвешката глава не искаше и да чуе за такова нещо, защото избухването би вдигнало голям шум. Той повика Равелак и се заловиха за работа.

Червеното куче се оказа много работоспособен. Здравината на вратата го ядоса и той работеше като безумец. Ръцете му огъваха железните пръчки, сякаш бяха от восък.

После двамата започнаха да работят с длетата си — чу се глух шум и вратата се отвори.

Излизащият от гробницата хладен и влажен въздух показа, че входът е свободен. Тримата тръгнаха по стълбите и се намериха в мястото, където семейство Ла Бриер съхраняваше мъртъвците си от двеста години.

Светлината на фенерчето осветяваше многото ковчези, поставени на малки поставки.

— Ето там — посочи Соломон Дулсети.

Мършавите ръце на евреина смъкваха цветята и венците, а разбойниците вървяха и ги тъпчеха с крака.

— Сребърните украшения — каза Равелак, — можем да ги претопим.

— Има време за това — отвърна Дулсети, — най-напред трябва да вземем скъпоценностите, те струват повече.

— Ще отворим ковчега — разпореди Мъртвешката глава.

Разбойниците започнаха работа. Няколко минути владееше гробна тишина. След това Мъртвешката глава и Равелак отвинтиха капака на ковчега и го поставиха до стената.

Пред разбойниците се откри картина, която би трогнала всяко милостиво сърце, но не и безчувствените души на тия осакатени същества.

В ковчега лежеше красива жена. Пленителната красота на лицето й не беше разрушена още от смъртта, само очите й бяха хлътнали дълбоко и устните прибрани. На гърдите й набожно бяха сключени ръцете.

Тази картина не трогна тримата изверги. Жадните им погледи лакомо се плъзгаха по диамантите и скъпото облекло на мъртвата.

Евреинът Дулсети изрева от радост. Той се наведе над мъртвата, хвана ръцете й, погали бледото й лице, като че бе душевноболен.

Тайнственият фенер освети гърдите на нещастницата, която дори в гроба си нямаше спокойствие. Хиляди разноцветни искри светнаха срещу злодеите. Те се излъчваха от скъпоценните бисери, които умрялата имаше на шията си.

Соломон Дулсети я вдигна, а Мъртвешката глава и Равелак заизмъкваха скъпоценностите от пръстите й. После евреинът откачи обеците на нещастницата и всичко това събираше в малка торба, която носеше през рамо.

— Проклятие — просъска Мъртвешката глава, който не беше прикрил грозотата на лицето си и изглеждаше, като че ли е възкръснал от мъртвите. — На този пръст има пръстен с диамант и смарагди, но не мога да го извадя, защото се е сраснал с плътта. Остър нож блесна в ръката на Равелак.

— Отрежи пръста тогава — каза той, като вдигна ръка и искаше да изпълни намерението си.

Дулсети обаче го отблъсна.

— Червено куче, ще оцапаш копринените дрехи, а те струват пари. Брюкселските дантели също имат висока цена.

Съобразителността на евреина бе похвалена от Мъртвешката глава и тримата започнаха да събличат мъртвата.

Скъпоценните дрехи също бяха сложени в торбата.

— И долната фуста е ценна — подсказа евреинът. В този миг Равелак с треперещ глас извика:

— Светлина се движи през гробницата… Мъртвешката глава се уплаши, но Дулсети го успокои.

— Навярно е гробарят, старият Бибу — каза той,,— който има някаква работа. Той няма да ни види, но ако дойде тук и ни попречи, тогава ти, Мъртвешка глава, ще опиташ дали твоят железен чук е по-здрав от неговата глава.

— Трябва да побързаме, за да не ни видят — изсъска мъжът на Помпадура. — Равелак, дай ми ножа си, ще взема пръстена заедно с пръста!

В това време евреинът завърза малкия чувал и го метна на гърба си. Мъртвешката глава взе тайнствения фенер и освети ръката, която Равелак беше хванал. Той допря ножа до костта на пръста и безмилостно започна да го реже.

Кръв потече от раната и изцапа роклята на мъртвата.

— Дай ми чука, Мъртвешка глава — извика Равелак, — искам да отсека костта.

Преди още да беше се обърнал, за да изпълни желанието на другаря си, се случи нещо ужасно. Тежка въздишка се чу от гробницата. Равелак отскочи.

Ръката, в която Мъртвешката глава държеше фенера, затрепера като лист и отвратителното му лице се вкамени.

Дулсети се огледа страхливо.

Чу се втора въздишка, толкова страшна и злокобна, че злодеите се уплашиха, косите им настръхнаха и ги обля студена пот.

Наранената ръка мръдна, тялото на мъртвата жена се размърда и гърдите й започнаха да се повдигат.

Мъртвата бавно се надигна от смъртния си одър.

— Тя е жива — промълви евреинът, — погребали са я припаднала. Сега ще ни издаде.

— Да се махаме оттук — извика Мъртвешката глава, — трябва да отидем на по-сигурно място, по дяволите, евреино, какво си застинал като камък!

Понечи да издърпа Дулсети със себе си, но той се измъкна усмихнат от ръцете си.

— Вие се страхливци — извика той с дрезгав глас,— плашите се от една припаднала жена! Аз ще ви кажа, какво трябва да направим с нея — ако не е умряла, ще я убием.

Евреинът се хвърли върху жертвата си. Тя бе отворила очи и се оглеждаше. Жената не знаеше какво търсеха фигурите край нея, усмихна се, като мислеше, че сънува.

Когато евреинът се хвърли върху нея, тя извика силно за помощ.

Соломон Дулсети държеше в едната си ръка чувалчето, а с другата бе хванал гърлото й. Силният вик, който се изтръгна с болка от гърлото на нещастницата, разцепи въздуха.

— Ще ни издадеш, куче такова — просъска Мъртвешката глава, — ще ни погубиш!

Той хвана стария евреин за врата и го блъсна по стълбите. Равелак вече беше избягал.

Мъртвешката глава и Дулсети излязоха от гробницата. Тъмни сенки се появиха пред тях. Мъртвешката глава мислеше върху кого да се хвърли най-напред. За щастие той нямаше никакво оръжие у себе си, а чука беше забравил в гробницата. Затова му дойде наум нещо друго.

Отвратителното му лице уплаши тримата. Нападателите за минута се стреснаха като го видяха. Мъртвешката глава използва изненадата и се хвърли с всичка сила върху Матийо, като го удари с юмрук по челото.

Матийо Драйфус падна като мъртъв на земята. Чуха се четири изстрела от револвера на Алиса. Трите куршума не улучиха, а четвъртият рани леко Мъртвешката глава в лявото рамо. Той взе с дясната си ръка бастуна на Матийо.

Алиса извика и се хвърли върху Драйфус.

Дебелият бастун се завъртя из въздуха. Той попадна върху главата на стария гробар, който изстена и се свлече на земята.

Разбойникът ритна лежащия на земята Дулсети и му каза:

— Тръгвай, още е тъмно, никой не ще ни познае! Те изтичаха към оградата на гробището. Посрещна ги Равелак.

— Стълбата виси — каза той, — не съм я забравил. След миг разбойниците се намериха отвъд стената.

Влачейки стария евреин, те бягаха през полето и скоро се загубиха в тъмнината.

В това време Матийо Драйфус бе дошъл вече на себе си. Без да обръща внимание на болките си, той се запъти с Алиса към гробницата. Драсна клечка кибрит. На тази слаба светлина те слязоха по стълбите. Изплашени, Матийо и Алиса се доближиха до отворения ковчег. Матийо се наведе над припадналата, а Алиса я хвана за ръцете.

— Тя е жива! — извикаха в един глас и двамата.

— Но ще живее ли? — добави Матийо. — Това един Бог само знае.

15.

Същата вечер, когато ставаха тези случки, един мъж с червена брада вървеше из улиците на квартал „Марбьов“, там, където живее по-бедното парижко население. Мъжът носеше закърпен дълъг войнишки шинел, а на главата си имаше вехта фуражка. На гърдите му висяха медали и други знаци за заслуга, които показваха, че е инвалид.

Както повечето такива като него, инвалидът носеше на гърба си малка латерна, с това го бе възнаградило за храбростта му признателното отечество. Мнозинството от инвалидите, излагали за отечеството живота си срещу вражеските куршуми, бяха бедни.

Инвалидът, както изглеждаше, се връщаше вкъщи. Приведен под латерната, подпиращ се на бастуна си, той зави в тясна, тиха улица. Непрогледна тъмнина забулваше малките къщички, чиито врати бяха добре заключени. Пред една от тях спря инвалидът.

Той потропа два пъти на прозореца и се отправи към входа. Влезе и спря пред една врата, от дясната страна на мрачния коридор. Там похлопа седем пъти. Първите четири удара бяха по-силни, а последните — по-слаби.

На вратата се отвори една клапа и през отвора й се подаде старец.

— Колко халки има веригата днес — запита той.

— Триста и десет — отвърна човекът с латерната, без да мисли много.

— От какво са направени? — продължи да пита човекът зад вратата.

— Сто и седемдесет са от желязо.

— А останалите седемнадесет?

— Те са от това, което е по-силно от желязото и от стоманата.

— Какво е то?

— Волята на народа!

Вратата се отвори и инвалидът влезе в малка стаичка.

Домакинът го гледаше доверчиво.

— Ти знаеш паролата — каза той на инвалида, който остави латерната в един ъгъл на стаята, — ти се легитимира като човек от комитета на верижните братя, но кажи ми какво търсиш тази нощ тук, когато комитетът ще се събере чак след две седмици?

— Знам — отвърна инвалидът и се изправи като млад човек, — но искам да поговоря, братко, с майсторите, иди им съобщи?

— Желаеш да говориш с майсторите? — запита учуден вратарят. — Имаш ли знака?

Инвалидът бръкна в джоба си и извади три халки от синджир, различни по големина, но здраво заловени една за друга.

Вратарят ги изгледа със страхопочитание.

— Ще сравня дали са толкова големи, колкото халките от големите вериги.

Той взе халките, отиде в малък коридор и след няколко минути се върна.

— Халките са еднакви — каза той, — седни, брате, и след малко ще получиш отговор от майсторите дали желаят да те видят.

Инвалидът седна на стола.

След десетина минути се чуха три тъни удара по стената.

— Майсторите те викат — обясни вратарят, — влез в този коридор и отвори крайната врата, там ще ги намериш!

Мнимият инвалид изпълни указанието и се намери в стая, която се осветяваше от голяма лампа.

Трима маскирани мъже седяха до една маса. Всеки имаше по една верига на гърдите си, която се увиваше около тялото му. На масата имаше много книги и писма, а пред всекиго по една свещ.

— Искал си да говориш с нас — изрече средният мъж с тих глас, който изглеждаше много стар. Халките ти са добри, как ти е името, брате?

Непознатият съблече шинела, свали шапката си и фалшивата брада. Курт Валберг, когото полицията търсеше в къщата на госпожа Легуве и когото Алиса Тери спаси, се представи пред тримата мъже.

— Аз съм Курт Валберг — каза той, — изпратен съм от немския съюз на веригата.

— Добре си дошъл — поздравиха го тримата, като станаха от столовете си и подадоха ръце на Валберг.

— Защо закъсня толкова с второто си посещение? — запита един от мъжете. — Нали знаеш, че те чакат важни известия.

— През последните дни бях принуден да се крия — отговори младият мъж, — едва можах да се отърва от полицията.

— Къде се кри?

— В зимника у госпожа Легуве, при която бях на квартира. Дъщерята на госпожата, Долора, се грижеше за мене, като ми донасяше храна и вода.

— Долора Легуве, запиши това име в списъка на тези, които са наши покровители — нареди средният майстор. — Тя е спасила живота на един от нашите братя, затова и ние ще я пазим и ще й помагаме.

Единият от тримата записа името на момичето в дебела подвързана книга.

— Слушай сега заповедта, която е пристигнала за тебе — каза средният майстор. — Утре рано ще отпътуваш за Лондон. Там се очаква стачка на работниците от доковите фабрики. Ти ще ръководиш работниците, които са от немски произход. Ще заминеш утре заран за Хавър. В залива чака параход. Капитанът на този параход ще те заведе в Лондон, щом му се представиш като човек от верижните братя. Имаш ли още пари?

— Почти са на свършване — призна Курт Валберг.

— Ще получиш достатъчно. Трябва да отидеш в квартал. „Св. Антоан“. Ще влезеш в кръчмата „При Червената воденица“. Майка Казота; която е собственица на къщата, ще те заведе в залата, където се провеждат нейните балове. Ще потърсиш там мъж със зелено домино. Ще му връчиш този пергамент и той ще ти даде парите.

Маскираният даде на Курт Валберг един пергамент, по който личаха тайнствени знаци.

— Сега на добър път и работи винаги за доброто на тези, които трябва да се трудят денем и нощем, за да изкарат хляба си. Вземи трите си халки и…

Чу се силен шум. Маскираните скочиха от местата си. Курт Валберг се обърна към вратата и видя, че на чер фон се бе появил надпис: „Полиция!“ Клапата се затвори и вече нищо не се виждаше на вратата. В същия миг масата изчезна от пода на стаята. Някой хвана ръката на Валберг.

— Ела с нас — прошепна му един глас, — не се страхувай!

В залата, където заседаваше комитетът на веригата, имаше голямо огнище. В него не гореше огън. Цял човек можеше да се скрие в отверстието му.

Маскираните мъже повлякоха Валберг със себе си в неприятното скривалище и оттам се заизкачваха по тясна стълба нагоре.

Скоро почувстваха хладния вечерен ветрец, тъй като те се намираха на покрива. После влязоха през малък отворен прозорец в тавана на съседната къща.

— Тук сме на безопасно място — каза един от маскираните. — Това нападение на полицията ще ни накара да си преместим събранията в друга къща, което и без това правим всеки три месеца. Ще трябва да издирим кой от нашите членове е станал изменник и предател. Само чрез предателство полицията е узнала мястото на тайните ни събрания.

— Страшно наказание ще сполети предателя на святото ни дело — извика друг. — Знаете ли наказанието за предателство?

— Смърт — извикаха всички.

— Не подозирате ли някой от съюзниците? — запита ги Курт. — Да не би да сте приели нов член, който да е полицейски шпионин?

Най-старият от майсторите се наведе и се замисли.

— Ти имаш вече три халки, Курт Валберг — каза той, — и си един от кандидатите в най-скоро време да станеш майстор, затова ще ти отговорим. Слушай! Един от нашите братя преди няколко месеца ни доведе едно лице, което беше решило да вземе участие в трудната ни задача — освобождението на поробените. Този човек не е беден, нито пък е работник като нас, а е висш офицер от френската армия. Той ни каза, че войската е почнала да негодува и да става неблагонадеждна и че е във възторг от нашите дела. Ние го проверихме и той се показа верен, приехме го. Оттогава полицията два пъти ни е нападала, но без резултат. Съмняваме се, че този офицер ни е предал. Нямаме доказателства, за да произнесем присъдата му.

— Отмъстителната кама ще го прониже тогава.

— Бъди предпазлив Курт Валберг, когато се срещнеш довечера със зеленото домино, тъй като той е човекът, за когото ти говоря сега.

След това братята на веригата напуснаха тавана и по тясната стълба слязоха в една стая, където ги посрещна някакъв старец.

Единият от маскираните даде знак на стареца и той извади от шкафа червена мантия, украсена с хермелинова кожа, калпак и маска от черна коприна.

— Ще облечеш тези дрехи — каза един от майсторите. — Само така можеш да отидеш на бал в „Червената воденица“. В десния джоб на мантията ще намериш една алуминиева монета, която ще покажеш на майка Казота и никой не ще ти попречи да влезеш в подземния салон. Почакай, докато ни съобщят, че полицията си е отишла.

Измина повече от час. Кукувицата на стенния часовник изкука седем пъти.

— Портиерът ни съобщава, че полицията си е отишла — каза най-старият от майсторите, — без да е успяла да открие нещо. Време е вече да тръгнеш, Курт Валберг.

Младият мъж облече мантията, сложи си калпака й маската. Той се сбогува с майсторите, които пак го предупредиха да се пази от зеленото домино. Пожелаха му добър път и му поръчаха да изпрати шифровано известие от Лондон.

Старецът изпрати Валберг до вратата. Там го чакаше файтон.

— На кого да предам дрехите? — запита младият немец, преди да се качи на файтона.

— Дай ги на майка Казота — отговори старецът, — не забравяй да вземеш от джоба алуминиевата монета!

Файтонът потегли по тъмните улици на Париж и се отправи към квартал „Св. Антон“, към „Червената воденица“, където ставаха тайните балове.

Старото здание, в което се намираше „Червената воденица“, съединяваше две успоредни улици. Големият зимник под къщата беше превърнат в елегантен танцувален салон. Стотина огледала красяха стените. Позлатени стълбове отделяха главния салон от галериите, където имаше сепарета и малки стаички за тайни срещи.

Всяка нощ тук идваха парижки развратници, които търсеха удоволствие в тайнствените нощни балове. Посетителите бяха съмнителни личности и не всеки можеше да ги посещава. Входните билети се разпространяваха по мистериозен начин и на висока цена. По-голяма част от посетителите се състоеше от полусветските дами на Париж. Тези красиви, нахални и грозни същества, които се бяха научили изкусно да вплитат в примките си мъжете, при това така, че те бяха готови да жертват и последната си пара само и само да имат любовта на някоя от тях. Като орляци пъстри птици чакаха тук парижките проститутки с шарените си костюми. Те хващаха за ръце мъжете и ги завличаха в тайните стаички, където се лееше шампанско и където моралът изчезваше незабелязано.

Мъжете, които пилееха безсмислено парите си, бяха от ония парфюмирани парижки безделници, в чиито спални никога не достигаше слънчев лъч. Те спяха денем и най-важното за тях бяха жените, хазартът и ездата. Имаше между тях безгрижни търговци, които бяха близо до фалита, касиери, чиито кражби скоро щяха да се открият, развратени и несериозни студенти, пътуващи художници, а и обикновени джебчии, които вършеха по-лесно кражбите си тук — сред удоволствията и насладите…

Двама мъже седнаха в усамотено сепаре. Единият беше с черно домино, а другият — със зелено. Пред тях на малка маса стоеше купчина банкноти, един формуляр на полица, мастило и перо. Единият държеше в ръцете си малък предмет, който блестеше като пламък.

Черното домино беше Соломон Дулсети, а зеленото — Естерхази.

— Такава брошка не може да се намери в цял Париж — каза евреинът, — вижте тези камъни, те са светли като кристална вода.

Естерхази взе брошката и започна да я разглежда внимателно.

— Тази брошка може да краси гърдите на княгинята! Смятам, че е ориенталска изработка.

— Да, ориенталска — отвърна Соломон, — носила я е навярно някоя султанка. За Бога, случайно я купих и втори път едва ли ще ми се падне такова щастие, господин графе. Само двадесет хиляди! На такава цена брошката е, кажи-речи, подарена и с нейното продаване ще загубя това, което с пот съм спечелил.

— Давам десет хиляди и нищо повече.

Евреинът се пресегна да вземе скъпоценното украшение, което бе същата онази брошка, взета от гробницата в „Пер Лашез“. Като видя, че Естерхази се накани да си върви, Соломон стана по-сговорчив.

— Господин графе — каза едва ли не с плач той, — не си причинявайте сам нещастие. Не допускайте друг да купи тази брошка. Боже мой, и при тази ли продажба ще загубя! Добър човек съм, живея винаги набожно, а хората винаги са груби и несправедливи към мен.

— Не се отчайвайте — изкиска се черният майор. — Зная че играете комедии. Казвам ви за последен път: десет хиляди франка и тази брошка! Дайте още хиляда франка и аз ще подпиша полицата за тридесет и пет хиляди, но с това ще бъдат уредени и старите ми сметки. Да или не? Не съм дошъл на бала, за да слушам вашите хленчения.

Лихварят стенеше като загубил ума си човек, на очите му се появиха сълзи. Той обръщаше в ръцете си брилянтната брошка, ала Естерхази остана непоколебим. Евреинът трябваше да отстъпи. Той сложи на масата при парите още две банкноти по петстотин франка. Графът подписа полицата, взе сумата заедно с брошката и сложи всичко в джоба си.

Черният майор стана и искаше да си върви, но Дулсети го хвана за дрехата.

— Какво искате още от мене? — попита Естерхази сериозно. — Работата приключи и не искам никой да забележи, че сме тук.

— Ще ви напомня обещанието, което ми дадохте, когато за пръв път ви заех пари.

— Обещанието ли? — попита графът и челото му се набръчка.

Старият лихвар поклати глава и радостна усмивка се появи на устните му.

— Не си ли спомняте? — попита той тихо. — Макар че съм стар, имам нужда от млада жена, която да ме гледа и да се грижи за къщата ми. Желая това да бъде Долора, щерката на мадам Легуве. Много добре зная, господин графе, вие имате влияние над двете жени, зная, че мадам Легуве е хитра жена и обича париците, но, ако ми остави дъщеря си, честно ще й заплатя.

— Схващам,, че вие искате да купите хубавата Долора.

— Да речем, че е тъй. Девойката запали огън в сърцето ми. Истина е, не съм вече млад, но какво от това? Тя ще живее при мен като царица, аз ще я направя моя наследница.

— Хубаво е последното ви желание, но само ако го изпълните. Вие не ще играете още дълго земното хоро — може утре да умрете.

Евреинът направи движение, изразяващо недоволство.

— Не приказвайте за смъртта, господин графе! — простена той. — Мисълта, че ще ме захлупят в ковчег ме подлудява. Искам да живея и да се наслаждавам на хубавата Долора.

— Ще поговоря с мадам Легуве. Тя и дъщеря й са тук. Ако решите да пожертвате няколко хиляди, в такъв случай алчната жена сигурно ще ви даде красивата девойка.

— Знайте, че старият Дулсети винаги е на ваше разположение.

— Добре, почакайте тук, за да говорите сам с Долора.

Естерхази постави маската си и влезе в танцувалната зала.

Току-що излезе и един облечен в червена наметка мъж го приближи.

— Колко халки има веригата? — запита човекът.

— Триста и десет — отвърна майорът.

После извади от джоба си един запечатан плик, подаде го на наметнатия с червената мантия и му рече:

— От името на комитета ви предавам, братко, хиляда франка за пътуването ви до Лондон. Кажете ми името си!

Очите на немския златар светнаха.

— Не мога да ви кажа името си, защото полицията преследва комитета. Издайникът ще бъде наказан.

После Курт Валберг се отдалечи и се изгуби между маските.

Като чу казаното от Валберг, графът пребледня.

— Дотам ли се е стигнало, че верижните братя ме подозират в издайничество? Трябва да действам бързо и да унищожа всички! — шепнеше той на себе си.

Появи се един Арлекино, облечен в пъстри дрехи, държащ в ръцете си камшик, с който небрежно шибаше минаващите покрай него посетители. Арлекино замахна с камшика и удари Естерхази по лявото рамо, а после и го гърдите.

Графът хвана ръката му и я стисна здраво.

— Вие ли сте, Гилберт?

— Аз съм — отвърна маскираният.

Познатият на читателя таен агент на парижката полиция наистина беше се преоблякъл като Арлекино и така следеше събралото се тук общество.

— Нападнахте ли верижните братя? — попита Естерхази, като го дръпна към себе си.

— Нападнахме ги — отвърна детективът, — благодарение на напътствията, които ми дадохте, намерих къщата и влязох, но за съжаление не успях да направя нищо, защото бяха избягали още преди ние да се озовем в стаята, в която заседаваха.

— Проклятие — просъска графът, — това ще има за мене лоши последствия. Поне да мога да получа едно удовлетворение заради този неуспех. Виждате ли онази маска с червената наметка?

— Виждам я — отвърна Гилберт.

— Под тази маска се крие най-опасният деятел на комитета на веригата.

— Ще го арестувам тогава — каза Гилберт. — Надявам се, граф Естерхази, че правителството ще бъде доволно и от двама ни и ще можем да разчитаме на добро възнаграждение.

— Ще намерите в джоба на наметката една малка алуминиева монета, която е знакът на братята от веригата. Не забравяйте, Гилберт, че не бива да споменавате моето име.

Зеленото домино и Арлекино се разделиха, за да се залови всеки за работа: Гилберт да арестува Валберг, а Естерхази да говори с мадам Легуве, която той зърна в един ъгъл на залата. Кубинката разговаряше с една привлекателна туркиня, която бе скръстила ръце на гърдите си и слушаше с внимание.

16.

Курт Валберг се погнуси от разврата, който вилнееше около него. Този млад немски златар беше честен човек и макар в жилите му да течеше гореща юношеска кръв, тези нахални, напудрени жени, които се въртяха покрай него, не можеха да го съблазнят. Сърцето му бе изпълнено от образа на една благородна и честна девойка.

Валберг обичаше! Душата му бе обладана от сладко чувство и той ненавиждаше всички жени, които се бяха събрали в тази зала, за да развратничат открито.

Пред него изникваше образът на любимата му, която със сълзи на очи мислеше за него. Курт обичаше Долора, красивата дъщеря на хазайката госпожа Легуве. Затова, гледайки заобикалящите го, той се връщаше мислено при нея. Красивата Долора се беше хвърлила в прегръдките му с думите: „Какво щастие е да бъда достойна за теб“. Но Курт затвори устата й с хиляди целувки и каза, че гордата красавица е достойна за княз.

Още докато разговаряше с граф Естерхази, немецът без да иска мислеше за красивата Долора, с която трябваше да се раздели сутринта. Той реши да напусне бала и да си иде у дома. Може би тя не беше си легнала още и го чакаше. Щеше да размени поне няколко нежни погледа с любимата си. Златарят бе приближил вече вратата на салона, когато някой го хвана за дрехите. Един господин в червен фрак и с черна копринена маска застана пред него.

— Моля ви, помогнете на един нещастен човек — каза непознатият с развълнуван глас, — спасете два живота.

Тези думи трогнаха Курт и той отвърна почти автоматично:

— Ако имате нужда, господине, мой дълг е да ви помогна.

— Благодаря ви — поклони се непознатият. — Елате, моля ви, с мен в онази стаичка.

Двамата влязоха в близката стая, която бе разделена от главната зала с черни завеси.

Непознатият махна маската си. Млад красив, мъж със следи от силна скръб по лицето стоеше пред Курт. Непознатият имаше благородно сърце и по чертите се познаваше, че е аристократ.

— Казвам се барон Емил фон Пикардин — представи се той, — и въпреки голямото ми богатство, съм най-нещастният човек на света. Един подъл мъж застави моята годеница да се закълне, че след няколко седмици ще стане негова жена. Отначало се отдадох на отчаянието, но после реших да не допусна да наруши щастието ми. Наех няколко детективи, за да съберат сведения за живота на съперника ми и узнах ужасни работи. Научих, че той посещавал тези барове редовно. Щом докажа това, той ще бъде морално разорен и бащата на моята годеница не ще даде дъщеря си на човек, който има връзка с разни престъпници.

— С какво мога да ви помогна? — попита Курт Валберг любезно.

— Заемете ми вашата мантия и шапката си — помоли баронът. — Видях ви като разговаряхте приятелски със зеленото домино, моя най-голям неприятел, и помислих, че ще е най-добре, ако се приближа до него с вашата маска. Той не ще се усъмни и ще започне да разговаря с мене, а аз ще го позная по гласа. Тогава ще скъсам маската му и ще извикам силно името му. Поканил съм четирима мои добри приятели. Те са тук и са готови да се закълнат, че са видели майор граф Естерхази сред парижката измет.

Баронът спря за минута, после улови двете ръце на Валберг.

— Не ми отказвайте, господине — завърши той с насълзени очи, — спасете две сърца, които се намират в края на бездната.

Курт се замисли. Той запомни казаното име от барона: майор Естерхази, това бе името на човека, когото братята на веригата подозираха, че е предател. И този човек сега искаше да погуби щастието на две сърца, които се обичаха.

Не! Това не трябва да става!

— Вземете мантията — реши благородният младеж и подаде облеклото на младия барон. — Дано сполучите да спасите годеницата си от ръцете на вашия неприятел.

Емил фон Пикардин стисна признателно ръцете на младия немец.

— Никога не ще забравя услугата, която ми правите. Кажете ми, моля, името си, за да се срещнем пак.

— Нищо не значи името — каза Курт Валберг. — Ако се видим друг път, надявам се, че ще се срещнем на по-удобно място. Сега прощавайте!

Курт Валберг излезе. Пикардин отиде в танцувалната зала и потърси с очи зеленото домино.

С мисълта, че е сторил добро дело, Курт Валберг напусна салона. Той мина през коридора и стигна до стълбата, която водеше към изхода на кръчмата. Изведнъж младежът се наведе и вдигна малък предмет от пода. Това бе малко златно сърце, закачено на нежно синджирче. Валберг побледня. Той много се изненада.

— Нима е възможно да го е изгубила тук? Това е същото златно сърце, което сам направих за Долора и го украсих с буквите Д. и К. Дадох й го в знака на любовта ни и тя ми се закле, че ще го носи винаги на гърдите си. И сега го намирам в това място на разврата, където честно момиче не би прекрачило прага!

Той сложи ръка на главата си, като се мъчеше да събере мислите си, които тормозеха съзнанието му.

— Ако е дошла тайно! — каза си с треперещ глас. — Не, аз трябва да се уверя в това, дори и да ми коства живота.

Той се върна обратно в залата.

Курт отиде при маските. Търсеше, гледаше внимателно всяка маска, но напразно. Валберг не можа да намери тази, която търсеше.

— Много чудно — помисли си той и стисна главата си с две ръце. — Не е възможно да има друго такова украшение; само Долора може да е изгубила това златно сърце. Къде е тя, къде се е скрила тук, в ада на разврата?

Младият немец се облегна развълнуван о заключената врата на една стая. Изведнъж се стресна. Дочу слаб глас, който идваше от заключената стая.

— Това е гласът на Долора — разбра Курт и застина. Бързо допря ухото си до вратата на стаята.

— Остави ме — чу се пак гласът на момичето, — не се докосвай до мен, отвращавам се от теб и никога няма да стана твоя любовница! Никога, по-скоро ще ме погълнат вълните на Сена, отколкото да стана твоя любовница…

— Трябва да се подчиниш, красива Долора, на желанието ми — хриптеше един дрезгав глас, — майка ти те продаде и аз те купих.

— Нека е проклета майка ми, ако е сторила това! Нима трябва за злато да живея в срам и безчестие! Тя ме принуждава да стана любовница на един лихвар! В Париж има и правосъдие…

Силен вик завърши обвинението в ужасното престъпление, което бе извършила майката на младото момиче. Курт напразно се мъчеше да изкърти вратата. Той чу шум от боричкане, отвратителни целувки и тежкото дишане на момичето, което всячески се мъчеше да се отърве от силния си неприятел.

— Ще ме удушите, господин Дулсети — викаше момичето. — Аз ви ненавиждам, защото обичам друг, ще скъсате дрехите ми, о, Боже, позор, безчестие!

Курт Валберг натисна вратата с всичка сила и строши бравата. Той искаше да се втурне в стаята, но застана като вкаменен на прага. Долора лежеше на червеното канапе. Нейните турски дрехи бяха разкъсани на много места, което показваше, че е имало голяма борба. Копринената й маска беше на земята, а до нея лежеше полумесец от фалшиви брилянти, косата й бе разплетена и покриваше голите й пълни рамене.

Соломон Дулсети бе коленичил пред съблазнителното тяло на момичето. Евреинът бе прегърнал Долора с мършавата си ръка и целуваше голия й врат.

— Развратник — извика Валберг и се нахвърли върху евреина, хвана го и го вдигна във въздуха. Докато евреинът риташе безпомощно, младият немец го изхвърли през отворената врата в танцувалната зала, където дамите от „Червената воденица“ играеха кан-кан.

Нещастният Соломон Дулсети попадна всред най-гъстата група от проститутки, които скачаха весело под такта на музиката.

Припадналият лихвар започна да служи за топка в играта им. Те ту го настъпваха, ту му дърпаха брадата, така го гъделичкаха, че той подлудяваше, докато най-после една много силна жена го издигна и го подхвърли на друга, която искаше да го подхвърли на трета.

Така старият евреин стигна до един ъгъл на стаята насинен с окъсани дрехи и оскубана брада. Там дойде малко на себе си.

След като изхвърли евреина от стаята, Курт Валберг затвори вратата, подпря я с масата и се обърна към Долора.

Щом беше освободена от насилника си, младата кубинка стана от канапето и почна да оправя дрехите си.

Долора и Курт застанаха един срещу друг покъртени: младежът като страшен съдия и обвинител и красивото момиче, ридаещо с наведена глава, не смеещо да го погледне.

— Това значи, не е сън — промълви горчиво младият немец. — Тук ли трябваше да те намеря, в това място на разврат и позор? Ти си се облякла в тези съблазнителни дрипи и показваш без срам гърдите си пред развратните мъже.

— Съжали се, Курт, мили, послушай ме! Долора падна в краката му. Простря към него ръце и повдигна просълзените си очи.

Курт не се смили над молещата го жена — сърцето му бе ранено.

— Изправи се улично момиче — нареди той сурово, с отвращение. — Аз ти подарих бедното си, но честно сърце, исках да работя за теб, заради тебе се отказах от мечтата си да взема дял във великата обществена борба, заради теб исках да се върна отново в работилницата и да се мъча от сутрин до вечер, за да станеш щастлива жена на един беден, но честен мъж, а ти ме измами. Мислех, че съм бил в прегръдките на честна девойка, а то — какъв глупак съм бил, като съм целувал устните на едно улично момиче. Бягай оттук, иди при онези богати господа, които те напиват с шампанско и ти поставят златни верижки на врата. Ненавиждам те.

Курт закри лице с ръцете си и тръгна към вратата. Долора се хвърли пред краката му и го задържа.

— Не трябва тъй да се разделяш с мен — прошепна тя. — Тежката съдба, която ме сполетя, не ти е известна. Ако не можеш да ме любиш, то поне ме съжали! Всичко ще ти кажа… искам…

Младият човек вдигна девойката и впери поглед в очите й.

— Видях те между парижките проститутки, срещнах те в „Червената воденица“ — това ми стига. Утре сутринта в шест часа ще напусна Париж и ще замина за Лондон и когато параходът излезе в открито море, искам да потъне, а заедно с него и аз, за да се отърва от живота си, който ти похаби!

Момъкът блъсна с разтреперани ръце Долора и тя политна към канапето. Още един път Курт Валберг хвърли поглед към момичето и излезе от стаята.

След минута влезе мадам Легуве, без да знае какво се е случило. Долора се вдигна и с бледо като вар лице застана срещу майка си.

— Долора, дете мое, какво ти е? — попита развратната жена.

Тя се втурна с разтворени ръце към девойката, искаше да я прегърне.

— Не се докосвай до мен — извика с плач момичето. — Далеч от мен — ние нямаме вече нищо общо една с друга.

Старата кубинка се сепна.

— Какво има, дете мое? — проплака тя и се окопити от замайването, причинено от шампанското. — Какво се случи? Кажи ми всичко!

Кубинката се опита пак да се доближи до дъщеря си.

— Махни се! Вониш на вино, купено с парите, които си получила срещу моята чест. Повече нямам какво да ти кажа, освен това, че последната връзка, която ме е свързвала с теб, е скъсана и ти вече преставаш да бъдеш за мене майка. Ненавиждам те и повече от това… — Като изрече последното, очите на момичето светнаха. — Проклета да си и нека Бог те накаже за това, че направи от дъщеря си улично момиче.

Долора се опита да се промъкне покрай госпожа Легуве, без да я гледа, но тя я прегърна и задържа в стаята.

— Ти си обезумяла — кресна тя на дъщеря си. — Не мислиш ли за нещастния си баща, който страда в Каена!

— Бог да му е на помощ, както и на мене!

— Ти искаш, значи, да ме напуснеш?

— Отдавна щях да го сторя!

— Но какво ще стане с мен, какво ще правя аз, старата и немощна?

— Работи! Аз също ще работя честно, макар и тежка работа, докато потече кръв от пръстите ми. Тогава, може би, Бог ще се смили и ще ми прости сторения грях.

— Долора — проплака старата, — без теб аз не бих могла да живея.

— Вярвам, защото аз ти бях единственото средство за печелене на пари. Това време вече мина. Сега трябва да вървя по своя път, който, може би, ще ме доведе до смъртта, за която ти ще бъдеш причина.

Долора изтича като луда през салона и отиде в гардероба, излезе от „Черната воденица“ и заскита в нощ1 та по парижките улици, потънала в скръб и отчаяние.

Близо до кабината, в която се разигра тази трогателна сцена, в друго помещение стоеше граф Естерхази. От предпазливост графът не беше смъкнал маската си. На канапето до него седеше хубава жена, която беше облечена като френска рибарка. Тя бе отворила очи и погледът й страстно се бе впил в снагата на хубавия мъж.

— Пий шампанско, красива Помпадура — покани я черният майор, като напълни чашите, — във виното се забравят всички неприятности. Ще забравиш, че твоят мъж е най-голямата грозотия на Париж.

— И ти ли ми се надсмиваш, черни майоре? — изкрещя Помпадура. — Знаеш, че мразя Мъртвешката глава и само една твоя дума е нужна, за да го отблъсна.

— Но какво ще правиш тогава?

Красивата жена стисна с признателност ръката на черния майор.

— Ще стана твоя робиня — каза тя с разтреперан глас. — Ще ти прислужвам и ще ти се покорявам. Всичко, каквото пожелаеш, ще намериш у мене. Аз ще бъда твоя любовница, твоя пазителка, шпионка и детективка. Ако желаеш да преследваш някой неприятел, ще ти помагам; ще печеля за тебе пари, ако имаш нужда от пари; всичко ще сторя за теб, даже и убийство, ако ми заповядаш.

— Какво иска в замяна твоята преданост?

— Твоята любов!

Казвайки това, тя приседна на коленете му. Красивата жена прегърна графа с лявата си ръка, а с дясната махна маската от лицето му и го зацелува горещо по устните. После се премести до него на канапето. Графът помилва кестенявите й коси.

— Ще бъдем винаги заедно — каза черният майор, — такава жена търся и понеже не желаеш нищо повече, освен да ми станеш държанка…

— Кълна ти се, че нищо друго не желая!

— Да, но след няколко седмици аз ще се оженя за млада княгиня.

— Какво от това? — прошепна страстно Помпадура. — Ти ще вземеш парите й, а на мене ще разказваш колко скучаеш с нея и аз ще те правя щастлив.

— Добре — отвърна черният майор и хвана ръката й. — Обаче преди да се съберем, ще трябва да премахнем Мъртвешката глава!

— Ще го направя — закле се Помпадура. Сатанински огън светна в очите на красивата жена, докато изричаше думите.

В този момент някой дръпна завесата. Граф Естерхази стана от мястото си. Той искаше да излезе, но вече беше късно. На вратата беше застанала маска облечена в червена мантия, която протегна заканително ръка към майора.

— Какво желаеш? — запита Естерхази със строг глас. — Как смееш да влизаш, когато се намирам с дама в кабината? Това е против правилата на тази къща.

— Понеже знаеш законите на тази къща, значи си редовен посетител на „Червената воденица“.

— Остави ме да мина — извика Естерхази и искаше да излезе в танцувалната зала.

Червеното домино обаче му попречи със заканителен глас.

— Ще останеш тук, има хора, които искат да узнаят кой си. Видяхме те в тази стая до едно улично момиче. Махни маската от лицето си!

— Подлец — извика Естерхази и дръпна маската от лицето му.

Няколко маски бяха застанали пред входа на вратата и слушаха с внимание разправията, като настоятелно викаха:

— Махни маската, желаем да разберем кой си!

— Аз ще ви кажа — извика червеното домино. — Човекът, когото видяхте тук с тази дама от парижката проституция и който е редовен посетител на „Червената воденица“, е принудил едно красиво младо момиче да се сгоди за него. Постигнал го е чрез подлост. Този човек заема видно място във френската армия и…

— Спри или ще те убия — извика страховито черният майор и пъхна ръка под мантията, където стисна здраво скритата кама. Червеното домино видя това. Той се нахвърли без страх върху върлия си неприятел и хвана ръката, която държеше камата.

— Оръжие — каза червеното домино, — това, разбира се, показва подлия ти характер. Аз не се страхувам от твоята кама и ти не ще можеш повече да мамиш света. Смъкни маската и тогава ще каже името ти и мръсните ти дела.

Двамата се сборичкаха. Напразно силният майор се опитваше да се освободи от по-слабия си противник. Последният се мъчеше да смъкне маската.

В този миг шестима силни мъже си пробиваха път през тълпата, а един от тях ги предвождаше. Те бяха облечени в сиви дрехи. Първият сложи ръката си на рамото на червеното домино.

— Стой — извика той, — в името на закона ви арестувам!

Червеното домино остави Естерхази и се отстрани. Шестимата го задържаха.

— Какво желаете от мен? — извика арестуваният.

— Знаете ли кой съм аз?

— Ей сега ще узнаем и това — отвърна началникът на стражарите. — Арестуваме ви като съюзник на комитета на верижните братя, на онова тайно дружество, което има за цел да нарушава мира във всички държави.

— Лъжете се, аз не съм този, когото търсите, аз съм…

— Това ще разберете сега — каза Гилберт и скъса маската от лицето на червеното домино.

Гилберт се изненада, като видя образа на младия барон Емил фон Пикардин.

— Разбрахте, че се мамите, нали — каза младият барон, — разпоредете да ме пуснат, останалото ще обясня на вашия началник. Аз съм барон Емил фон Пикардин, не съм член на никакъв работнически комитет, освободете ме, или ще заплатите със службите си!

— Не го пускайте — заповяда Гилберт на хората си.

— Мисля, че ще намерите в джоба на мантията на господин барона доказателства.

Стражарят претърси джобовете на мантията, въпреки протестите на барона против насилието. Гилберт намери малката алуминиева монета в джоба на мантията.

— Това е доказателство — извика победоносно полицейският агент като издигна високо парата. — Сега се уверих, че и бароните могат да бъдат съзаклятници.

— Господа — извика Емил фон Пикардин, като пребледня. — Станах жертва вместо друг. Сега разбирам… О, Павловна, Павловна, ти си загубена!

— Тя ще стане моя жена след четири седмици и ще се унася в моите обятия — каза тихо зеленото домино на ухото на арестувания, като се засмя демонично и се загуби сред маските.

— Отведете арестувания — заповяда Гилберт на своите хора, — колата чака на улицата.

Баронът затвори очи и пазителите на закона го изведоха от залата.

Викове, свиркания и недоволна гълчава сподириха конвоя. Чуваха се гласове, които викаха да се освободи баронът. Но Гилберт остана непоколебим, той беше господар на положението. Отправи се към средата на залата, извади свирката и даде сигнал.

Всички врати бяха заобиколени от стража. Убедил се в това, Гилберт извика със силен глас:

— Забранявам по-нататъшното продължение на бала… Който остане в салона след три минути, ще бъде арестуван. Угасете лампите!

Посетителите на „Червената воденица“, които не желаеха да се разправят с полицията, се упътиха към изходите.

Музиката секна, гостите се изнизаха и „Червената воденица“ опустя.

Курт Валберг се разхождаше тъжен по перона на гарата „Св. Лазар“. Той чакаше влака за Хавър. По лицето му личаха следи от дълбока скръб. Беше съвсем изтощен от безсънната нощ и от ужасните душевни терзания. Душата му бе наранена, сърцето му се пръскаше от мъка.

Мъчеше го мисълта, че Долора може да принадлежи на друг. Неговата любима не само бе изгубила в очите му своя чар, но се числеше и към онези паднали момичета, които всяка вечер предлагаха красотата си на този, който им заплати най-много.

Въздишайки, Курт седна на една пейка. Имаше още петнадесет минути до пристигането на влака. Младежът непрестанно мислеше за Долора, нейното лице бе пред очите му. Дочуха се леки стъпки. Курт вдигна очи и видя млад, добре облечен момък, който му се стори познат.

— Курт — прошепна мек глас и една нежна, малка ръка се докосна до неговата.

Ала той отблъсна тази ръка, като че се бе докоснал до студеното тяло на змия. Скочи от пейката.

— Долора, Долора — каза той, — Долора, ти ли си?

Девойката го хвана и го дръпна зад пейката. Понеже той не желаеше да бъде забелязан от хората, седна и промълви:

— Защо ме преследваш, казах ти вече за каква те мисля; нас ни разделя бездънна бездна. Но защо си се облякла в тези дрехи, нима мислиш, че можеш пак да ме подмамиш?

Момичето се сепна.

— Ти си немилостив — проплака тя, — но ако ме послушаш, ще понеса всичко.

Валберг не отговори нищо, само наведе глава и затвори очи. Долора вдигна очи към небето, като че желаеше да се моли Бог да й даде сила, за да може да говори, след което започна:

— Ние не сме били винаги бедни. През времето, когато живеехме в Хавана с баща ми и госпожата, която, за съжаление трябва да нарека моя майка, аз бях обкръжена от блясък и богатство и ме възпитаха добре. Когато навърших шестнадесет години, страшно нещастие ме сполетя. Не мога да ти разкажа, понеже съм дала клетва, че няма да го издам. В тази катастрофа загубихме цялото си състояние и заедно с госпожа Легуве пристигнахме в Париж без никакви средства. Ден и нощ плачех за баща си, защото го обичах и обожавах, а малко ме бе грижа за нещастието, което ни сполетя. Майка ми даваше стаи под наем, аз бях млада и желаех да работя, защото на две жени не беше нужно много, за да живеят. Тръгнах по парижките магазини, за да търся работа и намерих. Майка ми, обаче, не ме пусна да работя: тя ми разказваше чудновати истории за бедни момичета, които живеят в Париж безгрижно и в разкош, без да правят друго, освен да се грижат за хубостта си и да поддържат приятелски връзки с богати и високопоставени личности. Нищо не можех да разбера от това, ала скоро госпожа Легуве започна да се изказва по-ясно и аз потъвах от срам, когато ми говореше такива неща.

Един ден у нас дойде мъж с черна брада. Той ни се представи под името Арманд Ноар, но майка ми ми каза, че е граф и има висок чин във френската войска. Този граф твърдеше, че е приятел на баща ми, оплакваше съдбата му и каза, че при известни условия може да го освободи от Каена; ала за това са потребни време, влияние и пари. Времето само по себе си щяло да дойде, влияние той имал, а за пари нямало защо да се грижим, щом съм толкова красива.

Една вечер шампанското беше много силно, аз се замаях, заспах и като се събудих… Долора заплака.

— По-нататък — отрони Курт, без да го е грижа, че минувачите се обръщаха да ги гледат.

— Продължих да вървя по пътя на безчестието — шепнеше тя. — Мисълта, че трябваше да спечеля пари, за да спася баща си от Каена, не ме напускаше. С това средство мадам Легуве и нейните помощници унищожиха последния лъч в душата ми. Те водеха вкъщи богати мъже и аз ги приемах, изпращаха ме на балове и аз отивах.

Всяка златна монета, която аз печелех, бе вземана от мадам Легуве под предлог, че ще я скъта, за да послужи на святата ни цел — освобождението на баща ми.

Тогава се запознах с теб.

За първи път сърцето ми почувства святото чувство на любовта и колкото щастлива, толкова и измъчена се чувствах от угризенията на съвестта, когато се намирах в твоите прегръдки. Аз ти намеквах, но ти не схващаше. Стотици пъти исках всичко да ти открия, но обичайки те безгранично, се боях да не те загубя.

Вече знаеш всичко — решавай, произнеси присъдата ми!

Курт Валберг стоеше мълчалив на мястото си. Той бе закрил очи с ръка, за да не види момичето, че плаче.

В тая минута бързият влак се зададе и се приближаваше към перона на гарата. Момъкът бавно се вдигна.

— Сбогом, Долора — каза той тихо. — Нека Бог ти прости, както и аз ти простих.

Момичето скочи и го спря.

— Ти ме отблъскваш от себе си, макар че признах всичко и зная, че не мога вече да бъда твоя жена, а само твоя робиня — вярна и предана робиня, която покорно ще изпълнява твоите заповеди!

Тя понечи да хване ръката му, но той я отдръпна.

— Не, това не може да стане. Ако ти си при мене, ще бъдем по-нещастни, отколкото сме сега.

Момичето хвана ръката на младежа и каза:

— Курт, без теб не мога да живея и ако ти ме напуснеш, моята смъртна присъда е прочетена.

Младият работник се бореше със себе си, той не знаеше какво да отговори. После тръгна.

След него се разнесе сърцераздирателен писък.

Курт се обърна и щеше да обезумее от картината, която видя. Долора се бе проснала на релсите. Влакът приближаваше с шеметна скорост — още една минута и непоправимото щеше да стане.

Курт Валберг се втурна към девойката. Намиращите се на долния край на перона пътници изпищяха, те закриха очи от ужас — не искаха да видят как двамата ще бъдат смачкани от колелата на локомотива.

Курт вдигна Долора от релсите и здраво я притисна до себе си. Младежът скочи встрани. Димът на локомотива го обви непрогледно.

Тендерът се докосна до ръката му, той почувства горещината на котела, чуваше бученето на колелата толкова близо до себе си, сякаш преминаваха през тялото му.

Влакът спря.

— Долора, скъпа моя, Долора, ти не бива да умреш — прошепна той и притисна до гърдите си свестилата се девойка.

— Разрешаваш ли да бъда твоя робиня? — проплака тя, като едва се усмихваше.

— Ще бъдеш нещо повече за мен, Долора, ти ще дойдеш с мен и ние ще бъдем вечно заедно.

Курт Валберг и Долора сутринта пристигнаха в Лондон. Те слязоха от парахода и се отдалечиха от Темза.

Курт притисна младата жена до себе си, показа й сините вълни и с тих глас каза:

— Там е погребано твоето минало.

17.

Господин Фон Ла Бриер, парижкият градоначалник, се разхождаше развълнуван в елегантно мебелирания си кабинет. Тъмни сенки помрачаваха челото му, лицето му, обрасло с руса къса брада ту се проясняваше, ту пак се помрачаваше.

Той отиде до писалището си и разхвърля книгите, които бяха на масата. После извади часовника от жилетката си, погледна го и поклати глава.

Градоначалникът позвъни със сребърното звънче.

В стаята влезе стар слуга.

— Не е ли дошъл още? — запита градоначалникът обезпокоен.

— Не, господин началник, не е още — отвърна слугата.

— Интересно! Влакът отдавна вече трябва да е пристигнал. Да го доведеш при мен веднага, щом дойде!

— Слушам, господин началник, коридорът е пълен с народ, който иска да говори с вас.

— Кажи им, че не съм тук. Почакай, тайният агент Гилберт тука ли е?

— Да, и той ви чака в коридора.

— Нека да почака, докато го повикам! Слугата се поклони и излезе. Градоначалникът отиде до прозореца и погледна улицата.

Това бе на трети декември. Вън валеше сняг.

— Вярвам, че днес ще мога да узная тайната, която помрачи младините на моята жена — каза господин Фон Ла Бриер. — Ужасни подозрения пробуди у мен това, което ми съобщиха шпионите, а и моите изследвания доказаха това, което не исках да повярвам.

Той скръсти ръце и се заразхожда из стаята.

— Много чудно, наистина — мърмореше си той. — Като видяла в църквата едно младо момиче, много се развълнувала и извикала: „Наталка, дете мое!“, после паднала полумъртва. Донесоха я вкъщи и лекарите ми казаха, че е починала. Аз искрено тъгувах за нея, защото я обичах и я погребах в семейната ни гробница. През същата нощ в гробницата се вмъкнали крадци и откраднали онази брошка, която жена ми пазеше като очите си и която носеше винаги на гърдите си. Изглежда, че тайната е във връзка с онази брошка. Ако е необходимо, ще пожертвам десет години от живота си, но ще открия тайната.

Не можаха да хванат крадците. Потрепервам, като си помисля, че ще вкарам в затвора тези подли души. Дали не са намерили при брошката още нещо, което да разбули тайната на моята жена? Тогава съм загубен. Ако семейната ми тайна попадне в ръцете на разбойниците и те я продадат на моите неприятели, с мене е свършено.

Силен шум се чу в съседната стая. Слугата отвори вратата и влезе.

— Пристигна — докладва запъхтян той.

Преди градоначалникът да беше отговорил, едни човек, облечен в прашни пътнически дрехи, влезе в стаята. Той изглежда не бе спал няколко нощи.

— Питу — посрещна го господин Фон Ла Бриел учудено, — най-после дойдохте!

— Господин началник — отвърна човекът в пътническите дрехи, който беше дребен, гърбав и по чертите му личеше, че е евреин, — без малко щяха да ме заточат в Сибир.

— Имахте, значи, неприятности в Петербург при изпълнението на заповедта ми — каза Фон Ла Бриер и заключи вратата, след като слугата излезе.

— Да — отвърна гърбавият Питу. — Затвориха ме в Петропавловската крепост и искаха да ме обесят.

— Но защо ви затвориха?

— За нищо. Присвоих една чужда книга. Той измъкна изпод палтото си дебела, подвързана в черно книга.

— Какво е това? — попита го Фон Ла Бриер и впери поглед в книгата.

— „Хроника на опетнените“, която откраднах от библиотеката на Петербургската полиция — пошепна гърбавият детектив.

— Чудо детектив сте вие — възкликна градоначалникът.

Господин Фон Ла Бриер постави ръката си върху дебелата книга, която Питу беше сложил на масата.

— „Хроника на опетнените?“ — запита с треперящ глас той. — Какво има в тази книга и какво отношение има към поръчката, с която ви изпратих в Русия?

— Разрешавате ли да говоря откровено? — запита гърбавият детектив.

— Говорете! Трябва да узная всичко. Беловласият мъж седна на намиращия се до писалището фотьойл и подпря с ръка главата си.

Питу доближи до него, хвърли един поглед на стаята, сякаш за да се увери, че са сами и започна.

— Поръчахте ми да изуча младините на вашата съпруга. За да се домогна до това, трябваше да се занимая със семейната история на бароните Фон Острау, живеещи в Лифландия. След дълго лутане, без да успея да узная нищо за Катерина фон Острау, аз се запознах с един съветник от петербургската полиция. Този мъж имаше три слабости, които особено много ми помогнаха: прахосница жена, седем деца и навикът да си попийва. Вие ми казахте, господин градоначалник, да не жаля парите и аз така и сторих.

Купувах на жена му копринени рокли, хранех,и обличах децата му и му давах възможност още от сутринта да се напива. С това, обаче, в края на краищата постигнах целта си. Съветникът ми каза, че в библиотеката на петербургската тайна полиция се намира едно съчинение от четиридесет ръкописни тома. То се нарича „Хроника на опетнените“. В него полицията е отбелязвала всички скандални истории, които от петдесет години насам са ставали в аристократичните семейства.

Петербургската полиция има нос, който всичко подушва — даже и най-скритото на света.

Скоро със съветника дойдохме до съгласие: две шепи злато, четири шишета шампанско и една нощ, за да ме заведе в библиотеката и да ми разреши да прочета книгата „Хроника на опетнените“.

Скоро намерих това, което търсех.

Това е тайнствена и трогателна история, главната роля в която играе младата баронеса Катерина фон Острау.

Градоначалникът скочи.

— Оставете — каза той на Питу, — не говорете за това, какво сте чели, и сам ще го намеря в книгата.

— Разрешете ми да продължа разказа си… Когато прелиствах „Хроника на опетнените“, съветникът се занимаваше с шишето с водка, която скоро му подейства. Достойният чиновник заспа. Няколко минути се колебах дали да взема цялата книга или да откъсна листа. После реших да я взема.

Скрих книгата под дрехата си и стигнах безопасно до Невския проспект, където скрих съкровището си, като го закопах до едно дърво.

Върнах се у дома, спах няколко часа, после станах и се приготвих за път, защото стоенето ми повече беше опасно и бързах час по-скоро да достигна до границата.

Току-що бях станал и някой потропа на вратата. Един полицейски агент и няколко стражари влязоха и ме закараха в Петропавловската крепост. Съобщиха ми, че не ще остана за дълго, а че в най-скоро време ще ме изпратят в Сибир или ще ме обесят, тъй като на сутринта намерили съветника в библиотеката пиян и той издал всичко.

— Как се отървахте? Питу се засмя.

— Преди няколко години бях в голямо затруднение и станах член на един таен нихилистически комитет в Париж, който имаше връзки с петербургските нихилисти. Научих имената на няколко лидери на нихилистите, видни петербургски граждани, в които полицията не се съмняваше, че са съзаклятници.

Помолих директора на петербургската полиция да ми разреши да поприказвам с него и тогава го запитах дали ще се съгласи да ме освободи, ако му предам седем най-опасни нихилисти.

Той се съгласи, полицията арестува седемте мои познати и намери достатъчно доказателства против тях. Осъдиха четиримата на обесване. А тримата заточиха в Сибир, а аз се разхождах свободен из улиците на Петербург. Изрових книгата си и избягах.

Питу млъкна. Градоначалникът взе от портфейла си десет банкноти по хиляда франка и ги даде на детектива си.

— Вземете това като награда за труда ви. Вие ще се грижите за моите лични работи, а аз ще се постарая да ви повишат.

— Благодаря ви — поклони се Питу, — но докато моят неприятел Гилберт е началник на тайната полиция, не се надявам да получа висок чин.

— Още ли завиждате на Гилберт? — запита градоначалникът. — Вие не можете да се търпите, но трябва да се сприятелите, защото и двамата сте ми необходими!

Питу се поклони вежливо.

— Идете в другата стая и почакайте заедно с Гилберт!

Като остана сам, господин Фон Ла Бриер отвори „Хроника на опетнените“ и започна да я прелиства, докато намери търсеното и започна да чете.

После стана, взе книгата под ръка и излезе от стаята и се запъти към онази част на двореца си, в която живееше жена му.

Катерина фон Ла Бриер, облечена в копринена рокля, беше седнала на едно канапе. Лицето й бе бледо.

Когато камериерката й съобщи, че е дошъл нейният мъж, тя се развълнува, обаче беше принудена да се усмихне, за да не проличи безпокойството й.

Градоначалникът целуна нежната ръка на жена си, на която още личеше раната на пръста, която Равелак бе нанесъл с ножа си, когато искаше да й вземе пръстена.

— Много се радвам, мила Катерина, като те виждам по-добре. Надявам се, че си забравила вече ужасната случка и вярвам, че ще бъда още много години щастлив с тебе.

— Бог е пожелал — отвърна жена му, — да възкръсна от мъртвите.

— Навярно дългът ти да ме направиш щастлив — каза на жена си и се усмихна иронично. — Позволи ми, мила Катерино, да ти прочета една интересна история, която случайно намерих в тази книга.

— Бъди така любезен — отвърна Катерина фон Ла Бриер.

Градоначалникът седна до нея.

— Какво ти е, мила Катерина? Не ти ли харесва тази история? Слушай по-нататък, тя става все по-интересна!

— Какво ти стана, ти припадна — извика градоначалникът и напръска челото на жена си със студена вода, — свести се, няма да чуеш никога друг път толкова интересна история.

Катерина фон Ла Бриер отвори очите си.

— Продължете — каза тя тихо, — тази история ме интересува, не ще ви прекъсна вече, въпреки че не ми е добре. Четете!

— Радвам се, че те интересува — произнесе градоначалникът с презрителен поглед. — Ще продължа.

— Това е цялата история — завърши градоначалникът, обаче има и една прибавка в края:

Нещастницата стана от канапето, протегна ръце към него и падна на пода като мълвеше:

— Чух историята на моя живот! Боже, мой небесни татко, защо ме събуди от сладкия сън? Не можаха ли крадците да ме убият в хладната гробница?

Маркиз Фон Ла Бриер се върна в кабинета си. При него бяха Гилберт и Питу, с който той разговаря дълго време.

Най-после им каза:

— Сега знаете, господа, какво искам от вас. Това момиче, което е било възпитано от онзи разбойник, навярно е в Париж. Желая да го намерите и да ми го предадете, ако ще да изгубя половината от богатството си.

18.

Това се случи на 7 декември 1894 година в пет часа сутринта. Злочестият затворник капитан Драйфус спеше дълбоко. Нещастникът не беше спал цяла нощ. Грозни мисли тормозеха душата му и страшни болки свиваха съкрушеното му сърце. Безжалостна треска изтощаваше силите му. Най-после сънят го завладя, той затвори уморените си клепачи едва на разсъмване.

Изведнъж здрава ръка го хвана и го разтърси. Драйфус се стресна и стана от леглото. Пред него стоеше сержант Жирардин.

— Драйфус, станете и се облечете. — заповяда сержантът.

— Какво има? — попита капитанът. — Не вярвам да е време за обяд. Ако се лъжа, оставете яденето и ми позволете да поспя още няколко часа, цяла нощ ме е тресло и не съм мигнал.

— Веднага се облечете — повтори Жирардин. — Ще видите какво има.

Лъч на радост и надежда светна пред нещастника. Колкото и радостна да беше тази надежда, той толкова се стресна, че трябваше да опре разтрепераното си тяло на стената.

— Какво ви стана? — запита Жирардин сърдито. — Вие сте блед като стена, а краката ви се разтрепериха като опашката на магаре!

Драйфус не отговори нищо, той падна на колене пред жестокия сержант. Нещастникът вдигна разтрепераните си ръце към безжалостния човек и му каза с ридаещ глас:

— Сержант Жирардин, ако имате сърце и сте поне малко милостив, ако вярвате в Бога и неговата милост, кажете ми истината!

— Какво, вие знаете, че ми е заповядано да не говоря с вас.

Драйфус не обърна внимание на думите му:

— Сержант Жирардин — каза той кротко, — нали дойдохте да ме освободите, да ме изведете на божието слънце, между хората?

— Без съмнение — отвърна Жирардин, — но… Затворникът прекъсна думата му, бедният крещеше от радост.

— Невинността ми излезе на бял свят — викаше той, докато сълзите му капеха, — най-после, най-после ще ме освободят и ще възвърнат честта ми. Следствените власти са се убедили, че капитан Алфред Драйфус не е подлец, нито шпионин, нито предател. Нали тази е причината, за да ме изведете от тази ужасна тъмница…

На света има хора, които са способни само да пакостят на другите. Към тези хора принадлежеше Жирардин.

— Щом го казвате вие, трябва да е истина — каза подлецът със злобна усмивка. — Надявам се, че не ще охкате дълго в тази пъклена дупка.

Драйфус извика и се строполи на леглото.

— Знаех, о, Боже, че не си ме забравил — каза той след минута с плач в гласа. — Ти чу горещите ми молитви и вразуми съдиите ми. Най-после се увериха, че съм невинен. Ще бъда свободен, свободен, ще видя пак моята Херманса, моето дете и брат си и ще бъда пак щастлив гражданин.

После се облече и се приготви за тръгване. Жирардин махна оковите му, хвана го за ръка и излязоха от килията.

Драйфус се обърна на прага, погледна още веднъж тъмницата и изрече високо:

— Прощавай ти, място на мъки и страдания. Дано никой невинен човек не пъшка вече между страшните ти зидове! Прощавай, място на мъки и страдания!

Жирардин го дръпна и тръгнаха по стълбите. Той отключи желязната врата и изведе затворника в коридора.

Когато излязоха на двора Драйфус едва не припадна. Жирардин трябваше да го задържи, за да не падне на земята.

— Ще трябва да привикна пак към света — продума капитанът с печална усмивка. — Човек привиква по-лесно към свободата, отколкото към тъмницата. Благодаря ви, сержант Жирардин, стана ми по-добре, радостта ми даде нови сили.

Една врата ги разделяше от втория двор на затвора.

— Кажете ми, Жирардин — каза тихо Драйфус, — тук ли е жена ми? Навярно бедната е дошла с брат ми, за да ме посрещне, о, какво щастие ме чака!

— Вие ще видите ей сега, кой ви чака на двора — отвърна Жирардин с коварна усмивка. — Надявам се, че мнозина приятели ви чакат. Ослушайте се малко и ще чуете какво става на двора.

Сержантът сложи ключа на вратата и се опита да отключи. В същия миг Драйфус го хвана за ръката.

— Кажете ми, Жирардин, колко дни има до Коледа? В тъмницата забравих даже месеците и дните, но струва ми се, че наближават светлите празници.

— Днес сме деветнадесети декември по западен календар — отвърна Жирардин.

— Значи до Бъдна вечер има още пет дни. Дотогава ще бъда свободен и ще мога да празнувам Рождество Христово заедно с жената и детето си. Ще мога заедно с Херманса да славя Спасителя и да му благодаря, че ме спаси от ужасната гробница. А сега, Жирардин, можете да отворите вратата, аз съм толкова силен, че мога да посрещна щастието.

Сержантът отвори желязната врата. Капитан Драйфус застана на прага. Първото нещо, което достигна до неговите уши, бе силно звънтене, приличаше на шум от шашки. Пред очите му като гръм светнаха стотина голи саби. Край оградата бе строен отряд от републиканската гвардия. Сред двора си виждаха полковник Абевил, адютантът на военния министър, майор Пати дьо Клам, майор Естерхази и управителят на военния затвор Форцинети.

— Какво е това? — запита Драйфус и погледна въпросително Жирардин, — какво означава това? Това значи ли, че ме освобождават?

— Той въздъхна дълбоко и прошепна радостно:

— Сега всичко разбирам. Те искат да възстановят моята чест пред войниците.

Драйфус вдигна гордо глава, слезе от стълбата и се упъти към офицерите.

Майор Пати дьо Клам, един намусен човек, на когото бяха възложили тайното разследване на делото Драйфус, взе един документ от масата.

— Капитан Алфред Драйфус — извика отривисто той, — от името на военния министър и на комитета, на който се възложи разследването на вашето дело, желая да ви кажа следното.

— Слушам, господин майор — каза Драйфус трогнат и прошепна: — сега ще ме обявят за невинен и ще ме освободят от тъмницата.

Капитанът забеляза две лица, чиито изражения го изплашиха много. Драйфус видя пред себе си майор Форцинети със загрижено лице и своя смъртен враг, граф Естерхази, засмян и подъл.

— Следствените власти — продължи Пати дьо Клам, — са открили тежки улики против вас, капитан Алфред Драйфус. И са били принудени да ви предадат на военния съд!

Сърцераздирателен вик се разнесе из двора.

— Военният съд ще заседава още днес, капитан Алфред Драйфус, под председателството на майор Брисе вие ще бъдете съден за предателство, кражба на тайни документи и продаването им на чужда държава. Следователно за измяна на отечеството, шпионаж и клетвопрестъпничество.

— Измамиха ме, по най-коварен начин ме измамиха! — изкрещя Драйфус отчаян. — Колко жестоки, колко гадни са хората. Пробудиха надеждата, че ще видя жената и детето си, че ще реабилитират честта ми, а сега!…

— Заседанието на военния съд ще се открие в девет часа — каза полковник Абевил. — Затворникът трябва да бъде отведен във военното министерство. Майор граф Естерхази, по заповед на негово превъзходителство военния министър вие трябва да го отведете в ареста. Файтонът чака пред зданието. Ще отговаряте с главата си за затворника.

— С живота и честта си отговарям за него — каза черният майор с глас, който наподобяваше рева на кръвожаден звяр, на който дават животно, за да го разкъса.

— О, Херманса, Херманса — проплака Драйфус, — защо ме застави да дам клетва, че няма да посегна на живота си? Ако знаеше на какви страшни мъки съм подложен, ти самата щеше да ми дадеш ножа, за да го забия в сърцето си.

Естерхази каза на ухото на Форцинети няколко думи и след това се обърна въпросително към Абевил и Пати дьо Клам. Двамата поклатиха глави в знак на съгласие и сержант Жирардин приближи затворника и го окова.

— Жирардин — рече Драйфус на коварния надзирател. — Бог ще ви се отплати, за това, че тъй безбожно ме излъгахте. Франция уби моето тяло, а вие убихте душата ми. Вие посяхте у мен надеждата, че още веднъж ще засияе щастието над мен, когато сте знаел, че на двора ме очаква ад.

Сержантът се изкикоти и още по-здраво стегна оковите на ръцете му.

Полковник Абевил даде заповед да отведат затворника към колата, която чакаше пред затвора. Тя бе заобиколена от петдесетина конници, въоръжени с копия.

По улиците се бе събрала голяма тълпа. Клерикали и йезуити се бяха струпали, за да гледат зрелището. Когато капитанът излезе на улицата, тълпата започна да реве като стадо животни.

— Долу шпионина! — — крещяха хиляди гърла. — Убийте това куче Драйфус! Да живее Франция! Да живее републиката! Долу изменника!

— Не поглеждайте! — прошепна Форцинети на пребледнелия затворник. — Качете се на колата.

Драйфус погледна с благодарност своя благодетел и когато Естерхази се обърна, за да каже нещо на Абевил, Форцинети хвана ръката на нещастния и му пошепна:

— Капитан Драйфус, Бог да ви съпровожда и пази в трудния път. Нека той запази милото ни отечество, за да не се посрами пред света, като осъди1 невинен човек.

— Бог да ви благослови, майор Форцинети — отвърна Драйфус. — Вие не удостоявате със съчувствието си недостоен човек — аз съм невинен. Франция погубва невинен свой син.

Капитанът влезе в колата, а черният майор седна срещу него. Сержант Жирардин бързо затвори вратичката на файтона и конете тръгнаха. Въоръжените конници препуснаха с блестящи копия, по които се развяваха трицветните ленти на френската република.

Тълпата отново зарева. Хиляди юмруци заканително се вдигаха към нещастника и град от камъни полетя към колелата и прозорчетата на колата.

Печалното шествие скоро се изгуби от погледите на разярения народ.

Черният майор извади от джоба на шинела си един револвер и го сложи на коленете си.

— Капитан Драйфус — каза той на злочестия затворник, — ако направите опит за бягство, ще бъда заставен да ви застрелям.

— Много добре зная, че с най-голямо удоволствие бихте сторили това — отвърна капитан Драйфус.

— Пази Боже — каза графът с демонична усмивка, — бих съжалявал, ако бъда заставен дй ви убия, защото по този начин ще ви избавя от многото душевни и физически мъки, а аз не искам това.

Тези думи бяха казани с такава непримирима враждебност, че Драйфус се сепна и погледна без да иска майора в лицето, сякаш търсеше обяснение за ужасното му отношение.

Черният майор улови погледа на нещастния пленник.

— Капитан Драйфус — рече му Естерхази хрипливо, — чета по очите ви, че желаете да узнаете защо ви ненавиждам и преследвам, защо искам да се опропасти вашият род и защо дадох клетва, че ще посрамя името ви пред френския народ.

Гърдите на този демон се развълнуваха, очите му се запалиха от страстен огън, а ръцете му започнаха нервно да треперят.

— Да, прочетохте мислите ми — каза Драйфус. — Необяснимо е за мен как човек може така да измени чувствата си. И от най-добър приятел да се превърне в непримирим и неумолим враг и преследвач. Да, майор Естерхази, аз ви смятах за най-верния и привързан приятел, на когото бих поверил жената, детето и имота си, без да ми трепне окото. Този приятел сега е мой най-върл враг и мъчител.

— Мамите се, капитан Драйфус — отново прозвуча хрипливият глас на майора. — Никога не съм бил ваш приятел, никога, разбирате ли?

— Лъгали сте ме, значи. Вие сте се престрували, играейки най-долна комедия. Злоупотребявали сте с моето доверие.

— Да, истина е.

Естерхази изрече тези думи бавно и хладно, сякаш излизаха от устата на мъртвец, лежащ в гроба. После черният майор погледна часовника си.

— Файтонът ще пристигне едва след половин час на определеното място — каза той натъртено, — имам значи време да ви разправя нещо, за което да си спомняте по време на заточението си. Не мислете, Драйфус, че ще можете да избегнете съдбата си. Присъдата е прочетена, макар че още не сте се явили пред съда. Военният съд е длъжен да осъди шпионина капитан Драйфус, ако не иска да го осъди целият френски народ. Но и ако се случи да ви оправдаят, тогава разяреният народ ще ви разкъса. Той ненавижда предателя на френската република повече от Юда, който предаде Исус Христос за тридесет сребърника.

Драйфус остана изумен, като чу тези думи на непримиримия си неприятел. Главата му клюмна съкрушено.

— А сега чуйте и моето обяснение — продължи графът. — Така ще ви стане ясно, че нещастието ви е сполетяло не без ваша вина, както вие си мислите. В светото писание е казано, че Бог е ревнив и заради бащите наказва децата до четвърто коляно.

— Греховете на моя баща ли? — учуди се Драйфус.

— Докажете ми, графе, това, ако още имате в сърцето си поне малко чест и благодарност. Тъпчете ме с крака и аз ще търпя, тъй като съм презрян и безсилен пленник, но не хвърляйте петно върху спомена за баща ми, който беше приятел на вашия баща и го спаси от банкрут и бедност.

— Твоят баща беше подлец, измамник, крадец и вампир! — Като отровна змия, която пуска отровата си, за да умъртви своята жертва, черният майор нападна нещастния пленник, за да погуби тялото и душата му.

— Наистина — продължи графът с глух глас, изоставил вече възпитаното обръщение на ви, — баща ми някога беше приятел на твоя. Обширните владения на бащите ни бяха в Елзас, близо до Страсбург и родителите ни бяха в твърде приятелски отношения. Твоят баща беше вдовец, а моят имаше млада жена, красива като пролетно цвете, добра и вярна като ангел. Наричаха майка ми розата на Елзас. Баща ти също се възхищаваше от благоуханието на тази роза. Той по всякакъв начин се мъчеше да я отнеме от градината на моя баща, ала старанията му оставаха напразни: розата остана непокътната — майка ми остана вярна съпруга. Баща ми беше обаче разточителен, той живееше разхайтено и пропиля по-голяма част от имота си. Остана му само имението в Елзас — всичко друго беше разпиляно. Въпреки това, той не желаеше да живее като прост селянин, гордостта му на аристократ не му позволяваше това. Домът ни беше отворен за всички, непрестанно имахме гости — денем и нощем. Баща ми започна да се увлича В хазарта. Играеше, но все губеше. И един прекрасен ден дойде катастрофата. Беше взел пари назаем срещу полици, които го провалиха и нашето имение — единственото наше имение — трябваше да се продаде. Искаха да ни изгонят от къщата, като не пожелаха да ни оставят нищо друго, освен просешката тояга и отчаянието. Гордият ни баща отиде в Страсбург да помоли тамошните евреи лихвари да продължат срока на полиците още няколко месеца или поне седмици, докато събере реколтата.

Но евреите повдигали рамене и се подсмивали.

— Не можем да ви помогнем — отвръщали те, — продадохме полиците на друг, а той е неумолим като Схилок — иска парите или кръвта на жертвата.

— Кой е той?

Евреите не искали да кажат името му, задължени да мълчат.

Привечер баща ми се върна отчаян и отпаднал духом.

Всичко бе изгубено!

На другия ден сутринта трябваше да стане продажбата на владението му. Изпълнителят беше пристигнал у дома. Баща ми слезе с разтуптяно сърце от колата и влезе вкъщи. Той нямаше кураж да съобщи на жена си, че и последната надежда бе изчезнала. Въпреки това трябваше да го стори. Нещастникът търсеше майка ми из всички стаи, викаше я, но не я намери. Старата слугиня му обясни какво беше се случило. Слугата на господин Драйфус бе дошъл и предал на графинята писмо. Когато графинята прочела писмото, тя извикала от радост и разпоредила да впрегнат конете. Запътила се към владението на господин Драйфус.

След няколко минути баща ми намери на писалището си записка от жена си. Тя му пишеше:

Като прочете писмото баща ми извика от радост. После коленичи и благодари на Бога, дето го е избавил от разорение.

Часовете течаха, а майка ми не се завръщаше. Минаваше полунощ. От минута на минута безпокойството на баща ми се усилваше. Той отвори прозореца, облегна се на него и се ослушваше неспокойно. Навън бе тихо. Отникъде не се чуваше конски тропот, нито скърцане на кола. Черни облаци забулваха небето. Беше горещо и задушно. От време на време се чуваха глухите трясъци на гръмотевицата, която приближаваше. Светкавици кръстосваха из облаците като гигантски змии. Часовникът удари три и баща ми се стресна. Нареди да приготвят коня му, за да тръгне към Драйфус. Предчувствие за нещастие стягаше сърцето му. Не можеше да си обясни по друг начин закъснението на любимата си жена.

Беше обул вече високите си ботуши, взел си бе и камшика, когато чу конски тропот и скърцане на колелата. Беше жена му. Баща ми излезе от стаята, срещнаха се в предната стая, която се осветяваше от малък полилей. Той искаше да я прегърне, но тя го отблъсна. Майка ми бе бледа и немощна. Косата й бе разрошена и покриваше част от красивото й лице, дрехите й бяха небрежно облечени.

Бедната носеше в ръцете си вързоп книжа.

— Вземи ги — каза тя и ги захвърли на масата, — ето ти полиците, ние сме спасени, твоите дългове са платени!

Баща ми не чу тези думи, които трябваше да го зарадват и да го успокоят, той не ги чу, защото ужасни мисли го бяха обзели. Спокойствието му беше изчезнало! Захвърли книжата с презрение и хвана здраво ръката на жена си.

— Стефания — извика той отчаяно, — ти казваш, че сме избавени? Признай ми — какво пожертва за тяхното избавление?

— Честта си!

Нещастната падна в краката му.

— Кому я подари? На Драйфус ли?

— Да — изстена тя. — На Драйфус! Бях принудена да му се покоря, в противен случай щяха да ни изгонят от къщата.

— И ти го направи, нещастнице — извика баща ми и замахна с камшика.

— Бий ме, бий ме — плачеше нещастната жена, — нямах силата да стана просякиня с децата си. Молих го на колене с кървави сълзи, но всичко бе напразно, той остана непоколебим — трябваше да изпълня желанието му.

Баща ми закри лицето си с ръце и заплака като дете. Той вдигна майка ми от пода и я помоли да си легне. Отвори шкафа, където бяха оръжията му, взе двуцевната си пушка и внимателно я напълни.

— Какво ще правиш, за Бога? — спусна се жена му и взе пушката.

— Искам да убия похитителя на честта ти, искам да го убия като куче — изкрещя баща ми.

Майка ми успя да го успокои, тя му обясни, че той ще опропасти както себе си, така и цялото семейство, ако стори това. Нито съдилищата, нито вестниците, нито хората трябваше да узнаят семейното им падение. Тя заплашваше баща ми, че ако не скрие този срам от хората и не напусне с нея страната, тя ще погуби себе си и децата.

На другия ден се разнесе слух, че Драйфус заминал за чужбина и там щял да се бави няколко месеца, понеже искал да посети Италия, Испания и Африка.

След осем дни баща ми продаде имението си. Родителите ми живееха разделени във вечни кавги. Майка ми е още жива. Тя е много набожна, денем и нощем се моли на Бога да й прости големия грях, който извършила онази нощ. Бедният ми баща не можа да понесе този ужасен удар и умря преждевременно.

Аз бях още юноша, когато застанах пред смъртното му легло. Той ме повика при себе си и ми повери семейната си тайна. Сега разбирам, защо моите родители ме гледаха накриво и защо ме изоставиха. Лошият живот на родителите ми се отрази и върху моето възпитание. То стана причината аз да ненавиждам хората. Баща ми не ми повери тайната си, за да Му олекне на душата, а да сторя онова, което той не можа да извърши. Завещанието му беше — отмъщение на целия Драйфусов род и на всички, които носят това име. Той ми каза в последния си час, че ще ме благослови при условие че отмъстя и аз се заклех, че ще го направя. Моята клетва бе ужасна, злите духове в ада едва ли са чували по-страшна!

Капитан Драйфус, ти си първата жертва на отмъщението ми. То ще сполети целия ти род и всички, които са ти мили. Сега знаеш, приятелю Драйфус, защо те презирам и защо желая да те погубя.

Колата спря. Бяха пристигнали.

Капитан Драйфус бе заведен във военното министерство. Шестима войници и един сержант го затвориха в малка стая с железни решетки и поставиха двоен караул пред вратата.

Нещастникът се разхождаше отчаян из стаята, като мислеше за това, което бе чул от Естерхази по пътя за военното министерство.

Капитанът не можеше да повярва на думите на черният майор. Животът на покойния му баща беше неопетнен, бяха известни благородните му дела и всеки го обичаше и почиташе. Възможно ли е човек да повярва, че е бил такъв подлец? Не, хиляди пъти не. Това, което черния майор бе казал, е коварна лъжа и подла клевета. Злият човек искаше да нарани повторно сърцето му и да опетни паметта на покойния му баща. Тази трябва да е целта на подлия мъж.

Драйфус не остана дълго сам.

Вратата се отвори и влезе добре облечен човек. Той беше в дълга черна мантия. Поздрави го учтиво.

— Казвам се Деманш — каза той. — Съдът ме назначи за ваш защитник.

— Страхувам се, господин Деманш, че вашият труд ще е напразен. Хората искат да ме осъдят и ще го направят.

— Невинен ли сте? — запита тихо Деманш.

— Кълна ви се, че невинно страдам, както някога невинно е страдал Синът божи на кръста заради човеците.

— Знам го и не ще скрия, че делото ни е загубено. Съдиите не ми разрешават даже да изуча най-важните документи, които доказват вашата вина. Те изгониха даже и свидетелите ни, а изслушаха само противниците.

— Това ли е правосъдието във Франция!… Горко на бедния френски народ!

Деманш наведе печално глава.

— Изглежда, че тук се крие някаква тайна — каза той дрезгаво. — Иначе не може да се обясни. Не ми се вярва, че във Франция има хора, които могат съзнателно да осъдят един невинен човек. Времето ми изтича, имам разрешение да говоря с вас само двадесет минути. Бедни ми приятелю, вие не можете да ми дадете силно доказателство за невинността си, също и аз не мога да ви обещая, че ще успея да ви оправдая. Мога поне да ви предам сърдечни поздрави от тези, които ви обичат. Вашата съпруга, вашето дете и вашият брат — каза съвсем тихо Деманш, — ви изпращат чрез мене безбройни горещи целувки и обещават, че ще ви останат верни до последния си час и никога не ще ви забравят, каквото и да стане.

— Колко утешителни са тези думи за мен — промълви Драйфус със сълзи на очи. — Най-после чух нещо за любимите ми. Господин Деманш, вие не можете да си представите какви мъки изтърпях в подземната тъмница! Вижте, аз не съм вече онзи Драйфус, който бях — аз съм негова сянка. За осем седмици съм станал с десет години по-стар.

— На колко години сте сега? — запита защитникът.

— На тридесет и две.

— Вие сте побелял като старец!

— Побелял ли съм? — усмихна се той печално. — Предчувствах го. Имате ли огледало у вас, господин Деманш? Заемете ми го за минутка. Стана вече осем седмици, откакто не съм виждал лицето си!

Защитникът извади красиво огледалце от мантията си.

— Съветвам ви, господин Драйфус, не се оглеждайте, откажете се от това!

— Не, не, господин Деманш, моля ви, дръжте огледалото, тъй като съм окован и не мога да го направя. Обещавам, че не ще се уплаша, искам само да видя какво са направили с мен.

Защитникът вдигна огледалото, Драйфус едва погледна в него и изхлипа.

— Побелях, остарях, станал съм старец на тридесет и две години. — И продължи печално. — Това ми сториха моите приятели, съграждани, отечеството ми, въпреки че съм им направил толкова добрини.

Откраднаха младостта ми, смазаха щастието ми, опетниха името ми, а сега ще отнемат и живота ми.

— Успокойте се, приятелю — каза Деманш високо, — и понесете с достойнство нещастието си! Ние, макар че сме французи, трябва да приемем думите на благородния германски кайзер Фридрих за девиз на живота си:

„Научи се да страдаш без да се оплакваш.“

— Научи се да страдаш без да се оплакваш — повтори Драйфус и изправи тялото си. — Този благороден човек, който е изрекъл тези думи, е трябвало също да страда и да се откаже от всичко, което е обичал. Трябвало е да се отрече от престола си. Вие сте прав, господине, трябва да помня думите на този мъченик и тогава, може би, по-лесно ще понеса страданията си.

На вратата се похлопа.

— Викат ме — каза защитникът. — Отговорете ми, капитане, бързо на няколко въпроса, които са от голямо значение за делото ви. Имал ли сте някога връзки с някоя артистка, която е имала син от вас?

— Да — отговори без да се замисли капитанът.

— Как се казваше тя?

— Клаудина Лорет.

— Какво стана с нея?

— Не зная. За последен път Я видях в деня на арестуването ми.

— Това е чудесно! Случайно ли се срещнахте с жената?

Драйфус разказа на Деманш какво се бе случило между него и Клаудина и че е ходил с нея в дома на майка Казота.

— Жената следователно е имала причини да ви мрази и да иска да си отмъсти?

— Тя ме обичаше страстно — отвърна Драйфус, — обаче сега ме ненавижда, защото я оставих и се ожених за друга.

Повторно се похлопа на вратата. Деманш стисна още веднъж ръката на капитана и излезе.

След четвърт час един поручик и шестима войници влязоха в стаята на Драйфус и го откараха в съдебната зала. Военният съд се състоеше от пет висши офицери под председателството на майор Брисе. Народ изпълваше галериите на залата.

Не разрешиха на Херманса и на Матийо да влязат в залата. Те стояха на улицата и чакаха на студа да разберат какво ще стане с техния любим. Алиса Тери ги наобикаляше от време на време, за да ги утеши.

Американката бе успяла да се снабди с пропуск и внимателно слушаше всичко, което ставаше в залата. Алиса излизаше често и съобщаваше всичко на Херманса. Но вестите бяха тъжни и печални. Военният съд обвини Драйфус, обаче не посочи доказателствата, на които се базираше обвинението му.

Защитникът настояваше упорито да се посочи онзи документ, който доказваше, че капитан Алфред Драйфус е предател на родината си.

— Докато не прочета този документ — изрече Деманш високо, — не мога да защитавам интересите на клиента си.

Тогава майор Брисе каза думи, които ще останат вечен позор за френското правосъдие:

— Господин защитнико, в нашето отечество има по-висши интереси от тези, да се защищава един обвиняем!

Отчаяната борба за един невинен човек трая цели три дни. Драйфус трябваше да защитава своята чест и живот срещу несправедливите съдии.

На двадесет и втори декември най-после позорната комедия свърши. Майор Брисе прочете обвинителния акт. Този документ беше пълен с жестоки обиди и хули. Достойният председател на военния съд нарече Драйфус шпионин, предател, изменник и клетвопрестъпник, който е продал собствената си майка, републиката, на неприятелите й за пари.

— Този окаяник трябва да се осъди — каза най-после председателят, — за да се даде пример на другите. Този предател трябва да се накаже най-строго, за да се уплашат и другите предатели и да се покаже на гражданите, че властта има сила да погуби всеки без изключение, който дръзне да оскверни свещения храм на родината ни!

Речта на обвинителя се посрещна с бурно „ура“. Стотици хора викаха от радост и възторг, когато Брисе завърши хулите и ругатните си!

Думата взе защитникът. Деманш описа с трогателни думи нещастието на семейство Драйфус и доказа, че той е невинен. Той нарисува страстно и развълнувано живота на капитана и сегашните му страдания и мъки. Със силни юридически аргументи доказа, че военният съд няма никакви улики, с които може да докаже вината на подсъдимия. Защитникът каза открито на съдиите, че капитан Драйфус е станал жертва на злобата и завистта и че този процес не е нищо друго освен една трагикомедия, направлявана от непонятна арогантност!

— Човек лесно се осъжда — завърши Деманш строго и издигна повелително ръка. — Французи, не е това първото убийство, което нашето правосъдие иска да извърши над невинен гражданин; не, френският народ е посрамен с много такива престъпления. Преди сто години френският народ осъди своя законен император на смърт и го изпрати на гилотината. Един от бележитите ни държавни мъже тогава каза: „Франция не извърши само престъпление, нещо повече, тя извърши грях“. И действително това беше така, историята на нашето отечество напълно доказа думите на този пророк. Франция заплати за невинната смърт на Людвик Шестнадесети с потоци кръв, с милиони свои синове, с безброй жертви.

Робеспиер, Дантон и Наполеон I отмъстиха по най-ужасен начин за невинно загиналия император.

Французи, сега не се касае до императорска кръв, а до смъртта на един мъж, който винаги самоотвержено е изпълнявал всички свои задължения като френски гражданин, служил е вярно на отечеството. Французи, кажете за Бога, кажете наистина ли желаете да се отнеме животът на един човек, само защото неколцина го подозират в предателство? Надявам се, че ще се намерят милиони съвестни френски граждани, които срещу всички блага на света няма да пожелаят да се обременят с такава тежка отговорност, да позволят да бъде осъден този нещастен човек.

Господа съдии, аз не моля нито за пощада, нито за великодушие. Аз не моля въобще за нищо, моля ви само за правда. Най-настойчиво я желая, за да предпазя отечеството си от най-ужасното нещо, което може да стори неговото правосъдие — да убие. Господа съдии, спомнете си, че великият Волтер не е могъл цели три години наред да спи спокойно и да се храни с охота, защото знаел за един човек, който невинно страдал в затвора. И той работи дотогава, докато успя да докаже невинността на нещастния и сполучи да го освободи. Господа съдии, това е благородно и великодушно от страна на най-великия философ и поет на Франция. Ала колко ужасно и недостойно е за човека да хвърли в пропастта един невинен. Внимавайте добре, господа съдии, чрез делото Драйфус да не се лепне едно позорно петно на Франция, което не ще може да измие от челото си целият френски народ. Помнете, господа съдии, че историята най-безмилостно ще ви осъди, ако опозорите и оскверните френското правосъдие, а заедно с него и целия френски народ.

Мъртва тишина цареше в залата.

Чу се само един глас:

— Браво! Сега говори достоен и почтен мъж! Тези думи бяха казани от американката Алиса Тери.

— Обвиняеми, какво имате да кажете още? — попита майор Брисе.

— Нищо — отвърна Драйфус, като хвърли презрителен поглед към съдиите си, — нищо друго освен това, че съм невинен и че осъждането ми ще бъде равносилно на убийство.

Майор Брисе даде знак на съдиите да се оттеглят на съвещание.

В пет часа и тридесет минути те отново заеха местата си.

Пред тях стоеше гордо, с високо вдигната глава подсъдимият.

Няколко минути преди това той бе прошепнал на защитника си:

— Те ще ме признаят за невинен. Скоро ще настъпи край на страданията и мъките ми.

В това време майор Брисе прочете присъдата:

— Капитан Драйфус е признат за виновен. Гръмко, продължително „ура“ се разнесе из залата.

Осъденият издаде силен вик и заканително вдигна юмрук.

— Законът ни забранява да осъдим на смърт шпионина и Юда на деветнадесети век — каза Брисе, — ала присъдата на военния съд е по-ужасна, отколкото ножът на гилотината. Предателят Алфред Драйфус се осъжда на вечно заточение в Каена.

В залата настана шум и се разнесоха силни викове. Председателят позвъни и залата утихна.

— Преди осъденият да бъде закаран в Каена, той ще трябва да понесе войнишката деградация. Предателят трябва да се унижи пред очите на войниците и на другарите си, които е обезчестил пред целия свят с предателството си. Обвиняемият ще заплати всички разходи по делото. Военният съд е изпълнил своя дълг. Коварният шпионин Алфред Драйфус е получил възмездие за позорното си дело. За съжаление, военният съд не е в състояние да сложи предателската глава пред краката му. Нека сухата гилотина стори своето. Дано страданията и мъките, ужасният климат на южноамериканската ни колония погубят предателя Драйфус. Нека орлите изкълват предателските му очи и нека изядат мизерния му труп! Чак тогава опозореното му име ще се забрави от великия френски народ.

— Да живее Франция. Ура! Да живее републиката. Смърт на предателите!

Бурни, оглушителни викове съпровождаха тази реч. Достойният Деманш прегърна нещастника и каза високо:

— Дете мое, вашата присъда е най-големият позор на деветнадесети век! Вие сте жертва на най-ужасното заблуждение на правосъдието, което познава световната история.

Безредица и шум настанаха в галерията. Обезумялата тълпа се наведе над оградата й. Стотина юмруци се протегнаха заканително към осъдения. Безбройни чадъри и столове полетяха към нещастника. Мъже, жени и деца викаха като луди и хулеха клетника по най-позорен начин.

— Юда! Шпионин! Предател! Подлец! Куче! Заплюйте вагабонтина! Обесете предателя! Извадете очите му, за да не види никога Франция! Нека да загине в Каена!

— Хора, хора — извика Деманш, — защо искате да разпънете ближния си? Защо сте кръвожадни като диви зверове? Къде е вашата християнска любов, къде е човещината? Какво ви е сторил този нещастен, беден и невинен човек, та го хулите? Вразумете се, хора, съжалете нещастника, съжалете го!

Двама войници и сержант Жирардин застанаха пред защитника и издърпаха Драйфус от прегръдките му. Жирардин постави оковите на ръцете на осъдения и го заведе на улицата, където го чакаше кола.

Множество се беше събрало пред военното министерство. Щом видяха Драйфус, хората се опитаха да извършат едно престъпление, което се случва само в дивите усои на джунглата.

— Убийте го — викаха хиляди гласове. — На парчета го разкъсайте! Хвърлете месото му на кучетата!

Войската се бореше с разярената тълпа.

Капитан Драйфус закри лицето си са шинела. Бедният, той очакваше смъртта, готов беше да умре.

Последната му мисъл бе за жената, детето и брат му!

— Ако убиете него, убийте и мен!

Тези сърцераздирателни думи екнаха внезапно във въздуха. Една жена си проби път през навалицата, отблъсна щиковете и сабите на войниците и се втурна с разтреперани ръце към нещастника, който още не беше стигнал до колата, понеже тълпата му пречеше да върви.

Изведнъж Драйфус усети, че някой откри лицето му и две горещи устни се впиха в неговите.

— Алфред, твоята жена е при тебе, твоята жена, която е убедена в твоята невинност и иска да умре с теб!

Като видя любимата си жена, Драйфус се стресна. Той не беше готов за такава изненада. Очакваше смъртта, а не жена си. Стори му се, че вижда ангел от небето, който му носи мир и спокойствие.

Херманса го прегърна, облегна се на развълнуваните му гърди.

— Не се отчайвай, мили — прошепна тя. — Спомни си клетвата, която ми даде, и аз ще удържа моята. Бог знае, че си невинен и той ще ни помогне.

Войниците отдръпнаха нещастната от мъжа й и я блъснаха настрана. Матийо я прихвана. Верният брат не обръщаше внимание, че войниците го биеха с шашките си — той здраво държеше Херманса, докато извика на капитана:

— Братко, ще дам живота си за тебе и за твоята чест. Ще осуетя пъклените планове на неприятелите ни!

— Или те тебе ще унищожат — чу се зад него. Беше черният майор.

Последва силно сблъскване, войниците отблъскваха освирепялата тълпа от осъдения. Няколко войници вдигнаха Драйфус и го качиха на колата. Естерхази седна до жертвата си. Кочияшът шибна конете и те потеглиха в тръст.

Тълпата побесня от злоба. Войниците й отнеха плячката. Ето там е жената на този Юда на Франция, бледата разплакана жена. Тя навярно е знаела плановете на мъжа си и тя също трябва да е виновна. Сигурно е негова съучастничка.

— Убийте я тогава, смажете я. Разкъсайте жената вместо мъжа.

С животински вик тълпата се втурна към нещастната жена. Освирепялото множество жадуваше за кръв, искаше да се наслаждава на кърваво насилие. Строгото, дори траурно, но елегантно облекло на Херманса още повече засили зверската страст на тълпата.

— Гледайте, облякла се е като принцеса — викаха няколко улични жени. — Да разкъсаме дрехите й на парцали. Жената на един Юда не трябва да е облечена по-добре от нас!

Войската беше напуснала зрелището. Полицията не успя да укроти разярената тълпа, която заплашително се приближаваше до жената на капитан Драйфус.

Херманса бе застанала бледа и разтреперана до девера си Матийо. Страхуваше се от тази тълпа, от тези пияни улични жени, от тези нагли и сурови мъже. Тя имаше необходимата смелост да загине с мъжа си, тя щеше даже да е щастлива, ако умреше в ръцете на любимия си мъж, обаче се страхуваше да попадне в ръцете на освирепялата сган.

Матийо очакваше смъртта спокойно. Той беше приготвил револвера си и беше решил да защитава живота на снаха си до последна капка кръв. Държеше оръжието още под мантията си, когато един глас му извика:

— Господин Матийо, извадете револвера и не жалете живота на тези зверове. Стреляйте и ги убивайте като псета!

Това бе американката Алиса Тери. Тя се упъти към Матийо и Херманса.

В нейната ръка светна револвер. Тя се прицели хладнокръвно в един от нападателите. Този човек крещеше най-силно. Беше дребен, червенокос мъж. Дива страст блестеше в очите му. Това бе убиецът Равелак. Зад него се виждаше грамадното тяло на Мъртвешката глава. Разбойникът носеше железен бастун и насъскваше тълпата да убие нещастната Херманса. Двамата разбойници се надяваха да намерят плячка, затова се бяха присъединили към тълпата пред военното министерство. Мъртвешката глава бе прикрил грозотата си с нос от гипс.

— Нейният часовник е златен, синджирчето също — каза Равелак на другаря си — и се басирам, че портфейлът й е пълен със злато.

— Тогава трябва да я ограбим, червено куче — каза Мъртвешката глава. — Ще я повалим на земята, ще я пребъркаме, а тълпата нека си вика.

— Аз ще я удуша — извика Равелак като звяр. — Отдавна не съм имал щастието да душа красавица. Това е най-голямото ми удоволствие!

— Достави си тогава това удоволствие, любезни приятелю!

— Напред!

Двамата разбойници изреваха като хищни зверове и се хвърлиха върху Херманса, Матийо и Алиса. Няколко изстрела процепиха въздуха, но куршумите не улучиха целите си.

Изведнъж Матийо почувства силна болка в лявата ръка, с която бе уловил нещастната си снаха. Мъртвешката глава му бе нанесъл удар с железния бастун. Матийо извика силно и пусна Херманса. В същата минута убиецът Равелак я хвана и се опита да я събори на земята.

Още не беше успял да изпълни плана си, когато Алиса Тери се притече на помощ на приятелката си. Нейният револвер беше празен, но тя нанесе с дръжката му силен удар по главата на червенокосия престъпник. Равелак изтърва Херманса. Алиса я дръпна към себе си, като я защитаваше самоотвержено от нападението на разярената тълпа.

Стотина ръце се протегнаха към бедната Херманса. Матийо не можеше да помогне на жените, защото отчаяно се бореше с Мъртвешката глава.

В минутата, когато Алиса мислеше, че всичко е загубено, се чу конски тропот и тракане на колелета. Покрит файтон влезе сред тълпата. Един конник яздеше пред елегантната кола. Облеклото му бе на висш полицейски чиновник. Държеше в ръката си револвер и препускаше безмилостно през тълпата.

— Това е полицейският пристав Гилберт — извикаха стотина гърла. — Дайте път на господин пристава!

Страхливата тълпа свали шапките си и му направи път.

— Назад, животни — извика Гилберт. — Ей сега ще дойде войската и ще ви смаже с щиковете си. Почитание към този файтон! В него е жената на парижкия градоначалник! Сторете път на госпожа Фон ла Бриер!

Вратичката на файтона се отвори и госпожа Катерина Да Бриер се показа.

— Бедна госпожо, влезте във файтона ми — каза тя на Херманса. — Също и вие, госпожо — обърна се тя и към Алиса Тери. — В моята кола сте в безопасност.

В миг Херманса и Алиса се намериха във файтона. Госпожа Ла Бриер видя Матийо Драйфус, който още се мъчеше да се отърве от ръцете на Мъртвешката глава.

— За Бога, този е моят избавител — извика тя, като позна Матийо, който я бе изнесъл от гробницата. — Животът на господин Драйфус е в опасност. Гилберт, помогнете му!

Полицейският пристав даде знак, тълпата се нахвърли върху Мъртвешката глава и освободи жертвата му.

— Послушайте, госпожа Фон Ла Бриер — извикаха множество гласове от тълпата, — тя е била винаги добрият ангел на бедните и Бог е сътворил невиждано чудо, като я е възкресил от мъртвите.

Тълпата ожесточено налагаше Мъртвешката глава. Бастуните и камшиците се сипеха по гърба на разбойника. Но звярът успя да се отърве от ръцете им и се нахвърли повторно върху Матийо. Той се затича към файтона на госпожа Ла Бриер, като се опитваше да се качи в него. Мъртвешката глава го настигна. Една кама блесна в ръката му, той я вдигна, за да я забие в гърба на жертвата си.

Матийо се обърна, отскочи и смъртоносният удар не го улучи. В това време Матийо удари Мъртвешката глава силно с юмрук по лицето. Изкуствения му нос се строши на парчета. Мъртвешката глава стоеше с цялата си грозота пред колата на госпожа Ла Бриер. Силен вик процепи въздуха. Той идваше от гърдите на госпожа Ла Бриер.

— Този е разбойникът — изпищя тя, — с мъртвешкото лице, който ме ограби в гробницата!

Госпожа Ла Бриер припадна, Матийо се качи бързо във файтона, кочияшът удари конете и колата тръгна.

— Войската иде — се чу сред тълпата и множеството започна да се разбягва. Пристигна отряд от гвардията на републиката и разгони останалите. Мъртвешката глава и Равелак също избягаха.

— Ти си свободен, Мъртвешка главо — извика Гилберт и препусна след файтона на госпожа Ла Бриер. — Аз те познах, но господин градоначалникът не се интересува от тебе. — Продължи той на себе си. — Навярно има причина за това. Навярно не иска да знае тайната. Защото ни поръча да търсим някоя си Наталка! И това ще узнаем от тебе, Мъртвешка главо. Ти си хитър разбойник, всичко знаеш. А онзи гърбав Питу нека е проклет. Страхувам се от него, той знае повече от мен. Така или иначе трябва да го изпреваря. Трябва да намеря тази рускиня Наталка.

19.

Беше приготвена великолепна трапеза в голямата зала на двореца на княз Григорий Мирович. Всичко беше готово за гостите, които бяха поканени. Един ден по-късно, на пети декември, щеше да стане венчавката на младата княгиня Мирович с граф Естерхази, майор от френския генерален щаб. Това беше отбелязано в поканите, които старият княз беше разпратил до видните лица на Париж.

Старият княз! Той не беше много стар, това се виждаше, когато се разхождаше из залата за банкета и с внимание разглеждаше украсената със златни и сребърни прибори маса.

Григорий Мирович не беше навършил още и петдесет години. Той имаше благороден римски профил. С побелялата си дълга брада приличаше на стар герой или на страшен войвода. Когато Мирович мислеше за Павловна, тогава той гледаше умилено, любезно, с преданост. Обаче той можеше да гледа и мрачно и свирепо. Това обикновено ставаше, когато князът беше сам и си спомняше миналото или пък когато си мислеше, че някой може да разруши щастието на Павловна или да й стори някакво зло.

Сега лицето на княз Мирович бе спокойно и весело.

— Направих това, което обещах, в което се заклех — каза тихо той, — когато жестокият баща на любимата Катерина предаде детето ми в ръцете на един несретник, за да погуби с това щастието на любовта ни.

Тогава се заклех, че моята Павловна ще стане богата жена.

Белобрадият мъж въздъхна.

— Ти искаше, барон Фон Острау, да направиш детето ни улично момиче — каза той тихо и очите му светнаха с демоничен огън, — и заплати с живота си за тази своя жестокост. Аз спасих детето си от ръцете на разбойниците и утре тя ще стане графиня Естерхази.

— Още не е станала — пошепна някой зад него, — Григорий Мирович. Ти още не си постигнал целта си.

Мирович се стресна.

— Ти ли си, Жаксон — каза той, като се обърна, — уплаши ме.

Приятелят на фалшификатора стоеше пред него и се усмихваше.

— Отучи се от благородните си навици, приятелю Мирович — подсмихна се кисело той. — Скоро ще се свърши твоето князуване.

— Какво искаш да кажеш с това? — извика Мирович. — Кажи ми какво искаш от мене, не ме мъчи повече.

— Ще ти кажа — отвърна англичанинът. — Накъсо — не ми харесва, че жениш дъщеря си и ти казвам да върнеш годежа още тази вечер под някакъв предлог!

— Ти луд ли си, Жаксон?

— Не съм луд, приятелю. — Ще погубиш себе си и мен, пък и твоята Павловна.

— Тебе ли? Не си ли имал достатъчно пари в последните дни?

— Това е вярно, ти сега изкусно изработваш френските пари. Последните двадесет хиляди размених без никаква опасност. Кажи ми сега, как ще изплатиш зестрата на зет си, която си обещал, че ще му броиш на другия ден? На това не можеш да ми отговориш, човече, не виждаш ли, че това е пропастта, в която и двамата ще паднем! Един княз трябва да удържи думата си и ако не можеш заплати четири милиона рубли, тогава ще бъдем разобличени. Че не си в състояние да заплатиш, в това съм толкова сигурен и уверен, колкото че бих могъл да съживя един мъртъв, който преди шестнадесет години…

— Спри — извика князът. — Стига си ме ядосвал с тази история. Наистина си успял да се възползваш от моята тайна. Цели шестнадесет години те храних с моите фалшификации в Русия и когато поисках да напусна тази работа и да заживея като почтен човек, ти ме застави да започна пак престъпното си дело. Ти стана демонът на моя живот.

— Да не се отдалечаваме от темата — каза англичанинът. — Да приказваме за зестрата, която вдругиден трябва да се даде.

Григорий Мирович стана.

— Ще броя зестрата — каза той. Жаксон толкова се стресна, че приседна.

— Не знаех, че си полудял — прошепна той. — Ти искаш да броиш четири милиона рубли. Това е цяло безумие.

— Не, Жаксон — отвърна князът. — Това е плод на прекараните в безсъние четиридесет нощи.

После той отиде до вратата, за да се убеди, че не ги подслушва някой и пак дойде при другаря си.

— Ще ти кажа всичко, за да те успокоя — прошепна князът. — Работил съм четиридесет нощи на улица „Наполеон“, улеснен от едно съвсем ново откритие и изфабрикувах половин милион руски и френски банкноти. Те са тъй изкусно направени, че и най-опитният човек не може да ги различи от истинските: толкова сполучливи банкноти досега не съм правил.

Жаксон се изправи бавно.

— Какво ще правиш с това състояние?

— Що за въпрос! Ще ги броя на зет си и ще му дам обещание, че всеки три месеца ще получава такава сума, докато изплатя цялата зестра. Той непременно ще се съгласи с това предложение, тъй като и най-богатият човек не може да брои четири милиона наведнъж.

— Твоята мисъл е добра, Мирович — похвали го Жаксон ласкаво. — Искам да ти кажа много неща, но чини ми се, че някой иде. Извини ме, забравих, че съм твой слуга, кажи ми къде ще се видим тази нощ?

— В стаята ми в къщата на госпожа Легуве — прошепна князът. — Нали имаш втори ключ.

— Добре, ще дойда.

— Не забравяй, че там се казвам професор Григорович — му каза той тихо и после добави високо:

— Франк, добре сте наредили трапезата, надявам се, че всеки от прислужниците ще бъде на мястото си.

— Бъдете спокойни за това, приятно ми е, че можем да участваме в това тържество.

В това време влезе Павловна. Князът разтвори ръце и притисна девойката до гърдите си. Младата княгиня беше облечена в бяла копринена дреха — не носеше никакви украшения, освен гердан от маргарит, който украсяваше шията й.

Жаксон излезе.

— Много си бледа, дете мое — помилва Мирович дъщеря си. — И ако не знаех, че си щастлива годеница, бих помислил, че си плакала. Не си ли щастлива?

Павловна бавно затвори очи и с тих и скръбен глас каза:

— Скоро, татко, скоро ще бъда най-щастливата на света.

— Разбира се, дете мое — зарадва се князът. — Като съпруга на граф Естерхази, ти ще бъдеш толкова щастлива, че мнозина ще ти завиждат.

Казвайки това, той седна в един фотьойл, а Павловна се разположи срещу него. Хубавата бледа девойка погледна баща си и го помоли тихо:

— Разправи ми нещо за мама!

Мирович наведе печално глава, сякаш думата мама бе удар за него.

— Да ти разправя за майка ти ли? — каза той. — Но защо ми напомняш за нея тази вечер, когато знаеш, че просто сърцето ме заболява.

— Чудно — отвърна Павловна, — сега именно желая да науча нещо за нея, която никога не съм виждала. Ах, защо Бог ме е лишил от скъпата ми майка; когато ме е родила, защо не е взел моя живот, а нейният…

Горчиви сълзи напълниха очите й и щастливата годеница скри лицето си в гърдите на баща си.

— Павловна, дете мое — промълви Мирович, — не съм ли се грижил винаги за тебе?

— Да, ти си най-добрият баща на света — усмихна се Павловна и изтри сълзите си — Ала в такива дни, като днешния и утрешния, всяка девойка има нужда от своята майка. Кажи ми красива ли беше майка ми?

— На тебе приличаше, мило дете, тя беше хубава, любезна и добра като тебе.

— Обичахте ли се?

Очите на княза светнаха като въглени.

— Да, дете мое — каза той кротко. — Ние се обичахме и аз ще я обичам докато съм жив!

— О, майко, ти си била щастлива — каза тихо Павловна и стана.

— Днес имам право да вляза без разрешение — чу се висок глас и граф Естерхази влезе облечен в блестяща униформа.

Той взе ръката на Павловна и я целуна.

— Вие сте много бледа — й каза, — ще трябва да ви поразвеселя малко. — Може би ще ви зарадва блясъкът от камъните на тая брошка?

— Подарък — извика Павловна и смаяна направи крачка назад. — Нали ви казах да не ми подарявате нищо, което би обърнало вниманието на хората при венчавката ни.

— Истина е, Павловна — отвърна Естерхази. — И досега винаги съм ви слушал, ала трябва да приемете този подарък, защото е наследство от нашето семейство и е красил гърдите на моята майка, когато е била пред олтара.

— Вземи подаръка от годеника си — каза Мирович. — Мъж, който обича, трябва да подарява на любимата си.

— Исках утре да се накича само с този гердан от маргарит — каза Павловна.

— Маргарит ли — извика графът, — маргарит означава сълзи.

— И сълзи ще проливам — каза толкова тихо Павловна, че само графът я чу.

Той прехапа устни, лицето му се намръщи.

Естерхази изгледа Павловна с проницателен поглед. Красотата и невинността й го бяха запленили, но истинска любов към девойката той не чувстваше. Черният майор подаде брошката на годеницата си.

— Решете сама, Павловна, заслужава ли тази брошка да краси гърдите ви?

— Да — каза Естерхази и видя смущението, което обзе стария княз. Помисли си: „Как ли се беше домогнал до тази брошка евреинът Соломон Дулсети? Дали старият княз познава тази брошка?“

— Кажете ми, моля, откога притежава вашата фамилия тази брошка?

— Не зная точно — отвърна черният майор, — но трябва има около сто години.

Изведнъж белобрадият мъж се изправи, като че искаше да се нахвърли върху майора.

— Това е невъзможно. Виждал съм тази брошка у друго лице, но е възможно златарят да е направил две еднакви! Ти, Павловна — се обърна към дъщеря си, — ти ще се накичиш утре с тази брошка, тогава ще станеш още по-хубава и ще приличаш на майка си.

— Гостите започнаха да идват — съобщи слугата Франк.

— Идете в залата, деца мои — помоли князът, — там навярно ще намерите госпожица Рихтер, а и аз скоро ще дойда при вас.

Току-що Естерхази и Павловна излязоха от стаята и затвориха вратата и Мирович се хвърли на канапето като ранен звяр.

— Брошката е моя — каза той, — познах я, това са кръвните диаманти, които носеше жената, която обичах, в деня, когато се венчахме тайно. Глупаво бе от моя страна, че й подарих тази брошка при венчавката ни, понеже камъните са изцапани с кръв. Ох, страшно проклятие! Какъв образ се мярка там, махнете се страшни видения, идете в гробовете си. Боже на небето, не наказвай детето ми! Пази моята Павловна!

Силният човек падна на колене и дълго се моли. След това, като чу говора на пристигналите гости, стана. Отиде бавно към вратата, лицето му се изясни.

— Ще играя тази комедия, докато Павловна е щастлива.

20.

Часът бе дванадесет. Последните гости бяха напуснали двореца на княз Григорий Мирович. Граф Естерхази пожела лека нощ на красивата си годеница.

— Тази е последната нощ, която ни дели — прошепна графът на Павловна. — От утре ще бъдем винаги заедно!

Студени тръпки побиха тялото на младото момиче. Тя погледна графа и каза:

— Да, утре всичко ще бъде друго…

Черният майор се усмихна щастлив и си отиде. Той бе постигнал целта си. Още един ден и половин нощ и красивото, невинно същество щеше да му принадлежи! На него — със сърце и душа!

Павловна целуна още веднъж баща си, пожела му лека нощ, отиде в спалнята и легна облечена на леглото си. Закри обляното си в сълзи лице с възглавницата. Девойката плачеше, младото й тяло се превиваше от болки, сърцето й се свиваше от скръб.

— Павловна, Боже мой, Павловна!

Тези думи бяха изречени от Ева Рихтер, която тихо и незабелязано влезе в стаята.

Младата княгиня с мъка се вдигна от леглото и с очи, пълни със сълзи изгледа приятелката си.

— Мила Павловна, ела на себе си — замоли я Ева. — Нали самата ти ми каза, че трябва непременно да се венчаеш за граф Естерхази.

— Да, това трябва да стане — отвърна младата годеница сериозно, — утре ще се венчаем. Дадох обещание на граф Естерхази, че ще му стана жена и трябва да удържа на думата си.

Очите на девойката блестяха. Тя стана, отиде до прозореца и погледна улицата. Пред вратата на двореца стоеше човек — просяк навярно, защото беше облечен в скъсани дрехи.

— Трябва да е гладен, нещастният! — каза Павловна със съчувствие.

Девойката извади от джоба си една златна монета, зави я в хартия и я хвърли в краката на просяка.

— Той взе дарението, изгледа го учудено, кимна в знак на благодарност с побелялата си глава и сложи монетата в джоба си. После отиде на отсрещната страна и се подпря на бастуна си.

Павловна затвори прозореца и се върна при Ева.

— Няма ли да си лягаш? — попита Ева приятелката си. — Да те съблека ли?

Павловна поклати отрицателно глава. Тя започна сама да се съблича и постави скъпата брошка, която Естерхази й подари на малката масичка, която се намираше до леглото й.

Неочаквано момичето престана да се съблича.

— Ева — каза тя с разтреперан глас, — изпълни ли моето желание?

— Да, мила приятелко, пак попитах за господин барон Фон Пикардин.

— Какво узна? — каза княгинята и лицето й се зачерви като божур, а тялото й потръпна.

— Нищо повече от това, което знаеш: след онази нощ, когато баронът е избягал от къщата си, не се е връщал повече. На следния ден дойдоха двама мъже в двореца му, показаха подписано от господин Пикардин пълномощно и взеха всички намерени в стаите книжа и писма. После дадоха заплатата на стария слуга Жан за една година, като му казаха, че баронът е заминал за дълго и дворецът ще бъде затворен до ново нареждане от него.

— Отпътувал ли е? — извика Павловна. — Разбирам! Зная закъде е отпътувал Емил. Утре и аз ще го последвам. Мястото където ще се намерим е прелестно, там няма нито лъжа, нито измама и човешка сила, която може да ни раздели.

Като чу тези думи, Ева пребледня.

— Павловна — каза тя, — Павловна, какво си намислила?

— Ще сторя онова, което трябва да стане! — прошепна бледата девойка.

После заплака и оброни глава на Евините гърди. Девойката прегърна другарката си и несвързано каза:

— Ева, мила и любезна приятелко, мислиш ли, че ще бъда толкова предана на черния майор, колкото трябва да бъде жената, която завежда мъжа у дома си?

Бедната се отвращаваше от него. Ева разтреперана погледна към земята.

— Мога ли да преживея — продължи красивото момиче, зачервено от срам — мига, в който този мъж, на когото с отвращение подавам ръката си, ще ме прегърне и сатанинските му желания ще погубят моята невинност? Да, Ева, жена, която подарява сърцето на любимия си, както аз подарих моето на Емил фон Пикардин, и която се отдава на друг, такава жена е за презрение и ти няма да искаш, мила Ева, аз сама да се ненавиждам!…

— Разбира се, че не, Павловна.

— Помогни ми, трябва да се избавя от този позор! Павловна притегли Ева към себе си.

— Когато бях при тебе, преди няколко дена, ти ми показа едно шишенце, пълно с някаква течност.

— Морфин — промълви Ева уплашено.

— Да, морфин беше. Докторът ти е предписал това лекарство за болните ти нерви и ти е поръчал да не вземаш повече от осемдесет капки на ден, тъй като, ако се вземе в по-голяма доза, човек може да се отрови.

— Да, това ми каза лекарят, но какво искаш от мен?

— Дай ми това шише, Ева! Нека то ме избави утре от срама и мъките да бъда жена на човек, когото не обичам. Не, не се плаши, ти ще направиш по този начин едно добро. С твоя морфин аз ще умра спокойно. Ако ли пък ми откажеш, Ева, кой може да ми попречи да скоча от покрива на нашата къща или да се хвърля в реката…

— Това е ужасно — погледна Ева замислено приятелката си. — Бедната Павловна, ако обмислиш по-добре положението, в което се намираш — продължи тя, — не бих казала, че ще сгрешиш, ако изпълниш плана си. И аз също по-скоро бих умряла, отколкото да стана жена на черния майор. Добре, ще ти дам шишенцето и е по-добре да умреш от тази смърт, защото не причинява никакви болки, отколкото от друга смърт.

— Колко съм ти благодарна, Ева. Иди и ми донеси шишенцето от стаята си!

— Още сега? — Ева се стресна.

— Искам да имам в ръцете си средство, с което ще мога да спася честта си — каза младата жена, — но ти се заклевам, че чак когато свещеникът ни венчае с Естерхази, тогава ще опитам действието на отровата. Забравила ли си, че не мога да умра, преди да изпълня обещанието, което дадох на графа?

— Ще донеса отровата, ще се върна след няколко минути.

Младата немкиня отиде в стаята си, която се намираше на края на коридора. Тя запали лампата и взе от умивалника едно шишенце пълно с бяла течност. На етикета на шишенцето имаше череп, което показваше, че е отрова. Ева погледна за миг бялата течност, която можеше много скоро да избави човека от всички мъки и грижи на този свят и въздъхна:

— Не е ли по-добре да изпия аз отровата — каза си тя, — защото моят баща е престъпник, а майка ми е улична жена. Аз съм без подслон и съм изложена на произвола на един дявол в човешки образ. Това е черният майор. Изглежда, че бог ме е набелязал да изпълня голяма и свята длъжност. Трябва да избавя това нещастно момиче от самоубийство. Момичето отвори шишето и го изсипа в кофата до умивалника. После напълни шишето с чиста вода, затвори го и се върна при Павловна.

Младата княгиня спокойно взе шишето. Тя се вгледа в черепа, който беше нарисуван на етикета.

— Ти си това, в което трябва да се превърне и най-хубавото лице, щом премине съня на земния живот. Смъртта разрушава само тялото,, тя няма власт над душата, която отлита на небето.

Княгинята целуна Ева и щом остана сама, угаси лампата и си легна. Тя дълго време не можа да заспи, а когато заспа ужасни сънища затерзаха невинната й душа. Тя видя онази брилянтна брошка, която й подари Естерхази и която бе на масичката до нея. Камъните на брошката изпускаха пламъци. Те ставаха все по-големи и по-големи и най-после обхванаха цялата стая. Една красива, бледа жена изскочи от пламъците. Чертите на лицето й бяха много печални. Тя беше облечена в смъртна дреха и носеше букет от бели рози.

Павловна не можеше да се отърве от това видение. Бледата жена погледна момичето със сълзи на очи.

— Познаваш ли ме, Павловна — прошепна тя. Момичето поклати отрицателно глава.

— Аз съм твоята майка — каза бледата жена кротко.

— Майко, обична моя майко!

Заспалото момиче почувства, че горещи сълзи намокриха лицето му.

— Донесох ти бели рози за твоята сватба! — каза сянката. — Ти знаеш, че хората красят гробовете си с тях, но утре когато ще те занеса в небесното царство, ти ще ги държиш в нежните си ръце.

— Ти ще бъдеш ли при мене, когато се отърва от земните мъки?

— Ще бъда, дете мое. Твоята майка е била винаги до тебе. Не се страхувай от нищо, Павловна, мъките са кратки, но безкрайна е небесната радост.

— Страх ме е, майко, от тъмния гроб, в който ще заровят тялото ми, там е толкова студено, мрачно и самотно, страхувам се, майко, ела и ме целуни!

Жената се усмихна и се приближи до леглото. Бялата, красива сянка протегна ръцете си и Павловна вдигна глава, за да се облегне на гърдите на майка си. Но изведнъж…

Нещо мърдаше под леглото, показа се страшен мъртвешки образ, който се издигаше полека. Това бе глава, която приличаше на мъртвешка. Мършавата ръка на скрития се протегна към тялото на момичето и очите му се впиха в лицето й.

— Майко, майко — извика момичето и потръпна от отвращение, — това е смъртта, тя иска да ме хване, майко, помогни ми! Не мога да издържа погледа й!

Бялата сянка се бе изгубила.

Напразно Павловна викаше любимата си майка. Момичето се стресна, изтри потното си чело и виждайки все още мъртвешката глава, си каза успокоително:

— Страшен и хубав сън. Сънувах и още сънувам, като че още виждам мъртвешкото лице. Преди да си легна, гледах страшния образ върху шишето с отровата, затова и го сънувах.

В същата минута някой хвана момичето за гърдите и я натисна на възглавницата.

— Не викай — прошепна дрезгав глас, — или ще те удуша.

Това беше Мъртвешката глава. Не беше сън, а ужасна действителност.

— Къде е брошката? — запита крадецът. — Ти знаеш какво искам. Къде е брошката, която ти подари днес твоят годеник? Говори!

— Ще я намерите на масичката.

Пръстите на Мъртвешката глава трепнаха, когато взеха скъпоценната брошка.

— Не ме е измамил евреинът — каза той, — като ми каза, че черният майор е купил брошката, за да я подари на княгиня Мирович. Как блестят брилянтите. Не ще бъда принуден този път да деля плячката с Равелак и Дулсети. Даже Помпадура не знае нищо за това. Това е моя частна работа.

Павловна не разбра какво си говореше престъпникът. Тя толкова се бе уплашила, че не можеше да мръдне от мястото си.

— Имаш ли пари в стаята?

Тези думи пробудиха Павловна от съня.

— Не — каза тя, — дадох последната си златна пара на един просяк.

— По-добре щеше да я запазиш за мене — засмя се крадецът. — Бъди благодарна, че те оставих жива, ти си още млада и животът ти е скъп, утре ще се венчаваш.

Крадецът се запъти към изхода. Преди да дойде до вратата, тя се отвори. Свещ освети стаята.

Мъртвешката глава отскочи. Той извади острия си нож изпод дрехата и се приготви да се нахвърли върху идващия.

Една жена, облечена в дълга нощница, влезе в стаята и затвори вратата.

Това бе Ева Рихтер.

— Какво става тук? — запита тя. — Чух непознат глас и дойдох да видя дали спиш. Кой е скритият зад пердето?

— Един мъж!

Мъртвешката глава изскочи и искаше да забие ножа в гърдите на Ева.

Изведнъж той го изпусна от ръката си. Ева също извика и сложи свещта на масата.

— Татко, ти ли си? — ужаси се тя.

Отначало Мъртвешката глава не можеше да я познае. Хладнокръвният и смел разбойник бе обладан от страшно чувство. Той застана като вдървен на мястото си.

— Аз съм — отвърна той. — Защо ме гледаш толкова глупаво?

— Какво търсиш тук?

— Колко глупав въпрос! Какво прави човек, когато нощем се вмъква в чуждите къщи и се скрива под леглото, докато всичко утихне? Краде!

— Татко — изрече с мъка Ева, — и тук, в тази къща ли упражняваш занаята си?

— Защо не — отвърна Мъртвешката глава. — Ако при една княгиня не се намери нещо за крадене, то как ще живеем ние?

Ева закри лицето си с ръце и изстена, като че бе ранена.

— Моят баща краде в този дом, където намерих подслон, приятелство и любов…

— Толкова ли добре те гледат? — запита престъпникът и малко се разчувства.

— Татко, мили татко, аз знам, че ти можеш да бъдеш добър, ако не си под влиянието на жена си. Моля те, върни това, което си взел. Ако нямаш пари, ще ти дам всичките си спестени и ще ти обещания, че ще ти давам всеки месец всичко, каквото спечеля. Ти знаеш, че ще удържа думата си, само не ме засрамвай и не обирай тези, които ме обичат и уважават.

Мъртвешката глава се усмихна.

— Това е много за мене — каза той с дрезгав глас. — Видях такова нещо, което човек не намира всеки ден. По дяволите, как блестят камъните на тази брошка, а ти искаш да я оставя. Ако узнаеше това Помпадура, тя би ме помислила за луд. Добре, че нищо не знае, вземи брошката и прощавай, Ева, сбогом!

Крадецът захвърли брошката на килима и излезе така бързо, сякаш някой го преследваше.

Ева падна на колене. Тя благодари на бога, че е успяла да умилостиви баща си.

Павловна се наведе над приятелката си и каза успокоително.

— Бедна моя Ева, сега разбирам защо плачеш винаги и защо си толкова печална и отчаяна. И ти си преживяла много.

— Зла участ ме сполетя на този свят — отрони Ева през плач.

— Ние всички страдаме — каза младата невяста, — но нека мислим, че е било само сън.

— Сън ли? — потръпна Ева. — О, да беше сън! Ето там лежи доказателството, че не е сън.

Момичето посочи към брошката, която лежеше на пода.

— Подаръкът на граф Естерхази — усмихна се печално Павловна. — По-добре щеше да беше я оставила на твоя… на онзи непознат човек, тогава нямаше да я нося утре.

— Вземи брошката — каза Ева, като я вдигна и я подаде на княгинята.

Павловна я взе, прегледа я внимателно на светлината и извика.

— Какво е това? — тя забеляза малко отверстие с портрета на красиво младо момиче, както и пожълтяла хартийка. — Тук има някаква тайна, Ева!

Два надписа имаше върху пожълтялата бележка — единият написан с мъжки почерк, а другият — от жена.

Написаното от мъжа гласеше:

Другите редове бяха:

Павловна и Ева се погледнаха развълнувани. Младата княгиня целуна бележката.

— Защо правиш това? — запита Ева.

— Не знам — отвърна момичето. — Тайна сила ме принуди да я целуна. Моля те, Ева, остави ме сама, лека нощ.

Павловна не можеше да заспи.

Тя седеше и гледаше внимателно пожълтялата хартия. После си припомни за бялата жена, която видя насън и страшни мисли започнаха да я спохождат.

Беше започнало да се разсъмва, момичето сгъна записката и искаше да я сложи пак в брошката. Отново погледна портрета. Мъчеше да си спомни къде е виждала това лице, макар и не така младо, но красиво и мило! Не можеше. Затвори брошката и я сложи на масичката, до шишето с черепа.

Подаръкът на Естерхази й стана толкова скъп, че тя го пазеше като очите си. Не можеше да си обясни защо бе обикнала толкова тази брошка. Най-после момичето заспа, изнемощяло от нощните терзания.

21.

Когато след полунощ гостите бяха напуснали двореца ла княз Григорий Мирович, един човек, облечен в дълго палто,излезе през вратата и тръгна по улица „Св. Оноре“.

Това бе князът.

Той не бе маскиран и даже не бе съблякъл балните си дрехи. Единственото нещо, което бе сложил, за да не го познае някой, бяха големи сини очила, с които приличаше на учен.

В минутата, когато Мирович излезе на улицата, стана и просякът, който беше легнал на отсрещната страна и на когото Павловна беше подарила жълтицата. Той тръгна подир княза като се мъчеше да не бъде забелязан.

На тържеството Мирович беше пил много. Той не обичаше да пие, обаче днес го мъчеха ужасни спомени и искаше да ги забрави и потуши с шампанско.

Челото му гореше и кръвта му бушуваше с младежка сила. Студеният нощен въздух му подейства успокоително. Часът бе три, когато князът спря пред къщата на госпожа Легуве на улица „Наполеон“. На петдесет крачки зад него вървеше просякът.

Мирович извади от джоба си ключ и отключи вратата на къщата. Просякът седна на един камък, близо до уличен фенер, наведе глава и изглеждаше, че спи.

Дочуха се тежки стъпки по улицата. Патрул обикаляше квартала. Войниците забелязаха заспалия просяк, отидоха при него и силно му извикаха:

— Тук не се спи!

Парцаливият старец извади от пазвата си картичка, показа я на патрула, без да ги погледне и пак я скри. Войниците поискаха извинение и тръгнаха да продължат обиколката.

В това време Мирович стигна до своята стая. Той запали лампата, хвърли балтона и фрака си и запали печката.

— Има ли някой между тия високопоставени личности и почтени хора, които преди малко присъстваха на тържеството в моята къща — си шепнеше той, — който би помислил, че богатият княз Мирович, бащата на прекрасната Павловна сега е тук и фалшифицира банкноти? Ала Бог, който прониква в душата ми, е свидетел и знае, че аз твърде отдавна щях да изоставя този разбойнически занаят, ако Жаксон с всевъзможни заплахи не ме заставяше да го продължа.

Князът въздъхна дълбоко.

— О, този Жаксон — продължи сам да си говори Мирович, — ако не бях се срещнал с него, нямаше да изпадна до такава степен. Така е било и така ще бъде: едно зло води след себе си друго! — шепнеше си той, рисувайки с лилаво мастило банкнота от хиляда франка. — Бях принуден навремето да си послужа с него — инак не бих могъл да приведа в изпълнение отмъщението си. Оттогава като пиявица се е залепил за мене и не мога да го отстраня, защото се боя да не ме издаде.

Князът наведе глава над рисунката, видът на банкнотата се очертаваше все по-ясно. Той имаше дарба и при добра школа и почтен живот би станал първостепенен художник. Ала съдбата е искала да се случи съвсем друго. Всевъзможни сплетни, лошата му кръв и условията го заставиха да стане разбойник и когато получи като дар от небето любовта на една чиста жена — тогава отново у него се пробудиха добрите чувства, ала беше вече късно. Бащата на любимата му го смяташе за разбойник и крадец и се отнасяше грубо с него. Този отличен рисувач стана виртуозен фалшификатор. Някой похлопа на вратата.

— Жаксон и пак Жаксон, ах какво не бих дал само да се избавя от този подъл човек.

Князът стана и отвори вратата. Англичанинът влезе. Той седна със запалена цигара на един стол, държейки бастун в ръка и с шапка на главата. Мирович заключи вратата.

Без да проговори, руснакът продължи да работи.

— Ще ми покажеш ли съкровището си? — запита след малко Жаксон.

— Кое съкровище?

— Половината милион руски и френски банкноти, които от любов към твоята Павловна ще дадеш на граф Естерхази?

— Но защо искаш да ги видиш? — попита го Мирович. — Няма защо да се интересуваш, защото няма да имаш работа с тях, вече ти казах, те станаха великолепни.

— Искам да видя половин милион заедно. Къде си ги скрил? Навярно, на такова място, че и полицията да не може да ги намери, дори ако претършува цялата къща.

— Не се грижи, никой не би могъл да ги намери, ако аз не го поискам.

Жаксон нищо не отговори. В стаята се възцари подтискаща тишина. Неочаквано англичанинът бутна с бастуна си графа по рамото.

— Ей, Мирович, измислих историята — каза той.

— Коя история? Какво искаш да кажеш?

— Ти няма да дадеш банкнотите на графа, а на мен. — На тебе? — Руснакът скръсти ръце на гърдите си и учудено изгледа Жаксон.

— Да, на мене, на мене, на твоя приятел Франк Жаксон! Ти трябва да ми ги дадеш.

— Но с какво право ги искаш?

Мирович каза тези думи с тих и спокоен тон, макар и вътрешно да кипеше от злоба.

— От всичко ще се отрека — каза англичанинът, поставяйки бастуна си встрани, — защото си станал много горд и отиваш право в бездната, но аз не съм толкова глупав, че да ме затворят заедно с теб.

— С една дума — желаеш да се отделиш от мен?

— Да, искам да замина за Америка. Фалшификаторът остана радостно изненадан, като чу тези думи.

— Ти искаш половин милион във фалшиви банкноти и с това ще смяташ нашите сметки за разчистени, разбрах ли те добре?

— Да, знаеш, че с празни ръце не може никъде да се отиде.

— Зная! Ще получиш половината милион.

— Дай ги! Ако са толкова сполучливи, както ги хвалиш, тогава ще съм ти благодарен.

Англичанинът скочи от мястото си, в очите му се четеше страшна алчност у Мирович остана привидно спокоен.

— Не ти говоря за готовите вече банкноти — каза тихо той, — тях утре ще дам на граф Естерхази, а ти, приятелю, ще трябва да потраеш два месеца и тогава, давам ти честна дума, ще получиш своето.

— Но ако не искам да чакам? — рече Жаксон. — Ако настоявам още днес, още сега, сега да ми ги броиш, какво ще речеш, Григорий Мирович?

Руснакът изгледа презрително Жаксон.

— Тогава ще те изгоня и няма повече да се грижа за тебе.

— Безсрамник — кресна англичанинът, — полски вагабонтин, забрави ли, че си в ръцете ми? Само една моя дума и полицията ще хване затворника, крадеца, убиеца и ще го изпрати в Русия. Разбра ли? — изкрещя още по-гневно англичанинът. — Да кажа ли тази дума?

— Кажи я! В такъв случай заедно ще заминем за Сибир, понеже, когато аз убивах, ти беше на пост. Аз фалшифицирах, а ти разменяше и разпространяваше банкнотите и живееше като княз. Иди сега и ме предай на полицията.

Жаксон впери поглед в него без да проговори. Той не очакваше, че жертвата му ще се съпротивлява. Но той имаше и друго средство, в сигурното действие на което беше уверен. Англичанинът се изкикоти.

— Имаш право — каза той, — би било глупаво от моя страна да те предам. Не искам да имам работа с полицията. Ще имаме работа с хубавата Павловна. Също и с майор граф Естерхази.

После се наведе над Мирович и му пошепна на ухото:

— Утре, когато младоженците ще бъдат готови, за да отидат в църквата, ще ги помоля за един разговор. И тогава всичко ще узнаят: кой си ти, какво си правил, какво вършиш и от каква кал си измъкнал твоята Павловна. Ха, ха, графът ще остане учуден, когато узнае в каква смет се е родила любимата му и каква е зестрата, която…

Жаксон не успя да каже нищо повече. Мирович скочи и в ръката му блесна остър нож. Това беше истинска кама, с която фалшификаторът режеше хартията за банкнотите. Докато Жаксон го заплашваше, той беше извадил ножа от чекмеджето на масата. Мирович замахна. Камата се заби до дръжката в гърдите на Жаксон.

— Убиец — опита се да извика изнудвачът с дрезгав глас, — убиец, ти ме…

Струя кръв бликна от устата му и гласът му заглъхна. Промушеният падна на пода. Мирович се нахвърли върху него като звяр. После го улови за гърлото и започна да го души.

— Иди сега при моята Павловна — изхърка побеснелият руснак, — иди и разправи всичко, побързай, не губи време. Ти можеш, Жаксон, да ме опропастиш, да погубиш щастието на детето ми, но най-после дойде твоят час, часът на отмъщението, най-после ти онемя.

Тялото на англичанина потрепера и се изпъна. Минаха няколко минути. Мирович гледаше ужасен мъртвеца. Най-после стана.

Лицето му бе страшно, струваше му се, че в последните десет минути бе остарял с десет години.

— Аз го убих — разбра най-после той, — мъртъв е! Не съжалявам, че го убих, той беше подлец и можеше да направи моята Павловна нещастна.

Руснакът гледаше мрачното лице на мъртвия.

— Нека това бъде моето последно убийство, кълна ти се, о, Боже на небето! Както ме наказа тогава, като ми отне любимата жена и когато детето ни попадна в ръцете на един разбойник, тъй ме накажи и сега, ако не удържа клетвата си. Трябва да скрия мъртвеца. Как да го скрия, как ще залича следите?

Той се замисли. Извади един празен куфар и го отвори. После пречупи ръцете и краката на убития и го намести в куфара. Мирович извади предпазливо ножа от гърдите му и натъпка в раната кърпа, за да не тече кръв. Освети килима на пода и видя, че нямаше никакви следи по него.

— Това е добре — прошепна си той, — няма никаква улика за убийство. Жаксон е непознат в Париж, няма никакви роднини, нито приятели и никой не ще се погрижи за него. Убийството му ще остане неоткрито.

Фалшификаторът светна с лампата към куфара и погледна обезобразеното лице на убития.

— Ха, ха, другарю Жаксон — каза той, — кой от двама ни е по-силен сега? Вече съм свободен от твоите заплахи, с които ме тормозеше непрестанно. Никой не е видял какво се случи тази нощ в моята стая. Убийството няма свидетели и мога да стана честен и достоен за моята Павловна, достоен за любимата ми съпруга, която ми отнеха. Щом оставя всичко, твоят дух ще е пак при мен, нали, мила ми Катерина, тогава ще бъдеш близо до мен…

Убиецът заплака. От очите му бликаха горещи сълзи и той плачеше като дете, изгубило майка си. Измина дълго време, докато Мирович се съвземе и се залови за страшната работа — да скрие мъртвеца.

Той заключи куфара. Уми си ръцете и ги обърса. Кървавата вода изсипа в огнището и с нея угаси огъня.

Замислен спря до куфара.

— А сега къде да отнеса мъртвеца? — запита се той. — Къде да го скрия, за да не го намерят.

За миг Мирович млъкна.

— Намислих — сети се той. — Ще завия мъртвеца в мушама и след женитбата на Павловна ще отпътувам към френското крайбрежие, под предлог да си почина за няколко дни. Там ще наема лодка, за да се разхождам из морето. Ще го хвърля и акулите ще го изядат. Дотогава ще крия трупа в двореца под леглото си и не ще позволявам никому да влиза в стаята ми. Така никой не ще узнае за убития.

После князът облече балтона си, сложи шапката на главата си и взе куфара в ръка. От радост, че се е отървал от своя демон, той забрави да угаси лампата. Мирович тръгна към вратата, отключи я и искаше да излезе. Ала се сепна. Куфарът падна от ръцете му. На прага пред него стоеше жена. Силните й очи му подействаха хипнотично. И револверът, който младата жена беше насочила към гърдите му, също го изплаши.

— Убиец, фалшификатор! Назад или ще те застрелям.

Изненадата беше толкова голяма, че силният мъж се вцепени от страх и падна на колене.

Той коленичи до куфара, в който бе сложил жертвата си. Пред него, като статуя на правдата стоеше Алиса Тери. Револверът продължаваше да бъде насочен срещу гърдите му.

— Вие извършихте безчовечно убийство — каза тя и едва победи вълнението, което я обхвана. — Убийство, което мислите, че никой не е видял. Бог ми е помогнал да бъда свидетелка на това нощно престъпление. Наблюдавам ви от няколко седмици през дупките, които пробих на онази врата. Аз съм вашата съседка. Видях, че фалшифицирахте много банкноти, но ви съжалих, като чух трогателните ви разговори сам със себе си и разбрах, че сте пропаднал, но не съвсем загубен човек. Преоблечена, аз ви следвах и виждах, когато влизахте в един величествен дворец. Запитах вратаря кой сте и узнах…

Безумен стон се изтръгна от гърдите на белобрадия мъж.

— Знаете, значи, кой съм!

— Зная. Представяте се пред света, че сте княз Григорий Мирович и утре дъщеря ви Павловна ще се венчае с граф Естерхази. Мирович се сепна.

— Свършено е — прошепна той. — Вече всичко е свършено. — Щастието на Павловна е разрушено. Тя е опозорена, а аз, аз… Бедното ми дете, моето бедно дете!

Фалшификаторът се просна на пода. Този човек не беше обикновен убиец. Алиса бе чула разговора му с Жаксон и въпреки това не можеше да извини и да прости престъплението. Все пак знаеше, че го е извършил по необходимост.

Мирович неочаквано скочи. Алиса отстъпи няколко крачки назад и вдигна револвера си.

— Искате да извършите още едно убийство ли? — кресна тя. — Не си въобразявайте, че ще ме премахнете, както трупа, който е в куфара.

Мирович тъжно се усмихна и поклати глава.

— Не се бойте — каза той. — Аз не бих ви направил нищо, дори и ако знаех, че с това ще спася детето си от нещастието, което връхлетя върху него. Заклех се, че това убийство, което току-що извърших, е последното.

— Ако убиете и мене, ще се узнае — каза Алиса. — Аз съм американска детективка и зная как се постъпва в такива случаи. Преди да дойда във вашата стая, написах на хартия всичко, което видях тази нощ и скътах бележката на тайно и сигурно място, което знае само един мой приятел — парижки търговец.

— Кълна ви се, че не ще ви причиня никакво зло. Руснакът повдигна дясната си ръка и по лицето му се изписа откровеност и разкаяние.

— Сега кажете ми — додаде той тихо, — какво ще сторите с мен?

— Убийството не може да остане ненаказано — отвърна с решителен глас Алиса Тери. — Пролятата кръв вика към небето и този, който е свидетел на такова злодеяние. Ако не го съобщи, става съучастник на убиеца. Вие трябва сам да се явите в полицията.

Мирович наведе глава.

— Съдбата е жестока — каза той, но аз съм доволен. Направете ми една добрина, за която и небето ще ви благослови, защото ще спасите живота на една невинна девойка.

— Какво желаете?

— Дайте ми срок от двадесет и четири часа, за да се венчае дъщеря ми, а след това аз сам ще се явя в полицията.

Сълзи потекоха от очите му и той протегна ръце към американката. Алиса се бореше със себе си.

— Не мога — каза тя, — не мога да позволя да изминат двадесет и четири часа и тогава да съобщя на полицията за станалото, кой ще гарантира, че не ще избягате през това време?

— Кой ще гарантира ли? — извика Мирович и гордо стана, сякаш честта му е въобще неопетнена. — Аз самият, с моя живот, с моето минало, което макар и пълно със злодеяния, изцапано с кръв, не познава какво значи да не устоиш на думата си. Любовта към моето дете ще е гаранция. Мога да ви разкажа цялата история…

— Бихте ли ми се доверили и да откриете цялата истина, отнасяща се до вашето минало? — извика удивената американка.

— Да, самата истина. Вие, госпожице, ще чуете моята история, която ще трогне душата ви — историята на един клетник, когото дяволът е хванал и отвел в ада, в най-мрачния ъгъл на ада. Историята на един загубен човек, който искаше да спаси един ангел в човешки образ, ала не можа. Моят живот има печална и тъжна история.

Князът-фалшификатор Мирович, убиецът и добрият баща отнесе куфара с трупа в един ъгъл и го покри.

После седна на един стол срещу Алиса, наведе глава и се помъчи да събере мислите си, за да разкаже цялото си минало.

22.

— Син съм на полския княз Панин. Името ми не е Григорий Мирович, а княз Михаил Панин. Първите благородници на Полша пирували в замъка на баща ми в деня на моето раждане. Във Варшава камбаните биели и топовете гърмели, когато съм бил кръщаван. Тъй започва моят живот. Кой е могъл да предположи каква съдба ме очаква!

Русия беше отнела свободата на Полша, която не искаше да сведе глава пред руското робство. В душите на поляците се пробуждаше желание да възкресят своето отечество, да го видят свободно. И това желание е било толкова силно, че взе връх над всички други чувства. Преданите полски синове желаеха да освободят милото си отечество и да поставят на полския престол свой крал, в чиито жили да тече полска кръв. Всички други желания изчезнаха пред това най-първо, изконно искане. Пред него помръкна дори и любовта към жените и децата им, страхът от загубването на имота и живота. Тази борба е известна на света и историята я е отбелязала със златни букви.

Щом навърших петнадесет години, започнах да забелязвам, че в замъка става нещо необикновено. Приятелите на баща ми пристигаха и си отиваха, но не така весели и радостни както по-рано. Те дохождаха нощем, но увити с широки наметки и с фалшиви бради. Озъртаха се плахо и влизаха в стаята на баща ми, намираща се на долния етаж на замъка. Но не оставаха в тази стая. Подслушвах на вратата и нищо не чувах. Къде ли изчезваха? Стаята на баща ми имаше само една врата, пред която аз стоях, а прозорците й гледаха към градината, но и там не се виждаше никой. Явно баща ми е имал някакъв скрит изход. Знаете, госпожице, на петнадесет години човек е много любопитен. Това детско любопитство стана причина да узная тайната.

Един ден привечер се бях скрил под голямото канапе, намиращо се в стаята на баща ми. Не мина час и аз узнах откъде минаваха баща ми и неговите приятели. Зад големия портрет на дядо ми имаше тайна врата. През нея излизаха маскираните хора. Но къде отиваха? Исках и това да узная. Щом мъжете изчезнаха през тайната врата, аз излязох изпод канапето. С развълнувано сърце почнах да слизам надолу но стълбата все по-дълбоко и по-дълбоко в зимника и най-после до мен достигнаха мъжки гласове. Уверих се, че съм близо до целта. Когато се намерих в зимника, скрих се зад голяма бъчва, откъдето можах да видя и да чуя всичко.

Полските благородници бяха се събрали в това подземие, за да решават съдбата на отечеството си. Още бях млад и не можех да разбера всичко от разговора им. Разбрах само това, че бяха решили да обявят въстание срещу руското управление и да убият губернатора на Полша граф Иван Салтиков. Този човек безбожно изтезаваше бедния полски народ. Бесилката, куршумът и щикът бяха главните средства, с които той управляваше Полша. От този тиран трепереха малки и големи. Не щадеше нито старци, нито жени, нито деца. Той искаше да заличи полския народ от полската земя и върху трупа му да създаде нова руска губерния.

— Салтиков трябва да се погуби — каза баща ми. — Сега, братя, ще хвърлим жребий, за да видим кому ще се падне честта да затрие този тиранин.

Той взе лист хартия, наряза я на тесни ивици и от тях направи двадесет и едно билетчета, като написа на едно от тях „спасител на отечеството“. После сложи билетчетата в шапката си, разбърка ги добре и помоли съзаклятниците да изтеглят по едно.

В зимника настана мъртва тишина. Моето сърце биеше до пръсване. Любопитствах да зная кому ще се падне жребият.

Неочаквано баща ми застана в средата на съзаклятниците. Очите му бяха светнали, а благородната му снага се изправи решително и гордо.

— Братя — рече той, — на мен се падна щастието да изтегля жребия. Утре в един часа след обяд Салтиков не ще бъде между живите. Ще пробода зверското му сърце с кама пред собствения му дворец.

— Не искаш ли просто да го застреляш? — попитаха няколко съзаклятници.

— Не, братя — отвърна твърдо баща ми. — Това псе Салтиков не заслужава куршум. Това би било почтена смърт. Ще забия едно студено желязо в кучешкото му сърце и над трупа му ще обявя свободата на Полша. Тогава всеки от вас ще знае какво му предстои. Братята ни от провинцията също знаят какво трябва да правят. Сега да се разотидем като роби, а после ще се видим като свободни хора.

Аз напуснах скривалището си, изтичах по стълбище и побягнах в спалнята.

Хвърлих се облечен на леглото, но не можах да заспя. Страхувах се за живота на баща ми и в същото време му завиждах. Сравнявах моя баща с героите от древните времена, които с готовност са жертвали живота си за изтребването на тираните. На другата заран срещнах баща си в стаята за гости. Неговите очи непрестанно ме гледаха, като че искаше да ми каже нещо. Трябваше цялата сутрин да остана при него. Той ме бе хванал за ръцете и ми говореше сериозни работи. Към обяд ме целуна по челото и ми каза да отида да си уча уроците. Аз се подчиних, отидох в учебната стая, но не погледнах уроците, а взех малка кама, укрих я в джоба си и тръгнах подир него.

Студено беше и валеше сняг. Баща ми беше облечен в хубав кожух. Запъти се по най-късия път към двореца на губернатора. Когато дойде до мястото, Салтиков слизаше по стълбата. Той имаше красива униформа, черкезка шапка бе окачена на лявата му страна. По лицето му личеше, че бе пийнал повечко водка. Баща ми го причака до стълбите и го поздрави учтиво. Аз се скрих зад един стълб и можах да чуя всяка дума.

— Господин губернатор — каза баща ми, — преди шест седмици полските благородници ви предадоха един меморандум, но и досега не са получили отговор. Защо не им отговаряте?

— Полските благородници? — изсмя се Салтиков презрително. — В Полша благородници са русите, а поляците са нашите псета. Аз ще науча тези псета с камшик да обикалят господарите си.

— Ние обичаме русите — каза баща ми и видях как той пъхна ръката си под кожуха, — но само когато са мъртви.

Той извади камата и в миг я заби в гърдите на губернатора.

Върхът на ножа потъна в дрехите на руснака, но после се чу метален звук и той се изплъзна.

Никой не знаеше, че Салтиков е бил толкова страхлив, та е носел желязна броня под дрехите си. Свитата на губернатора се нахвърли върху баща ми, стражари и слуги заприиждаха от двореца и след малко баща ми беше вързан и заведен вътре.

Притекох се да помогна на баща си, но войниците ме отстраниха с щиковете си. Всичко беше загубено. Камбаната заби тревога, барабаните гърмяха, руските войски заобикаляха зданието и биеха всички, които срещаха.

Съзаклятието на полските благородници не излезе сполучливо.

След осем дни във Варшава, на площада, се издигна ешафод. Джелатинът чакаше с блестяща брадва моя баща. Срам и безчестие за руските управници, които заставиха майка ми и мене да присъстваме на екзекуцията. Баща ми се покачи на ешафода окован в тежки вериги.

Той беше блед като мъртвец, обаче тялото му не трепна. Застана гордо, с вдигната глава и наблюдаваше множеството. Когато забеляза майка ми и мене, той разтвори ръцете си и веригите задрънчаха. Струваше ми се, че искаше да ни прегърне още веднъж. Най-после извика със Силен глас:

— Синко, отмъсти за баща си! Да живее Полша, долу руските тирани!

Палачите хванаха баща ми и го привързаха към стълбата. Брадвата блесна във въздуха и кръвта на княз Панин бликна, главата му се търколи на пясъка. Аз видях, госпожице, как течеше кръвта на баща ми и се заклех, че ще отмъстя.

Конфискуваха имота ни, а държавата присвои владенията ни. Оставиха ни само една полусрутена ловджийска къщичка в гората, на двадесет мили от Варшава. Седем години преживяхме в това усамотение. През зимата бяхме почти погребани в снега и чувахме само виенето на гладните вълци и граченето на гаргите. Лятото, когато всичко се раззеленяваше и цъфтеше, възкресяваше радостта в нашите сърца. Тогава бродехме щастливи из обширната зелена гора.

Зиме и лете ходех на лов. Ловът беше станал мой занаят. Толкова близка ми беше станала гората, че познавах всяка пътека, всяка пещера, всеки хълм и всяка долина в нея. Станах най-добрия стрелец, най-смелия ездач и най-храбрия ловец. Вълците се страхуваха от мене и не смееха да ме нападнат. При това не занемарявах и образованието си. Позволиха ни да вземем част от библиотеката на баща ми и чрез тези книги получих образованието си.

Аз не забравях, госпожице, неговия завет! Един гигантски дъб се намираше до хижата ни и аз изрязах дълбоко с ножа си в кората му името на Салтиков. Ходех всеки ден при дъба и изрязвах по един кръст в кората му. Дъбът беше целия изпъстрен с кръстове и за седем години изсъхна.

Един ден почина майка ми. Изкопах гроб в гората и я зарових там. Луната осветяваше тъжната ми работа, а славеите скръбно пееха. Милите птичета знаеха, че заравям скъпата си майка и й пееха надгробна песен. Дълго се молих над гроба и изрязах последния кръст на дъба.

Заключих къщата, метнах торбата на рамо, набавих две въжета, нож и двуцевна пушка и тръгнах за Варшава.

На третия ден се върнах в гората, обаче вече не бях сам. В моята торба се намираше губернаторът Иван Салтиков. Издебнах го, когато се разхождаше на кон със своя адютант извън града. Аз се скрих в една яма и ги изчаках. Те се приближиха до мене. Адютантът се наведе и падна мъртъв на земята, а на червенокосия Салтиков застрелях само бялата кобила, която яздеше.

Преди да разбере какво става, аз го пребих, вързах го добре и го пъхнах в чувала. После се качих на коня и се върнах в гората. Почаках там, докато стане тъмно, и тогава отвлякох разтреперания страхливец към една рътлина. Знаех много добре, че там бе скривалището на вълците.

Кръвожадните очи на гладните животни светеха в тъмната долина.

— Салтиков, виждаш ли там долу вълците? — запитах разтреперания губернатор.

Силен писък изскочи от гърдите му. Като подушиха жертвата, зверовете завиха страшно.

— Тези вълци там в долината — казах аз на Салтиков и го хванах за гърдите, — тези кръвожадни вълци ще отмъстят за баща ми. Те ще разкъсат разтрепераното ти сърце, жестоко и безчовечно сърце, което никога не е чуло молбата на някой поляк.

— Милост, милост, остави ме да живея — плачеше страхливецът Салтиков. Вместо отговор му ударих една плесница, после го издигнах и една минута го държах над страшната пропаст.

Вълците като луди скачаха и се мъчеха да достигнат краката му с острите си зъби.

— Иди в ада, нещастнико — извиках на губернатора и го пуснах в пропастта.

Тялото му се завъртя и падна сред гладните зверове.

Разкаях се после, госпожице, че избрах такава лека смърт за тиранина. Убиецът на баща ми загина бързо.

За няколко секунди вълците го разкъсаха на парчета. Свирепите животни искаха още човешко месо. Червенокосият Салтиков беше за тях само малка закуска, която възбуди още повече апетита им. Те искаха да изядат и мене, но не успяха да ме хванат. Моите крака бяха леки и силни и затова не ме настигнаха.

Бяха ме видели вече във Варшава и на другия ден и децата знаеха, че съм отвлякъл в гората граф Иван Салтиков. Поляците тържествуваха, защото се отърваха от тиранина и кръвопиеца, а руснаците се страхуваха и злобееха.

Руското правителство ме провъзгласи за лишен от покровителството на закона и обеща голяма награда за главата ми. Ала никой не успя да ме хване. На следния ден четири полка пехота се> отправи за гората, заобиколиха я от всички страни и я претърсиха, ала княз Михаил Панин не намериха.

Още преди да дойде войската, аз запалих къщичката и избягах в пещерите в недостъпните височини. Всяка нощ излизах оттам и по тайни пътеки отивах в близките села. Селяните ме боготворяха, те ме смятаха за герой и техен избавител от тиранина и кръвопиеца Салтиков. Селският народ ме посрещаше с възторг и ме гощаваше богато. Жени, моми и деца ми целуваха ръцете и краката, а мъжете и юношите възпяваха юнашкия ми подвиг.

След осем дена войската замина за Варшава. Заминаха си от глад. В цялата местност не намираше късче хляб. Селяните бяха заровили и изгорили храните си, само и само да не ги вземат руснаците и когато отиваха някъде на малки отделения, селяните ги избиваха. Оттогава нататък заживях волен разбойнически живот. Гората стана моя дворец, пещерите — мои спални, а друмищата — място за плячкосване. Тежко и горко на всеки богат руснак, когото срещах в градините на моето царство. Безмилостно ги ограбвах и после увисваха на някое крайпътно дърво. Ала не останах дълго сам в царството си. Към мене се присъединиха много смели младежи — синове на полски благородници, които ги бе сполетяла съдбата на моя баща.

След няколко седмици четата достигна сто души. Момчетата бяха храбреци, не се страхуваха от никаква опасност. Те правеха набези до Варшава и всяваха страх между поробителите. Така живях седем години. Бях щастлив, защото свикнах с неограничената свобода, а притежавах и всичко, което пожелаех. Имах коне, оръжия и много хора. Ходех на лов, а когато се насищах на селските хубавици — обличах се и отивах до Варшава. Посещавах балове, театри, концерти и се забавлявах с хубавите полякини. Това трябва да се спомене, госпожице, тъй като то е част от историята на моя живот.

Истинските полякини, склонни към романтика, извършваха с мене един вид богослужение. В будоарите и спалните им имаше мои портрети. Някои от тези жени идваха в гората, за да видят лично прочутия разбойник княз Панин.

И в гората прекарвах много щастливи нощи в нежните обятия на красиви жени. Ако огромните дървета биха могли да говорят, щяха да разкажат за много любовни сцени. Но горският мъх не всякога ми служеше за брачно легло — когато някоя известна красавица много настояваше, тогава отивах в дома й.

При такива похождения винаги носех копринена стълбичка, остър нож, пълен револвер и необходимата смелост. Срамувам се, ала трябва да призная, че откраднах много скъпи неща, които са били мили на гордия полски благородник. При все това не можах да позная какво е чиста, истинска любов. Имах връзки с много жени, ала никоя не обичах. Листата на дърветата започнаха да жълтеят и да капят, песнопойните птички напуснаха гората. Зимата приближаваше и аз бях обзет, както винаги по това време, от меланхолия. В такова настроение стоях по цели нощи до гроба на милата си майка и плачех.

Тази есен в театъра във Варшава видях една извънредно красива девойка, която беше с баща си в същата ложа, в която бях и аз. Двамата с нея малко обръщахме внимание какво става на сцената. Нашите погледи постоянно се срещаха и ме обхвана необяснимо чувство — чувство, което никога дотогава не бях изпитвал. Аз забелязах, че и девойката се интересува от мене.

След свършването на представлението излязох бързо от ложата. У мене се появи желанието да узная в коя кола ще влязат момичето и баща й. На въпроса чий е великолепният екипаж, вратарят ми отговори: на барон Фон Острау, петербургски благородник, който е бил изпратен от царя за няколко месеца във Варшава, за да проучи полския въпрос. Научих също, че девойката се нарича Катерина и е единствена дъщеря на барона.

Това бе всичко, което узнах за съществото, което бе завладяло сърцето ми. Оттогава моето душевно спокойствие бе нарушено. Където и да бях, каквото и да мислех и вършех, навсякъде ме преследваше образът на Катерина. Завладяваше ме непреодолимото желание да притежавам това същество, но не исках да го спечеля със сила. Не желаех да притежавам девойката чрез обсебване, даже ако знаех, че по този начин ще се спася от най-ужасните мъки на смъртта.

Така седях често на гроба на майка си и мечтаех за Катерина Острау. Неочакваното пристигане на няколко от моите момчета ме пробуди от този блян. Съобщиха ми, че по пътя за Варшава иде особена поща и в колата се намирали няколко богати и знатни руснаци. Това съобщение бе изпратено току-ицо от нашите предни постове.

Беше нощ — удобно време за ограбване на пощата. Веднага дадох необходимите разпореждания. Заповядах на момчетата да препречат пътя с дънера на паднал дъб и да бъдат готови да действат. После се скрихме в гъсталака. След петнадесет минути се чу конски тропот и скърцане на кола. В тъмнината блестяха фенерите на пощенската кола, зад която яздеха шестима въоръжени казаци.

Внезапно спряха пред дънера. Пощальонът започна да псува и шибна конете, ала в този миг един от моите насочи револвера си в челото му и му каза, че ако милее за живота си, трябва излезе от колата.

При сбиването между моите момчета и казаците, четирима от войниците бяха убити, а двама взети в плен, вързахме ги и ги оставихме при пощальона.

После дадох заповед да донесат факлите и отворихме вратичката на пощенската кола. Колко голяма беше изненадата ми, когато там видях само една млада жена. Нейното лице бе закрито, обаче движенията й бяха отривисти, което показваше, че не се страхува от нищо.

Дадох й знака с ръка и тя грациозно скочи от колата.

— Много съжалявам, госпожице, че трябва да ви обезпокоя — казах аз учтиво, — но ще трябва да прекарате нощта в една от пещерите на тази гора. Вярвам, че вашите родители ще ми изпратят още утре двадесет хиляди рубли откуп за скъпата си дъщеря.

— В ръцете на разбойника княз Михаил Панин ли се намирам? — запита учтиво и весело дамата.

— Пред вас стои, госпожице, княз Михаил Панин — отговорих на непознатата удивен от привлекателния й глас. — Моля ви, бъдете така любезна и ми кажете вашето име, за да зная до кого да се отнеса за откупа?

Бледите лъчи на луната огряваха самотния горски път и играеха по нежното тяло на жената. Непознатата свали черния воала от лицето си. Останах като вкаменен от красотата на момичето, което бе пленило душата и сърцето ми.

— Катерина фон Острау — извиках с разтреперан глас.

Тя също бе изненадана от тази неочаквана среща, но не остана изненадана, като разбра, че я познавам. Като че за нея това беше нещо съвсем естествено.

Предложих й да ме хване под ръка и тя го стори с удоволствие Тръгнахме към пещерата. Над нас шумяха дърветата и есенният вятър ни обсипа с пъстри листа Стъпките ни се губеха по дебелия и мек килим и ми се струваше, че се носим във въздуха. Бяхме сами: моите другари бяха останали при пощенската кола и при вързаните войници.

Момичето боязливо се притискаше в мене, като че се страхуваше в тъмната самотна гора. Обзе ме необикновено чувство, каквото не бях изпитвал досега през живота си.

При Салтиковия дъб аз се хвърлих пред момичето, целунах хубавите му крака и извиках с разтреперан глас:

— Катерина, за пръв път днес се разкайвам, че съм станал разбойник, не ме ненавиждай, зашлото аз те обичам, обичам те безгранично.

Не можех да я погледна. Очаквах да чуя присъдата. Чух слабо хълцане. Две нежни ръце ме прегърнаха. Момичето ме вдигна бавно от земята и облегна красивата си глава на гърдите ми.

— Ги ме обичаш — извиках аз от радост и притиснах треперещото момиче към развълнуваните си гърди. — Кажи ми, Катерина. Кажи на нещастния и зъл разбойник, че ме обичаш и ще станеш ангел божий, който ще ми посочи пътя на новия живот!

Тя ме прегърна горещо и аз почувствах разтуптяното й сърце.

— Обичам те силно и горещо, Михаил Панин — каза Катерина, — макар и да изгубя с това небесното царство и душевното блаженство. Още щом те видях първия път те обикнах, обичам те горещо, безкрайно и всецяло, от дъното на сърцето и душата си.

Ние удържахме клетвата си, госпожице, удържахме я!

Разказвачът наведе главата и в душата на детективката се пробуди дълбоко съжаление към този нещастен човек, когото немилостивата съдба бе тласнала в бездната на греха и престъпленията.

23.

— Позволете, госпожице, да привърша разказа си — отново започна Мирович. — Осем дни Катерина остана в моята пещера. През това време момичето бе весело и не поиска да се върне.

Споразумението за откупа отлагах всеки ден и когато най-после моите хора го получиха — той не беше заплатен от барон Острау, а от мене. Аз изплатих сумата вместо барона, като пожертвах голяма част от парите си.

Не исках да изнудвам нейния баща. Бяхме заедно осем дни. Малко е това време, госпожице, за една щастлива двойка.

Тъмнината на живота ми бе осветена от лъч и аз за първи път видях пропастта, в която се намирах. Дадох клетва на Катерина, че ще напусна позорното си занятие и ще започна да живея честно. Плакахме горчиво, когато дойде часът на нашата раздяла и особено когато трябваше да заведа Катерина при файтона, с който щеше да се върне във Варшава.

Дълго стояхме прегърнати. Никога мъж и жена не са се разделяли с толкова натъжени сърца.

В пещерата Катерина остави най-ценното съкровище, което имаше — своето девство. Разбойникът Михаил Панин не й го открадна, не я изнасили — тя самата ми го поднесе с радост, смирение и свенливост, както една невеста го дава на своя обичан съпруг след като махне венеца и булото от главата си и когато влюбените останат сами!

— Михаиле, моята съдба е в твоите ръце — каза Катерина, — и аз съм уверена, че ще спазиш клетвата си и ще те видя пак.

— В Петербург — извиках аз, — но вече като друг човек!

После я целунах и изтичах в гората. Прекарах до гроба на майка си цели два дни и сълзите ми намокриха пръстта. След четиринадесет дни избягах скришом от момчетата си и с големи трудности се озовах в Петербург.

Първото нещо, което узнах при един таен разговор с Катерина, беше, че тя ще става майка. Зарадвахме се и двамата и заживяхме с надеждата, че баронът ще даде съгласието си да се венчаем и ще можем да направим от детето си добър човек. Подпомогнат от мои приятели — високопоставени лица, аз успях до известна степен да оправя положението си. Промених името си и успях да получа документ за казашки хетман.

Месеците се нижеха един след друг и ние с Катерина се виждахме често. Дойде време, когато нейното положение не можеше повече да се крие.

Срещнах в Петербург един свещеник, някогашен приятел на баща ми, заемащ висока длъжност в Синода. Поверих му тайната и една нощ той ни венча. Бракът се сключи при всички изисквания на закона и Катерина стана пред Бога моя съпруга, а пред хората — княгиня Панина.

На следния ден отидох при баща й.

Баронът ме прие любезно — явяването ми като влиятелна личност го направи по-мек, но когато му разказах за по-раншния си живот — тогава погледът му стана мрачен.

— Вие, значи, сте измамили детето ми — каза той тихо. — Или сте го изнасилили, когато е било във вашата разбойническа пещера. Не мога никога да повярвам, че моята любима дъщеря, която дотогава не е поглеждала мъж, сама ви се е отдала. Не, в това никога не бихте могли да ме убедите.

— Извикайте дъщеря си — отвърнах аз, — и ако тя каже, че съм я измамил — тогава затворете ме в най-дълбокия зимник на вашата къща и отрежете дясната ми ръка.

След няколко минути Катерина стоеше пред баща си.

Тя се хвърли в краката му и каза, че ме обича и че ще ме обича до гроб. Ням, блед, с треперещи устни баронът я слушаше.

— Пожертва за своя любим и честта си? — я попита той тихо, след като тя свърши.

— Дадох на мъжа си това, което му принадлежи.

— На мъжа си ли?

— Да, тате, ние се венчахме, ние сме мъж и жена.

— Тъй ли? — попита той. — В такъв случай трябва да обмисля как да постъпя. Княз Михаил Панин, посетете ме довечера. Ще ви очаквам в осем часа.

Стори ми се, че в думите на барона имаше горчива ирония. Ала исках да вярвам, че се лъжа. Отправих нежен поглед към Катерина, направих учтив поклон към баща й и излязох от двореца. С нетърпение чаках уречения час.

Току-що пристигнах в двореца и един стар слуга ме отведе в стая, чиито стени бяха покрити с шити завеси.

Щом влязох, барон Острау стана от писалището, на което горяха шест свещи.

— Наистина ли искате за жена дъщеря ми? — попита гой, обръщайки се към мен.

— Не мога да искам това, което вече притежавам. Дойдох да моля за вашето благословие.

— Вашата сватба е станала толкова безшумно, че ми се иска да ви устроя малко тържество — каза старият барон с презрителна усмивка. — Ето и гостите!

Завесите се вдигнаха. Двадесет казаци, въоръжени от глава до пети, се нахвърлиха върху мене и ме повалиха на пода. Нищо не можах да направя, защото нямах никакво оръжие в себе си, а и никога не можех да помисля, че бащата на любимата ми Катерина може да ме нападне тъй подло.

Казаците ме вързаха и ме отведоха в двора, където чакаше кола. Закараха ме в запустяла къща край Петербург и ме затвориха във влажния зимник. Сваляха оковите ми само когато се хранех, но ме наблюдаваха двадесетина казаци и всяко мое движение се следеше.

Вече не желаех да ям и исках да умра от глад, но мисълта за Катерина ме крепеше — заради нея и детето си трябваше да живея.

Най-сетне през една тъмна нощ ме изведоха от тъмницата. Няколко казаци ме отведоха на първия етаж в изящно подредена къща. В стаята имаше легло, а на копринените постелки лежеше бледа красива жена и въпреки че лицето й бе маскирано, аз веднага познах моята Катерина. Тя държеше в ръцете си новородено дете — моето дете.

Една жена, навярно акушерка, стоеше до леглото. Ала жестокият й баща, барон Фон Острау, след като достатъчно се наслади на мъките ми, каза, че жена ми е родила момиченце, което ще се нарича Наталка. После се чу удряне на звънец и вратата се отвори. Влезе един окъсан, отвратителен човек. Жестокият баща му подаде детето ми, за да го обрече на срам и безчестие.

След като ме наруга, баронът ми съобщи, че бил издействал от царя да бъда заточен на остров Сахалин, а на всеки 12 октомври да ми удрят но двадесет тояги, за да не забравям рождения ден на детето си.

След това пак ме поведоха в ужасната тъмница. Крещях, исках да отида при жена си и детето си, но ударите на казаците ме заставяха да мълча.

Отведоха ме на остров Сахалин. За пътуването ми дотам най-добре е да не приказвам. Пътувах по вода и по суша. Почти винаги бях в долната част на парахода до кръста във вода, гладен, люлян от морските вълни.

Цели месеци скитахме по снежните гюлета, оковани, а щом стигнехме до някоя станция, където казаците си почиваха, мен и други тридесет затворници ни затваряха в тясно помещение, където можеха да се поберат едва пет души.

Много от другарите ми по неволя се разболяха от заразни болести, а казаците не отделяха здравите от болните.

Един-единствен лъч на надежда проблесна по време на пътуването. Това беше в Тоболск, където при нас дойде млад свещеник и ни утеши със светата вяра. Той беше добър и благороден човек и спечели моето доверие. Разправих му тежката си участ, съобщих му името на свещеника, който ни венча в Петербург и го помолих да предаде на Катерина едно писмо от мен. Той ми донесе перо, мастило и къс хартия и ми се закле, че ще направи тази добрина. Дали е удържал на клетвата си, не зная, но вярвам, че го е направил.

Слушала ли сте някога, госпожице, нещо за Сахалин? Не вярвам да сте чувала, тъй като костите на тия, които биха могли да ви разкажат за ужасните мъки на този остров, са захвърлени и стърчат край Охотския залив. Не желая да ви задържам повече и да ви разправям мъките си на Сахалин. Говори се, че имало на земята още по-ужасен ад от него, френската колония Каена. Аз останах на острова една година. Моята работа бе да издълбая в една канара стълба към морето. Винаги бях вързан за други престъпници. Чаках само удобен момент, за да избягам.

По обяд един ден бяха ни освободили от оковите, за да се храним, когато видях в морето малък кораб. Той плаваше бавно и беше на около пет мили от острова.

— Сега или никога — казах си аз и мисълта за жена ми и детето ме накараха да се хвърля във водата.

Плувах много бързо и се отдалечих от сушата. Когато избягах, пазачите спяха и бе изминал цял час, когато ме видяха. Изстреляха няколко гранати, но те падаха далеч от мене във водата и останах невредим.

Стигнах до кораба, китайците, които бяха против руската обсада на Сахалин, ме прибраха.

В отплата трябваше шест месеца да работя на кораба като роб, а после и да наглеждам оризовата плантация на собственика на кораба. Само че това беше играчка спрямо мъките, които преживях в Сахалин.

Успях най-после да напусна Китай и дойдох в Петербург. Тук се запознах със слугите на барон Острау и от тях разбрах това, което не очаквах.

Любимата ми Катерина починала няколко дни след раждането на детето. От скръб почти полудях, обаче не трябваше да се отдавам на скръбта, тъй като имах да изпълня две свети задължения — да спася моята Наталия от ръцете на разбойника Бенковски и да отмъстя на жестокия баща, който ни беше отнел щастието.

Последното беше първата ми работа. Но ми беше нужен капитал за тази работа, а аз нямах нищо. Наех стая в предградието. Моята хазайка ми даваше храна на кредит. След две-три седмици имах в джоба си няколко хиляди рубли. Винаги съм бил добър художник и тогава за първи път фалшифицирах банкноти. Те ставаха сполучливи и успявах да ги разменя.

Тогава се запознах с един англичанин кочияш, който работеше при барон Фон Острау. Казваше се Жаксон. (Мирович показа с ръка към куфара, който лежеше в ъгъла на стаята.) Той беше винаги алчен за пари и аз го подкупих с хиляда рубли. Една нощ баронът се връщаше от клуба на милионерите в петербургския си дворец. Аз се хвърлих във файтона му и го удуших.

Не ще забравя страшния му поглед в този миг. Пред очите ми се мяркаше образът на любимата ми Катерина, чийто жесток баща беше причина за нейната смърт. И ако имаше хиляда живота, аз пак щях да му ги отнема. Удуших го бавно, не исках да умре бързо. Няколко пъти той спомена името на Катерина, което още повече ме разгневяваше. След няколко минути всичко свърши. Аз отмъстих.

Похлопах на прозорчето на файтона и казах на Жаксон да го закара в двореца. После скочих от колата и си отидох у дома. Слугата беше заслужил хилядата рубли.

Арестуваха го и извършиха разследване, но понеже не можеха да докажат, че е чул вик за помощ, освободиха го след няколко месеца. Той дойде при мене и тъй като знаеше моята тайна, не посмях да го изпъдя.

Аз фабрикувах банкноти, а той ги разпространяваше. Скоро напуснахме Петербург. Не за да се отървем от полицията, а по друга важна причина.

Когато Жаксон беше арестуван, аз сполучих да намеря следите на стария разбойник и пияница Иван Бенковски. Срещнах го в едно кафене с лошо име, близо до Топлата баня. Той прислужваше там на публични жени, които след като се изкъпеха, пушеха опиум. Аз го спечелих благодарение на няколко чашки водка и десетина рубли. Наталия не била вече при него. Продал я бил на някаква жена с „маймунско“ лице за двадесет и пет рубли.

Коя беше тази жена с маймунското лице? Бенковски ми разказа всичко. Тя се била родила с космато лице, ръце и крака и приличала на маймуна. Използвала грозотата си като се показвала в музеите и панорамите срещу пари. Тя откупила моята Наталка с цел да направи от нея човешко изчадие.

Страданията ми бяха безкрайни. Кой знае какво бе направила от бедното ми дете. Тези хора пречупват и огъват костите на малките деца, за да направят от тях изроди, от които да печелят пари.

Дълго търсих жената с „маймунското“ лице.

Изминаха няколко седмици. Мой приятел, когото бях задължил да я търси, ми съобщи, че ще я намеря в един хан, където постоянно живеят такива хора.

Отидох веднага там. Беше се събрало странно общество. В гостилницата имаше разни гимнастици, комедианти, хора, които можеха да вървят на ръце. Един монголски великан, неговата жена, най-силната на света, която балансираше с топовни гюллета на гърдите си, една жена без крака, един татуиран мъж, водолаз и други такива. Разказваха си случки от пътуването. Дресираните им кучета лаеха, а ревът на лъва ги заставяше да мълчат. Маймуните си играеха в клетките и се катереха по железните пръчки.

Приближих се към жената с „маймунското“ лице. Тя напълно заслужаваше това прозвище. Лицето й бе покрито са косми и тя приличаше на шимпанзе. Но иначе беше добра жена. Като разбра, че аз съм бащата на Наталия, тя стисна ръцете ми и каза, че за жалост вече я продала. Милото детенце й пречело, но било много умно и красиво и тя не посмяла да му стори нищо. Сега детето се намирало в ръцете са някой си атлет Алфредо, когото наричали „Кралят на камбанариите“. Тя не знаеше къде се намира, но знаеше, че пътува с някакъв цирк.

Щом пуснаха Жаксон от затвора и се снабдихме с много пари, ние тръгнахме на път. Пътувахме от град на град и от село на село. Жаксон не знаеше целта на нашето пътуване, той мислеше, че го правим, за да не ни хване полицията. Не знаеше и защо посещавам цирковете, които срещнахме по пътя, и защо се запознавам с артистите. Казах му, че това е мой навик. Не можах да открия следа от Наталка.

Бях се вече отчаял. Обиколихме цяла Северна и Южна Русия и се приближавахме към Одеса и Черно море.

Отдалече видях, че един човек се качваше на камбанарията на църквата по въже. Изглежда, че беше атлет.

Вървях толкова бързо, че Жаксон едва ме настигаше. В селото имаше цирк и човекът, който се изкачваше по въжето, бе Алфредо „Кралят на камбанариите“. Той не бе сам в опасното си занимание. Държеше в ръцете си малко момиченце, облечено в бяло. Това бе моята Наталка.

Можете да си представите, какво чувство ме обзе, когато гледах този човек. Бях се разтреперал и поглъщах всяко негово движение, докато най-после слезе на земята. Трябваше да се въздържа от намерението си да прегърна Наталия, докато се стъмни. Жаксон спеше, когато тръгнах към дома на атлета. Той и жена му бяха будни, а Наталка спеше в люлката си.

Скоро се разбрахме с Алфредо. Той се нуждаеше от пари и се задоволи с петстотин рубли, които му дадох веднага. На този човек, госпожице, не дадох фалшиви пари.

На другата заран Жаксон остана изненадан, като видя едно детенце в леглото ми. Обясних му, че много съм харесал детето, затова съм го купил и ще го възпитам като моя дъщеря.

Върнах се в Петербург.

В Русия си купих документи, тъй като там с пари всичко се придобива. Вече бях княз Григорий Мирович. Наех хубава голяма къща и една възпитателка за детето ми.

Понеже името Наталка ми напомняше за жестокия баща на жена ми, който бе кръстил моето дете с това име, аз го измених и я наричах Павловна — това бе името на моята майка.

Не мога да ви опиша какво бе за мене това дете! То ми напомняше за онази, която тъй горещо съм обичал и която обичам и сега.

Павловна порасна и стана хубаво момиче. Тя ме обича, а аз я обожавам. Като я погледна, забравям нещастието си и не мисля, че съм бил разбойник, а сега фалшификатор.

Павловна и до днес не знае нищо — нито за мен, нито с какво заплащам разноските по поддържането на двореца. Този мерзавец, който лежи мъртъв в куфара, искаше да разбуди любимото ми дете от блажения сън и да разруши щастието й, затова го убих.

Моля ви, госпожице — каза Мирович, като стана от стола и падна на колене пред Алиса, — дайте ми двадесет и четири часа срок, докато свърши венчалният обред на дъщеря ми с граф Естерхази. Кълна ви се, тогава, кълна ви се в спомена за любимата ми Катерина, че ще се предам сам на полицията… Вие сега знаете историята на моя живот, съмнявате ли се още, че аз, Михаил Панин, не ще удържа на думата си?

Алиса се наведе над коленичилия. Тя сложи ръката си на побелялата му глава.

— Станете, Михаил Панин — каза тя, — аз ви вярвам. Давам ви двадесет и четири часа, за да се предадете сам на полицията. Това, ще смекчи наказанието. Ще ви дам добър съвет, княз Михаил Панин — разкажете всичко на съдиите, което разказахте на мен. Тогава наказанието ви за убийство не ще бъде толкова тежко, а колкото до другите престъпления — те са покрити с давност.

Мирович заплака и целуна края на Алисината дреха.

Мнимият княз не занесе куфара с мъртвеца у дома си. Остави го в големия шкаф в стаята и го заключи. Той изгаси лампата и излезе. Без да подозира нищо, мина край стария просяк, който седеше на камъка и спеше.

Разсъмваше се, когато Мирович влезе в двореца си. Старият просяк го следваше.

Когато князът влезе, просякът нае файтон, показа малката си картичка и заповяда да го закарат в къщата на градоначалника господин Фон Ла Бриер.

Просякът съобщи кой е и разпореди да се събуди градоначалникът. Господин Ла Бриер остана изненадан, като го видя.

— Господин Питу, човек едва може да ви познае — каза той, — какви новини ми носите?

— Моля ви, разпоредете да се арестува един човек — каза гърбавият Питу.

— Да се арестува? Кой?

— Княз Григорий Мирович.

— Вие полудял ли сте? Искате да арестувате руснака?

— Да, господин началник — отвърна Питу, — този княз Григорий Мирович е фалшификаторът, когото от няколко седмици търсим.

24.

Курт Валберг и младата красива кубинка живееха от няколко седмици в Лондон, където между четирите и половина милиона население не им бе трудно да се укрият от преследването на полицията.

Валберг си мислеше, че още го издирват, той не знаеше че вместо него арестуваха клетия барон Емил фон Пикардин, на когото беше заел червената наметка.

В предградието, близо до пристанището, което се населяваше от отрудените работници, Курт Валберг нае две стаички — една за него и друга за Долора. Двамата живееха заедно. Долора домакинстваше, грижеше се за Курт. Тя стана негова робиня, а той се грижеше за нея и се отнасяше като към сестра, довереница и приятелка.

Робиня, приятелка, довереница и сестра!

Колко привлекателни думи. Ала те не са достатъчни за едно женско сърце, което обича. Долора страдаше неизказано.

Курт Валберг бе единственият, когото искрено обичаше и комуто бе дарила моминското си сърце. Наистина той винаги беше ведър и любезен към нея, но между тях имаше стена, която ги разделяше. Те се хранеха заедно, говореха и четяха, а младият немец учеше момичето на разни знания, които той бе придобил чрез самообразование. Тя научи много работи, които дотогава й бяха непознати. Ала младежът охладня към нея. Той не й подаваше ръка, от очите му не бликаха страстните погледи и избягваше всичко, което можеше да му напомни за по-раншните им отношения. От ден на ден Долора ставаше все по-бледа. Тя не позволяваше на Курт да забележи сълзите й, а само когато оставаше сама си казваше:

— Знаех, че той никога не ще може да забрави моето безчестие. Ще ме смята недостойна за любовта си. И е прав. Аз бавно ще свърша и ще умра в краката му.

На първия етаж в къщата, в която живееха двамата, имаше трета стаичка, по-скромно наредена от стаите на Курт и Долора. Тя беше само с един прозорец. В нея живееше млада, красива, ала очевидно страдаща жена. Тя рядко излизаше и по цели седмици си стоеше вкъщи. Когато излизаше, винаги носеше голям пакет — неща, които предаваше, за да получи други за изработване.

Няколко пъти вече Долора срещаше по стълбите съседката си. Те се поздравяваха само с кимване и се разминаваха, без да си проговорят.

Една сутрин Долора чистеше в коридора шапката на Курт и си спомняше колко пъти е снемала тази шапка от главата му, когато тя е пречила да я целува. Девойката заплака.

— Защо плачете? — попита я кротко един глас. Уплашена Долора се обърна — съседката й стоеше зад нея.

— И вие ли, дете мое, сте нещастна? — продължи тя. — Ах, защо толкова много хора са нещастни? Но какво ви е? Не бих желала да ми доверите тайната си, ала този, който има такъв любезен и грижлив брат, като вашия, той не е самотен на този свят.

— Брат ли? — проплака Долора и хладни тръпки побиха тялото й. — Не, не, господин Валберг не ми е брат.

— Не е ваш брат ли? — каза тя. — Извинете тогава, аз мислех…

— Ние живеем като брат и сестра, приятел и приятелка, или като двама обични другари.

— Зная сега защо тъгувате! — прошепна непознатата. — Кажете ми, моля, как се казвате.

— Долора е името ми.

— А моето Клаудина. Желаете ли Долора, да станем приятелки?

— С удоволствие.

Момичето подаде ръка на бледата жена и тя силно я стисна. От този миг отношенията между двете съседки ставаха все по-приятелски.

В Лондон Клаудина се прехранваше с ръкоделие и шиене. Един ден Долора помоли съседката си да потърси и за нея работа. Тя се съгласи. С каква гордост момичето предаде една вечер на Курт десет шилинга, които бе припечелила през седмицата!

Тя отдавна се измъчваше, че не може да плаща поне част от прехраната и трябва да живее от средствата на Курт. Като узна как е спечелила парите, младежът се зарадва и усмивка се показа на устните му.

— Хубаво си направила — каза младежът на момичето, — но ти се грижиш за мене и аз трябва да те издържам. Ще сложа тези пари настрана. — Немецът седна на масата, зави парите в хартия и написа върху нея: „Това са парите, които Долора спечели по честен начин.“

Курт Валберг също се запозна с Клаудина и му бе приятно да разговаря с нея. Тази жена беше обходила половината свят и разсъждаваше зряло. Младият работник забеляза, че е нещастна и крие някаква тайна в сърцето си, затова й обръщаше по-голямо внимание, смятайки за свой дълг да утешава и помага на нещастните. Често вечер Клаудина, Долора и той се събираха и разговаряха и тогава артистката се развеселяваше, забравяше мъките си.

Стените на това здание, в което живееха бедни семейства, бяха тънки и всяка дума казана в съседната стая — особено нощем — се чуваше много добре. Долора чуваше как съседката й по цели нощи ридае и охка. Една вечер тя каза:

— Ах, да не бях го извършила, да не бях изпълнила ужасното отмъщение. Боже мой, ти знаеш, че се разкайвам, разкайвам…

Сутринта Долора каза на Валберг, какво беше чула през нощта. Тя го запита, дали не е по-добре да разкаже на Клаудина за чутото. Валберг поклати глава.

— Не — отвърна той, — не трябва да я безпокоим; има хора, които не обичат другите да знаят за техните грижи. Ако Клаудина се нуждае от утеха и от помощ, тя сама ще пожелае да сподели тъгата си.

Дойде Коледа. Съседите решиха да прекарат Бъдни вечер заедно. Долора купи малка елха и я.украси със свещи, позлатени ябълки, орехи и сладкиши. Всичко това — за да достави удоволствие на Курт. Малката стая грейна от светлината на свещите. Благоуханието на елхата и на восъчните свещи я изпълваше. Тримата стояха радостни около коледното дърво. Разменяха си малки подаръци.

Долора беше изработила на Курт красив портфейл, а на вътрешната му страна бе извезала със сърма буквите К. и В.

Тя се надяваше, че младежът ще й подари сърцето си, но уви! Курт я погледна в очите и каза:

— Благодаря ти, Долора!

Момичето се обърна и заплака. Клаудина я прегърна и я утеши. Тя отдавна бе разбрала отношенията на Долора и Курт…

След малко и тримата бяха около масата. Настроението лека-полека се подобряваше. Разговаряха по-увлекателно и по-весело от друг път. Говореха за мира, който Рождество Христово носи на християните. Двете жени слушаха с внимание. Курт извади вестник от джоба си, разтвори го и показа статия, написана с едри букви.

— Тъкмо пред светлите празници се разиграва комедия на правосъдието — каза той. — Тя показва падението на модерното правораздаване!

.Клаудина вдигна очите си. Лицето й се бе изменило.

— Чули сте нещо за делото на Драйфус? — запита жената.

После, когато погледна вестника, разтревожена каза:

— Капитан Алфред Драйфус! — обвиняват го в предателство, в шпионаж, о, Боже мой!

И изгуби съзнание.

— Какво става? — запита Курт Долора. — Мислех, че тези неща не са интересни за нея.

— Нищо й няма — отвърна Долора, — през последните дни е работила много… След малко Клаудина се съвзе.

— Прощавайте — извини се тя на Курт, — всичко ще мине. Нека продължим прекъснатата тема. Говорихме за капитан Драйфус. Има ли нещо ново около делото му?

Гласът й беше тревожен, тя се показваше спокойна, обаче държанието й беше някак неестествено.

— Делото е приключено — отвърна Валберг, — без да са дали възможност на подсъдимия да се защити.

— Осъдили? — извикаха и двете жени в един глас.

Клаудина беше скочила от стола си, тя хвана ръката на Валберг и го погледна толкова страшно, че немецът отстъпи няколко крачки назад.

— На какво е осъден? — запита бледата жена страхливо.

— На вечно заточение в Каена — отвърна Валберг. — Това е по-лошо от смъртта. Ще го разжалват пред неговите войници, а после ще го мъчат, докато умре. Но най-напред ще отнемат честта му.

Клаудина се развълнува и се засмя подло, но изведнъж се опомни.

— Това ужасно дело ме разтревожи повече, отколкото предполагах — каза тя, за да оправдае поведението си. — Но не искам повече да помрачавам радостта ви. Нали бяхте обещали да направите пунш?

— Да, той е готов — зарадва се младата кубинка като видя, че приятелката й се развесели.

Момичето взе шишето с горещия пунш и наля в три чаши, които постави на масата. Пуншът беше отличен. Клаудина пи много от силното питие. Тя се развесели и започна да разказва за цирка, за будоарите и за много други неща, които досега не беше споменавала.

Курт клатеше глава и я гледаше учуден.

Към полунощ Клаудина стана от стола и каза:

— Време е вече, трябва да си отивам, надявам се, че тази нощ ще спя спокойно.

Тя си тръгна, но на прага се спря, хвана Курт и Долора за ръцете и им каза:

— Обичайте се, обичайте се, глупави хора! Използвайте щастието, защото бързо се помрачава и тогава човек съжалява за това, което си е отишло. Курт, Долора, бъдете щастливи! Сбогом, прощавайте!

Курт и Долора стояха един срещу друг безмълвни, трогнати. Лицето на момичето беше се зачервило от срам. Тя смяташе, че бе настъпила решителната минута. Не трябваше ли Курт да послуша думите на Клаудина? Младият немец остана неподвижен, гърдите му се вълнуваха, беше затворил очите си. Най-красивата жена, която познаваше, стоеше пред него и той знаеше, че тази жена го обича. Само една дума и тя щеше да бъде негова. Но той не произнесе тази дума. За него бе загубено момичето, което той обичаше преди време, заради нейното минало. Достойнството му не позволяваше да се ожени за нея, а да си играе с любовта й, не искаше, защото това щеше да я унищожи още повече.

— Лека нощ, Долора, легни си — каза той на момичето, — дано още много Коледи прекараме заедно.

— По-добре ще е да умра, отколкото да доживея до другата Коледа — прошепна Долора и отиде в стаята си.

Вратата между двете стаи се заключи.

Валберг се разхождаше развълнуван из стаята. Той се бореше с чувствата и мислите, които вълнуваха душата му. Най-после немецът надви колебанията си. Съблече се и легна в леглото си. Угаси лампата и се помъчи да заспи.

Веселото изражение по лицето на Клаудина се помрачи, когато влезе в стаята си. Тя разроши с ръце черните си къдри и заблъска главата си в стената, без да почувства болка.

— Осъден, осъден на „суха гилотина“ — изпъшка тя. — Той ще загине на далечния каменист остров под палещото тропическо слънце, заобиколен от жестоки, долни хора, които няма да дадат дори капка вода на умиращия от жажда. Как ли ме проклина мене, предателката, която съм го обичала, а после го предадох на враговете му. — Тя се тръшна на пода и захапа една кърпа, за да не чуят съседите риданията й.

След четвърт час, когато силите й бяха на привършване, тя махна кърпата от устата си и стана. Клаудина падна на леглото и дълго лежа без да помръдне. Когато стана, беше взела ужасно решение.

Коленичи пред стенната печка и запали огъня. Напълни печката с въглища и запуши всички отвори на прозореца и вратата. После се съблече, като остави долната фуста и чорапите си. След това затвори вратичката на печката. Образувалият се отровен газ от горящите въглища не излизаше през комина, а нахлу в стаята.

— Сполучих — прошепна тя. — Алфред Драйфус, преди още да узнаеш, че аз те предадох, не ще бъда вече между живите. Преди Теб ще умра и ще отида при нашето дете. И скоро ще се срещнем там.

Тя се втурна към леглото си и легна.

Сива мъгла започна да пъпли из стаята. Клаудина не я виждаше, но скоро започна да я чувства. Нещо я запритиска, като че някой бе стъпил на гърдите й. Тя тежко въздъхна, вдишвайки смъртоносната отрова. Очите я заболяха, започна да кашля, без да чувства болка. Неочаквано й се стори, че я обхваща тънко було. Стана й леко и тя сякаш се вдигна във въздуха. Летеше над хората и хиляди звезди я заобикаляха. После се спусна към земята и се намери в прекрасна градина. Клаудина лежеше върху благоуханни теменуги. Дочуваха се звуци на музика и сладостно чувство, каквото досега не бе изпитвала, изпълни гърдите й. Близкият гъсталак се разтвори и Алфред Драйфус излезе от него. С разтворени ръце той се хвърли към нея и започна страстно да я целува. Целувките на капитана ставаха все по-страстни, той я задушаваше, но не я пускаше.

— Въздух, въздух — простена тя, — задушавам се!

Обхвана я страх, студена пот изби по челото й. Сега вече не я притискаше в прегръдките си нейният любим, а черна сянка стягаше гърлото й. После сянката я взе и я отнесе в края на градината при една страшна пропаст. Сянката се изкикоти с хриплив глас и хвърли Клаудина в бездната.

Облаците сива мъгла обикаляха като черни сенки леглото на Клаудина. Отровни газове изпълниха стаята й. Слаб стон се изтръгна от гърдите й, леко се привдигна, но бе късно. Ръцете й описаха кръг и тя се сгромоляса на леглото.

Въглероден окис! О, ти, ужасно средство, с което бедните си служат, за да се избавят от земните тегла. Тази страшна отрова, която покосява живота на толкова хора по непредпазливост или небрежност уби и тази жертва. Завлече в мрака си и тази жена, която обичаше капитан Драйфус, която го провали и предадена неговите врагове.

— Курт, Курт, стани, моля ти се, стани!

Като чу тези думи Валберг, който още не спеше, стана от леглото. Той позна гласа на Долора.

— Какво има — попита, обличайки се. — Да не си болна? Какво се е случило.

— Струва ми се, че се случи някакво нещастие — отвърна момичето. — Боя се за Клаудина, чух от нейната стая стон, а се чувства и отвратителна миризма!

Курт отключи вратата към Долорината стая и пусна девойката да влезе при него. Младата кубинка държеше в ръка горяща свещ. После двамата излязоха в коридора и спряха пред вратата на Клаудина.

— Боже мой — извика Валберг и пребледня, — в стаята на нашата съседка нещо гори, или…

Немецът не довърши фразата — ужасно предчувствие го обхвана. Той започна да удря с две ръце по вратата.

— Клаудина — извика той, — събудете се, отворете.

Не последва никакъв отговор. Бе тихо. Валберг натисна вратата, ала не можа да я разбие. Съседите от долния етаж се събудиха.

— Клаудина, болна ли сте? — извика с тъжен глас Долора.

Курт Валберг отиде към стълбата и извика:

— Елате! Помогнете да отворим и да спасим живота на един човек. По-скоро, защото ще бъде късно.

Двама работници се изкачиха по стълбите. Тримата натиснаха вратата и тя със силен трясък се строши.

Мъжете отскочиха и закриха лицата си с ръце. Цял облак дим излезе от стаята.

— Въглероден окис! — извика Курт и пръв се завтече в стаята.

Той погледна към леглото, на което лежеше Клаудина. После се втурна към прозореца. Ала не можа да го отвори. Удари с юмрук стъклото, което се пръсна на стотици парченца.

В това време Долора отиде до леглото на нещастната. Напипа пулса й и извика:

— Още не е мъртва. Може би ще успеем да я спасим…

Курт помоли работниците да отнесат пострадалата в стаята на Долора. Мъжете взеха леглото и заедно с Клаудина го изнесоха. Младата жена показа признаци на живот. Докторът дойде и цели часове се мъчи да избави Клаудина от смъртта.

Младото момиче три дни не се отдели от леглото на приятелката си. Курт се усмихваше доволен, като виждаше, как Долора се грижи за болната. На петия ден Клаудина стана, а на шестия помоли Курт да поговорят.

Долора нищо не чу от разговора, тя даже не попита Курт за това. Чу само слабо хълцане и думите на Курт.

— Клаудина Лорет, не желая да зная каква вина имате за страшната съдба, която сполетя този човек. Поправете злото, което сте направила и така ще успокоите съвестта си. Присъдата още не е изпълнена и може да се отмени.

Три дни след този разговор Клаудина замина за Париж.

25.

Тъмни облаци забулваха небето. В двора на военното училище в Париж бяха строени три хиляди войници. Те бяха застанали мълчаливо със снети пушки. Всеки очакваше да види нещо скръбно.

Генерал Дерас прегледа още веднъж войниците и после застана със свитата си пред двора. Десетина господа, облечени цивилно, бяха застанали недалеч от него. Бяха редактори и сътрудници на най-големите френски вестници. Представителите на пресата разговаряха тихо, лицата им бяха сериозни.

Множество любопитни граждани бе заобиколило респектиращата сграда на военното училище. Към девет часа народът почна да се вълнува.

— Ето, иде — чу се, — водят юдата на Франция!

Властите се бяха погрижили да поддържат реда. Дълги редици от войници бяха поставени по улиците, по които щеше да мине затворникът към военното училище.

Капитан Драйфус бе в покрита военна кола. По двама от най-старите подофицери на републиканската гвардия бяха седнали от двете му страни. Двадесет и четири стражари с голи саби яздеха пред колата. Две отделения войници с пълни пушки вървяха зад нея. Точно в девет часа тя пристигна в двора на военното училище.

Драйфус слезе. Облечен беше в парадна униформа. Златните нашивки блестяха по яката му. Двамата подофицери заведоха капитана в средата на двора, където го чакаше генерал Дерас и офицерите. Нещастникът вървеше като пиян между двамата. Очакваше го най-ужасното унижение, най-страшното от всичко, което го бе сполетяло до тази минута. Неприятелите му щяха да му отнемат честта пред очите на войниците, пред тия, които той е командвал и които са го обичали.

Драйфус затвори Очите си и почти не виждаше какво става около него. Но той позна няколко лица и прочете по тях съчувствие. Особено тъжен бе един от войниците — стар побелял войник, който служеше от тридесет и пет години в армията. Този подофицер от републиканската армия се казваше Мишонет, но младите го наричаха дядо Мишонет. Всички го обичаха, цялото му тяло бе покрито с белези от рани, а гърдите му бяха украсени с медали за храброст. Участвал беше във всички френски походи през последните тридесет и пет години. Когато вечер седеше в казармата и пушеше лулата си, той разказваше за тези походи, а войниците го заобикаляха и го слушаха с внимание.

Старият подофицер беше учител на Драйфус, когато той се обучаваше във военната академия, преди да постъпи в действащата армия. Тогава между побелелия воин и младия курсант се беше създало искрено приятелство.

Генерал Дерас беше избрал стария Мишонет да изведе предателя Драйфус от тъмницата и да скъса пагоните на униформата му. Това, което не бе му се случвало през тези тридесет и пет години, се случи днес.

Подофицер Мишонет отказа да изпълни заповедта на началството си. Той отиде при генерал Дерас и рапортува:

— Генерале, накажете ме, че съм престъпил заповедта ви. Аз не мога да сторя никакво зло на капитан Драйфус и вместо да изпълня заповедта, ще го прегърна и ще го целуна пред цялата френска армия. Капитанът е невинен.

Генералът освободи стареца от това недостойно задължение, без да го накаже, обаче го застави да присъства на разжалването.

Мишонет бе застанал пред взвода си, държеше пушката си при краката и гледаше със сълзи на очи любимия си капитан. Старецът наведе глава, като че искаше да поздрави бившия си ученик и началник. Драйфус разбра знака за сърдечната привързаност и му стана по-леко на сърцето.

Затихна глухият шум на барабаните. Генерал Дерас даде знак и двамата подофицери заведоха капитана при него.

Майор Пати дьо Клам и Естерхази се приближиха до Драйфус. Днес графът щеше да се венчае с Павловна, но искаше да се наслади на мъките на капитана.

Тишина се възцари в големия двор.

Майор Пати дьо Клам взе думата.

— Алфред Драйфус, военният съд ви призна за виновен, след като се убеди, че вие сте продали отечеството си. Шпионино, вие не заслужавате да носите войнишките пагони! По заповед на главнокомандуващия на армията и на републиката ви разжалвам. Подофицери, скъсайте пагоните на предателя на отечеството!

Барабаните затрещяха страшно, зловещо и сърцераздирателно. Драйфус извика, подофицерите се хвърлиха върху него и му скъсаха пагоните и знаците от униформата. Те ги хвърлиха на земята и ги стъпкаха с краката си.

— Моята чест, о, моята чест — стенеше нещастният капитан.

Генерал Дерас се приближи към нещастника.

— Алфред Драйфус — извиси гласа той, — тъй като ви изхвърлиха от редовете на храбрите френски войници, аз съм принуден да отнема сабята, която сте получил от републиката, за да защитавате и пазите с нея отечеството си. Вие опетнихте, опозорихте и осквернихте това оръжие. Вземете му сабята, гордостта на всеки офицер, вземете я от шпионина!

Барабаните затрещяха отново, майор Брисе изтегли блестящата сабя от ножницата, която беше препасана около кръста на Драйфус. Майорът я сложи на земята, стъпи с десния си крак върху нея и я счупи на четири места. После се наведе бързо, взе ги и ги хвърли в лицето на Драйфус. Драйфус се разтрепери и падна на земята. Един страшен, сърцераздирателен вик, такъв, какъвто не е излизал дотогава от човешки гърди, се изтръгна от гърдите на нещастника. Бедният лежеше ридаещ в краката на генерал Дерас.

Подофицерите го вдигнаха.

Изминаха няколко минути, после започна последният акт от тази позорна комедия. Генерал Дерас заповяда на подофицерите да сложат щиковете си на пушките и да минат четири пъти с бившия офицер покрай войниците.

— Долу предателя — извикваха при всяко минаване войниците, — долу шпионина! Да живее Франция! Да живее републиката!

Войниците бяха добре обучени за тази позорна комедия. Те викаха като един по заповед на началниците си.

Всеки път, когато Драйфус се приближаваше към стария Мишонет, до ушите му достигаха утешителните думи:

— Нещастни ми капитане, не се отчайвай, синко, ти си невинен, ти си честен и неопетнен мъж!

Драйфус видя, че старият трепереше като лист от вълнение.

Той мина три пъти край войнишкия строй, сякаш бе осъден на шибане с пръчки. В края на деветнадесетия век още съществуваше средновековното наказание. Културна Франция го показа на учудения свят. Оставаше да мине четвърти, последен път край войниците.

Краката на нещастника се разтрепериха, те отказаха да му служат, обаче зад него се намираха щиковете на подофицерите и той трябваше да върви.

С каква радост, с каква неописуема страст искаше да се хвърли срещу тези щикове, за да промушат гърдите и сърцето му, но той си спомни клетвата, която даде на Херманса, че не ще посегне на живота си, и забрави мъки и страдания. Затвори очи и не видя, че се доближава до стария си учител Мишонет. Изведнъж почувства, че силна ръка го хвана.

— Капитан Драйфус — извика Мишонет с висок глас, който заглуши трясъка на барабаните, — ти си невинен, при все че цял свят те проклина! Тебе те опозориха и обезчестиха, обаче старият Мишонет те почита. Вземи, давам най-скъпото и най-милото, което имам на света!

Храбрият верен подофицер сне от гърдите си медала, който беше получил за храброст в битката при Мажента Салферино, и го закачи на гърдите на разжалвания капитан.

— Сега — продължи Мишонет, — не съм вече подофицер и войник на републиката. Видях как се възнаграждава верността на френските войници. Не мога повече да служа.

Генерал Дерас побледня и се запъти с щаба си към мястото, където се разиграваше тази скръбна картина. Офицерите свалиха медала от гърдите на Драйфус и го дадоха на генерала.

— Господин полковник, заповядайте да се арестува подофицер Мишонет — нареди генерал Дерас с намръщено лице. — Надявам се, че ще го изпратите в болницата, защото той е луд и мястото му е там.

Мишонет се усмихна тъжно и под конвой напусна позорното зрелище.

Драйфус завърши мъчителната обиколка. Съблякоха му униформата и му облякоха затворническия шинел. Оковаха ръцете му.

Майор Брисе повика полицейския пристав Гилберт, който чакаше жертвата си с десетина стражари и му заповяда:

— Шпионинът Алфред Драйфус е изключен по най-позорен начин от редовете на френската армия. Той е осъден на заточение до живот в Каена, където ще бъде откаран следващата седмица. Тъй като престъпникът не е вече подчинен на военните власти, то аз ви го предавам и ви заповядвам в името на военната власт да се изпълни присъдата над предателя на френския народ.

— Господин майор, приемам престъпника от вашите ръце и ви обещавам, че ще изпълня точно присъдата на военния съд — отговори Гилберт, — но трябва да ви кажа, че негово превъзходителство военният министър е разрешил на началството ми, престъпникът да остане до закарването му в Каена в същата тъмница, тъй като тя е най-сигурната в цял Париж.

В същата минута Драйфус издигна окованите си ръце към небето и извика със силен глас:

— Вие не унижавате само мен, а най-вече себе си и Франция!

После се обърна към журналистите, които го обкръжаваха и продължи:

— Представители на пресата! Вашият свещен дълг е да възстановите истината и правдата! Кажете на Франция, че съм невинен, кажете й, че ме…

— Бийте барабаните! — извика генерал Дерас. — Престъпникът няма право да говори с честни хора.

Барабаните забиха зловещо. Техният бой заглуши думите на нещастния мъж, над когото Франция извърши най-грозното престъпление през деветнадесети век.

Гилберт и неговите стражари подкараха Драйфус към колата. Парижката тълпа и езуитската гвардия се разбунтуваха и се опитаха да уловят капитана, за да го стъпчат и да го разкъсат, както им бе поръчано от набожните отци. Тълпата обаче не успя да си пробие път през войската и се задоволи само с клетви и ругатни, с които обсипа нещастника.

Затворникът влезе в закритата кола. Конете тръгнаха и колата се отправи към военния затвор, където го очакваше страшната тъмница.

Форцинети и Гилберт го заведоха в килията и му махнаха оковите. Естерхази нямаше вече власт над съдбата на затворника.

Съвсем отпаднал, Драйфус се хвърли на коравото си ложе. Обзе го равнодушие. Бедният се засмя няколко пъти, като че бе полудял.

— Унизен! Опозорен! Жив заровен! — изпъшка той. — Ето тази е наградата, която получих от моето отечество! Отритнат от човешкото общество. В такъв случай аз няма да се съобразявам с човешките закони. Ненавиждам човеците, ненавиждам света, признавам го!

Ръката му се пъхна под възглавницата, на която искаше да положи уморената си глава, но когато дръпна ръката си изпод възглавницата, пръстите му държаха букетче от рози и няколко теменуги, вързани с бяла копринена панделка.

Драйфус гледаше учуден цветята, но никъде не намери нищо, което да му обясни как е достигнал този мил поздрав в мрачния затвор. Едва когато развърза панделката, той забеляза следните редове:

Тези редове беше написала Херманса и ги бе дала на Марион да ги предаде на нещастния мъж.

Когато Драйфус притисна ридаещ цветята до устните си и горещите му сълзи намокриха розите и теменугите, и когато тежките му въздишки се издигаха към всевишния, равнодушието у него изчезна и той почувства, че хората му бяха ограбили само това, което му бяха дали. Най-красивото, най-възвишеното и най-святото те, обаче, не можеха да му отнемат — любовта, която цъфтеше в сърцата на близките му.

26.

Граф Естерхази видя как поругаха честта на неприятеля му и това удовлетвори донякъде жаждата му за мъст.

Черният майор се запъти към входа на военното училище, за да намери файтона си. Тълпата бе толкова голяма, че неговият файтон не можеше да приближи, а графът пък не можеше да премине през тълпата.

Майорът бързаше, той трябваше да съобщи на военния министър разжалването. Времето не бе много хубаво, за да върви пеш. Сняг валеше непрекъснато от двадесет и четири часа, нещо необикновено за Франция. От североизток духаше вятър и беше много студено. Наблюдавайки тълпата, черният майор чу женски глас, който викаше близо до него:

— Оставете ме да вляза, той е невинен, аз трябва да говоря с военния министър.

— Някоя побъркана — каза си Естерхази, като се обърна равнодушно към тази, която викаше.

Изведнъж той се сепна. Студени тръпки побиха тялото му и за миг побледня. Майорът видя жената, която се мъчеше да си пробие път през множеството, за да дойде до входа на военното училище. Тя приличаше на луда. Без да обръща внимание, че при блъскането си из тълпата бе смачкала шапката и бе си скъсала палтото, тя ту се молеше, ту плачеше пред хората, да я пуснат, ту ги блъскаше като луда само и само да може да напредне.

Най-после се приближи на пет крачки от Естерхази. Като видя това лице, черният майор се уплаши. Той позна Клаудина Лорет. Какво търсеше тя тука? Защо искаше да влезе във военното училище, където преди малко разжалваха капитан Драйфус?

Естерхази се досети за целта на младата жена. Не викаше ли тя, че Драйфус е невинен? Не питаше ли тя със сълзи на очи, дали не е късно да спаси капитана! Тази жена, която преди няколко месеца беше най-големият враг на капитана и се заканваше да му отмъсти и да го опропасти, сега се мъчеше да го освободи.

— Трябва да действам — скръцна със зъби черният майор, — тя е опасна. Само една нейна дума и Драйфус ще бъде свободен, а аз ще загина! Не ще позволя тази жена да унищожи плана ми, сега, когато постигнах целта си, когато осъдиха капитан Драйфус и спечелих хубавата Павловна с четирите й милиона рубли. Ще премахна това препятствие, ако ще и с цената на пролята кръв.

Бързо се приближи до Клаудина.

— Госпожице — каза той, като се поклони учтиво, — вие току-що казахте думи, които не само ме интересуват, но и ме трогнаха. Вие казахте, че капитан Драйфус е невинен! Това възможно ли е?

Клаудина бе застанала до графа уморена и развълнувана. Не можа да го познае. И през ум не й мина, че това бе същият човек, с когото бе говорила в тъмната стая в дома на майка Казота и на когото бе предала онова писмо, чрез което капитан Драйфус бе опозорен.

Гласът на майора не й бе познат, понеже тогава, на срещата им, той го беше преправил.

Естерхази познаваше добре младата жена. Той тайно я бе проследил няколко пъти преди да започне ужасната търговия за писмото, тъй като трябваше да разбере дали Клаудина нямаше връзка с някой негов неприятел.

— Господине, виждам, че сте висш офицер — зарадва се Клаудина — и можете да ми помогнете.

— На драго сърце, госпожице, щом ми кажете какво желаете.

— Заведете ме при военния министър.

— Какво искате от него?

— Ще съобщя на военния министър, че Драйфус е невинен.

— Знаете ли това положително? — запита черният майор престорено. — Негово Превъзходителство, военният министър не ще ви повярва.

— Аз ще му докажа.

— Ще му докажете ли! А какви са вашите доказателства?

Клаудина погледна недоверчиво.

— Извинете господине — каза тя, — трябва да бъда предпазлива. Драйфус е станал жертва на съзаклятие, а тези хора, които искат да го погубят, са богати, видни личности. Те могат да попречат и на мене, затова ще поверя тайната си само на военния министър.

— Имате право да сте предпазлива, обаче трябва да знаете, че говорите с един честен човек и за да сте уверена в това, ще ви кажа името си. Аз съм майор граф Естерхази.

— Благодаря ви, господин майор, но засега не ще ви кажа името си.

— Сега госпожице, ще ви заведа при военния министър. Ето моят файтон идва. Да се качим.

— Ще ви направя едно признание — каза Естерхази с престорен глас щом седнаха във файтона. — Аз съм най-добрият приятел на капитан Драйфус. Обаче сега е опасно за офицер да признае, че е в приятелски връзки с капитана, тъй като всеки, особено военните, считат Драйфус за долен шпионин и предател. Уверявам ви, че бих дал живота си, за да помогна на капитана. Вижте, госпожице, от тези писма ще се уверите, че сме били най-добри приятели.

Казвайки това, черният майор извади от джоба си няколко писма и ги показа на Клаудина. Те бяха от ония времена, когато двамата офицери бяха добри приятели.

— Жалко, че не познавате почерка на капитана.

— Познавам го добре — извика Клаудина, като погледна внимателно писмата. — Това е почеркът на Алфред, сега знам, че мога да ви поверя тайната.

Тя разказа на майора всичко. Каза му, че е била държанка на капитана, че той я оставил и че тя тогава му отмъстила, като продала негово писмо за голяма сума.

Сега се разкаяла, задето причинила такова нещастие на човека, когото е обичала, и вчера дошла от Лондон, за да го спаси.

— Вие сте направила голямо зло, госпожице — поклати глава Естерхази. — Бог ви е показал навреме правия път и ще можете да поправите всичко. Какви са вашите доказателства, че капитанът е невинен? Имате ли документа?

— Да — каза Клаудина. — Вие забравихте чека от английската банка, който ми даде непознатият.

Графът трепна.

— Имате ли още този чек? — запита той.

— Не, но той е у едно лице, което мога винаги да намеря.

— Кое е това лице? — запита черният майор. Той едва скриваше вълнението си. Този чек бе сигурно доказателство и голяма опасност за него.

— Чекът е в ръцете на Матийо Драйфус, брат на капитана.

— Ах! Значи в ръцете на един честен човек. Това ме успокоява. Не можете да си представите колко съм щастлив, че случаят ви е довел при мене. Не е лесно да се явите при военния министър, но аз ще ви помогна.

Файтонът спря.

— Почакайте тук — каза Естерхази, — аз ще поговоря с Негово превъзходителство и, ако е необходимо, ще ви повикам.

Майорът слезе от файтона и влезе във военното министерство.

Клаудина познаваше сградата и се увери, че наистина майорът я бе довел при военния министър. Тя не се съмняваше в добрите намерения на Естерхази, тъй като Драйфус често й бе казвал, че майорът е най-добрият му приятел.

Измина половин час. Най-после Естерхази се върна. На лицето Му се четеше доволство.

— Всичко върви както искате — осведоми я той радостно. — Отначало военният министър не искаше да ме чуе, но после ми каза, че е готов да ви изслуша и да прегледа доказателствата ви.

— Благодаря на Бога — каза Клаудина. — Нека отидем веднага при военния министър. Драйфус не трябва нито минута да страда повече.

— Това не става така бързо, както си мислите — каза Естерхази и дръпна една копринена връв във файтона.

Кочияшът удари конете и те тръгнаха.

— Какво правите? — запита Клаудина учудено. — Нали казахте, че военният министър ще ме изслуша?

— Да, казах, но Негово превъзходителство не може да ви приеме на официална аудиенция, понеже не желае да гръмнат вестниците и да го нападнат, в случай, че доказателствата ви са недостатъчни. Министърът желае тази вечер да ви приеме в двореца си пред портата „Св. Денис“. Той ми каза да ви заведа при него и ако сте съгласна, моят файтон ще ви чака там в осем часа.

— Много ви благодаря, че се заехте така приятелски с мене — погледна го Клаудина.

— Да ми благодарите? — отвърна усмихнат Естерхази. — Нали знаете, че съм готов да направя всичко за приятеля си Драйфус! Вие ще се учудите, като видите как ще ви помогна в благородната ви задача да освободите Драйфус.

Файтонът спря. Клаудина обеща, че точно в осем часа ще го чака пред портата „Св. Денис“ и слезе от файтона.

— Закарайте ме бързо вкъщи — заповяда Естерхази на кочияша.

След малко черният майор седеше в стаята си и довършваше дълго писмо. После позвъни и слугата Баптис влезе.

— Вземи най-добрия ми кон — извика Естерхази. — Нали знаеш къде се намира къщата на доктор Дюбоа?

— Да, господин графе — отговори Баптис, като се облегна на стола на господаря си, — запознах се с него, когато доведохте красивата млада рибарка от Нормандия…

— Добре — намръщи се майорът, — не те повиках да ми припомняш стари истории, които отдавна съм забравил.

— Слушам, господин графе — отвърна слугата и сви вежди. — Щом заповядате, верният ви слуга ще забрави всичко.

— Добре, така искам, сега бързай при доктор Дюбоа и му предай това писмо лично.

Естерхази отиде след пет минути до прозореца и видя как Баптис препускаше с коня.

— Този хлапак е станал много нахален — измърмори той, — сглупих, че го оставих да проникне в тайните ми. Трябва вече да го отстраня!

Един файтон спря в десет пред къщата, която се намираше по пътя за Версай. От файтона слязоха мъж, облечен в дълго палто, и една дама. Запътиха се към входа на къщата. Те похлопаха и вратата се отвори.

Портиерът се показа и ги поздрави учтиво.

— Негово Превъзходителство военният министър ни очаква — каза облеченият в черното палто. Черният майор и неговата спътница Клаудина Лорет влязоха.

— Съобщете на военния министър, че офицерът и дамата са пристигнали.

Портиерът се поклони. Върна се след няколко минути.

— Негово Превъзходителство военният министър ви очаква — каза той и изгледа със съмнение Клаудина.

Тръгнаха по постланата с килим стълба и стигнаха една врата. Естерхази и Клаудина влязоха в стаята. Тя беше богато наредена и навярно бе библиотеката на военния министър.

Побелял стар човек седеше до дипломатическо писалище. Той носеше златни очила. Изглежда, че косите му бяха побелели преди време, тъй като лицето му не бе старо.

— Това е военният министър — каза Естерхази тихо на Клаудина. — Поклонете се пред него и му кажете всичко, което тежи на душата ви.

После се приближи до стареца с войнишка почит и му каза тихо:

— Ваше превъзходителство, имам честта да ви представя дамата, за която ви говорих днес.

— Елате по-близо, дете мое — каза седящият до масата стар мъж. — Разкажете ми всичко, което тежи на сърцето ви, и ако мога, ще ви помогна!

Тези думи трогнаха Клаудина и тя падна на колене пред него.

— Ваше превъзходителство — проплака тя, — правосъдието иска да извърши убийство, за което съм виновна аз.

Седящият до писалището поклати със съмнение глава.

— Не се отчайвайте — каза той, — говорете ясно и ми кажете всичко.

— Драйфус е невинен. Ужасно съзаклятие е скроено срещу него. Аз продадох негово писмо, писано от капитана по-рано, на непознат мъж и се страхувам, че са го използвали, за да имат някакво доказателство срещу невинния и нещастен мъж. Да знаете, Ваше превъзходителство, колко ми тежи това на съвестта. Образът на Драйфус се явява пред мене, той прилича на скелет, окован във вериги, и аз чувам тяхното звънтене, гласът му, който ми шепти: „Ти ме погуби, ти открадна моята чест и моят живот, а някога ми се кълнеше в любов!“

Тя не можеше да говори повече, риданията заглушиха гласа й.

Белокосият мъж стана от стола и отиде при нея. Той хвана ръцете й и я вдигна. Естерхази се бе отдалечил в един ъгъл и наблюдаваше сцената.

— Как треперите — каза белокосият мъж, — като че ви тресе, пулсът ви е ускорен.

— Ах, господин министре, прощавайте, аз съм много разтревожена.

— Много разтревожена — повтори старецът. — Всичко ще се оправи, ако постоите няколко месеца в моята къща.

Клаудина се изненада. Тя се взря в мнимия министър.

— Във вашата къща ли? — запита тя.

— Да, в моето заведение. Бъдете кротка и ние всичко ще сторим, за да оздравеете.

— Да оздравея ли? — извика Клаудина, в душата на която се появи ужасно предчувствие. — Кой сте вие, господине? За Бога, къде се намирам?

Старецът малко учуден намести очилата си.

— Аз съм доктор Дюбоа — каза той, — а тази къща е лудница.

Клаудина се уплаши.

— По безчестен начин ме измамиха, злоупотребиха с доверието ми. Сега разбирам този подлец защо го направи — тя посочи към ъгъла. — Той ме доведе тук, защото иска да скрие доказателствата и по този начин да ми попречи да спася Драйфус. Не тържествувайгподлецо, не е необходим голям ум, за да се надхитри една беззащитна жена.

— Чуй ме — опита се доктор Дюбоа да я приближи.

Клаудина го отблъсна с всичка сила и се втурна към вратата.

— Още не сте ме пленили — извика тя, — ше избягам, а ако не успея, ще се хвърля през прозореца.

Жената се опита да отвори вратата, но тя беше заключена.

— Вие сте душевноболна — прошепна й Естерхази и я хвана здраво. — Аз ви мисля доброто, затова ви доведоха в лудницата на доктор Дюбоа.

Клаудина се освободи от ръцете му и се изсмя с дрезгав глас.

— Вие ми мислите доброто? — извика тя, като го погледна внимателно. — Достатъчно е да види човек злобните черти на лицето ви, за да разбере, че на никого досега на света не сте желали доброто. Чак сега се убедих, че сте човекът на когото продадох писмото и който иска да погуби Драйфус!

— Докторе, разпоредете да отведат лудата — каза черният майор разтревожен, — тя не знае какво говори, време е да я затворите в уединена килия и да й…

Графът не можа да довърши изречението си.

Клаудина изпищя и стисна с двете си ръце гърлото му.

— Дявол — извика тя, — ти ме опропасти, ти погуби Драйфус, умри сега в моите ръце!

Те се сборичкаха. Напразно се мъчеше силният майор да се освободи от слабата отчаяна жена.

Доктор Дюбоа се притече на помощ, тъй като Естерхази беше изгубил съзнание и едва дишаше. Докторът хвана Клаудина и я блъсна настрана. После отиде до писалището си и натисна електрически звънец. Някой похлопа на вратата.

Дюбоа отвори. Две силни жени влязоха. Мършавите им тела бяха облечени в сиви дрехи, а по широките им сурови лица бе изписана жестокост. Всичко това не предсказваше нищо добро.

— Какво желаете? — запита Клаудина. — Аз не съм луда, не смейте да се доближите до мене!

— Тази жена е побесняла — извика доктор Дюбоа, окъпете я в студена вода, после я вържете и я затворете в стая № 17. Ако избяга, вие отговаряте!

Както орлите се нахвърлят върху разтрепераното агне, така и санитарките се нахвърлиха върху младата жена. Вдигнаха я и я изнесоха от стаята. Минаха по дългия коридор и се качиха на горния етаж. Жените блъснаха Клаудина във влажна стая. В нея имаше каменен басейн. Той беше пълен със студена вода. Слугините съблякоха младата жена.

Заповядаха й да се потопи в студената вода. Тя отказа. Санитарките я блъснаха в басейна. Държаха я толкова дълго, че тя почти се задуши.

Извадиха я полумъртва от водата. После се облече. Заведоха нещастницата в една килия без всякакъв прозорец. Клаудина се съпротивляваше, но тъй като беше съвсем отпаднала, жените успяха скоро да я вържат. След това я блъснаха на леглото и излязоха от стаята. Ключът се завъртя и новата жертва на черния майор беше затворена.

Той отстрани единствената свидетелка на Драйфусовата невинност.

27.

Павловна се беше изправила пред голямото огледало в стаята си и се оглеждаше. Красивото й тяло бе облечено в бяла копринена рокля. На главата си тя имаше миртов венец, миловидното й лице бе забулено в тънък воал, а на девствените й гърди блестеше тайнствената брошка, която й бе подарил граф Естерхази.

Прелестна и красива бе Павловна, но си оставаше все така бледа като мъртвец. Изглеждаше, като че ли ще легне не в брачното легло, а в гроба. Момичето държеше ръката на гърдите си, където беше скрила малко шишенце.

Морфин, отрова, спасение!

— Колко е часът? — запита младата княгиня приятелката си, която беше застанала до нея, облечена официално.

— Два без десет.

— Всяка минута графът може да дойде — пошепна Павловна. — Венчавката ще стане в два часа в църквата „Нотр Дам“.

Тя замълча, но след малко каза:

— Всичко ще свърши след половин час. Тогава ще стана жена на графа и после…

Студени тръпки побиха тялото й. Изведнъж княгинята се хвърли към Ева и я прегърна.

— Ще кажа на Емил — каза тя със светнали очи, — ще му кажа, че оставам недокосната и когато се срещнем там горе, аз ще бъда негова годеница.

— Но, Павловна, вие не сте сигурна, че барон фон Пикардин е мъртъв. Ако той е жив, а вие се отровите — тогава?

Павловна погледна нерешително приятелката си.

— Ако Емил фон Пикардин е жив — извика младата княгиня, — тогава и аз ще живея. Ти се лъжеш, Ева, Емил не е жив, чувствам го, тъй като в противен случай щеше да ми изпрати известие. Нали ми каза, че е заминал. Аз ще го последвам.

— Тихо, баща ви идва!

Княз Мирович влезе. Лицето му бе бледо и като че от вчера косата му бе побеляла повече.

— Татко, мили ми татко! — Павловна се хвърли към него и облегна глава на рамото му.

Мирович притисна уморен Павловна към гърдите си.

— Госпожице Рихтер, бъдете така добра и ни оставете за няколко минути. Искам да поговоря малко с дъщеря си преди да отиде с мъжа си в църквата.

Ева излезе от стаята.

— Моя любима, Павловна — каза Мирович, — дошъл е моментът, когато ти се отделяш от мене и ще последваш твоя мъж, който вместо мен ще се грижи за теб. Аз изпълних бащинския си дълг, а дали съм го изпълнил добре, това Бог ще отсъди. Ти знаеш, Павловна, че моята цел е била да те възпитам според силите си. Както градинарят се възхищава на разцъфтялата роза, за която се е грижил, така и аз днес стоя пред тебе и се възхищавам от твоята прелест. Не забравяй никога баща си. Спомняй си за него и го обичай! Ако някога чуеш, че твоят баща е лош, нечестен, злодей, кажи си: той ме е обичал, обичам го и ще го обичам винаги, макар другите да го ненавиждат. Обещай ми, че ще постъпиш така!

Павловна целуна баща си.

— Никога не ще забравя, че ти си бил най-добрият баща на света — каза тя, — обаче не мога да допусна, че може да те сполети зло. Не си ли ти най-добрият и най-честният човек на света?

Мирович трепна.

— Татко, ще те помоля — прошепна Павловна, — ако някога съм ти причинила зло, да ми простиш.

— Аз те благославям, дете мое, и ти прощавам всичко.

Ръцете на белобрадия мъж се допряха до главата й.

— Ти приличаш на майка си. — въздъхна князът дълбоко трогнат. — Дано бъдеш по-щастлива от нея! Нека бог те благослови.

Павловна целуна ръка на баща си и стана.

— Татко — каза тя, — твоята ръка е студена като лед.

— А ти си много бледа, дете мое, една невеста не трябва да бъде толкова бледа.

И двамата криеха един от друг тайните си. Някой потропа на вратата. Влезе Ева.

— Файтонът пристигна — съобщи тя, — граф Естерхази слезе от него.

Павловна побледня.

— Идва ли вече — прошепна тя, — нека влезе!

Ева отвори вратата и граф Естерхази застана на прага. Беше облечен във великолепна униформа, на кръста си имаше сабя със златна дръжка.

Черният майор можеше да се нарече красив мъж, ако нещо подло не се долавяше в изражението му. В лявата си ръка носеше фуражка, а в дясната букет от камелии и бели рози, между които имаше миртови клончета.

Граф Естерхази се спря на няколко крачки пред Павловна, за да се полюбува на красотата й.

— Мила моя — каза той, — най-щастливият час в живота ми е настъпил. Позволете ми да ви поднеса тези цветя, те са символ на невинността и красотата.

Павловна взе букета.

— Благодаря ви, господин графе — поклони се тя и се приведе, за да помирише цветята.

— Бели рози — прошепна Павловна, — с тях украсяват мъртви девици и техните гробове.

— Какви са тези тъжни мисли, мила Павловна — разтревожи се Естерхази, — защо мислите тъкмо сега за смъртта? Кълна ви се, че животът ви с мене ще бъде постлан с рози.

— Розите имат бодли, няма ли да си убода краката, като вървя по тях?

— Аз ще ви нося на ръце — отговори Естерхази.

— Е, време е — намеси се Мирович, — не карайте свещениците да чакат. Надявам се, че и гостите са там.

Той хвана Павловна за ръка и я заведе при графа.

— Граф Естерхази — изрече тържествено той, — давам ви детето си, най-голямото съкровище. Направете Павловна щастлива, както ми обещахте. Аз ви давам един ангел, пригответе небе за него.

— Княз Мирович — отвърна черният майор, — мисля, че ще си удържа думата.

Мирович затвори очи, побиха го студени тръпки. Какво искаше да каже Естерхази с тези думи? Дали му напомняше за зестрата, която трябваше да заплати на другия ден? Ако той в този тържествен час мислеше за пари, тогава трябваше да е най-долното същество на земята. Изведнъж Мирович си спомни, че е пропуснал най-важното. Той не познаваше характера на графа. Тази мисъл тормозеше ужасно нещастния човек.

Графът хвана под ръка невестата си и напусна стаята. Ева Рихтер вървеше до него. Лицето й бе зачервено от вълнение, гърдите й се вълнуваха, сърцето й биеше силно.

Само тя знаеше за намерението на нещастната невеста.

Множеството се събираше вече пред църквата „Нотр Дам“. Хиляди любопитни се бяха струпали да гледат венчалния обред на граф Естерхази с руската княгиня Павловна Мирович.

Градският часовник биеше два.

— Трябва вече да дойдат — шепнеха из тълпата и поглеждаха към улицата, за да видят дали идат сватбените файтони.

От всички най-нетърпеливи бяха две лица. Те не бяха заедно, а бяха застанали на различни места до главния вход на църквата. Една дама, облечена в дълго палто,и един свещеник, който непрестанно се молеше и четеше молитвеника. Ако човек се вгледаше по-внимателно в този свещеник, щеше да види, че е гърбав. Дамата беше американската детективка Алиса Тери. За да разберат читателите, защото беше дошла на църква, трябва да се върнем няколко часа назад.

След нощта в стаята на фалшификатора Мирович, който й бе разказал тъжната си история, американката беше спала само няколко часа, спохождана от лоши сънища. Сутринта госпожа Легуве й донесе кафето. До чашата й имаше писмо. Алиса го отвори учудено, тъй като почеркът й бе непознат.

Писмото бе от Париж, адресирано до госпожица Алиса Тукер — художничка. Почеркът беше женски и изглежда подателката знаеше точно занятието й!

Това още повече учудваше американката. Писмото беше от жената на парижкия градоначалник Катерина фон Ла Бриер. Тя молеше Алиса да я посети веднага, щом получи писмото. Жената на градоначалника пишеше, че е научила от господин Матийо Драйфус коя е в действителност Алиса и затова я молеше да й повери тайна, която измъчвала душата й. Един час по-късно Алиса Тери се намираше в будоара на Катерина фон Ла Бриер.

Двете жени останаха заедно три часа.

Американката чу изповедта на една нещастна жена, една покъртителна история. Катерина фон Ла Бриер разказа целия си живот на Алиса. Тя й разказа, че някога е била весело момиче, докато видяла за пръв път във Варшава красивия, но страшен образ на разбойника Михаил Панин. Този човек завладял сърцето й. Сторило й се, че красивите му сини очи я пронизвали. Снабдила се с портрета му и го криела винаги под възглавницата си. Една вечер в ложата на театъра се срещнала с един младеж, който много приличал на портрета, който тя си купила. Катерина се развълнувала, щом го видяла. Тя нито за миг не се усъмнила, че този до нея в ложата е Михаил Панин, понеже чувала от приятелките си, че известният разбойник често се преобличал и идвал във Варшава.

Всички посетители останали много доволни от представлението, само нейните погледи непрестанно срещали погледа на разбойника. Не след дълго тя била пленена от него. Веднъж разбойниците нападнали пощата и Михаил Панин застанал пред нея. През тази нощ той й се видял още по-красив, отколкото в театъра.

След това Алиса чу от Катерина същия разказ, който й бе разказал миналата нощ фалшификаторът.

Бедната жена разправи на детективката историята на горещата им любов. Тя разказа колко жесток бил баща й, барон Острау, как той ги разделил, въпреки че били венчани и как предал детето им в ръцете на един разбойник. След раждането Катерина се разболяла от силна треска и когато оздравяла, нейният баща я изпратил в Париж. Това пътуване станало толкова тайно, че даже прислугата на барона мислела, че Катерина е умряла. После тя чула, че баща й бил убит. Дори не отишла на погребението му.

Нейните близки настоявали да се омъжи. Дълго време Катерина отблъсквала желанието на роднините си, обаче най-после била принудена да се подчини, тъй като не желаела да остане при тях.

Омъжила се за маркиз фон Ла Бриер. На това място от разказа си, тя се разплака.

Алиса разбра, че Катерина не бе щастлива в брака си. Нещастната жена взе кърпа и избърса сълзите си. После започна да говори за най-важното нещо. Тя разказа на Алиса, че преди известно време видяла в църквата едно момиче, при вида на което много се развълнувала.

— Така трябва да изглежда моята дъщеря, ако още е жива — каза нещастницата. — Помислих, че Бог е изпратил моята Наталка, но когато извиках името й, изгубих съзнание. Заради това ви повиках. Искам на всяка цена да я видя, независимо дали тя е моята дъщеря или някоя чужденка. Но майчиното око не се лъже и аз предчувствам, че тя е моята дъщеря. Тя е в Париж, близо до мен, обаче аз сама не мога да я намеря. Трябва да се пазя и от мъжа си, който по някакъв начин е узнал моята тайна, затова не мога да я търся. Помогнете ми, госпожице Алиса! Намерете моята дъщеря. Господин Матийо Драйфус ми е говорил за вашата решителност и за вашия характер и се надявам, че съм поверила тайната си в чисти ръце. Ако успеете да намерите Наталка, аз ще ви възнаградя така, както една кралица възнаграждава този, който й е спасил живота. Кажете ми откровено, имате ли надежда да намерите моята дъщеря в този многолюден град?

Американката се замисли дали да каже на нещастната, че миналата нощ бе чула същата история от един разбойник. Дали да й каже, че фалшификаторът и убиецът Григорий Мирович и княз Михаил Панин са едно и също лице? Да й каже ли, че Наталка сега се казва княгиня Павловна Мирович и че нейният баща — разбойникът, я бе възпитал добре?

Трябваше да обмисли това. Алиса реши да не казва на Катерина фон Ла Бриер колко лесно може да изпълни желанието й, а само да приеме поръчката й.

— Вярвам, че скоро ще намеря вашата дъщеря и ще ви я доведа. Имам вече някои следи, които ще ме отведат до целта. Не искам да говоря за неща, които още не са сигурни.

Госпожа фон Ла Бриер прегърна американката и я помоли още веднъж да стори всичко, за да намери дъщеря й.

Дълбоко покъртена, Алиса си отиде от къщата на градоначалника. Часът беше един и половина по обяд. Тя знаеше, че в два часа ще се извърши венчавката на Павловна и граф Естерхази в „Нотр Дам“.

Детективката имаше желание да присъства на обреда. Тя искаше да види Павловна, желаеше да види възпитаното от разбойника момиче и да разбере дали заслужава да я заведе при великодушната и благородна майка.

Въпреки че църквата бе пълна с любопитни хора, детективката можа да си намери хубаво място до вратата. Около половин час Алиса стоя там, но даже не погледна към стоящия до нея свещеник.

— Младоженците идат, ето файтоните. Тези думи се разнесоха сред множеството. Файтоните спряха пред вратата на църквата. Княз Мирович и Ева Рихтер скочиха от първия файтон. Князът хвана Ева под ръка и се запъти с нея към църквата. Когато дойде до вратата, той забеляза Алиса и погледът му се срещна с нейния. Мирович трепна, стори му се, че се явява страшното видение на злокобното му бъдеще. Успя да надвие вълнението си, наведе поглед към земята и продължи пътя си.

Младоженците пристигнаха след две минути. Един добре облечен слуга скочи от файтона и отвори вратата.

Майор Естерхази слезе пръв.

— Това е храбрият офицер — шепнеше народът, — който е пазил предателя и шпионина Драйфус.

— Да живее граф Естерхази!

Черният майор поздрави всички! Ласкателството на множеството смири славолюбивата му душа. Майорът гордо гледаше народа. Ако и Драйфус с веригите си бе застанал до стълбите на черквата, възторгът на подлеца щеше да бъде пълен.

Естерхази протегна ръка, за да помогне на Павловна при слизането от файтона. Тя се облегна леко на рамото му.

Всички останаха очаровани от красотата на Павловна. Тя наведе поглед. Хвана Естерхази под ръка и тръгнаха към църквата.

Всички, които бяха близо, забелязаха нейната бледост.

— Не изглежда щастлива, печален вид има! А, Шарлота? — каза една дебела месарка на приятелката си. — Да беше ме видяла, когато се венчах с първия си мъж! Бог да го прости, отдавна съм го погребала, а след него още двама, но аз изглеждах тогава румена като палтото на онзи слуга.

— Да, госпожо, тогава момичетата бяха здрави, а мъжете бяха доволни. А сега, вижте колко бледа е невястата. Трябва да е болна.

Павловна се усмихна печално. Беше чула думите на жената и знаеше, че има право. Момичето забеляза две очи, които я гледаха със съчувствие. Очите на Алиса.

— Това ангелско лице не може да лъже — пошепна Алиса, която познаваше добре хората. — В това красиво тяло трябва да живее благородна душа и аз вярвам, че тя е дъщеря на достойна майка.

Тържествените звуци на органа поздравиха младоженците. Естерхази водеше жертвата си. Изглеждаше, че няма търпение да налапа плячката си.

Когато младоженците минаваха прага, се случи нещо необикновено. Малко дървено разпятие на Спасителя се намираше над вратата. Преди много години набожна жена го беше подарила на църквата. Седемдесетгодишният клисар даже не знаеше кога беше донесен този кръст в църквата „Нотр Дам“. В момента, когато младоженците минаваха през прага, кръстът падна, докосна цветята на Павловна и се счупи в краката й.

— Това е лош знак — зашепнаха всички, — бракът няма да е щастлив.

Естерхази и Павловна бързо минаха през парчетата на счупения кръст. След тях вървеше свещеникът, който се молеше до вратата на църквата. Той отиде с тях до олтара и застана до Мирович. Алиса също се приближи до младоженците.

Безброй свещи осветяваха църквата. Естерхази и Павловна се доближиха до олтара. Владиката изпълни венчалния обред. Словото му бе прочувствено. После каза на младоженците да си сменят пръстените и с висок глас да кажат дали се обичат и желаят ли да встъпят пред бога и пред света в законен брак.

— Граф Естерхази и княгиня Павловна Мирович, отговорете на въпросите ми с „да“ или „не“, за да видя, дали желаете да останете верни в нужда и смърт, в лоши и добри времена, за да мога да извърша светия обред над двама ви.

Изговаряйки тези думи, владиката се обърна към граф Естерхази, за да чуе думата му.

Черният майор отговори „да“, но момичето не каза нищо.

Мъртва тишина настана в църквата.

Владиката помоли още веднъж момичето. Павловна не отговори. Зрителите почнаха да негодуват. Мирович се разтрепера.

— Кажи, дете мое — прошепна той.

Павловна остана няма, тя стоеше като вдървена на мястото си. Естерхази побледня, той дръпна бедната към себе си и пошепна на ухото й:

— Спомни си за барон Емил фон Пикардин! Желаеш ли да унищожиш честта му или да го заставя да се самоубие?

Тя искаше да каже думата, но изведнъж издърпа ръката си от неговата.

— Не мога! — извика тя тихо. — Не мога! Владиката отстъпи няколко крачки назад.

— Не желаете ли да извърша обреда? — запита я той тихо.

— Не, не желая да мамя господа — извика Павловна и издигна ръцете си към небето. — Не мога да лъжа, не искам да заложа честта си и да дам клетва, която не мога да изпълня. Аз не мога да принадлежа на този човек, защото обичам другиго.

Изговаряйки тези думи, тя разкъса воала и венеца от главата си и ги хвърли на олтара.

— Вземете венеца — извика тя, — не искам да го нося, украсете ме с надгробни цветя, тъй като от олтара ще ме занесете в гроба!

Посетителите изтръпнаха. Едни се втурнаха към вратата на църквата, а други се мъчеха да се приближат до олтара.

. — Моето дете е полудяло — извика Мирович разплакан, — изгубило е ума си в деня на сватбата. Боже мой, твоето отмъщение наистина ме настигна. То ще ме погуби!

Мирович искаше да отиде към Павловна. Неочаквано той се олюля и падна на пода като ударен от гръм.

— Татко, татко — викаше Павловна и искаше да се хвърли върху него. — Боже, той е мъртъв и аз съм причина за неговата смърт! Естерхази я задържа.

— Клетвопрестъпнице — пошепна й той на ухото, — ще се каеш, задето не удържа думата си! Днес ти ме унижи пред цял Париж, но аз ще погубя и теб, и мъжа, когото обичаш!

— Аз не се плаша от твоето отмъщение, граф Естерхази — изгледа го гордо Павловна и се отдръпна от него. — Аз ще намеря такова убежище, където не ще смееш да ме преследваш. Хора като тебе се плашат от смъртта и бягат от гробовната тишина. Аз съм щастлива, че мога да умра, защото ще ида в обятията на оногова, когото обичам и на когото ще принадлежа на оня свят.

Нещастното момиче бръкна в пазвата си и извади шишенцето. Десетина ръце се протегнаха, за да го изтръгнат от ръцете й, но тя вече го бе допряла до устните си.

Шишенцето падна от ръцете на момичето и се счупи.

— Отрова — извика черният майор уплашен.

— Да, отрова — отвърна Павловна дрезгаво. — Предпочитам смъртта, граф Естерхази, отколкото да живея с вас.

Ева я хвана за ръка.

— Погребете ме до моя баща — изстена тя,— щом не мога да почивам до Емил фон Пикардин.

В тази минута пред входа на църквата се вдигна шум. Белобрад мъж със зачервено от тичане лице искаше да си пробие път през множеството.

— Оставете ме да отида при нея — извика той, — оставете ме да отида при княгиня Павловна Мирович. Нося важно съобщение, венчавката не трябва да се извършва.

Старият изтласкваше хората, които му се изпречваха на пътя. Най-после се добра до олтара.

— Госпожице Павловна, нося ви писмо.

— Кой сте вие? — запита учудено Павловна.

— Аз съм… не ме ли познавате вече? Толкова пъти съм ви носил цветя от моя беден господар? Аз съм Жан, слугата на барон Емил Пикардин.

— Негов слуга ли?

— Да, негов слуга. Преди два часа научих, че моят обичан господар е още жив и ето, нося ви писмо от него

— Той е жив! — извика Павловна и се разсмя като умопобъркана. — Емил е жив, а аз трябва да умра!

— Да, той е жив! — потвърди старият слуга и очите му се напълниха със сълзи. — Ала той страда в затвора поради грешка или поради ненавистта на някой от неприятелите му. Успях да се видя с барона; даде ми писмо за вас и ви моли да му останете вярна.

— Вече е късно — простена Павловна, — аз пих отрова и след няколко минути ще бъда мъртва. Ако знаех, че Емил още е жив! Не, не, не искам да умра, ще живея, ще живея, Емил!

Клетата девойка така се развълнува, че й прилоша. Ева заведе приятелката си в закътана стаичка. Естерхази пожела да я последва, ала Ева се изпречи пред него и с повелителен глас му каза:

— Поне в църквата уважавайте женския пол.

И като видя, че Естерхази още се бави, добави:

— Искате ли да кажа на обществото, събрано в църквата, че сте ме принуждавал да върша най-безбожни злодеяния?

— Млъкни — изкрещя извън себе си майорът.

— Прилоша й от нервно напрежение — прошепна Ева, — лъжливата отрова никак не й подейства. Тя, клетата, ще ми бъде благодарна, че не й дадох истинска отрова, понеже мъжът, когото обича, е жив.

Като каза тези думи тя извади от джоба си шишенце с ободряваща течност. Момичето допря шишенцето до носа на припадналата и не след дълго тя отвори очи, огледа се около себе си, после закри с ръце лицето си и каза.

— Боже мой, отровата е била много слаба и не ми подейства.

— Мила Павловна — прошепна й Ева, — аз не ти дадох отрова, защото Емил фон Пикардин е жив и ти ще го видиш пак.

— Жив! — възкликна младата жена. — Емил е жив! Значи пак ще започна борбата с живота.

— Да бягаме, защото черният майор ще извърши ново злодеяние и ти не ще видиш вече любимия си.

— Добре, но баща ми, не мога да оставя баща си.

— Баща ти вече е мъртъв — каза тъжно Ева, — нему нищо не може да помогне. Мисли за себе си и за този, когото обичаш.

Ева отиде в стаичката и взе един пакет, отвори го и извади две наметала, които скриваха сватбените им облекла. Покриха с воали лицата си и си поставиха капишони.

Ева повлече Павловна след себе си. Двете момичета излязоха през малка вратичка от двора на църквата и се озоваха на тясна уличка. На няколко крачки от църквата чакаше закрито купе. Ева помоли младата княгиня да влезе в колата и нареди:

— Карайте в Латинския квартал, улица „Бресле“ № 33.

После влезе във файтона и затвори вратата на изящното купе.

Конете потеглиха. Ева прегърна разплаканата девойка.

— Мила и обична Павловна, приятелко и сестро — каза тя тихо,— не плачи! Ти още можеш да бъдеш щастлива. Макар че ще е нужно няколко месеца да прекараме в скромна стаичка като обикновени, трудолюбиви работнички. Нека това не те плаши. По-добре е човек да живее в беднотия, отколкото в разкош и излишество при черния майор.

— О, това е хиляди пъти по-добре — съгласи се Павловна. — Ще работя, Ева, докато кръв потече от пръстите ми и докато се изтощя до припадък, само да не бъда принудена да давам тялото и душата си на човек, когото ненавиждам. Младостта ми ще остане вярна на Емил. Ще дойде време, когато той с благодарност ще ми целува ръка, въпреки че ще е загрубяла от работа.

После Ева целуна приятелката си и каза:

— Много горд трябва да бъде онзи мъж, на когото принадлежи такова вярно сърце, и които ще може един ден да направи такава девойка своя жена.

Присъстващите бяха напуснали вече църквата „Нотр Дам де пари“. Малка група бе останала край олтара. Свещите осветяваха тъжно зрелище. Около долната стълба на олтара имаше прострян човек, който слабо дишаше. Лицето му имаше вид на стогодишен старец. От гърдите му излизаше глухо стенание.

Това бе Мирович. Мнимият свещеник коленичи до него. Лекарят преглеждаше болния. Около него бе приведен владиката, заобиколен от свещениците. Десетина мъже в цивилно облекло стояха около църквата. Явно бе, че те очакваха нещо.

— Ще оживее ли? — попита мнимият свещеник лекаря.

— Ще оживее — отвърна той, — това мога да гарантирам. Князът е получил удар и ще остане недъгав.

Гърбавият свещеник избъбри няколко неразбрани думи. В този миг болният отвори очи.

— Детето ми! — простена той. — Къде е детето ми? Той направи опит да се привдигне, но не успя.

— Дойде на себе си — каза лекарят, — но докога, не се знае.

— Безразлично ми е, само да може да ме разбере. Гърбавият свещеник извади лист хартия от джоба си и сложи дясната си ръка върху рамото на болния.

— Григорий Мирович — изрече той високо, — чувате ли ме?

— Чувам ви — отвърна Мирович тихо.

— В името на закона ви арестувам, Григорий Мирович, като фалшификатор и убиец.

Свещеникът и лекарят погледнаха изумени говорещия.

— Какво правите тук? — извика владиката. — Как смеете да играете такава комедия в храма божи. Вие сте облекли свещеническо расо, само за да можете да се вмъкнете тук!

— Ваше преосвещенство, вие сте прав — отвърна гърбавият. — Моят дълг ме застави да се преоблека. В противен случай не бих могъл да дойда до олтара, а не исках да изпусна от очите си този човек. Казвам се Марк Питу и съм агент на тайната полиция. Владиката вдигна уплашено ръце.

— Наистина ли е разбойник този човек, когото полицията преследва?

— Да, той е опасен разбойник. Решихме да го арестуваме, тъй като намерихме доказателства, че той е един от най-изкусните световни фалшификатори, който от дълго време пълни Париж с фалшиви пари. Тази заран претърсихме стаята, която е наел у някоя си госпожа Легуве. Там се е представил за руски професор и там е фалшифицирал банкнотите. В заключения шкаф намерихме куфар, в който имаше мъртвец.

— Мъртвец ли! — извика владиката. — Смили се Боже над грешната му душа.

— Изглежда, че е бил някой приятел на фалшификатора, когото е убил през последните двадесет и четири часа.

Питу се поклони пред владиката и после се обърна към пленника си:

— Мирович — попита той, — желаете ли да ми кажете нещо?

— Да — отвърна Мирович.

— Тогава говорете! Едно признание ще смекчи наказанието ви.

Лекарят подкрепи Мирович и той стана.

— Моята дъщеря е невинна — изохка старецът. — Тя никога не е знаела нищо за моите работи. Съжалете ме, дайте ми отрова, искам да умра.

Вместо да отговори, Питу повика мъжете, които бяха до вратата на църквата. Те бяха преоблечени полицаи, които изнесоха Мирович от божия храм.

Болничната кола на парижката полиция ги чакаше пред църквата. Мъжете подпряха Мирович на една възглавница и Питу седна до него. Колата потегли към болницата на затвора. Григорий Мирович или княз Михаил Панин се загуби във входа на тъмната сграда.

Посетителите напуснаха църквата.

Младоженецът се отправи разгневен към дома си.

Невестата и нейната приятелка стояха в малка стаичка в латинския квартал.

Бащата на младоженката лежеше тежко болен в тъмничната болница, арестуван като фалшификатор и убиец.

Свещениците на „Нотр Дам“ коленичиха и се замолиха за опетнената църква.

Така завърши сватбата на Павловна.

28.

Разсъмваше се. Гъста, непрогледна мъгла се спускаше над крепостта Брест. От океана се носеха сиви вълма. Мъглата обгръщаше параходите, които се поклащаха от развълнуваната вода.

Разкошен параход се готвеше за отплаване. На мачтата му се развяваше френското знаме, а на палубата му имаше двадесет оръдия. Всички моряци работеха: едни лъскаха медните украшения, други миеха палубите и мостика, трети носеха въглища и запаси от храна и ги складираха в трюмовите помещения на парахода.

Макар и правителствен параход, „Ла глоар“ бе истински военен кораб. Той служеше само за превозване на заточеници в колониите и за поддържане на съобщенията между тях и Франция.

Капитанът на „Ла глоар“ се казваше Нортон. Макар и англичанин по народност, служеше вече дълго във френския флот и бързо напредваше в службата. Смел, енергичен и учен мъж, той отдавна би заемал едно от най-важните места във флота, ако не се отнасяше жестоко към моряците. Срещу него имаше множество оплаквания. Гневът и строгостта му нямаха мярка, нито граница, поради което правителството възложи на този иначе способен офицер служба, където безмерната му строгост беше нужна.

Нортон сякаш бе призван за службата на „Лаглоар“, който превозваше в колониите измета на френското общество: убийци, разбойници, крадци, фалшификатори и всевъзможна друга паплач.

Капитанът беше неограничен господар на своя параход. Той имаше право да бие и измъчва нещастните заточеници, които не можеха да се оплачат на висшето началство — те трябваше да търпят и да мълчат. Най-свиреп беше Нортон, когато се напие. Поради това „Ла глоар“ бе познат на моряците като страшилище. Зла участ сполиташе оня, когото назначаваха на този параход. Това бе за него най-голямото наказание.

Моряците наричаха „Ла глоар“ „плаващия ад“ и когато чуеха името му, започваха да се кръстят. Безнадеждните биваха изпращани на борда му, защото се знаеше, че само капитан Нортон със своя камшик може да ги вразуми.

В лицето на първия помощник Телие, Нортон имаше едно послушно и вярно оръдие — което не успееше да стори капитанът, поемаше го Телие. Клетите моряци страдаха и от двамата.

Нортон и Телие живееха на „Ла глоар“ охолно и весело. Неограничени господари на парахода, те правеха на него всичко, което пожелаеха. Подчинените им знаеха пословицата „Бог високо — цар далеко“, затова си мълчаха и страдаха.

Същото това утро двама души стояха близо до една сграда в пристанището и си говореха. Единият беше пълен мъж, а другият петнадесетгодишно момче.

Пълният мъж бе изискано облечен. Той имаше дълга наметка, високи ботуши и кожени ръкавици, а момчето беше само в едно леко палто и зъзнеше от студ. В дясната си ръка носеше малко, вехто куфарче, а с лявата бършеше течащите по бледото му лице сълзи.

Пълният беше парижкият обущар Гилето — преселник италианец, който се занимаваше с всичко друго, но не и с обущарство. Дошъл преди десет години в Париж, той се ожени за една твърде богата вдовица. Момчето, което се казваше Алфонсо, му бе завареник.

— Не плачи, Алфонсо — обърна се важно Гилето към момчето. — Ти трябва да си доволен, че ще станеш самостоятелен човек. Няма вече да стоиш при майка си. Да, Алфонсо, ти вече си петнадесетгодишен и трябва да се захванеш за работа. Майка ти и аз искаме да те направим моряк. Затова те доведох в Брест и те препоръчах на господин Телие, първия помощник на парахода „Ла глоар“. Той след като те видя вчера, ми обеща, че ще те вземе на рейс.

— Татко, аз не искам да стана моряк — изплака Алфонсо. — Нито имам желание, нито имам способности за това. Вие знаете добре, татко, че искам да стана художник, да рисувам хубавия божи свят.

— Празни думи — пресече го Гилето. — Това са глупости, казвам ти, големи глупости. Та ти не си талантлив. Можеш да бъдеш бояджия, но не и художник. Пък откъде да взема пари, за да те издържам, докато почнеш да печелиш…

— Но нали имам наследство, тате?

Гилето прехапа устни и потри лице с кожените си ръкавици, като негър, който иска да се умие, за да стане бял.

— Наследство ли? — кресна той. — Не прахосах ли сума пари за възпитанието ти. Наистина покойният ти баща остави няколко хиляди. Те се намират в добри ръце, у мен са, но ти не ще получиш нищо от тях, докато не станеш пълнолетен. А сега нямам време за бавене. Иди на парахода, за да се явиш на господин Телие. Сбогом, пък не ни забравяй!

— Поздравете мама, брат ми и сестричката — плачеше момчето, — кажете им…

Порой от сълзи бликнаха от очите му и задушиха гласа му. Гилето стисна небрежно ръката на заварения си син и си отиде.

Алфонсо остана сам. Той се довлече до един голям камък край зданието, сложи куфарчето до краката си, закри с кърпа лицето си и горко заплака.

Днес момчето погреба мечтата на живота си — надеждата, че ще стане живописец.

В същия миг, когато важният Гилето остави завареника си на произвола на съдбата, вратата на крепостта се отвори и през нея започна да се ниже печално шествие. Начело вървеше с извадена сабя офицер, зад него вървяха шестима войници с щикове на пушките си, а подир тях — четирима пленници. Те бяха облечени в затворнически облекла. Ръцете на всеки от тях бяха вързани на гърба. Строго им бе забранено да разговарят. Всеки един от затворниците представляваше тъжна картина.

Първият беше едър младеж, с горда походка, а движенията му показваха, че не е случаен човек. Той имаше тъжно сключени вежди, а очите му изразяваха негодувание и дълбока печал.

След него куцаше старец. И той беше в окови, ала те бяха тъй поставени, че можеше да използва патерица. По широкото му лице и дългата му бяла брада можеше да се познае граф Мирович. С мъка куцайки след момъка, той стенеше от болки, а от безразличното изражение на лицето му личеше, че го е обхванало едно безкрайно равнодушие към съдбата.

Завит в затворническия си шинел, третият заточеник стъпваше решително и гордо след немощния старец. Косите и остриганата му брада бяха вече съвсем побелели, ала от лицето и енергичните му движения се виждаше, че е едва тридесетгодишен. Той смело гледаше пред себе си и се усмихваше, сякаш искаше да каже, че е въвлечен в обикновена трагикомедия, която рано или късно ще свърши с позор и срам за главните действащи лица.

Лицето на четвъртия затворник беше превързано с една широка кърпа, която скриваше по-голямата му част. Яката на шинела му бе вдигната. Неговата походка бе горда и самоуверена. Този затворник вървеше като император. Обноските му бяха аристократични, сякаш очакваше, че офицерите, войниците и другарите му ще паднат пред него на колене и ще го провъзгласят за свой господар.

Накрая на това странно шествие вървяха шестима други войници със заредени пушки.

Околността беше почти пуста. Имаше само няколко работници, които гледаха затворниците. Те бяха доведени до малкото здание, където стоеше клетият Алфонсо.

Заточениците бяха затворени в дълго тясно помещение. Офицерът им заповяда да отидат в единия ъгъл и да мълчат. Двама войници останаха на пост пред вратата на зданието, където след половин час спря лодка, управлявана от един моряк от парахода „Ла глоар“, в която бяха капитан Нортон и неговият първи помощник Телие.

Щом лодката спря на кея, капитанът и помощникът слязоха от нея и се отправиха към малкото здание, където се намираха заточениците. Капитан Нортон поздрави подпоручика и погледна към ъгъла, където се бяха скупчили окованите.

— Само четирима нехранимайковци ли докарахте? — попита Нортон подпоручика. — По дяволите! Правителството от ден на ден става все по-разточително — за четирима нехранимайковци да плаща пътуването на „Ла глоар“ през океана! Чудно ми е как не е наело за всеки от тия подлеци по един специален пътнически параход с музика, за да не бъдат лишени от удобства при пътуването…

— Вярвам, че правителството нарочно е дало такова нареждане за отвеждането на тези четирима важни затворници в Каена — каза подпоручикът на капитана.

— Все ми е едно дали са важни или не. За мене те са нехранимайковци и толкова! Най-добре ще е да се удавят в морето, за да се отърве обществото от такава безполезна мърша. Заклех се, че това е последното ми пътуване и ако адмиралтейството не ме назначи на друг параход, ще напусна службата и ще диря работа в Русия или Англия. Господин подпоручик, имате ли списъка на престъпниците?

— Ето го, господин капитан.

Офицерът подаде на Нортон един сгънат лист, на който се виждаше печатът на републиката. Нортон го отвори, отиде към средата на помещението и каза:

— Ще видя не липсва ли някое от тия псета. Като чуе името си, всеки да застане пред мене!

После като сложи златното пенсне на патладжановия си нос, с хриплив глас извика:

— Барон Емил фон Пикардин.

Най-младият от заточениците се отправи към капитана.

— Аз съм барон фон Пикардин — и гордо повдигна глава.

— Кучи сине, ти трябва да отговориш само „тук“. На мястото, където ще бъдеш закаран, твоето баронство не струва колкото калта по улицата.

Капитанът пак се взря в лицето и ядосан измърмори:

— Но какво е извършил баронът! Аха, ето, осъден е на десет години заточение за участие в анархическо дружество.

Очите на фон Пикардин светнаха от обида, поиска му се да отвърне на капитана, но се сети къде е и помръкна.

— Номер втори — продължи Нортон. — Григорий Мирович, фалшификатор и убиец, осъден на петнадесет години заточение в Каена.

Клетият старец с патерицата се дотътра до капитана.

— Какво? Недъгав старец, фалшификатор и убиец — кресна Нортон. — Ти се преструваш, подлецо. Успял си да измамиш глупавите лекари в Париж, ала мене не ще можеш надхитри. Махай тази играчка. На борда на „Ла Глоар“ не ни трябват патерици. Там няма да можеш да се разхождаш.

Жестокият човек изтръгна патериците на стареца. Нещастникът се заклати и се сгромоляса на пода.

Телие се хвърли към него, хвана го за врата и го вдигна. После го довлече до ъгъла на стаята и го подпря на стената.

— Номер трети! Това е известна птица — Алфред Драйфус — предател и шпионин. Ела тук, подлецо, искам по-отблизо да те видя. Не съм виждал още човек от твоя сорт — значи така изглежда един Юда на Франция.

Драйфус бе застанал съвсем близо до капитана. Заточеникът изгледа презрително дебелия моряк и му се изсмя.

— Изверг, подлец, не ме гледай тъй нагло — изрева Нортон. — Юда се смее, струва ми се. Почакай малко, в Каена ще те отучат да се кикотиш. До живот си, значи осъден на суха гилотина — това е хубаво. Ала утеши се, приятелю Драйфус — думата „до живот“ няма голямо значение там, защото в Каена животът не продължава много. В ъгъла при другите разбойници, към които се числиш!

— И компанията, която предпочитам пред вашата — каза спокойно Драйфус, като че ли се намираше в някое кафене в Париж и се караше с някой гост, който му отнема прочетения вестник.

Командирът на „Ла глоар“ почервеня като рак. Той вдигна крака си да ритне Драйфус, но смелият пленник беше вече в ъгъла и стоеше, като че нищо не се бе случило.

— Ще имаме случай да се поразговорим на „Ла глоар“ — извика Нортон. — Ще ти създам няколко доста приятни дни. Не напразно хората наричат парахода ми плаващ ад.

Нортон погледна пак в списъка.

— Какво е това? — извика той учуден. — Четвъртият пленник няма име. Написано е само „човекът с превръзката“. Много чудно.

— Ела тук, тайнствени човече с превръзката! Престъпникът не мръдна от мястото си.

— Не чу ли, какво ти казах? — извика Нортон сърдито. — Заповядвам да дойдеш тук.

Пленникът не отвърна нищо и остана прикован на мястото си.

— Искаш ли да дойда и да ти дръпна кърпата от лицето — извика капитанът и се спусна към пленника.

— Стори го — изрече престъпникът високо, — махни тази превръзка и ще видиш образа на своя крал!

Затворникът каза тези думи с такова самочувствие и с такава решителност, че комендантът на „Ла глоар“ неволно се стресна и отстрани ръката си от черната превръзка.

Нортон и Телие се спогледаха и се отдалечиха от затворника.

След малко капитанът извика:

— Да не чакаме повече. Да закараме тези четирима мъже на парахода. Най-късно след два часа трябва да тръгнем, за да не ни изненада отливът.

— Искам да ви кажа нещо, господин капитан — каза подпоручикът и отидоха с Нортон към отсрещния ъгъл на стаята. — Негово превъзходителство, военният министър, ме натовари да ви предам това — додаде офицерът и подаде на капитана писмо. — Мисля, че се отнася до заточеника Алфред Драйфус.

Нортон отвори писмото и прочете съдържанието му.

— Безцелно бавене — измърмори той. — Виждам, че излишно се церемонят с този предател. Но това го изисква министърът и ще трябва да се подчиня на неговата заповед. Ей, Телие!

— Заповядайте, господин капитан! — завтече се мършавият помощник.

— Махнете оковите на шпионина Драйфус. После Нортон се обърна към подпоручика и го попита тихо:

— Тук ли е вече и къде го чака?

— Още вчера госпожата е пристигнала в Брест — отвърна офицерът — и го чака в килията, чиято врата се вижда оттук.

— Не би ли могъл да излезе от килията?

— Не, господин капитан. Тя има само един изход, а прозорецът й е с желязна решетка.

Нортон кимна и после каза на заточеника:

— Драйфус, можеш да отидеш в онази килия и да се сбогуваш с лицето, което е там. Давам ти за това двадесет минути.

Драйфус се сепна, по тялото му полазиха студени тръпки.

— О, Боже — простена той, — не ми ли са достатъчни мъките? Вярвах, че вече всичко е свършено. И сега раздяла с тази, която обичам най-много на света. И то завинаги.

Той се втурна към вратата и с трепереща ръка я отвори. Сърцераздирателен вопъл излезе от гърдите му.

— Херманса — извика той, — Херманса, наистина ли си ти?

Той се втурна към облечената в черно жена, разтвори ръце и в следния миг се намери в обятията на любимата си. Дълго стояха прегърнати без да продумат. Най-после Херманса каза с ридание в гласа:

— Алфред, разрешиха ми да се простя с тебе, ала аз не мога да го понеса; мисълта, че трябва да се разделим за мен е равна на смърт.

— О, любима моя съпруго — отвърна Драйфус гледайки тъмнорусата й коса, — желаеш ли да бъдеш по-слаба от мене? Не мога да допусна, Херманса, че това е последното ми виждане с теб. Моята невинност трябва да излезе наяве и тогава пак ще бъдем заедно. До гърдите си пазя розите и теменугите, които ми изпрати в затвора. Цветята са изсъхнали вече, но любовта ми към теб ще остане завинаги свежа.

— Алфред — каза отчаяно Херманса, — няма ли начин да остана при тебе?

— Няма — простена Драйфус. — Даже и да беше възможно, как бих могъл да гледам как страдаш около мен и гаснеш от смъртоносния климат в Каена? Не, сам ще понеса ужасната си съдба.

— Но аз искам да я разделя с тебе. И най-ужасният живот, когато съм при тебе, ще ми се вижда приятен в сравнение със страшните мъки, които ще понеса, когато съм завинаги разделена от тебе.

— Завинаги разделена ли? — извика Драйфус гръмко и обхвана с лявата си ръка своята предана жена, а дясната вдигна към небето. — Ти казваш, Херманса, вечно разделени. Вярно ли е това? Само Бог знае. Имай надежда, клети заточенико, не се отчайвай, ти жертва на хорска злоба и завист. Погледни към звездите, как те чезнат, но пак светят, как силно блестят и показват на хората пътя през мрака. Така изчезва звездата на твоето щастие, ала само за кратко време. Тя ще разсее тъмните облаци и пак ще блести над тебе. О, Херманса, любима Херманса, ние пак ще се видим.

— О, велики Боже, чуй молитвата му — стенеше злочестата жена. — Ти не ще пожелаеш да загине невинността и да тържествуват тъмните сили на ада. Всяко пясъчно зрънце, всяко цветенце, което си сътворил, има право на съществуване. Може ли тогава да желаеш човекът, сътворен по твое подобие, да остане онеправдан?

Тя падна на колене, Драйфус коленичи до нея и сключиха ръце за гореща молитва.

Херманса млъкна, безкрайна мъка свиваше сърцето й. Клетата закри лице с ръце и печално оброни глава на гърдите на нещастния си съпруг. После Драйфус вдигна съпругата си, с безкрайна любов отстрани ръце от лицето й, тъжно я погледна в очите и продължи с чист глас своята молитва.

— Да, моя вярна и любима Херманса, праведните ще се съберат около нас, когато всевишният ни направи благодеяние — каза Драйфус и вдигна Херманса от пода. — Те ще се съберат и ще открият моята невинност. Бог ще чуе нашите молитви. Той ще чуе нашия глас. Бог е справедлив. Бог е истина, правда и любов. Сега се чувствам силен и ще понеса жестоката си участ. И да ме мъчат, не ще могат да убият душата ми. А в моята душа живее съзнанието за невинност.

После добави:

— Слушай, Херманса, моя завет: възпитай Андре да стане добър човек, честен гражданин и верен син на отечеството си. Да обича Франция, въпреки че е прегрешила към баща му. Живей в Париж, защото там ще бъдеш под закрилата на моя брат. Занеси му последния ми поздрав и му кажи, че никога няма да забравя добрините, които е сторил за мен. Аз съм сигурен, че той ще управлява честно и вярно имота ми, който принадлежи сега на теб и на детето, ако правителството не го конфискува.

— Твоят имот, Алфред, ще употребим за твоето спасение. Ще пожертвам и последната пара, за да спася живота и честта ти. Ще се лиша от всичко само да пестя, а ако има нужда и ще работя.

Драйфус искаше да й противоречи, но тя затвори устата му с горещи целувки.

Времето беше изтекло. На вратата се похлопа.

— Времето изтече — извика Нортон с груб глас. — Свършвайте вече!

Драйфус притисна още веднъж до гърдите любимата си жена.

— Прощавай — извика той с разтреперан глас. — Нека Бог запази тебе и детето ни! Нека бъде милостив към нас!

Той се освободи от прегръдките й и чак сега почувства колко е беден и нещастен.

Херманса се облегна на стената на килията, покри лицето си и заплака горчиво.

29.

Скоро откараха четиримата затворници при капитана. Той и помощникът му бяха принудени да върнат патериците на Мирович, тъй като се увериха, че не би могъл да се движи без тях.

Нортон и Телие бяха въоръжени с големи моряшки револвери. Капитанът каза на пленниците, че ако някой се опита да избяга, ще го застреля като куче.

След четвърт час затворниците бяха на борда на парахода, наричан „плаващия ад“. Когато дойдоха на „Ла глоар“, нещастниците вече бяха изгубили родината си.

В това време вратата на килията, където беше Херманса, се отвори и младият подпоручик застана на прага.

— Госпожо — поклони се той учтиво пред Херманса, — затворниците заминаха, вие можете да си отидете.

— Нека Бог ви закриля от подобно нещастие, което сполетя внезапно бедния ми мъж. До скоро и той бе млад и щастлив офицера, както вас.

— Госпожо, приемете най-сърдечните ми съболезнования — каза подпоручикът със състрадателен глас.

Херманса го поздрави и напусна къщата. Хладният морски ветрец разхлаждаше горещото й чело, очите престанаха да я болят и кипналата й кръв започна да се смирява.

Херманса вървеше бавно. Изведнъж тя спря и погледна към развълнуваното море. Недалеч, сред завесите от мъгла, се виждаше един параход. Навярно той щеше да отнесе любимия й мъж, бащата на нейното дете. Херманса стоя няколко минути като вдървена на морския бряг, загледана в кораба. Отчаяни мисли и планове се въртяха в главата й.

Най-после тя въздъхна дълбоко и тръгвайки проплака:

— Не е възможно!

Изведнъж чу плач зад себе си. Херманса се обърна и видя младеж, който бе седнал на голям камък пред сградата. Едри сълзи се търкаляха по лицето му, тялото му трепереше от студ.

Който е нещастен, чувства и чуждото нещастие. Херманса се спря, погледна красивия младеж и се запъти към него. Младежът стана, свали шапката си и погледна засрамен красивата жена.

— Защо плачете? — запита Херманса младежа съчувствено. — Нещастие ли ви сполетя?

— Да, госпожо — отвърна младежът с разтреперан глас. — Ужасно нещастие ме сполетя, аз съм най-злочестият на света.

Младежът заплака.

— Дете мое — каза младата жена с благ глас, — без да зная причината на твоята скръб, аз съм принудена да ти противореча. Има много по-нещастни хора от теб. Имай вяра в Бога, който помага на нещастниците.

— Госпожо, моята скръб е безкрайна. Голяма е мъката, когато човек е заставен да се раздели с най-любимото си на този свят!

Херманса се стресна. Този младеж бе улучил болката й.

— Какво казахте? — извика тя учудена. — И вие ли се разделихте с някой близък?

— Не, госпожо — отвърна младежът, — сполетя ме по-голяма беда.

— С кого тогава трябва да се разделите?

— С моя идеал — отвърна бледият младеж с разтреперан глас.

— С идеала си? — каза учудено Херманса.

— Да, с идеала на моя живот. От детинство, госпожо, съм мечтал да стана художник, не мислете, че само се залъгвах. Тук в тази вехта чанта има няколко рисунки, скици, портрети, от които ще се убедите, че имам талант.

Младежът отвори бързо чантата си и извади свитък, разгъна го и го показа на Херманса. Рисунките показаха, че той наистина има талант.

— Вие сте талантлив художник — каза Херманса. — Вие можете да станете прочут живописец, ако се усъвършенствате в някое добро училище.

— Вашите думи, госпожо, ме правят щастлив.

— Кой ви пречи да осъществите вашето желание?

— Моят втори баща.

— Ах, вие имате втори баща. Но между тях има и добри хора.

— Възможно е, но моят е лош, той ме бие, оставя ме да гладувам, разпилява имота на моята майка, който покойният ми баща е спечелил честно, с труд. Той ме изпъди от къщата и ме застави да се посветя на една кариера, която не е за мен.

— Как се казвате и каква кариера искат да ви наложат?

— Казвам се Алфонсо Гилето, моят втори баща иска да стана юнга, ученик на кораб.

— Ученик на кораб?

— Да, госпожо, моят баща вчера се уговори с капитана на онзи мрачен параход. Никой не ме познава там, как мога да живея, когато никого не познавам, когато нямам никакъв приятел там!

Една мисъл блесна внезапно в главата на Херманса.

— Този младеж — каза си тя, — ще отиде като ученик на „Ла глоар“ и ще се намира близо до любимия ми мъж. Той обаче не желае да отиде, той се плаши от тежката съдба, която за мене ще бъде най-голямото щастие. Не е ли това знак на провидението? Не трябва ли да се възползвам от този случай?

Херманса хвана младежа за ръката и го заведе до голямо дърво, което ги скри от погледите на минувачите.

— Алфред Гилето — започна тя, — благодаря на Бога, че се срещнахме. Смятай, синко, тази случка за Божие провидение. Убедих се в таланта ти от рисунките, които ми показа и ще е жалко, ако не станеш художник. Аз искам да ти помогна. Вземи тази кесия, в нея има толкова пари, че с тях ще можеш да живееш добре една или две години. Освен това ще ти дам писмо до един господин в Париж, който ще се погрижи за по-нататъшното ти образование. Ела с мен в хотела, където живея, и там ще се разберем. От тебе искам една малка услуга. Имаш ли в чантата си други дрехи?

Алфонсо толкова се бе заплеснал от радост, че не можеше да отговори. Без много да мисли, той падна на колене пред Херманса.

— Вие сте ангел от небето, госпожо — възкликна младежът с радостен глас и със светнали очи. — Кажете ми как ще ви се отплатя? Даже живота си да пожертвам за вас, пак не би било достатъчно да се отплатя за безкрайната ви добрина.

— Станете велик художник и прославете името си, тогава ще бъда възнаградена. Не мислете, че съм толкова безкористна, както изглеждам. За услугата ми ще ми дадете чантичката и документите си. Рисунките си вземете. Приемате ли моето предложение.

— И вие ме питате, госпожо! За тези нищожни вещи вие ми правите невероятни благодеяния.

Херманса прекъсна разговора и се запъти с Алфонсо към хотела, където беше наела две стаи. Щом стигнаха, тя покани младежа да седне на канапето и го остави да си помечтае. После седна до писалището и написа няколко реда до Матийо. Пишеше му, че ще придружи мъжа си до Каена преоблечена и му препоръчва в същото време Алфонсо Гилето. Като завърши отиде с чантата на младия художник в другата стая. В чантата на Алфонсо тя намери втори комплект облекло. Облече го, стоеше й много добре.

Като се появи отново, младият й гостенин извика от възхищение:

— Госпожо, благодетелко моя, щастлив щях да бъда, ако можех да ви нарисувам в мъжки дрехи!

След няколко минути двама младежи напуснаха хотела. Единият носеше стара чанта в ръка, а другият — елегантна чанта от крокодилска кожа. Недалеч от хотела те се разделиха. Стиснаха си сърдечно ръцете като стари приятели.

— Кажете си моля името — погледна Алфонсо другаря си. — Искам всеки ден да споменавам името на доброжелателката си в своите молитви.

— Херманса Драйфус.

— Същото име, което е на плика!

— Да, същото. Запомнете добре, Алфонсо Гилето, какво ще ви кажа. Никога не позволявайте да се оскверни името на Алфред Драйфус. Почитайте това име, където и да се намирате!

— Разбира се, госпожо! Без милост ще смажа всекиго, който дръзне да хули името Драйфус.

— Добре, приятелю, вярвам на думите ви, желая ви сега добър път и щастливо бъдеще!

Херманса стисна още веднъж ръката на младежа, нахлупи калпака на къдравата си глава, закопча късото си палто и се запъти със старата си чанта към пристанището.

„Ла глоар“ току-що беше вдигнал котвата си, когато една лодка застана до него. Пуснаха трап, един мъж и едно момче се качиха на палубата. Мъжът бе куриер. Той донесе запечатано писмо за капитана от правителството. Момчето беше преоблечената Херманса, която се яви пред помощник-капитана.

— Господин помощник, аз съм новият юнга на кораба „Ла глоар“. Казвам се Алфонсо Гилето. Искате ли да прегледате документите ми?

— По дяволите документите ти — изръмжа Телие, — ти ли си сина на обущаря Гилето в Париж, когото видях снощи в гостилницата? Ако не бях пиян, нямаше да му обещая. Защо не дойде ио-рано ти, младо псе? Марш в кубрика! Там ще ти дадат матроско облекло, което ще носиш занапред. Слушай добре какво ще ти кажа. Службата на „Ла глоар“ не е шега. Ако се покажеш мързелив или глупав, ще те оправя с камшика. Бягай сега оттук!

С този „любезен“ прием Херманса стана моряк-стажант на парахода „Ла глоар“. След десет минути тя вече беше облякла моряшките дрехи и метеше палубата на плаващия ад.

Капитанът повика Телие в каютата си. Голямо гърне с горещ пунш димеше на масата. Имаше и две чаши.

Жадният Нортон често пълнеше чашата си и скоро я изпразваше до дъно.

— Знаете ли, Телие, кой се намира на парахода ни? — запита той помощника си.

Дръпна го към себе си и му прошепна на ухото. Телие се стресна и изгледа учуден капитана.

— По дяволите! — извика той. — Кой можеше да си помисли, че човекът с черната превръзка се казва Людовик Наполеон! Аз мислех, че е мъртъв.

Нортон напълни чашите.

— Пийте, Телие — покани го той, — пуншът е добро средство против студа. Освен това, мисля, че днес можем добре да се напием. Това пътешествие ще ни донесе щастие.

— Не разбирам какво искате да кажете с това, господин капитан.

— Мисля, че някои лица в Париж ще бъдат много благодарни, ако човекът с черната превръзка падне случайно от парахода и се удави в морето — поясни Нортон. — Те ще ни заплатят добре за тази случка. Как мислите вие, господин Телие?

— Виждам, че моят капитан е знаменит човек — каза лоцманът с възторг. — Трябва да се възползваме от това обстоятелство.

Двамата „честни“ мъже се засмяха и чукнаха чашите.

След няколко минути капитанът с шестима въоръжени матроси отидоха при затворниците и махнаха веригите от ръцете им. Човекът с черната превръзка заведоха на друго място, а Драйфус, Мирович и Пикардин оставиха в хамбара на парахода.

Пленниците насядаха мълчаливо в ужасното място, където не проникваше въздух, нито светлина, нито пък състрадание. Всеки беше зает със собствените си мъки и скърби и не помисляше за съдбата на другаря си.

По клатенето на парахода забелязаха, че вече пътуват. Потегляха към страната на отчаянието, към страшното бъдеще, към своята суха гилотина. Тримата заточеници паднаха на колене и започнаха да се молят.

В същото това време в пътническия влак Брест — Париж седеше един младеж. Очите му светеха от радост, а лицето му бе поруменяло от вълнение. Младежът мечтаеше за славата на художник, за богатство и щастие. Пред него се разкриваше нов живот, обсипан с цветя и осветен със слънчево злато.

Един щастлив, богат до вчера човек сега пътуваше по развълнувания океан към страната на отчаянието и мъката.

Щастието е изменчиво!

То е като невярна жена!

30.

Това се случи през февруари 1895 година. В малка тъмна кръчма в квартал „Св. Антоан“ седяха двама мъже. Единият от тях бе с дълга, побеляла брада и със стърчащи големи златни очила на кривия нос. Облечен бе скромно, ала чисто. По лице и облекло приличаше на стар търговец или лихвар. Никой не би се сетил, че този човек е най-страшния разбойник в Париж — Мъртвешката глава.

Събеседникът му беше нисък и мършав. Лицето му бе сипаничаво и грозно, а косата и брадата му — червени. Макар че беше облечен в униформа на градски комисар, той лесно можеше да се познае. Беше Равелак…

Двамата разбойници говореха на висок глас, защото освен тях в кръчмата нямаше други посетители, а кръчмарят бе задрямал около печката.

— Имаме още десетина минути — каза Мъртвешката глава, поглеждайки към часовника си. — Ти не можеш да си представиш, Равелак, колко съм развълнуван. Вършил съм много опасни походи, при които съм излагал на опасност и живота си, ала никога не съм бивал толкова нерешителен. Щом си помисля, че ще заваря своята изменница с любовника й, студени тръпки полазват по тялото ми и цял се разтрепервам.

— Не си дете, Мъртвешка главо — изгледа го убиецът, — вярвам, че си имал много пъти работа с жени и знаеш, че всички са измамници.

— Зная го, но аз не вярвах, че тази жена е такава.

— И Помпадура е като другите.

— Хиляди пъти е по-лоша от другите! Бях толкова влюбен в нея, и си мислех, че никога не ще ми изневери! Ах, Равелак, колко е красива тази жена!

Равелак се облегна на стола и затвори очи. Той си мислеше за нещо свое, а Мъртвешката глава продължаваше да говори за жена си.

— Може да е и самата Венера — удари той с юмрук по масата тъй силно, че шишетата с виното отскочиха и заспалият кръчмар се събуди. — Да е толкова красива, че цял свят да падне в нейните крака. Това не струва дори колкото восъка на фалшивия ми нос, щом не принадлежи на мен. Това псе, този подлец — черният майор, ми отне любовта й. Аз отдавна подозирах това, но ти, драги приятелю, ми отвори очите и ми съобщи къде се среща тази змия с любовника си.

— Тя прави срещите си с него на много удобно място — рече Равелак. — Собствената й майка, старата Казота, й помага в това.

— Стара кучка — изръмжа Мъртвешката глава.

— Казота по-рано беше много добра към тебе, но ти не умееше да се възползваш от добрината й. Затова ти стана неприятелка.

— Нима е възможно? — запита мъжът на Помпадура. — Аз не съм й причинил никакво зло.

— Старата Казота ми каза, че си я измамил с тридесет хиляди франка.

— Аз съм я измамил? Тази дъртуша трябва да е полудяла?

— Тя не ти ли е показвала едно лице, от което сте могли да вземете един чек от сто хиляди?

— Да, но трудът и парите ни отидоха по дяволите. Нито франк не спечелих.

— Казота не ще повярва, а пък и аз също!

— Не вярваш? Но защо?

Убиецът се наведе към Мъртвешката глава и тихо му каза:

— Затова, защото си мамил и мен. Ти и евреинът продадохте брошката за десет хиляди франка, а на мен казахте, че диамантите са били фалшиви. Ала слава Богу, имам си очи и мога да различавам стъклото от диамантите. Вярваш ли, че съм доволен от петстотинте франка, които ми даде като дял от брошката? О, приятелю, ние пак ще имаме работица и тогава ще си оправим сметките. И може би това ще бъде скоро.

Мъртвешката глава впери поглед в другаря си.

— Червено псе, ти искаш да кажеш, че си ми станал враг ли?

— Пази Боже, аз съм ти най-добрият приятел. Не искам вашите пари — имам си достатъчно. Сега, обаче, ще ти съобщя нещо, което хиляди пъти повече обичам, отколкото проклетото ти злато. Да ти го кажа ли? То е да удуша жена ти, да я убия по метода на Равелак. Това би било за мен най-голямата наслада.

Дори и подлият разбойник, Мъртвешката глава потрепера като чу тези думи.

— Мъртвешка главо, спомняш ли си какво си ми обещавал? — запита другаря си червенокосият изверг.

— Какво?

— Е, зная, че човек трябва винаги да ти припомня. Не ми ли обеща, че ще оставиш да умъртвя Помпадура по моя метод, когато се увериш, че ти изневерява?

— Да, обещах ти — беше тихият отговор. — И ако не удържа думата си, нека свърша на гилотината. Помпадура ще попадне в твоите ръце и тогава можеш да правиш каквото искаш с нея, ако се докаже това, което ти ми каза.

— Още ли се съмняваш, че хубавата ти жена е любовница на черния майор? — запита го червенокосият и продължи: — Време е, след малко ще видиш сам „вярната“ си жена в прегръдките на любовника й.

Мъртвешката глава скочи от стола, на който седеше.

— Да вървим, трябва да се уверя и ако са ме измамили, тогава ще им отмъстя.

Разбойникът искаше да тръгне, но Равелак го задържа.

— По-добре ще е да отида първо аз. Нали искаше да изненадаме двойката в дома на тъща ти Казота? Аз ще прегледам дали няма някаква опасност. Нали ще използвам тайни пътища — трябва да разбера дали не са ни поставили някоя примка.

— Не се бави много. Нямам търпение…

— Къщата на Казота не е далеч — каза убиецът, — ще се върна скоро. В това време можеш да изпиеш още едно шише вино.

Равелак тръгна и хлътна в една стая, намираща се на гърба на кръчмата. Похлопа три пъти на вратата, тя се отвори и той влезе.

Помпадура и Казота бяха в стаята. Двете жени погледнаха с нетърпение влезлия.

— Какво има? — пошепна му Помпадура. — Ще влезе ли в кафеза?

— Ще го доведа след четвърт час — отвърна Равелак. — Всичко готово ли е?

— Да, всичко е готово. Майка ми е скроила чудесен план.

— Само се пазете, защото не е лесно човек да се разправя с Мъртвешката глава! Много е силен и щом разбере, че сме му скроили капан, ще избие всички ни.

Старата Казота се усмихна и потри дебелите си ръце.

— Дори да е силен като лъв — каза тя, — пак няма да се отърве. Вярвам, че не ще може да строши кафеза. Червено куче, искам само да взема фенер и тогава ще се увериш, че старата Казота винаги има добри планове.

Старата излезе и затвори вратата. Червенокосият гледаше със светнали очи хубавата жена.

— Помпадура — каза той с разтреперан глас, — кажи ми още веднъж, че не ще ме измамиш с възнаграждението, което си ми обещала.

— Драги ми Равелак, никога не бих те измамила. Хубавата жена сложи ръката си на рамото му.

— Обещах ти — каза червенокосият, — че ще ти помогна да се отървеш от Мъртвешката глава. Виждам, че не можеш да живееш с това страшилище. Жена като тебе обича образован човек като черния майор, ха, ха, аз не съм ревнив, въпреки че съм влюбен в теб до полуда.

— Ти си много хитър — промълви Помпадура и помилва червената коса на убиеца.

— Човек трябва да се задоволява и с малкото — захихика Равелак. — Аз съм благодарен и на това, което ми обеща! Да прекараш една нощ с мен и тогава…

— Да, драги ми Равелак, щом направиш всичко, което си ми обещал, относно отстраняването на Мъртвешката глава…

— Всичко ще изпълня — закле се убиецът. — Ако искаш, още днес Мъртвешката глава ще лежи мъртъв пред краката ти.

— Не искам да го убиваш — каза Помпадура. — Нека живее, но трябва да го направиш безвреден. Нали знаеш какво решихме?

Тя потръпна от ужас. Знаеше, че това, което бяха намислили, е хиляди пъти по-лошо, отколкото смъртта. Червенокосият разбойник се завтече към хубавата жена, притисна я към гърдите си и искаше да я целуне, но тя го отблъсна от себе си.

— Когато свършиш работата, тогава и наградата ще бъде по-сладка.

Равелак седна на един стол.

— Права си — изгледа я той. — Ще бъдеш ли у дома си на улица „Мадона“?

— Да, довечера ще те чакам там. Вратата не ще бъде заключена. Надявам се, че Мъртвешката глава не ще ни обезпокои…

Вратата се отвори. Влезе Казота, която носеше в ръката си запален фенер.

— Ела с мене, Червено куче — каза тя, — ще ти покажа какво може да измисли една жена.

Тя заведе Равелак в един дълъг коридор и оттам в двора. Беше тъмно като в рог. Въпреки че фенерът беше запален, Равелак трябваше да внимава да не се спъне.

Казота се спря пред една ниска къщичка и отключи вратата й. Приличаше на конюшня. В средата имаше голяма кола.

— Какво е това? — запита той старата. Тя пристъпи по-близо и вдигна фенера.

— Това е клетка — разбра убиецът.

Равелак стоеше пред една клетка, в която навярно са живели диви зверове, както се разбираше от зловонието. Тя беше висока около метър и половина и отстрани имаше железни пръчки. От едната страна на кафеза имаше врата, към която водеха две стъпала.

Казота показа на убиеца колко лесно се отваря и затваря тази врата.

— Трябва да подмамиш Мъртвешката глава да влезе в тази клетка — пошепна старата със злоба. — Понеже тук е много тъмно, може всичко лесно да се нареди. Той ще помисли, че е стая, ха, ха, и ще влезе в клетката на зверовете.

— Ти си хитра вещица — извика Равелак учуден. — Хубаво, че е тъмно, ще можем да направим и друга операция. Кажи ми сега, откъде си взела тази клетка?

— Такива неща намирам лесно — отвърна Казота. — Преди няколко седмици при мене дойде един звероукротител. Държеше в тази клетка два тигъра, единият мъжки, а другият женски. Имаше представление на другата вечер.

Минавайки на сутринта през двора, чух ужасен рев на кръвожадните животни и човешки писъци. Влязох в конюшнята и видях как животните разкъсаха господаря си. Не можах да помогна на горкия мъж, но гледах с наслаждение как тигрите го изядоха. Такъв случай човек не вижда често.

— Наистина ли го изядоха?

— Да, останаха само ботушите, в тях още има части от краката му.

— Какво направи с животните?

— Продадох ги на един дресьор. Той ги затвори в нова клетка и ми обясни, че никой не би могъл да влезе вече при тях, ако останат в същия кафез, в който са вкусили човешка кръв. И така старата клетка остана тук.

Казота описа подробно пътя, по който трябваше да се примами Мъртвешката глава в клетката. Убиецът обеща, че след четвърт час ще се върне с жертвата и се раздели със старата вещица.

Червенокосият разбойник тръгна по улицата, която водеше към кръчмата.

— Тази нощ красивата Помпадура ще бъде моя — прошепна си той. — Тя ще заспи в моите обятия и никога не ще се събуди вече — моята любов е смъртоносна. Тази, която аз целувам, умира, ха, ха, това ще бъде чудесна нощ. Помпадура ще бъде тридесетата жена, която ще умре в моите ръце.

Убиецът стигна до кръчмата. Мъртвешката глава го чакаше на вратата.

— Заедно ли са? — запита той червенокосия.

— Да!

— Да бъде проклета, ще я удуша!

— Това удоволствие ще оставиш на мене. Мъртвешката глава се облегна на стената.

— Знаеш ли, Равелак, колко обичам тази жена. Не бих могъл да преживея тази нощ.

— Възможно е — отвърна убиецът. — От плач може за известно време да ослепееш.

От очите на престъпника закапаха сълзи. Той ги избърса с ръка.

— Не мисли — каза той, — че плача заради тази кучка, но ми е жал само, че заради тази жена изпъдих моята Ева. Ако бях послушал дъщеря си, сега щях да бъда в Америка и щях да живея добър живот.

Престъпникът въздъхна дълбоко и каза с печал:

— Късно е вече. Помпадура ме съсипа. Да вървим, искам да говоря с нея и с черния майор.

След малко двамата бяха в къщата на Казота. Убиецът направи знак на другаря си да върви тихо. Доближиха се до вратата.

Влязоха в конюшнята. Вратата беше отворена.

— Къде ме водиш? — запита Мъртвешката глава шепнешком. — Не мисля, че черният майор се срещна с невярната ми жена в конюшнята.

— Мислиш, че се срещат в салона на старата Казота, където всяка минута можеш да ги изненадаш? Не знаеш ли, че до конюшнята има една стаичка, в която по-рано спеше слугата?

— Знам.

— Казота е направила от тази стаичка един прекрасен будоар, в който могат да се правят всевъзможни тайни срещи.

Мъртвешката глава изкрещя от гняв.

— Променен е също и входът на тази стаичка — продължи Равелак, — май отдавна не си ходил в конюшнята?

— Година има, откакто не съм влизал.

— Скоро ще се увериш. Ела, ще те заведа.

— Заведи ме!

Равелак повлече Мъртвешката глава към конюшнята и го заведе до стълбата на клетката.

— Тук вони на животни — прошепна на другаря си Мъртвешката глава.

— Глупости. Пази се сега, защото тук има две стъпала, по които трябва да се изкачим. После ще направим пет крачки напред и тогава ще се спусна върху вратата. Тя ще се отвори и ти ще видиш онова, което искаш да видиш.

— Вратата не е ли заключена?

— Не, те мислят, че са напълно сигурни тук и затова не я заключват.

— Аз ли ще вляза пръв в стаята?

— Разбира се.

Мъжът на Помпадура хвана ръката на убиеца и силно я стисна. Червенокосият изрод се разтрепера като лист. Той мислеше, че другарят му е усетил капана, в който иска да го тикне, и сега ще го удуши.

За Равелаково щастие, Мъртвешката глава се беше развълнувал от друго нещо. От мястото, където мислеше, че се намира стаята, се чу глас.

— Какво говориш, мили мой, че си чул стъпки? Не се страхувай, майка ми има грижата това мръсно псе Мъртвешката глава да не ни свари.

— Гласът на жена ми — простена Мъртвешката глава, — всички ще удуша, всички.

Той се изкачи по стълбата, влезе пет крачки в клетката и се втурна в посоката, от която се чу преди малко гласът.

Разнесе се силен вик, последва шум от падане на нещо тежко. Мъртвешката глава се удари толкова силно в железните решетки, че се сгромоляса в клетката. В този миг Равелак заключи вратата на кафеза.

Жертвата беше хваната.

Мъртвешката глава се изправи след миг.

— Ей, Равелак — прошепна той, — къде си?

— Тук съм, другарю мой — отвърна Червеното псе.

— Навярно съм сбъркал вратата — продължи Мъртвешката глава, — ела тук и ми помогни да я намеря.

— Ела ти — извика убиецът.

Мъртвешката глава се отправи към посоката, откъдето идваше гласът на другаря му, ала пак се блъсна в железните прегради. Отправи се към срещуположната страна, но-се натъкна пак на същото нещо — удряше се в железни решетки.

— Не мога да изляза оттук — каза гневно разбойникът.

— Зная — отвърна Равелак. — И не ще излезеш скоро.

Измина минута тишина, после затвореният в клетката започна да вика и да напъва железните решетки, сякаш искаше да ги счупи.

— Подлец, ти ме измами, за да ме вмъкнеш в клетката. Отвори ми, защото, ако изляза, на късове ще те направя!

— Ако излезеш — отвърна убиецът, като се отдалечи от клетката. — Страхувам се, приятелю, че не ще излезеш така лесно, както влезе.

Мъртвешката глава не отговори нищо. Той се втурна към посоката, от която се чу гласът на Равелак, провря до раменете мършавите си ръце, за да хване предателя. Като разбра, че няма да може, опита се да счупи решетките, ала пак не успя.

— Равелак — извика той, — чуй ме! Не зная защото извърши това предателство. Не съм ли се отнасял добре с тебе? Не те ли спасих от затвора, излагайки собствения си живот на опасност? Не те ли скрих в моя зимник, за да не те намери полицията? Ще ти простя загдето ме затвори в клетката, ако ме пуснеш да изляза. Толкова повече, че съм закопал парите си на сигурно място. Заклевам ти се, че ще ти ги дам и нищо не ще ти направя. Отвори ми вратата, за да изляза от тази ужасна къща и да не се върна вече, защото не искам още веднъж да видя невярната си съпруга.

— Ти вече не ще я видиш — извика един глас и в същото време помещението се освети.

Помпадура и Казота се появиха, носейки всяка по един запален фенер.

— Не забравяй, мили мой, че сам пожела никога да не видиш вече нищо, ще се постарая да удовлетворя желанието ти.

Затвореният в клетката побесня от яд. Заговорниците се наслаждаваха на мъките и усилията на клетника, който безуспешно се насилваше да счупи железните решетки.

— Заприличал си на тигър — изсмя се Помпадура.

— Не мислех, че си толкова див. Приятно ми е да те виждам в клетката и да се наслаждавам на мъките ти.

— Бъди проклета — изкряска Мъртвешката глава.

— Знай, че ще се отърва от тази клетка и тогава ще си разчистя сметките с теб. По най-жесток начин! И ти, дърта вещице, ще умреш от моите ръце, а подлия Равелак ще смажа с крак като червей.

— Уверен съм, че би го сторил, ако можеше да излезеш оттук. За тази работа трябват очи, Мъртвешка главо.

— Имам си очи, твърде хубави очи за тебе, но се пази ти от тях.

— Обичам твоите очи — каза Помпадура с присмех — и затова ще си ги запазя като спомен от теб, може би не ще те видя вече.

Мъртвешката глава втренчи поглед в Помпадура.

— Какво си си наумила да правиш? — изхърка той и студени тръпки залазиха по тялото му. Ужасно предчувствие обзе душата му. — Какво искаш от моите очи? Кажи!

Той залитна, обхвана лицето си и се сгромоляса в несвяст.

Казота бе извадила малка помпичка от джоба си, вдигна я и напръска със зеленикава течност лицето на Мъртвешката глава. Това беше приспивателно, което подейства мигновено.

— Равелак, действай бързо, защото извергът може скоро да дойде на себе си — нареди Помпадура.

Казота даде на Равелак две тънки игли. Върховете им бяха нагорещени.

Червенокосият разбойник отвори вратата на кафеза и се доближи предпазливо до припадналия. Той клекна на гърдите му, мушна нагорещените игли в очите му и го ослепи. От гърдите на Мъртвешката глава се изтръгна само безпомощно стенание.

Равелак се втурна към вратата на клетката. Излезе и завъртя бързо ключа.

В същото време угасиха и фенерите. Помпадура, старата Казота и Равелак чакаха да видят какво ще прави жертвата им.

Мъртвешката глава се изправи след малко. От време на време той опипваше очите си, които го боляха.

— Стъмни се — промърмори той, — изглежда съм спал.

— Запалете фенерите — каза тихо Равелак на двете жени.

Фенерите светнаха. Те трябваше да се уверят, дали жертвата им е ослепяла.

— Колко тъмно е тук — изръмжа Мъртвешката глава сърдито. — По-рано виждах и в тъмнината, сега нищо не виждам. Навярно тук няма никакъв прозорец.

— Той е сляп — каза Помпадура радостна, — никога вече не ще може да види човек, обезвредихме го.

Мъртвешката глава се ослуша.

— Кой приказва там? — извика той. — Не е ли това моята жена?

— Не виждаш ли, аз съм.

— Не мога да те видя в тази тъмница. Тук е тъмно като в рог.

— Лъжеш се, светят два фенера.

— Не е истина — извика Мъртвешката глава. — Тук е тъмно.

— Винаги ще е тъмно около тебе!.— каза Помпадура засмяна. — Ти никога вече няма да видиш слънцето, нито звездите, защото си сляп.

Силен вик се изтръгна от гърдите му, после се изсмя като луд.

— Ха, ха, ти се подиграваш с мен, Помпадура, това е само комедия, която ти ми разиграваш. Аз не съм сляп, аз виждам по-добре, отколкото ти. Мога да отварям очите си, ето те са на местата си, но…

Нещастникът замълча, изведнъж извика с болезнен глас.

— Много ме болят очите! Какво сте направили с мене, защо не виждам нищо, никакъв лъч, дали съм сляп. Искам да изляза, искам да съм свободен, ще се нахвърля върху ви и ще ви разкъсам със зъбите си. Не, нищо не ще ви направя, само се смилете над мене, кажете ми, че всичко е шега и че тук е съвсем тъмно, нали, не съм сляп, и утре, когато се съмне, пак ще виждам, както вие…

Мъртвешката глава се развика като луд, но когато дойде до върха на лудостта си, той се завъртя няколко пъти и падна на пода, като ударен от гръм.

Равелак се възползва от припадъка на слепия, влезе в кафеза, завърза добре ръцете и краката му и запуши с кърпа устата му. Тримата се заловиха да изнесат на двора обезвредения разбойник. Това не беше никак, лесна работа, но най-после успяха и го сложиха в колата.

Равелак се качи, взе камшика и хвана юздите на коня.

— Закарай го далеч от Париж, за да не може да се върне — нареди старата Казота.

— Не се безпокойте, знам какво трябва да направя. И аз не желая вече да се срещна с него. Въпреки че е сляп, той пак е силен като лъв — ако ме хване… Червенокосият повика Помпадура.

— Красива Помпадура — прошепна й той на ухото, — часът сега е осем. Към полунощ ще се върна, вратата ти ще бъде ли отворена?

— Да — отвърна Помпадура, — влез направо в спалнята ми. Не се сърди само, че не ще те чакам, ще си легна по-рано.

Очите на червенокосия светнаха.

— Сбогом — каза той, — трябва да бързам, защото е много студено.

Равелак шибна коня, колата тръгна и скоро изчезна в тъмнината.

— Свободна съм вече — извика Помпадура, като прегърна майка си, — свободна съм и ще мога да принадлежа на човека, когото обичам.

— Само да не си се измамила в черния майор — процеди старата Казота. — Виждам, влюбила си се много в него и той те харесва, но се пази от него; мъжете са лукави и изменници. Не докарвай работата дотам, че да те изпъди. Аз ти мисля само доброто!

— Не приказвай така — прошепна Помпадура. — Това ще бъде неговата и моята смърт.

Хубавата жена се разплака, като си помисли, че мъжът когото обича, можеше някога да я изгони.

— Не плачи — утешаваше я Казота, — кажи ми, какво ще правиш сега с червенокосия изверг? Той ще дойде и ще иска наградата си.

— Ще я получи — отвърна Помпадура. — Изпрати ли писмото де Естерхази, което днес след обяд ти дадох?

— Да, майорът получи писмото.

— Тогава добрият Равелак не ще се отърве с празни ръце, той ще отиде в брачното легло, където го очаква ножът на гилотината!

Казота и Помпадура се върнаха радостни вкъщи.

Старата приготви вечеря и седна с дъщеря си да се хранят. Отвориха и бутилка шампанско. Двете жени се веселиха сякаш бяха извършили благородно дело.

31.

Равелак караше колата по най-тъмните улици през зимната нощ. Не бе в завидното положение, както бяха двете жени, които седяха в топлата стая и безгрижно пиеха.

Времето бе много студено, снегът валеше и покриваше убиеца с бяла мантия.

Пътят от Париж за Версай беше лош и добре разтърси пътуващите в колата. Равелак предпазливо тръгна не по шосето, а по странични пътища, които водех за Версай. Той знаеше, че конните стражари често спират колите, за да ги претърсват, понеже парижките разбойници изпращаха нощно време откраднатите вещи в околните села, за временно укриване.

След два часа път, стражар на кон застана пред колата и заповяда на Равелак да спре.

— Къде отивате? — запита той.

— За Белмари, господине — отвърна Равелак, уплашен от стражата.

— Какво има в колата?

— Ах, господине — въздъхна червенокосият разбойник, — карам тъжен товар. Преди няколко дни в Париж умря моят дядо от страшна болест — опадаха му ушите и носа и понеже последното му желание беше да го погребем в гробищата на родното му село, затова го взех от болницата, за да го закарам в Белмари.

Равелак откри лицето на Мъртвешката глава.

Стражарят се стресна от отвращение и бодна с шпората си толкова силно коня, че той се изправи на задните си крака.

— Карайте — извика той, — трупът на дядо ви като че е бил три години в гроба.

Равелак покри лицето на слепия и много се зарадва, че сполучи да измами стражаря.

— Какво става с човека, когато умре! И ние ще изглеждаме така.

Стражарят дръпна коня настрана от колата с отвратителния товар. Червенокосият разбойник попита за най-прекия път до Белмари и тръгна.

Пътят ставаше по-лош, а снегът затрупваше земята. Най-после той видя слаба светлина.

— Навярно е Белмари — каза си той и се отправи към светлината.

След петнадесет минути пред Равелак се изпречи сграда. Приличаше на чифлик, заобиколен от ниви и ливади. Прозорците бяха тъмни, само край портата имаше два фенера. Спря коня на известно разстояние от чифлика, слезе от колата и махна чергилото и сламата, които покриваха бившия му приятел. Той спеше като мъртъв. Големите тревоги и силните физически усилия го бяха изтощили толкова, че не почувства нищо, когато Равелак го свали от колата и го занесе в горичката. Убиецът сложи слепия край пътеката и постави малко слама под главата му. Мъртвешката глава беше облечен в топли дрехи и дълго палто от мека вълна, и не усещаше студа. Равелак извади кърпата от устата, развърза ръцете и краката му.

Бедният избърбори няколко неразбрани думи, протегна се, но не можа да се събуди от дълбокия сън. Обърна се настрана и захърка.

— Прощавай, приятелю Мъртвешка главо — каза Равелак тихо, — оставям те на произвола съдбата ти, по-добре ще е за теб, ако попаднеш в ръцете на по-добри хора от тебе и от мене. Ако пък селяните в това село те вземат за дявол в човешки образ и те убият с вилите си, те ще ти направят добро, тъй като не ще загубиш много, ако умреш.

Кучетата започнаха да лаят. Конят стана неспокоен.

Равелак седна в колата, обърна я и потегли. Злодеят се отправи към шосето. Сладки чувства пълнеха душата на убиеца. Образът на Помпадура непрестанно се мяркаше и му се струваше, че тих глас му шепне:

— Ела, мили мой, приятна наслада те чака. Очите му блеснаха от страст и той безспирно шибаше коня, за да го закара по-скоро в Париж на улица „Мадона“, в обятията на невярната жена на Мъртвешката глава.

Към шест часа сутринта вятърът спря. Снегът беше престанал да вали, небето се изясни и слънцето проникна през тъмните облаци.

Портата на чифлика се отвори и едно стройно и красиво момиче излезе на улицата. Тя носеше в ръката си кошница. Голямо черно куче подтичваше до нея. Тази чаровна девойка беше Жоржина, дъщерята на наемателя Кестнер, отдавна наел чифлика и околните ниви.

Жоржина отиваше към фурната за хляб и както винаги верният Грайф — така се казваше кучето — я придружаваше.

Изведнъж то започна да лае и се втурна като стрела към горичката. Жоржина спря. Тя не можеше да разбере държанието на верния си приятел. Дочу вик за помощ.

Момичето се упъти към мястото, откъдето идваше гласът. Пред нея се откри страшна картина. Кучето беше нападнало един грозен човек. Жоржина за малко ще: ше да припадне, като видя лицето му.

— Тука, Грайф — извика тя, — остави непознатия човек, ела при мен!

Кучето за пръв път не послуша господарката си. То натискаше лежащия с предните си лапи и страшно ръмжеше.

— Не мърдайте, господине, в противен случай то ще ви разкъса. Аз ще отида да повикам помощ.

— Направете ми, моля ви, тази добрина — простена Мъртвешката глава. — Защо оставят тези лоши кучета да ходят в такива тъмни нощи из улиците на Париж?

Жоржина не го чу. Тя отиде в къщата и след малко се върна с баща си и няколко слуги. Не беше лесно да се отърве лежащият от разгневеното куче. Слугите не искаха да отстранят Грайф от непознатия, понеже мислеха, че самият дявол се намира пред тях. Кръстеха се и казваха, че животното има право да го разкъса.

Побелелият наемател, обаче, беше добър и образован човек. Той освободи Мъртвешката глава от разбеснялото се куче, подаде му ръката си и го помоли за извинение.

— Заповядайте в моя дом да си починете — каза той. — Навярно сте искал да отидете във Версай и сте загубил пътя…

— За Версай? — Мъртвешката глава сложи ръка на челото си. — Не се ли намирам в Париж?

Кои бяха тези хора около него, гласовете им бяха непознати? Къде са Помпадура, Казота и Равелак, които му се присмиваха?

— Извинете, господине, кажете ми къде се намирам — запита Мъртвешката глава.

— В село Белмари!

— В Белмари? — извика зачуден Мъртвешката глава. — Как съм дошъл тук?

— Не мога да ви отговоря на този въпрос. Елате с мене вкъщи, вие изглеждате болен и имате нужда от почивка.

Наемателят тръгна. Мъртвешката глава направи няколко крачки и каза:

— Нямате ли, господине, някой фенер или кибрит, за да ми осветите пътя? Толкова е тъмна нощта, че човек не може даже ръката си да види.

Старецът погледна непознатия и поклати глава.

— Вие казвате, че е нощ? Слънцето грее на небето и е светъл ден.

Мъртвешката глава се олюля, после покри лицето си с ръце и извика като луд:

— Сляп, наистина съм ослепял! Ослепиха ме! Вечна тъмнина!

Разбойникът изгуби съзнание. Стоящите около него го гледаха със страх и съжаление.

Жоржина отиде при баща си и го прегърна.

— Каква ужасна съдба — каза наемателят, — обезобразен и сляп! Вдигнете го, хора, и го занесете у дома. Бедният има нужда от помощ.

Слугите изпълниха заповедта и из целия път, докато го носеха, непрекъснато де молеха.

Грайф беше застанал в един ъгъл на двора и виеше. Казват, че щом кучето вие, нещастието влиза в дома…

В два часа през нощта Равелак пристигна в Париж.

Той вкара колата в двора на „Червената воденица“, разпрегна коня и го заведе в конюшнята. После се запъти към улица „Мадона“. Непрестанно мислеше за хубавата Помпадура. Най-после дойде до дома на Мъртвешката глава.

Тази къща беше на този, когото преди малко бе ослепил и бе оставил на произвола на съдбата. Той влезе, за да разкаже на невярната жена, че бе отстранил мъжа й завинаги.

Равелак отвори вратата. Тя не беше заключена. Убиецът влезе в коридора.

Малка лампа осветяваше коридора. Навярно това беше внимание от страна на Помпадура, която искаше да улесни нощния гост.

Равелак знаеше добре всеки ъгъл на тази къща, така че лампата не беше нужна.

Той влезе в голямата кухня, която служеше и за трапезария. Там беше тъмно и само огънят в огнището я осветяваше.

Равелак погледна към вратата. Зад нея беше спалнята. Убиецът се приближи тихо и натисна бравата. Ослуша се и се огледа предпазливо. Счу му се, че някой шепне зад него.

Това не беше възможно, кой можеше да бъде по това време в дома на Помпадура? Той не се страхуваше вече от Мъртвешката глава, но дали не беше черният майор?

Равелак бе решил да убие всеки, който би му попречил в постигането на целта. Той мушна ръка в джоба на палтото си и напипа голям остър нож. Убиецът беше сигурен, че не ще стане нужда да го употреби. Ослуша се още веднъж внимателно и не чу нищо, навярно така му се бе сторило. Отвори вратата на спалнята. В нея гореше малка червена лампа.

Погледна към леглото. Сякаш то беше празно, но после видя, че под завивката имаше човек. Това беше тя — жената, която го влудяваше.

— Помпадура — подвикна тихо Равелак, — аз съм. Никой не отговори, само покривката мръдна.

— Колко е хитра — каза си Равелак, — играе си с мен. Трябва да я целуна и после да я удуша!

Той се втурна към леглото и се хвърли на него.

— Помпадура, аз…

Убиецът беше вдигнал покривката и в същата минута две ръце го хванаха за врата толкова силно, че щяха да го удушат. Мъж в стражарска униформа се беше скрил в леглото на Помпадура.

Равелак се помъчи да се отърве и посегна към джоба, в който беше ножът му, но в същото време стаята оживя. Под леглото, от долапа и от другите стаи излязоха стражари и заобиколиха Равелак. За миг го повалиха на пода и го оковаха във вериги.

— Стари приятелю — каза му един познат глас, гласът на полицейския пристав Гилберт, — най-после те хванахме! Този път не ще ни избягаш, ще те заведем на бесилката.

Равелак започна да ругае.

— Тя ме измами — викаше той, — предаде ме, а аз съм бил толкова глупав да й се доверя. Заради нея погубих най-добрия си приятел. Заслужавам да ми отсекат главата.

Никой не обръщаше внимание на виковете му. Стражарите го закараха в колата, която чакаше на улицата.

След час Равелак се намери в най-здравата килия на затвора. Тя имаше тройни железа на прозорчето, двойна желязна врата, а подът и стените й бяха от камъни, които и най-силният човек не можеше да Изкърти.

Равелак стоеше й мислеше за приятеля, Мъртвешката глава, за Помпадура и за глупостта, която беше извършил и пресмяташе, дали не е по-добре да си сляп, отколкото да ти отсекат главата на гилотината.

На следващия ден млада красива баронеса на име Бланш се засели в богато мебелирана къща на булевард „Бонвил“.

32.

Павловна и Ева си бяха наели скромна стая на улица „Брисе“ № 33. Не бяха изминали шест седмици, и лишенията вече се изпречваха пред двете нещастни момичета.

Беднотията и грижите ги нападнаха много по-рано, отколкото очакваха.

Павловна и Ева се бяха оттеглили в усамотената стаичка, за да се отърват от преследването на Естерхази и да издирят къде се намира Емил фон Пикардин, за да му помогнат и да го избавят.

Но това тяхно благородно желание не се сбъдна. Душевните и телесни мъки, на които Павловна бе изложена в последно време, й се отразиха зле. Момичето стана бледо и много слабо. Ева много се страхуваше за нещастната си приятелка и повика лекар.

Докторът поклати глава, предписа й няколко лекарства и препоръча добра храна за болната. На другия ден дойде пак и все така редовно посещаваше болната три седмици наред.

Павловна оздравя, обаче визитите на лекаря погълнаха всичките спестени пари на Ева. Тя си търсеше работа, обикаляше от магазин на магазин, но никъде не се нуждаеха от нея.

Двете момичета имаха още едно ценно нещо, от продажбата, на което можеха да си осигурят живота за няколко години. Това бе брилянтената брошка, която черният майор беше подарил на Павловна.

Младата княгиня отдавна искаше да я продаде, но Ева не й разрешаваше.

— Не ти позволявам — каза тя, — да се разделиш с тази брошка. Знам, че ти е скъпа, въпреки че е подарък от черния майор. Мисля, че онова мистериозно писмо, което намери в тайника на брошката, е причината да я обикнеш толкова. Един тайнствен глас ми шепне да не я изпущаш от ръцете си.

— Да, но след два дни трябва да си платим наема, а средствата ни за преживяване свършват. Нямаме вече и въглища, а пак започна да става студено. Какво да правим, за да се избавим от сиромашията? Ева въздъхна.

— Трябва да се снабдим с пари, но как?

Някой похлопа на вратата. Ева отвори и млад мъж влезе в стаята. Той приличаше на художник. Красивото-му високо чело беше заобиколено от руси къдри, беше облечен в кафяви дрехи от кадифе. По нежните му, още детски черти лесно можеше да се познае Алфонсо Гилето, същия младеж, вместо когото Херманса беше отплавала като стажант моряк на парахода „Ла глоар“, същия, когото жената на капитан Драйфус бе щедро възнаградила и който продължаваше образованието си.

Алфонсо случайно си нае квартира на улица „Брисе“ № 33 и стана съсед на двете момичета. Въпреки че не бе много близък с Павловна и Ева, те му позволяваха да ги посещава и да разговаря с тях.

— Прощавайте, госпожици, ако ви безпокоя — извини се Алфонсо, като се приближи до двете момичета. — Можете ли да ми развалите този наполеон! Нужни са ми дребни пари.

Двете момичета се погледнаха учудени, после Ева се усмихна и каза:

— И на нас ни трябват пари. Вие ни мислите за по-богати отколкото сме.

Алфонсо се сконфузи.

— Ако сте в нужда — смути се той, — позволете като приятел…

Павловна го прекъсна.

— Моята приятелка Ева само се шегува — погледна я косо тя, — нямаме нужда от помощ.

— Простете тогава — отвърна младият мъж, — отивам си.

Той се поклони и тръгна към вратата, но се върна.

— Госпожице Павловна — помоли той с нежен глас,— госпожице, изпълнете молбата на един беден художник. Не желаете ли да позирате няколко часа в ателието ми?

Павловна се изчерви.

— Господин Гилето — погледна го тя, — нима не можете да намерите в Париж по-хубав модел от мен? После) възможно е скоро да започна работа и тогава по цял ден ще отсъствам. Сам виждате, че…

— Понеже отблъсквате молбата ми — въздъхна младежът, — принуден съм да сторя това, което досега съм правил — да открадна чертите на лицето ви.

— Направил сте го?

— Елате, ако желаете, с мен и ще се уверите, че кражбата ми е доста сполучлива.

Павловна повика Ева и двете отидоха с младия художник в стаята му, която беше наредена като малко ателие. Близо до прозореца се намираше стойка, на която имаше портрет, покрит с черно платно.

— Сега ще видите — каза Алфонсо, — аз го нарекох „Народна песен“!

Младежът откри портрета.

Въпреки че лицето не беше изработено с изкуството на знаменит художник, личеше си неоспоримият талант на младия живописец.

Картината представляваше руска степ. Голям пън, обрасъл с мъх, се намираше в средата. На него бе седнало красиво момиче. Чертите на лицето й приличаха на Павловна. Беше облечена като руска селянка. Лицето й бе миловидно, устремила бе поглед далеч, а устните й бяха отворени, сякаш че пееше.

Художникът усети какво впечатление направи картината на двете момичета. Той ги попита:

— Доволни ли сте, харесва ли ви?

Павловна не отговори. Тя стоеше замръзнала на мястото си, лицето й се изчерви, сълзи закапаха от очите й. Спомни си за онази минута, когато беше в обятията на Емил фон Пикардин и когато той й говореше за горещата си любов в музикалната стая на бащиния й палат. Момичето отвори уста и запя онзи куплет, с който беше отговорила на Емил, когато я запита — обичаш ли ме?

Когато последният тон излезе като дъх от устата на момичето, тя се олюля и падна разплакана в прегръдките на Ева.

Алфонсо Гилето разбра какво впечатление направи картината на Павловна, но не я запита защо се бе развълнувала, само закри портрета с платното.

— Вие сте талантлив художник — усмихна му се смутено Ева. — Скръбта на приятелката ми доказва това. Вярвам, че Павловна ще се отзове на молбата ви и ще посети ателието тези дни, за да довършите картината. Сега прощавайте!

Тя заведе разстроената си приятелка в стаята им, като й говореше гальовно и успя донякъде да я успокои.

— Ще гледам да намеря работа — рече Ева. — Часът е два. Ще се върна преди да се стъмни, ти поспи малко.

Момичето целуна младата рускиня, облече палтото си и излезе.

Беше минал едва четвърт час, когато Павловна отвори чекмеджето на масата и извади брилянтената брошка. Погледна замислено украшението.

— Ще ми дадат непременно няколко хиляди, ако я заложа. Тези брилянти трябва да са много скъпи. Ще можем да преживеем няколко години.

Тя отвори брошката и извади от нея писъмцето, което съдържаше кратките бележки на Михаил Панин и на Катерина фон Острау.

Момичето скри записката в пазвата си. После зави добре брошката и я пъхна в джоба. Облече палтото си и сложи траурна черна шапка. Излезе на улицата.

Свежият въздух й подейства успокоително. Вървеше бързо по улиците на Латинския квартал. Чак след половин час тя си спомни за целта на излизането си — да заложи брошката.

Момичето не знаеше, че в Париж има само една къща, която заема пари с малка лихва срещу залози — „Връх на милостта“. Ако го знаеше, нямаше да изпита толкова неприятности през живота си.

Като скита дълго време, рускинята спря една дебела жена, която продаваше хляб и наденички и я поздрави вежливо.

— Извинете, госпожо — обърна се към нея Павловна, — бихте ли била тъй добра, да ми кажете къде мога да взема пари в заем срещу залог.

Жената изгледа момичето и каза:

— Не познавате ли града?

— Не, госпожо, но…

— Разбирам, не е имало досега дупка на чорапа ви, както се казва, ала и то трябва да се случи веднъж — или в любовта или в залагането.

Павловна почервеня като божур.

— Още трябва да е невинна — измърмори жената на себе си толкова тихо, че момичето не можа да я чуе.

После я упъти.

— Благодаря ви, госпожо — каза Павловна, — бъдете така добра да ми кажете откъде да мина, за да отида на улица „Мадон“.

Жената й обясни, но я хвана за дрехата.

— Искам нещо да ви кажа, дете мое — доверително й зашепна тя. — Защо трябва да залагате, да заемате пари, от което човек още повече затъва. Вие имате нещо, срещу което можете лесно да печелите. Тези, които дават пари за това нещо, са млади евреи, красиви хора, с които може отлично да се прекара времето.

Засрамена, Павловна се отдръпна.

— Какви работи говорите — възмути се тя. После продължи пътя си. Скоро стигна до магазина на Соломон Дулсети и влезе в него.

Евреинът беше в кантората си и разговаряше с млад, изящно облечен господин. В разговора им най-често се ползваха думите: полици, пари, лихви, изплащане навреме и други такива.

Когато девойката отвори вратата, Дулсети излезе от кантората си, а след него тръгна и младият човек. И двамата учудено изгледаха прелестната девойка, която стоеше срамежливо пред тях.

Евреинът отиде до тезгяха и попита дошлата какво желае.

— Желая да заложа нещо. Ще бъдете ли така добър да ми дадете заем срещу това?

Павловна не можа да се доизкаже. Развълнува се.

— Госпожице, дайте да видя предмета.

— Това е една брилянтена брошка — отвърна Павловна, като я извади от джоба си и после добави: — Бъдете уверен, господине, че ако не ми се налага, не бих се лишила от тази брошка.

Младият човек стоеше в един ъгъл на заложния магазин и въртеше брилянтен пръстен на малкия пръст на лявата си ръка. Виждаше се, че той не обръща внимание на това, което си говореха Павловна и лихварят. В това време Дулсети разгъна хартията, в която беше увита брошката, и запали лампа, за да види по-добре предмета.

Но едва зърнал я, той трепна, сякаш светлините на брилянтите излизаха от очите на отровна змия. Ръката, с която държеше брошката, трепереше като лист. Старецът хвърли изпитателен поглед към лицето на Павловна и после пак започна да разглежда брошката, за да не се забележи силното вълнение, което го бе обхванало.

Като се опомни малко, той тихо запита девойката:

— Откъде имате тази брошка? Павловна го изгледа учудено.

— Но с какво право ме питате за това? Евреинът поклати глава.

— Госпожице, виждам, че имате опит в тази работа — каза той. — Ние, бедните, занимаващи се с даване на заеми срещу заложени вещи, сме в много лошо положение. Не желаем да обиждаме клиентите си, но полицията ни задължава да се осведомяваме за предметите, които ни се носят за залагане — дали не са откраднати.

Павловна се разтрепера. Какво долно подозрение. Тя се разкая, че без да е имала понятие от залагане, е дошла тук. Нима има толкова лоши хора на света, че да смятат всеки човек за крадец и разбойник!

— Тази брошка ми е подарена, господине.

— Кога ви я подариха?

— И на този въпрос мога да ви отговоря, при все че не зная защо ви интересува. Брошката ми е подарена на пети януари вечерта.

— Достатъчно ми е това обяснение — задоволи се старият лихвар.

Той знаеше вече коя стои пред него и че тази е брошката, която заедно с Равелак бе откраднал от гробницата на госпожа фон Ла Бриел, а после беше продал на Естерхази. Девойката, която се намираше пред него, трябва да е дъщеря на осъдения като фалшификатор и убиец княз Мирович.

— Колко желаете да ви заема срещу тази брошка, госпожице? — попита евреинът девойката.

Павловна се замисли и каза:

— Най-голямата сума, която бих могла да получа срещу залога.

— Добре — поглади козята си брада Дулсети. — Ще ви дам четири хиляди франка.

Павловна се сепна, като чу, че ще вземе толкова пари.

Младият човек, който до този момент стоеше в ъгъла, се доближи до Соломон Дулсети и му каза.

— Господин Дулсети, моля ви за минутка да ме изслушате, защото бързам.

После се обърна към Павловна, направи реверанс и се усмихна:

— Извинете, госпожице, че прекъсвам разговора ви — това ще бъде само за няколко минути.

Младежът хвърли на момичето такъв горещ и страстен поглед, че тя се изчерви.

Соломон Дулсети взе брошката в ръка и тръгна към младия човек в ъгъла.

— Господин Бернард, готов съм да ви услужа — напъна се да бъде любезен той. — Признавам, че не ми е много приятно, дето ме прекъсвате, защото госпожицата ми донесе нещо много ценно!

— И затова искам да говоря с вас — отвърна младият Бернард.

Евреинът погледна зачуден говорещия.

— Искате да говорите с мен за сделката, която желая да направя с госпожицата?

— Да, господин Дулсети. Наистина ли искате да й заемете четири хиляди франка?

— Разбира се, ще й дам и пет, ако поиска. Камъните са много ценни и съм сигурен, че ги е добила по честен начин.

— Господин Дулсети, не желая да давате на госпожицата повече от сто франка — каза младият мъж, като се усмихна. — Аз ще заплатя тройно лихвите, които ще загубите.

— Добре — измърмори лихварят. — Бог ми е свидетел, ако мога да разбера каква цел имате.

— Не разбирате ли? Момичето ми харесва и затова искам да му помогна материално.

Дулсети подърпа побелялата си брада и прошепна:

— Колко сте хитър! Това е чудесна идея. Вие сте добър ловец, който знае как да лови жертвата си! Тя трябва да търпи нужда, за да се отдаде по-скоро. Крепостта се превзема чрез гладуване. Винаги съм ви ценил, господин Бернард. Вие сте достоен син на фирмата „Бернард и Синове“.

— Ще изпълните ли желанието ми?

— Ще го изпълня.

Казвайки тези думи, евреинът се запъти към тезгяха и взе да разглежда щателно брилянтите с увеличително стъкло.

— Казах ви, госпожице, че ще ви дам четири хиляди, ако брилянтите са истински. Обаче, тъй като са много добре имитирани, не мога да ви дам повече от петстотин франка.

— Брилянтите са фалшиви? Това не е възможно — извика тя.

— Госпожице, днес всичко е възможно — отвърна Дулсети. — Аз ви повтарям, че брилянтите са фалшиви и ще ви кажа откровено, че или вас са измамили, или пък вие искате мене да измамите.

— Да ви измамя? — извика момичето. — Това е позорно!

— Тогава трябва да съобщя на полицията. Казвайки това, той смигна на младия мъж.

— Господин Дулсети, вие нямате право да говорите против госпожицата. Тук няма никаква измама. Аз познавам брилянтите, те са фалшиви, обаче госпожицата не е виновна. Дайте й петстотин франка и работата е уредена.

— Благодаря ви, господине — каза Павловна, — никога не съм предполагала, че на едно младо и нещастно момиче е нужно покровителството на някой мъж. Благодаря ви още веднъж.

— Вие си намерихте и защитник — подсмихна се Дулсети. — Можете да се гордеете с него. Той се казва Марсел Бернард.

— Понеже узнахте вече името ми — поклони се младият мъж, — не ми остава нищо друго, освен да се представя.

— Казвам се Павловна Мирович — отговори тя тихо.

Не каза княжеската си титла, понеже си спомни, че се намира в заложното заведение, за да заеме петстотин франка.

— Току-що исках да узная името ви — намеси се старият лихвар, — понеже трябва да го запиша в заемната книга. Работата се улесни.

Девойката трябваше да каже на евреина къде живее, да го запише в документа и после да получи една стара банкнота.

— Банкнотата е стара, но не е фалшива — поясни старият евреин. — В Париж са в ход много фалшиви банкноти, откакто полицията залови един княз — фалшификатор.

Той внимателно наблюдаваше девойката, която извади кърпичката си и зави в нея банкнотата, без да обръща внимание на думите му.

— Види се нищо не знае за това — рече на себе си Дулсети.

Павловна и младият Бернард излязоха на улицата. Девойката каза сбогом и понечи да тръгне, ала Бернард я помоли да го изслуша за минута.

— Госпожице, съдбата случайно ни е събрала — каза той. — Това е може би знак от нея, за да извърша едно благородно дело. Вие сте в нужда, ала по обноските ви се вижда, че сте от благороден род. Ще бъда щастлив, ако ми позволите да ви намеря изящно наредена квартира и да се грижа за вас като брат.

Павловна спря и ядосано го изгледа от главата до петите.

— Мамите се, господине — възмути се тя, — съжалявам за времето, което изгубих с вас.

Момичето се отдалечи с бързи крачки. Ала младият мъж отново я настигна.

— Щастлив съм — каза той, — че издържахте изпита. Не се сърдете, госпожице. Париж е пълен с пропаднали момичета, но както виждам, вие сте изключение. За да се уверите, че ви желая само доброто, вижте този пръстен. Аз съм женен.

Казвайки това, той смъкна ръкавицата от дясната си ръка и показа венчалния си пръстен.

Невинната Павловна повярва и се довери на този човек.

— Господине — изчерви се тя, — ако вие действително ми желаете доброто, кажете ми къде бих могла да намеря някаква работа, както за мен, така и за моята приятелка, с която живея.

Бернард едва скриваше радостта си.

— Днес е събота — запресмята той, — в понеделник вие и вашата приятелка можете да постъпите на работа.

— Вярно ли е това, господине? — възкликна момичето. — Къде и какво ще работим?

— Не се грижете за това! С приятелката си ще се трудите в нашата фабрика, където работят около двеста момичета. Ще научите как се полира среброто. Достатъчни ли са петдесет франка като първоначална заплата? Не са много, но засега не мога да дам повече.

— Господин Бернард, зная, че през първия месец няма да ги заслужа.

— Щом усвоите добре занаята, ще получавате двойно. Вземете моята картичка, в понеделник ще се видим.

Павловна подаде ръка и му благодари.

— Няма за какво да ми благодарите. Ще разкажа довечера на жена си, че успях да намеря в Париж честно момиче и го настаних на работа.

После младият мъж свали шапка, повика един файтон, качи се и замина.

Зарадвана, Павловна се върна вкъщи. Ева я посрещна с подути от плач очи.

— Нищо не намерих, никъде няма работа.

— А пък аз намерих! — каза Павловна и я притисна до себе си.

После й разправи за случилото се.

Ева се радваше заедно с нея. И тя беше неопитна и не подозираше опасностите, които крие големият град.

Ева не можеше да си представи, че Павловна ще се лиши от онова, което й бе толкова скъпо, и я упрекваше, че е заложила брошката.

— Мила ми приятелко — успокои я Павловна, — сега ние ще печелим и лесно ще я изплатим. Не забравяй, че благодарение на брошката се запознах с господин Бернард.

Двете девойки решиха да постъпят на работа във фабриката „Бернард и Синове“.

Разговаряйки сам със себе си в навечерието на сватбата на Павловна, княз Михаил Панин, или Григорий Мирович, каза:

— С тези диаманти е свързано едно ужасно проклятие.

И той беше прав. Това проклятие започна да се изпълнява и да се трупа над невинното му дете. Чрез кървавите диаманти, Павловна падна в ръцете на Бернард — те донесоха безкрайно нещастие на невинната дъщеря на Михаил Панин.

Има проклятия, които се сбъдват — щадят бащите и се стоварват върху децата.

33.

„Ла глоар“ плаваше по безбрежната водна пустиня на Атлантическия океан към Каена. „Плаващият ад“ бе стигнал двадесет и три градуса източна дължина и двадесет и пет градуса северна ширина. Времето беше великолепно, вятърът бе благоприятен и нищо не спъваше пътуването.

Както всякога на „Ла глоар“ се разиграваха твърде бурни и печални сцени. Капитанът и помощникът му бяха безподобни тирани и тормозеха бедните моряци. Те ги наказваха по най-немилостив начин — и за най-малката дреболия им намаляваха храната. От два дена Нортон бе заповядал да се спре ромът за моряците.

Своеволното наказание доведе до пробиването на дъното на бъчвата. Морякът трудно я кара на море без ром. Варената захарна тръстика стопля кръвта им и им дава сила за тежката работа. Този, който лиши моряците от ром, става техен враг.

Над главата на Нортон се събираха ужасни гръмотевици. Моряците и огнярите се съвещаваха на палубата и крояха отмъщение срещу жестоките си началници. Ако Нортон и Телие знаеха какво им се готви, щяха да се стреснат и да променят поведението си спрямо тях.

На парахода, обаче, имаше и по-бедни и по-нещастни същества от моряците. Техните мъки и тегла бяха неописуеми, но никой не обръщаше внимание на стоновете и охканията им. Единствено Бог ги чуваше и знаеше какви страшни тегла и зверства понасят те. Това бяха заточениците. Те бяха затворени в тъмно и влажно помещение, пълно с всевъзможни гадини, а на това отгоре трябваше да търпят и глада. Храната им се състоеше от мухлясали консерви, червиво свинско месо, стар фасул и развалени сухари, а за пиене получаваха единствено вмирисана вода.

Все пак, недостатъчната и лоша храна не беше единственото нещо, от което страдаха. Свирепият капитан на „Ла глоар“ смяташе заточениците за беззащитни животни и се подиграваше с тях като жесток хлапак.

Драйфус, барон Пикардин и Мирович излизаха всяка вечер в шест часа на палубата, за да подишат чист въздух. Заточениците не бяха оковани и можеха да се разхождат на открито. Докато плаваха в океана, за бягство и дума не можеше да става. Няколко пъти капитанът на парахода им беше казал, че могат да се хвърлят в морето, за да сложат край на кучешкия си живот и да се отърве Франция от безполезен боклук и от разноски.

Топъл приятен въздух обгръщаше палубата. В Европа по това време обикновено е студено, а тук, близо до екватора, беше топло и приятно.

На „Ла глоар“ се разиграваше печална сцена. Между суровите смехове се чуваше стонът на един нещастник. Печалната картина смразяваше кръвта, свиваше от жал сърцето!

Посред палубата бе застанал капитан Нортон, а до него — помощникът Телие. Моряците се бяха облегнали на борда и с намръщени лица и яд гледаха възмутителната комедия, която разиграваше капитанът. Този път той беше избрал сакатия Мирович за комедиант. Нортон му беше отнел патериците и го принуждаваше да играе! Тиранинът беше пиян, лицето му бе зачервено. Той държеше в ръката си тъй наречената „котка с девет опашки“. Това бе камшик с девет ремъка. На всяко ремъче имаше по едно остро оловно топче. Жестокият човек замахваше над главата на бедния старец и му се присмиваше.

— Танцувай, стар козел — викаше пияният капитан. — Бързо, защото ще те ударя с котката, бързо, куцо животно! Не чуваш ли?

— Не мога — изстена нещастникът.— Съжалете ме, капитане, не мога да вдигна сакатия си крак!

— Преструваш се, подлецо! Лъжеш! Аз съм добър лекар, ха, ха! Гледай, Телие, как ще излекувам болните крака на стария козел.

Мъчителят замахна с камшика и удари по главата стария нещастник. Той изпищя от болка и започна да вдига краката си.

Капитанът му тананикаше някаква мелодия.

— Виждаш ли, подлецо, колко хубаво можеш да играеш — крещеше той. — Искам да играеш по-грациозно, искам да станеш пръв танцмайстор на голямата опера в Каена. Ако не ме послушаш, чуваш ли, ще те целуне още веднъж котката!

Пот потече от челото на нещастния старец, чертите на лицето му се изкривиха от болка.

Моряците гледаха сърдито тази позорна картина. Те свиваха ръцете си в юмруци, обаче нито един от тях не посмя да каже нещо на капитана си.

Нортон видя негодуванието на подчинените си, но той не обърна внимание, а продължи лекомислената си игра.

— Можеш ли да играеш кан-кан? — запита той злощастния човек.

Мирович не отвърна нищо, само се обърна изнемощял към мачтата.

— Отговори на въпроса ми, подлецо!

Бедният беше толкова изтощен, че едва дишаше, но жестокият капитан вдигна камшика и го шибна през лицето. Струя кръв потече от челото на стареца и изцапа дългата му брада. Като видя окървавената си жертва, мъчителят се изсмя високо.

— Трябва да играеш, нищожен червей — изкряска пияният тиранин. — Това го искам аз, заповядвам ти — кан-кан или…

Нортон вдигна отново ръка.

Изведнъж някой издърпа камшика толкова силно, че злодеят не можа да се опомни.

— Изверг, безсрамник, джелатин — извика мъжки глас. — Не измъчвай повече този беден, нещастен старец, или ще хвърля тялото ти в развълнуваното море, за да го разкъсат акулите.

Това бе Алфред Драйфус. Той застана пред мъчителя със зачервени очи и го погледна с неизказано презрение.

Нортон се уплаши и се отдръпна. Беше толкова изненадан, че не можа да каже нищо. И помощникът остана като вдървен на мястото си. Моряците поздравиха Драйфус със силно ръкопляскане.

— По дяволите камшика — извика Драйфус високо. — Срам и позор е за деветнадесети век да се бият хората с камшици. Безбожно е да се измъчват слаби и нещастни старци. Мястото му е в морето!

Драйфус замахна и котката с девет опашки отлетя в морето.

Тълпата този път поздрави Драйфус с продължително ура. Това сякаш събуди капитан Нортон. Пияницата изрева като звяр и извади револвера си.

— Куче такова — насочи оръжието си към гърдите на Драйфус. — Ще те застрелям като бясно псе и ще хвърля мръсния ти труп на акулите.

Револверът изгърмя. В мига, когато пръстът натискаше спусъка, някой бутна ръката му. Куршумът мина край главата на Драйфус и се заби в мачтата.

Кой беше отклонил смъртоносния куршум от гърдите на Алфред Драйфус? Кой го спаси от смъртта?

Това бе мнимият Алфонсо Гилето, морякът-стажант. Хубавото момче бе застанало разтреперано пред жестокия капитан.

Нортон изрева като разярен звяр и се хвърли върху Алфонсо, за да го смаже. Приятелят му Телие го спря.

— Въздръжте се, капитане, отложете наказанието за друг път.

— Оставете ме — извика пияният. — ще смажа хлапака с краката си!

— По дяволите, капитане, момчето нищо не ви стори, то случайно ви е бутнало ръката.

— Все ми е едно, ще го разкъсам на парчета. Нортон се опита да се отърве от ръцете на помощник-капитана. Телие го държеше здраво.

— Вразумете се, Нортон! Желаете ли сам да си напакостите? — пошепна му той на ухото. — Не виждате ли, че моряците негодуват. Вижте мрачните им лица. Желаете ли да има бунт на парахода?

Думата „бунт“ опомни побеснелия капитан на „Ла глоар“.

— Ще ви покажа кой съм аз. Ще ви пребия като кучета, вие подлеци, крадци, разбойници! А на тебе, младо куче, ще ти одера кожата.

Нортон се освободи от ръцете на Телие. Нахвърли се върху Алфонсо, хвана го за раменете и силно го разтърси.

Старият боцман се доближи до капитана и издърпа от ръцете му нещастния юнга.

— Вразумете се — извика силно Менард, така се казваше боцманът. — Нямате право да биете момчето, което ви попречи да извършите убийство, за което щяхте да отговаряте пред Бога и пред началството си. Вие трябва да му бъдете благодарен, дето ви избави от голям грях.

— Ти си глупак, Менард — извика сърдито Нортон. — Какво ви става, ако бия този хлапак? Тук аз съм цар и мога да правя каквото пожелая.

Старият моряк хвана ръката на Алфонсо и го заведе при другарите си. После се обърна към Телие и процеди:

— Господин помощник-капитан, отведете го в каютата, за да поспи, защото е пиян.

— Безобразник — изкрещя Нортон, — ще дам заповед да те оковат.

— Опитай се, капитане! — Старият моряк скръсти ръце и изгледа с презрение освирепелия човек. — Хайде, заповядай да ме оковат.

Нортон скръцна със зъби и понечи да се хвърли върху стария моряк, ала Телие го хвана и го затътри към каютата.

Известно време се чуваше прегракналият рев на пияния. После всичко утихна.

Телие застави пияния си началник да легне и поспи малко. Хитрият помощник успя да спаси капитана и себе си от разярените моряци. Когато се върна на палубата, той им каза:

— Хайде на работа, момчета! Капитанът е малко пийнал и сега спи, а когато се събуди, всичко ще е забравил!

После се обърна към Драйфус:

— Безобразнико, ти не ще избегнеш наказанието си. Ей, Том и ти, Енох, помогнете ми да вържем тоя храбрец на мачтата. Подлецът ще стои вързан три денонощия без храна и вода. Тогава, вярвам, ще стане по-кротък.

Моряците Том и Енох — първият ирландец, вторият — холандец, бяха слепите оръдия на капитана и помощника му. Другарите им ги гледаха накриво и за нищо им нямаха доверие.

Тримата мъже се нахвърлиха като хищни зверове върху Драйфус. Заточеникът не се защитаваше, защото знаеше, че не може да ги победи. Те вързаха ръцете и краката му за мачтата.

Алфред с гордо презрение изгледа мъчителите си. Три денонощия привързан за мачтата на кораба и то близо до екватора! Това бе животинско наказание за един човек! Наказание, което можеше да свърши със смърт от жаждата, глада и безмилостния пек.

— Толкова по-добре — помисли си клетникът.

— Драйфус, другарю — прошепна нечий глас, — приятелю, чуй ме.

Нещастникът обърна глава. До него беше барон Емил фон Пикардин.

— Моля не ме осъждайте, че не ви се притекох на помощ — каза той. — Разбрах, че нищо не мога да направя, затова се въздържах, ала ще ви помогна по друг начин. Вие няма да гладувате и жадувате — имайте вяра в мен!

— Благодаря ви, господин барон — отвърна капитан Драйфус. — Зная, че сте честен човек и мой приятел.

Баронът поклати глава, защото не смееше да говори в този миг мина Телие и мрачно го изгледа.

— Махай се оттук, хлапако! — викна той ядно на Пикардин. — Желаеш ли да вържем и теб като оня подлец?

„Ла глоар“ имаше две мачти, макар че бе обикновен параход. Те бяха поставени, за да заместят машината в случай на повреда.

Драйфус остана сам. Сведе глава на гърдите си в мисъл за близките. Клетият, не подозираше колко близо до него беше най-любимото му същество. Той не можеше да допусне, че съпругата му се намира на парахода. Херманса не бе успяла да му открие присъствието си.

Заточениците биваха отвеждани само вечер на палубата и оставаха там до седем часа. В това време Херманса трябваше да почисти каютите на капитана и на първия помощник и нямаше възможност да говори със съпруга си, без някой да я види. Нещастната беше принудена да се примири със съдбата си. Тя чакаше така ден след ден часа, когато ще има възможност да остане насаме с Алфред и да го утеши в нещастието му. Радваше се много, че се намира близо до любимия си съпруг и че може да му се притече на помощ в случай на опасност, както стана днес.

Изведнъж Драйфус се пробуди от дълбокия унес. Треперещи устни се допряха до вързаните му ръце и ги намокриха с горещи сълзи.

Вързаният видя до себе си злочестия старец.

— Благодаря ти, добри и справедливи човече — каза тихо Мирович. — Ти се застъпи и изложи живота си на опасност заради нещастния сакат човек. Бог ще те благослови за това. Аз ще се моля за тебе.

Старецът го изгледа с просълзени очи, облегна се на патериците, които му бяха върнали, и отмина.

Отиде си тъкмо навреме. На палубата екна свирката на Телие. Това беше знак, че затворниците трябва да се върната в тъмницата си.

Здрач забули морето. Нощта беше чудесна, вълшебна, такава каквато бива само в южните страни. Небето, обсипано с милиарди звезди, и бледата луна се спуснаха ниско до водата и човек неволно си мислеше, че може да ги докосне с ръка.

Настъпи полунощ. На палубата беше тихо и спокойно. Само вахтените и вързаният около мачтата бяха будни. Зад надстройката стоеше старият Менард и дъвчеше тютюн; той се бе облегнал и съзерцаваше тъжно блестящото море.

— Зверствата на капитана са стигнали върха си. Не може така да продължава — измърмори старият боцман и изплю тютюна във водата. — Бил съм винаги честен и съвестен моряк и безропотно съм се подчинявал на началството си. Да беше дошъл някой преди това и да ми каже нещо за бунт, ей богу, щях най-безжалостно да го пребия. Ала на този параход моите възгледи съвсем се измениха. Преди да съм.моряк, съм християнин и не мога да гледам тези жестокости. На „плаващия ад“ всичко трябва да се промени.

Коравият пестник на Менард силно удари върху планцера, сякаш с това искаше да запечата казаните думи.

Същите мисли вълнуваха и капитан Драйфус, макар че не можеше да помръдне краката и ръцете си. Безжалостният Нортон и неговият коварен помощник бяха оковали тялото на затворника, ала мислите му не можеха да оковат. Клетникът мислеше за свободата.

Смелостта и волята могат да направят чудеса, още повече, когато човек е отчаян и невинно измъчван. Драйфус също направи смел план. Погледът му жадно се спря на малките лодки, намиращи се на Двата борда на „Ла глоар“. Ако можеше да има една от тях, ако незабелязано я спуснеше във водата и влезеше в нея, тогава той би могъл да стигне до някой остров и да се спаси.

Той, нещастният, ни най-малко не се съмняваше, че това начинание е съпроводено с големи опасности, много тегла и даже смърт, обаче предпочиташе хиляди пъти да загине, отколкото да понася този ужасен живот, срама и унижението, които го чакаха в Каена.

Щом си помисли кой би могъл да му помогне в това опасно дело, той, без да ще, си спомни за барона. Да, Емил фон Пикардин беше човекът, който му бе нужен. Слаба бе надеждата, изпълваща душата му, ала това все пак беше надежда, която го ободряваше и утешаваше.

— О, всемогъщи и милостиви Боже — простена той, — изпълни това ми желание, дай ми сила и смелост да извърша това трудно дело и ме пази от опасности. Всесилни Боже, изпрати ми знак, че не ще ме оставиш в опасност.

— Алфред, мой любими! — прошепна един глас до него.

Драйфус се стресна. Побледня и се разтрепера.

— О, Боже — възкликна той, — не мога да се избавя от ужасната си съдба, аз подлудявам. Това са първите признаци на лудостта. Защо ме наказваш така жестоко, о, Боже. Струва ми се, че чух гласа на едно същество, което не може да се намира тук, на парахода сред Атлантическия океан. Това не беше ли любимият глас на вярната ми жена?

В следващия миг същият глас пошепна пак:

— Не се плаши! Бог може да направи чудеса, любовта намира пътища и през бурните вълни на морето и водната пустиня на океана.

Драйфус се развълнува, зениците на очите му се разшириха, той втренчи поглед в близките до него предмети, но беше напразно, никъде не можеше да забележи човешко същество. Изведнъж видя зад един голям сандък, близо до главната мачта, сянката на момче.

Това бе Алфонсо, юнгата.

Сподавен вик разцепи въздуха. Щастие бе за Драйфус, че вълните силно бучаха и погълнаха този вик на радост и възторг, иначе вахтените можеха да го чуят.

Морякът-стажант се облегна със сълзи на очи на гърдите на вързания за мачтата затворник. Неговите ръце се обвиха около врата му.

— Аз съм при теб, Алфред! — прошепна младата храбра жена. — Не познаваш ли твоята Херманса, която най-после намери сгоден случай да ти се обади?

— Херманса — изстена Драйфус развълнувано. — О, ти, вярна моя, жено. Ти си при мене, сега не чувствам вече болките, сега съм пак богат и щастлив.

— Алфред, аз ще те отвържа, макар и само за минутка — пошепна Херманса. — Трябва да освободя ръцете ти, за да можеш да прегърнеш вярната си жена.

Тя отвърза въжето, което стягаше ръцете и тялото на нещастника. Щом се освободи, той прегърна Херманса, целуна я горещо и сърдечно.

После жената разказа как е дошла на парахода.

Драйфус ту се смееше, ту плачеше, като слушаше разказа на любимата съпруга.

— Заслужавам ли аз, Херманса, такава преданост и вярност? — запита тихо той. — Сполетя ме ужасна участ, но в най-голямото ми отчаяние тя ми даде един божествен дар. Сега познах напълно сърцето на жена си,сърце вярно и предано, каквото не тупти в гърдите на никоя друга. Херманса, аз проклинах хората, защото мислех, че са лишени от вярност, любов, правда и честност, но ти ми възвърна вярата в тях.

Той повторно притисна Херманса към гърдите си, почувства ударите на любимото сърце.

Изведнъж тя се изтръгна от прегръдките му.

— Могат по всяко време да ни изненадат и тогава не ще се видим повече. Алфред, аз ти донесох храна, трябва да се подкрепиш, защото те очакват ужасни мъки.

Отиде към сандъка и извади от него шише вино и къс печено месо.

— Откраднах ги за теб, Алфред — прошепна тя засмяна, — но небето ще ми прости тази кражба. Взех ги от каютата на Нортон. Пияният капитан не ще забележи, че съм му откраднала виното. Пий, то ще те подкрепи.

Драйфус погледна признателно жена си, вдигна шишето и го изпразни. То премина като огън през жилите на нещастния затворник, който не беше усещал вкуса му от няколко месеца.

— Алфред — продължи Херманса, — вземи и малко печено месо. То бе за Нортон, но злодеят беше тъй пиян, че не можеше да яде. И него откраднах днес. Страхувам се, че ще си изпати бедната ни котка.

Драйфус лакомо изяде месото. После хвана ръцете на жена си, приближи го до устните си и ги целуна.

— Ето какво може да направи жена, която обича мъжа си истински, Херманса. Заради мене любимата ми жена е станала и крадец.

Тя се облегна на рамото му и го погледна с натъжени очи.

— О, Алфред, ако можех, щях да открадна заради тебе и звездите — прошепна тя.

— По-добре ще е да откраднеш за мене нещо друго — светнаха очите на Драйфус. — То ще е по-важно за нас, отколкото звездите.

— Какво е то?

— Тази лодка там!

/С ръка Драйфус показа лодката.

— Мислиш да бягаш? — разтрепера се гласът й.

— Бленувам за това, както се бленува за непостижимото.

— С тази малка лодка ли искаш да се впуснем в океана? А ако ни сполети буря или бъдем изтощени от глад и жажда?

— За предпочитане е да намерим смъртта си на дъното на океана, отколкото да живеем на света позорно — отвърна тихо Драйфус.

Херманса се разрида и прегърна мъжа си.

— Имаш право, Алфред! — каза тя. — Тогава лодката ще бъде общ ковчег за двама ни. Да се опитаме да избягаме!

— Ако Бог помогне, ще избягаме идната нощ — реши Драйфус, окуражен от решителността на жена си. — Желая, обаче, да избягат и страдащите с нас. — Обхванат от тази радостна мисъл, той продължи. — Молих Бога да ми изпрати някакъв знак. И той ми изпрати, теб, любима Херманса. Вече зная, че ще се отървем от нашите мъчители и врагове.

— И всички заедно ще загинем — чу се нисък глас наблизо.

Драйфус и Херманса изтръпнаха от страх.

Пред тях бе застанал белобрадият моряк Менард.

— Дявол го взел прошепна старият моряк, — ами че вие сте най-лекомислените хора на цялото земно кълбо. Вие правите планове, които може да скрои само най-силната любов и най-ужасният дявол и на това отгоре говорите толкова високо, сякаш нарочно, за да разбу-дите пияния капитан.

Херманса хвана ръцете на стария моряк и ласкаво му рече:

— Дядо Менард, не ни издавай на капитана. Ти каза, че обичаш ученика си Алфонсо. Ти му разказваше нощем безброй морски истории. Не му ли даде обещание, че ще му бъдеш учител и защитник?

— Ама че хубав юнга! — избъбра старецът и със съжаление изгледа бледата трепереща жена. — Ти, Алфонсо, си такъв, че по-добре биха ти стояли рокли и корсет, отколкото панталоните и златната котва на блузата. Но аз пак те обичам, при все, че си Евина дъщеря. Ако те лъжа, да ме погълне най-огромната акула, както блажения Йов, и ако не се разсърдеше твоят мъж, бих те целунал, както свекърва целува снаха си.

— Ето ти целувка, дядо Менард — прекъсна го Херманса и допря свежите си червени устни до косматата буза на стария моряк.

И Драйфус също му подаде ръката си.

— Господин Менард, не се колебайте да стиснете тази ръка — изрече той, — тя не принадлежи на предател, а на невинно осъден мъж!

Старият моряк хвана ръката на Драйфус и я стисна сърдечно.

— Ти не си подлец, капитан Драйфус — каза открито той. — Подлеци са тия, които те осъдиха. Всичко ми е известно. Ако Бог ни помогне, ти не ще останеш на този проклет параход. Ще бъдеш освободен, капитан Драйфус, свободен, като птичка във въздуха.

— Какво говориш, дядо Менард? — извика Херманса радостна.

Старият моряк запуши устата й с голямата си ръка.

— Не говори толкова високо, защото ще ни чуят. Не трябва да се боите от мене. Аз съм ваш приятел и вие можете да разчитате на стария Менард. Тази лодка, ей там ще ни избави от плаващия ад!

— Достатъчно за днес, елате капитан Драйфус, трябва да ви вържа пак за мачтата. Жал ми е, но ще го сторя.

— Въжетата не ми причиняват болка — отвърна Драйфус с весело лице, — тъй като знам, че любимата ми жена и един верен и смел приятел се намират близо до мен.

Херманса целуна горещо мъжа си и тръгна със стария Менард.

34.

Зазоряваше се. Красивите нощни светила — звездите и луната, бледнееха. Утринното слънце блесна с цялото си величие и обагри водите на морето в безброй цветове. Скоро обаче то пое своя ход по небосклона и започна да напича с всичка сила главата на капитан Драйфус.

Беше потънал в пот. От време на време подухваше хладен ветрец и освежаваше тялото на вързания нещастник. Измъчваше го жажда. Краката му не го държаха, кръвта в жилите му спираше. Той приличаше на разпнат мъченик.

Драйфус щеше да свърши от ужасните болки, ако Херманса и Менард не го отвързваха през нощта от мачтата и не го подкрепяха с храна и питие. Те бяха приготвили за нещастния легло на палубата, разтриваха вдървените му крайници, носеха му вино, храна и така поддържаха силите му.

Беше настъпила третата нощ, последната, която Драйфус трябваше да прекара вързан на мачтата. След полунощ Херманса привърза за последен път мъжа си за мачтата, а Менард се беше упътил към лодката, за да подготви бягството.

Драйфус, Менард и Херманса искаха след час да напуснат плаващия ад. Те предпочитаха да загинат във вълните на морето, отколкото да пъшкат под мъченията на жестокия Нортон.

— Всичко е готово — осведоми Менард, като се върна при Драйфус и Херманса. — Занесох достатъчно храна и прясна вода в лодката, надявам се, че ще имаме за повече от една седмица в океана, без да страдаме от глад или жажда. Погрижих се също за оръжие и за други необходими неща. Вярвам, че ще срещнем някой параход и няма да се лутаме дълго из морето.

— Може би ще стигнем до суша — каза Драйфус.

— И това е възможно — отвърна старият моряк. — Може би ще успеем да доплаваме до източното крайбрежие на Африка или до северното крайбрежие на Южна Америка.

— Няма ли наблизо острови? — запита Драйфус.

— Има — отвърна старият моряк, — обаче не бих желал да попадна на остров, където живеят канибали.

— Те не са по-лоши от цивилизованите французи. Трябва да имаме вяра в Бога и да не се отчайваме.

Току-що беше казал тези думи и Менард го хвана за рамото. Показа с ръка към трапа, който водеше към каютите. Три тъмни сенки се показаха на палубата.

Менард и Херманса бързо се скриха зад сандъка, който се намираше до главната мачта. От там те можеха да наблюдават всичко, без някой да ги види.

Сенките бяха капитан Нортон и неговият пръв помощник — Телие. Между тях вървеше висок мъж. Лицето му бе вързано с черна кърпа. Човекът не беше окован, но Нортон и Телие го водеха за ръце.

— Какво искате от мене? — извика човекът с черната кърпа. — Защо ме водите по това време на палубата?

— Ще видиш ей сега — отвърна Нортон и се засмя.

— Ти кръстен ли си?

Човекът с превръзката се изправи гордо.

— Безсрамнико, не знаеш ли кой се намира пред тебе? Нали ти казах кой съм?

Нортон не отговори нищо. Погледът му бе обърнат към вързания Драйфус.

— Телие — прошепна той на помощник-капитана, — онова псе там ще ни чуе. Той не трябва да узнае, какво ще се случи тази нощ на „Ла глоар“.

Телие пусна човека с превръзката и отиде към мачтата. Погледна внимателно вързания. Драйфус се престори на полумъртъв. Главата му беше увиснала на гърдите, очите му бяха невиждащи, езикът му се виждаше през полуотворените устни, а тялото му силно трепереше. Приличаше на умиращ човек. Телие го изгледа доволно.

— Капитане — каза той, като се върна при Нортон, — човекът на мачтата не е опасен. Мисля, че скоро ще свърши. Екваториалното слънце го е уморило.

— Той не бива да умре — смръщи се Нортон сърдито, — трябва да го закарам жив в Каена. — Кои моряци са вахтени?

— Том и Енох — отвърна Телие, — но са зад палубата и не ще видят нищо.

Разговаряйки така, те бяха дошли до борда. Нортон дръпна черната кърпа от лицето на затворника и се засмя коварно.

— Ти ли си синът на всесилния Наполеон? — изръмжа жестокият мъж, като видя лицето на нещастния принц. — По дяволите Наполеоновците! Ей сега Франция ще се отърве от тази проклета язва!

Нортон се хвърли върху нещастника.

— Подлец — извика принцът високо, — ти искаш да убиеш твоя цар и господар?

Отблъсна Нортон от себе си с все сила.

В същия миг подлият капитан го хвана отзад и го удари, принцът падна зашеметен на палубата. Положението му бе безнадеждно. Нортон и Телие се нахвърлиха върху лежащия и го вдигнаха на планцера.

— В морето последния Наполеон — извика англичанинът — Нека акулите го изядат.

Започна отчаяна борба. Нещастната жертва се бореше с нападателите си, удряше с крака и с ръце, като се държеше здраво за борда. Убийците все повече озверяваха от силното упорство на защищаващия се. Като железни чукове се сипеха юмруците по главата на нещастния. Кръв потече от раните му. Тя обагри челото му и потече по очите. Силите му отслабваха.

— Телие — изхърка червенокосият капитан, — Телие, бутни го в морето!

В същия миг силен юмрук се стовари върху главата на Нортон и го повали на палубата.

— Дръж се, момче — извика старият Менард на принца. — Ей сега ще свърша с убиеца.

Старият моряк се хвърли върху Телие и го хвана за врата.

Нортон се надигна. Той искаше да помогне на помощника си, но в същия миг някой го ритна силно в слабините, и той извика от болка.

Пред него застана Драйфус със свити юмруци. Херманса беше отвързала навреме мъжа си.

— Убиец — извика гневно Драйфус. — Престъпленията ти са достигнали върха си, ти не си достоен да бъдеш вече капитан на френския параход. Последният ти час е дошъл!

— Псе такова! Ето наградата ти — изрева кръвожадно Нортон.

Червенокосият извади кама и се спусна срещу Драйфус, но Алфред отскочи настрана и избягна смъртоносния удар. В същия момент едно дърво се стовари върху главата на англичанина и Нортон се сгромоляса на земята мъртъв.

— Вярна ми Херманса, ти за втори път спаси живота ми — извика с възхищение Драйфус. — Как да ти се отблагодаря!

Сега, обаче, не беше време да се изказва благодарност. Старият Менард бе в опасност. Макар и мършав, Телие беше много силен. Той беше повалил Менард на пода и бе седнал върху гърдите му.

Тъкмо вдигаше камата, която падна от ръцете на капитана, за да я забие в сърцето на стария моряк, когато трима души се хвърлиха върху лоцмана и го отдръпнаха от Менард.

Драйфус, Херманса и Наполеон трябваше да употребят всички сили, за да надвият побеснелия помощник-капитан. Старият моряк сложи крак на врата му.

— Тези гадове трябва да се тъпчат с крака — изкрещя той. — Телие, цял живот си бил отровна змия и си ухапал много невинни хора.

Той така силно притисна с крак врата на помощник-капитана, че прешлените му изпращяха. В това време Драйфус и Наполеон успяха да вържат ръцете и краката на злобния човек.

— Вържете го за мачтата — нареди Менард. — Нека пукне там от пека на тропическото слънце.

— Том, Енох, елате да ни помогнете — зовеше Телие, докато го привързваха за мачтата.

— Деца, помогнете ми да спусна лодката в морето — подкани Менард Драйфус и Наполеон. — Имаме благоприятен случай да избягаме — двамата подлеци не могат да ни попречат, единият е вързан за мачтата, а другият, другият… дявол го взел, но къде е капитан Нортон?

Старият моряк пребледня. Той впери поглед към мястото, където преди няколко минути лежеше англичанинът.

— Подлецът офейка — извика изплашен Менард.

— Нортон избяга от палубата, докато се разправяхме с помощника. Отишъл е в каютите, за да събуди своите хора. Сигурно ще бъдем нападнати.

— Ние нямаме оръжие — извика Драйфус, — не бихме могли да се защитаваме.

— Ще загинем — изрече Наполеон, — но ще умрем не като страхливци, а като герои.

По лицето му се четеше смелост, а големите му очи страшно заблестяха. В този миг приличаше на своя велик дядо, пред когото светът някога трепереше.

Херманса се облегна разтреперана на мъжа си.

— Работата ни е спукана, деца — обяви старият Менард загрижено, — нашето положение е опасно. Можем да се спасим, само ако успеем да спуснем лодката на вода преди капитанът да ни нападне с хората си. На работа! Колкото може по-бързо, иначе сме загубени.

Тримата се спуснаха към лодката и се заловиха на работа.

— Боже, ние забравихме барона и Мирович. Ще ги оставим ли в този ад? Не, това е безчовечно.

— Трябва да бързаме — възрази Менард, — всяка минута е скъпа. Жал ми е, че трябва да оставим бедните, но…

— Аз ще ги освободя — каза Херманса бързо. — Ключът на затвора им е в кабината на помощник-капитана, сега ще го донеса.

Херманса изтича към каютата на Телие. Драйфус закри лице с ръце и промълви:

— Ако хванат жена ми… Менард, не ще имам нужда тогава от тази лодка, тогава сам ще се убия.

Изминаха няколко напрегнати минути. Тримата мъже продължаваха трескаво работа. Въжетата бяха развързани. Макарите заскърцаха, лодката се спускаше бавно към морската повърхност. Когато я докосна, Менард се зарадва:

— Слава Богу, донякъде свършихме работата си.

— Тук има брадва — извика принц Наполеон, — с нея ще можем да отсечем въжетата.

В същия миг радостен вик изскочи от гърдите на Драйфус. Откъм кърмата се задаваха Херманса, Пикардин и сакатият Мирович.

— Всички сме тук — подкани Менард, — слизайте бързо в лодката. Пуснете най-напред жената, после стареца!

— Трябва един от трима ни да се спусне в лодката, за да хване стареца — каза Драйфус. — Менард, вие можете да сторите това!

Но уви, старият моряк не беше успял да скочи в лодката, когато нещастието се струпа връз главите на бегълците.

Чуха се силни викове и шум. Дива тълпа от моряци се появи на палубата. Те бяха полуоблечени и държаха в ръцете си ножове, брадви, пушки и саби. Нортон държеше голям американски револвер и предвождаше тълпата.

— Убийте бунтовниците — викаше той. — Затворниците искат да избягат. Ако не можем да ги закараме живи в Каена, трябва да предадем поне труповете им.

Четири гърмежа изплющяха един след друг от револвера му. Куршумите минаха край главите на бегълците, без да ги засегнат. Ръката на Нортон трепереше силно.

Чу се силният глас на Менард.

— Другари — извика той на моряците, — капитанът ви мами, аз, старият боцман и ваш другар, се опълчих против този звяр в капитанска униформа. Елате при мен и ми помогнете!

Само трима моряци се осмелиха да отидат при Менард. И другите ненавиждаха капитана и първия помощник, но се бояха от наказанието, което ги очакваше, ако старият им другар не успееше.

— Стреляйте — викаше капитанът. — Долу бунтовниците, долу затворниците!

Моряците гръмнаха няколко пъти, но във въздуха. Те бяха по-великодушни от началника си и пощадиха живота на своите другари и на нещастните затворници.

През това време Нортон се беше втурнал към мачтата, за да помогне на Телие.

Принц Наполеон използва тази минута, вдигна Херманса и скочи с нея в лодката.

— Добре направихте — извика Драйфус. — Последвайте ги Менард, аз и този храбър младеж ще пазим гърба ви!

Двама моряци също скочиха в лодката.

Третият тъкмо се канеше да ги последва, когато Нортон вдигна револвера си. В револвера му имаше още един куршум. Той се прицели в гърдите на Драйфус.

— Ето ти наградата, шпионино — извика Нортон, — ти си разбунтувал хората ми, куче такова! Ще си получиш заслуженото!

Револверът светна. Драйфус се снижи. Куршумът мина край главата му и се заби в гърба на моряка, който щеше да се прехвърли през леерите. Бедният махна няколко пъти с ръце и падна мъртъв на палубата.

Куршумът беше пронизал сърцето му. Менард се разтрепера от гняв. Втурна се като разярен лъв към капитана и застана пред него.

— Ето ти наградата, звяр в човешки образ — извика старият моряк и вдигна блестящата брадва над главата на Нортон. — Знам, че Бог ще ми прости убийството.

Брадвата се заби в главата на тиранина. Менард се упъти към борда, прехвърли се през леера и се спусна в лодката. Драйфус се наведе, за да вдигне сакатия Мирович в лодката, в която току-що бе скочил и барон фон Пикардин.

Но Телие се беше втурнал към него. Моряците Енох и Том също бяха слезли на палубата и се канеха да се хвърлят върху Драйфус.

— Алфред, Алфред — зачу се глас от лодката, — помисли за детето и за мен!

Гласът на Херманса стресна Драйфус. Той остави Мирович на произвола на съдбата.

Смелият мъж се качи на планцера и остана няколко мига там. Той видя как Менард отряза с кървавата брадва въжетата, които съединяваха парахода с лодката. Съпругата му беше се изправила и го очакваше с разтворени ръце.

— Спусни се бързо, Алфред — викаше с разтреперан глас. — О, Боже, пази мъжа ми! Той е изгубен, той не ще може да ни стигне!

Драйфус скочи от кораба. Вълните на океана го погълнаха и го повлякоха към дъното. Клетникът не беше успял да уцели лодката, отнесена за мигове далече от „Ла глоар“.

— Две хиляди ще получи този, който извади жив или мъртъв този човек — изрева Телие.

Том и Енох веднага се хвърлиха. Телие им метна няколко въжета, на които имаше привързани големи куки. Машината на парахода беше спряна. След малко нещастният Драйфус почувства, че го теглят към парахода.

— Херманса — викна той отчаяно, — Херманса, помогни ми, недей ме оставя.

Стори му се, че отдалеч достига слабият глас на неговата жена, макар че не бе възможно, защото лодката се намираше вече на няколко мили от парахода.

Драйфус изгуби съзнание. Чувствата му бяха притъпени. Той не разбра кога го изтеглиха на палубата. Съвзе се едва, когато Телие с ритници го вкара в надстройката.

След това помощникът се втурна към борда.

— Хей, Том, Енох — извика той гръмко. — Къде сте храбри юнаци? Хванете се за въжетата, за да ви изтегля. Заслужихте хиляда франка и докато стигнем до Каена, всеки ден ще получавате по три литра ром.

Ала нито наградата, нито любимият им ром успяха да накарат Том и Енох да се отзоват на думите на своя началник. Имаше съвсем основателна причина, за да не отговарят. Вълните ги бяха отнесли сред силно течение и те станаха плячка на разярения океан. Том и Енох се намираха на няколко мили от парахода и не чуваха виковете на лоцмана.

Тъмни облаци спуснаха непрогледен мрак над развълнувания океан. Силна гръмотевица изтрещя на изток.

Телие непрестанно зовеше своите моряци, но все безрезултатно. Всичко бе потънало в тъмнина. Само непрекъснатите мълнии отговаряха на виковете му.

— Моите верни юнаци са загинали — каза равнодушно Телие и се отдалечи от борда. — Не мога да им помогна. Нека почиват спокойно във водите на океана. Слушайте, момчета, и запомнете хубаво всяка моя дума.

Той се приближи към трупа на капитана, погледна го набързо и продължи:

— Капитан Нортон е мъртъв и никога не ще се съживи. Това е много хубаво. Подлецът Менард му е пукнал кратуната. Ще го погребем утре сутринта според морския обичай, като спуснем тялото му в океана. Бог да помилва грешната му душа. Амин. Моряци, сега аз съм ваш капитан. Вярвам, че ще бъдете доволни от мен. Не мислете, че съм одобрявал жестокостите на капитан Нортон — винаги съм бил против зверствата му, но трябваше да мълча, понеже ми беше началство. Трябва да простим всичко на капитана и да се надяваме на подобри времена. Момчета, от днес нататък, докато стигнем в Каена ще получавате всеки ден по два литра ром. Сега всички по местата си и всеки на работа! Морето е бурно и гръмотевицата от изток приближава. Машинист, дай пълна пара на машината!

— Ура! Да живее нашият нов капитан — се чуха няколко гласа.

Не всички моряци бяха доволни от новия си капитан, но нищо не казаха и всеки се хвана за работата си. Не след дълго затрещяха гръмотевици. Мълнии процепваха облаците. Глух гръм огласяше въздуха, а океанът силно се вълнуваше и ревеше. Бушуващата стихия се показа с цялата си страховитост и могъщество и даде да се види колко немощен е човек в сравнение с най-слабия дъх на Твореца.

Мощният параход „Ла глоар“ беше като сламка сред безкрайния океан и немощно цепеше вълните на развълнуваните му води. Като дойде в съзнание Драйфус видя отново старата си тъмница. Ръцете и краката му бяха оковани в тежки вериги. Около него бе коленичил старият Мирович и сълзи се стичаха по лицето му.

— О, благородни човече, заради мене ти се намираш на „плаващият ад“ — хълцаше клетият старец. — Сега щеше да бъдеш свободен, ако не бе се погрижил за моя окаян старчески живот.

— О, Боже, запази моята клета жена, която сега е в развълнувания океан. Тя е сама, без мен, без закрила сред океана, в една нищожна лодка.

Като каза тези думи, той стисна ръката на недъгавия старец и с тих глас рече:

— Нека бъде волята Божия. Бяхме толкова близко, съединени искрено! А сега пак сме разделени, разделени?

— Вечно разделени ли?

— Само Бог знае.

После клетникът сложи глава на гърдите на стареца и се замисли.

Мирович покри ръцете му с целувки. Чувстваше в себе си вина за случилото се.

Пълно отчаяние цареше в малката лодка, тласкана от мощните океански вълни. Менард, Пикардин и принц Наполеон трябваше да пазят Херманса, за да не се хвърли в разбушувания океан.

— Жестоки хора, оставете ме — крещеше клетата жена, — защо ми пречите да разделя смъртта със своя съпруг, който е вече загинал, потънал. И аз искам да умра. Без него животът ми е нищо. Смилете се над мене, добри хора, оставете ме да умра! За мен смъртта е сладка. Океанът е за мене брачното легло, гой— ме очаква.

Ето, слушайте музиката, органът звучи величествено. Да умра, Алфред, аз съм твоя, вземи ме, твоя съм навеки… Клетата жена издаде глух стон и се сгромоляса като мъртва на дъното на лодката.

— Някой плува към нашата лодка — извика един от моряците, — той вика и маха с ръце, трябва да е корабокрушенец.

— Ето там и друг! — извика принцът и показа чер предмет, който се приближаваше към лодката.

— Бързо сменете курса! — заповяда Менард. — Трябва да приберем пострадалите, ако ше да се най-върлите ни врагове. Като истински християни сме длъжни да ги спасим от вълните.

Нещастниците се приближаваха все повече към лодката.

— Това са Том и Енох — извика единият от моряците, — ясно ги виждам!

— Оръдията на загиналия Нортон — допълни другият. — Нека се удавят дяволите, няма да ги приберем в лодката. Шестима души са достатъчни за тази орехова черупка.

Менард поклати сърдито глава.

— Куиер, Августин, вие християни ли сте! — обърна се към тях старият моряк. — Дори да са синовете на самия дявол, длъжни сме да ги избавим от вълните. Не виждате ли, че страшна буря приближава и че ще загинат в разяреното море.

Те бяха полумъртви от страх и дойдоха на себе си, чак когато старият Менард им сипа по чаша ром в устата. Том и Енох разправиха на бегълците, как са се хвърлили в морето и избавили Драйфус, а после пострадали те самите. Обаче за обещаната от Телие награда не казаха нищо.

Когато Херманса дойде на себе си, барон фон Пикардин и принц Людвик Наполеон й съобщиха радостната вест. Сълзите й пресъхнаха, нещастната жена скръсти ръце и благодари на Бога за спасението на мъжа й.

Мисълта, че любимият и мъж е жив, върна силите, й. Нещастната жена очакваше хладнокръвно съдбата си, тя не се плашеше от грозящата я опасност, нито от бурята и гръмотевиците. Дори се усмихна, когато изгърмя и лодката се залюля като сламка във водата. Радваше се, когато разпенените вълни я издигаха високо и после я спускаха в дълбочините.

— Алфред живее — шепнеше тя, — аз също живея и докато човек е жив, все може да се надява.

Менард сам управляваше лодката. Благодарение на голямата му опитност, вълните нея преобърнаха, нито строшиха.

Старият моряк гледаше загрижен развълнуваното море и шепнеше:

— В това малко корито се намират осем души сред океана, които не знаят кога и къде ще срещнат параход, и кога ще стъпят на суша! Цели седмици може да се лутаме, без да намерим помощ. Осем души, а аз имам храна и вода само за четирима и то за седмица. Нека Бог се смили над грешните ни души!

Коравата ръка на стария моряк хвана още по-здраво кормилото на малката лодка, която се носеше по бушуващото море, тласкана от вълните — без цел в безкрайността. Ръката на всевишния я пазеше!

35.

В къщата на майор Форцинети цареше скръб и печал. Старият офицер, който усърдно се бе заел с нещастния и невинен Драйфус, бе съкрушен. Единствената му дъщеря Марион беше болна и състоянието й се влошаваше през последните дни.

Момичето не беше душевно, а телесно болно. Тя имаше припадъци, чувстваше болки в стомаха и нямаше никакъв апетит. Разсъдъкът й бе съвсем ясен. То бе отслабнало, говореше непрестанно за смъртта, сякаш искаше да си почине в гроба.

Марион не желаеше никакъв лекар, но най-после молбите на баща й я принудиха да се съгласи и сега пред нея, в стаята, стоеше стар професор. Форцинети с нетърпение и безпокойство се разхождаше в съседната стая и чакаше да чуе резултата.

— Господин докторе — погледна го майорът в очите, — моля ви, кажете ми, Марион ще живее ли?

— Ще живее — отвърна старият професор сериозно — тя е млада и силна и ще може да го преживее, както много други момичета.

Въпреки че първите думи бяха успокоителни, вторите развълнуваха Форцинети.

— Много момичета ли го преживяват? — запита той тихо. — Значи е сериозно болна? Кажете ми, за Бога, всичко откровено, не ме гледайте така печално и състрадателно, кажете ми всичко, дори да е най-лошото. Кажете ми истината!

— Истината ли? Добре, ще ви кажа. — Професорът погледна към вратата, като че искаше да се увери, че не ги подслушва някой. После се приближи до майора и му пошепна нещо на ухото.

Тези думи подействаха ужасно на клетия баща. Форцинети извика от изненада. Лицето му се помрачи.

— Това не е истина — каза той с разтреперан глас, — вие се мамите.

Старият професор поклати глава:

— Господин майор, не ви се сърдя за думите, защото виждам, че много се разтревожихте.

Майорът трепереше.

— Не исках да ви обидя, господин докторе — произнесе той глухо. — Кажете ми само, че сте ме излъгали. Боже мой, аз не знам какво говоря, само знам, че съм нещастен, че моята чест, моят живот и моето щастие са разрушени, щом това, което казахте, е истина.

— Истина е, приятелю — отвърна професорът и се наведе над нещастния баща, — аз не се лъжа.

Форцинети закри с ръце лицето си.

— Срамувам се — каза той, — не смея да ви погледна вече, господин докторе, а не смея също така и да се срещна с хората. Страшно е да бъде човек баща на нещастна дъщеря.

— Най-добре е да узнаете кой е прелъстил дъщеря ви и по подходящ начин да го склоните да се ожени за нея. Никой не знае освен вас, а аз като лекар съм задължен да мълча.

Старият майор скочи от стола си.

— Кой я е измамил? — попита той. — Каза ли ви?

— Не, длъжен съм да ви кажа, че вашата дъщеря остана много изненадана от моето откритие. Тя плачеше и каза, че не е направила никаква грешка.

— Възможно ли е това, господин докторе? Старият професор се замисли.

— Не — отвърна той.

— Добре! Благодаря ви, засега моля да ни оставите насаме. Желая… ще видя… трябва да си признае. Ах, чувствам, че не бих могъл да се овладея и ще я убия, а след нея и себе си.

— Успокойте се, господин майор, успокойте се! Слаби са сърцата на момичетата, а съблазнителят е много хитър и знае, за съжаление, как да използва женските слабости.

— Само да ми каже кой е този подлец — изстена Форцинети. — Аз съм стар войник и съм свикнал за всяка обида да отмъщавам с оръжие. Той трябва да застане срещу револвера. Той или аз — моята или неговата кръв трябва да се пролее.

Старият професор повдигна рамене, стисна ръка на разтревожения мъж и тихо излезе.

Форцинети едва забеляза, че е излязъл. Той се загледа в пространството. Неочаквано се сепна. Вратата на съседната стая се отвори.

Влезе Марион. Момичето беше развълнувано и бледо като мъртвец и при все това извънредно хубава. Тя падна пред баща си на колене.

— Татко — простря нещастницата към него ръце, — татко, аз съм невинна.

На устните на майора се появи горчива усмивка.

— Невинна ли — промълви той тихо. — Така говори всеки, който извърши някакво зло. И ти имаш смелост да ме погледнеш? Да не си мислиш, че с невинния си вид и с кроткия си поглед ще укротиш гнева ми! Много се лъжеш. Ти не си вече мое дете, защото моята дъщеря беше горда и честна, а сега пред мен стои паднало момиче, към което изпитвам отвращение.

— Татко, с тези думи ти ме убиваш…

— По-добре, за да не го сторя с ръце!

— Добре — проплака клетата девойка, — аз винаги съм била послушна и сега ще бъда такава. Сбогом, отивам да изпълня желанието ти.

Марион стана. Зашеметена, тя се запъти към вратата, ала преди да стигне до нея, Форцинети я хвана за ръката.

— Ще останеш тук! — грубо й заповяда той. — Искаш с някоя комедия да нанесеш последен удар на почтеното ми име ли? Трябва да ми кажеш името на човека, от който зависи моето и твоето бъдеще. Не мисля, че си толкова лоша, за да ме излъжеш.

— Татко, никога досега не съм те лъгала, давам ти клетва, че и сега не ще го сторя.

— Добре — рече Форцинети тихо, — кажи кой, кой те измами.

— Не зная.

— Не зная! Хм, не знаеш. Навярно лошо се изразих. Кажи кому си подарила любовта си.

Марион го изгледа учудено.

— Никому не съм подарявала любовта си — каза тя спокойно.

Старият войник се ядоса.

— Това е лъжа! — кресна той. — Улично момиче, мисли какво говориш, а ако продължаваш да се подиграваш с мен, ще те убия, ще те убия, ако ще да отида на гилотината.

Той сви юмруци, в очите му гореше яростен огън. Марион се изправи.

— И да ме убиеш — повтори тя, — кълна се в паметта на любимата си майка, че не зная как се е случило.

— Лъжеш! Осквернено е не само тялото, но и душата ти.

Форцинети удари дъщеря си по челото и тя се сгромоляса на пода.

— Татко, ти за пръв път ме удари, но ще се каеш, защото ти казах самата истина.

— С твоята истина, която е цяла в лъжа, ти по-скоро в гроба ще отидеш — кресна майорът, който беше толкова разгневен, че едва се държеше на краката си. — Последният ти час дойде! Ти, а след това и аз. Този дом, в който са се пролели толкова сълзи, ще стане място на трагедия, каквато досега Париж не е виждал.

Форцинети взе пушката от стената. Зареди я и я вдигна.

Марион падна на колене. Красивата й черна коса се бе разпиляла по девичите рамене. Момичето разтвори ръце.

— Обични ми татко, цели се добре — погледна го тя спокойно, — за да улучиш сърцето на детето си, което винаги те е обичало.

Майорът се прицели, ала ръцете му силно трепереха.

Неочаквано вратата се отвори и госпожа Берже се втурна в стаята. Посивялата коса на жената настръхна от страшната картина, на която стана свидетел. Тя беше възпитала Марион от малка и се грижеше за домакинството на майора. Без да се паникьоса, тя хвана Форцинети и отклони оръжието.

— Да не сте полудял, майоре — извика разплакана, мъчейки се да изтръгне оръжието от ръцете на отчаяния мъж, — искате да станете убиец на детето си ли?

— Не на моето дете — процеди Форцинети пресипнало, а на уличното момиче, за което ще бъде по-добре да не живее.

— Аз знам всичко, господин майор — каза госпожа Берже, — професорът ми разказа всичко. Преди вашият куршум да прониже дъщеря ви, ще трябва да прониже моето сърце.

Форцинети хвърли гневно оръжието.

— Значи от всички съм бил мамен! — кресна той. — И вие се осмелявате да защитавате това нищожество! Жените винаги се защитават. Почакайте, госпожо, вие трябва да дадете сметка за честта на дъщеря ми. Защо не я запазихте добре?

— Защото дъщеря ви е момиче, което няма нужда от пазачи — отвърна смело и решително жената. — И сега, дори да ме убиете, пак ще кажа това. Марион е невинна. Над нея е извършено престъпление. Тук има загадка, решението на която е трудно.

После жената се отправи към коленичилото момиче и плачешком я прегърна.

— Бедна и обична ми Марион — започна тя, — някой безобразник те е въвлякъл в това престъпление, но ти, уверена съм, не си взела никакво участие. Аз съм те отгледала и затова ти трябва да ми се изповядаш като на майка. Спомни си, клето момиче, не е ли идвал при теб мъж. Не е ли идвал някой долен мъж, който да иска насилствено да те целуне.

Лицето на момичето се заля в червенина от срама, който изпитваше.

— Нищо не зная — отвърна то разплакано, — не мога да кажа нищо, но в дълбочините на моята душа има тайна, покрита с тъмно було. Искам да махна това було, ала не мога. Струва ми се, че някой ми забранява да сторя това.

Тя се хвърли в обятията на своята възпитателка, сякаш търсеше защита против онази невидима сила, която я застрашава.

— Господин майор, моля, заключете външната врата — помоли госпожа Берже — и елате в другата стая, защото искам да говоря с вас. Но, за Бога, махнете това оръжие! Стигат нещастията в този дом.

Форцинети изпълни желанието на жената. Изведнъж той стана спокоен и замислен. Вече не отправяше към дъщеря си ония пълни със злоба и гняв погледи. Напротив, сега бяха изпълнени с тъга и съжаление.

Госпожа Берже затвори вратата, не искаше Марион да чуе разговора им.

Клетата девойка остана сама. Тя не помръдна от мястото си. Стоеше ужасена, със скръстени на гърди ръце. Изведнъж повдигна глава и се ослуша.

— Той вика — прошепна тя с треперещ глас, — черният майор ме зове, аз трябва да отида при него… По-скоро. Той иска да ме целуне и аз не трябва да го оставям да чака, трябва да отида, да отида.

Олюлявайки се стигна до вратата, но тя беше заключена. Момичето се обърна и тръгна към прозореца. Отвори го, стъпи върху един стол и се покачи.

— Аз чувам, черни човече — промълви тя унесено, — идва послушната Марион, ето, тя ще литне към теб, гледай!

Марион скочи леко от прозореца на двора. Жилището на Форцинети се намираше на първия етаж. Премина край пазачите, които я познаваха, и излезе на улицата.

Силният вятър си играеше със разкошната коса, разстилаща се по плещите на момичето. Беше й студено, но тя вървеше напред.

Клетата дъщеря на Форцинети бързо се изгуби из парижките улици.

През това време старият майор и госпожа Берже говореха в стаята. Форцинети внимателно слушаше, ала по лицето му се изписваше някакво съмнение.

— Залагам главата си, господин майор, че нещастното ни дете е жертва на някой нехранимайко — каза тя.

— Искате да кажете, че е изнасилена?

— Именно изнасилена. И то по най-ужасен начин, защото Марион не е от ония момичета, които лесно биха се отдали. Трябва да са употребили особени средства и големи усилия, за да я докарат до това положение. Точно така — продължи госпожа Берже, слагайки ръка на сърцето си. — Че вие никога ли не сте виждали такива нехранимайковци, които, преструвайки се на честни благородни, примамват млади невинни момичета. Такива люде не заслужават дори и слънцето Божие. Те упояват честни девойки с някакви приспивателни или медикаменти. Нещастното момиче пада в несвяст, а когато се пробуди, и през ум не му минава, че му е отнето онова, което не се връща.

— Ах, тези дяволи — изкрещя разярен Форцинети, — тези дяволи в човешки дрехи, защо впримчиха и моето невинно дете в своите мрежи?

— Защо ли? Защото Марион е девойка с необикновена красота.

— Госпожа Берже, искам да ви повярвам, но все не мога — започна той с мек глас.— Знаете, че пазехме нашата Марион като очите си. Питам се, къде е могла да намери случай да се срещне с един такъв подъл и безсъвестен прелъстител.

Госпожа Берже се замисли за миг.

— Не си ли спомняте — отрони тя след малко, — че няколко пъти Марион е излизала сама? Не си ли спомняте, че нашето момиче — и когато беше нервно болно, и когато я смятахме за оздравяла, постоянно говореше за някакъв черен човек, който постоянно я преследвал и на когото трябвало да се подчинява?

— Да, да, имате право, госпожа Берже, спомням си — подскочи Форцинети.

— Да не би, обаче, този чер човек да е плод на нейната фантазия.

— Аз вярвам в неговото съществуване — извика неочаквано Форцинети с особен глас. — Да, госпожо Берже, полека-лека започва да ми става ясно всичко. Моето дете е докарано до това положение чрез измама и насилие. Ала аз ще намеря този нехранимайко, ще хвана този проклетник, който се крие под маската на „черния човек“ и ще го погубя, заклевам ви се в това, госпожо Берже!

— Но преди всичко, трябва да простите на невинната си дъщеря. Ще й кажете, че й прощавате, защото сте се уверил в нейната чиста душа.

Сълзи потекоха по набръчканите страни на стария майор.

— Аз да й простя? — промълви с треперещ глас той.

— О, не, не, мила приятелко, моята дъщеря трябва да прости на безмилостния си баща. Аз ще целувам ръцете й. Но, госпожо Берже, да не губим нито минута. Не ще се успокоя, докато не притисна клетото дете до гърдите си и докато не успея да я накарам да забрави завинаги този ужасен час.

Той отвори вратата и заедно се отправиха към съседната стая, където бяха оставили Марион заключена, ала и двамата се спряха като ударени от гръм. Марион беше изчезнала.

— Боже мой — извика госпожа Берже уплашено. — Аз сама заключих вратата. Всемогъщи Боже, Марион е скочила през прозореца.

— Скочила — извика Форцинети, избягала от дома на баща си, о, аз знам къде е отишла, аз сам й показах пътя. Моето дете е отишло да дири смъртта си, аз съм нейният убиец.

Той скубеше косата си като луд, тичаше из стаята и викаше със задавен глас:

— Аз убих детето си, не ме поглеждайте вече, не съм достоен за погледа на честен човек. Аз убих детето си!

Госпожа Берже плачеше тихо в единия ъгъл на стаята.

— Господин Форцинети — каза тя най-после с благ глас, — опомнете се, докато още може да се помогне.

— Аз ще се погрижа — каза Форцинети, — дайте ми шинела. Извинете, госпожо Берже, че съм много разтревожен. Ще се обърна към полицията и тя ще намери моето дете в големия град.

После прегърбеният стар войник вдигна ръцете си към небето.

— Ти, Боже, който управляваш съдбините на всички ни, чуй горещата молба на един баща. Върни ми детето, единствената утеха, едничката моя радост в моя самотен живот!

— Амин — завърши тихо госпожа Берже.

След няколко минути майор Форцинети, седнал в един файтон, бързаше към централното управление на полицията в Париж.

Телеграфът съобщи на всички полицейски участъци в града да търсят загубената Марион. Те взеха точното описание на красивото момиче. Най-яркият белег беше нейната червено-златна коса. За един час полицията претърси целия Париж.

Но какво стана през това време?

Марион вървеше като сомнамбулка из улиците. Тя си говореше така, смееше се високо, сълзи течаха по бледите й страни. Нощните пазачи се спираха и я гледаха учудени.

— Побъркано ли е това момиче?

Състоянието на Марион не можеше да накара хората да я мислят за побъркана. Нали всеки ден се разиграват същите сцени. Изнасилена — измамена — изоставена!

Кой парижанин би се учудил при срещата с такова момиче? Всеки отминаваше и я оставяше спокойно да си върви по пътя. Къде я водеше този път? Никой не се интересуваше от това. В големия град всеки има свои грижи. Който падне, той пада и даже няма време да се вдигне.

Никой не се интересуваше от Марион. Само погледите на няколко прелъстители я преследваха.

Така бедното момиче дойде до булевард „Капуцин“. Около големия театър бе отрупано с народ. Някои се разхождаха. Богати екипажи и омнибуси кръстосваха и човек едва можеше да мине. Марион бързаше и весело си тананикаше: Ти мое си съкровище и всякога ще бъдеш. На този свят без тебе не мога да живея. Дари ми твоите устни — вечно да ги целувам, защото са много сладки. Какво е целувката. И какво значи тя?… Но тя=неочаквано извика. С разтворени и протегнати ръце, с вперен поглед се втурна по булеварда и силно се изсмя. На десетина крачки от нея между файтоните, трамваите и колите премина изящен открит екипаж. Хубав мъж, изящно облечен, с черна брада, със скъп кожух и калпак, беше заел мястото на кочияша и караше. Ниско подстриганата му брада бе прошарена от малки снежинки. На коприненото седалище зад него седеше красива, елегантно облечена жена. Скъпа наметка обвиваше стройното й тяло, а шапката й бе украсена с красиви пера.

Всеки с любопитство се заглеждаше в екипажа. — Коя е тази красива жена? — се питаха наоколо.

— Това е баронеса Бланш — осведоми някой. — Новата звезда, която отскоро е в Париж. Живее на булевард „Бон нувел“ и разполага с много пари.

— Но кой й дава тия пари?

— Навярно господинът с черната брада, който кара екипажа.

— Кой е той?

— Граф Естерхази, майор от генералния щаб.

— Ах, този, чиято венчавка неотдавна в „Нотр Дам“ свърши тъй печално. Много скоро е намерил утеха!

— Ще се утеши. С такава красива жена всеки би се утешил — захили се младеж, продължавайки да гледа след баронеса Бланш.

Но Марион не чу този разговор. Тя беше вперила поглед в мъжа с черната брада, който караше екипажа. Познала го бе.

— Черни човече — викна тя и се втурна напред. — Слез долу, ти, черни човече, аз съм тук, ти ми каза да дойда. Ето Марион те слуша.

— Назад — креснаха хората около нея. — Спуща се пред конете като луда.

Но не успяха да я опазят. Помощта им дойде късно. Конете тичаха и Естерхази не можа да ги спре.

С разтворени ръце тя се втурна срещу животните. Едно изпищяване и Марион лежеше под краката им. Едва тогава Естерхази успя да спре конете.

От всички страни надойдоха любопитни.

— Едно момиче смазано — се чу между събраното множество и се трупаха още повече хора около екипажа.

Неколцина издърпаха Марион изпод краката на конете. Готвеха се да я отнесат в болница. Естерхази погледна лицето й. Позна я. И разбра, че това нещастие не е станало случайно, както предполагаше преди това. Слаба червенина заля бледото му лице. Той се обърна към богато облечената жена и й прошепна:

— Ей, Богу, Помпадура, това момиче може ли да ми причини нещастие. Погрижи се да няма усложнения.

— Добре, почакай, ще сторя нужното — отговори Помпадура.

После стана от мекото копринено седалище на екипажа и се наведе към проснатото момиче.

— Хубаво, мило дете — каза тя, — навярно е леко ранено, но аз не ще оставя да го отнесат в болницата. Сама ще се заема с лечението му и ще го държа в дома си, докато се явят родителите му.

— Браво, госпожо! — чуха се няколко гласа от множеството. — Това е много благородно и човеколюбиво. Всички видяхме, че каращият не е виновен. Тя сама се спусна срещу конете.

— Не търсете сега причините за нещастието — смръщи се Помпадура. — Моля, вдигнете момичето във файтона. Аз ще го откарам веднага вкъщи. Аз съм баронеса Бланш и живея на булевард „Бон нувел“.

Неколцина с радост изпълниха желанието на баронесата, а тя покри пострадалата грижливо с кожената завивка. Помпадура даде знак и Естерхази подкара екипажа, който след няколко минути се изгуби от очите на събраното множество.

За жалост на мястото нямаше нито един полицай. Марион попадна в ръцете на Помпадура и Естерхази.

Същата вечер една забулена жена влезе в къщата на баронеса Бланш. Помпадура кимна на чуждата жена да я следва и влязоха в разкошно нареден кабинет, осветен от аплик. Баронесата се отпусна на един диван и покани посетителката си да седне.

Помпадура внимателно се вглеждаше в лицето й, което изглеждаше, че някога е било доста хубаво, но след петдесет години хубостта й бе повяхнала.

— Казвате се Мария Красцинска, нали? — попита Помпадура.

— На вашите услуги съм, госпожо баронесо, тъй се казвам.

— Вие акушерка ли сте по занаят?

— Да, госпожо баронесо!

— Госпожа Казота, собственица на „Червената воденица“, ви препоръча и каза, че можем да предоставим всичко на вас.

— Да, госпожо! Цяла съм мълчание — поклони се акушерката. — От четири години съм в Париж, но много тайни узнах през това време и всичко, което ми е доверено, остава като погребано.

— Къде живеехте преди това? В Русия ли?

— В Петербург, госпожо баронесо. Моите клиентки там бяха все княгини, баронеси и графини и ми вървеше много добре, но нещастие ме сполетя.

— Какво нещастие?

— Не обичам твърде да приказвам за тези мои работи, госпожо, но вярвам, че вие можете да си представите. Когато някоя акушерка иска да спечели много пари, тя трябва да върши непозволени от закона неща. Докато с години върви добре, току виж един ден човек попаднал с двата крака в клопката.

— Значи в Петербург попаднахте в нея?

— Да, беше много страшно. Щяха да ме заточат за десет години в Сибир, но се отървах, като дадох цялото си състояние, всичко което притежавах, за да откупя свободата си.

— Но ако и в Париж ви се случи същото? — каза неспокойно Помпадура. — Ако полицията открие във вашата къща тайни, които са забранени от закона?

— О, не, госпожо, в Париж не може да ми се случи нищо.

— Но как можете да бъдете уверена в това?

— Тукашната полиция не може да ме арестува.

— Е, когато господин Ла Бриер пожелае да ви залови, няма да иска позволение от вас за това.

— Разбира се, госпожо баронесо — изпъчи се самоуверено тя и някак тайнствено добави; — Ще ме заловят, може би, понеже не знаят каква тайна пазя за тях. Вярвайте, госпожо баронесо, че не ще престоя и три часа в затвора и ще ме освободят.

Помпадура се поусмихна и рече:

— Добре, виждам, че сте решителна жена. Може да ви се довери човек. Чуйте какво ще ви предложа. В съседната стая има едно момиче, което след няколко месеца ще дочака трудния си час. То е сираче, клетото, без майка, и аз доброволно се нагърбих с грижата за него. Бихте ли взели у вас това момиче? Ще ви възнаградя добре.

— Искам, разбира се — отговори Красцинска. — Това е главното ми занятие.

— Колко ще искате месечно?

— Двеста франка, госпожо баронесо, мисля, че е евтино.

— Намирам, че тази сума не е твърде голяма и още сега ще ви заплатя за пет месеца.

Госпожа Помпадура стана, доближи се до писалището, отвори чекмеджето и взе една банкнота от хиляда франка.

— Много ще ми е мъчно, ако това момиче не доживее раждането си, — каза тя, като я погледна особено. — Наистина, то няма да очаква нищо добро от живота и по-добре би било да отиде в гроба, но…

— Разбира се, това е най-доброто за подобни бедни и нещастни момичета — съгласи се Красцинска и напъха банкнотата в джоба си. — Момичето не ще напусне къщата ми и, разбира се, никой нищо няма да разбере.

— Вие сте много хитра жена, госпожа Красцинска! Отгатвате най-съкровените ми желания.

— А детето? — запита акушерката. — Мъртво или живо трябва да се роди?

— Ще ви съобщя за това по-късно. Къде живеете?

— На улица „Мадона“.

— Нима съществува такава улица в Париж? — удиви се Помпадура, без да се смути.

— Разбира се, че има, госпожо — отвърна Красцинска и погледна усмихнато баронесата: — На тази улица до скоро живееше една престъпна двойка: Мъртвешката глава и Помпадура. Така се казваха.

Помпадура се разтрепера. Тя не знаеше, че акушерката я позна.

— Разбира се, милостивата дама не знае нищо за тези хора — продължи дръзко Красцинска. — Аз живея на улица „Мадона“, в задната къщата на евреина Дулсети. Тази къща е безопасно място. Ако някога вие, госпожо, благоволите да ме посетите, то влезте в магазина на евреина и го запитайте дали е готово златното кръстче за детето. Само тогава Соломон Дулсети ще ви доведе при мене.

— Благодаря ви. Искате ли сега да вземете момичето?

— Разбира се. Тъмнината е най-доброто було, което прикрива всичко. Ще взема един закрит файтон. Ще се съгласи ли тя да дойде доброволно с мене.

— Кажете на момичето, че сте изпратена от баща й и че ще я заведете при него и тя ще се съгласи.

— Чудесно. Тогава не ще ме безпокои из пътя и не ще ми прави никакви сцени. Щом дойдем до дома, тя ще се укроти.

Помпадура и акушерката се спогледаха, като че се разбраха, какво искаха да си кажат.

После влязоха в съседната стая.

След половин час, Марион и Красцинска седяха една до друга в покрития файтон. Нещастното момиче, не подозираше нищо, то мислеше, че я водят в дома на баща й.

В същото време Помпадура и Естерхази се забавляваха на мекия диван в разкошната гтая. Пред тях имаше маса с изискани закуски и шампанско. Красивото тяло на привлекателната жена беше облечено в лека роба, тя беше прегърнала черния майор със светнали от любов очи.

— Доволен ли си сега от мен? — пошепна тя. — Аз те избавих и от тази опасност. Ти няма да се плашиш вече от момичето с червената коса. Целуни ме сега за награда, скъпи мой, и отнеси душата ми заедно с целувките си!

Черният майор я целуна.

Тази жена, която той държеше в прегръдките си, беше не само красива, но вярна, умна и коварна. Той не беше сгрешил като се сприятели с нея.