Капитан Драйфус

1.

Госпожица Нинон Клер — първата певица на Брюкселската опера — преди няколко години беше една от най-известните красавици в Брюксел. Нинон Клер беше родом от Париж и обладаваше всички прелести и навици на парижанка. При това тя беше получила от природата и два великолепни дара: красота и глас, с който можеше да омагьосва, пленява и омайва хората.

Красивата певица бе пленила почти всички брюкселски мъже. Те я ласкаеха и коленичеха пред нея. Но и брюкселските жени ръкопляскаха като луди, когато певицата се явеше на сцената. За миналото й не се знаеше нищо. Едно беше необяснимо за сериозните ценители на таланта й: защо тази звезда няма желание да сияе на парижкия артистичен небосклон, а се задоволява да пръска лъчи в малкия Брюксел.

Нинон Клер получаваше, разбира се, царска заплата и живееше разкошно. Тя имаше великолепна вила с прекрасна градина наблизо до града. Но вратите на нейната къща се отваряха твърде рядко — само когато идваха нейните обожатели и когато певицата устройваше невероятни тържества, за които брюкселци говореха по цяла седмица.

Една заран през месец октомври пред вилата на певицата чакаше един побелял вече мъж, чиято външност издаваше, че е италианец.

Наметката стоеше небрежно живописно върху мургавото му тяло, а широкополата му калабрийска шапка беше нахлупена до очите.

Той се запъти към вратата и позвъни. Вратарят отвори и непознатият бързо влезе в преддверието.

— Искам да говоря с госпожица Нинон Клер — съобщи той на учудения слуга.

— Съжалявам, господине, че не мога да изпълня желанието ви, понеже господарката ми по това време не приема посетители.

В същото време слезе по стълбите една хубава камериерка.

— Госпожице Лици — обърна се слугата към младото момиче, — нали господарката не приема гости толкова рано?

— Разбира се — отговори камериерката. — Госпожица Дьо Клер още спи. Тя пя Лучия, вечеря след това и си легна едва преди три часа. Сега е още осем — време, по което тя не приема гости.

— И човек, който е дошъл от далечна Италия ли не приема и когото е поканила самата госпожица Клер? — учуди се мъжът с наметката. — По дяволите, ако госпожица Дьо Клер е прочута певица, аз съм прочут живописец и нямам никакво желание да я чакам в преддверието.

— Господине — обясни камериерката, — моята господарка приема само от четири до шест часа след обяд.

— Това може да се отнася до други посетители, но не и за мене. Събудете я.

— Не смея да го направя, господине!

— Аз поемам върху себе си отговорността. Кажете й, че е пристигнал живописецът Алесандро Фраскети. Господарката ви ще се зарадва, ако й съобщите това.

Увереността и смелостта на италианеца стреснаха камериерката. Тя се упъти към първия етаж и заключи след себе си. В това време италианският живописец се разхождаше из коридора и разглеждаше картините по стените. Вратарят му предложи стол и го покани да седне, но той не се възползва от любезната покана на прислужника.

След пет минути камериерката се върна. По лицето й се виждаше, че тя едва скриваше изненадата си.

— Господин Фраскети, моля, заповядайте в малкия салон. Господарката ще дойде веднага.

Художникът поклати глава и тръгна след прислужницата. Тя го заведе в малък, но много изящен салон, поклони се любезно и излезе.

Този салон бе известен като розовата стая на певицата. По копринените тапети бяха извезани червени, жълти и бели рози, мебелите бяха украсени по същия начин, голямото кристално огледало беше заобиколено със стотици рози от порцелан, а огромният полилей бе направен от множество сребърни цветя, от чиито чашки светеха вечер стотици електрически лампи.

Художникът небрежно се отпусна в един фотьойл и сложи пътната си чанта до краката.

— Тази малка Нинон дьо Клер умее много сполучливо да си дава вид на голяма дама — бърбореше той. — Кой можеше да помисли, че бедната частна учителка по пеене и пиано изведнъж ще стане видна певица и ще играе такава роля. Тя водеше твърде мизерно съществувание в Париж и беше благодарна, когато спечели по някой франк за насъщния. Хаха, аз и сега не вярвам, че може да поддържа такъв царски разкош само от заплатата си. Изглежда, че има и други доходи, с които осигурява лукса си, макар и да говори, че е нравствена певица. Хе, струва ми се, че донякъде зная откъде черпи тя своите приходи. Госпожица Нинон дьо Клер живее за сметка на Франция, която продава на нейните врагове. Да, шпионажът още носи хубави печалби. Голям глупак е този, който не взема златото от неприятелите на отечеството си. Патриотизмът е квадратна глупост и нищо друго. Само с него не може да се живее, главното са парите. Животът е кратък и човек трябва да живее и да му се наслаждава.

Фалшивият италианец бръкна с дясната си ръка в наметката, сякаш искаше да провери дали съкровището е още в джоба му, и в този момент вратата се отвори и влезе певицата.

Нинон дьо Клер беше със среден ръст, ала бе изключителна красавица. Тя внимателно затвори вратата, насочи се към „италианеца“ и му подаде ръка.

— Добре дошъл, господин Естерхази!

— Красива приятелко — прошепна черният майор и целуна двете й ръце, — не ме назовавайте така. Ако някой от прислугата ви узнае истинското ми име, тогава и двамата може да си изпатим. Аз съм художникът Алесандро Фраскети, когото повикахте, за да увековечи безподобната ви красота в един безсмъртен портрет.

— Графе, предпазливостта ви е похвална, ала все пак ми е чудно как сте се осмелил да ме посетите в едно такова време. Вие добре знаете, че съм артистка и че някои хора ме следят. Какво би станало, ако ви е проследил някой от моите врагове и…?

— Никой не ме е следил — прекъсна я Естерхази, — а пък и друг изход нямам. В хотел не исках да отседна, понеже се боя, че ще ме познаят, както и вие веднага ме познахте, макар че имам перука и изкуствена бяла брада.

— Ех, нима е възможно да не познае човек веднага своя някогашен обожател? — запита през смях Нинон дьо Клер.

— Някогашният си обожател — повтори Естерхази, — когото с жестока студенина сте отблъсквала.

— Оставете това — отвърна студено певицата. — Любезни графе, вие не сте дошъл в Брюксел да ми откривате любовни тайни, а сте ми донесли ново оръжие срещу общия ни враг.

— Срещу общия наш враг ли? Красива госпожице, кого наричате така?

— Франция или по-добре — република Франция. Очите на красивата певица страшно заблестяха при изговарянето на последните думи.

— Граф Естерхази — продължи с развълнуван глас тя, — нима искате да кажете, че не мразите тази разкапала се република и че не желаете да я свалите? Нима такъв даровит мъж като вас не иска да бъде нещо повече от един обикновен майор?

Естерхази се сепна. Тази жена налучка съкровената му тайна.

— Съдбата на Франция днес се намира в ръцете на бездарни честолюбци — продължи певицата, — а даровитите и способни хора като вас, любезни приятелю, трябва да стоят настрана и да подсмърчат. В краен случай ще им подхвърлят но една сабя и чифт ботуши с 8 шпори, но когато детето стане немирно — изпращат го в Алжир между диваците, за да го изядат.

— Стига — спра я черният майор и лицето му се помрачи. — Спрете, Нинон дьо Клер, знам, че не обичате френската република и съм много любопитен да видя как ще реагирате, ако ви кажа, че тук до гърдите си нося тайна, с която мога да погубя Франция.

Нинон дьо Клер изписка от радост.

— Ах, вие ми носите документи, планове, важни книжа — поде тя развълнувано, — покажете ми ги, дайте ми ги и кажете какво искате за тях!

Черният майор се изправи и вдигна отбранително ръце срещу певицата.

— Не сме дошли още дотам, да ви поверя тайните документи — пресече я той строго. — Принуден съм да ви кажа, че този път желая лично да говоря с човека, на когото миналата година чрез вас продадох важните книжа. Донесъл съм плановете на най-стратегическите френски крепости и държавата, която ги откупи, ще може да превземе Париж без големи трудности.

— Много добре! Ще се разпоредя да ви откупят плановете и тогава ще ви предам сумата от сделката.

Графът тропна сърдито с крак.

— По дяволите! Винаги казвате „ще“, без да ми кажете с кого имам работа и пред кого излагам честта си?

Певицата сви рамене.

— Какво ви интересува това? — изгледа го тя. — Лицето, което ще откупи плановете ви, ще мълчи и трябва да мълчи. Даже и да се открие тайната, то вие в този случай сте запазен и има върху кого да се стовари вината.

— Не разбирам какво искате да кажете с това! Красивата певица се засмя от сърце, после сложи ръка върху рамото на човека с пелерината и се приближи до ухото му.

— Мисля за капитан Драйфус, за нещастния заточеник на Дяволския остров. Хаха, вие сте майстор, господин графе, вие сте гениален човек, вярвам, че и този път сте открил някой нов Драйфус.

— Вие сте хитра жена, красива Нинон. Ако имах такава способна другарка до себе си, можех да завладея целия свят.

— Искате да станете втори Наполеон? Пазете се, добри ми приятелю, да не изиграете ролята на бедния Буланже! Но да оставим това настрана. Колко струват вашите планове?

За минута черният майор се замисли, лакомията за пари го заслепи и определи за откраднатите планове такава сума, която сам виждаше, че е голяма.

— Четиристотин хиляди! — изрече той нерешително. — Въпросът е за четирите най-важни крепости на страната и аз смятам, че всеки план струва много повече от сто хиляди франка.

Естерхази остана изненадан, когато певицата му отговори равнодушно:

— Цената не е много висока. Сега ще закусим и тогава ще ви разправя как ще свършим тази работа.

— Предупреждавам ви — забърза черният майор, — че работата трябва да се свърши за двадесет и четири часа.

— Ще имате парите още днес — отвърна му Нинон; спокойно.

Тя позвъни и камериерката влезе.

— Господин Фраскети — каза певицата, като се обърна към мнимия художник, — ще ви заплатя пет хиляди за картината, обаче ще трябва да я работите в къщата ми. Моята камериерка ще ви отдели две стаи на горния етаж. След четвърт час, ако обичате, елате да закусите с мен в трапезарията.

Певицата кимна и излезе от стаята.

Камериерката поведе Естерхази и го настани в две елегантно мебелирани стаи. Черният майор остави пътната си чанта на един стол, махна пелерината си и се изми. После запали цигара и започна да се разхожда замислен из стаята.

— Всичко върви както го мислех — промърмори той. — Днес още ще получа четиристотин хиляди за плановете. Като се разплатя с Дюбоа, с евреина Дулсети и с братовчеда си, все пак ще останат доста пари. С тях ще започна пак борбата против Драйфусовия род. Клетвата, която дадох на умиращия си баща, още не е изпълнена. Капитанът е заточен до живот на Дяволския остров и ще умре там. Неговият син Андре е загинал и не ще се върне вече. Жена му Херманса навярно също се намира някъде на дъното на океана. Само един стълб има още и той трябва да се разруши — Матийо Драйфус. И той ще загине от отровните ми стрели! Майко, отмъстих за тебе, за баща си и за всички на онзи мъж, който някога насила открадна твоята чест.

Вятърът силно духаше през комина и на Естерхази се стори, като че чува стенанията на умиращ. Той трепна.

— Нима може да е умряла в тази минута? — запита се верният син и избърса потта от челото си. — Майко, майко, чакай поне докато отмъстя!

После черният майор погледна часовника, извади едно тефтерче и написа на последната страница: „Дали майка ми не е умряла на 7 октомври, в девет часа и тринадесет минути?“ Сложи акуратно тефтерчето в джоба си и се отправи достолепно към трапезарията.

Красивата Нинон дьо Клер го посрещна любезно. Тя бе седнала до разкошна маса, на която имаше всевъзможни закуски. Естерхази приседна до нея, тя напълни чашата му с унгарско вино и се засмя хитро:

— Тъй като ще говорим за тайни работи, ще се оттеглим от света.

Натисна едно електрическо копче и изведнъж се издигнаха четири тапицирани със зелена коприна стени, които обградиха масата и канапето, на което седяха, същото време от тавана се спусна покрив, тапициран със синьо кадифе, и създаващ илюзия за нощно небе, обсипано с безброй електрически светила във вид на малки звезди.

Певицата се изсмя от сърце, като видя учудването на черния майор.

— Тези стени са от стомана и не пропускат никакъв звук — каза тя. — Тук можем да говорим без опасност някой да ни чуе. Виждате ли как се огражда първата брюкселска певица, когато иска да закуси с някой стар приятел?

— Да, видях, прекрасна Нинон! Кажете ми, кога ще мога да свърша работата с онова лице, което иска да откупи моите планове?

— Днес към полунощ. Това лице не е в Брюксел, но аз му телеграфирах да дойде още тази вечер с бързия влак.

— Къде ще се срещнем с него?

— На бала с маски, който ще се състои тази вечер в голямата опера. Струва ми се, че е най-добре там да се срещнете с непознатия. Нито вие, нито той ще бъдете принудени да си сваляте маските, а така според мен е най-удобно.

— Добре, как ще ми плати, в брой или в чекове?

.— В брой, приятелю, а не в чекове. Ако той ви изплати сумата в чекове, още утре ще се открие всичко. Непознатият ще прегледа плановете и ако ги одобри, ще ви даде пакетче с четиристотин банкноти по хиляда франка всяка. Добре ще направите, ако още същата вечер изчезнете от Брюксел. Градът е пълен с тайни агенти на френската полиция.

— Кога тръгва влакът за Париж? — запита Естерхази.

— В три часа и двадесет минути след полунощ.

— Добре, ще тръгна с този влак, като вярвам, че дотогава ще свършим работата. Кажете ми сега каква маска ще има непознатият?

— Ще бъде облечен като холандски селянин, а вие господин графе, ще бъдете маскиран като монах. Костюмът е готов и се намира в гардероба във вашата стая. Щом получите пакетчето с парите, веднага напускате залата, хвърляте маската и монашеското расо някъде по улицата и се отправяте за гарата!

С това завърши договорът за ужасното предателство на Франция.

Настана време за светски разговори. Нинон дьо Клер разказа на някогашния си обожател, че преди няколко месеца била в Америка, за да види новия свят и да освежи гласа си с неколкоседмична почивка.

— Успяхте ли? — запита Естерхази.

Вместо отговор певицата запя хубава мелодия и напълни отново чашата на гостенина си. Черният майор отпи с наслаждение, изглежда унгарското вино му харесваше.

— Вие сте прелестна, Нинон — каза той и се опита да прегърне певицата. — Нека направим това, което пропуснахме да опитаме някога, а пък и сега сте по-хубава и по-желана, отколкото по-рано.

Той поиска да привлече хубавата златокоса жена до себе си, ала в този миг с него се случи нещо невероятно. Главата му увисна на гърдите, очите му се затвориха и той се подпря на канапето. Певицата стана и дръпна копринения тапет на определеното му място в стената. Хубав, елегантен мъж, по чието лице се забелязваха следи от разпуснат живот, застана пред нея. Жената го хвана за ръка и го заведе до дивана, на който Естерхази спеше дълбоко.

— Марсел, виж този човек — каза Нинон, — във вътрешния си таен джоб има четири документа, всеки от които струва по сто хиляди франка.

— Следователно четиристотин хиляди франка — възкликна младият мъж.

Певицата тихо се изсмя, после облегна глава на гърдите му и с игрива ирония изрече:

— Виждам, Марсел Бернард, че не си забравил да смяташ, откакто престана да продаваш диаманти. Тази нощ, Марсел, ще имаме четиристотинте хиляди, тъй като не този господин, а ние ще продадем документите на враговете на Франция.

.— Нинон, какво искаш да правиш?

— Ще взема документите от черния майор и ще поставя на мястото им други.

Казвайки това, певицата се хвърли върху черния майор, разкопча палтото и жилетката му, след което пъхна ръка под ризата му.

Естерхази изстена, сякаш и в омаята си чувстваше, че му открадват ценните документи.

— Бъди предпазлива — предупреди Марсел любовницата си, — сякаш се събуди.

— Не се безпокой, той ще спи до довечера. Прахът, който сложих във виното, действа сигурно.

В този миг певицата извади ръката си, в която имаше свитък книжа. Нинон дьо Клер ги разтвори и ги сложи на масата.

— Черният майор не е излъгал — каза след няколко минути тя. — Това са плановете на четирите най-важни крепости на Франция, които всеки може да превземе без големи трудности, ако притежава тези планове. Действително, четиристотин хиляди са нищо за тези документи.

— Лицето, за което са определени книжата, ще пристигне ли днес в Брюксел?

— Да, то ще бъде навреме на определеното място и ти, драги Марсел, преоблечен като монах, ще сключиш с него сделката.

— Двама монаси, значи, ще продават плановете си на този мъж?

— Да, на тебе, обаче, ще заплати, понеже у тебе са истинските.

Размениха си още няколко думи с Марсел и тя се оттегли в стаята си, близо до помещенията, отредени за Естерхази.

Марсел чертаеше и рисуваше плановете и всеки по-опитен човек веднага можеше да разбере, че са фалшиви. Но той ги занесе на певицата, която, гледайки ги, резюмира:

— Изработени са доста добре, за да може Естерхази да познае, ако ги прегледа набързо. Но познавачът веднага ще разбере, че са фалшиви.

После сви книжата така, както бяха свити старите, завърза ги и ги сложи пак в пазвата на майора.

— Нека спи, докато сам се събуди — каза Нинон на любовника си като отидоха в будоара й. — Наистина, той ще се събуди едва когато разбере, че документите му нищо не струват — дори толкова, колкото е дал за пътя от Париж до Брюксел. Да, да, целуни ме, драги Марсел, и нека пийнем малко токайско вино, ала без праха и приспивателно.

Чашите звъннаха.

— Да живее измаменият лъжец!

2.

Трябва да обясним на читателя как стана така, че намерихме Марсел Бернард в ролята на любовник на певицата Нинон дьо Клер.

Знаем, че Марсел Бернард беше съдружник на бижутерската къща „Бернард и синове“ и че с разточителният разсипнически живот я бе докарал до банкрут.

Знаем също, че през последните дни на пребиваването си в Париж, Марсел бе извършил позорно похищение върху честта на Павловна Мирович, като я бе примамил в дома на мадам Легуве, за да я принуди със заплахи и обещания да му стане любовница.

Идването на Матийо Драйфус и Алиса Тери попречи на намерението му. Матийо заплаши подлеца, че ще го предаде на прокурора. Тогава Марсел избяга в Лондон, с намерение оттам да замине за Америка. Ала за нещастие в хотела се срещна с почтения си брат Леон, който заради Жоржина искаше да напусне Европа. Пълната кесия на благородния Леон възбуди лакомията на Марсел, той нападна брат си в една тясна улица, преби го, взе му парите, документите и билета за парахода и ги обсеби.

Така той отплава с парахода „Кампания“ за Ню Йорк. Но още в първия ден на пътуването, докато се разхождаше на палубата, някой произнесе името му и сложи ръка на рамото му. Изненадан, братоубиецът се обърна и ужасът му се превърна в радост, когато видя пред себе си хубавата певица Нинон дьо Клер. От нея нямаше защо да се бои. Преди няколко години тя беше негова любовница и едва се примири с раздялата, понеже го обичаше до полуда. Като видя обаче че Марсел се ожени за друга, тя напусна Париж и се установи в Брюксел, твърдо решена да не се връща повече в отечеството си.

Сега неочаквано го-срещна на борда на парахода „Кампания“. Този път той не я отблъсна и се опита в прегръдките й да забрави ужасната картина на братоубийството.

Когато параходът пристигна в Ню Йорк, двамата бяха решили вече да не се разделят. Певицата продължаваше да обича Марсел, а той си мислеше, че при нея ще бъде в безопасност. Разказа й само откъслечно за стореното престъпление, което беше извършил, макар че можеше всичко да й каже, защото тя самата беше престъпна натура и спокойно би забила камата в сърцето на жертвата си, ако това би било в нейна полза.

Красивата двойка остана няколко седмици в Америка, забавляваше се отлично и после се върна в Брюксел, където Нинон дьо Клер се ангажира в операта. Марсел живееше в нейната разкошна вила и се представяше за неин учител по пеене, с когото тя трябваше да се упражнява по няколко часа на ден.

Черният майор се събуди от дълбокия си сън, когато вече се беше стъмнило. Дявол да го вземе! Но как е станало така, че е заспал на разкошната трапеза, която още стоеше пред него? Как неочаквано се е почувствал толкова слаб, че сънят го е надвил? А и нали седеше до красивата Нинон дьо Клер и държеше ръката й!

Ужасна мисъл се появи в главата му. Дали този сън беше естествен и дали наистина… Естерхази побледня и се хвана за гърдите.

Слава Богу, той почувства, че документите са още на мястото, където ги беше сложил. Въздъхна радостно, понеже бе помислил, че са го приспали с тази цел. Явно, че само силното вино е било причината да заспи в присъствието на жена.

В този миг вратата се отвори и Нинон дьо Клер влезе в стаята със светилник в ръка.

— Наспахте ли се, приятелю? — изгледа го тя подигравателно.

Графът измърмори някакво извинение.

— Не говорете за това вече, виждам, че вчерашното пътуване ви е уморило много и направихте добре, че си поспахте. А сега вървете в стаята си, където ще намерите костюма. След два часа трябва да бъдем на бала.

— Вие сте прекрасна, Нинон дьо Клер — целуна ръката на певицата Естерхази.

После отиде в стаята и тихо оправи тоалета си.

Часът беше девет, когато две маски влязоха в един закрит екипаж, който чакаше пред дома на Нинон дьо Клер. Женската маска беше облечена като пъстра пеперуда, а мъжката бе в бяло расо на монах, черна наметка и широкопола шапка.

Близо до вратата на къщата зад едно дебело дърво се спотайваше мъж, който при светлината на фенера наблюдаваше певицата и спътника й.

Когато монахът беше на пет крачки от него, фенерите на екипажа осветиха брадатото му лице. Още не бе сложил маската и преследвачът, скрит зад дървото, трепна и без да иска промърмори:

— Това е той — черният майор!

Монахът, помагайки на приятелката си да се качи, не чу нищо. Мъжът, който, стоеше зад дървото, отиде предпазливо до отвъдната страна на улицата, взе един велосипед, който беше скрит в храстите, и тръгна след екипажа.

Какво ли би казал черният майор, ако видеше лицето на този велосипедист. Можеше ли да повярва, че зад екипажа му се движи Матийо Драйфус, човекът, когото мразеше повече от дявола!

И нещо друго също би изненадало черния майор, ако го знаеше. Десет минути след заминаването на неговия екипаж пред вилата спря друг файтон. Вратата се отвори и от нея излезе още един монах, досущ като първия. Това беше вече Марсел Бернард, който седна във файтона и заповяда да го отведат в операта на бала с маски.

На гърдите си, под бялото расо той също носеше връзка с книжа. Те обаче бяха истинските планове на френските крепости.

Зданието на операта в Брюксел е едно от най-красивите, с модерна архитектура и силно осветено. Сцената и салонът бяха превърнати в танцувална зала. Хиляди маски се движеха в ярката светлина. Оркестърът свиреше и всички танцуваха весело. Този бал, който се дава всяка година, носеше добър приход, с който се подпомагаха бедните, така че заможните граждани на драго сърце плащаха тридесет франка за вход. Дори и белгийският крал дойде за един валс и разговаря с някои видни дами.

Една от най-красивите маски, която беше в същото време и много весела, беше пеперудата съпровождана неотстъпно от един грамаден монах.

Има хора, които колкото и да се маскират, пак не могат да се прикрият. Такава беше и Нинон дьо Клер. Всички разбраха, че тя е красивата пеперуда. Не беше известно само кой е духовникът и това причиняваше на обожателите й големи терзания. Лицето на спътника й беше закрито с маска, от която се виждаха само блестящите му очи.

Неочаквано пеперудата изостави монаха и изчезна сред маските. Той седна на една скамейка, за да си почине, но не остана дълго сам. До него се приближи една маймуна. Изглежда, хитрото животно бе харесало мълчаливия духовник. То ту го заобикаляше на четири крака, ту като пълзеше, галеше бялото му расо и най-после го прегърна.

Очевидно маймуната дотегна скоро на монаха и той скочи, скръсти ръце на гърдите си и изчезна в стая, която се намираше на срещуположната страна на залата. Маймуната се изправи, отиде в един ъгъл, където нямаше никой освен нея, и махна за миг маската, която й пречеше при дишането. Показа се бледото лице на Матийо Драйфус.

— Този монах е граф Естерхази — пошепна той. — Проследих го тази сутрин, когато наметнат с пелерината влезе в къщата на Нинон дьо Клер. Тази вечер също го видях с хубавата пеперуда да излизат от вилата, облечен в бяло расо. Не трябва да го изпускам от погледа си, тъй като едва ли е дошъл тук за развлечение. Човек като него не пътува от Париж до Брюксел за тамян, а за да извърши пак някоя подлост спрямо мене и моята фамилия и против Франция. Мисли му, черни майоре! Днес съм по следите ти и не ще ми избягаш!

Матийо чу зад себе си шумоленето на дрехи и бе принуден да си сложи маската. Край него минаха пеперудата и монахът.

Маймуната се хвърли на земята и запълзя подир двойката. След минута видя, че напуснаха балната зала и се отправиха по коридора, който водеше към ложите. Спряха пред седмата ложа. Пеперудата похлопа три пъти на вратата.

— Кой е? — запита мъжки глас отвътре. Нинон дьо Клер отговори предпазливо:

— Един монах от Париж.

— С кого желае да говори? — запита мъжът.

— Със звънаря от Страсбург!

— Колко часа бие часовникът на кулата в Страсбург?

— Среднощ за Франция!

Вратата на ложата се отвори. Певицата и нейният спътник влязоха.

Матийо Драйфус, който се бе скрил зад един стълб и чу разменените пароли, остана като вцепенен на мястото си. В главата му забушуваха догадки, които страшно го развълнуваха. Дали зад тази врата не се извършва онова престъпление, за което осъдиха невинния му брат? Не беше ли този истинският предател на Франция? Можеше ли той да го разобличи?

Тази мисъл даде на Матийо невероятна сила. Надясно от стълба, зад който беше скрит, се намираше тясна стълбичка, която водеше до едно по-високо място, разделено също на ложи. Той избра ложата, която беше над тази, в която пеперудата и монахът влязоха. За щастие, тя беше празна. Матийо Драйфус влезе предпазливо и погледна през оградата. Кадифените завеси на долната ложа бяха спуснати.

Матийо трябваше да си послужи с ловкостта на избраната от него маска. Той се метна през оградата на ложата и се спусна толкова надолу, че увисна над другата, ложа.

Един широк стълб, над който беше построено малкото помещение, му даваше възможност да се закрепи и да опре голямата си безформена глава до завесата.

Тъй като маската имаше оставени дупки за нос, за уста и уши, той можеше да чуе целия разговор.

В залата видяха маймуната и се чудеха на смешното й положение и на голямата й сръчност, но никому не дойде наум да й попречи или пък да предупреди намиращите се в ложата.

Когато чу какво се говори вътре, кръвта на Матийо замръзна в жилите му. Въпреки че не можеше да види лицата, които говореха, той научи достатъчно, за да си обясни всичко. Тук, сред тържествения бал, под звуците на музиката, се извършваше едно позорно предателство на един велик, но нещастен народ.

— У вас ли са документите, за които твърдите, че са толкова ценни? — запита един глас на лош френски език.

— Монахът ги носи в пазвата си — отговори Нинон дьо Клер.

После се чу как се разгърнаха някакви документи.

— Това са плановете на четирите най-важни укрепления на Франция — каза един глас и Матийо Драйфус позна Естерхази, макар и да се опитваше да си измени гласа.

Изглежда, че преглеждаха плановете.

— Плановете са доста ценни — каза чужденецът — и верни, тъй като имат тайния знак на френския генерален щаб. Вие искате четиристотин хиляди, нали?

— Не по-малко и то във френски банкноти!

— Вземете този пакет, в него се намират четиристотин хиляди. Желаете ли да ги проверите?

За миг всичко утихна и Матийо ясно чу шума от броенето на пари.

— Добре, господине, всичко е уредено — каза чужденецът хладнокръвно.

В същия миг вратата на ложата се отвори и трите лица, които извършиха предателството, излязоха. Матийо се прехвърли през оградата и слезе бързо по стълбите, обхванат от желанието да хване подлия монах и да го демаскира. Но той закъсня. Ложата беше празна, пеперудата и нейният спътник бяха изхвръкнали. Но не беше възможно да са напуснали залата.

Матийо-се втурна да ги търси, но напразно. Неочаквано чу силен смях в един от бюфетите. Драйфус се приближи до полуотворената врата. Там видя Нинон дьо Клер и монаха, седнали до една мраморна маса. Кавалерът наливаше шампанско в чашите. Матийо Драйфус се оттегли настрана. Тримата тайни агенти, които бяха дадени на разположение на Матийо от брюкселското градоначалство, бяха подръка, маскирани с червени домина.

— Господа, следвайте ме — пошепна им Матийо. — На моя отговорност арестувайте този, когото ще ви покажа и френското правителство ще ви бъде благодарно и ще ви възнагради добре.

Агентите последваха Матийо. Братът на невинно осъдения капитан едва скриваше радостта си.

— Дойде най-после часът на отмъщението. Най-после ще мога да махна маската на граф Естерхази, смъртния ми враг и предател на Франция.

Матийо и агентите се приближиха бавно до вратата.

— Господа, в името на Франция — извика Матийо, като посочи към духовника, — приятелска държава на Белгия, заповядвам да арестувате този мъж и да го предадете на Франция!

Чу се силен вик. Нинон дьо Клер се втурна към отворения прозорец и изчезна, като че наистина можеше да лети.

Оказа се, че тя е слязла на земята много лесно. До прозореца имаше стълба, която водеше в една съседна къща и понеже Нинон дьо Клер биваше всеки ден в това здание, познаваше всичко. Монахът беше чул вика на приятелката си и се бе втурнал след нея, обаче един от агентите сложи ръка на рамото му.

— Какво искате от мен? — извика нападнатият с развълнуван глас. — Аз не съм този, за когото ме вземате!

— Граф Естерхази, не се мъчете да се скриете.

— Лъжете се, ако мислите, че пред вас се намира граф Естерхази.

— Пред нас се намира предателят на Франция, у когото има четиристотин хиляди франка, които преди малко получи за предателство на отечеството си. Свалете маската, черни майоре, дошъл е часът на отмъщението!

Казвайки това, Матийо скъса маската на духовника, но се отдръпна и извика, като че виждаше някакво видение.

Пред него стоеше не граф Естерхази, а Марсел Бернард, преследваният разбойник.

— Пощадете ме, Матийо Драйфус! — шепнеше Марсел на учудения. — Спомнете си за стария ми баща!

— Вашият баща е мъртъв — отговори студено Матийо. — Погребаха го преди три дни. Честният старец не можа да понесе срама на такова долно разорение, в което го тласнахте вие.

Глухо стенание излезе от гърдите на Марсел.

— Претърсете го — заповяда Матийо на агентите. — У него ще намерите четиристотин хиляди франка.

Въпреки претърсването на арестувания обаче нищо не намериха у него. Отдавна Нинон дьо Клер ги беше отнесла със себе си.

— Този мъж се казва Марсел Бернард — каза Матийо Драйфус въпреки умолителните погледи на арестувания. — Той е престъпникът, когото Париж търси навсякъде и вие трябва да го предадете. Аз ще ви придружа и щом го затворим, ще отидем веднага в къщата на Нинон дьо Клер, тя е негова съучастничка.

Балът в операта беше свършил. Последните гости напуснаха сградата и лампите угаснаха. Само един монах стоеше в коридора. Това беше граф Естерхази, който си бе махнал маската и на бледото му лице се изписваше злоба и негодувание.

— Змията Нинон дьо Клер ме е измамила — извика той. — Откакто ме остави на бала сам, не се е показала повече. Това значи нещо. Боя се да не ми е отнела печалбата. Ала как? По какъв начин го е направила? — продължаваше той да говори на себе си. — Не нося ли плановете до гърдите си? Чувствам, че притежавам скъпоценното съкровище. Не е възможно да е взела парите, без да предаде документите.

Черният майор треперейки от гняв съблече расото. Беше в разкошното си пътническо облекло, но с широкополата шапка на глава.

Часът бе три след полунощ. Естерхази намери едно кафене, в което влезе. Вътре нямаше никой. Поръча си чай и седна в един ъгъл. Келнерът донесе чашата, отиде до бюфета и задряма. Като видя че дреме, Естерхази извади скъпоценните книжа. Искаше да се увери, че са още у него и че не са му отнели плячката.

Той разгъна един от документите и внимателно го разгледа. Започна да диша тежко, като болен от задух.

— Ограбиха ме — извика той. — Ограбиха ме за четиристотин хиляди. Документите са фалшифицирани!

Естерхази стана и хвърли фалшификатите в огъня. От устата му излезе страшно проклятие. После даде на прислужника една монета и тръгна. Челото му беше горещо и всичко му се виждаше червено, макар че беше тъмно. Отмъщение! — тази дума се яви в демонската му душа. Отмъщение на проклетата жена, която подло го измами. О, Нинон дьо Клер ще разбере, че граф Естерхази не е противник за пренебрегване.

Майорът тичаше като луд по улиците, докато стигна до вилата на Нинон дьо Клер. Но не можа да приближи до вратата. Полицаи бяха заобиколили имението на певицата и не позволяваха никой да влиза и излиза.

Като видя тези мерки, Естерхази се сепна. Какво значеше нощното нападение на вилата? Не беше ли то заради него? Черният майор реши да запита един от полицаите какво се е случило.

— Ще научите утре от вестниците — му отговори, — така че и сега мога да ви кажа. Ще арестуват певицата, понеже заедно с любовника си е присвоила четиристотин хиляди франка по мошенически начин.

Естерхази едва се въздържа да не извика и да покаже с това своя интерес към произшествието.

— И хванаха ли вече разбойниците?

— Любовникът й е в затвора, а тя навярно е избягала с парите. Преглеждат сега къщата, за да открият други доказателства.

Черният майор научи достатъчно. Той се движеше като пиян по улиците, отчаян до крайност. Нае кола и се отправи към гарата. Влакът тръгваше след десет ми нути.

Майорът купи билет, но беше в ужасно състояние на духа. Не постигна нищо, а само изгуби скъпоценните документи. Как ще накара сега Дюбоа и Дулсети да мълчат, когато се връща в Париж без нищо? Страх изпълваше душата му. Ако рано или късно полицията арестува Нинон дьо Клер и тя признае пред съда, че е продала документите за четиристотин хиляди, че те са от генералния щаб и че Естерхази ги е донесъл в нейната къща — тогава какво ще прави той?

Участта, която подготви за капитан Драйфус, очакваше и него.

Черният майор опря разгорещеното си чело на стъклото на прозореца. За това ли не отиде при смъртното легло на майка си и не изпълни дълга си? Той беше в такова настроение, че му се искаше да си тегли куршума.

Изтощен и уморен, на другия ден преди обяд Естерхази пристигна в Париж. Още във файтона сне перуката си и избърса грима от лицето си. Слугата му Баптист отвори вратата на купето пред дома му и му помогна да слезе.

— Баптист, искам да поспя, затова никой да не ме буди до довечера.

— Добре, господин графе. Не желаете ли да прочетете телеграмата, която пристигна снощи?

— Телеграма ли?

Студени тръпки преминаха по тялото на Естерхази. Той си спомни за майка си. С треперещи ръце отвори телеграмата.

— Това и предполагах! — изхлипа той. — Тя е мъртва!

Телеграмата беше от Андора и гласеше: „Майка ти бе причестена и умря тази сутрин в девет часа и десет минути. В матрака на леглото й намерих шестдесет хиляди франка, които сега стават ваша собственост. Взех парите на съхранение. При това тя ми даде едно писмо, в което ви поверява една тайна. Елате да вземете парите и документите, защото у мене не е сигурно.

Абат Силван“

— Спасен съм!.— извика Естерхази. — Избавен съм! Той скочи. Споходиха го нови сили. Майка му не беше обедняла, както си мислеше. Тя беше спасила от разсипаното му бащино състояние шестдесет хиляди за него. Тези пари бяха достатъчни поне за да се отърве от ужасния Дюбоа и демоничния Дулсети.

Ала сред тази радост му мина през ума, че не ще може да види единственото същество, което обичаше на света.

— Вчера в девет часа и десет минути тя е предала Богу дух — прошепна той. — Следователно нейният дух ме поздрави. Шумът от комина, когато бях сам в стаята, ужасният страх, който ме бе обхванал, да, това бе близостта с нейния дух.

Черният майор успя да се окопити от лошото настроение. Сега вече трябваше да действа. Евреинът и Дюбоа му дадоха три дни срок, а половината от тях той изгуби за безплодното пътуване до Брюксел. Естерхази позвъни. Слугата влезе и запита господаря какво желае.

— Ще отида в съседния ресторант да се нахраня — каза той на Баптист, — а ти ми приготви куфара, защото ще отпътувам за два дни.

— Ще пътувате пак, господин графе? Естерхази заповяда на слугата да мълчи.

— Ще замина. — каза той грубо. И после отиде да се подкрепи.

3.

В Пиренейските планини вече бе паднал сняг. По тия места зимата идва по-рано, отколкото във Франция. И малкият градец Андора беше покрит с бяла покривка. Цялата околност приличаше на безутешна ледена пустиня. Навред цареше глуха тишина. Нарушаваше я само тракът на враните и свраките.

Градецът Андора е разположен в полите на планината Маладета, на границата между Франция и Испания. Планината стърчи над него като великан със снежнобяла грива и му придава мрачен изглед.

Беше нощ. Почтените андорски граждани бяха заключили вратите на къщите си и седяха край топлите огнища. Те знаят защо правят това. Градецът им е прочут, ала не с красотата си, а с множеството контрабандисти, разбойници и крадци, които намират убежище в него.

И през 1895 градецът Андора беше заплашен от някой си Диего Гомец. Този мъж преди беше контрабандист, но от няколко години се беше издигнал по обществената стълба и се бе провъзгласил за началник на една добре организирана разбойническа шайка — бе станал началство на „планинските социалисти“, които всяваха страх у мирните андорски граждани и пътниците.

Диего Гомес, както разправяха хората,,бил ужасен кръвопиец и безподобен разбойник и убиец. Този звяр с човешко лице беше жесток и алчен и не приличаше на онези разбойнически главатари, които твърдят, че ограбват само богатите и помагат на бедните. Дори и в самия град Андора, макар и да се пазеше от един взвод испанска конница, се бояха от него. Малцина бяха тези, които не беше ограбвал и мъчил. Той не щадеше нито богати, нито бедни, нито старци, нито жени. Ограбваше и изтезаваше всички, които попаднеха в ръцете му.

За дон Гомес си мислеше с натежало сърце тази нощ един мъж, който дори в полунощ стоеше на писалищната маса и подпираше побелялата си глава.

Този човек беше абат Силван, свещеникът на община Андора, седемдесетгодишен старец, но още държелив и здрав. Наистина косата му беше бяла като сняг, ала чертите на лицето му показваха енергия и смелост, а движенията му — пъргавина.

Андорският свещеник въздъхна дълбоко. Блуждаещият му поглед показваше душевно безпокойство и грижа. На писалището пред него се намираше жалка желязна касичка, чийто капак беше отворен и французинът гледаше неспокойно ценните френски книжа. До касичката имаше писмо с пет печата; надписано от женска ръка. То имаше следното съдържание:

Тези два предмета бяха причината за безпокойството на стария свещеник.

— Трябва да взема някакво решение — каза си абат Силван и стана от стола. — Не бива да оставям наследството на графинята в дома си. Нямам сигурно място, където бих могъл да го скрия. В нашия град има много лоши хора и те ще се опитат да откраднат повереното ми съкровище. Косите ми настръхват, като си помисля за това. Заклех се пред покойната графиня, че ще предам парите и писмото на сина й лично. Телеграфирах му и го помолих да дойде веднага, обаче досега нямам никакъв отговор. Навярно като военен не може да напусне веднага службата си. А пък докато дойде, може да минат още няколко дни. Какво да правя тогава с наследството му? Внуши ми, Боже, някоя добра идея. Не мога да държа дотогава у дома си шестдесет хиляди франка. Трябва да ги скрия на сигурно място, където лошите хора не биха могли да ги намерят.

Свещеникът се отправи към прозореца, вдигна пердето и погледна навън.

Ужасна картина се откри пред очите му. До самата му къща се простираха андорските гробища. Тъмни надгробни камъни и черни кръстове, осветени от бледите лъчи на луната, стърчаха над гробовете, покрити със снежен саван.

При тази тъжна картина на вечен покой, в главата на абат Силван се роди превъзходна мисъл.

— Няма ли да бъде по-добре, ако поверя съкровището на мъртвата, докато синът й дойде да го вземе?

Кой можеше да помисли, че в гроба на графинята се намират шестдесет хиляди франка — никой, тъй като погребението й бе минало съвсем скромно и без никакви церемонии.

Погребението на майката на Естерхази бе наистина много скромно и печално — никакъв приятел, нито роднина, даже родният й син не я придружаваше до вечното й жилище; никой не скърбеше, никой не плачеше за нещастната жена.

— Тъй трябва да стане — каза си абат Силван и се отдръпна от прозореца. — Гробът на графинята още не е затрупан. Това е добре. Ще заровя касичката с парите и писмото върху ковчега на мъртвата.

Изведнъж чертите на лицето му приеха строг вид, а устните му трепнаха болезнено.

— Душата на покаяната се намира сега пред Божия съд — пошепна старецът. — Нещастната е прегрешила много и ще трябва да отговаря за това. Тя е посяла ужасна омраза в сърцата на две семейства. С тази омраза умря нейният съпруг граф Естерхази, като я предаде и на сина си. Тази жена е много грешна и затова трябваше цял живот да страда и да тегли. В това писмо — свещеникът сложи треперещата си ръка на плика — тя признава пред мен и сина си в последната си изповед, че омразата на Естерхази срещу Драйфусовци е неоснователна и че безбожно е излъгала мъжа си. Да й прости небесният съдия и да я прибере в своето царство. Амин! Ала сега аз трябва да изпълня дълга си.

Като каза това, белобрадият старец се обърна към желязната касетка, провери още веднъж ценните книжа, образуващи капитала от шестдесет хиляди, захлупи капака и го заключи с ключа, който сложи в джоба на черното си палто. После сложи на побелялата си глава черна шапка и обви пет-шест пъти шала около врата си.

Запазен донякъде от студа, абат Силван отиде с касетката най-напред в готварницата. После стъпи тихо на стълбата, която водеше от готварницата в една малка стая. Там спеше икономката на свещеника.

Старецът ясно чу хъркането на жената, която спеше блажен сън, и кимна доволно с глава.

— Не, тя не трябва да узнае къде ще бъдат скрити парите до пристигането на истинския наследник.

Старата жена беше много добра и цели четиридесет години бе делила скръбта и радостта си със свещеника, но обичаше много да приказва.

— Тя няма да ме чуе — бъбреше абат Силван. — Никой освен мене няма да знае тайната.

Той запали едно фенерче и излезе през вратата на готварницата, водеща към градината.

Времето беше бурно и студено. Силен вятър вееше откъм планината и дърветата в градината се огъваха и пращяха под напора му. Беше тъмно и вятърът почти загасяше фенера, но въпреки това свещеникът вървеше напред. В старото му тяло биеше мъжко сърце.

Колко млади мъже биха взели решение точно в полунощ — времето на духовете — да отидат на гробищата и да изровят полузасипан гроб! Ала абат Силван, поради душевната си чистота и набожността, която пазеше в сърцето си, не вярваше в призраци. Без да му мигне окото, той вървеше между надгробните плочи и скоро се намери пред гроба на майката на Естерхази.

Както си и мислеше, до него още стоеше лопатата на гробаря. Свещеникът сложи фенерчето и касата до близката височинка, взе лопатата и започна да рие замръзналата пръст. Копаейки, той чу глух звук. Беше ударил върху простия дървен сандък. Старецът спря веднага работа, захвърли лопатата и донесе касата и фенера.

— Бедна покойнице, не се страхувай — пошепна той с кротък глас, като погледна ковчега, — не дойдох да наруша покоя ти, а да скрия твоето свято завещание от хорската лакомия — затова открих гроба ти. Приеми още веднъж наследството, което принадлежи на сина ти. Ти най-добре ще го съхраняваш, докато синът ти дойде на гроба и го вземе.

После старецът спусна касата в разровения гроб. Глух шум се разнесе, когато тежката желязна каса падна върху ковчега и свещеникът без да иска потрепера в този миг, сякаш бе нарушил покоя на мъртвата. Той бързо закопа изровеното трапче и скоро гробът на графиня Естерхази бе покрит със сняг както по-рано.

Абат Силван махна шапчицата си и пошепна една молитва. После взе фенерчето и се запъти бързо към къщата си. Старецът стигна благополучно до нея и влезе в кабинета си. Там зад пъстрите завеси се намираше леглото му.

Олекна му като си помисли, че е скрил съкровището на сигурно място. Той коленичи, прочете молитвата си, угаси лампата и си легна. Скоро след това заспа сладък сън и по лицето му отново се виждаше онази доброта, която му бе присъща в будно състояние.

Снегът падаше тихо по усамотената къща, глуха тишина бе заляла всичко, а тъмната нощ скриваше околността и гроба, в който почиваше майката на Естерхази.

По пътя, водещ от планините към Андора, вървяха шестима души, от които не можеше да се очаква нищо добро. Те бяха облечени в черни наметки, имаха широки шапки и високи обувки за сняг. По брадясалите им лица имаше белези, а когато разгънеха наметките си, се виждаха револвери и ножове, затъкнати на поясите им. В подутите си ръце носеха овчарски геги, а на раменете си — двуцевни пушки. Мъжете бяха стигнали на стотина крачки от дома на свещеника, когато единият от тях се спря. Явно беше, че е предводителят им, защото облеклото му беше по-чисто и около шапката си имаше сърмена наплитка. Чертите на обраслото му с черна брада лице показваха злоба и жестокост.

— Ей, Пиетро, имам нещо да ти казвам — прошепна той на един от другарите си.

— Какво желаеш, капитане? — отговори повиканият.

— Още един път ми кажи — рече чернобрадият мъж, облягайки се на гегата си, — уверен ли си, че в дома на кюрето ще намерим шестдесет хиляди франка, оставени от графиня Естерхази? По дяволите, никак не желая идването ми в Андора да е напусто, защото испанските кавалеристи търсят Диего Гомес като скъпоценност, и го преследват.

Пиетро, който беше още млад, сложи ръце на гърдите си и каза:

— Капитане, заклевам се в Свети Христофор, че ти казах самата истина. Когато ти ме изпрати преоблечен като козар в Андора, за да узная дали се очакват някакви пощенски пратки от Франция, в телеграфо-пощенската станция видях абат Силван, когато говореше с чиновника. Приближих се до него, целунах му ръка и го помолих за благословия. В това време зърнах телеграмата, която щеше да изпраща в Париж. Кълна ви се в Светата Дева, капитане, че много се зарадвах, задето баща ми(с бой ме е научил да чета и пиша.)

— По-накратко, Пиетро — пресече го Диего Гомес ядно, — прочете ли телеграмата?

— Да, прочетох я и разбрах от нея, че старата графиня, за която мислех, че няма пукната пара, оставила шестдесет хиляди франка. Тези пари са на съхранение у свещеника докато ги подири синът на графинята.

— Дявол го взел, той не ще ги намери — изсмя се Диего Гомес подигравателно. — Напред, другари, ще заставим свещеника да ни каже къде са парите, ала преди това ще трябва да отслужим литургия — по хайдушки начин.

Разбойниците тихо се движеха напред. Скоро стигнаха до къщата, без да им попречи нищо. Набожният свещеник нямаше куче, за да го пази вечер, макар че приятелите му го съветваха да си вземе.

— Нашите хора не вярват, че един беден свещеник може да има и земни съкровища — казваше той на най-добрите си приятели, — и ако Бог е пожелал моята кръв да бъде пролята от разбойник, тогава и кучешкият лай не ще ме спаси.

— Свещеникът спи като човек, който няма какво да загуби — избъбра Диего Гомес. — Веднага ще разберем, дали е тука.

Пиетро заобиколи къщата, за да узнае откъде най-лесно може да се влезе. Върна се и съобщи, че вратата на готварницата не е заключена. И действително, във вълнението си старецът беше забравил да я заключи.

Крадците влязоха в готварницата. Те запалиха фенера и отидоха в голямата стая, която служеше за трапезария. После погледнаха през отворената врата в спалнята на свещеника. Старата му икономка се показа на вратата, която водеше към готварницата. Тя бе чула нощните посетители.

Макар че никога не беше виждала Диего Гомес или някой от неговите сподвижници, възрастната жена веднага разбра, че пред нея стои страшният разбойник.

— Света Богородице, запази ни — изхлипа тя изплашена, — разбойници са ни нападнали.

Това бяха последните думи на нещастницата. Дон Гомес се нахвърли като лъв върху жертвата си. Ножът му светна и се заби в гърдите на клетата старица. Ударена право в сърцето, тя падна, без да проговори.

— Тя ни стори услуга, защото вместо нас събуди свещеника — каза един от разбойниците на капитана, — ето го и стария ментарджия.

Абат Силван се появи на прага на стаята си. Той бе в бяла риза, която стигаше до коленете му. Белите влакна на косата му висяха и му придаваха вид на светец, впечатление, което се усилваше и от слабата светлина на свещта в ръката му.

Викът на старата му икономка го бе събудил и той изплашен бе скочил от леглото. Ала старецът закъсня да попречи на убийството на старата си другарка, а дойде много рано, за да избегне страшната картина.

Свещеникът повдигна ръка ужасен.

— Клети заблудени хора, какво сте сторили? Убихте едно невинно божие създание и никога не ще можете да се измиете от този грях, а когато някога отидете пред Божия съд, тогава и Всемилостивият не ще има милост към вас.

Думите на свещеника не останаха без отзвук. Те силно подействаха на разбойниците. Само Диего Гомес не се трогна.

— Попе, това не е църква, за да проповядваш — изкрещя той и хвана стареца за гърдите, — насреща си имаш не калугери, а разбойници. Е, чувал ли си някога името Диего Гомес?

Абат Силван изтърпя пронизващия поглед на разбойника.

— Диего Гомес съм чувал вече много пъти — отговори той с глас, който ставаше все по-твърд — и когато съм го чувал, съм молил Бога да има милост към този разбойник.

— Куче такова, ти си се осмелил да се месиш в моите работи — изкрещя Гомес, — ето ти тогава благодарността ми!

И толкова силно удари набожния старец с юмрук, че той припадна.

После Диего Гомес се обърна към своите хора, които сърдито гледаха капитана си.

— Какво стоите и гледате? — извика им той гневно. — Претърсете къщата, счупете всеки заключен шкаф. — Тук има шестдесет хиляди, които трябва да се намерят, ако ще и да разпорим търбуха на попа, за да ги извадим оттам.

Абат Силван се сепна като чу тези думи. Той остана поразен, че разбойникът знае за наследството на Естерхази. После на устата му се яви ведра усмивка. Знаеше, че търсените шестдесет хиляди са добре скрити и не ще попаднат в ръцете на разбойника.

Пиетро и другите крадци претърсиха къщата. Те изпълниха точно заповедта на капитана си и цялата покъщнина на свещеника бе изпотрошена и изпокъсана. Дори и книгите, които абат Силван обичаше най-много от всичко, не бяха пощадени. Пред очите му бяха раздрани свещеническите одежди, които гой с толкова усърдие си бе набавил.

Белокосият старец въздъхна, гледайки всичко това.

След половин час, през който Диего Гомес стоеше на стола на свещеника и късаше на дребни късчета няколко икони, подчинените му се върнаха и Пиетро му съобщи, че въпреки най-щателното претърсване, не са могли да открият нищо.

Диего Гомес равнодушно поклати глава.

— Тъй си и мислех — каза той спокойно. — Свещеникът е много опитен и ги е скрил на такова място, че да не могат да бъдат намерени. Така че сам трябва да ни каже, къде ги е скрил. Доведете белобрадия подлец.

Пиетро се приближи до свещеника, за да го вдигне, ала той беше вече станал. Все така без чужда помощ отиде до главатаря на разбойниците.

— Какво искаш от мене, Диего Гомес? — го попита.

Разбойникът показа трупа на убитата жена, плувнал в локва кръв пред прага на готварницата. — Виждаш ли тази тука?

— Виждам жертвата на кръвнишкото ти дело и сякаш слушам думите на покойницата, която те обвинява пред Бога.

— Мълчи, и тебе ще те сполети същата участ. Само едно може да те избави.

— Само Бог може да ме спаси, ако желае. При това от смъртта не се боя и с нея не можеш да ме уплашиш.

— Няма да те убия — изрече бързо Диего Гомес, — ако ни дадеш шестдесетте хиляди, които си получил от графиня Естерхази.

— Не съм ги получавал за себе си, а за другиго. Затова ще стана крадец, ако позволя да минат във вашите ръце.

Главатарят с усилие запази спокойствие, челото му се сбръчка от гняв.

— Добре — процеди той, — няма нужда да ни даваш парите, кажи ни само къде си ги скрил. А пък ако като свещеник не можеш да ни го кажеш, вземи тебешир и напиши на вратата къде е съкровището. Тогава ще можеш и съвестта си да успокоиш, и другите да увериш, че не си ни казал нищо.

Ала абат Силван се възмути.

. — Аз съм свещеник и никога не можеш да ме заставиш да стана твое оръдие. Коварно човече, още веднъж ти казвам: няма да издам къде се намира наследството на Естерхази, макар и да го зная. Ако искаш, убий ме!

Свещеникът стоеше прав пред разбойника, а в очите му се четеше младежка храброст.

Разбойническият главатар се изсмя подигравателно и скочи от мястото си.

— Приятелю, ти мислиш, че тъй леко ще се отървеш и че ще се задоволя само с това да ти. взема живота. Не, попе, Диего Гомес знае да накара и птичките да пеят, когато пожелае. И тебе също ще накарам да пееш, преди да отидеш на онзи свят.

Двама от разбойниците отидоха при водача си.

— Заковете попа на онази врата. Пробийте ръцете му със студени железа като начало на мъчението му.

Диего Гомес бързо се обърна и ритна толкова силно стария свещеник, че той падна до вратата, която водеше в стаята му. В следващия миг разбойниците хванаха абат Силван, вдигнаха ръцете му и го притиснаха към вратата. После извадиха камите си и ги забиха в ръцете на клетника — и то тъй силно, че влязоха дълбоко във вратата.

Силван изпищя и главата му увисна на гърдите. Беше загубил съзнание.

— Излейте една кофа вода на главата му! — заповяда главатарят.

Един от разбойниците излезе, донесе кофа вода и я изля на главата на свещеника. Свещеникът от Андора отвори очи, огледа се, но с поглед, който не изразяваше болка и гняв, а съжаление към хората, които от божие подобие се унижават да стигнат до най-ниското стъпало на живота.

Диего Гомес скръсти ръце и застана пред мъченика.

— Нямаш ли нещо да ми кажеш?

— Нищо, освен да не опорочаваш с погледа си смъртта ми.

— Добре, ще видя тогава дали ще останеш непоколебим, ако те превърна в жив факел. Ей, донесете газ, този дърт пес не иска да даде шестдесетте хиляди, затова ще го запалим.

Един от разбойниците донесе от готварницата тенекия с газ. Двамата намазаха до колене краката на нещастника. След това Диего Гомес заповяда да натрупат слама и книги около стареца, сви няколко хартии и ги запали. После се приближи до немощната си жертва с горящата хартия в ръка.

— Къде си скрил наследството на Естерхази?

— Господи, дай ми сила да остана непоколебим — молеше се свещеникът — и да не стана подлец поради болките.

— Попе — извика разбойникът, когото мъжеството на жертвата ядоса страшно, — за сетен път те питам къде скри парите. Погледни, ето вече пускам запалената хартия в сламата.

— Спасителю, в твоите ръце предавам душата си.

— Иди в пъкъла! — изкрещя Диего Гомес. — Стани на пепел!

Подлецът хвърли запалената хартия върху полятата с газ слама и в следния миг пламъкът се издигна над тялото на нещастния.

Внезапно на предната врата на къщата се почука.

— Абат Силван, отворете, извика силен глас, аз съм майор граф Естерхази и множество видни андорчани ме придружиха дотук.

— Бягайте през градината — заповяда разбойническият главатар на своите хора, — не трябва да започваме никаква борба, понеже след няколко минути може да дойде войска, а сме само шестима.

Разбойниците бързо избягаха. Те минаха през готварницата и стигнаха до градината, но докато прескачаха оградата, хората на пътя ги видяха. Два револверни гърмежа се разнесоха над бегълците. Един от разбойниците скочи и после падна, явно мъртъв. Другарите му не се погрижиха за него, защото бързаха да стигнат до планината, за да се спасят от преследването. А всъщност никой не ги преследваше, защото хората на графа имаха по-важна работа.

Граф Естерхази, който стоеше с неколцина андорчани пред къщата на свещеника, строши с помощта на няколко силни мъже вратата и влезе пръв в къщата.

Посрещна го отвратителна миризма на изгоряло и дим. После се препъна в един женски труп и нагази в локва кръв.

Ала черният майор не обърна внимание на това, защото видя още по-страшна картина — старец, разпънат с ками и превърнат в огнен стълб. Естерхази извика и придружаващите го влязоха. Скоро угасиха огъня. Естерхази свали сам стареца, чието тяло бе покрито с рани, занесе го в съседната стая и внимателно го положи на леглото.

Скоро всички жители на Андора бяха пред дома на достойния си свещеник и всеки го оплакваше.

Двама лекари помагаха на мъченика. Ала изкуството им бе безсилно. Умиращият още един път отвори очи. Погледът му спря на майор Естерхази, който седеше до него. Черният майор искаше да се възползва от момента и се наведе към стареца.

— Ако можете да ме чуете, отче, отговорете ми. Аз съм граф Естерхази, наследник на онази дама, която ви е поверила имуществото. Къде са парите и документа?

Умиращият се повдигна.

Очите му изскочиха от орбитите и ясно се виждаше, че събира сили, за да каже няколко думи.

— Диего Гомес… искаше… да открадне парите… документът… майка ви… търсете разбойника!

Измъченият свещеник се разтрепера и падна на възглавницата.

Той бе издъхнал и причината за смъртта му бе наследството на Естерхази!

Черният майор остана като гръмнат. Парите, на които възлагаше толкова надежди, му бяха отнети.

Долният разбойник сигурно бе откраднал парите и избягал в планината. Така тълкуваше Естерхази думите на умиращия. Той веднага взе решение. Най-напред майорът отиде при гроба на майка си, който гробарят му посочи.

— Майко — извика той, — майко, защо не си жива, защо не можах да те видя! Щях да съобщя нещо, което щеше да ти донесе облекчение. Отмъщението на Драйфусовия род е започнало и няколко души от него вече станаха жертва на проклятието. Твоята чест, майко, ще бъде заплатена с нещастието на тия, които те погубиха. Спи спокойно, майко, твоят син живее само за отмъщението.

После черният майор отиде в един хотел в града и си почина няколко часа, тъй като беше уморен.

Събуди се в осем часа сутринта, закуси и отиде при испанския подполковник, който командваше полка в Андора. Испанецът прие любезно френския си колега.

Двамата офицери разговаряха около час, след това сто души кавалеристи получиха заповед да възседнат конете и тръгнаха под предводителството на подполковника и граф Естерхази срещу разбойника Диего Гомец. Черният майор мислеше, че ще може да намери загубеното си наследство. Беше се уловил за тази надежда, както потъващият се хваща за сламка.

4.

Огънят се издигаше високо над запаления сал, на който се намираха капитан Драйфус и другарите му и осветяваше морските далечини. Нещастният Панталон, който в лудостта си запали сала, държеше още Одета и искаше да я хвърли в пламъците, Ервин се втурна да спаси любовницата си. Той хвана ръцете на полуделия и ги изви на гърба му. Легуве се приближи и му върза ръцете и краката, въпреки че лудият се противеше. После го блъсна и той падна на пода. Повече не можеше да им вреди.

Изведнъж от устата на Одета се разнесе ужасен вик.

— Мирович — извика тя, — сакатият се намира още в горящата каюта.

Всички се стъписаха. Пръв се съвзе Драйфус и влезе през пламъците в каютата.

Измина мъчителна минута и капитанът се появи. Носеше на ръце сакатия. Мирович не беше обгорял, а димът само го беше задавил и Драйфус го сложи близо до кормилото, а Одета направи всичко възможно, за да го съживи.

Мъжете отчаяно се опитваха да спасят оръжието и храната и се стараеха да ограничат огъня. Затова капитанът заповяда да изсекат с брадвите и ножовете горящите стени и да ги хвърлят във водата. След като това беше извършено, лесно можеха да изгасят пламъците.

Бегълците пресметнаха точно загубата. От провизиите само една част беше повредена, а стените на каютата, които бяха изгорели, лесно можеха да се поправят.

Гредите на каютата не бяха изгорели, а в лодката на Панталон имаше платно, с което можеха да поправят изгорелите стени.

При изгрев слънце нещастните мореплаватели бяха вече привършили тази работа и от злодеянието на Панталон не бяха останали следи. И Мирович скоро се съвзе, защото бяха изгорели само постелките му. През деня си починаха от умората и когато облаците, които предната вечер закриваха небето изчезнаха, всички се поразвеселиха.

Душевноболният Панталон не можеше вече да ги безпокои, защото беше изтощил силите си и спеше като мъртъв, при това имаше признаци, че не ще се събуди скоро. Въпреки това от предпазливост не развързаха ръцете му. Самата Одета призна, че това е необходимо, понеже не биваше отново да се излагат на същата опасност.

Когато след обяд всички се събраха близо до кормилото, Легуве даде сръка знак, че иска да говори:

— Приятели, вчера младият Антонио ни разказа историята на своя живот и макар и да не ни каза каква е връзката на участта му с изпращането му в Каена, пак разбирам, че този разказ се отнася до известна степен и до него.

Антонио погледна към пода и се изчерви като девойка.

— Вярвам, че днес е мой ред — продължи Легуве, — да разкажа историята на живота си. Ще започна с едно известие, което много ще ви изненада. Аз съм протестантски пастор.

Щом Легуве изрече тези думи, Ервин и Одета се спогледаха и девойката поруменя. Драйфус хвана ръката на Легуве и горещо я стисна.

— Щом си пастор — каза той, — признавам, че знаеш да водиш борба не само с библията, но и с други оръжия.

— За съжаление, много пъти през живота си е трябвало да се боря и с други оръжия — отвърна Легуве, като поглади брадата си. На двадесет и петата ми година стана моето първо кръщение. Тогава бях протестантски пастор във френско-пруската война. Ала спомените ми са ясни само до 25 август 1870 — до сражението при Седан, на което бе съвсем разсипано наполеоновото владичество. Бях близо до генерал Мак Макон — главнокомандващия френската армия. В този ден Мак Макон заедно с целия си щаб се беше спрял на едно възвишение близо до Седан и оттам ръководеше действията. Французите се биеха храбро, но бяха лошо нахранени, лошо въоръжени и обезсърчени от предишните загуби. Войниците на германските съюзници силно притиснаха французите при Седан и най-после съвсем ги обградиха, докато се оказаха като мишки в капан. Преди да се съвземем, нападнаха и възвишението, на което се намираше Мак Макон с щаба си и трябваше да си пробием път, за да не падне главнокомандващият ни в плен. Въпреки че бях облечен в свещенически одежди, ме обзе войнствен дух. Откровено признавам, че в тази минута забравих пасторската си мисия и мисълта, че Франция е загубена и че всеки от синовете й е длъжен да я пази до последната си капка кръв, напълно ме обзе. Гъст барутен дим ни забулваше. От време на време в сиво-бялата мъгла светваха огнени ивици и после град от куршуми се сипеше върху ни и другарите на маршала падаха мъртви на земята. Аз бях близо до Мак Макон. Нито един мускул не трепваше на бледото му лице. Този храбър войник като излят от бронз гледаше сражението и само устните му едва забележимо помръдваха, понеже виждаше, че битката е загубена.

— Господа — обърна се той към нас, — след три минути топовете ще бъдат насочени към възвишението, на което се намираме, и гранатите ще унищожат всичко. Затова колкото е възможно по-скоро трябва да напуснем това място и да си пробием път през взвода пруски конници.

Веднага възседнах коня на убития адютант и препуснах към маршала. От другата ми страна яздеше офицерът-знаменосец, а зад нас имаше тридесетина офицери на коне. Минахме през мъртви и ранени, изкорубени оръдия, барабани, съборени палатки и неочаквано — всичко стана много по-бързо, отколкото го разказвам — се намерихме пред цял полк пруски драгуни. Който падне, ще падне — това е войната. В същия миг капитан Валкюр — адютантът на маршала — бе улучен с куршум в гърдите и падна. Маршалът се сепна.

— Ах, Валкюр — извика той, — ти беше храбър офицер, ала умря и от красива смърт. А сега напред, господа, и Бог да бъде с нас!

И аз взех една шашка и бях уверен, че я владея добре. Нали всичко беше в това да се спаси животът на маршала и се запази знамето на Франция. Мак Макон сам,се биеше отчаяно, защото нашите врагове нападаха най-много него. Всички бяхме насочили сабите си към гърдите му. А куршумите на пруските драгуни барабаняха по нас, сякаш кош фасул се изсипваше отгоре ни. И ние пак напредвахме, защото мощната ръка на Мак Макон, и тя със сабя, постоянно описваше кръгове и който се озовеше пред него, падаше мъртъв. Грамаден драгун се нахвърли върху ми. Един куршум на неговия револвер улучи дясното рамо на маршала.

— Предайте се — извика драгунът, — вие сте мой пленник.

Веднага вдигнах сабята си и му пукнах главата. В същия миг знаменосецът ни бе прободен в гърдите и падна от коня.

— Знамето. — извика маршалът, трогнат до сълзи. — Спасете знамето!

Аз вече бях откопчил знамето от ръцете на умиращия и въртейки го около себе си, казах на маршала:

— Франция и храбрият й маршал още се държат! Почувствах неочаквано, че някакъв хлад премина през гърба ми и достига до сърцето ми. Един от неприятелските драгуни беше забил шпагата си в плешката ми. Притъмня ми. Със сетни сили се хванах за гривата на коня и толкова се наведох, че покрих знамето с тялото си. Загубих съзнание.

Когато се свестих, се видях в една висока, голяма, изящно подредена стая. Лежах на меки възглавници. Пред мене стоеше красива жена, облечена в траур.

— Аз съм графиня Мелания Валкюр — рече с приятелски глас тя — и бях щастлива да ви намеря близо до замъка ни след битката при Седан и да ви помогна. Четири седмици бяхте между живота и смъртта и само благодарение на грижите на моя стар лекар останахте жив.

Погледнах красивото й бледо лице и помислих, че сънувам.

— Госпожо графиньо — отговорих със слаб глас, толкова нямах сили, — сега трябва само да ви благодаря. Може би ще получите известно удовлетворение при мисълта, че сте спасила свещеник.

Очите на графинята светнаха.

— Познах по облеклото, че сте свещеник — отговори тя; — но други факти ми показаха, че сте и храбрец. Когато с прислужницата си Бабет онзи ден обикаляхме околността, търсейки другиго, намерих вас до убития ви кон, с разкъсаното знаме в едната ръка и остра сабя в другата.

Как приятно звучеше гласът й?

— И аз в сражението на двадесети август — продължи графинята — претърпях голяма загуба. Мъжът ми, граф Валкюр, адютант на маршал Мак Макон, оттогава изчезна и макар че не успях да намеря трупа му между убитите, предполагам, че все пак е убит.

— За голямо съжаление, госпожо, трябва да потвърдя верността на предположението ви — казах след кратко колебание. — Видях как граф Валкюр падна до мен — един куршум прониза сърцето му.

Младата жена закри лице с кърпичката си, но когато я махна, не видях никакви следи от сълзи.

Изминаха още шест месеца, докато оздравях съвсем. Макар че през тези месеци понесох големи страдания; те остават едни от най-красивите в живота ми. Наглеждаше ме най-хубавата и добра жена и задоволяваше и най-малките ми прищявки. Другари, няма защо да ви лъжа, влюбих се в тази хубава вдовица с тъмно-руси коси и красиви очи. Обичах я с цялата жар на сърцето си, което за пръв път изпитваше това божествено чувство, и по погледа й разбрах, че и тя не е равнодушна към мен, макар че не разменихме и дума, която можеше да издаде чувствата на другия. Вие ще си помислите, че Мелания беше лекомислена жена. Би ли могла да забрави скоро своя мъж, който падна в сражението, ако не е била лекомислена жена!

Бракът на граф Валкюр с младата му съпруга, който не продължил повече от година, не бил щастлив. Мелания била дъщеря на кубински плантатор. От постоянните войни на този прекрасен остров, наричан бисерът на Антилите, нейният баща бил съвсем опропастен. Точно когато кредиторите му искали да продадат малкото му имущество, се появил граф Валкюр.

Графът, разболял се в Париж, бил дошъл в Куба, за да се лекува от чудесния климат. Той видял Мелания и научил в какво положение е нейният баща. За да я спечели, Валкюр го спасил от разоряване. Стара история! Графът платил дълговете на плантатора при условие че Мелания, тридесет години по-млада от него, ще му стане жена. Това било блестяща партия, но сърцето на младата жена се късало, защото тя не обичала графа. Жертвала се заради баща си.

Осем дни след венчаването, което станало в Хавана, жертвата се оказала излишна. Плантаторът починал. Графът заедно с младата си жена, се завърнал в Париж и Мелания взела от отечеството си само един спомен — слугиня кубинка, на име Бабет. Тя и имаше пълно доверие, за което по-късно получи в отговор черна неблагодарност.

Макар че граф Валкюр имал в Париж Прекрасен дворец, предпочитал да затвори жена си в замък, намиращ се в гората около Седан, поради безграничната си ревност. Това било и основната причина, поради която не живеел добре с жена си. Младата жена не само не обичала графа, но и твърде скоро го намразила. След това се разрази сражението при Седан, в което съпругът й загина.

Мелания остана на двадесет години — млада, много богата, вдовица. Когато отвориха завещанието на мрачния граф, намериха записка, която показваше себелюбието на този човек. Наистина, Мелания остана наследница на грамадните му имущества, но можеше да разполага само с лихвите им, които, ако се ожени за друг, губи.

— Всичко това — каза Легуве — ми разказа младата графиня една вечер, когато бяхме в градината на замъка.

— Приятелю, вие виждате — завърши тя, — че човек трябва да ме обича само заради самата мен, защото когато подам ръка другиму, аз ще бъда бедна като просякиня.

Повече не можах да се въздържам, хвърлих се в краката на Мелания, целунах белите й ръце и прошепнах:

„Ти ще обогатиш онзи мъж, който ще те назове своя, макар че си бедна.“

Тя ме вдигна и аз я прегърнах.

За мен започнаха сладки часове. Съвсем забравих, че зад вратата на замъка има и друг свят, че имам и други задължения. Смятаха ме за съвсем загубен — нека ме смятат! Знаех, че живеех и живея като щастливия Танхойзер в планините на Венера.

Мелания горещо ме обичаше, тя жертваше за мен всичко, което жена може да жертва за мъж. За да не разбере никой за нашите отношения, тя уволни всички слуги, освен Бабет и един стар кастелан, който й беше наистина верен. Ако беше ме послушала, трябваше да уволни най-напред Бабет. Тя беше красива, но ленива и лекомислена и никак не ми харесваше.

За съжаление обаче, тя изпитваше към мене съвсем други чувства. По очите й четях, че аз я интересувах и един ден, когато се разхождах из градината, а Мелания спеше, тя неочаквано ме прегърна, целуваше ме и се кълнеше, че ме обича. Аз отблъснах развълнуваната жена, но не казах на господарката й за случката, защото точно сега имаше нужда от спокойствие.

Една нощ из замъка се разнесе плач — плодът на нашата любов беше момиченце. Нарекохме го Долора. Колкото и невероятно да ви се вижда, ние решихме да направим за детето всички жертви и да се венчаем. Долора трябваше да стане наследница на граф Валкюр.

Измина половин година и любовта ни край люлката на детето стана още по-сърдечна. Неочаквано гръм

светна от ясното небе и мълния разруши нашето щастие. Една сутрин, когато Мелания и аз закусвахме, а до нас играеше Долора, пристигна писмо. Като видя почерка на плика, Мелания пребледня като мъртвец. С треперещи ръце отвори писмото, прочете го и падна в безсъзнание. Хвърлих се върху нея и покрих с целувки лицето й. Вдигнах я на ръце и я занесох до леглото. Ала все още не знаех от какво беше уплахата й. Мелания посочи писмото, което взех и прочетох.

Трябваше да събера всички сили и да не се поддам на страшния удар, който разруши щастието ни. Писмото бе написано от граф Валкюр! Този, който всички смятаха за мъртъв и отдавна бяха забравили, се оказа, че е жив. Прусите го намерили тежко ранен и го прибрали като пленник в крепостта Торн. Доскоро той живеел там и понеже го заловили, когато рисувал укрепленията, арестували го за две години. Не е имал възможност даже да пише във Франция. Сега бил свободен и се връщал. Няколко часа само след получаването на писмото, той щеше да бъде при Мелания…

Не мога да ви опиша ужаса, който ни обхвана. Хълцайки, Мелания се хвърли в обятията ми, търсейки помощ и утеха от мен, а аз не можех да й ги дам. Само един път имаше, по който можеше да се избавим от тази опасност, а той ни съкрушаваше сърцата. Трябваше обаче да изберем него и по него да тръгнем! Ако не искахме да унищожим честта на Мелания, аз и детето трябваше да излезем от кулата и да не се появяваме вече никога тук.

След дълго обмисляне решихме следното:

Аз и малката Долора трябваше да напуснем замъка и да заминем за Куба. Исках там да възпитам детето си и да оставя в ръцете на Бога нашето бъдеще.

За да не се лиша от женска помощ при отглеждане на детето ни, Мелания ме помоли да взема Бабет с мене, понеже тя познаваше добре остров Куба и можеше да ми бъде полезна в случай, че остана там. Едва се съгласих с това, тъй като кубинката не ми харесваше и се страхувах да бъде толкова близо до мене, откакто ми бе открила чувствата си. Обаче, за да не откажа на бедната си Мелания, се съгласих.

Тя повика Бабет и разказа всичко на тази жена.

— Желаеш ли да придружиш детето ми през морето — попита графинята, — да помогнеш на скъпия ми съпруг, да възпиташ и наглеждаш Долора и да я пазиш от всяко зло?

— Моя бедна и нещастна господарке, всичко ще направя за вас — извика младата жена и целуна ръцете на Мелания.

Но като се изправи, тя така ме погледна, че аз останах изненадан — погледът на кубинката беше пълен със страст и тържество.

Докато приготвихме необходимите неща за път, дойде телеграма, в която се съобщаваше, че след два часа графът ще пристигне в Седан. Трябваше да бързаме, за да не се срещнем с него. Без да си кажем нещо, аз притиснах любимата си до гърдите. После Мелания целуна детето ни, като ме изгледа с поглед, който никога не ще забравя.

Файтонът ни чакаше и ни закара на Седанската гара. Със същия този файтон графът щеше да се върне в замъка…

Ние пристигнахме благополучно в Париж, а оттам отпътувахме за Хавър и заминахме с парахода за Хавана.

Мелания ме беше снабдила с много пари. В Хавана купих същата къща, която е принадлежала по-рано на баща й, домът, в който тя бе отрасла и за запазването на който се бе продала на мъжа, когото не обичаше.

Къщата беше в добро състояние и ние се заселихме в нея. До този момент Бабет си гледаше работата и не споменаваше нищо за своите чувства към мен. Но първата вечер, когато останахме в новооткупената къща и бях току-що целунал малката Долора и исках да се оттегля в спалнята си, тя ми препречи пътя и ме погледна с искрящи от страстта очи:

— Направи ме твоя жена или ще се върна в Париж и ще разкрия всичко на графа!

Толкова се уплаших, че няколко минути я гледах без да продумам.

— Аз те обичам — продължи тя задъхано, — заклех се, че ще Стана твоя жена. Ако откажеш, графинята е загубена! Графът ще изпъди невярната си жена, а мене ще възнагради богато. Предпочитам да живея с тебе, отколкото да стана богата.

Какво да сторя?

Можех ли да оставя тази жена да опетни честта на Мелания? Молех се, унижих се пред тази подла весталка, мъчех се да я отклоня от намерението й, но по-скоро би се трогнал камък, отколкото да накарам тази кубинка да се откаже от намерението, си. Оставаха ми два пътя за спасение. Или да извърша убийство и така да отстраня свидетелката на тайната ни, или да се съглася с желанието й и да се венчая с простата зла жена. Понеже не исках да стана убиец, предпочетох второто. С разбито сърце заведох Бабет до олтара. Така между мен и тази, която обичах най-много на света и която беше майка на детето ми, легна двойна сянка.

Легуве толкова се бе разчувствал, че спря разказа си за няколко минути. Той закри лицето си с ръце и приятелите му видяха, че сълзи текат между пръстите му. Кроткият и честен Легуве плачеше като дете.

Черни облаци бяха забулили небето и морето шумеше. Над повърхността на водата летяха птици и търсеха храна.

— Мелания и аз — продължи Легуве — непрестанно разменяхме писма помежду си, като се пазехме да не попаднат в ръцете на страничен човек. Аз наричах Мелания в писмата си „моя съпруга“, тъй като тя действително беше такава пред Бога. Дълбока скръб се четеше във всеки ред на писмата й. Тя живееше при един мъж, който не можеше да я разбере и се държеше с нея зле.

А моят брак беше една верига от страдания. Едва сега бях разбрал истинския характер на тази жена. След като постигна целта си, госпожа Легуве стана много мързелива, нищо не правеше, само харчеше пари и непрестанно искаше все нови тоалети. Но небето ми бе подарило утеха. Моето дете, Долора, порасна и стана хубаво момиче, тя беше моята радост.

Един ден, когато беше вече на седемнадесет години, получих писмо, което трябваше коренно да измени моя живот. Мелания ми пишеше, че станала вдовица. Граф Валкюр, играейки на карти, получил удар и починал. Това беше радостна вест, обаче след нея следваше и тъжна. Тя пишеше в писмото си, че е болна. Двойственият й живот разрушил нейното здраве и лекарят й бил признал, че ще живее само няколко месеца. Веднага да съм тръгнел, за да заведа Долора при нея, тъй като искала още веднъж да види детето си.

Аз продадох къщата си, парите от нея сложих в един кожен пояс около кръста си, купих три билета за парахода, който скоро щеше да отпътува, и броях часовете до нашето тръгване. Два дни преди тръгването ни Долора се разболя. Лекарят каза, че момичето не е тежко болно, прихванало е скарлатина, но заради нея не можехме да заминем. Купувачът на къщата ми, за щастие, позволи на дъщеря ми и на госпожа Легуве да останат в нея, докато оздравее Долора. Аз им оставих достатъчно пари, поръчах им веднага щом могат, да ме последват и заминах за Франция с тъжно сърце. Не бих отложил пътуването си за нищо на света, понеже едно предчувствие ми казваше, че трябва да бързам, ако искам да намеря Мелания жива. Това предчувствие не ме беше измамило. Когато дойдох в замъка в Седан, моята любима лежеше на смъртно легло. Тя ме позна и обви нежните си ръце около главата ми, а аз плачейки се наведох над нея.

— Занеси на нашето дете моята благословия — пошепна тя. — До последния си час обичах и двама ви. Погрижила съм се за бъдещето на Долора. Тя ще бъде много богата, ще наследи целия имот на граф Валкюр, а ти ще бъдеш негов управител. Завещанието, в което признавам Долора за мое дете, се намира при нотариуса Пиер Натузиус. Може би роднините и братята на графа ще искат да го оспорят, но това е невъзможно, тъй като само аз имам право да се разпореждам с него.

Говорът беше изтощил болната. Тя падна безсилна на възглавницата. Мелания отвори още веднъж очи, промълви моето име и името на Долора и умря в ръцете ми.

Според желанието й не я погребаха в семейната гробница на фамилията Валкюр, а в парка, там, където някога се обяснихме в любов.

След като я погребах и пролях горещи сълзи на гроба й, реших да се боря за правото на детето си. Отправих се при нотариуса Пиер Натузиус в Париж, един от най-вещите адвокати.

— Познавам го — каза капитан Драйфус. — Още от пръв поглед, признавам, този човек не ми се понрави. Прилича на мошеник.

— Да, той е мошеник — изрече Легуве с разтреперан от вълнение глас. — Не си се излъгал, капитане, той е виновникът, за да съм заточен на Дяволския остров. На основание на оставеното завещание на графиня Валкюр отидох при него, за да уредя наследството на Долора. Обаче подлецът ме изгледа надменно и рече:

— За какво завещание ми говорите? Такова не съществува.

— Какво, вие искате да превърнете една умираща жена в лъжец! — му казах разтревожено. — Щом отричате съществуването на такова завещание, значи сте го укрили, тъй като роднините на граф Валкюр навярно са ви платили за това!

Натузиус ме потупа по рамото:

— Вие сте луд, човече — изрече той хладнокръвно, — и ако се съдите с нас, ще ви тикна в лудница или в затвора.

Разбрах всичко и си отидох. Явно това беше заговор против мен и против моята дъщеря. Обаче вярвах, че ще мога да осуетя плановете им, като докажа, че Долора е действително дъщеря на Мелания, въпреки че можеха да отхвърлят свидетелството на съпругата ми, а старият, мълчалив слуга беше отдавна умрял. Но аз имах още ония писма, които Мелания ми писа преди шестнадесет години и които, за щастие, бях взел със себе си.

От тях можеше ясно да се разбере, че Долора е наследница на Мелания.

Заведох дело и приложих писмата. Открих всичко без да пощадя себе си и казах, че аз съм свещеникът Легуве, когото считаха за мъртъв още от битката при Седан. Осем дни след това ме арестуваха. Обвиниха ме, че съм бил мошеник, като съм искал да завладея голямото богатство. Свещеникът Легуве бил мъртъв, а онези писма били фалшифицирани. Роднините на графа бяха доста влиятелни хора и преобърнаха делото във фарс. Натузиус представи лъжливи свидетели, подкупиха членовете на съда и направиха всичко, за да ме опропастят.

Осъдиха ме на десет години заточение в Каена.

Легуве се изсмя силно и в същата минута светкавица освети сала.

5.

Буря!

Тази дума изговориха всички едновременно. Мореплавателите станаха и отправиха поглед към небето. То беше се смрачило от тъмните облаци. Северният вятър издуваше ветрилото и салът се движеше толкова бързо, сякаш бе тласкан от парна машина.

— В опасност ли се намираме? — попита Одета мълчаливите мъже.

— Засега не изглежда да сме в опасност — отговори Драйфус. — Мълниите не могат да повредят нашия сал, но ако вятърът се обърне в ураган и вдигне вълни, тогава ще изпаднем в критично положение.

— Но и в такъв случай не трябва да се съмняваме в нашето избавление — каза Ервин, — понеже според моя преценка се намираме само на пет мили от сушата и бихме могли да стигнем брега дори при голяма буря.

— Ще сторим това само в краен случай — рече Драйфус, — понеже не знаем какво ни очаква на брега.

Мълниите не преставаха. Над главите на бегълците трещеше, сякаш хиляди оръдия гърмяха едновременно. Но нито капка не бе капнала до този момент от небето.

Неочаквано заваля силен дъжд и принуди бегълците да се скрият в полуизгорялата каюта. Легуве остана на кормилото и с увереност управляваше сала. В това време Одета се бе облегнала на гърдите на Ервин и влюбените си говореха шепнешком. Неочаквано Ервин излезе от каютата и отиде при Легуве.

— Приятелю, имам нещо да ти казвам — рече той и сложи ръка на рамото му.

Легуве, който беше дълбоко замислен, се сепна.

— Какво искаш? — запита той.

— Ти ни каза, че си свещеник — продължи Ервин.

— Още ли си такъв?

— Да — отговори Легуве уверено.

— Не си ли загубил сана и достойнството си, щом толкова години не си упражнявал свещенодействие?

— Аз съм протестантски свещеник и не съм загубил правата си.

Ервин погледна радостно към небето, хвана ръката на Легуве, стисна я и прошепна:

— Можеш ли да извършиш бракосъчетание между Одета и мене и вярваш ли, че издаденото от тебе свидетелство ще бъде признато от всички?

— Мога и желая да го направя — каза сериозно Легуве, — а що се отнася до свидетелството, можеш да бъдеш уверен, че всяка църковна управа ще го признае.

Германският барон прегърна приятеля си.

— Направи ни още днес щастливи! — помоли той.

— Тук, на този сал, който ще ни отведе към свободата, искам Одета да стане моя съпруга. И тя го желае. Дано ни благослови Бог. Легуве, готов ли си?

— Готов съм! На 20 август стават точно двадесет и пет години, откакто за последен път свещенодействах и от толкова години днес за първи път ще извърша обред в безбрежния океан, където смъртта е по-близо до мене, отколкото е била на бойното поле при Седан.

Ервин се върна при приятелите си, които в това време бяха излезли от каютата, понеже небето беше се изяснило. Той прегърна Одета и я притисна до гърдите си.

— Приятели — погледна ги младият германец, — моля ви да бъдете свидетели на бракосъчетанието ми с Одета, което ще бъде извършено от свещеник Легуве. Още на Дяволския остров решихме да се венчаем. Легуве е свещеник, Вие, приятели, сте наши свидетели, а небесният свод е най-красивата църква, в която ще бъдем венчани.

— Отлична мисъл! — поде Драйфус. — Нека веднага се изпълни намерението ви.

Всички се заловиха за приготовленията. Покриха с чаршаф един дървен сандък, сложиха върху него образа на спасителя, който младият Антонио бе издълбал върху едно дърво, още когато беше на острова.

Това беше олтарът. Легуве се изправи зад него, Ервин и Одета застанаха пред него. От страни бяха Драйфус и Антонио, а зад тях Мирович.

Легуве написа венчалното свидетелство, оставаше да впише имената на младоженците.

Започна обредът.

В никоя църква и от никой свещеник не са били бракосъчетавани двама влюбени по толкова трогателен начин, както това стана на тези плаващи дървета между водата и небето.

И сякаш самата природа се промени и прие празничен вид. След бурята съвсем се изясни. Целият небосвод се обля в кървава руменина и залязващото слънце приличаше на горящ скъпоценен камък. Топъл, благоуханен въздух се носеше около свидетелите, свещеника и младоженците и сякаш всичко бе изпълнено с любов.

Когато свържи обредът, Легуве заговори:

— Вие, които се намирате на няколко заковани дървета, вие, които нямате отечество, нито дом и приличате на странстващ дивеч, който трепери при приближаването на ловеца, вие питате къде ще отидем, къде е нашето отечество. Утешете се! Не бойте се! Във вашите сърца носите най-хубавия дом — любовта. Този дом е по-силен от всички кули, по-красив от всички замъци, него не може да разруши ни буря, ни пожар, нито могат да му попречат времената и хорското лукавство. Който носи в сърцето си искрена любов, никога не е бездомен и тогава, когато пътува по пясъка на пустинята, или по вълните на морето. Тази любов ви е извела от мрака на пленничеството и ви води към

светлината на любовта, тя ще ви води по път от рози към щастието!

Одета се разхълца.

— А сега — завърши Легуве, — кажете ми, искате ли да живеете заедно в нужда и скръб, радост и любов? Барон Ервин фон дер Халде, ако желаеш да бъде девойката Одета Панталон твоя съпруга — кажи „да“!

— Да — произнесе Ервин.

— А сега, Одета Панталон, желаеш ли да бъдеш жена на този мъж и да го уважаваш и му се покоряваш като съпруга?

От устата на Одета литна едно тържествено „да“. От няколко минути никой не забелязваше, че капитан Драйфус беше неспокоен и се взираше в хоризонта.

— Разменете пръстените — каза Легуве на младоженците.

Одета имаше два пръстена и бе дала на Ервин единия от тях. Двойката си размени пръстените — Одета взе този, който носеше Ервин, а Ервин взе нейния. После устните им се съединиха в продължителна целувка, а в това време Легуве прочете молитвата. После написа имената на младоженците в свидетелството и го скрепи с подписа си.

— Моля тримата свидетели да подпишат документа.

Мирович, който беше най-стар, трябваше да го подпише. Той взе перото и с трепереща ръка написа „Княз Михаил Панин“.

Всички останаха учудени, когато разбраха, че мълчаливият недъгав старец е княз. Мирович тъжно се усмихна и се оттегли назад.

После се подписа Драйфус и като даде перото в ръцете на младия Антонио, му прошепна:

— Бързо, бързо, нямаме време за губене.

Ала Антонио, колебаейки се, въртеше перото в ръката си, лицето му се изчерви и той плахо се оглеждаше, сякаш неочаквано загуби всяко мъжество.

Младежът въздъхна.

— Побързай — прошепна му още веднъж Драйфус.

— Добре — каза младежът, — но отец Легуве, кажи ми нужно ли е свидетелят да подпише истинското си име?

— Да, синко!

— Добре тогава, ще подпиша. Антонина Бертучио! Аз съм жена, девойка, аз съм нещастната Антонина, която уби бащата на Емилио Цезаре!

Тя има сила да подпише, после закри с ръце лицето си и се хвърли в обятията на Одета.

— Легуве, всичко готово ли е? — запита капитан Драйфус с треперещ от вълнение глас. — Ервин и Одета мъж и жена ли са вече?

— Да, те са мъж и жена.

— Приятели — каза Драйфус, — сега слушайте какво искам да ви кажа. Бъдете смели! Виждате ли облака, там на вечерното небе, който като черна змия плува по него?

Всички излязоха от каютата и отидоха към средата на сала.

— Какво е това? — дочу се сподавено и пълно с тревога.

— Най-тъжното, което досега ни е сполетявало — отвърна капитан Драйфус. — Това не е облак, а дим от параход. Навярно е параходът на губернатора Грефин, който се намира само на няколко мили от нас. Ако Бог не направи чудо, ние сме пропаднали.

— Чудо, Боже в небесата, направи чудо.

Трогателна, странна и сърцераздирателна бе молитвата на бегълците. Неочаквано се разнесе гърмеж и граната падна на десет крачки от сала.

Параходът на губернатора на Каена бе открил сала на бегълците.

6.

Малкият керван, командван от казашкия хетман Михаил Михайлович, се намираше край бреговете на река Енисей. Транспортът трябваше да пътува до Иркутск и от всички заточеници останаха само двама: Павловна и Питу. По-голямата част от тях бяха настанени в Омск и други станции по сибирското шосе. Само двамата беше определено да бъдат изпратени в живачните рудници на Иркутск — най-ужасното място, което съществува за заточениците в Сибир.

Благодарение на тайната помощ и покровителството на казашкия хетман, Павловна беше изтърпяла тежестите на дългото пътешествие. Изглежда, че чистият въздух опресняваше силите й и тя бе станала още по-красива, отколкото по-рано. Лицето й сега беше румено, походката й енергична, а устните й светеха като алена роза. Пътуването през Сибир не навреди на това хубаво момиче.

Обаче колко мизерно изглеждаше Питу! Гордият французин беше съвсем съкрушен от сполетялото го нещастие. Изнемощял като муха, с наведена глава, той се тътреше между казаците и не преставаше да проклина всичко руско. Щом казаците чуеха клетвите му, те го сритваха и не минаваше ден, в който Питу да не опита казашката любезност. Най-силно ненавиждаше хетмана, когото Питу обвиняваше за цялото си нещастие; смяташе, го за свой смъртен враг и ако погледите му можеха да се превърнат в ками, Михаил Михайлович отдавна щеше да е между мъртвите.

Хетманът не се безпокоеше ни най-малко от омразата, която четеше в очите на французина и се отнасяше строго с него, като внимаваше Питу да не се приближава до Павловна. Това момиче беше пленило изцяло сина на степите. Той нареди то да върви винаги зад транспорта и часовете, които прекарваше с нея, бяха едни от щастливите през живота му. Казашкият офицер затисна гласа на сърцето си и никога не говореше на Павловна за любов, докато беше негова пленница. И момичето отбягваше всеки поглед, който можеше да породи у офицера надежди. Когато хората му бяха напред, той я молеше да се качи на коня му, но тя винаги отказваше. Девойката вървеше пеша до него.

Река Енисей, на чийто бряг се намираше транспортът, беше толкова придошла, че беше заляла цялата околност и никъде не се виждаше лодка, с която можеше да се премине на другия бряг.

Беше се стъмнило и казашкият хетман заповяда да построят палатките си на една могила. Каза на хората си, че на другия ден ще наемат параход, за да преминат реката.

Мястото, където бяха спрели заточениците, беше само на петдесет версти от руско-китайската граница и китайците често върлуваха наоколо.

Запалиха огньове, пиха чай и се нахраниха оскъдно, понеже провизиите им бяха на свършване. Студен вятър духаше откъм реката и всички се завиха добре с одеялата си.

Какво се беше случило днес с казаците? Друг път, когато се мръкнеше, войниците се събираха заедно, пушеха, пиеха и пееха юнашки песни или си разказваха нещо за родните си места. Днес не се чуваше никаква песен, те не говореха, не се смееха, даже не поглеждаха водката, която друг път възбуждаше общ интерес. Сега току-що бяха изпили чая, който хетманът приготви сам и се почувстваха уморени, едва успяха да се завият и сънят вече ги надвиваше.

Шумът от вълните на Енисей се смеси с хъркането на казаците. Само старият подофицер, който никога не пиеше чай, остана буден. Той се разхождаше пред палатките и поглеждаше към конете, които пасяха наблизо. Старецът беше замислен и от време на време си мърмореше нещо, като че ли се гневеше. Изглежда не можеше да разбере това, което занимаваше постоянно съзнанието му. Той отиде до отворената палатка и започна да наблюдава Павловна и Питу. Двамата спяха дълбоко. После подофицерът отиде при един от казаците.

— Хей, Павле — пошепна му на ухото, — ставай, твой ред е да застъпиш на пост.

Казакът, който друг път скачаше, щом чуеше, че го будят, сега не помръдна. Подофицерът го побутна с ръка, но и това не помогна. Както изглеждаше, заспалият не искаше никой да го безпокои. Постовият го дръпна и извика:

— Павле, откраднаха ти коня.

Глухо стенание изскочи от гърдите на казака, той се опита да стане, но легна пак. Подофицерът измърмори някакво проклятие. Отиде при втори, трети, четвърти казак, но и с тях беше същото — никой не можеше да събуди.

Старецът сви юмруци и погледна към палатката на хетмана.

— Михаил Михайлович, какво си направил? — измърмори часовият. — Ти, с когото се гордеех, храбрият, верен казак, тебе те е омаяла красотата на това улично момиче и това те е накарало да упоиш войниците си, навярно искаш тази нощ да избягаш с тази, която са ти поверили да отведеш на заслужено наказание. Обаче аз съм буден и не ще допусна да станеш изменник. Твоето дело не ще опетни пословичната вярност на казаците. Аз те обичах както баща сина си, обожавах те като герой, вярно ти служих, както всеки войник трябва да служи на началника си, но щом видях, че искаш да станеш подлец, ще умреш от моите ръце.

Старецът избърса сълзите от очите си, после легна в палатката си, зави се добре с шинела си и заспа.

След петнадесет минути входът на палатката, в която спеше хетманът, се отвори и младият офицер излезе. Той вървеше тихо и предпазливо между войниците, а на устните му играеше доволна усмивка. Казакът се доближи до красивата си заточеница и се загледа с възхищение, после коленичи до нея, хвана я нежно за ръка, помъчи се да я събуди и прошепна:

— Павловна, събуди се!

Момичето отвори очи, огледа се сънливо и се смути, като видя хетмана до себе си.

— Какво искате, Михаил Михайлович? — стресна се тя. — Защо ме будите, време ли е за тръгване?

— Не се плаши, Павловна — промълви хетманът тихо, — ела с мен, искам да говоря с теб.

Павловна простря ръце към него.

— Имай милост, хетмане — отрони тя, — остави ме при хората си. Досега си бил винаги добър с мене, нещо повече даже, ангел, който Бог е изпратил да ме закриля. Ти ме избави от ноктите на злия Питу, не ме карай да изгубя вярата, че съществува един благороден мъж, който помага на една беззащитна жена, без да иска награда за това.

Михайлович поклати нетърпеливо глава.

— Повтарям ти още веднъж, момиче, че няма от какво да се боиш. Може би ти си прочела в очите ми повече, отколкото исках да ти открия. Синът на степите може да даде най-голямото доказателство за истинска любов. Той обича и умира от тази любов, без дума да проговори за нея. Но достатъчно за това, Павловна. Сега въпросът е за твоята свобода и животът ти — те са по-скъпоценни, отколкото чувствата, които изпитвам към теб. Стани и ела с мен.

Този път Павловна не се поколеба. Тя стана, прескочи спящия Питу и последва Михаил Михайлович, който я заведе до една изсъхнала борика.

Нощта беше ясна, светлината на луната се отразяваше във водите на Енисей. Хетманът се обърна и погледна спещите си другари. Той хвана Павловна за ръка и рече:

— Настана часът. Днес трябва да го направим. След осем дни ще бъдем в Иркутск и тогава пред тебе ще се отвори гроб, който поглъща живите. Ще те хвърлят в него, без да мога да те избавя — влезлият веднъж в живачните рудници никога не вижда бял ден. Искам да те спася от тази участ. Искам, защото те обичам и не мога да се примиря с мисълта, че трябва да умреш от най-ужасната смърт. Ала желая да те избавя още и за това, защото ми заповядаха, защото една сила, на която се подчинявам, ме принуди да го сторя. А сега отговори, имаш ли доверие в мене — желаеш ли да ме следваш?

Павловна се развълнува, като чу изречено. За миг тя се поколеба дали да му се довери, но щом го погледна в очите, в нея изчезнаха и сетните съмнения.

— Михаил Михайлович, ще дойда, където ме заведеш. На тебе поверявам живота и честта си.

— Благодаря ти — кимна признателно хетманът, — ще останеш доволна от мен.

После извади една сребърна свирка и тихо изсвири.

Конят му веднага се изправи пред него. Михаил Михайлович поглади животното, по шията. После прегледа чантата на седлото, в която имаше револвер, шише водка и сухари. Той беше приготвил всичко необходимо за бягството.

— Ела — каза той, обръщайки се към Павловна. — Предстои ни дълъг път, който е доста опасен. Ала ти можеш да се уповаваш на мен и на коня ми. Ние или ще те избавим, или ще загинем заедно с теб.

Казвайки тези думи, той хвана момичето и го качи на седлото. Хетманът се настани зад нея, обхващайки я с ръце и държейки юздите.

— За минута! — извика Павловна.

— Какво има? Какво те вълнува? Макар че упоих казаците си, ще бъдем сигурни чак тогава, когато лагерът остане зад нас.

— Тежко ми е — отвърна Павловна, — че се жертваш за мен. Ти си войник и си ми казвал, че ако войник остави поста, се наказва със смърт. Не искам да стана причина за твоето погубване.

Михаил я погледна малко ядосано.

— Не говори вече никога такива неща — каза той.

— Бях войник — сега вече не. Преди да те кача на седлото бях офицер, сега не съм. Упоих войниците си, за да не ми пречат, но дори да ме поставят на стълба на позора, пак няма да ме е грижа, защото се касае за твоето избавление. Напред!

Конят потегли пъргаво.

Неочаквано се изправи една фигура и хвана здраво юздите.

— Стой, Михаил Михайлович — извика силен глас.

— Макар и да си предател и да забрави клетвата, която си дал като офицер на царя, пак има хора, които ще попречат на безумното ти намерение. Слез от коня с тази улична жена и предай сабята си. Ти си мой пленник.

Хетманът се бе изправил на седлото. С една ръка той държеше треперещата Павловна, а с другата извади револвера си и го насочи към гърдите на подофицера, който държеше юздите на коня.

Двамата мъже злобно се изгледаха. Бяха приятели и се обичаха като баща и син, а сега…

— Умри, Михаил Михайлович — извика белобрадият казак, изтегли дългата си сабя и я вдигна, за да съсече офицера.

Но в същия миг Михаил бодна коня с шпорите. Животното подскочи, офицерът се наведе над Павловна и сабята само се отри о високия му ботуш. И преди старецът да може втори път да вдигне сабята, от револвера на Михаил Михайлович изтрещя изстрел. Подофицерът трепна, олюля се и се сгромоляса до коня. Без да слиза, Михаил се наведе към земята, взря се в падналия и тихо промълви:

— Убих го, убих стария приятел на моя баща.

Само един хрип, излязъл от устата на стария казак, бе отговорът, който не остави съмнение в думите на офицера.

— Заклех се, че ще те спася, ако ще да убия и самия цар! Павловна, заради теб отивам към смърт и позор!

Вярното животно полетя като вихрушка из степта. Павловна почувства, че ръката на младежа я притиска към гърдите си. Тя усещаше биенето на сърцето му.

— Ако не сбъркаме пътя, преди изгрев слънце ще бъдем в Китай — изрече през шума на копитата хетманът.

— На сигурно място ли ще бъдем там? — попита Павловна.

— На няколко часа път от границата има мисионерски дом. Мисионерът и жена му приемат сибирски бегълци и им дават убежище. От там можем да отидем в Източен Китай и като стигнем полуостров Корея, ще ни бъде лесно да стигнем до Япония, а оттам има редовни параходи за Америка.

— Но за такова пътуване трябват пари.

— Имаме пари. Тези, които ми заповядаха да те спася, ме снабдиха с голяма сума. Павловна, аз ще те заведа пак между хората и ти ще ме вземеш при себе си поне като слуга, който ще те пази и защитава.

Павловна не отговори нищо. През цялото време тя само слушаше.

— Какво ти е, господарке? — попита младият офицер.

— Тишина! Нищо ли не чуваш?

— Какво.

— Тропот на препускащ кон.

— Това е ехото от тропота на нашия кон — утешаваше я Михаил Михайлович.

Но Павловна поклати глава.

— Тук няма ехо — каза тя бързо. — Вървим между вода и гора, откъде може да отекне звук? Не, не, Михаил Михайлович, нас ни преследват. Зад нас има ездачи.

— Не е възможно — сепна се хетманът. — Единственият, който можеше да ни преследва, е мъртъв.

Павловна неочаквано изпищя и хетманът неволно се сепна. Вцепенено от ужас, момичето гледаше назад. Тя протегна ръка и показа нещо.

— Ето, виж, Михаил, ездачът е зад нас. Младият офицер се обърна.

— Милостиви господи — извика той, — пресвета Троице, запази ни, това не е човек, а дивият конни преследва. Мъртвите възкръсват. Подофицерът, когото то-ку-що застрелях и който издъхна в краката ни, той е зад нас.

Облаците, които закриваха досега луната, се разпръснаха. Сребристата светлина освети околността. След бягащата двойка през призрачната сибирска равнина препускаше див ездач. Той изглеждаше тайнствен и страшен, като картина, нарисувана от демоничен художник. Сухото тяло на сянката беше загърнато в казашки шинел, калпакът бе нахлупен дълбоко над челото, ремъците на дългата шашка бяха в безпорядък, ръката стискаше пушка.

Тайнственият ездач не яздеше като другите. Той почти висеше на опашката на коня, а с едната си ръка държеше гривата на коня. Това казак ли беше или призрак, изпратен от ада? Михаил Михайлович нямаше да бъде син на своята страна, в която все още вярват, че има караконджули, таласъми и вампири, ако погледът на страшния преследвач не го сепна и ужаси.

Ако се касаеше за обикновен двубой, той не би се подвоумил Да излезе дори и срещу най-силния враг, или да се хвърли срещу няколко противници. Но този тайнствен казак, това неестествено привидение го накара да се сепне така, че едва не изпусна юздата.

— Да се смили Бог над нашите души — потрепера Михайлович. — Духът на подофицера, когото убих, се е превърнал във вампир и ни преследва, за да ни изпие кръвта.

— Това е суеверие — отговори Павловна. — Този ездач плаши и мен, но той е човек и то човек, който иска да попречи на бягството ни.

. — Дий, дий — се понесе във въздуха и Михаил и Павловна чуха плющенето на камшика, с който тайнственият казак шибаше коня си.

— Казанска света Богородице, запази ни! — извика хетманът. — Никого не съм виждал да язди по-бързо и по-смело. Сякаш конят му има крила, но ще видим и във водата ще може ли да излезе на глава с моето вярно животно. Не се бой, Павловна! Бог е с нас, а моят Мурзук плува като делфин.

Казвайки това, той дръпна юздите на коня, който! се обърна към водата и спря. Конят стоеше, на една канара, висока десет метра, под която шумоляха бързите води на река Енисей.

— Слез, Мурзук, занеси ни на другия бряг. Михайлович дръпна юздите, конят се изправи сякаш искаше да хвърли ездачите от себе си, после полетя във водата…

Вълните плиснаха и покриха коня и ездачите, а животното вече плуваше срещу течението, като показваше необикновената си сила. Мурзук пореше водите като лодка. Хетманът го насърчаваше постоянно. Павловна също.

Спасителният бряг вече бе срещу тях. Ала сега чуха отзад плискане, след което Мурзук стана неспокоен и удвои силите си, за да достигне до брега. Казакът, въртейки пушката над главата си, бъбреше несвързани думи. Той все повече и повече приближаваше бегълците.

Хетманът пусна едно проклятие и смъкна от гърба си кавалерийската пушка.

— Страшилище, върви в ада, откъдето си дошло! — извика той с глас, по-силен от шумоленето на вятъра, прицели се в гърдите на казака и стреля. Конникът падна настрана. Вълните го заляха.

— Улучих го — извика Михайлович, — спасени сме вече от този вампир.

Внезапно зад тях се чу силен смях. Казакът още седеше на коня си и го пришпорваше да бърза. В това време Мурзук беше стъпил на брега. Вярното животно нито минута не си почина, а веднага се спусна към гората. Павловна се бе облегнала върху гърдите на младия офицер. Тя зъзнеше от студ, влага и вълнение. Тайнственият конник препускаше зад тях. Ала Михаил вече не се боеше от него. Той забеляза, че не ги настига, а постоянно изостава зад тях.

Минаваха часове. Отдавна вече бяха на китайска земя. Съмна. Наближаваше изгрев слънце. Скоро трябваше да бъдат в края на гората. Там беше къщата, в която живееше мисионерът с жена си. Стигнат ли в тази къща, спасени са. При тези набожни хора Павловна ще си почине, без да се бои, че ще бъде предадена на русите.

Хетманът препускаше с все сила. Гората започна да просветлява. Стигнаха на открито място и трябваше да преминат една полянка, за да стигнат до къщата, която приличаше на колиба. Тя бе направена от неодялани дървета и покрита с мъх. Като видя, че от комина не излиза пушек, Михаил се обезпокои. Около къщата не се забелязваше никакъв живот. Навярно добитъкът е на паша.

Разбрал, че това ще бъде краят на пътуването, Мурзук се зарадва.

— Слава Богу! — прошепна Павловна. Хетманът скочи от коня и помогна на девойката да слезе, като каза на животното няколко нежни думи. После Павловна отиде до вратата на малката къща и се опита да я отвори. Вратата беше отключена. Двамата влязоха в колибата и Михаил Михайлович поздрави:

— Добро утро!

Никой обаче не отговори. Къщата бе празна. Неочаквано от гърдите на хетмана се откъсна тъжен вик. В единия ъгъл на колибата той видя мисионера. Светият човек лежеше с прерязано гърло на пода. Изцъклените му очи, студеното му тяло — всичко издаваше, че трябва да е умрял преди няколко часа. В студената си ръка клетникът държеше малко разпятие.

— Убили са го — процеди хетманът, кръстейки се. — Раната на гърлото му издава, че трябва да са го заклали китайците. Но къде е жената на нещастния човек? Каква е нейната съдба?

Павловна закри лицето си, тя не можеше да понесе гледката.

— Какво да правим сега? — обърка се Михаил. — Струва ми се, че тук не сме в безопасност. Да останем или да бягаме? Не се отчайвай, Павловна, ще трябва да намерим друг път за избавление.

В този миг някой бързо отвори вратата и я заключи отвътре. Влезе тайнственият казак. Михаил дръпна Павловна до себе си и направи няколко крачки назад.

— И тук ли ни преследваш? — попита хетманът и извади револвера си. — Сега кажи, човек ли си, дявол ли си и защо ни следваш?

— Защото щях да бъда загубен, ако не ползвах вашето водачество. Хетман, не ме застрелвай. Скоро ще можете по-добре да употребите вашия барут. Дявол го взел, шинелът, сабята и конят на подофицера, когото застреляхте, не ме превърнаха в призрак. Вижте, че има те работа с познат.

Дошлият свали калпака, съблече шинела и пред Михайлович и Павловна застана Питу. Да, гърбавият Питу се бе възползвал от случая, за да избяга от руския гнет.

— Този човек толкова ни изплаши — изсмя се хетманът, — но не мога да го коря, защото вече не съм началник на затворническия транспорт. Но Питу, знай, че когато усетя, че имаш враждебни намерения, тутакси ще ти вкарам един куршум в главата.

— Няма защо да се съмнявате, хетман. Но кажете, не забелязахте ли нещо, когато яздехте през гората? Тя е пълна с китайци — каза Питу с треперещ глас. — Зад всяко дърво се крие по един жълтокож и тези вагабонти нямат, както се вижда, добри намерения. Ах, Боже, запази ни, тук вече има един убит!

Питу страхливо се вгледа в трупа на мисионера.

Чу се страшна олелия и в същия миг вратата бе разбита.

— Китайците — извика Михаил и вдигна револвера. — Павловна, иди зад мен, ще те пазя до сетна капка кръв.

— За пазене не може и дума да става. Гората е пълна с тези дяволи.

И Питу се пъхна под масата. В този миг около двадесетина въоръжени китайци навлязоха в помещението.

— Назад, убийци — извика Михаил Михайлович и изгърмя с револвера си.

В същото време стрела прониза гърдите на храбрия казак. Михайлович изпусна оръжието и се олюля. Павловна го задържа с ръце, той се подпря на рамото й.

— Обичам те — прошепна казакът, — Клето създание! Павловна, бедно дете… твоята съдба… Ах, това е смъртта.

Младежкото му тяло трепна и се сгромоляса на пода. Павловна се наведе и го целуна по устните. Михаил Михайлович заслужаваше такава благодарност.

Това стана за няколко мига и на девойката й се стори, че сънува.

Китайците заобиколиха Павловна, като я гледаха с лукавите си очи. Един от тях, облечен по-добре, явно предводителят им, изрече някаква заповед. Веднага вързаха ръцете на Павловна и я извлякоха от помещението. Извадиха и Питу изпод масата и макар и да ги заплашваше с цялата френска флота и армия, и той не избяга от съдбата си — вързаха го и го изведоха навън.

Китайците ги отвлякоха в гората. Питу и Павловна видяха висока жена с бяла коса, която също беше вързана.

— Клето дете, исках да ви предупредя, като видях, че отивате към колибата, но тия езичници ме заплашиха със смърт, ако се обадя. Аз съм жената на мисионера, чийто труп лежи в колибата. Моят съпруг умря за вярата си. Това е съдбата на всеки мисионер.

— Съжалявам, че сте изгубила съпруга си, но кажете ми, защо не убият и нас?

— Защото от нас ще спечелят пари. Павловна погледна въпросително жената.

— Пари ли? От нас! Как?

— Не предугаждаш ли съдбата си, клето дете? — промълви мисионерката тъжно. — Ние се намираме в ръцете на китайски търговец на роби и той ще ни продаде на пазара в Урго.

— Ужас — изстена Павловна и погледна небето, търсейки помощ от Бога.

7.

Радост и веселба се разнасяха в замъка Красногорка. Всичките помещения на кулата бяха изпълнени с гости. Лакеи и прислужници сновяха нагоре-надолу, в широкия двор имаше много екипажи, а в конюшнята зобеха повече от сто чужди коне. Слугите и кочияшите бяха в една стая на долния етаж, където ядяха и пиеха.

По всичко личеше, че в замъка днес има голям празник. Който можеше да види княза, той веднага би разбрал по очите му, че се е случило нещо хубаво. Той се появяваше само за по няколко минути, когато трябваше да посрещне някой гост или да го доведе до трапезата. После се отдалечаваше от веселието. Отиваше към осмоъгълната стая, която служеше за спалня нему и на жена му. Колкото повече доближаваше вратата, толкова радостта му ставаше по-голяма.

Князът отвори и тихо влезе. Трогателна картина се откри пред него. На леглото сред копринени постелки, същото, в което намериха преди време малкия Андре, лежеше младата княгиня, красивата жена на княз Стефан, Юлиана. Прелестната жена беше бледа като след болест, а по очите й се четеше радост, особено когато погледнеше малкото същество, което спеше сладък сън до нея. Преди осем дни Юлиана подари на своя съпруг момиченце и по този случай маджарските аристократи се събираха в замъка, за да присъстват на кръщенето.

Щом Стефан влезе в стаята, Юлиана протегна ръце, а старата слугиня, която беше до нея, тихо излезе. Юлиана искаше да прегърне Стефан, но той застана на колене пред леглото й.

— Скъпа и любима Юлиана — продума той, — скоро ще настане моментът, когато нашата дъщеря ще бъде причислена към християните. Гостите вече се отправят към църквата, а кръстниците ще дойдат за детето.

— Владиката още не е дошъл — каза младата жена въздържано.

— Екипажът, който изпратихме за Негово преосвещенство, трябва да дойде всеки миг — отговори Стефан. — Но какво има, Юлиана, в твоето лице се чете някакъв страх.

— Бих искала владиката да е тук и да е изпълнил — вече обреда.

— Съмняваш се, че ще го стори ли? — запита бързо княз Стефан, а в гласа му звучеше неувереност.

Юлиана погали русата коса на съпруга си.

— Владиката ще кръсти нашата дъщеря, няма защо да се измъчваме от съмнения, но сега, Стефане, кажи ми откровено, не ми ли се сърдиш, че ти родих дъщеря, а не син, продължител на рода, нещо, което ти навярно си желал?

— Кълна ти се, Юлиана, не ми е минавало през ум такова нещо. Наследник имаме — малкия Андре, който поради твоята добрина е не само мой, но и твой син.

— Да, Андре остава първият наследник на името ни — каза младата княгиня.

— Как обикнахме и колко много се привързахме към това дете, както и то към нас. Вижда се, че в жилите му няма нито капка от майчината му кръв. Макар често да му казваш, че трябва да обича циганката, той показва явно отвращение към нея. Просто се чудя, как говори против природата и задушава гласа на кръвта. В този миг се чу шум от колела на екипаж и в двора се разнесоха гласове.

— Негово преосвещенство владиката дойде.

Стефан се завтече да го посрещне, ала когато отвори вратата, почтеният старик вече се намираше на прага на осмоъгълната стая. Князът му целуна ръка и се отправиха към спалнята.

Придружителите на владиката останаха навън. Той благослови с влизането си Юлиана и после спря тъжно до леглото.

— Княз Стефан Дубиски — каза духовникът, — както виждаш, дойдох да приема дъщеря ти в лоното на църквата. Съединих ви неотдавна пред олтара и ви благослових. Сега мога да кръстя дъщеря ти само при едно условие…

Юлиана пребледня и се отпусна на възглавницата. Стефан сложи ръце на горещото си чело и въздъхна. Без да иска той произнесе името Мелиора.

— Ти спомена името, което ми пречи да изпълня обреда на светото кръщение. Княз Стефан Дубиски, ти може би се мислиш за невинен, обаче примерът, който даваш на населението в Унгария, е лош и е предизвикал вече много грехове сред добрите християни. Прибрал си циганката, която е била твоя любовница, и която ти е родила незаконно дете, в замъка и си й дал такива нрава, които се полагат само на жена ти. Знам защо си го направил. Сторил си го от добро сърце, но аз проклинам слабостта, която си показал пред тази жена и искам още днес да прекъснеш връзките си с нея. Ако не е възможно с добро, тогава със зло. Ако не сториш това, нито аз, нито пък друг свещеник ще кръсти дъщеря ти.

Владиката говореше строго и думите му падаха като удари на тежък чук върху главата на нещастния баща.

— Ваше преосвещенство — каза той тихо, — отдавна вече присъствието на циганката притиска душата ми, обаче аз й дадох клетва, и затова не мога да я изгоня от замъка, без да престъпя, клетвата.

— Бил си принуден да дадеш тази клетва, за това тя не е валидна. Трябваше тогава да се съгласиш, за да спасиш живота на детето си, обаче сега въпросът се отнася до душевното благополучие на законното ти дете. Не си ли готов да принесеш тази жертва? Изпъди циганката, нека отиде при своята баба, която в полусрутената колиба прави разни магии и се присмива на словото божие. Отдели се от тази циганка, княз Стефан Дубиски, докажи, че си мъж, добър съпруг, милостив баща и християнин.

— Съгласи се, Стефане — примоли се и Юлиана, — не ти остава нищо друго. Подчини се на волята на Негово преосвещенство!

— Но отмъщението на Мелиора — извика князът отчаян. — Мислите ли, че тя ще забрави позора, който-ще й причиня! Бог ми е свидетел, че не мисля за себе си, а за тебе, Юлиана, и за детето ни.

Владиката вдигна ръце.

— Ти, Стефане, се страхуваш от отмъщението на една циганка. Не се безпокой, тя и другарите й не ще останат повече от три дни в Унгария, а ако не се подчинят на заповедта на властите, ще бъдат затворени.

Княз Дубиски стана решително от мястото си.

— Ще го сторя — каза той, като въздъхна. — Ще отида и ще изпъдя циганката от замъка, а вие, Ваше преосвещенство, останете дотогава при жена ми.

Той целуна Юлиана, която не можеше да скрие сълзите си, и излезе от осмоъгълната стая. Тръгна към покоите на Мелиора. Срещна по пътя управителя на замъка и му даде няколко заповеди. Като дойде до вратата на циганката, сърцето му затуптя силно. Стефан беше храбър и от нищо не се плашеше, но се страхуваше от тази жена. Може би го измъчваше съвестта му, че е прелъстил Мелиора и че донякъде е отговорен за съдбата й. Но трябваше да бърза! Гостите се бяха събрали в църквата и чакаха владиката и детето — времето беше ценно.

Той отвори вратата и влезе. Мелиора лежеше на канапето и пушеше. Тя беше облечена в тънка копринена дреха. Като видя княза, на лицето й се изписа радостна изненада и без да стане, възкликна:

— Ти ли Си, Стефане? Наистина, ти си рядък гост в жилището ми…

Князът я изгледа без да продума. Той беше скръстил ръце на гърдите си и беше блед като мъртвец.

— Знам защо си дошъл при мене — рече Мелиора бързо. — Днес е кръщението на новородената ти дъщеря. Ти си се сетил за мене и идваш да ме поканиш на угощение.

Тя стана и прегърна Стефан.

— Стефане, любими мой — пошепна тя на бледия мъж. — Най-после сме сами. Нека гостите да ни чакат. Нека свещениците пеят набожни песни, а ние ще се върнем към старите си спомени. Днес чувствам предишния огън в гърдите си. Целуни ме, Стефане, желая да те направя щастлив, любими мой. Щастлив… ха-ха, какво е това?

Князът отблъсна изкусителната и тя падна на канапето.

— Махни се — извика той гневно. — Повтарям ти, както и през онази нощ, че обичам само жена си и че принадлежа само на нея! Теб те ненавиждам, защото отрови живота ми!

— Значи, дошъл си, за да ми кажеш това? — запита Мелиора злобно.

— Дойдох да ти съобщя, че не можеш да останеш повече в замъка. Трябва да напуснеш къщата ми!

Циганката скочи, като че я ухапа змия. Тя погледна Стефан и после се засмя като луда.

— Ха-ха, искаш да ме изгониш? А клетвата, която си ми дал?

— Ти ме принуди да ти я дам. Тя не е валидна!

— Клетвопрестъпнико! Това ти го е казал коварният свещеник. Пази се, Стефане, не ме дразни, не ме карай да отида до крайност!

— Не смей да говориш така с господаря си! Не забравяй, че княз Дубиски има право да затваря цигани и разбойници в тъмница!

— Но ако циганката е майка на детето ти!

— И тогава! Мелиора, събери си дрехите и напусни тихо Красногорка.

— Ха-ха. Сега ли?

— Още сега.

Циганката изръмжа от злоба, очите й светнаха и тя сви юмруците си.

— Ти се осмеляваш да престъпваш клетвата си — повтори тя, — но се лъжеш, ако мислиш, че ще напусна Красногорка без да предизвикам вниманието на хората. Ако пък повикаш слугите, за да ме отведат, ще викам толкова силно, че гостите ти ще избягат от страх.

— Караш ме да употребя сила. Питам те още веднъж — ще се подчиниш ли на волята ми?

— Бъди проклет, клетвопрестъпнико, ще остана тук! Княз Стефан се втурна към вратата и я отвори:

— Ей, слуги — извика той. Шест едри мъже влязоха в стаята.

— Хванете тази жена! — заповяда Стефан като посочи Мелиора. — Вържете я и я отнесете в гората. Нали знаете къде е колибата на старата Муша? Там ще я оставите. После се върнете и кажете на управителя да ви даде по два наполеона.

Слугите се нахвърлиха върху циганката. Не можеха обаче да я усмирят лесно. Тя удари тъй силно първия, който се приближи до нея, че разкървави лицето му, втория отблъсна с крака си, а в лицето на третия заби ноктите си. Слугите я притиснаха на канапето и вързаха ръцете и краката й. Лицето й ужасно се изкриви, очите й изпъкнаха и малките й зъби, които приличаха на зъбите на вълк, блеснаха.

— Бъди проклет, Стефан Дубиски — проплака тя гневно, — и триж проклет да бъде родът ти. Отмъщението на Мелиора ще те стигне, ако ще да минат десет години. Днес ти предсказвам, че твоето наследство ще бъде разпиляно, а ти, твоята жена и децата ти не ще умрете от естествената си смърт. Мелиора ще се радва на мъките и страданията ви и вие ще загинете, като си спомните с ужас циганката Мелиора.

— Запушете й устата! — извика Стефан разтреперан. — Не желая да чувам клетвите й!

Един от, слугите запуши с кърпа устата й. Тя онемя, но очите й светеха, и все така казваха много. Вече изнемощяла, я завиха в килима, който беше пред канапето, и я изнесоха от кулата, в която досега беше като господарка.

Стефан Дубиски дойде на себе си едва след четвърт час. Той се върна в стаята си и макар че се усмихваше, в душата му бушуваше ужасна борба и от ума му не излизаха думите, с които Мелиора прокле него и дома му.

В църквицата на замъка се извърши кръщението. После гостите се събраха на трапезата в салона за угощения. Но княз Стефан Дубиски отиде в стаята на любимата си съпруга. Той седна на леглото и взе ръцете на Юлиана в своите. Малката Илка спеше до майка си, а Андре играеше с оловни войници, които един от гостите му бе подарил.

За голямо учудване на Стефан и Юлиана, той нарече един от войниците Мишонет, а другия, който държеше извадена сабя в ръка — капитан Драйфус. Неочаквано детето скочи от мястото, дето играеше, взе конника-войник и отиде до леглото пред Стефан и Юлиана.

— Ти не си мой татко — извика то на Стефан Дубиски, — ето, този е моят обичан татко. Името му е капитан Драйфус.

Съпрузите се спогледаха изумени. Юлиана хвана Стефан за ръката и го привлече до себе си.

— Стефане — прошепна му тя, — какво би станало, ако циганката ни е излъгала. Ако детето, което смятахме за твой син, не е твое. Какво ще стане тогава?

Князът се начумери.

— Случаят не е такъв — каза той тихо. — Андре е мой син, детските му приказки не могат да ме заблудят. Ала знай, Юлиана, че би било голямо нещастие, ако не е мой син. Тогава ще съжалявам, че не ми роди син, защото лекарят каза, че това е единственото дете, на което даваш живот. Тогава ще умра, без да оставя наследник на рода и титлата, както и всички мои имоти ще се паднат на далечен мой сродник. В такъв случай наследникът на големите ми имения ще бъде братовчед ми граф Естерхази, който е майор от генералния щаб на френската армия. Но той е мрачен, демоничен човек и никога не съм го обичал.

8.

Привечер през гората на Красногорка вървеше мъж, облечен в зелена униформа, украсена с бляскави пагони, на главата с шапка, закичена с черно перо. На рамо носеше двуцевна пушка, в блестящите цеви на която се отразяваше залязващото слънце.

Когато селянин срещнеше този човек, покорно му казваше „Добър ден, господин стражар“, но щом го отминеше, плюеше и бърбореше:

— Подъл циганин! Човек трябва да мълчи и да му се покланя. Той и неговата тайфа цяла година крадоха всичко, а сега е станал началник. Аладар Форкаш е станал чиновник, на когото всеки трябва да се кланя.

Красивият стражар не беше никой друг, освен циганският главатар Аладар Форкаш. Стъпваше гордо, облечен в красивата униформа, сякаш всеки миг искаше да извика „Аладар Форкаш сега е силен мъж, кой може да го закачи!“

Стражарят се обърна и тръгна по една пътека, която водеше към храсталаците в гората. Тук пътеката беше равна и тръните, които можеха да разкъсат дрехите на човека, бяха изрязани или изкоренени, та беше лесно да се върви. Не след дълго се забеляза дим, от който личеше, че тук, в най-гъстите храсталаци на гората, имаше колиба.

— Старата Муша пак приготвя магиите си — измърмори Аладар Форкаш. — Дано е сготвила нещо, че съм много гладен.

Стражарят побърза и не след дълго стигна полусрутената колиба. Вратата беше отворена, миризми от разни билки и мас се разнасяше из въздуха. Форкаш се канеше да прекрачи прага, но в същата минута зверче с червеникава козина се спусна към него, залая и показа зъбите си. Стражарят ритна животното, то заквича, сви опашка и избяга в колибата.

— Стара вещице, по-добре пази лисицата си — извика той — и я научи да различава добрите хора от злите.

Старата Муша се показа. Тя беше станала още по-грозна от самотата в гората и изглеждаше още по-страшна, отколкото миналата година.

— Каква чест за жилището ми — вдигна тя костеливата си ръка. — Стражарят Аладар Форкаш ми иде на гости. Кога съм сънувала, че ще ми направите такава чест.

— Както изглежда, пак приготвяш някоя от дяволските си магии. Обаче не бива да го правиш пред мен. Махни котела от огъня и ако можеш, приготви ми нещо вкусно за ядене. Ти знаеш какво!

— Добре, синко — каза вещицата. — Влез вътре. Стопих малко змийска мас. Простите селяни я купуват, като мислят, че е лек против главоболие.

Аладар Форкаш влезе в колибата, а лисицата избяга в един ъгъл и се скри в дупката си.

Жилището на старата Муша приличаше на дупка. Вятърът вееше през дъсчените стени, а през пукнатините на дъските се виждаха храсталаците. През пролуките на покрива пък надничаше небето, нямаше никакъв под, а земята бе обрасла с треви и бурени.

В това неприветливо обиталище имаше тухлена пещ, която едва се крепеше. Навсякъде из колибата висяха големи снопове сушени бурени и билки, а кожите на убити животни бяха разпръснати наоколо. Лисицата, която беше вързана с дълъг синджир, спеше в кожите. На една страна скачаше саката врана, в ъгъла дремеше дебела котка. Змия се подаваше от дупката си.

Като циганин, Аладар Форкаш беше свикнал с тази обстановка. Той седна на пейката, извади лулата, напълни я с тютюн и запуши, а Муша започна да приготвя яденето.

— Кажи ми сега, какво те е довело при мене? — заинтересува се старицата. — Не си дошъл без Причина.

— Исках да те попитам дали не си я виждала скоро?

— Мелиора ли?

— Да.

— Че преди няколко нощи беше при мене.

— Пита ли за мен? — попита циганинът с любопитство. — Кажи, спомена ли моето име, Мушо?

Старата поклати глава.

— Каза, че искала още веднъж да те чуе да свириш, така както си свирил онази нощ, когато си влязъл в кулата.

Циганинът въздъхна.

— През онази нощ — каза той — извадих душата от тялото й. Всеки стон беше сълза, всеки акорд въздишка и вопъл, плаках за Мелиора, която повторно искаше да бъде опозорена от благородника. Дявол го взел, не мога да разбера как може да търпи този каменен гроб. Тя, царицата на горите, която е научена на свобода.

— Мелиора сега е свободна. Казвам ти, Аладар Форкаш, че я държат като графиня в Красногорка. Слугите веднага се отзовават само като мигне, яде и пие от златни съдове.

— Но князът — поклати глава Форкаш — бяга от нея като от чума. Научих от един слуга, че не може да я понася.

Той млъкна и стана.

— Не чу ли нещо, Мушо? — сепна се мъжът. Глухо стенание се разнесе в нощната тишина.

— Тя е — извика старата и излезе бързо.

Ала стражарят Аладар я изпревари. Като куче след дивеч се спусна той, помитайки всичко отпреде си. Неочаквано извика. Пред него беше Мелиора, вързана и със запушена уста.

— Виж, Мушо — каза той на приближаващата вещица. — Виж на какво щастие се радва внучката ти в кулата. Вързана като животно са ти я довели. Зная кой го е направил.

Той извади кърпата от устата на хубавата циганка, развърза ръцете й и я заведе в колибата на вещицата. Мелиора се опомни. Щом я отбодяха малко крайниците, тя коленичи пред Аладар и проплака:

— Отмъсти заради мене, Аладар, аз съм твоя! После разказа накратко какво й се бе случило в Красногорка, как се отърва князът от нея.

Аладар хвана ръцете й. Погледна я в черните очи и се усмихна.

— Не плачи, Мелиора — рече й циганинът, — за всичко ще платим. Изпъдил те е като бясно куче от къщи, но ще види как хапят тези кучета. Ще разкъсат туй, което князът най-много обича на света.

Старата, която беше сложила на огъня голям котел, се обърна.

— Какво искате от мене? — запита тя глухо. — Да разкъсам сърцето на неверния княз ли? Да отровя добитъка му ли? Кажете, какво искате да му направя?

— Мушо — процеди циганинът, — помниш ли, че застрелях преди няколко месеца едно бясно куче, което правеше пакости в околността?

— Да, куршумът ти добре улучи, животното умря на място.

— Тогава — продължи Аладар Форкаш — ти неочаквано се изпречи пред мене и ме помоли да ти дам трупа му. Спомняш ли си?

Муша кимна с глава.

— Какво направи с него?

Очите на вещицата блеснаха. Тя отиде в един ъгъл и отмести голям камък. Откри се дупка, която беше пълна със стъкла и кутии.

— Бабо, това складът ли е? — надигна се стражарят.

— Това е моята аптека — отговори старата, — скривалището за моите отрови.

Тя извади едно шише от дупката. Беше пълно с червено-кафява течност.

— Какво е това? — прошепна Мелиора.

— Кръвта на бясното куче — отговори вещицата. — Най-ужасната отрова. Тежко на тогова, в чието тяло влеят няколко капки от тази течност. Той побеснява и умира от ужасна смърт.

— Знаех си — промърмори Аладар Форкаш, — че си взела трупа на кучето за тази цел. Знаех, че от кръвта ще направиш ужасна отрова и това ще бъде в основата на плана ми за отмъщение.

Беше мръкнало. Всички спяха блажен сън, а в тъмнината злодействата и отмъщенията виреят най-добре. Циганите седяха около запаления огън. Гъст тютюнев дим ги забулваше. Лисицата и смокът бяха до тях. Гаргата беше кацнала на рамото на старата Муша, а котката се топлеше до огъня. Тримата си шепнеха — бяха се сгушили, сякаш се бояха, да не ги разберат и чуят дори животните. Замисляше се ужасно злодейство.

Към полунощ Аладар Форкаш стана, съблече красивата си униформа, уви едно въже около кръста си и затъкна в колана си остра кама. Той стисна ръката на Мелиора и излезе.

Жените не си легнаха, те останаха будни край огъня и си говореха за отмъщението.

Часът беше три след полунощ. Зората започваше да се пука, в гората се виждаха сенки. Настъпваше денят. Внезапно лисицата скочи от мястото си, заръмжа страшно, наежи козина и започна силно да тегли синджира, с който беше вързана.

— Аладар иде — каза Мелиора. — Носи ни обещаното.

Жените отидоха пред вратата.

Аладар си проправяше път между гъсталаците и се приближаваше до усамотената колиба, пъхтейки под тежкия товар, който носеше на гръб. Десният ръкав на вълнената му антерия беше скъсана, от ръката му течеше кръв. Той захвърли тъмен предмет в краката на жените.

— Ето го отмъстителя — рече циганинът. — Страшно се измъчих докато го хвана и вържа, но заради тебе, Мелиора, го направих.

Аладар Форкаш беше донесъл голям вълк. Краката на животното бяха вързани, а около устата имаше намордник, за да не хапе. Вълкът стоеше неподвижен пред прага на колибата и злобно гледаше жените. От време на време само издаваше ядовити звуци.

. — Този звяр сега е само полуотмъстител. Вълкът е опасно животно, но храбър мъж може да го надвие. Но бесен вълк… Ей, Мушо, донеси онова, дето…

Старата се изгуби в колибата и като се върна, в едната си ръка държеше шишето с кръвта на бясното куче, а в другата — остра кука.

Циганинът натопи върха на куката в червеникавата течност от шишето, наведе се над вълка и го бодна с нея по главата. Вълкът изръмжа зловещо. След това Муша донесе каиш и дебело въже. Аладар уви ремъка около врата на звяра, отвърза му краката, завлече го зад колибата и го върза за най-близкото дърво.

— Жени, пазете се — предупреди той, — не се приближавайте към вълка! Всеки ден ще идвам и сам ще храня животното.

След това Аладар помоли Мелиора да го превърже. Красивата циганка донесе вода и чиста бяла кърпа. Изми раната му, превърза я и целуна голото му рамо.

— Когато свършим работата — пошепна тя и го погледна страстно, — тогава ще избягаме заедно. Аладар Форкаш, ти ще станеш по-важен от стражар, ще станеш богат. Ти си добър цигулар и изкуството ще ти донесе слава.

Циганинът идваше всеки ден в колибата на Муша, както беше обещал. Той хранеше вълка със сурово месо и всеки ден го заразяваше с отровата на бясното куче. На деветия ден звярът вече показваше признаци на бяс. Той виеше ужасно, скачаше, търкаляше се на земята и от устата му течеше кървава пяна.

Като видя това, Аладар се зарадва и се обърна усмихнат към жените.

— Сега липсва само жертвата.

Пролетното слънце грееше над Красногорка. Въздухът беше толкова топъл, че болната княгиня вече можеше да излиза навън. Юлиана се разхождаше с малчугана из големия парк и слушаше разказите на Андре. Тя се опитваше да открие миналото на малкото момче.

— Защо говориш, синко, винаги за някой си Драйфус? — питаше Юлиана. — Кажи ми, как изглежда този Драйфус?

— Драйфус е моят баща — каза момченцето засмяно. — Ти искаш да ти кажа как изглежда татко ми? Той е капитан от генералния щаб и носи красиви дрехи със златни пагони и дълга сабя.

— Добре, мило дете. Кажи ми имаше ли по-рано майка?

— Да, разбира се, добра и обична майка като тебе.

— Твоята майка има черна коса?

— Не, ти мислиш, че циганката ми е майка. Не, моята майка има руса коса, бяло лице и красиви, сини очи, като твоите. Ние живеехме в голяма хубава къща, но когато баща ми замина за Каена, тогава ме пренесоха при вуйчо ми Матийо. И той също беше добър към мене и ми позволяваше да си играя със стария Мишонет, Жоржина и добрата леля Ерика и…

Момченцето започна да плаче. Юлиана го дръпна нежно до себе си.

— Не плачи, мило дете — каза тя, — не си ли доволен от втория си баща и втората си майка?

— Доволен съм, но искам да се върна при истинските си родители. Защо ли се качих на онзи ужасен балон и летях с него?

— Как, с балон ли си летял във въздуха?

— Да, но в него имаше една зла жена, която ме отведе в една запустяла мелница. После, после дойде някакъв страшен мъж, който изглеждаше като чудовище: нямаше нито уши, нито очи. Той ме отведе в една тъмна гора и искаше да ме убие.

Юлиана поклати глава със съмнение.

— Бедно мое дете — промълви тя, — ти си чуло някоя приказка. Но ето го и татко — и на него разкажи това, което сега ми разказа.

Княз Стефан Дубиски идеше от терасата на замъка. Облечен бе в ловджийски костюм и носеше в ръка красива двуцевна пушка. От джоба на горната му дреха се подаваше вестник. Князът отиде при жена си и я прегърна.

— Много съм щастлив, Юлиана, че те виждам да се разхождаш из парка. Свежият пролетен въздух ще възвърне пак красивите рози на бузите ти.

— На лов ли ще ходиш?

— Да, мила моя. Ала още преди мръкване ще се върна. Дадох обещание на приятеля си Карпонай да отида с него на лов. Искам да убия няколко яребици за вечеря.

— Обични мой, пази се да не те връхлети нещастие. Няма да се успокоя, докато се върнеш. Страхувам се от отмъщението на циганката.

— Не трябва да се боиш от нея — отговори Стефан уверено. — Тази сутрин узнах, че Мелиора не е вече наоколо.

— Кой ти каза това?

— Стражарят Аладар Форкаш. Идва днес при мене и ми донесе тази вест, за която го възнаградих богато. Едно време беше тартор на циганите, с които скиташе Мелиора.

— Вярваш ли на този човек?

— Категорично. Когато един циганин стане чиновник, той става най-големият противник на своя род и безжалостно преследва сънародниците си. Особено когато чрез това може да спечели нещо.

— Това показва, че циганите са безхарактерни хора — каза Юлиана. — На твое място аз не бих вярвала на такъв човек.

В тази минута детето дойде при Стефан, показа вестника, който се подаваше от джоба му, и попита:

— Има ли във вестника картинки?

— Мисля, че има, Андре. Искаш ли да ги разгледаш?

Князът извади вестника от джоба си и го подаде на момченцето.

— Стефан, ще те съпроводя до гората — каза Юлиана. — Или вече си поръчал колата?

— Не, ще вървя до замъка на Карпонай. Утрото е прекрасно и сякаш определено за разходка.

Младият княз подаде ръка на жена си и нежно я прегърна. Двамата тръгнаха хванати под ръка през парка до близката горичка.

Неочаквано чуха след себе си гласа на Андре. Момченцето тичаше с разгънат в ръце вестник.

— — Вижте, вижте, тук е портретът на моя баща — извика то задъхано, но радостно. — Нали ви казах, че татко има златни пагони на дрехите си!

Стефан и Юлиана се спряха като ударени от гръм. Момченцето им подаде будапещенския вестник „Херолд“. На първа страница имаше портрет на френски капитан, а отдолу бе написано:

Стефан пребледня, а Юлиана разбра, че е много развълнуван.

— Значи, този е капитан Драйфус, за когото детето говори постоянно. Ей Богу, циганката ме е измамила. Донесла е откраднато дете. Провидението, обаче, ще покаже на света самата истина и аз ще направя всичко възможно, за да разкъсам тази мрежа на измамата.

После той прегърна момчето, повдигна го и нежно го притисна до гърдите си.

— Бедно мое дете! — каза Стефан. — Ти скоро ще отидеш при истинските си родители. Вярвах, че си моя плът и кръв, мой наследник и продължител на рода на Дубиските. Сега ще се прекъсне нашият род — аз ще бъда последният от него. Мили ми Андре, обещавам ти, че ще бъда твой доброжелател и приятел до края на живота си. Ето, приеми тази целувка като неизличим знак, че ще изпълня обещанието си.

След това той доведе момченцето до Юлиана и я помоли да го целуне. А когато бледата княгиня се наведе над Андре и допря устни до нежните му детински страни, от очите й потекоха сълзи.

— Любима моя Юлиана — рече князът, — няма да ходя на лов, а ще телеграфирам на братовчед си, граф Естерхази, да попита съпругата на клетия капитан Драйфус, откраднато ли е нейното дете.

Стефан беше от ония редки хора, които не отлагат никога работата си за следния ден, а я свършват веднага. Той сърдечно стисна ръката на Юлиана и бързо закрачи към замъка.

Ала едва стигнал до терасата, един сърцераздирателен вик процепи въздуха. Този вик беше толкова страшен, толкова пронизителен и ужасен, че замая и вцепени младия мъж. Когато Стефан се обърна, видя картина, която надминаваше най-ужасните му предположения и опасения.

Стефан видя съпругата си, своята любима обожавана съпруга да бяга от гората към парка. Тя носеше на ръце малкия Андре и страшно викаше. Смъртнобледото й лице изразяваше неописуем страх и ужас. Княгинята бягаше като луда. След нея тичаше някакво страшно животно. Куче ли бе? Не, вълк, и то ужасен, кръвожаден вълк, от чиято уста излизаше кървава пяна. Животното бе само на няколко крачки от бягащата княгиня. Стефан бързо сне пушката от рамото си и в лудешки бяг се втурна към застрашената си съпруга. Той се приближи, спря и се прицели. Князът натисна спусъка, пушката изгърмя, но късно… Звярът беше стигнал до жена му. В смъртния си страх Юлиана беше хвърлила детето на земята и инстинктивно беше протегнала дясната си ръка към звяра, а с лявата беше скрила очите си. Острите зъби на звяра се забиха в нежната бяла ръка на княгинята. Куршумът на Дубиски изпищя и проби черепа на вълка. Той пусна жертвата си, подскочи няколко пъти и падна мъртъв на земята. В следния миг князът дойде до любимата си жена.

Той взе Юлиана в ръцете си.

— Отмъщението на Мелиора! — извика ранената, после очите й се затвориха и тя изгуби съзнание.

Слугите на княза бяха чули гърмежа и помислиха, че се е случило нещастие, затова побързаха към парка. За миг дойдоха и заобиколиха любимата си господарка. Жените занесоха Юлиана в замъка, а мъжете останаха на мястото, като гледаха учудени убития вълк.

Стефан разпореди един от слугите веднага да замине в Комарно и да повика лекар. После отиде до разтреперания Андре, хвана го за ръката и тръгна с него към замъка. Но изведнъж чу гласа на своя управител.

— Ваша светлост — извика чиновникът. — Ваша светлост, погледнете там, открих нещо подозрително. Този звяр не е дошъл случайно в парка, а е пуснат нарочно да нападне милостивата ни господарка. Погледнете, животното има каиш около врата си, като куче, а на каиша е вързано късо здраво въже, което е прерязано с нож.

Дубиски погледна мъртвото животно и пребледня. Той се увери, че управителят му казва истината и че това бе умишлено направено.

— Циганката! — извика глухо той. После ръката му хвана пушката и той се озърна гневно наоколо, като че търсеше жертвата за втория куршум.

— Последвайте ме, хора! — заповяда той. — Искам да открия следите на злодеянието, преди още да се загубят!

След минута Стефан и неговите хора намериха кървави дири, които водеха от парка към близката гора. Те вървяха по тях и дойдоха до едно дърво, където видяха ужасна картина. Старата Муша лежеше близо до него, потънала в кръв,с разкъсани крайници.

Беше още жива. Стефан разбра от пръв поглед, че никой не може да й помогне вече и че животът й е загубен. Около дървото беше вързано дебело въже, чийто край лежеше до старата циганка. Това показваше, че вълкът е бил вързан, преди да го пуснат срещу княгинята.

Изглежда, че старата Муша е прерязала въжето с нож, и е пуснала звяра, щом е видяла Юлиана в гората. Ножът беше близо до циганката. Навярно старата е паднала при бягането, звярът се е нахвърлил върху нея ия е разкъсал. Старата циганка трябваше да заплати за ужасното си дело с живота си. Така се възнаграждават всички, които целят да пакостят на хората. Отвратителните им дела се струпват върху техните глави.

— Бабо. Бог те е наказал със собственото ти оръжие — извика Стефан, — а моята жена бе запазена. Тя се отърва с незначителна рана. Вашето отмъщение не успя!

Вещицата от Красногорка вдигна немощно глава и изохка. Хриплив смях излетя от гърдите й, а очите й светнаха от злоба.

— Не тържествувай,Стефан Дубиски — каза тя и се изсмя злобно. — Аз съм изгубена. Проклетото животно разкъса старото ми тяло, но и твоята жена, заради която ти отритна и измами моята Мелиора, и тя също ще загине по най-ужасен начин. Въпреки че раната й в безопасна, тя пак ще умре от ужасна смърт. Горката господарка на Красногорка ще свърши още по-страшно от мен и нейният страшен образ ще те преследва, докато си жив… Вълкът, който ухапа твоята жена, беше бесен, аз сама го заразих с кръвта на бясно куче!

Стефан се разтрепера и извика.

— Лъжеш, вещице! Това са само думи, ти искаш да ме изплашиш. Това не е истина!

— Не вярваш — опита се пак да се засмее циганката. — Почакай само девет дена и ще се увериш дали старата Муша ти е разказала приказки. Отмъщението на циганите те е сполетяло, клетвопрестъпнико. Проклятието на Мелиора ще те следва до гроба, а жена ти ще загине като бясно куче!

Старата въздъхна тежко, костеливото й тяло се разтрепера и тя предаде грешната си душа на Бога. Изцъклените й очи останаха втренчени в княза, като го гледаха с ужасна омраза.

Стефан и малкият Андре се върнаха в замъка. Князът беше помолил слугите никому да не казват за откритието на старата Муша. Беше скрил и от Юлиана ужасната истина. Князът не желаеше да уплаши и разтревожи нещастната жена.

На вид раната на княгинята беше безопасна. Една от камериерките на съпругата му беше промила ръката с карбол и я беше превързала. Юлиана лежеше на канапето в стаята си. Страхът и ужасът я бяха изтощили. Стефан остана целия ден при нея. Той отиде до отворения прозорец да подиша чист въздух и забеляза, че втората има пожар. Гъсти облаци дим и големи пламъци се издигаха над дърветата. Князът повика един от слугите и му заповяда да отиде и види какво гори там. Изпратеният се върна след четвърт час и съобщи на господаря си, че някой е запалил колибата на старата Муша.

Към обяд дойде лекарят от Комарно. Той прегледа раната на Юлиана и каза, че не е опасна и че след няколко дена ще зарасне. После Стефан покани лекаря в кабинета си и му съобщи с голямо вълнение това, което му беше казала циганката.

Изведнъж лекарят стана сериозен.

— Ваша светлост, заровено ли е вече тялото на убития вълк? — запита той бързо.

— Не, заповядах да го оставят в парка, докато вие дойдете и го разгледате.

— Много добре сте направили, ваша светлост. Искам да видя животното.

Стефан отведе доктора в парка. Лекарят внимателно разгледа трупа и поклати глава. После преряза вратната жила на животното, извади от чантата си шишенце и го напълни с кръв.

— Веднага ще се върна в Комарно — каза той на княза, — и ще разгледам под микроскоп кръвта. Ще ви съобщя незабавно резултата.

Стефан прекара нощта при болната си съпруга, без да мигне. Ужасната мисъл, че в тялото на любимата му е присадена смъртоносна отрова, го докарваше до полуда. Той усърдно се молеше на Бога да запази нещастната му съпруга и да не се сбъдне страшната клетва на старата Муша.

Клетата Юлиана не подозираше каква ужасна участ я очаква. Княгинята беше спокойна и тиха. Един път само извика името на Мелиора и се събуди. Но Стефан нежно я целуна и тя щастливо се усмихна. После пак заспа.

На другата заран Стефан едва се бе вдигнал от креслото и колата с лекаря пристигна. Князът го посрещна с трескаво вълнение.

— Ваша светлост, циганката не ви е излъгала. Животното е било бясно!

Стефан политна и лекарят го прихвана да не падне.

— Понесете като мъж ужасната съдба. Има още една надежда, но ще трябва да действате много бързо.

— Кажете! Всичко, всичко ще направя, моя живот ще дам, само да спася милата си жена.

— Още днес заминете за Париж и настанете княгинята в института на прочутия професор Пастьор — откривателя на серума против бяса. Само той може да я спаси.

Още същата вечер Стефан и Юлиана отпътуваха за Париж. Андре ги придружаваше. Трябваше ли благородните му доброжелатели да бъдат сполетени от ужасна участ, за да отиде пак в отечеството си, в родния си град! Чудно се кръстосват понякога пътищата на съдбата.

Мелиора и Аладар Форкаш бяха изчезнали от околността на Красногорка.

9.

Оставихме граф Естерхази в момента, когато се отправи със сто испански конници, за да преследва Диего Гомес и да му отнеме плячката. Черният майор мислеше, че наследството на майка му е попаднало в ръцете на прочутия разбойник. Той се нуждаеше от тези шестдесет хиляди франка. Четиридесет хиляди трябваше да заплати на стария Соломон Дулсети, а десет хиляди — на доктор Дюбоа. И двамата бяха много опасни за него. Старият евреин го заплашваше с военния министър, а Дюбоа със съдилището. Братовчед му Христиан също искаше от него тридесет и осем хиляди франка и му бе казал, че ако не получи след четири дни парите си, ще разкаже всичко на Матийо Драйфус.

Положението на графа беше безизходно и застрашено от всички страни.

Естерхази яздеше мълчалив до испанския полковник и си мислеше как ще се оправя с кредиторите си. Той кипеше от злоба, че подлият разбойник бе ограбил парите, с които можеше да спаси поне малко положението си. Времето беше лошо и още повече подейства на отвратителното му настроение. Валеше дъжд, смесен със сняг, и разкалваше непроходимите планински пътища. Конете едва вървяха и понякога затъвахадо колене из калта. Измокрените конници бяха стигнали най-после до планината без да намерят и следа от разбойниците. Към обяд Естерхази внезапно чу човешки викове от стръмните скали. Черният майор трепна, смръщеното му лице се проясни и той почувства инстинктивно, че е намерил неприятеля си. Даде заповед на испанските войници. Двадесет конници скочиха от конете и се качиха на скалата, а другите се разпръснаха на малки групи, напредвайки по различни пътеки към неприятеля. Естерхази командваше войниците, които трябваше да се изкачат по стръмната скала и оттам да нападнат разбойниците. Това беше опасна работа, но графът даваше на войниците добър пример, като се качваше с решителност и опитност по стръмните и опасни стени на скалата. Той пръв стигна до върха. Оттам можеше да види ясно какво става под краката му.

Жалка и мрачна картина се разкри пред него. Долината беше изпълнена с брадясали мъже от разбойническата банда на Диего Гомес, заобиколили беловлас старец и млада жена. Навярно ги бяха нападнали по пътя, снели ги от конете им и ги бяха отвлекли в падината.

Но нападнатите се бореха и не искаха да дадат тъй лесно живота и свободата си. Старият господин с бръснато лице и крив нос въртеше като бесен дебелия си бастун над главите на разбойниците и викаше храбро:

— Отвратителни крадци, всички ще увиснете на въжето. Аз съм нотариусът Пиер Натузиус от Париж и ако само един косъм падне от главата ми, френската армия ще влезе в Испания и ще ви изтреби като насекоми.

Дъщерята на този бъбрив адвокат говореше по-малко от баща си, но пък се държеше геройски. С малък револвер в ръка, тя стреляше срещу разбойниците и двама от тях вече бяха улучени от нейните,куршуми.

— По дяволите — извика Диего Гомес на нотариуса. — Вие сте луд. Защищавате се, когато срещу вас са тридесет въоръжени разбойници. Мислите ли, че можете да се спасите? Глупости! Достатъчно е само да дам знак на юнаците си и след минута ще лежите мъртви в краката ми. Но не искаме да ви убиваме, а да ни броите петдесет хиляди франка. Вие сте богат човек и за вас е много лесно да заплатите такава сума.

— Петдесет хиляди франка — извика Пиер Натузиус, — петдесет сантима не ще видите от мене, мизернико!

Диего Гомес изръмжа от гняв и като вълк се нахвърли върху нещастния нотариус. В този миг граф Естерхази се спусна с хората си към падината. Като хала налетяха те към застрашените. Естерхази застана пред Диего Гомес. Разбойникът се уплаши от нападението на войниците толкова, че остана като слисан почти цяла минута. Тази минута обаче беше достатъчна на Естерхази. Сабята блесна, разбойникът отстъпи, а Естерхази я заби в него така, че острието й излезе през гърба му.

Диего Гомес изстена и се сгромоляса на земята. В това време войниците се бяха нахвърлили върху уплашените разбойници. Разярените войници нямаха милост — косяха ги като косачи със сабите си. Не се чуваше нищо друго освен дрънкането на шашките, гърмежите на пушките и предсмъртните стонове на падналите.

Когато хората на Диего Гомес разбраха, че техният главатар е загинал, изгубиха предишната си смелост и започнаха да бягат. Останалите живи разбойници се покатериха на срещуположната скала, като мислеха, че оттам ще могат да се спасят. Войниците стреляха залпово подир бягащите разбойници и ги избиха като псета. Бандата на Диего Гомес беше унищожена до последния човек.

Естерхази остана при тежко ранения водач на разбойниците, наведе се над него и просъска:

— Дай шестдесетте хиляди, които открадна от абат Силван, и аз ще направя всичко, за да те спася.

Главатарят мрачно изгледа черния майор:

— Бъди проклет! — изстена той. — Не съм взел парите ти! Щом не си ги намерил в къщата на свещеника, трябва той да ги е взел. Земята да те погълне. Аз умирам!…

— Ще дам заповед да превържат раните ти — продължи Естерхази, — ще заплатя щедро на лекарите, за да те излекуват, само ми кажи, къде са парите.

— Куче такова, проклет да съм, ако съм взел парите ти. Старият свещеник не иска да ни каже къде е скрил проклетото наследство. Махни се от очите ми. Болките ми са ужасни и нетърпими, но ще им сложа край.

Разбойникът извади от пояса си револвер, допря го до челото си и гръмна. Диего Гомес издъхна.

Съкрушен, граф Естерхази стоеше до мъртвия разбойник. Какво постигна? Нищо! Диего Гомес и бандата му вече не съществуваха. Тя беше изтребена, ала и неговото наследство, последната надежда за избавлението му, беше пропаднало. Черният майор въздъхна тежко. Неочаквано нежна женска ръка докосна рамото му и звучен женски глас каза на френски:

— Господин майор, вие спасихте нашия живот. Как да ви благодарим за това?

Естерхази се обърна сепнат. Пред него бе застанала прелестна девойка, очите на която излъчваха благодарност и учудване.

За миг черния майор забрави даже грижите си, поклони се изящно на красивото момиче, целуна й ръка и отговори:

— Аз изпълних само моя дълг, госпожице, като кавалер и войник и съм много щастлив, че можах да ви окажа тази услуга.

В този миг пред него застана и беловласият господин, стисна му ръка и благодари сърдечно.

— Уверен съм, че тези клети подлеци биха ни убили — продължи старият, — защото не исках да им броя петдесет хиляди откуп за двама ни. Позволете ми да се представя. Аз съм нотариусът Пиер Натузиус от Париж. Моята единствена дъщеря Лучия се разболя и по съветите на лекаря трябваше да отпътуваме за Испания, където щяла, казват, да си поправи здравето. Лучия е романтична натура и настояваше да преминем Пиренеите не с железница, а на кон. Взехме от Андора един водач. Този подлец, види се, е бил съдружник на разбойниците, защото ни доведе в тази падина и после бандата ни нападна.

Естерхази много се зарадва като чу името на Пиер Натузиус. Това име му беше доста добре известно. Той знаеше, че нотариусът притежава няколко милиона. Значи Лучия беше безценен елмаз, с който той можеше да изплати всичките си дългове и да осигури положението си. Тя беше длъжна да му бъде благодарна, понеже е спасил нея и баща й от ужасна смърт.

Не беше ли това пръст на съдбата, която го срещна неочаквано и при такива обстоятелства с девойката? Не му ли изпращаше Бог този златен телец като хилядократна награда за загубеното наследство? Черният майор щеше да бъде или много щастлив с тази жена, или пък съвсем нещастен. Той разбра, че момичето притежава воля и голяма решителност.

Естерхази беше подъл човек и не откри тайните на душата си. Той хвана ръката на Лучия, целуна я горещо и погледна страстно момичето. И се зарадва, като видя, че погледът му подейства.

Лучия отпусна глава на гърдите му.

— Обичам те безгранично — пошепна тя, — и ще те обичам до последния си час. Но само не ме измамвай!

Естерхази я прегърна и я притисна горещо до гърдите си.

В същия момент Натузиус ги видя и остана като прикован на мястото си. Лучия нежно се отдръпна от прегръдките на графа, доближи се до баща си и се усмихна:

— Татко, аз се сгодих за граф майор Естерхази и искам да му стана съпруга. Ще те оставя сега сам с годеника ми, за да поговорите относно зестрата и сватбата ни.

Лучия погледна още веднъж горещо Естерхази и се отдалечи.

Натузиус скръсти ръце и се отправи към черния майор. Нито мускул не трепна по лицето на опитния адвокат. Той насочи острите си сиви очи към бъдещия зет.

— Господин графе, уверихте моята дъщеря, че я обичате?

— Да, господине!

— И я помолихте да стане ваша жена?

— Да, господине.

— Едно нещо трябва да ви кажа. Моята дъщеря Лучия и аз сме много отмъстителни хора и в случай, че ни измамите, ще ви накажем строго. Затова ви съветвам, ако не обичате искрено дъщеря ми, да се откажете, докато е рано.

— Господине, моето намерение е искрено, тъй като аз обичам вашата дъщеря.

— Толкова по-добре за вас — отговори Натузиус, — обаче вие сте аристократ, а ние сме обикновени граждани.

— Вашата дъщеря е достойна да носи графска титла.

— Много добре, аз съм богат и мога да дам на дъщеря си добра зестра, обаче трябва да ви призная, че не съм спечелил богатството си по много честен начин.

— Светът гледа днес само на успеха и не се интересува кой как е спечелил парите си.

— Моята майка беше перачка в Латинския квартал. Може би хората ще ви разправят за това и за много други неща.

— Това ви прави чест — че сте могли да се издигнете въпреки произхода си.

— Благодаря ви за комплимента! Дъщеря ми ще получи два милиона зестра, а след смъртта ми още пет пъти по толкова, но, надявам се, ще живея още поне двадесет години.

— Господине, желая от сърце да живеете още много години!

— Благодаря ви — отговори Натузиус иронично и продължи.

— Говорих досега само за мен и за моята дъщеря, обаче сега искам да говорим и за вас, господин майор.

— За мен ли? Това може да се вмести само в няколко думи. Аз съм офицер от генералния щаб, а семейство Естерхази е познато на целия свят.

— Да, но вие сте незаконно дете на някоя си графиня Естерхази — отговори Натузиус грубо.

Черният майор не отговори нищо. Белите му зъби захапаха долната устна, а главата му увисна.

Това, което Натузиус каза на графа, беше истина.

— А що се касае до материалното ви положение — каза бащата на Лучия студено, — може да се каже, че то е безнадеждно.

— Вие ме оскърбявате, господине.

— Никак! Казах ви само истината. Вие сте разорен и кредиторите непрекъснато ви безпокоят. На Соломон Дулсети дължите четиридесет хиляди, също на братовчед си и на други хора.

Естерхази стана блед като стена.

— Откъде знаете всичко това? — изсъска той. — Едва се познаваме.

— Ха-ха — изсмя се старият нотариус, — та какъв адвокат ще бъда, ако не зная това-онова за по-известните хора в Париж. А от вас се интересувах специално. Имате няколко любовници, въобще водите развратен живот.

— Кой френски кавалер не го прави, докато е свободен и е господар на себе си?

— Не ви укорявам за това, господин графе. Обаче, щом се жените официално за моята дъщеря, ще трябва да прекъснете тези връзки.

— Господин Натузиус, давам ви честната си дума, че ще го направя. Отсега нататък ще се отдам само на жена си и на службата, която ми обещава бляскаво бъдеще.

— Бедни ми приятелю, не трябва да разчитате толкова на кариерата си. Тя не е много сигурна. Положението ви в генералния щаб е разклатено.

Като че змия ухапа Естерхази. Той помръкна и изгледа учудено стария нотариус, който му каза всички тези неприятни неща точно и хладнокръвно.

— Господине — процеди черният майор дрезгаво, — това, което казахте, не е вярно. Вашите приятели са ви измамили. Аз имам пълното доверие на началството си и на военния министър.

— Това е било някога, господин майор, но не и сега. Моята информация е вярна и аз зная повече, отколкото вие самият.

— Какво знаете още?

— Знам, че тайно ви следят и че сте изгубили доверието на началството си. В щаба имате смъртен враг. Той събира улики против вас и иска да докаже с факти, че капитан Драйфус е невинен и че вие сте извършил предателство спрямо Франция. Най-големият ви неприятел е полковник Пикар, началник на тайното бюро. Сигурно го познавате.

Естерхази трябваше да употреби големи усилия, за да прикрие тревогата си.

— Ха — наподоби той усмивка, — този подлец Пикар иска да ме опозори пред началството ми. Ще му отмъстя!

— Съветвам ви, граф Естерхази, да се откажете от това си намерение. Пазете силите си за отбрана. Скоро ще имате нужда от тях. Да оставим настрана това. Лучия заяви, че желае да стане ваша жена. Това е достатъчно за мене. Граф Естерхази, поздравявам ви като мой зет.

Нотариусът протегна кокалестата си ръка и черният майор я целуна учтиво.

— Между нас работата е свършена — каза Натузиус. — От днес нататък можете да разчитате на мене. Аз съм вещ юрист и вярвам, че мога да ви услужа. Докато сме добри приятели, нито Пикар нито Матийо Драйфус ще могат да ви сторят нещо, а невинно заточеният Драйфус на Дяволския остров ще остане и в бъдеще предател на Франция! За едно нещо обаче не сме говорили, любезни ми зетко. Вие имате дългове, които трябва бързо да изплатите, нали?

— Да, любезни ми тъсте, вярно е.

— На каква сума възлизат дълговете ви?

— На около шестдесет хиляди франка.

— Добре, зетко. Щом се върнем в Париж, веднага ще ви изпратя сто хиляди. Надявам се, че ще ви стигнат на първо време. Елате сега при Лучия и я прегърнете като ваша невеста!

Естерхази беше спасен и без наследството на майка си. И този път щастието му се усмихна. В дивите Пиренеи той намери спасение в лицето на едно красиво момиче. Натузиус удържа на думата си. Щом пристигна в Париж, той незабавно изпрати на Естерхази обещаните сто хиляди франка.

Още същия ден Естерхази повика Соломон Дулсети и Дюбоа в дома си и им заплати почтено дълговете си. Избави се от безжалостните си кредитори и беше спасен, обаче това костваше личната му свобода. Черният майор се бе продал на едно момиче, което не обичаше и при това беше дъщеря на опасен, алчен и не много почтен адвокат.

Когато Естерхази сложи в портфейла си останалите петдесет хиляди, внезапно чертите на лицето му се измениха и той извика задавено:

— Продадох се!

10.

Неописуем страх обзе бегълците от плаващия сал, когато видяха дима на правителствения параход. Беше се сбъднало най-страшното. Нещастниците знаеха, че са изгубени, щом този параход ги настигне. Те не се плашеха от глад, нито от жажда, нито пък от буря. Плашеше ги мисълта, че ще ги върнат пак на Дяволския остров. Знаеха, че губернаторът Грефин ще заповяда веднага, щом му съобщят, че са избягали от Дяволския остров, да ги преследват. Правителственият параход е предназначен за тази цел, обаче надеждата, че ще могат да се избавят от ужасното заточение, ги беше накарала да пренебрегнат тази угроза.;-

Параходът имаше чудесна машина, електрически прожектори, картечница и две оръдия. Можеха ли бегълците да се противопоставят на такъв модерен кораб? Беше немислимо. Параходът можеше да настигне бегълците още същия ден, ако не бяха ги търсили в другите райони на океана. Грефин беше открил следите им и безмилостно ги преследваше. Ако се съдеше по дима и по гранатата, която бяха изстреляли от парахода и която падна съвсем близо до сала, бегълците се намираха на около половин час от парахода.

На сала всички бяха разтревожени. Даже Легуве и Ервин, които бяха безстрашни при други случаи, сега загубиха за минута храбростта си, а младият германец прегърна мълчалив жена си.

— Всичко е загубено! — извика Ервин фон дер Халде отчаян. — Всичките ни усилия, борбите, опасностите не ни изведоха до желаната цел. Трябва да се върнем в мизерията на заточението, което ще бъде сега десет пъти по-жестоко. Тези дяволи в човешки образ ще ни отмъстят за главоболията, които им създадохме.

— Ще ни изтезават, докато умрем! — изплака Антонина. — Надеждата за свобода ще изчезне.

— Чуйте ме приятели — изгледа останалите Легуве, — колкото до мене, аз съм решил твърдо да не се оставя да ме заведат пак на Дяволския остров. Малкото време, което прекарах с вас на свобода, разбуди у мене нови сили. Не мога вече да търпя тираните да ни водят насамнатам, да стенем под камшика на Мурильо и да не виждаме нищо от обширния божи свят, освен морето и небето. Не мога, приятели, не мога!

— Какво мислиш да правиш? — запита Драйфус.

— Ще умра, преди да ме стигнат неприятелите ни! Легуве изговори тези думи с такава твърдост, че всички млъкнаха. После той продължи:

— С изключение на бедния ни другар Мирович, вие всички сте по-млади от мене. Можете да се уповавате на младостта си, на дългите години, които са пред вас. За мене има само едно същество, което обичам и за което искам да живея — то е моята дъщеря Долора. Ако аз остана беден заточеник, не мога да й помогна. Един куршум от този револвер или пък скок в морето и ще бъда свободен! Предпочитам да умра, отколкото да страдам в Каена.

— И аз също — заяви Ервин. — Смъртта е само един момент, а робството е години мъка. Мила моя Одета, скъпа моя, кажи ми, искаш ли да умреш с мен — аз съм готов да последвам примера на Легуве.

Одета прегърна мъжа си и го погледна с просълзени очи.

— Ако ни хванат, това значи да бъдем разделени завинаги — извика тя, — а ако умрем, ще бъдем вечно заедно. Готова съм да умра с теб.

— За мене смъртта е избавление — присъедини се и младата Антонина.

— Каквото направите вие, същото ще сторя и аз! — съобщи Мирович. — Ще подпалим барута, който се намира в каютата, и ще хвърлим сала във въздуха. Ще оставим неприятелите да се доближат съвсем близо до нас и после ще им покажем как умират героите.

— Останките от нашия сал ще полетят насреща им — ентусиазира се Легуве, — а безкрайното море ще погълне телата ни.

Нещастниците просто обезумяваха от ужас. Те се втурнаха към каютата, където съхраняваха барута, и в отчаянието си искаха да предприемат нещо. Ала като дойдоха до каютата, капитан Драйфус ядосан се изправи пред тях.

— Назад! — извика той и отблъсна Ервин, който искаше да влезе насила. — Назад, вие сте луди хора! През моя труп само можете да отидете при барута. Ще трябва да ме убиете, преди да изпълните безумното си намерение.

Всички изгледаха смаяни капитана.

— Драйфус, предпочиташ ли пак да те оковат и закарат на острова? — запита Ервин. — Ти, който си бил за нас пример за мъжество и храброст, желаеш отново да теглиш мъките на заточеник на Дяволския остров или предпочиташ бързата смърт?

— Да се самоубиеш е по-срамно, отколкото да понесеш най-големите мъки — отговори капитанът. — При това съм дал клетва на жена си, че никога не ще извърша този грях.

— Ние не сме обвързани с такава клетва.

— Лъжеш се. Ервин, ги също си обвързан с клетва към младата си съпруга. Нали се кле, че ще я браниш и защитаваш от всички опасности през живота? А сега, когато опасността иде, ти искаш да я лишиш от живот. Аз те смятах, Ервин, за по-благороден и храбър. Ти, Легуве, като свещеник също ще извършиш много голям грях, ако посегнеш на живота си. Колко сте малодушни! Отчайвате се, макар че можете да се спасите.

— Да се спасим? — смаяха се нещастниците. — Капитан Драйфус, ти говориш за спасение?

— Да, за спасение говоря, защото е по-добре човек да опита и невъзможното, отколкото да се отчайва. Имаме лодката, която ни донесе Панталон. Ще влезем всички в нея. Ще вземем всичко необходимо и ще се опитаме да стигнем брега. Преследвачите ще наблюдават само сала, защото не знаят, че имаме и лодка. По моя преценка устието на река Амазонка не е много далеч и може би границата с Бразилия е по-близо до нас, отколкото предполагаме.

— Дай си ръката, капитане — каза Легуве, — искам да я стисна и да ти кажа, че между всички ни на сала истинският мъж си ти.

— На работа — подкани Ервин. — Да живее капитан Драйфус, който не се обърква при никаква опасност.

— Ето — каза Драйфус, — и самата природа ни съдейства. Нощта ни закри с мрака си, вятърът се промени, морето е развълнувано. Всичко това пречи на правителствения параход да ни настигне скоро.

Вятърът се усили и наду ветрилото. Вълните ставаха все по-големи и по-силни. Те люлееха толкова силно сала, че намиращите се на него едва стояха на крака. Ала всички работеха усърдно.

Одета и Антонина изнесоха припасите, облеклата и завивките от каютата в лодката. Легуве и Ервин здраво закрепиха ветрилото. И Мирович беше полезен. Драйфус се разпореждаше за всичко. Изведнъж се чу силен гърмеж. От правителствения параход стреляха по бегълците, но понеже беше вече тъмно и не виждаха сала, оръдейният снаряд не попадна в целта.

— Нека стрелят — махна с ръка Драйфус, — в мрака нищо не ще улучат.

Изстрел след изстрел проехтяваха в пространството, но снарядите все така не попадаха в целта.

— Ако Бог ни помогне — каза Драйфус, след три часа ще стигнем брега. По моя преценка не сме на повече от пет мили от брега. Готово ли е вече всичко?

— Да — отговори Легуве.

— Помогнете тогава на жените да се качат. Ервин и Легуве помогнаха на Одета и Антонина да влязат в лодката. В нея имаше пет души. Двамата мъже, жените и Панталон.

— Сега внимавайте. Ще пренеса недъгавия Мирович. Хванете го здраво, за да не падне в морето. После сам ще вляза в лодката, а след това ще дойде и болният.

Прокаженият издаде някакви звуци в знак на радост.

Драйфус приближи до Мирович. Хвана го и го вдигна като дете.

— Приятелю, не се бой — каза му капитанът, — няма да те оставя да паднеш.

— Колко ви преча! — отрони Мирович.

— Без теб не ще тръгна и аз. Казвайки това, Драйфус тръгна напред. Вълните бяха толкова силни и тъй блъскаха сала, че всяка стъпка означаваше опасност за живота. Капитанът трябваше да използва всичкото си умение, за да стигне предната част на сала. Той положи недъгавия на пода и му каза да се държи здраво. После Драйфус хвана въжето, с което бе привързана лодката за сала, и спря, за да я дръпне по-близо.

Легуве гребеше, като се опитваше да помогне на капитана. Маневрата беше много сложна. Между лодката и сала вълните се издигаха толкова високо, че постоянно я изместваха назад. Всичко се извършваше в такава тъмница, че от сала лодката едва можеше да се забележима намиращите се в нея не виждаха Драйфус.

— Легуве — извика капитанът, след като опитът му не сполучи, — събери ветрилото и греби, за да приближиш лодката.

Ала едва изговорил тези думи и стана нещо, което сложи край на всички негови усилия.

Неочаквано нещо в мрака светна. Сред бушуването на бурята след миг се чу изстрелът. На сала бе нанесен силен удар и капитанът падна назад. Като държеше въжето в ръка, той се сгромоляса върху Мирович,-който беше зад него.

Салът бе блъснат от голяма вълна сякаш щеше да пропадне в бездната. После пак заплава по вълнуващата се водна повърхност.

Драйфус се изправи. Той и недъгавият бяха съвсем мокри. Капитанът с мъка отиде пак на края на сала.

— Легуве, Ервин — извика той високо, — помогнете да приближим лодката.

Той дръпна, но, о, ужас! Въжето, което държеше в ръката си, беше скъсано. Като се вгледа внимателно, разбра какво се беше случило. Снарядът, изстрелян от правителствения параход, бе скъсал въжето, което свързваше лодката със сала. Сега те бяха разделени. Капитан Драйфус се уплаши от откритието си:

— Лодката! Къде е лодката?

После извика силно:

— Приятели! Къде сте? Тук е салът! Дайте знак, не зная къде сте!

Отговори му само воят на бурята.

— Ервин! Легуве! На помощ! Ние сме разделени. Дайте знак! Боже мой! Дайте знак!

— Разделени ли? — извика Мирович.

Драйфус беше много разтревожен и не успя да отговори на стареца.

— Револверът — сети се той. — Мирович, донеси ми от каютата револвера!

Сакатият се отправи към каютата. Драйфус продължаваше да вика. Мирович донесе револвера. Прозвучаха четири изстрела, макар че с това можеше да улесни преследвачите. Това беше последната му надежда.

— Дали приятелите в лодката ще чуят изстрелите ми?…

Изглежда, че вълните бяха завлекли лодката невероятно бързо. В тази минута тя можеше да бъде на една миля далеч от Драйфус и Мирович. Капитанът изгуби всяка надежда. Той закри с ръце лицето си и заплака като дете. Мирович го прегърна отчаян:

— Ако ме бяхте оставили на Дяволския остров, щеше да бъдеш в лодката…

Драйфус направи отрицателен знак с ръка. Сълзи канеха от очите му.

— Не плачи! — утешаваше го Мирович. — Като те виждам, че плачеш, чини ми се, че светът ще загине. Не се отчайвай, приятелю. Ние ще се върнем заедно на Дяволския остров или, ако желаеш, ще умрем заедно във вълните на необятното море!

— Не мога! Не смея — изстена Драйфус. — Херманса, най-добре щеше да бъде, ако не беше искала тази клетва от мен. Така щеше да ме избавиш от много страдания.

Драйфус се успокои малко.

— Какво да правим сега? — запита го Мирович.

— Приятелю.— отговори капитанът, — нищо, само ще чакаме. Докато още е тъмно, правителственият параход не ще предприеме нищо против нас. Те ще гледат да ни заловят, когато се разсъмне. Ще се съпротивляваме, както можем.

Драйфус не се излъга. В тъмнината преследвачите им не предприеха нищо, тъй като снарядите избухваха далече от сала.

На разсъмване бурята утихна и морето се успокои. Облаците изчезнаха и слънцето освети обширната повърхност на морето.

— Ето там — капитан Драйфус посочи тъмната сянка над морето.

Това беше правителственият параход.

Драйфус отиде в каютата, взе далекогледа и започна да наблюдава наоколо. Първо потърси лодката на приятелите си. Зарадва се като не я видя и реши, че другарите му навярно вече са стигнали сушата. След като наблюдава дълго парахода, той се обърна към Мирович и каза тъжно:

— Идат да ни вземат. Бъди готов да се върнем в ада.

Лодките бяха спуснати от парахода и бързо се устремиха към сала. Драйфус видя, че във всяка от тях имаше но десетина въоръжени войници. В една от лодките се намираше побелял мъж, който предвождаше отряда. Това беше губернаторът Грефин. Той толкова се бе разтревожил от бягството на заточениците, че тръгна сам да ги търси.

От всички страни се приближаваха към сала.

— Готови за стрелба! — заповяда губернаторът. Войниците вдигнаха оръжието си и го насочиха срещу Мирович и капитана.

Драйфус се обърна да види прокажения, но не го откри. Какво ли бе станало с него?

— Предайте се — извика Грефин. — Ще ви застрелям, ако се противите, — Ние сме ваши пленници — отговори Драйфус.

— Вие сте само двама, къде са другите? Капитанът отговори:

— Господин губернаторе, търсете нещастниците на дъното на морето. Те предпочетоха да се удавят, отколкото да попаднат пак в ръцете ви.

— Избягаха ни, животни такива… — развилия се Грефин.

Като се приближи съвсем до лодката, той продължи да пита:

— И безчестната дъщеря на Панталон ли се удави?

— Да!

Грефин заповяда на шестима войници да отведат капитана и Мирович в лодката, която се върна на парахода. Двамата пленници седяха между четирима войници, насочили пушките си към главите им. Войниците от останалите две лодки отидоха на сала, за да го претърсят. Двама от тях отвориха вратата на каютата, но изведнъж екна гръм. Облак дим забули всичко наоколо, а когато се разсея, само едната лодка се люлееше върху вълните. Салът и другата бяха изчезнали, а водата наоколо бе осеяна с трупове и дървени останки.

Какво се бе случило? Прокаженият се бе скрил в каютата и подпалил барута, който се намираше в нея, като хвърли себе си и неприятелите си във въздуха. Той сам сложи край на нещастния си живот, като отмъсти и за безбройните си страдания.

11.

След осем дни граф Естерхази бе отново в Париж. Той беше вече годеник на Лучия, дъщерята на нотариуса Натузиус. Тя беше красива и богата. Дълговете на графа бяха изплатени, а кредиторите му удовлетворени. Тези, които го тормозеха толкова много, не го безпокояха вече. Щом прочетоха във вестниците за годежа на Естерхази, тези честни хора се явиха пред него и предложиха да му заемат малки или големи суми. Самият Соломон Дулсети се одързости да се представи пак пред графа и да настоява да му даде нов кредит. Каза му, че имал в магазина си хубави брилянти и че графът не ще сбърка, ако купи втори път подарък за невестата си от него, както ио-рано за княгиня Павловна Мирович. Старият евреин изговори тъй натъртено думите княгиня, че верният майор се стресна. Соломон Дулсети можеше да разкаже на света такива ужасни работи за Естерхази, които нямаше да бъдат приятни на бъдещия му тъст. Явно черният майор трябваше да сключи някаква сделка със стария евреин. Но откакто Естерхази се върна от Андора, той се намираше в мрачно настроение и затова постъпи с евреина по друг начин. Най-напред той го хлопна по главата с една книга, а когато видя, че лихварят няма намерение да се маха, позвъни и заповяда на влезлия слуга да го изхвърли.

За нещастие, слугата не обичаше много-много благородния Соломон Дулсети. Баптист се зарадва на случая, че ще може добре да се отплати на евреина, затова го хвана за яката и тъй силно го изтласка по стълбите, че той се търкулна надолу като топка.

като дойде на себе си, Соломон напусна негостоприемната къща и изрече куп ругатни и клетви. Черният майор си спечели един смъртен враг. Най-опасното за Естерхази бе, че евреинът дълбоко бе проникнал в тайните му.

След първото неприятно посещение последва и второ. Този път, обаче, посетителят беше приятел, офицер от генералния щаб, майор Пати дьо. Клам. Този офицер приличаше много на Гьотевия Мефистофел, тъй като имаше остра брада, състояща се само от няколко косъма. Това беше най-добрият приятел на Естерхази и тъкмо той дойде сега с неприятна вест.

След като размениха обичайните приятелски поздрави, Пати дьо Клам пристъпи направо към целта на посещението си.

— Приятелю Естерхази, дойдох да те предупредя — каза той. — Ти знаеш, че винаги съм бил с тебе и съм те предпазвал от много неприятности.

— Да ме предупредиш ли? — погледна го очаквателно черният майор, докато поднасяше сребърна кутия с цигари на гостенина си. — Знам какво ще ме предупредиш. Пикар работи против мен. Той търси начин да ме погуби, той иска да ме наклевети, но няма доказателства за това.

— Да оставим Пикар настрана — изрече Пати дьо Клам. — И аз съм негов неприятел и можеш да разчиташ на мене: ние ще унищожим този млад и горд полковник, чиято кариера е замаяла главата му. Работата сега не се отнася до него, а за една твоя глупост, драги приятелю!

Черният майор изпусна цигарата, която бе вече доближил до устата си. Той се вгледа в лицето на Пати дьо Клам и се опита да отгатне за какво става дума.

— Ти, любезни мой, много си сгрешил — продължи офицерът с дяволското лице, — като си се сгодил за госпожица Натузиус.

— Защото годеницата ми е от прост произход ли?

— Това не е толкова страшно, понеже има вече много офицери от аристократични родове, които са били заставени да вкусят от киселата ябълка, като се оженят за гражданки, с чиито богатства да разполагат. Но ти, приятелю, вземаш зестра, спечелена но най-долен начин.

Естерхази скочи от мястото си.

— Обиждаш бъдещия ми тъст — извика той с несигурен глас. — Господинът е нотариус и е спечелил своя имот с дългогодишен честен труд.

— С честен труд казваш? — продължи Пати дьо Клам, — Хората знаят миналото на господин Натузиус. Той е един от най-безсъвестните нотариуси в Париж. В неговото богатство имат дял всички престъпници във Франция и беше готов да ги защитава, макар и вината им да бе ясна като бял ден. Сам той е бил много пъти съден за разни злоупотреби, но винаги се е изплъзвал като хлъзгава змиорка.

Черният майор въздъхна дълбоко и се отпусна на стола си. Пати дьо Клам сложи съчувствено ръка на рамото му.

— Аз съм ти най-искрен приятел — промълви той — и затова ти говоря откровено. Другите мълчат или клюкарстват зад гърба ти, но аз знам от най-сигурно място, че военният министър е недоволен от твоя годеж.

Главата на черния майор клюмна унило. Думите на другаря му падаха като удари. Те му доказаха това, от което той отдавна се боеше.

— Погледни ме, Естерхази — прошепна му Пати дьо Клам, — искам да говоря с тебе открито. Дошъл съм по заповед на военния Министър. Ти знаеш, че той има за какво да те подкрепя и дори да те защитава. Отначало ти набави доказателства против Драйфус. Оттогава ти е задължен. Всички ние, които имаме дял в изгонването на Драйфус от генералния щаб и премахването му от нашия път, всички ние трябва да вървим дружно един до друг и да внимаваме да не би някой от нас да издаде нещо, от което могат да се възползват нашите врагове.

— Мислиш ли, че моят годеж може да попречи на нещо? — попита замислено и тихо графът.

— Той много ще ти напакости и ще ти попречи на кариерата.

— Дявол го взел, но какво да сторя сега?

— Влюбен ли си в годеницата си?

— Не, съвсем не!

— Скъсай тогава отношенията с дъщерята на Натузиус.

Няколко минути Естерхази мълча и после замислено добави:

— Ще размисля. Работата не е тъй проста. Натузиус е опасен човек, а в очите на неговата дъщеря прочетох нещо, което ме смущава.

— Какво именно?

— Една непримирима омраза при всяко оскърбление.

— Нищо! — повдигна дръзко рамене Пати дьо Клам. — От това не бива да ти побелява косата. С бащата и с дъщерята ще свършим много лесно, ако упорстват. Спомни си за Драйфус. И той беше упорит, но…

Пати дьо Клам, който изговори съвсем тихо последните думи, не довърши мисълта си. Той стисна ръката на черния майор и излезе от стаята толкова безшумно, като че наистина притежаваше Мефистофеловото изкуство да влиза и излиза невидим.

Естерхази не каза цялата истина на приятеля си. Той скри главната причина, която му пречеше да развали годежа с дъщерята на нотариуса, а именно, че бе получил от Натузиус сто хиляди франка, които не можеше да върне. Как можеше да намери сто хиляди франка, без да попадне в ръцете на лихварите, а пък и дали въобще ще се съгласят да му заемат такава голяма сума?

Черният майор ставаше все по-отчаян. Той беше гневен, ръмжеше като звяр, който не може да счупи клетката си. Ставаше му все по-ясно, че бе прибързал с годежа си. Освен това виждаше, че ще бъде зле за него, ако предизвика ненавистта на Натузиус и неговата дъщеря. Страхуваше се от тези хора, те бяха първите, които го накараха да се уплаши. Обаче пък само те засега се отнасяха с любов и доброта към него.

Целият ден графът остана у дома. Той не хапна нищо, само пушеше цигара след цигара и изпи няколко бутилки силно вино, което го възбуди още повече. Към пет часа Естерхази си спомни, че е време да отиде в дома на годеницата си, винаги го чакаха там за закуска в шест.

Черният майор искаше да позвъни да му приготвят дрехите, когато Баптист влезе и съобщи, че една жена с воал желае да говори с него. Естерхази стана сърдито, защото знаеше коя може да е тази дама. Но надви гнева си и заповяда да я пуснат.

Преди още да махне воала си, той извика сърдито:

— Ти ли си, Помпадура? Как си позволяваш да ме търсиш у дома ми. Това е против нашите условия.

Обезобразената махна бавно гъстия воал, който покриваше лицето й. Тя застана гордо пред черния майор и го изгледа с поглед, пред който той неволно трябваше да отстъпи.

— Дойдох да ти честитя годежа — каза тя с дрезгав глас. — Новината, която-научих от вестниците, много ме изненада. Ти си спомняш добре, че ми се закле, когато те преоблякох за път, че заминаваш за Андора, при умиращата си майка, а не при друга жена.

— Бях в Андора…

— Това не е истина. Бил си в Брюксел.

Графът се отдръпна учуден от любовницата си. Най-много го безпокоеше това, че Обезобразената знаеше за пътуването му в Брюксел.

— Да, неверни ми приятелю, ти си бил в Брюксел — продължи тя с тон на съдебен следовател. — И за да се увериш, че зная всичко, ще ти кажа какво си правил, даже и къде си живял.

Графът се втренчи страхливо в жената, която в тази минута му приличаше на демон.

— Ти си бил в Брюксел в дома на певицата Нинон дьо Клер — изгледа го насмешливо Помпадура.

Черният майор не можеше да проговори дума. Той подпря глава на двете си ръце.

— Отнесъл си някакви планове в Брюксел — продължи неумолимата жена. — Четири важни плана, които си искал да продадеш за голяма сума.

— Мълчи! Искаш да ме погубиш ли?

Графът се втурна като побъркан към вратата, отвори я, за да се увери, че Баптист не е чул това тъй важно обвинение.

Навън нямаше никой и той затвори успокоен, като се обърна към любовницата си.

— Моля ти се — изрече й с болка, — никога не говори вече за това, което каза преди малко. Ако някога си ме обичала и ако още ме обичаш, замълчи като гроб.

— Аз зная и нещо повече — не спираше Помпадура, но вече тихо и предпазливо. — Онези скъпоценни книжа са ги откраднали от тебе и друг, а не ти, е получил за тях четиристотин хиляди франка.

Учудването на Естерхази ставаше все по-голямо.

— Как си могла да узнаеш тази тайна? Трябва да призная, че за пръв път в живота си съм изправен пред неразгадаема гатанка.

— Тя ще бъде разгадана много лесно, като разкрия на други лица пътуването ти до Брюксел.

— Искаш да ме издадеш? — промълви черният майор смъртно уплашен. — Ти да ме издадеш, ти, в която имах доверие, че си ми вярна и предана.

Помпадура изкриви презрително устни.

— Говориш ми за работи, които отдавна вече са свършени — изгледа го тя гордо и презрително. — Ти ми изневери и аз ще ти отвърна със същото.

— Аз ли ти изневерих?

— Не си ли обрекъл на друга сърцето си? — запита тъжно Обезобразената. — Наистина, не само те обичах, но ти се прекланях и даже те обожавах. Моята красота е мъртва. Ножът на Мъртвешката глава я уби и ти се отказа от мен. Сега ще се жениш за друга. Кажи ми, не съм ли в правото си да ти отмъстя по най-жесток начин?

— Ах, този нещастен годеж ме съсипва — простена Естерхази. — Ала, кълна ти се, Помпадура, че аз не обичам това момиче. С нея ме сближи случаят. Зная, че ще бъда нещастен с този брак и сто пъти се разкайвам, че направих тази сделка.

— Сделка ли казваш?

— Да, това е единственият точен израз за отношението ми към нея. Помпадура, говоря ти самата истина, аз се продадох, защото бях пропаднал. Нужни ми бяха пари — иначе ме застрашаваше най-голям позор и ей Богу, казвам ти, че ако имах сто хиляди франка, бих се освободил от задълженията си и бих върнал годежа. Помпадура хвана ръката му и го притисна към себе си.

— Сто хиляди франка?

— Такава сума ми брои Натузиус като аванс срещу зестрата и аз платих с нея дълговете си.

— И нищо повече ли?

— Честно слово, нищо повече!

— Ако върнеш тези пари на нотариуса, би ли развалил годежа?

— Нито минута не бих се колебал — погледна със страх развълнуваната жена Естерхази, но веднага добави с печален глас: — Това са само въздушни кули. Кой ще ми даде такава голяма сума?

— Аз ще ти я дам.

Хубавите очи на Помпадура пламтяха от неугасим огън. Треперейки цяла, тя хвана ръцете на черния майор.

— Закълни ми се, че и занапред ще ме обичаш и че няма да се продадеш на друга, а ще бъдеш само мой и аз със своята злочеста страст ти се заклевам, че още утре ще имаш сто хиляди франка и още толкова, за да не се продадеш още един път.

Графът втренчи в разгорещената жена особен поглед, в който имаше страх и учудване. Тази улична жена, тази престъпница, за която знаеше сигурно, че не е спечелила никога повече от пет луидора, сега му обещаваше до утре такава голяма сума. От друга страна обаче, той знаеше, че Помпадура досега не е обещавала нещо и да не го е изпълнила.

Изглежда Обезобразената прочете мислите в очите на черния майор. Тя се усмихна и го погали любовно по косата с нежната си ръка.

— Страхуваш се да не съм си изгубила ума, нали? — каза тя някак презрително. — Не, любезни ми графе, никога не съм била повече с ума си, както сега, в този миг. Ще те избавя от мрежата на този Натузиус. Аз много добре го познавам. Познат ми е този господин нотариус, който като хищно животно поглъща имота на своите клиенти. Да, ни най-малко е по-добър от майка ми и от мен или от всеки парижки престъпник, ала той винаги е съумявал да прикрие своите престъпления, защото е хитър като лисица. Пази се от Натузиус да не узнае намерението ти, а утре ще му изпратиш стоте хиляди франка и ще му благодариш за услугата. Ще направиш това, любезни ми майоре, нали?

— Ще го направя, щом ми дадеш възможност.

— Утре ще притежаваш парите — каза Помпадура разгорещено. — А сега целуни ме, силно, по-силно, ах, мили мой, колко дълго и жадно съм чакала твоите устни…

Тя не искаше да го освободи от прегръдките си. Помпадура беше още хубава и привлекателна жена. Макар че ножът на Мъртвешката глава беше обезобразил лицето й, тялото й имаше онази сладостна прелест, която привлича и пленява страстните мъже.

— Няма време за губене — отдръпна се тя, закривайки лицето си с воала. — Трябва да те снабдя с обещаните двеста хиляди. И тъй, сбогом!

Естерхази задържа ръката й.

— Обична ми гълъбице, няма ли да ми кажеш откъде ше вземеш такава голяма сума?

— Това е моя тайна. Почакай, мога нещо да ти подшушна Парите, които ще ти донеса, са моя собственост. Повече не питай. Утре ще бъдеш пак свободен човек. Тогава ще бъдеш мой, ще принадлежиш само на жената, която истински и вярно те обича.

— Помпадура има право — избъбра черният майор. — Тя е престъпница, отрасла е в уличната смрад, тя е жестока и жадна за кръв и окото й не трепва пред никакво злодеяние, но любовта й към мене е чиста и понеже не може да ми бъде добър ангел, станала е добър дявол.

След половин час граф Естерхази излезе от дома си, облечен в разкошно цивилно облекло, и се запъти към приличащата на дворец къща на нотариуса.

Когато черният майор се изкачваше по стълбата, покрита с килими, го обхвана необикновено чувство, струваше му се, че е настъпила мрачна нощ и че влиза в къща, където го очакват убийци. Същото усеща мухата, когато попадне в мрежата на паяка, който я преследва.

12.

Когато Помпадура се запъти към дома на Естерхази, Казота имаше посетител, който никак не я радваше. Тайната полиция беше неин гост. Не за пръв път „Червената воденица“ привличаше вниманието на полицията, тъй като домът на старата жена беше скривалище за парижките злодеи.

На горния етаж на къщата Казота държеше хотел, където пируваха хора от особена категория. Те бяха издирвани от полицията. Всеки, който искаше да остане известно време невидим в Париж, и всеки, който беше преследван за нещо, търсеше покровителството на Казота, като наемаше една от стаите в къщата й, които имаха тайни входове.

Външният вид на това свърталище беше добре познат на полицията, която имаше агенти навсякъде. Майка Казота от време на време предаваше по някой от своите гости и така си осигуряваше спокойствието. Обаче тези услуги, които старата правеше на силите на реда, бяха само трохи, които хвърляше от трапезата на престъпниците. Казота беше много хитра и жертваше триците, за да прибере брашното. Който плащаше добре на алчната жена, можеше да бъде сигурен в „Червената воденица“.

Беше изминала половин година, откакто не беше претърсвана къщата на Казота. Затова дебелата отвратителна жена остана учудена, когато видя Гилберт, директора на тайната полиция, да влиза в дома й. След мистериозното изчезване на съперника му Питу, Гилберт беше станал директор и зависеше само от градоначалника господин Ла Бриер. Обаче завистта на Гилберт не беше се стопила от бързото му повишение. Неговото славолюбие го накара да употреби всички сили, за да докаже, че Париж още никога не е имал такъв достоен директор на тайната полиция. Той преследваше престъпниците и беше станал плашило за злодеите.

Когато влезе в стаята на Казота, я завари да пие кафе. Старата се уплаши, но успя да прикрие страха си, навеждайки топчестото си лице над чашата.

— Да, господин Гилберт — погледна го тя иронично изпод вежди, — каква чест ми правите с вашето посещение!

Тя не искаше да го назовава директор, защото го познаваше още от времето, когато беше прост агент на полицейски комисар, който му плащаше по пет франка за всяко сведение. Гилберт, обаче, не желаеше да си спомня за това старо познанство, а си гледаше работата и говореше с Казота не особено любезно.

— Слушайте, Казота — започна той натъртено, приближавайки се до масата, — мисля, че е време да свършим с вас.

— С мене ли? Не съм ли добра приятелка на полицията и не й ли правя полезни услуги?

— Не се хвалете с въображаемите услуги, които не съществуват. Онова, което полицията случайно не може да открие у вас. вие не й го съобщавате. Точно обратното, където можете, ни заблуждавате.

— Не, господин Гилберт, това не е заблуда. Ще ви кажа истината. Вече не съм млада. Боже мой, когато човек остарее, вече не е на мода…

— Казота, това са празни приказки. Ние знаем, че твоята къща прилича на голям гълъбарник, в който има всякакви гълъби, които полицията иска да хване.

— Лъжете се, господин Гилберт — рече тя с привидно спокойствие. — Моите стаи са празни, не приемам гости, защото няма сметка. Ако не вярвате, елате, моля, прегледайте етажа. Преди това, обаче искам да ви предложа чаша кафе с мляко. Какво ще кажете, не за първи път ме удостоявате с честта да пиете кафе с мляко.

— По дяволите, оставете това! — извика директорът на тайната полиция. — Не съм дошъл да пия кафе у вас, ада ви арестувам, в случай че сте укрила престъпниците, които търсим.

— Добре, както желаете — изсъска старата. Гилберт не подозираше, че в този миг позорно го мамят. Дръжката на мелничката беше прост лост с телеграфно приспособление, чиито жици водеха във всички стаи на хотела на Казота. Когато старата започнеше да мели кафе, тя даваше знак на посетителите, че полицията е в къщата. Нататък те вече знаеха как да постъпят.

— Казота, повтарям ви, не си играйте с нас — заплаши я Гилберт. — Предайте престъпниците, които криете. Става дума за един мъж и една жена. Знаем със сигурност, че са тук.

— Тогава знаете повече от мен!

— Казота, вие отговаряте нагло, но ако претърся къщата, ще станете по-кротка. Дванадесет полицаи са оградили свърталището ви и муха не може да изхвръкне от него.

— Я виж ти, какви големи приготовления — подсмихваше се Казота, — трябва да са опасни престъпници.

— Ще ви кажа за кого се отнася. Вярвам, че ще схванете колко е нецелесъобразно да лъжете полицията… От Париж преди няколко дни е избягал някой си Марсел Бернард. Той измамил най-ужасно своите кредитори и е обвинен в изнасилване на едно момиче. После избягал в Лондон, срещнал се там с брат си и като разбрал, че има голяма сума пари в него, се опитал да го убие в една затънтена улица. Ала брат му Леон Бернард не е умрял от тежкото нараняване и в треска разказал цялата история. Човекът е благороден и искал да пощади брат си, но без да иска е назовал пред английските власти името на престъпника. После не му е останало нищо друго освен да потвърди това и пред съда. В това време Марсел Бернард се появил в Брюксел. Той живял в дома на певицата Нинон дьо Клер, която му е любовница. Певицата е от добро семейство, но е паднала жена. Тези двама престъпници извършили в Брюксел нечестна сделка, от която са взели не по-малко от четиристотин хиляди франка. Но Марсел Бернард бива заловен в Брюксел, самоличността му е била установена и той е арестуван в брюкселския затвор. Още същата нощ певицата избягала. Парижката полиция поиска да й се предаде престъпникът и двама от най-способните ни агенти заминаха за белгийската столица, за да доведат затворника. Довели окования престъпник през нощта на гарата и се качили с него в специално купе на влака. Когато влакът наближил Париж, един млад кондуктор влязъл в купето и казал на двамата агенти, че трябва да остане при тях, докато стигнат в Париж, понеже отстъпил служебното си купе на един тежко болен човек. Агентите повярвали и дали съгласие. Това е против инструкцията, но може да им се прости, тъй като не били спали цяла нощ. Когато се събудили, влакът отдавна бил пристигнал до парижката гара, но нито затворникът, нито кондукторът били в купето. Двамата агенти останали много изненадани, като видели, че птичето им е изхвръкнало. По силното си главоболие разбрали, че са упоени.

Казота се смееше толкова силно, че едва стоеше на краката си. Гилберт, ужасно ядосан, тропна по пода.

— Не се смейте! — извика той. — Ако Марсел Бернард и тази Нинон дьо Клер, която толкова добре е изиграла ролята на кондуктор, не бяха намерили прием във вашия дом, отдавна щяха да попаднат в ръцете ни. Аз ви предупредих, Казота, и сега ще приложа с най-голяма строгост закона, ако не ми предадете доброволно престъпниците.

— Казах ви, че в моя хотел няма посетители, но щом не вярвате, можете да го претърсите.

Гилберт отиде до прозореца и изсвири със свирката си. След малко в стаята влязоха шест полицаи.

— Претърсете цялата къща! — заповяда директорът. — Нищо не пропускайте и добре прегледайте стаите. Сигурен съм, че в това свърталище има тайни скривалища.

— Въпреки това ще си сваря прясно кафе — каза Казота иронично, като гледаше спокойно, как полицията обръща наопаки цялата й къща.

Още половин час трая претърсването, обаче не се намери и следа от гостите на Казота.

Като се убеди, че се е измамил, Гилберт помоли Казота за извинение и напусна недоволен къщата. Майката на Помпадура, като предпазлива жена, остана така още час, после се огледа и се качи на i орния етаж. Тя влезе в една добре наредена стая, в която, изглежда, не живееше никой. Старата отиде при едно голямо огледало, натисна едно копче и огледалото изчезна. То закриваше входа на скривалище, в което можеха да се укрият няколко души.

Един добре облечен млад мъж и млада красива жена излязоха от тъмнината и спряха до рамката на огледалото. Те се озърнаха предпазливо из стаята, като че искаха да се уверят, че са сами.

— Елате — каза Казота, като се усмихваше, — отървах се и този път, но трябва да благодарите само на мене.

— Ще ви възнаградим добре, Казота — обеща Нинон дьо Клер. — Помогнете ни и по-нататък и се погрижете да се откопчим от този проклет Париж. Искаме да напуснем Европа.

— Тъй е — добави Марсел Бернард, — по-добре е да се махаме още днес, отколкото утре. Веднъж кракът ни да стъпи на американска земя, тогава ще можем да се поуспокоим и да смятаме, че сме избавени.

— И тогава не — каза Казота, смъркайки емфие. — И тогава не ще бъдете сигурни, Марсел Бернард, тъй като Американските съединени щати не преследват само политически престъпници, но и убийци.

— Убийци ли? — зина певицата и изгледа плахо любовника си.

До този миг Нинон дьо Клер не знаеше нищо за престъпните дела на Марсел.

Свят се зави на младия човек.

— Знаете ли? — запита той.

— Всичко — отговори Казота. — Директорът на тайната полиция ми разказа всичко. Ако ви хванат, вас, Марсел Бернард, ви очаква гилотината.

Макар и изплашена, певицата се хвърли на врата на любовника си. Нинон дьо Клер в никакъв случай не допускаше, че този човек е изцапал ръцете си с кръвта на своя брат. Тя го обичаше, обичаше го до лудост и ужасната участ, която го заплашваше, я изпълваше с двойна скръб. Женското сърце е загадка. Когато жената не обича някой мъж, тя се отвращава от него, без да има някакви сериозни причини за това, но когато женското сърце гори от любов към него, тя му целува ръцете, ако ще да са оцапани и с братска кръв.

— Казота, за Бога, спасете ни! — изплака певицата. — Помогнете ни да напуснем Париж още тази нощ! Не ще имам спокойна минута, когато зная, че ножът на гилотината заплашва главата на любимия ми Марсел.

— Наистина, тази мисъл не е никак приятна — кискаше се Казота. — И за мене е по-добре, ако не стоите повече в къщата ми, защото никак не желая да се намеря в затвора. Ще ви услужа, но работата ще бъде малко скъпичка. Когато човек отива на пазара да си продава кожата, естествено, той иска да бъде добре възнаграден.

— Добре — реши Марсел. — Ще спечелите пет хиляди франка, ако ни изведете незабавно оттук.

— Пет хиляди франка! — подигра се старата вещица. — Колко щедър е този господин… Когато палачът го заведе на бесилката, тогава ще бъде още по-щедър…

— Какво искате, кажете? — прекъсна я Нинон дьо Клер.

— Колко искам? Тука работата опира до големи разноски, освен това и аз искам да спечеля нещо, затова да говорим за двадесет и пет хиляди!

Марсел и Нинон се спогледаха учудени.

— Казота — каза смутено певицата, — вие предполагате, че сме по-богати, отколкото сме в действителност. Може би мислите, че сме откраднали много пари, но…

— Не мисля, а знам, че сте откраднали четиристотин хиляди франка — стрелна ги с поглед Казота разгневена. Тя искаше да изплаши гостите си докрай. — Четиристотин хиляди франка! Смятам, че заслужавам

поне една шестнадесета част от тях, ако ви укрия. Още повече, че не сте обвързани и можете да напуснете къщата ми и в такъв случай ще спестите много пари или пък ще загубите всичко.

Марсел дръпна Нинон в един ъгъл на стаята.

— В ръцете сме на тази дърта вещица и трябва да й се подчиним — пошепна той на любовницата си. — Ако не се съгласим, тя ще ни предаде на полицията.

— И двойно повече бих дала, Марсел, само да знам, че си спасен.

После се приближиха към Казота и й казаха, че са съгласни да платят двадесет и пет хиляди франка, ако ги изведе благополучно от Париж. После я помолиха да им каже своя план за бягството.

— Трябва да имате търпение още един час — обяви съдържателката на „Червената воденица“. — Ще поговоря с дъщеря си Помпадура. Тя е хитра и знае какво трябва да направим. Можете да бъдете спокойни. Утре заран ще бъдете далеч от Париж.

Казота излезе и остави влюбените насаме. И двамата бяха разстроени, тъй като бъдещето им беше забулено в гъста мъгла, а настоящето им не бе завидно в дома на Казота, където всяка минута можеха да бъдат арестувани.

Те съкращаваха времето с целувки и милувки, после брояха банкнотите, нещо, което бяха правили вече десетки пъти. Четиристотин хиляди франка, които бяха получили за откраднатите планове на черния майор, се намираха у тях. Нинон разпредели парите на осем равни пакета и ги криеше ту в пазвата си, ту в скрити джобове на долните си дрехи. Обаче никак не подозираха, че бяха наблюдавани през цялото време. Те не допускаха, че от коридора можеше да се стигне незабелязано в голямата печка, която беше в стаята им, и този, който беше скрит там, можеше да вижда всичко.

Откакто Марсел и Нинон бяха в тази стая, Помпадура често влизаше в печката и ги наблюдаваше. По този начин тя узна това, от което Естерхази бе толкова изненадан. Тя чу, че Нинон и Марсел бяха откраднали плановете на графа в Брюксел и ги бяха продали за четиристотин хиляди франка, че Нинон криеше тези пари в пазвата си и в долните си дрехи. Това бе достатъчно за Помпадура да начертае плана си, за чието изпълнение не трябваше да знае дори майка й.

13.

Вече се беше стъмнило и Нинон запали лампата, но неочаквано се потропа на вратата. Помпадура и Казота влязоха в стаята.

— Скроихме плана — каза старата, като седна на един стол, — моята дъщеря е много умна и знае какво трябва да се прави. Сега трябва да зная, дали ще имате смелост да извършите едно дело, което ще бъде сполучливо, ако, разбира се, не се уплашите.

— Не ни липсва смелост — ентусиазира се Марсел, — кажете ни какво трябва да правим.

— Ще избягате в Германия, а оттам в Америка — поясни Помпадура. — Щом дойдете до германската граница, вече сте спасени, тъй като там няма да ви търсят.

— Това е вярно — замисли се Марсел. — Оттам можем да тръгнем за Ню Йорк. Най-важното сега е да изчезнем от Париж.

Обезобразената кимна с глава:

— Най-голяма опасност ви застрашава при пътуването ви оттук до Кьолн. Никой не бива да ви забележи. Никакво преобличане не може да ви помогне, тъй като Гилберт всичко е предвидил, за да ви заловят. На всяка гара има негови агенти, които ще ви търсят с четири очи. На гарата е разположил свои хора, които ще претърсват всяко лице, което се намира в чуждестранния влак.

— Значи, няма никакъв начин — промълви Нинон със сълзи на очи — да избягаме оттук.

— Лъжете, се — отвърна Помпадура уверено. — Трябва да бъдете изпратени като стока, в два различни сандъка. Това е изходът.

— Не е възможно! — извика Нинон, а Марсел започна да се съмнява в успеха на плана.

— Защо да е невъзможно? — изгледа ги Обезобразената. — Мислите ли, че това става за пръв път? Един английски лорд се хвана на бас и бил изпратен в сандък от Лондон до Париж и Мадрид, а един холандски шивач с жена си отпътуват от Амстердам за Берлин, оттам за Виена и после за Рим. Те спечелили много пари, като се показвали от сандъка и си разправяли случки от пътешествията си.

Марсел си припомни, че бе слушал за такива странни пътешествия.

— Работата не е опасна. Ще предадем сандъците като особена пратка и за двадесет и четири часа ще бъдете в Кьолн. Ще имате достатъчно храна, а въздух ще влиза от дупките, които са направени на сандъците.

— Добре ли ви разбирам? — Нинон прекъсна Помпадура. — За какви сандъци говорите?

— Да, трябва да ви изпратим отделно, не можете да се съберете в един сандък, а освен това ще предизвика подозрение, ако е много голям.

Нинон въздъхна. Най-лошо й се виждаше това, че ще трябва да се раздели с любовника си.

Марсел не питаеше такива нежни чувства към любимата си и беше съгласен да се разделят. Всичко това вече не му се виждаше толкова опасно, както отначало. Той искаше да знае само как ще отвори сандъка в Кьолн и как ще излезе от него незабелязано.

— Няма да можете сами — поясни Помпадура, — но ние ще се погрижим за това. Ще изпратим сандъците до един наш познат в Кьолн. Той ще ги освободи от гарата и с кола ще ги закара в дома си. Там ще си починете и след това ще можете да продължите бягството си.

— Как се казва човекът в Кьолн и с какво се занимава.

— Казва се Бандрини и притежава музей от восъчни фигури, с които пътува от град на град. Неговият музей се намира в Кьолн и ще означим на сандъците: „Восъчни фигури! Да не се обръщат! Внимание!“

Марсел и Нинон започнаха да се смеят на комичното положение, в което щяха да изпаднат. Уговориха всичко необходимо и решиха да поръчат на познат дърводелец да приготви през нощта сандъците, с които ще тръгнат следната заран като неодушевени предмети за Кьолн.

Вечерта всички заедно седнаха в стаята. Казота беше приготвила вкусни закуски и беше донесла десетина бутилки с вино от съседния ресторант. Четиримата изпразниха до дъно десетата за успеха на плана им. Към полунощ Марсел и Нинон си легнаха. На сутринта тихо похлопване на вратата ги събуди. Помпадура им поръча да се облекат, тъй като всичко вече е готово. Казота им донесе богата закуска и ги покани да хапнат добре преди да тръгнат. Нинон дьо Клер беше много развълнувана, но Марсел я успокояваше:

— Това е крайно средство, което сме избрали за бягството си от Париж, но е и единственото, което може да има добър край.

Нинон го целуна и отговори:

— Ако бяхме заедно, не бих ни най-малко се страхувала от това страшно пътешествие, но мисълта, че трябва да пътуваме разделени, ме обезсърчава и извиква лоши предчувствия у мене.

Не бяха още привършили закуската, когато Казота влезе при тях и поиска възнаграждението си. Нинон дьо Клер сложи на масата двадесет и пет хиляди франка. Алчната стара жена с изкривени пръсти сграбчи банкнотите.

— На дъщеря ми ще кажете, че сте ми дали само пет хиляди франка — помоли ги Казота, като си повдигна безсрамно роклята и скри парите в чорапите си. Това беше нейната най-добра каса за пари, когато искаше да скрие нещо от ненаситната си дъщеря.

Не след дълго влезе и Помпадура.

— Свършвайте — нареди тя тихо, — нямаме много време за бавене. Нинон, елате с мен!

Певицата стана и понечи да дръпне Марсел със себе си.

— Оставете любовника си — спря я Помпадура, — той ще дойде по-късно. В къщата ни има и други гости, а те не бива да чуват много стъпки по стълбите. Планът ни може да се провали и ще попаднете в ръцете на полицията.

— Оставете ме поне да се сбогувам с Марсел — помоли певицата и се хвърли с плач върху гърдите му.

Те останаха прегърнати няколко минути, през които Нинон обсипваше с горещи целувки лицето на Марсел. Най-после той се изтръгна от прегръдките й.

— Пак ще се видим в Кьолн, в къщата на господин Бандрини — каза й той.

— Може би не ще мога да изтърпя това страшно пътуване в затвор! — хълцаше красивата жена.

— Глупости — измърмори Казота, — аз мисля, че затвор от двадесет и четири часа е за предпочитане пред затвор от десет години.

— Или пък ножа на гилотината! — добави Помпадура.

Тя хвана Нинон за ръката и със сила я извлече от стаята. Казота вървеше след тях. Марсел запуши цигара и започна да се разхожда неспокойно. В това време жените стигнаха на двора, намиращ се зад Казотината къща.

— Къде са сандъците? — попита Нинон с разтреперан глас.

— Ето там, в онази конюшня! — отвърна Помпадура и показа с ръка към същата конюшня, където по нейно желание преди време бе ослепен Мъртвешката глава.

Тази ужасна жена сега водеше и Нинон дьо Клер в това място за престъпления. Помпадура застана на прага на конюшнята и се обърна към старата:

— Мамо — рече тя, — чудя се, че каруцарят още не е дошъл да вземе сандъците. Разпореди се да дойде по-бързо.

— Ти сама не можеш да заковеш сандъците.

— Не бери грижа, мамо, всичко ще сторя. Казота тръгна, а Помпадура я изпрати с радостен поглед.

— Елате да свършим по-бързо работата — каза тя на красивата певица и отвори вратата на конюшнята, която беше полуосветена от една лампа. Нинон дьо Клер видя два сандъка. Капаците им стояха отстрани и тя можеше да ги разгледа. Нинон трябваше да признае, че тези чудни сандъци са направени много грижливо. Перушина бе постлана по дъната им, а на капаците имаше отвори. Във всеки сандък беше поставена кошница с храна и тенекиен съд с вода, а също по един свредел, дълбач и чук. С тези инструменти можеха да бъдат отворени сандъците, в случай, че получателят им в Кьолн не ги получи навреме. — Влезте — смръщи се Помпадура на Нинон, докато тя се двоумеше. Певицата въздъхна.

— Нека бъде така — промълви тя.

Нинон стъпи на намиращото се близо до сандъка столче и понечи да влезе вътре. Но в същия миг Помпадура я стисна за шията. Певицата искаше да извика, но не успя. Очите й бяха изпъкнали от ужас. Тя мислеше, че ще я убият. Ала Обезобразената имаше друго намерение. Тя искаше само да я ограби. Помпадура стискаше силно жертвата си с лявата ръка, а с дясната извади шишенце от джоба си. Изля съдържанието му върху челото и лицето на Нинон. Беше силно упоително средство. Очите на певицата започнаха бавно да се затварят. Помпадура я взе на ръце. Занесе хубавата жена в един кът на конюшнята и я положи на земята. След това изтича към вратата и хвърли бегъл поглед към двора. Не се виждаше никой и тя спокойно можеше да извърши кражбата. Обезобразената коленичи над Нинон и бързо разкопча дрехите й. След това пъхна ръка в пазвата й и взе банкнотите. Крадлата вдигна и горната й рокля и взе парите, намиращи се в скритите джобове на фустата. След това занесе ограбената жена до сандъка и предпазливо я сложи в него.

— Трябва да ми бъде благодарна, че я упоих — смееше се Обезобразената — и няма да види поне в какъв затвор се намира. Но ще закова бързо сандъка — старата не трябва да узнае за станалото.

Помпадура сложи капака и здраво го закова. Току-що беше свършила работата си, и Казота влезе.

— В ред ли е всичко? — попита старата.

— Всичко. Восъчната женска фигура вече е в сандъка.

Казота най-подло се изкикоти и почука на сандъка.

— Е, Нинон, гълъбче, как намираш затвора си? Отговор не последва и при неколкократното повтаряне на въпроса.

— По-дяволите, какво означава това? — смръщи се Казота. — Тя не отговаря, да не си й направила нещо?

— Стига глупости — отговори Обезобразената. — Чудя се, защо не отговаря. Трябва да е припаднала. И на мен би ми станало лошо, ако ме заковат в този сандък.

— Права си — каза Казота. — Както и да е. Нямаме време да разсъждаваме върху това. Колата всеки миг може да дойде. Трябва бързо да доведа мъжа.

Казота излезе и след малко се върна с Марсел.

В същия миг се чу и шумът на каруцата, която щеше да откара сандъците. Без да му даде възможност да запита нещо за Нинон, Помпадура накара мъжа да влезе в сандъка и бързо го затвори. Двете жени го заковаха и пратката беше готова. Подир малко каруцарят заедно с трима носачи пристигна в двора. Той повдигна сандъците и каза, че не са толкова тежки, колкото е предполагал.

После прочете надписите върху сандъците:

— Восъчни фигури, трябва да бъдем внимателни.

Нареди на носачите да вдигат предпазливо сандъците и да ги товарят на колата. Те наистина внимателно изнесоха първо сандъка на Нинон, а после и Марселовия и грижливо ги наместиха на колата. Помпадура връчи на каруцаря товарителницата, в която бе написано, че сандъците трябва да бъдат предадени на Бандрини в Кьолн.

Като видяха, че колата се отдалечи от тяхната къща, Казота и Помпадура се успокоиха.

— Ако имат щастие, утре сутринта ще бъдат в Кьолн и Бандрини, комуто вчера телеграфирахме, ще ги получи. И двамата трябва да благодарят Богу, че ги отървахме от парижката полиция.

Казота въздъхна и отправи поглед към небето:

— Боже милостиви, не е ли грешно, че за такава тежка работа ми бяха отредени само пет хиляди франка? — избъбра тя печално.

Обезобразената повдигна рамене и подигравателно се изсмя.

— А какво да кажа аз, като не спечелих от тази работа нито сантим? Но ти, ти ще ми дадеш хиляда и петстотин от печалбата за моя труд, нали?

— Щерко, достатъчни са петстотин франка.

Най-после те се споразумяха за хиляда франка. Старата отиде в един ъгъл на стаята, извади от чорапа си внимателно една банкнота от хиляда франка и я даде с охкания на Помпадура.

И двете тайно се смееха и тържествуваха, като мислеха, че всяка е измамила другата.

Същия ден около обяд черния майор получи двеста хиляди франка. Той прегърна Помпадура и я нацелува по обезобразеното лице. То не му се виждаше вече отвратително, а дори красиво. И Помпадура му се струваше някакъв ангел-спасител.

Половин час по-късно граф Естерхази изпрати писмо до Натузиус, с което уведомяваше бащата на годеницата си, че за най-голямо негово съжаление не може да приеме годежа, понеже началството и другарите му са против този брак.

Това писмо беше с най-лоши последствия за Естерхази. Чрез него той си спечели двама непримирими врагове.

14.

Пътническият влак, идващ от белгийската граница, спря на Северната гара в Париж. От едно третокласно купе слезе стройна, висока дама, облечена в черно. Скромна шапка покриваше тъмните й коси, посивели вече около слепите очи. Бледото й измъчено лице бе покрито с прозрачен воал. Тя помогна с нежност на две деца да слязат на перона. Едното бе момиченце на около десет години, а другото — около осемгодишно момченце.

— Мамо, това ли е Париж? — запита плахо момичето и се хвана за дрехата на майка си.

— Да, моя мила Виктория — отвърна жената с дълбока въздишка. — Ние сме вече в Париж. Надявам се, че ще го напуснем по-весели и по-щастливи, отколкото сме сега.

— Майко! — извика хубавото момченце с черните къдрави коси, което носеше в измръзналите си ръчици куфарче. — Бъди сигурна, че татко няма да ни пусне да си отидем отново. Той ще иска да останем при него. Мамо, ще мога ли отсега нататък да се наричам граф Естерхази, граф Роберт Естерхази, вместо Роберт Валзин.

Две тежки сълзи се търкулнаха по бледите бузи на жената.

— Ти си граф Естерхази, синко — рече тя тихо, като хвана децата за ръце и тръгна с тях по перона. — Каквото и да са взели от нас, това име не може да ни отнеме никой!

Тя излезе с децата на заснежения площад пред гарата. Един носач се приближи към тях, опита се да вземе куфара и попита дали да им извика кола.

— Благодаря ви, ще повървим — отвърна бързо графинята и запита носача. — Моля, кажете ми откъде трябва да минем, за да стигнем Шосе д’Отен?

— Можете да се качите на омнибуса, госпожо.

— Не, не, предпочитаме пешком. И без това сме седели достатъчно във влака.

Носачът погледна състрадателно благородната дама и хубавите деца.

— Боже мой — прошепна той тихо, — те нямат даже пари и за омнибуса. Как ли ще прекарат в безсърдечния Париж?

След това й описа най-късия път до Шосе д’Отен и се върна в топлата чакалня на гарата, докато бедната майка и децата тръгнаха да търсят улицата.

— Мамо, студено ми е — започна да се оплаква след малко Виктория.

— Почакай още малко. Татко ще те стопли в прегръдките си.

— Мамо, гладен съм. Искам да вечерям.

— Имай още малко търпение, Роберт. Татко ще те нагости с много хубаво ядене. Всичко ще се оправи, деца мои. Всичко.

Бедната жена говореше това с успокоителен тон на децата, въпреки че сама не вярваше в думите, с които ги утешаваше.

Тя вече пет години живееше в едно малко градче на германо-белгийската граница, разделена от съпруга си, граф Естерхази, майор във френския генерален щаб. Графът я бе оставил под предлог, че скромните му средства не позволявали издържането на къща в Париж, отговаряща на общественото му положение. Графиня Натали се беше съгласила и с готовност поднесе на мъжа си великата жертва да живее далеч от онзи, когото обичаше, и да възпитава сама двете си деца. Малката сума, която получаваше ежемесечно от него, я накара да живее извънредно скромно и затова се съгласи да се нарича с буржоазното име Валзин, вместо с аристократичното Естерхази. От няколко месеца насам обаче бяха престанали да й пращат пари, а писмата на графа ставаха все по-редки и къси, а накрая престанаха въобще да идват. Бедната Натали разбра от вестниците, че мъжът й не се числеше вече към армията, че водел развратен живот в Париж и че имало стотици хора, които го смятали за подлия предател, който накарал да отведат на Дяволския остров невинния капитан Драйфус.

След всичко това тя не можеше вече да остане в забравеното от света градче. Парите, които получи от продажбата на последните си вещи, й дадоха възможност да замине заедно с децата за Париж. Сега беше тръгнала със страх и надежда към дома на своя съпруг. Дали ще я посрещне радостно? Дали ще й се сърди, задето бе дошла въпреки даденото обещание да не идва никога без негово позволение в Париж? Но беше ли задължително нейното обещание в момент, когато децата гладуваха, нямаха подслон и искаха да отидат при собствения си баща?

Графиня Натали дръпна с трепереща ръка звънеца на една елегантна къща на Шосе д’Отен. Слаба, неучтива жена, портиерката, й отвори. Неприятният й поглед бързо и въпросително огледа бледата жена и двете треперещи от студ деца.

— Къде се намира апартаментът на граф Естерхази? — запита я Натали.

— На първия етаж — гласеше грубият отговор, — но господин графът излезе, госпожата е сама вкъщи.

— Госпожата?

— Е, да! Госпожа Пей, но ако искате, мога да я наричам и графиня Естерхази.

Натали не й отговори. Тя взе децата и се изкачи бързо по стълбите. На първия етаж дръпна звънеца. Веднага се чуха стъпки и вратата се отвори. На прага се появи млада, феерично красива жена, която носеше лампа.

— Ти ли си, Естерхази? — започна тя. — Идваш…

— Думите заглъхнаха върху устните й. Тя се отдръпна инстинктивно пред високата благородна фигура на Натали.

— Коя сте… Какво желаете? — заекна тя и затвори нощницата на гърдите си.

— Желая да чакам тук съпруга си, граф Естерхази!

— отвърна с горд глас Натали.

Красивата черноока жена изхълца и ръката, в която носеше лампата, трепна. Натали отвори вратата към съседната стая, без да удостои другата с поглед.

— Елате, деца. Тук можете да чакате баща си! Децата влязоха в отоплената луксозна стая. В средата имаше приготвена маса за вечеря. Намиращите се върху нея деликатеси, виното в кристално шише, въобще цялата обстановка възбуждаше апетита на малките.

— Мамо — прошепна Роберт, — искам само малко парченце от онази шунка.

— Не пипай нищо в този дом! — заповяда графинята. — Тук всичко е нечисто!

В този момент се отвори входната врата и Натали се изправи. Пред нея застана съпругът й. Бившият майор бе облечен в елегантно цивилно облекло, а в ръцете си държеше цилиндър и бастун. На прага, зад него, се появи красивата жена, която навярно бе съобщила на своя любовник какво го чакаше, тъй като изражението на лицето му бе напрегнато и мрачно. Големите му демонични очи бяха пламнали.

— Естерхази! Мили мой!

Меката, благородна женска душа на Натали не изпитваше друго, освен гореща любов. Тя се втурна с разтворени обятия към бащата на децата си, но той я отблъсна със студен, господарски жест:

— Ти? Вие сте тук? Вие сте тук и то без мое позволение? Какво значи това? — изръмжа той яростно.

— Нима е нужно позволение, когато законната съпруга иска да види мъжа си, а децата — своя баща? — отвърна Натали. — Естерхази, посрещаш ме много студено. Виж, това са Роберт и Виктория — твоите, нашите деца. Кажи им нещо мило, поздрави ги. Не се отнасяй като чужд човек към нас. Боже мой, мрачното ти лице говори за лоши работи…

Черният майор тропна разярен с крак.

— Не ме отегчавай с подобни театрални сцени. С тях няма да постигнеш нищо — изсъска той. — Не те извиках и затова не можеш да ме упрекваш, че не ви искам тук. По дяволите, имам си достатъчно грижи и абсолютно не сте ми потребни в Париж.

— Не мога да те разбера — проплака Натали. — Навярно с право се опасяваш, че ще преча на развлеченията ти. Отговори ми: коя е тази жена? С какво право се осмелява да присъства на нашия разговор, на обяснението на двама съпрузи. Излишен е всеки друг слушател освен Бог. Аз, твоята съпруга, майката на твоите деца, желая да ми отговориш!

— Аз ще ви отговоря, госпожо — намеси се красивата дама и се отправи пред графинята. — Аз имам по-голямо право да стоя тук, отколкото вие, защото вие не сте нищо повече, освен жената, с която е венчан граф Естерхази. Аз, обаче, съм жената, която обича!

Натали дръпна децата си, сякаш се опасяваше да не би дъхът на тази жена да ги отрови.

— Вие сте любовницата на съпруга ми? — уточни тя глухо. — Вие се осмелявате да стоите още тук, след като съм пристигнала заедно с децата? Боже мой, наистина ли си създал жени, на които си забравил да дариш онова, което е най-ценно за жената — срама?

— Ти спокойно позволяваш да ме обиждат, Естерхази! — изписка любовницата на майора. — Аз, Габриела Пей, трябва да понеса всичко, което казва тази чужда жена? Не е ли чужда? Ти не си я споменавал никога, не си я удостоявал дори с най-незначителната дума, докато аз те ощастливих и сторих за тебе онова, което не би направила никоя жена. Да ти напомня ли, че ония писма…

— Мерзавец! Тези гадости трябва да ги слушам аз, която живея с нашите деца пет години самотна и в беднотия, само за да помогна на суетните ти цели? Доказах ти, че не ценя парите, когато предпочетох теб пред толкова богати кандидати. Освен това ти дадох и друго доказателство, че не смятам богатството за най-голямо земно щастие, когато пропиля цялата ми зестра с борсови спекулации още през първата година на нашия брак. Упреквала ли съм те някога? Сега обаче условията са съвсем други. Макар че не съм дошла за това, длъжна съм да говоря и по парични въпроси.

— Ето, значи… Ха-ха-ха!

— Твоите деца гладуват — продължи графиня Естерхази, — те гладуват, граф Естерхази, ти обаче гуляеш с любовницата си, докато те не знаят къде да спят тази нощ. В тази зимна нощ нямат подслон! Ти ще ни изхвърлиш и ще ни накараш да просим по вратите на чужди хора… О, потомците на Естерхази ще получат доста милостиня, когато разкажат на света трогателната си история.

— Значи, с други думи, заплашваш да ме разобличиш пред моите приятели, ако не изпълня желанията ти — изръмжа яростно Естерхази. — Готов съм да понеса тази жертва, при условие че ще напуснеш още утре Париж и ще се върнеш там, откъдето си дошла!

— Ако откажа да изпълня искането ти?

— Тогава ще трябва сама да си търсиш помощ — отвърна безсърдечният човек.

Графинята, отчаяна, разплакана, падна на колене пред жестокия човек.

— Елате, деца, паднете на колене пред вашия баща! — изплака тя. — Молете му се да изпъди оная жена и да ви притисне към своето сърце. Естерхази, когото толкова много обичам, смили се над твоята жена и нещастните си деца. Понеси тази малка жертва и ние ще ти отвърнем с благодарност и със…

Натали не довърши думите си. Тя рухна върху килима. Прегърнаха я малки нежни ръце, които се опитваха да я вдигнат.

— Майко! — извика малкият Роберт с висок сърдит глас. — Майко, не бива да коленичиш пред този човек. Той не може да бъде нашият баща, защото нашият баща сигурно е добър. Чакай само, аз съм граф Естерхази, аз ще си отмъстя някой ден!

Момчето сви юмруци и застана храбро пред мъжа, който от своя страна го гледаше злобно.

— Твоята майка те е възпитала така, малък нахалник. Ето какво заслужаваш за твоето нахалство!

Майорът удари грубо момчето, което едва не падна. В този момент графиня Натали скочи и притисна Роберт към себе си. Тя се бе преобразила в лъвица, защищаваща малките си, готова да се нахвърли върху ловеца, за да го разкъса.

— Всичко вече е загубено! — извика пламенно и сълзите й пресъхнаха. — Ти си скъсал последната връзка, която ни е свързвала. Мерзавец, ти би гладуващото си дете! Нека Бог те накаже за това, граф Естерхази! Да, граф Естерхази, теб ще те сполети отмъщението на божествения съдия! Проклятието на твоята жена, презрението на децата ти, ще те тикнат в пропастта. Нека да бъдеш беглец и да триумфират твоите неприятели над тебе! Нека ти свалят маската, с която все още заблуждаваш хиляди хора! Търси забрава в прегръдките на тази пропаднала жена, граф Естерхази! Духовете на твоята жена, на твоя син и на твоята дъщеря ще те преследват и измъчват, дори и да се скриеш в най-затънтения кът на земята! Деца, да напуснем този вертеп, да напуснем

отровната му близост и да умрем чисти, каквито сме били досега!

Натали се спусна с децата към вратата. Естерхази побледня, докато тя изричаше проклятието си над него.

— Натали! — прошепнаха безкръвните му устни. — Остани, слушай…

— Махни се! — отвърна глухо нещастната жена. — Ти разби сърцето ми, нека се изпълни моето проклятие!

Тя изчезна с децата си.

Черният майор се отпусна в едно кресло, отблъсна нежните ръце на любовницата си, която се опита да го прегърне.

— Драйфус, твоето проклятие почва да се сбъдва — изстена той и неспокойните му очи останаха впити в пода. — Въобразих си, че те унищожих, като те зарових жив на Дяволския остров. Твоята сянка, твоето име, обаче, ми създават милиони врагове! Моята собствена жена, моите собствени деца се бунтуват против мене. По дяволите, съвсем безпомощен ли съм, няма ли оръжие, с което да мога да унищожа всички неприятели наведнъж?

Тогава красивата жена се наведе над него и му прошепна няколко думи. Те подействаха на черния майор като електрически ток. Лицето му се изкриви в ироничен, злобен смях и той извика:

— Благодаря ти, мила Габриела, задето ми напомни това. Да, този е пътят, по който ще победя. Ще успея само с един голям решителен замах. Ще успея непременно. Фалшивият Драйфус трябва да ме спаси. Ха-ха, фалшивият Драйфус!

Черният майор скочи, облече палтото си и напусна стаята.

На самотно, обкръжена от върби равно място на брега на Сена, там, където реката минава през работническото предградие Батиньол, стоеше нещастната майка с двете си деца и гледаше неподвижно блестящия лед. Тя бе прегърнала Роберт и Виктория, бе ги притиснала към себе си и чувстваше как треперят.

Наоколо цареше мъртва тишина. Само бурята играеше по леда. Далеч някъде проблясваха уличните фенери на бедното предградие, от което се виждаха тъмни и неясни сенки.

— Ти постигна целта си, Естерхази — издума бедната графиня. — Твоята жена, твоите деца няма вече да се изпречват на пътя ти. Ще изчезнат завинаги! Ти обаче си техният убиец!

— Убиец — отвърна страховитото ехо.

Децата започнаха да плачат и се притиснаха още повече до обичната си майка.

Тя махна каишките от малкия ръчен куфар. Ръцете й трепереха, когато завърза децата плътно до себе си. Ремъците бяха обвити около ръцете им и тримата образуваха жива верига.

— Дайте ми още една целувка, последна целувка! Натали целуна косите на Виктория и на Роберт и горещо се разплака.

— Простете ми, мои мили, мои сладки дечица — изстена нещастницата. — Вие сте още млади, толкова красиви, толкова жизнерадостни, а аз ви водя към… — Тя се разтрепера.

— Майко! — извика момчето. — Ти искаш да ни убиеш?!

— Мълчи, бъди послушно, мое дете, ние отиваме към покой! Тази бяла покривка ще ни покрие и ние ще бъдем у дома, у дома при татко!

— Не искам да отида при татко! — разплака се малката Виктория. — Татко е много лош човек.

— Не при този, дете мое, а при другия, който е разтворил вече обятия, за да ни посрещне, при милостивия бог-баща, на чиито гърди ще намерите търсеното щастие. Хайде, напред, деца мои, ледът е много тънък и трошлив, скоро всичко ще свърши!

Погледът на графинята беше устремен в далечината, тя слезе от брега и тръгна с децата по тънката ледена покривка на реката.

Голите върби се сведоха дълбоко, сякаш искаха да наведат глава, за да не видят ужасната картина.

Ледът бе доста здрав до брега, но по-нататък едва можеше да носи тежестта на едно дете. През прозрачната покривка се виждаха бързите и опасни води на реката. Графинята и децата приближаваха все повече злокобното място. Роберт и Виктория, онемели от ужас и страх, тръгнаха послушно към гибелта.

Нещастната жена започна внезапно да пее хорал и децата веднага я придружиха със слабите си гласове. Смъртната песен прозвуча ужасно в мрака на нощта. Внезапно ледът започна да скърца и под нозете им бликна вода.

— Мамо, мамо, помогни ни! Ужасните смъртни викове заглъхнаха.

Ледът продължаваше да се чупи, водата пръсна високо, още веднъж се яви тъмна фигура, две ръце се протегнаха заплашително към небето и висок глас разсече бурята:

— Така умират последните Естерхази… Убиецо, бъди проклет!

— Мадлена, скъпо, обично мое момиче, ще те обичам до последен дъх. Ти ще станеш моята любима жена.

Тези думи говореше един млад красив момък съвсем искрено. Момичето, на което говореше, го държеше под ръка. Разхождаха се по брега на Сена, макар че бушуваше буря и валеше сняг.

— Ти се заклеваш, Християн, че няма да ме оставиш никога, че имаш сериозни намерения с бедната Мадлен Готие, макар че си граф, а аз само дъщеря на изпаднал артист, на комедиант, който се показва по панаирите. Помисли преди всичко, Християн, колко е голямо разстоянието между нашите семейства и чак тогава ми отговори.

— Защо да мисля за твоя баща — възкликна момъкът. — Длъжен съм да ти заявя откровено, Мадлен, че не ме влече нищо към него и че не мога даже да го уважавам. Известно ми е, че често измъчва тебе и майка ти. Той не обича работата, каквато и да е тя. Не е успял да си извоюва каквото и да е положение в някой театър. Това обаче само ме кара да бързам още повече да те отстраня от него, да ти създам щастие в малкия дом, който приготвям, за да можеш да забравиш печалните си момински години. Твоята майка ще живее, разбира се, у нас.

— Ти си най-добрият човек на света, Християн — изрече младото момиче и обви с ръка врата му, за да го целуне.

— А графинята, Християн, твоята майка, дали ще благослови нашия брак?

— Ще го стори, бъди сигурна, защото ме обича и няма да иска да пречи на моето щастие. Впрочем — добави бързо Християн, — не бива да споменаваш постоянно, че съм от графско потекло. Имам право да се наричам граф Естерхази, но това е единственото добро от моя аристократизъм. Изкарвам всичко с честния си труд като инженер. Парите, запазени за черни дни, които има майка ми, не са повече от тридесет и шест хиляди франка. Тях не мога обаче да харча в никой случай. Намират се в банката „Ротшилд“, където ги е внесъл братовчед ми майор Естерхази.

Мадлен се разтрепера, като чу името на черния майор.

— На него ли доверихте състоянието си? — попита тя изплашена. — О, Християн, сигурен ли си, че няма да го изгубиш?

— Мило мое момиче — засмя се младият човек и целуна девойката, — нали ти казах, че парите са внесени от моя братовчед в „Ротшилд“, а що се отнася до майора и неговата честност — не бива да забравяш, че той е един…

— Естерхази! — чу се внезапно ужасен вик. Християн се изправи и побледня.

— Боже мой — разтрепера се гласът му. — Думата, която исках да изговоря, прозвуча в мрака преди да я изрека. Известно ми е, че няма духове, но това странно съвпадение… Слушай, чувам песен, хорал, Мадлен, косите ми настръхват. Там, на реката, става нещо ужасно!

Момичето се притисна към мъжа. Те се бяха прегърнали и се вслушваха. Внезапно Мадлен извика:

— Чувам деца, които викат за помощ! Бързо, Християн, няма време за губене… Някой е в опасност… Иди при реката… при реката! Те се втурнаха по брега.

— Там! — извика ужасена Мадлен. — Там трима души се борят с вълните. Даже са вързани един за друг. Боже мой, те са загубени!

— Не са — пресече я Християн, — ако Бог бъде милостив към тях и към мене…

Той легна върху леда и предпазливо запълзя напред. Протегна ръце и хвана едно неподвижно женско тяло, за което се държаха две деца. С нечовешки усилия успя да ги изтегли в безопасност.

Виковете на Мадлен бяха разтревожили жителите на най-близките къщи. Те пристигнаха и скоро майката и децата бяха обвити в топли одеяла. Бяха още живи. Един полицай вече бе съобщил в болницата, за да изпратят кола и да откарат извадените от реката самоубийци.

Християн хвана ръката на любимата си и побледнявайки смъртно, прошепна:

— Мадлен, сигурен съм вече! Познавам тази жена, макар че не съм я виждал от пет години насам. Тази нещастна майка, която е търсила смъртта заедно с децата си в Сена, не е никоя друга, освен съпругата на моя братовчед!

— Съпругата на черния майор?

— Да, тя е графиня Естерхази! Моля ви се, господа, намерете ми час по-скоро файтон. Няма защо да карате бедните в болницата, аз ще ги отведа у дома!

Мадлен Готие гледаше с пламнали очи надолу и устните й промълвиха:

— Собствената си жена, собствените си деца си тласнал към смъртта, черни майоре. Това ще са, обаче, последните ти жертви. Часът на отмъщението все повече наближава!

15.

На четвъртия етаж на съседната къща на Рю де Мартир, която обитаваха не по-малко от петдесет и осем семейства, живееше и семейство Готие. На закрепената на вратата табела пишеше: „Баптист Готие, артист, приемни часове от четири до шест часа“.

Готие се бе отказал отдавна да възхищава или разплаква театралната публика, а когато декламираше, високо, не можеше да разплаче никого, освен двама души — бедната си и нещастна съпруга и красивата си дъщеря Мадлен.

И двете, майка и дъщеря, водеха плачевно състояние при този безсърдечен егоист. Ако надникнем в малката, но чиста стая, служеща на тримата не само за храна, за спане, за работа, но и за дневна, най-добре ще видим, колко много мизерия, лишения и…подлост се бяха настанили между четирите стени.

Майка и дъщеря седяха пред голяма дървена маса и се занимаваха с пълненето на ония малки цветни птици, които красят шапките на благородните дами. Това бе не само трудна, но и опасна за живота работа, понеже малките тела биваха пълнени с арсен, вреден за здравето на работничките.

Мадлен не бе засегната още от вредния прах, но вече възрастната госпожа Готие бе пожълтяла и очите й блестяха като в треска. Освен това я мъчеше суха кашлица и тези признаци говореха ясно, че дните й няма да продължат дълго.

Готие се разхождаше доста елегантно облечен, с ръце в джобовете и цигара в уста, из стаята, докато неговото семейство работеше. Навремето той беше красив мъж, сега, обаче, когато приближаваше вече петдесетте, голата му глава не бе обкръжена от друго, освен от венец червеникаво-руси коси. Лицето му беше покрито с безброй бръчки, а носът му бе остро изпъкнал под едрите вежди.

— Така не може да продължава вечно! — извика Баптист Готие с патос. — Не мога да гледам повече как се измъчвате. Ако това момиче не бе толкова твърдоглаво, нямаше да гладуваме!

— Нали ме увери снощи — погледна го плахо госпожа Луиза, — че си щял да спечелиш много пари от една сделка, която си уреждал?

— Сделката пропадна — изръмжа Готие и погали внимателно с ръка голата си глава. — Приятелят ми, граф Естерхази, ме изостави твърде бързо. В противен случай щях да изсипя пред вас цял чувал наполеони и да изхвърля всички птици, с които вредите на здравето си.

— Каква сделка възнамеряваш да сключиш с граф Естерхази? — запита Мадлен и спря за малко работа.

— Защо те интересува? — отвърна й грубо бившият актьор. — Имам да върша работа и, слава богу, само с благородни господа. Да, аз се мъча да ви храня по честен начин. Нещастието обаче ме преследва. Да, нещастието…

След това той застана пред Мадлен и започна сърдито да я упреква:

— Би могла да издържаш старите си родители прекрасно с твоята красота. — Можехме да бъдем собственици на красив чифлик в околността на Париж и да имаме екипажи и лакеи. Ти обаче предпочиташ да се мотаеш и да си губиш времето с оня бедняк граф Християн Естерхази!

— Татко, аз обичам Християн — възкликна Мадлен смело и твърдо — и няма да го оставя, докато съм жива!

— Добре, да не се караме по този въпрос — закима помирително бившият актьор. — Не желая да ставам пречка на любовта ти с твоя граф. Искам обаче да ми докажеш искреното си желание да спечелиш пари, за да помогнеш на бедните си родители.

— По какъв начин, татко? Нали виждаш, че денонощно пълня птички?

— Това не носи печалба, нали виждаш. Ще ме придружиш сега на Рю Росини и ще участваш в живите картини, които се дават всяка вечер в дома на госпожа Турвил. Тя е много елегантна дама и схваща добре по какъв начин се събират жълтици. От нея ще можеш да научиш твърде много!

— Дали е къща, в която баща може да заведе дъщеря си? — намеси се неуверено загрижената майка.

— Как можеш да ми задаваш такъв въпрос, скъпа моя Луиза? Бих ли позволил на Мадлен да пристъпи прага на оная къща, ако не е порядъчна?

— Иди, дете мое — помоли майката тихо. — Помисли само, колко бихме били щастливи, ако можеш да печелиш достатъчно, за да не живеем в мизерия?

Мадлен все още се колебаеше, очите й се напълниха със сълзи. Тогава майка й прошепна:

— Вчера лекарят ми каза, че ако не пия силно вино и не ям добра храна, едва ли ще живея още половин година!

— Ще отида, майко, ще отида! Ако ме накара обаче да върша нещо нередно, което би ме разделило с Християн, нека Бог да ми прости греха! — изплака Мадлен.

Готие се направи, че не чува думите на дъщеря си. Той облече широко палто, сложи мека сива шапка и светложълти кожени ръкавици, които още имаха добър вид благодарение грижите на Мадлен.

Младото момиче също се бе облякло и след като помоли майка си да легне рано и да не работи до късно през нощта, тръгна придружена от баща си за къщата на Рю Росини, за да участва в художествените живи картини на госпожа Турвил, както я бе уверил нейният баща.

Когато слязоха по стълбите на третия етаж, внимателно се отвори една врата и след тях надникна хитровато-весело женско лице.

— Мадлен излиза толкова късно със стария разбойник! — подсмихна се хубавата млада жена. — Дано този подлец не накара собствената си дъщеря да върши срамни неща! Трябва да науча къде отиват. Непременно трябва да спася Мадлен.

Само няколко секунди по-късно една жена, облечена в широко палто, тръгна след Готие и неговата дъщеря.

На вратата на апартамента на младата жена, която бе тръгнала след двамата, имаше табелка „Госпожица Нитуш, шапкарка“.

Салоните на госпожа Турвил бяха тържествено осветени. Красиви жени и елегантни мъже се разхождаха из тях. Хора, на които не бе известен характерът на къщата на Рю Росини, биха помислили, че се бе събрало най-отбраното общество на изискано тържество. На всеки от посетителите обаче бе известно, че за да влезе, всеки трябва да представи преди това на портиера една зелена карта, която можеше да се купи всяка вечер срещу петдесет франка. Самата госпожа Турвил имаше аристократична фигура. Нежното й лице бе обкръжено от сиви коси, а черната копринена рокля му придаваше бледостта на мрамор. Целият й тоалет бе много скромен и се различаваше от облеклото на другите дами.

По покритата с килими стълба се изкачиха двама господа. Единият бе граф Естерхази, черният майор, другият — неговият приятел майор Пати дьо Клам.

— Нали ви казах, Пати — прошепна Естерхази на приятеля си, — че ще прекараме чудесна нощ. Турвил е събрала около себе си най-хубавите момичета, а живите картини, които показват тук, не могат да се видят никъде.

— Не това е, което ме накара да дойда с вас, драги Естерхази — отвърна тихо Пати дьо Клам и се усмихна странно. — Желая да се уверя дали е вярно това, което сте ми разправяли за нашия колега, полковник Анри, че бил един вид покровител на госпожа Турвил и че поради неговото влияние не се е намесила още полицията?

— Сега ще видите и Анри — отвърна Естерхази. — Надявам се, обаче, драги ми Пати, че няма да го издадете на началството му. Известно ви е, че ми е необходим.

— Именно поради това дойдох — отвърна твърдо Пати. — На нас ще ни е нужен Анри за аферата Драйфус и затова искам да установя, че е във връзка с госпожа Турвил.

Пати спря внезапно и дръпна Естерхази по-близо към себе си:

— Нужна нй е сполучлива фалшификация, за да не се открие невинността на Драйфус. Понеже нямам желание да върша подобно нещо сам, а вие не бива да се намесвате повече, защото сте премного компрометиран, ще трябва Анри да извърши фалшификацията!

— Аха, разбирам — кимна Естерхази и се засмя. — Вие смятате, че ще е добре, ако се намира в наши ръце и можем да го заплашваме с разкрития.

Пати дьо Клам кимна.

— Когато се установи, че полковник Анри води, тъй да се каже двоен живот, през деня като директор на информационната служба на френския генерален щаб, а през нощта като покровител на публичен дом, той ще се види принуден да танцува по нашата свирка, да фалшифицира каквото искаме и да се заклева в каквото искаме.

Двамата офицери влязоха в големия салон и бяха посрещнати от госпожа Турвил. Тя им представи цяла плеяда красиви млади момичета, като ги нарече с благородни, но измислени имена. Естерхази и Пати ги поканиха при бюфета.

Госпожа Турвил ги остави и се усамоти в малка стая. Тя натисна звънеца и помоли явилия се лакей да извика дъщеря й Фернанда. Само няколко минути по-късно при нея влезе рядко красиво осемнадесетгодишно момиче. Тя имаше тъмни къдри, бяло чело и светлосини очи.

— Фернанда — госпожа Турвил хвана нежните ръце на дъщеря си. — Не мога повече да отлагам, ще трябва да участваш днес в представлението. Той го иска!

— Той го иска! — повтори младото момиче и се разтрепера. — Кой е този човек, че упражнява толкова голямо влияние върху теб и изпълняваш и най-малката му заповед? Принуждаваш ме насила да го срещам ежедневно, макар че го мразя от все сърце.

Госпожа Турвил, дълбоко трогната, нежно натисна Фернанда и седна с нея върху дивана.

— Мило мое дете — рече тя с треперещ от болка глас, — моля, те примири се с неизбежното. Ако Анри ни изостави, ще бъдем принудени още утре да си ходим. Това препитание имаме само благодарение на него, той има влияние в полицията и ме защитава.

— Боже мой, това препитание! — разплака се Фернанда. — Майко, готова съм да отида да слугувам и ще го сторя на драго сърце. Остави този занаят, който ни белязва с печата на вечен позор!

Преди госпожа Турвил да отговори, вратата се отвори и влезе висок елегантен човек. По осанката му личеше, че е военен, въпреки че бе облечен цивилно.

Фернанда скочи от дивана щом го видя. Госпожа Турвил обаче събра всичките си сили и изрече вежливо:

— Благодаря,ви, че сте дошли, Анри. Сега съм сигурна за тази вечер.

— Вие сте сигурна, госпожо, докато ви покровителствам аз — отвърна предизвикателно и грубо Анри. — Погрижете се никога да не изникнат недоразумения между нас, които да ме накарат да изгубя интерес към вас и вашия дом. Сега обаче ви моля да ме оставите сам с вашата дъщеря.

Госпожа Турвил побледня, но заповедническият жест на човека, в чиито ръце се намираше, я накара да излезе мълчаливо. Красивата Фернанда искаше да тръгне подир майка си, но Анри я спря.

— Почакайте, Фернанда — прошепна й той, — трябва да ви кажа нещо!

Фернанда наведе очи и се опита да не гледа едрия мъж.

— След като си отидат всички — рече Анри, — желая да прекарам няколко часа от тази нощ с вас. Дайте ми ключа от стаята си!

Страните на момичето пламнаха от срам.

— Правете каквото искате с мен, господин Анри — промълви тя, — но отказвам да изпълня вашето желание!

Мъжът се засмя иронично.

— Защо сте толкова недостъпна днес, красива Фернанда? За пръв път ли ще спите с мен?

— Мълчете, мълчете, господине! — извика Фернанда. — Не мога да понасям думите, които ми говорите. — Известно ми е — продължи красивото момиче, — че майка ми и аз се намираме във вашите ръце и че една дума пред полицията е достатъчна, за да ни унищожите. Добре си спомням ужасния час, когато, изплашена от думите ви, че ще закарат майка ми в затвора, отчаяна ви се отдадох и станах ваша любовница! Оттогава до днес обаче не престанах да плача с кървави сълзи и не смея да вдигна очи, когато с мен говорят честни хора. Възнамерявах сто пъти вече да потърся смъртта си в Сена, но винаги ме е възпирала мисълта за майка ми.

Горчиви сълзи напълниха очите на Фернанда и тя падна пред Анри.

— Напразно се тревожите, Фернанда! — й отговори той. — Да не си въобразявате, че бихте могла да запазите постоянно девствеността си в този развратен дом? Може би ще настъпи даже часът, когато няма да съжалявате, че се отдадохте на мен, а може да станете дори моя съпруга…

— Вие сте женен, Анри — изплака момичето горчиво. — Имате дете, сладко малко момченце… всичко зная за вас, вече не сте загадка за мен.

Елегантният мъж побледня и погледна мълчаливо и изплашено коленичилата пред него.

— Следила сте ме! — скръцна със зъби той. — Вървяла сте след мене! Кажете, по какъв начин успяхте да научите кой съм?

— Видях ви един ден с няколко офицери, облечен в разкошна униформа, пред зданието на генералния щаб. Всички ви поздравиха, постовете ви отдадоха чест, а след като изчезнахте в щаба, запитах един войник сякаш от любопитство:

— Кой е онзи офицер с трите златни галуна върху ръкава и червените ленти на панталона? Войникът ми отвърна, че това е полковник Анри, началникът на тайната информационна служба в генералния щаб.

Изобличеният офицер стоеше изненадан пред нея и ръката му играеше нервно със златната верижка на часовника, който носеше в жилетката на фрака.

— Преди да се разделим завинаги, полковник Анри — продължи Фернанда, — искам да ви предупредя за нещо. Вие сте човек със завидно обществено положение. Имате млада, мила жена и сладко дете, вашата родина гледа с доверие на вас… Защото й помогнахте много в аферата Драйфус… Виждам, обаче, че се намирате на лош път и че заблуждавате света с разни фарсове, които рано или късно ще станат гибелни за вас.

— Вие предвиждате? — изсмя се злобно Анри. — Да не би да ви е разправял всичко това онзи войник пред генералния щаб.

— Не — сведе поглед Фернанда. — Това е сънят ми от миналата нощ.

— Ха-ха, вашият сън!

— Смейте се, но може би е вече близо онова време, когато ще забравите да се смеете! Когато заспах снощи след дълги ридания, ридания, които се повтарят всяка вечер по изгубената ми чест, видях внезапно пред себе си вас, Анри, не обаче толкова горд и свободен като сега. Вие се намирахте в една отвратителна килия и гледахте лист хартия, намиращ се пред вас на масата. На листа бе написано хиляди пъти името на Драйфус, а всяко име имаше свое собствено лице, мрачно и заплашително, отправено към вас. Внезапно ви чух да викате като луд в смъртен страх, в истинско отчаяние, във вашата ръка се появи нож и преди да успея да ви го отнема, прерязахте сам гърлото си. Червена струя бликна от ужасната рана и капките кръв, стигащи на отсрещната стена, написаха с алени букви името Драйфус. Вие обаче вече бяхте мъртъв.

Фернанда млъкна и се отвърна. Анри отиде при нея, хвана ръката й и силно я стисна.

— Не ми разправяйте глупави женски сънища, те никак не ме плашат — изсмя се той грубо. — Предупреждавам ви още веднъж, Фернанда, оставете отключена вратата на стаята си или ще се намерите утре по това време заедно с майка си в затвора Сен Лазар, затвора на проститутките. Всички обвинения пък, които бихте могли да отправите против мен, не биха ви помогнали, понеже всеки ще повярва повече на полковник Анри, отколкото на две жени, търсещи авантюри в Париж! Дайте сега ключа, ключа от стаята ви.

Фернанда бавно извади малък ключ, притисна го към прелестния си бюст и, извика, като вдигна сини очи към небето:

— Боже, не мога да се освободя от веригата, която ме върза за ада. Боже мой, бъди милостив спрямо мене и моята бедна майка!

Ключът се изтръгна от треперещата й ръка и падна върху килима пред Анри. Фернанда избяга, смъртно бледа от стаята. Безсърдечният човек се наведе радостен, за да вземе ключа, който в неговата ръка бе ужасно оръжие против бедното момиче. Когато се изправи, внезапно от лицето му изчезна изражението на радост и похотливост и се появи ужасен страх.

Само на пет крачки от него, на прага на стаята, стоеше човек, който нямаше вид, подходящ за блестящите салони на госпожа Турвил. Той бе облечен в износени дрехи, а на лявото си око носеше черна превръзка.

— Полковник Анри — обърна се скромно облеченият човек към елегантния мъж, — много се радвам, че ми се удаде случай да поговоря с вас. Тук едва ли ще можете да ме изхвърлите с помощта на слугите, както правите у вас и в генералния щаб.

Анри се облегна върху един стол.

— Лемерсие! — изрече той изплашен. — Как сте посмели да дойдете тук, в тази къща?

— Струва ми се, че аз имам повече право да ви запитам, господин полковник, какво търсите в тази къща. Много голяма сензация би било съобщението, че началникът на тайната информационна служба е най-близкият приятел на госпожа Турвил. О, не се ядосвайте, господин полковник, не бъдете толкова надменен. От два месеца разчепквам тайните ви и научих много повече, отколкото предполагате!

Анри извика глухо и скочи към вратата, за да я заключи. За съжаление нямаше ключ. Сетне се облегна върху стената и обърса потта от челото си.

— Няма защо да се боите, Анри — продължи другият тихо. — Няма да издам тайната ви, добре знаете, че Лемерсие умее да мълчи, щом се задоволяват справедливите му искания.

— А какво искате от мен? Кажете!

— По дяволите, Анри — подсмихна се Лемерсие и почеса сивата си брада, — не се преструвайте, че не ви е известно какво има между нас. Искам да ми дадете четиридесет хиляди франка, които ми обещахте вие и вашият приятел Естерхази, когато фалшифицирах по ваше нареждане списъка на продадените уж от капитан Драйфус документи!

— Говорете по-тихо, вие сте луд! — прошепна разтреперан полковникът.

— Луд — възкликна другият. — Да, така ме нарекохте след като свърших работата за вас и ви приготвих документа, въз основа на който изпратихте Драйфус на Дяволския остров. Насила ме измъкнахте в нощта от моя апартамент и ме затворихте в лудницата край Дижон. Виках, доколкото имах сила, виках да обясня на лекарите, че съм жертва на безподобна подлост. Те обаче бяха подкупени от вас, вързаха ме, обливаха ме със студена вода и ме затвориха в кръгла гумена килия. Никой не можа да чуе оттам виковете ми!

Човекът с превръзката, побледнял от вълнение, при спомена за страданията си, направи малка пауза, а после продължи:

— След известно време, преди два месеца, успях да избягам от лудницата. Бях достатъчно умен да се преструвам, че съм се примирил със съдбата си и затова ми позволиха да се разхождам с други безопасно луди в градината. Тя бе оградена от висока стена, а върху нея имаше остри железни шипове. В удобен момент успях да се изкача върху стената, но за нещастие се хлъзнах и един от железните шипове влезе в лявото ми око. Ето, полковник Анри, за това сте виновен вие!

Лемерсие свали превръзката от лицето си и накара Анри да се приближи към него и да погледне в отвратителната празна очна кухина.

Полковникът отблъсна с две ръце ужасния човек.

— Ако всичко е така, както вие го разправяте, Лемерсие, защо тогава не издадохте Естерхази и мен? — промърмори глухо Анри. — Щяхте да го сторите отдавна, но нямате доказателство за твърдението си.

— Доказателството нося ей в този джоб — отвърна Лемерсие. — Бедният пленник от Дяволския остров отдавна би бил свободен, а вие и Естерхази да сте вече в затвора, ако бях съобщил на полицията. Не го направих обаче досега, защото бих напакостил същевременно и на себе си. Ако не ми платите, Анри, ако не ми платите още тази вечер, ще отида още сега при Матийо Драйфус, брата на капитана, и ще му продам не само тайната си, но и доказателствата. Той добре ще ми заплати за тях.

Лицето на Анри се вкамени. Големите му очи блуждаеха безцелно из стаята, докато изричаше с глух глас:

— Добре, Лемерсие, виждам, че не остава нищо друго, освен да ви изплатя обещаните пари. Това ще стане веднага!

— Ако ми платите, наистина съм готов да мълча.

— Зная, че ще мълчите. Елате обаче с мене в моята стая.

— Какво? Имате в тази къща стая? — засмя се иронично Лемерсие. — Тук се чувствате много добре…

— Все ми е едно, дали ще знаете сега и това или не. Вие знаете толкова по-лоши неща за мен! Елате, имам около тридесет хиляди франка, които снощи спечелих на карти. Надявам се, че ще почакате за остатъка до утре.

Двамата мъже излязоха от стаята и Анри заведе посетителя по една странична стълба на горния етаж. Не срещнаха никого по пътя, а и не видяха никой в коридора. Анри отключи с ключа, който бе взел от Фернанда, една врата и влезех Лемерсие в скромна стая, матово осветена от висяща лампа с червен абажур.

— Седнете на канапето — обърна се Анри със странно сериозен глас към другия. — Скрих парите в един тайник на шкафа и ще ги извадя ей сега.

Анри отиде при вратата, заключи я отвътре и се убеди, че тъмните завеси са спуснати.

Когато прелъстителят на Фернанда се обърна, Лемерсие стоеше все още неподвижно в средата на стаята.

— Много ви съжалявам, приятелю — рече Анри и се приближи бавно към Лемерсие, — аз ви смятах за много ловък човек още когато бяхте агент в политическата полиция. Готов съм да ви назнача отново, само че с вашето око, бедни мой Лемерсие… Но покажете ми го, наистина ли е напълно изтекло?

Докато изричаше последните думи, вече бе сложил приятелски двете си ръце върху раменете на бившия полицейски агент й дръпна бавно главата му към себе си.

Лемерсие видя нещо странно, ужасно в лицето на Анри и изхриптя побледнял:

— Защо ме гледате толкова ужасно, Анри… Очите ви са на звяр… Устните ви треперят… Стискате зъби… Да не би да искате… Пом…

Викът на нещастника заглъхна.

Ръцете на Анри бяха хванали със светкавична бързина гърлото на едноокия и стискаха като железен обръч жертвата.

Анри не каза нито дума, той уби Лемерсие мълчаливо. Хъркането на умиращия ставаше все по-слабо и по-слабо. Не бе изминала и минута и Анри отпусна ръцете си от замлъкналия завинаги човек. Тялото на Лемерсие рухна тежко на килима. Анри приглади косите си, лицето му прие обикновения си вид и даже се усмихна хитро. Убиецът сякаш бе решил вече какво да прави. Той разтвори шкафа, който стоеше в единия ъгъл на стаята. Свали здравия колан от една пижама и го уви около врата на мъртвеца, все едно, че се е самообесил. После вдигна трупа, окачи го в задната част на гардероба и го покри с дрехи.

— Сега иди и предай на Матийо Драйфус тайните ни — промърмори Анри и разлисти книжата на мъртвеца. — Иди и разправяй на света, че Драйфус е затворен невинен на Дяволския остров. Онзи обаче, който се опита да докаже невинността на глупавия капитан, ще сподели твоята съдба!

Анри заключи шкафа, засмя се иронично и хвърли ключа през прозореца. Убиецът се обърна, застана пред огледалото и докато оправяше бялата си връзка, промърмори:

— Сега пък ще изиграя най-ценния си коз. Утре ще съобщя на полицейския началник, че съм изпратил един от тайните си агенти, някой си Лемерсие, в публичния дом на госпожа Турвил, за да я наблюдава и оттогава не се е завърнал. Ще наредя всичко така, че да заподозрат старата Турвил, а тогава Фернанда ще бъде беззащитна, напълно моя.

В този момент в цялата къща прозвучаха три сигнала от звънец.

— Живите картини започват — разбра Анри, — а след тях — играта на карти. Днес ще трябва да спечеля на всяка цена, защото имам нужда от пари.

Убиецът погледна още веднъж преценяващо към шкафа и излезе от стаята, в която се бе разиграло ужасното престъпление. Щом затвори вратата и заглъхнаха стъпките му, зад дивана се изправи една бледа фигура. Фернанда!

Изплашеният поглед на момичето търсеше гардероба. По челото й едрееха големи капки пот.

— Убиец! — прошепна тя глухо. — Той е подъл убиец, но аз бях свидетелка на неговото деяние. Всемогъщи боже! — изтръгна се от развълнуваните й гърди и тежки сълзи протекоха по страните й. — Онзи подлец иска да обвини моята майка в убийство и всеки ще му повярва, защото е влиятелен и виден човек, майка ми държи публичен дом… Всичко говори против нея.:. Трябва да я предупредя… Трябва да избягаме… Още тази нощ… Ще трябва да се скрием… Да, това е единственият изход, за да спася обичната ми майка!

Фернанда стана. По лицето й се четеше, че решението е взето.

Гостите на госпожа Турвил се бяха събрали в елегантна зала. В нея бяха поставени в полукръг десетина реда малки столчета, а в средата бе построена малка сцена, тъмносинята завеса на която бе още спусната.

Когато прозвуча звънецът, изгаснаха всички лампи, разговорите престанаха. Разнесе се вълшебна музика, изпълнявана от невидим оркестър.

— Картина от един харем! — съобщи висок глас и завесата се вдигна.

Цялата картина говореше без думи за безграничното сладострастие и очите на всички похотливи мъже и жени бяха насочена към нея. На сцената бе обзаведено помещение на харем и около десетина жени, всяка по-красива от другата, се бяха излегнали върху миндери в очакване на султана; Всички тайни, които можеше да даде едно моминско тяло, бяха изложени по много ловък начин пред зрителите. Розовата плът честваше своя триумф, а женската красота беше превърната в пазарна стока! Бурно ръкопляскане наложи три пъти да се вдигне завесата.

— Елена край изворчето — съобщи невидимото конферансие и добави: — Артистката, която играе ролята на красивата Елена, се явява за пръв път на тази сцена!

Когато се вдигна завесата, се чу общ вик на възхищение. Едва ли можеше да се види някъде по-красива картина от тази, която беше предложена на гостите на госпожа Турвил. Тялото на момичето не бе голо, но дрехите, които носеше, ясно подчертаваха цялата му красота. До мраморно изворче бе седнало рядко красиво момиче. Голият му крак допираше водата и то сякаш искаше да съблече горните си копринени дрехи. Златисторусите му коси бяха увиснали отпред и покриваха бюста със златен блясък.

В същия момент сред зрителите се чу ужасен вик. Един млад човек скочи върху сцената и се нахвърли с истеричен смях върху момичето.

— Мадлен! — извика младият човек. — Мадлен Го-тие… Подло същество!… Ти ми изневери и ме излъга!…

Мадлен се хвърли с потресаващ вик в краката му. Младият човек бе Християн Естерхази, нейният годеник!

Християн се наведе над нея, хвана я с две ръце и я отблъсна далеч от себе си.

— Комедиантка! — извика той с глас, който издаваше цялата болка, ярост и накърнена чест. — Ти си достойна дъщеря на твоя баща, родена в позор, израснала в позор и в позор ще загинеш!

— Християн! — молеше се нещастницата. — Християн, изслушай ме!

— Какво би могла да ми кажеш още, след като се уверих със собствените си очи в твоя позор и в твоята развратеност. Намерих те тук, в този дом, който е толкова компрометиран, че даже проститутките по улиците се червят, когато се споменава името му. Ти обаче си дошла тук и излагаш тялото си на мъжки погледи. Играеш една срамна роля и си въобразяваш, че ще успееш да ме трогнеш с твоите извинения и крокодилски сълзи! Остави ме, махни се от очите ми. Там долу са седнали ония, които ще ти платят, за да могат да се наслаждават на твоята красота! После, когато бъдеш с тях и пиеш шампанско ще можеш да им разказваш с ироничен смях, че си успяла да намериш и излъжеш един честен човек, който ти е вярвал, че си чисто момиче и глупакът за малко не се ожени за тебе!

— Нека Бог ти прости, Християн! — изхлипа Мадлен, — ти ме тласкаш към смъртта!

Нещастното момиче вдигна отчаяно ръце, погледна още веднъж любимия си и се скри бързо зад кулисите…

Завесата се спусна над тази неочаквана сцена.

— По дяволите! — рече Естерхази на приятеля си Пати дьо Клам. — Това не бе ли моят братовчед Християн? Момчето полудяло ли е? Защо ли дойде да изиграе тази сцена, която подхожда повече на трагедия? Той е бил винаги идеалист и момичето навярно го е излъгало.

— Уважаеми дами и господа — чу се гласът на Анри, — не се безпокойте за неприятната случка. Елате в игралната зала, масите вече ни чакат.

Всички станаха и тръгнаха към съседното помещение, където наистина ги очакваше дълга зелена маса с карти, чашки и чинии за монетите, както и охладеното в лед шампанско.

Последните, които напуснаха театралната зала, бяха майор Естерхази и Пати дьо Клам.

— Трябва да изненадаш Анри. Сега или никога — прошепна Естерхази на приятеля си. — Добрият ни полковник не ни е забелязал досега, но смятам, че ще е добре да ни види в момента, когато държи банката. Ще трябва да му обясним, че отсега нататък ще трябва да върши онова, което искаме ние!

— Почакайте малко, майоре — отвърна Пати с иронична усмивка, — аз наредих вече нужното. Колко е часът?

— Един след полунощ.

— Един часът — прошепна Пати толкова тихо, че едва можа да го чуе самият Естерхази, — предполагам, че ще дойдат най-късно след тридесет минути.

В игралната зала играта вече кипеше, когато влязоха двамата офицери. Анри държеше банката и то сякаш без особен късмет, пред него постепенно банкнотите намаляваха.

Госпожа Турвил бе седнала с дъщеря си върху ален диван в задната част на залата.

— Не ме питай, майко — шепнеше Фернанда, — моля ти се, ела да избягаме. В къщата ни се извърши ужасно престъпление, за което ще обвинят теб.

— Мен!? — изстена госпожа Турвил отчаяно. — Не, мое дете, аз много се унизих, като отворих този публичен дом, но го направих само за да спечеля за тебе много пари. Кой обаче ще повярва, че аз, бившата маркиза Турвил, съм извършила престъпление!

— Майко, мила майко — разплака се Фернанда, — зная, че всичките ти грехове се дължат на любовта ти към мен. Обаче полицията и обществото… Мълчи, защото ни наблюдават. Ще ти разкажа всичко през нощта, когато си отидат гостите. След това ще напуснем това място на нашето падение и ще се скрием в някое кътче на големия Париж под фалшиво име. Аз ще работя за тебе, майко, аз ще…

Тя млъкна, до дивана се приближи Анри и застана пред двете жени.

— Фернанда — прошепна той, — днес губя извънредно много по време на играта. Идете в моята стая и вземете от лявото чекмедже една колода карти, за да ги замените с ония, които лежат пред моето място на масата!

Девойката стана и го изгледа враждебно.

— Господине, картите които искате да отида да взема, са белязани и ще стана съучастница в престъплението ви, ако ги донеса…

— Заповядвам ви да отидете!

— А ако откажа!

Анри я хвана толкова грубо за ръката, че тя извика.

— Ако не ме послушате, ще ви изпратя още утре при проститутките в затвора Сен Лазар — прошепна той.

— Оставете ме, господине! — изплака девойката толкова високо, че доста хора се обърнаха учудено. — Много неща съм понасяла, но търпението ми вече се изчерпа. Ще загина, но и вие ще загинете с мен! Ще разкрия на тия хора — развика се Фернанда — кой сте вие, както и че вие сте душата на цялото предприятие от самото начало!

— Фернанда, боже мой! — прошепна госпожа Турвил на дъщеря си.

— Млъкнете или ще ви убия! — изсъска Анри в ухото на младото момиче, а ръката му се мушна бързо във вътрешния джоб на фрака, където носеше постоянно малка кама.

Фернанда обаче не млъкна и не искаше да слуша нито молбите, нито заплахите му. Беше ужасно разтревожена и сама не знаеше вече какво върши. Тя приближи с разтреперани нозе до голямата маса и извика сред настъпилата в игралната зала тишина:

— Погледнете този човек, когото познавате под името Анри. Той е накарал майка ми да започне срамния живот, който води сега, той ме обезчести със сила и заплахи, той води двоен живот, макар че е женен и баща на едно дете. Този човек, който играе през нощта ролята на покровител на проститутки, този човек, който държи банката и не се свени да играе с фалшиви карти, този човек е през деня полковникът…

Внезапният оглушителен шум на десетина звънци прекъсна разкритията на Фернанда. От тавана на стаята по високоговорител, изкусно скрит в полилея, прозвуча глух разтреперан глас:

— Полицията! Полицията е нахлула в къщата! Да се спасява всеки както може!

— Най-после — извика злобно Пати дьо Клам, — най-после!

16.

Откъм стълбите се чуха бързи и тежки мъжки стъпки. В игралната зала настъпи хаос, който се увеличи още повече, когато изгаснаха лампите и мрак скри бягащите гости.

— Слезте по стълбите зад оная врата! — извика госпожа Турвил на гостите си. — Вече я отключих и ще можете да излезете в градината.

Всички побягнаха към посочената тайна врата. Госпожа Турвил прегърна дъщеря си и тръгна с нея. Анри също бързаше да стигне до единствения изход, през който можеше да се скрие от полицията. За него бягството бе много по-важно, отколкото за който и да е друг. Ако го заловяха като гост и покровител на този публичен дом, можеше да изгуби не само службата и честта, но й живота си.

Той бе стигнал вече тайния изход, когато някой го хвана здраво и един познат глас прошепна:

— Не мърдайте, полковник Анри. Ще останете тук и ще почакате с нас полицията.

Анри не можа да види в тъмнината кой го бе хванал. Звукът на гласа обаче, смрази кръвта в жилите му. Не принадлежеше ли този глас на майор Пати дьо Клам, неговия подчинен, а другият, който иронично се изсмя — на бившия майор Естерхази, който бе навремето също така негов подчинен в генералния щаб?

— Полковник Анри — продължи бързо Дьо Клам, — ние ви задържаме във ваш собствен интерес. Спокойно изчакайте с мен и приятеля ми Естерхази полицията. За нас е достатъчно онова, което видяхме тази вечер и разбрахме каква роля сте играл в този дом! Бъдете спокоен и разумен и тази среща няма с нищо да ви навреди.

В този момент бе изкъртена вратата на игралната зала и висок служител от криминалната полиция влезе начело на многобройни униформени мъже. Няколко полицаи носеха лампи и фенери, така че осветиха донякъде голямото помещение.

Комисарят бързо се огледа и каза сърдито:

— Закъсняхме, всички вече са избягали. Но ето, там има трима мъже, те ще трябва да ни дадат отговор.

Той се приближи към тримата офицери и стеснително се отдръпна.

— Вие навярно ме познавате, господин комисар — заяви му гордо Пати дьо Клам. — Аз съм онзи, който насочи вниманието на полицията върху тази къща и изиска днешната проверка от самия началник на полицията. Аз съм майор Пати дьо Клам, това е Анри, полковник в генералния щаб, това пък е майор граф Естерхази, който ме придружава по мое изрично желание, понеже вярвах, че ще можем да бъдем полезни на полицията.

Комисарят се поклони учтиво:

— Извинете, господа офицери, че не можах да ви позная веднага. Дошли сме впрочем напразно, защото в къщата няма никой и не можем да арестуваме ония, които са участвали в срамните деяния.

— Избягаха през онази тайна врата — отвърна Дьо Клам. — Добре ще направите, ако продължите търсенето в градината.

— Да, в градината! — извика бързо Анри, понеже се опасяваше да не би полицията да се качи на горния етаж и да намери трупа на жертвата му в шкафа на Фернанда.

Комисарят се оттегли заедно със своите подчинени. Естерхази направи на един от полицаите знак да остави една лампа върху зелената маса. После отиде и затвори отново всички врати и спусна плътно завесите.

Междувременно полковник Анри се бе отпуснал с глух стон на един стол.

— Приятели мои — започна той, — не ми причинявайте нещастие, смилете се над жена ми и детето ми, дайте честната си дума, че няма никога да разкажете на никого онова, което сте видели и чули тук тази нощ. Ако светът узнае, че съм държал банката на тази къща, не ми остава нищо друго, освен да си тегля куршума.

— Вие сте вършили много по-лоши работи, драги мой Анри — отвърна иронично Пати дьо Клам, — вие бяхте най-близкият съветник на госпожа Турвил, вие й обзаведохте тази къща и сте участвал навярно и в печалбите; с една дума — вие сте,вършил неща, за които ако се публикуват, бихте отишли веднага в затвора и ще бъдете загубен не само като военен, но и като човек!

— Известно ми е — изстена полковникът, — но се смилете и мълчете!

— Добре, ще мълчим — обади се Естерхази, — при условие, обаче, че ще приемете предложението ни.

Анри погледна изненадан двамата „приятели“.

— Какво предложение ще ми направите? — запита той глухо.

— Вие отказвахте досега — му прошепна черния майор — да извършите оная фалшификация, която трябва да представим като наш последен и най-ценен коз в борбата ни против Драйфус и неговите приятели. Сега искаме да се решите и да извършите фалшификацията.

— Боже мой! — въздъхна Анри. — Тази фалшификация е опасна, тя е меч с две остриета и лесно може да убие онзи, който го извади против Драйфус.

— Загубен сте, приятелю — внуши му Дьо Клам. — Ако не се съгласите, още утре приятелските ни вестници ще разкажат в пикантни статии по какъв начин се забавлява нощно време директорът на информационната служба в генералния щаб. Искате ли?

— Изгубен съм! — простена Анри и се хвана отчаян за русите си коси. — Изгубен съм. Ако кажа не, загивам, а в противен случай ставам долнопробен фалшификатор!

— Глупости! — прекъсна го нетърпеливо Естерхази. — Никой никога няма да узнае, че писмото, което ще напишете, е фалшиво. Освен това, не ви ли е известно, че не само ние тримата ще пострадаме, но и много други офицери от генералния щаб, ако победят Зола и Пикар, защитниците на Драйфус. Хайде, седнете. Донесохме всичко, от което се нуждаете. Пишете каквото ви диктувам!

Анри седна като в сън пред зелената маса. Колкото и да бе пропаднал, не му се искаше да стане и фалшификатор! Фалшификатор, и то пред очите на неговите подчинени.

Пати дьо Клам бе извадил джобна мастилница и златно перо, което подаде на нещастника.

Естерхази разгърна пред него едно изцапано, многократно лепено парче хартия.

— Защо хартията е толкова мръсна?

— Вие сте луд — отвърна спокойно Естерхази. — Обмислихме всичко много добре предварително. Писмото, което ще фалшифицираме, трябва да изглежда сякаш е лежало в боклука й е минало през много ръце.

— Добре, но в какво ще се състои фалшификацията и от кого ще бъде писмото?

— От аташето на оная легация — отвърна Пати дьо Клам, — на която Драйфус уж е продал разни документи.

— Аха, аз трябва да пиша от името на Шварц…

— Не споменавайте имена! — спря го Пати. — Даже и стените могат да имат уши! Впрочем, онзи чиновник от легацията едва ли би се подписал с пълното си име върху подобно писмо?

— Готов ли сте, полковник? Ще пишете ли? Анри избърса с копринена кърпа потта от челото си и перото падна от ръката му.

— Ще пиша — рече той, — но само при едно условие!

— Какво? Искате да ни поставяте условие? — изръмжа Естерхази, като скочи от мястото си.

Пати дьо Клам, обаче, който бе много по-хитър и подъл от черния майор, му смигна успокоително и рече:

— Съобщете ни вашите условия, Анри, и ако ни е възможно,, ще ги изпълним.

Анри стана и протегна умолително ръка към бившите си подчинени.

— Обещайте ми — рече той тихо, — че в случай, че се разкрие фалшификацията и потърсят от мен отговорност, няма да ме изоставите, а ще направите всичко възможно, за да предотвратите моята гибел!

— Обещавам ви това с честната си дума, полковник! — кимна Дьо Клам, без да се колебае. — Сигурен съм, че и майор Естерхази ще го стори. Нали, майоре?

Докато Естерхази подаваше по мълчаливата заповед ръка на Анри, за да потвърди обещанието, Пати тихо му прошепна:

— Ако настъпи наистина този ден, ще го снабдя веднага с въже или с остър нож. И по такъв начин ще мога да се изтръгна най-лесно от земната отговорност!

Анри седна, очевидно по-спокоен, на подадения му стол и взе перото. Той въздъхна още веднъж и се обърна към двамата:

— Хайде, кажете ми какво да напиша!

— Само няколко думи — нареди Пати и се наведе над полковника. — Имитирайте почерка на чуждия министър и пишете:

— Подпис няма ли да се сложи? — вдигна глава Анри.

— Не, писмото ще бъде без подпис. Покажете, обаче, дали сте написали достатъчно четливо името Драйфус. Не желая да съществува и този път съмнение, че се касае за човек от Дяволския остров.

— Готово! — стана полковникът. — Тази нощ може да направи от мен най-нещастния човек на света.

— Напротив — възпря го Естерхази. — Ако постъпите достатъчно умно, ще станете скоро генерал.

— А сега, драги мой Анри — започна отново Пати дьо Клам, — ще трябва да свършите още нещо важно! Писмото сте фалшифицирали много добре, сега обаче е необходимо тази фалшификация да попадне в сигурни ръце.

— И това ли ще трябва да направя — побледня отново Анри.

Кимнаха му.

— Трябва да отидете веднага в дома на генерал Пелийо и да му съобщите развълнувано, че сте успели да получите от един от вашите тайни агенти настоящото писмо. Гарантирам ви, полковник, че военният министър няма да забрави никога тази ваша услуга.

Анри не посмя да се противи повече на двамата подлеци, в чиито ръце се намираше.

— Елате — каза им той тихо, — нека отидем там и ще направя всичко, каквото искате, само не говорете никога за това, което стана тази нощ!

Няколко минути по-късно тримата офицери напуснаха къщата на улица Росини.

Анри бързо се обърна и погледна още веднъж плахо към сградата, после тръгна между двамата мъже, които го бяха заставили да извърши гнусната фалшификация. Зад ония стени бе грешил, зад тях го бе сполетяла най-после съдбата. Той бе попаднал в ръцете на двама безмилостни комбинатори, които го водеха към пропаст. Дали щяха някой ден да го тласнат вътре?

Силният мъж се разтрепера, когато си спомни за онзи сън, който му бе разказала Фернанда. Несъзнателно опипа с ръка гърлото си, сякаш искаше да избърше невидимата следа от кръв. Струваше му се, че от един прозорец на втория етаж го наблюдаваше ужасно изкривено мъртвешко лице — трупът на убития Лемерсие.

Генерал Пелийо, един от най-видните и най-популярни офицери във френската армия, който бе придобил тъжна слава сред народа, когато разпръсна безмилостно тълпите, тръгнали по булевардите, за да симпатизират на Зола, бе събуден от слугата си в два часа през нощта. Съобщено му бе, че в коридора бил полковник Анри и искал да говори с него. Той скочи веднага от леглото, наметна се и забърза към кабинета си, където вече бе въведен полковникът.

— Сигурно се е случило нещо особено важно, полковник Анри — подаде му ръка генералът, — иначе не бихте намерили за нужно да прекъсвате нощния ми сън!

— Направих важно откритие по отношение аферата с шпионина Драйфус! — докладва Анри с твърд глас, който се дължеше обаче на няколкото бутилки изпито преди това шампанско. — Прочетете това писмо! Благодарение на настойчивостта си успях да го получа от един мой таен агент, когото натоварвам от време на време с известни задачи.

— Кой е той? — запита генералът, преди още да погледне зацапаното писмо.

— Нарича се Готие — отвърна Анри както му бяха наредели Пати дьо Клам и Естерхази. — Баптист Готие е бил по-рано виден актьор, но е изпаднал много и сега ми служи като шпионин.

— Писмото дали е истинско? — запита генерал Пелийо и изгледа полковника проницателно.

— Господин генерал, давам ви честната си дума, че е истинско!

— В такъв случай ще го прочета.

Генералът прочете бързо няколкото реда. Лицето му изрази крайна изненада и победно ликуване. Той прегърна радостно Анри.

— Скъпи мой полковник — извика той, — аз съм горд, че мога да ви наричам мой другар! Вие направихте на правителството неоценима по важността си услуга! Това писмо хвърля най-после светлина в мрака на тази тъмна афера, която се превръща в опасност за офицерите от нашата армия. Ето, тук е написано много ясно името на Драйфус и сега ще можем да унищожим всички ония, които са били достатъчно безсъвестни да се борят за престъпника от Дяволския остров! Полковник Анри, не мога да не ви наричам спасител на Франция!

Анри благодари за това поздравление с треперещи устни и с болка в сърцето…

В това време долу на улицата стояха двама мъже, скрити зад един ъгъл и се смееха високо и подигравателно.

— Сега вече Драйфус е загубен! — извика Естерхази. — С този ловък ход му пресичаме последния път към спасението!

— А не сме си мръднали и пръста дори — допълни хладнокръвно Пати дьо Клам. — Намерихме друг, който да си изгори ръцете вместо нас. Елате, граф Естерхази, нека отидем да изпием чаша шампанско за здравето на слугата ни — покровителя на публичния дом, прелъстител на красивата Фернанда, банкера на фалшивите карти, сръчния фалшификатор, прекрасното и почтено началство, полковник Анри! Да живее! Да живее!

Страшен бе смехът на двамата мъже, които си въобразяваха, че през тази нощ са решили окончателно съдбата на нещастния капитан Драйфус.

17.

Снегът, който бе валял цяла вечер върху Париж, се обърна внезапно в дива снежна виелица. Вятърът бушуваше из улиците и малцината минувачи, които се осмеляваха да излязат, оставаха без дъх под дивите му бели пристъпи.

Едно младо момиче, което бе тръгнало от Рю Росини за Рю де Мартир, не забелязваше сякаш нито снежната виелица, нито бурята. То тичаше бързо с разпуснати руси коси, в които играеше вятърът, а снегът ги покриваше толкова бързо, че побеляваха само за няколко минути. Минувачите спираха изненадани, поклащаха глава и гледаха дълго подир момичето, защото не бяха виждали никога по-рано толкова красиво и бледо лице, с толкова явно изписан върху него преживян ужас.

Нещастницата бе Мадлен Готие, дъщерята на бившия актьор. Тя бе избягала веднага след станалата разпра между нея и нейния обичан Християн. Зад малката сцена на публичния дом на Рю Росини бе съблякла костюма си и бързо бе облякла старите си износени дрехи. Напразно се бе опитал Готие да влезе в общия гардероб на „артистите“, напразно я бе молил да му отвори. Тя не отговори нито дума на подлия си баща. Разтвори внезапно вратата на гардероба отвътре и излезе бързо.

— Дете мое — провикна се старият актьор, =— ела, мило мое дете, за да ти дам утехата, от която се нуждая и аз.

Мадлен се отвърна от подлеца като от натрапчива муха, слезе бързо по стълбите и излезе през тайния вход, през който Готие я бе довел в публичния дом.

— Вкъщи, вкъщи! — извика момичето, като че ли бе полудяло. — Трябва да видя още веднъж мама, а след това…

Тя се зави по-плътно в палтото си. Вече бе стигнала къщата в Рю де Мартир, когато чу, че някой вика името й. Тя не спря обаче и няколко минути по-късно застана до една женска фигура. Топла ръка хвана нейната, която беше студена като лед.

— Мадлен, какво ти е? Боже мой! Разкажи ми всичко, облекчи сърцето си!

— Госпожице Нитуш, вие ли сте!

Мадлен гледаше втренчено младата шапкарка от третия етаж, с която я свързваше искрено приятелство. Нитуш влезе с дъщерята на Готие в тъмния вход на къщата.

— Мадлен, сигурно ти се е случило нещо ужасно…нали? — попита тихо приятелката й. — Няма значение, бъди разумна и помни, че имаш да изпълняваш дълг, дълг към бедната си и болна майка!

— Ох, майко, майко! — разплака се Мадлен и прегърна приятелката си.

Нитуш погали мокрите й, покрити със сняг коси и се опита да я стопли с дъха си.

— Всичко пропадна! — изстена нещастното момиче. — Вече съм белязана, Нитуш! Онзи, когото обичах повече от всичко на света, скъса с мене, той, без когото просто не мога да живея!

— Ужасно! Да не би да те е видял твоят годеник, граф Християн Естерхази, в онази къща?

Вместо отговор силен плач разтресе тялото на девойката и Нитуш разбра всичко.

— Бедно мое дете! — възкликна младата шапкарка. — Ти заслужаваш двойно повече състрадание, защото те е погубил твоят собствен баща! Как ще понесеш този удар?

— Не мога да го понеса! — извика Мадлен с мрачна решителност. — Нима може да продължава да живее човек, след като е умъртвено сърцето му! Нитуш, в гърдите ми всичко е глухо, празно. Сърцето ми не тупти вече в радостно очакване, мен ме чака смъртта, тя иска своята жертва!

— Мадлен! Остави тия мрачни мисли! — сепна се Нитуш. — Твоето сърце би ли позволило да се откажеш от живота и да оставиш безпомощната си и самотна майка при онзи подлец? На онзи човек, който се отнася към майка ти с безсърдечна жестокост и който ще я бие и изтезава безгранично, ако ти не си вече жива!

Мадлен покри с ръка очите си и жалост обзе сърцето й.

— Имаш право, Нитуш — прошепна тя глухо. — Желязна верига ме свързва с това проклето съществуване. Не ми е позволено да търся свобода и забрава като всички останали хора, когато нямат вече какво да очакват на този свят. Трябва да остана при бедната си майка!

— Заклеваш ли се, Мадлен, че няма да се самоубиеш, докато е жива майка ти?

— Заклевам се! Докато е жива, ще нося търпеливо кръста на страданието, което ми е възложил Бог. Зная обаче, че едва ще мога да го понеса, толкова много ми тежи.

Нитуш прегърна приятелката си и със сила я заведе на четвъртия етаж, целуна още веднъж Мадлен, преди да я остави да влезе в апартамента на Готие, и й стисна ръката.

После слезе в жилището си.

Мадлен разтвори бавно вратата на апартамента и влезе на пръсти в стаята, където мислеше, че спи майка й. Малката газова лампа хвърляше слаба светлина върху скромните мебели. Огънят в камината вече почти бе изгаснал. Мадлен обърна поглед към голямото легло, в което обикновено спеше майка й, но то беше празно. Тя се огледа плахо и изведнъж се олюля, очите й се разтвориха и изпищя ужасно.

Съпругата на Готие лежеше сред локва кръв до вратата, която водеше към малката спалня на Мадлен.

— Майко! Майко! — извика нещастното момиче. — Майко, какво ти е? Боже мой — тя е мъртва, тя е мъртва!

Мадлен падна с глух вик до майка си.

Макар че смъртта бе вече протегнала кокалестите си ръце към нея, майка й бе още жива. Покритите с кървава пяна устни се разтвориха още веднъж и тя изрече името на скъпото си дете.

— Мадлен, скъпа моя Мадлен. Благодаря Богу, че мога да те видя още веднъж. Позволи ми да те благословя! О, Мадлен, целуни ме за последен път!

Девойката се наведе отчаяно над умиращата и целуна горещо челото и страните й.

— От устата ми внезапно потече кръв, Мадлен — прошепна със слаб глас нещастницата. — Не се боя от смъртта, Мадлен. Тя ме освобождава от всички страдания, от моя тежък живот. Измъчва ме… мисълта…за тебе… въздух… искам…. въздух.

Момичето наблюдаваше разтреперана смъртната борба на обичната си майка. Очите на умиращата се отвориха широко, силни конвулсии разтърсиха още веднъж полумъртвото вече тяло.

— Пази се! — прошепна умиращата глухо, — пази се от твоя баща!… Той е престъпник… той ме е измъчвал… той ще иска и тебе… Мадлен… Мадлен… толкова тъмно е… дай ръката и… отбягвай греха… отбягвай… — Последни конвулсии разтърсиха тялото на умиращата, после тя се отпусна спокойно. Беше мъртва.

— Майко, обична моя майко — плачеше осиротялото момиче. — Не бива да ме оставяш сама на този свят! Вземи ме със себе си… Майко, не ме забравяй… искам да бъда при тебе… при тебе! — Защо ли пък да не мога да бъда при тебе? — засмя се изведнъж истерично тя. — Клетвата, която дадох на Нитуш, няма вече сила след смъртта на майка ми. Да, майко, няма защо да се боя от баща си, защото ще си тръгна с теб. С тебе ще дойда в смъртта!

Стана, приближи се до шкафа и отвори най-горното чекмедже. Оттам извади малко шише, върху което бе залепен етикет с череп и кости и надпис „Морфиум“.

— Колко съм щастлива — прошепна Мадлен и погледна шишето, — че лекарят е предписал вчера доза морфин на майка ми. Отровата ще ме освободи от страданията.

И тя допря шишенцето до устните си. В този момент обаче й хрумна някаква мисъл. Свали бавно шишенцето и бързо го запуши.

— Не бива тук да се самоубивам — рече си тя замислено, — той навярно ще продаде и мъртвото ми тяло. Ужасно трябва да е насилието след самата смърт! Ще се самоубия, но не тук. Ще го сторя вън, където няма да ме намери комедиантът Готие!

Мадлен целуна още веднъж мъртвата си майка, притвори клепачите й и излезе. Мина бързо през заснежените улици, докато стигна до моста Пон Ньоф.

Тук трябва да стане, мостът беше празен. Мадлен се огледа плахо, после се възкачи на широкия парапет.

— Трябва да бъда сигурна,, че ще умра — рече си тя с разтреперани устни. — Първо ще глътна отровата, а след това ще скоча в Сена.

Мадлен гледа дълго, седнала върху оградата на моста, покритото с облаци небе и от очите й потекоха горчиви сълзи.

— Ето, това е животът — нареждаше тя тихо, — затова ни раждат, затова намираме сърце, на което даряваме нашето, затова запазваме най-ценното — девствеността си! О, вие, парижки проститутки, вие, които не познавате друго, освен да изпивате чаши, пълни с удоволствие и сладострастие, струва ми се, че чувам ироничния ви смях и подигравателните думи, които изричате, седнали около богатата трапеза на живота. Ето, още една от ония, които остават девици, а загиват заради девствеността си! Аз обаче, умиращата девица, ви отговарям: „Хиляди пъти предпочитам да загина в самата пролет на моя живот и да отнеса в гроба девствена душа и девствено тяло, отколкото да бъда обхваната от отровния дъх на разврата и да остарея нечиста!“ Тя допря шишенцето до устните си и го изпи.

— Сбогом, Християн! Сбогом, любими! — извика тя високо и хвърли празното шишенце, което се счупи върху паважа на моста. — Ти ме осъди невинна, прощавам ти!

Мадлен вдигна ръце и отпусна тялото си назад. Момичето вися една секунда над тъмната пропаст. Внезапно две ръце хванаха краката й и момичето почувства, че някой я дръпна енергично и миг по-късно се намери легнала на моста. Над нея се наведоха две тъмни фигури.

— Спасена е — промърмори груб глас. — Тая жена много бърза да напусне този свят! Много е красива и пленителна, извънредно млада е и не мога да разбера защо иска да умре, щом има такова лице.

Мадлен още веднъж се полуизправи и бледите й устни промълвиха:

— Не се трудете… аз ще умра… Отровена съм… Мислите й потънаха в мрак.

С Мадлен се занимаваха двама мъже и тъй като ще играят още значителна роля в нашия разказ, смятаме, че е нужно да опишем на читателя тяхната външност.

И двамата се числяха към престъпния свят на Париж. Единият, доста по-млад от своя другар, беше красив мъж. Не беше много висок, но фигурата му притежаваше оная подвижност и гъвкавост, която се постига само с постоянни физически упражнения. Цялото му тяло бе изтъкано от развити мускули и когато помръднеше ръката си, те изпъкваха през тънката синя блуза, която носеше въпреки студа. Лицето му имаше смели черти като на разбойник и би имал даже мил вид, ако веждите не бяха сраснали над носа му и не образуваха линия, която народът нарича „кански белег“. Предполага се дори, че такива хора са особено склонни към убийства и кървави деяния.

Това суеверие отговаряше случайно на истината по отношение на този човек. Той се казваше Франсоа. Фамилното му име беше, както обикновено, неизвестно на престъпния свят и затова го наричаха Франсоа Леопарда. Това измислено име отговаряше напълно на физическата сила, котешката бързина и грубата жестокост, свойствени на младия човек.

В ежедневния си живот Леопарда беше доста добродушен, особено спрямо дамите, на които демонстрираше дори кавалерство. Горко обаче на ония, които предизвикваха неприязън у него. Яростта на Леопарда не познаваше граници и често бе проливал човешка кръв било с кама, било с револвер. Той бе несъмнено един от най-смелите крадци в Париж. Полицията го познаваше, но рядко успяваше да докаже някое негово престъпление или да го хване, когато го извършва.

Колегата на Леопарда бе около петдесетгодишен, дълъг и сух като прът. Слабото му набръчкано лице бе обкръжено от къса сива брада, лишена от всякакви грижи, подобна на настръхнала четина. Върху орловия си нос бе сложил очила, зад които гледаха дяволити, лукави сиви очи. Този престъпник не се наричаше от другарите си с друго име освен „Председателя“. То отговаряше напълно на неговата история. Син на видно семейство в Лион, той бе завършил много рано правни науки и постъпил на работа като съдия. Младият човек напредна бързо и бе назначен едва четиридесетгодишен за председател на един съд във френската провинция. Няколкото книги, които издаде, третиращи правно-научни въпроси, му донесоха слава и затвърдиха името му като добър познавач на проблемите. В това време обаче в района, в който бе председател на съда, се увеличиха извънредно много кражбите чрез взлом, без да може да се хване престъпникът. Той се появяваше добре гримирай и маскиран и умееше да се изплъзва много ловко от полицията. Злодеянията на този престъпник, който не се стесняваше и да наранява с кама, станаха най-после толкова нетърпими в цялата област, че правителството се видя принудено да изпрати тайно двама ловки и опитни криминалисти, за да го заловят.

След неколкомесечен труд двамата мъже стигнаха до неочакван резултат. Самият председател на съда, Луи Дюморие, бе тайнственият злодей, който извършваше всяка нощ престъпления и бе станал вече страшилище за цялата страна.

След като го заловиха на самото местопрестъпление — той бе ограбил тогава една мелница, а след това я бе подпалил — Дюморие не можеше вече да отрича престъпленията си. Той отхвърли даже съвета на защитниците си да се оправдае с умопомрачение. Напротив, на процеса държа бляскава реч, в която заяви, че нямал болезнена склонност към кражби, а това било за него чисто и просто желание да тревожи и тормози света, а освен това и удобен начин за забогатяване.

Председателят на съда бе осъден на десет години затвор. След като изтърпя наказанието той се премести в Париж и скоро стана един от най-страшните престъпници. Страшен най-вече, защото даваше научни съвети на своите другари и им обясняваше неща, които по-рано не бяха знаели, а им бяха полезни в дейността им. Ето защо престъпниците го наричаха с известно почитание Председателя.

Това бяха двамата мъже, които намериха през оная зимна нощ Мадлен Готие, легнала върху оградата на Пон Ньоф и готова да се хвърли в Сена.

— Я виж, взела е и отрова! — възкликна Леопарда, като се наведе по-близо над падналата в безсъзнание девойка и сложи ръка на гърдите й. — По дяволите, Председателю, струва ми се, че момичето е умряло! Усещам, че сърцето й вече не тупти, а очите й са като стъклени.

Председателя прегледа бързо нещастницата. Той бе усвоил навремето и известни познания по медицина и въобще беше човек, който разбираше от различни науки.

— Мъртва е — изрече грубо — и е постигнала целта си. Доколкото разбирам по дъха й, отровила се е с морфин. Почти й завиждам, Леопарде, че е изминала вече пътя, по който ще трябва тепърва да тръгнем.

— А какво ще направим с трупа! — запита Франсоа Леопарда. — Не е ли по-добре да я хвърлим оттук в реката, за да нямаме повече грижа с нея?

Председателя оправи очилата си.

— В предложението ти няма никаква система — отвърна той. — Преди всичко трябва да я претърсим дали няма у себе си портмоне или нещо подобно с пари. За там, за където е тръгнала, не са й нужни пари, защото там се плаща с друго нещо. За нас обаче тия плоски метални кръгчета, които хората толкова ценят, имат известна стойност, още повече, че в последно време нямаме добри приходи. Откакто оня проклет Гилберт се завърна от Френска Гвиана и стана полицейски инспектор в Париж, се намираме в постоянна опасност.

Леопарда бе претърсил междувременно дрехите на младото момиче.

— Тя няма абсолютно нищо! — поклати глава той. — Малката е била дотолкова неучтива към нас, че не се е погрижила даже да ни остави бакшиш.

— Ха-ха-ха, тя е искала да излъже Харон и да не му даде обичайната такса за превозването — засмя се Председателя. — Нейсе, когато в царството на сенките пристига красиво момиче, убеден съм, че старият лодкар го прекарва през Стикс само срещу една сладка целувка. Стикс е впрочем реката, която трябва да преминем, за да имаме най-после удоволствието да танцуваме с другите знаменити мъртъвци по поляните на блаженото царство.

— Престани да бръщолевиш научни приказки, Председателю! — извика нетърпеливо Леопарда. — Кажи ми по-добре какво да правим с трупа…

— Защо питаш толкова глупаво? — намръщи се старият престъпник. — Глупак, трябва да се чувстваш щастлив, че ти давам време за умни идеи. Ти би умрял от глад въпреки стоманените си ръце! Този красив труп ще ни донесе доста жълтици.

— Защо и как?

— Не си ли спомняш за Маврус Ленски, художник на мъртъвци?

— По дяволите, прав си, Председателю, тази мъртва жена е ценна единствено за оня луд човек!

— Не наричай Маврус Ленски луд човек! — разсърди се Председателя. — Той не е по-луд от нас. Внушил си е да рисува трупове и може би прави по-добре, отколкото ако рисуваше живи хора. Всичко живо е само половина, всичко мъртво е цяло, с една дума — съвършено. Маврус Ленски е гениален художник и светът ще го забрави много по-трудно, отколкото всички останали художници, които сега чествува. Имаш ли у себе си чувал?

Запитаният измъкна под блузата си голяма ленена торба. Двамата мъже сложиха внимателно неподвижното тяло на Мадлен Готие в нея. Леопарда вдигна тежкия товар на гръб, двамата мъже напуснаха Пон Ньоф и преминаха предградието Сен Антоан. Те не спряха, докато не стигнаха пред градската врата Сен Денис.

Настрани от шосето имаше малка, сякаш неподдържана къща. Стените й бяха затрупани доста високо със сняг и двамата престъпници трябваше да го изринат, за да могат да стигнат входната врата. Те дръпнаха звънеца. Миг по-късно на горния етаж се разтвори прозорец и се яви бледо мъжко лице, на което черните коси и брада придаваха нещо диво.

— Кой иска да влезе? — запита дълбок глас.

— Отворете ни, Маврус Ленски! — подвикна Председателя на самотния обитател на къщата. — Носим нещо за вас, от което навярно се нуждаете.

— Труп ли? — прошепна в мрака чернокосият човек и очите му пламнаха вдъхновено.

— Най-красивия труп на Париж! — отвърна Председателя. — Не се бавете повече, а слезте и ни отворете. Нямаме желание да стоим тук, докато ни види някой полицай, защото тогава ще пропадне цялата ни сделка!

Вратата бързо бе отключена. Маврус Ленски, художникът на мъртъвци, бе застанал с лампа в ръка пред късните си посетители. Двамата престъпници занесоха трупа в ателието му.

Обстановката подхождаше на странния собственик. Всичко беше в пълен безпорядък и имаше най-разнообразни неща: скелети, черепи, човешки кости, окачени портрети с трупове в най-различни положения, оръжия, четки, палитри, столчета, ценни копринени завеси и килими — с една дума хаос, който говореше все пак за артистичното чувство на художника. В средата на ателието бе поставен широк диван, облечен в тъмночервена коприна.

— Сложете трупа на дивана! — нареди Маврус Ленски и сложи лампата върху една масичка до него. — Известно ми е, много добре ми е известно, че не сте ми донесли онова, за което мечтае трескаво моят дух, моето сърце. Вие ми носите само трупове, да, трупове, но не онзи труп, който би представлявал за мене идеалната красота! Сигурно както винаги ще преживея и днес разочарование…

— И сега ли ще продължавате да говорите така? — запита Председателя, като извади с помощта на Леопарда трупа от чувала и сложи Мадлен Готие на дивана.

Матовата червена светлина, която падаше от покритата с воал лампа върху лицето на момичето, осветяваше пленително оформеното тяло, чиито стройни линии се очертаваха ясно и през дрехите.

Маврус Ленски се отдръпна, сякаш бе зърнал неземно видение.

Очите му страшно се разтвориха, а по страните му изникнаха две тъмночервени петна.

— Подлеци, къде намерихте момичето? — кресна той. — Признайте, убили сте го!

— Глупости! — промърмори Председателя. — Тя се е самоубила, като е изпила отрова, а след това се опита да се хвърли от Пон Ньоф. Успяхме, обаче, да я дръпне навреме обратно.

— Нейните стари, износени дрехи — продължи ужасно разтревожен странният художник и се хвана за черните коси — не са друго освен маска, която момичето е избрало нарочно. Толкова рядка красота може да е израснала само в дворец. Толкова очарование, толкова привлекателност, толкова девственост не могат да принадлежат на обикновено момиче от улицата! Кажете, кажете по-скоро колко пари искате за мъртвата?

— Отговори му ти, Председателю — рече Леопарда тихо на своя другар.

— Мисля, че десет жълтици никак не са много! — отвърна ученият. — Трябва да имате предвид, господин Маврус Ленски, че е голямо наказанието за кражбата на трупове и че сме рискували за вас твърде много, като ви донесохме момичето.

Художникът бръкна в джоба на жакета си и извади пълна кесия жълтици.

Докато им отброи върху малката масичка десет жълтици, Председателя и Леопарда размениха бърз поглед, който ясно говореше за онова, което мислеха двамата престъпници, когато видяха пълната със злато кесия.

— Вземете! — извика Маврус Ленски глухо. — Вземете парите и си вървете! Пазете се обаче да не кажете никому, че съм купил трупа на момичето и че се намира в моя дом. Самата мисъл, че роднините й ще искат да ми вземат трупа, ме кара да полудея. Заклевам ви, мълчете!

— Няма нужда да берете грижа в това отношение — измърмори Председателя. — Мълчанието е първото условие на всички престъпници. Ето защо можете да бъдете спокоен, господин Маврус Ленски.

Двамата престъпници се отдалечиха, художникът ги придружи до вратата и я заключи зад тях с треперещи ръце. После се качи обратно в ателието си, където Мадлен Готие лежеше на дивана.

Художникът падна на колене пред нея. Погледът, с който гледаше милото същество, изразяваше горещата му артистична мечта и вълнението му.

— Най-сетне, най-сетне! — се изтръгна от развълнуваните му гърди. — Най-сетне намерих моя идеал! Красотата лежи пред мен на смъртното си ложе и сега ще мога да започна портрета, с който ще си осигуря безсмъртието. Намерих мъртвата Венера! Ха-ха, художниците са пресъздавали богинята винаги жива, с протегнати ръце, привличаща към своята гръд цял свят. Аз обаче ще рисувам мъртвата Венера, а тя е хиляди пъти по-красива от живата, тя олицетворява съвършена красота!

Ленски започна да сваля с разтреперани ръце горните дрехи на Мадлен и когато видя през тъмната й риза девствените й форми, лудият художник се разкрещя от радост и удивление.

Той вдигна неподвижното тяло и го занесе до един черен кръст, изправен в ъгъла. Ленски завърза леко тялото към кръста, така че да протегне, сякаш обхваната от мечта, ръцете си. Главата й пък остави да увисне върху красивите гърди. После покри тялото с тънко бяло платно и нагласи с вкус гънките. Лампата остави така, че светлината да падне върху мраморно-бледото лице.

— Ще започна да работя веднага — прошепна той — и ще довърша първата скица още тази нощ! Чувствам, че ме е обхванало вдъхновение… Трябва добре да използвам този час… О, моя сладка, девствена богиньо, колко си красива и удивителна… Обожавам те… Искам да те притисна към сърцето си, хубав труп, да те стопля със собствената си жива кръв! Не, не, тя не бива да е жива… Величието на смъртта увеличава хилядократно нейната красота… Искам да я рисувам така, както я виждам пред себе си!

Ленски взе блока си, седна на едно столче и започна бързо да скицира.

В стаята цареше гробна тишина.

Но какво беше това? Художникът вдигна изненадан очи от работата си. Лека въздишка бе нарушила нощната тишина!

Кой бе въздъхнал? Да не би?… Маврус Ленски се засмя внезапно като луд.

— Полудял съм вече! — изсмя се той на себе си и се плесна по челото. — Кипящата ми кръв се е качила в мозъка и е събудила в него странни идеи! Да не би да си внушавам, че този труп току-що е… Хаха, какво бе пък това?… Добре чух, ето пак… Устата на мъртвата Венера е проговорила нещо!

— Майко! Майко.

Маврус Ленски скочи, застана блед и неподвижен до столчето, гледайки плахо към своя модел.

— Тя е жива! — извика той с болка. — Тя е жива… Тя ще избяга… искат да ми изтръгнат моя идеал… Не, не, това не бива да стане… даже ако…

По бледото му лице, изкривено в този момент от животинска жестокост, се изписа страшно решение.

Младата Готие вдигна бавно очи. Учудено се огледа в непознатото помещение.

— Колко странен е моят сън — рече тихо тя. — Дали съм още на земята? Мамо, къде съм, ела и ме защити!

Художникът на мъртъвци се сви. Ужасна бе борбата в неговото сърце. Внезапно той се наведе към пода и когато стана, в ръката му блесна дълъг нож.

— Ти си жива! — извика той високо и застана близо до нещастното момиче. — Венера, ти си жива? Хаха, притежавам свойство, което ще те направи неподвижна като камък! Като мъртва си дошла в къщата ми, като мъртва те купих срещу жълто злато и ето защо трябва да станеш такава, каквато си била! Умри! Умри!

Вик на ужас се изтръгна от гърдите на Мадлен. Тя гледаше през сълзи дивия, разтреперан красив мъж, който стоеше пред нея, вдигнал над главата си нож.

— Умри! — извика още веднъж Маврус Ленски. — Готов съм да стана за твоята красота и убиец! Не ще те изпусна вече, мила моя мъртва Венера!

Той вдигна ръка, за да извърши страшно деяние. Блестящият нож се спусна бързо и се приближи към гръдта на девицата.

18.

Майор Естерхази стана доста късно след нощта, прекарана в компанията на Пати дьо Клам. Тъй като любовницата му Габриела Пей бе излязла да направи покупки, той седна да закусва сам. Черният майор бе в добро настроение. Събитията, които бяха станали през миналата нощ, му гарантираха известна сигурност. Фалшификацията, която бяха принудили да направи нещастния полковник Анри и да предаде на генерал Пелийо, трябваше да удари смъртоносно неприятелите на Естерхази. Досега не бе доказано с никакъв документ, че Драйфус е поддържал връзки с представител на чужда държава и затова във Франция стотици хиляди хора вярваха в неговата невинност. Този документ, обаче, трябва да убеди тия стотици хиляди хора в противното, никой не можеше да храни вече съмнение, че Драйфус е осъден несправедливо и се намира правомерно на Дяволския остров.

Естерхази запали цигара, облегна се в креслото и се отдаде на мечти. Сега щяха, без съмнение, да го върнат в генералния щаб и да обезщетят във всяко отношение бедния майор, който бе пострадал невинно. Той се видя назначен с по-висок чин, например като полковник, натоварен с важни мисии, позволяващи му да се изкачва все по-нагоре в йерархията.

— По дяволите, защо ли пък да не стигна дотам, докъдето бе стигнал генерал Буланже, който едва ли не стана кайзер на французите. Аз ще умея да изиграя ролята на народен герой не по-зле от него и едва ли бих отстъпил пред каквото и да било. Французите имат нужда да бъдат лъгани, а най-сръчния комедиант обикновено даряват с корона — Наполеон Първи, Наполеон Трети, а защо ли пък не и Естерхази? Какво ли ще донесе бъдещето?

В този момент вратата се отвори и в стаята се спусна братовчедът на майора, граф Християн Естерхази. Младият човек имаше печален вид и заслужаваше състрадание. Около очите му се бяха очертали черни кръгове, а по красивото му лице личеше ясно, че нещастният му притежател не бе лягал цялата нощ.

— Добре дошъл, Християн, добре дошъл, скъпи братовчеде! — посрещна го черният майор и протегна снизходително ръка към дошлия. — Посещението ти е съвсем необикновено! Досещам се обаче защо идваш при мене. Вчера си имал доста неприятна сцена в една известна къща. Не гледай толкова трагично на цялата история. Мадлен е наистина рядко красиво момиче, но такива като нея има още дузини в Париж. Един човек като тебе лесно ще намери нова любима.

Черният майор продължаваше да държи протегната ръка на братовчед си, но той стоеше неподвижно пред него и се правеше, че не я вижда.

— Не идвам при тебе — започна с твърд глас, — за да говоря за интимните си работи. Моля те да не споменаваш вече името на Мадлен Готие. Аз не познавам вече това момиче, нито пък зная коя е била. Най-малко желая да чуя от тебе нещо за нея.

— Говориш с много странен тон — каза майорът. — Няма да те държа отговорен за това, защото го приписвам на силната ти тревога. Искам да зная, обаче, на каква причина дължа посещението ти, щом не идваш с желание да довериш болката си на сродна душа?

— Протестирам най-енергично против това — извика Християн гордо, — да наричаш двама ни сродни души! Аз поне, господин майор Естерхази, мога да твърдя, че името ми е останало честно и без каквото и да било петно!

— Да не би да си полудял, човече? — подскочи майорът. — Ако кажеш още една подобна дума, ще се видя принуден да ти посоча вратата!

— Аз пък ще бъда принуден — отвърна Християн тихо, но твърдо и студено, — да ти посоча вратата на затвора, в който заслужаваш да отидеш!

— Господине, тази обида изисква да бъде измита с кръв!

Естерхази направи движение, като че искаше да отиде при писалището, за да извади револвер.

— Оставете настрана оръжията — кресна му хладнокръвно Християн, — не се боя от вашите револвери, нито пък ще застана пред дулото им, понеже вие, майор Естерхази, не сте достатъчно равен и достоен за мен, за да се дуелирам с вас!

Християн застана близо до черния майор, лицето на когото бе побледняло и изкривено от ярост, и му изрече глухо:

— Вие сте първият Естерхази, който е станал крадец!

Черният майор се отдръпна.

Юмруците му се свиха, очите му яростно изпъкнаха, а треперещите му уста напразно се опитваха да кажат нещо.

— Казах, че сте един крадец! — повтори Християн. — Освен това добавям, че сте двойно по-подъл крадец, защото сте откраднали от единствената си роднина, безпомощна и бедна вдовица, скромните й спестявания! Смятам, господин майор, че ви представих достатъчно ясно обвинението си и бих желал да чуя сега вашата защита.

— Няма за какво да се защитавам — заяви Естерхази, без обаче да бъде искрен. — Просто не зная за какво говорите, не зная какво ви дава правото да ме обвинявате ведно престъпление, с което нямам нищо общо.

— Аз ще ви напомня всичко — отвърна Християн. Кръстоса ръце на гърдите си и започна да се разхожда бавно из стаята, докато черният майор се отпусна в едно кресло. — Вие сигурно си спомняте, уважаеми братовчеде, че се явихте един ден при майка ми и я запитахте дали има спестени пари. Тя тогава ви отговори, че има собствени тридесет хиляди франка, но те са цялото й състояние и трябва да живее от лихвите на този капитал в случай, че се случи нещо с мен и не мога да работя.

— Наистина, спомням си за подобен разговор — отвърна майорът. — Все пак, обаче…

— Не ме прекъсвайте, а ме изслушайте докрай! Вие разказахте тогава на майка ми, че сте знаели къде този капитал би могъл да донесе двойно повече лихви. Банкерът Ротшилд възнамерявал да събира пари за няколко солидни предприятия и ако искала майка ми, могли сте да внесете парите у Ротшилд. Наивната ми майка ви даде последните си пари, майоре, да, последните си пари и вие ги взехте! Ние мислехме, че сме предали парите си на честен човек! Днес, обаче, бях изтръгнат от това заблуждение. Онази Мадлен Готие, която отблъснах снощи възмутен, бе първата, която събуди подозрение спрямо вас, господин майор. Тя ме предупреди да не ви поверявам пари, аз обаче й се разсърдих за нейното подозрение, понеже помислих, че парите са дадени на един граф Естерхази, а освен това на най-близкия ни роднина. Когато трябваше да откъсна най-милото от сърцето си и се видях излъган от оная, на която бях доверил всичко, тогава у мене се събуди подозрение към всичко, което ме заобикаля, и си казах, че ще трябва да бъда внимателен, за да не ме излъжат още веднъж. Решил бях, освен това, да напусна Европа и да скрия болката си в девствените гори на Америка. За пътуването се нуждаех, обаче, от по-голяма сума. Станах рано сутринта и отидох в банката на братята Ротшилд. Поисках да говоря с главния касиер и бях заведен при един възрастен, почтен господин, който ме попита най-учтиво какво желая. Казах му името си и желанието си да тегля част от ония тридесет хиляди франка, които е внесъл братовчед ми майор граф Естерхази на името на моята майка. Старият касиер нареди на счетоводителя да провери сметката на майка ми. След около десет минути същият счетоводител се върна и рече, обърнат към мене: „Господине, трябва да имате грешка. В нашите книги няма никакви сметки на името на вашата майка. Майор граф ЕстерхазиВалзин не е внесъл никога и един франк, още по-малко тридесет хиляди франка!“ Почувствах се като попарен. Косите ми настръхнаха и видях пред себе си разтворена пропаст, в която потънаха не само парите на моята майка, но и вашата чест, майор Естерхази! Старият касиер, обаче, сякаш ми съчувстваше, когато видя колко съм развълнуван, защото пристъпи към мене, сложи ръка върху рамото ми и рече добродушно: „Млади приятелю, или е станало ужасно недоразумение, или пък сте станали жертва на един мошеник. Съветвам ви, ако е така, да постъпите с него безмилостно, защото самият той няма съвест, даже ида ви е близък роднина. Човек не бива да съчувства на подобен човек, а да го унищожи, за да не стане причина за нещастието и на други!“ А сега, майор Естерхази, ви моля да ми отговорите! Какво сте направил с парите на бедната ми майка? Пазете се, обаче, да не ме излъжете! Искам да чуя самата истина, дори тогава, когато ще ви е мъчно да я кажете! Естерхази бе пребледнял като бялата си риза, която се виждаше под пижамата му, а очите му гледаха втренчено Християн.

— Християн — продума той с умолителен глас, — прости ми, аз похарчих парите, защото имах нужда от тях за борба против неприятелите си!

От гърдите на Християн се изтръгна вик:

— Боже мой, един Естерхази е станал крадец! О, бедна мамо, лишиха те от всякаква издръжка на старини. Откраднаха последните сантими, които ти е оставила жестоката съдба. Открадна ги един мошеник! Да, мошеник! — извика Християн и удари майора с юмрук в лицето. — Казах, че сте мошеник и ще повтарям тази дума, докато го разберат всички.

— Пази се, Християн — изръмжа черният майор през зъби, — бих могъл да ти отмъстя страшно за всички тия обиди!

— Не се страхувам от твоето отмъщение, подлецо, защото се намираш в моите ръце не само по отношение на престъплението, което извърши над мене и моята майка, но и по отношение на една друга подлост, за която имам доказателства. Подлец, извратен съпруг и баща — прошепна младият човек. — Ти си тласнал към смърт собствената си жена, вярната графиня Натали, собствените си деца! Ако не бе ме завел Бог навреме на онова ужасно място край брега на замръзналата Сена, където чух смъртния вик на твоето семейство, те щяха да лежат днес мълчаливи и бледи в моргата, а ти, черното петно на семейство Естерхази, щеше да си техният убиец!

Майорът скри лицето си с две ръце и изстена като ранен звяр. След това, обаче, си възвърна свойственото му нахалство и като се заразхожда из стаята, започна:

— Всички са се съюзили против мене, всички искат да загина. Сега виждам ясно — ти, твоята майка, моята жена, собствените ми деца — вие всички сте подкупени от Матийо Драйфус само и само за да увиснете като тежест върху мен и да ме блъснете в пропастта!

— Матийо Драйфус? — изгледа го Християн и вдигна заплашително ръка. — Благодаря ти, задето изрече това име. Черни майоре, то ми напомни за една хубава идея! Слушай, последните думи, които ще ти кажа. Ако не върнеш в тридневен срок на майка ми тридесетте хиляди франка и ако не паднеш на колене пред съпругата си и не я помолиш да ти прости всичко, което й стори, ще отида при Матийо Драйфус и ще му разкрия всичките ти подлости, за да те изобличи публично и да покаже на света страшните ти деяния, подлецо! Извратен Естерхази!

Християн се спусна към вратата. Черният майор тръгна след него, спря го и падна на колене пред своя братовчед.

— Християн — изстена той, — Християн, смили се над мен. В твоята ръка лежи съдбата ми. Не отивай при Матийо Драйфус, само това не бива да правиш! Предпочитам да вземеш нож и да го забиеш в гърдите ми. Не ме издавай на Драйфус и приятелите на оня предател, който е унизил толкова много нашата Франция!

— Предател ли? — повтори Християн с твърд глас. — Сега ми се отварят очите, черни майоре. Струва ми се, че съм разбрал всичко. Не бе ли ти човекът, по чиито показания бе осъден Драйфус; не бе ли ти оня, който е работил усърдно, та талантливият офицер, примерният баща, честният човек да бъде осъден на жива смърт? Какво, да не би майор Естерхази-Валзин, подлият крадец, човекът, който тикна собствената си жена и деца към смъртта в ледените води на Сена, да е дал и лъжлива клетва, да е вършил фалшификация, да е човекът, който, за да прикрие собственото си деяние, е обвинил невинен в ужасно престъпление?

Естерхази бе скрил лицето си с ръка, а главата му бавно клюмна на гърдите. В стаята настъпи минута тягостна тишина. После се чу студеният глас на Християн:

— Повтарям! Разполагаш с тридневен срок, за да поправиш поне кражбата и греха спрямо твоето собствено семейство. Ако просрочиш срока, ще отида при Матийо Драйфус и ще му отворя очите за твоя таен начин на живот. Сега не ми казвай нищо! Ти си незаконно роден, забравен от всички, живееш нечестно и ще умреш забравен от всички. Франция пък ще бърза да забрави къде си заровен! Това ще е твоето бъдеще!

Вратата се затвори шумно зад Християн. Естерхази остана дълго време коленичил на пода. Сетне яростно извика и бързо скочи.

— Аз съм изгубен! — кресна той и се хвана за черните коси. — Изгубен съм заради някакви си тридесет хиляди франка. Сумата е нищожна, но в този момент я нямам. О, с каква радост ще посрещне Матийо Драйфус съобщенията на скъпия ми братовчед Християн! Колко много ще се зарадват неприятелските вестници, че са в състояние да докажат една моя кражба! Няма ли никакво спасение за мене?

И сам си отговори с глас, в който се смесиха сълзите му:

— Няма спасение!

— Когато човек не се отчайва, винаги намира спасение! — се чу ясен глас откъм вратата.

Влезе Габриела Пей, отиде бързо при своя любовник, и го прегърна с меките си ръце.

— Каквото и да ти се е случило — погали го тя, — довери се на мене, за да отстраня гибелта от теб. Твоят живот е и мой живот и ако разрушат твоето съществуване, погубват и мене!

— Приготви се, любима — прошепна тихо Естерхази, — да умреш заедно с мене, защото не ми остава друго освен да си тегля куршума, ако не намеря в тридневен срок тридесет хиляди франка.

— Нима е възможно подобно нещо? — запита Габриела. — Парите, които ти донесе от Андора и които си наследил от майка си, да не би да са се свършили?

— Ние живяхме доста луксозно — отвърна Естерхази — и шестдесетте хиляди франка се свършиха отдавна. Ако не мога да платя в тридневен срок тези тридесет хиляди, ще ме изобличат като крадец и ще мога да избирам между затвора и самоубийството.

— Няма да изпаднеш в такова положение — сопна се красивата испанка. — Разполагаш, доколкото разбрах, с три дни време. Добре, ти ще получиш най-късно утре твоите тридесет хилядарки.

— Братовчед ми Християн не се задоволява обаче само с това — изрече с крива усмивка графът, — а иска от мене да се върна при жена си и децата си, които се намират в неговия дом.

В очите на Габриела светна злобен пламък.

— А ти какво му отвърна? — го запита тя.

— Казах му, че обичам само тебе, скъпа моя Габриела — излъга черният майор, прегърна красивата жена и я целуна. — Заявих му, че не мога никога да те оставя.

— В знак на моята благодарност за тия твои думи — извика Габриела Пей щастлива, — ще тръгна веднага да ти търся пари.

Тя притисна устните си още веднъж към устните на демонично красивия мъж и излезе. Взе файтон и заповяда на файтонджията да я закара до ъгъла на Рю Клиши. Когато— стигна, слезе бързо, скри лицето си зад воала и отиде при вратата на една малка къща, която се ползваше в Париж с известна слава. В нея живееше андорската магьосница, старата баба на Габриела, която бе известна не само сред бедното, а и между богатото население със славата на картогледачка, магьосница и продавачка на любовни питиета.

Габриела дръпна звънеца и след като почака няколко минути, вратата се отвори. На прага се яви една отвратителна стара жена.

— Ти ли си, Габриела? — попита тя глухо. — Влез вътре, много е хубаво от твоя страна, че си намерила най-после пак пътя към твоята стара майка. Предполагам, че особена причина те е накарала да ме посетиш….

Любовницата на Естерхази влезе след магьосницата в една стая с фантастична обстановка, където върху откритата желязна печка гореше голям огън. От един ъгъл на стаята изскочи вързана за верига лисица и се озъби злобно на непознатата.

— Смърт, иди на мястото си! — извика старата и лисицата плахо се скри.

— Наричаш това животно с доста странно име — рече Габриела. — Защо не го наричаш някак по-весело?

— Човек има ли въобще по-добър приятел от смъртта? — запита старата подигравателно. — Всички бихме направили добре, ако можехме да свикнем отрано с това име. И на теб, кукличке моя, не би ти навредило, ако би си спомняла от време на време, че красивото ти лице някой ден ще има вид на безочен череп и че твоята плът, с която черният майор задоволява своето и твоето сладострастие, ще окапе рано или късно от скелета ти и ще бъде изядена от червеите! Да, човекът не е нищо друго, освен храна за червеите! Хайде, ела и кацни върху рамото ми, гробна птицо!

Черна гарга се спусна от тавана и кацна върху кокалестото рамо на старата жена.

Габриела надви отвращението си от мрачната обстановка и рече:

— Стара майко, дойдох да те помоля за една услуга.

— Услуга ли? — засмя се старата жена. — Веднага предположих, че ще искаш нещо от мене, иначе не би дошла на Рю Клиши. Кажи, какво искаш?

— Известно ми е, че си богата — продължи Габриела бързо. — Твоят занаят ти носи злато, а ти харчиш малко и само за най-необходимото. Сигурно разполагаш с голям капитал. Ето защо искам да ми дадеш тридесет хиляди франка!

— Имаш нужда от пари? — запита иронично андорската магьосница и смръкна емфие.

— Ще ти кажа всичко: човекът, когото обичам повече отколкото живота си се нуждае от тези пари.

— Черният майор! — изкрещя злобно магьосницата. — Ха, дотам ли е стигнал вече, че любовницата му отива да проси за него? Кукличке моя, ще ти кажа самата истина: нямам нито сантим, нито един сантим за черния майор!

— Защо не? — отвърна недоволна Габриела. — Да не би да нямаш доверие, че ще ти върне парите?

— Не, дъще моя, той не връща никога пари, но не заради това. Възлюбеният ти ще свърши ужасно и то много по-рано, отколкото предполага!

Любовницата на Естерхази погледна магьосницата плахо.

— Откъде знаеш? — запита тя с разтреперан глас.

— Прочетох всичко в картичките — отвърна магьосницата и от очите й капна сълза върху изсъхналите й страни. — Прочетох много повече в книгата на бъдещето, но едва ли ще ти го разкажа. С една дума, ако искаш да изпълниш моя съвет, трябва да се разделиш час по-скоро с този човек, да се освободиш от него, защото в противен случай няма да можеш да избегнеш и ти позора, отчаянието и насилствената смърт!

— Стара майко — ужаси се Габриела, — всичко, което ми говориш, истина ли е?

— Самата истина! — гласеше отговорът.

— Все пак няма да го оставя — извика младата жена. — Не мога да живея без Естерхази, стара майко, не мога Моля ти се на колене, дай ми тридесет хиляди франка, за да видя, че обичаш детето на единствения си син. Дай ми ги, стара майко, не ме карай да върша нещо лошо.

— За такава цел нямам нищо и не давам нищо. Когато дойдеш при мен и ми кажеш, че нямаш нищо общо с Естерхази, ще се погрижа да живееш разкошно като всички богати и благородни хора. Докато си обаче любовница на черния майор, не пристъпвай прага на моя дом!

Габриела стана смъртнобледа, в очите й пламна страшно решение.

— Добре тогава, андорска магьоснице — кресна тя, — ти сама ще си виновна, ако направя нещо, за което може би по-късно ще съжаляваш! Сбогом!

Габриела напусна като подгонена стаята, а магьосницата блъсна грубо вратата след нея.

— Знаех, че няма да приеме предложението ми — промърмори старата жена. — Черния майор я владее напълно, а когато млади жени са обхванати от любовна треска, от оная жар, която заробва духа и тялото в полза на мъжете, тогава е излишно каквото и да било предупреждение! Прочетох и нейната собствена съдба в книгата на бъдещето. Предписана й е смърт, тя ще умре край пътя. Колко е печално да загива такава млада и красива!

Старата жена избърса с кокалестата си ръка сълзите, които бяха протекли от очите й. После обаче вдигна глава и започна иронично да се смее.

— Зная какво възнамеряваш, красива Габриела — измърмори тя с напълно променен тон. — Ще се опиташ да набавиш парите насила още тази нощ. Аз ще предотвратя обаче тази работа. Ще се погрижа да не намериш нищо. Хаха, андорската магьосница е по-умна от другите хора, тя прониква наистина през мрака на бъдещето и умее да предотврати всяка опасност, която я заплашва!

19.

Малко след полунощ към къщата на магьосницата се приближиха трима души. Те бяха очевидно мъже, но ако някой се бе вгледал по-добре в лицето на единия, щеше да види по меките черти и рядката коса, че е преоблечена като мъж жена.

Тримата се скриха зад един ъгъл на Рю Клищи и се съветваха кратко време шепнешком.

— Сигурна ли сте, че старата жена има много пари в къщата си? — обърна се най-възрастният от тримата, в чието лице можем лесно да познаем Председателя, към преоблечената жена, която не бе друга, а самата Габриела Пей, любовницата на Естерхази.

— Уверявам ви — отвърна тя, — че ще намерим най-малко сто хиляди франка, ако не и повече.

— Толкова много пари заслужават да се потрудим — отвърна Председателя. — Слушай, Леопард, нали нямаш нищо против да ограбим старата магьосница?

— Съгласен съм — отвърна красивият млад престъпник. — На мнение съм, обаче, да не вършим само половината работа. Би било непростима грешка, ако ограбим старата и я оставим след това да живее! Аз ще я накарам да млъкне завинаги, а това не е никак трудно при толкова стара жена. Стига едно по-силно стискане на гърлото и с нея ще бъде свършено.

— Не може ли работата да стане без убийство? — прошепна Габриела. — Тя е моя баба и не искам кървавият грях да падне върху мене.

— Леопарда е прав — реши Председателя. — Старата би ни наклеветила още утре сутринта. Необходимо е да умре.

— Правете, което намерите за нужно — съгласи се Габриела. — Моля ви се, обаче, да не я оставяте да страда дълго.

— Тя ще умре по-бързо от кокошка, на която извиват врата — изсмя се Леопарда. — А понеже е ваша баба, прекрасна Габриела, ще я убия по такъв начин, че смъртта да бъде за нея истинско удоволствие. Нали ви е известно, Габриела, че за вас съм готов да извърша всичко на този свят!

Младият престъпник погледна преоблечената красива жена по начин, който издаваше ясно чувствата, които хранеше към нея. Габриела сведе очи, когато срещна погледа му. Тя се страхуваше от Леопарда понеже й бе известно, че е влюбен до лудост в нея. Самата мисъл обаче, че ръката на този престъпник би я погалила, я ужасяваше.

Тримата крадци се ослушаха и влязоха предпазливо в къщата на андорската магьосница. Вратите навсякъде бяха отключени. Франсоа Леопарда се изкачи на втория етаж и безпогрешно се насочи към стаята на старицата. Председателя и Габриела останаха долу, затвориха добре всички врати и прозорци и започнаха да търсят парите. В това време Леопарда на пръсти се приближи до леглото на старицата. Без да губи време, той я стисна за шията и не след дълго магьосницата лежеше в огромното си старо легло неподвижна и бездиханна.

Франсоа слезе при двамата си колеги и се включи в търсенето. Но не след дълго всички започнаха да чувстват слабост и гадене. Габриела се олюля и падна върху едно легло, което се намираше близо до огнището. Председателя бе се свлякъл на пода и хъркаше като дълбоко заспал.

Леопард се приближи до леглото и се наведе похотливо над Габриела.

— Помощ! — изплака Габриела. — Помощ, задушавам се… Много ми е зле… около мене всичко се върти… виждам сини пламъчета… ах, Естерхази… Естерхази… любими мой… пожертвах живота си за тебе…

Габриела лежеше зашеметена на леглото, Франсоа се бе надвесил над нея със скръстени ръце. В красивите му очи се появи страшен пламък. Страхът пред смъртта, смесен със сладострастни желания, изкриви чертите му.

— Понеже и без това ще се мре — продума той с гаснещ глас, — искам поне да умра придружен от блажено страдострастие! Габриела… Габриела Пей, аз те обичам… Ти винаги ме изпълваше с желания, които едва успявах да обуздая… Красива моя Габриела… Ела, ела да умреш в прегръдките ми. Бъди моя, бъди моя!

Леопарда се хвърли с вик върху едва дишащата любовница на Естерхази. Нейните сили бяха обаче достатъчни, за да отблъсне насилника. Съпротивата й увеличи още повече страстта на мъжа. Той стисна силно ръцете й и ги притисна над главата й. Сетне се наведе над нея и започна да целува горещо и продължително устните й.

— Пусни ме — изхърка умиращата, — пусни ме, Франсоа Леопард… През целия си живот съм принадлежала само на един човек… искам да бъде така и след смъртта ми… — моля ти се… нещастнико… какво правиш?

Едната му ръка бе разкъсала дрехите й. В момента, когато младият престъпник искаше да надигне чашата с блаженство, той извика и глухо рухна на пода до самото легло.

Габриела също изгуби съзнание. Стаята бе изпълнена с ужасна миризма на газ. Предсмъртни хрипове изпълваха мрака. Вратата се разтвори. Появи се старо, разкривено от злобна насмешка лице и висок подигравателен смях заглуши хъркането на умиращите.

— Ето, залових ви! — изсъска андорската магьосница и влезе в стаята, облегната на тояга. През вратата, която бе оставила отворена, излетя смъртоносният газ. — Ей сега ще ви направя мои вечни слуги. Не желая вашата смърт! Ще трябва да станете мои роби и да вършите онова, което ви заповядам!

Тя излезе и се завърна след няколко минути, когато бе вече възможно да се диша безопасно в стаята. Тримата се намираха все още в безсъзнание. Магьосницата носеше в ръка затворен фенер, с който освети лицата на престъпниците.

— С право предполагах, че красивата Габриела ще си намери най-сръчните помощници — прошепна тя. — Ето, това е Председателя, много умна и хитра лисица, която играе голяма роля в парижкия престъпен свят, а този е Франсоа Леопарда, извънредно сръчно и силно момче, сигурно щях да издъхна в железните му ръце, ако не бях достатъчно умна да му предложа вместо моя собствен — гумен врат. Почакайте, мои деца, андорската магьосница ще ви дари ей сега по един вечен спомен!

Тя остави лампата, влезе в кухнята и извади от силния огън някакво желязо, което се разширяваше в единия край. Това беше печат, нажежен в огъня. Старата започна с Габриела. Тя хвана главата с прекрасните коси, наведе я напред и натисна силно печата върху гърба под рамото на младата жена. Сред смрадта на изгоряло човешко месо остана следният надпис: „Сложен при опит за убийство!“ Същият текст удари и по гърбовете на Председателя и на Леопарда.

Андорската магьосница, без да обръща внимание на миризмата се засмя весело, след като извърши отвратителната операция и започна да говори сама на себе си:

— Ето, свърших, отсега нататък сте вече мои роби, които ще крадат и убиват по моя заповед. Някой ден ще започна да заповядвам, а лукавият Председател и силният Леопард ще се видят принудени да се кланят пред моята воля! В случай, че се противопоставят на заповедите ми, ще е достатъчно да кажа на полицията само една-единствена дума и тя ще намери доказателството за днешната нощ върху гърбовете им. Хаха, андорската магьосница ще стане кралица на парижките престъпници и ще командва, колкото и да е стара и слаба, цяла армия храбри и смели мъже, които ще спечелят огромни богатства за нея!

Алчното лице на старата се изкриви от злоба. Тя сипа в устата на всеки от тримата някакво средство за съживяване и се качи спокойно на горния етаж, за да легне да спи, без да погледне повече жертвите си…

Рано сутринта пръв се събуди Председателя. Той разтвори очи, изтегна вкамененото си тяло и се изправи бавно, като човек, който е пил доста много миналата нощ и не може още да се държи на краката си. Избърса очилата си и се огледа учуден в малката стая.

— Сигурен съм, че не е било сън, нито пък се намирам на оня свят, остава само да дойда до заключение, че старата магьосница не е искала нашата смърт, а ни е изиграла по друг начин.

Той отиде при другите двама и погледът му се спря върху голия гръб на Габриела.

— По дяволите, какво значи това? — изрече той глухо. — Украсили са с доста странен надпис гърба на красивата Габриела: „Сложен при опит за убийство!…“ Да не би…хм, и моят гръб ме смъди на същото място… Ха-ха, снабдили са и Леопарда с подобна визитна картичка!… Белязали са ни за цял живот! Сега разбрах намеренията на андорската магьосница… Тя е направила от нас нейни роби, нейни послушни слуги, и то само защото няма да можем да отречем престъплението си от тази нощ, поради доказателството, което ще носим вечно на гърба си!

Той разтърси Габриела и Франсоа, напръска ги със студена вода, която намери в една кана и, им помогна да се освободят от оловния сън. Нито дума не каза обаче за думите, които бе прочел на гърбовете им. Престъпниците намериха вратата отворена и излязоха облекчени на улицата.

— Мисията ни не успя — рече Председателя. — Надявам се, обаче, че Габриела Пей няма да ни остави да си ходим със съвсем празни ръце!

Тя извади малка кесия и даде на всеки по няколко жълтици. После се качи във файтон и потегли за дома си.

Естерхази бе прекарал нощта пред писалището си. Той скочи, когато любовницата му влезе и я запита с треперещ от вълнение глас:

— Донесе ли ми обещаните трийсет хилядарки? У теб ли са?

Габриела, която бе смъртнобледа, се отпусна изтощена в едно кресло:

— Връщам се с празни ръце. Опитът, който направих, за да ти набавя пари, излезе несполучливи едва не го заплатих със собствения си живот!

Черният майор застина отчаян пред нея.

— Нищо ли не донесе? — изтръгна се от разтрепераните му устни. — Нищо?… Загубен съм!…

20.

На същия ден към обяд в една стая на генералния щаб се срещнаха Пати дьо Клам, полковник Анри и майор Естерхази. Завесите на широките прозорци бяха така плътно спуснати, че нито един слънчев лъч не можеше да проникне в широкото, но не и приятно помещение. Вратата беше заключена отвътре.

Пати дьо Клам бе седнал пред писалището, Анри до него, Естерхази пък се разхождаше, очевидно разтревожен, из стаята.

— Обясних ви вече най-подробно, какво е положението, приятели мои — рече черният майор. — Известно ви е, че трябва да заплатя тридесет хиляди франка и че в случай на неплащане от моя страна, Матийо Драйфус ще узнае такива неща за мене, че няма да унищожи само мене, но и вас… Посъветвайте ме, помогнете ми! Не можете ли да ми препоръчате в цял Париж един лихвар, който да ми отпусне тази сума срещу една моя полица? — Двамата офицери се спогледаха мълчаливо и притеснено. Пати дьо Клам, дъвчейки пурата си, присви малките си остри очи, което правеше обикновено когато размишляваше усилено.

— Относно мен, мога да кажа — започна той след кратка пауза, — че ми е напълно невъзможно да намеря дори пет хиляди франка. Както ви е известно, завися повече или по-малко от моя братовчед, военния министър Кавейнак и макар че той е приказно богат, се държи с мене доста хладно, когато стане дума за пари. Обаче сега бих събудил съмнението му с една молба за каквато и да е сума. Преди няколко дни ми каза, че го компрометирало недостойното държание на един негов офицер пред камарата и че именно в това време било нужно да се наблюдава личният морал на военните.

— А вие, Анри? — обърна се Естерхази умолително към полковника.

— Драги графе — му отвърна Анри и стана, — аз живея доста мизерен живот въпреки високата си длъжност. От мене се изисква да имам известен външен блясък, а това не е възможно с моята заплата, някакви си десет хиляди франка годишно. Освен това за мен са се залепили многобройни роднини, които ми пишат просешки писма от родното ми място, а аз съм длъжен да им помагам, за да не ме потърсят тези бедняци някой ден в Париж.

— Добрият Анри говори за родителите си — забеляза иронично Пати дьо Клам. — Прав е, не бива ония бедни селяни от село Пани да го потърсят някой ден в Париж…

— Шегувате се твърде горчиво, драги Пати — прекъсна го Анри нетърпеливо.

— Да, трябва да съжаляваме бедния полковник във всяко отношение — продължи с непоколебимо спокойствие Дьо Клам. — Особено пък сега, когато пресъхнаха добрите приходи от госпожа Турвил и се вижда принуден да прекарва с някакви си десет хиляди франка. Това е доста печално…

— Моля ви се, драги Пати, няма да направим нищо, ако продължавате с басните си — измънка Естерхази. — Положението е много сериозно. Трябва да ми се набавят тези пари, за да не могат да ни победят Матийо Драйфус и приятелите му.

— Това няма да го бъде — прекъсна го спокойно Пати дьо Клам и поглади малките си черни мустачки.

— Какво? Да не би да сте измислили средство, за да ме спасите?

— Да, драги Естерхази, вдругиден вечерта не само ще бъдете собственик на тридесет хиляди франка, но ние тримата ще си поделим и други седемдесет хилядарки.

— Вие се надявате да набавите отнякъде сто хиляди франка? — възкликна недоверчиво черният майор. — Пати дьо Клам, вие сте златен човек, най-гениалният офицер в генералния щаб. Издайте ми, какво мислите да правите?

— Издаването обикновено предоставям на други — отвърна Пати и изгледа иронично Естерхази, който наведе съкрушено глава. — Елате, впрочем, по-близо до мен, за да ви разкрия плана си.

Тримата седнаха на едно черно кожено канапе и след като Дьо Клам провери с бърз поглед дали вратата е заключена, прошепна на съмишлениците си:

— Приятели мои, Франция ще трябва да ни плати тия сто хиляди франка.

Естерхази и Анри погледнаха с изненада говорещия.

— Трябва да се решим, обаче, на нова фалшификация — продължи тихо той. — Смятам, че вие, Анри, няма да откажете, след като и без това сте направили първата?

— Правете с мене каквото искате. Какво трябва да фалшифицирам?

— Три писма на кайзера, отправени до Драйфус! — рече Пати дьо Клам с известна тържественост и добави усмихнат: — Кайзерът трябва да благодари в тези писма на Драйфус за услугата, която му е направил, като му е набавил секретни документи на френския генерален щаб, а освен това да го насърчи за издаването на още тайни чрез тукашния пълномощен министър.

— Дали ще повярват в истинността на такива писма? — забеляза Естерхази. — Не е ли невероятно кайзерът на една световна мощ да пише на един обикновен капитан?

— Нищо не е невероятно, щом се представя като вероятно — отвърна Пати дьо Клам. — За нас е важно нашият добър приятел, полковник Анри, да започне да пише писмото. Дали ще ви е трудно да имитирате почерка на кайзера?

— Никак — отвърна покорно запитаният. — Притежавам цяла книга с бележки на въпросната персона и ще имитирам всяка буква поотделно.

— Сега иде най-важното — продължи ентусиазирано Дьо Клам и сложи ръка на рамото на Анри. — Доколкото ми е известно, вие притежавате в генералния щаб специално мастило, което възпроизвежда написаното едва двадесет и четири часа по-късно, а дотогава не се вижда нищо, освен бял лист хартия.

— Наистина притежавам такова мастило — отвърна Анри.

— В такъв случай трябва да го употребите за написването на кайзеровите писма. Ще напишете писмата на втората и третата страница на сгънатия лист, а другите страници ще оставите празни.

Анри им обеща да направи всичко според дадените му нареждания.

— Ето, вижте — възкликна изкусителят с дяволска ирония, — веднага ме разбрахте! Вие притежавате особен талант на фалшификатор и затова съм убеден, че ще имате някой ден голям успех в тази област.

Анри стисна зъби и не отговори нищо, той се намираше в ръцете на тези двама мъже и беше принуден да довърши онова, което му искаха.

— Писмата трябва да са готови до довечера — нареди Пати дьо Клам. — След като ги направите, ще ги предадете лично на мен, а аз ще наредя всичко останало. Вие, обаче, драги Естерхази ще ме придружите и ще се храните заедно с мен в ресторант „Роял“. През време на обяда ще можем да разменим мисли по какъв начин можем да изтръгнем пари от френската държава!

Двамата офицери се сбогуваха с Анри със сърдечно ръкостискане и го оставиха сам. Той ги проследи с мрачен поглед. — Вие ме настъпвате — рече красивият мъж с разтреперани устни, — отнасяте се с мене като с роб, направихте от мене ваше оръдие и ме карате да се кланям пред вас, но не се радвайте преждевременно! Ако някой ден ме заловят, ще ви повлека със себе си в пропастта, няма никакво съмнение, че ще го направя. Заклевам се, че в такъв случай ще сте погубени заедно с мен!

Анри вдигна ръка към небето за клетва, после я свали, отиде бавно при писалището си и се захвана с поръчаната му работа. Той извади от тайно шкафче малко шишенце, което съдържаше невидимото мастило. Когато започна обаче да пише, се разтрепера толкова много, че се видя принуден да остави за малко писеца.

— Не мога ли да си възвърна старото спокойствие? — изстена нещастникът. — Не съм вече същият, какъвто бях само преди няколко дни, самоувереността ми, твърдото държание е изчезнало и постоянно ме изгаря нервна треска. Да не би това да е страх, скритият страх да не разкрият фалшификациите ми? Не, аз мога да бъда откровен със себе си. Откакто е изчезнала Фернанда, откакто търся прекрасното момиче из целия Париж, ме измъчва лудо желание по нея и много добре чувствам, че тя е била за мен повече от случайна любовница. Трябва да я намеря отново, трябва да прегърна отново това вълшебно тяло, даже ако доведе до моята гибел. Колкото и да са позорни и унизителни моите фалшификации, колкото и да са опасни, те са единствения път, по който мога да ускоря кариерата си. Когато стана обаче генерал, тогава ще ми е много лесно да се разведа със съпругата си и да се оженя за красивата Фернанда. Тя едва ли ще откаже да стане моя, след като е дъщеря на госпожа Турвил, собственица на публичен дом, след като може да стане генералша! Хайде, започвай — изстена Анри. — Започвай, фалшификаторе, с писмата на кайзера ще закрепиш твоето щастие!

Матийо Драйфус седеше в работния си кабинет в дома на Рю Фуршамбол 25. Онзи, който го познаваше отпреди две години, когато се разхождаше с младежка пъргавост из улиците на Париж, онзи, който познаваше по-раншните му пламенни очи, би се учудил при една среща с него. Матийо се беше променил страшно през последните две години и бе остарял не с две, а с двадесет години. Бледото му лице бе все още интересно, около фините му устни, обаче, се бе врязала ужасна мъка, а черните сенки около очите му говореха ясно за страданията му. Сега той носеше черни дрехи, а на шапката си — черен креп.

Матийо Драйфус жалеше наистина двама души, които представляваха за него смисъла на живота му и които бе загубил завинаги. Той оплакваше съдбата на нещастния си брат, за който не съществуваше вече надежда да се върне между живите, осъден да свърши живота си, обхванат от отчаяние на Дяволския остров.

Не по-малко кървави сълзи ронеше душата му заради съдбата на многообичната му годеница — Алиса Тери. Над писалището на Матийо бе окачен голям портрет на младата американка, окичен с венец пресни цветя, които самият Матийо подновяваше ежедневно.

И тази сутрин се приближи с един розов венец към портрета и окичи печалната рамка.

— Със свеж живот украсявам смъртта — простена Матийо, а от очите му покапаха сълзи. — О, моя скъпа, моя единствена любима. Аз, човекът, който се надявах да окича главата ти с венец от портокалов цвят, се виждам принуден да кича гробницата ти, която издигнах тук — той посочи портрета, — с цветя и да нося в сърцето си вечна мъка.

И Матийо се отпусна, обхванат от болка по любимата, на един стол.

Вратата бавно се разтвори, в стаята влезе старият Мишонет, смелият ветеран, който се бе присъединил веднъж завинаги и с непоколебима вярност като слуга към дома на Матийо Драйфус. Той поклати глава, когато видя господаря си, облегнат на писалището. По лицето на стария честен Мишонет се изрази дълбоко съчувствие и той стисна очи, за да сдържи сълзите си.

— Пак ли? — прошепна той тихо. — Постоянната мъка ще го накара да полудее, а в лицето на този човек ще изгубим един от най-благородните и най-честните хора, които някога са живели! А вие, подли интриганти, които сте причинили толкова нещастия на това добро семейство, как ли ще можете да се явите пред Божия съд? Не, аз не мога и няма нужда да чакам божия съд — продължи на глас в негодуванието си старият войник, — а ще ги хвана някой ден всички със собствените си ръце и то още на земята! Проклетници! Подлеци! Бих накарал всички да паднете на колене със сълзи в очите!

Матийо Драйфус бе скочил изплашен.

.— Мишонет — рече той, — кого кълнеш толкова ужасно?

— Струва ми се, че сте разбрали вече, господин Драйфус — отвърна старият войник. — Как да не кълна, когато виждам, че сърцето ви се къса от мъка?

— О, Мишонет — извика Драйфус и вдигна ръце, — и ти я познаваше и добре разбираш какво изгубих с нейното изчезване!

— Да, господин Матийо — отвърна старецът. — Имате право да оплаквате Алиса Тери. Но, по дяволите, аз се разприказвах и съвсем забравих, че влязох да ви кажа нещо. Господин Драйфус, вън стои една дама със забулено лице и желае да говори с вас по важна работа.

— Дама ли? С мене? Нали ти е известно, Мишонет, че не желая да говоря с никого, а най-малко с непозната дама!

— Бих ви посъветвал да приемете все пак забулената жена, защото ми се струва, че иска да ви съобщи нещо съвсем необикновено.

— Добре тогава, нека влезе.

Миг по-късно вратата се отвори и в стаята влезе дама с внушителна фигура. Лицето й бе скрито толкова добре зад гъст воал, че и най-острият поглед не можеше да го види. Цветът на воала бе зелен.

— На какво дължа честта на вашето посещение, госпожо, или ако предпочитате — госпожице?

— Госпожа или госпожица, не е важно — отвърна запитаната с дълбок гръден глас. — Тук не се касае за мен, а за друга жена, която стои близко до сърцето ви, господин Матийо Драйфус.

— Не бихте ли свалили воала? — запита братът на нещастния капитан. — По принцип не говоря с хора, на които не мога да видя очите.

Непознатата се отдръпна и закри лицето си още повече.

— Господин Драйфус — рече тя нервно, — не мога да ви покажа лицето си, защото не бива да ме познавате, ако се срещнем някога пак. Това може да ми струва живота!

— Работата, по която идвате при мен, толкова ли е опасна?

— Тя е опасна за мен, защото ще издам държавна тайна.

— Да не би да засяга нещастния ми брат, мъченика от Дяволския остров.

— Не, не се отнася за него, а за друг човек, който се измъчва на Дяволския остров.

Забулената дама направи няколко крачки напред и застана пред писалището. Тя вдигна ръка и посочи украсения с цветя портрет на незабравимата любима на Матийо.

— Нося ви поздрави от тази жена — изрече забулената дама.

— Поздрави от Алиса, поздрави от Алиса Тери? — извика развълнуваният до лудост мъж и се отпусна като ударен от гръм в едно кресло.

В този момент забулената дама извади изпод черното си палто-привързано с черна панделка пакетче писма.

— Изчезналата ви изпраща тия писма — обясни дамата и хвърли книжата върху писалището. — Сбогом, Матийо Драйфус, не ме питайте по какъв начин съм се сдобила с писмата, нито пък ме карайте да ви кажа кой е дал на нещастницата възможност да ги изпрати до мене! Не мога и не бива да ви отговарям. Заклевам ви, в името на Бога да пазите пълно мълчание за идването ми, защото ако ме следят, в опасност ще бъде не само моят живот, но и вашият, а в такъв случай съдбата на вашата любима би станала още по-жестока.

Забулената дама отиде бързо до вратата, разтвори я и излезе в коридора. В същия момент Матийо Драйфус скочи и се спусна след нея. Той се изпречи пред вратата, която водеше към стълбите.

— Госпожо — заговори той на тайнствената непозната с трогнат глас, — не излизайте оттук, преди да ми разкриете цялата тайна. Искам да зная коя сте, за да мога да повярвам на писмата, които ми донесохте. От тях зависи моят живот. Ето защо ви моля да махнете воала, за да видя лицето ви, моля ви, кажете името си!

Матийо разтвори ръце, за да попречи на непознатата да излезе.

— Неблагодарник — разсърди се тя изпод воала. — С това ваше държание ли възнаграждавате съчувствието, което ме накара да ви донеса известия от вашата любима? Да ме лишат от свобода ли искате? Освободете пътя ми, Матийо Драйфус. Неизвестни ви са последствията, ако видите лицето ми.

— Искам да видя лицето ви, даже ако трябва да заплатя любопитството си със смърт — не се отдръпна Матийо. — Ще снема воала!

Той хвана копринения воал и поиска да го дръпне от лицето на тайнствената посетителка. Тя навярно бе очаквала подобно нападение и удари с юмрук Матийо, отвори вратата и се спусна по стълбите.

Матийо едва не изгуби съзнание. Той се облегна, дишайки тежко, на стената на коридора и в това положение го намери верният Мишонет.

— Боже мой, господин Драйфус, какво ви се е случило? — извика загриженият слуга. — Какво значи това?… Челото ви е подуто! Кой ви е ударил, господин Драйфус.

— Никой не ми е направил зло — отвърна Матийо изнемощяло. — Исках да задържа насила непознатата и тя ме удари с пълно право, за да може да излезе!

— Забулената дама ли ви е ударила толкова силно в челото — облещи се Мишонет и погледна учудено малката рана.

— Да, тя ме удари. О, не ме боли вече, не е опасно!

— Слушайте, господин Драйфус — рече старият войник, — тази жена притежава желязна ръка!

Матийо вече не го чуваше. Той влезе бързо в кабинета си и заключи вратата след себе си. Развърза с треперещи ръце черната панделка, с която беше стегнат пакетът, и намери три писма. Всяко бе написано върху първата и четвъртата страница. Листовете бяха изпълнени с бърз, разтреперан почерк и той позна в него почерка на обожаваната от него Алиса!

— Писмата са от нея, от обичната ми Алиса! — извика Матийо и започна да гълта страница след страница. — Боже мой, почти ми липсва смелост да ги прочета и да видя какво е Станало с милото момиче!

Нещастникът се успокои малко и продължи. Съдържанието не бе дълго. В тях една попаднала в плен жена разказваше живота си. Тя описваше своите страдания, мечтата си по родителите, любовта си към Матийо Драйфус и ужасната съдба, която я бе сполетяла при опита да отведе изтерзания капитан от Дяволския остров. В писмата обаче нямаше нищо, от което да стане ясно какво бе станало с нея и къде бе в плен във Френска Гвиана. Алиса бе забравила да довери тия важни неща.

Матийо Драйфус прочете няколко писма. Той ги целуна, притисна ги към сърцето си и стана, за да ги заключи в желязната каса, намираща се върху неговото писалище, която съдържаше и други важни документи.

— Утре, когато ще бъда по-спокоен, ще прочета отново посланията на моята любима и ще взема решение за начина, по който ще трябва да я освободя.

Той седна и започна да размишлява коя ли бе тайнствената непозната, която му бе донесла вестите от неговата Алиса. Матийо не успя да намери отговор на този въпрос и забулената дама остана за него неразрешима загадка.

21.

Полунощ. Луната се бореше с облаците, от време на време се скриваше зад тях и по улиците на Париж настъпваше пълен мрак. Край ъгъла на Рю Фуршамбол се разхождаше висок господин, облечен в тясно палто. По ритмичните му твърди стъпки и по цялото му държание можеше лесно да се заключи, че е офицер. От време на време гледаше нетърпеливо към улицата, заставаше под уличен фенер, изваждаше малко писъмце и прочиташе съдържанието му.

В същия момент друг господин се появи от една странична улица на Рю Фуршамбол, който също започна да се разхожда напред-назад.

Вторият нощен минувач бе дръпнал цилиндъра върху лицето си, обкръжено със сива остра брадичка. Високият господин с тясно палто премина през улицата и застана пред другия, който възкликна тихо, като го видя.

— Генерал Пелийо!

— Ваше превъзходителство, военният министър Кавейнак?

Двамата мъже се изгледаха учудени.

Кавейнак, военният министър на Франция, взе под ръка заслужилия генерал и го заведе на по-светло място.

— Случайно ли, генерал Пелийо — започна тихо Кавейнак, — ви срещам в това необикновено време на Рю Фуршамбол.

— Признавам, Ваше превъзходителство, не е случайност.

— Да не би да идвате вследствие на едно анонимно писмо, което ви определи тук среща?

— Да, така е, Ваше превъзходителство. Изненадан съм обаче, че намерих вас!

— Струва ми се, че съм получил писмо със същото съдържание — отвърна усмихнат Кавейнак. — Ето го.

Той извади писмото, което бе прочел преди малко под фенера,и го подаде на учудения генерал. Същият едва бе хвърлил поглед върху енергичния мъжки почерк, и извика:

— Давам ви честната си дума, че са ми писали буквално същото и че ме поканиха да се явя в полунощ на ъгъла на Рю Фуршамбол, където трябвало да стана свидетел на важни разкрития, които били в интерес на цяла Франция!

— Не се ли сещате, генерале — запита Кавейнак, — кой може да бъде анонимният автор на писмата?

— Не подозирам никого, Ваше превъзходителство. Касае се сякаш за една рядко важна работа, тъй като се е осмелил да покани даже и вас.

— Предполагам, че не е някоя красива дама, която ни е поканила — засмя се тихо Кавейнак. — Независимо от това, генерале, че нито вие, нито аз сме подходящи хора за такива авантюри, единият от двама ни би бил излишен при пикантна любовна афера.

— Заповядайте, Ваше превъзходителство, и аз веднага ще изчезна! — подхвърли весело генерал Пелийо.

— Останете при мене, генерале, и не мърдайте! Вижте — продължи Кавейнак с променен тон, — от онази посока иде към нас мъжка фигура и предполагам, че е тайнственият непознат.

Минута по-късно към двамата офицери се приближи един човек с наметнато широко черно палто и свали учтиво шапката, която закриваше дотогава лицето му.

— Майор Естерхази! — извикаха едновременно Кавейнак и Пелийо. — Вие ли сте непознатият, който ни е определил среднощна среща?

— Господин майор — добави строго Кавейнак, — надявам се, че разкритията, които ще ни направите, са наистина много важни. В противен случай държанието ви би било неуместно!

— Ваше превъзходителство — отвърна черният майор дръзко, — или са ме излъгали, или ще бъда щастлив да мога да ви представя о-ще тази нощ доказателство, че Драйфус наистина е шпионинът, който с право е бил осъден. В едно писмо, което попадна много тайнствено върху писалището ми, ми е дадена заповед да ви заведа тридесет минути след полунощ пред къщата на номер двадесет и пет на Рю Фуршамбол и да очакваме заедно онова, което щяло да се случи.

— Номер двадесет и пет ли? — рече Пелийо. — Къщата се намира сякаш на другия край на улицата и, доколкото ми е известно, в нея живее братът на осъдения капитан, Матийо Драйфус, който е обявил жестока война на всички офицери в генералния щаб, е доказал вече враждебността си спрямо тях.

— Прав сте — рече Естерхази. — В оная сграда наистина живее Матийо Драйфус.

— Да отидем, господа — предложи Кавейнак, — още повече, че ни определиха среща пред дома на един Драйфус. Работата започва да ме интересува.

Тримата мъже минаха по Рю Фуршамбол и стигнаха пред къщата на Матийо Драйфус. Срещу нея имаше малка църква, към входа на която водеха няколко стъпала. Голямата каменна фигура на Спасителя, поставена в самото начало на стълбата, представляваше доста сигурно скривалище за Кавейнак, Пелийо и Естерхази, откъдето можеха да наблюдават всичко, без да бъдат забелязани. Плътен облак бе скрил луната, започна да вали ситен сняг и гъста мъгла закри улицата, което затрудни още повече видимостта. Кавейнак извади нетърпеливо златния си часовник, украсен с брилянти.

— Часът е дванадесет и двадесет и девет минути — рече той. — Надявам се, че не сме станали жертва на някоя глупава шега.

Внезапно от мъглата изникна тъмна фигура и застана пред тримата мъже. Пред тях стоеше висока внушителна дама, чието лице бе закрито с гъст воал.

— Господа френски офицери — обърна се тя към тях с дълбок глас, — предупреждавам ви да запазите спокойствие, каквото и да видите и да не се опитвате да пречите на онова, което ще наблюдавате, даже ако ви се вижда престъпно! Ако следвате моя съвет, ще можете да възвърнете на Франция нейното спокойствие, като представите доказателства, че Алфред Драйфус не е нищо друго, освен подъл предател, един Юда, който е изневерил на родината си!

Преди да могат да се съвземат Кавейнак и другарите му, забулената жена бе вече изчезнала.

— Мълчете! — прошепна военният министър на генерала и на майор Естерхази. — Нека видим, господа, какъв ход ще вземе тайнствената афера.

Луната бе пробила облаците и нейните лъчи падаха право върху отсрещната къща. Всички прозорци бяха тъмни и сякаш нямаше никой буден в цялото здание. Пред къщата се появиха фигурите на двама мъже. Единият бе по-стар и носеше очила, а другият бе млад и строен.

— Качи се, горе Леопард — нареди старият. — Закрепи въжената стълба, за да мога да се кача и аз.

Младият престъпник не чака да му се повтори заповедта. С ловкост, която би направила чест на акробат, той се изкатери бързо по стената, като използваше всяка издатина.

Леопарда бе стигнал прозореца на втория етаж. Той извади от пазвата си стълба от копринени въжета.

— Закачи ли стълбата? — запита го старият с очилата.

— Всичко е наред — отвърна тихо другият отгоре. — Изкачи се, шефе, и ако не си счупил главата при друг случай, то няма да я счупиш и днес.

Старият престъпник се изкачи по подвижната стълба. Те седнаха на тесния перваз на прозореца. Председателя извади от една кожена чанта предмет, приличащ на молив. Явно, това бе елмаз, какъвто употребяват стъкларите. Той очерта с него голям кръг върху прозореца, прилепи към него парче смола и лесно измъкна изрязаното парче стъкло навън.

Скритите зад Спасителя офицери доста дълго наблюдаваха действията на престъпниците. Сега обаче Естерхази извика с възмущение:

— Това е подла кражба, Ваше превъзходителство, а ни карат да наблюдаваме, без да се намесим. Да позволим ли наистина на тия престъпници да ограбят неподозиращия нищо собственик на къщата?

Кавейнак сложи успокоително ръката си върху рамото на Естерхази.

— Потиснете възмущението си — рече той. — Започнах да подозирам, че никой не желае да открадне от Матийо Драйфус пари или бижута, а че се касае за документи, които искат да му отнемат по този начин. Те извършват кражба в интерес на родината ни!

— Ваше превъзходителство, подчинявам се на вашите заповеди — примири се Естерхази и се поклони толкова дълбоко, че другият не видя ироничната усмивка, която се появи на устните му.

Междувременно Председателя бе вмъкнал сухата си ръка през кръглия отвор и бе отворил прозореца отвътре.

— Влез, Леопарде! — нареди той тихо на другаря си. — Трябва бързо и добре да работиш… Желязната каса била върху писалището… Забранили са ни да вземем каквото и да било друго, освен писмата! Жалко, къщата е доста богато обзаведена!

Двамата престъпници изчезнаха в стаята. Техните сенки се появиха върху белите завеси и по бързите им нервни движения можеше да се заключи, че работеха трескаво.

— По дяволите — прошепна Естерхази, — за честен човек е доста мъчително да наблюдава спокойно работата на двама апаши.

Кавейнак му даде знак да мълчи. След няколко минути двамата престъпници се появиха отново.

Председателя носеше в лявата си ръка малка желязна каса. Точно в този момент, обаче, когато застана върху подвижната стълба, за да слезе по несигурните й стъпала, се чуха приближаващи се мъжки стъпки откъм ъгъла на Рю Фуршамбол. Няколко секунди по-късно към къщата на Драйфус, на разстояние двадесет крачки, се приближи строен, млад и силен мъж.

Ако Кавейнак и генерал Пелийо не бяха насочили цялото си внимание върху действията на крадците, ако бяха погледнали Естерхази, щяха да се ужасят — толкова се бе разкривило и побледняло лицето на черния майор. Той с мъка успя да скрие безграничното си вълнение. Устните му се разтвориха и изпод черните мустаци прозвучаха следните думи:

— По дяволите, това е полковник Пикар!

Да, мъжът бе наистина смелият защитник на невинността на Драйфус, храбрият помощник на Зола, офицерът Пикар, неприятелят на целия генерален щаб, към който се числеше все още, макар че се опитваха да го изгонят… Пикар спря като вкаменен, когато съзря двамата мъже и подвижната стълба, стигаща до уличната настилка. Той размисли само миг. После решително извади револвера си и го насочи към гърдите на човека, който държеше малката желязна каса.

— Крадци! — извика той високо. — Няма да избягате заедно с откраднатото!

Револверът му изгърмя. В този момент обаче една черна фигура се хвърли ловко върху полковника. Силен удар накара Пикар да се залюлее и в този момент оръжието отново силно изгърмя. Но куршумът не можа да улучи целта. Той разби уличния фенер и стъклото му се разлетя с трясък.

Пикар се обърна със светкавична бързина.

— Забулената дама! — извика той и в гласа му имаше печал и изненада.

В същия момент дамата изчезна, сякаш я бе погълнала земята. Двамата престъпници използваха спасителната минута. Председателя бе скочил от средата на подвижната стълба, Леопарда пък рипна от втория етаж и бързо избяга със своя другар. Двамата мъже изчезнаха в нощта.

Пикар не мисли дълго, а се отправи към входа на къщата с номер двадесет и пет и почука силно.

— Събудете се! — извика той. — Събудете се, хора, вие сте ограбени, а крадците успяха да избягат!

Вратата беше отключена и се появи сънлив, едва облечен портиер. След като размени няколко думи с него, Пикар. влезе в къщата.

— Да си ходим, господа — рече Кавейнак и се обърна към двамата, — чувам, че караулът вече иде откъм ъгъла на улицата и не би било редно да ни намерят тук.

Военният министър, генерал Пелийо и майор Естерхази вече се готвеха да тръгнат. В този момент пред тях внезапно се появи забулената дама.

— Идете на Моста на изкуствата — изрече тя тайнствено. — Там ще ви чака разрешението на загадката.

Тя премина край онемелите мъже и половин минута по-късно вече нямаше иследа от нея.

— Към Моста на изкуствата! — нареди Кавейнак с желязна твърдост. — Тайнствената непозната има право. Тук има някаква загадка и аз искам да намеря ключа към нея.

Пелийо се съгласи, само Естерхази възрази и каза, че не било препоръчително човек да има работа с хора, появяващи се твърде подозрително, но все пак бил готов да се подчини на заповедите на Негово превъзходителство, господин военния министър.

Тримата офицери тръгнаха по най-късия път към Моста на изкуствата, но все пак мина половин час, докато стигнат. Те вървяха тихо разговаряйки по моста, когато все така внезапно изникна забулената дама. Тя направи на тримата мъже знак с ръка да я последват. Поеха мълчаливо и тайнствената жена ги заведе по страничното стълбище на брега на реката, така че мостът остана над тях и ги скриваше от погледите на минувачите. Дамата разтвори палтото си и извади малка желязна касетка, с която бяха побягнали малко преди това крадците.

— Господин военен министър — продума тя с дълбокия си глас, — вие, генерал Пелийо, и вие, майор Естерхази, видяхте ли преди половин час, че тази касетка бе открадната от работната стая на Матийо Драйфус, брата на човека, който е продал Франция и е накърнил честта на нейната армия? Отговорете, видяхте ли това?

— Да, видяхме — отвърнаха те едновременно.

— Добре тогава — продължи дамата, — в такъв случай едва ли се съмнявате, че книжата, които се намират в тази касетка, са се намирали у Матийо Драйфус?

— Не може да съществува подобно съмнение — отвърна Кавейнак. — Моля ви, госпожо, не ни измъчвайте повече, а ни кажете защо ни направихте свидетели на едно престъпно деяние, което осъждаме и намираме за наш дълг да преследваме?

— Вашият дълг е да върнете на Франция спокойствието, което е откраднал Драйфус с неговите приятели. Досега не можахте да го сторите, нито пък бихте могли да го сторите в бъдеще, защото ви липсват най-важните доказателства.

— За съжаление сте права, госпожо — кимна генерал Пелийо. — Този, който би сложил в ръцете ни въпросните доказателства, би помогнал на нашата родина и би могъл да разчита винаги на нашата благодарност в каквото и да е отношение.

— Не говорете за благодарност — изпъчи се гордо забулената дама. — Не мога да ви кажа коя съм, но ако знаехте това, сами щяхте да разберете, че тук не може да става и дума за пари или някаква друга материална благодарност. Не! Всичко това го правя, защото известни кръгове не могат да понасят повече един предан офицер, като майор Естерхази, да бъде клеветен и обвиняван. Ето защо е взето решение да се спаси честта на майора, а същевременно да се унищожат ония пропаднали типове, които подпомагат Драйфус и приятелите му.

След като изрече всичко това, забулената дама постави касетката върху дървен кол, който стърчеше от земята. Тя извади от джоба си шперц.

— Аз съм слаба жена — рече тя, — ето защо ви моля, майор Естерхази, да отворите с този инструмент капака на касетката.

Черният майор погледна въпросително двамата си началници. Те мълчаливо му направиха знак да стори това, което искаше дамата от него. За кратко време касетката беше отворена. В нея имаше само книжа. Най-отгоре лежеше пакетче писма, привързани с черна панделка.

Забулената дама вдигна тайнствено ръка:

— Не пипайте нищо от тези книжа. Матийо Драйфус не бива да твърди, че му е откраднато нещо. Вземете само пакетчето с черната панделка, което можете да задържите. Те ще бъдат във вашите ръце оръжие, с което ще можете да унищожите привържениците и приятелите на Драйфус.

— А защо именно тия писма? — запита нервно Кавейнак.

— Само те, изрично ви го казвам — повиши тон забулената дама. — Известно ли ви е кой ги е изпратил на предателя Драйфус? Известно ли ви е? Можете ли въобще да подозирате от кого са? Ето, вижте ги!

Тя разтвори бързо малкото пакетче. Даде на всеки от мъжете по едно писмо. И се изпълниха пророческите й думи. Кавейнак, Пелийо и Естерхази се бяха вкаменили и всеки от тримата обърна изненаданото си лице към другите.

— Писмата на кайзера! — прошепнаха пресъхналите устни на Кавейнак.

Той направи крачка напред, сякаш искаше да хване ръката на забулената дама, за да я целуне.

— Която и да сте, красива непозната — изрече военният министър, — докато съществува Франция никой няма да забрави услугата, която направихте на родината. Моля да откриете лицето си пред нас, да си кажете името, за да можем да го запомним, за да можем да разкажем на френския народ коя е била жената, която ни е предала неприятелите на родината.

Тайнствената дама обаче скри лицето си още повече зад гъстия воал. Тя се отдръпна плахо от обкръжаващите я мъже.

— Никой от вас не бива да маха воала ми! — заяви тя и гласът й прозвуча строго. — Щом ме познавате, вече не ще мога да направя нищо за великото дело. Бъдете уверени, че няма да престана никога да наблюдавам предателите на родината, да следя стъпките на Зола и Пикар, да наблюдавам Матийо Драйфус и да ви съобщавам всичко, което узная и което може да бъде важно за вас. Връзката ни ще бъде майор Естерхази. Защищавайте бедния майор пред обвиненията и подозренията на неговите неприятели, на които е изложен този благороден мъж. Никога не го оставяйте и се погрижете да получи заслужена награда! Употребете писмата на кайзера ловко и умно! Не ги публикувайте, а ги скрийте в тайния архив! Достатъчно е само вие и няколко други отговорни хора да знаят за съществуването им. От сега нататък можете спокойно да дадете честната си дума на управляващите Франция, че притежавате непоколебими доказателства против Драйфус! Сбогом! Аз ще взема със себе си касетката с останалото й съдържание. Ще се погрижа да се върне на Матийо Драйфус. Вие обаче сте длъжни да изпълните вашия дълг, да останете твърди, без да отстъпвате в борбата против Драйфус и приятелите му. Трябва да предпочитате да умрете, но да не позволите предателят да се изтръгне от Дяволския остров. Унищожете цялата банда около Драйфус, унищожете я така, че името на Драйфус да се споменава във Франция само с презрение! Ако действате както ви предлагам, аз постоянно ще бъда около вас като ваша помощница. Ако стане нужда, ще научите много повече от забулената дама. Довиждане!

Преди тримата офицери да могат да се съвземат от учудването си, тя вече бе тръгнала по брега на Сена.

В реката се появи светлина. Приближаваше се малка лодка, в която имаше двама мъже с гребла, с лица, скрити зад маски. Тайнствената дама се качи в лодката, която веднага се отдалечи. — Тримата мъже виждаха още известно време зеления воал, развян от вятъра. След това тайнствената закрилница на Франция изчезна в мъглата.

Кавейнак бе първият, който проговори.

— Генерал Пелийо — започна той развълнувано, — майор Естерхази, каня ви да сложите ръцете си в моята и да се закълнете в Бога, че случилото се през тази нощ и съществуването на толкова важни за нас писма ще остане вечна тайна между нас тримата. Аз ще уведомя само генерал Бодефър, шефа на генералния щаб, полковник Анри и Пати дьо Клам, само тези трима мъже, които трябва да са в течение. Но и от тях ще искам да ми се закълнат, че ще пазят тайната.

— Ваше превъзходителство — изпъна се Пелийо и сложи ръката си в тази на Кавейнак, — аз съм стар войник и не обичам интриги и клюки. Винаги ще защищавам с всички средства истината, която видях и преживях тази нощ. Сега, обаче, ще дам честната си дума пред целия френски народ, че проклетото куче Драйфус е заслужило с пълно право да умре на Дяволския остров, а по-нататък, Ваше превъзходителство, ще мълча дотогава, докато ми заповядате да проговоря.

— Аз от моя страна, Ваше превъзходителство — поде и Естерхази и около устните му се появи хитра усмивка, — ви давам също така честната си дума, че ще пазя тайната на писмата на кайзера в гърдите си за вечни времена. Известно ви е, Ваше превъзходителство, колко много съм страдал, след като привържениците на Драйфус хвърлиха подозрението на подлото предателство върху мен, невинния. Нека ме осъждат всички, както и когато си искат, за мен, обаче, е достатъчно, господин военен министър, вие да сте убеден напълно в невинността ми.

— Убедени сме във вашата невинност, драги мой Естерхази — заяви Кавейнак и стисна ръката на черния майор. — Бъдете уверен, че макар да не е възможно да ви оправдаем веднага, няма да престанем да ви защитаваме. Какво е това? — сепна се Кавейнак в момента, когато разгледа по-внимателно писмата на кайзера. — Намерих една бележка в малкия пакет! Елате, господа, нека я прочетем заедно!

Естерхази запали малко фенерче и Кавейнак прочете бележката:

— Майор Естерхази — заяви Кавейнак веднага след като прочете бележката, — елате, моля, утре привечер в моя кабинет във военното министерство. Преоблечете се, за да не ви познае никой и аз ще ви заплатя сто хиляди франка в банкноти.

Естерхази се поклони дълбоко. Черният майор се преструваше, че не може да скрие изненадата си от това, че получава по такъв странен начин голям подарък.

След това тримата мъже се обърнаха, изка/чиха се на моста и като си стиснаха сърдечно ръце, се разделиха.

Едва бяха тръгнали, и от отсрещния бряг в Сена се хвърли един човек и преплува реката. Щом стигна мястото, където се бе състояла срещата на забулената дама с тримата офицери, той излезе от водата.

— Съжалявам много — избъбра човекът, — че не можах да присъствам на тази среща по-отблизо. Басирам се, че тримата мъже са били офицери, макар и облечени в цивилно облекло. Но каква работа имаха с жената, която им говори толкова пламенно? Защо ли вятърът бе толкова неблагоприятен и не донесе повече думи към мене? Писмата на кайзера? Забулената дама? Това са странни думи и като че ли нямат никакъв смисъл. Но всичко това май че говори за някакво тайно споразумение между тримата и онази жена.

Плувецът се наведе и вдигна малък предмет. Разгледа го с помощта на фенерчето си. Намерил бе дамска жартиера от синя коприна и върху нея бяха избродирани инициалите: „К.Б.“

— Тази синя жартиера — рече си той и я сложи бавно в джоба — е била собственост на жена, чието кръщелно име започва с К, фамилното й — с Б. Сега ще трябва да открия в кое благородно семейство се намира К.Б. Смятам, че семейството й е благородно, иначе не би носила толкова елегантни жартиери. Наистина, трудна задача, но за един немски детектив не е нещо невъзможно. Струва ми се че тайнственият предмет, който намерих, има връзка с голямата загадка, която съм решил да разкрия, даже ако се съюзят всички престъпници на Париж против мен!

След това човекът сложи фенерчето в джоба си и не след дълго потъна в тълпата, която оживяваше нощните булеварди.

Непознатият човек бе Херберт Франк, детективът, когото Зола бе извикал от Берлин, за да услужи на нещастния Драйфус чрез своя извънредно остър ум.

22.

Оставихме Мадлен Готие в ужасно положение, Рисувачът на мъртъвци, който я бе купил като труп от Председателя и Леопарда, я бе завързал за дървения кръст и беше вдигнал острата кама, за да я убие.

Розовите гърди на момичето се издигаха при дишането, устните му трепереха, то бе разтворило очи и се опитваше да извика за помощ. Художникът обаче свали внезапно ръката с ножа и не нанесе смъртоносния удар.

Коя бе причината за спасението на Мадлен? Звукът на звънеца, който бе стигнал до ухото на художника, го бе накарал да побледнее и да се отдръпне.

— Тя иде! — прошепна Маврус Ленски с разтреперани устни. — Най-сетне пак ще я видя след толкова седмици. Единствената жена, която ме разбира, тя е единствената жена, която ми се е отдала с пламъка на страстта… О, колко дълго време вече съм лишен от нейното тяло. Не бива да намери моя модел, тя не бива да намери това момиче у дома. Макар че е много красива и умна, тя е и много ревнива и за нищо на света не мога да я загубя.

Художникът преряза бързо въжетата, с които бе вързана Мадлен.

— Бягай, момиче! — прошепна й той. — Бъди благодарна на бога, че ти е изпратил навреме своя ангел, който предотврати смъртта ти. Давам ти пет минути, за да оправиш дрехите си, а след това да излезеш, без да те види някой. Ключът на входната врата е поставен отвътре. Моля те да мълчиш за това, което си преживяла в моята къща. Ще трябва да мълчиш и за да не изложиш своята чест. Ето, вземи тия жълтици за преживения ужас и внимавай друг път да не попаднеш пак в ръцете на онези крадци, които те продадоха.

Докато говореше, Маврус Ленски хвърли няколко жълтици върху малката масичка, излезе бързо от ателието и заключи вратата след себе си. Озова се в своята фантастично мебелирана спалня. Художникът не прекарваше нощта като обикновените хора в легло, а спеше в ковчег, поставен върху украсен със сребро и окичен с черно платно постамент.

Той едва бе влязъл в спалнята си, когато за втори път се чу електрическият звънец. Малката врата, скрита зад голям портрет, тихо се отвори. В стаята влезе висока елегантна дама. Жената не притежаваше девствена красота, но пък имаше всичко онова, което побеждава мъжете по-успешно и от най-вълнуващата девственост. Златисточервеникави коси покриваха високото царствено чело, а две тъмни пламенни очи съживяваха хубавата глава, каквато можем да си представим само върху раменете на антична римлянка. Изпъкващият изпод тясното кожено палто бюст имаше пленителна форма, а цялата закръгленост на тялото, която личеше при всяко движение на жената, говореше с дръзко-съблазнителен език. Облеклото на нощната посетителка бе извънредно елегантно.

Маврус Ленски разтвори ръце и прошепна развълнуван:

— Клотилда, о моя обична Клотилда, намери най-сетне пътя към моя дом. Най-после пак съм толкова щастлив, че мога да те видя и да те прегърна. Красива, обожавана, жестока жена, ти ме остави да чакам дълго време този блажен миг!

Клотилда прегърна художника и му подаде устните си.

— Не ми се сърди, мили Маврус — рече тя, — ако бях свободна, не бих мръднала нито миг от тебе; ти би могъл да ме притежаваш денем и нощем и нашата любов би създала небесното блаженство на земята. Уви, аз съм жена на другиго, съпруга на един човек, който ме преследва с ужасна ревност, който изпраща наблюдатели по петите ми. О, Маврус, не можеш да си представиш, какви мъки трябва да понасям заради теб, тъй като генералът ме подозира, че обичам тебе и че съм тръгнала по тайни пътища към теб, любими мой. Убедена съм, че чака момента, когато ще може да ни хване, за да ни осъди страшно, както е способен само той, защото ще ни изкара виновни във всички земни грехове.

— Виновни? — извика Маврус Ленски и поклати отрицателно глава. — Не ни наричай виновни, Клотилда, защото не друг, а любовта ни е съединила с величава сила. Богинята на любовта не се интересува от това, че си била принудена преди няколко години да дадеш ръката си на необичан мъж!

Жената наведе печално гордата си глава.

— О, Маврус — изстена тя. — Не заслужавам ли много повече състрадание, отколкото ти? Можеш ли да си представиш ужасните мъки, които изпитва едно момиче, когато вижда, че съкровището на чистата му любов се опипва от ръцете на необичан похотлив мъж; когато трябва да понася с отвращение нежеланите прегръдки, причиняващи болка, събуждащи неприязън? Маврус, онзи първи миг на брачния ми живот бе ужасен, и от онази първа нощ мразя генерала, моя съпруг!

— И въпреки това нямаш смелостта да избягаш от него — извика страстно Маврус Ленски. — Колко пъти съм те молил, Клотилда, да се освободиш от омразните вериги на твоя брак. Една дума е достатъчна и ще те отведа от Париж в Лондон, в Ню Йорк, където искаш, а ако пожелаеш, ще се скрия с теб в най-затънтения кът на земята.

Клотилда скръсти ръце и погледна умолително художника на мъртъвци.

— Само това не бива да искаш от мене, мили Маврус — примоли се тя. — Не бива и не мога да излагам съпружеската си чест пред целия свят. Аз ти дадох вече всичко, любими мой, и не ми остава нищо, което да ти дам. Виж, идвам при теб, скрита под тайнственото було на нощта, аз идвам в къщата ти. Ако ме бе видял някой мой познат, щях вече да бъда загубена. Всеки ще хвърли камък подир невярната жена и всеки смята, че има право да я презира. Вярвай ми, Маврус, моят съпруг, генералът не би се поколебал нито за момент да ме убие, ако ме намери у тебе!

Художникът я прегърна, притисна устни към нейните и слезе бавно с уста по цялата й стройна фигура и покри всяко кътче от нейното тяло с горещи целувки. Той нетърпеливо бе вдигнал роклята на Клотилда и красиво оформеният крак на генералшата се показа високо над коленете.

— Колко красив е кракът ти! — прошепна художникът очарован. — О, Клотилда, защо не ми позволяваш да те рисувам цяла, да те увековеча в портрет без облеклото, което скрива най-хубавото у тебе — тялото ти?

— Това не! — отказа гордо генералшата. — Помисли само, любими, че подобен портрет попадне в нечисти ръце! В такъв случай съм загубена!

Художникът не й отговори.

— Защо не носиш ония жартиери, Клотилда, които ти подарих преди известно време, когато се любехме за последен път? Тогава ти казах, че жартиерите, които купих през време на последното ми пътуване до Египет, са талисман, който предпазва от всичко лошо този, който ги носи. Старата магьосница, от която ги купих, ме увери, че ако омъжена жена носи тия жартиери, няма да бъде заловена никога от съпруга си, когато отива при своя любовник.

Красивата Клотилда се засмя лекомислено. Тя бързо съблече дрехите си.

— Много си наивен — рече тя и започна да си играе с черните коси на художника. — Как може човек да бъде гениален като тебе. И при това толкова суеверен! Жартиерите впрочем са причината да мога да дойда днес при тебе.

Маврус Ленски погледна учуден любовницата си. Той не можа да схване смисъла на нейните думи. Клотилда притегли красивия демоничен мъж към себе си и му рече:

— Помисли си само, моят съпруг, генералът, е тръгнал днес също така по криви пътища. Надявам се даже, че го е стреснала студенината, с която посрещах напоследък милувките му и че е тръгнал най-после да търси някоя любовна авантюра. Принуден е да постъпва по много тайнствен начин, защото излезе с маска от къщи.

— Генерал Боазльо скита през нощта с маска из Париж? — засмя се Маврус Ленски. — Той, красивият генерал, героят на Франция, човекът с непоколебим морал е тръгнал по тъмни пътища! Напуснал е даже къщата си преоблечен. Това дава повод за много съмнения! Разкажи ми по-нататък, любопитен съм да узная как се е преоблякъл генерал Боазльо.

— Помисли си само — продължи красивата жена. — Вчера дойде при мене моята камериерка, Луиза, нали я познаваш, която не би ме издала никога. Тя ми разказа през смях, че генералът й заповядал да му даде един мой всекидневен костюм и да се погрижи за всичко останало, което било нужно за маскиране. Същевременно е заплашил момичето, че щял да я изпъди веднага, ако ми каже думица за този маскарад. Луиза, разбира се, не се е поколебала да ми разкаже буквално всичко, каквото бе говорила с генерала. Употребих, впрочем, малка хитрост, любими мой, защото искам да си набавя непременно едно доказателство, че генерал Боазльо ми изневерява. Заповядах на Луиза да приготви всичко най-внимателно и да му връчи и сините ми жартиери. Едната жартиера отпуснах по такъв начин, че да падне по пътя от крака на генерала. След това ще поместя в парижките вестници обявление, че е била изгубена жартиера, която е била скъп спомен, и че същата може да се предаде срещу високо възнаграждение, разбира се на някоя моя довереница. Скъпи мой Маврус, не си ли и ти на мнение, че човек ще получи непременно обратно една жартиера срещу възнаграждение от триста франка? Човекът пък, който ще ми я донесе, ще трябва да ми каже, разбира се, къде я е намерил. По такъв начин ще укротя генерала, за да не може да бъде вече опасен, а здравата верига, с която ще вържа този побеснял лъв, няма да е нищо друго освен една копринена жартиера.

Красивата жена плесна весело с ръце, след като свърши разказа на измисления от нея план. Маврус целуна умните й очи.

В този момент в съседното ателие падна някакъв предмет. Клотилда скочи.

— Не сме ли сами? — запита го тя и погледна изплашена художника на мъртъвци. — Да не би да има някой скрит в твоето ателие? Надявам се, Маврус, че не посрещаш освен мене и други гости, може би някоя жена, модел? Ти ми се закле, че друга жива жена няма да пристъпи прага на къщата ти, освен мене!

Съпругата на генерала се отправи решително към вратата на ателието и се опита да я отвори.

— Вратата е заключена! — намръщи се тя недоволна. — Обикновено имам достъп в ателието ти. Дай ми ключа!

— Пак ли ревнуваш? — засмя се художникът малко стеснително, проклинайки тайно момента, в който му бяха донесли момичето. — Мила, сладка моя, можеш да се убедиш лично, че се заблуждаваш.

Той й подаде ключ, но фалшив. За него бе важно да спечели време, докато си отиде оживялото момиче. Клотилда ядосана му върна ключа, след като видя, че не влиза в бравата и Маврус се видя принуден, независимо дали искаше или не, да й даде истинския.

Клотилда отключи вратата на ателието и пристъпи прага, но не видя нищо подозрително. Мадлен бе напуснала вече фантастичното ателие на художника на мъртъвци.

Пламенната любовница измоли с горещи целувки прошка от Маврус и в стаята се възцари тишина, прекъсвана само от милувките на художника и дишането на невярната съпруга, от тихи въздишки и страстни думи.

Изтекоха часове. Клотилда се освободи от прегръдката на своя любовник и заяви, че било крайно време да се завърне в къщата на съпруга си. Маврус Ленски погледна часовника, който показваше един часа без десет минути.

— Невъзможно е да си отидеш сама — рече той. — Трябва да те придружа. Парижките улици са станали по-несигурни, отколкото по-рано и една красива жена винаги е изложена на неприятности, ако ходи нощно време сама из Париж.

— Облечи се тогава по-скоро — съгласи се Клотилда. — Останах повече време, отколкото предполагах.

Художникът на мъртъвци облече палтото си, сложи върху черните си коси кафява шапка, а в джоба си пусна камата, с която бе заплашвал малко преди това Мадлен.

— Защо ти е камата? — попита обезпокоена Клотилда. — Да не би да се опасяваш от нападение!

— Не — отвърна Маврус. — Свикнал съм обаче да не излизам никога нощно време, особено в Париж, без оръжие. Взех тази кама, защото не ми се търси тепърва револвер.

Той изгаси лампата на ателието, притисна любовницата си още веднъж към себе си, целуна я горещо и двамата излязоха от къщата. Преминаха хванати под ръка вратата на Сен Дени и тръгнаха към булевард „Бонувел“.

Клотилда отново бе скрила лицето си зад гъст зелен воал. Тя се обръщаше от време на време, за да види, дали зад тях няма шпионин на нейния мъж.

— Няма от какво да се боиш, мила моя — утешаваше я художникът. — Твоето облекло не е очебиещо.

— Имам и други подобни дрехи, които съм дала тази нощ на генерала чрез камериерката си.

— Може ли да ги облече?

— Той е висок и слаб — отвърна Клотилда, — но и аз съм висока, така че му стават. Боже мой, какво е това?

Маврус стисна по-здраво ръката на любовницата си.

— Видя ли нещо? — запита я тихо.

— Моля те, пусни ме и остани няколко крачки зад мен, за да не ни видят заедно. Струва ми се, че виждам шпионин на моя съпруг.

Една тъмна фигура от няколко минути се стараеше да не загуби от очи забулената любовница на художника. Фигурата бе тръгнала след красивата жена.

Маврус пусна Клотилда и тя се отдалечи на около десетина крачки пред него. Непознатият ускори веднага хода си. Една минута по-късно беше вече до Клотилда. Продължи да върви до нея и й прошепна:

— Генерале, приемете още веднъж моята благодарност. Вие сте играли прекрасно ролята си, а ония глупаци са глътнали нашата въдица. Утре ще получа сто хиляди франка Кога да ви донеса вашата част?

Клотилда се разтрепера. Тя чувстваше инстинктивно, че една случайност й разкриваше важна тайна. Мъжкият глас, който я бе заговорил, й се струваше познат. Лицето на мъжа, скрито в сянката на широката мека шапка, която носеше, й се струваше познато.

Това бе граф Естерхази, черния майор.

— Генерал Боазльо — продължи Естерхази като вървеше край забулената червенокоса любовница на художника, — натоварен съм от Пати дьо Клам и полковник Анри, да ви поканя утре вечер на обикновеното място, където ще разпределим стоте хиляди. Ще дойдете ли?

Клотилда кимна и не отговори, за да не забележи Естерхази заблуждението си. Той обаче продължаваше да върви до нея.

— Наистина, драги генерале — рече той с приятелски тон, който не употребяваше никога пред други хора спрямо генерал Боазльо, — ако не знаех кой се крие под тези женски дрехи, бих могъл да се влюбя в забулената дама.

Клотилда едва се въздържа да не се изсмее, като чу тези думи. Същевременно я обхвана надежда, че е на път да узнае важна тайна на Боазльо, посредством която можеше да се предпази от милувките му и да извоюва свободата си.

— По-добре ще е, генерале — продължи Естерхази усмихнат, — ако ми подадете, докато се разхождаме по булеварда, ръката си. Една дама тръгнала сама в толкова късен час възбужда подозрения и може да бъде изложена на неприятности.

Той хвана Клотилда под ръка, без тя да може да му попречи. Клотилда обърна плахо глава и погледна своя любовник Маврус Ленски. Какво ли щеше да си мисли? Той бе извънредно ревнив: не би ли предположил, че е уговорила всичко това с непознатия нему мъж? Въпреки това не можеше да се освободи от Естерхази, за да не издаде тайната си.

— Нали, драги генерале — говореше Естерхази, — нямате нищо против да получа утре вместо моята част от двадесет и пет хиляди франка, малко повече, например тридесет? Струва ми се, че Пати дьо Клам вече ви е съобщил за каква цел са ми необходими.

Клотилда кимна утвърдително, а Естерхази стисна ръката й.

— По дяволите, генерале, вие имате ръка, на която би могла да завиди всяка парижка красавица. Нежна, мека и, доколкото чувствам през ръкавицата, топла!

Клотилда разбра, че е крайно време да се освободи от компанията на Естерхази. Маврус продължаваше да следи странната двойка.

За щастие, вече завиха по Рю Монмартър, на която се намираше къщата на генерал Боазльо.

Естерхази бе стигнал с красивата си спътница задната страна на къщата, която се намираше сред градината.

— Довиждане, генерал Боазльо. Добре ще бъде, ако запазите костюма, който носите тази нощ и за други случаи. Забулената дама не е изиграла още ролята си. Не мога да сдържа смеха си, като си спомня страхопочитанието на Кавейнак и Пелийо пред вас, в ролята на закрилница на Франция.

Естерхази освободи ръката на Клотилда и тя се спусна бързо към задния вход. Преди това, обаче, трябваше да мине край едно кестеново дърво. В този момент зад дървото се появи фигурата на забулената дама. Двете дами стояха мълчаливо няколко минути една срещу друга. Те се гледаха с изпитателни погледи, а после Клотилда побягна до вратата, отвори я и изчезна в тъмната къща.

Естерхази бе тръгнал да си върви, без да забележи двете забулени дами. Забулената дама, обаче, която бе останала в градината, сви юмруци и рече с глух глас:

— Какво откритие направих! Това бе Клотилда, моята съпруга, която е била без мое знание на нощна разходка! Но не, това не е възможно, тя не би посмяла да стори подобно нещо… Сигурно съм се заблудил от вълнение… Сякаш големият прозорец, осветен от луната, е отразил моя собствен образ като в огледало. Да, така е, така трябва да бъде, не мога да повярвам, че Клотилда ще ми изневерява толкова явно! Както и да е, нека сега вляза вътре и сваля маската, която носих доста дълго време. Доволен съм, че успях в опасната ми задача. Със свито сърце реших да играя ролята си и да предам фалшивите писма на кайзера на Кавейнак и Пелийо. Но какво друго трябваше да направя? Цялото ми обществено положение се намира в опасност, ако Драйфус успее да докаже невинността си. Отначало постъпих лекомислено по отношение на доказателствата против него, а сега, когато се оказаха недостатъчни и се разбра, че чрез тях военният съд се е заблудил, е нужно да се фалшифицират нови доказателства!

Преоблеченият генерал се изкачи бавно по стълбите, които водеха към главния вход на къщата, и извади ключ, за да отключи.

Внезапно една силна ръка го хвана и го дръпна назад.

— Неверница! — прошепна разтреперан от вълнение глас. — Ще трябва да ми отговориш! Кой е човекът с черната брада, с когото тръгна под ръка по булеварда! Искам да ми го кажеш, говори!

Генералът онемя от учудване. После разбра, че бяха сбъркали и го смятаха за неговата съпруга. Вече бе познал човека, който го държеше за ръката. Лунната светлина падна върху бледо лице, на което играеха големи черни очи. Известно му беше, че този човек е Маврус Ленски и в цял Париж нямаше втори човек, когото генералът да мрази толкова, колкото демоничния художник на мъртъвци.

Генералът знаеше, че Клотилда, неговата съпруга, обичаше този човек още преди сватбата им. Той се видя обаче принуден да се въздържи и да не удари мразения художник с все сила. Ето защо се освободи бързо от ръката, която го държеше.

— Ти дори не ми отговаряш, Клотилда? — изстена Ленски. — Дори не ми се извиняваш за подлата постъпка? Нещастнице, не ти ли е известно, че произнасяш в този момент смъртна присъда над себе си и над мен?

Той хвана отново с желязната си десница ръката на генерала. Боазльо не можа да се освободи от него.

— Значи изневеряваш не само на генерала, твоя съпруг, но и на мен, твоя любовник! — рече той глухо. — Ти унищожи с подлото си държание моя живот. Ето, проклетнице, това е моят дар за твоята изневяра — бързата смърт!

Дивият художник измъкна камата, тя блесна във въздуха и се впи в гърдите на забулената дама. Тя се олюля ис глух вик рухна върху каменните стълби! Ленски захвърли камата и напусна злокобното място, смеейки се като луд.

Тялото остана около минута скупчено върху стъпалата. После бавно се надигна и под булото се зачу ироничен смях:

— Това бе най-добрият изход, който можех да намеря. Проклетникът, който ми изневерява с моята съпруга, мисли, че ме е убил! Ха-ха, много добре направих, че облякох защитната жилетка. Остана ми като подарък само камата на убиеца. Добре направи, че я захвърли и ще мога да я взема със себе си. Някой ден, като реша да се разправя с Клотилда, ще ми бъде в полза. Чувствам, впрочем, голямо желание да отида при леглото на невярната си жена и да я забия още сега в бялата гръд, която вече е опетнена от целувките на друг.

Очите на генерала блеснаха от злоба.

— Бъди спокоен и мъдър, Боазльо — рече той сам на себе си. — Трябва да се въздържаш пред жената, която ти е изневерила. Не бива дори да й загатнеш, че си се срещал тази нощ с Маврус Ленски, защото би узнала за нощната ти разходка. Ти притежаваш вече доказателство за неверността на Клотилда. Сега трябва да измислиш едно тежко наказание за нея, едно наказание, което трябва да отговаря на голямото й престъпление. Отмъщението е ястие, което трябва да се яде със студени, спокойни нерви. Ето защо можеш да почиваш спокойно в леглото си, красива Клотилда, и да ми се усмихнеш утре учтиво. Аз обаче ще бъда достатъчно умен да те заловя в клопка. Тогава ще получа онова, което ми е нужно.

И втората забулена дама влезе в къщата на генерала.

23

В малка стая на скромно мебелирания апартамент, в който живееше Християн Естерхази с майка си, седеше графиня Натали, изоставената, нещастна съпруга на черния майор, а около нея играеха двете й деца Роберт и Виктория.

Известно ни е вече, че Християн бе спасил графинята през онази страшна нощ, когато искаше да удави децата и себе си в заледената Сена, и я бе завел у дома си. Нещастната Натали бе намерила при добрите хора сърдечно и топло отношение. Те й бяха предложили да остане у тях, и което бе най-важното, никога не я оставяха да чувства, че е напълно безпомощна. Натали пък бе решила още от първия ден да не бъде в тежест на Християн и на майка му, която бе напълно парализирана.

Бедната графиня нямаше собствено богатство, понеже съпругът й бе пропилял зестрата й още през първата година на брака им, се принуди да търси работа, за да изхрани себе си и своите деца. Тя не смяташе работата за нещо срамно. В това отношение се различаваше коренно от другите дами от нейните кръгове, които смятаха за позорно да вършат каквото и да било с нежните си бели ръце. Те не можеха да разберат, че най-върховният дълг на човека, който претендира за щастлив живот, е да печели хляба си с честна и усърдна работа.

Графиня Натали не разсъждаваше като ония дами. Щом й позволиха силите и се съвзе от душевните сътресения, причинени от бруталното държание на Естерхази, тя започна да ходи из улиците на Париж и да търси работа в най-различни магазини. Мъчително е търсенето на работа. Колко унижения трябва да понася човек понякога! Чукане по вратите на богатите, желание да се спечели чрез честен труд парче хляб! Ирония и презрение се изсипват понякога над него и всеки му дава добри съвети, сякаш би могъл да нахрани с тях нещастника и неговото семейство!

Графиня Натали бе, за нейно нещастие, рядко красива и това затрудняваше още повече задачата й.

— Желаете да работи, мое красиво дете? — запита я един търговец, с когото беше сама в частната му кантора. — Когато човек е красив, няма нужда да работи. Елате с мене да обядваме в „Роял“ и аз ще наема за вас чудесен апартамент, така че повече няма да имате никакви грижи. За всичко това няма нужда да правите нищо, освен да бъдете мила с мене…

Графинята се отвърна с погнуса от търговеца.

Най-после беше наградена за ходенето си от врата на врата. В една странична улица на булевард „Италиен“ се намираше моден магазин, собственост на една вдовица. Тя се трогна, като видя сълзите на бедната графиня. Даде й работа, а с това и възможност да се прехранва.

Приходите й обаче бяха доста скромни. Натали трябваше за един ден да изработи няколко дузини носни кърпички с бродирани монограми, за да спечели поне за храна на себе си и на децата.

Докато черният майор живееше със своята любовница, авантюристката Габриела Пей, разкошен живот и не се лишаваше от нищо, законната му съпруга седеше край прозореца на малка стая в тесен апартамент на третия етаж и бродираше безброй кърпи, като възпаляваше очите си с горещите сълзи, които проливаше при спомена за горката си съдба.

— Мамо, обична мамо, моля ти се, не плачи… ах, мамо, зная вече защо проливаш толкова много сълзи. Ти плачеш, защото сега си бедна. Почакай, щом порасна, ще стана моряк на търговски кораб. Ще замина за далечни страни и ще донеса оттам злато и бижута. Всичко това ще донеса на теб, мила мамо, и тогава ще се возим отново на елегантен файтон, а Виктория ще получи нова копринена рокля.

— Много си мил — рече Натали и погали с бялата си ръка черните коси на момчето.

— Едно обаче ти заявявам — продължи Роберт и очите му пламнаха. — Ако тогава ни посрещне татко и е обеднял като нас сега, няма да ти разреша да му дадеш дори сантим. Не бих позволил такова нещо!

Графиня Натали сложи работата настрана, вдигна момчето, целуна го и му каза:

— Не бива да говориш така, мое сладко момче, не бива да мразиш и презираш своя баща!

— А ти би ли му простила? — погледна я в очите малкият Роберт.

— Дали бих могла да му простя? — изстена тя с болка в сърцето. — Не зная, мое момче, не зная още! Да, бих могла да му простя за това, че не ме обича вече. Едно обаче не мога да му простя никога. Това, че остави вас, невинните деца, на произвола на съдбата, да гладувате в големия Париж. Какво ли бихме правили, ако не бяха се смилили нашите добри роднини? О, никога няма да му простя тази негова безсърдечна постъпка. Дори и да лежи умиращ пред краката ми, не бих му подала ръка!----

Сълзите й потекоха отново. Малкият Роберт прегърна майка си и й прошепна:

— Майко, ако имах пари, веднага бих тръгнал по големия свят.

— Боже мой! — простена нещастната жена. — Не бива даже да мислиш да оставиш своята майка! Виж, аз нямам друг, освен теб и Виктория, милите ми деца,и вие сте моето единствено съкровище, извор на моята утеха.

Ако изгубя и вас, значи да изгубя живота си!

И Виктория дойде при майка си. Двете деца галеха и целуваха разплаканата жена и й шепнеха хиляди мили думи, когато се отвори вратата. Влезе Християн Естерхази, придружен от майка си, която се опираше на сина си. По лицето на старата графиня се виждаше веднага, че беше тежко болна. Бледото й лице носеше печата на страданието. Въпреки това по него се четеше благородство и женско достойнство. Да, тя беше истинска Естерхази, принадлежаща към бедната линия на този род, останала, въпреки всички изкушения на живота, честна и порядъчна.

Естерхази заведе майка си при едно старомодно канапе. После застана пред съпругата на черния майор.

— Натали — рече младият човек, — трябва да ви съобщим нещо. Току-що получих тази телеграма. Той ми е определил среща в хотел „Вандом“, стая номер двадесет и седем.

— Той? Говорите навярно за граф Естерхази-Валзин?

— Да, говоря за заслужаващия презрение човек, който не се грижи за вас и своите деца, а води развратен живот. Натали, майорът ми е определил среща в онзи хотел, за да изплати сумата, която дължи на моята майка. Трябва да ви кажа откровено, че съм неприятно изненадан от съдържанието на телеграмата. Надявах се, че майорът не ще може да ми върне сумата. Бях решил да му поставя тази вечер условие — или да се сдобри с вас и да изпълни бащинските си задължения, или да отиде в затвора.

Графиня Натали изтръпна, когато чу ужасните думи.

— В такъв случай трябваше да се откажете от вашите тридесет хиляди франка, Християн! — каза тя:

— Да — отвърна младият човек. — Майка ми е съгласна, а за мене — той погледна мрачно пода — парите нямат вече стойност и не бих се зарадвал дори да имах и милиони.

— Християн — прошепна тихо Натали, — вашата рана, която ви е причинило онова недостойно момиче, още ли не е затворена?

— Тя няма да заздравее никога — отвърна глухо Християн. — Няма да забравя никога Мадлен, а не мога да обикна никога друго момиче.

Той отиде при старата графиня и целуна изсъхналата й ръка. Тя я сложи нежно върху неговите коси, сякаш искаше да благослови сина си.

— Вижте, деца — каза Натали на Роберт и Виктория като посочи двамата, — вижте — един добър син, който трябва да ви служи за пример!

— А сега, Натали — стана Християн и си взе шапката, — ще отида в хотел „Вандом“, за да говоря с майора. Имам обаче една молба към вас. Позволете ми да взема Роберт. Може би неговото присъствие ще трогне сърцето на оня подлец. Роберт е умно момче, което далеч е надминало своите връстници и вече не говори като дете, а като човек, който умее да мисли остро.

— Да, мамо — помоли малкият Роберт, — искам да отида с чичо Християн.

— Добре — рече графиня Натали и въздъхна. — Аз не се надявам много на срещата между баща и син. Ако моите сълзи не трогнаха сърцето на неверния ми съпруг, няма да го трогне и детското лице. Ела, Роберт, облечи палтото си и иди с чичо Християн. Нека Бог да бди над вас.

Роберт се облече, целуна още веднъж майка си и Виктория и тръгнаха. Щом излезе на улицата, Християн погледна часовника си. Имаха още тридесет минути до определеното време и затова предпочиташе да отидат пешком до хотела. Почти бяха стигнали до него, когато пред тях се изправи една не много елегантна, но с вкус облечена млада дама:

— Граф Християн Естерхази — рече тя и сериозният й поглед бе отправен към младия човек, — бъдете любезен и ме изслушайте. Трябва да ви направя печално съобщение.

— Коя сте вие, госпожице? — учуди се Християн. — Нямам честта да ви познавам лично, но все пак ми се струва, че съм ви виждал вече някъде, макар и бегло.

— Ще ви кажа къде — прошепна непознатата. — На стълбите на голямото здание на Рю де Мартир. Вие ходехте тогава у семейство Готие, в един беден апартамент, където ви чакаше с искрена любов едно честно и порядъчно момиче — Мадлен Готие. Християн спря като вкаменен.

— Моля ви се, госпожице, не говорете по-нататък — изрече той нервно. — Виждам, че идвате при мене като пратеник на, като посредница на оная жена, която унищожи завинаги моето щастие. Няма да слушам онова, което сте решила да ми кажете, защото съдбата на Мадлен Готие, при това изговарям за последен път нейното име, не ме интересува вече.

— Не се бойте, графе — рече младата дама, която не бе друга, а госпожица Нитуш, приятелката на Мадлен, — дори не съм в състояние да ви разкажа за съдбата на нещастното момиче, защото тя е намерила своя край — Мадлен е мъртва?

— Мъртва? — сепна се Християн. — Мъртва! Това не е вярно, това не може да бъде вярно! Искате да ме изплашите, искате да ме върнете чрез тази печална вест при недостойната жена, която презирам, но не мога да забравя…

— Няма съмнение — продължи Нитуш, — че Мадлен е потърсила смъртта. Онази вечер, когато я обидихте толкова несправедливо, а аз ви се заклевам в собствената си чест, че е била невинна, тя е намерила майка си мъртва. След това излезе, като взе със себе си шишенце морфин, оттогава не я е виждал никой, макар че ходих даже в моргата, за да потърся трупа й.

— Мадлен е мъртва — повтори Християн и се хвана за главата. — Аз съм я тласнал към смъртта! Боже мой, госпожице, моля ви се, разкажете ми още нещо! Ако ви е известно каквото и да било, което би могло да докаже невинността на Мадлен, кажете ми го! Ако не мога да върна момичето към живота, то искам поне да бъда сигурен, че ще проливам сълзи за една достойна жена, още повече, че съм виновен за нейната смърт!

— Не мога да говоря пред детето — рече Нитуш.

— Имате право. Роберт, моля те върви бавно напред към хотела и ме почакай във фоайето.

Роберт кимна и се отдалечи. Християн и Нитуш спряха до входа на една къща, а малкият влезе в хотел „Вандом“. Той се загледа с детско любопитство в движението във фоайето, в златната униформа на портиера, във всичко, което му бе ново и интересно. Внезапно обаче лицето на момчето изрази една решимост. То се обърна към един от служещите и го попита:

— Къде се намира стая номер двадесет и седем?

— На четвъртия етаж — му отвърнаха. — Ако искате, млади господине, можем да ви изкачим с асансьора.

Роберт не чака да повторят поканата. Беше му особено приятно да се вози в асансьор и щом стигна на четвъртия етаж се отправи енергично към стаята, която имаше табела номер двадесет и седем.

Почука. Никой не му отговори. Роберт почука повторно и енергично. Пак не му отговори никой. Тогава той хвана бравата, натисна я тихо и влезе смело в стаята.

Видя баща си, седнал пред масата. Беше заспал удобно излегнат в креслото. Лявата му ръка бе увиснала към пода, а дясната почиваше върху масата и държеше кафяв портфейл.

Защо ли бе заспал Естерхази в толкова важен за него час? Миналата нощ бе даден интимен банкет, в който участваха Пати дьо Клам, полковник Анри, Естерхази и няколко по-млади офицери от генералния щаб, които не подозираха, разбира се, какъв е поводът за тържеството. Бе настъпило вече утрото, когато Естерхази и любовницата му Габриела Пей се завърнаха с файтон у дома. Естерхази бе пил извънредно много през цялата нощ и се хвърли на леглото още щом влезе в спалнята си. Габриела Пей обаче го събуди навреме, за да не закъснее за срещата с Християн Естерхази.

Черният майор се изкъпа със студена вода, но и това не можа да отстрани влиянието на снощното шампанско. Той заспа във файтона, който го закара пред хотел „Вандом“, и файтонджията се видя принуден да го събуди. Най-сетне бе стигнал в стая номер двадесет и седем. Там се отпусна в едно кресло, извади пълния с банкноти портфейл и започна да брои сумата, предназначена за неговия братовчед, за да не заспи отново. За съжаление, броенето упражнява приспивателно действие върху човек и затова не измина много време и черният майор се отпусна в креслото.

Той продължаваше да държи портфейла с голямата сума, която бе поставил пред себе си, върху масата. Сънят не му бе позволил даже да го върне обратно в джоба на сакото си.

Роберт, синът на черния майор, се приближи бавно към заспалия. Някакво инстинктивно чувство го накара да не събуди баща си. Той застана до него. В големите детски очи се четеше възмущение.

— Лош човек си — прошепна Роберт. — Ти не обичаш мама, ти не обичаш своите деца! Бих искал да ти сторя нещо, от което да те заболи много.

Детският поглед падна върху пълния портфейл.

— Дали ще се ядосва — продължи Роберт да говори на себе си, — ако не намери портфейла, когато се събуди? Какво ли има в него?

Роберт протегна ръка.

— Може би носи парите си — рече детето с разтреперан глас. — Може би ще мога да занеса пари на мама. Тя се оплаква винаги, че нямала пари, за да ни купи хляб. Принудена е да работи от сутрин до вечер, а ако има тия пари, би могла да купи нова рокля на Виктория, да излиза с нас и да ми подари голямата книга за индийци, която е изложена във витрината на нашия съсед — книжаря.

Пръстите му се допряха до портфейла. Но детето отдръпна разтрепераната си ръка.

— Не кради?! — рече детето и бузите му се зачервиха. — Писано е в библията, а освен това ми го е казвала често мама. Но това кражба ли е! Не, това не е крадено. Когато взимам от баща си няколко банкноти, за да ги занеса на мама, тогава те не са крадени. Ще го направя, аз ще го направя, искам да покажа на мама, че съм мъж и не съм идвал напразно у него!

Роберт взе бързо портфейла. Спящият произнесе няколко думи, когато пръстите на детето допряха неговата ръка. Той се обърна в креслото и изстена:

— Остави ме, Габриела, трябва да стана, подлецът Християн ме чака.

Роберт се отдръпна с плячката си към вратата. Той дори не провери съдържанието на портфейла, а го скри в джоба си. Сетне излезе безшумно от стаята, качи се бързо в асансьора, който се намираше на етажа, и слезе във фоайето. Едва тук го обзе ужасен страх. Обхвана го чувството, че е извършил нещо лошо и че не може да застане в този момент пред очите на чичо си Християн.

Той задържа с мъка сълзите си, нахлупи каскета си и напусна хотела. Затича се по първата странична улица.

24.

Роберт наближи църквата Нотр Дам, в която по това време нямаше много посетители. Влезе и седна на една пейка в задната част на катедралата. Бързо и крадешком започна да преглежда съдържанието на портфейла. Първо извади тридесет големи банкноти. Върху всяка от тях ясно бе написано „хиляда франка“.

Въпреки че момчето не можеше да оцени правилно стойността на парите, то все пак разбра, че е взело от баща си голяма сума. Тридесет хиляди франка! Какво ли щеше да каже майка му, ако й ги занесе? Какво ли щеше да каже? О, Роберт знаеше отговора й и на сърцето му натежа. Тя щеше да се ужаси, щом й покаже портфейла. Ще го нарече крадец, недостоен син и, което бе най-неприятно, щеше да върне на баща му парите.

Ненова не бива да стане. В малкия му мозък се втълпи мисълта, че трябва на всяка цена да лиши баща си от тези тридесет нови хилядарки. В момента, когато Роберт взе това решение, той чу сърцераздирателен плач, а след това — сладка тържествена песен.

Момчето се плъзна бавно по пейката. Детското любопитство го накара да види жената, която бе издигнала тържествено гласа си към Бога. И при това беше толкова нещастна, че се разплака.

Едно младо момиче бе паднало на колене, вдигнало ръце към небето, а едри сълзи се стичаха по красивото му лице. Роберт се заслуша в песента. Не смееше да мръдне и следеше втренчено всяко движение на момичето, което му се струваше светица.

Съществуваха ли наистина ангели, както бе разказвала майка му? Да, това бе ангел, един ангел божи и на Роберт му стана ясно защо бе срещнал ангела в църквата Нотр Дам. Бог бе видял неговия грях и бе изпратил своя пратеник да му признае престъплението и да го поправи по-скоро.

Момичето бе спряло да пее, то наведе глава върху каменния под на църквата, като се молеше гласно.

— Всемогъщи в небето! Известно ти е, че съм чиста и невинна, известно ти е, че ме е отблъснал несправедливо от себе си. Нямам вече покрив над главата си, нямам семейство, нито майка, при която да търся утеха. Покажи ми пътя, по който трябва да тръгна, за да не стана жертва на разврата, който дебне зад всеки ъгъл в Париж. Прости и неговия грях — продължи момичето, — не му отмъщавай за това, че е сторил мъка на бедната Мадлен, милостиви Боже, прости на Естерхази неговия грях, той не знаеше, какво прави.

Щом името Естерхази стигна до ухото на малкия Роберт, той падна на колене до Мадлен и се разплака:

— Ангели божи! — изхлипа детето. — Прости ми моя грях! Аз се разкайвам, няма да задържа портфейла за себе си… ето… вземи го…занеси го на Бог, за да види, че не съм изцапал ръцете си с нещо крадено. Кажи на Бога да даде на моята майка щастие и доволство, защото… защото… не мога да се върна вече при нея… трябва да си отида…да отида далеч оттук… иначе ще ме залови лошият човек с черната брада и ще ме затвори като крадец… трябва да отида в големия свят… през морето…. трябва да си отида завинаги!

Роберт изпусна портфейла от разтрепераната си ръка и той падна до коленете на Мадлен. Момчето избяга преди Мадлен да може да го задържи. То изскочи от вратата на църквата, слезе по стълбите и изчезна в една странична улица.

Едва ли е нужно да споменаваме, че молещата се в Нотр Дам бе нещастната дъщеря на комедианта Готие. Тя взе портфейла. Религиозното и чувство не й позволяваше да го отвори на светото място. Стана и напусна божия дом, в който напразно се бе опитала да намери спокойствие за душата си.

Странната случка с момчето, неразбраните му и изречени през плач думи, обърканото му държание, портфейла в ръката й — всичко това й се струваше сън.

Мадлен бе прекарала няколко страшни дни. След като се бе изтръгнала като по чудо от ръцете на художника на мъртъвци, бе скитала два дни и две нощи из улиците на Париж, защото не искаше да се върне в дома на баща си, позорния комедиант, който се бе опитал да продаде честта на своето дете. Нямаше пари и не смееше да иска от никого. Бе гладувала и прекара даже една нощ в нечий обор, чиято врата бе намерила случайно отворена. Нещастното момиче се намираше в неописуемо състояние на телесна и душевна покруса. Сега в ръцете й бе попаднал случайно този пълен портфейл. Дали съдържаше пари? Може би, даже много пари? Мадлен излезе от църквата, зави в странична уличка и влезе в празния вход на една къща. Тук разтвори портфейла и се отдръпна замаяна. Банкноти! Много банкноти! Студени тръпки разтърсиха тялото й. Тя беше вече богата, притежаваше много повече пари, отколкото се бе надявала да има някога през живота си. О, сега можеше да напусне Париж, да започне нов живот! Там, където щеше да се оттегли, никому нямаше да е известно онова, което й бе причинил Християн, никой нямаше дори и да подозира, че бе се показвала разголена в публичен дом.

Мадлен притисна радостно портфейла към гърдите си. В голямата тревога, която я бе завладяла, тя не се съмняваше нито за миг, че парите са Божи дар за всичко, което е преживяла. Благославяше мига, в който бе влязла в църквата, за да се моли. Колко щедро й бе заплатил Бог нейната молитва!

Внезапно се изтръгна горчив смях от устата на Мадлен. Наистина ли бе вече толкова паднала, че искаше да стане крадла? Наистина ли бе достойна дъщеря на престъпния си баща? О, не, Мадлен Готие няма никога да извърши греха да краде. Портфейлът не бе нейна собственост и ето защо трябваше да го върне на собственика му. Тя го разтвори още веднъж, за да провери дали няма други книжа освен парите, от които да може да установи собственика. Напразно! В портфейла нямаше и най-малката бележка, а само една свита петфранкова банкнота. Точно тази малка банкнота й подсказа, че ще може да успокои мъчителния си глад. Това нали не бе престъпление, ако отидеше да си купи с тия пет франка обяд? Сигурно собственикът нямаше да й се сърди.

Мадлен скри портфейла в пазвата си и започна отново да се разхожда из улиците. Тя се огледа плахо, без сама да знае защо. Струваше й се, че всеки минувач я гледа подозрително, като че ли знае, че носи у себе си цяло състояние, принадлежащо на друг. Не, тя искаше само да се нахрани и да отиде в най-близкия полицейски участък, за да предаде намерените пари. Краката й я отнесоха, без да забележи, в Латинския квартал. Тук, сред хилядната тълпа, се чувстваше най-сигурна. Часът беше дванадесет.

От голямата врата на университета излизаха студенти с кожени чанти под ръка, а по ъглите на съседните улици ги чакаха приятелките им. Мадлен гледаше с известно любопитство любовниците на студентите, които прекарваха живота си в безделие с младите мъже, в полускритите стаи на зданията в Латинския квартал. Студентите ги поздравяваха с любов, сваляха учтиво шапките си пред тях и девойките тръгваха, плътно прегърнати към най-близкия ресторант, за да обядват заедно. Мадлен бе обхваната от чувство, което приличаше твърде много на завист. Тя не завиждаше, впрочем, на тия момичета, че са в състояние да живеят без работа и без грижи, а я измъчваше мисълта, че всички тия недостойни същества преживяваха оная любов, която й бе изтръгнало едно-единствено злополучно недоразумение.

Очите й се напълниха със сълзи и тя се облегна за миг на стената на една къща, толкова голяма слабост я бе обхванала. После се съвзе и продължи пътя си. Не смееше да влезе в някой от ресторантите на Латинския квартал, защото там имаше весели двойки, които се шегуваха и целуваха открито, а тя не искаше да й напомнят за краткото й щастие. Затова тръгна по една странична улица, която носеше името Ню Меркадет. По нея къщите бяха особено ниски, особено стари и особено мръсни. Над вратата на една от тях бе закачена зацапана фирма с надпис: „Гостилница «Селитра»“. Тя нямаше особено приветлив вид, но на Мадлен й стигаше това, че в нея няма хора, в което се увери, след като погледна през един от прозорците. Тя искаше да бъде сама с тъжните си мисли. Влезе, без обаче да подозира, че прекрачва прага на една къща, известна на парижката криминална полиция като най-опасното свърталище на престъпници. Гостилницата се наричаше „Селитра“ поради една особена и небезинтересна причина. Гостилничарят бе назован от своите гости и от целия престъпен свят на Париж само Жак Селитрата. Наричаха го така, защото го бяха арестували навремето в Петербург за участие в една голяма кражба. Руските съдилища го бяха изпратили на заточение в Сибир, където бе работил цели седем години в мина за производство на селитра. Осъден на петнадесет години заточение, Жак Селитрата успя да се отърве от подземния си затвор и да избяга от Сибир. След това се установи в Париж и се ожени за жената, с която бе предприел фантастичното бягство от мината. Тази жена бе душата на всичко.

Тя се наричаше Ета, а в парижките престъпни среди й викаха „Московчанката“, не защото бе родена в стария град на Кремъл, а защото е извършила таен атентат срещу царя, за което я бяха осъдили на вечно заточение и принудителна работа в Сибир.

Мадлен влезе именно в тази гостилница и се отпусна изтощена от глад и душевни мъки на най-близкия стол.

Един грамаден човек, самият Жак Селитрата, се изправи пред нея и я запита какво желае да яде. Тя поръча с тих глас скромен обяд.

— Ще можем да ви го приготвим за около десетина минути рече престъпният гостилничар и погледна изпитателно красивото, бледо лице на момичето. — Очаквате ли впрочем някого?

— Не — отвърна Мадлен изплашена от погледа на гостилничаря, — ще хапна нещо и веднага ще си тръгна.

Жак Селитрата поглади замислено едрите си тъмни мустаци.

— Имате ли пари? — запита той. — В нашата гостилница е прието непознатите клиенти да предплащат яденето и пиенето. Правим това за повече сигурност, защото някои посетители са много разсеяни и забравят да платят.

Руменина заля страните на Мадлен. За каква я смяташе този човек? Дали мислеше, че ще се опита да го излъже и да яде без пари?

— Хайде, госпожице, платете ми. Един овнешки котлет и половин бутилка вино струват точно един франк.

Мадлена бръкна по навик в джоба си, за да извади портмонето и чак тогава си спомни, че нямаше други пари, освен намерените тридесет хиляди франка и банкнотата от 5 франка, които се намираха заедно в портфейла. Тя бе забравила да извади предварително малката банкнота и да я сложи отделно в джоба си, за да може да плати в гостилницата. Въпреки нежеланието си, видя се принудена да извади портфейла, който бе скрила в пазвата си. Когато го разтвори, за да потърси петфранковата банкнота, очите на престъпния гостилничар се разшириха и той едва успя да скрие изненадата си. Бе видял богатото съдържание на портфейла. Скромно облеченото, развълнувано момиче носеше у себе си цял сноп банкноти! Навярно тук имаше нещо нередно. Той взе спокойно от Мадлен петте франка и й върна рестото. При това наблюдаваше, обаче, как момичето скрива отново портфейла.

— Почакайте няколко минути, госпожице — помоли той. — Котлетът ще се опече веднага!

Той се запъти към една врата, която Мадлен не бе забелязала. Когато я отвори, тя успя да хвърли поглед в изпълнена с дим стая, от която нахлу ужасна миризма на тютюн и алкохол. В стаята бяха седнали много мъже и жени с авантюристичен вид, които ядяха, пиеха, пушеха и приказваха около голите дървени маси. Там се намираше сякаш истинският „салон“ на гостилницата, където имаха достъп само постоянните клиенти на гостилничаря, който бе изплашил момичето с атлетичната си фигура, изпъкналите си очи и големите мустаци.

Жак Селитрата изчезна в стаята и затвори вратата зад себе си. Картината, която Мадлен видя, я изпълни с чувство на страх и несигурност. Тя подозираше вече, че е попаднала в компрометирана гостилница и размишляваше дали няма да направи по-добре, ако напусне къщата, вместо да очаква яденето. Мъчителният двудневен глад я накара да остане. Трябваше преди всичко да хапне нещо, за да не падне от слабост. Мадлен облегна глава на ръката си и зачака с нетърпение поръчаното ястие.

Входната врата се отвори. Влязоха двама мъже. Единият имаше сиви коси, носеше големи очила и бе облечен в дълга износена дреха. Другият бе млад, силен и много красив човек, облечен в работническа блуза. В момента, когато двамата мъже минаха край Мадлен, тя обърна лице към тях. Двамата се спряха като вкаменени и я загледаха сякаш пред тях стои привидение. Човекът с очилата хвана най-после по-младия под ръка и двамата се запътиха към вратата, която водеше към вътрешната стая.

— Позна ли я? — прошепна човекът с блузата на по-стария.

— Разбира се, тя е трупът от Пон Ньоф, който продадохме на лудия художник при вратата Сен Денис. По дяволите, бъди спокоен, Леопарде, и не се обръщай, нито я гледай, иначе може да събудим подозренията й.

— Но това не е възможно — отвърна престъпникът, когото нарекоха Леопард, на своя другар. — Завчера лежеше студена пред нас на моста Пон Ньоф, занесохме я в ателието на художника на мъртъвци, а сега… Не ни ли плати художникът десет жълтици за трупа й?

-Маврус Ленски ни плати парите — отвърна тихо Председателя, — опасявам се, обаче, че е сключил с нас неизгодна сделка. Не сме му продали, както предполагахме, труп, а мнима мъртва, която се е събудила за нов живот в неговото ателие. Нека влезем обаче в другата стая, за да обсъдим по-добре цялата работа. Момчето ми, тя е премного красива, за да я пуснем да си върви, имам вече известни идеи, Леопарде, а ти знаеш, че идеите на Председателя винаги могат да се обърнат лесно в златна монета.

. — Красива е — прошепна Леопарда и обгърна още веднъж със страстен поглед тялото на Мадлен. — Сега, като жив човек, който диша, е хиляди пъти по-красива, отколкото тогава, когато я видях като труп!

Председателя се принуди да отведе младия престъпник насила през отворената врата във вътрешната стая, където от всички маси сърдечно ги поздравиха.

Мадлен сложи ръка на пламналото си чело. Струваше й се, че е виждала вече бегло двамата мъже и то при толкова ужасни обстоятелства, които дори сега я караха да се разтрепери.

Но къде ли ги бе виждала? Тя напразно замъчи паметта си, за да намери отговора. Сигурно ги бе виждала насън, в един много злокобен сън!

След като Християн Естерхази прекрати разговора си с госпожица Нитуш, той се почувства вече друг човек, не по-добър, а човек, който е стоварил върху гърба си непоправим грях. Сега вече бе убеден, че се е отнесъл несправедливо към Мадлен, че е повярвал на заблуждаващото първо впечатление, докато обичното момиче се бе запазило чисто и девствено, с една дума — достойно за любовта на честен мъж, макар че го беше срещнал в публичния дом на госпожа Турвил. Нитуш лесно му доказа, че през въпросната нощ Мадлен бе отишла за пръв път с баща си в оная къща и че Готие бе накарал дъщеря си насила да участва в живите картини, без тя дори да подозира тяхната същност.

Християн тръгна зашеметен към хотел „Вандом“.

— Мадлен е мъртва! — повтаряше си той непрекъснато тихо. — Тя е мъртва, аз я тласнах към смъртта!

Той потърси, като в сън, малкия Роберт, на когото бе наредил да го чака пред хотела. Когато не намери момчето, утеши се с мисълта, че детето е отишло вече при баща си в стая номер двадесет и седем. Християн влезе в асансьора и се изкачи на четвъртия етаж. Обхвана го чувство на отвращение, когато помисли, че след малко трябва да застане пред черния майор, за да уреди с него един банален паричен въпрос. О, колко нищожно, колко дребнаво му се виждаше онова, което трябваше да уреди с братовчед си Естерхази-Валзин. Там, където се намираха неговите мисли, се касаеше за един млад цъфтящ човешки живот, за един любим, скъп живот, с когото съвсем доскоро се бе надявал да се свърже навеки.

Челото на Християн бе мрачно, когато почука на номер двадесет и седем. Понеже никой не каза „влез“, той отвори без да се колебае вратата и влезе в стаята. Пред себе си видя странна картина. Черният майор бе изтегнат в едно кресло и спеше. Бледността на развратника, явното изтощение по красивото мъжко лице, дълбокият сън, които бяха обхванали майор Естерхази, говореха достатъчно ясно на Християн, че благородният му братовчед използва случая, за да си почине след някое нощно тържество или някакви престъпления.

Християн не се замисли много, хвана майора за ръката и го разтърси силно.

— Събудете се — кресна му той, — не разполагам с много време за вас!

Християн се видя принуден да разтърси няколко пъти черния майор, за да може да го изтръгне от дълбокия му сън. Младият човек тропна нетърпеливо с крак.

— Колко отвратителна картина — прошепна той, — един баща на семейство, който спи след пиянство, един неверен съпруг, който е гулял през цялата нощ и едва ли не е къпал проститутките в шампанско, докато бедната му жена е седяла вкъщи и е бродирала, въпреки умората, носни кърпички, за да спечели някоя пара за себе си и децата си.

Майорът отвори най-после очи. Когато видя пред себе си Християн, той засрамен скочи.

— Вие сте тук? Вие сте вече тук? — извика той. — По дяволите, мислех малко да дремна, но никак не е чудно, че съм заспал. През последните дни достатъчно се тревожих, а и неприятелите ми причиняват безсънни нощи. А вие, драги братовчеде — продължи той с предизвикателен тон, — вие възнамерявате да застанете на страната на моите неприятели, вие бяхте решен да използвате една малка моя тайна, разкриването на която трябваше да ми донесе неприятности, и да я продадете на Матийо Драйфус?

— Да я продам ли? — скочи Християн. — Доколкото си спомням, не сме говорили никога подобно нещо. Аз ви заплаших само, че ще отида при Матийо Драйфус, за да му съобщя, че човекът, въз основа на чиято клетва е бил съден неговият брат, капитанът, и който е успял с рядък успех да осуети преразглеждането на процеса Драйфус, е само един обикновен крадец, извършил злоупотреба!

Естерхази прехапа устни. Сънливите му очи погледнаха злобно изправения пред него братовчед.

— Не си позволявайте занапред — рече той глухо, — да употребявате тази обидна дума по отношение на мен. Ако сторите това, ще ме принудите да ви дам под съд за клевета и обида. Не съм откраднал ония тридесет хиляди франка. Те бяха моя собственост, само че ги бях дал на един мой приятел като краткосрочен заем. Едва вчера успя да ми ги върне.

— Безразлично ми е — усмихна се презрително Християн — по какъв начин искате да оправдаете постъпката си. Даже ида не сте се провинили в злоупотреба, не бих могъл вече да ви уважавам, господин майор Естерхази. Виждам пред себе си една измъчена, нещастна жена, изоставена от неверния си съпруг, който зарязва нея и децата си да.гладуват.

— Това е моя частна работа — смръщи се Естерхази.

— Прав сте — кимна Християн иронично, — това е напълно ваша частна работа да оставите да гладуват жена ви и децата ви. Ще бъде ваша частна работа и ако се разчуе някой ден за самоубийството на нещастните. Но както и да е, платете ми сега моите пари, за да мога да си вървя.

— Ето ви вашите мизерни тридесет хиляди! Черният майор бръкна самоуверено в джоба на сакото си, но когато извади ръката си, тя беше празна.

— Наистина — рече той, — нали преброих още веднъж банкнотите, преди да задремя. Много добре си спомням… да, да, портфейлът трябва да е тук, на масата.

Той се обърна към масата.

Внезапно чертите му се изкривиха, очите му изпъкнаха и с разтреперани ръце опипа плата. Сетне се наведе, погледна килима и креслото, а когато се изправи, лицето му бе смъртно побледняло, а очите — изцъклени.

— Портфейлът с тридесетте ми хиляди е откраднат — изстена той разтреперан.

Християн бе скръстил ръце на гърдите и гледаше иронично усмихнат братовчед си.

— Нямаше нужда да ми определяте среща, за да ми разкажете тая лъжа — рече той спокойно. — Вие много добре знаете какво ще стане, ако не ми платите още днес.

— Откраднаха ми парите! — изкрещя побеснелият граф. — Тридесетте хиляди франка са изчезнали, а те бяха тук — той посочи масата, — тук на това място бях сложил портфейла и тук е бил, когато сте влезли. Аз мога да се закълна в това, защото го държах в ръцете си. Ограбиха ме, откраднаха ми портфейла с парите! Хаха, това е майсторска и подла игра, извършена над мене, за да не мога да докажа, че съм честен човек! Това е заговор, скроен от Матийо Драйфус, това е подлост, която има за цел да ме унищожи.

Християн промени цвета на лицето си.

— Какво искате да кажете с това, господине? — рече той остро. — Говорете по-ясно. Вие ми заявявате, че портфейлът с тридесетте хиляди франка се е намирал пред вас, докато аз вляза в стаята? Да не би да твърдите, че…?

— Вие и никой друг сте крадецът! — изкрещя майорът и ръцете му направиха движение, сякаш искаше да се хвърли върху младия човек, за да го удуши.

Християн вдигна ръка и удари силна плесница на граф Естерхази-Валзин.

— Вие ме биете, вие се нахвърляте върху мене, след като ме ограбихте? — изкрещя черният майор. — Господине, единият от нас двамата е излишен на този свят, ще трябва да се дуелирате с мене!

. — Ще го направя с голямо удоволствие — кимна Християн и се оттегли бавно към вратата, — стига да сте още утре свободен и да имате възможност да застанете пред мене. Оттук ще отида направо при следователя Бертулус и ще подам безмилостно жалба за кражба против вас, което преди вашата обида нямаше да направя може би заради вашата жена и вашите деца! Да не сте посмял да се нахвърляте върху мене, майор Естерхази, защото не обичам да постъпвам недостойно и да давам възможност на персонала на хотела да гледа как един Естерхази убива друг Естерхази!

Черният майор изръмжа нещо, но не посмя да направи нищо. Знаеше, че юмруците на младия инженер бяха станали железни от физическата работа, която вършеше. Сякаш му бе хрумнала друга мисъл. Той не се възпротиви, когато Християн напусна стаята. След това заключи вратата подир него и започна да се разхожда неспокойно из стаята.

— От днес нататък, този човек ще бъде мой смъртен враг — промърмори той — и ще трябва да го отстраня на всяка цена. Преди всичко е нужно да му попреча да подаде жалба против мене при следователя Бертулус. По какъв начин обаче? Как?

Той сложи ръка върху пламналото си чело и загледа втренчено земята.

— Ха-ха, това е прекрасна идея! Да, това ще може да стане! Един план, напълно достоен за мен!

Черният майор облече бързо палтото си, нахлупи цилиндъра и напусна стаята. Щом излезе от хотела, се качи на един файтон.

— Слушай — извика той на файтонджията, — знаеш ли къде живее следователят Бертулус?

— Разбира се, господин граф Естерхази.

— О, вие ме познавате, драги?

— Кой ли парижанин не познава нашия Естерхази, храбрият майор, който е изобличил шпионина Драйфус и го е закарал там, където трябва да бъде отдавна.

— Благодаря ви, приятелю, за признателните думи, те много ме зарадваха. Искате ли да ми направите една услуга?

— С удоволствие, господин графе!

— Виждате ли файтона, в който се качва онзи млад господин?

— Да, виждам го.

— Той ще поеме също към следователя Бертулус и ви моля да не го изпускате из очи!

— Сигурно искате да го задмина.

— Напротив, приятелю мой. Вие ще останете зад него, докато стигнем в една по-малко оживена улица. Тогава ще блъснете, обаче силно, задните колелета на другия файтон. Ако е възможно, наредете така, че ние да можем да продължим пътя си, а господинът — не.

— Всичко ще стане по ваше желание — увери го файтонджията, който се гордееше, че бе станал довереник на известния майор.

— Ако вашата кола се повреди, ще я платя — добави Естерхази. — Хайде, карайте напред и направете така, че да счупите колата на колегата си по такъв начин, че да се нарани малко и пътникът му. Така ние двойно повече ще можем да се смеем, а освен това ще удвоя и бакшиша.

Сетне прошепна на файтонджията:

— Касае се за една лоша шега на един от привържениците на предателя капитан.

— В такъв случай няма да остане цяло парче от другия файтон! — извика файтонджията и удари конете, понеже файтонът на Християн бе изчезнал вече зад ъгъла.

Файтонът с черния майор остана известно време на дистанция зад другия, докато той зави след десетина минути в една по тиха улица.

Майорът почука на файтонджията. Той разбра знака и шибна силно конете. Двата файтона се намираха близо един до друг. Стопанинът на първия се надигна и направи ясен знак с камшика си на задния файтон да кара по-бавно. Колегата му обаче притегли силно юздите, конете се изправиха от болка, впуснаха се напред и… Глух трясък разцепи въздуха. Първият файтон, ударен изневиделица, се бе блъснал в една стена. Християн бе паднал. Той лежеше окървавен на паважа под отломките на файтона.

— Назад! — извика черният майор. — Обърнете файтона и карайте бързо към къщата на следователя Бертулус.

Файтонджията го послуша, обърна файтона и изчезна с подигравателно смеещия се пътник.

Само четвърт час по-късно файтонът спря пред една елегантна къща и Естерхази бързо изскочи.

— Почакайте ме! — подвикна той. — След това ще ме закарате у дома, а там ще говорим по-нататък. Вие сте способен човек и аз ще се нуждая може би и занапред от вас.

Черният майор влезе през широкия вход в коридора и поиска да съобщят веднага на следователя Бертулус за идването му.

Бертулус, един от най-видните парижки юристи, елегантен господин, със сиви коси, подстригани по чисто френска мода, прие граф Естерхази в работния си кабинет. Когато му съобщиха името на посетителя, на лицето му заигра бегла иронична усмивка.

— На какво дължа неочакваната чест, господин майоре? — запита той и с небрежно движение на ръката покани графа да седне.

— Една много неприятна работа, която ме разстрои извънредно много и ме накара да дойда при вас, господин следователю — започна черният майор. — Изпаднах в неприятно положение да бъда принуден да подам жалба срещу един от най-близките си роднини.

— Жалбата от криминален характер ли е? — запита Бертулус и оправи златните си очила. — Преди да говорите, господин майор, трябва да ви кажа, че не се занимавам с политически въпроси.

— Касае се за частна работа, за кражба, предшествана от друго престъпление.

— Кражба, престъпление — промърмори следователят. — Служебният ми дълг изисква в такъв случай да приема жалбата ви. Против кого е насочена?

— Против моя братовчед, граф Християн Естерхази.

— Никога не съм чувал нищо за тази личност и не ми бе даже известно, че в Париж живее втори граф Естерхази.

— Твърде е възможно, господин Бертулус — отвърна Естерхази и лицето му доби надменен вид, — защото братовчедът ми Християн е, за съжаление, изроден член на нашето старо и видно семейство.

— Единственият ли? — запита Бертулус и от бележката му не можеше да се разбере дали поставя въпрос или констатира печален факт.

— Граф Християн е слава богу, единственият Естерхази, който е паднал толкова ниско, че се занимава с буржоазен занаят. Той е инженер и понеже не е създал още нищо значително, можем да го наричаме чисто и просто работник.

— Господин майор — погледна го Бертулус безстрастно, — трябва да ви кажа, че никак не е вредно за семейната чест на Естерхази, ако някой от семейството е решил да работи честно и почтено. Но нека оставим това настрана. Граф Християн ви е ограбил, така ли?

— Да, той ми открадна един портфейл с тридесет хиляди франка.

— Толкова много! — сепна се учуден Бертулус. — Това е доста значителна сума и придава на кражбата по-тежък характер. Къде е извършено престъплението?

— В една стая на хотел „Вандом“.

— Кога?

— Преди един час.

— И двамата ли се намирахте в хотел „Вандом“?

— Да, бях определил на братовчед си среща в хотела, понеже преди няколко дни ме бе помолил на колене, господин Бертулус, да му заема тази сума, за да го спася от позора да отиде в затвора.

— Граф Християн Естерхази се нуждаеше следователно от тридесет хиляди франка, за да прикрие едно извършено вече престъпление? — запита следователят.

— Така е. Преди известно време е откраднал тези пари от полковник Анри, който го е заплашил, че ще го предаде на полицията, ако не му ги върне веднага.

— Известни ли са ви подробностите около първата кражба?

— Не. На мене ми бе достатъчен фактът, че един Естерхази е станал крадец и не се поинтересувах за повече подробности. Ако поканите обаче полковник Анри за свидетел, той ще ви разкаже навярно всичко. Аз просто се ужасих, когато чух от устата на Християн колко е изпаднал и реших да спася нещастника, за да не компрометирам собственото си име. Понеже разполагах в момента с такава сума, му определих среща в хотел „Вандом“, за да му услужа. Там, обаче, докато чаках сам Християн в стаята си, ме обори непреодолим сън, понеже вече два дни и две нощи не бях мигнал от мъка заради престъплението на недостойния член на нашето семейство, господин Бертулус, и сложих портфейла с банкнотите — тридесет хилядарки, пред себе си на масата. Когато се събудих, видях Християн, който точно излизаше през вратата на стаята, а портфейлът ми бе изчезнал!

— Сигурно сте вдигнали веднага шум и сте накарали служителите на хотела да задържат престъпника, нали? — запита Бертулус.

— Не, за съжаление, не сторих това, господин следовател — рече майорът и въздъхна. — Просто изгубих присъствие на духа, когато видях новата нахална кражба и оставих на престъпника достатъчно време, за да избяга. След това се качих веднага във файтон и тръгнах за вас. Файтонджията ще може да свидетелства, че съм му заповядал в страшно разтревожено състояние да ме докара тук.

— Това не доказва нищо — констатира Бертулус.

— Вашето обвинение е обаче с толкова неоспорими факти, че ще трябва да наредя арестуването на граф Християн. То ще стане още днес. Бъдете обаче тъй любезен, господин майор, и издиктувайте всичко онова, което ми разказахте, на моя писар, за да направим протокол. След това ще го подпишете, за да не става засега нужда да се заклевате.

Бертулус натисна копчето на електрическия звънец. Влезе неговият секретар. Черният майор му продиктува спокойно всички лъжи, с които се надяваше, че ще успее да унищожи окончателно един нещастен и честен човек. След това подписа протокола, без да му трепне ръката.

— Благодаря ви, господин майор — каза Бертулус.

— Вие предадохте вече цялата работа на властите и бъдете сигурен, че ще вземем най-енергични мерки.

Майорът се поклони и напусна кабинета на следователя. Щом излезе обаче на стълбите, входната врата се разтвори широко и в коридора влезе странно шествие. Четирима силни работници носеха на носилка блед окървавен човек. Около челото му бе вързана бяла кърпа; превързана бе и лявата му ръка. Човекът беше граф Християн.

Когато черният майор застана побледнял до носилката, Християн се полуизправи и извика със слаб, гаснещ глас:

— Занесете ме по-скоро, вие, добри хора, които се погрижихте за мене, при следователя Бертулус. Моля ви се, по-скоро, касае се за изобличаването на един мошеник! От разкритията ми зависи много повече, отколкото предполагате. Трябва да сваля маската на един комедиант, който е направил цяла Франция нещастна, като е изпратил един невинен човек да загине на далечен остров, където по-рано, би трябвало да бъде той!

— Закъсняхте! — прошепна черният майор, като се наведе пред жертвата си. — Там горе ви очаква арестуване и публичен позор.

— И Самата смърт да ме чака — отвърна храбрият млад човек, — пак ще се опитам да извадя истината на бял свят! Бързайте, хора, чувствам, че губя вече съзнание, а преди това трябва да съобщя на следователя Бертулус, че майор граф Естерхази-Валзин е най-обикновен крадец!

Работниците изкачиха носилката, позволиха им да влязат и я поставиха в работния кабинет на Бертулус.

— Какво значи това? — запита ги изненадан следователят. — Окървавен човек? Сигурно е станал жертва на някое престъпление! Говорете, господине, ако ви е възможно. Говорете по-скоро! Кой сте вие!

— Аз съм граф Християн Естерхази!

Бертулус взе един червен формуляр от писалището си.

— Ако сте вие, граф Християн Естерхази, аз ви арестувам в името на закона — рече той остро. — Вие сте обвинен в кражба на тридесет хиляди франка.

Християн се изправи с последни сили, юмруците му се свиха, очите му изпъкнаха, а от гърдите му се изтръгна хрип на възмущение, на искрено възмущение пред тази подлост и несправедливост. После нещастникът падна в безсъзнание върху носилката. Бертулус постоя един миг мълчаливо пред нея, а умното му лице ясно говореше, че дълбоко се е замислил.

— Това не бе вик на виновник — рече той най-после, — това не е мошеник, а измамен човек. Ако единият от двамата Естерхази е крадец и престъпник, този във всеки случай не е такъв.

И той скъса червения формуляр на малки парчета, които нападаха на килима до носилката.

25.

Вечерта на същия ден, в който Роберт бе взел портфейла на баща си, на гарата, откъдето тръгват влаковете между столицата Париж и морското пристанище Хавър, имаше както обикновено трескаво движение. Бързият влак вече чакаше и пътниците се качваха в отворените вагони.

Между множеството, движещо се насам-натам, между елегантните пътници, простите носачи, слугите, чиновниците и кондукторите, се промушваше едно момче, на чието лице бе изразена твърда решителност. Беше Роберт.

Кръвта на Естерхази, която течеше в жилите му, оная кръв, в която имаше несъмнено и цигански капчици, бе изпълнила малкото момче с горещо желание да преживее приключения. Роберт не искаше вече да се върне вкъщи при майка си. От една страна го възпираше страхът да не би тя да прочете стореното зло в очите му, а от друга — вкусената внезапно свобода, която го тласкаше все по-напред по хлъзгавия път на живота.

През деня се бе разхождал из улиците, бе гледал възхитен големите витрини, бе зяпал най-различните коли, които минаваха край него, при това не бе почувствал ни най-малък глад или жажда и съвсем бе забравил, че не е ял нищо от сутринта. По такъв начин бе стигнал бавно до гара Сен Лазар.

Той видя готовия за тръгване влак, чу че ще отпътува за Хавър, градът на Франция, откъдето тръгват не ежедневно, а ежечасно кораби за всички посоки на света, и взе веднага решение да замине за там. В главата на Роберт се появиха най-примамливи картини. Бе му безразлично дали тръгва за Америка, Африка, Азия или Австралия. Той вече се виждаше в някоя чужда страна като откривател на богата златна мина, после израснал и завърнал се в стаята на неговата майка, която щеше без съмнение да посрещне радостно изчезналия си син. Той й носеше отдавна очакваното богатство, цели парчета злато, безброй бижута, а освен това бе и собственик на голяма, колкото една десета от Франция, ферма в някоя страна отвъд океана…

Засега, обаче, Роберт, се намираше още в началото на своите планове и макар че не бе навършил и десет години, добре разбираше, че трябва да преодолее една голяма трудност. По какъв начин можеше да стигне в Хавър, той, момчето, което не притежаваше нито сантим и не можеше да си купи билет!

Роберт се разхождаше край елегантния влак и гледаше завистливо всеки пътник, който можеше да седне спокойно в някое от кадифените купета. Особен интерес възбуди у него грамадният локомотив, готов да отнесе влака в мрака на нощта. Машинистът и огнярят стояха до машината, разговаряха и пушеха спокойно пурите си, понеже бяха свършили приготовленията за пътуването.

— Елате — рече машинистът на огняря, — да отидем да изпием бързо по чашка вино. През нощта ще бъде може би студено, а в такъв случай е по-добре човек да е пил нещо, което затопля тялото.

Огнярят не чака да го поканят повторно и тръгна след шефа си, който го заведе в ресторанта. В този момент на момчето му хрумна смела идея. Колко ли бе хубаво човек да се вози на локомотива! Това бе навярно рядко удоволствие, което не можеше да се сравнява с обикновеното пътуване в купетата. Нямаше ли начин да си достави това удоволствие? Трябваше само да се скрие в локомотива. Нали току-що бе чул, че бързият влак между Париж и Хавър спира само на една гара? Дотогава едва ли щяха да го открият, а после, когато влакът бъдеше вече на път за Хавър, щеше да бъде късно да свалят смелия пътник и искат, не искат щяха да го доведат до крайната гара.

Едва се бе родила в главата на Роберт тази идея и той вече реши да я изпълни. Огледа се плахо на всички страни — никой не го наблюдаваше. Със светкавична бързина се качи на локомотива. Сега се намираше във вътрешността му и започна да търси подходящо скривалище.

Уви, нямаше нито едно ъгълче, в което можеше да се скрие — нито един шкаф, нито една ограда или нещо друго, зад което да се сгуши и да не го видят изпитателните погледи на машиниста и огняря.

Но ето, там имаше цяла купчина въглища. Тя бе подредена така, че образуваше край стената на локомотива малка кухина, достатъчна обаче, за да побере малкия Роберт. Ако се скриеше в нея, поне щеше да е сигурен, че няма да го намерят в самото начало, преди тръгването на влака.

Роберт се сви и се притаи до неосветената странична стена на локомотива.

Няколко минути по-късно се завърнаха двамата мъже. Те застанаха веднага по местата си.

— Погрижихте ли се за достатъчно въглища? — чу Роберт машиниста да пита огняря. — За да не изпаднем в неловко положение, ще е по-добре да приготвите повече въглища.

Огнярят посочи мълчаливо големия куп.

— Струва ми се, че са достатъчно — кимна машинистът и почеса усмихнат брадата си. — По дяволите, нещо ми се доспа. Не съм свикнал и не биваше да пия преди тръгването на влака. Бързият влак изисква човек да внимава извънредно много и да вижда през мрака какво става по линията…

Роберт чу много добре целия разговор. Той наблюдаваше от скривалището си всичко, което правеха машинистът и огнярят, кои кранове отварят, как изпускат парата, как палят огъня и кои сигнални лампи включват.

Най-сетне удари звънецът. Вратите на купетата се затвориха, началник-гарата даде знак за тръгване, машинистът завъртя една месингова дръжка и влакът потегли.

Пътуването бе прекрасно. Локомотивът бързаше, колелата трещяха, вагоните се носеха и влакът оставяше зад себе си цял облак черен дим, сякаш искаше да бележи пътя към Хавър с летяща огнена змия.

Роберт не чувстваше силния студ, скривалището не му се видя неудобно, никак не му пречеше, че трябва да диша отвратителната миризма на въглищата, а напротив, радваше се, че е тръгнал със светкавична бързина към далечината, към едно богато на приключения и успехи бъдеще. Трябваше само да внимава да не го удари лопатата на огняря, когато вземаше въглища, за да ги захвърли в ненаситната паст на пещта.

Роберт бе много ловък. С леко движение на тялото избягваше всяко нараняване и понеже мърдаше безшумно, не го забеляза нито един от двамата мъже.

— По дяволите, много ми се приспа от това вино — се оплака още веднъж машинистът. — Трябва да поседна малко, за да си почина. Я застанете вие в това време при машината, Густав, линията и без това е свободна и безопасна. Няма нужда да правите друго, освен да гледате през прозорчетата дали няма някоя неочаквана преграда на линията.

Машинистът седна на едно малко столче, което се намираше близо до въглищата, а огнярят застана на неговото място. След кратко време старият човек заспа дълбоко.

Огнярят запали пура и вместо да гледа линията през прозорчето, започна да чете едно писмо, което бе получил навярно от любовницата си. Роберт не можа да удържи повече любопитството си. Много му се искаше да гледа през прозореца бляскавите релси. Нямаше нужда да направи друго, освен да се изправи, да премине през въглищата и желанието му щеше да бъде изпълнено. Всеки друг би се опасявал, да не бъде открит. Осемгодишното дете, обаче, не можа да се въздържи. То излезе тихо, полуизправено, от скривалището си и седейки върху купа въглища, приближи лице към прозорчето. Машинистът спеше, а огнярят му бе обърнал гръб.

Нощта беше ясна, луната светеше и малкият пътник можеше да види линията на доста далечно разстояние. Релсите се извиваха като разтопено сребро в равнината. Роберт не можа да се откъсне от гледката. Внезапно на детското му лице се появи плахо и несигурно изражение. Там, все още доста далече, върху релсите лежеше някакъв тъмен предмет. Дали бе човек, или дърво? Той не можеше още да определи какво е, но едно му бе ясно — щеше да стане ужасна катастрофа, ако локомотивът се сблъска с него. Роберт понечи да извика, но не можа. Искаше да протегне ръка към огняря, но не посмя от страх, че ще го открие и накаже. Влакът се приближаваше със светкавична бързина към тъмното петно, което лежеше върху релсите. В този момент лунната светлина падна върху него и сега вече можеше да се види какво е.

Кръвта на Роберт замръзна в жилите. Върху релсите лежеше жена!

Огнярят сгъна писмото, постави го бавно в джоба си и засвири с уста модерен шлагер. Машинистът спеше дълбоко. Сега, ей сега трябваше да стане страшното! След малкия завой колелетата щяха да прегазят тялото на жената върху релсите.

Роберт вдигна ръка, защото му се струваше, че чува гласа на майка си:

— Направи го, мое момче, поправи греха си!

Детската ръка бе хванала месинговата дръжка, с която машинистът бе задвижил влака при тръгването от Париж. Без съмнение тя спираше влака щом се завъртеше в обратната посока. Роберт я дръпна. За негов голям ужас не му достигнаха силите. Влакът се намираше вече само на сто крачки от нещастницата. Момчето хвана още веднъж месинговата дръжка, този път с двете ръце. Успя да я задвижи и тя се завъртя най-сетне в обратната посока. Чу се оглушително свирене на излизащата от вентилите пара.

Огнярят извика, машинистът скочи, колелата започнаха да пищят — влакът бе спрян. В този момент огнярят се нахвърли върху Роберт и го хвана с две ръце.

— Нещастнико! — извика той на момчето. — Какво направи!? Как попадна в локомотива? Ти си се вмъкнал скришом! Ще бъдеш тежко наказан!

Обезумелият машинист бе вдигнал тежък чук и заплашваше Роберт.

— Ти направи от мене нещастен човек, момче — изстена той. — Не мога да понеса отговорността да спра в открито поле бързия влак. Ще бъда уволнен!

Роберт се разплака.

— Накажете ме, убийте ме, но преди всичко, моля ви се, спасете нещастницата, която лежи пред вас на релсите.

Машинистът се спусна към прозорчето и погледна навън.

— Боже мой! — ахна той и се отдръпна изплашен. — Момчето има право, там, на релсите, лежи жена. Не се изправя, не помръдва, навярно е мъртва.

— Влакът не е минал през нея — извика огнярят. — Нека слезем да видим какво става.

Обслужващите локомотива скочиха на земята. От всички страни се затичаха кондукторите с лампите си. След малко около неподвижната жена се бе образувал цял кръг.

Осветиха лицето й. То бе красиво и бледо, очите затворени.

— Младо момиче — рече машинистът, — сигурно е искало да се самоубие… Боже мой… Тя не е легнала по своя воля върху релсите, а са я сложили, за да бъде убита… Ето… вижте… ръцете и краката й са вързани!

Единият от кондукторите вдигна нещастницата и я занесе в празен първокласен вагон.

— Вземете със себе си този смел пътник — подвикна машинистът и посочи Роберт, който също бе скочил, за да види оная, която дължеше живота си на неговото присъствие на духа.

Когато кондукторът го погледна учудено, машинистът добави:

— Той е много добро момче, макар че се е скрил в локомотива, за да пътува без пари. Не го наказвайте, защото нему дължим, че не се случи нещастие.

Кондукторът взе Роберт и го настани в същото купе, в което лежеше на седалката в безсъзнание спасеното момиче. Бяха я освободили набързо от въжетата, но не можаха да направят повече за нея, защото влакът бе закъснял вече с цели три минути, а три минути за бърз влак представляват цяла вечност.

Вратата на купето се затвори зад Роберт и той се намери сам със спасената. Малкото момче гледаше с искрено съчувствие ангелските черти и внезапно му се стори, че вижда това лице не за пръв път. Да, това бе добрият му ангел от катедралата Нотр Дам, божията пратеница, на която бе дал портфейла на баща си. Детският му ум бе твърдо убеден, че ангелът бе легнал нарочно върху релсите, за да се съедини пак с Бога.

— Моето добро ангелче — прошепна Роберт. — Събуди се, събуди се и ме погледни.

И погали нежно бледото лице на момичето. Тя отвори очи, огледа се учудено и внезапно извика тревожно:

— Помощ! Искат да ме убият!

После, когато видя Роберт, сякаш се успокои, разтърка с ръка очите си, като че искаше да прогони лош сън и прошепна:

— Боже мой, аз съм спасена, престъпниците не са постигнали целта си! Боже мой, ти отново ме връщаш в този жесток живот. Отново ще трябва да се боря с безмилостното съществуване. Пак ще страдам, пак ще бъда преследвана!

Тогава Роберт взе ръката на младото момиче и му каза:

— Аз ще те закрилям, макар че съм млад. Вярвай ми, аз умея да държа очите си отворени и ще се погрижа лошите хора, които те преследват, да не ти сторят зло. Ще удържа на думата си, защото съм един Естерхази!

Като чу това име, девойката се отдръпна, после обаче протегна ръце и притисна малкото момченце към гърдите си.

— Естерхази ли? — промълви тя с болка. — Един Естерхази ме тласна към смъртта, друг Естерхази ми предлага закрила! Ела, мое мило момче, ние ще останем заедно и ще бъдем добри приятели. Да, ти приличаш на него. Приличаш на онзи, когото обичах и все още обичам. Ти си същия като моя Християн!

Тя целуна момчето и го накара да седне на кадифената седалка. Роберт облегна главата си на нея и го обхвана чувство на сигурност.

— Как се казваш, мое добро ангелче? — запита я той.

— Мадлен Готие — отвърна тя.

Докато бързият влак летеше и приятната топлина на първокласното купе обгръщаше двамата бездомници, Мадлен разказа на Роберт по какъв начин е попаднала върху релсите.

Без да подозира нищо лошо, тя чакала в гостилницата на Жак Селитрата поръчания обяд, а в пазвата й бил скрит портфейлът, който Роберт й бе връчил в църквата Нотр Дам. Гостилничарят донесъл първо бутилка вино.

— Пийте — й казал Жак Селитрата, — котлетът скоро ще бъде готов.

Мадлен си наляла чаша от приятното вино и го изпила. След това заспала.

Когато се събудила, се намерила в един файтон и срещу нея стояли двама мъже, принадлежащи навярно към парижкия престъпен свят, защото говорели на жаргона на парижките апаши. Мадлен се преструвала на заспала, за да узнае какво възнамеряват да направят с нея, и чула следния разговор:

— Това е невиждано богат лов — каза по-старият от двамата мъже на по-младия. — Жак Селитрата има винаги извънредно предчувствие, но цяло изкуство е да заподозреш, че това скромно момиче носи в себе си толкова пари! Той получи, разбира се, като шеф на тази бляскава сделка по-голямата част от плячката, но и ние спечелихме всеки по пет хиляди франка, а това не е малко!

— Не мога да се радвам на тези пет хиляди франка, шефе — промълвил колебливо по-младият престъпник, — защото ми е жал да пожертваме това красиво момиче. Много жестока смърт сте измислили за нещастницата — да я хвърлим вързана пред бързия влак. Това е страшно.

— Не се глези, драги Леопарде — отвърнал шефът. — Винаги, когато става въпрос за някоя красива жена, ставаш сантиментален. Не би трябвало да те вземам за съучастник в такива случаи. Да бъдеш прегазен от бърз влак сигурно е прекрасна смърт. Всичко свършва преди да можеш да събереш мислите си… Впрочем нямаме друг изход. Ако убием момичето сред Париж, няма да знаем какво да правим с трупа му. Сега, обаче, ще я откараме на десет мили от града и ще я сложим вързана върху релсите. Колелата ще я направят на пихтия, така че няма да може да я познае и собствената й майка!…

При тези ужасни думи Мадлен загубила съзнание. Когато дошла на себе си, забелязала, че престъпниците наистина са изпълнили ужасното си намерение. С вързани ръце и крака, сложена върху релсите, тя отдалеч видяла светлините на приближаващия се със светкавична бързина влак. Сметнала се за загубена и разбрала, че само след няколко минути ще я връхлети смъртта. Дори не изпаднала в безсъзнание, което би облекчило последните й минути. Виждала и чакала смъртоносния влак и предварително изпитвала хилядите болки на предстоящата катастрофа. Внезапно чула оглушителното пищене на спирачките и влакът се заковал само на три крачки от нея.

— Аз те спасих! — смееше се щастливо Роберт и прегръщаше отново и отново Мадлен.

После й разказа защо е избягал от майка си, подтикнат от желанието за приключения в далечни страни. Мадлен поклати недоволно глава, докато галеше нежно черните коси на дръзкия малчуган.

— Постъпил си много лошо, моето момче — каза тя. — Не е хубаво, че си избягал от майка си и малката си сестра. Представи си само, колко много ще се тревожат за теб и колко ще плачат, понеже не знаят къде се намираш. Ти трябва да се върнеш с мен в Париж и то по възможност час по-скоро.

Роберт се намръщи, но Мадлен не му позволи да възразява.

— Ела — рече тя, — дай ми ръката си и ми обещай, че ще се завърнеш с мене от Хавър в Париж. Аз ще те заведа при добрата ти майка и съм сигурна, че тя ще ме благослови, ако й върна нейното любимо момченце.

От очите на буйния малчуган потекоха горещи сълзи, той скри лице в гърдите й. Изповяда й, отначало колебливо, а после все по-решително и откровено, че бе извършил кражба и че страхът пред наказанието го бе накарал да избяга от Париж.

— Извършил си голям грях, мое дете — изрече съкрушено младото момиче. — На онзи, обаче, който откровено се разкайва, Бог прощава. Не се страхувай, всичко ще се поправи. Щом пристигнем в Хавър, ще се погрижим да се върнем в Париж.

— Разбира се — добави тя печално, — това няма да може да стане лесно, защото нямам никакви пари и предполагам, че и ти нямаш. Но бог няма да ни изостави, мое момче, на него трябва да се надяваме.

Роберт прегърна нежно момичето и му прошепна:

— Ти си моето добро ангелче, мила моя Мадлен.

26.

В луксозно обзаведения салон на генералшата Клотилда дьо Боазльо заглъхнаха последните звуци на една соната от Бетховен. Две жени седяха пред скъпото пиано. Едната от тях бе красивата Клотилда, облечена в разкошна жълта копринена рокля, другата бе младо момиче в толкова скромно облекло, че веднага се виждаше голямата разлика между двете жени. Момичето бе много красиво, макар че носеше черни дрехи. То бе компаньонката на генералшата Клотилда дьо Боазльо и живееше в къщата й едва от няколко дни. Казваше се Фернанда Турвил.

Да, ние намираме Фернанда отново и то в къщата на генерал Боазльо, нея, дъщерята на оная госпожа Турвил, която бе до неотдавна собственица на публичния дом на Рю Росини, дъщерята на оная госпожа Турвил, която избяга през ужасната нощ с дъщеря си и не можа да вземе в бързината нищо със себе си. Но съдбата се смили над младото момиче и майка й. Госпожицата намери работа в дома на генерал Боазльо. Генералшата хареса младото момиче и го превърна не само в своя компаньонка, но и в приятелка.

— Госпожо, струва ми се, че съм срещал вече някъде тази госпожица. Бихте ли ми позволили, госпожице, да помисля, къде е било това?

Фернанда погледна презрително прелъстителя си.

— Имате грешка, господине — отвърна тя студено. — Не съм имала никога честта да срещна господин полковника. Името ви, обаче, ми е много добре известно. Познавах някога един човек с това име, който беше член на порядъчно семейство, а падна толкова низко, че стана вулгарен убиец!

Анри прехапа устни. Мускулите на лицето му се изпънаха, а проницателен наблюдател веднага би забелязал, че полковникът едва успяваше да остане спокоен.

— Историята, за която загатвате е сякаш много интересна, мила Фернанда — възкликна Клотилда. — Кого е убил въпросният Анри и при какви обстоятелства е било извършено престъплението?

— Той уби един човек — издума Фернанда с твърд глас и погледна проницателно бившия си любовник, — който му беше вече неудобен, защото знаеше премного за него. Помислете си само, госпожо, той бе толкова жесток и хладнокръвен, че уби жертвата си със собствените си ръце, уви врата на мъртвеца с колан и го окачи в един шкаф, който след това заключи!

— Тя знае всичко — помисли Анри и студена пот изби по челото му. — Фернанда е видяла как съм извършил убийството!

И се усмихна криво.

— Красива госпожо — рече той, — не е хубаво човек да се занимава още от сутринта с толкова страхотни убийства. Какво ни интересуват черните страни на живота!

— И аз вярвам — включи се в разговора генералът с лека ирония, — че моята обична жена се чувства щастлива с мен и се надявам, че не съществува нито едно нейно желание, което да не съм изпълнил.

Клотилда отбягна да даде отговор и след още няколко учтиви фрази се сбогуваха с двамата офицери. Стопанката на дома и Фернанда отново останаха сами.

— Фернанда — прошепна генералшата, — идете до прозореца и вижте през завесите дали двамата господа са напуснали къщата. Наблюдавайте добре, необходимо ми е да зная точно. Отивам в моята спалня, за да се преоблека, а след това ще излезем заедно.

Генералшата напусна салона, а Фернанда застана до един прозорец, скрита зад завесата, за да наблюдава улицата.

Срещата с Анри уби надеждата й за спокойно бъдеще. Колко се чувстваше щастлива досега и колко пъти бе благодарила на Бога, задето я заведе в дома на генералшата, където я обичаха и където печелеше със сравнително лека работа много повече, отколкото бе нужно за скромния живот с майка й. Нито генералшата, нито нейният съпруг подозираха нейното минало. Сега обаче Анри бе намерил скривалището й и съдбата я срещна с подлия прелъстител, от когото искаше да се скрие.

Той навярно нямаше да мълчи, щеше да направи всичко възможно, за да разклати нейното положение в тази къща и да я лиши от прехраната й. Най-ужасното бе, обаче, че Анри знаеше, къде да потърси Фернанда, за да я принуди със заплахи да приеме отново една любов, която отвращаваше дълбоко младото момиче. Докато Фернанда размишляваше над всичко това, тя видя пред къщата да пристига файтон. Генерал Боазльо и полковник Анри се качиха и тръгнаха. Стори й се, че Анри прошепна няколко думи на генерала, който отвърна с ироничен смях. Фернанда се разтрепери. Подлецът разказваше навярно коя е майката на Фернанда и в каква къща е израснало момичето.

СВ този момент момичето чу зад себе си странно и леко покашляне, както кашлят стари хора, страдащи от задух. Фернанда се обърна. Пред нея стоеше, в средата на стаята, стара около седемдесетгодишна дама, облечена в черна рокля, скроена според модата на миналото столетие. Под старомодната шапка се подаваха бели коси. Старата дама носеше в ръка зелена плетена чанта.

— Госпожо, как сте влезли? — възмути се Фернанда. — Какво желаете и коя сте вие?

Старата дама с белите коси започна да се смее весело. Когато разтвори устата си, Фернанда видя два реда разкошни зъби.

— Явно маската ми е доста сполучлива! — чу се един познат на Фернанда глас. — Даже вие, мила приятелко, не ме познахте!

— Госпожо генералша — удиви се Фернанда, — вие ли сте? Вие се преоблякохте? Да не би да излизате така маскирана на улицата?

— Да, мила моя, това ще направя, а вие ще ме придружите. Аз ще играя ролята на вашата майка! Нека слугите ми помислят, че е пристигнала майка ви, за да ви вземе. Щом излезем на улицата, няма от какво да се страхуваме, едва ли ще ме познае някой. Бързайте, Фернанда, облечете си и ми позволете да ви говоря на „ти“, за да мога да свикна с ролята си на майка.

— О, госпожо! — извика младото момиче — аз бих била много щастлива, ако ми говорите на „ти“.

Фернанда облече палтото си и сложи малка кожена шапчица. Сетне напуснаха заедно стаята. Те не минаха през главния вход, а излязоха през една малка вратичка и се запътиха към улицата.

Внезапно ги срещна Луиза, камериерката на Клотилда.

— Какво, вие си отивате вече, госпожице Турвил? — изписка тя и изгледа любопитно старата дама. — Генералшата освободи ли ви вече за днес?

— Да — отвърна Фернанда. — Майка ми дойде, за да ме вземе. Трябва да уредим въпроса по едно наследство в съда. Госпожа Боазльо бе толкова добра и ми даде отпуск.

— Добре, че ми казахте — рече камериерката. — Разхождах се из градината, за да подишам чист въздух. Сега ще отида при госпожата, тя не обича да остава сама.

— Няма нужда — разтревожи се Фернанда. — Госпожа Боазльо се оттегли в нейната стая, понеже страда от силно главоболие. Не иска да вижда и да говори с никого, преди да го повика сама.

Двете жени минаха покрай камериерката и излязоха на улицата. Красивата Клотилда дьо Боазльо имитираше много ловко походката и държанието на стара дама, която не умее вече да ходи добре.

— Къде отиваме? — запита Фернанда тихо.

— В Рю Бержер — гласеше отговорът на Клотилда. — Сега ще се качим на омнибуса.

— Защо не във файтон?

— Защото се опасявам, че ни наблюдават, а това е по-трудно, когато се качиш в омнибус Ето иде омнибусът. Хайде, нека да се качим по-скоро.

Двете дами направиха знак да спре и се качиха в общественото возило. Те слязоха на ъгъла на Рю Бержер. Клотилда се насочи към малката сладкарница, намираща се в старомодна къща. Влязоха, седнаха на една от мраморните маси и поръчаха шоколад. Генералшата извади от плетената зелена чанта една носна кърпа и я сложи пред себе си върху масата.

В този момент в другия ъгъл на сладкарницата се изправи висока тъмна фигура, която се намираше вече там при влизането на Фернанда и генералшата, но бе скрита до този момент зад разгънат вестник.

Фигурата се оказа млад свещеник, който имаше интелигентно и приятно лице. Той застана, след като дълбоко се поклони на Фернанда и преоблечената генералша, пред по-възрастната дама и й каза:

— Госпожо, аз бях тъй щастлив да намеря жартиерата, която търсехте чрез вестника.

— Много ме радва — отвърна Клотилда. — Много ме радва, че се е намерила. Заповядайте, впрочем, и седнете на нашата маса. Трябва да ви обясня с няколко думи защо се мъчих да намеря този всъщност дребен и евтин предмет.

— Няма нужда да ми обяснявате, госпожо — отвърна свещеникът, — жартиерата е без съмнение скъп спомен.

— Имате право. Носих я, когато тях млада и преди време я дадох на моята дъщеря — тя посочи Фернанда, — която я изгуби.

— Невъзможно! — извика свещеникът. — Госпожицата едва ли е прекарала миналата нощ по брега на Сена, под Моста на изкуствата?

— Какво, там ли я намерихте? — реагира Клотилда толкова живо, че накара свещеника да погледне по-внимателно нейното лице.

— Да — отвърна той. — Намерих я под моста и наблюдавах дамата, която я е загубила. Мога да твърдя, че не беше тази госпожица!

— Сигурно друга жена е намерила жартиерата и я взела — предположи маскираната генералша.

— Споделям вашето мнение — отвърна свещеникът, — защото дамата под моста бе в компанията на трима мъже и видях, че се занимаваха с доста подозрителна работа. Те разбиха една касетка!

Клотилда ставаше все по-неспокойна. Дамата, която бе изгубила жартиерата, без съмнение бе не някой друг, а нейният съпруг — генералът. Каква ли тайна го бе събрала с другите мъже под моста и какво ли съдържаше касетката, която бяха разбили? На Клотилда внезапно й хрумна мисълта, че се касае може би за извършено престъпление. Ако пък свещеникът бе таен полицай, който разследваше престъплението, нямаше ли да смята нея и Фернанда за съучастнички?

— Ние сме две порядъчни жени, Ваше преосвещенство — рече Клотилда и се помъчи да придаде на младото си лице стар вид. — Аз се казвам Турвил, а това е моята дъщеря Фернанда. Ние живеем в една скромна квартира на Рю Севастопол, а дъщеря ми печели за нашето препитание, като дава уроци по пиано в богати къщи. Ето защо ви моля да ми вярвате, че нямаме нищо общо със сцената, която сте наблюдавал под моста. Бъдете тъй добър и ми върнете сега жартиерата, която загубих!

— С удоволствие, госпожо.

Младият свещеник бръкна в джоба на черната си дреха, но ръката му остана празна.

— Много неприятно — измърмори той, — забравих жартиерата у дома, върху писалището. За да не идвате, обаче, повторно на среща, моля ви, да ми кажете в коя къща на Рю Севастопол живеете, за да ви върна още днес жартиерата.

Клотилда прехапа устни. Вече бе уверена, че свещеникът е преоблечен детектив.

— Не, не — извика бързо. — За съжаление, трябва да се откажем от удоволствието да ви видим у дома. Ние сме две самотни жени и не можем да приемаме посещения на господа в нашата квартира, за да не говорят съседите ни лоши работи.

— По какъв начин да ви върна тогава жартиерата?

— Хрумна ми една идея. Както ви е известно, вдругиден ще се състои благотворителен базар, за който са построили вече специална дървена барака. Ще посетите ли този базар?

— Разбира се, госпожо, и аз ще допринеса нещо за благотворителността.

— Елате тогава в деня на откриването, към дванадесет часа на обяд, и ще намерите моята дъщеря в будка за продаване, на втория ред. Моля ви се, обаче, да й предадете жартиерата в затворен плик.

— Госпожо, аз ще бъда точен — каза свещеникът и стана. — Ще се видим, следователно, вдругиден към дванадесет часа на благотворителния базар. Довиждане, госпожо! Довиждане, госпожице!

Свещеникът се поклони дълбоко и напусна сладкарницата. Щом излезе на улицата, се скри бързо във входа на същата къща. Мнимият свещеник свали бързо черната дреха. Под нея се появи синя блуза и скромни дрехи, каквито носят работниците. Той сви дългата черна дреха и скри малкия пакет под блузата. После измъкна от джоба си черна перука, сложи я на главата и залепи под носа си черни мустаци. След като свърши това, запали пура и излезе на улицата, където се облегна на стената.

След малко двете дами напуснаха сладкарницата. Те отминаха човека, който пушеше, без да му обърнат внимание. Той почака, докато двете жени завиха зад ъгъла на Рю Бержер и тръгна след тях, за да ги проследи. Стигна тъкмо навреме и видя как се качиха в един от грамадните омнибуси. Човекът захвърли пурата, подгони омнибуса, качи се на покрива и седна на една от пейките.

— Няма да ми се изплъзнат вече — прошепна той. — Скоро ще ми бъде известно кой е изгубил жартиерата. Тя се нарича Турвил и живее уж на Рю Севастопол. Не ми се вярва никак, но както и да е, скоро ще видя кой се крие зад името Турвил.

В момента, когато прошепна тихо името Турвил, той чу, че някой го произнася гласно и то близо до него. До мнимия работник седеше едър гражданин, очевидно месар. Той разговаряше с едно много слабо човече, което носеше шапка под мишница.

— Убийство на Рю Росини ли? — запита дебелият месар. — В шкафа ли намериха трупа?

— Работата е точно така, както ви обясних — рече малкият човек с чантата. — Къщата на Рю Росини е била доскоро публичен дом и собственост на някоя си госпожа Турвил. Отдавна се говореше за станалите там скандали, но полицията не се намесваше.

— Госпожа Турвил е имала навярно таен покровител — реши месарят.

— Вчера трябваше да се продават публично мебелите на госпожа Турвил. Когато разтвориха един от големите шкафове, намериха удушен с ръце труп, окачен после в шкафа. Това са установили лекарите.

— Кой е убитият?

— Не се знае още.

— А убийцата, госпожа Турвил?

— Тя е безследно изчезнала. Мълвата говори, обаче, че се намира още в Париж. В такъв случай ще бъде навярно арестувана преди още да съмне.

Мнимият работник дълбоко се замисли.

— Това е ново доказателство, че дамата, с която бях в сладкарницата, не може да бъде госпожа Турвил, иначе едва ли би ми казала истинското си име. Защо ли старата дама е взела името на убийцата от Рю Росини? Зад цялата работа се крие някаква тайна или пък е странна случайност.

В този момент омнибусът спря. Клотилда и Фернанда слязоха. Веднага Слезе и мнимият работник. Той тръгна след двете жени, които се бяха запътили към оная улица, където бе задният вход към градината на къщата на генерал Боазльо. Едва бяха стигнали вратата, когато внезапно Клотилда прошепна на Фернанда.

— Преследват ни, наблюдават ни. Добре си спомням, че видях оня работник, който върви няколко крачки след нас, близо до сладкарницата на Рю Бержер. Той е, без съмнение, преоблечен полицейски агент. Трябва да го заблудим, да се върнем, за да не види в коя къща ще влезем.

Двете жени обърнаха гръб на градината на Боазльо.

— По-дяволите! — прошепна преоблеченият човек. — Сега не ми остава нищо друго, освен едно-единствено средство, за да видя с кого имам работа.

Той извади един вестник и се втурна направо към Клотилда и Фернанда.

— Тайнствено убийство на Рю Росини! Госпожа Турвил, убийцата, се търси от полицията! — им изкрещя той, като някакъв вестникар.

Фернанда се олюля, от гърдите й се изтръгна сърцераздирателен вик, тя загуби съзнание и падна на земята.

— О, госпожо — рече мнимият работник. — Тази госпожица се е разстроила извънредно много от убийството на Рю Росини!

Генералшата се разтрепери, тя не знаеше какво да направи с неподвижното момиче, което лежеше в краката й.

— Смилете се господине — извика тя на човека, — помогнете ми да отнесем младото момиче в моята къща.

— В коя къща, госпожо? — запита човекът със синята блуза и вдигна внимателно Фернанда.

— В оная — гласеше бързият отговор, — в къщата на генерал Боазльо!…

Същият работник влезе, само половин час по-късно, в работната стая на Матийо Драйфус.

— Херберт Франк — посрещна го Матийо, — познавам ви въпреки фалшивата брада, която носите. Какво има?

— Едно много важно съобщение — отвърна детективът. — Познавам вече единият от тези, които откраднаха вашата касетка. По-право казано, намерих оная, която е дала нареждане да се извърши кражбата.

— Коя е тя? — запита развълнуван Матийо Драйфус.

— Съпругата на един известен генерал: Клотилда Боазльо.

27.

Там, където Тапашос1 се влива в Амазонка, се простират безкрайни девствени гори. Те обхващат цялата област от реката до границата на Френска Гвиана. Да се опише дивата, романтичната красота на тия гори е невъзможно, защото това, което там е направила природата, не може да се предаде с.думи.

На една квадратна миля могат да се срещнат повече от сто вида дървета. Лиани и какви ли не паразитни растения обвиват тия хилядолетни стари дървета. Преплетеният клонак образува дълги стени и за да може човек да мине, трябва да си пробива път с брадва или с нож. По високите върхове на дърветата се люлеят зелени папагали, синьо-червени лъскави колибри, пъстри косове, бразилски кълвачи с малки главички и стотици други видове птици. Големи стада маймуни се крият зад огромни листа. Страхливи рогачи, грациозни сърни, щрауси и зебри изпълват гората. Но в тях живеят и много опасни животни. Тежко на този, който срещне мечка, пантера, леопард или ягуар.

С една дума, тези девствени гори приличат на онзи земен рай, от който Адам и Ева са били изгонени по заповед на господ. Разликата е само тази, че хората сами бягат от този рай, щом се убедят, че не могат да живеят в него. А онзи, който се заблуди в безкрая му, е безмилостно осъден. Той става жертва на хищно животно или загива в някое блато.

Колкото човек се приближава към Френска Гвиана, девствената гора добива все по-страшен вид. Дървесата стават така гъсти, че слънчевите лъчи не могат да проникнат през листния покрив на гората. Затова в тези гори владеят вечен полумрак и влага. Там се намират известните блата на Френска Гвиана, препълнени с безбройни опасни животни.

Далече от блатистата област на Френска Гвиана, там, където се съединява райската гора с Бразилия и където романтичността и девствеността й пленяват човешкото око, през едно горещо утро четирима души бяха легнали под сянката на гигантско мангово дърво. Големите му корени приличаха на нокти на фантастично същество и се простираха до едно малко застояло езеро. Изглежда, че пътниците нарочно бяха избрали това място край езерото, защото там беше по-прохладно, отколкото в гъстата девствена гора. Те бяха легнали върху вълнени постелки, навярно с намерение да прекарат горещия ден в сън.

Сред пътниците веднага се познаваха Алиса и Херманса. Пътуването през девствените гори бе направило американката още по-свежа и пъргава. Красивите й сочни страни бяха покрити с нежна руменина, а от полузатворените й очи понякога блясваше лъч на енергия и решителност. Спящата до нея Херманса обаче изглеждаше болнава. Лицето й бе бледо и посърнало, а очите й — заобиколени от тъмносини кръгове. Тя спеше неспокойно. От време на време прошепваше някоя дума или се стряскаше. Студена треска мъчеше болното й тяло. Тази пожертвувателна жена, искрена и вярна съпруга, която се изложи на най-големи опасности и обходи страшните бразилски гори, за да намери обичния си мъж и да го избави от пленничеството, се разболя опасно. От една седмица страдаше от треската, която често покосява чужденците в Бразилия, мъчи ги с месеци, докато най-после ги умори.

Малко настрана от жените спяха двама мъже. Единият от тях — рус великан — хъркаше толкова силно, че плашеше малките птички из шубраците. Това бе Клаус Грот, капитанът на парахода „Бригита“, останките на който се намираха на морското дъно.

— Проклети Равелак! — мърмори спящият и се обръща тежко на другата си страна.

В съня си, както и в будно състояние, капитанът се занимаваше постоянно с мизерния престъпник, който потопи парахода му. От оня миг, когато видя гибелта на „Бригита“, този добродушен германец мислеше само за отмъщение. Клаус Грот очакваше походът през бразилските гори и блата към Каена да доведе не само до освобождаване на нещастния капитан, но до отмъщаване на подлия Равелак, който, след като избяга от „Бригита“ със спасителна лодка, без съмнение се криеше някъде из тия места.

В неспокойните си сънища добрият германец често биеше наоколо с юмруци и понякога удряше спящия до него съсед, не друг, а Емил фон Пикардин, който се намираше постоянно в опасност да получи юмручен удар, предназначен всъщност за предателя Равелак.

Съвсем други бяха сънищата, които вълнуваха душата на Емил. Пред него се появяваше прелестно момиче с нежно, мило лице. Младежът чуваше сладостен глас. Той слушаше нежно звучна песен от руската степ, песента, която някога плени сърцето му.

Емил фон Пикардин сънуваше Павловна. Неговият полубуден дух виждаше там, в бразилската девствена гора любимата си и чувстваше, че я държи в обятията си и я притиска сладостно до гърдите си, сякаш е вече негова съпруга. Той вярваше, че Павловна се намира в Париж, обкръжена от блясък и богатство. Живееше с надеждата, че нейната красота, нейната чистота и девственост се закрилят от любящ баща!

Лека ръка го побутна по рамото и той се събуди от сладките си сънища. Клетият Емил се намираше в девствената гора на Бразилия, а Павловна беше далеч от него. Над него се бе надвесила Алиса Тери.

— Бароне, извинявайте, че нарушавам съня ви — каза американската детективка, — но трябва да говоря нещо с вас докато приятелите ни още спят.

Пикардин стана веднага.

— Госпожице Тери — разсъни се начаса той, — говорете, ще ви изслушам внимателно, тъй като от вашето лице виждам, че ще ми съобщите нещо важно.

— Не се лъжете — кимна американката — и може би сте разбрал, че се касае за Херманса.

— Нашата приятелка е болна — въздъхна баронът тежко.

— Горката е толкова болна, че не може да продължава пътешествието. Страда от треска и ако продължим с нея, значи да си играем с живота й!

— Какво да се прави? — възкликна Емил фон Пикардин.

— Трябва да се върнем в Пара2, откъдето тръгнахме.

— А какво ще правим в Пара?

— Там постоянно има параходни съобщения с Ню Йорк. Ще се качи на параход и ще избегне лошия климат, който не й позволява да оздравее. Пари имаме достатъчно. Както знаете, при потъването на „Бригита“ сполучих да спася три хиляди фунта стерлинги в английски банкноти.

— Тези пари бяха благодат за нас — спомни си Пикардин, — тъй като без тях не бихме могли да купим нищо в Пара, където пристигнахме с лодката си.

— Херманса трябва да се върне — продължи Алиса. — Тя ще пътува от Пара за Ню Йорк, а оттам за Париж. Вярвайте ми, приятелю, болестта, която мъчи съпругата на капитан Драйфус, е опасна. Тя не казва, но аз зная, че мисълта за детето й, за малкия Андре, ще я довърши.

— Тогава още днес всички трябва да се върнем в Пара!

— Всички ли! — учуди се Алиса. — О, не, любезни бароне. Що се отнася до мене, аз ще следвам плана си. Дойдох в тази страна да спася нещастния капитан Драйфус от Дяволския остров. И ще го направя, ако не ми попречи смъртта?

— Но вие не можете да го сторите сама — възпротиви се Пикардин. — Вие сте слаба жена, как ще успеете да преминете без мъжка подкрепа блатистите места на Гвиана, за да достигнете невредима в Каена?

— Няма да бъда сама, капитан Клаус Грот ще ме придружава.

— А аз?

— Вие ще отведете Херманса в Пара. Пикардин понечи да възрази, но не можа, защото Херманса се беше събудила и повика Алиса, която веднага отиде при приятелката си. Болната й подаде ръцете си и американката почувства, че са горещи и сухи.

— Усещам, че ме тресе — потръпна Херманса. — Боже мой, няма да мога да продължа пътешествието и ще умра тук, в гората, без да видя нещастния си съпруг. Каква страшна съдба!

— Няма да умреш — успокои я Алиса. — Ти си млада и тялото ти ще се справи с треската. Ще ти дам таблетка хинин, той ще ти помогне.

Алиса отиде до дървото, до което се намираше багажът на пътниците. Тя извади от една чанта сребърна кутийка, в която се намираше хининът. Емил фон Пикардин се отдалечи малко и запуши цигара. Клаус Грот, току-що събудил се, се надигна и разтърка очите си.

— Капитане, подръжте за минута тази кутийка — помоли го Алиса. — Искам да изправя малко нашата болна. Пазете кутийката като очите си, защото нямаме повече от това скъпоценно лекарство против треската.

— Къде са негрите? — запита капитанът, като се озърна на всички страни.

— Отидоха малко напред, за да изследват пътя и да го освободят от шубраците и други препятствия.

Пътниците не биха могли да навлязат в опасната девствена гора без опитни предводители. Алиса Тери бе наела от Пара двама негри за похода си през бразилските гори. Чернокожите познават добре околността и са крайно нужни при подобно пътешествие. Те носеха багажа на пътниците и им проправяха път през гъстите гори с острите си брадви и ножове.

— Госпожо Драйфус, как сте? — обърна се капитанът към болната, след като взе кутийката с хинин.

— За съжаление, не много добре — отвърна бързо американката и се обърна към Херманса.

Добрият Клаус Грот не беше се събудил окончателно. Той все още се намираше в полусън. След като избърбори няколко пъти името Равелак и изрече няколко псувни, очите му се затвориха, а главата му клюмна почти до кутийката с хинин, която се намираше в скута му.

Зад мангановото дърво внезапно се чу неясен шум. Сякаш човек вървеше бос, за да не го усетят. Обаче не беше човек, а маймуна с необикновено голям ръст. Тази порода маймуни са извънредно пъргави животни, притежават огромна сила, катерят се с голяма ловкост и умеят да се прехвърлят от дърво на дърво, без да слизат на земята. Те са добродушни, но могат да станат и опасни, ако се разсърдят.

Маймуната се приближаваше бавно и предпазливо към пътниците, постоянно се озърташе и махаше с опашката си. Но най-чудното беше това, че тя имаше завързана бяла кърпа на врата си. Навярно я бе намерила или откраднала и, видяла, че хората си завързват подобни кърпи около врата, е направила същото.

Маймуната бе забелязала седящия до дървото капитан. Види се, неподвижността на спящия човек я бе подбудила да го наблюдава по-отблизо. Тя се приближи на три крачки и се спря зад него. Намръщи грозното си лице и белите й остри зъби се показаха. Тя вдигна безшумно пръта, който държеше в ръка над главата на капитана. Стойката на тялото й бе заплашителна, а лицето й — разярено.

Маймуната можеше с един удар да убие спящия човек. Тъй като никой не гледаше към него, животът му висеше на косъм. Провървя му, че Алиса му бе дала кутийката хинин. С това тя му спаси живота. През листата на мангановото дърво проникна слънчев лъч, който падна върху кутийката и полираната й металическа плоскост светна като огледало. Маймуната прояви любопитство, навярно й се стори, че това е някакъв плод. Поиска да я вземе. Скочи върху рамото на едрия силен мъж, хвана лъскавата хининова кутийка, а с другата ръка захвърли пръта, за да може по-добре да хване новата играчка.

При това нападение Клаус Грот се събуди веднага, скочи на крака, но в същата минута маймуната избяга към дървото и започна да се катери по него.

Капитанът помисли, че го е нападнал човек. Мислите му веднага се отправиха към този, когото мразеше най-много на света:

— Равелак! — извика той. — Подлецо, крадецо, убиецо, и в гората ли човек не е спокоен от тебе?

Алиса се спусна към капитана, защото беше чула вика му и шума от бягащата маймуна. Американката хвърли бегъл поглед към мангановото дърво и веднага разбра какво се бе случило.

— Да, това е маймуна — съгласи се капитанът, — но толкова прилича на подлеца Равелак, та помислих, че този нехранимайко ме е нападнал.

Той извади голям нож от пояса си и се спусна да убие маймунката. Алиса забеляза в маймунската ръка блестящата кутийка. Тя побледня и задържа Клаус Грот.

— Нещастнико — скара му се тя, — какво си направил? Оставил си маймуната да открадне кутийката, в която се намираше всичкият ни хинин. Трябва да я вземем, иначе Херманса е загубена.

— Проклети разбойнико! — кресна капитанът. — Ще те окова и вържа, ако те хвана. Ела по-бързо, за да опиташ ножа ми!

— С ножа не ще можеш да направиш нищо — намеси се Емил фон Пикардин. — Тук може да помогне само пушката. Капитане, ще донеса пушката си.

Маймуната се беше покатерила на дървото и се държеше за голям клон. Тя се премяташе спокойно по дървото, оглеждаше грозния си образ в лъскавия капак на кутийката и тръскаше съдържанието й, което я развеселяваше.

Отдолу Клаус Грот я обсипваше с куп псувни и клетви. Разбира се, маймуната никак не се впечатляваше от тези думи.

Емил се приближи предпазливо с пушка в ръка към дървото. Маймуната не се и опитваше да бяга, а гледаше с нарастващо любопитство блестящата цев на пушката, като че ли искаше да вземе и нея.

Пушката гръмна, маймуната издаде силен вик и падна на земята.

— Бароне, улучихте! — развесели се капитанът и изтича към умиращото животно. — Жалко, че не се яде?

— Кой ви каза, че не се яде! — изгледа го баронът. — Индийците ценят много месото й, но си имаме достатъчно дивеч, който е по-вкусен.

Куршумът бе пронизал главата на маймуната. До нея лежеше кутийката с хинин.

— Слава Богу, Херманса пак има лекарство! — каза Алиса, която също се беше приближила. — Но вижте каква кърпа има маймуната на врата си! Капитане, да не я е откраднала от тебе?

Клаус Грот бръкна в джобовете на палтото си и извади синя кърпа.

— Моите са все пъстри — отговори той, — но си спомням, че кърпата беше вързана около шията на животното още когато го видях.

— Тогава трябва да я е откраднала от друг човек — заключи американката. — Това е доказателство, че освен нас тук се намират и други хора.

Пикардин се наведе над мъртвото животно и развърза кърпата от врата му. Но едва беше хвърлил поглед върху бялата кърпа и уплашен извика:

— Вест! Тази кърпа съдържа известие. По нея има писано нещо!

Хермаса също беше чула вика на барона. Тя се надигна въпреки слабостта си и се отправи към другарите си.

Емил разстла кърпата върху стъблото на манговото дърво, така че всеки да може да види написаното с тъмночервена като кръв боя.

— Това са френски думи — разбра Херманса.

— Аз ще прочета известието — каза младият барон и започна: „Четирима пленници от Дяволския остров при Каена са избягали и се намират на около десет мили от границата, в блатистата област на Френска Гвиана. Намират се в плачевно състояние. Те са без достатъчно храна и оръжие и не могат да се защитават срещу дивите зверове, нито могат да убият дивеч за уталожване на глада си. Като последно средство те написаха тоя свой отчаян вик с кръв на бяла кърпа и я прикрепиха върху стъблото на близкото дърво, за да се знае за края на живота им.

Дано Бог скоро ни избави от мъките ни!“ След като баронът прочете това известие, сред пътниците настана мълчание.

Херманса заплака и се хвърли в обятията на Алиса.

— Моят мъж — изхлипа съпругата на капитана, — моят беден измъчен съпруг! Може би горкият се намира между тия, които преди смъртта си са съчинили това писмо, може би кръвта е негова. О, Боже, той гладува, той е заобиколен от диви зверове и когато ние стоим тук и четем известието му, може би той вече е мъртъв!

— Успокойте се, любезна ми приятелко — заутешава я американката, притискайки я нежно до гърдите си, — още не е доказано, че твоят съпруг, капитанът, се намира между тези четирима нещастници. А ако е между тях, бъди уверена, ще го спасим.

— Да го спасим! — погледна я тъжно Херманса. — Вярваш ли, че можем да му помогнем?

— Надявам се. Поне ще направим всичко възможно, за да спасим тези загубени бегълци. Нали, любезни ми приятели? — Алиса се обърна към капитана и барона. — Нали и вие сте на същото мнение: да не губим нито минутка и да изпълним този човешки дълг!

— Нито минутка! — извикаха Емил и Клаус Грот.

— Като претърсим цялата гора, ще ги намерим.

— В случай, че капитан Драйфус е между тях — започна отново американката, — ще изпълним целта на пътешествието ни. Ако не се намира между тях, поне ще получим подробни и необходими сведения за него и за Дяволския остров.

— В случай, че капитан Драйфус е между тях — започна отново американката — ще изпълним целта на пътешествието ни. Ако не се намира между тях, поне ще получим подробни и необходими сведения за него и за Дяволския остров.

Пътниците прибраха вещите си и се приготвиха за тръгване. Херманса се чувстваше много по-добре. Надеждата, че скоро ще види любимия си съпруг, й даде нови сили, а взетият хинин подейства на болната.

За тяхно щастие след малко се завърнаха и двамата черни водачи. Те известиха, че според тях както и според много други неоспорими признаци, се намират близо до границата на Френска Гвиана и опасното съседство на блатата не е далеч.

— Толкова по-добре — реши Алиса Тери. — Поне можем да се надяваме, че ще стигнем скоро нещастното място, където се намират заблудените.

Пътниците коленичиха, отправиха гореща молитва към небесния отец и после поеха навътре в девствените гори, без да обръщат внимание на големия пек.

Негрите прибраха багажа и тръгнаха напред да пробиват път за господарите си със своите сечива. Четиримата приятели ги следваха бавно и мъчително. Те не говореха, но по устните им трептеше въпросът:

— Ще ги намерим ли? Ще видим ли мъченика на деветнадесетия век, невинно осъдения, злочестия капитан Драйфус?

28.

В предградието Батиньол, където се намира работническият Париж, дето димят гигантски фабрични комини, дето хиляди и хиляди чукове ечат и прилежно се движат безбройни ръце от ранна сутрин до късна вечер, за да задоволят нуждите на огромния град, там, дето бедните и злощастните са намерили убежище между работническата класа и дето нищетата, порокът и престъплението виреят из улиците, там именно ще заведем днес читателя си.

Часът е шест. Сирените на фабриката дадоха знак, че работният ден е свършил. Безбройни работници и работнички, т.е. безброй модерни роби на деветнадесетия век наизлизаха на улицата през широките врати на мрачните работилници, където трябва да пъшкат през целия ден под тежката работа за нищожна надница.

Те бързат говорещи или мълчаливи към домовете си, в слабоосветените си стаички, в мрачните нехигиенични жилища, в които не живеят сами, а по двама и трима. Там ги очаква скромна вечеря, може би и намръщено лице, с което майката, мъжът, любовникът поздравява работничката, която все още не донася достатъчно пари вкъщи, макар че е работила цели шест дни в седмицата като товарно животно.

След като работниците се бяха почти разбягали, две момичета напуснаха фабриката на Прокасиновите наследници, която беше прочута из цяла Франция и оттатък река Рейн с производството на изкуствени цветя.

Тези две момичета бяха по-грижливо облечени от другарките си и изглеждаха по-образовани. Едната от тях беше руса красавица, висока и бледа, а другата цъфтеше като росна роза и красивото й лице, златорусата й коса и стройната й фигура, я правеха вълнуваща хубавица.

— Ева, върви по-бързичко — каза това красиво същество. — Чакам с нетърпение да отида вкъщи и да прегърна миличкия си Максим. Ах, ти не знаеш колко е мил. Сутринта така сладко ми протягаше ръчичките си, когато му казах довиждане.

— Драга Марион, мислиш ли, че бързам по-малко от теб! — отговори бледото момиче, назовано с името Ева. — У нас наистина не ме очаква такова малко същество, каквото ти имаш, но грижата за слепия ми баща не ми позволява да губя нито минутка. Бедният се нуждае повече от мен, отколкото детето ти от тебе. Ти поне можеш да бъдеш спокойна, че добрата госпожа Небел се грижи за него, сякаш е нейно собствено дете.

— Бедната госпожа Небел — съгласи се красивото момиче със златорусата коса, — тя не е изпитала голяма радост от собственото си дете. Малкият Бижу, синът й, е за съжаление останал джудже и макар че има и някои други качества, е подивял от постоянното скитане из улиците, където лете продава теменужки, а зиме кибрит.

Марион и Ева. Читателят без съмнение ще си спомни, че тези две момичета са наши стари познайници. И наистина, бледото високо момиче беше Ева Рихтер, дъщерята на Мъртвешката глава. След като изгуби приятелката си Павловна и научи от Помпадура в голямата парижка болница, че баща й е ослепял, тя направи всичко, за да намери нещастника.

Нейната невинна детска обич й подсказваше, че каквото и да е направил баща й и колкото и да е грешил, тя е длъжна да подкрепя този нещастник, когото е сполетяло божието наказание. Затова се отправи за Белмари и най-после сполучи да намери баща си.

Мъртвешката глава се намираше в плачевно състояние. След срещата си с Помпадура във воденицата, той бе напуснал нощното си жилище и скиташе из околността. Случваше му се често да няма през нощта подслон и да остава под открито небе. Когато намираше някоя празна кучешка колиба, напъхваше се в нея, а в по-студените нощи се завираше в боклука, изхвърлян от някой богат селянин зад стобора. — Мъртвешката глава просеше. Хората му подаряваха това-онова, само за да се махне по-скоро от очите им това страшилище. Дрехите му бяха изпокъсани и висяха по него като дрипи. Малко са тези, които могат да изтраят дълго такъв живот, но Мъртвешката глава притежаваше голяма сила и странна мечешка натура, която понасяше всичко. Неговият вид беше станал още по-ужасен. По грозното му лице бе израснала дълга пепелява брада и във ветровито време тя се развяваше, придавайки му вид на пъклено привидение.

Но истинската детска обич надви отвращението и страха и Ева прибра баща си в Париж. След фалита на фирмата „Бернард и синове“ тя изработваше изкуствени цветя във фабриката на Прокасиновите наследници с добра заплата. Беше наела за себе си и за слепия си баща по една стая в къщата на госпожа Небел, където се и хранеха. Там Ева намери Марион, дъщерята на Форцинети.

Читателите ни ще си спомнят, че тази нещастна жертва на черния майор беше занесена от къщата на акушерката Красцинска в родилното заведение за злочести жени, където подари живота на едно момче. Марион се оправи постепенно, възвърна младежките си сили и разцъфтя още повече. Но най-чудното и радостното беше, че отново си върна и нормалното душевно състояние, само не можеше да си спомни кой я беше прелъстил. Горката, знаеше само, че беше „черен мъж“. Марион си припомняше твърде добре, че е избягала от бащината си къща, защото не можеше да понесе срама. Но и сега още не се решаваше да се покаже пред очите на стария си баща. Тя укриваше своето име в болницата и след като напусна не се завърна в родния си дом, а отиде с труд да изкарва насъщния си.

В болницата лекарите я бяха обикнали и прислужниците я препоръчаха във фабриката на Прокасиновите наследници, където се и настани. Марион притежаваше извънредната дарба да прави изкуствени цветя и за много кратко време беше станала добра работничка, така че получаваше заплата, която й позволяваше да живее човешки с малкото си детенце Максим в къщата на госпожа Небел.

В тази къща се бяха събрали на вечеря. Масата беше покрита с чиста бяла покривка. Наистина, ястията не бяха избрани, но пак се харесаха на гостите, тъй като бяха вкусно приготвени, а хората бяха огладнели от тежката работа.

По време на вечерята Марион държеше детенцето у себе си. Малкото хубаво момче с русите къдри приличаше на майка си и беше станало любимец на гостите. Всички съжаляваха, че Максим не може да яде заедно с тях и трябваше още да смуче от шишенцето си.

До Марион седеше Ева, а до нея — баща й. Тя му режеше месото и се грижеше за него. Слепецът носеше зелени очила, за да прикрие донякъде отвратителната си грозота. Близо до Мъртвешката глава се беше сместило джуджето Бижу, синът на хазайката. Малкият беше клекнал на ниска пейка, пригодена специално за него. Госпожа Небел седеше до него и често ставаше, за да обслужва гостите.

Края на масата заемаше момък на около двадесет и пет години, който също се числеше към гостите на госпожа Небел. Този млад мъж се наричаше Арман Боне и беше счетоводител в същата фабрика, в която работеха Марион и Ева. Момъкът имаше симпатично лице, кестенява къдрава коса, малки мустачки и сиви очи. Въпреки че заплатата му позволяваше да живее по-охолно, той се задоволяваше с простите ястия, които му предлагаха, и със скромната стаичка на горния етаж в тази къща.

Членовете на това малко общество се разбираха добре помежду си, все едно че бяха роднини и принадлежаха към едно семейство.

В момента имаше думата Арман Боне и всички го слушаха внимателно, защото разказваше увлекателно. Особено внимателни слушателки бяха двете момичета. Те поглъщаха думите му с истинско благоговение, а когато нямаше работа край слепия си баща, Ева го гледаше постоянно. Тогава бледите й страни се покриваха с нежна червенина, а очите й блясваха като светулки.

Внимателният наблюдател веднага можеше да разбере, че Ева се интересуваше от младия счетоводител, но би забелязал, че тя хвърляше от време на време плахи погледи и към Марион. Особено тогава, когато Арман отправяше въпроси към красивата златоруса жена. Марион ставаше неспокойна след думите му, навеждаше се към детенцето си и целуваше малките ръчички, а очите й се напълваха със сълзи.

След като вечерята свърши, Арман Боне запали цигара, извади от джоба на сакото си вестник и го разгъна.

— Е, господин Арман, какво ново има в Париж? — запита Ева.

— Нищо добро — отвърна младият счетоводител. — Вестниците се занимават главно с ужасните престъпления, които от три месеца насам тревожат полицията ни.

— Какви престъпления? — поинтересува се Марион.

— Та не сте ли чели или чули нищо за това? — учуди се Арман. — Направо ми се вижда невероятно, защото зная, че във фабриката се говори много за това.

— Не участваме в разговори с другите — поклати глава Марион.

— Ах, да, забравих! Тогава ще ви разправя каквото зная от вестниците за тези тайнствени престъпления.

Арман дръпна няколко пъти от цигарата си и започна:

— От два месеца насам стават почти всяка нощ ту в една, ту в друга част на града престъпления, които се извършват винаги по един и същи начин — доказателство, че са дело на едни и същи злодеи. Почти всяка сутрин се открива по някоя простряна жертва, ударена с тъп предмет. Но най-чудното е това, че нападнатите не могат да обяснят как е станало нападението и че всички имат по едно и също нараняване. То се състои в прерязване на сухожилието на десния или левия крак под коляното. Наранените обясняват само, че на това място са усетили болка, вследствие на която са паднали. После разказват, че преди да могат да се вдигнат или да извикат, някакъв великан се хвърлил върху им и с това свършват спомените. Само някои са забелязали, че големият разбойник крие лицето си под маска. Раните на главите на нещастниците показват, че са от удар с железен предмет. В някои случаи нараняването е било толкова опасно, че е последвала и смърт. Че разбойниците прибират парите и скъпоценностите на жертвите си, се разбира от само себе си.

— Мамо, дай ми още малко яхния! — помоли малкият Бижу, след като Арман беше свършил разказа си.

Госпожа Небел изпълни желанието на сина си, а след това се обърна към момъка и го запита:

— А какво прави полицията? Не може ли да хване тези престъпници? Кои са те?

Бижу почна да се смее лудо.

— Мамо, ти си много чудна! — чак изхълца той. — Ако знаеха кои са, отдавна щяха да ги арестуват. Но това няма да стане никога, никога!

Арман Боне погледна учуден малкото момче.

— Вярвам, че разбойниците са хитри и няма да се оставят да ги хване полицията, защото… о, леле мале!

Гостите помислиха, че джуджето си е опарило езика с горещата яхния и че това беше причината за болезнения вик, който излезе от устата му.

Но всъщност малкият Бижу беше извикал, защото Мъртвешката глава го бе ощипал толкова силно за крака, че джуджето подскочи.

Бижу хвърли ядосан и презрителен поглед към съседа си и после започна усърдно да яде. Вместо него думата взе слепият.

— О, колко е печално — скръсти той ръце, — колко жалко е, че човеци извършват такива злодейства спрямо братята си. Много, които са грешили през живота си и са пристъпвали божиите заповеди, са бивали винаги сполетявани от божието наказание, а покаянието е последвало рано или късно.

Откакто Мъртвешката глава се намираше при дъщеря си и живееше в къщата на госпожа Небел, обичаше да проповяда и караше малкия Бижу да му чете от евангелието. В някои вечери слепецът и джуджето се затваряха в стаята и четяха по цели нощи Библията.

И днес, след като свърши вечерята, Мъртвешката глава стана и каза на малкия си съсед:

— Любезни Бижу, хайде да отидем в моята стая, ти ще ми прочетеш от Библията за фарисеите, а аз ще ти го разтълкувам. Джуджето скочи от мястото си, хвана ръката на слепия и внимателно го изведе от стаята. След малко от помещението на слепеца се чу църковна песен, която се пееше от двамата приятели на висок глас.

Госпожа Небел беше взела малкия Максим, за да го приспи, а Ева отиде в кухнята да вари кафе.

Марион и младият Арман Боне останаха сами в трапезарията. Красивото момиче се беше облегнало на прозореца и гледаше навън. На тясната, кална и мрачна улица играеха деца, а пред пътните врати седяха жените на работниците и бърбореха.

— Марион — чу тя един приятен глас, — Марион, искате ли да ме изслушате? Трябва да говоря с вас.

Дъщерята на майор Форцинети се обърна. Зад нея стоеше младият счетоводител и я гледаше с нежност.

— Марион — продължи Арман тихо, след като погледна към вратата на кухнята и се увери, че е затворена. — Марион, отдавна трябва да сте разбрали, че ви обичам. Моите погледи са ви открили това, но колко дълбока, колко голяма е любовта ми към вас, това не знаете и не мога да ви го опиша в тази минута, защото не намирам думи, с които бих могъл да се изразя. Марион, ако цените защитата и любовта ми на честен човек, не отблъсквайте предложението ми — станете моя съпруга и аз се заклевам, че ще ви направя щастлива!

Прелестната млада жена слушаше с трепет трогателните думи. Червенина покри красивото й лице, тя затвори очите си и притисна ръце към развълнуваните си гърди.

— Господин Арман — задъхано изрече тя, — благодаря ви за любезните думи. Трябва да ви призная, че вие сте за мене мил и скъп. Но да стана ваша жена — не, не, това не мога. И понеже ви уважавам и ценя високо както никой друг на земята — принудена съм да отблъсна предложението ви.

— Марион — викна Арман и забрави от вълнение да сниши гласа си, — Марион, в тази минута вие ми подарихте небето и същевременно ме хвърлихте в страшна пропаст. Как така? Вие ме обичате и не искате да станете моя жена? Кажете ми, каква е пречката помежду ни?

— Моето минало — детето!

Из очите на Марион бликнаха сълзи.

— Господин Арман, вие сте почтен човек — продължи нещастното момиче, — а аз — опетнено същество. Но ако ме обичате, трябва да ми повярвате, кълна ви се в успокоението на душата си, че не съм била лоша, лекомислена и безчестна, че Максимовото раждане е страшна тайна за мен. Как да ви обясня, как да ви накарам да повярвате в невероятното…

Тя закри с ръце лицето си и захълца тихо, но сърцераздирателно. Арман я прегърна и я притисна нежно към гърдите си.

— Обично мое момиче — шепнеше той, — не ми трябва никакво обяснение и ако искаш,никога вече няма да говорим за миналото ти. Както ще бъда за тебе добър съпруг, така и детето ти ще намери в мое лице грижлив баща. Марион, моя Марион, обичам те неизказано! Кажи ми само, че искаш да станеш моя, моя обична съпруга завинаги!

Жената се притисна до мъжа, главата й се отпусна на рамото му. В тази минута те бяха толкова запленени от сладостните си чувства, че не усетиха тихото открехване на вратата.

На прага се показа Ева. Бледото момиче беше толкова поразено от видяното, че залитна. По лицето му се изписа дълбока, неизказана болка. Хвана се с две ръце за вратата, държейки се едва на краката си. Стисна устни, за да сдържи вика си. После полека и безшумно затвори с трепереща ръка и се опря на рамката. През открехнатата врата се виждаше и чуваше всичко, което ставаше в стаята. Ева остана да слуша, искаше да изпие чашата на болката до дъно. Тя също обичаше момъка, който в този момент държеше приятелката й в прегръдките си и я молеше да стане негова съпруга.

О, какво блаженство имаше в тази дума! Ева би дала половината от живота си, ако Арман говореше така на нея. От много месеци насам тя всеки ден, всеки час очакваше признанието на Арман. Горката, никак не допускаше, че този момък ще потърси искрена любов в друга, а не в нея! Не беше ли тя честно, неопетнено момиче? А Марион! Наистина, Ева обичаше от все сърце приятелката си, но грехът на Марион не можеше да се скрие. Арман го виждаше всеки ден. И все пак бе харесал онази, която нямаше чисто минало и непокътнато сърце.

Развълнуваната кръв на Ева, бликаща буйно в жилище й, преля в мозъка. Сигурно красотата на Марион го бе заслепила. То беше само моментно опиянение. Когато премине, той ще се разкайва и ще се чувства нещастен. Някакъв непознат глас шепнеше на Ева:

— Ти трябва да го запазиш от заблуждение. Употреби всичко, за да го отделиш от нея. Намери средство Арман да забрави Марион. Тогава, тогава ще принадлежи на теб!

Досега Ева не беше правила никому зло. Но този проклет глас разврати чистата й душа. Тя почна да го слуша и да му се подчинява. И за пръв път стана подслушвачка. Чу гласа на Марион, който казваше на Арман:

— Обични ми, трябва да знаеш всичко, всичко как е станало… Преди не бях бедна и изоставена. Аз принадлежах преди към най-доброто общество. Дъщеря съм, едничко дете на майор Форцинети, директора на военния затвор. Баща ми ме обичаше сърдечно и ме пазеше като очите си. О, Боже мой, ако старият ми баща знаеше къде се намирам, той щеше да ме търси и да ме намери и в най-затънтения край на Париж. Но съм принудена да се крия от него, защото не смея да занеса в къщата му срама си. Преди около една година се разболях от нервна болест, която ме обхващаше от време на време. По цели седмици бивах в пълно съзнание, но внезапно ме обземаше нещо непознато и ми се струваше, че трябва като че ли да се покорявам на невидима сила, сила, която не виждах пред очите си, но която ме владееше, както господарката има власт над своята беззащитна робиня. Струваше^ми се също, че болките ми от време на време нарастваха след срещата с неизвестна личност.

— А коя беше тази личност? — запита я бързо Арман. — Мило ми гълъбче, не можеш ли да си припомниш?

— Не, Арман. Заклевам ти се, че не зная, но вярвам, че той е някой злосторник, който се е възползвал от моята безпомощност и е станал баща на Максим.

Арман хвана внезапно ръцете на Марион и я загледа втренчено в очите. Тя изтръпна.

— Какво правиш? — простена тя беззвучно.

— Не се страхувай, мила моя, няма да ти сторя нищо. Но кажи ми, не си ли спомняш този злосторник да те е гледал често с подобен поглед, както сега те гледам аз?

Марион изтръгна ръцете си и разтърка слепоочията си. Обхвана я страшно вълнение и пред очите й се въртеше цял рояк от мисли, спомени и сцени.

— Боже — извика тя, като че ли се събуждаше от лош сън, — сега зная, всичко. Тъй, да, тъй се спущаха лъчите от неговите очи в моите, пред мен се мярна бледо лице, обкръжено от черна брада. Устните му се отварят, от тях се изтръгва повелителен вик, той влиза като стрела в мозъка ми и после…

Марион падна изнемощяла в разтворените обятия на Арман.

— После не помня нищо повече — изстена тя, — тогава не можех да устоя на силата му!

— Подлецът те е хипнотизирал — извика сърдито младият човек, после притисна нежно хубавата жена до гърдите си и каза задавено:

— Обична Марион, какво страшно престъпление са извършили с теб. Ти си невинна, ти си чиста като ангел и ако баща ти знаеше как стои работата, той щеше да ти прости и да те обича пак, както преди.

Марион печално поклати глава.

— Баща ми няма да повярва — каза тя. — А ако го направи, скръбта ще го отведе в гроба, като знае, че дъщеря му е обезчестена. Той ме мисли за мъртва и нека така да остане всичко. А не зная и дали ще одобри нашия брак. Той е горд човек и навярно е виждал друго бъдеще за единствената си дъщеря.

— Тогава нека не знае нищо за нас — изрече тържествено Арман. — Приемам те на драго сърце както си: без майка, баща, подслон и защита. Аз също съм сам на света и съм дете на любовта. Баща ми е богатият нотариус Натузиус, който притежава милиони. Той е прелъстил майка ми, завладял нейния имот и я зарязал в мизерия. След като ограбил честта и парите й, изпъдил я на улицата и тя станала работничка като теб. Възпитала ме е, като е похарчила и последните си пари. Прочее, ти виждаш, че ние сме сам-самички на света, защото майка ми умря преди пет години. Марион, моето сърце е жадно за любов. Искаш ли да му я дадеш?

— Да, искам любов и ще давам любов.

Те се прегърнаха и запечатиха минутата с безброй пламенни целувки.

Ева стоеше на колене в кухнята и притискаше лицето си към едно дървено столче. Водата за кафето отдавна вреше на огъня и пееше еднозвучната си мелодия.

Огънят до огнището хвърляше тъмночервеникав блясък върху разплаканото й лице и се виждаше, че по него бе изписано страшно намерение.

— Ще ги разделя — шепнеше дъщерята на слепеца с треперещи устни. — И ако го направя, ще бъде по-добре за Марион, тя е дъщеря на виден човек, на нея не подобава да е при нас. Баща й трябва да я намери още тази нощ, да, тази нощ!

29.

Наемателите на госпожа Небел бяха в леглата от няколко часа. В къщата цареше гробна тишина. Чуваше се само монотонното тракане на големия часовник в коридора на първия етаж. Дори влюбеният Арман Боне спеше блажен сън и сънуваше милата си Марион.

Но по стълбите някой слизаше на пръсти. Всеки би помислил, че се влачи котка, но всъщност беше човек, съвсем малък човек. Бижу! Джуджето беше облечено в тъмно палто и носеше в ръце обущата си. Очите на малкия светеха и в тъмнината блестяха като въгленчета.

Бижу се доближи до вратата на коридора, където се намираха стаите на Марион, Ева и слепеца. Той спря пред вратата на Мъртвешката глава, натисна внимателно бравата и отвори. Джуджето се вмъкна в стаята. Вътре беше тъмно, но през малкия прозорец проникваха бледите лъчи на луната и осветяваха предметите с дрезгава светлина. Мъртвешката глава седеше облечен на кревата.

Въпреки че слепецът два часа преди това беше пожелал на Ева лека нощ, все още не си бе легнал.

Когато джуджето се приближи до кревата, слепецът повдигна глава и попита:

— Малко куче, ти ли си? Време ли е вече да ходим?

— Полунощ мина — отвърна Бижу тихо, — но ме е страх, чичо Мъртвешка глава. Страхувам се от полицията. Днес чу какво е публикувано във вестниците. Нашите тайни нападения разтревожиха цял Париж. Ако попаднем в ръцете на полицията, не ще останем живи.

— Бижу, ти си и ще си останеш глупак — изсъска Мъртвешката глава. — Както виждам, се уплаши от дрънкането на глупавите вестници и си въобразяваш, че ще ни хванат. Ха-ха, това е невъзможно, казвам ти. Ние сме хитри и всяка нощ отиваме в друг квартал на Париж и се появяваме там, където най-малко ни очакват. И после — кой ще повярва, че един сляп и едно джудже вършат убийства? Никой, казвам ти, никой.

— Вярно е — промълви Бижу. — Когато някой ни види, преструваме се, че просим и никой не минава покрай нас, без да ни даде милостиня.

— Но когато мине някой тлъст — озъби се слепият, — тогава го натискаме. И не му даваме дори да се опомни Той дори не знае, какво се е случило с него.

— Да, така е. Те падат като мухи на тротоара, когато им прерязвам сухожилието. Чичо Мъртвешка глава, наистина, ти ме научи на добро изкуство.

— Ха, това не е нищо, мое джудженце — отговори старият престъпник. — Ако ме слушаш, ще те науча на такива номера, че ще станеш чудо на Париж и страх за Франция. Почакай само, докато напълня сламеника си с пари и скъпоценности. Ще си купим малка къщичка в някое предградие и ще работим свободно. Тогава ще узнаеш кой е чичо ти Мъртвешка глава и как умее да живее. Чакам го това време, за да се подмладя и да играя ролята на библейски проповедник пред глупавата си дъщеря. Ще се наслаждаваме на всички земни удоволствия и ще живеем заедно, сякаш сме едно тяло и една душа. Аз ще си служа с твоите очи, — а ти — с моите сили. Ти си безсилно джудже, а аз съм великан и моите юмруци са железни. Ха-ха, малко куче, „Мъртвешка глава &“ ще бъде прочута фирма, тя ще предприема всякакви работи: кражби, насилие, грабеж, убийство и прочие. Тя ще върши всичко.

— Да, тя ще върши всичко — повтори джуджето и потри самодоволно ръце.

Слепият стана.

— Малко куче, води ме — заповяда той. — Тръгваме.

— Чичо Мъртвешка глава, чукът в тебе ли е?

— Да. А твоят нож?

— Скрих го в палтото си. Днес го наострих като бръснач.

— Добре си направил, малко куче. Само режи добре! Това е най-важното.

Бижу отвори вратата и изведе слепеца навън. Двамата слязоха мълчаливо и безшумно по малката стълба, която водеше към пътната врата. Слепият напипа бравата и отключи предпазливо вратата. Двамата престъпници излязоха на улицата, затвориха тихо и се отдалечиха бързо. После тръгнаха по-бавно. Бижу хвана ръката на слепия и го поведе грижливо. Някои от минувачите се спираха, вадеха кесията си и слагаха дребни>монети в ръката на слепеца.

— Благодаря ви сърдечно от името на слепия си баща — казваше джуджето.

Двамата крачеха бавно из улиците и тайно се присмиваха на добродушието на глупавите хора.

— Къде ще отидем днес? — запита малкият Бижу огромния си спътник.

— На Пон Ньоф — гласеше отговорът. — Но не на самия мост, а ще преминем по пътеката, която води към брега на Сена4.— Там можем да работим, без да ни смущава някой, а утре Париж пак ще говори за мистериозно престъпление. Малко куче, върви по-бързо!

Двамата тайнствени престъпници поеха мълчаливо из нощната тъмнина пътя към Пон Ньоф.

Половин час след като слепият и джуджето напуснаха къщата на госпожа Небел, пътната врата на сградата пак се отвори. Но този път на улицата се промъкна една женска фигура и заключи тихо след себе си. Това беше Ева Рихтер. Тя бе наметната с черна мантия, с шапчица на главата, а гъст воал покриваше лицето й. Девойката хвърли бегъл поглед към слабоосветените прозорци, зад които спеше Марион с детето си. После се отдалечи от къщата и забърза по улиците на предградието Батиньол.

Край Ева минаваха мъже, спираха се и се заглеждаха в нея. Други пък тръгваха подире й, като й шепнеха на ухо такива неща, от които тя се червеше от срам. Момичето забули още по-плътно лицето си и удвои крачката си.

След доста дълго лутане тя стигна най-после търсеното място. Намираше се пред военния затвор. Ева се поколеба за минута. Скоро обаче надви страха и смущението и пристъпи без колебание към един офицер, който в това време говореше с часовоя.

— Извинете, господине — каза тя, — искам да говоря с господин майор Форцинети.

— Как, по това време, сега, нощем?

— Да, господине. Имам да съобщя нещо важно на господин майора.

— Аз съм дежурен офицер — отговори непознатият — и не мога да позволя никому да влезе в тая сграда, освен ако знае паролата.

— Господине, моля ви, заведете ме при майора! Нося известие за дъщеря му!

Изненадан, мъжът изгледа Ева строго.

— Щом е така — реши разколебан, — уверен съм, че ще бъда оправдан, ако направя изключение. Елате с мене!

Той натисна копчето на електрическия звънец до главния вход на затвора и след няколко минути се яви ключарят с фенер и с голям сноп ключове в ръка. Часовоят отдаде чест и дежурният офицер въведе Ева в двора на затвора.

Няколко минути по-късно момичето се озова в жилището на Форцинети. Придружителят й събуди слугинята и й нареди да извести майора, че една госпожица желае да говори с него.

Форцинети още не спеше. Понеже в два часа след полунощ искаше да огледа килиите, седеше облечен на един стол и четеше вестници. Бедният човек беше чувствително остарял. Откакто нещастната му дъщеря избяга, сивите му коси побеляха като сняг, а челото и лицето му се набръчкаха още повече. Майорът остана учуден и изненадан, като чу от слугинята, че е дошла жена, която иска да говори с него.

Старецът изпита радостното предчувствие, че появяването на непознатата е във връзка с изчезването на Марион. Той скочи от мястото си и влезе в съседната стая, където го чакаше Ева. При влизането на стария майор момичето сне воала от лицето си. Нежните и открити черти направиха добро впечатление на Форцинети, а благородната му мъжествена фигура и печалният му вид внушиха на Ева дълбоко страхопочитание към неговата личност.

— Госпожице — започна Форцинети, — идвате в необикновено време и това ми дава основание да мисля, че ще ми съобщите нещо важно.

— Господин майор — кротко заговори Ева, — имате право. Преди няколко часа ми се удаде да направя важно откритие, което ме принуди да дойда при вас толкова късно.

— Важно откритие ли? Мислите ли, че то ме интересува?

— Да, господин майор — кимна момичето развълнувано, — то ви интересува твърде много, защото се отнася до дъщеря ви.

— До Марион?

Името се изтръгна сякаш от сърцето на стария войник. Скръбта и надеждата се вляха в него и ужасът на тъжните часове, които беше прекарал в усамотението си, възкръснаха в него. Майорът се отпусна немощен на един стол. Момичето се уплаши. Струваше му се, че този войник, който е стоял неустрашим срещу топовните изстрели, срещу звънтенето на щикове и саби, сега ще изгуби съзнание и ще припадне. Ева дълбоко се трогна от душевното терзание на стареца, пристъпи към него и сложи ръка на рамото му.

— Кураж, господин майор — промълви тя тихо и уплашено, — нося ви радостно известие. Вашата дъщеря е жива.

— О, Боже, с нетърпение очаквам да я видя. Нали ще я видя пак, ще я притисна до гърдите си и ще бъдем заедно, заедно, както бяхме преди!

— Ще намерите дъщеря си здрава и читава — продължи Ева. — Тя е благородно, трудолюбиво момиче изкарва със собствените си ръце, честно и почтено, насъщния си…

— Но защо не се е върнала при мене? Защо работи, когато може да има при баща си всичко, което сърцето й би пожелало?

— Господин майор, срамът я възпира. Вие сте я проклели веднъж и тя се страхува да не бъде повторно отблъсната.

— О, какво заблуждение! — изхлипа Форцинети, като повдигна ръце към небето. — Сърдих й се, това е истина, казах й тежки думи и в първия порив на скръбта си дори й се заканвах. Но кое бащино сърце би останало непримиримо, кой не би простил на детето си, кой не би му помогнал, когато се намира в нещастие? При това толкова я обичам, да, обичам я неизказано и сърдечно, обичам я повече от живота си.

Очите му се напълниха и едри сълзи се затъркаляха по бузите му.

Ева също плачеше. Тя беше трогната, покъртена до дъното на душата си. На майора внезапно хрумна нещо и той бързо стана от стола.

— Вие казахте, че можете да ме заведете при нея — попита неуверено той. — Възможно ли е това да стане сега, още тази нощ? Моля, не отлагайте нито минута…

— Тогава да вървим.

— Благодаря ви, хиляди пъти ви благодаря. На дело ще изкажа благодарността си към вас. Вие принадлежите към работническата класа, нали? Не съм богат, но средствата ми все пак позволяват да…

— Спрете, спрете, господин майор! Не искам никаква награда. Не, не, господин майор — за това, което направих и остава да правя още, не искам никакво възнаграждение. Най-голямата награда за мене ще бъде да видя щастлива бедната си приятелка. Пригответе се да вървим!

Форцинети стисна сърдечно ръката на Ева и после изчезна в съседната стая. Не мина минута и той се върна, запасан със сабя и наметнат с дълъг офицерски шинел.

— Госпожице, елате — каза той. — Накъде трябва да вървим?

— Към предградието Батиньол.

— То е доста далече оттук. Ще наемем файтон. По-скоро, да знаете как тупти сърцето ми. Мисълта, че пак ще видя дъщеря си, ме подмладява.

Старецът вървеше с такава младежка пъргавина, че Ева една го следваше. Улиците бяха опустели и навсякъде цареше мрак.

Майорът не можа да намери файтон около военния затвор.

— Нищо — примири се той, — ще вървим до Пон Ньоф. Там винаги се намира файтон или кабриолет. Нека тръгнем по най-късия път и да вървим по брега на Сена. Страхувате ли се, чедо мое?

— Ни най-малко, господин майор. Защо да се страхувам, когато ме придружавате?

— Радвам се. Както виждам, вие сте не само добро, но и безстрашно момиче. Марион трябва да ви обича твърде много, нали?

— Ние сме добри приятелки.

— Надявам се, че такива ще останете и занапред. Щом Марион се върне в къщата ми, и вие ще можете да живеете с нея.

— Господин майор, страхувам се, че не ще бъде лесно да я убедите да се завърне при вас.

Майорът спря и изгледа Ева учуден.

— Мислите ли — изрече той натъртено, — че моята дъщеря ще се колебае да се завърне в бащината си къща? О, сещам се. Може би вие мислите, че детето й ще стане причина за недоразумение. Мамите се, ако мислите така. Всичко е простено. Всичко е забравено. Ще обичам заради нея и детето й. Никакви упреци не ще произнесат устата ми. Моята дъщеря ще намери в мен добър баща, който не прощава наполовина, а от сърце и душа.

— Господин майор, не в това се състои работата — обясни Ева. — Марион обича един младеж. Боже,мой, каква мизерна роля трябва да играя!

Ева се спря и скри в ръце лицето си. Майорът се вгледа учуден в нея. Горкият не можеше да си обясни последните й думи, нито пък болезнения й вик. В душата на момичето бушуваше жестока борба. Но най-после добрият дух победи над злите й намерения.

— Господин майор — хвана.тя ръката на стария войник, — ще ви изповядам всичко; Не само грижата за Марион, но и лошото, недостойно чувство на завист и ревност ме накара да дойда по това време у вас. Марион и младежът се обичат искрено. Бях заслепена и мечтаех да нарека някога този младеж свой съпруг. Затова именно дойдох при вас и искам да ви заведа при Марион. Да, господин майор, имах намерение да скъсам връзките между дъщеря ви и любовника й — един беден счетоводител — и да ви накарам да ги разделите.

— Никога няма да го направя — каза Форцинети, — стига да е честен момък.

— Имах намерение да ви кажа, че годеникът на Марион е безнадежден човек и че сте длъжен да ги разделите. Но това би било подла лъжа и благодаря на Бога, че нея изрекох. Не, господин майор, този младеж е достоен да се нарече ваш син. Моля ви, не отказвайте благословията си на тези две нежно любящи се сърца. Нека Марион и Арман бъдат щастливи. Боже мой, какво ми, г е, сама изрекох смъртната си присъда…

Майорът беше принуден да я прихване, за да не падне. Но прохладният нощен въздух скоро я свести.

— Чувствам се по-добре — промълви тя тихо. — Да вървим. Ще ви заведа при Марион. Тръгнах от къщата си да направя зло, но сега се връщам, за да извърша добро.

— Чедо мое, небето ще ви благослови за това — каза старецът.

Двамата продължиха пътя си по брега на Сена. Откъм реката пътят бе обрасъл с гъст върбалак и ги отделяше от шумящите води. Пред тях вече светнаха фенерите на Пон Ньоф. Пътеката стана толкова тясна, че майорът и Ева трябваше да вървят един зад друг. Форцинети тръгна напред, а момичето ситнеше след него.

Изведнъж майорът чу вик, който се изтръгна от гърдите на Ева:

— Господин майор, пазете се да не паднете. Там на пътеката има нещо!

В същата минута това „нещо“ се съживи. То побегна, скочи и се пъхна между краката на майора.

Ева видя, че малкото същество измъкна кама и я насочи към коленете на стария войник. Смелото момиче се спусна към загадъчното същество и го ритна силно с десния си крак. От гърлото му се изтръгна болезнен писък и то падна на земята. В това време Форцинети отскочи встрани и извади шашката си.

— Какво става тук? — извика той високо. — Това е нападение, искат да ни ограбят!

— Хей, слепецо, накарай го да онемее! — писна малкото същество.

Из храсталака изскочи исполинска мъжка фигура и се спря до майора.

— Ето го, смажи го!

Гигантът замахна силно с железен чук. Ударът беше отправен към Форцинети.

— Назад! — извика Ева и скочи между убиеца и жертвата му. — Милостиви боже, какво значи това? Това лице, този глас…тате!…

В същия миг последва тежък удар и се чу трясък. Ева се повали с разбита глава на земята.

— Убиецо! — изрева Форцинети и се спусна с изтеглена сабя върху слепия.

— Назад, Мъртвешка глава! — извика Бижу. — Ти уби собствената си дъщеря, ти…

Последните думи на джуджето заглъхнаха на устните му и се превърнаха в глухо стенание. Острието на Форцинетовата сабя се беше забило в шията на дребното същество. Малкият престъпник хвана сабята с двете си ръце, залюля се и падна възнак на земята. От раната му шурна кръв и започна да обагря пътеката.

Бижу беше паднал до краката на Ева и се свиваше като смазана змия в предсмъртни мъки.

— Бедно момиче, ти пострада вместо мене — извика майорът и се впусна подир убиеца.

Но слепият вече не се виждаше. Той бе изчезнал. Като че ли земята го бе погълнала.

Престъпникът беше избрал страшен начин за спасение. Когато чу предсмъртния стон на Бижу, той разбра веднага, че е изгубил водача си и е останал беззащитен срещу нападателя. От моста се чуха гласовете на няколко минувачи. Те бяха чули вика на майора и бързаха към мястото на престъплението. Мъртвешката глава се разтрепера. Обзе го страшно отчаяние. Престъпникът знаеше, че е загубен, че животът му ще свърши под гилотината. Но в следната минута му хрумна друга мисъл. Престъпникът се сви на кълбо, търкулна се надолу към реката и се хвърли безшумно към вълните на Сена. Той потъна, но след малко се появи над водата и заплува в тъмнината, проклинайки слепотата си, докато си спомняше с ужас последните думи на Бижу: „Ти уби собствената си дъщеря!“

Такова страшно отчаяние обзе слепеца, че реши да сложи край на ужасния си живот и да намери гроба си на дъното на реката. Но в следния момент клетият захвърли това благородно решение и напрегна всичките си сили, за да се избави. Изглежда, че на това обезобразено мизерно тяло, лишено от зрение, нос и уши, животът беше мил и скъп.

Слепецът размахваше ръце и пореше водата. Тъмнината на нощта го прикриваше с черните си криле и никой не можа да съгледа беглеца. Но Мъртвешката глава изведнъж попадна в такова бързо и силно течение на реката, че не можа да му противостои, макар и да притежаваше исполинска сила. Престъпникът цепеше като бесен струите, но всичко беше напразно: течението го отвличаше все повече, а силите му постепенно го напускаха. Гърлото му се стегна от страх и ужас. Той усещаше, че кръвта замръзва в жилите му, че е загубен. Опита с всички сили още веднъж да изплува и този път сполучи да преодолее силата на течението. Тялото му се впусна през вълните и започна да се приближава към отсрещния бряг. Радостно чувство обзе престъпника, когато усети, че е избавен, в следния момент последва трясък и глух удар. Мъртвешката глава се вдигна над водата и сетне потъна бързо, като че ли на краката му беше прикачено олово. Беше се блъснал със страшна сила в лодката, която преминаваше безшумно край него. В нея се намираха двама лошо облечени мъже и гребяха бавно с веслата. Изведнъж нещо силно удари лодката и тя се наклони. Двамата скочиха бързо от местата си едва запазиха равновесието на лодката. В същото време единият от тях, младеж с грозно грапаво лице, извика:

— Ей, Соломон, там има келепир за нас. Струва ми се, че е удавен човек. Видя ли как потъна пред очите ни?

— Да, видях — отвърна Соломон Дулсети, лихварят и обирачът на мъртвите, и се наведе над водата, за да проникне с поглед под тъмната повърхност, — но дали беше мъртвец или жив човек,,това не мога да ти кажа. Драги Лейб, за подобни работи не се грижа. Ако още не е мъртвец, ще го направим. Доктор Триколет иска труп и ние ще му го доставим.

— Ето че се подава пак — прошепна младият Лейб и посочи нещо, което се подаваше над водата.

— Хвърли въдицата!

Във въздуха пропищя оловото, вързано на дълга връв, в края на която се намираше голяма остра въдица, каквито се употребяват при лов на големи риби. Въдицата попадна в брадата на разбойника и се заби дълбоко в плътта му.

— Дърпай! — заповяда Соломон Дулсети.

Трупът заплава безводно и стигна до лодката. Двамата евреи се наведоха, хванаха го и го изтеглиха. Същата лудост, която го обхващаше всякога, когато се намираше близо до смъртник, отново обзе Соломон. Старият евреин клекна до мъртвия и започна да го опипва с треперещите си ръце.

— А, какво е това? — сепна се той поразен. — Трупът е без нос, без уши, дори без очи. Дали рибите са се угощавали с него? Лошо! Доктор Триколет иска за парите си здрав, запазен труп. Лейб, донеси фенера!

— Чичо Соломон, почакай само минута — помоли момъкът. — Нека си измъкна въдицата. О, не било лесно. Ей сега ще ти светна.

Грозният момък извади от дъното на лодката малък фенер, отвори капака му и треперлив лъч освети тялото на удавения.

Соломон Дулсети хвърли бегъл поглед към отвратителното лице на удавения и изведнъж извика дрезгаво:

— Боже, това е Мъртвешката глава! Кълна се във Всевишния, че е Мъртвешката глава!

Старият евреин поглади козята си брада и после се обърна към младия Лейб — най-стария син на сестра му Себа. Госпожа Себа Лебел живееше в Броди3 и бе дошла от няколко месеца с детето си в Париж, за да може то да изучи занаята на почтения си чичо.

— Лейб, дете мое — изграчи Соломон, — чуй какво ще ти кажа. Този човек, този удавник, това мъртво парче месо, което уловихме с въдицата си, познавам твърде добре, защото често имах вземане-даване с него. Тоя беше най-прочутият разбойник и крадец в Париж и всяваше страх и ужас навсякъде, където се появеше. Наричаха го Мъртвешката глава заради вида му. Лейб, ако направиш поне наполовина от това, което е направил този почтен смъртник, ще станеш богат и прочут мъж. Ще занесем сега този труп на доктор Триколет, който ще го разпори с ножовете си за полза на науката. А защо да не го продадем? За това ли, че ми е бил добър приятел? Парите са си пари, а мъртвецът си остава мъртвец. В алъш-вериша няма приятелство. Имам ли право, Мъртвешка главо?

След като изрече този човеколюбив монолог, Соломон Дулсети се обърна със засмяно лице към вкочанения исполин и го потупа по гърдите, а достойният му ученик Лейб го изгледа учуден и като се озъби, повтори многозначещата поука на учителя и майстора си:

— Парите са си пари, а мъртвецът си остава мъртвец!

Форцинети въздъхна и се хвърли на колене до Ева. Старият войник вдигна окървавената й глава, после хвана дясната ръка на нещастната и попипа пулса й, за да разбере дали е жива.

— Разбойникът я уби! — изрече той тъжно. — Разби черепа й с чук. Помощ, помощ, тук се извърши страшно убийство!

Този вик прозвуча страшно в нощната тишина. От Пон Ньоф няколко минувачи притичаха към мястото на престъплението, събраха се около стария майор и загледаха безутешно момичето, което умираше в ръцете му.

Притеклите се на помощ бяха трима непознати. Двама от тях очевидно принадлежаха към нощните улични птици. Те бяха жени с начервени лица, облечени в странни тоалети. Но тези нещастни същества бяха толкова добродушни, че заридаха и запроклинаха убиеца, когато видяха окървавеното полумъртво момиче.

Третото лице беше един добре облечен господин, интелигентното му лице се украсяваше от гъста възсива брада, а зад очилата блестяха две хитри очи, пълни с живост.

— Не ридайте напразно — каза този господин на двете жени. — Ако искате да направите нещо за нещастната, побързайте към най-близкия полицейски участък и кажете да изпратят болничната кола.

Двете жени млъкнаха и се запътиха бързо към участъка.

— Мъртва ли е? — запита господинът стария майор.

— Не, мисля, че е още жива. Но нещастницата е загубена — силният удар на убиеца й строши черепа.

Господинът с очилата влезе в гъсталака, спусна се през стръмнината надолу към реката и намокри кърпата си във водата на Сена. Това беше доста опасно, но непознатият го направи без да се колебае. После се покатери по стръмнината и изми кръвта по челото и страните на пострадалата. Студената вода като че ли подейства добре на нещастницата. От гърлото й излезе тежка въздишка и след минута очите й се отвориха. Но личеше, че трябва да употреби големи усилия, за да събере мислите си и да си спомни за току-що станалото. Силни тръпки пролазиха по тялото й, а насълзените й очи се устремиха към забуленото от облаци небе. И тогава изтръпна.

— Хванаха ли го? — изстена тя едва чуто. Форцинети се наведе над нещастното момиче И го погали. От раната все още бликаше кръв.

— Дете мое, за кого говорите? — запита той тихо. — Кого да хванат?

— Баща ми, слепия ми баща!

Но в следния момент мислите й се насочиха в друго направление и тя продължи трескаво:

— Не, не обръщайте внимание. Аз бълнувах, тресе ме, но кажете ми бързо, хванаха ли човека, който ме удари по главата? Той е…

— Избяга — прекъсна я Форцинети. — Подлецът успя да се спаси.

От гърдите на Ева се изтръгна въздишка.

— Но неговият съучастник — продължи старият майор — не избягна наказанието си. Лежи промушен в краката ми.

— Струва ми се, че мъртвият злодей е момче — забеляза господинът с възсивата брада, — но не, сега го виждам по-добре, той е джудже.

— Бижу — изстена Ева тихо. — О, бедната майка, каква скръб ще й причини това известие!

Изминаха няколко минути, без някой да проговори. През това време Форцинети и непознатият се оглеждаха нетърпеливо за болничната кола. Ева охкаше тихо и студени тръпки побиваха младото й тяло. Тя вдигна бавно ръка и майорът почувства, че му хваща пръстите.

— Господин майор — прошепна тя с гаснещ глас, — последният ми час наближава. Усещам, че ще умра.

— Дете мое, не мислете за това! Вие ще живеете, пратихме вече за лекар.

Ева поклати печално глава и въздъхна безутешно.

— Помощта ще пристигне късно — простена тя. — Усещам, че до няколко минути всичко ще свърши. Никой, никой не ще плаче за мене, светът не ще забележи смъртта ми. Животът ми беше мрачен, мизерен, без любов и без щастие.

Форцинети и непознатият гледаха съчувствено прелестното младо момиче, което нямаше щастието да се наслаждава на живота.

— Но преди да умра — продължи Ева с все по-слаб глас, — искам да махна един тежък товар от душата си.

— Щом стигнете болницата, можете да повикате свещеника — утешаваше я Форцинети. — На него ще се изповядате, ако наистина ви тежи грях.

— Не ми трябва свещеник. На вас, майор Форцинети, и на този господин от другата ми страна ще изповядам тайната си. Бързо, нещо необикновено става с мене, студено… студено ми е… очите ми се премрежват… Притъмнява.

— Това са признаци на близка смърт — промърмори непознатият, като обърна лицето си.

Ева опита да се изправи малко. Чертите на смъртнобледото й лице бяха обтегнати, а очите й светеха необикновено. Внезапно тя вдигна дясната си ръка и посочи към отвъдния бряг на реката, сякаш виждаше там някакъв призрак. После от устата й се изтръгнаха с голяма мъка следните думи:

— На Дяволския остров — далече през морето — тлее един злочестник. Той се нарича капитан Алфред Драйфус. Казваха и казват още, че е изменил на Франция, осъдиха го, отделиха го от жена и деца и го пратиха на заточение. Но аз… — гласът изведнъж се усили и тя продължи едва ли не с тържествен тон — аз се кълна тук пред лицето на смъртта и Бог нека ми бъде свидетел: капитан Драйфус е невинен, той стана жертва на един мизерен и безсрамен подлец!

Умиращата се повали пак с болезнен вик на коленете на Форцинети. Непознатият се наведе над главата й и прошепна задавено.

— Всемогъщи Боже, какво знаете за капитан Драйфус О, съвземете се, говорете, говорете! Вие казахте, че е невинен. Имате ли доказателства? Слава Богу, тя пак отваря очите си!

Умиращата отвори уста и бързо продължи:

— Името ми е Ева Рихтер. Бях на служба в дома на Драйфус… майор Естерхази ме принуди да открадна от господаря си ключовете от писалищната му маса и Естерхази взе документите. Драйфус не е предател, той е невинно осъден… невинно… не…

От гърдите на Ева излезе още един глух стон и после тя затвори завинаги очи. Нещастното момиче се отпусна настрана, остана неподвижно и предаде душата си на Бога.

Старият войник закри с ръце очи и прошепна:

— Нещастната умря, без да ми каже къде да търся дъщеря си.

По Пон Ньоф мина кола. Светлината на фенерите й пронизваше нощния мрак. Тя се приближаваше бързо към местопрестъплението. Беше болничната кола, предназначена да закара Ева в болницата.

Телата на Ева и на джуджето Бижу бяха положени в нея и тя потегли към моргата — къщата на смъртниците. Форцинети и непознатият се упътиха заедно към Пон Ньоф.

— Умиращото момиче ви назова по име — каза господинът с очилата. — Вие сте майор Форцинети, управителят на военния затвор. Вашето име бе достатъчно да ми покаже, че имам работа с човек, известен със своята честност. Господин майор, случаят ни събра по чуден начин и ние сме свидетели на последното признание на умиращата, че капитан Драйфус не е изменил на Франция, а майор Естерхази — този мизерник — е откраднал известните документи на нещастния си колега и ги е продал на чужда държава.

— Господине, чух всичко — съгласи се майор Форцинети. — И мога да ви кажа, че показанията на умиращата никак не ме изненадаха. Винаги смятах Драйфус за невинен и знаех още от самото начало, че този офицер не е нито предател, нито престъпник. Да благодарим на Всевишния, че е изпратил сега лъча на истината, за да разпръсне най-после мрака на това ужасно подло дело. Сега поне знаем къде да търсим нечестивия виновник.

Непознатият се спря и сложи ръка върху рамото на Форцинети.

— Господин майор — погледна го той в очите, — решен ли сте да разгласим истината и да се борим заедно за нещастния заточеник на Дяволския остров? Готов ли сте да развеем знамето на истината и правдата и да се борите заедно с мен против лъжата и измамата дотогава, докато издействаме мъченикът да се върне пак в отечеството си и да прегърне жената и детето си?

— Да, решен съм! — отговори старият майор. — Зная, че ще загубя длъжността си, но предпочитам да гладувам и мръзна, отколкото да живея с мисълта, че един честен човек чезне невинно в железа и окови, а виновният подлец тържествува.

— Господин майор — пламнаха очите на непознатия, — вие ми говорите искрено. Да,-и аз ще издигна глас, макар цяла Франция да се опълчи против нас. Майор Форцинети, ние ще бъдем най-после победители — истината трябва да излезе наяве, въпреки че е заровена дълбоко в земята!

Двамата мъже си подадоха ръце и после се прегърнаха. Те стояха на Пон Ньоф и под тях шумяха загадъчно водите на Сена.

— И тъй, господин майор — завърши непознатият, — ние сме съюзници и рамо до рамо ще се впуснем в смела борба. Тия дни ще чуете нещо повече за мен. Дотогава нека моето име ви послужи като гаранция, че сте се съюзили с порядъчен човек. Аз съм писателят Емил Зола!

30.

Неописуема ярост бе обхванала губернатора Грефин, когато му съобщиха за бягството на затворниците от Дяволския остров. Той управляваше поверената Му страна с тиранична строгост. От този жесток губернатор не трепереха само бедните затворници, но и чиновниците и населението. Държавните служители и гражданите пъшкаха под страшния му гнет и биваха жестоко наказвани и за най-малката грешка. Понеже притежаваше неограничена власт във Френска Гвиана, всяка негова дума беше закон, а имаше и обичая да записва законите с кръв.

Грефин беше много честолюбив и се гордееше, че в Париж го наричат тиранинът на Каена и са доволни от свирепото му управление. Правителството на френската република имаше причина да бъде доволно от жестокия си пълномощник. Години бяха минали без някаква жалба от Каена да стигне до ушите на управниците в Париж. Изглежда, Грефин разбираше от работата си. При други губернатори затворниците правеха опити за бягство, в които повече или по-малко участваха и подкупени чиновници. Но когато Грефин пое управлението, изведнъж се прекратиха всички нарушения в Каена. Губернаторът наказваше с камшика си безмилостно, както чиновниците, така и нещастните затворници, които гинеха в килиите на крепостта и по съседните острови.

Лесно можем да си представим как се разбесня Грефин, когато узна, че затворниците от Дяволския остров са избягали. Губернаторът направо полудя от гняв, когато му съобщиха за инцидента. Изненадата му беше двойно по-неприятна, понеже той се беше оженил повторно едва осем дни преди това. Взел бе прелестна американка, вдовица на полковник, която му донесе освен завидната си красота и значително богатство.

Госпожа Милдред Грефин беше твърде привлекателна личност, жена между двадесет и пет и тридесет, и с първия си мъж, полковника, бе прекарала доста неспокоен живот в Западна Америка. Тя се бе борила с него рамо до рамо против индианците, нерядко с опасност да бъде грабната от червенокожите и да странства след това в шатъра на някой индиански главатар. Полковникът стана жертва на отровна индианска стрела, а нещастната му вдовица се завърна в Ню Йорк, продаде имуществото на мъжа си и тръгна да пътешества.

По време на пътуването си се отби в Каена и престоя там няколко седмици. Грефин видя Милдред, влюби се до полуда в хубавата жена с черна коса и сини мечтателни очи и поиска ръката й.

Губернаторът беше двадесет и пет години по-стар от американката, косата му беше вече посивяла, а тялото му — изморено от тропическия климат. Но при все това Милдред прие предложението му и след няколко седмици те бяха венчани в църквата „Света Троица“ в Каена. Могъществото на Грефин, неговата длъжност губернатор на Френска Гвиана, надеждата, че този честолюбив мъж в скоро време ще бъде преместен в Париж, където му предстои бляскава кариера — това беше причината Милдред да се съгласи на този брак. Грефин беше упоен от щастие и му се струваше, че се намира на седмото небе. Този разсъдлив и студен мъж за пръв път в живота си усети онова чувство, което изпълва гърдите с горещи желания и тласка кръвта по-бързо в жилите. Хубавата Милдред успя да събуди у него страст, каквато никога не е вярвал, че притежава. Влюбеният тиранин забрави всичко и се отдаде с такова увлечение на сладостите на медения месец, че за пръв път занемари задълженията си и остави почти без надзор крепостта и околните острови. Точно тогава го порази като гръм съобщението, че Драйфус и другарите му са избягали от Дяволския остров. Нежният любовник се превърна пак в предишния суров и педантичен владетел. С трескава бързина даде нужните разпореждания за преследване на бегълците. Служителите, и те стреснати от събитието, стриктно изпълняваха заповедите му. Цяла Каена беше на крак. Навсякъде владееше вълнение, а гражданите с шепот предаваха помежду си вестта за невероятната случка.

Първата заповед на Грефин се отнасяше до нещастния Мурильо и подчинените му надзиратели. Те всички веднага бяха оковани и затворени в килиите на крепостта. Щяха да прекарат там, докато ги осъдят за тяхната немарливост. За броени часове бе подготвен за отплаване правителственият параход, на който щеше да се качи лично губернаторът, за да ръководи сам преследването на бегълците. Не беше изтекъл и половин ден, откакто бегълците бяха напуснали Дяволския остров и параходът с управника на колонията и рота войници се впусна в открито море.

Но внезапно се случи нещо, което нещастните бегълци биха приветствали, ако знаеха. Параходът беше изминал едва десет мили, когато се повреди. Грефин се гневеше, но всичко беше напразно. Параходът трябваше да се върне в пристанището за ремонт. Това именно причини закъснение от цели двадесет и четири часа. Нещастните бегълци бяха се вече зарадвали, че са спасени, но орисницата им явно им беше определила горчива съдба. След като поправиха парахода, Грефин продължи веднага преследването.

Наистина Легуве, Ервин, Одета и Антонина успяха да се изплъзнат, но благородният капитан Драйфус и бедният сакат Мирович попаднаха, в ръцете на тиранина. Двамата нещастници бяха оковани и затворени в хамбара на кораба. Грефин се завърна тържествено в Каена и извести на обитателите на града, че четирима от бегълците са намерили смъртта си в морето, но все пак е сполучил да хване освен убиеца и фалшификатора Григорий Мирович и най-важния затворник, предателя на Франция, разжалвания капитан Драйфус.

Двамата затворници бяха отведени в къщата на губернатора, където за през нощта ги затвориха в мръсна подземна килия. На сутринта дойдоха няколко въоръжени войници и заведоха Драйфус в работния кабинет на губернатора Грефин смяташе да го подложи на строг разпит и после да произнесе присъдата му. Той кимна на войниците да излязат вън и да го оставят насаме със затворника. Губернаторът се приближи до окования капитан и го измери със строг изпитателен поглед от главата до петите. Но Драйфус устоя на този поглед, без да трепне.

— Виждате — започна Грефин, — че вашите глупави бълнувания за свобода се осуетиха и че се намирате пак в моя власт. При това трябва да ви уверя, че няма да успеете да измамите нашата бдителност. Освен това знаете твърде добре, Алфред Драйфус, че поради бягството си заслужавате наказание, видът на което ще зависи напълно от вас. Кажете ми, помогнаха ли ви надзирателите при бягството?

— Господин губернатор — отвърна Драйфус без колебание, — ще ви кажа самата истина. Никой от надзирателите не е имал пръст в нашето бягство: Те не са и помисляли дори за подобно нещо.

— А Мурильо?

— И през ум дори не му е идвало.

— Лъжа — изръмжа гневно Грефин. — Доверих се на Мурильо, но подлецът ме измами. Не беше ли Одета, дъщерята на доставчика Панталон, която носеше на вас, предатели, оръжия, барут, сечива и други неща? А тази уличница беше годеница на Мурильо и само с негово позволение можеше да посещава Дяволския остров. Драйфус, вашите роднини са подкупили този испанец и това ми е ясно като бял ден.

— Господин губернатор, уверявам ви още веднъж, че Мурильо е невинен.

— Драйфус, вие сте луд — скочи Грефин. — Малко ли ви мъчеше Мурильо? Защо го защитавате? Ако признаете, можете да разчитате на моята милост. Трябва да се докаже, че някой от чиновниците ми има пръст в тая работа, иначе в Париж няма да повярват на моето донесение. Разбирате ли ме? Принуден съм да обвиня някого от чиновниците, че ви е помагал при бягството. Драйфус, нуждая се от вашето свидетелство. Ще свидетелствате ли против Мурильо? Капитанът поклати глава.

— Наистина — каза той, — Мурильо се отнася зверски със затворниците, той ни е мъчил, изтезавал ни е, създавал ни е невероятни притеснения, но все пак никога няма да се реша на такова долно отмъщение — да обвиня невинен човек. Господин губернатор, още веднъж ви казвам, че нито Мурильо, нито пък другите надзиратели знаеха нещо за нашето бягство.

Грефин сви рамене и се отправи към писалищната маса.

— Драйфус, всеки спи така, както си постила. Това ще знаете от опит… Сега искам да ви питам друго нещо. Вие ми казахте, че вашите другари се хвърлили в морето. Поддържате ли още това твърдение?

— Да. Легуве, Ервин, Одета и младият Антонио предпочетоха смъртта пред пленничеството.

— Безсрамна лъжа — кипна губернаторът. — Капитанът на един търговски кораб ми докладва днес, че хората му съгледали близо до сушата малка лодка, в която навярно се намирали другарите ви. Тъй като корабът беше френски, веднага се спуснал да преследва бегълците, но не успели да ги настигнат. Клетниците слезли на брега, оставили лодката и избягали.

Капитанът вдигна окованите си ръце и радостно възкликна:

— О, милостиви Боже. Благодаря ти за това съобщение! Милите ми приятели са се избавили. Горките, поне те се освободиха от Дяволския остров.

Губернаторът се усмихна злобно и продължи:

— Както виждам, вие смятате другарите си за избавени. Но това е измама и нищо повече. Обожаваните ви приятели са намерили, по всяка вероятност, отдавна смъртта си. Моряците на търговския кораб, насърчени от обещанието, че ще получат голяма награда, ако хванат бегълците, се спуснали подир приятелите ви, обсипали ги с град от куршуми и им отнели провизиите и оръжията. Сега ще ви стане ясно, че другарите ви ще загинат от глад и жажда или пък ще бъдат разкъсани от дивите зверове. Е, Драйфус, радвате ли се още за свободата на другарите си?

— Да, хиляди пъти да — извика капитанът с пламнали очи, — завиждам им за щастието, че са се избавили рт неправдите на тоя свят.

— Бихте ли били благодарен, ако заповядам да ви умъртвят? — запита насмешливо Грефин.

— Господин губернатор, вие нямате власт да направите това. Но ако това е възможно, бих приел смъртта като избавление.

От прага на съседната стая се чу тихо възклицание на учудване. От няколко минути вече вратата беше отворена и на прага й се показа женска фигура. Това беше Милдред, съпругата на губернатора. Погледът й спря върху стройната фигура на окования капитан. Лицето му бе бледо, но изразяваше красота, духовност и смелост — неща, които обикновено пленяват сърцата на жените. Разбира се, остарелият и прегърбен вече Грефин не можеше да се сравни с младия и строен Драйфус. Дали Милдред правеше подобно сравнение? Така поне изглеждаше. Красавицата хвърли бегъл, но презрителен поглед към белокосия губернатор и после изгледа затворника с неприкрито учудване. Когато той призна със страстен огън в гърдите си, че не се страхува от смъртта и я предпочита пред затвора, Милдред не можа да въздържи съчувственото си възклицание. В следния момент обаче, чертите на лицето й се върнаха в изражение на безгрижна гордост, тъй като губернаторът се беше обърнал и идеше към нея.

— А, вие сте тук, мила моя — посрещна я той усмихнат. — Елате по-близо. Погледнете този човек, той ме принуди да замина така ненадейно и да ви оставя сама. Това е разжалваният капитан Драйфус, предателя на Франция. Мисля, че ви говорих вече за него.

— Да, споменахте ми за нещастника — кимна губернаторшата. — Но още преди година бях чела по този въпрос в американските вестници. Драги Грефин, трябва да ви призная, че съотечествениците ми не споделят мненията на французите по това много шумно дело. Американците казват, че френското правосъдие е извършило страшно и подло убийство над капитан Драйфус и че с това цяла Франция се е опозорила.

Губернаторът хвърли бърз осъдителен поглед на съпругата си. Драйфус трепна от радост. Признанието на американката го беше трогнало. Нещастникът погледна благодарствено красивата жена и каза развълнувано:

— Благодаря ви, милостива госпожо, за искреното съчувствие на съотечествениците ви.

Милдред му се усмихна и на капитана се стори, че устните й прошепнаха няколко думи, които, за съжаление, не разбра. Грефин се беше приближил към писалището, наведен над него, та не чу думите на затворника, нито пък успя да забележи пламенния поглед, който съпругата му хвърли към нещастника.

Милдред се върна в съседната стая, а губернаторът позвъни. Ординарецът влезе и отдаде чест.

— Старият Дакоста тука ли е?

— Току-що пристигна, Ваше превъзходителство.

— Доведи го!

След минута вратата се отвори и една необикновена мъжка фигура влезе в стаята.

Той беше дребен човек, с широки рамене и с лице като на куче. Дългите му посивели коси висяха чак под ушите и му придаваха изглед на същински булдог. Човекът с кучешкото лице беше облечен в стар войнишки мундир. Над панталоните му се виждаха високи ботуши, а в ръката си държеше широкопола сламена шапка. Очите му също имаха необикновен вид. Те бяха розови като на албиносите и изглежда, че не бяха свикнали с дневната светлина. Ясните слънчеви лъчи, които проникваха през широкия прозорец, ги бяха уморили дотолкова, че притежателят им беше принуден да ги държи затворени.

— Дакоста, заповядах да ви повикат — каза Грефин на влезлия.

— По дяволите, господин губернаторе — отвърна старецът, който, изглежда, не отбираше много от правилата на държание, — вие ме принудихте да изхвръкна от страшното си гнездо, което не съм напускал от пет години. Откакто умря от глад последният ми затворник, нито съм виждал човек пред очите си, нито пък съм търсил човеци. Храна ми носят всяка седмица с параходчето и я слагат в голяма кожена торба, която закачвам отвън.

— Добре, Дакоста — прекъсна го губернаторът, комуто дотегнаха празнословията на стареца, — повиках ви по важна работа. Тази нощ ще ви изпратя един човек в кулата на глада. Наред ли е всичко в тази развалина.

Човекът с кучешкото лице се разсмя толкова гръмко, че се видяха кучешките му зъби.

— Наред ли, господин губернаторе? — изхихика той. — Питате ме дали в кулата всичко е наред! Ха-ха, че може ли да бъде другояче? Вехтата сграда се руши все повече и повече. Когато зафучи бурята, стените се клатят така, че ще се срутят в морето. Господин губернаторе, и дупката на глада също е наред. Водата се качва и спада така равномерно в нея, че точно може да се определи, кога е приливът и кога отливът. По пода й се влачат безброй гадини, а отвън караулят големи акули, които с нетърпение се опитват да се вмъкнат вътре и да докопат жертвата си.

Дакоста свърши описанието с груб смях.

— Старче, отдавна ли обитавате тази страшна кула? — се включи в разговора Милдред от прага на съседната стая, като хвърли съчувствен поглед към Драйфус.

— От двадесет години, госпожо — отвърна Дакоста. — Доста отдавна, нали? Но вехтата кула ми е по-мила, отколкото хубавата ви къща. Там поне не виждам подлите хора. Там живея в един свят, който принадлежи само на мен. В полусрутената ми каменна кула съм виждал всякакви сцени. Тя надминава всякакви театри. Но, госпожо, това бяха само трагедии и то от най-страшните. Аз бях едничкият зрител — цялата публика се състоеше от моята личност.

— Старче, вие говорите като образован човек — продължи Милдред учудена.

— Може би съм бил някога — отвърна Дакоста почти грубо. — Господин губернаторе, да се върнем на думата. Кой е този, когото искате да пратите в моя театър?

— Ето този — каза Грефин, като посочи Драйфус.

— За колко време ще го пратите?

— Само за четири седмици. Клетникът е заслужил това наказание и струва ми се, че съм доста снизходителен.

— Четири седмици — викна Дакоста, като хвърли на капитана изпитателен поглед като лекар, който трябва да извърши тежка операция и преценява дали пациентът може да я понесе. — Четири седмици не са много, но не всеки ги преживява. Е, добре, очаквам го тази нощ. Сцената е готова, само актьорът още липсва. Нека дойде и той.

Човекът с кучешкото лице поздрави набързо и излезе.

Губернаторът позвъни и заповяда да отведат Драйфус в затвора. Милдред проследи с поглед нещастния капитан, докато вратата се затвори след него.

Навярно губернаторът би се отнесъл много по-строго към затворника, ако това желаеше младата му жена.

Настъпи тиха и ясна нощ. От Каенското пристанище тръгна лодка. На малката й мачта се намираше червен фенер, което показваше, че е правителствена. В лодката лежеше нещастният Драйфус с вързани ръце и крака. Четирима войници с пълни пушки го пазеха. Компанията допълваше още един чиновник, който седеше на руля.

Драйфус гледаше към ясното небе, като се наслаждаваше на множеството блестящи светове. Вече знаеше, че дълго няма да види ни луна, ни звезди и че, може би, ги гледа за последен път. Един вътрешен глас му подсказваше, че ще понесе и ужасите на гласа. Знаеше от надзирателите и затворниците за страшната кула на глада. Подочул бе, че в нея затварят нещастниците и им дават всекидневно само по парче хляб и малко вода. Знаеше и това, че мнозина са намерили там смъртта си, или пък са полудявали от страшни мъки и изтезания. Но измъченият Драйфус не се страхуваше, уповавайки се на Бога.

— Животът ми е в Божиите ръце — мислеше си той. — В кулата на глада не ще е по-лошо от Дяволския остров, а този Дакоста може би не е по-зъл от Мурильо.

Лодката беше достигнала най-издадения ъгъл на крепостната стена. На около петстотин крачки от това място се издигаха мрачни развалини във вид на кула и свършваха с голяма платформа, обкръжена с желязна галерия. Цялата старинна сграда стърчеше върху подводни скали, сякаш, че бе израснала от морето.

На кормчията предстоеше трудна работа, тъй като трябваше да прекара лодката през вълните, които се разбиваха с шум о стените на кулата. Но човекът си разбираше от работата — лодката ги премина успешно и спря пред тясна каменна стълба. В същия момент се отвори невидима на пръв поглед желязна врата. Войниците вдигнаха вързания Драйфус от лодката и го понесоха във вътрешността на кулата. Дакоста стоеше със запален фенер на стълбата и очакваше жертвата си. Човекът с кучешкото лице заповяда на войниците да сложат пленника на най-долното стъпало и да го оставят там.

— Ще го занеса сам в затвора — обясни той натъртено. — Човекът е вързан и не може да ми се противи.

Войниците се зарадваха, че се отървават от мрачната кула, за която се носеха страшни слухове. Те напуснаха сградата, влязоха в лодката и забързаха да се отдалечат от злокобното място.

Старецът заключи желязната врата след тях и се изсмя. Тогава се обърна и освети с фенера лицето на капитана.

— Какво ще стане с мене? — попита нещастникът. В същия миг той забеляза нещо странно. Старецът сложи фенера на горното стъпало и извади от пояса си дълъг блестящ нож. През главата на злочестия затворник премина мисълта: „Значи, мен ме изпратиха тук, за да ме премахнат тайно… Прощавай, Херманса, прощавай и ти, мой мили Андре. Ако има второ виждане, ще ви прегърна там горе, откъдето преди малко милиони звезди пращаха лъчите си върху мен.“

Човекът с кучешкото лице се наведе и започна да точи ножа си на едно от каменните стъпала.

— Дано ударът постигне целта — шепнеше Драйфус. — Дано не трепне ръката на убиеца! О, Боже, прати ми бърза и лека смърт, не ме оставяй да се мъча!

Дакоста бе свършил ужасното приготовление. Той се наведе с блестящия нож в ръка. Капитанът не трепна, а гледаше спокойно и усмихнато в лицето му.

— Старче — каза той, — ако имаш поне искрица от човешка любов в гърдите си, не ме мъчи и свърши по-скоро!

— Не бой се, ще изпълня желанието — отвърна човекът с кучешкото лице и червените му очи светнаха в полумрака като два разпалени въглена.

Ножът му премина като светкавица през въздуха. Капитан Драйфус бе затворил очи и знаеше, че настъпва последната минута от живота му!

31.

Огромната китайска империя стана известна за чужденците едва в най-ново време, а китайската стена, която досега отделяше тази неизмерима азиатска държава от цивилизования свят, се отваря твърде бавно.

Добре е известно за Китай, за живота, поминъка, обичаите, нравите, религията, писмеността, добродетелите и пороците на китайците. Но има още много неща, които са и ще останат дълго време тайни за света. Най-интересното е, че дори и последният китаец не издава тайни на чужденците. Почитателите на Конфуций изобщо са мълчаливи и дори в чужбина не казват какво става зад стените на държавата им. Те с хиляди напускат отечеството си и се заселват в Америка, но и там остават неми и се стремят само да печелят пари.

По-достъпни за чужденците са тези китайски области, които се намират близо до руската граница. За тях знаем вече нещо повече, отколкото за вътрешните предели на Китай. Така например в Урга, най-забележителния град на Монголия, всяка година става голям пазар, на който се стичат обитателите на по-отдалечените краища на небесната империя. Този пазар започна с любимото на всички зрелище. То се състои в наказание на всички престъпници, които са били осъдени през изтеклата година със смърт.

Тези наказания се изпълняват бързо и без всякакви смущения. Престъпниците се връзват на колове, а палачът им разпаря корема. На тези пък, които са осъдени да изтърпят съвсем позорната смърт, като например оскърбителите на императора и императорското семейство, предателите, неблагонадеждните политици и религиозните отстъпници, след разпарянето на корема им отсичат и главата.

С отсичането на главата китаецът се лишава и от гордото си украшение — от перчема, а без него няма достъп в китайското небесно царство и не може да види Конфуций и да се наслаждава на прелестите на рая. По този начин биват наказвани понякога стотици престъпници, а народът се възхищава от кървавото зрелище и ръкопляска на палача. С края на тази вандалска драма завършва програмата от първия ден на панаира в Урга.

Вторият ден е посветен почти изключително на ядене и пиене. Теснооките панаирджии започват гощавката си най-напред с пилаф или с яхния, после ядат сготвени паяци, пържени брашнени червеи, перки от акули, птичи гнезда, полугнило печено месо и пият шербет.

Във всяка къща се разнася нестройна музика, навсякъде се чуват смях, вик и врява. Народът нахлува в шатрите или застава учуден около фокусниците и вълшебниците, които показват изкуствата си в дъсчени бараки или в палатки и примамват хората с тъпани и свирки. Но най-много се посещават помещенията, където се пуши опиум. Там синовете на небесната страна смучат през наргилета тази отрова, която ги потапя в сънища, в които забравят, че се намират на земята, и им дава възможност да предвкусят райските наслади.

Така завършва и вторият пазарен ден в Урга.

Третият ден е посветен на продажбата на всякакви стоки, които се произвеждат в Китай.

Четвъртият ден е най-забележителният. През него се излага за продан най-търсената стока, за която мнозина се пропътували повече от хиляда мили. Този четвърти ден е посветен изключително на търговия с жива стока — с роби. Лица от двата пола са изложени за продан. Продавачите и купувачите се пазарят, а привечер богатият китаец събира купените роби и ги изпраща под надзор в своите плантации за чай или ориз, където с усилена работа трябва да докарат на господаря си печалба.

Този знаменит ден приключва с блестящи илюминации: безброй ракети осветяват нощното небе, множество народ се вълнува из осветените улици, нахлува в кръчмите и се напива от радост и възторг.

— Знаменитият панаир в Урга завършва с външна и вътрешна илюминация и на другия ден в града владее обикновената тишина, пияните изтрезняват и се залавят пак за работата си.

Четвъртият ден от панаира клонеше към обяд. Около дъсчените бараки, където бе изложена за продан живата стока, се трупаха множество купувачи. Но най-много се бяха събрали около палатката на един стар китаец. Той изкарваше робите си един по един и ги продаваше с наддаване. Ли Фонг, така се казваше търговецът, беше разпродал почти всичката си жива стока и бе спечелил доста пари. Окачените около врата му върви бяха пълни с четвъртити сребърни и златни китайски монети и показваха, че е имал сполучлив ден.

Ли Фонг удари с чук големия си там-там4, който висеше пред него и извика високо:

— Внимавайте, граждани на Урга, приятели, любимци, купувачи, отворете си очите. Сега ще извадя за продан два роба, които Са родени извън границите на нашето небесно царство! Те се наричат християни и отказват да приемат нашата вяра. Именно затова ще ги направим роби…. Приятели, такава стока се намира рядко. Онзи, който купи тези християни, може да има голяма полза от тях, защото са опитни в много неща, които на нас още са неизвестни.

Ли Фонг даде знак на един от слугите си. Пердето на палатката се вдигна. Павловна и Питу излязоха на подиума. Те бяха посрещнати с презрителни викове.

— Ли Фонг — извика един шкембест китаец, — тези двама християни трябваше да бъдат наказани още първия пазарен ден заедно с другите престъпници!

— Каква грозна жена! — каза друг. — Вижте, колко големи крака има. Дори и най-грозната китайка е по-хубава от нея!

Павловна не разбра ни дума от тези оскърбления. Може би горката не би чула виковете на китайците, дори и да знаеше китайски. Тя стоеше потънала в печал и скръб, а погледът й беше отправен в далечината. Младото момиче бе обхванато от апатия. Тя разбираше низостта на положението си. Отвращаваше я мисълта, че ще бъде продадена за пари като стока и отведена от някой китаец като робиня. Нещастницата Се утешаваше с мисълта, че в нейните ръце се намира средство, с което във всяко време може да се избави от ужасите на робството. Горката бе решила да сложи край на живота си, ако бъдещият й господар се отнесе недостойно с нея. Това страшно решение беше ясно отпечатано на лицето й.

Ли Фонг удари пак с чук там-тама и множеството млъкна.

— Приятели — извика търговецът на роби, — колко давате за тези двама християни? Вижте ги добре и после говорете! Това момиче има здраво телосложение, то ще може да изпълнява и най-тежката работа, била тя полска или къщна. Вярвам, че е вещо и във всички други работи, които жената трябва да знае. Купете го като робиня на жените си, те ще ви бъдат безкрайно благодарни, защото християните умеят да се грижат за господарките си и са добри и верни прислужници. Що се отнася до този мъж — Ли Фонг посочи треперещия Питу, лицето на който изразяваше страх и ужас, — не искам да скрия от вас, че има малък недостатък — човекът е гърбав. Но, приятели, това нищо не значи. Макар и гърбав, той може да носи тежки товари. Хора, колко ми давате за тези двама християни? Предложете цена за тях!

Но купувачите на жива стока мълчаха. Като че ли никой нямаше желание да стане господар на тези двама роби. Вместо предложения, до ушите на Ли Фонг достигнаха подигравки и смехове.

— Може би никой не ще ни купи — прошепна Питу на Павловна.

В същата минута множеството се размърда. Четирима носачи носеха изящно украсена носилка към трибуната. В нея седеше богато облечен китаец, нисък грозен човек с подпухнало лице и голям корем — белези, че яденето и пиенето бяха единственото му занимание. На шапчицата му стърчеше пъстро пауново перо — явен знак, че е големец.

— Това е мандаринът Квон Иинг — прошепна един от служителите на Ли Фонг. — Той е най-големият богаташ в Урга. Може би ще купи твоите християни — тогава можеш да благословиш Бога.

Множеството млъкна и мандаринът слезе от носилката. Хората му го вдигнаха на трибуната. Квон Иинг се приближи бавно до търговеца на роби и тихо размени няколко думи. Ли Фонг се поклони учтиво пред богатия знатен купувач и повика Питу.

Бившият директор на парижката тайна полиция измърмори страшно проклятие и после покорно пристъпи към мандарина. Дебелият китаец го заплю и после се отвърна от него.

След това Ли Фонг го заведе при Павловна.

Младото момиче стоеше със сведени към земята очи пред дебелия човек, който беше впил поглед в него, като че през живота си не бе виждал жена. После опипа с тлъстата си ръка закръглените рамене на момичето. Дебелакът кимна доволен. Но когато искаше да продължи оглеждането и посегна към гърдите на младото момиче, Павловна отстъпи решително и го изгледа с презрение. Мандаринът Квон Иинг никак не се обиди от това. Напротив, той намери презрителния й поглед за забавен. Китаецът се смееше, дебелият му корем се тресеше, а малките му очи изчезнаха в подпухналото му лице. От учтивост и страхопочитание пред могъщия мандарин се смееха от все сърце и стоящите около него.

Търговецът на роби заудря още по-силно чука по своя там-там. Мандаринът току-що беше предложил цена за робите и искаше да я обяви на събраното множество.

Най-после се въдвори необходимата тишина и Ли Фонг извика високо:

— Приятели, високопоставеният могъщ мандарин Квон Иинг току-що ми предложи цена за робите християни. Този знатен човек, този любимец на императора и на небето благоволи дами предложи двеста сребърника за тях.

Множеството се учуди. Всички бяха на мнение, че тази цена е прекалена за двама европейци, които дори не знаят китайски език.

— И така, двеста сребърника — извика продавачът и вдигна чукчето върху там-тама, — дава ли някой повече? Двеста сребърника — първи път, двеста сребърника — втори…

Павловна с ужас забеляза, че дебелият мандарин хвърля върху нея алчни погледи — той считаше вече хубавото момиче за своя собственост.

— Двеста втори път — изрева Ли Фонг, — двеста…

— Четиристотин сребърника!

Тези думи, казани на добър китайски език, сепнаха множеството. Всички се обърнаха към посоката, откъдето се чу предложението.

Ли Фонг скочи и се мъчеше да разбере, дали този вик бе подигравка или изхождаше от личност, която би могла да му вдъхне доверие.

Квон Иинг седеше наглед спокойно, с кръстосани крака върху атлазена възглавница, сякаш това не го засягаше. Но в тъпия израз на лицето му все пак се долавяше любопитство към този, който се бе осмелил да удвои предложената от него цена.

Павловна и Питу също погледнаха с интерес непознатия.

— Четиристотин сребърника — потвърди гласът високо и ясно.

През навалицата си пробиваше път висок, снажен мъж и напредваше бавно към трибуната. Човекът беше китаец — това доказваха дрехите, които носеше под широката синя мантия, и дългият му перчем. Но чертите на този доста млад човек не бяха азиатски. Те издаваха благородство и интелигентност, а в големите му сиви очи се криеше нещо, което не беше характерно за китайците. Строгият му поглед понякога ставаше благ и приятен. Тогава очите му изразяваха добродушие и разум.

Такъв беше той и сега, когато се качваше по стъпалата на трибуната и се изправи до мандарина и продавача на роби.

Човекът стоеше спокойно със скръстени ръце на мястото си, без да погледне робите, за които наддаваше. Но той не погледна и мандарина, който седеше ням като тях на атлазената си възглавница.

Новият купувач беше познат на тълпата. Щом го видяха, почти всички го познаха и името му се понесе от уста на уста.

— Това е Хонг Вах, най-големият търговец на чай и най-заможният човек в Урга.

— Той и мандаринът са заклети неприятели.

— Ще бъде весело наддаване.

— Вижте само как този мошеник Ли Фонг потрива ръце и се усмихва. Подлецът ще направи добра търговия, ако тези бойни петли започнат да наддават.

И наистина Ли Фонг изглежда се надяваше на голяма печалба. Той удряше силно тантама и викаше с висок глас:

— Четиристотин сребърника! Добре познатият, високоуважаваният Хонг Вах ги предложи, кой дава повече?

— Петстотин — изсумтя дебелият мандарин.

— Хиляда — каза Хонг Вах спокойно. Мандаринът поклати глава и после изкрещя:

— Хиляда и сто в сребро!

— Две хиляди!

Някъде из тлъстините излезе лека въздишка, мандаринът изгледа накриво противника си, стана от възглавницата и се обърна към Ли Фонг:

— Лудост е. Боговете нека са ми свидетели. Тези християни не струват дори десета част, но ти давам за тях две хиляди и петстотин в сребро!

Тълпата се учуди на това предложение, докато изразяваше с безброй възклицания трескавата възбуда, в която се намираше.

Ли Фонг се усмихна, вдигна чукчето — извика с хрипкав глас:

— Две хиляди и петстотин в сребро — първи път, втори, тр…

— Две хиляди и петстотин в злато!

Търговецът Хонг Вах изрече предложението си с театрален тон, тъй като добре знаеше, че ще подейства като гръм върху множеството.

Две хиляди и петстотин в злато! Тълпата вдигна страшна врява, като чу лудешкото наддаване. Едни ликуваха, други го наричаха луд, че харчи такава огромна сума за двама нищожни роби, а трети се учудваха на неговото богатство.

Най-дълбоко впечатление направи това предложение върху Квон Иинг. Неговите дебели бузи, ръце и тяло започнаха да треперят. Мандаринът изпусна един особен звук и захвърли една от пантофите си в лицето на Ли Фонг, от чийто нос потече кръв, но при все това той учтиво се поклони пред големеца и му изказа голямата си преданост. Изглежда, не искаше да се раздели с такъв влиятелен човек.

Квон Иинг кипеше от яд. Юмруци и ритници се сипеха върху нещастните носачи, докато го сложиха на носилката. А когато го понесоха през множеството, той плюеше по главите на близкостоящите и псуваше непрекъснато.

В това време Хонг Вах пристъпи към търговеца на роби, за да уреди с него изплащането на обещаната сума. Извади от пояса си няколко пергаментни листа, малка бамбукова мастилница и златна писалка. Широкият гръб на един от служителите на Ли Фонг му послужи за писалищна маса и той написа няколко реда върху пергамента, след което предаде разписката на алчния продавач.

— Две хиляди и петстотин хайкуантаели в злато — каза той. — Ти знаеш кантората ми, на касата ще ти изплатят тази сума, щом покажеш разписката.

Ли Фонг сграби пергамента и се наведе да целуне полата на този Крез от Урга. Но Хонг Вах го ритна с крак, докато лицето му изразяваше отвращение.

Ли Фонг понесе и това унижение и без да изрази нищо, се изправи весело:

— Заповядваш ли, любимецо на боговете, благодетелю на човечеството, славно светило на Урга, заповядваш ли да вържа робите, които си купил?

— Не — беше натъртеният отговор.

След това Хонг Вах пристъпи към Павловна и Питу, които бяха застанали един до друг, и ги погледна бегло. По страните на Павловна се появи необикновена руменина, когато погледът му се спря върху нея. Но Хонг Вах остана равнодушен, заповяда на робите да го последват и закрачи през тълпата, която покорно му правеше път.

Павловна и Питу вървяха след него. Това им позволяваше да наблюдават ръста и гъвкавото му телосложение, в което нямаше нищо характерно за монголската раса.

— Мисля, че можем да се поздравим — прошепна гърбавият на спътницата си, — че не попаднахме в ръцете на онова отвратително тлъсто чудовище.

Павловна сви рамене и не отговори нищо.

Както преди, така и сега, тя не искаше да дружи с подлия Питу, който още търсеше случай, за да се сближи с нея, като я уверяваше в своето безкористно приятелство.

— Павловна, вие не ме удостоявате дори с отговор — изплака Питу. — Мисля, че именно сега трябва да се държим заедно. Нашата участ е еднаква и затова трябва да забравим миналото и да си подадем ръка. Питу се усмихна и после й протегна десницата си.

Павловна отвърна лице:

— Между нас не може да има нищо общо. По-скоро ще се доверя на един от тези азиатци, отколкото на вас. Вие ме докарахте дотук чрез лъжите си, но Божието правосъдие е наредило така, че и вие да паднете в същия трап, който изкопахте за мене. Питу, мразя ви и никога, дори и да ме сполети най-голямото нещастие, не ще поискам вашата помощ. Гърбавият сви рамене.

— Добре — прошепна той, — искате да остана ваш неприятел. Нека бъде така. Ще дойде ден, когато ще съжалявате за това.

— Предпочитам да ми бъдете неприятел, отколкото приятел.

— Надменна жена — изстена гърбавият. — Не те ли е смекчила още нещастната съдба? Мислиш, че тук няма да мога да ти правя повече зло. Много се лъжеш, ако вярваш в това. Ще видиш кой ще съумее да спечели по-рано благоволението на новия господар. Такъв необразован азиатец лесно се лъже. Скоро ще му стана необходим, а тогава, когато поиска да ме възнагради за заслугите, ще го помоля да те даде на мен. И тогава, сладко ми гълъбче, ще станеш моя робиня и…

Хонг Вах внезапно се обърна и хвърли гневен поглед към Питу.

Гърбавият се стресна и се отдръпна от Павловна.

— По дяволите — измърмори той, — разбра ли какво казах, та ме изгледа, като че ли иска да ме прониже с погледа си…

Но Питу скоро се успокои, като видя, че китаецът се обърна и продължи пътя си.

— О, колко съм смешен — мърмореше си гърбавият, — че има ли китаец, освен дипломатите, който да разбира френски! Няма съмнение, че този търговец не разбира от този език. Но нищо, ще науча скоро неговия и тогава ще постигна целта си.

В това време те стигнаха кръстопътя на две улици. Там чакаше богата китайска каляска с две колела. В нея бяха впрегнати вместо коне или магарета десет здрави кули5. До нещастните стоеше един исполински надзирател с кожен камшик в ръка.

Хонг Вах размени няколко думи с надзирателя и се качи в колата. Той седна на предното седалище, Павловна и Питу — на задното.

Надзирателят замахна с камшика си, нареди нещо и каляската полетя. Монголецът тичаше до нея и караше впрегнатите роби да бързат още повече.

Нещастните кули бяха голи до кръста и обути в сандали. Горещината беше ужасна. Слънцето печеше страшно. Бедните полуголи хора се пазеха от слънчевите лъчи само от една шапка, а над каляската бе разтворен голям копринен чадър.

Павловна съчувстваше искрено на потъналите в пот двуноги същества. Камшикът на надзирателя налагаше немилостиво гърба на всеки, който изоставаше. По голите тела оставаха кървави следи от ударите на камшика. Павловна се ужаси от това зрелище. Колко безчовечен и безчувствен трябва да е този мъж, който позволява да измъчват тъй безмилостно човешки създания!

Хонг Вах седеше спокойно в каляската си и гледаше хладнокръвно уморените, изпотени и окървавени роби.

— Каква ли ще е моята участ? — въздъхна младото момиче.

В сърцето на Павловна се появи още веднъж решението да предпочете смъртта пред унижението.

Каляската мина през много улици, край безброй много къщи, окичени със знамена и пъстри фенери, и излезе извън града. Пое по дълга яворова алея, след това по брега на лъкатушеща сребриста река и изведнъж при извивката на пътя се мярна сред разкошна растителност къща, приличаща на замък. Тя бе съградена от бамбуково дърво, като всички летни къщи в Китай, но така изящно, че Павловна забрави за минута скръбта си.

Този малък, но прелестен замък със своите кули, веранди, галерии, коридори, с плоския покрив, обрасъл с безброй красиви и благоуханни цветя, й напомни за приказките от „Хиляда и една нощ“.

Каляската влезе в широк двор-градина. Изведнъж се явиха десетина слуги, снеха господаря си от предното седалище и се готвеха да го въведат в замъка. Хонг Вах спря на стълбите до главния вход и каза няколко думи на един сивокос китаец. Старецът — навярно домоуправител — се доближи до Павловна, поклони се и каза няколко думи на китайски. За момичето този език бе чужд, но тя все пак разбра, че трябва да го последва.

Външността на домоуправителя, обноските и сериозността му вдъхваха доверие на момичето и тя го последва спокойно и без страх.

Старецът я преведе през пищна градина към великолепен павилион, обрасъл с пълзящи растения. До вратата му ги посрещна стара китайка, навярно жената на домоуправителя. Тя хвана нежно Павловна за ръка и я въведе в павилиона, който се състоеше от четири отделения. Най-напред влязоха в приемната стая, която граничеше с гостната, после в спалнята, а накрая в банята. Стаите бяха украсени със златоткани килими, сребърни и златни съдове, изящни кедрови мебели и скъпи копринени завеси. Но най-великолепно и удивително беше наредена стаята за къпане. Порцелановите й стени бяха изписани от ръката на живописец, който бе вложил цялото си изкуство и бе нарисувал майсторски различни морски пейзажи. В средата й се намираше сребърна вана, а над нея имаше свод от син китайски порцелан, обсипан с безброй златни звезди. С натискане на един бутон небето се покриваше с облаци, от които падаше ситен дъжд.

В единия ъгъл на тази стая имаше голяма тоалетна маса от розово дърво, отрупана с различни мазила, пудри, помади, благоуханни есенции, сапуни — с една дума с всичко, което високопоставените китайски дами употребяваха, за да увеличат прелестите си.

Старата жена съблече Павловна и я отведе в банята. Във ваната я очакваше благовонна топла вода.

След като старата китайка се отдалечи, момичето заключи вратата и влезе във водата. Зеленикавата благовонна вода обгърна нежното й тяло. Девойката беше обхваната от приятно чувство. Стори й се, че тази благоуханна вода изми от нея всички скърби, спомени и унижения, на които беше подхвърлена през последните месеци. Горката забрави дори, че тук, в тази къща, не бе нищо друго, освен нещастна робиня, зависеща от капризите на господаря си. Изведнъж тя вдигна белите си ръце над водата, разтвори обятията си и извика, сякаш думите й можеха да стигнат до Пикардин:

— Емил, Емил, защо не дойдеш да вземеш своята Павловна. Ах, как скърбя за теб! Кога, кога ще те видя пак!

Павловна излезе от ваната, облече приготвените й копринени дрехи и оправи косата си пред огледалото. Тя не се докосна до нито един от безбройните предмети, защото не се нуждаеше от тях. Лицето й сияеше след банята като росна роза, а самата тя приличаше на райско цвете.

Старата китайка се усмихна, като видя момичето. Тя му помогна с грижлива и опитна ръка да стъкми и закачи зеленото китайско облекло. След това му поднесе златоткани чехли и му подаде голямо ветрило, украсено със седеф и различни скъпоценни камъни. Но когато посегна да среше косите на Павловна според китайския обичай, тя се възпротиви и ги пусна да падат на свободни къдри върху раменете й. После последва старата в трапезарията. Там беше сложена богата маса с редки и скъпи ястия, а на другата по-малка масичка имаше вино, плодове, сладко и разхладителни напитки от всякакъв вид.

Старата даде знак на Павловна да не сяда и излезе навън. След минута вратата се отвори и Хонг Вах влезе в трапезарията. Той беше още по-изящно облечен, отколкото преди и се упъти към Павловна, която го очакваше разтреперана. Сега трябваше да се реши съдбата й. Тя сведе поглед към земята. Стройният китаец стоеше пред нея, а тя не смееше да вдигне очи. Но изведнъж го погледна учудена. На чист френски език до ушите й достигнаха следните думи:

— Госпожице, съобщавам ви, че не ви смятам робиня. Вие сте свободна и можете да разполагате със себе си, както искате. Ако желаете, направете ми удоволствието и останете като моя гостенка.

Павловна беше толкова зашеметена от радост и учудване, че в първата минута не можа да каже нито дума. Най-после вдигна ръце, скръсти ги на гърдите си и извика радостно: — О, господине, каква доброта, какво великодушие! Вие жертвахте такава грамадна сума за мене…

— Не говорете за такива дребни работи — отвърна Хонг Вах. — Тая сума е нищожна в сравнение с моето богатство. Освен това, как щях да се оправдая пред съвестта си, ако оставех една християнка да попадне в ръцете на тези сурови китайци.

— Господине, какво говорите? Вие… вие… сте…

— Християнин, госпожице, и германец по народност! Но да оставим това засега. През време на обяда ще ви разкажа всичко. Моля, подайте ръката си, направете ми удоволствие и позволете да ви заведа до трапезата.

Павловна мислеше, че всичко това е сън!

32.

През сенчестите алеи на Елисейските полета, покрити от нощния мрак, вървяха две мъжки фигури. Те нарочно избраха това отдалечено място, за да не ги срещне някой. Разговаряха шепнешком.

— Драги Матийо — каза единият от тях, походката и движенията на когото показваха, че е офицер, макар че беше облечен в гражданско облекло, — значи вие сте уверен, че Естерхази предприел пътуване до Брюксел…

— Да — отвърна Матийо Драйфус. — Изключено е всяко съмнение. Последвах го до Брюксел и там го видях със собствените си очи. Той влезе в къщата на певицата Нинон дьо Клер и посети с нея бал с маски, уреден в операта. Е, сега съдете сам, полковник Пикар.

— Не ме наричайте на име — прекъсна го младият полковник. — Ако ни следи някой противник, може да пострада делото, на което служим и двамата.

— Нека бъде така, скъпи приятелю. Но оставете ме да направя заключенията си. На този бал видях със собствените си очи как в една закрита ложа бяха продадени четирите важни плана на представител на чужда държава. Също така разбрах от разговора на маскираните — бяха трима души, — че тези планове са откраднати от канцеларията на френския генерален щаб.

Неоспорим факт е, че певицата Нинон дьо Клер имаше пръст в тази нечиста работа, а тъй като Естерхази беше целия ден в къщата й и се пазеше да не го видят, с право можем да заключим, че той й е доставил въпросните четири плана.

Полковник Пикар се спря и погледна замислен към земята.

— Пътуването до Брюксел — отвърна той, — Естерхази трябва да е предприел същия ден, когато поиска отпуск, за да се прости уж с умиращата си майка. Но доколкото помня, майка му не живее в Брюксел.

— Тя живееше в Андора, в Пиренеите — прошепна Матийо. — Притежавам важно доказателство, че през онзи ден Естерхази не е пътувал до Андора. Доказателството ми се състои в една телеграма, която той подаде в парижката станция „Св. Лазар“ и съобщи на някой си абат Силван, че не му е възможно да тръгне незабавно за Андора, за да види умиращата си майка.

— У вас ли е тази телеграма?

— Притежавам копие и утре ще ви го изпратя по довереника си.

— Бъдете така добър. Тази телеграма поне ще докаже, че Естерхази не е заминал за Андора и че с това е измамил началството си.

— Ах, иска ми се поне да изобличим този подлец.

— Търпение, драги Матийо. Семето вече е хвърлено и жътвата наближава. Съсредоточих цялото си внимание на това дело и то не защото съм искрен приятел на нещастния ви брат, а защото искам да направя услуга на отечеството си. Откакто съм директор на справочното бюро в Генералния щаб, което се занимава главно с тайно наблюдение на ненадеждните и заподозрените офицери, изучих добре всички документи, които са във връзка с делото на брат ви и се уверих, че капитан Драйфус е невинно осъден и че истинският виновник е майор Естерхази.

— Господин полковник, защо тогава не заведете дело срещу него?

Пикар се огледа предпазливо и после прошепна на Матийо Драйфус:

— Отдавна имах намерение да направя това. Но трябва да ви призная откровено, че срещнах необикновено препятствие. По всичко изглежда, че не искат да преследват майора и че го покровителстват. С една дума, някои генерали не желаят да излезе истината наяве. Предпочитат нещастният ви брат да остане като Юда на Франция.

Матийо въздъхна тежко и обърна очи към звездното небе.

— О, бедни братко — изстена той, — ти си загубен. Твоите кости ще гният на Дяволския остров, а името ти завинаги ще остане опетнено…

— Няма да го бъде — извика полковник Пикар високо, като забрави предпазливостта. — Не, Матийо Драйфус, това няма да стане. Брат ви е станал жертва на срамно заблуждение и на подла клевета. Заклевам се в честта си, че костите му няма да гният на Дяволския остров и че честта му ще бъде възстановена. Колкото и силни да са неприятелите му, все пак ще сваля маската от лицето на черния майор и ще ратувам с всички сили да докажа истината. Тя ще върне брат ви от Дяволския остров пак във вашето семейство, а Естерхази ще заеме мястото му в Каена и ще изпита тези мъчения, които с дяволска хитрост стовари върху благородния капитан. А сега си идете, Матийо Драйфус, когато ми потрябвате, ще ви пиша!

Двамата си стиснаха ръцете и се разделиха при изхода на Елисейските полета, където се виждаше Марсовото поле и величественият Трокадеро — грамадната сграда, която през 1879 година служеше на изложението.

Полковник Пикар се уви добре в пелерината си и закрачи бързо през Марсово поле, покрит от нощния мрак. От време на време се спираше и се оглеждаше наоколо, като че искаше да се увери, дали не го преследва някой.

Полковникът се приближаваше до една странна постройка, позната на целия свят — Айфеловата кула. Лятно време я посещават веселите парижани и се качват на различните й етажи, където се наслаждават на вечерната хладина между небето и земята. Но през зимата грамадата опустяваше.

Така изглеждаше и в началото на март 1897 година, когато Пикар се приближаваше към нея. Полковникът се озърна предпазливо и стигна до ниска врата. Тя затваряше входа към малка спираловидна стълба, която водеше към върха на кулата. Пикар се озърна още веднъж. Наоколо беше тихо. Цялото Марсово поле бе опустяло. Никъде не се виждаше жива душа. Полковникът извади малко ключе от джоба си, отвори вратата, влезе през нея, притвори я и започна да се изкачва по стълбата. Това беше трудно и уморително, но офицерът беше кален и добре трениран. След няколко минути беше вече доста високо. Кулата свършваше с тясна платформа. Около нея имаше желязна галерия метър висока, с две пейки за почивка на изкачващите се.

Но Пикар не седна. Той спря до желязната галерия, загледан във величествената панорама, която се откри пред него. Долу, в бездънна дълбочина, се простираше огромният нощен Париж. Великолепните му здания се забелязваха като детски играчки. Целият град приличаше на огнено море. Електрическите лампи и милионите газови светила, червеният огнен блясък, който изригваше от големите фабрични комини — всичко се сливаше пред очите му и образуваше исполински огнен облак, който сновеше над гигантския град.

Пикар можеше да разпознае доста ясно една четвърт от Париж, тъй като градът се дели на две. В едната живеят богаташите и аристократите, а в другата — онеправданата работническа класа, робите на капитализма.

Тази част на града, обиталището на бедствието и мизерията, бе мрачна. Изморените от делника си работници отдавна лежаха на твърдите сламени легла, за да събират нови сили за утрешния ден, когато трябваше да продадат отново на господаря своята работна сила.

Дребните търговци и занаятчии бяха не по-малко изтощени и също почиваха, или се мятаха цяла нощ в безсъзнание насам-натам в леглата си.

Да, драги читателю, такова е положението на окаяния, беден работник, занаятчия и дребен търговец в края на XIX век. Бедните хора, които упражняват честно някой занаят, или пък се занимавате с малка търговийка, в днешно време се свиват и не знаят как да се бранят срещу големите магазини и акционерни дружества. В тая ужасна борба за съществуване, те рано или късно трябва да пропаднат, макар и да са изучили основно занаята си и да разбират добре своята работа. Не могат да се конкурират с капиталистите, не могат да продават евтино произведенията си и пропадат.

В предградието на Париж, където владеят грижата, умората, нуждата и гладът, беше тихо, тъмно и печално. А там, където се пилееше злато по игралните маси, където развратни жени се къпеха в шампанско, където цъфтяха разюздаността, порокът и безделието и за една нощ се изхарчваха цели състояния, там пируваха до зори.

Пикар поклати печално глава.

— Чуден свят, загадъчно човешко сърце — промърмори той. — Едни спят, други се веселят и никой от тях не помисля за нещастния заточеник на Дяволския остров, когото невинно хвърлиха в ада. Нямат ли тези хора съвест, не мислят ли, че отечеството ни направи непростим грях? О, Францийо, бързай да заличиш това петно, за да не те сполети презрението на света и да не те постигне божието наказание!

Пикар свърши монолога си и се ослуша. Леки стъпки се чуха по стълбите. Полковникът бръкна с дясната ръка в джоба на горната си дреха и стисна револвера.

— Сега най-после ще науча — прошепна той развълнуван — кой ме покани на тая тайна среща. Мисля, че е жена, ако съдя по леките й стъпки. Да не е оная, която в анонимните си писма ми откри важни неща за черния майор? Вчера по пощата получих малък пакет, в който се намираше ключът от вратата на Айфеловата кула. Подателката ме помоли с няколко реда да я чакам днес около десет часа на това място, тъй като имала да ми направи важни открития за граф Естерхази. Е, сега съм тук и ще видя какво ще стане. Може би така са ме вкарали в капан. Но нищо. В револвера ми има шест патрона и няма да продам лесно живота си.

Зад Пикар се чу шум от женски дрехи. Той се обърна и видя пред себе си забулена дама, чието стройно тяло бе покрито с дълга дамска мантия. Полковникът и непознатата се погледнаха с изпитателни погледи, без да проговорят.

— Знаех — каза най-после забулената с нежен глас, — че полковник Пикар ще има смелостта да се отзове на анонимната ми покана. Но сега искам да се премахне тая анонимност и да се гледаме открито в лицата.

Непознатата вдигна воала си. Луната беше изгряла и Пикар видя на сребристата й светлина прелестно лице. Той се отдръпна смутен.

— Госпожице — каза полковникът учуден, — значи вие сте тази, на която трябва да благодаря за срещата! Вие ли ми изпратихте ключа от вратата на кулата?

— Да, господин полковник!

Пикар извади връзка писма от джоба на пелерината си и я показа на момичето.

— Ваши ли са тези писма?

— Да, господин полковник, аз съм тази, която ви направи разкритията за граф Естерхази.

— Мразите ли този човек?

— Да, мразя го, но повече го презирам.

— Защо?

— Ще го узнаете, когато ви кажа името си. Казвам се Лучия Натузиус.

— Вие сте… вие бяхте годеницата на граф Естерхази, нали?

Лучия кимна утвърдително. По красивото й лице се беше появила омраза, а по високото й чисто чело бе изписано с огнени букви, че е станала смъртна неприятелка на оня мъж, който без основание се подигра с нея.

— Госпожице — поде отново полковникът, — сега ми е ясно всичко. Също и на вас трябва да е известно, че Естерхази не е честен човек, както обича да се показва пред света. Вярвам, ще ми помогнете да свалим маската от лицето му.

— Господин Пикар, Естерхази е престъпник — изрече Лучия Натузиус твърдо. — Събрах доказателства за това и искам да ви ги дам.

Увлечена от раздразнението си, дъщерята на нотариуса беше се приближила близо до русия офицер. Пикар гледаше с учудване хубавото момиче, в очите на което светеше твърда и непоколебима воля.

— Господин полковник, чуйте ме — продължи Лучия след кратко мълчание. — Не мислете, че преследвам графа, защото ме е отблъснал и пренебрегнал. Заклевам ви се, че никога не съм обичала този мъж. Но с него се запознах при особени обстоятелства и се учудих на мъжеството му. Той спаси живота на баща ми и моя, когато бяхме заловени от разбойници в Пиренеите. Моят баща ми съобщи, че графът е много задлъжнял и когато сам той ми се закле, че ме обича, реших да се омъжа за него и да го избавя от финансовите му грижи.

Тя замълча за минута. Пикар се възползва от този момент и каза:

— Госпожице, Естерхази щеше да бъде щастлив, ако се беше оженил за вас.

Лучия поклати енергично глава.

— Господин полковник, вие искате да намалите разочарованието ми чрез комплименти. Но на мене не са ми нужни утехи. Може би щях да простя вероломството на графа и да се задоволя само с презрение, ако не бях научила, че ме е жертвал заради друга, недостойна жена. Това ме оскърби дълбоко и затова искам да му отмъстя.

— Значи, сега Естерхази има връзка с друга дама?

— Не наричайте това нищожно същество дама — разгневи се Лучия. — Тази жена е престъпница, тя е израснала в калта, греха и беззаконието и е позната доста добре на полицията.

— Ужасно! Такава ли жена е избрал графът!

— Тя му е любовница, съветница и приятелка. Баща ми се закле да унищожи Естерхази и е наел за това един детектив да наблюдава черния майор. Така наричат графа в Париж. Ние знаем всяка негова стъпка.

— Е, какво научихте? — запита Пикар с нетърпеливо любопитство, понеже предчувстваше, че ще чуе нещо, което ще му послужи като средство против омразния граф.

— Какво научихме ли? Узнахме, че граф Естерхази се е сдобил по необясним начин с голяма сума пари, че е удовлетворил всичките си кредитори и освен това разполага със значителни суми. Той плати и на баща ми стоте хиляди франка, които му бе заел. Но също така и любовницата му е станала изведнъж богата. Тя е напуснала майчината си къща — „Червената воденица“ — и е наела хубава вила на Елисейските полета. Има екипаж, държи слуги, играе ролята на елегантна дама в салоните, в които се събират известни хора от парижкия елит, за да прекарат нощите в развлечения. Детективът на баща ми ни уверява, че черният майор държи всяка нощ игралната банка и че любовницата му е променила името си. В кръга на престъпниците тя се казва Помпадура или Обезобразената, понеже страшен белег от нож грози лицето й, но сега се е преименувала в госпожа Дьо Буланси.

— Госпожа Дьо Буланси — повтори Пикар, — няма да забравя името!

— Господин полковник — погледна го с очакване Лучия, — това исках да ви съобщя. Сега ви моля само едно — не ме осъждайте, задето по това време съм дошла при вас, в тази безлюдна кула. Екипажът ми ме чака пред Индустриалната палата. Баща ми знае за тая наша среща и я одобрява. Бях принудена да говоря с вас, но като се страхувах, ле вие, като истински и смел борец за истината, сте наблюдаван постоянно от шпионите на вашите неприятели, можехме да бъдем незабелязани само тук, сред височината на Айфеловата кула, където навярно никой не подозира присъствието ни.

— Благодаря ви, госпожице — промълви Пикар. — Вие не правите тая услуга на мене, а на правдата и човещината. Позволете ми да ви стисна ръката с искрено уважение.

Той протегна своята десница и Лучия сложи нежната си ръка в неговата. Почувства горещото му стискане.

— Сбогом, полковник Пикар — каза тя и тръгна. Но той я настигна.

— Госпожице, мога ли да ви придружа до колата? — запита. — Не ще бъда спокоен, ако ви оставя да си отидете сама през това пусто място.

— Господин полковник, принудена съм да не приема предложената ми от вас услуга. Не трябва да ни видят заедно. Пък и разстоянието до екипажа ми е малко.

Още веднъж — сбогом!

— Довиждане! — каза Пикар. Думата „довиждане“ беше изпълнена със сърдечност.

Лучия забърза надолу по стълбите. Непрогледната тъмнина я заобиколи. Но това смело и енергично момиче не познаваше страх. Тя знаеше, че полковникът се намира на платформата и че ще й се притече на помощ, ако й се случи нещо. Струваше й се, че въобще не може да я сполети никакво зло, когато се намира близо до такъв човек. Колко спокоен, смел и искрен е този полковник! Каква разлика между него и Естерхази, чието студено спокойствие маскираше подлостта му.

Чудно, Лучия не можа да отпъди образа на Пикар и сякаш той крачеше до нея, докато слизаше все по-замислена по спираловидната стълба. Тя стигна втората галерия и се облегна за миг на желязната стена. Момичето трепна. Стори й се, че чу зад себе си шепот. Дали Пикар не слизаше разговаряйки си сам? Не, това не може да бъде. Звънливият му глас още звучеше в ушите й и тя веднага позна, че този шепот не е негов.

Лучия се наведе над галерията и се ослуша. Не се ли изкачваха бързи крачки по стълбата? Не, не, трябва да се е излъгала. Сега всичко беше тихо.

Момичето почака още няколко минути. После продължи пътя си и излезе през малката желязна врата. Пред нея се простираше Марсово поле, потопено в магическата светлина на луната. То беше съвсем безлюдно.

Лучия направи няколко крачки, но изведнъж се спря й погледна уплашена ръцете си. Едва сега забеляза, че бе забравила малкия си бележник и кърпата си на платформата в кулата. Тя ги беше сложила на една от пейките, когато говореше с Пикар. На кърпата не обръщаше голямо внимание, въпреки че на нея беше извезан монограмът й, което не би било добре, ако попадне в чужди ръце. Но бележника не можеше да остави в никакъв случай. Той съдържаше кратки бележки за Естерхази и неговите операции, както и резултатите от предприетото от детектива проучване. Тази книжка можеше да осуети всичко, ако попаднеше в ръцете на приятелите на Естерхази. Разбира се, да се изкачи отново на платформата беше много неприятно. Освен това й се виждаше неловко да се срещне още веднъж с Пикар в тъмнината. Той, може би, ще си състави лошо мнение за нея, ако тя се върне пак в кулата. Но нямаше време за дълго мислене и бавене — тя трябваше да намери бележника си.

Лучия се върна и започна да се изкачва отново по стълбите. Естествено, изкачването сега беше по-трудно, защото се бе поуморила от предишното изкачване и слизане, но все пак тя стигна благополучно третата галерия. Момичето се отправи към балкона да подиша чист въздух и да отпочине за минута. Но едва стъпи на балкона и трепна. Високо над главата й се чу продължителен вик за помощ. Лучия беше решително момиче. Тя не се уплаши и не избяга, а остана на мястото си. Мисълта, че горе е станало нещастие или някакво престъпление, й даде сила и смелост. Впусна се във вътрешността на кулата като тичаше все по-бързо нагоре по стълбите. Момичето нямаше никакво оръжие, но в този момент не се и замисляше за това. Завладя я само мисълта, че горе, в пустата височина Пикар се намира в опасност. Каква беше тя, от кого е породена и какви последствия е имала за полковника — не знаеше.

— Какво се е случило? Всемогъщи Боже! Какво е станало? — питаше се тя запъхтяна, като се изкачваше все по-нагоре.

33.

След като Лучия се отдалечи от платформата на кулата, Пикар изпадна в особено настроение. Срещата с това момиче му се стори рядко преживяване. Младият полковник бе имал съвсем малко работа с жени, макар и те да го харесваха. Изпълнен от благородно честолюбие, Пикар се беше отдал изключително на военната си кариера. Той завърши отлично практическата служба, както се отличи и в теоретичните занятия. Няколкото му съчинения по стратегия привлякоха вниманието на неговите началници и за късо време той бе командирован в Генералния щаб, където направи бърза и блестяща кариера. И понеже нямаше време за любовни игри, сърцето му беше добро и непокътнато. Но след срещата му в Айфеловата кула вече не беше така. Твърдата, благородна и смела Лучия направи силно впечатление на Пикар и като се разхождаше със скръстени ръце и леко наведена глава по площадката на кулата, той разбра, че сърцето му принадлежи на това момиче, което Естерхази беше отблъснал безмилостно.

— Благодаря на Бога, че го е направил — каза Пикар. — Съдбата на Лучия щеше да бъде страшна с този подлец. Но не, Лучия сама щеше да разбере черния майор и да го отблъсне от себе си с отвращение. Сега тя е свободна и нищо не ми пречи да спечеля сърцето й… Нищо ли? Този въпрос премина като изгарящ дъх през устните му. Странна сянка помрачи неговото лице и устните му трепнаха. Може ли наистина да направи своя жена това момиче, бащата на което хората сочат с пръст, наричат го лихвар, подъл адвокат и забогатял по мръсен начин изнудвач?

Страшна борба се разрази в гърдите на благородния човек. Пикар беше научен да отмъщава смело на всеки неприятел, но най-безпощадно на този, който носеше в собствената си душа. В този миг той се възправи срещу предразсъдъците и неправдите, които произлизаха от тях.

— Кой би се одързостил да припише на това дете бащината му вина? — извика той. — Кой би обвинил Лучия, че е дъщеря на човек, който е безчестен? Тя сама не споделя това, тя е честно и добро момиче, а човекът, на когото протяга ръка, е достоен за любовта й. Аз не искам, както Естерхази, парите на нейния баща, искам само нея…

Думата замръзна на устните на Пикар. Очите му се втренчиха към входа на платформата. Три фигури се изкачваха по стълбата, огрени от светлината на луната. Едната от тях, която вървеше в средата, беше преоблечена жена. Мъжкото облекло, което носеше, не можеше да прикрие пола й. През лявата страна, по лицето на тази жена, се простираше като бразда белег, който минаваше през устните и завършваше до брадичката й.

— Обезобразената, Помпадура, госпожа Дьо Буланси!

Тези три имена минаха като мълния през главата на Пикар. Споменът за това, което му съобщи преди малко Лучия за любовницата на Естерхази, беше още съвсем пресен в паметта му, когато позна преоблечената жена.

Но кои бяха придружителите й?

Единият от тях, който вървеше от дясната й страна, бе старец с бяла козя брада, голям орлов нос и мършава фигура, а другият беше още млад мъж, чието грозно жълтеникаво лице ясно показваше, че е от еврейски произход. Ако Пикар беше живял разточително както много от неговите другари и беше принуден поради това да прави заеми, щеше да познае лихваря Соломон Дулсети. А в младия мъж щеше да разпознае пристигналия от Галиция негов племенник господин Лайб.

Но Пикар никога не бе имал среща с подобни личности, затова двамата придружители на Помпадура му бяха непознати.

— Какво искате, кои сте вие? — извика Пикар. Същевременно ръката му се плъзна в джоба на пелерината, където се намираше револверът.

Но той не успя да го извади.

Соломон Дулсети, който държеше досега ръцете си отзад, се спусна и хвърли във въздуха странен предмет. Това беше примка, която евреинът стискаше за единия край и която хвърли изкусно върху главата на Пикар. В следната минута полковникът се почувства обгърнат от гъста, здрава тъкан. Опита се да се освободи, но силното дръпване на мрежата от племенника на евреина го повали на пода. В този миг от гърдите му се изтръгна отчаян вик — същият, който Лучия чу няколко етажа по-долу. Нападателите се наведоха над мрежата като рибари, които са хванали голяма риба и внимават да не би да я изтърват в морето.

Соломон Дулсети и племенникът му хванаха беззащитния Пикар. Полковникът не изгуби съзнание, но се чувстваше загубен. Той не виждаше как да се измъкне от ръцете на тези убийци. Мрежата му пречеше и сковаваше движенията му.

— Дайте наградата на шпионина! — заповяда преоблечената жена на своите помощници. — Заслужи си я. Сега вече не ще подслушва. — Тя се наведе над поваления и го погледна в очите. — Ето твоя край, полковник Пикар — продължи с демонска насмешка. — Ти преследваш граф Естерхази и искаш да унищожиш всички негови намерения, но една жена те надхитри. Утре ще намерят разпокъсаното ти и обезобразено тяло пред Айфеловата кула, а твоята вакантна длъжност в генералния щаб ще заеме майор Естерхази.

— Блуднице! Престъпнице! — изпъшка Пикар. — Ще дойде ден, когато ще висиш до черния майор на бесилката!

— Но преди това пък ще имам удоволствието да ти приготвя една разходка във въздуха. Жалко, че няма да чуя, когато се строшат костите ти там долу. Вдигнете го!

Двамата евреи вдигнаха полковника с удоволствие. Но това не стана без борба. Най-после Соломон Дулсети хвана жертвата за главата, а Лайб за краката и се приближиха до оградата. През време на борбата Пикар успя, обаче да извади револвера от джоба си. Когато двамата мъже се готвеха да го вдигнат вече над оградата, той хладнокръвно провря цевта на оръжието през дупка в мрежата.

Пикар се прицели и дръпна спусъка на револвера. Гърмежът се разнесе и полковникът разбра, че улучи. Лайб изпусна мрежата, хвана се с две ръце за главата и рухна на платформата. Соломон Дулсети изплашен извика, заряза мрежата и се спусна към племенника си.

— Соломон, дръж го! — извика Обезобразената. — Помогни ми да го задържим, той се освобождава от мрежата! Загубени сме. О, полковник Пикар, още не си спечелил играта!

Любовницата на черния майор се хвърли върху Пикар като се мъчеше да го увие в мрежата. Макар полковникът да се опитваше с всички сили да се освободи от здравата примка, той не успя. Дяволската жена го увиваше все повече и повече. В това време и Соломон Дулсети се вдигна от пода, където лежеше трупът на Лайб и се спусна със злоба към Пикар.

— Ти ми го уби! — извика евреинът. — Кръв за кръв! Живот за живот! Ще ти прережа гърлото.

В ръката на стария злодей блесна голям касапски нож. Още минута и щеше да се случи непоправимото. Но внезапно женски глас извика зад убийците с безстрашна твърдост:

— Полицаи, тук са тези, които търсим! Обезобразената отскочи с дива клетва от жертвата си и се отправи към стълбата. Същото направи и Соломон Дулсети. Страхът да не попаднат в ръцете на полицаите накара двамата престъпници да го ударят на бяг. В същия миг Пикар видя стройна женска фигура да се навежда над него, да развързва примката, за да го освободи.

След минута той се изправи на крака.

— Госпожице Натузиус — промълви той трогнато. — Лучия, вие ме избавихте. Значи на вас трябва да благодаря за живота си, който без вашата смела постъпка щеше да бъде загубен!

Гореща червенина обля лицето на момичето. Пикар протегна ръце към нея. С щастлива усмивка тя ги пое в своите.

— Господин полковник, не съм направила нещо особено — каза тя с ясен и спокоен глас. — Само изплаших престъпниците и ги принудих да избягат. Но се радвам от дълбочината на сърцето си, че армията ни има един честен офицер, а светът — един човек, който обича правдата.

Пикар се поклони учтиво и целуна двете ръце на момичето.

— Госпожице — прошепна той, — заклевам се в честта си, че никога няма да ви забравя. Благодаря ви, Лучия, благодаря ви! И като доказателство за голямата ми преданост към моята нежна избавителка, подарявам ви това, което без вас навярно щеше да бъде загубено — моето сърце!

— Господин полковник, господин полковник Пикар — развълнува се Лучия, — приключението, което преживяхме сега, ви е трогнало толкова, че не сте вече господар на собствените си мисли и чувства. Значи в знак на благодарност ми подарявате сърцето и ръката си? О, господин полковник, това звучи почти като че ли се смилявате над мене и искате да компенсирате разочарованието, което ми причини граф Естерхази!

Тя се обърна настрана. От очите й потекоха сълзи. Сега Пикар не можа да се въздържи. Той прегърна това толкова скъпо за него момиче и го притисна леко към гърдите си.

— О, Лучия — извика пламенно русият полковник, — в час като този не трябва да има никакви недоразумения или излишни комплименти. Лучия, аз те обичам, обичам те заради теб самата. Моля те, остави бедния полковник Пикар, който не може да ти даде богатство и графска титла, да стане твой съпруг, твой покровител!

Лучия опря глава на рамото му. Лицето й блестеше от истинска сериозна и голяма любов. Погледна го и изрече тихо:

— Обичам те, Пикар.

Но когато полковникът поиска да целуне девствените й устни, тя го отблъсна кротко:

— Не, Пикар, не ме целувай още. Не днес, недей докато не съобщим годежа си на света. Утре, когато обмислиш добре тая случка, попитай други хора за баща ми.

— Лучия, мила Лучия!

— Не, остави ме да се изкажа докрай — продължи тя и въздъхна. — Ти ще чуеш много неприятни неща за баща ми. Ще ти кажат, че не е придобил богатството си по честен начин. Не зная дали това е вярно. Зная само, че за мен е добър баща, обичащ и готов да се жертва за своята дъщеря. Пикар, когато обмислиш добре дали искаш да станеш зет на Пиер Натузиус, ела в нашата къща и искай ръката ми. Но каквото и да бъде твоето решение — добави тя с тих и скръбен глас, — винаги ще те обичам, Пикар! Заклевам ти се тук, понеже сме по-близо до небето, луната, звездите и чудесата на нощта, че никога няма да стана съпруга на другиго!

— Не, Лучия, не — извика Пикар с възхита. — Утре ще бъдеш моя годеница и в скоро време, ако иска Бог — моя жена!

Сега Лучия му протегна още веднъж ръка и горещото стискане сякаш се заби в сърцето му. Дъщерята на нотариуса взе малкия бележник и кърпичката си, които беше забравила на платформата, а Пикар се наведе над младия евреин, когото застреля по време на борбата. Мъртвият вече изстиваше. Полковникът претърси джобовете му, за да намери нещо, което да удостовери самоличността му. В джобовете се намериха едно скъсано портмоне, което съдържаше само няколко франка, една връзка ключове и една мръсна кърпичка.

— Значи още един непознат — промълви полковникът, като се изправи. — Но няма да остане така. В тая преоблечена като мъж жена познах любовницата на Естерхази, оная Помпадура, оная Обезобразена или госпожа Дьо Буланси, както обича сега да се казва. Още утре ще се разпоредя за арестуването на престъпницата и тогава ще излезе на бял свят онова, което сега се крие под булото на нощта!

Но Лучия му протегна умолително ръце.

— За Бога, Пикар — примоли се тя, — откажи се засега от намерението си да я викаш за свидетелка по това дело. Ще ни се отдаде друг случай да накажем тази проклета жена. Тогава ще опозорим нея и черния майор, но моля те, скъпи, отмини станалото с мълчание.

— Но защо, Лучия, защо да отложа моето отмъщение, моето удовлетворение?

— Защото в мига, в който съобщиш на полицията за станалото, ще унищожиш и честта ми?

— Лучия, твоята чест!

— Да, Пикар, женската ми чест. Какво ще каже за това лошият свят, който е склонен винаги да мисли и разпространява най-лошото, ако се научи, че съм била сама с теб в тая усамотена кула? Ще бъда загубена, Пикар, петното ще остане незаличимо върху мене.

— Разбрах, моя Лучия, имаш право. Каквото се случи тая нощ на Айфеловата кула, този мъртвец тук, без съмнение, няма да разкаже.

Той я хвана под ръка и я поведе надолу-по стълбата. В тъмнината, която ги обграждаше, тя се притискаше все по-силно и по-нежно към него. Стигнаха почти до края на стълбата. Внезапно Пикар се почувства прегърнат от две нежни ръце и една гореща целувка опари устните му. — Лучия, мое обично момиче, значи, все пак…

— Прости! Чувствата надделяха над разума ми… Макар и да не стана твоя жена, споменът за тоя миг ще ме придружава през целия ми живот.

Устните на влюбените се сляха още веднъж, после Лучия се изтръгна от прегръдките на Пикар и избяга.

Когато полковникът излезе от кулата, видя как леката и прелестна фигура на любимата му тичаше по Марсово поле и воалът й се развяваше от вятъра, сякаш го поздравяваше.

Лайб, жадният за наука Лайб, който беше дошъл от далечна Галиция в Париж, за да изучи под ръководството на вуйчо си вагабонтството и всички тънкости на занаята, който трябва да знае всеки модерен престъпник, лежеше сега мълчалив и неподвижен на платформата в Айфеловата кула. Той се беше проснал с широко разтворена уста и разперени ръце и крака, а стъклените му очи гледаха бездушно нагоре, към покритото със звезди небе.

От раната на гърдите му кръвта още бликаше. Да, драги приятелю Лайб, опасно е желанието да стане човек големец. Някой пропада още при първия опит. Да беше останал в Галиция, днес още щеше да се скиташ от село на село, зает с продажба на дреболиите си, които селяните обичаха да купуват от тебе. В най-лошото дъждовно, снежно и кално време ти трябваше да се луташ. Тежестта наляга, студът реже, пронизва костите ти, камшикът на селяните плющи по ушите ти, ако някой случайно си спомни, че си го излъгал безсрамно при последната сделка. Печалбата е малка, а трудът голям. Това наистина беше проклет живот, приятелю Лайб, но все пак живот. Дойде в златния, блестящ и великолепен Париж, където те теглеха твоите фантастични сънища. И сега? Бе застрелян в цветущата си осемнадесетгодишна възраст като бясно куче. Сега си един от ония, за които парижката полиция пише: „Един непознат бе намерен убит. Тялото му бе пренесено в моргата.“ Но не, както изглежда, твоето тяло може да се изпрати в голямата парижка изложба на мъртъвците. Ти имаш роднина, който те обича, един вуйчо, превъзходния господин Соломон Дулсети. Той ще ти приготви добро погребение.

Лихварят с бялата козя брада бавно се качваше нагоре по стълбата. Той носеше под мишница сгънат чувал. Дъртакът стоеше пред тялото на племенника си и го побутна с крак.

— Мъртъв! — измърмори евреинът. — Бог ме е наказал по най-ужасен начин. Страшен удар за мене — синът ми Питу изчезна. Хаим се подстригал и станал католически монах, а Лайб застрелян. Непоносим удар!

Две сълзи се отрониха от очите му и паднаха върху мръсната му брада. Той разгъна чувала.

— Какво да се прави? — продължи евреинът своя самотен монолог. — Лайб, помниш ли какво ти казах вчера, когато видяхме във водата моя приятел Мъртвешката глава? Смъртта си е смърт, а парите са пак пари. Е, добри ми Лайб, защо да не спечеля от твоето тяло няколко франка? Доктор Триколет вчера купи от мене слепеца, днес ще ми плати за застреляния. Любезни ми Лайб, не ме гледай така учуден. Ако аз бях мъртъв на твое място, не щеше ли да продадеш моето тяло? Ха-ха, зная, щеше да го направиш, иначе би бил лош търговец.

Смеейки се като побъркан, той напъха мъртвото тяло в чувала, завърза го добре и го затътри надолу по спираловидната стълба.

Пред вратата на кулата се намираше магарешка каруца, която беше пълна с дрипи. Соломон Дулсети скри чувала със страшното съдържание под тези дрипи. Тогава седна в каручката и подкара магарето.

34.

Сутринта Лучия се срещна с баща си по време на закуска. На нотариуса му се стори, че дъщеря му е по-бледа от друг път.

Когато излезе слугата, който донесе кафето, Натузиус остави вестника настрана, наведе се над масата и запита:

— Е, дете мое, говори ли вчера с полковник Пикар?

— Да, тате, срещнах се с полковника в Айфеловата кула.

— И какъв е резултатът?

— Съобщих му какво сме научили за делото на Естерхази и какво знаем за госпожа Дьо Буланси.

— Много добре, дете мое. А какво ти каза полковникът. Ще се възползва ли от нашите съобщения? Можа ли поне да разбереш дали полковникът мрази този, когото ние преследваме и презираме?

— Татко, в това отношение можеш да бъдеш спокоен. Естерхази няма по-върл неприятел от Пикар. Но омразата на полковника е по-благородна от нашата, защото не произлиза от частни разпри, а от нравственото му убеждение, че злото трябва да се накаже и изкорени.

Лучия каза тези думи с тъга, но после се замисли. Тя не искаше да повери на баща си тайната на своето сърце и да му говори за отношенията, които се породиха миналата нощ между нея и Пикар. Нотариусът трябваше да чуе тази вест от полковник Пикар, когато поиска ръката й.

Горката не можа да мигне цяла нощ. Тя виждаше непрестанно хубавия мъж и й се струваше, че чувства още горещата му целувка по устните си. Да, Лучия разбираше ясно какво е истинска любов. Беше я обзело сладостно чувство, което не е изпитвала никога досега.

Натузиус забеляза промяната, която е станала от вчера с дъщеря му. Без да предчувства ни най-малко самата истина, той хвана ръката на Лучия и я погледна мило и загрижено.

— Дете мое — каза той, — какво ти е? Много си бледа и загрижена. Мога ли да те зарадвам с нещо? Имаш ли някакво желание? Кажи ми го само и веднага ще го изпълня. А, спомням си. Онзи ден в бижутерийния магазин на булевард „Италиен“ видя обеци, да са ти харесали? Научих цената им — двадесет хиляди франка. Готов съм да дам тази сума. Тези брилянтни обеци ще украсят хубавото ми дете.

Лучия махна с ръка.

— Татко, моля ти се, защо ми е тази скъпоценност? Имам достатъчно такива глупави играчки и ти виждаш, че не ги нося. Благодаря ти за добрината.

— Може би сърцето ти иска нещо друго? Още веднъж ти казвам, че съм готов да жертвам за тебе всичко.

— Благодаря ти, татко — каза Лучия.

В това време в стаята влезе слугата и донесе на сребърна табла визитна картичка.

— Господин Арман Боне моли за честта да говори с господин нотариуса — докладва той.

— Арман Боне ли? — повтори нотариусът тихо. — А, Боне. Не го познавам и няма защо да приемам този млад човек.

— Татко — каза Лучия и сложи ръка на бащиното си рамо, — щом не познаваш Арман Боне, откъде знаеш, че е млад? По всяка вероятност паметта ти е изневерила. Може би все пак го познаваш?

— Не зная, не си спомням, но, както и да е, кажете на този господин да дойде друг път.

— Господинът ми каза — отвърна слугата с видимо затруднение, — че няма да напусне къщата, докато не го приемете.

— Татко, трябва да го приемеш — настоя дъщерята на нотариуса. — Длъжен си да научиш защо този непознат човек се отнася така неучтиво. Франсоа, пуснете човека да влезе, а аз, тате, ще се оттегля.

Когато слугата излезе навън, за да изпълни заповедта на госпожицата, Лучия целуна баща си по челото и рече:

— Добри ми татко, може би ще можеш да помогнеш на един беден човек, срещу когото имаш от по-рано някакво задължение. Татко, ако е така, моля ти се, помисли, че преди малко искаше да ми купиш една играчка за двадесет хиляди франка. Радостта ми ще бъде много по-голяма, ако се уверя, че никой не напуска къщата ни с горчивото чувство, че над него е извършена несправедливост. И така, довиждане, татко.

Лучия се отдалечи с леки грациозни крачки в най-близката стая и притвори тихо вратата след себе си. Натузиус следеше любимката си с уплашени и загрижени очи, докато излезе от стаята.

— Лучия говори така, сякаш знае кой е този Арман Боне — измърмори той. — Но не, не, тя няма понятие от това и никога няма да научи тази тайна.

Вратата се отвори и в стаята влезе един млад, добре облечен момък, който се поклони пред Натузиус.

— Той е — прошепна нотариусът. После стана тежко и се отправи към посетителя си.

Арман Боне, младият счетоводител, когото намерихме в къщата на госпожа Небел и подслушахме тайния му годеж с Марион Форцинети, стоеше изправен в разкошно наредената стая и гледаше дръзко приближаващия се милионер.

— Вие ли сте господин Арман Боне? — поде нотариусът с твърде несигурен глас.

— Да, господине, така се казвам. На бедната ми майка не остана друг избор, освен да ми даде собственото си име. Ако при моето раждане не бях излъган, щях да се казвам Арман Натузиус.

Нотариусът трепна при тези думи и хвърли плах поглед към вратата, през която току-що беше излязла Лучия.

— Следователно — изрече той тихо, — искате да кажете, че сте мой син.

— Да, господине, така е. Но нека не говорим за това.

Арман изговори тези думи със страшно възбуден глас, а Натузиус му даде знак с ръка да се успокои. После попита все така тихо:

— Арман, бил ли е вашият живот толкова ужасен, че смятате за грях, дето съм ви дал живот?

— И още питате! — надигна се възмущение в гласа му. — Вие сте прелъстил майка ми и сте я изпъдил безпомощна на улицата, когато наближил тежкият й час. Вие сте измамил позорно горката ми майка и сте й дали само неколкостотин франка като остатък от стоте хиляди франка, които ви е дала на съхранение. За мене въобще не сте се сетили. Ако бях станал развратен, лекомислен и безчестен, ако днес лежах в някой затвор или поправителен дом, безсъвестният ми баща щеше да бъде виновен за това. Но, благодаря на Бога, бедната ми майка направи всичко, каквото можа, за мене. Тя е работила, блъскала се е да направи от мене добър и честен човек. А когато умря преди две години, последната й дума беше: „Арман, прощавам на баща ти всичко, което направи с мене, но това, което извърши с теб, може да му прости само Бог!“

Натузиус скри вълнението си, като се отвърна от момъка. Но след минута се обърна пак към него и промълви:

— Както виждам, въпреки всичко сте станал добър и честен човек. Обноските и облеклото ви доказват, че имате добра работа.

— Добра работа ли? — изсмя се Арман горчиво. — Вие не питахте как живеех по-рано. Наистина, сега съм по-добре. От няколко месеца насам съм счетоводител във фабриката на Прокасоновите наследници и получавам двеста франка месечна заплата.

— Двеста франка ли? Разбира се, това не е много.

— Те ми стигаха, докато бях сам. Знаете, че досега не съм идвал при вас с молба. Да, не съм се одързостил да ви напомня за моето съществуване. Но животът ми вече се промени и, макар и да не ми беше лесно, все пак реших да дойда у вас и да ви помоля за помощ.

— Какво се е случило?

— Запознах се с едно момиче, което обичам. Ние се сгодихме и искам да се венчаем. Но желанието ми е да заведа младата си жена в къща, където да живее нормално. Господин Натузиус, направете ми добрина и ми заемете няколко хиляди франка, за да започна собствена търговия. Уверявам ви, че ще увелича тези пари чрез прилежност и ще ви ги върна след няколко години с лихвите. Поправете онова, което сторихте по отношение на майка ми.

Арман Боне говореше просто, но умно и сърдечно. Натузиус, подпрял чело с ръка, слушаше внимателно. До тази минута той не беше поканил момъка да седне. Но сега му посочи с ръка стола:

— Арман, седнете до мен, искам да ви направя едно предложение.

Натузиус се отпусна на един стол, а Арман седна срещу него.

— Колко пари ви трябват, за да почнете тази работа — запита след кратко мълчание сина си Натузиус.

— Ако имах дванадесет хиляди франка — каза Арман зарадван, — бих могъл да уредя една фабрика за изкуствени цветя и да изкарвам добра печалба.

— Лъжете се — прекъсна го нотариусът сухо. — С такъв нищожен капитал не ще можете да устоите на конкуренцията. Ще ви дам четиридесет хиляди франка.

— Четиридесет хиляди франка!

Арман стана разтреперан от радостно вълнение пред леко усмихнатия старец, който го изненада с щедростта си.

— Можете да изтеглите парите още утре от Лионската кредитна банка.

— Благодаря ви, хиляди пъти ви благодаря… Натузиус стана и отиде при писалищната си маса.

Написа един чек за четиридесет хиляди франка, после отключи с малко ключенце чекмеджето на касата, извади от него три банкноти по хиляда франка и направи знак на Арман да се доближи до него.

— Вземете този чек — каза той, като подаваше на момъка скъпия документ. — Четиридесет хиляди франка са ваша собственост и се радвам от цялата си душа и сърце, че можах да ви помогна.

— Татко, татко! Колко съм ви задължен!

— Сине, и аз съм ти задължен. Направих голямо зло на майка ти, а още по-голямо — на теб, като те Оставих безпомощен в живота.

— Татко, това вече е простено и забравено. Ако майка ми ме видеше в тази минута, щеше да бъде щастлива и успокоена. Давам ви ръката и обещанието си, че никога няма да се разкайвате, че съм ваш син.

— И мой брат! — викна един звънлив глас откъм вратата.

Лучия беше отворила внимателно вратата и се бе вмъкнала безшумно в стаята при двамата мъже. Натузиус трепна и закри лице с копринена кърпичка.

— Лучия, ти чу разговора ни — изстена той.

— Всичко, татко, и съм дълбоко трогната от добрината и справедливостта ти!

Тя хвана ръката на младия мъж, който гледаше учуден красивото момиче.

— Арман, брате мой — каза тя засмяна, — ние ще останем винаги верни приятели. Казвам се Лучия Натузиус и съм ваша сестра!

Момъкът се наведе и искаше да целуне ръката й, но Лучия му поднесе челото си, което той целуна.

— И тъй — продължи Лучия, — нашият съюз е потвърден. — Арман, нали ще ме заведете при вашата годеница? Тя трябва да е честно и добро момиче, достойно за любовта ви.

— Да, моята Марион е добра, храбра, благородна и скромна — каза Арман с възхищение. — В живота на бедната има печална тайна. Обична ми сестро, за това няма да говорим днес. Марион ще ви разкаже всичко сама.

— Ако е нещастна, ще я посрещна с двойно по-голяма любов — отвърна момичето.

— Тогава чуй, Арман — рече Натузиус, — и аз имам една молба към тебе. Ние имаме един смъртен неприятел. Той ни нанесе страшна обида и сме принудени да го накажем. Искаш ли да ни помогнеш да отмъстим на този проклетник?

— Татко, с най-голямо удоволствие. Ще направя всичко, с което мога да докажа благодарността си към вас и Лучия.

— Добре. Вземи тогава тази червена картичка и иди довечера след десет часа във вилата на госпожа Буланси, на Елисейските полета. Покажи картичката на вратаря и помоли да те заведат в игралния салон. Научих, че във вилата на тази госпожа играят мошенически на комар и плячкосват посетителите. Желая да узная всичко, което се върши в салоните. Кои лица се навъртат там, какво се говори и как се отнасят те при играта. Особено искам да узная нещо за самата госпожа Буланси и някой си Естерхази, който почти всеки ден е там. Препоръчай се пред тях за високопоставено лице и участвай живо в играта. За тази цел ти давам три хиляди франка, които можеш да жертваш за делото. Ще те чакам тук утре Но това време, за да ми съобщиш всичко. Разбира се, ти трябва да пазиш това в тайна и дори, моля те, да не съобщаваш и на годеницата си нищо.— Тате, разчитайте на мен — отговори Арман живо. — Бъдете уверен, че ще си отварям добре очите в къщата на госпожа Дьо Буланси и че нищо не ще остане скрито в това комарджийско гнездо.

При тези думи Арман сложи червената картичка и банкнотите в изящен кожен портфейл, където се намираше и важният чек. После стисна още веднъж сърдечно ръката на Натузиус в знак на благодарност и се прости с Лучия.

— Тате, виждаш ли — каза нежно и с възторг момичето, когато останаха пак сами, — това са безценните брилянтени обици, които носят радост. Благородното дело е най-доброто украшение за човека!

35.

— Марион, душице, ние сме спасени!

С тези думи Арман Боне влезе в малката стаичка, в която живееше дъщерята на Форцинети. Този ден беше празник и Марион не беше във фабриката, а подреждаше гардероба на своя син. Тя седеше и кърпеше грижливо една детска ризка.

Малкият Максим играеше до краката на майка си, кръстосваше пълзешком насам-натам из стаята. Тогава се отвори вратата и влезе Арман с щастливо лице. Марион остави работата си настрана и се хвърли в прегръдките на любимия си.

— Арман, щастието е изписано на лицето ти — прегърна го тя и се притисна нежно до него, — но кажи ми, какво е станало. Позволи ми да взема участие в твоята радост! Къде беше и какво ти се е случило?

Младият мъж седна развълнуван. Той дишаше дълбоко и няколко минути не можеше да намери думи. Марион седна на малко столче до него. Той прегърна младата жена и я сложи на коленете си, като постави ръката й върху джоба на сакото си, където бе портмонето му.

— Отгатни, моя хубава Марион — каза той, — какво има тук.

— Сърцето ти — отговори младата жена, — което още от деня, когато разменихме първата целувка, бие за мен надеждно и горещо!

— О, още по-пламенно и жарко — каза Арман, като я целуна. — Но не за сърцето говоря сега. Не усещаш ли нещо широко и твърдо върху него?

— Да. Мисля, че е портмонето ти.

— Съвсем вярно, но отгатни сега какво съдържа то. Марион се надигна и каза нацупено:

— Махни се, лоши човече. Защо ми задаваш гатанки, когато трябва да изговориш само една дума, за да ме направиш щастлива.

— Имаш право — каза Арман и скочи от стола. — Виж тук, моя Марион. Тая хартия, която вадя сега от портмонето, е чек за четиридесет хиляди франка. С други думи, първият богат търговец или добър банкер, на когото поднеса тая хартия, ще ми заплати с удоволствие сумата срещу съвсем незначителна отстъпка.

— И тези пари ще принадлежат на тебе? — запита почти уплашена жената.

— Те принадлежат на нас — отвърна Арман, — на теб, мен и на това дете. На трима ни, които сме заедно и ще си останем заедно, докато сме живи.

Марион беше станала съвсем бледа. Тя гледаше ту Арман, който следеше нейната изненада, ту скъпоценната хартия в ръката му. И когато най-после очите й се премрежиха от сълзи, тя промълви:

— О, Боже мой! Мили, няма ли да ни направят нещастни толкова много пари? По какъв начин си ги придобил и не е ли поискана отплата срещу тях, която да бъде против честта и съвестта?

— В такъв случай нямаше да ги приема — веднага отвърна Арман. — Не, моя Марион, решението на тази гатанка е съвсем просто. Оня ден, когато се сгодихме, ме мъчеше мисълта, че трябва да осигуря на теб, която си от видно семейство, добро съществуване. Един прост счетоводител с такава малка заплата не би могъл да направи това и ако по-късно Бог ни даде повече деца, ще трябва да водим оскъден живот. Тук внезапно си спомних, че на света съществува един човек, който има свят дълг към мене — баща ми. Аз го потърсих, без да ти съобщя намерението си, защото се съмнявах в резултата. Но Пиер Натузиус ме прие но най-любезен начин. Той съжалява, че се е отнесъл така безсъвестно с майка ми и иска да поправи чрез мене своето престъпление! Тези четиридесет хиляди франка са от него. Ще ми помогнат да уредя своя собствена търговия, те ще бъдат основен капитал на нашето богатство, спечелено по честен начин.

— Какво щастие! Какво щастие! — викна Марион.

— О, не е само това — продължи Арман с истински възторг. — Аз намерих не само баща, но и сестра. Какъв ангел е тази Лучия Натузиус. Тя ще стане твоя най-добра приятелка, Марион, сега сме богати и не живеем вече сами на света. Ела, не мога да направя друго, трябва да танцувам с тебе!

Въпреки че не беше истински танц, все пак щастливият мъж поведе любимата си и заигра с нея в стаята така, че малкият Максим припълзя в близкия ъгъл, откъдето наблюдаваше странната постъпка на смирената си майка и бъдещия си баща.

Най-после Арман пусна младата жена. Внезапно чертите на лицето й изразиха печал.

— Марион, какво ти е? — запита младият мъж развълнуван и хвана нежно ръцете на годеницата си.

— Не знаеш ли за кого мисля…

— За Ева ли?

— Да. Колко щастлива щеше да бъде с нас в тази минута. А сега лежи в студения гроб.

— Да, проклет да е убиецът! — каза Арман гневно. — Никога ли няма да се разкъса тъмното було, което покрива страшното злодеяние?

— И бедният Бижу — допълни Марион, — намериха го прободен до Ева. Навярно той се е промъкнал през онази нощ с нея и е искал да я защити, когато е била нападната от убийците… Ах, когато си спомня как намерихме на другия ден двете тела в моргата, как придружихме безутешната госпожа Небел, която загуби своя скъп Бижу… Каква страшна съдба, каква ужасна сцена!

— А и загадъчното изчезване на слепия — приключи Арман неприятния разговор. — Марион, откровено да ти кажа, страхувам се, че бащата на Ева е замесен в убийството на дъщеря му и Бижу.

В тази минута Марион си спомни за нещастната жена, бедната госпожа Небел, която непрестанно скърбеше за недъгавия си син, когото като майка бе обичала силно. За да я успокои, тя я повика в стаята си и й съобщи какво голямо, неочаквано щастие е сполетяло Арман, а заедно с него и нея, бъдещата негова жена, и прибави:

— Ние ще си наемем хубава малка къща и ще водим добър живот, но вие, драга госпожа Небел, ще живеете с нас. Знаете колко е привързан Максим към вас, а и.колко го обичате и вие.

— Нека Бог ви възнагради за тая добра покана — каза госпожа Небел и се просълзи. — Приемам я с благодарност. Ах, ако можеше да доживее това и добрият Бижу! Но него, който не беше направил нищо лошо на някого, го убиха.

Бедната жена зарида сърцераздирателно.

Арман искаше да сложи край на трогателната сцена и затова се обърна към Марион:

— Мила моя, трябва пак да те оставя за един час, защото искам да отида при Прокосон, нашия досегашен господар, и да го помоля да ми размени получения чек с пари.

Той целуна Марион и излезе.

Господин Прокосон, притежател на фабриката за цветя, където работеха Арман и Марион, изслуша младия мъж с радост.

— Господин Боне, вие бяхте винаги прилежен и верен сътрудник — каза му той, — и затова ми е твърде неприятно, че ви губя. От друга страна пък одобрявам вашето желание да станете самостоятелен. Онзи, който е млад и иска да работи, може да напредне.

Прокосон с удоволствие размени чека, понеже подписът на известния на всички нотариус Пиер Натузиус не пораждаше никакво съмнение.

Когато Арман се прости сърдечно със стария си шеф, той носеше в портфейла си — освен трите хиляди франка, които му даде баща му за важната цел в салона на госпожа Буланси, и още четиридесет банкноти по хиляда франка, които сега бяха негова собственост.

Този ден Арман и Марион ходиха на разходка с файтон в Булонската гора. Когато вечерта Марион занесе малкия Максим в леглото заедно с изящните играчки, които му бе купил Арман за тържествената вечеря, младият мъж се обърна към съпругата си и каза:

— Мила Марион, спомних си сега, че ще бъде добре, ако тази вечер се срещна с един мой стар приятел, когото от дълго време не съм виждал и който ще вземе живо участие в промяната на моята съдба. Ще ми позволиш ли да те оставя за малко?

— Разбира се, скъпи Арман, не трябва да изоставяш заради мен приятелите си…

— Но е възможно да се върна много късно вкъщи, понеже пътят е доста дълъг.

— Все пак ще те чакам, за да ти кажа лека нощ или, може би, добро утро…

— Ти си безценна жена — целуна я Арман.

Лицето му се зачерви, защото лъжеше добрата жена. Но можеше ли да постъпи иначе? Натузиус не поиска ли обещание от него да запази тайната дори и от Марион?

Арман влезе в малката си стая и се облече в черен салонен костюм, който беше купил неотдавна благодарение на малките си спестявания.

Сега той се гледаше доволен в огледалото и макар да не беше суетен, все пак му предстоеше да се представи като млад и виден кавалер.

— Арман, колко прелестен, колко знатен изглеждаш така — възхити се младата жена, когато той на тръгване я притисна още веднъж до гърдите си. — Но почакай, имам още една молба към теб. Когато си помисля, че можеш да бъдеш нападнат по пътя… След смъртта на Ева и Бижу треперя за живота и сигурността на тези, които обичам.

— А аз, сладко мое момиче, няма да имам спокойствие, ако оставя вкъщи тази голяма сума. Тогава ще се страхувам да не нахълта някой тук и да направи пакост. Но, до моите гърди е най-доброто скривалище за парите ми. Утре ще ги внеса в банка, което днес не беше възможно да направя. Тогава ще бъдем спокойни. Да, така върви светът: онзи, който не притежава никакъв имот, пъшка и въздиша постоянно, а който го придобие пък, почва да страда от други грижи.

Арман се приближи до леглото на детето и го целуна по челото. Той прегърна пак Марион и побърза по стълбите.

— Довиждане! — извика той отдолу.

— Довиждане! — прозвуча отгоре звънлив глас.

Салоните на госпожа Дьо Буланси бяха тържествено осветени. Лучия Натузиус не беше се излъгала, когато уверяваше полковник Пикар, че тази високопоставена дама, израснала в парижкото престъпно блато, дъщеря на Казота, не бе никоя друга, освен Помпадура или, както още я наричаха, Обезобразената.

След като Помпадура ограби значителни средства от Нинон дьо Клер, по желание на Естерхази тя се отдели от майка си и се отказа уж от старите си познати. Нейното преобразяване във видна и блестяща дама стана много скоро.

В деня, когато певицата Нинон дьо Клер и любовникът й Марсел Бернард бяха изпратени в сандъци като восъчни фигури от Париж, Помпадура изчезна безследно от „Червената воденица“. Тя нае прелестна вила на Елисейските полета, която беше оставила току-що умряла нейна приятелка. Нае необходимите слуги, купи три прекрасни коня, хубава каляска и един елегантен кабриолет. Разбира се, за Естерхази бяха запазени няколко стаи, макар че не живееше при нея.

Помпадура беше натура, която не можеше да стои без занимание. Откраднатите пари й помогнаха да живее ако не много разкошно, то поне безгрижно. Но тя искаше да увеличи капитала си, желаеше гой да расте постоянно.

Тя не се грижеше толкова за себе си, колкото за мъжа, когото обкръжаваше с безгранична, сляпа и фанатична любов. А Естерхази беше разточителен в пълния смисъл на думата. Златото като че се топеше в ръцете му. Той живееше разкошно, пръскаше на вятъра всичко, което му попадне. Тогава хитрата Помпадура го наблюдаваше и трепереше пред мисълта, че ще загуби любовника и парите си, които бяха добро средство за обвързване на Естерхази. Тя мислеше как да открие извор, от който златото никога да не пресъхва. И го намери скоро.

В Париж има богати и видни гъски, чиито пера се скубят лесно, ако човек знае как да го стори. Едно от тези сигурни средства е хазартът. В столицата на Франция има много салони, където на зелената маса всяка нощ се ограбват глупците. Играта на комар не е забранена. Дори понякога играят с фалшиви карти. Това наистина е позволено дотогава, докато бъде разкрито.

Под звучното име „госпожа Дьо Буланси“, Помпадура отвори в своята вила на Елисейските полета хазартен салон, който стана един от най-посещаваните в Париж. Обезобразената намери начина. Тя печелеше много пари и задържаше черния майор всяка нощ до себе си, понеже хазартът, дивият, възбуждащ нервите хазарт, беше един от любимите пороци на нечестивата му душа. Когато купищата от злато и банкноти се увеличаваха на зелената маса, бледото му и посърнало лице пламваше от тъмна червенина. Лакомите му очи блясваха и изпепеляваща страст го хвърляше в компанията на тези парфюмирани блудници, полупияни и плоскоглави кавалери и професионални картоиграчи.

36.

И тази нощ Естерхази държа банката. Там се играеше онази проклета игра на случайността, която се нарича „тридесет и едно“.

На масата имаше табло, което съдържаше всички карти, на които се залагаше. Банкерът изтегли картите, размеси ги в ръцете си и после ги нареди. Ако паднеше на лявата страна, печелеше банката, на дясната — изплащаше се като печалба на играча.

Край зелената маса бяха събрани около двадесет дами и кавалери. Дамите носеха привлекателни тоалети, които разкривах гърди, гърбове, рамене и лакти, като ги правеха достъпни за всеки поглед. Господата бяха в салонни облекла. Естерхази също съблече униформата си, за да сложи цивилен костюм. Както той, и госпожа Буланси — така ще наричаме Помпадура — познаваха много добре всички присъстващи.

Имаше малки червени картички, които се раздаваха на най-верните й хора и с които приятелите й можеха да влизат свободно и без лични представяния в тази къща. Знаем, че нотариусът снабди с една такава карта сина си… и Арман стигна без всякакви препятствия в салона.

Тъй като тук всеки имаше титла, и той се нарече маркиз Арман дьо Боне и бе посрещнат много добре. Героят ни се намираше вече сред това отвратително общество. Прелестна гърдеста италианка, която се препоръчваше за певица и се казваше Рита дел Майо, го обсеби и не се отделяше от него. Но той се въздържаше и блясъкът на тъмните му очи остана студен. Мислеше си за Марион и се отвращаваше от тази действително хубавичка, но лекомислена жена. Обземаше го свян, когато белоснежните й гърди се докосваха до рамото му и пълните й меки ръце галеха коленете му.

На играта се отдаде също без никаква страст. Играеше със златни пари, печелеше и купчинката от монети растеше все повече пред очите му. При това не забравяше да наблюдава непрекъснато черния майор, който поддържаше банката, но не можеше да открие дали мошеничества.

Тази нощ дори Естерхази губеше. Той губеше и лицето му потъмняваше все повече и повече.

— Днес съм нещастен! — извика той и и захвърли гневно картите настрана. — Моля да направим малка почивка, за да отдъхна. Дано имам повече щастие после, когато почнем пак играта!

Игралната маса опустя. Дамите заведоха господата в разни изящно наредени стаи и се оттеглиха с тях край малките маси, където им се поднасяше шампанско и студени деликатеси.

— Колко прелестна изглеждаш днес, скъпа ми Рита! — каза госпожа Дьо Буланси и прегърна мнимата певица, която стоеше до Арман, като й прошепна на ухото: — Погрижи се за твоя гостенин да пие повече шампанско, насърчи го след това в играта и за големи залози.

— Ще получа ли петте си процента? — запита италианката.

— Разбира се, както винаги.

— Добре, ще бъдеш доволна от мен. Достатъчно силно ли е шампанското — То е тъкмо от тоя вид, който ни трябва! Извинете, господин маркиз — обърна се след този диалог госпожа Дьо Буланси с лека усмивка към Арман, — че ви отнех за няколко минути дамата, но не мога да мина нито веднъж край нея, без да целуна вълшебните й устни. Ах, виждам, че ми завиждате. При такива обстоятелства почти е опасно да останете сам с Рита в японския салон, където няма никой. Господин маркиз, само не гответе за сърцето на тая млада италианка опасно изпитание.

Госпожа дьо Буланси се отдалечи от тях, влезе в близката стая и изчезна зад малка врата, която се намираше зад копринена завеса. Тя стигна в полутъмен къс коридор, а оттам в стаята си.

Черният майор очакваше любовницата си с нетърпение. Развълнуван и явно в нерешителност, той крачеше нагоре-надолу по мекия килим в стаята. Когато Помпадура влезе, изстена:

— Хубава история! Загубих двадесет хиляди франка — чисти парици! Това отваря лоша дупка в касата, ми.

Но госпожа Дьо Буланси хвана ръката му и го погледна усмихната:

— Не се тревожи, обични ми мъжо — каза тя. — Пак ще спечелиш загубените си пари и, ако не се лъжа, ще прибавиш дори към тях още една кръгла сумица.

— Как ще стане това? Всяка карта, която изтеглям, е против мен!

— Защото нямаш истинските карти, единствен мой, любими!

— Истинските карти? Ах, разбирам, ти мислиш да… — Да употребя ония карти. Нали знаеш, че са белязани, и когато ги хвърлиш, можеш да отстраниш всяка, която не ти харесва.

Черният майор остана известно време замислен.

— Помпадура, това е съмнително средство — каза той глухо — и ти знаеш, че не се решавам лесно на това!

— Но ти си го вършил често и щастието е било винаги на твоя страна.

— Разбира се, що се отнася до играта, е така, но когато ги държа в ръцете си, тайно треперя и ме задушава страх. Помисли си само, ако нашите неприятели са се вмъкнали тайно и има някой шпионин в салона ти и ако той забележи мошеничеството. Тогава не ми остава нищо друго, освен с един куршум да си пръсна черепа.

— За Бога, не изговаряй тези страшни думи — изпъшка Помпадура и обви красивите си ръце около шията му. — Не ставай страхливец, участвал си успешно в много по-големи работи!

Черният майор избърса с копринена кърпичка потта, която беше се появила по лицето му.

— Имаш право — каза той, — нашият паричен източник не трябва да пресъхва. Ще го направя. Но с кого да се захвана днес?

— С младия маркиз Арман дьо Боне.

— Дали ще излезе нещо от него? Не вярвам да носи много пари със себе си.

— Колкото за това, заблуждаваш се, драги приятелю — пошепна Помпадура вдъхновено. — Пристъпих зад стола му, когато отвори портфейла си, за да вземе пари за играта. Погледнах в него и забелязах един пакет банкноти по хиляда франка. Трябва да са около четиридесет-петдесет…

Очите на чернобрадия мъж се съживиха.

— Четиридесет-петдесет хиляди франка — възкликна той с дяволска радост, — това ще ни възнагради добре. Да, ела, хубава моя Помпадура, нека преслушаме младия маркиз. Ти дръж само готови фалшивите карти и остави другото на мен.

Демоничната жена прегърна силно любовника си и обсипа лицето му с целувки.

— Обичам да те слушам, когато говориш така — изрече задъхано тя. — Разпоредих се вече. Чернооката Рита ще се възползва от почивката и ще упои маркиза с шампанско и любов. Той ще се запали и ще бъде замаян, когато седне на игралната маса.

— Толкова по-добре!. — запали цигара Естерхази. — А знаеш ли новината? — запита той след кратко мълчание. — Един от шпионите ми видял днес към два часа полковник Пикар, като влизал в къщата на нотариуса Натузиус.

— Не е чудно — отговори любовницата му. — Навярно ще направят съзаклятие помежду си, за да те опропастят.

— Нека само скроят заговора против мене — изсмя се лукаво граф Естерхази. — Този добър Пикар не предчувства, че се намира върху барутен погреб, който съм му приготвил. Пати дьо Клам ме поддържа и сега трябва само още един малък натиск, за да избухне нашият погреб. Тогава полковник Пикар не ще бъде повече в Париж, а там, където не може да бъде опасен.

— Но все пак щеше да бъде по-добре — измърмори Обезобразената, — ако бях успяла да изпълня добрия си план и го бях хвърлила от Айфеловата кула, когато го заварих там с високомерната дъщеря на Натузиус. Соломон Дулсети развали всичко, той удари на бяг, когато чу вика на момичето.

— Такова отчаяно нападение не ми е по вкуса — намръщи се черният майор. — Това убийство щеше да възбуди голямо вълнение. Бъди уверена, Помпадура, че ще ударя смъртно неприятеля си, без да го убия. А сега нека се върнем при гостите и изпразним портфейла на господин маркиз Дьо Боне.

След малко обществото пак се събра около игралната маса. Помпадура зае мястото до черния майор, а до нея седна Рита, която се облягаше на Арман. Пълно-гърдата италианка послуша подлия съвет, който й даде госпожа Дьо Буланси, и сполучи. Арман беше пиян. Той беше под влияние на шампанското, чийто огнен шар сновеше по жилите му.

Има хора, които виното дотолкова променя, че цялото им същество, възгледи, чувства и мислите им биват отнесени от упоителното питие като прах от вятъра.

Всички техни задължения се отнасят като от вихрушка, а замъгленият от алкохола мозък не е вече в състояние да мисли правилно и да преследва целите си.

Арман принадлежеше към слабите натури. Но за негово извинение можем да кажем, че твърде рядко се е отдавал на това наслаждение и че пенливото вино, което му бе дала госпожа Дьо Буланси, беше нарочно приготвено да му обърка мислите, да възбужда страстите и да парализира волята.

Марион, детето, надеждата да създаде собствена търговия, поръчката, с която го бе натоварил Натузиус — и която, за голямо съжаление, го беше довела в тази къща, всичко беше потънало в морето на забравата. Той обви ръка около съблазнителния гръб на поруменялата си съседка и блестящите му трескави очи се впиха в райското поле на знойните, вълнуващи се гърди. Момъкът й шепнеше нежни думи, които трябваше да бъдат само за Марион.

— Рита, ти изигра добре ролята си — хвалеше я госпожа Дьо Буланси тихичко. — Процентите ти са осигурени.

Арман хвърли с небрежно движение своя добре напълнен портфейл на масата пред себе си.

— Ще видим кого ще огрее щастието — изграчи той пиянски. — Залагам си главата, че ще разоря банката. Да, майоре, аз съм единственият противник, от когото се страхувате, но нека пак си останем добри приятели, като преди всичко си стиснем ръцете.

— Честни приятели — съгласи се Естерхази и стисна ръката на Арман.

Нещастният младеж не знаеше, че в тази минута размени ръкостискане с човека, когото трябваше да мрази най-много на света. Той не знаеше, че седи срещу изкусителя и обезчестителя на своята Марион и че този човек сега смята да съсипе и него.

— Господин майор, започнете играта! — извикаха нетърпеливо повечето от гостите.

— Сега, господа — отвърна графът. — Имайте само добрината да вдигнете тези карти, които сега размесих.

Имаше различни играчи, които следяха картите, тъй като в такива комарджийски салони са чести мошеничествата. Но картите бяха редовни. Черният майор ги прибра.

— Госпожи и господа, залагайте — предложи той.

— Съобщавам, че ще играя само десет игри и след това ще прекратя все едно дали ще спечеля или загубя.

Докато изричаше тези думи и играчите хвърляха златни монети и банкноти върху разните фигури на таблото, графът пусна ръка под масата. Картите, които бяха прегледани, паднаха в полата на Помпадура. В същия миг тя му тикна в ръката друга колода, която той извади. Играта започна. Черният майор постъпи като всеки комарджия, който разбира занаята си. Той пусна отначало на играчите да спечелят две игри.

Въпреки че беше пил, Арман също играеше предпазливо и спечели добра сума.

— Трябва да залагате повече, прекрасни маркизе — прошепна му италианката. — Нали виждате, че на банкера не му върви. Трябва да се възползвате от това.

— Добра ми Рита, имате право — мълвеше пияният.

— Бих желал да имам днес още по-голямо щастие с вас, отколкото тук, на игралната маса.

Горещото притискане на кокотката беше красноречивият отговор на думите му.

— Мога ли да заложа за вас хиляда франка? — запита италианката.

— С удоволствие, вашата ръка трябва да ми донесе щастие.

Една от хилядафранковите банкноти, които съдържаше портфейлът на Арман, хвръкна на масата.

Играта беше в разгара си. На третия път Естерхази прибра парите съвсем равнодушно наглед.

— Още веднъж — извика пияният. — Ще принудя тази дама пика да ме обича. Едва беше изрекъл тези думи и банкерът сложи дамата на лявата страна, Арман отново загуби.

— Удвоете залагането — посъветва го изкусителката, — това е най-добрият начин да си върнете загубата.

Главата на Арман гореше в адски огън, пулсът му се ускори и той се вълнуваше като пяната в чашата с шампанско, която стоеше пред него и бе редовно доливана от слугата по даден от госпожа Дьо Буланси знак. Той виждаше вече смътно съиграчите си й бъркаше почти механически в своя портфейл, за да вади по една хилядафранкова банкнота. Тези залагания интересуваха толкова много другите играчи, че те престанаха да играят, за да могат да наблюдават забележителната борба, която се водеше нямо и трагично между граф Естерхази и Арман.

Тази борба беше почти загубена за маркиза. Портфейлът, който до преди четвърт час съдържаше приблизително четиридесет и три хиляди франка, сега беше празен. Арман отпусна глава на гърдите си и се втренчи пред себе си.

— Господине, залагайте! — напомни му Естерхази.

Това беше горчива, безсрамна подигравка, понеже видя добре, че и последната банкнота на противника му беше взета. Но му правеше удоволствие да ритне още веднъж лежащия на пода.

Арман не отговори нищо. Той стоеше неподвижен, блед като мъртвец, дори и очите му имаха стъклен вид. Хубавата Рита вече не се грижеше за него. Тя беше станала и се оттеглила с госпожа Дьо Буланси в съседната стая. Там получи наградата си във вид на няколко по-големи банкноти, пъхна ги в пазвата си и каза:

— Жалко, той е добър и красив младеж и мисля, че парите, които му взехме, са последните му средства.

— В такъв случай да не е играл — сви рамене Буланси студено. — Впрочем, трябва да го махнем по-ско-ро оттук, защото може да се усети, а това ще бъде фатално. Ах, играта свърши, гостите си отиват.

Играчите се прощаваха със смях и шеги и напускаха къщата, като излизаха през малка задна врата, която извеждаше в градината. Оттам поемаха по улицата. Само Арман беше останал в салона, където свърши хазартният дуел между него и Естерхази. Изглеждаше, като че ли и физически е станал жертва на тази недостойна борба. Младежът седеше все още на стола си при игралната маса и подпирайки главата си с ръце, гледаше втренчено в пода. От време на време правеше знак на слугата да му налее отново чашата, изпиваше я на един дъх, като че ли за да намери забрава в шумящото вино и пак се втренчваше в нищото.

Зад него стояха Естерхази, госпожа Дьо Буланси и Рита и тихо се съветваха какво да правят.

— Историята ще стане много дълга — каза черният майор. — Трябва да махнем маркиза по какъвто и да е начин. Той не бива да преспи тук пиян.

— В никакъв случай — кимна Помпадура. — Когато дойде на себе си, може би ще вдигне скандал и тогава ще имаме неприятности.

— Накарай слугата да го изведе на улицата — посъветва я Естерхази.

— Невъзможно е — размисли любовницата му. — Не трябва да го оставяме по улиците. Полицията ще го хване, а това може да напакости.

— Ще ви избавя от това затруднение — намеси се чернооката италианка. — Ще отведа маркиза в моето жилище. Там може да преспи и утре, когато вече изтрезнее, ще разбера дали няма още парици за скубане. Невъзможно е тези четиридесет хиляди франка да съставляват цялото му имущество. Най-малкото — смеейки се, добави развратницата — ще ми заплати за квартирата една хилядафранкова банкнота.

После Рита пристъпи към Арман и обви ръцете си около плещите му. Тя вдигна главата му и го целуна по устните.

— Маркизе, ще дойдете ли с мене? — запита го грижовно, като му се усмихна. — Отивам вкъщи и ако обещаете, че ще бъдете добър, мирен и порядъчен, можете да изпиете чаша кафе при мен.

Арман стана тежко. Той прибра празния портфейл. После тръгна с Рита. Тя му шепнеше на ухото сладострастни думи, докато го държеше в меките си, но силни ръце и се отдалечаваше с него от салона.

— Трябва, трябва… да си вървя вкъщи — мънкаше пияният.

— Добре. Тогава слугата ще ви заведе до моята кола.

— Не, не мога да си отида — извика нещастникът ядосан, — ще вървя с тебе, моя сладка гълъбице… По дяволите, дай ми ръката си… О, аз мога да говоря и да стоя на крака още съвсем добре, не е истина, че съм пиян… Господин Прокосон ми е свидетел, аз никога не се напивам.

Арман търси дълго из джобовете си, като се кланяше насам-натам и даде на слугата последната си златна монета, която намери в джоба на панталоните.

— Ела, добра Рита — провлачи глас той. — Къде е майорът? И,скам да му кажа, че утре вечер пак съм тук и се надявам да го победя. Искам отмъщение… Баща ми ще ми даде други пари… Това е съвсем сигурно. Четиридесет, петдесет, сто хиляди франка… Той има милиони. Ще ти купя брилянтно украшение, моя прелестна женице…

Когато развратницата чу за бащата милионер, интересът й към „маркиза“ се увеличи още повече. Тя реши да не изпуска тая златна рибка, която мислеше, че е хванала доста сполучливо. Рита го прегърна с някак агресивна нежност и го изведе от вилата на госпожа Дьо Буланси.

Когато излезе с него на улицата, тя махна на един файтонджия наблизо, помогна на Арман при качването, и каза да ги откара в жилището й, което се намираше в Монмартър.

По пътя се хвърли на гърдите на пияния и обсипа както си знаеше лицето му с целувки, като с това замъгли още повече замаяната му от шампанското глава. Арман се намираше в ужасно положение, в граничещо с лудост вълнение, когато стъпи в парфюмираното жилище на кокотката.

37.

Когато Арман Боне се събуди, беше вече късно. Той се протегна, разтърка очи и се хвана инстинктивно за главата. Тя тежеше, като че ли беше от олово, а челото му гореше като разпалено желязо. Дрезгав полумрак обкръжаваше младия човек. Дебелите завеси на прозорците не пропускаха в стаята лъчите на издигналото се високо слънце.

— Това беше страшен сън — си каза Арман, след като събитията от миналата нощ минаха още веднъж като мъгла през главата му. — Студени тръпки побиват тялото ми, когато помисля затова. Няма да разкажа на Марион този страшен сън. Тя е малко суеверна и ще съзре в него лошо предзнаменование.

— В същия момент той сложи ръка под главата си и забеляза, че лежи на копринена възглавница, следователно в чуждо легло. Момъкът трепна, сякаш го бяха уболи.

— Всесилни Боже — изстена той, — какво е това, къде се намирам, къде прекарах тази нощ, какво е станало с мен?

Скочи бързо от леглото и почна да се облича, но ръцете му трепереха толкова силно, че едва успяваше. После се огледа плахо наоколо. Видя, че се намира в елегантен будоар, уреден с фин женски вкус. На масата имаше сервиз за кафе, бутилка коняк, няколко празни чашки и угарки от цигари. Нещастникът се убеди, че се намира в чужда къща. Той се разтрепера като лист и извика задавено:

— Не е било сън, а истина, истина! Ох, моите пари, моите пари!

Момъкът се спусна към сакото си, което се намираше на един стол до леглото, взе го и извади от джоба кожения портфейл. Не трябваше да го отваря, за да се увери, че е празен.

Арман простена, като че ли някой го беше пробол в сърцето. Нещастникът удари с юмрук челото си, по устните му се появи пяна и той започна да тича като луд из стаята.

— Картоиграч, мизерен картоиграч — ругаеше се ядно. — Ти проигра своето щастие, своето бъдеще, своята любов, своята чест. Недостоен си да живееш, ти си се опозорил, изритал си се сам от обществото на честните хора! О, Марион, любима Марион, никога вече няма да посмея да се появя пред очите ти! И как можах да направя това, аз, който целувах устните на улична жена, аз, който нощувах в публичен дом, аз, който пожертвах нашия имот, подарък от благородния ми баща! Ох, остава ми само едно, само едно и аз трябва да го направя!

Момъкът коленичи хълцащ до канапето и скри главата си във възглавниците.

Вратата се отвори. Влезе Рита дел Майо. Младата й прелъстителна снага беше облечена в нощница, която я правеше още по-привлекателна. Тя спря учудена на, вратата.

— Маркизе, обични ми маркизе — извика тя, като видя Арман на колене, — какво правите? Ах, вие плачете! Добри ми маркизе, какво ви е? Съжалявате за незначителната сума, която загубихте миналата нощ в играта?

Хълцащият момък не отговори на въпросите й. Прелъстителката се отправи към нещастника. По гримираното лице на кокотката заигра нежна усмивка, тя се изправи до него.

— Маркизе, не ви ли наградих за нищожната загуба с любовта си? — прошепна тя тихо. — Признавам ви, че се червя и сега още, когато си спомня за страстните ви целувки.

Нежните й топли ръце се отпуснаха върху главата му и почнаха да гладят тъмнорусите му къдри. Арман скочи като опарен, блъсна жената така силно, че тя се залюля. После извика силно:

— Усойнице, не се осмелявай да ме докоснеш още веднъж с нечистите си ръце! Ти си ме завлякла пиян в жилището и си ме принудила да стана твой любовник. Но сега изтрезнях, свестих се и срам, ужас и отвращение изпълват душата ми.

— Маркизе — отново се опита да го спре италианката, — маркизе, съвземете се, помислете си…

— Нямам за какво да мисля, освен че съм опозорен и съсипан. Аз не съм маркиз и не принадлежа към онези богати безделници, които прекарват живота си в кабаретата и игралните домове и между които вие, с безчестната си господарка Буланси, ловите жертвите си! Довчера бях честен и неопетнен търговец, мъж, който печелеше насъщния си хляб с пот на челото. А сега, сега съм белязан, опозорен и съсипан картоиграч. Сега съм опетнен и унижен, защото целувах уличница! Бъдещето ми е унищожено. Не мога да се върна при оная, която обичам повече от живота си и която исках да бъде моя жена. Та с какво право мога да се върна пак при нея и да я притисна до гърдите си, когато само преди няколко часа лежах в прегръдките на улична жена! Ах, стига, стига, всичко е свършено! Проклети да сте всички, проклет да бъда и аз, проклета да е и минутата, в която взех първата карта в ръцете си!… Зная какво да направя…

Арман грабна шапката си и изскочи от стаята, без да чака отговора на учудената жена. Той напусна жилището като преследван дивеч и се затича по улицата, без да знае накъде отива.

Най-после спря и започна да бърка по джобовете си. Намери в тях още пет франка в дребни пари. Момъкът се замисли няколко секунди, влезе в най-близкото кафене изпи там чаша черно кафе, поиска от прислужницата да му донесе хартия, перо и мастило и написа писмо до Марион Форцинети.

След като излезе на улицата, той се запъти право към пощата и пусна нерешително плика в кутията. А когато той изчезна в нея, от гърдите му се изтръгна въздишка и устните му прошепнаха:

— Съдбата ми е решена: няма да я видя вече!

Писмото до Марион имаше следното съдържание:

Арман се качи на един трамвай и се отправи към предградието Паси, където живееше негов приятел, на когото бе заел преди година триста франка за погребението на починалата му майка. Решил бе да ги вземе и да замине за Америка.

Намери приятеля си, един сръчен часовникар.

— Добре дошъл, Арман! — каза часовникарят. — Зная, че идеш за парите. Извини ме, че не ти ги върнах навреме. Канех се всеки ден да те посетя, но все не ми остана време. Виж, приятелю, твоите пари са тук в чекмеджето, заедно със законната лихва. Ако ги беше вложил в спестовната каса, щеше да получиш три процента, а сега получаваш пет.

Едва сега часовникарят погледна Арман в лицето.

— По дяволите, ти изглеждаш, като че ли си пиянствал цяла нощ. Сигурно си болен, защото зная, че не принадлежиш към тези нехранимайковци, които се напиват и правят скандали нощно време из кръчмите. Приятелю, кажи ми какво ти е? Да не си попаднал в ръцете на някой комарджия?

Арман побледня още повече при тези думи. Устните му се раздвижиха. Нещастникът искаше да открие на приятеля си всичко, което му се случи през нощта. Ако беше направил това, приятелят му, без съмнение, щеше да му даде добър съвет и той навярно— нямаше да реши да замине за Америка.

Арман само взе тристата франка, а лихвата върна на часовникаря. После стисна ръката на приятеля си и напусна мълчаливо малкия магазин, където часовниците с тракането си сякаш му повтаряха:

— Арман, Арман, открий сърцето си на своя приятел и той ще ти помогне!-

Един час по-късно Арман Боне напусна Париж. Той се отправи за Хавър с твърдото намерение да замине със следващия параход за Америка.

В хавърското пристанище се намираше немският параход „Дания“, готов да тръгне за Америка. Тези параходи от линията Хамбург — Ню Йорк спираха редовно в Хавър и вземаха там френски пасажери, стоки и писма.

Арман се качи на палубата на „Дания“ със съкрушено сърце и насълзени очи, сви се в един ъгъл, покри с ръце лицето си и заплака.

Часът беше седем вечерта. Нощта бе простряла вече черните си криле върху големия Париж и забулваше блясъка и мизерията му. Пиер Натузиус и дъщеря му Лучия се намираха в домашната си библиотека и очакваха скъп гост — Пикар.

Младият полковник беше обещал на Лучия, че ще се ожени за нея, и изпълни точно обещанието си. Той се яви още към обяд при Натузиус и го помоли да му даде дъщеря си за жена. Старият нотариус знаеше, че дъщеря му Лучия таеше в сърцето си истинска и сърдечна любов към този мъж и затова се съгласи на драго сърце. Постави само едно условие — да отложи сватбата дотогава, докато се открие, че граф Естерхази е предател на Франция, а не капитан Алфред Драйфус Полковникът протегна десница, прие условието и си отиде.

Сега Лучия седеше с румено лице до огнището и гледаше замечтано пламъците. По бързия пулс на сърцето си тя усещаше най-добре, колко много обича Пикар и го очаква с нетърпение. Натузиус седеше до масата и четеше внимателно вестниците. Изведнъж той се обърна към дъщеря си:

— Лучия, знаеш ли какво четох в Колонския вестник?

— Не, тате, каква е новината?

— Колонският вестник потвърждава, че императорите Вилхелм, Франц-Йосиф, кралят Умберто и папа Леон са заявили официално, че капитан Драйфус е невинен.

— Много се радвам — отвърна момичето, — че тези короновани лица признават невинността на този злочест човек. Ще съобщя това на годеника си, полковник Пикар.

— Да, мое дете, имаш право. И аз също се радвам, че истината ще излезе най-после наяве и ще възтържествува над лъжата и коварството.

Натузиус стана и започна да се разхожда неспокоен из стаята.

— Не зная какво е станало с Арман. Защо не се е върнал още? Лучия, може ли да си обясниш дългото му забавяне?

— Не. Очаквах да ни посети още тази сутрин — отвърна момичето.

В същата минута някой позвъни на външната врата.

— Пикар иде — скочи Лучия зарадвана от стола, отправи се към стенното огледало и се огледа.

— Може би е Арман — предположи Натузиус. В стаята влезе прислужникът.

— Господин нотариус — поклони се той, — в коридора чака една млада дама и моли да я приемете. Тя желае да говори с вас или с госпожицата.

— Младата дама не ви ли каза името си?

— Не, господин нотариус. Каза ми само, че идва във връзка с господин Боне. Освен това забелязах, че дамата плаче и е много разстроена.

— Доведете непознатата! — нареди Натузиус и когато остана насаме с Лучия, прибави загрижено: — Какво значи това? Не вярвам да бъдем изненадани от лошо известие!

След минута в библиотеката влезе млада, твърде красива жена. Бледото й лице беше обкръжено от разкошни тъмноруси къдри, които му придаваха вид на мраморна статуя. Носеше тъмно облекло и беше обвита с черен воал, като че ли жалеше умрял близък човек. Тя вдигна бавно воала си и погледна тъжно нотариуса и дъщеря му. Зачервените от плач очи издаваха, че я бе сполетяло нещастие или че нещо мъчи душата й.

— Моля, извинете ме — промълви тя тихо, — че ви безпокоя така късно. Но бях принудена да направя това. Трябваше да ви видя, трябваше да говоря с вас, защото само вие можете да ми дадете някакво обяснение. Само във вас имам още надежда. Аз съм годеницата на Арман Боне.

Младата жена закри с ръце лицето си и захълца. Лучия отиде бързо при нея, хвана ръцете й и я целуна по челото.

— Нали вие сте Марион, за която толкова ни говори Арман? — каза тя зарадвана. — О, добре дошла в нашия дом!

— Но защо плачете, госпожице? — запита я Натузиус учуден. — Защо не ви придружава годеникът ви?

— Моля прочетете това писмо, което получих преди два часа, и ще разберете всичко.

Марион извади от джоба си писмо и го подаде на нотариуса. Старецът се приближи до лампата и започна да чете. Но едва беше погледнал първите редове и от гърдите му излезе стон.

— Тате, за Бога, какво е станало? — запита Лучия и се спусна към Марион.

— Голямо нещастие, дете мое — беше глухият отговор. — Ти знаеш, че пратих Арман в онази позорна къща, за да наблюдава мизерниците. Но те са го опили и плячкосали. Нещастният младеж проиграл на комар не само трите хиляди франка, а и останалите четиридесет хиляди, които му дадох да си осигури бъдещето.

— Тате — каза Лучия бързо, — не е кой знае какво голямо нещастие. Ще му дадеш още веднъж четиридесет хиляди франка и всичко ще се оправи.

— Дъще моя, имаш право. Не щеше да бъде толкова голямо нещастието, ако нямаше и нещо друго. Бедният момък е избягал от страх и срам от Париж.

— Ах — изплака Марион, — аз го обичам безмерно и щях да му простя този грях, за който той дори не е виновен. О, за какво ни бяха нужни толкова пари. Ние сме млади и можехме да работим. За щастлив живот човек няма нужда от толкова пари! Наистина, бяхме бедни, но щастливи. А сега сме безкрайно нещастни и разделени.

— Вие сте добро момиче! — каза Натузиус развълнуван.

Лучия прегърна и целуна Марион:

— Драга приятелко, не се отчайвайте. Тате ще направи всичко, за да намери Арман и вярвам, че ще сполучи. Хората казват, че днес целият свят е само един голям град, в който никой не може да се загуби.

— Не, не — прошепна Марион. — Предчувствам, че вече няма да го видя!

Пред очите й притъмня и тя политна. Лучия я заведе на канапето, разкопча скромното й палто и й помогна да седне.

— Съвземете се — каза тя. — Вие можете да останете у нас. Наплачете се спокойно, сълзите облекчават душевните болки.

— О, вие сте добра душа — прошепна Марион. — Арман ви наричаше ангел божи и имаше право.

На вратата се похлопа и Пикар се появи на прага. Полковникът се спря за минута на прага и погледна учуден хълцащата жена. Лучия побърза към него и след като го поздрави сърдечно, го дръпна в един ъгъл на стаята и му разправи набързо станалото.

— В тази работа е бил замесен и черният майор — каза сърдито полковникът. — Трябва да сложим край на този подлец. Позорното му държане премина вече границата на търпението. Този маджарски циганин е опетнил цялото френско офицерско съсловие.

После се отправи към Марион с намерение да й каже няколко утешителни думи. Като видя полковника, тя стана неспокойна. По лицето й се появиха страх и срам. Марион се изправи и се опита да снеме воала върху лицето си. Преди още да направи това, Пикар се изправи пред нея.

— Госпожице — каза той, — научих, че ви е сполетяло голямо нещастие, но надявам се…

Той внезапно трепна, сякаш бе видял привидение.

— За Бога, какво виждам — извика той учуден, — лъжат ли ме очите, мамя ли се? Не,-не, тя е — дъщерята на стария ми приятел, изгубената Марион. Госпожице, не се безпокойте, не се опитвайте да бягате, познах ви, ще съобщя веднага на бедния ви баща, че съм намерил изгубеното му дете.

— Милостиви Боже — прошепна Марион, — закриляй ме!

Тя закри с ръка лицето си и захълца. Натузиус и дъщеря му гледаха полковника и недоумяваха. Те не можеха да си обяснят нищо. Но Пикар хвана ръцете на Марион и каза на нотариуса — Тази млада дама е дъщеря на най-добрия ми приятел. Стана повече от година, откак се поболя и избяга от бащината си къща. Нещастният й баща я търси из целия Париж, без да открие следа от нея. Скръбта и отчаянието разрушиха здравето му и го сломиха. Ще отида веднага при него и ще занеса радостната вест, че намерих загубената му дъщеря. Моля, пазете добре момичето, докато се върна с баща му. Годеницата на Арман Боне е дъщеря на майор Форцинети!

След час Пикар и Форцинети влязоха в къщата на Натузиус. Нотариусът и Лучия излязоха от библиотеката, за да посрещнат стария майор и оставиха Марион няколко минути сама.

Сърцето й заби силно. В гърдите й се бореха срамът, надеждата и радостта, че ще види баща си. О, какво ще бъде това свиждане! Сърди ли се баща й или пък е простил? Какво ще й каже, ако научи за съществуването на малкия Максим и любовта й към Арман?

Марион скръсти ръце и отправи сърдечна молитва към Всевишния да й помогне и смекчи сърцето на баща й.

Вратата се отвори и Форцинети влезе в стаята.

— Тате — изхлипа Марион, — тате, обични ми тате!

Момичето падна на колене пред баща си.

— Дете мое! Мило мое дете!

Майорът се спусна към намерената си дъщеря, вдигна я и я притисна в обятията си. Баща и Дете се прегръщаха и плачеха от радост. Само сълзите им можеха да изразят онова, което чувстваха в тази минута.

Най-после Марион се съвзе и проговори тихо.

— Тате, прости ли ми всичко? Заклевам ти се още веднъж, че не съм виновна.

— Дете мое, съкровище, утеха, радост моя, вярвам ти…

— Тате — продължи Марион, — станах жертва на страшно престъпление. Един безсъвестен мъж, чието име ми е неизвестно, ме хипнотизира и ме обезчести. Но вярвам, че ще позная моя похитител, ако го видя някъде.

— Ще го намерим, та макар и да претърсим всяка къща в Париж — изрече гневно майорът. — Няма да избяга от наказанието!

— Ах, тате, не искам да го видя заради детето!

— Заради детето! О, колко съм щастлив! Значи намерих не само изгубената си дъщеря, но и едно мило внуче. Ела, Марион, заведи ме при детето!

— Тате, колко си добър и благороден! — Марион целуна набръчканите му ръце.

Госпожа Небел остана много учудена, когато пред вратата на нейната къща спря файтон и Марион със стария майор влязоха в стаята й. Младото момиче прегърна нежно старата добра госпожа и заплака.

— Госпожа Небел — прошепна тя, — божиите пътища са неизвестни: в деня, когато ми отне любимия, Бог ми изпрати изгубения баща.

Форцинети радостно притисна до гърдите си малкото внуче и го целуна.

— О, Боже, сърдечно ти благодаря — промълви той и сложи десница върху главата на детето, — благодаря ти, че си ме ощастливил да видя на стари години как изниква млада фиданка из стария корен. Ще го пазя като очите си, ще стана на това мило детенце дядо и баща. Елате всички в къщата ми. Също и вие, госпожа Небел, там ще намерите подслон и убежище. Ние ще се съберем под моя покрив и ще живеем заедно в братска любов.

Добрият старец в радостта си не чу дълбоката въздишка, която се изтръгна от гърдите на Марион. На нея й липсваше още един човек — Арман.

38.

Сред мрачната девствена гора на Френска Гвиана, там, където шества опасната блатна болест, във високата трева лежаха петима души. Смъртници ли бяха те или тежко болни, умиращи? Наистина бяха тежко болни хора. Нещастници, които мълчаливо очакваха своята смърт. А от какво страдаха? От блатна треска, от глад и от телесно и душевно изтощение.

В младата двойка, която се беше прегърнала и в страданието си, множеше да се познаят Ервин и Одета. Главата на жената почиваше върху гърдите на съпруга й. Подпухналите очи на нещастницата бяха затворени. Тя ги отваряше само тогава, когато измършавялата ръка на съпруга й погалваше нежно тъмната й коса. Тогава, горката гледаше с благодарствени очи Ервин. Неговата любов я опиваше дори пред смъртта.

Недалеч от двойката в тревата лежеше и Легуве. Свещеникът не беше още толкова отпаднал телесно и душевно, колкото другарите му и все още се съпротивляваше на ужасните страдания. Този добродушен човек наглеждаше и утешаваше състрадалците си, колкото можеше. В тази минута се занимаваше с болната Антонина, младата италианка, която беше облечена в мъжки дрехи. Бедното момиче охкаше и болезнените му стенания ечаха глухо в мрачната гора:

— Вода, за Бога, дайте ми вода, поне капка водица!…

От петимата в девствената гора, четиримата са ни вече известни и само петия не познаваме още. Ако го видите, ще си помислите, че не е човек, а животно. Нещастникът се търкаляше полугол в тревата и виеше като побеснял звяр. Косматото му тяло, настръхналите сиво-бели коси и разчорлената му побеляла брада му придаваха вид на голяма маймуна. Освен това беше вързан с дълго въже за едно дърво. Легуве и Ервин бяха принудени да направят това, защото полуделият искаше да се хвърли в близкото блато. Този нещастник беше някогашният богат и виден търговец Панталон, бащата на Одета. Полуделият беснееше и искаше да скочи в блатото, където го очакваше страшна смърт. Мътната вода гъмжеше от милиони дребни раци, пиявици, змии и каймани, които никога не изпускаха плячката си. За да не стане Панталон тяхна жертва и за да не го изядат жив пред очите на другите, Ервин и Легуве го бяха вързали към дървото. Но нещастникът постоянно се дърпаше и се мъчеше да се отвърже. Навярно водата на блатото го мамеше. Панталон искаше да уталожи страшната си жажда. Той щеше да пие от тази вода, без да знае, че е опасна. Жаждата е най-страшната мъка, тя усилва страданията и болките, надминава дори ужасите на глада.

Бегълците от Дяволския остров страдаха и от двете — от глад и жажда! Страшната треска изтощаваше силите им, а страхът от дивите зверове ги безпокоеше и измъчваше; Те не бяха дори в състояние сериозно да се защитават от опасните зверове. От разговора на губернатора Грефин с Драйфус знаем, че нещастниците са били принудени да оставят храната, прясната вода, оръжията и мунициите в лодката си. Имаха в себе си само два револвера и един дълъг ловджийски нож. Това бяха единствените им оръжия, които успяха да спасят от лодката. Но патроните за револверите бяха само шест и не смееха да стрелят повече от веднъж на ден, за да убият някакъв дивеч, с месото на който да уталожат глада си.

За нещастие предния ден Легуве два пъти не улучи, докато стреляше по жерав, чието месо можеше да ги спаси няколко дни от глад. Два скъпоценни куршума отидоха напразно, а жеравът отлетя. Бегълците нямаха нито една троха хляб, нито капка вода за пиене. Жаждата и гладът страшно ги мъчеха. От осем дни не бяха стигали извор или поток. Само веднъж през това време заваля силен дъжд и те успяха да се напият с дъждовна вода. Но оттогава бяха минали вече четири денонощия без небето да се смили над тях.

Освен това нещастниците страдаха и от ужасна блатна треска. Тя ги мъчеше безжалостно и им отнемаше последните сили. Мъките им се допълваха и от това, че обущата им бяха скъсани и трябваше да вървят боси през бодливите шубраци. Краката на Одета и Антонина бяха толкова наранени от тръните, че не можеха да мръднат повече. Бедните жени падаха от изтощение.

След кратко съвещание бегълците решиха да останат на това място, където ги намерихме, и да очакват там смирено смъртта. Те не се съмняваха повече, че бягството им ще свърши със смърт. Горките завиждаха сега на Драйфус и Мирович, уверени, че двамата отдавна почиват на морското дъно.

Ервин положи Одета нежно на тревата, стана и тръгна бавно към Легуве. Двамата мъже се отдалечиха малко и започнаха да обсъждат положението си.

— Трябва да набавим дивеч — предложи Ервин, — макар и да се наложи да разходваме още няколко куршума. Да, трябва да ядем месо, иначе ще загинем.

Легуве въздъхна тежко.

— Като изгърмим всичките си патрони — каза той, — какво ще правим, ако ни нападне ягуар или леопард? Тогава няма да можем да се защищаваме против тези хищни зверове. Но все пак трябва да се погрижим ида намерим нещо за храна. Страданията на Одета и Антонина са страшни и не могат да продължат повече. Ти остани при жените, а аз ще се вмъкна в гъсталака и ще се опитам да убия нещо. Моля ти се, бъди буден и внимателен към Панталон, за да не се отскубне от въжето и да направи някоя пакост. Ако се случи нещо, Одета ще се разтревожи още повече.

— 0, моята измъчена, бедна жена — каза Ервин фон дер Халде, — нейната безмерна любов към мене ще я тласне към смъртта. Как ще отговарям за това пред Бога? Главният виновник за нейната смърт ще бъда аз.

— Приятелю, това е глупост — възпря го свещеникът. — Жената принадлежи на мъжа си. Попитай съпругата си дали иска да умре заедно с тебе или да те остави и ще видиш, че тя ще избере първото.

Легуве протегна ръка на Ервин и тръгна на лов. Германският барон остана още няколко минути замислен на мястото си и после се отправи към Одета и Антонина.

Свещеникът държеше в ръката си револвер, а в пояса му беше затъкнат дългият ловджийски нож. Легуве се изгуби в храсталака, пробивайки си път през шубраците с ножа. Той напредваше твърде бавно, защото силите му бяха на привършване, но все пак гледаше внимателно наоколо, за да види някакъв дивеч. По клоните на дърветата се виеше великолепна лиана. Легуве следеше посоката й и се промъкваше все повече в храсталака. Тя му служеше като естествен пътеводител през гъсталака. Изнемощелият ловец спря внезапно и вдигна револвера. До ушите му достигна квичене. Знаеше, че това е дива бразилска свиня.

— Добре дошла! — прошепна Легуве. — Дано даде Господ да я улуча с един куршум. Ако успея да я убия, ще се спасим от глад.

В същия миг от гъсталака се подаде свинята и излезе пред ловеца. Като го забеляза, тя отскочи настрани и се опита да се шмугне в близкия шубрак, но револверът на Легуве изгърмя и куршумът се заби в главата на животното.

— Улучих! — ликуваше свещеникът. — Какво щастие, какво щастие.

Ловецът се спусна върху жертвата си. Трябваше да бърза, иначе някое голямо хищно животно можеше да му отнеме ценната плячка. Легуве си представяше радостта, която ще изпитат гладните му другари, като видят тлъстия лов. Той ускоряваше крачките си, за да стигне по-скоро при нещастните си приятели и да ги изненада. Но внезапно спря като вкаменен и се ослуша. До ушите му стигнаха крясъците на Ервин и охканията на двете жени.

— Какво се е случило? — измърмори Легуве развълнувано. — Изглежда се е случило нещастие.

Свещеникът продължи пътя си почти тичешком към мястото, откъдето се дочуваха виковете. Когато стигна, запъхтян и изнемощял от силното тичане и тежкия товар, Одета го посрещна с плач и вдигнати ръце. Страшното вълнение трябва да й сдало сили, за да се вдигне и да се държи на отслабналите си крака.

— Легуве — извика младата жена, — помогнете! Баща ми се отвърза и се хвърли в блатото.

— Вмъкнах се в гъсталака да набера няколко къпини за Одета и Антонина — поясни Ервин, който дойде с Антонина при свещеника. — Нещастникът се възползвал от моето отсъствие, отвързал се и избягал към блатото. Опитах се да го хвана, но не успях. Полуделият се изсмя няколко пъти и после се хвърли във водата.

— Потъна ли съвсем в тинята? — запита Легуве и остави скъпоценния товар на земята.

— Главата му още стърчи. Не чуваш ли как реве и охка? Изглежда, че отвратителните гадини му причиняват ужасни болки. Казах на бедната Одета, че вече не може да се спаси. Всеки от нас, който би се опитал да влезе в блатото, ще загине. Истина е, че ние всички ще загинем, но поне не така страшно като този нещастник.

— Защо не му хвърлихте въже? — запита свещеникът. — Нещастникът може би щеше да се хване за него и щяхте да го изтеглите.

— Това беше първата ми мисъл, но не можах да я изпълня. Пък и ръцете на Панталон са в тинята и горкият не може да ги извади навън.

Скоро стигнаха до блатото. Пред свещеника се откри покъртителна картина. От водата стърчеше само главата на Панталон с подуто, бледо лице. Чертите на лудия бяха изкривени от непоносимите болки. По тялото на нещастника се бяха впили стотици дребни раци, пиявици, които смучеха кръвта му. Наистина, Панталон заслужаваше божието наказание за грешния си живот и убийството на часовникаря, но в тази минута будеше състрадание. Раците държаха с щипките си тялото му и той не можеше да мръдне от мястото си. Дори лицето му вече бе нападнато от лакомите животни. Но най-страшното беше това, че много от тези гадини бяха влезли в устата, ушите и ноздрите му. Нещастникът стенеше глухо.

— Милостиви Боже — изплака Одета, — сложи край на нещастния му живот, за да не се мъчи повече!

Младата жена се отвърна от кошмарното зрелище, захълца сърцераздирателно, спусна се към Антонина и падна до нея на тревата.

Ервин хвана ръката на Легуве и му каза с треперещ глас:

— Ти си божи служител. Ще направя ли грях, ако отнема живота на Панталон и го избавя от страшните мъки?

Свещеникът наведе тъжно посивялата си глава:

— Брате, Бог ще ти прости, ако избавиш нещастника от страданията.

Ервин извади револвера от пояса си.

— Имам един-единствен куршум — каза той, — но ще го пожертвам за тази благородна цел.

Германецът се озърна още веднъж към Одета, но тя беше заровила главата си във високата гъста трева. После се прицели добре. Револверът гръмна. Главата на Панталон се килна. Куршумът беше пронизал челото на нещастника. Няколко минути по-късно потъна и тялото му.

— Ще мълчим за станалото пред нещастната ти съпруга — каза Легуве на Ервин и го отдръпна от блатото.

Но не бяха изминали и десетина крачки, когато свещеникът внезапно спря и започна да се озърта наоколо. По движението на ноздрите му се виждаше, че мирише нещо.

— Каква е тази миризма? — обърна се той към Ервин. — Не вярвам да се лъжа. Не чувстваш ли нещо? Струва ми се, че тук мирише… — И изведнъж досетил се за произхода, развълнуван продължи: — Приятелю Ервин, знаеш ли какво означава тази миризма?Тук наблизо дебне крокодил, животно, по-опасно от лъва, тигрите и змиите. Природата е направила добре, че е надарила тези гадини с особена миризма, която навреме предизвестява за близостта им.

Навреме! Тази дума на Легуве днес не беше на място. От близкото блато бяха излезли три каймана и се насочваха към Легуве и Ервин. Всеки, от тях беше с дължина около четири метра.

— Спасете жените! — извика Ервин и се завтече към мястото, където лежаха Одета и Антонина.

Легуве го следваше и търсеше револвера. Но оръжието го нямаше. Едва сега свещеникът си спомни, че е забравил револвера си в гъсталака, където го беше хвърлил, след като застреля там дивата свиня. Оставаше му само ловджийският нож. С него трябваше да защитава своя живот и живота на състрадалците си.

Убитата дива свиня им стана избавителка. Двата каймана я забелязаха в тревата, хвърлиха се върху нея и я разкъсаха за броени минути. Третият кайман обаче търсеше по-благородна плячка. Животното изпревари Ервин и Легуве и се спусна към беззащитните жени.

— Бягайте!,— извика Ервин с отчаяние. — Одета, Антонина, бягайте, кайман се приближава!

Одета мигновено се изправи на крака, но когато се наведе да повлече със себе си изнемощялата Антонина, ужасното животно я удари с голямата си опашка и я повали на земята. Горката извика зловещо и падна с разперени ръце върху Антонина. Хищникът разтвори уста и се готвеше да налапа Одета, но в този миг младият германец сграби ловджийския нож на Легуве, хвърли се безстрашно върху каймана и решително го заби в гърлото му.

Чудовището заудря с опашката си и започна да се търкаля по тревата. От устата му бликна кръв и обагри земята. Но още преди да издъхне, се появиха двамата му другари. Те нападнаха бегълците от двете страни, като че ли искаха да си отмъстят за смъртта му. Нещастниците бяха загубени, ако не ти беше избавило едно чудо.

Ервин и Легуве пазеха със собствените си тела двете жени и очакваха с ужас крокодилите. Но внезапно няколко куршума изсвириха от близкия гъсталак. Последва втори залп. След това силен глас сепна девствената гора:

— Ура, ура, ура! Намерихме ги! Те са живи! Исполинската фигура на Клаус Грот се появи от гъсталака тъкмо в момента, когато единият кайман издъхна, а другият скочи тежко ранен в локвата. Зад него се виждаха Алиса, Емил фон Пикардин, Херманса и двамата негри водачи.

Нещастните бегълци помислиха, че сънуват. Сигурни бяха, че виждат някакво вълшебно видение. Мислеха, че са изгубили разума си и виждат странни отражения на лудешката си фантазия. Знаеха, че са изгубени сред девствените гори, отдалечени от всякаква човешка помощ и изведнъж се видяха обкръжени от хора, подобни на тях, от европейци, които с радостни възклицания се бяха притекли на помощ, за да ги избавят от явната смърт. Бедните бяха смаяни дотолкова, че не можеха да проговорят. Най-после Легуве изрече развълнувано:

— Наистина, за нас, нещастните, се потвърди старата поговорка — където нуждата е най-голяма, там е и най-близката божия помощ.

После настъпи тържествено ликуване. Избавителите не познаваха избавените и обратно. Те се виждаха за пръв път през живота си, но се прегръщаха, целуваха, възклицаваха, радваха се и стискаха сърдечно ръцете си.

Само една бедна, нещастна жена не взе участие в тази обща радост — Херманса, съпругата на изстрадалия капитан Драйфус. Тя бе разгледала избавените от Дяволския остров с бегъл, но проницателен поглед и когато не видя между тях този, когото търсеше, очите й се насълзиха и се подпря на близкото дърво, закри с ръце лице и горчиво заплака.

Междувременно Алиса беше разпитала избавените за участта на капитан Драйфус. Разбира се, тя не чу радостно известие. Всичко, което Легуве, Одета, Ервин и Антонина можеха да й съобщят, се състоеше в това, че Драйфус, Мирович и прокаженият са останали на сала и че ги е преследвал правителственият параход. Следователно не можеше да се заключи, че капитанът се е удавил, а по-скоро — че е попаднал повторно в плен и са го откарали отново на Дяволския остров.

Алиса сега знаеше достатъчно и реши да потегли за Каена.

Спасени, сега бегълците имаха възможност да уталожат жаждата си и глада си и възстановят изтощените си сили. Също така им се удаде случай да вземат хинин и да се отърват от блатната треска. Решиха да останат там три дни, за да посъберат сили. На четвъртия ден трябваше да се разделят. Бяха решили Алиса Тери, Клаус Грот и един негър да продължат пътя си през блатистата област и да се опитат да освободят капитан Драйфус, а Херманса, Емил фон Пикардин, Легуве, Одета, Ервин, Антонина и другият негър да се върнат в Пара и да опитат да тръгнат с първия параход за Ню Йорк. Там бегълците щяха да бъдат на сигурно място. Алиса даде на Херманса част от парите, които бе спасила при потъването на „Бригита“. Тази сума бе достатъчна за пътните разноски до Ню Йорк.

Настъпи моментът на раздялата. Херманса и Алиса се бяха отделили от другарите си и се прегръщаха нежно.

— Прощавай, моя мила, благородна приятелко — промълви Херманса. — Бог нека те пази и закриля, за да изпълниш благородното си дело. Има още време, кажи ми само една дума и аз ще те придружа до Каена. Готова съм да понеса най-страшните мъки и страдания, готова съм да вървя боса през гъсталаци, тръни и блата, само и само да видя нещастния си мъж. Да, готова съм на драго сърце да жертвам и последната си капка кръв за него. Това е мой свещен дълг — да избавя съпруга си.

— Херманса, ти си направила вече толкова много за него — спря я бързо американката. — Не ти ли стига, че си дошла дотук заради него? Не е ли достатъчно, че си страдала няколко месеца на самотния остров? Херманса, болна си от блатна треска и трябва да напуснеш тази тропическа област, ако искаш да спасиш живота си, който принадлежи на бедния заточеник от Дяволския остров и на твоето скъпо дете.

— О, моето дете — изхълца Херманса, — о, малкият ми Андре! Да, искам да го видя, иначе ще ми се пръсне сърцето!

— Херманса, ако поиска Бог, най-късно след четири седмици ще можеш да прегърнеш сладкото си детенце. Ти ще видиш милия Андре и благородния си девер Матийо…

Когато Алиса изговори това име, стройното й тяло се разтрепери, страните на лицето й се зачервиха, а очите й се напълниха със сълзи. Херманса забеляза силното вълнение на приятелката си, хвана ръцете й и ги стисна сърдечно.

— Алиса, ти плачеш — каза тя. — Ти, силната, смелата и дръзката, плачеш! Ах, предчувствам за кого рониш тези сълзи. Твоето сърце те предаде. Алиса, повери ми тайната на сърцето си. Ти обичаш Матийо, нали?

— Да, обичам го — отговори Алиса твърдо. — Херманса, на теб мога да поверя тази тайна на сърцето ми. И на Матийо е известно, че го обичам, обожавам го и когато го видиш, кажи му, че моето сърце ще му принадлежи вечно.

— Алиса, ти ще се върнеш — каза Херманса радостно — и аз ще бъда горда и щастлива, когато Матийо те заведе пред олтара.

— Няма да стане никога, никога! — въздъхна младата американка печално.

Херманса остана учудена от тези думи и се готвеше да запита другарката си какво иска да каже с това, но Алиса не я остави да изрече въпроса, а я прегърна силно и я целуна по устните, очите и челото.

— Херманса, какво да кажа на съпруга ти в случай, че го намеря на Дяволския остров? — запита тя.

Бедната жена притисна двете ръце до гърдите си:

— Кажи му, кажи на Алфред Драйфус, че го обичам и ще му остана вярна до последния си дъх. Закълни му се още веднъж вместо мене, че неуморно ще действам за освобождаването му, че не ще спра, докато не докажа невинността му и ще деля душевно с него страданията и мъките му.

— Сбогом, Херманса — прегърна я пак Алиса. — Сбогом, моя мила приятелко. Аз отивам да освободя твоя съпруг, мъченика на деветнадесетия век, затворника на Дяволския остров, от ръцете на френските палачи.

След минута тя и двамата й спътници се изгубиха из високите гъсталаци. Останалите коленичиха и отправиха молба да закриля тримата пътници и да помогне на Алиса Тери да избави мъченика Драйфус от Дяволския остров.

39.

Под заповед на свирепия губернатор Грефин, Драйфус бе отведен в кулата на глада и оставен на произвола на надзирателя Дакоста — грозния старец с кучешкото лице.

Капитанът лежеше с вързани ръце и крака на най-долното стъпало на изпотрошената стълба, водеща към платформата на кулата и очакваше смело смъртта. Дакоста се беше надвесил над нещастника. В блестящите му очи светеше страшно решение, а дългият му остър нож беше вече опрял гърдите на затворника. Жертвата не се съмняваше, че Грефин е заръчал на стареца да го умъртви. Драйфус затвори очи, отправи последните си мисли към близките си и ги благослови още веднъж с няма молитва към Бога. И тогава клетникът почувства как острият нож преряза въжетата на ръцете му. После бяха освободени и краката му.

Драйфус мислеше, че сънува. Не смееше да отвори очи, но в същия момент чу гласа на Дакоста:

— Господин капитан, станете и не се страхувайте от мен. Няма да ви направя нищо лошо. Не съм в състояние да ви освободя от този страшен затвор, но ще се погрижа да намаля страданията ви в него.

Драйфус се чувстваше като възроден. В тялото му забушуваха нови жизнени сили, а през мозъка му хукнаха нови надежда. Капитанът скочи на крака и се изправи пред стареца.

. — Господин капитан Драйфус, моля, последвайте ме — нареди доброжелателно надзирателят.

Двамата се качиха по стълбата и когато стигнаха близо до платформата, Дакоста отвори една врата и влязоха в доста добре обзаведена стая. Драйфус не очакваше, че в тази развалина ще намери такова удобно жилище. Помещението беше кръгло и се осветяваше от четири високи тесни прозорци. От тавана висеше една малка медна лампа, чиято светлина падаше върху проста, но чиста покъщнина, покрита с красиво извезани покривки.

Изминаха няколко мига и капитан Драйфус забеляза кой е подредил така стаята. От един вехт стол се надигна женска фигура, така нежна и крехка, че капитанът остана поразен. Драйфус не бе виждал никога толкова мило и прелестно създание. Тя имаше къдрава коса и неизказано хубаво лице. Розовите устни, нежната брадичка, правилният гръцки нос и големите тъмносини очи поразяваха със своята красота. Младото момиче — на около седемнадесет години — пристъпи няколко крачки към затворника, но после спря и нежна червенина обагри страните му.

— Дядо, доведе ли го? — запита то със звучен глас.

— Да, скъпа Йоланта — отговори Дакоста, — изпълних, както всякога, желанието ти. Човекът, който стои пред тебе, е капитан Драйфус, за чиято съдба се интересуваш толкова много.

Дакоста се обърна към затворника:

— Господин капитан, това момиче е моя внучка. Тя дели с мен от много години самотата на тази кула. Но тя и не би могла да живее на друго място: Сляпа е. Но понеже е хубава, за нея е по-добре да е тук, в тези развалини сред морето, далече от злото на хората.

— Дядо, хората не са зли — каза сляпата и поклати тъжно глава. — Те са само нещастни, защото са много по-слепи от мен. — Те наистина виждат с очи, но не и с духа си. Щяха ли иначе да се мразят така свирепо помежду си? Щеше ли да има тогава богати и бедни, господари и слуги, свободни и затворници?

Драйфус остана поразен от думите на това хубаво, нещастно същество и спонтанно продума:

— Ах, какъв ангел живее в тази стара кула — ангел, който е изпратен от небето, за да утешава нещастните затворници и да сее в техните сърца вяра, любов и надежда!

— Бедната ми Йоланта направи вече толкова много — изрече Дакоста с възхищение. — Внучката ми помогна на много нещастници, които губернаторът Грефин изпрати в тази страшна кула. Тя им стана ангел-спасител и ги избави от страшни мъки и страдания. Проронила е много сълзи и за вашата съдба.

— Дядо ми е разказвал и чел от вестниците какво са направили лошите хора — каза Йоланта мило. — Вътрешният ми глас казва, че вие сте невинен.

— О, добри ми ангеле, благодаря, благодаря ти хиляди пъти за тези думи!

Драйфус хвана нежните бели ръце на момичето и искаше да ги целуне. Но сляпата бързо ги дръпна:

— Не, не, господин капитан, оставете това! Ако искате да ми доставите удоволствие, позволете да попипам с ръце лицето ви. Тогава ще разбера как изглеждате и дали съм си съставила правилна представа за вашата физиономия.

Затворникът вдигна сам ръцете на сляпата и ги сложи върху лицето си. Розовите й пръсти преминаха по челото, очите, страните, устните и брадата му.

— Такъв виждах капитан Драйфус в сънищата си — каза момичето радостно. — О, аз познавам човека по чертите му и в тази минута срещнах благородна душа!

— Йоланта — напомни й Дакоста, — сега трябва да изпълниш дълга си на стопанка. Макар и да е благородна неговата душа, тялото му е изморено и навярно иска да се подкрепи с добра вечеря.

Йоланта заведе капитана до добре наредената трапеза, където имаше три прибора и чаши, а после отиде в кухнята. След няколко минути сляпата се върна в стаята и сложи на масата пържена риба, печена кокошка, хляб, нарязана диня и ананаси. Донесе и вино и го наля в чашите, без да разлее нито капка. След това отново излезе. Драйфус се възползва от това и учудването си, че сляпото момиче се движи така свободно и върши толкова работа.

— Да, господин капитан — каза Дакоста радостно, — в тази кула няма ъгъл, който Йоланта да не познава, сякаш вижда нормално. Вижте, за сляп човек е добре, когато е в тясно пространство. В такъв случай се движи свободно в него без чужда помощ и почти не усеща нещастието си.

Йоланта се върна и седна до масата. Вечерята започна. За Драйфус тя беше толкова вкусна, та забрави, че се намира в кулата на глада.

Сляпата беше не само прелестно, но и умно момиче. Тя говореше така разумно, мило и увлекателно, че пленяваше всеки, който я слушаше. И Дакоста умееше да разказва твърде поучително и трогателно. От разговора му се виждаше, че е доста начетен човек. Само за собствената си съдба мълчеше и не искаше да каже нито дума.

Стана полунощ.

— Време е да си починем — каза Дакоста. — Господин капитан, Йоланта ви е приготвила легло в малката стаичка под стълбата. Наистина, жилището ви не е много удобно, но пък е хиляди пъти по-добро от ужасния гроб, който ви определи губернаторът Грефин.

— Толкова ли е страшен този затвор? — запита Драйфус.

Дакоста го изгледа сериозно:

— Господин капитан, ако сте достатъчно смел и желаете да видите този затвор, ще ви го покажа.

Старият надзирател стана, запали фенера и взе голям ключ, който беше закачен на стената.

— Следвайте ме — подкани той — и ще видите колко е свиреп и безбожен губернаторът. Ще се уверите какви страдания очакват нещастните затворници в този ужасен затвор на морското дъно.

— О, не слизайте в онзи ад — помоли сляпото момиче. — Сърцето ви ще се пръсне от ужас, когато видите страшната бездна!

Но Драйфус не се отказа от намерението си и последва надзирателя. Тръгнаха по една стълба. Когато стигнаха до края й, старецът отвори малка желязна врата и освети пространството. Драйфус забеляза тясна въжена стълба, която се спускаше в бездната. По нея стигнаха до нещо като платформа. От долу идеше тътенът и глухият плисък на морето.

Дакоста помоли капитана да остане на мястото си. После освети пропастта и рече:

— Погледнете надолу! Това е затворът под морската повърхност!

Драйфус се наведе предпазливо и погледна в бездната. Пред него се простираше пропаст, чиито стени се стесняваха все повече в края.

— Този, който е осъден да пъшка няколко седмици в този влажен затвор — обясни Дакоста, — се хвърля от тази платформа, долу го очаква морето. Дъното на затвора е покрито постоянно с вода, която прониква през пукнатините на стените. Понякога нещастникът е до пояс във вода. Този затвор е пълен с паяци и безбройни раковини, а отвън караулят акулите, раздразнени, че не могат да докопат жертвите си.

Дакоста млъкна, а след минута Драйфус го запита с треперещ глас:

— Наистина ли вече са страдали хора в този ужасен затвор?

— Те са полудявали и умирали в него — отговори Дакоста глухо. — Откакто съм надзирател в тази стара кула, само двама затворници излязоха живи и нормални от затвора.

— А къде са труповете на умрелите?

— Долу, на дъното. Рибите ядат тяхното месо, а морската вода мие костите им.

— Да се махаме от това място на ужаса! — каза Драйфус. — Оставете ме да се изкача пак във вашия чист, хубав свят. О, Боже, колко трябва да бъда благодарен и признателен, че ме спасихте от тази страшна участ!…

— Благодарете за това на вашия добър ангел, на Йоланта!

Дакоста вдигна фенера и освети въжената стълба, като кимна на Драйфус да се качи по нея.

Капитанът беше сложил вече краката си на първото стъпало, когато в глухата тишина на старата кула прокънтя звънец.

Фенерът трепна в ръката на белокосия мъж.

— Какво значи това? — прошепна Дакоста и пусна полека фенера. — Дали не иде губернаторът!? Вече две години не е посещавал кулата… Но звънецът съобщава, че някой е дошъл. Трябва да бъдем предпазливи. Капитане, останете тук. Не мърдайте от мястото си и внимавайте да не паднете в страшната пропаст.

Старият се качи бързо по стълбата, а Драйфус остана сам в тъмнината. Макар и да беше безстрашен човек, сърцето му тупаше силно. Струваше му се, че стои на края на гроб. Той се хвана неволно за въжената стълба, за да не падне в бездната. Мислеше си кой ли е дошъл по това време в кулата. Не беше ли губернаторът? Щеше да бъде много опасно, ако е той посетителят. Грефин ще иска да се увери със собствените си очи дали жертвата му наистина е в страшния затвор. Тогава Дакоста ще бъде принуден да го хвърли в пропастта.

Затворникът очакваше с нетърпение завръщането на надзирателя.

Изминаха няколко мъчителни минути. Най-после светлина блесна в дълбочината и лицето на добродушния Дакоста се мерна зад стълбата.

— Капитан Драйфус — подвикна той, — елате горе, някой иска да се види с вас.

— С мене ли?

Вестта, така неочаквана, немислима дори, развълнува капитана и той с невероятна пъргавина се качи по стълбата. Кой можеше да го посети, него, изоставения от Бога и хората пленник? Какво ново изпитание, каква нова горчива съдба, какво ново разочарование го очаква?

Той се учуди още повече, когато Дакоста му прошепна на ухото:

— Капитан Драйфус, с вас желае да говори една дама.

— Една дама! — повтори капитанът задавено. — Една дама ли казвате? 1а Бога, коя е тя, как изглежда?

— Капитане, не мога да ви кажа коя е тази тайнствена жена, нито пък мога да ви съобщя дали е млада или стара, хубава или грозна, защото лицето й е покрито с воал.

— Има ли непознатата разрешение от губернатора?

— Разбира се, иначе нямаше да я пусна в кулата. Непознатата ми показа бележка, подписана от губернатора, с която й се дава право да посещава всички каенски затвори и да говори насаме със затворниците. Подобни позволителни се дават само на прокурора, на съдебните следователи и на свещениците.

Драйфус не отговори нищо и тръгна след стария надзирател. Не беше ясно какви чувства вълнуваха в тази минута нещастника. Никой не се мами по-често от затворника. Всеки незначителен шум зад вратата на килията му, всяка усмивка на надзирателя — всичко възбужда у него надежда, че страданията и мъките му скоро ще свършат и участта му ще се подобри.

И Драйфус се надяваше.

Очакваше го дама! Дали не е Херманса, неговата любима, вярна и мила съпруга, която се бори за освобождението му! Постигнала ли е целта си? Успяла ли е да убеди съдиите, че е невинен? Дали не иска да го вземе и отведе вкъщи, в семейното огнище?

Такова силно вълнение обзе капитана, че започна да залита. Дакоста забеляза това и го хвана за ръката, за да не падне от стълбата. Но той се овладя и продължи пътя си.

— Къде е дамата?

— В стаята, в която вечеряхме. Йоланта отиде в кухнята, а аз ще остана тук. В позволителното изрично е казано, че дамата има право да говори с вас насаме.

От гърдите на Драйфус се изтръгна тежка въздишка. Той натисна бравата, отвори вратата и влезе. Забулената дама стоеше сред осветената стая и чакаше с явно нетърпение. Нещастният мъж хвърли бегъл поглед към дамата и веднага се увери, че не е любимата му вярна съпруга. Смутен и обзет от разни мисли, той пристъпи към непознатата.

— Госпожо — изрече със задавен глас, — или госпожице, която и да сте, позволете да видя кое женско същество има интерес към един нещастен, сломен и изоставен затворник в неговата тъмница…

Богато облечената стройна дама вдигна воала си. Драйфус ахна. Пред него стоеше съпругата на губернатора Грефин.

40.

Да, беше съпругата на губернатора Грефин прелестната Милдред, която дойде среднощ в страшната кула, за да говори със затворника Алфред Драйфус. Капитанът веднага я позна. Той си спомни за огнените погледи, с които го гледаше тази сутрин. Едва сега, когато стоеше мълчаливо пред него, той забеляза добре колко хубава е Милдред Грефин. Капитанът трябваше да признае, че това разкошно тяло, пламенните очи, сочните устни, жадуващи за целувки, пленяваха всеки мъж.

Да, всеки, но не и него, който обичаше безумно, пламенно и сърдечно своята съпруга. През цялото време на раздяла със съпругата си неговите мисли не бяха се устремявали към друга жена. Дори и в сънищата си той виждаше постоянно милия образ на Херманса, а понякога сънуваше, че притиска скъпата си съпруга в своите обятия и я целува нежно.

Какво искаше от него съпругата на губернатора? Нещастието прави човека недоверчив. Драйфус също започна да се съмнява в себе си. Когато видя Милдред, веднага се запита: какви причини са я накарали да го посети в затвора? Злочестият човек беше изгубил вяра в хората и знаеше, че те не вършат нищо без някаква цел.

— Госпожо — каза той високо, — заклевам ви се, коленопреклонно ви моля, успокойте съкрушеното ми сърце и ми кажете какво ви е накарало да ме посетите в този мрачен затвор. Вие, гордата жена на могъщия управител на тази страна, вие, щастливата и навярно обичана съпруга на мъжа, чиято свирепост и безсърдечност огорчава още повече и без това страшната ми участ? Милдред го изгледа страстно и после отговори:

— Капитан Драйфус, ще ви кажа защо дойдох. Съжалението, съчувствието към вас ме накара да ви посетя в тази страшна кула. Истина е, че съм съпруга на губернатора, но същевременно съм и американка, дъщеря на един народ, който смята правдата и свободата за най-скъпи на този свят. Научих още в Америка за вашето голямо нещастие, за несправедливото ви осъждане и за страданията ви. Още тогава се събуди у мене чувството, че сте невинен и жертва на правосъдието.

— Да, госпожо, заклевам ви се, че съм невинен — прекъсна я Драйфус и вдигна ръка, като че ли искаше да потвърди думите с клетва.

— Драйфус, вие сте мъченик — каза Милдред с пламенен възторг. — Това знам вече сигурно, това забелязах в първата минута; когато ви видях. Мъж като вас не може да бъде престъпник, не може да бъде предател, не може да бъде Юда на Франция. И тъй като чувствам това и виждам със собствените си очи как безбожно, как свирепо и несправедливо се отнасят съотечествениците ви с вас, аз взех важно решение.

Тя пристъпи толкова близо до капитана, че топлият й дъх милваше лицето му и изправените й рамене се опираха в него.

— Драйфус — прошепна тя, а пламенните й очи говореха още по-добре от думите, — от днес мразя съпруга си. Да, мразя и презирам този свиреп палач, чиято работа се състои в това да мъчи и изтезава нещастните и безпомощни затворници. С такъв мъж не мога да живея повече. Драйфус, погледнете ме, изчервявам се при мисълта, че съм съпруга на такъв безчестен човек. Грефин ми стана омразен и не мога да стоя повече при него. Но понеже този побелял и изтощен грешник не би се съгласил никога доброволно да се разведем — той ме обича до полуда — реших да избягам. Имам достатъчно средства да се върна в Америка и да живея там независимо и безгрижно. В Каена има един търговец, който притежава собствен параход. Скоро ще купя този кораб и ще тръгна с него за Ню Йорк. Но не сама. Вие, капитане, ще ме придружавате. Заклевам се, че ще ви избавя от ноктите на палача. Преди още да измине тази седмица, ще бъдете свободен и щастлив!

Драйфус слушаше с голямо внимание думите на хубавата жена. Отначало не можеше да разбере защо му доверява тайните на сърцето си, но после всичко му стана ясно. От устата на хубавата Милдред той чу омайна мелодия: Избавление! Спасение! Свобода!

За тях именно нещастният се молеше всеки ден на Бога. Сега тази хубава жена стои пред него и му казва: „Ще строша оковите ти, ще те избавя от робството и ще те отведа в блажената страна на «свободата»!“

Драйфус се хвърли трогнат в краката на хубавата Милдред и извика с трепет:

— Госпожо, госпожо, в тази минута не мога да намеря думи, за да ви благодаря за благородното решение. Ако го изпълните, моите молитви и благодарности ще ви придружават навсякъде, а моята жена, моето дете и цялото ми семейство ще ви считат за богиня, която с всемогъщата си ръка е избавила един беден нещастен човек от явна гибел и спасила по този начин и тях.

Когато Драйфус спомена за жената и детето си, лицето на Милдред се намръщи, а алените устни трепнаха. Но това негодувание и вълнение премина скоро. В следващия миг лицето й се проясни, тя хвърли пламенен поглед на коленичилия и му протегна двете си ръце.

Драйфус ги покри с безброй благодарствени целувки, но Милдред нежно го вдигна.

— Драйфус — каза тя, — не коленичете пред мене и не ми благодарете, докато не ви избавя! Направих вече необходимите постъпки за бягството ни. В къщата си имам слуга, който ми е твърде предан. Този човек дойде в Каена одърпан и бос, понеже нямаше паспорт, съпругът ми искаше да го арестува и изпрати със стража във Франция. Но на мене ми беше жал за бедняка. Помолих мъжа си да се смили над него и да го прибере вкъщи. Грефин изпълни желанието ми и го взе за слуга. Казва се Жак. Днес му заръчах да посети собственика на парахода и да го пита колко пари иска за него. Разполагам с достатъчно и вярвам, че утре корабът ще бъде моя собственост. Също така не ще бъде трудно да те извадя от тази кула. Взех няколко бланки, подпечатани с официалния печат и подписани от губернатора. Чрез една от тях ще наредя така, че Дакоста ще получи заповед от губернатора да ви предаде на мене. Драйфус, доволен ли сте от приятелката си?

— Госпожо, сладка надежда изпълва съкрушеното ми сърце, извънредната ви добрина и смелост са за мене доказателство, че благородното ви начинание ще успее. Само ви моля да бъдете предпазлива и да не се доверявате сляпо на слугата си. На вас не ви е известно миналото на този човек. Може да стане ваш неприятел. Госпожо, внимавайте, хората са лоши.

— Макар и да стане предател, няма да може да напакости, защото не съм му открила плановете си. А сега — сбогом, Драйфус! Понесете мъжки страданията и мислете за приятелката си! Лека нощ! Когато се върна при вас, часът на свободата вече ще е ударил!

Младата жена хвана отново ръцете му и ги стисна сърдечно. Милдред изпитваше желание да се хвърли в прегръдките на стройния мъж и да му разкрие любовта си, но в последната минута си спомни, че не трябва да му открива преждевременно тайната на сърцето си и се отдръпна от него. Погледна го още веднъж страстно и бързо излезе от стаята.

Няколко минути по-късно от стълбата до старата кула се отдели малка лодка. В нея се намираше Милдред и един грозен червенокос мъж — слугата Жак. Този уж верен и предан човек на губернаторшата се усмихваше особено, докато загребваше с веслата.

Нито Дакоста, нито сляпата му внучка Йоланта попитаха Драйфус за тайнствената дама и за целта на нейното посещение. Побелелият надзирател заведе мълчаливо капитана в малката стая, където момичето му беше приготвило легло и след като му пожела лека нощ, го остави сам.

Драйфус беше още възбуден от радостната вест, която му донесе съпругата на губернатора, затова не си лягаше. Той седна на един стол, подпря с ръка главата си и се отдаде на мечти. Внезапно се чу тихо похлопване на вратата. Капитанът я отвори и пред него застана сляпата Йоланта. Тя хвана ръката му, без да прекрачва прага. По лицето на нещастницата се четяха измъчващите я душевни болки. Драйфус разбираше, че иска да му съобщи нещо, но не се осмеляваше да го стори.

— Йоланта, какво ви е? — запита капитанът с кротък глас. — Кажете ми, какво мъчи сърцето ви?

Сляпата захълца тихо и коленичи пред него.

— Извърших голям грях — прошепна тя, — простете ми, простете ми!

— Грях ли? Йоланта, вие ли? Ангелите не могат да грешат!

— Не, не — отговори тя задавено, — аз не съм ангел. Не ме наричайте така. Аз съм слабо, глупаво момиче, това зная от днес, това разбрах, капитане, откакто чух вашия глас, откакто чувствам близостта ви.

В душата на капитана се пробуди съчувствие към клетото младо момиче.

— Йоланта — промълви той, — не коленичете пред мене, моля ви, станете!

— Не, няма да стана, докато не ви изповядам какво направих. Ах, вие ще ме презирате, когато узнаете вината ми. Аз ви подслушвах?

— Подслушвахте ли ме? — учуди се Драйфус. — Кога, къде ме подслушвахте? Йоланта, бъдете откровена с мене и ми кажете всичко.

От очите на момичето бликнаха сълзи и се застичаха по розовите й страни.

— Не можех иначе — каза тя, хълцайки, — бях принудена да направя това. Една вътрешна сила ме накара… Не зная сама как е станало… Внезапно ме обзе едно страшно, горчиво чувство, което не бях усещала досега. Трябваше да чуя какво ще ви каже забулената дама. Измъкнах се тайно от кухнята и подслушвах на вратата.

— Разбра ли нещо от разговора ни?

— Всичко. При това, разбрах и това, което съпругата на губернатора не посмя да ви открие.

— Следователно, вие вече знаете, че госпожа Грефин има намерение да ме освободи — каза капитанът с треперещ глас. — Йоланта, нали няма да ме предадете?

— Да ви предам ли? О, по-скоро бих се хвърлила от платформата в морето. Бих предпочела да загина в оная страшна тъмница под морската повърхност, да умра десет пъти в най-страшни мъки, отколкото да ви предам. Но искам да ви предупредя, да те предупредя, мой обични. Не се доверявай на тази жена. Тя иска да те освободи, но не от съчувствие. Тя желае да те притежава, да те грабне от мене. Ах, ще се пръсне сърцето ми, защото — о, не се сърди на сляпото момиче, че ти открива сладостната тайна на сърцето си, не му се надсмивай, нй се отвращавай от него.— аз, сляпата, изоставената, самотната, забравената, нещастната, аз те обичам и ще умра, ако ме оставиш!

Тя се хвърли на гърдите му и зарида.

Драйфус гледаше с искрено съжаление хубавото бледо момиче, което държеше неявно в прегръдките си. Той чувстваше Йоланта като сестра и не знаеше как да я успокои. Капитанът погали нежно косите й, дълбоко трогнат:

— Обично и мило момиче, благодаря ти сърдечно за хубавите думи. Ах, ако можех, на драго сърце бих те взел със себе си. Моята любима и вярна жена щеше да те гледа като своя сестра.

Йоланта се разтрепера. Вълнението й все повече растеше. Тя прегърна мъжа с двете си ръце и отпусна глава на гърдите му.

— Не, не, ти няма да ме напуснеш — викна тя отчаяно. — Ако ме оставиш, ще сложа край на живота си! Ти трябва да принадлежиш на мене, на бедната сляпа Йоланта, която разбира,,че живее, когато ти си до нея. Виж, аз не притежавам нищо друго, освен сладостното чувство, което от днес изпълва душата ми. Бог е отнел зрението ми, не мога да видя небето и звездите, не мога да видя безкрайното море, не мога да видя прелестите и очарованието на природата, но съм готова да се откажа от всичко, готова съм да понеса с радост слепотата си, ако останеш при мене.

Капитанът стоеше пред нещастното момиче и не знаеше как да го успокои. Най-сетне хвана ръцете му, принуди го да поседне, прегърна го нежно и го остави да се наплаче на гърдите му. Като видя, че сълзите на сляпата взеха да пресъхват, той каза тихо:

— Йоланта, наистина ли ме обичаш? Тя вдигна към него лице.

— Обичам те пламенно — прошепна тя, — безмерно, обичам те с цялото си сърце! Ако бих могла да получа пак зрението си, щях да го жертвам с удоволствие, за да те избавя! Готова съм да пожертвам за тебе тялото и душата си!

— Добре, мило момиче. Тъй като ме обичаш безмерно, би трябвало да желаеш и моето щастие. Но аз мога да намеря истинско щастие само в прегръдките на съпругата си и детето си, в кръга на моето семейство. Йоланта, искаш ли да ми попречиш да стана щастлив?

Сляпата дълго мълча. Нежните й момински гърди се вълнуваха от тежка борба. После тихо каза:

— Имаш право. Благородната любов желае само щастието на любимия. Избави се и се върни при твоето семейство. А пък аз — добави тя с тъжен глас и насълзени очи — ще мисля, че всичко беше само вълшебен сън. Ще сънувам, че в тъжна, пуста, безутешна, студена, забулена страна някога е дошла пролетта. Между лед и сняг в полите на мрачна планина вирееше малко скромно цветенце със затворена чашка и чакаше слънчевите лъчи. Когато пролетта мина покрай цветенцето, то почувства топлия й полъх, видя красотата й и отвори чашката си. Пролетта се наведе над него, целуна го нежно и пак си тръгна от тази ужасна страна. Малкото цветенце остана на своето място, сънува още известно време пролетния си сън, после увяхна, изсъхна и умря.

Сляпото момиче стана, целуна още веднъж Драйфус въздъхна тежко и се отдръпна от него.

— Това беше моята пролетна целувка — прошепна Йоланта, — сега може да дойде зимата, а С нея и смъртта!

Тя затвори вратата и изчезна в тъмнината.

Съкрушен и много уморен, Драйфус се хвърли на леглото и след малко заспа. Но в съня му го преследваха двата женски образа, които пресякоха днес жизнения му път. Той виждаше ту разкошно-хубавата Милдред, ту пък нежно-прелестната Йоланта. Стори му се, че се намира с Милдред на парахода сред морето, параходът цепи водите, а той усеща топлия дъх на хубавата жена до лицето си. Но ето, от небето се спуска ангел с тъмни къдри и бели криле, обгръща го и иска да го отнесе нагоре в безкрая. Този ангел беше сляпата Йоланта. Изведнъж Милдред се превърна в амазонка, облечена в сребърна броня и между нея и ангела Йоланта започва жестока борба за него. Мерна се внезапно отсрещният бряг, а на него стоят Херманса и малкият Андре. Като вижда законната си съпруга и детето, той се измъква от борещите се жени, хвърля се от борда на кораба в морето и плува към тях. Чува вече възклицанията на Херманса и Андре, но ето, от вълните излиза страшна акула и, о, чудо, тази морска хиена има човешка глава, човешко лице, прилично на някогашния му вестовой, на убиеца Равелак! Акулата с човешката глава хваща плуващия, следва къса, отчаяна борба и Драйфус потъва пред очите на жената и детето си в морето…

Капитанът се събуди, измъчен от кошмара. Тялото му бе окъпано в пот. На вратата някой похлопа.

— Съмна се — каза Йоланта със звънливия си глас. — Другите виждат слънцето, а около мене е вечна нощ!

41.

Пет дни след описаните събития в Кулата на глада, губернаторът Грефин седеше до масата в работния си кабинет и довършваше кореспонденцията, която щеше да се изпраща на другия ден с пощенския кораб за Европа. Току-що саморъчно беше написал обширен доклад, в който съобщаваше на правителството за бягството на капитан Драйфус от Дяволския остров, като същевременно добавяше, че благодарение на неговите бързи и енергични постъпки опасният престъпник е заловен и докаран в Каена, където се държи сега при най-строг режим. Също така молеше правителството да му съобщи час по-скоро дали да се държи държавният престъпник в тежки окови.

„Впрочем — завърши Грефин своя доклад, — за благото на републиката ще бъде много по-добре, ако смъртта «освободи» по-скоро този затворник от «мъките» му, защото Франция има доста заблудени глави, които вярват в неговата невинност и рано или късно ще причинят големи трудности на правителството. В случай, че правителството споделя това мнение, нека ми бъде съобщено с поверително писмо.“

Тогава, да, тогава тропическата треска ще свърши своята работа — подсмихна се коварно Грефин и сложи писмото в специален плик, написа адреса и го запечата грижливо с пет печата.

Разбира се, такова важно писмо по никакъв начин не трябваше да попадне в чужди ръце, защото можеше Да доведе до голям скандал. Губернаторът следваше старата латинска поговорка — каквото правиш, направи го хитро и помисли за последствията му.

Когато Грефин свърши тази работа, се облегна уморено на стола. Горещината на Южна Франция беше изтощила силите на този човек, който се уморяваше и от най-малката работа. Запали цигара, дръпна с наслада няколко пъти и после позвъни. След минута в кабинета влезе служещ, облечен във френска униформа. Той беше много грозен — дребен и мършав, а гладко обръснатото му лице бе покрито с петна. Имаше червена коса, сплескан нос, ниско чело.

— Жак — нареди му Грефин, — идете при госпожата и я попитайте дали вече мога да отида на обяд.

Жак се обърна усмихнат и изчезна; но след няколко минути се върна пак при губернатора.

— Госпожата се извинява — каза той. — Тя страда от силна мигрена и няма да напусне днес будоара си.

Грефин хвърли през прозореца цигарата си побеснял, после скочи от стола и почна да се разхожда с видимо вълнение из стаята.

— Мигрена и все мигрена! — изрече той гневно. — Вече няколко дена, откакто не съм се срещал отблизо с Милдред. Пък и когато съм с нея, забелязвам явна промяна в отношението й към мен. Отказва ми и най-малката любезност, груба е, отбягваме, тя е… ха, вие още ли сте тук?

Последните думи се отнасяха до Жак, който се бе спрял до изхода на стаята и подслушваше.

— Как се осмелявате да стоите в стаята без мое позволение? — викна Грефин и тропна сърдито с крак. — Защо шпионирате, кой ви плаща за това? Отговаряйте или ще ви изпратя на Дяволския остров и там ще можете да продължите шпионирането си!

Червенокосият слуга не обръщаше внимание на губернаторовите многословия, остана спокоен на мястото си усмихнат като човек, чиято работа е сигурна.

— Господин губернатор — каза той покорно, — вярно е, шпионирах.

— Как!? Значи, признавате? Арестувам ви! Грефин се отправи към писалищната маса, вдигна сребърния звънец и когато искаше да звънне, червенокосият слуга се спусна към него със светкавична бързина, одързости се да хване ръката на губернатора, взе звънеца и го сложи пак на масата.

— Човече, вие сте обезумял! — изкрещя Грефин. — Осмелявате се да ме хващате. Ще си получите наградата!

— Господин губернатор, това и очаквам — каза Жак с глух глас, като отстъпи крачка назад, но все пак остана близо до своя господар. — Чуйте, господин губернатор — продължи той след кратко мълчание, през което Грефин се беше втренчил в него като човек, който наблюдава луд или мошеник, — наистина шпионирах, но ако не бях го направил, утре щяхте да бъдете измамен. При това от жена ви.

Няколко минути Грефин не можа да проговори нито дума. Но в него се породи надеждата, че зад ниското чело на червенокосия му слуга се крият мисли, които могат да бъдат ценни за него, ако ги знае. Въпреки това, губернаторът си даде вид, че е все още разгневен.

— Вие дръзнахте — каза той хрипливо — да оскверните честта на съпругата ми. Сега ви предстои изборът: или да ми докладвате и докажете казаното или пък да изтърпите най-строго наказание. Човече, говорете бързо! Отнася се за вашата свобода, а може би и за вашия живот!

Но, изглежда, че червенокосият нямаше още намерение да открие своите тайни. Той лукаво гледаше господаря си със зелените си очи.

— Господин губернатор, всичко на света си има цена. Аз също искам да ви кажа моята. Ще ви докажа, че съпругата ви е невярна, но за това искам добра държавна служба. Също ще ви докажа, че един от най-опасните престъпници ще бъде освободен през нощта, ако навреме не му попречите. Но за това искам три неща: първо — пълната законна награда, която принадлежи на онзи, който попречи на бягство на престъпник от Френска Гвиана; второ — десет хиляди франка от вашия собствен джоб, защото ви правя важна услуга; трето — престъпникът, на чието бягство ще попреча, отсега нататък да бъде поверен под мой надзор. Вашата честна дума е достатъчна гаранция, че ще получа наградата, кажете ми я и аз ще открия такива работи, от които ще се ужасите и изненадате.

— Вашите условия са дръзки! — викна Грефин, — почти вярвам, че знаете важна тайна. Да бъде! Давам честната си дума, че ще изпълня всичко, което искате, разбира се, ако откритията ви излязат верни.

— Благодаря! — каза Жак и поглади с ръка грапавото си лице, като че искаше да събере мислите си. После изгледа губернатора с упорит поглед и продължи: — Тази нощ към дванадесет часа престъпникът Драйфус ще избяга от Кулата на глада и ще бъде отведен с малък, но бърз параход в Съединените щати.

— По дяволите, не може да бъде!

Грефин побледня и беше принуден да се подпре с двете си ръце на масата. Погледът му неволно се отправи към запечатаното писмо, в което се хвалеше пред правителството, че държи опасния престъпник Драйфус в сигурен затвор.

— Това не е вярно! Повтарям, това не може да бъде истина! — викна Грефин. — Кой би се осмелил сега, след като позорно загинаха Панталон и безчестната му дъщеря, да простре пак ръка над този престъпник! Жак, параходът, за който говориш, откъде се появи?

— Параходът е купен за тридесет хиляди франка от местния търговец Лантие. Той е малък, но мощен, движи се много по-бързо от правителствения. На Лантие не е известна целта, за която купиха неговия кораб. При покупката му се каза, че се купува за богата дама, която иска да предприеме с него дълга разходка по море. Това е донякъде вярно.

При тези думи червенокосият хитро се усмихна и потърка ръце.

— Познавате ли посредника, осъществил сделката? — пошепна Грефин, цял пламнал от ярост.

— Разбира се, аз съм посредникът!

— Как? Вие? Жак, вие имате пръст в тази работа?

— Да, господин губернатор. Само така можех да проуча коварния план. Помагах им, но само за да мога да ви предупредя навреме.

— Вие сте опитен и можещ човек. Ще ви възнаградя още по-богато, отколкото обещах. Но кажете ми, как се нарича дамата, по чиято заповед работихте?

Последва кратко мълчание. Изглежда, че червенокосият събираше необходимите сили за страшния морален удар, който искаше да нанесе на губернатора.

— Как се нарича онази хубава, богата дама, която е влюбена в престъпника Драйфус?

— Как се нарича ли? Госпожа Милдред Грефин!

— Ах, аз го предчувствах!

Когато каза тези думи, побелелият мъж се отпусна на стола до писалищната си маса и остана няколко минути зашеметен. Жак отиде към малката масичка, където се намираше ледена вода, коняк и лимони, забърка набързо едно разхладително питие и го поднесе на господаря си.

Грефин взе чашата и я изпи до дъно.

— Бих желал това да бъде отрова — промълви той, — а онази нещастница, която злоупотреби така безбожно с доверието ми, да пие заедно с мене.

После захвърли чашата пред себе си и тя се разби на стотици парчета.

— Не, не — викна почти истерично губернаторът, — няма да се опропастя заради една безчестница, а ще опропастя нея! Да, заклевам се, че ще си отмъстя страшно. Когато блудницата стъпи в Кулата на глада, за да отведе любовника си, тя няма да напусне жива старите й стени. Ха-ха, развратницата ще има случай да празнува брака си с престъпника Драйфус. Ще им приготвя само брачното ложе и смъртта ще бъде техен брачен свидетел, а сватбената им трапеза ще покрия с глад, ужас и мъки!

Грефин скочи от стола и хукна из стаята като бесен тигър, жаден за кръв. Червенокосият предател го оглеждаше с удоволствие и потъркваше мършавите си ръце.

— Господин губернатор, решихте ли — запита той покорно — да попречите на нощното бягство, въпреки че ще компрометирате госпожа съпругата ви?

— Тази развратница не е моя съпруга! — викна Грефин. — На никого не казвай за това, което ми откри. През нощта, към единадесет часа да те намеря тук, в стаята. Ще направя сам необходимите приготовления и ще накажа безмилостно всички виновни. Мисля, че и Дакоста с кучешкото лице трябва да е забъркан в това съзаклятие. Добре, нека се хванат в капана ми точно когато мислят, че измамата им е успяла. Иди си сега и ме остави сам!

Червенокосият подлец се поклони покорно на Грефин и излезе от стаята. Когато вратата се затвори след него, той се изсмя тържествуващ.

— Черният майор ще ми бъде благодарен — прошепна той, — когато научи как изиграх смъртния му неприятел Драйфус. Никой не може да ме упрекне, че не съм верен слуга на господаря си. Кой друг на света би могъл да служи така на черния майор? Потопих „Бригита“ в океана. Съпругата на капитан Драйфус, детективката Алиса Тери, германският глупец Клаус Грот и високомерният барон Пикардин.— всички се удавиха като котенца в морето, а освен това попречих на Драйфус да избяга, подхвърлих го на отмъщението на побеснелия от любов губернатор — това са хитрости, с които мога да се гордея! С утрешната поща ще изпратя едно писмо до черния майор и се хващам на бас, че в деня, когато го получи, ще изпие няколко бутилки шампанско за здравето на предания си шпионин!

На разстояние около четвърт миля от Кулата на глада върху вълните се полюшваше малък параход. На борда му нямаше никаква светлина. Само долу, при машината гореше силен огън за поддържане на парата на котела, но машинистът и огнярите се грижеха да не изхвръкне нито искрица от комина. На палубата на кораба се движеха насам-натам тъмни сенки и тихо вършеха работата си. От борда му се отдели малка лодка и тръгна към старата кула. В лодката се намираше млада жена и нисък грозен мъж, който гребеше. Това бяха губернаторшата и слугата Жак. Лодката се плъзгаше тихо по гладката повърхност на морето. По време на пътуването двамата не размениха нито дума. След минута стигнаха до старата кула и спряха при стълбата.

Дамата стана.

— Жак, почакайте ме тук, в лодката — нареди тя. — След няколко минути ще дойда и ще се върнем на парахода. Жак, бъдете ми верен и ще спечелите обещаните три хиляди франка.

— Госпожо, простете — отговори Жак, — но ако ми позволите, бих ви помолил за нещо. Може би като тръгвате, ще забравите своя предан слуга, а на мене би ми било неудобно да ви напомня за възнаграждението. Че ви служих добре и вярно, това сама знаете и бих желал да имам тези пари още сега.

Без да се съмнява в нещо и без да негодува от нахалната молба, Милдред отвори малката кожена чанта, която носеше през рамо, извади от нея три банкноти по хиляда франка и ги подаде на червенокосия лодкар.

— Ето — каза тя. — Доверявам ви се.

В този момент желязната врата се отвори и старият Дакоста се появи с фенер в ръка. Милдред му показа изписан лист, снабден с подписа на губернатора, и старецът я пусна да влезе. Надзирателят затвори предпазливо желязната врата и я погледна:

— Госпожо, насаме ли искате да говорите със затворника, както преди?

— Нещо повече: искам да го отведа със себе си. Моля, прочетете заповедта на губернатора и ще узнаете какво трябва да се направи.

Дакоста прочете внимателно съдържанието на официалната бланка и се увери, че госпожата му казва истината. Губернаторът му заповядваше да предаде затворника Драйфус на приносителката на настоящия документ.

— Всичко е наред — промърмори Дакоста, след като прочете документа. — Госпожо, моля, последвайте ме.

Двамата се качиха по стълбата, но едва бяха стигнали средата й, зад ъгъла на стария зид се промъкна крехка женска фигура и се скри. Когато губернаторшата мина край нея, от скривалището се дочу лека въздишка.

Драйфус се намираше в стаята на Дакоста, когато Милдред влезе при него. Тя се спусна и дълбоко развълнувана му протегна ръка.

— Капитан Драйфус — изрече задъхано, — дойдох да изпълня обещанието си. Часът на вашата свобода удари. Трябва само да ме последвате и ще бъдете свободен.

Като чу тази радостна вест, капитанът развълнуван отговори:

— Госпожо, вие виждате, че треперя от щастие и радост. Не се надявах да изпълните толкова скоро дадената си дума. Значи съм свободен, свободен от страшните окови. Ще се върна отново при близките си, ще притисна до гърдите си ония, които са ми скъпи! О, госпожо, това е много голямо щастие за мене. Очите ми се пълнят със сълзи, а сърцето ми тръпне от благодарност към вас!

Мъченикът от Каена наистина проливаше радостни сълзи.

— Драйфус, съвземете се! — помоли го Милдред, която не можеше да откъсне поглед от мъжа. — Не губете време в прекалени благодарности! По време на пътуването ще имаме възможност да си кажем това, което се крие в нашите сърца!

— Госпожо, готов съм — заяви Драйфус с треперещ глас. — Няма какво друго да взема, освен себе си. Но преди да тръгна, трябва да узная, какво ще стане с бедния Дакоста и нещастната му сляпа внучка. Няма ли да пострада добродушният старец заради бягството ни? Губернаторът няма ли да излее яда си върху тези двама невинни?

— Капитане, няма защо да се страхувате от това. Дакоста е действал по заповед, която носи саморъчния подпис на губернатора. А как се снабдих с подписа му, това надзирателят не трябва да знае. Стига му, че притежава този документ.

— Добре, да предположим, че Дакоста е в безопасност. Но вие, госпожо, можете да пострадате жестоко, ако ни хванат. Моля, не се увличайте от справедливостта и човешката любов, не правете стъпка, за която после може да се разкайвате. Не принасяйте такава голяма жертва!

Милдред хвърли пламенен поглед към капитана и стисна страстно ръцете му.

— Драйфус, да ви принасям жертва ли! — не можеше тя да крие повече чувствата си. — Добре, ще открия сърцето си, преди да напуснем тази кула… Драйфус, една непреодолима сила ме кара да върша всичко това. Тази сила е любов — силна, огнена любов.

Преди Драйфус да успее да й попречи, тя обви ръце около него и се хвърли с трепетно желание на гърдите му.

— Обичам те — прошепна тя в пламенната си страст. — Обичам те и трябва да те притежавам по какъвто и да е начин. Откакто те видях, мислите ми са заети само с тебе и чаках с нетърпение този час, който ще ни съедини завинаги. Опознай твоята Милдред и тогава няма да я пренебрегваш! В моите ръце, на моите гърди, упоен от моята любов, ти ще забравиш жената и детето си и няма да имаш вече толкова горещо желание да ги видиш. Ще избягаме в Ню Йорк и там ще изпием чашата на щастието! Алфред, целуни ме, целуни ме, устните ми жадуват за твоята целувка и ръцете ми не могат да те прегръщат достатъчно силно! О, ела, ела, дай ми устните си! Позволи ми да изпитам блаженството, което ме очаква на твоите гърди! Дай ми любовта си!

Страстната жена се притискаше все повече и по-силно към мъжа, сякаш никога нямаше да го пусне от прегръдките си. Пламенните й устни търсеха неговите, а гърдите й потръпваха. Капитанът се изправи гордо, с енергията на мъж, който съзнава своя дълг. Ръцете му отстраниха нейните от своите рамене и той леко, но решително отблъсна изкусителката от себе си.

— Госпожо — започна той, — принуден съм да ви събудя от един сън, който не може да се осъществи, макар и да ме считате за свиреп и глупав. Вие можете да обичате, но аз не отвръщам на тази любов. Госпожо, вашата красотата без съмнение пленява, но сърцето ми принадлежи на друга жена. То е неприкосновено светилище на моята съпруга, на майката на детето ми, на героинята и мъченицата, която се бори и страда заради мене. Ако исках да отнема дори частица от любовта, която дължа на моята Херманса и да ги дам на друга жена, тогава, госпожо, щях да заслужа участта, която сега понасям невинен!

Милдред рухна със стенание на пода.

— Алфред, ти ме правиш нещастна, а заедно с мене и себе си! — извика тя и закърши ръце.

— Не, госпожо. Вие още можете да се върнете при съпруга си. Все още нищо, което петни честта ви, не се е случило. Все още никой друг, освен двама ни, не знае за вашето намерение. Що се отнася до мен, никога не ще заслужа свободата си с грях спрямо моята съпруга.

Пламенната жена прегърна хълцаща коленете му.

— Значи, моята любов не ти е потребна — викна тя със задавен глас. — Значи, ти ме презираш и отблъскваш! О, смили се, последвай ме и аз ти се заклевам, че не ще можеш да живееш без прегръдките ми, когато опиташ жарта и сладостта на моята любов. Алфред, не мога да живея без тебе, не мога да се върна вече в къщата на съпруга си, защото се отвращавам от тиранина. Не пропускай единствения шанс да избягаш от тази ужасна страна. Тук ще загинеш от треска или от ръката на убиец, а с мен ще живееш щастливо и до сърцето ми ще забравиш мъките, страданията, които светът ти причини. Алфред, мили мой, повярвай ми, ела с мене и ще бъдеш щастлив.

Милдред беше станала и прегърнала като змия снагата му и преди Драйфус да може да й попречи, на устните му пламна страстна целувка — целувката, която младата жена не искаше да свърши никога.

Внезапно в стаята прозвуча страшен смях. Той дойде откъм вратата.

42.

Милдред пусна капитана с отчаяна въздишка. Тя се обърна пребледняла и в същия миг се олюля и падна в безсъзнание в ръцете на Драйфус, който също бе поразен. Той обърна поглед към вратата и по лицето му се изписа ужас. На прага стоеше губернаторът Грефин. Зад него се виждаха войници с пушки в ръце. Двама души с факли и един отвратително грозен човек, допълваха тази група. По лицето на Грефин личеше, че знае всичко. То беше изкривено и изглеждаше още по-отвратително и грозно, отколкото бе в действителност.

Измина минута, без някой да проговори. После Грефин се приближи до Милдред, хвана я сурово за ръката и я дръпна от Драйфус.

— Госпожо — подхвърли той със злобна насмешка, — трябва да ме извините, че съм толкова невежлив и нарушавам нежната ви среща с този затворник. Но понеже вече бях толкова несправедлив да дам името си на забягналата тук развратница, поне трябва да бдя, за да не посещава през свободното си време поверените ми престъпници и да се забавлява с тях.

Милдред закри с ръце лицето си и простена. Тя се задъхваше — обзе я пълно отчаяние. Беше още много изненадана и не можеше да отговори на губернатора. Но Драйфус счете за свой дълг да защити нещастната жена.

— Господин губернатор — започна той, — макар и да ме считате за престъпник, аз съм длъжен да ви призная откровено, че вашата съпруга не е виновна в нищо. Госпожата дойде тук, водена от чувство на човещина и съжаление към мене. Тя искаше да ме утеши в страшното ми отчаяние и да облекчи съкрушеното ми сърце. Следователно, вашата съпруга е направила само онова, което прави всеки свещеник, всеки благороден човек. Цялото й престъпление се състои в това, че има чувствително, благородно сърце.

— Скот, измамник, мълчи! Двама войници при него. Щом проговори още веднъж без позволение, застреляйте го!

В следната минута Драйфус се намери между двама войници, които насочиха пушките си към главата му.

Грефин се обърна към Милдред и я изгледа коварно.

— И тъй, госпожо, вие утешихте затворника — продължи той с все същата злобна усмивка. — Видях от прага по какъв саможертвен начин давате тази утеха. Научих също така, че купихте малкия параход от търговеца Лантие само и само да утешите престъпника. Ха-ха, госпожо, всичко това направихте просто от съчувствие и човещина към затворника! Наистина, имате чувствително сърце! Това обстоятелство ме накара да конфискувам параходчето преди да дойда в кулата и да наруша любовната ви среща.

Всяка дума поразяваше Милдред като гръм. Но тя скоро се съвзе и проговори.

— Господине — пристъпи тя смело към губернатора, — виждам, че сте научил всичко чрез шпионите си, или може би, чрез един мизерник, комуто се доверих. Но този подлец премълча едно обстоятелство, което трябва да ви съобщя. Вярно е, че исках да избягам. Истината е, че исках да взема капитан Драйфус със себе си и да го освободя от ръцете на палачите. Но също така е вярно, че мразя и презирам, че се отвращавам от вас и че вашата свирепост ме ужасява. А да конфискувате параходчето ми, нямате право. То е готово да тръгне и аз ще се възползвам от това да се върна в отечеството си. Но пък ще напиша книга и ще опиша в нея скотските зверства, които цивилизованият уж френски народ упражнява над беззащитните си затворници във Френска Гвиана. Господин губернатор Грефин, в тази книга на вас ще посветя специална статия под заглавие „Кръвожадните кучета от Каена“. Мисля, че това заглавие ще отговаря напълно на вашето занятие. А сега, дайте ми път — искам да изляза!

Страните на Милдред поруменяха, очите й заискриха, а розовите и устни се свиваха конвулсивно. В този миг тя беше пленително красива и приличаше на разгневена Венера. Гордата жена се изправи дръзко пред съпруга си и понечи да напусне стаята, но Грефин я удари с юмрук и тя се свлече тежко на пода.

— Приятелко, не мърдай от мястото си! — извика побеснелият мъж, чиято жестока природа се оказа още по-зверска. — Мислиш ли, че ще се отървеш така лесно от ноктите ми, след като извърши престъпление, което у нас се наказва с няколкогодишен затвор. Въобразяваш си, че ние, французите, сме толкова прости! О, почакай малко и ще се увериш, че френският народ не оставя да се подиграваш с него. Блуднице, ще избера за тебе тъмница, която ще излекува любовните ти желания!

Кипяща от гняв, Милдред се надигна и се изправи пред Грефин.

— Мизернико, животно — извика тя, — не се осмелявай! Спомни си, че съм свободна американка, и ако ме докоснеш още веднъж, Съединените щати ще искат отчет от Франция!

Грефин се изсмя и се отвърна от нея.

— Къде е Дакоста? — извика той ядосано. — Доведете стария подлец! Искам да му покажа какво го чака!

Надзирателят бе дотътрен пред губернатора от двама войници. Старецът беше блед като мъртвец, трепереше.

— Подлец, ти си работил по заповед на тази развратница! — извика Грефин.

— Господин губернатор, аз съм невинен — заоправдава се Дакоста с треперещ глас. — Ето книжата, с които ми се заповядваше да се подчиня на тази дама.

И подаде донесения от Милдред документ.

— Дакоста е невинен — намеси се американката.

— Подписът ми е истински, но бланките са откраднати — констатира Грефин. — Ето я крадлата!

— Но това не можех да знам — охкаше старецът.

— А защо не хвърли затворника в тъмницата, както ти заповядах?

Дакоста мълчеше.

— Защо? — изрева зверски Грефин. — Защо си действал против моята заповед?

— Защото се ужасявах да изпълня това страшно наказание над беден човек, когото хиляди и хиляди хора считат за невинен!

Този смел отговор отново вбеси Грефин до полуда. Той изтегли шашката си и нанесе на стареца силен удар по главата с плоската й страна.

— Проклето животно — извика той разярен, — откога си въобразяваш, че си съдия на другите? Бързо, закарайте го на Дяволския остров, нека там чака присъдата си!

От ударената глава на стареца бликна кръв, нещастникът се залюля и се строполи със стон на земята.

— Милост! — замоли той. — Имайте милост, не ме отделяйте от моята внучка, тя е сляпа и се нуждае от подкрепата ми, оставете ни да умрем заедно, само не ни разделяйте.

— Сляпата може да ви последва на острова! — разпореди Грефин хладнокръвно. — Нищо друго не можем да направим за нея!

Няколко войници вдигнаха Дакоста от пода и го повлякоха навън. Старецът охкаше така силно, че гласът му се чуваше чак в стаята.

— Трябва да назнача нов пазач на кулата — продължи Грефин. — Всъщност вече го намерих. Хей, Жак, къде си?

Червенокосият влезе в стаята и спря пред губернатора. Кръвта се вледени в жилите на Драйфус, когато видя този човек. Новоназначеният пазач на кулата беше Равелак, убиеца на жени. Капитанът си спомни съня. Акулата с човешката глава наистина го беше хванала.

Милдред хвърли презрителен поглед към изменника и просъска:

— Слуга, достоен за господаря си! Двама подлеци са се намерили!

Губернаторът протегна ръка на Равелак.

— Жак — заговори му той, — вие открихте заговора и затова ще ви възнаградя богато. Назначавам ви до второ нареждане за пазач на кулата и първото ваше задължение ще се състои в това да затворите този престъпник и тази жена там, в подводния затвор. Не губете време и изпълнете заповедта ми, още докато съм тук!

Драйфус се разтрепера когато чу тези думи. Значи, съдбата му беше решена! Какъв ще бъде краят? Не го ли очакваше там долу мъчителна и сигурна смърт? Но за нещастника не оставаше време да мисли. Равелак едва беше чул заповедта, когато извика злорадо:

— Ще тикна най-напред предателя Драйфус в дупката! Хей, войници, заведете затворника.

Драйфус не се противеше, защото виждаше, че всяка съпротива е безполезна. Той беше подкаран по витата стълба. Равелак крачеше пред него с фенер и с ключ в ръка, взети от стария Дакоста.

Червенокосият отключи страшния затвор и се изкачиха по въжената стълба на платформата. Самите войници се спогледаха ужасени, когато видяха зиналата пропаст пред краката си и чуха силния плисък на морските вълни.

Равелак вдигна фенера и освети лицето на Драйфус.

— Господин капитан, нали ме познавате? — запита той със злобна усмивка. — Някогашният ви вестовой, когото бихте за любовницата му, сега е станал ваш тъмничар. Помня и до днес оня бой, който дължа на вас. Ще се разплатим.

Драйфус го премери с презрителен поглед и после каза:

— Познавам убиеца Равелак и зная положително, че този изверг не ще остане дълго време на тази длъжност, която зае с хитрост, — Но достатъчно дълго, за да те видя, когато пукнеш там долу. Скочи или ще те ритна!

Драйфус знаеше, че подлецът ще изпълни заканата си. Причерня му пред очите, като видя ужасната пропастта страхът отслаби крайниците му. Но той затвори очи и скочи смело. Нещастникът падна тежко в пропастта, но скоро се изправи. Водата стигаше почти до коленете му, заобиколи го дълбока тъмнина. Равелак и войниците си тръгнаха. Драйфус чуваше бученето на вълните, които се разбиваха в стените на страшния му затвор. Само тази преграда го делеше от безкрайния океан. След малко усети, че нещо мърда в краката му. Всякакви животни пълзяха по дъното на затвора, и се бяха разбягали, когато наруши спокойствието им.

Той се зае да опипва стените с надеждата, че ще може да излезе поне от водата и да стигне на някое по-високо място, където да си отпочине. Не намери нищо. Обзе го страшно отчаяние. В тази пропаст под морската повърхност никой човек не можеше да изтрае повече от седмица, без да полудее. Студена пот го обля при мисълта и отчаянието така се загнезди в него, че той заблъска глава о стената и заохка сърцераздирателно. Но виковете му скоро се заглушиха от диви женски крясъци.

Отгоре проникна лъч. Светеше фенерът на Равелак. Втората жертва, Милдред, трябваше да бъде хвърлена в ужасната бездна. Красивата жена навярно е била обхваната от страшно предчувствие още когато я влачеха по стълбите, тъй като се бореше отчаяно с мъчителите си и се опитваше да се откопчи от ръцете им.

— Пуснете ме! — викаше тя с пронизителен глас, който отекваше в старите зидове. — Пуснете ме, искате да ме убиете. Нямате право да ме погребвате жива, нямате право, казвам ви, защото съм американка!

— Не слушайте развратницата! — чуваше Драйфус гласа на губернатора. — Жак, хванете изменницата и я хвърлете в бездната!

Двама войници завлякоха Милдред на платформата. Нещастницата извика страшно, като видя пропастта.

— Там долу ли искате да ме хвърлите? — изпищя тя. — Луди ли сте? Това не е затвор, а гроб, гроб в морето! Помощ, помощ, давам двадесет хиляди франка на този, който ме избави, заклевам се, обещавам, че ще му заплатя тази сума в чисто злато!

— Развратницата иска да ви подкупи! — изсмя се Грефин. — Тя е просякиня и няма вече нито стотинка. Държавата ще конфискува имота й. Долу, долу, хвърлете я в тъмницата!

— Милост, милост! — простена още веднъж нещастната и вдигна умолително ръце към Грефин. — Ще вървя с тебе, ще бъда покорна, ще ти служа, всичко, каквото желаеш, само не ме хвърляй в бездната! Губернаторе, милост, милост!

— Госпожо, вече е късно! — отвърна свирепият мъж на съпругата си. — Защо не обичате да се разходите до долу? Я погледнете, вашият любовник ви чака там. Искахте да го притежавате, желанието ви е изпълнено. Госпожо, какво от това, че брачното ви ложе е малко влажно и недотам удобно? Пламенната любов не обръща внимание на такива дреболии. Смелост, госпожо, желая ви весела брачна нощ!

Равелак даде фенера на един от войниците. После хвана с едната си ръка бялото рамо на хубавата жена, а с другата — грациозния й врат.

— Скочете, госпожо! — прошепна демонично червенокосият изверг в ухото й.

Милдред се хвърли ужасена към края на платформата. Лудостта светеше в очите й, а гъвкавото й тяло трепереше от страх. Войниците се бяха отдръпнали настрана и гледаха ужасени нещастната жена.

— Скочете, иначе ще ви блъсна! — извика червенокосият.

— Убийци, убийци, проклинам ви!

Равелак ритна Милдред и жертвата му падна с див писък в пропастта. Нещастницата беше в безсъзнание, когато стигна до водната повърхност. Почти в същия миг две ръце я прегърнаха и я изправиха нежно. Драйфус сложи полумъртвата жена на коленете си. Горе светлината изчезна. Губернаторът с хората си напусна кулата и се отправи към чакащата го лодка.

— Закараха ли Дакоста на острова? — запита той Равелак.

— Да, господин губернатор — отговори той.

— А сляпата?

— Момичето не е намерено. Войниците претърсиха цялата кула, но не можаха да го намерят. Господин губернатор, сляпата е чула каква съдба сполетя нейния дядо и от страх и отчаяние навярно се е хвърлила в морето.

— Там е добре настанена — кимна Грефин равнодушно и скочи в лодката, която веднага се отдели от каменната стълба.

Равелак заключи желязната врата, увери се още веднъж, че и вратата на подземния затвор е здраво заключена и се отдаде на спокойствие.

Червенокосият се простря на същия креват, на който лежеше допреди няколко часа неговият предшественик и след няколко минути заспа тъй спокойно, сладко и дълбоко, като човек с чиста съвест.

Настъпи полунощ. В кулата владееше гробна тишина. Чуваше се само бученето на морето.

В страшния затвор също всичко утихна. Драйфус занесе Милдред на една издатина, която откри край стената. Изглежда, че тази издатина служеше на затворниците за легло. Капитанът сложи там жената, която все още беше в безсъзнание, и приседна до нея. Трескава студенина и ужас го накараха да трепери. Чувстваше, че този затвор ще му бъде гробът.

— Боже, не ме оставяй повече да страдам! — молеше се той. — Свърши с мене по-скоро!

Внезапно дочу тих шум над главата си. По платформата затрополиха леки стъпки — те не можеха да бъдат на Равелак. Капитанът се изправи и погледна нагоре, но тъмнината му пречеше да разпознае чии са стъпките.

Нещастникът трепна, внезапно изненадан и радостно развълнуван. До ушите му стигна звукът на един мил глас:

— Не се страхувай, аз съм при теб!

Това са утешителни думи на Светото писание. Онзи, който вярва в тях, няма защо да се страхува. Говореше сляпата Йоланта.

43.

Княз Стефан Дубиски, красивата му съпруга Юлиана и малкият Андре пристигнаха в Париж. Князът бе наел в известния „Грандхотел“ четири стаи на първия етаж. Пред хотела и по близките булеварди се вълнуваше множеството и се стичаше на оперния площад, където се издигаше великолепната сграда на Голямата опера.

Само Стефан и Юлиана не се наслаждаваха на буйния парижки живот. Младата двойка отдавна мечтаеше да посети златния Париж и да види отблизо прелестите на френската столица. Те често си говореха за това, когато седяха нежно прегърнати във великолепната си спалня на Красногорка. Да, княз Стефан Дубиски и красивата му съпруга Юлиана крояха хубави проекти и хранеха големи надежди. Но какво са плановете, които гради слабият човек? Суета, суета, само суета! По земята царува само суета, суета е стремежът ни, суета е животът ни, суета е и последната ни цел, към която пътуваме неволно всички, защото с последния си дъх идваме най-после до убеждението, че сме живели само за да станем прах!

И гордият княз Дубиски се убеди сега в тази горчива истина. Неумолимата съдба беше стиснала в жестоката си ръка неговия щастлив, тих и спокоен живот и се готвеше да разруши брака му. Юлиана носеше още оная опасна отрова в тялото си, с която я зарази бесният вълк.

По време на пътуването от Красногорка до Париж раната й бе позараснала, но това беше само измамно оздравяване. В жилите на младата жена лазеше отровата. Най-страшното можеше да настъпи всеки момент. Стефан трепереше всяка минута, че обожаваната му жена ще бъде обхваната от онази страшна болест, която донася на страдащите неизказани мъки и смърт, а на обкръжаващите ги сърцераздирателна скръб и опасност за собствения им живот. Страшно беше циганското отмъщение…

Засега княгинята показваше само леки признаци на болест. Тя се чувстваше бодра по цели часове, но понякога я побиваха студени тръпки и се оплакваше, че ръцете и краката й са станали тежки, като че ли напълнени с олово. Забелязваха се и нервни тръпки по мускулите на лицето й. Нещастната княгиня не предчувствуваше, че я грози опасност. Стефан уверяваше съпругата си, че пътуването им до Париж е свързано с малчугана, когото трябва да заведат при истинските му родители, т.е. при майка му, съпругата на злочестия капитан Драйфус.

— Но понеже вече се намираме в Париж — каза той на Юлиана след пристигането им в „Грандхотел“ — ще наема още сега файтон и ще посетим знаменития лекар Пастьор. Искам да ти прегледа раната и да ни каже мнението си.

— Раната е незначителна — отговори младата жена. — Виж, мили, тя е почти зараснала.

— Няма нищо, милото ми гълъбче, направи ми това удоволствие и ела при Пастьор. Ти знаеш, че те е ухапал вълк и трябва да сме предпазливи.

— Добре — съгласи се Юлиана, — ще дойда, само за да те успокоя, мили.

Тя го целуна нежно и оправи тоалета си пред голямото стенно огледало, сякаш беше съвършено здрава.

Стефан едва можа да скрие своята безгранична скръб и трябваше да събере цялата си енергия, за да спре сълзите си, когато видя младата си хубава съпруга тъй весела и безгрижна, незнаеща, че може би носи в себе си зародиша на мъчителната смърт.

Княз Дубиски възлагаше всичките си надежди на великия откривател Пастьор. Този знаменит лекар, който обезсмърти името си с лекуване на бяса, трябваше да излекува и Юлиана. Само на него Стефан искаше да по-вери любимата си съпруга. Ако Пастьор би поискал един милион франка за лекуването, Стефан щеше да му ги наброи с безкрайна радост. По-добре да стане просяк, по-добре да яде само сух хляб, отколкото да изгуби най-милото си на този свят, и то по този страшен начин.

Стефан и Юлиана се отправиха с екипажа на хотела към кабинета на Пастьор. Той работеше в една голяма сграда, която направи добро впечатление на маджарския княз и на съпругата му. Коридорите на голямото здание бяха препълнени схора. И Стефан, и Юлиана едва можаха да си пробият път. Те се чудеха, че всички хора, които срещнаха по стълбите и в коридора, бяха облечени в черни дрехи и по лицата им се забелязваше дълбока печал. Когато стигнаха на първия етаж, те се спряха пред портиера, който носеше голям бастун със златна топка, покрита с траур.

— Господине — каза князът на вратаря, — искаме да видим господин професор Пастьор.

— Моля, влезте — каза портиерът, — но бързайте, защото ще закъснеете. Колата скоро ще пристигне и господин професорът ще отпътува.

Стефан се зарадва, че е дошъл навреме, за да говори с учения и дръпна Юлиана към високата двойна врата.

Младата двойка се спря учудена на прага. Намираха се в широка зала, чиито стени и таван бяха покрити с черно сукно. В средата на мрачното помещение се издигаше великолепна катафалка, а на нея се намираше ковчег, обкръжен от множество горящи свещи. В ковчега почиваше белобрад мъж. Главата му беше обвита с морав венец, а гърдите се украсяваха от лентата на почетния легион.

— Къде сме? — прошепна Стефан на съпругата си. — Сгрешили сме и влязохме в друга стая.

Князът се обърна към един господин, който стоеше близо до катафалката, съобщи му името си и после добави:

— Дойдох преди един час със съпругата си в Париж, за да искам съвет от господин професор Пастьор. Господине, моля, направете ми тази добрина и ми кажете, къде мога да се срещна са този прочут лекар.

— Ей там! — отговори запитания със скръбен глас и посочи смъртника в ковчега.

След няколко секунди мълчание непознатият продължи:

— Прочутият професор Пастьор го няма вече, вчера умря.

Тази вест порази Стефан като гръм. Лекарят, на който възлагаше всичките си надежди, единственият, който можеше да спаси най-обичната му на този свят, не съществуваше вече.

Но господинът, с който бе говорил, го утеши:

— Пастьор е мъртъв — каза той, — но създаденото от него благородно дело ще живее. Днес са назначени трима лекари, които ще управляват заведението по принципите на покойния Пастьор. Ако желаете, ще поканя един от служителите да ви заведе при новия управител.

Господинът повика един прислужник и му каза: — Заведете господина при професор доктор Бургер! Князът благодари сърдечно, остана с Юлиана още няколко минути при ковчега на умрелия и бързо последваха прислужника, който ги заведе на втория етаж. Професор доктор Хайнрих Бургер, приятелят на Матийо Драйфус, беше избран за наследник на Пастьор. Този млад учен привлече всеобщото внимание чрез превъзходните си медицински съчинения и бе назначен, въпреки германския си произход, за заместник на починалия лекар.

Доктор Бургер посрещна много любезно посетителите. Той скри вълнението си, когато научи от княза, че съпругата му е ухапана от бесен вълк и че са се появили вече първите признаци на страшната болест.

— Надявам се, че всичко ще мине без сериозни последствия — опита се да успокои той Стефан. — Но при все това госпожа княгинята ще трябва да престои няколко дена в заведението.

Очите на Юлиана се насълзиха, когато чу това, но Стефан успя да я утеши и тя послуша съвета на лекаря. Доктор Бургер определи за княгинята три стаи и ги показа на Стефан. Те бяха богато обзаведени.

Настаняването стана още същия ден след обяд. Раздялата на съпрузите беше трогателна, въпреки че на Стефан бе позволено да я посещава всеки ден. Но младата двойка предчувстваше, че й предстои страшна участ, а освен това за пръв път след женитбата си трябваше да се раздели. Съпрузите дълго се прегръщаха и целуваха. — А сега — каза Стефан, като се отправи към вратата — ще заведа момченцето при майка му. Телеграфирах вече на братовчед си майор Естерхази и го помолих да ме посети в „Грандхотел“, защото желая да ми помогне в тази деликатна работа. Графът навярно ме очаква вече в хотела и трябва да побързам. Прощавай, мила Юлиана, нека Бог те пази. Утре пак ще се видим.

Да, те ще се видят, но как! Колко е добре за нас, бедните човеци, че не можем да проникнем през тъмното було на бъдещето!

Естерхази бе доста изненадан, когато внезапно получи телеграма от братовчед си княз Стефан Дубиски, с която му се съобщаваше за пристигането на маджарския княз със съпругата си в Париж. Черният майор не обичаше този свой братовчед. Князът винаги събуждаше завистта му. Естерхази не можеше да се примири с факта, че Стефан наследи богатите владения на Дубиските и Естерхазите. Черният майор нямаше право на наследство, макар и майка му да бе същинска Естерхази. Тя прегреши преди да се венчае с френския благородни Валзин. Плод на този грях бе черният майор и като незаконно дете бе изключен от наследството на Естерхази. Френският благородник — бившият съпруг на майка му — осинови момчето и го нарече Естерхази. Другите Естерхази и сродниците им Дубиски живееха разкошно в замъците си, а незаконното дете Естерхази трябваше да се бори още от млади години за съществуването си.

Можем ли да се чудим, че черният майор гледаше с лошо око и завист на роднините си? Естерхази-Валзин трябваше да има много благороден характер, за да прости на съдбата оскърбителния удар, който тя му нанесе още при неговото раждане. Но черният майор, както знаем, не блестеше с такава добродетел, а и хранеше надежда, че рано или късно ще може да се докопа до огромните имоти на княз Дубиски. В завещанието на починалия граф Естерхази бе написано:

Този най-стар син на графиня Естерхази беше черният майор. Други преки наследници на Естерхази не съществуваха. В завещанието не бе определено, че наследникът трябва да бъде законно дете, а бе посочено само че трябва да е син на графиня Естерхази.

Черният майор се занимаваше с тези разсъждения, когато се готвеше да посети братовчеда си в „Грандхотел“.

— Да — прошепна той, — ако този Стефан беше разумен и умреше час по-скоро без мъжки наследник, то още през нощта щях да стана милионер и опасният ми авантюристичен живот щеше завинаги да свърши. Но Стефан взе млада хубава жена, която навярно ще му роди мъжки наследник, и моите надежди ще пропаднат… По дяволите, едва сега виждам, че се грижих твърде малко за тази работа. Забравих да примамя този буйнокръвен маджарин в Париж, преди още да се влюби в сегашната си жена. Тук можех да го тласна в разврат и да му разсипя здравето. Но дали е късно вече да осъществя този отличен план? Стефан е женен, да, но все пак не е сляп за красотата на други жени. Може би ще сполуча да го увлека и на дуел? Ха-ха, Стефан Дубиски, предчувствам, че си дошъл за нещастие в Париж. Струва ми се, че няма да видиш вече обичната си Красногорка.

Дяволският план на черния майор беше скроен. Естерхази се огледа още веднъж в голямото стенно огледало, после излезе от къщата си, нае кабриолет и се отправи към „Грандхотел“.

Княз Стефан току-що се беше върнал от клиниката на Пастьор, където трябваше да остави обичната си съпруга, и прислужникът в хотела му донесе картичката на граф Естерхази. Двамата братовчеди се поздравиха сърдечно, но в основата на тази сърдечност имаше разлика: сърдечността на Стефан беше истинска, а на Естерхази — притворна. След поздрава Стефан разказа на майора нещастието, което сполетя съпругата му, а когато му съобщи, че беше принуден да я остави в клиниката на Пастьор, очите му се насълзиха и той не можа да скрие голямата си скръб.

Естерхази започна да го утешава и насърчава.

— Драги братовчеде — каза той, — това не е толкова опасно. Твоята съпруга няма да пострада и ти не трябва да скърбиш толкова. Виждам, че ще бъда принуден да те поразвеселя малко. В Париж има много развлечения и ще можем да се забавляваме отлично.

— Временно ще трябва да се откажа от всяко забавление — отговори княз Дубиски. — Грехота и безсъвестно ще е от моя страна, ако се забавлявам и пирувам в Париж, а обичната ми Юлиана пъшка в болницата. Освен това трябва.да изпълня и друга важна мисия, която е свързана с една горчива тайна от моя живот.

Той замълча съкрушено, после погледна в очите братовчед си.

— Историята е къса и естествена — започна Стефан. — Преди десетина години любих една циганка, от която имах дете — момченце. Баща ми виждаше в Мелиора — така се казваше циганката — умишлена прелъстителка и я изпрати с цялата й дружина зад граница. Пет години по-късно, след смъртта на баща ми, циганката се върна в Красногорка, донесе ми едно момченце и ми каза, че е нашето дете. Юлиана се смили над момченцето, позволи ми да го приема вкъщи и да го възпитам като мой син. Но сега имам доказателства, че детето е чуждо, т.е., че циганката го е откраднала от Париж.

— Това е цял роман — прекъсна черния майор разказвача.

Преди князът да отговори, вратата на съседната стая се отвори и влезе Андре.

— Татко, виж тези хубави картички — извика той зарадван и вдигна куп пъстри картички, които преди няколко минути му беше подарил келнерът, — по тях има изобразени много животни и хора.

Естерхази се учуди, като видя момченцето. Думите, които искаше да отправи към Стефан, затъкнаха гърлото му. Наистина, черният майор не можа със сигурност да познае кое е това момченце, но чертите на лицето му напомняха неволно на един мъж, когото познаваше твърде добре.

— О, каква поразителна прилика — промърмори си Естерхази и се обърна към братовчеда си:

— Ти нямаш ли някаква следа къде трябва да търсиш родителите на това момченце?

— Разбира се. Мисля дори, че ги познавам по име.

— А кои са те?

— Баща му е нещастният и според мене невинен капитан Алфред Драйфус.

— Андре! — извика черният майор и скочи като наелектризиран от мястото си. Името на момчето излезе от устата му, без да иска.

Стефан погледна учуден братовчеда си и хвана детето за ръчичката.

— Познаваш ли момченцето? — запита той.

— Разбира се, че го познавам — отвърна Естерхази смутен. — Драйфус беше най-добрият ми приятел, преди да унищожи честта и щастието си чрез необмислената си постъпка. Да, това е синът му, неговият любимец, неговият малък Андре. О, къде бяха очите ми, че не видях това веднага! Ела при мене, мое добро, обично момченце, дай ми ръчичката си… Бедно дете, бедно сираче; о, колко съм щастлив, че ще мога да те заведа при бедната ти и нещастна майка.

— Това ще стане веднага — каза Стефан зарадван. — Ела, драги ми братовчеде, и ме придружи. Ще се отправим още тази минута при госпожа Драйфус и ще й предадем загубеното дете.

Стефан беше скочил от мястото си и искаше да позвъни за кола. Но Естерхази го спря.

— Не бива — каза той. — Не можем да отидем то-ку-тъй при нещастната госпожа. Горката може да пострада, ако види внезапно изгубеното си дете. Трябва да се подготви за тази голяма радост. Да, сетих се, госпожа Херманса Драйфус живее при богатата си сродница Дьо Буланси на Елисейските полета. Ще отида при нея и ще я подготвя за радостното събитие, после ще се върна и тогава ще я посетим заедно.

— Съгласен съм с предложението ти — отговори Стефан.

— Тогава да не губим време.

Естерхази взе шапката си и се отправи към вратата. На прага спря и се обърна още веднъж към Стефан.

— Драги братовчеде, не говори с никого за тази работа. Също така не споменавай името Драйфус, защото французите много го презират.

— Благодаря за добрия съвет. Ще изпълня всичко, което ми каза.

— Добре — каза черният майор. — След два часа ще се върна и тогава ще отидем заедно при госпожа Драйфус.

Около устните на Естерхази играеше коварна усмивка, докато слизаше по стълбите на хотела.

— Ха-ха — подсмя се той тихо, — моят братовчед Стефан може да се измами по-лесно, отколкото си представях. Няма съмнение, че ще влезе в примката ми. Ще стана притежател на Красногорка. Скроих чудесен план!

44.

Не бяха минали два часа и пред „Грандхотел“ спря покрит файтон, от който слезе граф Естерхази. Не беше сам, придружаваше го една дама. Тя беше забулена и носеше черно облекло. Черният майор се озърташе често и бавно се качваше по стълбите на хотела.

— Рита — прошепна той на забулената дама, — знаете каква роля трябва да играете!

— Разбира се, господин графе — отговори дамата. — Казахте ми всичко, каквото трябва да говоря, и аз запомних добре всяка дума, като че ли играя тази комедия в „Комеди Франсез“. Освен това и госпожа Буланси ми даде необходимите наставления за ролята ми. Но бих желала да узная, дали полицията няма да се намеси в тази деликатна работа, защото нямам намерение да се влача из парижките затвори.

— Рита де Майо не е толкова страхлива — отвърна черният майор иронично — Зная, драга приятелко, че сте вършила много по-опасни работи. Не си ли спомняте как ми помогнахте да ограбя младия маркиз при госпожа Буланси? Тогава се намирахте в много по-голяма опасност, отколкото сега, защото този човек беше шпионин на враговете ми.

— Моля да не ми напомняте за този бедняк — каза Рита. — Той развали веселия ми живот. Струва ми се, че още чувам вика, с който ни прокле.

— Не мислете сега за него — продължи нетърпеливо черният майор. — Представете си, че трябва да представлявате съпругата на капитан Драйфус. Погрижете се да имате в запас няколко сълзи. Това е особено нужно за вашата роля. Нали можете да плачете когато искате?

— Може го всяка жена! — изсмя се тихо италианката.

Те стигнаха на първия етаж, където се намираха стаите на княз Дубиски.

— Рита, почакайте ме тук, докато ви повикам.

Естерхази искаше да тръгне, но италианката го хвана за ръката и го спря.

— Графе — каза тя, — страх ме е да не пострадам. Сърцето ми бие силно. Не зная защо!

— Глупости. Бъдете смела. Знаете, че ще получите от мене хиляда франка, ако изиграете сполучливо ролята си.

— Добре, вярвам ри. Но кажете ми, защо госпожа Буланси — вашата интимна приятелка — не играе сама тази опасна роля?

Естерхази започна да се ядосва.

— Госпожа Буланси щеше да направи това — обясни той тихо, с едва сдържано раздразнение, — но не може, защото момчето я познава. А освен това лицето й е обезобразено, та не може да представлява съпругата на Драйфус. Оставете ме. След няколко минути ще ви повикам и тогава всичко ще свърши. Парите са ви готови, само изиграйте добре ролята си.

Черният майор влезе в стаята на княза.

— Ето, върнах се, обични братовчеде — каза той и се отпусна като уморен на един фотьойл. — Беше трогателна сцена. Бедната госпожа Драйфус заплака от радост, когато научи, че изгубеното й дете е в Париж. Нещастната жена ме придружи дотук и чака в коридора за детето си. Мога ли да я повикам?

Вместо отговор Стефан побърза към вратата и я отвори.

— Госпожо, елате, елате — каза той на забулената дама. — Извинете приятеля ми Естерхази, че ви е оставил да чакате в коридора. Моля, заповядайте!

Рита влезе в стаята и вдигна воала от лицето си. — Стефан остана изненадан от красотата й и отстъпи една крачка.

— Дете мое! — извика италианката и захълца сърцераздирателно. — Дете мое, къде е обичното ми дете?

Рита извади копринена кърпичка и си обърса сълзите. Естерхази отиде към вратата и я затвори. Стефан беше трогнат от скръбта на хубавата нещастна жена.

— Госпожо Драйфус — каза той, — вие сте твърде нещастна, но Бог ще ви помогне и ще излекува раните, които ви причиниха лошите хора. Детето е здраво и се намира в добри ръце. Аз и съпругата ми го гледахме като наш син и ни е твърде мъчно, че ще изгубим сега своя малък любимец, но от друга страна пък се радваме, че е намерил майка си, която има по-голямо право от нас да го притежава!

Княз Стефан говореше така сърдечно и любезно, че по страните на блудницата се търколиха няколко истински сълзи.

— Виж — промърмори и черния майор, — тази малка Рита е много по-добра актриса, отколкото си представях.

Естерхази наблюдаваше с голямо удоволствие дълбокото вълнение, което красотата на италианката произведе на братовчеда му.

— Госпожо, сега ще доведа сина ви — разбърза се Стефан и се отправи към съседната стая.

Рита и Естерхази размениха зад гърба на княза няколко многозначителни погледа. Сега наближаваше решителната минута. Ще протестира ли момченцето против фалшивата си майка? Няма ли да открие измамата? Какво ще стане тогава?

Андре влезе с княза в стаята. Рита изпищя, после се спусна към детето. Вдигна го и го притисна тъй силно до гърдите си, че не беше в състояние да продума.

— О, миличкото ми дете — викна тя с треперещ глас, — най-после, най-после те намерих, ах, колко страдах за тебе!

Малкият се откопчи насила от прегръдките на италианката, скочи на пода, застана пред нея и я загледа втренчено с ясните си очички.

— Ти нямаш право да ме целуваш! — викна Андре. — И не искам да ме целуващ!

— Андре — каза Стефан учуден, — не познаваш ли майка си?

Момчето тропна с малкия си крак сърдито на пода и извика гневно:

— Тази жена не е моя майка, аз имам по-хубава майка!

Рита трепна и се уплаши. Естерхази прехапа устни и побледня.

Погледите на Стефан засноваха въпросително от братовчед му, до мнимата госпожа Драйфус.

— Госпожо — каза той, — удивлявам се, че детето не ви познава. То веднага позна баща си по една не дотам сполучлива снимка във вестника. Не зная какво да мисля.

Естерхази изгледа Рита и тя се посъвзе. Комедията трябваше да се изиграе, иначе ставаше лошо. Италианката започна да кърши ръцете и викна, хълцайки:

— О, Боже, какво направиха! Враговете ни научиха бедното ми дете да забрави майка си! О, Боже, вразуми детето ми! Андре, обични Андре, погледни ме добре, не познаваш ли вече майка си?

Момченцето поклати упорито глава. Княз Стефан се замисли. Можеше ли да даде момченцето против волята му?

— Госпожо — каза той, — не зная какво да правя. Детето не ви познава и не иска да дойде. Трябва да обмисля сериозно работата. Ах, да, спомням си, момченцето ми каза, че има чичо на име Матийо Драйфус. Ще му телефонирам да дойде, може и Андре да го познае!

Естерхази се разтрепери. Името Матийо Драйфус се заби като нож в сърцето му. Комедията започваше да става опасна за него. Ако Стефан повика смъртния му неприятел Матийо, тогава е загубен.

— Ще телефонирам веднага — каза Стефан, като видя, че мнимата госпожа Драйфус започна да се безпокои и се готви да излезе.

„Грандхотел“ в Париж има, освен всички други удобства, и телефонни апарати в по-луксозните апартаменти. Телефон имаше и в стаята на княз Дубиски.

Естерхази трепна, като видя, че Стефан се отправи към телефона. Той не смееше да го последва, защото щеше да възбуди подозрението му. Княз Стефан поиска номера на Матийо Драйфус. Но в същата минута, когато мислеше, че ще говори с брата на капитана, чу глас:

— „Грандхотел“ ли е? Искам да говоря с княз Стефан Дубиски от Красногорка.

— Тук е княз Дубиски — отвърна Стефан. — Кой е там?

— Институтът „Пастьор“ — беше отговорът. — Останете на апарата. Господин доктор Бургер иска да ви каже нещо.

Маджарският княз трепна и пребледня. Естерхази, който го наблюдаваше с вълнение, забеляза това.

— Братовчеде, какво ти е? — викна той и се спусна към телефона.

— Лекарят, който лекува съпругата ми, иска да говори с мене. О, Боже мой, надявам се, че не ще ми съобщи нещо лошо!

— Пази Боже! — отговори Естерхази лицемерно, а вътрешно тържествуваше, че тази случка го избави от идването на Матийо Драйфус. Ако спечели време, ще спечели всичко — това беше девизът на всичките дела на Естерхази. Той взе другата слушалка на телефона, като уверяваше братовчед си, че му е много тъжно за княгинята.

Измина мъчителна минута. На Стефан се стори, че е цял век. Някой се обади по телефона.

— Тук е доктор Хайнрих Бургер, институт „Пастьор“, с княз Дубиски ли говоря?

— Да, да, Боже мой, докторе, какво има? Какво прави съпругата ми?

Последва кратко мълчание.

Изглежда лекарят трябваше да събере силите си, за да каже на княза всичко, което искаше да му съобщи.

— Ваша светлост,, трябва да бъдете силен — каза докторът. — Съпругата ви побесня!

От гърдите на Стефан се изтръгна силен вик. Той се олюля и щеше да падне, ако Естерхази не го бе подхванал.

— Моята съпруга, моята бедна, обична жена — изхълца князът, — ще я загубя, тя ще умре!

И Андре започна да плаче и прегърна коленете на Стефан. Но князът се изтръгна от ръцете на Естерхази и детето.

— Пуснете ме, пуснете ме — извика той отчаян. — Трябва да отида при нея, при Юлиана. Ако умре, нека умре в моите обятия, на моите гърди!

Вече не слушаше какво му говори Естерхази. Не видя как Андре простря умоляващо ръчичките си към него. Сломеният мъж наметна палтото, сложи шапката и напусна бързо стаята, като че ли от всяка минута закъснение зависеше животът на любимата му жена.

Андре поиска да го последва, но черният майор дръпна детето и заключи вратата отвътре.

— Ти ще останеш тук — каза той хладнокръвно — и ще идеш с добрата си майка.

Плачейки, Андре се хвърли на пода.

Докато Рита милваше детето и се опитваше да го успокои, като му даваше разни сладки, които беше й дала госпожа Буланси, Естерхази отиде до прозореца и дръпна предпазливо завесата настрана. Той погледна осветения булевард. Княз Дубиски тъкмо излизаше от входа. Портиерът повика файтон. Стефан се качи и кочияшът, комуто, както изглежда, беше дал добър бакшиш, шибна конете. Файтонът полетя като стрела по булеварда.

Черният майор искаше да види точно това.

— Сега — каза той — въздухът е чист. Естерхази се дръпна от прозореца.

— Бързо — прошепна той на Рита, — облечи момченцето. — Там са палтото и шапката му. Когато слизаме по стълбите на хотела, притисни гопо-добре до себе си, за да не може да вика.

Заповедите на Естерхази бяха изпълнени бързо.

Андре се противеше и не се оставяше да го облекат, но сърдитите думи на черния, майор го накараха да млъкне. Рита го понесе на ръце по стълбите, а майорът вървеше след нея. Никой не им се изпречи на пътя. Те напуснаха хотела и до „Грандопера“ наеха кабриолет, с който потеглиха за вилата на госпожа Буланси.

— Сполучихте ли? — запита тя идващите.

— Да, сполучихме — прошепна черният майор. — Синът на капитан Драйфус е пак в наши ръце. Но сега трябва бързо да го отстраним, защото, ако го намерят тук, ще стане опасно. Приспи го, а през това време ще обсъдим съдбата му!

45.

Стефан сам не знаеше как стигна в института на Пастьор. Той се събуди от някакъв сън едва когато колата влезе в двора на болницата.

Дубиски скочи от файтона, хвърли на кочияша един златен наполеон и се спусна по стълбите към стаята на доктор Бургер. Докторът преглеждаше на писалищната си маса микроскопски апарат. Когато вратата се отвори, той се обърна.

— Господин докторе — запита Стефан с хриплив глас, — истина ли е, че моята съпруга, моята Юлиана страда от ужасната болест…

— Да, ваша светлост — отговори младият лекар след кратко мълчание, трогнат от болката на княза, — за съжаление е така, както ви съобщих по телефона. Съпругата ви показа застрашителни симптоми и макар че употребих веднага противосредство, според предписанията на покойния ми учител, не можах да направя нищо.

— Сега душевноболна ли е? — запита Стефан.

— Ако е само това… — сведе печално глава лекарят. — Но думата душевноболна е нищо спрямо това, което ще видите. Трябва да се приготвите за нещо много по-страшно и ако имате смелостта да видите така съпругата си, елате с мене.

— Да имам смелостта ли? Докторе, искам да отида при нея, искам да я прегърна, защото съм убеден, че на моите гърди тя ще намери спокойствие!

— Ваша светлост, за това не може и да се мисли — спря го доктор Бургер. — Нито вие, нито аз или някое трето лице смее да се приближи сега до болната. Ще трябва да се задоволите с това да наблюдавате съпругата си през малко прозорче.

— Боже мой, но защо?

— Защото едно ухапване, одраскване или каквото и да е нараняване, нанесено от бесен на здрав човек, заразява и него от тази страшна болест.

— А как давате на болната храна или лекарства?

— За тази цел при нея влиза прислужник, който е облечен с дебело гумено облекло, през което не може да проникне нищо. Слугата влиза само тогава, като тя не приема това, което й се даде през прозорчето. Елате, ваша светлост, можете да се убедите, че всичко, каквото можем да направим за вашата съпруга, е направено.

Стефан бавно се надигна от стола.

— О, Юлиана! — простена той със сълзи на очи. — Как ще го преживея…

Доктор Бургер поведе княза през един дълъг коридор, отвори малка врата и се изкачи с него на втория етаж. Двамата стигнаха малка стая, в която седеше прислужница. Посрещнаха ги странни викове — страшно виене, скимтене, лаене, подобно на вълк, който е готов да нападне жертвата си. След това виковете се превърнаха в звънлив смях.

— Не е ли почивала? — запита доктор Бургер прислужницата.

— Не — отговори тя. — Болестта става все по-страшна. Болната не приема нито супата, която й дадоха през прозореца и в която, както ми казахте, изсипах лекарството, нито пък портокала, който също съдържа успокоително средство.

— Опитахте ли да й дадете вода?

— Да, два пъти. Тя дръпна съда от клещите, с които й го подадох, но като забеляза, че е пълен с вода, веднага го захвърли.

— Това е един от симптомите на бяса — каза доктор Бургер печално на княза, който слушаше внимателно разговора му с прислужницата. — За съжаление, не можем да скрием, че болестта на госпожата е стигнала вече своя връх.

Стефан не можа да се сдържи повече. Той хвана ръката на доктор Бургер.

— Ще я загубя ли? — продума със задавен глас. — Докторе, заклевам ви, кажете ми истината! Ще загине ли съпругата ми от страшната болест?

Лекарят вдигна рамене.

— Ваша светлост, надеждата още не е загубена — промълви той някак несигурно. — Обещавам ви, че всичко, което е по нашите сили и знания, ще бъде направено, за да спасим съпругата ви.

— Благодаря ви, благодаря ви, не мога да живея без нея.

— Настоявате ли още да видите страшната картина, която представлява болната? — запита доктор Бургер след няколко минути.

— Да, докторе. Искам да узная пълната истина за участта й.

— Добре, елате тогава.

Бургер посочи към стената, където можеше да се види прозорец, закрит с дървен капак. Лекарят го отвори. Прозорецът имаше такова дебело стъкло, че никакъв удар или натиск на човек не можеше да го счупи.

— Погледнете през прозореца. Вие настоявахте.

Стефан опря до стъклото пребледнялото си лице. Картината, която видя, го изпълни с неописуем ужас, който за минута парализира крайниците му.

Стените, както и подът на килията, в която се намираше обичната му съпруга, бяха покрити с дебели гумени възглавници. Светлината проникваше през стъклен покрив, но понеже беше нощ, светеше електрическа лампа. В тази стая нямаше никакви мебели, освен едно гумено легло в ъгъла. Там лежеше Юлиана.

Човек едва можеше да я познае. В буйствата си тя бе скъсала дрехите си и тялото й беше покрито само с тънка риза, скъсана на няколко места. Русите й коси бяха разплетени и висяха по лицето й, което бе страшно и разкривено от ужасната болест. Очите й бяха изпъкнали и приличаха на два тлеещи въглена, които бяха постоянно в движение. Устата й бе отворена и белите й малки зъби блестяха зад червените устни. От време на време езикът излизаше навън, покрит с бяла пяна, която течеше като от муцуна на животно. Руменината на лицето й бе заменена с бледост, а около очите личаха дълбоки сивосини сенки, в които имаше съсирена кръв. Пръстите на болната се свиваха конвулсивно и тя клатеше постоянно глава, като ту се опитваше да се изкачи по покритите с възглавници стени, ту пък заставаше на ръце и крака като животно. След това виеше хрипливо и лаеше като звяр, който иска да хване жертвата си, но тъй като не успяваше, ядът й растеше и тя се търкаляше по пода и удряше или дращеше лицето и гърдите си. От няколко рани по тялото и течеше кръв, която още повече увеличаваше страшната картина. Изглежда, че всичко човешко в нея бе изчезнало. Тя приличаше на звяр, на вълчица.

Лекарите са констатирали, че бесните хора, както по външния си вид, така и по звуците, които издават, приличат на онова животно, от което са били ухапани.

В началото нещастната Юлиана не забеляза този, който я наблюдаваше през стъклото. После погледът й се спря на прозореца и тя веднага се спусна към него. Болната заудря с юмрук по него и не успяла да направи нищо, се оттегли назад и се спусна отново с наведена глава към прозореца. Не стигна до него, удари главата си в гумените възглавници,които я отблъснаха, и падна на пода, измъчена от страшни конвулсивни тръпки.

Бледен като мъртвец, Стефан се отдръпна от наблюдателното си място. Той се олюляваше и доктор Бургер трябваше да го подкрепи.

— Докторе, дайте отрова на съпругата ми, убийте я — това е хиляди пъти по-добре, отколкото да страда.

Стефан стисна ръката на Бургер докато изричаше тези думи.

— По някакъв начин трябва да се сложи край на състоянието на съпругата ви — каза Бургер замислен. — Но не съм изгубил още надежда да я спася. Само е нужно да й се даде силно средство за приспиване, за да мога да я наблюдавам няколко часа, без да срещам съпротива.

— Приспивателно средство ли? — викна Стефан. — Да, докторе, този е истинският път. Когато спи, няма да чувства нещастието си.

— Добре, но кой ще й го даде? Това трябва да стане веднага. Единственият прислужник, който се осмелява да влезе при бясната, за нещастие е в отпуск до полунощ.

— Аз ще вляза при нещастната си съпруга и ще я принудя да вземе приспивателното средство.

— Ваша светлост, излагате живота си на опасност.

— Живота си ли? Какво ще струва за мен животът, ако умре тя! Не, докторе! Няма да ме отклоните от това намерение. При това ще видите, че Юлиана ще стане по-спокойна, когато отида при нея. Не се усмихвайте, докторе, любовта има сила и над страшната болест.

— Да бъде! — каза младият лекар и стисна ръката на княза. — Ще отида за приспивателното. Нали ще облечете гуменото облекло на прислужника?

— Не, в никакъв случай. Юлиана няма да ме познае, ако вляза при нея в онова облекло.

Доктор Бургер поклати глава и тръгна. След десет минути се върна и донесе едно шишенце с бяла течност.

— Ето приспивателното — каза той. — Трябва да налеете от него в устата на съпругата си.

— Добре, дайте го!

— Но трябва да сложите тези ръкавици, чувате ли, княже? Иначе не ви позволявам.

Стефан сложи гумените ръкавици и пъхна шишенцето в джоба на жилетката си.

— Готов съм! — каза той.

— Нека Бог да бъде с вас.

Доктор Бургер дръпна тихо бравата на вратата.

— Ще отворя вратата — каза той, — за да можете лесно за излезете. Прислужницата ще стои до вратата, а пък аз ще наблюдавам през прозореца.

Князът беше толкова смутен, че не можеше да проговори. Мисълта, че от него ще зависи помощта на съпругата му, която може би и ще я спаси, го развълнува много. Отвори тихо вратата и влезе в килията. Юлиана беше обърната гърбом към него и понеже възглавниците поглъщаха шума при ходенето, се промъкна незабелязан от нея.

Стефан само беше притворил вратата. Той се приближи до нещастната си съпруга. Болната още не усещаше, че този, който я обичаше повече от живота си, бе зад нея.

Княз Дубиски хвана бързо белите й ръце, дръпна ги на гърба й и ги притисна. Същевременно наведе тялото на Юлиана малко назад, освободи едната си ръка и извади шишенцето. Бясната викна и се помъчи да се освободи. Стефан я натискаше все по-надолу с ръката, в която държеше шишенцето, макар и да му бе мъчно, че употребява насилие спрямо обичното си същество. Но обстоятелството го изискваше. Докато държеше Юлиана в силните си ръце, той отстрани със зъби запушалката на шишенцето и го приближи предпазливо до устните й. Но преди още да го допре до тях, побеснялата заби зъбите си в гумената обвивка на ръката му. Тя хапеше с всичка сила, а той едва я държеше в ръцете си.

Чертите на лицето й внезапно се промениха. Зверската свирепост изчезна. Разумът й се възвърна.

— Стефане! — викна тя. — Стефане, ти си при мене. Боже мой, къде съм, как изглеждам? О, Стефане, срамувам се!

Тези думи смутиха княза. Те го въодушевиха и в същото време го измамиха за истинското състояние на съпругата му.

— Юлиана — продума той, — Юлиана, обична ми, ти ме познаваш, слава Богу, той ти даде сила да противостоиш на страшната болест!

След като каза това, Стефан пусна ръцете на болната и тя застана на две крачки от него, стиснала с ръце главата си.

— О, Стефане, ужасно страдам — промълви Юлиана с болка. — Струва ми се, че всичките ми кости са смазани и като че ли в главата ми вместо мозък има олово.

Изчерви се и засрамена пооправи дрехите си.

Първата мисъл на Стефан беше да съобщи на доктора. Той отиде до прозореца, похлопа по стъклото и се опита да обясни на Бургер, като се обърна гърбом към Юлиана.

— Елате, докторе, елате — викна князът силно, — нямаме нужда от приспивателно средство. Както ще видите, Бог е помогнал, моята съпруга да…

Внезапно силен удар се стовари върху главата му и той за минута остана замаян. Това внезапно нападение бе придружено от сърцераздирателно виене. После отвън се чуха страшни писъци и същевременно желязната врата на килията се затвори с шум и се заключи. Стефан не можеше да си обясни веднага станалото и уплашено се огледа. Той беше сам в килията. Съпругата му, неговата Юлиана, бе изчезнала. Стефан се спусна към вратата и се опита да я отвори, но напразно. Въпреки всичките му усилия тя не помръдна. Княз Стефан Дубиски бе пленен в същата килия, в която страдаше нещастната му съпруга. От гърдите му се изтръгна силен вик. После загуби съзнание и падна на пода. Красивият, многострадален мъж лежеше тих като смъртник в килията на побеснелите в института на Пастьор.

Докато Стефан бе обърнат към прозореца, нещастната пак бе обхваната от зверската си свирепост и вече не знаеше, че обичният й съпруг е при нея. Очите й загубиха небесния си блясък, който преди малко се отразяваше в тях като отражение на душата й. Чертите на лицето й се изкривиха, Юлиана заприлича на кръвожадна вълчица, която иска да избяга от клетката си. Без съмнение, болната искаше да направи това. С инстинкта на душевноболните, който е много опасен за надзирателите, тя позна, че вратата на килията й е само притворена. Ударът, който нанесе на Стефан, му отне възможността да й попречи при изпълнение на намерението си. В следната минута болната отвори вратата и избяга от килията.

Дежурната надзирателка се разкрещя и избяга на горния етаж. Доктор Бургер остана за минута като вцепенен. После понечи да се спусне след побеснялата, но тя бе слязла вече по стълбата, без да срещне препятствия. Вече беше късно и в института на Пастьор всичко бе утихнало.

Малцината, които съзряха бягащата побесняла жена с вдигнати за удар ръце, гледаха единствено да се спасят. Дори и самият вратар, комуто бе възложено да пази входа, избяга в стаичката си. Той беше прекарал дълги години във войнишки мундир, никога не бе се страхувал от куршумите и храбро бе посрещал неприятелите, но не посмя да се изпречи пред побеснялата.

Юлиана излезе на улицата. Нещастницата се загуби между многото хора, които я смятаха за пияна.

46.

От деня, в който Павловна и Питу станаха собственост на богатия търговец Хонг Вах бяха изминали шест месеца. Китаецът още от първата вечер се отнасяше твърде любезно с Павловна и я облече като княгиня. Той й отпусна павилион в градината за жилище, вечеряше с нея и й даде същите права, които имаше и той. Читателите ни не са забравили, навярно, че Хонг Вах бе открил на Павловна, че е германец и не е наследник на у монголец. Красивите му интелигентни черти, въпреки оплетената му коса, доказваха, че това е истина. Павловна помисли, че Хонг Вах ще й разправи цялата история на своя живот, че ще й каже каква участ го е довела в Китай, но се излъга в очакванията си. Той се задоволи само с признанието, че не е китаец, но относно земната си съдба не спомена нищо. Павловна му разказа искрено всичко, каквото досега я беше сполетяло. Единственото, което скри от него, беше любовта й към Емил фон Пикардин, тъй като женският й инстинкт я караше да не съобщава никому тайната на сърцето си.

— Госпожице Павловна, вие сте претърпели много — каза търговецът, след като чу историята на нейните страдания. — Но надявам се, че нещастията ви вече свършват. Ще останете при мене, но не като робиня, а като моя приятелка. Не се плашете — добави той бързо, като забеляза, че Павловна побледня, — под тая стряха няма да ви се случи никакво зло, нито от мене, нито от друг. Вие сте съвсем свободна. Само искам да ми подарите две години от живота си, за да мога да се порадвам на другарството на една образована европейка. Ах, вие не знаете от колко години мечтая за това! В Китай забогатях, станах дори много богат, но винаги съм живял уединено. Госпожице Павловна, обещайте ми, че ще ми подарите две години от живота си, после сам ще се погрижа да се върнете в Петербург, Париж или където поискате. Но, може би — като казваше тези думи, очите му гледаха лицето на младото момиче, — може би, тогава сама ще ми кажете: Хонг Вах, ще остана тук!

На това Павловна не можа да отговори по друг начин освен че е съгласна. Нали все пак беше робиня на този човек, който я купи доста скъпо. СъщО и Хонг Вах от своя страна изпълни условията на този странен договор. Той уреди всичко да бъде добре за Павловна, гледаше я като почетен гост и се грижеше, всички да я уважават.

Китаецът никога не я задиряше. Когато искаше да я посети в павилиона, непременно питаше дали позволява. Разбира се, тази молба се изпълняваше винаги. Павловна дори се радваше, че ще може да поговори няколко часа с Хонг Вах. Образованието и опитността му постоянно я развличаха и разговорите им бяха за нея лекции, чрез които обогатяваше знанията си. Тя обичаше Хонг Вах сърдечно, като брат, но не преставаше да мисли за Емил фон Пикардин.

Изглежда, че Хонг Вах никак не беше доволен от тези чувства на Павловна. Макар и да не споменаваше нищо за това, по погледа му можеше да се познае, че в гърдите му се е породило съкровено чувство към красивата млада рускиня. Освен това в живота на Хонг Вах имаше часове, в които го обземаха други чувства, неприличащи на любов, чувства, които бяха толкова мрачни, че се затваряше в най-затънтената стая и не допускаше никой при себе си. Дори не говореше и с Павловна. Тогава няколко дни не се явяваше и едва вкусваше от ястията, които му носеше един стар слуга. В такова време често го чуваха да хълца и когато се появеше, изглеждаше блед, като че ли не е спал няколко нощи. Старата китайка, която прислужваше на Павловна, разказа на момичето за тези случки. От нея Павловна узна, че някаква тайна тежи на душата на Хонг Вах и тя от сърце желаеше той да я сподели, за да може да го утеши или да му помогне. Но когато един ден тя само докосна тази тема, Хонг Вах я погледна за минута като вцепенен. После половин месец не се появи при Павловна, но един ден отиде при нея и беше пак така радостен и искрен както преди.

Докато Павловна водеше безгрижен, дори луксозен живот в дома на мнимия китаец, на Питу работите не вървяха добре. От разказите на Павловна, Хонг Вах беше научил каква подла роля е изиграл Питу в живота на момичето и че той е виновник за нещастията й. Мнимият китаец беше решил да накаже гърбавия Питу за това, което е сторил. Хонг Вах го караше да изпълнява най-трудните работи. Гърбавият трябваше да ходи на нивата и под лъчите на горещото слънце да събира чай.

След като това продължи два месеца и жътвата привърши, той трябваше да работи при построяването на една железница, която служеше за пренасяне на товари до нивите на богатия Хонг Вах. Заедно с няколко стотици китайци, Питу трябваше да прокопае проход през един хълм — работа, която при горещия климат представлява опасност за живота. Камшикът на надзирателя постоянно плющеше над главата му, а вечер заедно с другите работници го закарваха в голям обор, където им даваха храна, която се състоеше само от ориз. Питу никога не получаваше друго за ядене и усещаше отвращение, щом погледнеше ориза. Но гладът е най-добрият готвач. Ако гърбавият евреин не искаше да умре от глад, трябваше да яде дажбата си. В дървената му чиния често капеха сълзи, когато се хранеше. През горещите нощи бедният не можеше да спи и постоянно се обръщаше в леглото си, което беше направено от влакна на разни растения. Но за Питу най-горчивите дни бяха когато трябваше да върши тежката работа, а Павловна, сама или с Хонг Вах, минаваше с файтон, облечена в блестящи дрехи като кралица. Тогава гърбавият скърцаше съе зъби, навеждаше се, за да не го познае Павловна и хиляди свирепи мисли за отмъщение минаваха през главата му. Но Хонг Вах не му прощаваше. Той често спираше файтона там, където работеше Питу, викаше надзирателя и му заповядваше, като посочваше гърбавия, да бъде строг с всеки немарлив или ленив работник.

Една сутрин Хонг Вах пак бе излязъл на разходка с Павловна и след около час прекаран в прекрасните градини, стигнаха до онова място, където работниците прекопаваха тунела. Хонг Вах спря файтона и повика надзирателя:

— Един от слугите ми, които са определени да теглят колата, е навехнал крака си. Човекът трябва да бъде заместен от друг. Ей онзи, гърбавият, нека бъде впрегнат като осми кон във файтона ми.

Това бе премного за Питу. Той загуби хладнокръвието си. Мисълта, че ще бъде впрегнат да тегли файтона, в който седеше Павловна, го възмути страшно. Гърбавият отиде близо до файтона, вдигна юмруци и викна на момичето със силен глас:

— Руска кучко, това дължа на тебе, ти си станала любовница на този езичник и ти е лесно да ме обвиняваш пред него. Но не се гордей много с красотата си. Когато този монголец ти се насити, ще те изхвърли на улицата! Улично момиче, ти се отнасяше грубо с мене, а сега се оставяш да те милва този!

Павловна побледня и се отдръпна назад, но и китайският търговец беше пребледнял и стиснал устните си, което не предсказваше нищо добро. Заслепен от гнева, нещастният Питу не знаеше, че Хонг Вах говори много добре немски, английски, френски и че този мъж, в ръцете на когото се намираше животът му, разбира всяка негова дума.

Хонг Вах скочи от файтона.

— Хванете този човек! — заповяда той. — Вържете го!В следната минута Питу лежеше вързан в краката на господаря си.

— Ти ще отговаряш за този престъпник — обърна се той към надзирателя. — Тая вечер, когато залезе слънцето, ще го вържете на един стълб и нека умре по церемонията на обикновено смъртно наказание! Робът е обидил господаря си, той заслужава да му се разпори коремът!

Когато Питу чу тези думи, по челото му се появи студена пот. Той бе научил китайски език и знаеше доста добре, че страшната смъртна присъда — да се разпори коремът на някого — е нещо обикновено в тази държава. Питу беше загубен.

— Милост! — изплака той на Хонг Вах на китайски. — Господарю, бъди милостив! Заклевам се, че ще направя всичко, каквото искаш от мене, само не нареждай да ме убият!

И тогава дойде най-страшното, когато китаецът на добър френски език, но с гръмлив глас му каза:

— Подлец, имал ли си милост към това момиче, когато с лъжлива клетва го заточи в Сибир!? Десет пъти си заслужил вече смъртта! Бъди благодарен, че преди това няма да те мъчат.

В тази минута Павловна, която седеше в колата, простря умоляващо ръце към Хонг Вах:

— Господарю, помилвай го, подари му живота, не желая да умре някой заради мене!

Хонг Вах размисли за минута, после се обърна към Питу и го изгледа мрачно:

— Един добър ангел, на когото не мога да откажа никаква молба, се моли за теб. Отменям смъртното наказание. Но тъй като трябва да те накажа за дръзките ти думи, осъждам те да лежиш тая нощ на нивата в менгеме. Нито дума повече. Ако утре още си жив, благодари на тази, която се е молила за теб!

Питу стисна устните си. Той се боеше от определеното му наказание, защото беше придружено от ужасни болки. Но нали беше спасил живота си! А за Питу животът значеше надежда.

Когато се стъмни, той бе отведен на една нива от владенията на богатия търговец. Менгемето бе поставено. То беше направено от дърво във вид на триъгълник. Ръцете на Питу бяха затегнати в двете дупки на горното дърво, а краката — в дупките на долното. Но за да го измъчват още повече, сложиха около врата му широк кожен колан, на който бе прикрепено с верига тежко желязо и тъй като през целия ден го бяха оставили гладен и жаден, положението му стана още по-мъчително.

Китайците, които по заповед на господаря си бяха поставили Питу в такова положение, се отдалечиха, смеейки се. Те го мразеха и не го съжаляваха, първо, защото беше европеец и друговерец, и второ, защото се отнасяше лошо с другарите си.

— Утре ще го намерим разкъсан от някой вълк ли пък някоя врана ще му изкълве очите — чу той да казват отдалечаващите се китайци. После смехът им заглъхна в далечината.

Питу бе сам в дълбоката тъмнина. Болките, които усещаше в ръцете и краката си, бяха непоносими и страданията му ставаха все по-тежки. Той не вярваше, че ще остане жив до сутринта. Тая мъка беше много по-страшна от смъртта. А сред тия мъчения трябваше да мисли за живота си. Гърбавият си представяше бъдещето съвсем иначе. По-добре би било, ако никога не бе предложил на господин Ла Бриер да изпрати Павловна с него в Русия. Тогава нямаше да посети тази нещастна за него земя и не биха могли да го накажат, загдето е откраднал „Хрониката на опетнените“. Нямаше да стане роб на Хонг Вах.

Ах, този китаец! Колко го мразеше Питу и как искаше да отмъсти на него и на Павловна, към която все още чувстваше влечение. Нямаше ли средство да смаже гордостта на това момиче! Гърбавият Питу се наслаждаваше от мислите си за отмъщение и те му облекчаваха болките и го караха да ги забрави макар и за няколко минути.

Изведнъж той трепна. В близкия гъсталак нещо про-шумоля и след миг към него се повлече голям тъмен предмет. Питу виждаше две блестящи очи в тъмнината. Те се приближаваха все повече и повече към него. Сега той видя ясно тялото на голям вълк. Смъртен страх обзе затегнатия в менгемето. Зъбите му загракаха от ужас, а очите му се изблещиха. Последният му час бе ударил. Питу теглеше и дърпаше толкова силно менгемето, че костите му пращяха. Но всичко беше напразно. По-скоро би успял да изкорени дъб, отколкото да се освободи. Хищното животно се приближаваше все повече към него. Вълкът сложи предните си крака върху раменете му. Питу трябваше да изтърпи страшната си участ с пълното съзнание до края. Животното опря муцуната си до лицето му, но главата му изведнъж падна и се показа лицето на китаец. Посетителят на нещастния Питу се бе увил във вълча кожа.

— Християнино, не се страхувай — прошепна китаецът. — Дойдох по заповед на един високопоставен господин да ти услужа. Нали ме разбираш?

— Да, разбирам те — отвърна Питу, — но, по дяволите, страшно ме изплаши.

— Принуден бях да се увия във вълча кожа — отговори неочакваният вестител, — защото не знаех дали хората на Хонг Вах не ме наблюдават тайно отнякъде. Но наоколо няма никого и сега ще те освободя.

Китаецът отвори менгемето и Питу веднага извади ръцете и краката си. Но той беше толкова изнемощял, че припадна. Китаецът наля няколко капки от някаква течност, която носеше със себе си, и натри гръбнака, ръцете и краката му с мехлем.

След четвърт час Питу почувства, че кръвта му пак започва редовното си обращение и вече може да стои и да ходи.

— Ела — прошепна освободителят му.

— Но те ще ме потърсят и няма да ме намерят в менгемето.

— Преди да се съмне, пак ще те поставя в същото положение, в което те намерих. Сега ще те заведа на едно място, където те очаква щастие!

Питу последва много доволен китаеца. Той го отведе през нивата, която принадлежеше на Хонг Вах, а после премина по един мост, построен над малка река. След това стигнаха в един парк, по хубавите алеи на който се познаваше, че притежателят му трябва да е много богат. След няколко минути път двамата стигнаха в една малка лятна къща, построена от бамбукова тръстика. В преддверието й Питу трябваше да умие краката и ръцете си. После го отведоха в изящно подредена стая. Тя беше осветена с разни пъстри книжни фенери, по които бяха изобразени птици, насекоми и други животинки. На малко кадифено канапе лежеше мъж, облечен в богати дрехи. До него на изящна дървена масичка се намираше широк сребърен съд, пълен с шербет. В него плаваше златна чаша.

Питу веднага позна този човек. Това беше едрият мандарин, който наддаваше с Хонг Вах за двамата бели роби и когото богатият търговец победи.

Китаецът, който беше довел Питу, се оттегли и гърбавият остана сам с дебелия мандарин в стаята. Питу познаваше вече обичаите и нравите на китайците. Той се хвърли на колене пред високопоставения човек, целуна краката му и остана така с наведена глава, докато Квон Иинг му нареди да стане. Домакинът напълни златната чаша с шербет, пи и после започна да трие с две ръце корема си, като че ли искаше по този начин да събере мислите си.

— Ти роб на търговеца Хонг Вах ли си? — запита той.

— Любимецо на небето, брате на слънцето, ти го казваш и затова трябва да е така.

— Господарят ти те е сложил в менгеме. Нали работиш тежко и гладуваш?

— Всяка Дума, която излиза от благовонната ти уста, е златна истина.

— Нали затова мразиш господаря си и искаш да го премахнеш?

Този път Питу само кимна с глава. Дебелият мандарин затвори малките си очи и се замисли.

— Ще ти помогна да си отмъстиш — каза той, като извади от джоба на дрехата си завита пергаментова хартия. — Ако можеш да вмъкнеш това писмо в дома на господаря си и да го скриеш някъде, след седем дни от днес Хонг Вах не ще бъде между живите.

— Хонг Вах ще умре — прошепна Питу — след седем дни от днес, защото го искаш ти, чийто разум блести по-ясно, отколкото всички звезди на небето и от чиято уста с всяка дума излиза бисер, по-скъпоценен от този, който морето крие в недрата си.

— Щом отстраня Хонг Вах, ще купя красивата робиня, която се продаваше заедно с тебе. Младата жена ще задържа. Тя трябва да изпълва безсънните ми нощи. А на тебе ще подаря свободата и петстотин жълтици, с които ще можеш да се завърнеш в отечеството си. Заклевам се във великия змей, че ще го направя!

Тези думи на дебелия мандарин прозвъниха като музика в ушите на Питу. Отмъщение, свобода, злато, връщане в Париж — това бяха сънищата на подлата му душа! Защо да не опропасти и тези двама души! Питу още веднъж потвърди пред Квон Иинг, че е готов да го направи. Мандаринът му подаде пергамента и го заплаши небрежно:

— Ако след два дни не намеря тази хартия в къщата на Хонг Вах, ще намеря удобен случай да наема убиец, за да ти разпоря корема. Помни!

След това направи движение с ръката си и Питу бе свободен. В преддверието му дадоха ядене и пиене. После същият слуга го отведе и преди да изгрее слънцето го затегна пак в менгемето, след което изчезна.

След четвърт часа дойдоха хората на Хонг Вах и останаха крайно учудени, когато видяха, че наказаният е още жив. Питу хитро се престори, че уж едва може да стои на крака от болки и изтощение. Трябваше да го занесат вкъщи. Там го хвърлиха на леглото, дадоха му една чиния ориз и една стомна вода и го оставиха. Питу лежеше на леглото си неподвижен, с полуотворени очи и мислеше. От време на време край устните му играеше сатанинска усмивка и той прошепваше:

— След седем дни от днес ще се изпълни отмъщението ми.

Два дни бяха изминали откак Хонг Вах бе сложил роба си Питу в менгемето. Понеже вечерта беше прекрасна, богатият търговец седеше на балкона на къщата си и разговаряше с Павловна. Стар слуга донесе чай и конфети. Слугата се отдалечи. Търговецът остана сам с Павловна. Над тях блестяха ясни звезди, а в близкия гъсталак пееха птички. Хонг Вах хвана ръката на Павловна и се наведе към нея.

— Остани при мене — каза той нежно, — не ме оставяй. Ти спечели сърцето ми и ако ме напуснеш, целият ми живот ще бъде безсмислен.

Павловна мълчеше и гледаше в пода. Тя чувстваше, че сега ще се реши животът й. Момичето беше обичало Емил фон Пикардин и още го обичаше. Всяка фибра на сърцето й, всеки трепет на душата й принадлежаха на него. Той беше сънят на първото й девствено влечение. Неговият образ я беше придружавал през всички опасности и мъки. Но къде се намираше той? Дали е още жив? Павловна почти не вярваше в това. В тази минута тя си представи, че е вдовица на мъжа, на когото никога не е била съпруга. Истинското щастие и блаженство, за които мислеше и мечтаеше, които очакваше, можеше да намери само при него. Това й беше ясно. Но смееше ли тя да откаже на предложението на добрия човек, смееше ли тя, изоставеното сираче, да изпусне случая, в който можеше да намери такъв покровител, какъвто беше Хонг Вах?

— Павловна, отговори ми — каза добрият човек. — Кажи, че искаш да станеш моя и след няколко дни ще се венчаем.

Но тя все още мълчеше. Цялата потръпваше под ударите на сърцето.

— Павловна, аз съм богат — продължи Хонг Вах тихо. — Тук, в Китай, ще живееш като княгиня. Цялото съществуване ще бъде великолепен сън от блясък, щастие и любов. Да, от любов — каза той и заплака. — Обичам те безмерно, хубаво момиче. Ще те нося на ръце. Ах, ти не можеш да знаеш какво ще сториш, ако съединиш участта си с моята. Ти ще ми върнеш вярата към човечеството, вярата в мен самия. Ще излекуваш дълбоката скръб в душата ми, скръбта, която сам си причиних, вината за която съм оплаквал хиляди пъти. Тая сянка ще се отстрани само тогава, когато чрез тебе намери покой, защото ти си същество чисто като ангел.

Силният мъж се разтрепера като лист. Той падна пред Павловна, обхвана с ръце коленете й и я гледаше с такава надежда и страх, като че ли очакваше тя да изрече присъдата му. Хонг Вах неволно беше спечелил силен съюзник. Това беше съчувствието, което се породи в сърцето на момичето към него. Съчувствието и симпатията са най-интимните приятели на любовта. А Павловна изпитваше и двете към Хонг Вах. В тази минута образът на Емил фон Пикардин бе забулен в мъгла. Момичето вдигна десницата си, за да я сложи в неговата, която той простираше треперещ към нея. Думата, за която Хонг Вах я молеше, щеше да излезе вече из устата й, но изведнъж трепна, хвана с ръце бялото си чело и сълзи потекоха по лицето й.

Вятърът донасяше от далечината звуците на една приятна мелодия. Устните на Павловна се разтвориха, сякаш някаква тайнствена сила я накара да направи това и тя запя:

Както степта постоянно е жадна за дъжд, така и моите страни жадуват за първата целувка.

После седна хълцаща на близкия бамбуков стол.

Хонг Вах скочи смаян. Но преди още да може да отправи някакъв въпрос към плачещата, тя вдигна ръце към небето и трогната извика:

— Боже мой, благодаря ти, че навреме ми изпрати тая песен. Ти ме спаси от първата голяма лъжа в живота ми. Ти попречи да излъжа един благороден човек. Хонг Вах — продължи тя спокойно и сериозно, — дължа ви благодарност и ще мога да ви се отплатя само тогава, когато пожертвам за вас целия си живот: Обичам друг, Хонг Вах, и ако стана ваша съпруга, ще ви принадлежи само моето тяло, а душата ми — тя е собственост на този, комуто дадох своята клетва. Не зная дали ще го видя още веднъж — може би вече ме дели от него гроб. Но аз съм негова и оставам негова — смятам се за девствена съпруга на барон Емил фон Пикардин.

Павловна чу луд смях. Хонг Вах се олюля и отстъпи назад, сякаш го удари мълния.

— Емил фон Пикардин, барон фон Пикардин ли казваш, момиче? — викна богатият търговец и при това продължаваше да се смее така коварно, че на Павловна се стори, че в сърцето й се забиват ножове. — Емил фон Пикардин е твой годеник, хаха… Мрачни облаци, защо стоите на хоризонта, срутете се върху мен! Земьо, отвори се и погълни всички ни! Ха-ха, весела среща, това е чудна шега на случайността! Павловна обичам те до лудост, а ти обичаш Емил фон Пикардин, моя, моя…

Нещастният не успя да довърши. Около къщата се вдигна страшна врява. Зазвъняха оръжия, светнаха факли и внезапно на верандата застанаха няколко китайски полицаи, сякаш изникнаха от земята.

— Обкръжете къщата, убийте всеки, който иска да излезе. Щом ви заповядам, бъдете готови да подпалите цялото предателско гнездо!

Тази заповед бе дадена на полицаите. Четирима слуги, носещи покрита носилка, спряха до стълбата, водеща към верандата. От нея излезе дебелият мандарин Квон Иинг. Чиновникът се заизкачва тежко по стълбата. Лейбгвардията му, състояща се от дванадесет въоръжени до зъби китайци, го придружаваше. Зад тях се забелязваше гърбавият Питу, който хвърляше жадни погледи към Павловна.

Хонг Вах посрещна мандарина преди да се изкачи догоре. Гордият търговец пак беше възвърнал достойнството и хладнокръвието си и по лицето му, в което не трепваше нито един мускул, не можеше да се познае каква борба бушува в него.

— Мандарине, не ти казвам добре дошъл в къщата ми — каза Хонг Вах на чиновника, на чиято шапка стърчеше пауново перо. — Зная, че си мой неприятел и от тебе не мога да очаквам нищо добро. Кажи какво искаш и после си иди!

— Ей сега ще узнаеш какво искам — отговори Квон Иинг гневно. — В името на сина на боговете, брата на слънцето, всемогъщия владетел на небесното царство, аз те арестувам!

Хонг Вах пребледня от гняв.

— Мен ли ще арестуваш? — изсмя се той. — Подли мандарине, в какво можеш да ме обвиниш, като знаеш, че животът и делата ми на тази земя са чисти като сребристата светлина на луната, която сега ни осветява?

Квон Иинг бръкна под обшитата си със сърма дреха и извади хартия, по края на която беше изобразен жълтият змей, символ на могъществото и силата на китайския император.

— Ето заповедта за арестуването ти — каза той. — Всичко е наред, подписано и подпечатано. Хонг Вах, ти си мой пленник тъй като имаме повод за съмнение в тебе, че принадлежиш към тайното дружество „бялата роза“, което има за цел да убие императора и разруши съществуващите закони.

— Лъжа, подла лъжа! — извика Хонг Вах. — Никога не съм имал нещо общо с това съзаклятие. Мандарине, това обвинение е твое дело. Но пред съда лесно ще се оправдая и тогава ще пострадаш.

— Добри Хонг Вах, сега ще те убедя — отговори мандаринът, — че подозрението ни е съвсем справедливо.

Той се обърна към стражарите:

— Шестима от вас — заповяда мандаринът, — нека претърсят с този човек — той посочи Питу, който стоеше до него — къщата, а останалите нека пазят този държавен престъпник и това момиче. То е негова любовница и без съмнение знае, че съществува това съзаклятие, както знае и самият той.

Павловна едва успяваше да обуздае гнева си, когато й стана ясно, че Питу е съучастник на мандарина. Тя хвърли презрителен поглед към него и му викна:

— Позорно петно на всички европейци, значи ти си помагал при подлия план за опропастяването на благородния човек, който преди няколко дни ти подари великодушно живота! Ах, ти не си човек, ти си сатана, когото пъкълът трябва да е изпратил на земята за нещастие на всички хора!

— Гълъбице, бъди мирна — прошепна й Питу, — скоро ще принадлежиш на този сатана и ще ти бъде драго, когато те завлече със себе си в пъкъла.

Като каза това, той поиска да хване момичето, но Хонг Вах го удари толкова силно, че Питу падна през стълбите.

Гърбавият стана, като проклинаше търговеца.

— Горди Хонг Вах — изхрипа той, — ти ще свириш другояче! Този удар ще ти се върне стократно, когато ще те вържат на стълба, преди да те убият.

Питу влезе с полицаите в къщата. Мандаринът седна на стола, на който допреди седеше Павловна и загледа втренчено красивото момиче с лукавите си очи. След няколко минути Питу се върна. Размахваше над главата си малка пергаментова хартия.

— Почтени мандарине — поклони се той, — твоите хора са свидетели. Тази хартия извадих пред очите им от възглавницата на канапето, на което почива Хонг Вах.

Квон Иинг взе бързо пергамента.

— Това е най-доброто доказателство за неговата вина — каза той, след като прочете написаното. — Заведете го в затвора, а онова момиче ще взема вкъщи, защото искам веднага да го разпитам.

Полицаите се нахвърлиха върху Хонг Вах. Докато се мъчеха да надвият богатия търговец, който се защитаваше с юмруци, Павловна отвори една врата и избяга във вътрешността на къщата.

— След нея! — извика Питу. Мандаринът също заповяда на хората си да я хванат.

Но те не я намериха. Няколко минути бяха достатъчни на Павловна да намери добро и сигурно скривалище.

Мандаринът проклинаше, а Питу страшно се ядосваше, но не помогна нищо. Павловна беше изчезнала. Край устните на Хонг Вах, който беше натоварен на кола и закаран в затвора на Урга, заигра щастлива усмивка.

Павловна беше спасена. Това го накара да забрави собствената си скръб и опасността за свободата и живота си.