Капитан Драйфус

1.

Матийо Драйфус се разхождаше неспокойно в елегантното си жилище на улица „Фуршамбол“. Той изглеждаше изтощен и изморен и, наистина, ако се помисли, какви грижи го занимаваха, не ще бъде чудно, че този мъж в продължение само на две години остаря като за десет. Причината бе участта, която сполетя семейството му. При това се добавяше и собствената му скръб, която се таеше в сърцето му. Любовта му към Алиса през време на нейното отсъствие се беше усилила. Той нямаше никакво известие от нея. Съдбата на парахода „Бригита“, който беше изпратил да спаси Херманса от острова, а след това при възможност да избави и нещастния му брат от Дяволския остров, беше останала неясна. Дали параходът беше постигнал целта си, всичко ли беше добре на борда, дали Алиса е намерила Херманса жива и работи вече за освобождаването на брат му — това бяха въпроси, които Матийо всеки ден си задаваше по сто пъти и на които не можеше да намери отговор.

Матийо Драйфус въздъхна и седна до писалищната си маса. Тя беше покрита с карта, по която хиляди пъти вече проследяваше рейса на „Бригита“. Може би сега гледаше точно онова място, където беше потънал параходът на немеца Клаус Грот, а заедно с него толкова чудесни моряци… Матийо Драйфус покри с ръце лицето си.

— Алиса, скъпа ми, обична Алиса — промълви той.

— не ще те видя вече. Ах, най-щастливият и същевременно скръбен час на живота ми бе тогава, когато се осмелих да ти кажа, че те обичам и сложих пръстена си на твоя пръст. Дано това украшение, което ти подарих в знак на любовта си, да те закриля в далечната земя.

Тихо похлопване на вратата прекъсна мислите му. Влезе Жоржина. След изчезването на Андре, след отвличането му с балона, тя беше останала в къщата на Матийо Драйфус и му прислужваше. Макар и да нямаше дете за гледане, Жоржина трябваше да ръководи цялото домакинство, което вършеше много добре. За съжаление, отвличането на момченцето се отрази зле на леля Ерика. От този ден здравето й бе съсипано. Доктор Бургер, който често я посещаваше и се отнасяше любезно с нея, казваше:

— Има само едно средство, което може да излекува дамата. В деня, в който се намери, детето, тя ще бъде здрава. Матийо бе много благодарен, че Жоржина остана при него, защото не винеше нея за нещастието, което сполетя племенника му. А освен това се беше научил да цени и уважава добрите отношения на момичето.

— Жоржина, какво желаете? — попита той.

— Господин Драйфус, вън има един човек, който иска да говори с вас.

— Добре, пуснете го да влезе!

— Господин Драйфус, не зная, дали трябва да ви оставя да говорите с него, без свидетели. Откровено казано, той изглежда много подозрителен.

— Не си ли каза името?

— Не, ще го съобщи само на вас. Но по външност е доста отвратителен. Той е стар евреин, облечен в мръсни дрехи.

— Все едно, ще говоря с човека. Сега трябва да изслушваме всекиго. Особено в положението, в което се намираме.

Матийо едва го погледна и веднага възкликна:

— Господин Соломон Дулсети, ах, помня ви! Какво искате от мен? Не се нуждая нито от пари, нито пък искам да заложа нещо. Целта на посещението ви не ми е ясна.

Соломон Дулсети не се смути от нелюбезния прием, но както се виждаше, от думите на Матийо Драйфус, чу само това, което искаше да чуе и което му беше приятно.

— Господин Драйфус, голяма чест е за мене, че помните още стария Дулсети. Това е доказателство, че често сте мислил за мен?

— Вярно е, господине. Но трябва да призная, че споменът не е приятен. И така — какво ви води при мен?

— Една малка работа и ако ме изслушате, ще извикате „Боже справедливи, Соломон Дулсети е честен човек!“

— Тогава ще бъда принуден да променя мнението си за вас.

Евреинът пак се престори, че не чува тези думи.

— Господин Драйфус — продължи той и натисна черните си очила на носа, за да изглежда, може би, по-представителен, — господин Драйфус, кажете ми, не сте ли загубил пръстен?

Матийо поклати учуден глава.

— Пръстен ли? — каза той. — Не, не притежавам никакъв пръстен и не съм губил никакъв пръстен.

— Чудно — прошепна Соломон Дулсети, — в Париж няма втори Матийо Драйфус. Но слушайте, да ви разкажа какво ми се случи преди малко.

Матийо трябваше да подаде стол на лихваря, на който той достойно седна, възхитен от любезността на домакина.

— Господин Драйфус, вие знаете, че заемам на всекиго пари срещу залог. Днес, когато седях до писалищната си маса и мислех за грижите на старите си години, вратата на магазина ми внезапно се отвори и една млада жена влезе при мене. Познах я. Тя е от Латинския квартал и през последните три години е живяла поред с трима студенти — един художник, един писател и един юрист, а може би и с много други, които не познавам. Малката Фифи е добро момиче, дава с пълни ръце, когато има нещо, но когато няма, залага всичко, дори и чаршафа от леглото, на което спи. И днес също искаше да заложи нещо при мене. Но какво? Заклевам се, че страшно се уплаших, когато тя сне от пръста си един диамантен пръстен, който струва повече от две хиляди франка. Госпожице Фифи, й казах аз, не ме правете нещастен. Откъде притежавате този пръстен?

Тя се засмя и отговори:

— Любовникът ми го подари!

— Любовникът ви ли? — втрещих се аз. — Госпожице Фифи, през живота си вие сте имала много любовници. Бог здраве да им дава. Кой от тях?

— Преди беше чиновник в един моден магазин — обясни тя, — после го взеха войник и го изпратиха далече от Париж. Господин Дулсети, не плаках дълго време за него. В началото се утеших с един млад студент, а после с един живописец. Преди четиринадесет дни пак останах вдовица, т.е. моят живописец ме напусна и ми остави много неплатени сметки за спомен. Такива са мъжете. И сега, помислете си колко бях изненадана, когато преди осем дни вратата на стаята ми се отвори и моят чиновник, когото бях вече забравила, влезе, облечен като красив подофицер. Колко се радвах! Той беше спестил през време на военната си служба и беше купил този пръстен, за да ми го подари. Прегърнах го и му казах, че през четирите години съм му останала вярна като злато. После се радвахме много и гледахме всичко, което може да види човек в Париж за пари, а сега сме останали вече без средства и искаме да заложим пръстена, за да можем отново да се веселим.

Соломон Дулсети направи кратка пауза. После бръкна в джоба на жилетката си и извади малък предмет, увит в хартия.

— Докато момичето говореше с мен — продължи той, — разгледах по-добре пръстена. Изведнъж забелязах, че отвътре има гравирано име. Взех лупата и прочетох: Матийо Драйфус.

Матийо скочи. Обзело го бе страшно вълнение.

— Пръстенът у вас ли е? — запита той. — Надявам се, че не сте оставили момичето да си отиде, без да го задържите…

— Боже справедливи! Господин Драйфус, за дете ли ме мислите в тези работи? Казвам ви, че в заложничеството вече съм станал генерал-полковник. Госпожице Фифи, казах аз, работата не е чиста с този пръстен. Трябва да събера сведения. Ако всичко е тъй, както ми казвате, и пръстенът не е откраднат или загубен, то още тая вечер ще донеса в къщата ви петстотин франка, които ще ви заема срещу законните лихви. Пръстенът ще остане при мене.

— Момичето съгласи ли се?

— Разбира се, че какво му оставаше друго? То ме помоли само да му заема три франка, с които отиде в отсрещната гостилница и купи за себе си и за своя любовник една печена кокошка, една торта и две шишета вино за закуска. Господин Драйфус, тези хора са много лекомислени. На сто години да стана, пак няма да закусвам така!

Матийо не чу думите на евреина. Треперещ от вълнение, той протегна ръка към него.

— Покажете ми пръстена!

Соломон Дулсети отви малкия предмет.

— Ето го, вижте името!

Матийо хвърли само бегъл поглед към блестящия диамант. После отиде до един стол и рухна като парализиран.

— Ой! — извика Дулсети и дръпна побелялата си козя брада. — Той умира в ръцете ми. Помощ, вода, господин Драйфус, смилете се, съвземете се!

— Оставете ме! — избута Матийо евреина, който му вееше с кърпата си. — Излезте, чакайте вън, оставете ме сам, ще ви възнаградя?

— Ще ме възнаградите ли? Както желаете. Дулсети излезе и затвори вратата зад себе си. Останал сам, Матийо заплака и отново погледна пръстена.

— Да, той е! — промълви той. — Това е пръстенът, който дадох на Алиса, когато се прости с мене. Зная, че докато е жива, не би го снела от пръста си. Значи, тя е мъртва. Алиса е мъртва, мъртва!

Хълцайки, Матийо допря пръстена до устните си и го целуна. Пет минути изминаха, докато Матийо овладее болката си. После решително стана от стола.

— Трябва поне да се убедя — каза той на себе си — по кой начин е бил снет този пръстен от пръста й. Може би любовникът на тази жена, който се е завърнал от далече, ще може да ми даде нужните обяснения. Трябва да говоря с този човек.

Той отвори вратата и повика евреина:

— Господин Дулсети, заведете ме в дома на госпожица Фифи. Ще ви възнаградя отлично за загубеното време.

Дулсети погледна лукаво говорещия:

— Господин Драйфус, познавам още по-красиви момичета. Защо искате да отидете тъкмо при малката Фифи?

Матийо не знаеше дали да се смее или да се сърди на глупостта на евреина.

— Господине, какво мислите за мене! — викна той. — Искам да питам любовника й откъде е взел този пръстен. Хайде да вървим!

Соломон Дулсети не смееше да възрази.

Матийо съобщи на Жоржина, че ще излезе по работа и че ще се върне вечерта. При това погледна часовника си — часът беше четири след обяд. Скоро след това, когато стигна до ъгъла на улица „Фуршамбол“, нае файтон. Дулсети съобщи на кочияша къде да ги закара.

Не беше изминал и половин час, откак Матийо излезе от къщата си и един раздавач на телеграми позвъни. Вратарят отвори и го изпрати до първия етаж.

— Има телеграма за господин Матийо Драйфус!

Жоржина взе телеграмата, след като обясни, че господин Драйфус не е вкъщи и че го представлява тя. Когато раздавачът напусна къщата, Жоржина влезе в работния кабинет на Матийо, като гледаше замислено телеграмата.

Какво ли съдържа? Може би беше някакво важно съобщение, а Матийо Драйфус не беше тук… Жоржина не се колеба дълго. Тя я отвори и прегледа съдържанието й. Но когато прочете редовете, трепна. Подадена беше в Хавър и то още в дванадесет часа на обяд. Лесно можеше да се обясни защо е закъсняла толкова. От дванадесет до три часа след обяд парижката поща с безбройните си телеграми е претоварена. Но не закъснението развълнува толкова Жоржина, а името на тая, която беше подала телеграмата до Матийо. Подписът на това бързо известие гласеше: „Херманса Драйфус“. А съдържанието беше следното:

Докато четеше редовете, Жоржина беше заета с разни мисли. Матийо Драйфус беше казал, че ще се върне преди вечеря, значи нямаше да може да отиде на гарата. Но все някой трябваше да отиде. Тя не познаваше съпругата на капитана, но все пак се надяваше да я познае, доколкото беше виждала нейните портрети. Но друго нещо измъчваше Жоржина. От телеграмата, която се получи, беше ясна надеждата, че жената ще види детето си. Тя не знаеше, разбира се, че Андре е отвлечен. Навярно и не допускаше, че неприятелите й не само опропастиха съпруга й, но отнеха и най-скъпоценното на сърцето й — нейното дете. Какво да отговори Жоржина на Херманса, когато я попита за детето? Този въпрос, без съмнение, ще бъде първият.

— Бедната — прошепна Жоржина, — отчаянието на майката ще бъде голямо. О, Боже, как да й съобщя страшното известие?

Дъщерята на наемателя от Белмари беше решителна натура, която не се спираше пред нищо. Тя реши, като представителка на Матийо, да посрещне Херманса на гарата и веднага започна да подрежда стаите, в които щеше да живее гостенката.

Жоржина съобщи на леля Ерика, че вечерта Херманса ще пристигне в Париж. Старата, която цял ден седеше на един стол, до който трябваше да приближат празния креват на Андре, заплака и беше явно, че се развълнува много.

— Горката Херманса, по-добре да бе загинала в морето — каза леля Ерика, като сключи ръце. — Тогава поне щеше да остане пощадена от това бедствие. Както аз ще умра от тази скръб, така и тя ще бъде съкрушена. О, тия подли твари, които ни го откраднаха, дано ги сполети гневът на небето, дано да загине и на тях това, което обичат най-много!

Жоржина успокои, доколкото можеше, болната. Но тя позна, че това известие подейства зле върху състоянието на леля Ерика. Момичето очакваше развълнувано вечерта. Стотина пъти вече бе погледнало през прозореца, дали не иде Матийо и щом звънецът звъннеше, изтичваше в коридора с мисълта, че е той.

Но часът беше вече седем, а Матийо все още не се завръщаше. Не можеше да се чака повече. Жоржина сложи шапката си, облече мантото и напусна къщата, за да отиде сама на гарата.

2.

Файтонът, в който бяха седнали Матийо Драйфус и Соломон Дулсети, спря пред малка къща в Латинския квартал. Ще го опишем само повърхностно. Получил е името си от това, че в него се намира университетът и почти всички къщи в съседните улици са заети от студенти. Във Франция студентите не са съвсем млади хора. Мнозина парижки студенти стават на тридесет и четири и тридесет и шест години преди да напуснат университета. Много от тези млади хора загиват всяка година в голямото блато на Париж. Напразни са паричните жертви на родителите и молбите на майката, която във всяко писмо напомня на сина си да следва редовно, за да си осигури добро бъдеще. Както се вижда, парижките студенти страдат от една лоша болест. Един опасен бацил ги съсипва. Този бацил се нарича момичетата от Латинския квартал.

Кои са те? Момичета, които не искат да работят, и други, които оставят занаята си — продавачки, фабрични работнички, шивачки и какви ли не, за да водят ленив и лекомислен живот със студентите.

Но може би и това не е правилно казано. Тези момичета са добри домакини. Те живеят заедно с любовниците си в малки квартири от две стаи. Във всяка студентска къща има по десетина такива гнезда. Те наглеждат къщата, чистят стаите, готвят закуска и вечеря — на обяд обикновено се хранят в някоя гостилница. Дори перат ризите на обичните си, кърпят дрехите им и през цялото време се смеят и се веселят. Наистина, този живот не би бил за презрение, ако краят му не е обикновено твърде печален. Годините минават. Студентът, младият художник или музикант, закъснява с образованието си и родителите му не искат да се жертват повече за него. Той трябва да остави студентството и тогава го сполита бедствие. А момичето, което години е живяло с него и през това време действително му е било вярно, става притежание на друг, защото не желае да напусне веселия живот на Латинския квартал.

Така тези момичета преминават от ръка в ръка, от мъж на мъж и стават причина за съсипването и опропастяването на много млади хора.

Но всичко на този свят има край. Един ден палавата млада дама остарява и не може да намери вече любовник. Тогава се хвърля в Сена и свършва късият сън на щастието. Рядко се случва предишният студент, който е станал лекар, съдия, учител или чиновник, да се ожени за предишната си любовница.

Соломон Дулсети заведе Матийо Драйфус в една такава къща. Двамата се изкачиха на втория етаж. Когато отвориха вратата, те погледнаха в стая, пълна с тютюнев дим, който беше толкова гъст, че можеше да се реже с нож. Матийо забеляза две лица. Сред стаята стоеше красиво момиче, облечено чисто, с къси руси коси. Това беше Фифи. На канапето седеше симпатичен мъж, чието лице беше почерняло от слънцето. Той беше облечен в подофицерска униформа на френски полк. Дрехата му беше разкопчана и фуражката му се намираше на един стол. В стаята не бе добре подредено. В ъгъла бяха разхвърляни обуща, на масата се намираше корсет, а на стената бяха закачени няколко рокли. На един стол бяха натрупани и книги, а на друг играеше бяло котенце, като разкъсваше със зъби и нокти бяла кожена ръкавица.

— Ах, ето ви — извика момичето на лихваря, — дойдохте по-рано, отколкото ви очаквах.

После тя съгледа Матийо.

— Кой е този господин? — запита тя изненадано. И подофицерът беше скочил от канапето, впил поглед в непознатия.

— Госпожице Фифи — каза Соломон Дулсети, — нали ви казах, че работата около този пръстен не е чиста?

— Какво искате да кажете? — бързо се приближи подофицерът.

— Уважаеми господине — отговори Соломон Дулсети и отстъпи, — не трябва веднага да се сърдите. Доказано е, че пръстенът е откраднат, но не че вие сте го откраднал, а този, който ви е продал скъпоценния предмет…

— Боже мой, Роберт, да не ти се случат неприятности — викна момичето и хвана нежно ръката на любовника си.

— Не се страхувай — отвърна той. — Мога да опиша точно лицето, което ми продаде този пръстен.

— Това е всичко, което искам да зная — намеси се вече и Матийо Драйфус. — Извинете, че влязох така неочаквано при вас, но вие ще извините тази моя дързост, като ви кажа, че преди година подарих този пръстен на една жена, която, докато е жива, не би го свалила от пръста си. Когато го съгледах, страшно се развълнувах…

— Ах, та това е цял роман — изписка Фифи.

— Моля ви, разкажете ми — обърна се Матийо Драйфус към подофицера — къде, кога и от кого сте купил този пръстен. Кажете ми истината и ви уверявам, че няма да имате никакви неприятности и парични загуби.

— Седнете, господине — отговори младият войник. — Историята е къса, ей сега ще ви разкажа. Служих в гарнизона на Каена. Може да си мислите, че при оня горещ климат службата е много тежка. Но понеже имаме тройна заплата, човек, ако е малко пестелив, за кратко време може да спести доста голяма сума. Това направих и аз. Тъй като се страхувах да не ми откраднат парите, денем и нощем ги носех в пазвата си. Един ден получих заповед от началството си да отпътувам с отделение, състоящо се от десет души, към границата, която разделя Бразилия от Френска Гвиана. Бяхме командировани да пазим границата. След като се снабдихме с необходимото в Каена, се запътихме към новото си местоназначение. Пътувахме постоянно край морския бряг, защото не искахме да нагазим блатистите места. Нощем пътувахме, а денем почивахме. Така походът не беше труден, понеже морето постоянно се намираше от лявата ни страна и ни разведряваше с хладните ветрове, които духаха. Една сутрин се намирахме съвсем близо до границата. Стоях на брега, хората ми строяха палатка, а аз гледах с далекоглед безкрайния океан. Внезапно забелязах лодка. Тя приличаше на орехова черупка сред голямото море. Рибарска лодка не можеше да бъде, тъй като нямаше ветрила. Но най-много се учудих, че не виждах човек в нея. Както изглеждаше, тя беше празна. Вълните я тласкаха все по-близо до брега. Изведнъж една голяма вълна изхвърли лодката тъкмо пред нас. В тази минута забелязах, че в нея лежи прострян човек. Жив ли беше или мъртъв? Това не можах да позная веднага. Спуснах се към лодката, хванах я за носа, дойдоха още двама от войниците ми и успяхме да я изтеглим на сушата. Тогава започнахме да се занимаваме с човека. Извадихме го от лодката и го занесохме в една палатка. Той беше много грозен. Косите му бяха червени, носът — подут, лицето — грапаво, а зъбите му приличаха на животински. Грозен или хубав — казах на хората си, — длъжни сме да го свестим. В моето отделение се намираше един фелдшер, който бе доста опитен в медицинските работи. Той го прегледа и рече: „От глад не е умрял, но трябва да е скитал дълго време из морето и тъй като малката лодка не го е защитавала от екваториалното слънце, мозъкът му е почти изсъхнал. Но той ще живее. Надявам се, че ако му пусна кръв, ще се оправи.“ Тази малка операция бе направена бързо. Аз сам помогнах на фелдшера, като държах дясната ръка на червенокосия. При това забелязах, че на пръста си носеше пръстена, който се намира пред нас, на масата. Докато фелдшерът го свести, отидох на брега, за да видя дали в лодката има неща, за които после да отговарям — да не се загуби нещо. Тя беше стъкмена за плаване само на гребла и на носа й личеше името на парахода, на който е принадлежала. Надписът гласеше: „Спасителна лодка на «Бригита» № 3.“

Матийо Драйфус скочи. Той искаше да извика, но се отпусна пак безсилен на стола. Не му достигна въздух. Фифи взе едно шишенце с одеколон и напръска челото му.

— Благодаря ви — кимна немощно Матийо Драйфус. — Тютюневият дим ме задуши. Но сега ми е по-добре. Господине, имайте добрината да продължите разказа си.

— Скоро ще го свърша — отзова се младият войник. — На другия ден червенокосият бе вече оздравял и каза, че ще продължи сам пътя си. Отиваше в Каена и разправяше, че няма време за губене. Мъжът ме попита за губернатора Грефин, чийто характер искаше да му опиша по-точно. После ме помоли да му разкажа как се отнасят с пленниците в Каена, а най-много се интересуваше за Дяволския остров и за крепостите.

— Попита ли ви за страдащия на Дяволския остров капитан Драйфус? — погледна го Матийо плахо.

— Да, но между другото. Интересуваше се дали капитан Драйфус е още жив и дали не е избягал.

— А какво ви каза за пътуването си по океана в лодката?

— Червенокосият обясни, че е плавал до Бразилия с германския параход „Бригита“. Като наближили брега, една нощ параходът се ударил о една скала и потънал за петнадесет минути, а самият той сполучил да се спаси с лодката, с която е пътувал около десет дни. Вода й храна не са му липсвали, но слънцето било причината да се разболее.

Матийо Драйфус се наведе към разказвача.

— Този човек не ви ли каза дали други пътници от „Бригита“ са успели да се спасят с лодките?

— Това, именно, исках да узная и аз от него. Но той твърдеше, че единствен той е останал жив. „Бригита“ потънала пред очите му с целия си екипаж.

От очите на Матийо бликнаха сълзи.

— Горката Алиса — изхълца той, — тя умря заради мен!

Нито един от присъстващите не се реши да наруши болката на изстрадалия мъж. Дори и Соломон Дулсети се дръпна в един ъгъл да пресметне колко струва услугата, която е направил на Матийо Драйфус. Освен това, както се виждаше, навярно го тревожеха и други мисли, защото се почеса замислено по тила.

Матийо се съвзе след няколко минути.

— Господине, искате ли да ми съобщите, защо ви даде — как се казваше — Жак, пръстена?

— Продаде ми го — беше отговорът на младия войник. — Преди да тръгне за Каена ме дръпна настрана и ме попита дали имам в себе си пари да купя от него един хубав диамантен пръстен. Предложих му да определи цената. Пръстенът ми хареса и намислих да го подаря на малката Фифи. Споразумяхме се. Господин Жак искаше седемстотин франка за пръстена, пък аз му дадох петстотин, една трета от сумата, която бях спестил за три години.

— Господине, направил сте добра търговия — обади се Соломон Дулсети от ъгъла. — Нека Бог ми праща всеки ден такива продавачи.

— А не сте ли виждали повече този човек? — запита Матийо Драйфус.

— Да, два месеца след това, когато се върнах в Каена. Един ден срещнах господин Жак пред дома на губернатора. Той ми разказа, че е на служба при губернатора и че му вървяло много добре. Трябва да изпиете едно шише вино с мене — каза ми господин Жак. — Дължа ви благодарност, задето тогава ме спасихте. Елате довечера в кръчмата „Синята маймуна“. Там ще ме намерите в задната стая. Приех поканата му и отидох навреме. Господин Жак седеше вече до масата, на която се намираха две големи шишета с вино. Той беше много приказлив и ми разказа доста за Париж. Личеше си, че познава много добре столицата. — Ако отидете в Париж — каза той, — трябва да посетите приятеля ми Мъртвешката глава. Казвам ви, той ще ви забавлява прекрасно. Бог нека му подари нови очи, нос и уши.

Трябва да призная, че в началото не знаех какво заключение да направя от думите на Жак — продължаваше, отдаден на спомена си, разказвачът, — но човекът започна да ми дотяга.

— Вярвам! — извика някой.

Тези думи бяха изречени от Соломон Дулсети, когото бяха почти забравили в ъгъла, и с които той прекъсна разказа. Евреинът скочи като наелектризиран, щом чу думата „Мъртвешка глава“. Той задърпа като луд козята си брада и започна да криви лицето си, като че ли внезапно го е огряло силно слънце, срещу което не можеше да гледа.

Дулсети искаше да говори, но подофицерът се смръщи:

— Оставете ме да свърша разказа си! Когато господин Жак се напи съвсем, той ме потупа по рамото и промърмори: „Приятелю, вие купихте от мене един безценен пръстен. Ах, колко глупав бях, че ви го дадох за петстотин франка, но трябваше някак да се отърва от него.“ По дяволите, той постоянно ми напомняше, как лежеше красивата жена пред мене, вързана долу в „Бригита“, и как водата нахлуваше през дупката, а тя не можеше да се качи по стълбата. Ха-ха, въжетата, с които бе вързана, бяха здрави.

— Боже всевишни, какво значи това? — простена Матийо. — Изглежда, че над жената, която е носила пръстена, е извършено злодейство!

— На мене ми дотегна веселбата с този господин — продължи подофицерът — и гледах да си ида по-скоро. Той хвърли подире ми едно празно шише и изрева като звяр, когато то се счупи над вратата, която бях затворил. Останалите думи, които отправи към мен, не можах и не исках да чуя. Пет дена след това в джоба ми се намираше билетът за отпуск и заминах с първия параход, за да дойда в Париж и да се хвърля в обятията на моята малка Фифи. Тази е истинската история на пръстена и моля, разсъдете сами, дали съм виновен, ако пръстенът е взет по несправедлив начин от първия му притежател.

— Не сте виновен, господине — каза Матийо Драйфус — и за доказателство на доброто ми мнение за вас, позволете ми да купя този пръстен за хиляда франка.

— Това е истинско щастие — викна Фифи радостно. — Сега ще ми купиш хубавата червена копринена рокля, която толкова ми харесва, и довечера ще вечеряме в „Пале Роял“, а утре ще отидем на разходка във Версай, а вдругиден…

— Аврааме. Исаак и Якове! Тя много бързо ще свърши хилядата франка — извика Соломон Дулсети. — но, моля ви, по-напред ми върнете трите франка, които ви заех за закуската ви.

Междувременно Матийо беше дал на младия войник една банкнота от хиляда франка, после въздъхна тъжно:

— На драго сърце бих пожертвал пет пъти повече, ако можех да науча истинското име на този Жак, за да го арестувам.

— Какво казахте, господин Драйфус? — запита той бързо. — Наистина ли ще дадете пет пъти по-голяма сума, ако узнаете името на този човек, когото морето е изхвърлило на брега, и на чийто пръст е бил златният пръстен? Един човек, една дума! Ще спечеля тези пари и после пак няма да отворя устата си!

— Говорете по-ясно! — сепна се Матийо. — Известно ли ви е името на този подлец?

Вместо да му отговори, Дулсети се обърна към подофицера:

— Господине, ще познаете ли червенокосия Жак, ако ви покажа фотографията му?

— Разбира се! Никога не бих могъл да го забравя. Евреинът кимна доволен.

— Хайде — разбърза се той. — Господин Драйфус и господин подофицер, последвайте ме. Ще ви заведа на едно място, където ще видите лика на добрия Жак. А вие, госпожице Фифи, не се сърдете, задето ви наруших спокойствието с господина. Не го направих напразно. Човек, който иска да живее, трябва да остави и другите да живеят. Ще ви направя един подарък!

Като изрече това, Соломон Дулсети зае горда поза — която дори Наполеон Първи не би заел, когато подарява кралство на някой от маршалите си. После добави:

— Госпожице Фифи, не трябва да ми връщате трите франка, които ви заех да си купите закуска!

3.

Когато Матийо Драйфус излезе от дома на Фифи, той нае файтон, а Соломон Дулсети обясни на кочияша къде да ги закара. Никой не знаеше къде ще ги закара файтонът, тъй като нито Матийо, нито подофицерът се досещаха за намерението на стария евреин.

След като пътуваха около двадесет минути, файтонът спря пред една постройка, която приличаше на дворец. Матийо позна, за свое най-голямо учудване, че Дулсети ги заведе в полицейското управление.

— Какво ще правим тук? — попита той.

— Почитаеми господин Драйфус — поклони се евреинът. — Сега вие трябва да говорите, трябва да настоявате да ни заведат при господин фон Да Бриер, което ще стане най-лесно, ако пуснете в ръката на чиновника двадесет франка. Когато бъдем при господин Фон Ла Бриер, тогава ще говоря аз.

Матийо стори каквото му каза Соломон Дулсети, но господин Ла Бриер беше отпътувал и те бяха отведени при заместника му господин Гилберт. Той поздрави учтиво Матийо Драйфус и подофицера, а на Дулсети извика:

— Стари мошенико, какво те доведе при мене? Как си попаднал в това почтено общество? Надявам се, че не си измамил тия двама господа и те не са дошли при мен да се оплакват от теб!

— Господин Гилберт — възмути се евреинът, — днес ще се убедите, че съм най-честния човек в Париж. Открих голяма кражба, която е била извършена във Френска Гвиана. Господин подофицерът е купил пръстен, който е откраднат от една приятелка на господин Матийо Драйфус.

— Господин Матийо Драйфус, известно ли вие името на крадеца? — запита инспекторът.

— Не, затова именно и дойдохме. Господин Соломон Дулсети ми каза, че тук щял да ми разкаже подробности относно крадеца.

— Нищо по-лесно от това! Само ако господин Гилберт ни помогне — вторачи се в него Соломон.

— Това е мое задължение — кимна чиновникът. Дулсети разтърка спокойно ръце. Сега беше сигурен, че ще спечели петте хиляди франка.

— Господин Гилберт — каза Соломон, — позволете ни да разгледаме галерията на злодеите в Париж.

Гилберт размишляваше.

— Надявате се да намерите там въпросното лице ли? — попита той. — Нали казахте, че този човек се намира в Каена?

— Не гледайте това, господин Гилберт, защото един злодей може да направи пакост, а след двадесет и четири часа да офейка и след десет дни да бъде в Ню Йорк.

— Значи, допускате, че крадецът на пръстена е върлувал в Париж?

— Сега още няма да ви обясня това, което знам, нека господин подофицерът намери лика на въпросния човек и ако съмненията ми се докажат, тогава ще извикате:

„Соломон Дулсети е умен човек и е направил услуга, която не може да се заплати със злато“.

— Господин Дулсети, вярвам, че ще вземете и сребро, ако ви го дадат — рече Гилберт, като се усмихна.

Сетне той се обърна към Матийо Драйфус.

— Моля, следвайте ме!

Гилберт заведе тримата в голям салонна втория етаж, който беше добре осветен. Стените бяха разделени на разни отделения и във всяко отделение се забелязваше метална плоча с надпис.

Матийо Драйфус наблюдаваше внимателно надписите. Имаше убийци, крадци, разбивачи на каси, обикновени крадци, престъпници, нарушители на законите и морала, комарджии и грабители. Към тях се причисляваха и подпалвачи, фалшификатори и други подобни.

— Това е нашата разбойническа галерия — обясни Гилберт на Драйфус. — Всеки, който някога е сторил някое престъпление в Париж, е фотографиран тук. Да търсим сега крадеца на пръстена. Надявам се, че ще го намерим при обикновените крадци.

Когато изговори тия думи, Гилберт се беше приближил до означеното отделение и натисна една пружина. Дървеният капак се отвори. Гилберт дръпна завесата, която закриваше отделението. Матийо съзря множество фотографии, наредени в двадесет реда. Почти всеки от тия портрети беше интересен за гледане. Между тях имаше и жени, и момичета, по чертите на които човек не би допуснал, че са жрици на греха. Елегантно, просто облечени хора, господа, прилични на графове, дами, облечени в копринени дрехи и украсени със скъпоценности и украшения, но също така и одърпани фигури, които от пръв поглед издаваха какви са.

— Търсете! — предложи Гилберт на подофицера. Младият военен разгледа всеки портрет, поклати отрицателно глава и каза:

— Крадецът не се намира между тях!

— Знаех го — промърмори Дулсети.

Гилберт затвори отделението и отвори друго, но огледът му доведе до същия резултат. Подофицерът не можеше да намери лика на червенокосия Жак.

— Видяхте ли, че се излъгахте — прошепна Матийо на Соломон, който си задърпа брадата и сетне отвърна:

— Бъдете спокоен, зная къде можем да го намерим!

— Та кажете къде, защото безуспешното дирене ме ядосва.

Соломон Дулсети отиде до Гилберт.

— Моля, отворете отделението, което се намира ей там, в ъгъла!

— Глупости, там се намират престъпниците, нарушили морала.

— Опитайте!

Гилберт сви рамене, като че ли искаше да каже, че и там не ще имат успех, но отвори все пак отделението.

— Господин подофицер — извика Дулсети, — сега внимавайте! Наблюдавайте точно всеки лик и не искам да спечеля и пет франка, ако търсеният Жак не се намира тук.

Младият мъж се приближи до отвореното отделение и разгледа всеки портрет с най-голямо внимание. Тук той забеляза доста почтено общество и между тях само няколко просто облечени. Виждаше се, че повечето от тия престъпници принадлежаха към по-образованата класа. Имаше мъже, които правеха впечатление, като че ли са фотографирани за вестник, та да видят читателите някой надменен депутат, адвокат или учен мъж. Между тях имаше и свещеници, а най-много бяха старци. В това отделение на престъпници имаше и дами.

Подофицерът наблюдаваше вече три минути портретите. Внезапно той сложи пръста си върху третия портрет на втория ред. На снимката имаше един грозен човек, облечен във войнишки дрехи, а под него личеше номер 1230.

— Ето го — извика младият войник. — Този е човекът, когото намерихме безжизнен в малката лодка;— този е мъжът, който ми продаде пръстена и който сега слугува При губернатора Грефин и се именува Жак. И на смъртния си одър мога да се закълна, че е той!

Гилберт трепна, изгледа подофицера и Дулсети и възкликна:

— Но това е убиецът Равелак!

— Вярно, той е — зарадва се Соломон Дулсети. — Знаех, знаех това още преди два часа!

— Господин подофицер — каза Гилберт, — вие направихте голяма услуга на парижката криминална полиция. Равелак е един от най-опасните злодеи, които познаваме, той е осъден на смърт и в минутата, когато го отвеждаха на гилотината, сполучи да избяга. От тогава го дири навсякъде, но всичко бе безуспешно, тъй като в това време той пътувал по океана. Господин подофицер, на този, който открие този опасен злодей, са обещани гри хиляди франка като награда и ще се погрижа да ги получите.

— Какво щастие! — извика младият войник. — Какво ще рече Фифи, когато научи!…

— Какво, награда ли? — викна Соломон Дулсети. — Вие ще получите три хиляди франка, пък аз открих следите на злодея! Господин Гилберт, правдата трябва да си остане правда! Най-малко половината трябва да принадлежи на мене.

— Соломон, стойте спокойно — отговори Гилберт — и бъдете благодарен, ако ви оставим на мира!

— Аз съм честен човек. Гилберт го бутна настрана.

— Ами какво дирите всяка вечер в къщата на доктор Триколет?

Соломон Дулсети се разтрепера и побледня.

— Стомахът ме боли. Докторът ме лекува.

— Така ли? Затова ли, когато отивате при лекаря, слагате стомаха си в чувал и го занасяте нощно време тайно у дома му, за да убие бацила на стомашния катар. Приятелю, съветвам ви, оставете търговията с трупове докато е време, иначе преждевременно ще умрете.

Дулсети се поклони, за да скрие смущението си. Той не се осмеляваше вече да говори за възнаграждение, а се утешаваше с петте хиляди франка, които трябваше да му плати Матийо Драйфус. След малко Гилберт заведе тримата обратно в работната си стая, където състави протокол върху показанията на подофицера.

Часът вече беше десет вечерта, когато Матийо и придружаващите го напуснаха градоначалството. Матийо поръча на Дулсети да дойде на другия ден при него, за да му плати обещаната сума, а на подофицера благодари и му стисна сърдечно десницата. След това нае файтон и се отправи към дома си със съкрушена душа, тъй като беше уверен, че „Бригита“ е потънала, ас нея и Алиса, неговата любима Алиса.

— О! Боже! — въздъхна той. — Какво зло съм сторил, че ми отнемаш всички, които обичам. Всички, всички!

Същата вечер пристигна господин фон Ла Бриер и след като Гилберт има дълъг разговор с него, той изпрати телеграма до френския пратеник във Вашингтон, който трябваше да я препрати по най-бързия начин във Френска Гвиана, тъй като не съществуваше пряка връзка между Франция и Каена.

Телеграмата имаше следното съдържание: „До Генерал-губернатора на Френска Гвиана господин Грефин, Каена.

Служещият при вас Жак, червенокос, пъпчив, с широк нос, малки очи, нисък на ръст, е осъденият на смърт и избягал убиец Равелак. Моля, арестувайте го и със следващия параход го изпратете окован във вериги в Париж.

Подписал:

Фон ла Бриер, началник на парижката полиция.“

Жоржина беше пристигнала на гарата, където трябваше да чака Херманса. Лампите осветяваха релсите и перона. Момичето се разхождаше между хората, плъзнали насам-натам в очакване. Тя потръпна при мисълта как ще съобщи на многострадалната майка, че детето й е откраднато.

На перона се яви чиновник и отбеляза на табела, че влакът има половин час закъснение, защото параходът от Ню Йорк, чиито пасажери трябва да пътуват с този влак, е закъснял вследствие на голяма мъгла.

Жоржина седна на една пейка. През това време разни мисли кръстосваха в ума й. Тя се виждаше пак в Белмари, когато отиваше на среща с Леон Бернард — сладките и незабравими часове бяха отминали. Леон, когото искрено бе обичала, я напусна, без да я изслуша, а той не знаеше, колко я огорчи с това. Любовта й към него и след раздялата не бе угаснала. Момичето все още мислеше за него и през безсънните си нощи проливаше горчиви сълзи заради незабравимия си. Но къде беше той, в кой кът на земята се е оттеглил, за да остане сам с гнева си?

— Ах, ако можех да го видя още веднъж — въздъхна Жоржина, — ако можех да поправя недоразумението, което се породи тогава. Аз ли съм виновна, че този подъл майор Естерхази през онази нощ е влязъл в моята стая? Не се ли борих успешно за невинността си? А сетне ни завари огънят и нямаше изход нито за мене, нито за него. Така Леон ни намери заедно. Но как можа да повярва, че неговата Жоржина му е невярна? О, Леон, Леон, да би могъл да ме погледнеш в очите. Тогава, може би, щеше да ти стане ясно, че си стъпкал с крака щастието на живота ни и то заради нищо, заради една глупост!

Дочу се фучене, което приближаваше все повече и което откъсна момичето от бляна й. В нощната тъмнина светнаха две огнени точки и звънецът на гарата зазвъня. Бързият влак беше пристигнал от Хавър. Две подсвирквания, силно тракане и скърцане на колелетата и влакът спря. Чакащите на перона се спуснаха към вагоните. Слуги, хамали, чиновници и други хора заотваряха вратите на купетата и пътниците започнаха да слизат. Навсякъде се чуваха весели разговори.

Тук се разиграваха различни сцени, осветени от светлината на електрическите лампи. Жоржина търсеше госпожа Драйфус из множеството, като сравняваше всички дами с портрета й, който за всеки случай беше взела със себе си. Но мина доста време, без да я намери.

Перонът започна вече да опустява и Жоржина съгледа една дама, която слезе последна от влака. Това трябваше да бъде тя. Момичето се спусна към нея, но преди да я наближи други две лица, един господин и една красива дама, застанаха пред нея. Господинът носеше пътнически куфар и мушама в ръката си. Двойката мина край Жоржина, която внезапно трепна, като че ли пред нея се изпречи привидение! Лицето й пламна и тя извика силно:

— Леон! Леон, ти ли си?

Господинът, който водеше дамата, се спря за минута като прикован. По лицето му пролича? че в душата му избухна страшна борба. Той се помъчи да изгледа равнодушно Жоржина и сетне каза с несигурен, но хладнокръвен тон:

— Госпожице, навярно сте се припознали — аз не ви познавам. Имайте добрината и сторете път на мене и на дамата.

— Господин Бернард, струва ми се, че не се лъжа. Тая дама е същата, заради която искахте да напуснете Европа. Моля ви, не минавайте така хладнокръвно край нея. Курт Валберг ме научи, че да простиш е най-свещеният дълг на човека. Поне я изслушайте какво ще ви каже. Помните ли, че сте я обичали?

— Обичал! Долора, още обичам това момиче и заради това именно-никога не ще й простя. Никога!

Докато разменяха тия думи, Жоржина стоеше на няколко крачки от тях, сложила ръце на гърдите си, зад които сърцето й биеше толкова силно, като че ли искаше да се откъсне, а тя, бледа като платно, гледаше Леон и дамата. Възможно ли беше това, което виждаше, или бе сън?

Леон се беше върнал, но не сам! Дали тая жена до него му беше съпруга, годеница или любовница? Сега Жоржина видя, че той се отдалечава от нея, тя се спусна след него и стисна силно десницата му:

— Не, Леон, така няма да те пусна да тръгнеш! Ти трябва да ме изслушаш. Мъжът, когото срещна през онази нощ в стаята ми, беше влязъл насила в нея. Аз отхвърлих възмутена мръсното му и подло искане, но той беше силен, а аз слаба и не можах със сила да го изпъдя. Внезапно избухна пожарът. О, по-добре щеше да бъде, ако тогава ме бе оставил да загина в него, отколкото да ме укоряваш.

— Не искам да ви укорявам — отвърна Леон Бернард, като освободи ръката си от нейната, — но не мога да ви вярвам, случайността е тъй странна. Сбогом, забравете всичко, както ще се помъча да го забравя и аз!

Жоржина погледна ужасена избраника си.

— Значи, всичко е свършено, всичко! — прошепна тя.

— Всичко! — отговори Леон глухо и кимна на спътницата си да вървят.

Жоржина се отправи към изхода на перона, но преди още да го стигне, се олюля и с глух стон припадна. Но Леон не виждаше вече нищо. Той беше стигнал до другата врата, през която, излезе от перона, придружен от Долора. Неколцина се спуснаха към припадналото момиче, вдигнаха го и го отнесоха в един от салоните за чакане. Докато я свестят, измина доста време, а тя бе толкова слаба, че не можеше да се вдигне от канапето, на което лежеше.

— О, Боже мой, пропуснах я. Никой не я е посрещнал и горката е била принудена сама да си отиде.

Жоржина говореше за Херманса.

4.

Да, тя наистина я бе пропуснала. Херманса беше пристигнала и слезе от влака. За да обясним на почитаемите си читатели, защо Херманса е пристигнала сама в Париж, след като бе напуснала Южна Америка с Емил фон Пикардин, Легуве, Ервин, Одета и Антонина, ще кажем няколко думи за пътуването й.

Тя бе пропътувала щастливо с приятелите си бразилската девствена гора и бе стигнала до устието на Амазонка. Като пристигнаха там, завариха търговски параход на една голяма търговска фирма от Ню Йорк, с който решиха да пътуват. Пътуването не бе свързано с никакви опасности и те стигнаха благополучно в Ню Йорк, където научиха, че в пристанището се намира параходът „Гаскония“, който е готов да замине за Хавър. Херманса реши веднага да отпътува за Париж. Страшно безпокойство я караше да ускори заминаването си. Лоши сънища я бяха уплашили и някакво странно предчувствие й нашепваше, че голяма опасност грози малкия Андре. Съпругата на нещастния капитан Драйфус се страхуваше да не би да се е разболяло обичното й дете и набързо се прости с приятелите си. Стана й много тежко, когато подаде ръка на Емил фон Пикардин, с когото беше прекарала дълго време на самотния остров. Младият барон бе решил да се върне в Париж, но преди това искаше да възложи на някои адвокат делото си, за да може да живее сигурно, а дотогава искаше да остане в Америка. Легуве също обеща на Херманса, че ще се срещне с нея в Париж. Мечтата да види дъщеря си Долора го накара да се върне, но преди това искаше да помогне на Ервин и Одета, които бяха решили да купят с взетите от Каена пари плантация в Южна Америка. А Антонина реши да се присъедини към тях. Тя и Одета бяха станали близки приятелки, така че мисълта за раздяла им изглеждаше непоносима.

По-късно ще се върнем към участта на горките бегълци, които се надяваха, че са пристигнали в пристанището на сигурността и покоя, но се измамиха страшно. Оставяме ги на американска земя, където поне са сигурни, че френската полиция няма да ги преследва.

Херманса се качи на борда на „Гаскония“ и отплава. Параходът беше с добра скорост и пристигна скоро в Хавър. Нещастната не беше постигнала целта на пътуването си и се връщаше без обичния си съпруг, който трябваше да понесе мъченичеството си и да страда на Дяволския остров.

— Но поне ще мога да прегърна детето си — промълви Херманса, като съгледа светлините на Париж. — Още няколко минути и Матийо ще ми каже, че моето дете е здраво и че страшните ми сънища и предчувствия са били неоснователни.

Влакът спря и пътниците започнаха да слизат. Но къде остана Матийо? Херманса напразно го очакваше. Тя се разхождаше по перона, за да го съгледа, но напразно. Защо ли не беше дошъл? Дали е получил телеграмата? Можеше ли той да бъде толкова безчувствен? Нещастната пак се замисли за детето си.

— Боже мой, дано намеря Андре здрав! Накрая нае файтон и си тръгна сама. Херманса беше страшно развълнувана и докато се возеше, заплака горчиво за съдбата на нещастния си съпруг.

Файтонът спря. Херманса слезе и тъй като вратата на къщата бе отворена, се изкачи по стълбата. Отвори вратата на коридора и влезе, после стигна в работния кабинет на Матийо, но не намери никого. Стигна незабелязана в салона и другите две стаи. В салона бе сложена маса и на нея се намираха три прибора. Всичко беше осветено, но нещастната Херманса едва забелязваше това. Тя се спусна в стаята на Андре. Съпругата на ка питан Драйфус стоеше пред вратата на тази стая и вече беше хванала бравата. Коленете й трепереха и тя нямаше сили да я отвори. Вътре беше тихо, не се чуваше никакъв шум.

— Ох, колко съм страхлива — каза Херманса на себе си. — Аз, която съм се борила с опасностите на морето, с четириногите и двуногите обитатели на първобитната гора, сега не се решавам да отворя една врата, за да мога да прегърна детето си!

Тя отвори и влезе в стаята, в която светеше лампа. Там се намираше леглото на сина, което беше покрито със сини завеси, а от другата страна, близо до кревата, където се намираше една писалищна маса, седеше леля й с наведена глава. Виждаше се, че старата бе заспала, както пишеше някакво писмо, понеже още държеше перото в ръка.

— Колко е остаряла добрата ми леля, колко е побеляла!

Това беше първата мисъл на Херманса, докато погледът й обикаляше всичко наоколо. После се отправи към леглото на детето си, но докато се доближи до него, се спря насила.

— Не трябва да бързам толкова. Тихо, да не го разбудя. О, Боже мой, той ще се стресне в съня и ще види майка си! Дали ще ме познае? Децата забравят бързо. Но не, Андре не ще е забравил майка си. Обично ми дете, единствена моя утеха, аз съм при теб, аз съм при теб!

Сълзи бликнаха от очите на младата майка, когато отстрани завесите на кревата. Но от гърдите й се изтръгна силен вик, зениците на очите й се разшириха, тялото й се разтрепера. Това бе вик, изразяващ ужас.

Леглото беше празно — любимецът й го нямаше в него.

Херманса хвърли възглавниците, дюшека, завивките и всичко друго, като че ли се надяваше да намери детето си под леглото, но не го откри никъде. Нещастницата хвана леля си Ерика за рамото и викна:

— Лельо, лельо, събуди се!

Но старата не мърдаше.

— Лельо Ерика, аз съм, Херманса, твоята Херманса, която се е върнала и скърби за детето си. Къде е Андре, лельо Ерика, защо не е легнал още да спи? Боже, всевишний, тя е мъртва.

Херманса бе хванала старата за раменете, за да я разбуди, но главата на нещастницата увисна настрана. Светлината на лампата ясно осветяваше лицето на Ерика, което бе бледо и студено. Нямаше съмнение, че нервна парализа беше сложила край на живота на старата жена.

— Мъртва, мъртва! — извика Херманса. — Леля Ерика, вярната приятелка на Андре, е мъртва, а детето го няма. Боже мой, не са ли свършили още бедите? Не е ли изпразнена още чашата на теглилата и мъките? Съвсем ли искат да ме опропастят?

Погледа на многострадалната жена се спря върху едно писмо. То лежеше на масата и се виждаше, че тъкмо при писането му смъртта е преварила леля Ерика.

Съпругата на капитан Драйфус взе писмото и го прочете на висок глас:

Тук писмото беше прекъснато. При думата „детето“ смъртта е настъпила. От тия редове Херманса направи страшно заключение.

— Андре е мъртъв! — извика тя. — Моето дете не е вече между живите, детето мие отнето. Аз съм сама, сама!

Херманса рухна на пода. Конвулсивни тръпки побиха тялото й и тя захълца.

— Боже мой, затова ли ме спаси от хиляди опасности — извика тя съкрушена, — затова ли бях спасена от корабокрушението, глада, треската и замислите на злите хора, затова ли се завърнах в отечеството си, където ми бе отнето и последното, което имах? Господи, не ти ме остави да живея, а злият дух, сатаната, който мами хората със суетни надежди и се радва, когато падат от върха на щастието в бездната на ада!

Херманса се надигна бавно, като едва се държеше на крака. Тя се отправи към леглото на Андре и заплака, но когато след няколко минути се изправи, вече не плачеше. Очите й бяха сухи, чертите на лицето й смръщени, а устните й стиснати: така изглежда човек само тогава, когато е обладан от страшно решение. Херманса бе страдала премного и не можеше да понесе повече. С изчезването на Андре й беше отнета всяка надежда за живот и тя не можеше вече да разсъждава, защото иначе би си спомнила клетвата, която бе дала пред съпруга си, когато го бе посетила в подземната килия на военния затвор и когато бе поискала и от него да се закълне, че никога не ще посегне върху живота си, и му беше казала:

— Понеси болките си като герой и аз ще ги нося с тебе, докато стигнем края си!

Но кой би посмял да укори Херманса, че сега, при тия страшни душевни мъки бе забравила клетвата? Тя беше само слаба жена. И наистина, тая жена бе показала вече много пъти храбростта си. Но болките на една майка, която е загубила детето си, приличат на вълните на силно развълнуван океан, който поглъща всичко, когато корабът се пробие.

В очите на младата жена блестеше страшно отчаяние, тя се огледа като умопобъркана в стаята. Както изглежда, търсеше нещо, което най-сетне намери. Херманса откъсна дебелата, копринена връв, която служеше за вдигане на завесите, а сетне огледа стените. Там откри това, което искаше да види. На едната стена бе окачена голяма картина, която изобразяваше нея и съпруга й като младоженци. Капитанът в униформа изглеждаше млад, цветущ, а тя бе облечена в бяла копринена рокля. В очите на младата невяста блестеше предчувствие за щастие. Да, това бяха времена на щастието, което тогава й се виждаше неразрушимо. Но всичко бе минало…

Херманса стъпи на един стол, сне портрета като го наблюдаваше внимателно. Горчива усмивка заигра край устните й и тя го захвърли на пода. Скъпоценната рамка и стъклото се строшиха.

— Строшено, както щастието на фамилията Драйфус! — измърмори нещастницата, после завърза връвта за здравия гвоздей и направи примка, която внимателно надяна през главата си.

— Сбогом, Алфред! — извика тя. — Сбогом, обични мой, и не ме оставяй да чакам много. Ела при мене в гроба, при мен, да се съберем там, защото подли хора тук ни разделиха!

Очите на Херманса блеснаха, като че ли видяха нещо невероятно.

— Небето — извика младата жена, като простря ръце. — Алфред, Алфред, виж там горе ангелите, златната свобода!

Нещастната скочи от стола, той падна, връвта се обтегна и тялото й увисна. Няколко секунди изминаха и тя започна да се задушава. Внезапно зарита и обърна тялото си настрана. Още минута и всичко щеше да бъде свършено.

На прага се появи Матийо, който за минута спря като прикован в картината, която се откри пред очите му. До масата лежеше трупът на леля му Ерика, а на стената висеше Херманса. Матийо се спусна към леля си, но веднага разбра, че за нея е късно. Но младата съпруга на брат му още можеше да спаси. Той я хвана с лявата ръка, а с дясната дръпна връвта толкова силно, че я скъса. После сложи жената на едно канапе и отвърза примката, която щеше да я удуши. След това натисна копчето на звънеца. По всичко изглеждаше, че не иска да извика слугите, докато не отстрани всички следи от опита за самоубийство. Връвта беше скрил в джоба си, а колкото до портрета, всеки можеше да си помисли, че е паднал от стената и се е строшил.

Дойдоха вратарят и слугинята.

— Къде е госпожица Жоржина? — запита Матийо.

— Отиде на гарата да чака съпругата на господин капитан Драйфус — отвърна слугинята.

— Не се ли е върнала още?

— Не, вече три часа, откак е излязла госпожицата и… Боже мой, какво се е случило! Госпожата е безжизнена, а леля Ерика — мъртва!

Момичето се отправи с плач към мъртвата и зацелува ръцете й.

— Извикайте бързо доктор Бургер!

Първата помощ на Матийо беше дала резултат. Лекарят предписа още едно съживително средство и заповяда да сложат Херманса на леглото, а при леля Ерика не можеше да стори нищо и констатира само кръвоизлив в мозъка, който веднага е сложил край на живота й.

— Докторе — погледна го Матийо, — моля ви, останете още няколко часа тук, за да се убедя напълно, че снаха ми ще оздравее.

Младият лекар поклати глава.

— Не мога — отговори той. — В дома ми се намира един тежкоболен, когото трябва да наглеждам. Той е маджарски велможа, княз Стефан Дубиски, чиято съпруга е побесняла и избягала от института Пастьор. Нещастният човек се е развълнувал толкова, че го обзе силна нервна треска. Тъй като обикнах княза, не исках да го оставя да лежи в хотела и го взех вкъщи, където под добрите грижи на майка ми се надявам да оздравее. Досега не се е свестявал, но избухването на болестта ще стане след няколко дена. И тъй като през тая нощ на госпожа снаха ви не е вече нужна моята помощ, понеже е изключена всяка опасност, сам разбирате, че мястото ми е до болния княз.

Доктор Бургер беше стигнал до вратата на стаята и искаше вече да излезе, но внезапно се обърна:

— Сега ми дойде нещо наум. Може би ще бъде интересно за вас. Представете си, тежкоболният княз Дубиски в бълнуванията си много пъти споменаваше името Драйфус и говореше за някакво посещение при Драйфус. Не сте ли се срещали някога с него?

— Не — отговори Матийо. — Трескавите фантазии на княза са лесно обясними, види се, трябва да е чел за участта, която е сполетяла нещастния ми брат, и тия спомени блуждаят в паметта му.

Доктор Бургер се поклони и излезе, а Матийо се върна при леглото на Херманса, където завари Жоржина, която се беше върнала. Тя обясни на Матийо защо се е забавила. Каза му, че е паднала в безсъзнание, но не му съобщи причината за това.

Матийо и Жоржина наглеждаха през нощта съпругата на капитан Драйфус. Предписаното от доктор Бургер лекарство възобнови кръвообращението й. Херманса заспа спокоен сън. Тя се събуди към пет часа сутринта и беше доста свежа, за да може да говори. Нещастницата веднага позна Матийо и простря ръце към него, които той нежно пое и целуна, а Жоржина се отдалечи тихо.

След кратко мълчание Херманса попита:

— Кога е умрял?

— Кой?

— Андре.

— Андре да е умрял? — запита Матийо. — Кой ти е казал това?

— Не го намерих в кревата му, а и писмото на леля Ерика… Боже мой, значи има надежда, той не е умрял!

Херманса се бе изправила в леглото и простря ръце към разпятието на Исуса. Сега Матийо разбра защо нещастната съпруга на брат му се е опитала да се самоубие.

— Сигурен съм, че нашият Андре е жив — каза той.

— Но къде е? — извика измъчената майка.

— Откраднаха ни го.

— Откраднаха го? Кой?

— Вярвам и мога да се закълна, че онзи, който е стоварил нещастието върху нас и комуто Бог ще върне това, което ни стори.

— Естерхази ли?

— Да, черният майор.

Херманса се изправи още, очите й блеснаха от гняв и тя продума:

— Граф Естерхази, ти погуби мъжа ми, защото самото френско правителство ти е помогнало за неговото съсипване. Само Бог може да помогне на невинния ми съпруг. Но сега ти ми открадна и детето. Тая жертва аз самата ще ти отнема. Да, аз сама! Наистина, аз съм слаба жена, но какво не би сторила една майка, на която открадват детето… Трепери, граф Естерхази! Часът, в който ще бъде снета маската ти, е ударил. С този грабеж ти препълни чашата на злодеянията си. Подлецо, ще узнаеш какво може да стори една майка, която се бори за детето си?

— Пък аз, Херманса — отвърна Матийо затрогнат от дълбоката печал на нещастната жена, — винаги ще ти помагам. Ах, само тя можеше да помогне истински. Нейната опитност и енергичност можеха да ни ръководят. Алиса, Алиса! Но ти си ни отнета, ти си мъртва!

Сега Херманса стисна десницата на младия мъж:

— Матийо, лъжеш се, Алиса е жива и се отправи за Каена, за да освободи съпруга ми.

— Жива ли е? — запита Матийо радостно.

— Да, заклевам се! Тя ми поръча да ти кажа, че ще те обича, докато умре.

Матийо премаля и се облегна до леглото на нещастната си снаха. Радостната вест го беше зашеметила.

5.

Трябва да се върнем сега към разказа си за убийството на Ева Рихтер. Като извинение за страшното злодеяние на Мъртвешката глава може да служи само това, че клетият, вследствие на слепотата си, не знаеше чия глава е разбил. А той беше убил собственото си дете… Вече ни е известно, какво стана след това престъпление.

Щом Мъртвешката глава усети, че се събраха много свидетели, той се хвърли във вълните на Сена с надежда, че ще стигне на другия бряг. Но наказанието го сполетя. Тъй като не виждаше, удари се в една лодка и потъна веднага. В тая лодка се намираше Соломон Дулсети и племенникът му Лайб, с когото извадиха злодея от водата.

Дулсети позна приятеля си Мъртвешката глава, но все пак искаше да го даде на лекаря. Старият евреин отдавна имаше връзки с някой си доктор Триколет. Бездушният труп на Мъртвешката глава още същата нощ бе занесен в дома на лекаря, който беше чудат човек. Тоя малък, белокос старец не беше корав или груб към другите хора, докато не се касаеше за занятието му. Но в други случаи жаждата му за знание го правеше свиреп. Той жертваше всичко заради тази си страст: чест, съвест, имот. Триколет правеше чудесни операции с живи животни.— Той спокойно разпаряше трупа на жив заек и изваждаше някой от вътрешните му органи, за да види колко време може да живее без него; на птици, кучета, котки и морски свинчета вадеше мозъка и зашиваше грижливо раните, а страшните мъки на тия животни не го трогваха. За негова най-голяма скръб, не можеше да прави подобни операции върху живи хора, затова се задоволяваше с умрели.

Но да се намерят трупове не беше лесна работа и затова той беше влязъл във връзка със Соломон, който нощем търсеше удавени в Сена и му ги донасяше. Така и тялото на Мъртвешката глава стигна в дома на доктор Триколет.

Дулсети и Лайб го сложиха на една голяма маса.

— Трупът е лежал твърде дълго във водата — произнесе се доктор Триколет, като хвърли странен поглед към обезобразеното лице на Мъртвешката глава. — Рибите са изяли вече носа и ушите му, и както се вижда, не са пощадили и очите.

— Господин докторе — обясни Дулсети, — този път рибите са невинни. Този човек, откакто го познавам не е имал нос, нито пък уши.

— Ах, значи, сте го познавал? — запита лекарят и поглади с ръка късоостриганата си глава.

— Как да не съм го познавал — рече евреинът, — че той беше мой приятел. Още докато беше жив, го наричаха Мъртвешката глава и кажете не е ли заслужил това си име напълно? Господин докторе, като извадите мозъка на този човек, ще останете смаян, тъй като втори такъв не ще намерите в целия свят.

— Защо? — попита Триколет.

— Защо ли? Защото всяка негова мисъл бе злодеяние.

— През живота си злодей ли е бил?

— Мисля, че и сега е още такъв. Пазете се, господин докторе, да не ви отнеме ножа и да го забие в гърдите ви. Той беше убиец, крадец, разбивач на каси… По-добре не ме питайте повече за делата му?

— Интересно — замисли се доктор Триколет. — Доказано е, че както при образуването на главата, така и в мозъка на бележити злодеи има разлика и отклонения на формите от другите хора. Ще прегледам дали и при него е същото.

Като изговори тия думи, доктор Триколет даде на Дулсети сто франка, сума, която му плащаше за всеки труп.

— Господин докторе, имате ли нужда от други? — попита евреинът.

— Носете колкото можете, но ще ми бъде приятно, ако ми донесете труп на млад човек.

— Ще ви намерим — намеси се Лайб в разговора, — господин докторе, бъдете уверен, че аз и вуйчо ми ще ви намерим подобно нещо. На моя възраст ли да бъде?

— Да, това ще ми бъде приятно.

— Може би утре вечер вече ще удовлетворим желанието ви — увери го Лайб. Нещастникът не предчувстваше, че сам той ще бъде трупът, който след Мъртвешката глава ще се намира под ножа на доктора.

Почитаемите ми читатели помнят, че Лайб беше застрелян на платформата на Айфеловата кула, когато заедно с вуйчо си и Помпадура се беше опитал да убие полковник Пикар…

Щом Триколет остана сам с трупа на Мъртвешката глава, той се залови да го съблича. Голямата лампа осветяваше злодея и лекарят с учудване наблюдаваше развитите мускули на мъртвия.

— Трябва да е бил много силен — промърмори той — и навярно чрез тая си сила много пъти е ставал опасен за човешкото общество, а сега всяко дете може да се подиграва с него.

После той разгледа внимателно лицето — дупките на носа и ушите, и сетне насочи вниманието си върху очите му.

— Този човек е бил сляп — продължи да си мърмори той, — зениците на очите му са били промушени с остър предмет. Види се, че и тоя злодей е станал жертва на някакво престъпление. Чудно, значи на земята съществува отмъщение…

По време на този монолог лекарят съблече палтото и запретна ръкавите на ризата си до лактите, а пред гърдите си преметна голяма престилка. След това взе скалпела и го опря върху корема на мъртвия, тъкмо под гръдния кош. Триколет искаше най-напред да разпори корема му, за да извади червата и другите органи, които лесно се развалят. Но едва беше пробол кожата, и ужасен спря и сложи скалпела настрана.

— Какво беше това? — продума докторът. — Не звучеше ли това като въздишка?

Докато изговори тия думи се случи нещо странно. Мнимият мъртвец се изправи, поотърси се, повърна много вода, след което падна безсилен на масата. След малко беше надвил слабостта си и пак се изправи.

— Ха-ха — смееше се доктор Триколет, — подлецът Соломон Дулсети ми е продал мъртвец, но сега виждам, че му броих сто франка за жив човек.

Разбира се, лекарят знаеше много добре, че Дулсети се беше измамил, като считаше Мъртвешката глава за мъртъв, който всъщност не бе глътнал достатъчно вода, за да се удави.

Слепецът опипа тялото си.

— Гол — промърмори той, — гол съм. Чудно! Къде се намирам. Ах! Спомням си, спасиха ме и сега съм на брега.

— Приятелю, малко остана и вие щяхте да бъдете на друго място! — включи се Триколет. — Сега се намирате в анатомическия кабинет на един лекар и тъкмо исках да извадя червата, стомаха и всичко друго, каквото имате в корема.

Мъртвешката глава се уплаши толкова много, когато чу това, че въпреки слепотата си, скочи от масата и се спусна да бяга, докато си удари главата в една вратата.

— Приятелю, полудял ли сте? — стресна се ученият. — Ще строшите вратата на долапа, в който се намират препаратите ми. Седнете, ето тук се намира канапе. Ето дрехите ви, облечете се, а през това време ще ви приготвя едно лекарство, което пак ще постави вътрешностите ви в нормално положение. Изпили сте половината Сена.

Мъртвешката глава се облече бързо и лекарят му подаде една чаша, пълна с кафява течност.

— Пийте! Това ще ви помогне — каза той. Но Мъртвешката глава държеше нерешително чашата в десницата си:

— Искате да ме отровите! — изрече с явно съмнение.

— Приятелю Мъртвешка глава — смееше се Триколет, — вие сте глупак, макар че сте изпечен злодей. Ако исках да ви убия, щях да забия ножа в гърдите ви, когато въздъхнахте.

Слепецът осъзна истината на тия думи и изпи лекарството, което веднага му помогна и му стопли кръвта.

— Господин докторе, благодаря ви — каза той, — виждам, че не бях справедлив. Мога ли сега да си ида?

— Не, приятелю — отговори Триколет. — Заради вас платих сто франка, за които поне ще се забавлявам.

— С мене ли, сляп, нещастен човек, искате да се забавлявате.

— Не се правете на невинен — викна Триколет. — Зная, че бяхте един от най-опасните злодеи на Париж и че въпреки слепотата си още сте такъв. Това, което искам от вас, не е много. Разкажете ми как сте загубили ушите, очите и носа си.

Мъртвешката глава трепна:

— Господине, какво искате от мен?

— Само чистата истина и когато си тръгнете, ще ви дам десет франка пътни пари.

— Как загубих очите си, няма да ви разкажа. Една невярна жена ми ги открадна и полудявам, като мисля за това, защото не се е случило толкова отдавна. Но как загубих носа и ушите си, как лицето ми бе обезобразено и оприличено на мъртвешко, това ще ви разкажа, защото оттогава са изминали много години.

— Добре — съгласи се доктор Триколет. После донесе шише вино, две чаши и кутия цигари, тъй като мислеше, че това не трябва да липсва при разказването на интересната история. И действително, злодеят, който преди четвърт час лежеше бездиханен на масата, изпи чаша вино, запуши цигара и започна разказа за странното обезобразяване на лицето му.

— Разбира се, че не винаги съм бил толкова грозен, какъвто съм днес. Когато бях на двадесет години и минавах чисто облечен по улиците, хората даже казваха, че съм хубавец и много жени се обръщаха да ме гледат. Малко исках да зная за тях, тъй като не бях намерил тая, която търсех. Тогава живеех в Берлин. Трябва да знаете, че съм германец и син на един проповедник. Родителите ми ме възпитаваха добре и следвах в гимназията, защото баща ми беше решил да ме изучи. Но тъкмо когато предстояха зрелостните изпити, баща ми умря и всичките ми блестящи надежди бяха разбити. Майка ми получаваше малка пенсия, а освен мене имаше още шест деца. Разбира се, ако не исках да умра от глад, трябваше да се грижа за себе си. Потърсих място, което да отговаря на знанията ми, но не намерих. Най-после постъпих като писар при един адвокат, който се казваше Паненбергер.

Господин докторе, вие не знаете на какви изпитания са изложени адвокатските писари в Германия. Те трябва да имат особено твърд характер, ако не искат да се отклонят от правия път. Заплатите им са малки и те винаги виждат хора, които идват с призовките си да се борят за хиляди и хиляди талери, като много пъти онзи, който никога не се е надявал да спечели делото, е излизал победител и се е обогатявал. Да, такива неща замъгляват мозъка на бедния писар и той най-сетне казва: „На света има толкова хора, които по нечестен начин забогатяват, защо да не забогатея и аз.“

И той търси случай да спечели някоя голяма сума — все едно по справедлив или несправедлив начин, а такъв сгоден случай не трябва да се чака много време.

„Ако дяволът те хване само за един косъм, то скоро ще се намериш в ноктите му.“ Казал го е един велик германски поет и е много вярно. Ха-ха! Господин докторе, виждате, че още не съм забравил всичко, което съм учил. Да, аз пишех и работех старателно и очаквах удобен момент да забогатея. Тая мисъл бе единствената, която ме занимаваше и друго не ми идваше наум. Един ден в ръцете ми попадна интересно дело,,което бе преминало вече всички инстанции. В Берлин живееше един човек, който се именуваше Бизеке и по занаят беше месар. Съпругата му беше умряла. Човекът беше на около петдесет години, но бе още много силен. Бизеке имал син, който бил добре възпитан, но за съжаление, се беше отклонил от правия път — ходеше по кафенетата, кабаретата и на много други места, където скубят такива гъски. Синът на месаря се именуваше Алфред Бизеке и не беше навършил двадесет и четири години. Една нощ баща му го хванал, когато бъркал в чекмеджето, и разбрал кой го е обирал постоянно. Старецът и преди имал съмнение, но в едно съвсем друго лице. В дюкяна му работело като касиерка младо момиче на име Мария. Всички обичали това момиче не заради хубостта му, а заради добрия му нрав. Когато Бизеке разбрал, че от касата постоянно липсват пари, изпъдил Мария.

— Вие и никой друг не е откраднал парите — викнал той, — това и синът ми Алфред го твърди, той може да докаже, че вие сте крадецът.

— Не съм виновна — проплакало момичето, — а що се отнася до сина ви Алфред, той иска да ми отмъсти, защото не отвърнах на срамните му желания…

Но клетвите и плачовете не помогнали. Мария трябвало да си излезе и хората я сочели с пръст. Казвали, че богатият Бизеке не би я изгонил, ако не е имал доказателства, че е крадла.

Разбира се, момичето не си намерило друго място дълго време и най-сетне трябвало да се задоволи да постъпи като слугиня при една вдовица. След изпъждането на Мария кражбите при Бизеке престанали.

— Имал съм право — мърморел старият Бизеке, за да успокои съвестта си, тъй като бил обикнал момичето.

Един ден случайно заварил сина си, когато изваждал от касата една банкнота от двадесет талера, за да я пъхне в джоба си. Младият господин мислел, че не го вижда никой, но внезапно Бизеке изскочил, изпъдил сина си на улицата и се заканил:

— Вагабонтино, не смей да дойдеш още веднъж в дома ми! Крадец като тебе не може да бъде мой син. Проклет да бъда, ако ти дам дори счупена пара. Ще се погрижа да намеря друг, който да наследи всичко, което съм спечелил с честен труд.

Старецът удържал на думата си и още същия ден отишъл при вдовицата, при която слугувала Мария, която потънала в земята от срам, когато съгледала предишния си господар. Но той хванал десницата на момичето и рекъл:

— Мария, не се плашете, дойдох да поправя една голяма грешка.

Докато Мария го гледала учудено, без да отговори нищо, той продължил:

— Да, Мария, не се срамувам да призная, че ви обидих незаслужено. Обвиних ви в престъпление, което не сте сторила. Вие сте невинна.

Докато Бизеке изричал последните думи, господарката на Мария влязла в кухнята.

— Крадецът е собственият ми син. — Гласът на белокосия човек отпаднал, лицето му се изчервило и той трябвало да седне, тъй като краката му едва го държали.

— Господин Бизеке, не се вълнувайте толкова, простете му този път.

Месарят въздъхнал тежко:

— Вие се молите за него, за този подлец, който ви е наклеветил пред мене, който насочи съмненията ми против вас? Това е благородно!

Хванал ръката на момичето и го погледнал искрено.

— Сега ще поправя всичко, от което страдахте заради мене — продължил високо, — отнех ви доброто име, затова е мой дълг да ви дам друго, разбира се, ако сте съгласна с това мое предложение.

Мария се изчервила и погледнала към пода.

— Искате ли да станете моя съпруга? — Бизеке стиснал ръката на момичето толкова силно, че сълзи се появили в очите му.

Може би, тия сълзи са били причинени от друго нещо. Да, причината е била борбата в развълнуваната душа на момичето. Тя после ми призна, че дълго време стояла нерешителна пред Бизеке и не знаела дали да приеме предложението му или да го отблъсне, защото било явно, че красивото младо момиче не може да обича стария дебел месар. Сърцето на Мария й казвало: „Не го прави, не се продавай за пари, защото не ще бъдеш щастлива!“ Но умът й, по-силен от сърцето, настойчиво й шепнел: „Мария, не бъди толкова глупава да изпуснеш удобния случай. Не ще имаш грижа през целия си живот. Стига си живяла в бедност и нищета. Сега ти можеш да станеш богата жена и хиляди ще ти завиждат.“

— Много пъти се е случвало разумът да побеждава сърцето.

В Берлин много хора се зачудили, когато Бизеке се оженил за Мария, която бил изпъдил по-рано от дюкяна си, но пък хвалели постъпката му и казвали;, че това дело е най-разумното, което старецът е направил през живота си. Само приятелите и кредиторите на сина му не се съгласявали с това. Едните знаели, че са свършили времената на веселбите, а кредиторите на Алфред, заели му доста големи суми срещу сто на сто лихва, напълно убедени, че в деня на падежа на полиците бащата ще плати дълговете на сина си, разбрали, че са се излъгали. Бизеке удържал на думата си. Синът му не смеел вече да пристъпи прага на къщата и старецът: не му давал нито грош.

Всички писма, молби и посредничества останали без последствие.

— Той не е вече мой син — казвал старецът и не променил решението си.

Осем дни след венчавката отишъл при нотариуса и зарегистрирал завещанието си, като направил Мария наследница на всичките си имоти. Направил това завещание не само от омраза към сина си, но и защото истински, горещо обичал Мария. Скоро заприличал на младеж и свикнал с щастливия семеен живо. Бизеке обожавал Мария. Той се стараел постоянно да й дарява радост, никога не я измъчвал с ревност, имал пълно доверие в нея. И действително, Мария преди брака си не била обичала никого другиго. Сърцето й мечтаело да познае тайната на любовта, но не намерила такъв мъж, какъвто желаела, трябвало да се задоволи със съпруга, който имала.

Мъртвешката глава внезапно спря разказа си, взе чашата, която доктор Триколет беше напълнил, и я изпи.

— Желая чрез виното да забравя всичко, каквото се е случило, но не мога — изрече старият злодей. Той наведе глава и мина доста време, докато започне отново разказа си.

— Докторе, сега ще ви кажа как успях да вляза в това семейство… Младият Алфред Бизеке не беше съгласен с брака на баща си. Той почти гладуваше. Беше свикнал да играе важна роля, да бъде щедър и да посещава всички веселби. Но на всичко това беше сложен край. Спомни си, че има да взема няколко хиляди талера като наследство, останало от майка му, и даде стария под съд. Но баща му направи сметка и се оказа, че това, което синът е изхарчил през последните две години, е надминало пет пъти майчиното му наследство. Освен това доказа, че вследствие на продължителните Алфредови кражби е претърпял огромни загуби. Така баща и син започнаха да се съдят. Адвокатът, при когото работех, защитаваше стария Бизеке. За нещастие, делото на Бизеке срещу сина му трябваше да проверя аз. Задълбочих се в него и, тъй като бяха описани кражбите, както и внезапното омъжване на Мария, се заинтересувах от случката, която денем и нощем не ми излизаше от ума. Изведнъж ми стана ясно, че е дошло времето, когато бих могъл да забогатея. Не бе трудно да узная, къде мога да се срещна с Алфред Бизеке. Той ходеше постоянно в една от най-лошите кръчми и се събираше там с покварени хора. Тая кръчма се наричаше „Ориент под палмите“. Една вечер отидох там и намерих Алфред, който разговаряше с едно чернооко момиче, което, както научих после, живеело с него.

Не беше трудно да се запозная с младия пройдоха. Той говореше само за процеса и ми довери, че любовницата му дала нужните пари за покриване на разноските по делото. Казах му, че по законен път никога не ще успее да спечели делото против стареца.

— Но има и друг път, по който можете да постигнете целта си.

Алфред поръча шише вино, като ме остави да му разкрия плана си.

— Между вас и баща ви — обясних му — стои само младата жена. Мария е пречката, която разделя баща ви от вас, тъй като той има любовта на една млада жена. Мария сега го обожава. Ако отстраним нея, той пак ще ви вземе в къщата си. Разбира се, тогава завещанието, в което цялото наследство се пада на Мария, ще се обезсили.

— Всичко това е вярно — промълви замислено Алфред, — но има ли начин да отделим стареца от нея?

— Трябва да го убедиш, че съпругата му му изневерява.

Алфред се засмя.

— Мария е светица — въздъхна той, — тя страшно ме нагруби, когато веднъж исках да остави вратата на стаята си отворена. Още беше касиерка в магазина ни.

— Това само доказва — отговорих му аз, — че вие не бяхте този, когото диреше тя, и затова друг трябва да се опита да я прелъсти. Осигурете ми десет хиляди талера, които ще ми платите от наследството си в случай, че след шест месеца от днес нататък, старецът не живее вече със съпругата си.

— Съгласен съм! — извика Алфред.

Ние си подадохме ръце. Още същата вечер сключихме писмен договор и изпихме няколко шишета вино. Зарадвах се, че рано или късно ще спечеля десетина хиляди талера. Колкото и да бях млад тогава, все пак познавах хората. Известно ми беше, че ако сполуча да причиня болка на стария Бизеке в случай, че ме свари с Мария, той би умрял от мъка. Ако един младеж или млад мъж се види измамен от най-обичната си, той би полудял, обаче за кратко време всичко му минава. А човек, който е над петдесетгодишна възраст, не може да се противопоставя на подобно преживяване. Особено пък, ако в тази любов е намерил щастието на живота си. Тогава той намира успокоение в гроба.

Надявах се, че старият Бизеке не ще живее дълго, след като Мария му изневери. На другия ден се залових за работа. Започнах често да отивам с преписката по делото в къщата на стареца и тогава в присъствието на съпругата му дълго време говорех по него. Когато разговарях, аз се заглеждах често в очите на младата жена. На младини, както вече казах, бях доста красив и щом погледнех някоя жена в очите, веднага я пленявах. Същото стана и с Мария. Отидох няколко пъти в дома на месаря, когато знаех, че той не е вкъщи, за да опитам щастието си.

Младата жена ме извика в стаята си, за да разговаряме и аз се възползвах от случая. Освен това чувствах влечение към нея и с горещи целувки й признах, че я обичам. Докторе, заклевам се, че в този момент не лъжех. Да, аз заприличах на ловеца, който изкопал трап, за да хване лъв, а паднал сам в него.

След кратко време бях спечелил напълно сърцето на младата жена. Тя стана моя любовница и ние лъжехме съпруга й на всяка стъпка. Откровено казано, това, което вършех, беше безсрамно от моя страна, тъй като старият Бизеке ме приемаше за приятел. Отначало ме канеше всеки ден на обяд, но после започна да ме кани и на вечеря и никога не липсвах от трапезата му. Дори ми предложи хубаво подредена стая, в която-да живея безплатно. Приех това предложение и се преместих в къщата му. Това беше най-добро до за мен и Мария.

Изминаха около пет месеца, без старецът да забележи нещо. Разбира се, съседите говореха доста за мене и Мария. На мен ми беше все едно дали днес или утре Бизеке ще узнае. При това никога не помислих за десетте хиляди талера, които ми обеща Алфред. Горещата ми любов към Мария ме караше да забравя всичко. Планът ми беше съвсем друг. Исках да избягам с Мария и тя беше съгласна на това.

Лъжите, с които трябваше да мамим съпруга й, ни бяха омръзнали и Мария ме съветваше да избягаме в Америка и там с труд да печелим хляба си. Ако бях послушал съвета й, нещастието нямаше да се случи и може би целият ми живот щеше да бъде друг и по-добър.

Мъртвешката глава млъкна и запали цигара.

6.

— Аз разсъждавах по-трезво от Мария и не исках да тръгна с празни ръце към едно неопределено бъдеще. А и не беше лесно да се снабдим с доста голяма сума. Старият Бизеке носеше винаги ключовете от касата в джоба си и ние знаехме много добре, че в нея има няколко хиляди талера. Трябваше само да му откраднем ключовете. Когато открих плана си на Мария, тя най-напред се противопостави, но впоследствие се съгласи. Жената бе влюбена в мене до полуда и лесно можех да я накарам да извърши дори убийство. Избрахме един неделен ден, в който да извършим злодеянието си. През този ден всички калфи отсъстваха от къщата. Мария позволи на слугинята да посети майка си, която живееше в околностите на Берлин, и да се завърне в понеделник. Само тримата — Бизеке, Мария и аз, останахме вкъщи. Решихме да дадем на Бизеке някакво приспивателно средство. Беше време да действаме, тъй като през последните дни той беше станал много печален и съпругата му нощно време го бе чувала да плаче. Види се, някой негов приятел му бе отворил очите, относно делата ни и само чакаше удобен случай, за да ни свари на местопрестъплението. Но този ден той беше много доверчив към Мария и по-любезен към мене. Мислехме, че сме го излъгали, но при все това трябваше веднъж завинаги да доведем докрай замисления план. Бързият влак за Лондон през Холандия заминаваше в единадесет часа вечерта.

Старецът беше извадил Няколко бутилки вино от зимника и в един момент, без да ме забележи, аз изсипах съдържанието на малко шишенце в чашата му. Ако пиеше, планът ни щеше да се осъществи. Приспивателното средство трябваше да подейства веднага и той щеше да се събуди след три-четири часа.

Бизеке се обърна към съпругата си и я помоли да му донесе цигарите от съседната стая.

— А ти — обърна се той към мене, — бъди добър и извади от онзи шкаф едно шише коняк.

Аз станах, за да взема коняка. През това време Мария беше отишла за цигарите. Обръщайки се отново към масата, едва се сдържах да не извикам от радост, тъй като видях, че Бизеке изпи виното, в което бе изсипано приспивателното средство. След три-четири минути старецът започна да се олюлява и едва успя да сложи краката си върху канапето, след което се обтегна и вече лежеше като мъртъв.

Мария се върна в стаята. В радостта си се впуснах към нея и започнах да я целувам. При това стояхме близо до леглото на замаяния.

— Сега сме свободни — прошепнах й аз. — Утре ще се намираме в Лондон, а след няколко седмици в Ню Йорк. Боже мой, да извадим ключовете на касата от джоба му и тогава няма да ни липсват пари за път, а също така и скромен капитал, за да започнем работа в Америка.

— Боже мой — молеше се Мария, — бъди предпазлив да не се разбуди.

— Мария, какво говориш. Той не вижда, не чува и не усеща нищо!

Наведох се над него, бръкнах в джоба му, напипах ключовете и исках да ги изтегля, но внезапно две силни ръце ме хванаха за шията и ме стиснаха толкова силно, че помислих, че гръклянът ми е смазан. Не можах да издам никакъв звук и загубих съзнание.

Когато се свестих, забелязах, че ръцете и краката ми бяха вързани и лежах на пода, а Мария беше вързана на масата. Между двама ни стоеше Бизеке, смееше се и пушеше цигара.

Докторе, той се смееше. Никога през живота си не съм чувал подобен смях. Този смях промуши като стрела сърцето ми и ми прозвуча по-скоро като виене на кръвожаден вълк. Ах, струва ми се, че още чувам смеха на измамения съпруг, който се забавляваше от ужаса, който се изписваше ясно по лицето ми.

След това той захвърли цигарата, но все още мълчеше. Това мълчание беше по-страшно, отколкото ако беше ме наругал или проклел. Мария също съзнаваше това и ми извика плахо:

— Пази се, той ще те убие! Познавам това по изражението на лицето му.

Бизеке се засмя и се обърна към вързаната си съпруга:

— Моя красива жено, не се страхувай за живота на любовника си — каза той. — Ще ти го върна жив, но трябва да го направя по-красив, за да ти харесва повече.

В тия думи прозвуча страшна закана.

Докторе, в началото ви споменах, че Бизеке, който беше минал петдесетте, имаше херкулесова сила. Той се наведе, хвана ме име нарами като животно, което трябваше да заколи. Напразно се мъчех да се освободя от въжетата, с които ме бе вързал. Бяха много здрави.

— Гълъбице, чакай тук — извика старецът на Мария, — сега ще се върна и тогава ще вечеряме заедно.

Уверявам те, че вечерята ще ти бъде много вкусна.

Той напусна стаята, но не ми каза нищо.: Не знаех къде ще ме отнесе и какво ще прави с мен. Старецът засвири с уста нещо весело и започна да слиза по стълбите. Бизеке слизаше все но-надолу и с ужас забелязах, че отива в избата. Не се съмнявах, че старецът ще ме убие, а в цялата къща нямаше човек, на чиято помощ можех да се надявам. Той отвори една врата и влезе в подземна стая, в която се намираха разни машини и инструменти за правене на салами и суджуци. Огледах се като осъден на смърт, чийто погледа спира на всичко, каквото се намира наоколо. Стаята беше слабо осветена и в средата се намираше пън, на който имаше голям остър нож. Дали този нож беше приготвен за мен?

Бизеке ме хвърли на пода, сложи единия си крак върху гърдите ми и взе ножа. Чертите на лицето му бяха изкривени и той приличаше на луд.

— Подлец, попадна ли в ръцете ми! — извика той гневно. — Ти злоупотреби с гостоприемството ми, измами жена ми, изтръгна сърцето из гърдите ми и го стъпка с крак, макар и да знаеше, че тая улична жена бе щастието на моя живот. Известно ти беше, че в минутата, когато отне радостта на живота ми, ти си извършил убийство, че си ме умъртвил. Но станалото е станало и все трябва да понеса съдбата си. Подлецо! Знай, че втори път няма да измамиш съпругата на някой добродушен човек. Ще те обезобразя тъй, че от сега нататък всяка жена да чувства отвращение към тебе.

Исках да моля разгневения мъж за милост, но той не ми даде тази възможност, а се хвърли върху мене. Усетих силна болка в главата си, понеже ми беше отрязал дясното ухо.

Бизеке се засмя:

— Това беше дясното. Сега ще отрежа и лявото, за да има симетрия.

Отряза ми и другото ухо.

— Не се страхувай, че ще ти изтече кръвта — изхили се той. — Погрижих се за превръзки, не искам да умреш. Нека грозотата краси съществуването ти.

Аз все още не бях в безсъзнание и чувах всяка негова дума. Той внезапно сложи ножа под носа ми.

— Сега иде най-главното — обясни зловещо той. — Досега си имал нос, с който подушваше къде има човек, чието щастие можеш да откраднеш. Чакай да отрежа и него.

— Милост! — извиках. — Господин Бизеке, имайте милост, разкайвам се.

— Разкайваш ли се? Толкова по-добре, тогава разкайвай се без нос…

Острият нож се заби в плътта ми, кръвта обля лицето ми и после загубих съзнание.

Когато се свестих, раните ми бяха превързани, ръцете и краката ми свободни, но все още се намирах на страшното място. Бизеке беше в работилницата си. Той стоеше до пъна и кълцаше месо, което смеси с друго, приготви от него наденица, хвърли го в казана, под който гореше огън. След петнадесет минути извади сварената наденица и я сложи в едно блюдо, след което ми заповяда да стана. Аз бях много слаб и трябваше да ме подкрепи. Поведе ме през стълбите нагоре. След това ме въведе в стаята, съседна на тази, в която лежеше вързана Мария, като ме посъветва да бъда мирен, ако ми е мил животът. С блюдото, на което се намираше наденицата, отиде при съпругата си.

Макар и да усещах ужасни болки и мисълта за обезобразяването ми да ме правеше почти луд, безпокоеше ме съдбата на Мария. Станах и надникнах през ключалката, за да видя какво става в стаята. Отначало всичко бе тихо. Бизеке, без да показва признаци на гняв, отвърза жена си, която седна изнемощяла на един стол.

— Хайде да вечеряме — каза той, като отиде до близкия шкаф и извади разни неща от него. После сложи прясната наденица в чинията, която се намираше пред младата му жена.

Тя го погледна страхливо.

— Зная, че искаш да ме отровиш.

— Знаеш, че не съм лъжец и се заклевам, че в наденицата няма отрова.

— Не съм гладна — отговори тя, — гърлото ме боли. Благодарна съм ти, че си бил добър към мен, но никой не е отговорен пред чувствата си. Известно ти е, че го обичам. Остави ни тогава да напуснем тази къща и ти се заклевам, че не ще се явим вече пред прага й. Ще се изселим в Америка.

— Ще се изселите — повтори той отсечено. — Ха, относно това ще говорим друг път, а сега да се нахраним още веднъж заедно и спокойно. Ето наденицата — яж!

Нещастната изяде половината от наденицата, като помисли, че това ще уталожи гнева му. Но тя не знаеше защо ястието й се видя толкова отвратително. Отмести чинията си настрана:

— Моля ти се, не ме карай насила да ям! Бизеке стана, изгледа я сияещ от радост и викна:

— Ти изяде носа и ушите на любовника си. И ако не ми вярваш, ела и го погледни. Обезобразих го и сега няма да го обичаш вече.

Свирепият и безмилостен отмъстител отвори вратата, хвана ме за ръката и ме заведе при Мария, която вече не можеше да ме познае, не защото превръзките ми затуляха лицето, а защото беше полудяла.

Ужасът, отвращението и страхът бяха подействали върху ума й, тя започна да пее, вдигна роклята си до колене като балерина и заигра в стаята. Но и тази страшна сцена не можеше да уталожи омразата на стария Бизеке.

— Махайте се! — извика той. — Вън от моята къща.

Едва успях да изведа Мария със себе си. Отведох я при мои познати и тогава отидох при лекаря, който превърза раните ми. На другия ден трябваше да Отведем Мария в лудницата, тъй като състоянието й се беше влошило и тя искаше да се хвърли през прозореца. Аз живеех скрит и чаках да оздравеят раните ми. Така останах обезобразен за цял живот.

Но тая трагедия взе и трета жертва, която беше самият Бизеке. На сутринта след тая страшна нощ, го намериха обесен в спалнята му, а в студената си десница държеше фотография с лика на Мария. Наскоро се оказа, че няколко дни преди страшната случка Бизеке беше променил завещанието си. Целият имот бе завещал на благотворителни заведения.

Три месеца минаха, докато изписаха Мария от лудницата. Писа ми да отида и я взема. Но щом ме съгледа, припадна. Любовта й към мен обаче не беше угаснала. Венчахме се и заминахме за Париж. Веднага след това започнах да крада. В кръговете на парижките престъпници скоро станах известна личност. Мария винаги се отнасяше добре с мен. Но и тя не беше вече тъй хубава, както преди.

Господин докторе, такава нощ, каквато преживяхме, човек никога не може да забрави.

Пет години след брака ни жена ми роди момиче, което кръстихме Ева. Съпругата ми умря при това раждане. Господин докторе, сега вече знаете къде съм загубил носа и ушите си. Позволете ми да си отида.

Мъртвешката глава стана и отиде до средата на стаята.

— Къде искате да отидете? — попита го лекарят. — Имате ли дом?

Слепият поклати отрицателно глава.

— Ще ви направя едно предложение — каза Триколет, който го съжаляваше. — Спете тая нощ тук на канапето, а утре ще се погрижа да ви приемат в някой приют за слепи.

Мъртвешката глава се засмя и направи отрицателен знак с ръка.

— Докторе, благодаря ви за добрината. По-добре би било да забиете нож в гърдите ми, отколкото да ме затворите в приют. Аз съм стар злодей и мястото ми е из парижките улици. По тях съм живял и на тях искам да умра. Вярвам, че в големия Париж има някой кът, в който ще мога да се сгуша и да очаквам смъртта си. Освен това н? се отчайвам, докато не съм загубил още ума си. И без очи мога да крада много по-добре, отколкото някой друг обикновен крадец. Нека в Париж да разправят за чудесата на Мъртвешката глава. Освен това имам да уреждам стара сметка с една жена, с оная, която ми отне зрението. Тя се крие от мене, но ще я намеря, защото съм решил да умра само в нейното приятно присъствие… Лека нощ, господин докторе, и ако искате да ми направите услуга, изведете ме на улицата.

Триколет го преведе по стълбите надолу, след което отключи вратата и необикновеният му посетител излезе навън.

Дори Триколет, чиито, приятели казваха, че в жилите му тече студена кръв, се трогна, като видя как слепият злодей изчезна в тъмнината на нощта.

7.

Оставихме капитан Драйфус в страшно положение. Ревността на губернатора беше причина Драйфус да бъде хвърлен във водния гроб, в който се намираше и съпругата на губернатора.

Когато Равелак блъсна нещастната губернаторша по заповед на мъжа й в пропастта, тя падна в безсъзнание. Но капитан Драйфус я беше оставил на една издатина, приличаща на пейка, до която водата още не беше стигнала.

Помним, че нещастният капитан внезапно чу думите.

— Не се страхувай, аз съм при тебе!

Драйфус позна гласа на сляпата Йоланта. Той се огледа в тъмнината и съзря, че над затвора му блести фенерче.

— Йоланта, ти ли си? — запита той тихо.

— Да, аз съм, капитане. Идвам да ти помогна.

— Благодаря. Но внимавай да не паднеш в бездната. Намираш се точно на ръба.

— Не се грижи за мен — отговори Йоланта. — Тук в кулата нищо не може да ми се случи, тъй като ми е известен всеки кът.

— А защо не замина с дядо си?

— Защото предпочетох да остана тук, при теб, капитан Драйфус. Искам да ти бъда полезна.

— На сигурно място ли си? — запита капитанът. — Ужасно ще бъде, ако попаднеш в ръцете на Равелак.

— Кой е този Равелак?

— Това е истинското име на този, комуто е поверена съдбата ни. Познавам го още от Париж и за жалост не мога да кажа нищо добро за него. Йоланта, той убива жените, като ги целува.

Драйфус видя, как светлината горе потрепна.

— Йоланта, знаеш ли — прибави той, — че не бива да срещаш този изрод. Ще бъдеш загубена, ако този престъпник те срещне.

— Той не ще ме намери — отговори сляпата. — Крия се на такова място в кулата, което той никога не ще открие.

— А как ще уталожваш глада и жаждата си?

— Приятелю, не се грижи за това, лесна работа. Сега трябва да гледам да спася теб и нещастната жена от голямото зло. Драйфус, ще дойда при тебе?

— Как? — викна капитанът уплашен от намерението на Йоланта. — Има ли път за тая бездна, по който можеш да дойдеш?

Вместо отговор Йоланта спусна една лека стълба.

— Това е копринена стълба — извика тя. — Аз я изработих и е толкова лека, че мога да я нося със себе си. Моля, дръпни долния край и закачи двете куки, които са поставени на края й.

Драйфус изпълни молбата на Йоланта и обтегна с двете си ръце стълбата. Остана смаян, като видя с каква сигурност слизаше момичето по нея в бездната. След минута се намери при него. Малкият фенер, който държеше в ръката си, освети водния гроб и Драйфус за пръв път го видя в целия му ужасен вид. На дъното се намираха скелетите на ония, които са пъшкали тук преди него и са умрели от страданията си сред ужаса и водата. Йоланта, която беше слязла да му помогне, му се виждаше като свръхестествено същество.

— Къде е жената? — запита сляпата.

Драйфус я заведе при издатината, върху която лежеше безжизнената Милдред.

— В безсъзнание ли е? — попита Йоланта, като погали с ръка лицето й.

— Да, ще й бъде тежко, ако се свести и види в какво страшно положение се намира.

— Вземи я на ръце и ме последвай!

— Момиче, къде искаш да ме заведеш?

— За жалост, не към свободата. Но ще те изведа от този гроб.

Драйфус беше свикнал да слуша сляпото момиче и убеден, че от него може да очаква само добрини, се наведе и вдигна нещастната жена. Йоланта опипваше с ръце стените. Както се виждаше, тя търсеше определено място по тях. Внезапно натисна тайна ръчка и камъните изведнъж се разтвориха. Драйфус забеляза странна червеникава светлина. Отверстието беше достатъчно широко, за да премине един човек. Йоланта влезе първа през него. Сетне простря ръце и помогна на Драйфус да внесат Милдред. Капитанът се огледа учудено в пространството, в което се намираха. Това беше коралова пещера, в която не можеше да проникне морската вода. Тук не беше толкова тъмно. Червеникавата светлина осветяваше пространството. Денем лъчите на слънцето проникваха през водата и ставаше още по-светло. Нощем, когато сребристата светлина на луната обагряше водата на морето, в това подводно пространство засилваше зелена фосфорна светлина. Помещението имаше и няколко скромни мебели.

— Йоланта, кажи ми, как си открила тази пещера, едно от чудесата на природата? Ако се съди по предметите, не сме първите осъдени на смърт, които са живели тук. Колко ли време,може да е изминало оттогава? Кой е този нещастник, който, е обитавал тая обител?

— Капитан Драйфус, на този въпрос мога да дам само един непълен отговор — каза Йоланта. — Той звучи като предание, което един пазач на кулата разказвал на друг, пък аз самата го чух от дядо Дакоста. Преди няколко века, когато са се заселили тук първите европейци, те били принудени да водят кървави борби с местните обитатели на тая земя, тъй като индианците от Южна Америка не им я отстъпили доброволно. Тогава тук са обитавали испанци. Там, където сега се издигат крепостта и град Каена, те основали колония. Земята им била много плодородна и всяко семе, което посявали, давало стократен плод. Но тъкмо когато настъпвала жътвата, дивите племена нападали колонизаторите и те трябвало да бъдат благодарни, ако спасявали поне живота си. Испанците съградили тая кула, която образувала крепостта им, и в която се криели, когато бивали нападнати. Когато открили кораловата пещера, тя им се видяла удобно убежище и съединили пещерата с кулата чрез тая врата и тръбата, през която да може да се пречиства въздухът. В преданието се говори, че предводителят на колонизаторите бил изпаднал испански граф, който имал красива дъщеря на име Мерседа. Един ден главатарят на дивите американци видял тая хубавица. Дивакът харесал момичето и го поискал от графа за съпруга, като му обещал, че в случай на съгласие, ще сключи вечен мир с колонистите. Графът отблъснал с възмущение това предложение. Обаче на останалите испанци тая жертва не се видяла толкова голяма. Алчността е характерна черта за испанците. Колонистите сметнали, че ще принудят графа да даде дъщеря си на индианския главатар и решили да я сгодят за него без съгласието на баща й. На другия ден искали да отведат момичето в стана на диваците. Но през нощта графът се оттеглил с дъщеря си в кулата и се затворил в тая пещера. Той имал запаси за цяла година и сам се защищавал, както против диваците, така и против сънародниците си. И тъй като никаква лодка не е могла да стигне до кулата, без да бъде разбита от камъните, които хвърлял графът отгоре й, той успял да се задържи в нея дълго време. Диваците вярвали, че белите колонисти са се споразумели с графа и се подиграли с тях, като в действителност не искат да им предадат красивата дъщеря на графа. Един ден нападнали колонията и убили всички — жени, мъже и деца. Само няколко, които успели да избягат, останали живи. След много години, когато европейците посетили пак тая страна, снабдени вече с огнестрелни оръжия, пропъдили диваците в горите. В тая пещера намерили труповете на графа и дъщеря му, които останали непокътнати. И двамата умрели от глад. Оттогава насам тая сграда в морето се нарича Кулата на глада. Тайната пещера била забравена от всички. Само дядо ми и аз я знаем. Затова бъди спокоен, аз ще те снабдявам с храна и напитки.

— О! Йоланта, как да ти благодаря! — възкликна Драйфус и стисна ръката на момичето.

То отдръпна ръката си и лицето му се изчерви като коралите, които я обкръжаваха.

— Остави ме — помоли го тихо тя, — не ме измъчвай и не говори никога за благодарност. Каквото правя за теб, го правя, защото сърцето ми ме кара.

Милдред се размърда, момичето чу шума и прошепна:

— Тихо, другарката ми по съдба се събужда. Да отидем при нея.

Драйфус и Йоланта се приближиха до леглото, върху което се беше изправила съпругата на губернатора. Както се виждаше, тя не можеше да си обясни къде се намира. Внезапно извика и пак легна. Страшната треска, която се беше появила вследствие на разстроените й нерви, се усили. Йоланта поклати глава загрижено:

— С храна мога да ви снабдявам, но не и с лекарства. Нека Бог бъде милостив към тая нещастна жена, за да не стане кораловата пещера неин гроб. За сега сбогом, капитан Драйфус, утре пак ще ме видиш.

Йоланта удържа на думата си. Тя се появяваше всеки ден през цялата седмица и донасяше на пленниците хляб, печено месо или плодове. Но отказваше да каже на капитана как и откъде ги взема. Освен това беше много добре, че сляпата наглеждаше двамата, тъй като Равелак не се грижеше за поверените му пленници. Той ежедневно спущаше в бездната с въже един кош, в който се намираха два малки хляба и една стомна с вода. Наистина, с това човек не можеше да се нахрани, но и нямаше да умре от глад.

Драйфус знаеше по кое време Равелак идваше да спуска коша и отиваше да приема храната. При това злодеят винаги псуваше капитана и неприкрито се надяваше на другия ден да не го намери жив.

Равелак обикновено си отиваше бързо, тъй като се ужасяваше, от мисълта, че може да падне във влажната преизподня. Не му беше приятно в старата кула. В нея се сблъскваше с много неудобства, тъй като беше свикнал да води весел живот, да гуляе с приятелите си и да се хвали със своите подвизи. Губернаторът Грефин може би още си въобразяваше, че той трябва да му е благодарен за тая служба, но се лъжеше. Животът в кулата беше кучешки, понеже никога не виждаше жив човек. Само морските вълни правеха компания на злодея. Все пак всичко това нямаше да бъде толкова непоносимо, ако в Кулата на глада не съществуваше нещо друго, от което злодеят се плашеше най-много. Това именно караше новия пазител на кулата да поиска уволнението си от губернатора, щом му се отдадеше удобен случай.

Равелак се качваше внимателно по стълбите и се озърташе на всяка крачка, като че ли се страхуваше да не го настигне някой. Нямаше съмнение, че подлата душа на смелия парижки злодей се измъчваше от непреодолим страх. Той не се страхуваше от хората. С тях веднага би повел борба на живот и смърт, тъй като се уповаваше на силните си и здрави ръце, а и на опитността си. Но кой би се решил да предприема борба с невидими твари, с духове, които се явяват във всякакъв вид и понасят поражения, без да могат да се видят и хванат.

Равелак беше убеден, че кулата е обитавана от духове. В началото още не беше събрал достатъчно доказателства за съществуването им, пък и злодеят не беше толкова суеверен. Но това, което му се случи през последните осем дни в кулата, би накарало всеки разумен човек да повярва в привидения.

Духовете вече започнаха да се явяват. От радост, че капитан Драйфус е предаден в ръцете му, Равелак изпи няколко шишета вино, след което пиян се тръшна облечен на кревата. Внезапно му се стори като че ли бяла сянка се появи до него и опипа с ръка лицето му. После тя излезе неусетно от стаята му.

От една страна пиянството му, а от друга страна — страхът, не му позволиха да преследва бялото привидение. Равелак не знаеше какво бе виното, което му беше изпратил губернаторът на Каена. По вкус то беше превъзходно, но щом изпи половин шише, главата му натежа. Той се чувстваше уморен и когато задремеше на леглото или на някой стол, бялото привидение се явяваше и правеше разни пакости като с особена охота бъркаше в шкафа, в който той пазеше храната. Всеки път то вземаше нещо от там, което Равелак забелязваше веднага, щом се събудеше от дрямката си. Привидението му вземаше ту хляба, ту печеното месо или варените яйца, а понякога и цигарите. От ден на ден работата ставаше все по-неприятна за Равелак. Той започна да се съмнява във всичко и претърси цялата кула от платформата до зимника, но напразно. Не откри никаква човешка следа.

След няколко дни Равелак направи страшно откритие. Той беше взел две шишета вино с намерение да ги изпие, преди да си легне. Но когато ги разгледа внимателно, забеляза, че запушалките им не са в ред. Те бяха отворени и после отново затиснати в гърлата на шишетата, но не както ги запушваше машината на губернатора. В ума му се роди страшна мисъл. Дали това не бе някакво приспивателно средство? Той размисли и реши да открие тайната. Не вкуси нито капка вино, но когато наближи единадесет часа, се облегна на леглото и се престори на заспал. Злодеят не трябваше да чака дълго. Точно в единадесет часа вратата се отвори и на прага се яви бялото видение. През полузатворените си очи Равелак видя, че видението е младо, красиво момиче. В гърдите на злодея отново се породи предишната му страст и той едва се въздържа. Равелак наблюдаваше видението докато то се отправи към шкафа и го отвори. Извади копринена кесия от джоба си и я напълни с хляб и печена риба, която беше си приготвил за закуска. След това затвори вратата и тръгна обратно. Щом премина през прага, червенокосият скочи. Той събу ботушите си и тръгна след сянката. Всичко му бе станало ясно, но искаше да се убеди, че съмненията му са основателни. Момичето не можеше да бъде никой друг освен Йоланта, сляпата внучка на неговия предшественик. Той си спомни, че когато арестуваха Дакоста, никъде не намериха момичето. Очевидно, то се беше скрило в кулата и въпреки грижливия обиск не беше го открил. Но сляпата не можеше да изяжда толкова храна. Тя навярно я вземаше за пленниците, които се намираха във водния гроб.

Сляпата заслиза уверено по стълбите. Йоланта беше стигнала вратата, която водеше към водния трап. Тя не предчувстваше опасността, в която се намираше. Наведе се, извади голям ключ и я отключи. В минутата, когато стъпи на първото стъпало, две силни ръце обгърнаха снагата й. Тя бе вдигната,и в следната минута се намираше при вратата на кулата. Едно тежко тяло лежеше върху нейното, а ръцете й бяха стиснати в железни клещи. Нещастното момиче не виждаше кой е нападателят й, но въпреки това го позна.

8.

Йоланта знаеше, че е попаднала в ръцете на оня злодей, за когото Драйфус й беше разказал, че целувал жени и ги убивал. Нещастното момиче дочу грозен смях.

— Красавице, сега си моя. Ще те прегърна и целувам, докато те удуша.

Отвратителните му устни се впиха така силно в нейните, че тя почувства как се задушава. Сляпата се помъчи да се отърве от прегръдките на убиеца и успя. Злодеят побесня от това, че една слаба жена му се противопоставя. Той разкъса дрехите на момичето и се опита с треперещи ръце да го притисне към лицето си. Вече не беше човек, а животно, което искаше да задоволи само страстта си. Йоланта разбра, че няколко минути я делят от момента, когато ще бъде обезчестена. Тя извика за помощ, но виковете й прозвучаха страшно в пустата, самотна кула.

; — Драйфус, капитан Драйфус, помощ… Боже всевишни, загубена съм. Намирам се в ръцете на убиеца от Париж!

— Йоланта, Боже мой, Йоланта — отговори отдалече капитанът, — убиват те, а аз не мога да те спася. Йоланта, Йоланта!

Сега сляпата нададе продължителен вик.

— Милост, Равелак, милост!

— Ах, ти ме познаваш? Тогава непременно ще умреш.

До капитан Драйфус, който от вълнение беше почти полудял, достигна глухо стенание. Навярно горе се бе случило нещо страшно.

Внезапно звънецът иззвъня. Пред вратата на кулата се дочуха гласове и в следващата минута екна вик:

— Отворете! Губернаторът иска да влезе.

Равелак скочи и се огледа смутен. Изглежда, не знаеше какво да прави. Злодеят погледна още веднъж красивото, сляпо момиче, което лежеше в краката му. После отиде до вратата и я отвори.

Губернаторът, придружен от няколко войници, влезе. Равелак се поклони и каза:

— Господин губернатор, тук всичко е наред. Пленниците се намират във водния гроб. Няма съмнение, че вие дойдохте да се уверите, че заповедите ви са били точно изпълнявани.

Грефин погледна хладнокръвно червенокосия изрод.

— Добре — каза той. — Сега ще узнаете и защо съм дошъл. Господине, как ви беше името. Злодеят трепна и остана смаян.

— Как се казвам ли? — продума той. — Господин губернаторе, вярвам, че сте забравили името ми. Аз се казвам… аз се казвам Жак и съм покорният ви слуга.

— Казахте ми, че името ви било Жак — викна Грефин ядосано. — Но в действителност се казвате съвсем другояче. Вие сте убиецът Равелак!

От гърдите на злодея се изтръгна страшен вик. Той трябваше да се опре на стената, за да не падне от вълнение.

— Вие сте злодеят, когото търсят отдавна — продължи Грефин. — В Париж сте били осъден на смърт, но в последната минута сте успели да избягате. Сега присъдата ви ще бъде изпълнена. Оковете го!

Равелак изведнъж скочи и се спусна с неописуема бързина към стълбите нагоре. Намерението му беше да стигне на платформата и да се хвърли в морето. Макар че и тук го очакваше смъртта, поне имаше някаква надежда с плуване да стигне брега. Той бягаше като луд по стълбите, стигна до вратата, която за негово щастие беше отворена. Простря ръце, но внезапно духна силен вятър и тя се затвори. Равелак удари главата си в желязната врата, извика силно и припадна. В следната минута войниците се хвърлиха върху него и го оковаха.

— Така, подлецо — изръмжа Грефин. — Щом тръгне следващият параход, ще се върнеш в Париж Ти ме измами, но телеграмата, която пристигна от Франция, ми отвори очите.

— Губернатор Грефин, не се радвайте толкова рано — промълви злодеят. — Аз ви служих вярно и телеграмата, която получихте от Париж, ви помогна, за да ми дадете награда за вярната служба.

— Мълчи, куче!

— Сега ще мълча — отговори Равелак. — Но когато стигна в Париж и се изправя пред господа съдиите, тогава ще им разкажа целия ваш живот. Нека всеки узнае, че вие властвате във Френска Гвиана като паша и не напразно ви наричат кръвожадното куче на Каена.

Губернаторът прехапа устни. Заканите на Равелак го бяха стреснали. Но той все пак заповяда на войниците да отведат злодея. Равелак беше хвърлен в лодката.

За пазач на кулата губернаторът остави един стар подофицер.

Грефин вече се качваше в лодката, когато друга лодка, на която беше вдигнато правителственото знаме, се приближи към кулата. Грефин съгледа, че в нея се намира един чиновник от канцеларията му, който размахваше жълта хартия в ръцете си. Когато пристигнаха, чиновникът, след като поздрави чинно началника си, му предаде телеграма.

— Пристигнала е от Вашингтон — докладва той — и съдържа една заповед от Париж за Ваше превъзходителство.

Грефин се оттегли малко навътре в старата сграда, отвори телеграмата, прочете я и побледня.

— Страшно — промълви той. — Човекът, когото мразя силно, се изплъзва от моята власт.

Телеграмата имаше следното съдържание: „До Генерал-губернатора на Френска Гвиана Вие ставате отговорен за живота и сигурността на пленника, разжалвания капитан Драйфус. За сега той ще остане на Дяволския остров, но трябва да го пазите от всякакви неприятности. Имаме повод да се съмняваме във виновността му. Подробности писмено. Телеграмата да се унищожи!

Феликс Фор, представител на френската република.“

Грефин тропна с крак и смачка телеграмата. После повика неколцина от войниците и им заповяда да извадят двамата пленници от водния гроб. Капитанът и жената да бъдат качени също на лодката. В бездната бяха спуснати въжета и войниците извикаха на нещастниците да се завържат с тях, за да ги извадят. Губернаторът стоеше близо до страшната бездна, когато извадиха Драйфус, но не го погледна. Капитанът се обърна към него и му каза:

— Губернаторе, изтеглете жена си. Нещастницата е полудяла в затвора, в който я хвърлихте. Страхувам се, че ще се самоубие.

Грефин дори не се обърна, а даде знак да пуснат, и другото въже. През това време вързаха ръцете на Драйфус.

Губернаторът гледаше към дъното на страшната дупка. Той видя, как тъмният предмет, който изтегляха войниците; се приближаваше все повече и повече.

— Струва ми се, че на въжето е вързан пън, а не човек — прошепна един войник на другаря си.

— Какво те е грижа — отговори другият, — ние сме длъжни само да служим и да мълчим.

Тялото на Милдред беше стигнало до платформата, но беше вдървено. Нещастната, вместо да върже тялото си, бе прехвърлила примката през главата си и се бе обесила. Светлината на факлите осветяваше трупа на мъртвата.

Наоколо настъпи гробна тишина. После Грефин каза хладнокръвно:

— Тя е мъртва, сама се е осъдила.

Тъмна нощ, каквато рядко се среща толкова близо до екватора, забулваше бялата кула. На небето не блестеше нито една звезда, а морските вълни се търкаляха като дебнещи зверове. През стълбата, която водеше към платформата, мина една бяла сянка и всеки, който би я срещнал, щеше да помисли, че вижда пред себе си призрак. Това беше Йоланта, която се изкачваше по стълбите и от време на време се облягаше на стената, като въздишаше тежко. Момичето беше стигнало до вратата на платформата, отвори я и излезе. Силният вятър се втурна в дрехите и разплетената й коса. Сляпата отиде до оградата и се хвана за нея. След това вдигна глава към небето и прошепна:

— Усещам, че е нощ, бурна нощ. Луната не ме облива със сребристата си светлина, а звездите са се скрили от силния вятър! В такава страшна нощ човек е добре да се прости със света!

След това тя се наведе над оградата към страшните вълни.

— Там долу се намира морето — прошепна русото момиче. — Хората казват, че то е страшно и се страхуват от него, защото поглъща всичко, каквото му попадне. Но всичко това не е истина. Морето дава на уморените покой на безкрайното си дъно. О, море, Йоланта те обича. Не си ли било мой другар още от детството? Ти пееше песни на сляпото момиче, ти му разказваше басни, ти го научи да познава бурята, която бушува в човешкото сърце. Ти и сега не ще изоставиш приятелката си и ще я приемеш в обятията си, макар че е обезчестена и покрита с позор. Ах, подлец! Похитител на девствеността ми! О, как се срамувам! Да, чувствам, че за мене няма друго спасение освен смъртта.

Закри с ръце лицето си и заплака горчиво. После протегна ръце, като млада невяста, която посреща жениха:

— Сбогом, Алфред Драйфус, обични мой! Ти си пленил сърцето ми и макар че никога не можах да ти принадлежа, все пак щях да бъда щастлива, ако можех да остана при тебе девствена и чиста. Но един изверг, когото адът е изпратил на земята ме обезчести…

Йоланта наведе глава, замисли се, след което запя тъжна песен.

— Стига, стига — извика тя внезапно. — Защо да сънувам щастието си, когато то е вече разрушено…

Тя падна на колене и започна да се моли. После бавно стана, вече съвсем спокойна. Качи се на оградата и седна върху нея.

— Чудно — прошепна тя, — струва ми се, че виждам света с всичките му прелести и небето с всички светещи по него звезди. Море! Защо не простреш пенливите си ръце към мен? Аз ида, да, ида. Сляпата Йоланта ще се сгоди за тебе, горд океан!

Прелестното момиче се хвърли и дрехите му се развяха като криле на ангел, а високите и пенливи вълни го погълнаха гостоприемно.

Сляпата Йоланта бе чиста както преди. Тя намери покой на морското дъно.

9.

Всички свещи във великолепната къща на нотариуса Натузиус бяха запалени, лакеите — облечени в празничните си униформи, а в големия салон беше сложена трапеза.

Натузиус и дъщеря му Лучия се разхождаха в приемната зала. Дъщерята беше облечена в бели копринени дрехи. В очите й светеше радостта на невяста, която се намира близо до щастието си. На другия ден щеше да се състои тържественото бракосъчетание. При това тя принадлежеше на мъжа, когото обичаше повече от живота си. Щеше да се нарича госпожа Пикар.

Натузиус беше поканил на тържеството малко, но отбрано общество. Гостите трябваше да пристигнат всяка минута, нотариусът беше още сам с дъщеря си. Той я прегърна нежно:

— Драга Лучия, ти си избрала храбър мъж и ще бъдеш щастлива. Полковник Пикар е с благороден характер, което е доказал с борбата си за възстановяване на честта на нещастния капитан Драйфус и за разобличаване на долните дела, извършени от майор Естерхази. Нали, Лучия, ти не се съмняваш, че полковник Пикар ще постигне целта си?

— Не, татко, не се съмнявам — Отговори младата невяста. — Каквото предприеме Пикар, винаги го свършва, но…

Лучия внезапно спря на половин дума и като въздъхна тежко, сложи ръка върху гърдите си.

— Дете мое, какво ти е? — загрижи се Натузиус. — Забелязвам, че някакъв страх се таи в душата ти. Кажи ми всичко, което те вълнува. Лучия, какво ти е?

— Татко — трепна гласът на момичето, — страхувам се за Пикар.

— За него ли се страхуваш?

— Да, татко, мисля, че го грози опасност.

— От къде, дете мое?

— Неприятелите му ще Хе опитат да го отстранят.

— За Естерхази ли говориш? Той не може да бъде опасен за Пикар. Не забравяй, че Пикар му е началник, а освен това годеникът ти е събрал доста доказателства против черния майор и ако пожелае, още днес може да го опропасти.

— Тогава по-добре да го стори днес, отколкото утре — промълви Лучия. — Змията е безопасна само тогава, когато е със смазана глава.

— Дете мое — опита се да успокои Натузиус развълнуваната си дъщеря, — не е ли по-добре Пикар да нанесе решителния удар на Естерхази след венчаването си?

Лучия поклати глава.

— От днес до утре има доста време, което ще бъде използвано от неговите неприятели.

Натузиус вдигна рамене и неволно изрече:

— Ти говориш винаги за противници, но Естерхази няма съмишленици и е сам!

— Лъжеш се, татко — възкликна Лучия. — Разкритията, които готви Пикар, не само ще опропастят граф Естерхази, но ще изобличат целия Генерален щаб, който при осъждането на Драйфус е постъпил лекомислено, а може би и умишлено.

— Какво следва от това?

— Това, че офицерите от Генералния щаб ще го преследват и предчувствам, че оръжието, с което ще го наранят смъртоносно, вече е насочено. Разбира се, това е само така казано — продължи момичето, — те няма да го убият от засада. Но има други, много по-опасни оръжия и, страхувам се, ще ги употребят против човека, когото обичам повече от живота си.

Лучия млъкна и избърса с кърпичката насълзените си очи. Нотариусът също се замисли. В душата му се надигна страшно предчувствие, но не искаше още да й го каже.

— Пикар е хитър, той знае как да посрещне опасността. А ти, дете мое, изхвърли тия лоши мисли от главата си. Имам да ти съобщя нещо, което ще те зарадва.

Лучия погледна въпросително баща си.

— Тая вечер в къщата си ще поздравим гост, който рядко идва у нас.

— Кой е този гост?

— Един мъж, който много години е странил от мен, но въпреки това аз го почитам и обичам. Не можеш ли да се досетиш за името му?

— Да, татко, това е кръстникът ми?

— Да, това е Емил Зола!

— Значи, той ще дойде. Много ме радва. Младото момиче засия от радост. Натузиус приседна заедно с нея на канапето.

— Дете мое — продължи той, — можеш да бъдеш горда, че Емил Зола е твой кръстник. Името на този човек е известно в целия свят. Той е гений на перото и с него е спечелил по-големи победи, отколкото маршал със сабята си. Едно време той не беше прочут писател, живееше в една малка стаичка и се препитаваше от малките си статийки, които съчиняваше. Тогава аз бях още неизвестен адвокат. Никой не искаше да ми повери някакво дело. Зола и аз се срещнахме в една гостилница, където се хранехме. Веднъж забелязах, че той е много загрижен и го попитах коя е причината за това. Не след дълго я узнах. Беше съчинил голям роман, върху който е работил четири месеца денем и нощем. Младият Зола беше положил много труд, за този роман, тъй като един издател му го бе поръчал и щял да му плати три хиляди франка за него. Три хиляди франка! Това бяха много пари за един писател, който постоянно гладува. С тая сума можеше да осъществи много от своите желания. Можеше да се венчае за любимата си, да уреди дома си и да започне нормален семеен живот! Да, това искаше той тогава. Беше студена зима, каквато рядко настъпва във Франция. Зола писал романа си в студена стая, тъй като не е имал достатъчно пари да си купи дърва или въглища. Съобщи ми също така, че обядът бил единствената му топла храна, която изяждал за двадесет и четири часа. Закуската и вечерята му се състояли от парче хляб и чаша вода. Сега романът му бил завършен. Ръкописът, преписан на чисто, най-после бил у издателя. По пътя Зола си мислел, че трите хиляди франка лежат вече приготвени на масата. Но хитрият книгоиздател му казал, че трябва да прочете романа преди да му даде тая сума, тъй като искал да знае какво купува. Казал на Зола да дойде след четиридесет дни. Когато чул това, сълзи бликнали от очите на младия писател, но той изтърпял болката и си отишъл. Четиридесет дни чакане значеше за Зола да умре от глад и студ. Но въпреки това се съгласил с книжаря, защото сам признавал, че човек трябва да види какво купува, а що се касаело до романа му, той бил сигурен в работата си. Зола събрал всичките си сили и умения и описал вярно и истински развратния живот в Париж. Гостилничарят забелязал, че сега Зола идвал през ден. Добрият човек го повикал настрана и му казал, че не било нужно да плаща храната си веднага, понеже бил стар клиент и имал доверие в него. Зола стиснал десницата на добрия човек и приел предложението му. Веднъж той дойде развълнуван в гостилницата, очите му се бяха зачервили, а ръцете му трепереха. След четиридесет дни книжарят казал на Зола, че романът му нямал никаква стойност и не искал да го купи, защото се страхувал, че читателите не ще го одобрят.

— Загубен съм — завърши тогава Зола разказа си. — Този човек ме съсипа, тъй като ще минат още четири месеца, докато завърша нещо друго. През това време ще загина, защото нямам нито грош в джоба си. Освен това не мога да се явя пред очите на годеницата си, понеже съм й говорил премного за успеха си. Не ми остава нищо друго освен да се хвърля в Сена!

— Още не всичко е загубено — възпрях го аз. — Кажете ми, имате ли договор с книжаря?

— Не притежавам никакъв документ.

— Но имаше ли свидетели, когато говорихте и се пазарихте с него?

— Да, двама счетоводители и един млад художник, който щеше да илюстрира романа. Но защо ме питате? Да не сте намислили…

— Ще заведа дело против човека, който ви е причинил такива неприятности — реших аз тутакси, — и ще го принудя да ви плати не само трите хиляди франка, но и да издаде, колкото е възможно по-скоро романа ви. Да, това ще го сторя още днес и то с ваше съгласие.

Натузиус замълча за минута, сякаш потопен в спомена. После продължи:

— И така стана. Това беше първото ми дело, което моят приятел Зола спечели блестящо. След три седмици той занесе парите вкъщи, а романът излезе от печат. Книгата се търсеше много и в течение на няколко месеца излязоха четири издания. Романът се казваше „Убиецът“ и за него ще говорят много и след смъртта на автора му. Това съчинение е причина да се прочуе навсякъде името на нашия млад писател и да стане известен човек.

Нотариусът погали замислено дъщеря си. От очите на Лучия бликнаха сълзи.

— О, татко — каза тя, — понякога едно малко събитие става причина да се промени съдбата на човека.

Ако Зола не бе се срещнал с теб, той нямаше да действа по съдебен ред и би останал сиромах.

— Възможно е — кимна Натузиус, — но чрез това дело и аз станах известен и от всички страни заприиждаха клиенти.

— Доброто дело се отплаща — прошепна Лучия. Челото на нотариуса се набръчка.

— От което пък следва, че и всяко зло дело се връща — въздъхна тежко той.

Лучия не знаеше коя бе причината за лошото настроение на баща й. Тя и не допускаше, че преди да забогатее, Натузиус е бил толкова алчен за пари, че е вършил понякога измами и други нередни неща само и само да увеличи богатството си.

— Зола не ти ли беше благодарен? — попита Лучия, за да успокои баща си и да го отклони от тягостните мисли.

— Той има благороден характер и неблагодарността е изключена при него. Станахме добри приятели и останахме такива, докато се оженихме. Когато ти се роди, той сам ме помоли да ти стане кръстник. Но после — продължи някак отпаднало нотариусът — настъпи времето, когато нашите идеи започнаха да се различават. Писателят не можеше да прости на адвоката, че беше алчен за пари и затова когато се срещахме на улицата, се поздравявахме хладно.

— Но кръстникът винаги е бил добър към мен — каза Лучия. — Той никога не е забравял рождения ми ден и благодарение на него днес притежавам такава библиотека…

В близката стая се чу шум от стъпки.

— Пикар иде — скочи развълнувана Лучия. После се отправи към вратата да посрещне годеника си.

— Лучия, обична ми Лучия — спря се възхитен той, — скоро ще ми принадлежиш и тогава никога не ще се разделяме…

Те се прегърнаха и Пикар я целуна по челото. После се отправи към Натузиус и му стисна ръката.

— Нося ви приятна вест — осведоми ги той. — Почти съм сигурен, че утре по това време Естерхази ще бъде арестуван.

— Арестуван!? — извикаха Натузиус и дъщеря му едновременно.

Полковникът кимна утвърдително и се приближи до тях.

— Вие знаете — прошепна той на двамата, — че нещастният капитан Драйфус беше осъден благодарение на малка скъсана бележка, която намерили в кошчето за хартии на германското консулство и която, съединена отново, образуваше наименования на разни дела, които бяха откраднати от Генералния щаб. Попитаха тогава, дали тъй нареченото бордеро е написано от капитан Драйфус, т.е. дали е негов почеркът. Двама от тях потвърдиха, но двама отрекоха, а единият не се произнесе. Единият от двамата, които вярваха, че са познали почерка на Драйфус, беше Бертолон, който е доста виден човек. В тоя случай той постъпи безсъвестно и каза тъкмо това, което желаеха офицерите от Генералния щаб, понеже завиждаха на Драйфус за голямото му богатство! Но аз, който никога не съм вярвал във вината му, дадох бележката на дванадесет експерти и всеки от тях потвърди, че капитан Драйфус не е написал предателската бележка. Това можел да познае всеки неопитен човек, а почеркът от разписката е бил на Естерхази.

Натузиус и Лучия не можаха да продумат от радост.

— Нали веднага си съобщил този резултат където е нужно? — попита Лучия. — Защото страшно и ужасно би било, ако капитан Драйфус остане и минута повече на Дяволския остров.

— А още по-ужасно би било — каза Натузиус, — ако след това откритие подлецът Естерхази остане дори още час свободен.

— Сам реших — каза Пикар — да предприема вдругиден нужните мерки за всичко това, защото утре ни е сватбата.

— С кого си говорил?

— С военния министър, а освен това и с генералите Пелийо и Боадефр, които се намираха при него.

— А те решиха ли да арестуват Естерхази? — напрегна се Натузиус!

— Решението отложиха за тайната конференция, но ме похвалиха за старанията и ми казаха, че съм заслужил да бъда повишен в чин. С това присъдата на Естерхази е произнесена.

Лучия поклати глава с безпокойство:

— Бих искала всичко вече да е свършило. Да не си се изложил пред началниците си…

— Бъди спокойна — отговори Пикар. — Сигурен съм в работата си. Във Франция правдата все още съществува.

10.

В същата минута се отвори вратата на големия салон и гостите влязоха. По-късно се появи и Емил Зола. Той целуна Лучия по челото, стисна десницата на Пикар, който му бе представен от момичето. Пред Натузиус той се поклони хладно и отиде към другите гости.

— Малката ми Лучия, ти си направила добър избор — каза Зола на младата невяста, като погледна Пикар в очите, — защото всичко, каквото до днес съм чул за господин полковника, му прави само чест.

Пикар се поклони.

— Господин Зола, вие сте много добър към мен — промълви той — и съм щастлив, че чух тия думи от устата на един човек, с когото Франция може да се гордее.

— Господин полковник, вие сте храбър мъж — продължи знаменитият писател. — Научих, че се борите за невинно осъдения капитан Драйфус и че сте имали намерение да заведете дело против истинския предател на отечеството. Това е благородно от ваша страна и много ме радва, че ми се отдаде случай да ви кажа, че съм ваш съмишленик!

Пикар се стресна.

— Възможно ли е? — прошепна той. — Възможно ли е да сте убеден в невинността на капитан Драйфус?

— Тихо! — каза Зола. — Още не е дошло времето да се признае открито. Да кажа сега всичко, каквото зная, това би значело да попреча на добрия резултат на делото ни.

— О, ние ще победим — възкликна Пикар. — Истината винаги тържествува и ще дойде ден, когато във Франция ще осъзнаят, че напразно са мъчили нещастния капитан. Господин Зола, този ден не е далече!

— О, той е още много далече — отговори писателят смутен. — Зная, че вие мислите, че вдругиден ще постигнете голяма промяна по въпроса на Драйфус. Но, приятелю, лъжете се. Победата не е лесна и този път неприятелите ще тържествуват.

Докато Зола прошепна тия думи на Пикар, Лучия бе отишла да поздрави другите гости. Пикар пребледня. Обърна глава да види годеницата си и отново се обърна към Зола.

— Господине — помоли Пикар, — не казвайте нищо, което би могло да угрижи годеницата ми. Не искам да я виждам печална пред венчаването ни.

— Ще мълча — обеща Зола.

Двамата си стиснаха десниците като стари приятели. Гостите се отправиха към трапезата. Пикар взе годеницата си под ръка и я заведе до масата.

Зола седеше до Лучия и след като закусиха, той стана и произнесе наздравица в чест на младата двойка. Чашите зазвъняха. Натузиус се приближи до стола, на който седеше Зола. Ръката, в която държеше чашата, трепереше. Той побутна писателя по рамото. Зола се обърна и се учуди, като видя нотариуса. После стана и отиде с него до близкия прозорец.

— Господин Натузиус, виждам, че желаете да говорите с мен — каза Зола спокойно.

— Емил Зола; едно време се приветствахме на „ти“!

— отбеляза Натузиус, като сложи чашата на прозореца.

— Господин Натузиус, времената са се променили. Разбира се, аз съм останал този, който бях и по-рано, но вие много сте се променил.

— Само в искреното си приятелство към теб, Емил, не съм се променил.

— Господин Натузиус, не мога да повярвам. Ако чувствахте искрено приятелство към мене, не щяхте да промените възгледите си за живота, което ни раздели завинаги.

— А в какво ме укорявате? Може би не можете да ми простите, задето съм бил добър търговец и съм събрал няколко милиона франка?

— Господин Натузиус, лъжете се. В това не ви обвинявам. Всеки човек се стреми към богатство, защото парите са сила и могъщество, а кой не иска да бъде могъщ? Но на никого не е позволено да обира ближните си и да минава през труповете им, за да запази собствените си интереси.

— И аз така ли съм постъпвал? — отрони нотариусът, без да погледне бившия си приятел.

— Господин нотариус, като ме попитахте, трябва честно да ви отговоря. Да, вие сте се възползвали от информацията си, за да съсипете стотици хора. Станахте причина те да обеднеят и милионите ви са пропити с горчиви сълзи. Вие станахте причина да прокълнат името ви. Но нека това проклятие не се осъществи, тъй като Лучия е добро дете.

— Емил Зола, ти ли ми казваш това? — задиша развълнувано Натузиус. — Ти, комуто едно време спасих живота и положих основата на днешното ти добро състояние?

— Не отричам, че това е истина — отговори Зола. — Тогава вие ми направихте неоценима услуга и благодарността ми е доказана чрез това, че днес се намирам в къщата ви. Никога не исках да пристъпя вашия праг, но споменът за ония часове, в които се ангажирахте толкова, ме накара да не причиня скръб на Лучия. Така наруших решението си.

— Емил, благодаря ти — проговори Натузиус трогнат и подаде ръка на Зола, който не я пое.

— Не смея да хвана ръката ти — каза той и по чертите на лицето му личеше страшната борба, която бе обзела душата му. — Дори да ти простя и да забравя всичко, споменаването наедно престъпно дело, което си сторил, ни разделя завинаги?

— Какво, какво искаш да кажеш?

Зола погледна мрачно бившия си приятел.

— Да ти кажа ли името на онзи човек? — попита той.

— Кажи ми го! — отговори нотариусът.

— Добре, ти сам настояваш.

След това се наведе към ухото му и прошепна:

— Легуве!

Нотариусът се олюля и трепна. Той се удари в близкостоящата маса и я събори. Гостите разговаряха доста силно и не чуха шума, който произведе масата при падането си. Внезапно всичко утихна и нотариусът бързо се обърна. Защо бяха млъкнали всички, защо не продължаваше веселието? Защо не звъняха вече чашите и защо госпожите гледаха учудени към вратата? Защо Пикар скочи от стола си и хвърли гневен поглед към вратата? Защо побледня Лучия, а Зола гледаше смутен, като човек, чието предчувствие се е сбъднало?

Отговорът на всички тия въпроси бе явяването на едно неочаквано лице — офицерът, който влезе в салона. Той беше облечен с парадна униформа и от джоба му се подаваше запечатано писмо. Този офицер, който носеше фуражката си в ръка, беше майор Пати дьо Клам.

Майорът, привидно радостен, се приближи до масата, поздрави Пикар и се поклони пред годеницата му, а те отвърнаха хладно на поздрава му.

— Моля, извинявайте — каза майор Пати дьо Клам, — че влязох неканен в тази къща, и особено вие, госпожице — обърна се той към Лучия. — Ще ми простите, че трябва да отделя господин Пикар за няколко минути. Службата е причина за некоректната ми постъпка, но уверявам ви, че известието, което трябваше да предам на бъдещия ви съпруг, всъщност е едно отличие. Господин полковник, моля, елате за момент!

— Идвам! — отговори Пикар, като стисна под масата ръката на Лучия и влезе с майора в съседната стая, където беше библиотеката на нотариуса.

Пикар покани майора да седне.

— Господин майор, някаква заповед ли ми носите?

— Да, господин полковник. Ето я!

Пати дьо Клам извади писмото от джоба си и го подаде на полковника. Той искаше да го отвори, но внезапно се обърна и каза:

— Господин майор, не се съмнявам, че съдържанието на това писмо ви е известно.

— Разбира се, господин полковник.

— Тогава, моля ви, кажете ми, дали още днес трябва да зная съдържанието на тая заповед? Вие знаете, че утре е сватбеният ми ден и затова вярвам, че желанието ми да узная приятната вест е съвсем естествено.

— Господин полковник, моля, отворете писмото. Съдържанието му е едно отличие, за което ви честитят.

Пикар разкъса плика и разгъна писмото. При това той забеляза злокобната усмивка, която заигра около устните на майора. Тази усмивка издаваше подла душа, която се радва, че е възтържествувала. Полковникът пребледня, щом отвори писмото.

— Нали такова известие трябва да зарадва всеки офицер? Докато ние се занимаваме с отегчителни канцеларски работи в Генералния щаб, вие ще имате възможност да се борите за честта и доброто на отечеството. Нали разбирате заповедта? Утре в шест часа сутринта трябва да напуснете Париж и колкото е възможно по-скоро да отпътувате за Алжир. Преди да стигнете там, ще се обадите най-напред на главнокомандващия, който се намира в Тунис. Той ще ви даде по-нататъшни заповеди. Господин полковник, между нас казано — каза Пати дьо Клам приятелски на Пикар, който стоеше като вцепенен на мястото си, — мога вече да ви съобщя каква е главната задача, която ви очаква в Алжир. Искате ли да я узнаете?

— Говорете — кимна Пикар.

— Вие сте избран за командир на войските, които ежедневно трябва да се бият в пустинята с бедуините, нападащи мирните жители, за да ги ограбват. Там човек може да покаже пълководческия си талант! За жалост, офицерите, които действат на такива места, рядко се връщат. Вие ще имате щастието да умрете на бойното поле или от климата, с който не сте свикнал. Преждевременно ще влезете в гроба, или пък ще отидете на лов за лъвове и ще бъдете разкъсан. Но, господин полковник, никой от другарите ви не се съмнява, че вие ще се справите с бедуините, както и с любовта и ще имате такъв успех, какъвто сте имали, когато заведохте дело против майор Естерхази за освобождаването на нещастния капитан Драйфус, който страда на Дяволския остров. Макар това да не стане толкова скоро, вие в Алжир или сред пустинята пак можете да мислите за човеколюбиви дела. Надявам се, че годеницата ви ще се примири с отлагането на сватбата ви. А сега извинявайте, трябва да си вървя. Другарят ми Естерхази ме очаква. Днес ще се повеселим и бъдете уверен, че когато пием шампанското, няма да ви забравим и ще вдигнем чаши за здравето на бъдещия победител над бедуините.

Пати дьо Клам завърши дръзката си реч и се поклони. Пикар няколко пъти искаше да посегне и да му удари плесница. Въздържа се и избягна скандала, нежелаейки да развали с това навечерието на сватбата, която засега се отлагаше. Задоволи се да отговори с ирония на подлеца:

— Господин майор, благодаря ви за добрите пожелания — изрече бавно и натъртено — и надявам се, че ще изпълня всичко, каквото ми казахте. Аз ще предприема борбата с животните и бедствията и тъй като правдата е винаги с мене, то когато и да е, ще бъда победител. Когато тая вечер се съберете с другаря си граф Естерхази, можете да разговаряте за това и да изпиете няколко чаши шампанско, за да имам добра сполука.

— Значи, остава ми да ви желая само добър път — изгледа го Пати дьо Клам гневно, обиден от гордия отговор на полковника. — Сбогом!

Той се поклони и излезе.

Щом Пикар остана сам, той прочете пак заповедта, закри с ръка очите си и остана няколко минути неподвижен. Най-после от гърдите му се изтръгнаха следните думи:

— Боже мой, как да съобщя това на Лучия! Тия подли твари, които за жалост трябва да нарека мои другари, ми нанесоха страшен удар. Не, те не го нанесоха на мене — викна той гневно и започна да се разхожда из стаята, а на истината, която искат да закопаят в дълбок гроб.

В същия момент някой извика силно откъм вратата:

— Дори гробът на истината да бъде дълбок, колкото морето и помощниците на Естерхази да го затрупват с канари, истината ще възкръсне и ще смаже със страшна сила всички, които се сдружават с лъжата. Бъдете убеден в това, Пикар, защото истината не може да се отстрани на този свят. Тя не може да се потъпче, защото законите на природата, моралът и целият земен живот са привързани към нея. Заклевам се, че е така.

Емил Зола беше този, който изрече тия думи като пророк. Той стоеше на прага на стаята, а зад него бяха Натузиус и Лучия, която се втурна към Пикар и се хвърли в обятията му.

— Какво се е случило? — попита тя тъжно. — Зная, предчувствам, че ви е сполетяло нещастие.

Пикар, без да продума, показа заповедта.

— Лучия моя, бъди силна — помоли той, — покажи, че си достойна за любовта на един войник, на един мъж, който прави това, в което е убеден. Нашата сватба няма да е утре и се страхувам, че никога няма да стане! Получих смъртната си присъда!

Лучия заплака.

— Смъртна присъда ли? — изговори тя съкрушено. Натузиус взе въпросната заповед от ръката на зетя си и я прочете.

— Но това е само обикновена заповед — каза той. — Назначен си като командир в Алжир. — Това прилича на отличие, на повишение.

Пикар се засмя горчиво.

— На отличие ли? — повтори той и лицето му пламна. — Ще ви кажа какво значение има това отличие. В Алжир, страната на кръвожадните бедуини, се изпращат ония офицери, от които искат да се отърват чрез смъртта. С пълно право може да се смята, че тия нещастници ще бъдат убити в кървавите сражения с арабите. Тогава всичко, каквото им остава, е гробът в пустинята. Такава ще бъде и моята участ.

Дълбока тишина настъпи в стаята. Само сърцераздирателното хълцане на Лучия се чуваше от време на време. Наруши я Пикар, който изрече високо:

— Да, ще загина в далечна Африка, това е положително. Но ако има възможност да ми се постави надгробен камък, напишете на него с едри букви:

— Позволете ми да ви прегърна! — завтече се към полковника Емил Зола, който не можа повече да скрие вълнението си. — Франция може да се гордее, че има такива мъже. Нека Бог да ви придружи в пустинята. В сърцето на тая неблагодарна република ще се вдигнат нови приятели и защитници на невинно осъдения капитан Драйфус. Какво казахте по-рано? Онзи, който защитава Драйфус, трябва да умре! Въпреки това, пак ще го защитавам. Скоро ще изпратя до председателя на републиката едно писмо, което ще разкрие съзаклятието против Драйфус и ще свали маската на граф Естерхази или както го наричат още черния майор. Той е най-висшият чиновник в страната и нека отговори на обвинението ми. Макар и да загина в тая борба, хората ще кажат: „Зола и Пикар бяха двама французи, които говореха истината, а другите лъжеха!“

Зола стисна още веднъж десниците на Пикар и Лучия, после излезе, за да скрие вълнението си. Натузиус се върна при гостите, за да ги успокои.

Лучия и Пикар останаха сами. Младото момиче падна на колене пред обичния си годеник и заплака:

— Вземи ме със себе си! Нека да споделям заедно с теб опасностите. Аз ще те придружа в пустинята и в смъртта.

Той я вдигна, целуна я, но отговорът му бе отрицателен:

— Драга ми Лучия, не смея да те взема със себе си. Войнишката дисциплина мито забранява, не смея, не може!

Пикар видя в очите на момичето безграничната любов, която изпитваше към него. Остана поразен от думите й, изречени твърдо и непреклонно:

— Ти не можеш да ме вземеш със себе си? Добре, ще остана тук. Но, заклевам ти се, че в случай на опасност постоянно ще бъда с тебе. Бъди уверен, че ще удържа клетвата си!

11.

В задната стая на кръчмата, баба Казота седеше до огнището, в което гореше буен огън. Есента беше настъпила и навън духаше силен, неприятен вятър. Казота се бе облякла топло, завита в дебели шалове. Тя постоянно слагаше дърва в огъня, за да може да се стопли, но напразно. Трепереше, а устните й бяха посинели от студ.

Старата престъпница беше болна. Болестта я бе налегнала през нощта. Като се събуди, усети, че краката й са подути. При това се чувстваше толкова слаба, че не можеше да отиде в кръчмата да си върши работата. Сега трябваше да остави всичко на чуждите хора и това я измъчваше, тъй като скъперницата нямаше доверие никому.

Казота седеше на стола до огъня, плачеше и проклинаше дъщеря си Помпадура, която я бе напуснала.

— Неблагодарна твар — измърмори за кой ли път старата, — това е отплатата им, след като ги отгледаш. Моята дъщеря грижи ли се за мене? Ах, ще умра тук като куче, пък тя играе ролята на почтена дама и живее с този проклет черен майор. Да, по такъв човек жените изгубват ума си. Проклети да бъдат и двамата. Ако умра от тая болест, няма да им оставя нито един франк. Ха-ха, да не съм луда да дам спечелените с труд пари на граф Естерхази, та да може да играе ролята на голям кавалер. О, не, Казота не е толкова глупава! Що се отнася до парите ми — тя внезапно млъкна и се извърна да види, дали я слуша някой, след това продължи шепнешком, — никой няма да ги получи. Не познавам човек, комуто бих пожелала да ги дам. Нека изгният с мене в гроба, тогава ще бъда спокойна… Кой е вън?

Тия думи бяха отправени към едно лице, което похлопа на затворената врата.

— Кой е там? — повтори Казота, когато не получи отговор.

— Мамо, отвори! Аз съм, дъщеря ти Помпадура. Старата измърмори едно проклятие и стана от стола си.

— Ще иска нещо от мене — прошепна тя, — идва само тогава, когато нещо й потрябва. Да видим, какво ще иска този път. Може би, ще сполуча да я излъжа още веднъж. Заслужила си го е…

Докато траеше монологът, който не правеше чест на майчиното й сърце, Казота с охкания и стенания беше стигнала до вратата и бавно я отключи. Помпадура влезе в стаята. Тя беше модерно облечена. Лицето й бе покрито с гъст син воал.

— Госпожо Буланси — каза Казота иронично, — мисля, че сте сгрешила номера на къщата или, може би, сега ви е дошло наум, че преди осем дни ви известих, че съм тежко болна?

Помпадура направи нетърпеливо движение.

— Майко, моля ти се, не ме укорявай — каза тя. — През последните осем дни имах много работа. Освен това не вярвах да ти е толкова зле. Наистина ли си толкова болна?

— По-добре ме питай кога ще наследиш имуществото ми — отвърна Казота гневно, — защото това е въпросът, който искаш да ми зададеш.

После тя вдигна дрехата си до коленете и Помпадура изпищя, като видя подутите й крака, които приличаха на слонски. Помпадура разбра, че майка й страда от воднянка.

— Виждаш ли, че не съм те викала напразно? — изохка старата. — Исках да говоря с тебе относно завещанието си, но-тъй като не дойде, направих го и без тебе.

Старата лъжеше. Тя изпитваше удоволствие, ако можеше да ядоса дъщеря си. Но Помпадура беше доста хитра и не се впусна в този разговор. Взе един стол и се намести точно срещу старата, която седеше до огнището.

— Какво ще искаш от мен? — попита Казота.

— Едно малко сведение. Кажи ми къде се намира брат ти Гаспар?

— Гаспар — продума Казота, — моят брат Гаспар. Какво ще искаш от него?

— Та нали ми е чичо? — отговори Обезобразената смирено. — Той е единственият ми роднина и искам да говоря с него.

— Лъжеш ме, имаш някаква друга работа с него!

— Да кажем, че е тъй! Ти няма да имаш нищо против, ако брат ти спечели няколко франка. Мамо, кажи ми, чичо държи ли още училището, в което той учеше малки момчета да стават престъпници?

— Мисля, че още се занимава със старото си занятие — отговори Казота. — Той е хитър и заблуждава умело полицията.

Старата се замисли.

— Винаги съм го обичала — продължи Казота, — но откакто се ожени за еврейка, се разделихме. Не можех да гледам тая жена.

— А за кого се е оженил? Не си ми казвала нищо за това.

— Не ти го казах, защото не исках да произнасям името й. Мразя я не защото е от друга вяра, а защото е горда и себелюбива. Ако вършеше всичко по нейно желание, Гаспар щеше от глупост да стане порядъчен. Но за щастие постоянно трябват много пари, които мъжът й може да достави само когато упражнява занаята си. Навремето той беше един от най-вещите крадци в Париж. Днешните нехранимайковци са нищо пред него.

— Разкажи ми нещо за него — помоли заинтересовано Помпадура.

Казота изпи една чаша грог и след това започна:

— Преди двадесет години в Париж дойде един богат англичанин. Той научил толкова неща за парижките крадци, че преди да пристигне, отишъл при един лондонски шивач и си поръчал панталони с механизъм, който затварял тъй добре джобовете им, че никой не можел да му открадне парите. Панталоните имали три джоба — два отстрани и един отзад. Англичанинът бил налудничав и носел във всеки джоб по пет хиляди франка, които изхарчвал през нощта. Парижките крадци започнали да преследват лорда навсякъде. Те пиели с него, срещали го по улиците и се сблъсквали, за да се опитат през това време да отворят джобовете му, но всичко било напразно. Тия пък, които правели несполучливи опити, отивали в ареста, тъй като англичанинът бил много силен и никой от нещастниците, които попадали в ръцете му, не можел да се отърве.

Брат ми Гаспар се хванал на бас с един от приятелите си, че ще успее да изпразни всички джобове на англичанина. Приятелят му не искал да повярва, но той, смеейки се, започнал работа.

Преоблякъл се и преследвал няколко дни англичанина. При това наблюдавал внимателно кройката, плата и цвета на панталоните му, а също така узнал и къде ходел той всеки ден. Научил, че англичанинът ежедневно в три часа след обяд посещавал една прочута шансонетка, която живеела в голяма къща на улица „Мазарен“. При нея прекарвал няколко часа.

Осем дни бяха изминали от деня, в който брат ми се бе хванал на бас, когато англичанинът се изкачвал по стълбата, която водела към стаята на шансонетката. Той бил в лошо настроение, защото му се случило нещо неприятно. Един просяк го бил срещнал на улицата и му поискал милостиня, но лордът, тъй като нямал дребни пари в себе си, не му дал нищо. В отговор на това просякът го ударил с ръка по задника и изчезнал между хората. Преследването му било невъзможно и англичанинът седнал в един файтон, за да предприеме обикновената си разходка, която правел ежедневно и след която, тъкмо към три часа, отивал в дома на шансонетката. Когато се изкачвал по стълбата, го посрещнал един човек, който, минавайки край англичанина, спрял и казал:

— Господине, имам да ви съобщя нещо! Англичанинът го изгледал недоверчиво.

— Какво искате да ми съобщите? — попитал той на развален френски език.

— Панталоните ви са скъсани!

Онзи попипал с ръка посоченото място и усетил, че човекът има право. Изчервил се и започнал да хули Париж, че бил пълен с крадци:

— Сторил го е онзи просяк, който всъщност е бил крадец! — Млъкнал, на след малко продължил още по-сърдито. — Какво да сторя сега? Трябва да посетя една дама, която живее в тази къща. Ах, зная, това е дело на съперника ми, италианския граф Тости. Това римско куче иска да не се явя в уговореното време при дамата, понеже не мога да й се покажа така.

— Ако е само това — рекъл непознатият, който съобщил на лорда, че панталоните му са разпрани, — вярвам, че ще мога да ви помогна. Аз съм шивач и живея на горния етаж на тая къща.

— Но трябва да ги зашиете за не повече от десет минути — усъмнил се лордът.

— Не ще трае и минута.

— Добре. И ако държите на думата си, елате в хотела ми. Там ще ви заплатя сто франка.

Англичанинът се изкачил заедно с шивача по стълбите на четвъртия етаж. Там шивачът отворил вратата на една малка стая, отишъл до масата и помолил англичанина да съблече панталоните си. След това се заловил за работа.

Между другото Гаспар разказвал на лорда, че при шансонетката идвали разни посетители — едни влизали, други излизали.

Англичанинът се развълнувал страшно, ревността не му давала покой.

— Кой знае какво става сега там долу, а вие шиете толкова бавно тия пусти панталони. Обещахте, че ще ги приготвите за десет минути, а изминаха вече десет минути и двадесет секунди — извикал той гневно.

Шивачът откъснал конеца.

— Десет минути и тридесет секунди — отчел англичанинът нетърпеливо.

— Панталоните са готови — заявил шивачът.

Англичанинът обул бързо панталоните си и попипал джобовете, за да се увери, че трите му портфейла са в тях. Всичко било на място.

— Елате довечера в „Грандхотел“, там ще получите сто франка. Сега не мога да се бавя нито секунда повече.

Той наложил сивия си цилиндър и се спуснал по стълбите. Същата вечер Гаспар влезе в кръчмата ми, където го очакваха приятелите му, тъй като изтичал срокът на баса. В ръката си носеше пакет, увит в хартия. Сложи го пред нас на масата и като го отворихме, видяхме кафявите панталони на лорда. Във всеки джоб се намираха по пет хиляди франка. Гаспар не беше откраднал само парите на лорда, а и панталоните му. Той ни разправи как е постъпил и ние се смяхме много. Умният крадец бил приготвил всичко отрано и наел стая в същата къща, в която живеела шансонетката, и я обитавал няколко дни като беден шивач. Просякът, който ударил лорда по задника, бил самият Гаспар и при това успял да му разреже с нож панталоните. Накъсо казано — завърши Казота разказа си — втори крадец като него нямаше и между злодеите той си бе спечелил име, което бе заслужил напълно.

— Как го наричат? — попита Помпадура.

— „Човекът с хилядата пръста“. Макар че той има само десет, но те струват повече от хиляда.

— А сега упражнява ли занаята си?

— Не, защото го сполетя нещастие.

— Какво нещастие?

— Веднъж бил преследван от полицията и бил принуден да скочи от втория етаж на една къща. Гаспар мислел, че ще стигне долу със счупени кости, но нищо не му станало, той изчезнал пред очите на полицията и си дойде здрав вкъщи. На другия ден, когато пъхнал ръката си в джоба на една дама, за да извади портмонето й, паднал внезапно на земята и започнал да рита. Епилептични конвулсии го обзели. Скачайки от втория етаж, бе повредил нещо в мозъка си. От тогава рядко се захваща с професията си.

— През това време той е уредил дом, в който обучавал деца да крадат?

— Да, живее в една малка къща при вратата „Св. Дени“ и всеки го познава под името Гаспар Мурие. Това е фамилното му име — изпъчи се Казота гордо. — Пред света твърди, че училището му е за слабоумни деца, но всъщност неговите идиоти са най-хитрите момчета в Париж и съставляват апашката армия, която прави несигурни улиците на града. Те крадат като врани. Ах, бих желала и единственият син на Гаспар да не се откаже от това занятие. Брат ми е най-опасният злодей в Париж, а синът му на всяка цена иска да остане честен.

Казота прекъсна разказа си, като че ли съжалявайки, дето е подхванала тая тема.

— Къде е неговият син? — попита Помпадура. — Кажи ми нещо за него!

Казота поклати отрицателно глава.

— Махни се, не ме измъчвай повече — каза тя. — О, какви болки усещам, но тая жена няма милост към майка си. Остави ме в покой, говорих вече премного.

Помпадура знаеше вече всичко, каквото й беше нужно. Тя стана, подаде ръка на старата, канейки се да си тръгва.

— Пак ли ще ме оставиш? — изплака Казота. — Няма да ме видиш вече жива. Чакай малко, имам да ти кажа нещо!

— Бързай тогава, защото трябва да си вървя — подкани я безсърдечната й дъщеря.

— Исках да говоря с тебе относно погребението си — изрече замислено Казота. — Мисълта, че червеи ще изядат тялото ми, е грозна и непоносима.

— Да, това става с всички хора. Освен това ти си на шестдесет и седем години.

— И ти мислиш, че е време да умра! — прекъсна Казота дъщеря си. — Както виждаш, скоро ще изпълня желанието ти и тогава на теб ще остане всичко онова, което не мога да взема в гроба си: Но обещай ми едно нещо.

— Какво е то?

— Че ще ме облечеш в черните копринени дрехи, за да ме погребат с тях. В тях ме венчаха и ти знаеш, че обичах баща ти и не искам да се разделя с тях.

— Добре, обещавам ти!

— Ще се погрижа да узнаеш когато умра. Още ли играеш ролята на госпожа Буланси?

Помпадура наведе глава.

— Пази се — каза Казота тихо. — Любовникът ти скоро ще ти даде пътя и тогава ще бъдеш излъгана и нещастна.

— Лъжеш — извика Помпадура. — Естерхази ме обича.

— Това си въобразяват всички жени, които са хлътнали по някой мъж. Дадох ти съвет. Тази ни среща може би е последната. Сега си върви.

Помпадура се зарадва, че може най-после да излезе, спусна се към вратата и не чу думите на Казота:

— Мъчно ми е, че не мога да видя как ще се ядоса, когато приеме наследството. Ще й дам всичко, а черните копринени дрехи ще напълня с памук — нито една дреха още не е имала такъв скъпоценен пълнеж. У дъщеря ми няма и капка любов към мене, въпреки че съм била винаги добра към нея. Впрочем, какво ли иска да прави с Гаспар Мурие, това бих желала да узная. Може би ще сполуча да объркам сметките им, на нея и на черния майор, та да ме помнят! Старата Казота не е още умряла. Тя може да хапе!

После се замисли и сложи краката си до огнището, за да се стоплят.

Между това Помпадура, или както сега я наричаха госпожа Буланси, беше стигнала до ъгъла на улицата. Там я чакаше закрит файтон. Тя влезе в него и затвори бързо вратата след себе си. Госпожата не беше сама.

Тук се намираха черният майор и Андре, откраднатият син на капитан Драйфус, който се беше свил в един ъгъл. По червените му очи и бледото му лице личеше, че през последните двадесет и четири часа много е плакал. Черният майор беше хванал едната му ръка, навярно, за да не избяга, и щом влезе госпожа Буланси, двамата сложиха детето помежду си.

— Узна ли адреса? — попита черният майор.

— Да!

— Къде живее Гаспар Мурие?

— Пред вратата „Св. Дени“.

— А държи ли такова училище, за което ми разказваше!

. — Да. Той учи младежта на разни умения. Злокобна усмивка заигра по устните на черния майор. Той отвори малкото прозорче, което се намираше отпред на купето, и извика на кочияша:

— Закарай ни към вратата „Св. Дени“!

Черният майор тържествуващ прошепна на любовницата си:

— Красива Помпадура, идеята ти да направиш злодей сина на осъдения на смърт капитан Драйфус е чудесна. Това е отмъщение над отмъщенията!

12.

След половин час файтонът спря близо до вратата „Св. Дени“. Помпадура слезе от колата, а Естерхази остана в нея. Този път тя взе момченцето със себе си. Държеше го здраво за ръката, за да не избяга.

— Сега ще те заведа при един добър чичо — каза тя, като премина край къщите, които се намираха пред вратата „Св. Дени“. — Ще можеш да си играеш с много други момченца и те ще ти правят разни играчки. Но никога не бива да казваш, че името ти е Драйфус. Щом кажеш това, чичото ще те бие с дебела пръчка и ще те затвори в дълбоката изба, в която има само змии. Пази се!

Детето плачеше тихо. Престъпницата тръгна с него по една пътека, на края на която видя малка полусрутена къща. Инстинктът й подсказваше, че там трябва да живее този, когото търсеше. По средата на пътеката срещна една недотам добре облечена жена. Помпадура я попита дали наблизо се намира къщата на Гаспар Мурие.

— Да, госпожо — бе отговорът. — Това е къщата на нещастните деца.

— Нали там е заведението за идиоти?

— Да, госпожо, в тая къща цари голяма мизерия.

— Познавате ли господин Гаспар Мурие?

— Лично не го познавам, госпожо, но живея само на няколко минути от тук. Мъжът ми и аз обработваме голяма градина и сме близки съседи на господин Гаспар Мурие. Много се говори за това заведение.

— Какво се говори за него? Желаете ли да ми разкажете откровено нещо?

— Нищо добро! Бедните деца ги бият много и им дават малко хляб. Много пъти човек може да познае по подутите им лица, че са бити жестоко, а що се касае до храната, сигурна съм, че ако ги бе хранил добре, те нямаше да крадат толкова плодове и зарзават от градината!

— Много ли момчета има в това заведение?

— О, цяла тълпа, около петнадесет! Госпожо, да не сте намислили да дадете това хубаво момче в заведението на Гаспар Мурие?

— За жалост, така е — отговори Помпадура, — това дете е слабоумно и ми създава големи грижи.

— Детето не прилича на идиот — каза жената и се вгледа внимателно в благородните черти на Андре.

— Благодаря ви за информацията — каза госпожа Буланси и пое с детето към къщата, в която се намираше заведението за идиоти.

Помпадура дръпна звънеца. Излезе суха жена на около четиридесетгодишна възраст.

— Съпругът ви вкъщи ли е? — попита Помпадура. — Искам да говоря с него.

— По някаква работа ли го търсите?

— Да!

Жената заведе Помпадура в една доста чисто наредена стая. Тази жена беше Реха, съпругата на Гаспар Мурие. Тя излезе и след няколко минути се върна заедно с мъжа си. Гаспар Мурие не беше тъй пълен, както Казота, а беше и десетина години по-млад от нея. По лицето му не можеше веднага да се направи заключение, че е злодей. Беше много бледен, което припомни на Помпадура страшните болки, които Гаспар беше изпитал след нещастния скок. Челото му беше високо, носът му правилен, а очите му блестяха. Той изгледа сериозно чуждата жена. Помпадура, напротив, счете за нужно да не му издаде веднага, че е негова близка сродница. Гаспар се замисли. Не можеше да си спомни къде се е срещал с дамата.

— Господин Мурие — заяви посетителката, — желая да оставя това дете във вашето заведение.

— Ах, но то е болно — каза Гаспар, като помилва Андре по лицето. — Да, да, познава се, че е умствено недоразвито!

— С една дума казано, идиот! — прибави Помпадура. — Господине, научих, че притежавате добра методика за лекуване на такива болни и ги довеждате до състояние, в което те са щастливи.

Тия тайнствени думи бяха достатъчни, за да разбере Гаспар истинското желание на госпожа Дьо Буланси. Той я погледна въпросително, след което се обърна към съпругата си:

— Реха, заведи детето в градината, желая да говоря насаме с госпожата.

Детето тръгна доброволно с непознатата лелка, доволно, че може да се отдалечи от човека, от когото инстинктивно започна да се страхува.

Щом Гаспар остана сам с посетителката, той я изгледа внимателно:

— Госпожо, да говорим откровено!

— Господин Мурие, това е и моето желание.

— Вие искате да се отстрани това дете?

— Да се отстрани ли? Какво да разбирам под това?

— Щях да ви попитам, дали искате детето да се отърве по-скоро от страданията си.

Помпадура издържа острия поглед на чичо си, след което се приближи плътно към него.

— Не, Гаспар Мурие, не желая да се отстрани Андре, а да стане злодей.

Гаспар Мурие се престори на уплашен.

— О, госпожо — извика той, — каква страшна мисъл! Насила ли искате да накарате едно невинно дете да тръгне по лош път! Не, госпожо, това няма никога да сторя!

Помпадура се изсмя.

— Драги ми, не се преструвайте пред мене — изгледа го тя иронично. — Зная, че заведението ви в действителност е,училище за престъпници.

— Госпожо, заклевам се, че това не е вярно. Това е подла лъжа!

— Значи, тогава е лъжа и че сте брат на известната Казота — възмути се от преструвките на чичо си, — или не познавате притежателката на „Червената воденица“?

Гаспар мълчеше и гледаше развълнуван непознатата.

— Снемете маската — каза Обезобразената. — На мъж, който е успял да открадне панталоните от тялото на един лорд, не приличат тия преструвки.

Това беше премного за Гаспар. Той забеляза, че има насреща си лице, което познава много добре миналото му.

— Коя сте вие? — попита той учуден. — Госпожо, знаете неща, които са известни само на престъпните среди в Париж.

— А кой казва, че не произхождам от тях? — усмихна се госпожа Буланси. — Погледнете ме малко по-внимателно, не ме ли познахте вече?

— Да, да, една прилика… Има нещо познато…

— Не помните ли вече малката Помпадура?

— Дъщерята на Казота ли? — сепна се Гаспар. — Да, къде са ми били очите? Вие сте, ти си. Но както виждам по облеклото ти, трябва да ти върви в живота…

— Живея във вилата си на „Шанз Елизе“ и се казвам госпожа Буланси.

— Превъзходно! А какво прави старата скъперница, майка ти?

— Тя няма да живее повече от месец. След смъртта си няма да остави много приятели. В течение на последните десет години дори и аз се отвратих от нейното скъперничество. А това момченце е син на най-големия ми неприятел и затова нека стане такъв, какъвто можеш да го направиш.

Когато изговори тези думи, Помпадура извади портмонето си и отброи пет банкноти по сто франка.

— Ето една малка отплата за труда ти — каза тя. — Пази добре момченцето, бъди строг към него и ще останеш доволен от мен.

— Нали ми позволяваш да го бия? — попита Гаспар, като прибра парите.

— Бий го, но не го убивай. Нека живее! А сега, сбогом! По-добре ще бъде, ако си отида, без да бъда забелязана от него.

— Не искаш ли да се срещнеш с жена ми?

— Не, по-добре да не знае коя съм. Нека всичко да остане в тайна.

Гаспар Мурие изпрати сродницата си до вратата. Там те си подадоха ръце и Мурие каза:

— Ако някога имаш нужда от мене, аз съм на твое разположение. Наистина, макар че ме мъчи страшна болест, ако се появи някаква трудна работа, наемам се да я свърша.

— Добре, ще помня!

Помпадура се обърна и тръгна към файтона, в който я чакаше Естерхази.

Когато Гаспар Мурие се върна в къщата си, първата му работа беше да съблече на Андре хубавите дрехи и да го облече в други, от прост док. В този момент пред къщата се вдигна силен шум.

— Тълпата си иде! — каза Мурие.

Реха излезе да отвори вратата.

— Слушай, момченце — продължи учителят на престъпниците и се обърна към Андре. — Сега ще ти кажа няколко думи, които трябва да помниш. Първо: никога да не говориш, без да те питат; второ: ако чужди хора те попитат, как се отнасят с тебе в тая къща, отговаряй им „чичо е много добър към мене“. Тежко ти и горко, ако някога посмееш да се оплачеш. Трето: ако ти заповядам да извършиш нещо, веднага трябва да го изпълниш без да продумаш. Никога не бъди непослушен. В противен случай ще те бия с дебелия си бастун, а освен него имам и други средства за наказание.

Когато Гаспар завършваше своята първа лекция, вратата се отвори и влязоха три момченца.

— Ха, нехранимайковци, какво носите? — извика им злодеят. — Добре ли разпределихте дела? Дайте да видя какво сте донесли.

Първото от децата, което беше на около десет години, отиде до масата, където седеше Гаспар, бръкна в джоба си и извади шепа медни пари, между които и няколко сребърни, и ги сложи пред строгия човек.

— Днес просих пред църквата „Нотр Дам“ — каза то — и това е всичко, което получих.

— Разказа ли на хората, че баща ти лежи болен вече три месеца, а майка ти трябва да храни още три деца освен тебе?

— Да, чичо, разказах им.

— А плака ли, когато им го разказва?

— Да, плаках!

— Покажи ми как си плакал?

Детето се помъчи да пролее насила няколко сълзи, но не можа.

— Подлец, това плач ли наричаш? — викна Гаспар.

— Защо не си употребил лука, който ти дадох?

Детето пребледня и се смути.

— Лука — продума то, — лука бях го взел със себе си, но понеже тази заран не получих закуска, го изядох. Това няма да се повтори.

Като награда за това откровено признание злодеят удари детето с юмрук в зъбите. То се хвана за устата, от която потече кръв и се разплака. Андре, който седеше в един ъгъл и наблюдаваше страшната сцена, също заплака. Когато битото дете се приближи до него, то прегърна Андре, като че ли искаше да го утеши.

— Пет франка и двадесет и пет сантима — изръмжа злодеят, като преброи парите и ги тури в джоба си.

— Мога да се закълна, че това малко куче си е купило хляб или плодове, а може би бонбони. На тях човек не може да вярва, но ще намеря средство да ги контролирам. Те са ненаситни и постоянно искат да ядат. — След това се обърна към другото дете. — Хей, Бруно, ти какво имаш да ми разказваш?

Момчето сложи безмълвно един сребърен часовник с меден ланец на масата.

— Това е нещо по-ценно — одобри Гаспар. — Откъде си го взел?

— Разхождах се край постройките около Сена — обясни Бруно. — Там са ангажирани много работници. Чаках докато стане дванадесет и работниците отидат да обядват. Само един от тях остана. Той извади едно писмо от джоба си, прочете го десетина пъти, после изяде няколко филии хляб и го чух да казва:

— Ах, майко, кога ще оздравееш? Още днес ще заложа часовника си, за да мога да взема малко пари и да ти купя няколко шишета вино, които да те подсилят. След това работникът легна, прочете още веднъж писмото и заспа. Приближих се до него и откраднах часовника му, като си помислих, че и чичо Гаспар се нуждае от средство за подсилване.

— Да, Бруно, ти си умно момче — одобри през смях наставникът. — От тебе може да излезе нещо. Ланецът не струва нищо и сега ще го хвърлим, а колкото до часовника, цената му е десет-петнадесет франка. Днес ще получиш топла вечеря.

Бруно напусна гордо стаята и минавайки, ощипа просячето от „Норт Дам“ така силно, че то изпищя. Сега вече Гаспар Мурие се занимаваше с третия си питомец, който сложи една кошница на масата. Злодеят я отвори и се зарадва, като намери в нея тлъста кокошка, половин заек, един пакет хубаво сирене, два хляба и малко зеленчуци.

— Нали си го взел от пазара? — попита той детето. То се усмихна и отговори утвърдително.

— Наблюдавах една дама, която беше купила всички тия неща. Щом забелязах, че иска да си тръгне, приближих се и я попитах, мога ли да й отнеса кошницата вкъщи. Тя ми каза, че не може дами заплати повече от двадесет сантима, тъй като била съпруга на беден чиновник и купила тия неща само защото мъжът й имал рожден ден. Взех кошницата и тръгнахме заедно. Щом стигнахме многолюдната улица „Севастопол“, избягах. Тя се развика след мен, но аз влязох в една къща, която имаше изход и на другата улица и докато тя уведоми полицията, бях вече изчезнал.

— Браво, свършил си работата си отлично — одобри благодушно Гаспар. — Остани с тая специалност. От кражби на пазара винаги може да се препитава човек.

И на това момченце беше обещана топла вечеря.

След малко се завърнаха още седем души. Всички момченца бяха от осем до четиринадесетгодишна възраст. Всяко едно от тях сложи откраднатите неща на масата пред строгия наставник. Бяха донесени портмонета пълни с пари, кърпи, дори и едно палто, което едно от тях бе откраднало от една дрехарница, както и едно сандъче със сардели. Едно твърде намахано хлапе на име Алберт го бе откраднало, докато каруцарят влязъл в един магазин да натовари друга стока. И то се смееше, че бедният каруцар ще трябва да го заплати. Най-после към масата се приближи едно красиво високо момченце, в очите на което блесна упоритост. Ръцете му бяха празни.

Гаспар Мурие го погледна строго и попита:

— Мориц, какво имаш да ми кажеш?

— Нищо — бе отговорът. Злодеят искаше да се хвърли върху него, но за момент обузда гнева си.

— Нищо ли — продума той с треперещ глас, — а къде си бил?

— Ходих на разходка — отговори смело Мориц, по което се познаваше твърдият му характер.

— Не ти ли заповядах да отидеш в църквите и да гледаш да откраднеш нещо от някого по време на литургия?

— Да, заповядахте ми, но аз никога няма да крада или да прося. Покойната ми майка казваше: да крадеш е грехота, а да просиш — срамота!

— Ще ти кажа аз на тебе кое е грехота и кое е срамота — ревна Гаспар и се спусна към него.

Момченцето предвиждаше това и избяга навън, като искаше да напусне къщата, обаче Алберт и Бруно, които се затичаха като копои подире му, го настигнаха до вратата и го хванаха. Доведоха го до чичото, който държеше камшик в ръка и заповяда на другите да съблекат непослушния. После го просна на земята и го би толкова много, че по гърдите му се появиха сини ивици. Мориц не проговори нищо и дори не се оплака, което разлюти още повече освирепелия злодей.

— Оставете го при кладенеца! — заповяда той. Момчетата занесоха нещастника сред заобиколения с висока ограда двор, където се намираше кладенец. Гаспар се приближи до него. Всичките му възпитаници, между които се намираше вече и Андре, трябваше да се наредят в полукръг около него, след което започна екзекуцията, която трябваше да служи за пример на останалите. Достолепният учител отвърза кофата и привърза пребледнялото дете с въжето. Навярно си спомняше, че през средните векове са наказвали така хлебарите, които продават на населението хляб с по-малко тегло. Те бивали затваряни в един железен кафез и потапяни три пъти във водата, след което ги изваждали полумъртви. И Гаспар си служеше с възпитателни методи, останали от средновековието. Той спусна Мориц в кладенеца и го потопи два пъти за по десет секунди, като контролираше времето с часовника, откраднат — от Бруно. Когато извадиха нещастника от кладенеца, той беше полумъртъв. Въпреки това не посмя да влезе в къщата, за да се изсуши, а трябваше да остане навън, изложен на студения есенен вятър.

Другите деца влязоха вътре, където вече беше сложена трапезата и понеже Гаспар бе останал доволен от тях, получиха за вечеря печено месо със зелен боб. Малките крадци лакомо се нахвърлиха на храната, която им се стори много вкусна, без да усещат, че месото беше гнило и вмирисано.

Малкият Андре и бедното момченце, което беше просило при църквата „Нотр Дам“, останаха при мокрото дете.

— Идете горе — каза им то. — Ако старият злодей се научи, че сте при мене, ще ви накаже.

— Ще те изсуша — отговори просячето. — Преди няколко дни ти ме защитаваше, когато Алберт и Бруно ме гонеха и искаха да ме бият, а сега аз искам да ти се отплатя приятелски.

Извади кърпичката си и започна да го изсушава с нея. Същото направи и Андре. Мориц, който трепереше от студ, неволно се засмя.

— Виж — каза той, — и този иска да играе ролята на милостивия самарянин. Слушай, струва ми се, че си добро момче.

Той хвана десницата му.

— Бедното дете — каза момченцето, като поглади лицето на Андре, — бих ти пожелал нещо по-добро, отколкото да живееш в ада на чичо Гаспар. Кой те доведе в тая къща?

— Една леля! — отговори Андре.

— Тая леля трябва да е много лоша. Нямаш ли родители?

— Да, имам добра майка, а баща ми е войник.

— Как ти е името?

— Андре!

— Да, но ти трябва да имаш и друго име! Детето помнеше страшната забрана на госпожата да изговаря името Драйфус. То се страхуваше да не постъпят с него както с Мориц и поклати отрицателно глава.

— Разбрах, че имаш само едно име — каза Мориц, като се усмихна. — Ние ще те наричаме Андре и ще бъдем приятели!

Тримата останаха в двора, където ги намери Реха, съпругата на Гаспар, която не беше толкова жестока и безсърдечна, както съпруга си, и винаги се стараеше, доколкото бе възможно, да му въздейства за смекчаване на жестоките му обноски към децата. Но не можеше да отиде никога против волята му.

— Пак ли сте се събрали да правите заговор против мъжа ми — извика тя, след което прибави. — Елате бързо в кухнята, запазих малко месо, което ще ви дам.

Децата тръгнаха след нея, насядаха в един ъгъл на кухнята и започнаха да ядат. Мориц получи дрехите си, които еврейката беше изсушила. Току-що бяха изяли последните си залъци, и от горния етаж се чу звук на тръба.

— Сигналът за лягане — каза Мориц. — Сега трябва да отидем да спим!

Двамата заведоха Андре в една стая на тавана. Есенният вятър духаше през дупките на покрива, през който се виждаха звездите на ясното небе.

Андре се съблече и легна при Мориц. Той беше свикнал всяка вечер преди да си легне да сключи ръце и да се помоли Богу. В този момент откъм вратата се чу силен смях.

— Ха-ха — захили се Алберт, който бе влязъл с неразделния си приятел Бруно, — между нас има един набожен. Чакай, скоро ще те накараме да забравиш набожността си. Освен това ти не си заплатил още таксата за постъпване. Бруно, донеси бързо необходимите неща!

Бруно изчезна. Веднага след неговото излизане дойдоха всичките обитатели на това страшно заведение. Андре, който се страхуваше, се улови с двете си ръце за Мориц. Алберт, който беше на около четиринадесет години, шепнеше нещо на другарите си, които сияеха от радост.

След малко Бруно се завърна. В ръцете си носеше голяма цинкова тенекия, в която имаше тлеещи въглени. Той я сложи в средата на стаята.

— Образувайте кръг — заповяда Алберт. — Подът, върху който ще играеш, не трябва да изстине.

В същия момент Бруно се приближи до леглото на Андре. Той се наведе и хвана детето, а останалите му другари образуваха кръг около тенекията с въглените. Малките злодеи бяха намислили да турят безпомощното дете върху въглените и да се наслаждават на страшните му мъки, като искаха същевременно да му попречат с телата си да избяга. Те обаче не успяха да изпълнят страшното си намерение. Мориц скочи от леглото си и удари Бруно в тила толкова силно, че той изпусна Андре.

— Подли кучета — извика Мориц, до когото стоеше и изплашеното бедно дете, третият от приятелите. — Не ви ли е срам да посягате върху едно шестгодишно дете? — Вие сте не само крадци, но и убийци.

В тази минута Бруно се спусна разгневен върху него и двамата се сборичкаха. Мориц събори Бруно, който падна сред тлеещите въглени, които се пръснаха по всички страни. Алберт стисна малкия Мориц за гърлото, а бедният просяк от „Нотр Дам“, който се именуваше Принел, се биеше с други двама. Внезапно едно от децата извика:

— Пожар, пожар! Леглото гори!

Един въглен беше подпалил сламеника на едно легло и пламъкът се издигаше към покрива. Силни писъци се разнесоха из къщата.

— Пожар! — извикаха децата и уплашени се спуснаха по стълбите надолу.

Стаята беше пълна с дим. Гаспар Мурие и съпругата му се зададоха откъм стълбата с големи кофи, пълни с вода. През това време и децата бяха вече се посвестили и започнаха да помагат. Пожарът скоро беше загасен.

Гаспар беше разгневен на малките злодеи, които щяха да подпалят покрива над главата му. Той взе камшика и започна да ги бие, без да гледа кого и къде удря. Децата се изпокриха в леглата си, но той вдигаше завивките и ги биеше без милост. Мориц и Принел се опитаха да запазят Андре с телата си, но въпреки това детето бе ударено по лицето, която веднага се поду. Безмилостният човек най-сетне се умори. Той псува и руга още няколко минути възпитаниците си, след което излезе. Те останаха сами в стаята, пълна с дим.

Дълго време след това се чуваха плачовете на нещастните деца. Постепенно всичко обаче утихна и само тежкото дишане на спещите нарушаваше нощната тишина.

Андре също беше заспал. Той беше сложил дясната си ръка върху гърдите на приятеля и защитника си Мориц, а лявата върху подутото си лице. Така спа възлюбеният син на капитан Драйфус и многострадалната Херманса през първата си нощ в училището за престъпници на господин Гаспар Мурие.

13.

Щом Херманса се почувства по-добре и беше вече в състояние да напусне леглото, тя се залови веднага с издирването на Андре. Разбира се, и Матийо помагаше в това. Нещастната майка състави плана, по който можеше да намери Андре. Тя смяташе, че в най-скоро време ще знае всичко, ако успее да контролира всяка стъпка на черния майор. Но това не беше толкова лесно. Невъзможно беше да се влезе по какъвто и да било предлог в къщата му. Естерхази бе хитър и затвори дома си за всеки чужденец. При това всички старания на Матийо да подкупи верния му слуга Баптис се оказаха безполезни. Но той бе доста остроумен.

— Кажи ми с кого ходиш и ще ти кажа, кой си — каза Матийо на снаха си. — Тая поговорка ще се потвърди сега. Черният майор ходи често в дома на някоя си госпожа Буланси. Както научих, тя била негова любовница и съратница. Да, още повече струва ми се, че тая госпожа Буланси, която живее във вилата си на Елисейските полета, е същата оная дама, която открадна детето. Драга ми Херманса, ти помниш, че ти разказвах за жената, която седнала първа в балона и измамила Андре да влезе в него. Тая жена тогава закрила лицето си с гъст син воал и Жоржина не могла да запомни добре чертите й. Но старият подофицер, който преживя страшното пътуване по въздуха, разправя следното: В един момент, когато жената повдигнала булото си, забелязал, че на лицето си имала голям белег. И както научих, госпожа Буланси също има подобен белег.

— В такъв случай, най-добре е да се обвини тая личност в кражба на детето, да се арестува и да се заведе при Мишонет, пред когото трябва да признае, че тогава именно тя е откраднала Андре.

Матийо се усмихна тъжно и поклати глава:

— Драга Херманса, ако беше възможно, отдавна вече да съм го сторил. Ти можеш да се увериш, че съм направил първите стъпки. Както знаеш, госпожа Ла Бриер е много добра към мен. Помолих я да ме заведе при съпруга си и тя го уреди веднага. Разказах на господин Ла Бриер всичко относно кражбата на детето и го помолих да заповяда да бъде арестувана госпожа Буланси. Но той не можа да удовлетвори молбата ми, тъй като не бил още уверен, че изчезването на Андре е следствие на злодеяние.

Херманса се учуди.

— А по какъв начин си обяснява той изчезването на Андре? — попита тя.

— Господин Ла Бриер е на мнение, че балонът се е отвързал случайно, на което пък противоречи прерязаното въже, но той се съмнява да не е случайна работа на някое дете, което е искало да опита ножчето си дали режи. После казваше, че Андре е паднал с оная личност от балона и се е удавил в реката, която тече край Белмари. Претърсих добре тая река, но не намерих нищо. Може би труповете са потънали или са останали на дъното.

Херманса сдържа сълзите, които вече бяха бликнали от очите й, и промълви:

— Андре не е умрял, моето сърце ми казва това! Аз ще го намеря. Но сега не трябва да се уповавам само на чувствата, а и на доказателствата. Ако детето се е удавило, щяла е да се удави и онази жена. Обаче тя е жива под името госпожа Буланси.

— Не можах да убедя господин Ла Бриер — сви рамене съкрушено Матийо, — че госпожа Буланси и грабителката на Андре е една и съща личност. Той каза, че един белег не значел много. В Париж имало стотици хора, които имали подобен белег на лицето си. Накъсо казано, той съжаляваше, че не може да издаде заповед за арестуването й и аз си отидох, без да свърша нищо.

— Тогава ще съберем по-силни доказателства — реши Херманса. — Ако наблюдаваме госпожа Буланси, ще узнаем и тайните на Естерхази. Трябва да намерим път, по който можем да се приближим незабелязано към любовницата на черния майор.

След няколко дни им се удаде удобен случай. Матийо и Херманса закусваха. След малко Матийо започна да чете вестник, в който случайно прочете и обявленията, което не правеше друг път. Внезапно той сложи пръста си на едно място от вестника и извика:

— Името ми да не е Матийо, ако това не е божие дело.

Херманса полюбопитства да узнае защо Матийо произнесе тези думи и го попита какво го е развълнувало толкова много.

— Само едно малко обявление — отговори Матийо, — но чуй съдържанието му и то веднага ще те наелектризира!

Жоржина прибра тихо чашите и паниците, след което Матийо прочете гласно:

Очите на Херманса блеснаха от радост и лицето й се изчерви, но тя веднага наведе глава и въздъхна.

— Ето какво измислих — каза тя, — но не може да се изпълни!

— Какво? — попита Матийо. Младата жена се усмихна тъжно.

— Представих си — отговори тя — какво ли ще стане, ако постъпя като камериерка при госпожа Буланси. Тогава бих имала възможност да узная всичко, което става в нейната къща, а може би ще попадна и по следите на нашия Андре. Но това е само една хубава мечта прибави Херманса, като въздъхна тежко. — За жалост черният майор ме познава много добре и не бих могла да се скрия нито за ден под тая маска. Така че трябва да се откажа от удобния случай да вляза в къщата на госпожа Буланси и да узная всичко. Кой друг освен мене би се решил да го направи!

— Аз! — извика един младежки глас. Беше Жоржина.

Матийо и Херманса погледнаха младото момиче.

— Да, аз ще го направя — продължи тя въодушевена, — аз ще постъпя като камериерка при госпожа Буланси и бъдете убедени, че ще си отварям очите. Нищо не ще остане в тайна! Аз ще бъда злия дух на госпожа Буланси.

Херманса скочи. Тя прегърна Жоржина и я целуна.

— И вие искате да сторите това за мен, за детето ми? — извика тя. — Не, не, не мога да приема тая жертва от вас? Защото може би вие сама не знаете какво искате да предприемете. Съзнавате ли, че тая работа е свързана с опасност за живота ви?

— Знам — отговори Жоржина спокойно и се усмихна.

— Черният майор, госпожа Буланси и всички други хора, които ще ви обкръжават в тази къща, са злодеи. От тях човек може да очаква всичко, даже и убийство!

Жоржина остана твърда в решението си.

— Госпожо — каза тя, — известно ми е на каква опасност излагам живота си. Зная, че заловеният шпионин не може да очаква милост! В същото положение ще изпадна и аз в къщата на госпожа Буланси. Ако ме познаят и научат каква е целта ми, Естерхази и госпожа Буланси ще направят всичко, за да ми попречат. Но никога не ще се откажа от намерението си. Ще постъпя така, както съм длъжна да постъпвам!

— Длъжна ли!?

Момичето кимна утвърдително с глава.

— Макар че не съм виновна за изчезването на Андре — изрече тя развълнувано, — в този ден той беше поверен на мен. От мене го откраднаха и аз ще го доведа при вас!

Матийо стана от стола си и подаде ръка на Жоржина.

— Знаех, че сте храбро момиче, но днес се удивлявам на вашата мъжественост. Приемаме жертвата, която искате да ни принесете, но сега да се посъветваме какви мерки трябва да се вземат, за да не може да ви познае Естерхази, тъй като сте се срещала вече с него.

Жоржина въздъхна. Пред очите й се мярна страшният час, в който тя благодарение на Естерхази беше разделена от Леон. Дълбоката омраза към черния майор обзе душата й и тя тайно се закле, че ще направи всичко, за да го опропасти.

— Граф Естерхази, както и госпожа Буланси ме знаят — отговори Жоржина; — но и двамата са ме виждали за малко и по тъмно. Уверена съм, че не ще ме познаят.

— Но вие сте много красива — въздъхна Херманса — и не вярвам, че този, който ви срещне веднъж, може да ви забрави.

— Зная едно средство против това — каза Матийо.

— Госпожице Жоржина, вашето най-голямо украшение са русите ви коси. Какво ще стане, ако ги боядисаме черни?

Младото момиче беше готово на всичко.

— Разбира се, трябва да подправите и веждите си — допълни Матийо Драйфус.

— Има още една трудност — намеси се загрижено Херманса. — Госпожа Буланси не ще ангажира камериерка, която няма препоръка от други знатни дами.

Матийо предвиждаше и това.

— Имам доста познати измежду добрите кръгове — заяви той, — които на драго сърце ще ми дадат няколко препоръчителни писма.

— А как стои работата с фризирането, което иска бъдещата ви господарка от вас?

— Вярвам, че и в това ще мога да я задоволя — отговори Жоржина, — много пъти на шега вчесвах приятелките си и им правех най-модерните фризури. Сега ще мога да се възползвам от умението си.

След обяд Жоржина започна да се приготвя. Матийо беше се погрижил за всичко, от което можеше да има нужна. Той взе от най-големия парижки фризьор оцветител, с който косата и веждите на Жоржина бяха боядисани черни. Сега Херманса видя, че момичето изглежда така по-красиво, отколкото преди. Матийо се погрижи за куфар, в който поставиха най-нужните дрехи на една камериерка. В него имаше препоръчителни писма и служебна книжка. Всички тия документи бяха издадени на име Антоанета Ламур, а същото това име беше гравирано на една цинкова плочка, която бе прикрепена към куфара. Така щеше да се именува Жоржина в къщата на госпожа Буланси. Матийо обърна особено внимание на момичето върху едно тайно отделение на куфара, което се отваряше със специален бутон. В него се намираха множество неща, които можеха да бъдат полезни при изпълнение на задачата на Жоржина. Имаше остра кама, с която момичето можеше да се защитава в случай, че някой посегне върху живота му. Освен камата беше предвиден малък фенер, който в случай на нужда можеше да носи и в джоба си. Освен това в тайното скривалище се намираха и няколко шишенца. Едното от тях беше пълно с приспивателна течност. Матийо поръча на Жоржина да бъде много предпазлива, когато ще го употребява, тъй като, ако се даде на човек в по-голяма доза, той може да умре. Друго шишенце беше пълно с химическо мастило, с което тя трябваше да пише писмата си до Матийо Драйфус. Това мастило не личеше но хартията и написаното можеше да се прочете само когато хартията се намокреше с друга химическа течност. Също така бяха се уговорили да не използва адреса на Драйфус при изпращане на писмата, а да ги адресира до доктор Бургер, който от своя страна ще ги препраща на Матийо. В така подготвения план не липсваше вече нищо. Оставаше само госпожа Буланси да ангажира Жоржина. За тази цел младото момиче още същия ден в четири часа след обяд се яви във вилата на госпожа Буланси. Трябваше да чака доста в коридора, докато я пуснаха да влезе.

Сърцето на Жоржина туптеше силно, когато влезе в луксозно подредената стая. Веднага позна, че госпожа Буланси е същата дама, която през оная нещастна нощ бе дошла в дома на баща й и се препоръча като баронеса Бланш. Разбра още от пръв поглед, че тя е и похитителката на Андре.

Жоржина едва се сдържа да не се спусне върху нея и да й каже, че е грабителка и злодейка. Нейното безпокойство стана още по-голямо, когато видя, че мнимата госпожа Буланси не се намира сама в будоара си. Един мъж, който се беше излегнал на канапето, се надигна от него. Това беше Естерхази. Лукавите му очи сновяха жадно върху снагата на Жоржина и той се приближи няколко крачки към нея. На момичето се стори, че кръвта му застива в жилите.

Омразата към черния майор се бореше със срама, който чувстваше Жоржина от похотливите му погледи. Този човек беше рушителят на щастието й в живота. С него тя се беше борила за невинността си и спокойствието на душата си. Той беше я разделил от Леон, давайки му повод за страшни съмнения. Каква мъка чувстваше Жоржина, задето трябваше да се държи учтиво с двамата злодеи! Но ролята, която трябваше да изиграе в тази къща, го изискваше.

Момичето даде свидетелствата си на госпожа Буланси, като й каза, че се именува Антоанета Ламур и я убеди, че ще остане крайно доволна от работата й. Жоржина, за свое най-голямо удоволствие, узна, че както черният майор, така и любовницата му не я познаха. Черната коса толкова я беше променила, че дори и баща й да я срещнеше, не можеше да я познае.

— Вашите свидетелства са добри — отбеляза госпожа Буланси, след като разгледа документите. — Обаче аз искам камериерката ми да притежава три качества, които ще ви съобщя. Понякога съм неразположена и вие ще трябва да правите всичко, каквото ви заповядам, макар че заповедите ми ще ви се виждат чудни.

— Ще върша всичко, каквото ми заповядате!

— Добре. После — твърде често приемам гости в къщата си. Ще трябва да бъдете учтива с тях, но никога да не преминавате границата. Вие сте красива, те ще ви казват това, но отговорът ви винаги трябва да бъде кратък, а понякога и въобще да не отговаряте.

Като изговори това, госпожа Буланси хвърли бегъл поглед към Естерхази, който се усмихна. Жената с белега на лицето не искаше съперница.

Жоржина се изчерви.

— Госпожо — продума тя с наведени очи, — аз съм слугиня и зная какво трябва да върша.

— А сега идва най-главното! — изправи се госпожа Буланси. — Обичам да се веселя и в къщата ми често има веселия — играе се, пие се и тъй нататък. Има хора, които осъждат всичко това и макар да не ме е грижа за чуждото мнение, все пак не ми се иска да се разчува, и то от собствените ми слуги. Смятате ли, че ще можете да пазите тайна?

— Вашите тайни ще бъдат и мои и аз ще ги пазя!

— Добре тогава. Ще ви ангажирам. Ще получавате сто франка месечно, а ако съм доволна, ще ви повиша заплатата с още двадесет франка.

— Госпожо — възкликна Жоржина радостно. — Вие сте много добра към мене!

А тая радост не беше престорена, тъй като момичето беше постигнало целта си. Пратеницата на семейство Драйфус беше успяла да влезе в лагера на неприятелите.

Госпожа Буланси уговори новата си прислужничка да постъпи още същата вечер на служба. После момичето се поклони и излезе. При излизането си забеляза, че Естерхази го преследваше с лукавите си погледи, докато изчезна зад вратата. Като напусна вилата на „Шанз Елизе“, то не отиде направо в дома на Матийо Драйфус, а тръгна по други улици, понеже допускаше, че е възможно госпожа Буланси да е изпратила след нея шпионин, когото трябваше да излъже. Най-после седна в един файтон и заповяда на кочияша да я закара вкъщи.

Херманса прегърна Жоржина, когато узна резултата. Матийо също й честити, подаде й ръка и каза, че никога не ще забрави услугата, която му е сторила. Всички тържествуваха, тъй като през този ден бяха се придвижили към целта си. Те отдавна подозираха оная жена, в дома на която Естерхази чертаеше мрачните си планове. Сега се надяваха, че ще успеят да снемат маската на този подлец.

— Нека и сега Господ да ви благослови — каза Матийо. — В този момент в сърцето ми пак се породи надеждата и вярвам, че ще сполучим да докажем невинността на нещастния ми брат, който страда на Дяволския остров! Че ще успеем да го прегърнем отново.

— О, тогава — извика Херманса и сълзи бликнаха от очите й, — тогава животът пак ще има значение за мен.

Още същата вечер Жоржина пренесе куфара си в къщата на госпожа Буланси и зае новата си длъжност.

Сега тя стана Антоанета Ламур, камериерка при любовницата на Естерхази.

14.

Изминаха осем дни, откак Жоржина се намираше при новата си господарка и макар това време да бе кратко, за да може да спечели пълното доверие на госпожа Буланси. Обезобразената остана доволна от нея. Това, разбира се, не беше толкова лесно. Помпадура не беше излъгала, като каза на камериерката си, че понякога е неразположена. Това неразположение затрудняваше много задачата на Жоржина. Госпожа Буланси можеше да бъде добродушна, любезна, дори и искрена. В такива минути тя подаряваше разни скъпоценни украшения на някои от слугите. Но когато беше неразположена, тогава постъпваше с тях както руска княгиня постъпва с крепостните. Тя подобряваше отношенията си винаги чрез разни подаръци и така сърдитите слуги забравяха всичко. Разбира се, че при подозрителните работи, които вършеше Помпадура, трябваше да следи да няма нито един недоволен от слугите й. Тя беше дала доста голяма парична награда като зестра на предишната си камериерка, макар че й беше известно, че тя е говорила лоши неща за нейния живот.

Жоржина свикна скоро с новата си господарка. Тя успя да узнае, кои са причините за неразположението на госпожа Буланси. Ако граф Естерхази идваше от време на време и не й даваше повод за ревност, тя биваше весела, смееше се и оставаше благодарна от всичко, каквото правеха или казваха слугите й. Но щом той не идваше, тогава недоволствата и гневът й нямаха граници. Тя молеше майора на колене и се унижаваше безкрайно. Освен това Жоржина забеляза още много съмнителни неща в дома на госпожа Буланси. Тук играеха всяка вечер на комар. Обществото, което се събираше в салона на вилата около зелените маси, се състоеше от подозрителни лица — мъже и жени, които водеха съмнителен живот. Понякога тук биваше ограбвана с фалшива карта някоя богата дама, което дори и Жоржина забелязваше. Но това не бяха доказателствата, които търсеше и които можеше да използва пред съда, за да опропасти с тях госпожа Буланси. За Андре не бяха проговорили нито дума. Не бяха споменали и за пленника на Дяволския остров.

Жоржина стана нетърпелива и написа писмо до Матийо. Една вечер, обаче, се случи нещо интересно. В полунощ тя се прибираше от градината вкъщи. Беше придружила последните гости до вратата. Момичето държеше фенер в ръката си, с който осветяваше пътя. Току-що бе стигнала до вратата, когато внезапно изпищя и отскочи настрани. Зад дънера на един голям бряст, който се намираше близо до къщата, се появи одърпан и окъсан човек. Лицето му бе зачервено като божур от пиянство и обрасло с побеляла брада, прилична на четина. Непознатият се подпираше на дебел бастун.

След като се поокопити, Жоржина го попита:

— Какво търсите в тая градина? Не знаете ли, че тя е частно притежание.

Непознатият се изсмя. По очите му личеше, че беше сръбнал малко повечко.

— Частно притежание ли? — избъбри той. — Госпожице, не ще измине много и всичко ще бъде разделено. Проклет да съм, ако не вложа всичките си пари в голямата каса.

С тези думи той обърна мръсните джобове на панталоните си, от които не падна нито една пара.

— Махайте се или ще повикам слугите.

— Какво, искате да ме изпъдите? — продължи възмутено пияният. — Тогава ще видите какво ще каже господарката ви. Тя познава дядо Карус и го защитава.

Жоржина стана по-предпазлива, тя си припомни поговорката „Пияният говори истината!“ Дали този човек не може да й разкрие важни неща?

— Значи, вие познавате госпожа Буланси? — запита тя снизходително.

— Как да не я познавам? Когато беше малко дете, аз я люлеех на коленете си! Живеех в дома на родителите й.

— Къде живееха те? Пияният човек се засмя:

— Така се разпитват деца! Госпожице, много сте глупава, дядо Карус не говори никога повече, отколкото е нужно, макар и да е пил много ракия.

— Предполагам, че не сте дошли да ми разказвате тия глупости — сопна се Жоржина. — Казвайте какво искате или се махайте!

— Какво искам ли! Чуден въпрос. Не познавате ли по дрехите ми, че желая да направя посещение?

— Посещение ли! А кого искате да посетите?

— Госпожа Буланси.

— Сега, посред нощ?

— Нощ или ден, тя ще приеме дядо Карус.

— Госпожата ще ме вземе за луда, ако й съобщя за вашето посещение.

Тия думи развеселиха пияния.

— Вие сте привлекателно момиче — каза той, — трябва да ви целуна!

Той протегна ръце към нея, обаче тя стресната се дръпна настрана.

— Госпожице, виждам, че не ме харесвате — смееше се дядо Карус. — Ако бях по-млад, вярвам, че не бихте се противила толкова. Пия за здравето ви! — прибави той, като извади от джоба си шише ракия и го надигна. — Така, сега възстанових силите си. Моля, уведомете госпожа Буланси!

— Не мога да го сторя — отговори Жоржина окуражена, — а сега освободете пътя и ме пуснете да си отида вкъщи!

— Почакайте още малко, госпожице — спря я пияният. — Не искате да известите на госпожа Буланси. Тогава отворете очите и ушите си и ще видите как дядо Карус сам ще извести, за да го приемат!

Съмнителният човек пъхна двата си пръста в уста и свирна. След минута прозорецът на горния етаж се отвори и през него се подаде една жена. Щом я забеляза, Жоржина угаси фенера и се дръпна на по-тъмно място. Тя бе познала господарката си и искаше да види как ще отговори на тоя знак.

— Кой е там? — попита госпожа Буланси с несигурен глас, по който се познаваше, че беше крайно изненадана.

— Да, госпожо Буланси, аз съм тук — отговори пияният, като се помъчи да застане прав на краката си.

— Кой сте вие?

— Ето, тя не ме позна — огорчи се подозрителният човек. — Аз съм, дядо Карус.

— Не ви познавам — отговори любовницата на Естерхази — и ако веднага не излезете от градината ми, ще наредя да ви арестуват.

— Ха, тя искала да ме арестува! Но ако ви кажа, че непременно трябва да говоря с вас, защото имам писмо, адресирано до вас?

— Писмо ли? От кого?

— От един мъж, който след четири седмици ще бъде по-малък, отколкото е сега.

— Говорете по-ясно, ако искате да ви повярвам, но не споменавайте никакво име!

— Госпожо, един от приятелите ви, който беше предприел голямо пътешествие по море, се завърна в Париж. Не се ли сетихте вече за името му? Не мога да извикам името му, да не би да чуе някой друг, той е Ра…

— Мълчете, стойте неподвижен на мястото си. Ей сега ще сляза да отворя.

Тя затвори тихо прозореца, но след малко Жоржина видя, че входната врата се отвори. Госпожа Буланси се появи на прага, като държеше запалена свещ в ръката си. Тя повика одърпания, който се шмугна бързо в къщата. Както се виждаше, пияният беше забравил камериерката, която излезе иззад дърветата, след като наоколо всичко утихна. След малко тя отключи същата врата, изкачи се по стълбите и като мина през няколко помещения, влезе в стаята, която граничеше със спалнята на господарката й. Жоржина се скри зад вратата, от където виждаше и чуваше всичко, каквото кроеше госпожа Буланси. Любовницата на черния майор беше довела подозрителния човек в спалнята си и го остави да седне на един от копринените столове. Госпожа Буланси стоеше пред него със скръстени ръце.

— Разкажете ми всичко, каквото имате да ми казвате, — нареди тя, — но побързайте, не мога да ви държа дълго време тук.

— Зная — отговори дядо Карус. — Облеклото ми не отговаря на елегантните и комфортни мебели. Ти си станала голяма аристократка и винаги съм си казвал, че умееш да използваш мъжете.

— Какво имате да ми съобщавате?

— Добре. Работата е много лоша. Бяха ме хванали, когато откраднах няколко сребърни лъжици от една кутия, за което ме арестуваха. Нямах съсед до килията си и ми беше много неприятно. Ако имах, щях да си говоря с него чрез удари по стената. Този път за такова нещо не можеше и да се мисли, тъй като до мен се намираше килията, в която затваряха само осъдените на смърт. Една сутрин се случи нещо странно. На стената някой похлопа. Вслушах се и хлопането беше повторено. Отидох близо до стената и започнах да броя ударите. Чух следните думи:

— Кой е затворен до мен?

Събух ботуша си и започнах да чукам. Отговорът ми гласеше:

— Дядо Карус!

— Превъзходно — изчука съседът ми, — тъкмо от тебе се нуждая!

Нощният посетител продължи разказа си:

— След това той съобщи името си и ме помоли, когато ме освободят (след осем дни изтичаше срокът на ареста), да предам на граф Естерхази едно писмо, което щеше да ми продиктува все така, чрез тропане. За щастие притежавах парче хартия, която бях скъсал от акта, когато адвокатът, който ме защитаваше, ми беше дал да прочета. Вместо молив употребих счупена оловна лъжичка. Съседът ми диктуваше и аз пишех. Госпожо, не беше лесно да ви намеря, защото не знаех, че сега се именувате госпожа Буланси, едва от майка ви узнах, че се казвате така. Старата е болна и смятам, че ще умре скоро. Но да оставя това настрана — ето писмото. Дядо Карус си е изпълнил дълга.

Той извади една сгъната бележка и я предаде на госпожа Буланси, като се поклони. В същия момент залитна и щеше да падне върху кревата на Помпадура.

— Човек остарява — каза той, като се смееше, — но не забравя лошите навици от младини. Винаги обичах да лягам на чужди кревати.

Обезобразената жена не обърна внимание на тези думи. Тя разтвори изцапаната бележка, отиде до масата, където гореше лампата, и започна да чете.

Какво не би дала Жоржина, ако можеше в тая минута да надникне през рамото на Помпадура и да прочете бележката! Тя дори предчувстваше интересното съдържание на това писмо, което гласеше:

15.

Госпожа Буланси пребледня, като прочете тези редове. Тя изгуби хладнокръвието, с което беше посрещнала дядо Карус, въздъхна дълбоко и приседна на един стол.

Беше се уплашила. Съдържанието на това писмо й разкриваше страшната опасност, в която се намираше не само тя, а и човекът, когото обичаше безгранично — граф Естерхази.

Равелак беше в Париж. Властите го бяха хванали и наскоро щяха да го убият. Това не безпокоеше толкова дъщерята на Казота, но тя се страхуваше от това, че този изверг не само очакваше помощ от нея и черния майор, но и настойчиво я искаше. Помпадура познаваше доста добре характера на Равелак и знаеше, че ще разгласи всичко, ако не му се помогне. Но как можеше да го освободи от затвора? Това не беше лесна работа. Нямаше съмнение, че този път щеше да бъде екзекутиран, тъй като съдиите обезателно ще вземат сериозни мерки да не избяга. Изглежда госпожа Буланси бе забравила, че освен нея в стаята се намираше още един човек. Тя наведе глава, като гледаше жално бележката.

В тоя момент дядо Карус стана от стола си и се приближи до нея.

— Не се безпокойте като кожар, на когото реката е отвлякла кожите — каза той. — Не ще бъде толкова трудно да извадим това куче от клетката. Ако желаете да предприемете нещо и се нуждаете от помощник, не забравяйте дядо Карус!

— Къде мога да ви намеря, в случай че ми потрябвате?

— В кръчмата „При веселия руснак“ в Латинския квартал — отговори пияният. — Ако не съм в кръчмата, ще ме намерите отзад в избата, която се намира до плевника. Освен това в квартала ме познава всяко дете.

Госпожа Буланси извади две жълтици от джоба си и ги даде на одърпания старец.

— Вие сте щедра — благодари и ги прибра. — Имате ли да съобщавате нещо на госпожа майка си?

— Не — бе отговорът.

— Тогава пуснете ме да си отида — разбърза се дядо Карус. — В кръчмата ме очакват, а освен това тия жълтици трябва да се превърнат в ракия.

— Чакайте малко — задържа го Помпадура, — ще отида в съседната стая да заключа това писмо в писалищната маса.

— Госпожо — каза дядо Карус, — не е хубаво, такива бележки трябва да се изгарят веднага след прочитането им.

— Щях да го унищожа, но трябва да го покажа и на едно друго лице. Освен това писалищната ми маса е сигурна.

— Най-сигурното за подобни неща е огънят — повтори дядо Карус. — Ако ли пък няма огън, трябва да се скъсат на много дребни парчета и да се изядат. Уверявам ви, че ако човек ги изяде и пие чаша ракия, става по-силен и здрав.

Госпожа Буланси не чу какво казва пияният. Държейки писмото в ръка, се отправи към съседната стая. Жоржина едва успя да се скрие от очите на господарката си зад един голям шкаф. Госпожа Буланси отиде до писалищната си маса, която имаше няколко чекмеджета, отключи едното от тях, постави писмото в него и пак го заключи.

— Трябва да го прочете утре Естерхази — прошепна тя на себе си, — след което ще го унищожа. Намираме се в голяма опасност и ще трябва да я отстраним навреме.

След малко тя излезе от стаята и отиде в спалнята си при дядо Карус. Взе свещта и двамата тръгнаха към изхода. Жоржина излезе от скривалището си. Тя беше много развълнувана. Беше чула разговора на госпожа Буланси с освободения престъпник и този разговор й се стори твърде важен. Ако Матийо Драйфус можеше да докаже, че Естерхази и любовницата му имат връзки с един опасен престъпник, който иска от тях да го освободят, за да не разкрие делата на двамата, щеше да бъде достатъчно, за да опропасти черния майор и да снеме мизерната му маска. Разбира се, такива неща трябва да бъдат ясно доказани, а най-добре чрез писмо, което да не дава възможност на майора и любовницата му да излъжат правосъдието. Подобно писмо съществуваше. Жоржина реши да се сдобие с него. Имаше само един начин — трябваше да го открадне. Кратко размишление, кратка борба със съвестта си и Жоржина реши да го направи, тъй като посредством него можеше да възстанови щастието на едно семейство и да предаде в съда двама опасни престъпници.

От съседната стая се чу шум от стъпки. Това беше госпожа Буланси, която се връщаше. Жоржина излезе от будоара и отиде в стаята си, която се намираше на горния етаж на вилата. Тя полегна облечена върху леглото си. При това нямаше намерение да спи, а да чака, докато заспи господарката й. Времето течеше бавно за нетърпеливата разузнавачка. Сребристата светлина на луната проникваше през прозореца и осветяваше стаята. Госпожа Буланси лежеше съблечена в коприненото легло и момичето скоро чу дълбокото дишане на спящата. От тая страна не го застрашаваше никаква опасност. Вече трябваше да се действа.

Жоржина беше толкова развълнувана, че усещаше биенето на сърцето си. Тя стана от леглото, събу обувките си и остана по чорапи. После отвори тайното отделение на куфара, взе камата, която скри в пазвата си, извади и връзката с ключове, запали малкия фенер. Беше готова.

Пратеницата на Матийо Драйфус слезе тихо по стълбата, все така тихо провери в будоара дали спи господарката й, после се озова до писалищната маса. Извади ключовете и разгледа внимателно бравата на чекмеджето, което искаше да отключи. Избра малък ключ, който й се стори, че ще прилегне, но се излъга. Опита друг. Третият изщрака и тя разбра, че е успяла. С лявата ръка изтегли чекмеджето, а с дясната бръкна в него, за да извади писмото, от което се нуждаеше. В тази минута, обаче, се случи нещо страшно.

В момента, когато Жоржина докосна въпросното писмо, отстрани на чекмеджето се появиха две железни скоби, които стиснаха силно ръката й. Същевременно в спалнята на госпожа Буланси задрънка звънец. Момичето с ужас видя, че се намира в неочаквана опасност. Тя се помъчи да откачи железните скоби, но не успя. Електрическият звънец продължаваше да звъни. Жоржина чу, че госпожа Буланси стана от леглото си. Неволно посегна към камата. Дали господарката ще я убие за тая нейна дързост? На момичето не остана време да размишлява. Помпадура влезе в стаята. Тя не беше дори се облякла както следва и държеше в едната си ръка запалена свещ, а в другата малък револвер. Щом съгледа момичето, застина смаяна на мястото си.

— Значи, вие сте — продума тя, — вие ли искате да ме ограбите? Ах, и то писмата ми. Моите писма!

В същия момент Помпадура разбра какво искаше да открадне Жоржина от чекмеджето й. Тя отиде до него, извади писмото от Равелак и го изгори, а пепелта изхвърли през отворения прозорец. Доказателството за отношенията на Естерхази и любовницата му с един опасен злодей бе унищожено.

— Шпионке! — извика любовницата на черния майор гневно на момичето. — Колко съм била глупава, че те приех в къщата си! Как не те познах още от първия поглед! Ти ме измами с послушността си, но сега зная всичко. Ти си подкупена, изпратена от Матийо Драйфус или полковник Пикар. Признай, признай, съветвам те да го сториш или с този револвер ей сега ще те застрелям. Ще те убия, шпионке!

Тя опря револвера до гърдите на момичето, а с другата си ръка хвана свободната му ръка.

— Госпожо, убийте ме — отговори твърдо, — не се страхувам от смъртта и ако ме убиете, ще прибавите към многото си злодейства още едно.

— И имаш още смелостта да говориш с мен така? — извика Помпадура. — Няма да те убия, но ще те изоблича като крадла.

— Госпожо, вие ще се каете, ако се одързостите да сторите това, тъй като пред съда ще разправя коя сте и какво се върши в къщата ви.

— Не се страхувам от тебе — отговори Помпадура.

— Другите ми слуги ще говорят против теб, а ние имаме доста силно влияние, за да не допуснем да говориш.

— Боже мой — извика Жоржина през плач, — никога ли не ще допуснеш да победи истината? Постоянно ли ще се погазва правдата, а подлостта и лъжата ще тържествуват?

В това време госпожа Буланси бе отишла до прозореца и гледаше замислено през него. След малко тя се обърна пак към момичето.

— Ще ти предложа нещо — каза тя грубо. — Кажи ми имената на тия, които са те подкупили да постъпиш като шпионка в къщата ми.

— Никой не ме е подкупил!

— Антоанета Ламур, или както ти е там името, откажи се от тия, които са те подкупили, и ела на моя страна, ще ти плащам хиляда франка месечно, ако ми донасяш от неприятелите ми ония известия, които искам.

— Госпожо, тогава трябва да бъда толкова подла, колкото сте и вие — отсече Жоржина, без да се страхува.

— Добре, ти сама пожела това. Ще те сполети отмъщението ми!

Стопанката на дома натисна копчето на електрическия звънец и повика останалите слуги. Двама души, кочияшът, една слугиня и готвачката влязоха в стаята. Те не можеха да си обяснят за какво бяха повикани.

Госпожа Буланси посочи към Жоржина и каза:

— Вижте! Ето камериерката, която винаги е била надменна спрямо вас! Виждате ли я? Тя е крадец и се е хванала в примката ми. Заплюйте я. Тя не само ме ограби, а е искала да наклевети и вас.

Това подло подстрекателство постигна целта си. Готвачката се спусна към Жоржина и я удари силно по лицето с вика:

— Ще те науча аз тебе да обвиняваш и клеветиш невинни хора!

— Идете и известете всичко на полицията, нека я арестуват — нареди госпожа Буланси на кочияша, който тутакси тръгна и скоро се върна с един стражар.

Госпожа Буланси беше доста хитра и остави момичето в същото положение, в което го намери. Железните скоби стискаха още ръката на Жоржина. Тя усети, че силите й започват да я напускат и се облегна на писалищната маса.

— Господине, арестувайте това лице — каза госпожа Буланси. — Бъдете уверен, че вината й е доказана!

Стражарят хвърли внимателен поглед върху капана за крадци и кимна утвърдително с глава.

— Как ви е името? — попита той Жоржина.

— Антоанета Ламур! — отговори тя със слаб глас.

— Антоанета Ламур, арестувам ви в името на закона. Признайте, че сте искала да ограбите господарката си!

— Няма какво да призная.

— Каква дързост! — измърмори госпожа Буланси.

— Госпожо — успокои я стражарят, — бъдете уверена, че ще я накараме да говори! Сега ще претърся джобовете й.

Жоржина трепна.

— Господине — замоли се тя, — избавете ме от този срам.

Но нищо не помогна. Тя трябваше да допусне чужд човек да претърси джобовете на дрехите й. Стражарят тържествено извади ключовете от джоба й.

— На масата има фенер — извика кочияшът. Стражарят прибра и него.

— Това момиче не краде за първи път — каза той, — това са разбойнически инструменти.

След това той опипа гърдите на момичето, което беше пламнало от срам.

— О, какво е това? — сепна се той. — Струва ми се, че тук има скрито оръжие. Разкопчайте дрехите си!

А когато Жоржина не изпълни заповедта, стражарят й разкопча дрехата и извади скритата кама.

— Кама! — възнегодува той. — Изглежда, се е готвела да убие този, който я залови при кражбата!

— Разбира се, тя е искала да ме убие — потвърди и госпожа Буланси.

— Ще опиша всичко в рапорта си — заяви стражарят, — но, моля ви, освободете механизма на капана, за да отведа момичето.

Госпожа Буланси изпълни искането му, той хвана момичето за ръка и го изведе през градината на улицата. Жоржина вървеше до него, без да повдигне поглед, като същевременно мислеше за Леон Бернард. Ах, ако той научи, че е арестувана като крадла, тогава и последната му искра любов и уважение към нея ще изчезнат от сърцето му.

Стражарят внезапно спря. Той сложи ръка върху рамото на момичето и каза:

— Момиче, съжалявам те. Искам да говоря с тебе и ако си разумна, ще се съгласиш. Това ще бъде по-добре за тебе.

Учтивостта, която показа човекът към нея, й се струваше много по-отегчителна и страшна, отколкото предишните му груби обноски.

— Аз съм ерген, жилището ми не е далече оттук и вкъщи има хубаво вино. Искам да си поговорим малко. Ако дойдеш с мене, ще те освободя и ще кажа в рапорта си, че две непознати лица ме нападнаха и те освободиха. Ела, ние ще измамим тая госпожа Буланси.

Подлецът искаше да прегърне Жоржина, но тя го отблъсна.

— Направете това, което сте длъжен да сторите — каза тя. — Или искате да викам за помощ?

Лицето на стражаря се промени веднага.

— Напред — заповяда и я блъсна. — Ще ти покажа, как се отнасяме с крадците.

Той я заведе в близкия полицейски участък, където, без да я разпитват, а само въз основа на показанията му, я затвориха в килия, в която се намираха и няколко други жени, хванати през нощта по улиците на Париж. По изражението на лицата им можеше да се съди с какво се занимават. Жоржина остана ужасена от тях, когато започнаха да й се подиграват.

Петте жени, между които се намираше и една висока блондинка, облечена в копринена рокля и хубаво палто, започнаха да й задават разни въпроси. При това в съседство до тях се чуваха викове на няколко мъже, които също бяха арестувани. Само една тънка дъсчена стена ги разделяше от жените.

— Слушайте как викат тия мъже — каза русата жена. — По-добре щеше да бъде, ако дойдат при нас, за да прекараме по-весело времето. Кога ли ще съмне, за да дойде персоналът и да ни прибере в женския затвор.

— Да, там е по-добре — отговори една ниска дебела жена, червените коси на която бяха отрязани и по облеклото й можеше да се съди, че е работничка. — Утре ще е единадесетият път, за който посещавам затвора.

— Защо са те затворили? — попита жената, облечена в копринена рокля и хубаво палто.

— Защо ли? Това сама не зная. Хванаха ме с един в „Грандхотел“. А ти защо си тук?

Блондинката промени изражението на лицето си.

— Придружавах един господин до квартирата му — отговори тя. — И когато подлецът ми даде само един франк и петдесет сантима, започнах да троша стъклата на прозорците му. Ще ме затворят за четиринадесет дни!

След това тя седна близо до Жоржина.

— А ти какво си сторила — попита тя момичето. Жоржина не отговори нищо, а само закри с ръце лицето си.

— Ах, ти не си от закоравелите — каза облечената в копринена рокля. — Струва ми се, че за пръв път си тук. Слушайте, мълчете там, помежду ни има момиче, което може би ще развалите чрез песните и вулгарните си разговори — извика тя на мъжете, които тропаха по дъсчената стена.

Мъжете започнаха да пеят такава мръсна песен, че Жоржина потъна в земята от срам.

Песента внезапно беше прекъсната. В мъжкото отделение беше влязъл чиновник, за да възстанови тишината.

Жените също млъкнаха и задрямаха на пейките си. Само Жоржина остана будна. Тя седеше тъжна на мястото си в безгранично отчаяние. Беше арестувана като крадец и затворена между улични жени. Каква страшна участ…

16.

От няколко дни госпожа Буланси беше много неразположена. Причината за тая неразположеност беше майор Естерхази, който не я посещаваше вече тъй редовно, както по-преди. Черният майор се извиняваше, че имал много работа, която трябвало да свършва всяка вечер. Но ако Помпадура бе изпратила след него шпионин, което досега не беше правила, щеше да узнае, че Естерхази ходи всяка вечер в театър „Фоли Бержер“, в който играеха винаги само най-прочути артисти.

От скоро във „Фоли Бержер“ се намираше артистична двойка, която внезапно се беше появила в Париж, както се явяват всички прочути актьори, а после изчезват както слънцето зад хоризонта. Двамата бяха цигани, пристигнали от Унгария, което личеше и от езика им. Относно произхода и състоянието си не говореха нищо. Дори и най-опитните шпиони не успяха да научат нещо за тях. Разбира се, също така не се знаеше, дали имената им бяха истински или фалшиви. Мъжът се именуваше Аладар Форкаш и в афиша беше отпечатано, че е крал на маджарските цигани. Не се знаеше дали това беше вярно или не, но в действителност той поне беше крал на всички цигани-цигулари. Неговото свирене възхищаваше всекиго и парижката публика посещаваше театъра най-вече заради него. Хората мислеха, че красивата циганка е негова съпруга. Тя възбуждаше любопитството не чрез артистичната си игра, а чрез красотата си.

Ролята на Мелиора не беше нова, нито пък интересна. Преди да започне играта си, на сцената се появяваше голям стъклен басейн с вода, която достигаше на височина до човешки ръст. Многобройни амфибии живееха в този басейн, дъното на който бе украсено с разни растения и миди. С една дума представляваше морско дъно. След като публиката доста време гледаше съда, Мелиора се появяваше облечена в копринено трико. Изкуството, което демонстрираше, се състоеше в това да стои колкото се може повече под водата, да яде и пие там, да свири със сребърна тръба и да играе с амфибиите. Когато свършваше представлението, Аладар я намяташе с един красив плащ, а ръкоплясканията нямаха край и многобройни букети засипваха сцената.

Всеки внимателен наблюдател лесно би могъл да забележи, че това не беше много приятно на Аладар Форкаш. Нямаше съмнение, че той мразеше тая богаташка паплач и беше ревнив към всеки, който се приближаваше към Мелиора, тъй като я обичаше до полуда.

Тая негова ревност не беше съвсем неоснователна. От множеството мъже, които посещаваха театъра, партньорката му беше намерила един, от когото се интересуваше. Това беше граф Естерхази, който една вечер случайно отиде в театър „Фоли Бержер“. Същевременно и друго нещо го привличаше в красивата циганка. Имената на двамата артисти му напомниха за разказа на Стефан Дубиски. Естерхази си зададе въпроса дали тези цигани не са същите, които преследваха княза с омразата си и бяха пуснали бесния вълк в градината, за да ухапе Юлиана.

Черният майор се постара да се запознае и успя, като издебна случая, когато Аладар Форкаш се беше разболял и не можеше да дойде в театъра. Мелиора най-напред се отнесе хладно към Естерхази, но когато забеляза, че и той храни омраза към княз Стефан Дубиски, тя се почувства привързана към него.

Известно ни е, че тя не обичаше Аладар Форкаш, а се хвърли в обятията му само заради това, че той беше станал сляпо оръдие на отмъщението й. Тя не обичаше и Естерхази. Сърцето й въпреки страшната омраза, която питаеше към Стефан Дубиски, принадлежеше все пак на него. Тя, обаче, вярваше, че в лицето на черния майор е намерила човека, който може да изпълни честолюбивите й планове. Ако черният майор успееше да отстрани Дубиски, то владението Красногорка, както и княжеското звание преминаваха в негови ръце. Поради това хитрата циганка намери за по-добре да плени графа с прелестите си и да го привлече на своя страна. Разбира се, при това положение я обзе страх от сегашния й любовник Аладар Форкаш. Ревността му, която не познаваше граници, и страшният му гняв можеха да го подтикнат към убийство, ако откриеше отношенията й с Естерхази.

Една вечер, когато Аладар Форкаш свиреше на сцената, граф Естерхази, който беше подкупил гардеробиерката, влезе незабелязан в гримьорната на Мелиора. Черният майор гледаше с жаден поглед красивата циганка и реши да я направи своя любовница. Тя забеляза, че направи силно впечатление на този човек, и отиде към огледалото, за да се огледа. Естерхази стана от стола си и се приближи тихо към нея. Тя се престори, че не го чува и той внезапно я прегърна и започна да я целува. Отначало Мелиора се остави на милувките му, като че ли беше жертва на нападение, но после го прегърна с десницата си и започна да отговаря с целувки на милувките му.

Докато лежеше в обятията на черния майор, бедният Аладар Форкаш свиреше на сцената любовни мелодии и разпали сърцата на влюбените още повече чрез музиката си.

— Искаш ли да ми принадлежиш? — попита граф Естерхази шепнешком красивата циганка. — Мелиора, искаш ли да бъдеш моя?

Тя трепна и го изгледа с пламтящ поглед.

— Сериозно ли говориш? — каза циганката. — Обичаш ли ме?

— Обичам те до полуда!

— Искаш ли да ме направиш своя съпруга? Естерхази, който винаги се заклеваше и обещаваше всичко, отговори:

— Да, Мелиора, ти ще бъдеш моя съпруга! Ще изпълня всичките ти желания, а ако успея да имам княжеската корона на княз Стефан Дубиски, тогава ще стоя на колене пред тебе!

— Ще я получиш — закле се Мелиора с блестящи очи.

В тая минута тя се стори на Естерхази още по-красива, отколкото беше всъщност.

— Ах, ако веднага би се съгласила да дойдеш с мене — каза той. — Трябва още сега да напуснеш този циганин, който се одързостява да мисли, че има право да те притежава!

— Не, не — отвърна Мелиора, — трябва да бъдем предпазливи, за да не може Аладар Форкаш да попадне по следите ми.

— А какво може да ти направи Ти не си негова съпруга!

— Според законите на циганите, аз съм венчана за него. В една ясна нощ служителят на великия дух ни съедини.

— Но това не е законно съединение — засмя се черният майор. — Това венчаване няма да се признае от никоя държава в света.

Но Мелиора поклати енергично глава.

— Циганинът пита ли за закон? — отговори тя. — Пред очите на събратята ни, аз съм станала жена на Аладар Форкаш и ако му изневеря, той има право да ме убие. И след като стори това, ще избяга в Унгария, където всеки циганин ще го защитава, макар и да рискува живота си.

— Мелиора, той няма да те открие — увери я Естерхази, — ще скрия съкровището си на сигурно място.

— Затова трябва да бъдем умни — отговори циганката. — Слушай, имам добър план. Утре вечер за последен път ще играя в този театър. Когато свърша, Аладар Форкаш повторно ще се яви на сцената, защото трябва според програмата да свири два пъти. Докато той свири, аз ще се облека в мъжки дрехи и ще избягам. Ти ще ме очакваш с файтон и ще ме откараш у дома си.

.— У дома ми ли? Там Аладар ще те потърси най-напред.

— Напротив, той няма да допусне дори, че ще имам смелостта да вляза в жилището ти.

Изглежда, че Естерхази не беше съгласен с това предложение. Той си помисли за отмъщението, което ще го сполети от страна на госпожа Буланси, щом узнае, че в жилището му се намира друга жена.

— Не може — каза той след кратка пауза. — Ти знаеш, че съм офицер и началството ми може да се разсърди, ако узнае, че крия в дома си жена.

— Това никой не ще узнае — опита се да го увери циганката. — Ще се облека в мъжки дрехи и ако те попита някой, ще кажеш, че съм ти слуга.

— Този план е превъзходен — каза черният майор. — Да, обична ми Мелиора, така ще останем скрити. За да не дадем никому повод за съмнение, ще изпратя слугата си Баптис някъде далече, или направо ще го изпъдя.

Като награда за това решение Мелиора го целуна.

— Но сега си иди — помоли тя любовника си. — Аладар Форкаш свири вече последната си мелодия. Той ей сега ще дойде, защото е разбрал, че те приемам тук.

— Тогава утре ще ти изпратя едно писмо — прошепна черният майор, — в което ще ти известя къде ще те чакам с файтон и дали ще можем да отидем в моето жилище, без да срещнем опасност. Сега прощавай, остави ме да те прегърна още веднъж.

Той прегърна красивата циганка, после излезе през малката врата, която го изведе на улицата. Черният майор беше излязъл тъкмо навреме, защото Аладар след миг влезе в стаята на Мелиора. Огледа се мрачно, но не можа да открие нищо, което да потвърди съмненията му.

Мелиора беше доста хитра и през последните два дни направи всичко, за да разпръсне съмненията му с милувки. Изражението на лицето му и този път се измени под влияние на горещите й целувки и той отново й се довери.

Когато Естерхази влезе в жилището си, той завари слугата Баптис в стаята си да спи.

— Защо спиш, когато отсъствам? — развика се Естерхази.

Баптис, който не беше свикнал да бъде тормозен от господаря си, остана смаян.

— Помислих — отговори той стреснато, — че имам право да поспя, тъй като снощи трябваше да ви чакам до четири часа сутринта.

— Отговаряш много дръзко — просъска черният майор. — Виждам, че отдавна работиш при мен и мислиш, че не мога без теб!

— Господин графе, нали съм ви слугувал вярно и съм ви помагал във всичко.

Естерхази тропна гневно с крак.

— Как! Осмеляваш се да казваш, че си ми помагал? Достатъчно съм те търпял. Утре сутрин си прибери вещите, приготви сметката и се разделяме.

Баптис не отговори нищо. Той не вярваше, че господарят му ще го изпъди, а мислеше, че е сръбнал малко повече шампанско, след което го съблече и му пожела лека нощ. Но добрият Баптис се излъга. Сутринта, когато поднесе кафе на господаря си, той попита:

— Прибра ли си вещите! Направи ли сметката си?

— Не, господин графе — отговори Баптис. — Мислех, вярвах…

— Ти си мислил, че снощи бях пиян. Не, бях съвършено трезвен и затова забелязах твоето безсрамие.

Баптис се изчерви от гняв.

— Значи, вие сериозно сте намислили да ме изпъдите? — промърмори той. — Господин графе, обмислихте ли всичко добре? Не се опитвайте да ме унищожите! Не се страхувам от вас. А вие, вие имате причини да се страхувате от мене.

Естерхази скочи от стола си и посочи с ръка към вратата.

— Навън или ще те Нашибам с камшика! — кресна той.

Слугата се дръпна към вратата и край устните му заигра иронична усмивка.

— Господин графе — рече той, — оставете камшика, където му е мястото. Аз сам ще си отида, но помнете, че съм ви предупредил. Сега ще разберете кой е вашият Баптис! Много години ме използвахте за разни услуги, а сега ме пъдите като куче. Това ще ви струва скъпо.

Четвърт час по-късно Баптис, с малък куфар в ръка, напусна къщата. Като стигна до прага на вратата, той измърмори едно проклятие и една закана, която щеше да накара Естерхази да пребледнее, ако бе чул. След това се смеси с уличната тълпа.

Черният майор гледа дълго през прозореца след излизането на слугата му с предчувствието, че ще го сполети беда, ако остави Баптис да си отиде сърдит. Беше дори решил да тръгне след него. Но колкото и способен да беше за други неща, щом се касаеше за жена, той загубваше разсъдъка си.

В тая минута черният майор мислеше как по-скоро да притежава Мелиора и остави слугата си да си върви. Баптис, макар и да не знаеше всичките му тайни, все пак беше забелязал и узнал доста съмнителни работи.

Майор Естерхази спечели нов неприятел.

17.

Във „Фоли Бержер“ представлението беше започнало. Касиерът се усмихваше, а директорът потриваше ръце, тъй като всички места бяха продадени. Когато завесата се вдигна, в касата беше останал само един билет, ангажиран от граф Естерхази, който още не беше дошъл да го вземе.

Зад сцената беше оживено. Артистите стояха облечени в колоритните си костюми и един по един се явяваха на сцената, за да забавляват публиката чрез изкуството си. Посетителите обаче очакваха с нетърпение двете звезди на театъра — цигуларя Аладар Форкаш и Мелиора, кралицата на водата.

Пламенната циганка се намираше вече в гримьорната си, където Аладар разговаряше с нея. После тя му каза да излезе, тъй като искала да облече трикото си.

Цигуларят я целуна нежно и пошепна няколко любовни слова. В тоя момент очите му се напълниха със сълзи.

.— Защо плачеш? — попита го Мелиора.

Той повдигна рамене.

— Тежко ми е на душата — отговори Аладар.

— Но няма причина да се чувстваш нещастен — усмихна се красивата Мелиора. — Не съм ли при теб?

След няколко минути мълчание той се реши:

— Знаеш, че ние, циганите, сме суеверни. Днес ми се случи нещо, което ми подсказва, че ще ме сполети голямо нещастие.

— Разкажи ми!

— Добре. Когато тая сутрин излязох от къщи и отидох да си купя струни за цигулката, минах през една пуста улица на предградието „Св. Антоан“. Вървях замислен по улицата и внезапно пред мене се изпречи нещо страшно. Това беше жена, облечена в дрипи, които някога са били скъпи дрехи. Лицето й беше бледо, косите разпилени, а очите приличаха на два въглена. Помислих, че нещастната иска милостиня, бръкнах в джоба си и извадих една монета. Но щом я погледнах в лицето, изумен отскочих настрана. Мелиора, това беше княгиня Юлиана.

— Невъзможно е! — изтръпна циганката. — Излъгал си се.

— Ще ми се да е така — въздъхна Аладар. — Но това, което се случи след това, разпръсна всичките ми съмнения; Облечената в дрипи жена, щом ме съзря, простря ръцете си към мене.

— Циганино! — извика тя силно. — Циганино! Вълкът, вълкът! После побягна в една къща. Нямах желание да я преследвам, а тръгнах по-бързо и наех файтон, за да се отдалеча по-скоро от мястото, където ми се случи това. Виждаш ли — прибави Аладар след кратко мълчание, — това не ми предсказва нещо добро… Не, не… не може да е била княгиня Юлиана, а някой зъл дух, понеже е невъзможно съпругата на княз Стефан Дубиски да ходи облечена в дрипи по улиците на Париж. Изглежда, видях някакво свръхестествено явление, което се е явило, за да ми предизвести, че злодеянието, което сторихме над Юлиана, търси своето възмездие. Всеки получава заслуженото. Това наказание може да ни сполети днес или утре и ще бъде тежко за мен. От момента, когато ми се представи това видение, усещам, че ще те загубя.

Циганинът млъкна. В тоя момент на душевно вълнение той беше хванал ръката на Мелиора. Изкусителната циганка не смееше да то погледне в очите. Тя знаеше, че неговото предчувствие ще се сбъдне и че днес ще я загуби.

— Иди си сега — каза тя. — Трябва да се облека, времето е малко, а и ти също трябва да тръгваш…

Аладар хвърли нежен поглед към нея и излезе.

Циганката веднага заключи вратата. После извади от коша, в който се намираше театралният й костюм, мъжки дрехи, които беше купила тая сутрин, когато Аладар отсъстваше, и още не ги беше обличала. Но както изглежда, дрехите й прилягаха. Тя ги сложи обратно в коша, като кимна доволно с глава. Мелиора беше приготвила всичко, но най-главното й липсваше.

То беше писмото на граф Естерхази.

Защо закъснява майорът? Защо я измъчва? Мелиора се облече за представлението. Тя беше пребледняла, даже ружът й не можеше да скрие бледостта. А как ли би се ужасила, ако знаеше какво става сега в коридора?

Там се разхождаше Аладар Форкаш. Пред него се изпречи един лакей, който държеше в ръката си великолепен букет и отиваше право към гримьорната на Мелиора. Циганинът забеляза това и го спря.

— Къде носите този букет? — го попита.

— Трябва да го предам на госпожица Мелиора! — отговори лакеят.

— Кой го изпраща?

— Не зная! Тази сутрин го поръчаха в магазина, там съм само слуга и не познавам клиентите, които ни посещават.

— Няма ли визитна картичка в букета? Слугата разгледа цветята.

— Не — отговори. — Изглежда, че този, който го изпраща, не иска да се знае името му. Но предполагам, че получателката го познава.

— Умен човек сте — кимна Аладар.

— В магазина виждаме много неща, а това, което не успеем да видим, можем да си го представим.

— Добре, заслужавате двоен бакшиш. Първо, защо-, то сте донесли букета, и второ, защото говорите такива интересни неща за вашия магазин. Вземете тези пет франка и ми дайте цветята!

Слугата се колебаеше.

— Не смея, господине — каза той, без да снема погледа си от блестящата сребърна монета. — Поръчано ми е да предам цветята само в ръцете на дамата.

— Кой ви поръча това? — попита циганинът, който след тая забележка се усъмни още повече.

— Господарят ми!

— Аз съм съпруг на артистката, за която е предназначен този букет, затова спокойно можете да ми го предадете. Освен това съпругата ми не може да го приеме, тъй като в този момент се облича.

Дали сериозните думи на Аладар Форкаш или сияйните сребърни пет франка повлияха на слугата, но той предаде букета на циганина и си отиде.

Циганинът разглеждаше замислен букета. Някакъв тайнствен глас му шепнеше, че с тези цветя работата не е чиста. При по-внимателно разглеждане, една бяла хартийка изпадна измежду стръковете. На нея бяха написани само няколко реда. Форкаш ги прочете и изражението на лицето му се промени. Той се намръщи.

— Тя иска да избяга — промълви. — Още днес, с него. Ах, измаменият съм аз.

Хвърли букета на пода и го стъпка с крака, а злощастната бележка пъхна в джоба на палтото си.

— Мелиора — изпъшка циганинът и очите му се насълзиха, — това ли съм заслужил?

Изведнъж, обаче, състраданието му към нея изчезна.

— Тя е престъпила клетвата — сети се той, — следователно, трябва да умре от моята ръка!

Аладар излезе от коридора и отиде зад кулисите. Нещастникът не виждаше и не чуваше какво става около него. Погледът му блуждаеше, душата му се гърчеше в гняв. Безграничната любов, която чувстваше към Мелиора, се бореше с омразата и отчаянието, което го беше обзело от момента, когато се увери, че обичната жена му изневерява.

— Не бива да остане жива — реши той. — По-добре ще бъде да я убия, отколкото да я притежава друг.

В тоя момент до циганина се приближи един висок човек, който беше облечен в пъстри дрехи.

— Господин Форкаш — му каза, — моля ви, вашият ред дойде, завесата вече е вдигната!

— Добре, господин разпоредител!

Аладар изговори тия думи като насън, без да помръдне от мястото си.

— Господин Форкаш, имайте добрината да започнете! Публиката вече негодува!

— Дявол да я вземе публиката! Къде е цигулката ми?

— Държите я в ръката си — отговори разпоредителят. — Болен ли сте?

Циганинът обърса потта от челото си и без да каже нито дума, отиде на сцената. Публиката го посрещна с аплодисменти, но той не им обърна никакво внимание, дори не се поклони.

Аладар нагласи цигулката си, погледна струните и започна да свири.

А как свиреше тоя дяволски циганин! След две минути беше пленил всички слушатели. Тази песен излъчваше някаква свръхестествена сила. Това бе стенанието, плачът и риданието, които една човешка душа ражда в тонове. Внезапно циганинът спря да свири. Една струна се скъса.

Отстрани, в дясната ложа, се появи граф Естерхази. Той дръпна стола си и седна. Аладар Форкаш го изгледа страшно, след това продължи да свири.

Как се промени сега музиката му! От акордите не звучеше вече нищо приятно. Те напомняха проклятие, което умиращ отправя против този, който е причинил смъртта му. Последва глух акорд. И последната струна се бе скъсала.

Циганинът захвърли цигулката си в един ъгъл и напусна сцената без да удостои публиката с поглед. Последваха го бурни аплодисменти.

— Покажете се поне пред публиката — спря го директорът на театъра. — Господин Форкаш, излезте още веднъж на сцената и се покажете. Публиката ви аплодира.

Циганинът го изгледа презрително и отмина:

— Пиян е — обясни разпоредителят на директора. — Оставете го да си иде. Не трябва да го сърдим, защото със свиренето си той пленява публиката!

Завесата на сцената беше спусната, след което последва голяма пауза. Публиката отиде в бюфетите, за да се поразхлади. Един от малцината, които бяха останали по местата си, беше граф Естерхази, който си завиваше цигарата, облегнат на стола. Мислеше за Мелиора, която още същата нощ щеше да бъде негова.

През това време на сцената поставяха големия, пълен с вода басейн, в дъното на който се намираха змии, малки крокодили, жаби и други земноводни. Той беше толкова препълнен, че вълните, предизвикани от местенето му, изпръскаха пода на сцената. Когато беше готов, Аладар се появи зад кулисите. Той заповяда на служещите да се оттеглят, след което, както всяка вечер, разгледа внимателно басейна. Над повърхността му имаше мрежа от тел, която пречеше на животинките да избягат от водата. В минутата, в която Мелиора трябваше да влезе в басейна, телената мрежа, прикрепена с пружина, се издърпваше и входът беше осигурен. Полицията беше поискала заради сигурността на публиката басейнът да се покрие с тая мрежа, за да не би да избяга някоя змия по време на представлението. Щом Мелиора влезеше във водата, Аладар трябваше да задейства пружината и мрежата покриваше басейна, без публиката да забележи нещо. Когато Мелиора искаше да излезе, тя натискаше едно копче, което беше свързано с механизъм, и мрежата се отваряше. Тогава тя свободно можеше да излезе.

Всяка вечер Аладар внимателно преглеждаше жицата, която свързваше копчето с механизма на мрежата. Циганинът и днес провери тая жица и изглежда, че намери всичко в ред. Той съзря Мелиора, която стоеше зад кулисите, и очите й блестяха така, като че ли я очакваше неизразимо щастие.

Аладар трепна, но в следната минута се стегна и отиде при жена си.

— Прегледа ли телта? Всичко в ред ли е? — попита го тя.

Той се направи, че не я е чул.

— Вдигнете завесата! — нареди Аладар. Мелиора хвана ръката на Аладар, зада я изведе на сцената.

— Ръката ти е много студена — каза тя на циганина.

— А твоята е гореща като огън — отговори той. Аладар я изведе на сцената. Нескончаеми и бурни ръкопляскания я посрещнаха. Погледите на всички бяха устремени в чернооката жена.

Мелиора хвърли бърз поглед към ложите. В една от тях съгледа Естерхази, комуто се усмихна. Той беше тук — бягството беше сигурно. Макар и да не беше получила писмото му, неговото присъствие й казваше всичко.

Аладар забеляза, че тя хвърли поглед към майора и се развълнува. В същия миг му се искаше да се хвърли върху невярната си съпруга и да я удуши, но се въздържа. Неговото отмъщение трябваше да бъде по-страшно.

Аладар подаде десницата си на Мелиора, като й помогна да се изкачи на стълбата, която се намираше до басейна. В момента, когато се намираше на последното стъпало, тя хвърли още един поглед към ложата, в която се намираше Естерхази, и скочи във водата. Мелиора потъна бавно, след което Аладар затвори басейна с телената мрежа.

Щом тялото на Мелиора влезе във водата, намиращите се там земноводни се разшаваха и заплуваха бързо около нея. Циганката хвана една змия и я уви като маргаритен гердан около шията си, а другата около кръста си. Тя си играеше с малък крокодил. Слагаше го върху гърдите си и го захвърляше настрана.

Така минаха четиридесет секунди. При първото слизане Мелиора не оставаше по-дълго време във водата. Втората част от номера й траеше петдесет секунди, когато слизаше за трети път на дъното на басейна, тя оставаше цяла минута в него. Беше станало време да изплува на повърхността. Мелиора остави змиите и натисна копчето. Втурна се към повърхността, но с главата си срещна мрежата и веднага потъна пак. Обзе я страх. Вероятно не бе натиснала добре копчето или не действаше добре механизмът? Защо не се вдигаше мрежата? Тя натисна още веднъж копчето. Но в момент, когато искаше да излезе повторно, отново срещна телената мрежа и потъна пак.

В този момент я обзе страшна мисъл. Тя съгледа Аладар, който стоеше със скръстени ръце до басейна и с демонски поглед наблюдаваше всяко нейно движение.

— Той е прерязал жицата и иска да ме убие. Може би е узнал всичко! — помисли си Мелиора.

Тя почувства, че силите я напускат и започва да губи съзнание. Впусна се още веднъж към повърхността на басейна, хвана телената мрежа и се помъчи да я скъса, но не успя. Главата й увисна и тя потъна на дъното. Публиката нямаше представа за страшната трагедия и продължаваше да ръкопляска. От многобройните посетители само Естерхази знаеше в какво се състоеше работата. Тъй като вече десетина пъти бе видял представленията на Мелиора, той знаеше, че това не влиза в нито един номер от програмата й. Той също така беше проверил по часовника си, колко време стои под водата.

Една минута и двадесет секунди вече бяха минали. През това време черният майор имаше възможност да наблюдава мрачното и озлобено лице на Аладар, което му разкриваше страшните му намерения. Ако искаше да осуети убийството, не трябваше да се бави нито секунда.

Граф Естерхази скочи от стола и извика със силен глас.

Извади револвера от джоба си, прицели се и гръмна три пъти. Куршумите разбиха предната стъклена стена на басейна, водата започна да тече и музикантите, които се намираха на сцената, избягаха настрана.

Водата се разля по цялата сцена и потече в залата, където се намираха посетителите.

Страшна паника обзе публиката и всички избягаха в коридорите. Няколко решителни мъже, между които пръв беше Естерхази, се втурнаха към сцената. Артистите изскочиха иззад кулисите и убиха змиите и малките крокодили, които бяха плъзнали от страшния басейн.

Естерхази се грижеше само за Мелиора. Тя беше простряна на дъното на басейна, но беше още жива. Черният майор я вдигна и я отнесе в гримьорната й. Там я настани под надзора на прислужничките.

— Господин графе, вие спасихте красивата артистка — му каза директорът на театъра, който пристигна развълнуван на сцената, — защото констатирах, че телта на механизма е прерязана!

— Знаех — отговори Естерхази, след което прибави с повишен тон. — Нека арестуват циганина цигулар, мнимият съпруг на Мелиора. Аз мога да докажа, че той е искал да я убие.

Един полицейски пристав, който присъстваше по служба в театъра, заповяда на стражарите да претърсят къщата на циганина и да го заловят. Всичко обаче беше безполезно.

Аладар Форкаш беше изчезнал.

18.

Една от най-оживените улици в град Ню Йорк е улица „Бовери“, която пресича целия долен край на града. На тая улица се намират малко жилища. Построените там здания служат най-вече за търговия, циркове, кръчми и други заведения с лошо име.

Няма чужденец, пристигнал в Ню Йорк, който да не е прекарал поне една нощ на тая улица. На нея, така да се каже, цяла година има панаир. Пред театрите са залепени големи реклами, които обикновено изобразяват убийства и други страшни картини от пиесите, които се играят. Вратите на кръчмите са винаги отворени и от тях се втурват навън алкохолни и тютюневи аромати. В тия кръчми се срещат хора от цял свят.

Морякът, който след дълго пътуване е пристигнал в Ню Йорк, бърза да отиде на улица „Бовери“, за да по-гуляе и изхарчи парите, които цяла година е пестил с честен труд. Услужливата келнерка гледа да му измъкне повечко. За всяка милувка и сладка дума той трябва да плати с няколко бутилки вино. Комарджиите го изиграват и избухва караница, а съдията осъжда бедния моряк на няколко седмици затвор като награда за неприличното му държание.

Улица „Бовери“ е пълна с престъпни елементи. Между многобройните посетители, които денем се движат по нея, има и престъпници, които упражняват занаята си тук. Крадци, убийци и всякакви други злодеи намират тук жертвите си. Но „Бовари“ е обитаема и от много бедни хора, които нощно време биват откарвани в „Дома за спане“, където за десет цента могат да прекарат нощта. Един голям сламеник образува там леглото за нещастните и те трябва да дишат вмирисания въздух на голямата зала. За петнадесет цента може да се спи с четирима другари в отделна стая, а за двадесет и пет — сам и то на добър креват.

Мнозина млади преселници, които са стигнали до един от тия домове, са се смесвали с лошото общество и са ставали престъпници. Но трябва да признаем, че и мнозина от тях, които днес са милионери и са постигнали това благодарение на своя честен труд и постоянство, най-напред обикновено са спали в една от тия къщи.

Всеки човек сам е творец на щастието или нещастието си. Твърдата воля никога не може да бъде победена от изкушението.

Сега ще заведем почитаемите ни читатели в един „Дом за спане“, за да се запознаят с мизерията, злодеянията и изкушенията, които се срещат на всяка крачка.

Един млад човек, уморен и изтощен, се отправи привечер към улица „Бовери“. Под мишницата си той носеше шапка и няколко книги. Нямаше съмнение, че този мъж беше пътуващ книжар, но не дотам опитен, за да може чрез интелигентността си да убеди публиката, че не само тялото, а и разумът изисква храна. Той или не разбираше от книжарство, или пък щастието му не беше се усмихнало. По външния му вид личеше, че трябва да се бори с глада и мизерията. По болезненото и бледо изражение на лицето можеше да се направи заключение, че се храни лошо. Облеклото на младежа беше старо, мръсно, туктам закърпено от неопитна ръка. Подметките му бяха скъсани. С една дума, този младеж правеше впечатление на човек, който е дошъл в Америка и вместо да намери щастие, е срещнал нищетата.

Този нещастник ни е познат. Това е Арман Боне, с когото се запознахме в Париж, в дома на госпожа Небел. Тогава той работеше като книговодител във фирмата „Прокосон“. Да, това беше Арман Боне, който успя да спечели любовта на Марион и когото истинският му баща Натузиус го направи богат човек, като му подари четиридесет хиляди франка, които черния майор му отне на комар в дома на госпожа Буланси. След това на нещастника не остана нищо друго, освен да избяга в Америка и да понесе там срама си.

Арман бе дошъл тук с намерение да поправи грешката, която е сторил. Той искаше да работи от сутрин до вечер. С това единствено намерение мнозина отиват в Америка, но скоро остават излъгани. Както едно растение не хваща корен, когато се пренесе от едно място на друго, така и преселникът най-напред трябва да научи езика и обичаите на американците и после да обмисля пътищата, чрез които да успее в работата си.

Арман не говореше английски, нито пък разбираше от американска търговия, а за физическа работа бе слаб и не намери никъде работа. Парите, с които беше пристигнал тук, бяха изхарчени за два месеца, след което го обзе нуждата.

Най-после Арман беше сполучил да се сдобие с книги от един богат книжар, който го беше натоварил да събира абонати. Няколко негови приятели бяха сполучили в тази работа, а нему не вървеше. Ако работеше цял ден, едва успяваше да спечели толкова, че да може да се нахрани и да плати десет цента за пренощуване. Всеки ден преди още да си е купил нещо за ядене, той отделяше настрана по няколко цента. В началото, когато беше останал без подслон, той се разхождаше и лягаше на някоя пейка в парка, но там го пъдеха американските полицаи. Ужас го обземаше, когато си спомняше за тия нощи. Затова предпочиташе да легне между разноезичните възмръсни елементи, които нощуваха в „Дома за спане“, макар че му внушаваха отвращение. Там поне беше защитен от студа и нямаше да се страхува, че може да бъде арестуван. Разбира се, той и тук не прекарваше нощта много добре. Обществото, което се събираше, се състоеше от пропаднали човешки същества, от които трябваше да се пази. Те не съжаляваха дори и най-бедния и ограбваха последната му пара, докато спеше. В голямата стая често избухваше и караница, която обикновено свършваше с убийство. В такива моменти се явяваше полицията, издирваше виновниците и ги арестуваше.

Бедният Арман караше мизерен живот, който му беше станал вече твърде досаден. Живееше само заради Марион. Крепеше го надеждата, че ще може да я види още веднъж през живота си. Само тази мисъл го въздържаше да посегне на живота си.

Беше привечер на един съботен ден, а му оставаха само десет цента и с тях трябваше да се прехрани до понеделник сутринта. Гладният стомах не признава празници. Само богатите се наслаждават на истинска неделна почивка. За бедните неделята е само една мъка. Тя ги принуждава да се скитат немили-недраги но улиците или да размишляват на гладен стомах върху днешния несправедлив обществен строй, който ги кара да станат социалисти, комунисти, а най-после и анархисти. Та кой от сиромасите няма да прибегне към такава крайност, когато вижда, че е онеправдан, изоставен и презрян, когато се увери, че за него няма надежда нито на земята, нито на небето, когато вижда неизказания разкош в живота на богатите и види, че техните кучета се хранят по-добре, отколкото той, жената и децата му. Злото, мизерията и нещастията са плод само на неправилния, зле уреден обществен строй.

Арман Боне се отправи към дъсчената барака, в която беше касата на „Дома за спане“. Младежът заплати десетте цента и получи срещу тях един билет, който трябваше да предаде на друг чиновник, който седеше пред вратата на спалната зала. Арман влезе бавно в добре познатото му място, което се осветяваше от голяма лампа, оградена със здрава телена решетка. Тази лампа гореше цяла нощ и на онзи, които имаше нещастието да бъде под нея, осветяваше силно лицето и не му позволяваше да заспи.

Днес спалната зала беше доста посетена. На големия сламеник лежаха около тридесет мъже, стари и млади, силни и слаби, здрави и болни. Макар че в спалнята пушенето беше забранено, мнозина от мъжете държаха в ръцете си горящи пури, цигари или къси лули и тайно пушеха. Над голямото общо спално легло се издигаше гъст отвратителен вонящ облак, който се беше образувал от тютюневия дим и изпаренията на множеството хора. Арман се огледа наоколо и потърси място за спане. В същия момент се повдигна едни висок, белокос човек и му махна с ръка. Младият французин се отзова на поканата и тръгна към него. Там се намираше едно свободно място за спане. Младежът веднага се досети защо старецът го покани при себе си. Белокосият човек хвана десницата на Арман и я стисна сърдечно. Той беше на около шестдесетгодишна възраст, доста бедно облечен. Одухотвореното му интелигентно лице се украсяваше от бели къдри и дълга посивяла брада. Арман се бе запознал с този човек едва преди няколко дена в „Дома за спане“. Старецът не спеше всяка нощ в „Дома за спане“ и странеше, както и Арман, от това съмнително общество. Това, именно, обстоятелство съедини двамата по-тясно и те станаха неразделни приятели.

Старецът се казваше Джо, и както се виждаше, търгуваше с дребни стоки, понеже постоянно носеше със себе си няколко сандъчета. Те бяха добре полирани и винаги заключени. Изглежда, че в тях не се намираха скъпоценни предмети, тъй като старецът не беше много внимателен. Той обикновено вземаше по едно сандъче със себе си, а останалите слагаше в някой ъгъл на залата.

— Добър вечер, млади ми приятелю! — каза той на Арман. — Днес закъсняхте много. Имахте ли добра печалба?

Арман въздъхна тежко, събу обущата, съблече палтото и жилетката си, след което се изпъна край стария Джо.

— Благодаря ви за съчувствието към мене — отговори младежът. — Но по-добре би било да не ви отговоря на този въпрос. Работата ми върви зле, твърде зле.

Старецът хвърли съчувствен поглед към младия си съсед, поклати замислено глава, след което каза:

— Да, това е голямата мизерия на днешния обществен живот, от който всички изнемогваме. Драги ми Арман, не сте единственият, който страда. Ние всички страдаме и изнемогваме под натиска на това зло. При все това сте още млад и можете да се надявате на по-добро бъдеще. Но аз съм стар и ще трябва да остана беден и нещастен, докато ме приеме гробът. Впрочем, да не говорим за мен. Не спечелихте ли поне малко пари?

— Почти нищо. Хората не искат да купуват книги. Сега е карнавал. Всички мислят само за балове и харчат всекидневно много пари по шантаните. Но за книги не искат да жертват дори и пукната пара. Всичко — младо и старо, бедно и богато, иска да се наслаждава. Този животински инстинкт е за тях най-висшия идеал. Наслаждения, това е днес девизът на злопаметната ни и изтощена интелигенция. Да, телесно наслаждение. За него те живеят, за него робуват, трудят се, лъжат, крадат, за него се продават. Боже мой, докъде ще стигнем, ако и занапред върви все така! И погледнете, това е целият ми капитал. С него трябва да живея до понеделник!

Младежът извади десетте цента от джоба си и ги показа на стария Джо.

— Много е малко — съгласи се старецът и след миг добави. — Искам да ви предложа нещо. Имам един долар, който мога да ви дам.

Арман отблъсна уплашен ръката на стареца, в която се намираше един книжен долар.

— Боже мой — отговори той, — как мога да приема от вас пари, когато не съм уверен, че ще мога да ви ги върна. А вие сам сте беден и изнемощял старец. Да, стари Джо.

— Но тия пари не ще ме направят по-щастлив, нито по-нещастен, отколкото съм. Приятелю, вземете ги, аз ви ги подарявам.

Арман Боне поклати отрицателно глава.

— Не, приятелю — отговори той, — макар и да съм изпаднал толкова, че трябва да нощувам в тоя дом, аз не съм стигнал още дотам, че да приемам милостиня.

— Не искам да ви оскърбя — отговори старият Джо и сложи парите в джоба си.

Когато Арман се изтегна на леглото, очите на стареца блеснаха. Той изгледа внимателно младежа, поглади брадата си, позамисли се и попита:

— Вие във Франция ли сте се родил? Арман се поизправи.

— Да, роден и възпитан съм в Париж.

В тая минута другият съсед на Арман се обърна като в сън, но всъщност наблюдаваше през полузатворените си очи нещастния книжар.

Този човек също беше млад, но добре облечен.

— Наистина ли сте живял в Париж? — продължи старецът шепнешком разговора си. — Навярно там сте се събирали с други младежи. Искам да кажа от по-добро общество…

— Господине, преди действително се движех в по-висшите кръгове — отговори Анри, — но по външността ми в тоя момент не може да се направи подобно заключение.

— Обаче то си личи по говора ви — отговори старецът. — Кажете ми, не стели срещали някоя американка на име Алиса Тери?

— Такова име не мога да си спомня — каза той. — С подобна дама не съм се срещал. Но чакайте. Има прочута американска детективка на име Алиса Тери?

Старецът сви рамене.

— В Англия и Америка често се среща името Тери — отговори. — Обаче никога не съм дори чувал за тая прочута детективка, а още повече да я познавам.

След това се замисли и сложи главата си върху сламената възглавница.

— Май, че е по-добре да спим — заключи старецът.

— По време на сън човек забравя всичко.

Той затвори очи. След малко Арман хвана десницата му.

— Джо, Джо, спите ли? — прошепна той.

— Не, синко. Какво искате от мене?

— Джо, искам да ви кажа какво ми тежи на душата.

— Тогава говорете!

— Добре, приятелю, казвам ви сбогом!

Старецът смаян повдигна глава.

— Какво искате да кажете с това? Да не сте намислил да…

— Имам намерение да умра!

— Това намерение е много осъдително — разсъни се старецът. — Макар че животът може да ви е станал непоносим, самоубийството е голям грях.

— Но не и в този случай — промълви тихо Арман Боне. — Ако ви разкажа историята на моя живот, ако знаете как през една зловеща нощ опропастих цялото си бъдеще — тогава вие сам ще ме посъветвате да сложа край на живота си.

От другия край на дългия одър се изправи едър негър и извика:

— По дяволите, тук човек не може да спи спокойно! Идете в ада, ако искате да разговаряте.

След това пак легна.

— Говорете по-тихо — посъветва старецът. — Разкажете ми цялата история на живота си и не скривайте нищо.

Арман въздъхна тежко, след което започна разказа си. В думите му бликаше само истината и разказваше всичко така, както се беше случило. Той сподели със стареца как отишъл в къщата на госпожа Буланси и как Естерхази му прибрал парите, с които можел да осигури бъдещето си.

— Какво значение има за мене животът — завърши разказа си. — Моята Марион трябва да ме презира, тя сега обича друг, с когото ще бъде по-щастлива, тъй като аз не бях достоен за нейната любов.

Старецът почеса дългата си побеляла брада.

— Твърдо ли сте решил да изпълните намерението си? — попита той.

— Да. Утре на обяд ще се простя с вас, а вечерта няма да бъда вече между живите.

— Добре — отговори старецът. — Ние, американците, не пречим никому, когато пожелае да направи това, което намери за добре. Щом сте уверен, че не можете повече да живеете — тогава умрете!

Старецът изглеждаше много сериозен, когато изговори тия думи.

— Но — продължи той — аз искам да ви дам един добър съвет.

— Какъв съвет може да ми бъде сега полезен? — отрони Арман с болка на душата.

— О, не бързайте толкова. Човек не умира така лесно — спря го старецът. — Решихте ли по какъв начин да умрете?

— Да, ще се хвърля в залива, вълните ще отнесат трупа ми в безкрайния океан, където ще изчезне завинаги.

— Можете ли да плувате?

— Да, и при това много добре.

— Тогава в последната минута ще изгубите куража си и ще поискате отново да изплувате. Полицаят, който пази брега, ще ви забележи и ще ви арестува за няколко седмици. У нас всеки, който направи опит за самоубийство, се наказва строго от властта.

— Тогава ще измисля друг начин. Ще се обеся. Десетте цента, които имам, ще стигнат да си купя въже.

— Обесването е плебейска смърт — намръщи се старецът презрително.

— Но нямам пари да си купя револвер и да си пробия с куршум главата.

— Виждате ли, че умирането е тежко? Човек навсякъде среща пречки или в решителния момент твърдата воля го напуска. Аз съм ваш приятел и ако с друго не мога да ви помогна, поне ще ви посоча пътя, по който лесно ще можете да се лишите от живота. Чувал ли сте за парка „Менло“?

— Разбира се — отговори Арман учуден, тъй като не можеше да си обясни каква връзка има този парк с неговите мисли. — Доколкото ми е известно, този парк принадлежи на прочутия Едисон, който си е построил там дворец и обсерватория. О, този щастлив Едисон — продължи младият французин, — той достигна такова положение, каквото човек рядко може да постигне, и ощастливи света с много важни открития като телефона, телеграфа, фонографа… Всичко това е негово дело. Днес той е милионер, цар на науката.

Старецът беше навел глава и слушаше с голямо внимание думите на младежа.

— Да, Едисон е достигнал завидно положение. Наричат го „магьосникът от парка «Менло». Но се заклевам, че не може да омагьосва. Той само се е придържал към законите на природата, като е обърнал всичко в пари. Доколкото ми е известно, този прочут Едисон на младини също е трябвало да се бори с живота и е нощувал като нас в това заведение, понеже нямал достатъчно средства, за да си наеме квартира. Изслушайте ме сега какво ще ви кажа за парка «Менло». В него се намира висока кула, от върха на която се вижда околността на няколко мили разстояние. Едисон е построил тази кула, за да може в нея да мисли и разсъждава спокойно върху проблемите си. Там, горе никой не може да го смущава, той е сам, сам с гения си. Струва ми се — прибави старецът, като погледна Арман, — че там горе човек може да умре спокойно. Когато Едисон не е в кулата, вратата е отворена. Ще се изкачите по стълбите, ще отворите един прозорец и ще се хвърлите през него!

— Но при падането на земята от страшната височина костите ми ще се строшат и ще изпитвам няколко минути страшни мъки и страдания!

Старецът не се съгласи с твърдението на Арман.

— В такъв случай човек не усеща нищо — отговори той. — При хвърлянето от такава голяма височина още през първите две секунди високото налягане на въздуха убива човека. Вие ще бъдете мъртъв още преди да стигнете долу. Обещайте ми, че ще се хвърлите оттам, а не от друго място. Няма да имате големи разноски, ако отидете в парка «Менло», който е само на един час от тук. Ако дадете пет цента, може да ви прекарат с лодка през залива в квартал «Ню Ерзай», където се намира паркът.

Арман Боне се замисли. ¦ — Благодаря. Обещавам ви — кимна той.

— Тогава ви желая лека нощ. Спете спокойно!

Като каза тия думи, старецът стисна ръката на приятеля си, след което се обърна и заспа. Но Арман не можа да заспи спокойно. Той лежеше неспокоен на леглото си, и се обръщаше ту на едната, ту на другата страна. Нещастникът мислеше постоянно за своята Марион и си спомняше сладките часове, които беше прекарал с нея.

В момента, когато ще се хвърли от кулата на парка «Менло», образът на Марион трябваше да бъде последният му спомен, с който искаше да отиде на онзи свят.

— Марион — прошепна той и затвори очи. — В същия момент почувства, че някой го хвана за ръката. Арман бе изненадан, като чу, че младият мъж, който спеше от другата страна, му говори на френски език.

— Вие французин ли сте?

— Да, господине, но…

— Не говорете толкова силно. Желая ви само доброто, колкото може по-скоро да оправите положението си. Как ви е името?

— Казвам се Арман Боне!

— Благодаря ви. Моето име е Марсел Бернард. Аз също съм родом от Париж и се радвам, че сте мой съотечественик.

— И аз се радвам, но съжалявам, че се срещаме в тая къща.

— Що се отнася до мен — отговори Марсел Бернард — не нуждата ме е накарала да нощувам тук.

— А какво друго? — учуди се Арман Боне. — Има ли на света друго нещо“, освен нуждата, което би могло да накара човек да остане дори два часа на това страшно място.

— Ей сега ще научите какво ме доведе тук. Но преди това да поговорим за вас. Станах неволен свидетел на разговора ви със стареца и чух, че говорите за самоубийство. Господин Арман, няма нужда да вършите такава безразсъдна постъпка.

— О, господине, вие не познавате моето положение. На мене не ми остава нищо друго, освен да посегна на живота си.

— Глупости — изсмя се непознатият Марсел Бернард.

Арман погледна учуден русия човек.

— Господине, вие се подигравате с мене — намръщи се той. — Не трябваше да го вършите, защото е подло от ваша страна да се подигравате с отчаянието на един човек.

— Кой ви каза, че се подигравам? Говоря ви сериозно. Още утре вечер триста долара могат да бъдат на ваше разположение. Освен това, ако приемете едно мое предложение, веднага мога да ви предплатя десет долара.

Арман сложи ръце върху пламналото си чело.

— Триста долара! — измърмори той. — Да, в такъв случай щях да бъда спасен и не би било нужно да умра толкова млад.

— Приемате ли предложението ми?

— Но какво, в края на краищата е то? Кажете го!

— Ей сега ще ви го направя. Елате по-близо, не бива да го чуе никой.

Нито Арман Боне, нито пък Марсел Бернард забелязаха, че в тоя момент неизвестна ръка сложи едно полирано сандъче помежду им, което беше отворено. После ръката изчезна под завивката на стария Джо, който се преструваше, че спи дълбоко.

.— Приближете главата си до моята — каза Марсел Бернард. — Сега да поговорим, но предпазливо, да не ни чуе някой от тия подлеци, които твърде често се преструват, че спят. Слушайте. Дойдох тук, за да намеря един решителен млад мъж, на когото да може да се повери едно тайно поръчение.

— В какво се състои това поръчение?

— Имам стар чичо — продължи Марсел Бернард. — Той е много богат, макар и болен. Въпреки болестта му, изглежда, че смъртта го е забравила. Не иска да умре, макар че е вече на седемдесет и четири години, защото не може да се раздели с пълната си каса. Голям скъперник е и най-много обича да чете ценните си книжа и да брои жълтиците си. Живееше дълго време сам в къщата си, която се намира самотна на улица „Харлем“. Откакто дойдох в Америка, успях да го придумам да си вземе поне една готвачка. Красивата Нинон е готвачката, която наглежда много добре стареца. Въпреки това той я подозира, и яде и пие само това, което сам си приготви. За американските лекари не иска да чуе и дума. Казва, че са подли хора и лесно се подкупват. Може би мисли, че ще се сдружа с тях, за да го отровят.

В душата на Арман се появи страшно предчувствие. Той наблюдаваше злобната усмивка, която заигра по устните на Марсел.

— Разбрахте ли ме? — попита той.

— Да, продължавайте!

— Чичо ми е родом от Франция. Казах му, че ще гледам да намеря добър френски лекар, който да го прегледа! След дълго колебание се съгласи с предложението ми. Виждате ли, господин Арман, това е причината, която ме доведе тук.

— Не ви разбрах. Как може да се надявате, че тук ще намерите добър лекар?

143

— Вече го намерих — засмя се Марсел тихо.

— Какво?

— Вие сте лекарят, когото търся!

— Аз ли?

— Да, вие сте човекът, от когото се нуждая. И сега да не губим време. Ще приемете ли предложението ми да прегледате чичо ми. Искате ли да ви заведа утре при него и да ви представя като прочутия лекар Арман Боне? За елегантно облекло, златен часовник с ланец, диамантена карфица ще се погрижа аз и всичко това ще остане ваша собственост заедно с триста долара в случай, че остана доволен от вас.

— Ще бъде трудно — отговори Арман, който все още не можеше да разбере какво иска Марсел от него. — Нямам никакво понятие от медицина.

— Но това не е и нужно. Вие ще дадете на болния само един прах и ще го уверите, че ще оздравее, ако го приеме. Този прах ще получите от мене.

— Наистина ли ще оздравее от този прах?

— Това не е ваша работа. Ще си получите парите, при условие че запазите всичко в тайна, след което сте свободен.

На Арман му притъмня пред очите. Той се дръпна настрани и каза възмутено:

— Господине, сега разбрах, какви подли цели гоните. Вие искате да убиете един изнемощял старец заради богатството му! Наистина ли си въобразявате, че в мое лице сте намерили един злодей, който за пари ще ви подпомогне при извършването на това страшно дело? О, господине, аз съм беден, отчаянието ме кара да се самоубия, но по-добре е да умра, отколкото да натоваря съвестта си с такъв голям грях. Махнете се от очите ми! Ако утре сутринта, когато се събудя ви намеря още тук, ще ви предам в ръцете на полицията и ще разкрия злодейските ви намерения! С това ще сторя едно добро дело, което вярвам, ще ми облекчи страданията.

— Вие сте луд — отговори Марсел през смях. — Аз ви разказах тая история, само за да прекарам по-лесно безсънната си нощ, а вие взехте всичко за истина. Ха-ха, това е хубаво, виждам, че и в Америка има глупци. Господине, за вас ще бъде най-добре, ако се обесите, и то, разбира се, колкото може по-скоро!

Арман не чу думите на подлеца. Той се беше изтегнал на леглото и покрил главата си с вълнената завивка, след което заспа.

Когато се събуди, часът беше осем. Той разтри очите си и се огледа да види двамата си съседи, но те бяха изчезнали. Попита касиера кога са напуснали заведението и научи, че подлият изкусител си е отишъл на разсъмване, а старецът Джо в шест сутринта.

Арман се учуди, че старият му приятел си е отишъл, без дори да му каже сбогом. Взе шапката си и напусна приюта. Като излезе на улицата, денят му се видя прелестен. Не беше ли той последният от неговия живот?

Улица „Бовари“ беше пълна с народ. Само някои обърнаха внимание на Арман, който отиваше към залива, където се настани в лодката, която щеше да го пренесе на отсрещния бряг. Арман полусънен наблюдаваше сините води на морето и се стресна, когато лодката спря. Той си спомни всичко, каквото му бе разправил старият Джо относно този знаменит човек. В младините си също така се е борил с живота, но щастието най-после му се усмихнало. Щастието ли? Наистина ли е било само щастието или твърдата воля, която е живяла в гърдите на този велик човек?

Арман изостави тия мисли, тъй като беше пристигнал. Той спря пред една висока кула, върхът на която се губеше във висините. Потърси вратата, която намери отворена, точно както беше му казал старият Джо. Огледа се още веднъж наоколо, за да се увери, че не го е забелязал някой, след което влезе вътре. Нещастникът се изкачи бързо по стълбите. Изведнъж изпадна в състояние, което му подсказваше, че трябва бързо да изпълни решението си, за да не му попречи някой. Сега се намираше горе.

Тук имаше една кръгла зала, в която се намираха разни инструменти, предназначението на които не му беше известно. Всичките мебели се състояха от един шкаф, един малък и един голям стол.

Арман не обръщаше внимание на предметите, които го обкръжаваха, тъй като не беше дошъл да изучава живота на великия човек, а със съвсем друга цел и не трябваше да се бави с изпълнението й. Отвори един прозорец, погледна през него надолу и му се зави свят. Но той бе с твърд характер и безстрашно наблюдаваше картината, която му се откри. Да, старият Джо имаше право. Високите дървета протягаха върховете си като ръце към него и му се струваше, че му шепнат:

— Не се страхувай! Ние ще те прегърнем и ще те притиснем към гърдите на майката природа!

— Марион! — извика Арман с болка в душата. — Марион, сбогом! Бъди щастлива!

Това беше последната му молитва. Той сложи единия си крак на прозореца, хвана се за стената, след това прехвърли и другия. Още секунда и непоправимото трябваше да се случи. Но се чу глас. Бедният младеж се стресна и остана като вкаменен на мястото си. Гласът говореше сериозно. Косите на нещастния Арман настръхнаха. Когато се вслуша по-внимателно, той чу собствения си глас:

— По-добре да умра, отколкото да сторя такъв грях!

— Боже мой — извика Арман, — това са думите, които казах на онзи подлец, който миналата нощ искаше да ме подкупи.

Влезе отново в стаята разтреперан и се огледа наоколо.

— Полудял ли съм? — продума сам на себе си. — Как може човек да чува собствения си глас, когато не говори! Ах, Боже мой, ти си искал да ме запазиш от самоубийството. Ти ми доказа, че този, който може да се противопостави на изкушението, не трябва да умре, а е длъжен да продължи борбата си за съществуване.

Той обърса потта на челото си, а откъм стълбите се чуха бързи стъпки. Влязоха двама слуги, облечени в красиви ливреи. Те съзряха Арман, когото веднага хванаха здраво за ръцете.

— Какво търсите тук? — попита единият от тях. — Как сте се осмелили да влезете тук?

— Не ви ли е известно, че тая кула е частно притежание на господин Едисон? — прекъсна го другият слуга. — Елате с нас. Трябва да ви заведем при господин Едисон. Нека той реши да ви предаде ли на полицията или не.

— Заклевам се, че не съм дошъл тук с намерение да правя някаква пакост — опита се да обясни Арман. — Исках да се…

— Всичко това можете да разкажете на господин Едисон. Ние сме длъжни да изпълним заповедите му.

Двамата отведоха Арман. При това той забеляза, че единият от слугите взе малко полирано сандъче, което се намираше под стола близо до прозореца, през който искаше да се хвърли.

Слугите го поведоха, без да му сторят никакво зло или да го нагрубят. Мисълта, че ще може да се срещне с великия Едисон, успокои донякъде Арман. Той беше уверен, че знаменитият човек ще му прости, щом му съобщи откровено коя е била причината да дойде в кулата.

Тримата влязоха в къщата, където всичко блестеше в коприна. Най-после спряха пред една врата. Един от слугите влезе вътре, а другият остана при Арман. Той се върна след няколко минути и каза:

— Влезте, господин Едисон желае да говори лично с вас!

Сърцето на младежа се разтуптя силно. Слугата отвори вратата и той влезе в една стая, която представляваше работния кабинет на знаменития човек. Мебелировката й се състоеше от прости столове, облечени в мушама, и няколко маси, покрити с разни планове, хартии и части от разни машини. Но Арман не забелязваше тези неща. Погледът му беше устремен към лицето, което стоеше сред стаята. Този човек, който беше облечен в хубаво черно облекло, се отправи бавно към Арман.

Той извика неволно, тъй като позна в негово лице стария Джо, който му се усмихна.

— Джо, стари приятелю, вие ли сте или вашият дух? Как сте дошли тук в работния кабинет на тоя милионер. Вашето облекло… Наистина, вие изглеждате, като че ли…

— Самият Едисон — каза старият Джо, като се усмихна. — Сега ще видите каква разлика има между мене и магьосника от парка „Менло“! Ето, господин Арман Боне, това е всичко, само че тогава се представих като стар пътуващ търговец.

Като каза тия думи, той свали фалшивата си брада и се изправи гордо.

Арман се смая и трябваше да се хване за един стол, за да не падне.

— Едисон! Вие сте, вие сте самият знаменит Едисон. Ах, каква ирония, каква среща!

Знаменитият изобретател подаде десницата си на Арман.

— Да, аз съм човекът, когото наричат „Магьосникът ат парка «Менло»“ — каза той, като се усмихна. — Ако някога в живота си съм омагьосвал, причината е била, че сполучих чрез магията си да ви отклоня от намерението да се самоубиете и то посредством собствения ви глас.

— Какво — зачуди се Арман, — вие ли подражавахте гласа, който смятах, че бе гласът на Бога?

— Не го подражавах — отговори Едисон. — Когато говорехте със злодея Марсел Бернард, когото ненавиждам, улових гласа ви с това сандъче.

Като каза тия думи, великият изобретател взе едно сандъче от писалищната си маса, отвори го, завъртя една пружина и Арман чу същите думи, които беше чул преди малко в кулата.

— О, как да ви благодаря — извика той със сълзи на очи, като стисна ръката на Едисон. — Вие ме запазихте от голям грях и ми подарихте нов живот.

— Няма за какво да ми благодарите — усмихна се Едисон. — Ако ви попречих да извършите тая глупост и ако ви осигуря по-добро бъдеще, с това аз мисля, че изпълнявам едно старо обещание. Преди много години, когато не бях още знаменитият Едисон, а неизвестен, беден инженер, изпаднах в същото положение, каквото е сега вашето. Исках да се самоубия. Тогава бях направил едно откритие, което беше във връзка с телеграфните апарати. Върху него работих много години и всичките ми усилия бяха съсредоточени върху снабдяването с патент. Патент получих, но трябваше да го превърна в пари. Обходих почти всички електрически фабрики в Ню Йорк, които можеха да си служат с него, и им поисках много малка сума. Останала беше още само една фабрика, която можеше да го използва. Посетих притежателите на тая фабрика и ги помолих да го откупят. Те обаче не ме оставиха да им кажа каква цена искам, а казаха, че след няколко дни ще ми дадат резултат. Поискаха адреса ми, които за съжаление не можех да им дам, тъй като от две седмици нощувах в същото заведение, в което се запознах с вас. Това старо здание е станало причина много от великолепните хотели да се закрият.

След минута мълчание Едисон поглади с ръка високото си чело, като че ли искаше да събере мислите си, след което продължи:

— През нощта, когато трябваше да настъпи определеният ден, не спах. Мислех си, че ако не бъде приет патентът ми, не ми остава нищо друго, освен да се самоубия. Тогава всичките ми надежди биха пропаднали и не можех да предприема нищо друго, тъй като нямах никакви средства. Трябва да ви кажа, че по онова време инженерите не ги търсеха, както се търсят днес. При това бях поръчал на фирмата писмото да се изпрати на адреса на един мой приятел. С голямо нетърпение дочаках да се съмне и рано сутринта отидох в дома му, където очаквах пощата. Получих писмото, което отворих с треперещи ръце. Смъртната ми присъда бе подписана. Без да ми дава подробни сведения, фирмата заявяваше, че не може да откупи патента ми. Щом прочетох тия редове, припаднах. Приятелят ми се опита да ме утеши, но не успя и аз напуснах къщата с намерение да се самоубия. Току-що излязох и раздавач похлопа на вратата, където живееше приятелят ми, и чух като попита:

— Тук ли живее господин Едисон?

— Аз съм Едисон! — извиках силно и дръпнах телеграмата, която държеше в ръката си. Отворих я и видях, че е от фирмата, от която преди малко бях получил писмото. Съдържанието й беше следното: „Поради на грешка, допусната от наш служител, вие получихте отговор, който беше предназначен за друг изобретател. Елате незабавно, за да уговорим условията за откупуването на патента ви.“ Паднах на колене, заплаках и благодарих на Бога за спасението си. Предстоеше ми обаче и една по-голяма изненада. Когато се явих пред господарите на фирмата, те ме попитаха колко ще искам за патента си. Смутих се много. Щях да искам пет хиляди долара, тъй като с тая сума можех да си построя малка електрическа работилница. Обаче пред мисълта, че може да се развали цялата работа по откупуването на патента ми, си помислих, че може би ще ми дадат три хиляди долара. След малко и тая сума ми се виждаше много. Исках вече да кажа две хиляди и в момента, когато проговорих, по-старият шеф сложи ръката си върху рамото ми и каза: „Ние ще се споразумеем бързо, млади господине. Нашата фирма ще ви плати четиридесет хиляди долара.“ Аз не можах да проговоря, само кимнах с глава. След пет минути получих чека, а след един час изтеглих парите от касата на Английската банка. Що излязох от банката, вече като щастлив и заможен човек, тогава се зарекох, че всяка година през тази седмица ще нощувам три пъти по ред преоблечен в квартирата за бедни и ако там между престъпниците и злодеите е попаднал невинен, ще му помогна. Този път намерих вас, Арман Боне, и вие от сега нататък се намирате под мое покровителство. Ще останете занапред при мен и ще работите в моята фабрика. — И тук гласът на великия изобретател стана тайнствен. — Щом сте французин и сте честен човек, ще ви науча как да обичате ближните си. Трябва с помощта на ново мое изобретение, което съм направил, да избавим един нещастен затворник от ада, в който невинен е тласнат от вашите управници.

Арман се смути и когато искаше да отвори устата. Магьосникът от парка „Менло“ му каза:

— По този въпрос нищо повече. Всичко, което ви казах, запазете в тайна, докато сам аз не ви я открия.

19.

От това писмо на затворника, което съдържаше осем големи страници, в ръцете на съпругата му стигнаха само осем реда. Другото беше унищожено, защото един заточеник на Дяволския остров няма право да се оплаква. Той трябва да бъде ням и само да понася наказания.

20.

В Каена имаше човек, който се радваше на свободата си, който не изпитваше никаква мъка, като бедните затворници в крепостта или на трите острова. В същото време той не беше по-щастлив от тях. Живееше във великолепен дворец, разполагаше с много слуги и всеки от тях чакаше заповедите му. Думата му се слушаше от цяла Френска Гвиана. Въпреки това този човек проклинаше живота си и се намираше винаги в лошо настроение.

Този мъж беше губернаторът на Френска Гвиана, Грефин. Който видеше този човек с набръчканото му чело, с бледите му устни, със сключените му вежди, с плахите му погледи, той непременно щеше да си помисли, че има нещо, което измъчва душата му. Прислужникът му най-добре можеше да разкаже за чудната промяна, която е станала с губернатора. Грефин не беше любезен със слугите си. Той винаги се отнасяше с тях студено и грубо. Но така сърдит и нервен никога не беше се показвал. Не позволяваше да се върви шумно из двореца му. Всяка високо изговорена дума плашеше мрачния човек. Ако някога някой от слугите имаше нещастието да не изпълни точно заповедта на господаря си, Грефин изпадаше в неописуем гняв. От това страдаше най-много самият губернатор.

Смъртта на Милдред беше разстроила душевното му състояние. Но не само това беше причината, която му отнемаше спокойствието. Сянката на починалата му съпруга си отмъщаваше. Всяка нощ Грефин сънуваше един и същ сън. Всяка нощ му се явяваше образът на Милдред. Той я виждаше да седи на платформата в подземния затвор в Кулата на глада. Виждаше как войниците по негова заповед вдигаха въжето, на края на което виси Милдред. Бавно се показваше тялото на жена му от дълбоката пропаст. Най-напред се показва главата. Грефин вижда как отслабналото мъртвешко лице е впило поглед в него. Струва му се, че очите й се отварят, очи, пълни с омраза и презрение. А от отворената уста с надебелял, грозно изплезен език се чува само една дума:

—Убиец!

След това очите се затварят, устата млъква и ръцете, протегнати към него, увисват надолу!

Този страшен сън плашеше всяка нощ Грефин и то винаги в едно определено време — в два часа и десет минути през нощта. Губернаторът употреби всички средства, за да прогони този кошмар. За тази цел използваше силни успокоителни средства. Но напразно. В два часа и десет минути мъртвото лице на Милдред му се явяваше. Той реши следващата нощ да не спи. Седейки на стола си пред писалищната маса чакаше да премине този злокобен час. Губернаторът пушеше и прелистваше интересна книга. Часовникът на масата му показваше два часа и десет минути. В тоя момент му се стори като че ли непреодолима сила го принуди да не гледа в книгата.

Той дръпна звънеца и извика за помощ. Слугата, на когото беше заповядал да пази в съседната стая, влезе при него твърде смутен. Той намери господаря си треперещ на стола, побледнял като смъртник, с обляно в пот чело. Заведе го до леглото му.

Грефин живееше в отчаяние. През целия ден се страхуваше, но и очакваше нощта. Трепереше от фаталната минута, която му водеше страшния призрак.

По негова заповед Милдред бе погребана тържествено в гробищата на Каена. Тъй като мъртъвците там не се спущат в земята, защото почвата е много твърда и не може да се копае, гробищата се състоят от няколко каменни къщи, в които богатите полагат мъртъвците си в скъпи ковчези. За такова погребение на Милдред се бе погрижил Грефин. Той бе разпръснал слуха, че когато младата жена разглеждала Кулата на глада, е паднала в една бездна, вследствие на което починала моментално.

Никой не смееше да се съмнява в казаното от губернатора. Войниците бяха поразени от убийството, извършено над Милдред. Но Грефин им заповяда да мълчат. За да е сигурен, ги командирова в друг гарнизон на Френска Гвиана.

Бедната жена, която беше станала жертва на нещастната си любов, бе положена с големи почести в една самотна, студена каменна килия. Една нощ Грефин заповяда да се отвори ковчегът на съпругата му. Той искаше да се увери със собствените си очи, че тялото й се намира там. Намери трупа в ковчега непокътнат, тъй както го бяха положили, но беше започнал да се разлага.

— Сега зная, че е заключена в гроба си — говореше сам на себе си, когато си отиваше вкъщи. — Отсега нататък тя може да ми се явява, но не ще може да ме плаши.

Това беше в полунощ. В два часа и десет минути същата нощ страшното видение се появи пред очите му както си лежеше в кревата и бе още буден. Беше плувнал в пот, когато духът изчезна. На другата сутрин повика при себе си доктор Роан. Обясни му, че всяка нощ му се явява сянката на починалата му жена, но как и при какви обстоятелства, това не откри пред доктора.

Докторът вдигна рамене, опипа пулса му и каза:

— Това са нерви. Загубата на госпожа съпругата ви, която сте обичали толкова много, ви е поразила. Вие се чувствате самотен в този голям дворец. Ако не ми се сърдите, ваше превъзходителство, бих искал да ви дам съвет.

Грефин погледна доктора обнадежден.

— Подарете сърцето си на някоя млада жена, влюбете се, оженете се!

Но въпреки че губернаторът искаше да се вслуша в добрия съвет на доктора, това беше невъзможно. Къде може да се намери в Каена добра жена? Момичетата, които са родени и възпитани там, всички без изключение бяха от едно общество, до което губернаторът на Френска Гвиана никога не би се унижил да приближи. Те бяха дъщери на търговци, занаятчии, притежатели на параходи, а някои от тях имаха и по малко зестрица, но Грефин беше честолюбив човек… Той винаги дружеше с по-знатните. Ако въпросът беше до женитба, той искаше предварително да я подготви добре. Докато беше началник на този остров, мъчно можеше да се вярва, че ще се намери жена от знатен род.

След като докторът си отиде, Грефин поклати глава и избъбра:

— Не трябваше да се доверявам на доктора. Но такива са те, когато не могат да постигнат нещо със знанията си, карат човека да върши невъзможни работи. Невъзможни — повтори той и изпадна в дълбоко размишление.

Грефин се намираше в такова нервно състояние, че си мислеше дали не ще бъде по-добре, ако с един куршум в главата сложи край на този окаян свой живот. Той мислеше, че като умре, ще се отърве от страшното видение. В гроба Милдред не можеше да го преследва. След дълго размишление и това средство му се видя доста несигурно. Знаем ли ние, хората, какво чувстваме или преживяваме след смъртта? Може би смъртта ще ни лиши от всички радости, които ни предлага животът, но мъките си остават? Грефин остави мисълта за самоубийството. Насочи се към друг изход.

— За всичко това е виновна длъжността ми — реши той, — като скочи от стола и започна да се разхожда с широки крачки из кабинета си. — Този живот със затворниците разруши нервната ми система, тези постоянни мъки и грижи ме разболяха. При това, този убийствен и непоносим климат още повече влошава състоянието ми. Тук човек постоянно страда, като че ли се намира в ада. Но не желая повече да се наказвам, като виждам други, с по-големи длъжности, да се разхождат из парижките булеварди. Веднага ще си подам оставката. Скоро ще отпътувам и тогава ще се хвърля във вълните на парижкия живот, което ще освежи като шампанско убитото ми тяло и уморения ми дух. Боже мой, в тоя момент чувствам как мисълта, че скоро ще напусна тази земя, ме въодушевява. Ще стана пак млад и ще бъда предишния Грефин, за когото нямаше опасност, която можеше да го сполети. Нямаше и женско сърце, което да не беше пламвало по него.

Той се изсмя силно, но този смях, въпреки радостното му настроение, звучеше налудничаво.

— Ще видим — прибави Грефин нервно — дали изнемощялото лице на тази невярна жена ще ме преследва и в Париж. Споменът за нея ще изчезне, когато напусна тази адска земя.

С онази енергия, с която нервноболните хора се впускат след хрумналите им мисли, Грефин седна на писалищната маса и написа молба, с която искаше да бъде уволнен.

— Прекрасно — каза той, след като я прочете още веднъж. — Това ще ме спаси и освободи от духа, който ме измъчва.

Той сгъна молбата, постави я в плик, който запечата, след което я адресира до правителството в Париж. „Утре рано сутринта ще отпътува за Франция параход. Той ще отнесе молбата ми.“ Грефин искаше сам да я предаде на капитана. Той протегна ръка към звънеца, за да повика слугата си, но преди още да бе позвънил, той влезе.

— Какво искаш?

Слугата носеше малка сребърна табличка, на която лежеше визитна картичка.

— Тези господа молят да бъдат приети от господин губернатора.

Грефин, нервиран, взе картичката и я прочете. На нея беше написано: „Господин и госпожа Боб Форстер, Лондон“.

— Какво искат тези хора от мен? — запита губернаторът. — Аз не ги познавам и не мога да ги приема. По английски обичай слугата отвърна покорно:

— Ще мога ли да направя една малка забележка, ваше превъзходителство?

— Говори!

— Исках да съобщя на ваше превъзходителство, че тези чужденци изглежда са видни и твърде богати англичани. Преди два дни са пристигнали в Каена, след като са обходили цялата област и са пръснали много пари. Те са отседнали в най-богатия хотел тук — „Отел де Франс“, където красивата дама привлича вниманието на всеки.

Това известие възбуди любопитството на губернатора. В Каена, поради строгите закони, рядко идваха видни и богати чужденци. Освен това Грефин не знаеше дали тези чужденци не носеха препоръчителни писма за него.

За всеки случай той реши да ги приеме.

— Да влязат! — заповяда той на слугата. — Но чакай, вземи това писмо и го занеси на борда на „Турене“, който тръгва утре за Европа. Дай писмото на капитана и му кажи, че го моля да го изпрати на местоназначението му. Може би и аз ще отида днес на борда на парахода му.

Слугата скри писмото в джоба си, отвори вратата и извика:

— Негово превъзходителство, господин губернаторът има честта да ви приеме, господин и госпожа Форстер.

В следната минута в работния кабинет на Грефин влязоха две странни лица. Това беше един елегантно облечен господин. Кройката на дрехите му беше по английската мода, а русата брада от двете страни на лицето му беше навита на дебели масури. Сините му очи изразяваха равнодушие. Този човек изглеждаше така, сякаш нищо не е в състояние да го смути. Губернаторът видя от пръв поглед, че има пред себе си истински син на Албион, който изглежда е бил навсякъде и е пожелал да се разходи и из Каена. Противоположност на този мъж бе спътницата му. Тя беше стройна, прелестна и елегантна дама. Тъмнорусата й коса бе скромно прибрана. Една лека сламена шапка, която беше украсена само с бяла, широка панделка, пазеше сянка на високото чело, зад което човек би могъл да види само добри мисли. Носеше лека пътна чанта в ръката си и се подпираше на малък елегантен чадър.

Губернаторът стана, поздрави двойката Форстер не особено вежливо. Погледът му се впи в красивата дама, като че ли искаше да й каже:

— По каква случайност си попаднала тук? Какво те води в страната на нещастието, във Френска Гвиана?

Младата англичанка като че ли разбра този деликатен въпрос, обърна се към Грефин и вежливо му каза:

— Предчувствам, че ваше превъзходителство е изненадан и се колебае да приеме или не съвсем непознато вам лице. Но преди да ви разкажа нещо по-подробно, моля ваше превъзходителство да прочете това препоръчително писмо. Предадено ми е от английския посланик в Париж, който има удоволствието да е приятел на ваше превъзходителство.

Грефин взе писмото от ръката на англичанката. Когато го отвори, прочете съдържанието му, в което английският посланик препоръчваше господин и госпожа Форстер за хора от най-видното общество в Лондон. Той едва удържа учудването си, задето младата жена първа поведе разговора, а не по-възрастният й съпруг, както това се изисква в подобни случаи. Самият англичанин Боб Форстер стоеше като пън сред стаята и гледаше наоколо с големите си сини очи. За него като че ли не съществуваха нито губернаторът, нито съпругата му.

Когато Грефин прочете писмото, разбра как трябва да се отнася с чужденците. Сега знаеше, че трябва да ги посрещне с най-голяма вежливост и любезност.

— Много се радвам — започна Грефин, след като покани англичанина да седне, — че ми се удаде случай да ви поздравя тук. За съжаление, не ви обещавам, че ще ви хареса животът в нашата земя. Аз съм пазител на ония, които човешкото общество е отритнало и които никога не трябва да се допускат отново да се завръщат в света, за да не нарушават повече закона и реда.

Госпожа Форстер кимна утвърдително с глава.

— Ваше превъзходителство, вие сте герой — каза тя, — аз зная и чувствам това. Трябва смелост, за да се живее постоянно между престъпници, даже повече, отколкото за да се влезе в бой срещу неприятеля.

Тази забележка хареса на Грефин и той се поклони пред младата жена. Тя се обърна към съпруга си и се усмихна:

— Любезни ми Боб, сега забелязах, че съм си забравила портмонето в хотела. Не съжалявам за няколкото хиляди франка, които съдържа, а за това, че ми е подарък от лейди Салисбъри. Бъди тъй любезен, скъпи ми Боб, да ми го донесеш от хотела. Неудобно е да се прати слуга.

Господин Форстер се поклони:

— Твоето желание е заповед за мене, скъпа ми Алиса. Ще ти донеса чантичката.

— Ще ме вземе ли господин губернаторът под свое покровителство? — запита Алиса Форстер с игрива усмивка.

Грефин побърза да я увери, че ще се чувства твърде щастлив, ако тя остане при него.

Англичанинът повторно се поклони, извини се пред губернатора и съпругата си, след което излезе. Веднага след излизането му младата жена простря ръцете си към Грефин, молеше за помощ. Лицето й имаше трогателен и болезнен вид.

21.

Грефин беше толкова изненадан от тази промяна на жената, че веднага скочи и уплашен извика:

— Какво ви е, госпожо? Тежко ли ви е? Какво ви боли? Мога ли да ви помогна с нещо?

— Ах, господин губернатор — изплака младата дама, и прелестните й очи се насълзиха, — какво ще си помислите за мене? Вие навярно забелязахте, че отстраних съпруга си не случайно. Да, признавам, че с известна цел оставих малката си чантичка в хотела, за да създам по този начин удобен случай да говоря насаме с вас.

— Тогава говорете! — предложи Грефин.

— Вярвам, че не си мислите нищо лошо за мен — каза англичанката.

Тя вдигна блестящите си очи умолително към него. Кой ли можеше да остане хладнокръвен при такъв поглед?

— Госпожо, имайте доверие в мен — поклони се губернаторът, — говорете пред мен така, както говорите пред брат си.

Младата жена се озърна плахо още веднъж, премести стола си по-близо до масата и прошепна:

— Добре, ще ви изповядам всичко. Аз и съпругът ми тръгнахме на разходка и пристигнахме тук, в Каена, с намерение да измолим милост от вас, господин губернаторе.

— От мен?

— Да, от вас, господин губернатор. При това дължа да ви кажа, че може би от удовлетворението на молбата ми зависи животът на моя съпруг.

Грефин не знаеше какво да отговори на тези неясни и неразбрани думи. Нервността му отново го обхвана и той загледа недоверчиво англичанката.

— Госпожо, надявам се, не мислите нещо лошо за мене — каза той. — Или сте дошли тук да измолите от мене свободата на някой престъпник? Вие се срамувате, вие се червите и навеждате очи надолу. Долавям по всичко, че моите предположения са верни. Но трябва да ви известя без заобикалки, че ако сте дошли тук с тази цел, вашето пътуване е било съвсем безполезно. Помилването на престъпник не зависи от мен.

Красивата англичанка поклати глава отрицателно.

— Господин губернатор, вие се заблуждавате — произнесе нервно тя, — ако допускате, че целим да отведем някой престъпник. Ние не познаваме никой от тях и никога не ще посмеем да направим нещо, което е против правото и закона. Но, ако бъдете тъй добър и ме изслушате, ще ви разкажа набързо какво ни е накарало да предприемем това страшно пътешествие. Трябва да ви го разкажа, защото искам да получа от вас отговор преди да се завърне съпругът ми.

Грефин направи деликатен знак с ръка, че слуша.

— Съпругът ми — започна англичанката, — господин Боб Форстер е богат търговец в Лондон. Баща му, чието реноме е известно в целия търговски квартал в Сити, притежаваше огромно богатство. След като умря, остави големи магазини на съпруга ми, който нямаше никакво влечение към търговията и остави на прокуриста си да управлява, а сам той се оттегли в едно прекрасно имение, за да живее от доходите си. Господин Форстер стана на четиридесет години, без да се ожени. Той се запозна с мене и едва тогава промени решението си.

— Разбирам — включи се Грефин вежливо. Алиса Форстер се изчерви, но се престори, че нищо не е чула и продължи:

— Вие казахте, господин губернатор, че мога да говоря с вас като с брат.

— Да, продължавайте.

— Омъжих се за съпруга си, въпреки че не го обичах. Той беше богат, виден, но нямаше признаци, които издаваха, че страда от някаква болест. Ние живеехме щастливо до момента, когато настъпи голямото нещастие — затварянето на капитан Драйфус.

— Как? — сепна се губернаторът. — Пленникът Драйфус, затворникът на Дяволския остров е свързан с вашето пътешествие?…

— За съжаление, той е причината за него.

— Ах, тогава двойно повече ме интересува вашият разказ.

Прелестната млада англичанка започна да плаче.

— Ах, този капитан Драйфус! По-добре би било да не се е явявал на света — отрони тя жалостно. — Имам причина да го проклинам.

— Целият свят го проклина, госпожо — съгласи се Грефин.

— В това е цялото нещастие — че светът се занимава с него — продължи Алиса Форстер и лицето й се зачерви от гняв. — Всички вестниците пишат всеки ден за този човек. Книги излизат за него. Където и да се обърнеш, навсякъде, където се събират хора, се говори все за него. Дори и съпругът ми, който никога не се е интересувал от дадена личност, започна да говори с пристрастие за Драйфус и разискваше по въпроса дали пленникът на Дяволския остров е виновен или не. Отначало никак не обърнах внимание на интереса, който мъжът ми проявяваше. Целият свят говореше за осъдения, защо да не говори и той. Но в скоро време забелязах, че не мисли за нищо друго освен за съдбата на Драйфус. Той не се задоволяваше с това. Всеки обяд или вечеря и въобще всякога и навсякъде, където се намираше, говореше за. Драйфус. Събираше се с най-видните адвокати, за да обсъжда въпроса дали Драйфус е виновен или не. Накупи много политически книги и пишеше денонощно големи уводни статии, в които се споменава за Драйфус. Днес твърди, например, че Драйфус бил невинен, утре пък, че капитанът бил най-големият злосторник. Четеше ми уводни статии и често трябваше да прекарвам с него цели нощи; ако случайно затварях очите си обзета от умора, винаги побесняваше от яд. Започнах да се грижа за здравословното му състояние, обсъждах неговото положение с приятелите и лекарите му. Докторът внимателно го прегледа, вдигна рамене, а на следния ден доведе психиатър. Моят съпруг бе изгубил разума си вследствие страшната съдба на Драйфус. Постоянното размишление и умствената работа подействаха вредно върху неговия разум. Грефин направи вежлив жест.

— Това е чудно — възкликна той, — това наистина е странно и много печално!

— Да, печално — потвърди Алиса Форстер и очите й се напълниха със сълзи. — Обикновено съпругът ми се отнася към мене разумно, даже като джентълмен. Човек може да говори с него по най-разнообразни въпроси. Той отговаря напълно логично, но винаги докарва разговора до Драйфус. В последно време стана малко по-спокоен, обзела го е, обаче, една лудешка идея.

Грефин изтръпна.

— Натрапчива идея ли? — провикна се той и добави несвързано. — Да, има натрапчиви идеи, които карат хората да полудяват. Слушал съм за такива случаи и съм прочел доста книги за тях. Имало нещастници, които постепенно загивали от идеята си. Лично аз имам приятел, когото го обхваща ежедневно. В определено време го спохожда идеята за страшни привидения. Той напразно търси път и средства, за да се освободи от това въображение.

Сега бе настъпил ред на младата англичанка да разглежда Грефин с онова учудване, с което я бе гледал той допреди малко. Породилото се у него безпокойство, мъртвешката бледост по лицето му, втренченият поглед и странният тон, с който повтаряше думите „натрапчиви идеи“ — всички тези неща едновременно учудваха и интересуваха госпожа Алиса Форстер.

Грефин въздъхна дълбоко и млъкна. Той не можеше да каже на прелестната англичанка онова, което чувстваше. Вътрешно каза, обаче, сам на себе си: „Ако бих могъл да бъда с този ангел, никога не бих се страхувал от сянката на Милдред.“

— Сега трябва да чуете молбата ми! — наруши проточилото се мълчание госпожа Форстер. — Тъй като състоянието на моя съпруг не се подобряваше никак, започнахме да правим разходки, при това хранех надежда, че движението ще разсее, може би, натрапчивите му идеи. Моите очаквания не се сбъднаха. Той повтаряше постоянно едно и също нещо. Боб бе през деня напълно разумен, но щом настъпваше нощта, в критичния час, изпадаше в неописуем страх. Студена пот избиваше по челото му, а очите му плахо се оглеждаха. Нещастникът си въобразяваше, че чувал дрънкането на оковите и виждал пред себе си образа на капитан Драйфус. В Мадрид се запознахме с един опитен и известен лекар — ниско човече с дълга брада и хитри очички, които блестяха зад златните очила. Той прегледа моя съпруг, прекара една нощ с нас, а на следващата сутрин ми каза тайно от съпруга ми следното: „Уважаема госпожо, има само един-единствен изход, за да се избави вашият съпруг от своята луда идея. Трябва да заминете с него в Каена и да направите всичко възможно да допуснат вашия съпруг на Дяволския остров, та дори и само за един час. Той трябва да се увери със собствените си очи, че осъденият капитан се намира все още на Дяволския остров. По възможност би трябвало да чуе от устата на самия престъпник, че не е напускал острова от години. Ако успеете да направите това, вашият съпруг непременно ще оздравее. Всяка идея може да бъде прогонена, като се уверява болният в противното; този метод на лекуване е бил приложен във всички лудници с успех.“ Откровено ви признавам, че думите на лекаря ме изплашиха. На мене ми беше известно, че затворникът Драйфус не може да има съприкосновение с външния свят. Стори ми се за невъзможно мъжът ми да го види и да говори с него, за да бъде излекуван. Споделих моите опасения с лекаря, но той ми отвърна: „Идете в Каена, разкажете на губернатора откровено за какво се отнася работата и че животът на един човек се намира в опасност. Той едва ли ще бъде тъй коравосърдечен, за да ви откаже тази услуга. Любовта към ближния му повелява да ви се притече на помощ. Госпожо, веднага отпътувайте, за да не изгубите своя съпруг. Страхът пред натрапчивата идея, която изпълва душата на вашия съпруг, води често пъти към неизлечима лудост, към затъпяване, към смърт…“ — Изведнъж госпожа Форстер се сепна. — Боже мой, господин губернатор, какво ви е? Вие побледняхте… Вие се клатушкате… Вие треперите…

Грефин се свлече на стола си и едва не припадна.

— Към неизлечима лудост! — повтори той и въздъхна тежко. — Към затъпяване… Към смърт… Ужасно! Страшно!…

— Да повикам ли слугата? — запита англичанката и протегна ръка към звънеца.

Грефин направи отрицателно движение и промълви:

— Не, оставете — гласът му беше измъчен. — Чувствам се вече по-добре. Описанието на мъките на вашия съпруг ме порази.

Очите на англичанката светнаха от радост.

— О, смея да се надявам, че ще изпълните молбата ми — каза тя бързо. — Тъй като ни съчувствате, едва ли ще ни откажете вашата помощ!

Младата англичанка падна на колене пред губернатора. Грефин протегна ръце и я вдигна.

— Успокойте се, госпожо Форстер — изрече затрогващо, — не мога, наистина, да ви обещая нищо веднага, защото не мога да удовлетворя вашата молба тъй лесно, както мислите, но… Правилникът е много строг. Утешете се, мила госпожо, ние сме сами и затова мога да ви кажа: всеки закон може да се наруши. Аз ще намеря начин вашият съпруг да отиде на Дяволския остров и да говори с Драйфус.

— Господин губернатор, вие сте твърде благороден — погледна го благодарно Алиса Форстер и бързо продължи. — Как ще ви се отплатим за доброто, което вършите за нас!

Грефин хвана ръката на младата жена и я целуна. Очите й светеха, но тя прикри блясъка им.

— Искам да ви разкажа — започна пак госпожа Форстер — кога и как се появява натрапчивата идея на моя съпруг. Всяка нощ, в едно и също време, се явява във въображението му капитан Драйфус. Той го вижда окован в окови, облечен в затворнически дрехи, смъртнобледен. Протягал му умолително ръце и му викал тихо: „Ти си единственият човек, който ми съчувства… Ела при мене, за да видиш моето лице.“ Вие разбирате, господин губернатор — продължи младата англичанка, — че всичко това е само израз на лудост, че моят съпруг само сънува. Но не е ли страшно човек да бъде преследван от такава идея? Вие ме разбирате, нали?

— Да, разбирам ви твърде добре… — Той си спомни за своята участ. — Не се ли опитахте — запита той престорено спокоен — да отстраните тази страшна идея от съзнанието на вашия съпруг?

— Опитах всичко. Понеже сме богати, извикахме много лекари. Всеки от тях опитваше нов метод, но никой не можа да излекува съпруга ми.

— Нищо ли не му помогна?

— Нищо. Неговото състояние бе по-добро, когато оставаше буден, за да приказва с мене през опасното време.

— Когато човек е с вас — извика Грефин живо, — с вас, красивата жена, тогава не бива да се страхува от никакво привидение, а чисто и просто трябва да бъде щастлив, че е близо до вас!

Алиса Форстер направи леко движение.

— Моля ви се, господин губернатор, нека оставим сега настрана комплиментите, понеже говорим за по-сериозна работа.

— Досега не съм направил за вас нищо, но все пак се надявам, че ще мога да ви услужа. Предлагам ви, обаче, едно условие.

— Условие ли? — сепна се англичанката изплашена.

— Да, бих искал да се запозная по-отблизо с вас и вашия съпруг и то преди да извърша грях и да наруша правилника. Направете ми удоволствието да напуснете хотела и да дойдете да живеете в моя дворец.

Алиса Форстер скочи. Тя гледаше Грефин изпитателно, като че ли искаше по лицето му да прочете неговите намерения. Изражението му сякаш я успокои.

— Хотелът е наистина много скромен — сподели тя. — Опасявам се, обаче, че ще ви бъдем в голяма тежест, ваше превъзходителство.

— Ни най-малко, моят дворец е доста голям и ще ви дам толкова стаи, колкото са ви нужни. Вие и вашият съпруг ще бъдете мои гости. Ако искате да ми направите особена услуга, моля да ми позволите да прекарам безсънните си нощи с вас и с вашия съпруг.

Англичанката го увери, че ще й бъде твърде приятно да беседва с учен и умен човек, какъвто бил губернаторът.

В този момент в стаята влезе Боб Форстер. Той отиде направо при жена си и й подаде чантичката.

— Благодаря ти — кимна му младата жена твърде мило, — как се чувстваш?

Той й отвърна, без да промени изражението на лицето си:

— Много добре. Чувствам, че ще мога да го видя в скоро време. Най-после ще ми се удаде случай да чуя какво иска да ми каже.

— За кого говори вашият съпруг? — сепна се губернаторът.

— За Драйфус. Той говори непрекъснато за капитан Драйфус.

Тя извести за поканата на губернатора и господин Форстер я прие, като благодари приятелски на Грефин. Когато не ставаше дума за Драйфус, говореше съвсем разумно. Губернаторът не позволи на двамата пътници да се върнат в хотела. Слугите на губернатора пренесоха багажа им и помолиха хотелиера да им изпрати сметката. Тази случка не остана, разбира се, незабелязана в Каена.

Когато доктор Роан научи, че губернаторът на Френска Гвиана имал красива посетителка, той се позасмя и рече сам на себе си:

— Ясно личи, че Грефин е послушал моя съвет: Предписах му тази англичанка като лек против неговото безсъние.

Какво вършеха в това време двамата, за които говореше вече цяла Каена? Нека последваме двамата англичани в стаята, в която се бяха оттеглили, след като обядваха с губернатора. Те заключиха предпазливо вратата и се увериха, че стените бяха солидно иззидани и не можеха да бъдат подслушвани. Младата жена седна на един стол и постави ръце върху гърдите си. Тя едва прикриваше задоволството си. Набързо разказа на мнимия си съпруг за разговора си с Грефин.

с — Слава Богу, нашата хитрост успя и сега сме в дупката на лъва! — одобри той. — Сигурно ще ни разкъса, ако узнае, че не го смятаме за лъв, а за магаре.

Младата жена се засмя:

— Това бе доста умна забележка за умопобъркан човек — рече тя. — Не бива да се показваш много умен, съпруже, защото това би могло да попречи на нашия план.

Мнимият луд англичанин седна и в следния момент започна да ругае на немски:

— По дяволите! Нагърбих се с най-тежката задача в живота си!

— Боже мой, капитане, не говори толкова високо!

— Капитан ли казваш? — пошепна той глухо на младата жена. — Зная, че съм капитан Клаус Грот от „Бригита“. Бих ли могъл да твърдя още, че съм честен германец или ленив англичанин? Сега съм Боб Форстер, умопобъркан човек, а ти си моята съпруга.

Младата жена стана, отиде при Клаус Грот и сложи ръка на рамото му.

— Приятелю, погледни ме! — каза тя. — Да, ти си капитан Клаус Грот, а аз съм американската детективка Алиса Тери. За постигането на нашата цел обаче, трябва да бъдем господин и госпожа Форстер!

— Хубава двойка сме — прошепна капитанът. — Аз не смея даже да ти целуна ръка, а ти не се чувстваш добре, ако не сме разделени поне от пет стаи.

— Капитане, не се шегувай — помоли го Алиса. — Делото, на което се посветихме, е много сериозно. Трябва да освободим капитан Драйфус и да го върнем в неговото семейство. За тази цел сме дошли тук и съм доволна, че вече имаме успехи. Ти ще можеш да стъпиш на Дяволския остров и да говориш с капитан Драйфус. Ще решите по какъв начин да го отведем от острова. Не се съпротивлявай и играй и занапред своята роля. Помисли и откровено ми кажи. Искаш ли да споделяш с мене и занапред всички опасности, които ще срещнем, когато ще се опитаме да осъществим дръзкия си замисъл? Искаш ли дами помагаш да освободим Драйфус, въпреки всички последствия, които биха могли да ни сполетят?

Грамадният моряк хвана с големите си ръце ръчичката на американката и я стисна силно, като че ли бе хванал щурвала на голям кораб, а не нежна женска ръка.

— Алиса, с тебе бих отишъл и в пъкъла — обяви той. — Даже ако този Грефин с жълтото лице хвърли срещу нас целия гарнизон на Каена и насочи против нас всичките си топове, пак не бих те изоставил, нито пък бих изневерил на нашето дело. Алиса Тери, прави с мене каквото искаш. Аз ще остана заради теб и великото дело и занапред мистър Боб Форстер от Лондон, човекът с натрапчивата идея!

22.

Докато мнимият работник, който, както знаем, беше немският детектив Херберт Франк, носеше на ръце през градината припадналата Фернанда, момичето внезапно дойде на себе си и с благодарност отказа всякаква по-нататъшна помощ. Тя хвана под ръка Клотилда, облегна се на нея и двете заедно влязоха в къщата на Боазльо. Незабелязани от някого, те стигнаха до Клотилдината спалня. Разхълцаната Фернанда се отпусна на дивана и скри във възглавниците разплаканото си лице. В това време Клотилда побърза да се преоблече и се изправи пред Фернанда. Тя хвана ръцете на момичето и нежно го притегли към себе си.

— Фернанда, мила приятелко — погледна я загрижено тя — кажи ми какво ти е, защо толкова те разтревожи известието за ужасното убийство на улица „Росини“ — генералшата потопи погледа си в сините като незабравки очи на момичето. — Може би не е случайно съвпадението на твоето име с името на търсената убийца?

Фернанда бавно се отпусна на колене пред Клотилда.

— Госпожо — простена развълнувано, като простря умолително ръце към елегантната дама, — госпожа Турвил от улица „Росини“, която е заподозряна в убийство, заплашена от затвор и позорна смърт на гилотината, е моята майка!

Клотилда се дръпна ужасена назад.

— Нещастно дете — промълви тя, — ти си толкова хубава, толкова мила и добра, че аз от все сърце те обикнах като своя сестра. Може ли майка ти да е престъпница?

— Не е! — извика с жар Фернанда. — Заклевам ви се, госпожо, дайте ми няколко минути време да оправдая майка си, няколко минути, в които ще ви разкажа тъжната история на нашия живот и ако след това не ми вярвате, ако след това не сте убедена в нашата невинност, отблъснете ме с презрение или, ако щете, предайте майка ми и мен на правосъдието.

Клотилда притегли треперещото момиче до себе си на дивана.

— Разказвай, Фернанда — обгърна я тя с доброта, — не скривай нищо от мен, защото, ако знам цялата истина, ще мога да ти помогна.

— Добре — кимна Фернанда, — ще говоря пред вас като пред изповедник, комуто поверявам най-скритите си мисли! Баща ми беше маркиз Де Турвил, човек богат и с благороден произход. Майка ми също принадлежеше към една от най-знатните френски фамилии. Маркизът се оженил по любов, тъй като майка ми минавала за едно от най-хубавите момичета. Първите години от женитбата били много щастливи, а когато съм се родила аз, радостта на моите родители била безгранична и баща ми устроил голямо празненство, на което поканил местната аристокрация. Между гостите се намирала и една руска княгиня, която притежавала прелестно имение близо до нас. Позволете ми, госпожо, да премълча името на тая нещастница, тъй като тя стана причина на вашето нещастие. Тя съсипа нашия дом. Вечерта на това празненство клетата ми майка направила едно ужасно откритие. За да се поразхлади, тя напуснала тържеството и слязла в обляната от лунна светлина градина. Като наближила беседката, чула шепот, различила някакви нежни любовни думи, бурни целувки и с ужас разпознала гласовете на своя съпруг и съблазнителната рускиня. Майка ми надвила първия си ужас и се приближила още повече. Започнала да подслушва. За Бога! Краката й треперели, тя правела нечовешки усилия да не припадне. От разговора на влюбената двойка разбрала, че баща ми отдавна бил в интимни отношения с тази рускиня, че тя още преди женитбата на моите родители е била негова любовница и че имали дори дете. Имението на рускинята било купено със зестрата на майка ми, блестящият живот, който тя водела, бил също поддържан с парите на майка ми, тъй като баща ми още преди женитбата си бил пропилял богатството по своята разточителна любовница и се оженил само заради голямата зестра. Майка ми тихичко се отдалечила от беседката и се промъкнала вкъщи. Тя дошла при златната люлка, в която съм лежала, притиснала ме силно до сърцето си и горещите й сълзи залели детското ми невинно лице. Обхванало я такова отвращение, че решила да не остава нито час повече в една и съща къща с мъжа, който я бил лъгал. Събрала най-необходимите дрехи за себе си и за мен в едно куфарче и напуснала къщата. Скрила се в Париж и живяла съвсем усамотено, отдадена на скръбта си и на моето възпитание. Баща ми бил достатъчно безсрамен, за да използва бягството на майка ми в своя полза. Тъй като се намирал пред банкрут, той разказал на своите многобройни кредитори, че съпругата му взела по-голяма част от състоянието и заживяла с друг мъж, който преди това бил неин таен любовник. Майка ми узнала за тези обвинения от свои роднини, които й върнали писмата и прекъснали всякакви отношения с нея. Клетата жена била твърде горда и счела за унизително да се защитава от подобни низки и мръсни обвинения.

Един прекрасен ден маркизът и рускинята изчезнали и никой не чул повече нищо за тях. При бягството си от бащиния ми замък майка ми взела само своите лично спестени пари, които твърде скоро свършили. На нещастната маркиза не й оставало нищо друго освен да търси работа. Тя се научила да ретушира и започнала да работи при един фотограф. След като около петнадесет години беше издържала себе си и мен с този занаят, лекарите й казали, че ще ослепее, ако продължава да го упражнява. Майка ми се отчаяла. Аз бях пораснала, придобила бях и някои познания. Сигурно бих могла да си намеря добро място като камериерка или гувернантка, но майка ми не желаеше да се раздели с мене. Тогава се реши на една ужасна стъпка. Случайно се бяхме запознали с един високопоставен господин, който, за съжаление, доби голямо влияние върху нея. Той успя да я накара да наеме една къща на улица „Росини“, като й зае за целта нужните пари.

Гласът на Фернанда се превърна в треперещ шепот. После продължи.

— Той й внуши да основе един храм на удоволствията, на ония ужасни удоволствия, на каквито голяма част от парижкото общество се отдава всяка нощ. Майка ми отначало отблъсна с възмущение това предложение, но хитрият прелъстител успя да й вдъхне надеждата, че по такъв начин ще може да спечели състояние и да ми осигури щастливо бъдеще. Така тя стана оная мадам Турвил, известна като притежателка на един съмнителен дом на улица „Росини“.

Сълзи заглушиха думите на Фернанда. Генералшата също се беше просълзила:

— Каква съдба! — промърмори тя, но веднага попита: — А убийството, което стана в дома на майка ти?

— Бог ми е свидетел — проплака нещастното момиче, — че майка ми не знае нищо за престъплението, което бе извършено в моята стая, докато тя беше заета с гостите си в салона. Аз, обаче, бях свидетелка на ужасното убийство. Бях скрита, когато човекът, който подмами майка ми да започне този позорен занаят, удуши своята жертва и скри трупа в гардероба.

— А как се казва този човек? — запита Клотилда.

— Бъдете милостива, госпожо Боазльо — трепетно замоли Фернанда, проливаща сълзи в краката на генералшата, — не ме карайте да произнеса името на този човек. Не бива, не мога. В такъв случай ще трябва да ви направя още едно признание. То би ме убило!

— Добре тогава, не ми казвай името му — съгласи се Клотилда и стана. — Сега нека помислим как да спасим майка ти преди да попадне в ръцете на полицията. Защото арестуват ли я веднъж, ще влезе в затвора.

— Тя ще се самоубие, знам го — изхълца Фернанда.

— Добре де, не бива да допуснем да стане това — смръщи се делово Клотилда. — Обличай се, Фернанда, и да вървим при майка ти. Тя трябва да избяга с теб, а ако вече е невъзможно да напусне Париж, ще ви скрия така, че полицията да не може да ви намери. Ела, Фернанда, трябва да спасим живота и свободата на майка ти.

Двете жени напуснаха къщата на генерала, качиха се на един файтон, който ги закара до улица „Севастопол“, където спряха пред една обикновена къща. Генералшата изпрати Фернанда да доведе майка си.

Когато госпожа Турвил научи от дъщеря си за намерения труп на улица „Росини“ и че е заподозряна в убийство, тя се уплаши и изненада. Фернанда трябваше да я облече и с големи молби да я накара да се спасява. Момичето изгори всички книжа, които в случай на обиск не би трябвало да попаднат в ръцете на полицията, и поведе под ръка треперещата си майка по стълбите. Най-сетне се озоваха в колата на генералшата.

— Госпожо — посрещна ги тя, — жена, която има дъщеря като вашата, не може да бъде престъпница. Вие нямате вина за убийството и аз ще ви спася.

Вече не младата, преследвана от съдбата жена, задавена от сълзи на благодарност, не можа да каже нищо, обаче Фернанда целуна ръцете на генералшата, която заповяда на файтонджията да кара към площад „Лоасе“. Тук се издигаше една дървена, прилична на дворец постройка, направена специално за благотворителния базар, който трябваше да се открие на следващия ден. Декораторите още бяха заети с украсяването на големите зали. Когато Клотилда, придружена от госпожа Турвил и Фернанда, влязоха в дървения дворец, всички работници бяха на обяд, така че никой не ги видя.

Генералшата заведе майката и дъщерята пред един от красивите павилиони, чиито капаци се затваряха добре. Цялата зала беше изпълнена с такива дървени павилиони, тъй като базарът трябваше да представлява нещо като панаир, в който дамите от най-висшето общество, облечени в пъстри костюми, щяха да продават от своите дюкянчета най-разнообразни неща.

Клотилда извади едно малко ключе и отключи дървената врата на павилиона.

— Тая малка къщичка — обясни тихо Клотилда, — днес и утре е под мое разпореждане. Тук аз утре, по време на базара, преоблечена като турчин, ще продавам сладкиши и ликьори. Ще седите тук скрити, докато утре дойда и ви донеса други дрехи. Една кола ще ви чака отвън, за да ви отведе извън Париж. В нея ще намерите и храна за из път. Друг начин да избягате от полицията няма. Никъде другаде в Париж няма да сте толкова сигурни като тук, където никой няма да се сети да ви търси.

— Но няма ли да ни видят отвън? — озърна се Фернанда.

— Невъзможно. Капаците са плътно затворени и не пропускат никаква светлина. Обаче ще трябва да ми обещаете по никакъв начин да не се издавате, че сте тук. Аз също бих била загубена, ако се узнае, че съм ви скрила.

Двете жени обещаха и със сълзи на очи благодариха на госпожа Боазльо за благородната й и енергичната помощ.

Генералшата се сбогува с тях и заключи вратата на павилиона. След това тя излезе на улицата.

За двете заключени жени времето започна да тече бавно. Те не смееха дори да мислят за бъдещето си, толкова тъмно им се виждаше то. В дадения момент бяха на сигурно място, но какво щеше да им донесе утрешният ден!

Настъпи нощ. Госпожа Турвил заспа на едно кресло. Тя не беше толкова издръжлива, колкото Фернанда, която се беше облегнала на прозореца и гледаше навън през цепнатините на един от капаците.

В огромната постройка беше тихо и тъмно. Часовникът на близката кула удари дванадесет. Тогава в голямата зала се чуха стъпки. На Фернанда се стори, че са стъпки на едър мъж. Той се отпусна на едно кресло близо до павилиона, който служеше за скривалище на двете жени. Скоро след това се чуха и други стъпки. Мъжът, който беше дошъл пръв, стана, загърна се добре в палтото си и бързо сложи маска, макар че в тъмнината не можеше да се познае кой е.

— Тук ли сте всички? — запита той с преправен глас.

— Всички дойдохме — отговори един белокос мъж, чиито хитри очи блестяха зад големи очила.

— Всички, които нашият тайнствен приятел пожела да види. Този младеж до мене е Леопарда. В цял Париж няма да намерите по-сръчен и по-смел престъпник от него. От лявата ми страна е моят приятел Соления Жак, който ако трябва и на дявола би излязъл насреща. А тази дама — и той посочи една жена, облечена в мушама на квадрати — е жената на Жак, тъй наречената Московка, известна е участието си в атентата против руския цар. Хубавата Ета по-рано беше запалена нихилистка, но сега е зарязала политиката и е една от най-хитрите престъпнички в Европа. Е, пък аз кой съм — прибави сивокосият човек — знаете, наричат ме Председателя. Сега обаче бихме желали да узнаем и вашето име, тайнствени ми приятелю, защото макар че вече няколко пъти ни натоварвате с работа, все още сте ни непознат и даже лицето си покривате с маска, когато се срещате с нас.

— И днес няма да я сваля — отряза човекът с палтото с тон, който не търпеше възражения. — Името и личността ми не ви интересуват. За вас е важно да ви плащам в брой за всяка извършена работа.

— Винаги сте го правили, господине — кимна Председателя, — затова се и отзовахме на днешната ви покана и се промъкнахме тук, за да узнаем, за какво сме ви потребни.

Човекът с палтото се позабави с отговора си.

— Сигурни ли сте напълно, че никой не подслушва?

— Съвсем сигурни. Двамата пазачи, които трябва уж да пазят постройката, спят като мъртви, защото смятат, че няма кой да задигне зданието.

— Добре тогава, слушайте — сниши глас мъжът с маската. — Всеки от вас ще получи по хиляда франка и освен това чудесен случай да краде и обере, каквото му хареса.

— Доста примамливо — развесели се Соления Жак. — Кажете ни само какво трябва да правим и скоро ще сключим сделката.

— Елате по-близо! — нареди мъжът с маската. — Приближете се до мене, трябва да бъда предпазлив и никой освен вас не бива да чуе страшната поръчка, която ще ви направя. Утре сутринта, веднага след като Аленсонската херцогиня открие базара и в залата има най-голяма навалица, вие ще трябва да подпалите тая постройка.

, — Триста дяволи! — изръмжа Председателя. — Това е равносилно да хвърлиш огън в бъчва с газ, тъй като този благотворителен яхър, който са построили тук, е само от дърво, при това и покривът му е намазан с катран.

— Толкова по-добре — отряза безмилостно човекът с маската. — Значи лесно ще си свършите работата и за няколко минути всичко ще бъде в пламъци.

— Ще изгорят хората — извика Соления Жак. — Като дървеници в подпален стар сламеник ще пламнат.

— Какво те интересува това? — смъмра мъжа си чернооката Ета. — Ти ще си прибереш парите, ще подпалиш огъня, а след това да се спасява кой как може!

— Московката е енергична жена — изсмя се под маската си тайнственият мъж. — Харесва ми.

Московката опита с тъмните си светещи очи да проникне зад маската на тайнствения чужденец. Той наистина я повдигна малко, колкото да види, че шефът е хубавец с тъмноруси мустаци.

— Мисля да приемем — огледа съратниците си Председателя. — Сред гъмжилото, което утре ще се движи в тази постройка, при много горящи свещи и лампи, за нас ще е играчка да я подпалим. И когато богаташите и благородниците се разтичат насам-натам, като обезумели плъхове в капан, ние като хиени ще се промъкнем зад тях и ще обираме както живите, тъй и мъртвите.

— Още не сте чули всичко докрай — прекъсна маскираният мъж словоохотливостта на Председателя. — Само подпалването не ми върши работа. Ще трябва да се погрижите още и за четири определени лица, които да не могат да излязат, и да изгорят в пламъците.

— Ах, тъй си и мислех — изсмя се Председателя. — Дяволът не кладе напразно огън, той иска да има и печена мръвка…

— Назовете ни хората — обади се нетърпеливо Соления Жак — или поне ни ги опишете така, че да можем да ги намерим в навалицата.

— Познавате ли писателя Емил Зола? — се чу изпод маската.

— И децата в Париж го познават.

— А полковник Пикар?

— И в тъмнината бихме го познали — кимна уверено Председателя.

— Виждали ли сте Матийо Драйфус, брата на капитана, който е изпратен на Дяволския остров?

— Аз го познавам — обади се Московката — и ще го покажа и на другите.

— Той ще придружава една дама, облечена като вдовица в черно траурно облекло и дълъг черен воал — продължи мъжът, — това е съпругата на предателя Драйфус. Зола, Пикар, Матийо Драйфус и снаха му, тези четиримата трябва да загинат в пламъците.

— Ще загинат — ентусиазира се Московката, като се притисна до работодателя и хвана ръката му. Маскираният и рускинята крадешком си стиснаха ръцете, без другите да ги забележат в тъмнината.

— Тези четири осъдени на смърт лица ще намерите веднага след откриването на базара, тук пред павилион № 6, значи следващият след този, пред който стоим. Там дъщерята на нотариуса, на име Лучия, ще продава пунш и топли напитки. За да ги поддържа топли, при нея постоянно ще гори един спиртник. Едно бутване на спиртника и горящият спирт ще се разлее и ще ни свърши работа. Вие ще трябва само да препречите пътя на четиримата — Зола, Пикар, Матийо и госпожа Драйфус, и да не им позволите да избягат. Харесва ли ви моят план? Говори, Председателю, ти отговаряш за другите.

Председателя се усмихна доволно.

— Планът е чудесен — отговори той — и мисля, че ако го изпълним, четиримата близки на капитан Драйфус ще бъдат извлечени като овъглени трупове от развалините на този дървен дворец. Дайте ни капарото, тайнствени господине, и не се грижете по-нататък. Утре по това време няма да има вече никакъв Зола, никакъв Пикар, никакъв Матийо и никаква госпожа Драйфус. Предателят няма да има вече защитници.

Мъжът с маската извади един кожен портфейл и подаде всекиму от престъпниците по една банкнота от петстотин франка.

— Другата половина ще получите, след като си свършите работата — додаде сухо той.

— Къде можем да ви намерим утре?

— Елате в Салпетриерата — предложи бързо чернокосата Ета и горещият й поглед даде на тайнствения човек да разбере, че Московката иска да го види там насаме.

— Добре тогава, ще дойда към Салпетриерата — съгласи се той, — само се погрижете да сме сами в стаята. А сега си вървете, най-напред вие. Един по един, тъй като пазачите може да са се събудили, а не бива да ни видят заедно.

Леопарда хвана под ръка Соления Жак и двамата снажни мъже напуснаха базара първи. Председателя с подигравателна усмивка предложи на Московката ръката си.

— Смея ли да ви кавалерствам, хубава Ета? — попита той. — Отдавна не съм държал хубава жена под ръка, освен когато съм пиян и съм имал много пари в джоба си. Сега съм трезв, затова искам да се опия от вашата хубост.

— Я си вървете сам — сопна му се грубо рускинята, — опасно е да излизаме по двама.

Председателя се изсмя подигравателно, посочи с глава маскирания и излезе. Непознатият и Ета останаха сами. Тя го хвана за ръка и му прошепна страстно:

— Моля ви, елате утре в Салпетриерата, ще ви чакам пред вратата. Влезте през задния вход, имам да ви кажа нещо.

— С удоволствие бих приел всичко, което вашите хубави устни биха ми дали — отвърна мъжът.

— Вземете тогава!

Страстната жена прегърна с две ръце снажния мъж, притегли главата му към себе си и сложи дълга, гореща целувка върху устните му. Тя пиеше ненаситно от извора на любовта.

— Хей, човече — прошепна му тя в ухото, — ти изведнъж покори сърцето ми — не отблъсквай чернооката Ета, тя може да ти направи ценни услуги и никога не ще поиска от теб друго освен любов. О, ако знаеш как копнея да се отърва от тези долни престъпници, защото ги презирам и се отвращавам от тях и само случайността ме тласна в тяхното общество.

— Как стана това? — полюбопитства маскираният.

— Бях заточена в Сибир, в една живачна мина — заразказва задъхано Московката. — Престъпникът, който се нарича Соления Жак ми беше другар по нещастие. Години наред кроих планове за бягство, обаче не можех да ги изпълня без чужда помощ, защото все пак съм една слаба жена. Жак се оказа смел другар, търпелив и с голяма физическа сила, какъвто отдавна търсех. Ние се съюзихме и подготвяхме цели две години нашето бягство. Изкопахме подземен проход, който ни изведе към светлината, към слънцето, към външния свят, който дълго време не бяхме виждали. Един ден най-сетне напуснахме мината. Започна дълго бягство през степите. Над нас беше сивото, покрито с облаци~небе, под нас — влажната черна земя. Бяхме сами. Той — силният мъж, аз — слабата жена, която се нуждаеше от помощта и услугите му. Така станах негова! Но когато отново се намерихме сред цивилизования свят, когато пристигнахме в Париж и отворихме тази кръчма за престъпници, която и сега държим, започнах да се отвращавам от мъжа, който е само едно силно животно. Сърцето ми жадува за любов, то търси душа, до която да се докосне. Дай ми душата си, човече, вземи ме със себе си и Ета ще стане твоя слугиня, твоя робиня, ще работи за теб, ако искаш!

— Хубава, силна госпожо — изговори маскираният, — дай да те прегърна още веднъж. Чувствам една рядка сила, рядка сигурност, когато притискам твоите гърди до моите.

Ета отново се хвърли в обятията му. Страстни целувки опариха устните им.

— Нека видя лицето ти, мили — пошепна горещо рускинята, — искам да запечатам в душата си твоя образ, да ме крепи споменът за него, докато се намирам сама сред най-презрените хора, докато утре пак ми позволиш да те видя.

Човекът с маската се опита да се освободи от бурните прегръдки на рускинята и понечи да закрепи по-здраво маската, но Ета го изпревари и с едно дръпване я свали от лицето му. Луната освети със сребристата си светлина лицето на мъжа.

— Анри, полковник Анри! — дочу се глух, призрачен глас, който като че ли излизаше от земята.

— Какво беше това? — прошепна уплашено рускинята. — Не сме ли сами, подслушва ли някой?

Човекът, който беше поръчал да подпалят такъв ужасен пожар, да унищожат живота на четирима почтени хора и да изложат на смъртна опасност живота на стотици други, този човек сега сам се беше вцепенил от ужас.

— Не е възможно — процеди най-сетне той през бледите си устни, — не може да бъде нейният глас. Навсякъде и всякога ми се струва, че чувам гласа на това момиче, Фернанда, Фернанда, споменът за теб ме кара да полудявам!

Ета сви мрачно вежди:

— Коя е тази Фернанда, за която говориш? — с неочаквано лумнала ревност запита тя.

— Утре ще ти кажа — отклони отговора Анри. — Сега ела, да се махаме оттук. Още една целувка и да вървим!

Той прегърна още веднъж хубавата рускиня, която страстно се притисна до него.

— Ета!

Един пресипнал, див животински глас произнесе това име и накара влюбените да отскочат, като че ли гръм беше ударил между тях. На няколко крачки от тях стоеше Соления Жак, а зад него Председателя, по чието лице играеше сатанинска усмивка.

— Може би сега ще ме хванеш под ръка, хубава Ета? — попита старият престъпник, като се приближаваше бавно.

Московката го изгледа враждебно, мина край него и Соления Жак и излезе навън.

Соления Жак се извърна, изгледа още веднъж заплашително човека с маската и заедно с Председателя също напуснаха базара. Анри намести с треперещи ръце маската на лицето си.

— Тази чернокоса рускиня — промърмори той, като вдигаше яката на палтото — е жена, каквато отдавна търся. Наистина, не е толкова хубава, колкото Фернанда, нито е толкова сладка, нежна и кротка, като дъщерята на старата Турвил, но затова пък е смела, сръчна и, което е най-важно, не се плаши от никакво престъпление. Искам да привържа тая жена към себе си, тя може да ми бъде много полезна.

С бързи крачки и той излезе навън. На прага на голямото здание се спря и го изгледа още веднъж.

— Утре — прошепна той — това красиво здание ще се превърне в куп развалини, от които ще изваждат обгорени трупове. Дано между тях се намират Зола, Пикар и Драйфусовци, които вече започнаха да стават опасни за нас.

Той се изсмя сатанински и изчезна в нощната тъмнина.

А в малкото павилионче, в което генералшата Боазльо беше заключила майката и дъщерята Турвил, едно сърце стенеше от неизказана мъка. Онова, което чу, беше толкова страшно, че разсъдъкът й можеше да го схване само като продукт на възбудена фантазия. Пожар, подло убийство очакваше най-добрите, най-благородните хора на Париж, които утре щяха да се съберат, за да принесат своя дар върху олтара на благотворителността.

Зола, големият писател, смелият човек, който се беше застъпил за истината. Рицарят полковник Пикар, който се отказа от чин и положение, за да се бори за нещастния заточеник на Дяволския остров. Благородният Матийо Драйфус, невинната съпруга на капитана. Всички трябваше утре да намерят смъртта си в пламъците, защото един подлец беше решил така, а няколко негодници се бяха съгласили да изпълнят кървавата му поръчка.

Но Бог я беше направил свидетелка на тези пъклени планове. Това не беше проста случайност, а мъдро действие на Провидението, което беше определило Фернанда да попречи на тези планове.

Разтрепераното момиче се опита да отвори вратата на павилиона, където беше заключено заедно с майка си, но напразно, бравата не поддаваше. Тя натисна с цялата тежест на крехкото си тяло вратата, опита с нокти да разхлаби винтовете на бравата. Ръцете й се разкървавиха, силите я напускаха, а пътят към свободата беше все още затворен. И когато Фернанда безпомощно се отпусна върху едно кресло, я обхвана една ужасяваща мисъл. Ако наистина успее да отвори вратата и да съобщи, че се готви ужасно престъпление, не рискуваше ли тя, с тази своя благородна постъпка, живота на собствената си майка? Нали павилионът им служеше за скривалище от преследването на полицията! Да обърне внимание на властите, значеше да издаде себе си и майка си. Горещи сълзи потекоха от очите на Фернанда и тя прекара цялата нощ в трескаво състояние, без да може да мигне. Очакваше с надежда момента, в който щеше да дойде Клотилда Боазльо, на която веднага щеше да съобщи за страшното съзаклятие и щеше да има време да се предупредят посетителите на базара, а и да се заловят престъпниците.

През дъсчените стени на своето скривалище госпожа Турвил и Фернанда чуваха как базарът започваше да се пълни. Глух шум и гласове долиташе до ушите им и засилваше надеждата им за скорошно освобождение. Фернанда не каза на майка си нито дума от онова, което беше чула през нощта. Тя не искаше да плаши още повече нещастната жена, чиито нерви и без това бяха обтегнати достатъчно. Но все по-често и по-често клетото момиче поглеждаше джобното си часовниче и все повече се изопваха чертите на лицето му.

Дванадесет без десет! Клотилда би трябвало отдавна да дойде! Защо я нямаше? Навярно се бавеше с тоалета си. Фернанда знаеше, че хубавата генералша беше кокетка и обичаше да се харесва. Всяка минута се струваше на Фернанда дълга като вечността.

Дванадесет без пет! Клотилда още я нямаше! Фернанда се колебаеше — дали да не почука по стената и да извика. Обаче като видя измъчените черти на майка си, която трепереше до нея и очакваше нахлуването на полицията, се отказа от това си намерение. Пък и нали беше обещала на своята спасителка, на Клотилда Боазльо, да не казва никому, че се намира в нейния павилион. Какво ужасно положение, какви душевни мъки!

За да спаси майка си, Фернанда трябваше да изложи на риск живота на стотици хора! Но в такъв случай самата тя, любимата й майка, не рискуваше ли да загине в пламъците?

Дванадесет часа!

Залите на базара бяха вече препълнени. Море от хора се движеше насам-натам. Тогава Фернанда чу един мъжки глас — гласът на генерал Боазльо.

— Госпожо херцогиньо Аленсонска — позна тя генерала, — за съжаление, трябва да ви съобщя, че жена ми Клотилда е болна и не ще може да присъства на вашето очарователно празненство.

След тези думи настана малка пауза, след която председателката на базара, Аленсонската херцогиня, отговори:

— Колко съжалявам, че ще трябва да се лишим от присъствието на милата госпожа генералша. Но в такъв случай не остава нищо друго, освен за оставим заключен турския павилион.

Фернанда трепна ужасена — пропадаше и последната й надежда. Изведнъж настъпи тишина, всички гласове млъкнаха. Хорът, състоящ се от оперни певци, запя химн. Колко хубаво, колко тържествено звучеше песента! Тя наливаше балсам върху сърцето на нещастната Фернанда. Звукът на тези ангелски гласове я накара да забрави временно ужасната опасност, която дебнеше от всеки ъгъл на това красиво здание. Закри лице с ръце и заплака на гърдите на майка си.

— Дете, мило мое дете — зашепна госпожа Турвил, като сложи ръка върху тъмните къдри на Фернанда, — ако и ти се отчайваш, ще трябва да погреба и последната си надежда за щастливо избавление.

— Да погребеш — повтори Фернанда тревожно. Тя цяла трепереше от ужас. — Да, майко, скоро ще ни погребат, смъртта наближава, последният час е дошъл. Ела, нека да коленичим и се помолим на Бога, на праведния съдия там горе да ни прости всички грехове.

Майка и дъщеря коленичиха. През цепнатините на капаците проникна ярък слънчев лъч, като че ли светлина от друг свят беше дошла да ги поздрави. Те се помолиха горещо, след което Фернанда прегърна майка си и като сложи глава на гърдите на оная, която й беше дарила живот, прошепна:

— Така, мила майко. Сега вече мога да очаквам смъртта.

Госпожа Турвил не зададе никакъв въпрос на дъщеря си. Тя беше доволна да умре заедно с нея, защото тази нещастница, която от слънчевите висини на живота беше смъкната в блатото на позора и порока, вече беше уморена от борбата.

Звуците на химна заглъхнаха. Чу се гласът на Аленсонската херцогиня, която държа приветствена реч и пожела базарът да изпълни своето благородно предназначение — да облекчи съдбата на парижките бедняци. Когато херцогинята завърши словото си, хиляди одобрителни гласове изпълниха помещението и се смесиха с леката, весела музика, при която всички павилиони се отвориха и настана весело оживление. В павилиончетата стояха дами от най-висшето парижко общество, облечени в най-разнообразни костюми, а богатите и елегантни кавалери се трупаха и даваха златни монети за хубавички дреболии. Какво изобилие от младост, красота, разкош, какво богатство на цветове, облени в електрическа светлина!

Единствен павилионът на генералшата Боазльо беше затворен и тъмен. Но съвсем близо до него имаше друг, в който едно мило момиче предлагаше топли напитки. Лучия Натузиус, дъщерята на богатия нотариус, годеницата на полковник Пикар имаше пред себе си на плота разноцветни шишета и малко спиртниче, на което вреше в сребърен съд вода, необходима за приготвянето на пунша и грога. Много млади мъже бяха застанали тъкмо пред този павилион, тъй като по-хубави ръце никога не бяха им поднасяли топли напитки. Но Лучия Натузиус не обръщаше внимание на множеството комплименти, които й правеха за грацията и красотата. Тя се вглеждаше нетърпеливо в тълпата — очакваше оногова, когото обичаше, единствения, комуто принадлежеше.

И той се зададе! Снажният полковник Пикар, красивият и интелигентен мъж с блестяща от злато униформа, която носеше с достойнство, съзнавайки високата отговорност, която тъкмо това облекло му налагаше. Не беше сам. С него вървеше Зола. Скромният му черен фрак беше украсен само с лентичката на почетния легион. След двамата мъже, апостоли на истината, борци за правото, които бяха привлекли в този момент погледите на всички, бавно вървеше Матийо Драйфус и водеше под ръка снаха си. Всички благородни дами поглеждаха съчувствено облечената в черно жена, от чиято шапка висеше дълъг вдовишки воал. Макар че съпругът на тази жена беше жив, нещастницата имаше повече право да го оплаква от всички ония жени, които плачат на гробовете на своите съпрузи.

— Това е жената на капитана — се понесе шепот сред навалицата. — Тя е хубава, много хубава. Какво благородно лице има! И това е жена на предател? Невъзможно, невъзможно!

Няколко млади дами се отдалечиха от групата на настоятелството, приближиха се до Херманса Драйфус и със сълзи на очи й поднесоха своите букети.

— Благодаря — трогнато проговори тя, — много благодаря. Колко добре ми действа вашето внимание!

Матийо се поклони ниско и отведе по-нататък снаха си. Със Зола и Пикар те стигнаха до павилиона на Лучия Натузиус, която ги приветства сърдечно.

— Сега ще ви поднеса най-хубавото питие, което имам, приятели — изчурулика младото момиче и напълни пет чаши с топло бургундско вино.

Тя поднесе ароматичното питие на сребърна таблична. След това взе петата чаша, вдигна я и извика силно, така че всички наоколо да я чуят:

— Вдигам тази чаша, пълна с благородно френско вино, за здравето и спасението на нещастния капитан Драйфус, мъченика на нашия век. Дано скоро успеем да вдигнем булото, което покрива тайната на това недостойно предателство спрямо нашата родина, дано скоро успеем да демаскираме истинските престъпници! А този, който толкова изстрада, за чиято печална съдба се проляха толкова горещи сълзи и на когото съчувстват хиляди благородни сърца, дано се върне скоро при своята вярна съпруга, при своето любимо дете! Да се чукнем, приятели, за честта на капитан Драйфус, в която ние вярваме!

Чашите иззвънтяха, а Зола и Пикар се спогледаха, като че ли искаха дружно да извикат:

— Часът на истината наближава!

— Да отиде в пъкъла вашият Драйфус — извика неочаквано един силен глас съвсем близо до приятелите на нещастния мъченик, — а вие на гилотината. Всички вие, които искате да изтръгнете жертвата от ръцете на правосъдието!

Слаб, висок побелял човек се беше приближил до павилиона на Лучия. Коварно блестяха очите му през очилата и докато изговаряше думите, той замахна, сякаш искаше да удари Зола. Писателят се дръпна встрани, но в същия момент Лучия Натузиус извика ужасена. Белокосият мъж беше съборил спиртничето. Синкавият пламък обхвана веднага червеното копринено перде, което красеше предната част на павилиона, а две секунди след това пламъците вече се издигаха нагоре и обвиваха нещастното момиче с жълто-червен огнен воал.

— Пожар — извика белокосият човек. — Пожар! Базарът гори!

След това започна бързо да си пробива път всред тълпата, като удряше наляво и надясно с лактите си.

— Пожар, пожар! — се подеха викове от всички страни. — Базарът гори, спасявайте се!

Пикар застана неподвижен за момент. Но след това извика с гръмовен глас всред оглушителния шум:

— Това не е случайно нещастие, това е престъпление! Белокосият, той е подпалвачът, дръжте го, хванете го!

Кой обаче в този момент можеше да обърне внимание на полковника? Дори гласът му едва се чу всред общия шум. Всеки гледаше да се спаси както може. Но белокосият, който беше познатият ни Председател, тичаше колкото може по-бързо към главния изход. Там се срещна с Московката.

— Гори! — прошепна й той. — Работата тръгна. Сега трябва да внимаваме да не ни избягат нашите хора. — Имаш ли кама?

— Да — кимна Ета.

— Добре! Соления Жак и Леопарда са на пост при страничните изходи. Няма да позволим на Драйфусовите хора да ни избягат живи!

Настана паника, бъркотия, суматоха, каквато човешкият мозък не може да измисли и перото не може да опише. Блестящо украсените зали бяха изпълнени минути преди това от весели и радостни хора, които не мислеха за нещастия, за смърт, за край на живота. Чуваше се безгрижен смях, примесен с весела музика, а женската красота празнуваше победи и жизнерадостните лица на хубавите жени и девойки заедно с безбройните светлини създаваха празнично настроение у хората в обширните помещения.

А сега! Разкошният дървен дворец беше заприличал на лудница, в която случайността беше отворила килиите на най-опасните, на най-буйните луди, които бясно се хвърляха един върху друг, биеха се, бореха се, душаха се, мачкаха се, без сами да съзнават какво правят. Осветени от ярката светлина на пламъците сред задушливия дим на пожара жените и мъжете от висшето парижко общество се бореха помежду си, за да се доберат до спасителните изходи.

Милост! Състрадание! Човещина! Всички тези понятия бяха изчезнали! Те се заличаваха от съзнанието на хората, щом ужасът сложи ръка върху живота, щом страхът от смъртта стисне гърлата и дивото отчаяние свие сърцата.

Благородните господа, които преди малко ниско се покланяха пред дамите и се стараеха да спечелят тяхното благоволение, сега биеха с юмруци и спъваха с крака разтрепераните и разплакали жени и момичета, които им затваряха пътя или им пречеха да се доберат по-ско-ро до спасението. Да, за срам на човечеството трябва да признаем, че при тази ужасна катастрофа в Париж се намериха доста мъже, които не се посвениха дори да извадят джобните си ножчета и с тях да си проправят път. За няколко минути всичко се превърна в див хаос от пламъци, горящи платове и дъски, сърцераздирателни писъци и ревове, до неузнаваемост обезобразени трупове, разхвърляни парцали от дрехи и украшения, разкъсани човешки тела. С голяма скорост пламъците плъзнаха по платнените декорации на павилионите, обхванаха дървените стени, тавани и стълбища и по-бързо отколкото може да си въобрази човешкият ум бяха стигнали до външните изходи.

Спасението вече изглеждаше невъзможно!

Хората се опитваха да разбият прозорците, но, за нещастие, на архитекта беше хрумнало да направи красиви решетки, за да предпази базара от нощни крадци. Сега нещастните, застрашени от пламъци хора напразно се мъчеха да разбият тези решетки, които на пръв поглед изглеждаха нежни и слаби.

Но и в този ужасен момент, в който човешкото достойнство беше паднало толкова ниско, имаше случаи на душевно величие. Един баща, прегърнал своята дъщеря, молеше хората да сторят път на неговото дете, на неговото хубаво любимо дете, а сам той с удоволствие ще изгори в пламъците, стига детето му да се спаси. В един ъгъл на залата се бяха приютили шест калугерки от „Сакрекьор“. Разбрали, че е настанал последният им час, в благородно нежелание да пречат на другите да се спасят, те се бяха оттеглили настрана и коленичили се молеха и пееха набожни песни.

Писъците и плачовете, пращенето на огъня, срутването на гредите заглушаваше това трогателно пеене, но от време на време тихата песен прозвучаваше сред ужасния животински рев. Но постепенно тя замря — една след друга калугерките падаха задушени, мъртви.

Ужасът се увеличаваше и от обстоятелството, че мнозина мъже и жени полудяваха от страх и мъка. Една млада жена, дъщеря на френски министър, танцуваше с песни и смях върху маса, вече обхваната от пламъци. Нещастницата късаше копринените си дрехи, така че стройното й тяло беше останало вече полуголо и като протягаше с безумен възторг белите си ръце, викаше с пронизителен глас:

— Днес е сватба, сватба, сватба! Нека да танцуваме, мили! Слушай хубавата музика! Ех, как светят лампите! Сватба, сватба, сватба!

А когато пламъците започнаха да обгръщат тялото й и да унищожават младия й живот, който е бил радост и гордост за родителите й, щастие и надежда за любящия я годеник, още се чуваше, заедно със сърцераздирателни писъци, злокобният вик: Сватба, сватба!

Един след друг замираха човешките писъци. Сега вече пламъците поглъщаха бледи, безкръвни трупове, които допреди няколко минути още бяха обиталища на човешки души. С трясък се строполиха гредите на покрива, големите полилеи се разбиха на хиляди парчета, като смачкаха всичко под себе си.

Около горящата постройка се намираше Париж, веселият, жизнерадостен Париж, с хиляди, стотици хиляди хора, които викаха, плачеха, кършеха ръце и искаха да помогнат, да спасят. Близките на ония, които радостни и пълни с живот бяха отишли на базара, ужасени се въртяха наоколо, правеха усилия да влязат в горящото здание, предлагаха стотици хиляди на оня, който би спасил от пламъците любимия им баща, майка, дъщеря, сестра или годеница.

Напразно! Всички, които още бяха вътре, бяха загубени.

Този ден парижкото общество се лиши от стотици видни граждани и от стотици хубави, умни и благодетелни жени, между които и Аленсонската херцогиня, сестрата на австрийската императрица Елисавета.

Да се върнем към началото на пожара, който, както знаем, започна от павилиона на Лучия Натузиус.

В момента, в който белокосият непознат със сатанинска злоба катурна спиртничето, чийто пламък причини цялото нещастие, Пикар хвана ужасената си годеница, вдигна я със силните си ръце над плота и като я измъкна от павилиона, я понесе из залата.

— След мен — извика той на приятелите си. — Вървете непосредствено след мен. Зола и вие, Матийо Драй-фус, вземете снаха си и я изведете навън. Затворете си устата, за да не дишате отровния дим. Аз знам изход, който навярно малцина знаят. Той е наблизо. Ако успеем да стигнем навреме, спасени сме! В него е единствената ми надежда.

С голяма мъка си пробиха път през навалицата и вече бяха на десетина крачки от вратата, към която се стремеше полковник Пикар, когато видяха насреща си двама души, въоръжени с дебели тояги. Тези хора не изглеждаха да са от ония, които се бореха, за да спасят собствения си живот. Напротив, те като че ли бяха застанали при изхода, за да пречат на търсещите спасение да излязат навън.

— За бога, махайте се от там! — извика им Зола. — Безумци, не виждате ли, че единственото ни спасение е през тази врата?

— Удряй, Леопарде! — извика Соления Жак. — Това са нашите хора, те не бива по никой начин да избягат от смъртта.

Един удар с тоягата по главата на Зола щеше насмалко да го повали, ако Матийо Драйфус не беше хванал злодея.

— Разбойници! — извика Пикар и се опита да извади от джоба си револвера, който носеше винаги, откакто знаеше, че го преследват подли неприятели. — Така ли? Значи, вие сте наети да ни убиете? Тогава ето ви куршум, ще излезем през вашите трупове.

Но преди още да успее да стреля, Соления Жак се хвърли отгоре му. Грамадният престъпник стовари коравия си като желязо юмрук върху главата на полковника и навярно щеше да му я разбие, ако шапката не беше смекчила удара. Пикар вдигна ръка, за да се запази, тъй като видя, че Соления Жак се готви за втори удар. В това време Лучия падна от рамото му и се свлече на земята. Нещастното момиче се опита да стане, но престъпникът със светкавична бързина я ритна с всичка сила в гърдите. Лучия рухна безжизнена.

— Убиец — извика Пикар, когото видът на простряната годеница го накара да полудее от гняв. — Убиец! Ще ми платиш с живота си.

Като лъв се спусна той върху Соления Жак, който не очакваше такова енергично нападение. Престъпникът се строполи като ударено от гръм дърво. Пикар беше обезумял от гняв, той го тъпчеше по гърдите, по лицето и го удряше с юмруци, щеше да го удуши, ако Зола и Матийо Драйфус не бяха го дръпнали.

— Пламъците, пламъците — извикаха те. — Съвсем близо са вече.

— Лучия, моята Лучия. Трябва да я спася, да я измъкна от пламъците, ако ще това да коства и главата ми…

Той се наведе към любимата си, прегърна я и понечи да я вдигне, но очите му с ужас се спряха върху едно студено, мъртвешко лице. Хубавите очи бяха ужасени, устата, която Пикар беше целувал с жарка любов, беше полуотворена, животът беше отлетял. Лучия Натузиус беше мъртва. Пикар извика и се изправи.

— Мъртва — извика той, — убита! Нова жертва! О, разбойници без съвест, кога ще изсъхнат вашите престъпни ръце?

Пламъците жадно се приближаваха до нещастния мъж. Той трябваше да се отдръпне, да бяга, за да не стане сам тяхна жертва. Зола го прегърна и се опита насила да го отведе.

— Оставете ме, оставете ме — простена Пикар, — защо ми е този живот, щом тя е мъртва! Не искам вече да живея…

— Трябва да живеете, приятелю — отговори бързо и убедително Зола, — искате ли да оставите неприятелите да тържествуват, че са премахнали най-опасния си противник?

— Благодаря ви за тези думи, Зола — изрече с мъка полковникът. — Имате право, трябва да живея, за да сразя неприятелите на Драйфус и на истината.

Той искаше да се наведе и да вдигне трупа на Лучия, поне него да спаси от пламъците, но и това не можа. Огнени вълни бяха обхванали вече убитата и превърнаха тялото, до скоро пълно с младост, сила и красота в страшна мъртва купчина.

Пикар, олюлявайки се, облегнат на Зола, излезе вече безпрепятствено през малката врата навън, където се намираха Матийо Драйфус и припадналата му снаха.

Щом Леопарда видя, че Соления Жак падна, той се оттегли и издебна момент да прибере трупа му. Изнесе на гръб наглед безжизнения си приятел. Щом Зола и Пикар излязоха от спасителната врата и вдъхнаха свеж въздух, зад гърба им се чу толкова силен трясък, като че ли хиляди топове бяха гръмнали изведнъж. Дървеното здание се беше сринало.

На ъгъла на една от близките улици, до площад „Лоасе“, стояха двама души в цивилно облекло. И те, както хиляди други, бяха привлечени от страшното зрелище на пожара и го наблюдаваха от известно разстояние. Това бяха полковник Анри и майор Естерхази.

— Днес вече ще бъдем свободни — прошепна Естерхази на приятеля си. — Нашите четирима най-големи неприятели ще загинат в пламъците. Допускате ли, Анри, някаква възможност да се спасят?

— Никаква — отговори категорично Анри. — Погрижих се за това. Ако Зола, Пикар, Матийо и Херманса бъдат пощадени от пламъците, те няма да избягат от ръцете на убийците. Ха, погледнете, майоре, какви огнени стълбове се издигат към небето, чухте ли виковете, които излизат от този кипящ котел? Стори ми се, че чух гласа на Зола, който може би и в този момент призовава истината…

— Нали и по време на процеса — поде Естерхази — той извика на съдиите, че във Франция трябвало да има повече светлина. Сега сигурно има достатъчно…

Двамата подлеци се изсмяха пред оная клада, в която загинаха стотици благородни души. Но изведнъж млъкнаха. Като вкаменени се загледаха в един файтон, който премина бавно край тях. В него седеше Матийо Драйфус и смъртнобледата, но вече дошла на себе си съпруга на капитан Драйфус. А срещу тях — Зола и Пикар.

Файтонът вървеше бавно. Само Пикар забеляза двамата подлеци и ги изгледа пронизващо.

— Жалко! — изръмжа Анри и тропна гневно с крак.

— Не успяхме. Хората ми не успяха да си свършат добре работата. Други загинаха, а ония, за които запалихме пожара, останаха живи.

— Но вие бяхте толкова сигурен, драги Анри — иронично отбеляза Естерхази. — Напразно станахте подпалвач и убиец. Моите сърдечни съболезнования за този неуспех.

Анри обърна ядосано гръб на черния майор и бързо се отдалечи. Той се качи на един файтон, каза на файтонджията адреса и потегли. Вкъщи го посрещна жена му.

— Сам ли си идваш? — попита тя. — Не си ли срещнал нашето момче? Не беше ли и ти при, откриването на благотворителния базар?

Анри изгледа жена си като луд.

— Къде е Клод? Къде е нашият син? Къде си изпратила момчето?

— Пратих го с гувернантката на откриването на базара — отговори нищо неподозиращата млада жена. Тя не знаеше за ужасния пожар, който потопи в траур цял Париж. — Мислех, че детето ще те намери там.

Анри нададе ужасен вик и се строполи върху едно кресло — беше станал убиец на собственото си дете. Младата жена гледаше учудено съпруга си.

— Анри — извика тя изведнъж обхваната от страшно предчувствие. — Анри, детето ми, нашето единствено дете…

— Е мъртво — простена нещастникът. — Мъртво, изгоряло.

Фернанда виждаше приближаването на страшната катастрофа, без да бъде в състояние да я предотврати. Тя разбираше, че ангелът на смъртта беше разперил своите черни крила над стотици невинни хора, а не можеше да направи нищо, за да ги спаси. Намираше се в състояние на такава физическа отпадналост, че едва имаше сили да помръдне ръцете си или да извика. Беше сложила глава в полата на майка си и очакваше спокойно смъртта, която се приближаваше бързо.

Отвън се чуваха викове „пожар“ и отчаяни писъци. В ушите на двете жени, затворени в дървения павилион и предоставени на пламъците, кънтяха ужасяващи писъци.

— За Бога, какво значи това? — смая се госпожа Турвил, когато изведнъж празничната музика и радостната глъчка на тълпата се превърнаха в сърцераздирателни писъци на обезумели хора. — Викат „пожар“, Фернанда, дете мое. Сега чак те разбирам, ние сме загубени!

— Да, загубени сме, мила майко — опита се да бъде твърда Фернанда. — След няколко минути ще се отървем от всички земни мъки и ще застанем пред вечния съдия. Дано бъде милостив към нашите бедни души…

Горещината и димът от пожара проникнаха през всички цепнатини на леката дървена постройка и скоро двете жени се видяха обградени от облак жълтеникава мъгла.

Те не можеха вече да чуват собствените си думи, толкова силен беше шумът навън. Разбираха се само с погледи, с погледи, които издаваха смъртен ужас.

— Остави ме да умра, дете мое — помоли госпожа Турвил, като коленичи пред дъщеря си, — но ти се спаси. Ти трябва да живееш, още си толкова млада и си видяла живота само от неговата черна, мрачна страна. Потърси слънцето, Фернанда, слънцето!

И действително, в гърдите на Фернанда се събуди жажда за живот, смъртта я ужасяваше. Със сърцераздирателен вик се хвърли тя към дъсчената врата.

— Отворете, отворете! — извика пронизително. — Тук са заключени две жени и не могат да излязат! Не ни оставяйте да умрем! Милост! Съжалете ни, ние се задушаваме!

Нещастната Фернанда! Същият страх от смъртта, който свива твоето гърло, същото желание да избягнат страшната участ подлудява и ония стотици, които се блъскат, мачкат, бият, за да стигнат до изхода. Как искаш да чуят твоя глас, когато стотици гласове викат и молят Бога за спасение!

Но изведнъж някой заблъска вратата на павилиона и мъжки глас извика:

— Има ли някой тук? Не можете ли да излезете? Не се ли отваря вратата отвътре?

— Не, не — изхълца Фернанда, — о, господине, който и да сте, съжалете се над две беззащитни жени. Сигурно сте по-силен, може би ще успеете да изкъртите вратата.

— И аз почти се задушавам — отвърна мъжкият глас, — но все пак ако тук всички са полудели и сами тичат към смъртта, Херберт Франк е запазил присъствие на духа и няма да остави да загинат две жени, без поне да се е опитал да ги спаси.

Щракна ключ в бравата на вратата и лицето, което стоеше отвън, се опита да я отвори.

— Този ключ не подхожда, дявол да го вземе. Моите шперцове иначе са добри и винаги отварят вратите, но тъкмо сега… аз, този… да… сега… завъртя се… елате, бързайте!

Немският детектив беше отворил вратата и Фернанда олюлявайки се излезе насреща му.

— Какво виждам — удиви се Херберт Франк. — Вие сте младата госпожица, която заговорих в сладкарницата до милата ви майка. Тъкмо за вас съм дошъл в този ад. Господ ми е определил да ви стана спасител, бързо госпожице, ще ви изнеса на ръце.

Фернанда ужасена посочи майка си. Госпожа Турвил лежеше на пода и дори не правеше опит да стане и да бяга.

Херберт Франк се приближи до нея, наведе се и промълви:

— Бедно дете, майка ви е мъртва, помислете за собственото си спасение!

— Мъртва! — простена отчаяно Фернанда. — Майко, майко, защо ме напусна!

— Уплахата, ужасът са накарали сърцето на майка ви да спре — обясни Франк. — Моля ви се, госпожице, да не се бавим нито минута повече. Всяка секунда въздухът става все по-малко. Въпрос е дали ще успеем да се измъкнем двамата.

Но тъй като Фернанда още се колебаеше, снажният мъж я сграбчи в ръцете си, вдигна я и се спусна през тълпата към изхода. Скоро детективът разбра, че по този път няма да отиде далеч. Хората като море го обграждаха и му пречеха да се движи. Необходима беше цялата атлетическа сила на младия мъж, за да може да се измъкне и да стигне до стълба, която водеше към тавана на зданието, където в една малка стаичка имаше фотографско ателие. Ако и други знаеха за съществуването на тази стълба и това ателие, навярно мнозина щяха да се спасят, тъй като прозорците му нямаха решетки.

Херберт Франк разби с юмрук един голям прозорец и с всичка сила извика за помощ. В това време пожарната команда беше пристигнала. Макар и доблестните пожарникари да не бяха в състояние да проникнат в самото здание, за да спасят хората или вадят труповете, все пак те полагаха всички усилия да помогнат комуто могат.

Щом чуха вика на Херберт, веднага разпънаха едно одеяло и извикаха:

— Скачайте!

Херберт притисна Фернанда до себе си.

— Не се плашете! — прошепна й. — Ще скочим благополучно, а ако не успеем, поне ще умрем заедно!

Странно нещо! Когато немският детектив прегърна здраво момичето, за да се подготви за страшния скок, топла вълна нахлу в сърцето му и небесната искра, която преминава от едно тяло в друго, когато любовта прониква в сърцето на човека, докосна душата на немеца. Но това щастливо чувство трая само миг. Херберт се изправи до самия прозорец, погледна още веднъж небето и простиращия се под краката му Париж и скочи.

Двете тела се стрелнаха като камък надолу и паднаха в опънатото одеяло. Херберт веднага скочи на крака. Но Фернанда бе припаднала и немецът още веднъж трябваше да вдигне момичето, за да го занесе до един файтон. Той даде на файтонджията адреса на своята квартира, която се намираше на улица „Поасониер“, където държеше две елегантни стаи у едно елзаско семейство. Хазяйката му, госпожа Жирарден, извика учудено и изгледа съчувствено Фернанда, когато той внесе нещастното момиче в една от тези стаи и внимателно го сложи на леглото. Тогава Херберт се обърна към госпожа Жирарден:

— Госпожо, спасих това момиче от пламъците, които разрушиха дървения дворец, и затова ви моля да бдите над нея като майка. Обещавате ли ми?

Госпожа Жирарден просълзена стисна ръката на своя наемател.

— Още нещо — прибави Херберт Франк, — закълнете ми се, госпожо Жирарден, че няма никому да кажете, че това момиче се намира тук. Имам сериозни основания за тази молба.

— Заклевам ви се! — отвърна хазяйката.

След това се наведе над смъртнобледата Фернанда, погледна я и промълви:

— Струва ми се, господин Франк, че сте спасили от пожара най-хубавото, най-милото момиче в цял Париж!

Франк наведе глава. Той споделяше мнението на състрадателната си хазяйка.

23.

— Никога вече не мога да ти вярвам, ако не ми докажеш, че твоите тайнствени нощни излизания не те водят при друга жена.

Тези думи бяха произнесени от Габриела Пей в дома на Естерхази, около една седмица след ужасния пожар, който потопи в траур цял Париж. Черният майор се разхождаше с цигара в уста от единия до другия край на своя кабинет и от време на време поглеждаше замислен към писалището, осветено от настолна лампа.

— Габриела — спря се той, — аз те обичам, но твоята ревност започва да става непоносима. Знаеш, че съм ти верен, трябва да чувстваш това. Като те гледам, страстта ми се разпалва.

— Мъжка страст! — презрително сви устни Габриела. — Знаем ние какво нещо е тя — запалена слама, която бързо изгаря! Впрочем, можеш веднага да ме убедиш, че те обвинявам несправедливо, като ме вземеш тази нощ със себе си и ме заведеш там, където отиваш. Остави ме да видя и да чуя всичко.

— Невъзможно! — обърка се Естерхази. — Ако го направя, значи да се самоубия!

— Добре тогава — Габриела стана. — Ти не искаш да изпълниш молбата ми, безразлично ти е дали те подозирам или не. Сбогом тогава, Естерхази, ще се върна в Андора, където си живеех тихо и спокойно, преди да дойда в Париж и да се запозная с тебе.

Тя му подаде нежната си ръка.

— Сериозно ти говоря — заяви тя тържествено, — макар че ми е тежко да се разделя с тебе, ще го направя. Мъките на ревността ме терзаят, когато съм при тебе и чувствам, че те ми отнемат жизнената сила. И аз те обичам, Естерхази, но не мога да остана при теб.

Потресен, черният майор погледна любимата си.

— Габриела — помоли той, — искай от мене каквото щеш, накарай ме да извърша престъпление за тебе. Ще го направя, само не искай да те заведа там, където отивам тази нощ.

— Тогава сбогом! — приключи сухо тя. — Запази добър спомен за Габриела Пей. Може би ще намериш друга, която няма да те мъчи с ревността си, но която няма и да те обича тъй страстно, тъй искрено, тъй предано, както те обичах аз.

Тя се запъти бавно към вратата. Черният майор се спусна след нея и я сграбчи в обятията си.

— Добре, нека бъде както искаш! — капитулира той пред тържествуващата, усмихната жена. — Ще ме придружиш тази нощ, но знай, Габриела, не само моят живот и моята чест ще бъдат отсега нататък в твоите ръце. От тебе зависи и съществуването на мнозина видни хора на Франция, на целия Генерален щаб, на армията! Да, на армията!… Габриела, заклевам те, бъди изключение между жените и запази в дълбока тайна онова, което чуеш тази нощ! В този ти вид обаче не можеш да ме придружиш — продължи черният майор. — Ще трябва да се преоблечеш в мъжки дрехи. В това време и аз ще се приготвя.

След половин час часовникът показваше единадесет — Естерхази и Габриела Пей излязоха от къщи. Габриела беше облякла елегантен мъжки костюм и тъй като ръстът й беше подходящ, едва можеше да се познае, че това беше преоблечена жена. И Естерхази беше облякъл скромно цивилно облекло. Той поведе Габриела през улиците на предградието Батиньол, което младата жена не познаваше. Работническият квартал беше още доста оживен. Прозорците на всички кръчми светеха. Характерно за всички големи градове е, че тъкмо в кварталите, където през деня работят най-тежката и уморителна фабрична работа, има най-интензивен нощен живот.

Естерхази спря пред малка невзрачна къща. Прозорците бяха тъмни, вратите заключени. Той почука на прозореца и вратата веднага се отвори. Поведе бързо Габриела със себе си в един тъмен вход.

Дървена бариера препречи пътя им. Зад нея беше изправен едър старец с дълга бяла брада.

— С какви думи ще минеш през живота, чужденецо? — попита внушителният старец.

Естерхази отговори без колебание:

— Щади змията, а унищожи Драйфус.

— Добре дошъл — прозвуча отговорът и в същия миг дървената бариера се вдигна.

Естерхази и неговата преоблечена спътница продължиха пътя си. Те стигнаха до стълба, която водеше към мазето. Там отново бяха спрени от човек, който носеше шарф с френския трикольор и държеше револвер в ръка:

— Накъде, чужденецо? — запита той.

— В Драйфусовата пещера — отговори черният майор.

— Кого се надяваш да видиш там?

— Имената не се назовават, но всички имат едно желание — произнесе Естерхази.

— Какво е това желание?

— Костите на Драйфус да изгният на Дяволския остров.

— Добре дошъл, гарантираш ли за другаря си?

— Да, гарантирам.

— Пътят към пещерата е свободен и за двамата: Човекът с шарфа отвори една обкована в желязо врата и Габриела с учудване видя, че се намира в подземна стая, осветена от три лампи. Двадесетина мъже бяха насядали около голяма маса. Очевидно бе, че дрехите, които носеха, не бяха обичайните им. Всички се бяха преоблекли, за да дойдат тук. Габриела веднага позна неколцина от тях. Пати дьо Клам. Анри, генерал Боазльо и неколцина други чиновници от Генералния щаб, някои от които работеха в информационното бюро, а други в архива. Тя видя неколцина известни в Париж експерти на почерци и няколко мъже, за които знаеше, че са се проявили в борбата против Драйфус. Другите мъже, които тя не познаваше, бяха от съда и играеха важна роля в процеса против Зола.

Никой не поздрави Естерхази и спътницата му, когато влязоха в залата. Те мълчаливо заеха местата си. Тогава генерал Боазльо, който изглежда беше председател, стана.

— Всички сме тук, приятели — каза той. — Откривам събранието.

С тези думи вдигна черната кърпа, която покриваше някакъв предмет. Това беше малка бележка. На нея висяха няколко фигури, които изобразяваха Драйфус, мъченика от Дяволския остров, брат му Матийо, Зола, Пикар, Лабори, адвоката Леблоа и неколцина други, известни като приятели на Драйфус.

— Станете, другари — прикани генерал Боазльо, — да произнесем клетвата, която сме си дали, преди да почнем работа.

Драйфусовите неприятели станаха.

— Заклеваме се — изговаряше отчетливо генерал Боазльо, — че няма да се успокоим, докато неговият род и всички, които той обича и които го обичат, не бъдат унищожени.

Събранието повтаряше след него ужасната клетва.

— Заклеваме се — продължи генералът, — че в тази борба няма да се спрем пред нищо, че ще отречем дори законите и морала.

— Ще отречем законите и морала — произнасяше ужасният хор.

— Заклеваме се най-сетне, че ще наказваме със смърт всеки, който издаде наши тайни, който волно или неволно съобщи някому нещо за нашите цели и намерения.

— Заклеваме се в омразата към Драйфус, когото ще преследваме до края на живота си.

— Когото ще преследваме до края на живота си — повтори ужасното човешко ехо.

Всички насядаха по местата си.

— Другари — взе генерал Боазльо пак думата, — искам да ви съобщя нещо важно. Ние, неприятелите на Драйфус, сме изложени на опасност. Зола и Пикар са се съюзили и са успели да съберат доказателства, които могат да предизвикат ревизия на процеса, ако не вземем навреме мерки да нанесем решителен удар. Пикар знае, че намиращите се в Генералния щаб доказателства за вината на Драйфус са фалшиви. Вие, приятели мои, сте уверени, че тази фалшификация беше необходима, за да осигурим спокойствие на нашето Отечество, да освободим Генералния щаб от известни елементи, които представляват за него пречка и опасност. И един от най-опасните елементи без съмнение е нашият предишен другар, полковник Пикар! Той ще бъде причината за нашето нещастие, което може да ни сполети. Смъртта на Пикар вече е предрешена на едно от предишните ни заседания, но още не ни се е удало да изпълним решението.

— Смърт за него! — извикаха няколко гласа. — Долу Пикар, долу предателя на Генералния щаб!

— Другари! — успокои ги Боазльо. — Бъдете уверени, че всичко ще бъде направено, за да се изпълни волята ви. Но със смъртта на Пикар още не е смазана главата на змията. Ние можем да се успокоим едва тогава, когато самият Драйфус умре на Дяволския остров.

При тези думи отново избухна шум.

— Смърт и проклятие за Драйфус — завикаха неприятелите на благородния капитан, като наскачаха от местата си.

— Няма ли палач за предателя от Дяволския остров? — надвика ги Пати дьо Клам. — Ако ме бяха послушали и бяхме влезли във връзка с княз Галицин, новия губернатор на Френска Гвиана, Драйфус отдавна щеше да е свършил. Той може да се подкупи, има и по-добър начин — тропическата треска.

Ала Боазльо протегна ръка срещу Пати дьо Клам.

— Аз винаги съм се противопоставял на това — каза той — и сега също се противопоставям. Губернаторът, както всички, е продажен тип. Ако му предложим един милион, той ще ги вземе, за да ни продаде после на двойна цена на нашите неприятели. Има ли по-добър план? Искате ли да го изслушате, господа?

— Да чуем, да го чуем — зашумяха мъжете. — Но само ако завършва с убийството на негодника от Дяволския остров…

— Планът цели именно отстраняването на омразния капитан. Слушайте! След няколко дни от Хавър ще отпътува параход, който ще закара в Каена неколцина престъпници, осъдени на дълъг срок. С парахода ще отпътува и една престъпница, която ние сме наели за убийството на Драйфус. Тя е здрава и енергична жена, която ще отиде на Дяволския остров и там ще използва първата възможност, за да отрови Драйфус.

— Има ли всички необходими документи? — попита един от присъстващите.

— Всичко е наред — отговори Боазльо. — Губернаторът ще получи документите на тази престъпница, в които един от съдиите е написал собственоръчно, че е желателно да я оставят там да умре.

— Искам да обърна внимание върху едно нещо — взе думата Пати дьо Клам. — Как ще може престъпницата да пренесе отровата, необходима за отстраняването на Драйфус, щом тя, като пристигне в Каена, ще бъде съблечена и претърсена гола?

— И това е предвидено.

— Ще носи у себе си отровата на прах по един много оригинален начин. Престъпницата има черна къдрава и необикновено гъста дълга коса. Тя ще я напудри и така ще изглежда като побеляла. Пудрата, обаче, която тя ще употреби, ще бъде всъщност отровата. Като стигне на Дяволския остров, тя лесно ще изтърси отровата от косата си, ще я разбърка с вода и ще получи достатъчно отрова да изпрати на оня свят не само Драйфус, но и всички, които мразим.

Тези думи предизвикаха бурни одобрения. Този хитро скроен, в подробности разработен план хареса на събранието и веднага беше възприет.

— А сега, приятели — предложи Боазльо, — ще видим тази героична жена, която спечелихме за нашето дело. Полковник Анри, доведете я!

Анри стана и след няколко минути се върна с една хубава чернокоса жена — Московката, черната Ета.

Анри й беше завързал очите, за да не види хората, които се намират там. Той заведе бавно рускинята до масата и я накара да застане пред председателя.

— Знаете ли за каква работа сте повикана? — обърна се генерал Боазльо към бившата нихилистка.

— Зная.

— Значи сте решена да отървете Франция от предателя Драйфус, за да измиете петното, което той й е нанесъл?

— Да, решена съм — отговори Ета, като в същия момент стисна трепереща ръката на Анри.

— Това няма да е убийство — каза Боазльо с известна тържественост, — а изпълнение на една отдавна прочетена в съда тайна смъртна присъда, която не бива публично да се изпълни, за да не се дразни народът, който е заблуден от Драйфусовите приятели. Значи, вие няма да бъдете убийца и не ви караме да вършите престъпление, защото всъщност сте само изпълнителка на една законна присъда.

— Кой е издал тази присъда? — попита жената със завързаните очи.

— Един таен съд.

— Имаше ли той доказателства за вината на Драйфус?

— Повече, отколкото са необходими! Само писмата му дори показват, че е предател.

— Писмата обаче, могат да бъдат фалшифицирани.

— Тези не са — разсърди се Боазльо. — Впрочем, това не ви интересува. Доколкото знам, вие сте престъпница, която иначе много не се интересува от това, кое е право и кое не.

— Това е убийство — каза тя рязко, — най-обикновено убийство, каквито често се случват нощно време в Париж. Драйфус е един нещастник. Даже най-презрените, на отритнатите същества в Париж го съжаляват, тъй като той е жертва на правосъдието.

Неприятелите на Драйфус се спогледаха смутени. Боазльо кресна нетърпеливо:

— Решавайте! Ще изпълните ли нашата поръчка. Да или не?

— Добре! Ще я изпълня.

— Колко искате за услугата, която ще ни направите?

— Петдесет хиляди франка — отговори Московката, — толкова ми обещаха.

— Петдесет хиляди франка! — извика Пати дьо Клам. — Това е огромна сума!

— Не мисля — отвърна възбудено рускинята, — че тия пари са достатъчни, за да възнаградят опасностите, на които се излагам. Дявол да го вземе, господата ще си седят тук в Париж, пък аз ще рискувам живота си. Ще ме закарат заедно с престъпниците в Каена. Параходите, в които обикновено ги прекарват, не са най-добрите във френския флот. Ако излезе буря, параходът ще потъне с хората и мишките, а аз ще отида по дяволите преди още да съм стигнала местоназначението. Ако стигна благополучно, тогава започват пък други опасности. А убийственият климат във Френска Гвиана, а отровните изпарения от блатата, а горещите лъчи на екваториалното слънце, а треската…

— Не е толкова страшно — запъна се Пати дьо Клам. — Предателят Драйфус издържа вече толкова години в тези условия, а вашето преследване на Дяволския остров ще трае не повече от месец, ако се заловите енергично за работа.

— Може да минат и шест месеца, докато намеря удобен случай да му дам незабелязано отровата. Впрочем — продължи черната Ета, — ако господата смятат работата за лесна, нека някой от тях се заеме и да спечели петдесет хиляди франка. Аз с удоволствие ще му отстъпя.

Боазльо погледна недоволно Дьо Клам.

— Добре — отсече той, — ще ви изпратим в Каена и ще ви дадем сумата, която искате.

— Добре — отсече и Ета, — доволна съм! Кога ще трябва да отпътувам?

— Утре към полунощ ще трябва да отидете в затвора „Сен Лазар“ — обясни Боазльо. — Там ще ви приемат и ще ви настанят в една килия. На следния ден ще ви заведат на пристанището, откъдето ще отплава параходът. Разбира се, ще бъдете третирана като всички други престъпници. На особено внимание и снизходителност не можете да разчитате, тъй като никой не знае, че вие отивате доброволно, само за да услужите на една справедлива кауза. Съгласна ли сте да понесете всички неприятности, без да протестирате и без да издавате, каквото и да се случи, целта на вашето отиване там?

— Ще затварям устата си — увери го рускинята. — Би ми навредило, ако се разприказвам. Обаче имам още едно условие.

— Говорете!

— Петдесетте хиляди франка, които ми се полагат за работата, трябва да ми бъдат връчени още сега или най-късно в момента преди да постъпя в затвора.

— Съгласни сме с това условие — кимна генерал Боазльо след кратко размишление. — На кого да дадем сумата? Вие знаете, че не бива да носите никакви пари със себе си, иначе ще ги вземат при постъпването ви в затвора.

— Този господин ще ми пази парите, докато се върна. — Ета без колебание посочи стоящия до нея полковник Анри.

Лицата на всички присъстващи изразиха голямо учудване. Всички погледи се отправиха към Анри, който обаче продължаваше да стои съвсем спокойно, като че ли не ставаше дума за него.

— Така да бъде — Боазльо взе отново думата. — Значи на този човек ще платим сумата. Имате ли някакво желание или някакъв въпрос?

— Да, искам да попитам с какво ми гарантирате, че действително ще се върна в Европа, че ще ми разрешат да напусна Дяволския остров?

— Този въпрос не го разбирам — смръщи се генералът.

— Добре, ще се изразя по-точно — невъзмутимо продължи рускинята. — Да предположим, господа, че за вас ще бъде неудобно да се срещнем пак тук в Европа, че може да ви мине през ум, че като остарея, ще се разбъбря и ще издам тайната, която ни свързва. Дали няма да решите, че е по-добре черната Ета да прекара остатъка от живота си на Дяволския остров? Тъй като оттам, от ония скали, никакви оплаквания, никакви викове за помощ не могат да стигнат до културния свят, па макар правото и невинността да са толкова явни и непоклатими, както са самите скали на острова. Не съм ли права, господа?

Гробно мълчание! Никой не посмя да възрази на тези горещо изказани, верни думи.

— Тъй че, кажете ми — не спираше рускинята, — с какво ми гарантирате, че няма да ме премахнете, щом си свърша работата? Ще ми дадете ли някакво писъмце, с което да признавате, че сте ме наели да извърша това убийство? Няколко думи са достатъчни. Само не ме карайте да се осланям на честната ви дума. Когато се касае за живота и свободата, на думи не може да се вярва — тогава се искат гаранции!

— Такава гаранция няма, не можем да ви я дадем — отговори Боазльо. — Трябва да имате доверие в нас.

— Доверие ли? — изсмя се студено рускинята. — Господине, аз съм престъпница и в кръговете, в които се движа, не съществува доверие. Тази дума ми е непозната. Разбирам, че не можете да ми дадете нищо черно на бяло, така че аз сама ще трябва да се погрижа за сигурността си. И за да видите колко съм искрена с вас, господа, ще ви разкажа какво смятам да направя! Преди да отида в „Сен Лазар“, за да ме затворят и изпратят с парахода, ще предам на един от моите приятели запечатано писмо. То ще бъде шифровано и ще съдържа описанието на цялата работа, за която ме наемате. Не се плашете, че лицето, на което ще го предам, ще го отвори и прочете. То няма да знае шифъра. Но друго лице, непознато на първото, ще получи от мен шифъра и след три години, на определен ден, ще отиде при притежателя на писмото и с него заедно ще дешифрират съдържанието му. Ако дотогава не съм се завърнала от Дяволския остров, тези двамата ще разгласят за моето изчезване и за причината за изчезването ми.

Неприятелите на Драйфус се спогледаха смутено. Те не очакваха толкова хитър и съобразителен ход от тази жена. Но не можеха сега, в последната минута, да се откажат от предложението си. Пати дьо Клам пак щеше да избухне, но Боазльо му хвърли успокоителен поглед.

Двамата се отдалечиха в един ъгъл.

— Дявол да го вземе, генерале — изпъшка тихо Дьо Клам. — В каква клопка влязохме с тази рускиня! Даже ако е действително искрена с нас, след три години пак сме загубени. Вие знаете много добре, че е решено да я премахнем, след като свърши работата. Черната Ета не бива Да се върне от Дяволския остров.

— Тя няма да се върне — каза Боазльо с невъзмутимо спокойствие. — Ще загине заедно с Драйфус на Дяволския остров.

— Но ония двамата — възрази Пати дьо Клам, — на които тя ще даде писмото?…

— Ще ги намерим и обезвредим. Бъдете спокоен, майор Пати дьо Клам. Това е задача, достойна за вашата проницателност и висока интелигентност.

Дьо Клам мълчаливо се поклони. Те се върнаха на местата си до масата.

— Всички колебания и недоразумения са преодолее ни — каза генералът. — Петдесет хиляди франка ще бъдат изпратени на този господин — той посочи Анри, — който ще й ги предаде, когато се върне от Френска Гвиана. Вие знаете какво да правите.

— Да, знам какво трябва да правя — каза многозначително рускинята.

— Лек път — пожела Боазльо, — а когато се върнете в Париж, ще съумеем да ви помогнем, ако ви заплашва някаква опасност. Ние сме могъщи, ръката ни се простира надалече. — Генералът направи знак и полковник Анри изведе жената, която през цялото време на преговорите беше останала с превързани очи.

Той се завърна след доста продължително време.

— Бъдете тъй добър да ме потърсите утре у дома, полковник Анри — обърна се Боазльо към него, — за да ви броя парите на рускинята. Ще имате, разбира се, добрината да ми издадете редовна разписка за тези пари.

При тези думи Пати дьо Клам сбута под масата седящия до него Естерхази.

Те разбраха, че разписката, която генералът поиска от Анри, е уловка за него.

— Закривам заседанието за днес — завърши генералът, — като ви припомням клетвата, която всички сме дали. Смърт на предателя, смърт на ония, които биха издали нашата тайна!

Хората станаха и почнаха да напускат един след друг помещението, в което се взе това страшно решение против Драйфус. Естерхази и преоблечената му любовница също си тръгнаха. Последни останаха в залата Боазльо, Пати дьо Клам и Анри. Когато видяха, че в стаята няма други, Пати дьо Клам заключи желязната врата и възбуден каза:

— Господа, още две думи, две много важни думи, които само ние тримата трябва да знаем.

Боазльо и Анри го погледнаха с интерес.

— Животът ни виси на косъм — продължи Дьо Клам. — Днес между нас имаше един предател или поне човек, който чу всичко, което тук говорихме, без да е от нашите, без да е дал клетвата, която ни обвързва.

Генералът и полковникът се дръпнаха уплашено назад.

— Вие не сте с ума си, Пати дьо Клам! — извика Боазльо. — Аз добре разгледах всички и видях само наши хора и доведени от наши доверени лица!

— Знаете ли кой седеше до Естерхази? — попита Дьо Клам. — Любовницата на Естерхази, Габриела Пей!

Боазльо побледня. Той беше толкова потресен, че трябваше да се хване за едно кресло, за да не падне.

— Значи, сме в ръцете на една жена! — разгневи се той. — Естерхази ще плати за това! Все едно, че ни е издал!

— Това е мое мнение — взе Пати дьо Клам думата, — но аз мисля, че Габриела Пей по някакъв начин е принудила Естерхази, който е центърът на съзаклятието. Предлагам не него, а любовницата му да премахнем. Дори мога да кажа с положителност, че бих уговорил и Естерхази сам да нанесе смъртен удар на Габриела Пей.

— Отлично, драги майоре — съгласи се Боазльо, — говорете с Естерхази и му предоставете да избере: той или любовницата му.

След това и тези трима мъже напуснаха подземието и лампите угаснаха.

24.

Към Каенското пристанище се приближаваше с пълна пара голям параход. На мачтата му се развяваше френският флаг, но под него се намираше малко черно знаме. Жителите на Каена знаеха какво означава то. Параходът носеше нови заточеници, нови нещастници, които отечеството беше отритнало и изпратило на южноамериканския бряг на бавна и мъчителна смърт.

Заточениците бяха смъкнати от парахода двама по двама. С ръце, оковани в тежки вериги, крачеха те към губернаторския дом. От прозореца новият губернатор княз Галицин гледаше иронично, с интерес, как нещастниците, двама по двама, крачеха по площада пред къщата му и изчезваха под голямата сводеста порта.

— Прясна стока — промърмори той, като захвърли в един ъгъл тежката бразилска пура. — Заповядайте, заповядайте, ние имаме още много място и ще се погрижим вашето затворничество да не ви се услади твърде. Не бих допуснал — продължи той своя монолог, — че ще намеря толкова разнообразни удоволствия и развлечения в този забравен от бога земен кът. Седнали парижаните да ми хвалят своите театри и концерти, а хората в Мадрид да мечтаят за борби с бикове, в Петербург за разходки с шейни, във Виена за екскурзии из близките Алпи, в Рим и Неапол — да се забавляват с разни карнавали, а пък в Ориента да си шепнат за радостите на харема. Всичко съм изпитал, та чак ми е втръснало дотолкова, че се мислех вече за неспособен да изпитам удоволствие. Друг би прибягнал към опиума, който със сладострастни сънища да му замени радостите, които не може вече да изпита. Аз, обаче, открих истинското удоволствие и го изпитвам напълно. То е удоволствието да се радваш на мъките и нещастията на другите, когато сутрин си правиш разходката из крепостта и виждаш бледите, до кости отслабнали жертви как се изправят със своите дрънкащи вериги и молят за облекчение на участта си! А след това, като отида на Дяволския остров и там видя изтощените от треската лица! С какво удоволствие се спира погледът ми върху Драйфус, най-нещастния от всички нещастници и наблюдавам как погледът му блуждае из морето, като че ли търси зад него родината, жена си, семейството си! И като си помисля след това, че този Драйфус е невинен, че би могъл да бъде свободен и да се радва на живота като мене, като милиони други хора, тогава чувствам такъв приятен гъдел, какъвто нищо друго не може да ми достави! Нещастието на другите за мен е опиум. Крепостта е моята бална зала, а сълзите на хората са шампанското, от което се опивам!

Изведнъж жестокият човек се дръпна от прозореца. Лицето му се вцепени от изненада. В следния миг той разтвори прозореца и се наведе ниско над него. Погледът му бе отправен, към една затворничка, която, окована във вериги, под силна стража, минаваше по площада. Губернаторът като че ли не можеше да откъсне погледа си от това странно видение. Затворничката, която привлече вниманието му, беше висока, къдрокоса жена, с интересно, смело и хубаво лице. Беше облечена в униформата на затвора „Сен Лазар“, но грозната сива дреха не беше в състояние да прикрие стройната, царствена снага и хубостта на тази жена.

Но странно нещо. Докато лицето още носеше блясъка на младостта, косата й беше посивяла. Годините преждевременно бяха посипали главата й със сняг. Тя крачеше гордо и спокойно. Нито един мускул не трепваше на лицето й. Любопитството на тълпящия се народ около нея, тя посрещаше със студено презрение.

— Тя е! — промърмори губернаторът Галицин от своя прозорец. — Да, тя е, нейното лице, нейната снага, каквито няма втори в Европа. Но не, не, аз се лъжа. Напразно измъчвам душата си с видения от своите лоши сънища. Не може да бъде тя. Косите на тази затворничка са побелели, а тя едва ли има тридесет години.

Княз Галицин облекчено въздъхна. Дръпна се от прозореца и прекара ръката през очите си, като че ли искаше с това да пропъди невесели мисли.

Той закрачи възбудено из стаята.

— Как би могла да дойде тук! — си каза. — Тя е като погребана в живачните мини на Сибир. Оттам никой не може да се измъкне. Който влезе веднъж там, не вижда вече слънцето. И въпреки това! Тази прилика ме безпокои, тя ме мъчи, не ми дава мира.

Губернаторът Галицин запали пура и се облегна на креслото си. Обвиха го синкави облаци и го пренесоха мислено в друга страна, в други времена, в други условия на живот. Алексей Галицин се видя отново в Петербург, където заемаше дребна длъжност в тайната полиция. Беше в началото на своята блестяща кариера. Тогава още никой не го познаваше. Особено неговите неприятели, нихилистите, още не подозираха, че трябва да се страхуват от него, че той ще ги преследва с такава кръвожадност.

Тогава живееше в мебелирана стая на тясна и малка уличка и се хранеше в една гостилничка, където обядът струваше само тридесет копейки. Но той бе крайно амбициозен. Стараеше се да има елегантна квартира на „Невски проспект“ и да се храни в ресторанти, където се срещаха богаташите и благородниците. За да, постигне това, съществуваше само едно-единствено средство — трябваше да разкрие голяма нихилистическа конспирация и тогава кариерата му веднъж завинаги щеше да бъде осигурена. Тогава можеше да очаква повишенията, богатството и почестите.

Ала и най-ревностният полицейски началник не може да открие конспирация там, където няма. Само че Галицин не се плашеше от това. Където няма истинско съзаклятие, може да се направи изкуствено.

През един мрачен ноемврийски ден, когато Галицин, размишлявайки върху своя проект, влезе в скромната гостилница, където се хранеше, завари там едно необикновено младо момиче. Проследи я с поглед и попита келнера коя е. Казваше се Ета Давидович и беше продавачка в един парфюмериен магазин. На следния ден Галицин отиде малко по-рано в гостилницата и седна на една маса точно срещу мястото на хубавата Ета. Не след дълго елегантният, добре облечен Галицин успя да завърже разговор с красивата продавачка. Като се нахрани, той я придружи до магазина и това продължи, седмици и месеци. Ета и Галицин завързаха любовна връзка. Хубавицата имаше добро образование; Искала да следва медицина, обаче, поради липса на средства, беше принудена да се откаже от тази си мечта. От времето, когато беше следвала в университета, познаваше мнозина студенти, които повече или по-малко бяха увлечени от нихилизма. Ета мразеше потисниците и обичаше онеправданите. Тъй като тя не подозираше, че Галицин работи в тайната полиция и получава за това шестдесет рубли месечно, съвсем откровено разговаряше с него.

Каква сродна душа откри тя в своя любим! Как я убеждаваше той, че цялото общество е гнило и трябва да бъде прочистено и че, разбира се, трябва да започне с коронованите глави. Дори и ако Ета не беше така силно влюбена в Галицин, който беше първата й любов, тези негови възгледи щяха да пленят сърцето й.

След известно време отношенията им бяха станали толкова близки, че наеха обща квартира и заживяха заедно. Но и сега Галицин умело успяваше да скрие своята истинска професия от любовницата си. Ета дори не помисли да провери, дали е вярно, че на всяко първо число той отива при един свой стар чичо, за да получи месечната си рента от шестдесет рубли. Ета въобще не питаше нищо. Нейната гореща натура се отдаде всецяло на любовта, чиито тайни й беше разкрил младият мъж.

Един ден Галицин изненада любовницата си, която при неочакваното му влизане скри в пазвата си малка желязна плочка, на която бяха гравирани странни загадъчни знаци. С горещи целувки и нежни милувки той измъкна плочката и я попита какво означава този странен талисман, който тя дотогава старателно беше крила от него. Ета затвори вратата и прозорците и призна на своя любовник, че от две години насам е член на една нихилистична група.

— Защо не си ми казала досега това, глупачето ми? — се изсмя Галицин, комуто това съобщение се видя много забавно. — Защо още не си ме запознала със своите приятели?

Ета настойчиво го помоли да не иска от нея такова нещо. Над главата на всеки нихилист, колкото и предпазлив да е той, виси ножът на палача. Някой ден, неочаквано, той пада и главата се търкулва на пясъка, преди човек да успее да разбере какво става с него. Затова не искаше на никаква цена да излага на опасност живота на любимия си. Обаче от този ден нататък той не я остави на спокойствие нито час.

Една любяща жена в края на краищата не може да не отстъпи. Една нощ Ета изведе от къщи Галицин с превързани очи и когато нежните й ръце свалиха превръзката му, той се намери в ниска опушена стая. Около скромна маса бяха насядали петнадесетина мъже и жени, които се заклеха пред острието на една кама във вярност към делото. И Галицин положи клетва и с това стана нихилист. След два месеца той научи от Ета, която имаше по-високо положение от него, че се готви атентат против царя. В Москва царският екипаж трябваше да бъде вдигнат във въздуха на отиване към театъра. Никога, откакто се познаваха, Галицин не беше се държал толкова нежно със своята любовница, както в дните, които предшестваха Московския атентат. Той я обсипваше с милувки и почти никога не излизаше сам, като гледаше да бъде винаги с нея.

Но колкото решителният час наближаваше, толкова Ета ставаше по-нервна. Душата й беше изпълнена с лоши предчувствия. Тя дори се колебаеше дали да изпълни решението и своята клетва.

— Когато станах нихилистка — разказа тя през сълзи на Галицин, — нямах никого на този свят, когото да обичам и който да ме обича, тогава принадлежах само на себе си Сега, обаче, принадлежа на теб и знам колко хубав, колко безкрайно хубав е животът. Леден ужас ме обхваща при мисълта, че можем да не успеем и аз да бъда заловена, осъдена и хвърлена в затвора.

Но Галицин я утеши:

— Клетвата трябва да се удържи, каквото и да става.

Тя го изгледа с възхищение.

Една нощ отпътуваха с бързия влак за Москва. На другия ден трябваше да се проведе атентатът.

Всеки от атентаторите получи по една бомба. Щяха да застанат така, че царят да не може да им избяга. Ета трябваше да хвърли бомбата първа под каляската. Ако тя не успееше, след нея трябваше да направи същото следващият по ред нихилист, който щеше да се намира само на двадесет крачки. Ако и той не успееше, имаше още трима, все един от които щеше да улучи. За по-голяма предпазливост и за да не бъдат предварително открити, комитетът беше наредил Етината бомба да бъде скрита в хляб. Тя трябваше да се облече като домакиня, с кошничка в едната ръка и хляб в другата.

Така тя застана близо до Кремъл, от чийто портал скоро щеше да излезе царската каляска. След малко, когато екипажът наближи на пет крачки от Ета, тя вдигна хляба и с всичка сила го хвърли под краката на конете. Хлябът се разчупи и от него се изсипаха камъчета. В същия миг железни ръце хванаха Ета. Тя беше в ръцете на полицията. Същата участ сполетя и другарите и, без някой да успее да хвърли своята бомба.

Царят пристигна в театъра и едва след представлението научи каква опасност е избягнал. На следния ден петте нихилисти, оковани във вериги, бяха заведени при следователя, който ги покани открито да се разкаят…

… Губернаторът с мъка се откъсна от спомените си. Толкова отдавна беше. Стана и с бавни крачки се отправи към затвора. Длъжен беше да приеме партидата нещастници и да ги въдвори в Каена. Преди да започне заточението им, трябваше да ги разпита.

Влезе в сумрачното помещение и видя жива онази, която беше предал преди години в Москва. Нямаше съмнение. На три крачки от нея спря като закован.

— Ета Давидович! — произнесоха устните му.

— Алексей, Алексей Галицин!

Почти едновременно прозвучаха и двете възклицания. Мъжът и жената, които стояха един срещу друг, се гледаха така, като че ли всеки от тях беше лежал вече хиляди години под земята и сега, когато беше изсвирила тръбата на Второто пришествие, се откриваха при общото възкръсване на мъртвите.

Жената първа се окопити и първа намери думите, с които даде израз на своите чувства.

— Княз Алексей Галицин — произнесе тя с горчива усмивка. — Значи съдбата още веднъж ни събра и ще мога да ти благодаря за това, че ти се отплати за моята, вярна, предана любов с коварно предателство. Но не се плаши! Не ще те упреквам. Аз съм твоя затворничка, в ръцете ти съм. Ти имаш власт да ме премахнеш от света. Обаче аз не се плаша от смъртта. Който е бил в сибирските живачни мини, знае много добре, че тя не е най-страшното нещо, което може да му се случи. Сега ме убий, ако искаш! Но преди това ще ти кажа още нещо: никога жена не е обичала един мъж по-горещо, по-страстно, по-предано, отколкото те обичах аз, и никоя жена не е платила по-скъпо за това. Сега си изпълни дълга. Нека разпитът бъде кратък. Аз съм осъдена на петгодишно заточение тук, защото прободох с нож един мъж, който искаше да ме изнасили. Съдебните заседатели нарекоха това убийство. Добре, нека е убийство. Изпълни дълга си, Галицин!

Докато жената говореше, Галицин бе обзет от странно вълнение. Той я поглъщаше с жаден поглед. Не можеше да се нагледа на красивото смело лице, на устните, които толкова често беше целувал, на чудното тяло, което беше прегръщал. Старите спомени го овладяха. Няма човек, който да не пази до гроб младежките си спомени, който може да ги забрави. Галицин почувства, че у него отново се събужда старата му любов. Защото не само желанието да я използва за своето служебно издигане го беше свързало някога с Ета в Петербург. Той беше пленен и завладян от хубостта й. Сега тя пак стоеше пред него, хубава като някога, може би, дори по-хубава, защото хубостта й беше по-зряла.

Ета!… А споменът нахлуваше…

…Четиримата другари на Ета бяха заловени с истински бомби в ръце. Въпросът с Ета беше по-друг. Против нея нищо не можеше да се докаже. Хлябът, който паднал от ръцете й, не съдържал никакво взривно вещество. А камъчетата, според упоритото й твърдение, били от преди на улицата. Тя се надяваше, че ще бъде освободена по липса на доказателства. Но съдията я погледна и иронично й каза:

— Отричате ли, че сте нихилистка? Добре тогава. Ще ви доведа свидетел, който ще докаже това.

Отвори се една врата и влезе княз Галицин. Той каза само няколко думи и Ета с пронизителен вик се строполи на пода. Тя изпадна в състояние, подобно на буйна лудост. Трябваше много старателно да я пазят, за да не се самоубие. След една седмица направи подробно признание.

— Десет години каторжна работа: в сибирските живачни мини — гласеше присъдата.

Галицин прескочи пет служебни степени в чиновническата йерархия и получи от царската каса тридесет хиляди рубли лично възнаграждение. Бъдещето му беше осигурено. И понеже по майчина линия беше наполовина французин, продължи кариерата си във френските полицейски служби. Цялата операция, както и изпращането на нещастната Ета Давидович в Сибир, не му причиниха нито една безсънна нощ…

Сега лице в лице с неговата Ета, той си даде сметка какво е загубил, печелейки богатство, повишения и власт. Някъде в периферията на мозъка му се прокрадна мисълта, че навремето би могло… Изтика мимолетното съжаление и размисъл, както винаги, конкретно и практично, така, както беше свикнал през дългите си полицейски години.

— Оставете ме насаме със затворничката?

Заповедта беше изпълнена. Войниците изведоха останалите заточеници, излязоха и те, Галицин се зарови в книжата, измъкна нейните. Бързо прочете написаното. Мислеше. Бързо и жестоко. Тя беше затворничка, напълно под негова власт — тялом и духом. Ако той прояви малко милост, малко съчувствие, тя непременно щеше да ги приеме. А после — от благодарност щеше да се превърне в негова робиня.

С нескрито желание изгледа отново гъвкавото, обично тяло, стана от писалищната маса с делото на затворничката и се приближи към камината. Без да изпуска жената из очи, запрати небрежно листата във весело пращящия огън.

— Галицин — сепна се изплашена Ета. — Галицин, какво направи!…

— Унищожих твоята присъда — отговори бавно губернаторът. След миг размисъл, с тъжна усмивка додаде. — Или по-точно — изкупих една стара моя вина…

Не посмя да я погледне повече. Страхуваше се да не преиграе, да не се издаде. Отиде отново до писалището си, позвъни и заповяда да извикат секретаря му.

— Станала е съдбоносна грешка — посрещна той чиновника си. — Тази дама погрешно е изпратена в Каена. Има някакво недоразумение. Най-доброто доказателство за това е обстоятелството, че между изпратените ми книжа няма нито дума, която да се отнася до тази затворничка. Сам ще съобщя за това в Париж. Няма нужда вие да се занимавате с този случай. Разбрахте ли, драги Лабел?

Секретарят, един млад, елегантен мъж, се поклони, без да отвърне нито дума. След това хвърли бегъл поглед върху Ета, помъчи се да скрие усмивката, която се появи на устните му, и излезе от стаята.

Веднага след това Галицин се спусна с разтворени ръце към Ета.

— Можеш ли да ми простиш? — извика той. — Можеш ли да забравиш мъките и страданията, които си понесла заради мен? О, не бъди много строга към мен! Тогава бях още млад, заслепен от моята амбиция. За мен нямаше друг изход, друго средство да се измъкна от тинята, в която бях затънал.

Ета скръсти ръце на бунтуващата се гръд. В мозъка й мислите се гонеха и тя затвори очи, за да не издаде чувствата си.

— Ела да те прегърна, любима! — шепнеше Галицин. — Искам да поправя злото, което съм ти причинил. Виж, аз тук съм могъщ, властвам като неограничен господар. Остани при мен, ще живееш в радост и охолство. Ще имаш влияние и власт! Дявол да го вземе, наситих се на този самотен живот в този забравен от бога земен кът. Знам, че ти си храбра и решителна жена. Точно от такава съветничка имам нужда, за такава си мечтаех отдавна. Ета, моя любима Ета, остани при мен.

— Като твоя съпруга ли? — попита Ета, като се намръщи. — Това е невъзможно. Моето минало, за което ти си причина, би било пречка за един брачен съюз. Да стана твоя метреса не искам. А да стана слугиня, ти няма да искаш. Кажи ми, какво положение да заема в твоята къща, та да не ни сочат хората с пръст?

— Какво те е грижа за хората? — изсмя се Галицин. — Ти не се интересуваше от тях някога в Петербург, когато си устроихме хубавото, уютно гнездо, та сега ли… Ета, умолявам те, не ми отказвай, защото, ако го направиш… Както изгорих тези книжа, така могат да се появят други…

— Добре, ще остана при теб — съгласи се рускинята, — но при едно условие!

— Кажи го!

— Няма да има никаква близост между нас до момента, докато сама не ти предам ключа от моята спалня.

— Добре, така да бъде! — съгласи се Галицин, доволен, че накара Ета да се съгласи с него. — Веднага ще се погрижа да ти приготвят една стая и да ти доставят подходящо облекло!

След половин час Ета се намираше в една луксозно обзаведена стая в губернаторския дом. Като остана сама, очите й злобно светнаха, тя хвърли мрачен поглед към вратата, от която току-що беше излязъл Галицин:

— Значи, дойде и за мен часът на отмъщението. Не го очаквах толкова рано. А сега, Алексей Галицин, ще си уредим сметките! Късогледи глупако, ти си въобразяваш, че една жена може да забрави, че мъжът, когото е обичала, е станал предател, че той хладнокръвно я е изпратил на смърт или на сибирско заточение! Лъжеш се, драги Галицин, аз те мразя, както никого на този свят и само мисълта, че ръката ти може да ме докосне, ме изпълва с отвращение!

Не, Анри, мой любими, не бой се, аз принадлежа тялом и духом само Ма теб, на тебе вярвам и разчитам и ще ти остана вярна, макар че ни дели цял океан. Любовта ми, целувките ми са за теб, а за Галицин — смъртта! Аз я нося в косата си. Отровата ще стигне за двама. За Драйфус угнетения и за Галицин угнетителя!

Ета не беше прекарала и седмица в дома на губернатора, а вече знаеше, че той има някаква тайна, която крие от нея. Всяка вечер, когато наближаваше полунощ, макар и да се намираше в нейното общество, той ставаше, неспокоен и излизаше под някакъв предлог. Къде отиваше той по това време? Че не отиваше да си легне, това Ета знаеше с положителност. Беше успяла да привлече на своя страна камериера му и той й съобщаваше всичко, каквото я интересуваше. Но и камериерът не знаеше къде отива неговият господар към полунощ. Той се прибираше в стаята си, но веднага след това се измъкваше навън през една странична врата. Ета искаше на всяка цена да узнае къде ходи. За нея беше необходимо да научи тайните му, за да го държи в ръцете си. Успя да уговори камериера да я скрие в спалнята на губернатора. Облече тъмна рокля, която да не се вижда в тъмнината. Скрита зад една завеса, тя очакваше тази нощ да узнае тайната.

Беше дванадесет без двадесет минути, когато Галицин влезе в спалнята си. Той заключи вратата, след което отвори един шкаф и извади оттам една кошничка и фенер. Беше заповядал всяка вечер да слагат в спалнята му трапеза със студени закуски, защото обичал да вечеря още веднъж преди да си легне. Сега се приближи до тази трапеза, отряза голямо парче хляб, напълни едно шише с вода, взе малко от студеното месо и сложи всичко това в кошничката. След това запали фенера, взе връзка ключове, отвори страничната врата и изчезна. Ета го последва. След като направи няколко стъпки по една дървена стълба, Галицин стигна до тъмен вход. Тук той отвори тежък капак и заслиза надолу. Ета го проследи. Те напредваха по дълъг подземен коридор. Затворничката виждаше на известно разстояние светлината на фенера и я следваше. Тук, в тези тайни подземни галерии, Галицин се чувстваше абсолютно сигурен и през ум не му минаваше, че някой може да го следи, затова не се обърна нито веднъж.

Галерията започна да се разширява, стените от двете страни станаха по-дебели и Ета започна да се досеща, къде се намират. Тази галерия водеше към затвора на крепостта. Обкръжи ги влажен, мухлясал въздух.

— Така навярно мирише в гроб — си помисли Ета. — Нещастниците, които са затворени тук, всъщност живеят в гроб.

Тя неволно си спомни за Сибир, за собствените си страдания в живачната мина и потрепера.

Галицин отвори една врата и влезе в сводесто каменно помещение. Ета го последва. Губернаторът вдигна фенера, светлината му освети стена, която преграждаше една килия дотолкова, че прав възрастен човек не може да вижда над нея. Ета успя да се скрие зад една чупка на стената и оттам спокойно да наблюдава какво ще стане в тази страшна тъмница.

Алексей Галицин изглеждаше обхванат от странна възбуда. Лампата трепереше в ръката му и той побърза да я сложи върху една изпъкналост на стената. Тогава извика с глух глас:

— Излез, Каенска зазиданице, покажи се пред моя поглед, ако си още жива! Искам да ти се полюбувам!

Сърцето на рускинята затуптя. Възможно ли беше в тази килия, тук, в тази гробница, в този отровен въздух?… Мислимо ли беше да се държи човек от плът и кръв зад тази стена, в едно помещение толкова тясно, че нещастницата не би могла дори да легне, а най-много можеше да клекне?…

Всички тези въпроси, които Ета ужасена си задаваше, след няколко секунди получиха своя отговор. Нещо се размърда в килията зад стената. Хълцащи, стенещи

звуци се чуха зад нея. Нещо взе да се изправя бавно

и…милостиви Боже, каква ужасна гледка! Над стената се показа едно бледо, мършаво, обезобразено от страдания, глад и мъки женско лице.

Да, това беше лице на жена, на млада жена, но човек се съмняваше, дали това е жив човек или е отдавна умряла.

Две голи ръце, буквално само кожа и кости, се простряха над стената. Те бяха прозрачни като восък, а на някои места, о, ужас!, на някои места пръстите липсваха! Зазиданата, измъчвана от глад и лудост, навярно ги беше изгризала. Сред това изтощено лице светеха две големи, чудно хубави очи. Те бяха отправени към Галицин с израз на омраза и презрение. С иронична усмивка той издигна кошничката над главата си.

— Нося ти храна, Каенска зазиданице! — извика той. — Но няма да получиш нито залък хляб, нито капка вода, ако не ми се помолиш. Близо година те държа тук, но още не съм успял да сломя упорството ти. Още се осмеляваш да се противопоставяш на волята ми. Аз те оставих да гладуваш, да жадуваш, измъчвах те, като ти показвах и изяждах пред тебе най-вкусните деликатеси, но ти не отвори устата си. Кажи ми, че се прекланяш пред мене и аз ще ти дам да ядеш, кажи ми, че проклинаш името Драйфус, и ще те освежа с прясна глътка вода. Сключи ръце и се помоли на мен, както се молиш на своя Бог, когато си сама и изоставена, и аз ще бъда милостив към теб, ще те преместя в по-добро място. Ще получиш нормална килия в крепостта.

Зазиданата мълчеше.

Разгневен от съпротивата, която му оказваше тази нещастна затворница, Галицин заудря с крак по пода.

— Искам да ми се помолиш — кресна той. — Аз съм за тебе Бог, защото, ако престана да се интересувам от теб, ти ще умреш от глад в твоя подземен затвор и плъховете ще изгризат каквото е останало от тялото ти.

— Добре, ще се помоля! — обади се зазиданата глухо, сякаш гласът й излизаше от гроба. — Чуй ме Господи, Боже мой, към когото се обръщах в моето отчаяние, чуй ме, Всемогъщи от горе, когото напразно съм молила да сложи край на мъките ми. Днес отправям към тебе друга, съвсем нова молба: Остави ме да продължавам да страдам, остави ме да прекарам тук още години, без да ми изпратиш облекчението на лудостта, остави ме да гладувам, да жадувам, да продължавам борбата със скорпионите и отровните паяци, които ме измъчват, без да могат да ме умъртвят. Всичко ще понеса, няма да те обвинявам, че несправедливо страдам, че без вина се измъчвам, изпълни ми само една молба: накажи това жестоко животно, което ти, по необясним каприз на твоята мъдрост, си дал човешки образ! Накажи палача Галицин, накажи го да страда, както страдам аз, накарай го на собствения си гръб да почувства това, което преживях. От множеството мизерни и зли хора, от множеството чудовища, с които си населил земята, избери най-жестокия, най-презрения палач и предай изверга Галицин на неговата воля в неговите ръце. Да бъде проклет, да отиде в дъното на пъкъла и когато застане пред Бога и помоли за милост, нищо да не му се прости.

Клетвата на нещастницата прозвуча ужасно в мрачното подземие. Галицин се олюля назад, лицето му се беше изкривило от гняв, той стисна юмруци в безсилна злоба. Нищо не може вече да направи на тази нещастница. Той беше изчерпал всички земни мъки, а от смъртта тя не се боеше.

Изведнъж му хрумна една мисъл. Ако собствените й страдания дотолкова бяха притъпили зазиданата нещастница, че тя прекарваше в едно състояние между сън и будуване, между живот и смърт, оставаше още едно нещо, което можеше да я засегне до дълбочината на душата й. Това са страданията на друг, страданията на някого, когото тя обича. Какво щеше да стане, ако затвореше и нещастния Драйфус при нея, ако и него зазидаше и ги оставеше и двамата да гладуват и жадуват! Беше сигурен, че благородната душа на зазиданата ще страда неизказано от това и реши в най-скоро време да изпълни ужасния си план. А сега той замъчи нещастницата по друг начин. Отвори кошничката, в която носеше храната, и се изправи близо до стената. Най-напред извади от нея пълното шише вода.

— Ти жадна, зазиданице — изхихика той, — нали е ужасно, когато жаждата ти гори вътрешностите, когато кръвта ти се сгъстява, а езикът ти става сух като кожа и едва можеш да го движиш в устата си.

— Да, жаждата е ужасно нещо — отговори нещастницата, като неволно протегна слабите си изнемощели ръце към шишето с вода, което Галицин държеше.

Но безчовечният изверг разклати шишето над главата си:

— На, пий, ако можеш да лижеш водата от земята — извика той, като удари шишето в стената, така че то се разби на парчета.

Водата, за която нещастницата жадуваше, се разля по земята. Тя обърна измъчения си поглед към небето. Имаше ли, наистина, Бог там горе, щом не изпрати гръм, за да срази изверга?

Галицин извади хляба от кошницата.

— Ти си гладна, нали? — попита той иронично. Но тъй като зазиданата този път не му отвърна, той продължи ядосано:

— Гладна си, макар и да не го признаваш, тъй като вече двадесет и четири часа съм те оставил без храна! Виж този хубав хляб — би могъл да засити глада ти и да ти вдъхне нови сили и бодрост. Но аз ще стъпча хляба с краката си. Тук близо до теб ще мухляса или ще го изядат плъховете, а миризмата му ще дразни обонянието ти, без ти да можеш да докоснеш дори хапка от него.

Мизерният подлец изпълни заканата си. Той начупи хляба на малки късчета, разхвърля ги на пода и ги стъпка с краката си.

— Ти прибави към другите си грехове още един, низки Галицин! — извика зазиданата. — Ти унищожи един Божи дар. Може да ти се случи някога да нямаш хляб. Спомни си тогава за мен!

Подигравателен смях бе отговорът. След това Галицин извади от кошницата месото и го поддържа съвсем близо до стената, така че ароматът на печеното да достигне носа на нещастницата. После го захвърли в един ъгъл на подземието, където се спуснаха два големи плъха, разкъсаха го и го отнесоха по дупките си.

— Плъховете днес ще са щастливи — злобно констатира Галицин, — а ти ще погладуваш до утре, докато сляза пак. Засега довиждане, Каенска зазиданице, позабавлявай се като гризеш собственото си месо и утоляваш жаждата си със собствената си кръв. Не се надявай да умреш в тъмницата си. Ще се погрижа да подивееш още, тъй като ти си най-любимото ми развлечение, ти си за мен играчка, каквато няма никой цар.

Извергът се обърна и си тръгна. Призрачната фигура на зазиданицата се спусна бавно зад камъните, които бяха натрупани пред нея. В подземието настана тишина. Чуваше се само гризането на плъховете, които дояждаха месото.

Ета успя навреме да се измъкне иззад гърба на Галицин. Тя трябваше да стигне преди него капака, от който се излизаше, защото иначе щеше да остане заключена вътре.

Благополучно се прибра в стаята си. Трепереща от ужас, тя се стовари на едно кресло и вторачи поглед в пода. Тя самата беше престъпница, често беше игнорирала правилата, закона и морала. Беше живяла в сибирската живачна мина, където царуваха нещастието и отчаянието, но това, което сега видя и преживя, умът й отказваше да схване; то надминаваше по жестокост и извратеност всичко, което досега й беше известно. Това усили омразата и отвращението й към Галицин и същевременно отвори сърцето й за състраданието, което една жена винаги чувства към друга. У нея се появи желание да направи всичко възможно, за да спаси нещастната Каенска зазиданица.

25

Оставихме Мадлен, дъщерята на комедианта Готие, с малкия Естерхази в бързия влак, който цепеше нощта, устремен към Хавър. Милото момиче, спрямо което Християн беше толкова несправедлив, а Естерхази дълбоко обидил, считаше за свой свещен дълг да върне обратно в Париж момчето, което беше избягало тайно от майка си. С трогателна чистосърдечност Роберт й беше признал всичко. Краткото обещание на Мадлен беше предизвикало у нея пълен обрат, така че той през сълзи й обеща да се върне при майка си и никога вече да не се опитва на своя глава да търси щастието по света.

Влакът пристигна в Хавър с малко закъснение. За да избегне любопитните въпроси, Мадлен хвана Роберт за ръка и колкото можеше по-бързо слезе от влака. Въпреки ранния утринен час, жителите на града вече бяха се раздвижили, тъй като и там, както във всички пристанищни градове, животът започва по тъмно.

За Мадлен не беше трудно да се скрие в тълпата. Тласкана от непреодолим страх, тя бързаше с Роберт и стигнаха до пристанището, където пред тях се изправи гора от мачти. При вида на толкова големи параходи в душата на Роберт отново се събуди желанието да види чужди страни и за преплава безкрайния океан на една от тези плаващи къщи, но не посмя да каже нищо, за да не разсърди новата си приятелка. Мисълта на младото момиче пък беше заета от съвсем други неща. За нея беше важно да напусне колкото е възможно по-скоро Хавър и да се върне в Париж, защото знаеше, че едно майчино сърце очаква своя буен син, който без позволение беше напуснал дома си.

Но това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Мадлен претърси чантата си и намери в нея само няколко дребни монети, всичко шестдесет сантима. Те щяха да стигнат само да купи малко храна за себе си и за Роберт, тъй като и двамата бяха много гладни. Но откъде да вземе пари за път до Париж!? Тя не носеше никакви украшения, които би могла да заложи, нито пък Роберт имаше часовник или пръстен. И след най-щателното претърсване на джобовете му, в тях не се оказа нито една монета. Положението беше тежко, а Мадлен беше твърде горда, за да проси. Друг начин за намиране на пари тя не можеше да измисли, а пътните разноски за нея и Роберт щяха да излязат не по-малко от двадесет франка. Какво да прави? Гладът у нея и момчето се обаждаше настойчиво, така че всички други съображения останаха на заден план.

Младото момиче влезе с Роберт за ръка в една от многобройните кръчми на пристанището. Тя поръча за себе си и момчето, и тъй като свежият морски въздух беше изострил апетита им, те ядоха с удоволствие.

Не останаха дълго в кръчмата. Пред вратата се чу шум от много гласове и след малко в тясната приветлива кръчма влезе голяма група мъже и жени. Те всички бяха облечени някак си по-особено, по-пъстро. Въпреки големия студ, жените бяха облечени само с леки копринени рокли в ярки цветове, а върху тях бяха наметнати жакетчета от кожи. Мъжете носеха фантастични костюми, а единият от тях, смешникът на компанията, имаше костюм, едната половина на който беше зелена, другата червена. Шумно, със смях насядаха тези хора на дълга маса, а един обикновено облечен човек, който бе дошъл с тях и се отличаваше със своя дебел златен ланец на часовника и няколко пръстена, поръча ядене и пиене.

Мадлен веднага разбра, че това е пътуваща циркова трупа и не се излъга. Пред входа на кръчмата стояха големи зелени коли, с които обикновено пътуваха цирковете. Скоро масата се отрупа с ядене и пиене. Мадлен и Роберт гледаха с печал колко безгрижно се радват тия хора на живота, с какъв завиден апетит поглъщат всичко сложено пред тях.

Когато Мадлен заплащаше на кръчмаря малката сметка, тя не можа да се стърпи и попита дали циркаджиите ще дадат представление в Хавър и как се казва техният цирк.

— Това е цирк „Мелини“ — отговори кръчмарят. — Те са в Хавър вече няколко седмици и сега се канят да заминат за Париж, като разбира се, ще дават представления и във всички градове и по-големи села по пътя. Тези хора са много добри, особено оня шареният, който се нарича господин Латур и има в Хавър голям успех. Той е отличен гимнастик и трудно ще се намери негов съперник в тази област.

Последната похвала, която се отнасяше за палячо-то, още звучеше в ушите на Мадлен. Това, че щяха да пътуват за Париж, я заинтересува. Тия хора пътуваха със собствени коли и ако биха били любезни да вземат до Париж нея и малкия Роберт?… Тази идея й се стори примамлива.

Тя веднага стана, отиде при директора Мелини, човека със златния ланец и многото пръстени, и го помоли за един кратък разговор насаме. Цирковият директор стана и заедно с младото момиче и малкия Роберт се отделиха в един ъгъл на кръчмата.

— Какво има, хубаво момиче? — попита той любезно. — Защо ви трябвам? Ще ми направи голямо удоволствие, ако мога да ви услужа.

— Господине — погледна го Мадлен колебливо, — току-що научих, че възнамерявате да отидете с трупата си в Париж. Това момче и аз попаднахме в Хавър заставени от необикновени обстоятелства и бихме желали да се върнем в столицата. Обаче сме толкова бедни, че нямаме пари за път. Бихте ли били така добър да ни отстъпите едно ъгълче във вашите коли и да ни вземете със себе си?

Дребният, пълничък човек потърка замислено брадата си и погледна с удоволствие стройната фигура на младото момиче и хубавото като картинка момче на майор Естерхази.

— Госпожице — отвърна любезно, — ще ми направи голямо удоволствие да ви взема със себе си, но услуга за услуга. Вие сте едно хубаво, младо момиче, пък и това момче има чудесна фигура, стройно, гъвкаво, като че ли родено за цирков артист. Възможно е нашата случайна среща да ви донесе щастие. Вие сте бедни, казахте преди малко, толкова бедни, че нямате пари, за да пътувате до Париж. Не бихте ли искали да използвате случая, който ви предлагам, за да станете артистка?

— Аз артистка! — трепна Мадлен. — И при това циркова? Не, господин директоре. Не вярвам да имам талант за това.

— Директорът Мелини е първокачествен специалист в тази област — саморекламира се той. — От пръв поглед мога да позная дали един човек ще има успех като ездач или не. Уверявам ви госпожице, че някога ще ми благодарите за това. Хайде, решавайте. Ние няма да се бавим много тук, трябва скоро да заминаваме.

Мадлен изпадна в раздвоение. Нейната моминска гордост не й позволяваше да стане циркова артистка. По отношение на Роберт смяташе, че няма право да поема върху себе си такава отговорност. Но какво друго можеше да направи! Това беше единственият начин да пътува без пари до Париж. При това тя беше бедна, без никакви средства, без дом, без семейство, което да я закриля. Може би, цирковата кариера ще й даде възможност да живее малко по-спокойно. Когато директорът Мелини, малко преди да тръгне със своята трупа, я запита какво решение е взела, тя твърдо му подаде ръка:

— Добре. С божията помощ ще опитам. Но трябва да ми обещаете, че когато пристигнем в Париж, няма да ни пречите да вървим по пътя си.

— Аз не съм търговец на роби, госпожице — я увери Мелини. — Но не се съмнявам, че новата ви професия толкова ще ви хареса, че няма и да помислите да я оставите.

По такъв начин Мадлен и Роберт станаха циркови ездачи и още на другия ден, когато спряха в едно по-голямо село, започна тяхното обучение. Роберт се оказа много възприемчив и тъй като още от малък беше яздил, скоро започна да обикаля манежа на неоседлан кон и надмина по смелост и решителност всички останали членове на трупата. Мелини му предсказа бляскаво бъдеще и не се поколеба да го изкара пред публиката още след две седмици. Мадлен пък се показа добра в пантомимата. Свежестта, грацията и известен артистичен талант, наследен от баща й, помогнаха много за това.

Що се отнася до живота на цирковите артисти, той се оказа много по-приятен, отколкото очакваше Мадлен. Артистите в частния си живот бяха твърде порядъчни и скромни хора и приеха любезно новите си колеги. Но имаше и малко изключение, което причини на момичето скръб и я караше тайно да плаче. Изключение беше палячото на трупата господин Латур, който трябваше да предизвиква смях с глупави шеги, шутовски номера и двусмислици. Но когато изчистеше лицето си от грима и съблечеше яркия клоунски костюм, беше сериозен и интересен мъж. Тъмната му мека коса покриваше високо чело, озарено от достойнство и интелигентност, а винаги безупречно бръснатото му лице беше чисто като на дете.

Този човек презираше собствената си професия и беше недоволен от себе си, защото не беше постигнал нищо по-добро, макар че беше получил солидно образование и събудил големи надежди. Младежко лекомислие и временна страст към една прелестна циркова ездачка го бяха накарали да прекъсне учението си и да постъпи в цирка. Така бе станал клоун. Човекът, който знаеше латински и гръцки, беше чел и поетите, и философите на разните народи, трябваше да излиза всяка вечер пред публиката, облечен в пъстри дрехи, да говори глупости и да се търкаля по килима, като оставя разни коняри да му удрят плесници. Често, когато лицето му се изкривяваше в комична усмивка и публиката с възторг му ръкопляскаше, сълзи рукваха от очите му и той бързаше да направи няколко премятания, за да ги прикрие. Този именно човек причиняваше мъка на Мадлен, макар че, може би, той най-много от всички в цирковата трупа й желаеше доброто. Но любовта понякога причинява по-голямо зло, отколкото омразата. Латур, палячото Латур, клоунът Латур, шегобиецът беше влюбен в Мадлен. Нейната грация и миловидност, нейната добродетелност го бяха пленили и той още от първите дни започна да използва всеки удобен случай да бъде с нея.

Тъй като Мелини се грижеше само за търговските, за материалните въпроси на цирка, фактическият артистичен ръководител беше всъщност Латур и той се зае с посвещаването на Мадлен в пантомимното изкуство.

Подготвяше се ново представление, което щеше да се играе в края на всеки спектакъл и в тази пантомима Латур и Мадлен трябваше да изпълняват главните роли и да представляват влюбена двойка. Нещастният клоун пренесе в действителността онова, което трябваше да чувства само на сцената.

Един ден той призна на Мадлен, че я обича. Тя се уплаши, но не посмя да му разкаже историята на своята любов, не посмя да му признае, че се е обрекла другиму, когото обича от все сърце. Побоя се да не загуби в негово лице единствения истински приятел от цялата циркова трупа, единствения човек, който я защитаваше от натрапчивите любезности на другите млади мъже. Но от този час Латур не престана да я моли и увещава да стане негова жена, да осветли с любовта си тъмнината на неговия живот. Трогателен беше нещастният клоун в своето червено и зелено облекло, когато стоеше зад кулисите срещу хубавото момиче, което в своя фантастичен костюм изглеждаше още по-красиво.

— Мадлен, хубава скъпа Мадлен — шепнеше клоунът, — станете моя, ощастливете ме с вашата любов. Не гледайте тези шарени дрехи, които нося, не слушайте грубите и глупави шеги, които трябва да правя, за да развеселявам публиката. Забравете, че аз съм презреният палячо, шегаджията, клоунът. В тези гърди тупти едно честно сърце, в тази глава има мисли, които могат да се мерят с мислите на най-умните хора. Кажете ми „да“ и аз ви обещавам, щом поискате, да напусна веднага тази унизителна професия. Ще започна нещо по-добро, аз съм образован и мога да работя къде ли не.

О, Мадлен, позволете ми да ви разкажа историята на моя живот, да ви обясня как стана така, че аз, един образован човек, се захванах със смешната професия на цирков клоун и ще зароните сълзи над моята съдба. Вие не ще ми откажете своето сърце и своята любов.

— Разкажете ми — склони Мадлен, победена от бурната страст на този човек.

На арената на препълнения цирк, където хората седяха глава до глава, музиката свиреше весел валс, а една танцьорка в блестящ златен костюм весело танцуваше и скачаше като в танцувален салон върху гърба на кон. Множеството лампи, блестяха и заливаха със светлина червените драперии, цветното кадифе на скъпите места, пъстрите греди, които крепяха леката циркова постройка и обшитите със сребро дрехи на конярите. А тук зад кулисите, в един тъмен ъгъл, осветен от мътната светлина на висяща лампа Латур, клоунът, облечен в разноцветните си дрехи, с бяла шапчица и силно гримирано лице разказваше историята на своя живот.

— Аз съм от добро семейство — започна Латур. — Баща ми беше председател на съда в няколко големи френски града. Последно бяхме в Лион. Майка ми умря рано и това ме привърза още повече към баща ми, който много ме обичаше. Едва ли човек може да си представи по-добри отношения между баща и син. Въпреки голямата разлика в годините, аз бях приятел с баща си, който иначе беше доста затворен човек и отбягваше хората. Завърших гимназия, но всъщност много повече знания получих от баща си, отколкото от училището. Председателят на съда се ползваше с уважение сред учения свят благодарение на съчиненията, които беше написал и издал. Аз станах студент, записах право, понеже баща ми желаеше да се отдам на същата професия. Щом завърших университета, ме назначиха за помощник на баща ми. По това време се запознах с едно момиче, което плени сърцето ми, защото беше хубаво и добродетелно. То приличаше на вас, Мадлен. Беше дъщеря на най-богатия банкер в Лион и зестрата й възлизаше на петстотин хиляди франка. Бланш Ришмонд стана моя годеница. Баща й с радост прие нашия брак, не само защото смяташе, че по такъв начин ще осигури щастието на детето си, но и беше горд да се сроди с известния председател на съда. Годежът ни беше отпразнуван с бляскаво тържество, а сватбата ни беше определена за след два месеца. Едва имах възможност да се радвам на щастието, че съм годеник на хубавата Бланш, тъй като точно по това време бяхме претрупани с работа. В Лион през последната година бяха станали множество тежки престъпления. Не се знаеше точно дали те бяха извършени от криминални банди или само от един-единствен човек, но ако се приемеше последното, трябваше да се признае, че този човек е истински гений на престъпността. Всичките кражби, грабежи и прочие нощни подвизи бяха извършени с такава хитрост и смелост, че властите не бяха успели да открият някакви следи от престъпника. Арестувани бяха маса заподозрени, някои от които биваха разследвани продължително време, поставени им бяха всевъзможни уловки, правени бяха обещания да бъдат наказани съвсем леко, бяха раздавани награди, само и само да открият следите му. Но всичко беше напразно. Арестуваните признаваха, че са направили тази или онази дребна кражба. Обаче за големите и смели нападения и обири на крупни суми не можа да се открие нищо. И в края на краищата всички трябваше да бъдат пуснати на свобода. По това време аз имах възможност да схвана и да се възхитя от ума, енергията и работоспособността на баща ми. С неуморно старание преследваше следите на този тайнствен престъпник и цели нощи прекарваше заключен в кабинета си, в проучване на голям куп дела. На сутринта, след като беше спал само няколко часа, бързаше блед за съда, за да даде своите нареждания и отново с желязна енергия да започне издирванията.

Боях се за здравето му и го молех да се щади.

— Трябва да изпълняваме дълга си, сине мой.

Обаче престъпленията продължаваха и тъкмо няколко седмици преди сватбата бяха обрани особено брутално няколко бижутери, които имаха големи количества злато и брилянти. Сякаш крадецът бърза да си набави по-голяма сума, за да може след това да избяга.

Сватбеният ден наближи. Вечерта преди сватбата вечеряхме в дома на моя бъдещ тъст. Когато ние — банкерът Ришмонд, баща ми и аз, се оттеглихме, за да пушим цигари и се настанихме в удобните кожени кресла, бащата на Бланш се обърна с известна тържественост към мен:

— Вие знаете, драги сине — каза той, — аз с удоволствие ви наричам още отсега мой син, че съм определил зестра от петстотин хиляди франка. Парите са готови и утре, когато се връщате с Бланш от кметството, имайте добрината да се отбиете в частната ми кантора, за да ви дам сумата, която ще осигури щастието на децата ми.

Аз стиснах ръката на благородния човек и промърморих някаква благодарност. Баща ми също похвали щедростта на банкера и каза:

— Господин Ришмонд, аз не съм толкова богат, колкото вие, но синът ми не е съвсем без средства. Той ще получи утре преди своето бракосъчетание от мен двеста хиляди франка.

Исках да скоча и да прегърна баща си, но той ми направи знак да не правя такива работи. Отърси замислено пепелта от пурата си в стоящата пред него японска пепелница.

— Господин Ришмонд, аз не съм толкова богат, колкото вас, но счетох да свой дълг да ви обърна внимание, че засега Ценностите не са много сигурни в нашия град. Още не сме успели да открием тази разбойническа банда, която с толкова голяма смелост и, за съжаление, с такъв успех обира и най-охраняваните къщи. Поставили ли сте на достатъчно сигурно място половината милион франка, които смятате да дадете утре на моя син?

— Аз съм предпазлив човек, господин председателю — отговори банкерът, — и съм сложил парите в една огнеупорна каса, която се намира в частната ми кантора. Вратата на касата е снабдена с електрически звънец. Никой не може да я отвори, без да иззвъни звънецът над леглото ми. Пред касата се намира и един автоматичен стрелец. Той е скрит в една обвивка, подобна на голям търговски тефтер. Крадецът в тъмнината или няма да забележи книгата или пък би искал да я махне оттам. Но щом я докосне, веднага ще получи в тялото си солидна порция сачми.

— Трябва да призная — одобри баща ми, — че това са сигурни мерки против обир. Впрочем, парите, които ще дадете на сина ми, в ценни книжа ли са или в банкноти?

— В банкноти, господин председателю.

— В банкноти от хиляда франка ли?

Този разговор беше прекратен с влизането на Бланш, която му придаде друга насока. Аз бях много доволен от това, тъй като разискванията по въпроса за зестрата ми бяха крайно неприятни.

Към единадесет часа през нощта си тръгнахме с баща ми в най-добро настроение. Хубавите вина на тъста допринесоха доста за това. Бях пил повечко, тъй като баща ми тази вечер беше много радостен и постоянно ме подканяше да пия. Главата ми беше вече натежала от изпитото вино, но въпреки това, когато стигнахме вкъщи, баща ми ме покани да отидем в неговата стая и заедно да изпием бутилка старо бургундско.

— Това е последната бутилка, която ще изпиеш с мен като ерген, сине мой — ми каза той. — Ела, не ми отказвай, бързо ще я изпразним и тогава и двамата ще си легнем.

Аз разбира се, не можех да откажа, но това вино ми дойде повече. Заспах насред разговора с баща си. Така поне си мислех, тъй като, когато се събудих в леглото си, слънцето грееше в стаята ми, а като погледнах часовника, констатирах за моя голяма изненада, че съм спал три часа повече от обикновено. Едва се бях облякъл и бях поосвежил пламналата си глава със студена вода, когато на вратата ми се почука. Един задъхан куриер дойде да ми съобщи, че тъст ми ме викал да отида веднага при него.

Заварих силно разтревожения банкер в частната му кантора. Лицето му беше бледо, ръцете му трепереха, лицето му изразяваше отчаяние.

— Случи се ужасно нещастие — извика той, като ме видя. — Предупреждението на вашия баща да се пазя от крадци излезе повече от навременно. Зестрата ви е открадната. Половината милион, който бях отделил за Бланш и който представляваше по-голямата част от моето състояние, е изчезнал.

Аз се вкамених от ужас.

— Но електрическите звънци не звъняха ли? — с усилие запитах.

— Не, крадецът е прерязал жиците.

— А автоматичният стрелец не уби ли разбойника?

— Не, той се е пазил да не докосне голямата книга, нито с ръка, нито с крак.

— Значи, трябва да е знаел за мерките! — съобразих аз.

Банкерът кимна утвърдително.

— Така е — допълни. — Дръзкият разбойник трябва да е имал някой осведомен съучастник. Но освен мен само моят стар касиер, който работи вярно при мене от двадесет години, знаеше, че зестрата се намира в касата и че съществува електрическа инсталация и автоматичен стрелец. Не мога да допусна, че този човек е злоупотребил по такъв начин с доверието ми. Впрочем, вече помолих и баща ви да дойде тук, за да обмислим какво да правим. А, ето го че идва!

Баща ми влезе. Известието, което е получил, изглеждаше го е сразило. Лицето му беше сиво като пепел, очите му имаха плах и неспокоен израз, какъвто не бях забелязвал до тогава у него. На ръцете си имаше черни ръкавици, каквито иначе нямаше обичай да носи. По време на разговора той свали само лявата ръкавица. Баща ми разгледа мястото на престъплението и изказа мнение, че непременно трябва да се арестува старият касиер, вероятно съучастник в кражбата.

Силно развълнуван, банкерът реши да повика полицията. Моментът, в който старият човек беше арестуван за такова ужасно подозрение, беше тъжен и страшен. Със сълзи на очи той доказваше своята невинност и призоваваше небето за свидетел. Но баща ми беше неумолим и старият човек бе отведен в затвора.

Разбира се, сватбата ми беше отложена. Тя трябваше да стане след четири седмици. През това време една сутрин намериха касиера обесен в килията си. Той беше използвал за самоубийството си една кърпа за лице. Баща ми изказа мнението, че това е най-доброто доказателство за виновността му, защото, ако съвестта му е била чиста, той нямало да прибегне до самоубийство, а би могъл спокойно да изчака решението на правосъдието.

Моят сватбен ден пак наближи. Банкерът, просълзен, в деня преди венчавката ми връчи двеста хиляди франка. Каза ми, че сега не може да даде повече. Аз го помолих да задържи временно парите у себе си и извадих от джоба си пакет, който подадох на Ришмонд.

— Вземете и това — му казах аз. — Тук са парите, които моят баща ми подари за сватбата. И те са двеста хиляди. Имайте добрината да ги преброите.

— Това ще стане бързо — каза банкерът, — защото са все хилядафранкови банкноти.

Но едва беше преброил десетина банкноти, когато на лицето му се изписа ужас:

— Кой ви е дал тези банкноти, млади момко? — запита той задавено.

— Баща ми — отговорих аз, учуден от тона, с който бащата на Бланш ми зададе въпроса.

Банкерът се спусна към вратата и я заключи.

— В такъв случай баща ви е крадецът — извика той с пресипнал глас. — Той е разбойникът, който от толкова време тормози нашия град.

В първия момент останах като вкаменен, но след това кръвта започна да пулсира в жилите ми и нахлу в главата. Пред очите ми стана червено, кървавочервено.

— Господин Ришмонд — креснах задавено аз, — вземете си думите назад или ще трябва завинаги да се откажа от Бланш. Баща ми не е крадец, баща ми не е безчестен разбойник… О, господине, вие трябва да сте полудели, за да можете макар и за миг да допуснете подобна мисъл!

— Ще ви дам доказателства — възпря ме банкерът с непоколебима твърдост. — Погледнете тези банкноти. Всяка от тях има на точно определено място по една червена нишка, която аз собственоръчно съм рисувал с червено мастило. Когато го правих, имах предвид, че в случай на кражба ще мога по този знак да позная банкнотите, щом бъдат пуснати в обращение. Това, слава Богу, ми се удаде и вашият баща ще трябва да отговори откъде е взел тези пари.

— Добре, придружете ме до баща ми — реших. — Една-единствена дума и ще разгадаем мистерията и тогава вие ще трябва да го помолите на колене за прошка.

Ришмонд се приближи до вратата.

— Не вие ще ме водите при баща си — ми извика той, — а двамата детективи, които доведох от Париж, за да разкрият престъплението, и които, за щастие, пристигнаха тази сутрин. Знам, че вие сте честен човек, момчето ми, и няма да ми попречите да отърва Лион от престъпника, който го е яхнал.

Въздъхнах дълбоко и отговорих на банкера:

— Добре, господин Ришмонд. Там виждам коняк и цигари. Заключете ме в тази стая, докато вие с детективите сте при баща ми. Вашите отлични пури и чашка коняк ще ми помогнат да дочакам завръщането ви. Само едно нещо искам от вас. Ако баща ми не успее да даде задоволителен отговор относно произхода на банкнотите, бъдете тъй добър да не съобщавате веднага в полицията, а да го доведете при мен. Ще изпълните ли молбата ми?

— Добре — кимна решително бащата на Бланш, — ще я изпълня, защото ви вярвам.

Той излезе и аз останах в едно неописуемо душевно състояние. Изпих няколко чашки коняк, опитах се да пуша, но нито тези успокоителни средства, нито успокояванията, които сам хиляди пъти си повтарях, не можеха да усмирят разтревожената ми душа и да прогонят мрачните предчувствия, които като черни сенки минаваха през нея. Започнах да размишлявам върху живота на баща си, да възстановявам някои факти и събития, които сега разглеждах в друга светлина.

Защо всяка нощ той се заключваше в своята стая? Защо не допусна мен или някой друг от помощниците си при разпитите на Ришмондовия касиер? Защо точно той направи последния разпит в килията на нещастника? Защо четвърт час след това намериха предполагаемия крадец обесен в килията си? И защо, при тази мисъл кръвта ми замръзваше в жилите, защо баща ми, връчвайки ми фаталните банкноти, изрично ми заръча да не ги давам за съхранение у бъдещия си тъст, тъй като и най-богатият банкер можел да фалира? Последното обстоятелство ми се виждаше твърде подозрително. Но не, хиляди пъти не! Не исках, не можех, не биваше да вярвам, че човекът, когото от най-ранно детство обичах повече от всичко, човекът, който беше за мен като бог, учител в моята младост, приятел от времето на по-зрелите ми години, че този човек, моят баща можеше да бъде вулгарният крадец, един от най-опасните престъпници, които криминалната хроника познава!

Пред вратата на кантората се чуха стъпки. Някой завъртя ключа. Сърцето ми спря да бие. Ришмонд, баща ми и двамата детективи влязоха. Един поглед върху лицето на баща ми беше достатъчен, за да разбера, че се беше случило нещо ужасно. Никога не бях виждал такова изкривено лице, такъв див поглед, такава безумна и глупава усмивка, каквато видях сега у човека, който е бил за мен винаги извор на мъдрост. Бащата на Бланш се приближи до мен и ми стисна ръката.

— Нещастни момко — каза тихо той, — така е, както предполагах.

— Доказателството! — извиках аз. — Дайте ми доказателство, не ви вярвам!

Тогава един от детективите хвана дясната ръка на баща ми, който не се бранеше, и смъкна от нея черната ръкавица. По нея имаше дълбока рана от разкъсване.

— Тази рана — обърна се Ришмонд към мен — е получил при отварянето на касата.

В същото време другият детектив разтвори пред мен една черна чанта и ми показа съдържанието й. В нея видях инструменти за разбиване на врати и каси, една черна маска, няколко шишенца с прояждаща киселина и най-страшното доказателство — едно парче жица, откъснато от електрическата инсталация, която е свързвала касата с леглото на банкера.

Това парче жица беше точно толкова дълго, колкото липсващото.

— Отречи, нещастнико, ако можеш — извиках аз на баща си и в същото време сълзи ме задавиха. — Кажи на тези хора, че лъжат, докажи им, че си жертва на едно нещастно стечение на обстоятелствата. Иначе си толкова красноречив. Говори, говори, за да отхвърлиш ужасното подозрение, което пада върху теб.

За минута се възцари мълчание.

— Аз съм лионският крадец! Всичките големи обири, които станаха през последно време, ги извърших аз, и то сам. Аз крадох и пак ще крада! Сега правете, каквото искате!

— Той е луд! — изуми се банкерът. — Той трябва да е полудял, за да постъпва така. Никой не бива да узнае какво е станало тук. Ще го заведем в лудница, защото твоето име, сине мой, не бива да бъде опетнено. Аз и сега още, и днес те наричам свой син и утре ти ще се венчаеш за моята Бланш.

Но аз категорично отклоних това предложение.

— Благодаря ви, господине — казах и гласът ми не трепереше в този момент. — Благодаря ви, че и след това ужасно откритие не оттегляте от мен доверието си. Но вие се лъжете, ако смятате, че ще приема вашето благородно предложение. Не мога да приема Бланш да носи моето опетнено име и да потъне и тя заедно с мене в позора и нещастието. А що се отнася до този човек, ние нямаме право да прикриваме престъпленията му, да продължаваме да мамим и без това дълго маменото общество.

След това се изправих пред човека, когото дотогава бях наричал свой баща, и казах високо:

— В качеството си на пръв заместник на прокурора обявявам ви, Луи Дюмуриц, за арестуван. Отведете го в затвора.

Никога няма да забравя ужасния смях, с който баща ми отговори на тези мои думи:

— Интересно, много интересно! — извика той. — Това малко парче от моята плът и кръв сега забива зъбите си в сърцето ми. Този хлапак, когото съм учил да ходи на тази проклета планета. Чакай, ще си видим ние сметките един ден с тебе. Простак, глупак над глупаците, за кого съм крал, обирал, ако не за теб! Тебе искам да обогатя, тебе искам да направя силен. А ти сега искаш да ме тикнеш в затвора. Ха-ха, аз пак ще изляза и тогава…

Той не можа да довърши ужасната си реч, защото детективите му сложиха белезници и го отведоха. Председателят на съда мина така по лионските улици и влезе в предварителния затвор…

Звуците на валса заглушиха тихото хълцане на клоуна. И Мадлен не можа да сдържи сълзите си.

— Колко ви благодаря за тези сълзи — пошепна човекът с пъстрите дрехи. — Нали като слуша човек такава история, не може да не заплаче! Ако можех всяка вечер да разказвам тази история на публиката, тя би ме сметнала за най-гениалния от всички клоуни, за цар на смешниците и би се смяла до сълзи, би се смяла, защото ще я смята за много остроумно съчинена измислица. Но тя е истинска, Мадлен, толкова истинска, колкото е вярно, че сега трябва да изляза на манежа и с изкривено в усмивка лице да бълвам глупави смешки!

— Бедни многострадални човече! — каза тихо младото момиче. — Какво направихте, след като собственият ви баща опетни името ви, честта ви, разруши кариерата ви?

— Какво направих ли? — отговори клоунът. — Какво можех да направя? Разбира се, че не дочаках да се разчуе и да излезе пред съда голямата трагедия на председателя на съда, който се оказа опитен крадец. Една нощ се измъкнах без никому да се обадя и без да взема пари. Оставих всичко за обезщетение на пострадалите. Беден като просяк вървях докато ме държаха краката, а когато се изморявах, лягах там, където в момента се намирах. В тревата на ливадите, в гората, в някоя пуста плевня, на стъпалата на някоя черква. Станах скитник, но когато полицията ме хващаше и ме съдеше за скитничество на няколко дни затвор, не си казвах истинското име. Това име, Мадлен, не е Латур, както сега се наричам, а Дюмуриц. Баща ми беше опозорил това старо, благородно име, името на оня пълководец, който беше победил неприятелите на Франция по времето, когато гилотината работеше, а вътрешните врагове смучеха кръвта на родината. Да, аз съм потомък на този Дюмуриц, но и това не разказвам на цирковия манеж…

— А как станахте цирков артист?

— Господи, Боже мой, човек трябва да прави нещо и един прекрасен ден, когато бях гладен, аз се присъединих към една пътуваща циркова трупа.

Те не се надяваха, че ще мога да върша някаква работа, защото бях доста тромав. Накараха ме да скачам през обръчи, но когато трябваше да го правя пред публика, обзет от силно нервно вълнение, започвах да треперя и да декламирам латински и гръцки цитати. Това се видя на селяните много забавно и те ме възнаградиха с шумни ръкопляскания. Продължавах да говоря разбъркано на гръцки и други езици и номерът ми завършваше с това, че конярите ми удряха няколко шамара за моето бръщолевене, с които ме събаряха на пясъка за голямо удоволствие на публиката. Впрочем, така се случи първия път. Когато вече бях зад кулисите, директорът ме прегърна и рече:

— Ние ще останем заедно и ще ви плащам добре, защото сте роден за клоун!

В този момент звънецът зад кулисите иззвъня. Клоунът трепна.

— Време е — каза той глухо, — този звънец ми напомня, че трябва да погреба тъжното минало и да се отдам на веселото, глупаво настояще. Прощавайте, Мадлен, утре ще дойда да получа отговор дали искате да станете госпожа палячо Латур.

Човекът с червено-зеленото облекло бързо излезе, навън, възторжено хвърли във въздуха бялото си шалче, улови го пак с главата си, преметна се през манежа седем пъти и застина с глупава усмивка, седнал на пясъка.

Публиката ръкопляскаше, тя се радваше на своя любимец, на безподобния цирков смешник, господин Латур!…

От тази вечер нататък сърцето на Мадлен се свиваше винаги, когато видеше Латур. Може би ако не обичаше друг човек, състраданието й щеше да я подведе и да се ожени за него. Но пред очите й беше винаги Християн Естерхази и й напомняше за любовта й. А самият Латур беше твърде деликатен, за да настоява за отговор. Може би и не се решаваше, не искаше да си отнеме последната надежда, която осветяваше тъмното му бъдеще. Любовният му блян беше твърде хубав и той не бързаше да го прекъсне сам…

Трупата наближаваше вече Париж. Версай щеше да бъде последната спирка. Тук Мелини искаше да даде няколко представления и след това веднага да потегли за Париж, където да се разположи в предградието Багиньол.

На премиерата във Версай трябваше да се играе за пръв път пантомимата, която старателно се разучаваше през цялото време на пътуването от Хавър до Париж.

Наричаше се „Любовта на палячото, който обича жена си повече от всичко, но като вижда, че тя го мами, убива я по време на сън.“

Главните роли бяха дадени на Латур и Мадлен. Първата вечер на представлението всички места бяха продадени. Директорът Мелини беше направил сполучлива реклама и публиката изпълваше ложите и галерията. Същия ден по обяд той направи с персонала си една разходка из улиците на града с фантастично украсени коли.

Всички бяха костюмирани, а музиката, която придружаваше шествието, привличаше тълпи хора на улиците, по които минаваше пъстрият керван. Привлечени от гледката бяха и двама мъже, единият от който приличаше на работник, а другият беше слаб, белокос и приличаше повече на изпаднал учен. Те се изправиха на един кръстопът, откъдето трябваше да мине шествието.

— Какво ще речеш, Леопард? — попита белокосият, който беше тъй нареченият Председател. — Да отидем ли тази вечер на цирк да се поразвлечем малко? То се видя, че в този скучен Версай няма да има много работа за нас. Вярно е, че не сме дошли тук да се забавляваме, а да работим и да открием възможност за тлъст обир, но както вече разбрах, хората тук са твърде недоверчиви, и затварят добре вратите си.

— Имаш право, Председателю — отговори Леопарда, — друго нещо са нашите лекомислени парижани, леки по характер, добродушни. Остава само да разтворят джобовете си и да ни кажат: Бръкнете и си вземете, каквото ви харесва.

— Париж е светът — промърмори Председателя — и светът е Париж. Но тъй като сме вече тук, смятам да не се връщаме в Париж преди да сме видели цирка. Днес е първото представление, циркът ще бъде препълнен и кой знае дали в навалицата няма да пипнем нещичко. Ето ги, идат циркаджиите. Дявол да го вземе, какъв разкош: чудесни коне, хубави жени. Проклет да си, Леопард, какво те прихваща, ще ми счупиш ръката. От лицето на Леопарда беше изчезнала всичката кръв. С широко разтворени очи той гледаше най-хубавата и най-украсената кола, в която върху трон от цветя седеше Мадлен, облечена като царица на пантомимата. Разкошна рокля от бяла коприна, богато извезана със злато, обвиваше прелестното й моминско тяло. От раменете й се спускаше пурпурна мантия, а в тъмната й коса блестеше диадема.

В краката й, върху червена кадифена възглавница, седеше Латур/Благородните черти на лицето му бяха променени до неузнаваемост от дебелия пласт грим. Но под противната гримаса очите му гледаха Мадлен със светнал поглед, в който се четеше любовта му към нея, като че ли тя беше истинска царица, а не мизерна участничка в циркова пантомима.

— Председателю — промълви Леопард, — отвори си зъркелите и си дай малко труд да видиш хубаво през очилата какво има там. Познаваш ли онази жена?. Думата ми е за оная на трона, с короната на главата и с пурпурната мантия.

Въпреки високия си ръст, Председателя се изправи на пръсти, за да може да я види през главите на стоящите пред него и лицето му изведнъж доби израз на голямо удивление.

— Тя е! — пошепна той на младия престъпник. — Това е момичето, на което отнехме портфейла в Салпетриерата и което след това сложихме на релсите на железопътната линия Париж — Хавър.

— И което бързият влак не е сгазил — прибави тихо Леопарда. — С вързани ръце и крака я сложихме на релсите, така че не можеше да мръдне, а пък е още жива. Спасила се е по някакво чудо!

— Спасила се е за наше нещастие — допълни старият престъпник, — защото ако това момиче как се казваше то? Мадлен, се върне сега в Париж и съобщи в полицията за станалото в Салпетриерата, не само на Соления Жак, стопанина на нашето свърталище, ами и на всички ни работата е спукана.

— Тогава какво мислиш да правиш? Председателя започна да си намества очилата.

— Трябва да се опитаме отново да пипнем Мадлен — отговори той, — даже, ако е възможно, да я отвлечем още тази вечер от цирка.

— Полудял ли си — смая се Леопарда, — това е невъзможно!

— Няма невъзможни неща — отговори Председателя, — ако се постъпва с необходимата за целта хитрост. Тук наблизо има една кръчма. Да отидем там, да пийнем по една-две чашки и ще ти разправя моя план.

Двамата престъпници влязоха в кръчмата, а циркаджиите с украсените си коли, съпроводени от шумната музика, продължиха пътя си.

Публиката, която пълнеше улиците, поздравяваше възторжено групата и особено се радваше на милата красота на Мадлен, царицата на пантомимата.

26.

Двамата престъпници се излъгаха в предположението, че само те са видели и познали Мадлен, а тя не ги е забелязала. Една щастлива случайност насочи погледа й върху заобикалящата ги тълпа точно на онова място, където стояха Председателя и Леопарда. Тя ги погледна и през съзнанието й като стрела мина мисълта, че там са двамата мъже, които я изведоха с файтон вън от Париж и с хладнокръвна жестокост й вързаха ръцете и краката и я поставиха на железопътните релси. Мадлен би разпознала двамата престъпници сред хиляди и хиляди мъже. Единият побелял, с остро, жълтеникаво лице, с изпъкнали скули, орлов нос и подло дебнещи през очилата очи, и другият — здравеняк, чието бледо, изморено от всякакви злоупотреби лице, заградено от къси бакенбарди, можеше да се сметне за красиво, но въпреки това за Мадлен то беше противно и отвратително.

Нещастната царица на пантомимата се разтрепера върху цветния си трон, когато сред празнично настроената тълпа съзря насочените към нея погледи на Леопарда и злобните очи на Председателя.

Тя тихо извика.

— Мадлен — изплашен я погледна клоунът Латур. — Мадлен, какво ви е, бледостта ви се познава въпреки грима, очите ви изразяват ужас, като че ли са видели нещо страшно?

И малкият Роберт, който, облечен в хубавата старинна носия на френски паж, седеше близо до Мадлен, нежно се притисна до нея и попита загрижено:

— Какво ти е, сестричке Мадлен? Мой добър ангел-пазител, какво ти се е случило, ти трепериш?

— Нищо, нищо! — промълви Мадлен. — Не сега, не тук. Когато отминем и се приберем в цирка, ще разкажа нещо на двама ви.

Латур едва дочака момента, когато колите се прибраха в двора на цирка и когато той, Мадлен и Роберт влязоха в малка стаичка, където обикновено артистите почиваха по време на репетициите. Той настоя Мадлен да му каже причината за своята уплаха.

— Вече не съм сигурна за живота си тук, във Версай — изрече момичето с треперещ глас. — Преследват ме, дошли са от Париж, за да ме пресрещнат и да ме премахнат преди да стигна до града. Разказах ви, Латур, също и на тебе, Роберт, за ония злодеи, които ме обраха в една съмнителна кръчма, в която попаднах по грешка, и които след това ме упоиха и искаха да ме убият, като ме сложиха на железопътните релси.

— О, тези разбойници — възкликна клоунът, като сви ръце в юмруци, а в очите му светнаха мълнии. — Само да ми паднат някога, ще отмъстя за вас, Мадлен.

— Тези именно престъпници са тук, аз ги видях! Тук, във Версай. Забелязах много добре, че погледите им са устремени към мене. Те ме гледаха толкова злобно, толкова отмъстително, че мога да очаквам най-лошото. Ще ме убият от страх да не ги издам на полицията.

— Ще ги изпреварим — реши Латур. — Да отидем веднага при полицейския комендант на Версай. Вие ще му разправите как стои работата и той ще ви бъде признателен, ако с това му помогнете да залови престъпници, които парижките му колеги не са успели да хванат.

— Той ще те опази, сестричке Мадлен — намеси се и Роберт, — но ако той не го направи — прибави момчето с мъжка решителност, — аз няма нито за момент да се отделям от тебе. Пък и добрият Латур ще помогне да те браним от убийците.

— Да, така ще направим — остана непреклонен клоунът, — и тежко на престъпниците, ако ни паднат в ръцете. Ще спестим работата на гилотината.

Латур се оттегли и докато Мадлен се преоблече в скромно градско облекло, клоунът от своя страна съблече шарените си дрехи, изтри грима от лицето си и облече елегантен костюм, който не би посрамил и най-високопоставен господин.

След това Мадлен, придружена от него, отиде при полицейския комендант, който веднага ги прие. И Роберт беше дошъл с тях, но остана да ги чака долу при вратата, защото се страхуваше от евентуални въпроси.

Полицейският комендант изслуша с растящ интерес разказа на Мадлен и когато тя свърши и му описа подробно външността на престъпниците, той отвори една дебела книга, в която се намираха стотици фотографии.

— Вие казахте, че единият от тях е белокос, с очила — обърна се той към момичето, — този ли е?

— Той е — кимна момичето, веднага щом хвърли поглед върху албума.

— Значи, попаднала сте в ръцете на един от най-хитрите и най-опасни парижки престъпници — въздъхна полицейският комендант. — Наричат го Председателя. Но какво ви е, господине, вие побледняхте, да не ви е лошо?

Тези думи бяха отправени към Латур, който, бледен като смъртник, беше приседнал на едно кресло. Мадлен хвана ръката на приятеля си.

— Латур, мили, добри Латур — изплаши се тя, — какво ви е? Вие се задушавате. Не можете да кажете ни дума! Моля ви, заклевам ви, кажете ми какво ви е?

Латур вдигна бавно глава. Лицето му беше изкривено от болка, но той се помъчи да я прикрие с усмивка така, както правеше на манежа. Колко често е бил принуден да се усмихва, когато сърцето му се къса от болка…

— Моля да ме извините, господин комендант, и вие, Мадлен. Простете, че ви поизплаших, няма нищо. Стана ми лошо.

— Там има гарафа с вода — посочи комендантът. — А сега, госпожице — обърна се той отново към Мадлен, — като установихме, че единият от двамата разбойници, които са искали така подло да ви убият, е Председателя, няма съмнение, че другият пък е бил Леопарда, защото двамата злодеи работят винаги заедно.

Погледнете портрета на този хубав като картинка млад човек! Той е, нали?

— Да, той е. Значи, Леопарда! — потвърди Мадлен. Комендантът доволно потриваше ръце.

— Значи, Председателя и Леопарда са благоволили да посетят нашия хубав Версай. Може в Париж да им е станало много горещо, та са предпочели да дойдат за малко тук, на по-чист въздух. А сега ще се постараем да пипнем тия приятели и да изненадаме господа парижките колеги, които от толкова време напразно ги търсят. А вие, госпожице Мадлен Готие, ще ни помогнете. Разхождайте се спокойно и без страх навсякъде из Версай. Моите детективи, преоблечени в най-различни дрехи, ще ви придружават навсякъде и щом Председателя и Леопарда се опитат да ви направят нещо, веднага ще ги арестуваме. Само по време на представлението в цирка ще бъде неудобно моите агенти да се въртят наоколо ви.

— През това време — заяви Латур, като се изправи енергично — аз ще пазя госпожицата и заклевам се в Бога, че няма да им позволя да й направят никакво зло. Ще ги удуша със собствените си ръце, дори и баща ми да е между тях!

Комендантът още веднъж увери Мадлен, че няма никаква опасност за нея и че тя може да бъде съвсем спокойна, след което стисна сърдечно ръка на своите посетители и се сбогува с тях.

На вратата на комендантството ги посрещна Роберт силно развълнуван.

— Мадлен — пошепна той, — там на оня ъгъл стояха през цялото време двамата мъже, които ми описа. Те наблюдаваха как ти и Латур влязохте вътре и чак когато се подадохте пак, се скриха в оная уличка.

Латур побледня. Страх ли го беше да се срещне с двамата престъпници?

— Тате, тате — изпъшка, когато Мадлен и Роберт бяха избързали малко напред и той беше останал сам зад тях. — О, тате, ти си проклятие в моя живот. Трябваше да те срещна отново, като престъпник, като един от най-опасните парижки убийци. И този път ти застрашаваш жената, на която принадлежи моето сърце и моята любов. Пази се, тате! Тогава ми открадна само зестрата и аз се въздържах да не те пребия. Сега искаш да ми откраднеш жената, която обичам, но този път ще те убия, макар че си ми баща!

Директорът Мелини не се лъжеше, като очакваше циркът да бъде пълен още на първото представление.

И наистина, публиката се тълпеше пред касите, още преди да отворят и скоро след това ложите и другите места се напълниха с жадна за зрелища тълпа. Между тях имаше и преоблечени тайни агенти, които полицейският комендант беше изпратил, защото бе уверен, че търсените от него престъпници тази вечер сигурно ще бъдат в цирка.

Но колкото и да се озъртаха детективите, колкото и да търсеха във всички помещения на цирка, не намериха нито следа от издирваните злодеи. Полицейският комендант, който се намираше със семейството си в една ложа, прие един от своите тайни агенти в нея и като научи резултата от търсенето, каза с тон, който изразяваше съжаление:

— Тези парижки престъпници са големи хитреци. Навярно са усетили, че сме ги открили и са побързали да се върнат в столицата, където имат свои свърталища и могат по-лесно да се скрият.

Представлението започна, музиката засвири и публиката започна с удоволствие да гледа изпълняваните номера. Най-големи успехи имаше Латур, несравнимият клоун, на когото бурно ръкопляскаха.

Публиката с нетърпение очакваше той да се покаже със своите червено-зелени дрехи. И действително, този цар на клоуните тази вечер надмина себе си. Неговите шеги, неговите движения, сполучливите му забележки падаха като конфети върху публиката и предизвикваха бурно веселие. Никой не забеляза, че от време на време сълза се спускаше по бузите му, че в известни моменти погледът му, изпълнен със страх и трепет, се луташе из публиката, като че ли търсеше между нея определен човек, към когото изпитваше ненавист. Издигнаха го с едно въже горе, до самия покрив и там направи на трапеца няколко смели упражнения, като след едно тройно салтомортале скочи върху мрежата. Но във всичко, което днес правеше, опитното око би забелязало нервна прибързаност. Изглежда, че Латур с нетърпение очакваше момента, в който ще може да напусне манежа. Това действително беше така.

Силно вълнение караше сърцето му да бие ускорено, когато си помислеше, че докато той прави разни фокуси, Мадлен, е сама, без покровител, само с малкия Роберт, който не е в състояние да я защити. А когато възхитената публика му ръкопляскаше и го викаше на бис, той се поклони нелюбезно и побърза да се скрие зад зелената завеса, която скриваше входа към манежа.

И Роберт, който препускаше на неоседлан кон, се хареса на публиката. Хубавото малко момче, което упорито и смело пришпорваше коня си, скачаше през запалени обръчи и усмихнато излизаше от пламъците, спечели сърцата главно на жените, които се възхищаваха от него. И никой от всички, който гледаха момчето, не подозираше, че то е син на един човек, чието име в това време беше в устата на целия цивилизован свят. Кой би могъл да повярва, че един Естерхази може да се намира сред циркови артисти, сред тези скитници, който нямаха постоянен дом и построяваха набързо цирка си където им се представи удобен случай!…

Публиката беше извънредно доволна от досега изпълнените номера, но въпреки това очакваше с нетърпение да види главния номер, шумно рекламираната пантомима. Най-сетне дойде и нейният ред.

Върху манежа монтираха истинска сцена. Тя беше затворена отвсякъде, а отпред падаше червена завеса със златни звезди. След малко завесата се вдигна. На сцената се появиха Мадлен и Латур — палячото и жена му. Те играха хубаво и убедително, макар че не произнесоха нито дума, а си служеха само с движения на очите, ръцете и тялото.

Публиката беше възхитена. Красотата на Мадлен беше справедливо оценена. Хората не бяха виждали на сцената по-миловидно момиче. Колко ли мъже от публиката завиждаха на нещастния палячо, че може да държи в ръцете си ръката на това красиво момиче, че може да я прегръща…

Първата част на пантомимата завърши. Завесата падна и публиката избухна във френетичен възторг. Но скоро палячото пак се появи пред завесата на малката сцена. Движенията му показаха, че е заварил жена си да му изневерява и че иска да си отмъсти, като я убие.

Нож блесна в ръката му. Мъртва тишина царуваше сред зрителите. Палячото се оттегли. Завесата беше все още спусната, но музиката свиреше мила и тъжна мелодия. Латур излезе на сцената, където Мадлен в съблазнително облекло лежеше върху одър.

— Не се плашете, Мадлен — прошепна й той, — няма да се забравя толкова, че да ви сторя някакво зло. Виждам по лицето ви, че се плашите от нервността на моята досегашна игра.

— Не се плаша от вас, Латур — отговори Мадлен, — нали знам, че сте ми приятел…

Той се усмихна. Тя едва ли подозираше какъв приятел и покровител й е той, който би дал живота си за нея, ако с това можеше да й стори добро.

— Латур, господин Латур, чичо Латур. — Роберт неочаквано се появи при тях. Момчето беше бледо и трепереше.

— Какво има, моето момче? — стресна се Латур. — Не ни пречи сега. Скоро ще се вдигне завесата, ще почнем играта.

— Чичо Латур — извика Роберт, като кършеше малките си ръце, — видях на двора, зад цирка, нещо подозрително.

— Какво? — извикаха едновременно Латур и Мадлен.

— Нали знаеш, в ъгъла — продължи малкият, — има една стара бъчва. Преди малко излязох навън, за да подишам чист въздух и се приближих на няколко крачки до бъчвата. Забелязах, че в нея нещо се движи. Събрах кураж и се приближих. Тогава открих, чичо Латур, че в бъчвата беше клекнал човек. Познах лицето на един от двамата престъпници, които преследват Мадлен.

Латур стисна по-здраво дръжката на ножа си.

— Дръжте се спокойно — промълви той на разтрепераното момиче, — идва време да си разчистим сметките. Аз ви се заклех, че ще ви пазя и ще удържа на думата си.

— Да вдигаме ли завесата, господине? — извика в този момент един от конярите, който беше натоварен да се грижи за вдигането и спускането на завесата.

— Още малко — нареди клоунът, — сега ще се върна. Забравих нещо в гардероба.

Той изскочи навън, а Роберт хукна след него.

Мадлен остана излетната на одъра, в положението, в което трябваше да се яви пред публиката. Но сърцето й биеше силно, сякаш напъваше да изскочи от гърдите й.

— Само да не се случи нещо с Латур или с Роберт. Момчето е смело, така безразсъдно смело. — Тя се замоли на Бога да не даде възможност злодеите да сторят зло на двамата скъпи за нея хора.

Но, слава Богу, Латур вече се връщаше. Той излезе на сцената със своя червено-зелен костюм и се приближи до кушетката.

— Е, приятелю — погледна го Мадлен, — какво стана? Видяхте ли някой от престъпниците?

В същия миг думата замръзна на устата й. Клоунът беше съвсем близо до одъра, върху който тя лежеше. Навеждаше се вече над нея. Но въпреки грима тя различи, че това не са благородните черти на Латур, а друга ужасна мутра. Позна Председателя в дрехите на палячо. Кръвта на Мадлен замръзна в жилите й. Преоблеченият престъпник се наведе над нея и й пошепна със сатанинска усмивка:

— Ти ни издаде, хубава змия, видяхме те като влезе в полицейското комендантство и знаем, че цялата версайска полиция е тръгнала да ни гони. Но ние сме по-умни от господин полицейския комендант и цялата полиция взети заедно; ние ви надхитрихме. На, виж, в това облекло по време на цялото представление се движехме между артистите и докато полицията ни търсеше в зрителната зала, аз се намирах съвсем близо до тях, в пълна сигурност. Сега, обаче, е настъпил последният ти час. По някакво чудо си се спасила от смъртта, която ти бяхме отредили. Локомотивът ни подведе, но тези ръце са по-сигурни.

Преди още Мадлен да успее да произнесе и звук, преди свитото й от смъртен ужас сърце да успее да извика, костеливите ръце на Председателя стиснаха шията й.

— Умри — изсъска той, — за да не можеш вече да свидетелстваш против нас.

Той започна да души младото момиче.

С младежка сила Мадлен се бореше с убиеца. Тя се въртеше и извиваше насам-натам, за да може да се освободи, но той здраво стискаше и дишането й ставаше все по-слабо, а мъката от бавното задушаване — все по-голяма. Наблизо нямаше никой, който би могъл да й помогне.

Вън музиката свиреше, а бърборенето на публиката долиташе като далечни вълни до ухото й. Толкова хора имаше наблизо, а помощта беше толкова далеч. Нещастницата почувства, че губи съзнание.

Но изведнъж една желязна ръка хвана шията на Председателя и,злодеят с неудържима сила беше откъснат от своята жертва и запратен в другия ъгъл на сцената.

— Убиец, мръсен, подъл убиец — гърмеше един глас, — няма да избегнеш наказанието.

Вик, в който нямаше нищо човешко, отговори на Латур. Защото той, истинският клоун, беше успял да изтръгне навреме Мадлен от ръцете на убиеца и да я спаси. Ужасният вик беше нададен от престъпника в клоунски Дрехи. Той се изправи. Клатейки се като пиян, тръгна срещу Латур.

Двамата се изправиха един срещу друг, очи в очи и в този момент, навярно по погрешно подаден знак, завесата се вдигна и публиката стана свидетелка на една сцена, толкова ужасна, каквато никога не се е разигравала на сцената. Един миг и двамата стояха неподвижни. Те се мереха с погледи. След това устните на преоблечения престъпник дрезгаво изрекоха:

— Той е! Очите ми не са ме излъгали! Ха-ха-ха! Това е, значи краят! Ето го сина ми! Моят син, когото възпитах да стане интелигентен човек, когото съм тъпкал с латински и гръцки, с философия и право. Вижте сега какъв, е станал, един мизерен палячо.

Едно бързо движение, което Латур направи с ръката, в която държеше ножа, прекъсна думата на стария.

— Вижте — с гръмовен глас извика истинският клоун на тълпата. — Това е баща ми, моят баща, с когото някога се гордеех, когото обичах, обожавах. Баща ми, председателят на Лионския съд, големият мъдър съдия, авторът на известни съчинения, вижте какво е станало от него. Един мизерен, кървав престъпник, бич за човечеството. Да, аз нося клоунски дрехи — продължи страстно Латур, докато зрителите развълнувано бяха станали от местата си и в цирка беше настъпило гробно мълчание. — Аз съм палячо, шегобиец, развеселявам с моите шеги както богатите и благородниците, така и селяните и най-бедните. Но аз съм честен човек, по името ми няма петно, освен едно-единствено, че „този“ ми е баща. Да, мизерни и подли човече! Позор на своя род, изверг на човечеството! Ти си проклятието на моя живот! Ти ми открадна всичко, което някога притежавах. Ти ми отрови младостта. Направи ме скитник, циркаджия, изпълни душата ми с безразличие към живота. Изтръгна от сърцето ми вярата в Бога! Сега пък простря кървавите си ръце към това момиче. Опита се да я убиеш, да убиеш чистия, хубав ангел, когото обичам и обожавам. Ако всичко друго ти простих, това няма да ти простя!

В този миг полицейският комендант се наведе над ложата си и извика на стоящите около него мъже.

— Бързо на манежа! Хванете престъпника! Сложете му белезници! Откарайте го в затвора!

Преоблечените детективи се спуснаха към манежа.

— Назад — извика Латур, в състояние близо до лудост. — Да не сте посмели да докоснете този човек. Той е мой. Позорът на нашето семейство! Петно върху нашето име! Умри! А, искаш да избягаш! Подли злодейо, там е полицията, а тук твоят син, който държи ножа готов, за да те унищожи. Върви в пъкъла! Ти ме направи отцеубиец!

В това време Председателя се озърташе, за да избяга. Цялата сцена не трая повече от минута. Той скочи от малката сцена на манежа, като разчиташе да се скрие в навалицата и да избяга, но синът му го настигна. Председателя спря. Той вече не можеше да избяга, тъй като там бяха тайните агенти, готови да го хванат. Тогава се сви като тигър за скок и се хвърли към сина си. Смяташе да го повали. Ножът блесна във въздуха. Председателя вдигна ръце нагоре, завъртя се около себе си и падна. Кръв рукна от раната на гърдите му. До него лежеше ножът. В следния миг агентите се спуснаха върху него и като видяха, че е още жив и ги гледа със зъл поглед, поставиха му белезниците.

Латур, обаче, се върна на сцената. Той вече не се озърташе, не погледна и ранения, а падна на колене пред Мадлен:

— Сбогом, мило момиче. Пътищата ни трябва да се разделят. Отцеубиецът вече няма право да седи близо до теб, чистата. О, не ме забравяй, Мадлен, спомняй си винаги, че съм те обичал, толкова истински и вярно, колкото въобще е възможно един мъж да обича една жена. Че те обичах, въпреки че любовта ми е безнадеждна. Нека другият, комуто ще принадлежи сърцето ти, бъде щастлив с теб и ти с него! И когато станеш щастлива съпруга и живееш доволна в кръга на твоите близки, спомняй си понякога за мен, спомняй си за нещастния палячо, под чиито шутовски дрехи туптеше сърце, изпълнено с любов към теб!

Той хвана ръката на Мадлен и я целуна. Скочи и се спусна като подгонен към своята гримьорна. Там облече дълго палто, което напълно покриваше шарените му дрехи. Изчисти си грима, захвърли малката бяла шапка и наложи обикновената. След това се втурна към изхода.

Когато отвори външната врата, пред него стоеше Роберт Естерхази. Момчето беше навлякло набързо едно палто и беше нахлупило шапка.

— Чичо Латур — прошепна то, като се притискаше до беглеца. — Чичо Латур, искаш да бягаш ли?

— Да, моето момче, отивам си, трябва да си отида. Господ да те благослови и да ти даде всичко хубаво.

— Къде ще отидеш?

— Не знам. Където ме отнесе вятърът. Роберт прегърна беглеца.

— Чичо Латур — просълзи се той, — вземи ме със себе си. Искам да съм при теб. Ти си тъй самотен…

Латур нежно отблъсна момчето.

— Бих искал да те взема със себе си, малки приятелю, но сама ли ще оставиш Мадлен?

— Тя няма да остане сама — отговори упорито момчето. — Тя си има чичо Християн, пък ти нямаш никого!

Горещи сълзи потекоха по бузите на мъжа.

— Имаш право — промълви глухо той. — Тя ще има Християн Естерхази. Ела с мен, Роберт, ще живеем заедно, моето момче.

Той хвана ръката на детето и го притегли към себе си. Минаха през двора на цирка, излязоха на полето и бързо се отдалечиха. Клоунът и малкият Естерхази изчезнаха в тъмната нощ.

Председателя беше откаран в затвора, където съдебният лекар констатира, че раната не е опасна. Ножът се беше плъзнал по ребрата и беше разрязал само външните мускули. Полицейският комендант се погрижи да затворят опасния престъпник в една килия с двойни железни врати и веднага телеграфира на парижкия началник на полицията Гилберт:

Това съобщение предизвика истинска сензация в Париж. Вестниците с тлъсти букви напечатаха новината: „Председателя, опасният парижки престъпник, заловен!“

Хората почувстваха облекчение.

Но и посетителите на Салпетриерата прочетоха новината. Сутринта, когато в Париж се радваха на арестуването на Председателя, Леопарда, завърнал се набързо от Версай, и Соления Жак крояха план за неговото освобождаване.

27.

— Дявол да го вземе, тя започва борбата!

С тези думи на уста Естерхази влезе в стаята на любовницата си Габриела Пей, която тъкмо си оправяше тоалета и беше още само в богато украсени с дантели риза и долна фуста. Черни копринени чорапи плътно обвиваха грациозните й крака, стъпили в червени турски чехлички. Тя учудено погледна изкривеното от гняв лице на черния майор.

— За Бога, какво има? — попита тя. — Какво толкова те е разгневило? Да не е предал някой тайното сдружение на Драйфусовите неприятели? Да не е избягал Драйфус от Дяволския остров? Да не би Зола и Пикар да са победили победителите?

— Нищо подобно — смръщи се сурово Естерхази. — Този път се готвят да ме нападнат. Но залагам главата си, ако зад цялата работа не седи пак Матийо Драйфус и цялата банда от бъбриви идиоти, които са се побъркали по някакво си право и справедливост!

Той извади с трепереща ръка един изписан лист и го подаде на Габриела. Тя го прочете и хубавичкото й личице стана червено от гняв и възмущение.

— Това е подло! — извика тя. — Какъв скандал ще предизвика това в Париж! Трябва да призная, че това е един сполучлив удар против нас от страна на Драйфусовите приятели.

Естерхази се разхождаше с големи крачки из стаята и се мъчеше да надвие вълнението си.

— В края на краищата — каза той, като запали цигара, — опасността не е чак толкова голяма. Както казваш, ще стане само скандал. Моята графиня Натали Естерхази ни обвинява в незаконно съжителство, а следователят Бертулус е бил тъй любезен да се заеме с тази работа. Той ни призовава да се явим днес в единадесет часа в неговата канцелария в съда… Добре, ще отидем, мила Габриела, но това няма да м,и попречи да му кажа мнението си. Нямаме ли вече ние, французите, поне толкова свобода, че да можем необезпокоявани да живеем заедно с жената, която обичаме? О, ако той опита да вкара в затвора всички жени и мъже, провинени в незаконно съжителство, то би трябвало да построи толкова голям затвор, че прочутият Шалонски лагер, в който бяха разположени френските войски през 1870 година, ще изглежда спрямо него като кукленска стая.

Габриела се изсмя весело.

— Значи, има много такива грешници като нас — изписка тя и като прегърна любовника си нежно, го притегли до себе си на дивана. — Ела да те целуна, мой сладък Естерхази — притисна се до него тя. — За мен си най-скъпото нещо и с теб бих отишла накрай света, ако е необходимо. Какво си въобразява тази жена, госпожа графинята? Заради това, че се е омъжила за теб, иска да си само неин! Но не обича ли човек обикновено тъкмо друга жена, а не онази, с която се е изправил пред олтара? Ние живеем във Франция, в Париж…

Тя седна на коленете на Естерхази, хвана с крака меката като пух червена възглавничка от дивана, поигра си с нея и след това засмяна я подхвърли нагоре. Черният майор прегърна любовницата си и страстно я зацелува.

— Габриела — зашепна задъхано, — за теб се отрекох от жена и деца, но не съжалявам за това. Бих го направил отново, ако трябва пак да избирам между тебе и тях. Но един въпрос трябва да ти задам, Габриела, само че ще ми отговориш откровено. Ако дойде време пребиваването ми в Париж да е опасно за мен, ако Драйфусовите приятели започнат да ме застрашават, ще се съгласиш ли да избягаш с мен?

— Бих отишла накрай света с тебе, любими…

— Би ли споделила тогава с мене несгодите на един авантюристичен живот в Лондон, Ню Йорк или някой друг голям град, в който не ни познават и където ние, ако е необходимо, ще трябва с хитрост и умение да печелим средства за съществувание?

— Даже ако ми кажеш — заяви любвеобилно Габриела Пей, — че искаш да станеш крадец и аз ще трябва да ти помагам да разбиваме огнеупорни каси, пак ще се съглася!

— Мила, сладка, скъпа моя, ти си достойна за мен! Известно време в стаята беше тихо, чуваха се само любовни въздишки и целувки.

— Хайде сега, обличай се вече — каза най-сетне Естерхази. — Облечи си най-хубавата и най-предизвикателна рокля, искам да изглеждаш блестяща, очарователна, когато се появиш пред Бертулус. Една хубава жена винаги прави впечатление на един мъж, дори ако този мъж има бели коси и е френски съдия.

След половин час майор Естерхази и любовницата му тръгнаха към съда с елегантен файтон. Който видеше тази двойка да минава по парижките улици и не знаеше кои са, сигурно би ги помислил за богати, щастливи и достойни за завиждане хора! А всъщност върху какъв вулкан се крепеше животът на тези двама души! Те танцуваха своя любовен танц върху мина, пълна с динамит. Файтонът спря. Естерхази помогна на любовницата си да слезе и се изкачиха по стълбите към кабинета на следователя. Посрещнаха ги. Майорът назова името си.

— Вие сте поканени за единадесет часа — кимна чиновникът. — Добре, влезте в тая стая и почакайте, скоро ще ви поканят.

Майорът хвърли ядосан поглед върху дребния служещ. Почувства се обиден от начина, по който му говореше, и забеляза, че и Габриела недоволно беше свъсила вежди. Но нямаше какво да правят и трябваше да се примирят. Влязоха в стая, която беше обзаведена съвсем просто, скромно дори. По стените нямаше картини, на прозорците нямаше завеси, нямаше мебели. Само две дълги пейки бяха поставени край стените.

Естерхази и Габриела забелязаха, че не са сами. В единия ъгъл седеше ужасно запусната, мръсна и дрипава жена. Тя беше млада, но лицето й носеше печата на порока. Двамата отвратени се извърнаха и застанаха до прозореца. Но жената се доближи до тях.

— Е, и вас ли е поканил старият? — попита тя с нахална интимност. — Той не щади никого, независимо от това дали е облечен в коприна, като тази госпожица — и тя посочи Габриела, — или в парцали като мене. Дали носи благородно име, или я наричат Нощната птица като мен.

— Нощната птица ли? — огледа я Естерхази. — Да, спомням си, един мой познат адвокат ми е разправял, че това име било известно сред престъпниците.

Младата жена се доближи с иронична усмивка до черния майор. Тя дори си позволи нахалството да го бутне приятелски с лакът.

— Да не би адвокатът, който е разправил това на господина, да е бил един от редовните посетители в дома на покойната Казота, когато беше жива още хубавата Буланси?

Черният майор трепна. Той разбра, че го познаха.

— Да, ония времена бяха по-добри — започна да се оплаква Нощната птица. — Тогава си бях свободна, печелех си хляба, както ми харесваше и с парите си купувах каквото си харесвах. Но ми се случи голямо нещастие!

— Какво нещастие? — полюбопитства Габриела.

— Получих голяма сума пари — отговори старата проститутка.

— Какво, някой ви подари голяма сума ли? — запали се интересът на Габриела. — И това ви донесе нещастие?

— Не, госпожо. Бях услужила на някой си Матийо Драйфус, като му съобщих своевременно за предстоящата смърт на Казота и поръчах на някой си доктор Бургер да му каже, че старата престъпница иска да направи пред него признания, засягащи заточения на Дяволския остров негов брат. Матийо Драйфус не можа много да спечели от това, тъй като старата пукна, преди да успее да докаже по какъв начин известни хора са успели да тласнат капитана към нещастието. Въпреки това, Матийо Драйфус ми даде хиляда франка. Госпожо, толкова пари са цяло състояние за такива като нас и аз бях достатъчно глупава да се похваля с тях. Това стана причина за моето нещастие. Едно младо момче, известно сред престъпния свят под името Леопарда, истински нехранимайко, такъв, какъвто не можете да намерите във Франция, се завъртя около мен и ми предложи да заживеем заедно. А пък вие знаете, госпожо, че ние, жените, сме слаби. Тръгнах с Леопарда, настаних се в една мизерна стаичка на улица „Мадона“. Той ме биеше, риташе и харчеше парите ми с други проститутки и, което е най-страшното, направи ми две деца. Отдавна ме изостави, а двамата лапачи увиснаха на врата ми и ето сега господин Бертулус ме вика за това.

— Заради децата ли? — подкани я да продължи Габриела.

— Да, госпожо, има лоши хора — продължи да се оплаква Нощната птица. — Моите две котета заболяха от дифтерит. Какво да правя, няма да си отрежа заради това главата! Но комшиите съобщили в полицията, че не съм викала лекар и че съм оставила децата да гаснат в мизерия и мръсотия. И ето сега, госпожо, трябва да се разправям с двете болни деца, да понасям всякакви грижи и неудобства, а на всичко отгоре искат и да ме накажат. Това било френското правосъдие!

— Вие там — извика на Нощната птица в този момент слугата, — влезте вътре, но се дръжте на почтено разстояние от следователя.

Нощната птица направи гримаса и влезе при следователя. След няколко минути излезе.

— Този път се задоволи само с предупреждение — се изхили тя. — Да предупреждава може колкото си иска. От това няма да ми стане ни по-топло, ни по-студено.

Габриела се приближи бързо до нея и сложи в ръката й една петфранкова монета.

— Вземете това — пошепна тя на проститутката, — и ми кажете къде живеете.

— Улица „Мадона“ № 370, мансардния етаж, петата врата отляво.

— Добре. Може би ще се случи някога да ви дам възможност да припечелите нещо.

Нощната птица излезе и след минута разсилният покани граф Естерхази и незаконната му съпруга. Габриела изправи гордо глава и копринената рокля прошумоля през вратата. Черният майор пристъпваше след нея.

Следователят Бертулус и секретарят му седяха зад покрита със зелено сукно маса. Той едва обърна внимание на поздравите на Естерхази и Габриела Пей. Като прелистваше книжата, той се обърна към секретаря си:

— Нека влязат обвинителката и нейните свидетели!

Отвори се друга врата и Естерхази побледня, а Габриела стисна упорито устни. Пред тях застанаха графиня Натали и граф Християн Естерхази. Каква разлика между двете жени, които стояха една срещу друга и се мереха с враждебни погледи!

Едната, блестяща в кадифе и коприна, косата й направена според най-новата парижка мода на букли от двете страни на лицето, на ръката й — гривни със скъпи брилянти и скъпа брошка на гърдите.

Другата, много по-хубава и по-миловидна, но бледа като смъртта, угрижена, преждевременно остаряла, в износена рокля, с всички признаци на бедност и лишения. И тъкмо тази, бедната, измъчената, беше графинята, законната съпруга на мъжа, чиято любовница беше другата, натруфената, богатата.

— Габриела Пей — започна следователят Бертулус, — графиня Натали Естерхази е подала против вас оплакване, че сте разрушили брака й и сте отчуждили от нея мъжа й граф Естерхази. Тя твърди, че вие живеете заедно с майора в обща квартира, в интимност, допустима само между съпрузи Какво ще кажете за свое оправдание?

— Господин следователю — намеси се бързо черният майор, — тази дама води само домакинството!

— Въпросът ми не беше отправен към вас, господин майор — сряза го Бертулус, — имайте добрината да отговаряте само когато ви питам.

Очите на Естерхази стрелнаха злобни искрици.

— Тази жена не може да отрече — възмути се Натали, — че обвинението е справедливо и отговаря на истината. Тя си позволи да изгони мен и децата ми от къщата на моя съпруг с безсърдечие, свойствено само на такива паднали жени. Тя отне хляба на моите деца и ме тикна в недоимък, докато тя води разточителен живот с мъжа, с когото за съжаление съм се свързала навремето.

— Също и аз — добави Християн, който взе с поглед от следователя позволение да говори, — потвърждавам казаното от графиня Натали Естерхази и съм готов да се закълна пред съда. Аз лично измъкнах през една студена зимна нощ тази нещастница и децата й от водите на Сена, където тя беше потърсила избавление. Отчаянието я беше тикнало към тази постъпка; отчаяние, че мъжът й беше предпочел тази лека жена и заради нея беше пропъдил от дома си жената и децата си.

— Лека жена — избухна Габриела, — господин следователю, защитете ме от обидите!

— Не съм тук, за да ви защитавам — възрази Бертулус, — а за дави обвинявам.

— Аз обаче, ви заявявам, господин следователю — кресна ядосано черният майор, — че тази дама не е моя любовница, при все че я обичам и възнамерявам да я направя своя съпруга.

Нещастната Натали трепна. Тези думи пронизаха като нож сърцето й.

— Значи, ти искаш да се разведеш с мене? — промълви тя.

— Да — заяви сурово Естерхази. Следователят Бертулус стана.

— Господин майор — каза той с остър и строг тон, — не постъпвате така, както подобава на името, което носите. Искате да напуснете съпругата си и да се ожените за една недостойна жена. Не се грижите за вашите деца и оставяте нещастната си жена да работи ден и нощ, за да може сама да изкара прехраната на малките… Господин майор, мъж, който постъпва така, мога само да презирам. Съжалявам, че в този момент законът не ми дава възможност да накажа вас и тази персона. Вас, обаче, уважаема госпожо графиньо — обърна се Бертулус към разплаканата Натали, — мога само от сърце да съжалявам за това, че сте си дали младостта и честното си сърце на човек, който не заслужава нито уважението ви, нито любовта ви. Не само като съдия, но и като човек мога да ви дам следния съвет: постарайте се да забравите този мъж, потърсете утеха в мисълта, че някога децата ви ще ви възнаградят за това, че сте изтърпели и изстрадали за него.

С тези думи Бертулус хвана ръцете на графинята и почтително ги вдигна до устните си. Тя обаче плачеше толкова неутешимо, че наведе ниско главата си и допря за миг обляното си в сълзи лице до ръката на следователя.

— Смятам, че вече сме свободни — забеляза предизвикателно черният майор. — Не може да се иска от мен да присъствам на тази сантиментална сцена.

— Още един момент — изправи се бързо Натали, — имам да съобщя нещо на господин майора.

Тя тръгна с колебливи крачки към него.

— Вярно е, че ти не се интересуваш от нас и ако децата умряха от глад, нямаше и да узнаеш за това. Но въпреки това, смятам за свой дълг да ти съобщя нещо, което навярно няма да те изплаши и изненада, но което искам да чуеш тук пред съдията и пред благородния ти братовчед, за да не ме обвиняваш по-късно, че не съм ти казала. Роберт изчезна. Нашият син избяга от къщи и аз те питам знаеш ли къде е той, ти ли ми го взе? Не сте ли ти и тази персона отвлекли момчето, за да ми причините болка?

— Глупости — сви рамене Естерхази. — За какво ми е момчето? Ето на, ти не си гледала добре Роберт, оставила си го да стане скитник, а сега се опитваш да стовариш вината върху мен…

Измъчената жена отправи поглед към небето:

— Ти чуваш, велики Боже! — изплака тя. — Знаеш колко несправедлив е упрекът, който този човек ми отправя! Аз съм занемарила Роберт, аз съм била причина, за да стане той скитник! Нещастнико, безсъвестен баща, докато ти гуляеше и пропиляваше всичко със своята любовница, аз в малката си стаичка си избодох очите да шия, за да изхраня двете си деца и ги гледах като зениците на очите си. Откакто Роберт изчезна, плача ден и нощ, в тези очи сълзи вече не останаха и ако не беше Виктория, моето сладко момиченце, отдавна не бих понасяла тежестта на живота, бих отишла там, където няма страдания и сълзи, няма разочарования, там, където моето разбито сърце би намерило най-сетне покой.

Натали скри лицето си в ръце и се отпусна на едно кресло. Тогава Християн, който преливаше от яд и възмущение, не можа повече да се сдържи. Той се спусна към черния майор и го хвана здраво с железните си ръце.

— Ти гледаш спокойно и невъзмутимо, вагабонтино! — извика той гръмовито. — Горд, студен и безсърдечен оставяш жена си да плаче пред теб и не се смущаваш от съобщението, че едно от твоите деца е изчезнало, а може би и умряло, а другото гладува и търпи лишения! Имаш ли сърце в гърдите си, имаш ли душа, която да се вълнува, човек от плът и кръв ли си или си демон, изпратен с проклятие на света, за да съсипе, да направи нещастни и изпрати в лудницата или на смърт всеки, до когото се докосне? Говори, нещастнико, искам да знам поне дали имаш човешки език!

— Оставете ме! — изсъска черният майор. — Господин Бертулус, призовавам ви за свидетел, че този господин ме нападна и заплаши.

— На колене! — ревеше Християн Естерхази. — Моли се на тази нещастница, на тази светица, да ти прости!

Със сила Християн накара черния майор да коленичи. Въпреки силната му съпротива, той го държеше на колене пред Натали. Но тя го отблъсна.

— Оставете, драги Християн — помоли кротко, — пуснете мизерника! Защо ми е молба за прошка, получена чрез насилие? Но дори и да ме помолеше да му простя, вече не бих могла. Да, майор Естерхази, нашите пътища се разделят завинаги. Аз ви обичах и ви бях вярна съпруга, родих ви две деца и ги възпитах така, че да правят чест на името Естерхази. Ала вие изоставихте жена си, за да можете да водите скверен живот. Вие ми открихте нечистата си душа и ще се скрия в забутан земен кът заедно с Виктория, единственото дете, което ми остана. Там ще се погрижа дъщеря ви, когато порасне, да не узнае, че прословутият черен майор Естерхази е неин баща.

А сега върви — извика Християн, когато разплаканата Натали се извърна. — Върви, ти, човешки изверг, и си тегли един куршум в челото. Това е единственото нещо, което ти остава да направиш, след като и тук, пред този честен човек, следователя Бертулус, се прояви като вагабонтин.

Той блъсна далеч от себе си черния майор.

Изтощен, разбит, сломен от тежестта на обвинението, което се стовари върху главата му, любовникът на Габриела отначало се сви в един ъгъл. Но после се съвзе и завика заплашително:

— Ти ще ми паднеш, Християн! Ще ти изпратя моите секунданти. Надявам се, че не си толкова страхлив, за да не ги приемеш.

— Всъщност, не би трябвало да приема да се бия на дуел с един престъпник — отговори Християн, — но ще си представям, че съм на лов за тигри и ще ми направи удоволствие да премахна от света една вредна гадина. На разположение съм, господин майор!

В това време Натали, макар и с неудоволствие, се приближи до Габриела Пей, която стоеше бледа и неподвижна като статуя.

— Има моменти, госпожо — изрече графинята, — когато човек не може да надживее болката си. Такъв е сегашният. Чуйте последните думи, които през живота си отправям към вас: Да ви накаже Господ, задето разрушихте моя брак, задето лишихте невинни, беззащитни деца от техния баща. Призовавам върху вашата глава да се стовари най-страшното отмъщение, което небето може да ви изпрати! Нека същите мъже, които днес се възхищават от тялото ви и му се радват, да ви проклинат. Нека затъвате все по-дълбоко в уличната кал, докато един ден залее главата ви и се задушите от собствените си пороци и грехове. Стара, грозна, бедна като просякиня, сляпа и болна телесно и душевно, да се влачите някога по парижките улици и да станете плашило за хора, бреме за самата себе си. Господ, който е закрилник на сираците и вдовиците, ще чуе молбата ми.

Габриела не можа да промълви и дума. Предизвикателното й нахалство беше изчезнало. С разстроено лице и едри капки пот по челото тя, олюлявайки се, излезе от стаята. Клетвата на нещастната жена, чийто съпруг беше отнела, я засегна дълбоко. Тя беше суеверна и страхлива и се боеше от онова, което засега макар и само на думи висеше над главата й като заплаха, като предсказание. Тази заплаха можеше да се изпълни, предсказанията да се сбъднат, думите да станат действителност! Габриела чувстваше в този момент, че клетвата на графинята ще я стигне рано или късно.

Почти в безсъзнание, тя се опря на ръката на черния майор и двамата бързо се измъкнаха навън.

Щом Естерхази и Габриела излязоха на улицата, тя поспря:

— Струва ми се, че и ти мислиш за същото, за което и аз:

— За какво мислиш ти? — изгледа я неспокойно черният майор.

— За отмъщение! — процеди Габриела.

— За отмъщение? На тази жена вече не можем да отмъстим. Ти чу, че сме й отнели всичко, което е имала. На хора, които нямат какво да загубят, няма как да се отмъщава… Но на братовчеда Християн смятам да пратя един куршум в гърдите. Заклевам ти се, че няма да се успокоя, докато не му светя маслото.

— Добре тогава! — кимна Габриела. — Нашето отмъщение ще разделим на две части. Ти ще се заемеш с мъжа и ще го пратиш на оня свят, а пък аз ще видя сметката на твоята жена — ще я нараня там, където е най-слабото й място. Ти казваш, че гордата графиня няма вече нищо, което би могло да й се отнеме. Лъжеш се, Естерхази, тя има още едно ценно съкровище и именно него ще и отнема.

— Не те разбирам. За какво съкровище говориш?

— Детето?

— Виктория ли? За Бога, какво смяташ да правиш, Габриела?

За пръв път, откакто Габриела познаваше черния майор, забеляза нещо подобно на бащина любов. Разбра, че е отишла твърде далече и беше достатъчно хитра, за да не настоява повече.

— Имаш право — съгласи се тя, — графинята вече е доста нещастна, няма какво повече да се занимаваме с нея. Обаче не забравяй Християн. Плати му за дързостта да вдигне ръка против теб, да те нарече вагабонтин, мизерник.

— Защо ми напомняш това? — избухна Естерхази.

— Не ми повтаряй ужасните думи, които ми изрече в присъствие на този Бертулус. Веднага отивам при Анри, за да го натоваря с уреждането на дуела.

— Но изходът от един дуел винаги е съмнителен — прошепна изкусителката, като погледна любовника си.

— Сигурен ли си в куршума си?

Естерхази не отговори, но една особена усмивка заигра по устните му. Той знаеше, че изходът от този дуел не може да бъде съмнителен. Майорът се сбогува набързо с Габриела, след като я настани в един файтон, с който тя си отиде вкъщи. Щом пристигна у дома си, отмъстителната жена съблече разкошната си копринена рокля и махна всички скъпоценности. Сложи си една скромна, почти бедна рокля, върза си забрадка, каквато носят само простите жени, и се постара да прикрие разкошните си черни коси. След това отиде на улица „Монроа“, където живееше Християн с майка си и където се беше приютила и графиня Натали. Времето минаваше. Преоблечената жена все още седеше на своя пост. Тя чакаше с търпение, свойствено само на ангелите и на жените, които жадуват за отмъщение. Настъпи вечер, смрачи се. Габриела Пей все още беше на поста си.

Изведнъж тя трепна — очите й добиха див израз на победител.

— Най-сетне — промърмори тя, — най-сетне, на работа!

От къщата на Християн Естерхази излезе малката Виктория. Детето, облечено с червено палтенце, държеше в ръката си едно шише и вървеше бавно. Като се обръщаше на всички страни, с детско любопитство, то се запъти към една аптека, която се намираше в ъгъла на улица „Монроа“. Но преди още да стигне аптеката, чу, че някой го извика по име.

— Виктория, малка Виктория, чакай мъничко. Момиченцето се обърна и видя една скромно облечена жена.

— Не мели познаваш, Викторина? — попита жената.

Детето поклати отрицателно глава.

— Нали ви бях съседка, когато по-рано живеехте в малкото белгийско градче?

Четиригодишната Виктория погледна изпитателно чуждата жена и вдигна рамене.

— Значи, наистина не можеш да ме познаеш? Къде отиваш?

— Там, в аптеката — отговори Виктория, — трябва да взема лекарство, което докторът предписа на добрата леля Естерхази. Малката имаше предвид майката на Християн.

— Виж ти, чудесно — зарадва се непознатата. — Ще дойда с теб до аптеката. Докато аптекарят приготви лекарството, ще те заведа в една сладкарница, да си избереш нещо хубаво.

Това прозвуча твърде примамливо за Виктория. Но тя си спомни, че майка й беше забранила да върви даже само няколко крачки с чужди хора, а също тъй и да приема каквото и да било от тях. Майка й беше разказала, че в Париж има вълци, които отвличат малки деца и ги изяждат. Ах, клетата Виктория, колко права беше майка й. В Париж действително има вълци и ти си попаднала тъкмо на един от тях…

— Хайде бързо — настоя жената, без да обръща внимание на отказа на детето. — Ще те заведа на аптеката, а след това ще се почерпим. Какво предпочиташ, една паста или едно зайче със стафиди вместо очи?

— По-добре едно зайче — изчурулика Виктория, чиито принципи толкова скоро бяха разколебани.

Тя се остави Габриела да я отведе.

В аптеката аптекарят каза, че лекарството за графиня Естерхази ще бъде готово след половин час.

— Хайде сега — каза Габриела и повлече момиченцето след себе си. — Ще отидем при най-добрия сладкар. Той живее малко по-далечко, но ти и без това трябва да чакаш за лекарството. Да вървим.

Виктория чувстваше, че престъпва забраната на майка си и сълзите бяха на очите й, но през тях тя мислено виждаше вкусното зайче с очи от стафиди и продължаваше да върви.

Човешката слабост, колко рано се проявява тя! В по-късна възраст един портфейл с банкноти или червените устни на хубава жена ни въвеждат в изкушение, а за детето е достатъчна една курабия, за да тръгне по грешния път, който води към нещастието.

Габриела зави с жертвата си по ул. „Мадона“. Тя се намира в Латинския квартал и е една от най-компрометираните улици.

— Но тук не е хубаво — каза Виктория, като видя мрачните, мръсни, подобни на казарми къщи. После разтреперано добави: — Предпочитам да се върна при мама.

— Да, разбира се, мило момиченце аз сама ще те заведа после при майка ти и ще те извиня, че си се забавила, но най-напред нека си изядеш зайчето.

Габриела спря пред висока къща на пет етажа с номер 370.

— Почакай мъничко — каза тя, — ще донеса сладкиша от сладкарницата и веднага ще се върнем. Но не мърдай от тази врата, докато не се върна.

Габриела изчезна, а малката плахо се дръпна от тъмния и неприветлив вход, тъй като покрай нея минаваха пияни мъже, нагиздени проститутки и парцаливи хора, които й вдъхваха страх й отвращение.

Жената не се забави много. Тя се завърна, като носеше в ръце едно сладко, зайче, дори не едно, а две.

— Виждаш ли, моето момиченце — потупа я по бузката тя, — донесох ти зайчета, но сега и ти трябва да ми направиш една услуга. Ела с мене в тази къща, тук живее една позната жена, която има болно дете. Като ти купувах зайчето от сладкарницата, се сетих, че и то ще се зарадва много, ако му занесем такова зайче, и затова купих още едно. Ела с мене, ела да зарадваме болното дете.

Виктория беше съгласна. Майка й я беше научила да бъде милостива към бедните и болните и затова тя се зарадва като разбра, че второто зайче е за едно болно дете.

Докато се качваха по стълбата, Габриела погали русите къдри на малкото момиченце и каза:

— Като стигнем горе, ще трябва да бъдеш послушна и любезна. На госпожата ще подадеш ръчичка, а болното детенце ще целунеш. Чуваш ли, Виктория?

Момиченцето обеща да направи каквото му поръчаха.

Най-сетне стигнаха до най-горния етаж. В тъмния коридор имаше десет врати. Габриела преброи петата вляво от стълбата и почука на нея. Тихо скимтене и сдържано хълцане се чуваше в коридора от тази врата. А през цепнатините проникваше противна, отвратителна миризма. Любовницата на Естерхази побърза да си запуши устата и носа с носна кърпичка, напръскана с дезинфекционно средство. Тя похлопа още веднъж и към вратата се запътиха провлечени стъпки. Някой отвори и на прага се показа Нощната птица. Тя беше само по една невероятно мръсна риза. Щом си отвори устата, за да заговори, лъхна силна миризма на ракия. Габриела, отвратена, се дръпна няколко крачки назад в коридора.

— Аз съм — каза тя тихо на престъпницата, — не се заблуждавайте от облеклото ми! Аз съм същата дама, която видяхте днес в чакалнята на следователя Бертулус.

— Вие ли сте? — огледа я недоверчиво Нощната птица. — Какво търсите тук? Съветвам ви по-добре да не,прекрачвате тоя праг. Тук витае смъртта. Там на сламеника лежи най-малкото ми дете. То вече е мъртво. Докато много умният съдия ме вика и държи при себе си, детето успяло да се задуши. Да, дифтеритът много не се церемони, а господин Бертулус, като ми изпращал поканата, съвсем забравил, че докато отида при него, няма кой да остане при децата и да им помогне, ако рекат да се задушат.

Габриела потрепера. През полуотворената врата беше успяла да надзърне в стаята, в която живееше Нощната птица с децата си и се ужаси от мръсотията и мизерията, която царуваше там. Никога и никъде не беше виждала подобно нещо, нито пък допускаше, че може да съществува. Стари парцали, един полуотворен сандък, от който се подаваха няколко дрипи, маса, стол и мръсният сламеник, върху който до мъртвото дете лежеше живото, обречено и то на смърт, измъчено от страшната болест, удушвачката на деца — дифтеритът. Бледите му бузи горяха в огън, очите му бяха изскочили от мъка и ужас, а ръцете му бяха сгърчени от болка… Такава беше картината, която видя.

— Имате ли още желание да влезете? — попита иронично Нощната птица.

— По-добре да не влизам — отговори Габриела, — но може би ще позволите на малката тук да каже „добър ден“ на детето ви и да му поднесе един сладкиш, който нарочно купих от една сладкарница.

Нощната птица беше паднала жена, престъпница! Но при това предложение, при това искане тя разтвори очи от удивление, сякаш искаше да се увери, че жената насреща й не е луда!

Но Габриела извади една банкнота от джоба си и я тикна в ръката на проститутката.

— Сто франка — й прошепна. — Смятах, че за тях можете да позволите на това момиченце да целуне вашето дете!

— Ах… разбирам… — се изтръгна най-сетне от устните на Нощната птица. — Сега имам такава нужда от пари за погребението на едното ми дете, а и за другото. И то не е далеч от смъртта. Да ме убие Господ, ако иначе бих взела тези пари!

В това време Габриела вече беше успяла да тикне малката Виктория през полуотворената врата на стаята.

— Дай зайчето на болното дете — помоли тя с престорена любезност Виктория — и хубаво го целуни по устата. Чуваш ли?

Никой добър дух не възпря стъпките на Виктория, не й попречи да влезе в тази стая на смъртта. Послушна, с готовност тя се отправи към своето нещастие!

Приближи се до сламеника, където лежеше почти агонизиращото дете на Нощната птица.

— Клето братче — изрече тя с нежното си тихо гласче, — ето ти нещо, което ще те зарадва. Виж, донесох ти едно зайче, то има стафиди за очи и хубава завита опашчица. На, вземи, изяж го, да видиш колко е вкусно!

Болното дете изскимтя леко и докато Виктория се навеждаше нежно над него, то се бореше за въздух и кашляше тежко.

— Горкото! — извика състрадателно Виктория. — Колко е изпотено! Чакай да му изтрия потта!

Тя извади кърпичката, избърса челото и устата на умиращото дете и като го прегърна с ръчичките си, притисна го към себе си и целуна бледите му устни.

Има целувки, които носят сигурна смърт! Мъжете я изпиват от сочните женски устни, а Виктория вдъхна смъртта с тази целувка, която сложи върху други детски устни!

Когато Габриела сметна, че постигна целта си, тя извика детето навън. Набързо се сбогува с Нощната птица, без да й подаде ръка. Свали кърпичката от лицето си едва когато излезе вън на улицата и въздъхна облекчено, когато отново вдъхна пресния вечерен въздух. Чак сега хвана ръката на Виктория и я повлече колкото може по-бързо към улица „Монроа“. Взеха от аптеката готовото лекарство.

— Хайде сега си иди вкъщи, Виктория — каза Габриела на детето. — И ако си умна, няма да разправяш на майка си, че си ме срещнала, че си се разхождала с мен, че съм ти купувала сладкиш, защото майка ти ще ти се кара, че не си я послушала. Може дори и да те набие.

— Нищо няма да й кажа — съгласи се Виктория, но още в същия момент започна силно да плаче.

Габриела трябваше да я успокои, за да не си отиде със зачервени от плач очи и по този начин да се издаде.

— Сбогом, добра леличко — каза детето, — благодаря за хубавото зайче и дай да те целуна.

Русото момиченце се изправи на пръсти и поднесе устата си на Габриела.

Но жената ужасена се отдръпна.

— Остави сега! — каза тя с мъка. — Друг път ще ме целунеш. Сега върви и си спомняй за мене.

Виктория си отиде вкъщи. Нещастната графиня Натали беше ужасно обезпокоена, тъй като детето се беше забавило повече от час и тя не можеше да си обясни причината за това.

— Дойде ли си най-сетне, детенцето ми! — извика тя. — Къде беше, в аптеката ли те забавиха толкова!

Виктория не отговори. Тя не искаше да лъже, а пък се боеше да каже истината. През цялата вечер беше разсеяна и мълчалива. Когато майка й я сложи да си легне, тя й се оплака, че е много жадна и я боли глава. Дадоха й вода и скоро заспа трескав сън. Посред нощ Натали похлопа на вратата, която я отделяше от жилището на Християн и майка му.

— Християн, моля ви се, Християн — изплака нещастната майка. — Станете и идете да викнете лекар. Струва ми се, че Виктория е много болна.

След двадесет минути Християн и доктор Бургер бяха вече при леглото на малката. Младият лекар, за който знаем, че беше един от най-добрите приятели на Матийо Драйфус, прегледа основно Виктория. Детето беше отпуснато и апатично, правеше механично каквото му кажеше лекарят и болезнено изпъшка, когато трябваше да си отвори устата, за да може той да прегледа гърлото му.

Изведнъж лицето на доктор Бургер стана много сериозно. Той сложи внимателно детето на леглото. След това хвана ръката на Натали и с дълбоко съчувствие й каза:

— Нещастна майко, предстои ви тежко изпитание. Да се надяваме в Бога, а пък аз ще направя за детето всичко, което човешкото знание и умение могат да сторят.

— За Бога! — изпъшка графинята. — Много ли е болна Виктория? Не ме измъчвайте, докторе, кажете ми всичко, дори и най-лошото да е. Трябва да го зная. Това дете няма вече баща, аз съм за него всичко, затова говорете пред мене като пред мъж! От какво е болна Виктория?

Доктор Бургер отговори развълнувано:

— Най-страшната болест, удушвачката на деца е прекрачила прага ви, госпожо графиньо, Виктория е болна от дифтерит.

Сърцераздирателен писък се разнесе из стаята. Натали беше коленичила до леглото на детето си. Безутешното й хълцане раздираше сърцата на мъжете.

Изведнъж Виктория се изправи в леглото си, големите й очи бяха още по-разширени от треската и тя заговори разкъсано и възбудено:

— Детето върху сламеника е мъртво… Дай му зайчето… Госпожо, искам да го целуна… Не ме бий… Шишето е счупено… Мама ще се сърди…

— Какво е това? — подскочи Натали. — Чувате ли какво бълнува детето ми? Непознати вълнения измъчват душата й, занимават я впечатления, които не е получила тук вкъщи, а навярно на улицата. Чужда жена, умиращо дете, тя го целува! Боже! Какво нещастие! Не, не! Не ми противоречете, не клатете със съмнение глава. Виктория, детето ми, единствената ми утеха, светеща в мрака на моя живот, е станала жертва на престъпление.

Християн и доктор Бургер се спогледаха многозначително. Виктория действително беше станала жертва на едно престъпление! Двамата мъже знаеха кой може да бъде автор на това престъпление!

Осем ужасни дни! Една майка водеше отчаяна борба със смъртта, за да изтръгне детето си от ръцете й.

Тя се бори с всичките си душевни и физически сили, неуморно, неотстъпно. За нея нощта се превърна в ден, а денят в дълбока безкрайна нощ, тъй като прозорците на стаята бяха със завеси, от които не проникваше слънчев лъч. Тя се бори мълчаливо, безропотно. Всеки по-силен звук караше болното дете да трепва и големите му очи отправяха въпросителен поглед към майката, която трябваше да намери сили, за да му се усмихне. Тя се бореше, защото знаеше, че това е последното й съкровище, единственото нещо, което още я свързва с живота. Бореше се и задушаваше в себе си мисълта, че според божите и човешките закони би трябвало да има до себе си един другар в борбата — бащата на болното дете, нейния неверен съпруг! Но той бе далеч! Той нямаше намерение да пристъпи прага на стаята, изпълнена с диханието на смъртта! Нещастната му жена беше съобщила с няколко реда, че Виктория е смъртно болна. „Ела, ако искаш да видиш още веднъж детето си!“, му беше писала тя, но той не намери за нужно да го направи. Навярно в този момент се разхождаше с файтон с любовницата си из Булонската гора, за да могат парижаните да видят Естерхази, знаменития майор!

Така че графиня Натали беше сама, пак сама, още по-сама! На леглото лежеше хъркащото дете. Костеливата смърт беше коленичила върху нежните му гърди и им отнемаше възможността да дишат.

Вратата се отвори и Християн влезе тихо.

— Натали! — помоли той искрено, — нека да остана при вас, оставете ме да ви помогна!

Жената го отстрани с ръка.

— Не прекрачвайте този праг, Християн — му отказа. — Трябва да живеете за майка си, а в тази стая от всеки ъгъл дебне смъртта.

Християн застана на прага със скръстени на гърдите ръце и се загледа в Натали с дълбоко състрадание. Колко уважаваше, как почиташе той тази жена! Поставяше редом с нея само още една-единствена, но тя беше мъртва. Поне така мислеше той за своята любима Мадлен.

Детето се изправи. С протегнати ръце то се бореше със задуха.

— Майко — извика то, — майко, поздрави Роберт, кажи му да не се сърди, че изядох сама зайчето.

Тези думи се забиха като нож в сърцето на нещастната майка.

Виктория отново се бореше отпусната върху възглавниците.

Един ангел премина през стаята, изхвръкна през прозореца навън и отлетя към небето. В ръцете си носеше едно дете. Той искаше да го сложи горе, пред божия трон, за да има един ангел повече в царството на светлината.

Долу обаче, в малката стаичка, една хубава, убита от скръб жена, коленичи пред леглото, в което лежеше малък труп. Тя вече не плачеше, защото нямаше сълзи. Тя не се оплакваше, тъй като нямаше думи, които биха могли да изразят чувствата на тази жена. Тихо, съвсем тихо, от устните и се откъснаха страшните думи, най-страшните, които могат да изпълнят човешките гърди и човешкия разум:

— Сама, съвсем сама!

28.

Матийо Драйфус седеше до своето писалище и разговаряше с немския детектив Херберт Франк.

— Разказах ви всичко, драги приятелю — завърши Матийо. — Открих ви цялото си сърце и душа. Сега знаете, че младата американка Алиса Тери, която изпратих да освободи нещастния ми брат от Дяволския остров, за мен е много повече от една платена агентка. Аз я обичам, бях тайно сгоден за нея, но се заклехме, че ще се изправим пред Божия олтар едва когато брат ми бъде освободен и когато петното, което е лепнато върху името Драйфус, бъде измито. Какво ли не направи скъпата ми годеница, за да успее. Заедно с един немски капитан се опита да надхитри предишния губернатор, една жестока, но и слабоволева, обхваната от налудничави видения личност, но за съжаление той беше отзован. Трябваше да се опита нещо друго. Алиса изготви нов план и твърдо вярваше, че рискованото й предприятие ще успее. Бяхме подготвили всичко много грижливо. Най-големият гений на нашия век, прочутият американски изобретател Едисон, построи нарочно за тази цел балон. За да не бъде открит балонът при приближаването си До Дяволския остров или до Каена, той бе маскиран с препарирани птици, така че да изглежда отдолу като птиче ято. Освен Алиса, в коша на балона се намираше още един млад французин, на име Арман Боне. Алиса се издигна с него във въздуха, видях последния й поздрав, след това тя се скри от погледа ми. Според нашите пресмятания експедицията трябваше да трае не повече от петнадесет дни, но ето вече измина повече от година и нито тя, нито другарят й Арман Боне са се завърнали. Какво е станало с тях? Има толкова лоши възможности, които са могли да отнемат живота на моята любима и на храбрия Арман. В ръцете на нашите неприятели ли са попаднали? Дали не са убити? Дали пък балонът не е експлодирал и разкъсаните им тела отдавна гният нейде на открито? Дали не е потънал в океана и тялото на любимата ми жена почива нейде на дъното? Херберт Франк, през безсънните ми нощи, когато се въртя трескав в леглото и всичките тия страшни картини се рисуват във въображението ми, често ми се струва, че чувам гласа на любимата да ме вика за помощ… Никакво писмо, никакво известие. Как да науча какво е станало с балона и пътниците в него?

Докато Матийо Драйфус изричаше тези думи, издрънча счупен прозорецът и на пода в стаята тупна едър камък. Матийо Драйфус и Херберт Франк се дръпнаха уплашено назад. Матийо поклати скръбно глава:

— Този камък е изпратен за мен. Трябваше, навярно, да ме убие! Мога да очаквам всичко от моите неприятели — те не биха се спрели, и пред убийство. Нали само по чудо се спасихме с Пикар, Зола и снаха ми от пожара в благотворителния базар…

— Но специално този камък има друго предназначение — стана от стола немският детектив. — Той е действително за вас, господин Драйфус, но само за да ви донесе тайно съобщение.

Наведе се, вдигна камъка и откачи от него писмо.

— Писмо? — подскочи Матийо. — Отворете го предпазливо!

Херберт скъса единия плик. Писмото, обаче, беше запечатано във втори плик, върху който имаше френски марки.

— Чудно — промърмори нетърпеливо Матийо, като видя това писмо. — Пристигнало е по пощата и въпреки това ми го хвърлят през прозореца, вързано за камък. Как си обяснявате това, Франк?

— Много просто, господин Драйфус — започна да обяснява детективът, който беше успял вече да разгледа плика от всички страни. — Прочетете адреса. Писмото не е адресирано до вас, а до някой си Жан Пиер Маршан, който живее във Фонтенебло. Значи, не са се осмелили да ви изпратят направо това писмо, а са избрали околен път. Сега вижте марките. Те не са обикновени френски марки, каквито се употребяват в Европейска Франция, а са марки, използвани във френските колонии. А ето тук ясно е написано: „Писмото е подадено в Каена, Френска Гвиана“.

В този момент Матийо Драйфус се спусна върху Франк и дръпна писмото от ръцете му.

— От Каена ли? — извика той с глас, издаващ дълбоко вълнение. — Това писмо, значи, съдържа известие от моя нещастен брат или, Боже мой, не смея да се надявам, не смея да го кажа, или пък това писмо ми съобщава за съдбата на балона и неговите пътници!

Ръцете му трепереха, докато разрязваше плика. Сгънатият лист хартия беше написан с енергичен, правилен почерк.

— Кой се е подписал? — попита Херберт Франк.

— Едно име, което никога не съм чувал в живота си. Някой си Либел.

— Четете де, какво ви пише тоя човек.

— Моля ви се, Франк — изрече Матийо със слаб глас, — прочетете ми вие това писмо. Премрежват ми се очите. Чувствам се толкова слаб, че трябва да седна. Съдбата ми се решава. Заклевам ви се, че ако Алиса е мъртва, ще сложа край на живота си.

— Жива е — избърза Херберт Франк, след като хвърли бегъл поглед върху писмото. — Този Либел е порядъчен човек, чуйте какво пише:

Когато Херберт Франк свърши с четенето на писмото, той видя Матийо Драйфус силно разстроен.

— О, моя нещастна Алиса — изхлипа той, като кършеше ръце. — За нас се пожертва тя, заради нас си навлече нещастие. Мога ли да чакам хладнокръвно, докато каенският жесток звяр, Червения Галицин, те разкъса! О, не! Този почтен млад човек, Либел, има право. Светът не бива още веднъж да преживее мизерната комедия, един невинен да страда в Каена, без да има кой да го освободи. Аз сам ще дойда да те спася и ако не успея, поне ще отмъстя за тебе! Ако Галицин ти е отнел вече живота, той трябва да умре от моите ръце!

— Чакайте малко, господин Драйфус, — възпря го немският детектив. — Виждам, че ви сте най-неподходящият човек, който би могъл да изтръгне жертвата от ръцете на каенския кръволок. Какво бихте направили в най-добър случай? Бихте застреляли Галицин. Но по този начин на младата американка не бихте помогнали по никакъв начин. С това бихте зарадвали само Естерхази и неговите другари, защото за такова убийство ще отидете на гилотината! Не, това е работа за професионалист, както Либел е схванал вярно. Той трябва предпазливо да души и търси, докато се натъкне на истинските следи, а след това по всякакъв начин да помогне на нещастницата. Господин Драйфус, аз съм готов да се нагърбя с тази работа, ако имате доверие в мен и ми дадете необходимите средства за това.

— Франк! — трогна се Матийо Драйфус. — Наистина ли се нагърбвате с тази трудна задача? Помислете си, преди да събудите у мен надежди, които впоследствие, може би, не ще оправдаете. В Каена ви очаква затвор, а може би и смърт…

— Нямам си никого. Родителите ми са умрели, роднините си не познавам. Нямам жена или момиче, което да ме обича. Виждате, че съм най-подходящият за тази цел. Ще поставя само едно-единствено условие, което желая да бъде изпълнено преди да замина.

— Каквото и условие да поставите, то ще бъде изпълнено — съгласи се бързо Матийо.

— Добре, познавам в Париж едно младо момиче, което е само и беззащитно. Една случайност ме събра с нея. Желая това момиче да бъде осигурено, преди да замина. Разберете ме добре, осигурено не с пари, тъй като аз не съм богат, но мога да й оставя достатъчно, за да живее. По-точно казано, бих искал да се уверя, че Фернанда, така се казва момичето, е настанено в порядъчна къща, където ще се грижат за нея. Ако е възможно, вашата снаха, госпожа Драйфус, да вземе Фернанда в своята къща, тя би се радвала, тъй като няма по-мило и по-приятно момиче от нея.

Матийо подаде ръцете си на детектива.

— Дайте си ръцете, Херберт Франк — възкликна той. — Вашето желание е изпълнено. Какво не би направила снаха ми Херманса за оногова, който вярно, усърдно и предано служи на нашата нещастна кауза. Нека веднага отидем при жената на брат ми, за да уредим работата, или още по-добре идете и вземете госпожицата и елате веднага с нея във вилата на снаха ми.

След час Херберт Франк с Фернанда влязоха в салона на малката вила, обитавана от вярната съпруга на нещастния капитан Драйфус. Матийо Драйфус беше вече там. Той беше разказал на снаха си за решението на Херберт.

Херманса го посрещна трогната.

— Бог да ви е на помощ. Дано успеете в това, в което другите не успяха. Освободете Алиса от ноктите на звяра и я доведете отново в обятията на нашия Матийо. Ако искате да направите добро на една нещастна жена, ако искате да ощастливите едно сираче, направете всичко възможно, за да освободите и моя мъж, тази нещастна жертва на беззаконието.

След това тя се обърна към бледата и измъчена Фернанда.

— О, вие, принадлежите към ония хора, които човек от пръв поглед може да познае, тъй като на челото ви блести чистата невинност на благородната душа.

Фернанда сведе очи. Тя не отговори.

— Добре дошла — продължи оживено Херманса, като прегърна нежно младото момиче. — Нека бъдем добри приятелки. Мили Андре, и ти ще обичаш тази млада дама, нали?

Момчето, което беше преживяло толкова много, преди да бъде освободено от страшното училище за престъпници, подаде почтително ръка на Фернанда.

— Щом мама ви обича и аз ще ви обичам — увери я то.

След това детето се обърна към Херберт Франк.

— Ако видите моя баща — го помоли, — кажете му да не плаче и да не се отчайва. След няколко години неговият любимец, малкият Андре, ще бъде вече мъж и ще го освободи.

с Херманса се разплака и прегърна сина си.

— Расти, мой сине, расти — изхлипа тя — и ако никой дотогава не е отмъстил за баща ти, ти ще го направиш. Обичай Франция, но я освободи от подлеците, които петнят честта на нашето отечество!

Момчето вдигна тържествено малката си ръка:

— Заклевам се в това, майко!

Фернанда остана в гостоприемната къща на госпожа Драйфус, а Херберт си отиде, за да се приготви за своето пътуване. Матийо желаеше колкото е възможно по-скоро да се притекат на помощ на нещастната Алиса.

Детективът направи своите приготовления за експедицията толкова тайно, че дори на Матийо Драйфус не съобщи нищо. Той му каза само, че ще избере такова облекло, което ще му позволи незабелязано да стигне в Каена.

Така минаха осем дни. Херберт Франк вече трябваше да замине за Френска Гвиана. Той се беше сбогувал с Матийо и Херманса, а Фернанда помоли с едно писмо да дойде още веднъж в квартирата, която, той държеше на улица „Поасониер“.

На определения час момичето дойде. Фернанда беше необикновено развълнувана, когато подаде на Херберт ръка за сбогом.

— Всъщност — погледна го в очите с болка дъщерята на нещастната госпожа Турвил, — с вашето заминаване аз правя най-голяма жертва. Защото, ако в онази варварска и жестока страна, която е толкова далеч от законите на културна Франция, ви се случи нещастие, аз ще загубя най-добрия си приятел, единственият човек, който се погрижи за мен. Да — продължи тя, без да сдържа мъката си. — Аз бих загубила един брат, когото вечно ще оплаквам.

— Брат ли? — попита тихо Херберт, като стисна нежната ръка на Фернанда. — Наистина ли не мога да ви бъда нещо повече от брат? Не съществува ли чувство, което да раздвижва по-силно душата от чувството, което една сестра изпитва към един брат?

С тиха въздишка Фернанда наведе глава:

— Моля ви се — извика тя, — заклевам ви в нашето приятелство, Херберт Франк, да не говорите повече за това. Спестете на мен и на себе си обяснения, които само ще огорчат часа на нашата раздяла. Моля ви се, задоволете се със сестринските ми чувства.

— Не, Фернанда, не, момиче! От първия момент, когато те видях, те обикнах, виждах те в моите сънища. Когато те изнесох на ръце от пламъците на базара, ми се струваше, че спасявам част от своя живот. Струваше ми се, че печеля победа над своята собствена съдба, която досега ме е дарявала с твърде малко щастие. Фернанда, аз тръгвам сега по море. Вълните на океана са измамни. Те могат да ме погълнат. Отивам срещу един дявол, когото без страх трябва да гледам в очите. Но ако преодолея всичките тези опасности, ако се върна в Париж, заедно с оная, която отивам да освободя, искам да дойда при тебе и да те попитам: „Фернанда, любима на моето сърце, искаш ли да станеш моя жена, искаш ли да делиш с мене скърби и радости?“ О, Фернанда, ти сладко, възхитително момиче, не се извръщай и не се черви. Кажи ми думата, която като откровение ще ме придружава навсякъде, която ще поддържа бодростта ми, ако някога отпадна духом. Фернанда, обичаш ли ме? Фернанда, искаш ли да станеш моя?

Херберт Франк изрече тези думи с буйна страст. Иначе толкова спокойният мъж, който беше свикнал да пресмята всичко и да действа смело, се хвърли сега към Фернанда на колене и протегна умолително ръце.

Но тя бързо побягна към вратата.

— Не бива, не мога да ви отговоря — изрече тя с безкрайна болка. — Херберт, не правете себе си и мен нещастни. Опитайте се да ме забравите. Аз съм само едно просто, обикновено момиче. Какво мога да бъда за вас, за вашия бъдещ живот, за бляскавото бъдеще, което лежи пред вас!

— Ти си моето щастие, ти си всичко за мен. Херберт беше станал и я настигнал пред вратата.

Сега, когато стоеше съвсем близо до нея, Фернанда се хвърли съвсем неочаквано на гърдите му, ръцете й го прегърнаха, устните й се впиха в неговите. Тя не можеше повече да сдържа чувството на неизказано щастие, бурята на любовта.

— Да, аз те обичам, обичам те, Херберт — извика момичето и сълзи потекоха по бузите му. — Но не мога да бъда твоя, защото не съм достойна да стана твоя жена, да стана жена на един почтен човек!

Преди още Херберт да успее да каже дума, тя се откъсна от него и се втурна надолу по стълбата.

С разплакано лице вървеше по улиците, по които вече се спускаше здрачът. Беше наближила вилата на новата си покровителка и благодетелка Херманса Драйфус, когато изведнъж пред нея изникна една висока мъжка фигура.

Мъжът спря като закован и хвана бързо ръката й.

— Фернанда Турвил!

— Анри, полковник Анри, велики Боже, вие ли сте?

— Да, аз съм! — поде Анри, като поглъщаше с поглед хубавото момиче. — Да не би да си помислила, че съм напуснал този свят и ти никога няма вече да ми паднеш в ръцете? Да не си въобразяваш, че съм те забравил! О, не, Фернанда, ти си твърде хубава, твърде съблазнителна. Който веднъж те е държал в обятията си, той не може вече да те забрави!

От Фернандиното лице изчезна и последната капка кръв.

— Смилете се над мене — изстена тя, — оставете ме, не ми напомняйте за ужасното минало, за времената на позор и унижение. Иначе ще ме принудите да потърся смъртта си в Сена?

— Защо пък да не ти припомням, че си ме обичала някога? — прекъсна я сурово Анри.

— Никога не съм ви обичала и никога няма да ви обичам, а ако искате да знаете, аз обичам другиго!

Пресипнал вик изхърка в гърдите на Анри.

— Другиго ли? Това не е вярно! Не си ли се отдавала в моите прегръдки, не си ли отвръщала на целувките ми? Една жена, която наистина защитава честта си, не може да бъде изнасилена и от най-силния мъж!

— Престанете! — извика възмутено Фернанда. — Аз не съм вече безпомощна във вашата власт. Сега вече имам приятели, които биха ме защитили!

— Лъжеш! Зная, че нямаш никакви приятели в Париж.

Заслепена от своя гняв, Фернанда отговори:

— Тогава знайте, че живея у госпожа Херманса Драйфус, жената на нещастния капитан.

— Ах, това е интересна новина! В такъв случай Матийо Драйфус е твоят покровител и ти с любовта си ще му платиш за неговите рицарски услуги.

— Мръсен клеветник! Матийо Драйфус е почтен човек, той не би злоупотребил така подло като вас с беззащитното положение на едно нещастно момиче. Сега ме оставете да си вървя, иначе ще извикам полиция.

— Полиция ли? — процеди иронично Анри. — Да, извикай я, с това само ще ми спестиш труда, тъй като, ако и сега не дойдеш с мен и не се съгласиш да бъдеш моя любовница, ще съобщя на парижката полиция интересната новина, че Фернанда Турвил, дъщерята на оная жена, в чийто дом на улица „Росини“ се намери труп, скрит в един гардероб, е съучастница на това убийство и се намира под покровителството на фамилия Драйфус.

Възмутена Фернанда вдигна ръка, като че ли искаше с един удар да го унищожи.

— Подлец! — кресна тя високо. — Осмелявате се да стоварите убийството върху майка ми, което сам извършихте? Аз ще изляза и ще свидетелствам срещу вас, тъй като, знайте сега, аз подслушвах и наблюдавах, когато удушихте Лемерсие в моята стая.

Чертите на лицето на Анри се изкривиха. От гняв и възбуда той дълго не можа да каже нито дума. Най-сетне въздъхна и рече:

— Добре, че ми призна това. Сега, Фернанда, знам, че ти си моя неприятелка. Ще се срещнем пак!

Той хвърли още един поглед пълен с омраза върху момичето и бързо се скри в една напречна уличка.

Като подгонена от зли духове, Фернанда изтича до къщата на госпожа Драйфус и когато се прибра, трескава, разплакана, извън себе си, тя се хвърли на врата на Херманса и успя само да издума:

— Сега знам, че няма дълго да живея. Ще умра заради миналото си…

Херманса с мъка я успокои донякъде.

Вече беше време за вечеря и Андре дойде да съобщи, че трапезата е сложена. Но преди още да свършат вечерята, една от слугините влезе бледа и разтреперана и каза нещо на ухо на госпожа Драйфус.

— Не може да бъде, не е възможно! — сепна се Херманса. Полицията няма какво да търси в моята къща! Да не са измислили нови мъки за мен, някой нов разпит, нови терзания. Поканете полицейския комисар да влезе.

При тези думи Фернанда стана. Тя беше по-бяла от покривката, с която беше покрита масата.

— Не вярвам — каза тя глухо, след като слугинята излезе — да има някаква опасност за вас, госпожа Драйфус. Полицията не търси вас, тя търси мене.

— Вас, Фернанда? Но каква работа има с полицията едно толкова невинно и чисто момиче?

— Сега ще разберем!

Премалялата Фернанда посочи вратата, която в този момент се отвори и в стаята влезе един чиновник от парижката криминална полиция.

Чиновникът се поклони на госпожа Драйфус и каза:

— Извинете, госпожо, че ви прекъснах вечерята, но бързам.

— Какво ви води тук?, — попита Херманса.

— Не се отнася до вас, госпожо — продължи чиновникът, — но позволете ми да задам няколко въпроса на госпожицата, която се намира тук, във вашето общество.

Комисарят се приближи бавно до Фернанда, като я гледаше право в очите.

— Как се казвате, госпожице? — попита той.

— Аз… се казвам… Фернанда…

— Кажете как е фамилното ви име!

— Фернанда… Милостиви Боже… не мога да ви го кажа!

— Добре, тогава аз ще го изрека — заяви сурово комисарят. — Вие се казвате Фернанда Турвил и сте дъщеря на оная госпожа Турвил, която държеше едно съмнително заведение на улица „Росини“ и която една нощ внезапно изчезна.

— Не е вярно, господине — ужаси се Херманса, — не може да бъде. Тук има съвпадение на имена, тази госпожица не може да бъде дъщеря на една жена, която е упражнявала такъв долен занаят. Тя не може да произлиза от една, както вие казахте, съмнителна къща.

— Госпожицата сама ще ви каже дали говоря истината.

Тогава Херманса се изправи пред бледото момиче, протегна й ръка и каза:

— Фернанда, ако това е лъжа, кажете ми. Фернанда не отговори. Тя стоеше бледа и неподвижна като мраморна статуя.

— Фернанда — повтори Херманса, — аз ви обичам като сестра, не ме оставяйте да се заблуждавам, не ме карайте да вярвам, че твърденията на този чиновник…

— Те са верни — успя с мъка да промълви младото момиче.

Херманса Драйфус закри лицето си. Разплака се и излезе от стаята. Мисълта, че тя, най-чистата жена във Франция, е живяла под един покрив с едно развалено момиче, я ужасяваше.

В това време полицейският чиновник сложи ръка върху рамото на Фернанда и каза:

— Фернанда Турвил, в името на закона вие сте арестувана! Заподозряна сте като съучастница в убийството на тайния агент Лемерсие, което е станало на седми януари тази година в къщата на майка ви на улица „Росини“ и чийто труп е намерен в един гардероб. Подайте си ръцете, мой дълг е да сложа белезници на убийцата.

Механично, като че ли се движеше в сън, Фернанда подаде ръцете си.

— А сега, без много шум, ще тръгнете с мен — продължи комисарят. — Ще ви заведа в предварителния затвор. Следователят, господин Бертулус ще ви подложи на разпит.

Тогава Фернанда страстно вдигна към небето окованите с белезници ръце и извика с ужасен глас, който звучеше като заплаха не към едного, а към цял град, към този лъжлив, развратен, корумпиран Париж:

— Добре, изправете ме пред съдията! С нетърпение очаквам да се явя пред него, за да назова истинския убиец! И не само оня, който удуши нещастния Лемерсие, но и цяла банда от убийци, които свободно се разхождат из Париж и вършат своите престъпления. Първата жертва, която те хладнокръвно унищожиха, бе капитан Драйфус! Отведете ме! Истината иска да види един справедлив съдия.

29.

Манастирът „Сакре Кьор“, което значи „Светият кръст“, е едно старинно здание, което се намира в Париж. Малцина от ония, които минават покрай стените му пропускат да свалят почтително шапка и където и да се появи по улиците на Париж някоя от калугерките на „Светият кръст“, всички учтиво й помагат. И най-суровите хора, които иначе се отнасят към всичко с презрение и подигравка, замлъкват пред калугерките от този манастир. С тях не се подиграват, не ги обиждат. Цял Париж обича сестрите от „Светият кръст“. Но и в цял свят няма по-милосърдни, по-готови за жертва същества от обитателите на тоя манастир.

Когато тежко болен се бори със смъртта, сестрите от „Светият кръст“ са при леглото му. Те се грижат за него, наместват го в леглото му с внимателните си ръце и го подготвят за смъртта, когато лекарите са губили всяка надежда и болният се нуждае от лекар за душата си. Никаква заразна болест не е в състояние да уплаши тези благодетелни жени и да ги възпре от изпълнението на дълга им. По време на епидемиите, които по различни времена са върлували в Париж, те са се проявявали като героини. Без да се замислят, са влизали в заразените от холера къщи и са се грижили за болните, докато дори и най-близките им роднини, ужасени, страхливо са побягвали. А когато през 1870 година по бойните полета на Франция са лежали в кърви под открито небе хиляди хора, разкъсани от куршуми или снаряди, пак бели фигури като ангели от небето са се движили между ранени и убити и прибирали всички, у които още имало живот й дъх. Не една сестра от „Светият кръст“, засегната от заблуден куршум, е умряла геройски, не за родината, а за оная висша духовна родина, която трябва да обедини всички народи в царството на любовта към ближния.

Но който иска да разбере истинската същност на обитателките на този манастир, нека запита бедните и страдащи парижани. Който е гладен, нека похлопа на вратата на „Светият кръст“ — там той е сигурен, че ще бъде нахранен! Който е уморен, нека отиде в манастира, там ще намери чисто легло, а когато го измъчват душевни страдания и угризения на съвестта и се нуждае от духовна подкрепа, нека коленичи пред олтара в малката църква и утешен и подкрепен ще си отиде възроден.

Затова парижани обичат монахините от „Светият кръст“.

Зимата още веднъж се беше завърнала с пълна сила, тъкмо когато хората смятаха, че вече са се отървали от суровата гостенка. Буря засвири из парижките улици и настъпи силен студ. Една фигура, облечена в траурни дрехи, дръпна звънеца на манастира. Старата порта се отвори отвътре и сестра-вратарка попита гостенката какво желае.

— Искам да говоря със сестра Матилда, игуменката на манастира.

— Влезте — отдръпна се вратарката, — не стойте вън на бурята. Не вярвам, обаче, да можете сега, в този късен нощен час, да говорите с игуменката, тъй като тя или вече си е легнала, или пък е в своята килия и се занимава с манастирската кореспонденция, а тогава не бива да я смущаваме.

— Занесете й моля, тази карта — подаде й гостенката нещо.

Вратарката повдигна фенера, който държеше в ръката си, и освети лицето на нощната посетителка. Какво хубаво, пълно с достойнство бледо лице! Колко страдания и мъка бяха оставили по него своя отпечатък…

— Влезте за момент във вестибюла — предложи вратарката, като посочи едно добре отоплено помещение с колони.

Посетителката се облегна на една колона и горящите й очи разсеяно се зареяха из помещението.

— Това е, значи, краят — пошепна тя с тих, възбуден глас. — Скоро зад мен ще се затворят вратите на тоя манастир и моят живот, който започна с толкова надежда, ще завърши в тишина, еднообразие и безнадеждност, докато дойде смъртта като избавителка. О, да дойдеше днес, да дойдеше в този миг — изхлипа жената в изблик на скръб, — бих я посрещнала с радост. Само едно желание имам, едно-единствено — да ме погребат до малкото гробче, където лежи моето мило детенце, моята малка Виктория.

Вратарката се завърна. Тя загледа посетителката с известно учудване и страхопочитание.

— Игуменката ви моли да отидете при нея — съобщи тя. — Елате, аз ще ви водя.

Двете преминаха по широки, варосани каменни стълби, след това по един дълъг коридор, докато най-сетне вратарката спря в края, пред вратата на една килия:

— Влезте. Това е килията на игуменката.

В същия миг вратата се Отвори, две бели ръце се протегнаха, прегърнаха посетителката и я дръпнаха в дългата, скромно обзаведена стая. Тя се облегна на гърдите на една слаба, висока монахиня, чието изразително младо лице беше заобиколено със сиви коси.

— Ти ли си наистина? — отдръпна се за миг сестра Матилда, игуменката на манастира „Светият кръст“. — Дойде ли най-после при мен? Знаех, че един ден ще дойдеш, не се съмнявах, че ще разбереш нищожеството на света и ще почувстваш нужда да разкриеш сърцето си пред мен. И тъй, добре дошла, скъпа приятелко от детските години, графиня Натали Естерхази, както те наричат миряните. За мен, обаче, ти си само Натали, другарката в игрите на моето детство, довереницата на младините ми. Често, о, твърде често, мислех за теб!

— Да! Натали! — отговори бледата, убита от скръб жена. — Аз съм все още твоята Натали, но не ме наричай вече графиня Естерхази, това име ми напомня за ужасната ми съдба.

— Значи не си била щастлива със съпруга си? — учуди се игуменката, като заведе приятелката си до една дървена скамейка и грижовно я настани да седне до себе си. — Спомням си времето след годежа ти. Едва ли имаше на света по-щастлива, по-изпълнена с надежди годеница от тебе…

— Щастливата годеница се превърна в една нещастна съпруга — оброни печално глава Натали. — Ах, Матилда, нямаш представа, какво преживях и колко страдам… Не исках да вярвам, като ми казваше, че земното щастие никога не е трайно и че гради върху пясък оня, който напълно се доверява на друг човек. Всичките ми надежди останаха излъгани. Мъжът ми изневери и ме напусна. Той живее с една недостойна жена. Синът ми, съблазнен от жаждата за приключения, избяга и е нейде в чужбина. А моята четиригодишна дъщеря, моята скъпа Виктория, Господ прибра при своите ангели. Ах, тя още приживе беше ангел…

Горещи сълзи бликнаха от очите на Натали, а игуменката, обхваната от дълбоко състрадание, стисна тихо и сърдечно ръцете й.

— Клета приятелко — прошепна тя. — Какво ти е минало през главата, колко страдания си понесла! Но обърни се към Бога, той ще ти изпрати утеха на сърцето, спомни си за страданията на нашия спасител, помисли за мъките, които е претърпяла майка му, като е гледала сина си на кръста!

— Сега съм сама на този свят — продължи Натали със задавен от сълзи глас. — Нямам нищо, за което да милее сърцето ми. Уморена съм от борбата и само едно желание изпълва гърдите ми. Търся място, където на спокойствие да дочакам времето, когато Бог ще ме повика.

— Вече си на това място — прегърна я игуменката. — Вратите на този манастир са отворени за тебе и ние сме готови да те наречем наша сестра. Графиня Естерхази, питам те, изпита ли се искрено сама, чувстваш ли силата, необходима, за да се отречеш веднъж завинаги от този свят и никога да не се върнеш вече в него, при неговите лъжливи радости?

— Да, чувствам тази сила — отвърна немощно нещастницата.

— Умряла ли е напълно в сърцето ти любовта към онзи недостоен мъж? Не се ли страхуваш, че може някога отново да се съблазниш от желанието да го видиш и да му станеш жена и другарка?

— И от това не се боя! Обичах този човек, но той ми изтръгна сърцето от гърдите и го стъпка в краката си. Любовта ми се превърна в презрение.

— Това е единственото оръжие, което може да убие любовта — отрони игуменката с болка. След това сложи ръце върху главата на Натали.

— Добре дошла, сестро Натали — каза тържествено тя. — Тук при нас, при сестрите от „Светият кръст“, твоята душа ще оздравее, ще намериш утеха и ще облекчаваш и лекуваш страданията на другите, щом твоите собствени са неизлечими.

— Неизлечими! — прошепна Натали.

— Искаш ли веднага да останеш тук, още тази нощ?

— Да, оставам при вас. Дай ми монашеско облекло и ми отреди килия. Скъсвам със света…

Игуменката натисна копчето на звънеца. Вратарката влезе.

— Посочете на новата сестра от „Светият кръст“ една килия. Послушницата, сестра Натали, нека дойде за утринната в параклиса.

Натали се наведе и целуна ръка на игуменката. След това вратарката я заведе в една от ония скромни килии, в които няма нищо друго, освен кораво легло, стол, прибори за миене, разпятие и столче за молитва. Това беше достатъчно за отказалата се от живота нещастна графиня Естерхази, жената на черния майор.

В двора на затвора „Сен Лазар“, в който затварят проститутките, царуваше голямо оживление. Високите стени, които го ограждаха, видяха още веднъж сцената, която често са виждали и пак ще виждат, но която си остава една тъжна и еднакво унизителна за човека сцена. Около двадесет жени в сиви дрехи стояха на двора наредени в дълга редица. Всяка от тях с късо отрязани коси и с неприятен, запуснат вид, държеше в ръце по едно вързопче. И всяка поглеждаше мрачно към една голяма черна кола, която стоеше приготвена в средата на двора. Прозорците й имаха решетки. До колата стояха четирима войници със затъкнати ножове, а зад жените вървяха няколко въоръжени слуги.

Желязната врата на затворническия двор беше заключена, така че без разрешение на ключаря никой не можеше нито да влезе, нито да излезе. На десетина крачки от жените стоеше директорът на затвора „Сен Лазар“, зает в оживен разговор с двама елегантни господа в цивилно облекло.

Това бяха граф Естерхази и полковник Анри.

— Ние ви предадохме присъдата, господине — обърна се Анри към директора на затвора, — съгласно която Фернанда Турвил в едно тайно съдебно заседание е осъдена на двадесетгодишно заточение на Дяволския остров. Нещастницата е една убийца, която с помощта на майка си удуши тайния полицейски агент Лемерсие в една стая на тяхното съмнително заведение на улица „Росини“.

— Знам случая — отговори директорът, — и знам, че съдебната процедура за дадения случай е извършена с необикновена тайнственост и при пълното изключване на всякакви външни лица. Трябва да призная, господа, че това много ме учуди.

— Няма нищо чудно, господине — отговори Естерхази. — Фернанда Турвил е убила един таен агент на политическата полиция. Той работеше в тайно информационно бюро на Генералния щаб. И тъй като трябваше да се предположи, че убитият Лемерсие е поверил на своята любовница, тази именно Фернанда, някои тайни, засягащи отбраната, които той беше научил от Генералния щаб, съществуваше опасността по време на процеса да се говори за неща, които в интерес на Франция не биваше да станат публично достояние. Затова предпочетоха да съдят Фернанда на тайно заседание. Всъщност тя трябваше да бъде осъдена на смърт, но моят благороден приятел и другар полковник Анри, който беше обвинител от Генералния щаб против Фернанда Турвил, се застъпи пред съдиите за нея, като ги моли да вземат под внимание младостта на нещастното момиче и обстоятелството, че тя е била подведена от майка си, която загина в пожара на благотворителния базар.

Анри поглади самодоволно мустаците си.

— Вярно е — кимна той. — Аз съжалявам нещастното момиче, то е още толкова младо и може би ще се поправи там, на Дяволския остров. Пък двадесет години не са кой знае колко много…

— Вие сте благороден човек, полковник Анри — отговори белокосият директор на „Сен Лазар“, — и не сте дали, според мене, съчувствието си на недостойна за него. Откакто управлявам този затвор, не съм имал затворничка, която да се държи по-спокойно, по-разумно и по-достойно от Фернанда Турвил. Тъжна, но кротка, тя си седи в килията и не проговаря с никого, дори с пазачката, която й носи храна.

В този миг желязната врата на двора се отвори и ключарят пропусна една висока женска фигура, облечена в дълго монашеско расо. Лицето й беше наполовина прикрито от черна забрадка.

— Монахиня — учуди се Естерхази, — какво търси тя тук в този затвор за проститутки?

— Тя е сестра от „Светият кръст“ — отговори директорът. — Монахините от този манастир имат право по всяко време да влизат в нашия затвор и да донасят на падналите жени, затворени между тези стени, небесна утеха. Много закоравели сърца са омеквали, вследствие нежните увещания на сестрите от „Светият кръст“. В много души се е стопявал ледът, когато някоя от тези монахини ги е озарявала с лъча на вярата. Много упорити грешници са били поправени по тоя начин. Но изглежда, че тази сестра има някакво особено желание. Тя е може би изпратена от игуменката със специална поръчка. Нали виждате, господа, че тя иде право към нас?

Монахинята с дългото бяло облекло, приближаваше бавно, но изведнъж, като видя двамата мъже, които разговаряха с директора на затвора, се спря като закована и с бързо движение покри още повече лицето си със забрадката. След това направи знак с ръка.

Директорът забърза насреща й, поздрави я почтително и попита:

— Имате ли нещо особено да ми кажете, сестро? Ще бъда много щастлив, ако мога да услужа вам и на вашия манастир?

Монахинята извади едно писмо и го подаде на директора. Но докато той отвори и прочете писмото, погледите й бяха отправени към Естерхази, а тъмните й очи изпускаха искри.

— Молбата ви ще бъде веднага изпълнена, благочестива сестро — каза тихо директорът на затвора. — Игуменката на вашия манастир ми пише, че желаете да посетите в килията осъдената на двадесетгодишно заточение на Дяволския остров Фернанда Турвил. Един от моите хора ще ви заведе веднага при нея. Утешете я с божията милост. Мисля, че тя ще има нужда от тази утеха пред дългото пътешествие и ужасното пребиваване на оня остров, когото наричат гроб на живите.

— Каквото мога, ще го сторя — отговори монахинята. — Ще си направя и труда, ако е възможно, да добия признания от нея, тъй като според нашите сведения Фернанда Турвил не е признала пред съда, че има вина.

— Твърде рядко се случва да признаят вината си — съгласи се директорът. — Ако беше признала, че е убила Лемерсие, навярно би била осъдена на гилотиниране, така поне си спасява главата.

Той направи знак на един от своите хора и монахинята влезе с него в големия мрачен затвор.

Директорът се върна при Естерхази и Анри.

— Още днес ли ще бъде изведена оттук Фернанда Турвил — попита Анри.

— Щом присъдата й е вече произнесена — отговори директорът, — тя не може да остане повече в „Сен Лазар“. Черната кола, която виждате там, след четвърт час ще вземе всички определени за депортиране жени и ще ги закара в депортационното бюро, което се грижи по-нататък за тяхното изпращане и превозване.

— И другите ли жени — запита Естерхази — ще бъдат изпратени в Каена или на Дяволския остров?

— Не, другите ще отидат в Нова Каледония. Фернанда Турвил е единствената, определена за Дяволския остров. Знаете, господа, че само в крайно редки случаи се изпращат там жени, тъй като климатът в Каена и околностите й е убийствен.

— Наистина ли? — полюбопитства Анри. — Действително ли сте на мнение, господин директоре, че Фернанда Турвил не ще може да преживее своето двадесетгодишно заточение на Дяволския остров? Директорът кимна с глава:

— Най-късно след три години трупът на нещастната ще бъде хвърлен в морето и акулите ще унищожат останките й.

— Клетото момиче — изрече Анри с тон, от който не можеше да се разбере дали изразява състрадание или злорадство. — Значи тя, въпреки моята молба, все пак е осъдена на смърт — продължи той, — само че смъртта на Дяволския остров ще бъде по-бавна и по-мъчителна, отколкото на ножа на гилотината…

Той хвана ръката на директора и помоли:

— Бих искал да говоря още веднъж с Фернанда Турвил. Мога ли да я посетя в килията й преди да я вземе страшната черна кола и да я отдели от живите хора? Бих искал да утеша нещастницата, да й кажа, че тук, в Париж ще направя всичко възможно пред съответните власти, за да й намалят наказанието и при добро поведение да я помилват след няколко години.

— Да, идете и утешете нещастната Фернанда — одобри директорът. — Макар и да е противно на наредбите някой да посещава в килиите им затворниците през времето между прочитане на присъдата и депортирането им, в дадения случай няма да сгреша, ако направя едно изключение.

— Благодаря ви, господине — леко се поклони полковник Анри. — О, вие не можете да си представите колко щастлива ще се чувства Фернанда, ако ме види още веднъж преди своето заминаване.

Анри и Естерхази размениха бързи погледи. Може би почитаният директор на затвора „Сен Лазар“ щеше да бъде сериозно озадачен, ако беше забелязал сатанинското лукавство, което проблясна в очите им.

Директорът помоли двамата офицери да го извинят за минута, приближи се до осъдените на заточение в Нова Каледония и с няколко назидателни думи им напомни да използват годините на заточение за поправяне и издигане на душите си. Всяка една от тях е свободна след изтичането на наказанието да се върне в Париж и да започне порядъчен живот.

Ала почтеният човек проповядваше пред глухи./ Проститутките от „Сен Лазар“ го изгледаха с неприязън. Човек може да се обзаложи, че всяка една от тях, ако наистина има щастието да преживее годините на заточението и се върне в Париж, би започнала отново същия позорен и престъпен живот, който я беше завел в Нова Каледония.

Естерхази дръпна настрана приятеля си Анри.

— Защо искате непременно да видите още веднъж Фернанда Турвил? — попита той. — Оставете момиче^ то на съдбата й.

Анри тропна сърдито с крак.

— Не мога и сам да си обясня — процеди глухо той — какво ме тегли толкова към нея. Наистина, струва ми се, че още обичам тази Фернанда.

В това време сестра Натали беше влязла в килията на нещастната Фернанда. Тя завари осъдената на двадесетгодишно заточение спокойно изправена сред килията си и със скръстени на гърдите ръце, с втренчен поглед, потънала в размишления.

Натали направи знак на ключаря да затвори вратата и тръгна тихо към затворничката. Тя не се дръпна назад, не трепна дори, когато видя пред себе си необикновената фигура в бяло монашеско облекло, но и не поздрави сестрата от „Светият кръст“.

— Нещастно, заблудено момиче! — започна Натали. — Аз ида да ти донеса утеха и вяра, да ти дам божи напътствия за пътуването, което ти предстои. Съветвам те, направи чистосърдечно признание, облекчи душата си, свали от нея бремето на греха, преди да се оттеглиш от света на живите. Фернанда Турвил, аз не съм съдия, няма да те предам, довери ми се, за да мога да измоля от Бога и от света Богородица прошка за тебе, прошка за ужасното злодеяние, което си поела върху душата си.

Фернанда продължаваше да мълчи.

— Значи не искаш да признаеш — въздъхна печално Натали. — О, ти, клето, заблудено същество, какво очакваш още от живота? Не знаеш ли, че там, на Дяволския остров, те чака сигурна смърт, че ти никога вече няма да вкусиш радостите на живота. Защо отблъскваш

единственото нещо, което може да направи съдбата ти поносима. Примирението с Бога и с човечеството, спрямо което си прегрешила, са единствените утехи.

— Но ако не съм прегрешила нито спрямо Бога, нито спрямо хората, ако не съм направила никому зло, ако съм невинна, ако не съм престъпница, ами съм жертва на престъпление, какво тогава, благочестива сестро?

Натали се стъписа. Нещастницата изговори тези думи с такава вътрешна сила, с такава отчаяна убедителност, че на Натали се стори, че чува гласа на истинската невинност.

— Невинна ли си? — възкликна тихо тя. — Фернанда Турвил, заклевам те, не ме лъжи в този момент, виж, аз съм дошла при теб като пратеница на Бога. Искаш ли да излъжеш своя Бог?

Тогава Фернанда вдигна ръка за клетва.

— Както е истина, че един ден ще се явя пред лицето на Бога — промълви тя, — така е истина и че съм невинна. Не аз извърших убийството — продължи тя с развълнуван глас, — а оня подлец, който е причина за моето нещастие. Полковник Анри е убиецът. Защото не искам да се съглася с волята му, защото отказах отново да стана негова любовница, защото знаех тайните му, затова той реши да се отвърне от мене. Той и интимният му приятел, мизерният граф Естерхази се погрижиха да бъда съдена на тайно заседание. Щом отворих уста, за да обвиня истинския виновник Анри, председателят ми запуши устата с думите, че тези съобщения нямали нищо общо с моя процес. Трябвало съм само да призная или пък да докажа невинността си. О, мой Боже, ти знаеш, че съм невинна, но как да докажа своята невинност на тези изверги! Лемерсие е убит в нашата къща. Можех ли да отрека, че по онова време съм се намирала там? Не говореше ли против мене и обстоятелството, че съм дъщеря на една жена, която държи съмнително заведение? На такива хора никой не вярва, дори и когато наистина са невинни! Анри излезе като обвинител против мен и стоварваше камък след камък върху нещастната ми глава… Аз съм била любовница на Лемерсие — заяви той пред съда. Той често ме бил виждал в обятията на този човек, но Лемерсие искал да ме напусне и въобще да съобщи на полицията, какво ставало в къщата на майка ми, и затова ние двете с майка ми… О, Боже, ние, две слаби жени сме били направили това… Затова сме го били убили и сме скрили трупа му в моя гардероб. Двадесет години заточение на Дяволския остров! Надявах се, че ще ме осъдят на смърт, щях да се зарадвам, ако бяха ми казали, че ме пращат на гилотината, за да сложи край на нещастията ми, както на мнозина уморени хора е донесла очакващото спокойствие! На това бяха склонни и съдиите, но пред тях се изправи Анри и с престорено състрадание помоли да ми подарят живота и да ме изпратят на двадесетгодишно заточение на Дяволския остров. Двадесет години! Няма да ги преживея, но и ако действително се случи такова чудо, ще съм вече бабичка с бръчки по лицето. Това тяло, в което днес блика млада сила, ще бъде прегърбено и ще трябва да се подпира на тояга. Това наричат милост тези лицемери, това наричат справедливост!

Фернанда избухна в конвулсивен плач. Но Натали прегърна момичето и сложи хубавата му глава с тъмните копринени къдри на гърдите си.

— Клето, нещастно дете! — промърмори тя. — Значи и ти си жертва на един мъж! Аз познавам този човек и знам какво значи да си добър приятел на граф Естерхази.

— Не плача само за себе си. — изхлипа Фернанда, като се изправи. — Не плача само за своята съдба. Аз жаля и за всички бъдещи жертви на тези мъже. Ако можех да остана в Париж, тогава бих се погрижила да разоблича тая банда от подлеци и лъжци, които се наричат висши офицери на Франция, и да освободя отечеството от тия вълци, които са разкъсали вече твърде много човешки сърца. Нали и нещастният Драйфус е тяхна жертва. Сега притежавам доказателства, с които бих учудила света, бих му доказала, че не Драйфус е предателят, който заслужава да гине на Дяволския остров, а някой друг; и не само той, ами и всичките приятели, другари и съучастници!

С разтреперана ръка Фернанда привлече до себе си сестрата от „Светият кръст“.

— Знаеш ли, дете мое, кой е предал Франция, знаеш ли кой е откраднал от Генералния щаб документите и ги е предал на нашите неприятели?

— Естерхази! Естерхази, черния майор! Ангелското лице на благочестивата сестра с бялото монашеско облекло се изкриви и стана бяло като платно. Тя щеше да припадне, ако Фернанда, в чиято килия тя беше влязла като утешителка, не я беше прегърнала и подкрепила.

Но слабостта на Натали трая само половин минута. Тя се изправи и горящите й очи се вгледаха втренчено в лицето на момичето.

— Би ли могла да докажеш това, което твърдиш? — попита сестрата с твърд метален глас.

— Мога да го докажа, не се съмнявай в това, благочестива сестро. Тук, в затвора, по време на дългото ми усамотение си изясних много работи от предишния ми живот. Известни думи на Анри, известни писма, които един ден изпаднаха от джоба му и които аз прочетох, и още една тайна, която искам да скрия от вас. Да, Естерхази предаде Франция! Мога да спася Франция, ако не отивам на заточение, на смърт.

— Момиче — решително изрече сестра Натали, — Фернанда Турвил, ние трябва да те спасим.

— Да ме спасите?

— Да, трябва да предотвратим отиването ти на Дяволския остров. Друга ще отиде вместо тебе.

— Няма ли да забележат измамата? — Фернанда се разтрепера от вълнение. — Пък и къде по света ще се намери жена, достатъчно себепожертвувателна, за да отиде не заради мен, а заради Франция, заради доброто на отечеството. Да отиде на такова ужасно заточение, да се откаже от живота си…

— Тя е пред теб — продума Натали глухо.

— Как, сестро, вие, вие самата? О, не, не! Не мога да приема такова нещо. Това значи да изпратят един ангел небесен да страда вместо мен.

— Ти сама го каза, Фернанда — прекъсна я монахинята. — Не за теб ще направя тази жертва, а за Франция, за благото на отечеството. Но не само това — прибави тя със съвършено променен твърд глас. — Не искам да се правя на по-добра, отколкото съм. Отмъщението ме кара да го направя, отмъщението на една майка, чието дете са убили.

Тя свали забрадката от главата си.

— Погледни ме, Фернанда Турвил — продължи тя вече с тих проницателен глас. — Пред тебе стои жената на оногова, когото ти нарече предател на Франция.

— Милостиви Боже, графиня Натали Естерхази!

— Да, аз съм, аз съм нещастната жена на черния майор. Той ме напусна, унизи ме пред своята любовница, остави децата ми да гладуват, но всичко това му прощавам. Обаче аз имам основание да предполагам нещо повече. Аз чувствам със сигурност, че този безсъвестен баща е причина за смъртта на детето си. Той е накарал някой от своите оръдия да го заведат при едно болно от дифтерит дете, за да го премахне. И не само да го премахне, а за да съкруши напълно мене, своята жена. Струваше му се, че съм още твърде много щастлива щом притежавам такова съкровище като любимото си дете. Той пожела да ме лиши от всякаква любов. Да остана сама, съвсем сама. Но сега небето ми даде едно оръжие, нещо просветна пред очите ми и аз познах пътя, по който трябва да вървя. Той е мой съпруг, но е предал Франция. Предателят трябва да получи заслуженото наказание! А сега бързо, дайте ми вашата рокля и вземете моето монашеско облекло. Никой няма да забележи смяната. Ще закриете лицето със забрадката, когато напускате затвора, а аз ще закрия лицето си с кърпичка, така че никой да не може да го познае.

Двете жени се готвеха да сменят дрехите си, когато се чу дрънкане на ключове пред вратата.

— Някой иде — пошепна графинята. — Ще трябва да отложим изпълнението на плана за след няколко минути.

Тя закри лицето си със забрадката и когато Анри влезе в килията, тя мълчаливо излезе и зачака в коридора. Вратата едва се беше затворила и Анри се приближи до Фернанда.

— Фернанда — каза той, — виждаш ли докъде стигна със своя инат и упоритост! Предстоят ти двадесет години заточение на Дяволския остров, но съдбата ти е още в твоите собствени ръце. Закълни ми се, че ще станеш моя любовница и ще бъдеш такава, докато аз желая това, и ще ти дам възможност да избягаш по време на пътуването.

Една мисъл мина като светкавица през ума й. Дали да не използва този случай за самопожертвувателната си благодетелка графиня Натали? Тя наведе очи.

— Анри — прошепна тя тихо. — Виждам, че излязохте победител. Добре, съгласна съм с вашите условия. Но как ще направите така, че да мога да избягам по време на пътуването?

— Най-сетне — възтържествува Анри. — Най-сетне прекланяш глава, макар и чак в дванадесетия час. Ако беше се поколебала още малко, не би могло вече да те спаси дори моето голямо влияние, тъй като този, който стъпи веднъж на Дяволския остров, е загубен. А сега слушай, защото имаме само няколко минути за разговор. Ще се качиш спокойно в Хавър на парахода, който ще пренася престъпниците. Ще бъде вечер, когато ще те качат на борда. Но когато се качваш по въжената стълба, скочи в морето. Там съвсем наблизо ще се намира лодка, която ще те спаси и доведе в Париж. Аз ще те посрещна с отворени обятия, Фернанда. Всичко ще ти простя, ако искрено, вярно ме дариш с любовта си.

— Да, добре — кимна послушно Фернанда. Надви отвращението си и сложи ръката си в протегнатата десница на подлеца. Тържествуващ той я притегли към себе си.

— Значи, пак те спечелих най-после, моя Фернанда — прошепна той. — Колко щастливи ще бъдем! Колко хубаво гнездо ще ти уредя в Париж! Ще те заобиколя с богатство и удобства. Искам да се чувстваш щастлива при мен.

Той я целуна, а тя трепереща, с лице, вкаменено като на статуя, понасяше неговите целувки. Знаеше, че с това откупва собствената си свобода и спасението на Натали.

Ключарят потропа на вратата.

— Време е — извика той, — трябва да прекратите разговора.

Анри целуна горещо ръката на момичето, което беше завел до самия край на пропастта, и напусна килията.

Когато вратата се отвори и ключарят влезе, сестрата от „Светият кръст“ се опита също да се промъкне в килията.

— Хайде, пригответе се — нареди сурово ключарят, — колата чака. Тя ще ви закара в депортационното бюро, което ще ви експедира там, където е мястото на жени като вас.

— Дайте ми само няколко минути, за да завърша досегашния си живот с една молитва — помоли се Фернанда.

Суровият пазач се поколеба дали да даде такова позволение.

— Аз желая и настоявам да се удовлетвори молбата на затворницата — намеси се решително Натали. — Никой няма право да застава между Бога и една разкаяна грешница.

Ключарят се оттегли. Двете жени останаха сами. Фернанда съобщи на Натали съдържанието на разговора си с Анри и настоя тя да се спаси по указания от Анри начин. След това си смениха дрехите. Фернанда стана неузнаваема в бялото монашеско облекло и черната забрадка. Никой не би се усъмнил, че това не е изпратената от игуменката сестра. Но и Натали, чиито коси и черти на лицето имаха известна прилика с Фернандините, нямаше основание да се опасява, че ще бъде лесно позната. Тя разгърна кърпичката си и я сложи пред лицето си. А когато дойде ключарят, за да я заведе до колата, тя започна силно да плаче.

Монахинята вървеше до нея. Тя беше дръпнала забрадката си надолу, беше сключила ръце за молитва, изглежда се молеше за душевното спасение на грешницата.

Двете жени слязоха в двора и се запътиха към колата, в която вече бяха насядали останалите, които потегляха за Нова Каледония.

На известно разстояние от колата стояха директорът на затвора, Естерхази и Анри.

— Фернанда Турвил — подвикна директорът, — качвайте се.

Монахинята придружи нещастницата до колата. Тя я закриваше, докато се качи по стълбичката.

Мнимата убийца се скри в черната кола. Вратата се затвори след нея. Монахинята бавно мина край тримата мъже и се запъти към изхода. Вратарят почтително й отвори вратата и благочестивата сестра от „Светият кръст“ излезе на улицата. Фернанда беше свободна.

30.

На първо време клоунът Латур отиде в Париж, придружен от Роберт, който бе принуден по такъв странен и трагичен начин да напусне цирковата си кариера. Беше наел една неприветлива квартира в мрачна къща в предградието, тъй като парите, които беше спестил през време на цирковата си дейност, бяха твърде малко. Когато пристигна в Париж; имаше само неколкостотин франка, но какво можеше да направи с тези пари при скъпотията, която винаги царува в столицата! Действително, Латур би могъл лесно да постъпи пак като клоун в друг цирк, но това не би направил даже ако му предложеха няколко хиляди франка месечно. Тази професия отдавна вече му беше опротивяла, но откакто му се случи тази ужасна среща с баща му, мисълта да се яви отново пред публика в пъстрото клоунско облекло и да я забавлява с плоски шеги, силно го отвращаваше. Към това се прибавяше още едно обстоятелство, което му пречеше да се залови за някоя работа. Полицията го търсеше.

Макар че властите щяха да бъдат доволни, ако ножът на Латур беше пробол сърцето на стария Опасен престъпник, все пак Латур беше извършил покушение над един живот и затова трябваше да бъде привлечен под отговорност. Тъй че Версайската полиция беше принудена да изпрати окръжно до полицейските власти в цяла Франция, с което се искаше неговото арестуване.

В това окръжно се даваше точно описание на външността на Латур и се споменаваше изрично, че той навярно пътува с едно малко момче отвлечено от цирковата трупа.

На Латур не му оставаше нищо друго, освен да се крие в Париж, тъй като е стара истина, че най-усилено търсените от полицията престъпници могат спокойно да живеят в столицата дори в една и съща къща с някой полицейски инспектор.

Последното условие не беше изпълнено от Латур и Роберт, но те си намериха малка стаичка в мансардния етаж на мръсна къща на улица „Мадона“. Живееха в съседство с жената, известна в престъпния свят под името Нощната птица, която напоследък се беше освободила от онова бреме, което през последните години я спъваше и не й даваше възможност да живее според своите желания и разбирания. Децата на Нощната птица бяха умрели.

Латур и Роберт не знаеха още в какво опасно съседство се намираха, не се интересуваха от другите квартиранти и бяха доволни, че и те не се занимаваха с тях.

Роберт току-що се беше завърнал вкъщи. Той носеше в малка кошничка необходимите продукти, от които Латур щеше да сготви скромното им ядене. На малък спиртник си варяха супа или си пържеха месо. И днес тиганът стоеше над синкавия пламък. Миризма от гореща свинска мас изпълваше малката стая, в която нямаше нищо друго, освен леглата, маса и разнебитени столове.

— Е, донесе ли пържолите, моето момче? — попита бившият клоун. — Ах, да, ето ги, чудесни са, много са хубави, макар и да са отрязани от благородно животно, което доскоро е карало някой екипаж или пък товарна кола. Ние не се гнусим. И други хора в Париж ядат конско месо, само че не знаят това, а пък ние знаем. Тъй, дай да ги сложим в тигана, пък да нарежем и малко картофки. Ще стане ядене, моето момче, за което и царят ще ни завиди!

След четвърт час Латур и Роберт седяха един срещу друг пред грубата дървена маса и ядяха с добър апетит. След като се нахраниха, Латур сложи ножа и вилицата настрана, запали една цигара и рече:

— Тъй, моето момче, сега да си поприказваме малко за нашето бъдеще, защото навярно и ти разбираш, че тази работа не може да продължава така. Парите, с които разполагаме, са триста франка — при тези думи Латур беше повишил глас и приказваше доста високо и възбудено, което не би направил, ако познаваше съседите си. — Да, моето момче, триста франка, при това имаме и моя златен часовник с ланеца и този брилянтен пръстен, който една смахната херцогиня, трогната от моите шеги, ми сложи един ден на пръста. Можем да прибавим и иглата за вратовръзка, която ми е подарък от директора Мелини, и която може да струва петдесет франка. Това е цялото ни имущество. Сега въпросът е, трябва ли да чакаме, докато изядем и последната стотинка? Смятам, че не трябва, защото, ако останем в Париж без работа, без средства и без никаква възможност да печелим пари, ще бъда принуден да се предам на полицията, която и без това ме търси под дърво и камък. А ще бъде тежко да те оставя на произвола на съдбата. Ти виждаш, моето момче, че съдбата не ни обсипва са рози и затова те питам сериозно, не е ли по-добре да се върнеш при майка си. Да паднеш на колене пред нея и да я помолиш да ти прости, затова че увлечен от буйната си авантюристка кръв си я напуснал и си прекарал няколко месеца палав живот?

Роберт се сви, очите му се напълниха със сълзи. Хвърли се в краката на Латур:

— Чичо Латур, добри, мили чичо Латур, не ме гони, не ме отблъсквай, аз нямам вече майка, нямам дом, нямам близки и ако ти ме напуснеш, ще остана съвсем сам и лошите хора ще ме убият.

— Как да нямаш вече майка? — попита учуден Латур, като прегърна нежно момчето и го сложи на коленете си. — Достатъчно е да отидеш на улица „Монроа“ и ще намериш майка си!

— Чичо Латур — изплака момчето, — без твое знание ходих в къщата, където живееше майка ми и чичо Християнино не посмях да се кача горе, а се промъкнах само до квартирата на портиерката. И тя… — Роберт се разхълца по-силно. — Тя ми съобщи, че майка ми, от скръб по мене станала монахиня. Разказа още, че Бог, за да ме накаже, е прибрал моята сестричка, моята мила Виктория… о, Виктория вече е мъртва, мъртва!

Роберт беше неутешим, но с нежни, благи думи Латур успя най-сетне да го успокои.

— Знаеш ли, моето момче — погали го по главата той, — портиерката е страшно глупава жена. Господ няма да допусне да умре един човек, само за да накаже с него друг. Господ е справедлив, а това би било най-голямата несправедливост. Майка ти също не е отишла в манастира, защото ти си я напуснал. Сигурно тя си е имала друга някоя, по-голяма скръб, която я е накарала да го направи. А сега се облечи, Роберт, да отидем заедно на гроба на сестричката ти. Там ще коленичим и ще се помолим и тогава твоето сестриче като ангел ще слезе невидимо от небето, ще застане до теб, ще сложи ръката си на рамото ти и ще ти прошепне:

— Братко, аз измолих за теб прошка от небето. Момчето разпери ръце и прегърна Латур.

— Колко добър, колко мил човек си ти! — извика то. — Колко съм щастлив, че мога да остана при теб!

— Да, ще останеш при мен и вече няма да се разделяме. И аз съм самотен, а ти си единственото живо същество, което ме обича. Ела сега, ще минем по безлюдни улици, за да не ме надуши, полицията.

Те се приготвиха и вече бяха на вратата, когато Латур се сети нещо:

— Чакай малко, не е добре да нося всичките си пари в джоба. В Париж има доста джебчии. По-добре да ги оставя тук, като ги скрия на сигурно място. Но къде е сигурно? Леглото не е. Там крадците най-напред претърсват. Печката! Но и това скривалище е известно на крадците. Чекмеджетата на скрина нямат ключалки. Масата също не е сигурно скривалище за ценни неща. Стой, сетих се — продължи той шепнешком. — Ето лампата, газта в порцелановия резервоар вчера изгоря. Там ще скрия тристате франка, часовника, пръстена и иглата и след това ще сложа лампата на масата. Кой ще се сети, че в нея е скрито цялото ни съкровище?

Латур отвори порцелановия резервоар на лампата, сложи вътре цялото си богатство и след като постави отново шишето и абажура, заключи вратата и излезе с Роберт.

След около четвърт час вратата на съседната квартира се отвори. Небрежно облечена жена подаде чорлавата си глава. Това беше Нощната птица. Тя се озърна, ослуша бе и като не чу никакви стъпки по стълбата, изкачи се в коридора и с тихи стъпки приближи вратата на Латуровата квартира. Натисна бравата, но вратата беше заключена. Тогава извади една връзка с шперцове от джоба на нечистата си пола и опита един след друг няколко от тях. Най-сетне един стана. Вратата се отвори. Тя влезе в стаята на двамата приятели. Хвърли бегъл поглед върху обстановката, след това се спусна като хиена, която е надушила плячка върху леглото и сграбчи възглавницата. Разочарование се изписа по лицето й. Изтича до печката, отвори желязната вратичка и забърка в пепелта.

— Нищо — промърмори тя, — и тук нищо, а парите трябва все пак да са тук, аз чух ясно, как той каза на момчето, че в Париж има твърде много джебчии. Значи, ще трябва да търся на друго място. В скрина сигурно не са, в чекмеджето на масата — също. Не вярвам да са направили дупка в пода, както ние правим, когато крием крадени неща. Дявол да го вземе, с празни ръце ли ще си отида?

Не, няма да си тръгна съвсем с празни ръце. Тук има половин хляб и пържено месо. Ще седна поне да се нахраня. И в лампата сигурно има малко газ, ще го изпразня в моята, тъй поне няма да седя довечера на тъмно.

Тя извади глобуса и шишето. Изведнъж нададе силен вик!

— Намерих го — тържествуваше крадлата. — Ето тук е това, което толкова дълго търсих. Виж ги ти, какви хитреци били. Това е едно скривалище, за което не би се сетил и опитен крадец… Един брилянтен пръстен… часовник с ланец…. игла за вратовръзка и… едно, две, три… триста франка. Ех, че хубава плячка! Не оставам вече в тази дупка. Нека полицията погребе моите гладници. Труповете им още лежат на сламеника и осмърдяват стаята. Да бързам да си събера багажа и да се махам от този квартал. Да си опитам късмета някъде другаде в Париж.

С треперещи ръце тя нагласи лампата и побърза да се измъкне. Но на вратата спря като закована. Побледня, разтрепера се и пресипнал вик на изненада се изтръгна от гърдите й.

Пред нея стоеше Леопард, любовникът й, бащата на децата й, който от няколко месеца не се беше погрижил за нея.

— Къде се дяваш, Нощна птицо? — скара й се престъпникът. — Дойдох при тебе, защото трябва да се скрия от полицията. Уф, в каква воня живееш…

— Децата са мъртви — обясни жената, — Умряха от глад, има вече няколко дни от тогава.

— Мъртви ли? — запита той, без да прояви някакво бащинско чувство. Хвърли равнодушен поглед върху малките трупчета, които бяха започнали вече да се разлагат. — Те бяха мили деца, твърде добри за този свят, горе на небето ще им е по-добре… Но какво носиш в престилката си?

Нощната птица уплашено се дръпна назад.

— В престилката ли? — промърмори тя. — Нищо… изпросих малко въглища от една съседка, ще ги туря в печката, за да не е толкова студено.

Тя бързо се обърна, отиде при малката желязна печка и скри под няколко клечки дърва и бучки въглища, които още се намираха в печката, току-що откраднатата плячка.

Леопард се обърна равнодушно и запали цигара.

— Я слушай, Нощна птицо! — каза той, — Бихме могли пак да тръгнем заедно. Сега, когато се отърва от децата, ще можеш да печелиш.

Да тръгнат пак заедно! Очите на младата жена светнаха. Със страстно желание погледна тя хубавия престъпник. Това беше най-силното, най-съкровеното й желание, отново да се събере с него, но тя и насън не се осмеляваше да се надява, че може да се сбъдне. Сега сам й го предлагаше. Хвърли се на врата му, обсипа го с целувки, които той прие с вид на човек, свикнал да бъде обожавай от жените.

Най-напред я поглади нежно по невчесаната глава.

— Весел живот ще си наредим ние, Нощна птицо! — опита се да бъде мил той. — Но най-напред ще трябва да си намерим друга квартира, защото тук ще дойде полицията да ме потърси. Имаш ли пари?

Нощната птица се поколеба за момент дали да каже на любовника си за откраднатото съкровище. Но тя вече достатъчно добре познаваше Леопард. Той винаги й вземаше спечелените или откраднати пари и я биеше, ако тя решеше да протестира. Затова вдигна полата си, бръкна в десния си чорап и извади оттам два златни наполеона.

Те й бяха останали от парите на Габриела Пей, след като беше разплатила тук-там дълговете си.

Леопард взе единия от тях.

— Аз съм съвсем оголял — призна той. — Председателя носеше у себе си нашите пари, когато стана нещастието във Версай… Ти сигурно си чула, че Председателя е хванат?

— Да, четох го във вестника. Какво, ще го изоставите ли?

— Нищо подобно! Ще го измъкнем от ръцете на полицията, но трябва да изчакаме удобен момент, когато го прехвърлят от Версай в Париж. Впрочем за тази работа разчитам и на теб, Нощна птицо!

— Знаеш, че правя всичко, каквото ми заповядаш — изгледа го влюбено жената и се притисна до него.

— Добре, тогава донеси ми най-напред едно порядъчно парче месо и ми го опържи — поиска Леопард, — може да ми донесеш и едно шише вино. От два дни не съм ял както трябва, не смеех дори в Салпетриерата да отида, защото тия полицейски кучета ме търсят навсякъде.

— Сега ще ти приготвя хубаво ядене — разбърза се Нощната птица, — почакай само няколко минути, ще донеса всичко. И цигари, каквито обичаш, и любимото ти вино… О, ще направя всичко за теб, само не ме напускай!

Леопард целуна любовницата си и тя щастлива изтича навън.

В това време Леопард замислено крачеше из стаята. От време на време хвърляше поглед върху малките трупове, без много да се трогва от тях. Този престъпник нямаше сърце.

— И аз мога да свърша малко работа — каза на себе си. — Ще наклада хубаво печката, че като се върне Нощната птица, да намери стаята затоплена.

Той грабна шепа слама от скъсания сламеник на умрелите деца, взе парче мръсна хартия, която намери сред стаята, и ги натъпка в печката, като си свирукаше оперетна мелодийка.

— Дърва и въглища има — реши той, — значи, само да я запаля.

Драсна кибритена клечка, допря я до сламата и огънят весело пламна. Доволен от своята работа, Леопард се изправи.

— Все пак най-добре ще е, ако взема тази жена при себе си — промърмори той, — сръчна шпионка е, и сега, когато ме гонят, може да ми бъде много полезна.

Най-сетне по стълбите се чуха стъпките на Нощната птица. Тя влезе тържествуваща, сложи на масата хубаво парче телешко месо, шише вино, хляб и цигари.

— Ето — каза тя, — сега можем да прекараме заедно един щастлив час, а след като се нахраниш, ще се измъкнем и ще си намери друга квартира.

— А труповете? — попита Леопард. Но Нощната птица не му отговори.

С широко разтворени очи и вдигнати над главата ръце тя гледаше ужасена огъня в печката.

— Кой направи това? — можа най-сетне да запита.

— Кой го е направил ли? Че кой друг освен мен? — отговори Леопард. — Благодари ми, че ти помогнах! Какво искаш повече?

— Бъди проклет! — изкрещя Нощната птица. — Нещастнико, кой ти каза да запалиш огън в печката? Знаеш ли, какво направи? До просешка тояга ни докара, а можеше доста време да си поживеем хубаво и безгрижно! В тази печка беше цялото ми богатство?

— Полудяла ли си, жено? — кресна ядосано Леопард. — Една шепа слама и мръсна хартия! Това ли ти, беше богатството?

— Шепа слама, мръсна хартия! — изрева проститутката. — И триста франка, и един златен часовник с ланец, и брилянтен пръстен, за който гърбавият Питу щеше да ни даде най-малко двеста франка назаем, па и една игла за вратовръзка, която не струваше по-малко от петдесет франка… Ние сме съсипани, разорени или… а, знам каква е работата, проклети разбойнико, върни ми парите и скъпоценностите!

И преди хубавецът-престъпник да се сети какво става, тя се спусна към него и му издра и разкървави лицето.

— Запалил си огъня само за да ме заблудиш — извика тя, — познавам те, искаш да ме ограбиш… Мръсник, крадец… разбойник. Дай ми нещата!

Леопард отблъсна с един юмрук побеснялата жена, тъй че тя се олюля и падна близо до печката. Грабна дебел бастун и я заудря жестоко.

— На ти! — изкрещя злобно. — Ще ти докажа, че мога още да те обуздавам! Проклето женище, ти ми обезобрази лицето… на ти… още, още… полумъртва да лежиш там… ще ти строша кокалите… триста франка, златен часовник, брилянтен пръстен… защо скри от мен нещата? Ако сега не струват нищо, ти си виновна за това. Ще те бия, докато ти изскочи душата!

Леопард удържа думата си.

Той би Нощната птица, докато го заболя ръката и тя действително лежеше полумъртва пред него. След това бръкна с две ръце в печката и претърси още горещата пепел. Банкнотите бяха, разбира се, изгорели, но златните вещи бяха доста добре запазени. С най-голямо спокойствие Леопард ги прибра в джоба си. След това отчупи гърлото на шишето с виното, изпи го на един дъх и си тръгна, без да удостои с внимание Нощната птица и детските трупчета.

След известно време пребитата проститутка се свести. Тя едва можеше да се движи, лицето й беше подуто, всички кости я боляха.

Парите й бяха изгорели, а златните неща задигнати… Това бе щастливият час, който беше очаквала!

Едва привечер Латур и Роберт се върнаха от гробищата. Те дълго седяха и се молиха на гроба на малката Виктория. Сълзите на Роберт оросиха бръшляна, посаден на гроба от Християн Естерхази.

— А сега, моето момче — каза Латур, когато влязоха в стаичката си, без да подозират нищо, — сега ще си приберем богатството от лампата и ще се махнем от Париж. Смятам, че е най-добре да отидем в Германия. Там поне полицията няма да ни преследва, пък и може би в Берлин, в този голям град, ще се намери някоя почтена работа за нас.

— Наистина ли никога вече няма да играеш в цирка? — попита Роберт.

— Никога вече, синко, заклех се да не играя вече, пък и ти не бива да играеш, докато поне мога да ти помагам. Трябва да станеш нещо повече от скитащ цирков артист.

С тези думи Латур отвинти лампата.

Вик на уплаха се изтръгна от устата му.

— Ограбени сме! — процеди той. — Роберт, ние сме просяци, цялото ни имущество е изчезнало!

Никакво вайкане и оплакване, никакво обсъждане и обмисляне на въпроса кой може да бъде крадецът, не помагаха. Малкото съкровище, което двамата приятели притежаваха, беше безвъзвратно изчезнало! Роберт се разплака, но бившият клоун се помъчи философски да се помири със загубата.

— Значи — каза той, — не ни остава нищо друго, освен още сега и то веднага, да потърсим някаква работа. Ела, да не губим време, ела да отидем в едно бюро за настаняване на безработни.

Латур беше делови човек. Той нямаше обичай да протака изпълнението на своите решения.

Двамата напуснаха стаята. Петте франка, които Латур беше оставил в джоба си, когато тръгваха за гробищата, бяха сега цялото му богатство.

Тръгнаха към предградието Батиньол, защото беше чувал, че там имало един хан, където могли да се намерят хора, които се грижели за настаняването на безработни. Ханът носел и подходящо название: „При празния джоб“.

Вътрешните помещения на „Празния джоб“ не вдъхваха доверие. На дървените маси седяха няколко младежи, които с лули в уста бъбреха или играеха карти и съвсем не приличаха на хора, които търсят работа. Съдържателят на хана, дребен дебел човек с кривогледи очи и много плешива глава, се грижеше да напълва чашките с ракия веднага, щом се изпразнеха.

Латур и Роберт седнаха на една по-отдалечена маса и след като си поръчаха нещо, запитаха съдържателя дали не знае някаква работа за трудолюбиви хора.

— Каква да е — уточни Латур. — Ние сме съгласни на всякаква работа. Нали, Роберт, нали, моето момче? Аз съм здрав и силен, а това момче ще ми помага.

Съдържателят сви рамене.

— Сега има доста безработни в Париж — обясни той. — Едва на две хиляди един може да намери работа.

Отговорът не беше утешителен за Латур. Няма нищо по-страшно от това да не можеш да си намериш работа и по честен начин да си изкарваш прехраната.

Съдържателят се оттегли и отиде до една маса, където се играеше прочутото „единадесет и половина“. Пред всеки от играчите, които бяха работници или поточно се наричаха така, без да си помръднат по цяла година ръцете, лежеше купчинка сребърни и медни монети. Всяка хвърлена на масата карта се придружаваше от груба, а често и цинична ругатня.

Изведнъж вратата се отвори. В стаята влезе висок слаб мъж с наметната пелерина върху мръсна моряшка униформа. На обгореното от слънце и вятър лице, стърчаха гъсти, сиви мустаци, а по челото и бузите се виждаха следи от стари рани.

Щом съдържателят забеляза този гост, той скочи и го поздрави с котешка любезност.

— О, стара акуло — поклони се съдържателят на „Празния джоб“, — добре сте дошли пак при нас. Аз мислех, че вече съвсем сте ни забравили нас, сухоземните същества.

— Бих предпочел да вися на фокмачтата и суровият североизточен вятър да ме блъска по четиридесет пъти в дървото, като че ли самият аз съм от омазано катранено дърво, отколкото без нужда да дойда във вашата проклета дупка. Имам нужда от хора, приятелю, от няколко младежи, от които да направя истински моряци… Охо, колко са минали вече през ръцете ми!

С тези думи морякът, какъвто, ако се съди по думите и вида му, беше без съмнение новодошлият, седна на една свободна маса и огледа внимателно широката зала на хана. Съдържателят чукна с нож по една чаша и когато гостите замлъкнаха, извика с висок кънтящ глас:

— Господа, който иска да работи, му се предлага много съблазнителен случай. Тук е почтеният господин Сириус Сенегал, най-големият морски агент в Хавър. Той е ощастливил много младежи, като ги е настанил на различни параходи. В джобовете му дрънкат пари, момчета, думите му не отиват на вятъра, той върши добра работа. Кой иска да тръгне с уважаемия господин Сенегал?

— Охо, приятелю — прекъсна параходният агент хвалбите на съдържателя, — вие говорите така, като че ли аз съм дошъл да събирам фурдата на Париж. Всеки не може да ми влезе в работа. Който иска да преговаря с мен, трябва да им здрави кости и железни мускули. Когато вълните на океана зареват и се издигнат високо колкото къща, когато и най-големите параходи се люлеят като орехови черупки по грамадните им бели гребени, тогава оня, когото Сириус Сенегал е препоръчал на някой капитан, не бива да почне да плаче като малко дете. Той трябва да има смелост в гърдите си, да може да гледа смъртта право в очите. С една дума, трябва да бъде човек на място. Ако е такъв, ще получи пари: двеста франка предварително за обзавеждане и прилична месечна заплата.

При тези думи параходният агент извади от джоба си шепа жълтици и ги хвърли небрежно на масата пред себе си. Този начин на привличане на морските сърца действаше неотразимо върху посетителите на „Празния джоб“.

Младежите от всички маси застанаха около Сириус Сенегал, който бързо започна прегледа си.

— Да се махаш от тук, вагабонтино — нахока той едного от тях, — ти си само една връзка криви кокали. Вятърът веднага ще те отвее от борда.

На друг пък каза, че гръдният му кош бил много тесен.

— Много си слабичък, моето момче — поклати глава, — с такива дробове половината от времето ще лежиш в лазарета.

Така прехвърляше един след друг и мнозина бяха недоволни и разочаровани.

— Там има още един — Сириус Сенегал посочи към масата, където Латур и Роберт седяха и чакаха да видят какво ще стане.

— Не искате ли да си опитате късмета, приятелю? — обърна се съдържателят към Латур. — Елате насам, тук има бол пари, трябва само да протегнете ръка, за да ги вземете. Пък и, струва ми се, сте тъкмо подходящ човек за нашата акула.

Латур стана. Приближи се до масата и параходният агент изгледа внимателно бившия клоун.

— Не е много едър — промърмори той, — но изглежда як и добре сложен. Е, приятелю, имате ли желание да станете моряк?

— Да, вземете го — намеси се един глас съвсем близо до Латур, — ще има да се смеете и забавлявате на борда. Ще ви прави номера и смешки. По-рано беше клоун в цирк „Мелини“, спомням си, че съм го виждал да играе някъде.

Тези думи бяха казани от едно високо, силно сипаничаво момче, чийто запуснат, див вид красноречиво говореше, че той е един от ония, паднали хора, които живеят от позора на някоя любовница.

— Чухте ли, какво каза хубавият Бено? — разшумяха се другите. — Този там е палячо, липсва му само качулка и представлението може да започне!

Очите на Латур светнаха като мълнии. Той се обърна презрително към посетителите на „Празния джоб“:

— Паплач! Хиляди пъти е по-добре да си клоун, отколкото безделник и крадец!

Сипаничавият се приближи до него.

— Крадец ли казахте! — изръмжа той. — Навярно желаете да се запознаете с моите юмруци? Вземете си думите назад или ще ви строша няколко ребра така, че тринадесет месеца няма да се отървете от доктора.

— Хвалипръцко! — процеди презрително-Латур.

В същия миг сипаничавият замахна с юмрука си, за да го стовари с всичка сила връз главата на Латур. Но той като че ли очакваше нападението. С котешка гъвкавост се извърна, избягна удара и в следния миг стовари юмрука си зад лявото ухо на противника си, който, олюлявайки се, отстъпи назад. Като видя това, Латур се отдръпна, а после се спусна като тигър върху нахалния младеж и го халоса с такава сила по челото, че той окървавен падна в безсъзнание на пода.

— Обзалагам се, че този човек е най-добрият борец, когото съм виждал досега — кимна с разбиране Сириус Сенегал.

Той стана, отиде при Латур и му подаде ръка.

— Искам да поговоря с вас насаме — му прошепна. — Това момче ваше ли е?

— Да — отговори бившият клоун, — брат ми.

— Тогава нека дойде с нас. Съдържателят на „Празния джоб“ ще ни отвори малката стая и там ще си поговорим на чаша шампанско.

След няколко минути Сириус Сенегал, Латур и Роберт седяха около една маса в малката стая, чиято врата беше добре затворена, а пред тях се намираше бутилка шампанско и три пълни чаши.

— За здравето на мъжа с железния юмрук — вдигна своята параходният агент, като се усмихна приятелски на Латур. — Моите поздравления, вие показахте на устатото сипаничаво момче, че човек може да е бил клоун и пак да е роден за моряк на океански параход. Кажете сега, искате ли да постъпите като моряк?

— Ако бъде приет и брат ми, готов съм веднага да постъпя.

— Разбира се, че ще дойде и момчето с вас. Вижте само как му блестят очите. Жалко е да го оставите тук на сушата. То е цяла катеричка, ще се изкачи до върха на мачтата.

— Да, вземете и мен — замоли Роберт. — Обещавам ви, че няма да се страхувам, колкото и да бучи бурята и да се вдигат вълните. Искам да стана истински моряк!

— Ще станеш, моето момче — съгласи се Сириус Сенегал с тон на истински добродушен човек — и дълго след като бъда вече умрял, ще си спомняш за мен и ще си казваш, че благодарение на чичо Сенегал си станал моряк, кормчия, а може би дори и капитан…

— Сега да не отиваме толкова далеч — възпря го Латур. — Кажете ми колко ще получавам, ако ме наемете за моряк на парахода, а Роберт като юнга?

— Ето ви един договор — извади от джоба си разни сгънати хартии Сириус Сенегал. — Ето и един за Роберт. Прочетете ги добре, няма да останете излъгани. Каквото ви е обещано, това ще получите. Само по отношение на парахода, с който ще пътувате, ще трябва да ви кажа няколко думи.

— Както виждам в договора — намръщи се бившият клоун, — параходът, за който искате да ни ангажирате, носи неприятното име „Черната Мария“. Не можаха ли да му намерят друго име?

— Въпросът с този параход стои малко по-различно — изрече замислено Сириус Сенегал като изпусна голямо кълбо дим от късата си луличка. — Мислите ли, че щях да дойда чак в Париж, за да търся от улицата няколко момчета, ако не беше трудно, дори невъзможно да се намерят измежду професионалните моряци няколко души за „Черната Мария“? Но знаете ли, повечето матроси са глупави като тюлени и суеверни. Те не биха дошли на борда на „Черната Мария“, дори ако им давах петорно повече пари.

— Защо? — попита Латур. — Името не може толкова да ги плаши.

— Не, плаши ги предназначението на „Черната Мария“.

— Да не се занимава с пиратство?

— Глупости — изръмжа Сириус Сенегал. — Пиратството вече го няма. Не може да се върши добра работа по океана. Обаче вие имате право. На борда на „Черната Мария“ има разбойници, само че те са с белезници на ръцете и лежат в най-долното помещение на парахода.

— Не ви разбирам.

— Веднага ще ме разберете. С две думи казано, „Черната Мария“ е депортационен параход, т.е. той пренася нещастниците, които тук осъждат на по-късо или по-дълго заточение във Френска Гвиана. Или пък, ако искате да знаете още по-точно, и за Дяволския остров. Че пътуването с такъв параход не е удоволствие, се разбира от само себе си. На борда му има доста мизерия и тегло. Човек трябва да има нерви като въжета, за да може да гледа ужасните страдания на затворниците. Ех, моряците биха го понесли, тъй като тях не ги засяга, но те са много суеверни и си въобразяват, че такъв параход, рано или късно ще бъде настигнат от божието наказание и ще потъне заедно с хората и мишките. Те се плашат от „Черната Мария“ не по-малко, отколкото от „Летящия холандец“. Смята се за нещастие, когато параход я срещне в открито море. Но това няма защо да ви безпокои, вие ще получавате парите и ще си гледате работата, пък и между нас казано, като отидете веднъж до Южна Америка и се върнете обратно, ще спечелите толкова пари, че няма да имате повече нужда от „Черната Мария“. Затова подпишете този договор и аз ще ви взема веднага с мене в Хавър. Ето ви предварителната заплата. Можете да я вземете веднага. А сега да изпием още по чаша.

Латур повика Роберт в един ъгъл на стаята и го попита дали не се страхува от този човек и от страшния параход.

Момчето поклати глава:

— Чичо Латур, за нас сега е най-добре да се махнем за известно време от Франция. Дали параходът се казва „Черната Мария“ или има някакво друго име, не е важно.

— Ти си умно момче — бившият клоун потупа момчето по бузата. — Ще се справиш с живота.

— Нали съм Естерхази — пошепна Роберт с гордост.

Те се върнаха при масата и подписаха договорите. След това прибраха парите, които получиха като аванс, и след половин час напуснаха хана заедно с параходния агент Сириус Сенегал, за да отпътуват със следващия влак за Хавър.

31.

„Черната Мария“ се намираше доста далеч от хавърското пристанище, там, където морето вече се чувства и вълните са високи и бурни. Депортационният параход беше готов да отплава. От грамадните му комини се издигаха облаци дим. Котвите му бяха вече вдигнати, но въпреки това капитанът беше получил заповед да чака още един пътник.

Най-сетне на брега, на специално поставения стълб, се издигна черен флаг, сигнал, че очакваният пътник е пристигнал. Капитанът се обърна към кормчията:

— Вземете трима-четирима моряци и слезте на брега. Та има една важна затворничка, която трябва да бъде пренесена на Дяволския остров. Подпишете квитанциите на войниците и се върнете колкото може по-бързо със затворничката, за да успеем да излезем в открито море. Страх ме е, че ще излезе буря, а не бих желал тя да ни завари близо до сушата. В открито море „Черната Мария“ може спокойно да бъде блъскана от вълните и нищо няма да й се случи, но толкова близо до скалите на френския бряг е опасно.

Кормчията кимна с глава, погледна сивото небе и се съгласи с началника си. Спусна една лодка и заедно с трима моряци скочи в нея. Тъкмо преди да потеглят, се сети, че може да му потрябва и едно момче за свръзка и извика:

— Роберт, юнгата, да дойде с нас. Бързо, че нямаме време.

;: Роберт се спусна сръчно по въжената стълба и скоро бе до кормчията в лодката, която се клатушкаше като черупка.

— Готово! — изкомандва кормчията. Въжетата бяха откачени, греблата заработиха и малката лодка се спусна през вълните.

След четвърт час беше вече на брега.

Тук на завет зад една скала стояха офицер и четирима войници, а в средата им се намираше жена, облечена в сивата униформа на затворниците от „Сен Лазар“. Лицето й не можеше да се види, тъй като тя го закриваше с голяма носна кърпа и не поглеждаше никого и нищо… Офицерът подаде мълчаливо лист хартия. Това беше удостоверението, което капитанът на „Черната Мария“ трябваше да подпише, че е получил затворничката, която трябваше да откара на Дяволския остров. Кормчията сложи хартията на скалата и подписа документа, след като прегледа набързо съдържанието му.

— Значи двадесет години на Дяволския остров — промърмори той. — Осъдена за убийство. Страх ме е, че няма да се върне. Как се казва. Фернанда Турвил, само двадесетгодишна! Ако екваториалното слънце и треската я пощадят; все пак ще бъде четиридесетгодишна, когато отново ще има право да види хората и света… Ето ви документа, господин поручик. Свършихме, затворничката вече е моя!

Той се приближи до нещастницата, която още по-силно притисна кърпата до лицето си и й каза с малко ироничен поклон:

— Госпожо — или госпожице, не знам как собствено да ви наричам, бъдете тъй добра, да се качите с мен в лодката.

Затворничката се запъти бавно към нея. Без да погледне никого, тя седна на предното място. Моряците разгледаха нещастницата с явно любопитство. Роберт не можеше да се сдържи и да не я погледне крадешком. Но и той не успя да види лицето — кърпата го закриваше, а пък и жената беше навела ниско глава. Момчето искрено й съчувстваше. Това, което беше чувал за Дяволския остров, беше толкова страшно, че не можеше да разбере как хората не търсеха смъртта, като се хвърлят доброволно в морето, ами оставяха да ги завличат в този земен ад.

Лодката се отдели от брега. „Черната Мария“ изсвири и с това даде сигнал да побързат, защото беше вече време да отплава. Кормчията управляваше лодката и подканяше моряците да гребат, колкото може по-здраво.

— Седни до затворничката! — заповяда той на Роберт. — И си отваряй очите, защото нищо не се знае. Понякога тия ги прихваща да направят някоя морска баня и предпочитат студената вода пред горещината на Дяволския остров.

Роберт седна мълчаливо до нещастницата. Лодката бързо, пореше вълните, но едновременно с нея от брега се отдели ветроход, който като че ли се надбягваше с лодката на „Черната Мария“.

В него се намираха хората на Анри, които имаха за цел да спасят мнимата Фернанда и да я заведат на развратника, който я очакваше в Париж. Доста време преди лодката да стигне „Черната Мария“, ветроходът вече кръстосваше наблизо до нея. Това не направи впечатление никому, тъй като в Хавър винаги имаше доста любопитни хора, които искаха да видят парахода на престъпниците и наемаха някаква лодка, за да могат да присъстват на заминаването и да наблюдават всичко отблизо. Тъй че капитанът на парахода не обърна кой знае какво внимание на ветрохода и напрегнато следеше приближаването на неговата лодка, която му караше най-важната затворничка. Тя приближи „Черната Мария“, опря се о борда й. Спуснаха въжената стълба, за да може затворничката да се изкачи по нея. Беше се смрачило, нощта настъпваше. Хората долу в лодката изглеждаха като сиви сенки, особено облечената в сиво нещастница, която се изправи с нещо призрачно в себе си.

Двама моряци държаха въжената стълба, за да стои опъната, а третият, с помощта на кормилото, се стараеше да държи лодката колкото се може по-близо до парахода. Кормчията се изкачи пръв. Веднага след него тръгна затворничката. А непосредствено зад нея вървеше Роберт, комуто беше заповядано да я следи. Ветроходът нахално се приближи до лодката. В него се виждаха двама мъже. Единият имаше абордажна кука. Затворничката беше стигнала до средата на люлеещата се въжена стълба. Кормчията смяташе, че вече я е довел на кораба.

— За убийство, двадесет години на Дяволския остров — докладва той на капитана. — Казва се Фернанда Турвил.

В същия миг се разнесе ужасен вик. Кормчията се обърна. Затворничката беше изчезнала.

— Тя скочи в морето — извика юнгата Роберт. — Нещастницата потърси смъртта си в океана!

Устните на кормчията избълваха страшна ругатня. Във водата, на около двадесет крачки от лодката, се виждаше жената, която се бореше с вълните.

От ветрохода бързо й хвърлиха въжето с куката, а човекът, който го държеше, се опита да я хване за дрехите. Не успя. Вълните я тласкаха все по-далече и по-далече. За нещастие вятърът се обърна в противоположна посока, така че ветрилата трябваше да се обръщат.

Нещастницата се бореше отчаяно със стихията. Тогава сред шума на парахода и бученето на вълните се дочу глас:

— Аз ще я спася и ще я доведа или сам ще се удавя!

И Роберт се хвърли в морето.

От борда на „Черната Мария“ се разнесе сърцераздирателен вик. Латур беше отчаян, като видя в каква опасност се намира неговият любимец.

Цяла минута Роберт беше скрит от пяната на вълните. След това той се появи на повърхността и всички видяха, че момчето е отличен плувец. Не след дълго то настигна мятащата се сред вълните жена, която беше почти удавница. Като не можеше да плува, тя се мъчеше чрез усилени движения поне да се задържи над водата, ала мокрите й дрехи я теглеха бавно, но сигурно надолу.

— Помощ! — извика тя немощно. — Помощ, потъвам!

В това време Роберт я настигна.

— Не се отчайвайте, нещастнице — обнадежди я той, — аз ще ви държа над водата, докато ни се притекат на помощ.

Той прегърна изтощената жена и я вдигна над водата, като плуваше само с крака. Лицето му беше съвсем близо до лицето на онази, която искаше да спаси. Тогава, между бушуващите вълни и надвисналото сиво като олово небе, се разигра покъртителна и трагична сцена. Щом жената погледна лицето на своя спасител, тя нададе ужасен писък. Той изразяваше изненада, ужас, неописуем страх. Това беше писък на човек, който се намира на прага на лудостта.

— Роберт! — извика нещастницата, като притисна по-силно своя спасител. — Роберт, моят син, моето загубено дете… ти си… ти си пак при мен… Детето ми, моето дете… о, Боже, възможно ли е, истина ли е това?

— Мила, мила, любима майко! — извика треперещото момче. Значи тебе съм спасил!

— Да, аз съм, аз съм твоята майка. Но, умолявам те, Роберт, по-добре ме остави да потъна. Спаси себе си, защото, ако ме спасиш от вълните, аз ще бъда хиляди пъти по-нещастна, отколкото ако се удавя!

— Майко, майко, ти ли си затворницата? Ти ли си заточена на Дяволския остров? Тебе ли очакват на борда на „Черната Мария?“ Тебе ли ще закарат на убийствения остров? О, майко, кажи ми, кажи ми, кажи ми бързо, как стана това, как можа да стане това страшно нещо?

— Една смяна, сине мой, една комедия, която играх заради друга… но не, не заради другата… Тук пред опасността, в тази минута, която, може би е последна, ще ти кажа истината. Жаждата за отмъщение ме накара да се замеся в тази престъпна игра. Желанието да отмъстя на баща ти, Роберт, на твоя баща, който докара всичките ни нещастия… Ах, не мога повече…чувствам, че губя съзнание… ужасно… Ветроходът, който трябваше да ме спаси, стои на същото място, а оттам се задава лодката на парахода… Роберт, още веднъж, те моля, пусни ме да се удавя, а ти бъди благословено, мое дете, спаси се и живей щастливо!

Но момчето стисна още по-здраво давещата се жена, очите му светнаха, а по лицето му се изписа истинска мъжка смелост.

— Майко, не бива да умреш, мила майко, трябва да живееш, за да мога да изкупя пред теб вината си. Аз чувствам, че причината за цялото нещастие съм аз, който безразсъдно те напуснах, откъснах се от тебе, заблуден от жаждата за приключения.

Но майката не отговори. Тя беше загубила съзнание. Роберт чувстваше, че силите му го напускат. Ръцете му бяха отмалели. Главата му бучеше, ушите му шумяха, песента на вълните започна да го опива като силно вино.

— Майко — изхриптя той с отмалял глас, — майчице, желанието ти се сбъдна, ти ще лежиш на дъното на морето, но и аз ще дойда с тебе!

Ръцете му бавно отпуснаха тялото на жената. Вълните вече разделяха майката от сина, но в това време лодката наближи и върху тях бе хвърлена мрежа.

— Изтеглете ги! — чу се гласът на Латур, който сега управляваше кормилото и благодарение на когото лодката успя да стигне навреме. — Внимателно, да не ги нараните, трябва да ги занесем на борда живи.

Мрежата с хората се вдигна бавно нагоре. След секунда Роберт и майка му се намираха в лодката. Тя запори вълните и се отправи към парахода.

Графиня Натали Естерхази беше изкачена в безсъзнание на борда на „Черната Мария“ и в безсъзнание я захвърлиха долу в едно тъмно помещение, когато се увериха, че още не е умряла. Никому и през ум не мина да се погрижи за нея. Какво значение имаше дали сега ще умре нещастницата или след няколко години на Дяволския остров! Тя и без това беше осъдена на бавна, мъчителна смърт! Но за Роберт положиха най-нежни грижи. Латур беше наредил да го занесат в неговата кабина. Сложи го на койката и започна да го свестява. Скоро усилията му се увенчаха с успех. И топлият грог, който му наля в устата, му помогна. Момчето бавно отвори очи. В този момент параходът изсвири и тръгна.

„Черната Мария“ напусна Хавърското пристанище и заплава към южноамериканския бряг, като отнасяше своите нещастни пасажери към страната на отровните блата и мълчаливите остри канари, към страната, която се нарича Френска Гвиана.

По движенията на парахода Роберт забеляза, че е тръгнал. Той бавно се изправи и се озърна в малката кабина. Когато се увери, че е само с Латур, той хвана ръцете на бившия клоун и горещи сълзи потекоха от очите му.

— Чичо Латур — пошепна той трескаво възбуден, — чичо Латур, знаеш ли кого спасих от вълните?

Клоунът поклати отрицателно глава.

— Една затворничка — каза той равнодушно. — Наистина нямаше нужда, моето момче, да се излагаш на такава опасност, защото за нея щеше да бъде, може би, по-добре, ако се беше удавила.

— О, чичо Латур, ти нямаш представа, коя е тази затворничка!

. — Познаваш ли я?

— Това е майка ми — прошепна Роберт.

— Милостиви Боже, майка ти ли?

— Да, това е графиня Натали Естерхази, съпругата на черния майор. На Дяволския остров ще я мъчат двадесет години!

Настана дълбока, продължителна тишина. Роберт разплакан се тръшна на възглавницата, а Латур стоеше като вкаменен. Но след малко бившият клоун сложи ръка върху пламналото чело на момчето и като погали разплаканото му лице каза:

— Не плачи, Роберт, сега знам вече, че тъкмо божието провидение ни докара на борда на „Черната Мария“. Ти и аз сме предопределени да спасим майка ти от бавната смърт на Дяволския остров, когото наричат земен ад!

— Да, ще я спасим — закле се Роберт, като вдигна ръка нагоре. — Да, ще я спасим и тогава ще знам, че съм изкупил вината си към нея.

32.

Клотилда Боазльо прекара мъчителни дни. Тя не знаеше какво е станало с любовника й и не можеше да си обясни къде беше изчезнал Маврус Ленски. Той беше напуснал внезапно квартирата си в Париж. Вратата беше заключена, а една бележка съобщаваше, че къщата се дава под наем. Парижкият художник на мъртъвци беше изчезнал без да остави следа. Не беше драснал поне два реда на Клотилда, за да я осведоми къде отива. При неговата чудновата и капризна натура не беше неочаквано едно внезапно заминаване и Клотилда нямаше особена причина да се безпокои. Беше се случвало Маврус Ленски, след като беше говорил, че ще прекара следващите няколко месеца в Париж, да замине на другия ден за Италия. Но този път изчезването на любимия човек се видя на Клотилда много загадъчно. Причината за това беше обстоятелството, че едновременно с изчезването на художника, мъжът й, генерал Боазльо, проявяваше някакво особено тайнствено злорадство. Никога по-рано той не е бил толкова любезен, толкова внимателен, толкова рицарски учтив, както сега.

Обедът свърши, Боазльо захапа хаванска пура, а генералшата допи чашата си със сладко вино. Тя понечи да стане и да се оттегли в стаята си, но генералът неочаквано я спря:

— Мила Клотилда, ще ти бъда много признателен, ако постоиш още малко при мен.

Червенокосата жена погледна учудено съпруга си. Почти цяла година той не беше изявявал подобно желание. Изглеждаше даже, че той избягва оставането насаме с нея. Без да промълви нито дума, тя отново седна на дивана, а след минута той се настани до нея. Опита се да я прегърне през кръста, но не му се удаде, тъй като Клотилда бързо се отдръпна и седна на другия край.

— Мила Клотилда — започна генералът пак, — мисля, че е време да си изясним отношенията. Цялото ти държание ме кара да мисля, че вече не ме обичаш.

— Извинявай, че съм принудена да те прекъсна — спря го генералшата, — но що се отнася до любовта ми, ти нищо не си загубил, защото никога нищо не си притежавал!

— Откровена си, обаче, трябваше да ми го кажеш преди да застанем пред олтара.

— Такива работи не се изричат, те се оставят да бъдат забелязани. А който има по-тънък ум, веднага усеща, дали го обичат или не.

Жената изрече това доста възбудено. За да се успокои, тя посегна към сребърното подносче, на което имаше цигари, и взе една от тях. Генералът любезно й поднесе огън.

— Благодаря — кимна студено Клотилда и прибави. — С това поне ми показваш, че имаш огън.

— О, Клотилда, не бъди несправедлива — повиши възбудено глас Боазльо. — Моето сърце винаги е горяло за теб. И днес то те обича, но ти винаги посипваш пепел, за да угасиш пламъка. Да говорим откровено. За мен ти не беше блестяща партия. Дъщеря на руска аристократка, беше все пак бедна. Срещнахме се в Монте Карло, на игралната маса. Майка ти постоянно седеше там. И аз често правех жертви, но не с намерение да печеля, а само да се развличам. Ти стоеше зад стола на майка си. Красотата ти ме заинтересува, запознах се с вас, ухажвах те и един ден ти предложих ръката и сърцето си.

— А аз ти казах, че обичам другиго и даже ти го показах, тъй като беше с нас в Монте Карло…

— За художника ли ти е думата? — сепна се Боазльо й в очите му блеснаха светкавици. — Тогава въобще не го взех за сериозно, тъй като един мазач на бои не може да бъде съперник на един генерал от френската армия.

— Лъжеш, приятелю — възрази студено Клотилда, — този човек беше за теб сериозен съперник и сега е такъв.

— Прелестна Клотилда — изсмя се Боазльо. — Твоята откровеност ме възхищава. Още една чаша вино?

— Не, благодаря! Продължи, моля те, със своите спомени от Монте Карло.

— Сега ще трябва да засегна една неприятна тема — Боазльо изтърси пепелта от пурата си. — След като получих този отказ от теб, те обикнах още повече. Твоята съпротива ме дразнеше и реших на всяка цена да я сломя. Седмици наред водих войната без никакъв успех, докато най-сетне един щастлив случай ми дойде на помощ. Един ден ти се разхождаше в парка на Монте Карло, уж сама, но аз видях добре, че човекът, който още тогава беше известен с това, че рисува трупове, е с тебе. Въпреки това реших да не оставям майка ти, шармантната руска княгиня сама, защото се канеше да заложи на рулетка последната хилядафранкова банкнота. Не съм се молил често на Бога, но тогава, скъпа Клотилда, го направих. И знаеш ли, каква молба отправих към небесната канцелария? Да остави жената на княз Розимов да загуби и тази своя последна хилядафранкова банкнота. Небето изпълни молбата ми. Крупието прибра грациозно последните пари на майка ти, след което тя продължи да седи бледа като платно в своето кресло. Аз се наведох над нея и извадих заедно с носната си кърпа, която пуснах в полата й, и един добре натъпкан портфейл. Съгласно закона на тежестите, портфейлът падна, разбира се, също в полата й.

— Колко са? — запита ме тихо тя.

— Толкова, колкото струва дъщеря ви — й отговорих.

Тя отвори портфейла, взе една от моите хилядафранкови банкноти и я сложи на червено.

Докато топката се въртеше, успя да ми каже:

— Ще получите дъщеря ми, генерале… ох, спечелих!

— Да, спечелих! — повторих и аз.

И двамата имахме право. Същата вечер, след един навярно доста сериозен разговор с майка си насаме, ти стана моя годеница, Клотилда, а майка ти, със стоте хиляди франка, които й дадох, изтръгна от банката почти един милион.

— Значи, си ме купил за сто хиляди франка, генерале — полюбопитства равнодушно Клотилда, на която този разказ, изглежда не направи никакво впечатление.

— И си въобразяваш, ако смея да попитам, че с тези сто хиляди франка си осигурил и моята любов и вярност? Лъжеш се, приятелю! Купил си само това, което можех да пожертвам заради майка си. Тялото си, което тя ми беше дала, ала чувствата ми не бяха за продан!

— Значи, те принадлежаха, както и по-рано, на художника? — запита хладнокръвно Боазльо.

— Да!

Това „да“ беше твърдо, сурово, и беше равносилно на обявена война.

— Значи, срещала си се пак с Маврус Ленски в Париж!

— Да!

— Значи, още го обичаш?

— Да! — Мога ли да попитам, дали и тук, в Париж, си давала на този гениален художник същите права, които изглежда имаше тогава в Монте Карло?

— Не, защото тогава той още нямаше такива права.

Настъпи малка пауза в този странен разговор между двамата съпрузи. Изглежда, и двете неприятелски страни се готвеха за решителен удар.

— Скъпа моя Клотилда — промълви най-сетне Боазльо, — ще ти отправя една молба и разчитам да бъде изпълнена. В Париж започва да се говори за нашите обтегнати отношения. Аз държа на общественото си положение и няма да позволя тези слухове да се разпространяват. Трябва, така да се каже, да ги задуша още в техния зародиш. Трябва да излъжем хората и това най-лесно ще постигнем като се показваме заедно. Ще бъдеш ли тъй-добра да дойдеш днес с мен да направим една разходка с шейна? Вън има чудесен сняг. Напоследък ти подарих една елегантна шейна и два хубави коня. Да използваме случая и да направим една разходка из Булонската гора.

— Желанието ти е за мен заповед, приятелю — каза Клотилда, — и аз съм на мнение, че не трябва да оставяме хората да надзърнат в домашните разправии. Дай ми пет минути време, за да се приготвя.

Тя стана и излезе от стаята.

Генерал Боазльо хвърли пурата си пред отворения прозорец. Сега, когато беше сам, целият му сдържан гняв избухна.

„Значи, тя ме е лъгала — помисли си той, — продължила е любовните си отношения с художника… Добре… Ще видим… Тя ще научи как си отмъщава Боазльо…“

Вратата се отвори и Клотилда влезе. Колко хубава, колко очарователна изглеждаше тази жена в разкошния зимен тоалет! Един къс жакет от скъпи кожи загръщаше тялото и подчертаваше чудесно оформения й бюст. Върху буйната й червена коса беше кацнала баретка с разперена бяла птица. Докато слагаше подплатените с кожа ръкавици, се обърна към Боазльо:

— Ето ме, приятелю, шейната готова ли е?? — Да, чака ни.

Съпрузите излязоха от стаята. Малко след това седнаха в елегантната шейна, карана от кочияш, цял увит в кожа, живо олицетворение на мълчаливата услужливост.

Шейната се понесе по парижките улици и скоро навлезе в снежните алеи на Булонската гора, пълна с елегантен парижки свят, дошъл да се порадва на чистия зимен въздух. Тук, обаче, тя зави в по-усамотени алеи и преди Клотилда да усети какво става, гората вече беше далеч зад тях и те полетяха из пусто шосе.

— Но къде ме водиш, генерале? — огледа се младата жена. — Да нямаш намерение да ме убиваш? В такъв случай трябва да те предупредя, че нося у себе си пълен револвер с шест куршума!

Генералът се изсмя, като че ли Клотилда му беше разказала забавна шега.

— Да те убия? — извика той. — Забрави ли, че те обичам?

— Но защо тогава напуснахме Париж?

— Сега ще видиш!

В здрача на късния следобед се появи една голяма каменна къща. Шейната спря пред вратата й.

— Да слезем! — предложи сухо генералът.

— Защо? Искаш да ме вкараш в тази самотна къща ли?

— Преди малко ми отговори с едно такова откровено „да“, че аз се чувствам задължен да последвам примера ти. Да, имам намерение да влезем в тази къща, защото искам да ти дам възможност да видиш един човек, от когото много се интересуваш, към когото винаги си била много благосклонна, както по-рано, тъй и сега.

— Кой е този човек?

— Маврус Ленски, парижкият рисувач на трупове.

— А каква е тази къща?

— Лудница!

Клотилда скочи от шейната.

Гордо изправена, без следа от страх и вълнение, тя се запъти към вратата на мрачната къща.

— Значи не знаеш, че твоят приятел Ленски е полудял? — прихвана я под ръка любезно генералът. — Не е никак чудно; Художникът на трупове най-сетне е полудял, той винаги е бил предразположен към това.

— Има лудници — възрази Клотилда, като гледаше проницателно генерала, — в които се намират и умствено съвсем здрави хора. Тяхното предназначение е да накарат тези хора да полудеят.

Генерал Боазльо не отговори. Само почука на вратата. Тя се отвори, без да се вижда портиер. Съпрузите влязоха. Намериха се в един мрачен вход, от който водеше нагоре извита стълба. В подножието й генералът натисна копчето на електрически звънец. След няколко минути се появи елегантно облечен слаб човек с рядка бяла коса и златни очила.

— А, генерал Боазльо — посрещна ги човекът с очилата, като се поклони почтително на своя гост, а след това и на прелестната му съпруга. — Вие благоволявате да посетите моето заведение. Сигурно идвате да се осведомите за здравето на вашия роднина.

— Клотилда, позволи ми — обърна се към нея генералът, — да те запозная с нашия чудесен доктор Дюбоа, един от най-прочутите парижки лекари, чието заведение се ползва с най-добро име:

— Много ме ласкаете, господин генерал, голяма чест правите на един скромен човек на науката.

— Действително, драги докторе — подзе Боазльо, — дойдохме да посетим моя нещастен роднина.

— Твой роднина ли? — учуди се Клотилда. — Ти никога досега не си ми казвал, че някой от твоите роднини е душевноболен и че се намира на лечение в болница близо до Париж.

— Не исках да разстройвам нежното ти сърце, чувствителната ти душа, скъпа моя Клотилда — изрече генералът със сатанинска усмивка, — но аз имам един нещастен братовчед, който е изгубил разсъдъка си и който на моя издръжка се лекува при доктор Дюбоа.

— Да, това е една тъжна история — поде лекарят с хитра усмивка. — Този пациент е скитал из парижките улици, брадясал, със запусната коса, а думите, които изговаряше високо на всеослушание, ясно показваха, че нещастникът си е загубил ума.

— Той имаше странна фикс-идея — прекъсна говорещия генерала; — въобразяваше си, че жената на един висш офицер била влюбена в него и че го посещавала в квартирата му без знанието на мъжа си. Не е ли чудновата тази лудост, драга моя?

Клотилда не отговори. Тя знаеше вече точно кой е този мним луд.

— Искам да видя твоя братовчед — помоли възбудено тя.

— Госпожо — обърна се загрижено към нея доктор Дюбоа, — по-добре е да не го виждате, тъй като трябва за съжаление да призная, че ние бяхме принудени да употребим строги мерки спрямо този буен луд. Гледката би била твърде неприятна за вас.

— Имам здрави нерви.

— Добре, тогава.

Дюбоа тръгна пред своите посетители по извитата стълба и ги заведе почти до тавана на къщата. Клотилда забеляза, че те минаха покрай множество железни врати, пред които й се стори, че чува звуци, за които не можеше да се разбере дали излизат от човешка уста или са вой на раздразнено животно.

Най-сетне докторът спря пред една врата, снабдена със стабилни железни решетки.

— Стигнахме — обясни той. — Лудият художник е необикновено спокоен днес.

Той извади от джоба си един ключ и отвори вратата. Съпрузите влязоха в килията на нещастника. Можеше ли това да се нарече помещение за човек, който живее и диша, чувства и страда, можеше ли това да бъде подходящо място за един болен, който трябва да оздравее? Това не беше килия, това беше кафез за животно. В този кафез крачеше нагоре-надолу едно разярено същество. То имаше човешки образ, глава, ръце, крака и все пак беше животно, затворен тигър, чиито кръвясали очи издаваха безумна ярост.

Доктор Дюбоа се оттегли и преди Клотилда да каже нещо, той затръшна вратата.

— Колко внимателен е докторът — пошепна й Боазльо, — оставя ни сами с болния. Не иска да бъде свидетел на твоята дълбока скръб.

Клотилда отвърна на тази подигравка с презрителна усмивка. Смъртнобледа, тя се облегна на вратата, гърдите й бързо се повдигаха, очите й бяха втренчени в нещастника, който се беше оттеглил плахо в един ъгъл.

— Познаваш ли този човек? — пошепна генералът на ухото й. — Не те доведох напразно в тази къща. Исках да видиш любовника си в това положение. Погледни, вече не е галантния артист, който е свирил в краката ти, и който с по-голяма жар от мен е съумял, да ти признае и прояви своята любов. Сега той е само едно жалко същество, негодно за живот, ни живо, ни мъртво, един загиващ тигър, който скоро ще издъхне.

Клотилда не отговори. Ужасена, тя продължаваше да гледа Маврус Ленски, когото едва можеше да познае в този вид.

— Е, как ти харесва? — полюбопитства отново генералът. — Би ли желала още да чувстваш целувките му на устните си? Би ли се промъкнала и сега при него посред нощ, за да ми изневеряваш? Да не отречеш пък сега? — избухна внезапно Боазльо, който вече беше загубил своето с мъка поддържано самообладание. — Признай, нещастнице, признай, че си ме мамила или отречи, ако имаш смелост. Обаче, предупреждавам те, този луд човек има още доста добра памет. Ако поискам, той ще ти напомни за часовете на нежни милувки, прекарани в прегръдките му. Достатъчно е да му обещая свобода и той ще направи такова признание, което ще те накара да затрепериш, което ще те унищожи съвсем.

— Значи си довел с измама този човек в лудницата — констатира глухо Клотилда. — Извършил си престъпление, генерал Боазльо? Престъпление, за което заслужаваш затвор! Не, не затвор, това наказание би било твърде малко за тебе. Заслужаваш да те пратя на Дяволския остров, където ти и твоите съдружници закарахте нещастния капитан Драйфус.

Боазльо се дръпна няколко крачки назад. Лицето му се изкриви от злоба и устните му едва процедиха:

— Как се осмеляваш да ми хвърляш подобно обвинение? Нямам нищо общо с Драйфус. Не съм имал нищо общо и с неговото осъждане. При това този предател си получи само заслуженото. Нека загине под тропическото слънце.

— Той няма да загине там! — извика Клотилда, като се изправи гордо в цял ръст. — Казвам ти, няма да загине, генерал Боазльо. Защото във Франция има хора, които знаят истината, и аз, твоята жена, съм една от тях.

В този момент Клотилда Боазльо беше придобила красотата на победителя. Да, тя беше хубава, омайно хубава беше Клотилда Боазльо. Но нейният съпруг не можа да се възхити от тази гледка. Той беше само ужасен. Какво ли знаеше тази жена за него? Какво се криеше зад нейната заплаха? До колко можеше тя да бъде опасна за него и за приятелите му?

Внезапно и лудият стана неспокоен. Той изрева като животно и заскуба с отслабнали ръце червените си коси, които висяха на дълги кичури по бледото му лице. Пот от страх изби по челото на Боазльо. Той искаше да постави клопка на жена си, надяваше се да преживее триумфа, когато тя, ужасена от вида на любимия си, ще падне в краката му и ще го помоли за милост. Вместо това тази жена се държеше не като унизена, а като победителка, уверена в успеха си.

— Любопитен ли си, драги? — попита Клотилда вече по-спокойно. — Навярно би желал да знаеш, кои карти съм успяла да видя. Добре тогава. Не искам да те оставям в неизвестност. Няма да имаш право поне да се оплачеш, че съм действала тайно против тебе… Ти си игра с мене като котка с мишка, аз пък искам да бъда като лъвица, която ще смаже главата на змията.

— Казвай, моя хубава лъвице, с какво ме обвиняваш?

— Спомни си за Моста на изкуствата — изрече рязко в упор червенокосата жена. — Или още по-добре, спомни си точно за мястото под моста, пренеси се мислено в оная нощ, когато излезе от къщи облечен в женски дрехи. Къде си бил през оная нощ и каква връзка има твоето излизане с касетката, която си отворил в присъствието на други хора? Ха-ха, ти бледнееш, драги генерале, ти се задушаваш. Повикай твоя доктор да ти даде успокоително средство. Би било крайно неприятно да припаднеш точно в тази килия.

Как го съсипваше нейната подигравка, как всяка нейна дума се забиваше като нож в сърцето му. Той беше загубен. Тази жена знаеше твърде много.

— Може би ще отречеш — продължи Клотилда, — може би ще кажеш, че онази сцена под моста не е била и ще твърдиш, че не си извадил от касетката писма и не си ги дал на един от мъжете. Е, драги генерале, няма да скрия от тебе, че и за това има доказателства. Може би си спомняш — продължи тя с рязък глас, като се приближи плътно до треперещия от гняв мъж, — че за тогавашното ти женско облекло получи от моята камериерка два сини жартиера. Мълчиш, виждам, че си спомняш. Знаеш, че си донесъл вкъщи само един от тези жартиери, другия загуби. Той падна от крака ти, когато стоеше под моста, защото преди това аз го прерязах нарочно, за да го загубиш и по такъв начин да узная къде си бил. Виждаш, че има жени, които са по-хитри даже и от френските генерали!

Клотилда завърши речта си с рязък смях, лудият вдигна глава и се вгледа в червенокосата жена. Той като че ли се пробуждаше от лош сън, като че ли гласът и смехът, които прозвучаваха в тази килия, надигнаха у него спомени. Но още продължаваше да стои спокойно в своя ъгъл.

— Клотилда — продума Боазльо след дълга пауза, — ти държиш в ръцете си моето щастие, моя живот, а с това и твоя. Знаеш тайни, които могат да погубят не само мене, но и голям брой френски офицери. Държиш едно пламъче, което може да подпали цяла Франция! Кажи ми, Клотилда, какво смяташ да правиш? Не искаш ли да сключим мир, като си простим взаимно, или възнамеряваш да използваш тия тайни?

— Твоят откровен въпрос заслужава откровен отговор. Доведе ме в килията на този луд човек, защото счете мястото подходящо за открито обяснение между нас. Добре. Най-напред ще ти призная, че никога не съм те обичала, ще призная също, че съм ти изневерявала с този човек. Отвращавах се от твоите прегръдки, а в неговите чувствах безкрайно блаженство. Ти си отмъсти за това. Разсипа живота на този човек, а с това ми отне и най-скъпото нещо, което имах на този свят. Сега трябва да ми дадеш право и аз да те лиша от онова, което за теб е най-скъпо. Тази обсипана със злато униформа, тази сабя, която ти е служила при толкова паради, тази лентичка на почетния легион, която носиш, властта, която упражняваш над неколцина идиоти, това е, доколкото знам, най-скъпото за тебе на тоя свят. Ти ще съблечеш тази униформа, драги мой Боазльо, тази прочута сабя ще захвърлиш в някой ъгъл да ръждясва, лентичката на почетния легион можеш да замениш с едно парче от жартиера. От титлата си ще се откажеш, а що се отнася до неколцината идиоти, които ти наричаш свои приятели, те ще трябва да споделят с тебе честно твоята съдба! Всички ще ви унищожа! Не познавам Драйфус, но винаги съм съжалявала нещастната му жена, която незаслужено понася такива страдания. Никой няма да може да твърди, че съм подкупена от Матийо Драйфус, защото аз съм генералшата Боазльо, която винаги е разполагала с достатъчно пари. Зола зная само от неговите чудесни съчинения, а Пикар, когото само бегло съм виждала, почитам като човек, който единствен във Франция заслужава името на честен мъж. Следователно, аз съм съвсем чужда на борбата за възвръщане на невинността и свободата на Драйфус. От утре, обаче, заставам на тяхна страна. Бъди уверен, драги генерале, че няма да претърпя поражение. С няколко думи ще сваля от пиедестала скверния Естерхази, мошеника Анри, вероломния Пати дьо Клам. Ще ви удуша с една мъничка примка, направена от един син жартиер. И когато ти вместо нещастния Драйфус гинеш на Дяволския остров, когато Естерхази бъде тикнат в затвора, когато Пати дьо Клам заскита като безприютен просяк, тогава си спомни за този човек тук, който се е свил в ъгъла като животно. Той ще ти се явява навсякъде като привидение. Ужасната му фигура ще изпълва твоите сънища. Лудият на доктор Дюбоа заедно с мен ще работи за поражението на „Драйфусовите неприятели“, за освобождението на Франция от нейните недостойни офицери, от тази паплач, която трябва да бъде пометена с желязна метла!

При последните й думи Боазльо бавно се беше приближил до вратата. Той беше взел страшно решение.

— Значи, искаш да ме предадеш, нещастнице?! — извика той, побеснял до лудост. — Добре тогава, ти ще бъдеш погребана жива завинаги. Искаш да подпалиш света със своите разкрития? Няма вече да видиш бял свят!

Боазльо натисна скрит бутон. Вратата безшумно се отвори. Генералът се измъкна през тесен отвор и затръшна след себе си окованата верига. Това стана толкова бързо, толкова неочаквано, че Клотилда не успя да стори нищо. Тя протегна ръка, за да попречи на затварянето на вратата с риск дори да бъде смазана, но закъсня. Така и тя беше затворена, в една и съща килия с един луд. Намираше се заедно с човека, когото някога беше обичала повече от живота си, но който сега представляваше опасност за нея.

Отвън се чу подигравателният смях на нейния съпруг.

— Сега можеш да викаш колкото щеш и да издаваш, комуто щеш своите тайни — извика Боазльо пресипнало. — Сега можеш да издадеш мене и приятелите ми. Този луд там е добра публика за тебе. На него можеш да разкажеш своите приказки. Обаче, пази се, драга моя Клотилда. Тоя див звяр не винаги седи тъй мирно в своя ъгъл. Има моменти, когато твоят художник започва да буйства, тогава той не отстъпва по кръвожадност от ранен леопард. Разкъсва всичко, което види насреща си, па било то и най-любимото, което някога е притежавал. И уталожва своята жажда с кръвта на жертвата си.

Клотилда заудря с ръце по вратата.

— Пусни ме да изляза — викаше тя. — Чудовище, ти искаш да ме убиеш. Престъпник, ти искаш да ме оставиш тук да умра бавно. Не си въобразявай, че аз мога да изчезна тъй лесно, както Маврус Ленски, който няма нито приятели, нито роднини в Париж. Има хора, които се интересуват от мен и моята съдба. Хора, които ще направят всичко възможно, за да ме измъкнат оттук.

— Ще кажа на тези хора, че си избягала с любовника си и те ще повярват.

Нещастната жена нададе сърцераздирателен писък. Тя знаеше, че генералът има право и ако той излъже, че тя му е изневерила и е избягала с любовника си, всички биха му повярвали. Потрепера, обхвана я ужас. Затворена в килията на една лудница, заключена в една мръсна дупка зад обкована с желязо врата, заедно с един човек, който в действителност приличаше на диво животно — това беше съдбата й занапред!

В страха си тя започна да плаче. Отвън й отговориха с подигравателен смях. Реши да опита последно средство. Да се унижи, да моли за милост мъжа, когото мразеше и искаше да погуби.

— Боазльо — извика тя. — Боазльо, чуй ме, Боазльо, не си отивай… ще ти кажа още едно нещо, само едно, заклевам ти се, само едно-единствено нещо. Отвори вратата, пусни ме да изляза, освободи ме от този затвор и аз ти се заклевам, заклевам ти се във всички светии, че ще мълча като гроб. Никой няма да научи какво зная за тебе и твоите приятели. Нека Драйфус гине на Дяволския остров!

— Той ще си гине и без да те пусна.

— Аз ще те обичам, Боазльо, ще ти бъда вярна отсега нататък. Ще забравя художника, ще го забравя така, като че ли никога не е живял. Милост, Боазльо, бъди милостив… аз ще те притисна до гърдите си… ще ти даря неизказано удоволствие… в моите обятия ти ще почувстваш неизпитано досега блаженство, от каквото отдавна си бил лишен… само ме освободи от тази мръсна дупка!

— Блаженството, което ми обещаваш, изпитвам вече в този момент — отговори жестокосърдечният подлец. — Какво по-голямо блаженство може да има за мен от това, че ти се унижаваш, че ти се валяш в праха пред мене, че ти ми предлагаш своята любов!… И тъй, весело прекарване, госпожо генералшо! Не вярвам да скучаете, вие се намирате в прелестна компания! Галете и милвайте вашия тигър, укротявайте го, докато се разяри. Вашите ръце са нежни, устните ви са създадени за целувки, опитайте дали ще можете да опитомите на своите гърди едно диво животно.

Стъпките на генерала се отдалечиха и замряха по извитата стълба.

Клотилда изгуби и последната си надежда. Тя беше загубена, осъдена на мъчителна смърт в самотната килия на лудницата. В полусъзнание тя притисна обляното си в сълзи лице до студеното желязо на вратата. Баретката беше паднала от буйната й златочервена коса и се търкаляше в краката й. Самите й коси като слънчеви лъчи се спускаха по хубавите й рамене. Красивата жена плачеше. Тя оплакваше ужасната си съдба.

Изведнъж чу зад себе си тихи провлачени стъпки. Не посмя да се обърне, но почувства инстинктивно, че приближава нещо лошо. Каква страшна съдба! Сега тя се ужасяваше от човека, когото беше обичала повече от всичко. Странна мисъл мина през ума й. Когато двамата влюбени седят един до друг, притискат се нежно и си шепнат най-сладки думи, какво ли би станало, ако единият от тях внезапно полудее и се изправи пред другия с разкървавено лице и диво светещи очи? Дали това би издържала и най-горещата любов? Не би ли се дръпнала жената ужасена, не би ли избягал мъжът, когато види разкривеното от лудостта лице на многообичната дотогава жена?

Човек може да обича само човек. Когато той загуби човешкото у себе си, причинява отвращение и никаква любов колкото и голяма да е била тя, не може да противостои на основните природни закони! А Клотилда беше само жена, слаба жена, която не можеше да си представи своя любим без хубавата му външност.

Тя притисна още по-силно лицето си до желязната врата. Не искаше да види страшното, което се приближаваше. Изведнъж трепна. Студена като лед ръка погали бузите й. В следния момент копринената й коса беше навита около една мършава ръка и дръпната с неотразима сила. Клотилда падна с вик на пода. Лудият коленичи на гърдите й. Ръцете му обвиха врата й, като че ли искаха да я удушат. Кървава пяна се появи на устните му и ужасното привидение, което сякаш беше излязло от преизподнята, завика колкото можеше с пресипналия си глас.

— Хубава Клотилда, ти ме измами, ти трябва да умреш. Хаха, ти ще бъдеш най-хубавия труп, какъвто толкова отдавна търся. Моя мъртва Венера… най-сетне… най-сетне те намерих.

Лудият разкъса роклята на нещастницата и красивото й тяло се показа. Струваше й се, че ще умре от страх и срам…

33.

Пред градските врати „Сен Дени“, там, където минаваше шосето за Версай, се намира на около половин час от града едно запустяло място. То е било купено от някакъв спекулант, навярно с намерение да го продаде след много години, когато цената му стане петдесет пъти по-голяма от оная, която беше платил за него. Засега, обаче, този празен парцел служеше за съвсем други цели. Парижкото общество, което се интересува от такива работи, го наричаше „място за дуелите“. Щом се обяви дуел, смята се за естествено той да стане на това място. И, действително, то е удобно за такива случаи. Преди всичко парижката полиция му обръща твърде малко внимание, защото смята, че колегите от Версай трябва да имат грижата за него. А Версайската полиция пък твърди, че мястото на дуелите е парижки район. Така че всъщност полицията не надзърта там. Освен това то се намира доста далеч от шосето, за да могат минувачите да виждат какво става там, но не е много далеч, така че ранените лесно могат да се отнесат до файтона.

През една мъглива зимна утрин на мястото на дуелите стояха двама увити в шуби мъже. Това бяха Естерхази и полковник Анри. Те разгледаха внимателно голямото празно пространство.

— Братовчед ми още го няма — каза Естерхази, като разкопча шубата си извади изпод нея един дълъг кожен калъф, — значи можем спокойно да си поприказваме, Анри.

— Да запалим по цигара — предложи полковникът. — Кучешки студ е, дано не ви замръзнат пръстите, драги Естерхази, когато ще трябва да кръстосвате рапирите с вашия противник.

Естерхази се изсмя късо.

— Ако ми замръзне дясната ръка, ще убия противника си с лявата, тъй като можете да бъдете сигурен, че ще го убия, драги мой. Този човек много ме обиди, той е твърде опасен не само за мен, но и за всички ни.

Полковникът поглади усмихнат гъстите си, тъмно-руси мустаци.

— В такъв случай трябваше да изберете друго средство, драги Естерхази, а не дуел. Дуелът — Анри сниши гласа си — е, малко ненадежден срещу един толкова опасен човек, като вашия братовчед Християн. Трябва да си служим с по-сигурни средства, за да го обезвредим веднъж завинаги.

Естерхази се усмихна отново. Няколко гарвана хвръкнаха, уплашени от присъствието на двамата мъже.

— Виждате ли тези птици — изсмя се черният майор, — те са предвестници на смъртта. Братовчед ми Християн няма да напусне жив това място!

След това той отвори черния калъф, който държеше в ръката си, и извади от него два италиански флорета.

— Вижте тази шпага — каза той, като подаде на Анри единия от тях. — Стоманата е гъвкава, острието е чудесно и въпреки това тя е напълно безопасна за противника.

— Не ми се вярва — възрази Анри. — Този флорет е доста остър и може да намуши човека като на шиш.

— Да, ако не беше пружината на дръжката — каза Естерхази тихо. — Той е като кинжалите на фокусниците, които си го забиват навсякъде по тялото, без да капне капка кръв, защото щом върхът на тази шпага се допре до твърд предмет, веднага влиза навътре в издълбаната дръжка. Затова ударът не причинява никакво нараняване. Тази шпага ще дам на братовчед си Християн. Тази тук е съвсем друга.

При тези думи черният майор извади втора шпага от кожения калъф:

— Погледнете сега. Но внимавайте да не се нараните, защото иначе сте загубен. Острието на тази шпага е отровно! Когато бях в Индия, взех от един изпаднал в нужда аптекар шишенце с много силна отрова, която обаче действа само ако влезе посредством рана в кръвта на човека. За всеки случай преди да тръгна насам, намазах върха на шпагата с онази отрова.

— Дявол да го вземе, вие сте опасен противник, Естерхази — възкликна Анри. — Ще трябва да се погрижа да останем винаги приятели и никога да не се изправяме един срещу друг на дуел.

— Доброволно ви поверих тази тайна, драги Анри, защото вие не можете да бъдете опасен за мен. Нали знаете — мълчанието почива на взаимност. Вие знаете за моите отровни шпаги, а пък аз знам за съмнителното заведение на улица „Росини“. Двете тайни са горе-долу еднакви по значение.

Анри само кимна с глава, като същевременно най-спокойно си запали втора цигара.

В този момент по шосето се зададоха двама мъже.

— Те са — пошепна Естерхази и бързо прибра двете шпаги в калъфа.

Скоро след това пристигна граф Християн Естерхази с доктор Бургер, когото водеше като секундант и същевременно като лекар.

Противниците не се поздравиха. Омразата от една страна и презрението от друга бяха твърде големи, за да могат да се спазят общоприетите норми на учтивост.

— Да започнем — каза късо и остро Бургер, като се обърна към полковника. — Вие сте обидената страна, имате право да изберете оръжие. Какво сте избрали?

— Шпаги — беше късият отговор.

— Добре, колко хода?

— Докато един от противниците стане неспособен за борба.

— Прието. Отбележете местата.

Анри взе черния калъф и отбеляза с две резки на земята местата на двамата противници.

— Само за да изпълня своя дълг задавам въпроса дали не е възможно помирение? — изрече доктор Бургер.

— Не — извикаха едновременно Християн и Естерхази.

— Добре, да започнем.

Естерхази свали шубата, а Християн палтото си.

— Бъдете тъй добър да си изберете шпага — каза Анри, като подаде на Християн калъфа с двете шпаги.

Но той беше сложил дръжката на безопасната шпага малко по-отгоре. И Християн, без да подозира нещо, взе определеното за него негодно оръжие.

— Да започнем — извика нетърпеливо черният майор. — Нямам време да се бавя заради такава дребна работа. Гладен съм, бързам да закуся.

— Господин майорът е много сигурен — забеляза доктор Бургер, като хвърли враждебен поглед върху Естерхази, — но още не се знае кой от двамата господа ще трябва да се откаже от закуската си.

— Аз във всеки случай не — изсмя се Естерхази, който не можеше да сдържи радостта си.

Той размаха като камшик във въздуха шпагата с отровното острие.

— И аз желая тази работа да свърши по-скоро — каза Християн. — Човек трябва да бърза, когато му предстои да накаже един подлец.

— По-скоро — извика ядосан черният майор. — Застанете там и се защитавайте, иначе ще ви промуша като бясно куче.

— Почакайте още един момент — каза натъртено доктор Бургер. — В качеството си на секундант и лекар искам двубоят да се отложи за няколко минути.

— Какво значи това? — сопна се раздразнен Анри. — Какво желаете още, господине?

— Сега ще видите — отвърна спокойно доктор Бургер.

Той застана енергично между двамата противници.

— Неотдавна — каза той с ясен твърд глас, — присъствах в Булонската гора на един дуел с пистолети. Те бяха донесени от единия противник. Някаква жена дойде и попречи на дуела като обвини единия от противниците, че той е убиецът на нещастния Драйфус и причина за неговото мъчително заточение. Обвиненият толкова се обърка, че трябваше да се откаже от дуела. От разсеяност, а може би и защото му трепереше ръката, той изпусна своето оръжие на земята. Аз го вдигнах и го разгледах набързо. Оказа се, че този пистолет е много сложно и изкусно изработен. Той можеше да даде само един изстрел. Запалването на барута и светването щеше да се види, но куршумът нямаше да излезе от цевта, защото тази цев имаше двоен канал, в който куршумът трябваше да падне и да остане там, без да порази целта. Само по една случайност това оръжие не попадна в ръката на онзи, за когото беше определено. Тъкмо обратното, онзи от дуелиращите се, който е готвил клопка на противника си, щеше сам да падне в нея, ако съдбата не беше определила иначе. Чакайте, господин майор, оставете ме да довърша, вас тази история не ви засяга… да не би случайно вие да сте били този нещастен дуелист?

Лицето на черния майор беше станало сиво, той стискаше устни, а очите му пращаха мълнии към смелия млад лекар, който така спокойно и убедително разказваше историйката.

— Не вярвам да сме дошли тук — избухна Анри, — за да ни разказвате интересни дуелни историйки, докторе, какво целите с това?

— Сега ще видите.

Доктор Бургер свирна и от шосето с големи скокове се зададе голямо черно куче. Още едно изсвирване и животното легна в краката на младия лекар.

Доктор Бургер се наведе и погали кучето.

— След като присъствах на този дуел — продължи лекарят, — станах много мнителен, господа, и оттогава винаги съветвам противниците да опитат предварително оръжията си. Това може да ми бъде само приятно, господин майор Естерхази, тъй като представете си какво би било, ако по една случайност попаднеше във вашите ръце оръжие, подобно на онзи пистолет с особена цев! Това куче е един чудесен пилищар, но ние ще го пожертваме пред олтара на истината.

Бъдете тъй добри, господа, и двамата, един след друг, да боднете по веднъж кучето.

— Протестирам против подобно държание — извика бързо Анри. — Как можете да искате от нас подобно нещо?

— Удряйте, граф Християн — предложи Бургер, — не обръщайте никакво внимание, правете каквото ви казвам, защото иначе сте загубен.

Християн се засили и удари силно с шпагата си кучето.

Но то продължаваше да лежи спокойно и замаха само с опашка, като че ли пъдеше от себе си мухите.

Доктор Бургер издърпа веднага шпагата от ръката на Християн.

— Много чуден флорет — възкликна той, — направен е сякаш за самоубийци, които искат да плашат само хората. Да не би господин майорът да го е взел назаем от някой актьор от „Комеди Франсез“? — И след миг колебание настоя: — А сега, господин майор, ви поканвам също да опитате оръжието си.

— Аз пък ще ви отговоря — отвърна Естерхази, — че не приемам заповеди от вас!

— В такъв случай вие сте подлец — каза доктор Бургер, който не можеше повече да се сдържа.

— Това може да се измие само с кръв — изрева Естерхази и се спусна с шпагата върху доктора.

Но преди да успее да го докосне с флорета, кучето като бясно се спусна върху него.

— Неро, долу, назад! — заповяда доктор Бургер. — Пази си силата за по-достойни същества!

Но кучето не се подчини, то се опита да впие големите си остри зъби във врата на Естерхази.

Черният майор беше така притиснат от кучето, че не успя да употреби шпагата си.

— Помощ! — извика той, — това животно ще ме разкъса. Това е нападение, това е нарочно настървено куче. Тази работа ще трябва да се отнесе в съда!

При опитите си да се брани с шпагата Естерхази нарани леко кучето по лапата. В това време доктор Бургер скочи, хвана разяреното куче за врата и го отхвърли настрана.

Черният майор се залови да сложи в ред облеклото си и да изтрие кръвта, която течеше от една малка, незначителна рана на врата.

— Ще ми платите за това, доктор Бургер — извика пресипнало той. — Аз ви обвинявам в преднамерено нападение. Нямате право да водите тук това куче!

Лекарят дори не отговори на черния майор, а може би и съвсем не чу неговото обвинение. Вниманието му беше насочено върху кучето, което с жално скимтене допълзя до краката му.

— Какво му стана на това куче? — обърна се Буртер към Християн. — Виж как е изплезило език! Невъзможно е тази малка рана да му причини такива болки.

Изведнъж Неро изскимтя по-силно и се строполи като ударен от гръм.

— То умира — извика Бургер и хвърли страшен поглед на Естерхази.

Кучето започна ужасно да се гърчи, след минута се протегна още веднъж, погледна умолително Бургер и издъхна.

— Кучето умря — продума Християн със съжаление.

Тогава Бургер сложи ръката си на рамото му:

— Граф Християн Естерхази, това животно умря вместо вас. Неро е отровен. Залагам си главата, че върхът на шпагата, която му нанесе тази малка рана, е потопена в една от ония ужасни отрови, които само за няколко минути умъртвяват ранения.

В това време Естерхази прибра двете шпаги, които беше донесъл в кожения калъф (Християн беше захвърлил презрително своята). След това той и Анри запалиха по една цигара и засмени си тръгнаха под ръка.

— По чудо се спасихте от смъртта, Християн — каза доктор Бургер. — Този е вторият дуел, на който черният майор иска да извърши убийство, но Господ и двата пъти спаси жертвите му. Само моят нещастен Неро пострада. Доброто вярно животно умря достойно. На гроба му би трябвало да се сложи паметник с надпис: „Тук почива още една от жертвите на майор Естерхази.“ Но нека имаме търпение — прибави Бургер, като хвана Християн под ръка и тръгна с него към града, — ще дойде време, когато този подлец ще си получи заслуженото. Желая само този час да дойде по-скоро. Черният майор твърде дълго върши престъпления! Кога Франция ще се освободи от тази напаст, която с шпори и сабя кръстосва по нейните улици?

Двамата мъже мълчаливо продължиха пътя си през вдигащата се утринна мъгла към града на най-големия блясък и на най-грозните престъпления — към големия загадъчен Париж.

34.

Същия ден вечерта из гробищата „Пер Лашез“ вървеше едно стройно младо момиче, облечено в скромна черна рокля. Макар че вече беше доста тъмно, то бавно се движеше между редиците безбройни гробове и търсеше оня от тях, в който беше погребано най-скъпото за нея същество — майка й.

Изведнъж момичето спря пред един скромен гроб. Тя се наведе и прочете името, което беше написано на малкия черен кръст. В следния момент тя коленичи пред него.

— О, майко, мила майчице — възкликна тя, — най-сетне пак съм при теб! Но ръцете ми не могат да те прегърнат, те пипат само студената пръст, под която почиваш. Очите ми не могат да те гледат, те виждат само черния кръст с твоето име!

Това момиче беше Мадлен Готие. Щом пристигна в Париж, първата й работа беше да посети гробището, където е погребана майка й. То я привличаше неудържимо. Всичките й други грижи, бяха изместени от желанието да коленичи и да се помоли пред гроба.

— Сега съм самотна — оплакваше се Мадлен, — съвсем сама сред този безмилостен свят. О, майко, ти не знаеш какви страдания преживях, откакто ти склопи очи. Може би е по-добре, че милостивият Бог не те остави да видиш всичко това, защото страданията на твоето дете биха разбили сърцето ти.

Мадлен наведе разплаканото си лице толкова ниско, че то докосна студената земя. Тя дълго и сърцераздирателно плака. Най-сетне можеше да се наплаче и то тук, където беше най-близо до майка си. Този гроб беше за нея всичко: и роден дом, и единствено убежище, и свят спомен. Тя нямаше нищо друго, освен него.

Вечерната мъгла се спусна над гробището и тъмнината разпери призрачни, крила, но Мадлен не ставаше, тя не можеше да се откъсне от това парче земя. Защо й трябваше другият свят, светът, в който имаше за нея само страдания и опасности? Тук беше спокойно, тук се чувстваше сигурна, сякаш майка й беше станала от гроба и притискаше до изнемощелите си гърди главата на детето си, както често го беше правила в бедната стаичка в мрачното здание на улица „Мартир“.

Изведнъж тя чу съвсем наблизо тих плач на мъж. Тази гласно изразена скръб й звучеше като ехо от нейната собствена. Тя се изправи бавно, озърна се в тъмнината и забеляза само на няколко крачки от майчиния й паметник фигурата на снажен мъж, надвесен над един обсипан с цветя гроб. Голямата тъга го беше превила.

Той разпери ръце и извика със задавен от сълзи глас:

— Спи спокойно, скъпа моя Лучия, почини си от този жесток сън, наречен живот. Сега си заобиколена с много по-хубави, много по-приятни сънища. Ти умря като борец на бойното поле, където кипи борбата за правото и истината и за свободата на нещастния Драйфус. Тебе те убиха, но ти няма да си единствената жертва. Никога няма да те забравя, моя Лучия. За мен ти беше много повече, отколкото хората можеха да предполагат. Ти беше моя годеница, моя жена, но ние бяхме положили свещена клетва и я удържахме. Заклевам се, че ще съобщим на хората за нашето щастие само тогава, когато бъде прогонен ужасният призрак на нашето столетие, когато мъченикът от Дяволския Остров се върне между хората, когато съдбата му престане да тегне върху нашите души. Но ти, моя скъпа Лучия, ти си отиде преди да постигнем тази благородна цел и днес аз плахо се питам дали някога ще мога да се изправя пред твоя гроб и да ти кажа: „Радвай се, тържествувай, ти, дух на моята жена! Драйфус е свободен, невинността е спасена, истината е възтържествувала, родината се освободи от петното, което престъпни подлеци й бяха залепили.“ Ще дойде ли някога този ден!? О, Лучия, моя Лучия, която си отърсила вече земните окови и обитаваш сфери, от които можеш по-лесно да вникнеш в нашата съдба, отговори ми, ще дойде ли този ден?

— Ще дойде! — отговори един ясен глас до плачещия мъж.

Той трепна. Но след това натежалият му поглед се спря изпитателно върху оная, която като ангел Божи му възвести радостната вест.

Пред него стоеше Мадлен. Като въплъщение на младостта и красотата се издигаше нейната стройна моминска фигура върху тъмния фон на гробовете. Нощният посетител на гробищата се приближи до нея и й подаде ръка.

— Не ви познавам, госпожице — каза той, — но благодаря ви за вестта, която ми донесохте. Знам, че тя е само надежда, но надеждата е най-хубавото нещо, което може да се даде на един страдащ. Навярно и вие сте тъгувала и плакала над гроб, иначе нямаше да бъдете тук по това време. Когато човек е толкова хубав, толкова млад и толкова добър, както изглежда сте вие, трябва да тъгува по някой много скъп покойник, за да напусне света на блясъка и светлината и да дойде тук в царството на смъртта.

— Молих се на гроба на майка си — отговори скромно и простичко момичето. — Казвам се Мадлен Готие.

— А пък аз на гроба на моята жена — каза мъжът, — на моята съпруга, която всъщност никога не ми е била жена, макар свещеникът да ни беше благословил… А сега да си ходим вече, госпожице. Скоро ще затворят вратите на гробищата и няма да можем да излезем. Позволявате ли да ви предложа ръката си. Но забравих да се представя. Казвам се полковник Пикар.

— Знаменито име! — прошепна Мадлен със светнали очи. — Значи, пред мен стои смелият борец за свободата на нещастния капитан Драйфус?

— Госпожице, пред вас стои един човек, който само изпълнява дълга си.

— Скромността никога не липсва на истинските герои…

След това Мадлен грациозно сложи ръката си върху ръката на Пикар и мълчаливо се отдалечиха от скъпите им гробове.

За пръв път, откакто Лучия беше умряла, Пикар намираше удоволствие в разговор с чужд човек и той трябваше да си признае, че рядко бе срещал момиче от скромно семейство толкова умно, интелигентно и любезно. И Мадлен с удоволствие разговаряше с този висококултурен човек. Той й разказа за своите приключения в Африка, за борбата му с бедуините, за подлите нападения на Естерхази и Пати дьо Клам, които изпратили след него чак в пустинята наемни убийци и как Господ му помогнал да се избави от техните мръсни планове.

Как искрено разказваше Пикар всичко това и как се вълнуваше Мадлен, когато й обрисуваше страданията и опасностите на своя военен живот! Очите й излъчваха състрадание, и именно заради това състрадание Пикар обикна неочаквано младото момиче. Това не беше любов, жажда за телесна наслада, а вярно приятелство между самотни сърца. Дали самите скъпи техни покойници не бяха събрали тези двама хора, дали те не бяха сложили ръцете им една в друга?

Мадлен не спомена ни дума за отношенията си с граф Християн Естерхази. Тя сама не знаеше защо постъпи така, но в този момент не можеше да произнесе името Естерхази, даже на Християн Естерхази. Един вътрешен глас я предупреждаваше да не го прави.

Те вървяха по пустото шосе. Без да искат бяха направили една голяма обиколка около града. Само тук-таме имаше къщи. Нито Пикар, нито Мадлен им обърнаха внимание. Но изведнъж момичето се дръпна назад със слаб вик. Пред краката й беше паднало нещо тежко.

— Не се плашете, госпожице — каза Пикар, — това не е куршум от револвера на подлия Естерхази, значи, не може да бъде нещо опасно. Но каквото и да е, трябва да го потърсим и намерим.

Пикар хвърли изпитателен поглед върху нея.

— Тази местност ми е съвършено непозната — обърна се той към Мадлен, — но ми прави впечатление, че прозорците имат решетки. Затвор не може да бъде, знам положително, тук няма затвори. Значи е частна къща и затова е чудно, че прозорците са снабдени с толкова дебели железни решетки.

— Не ми изглежда толкова чудно — отговори Мадлен, — къщата се намира на доста усамотено място, на не по-малко от половин час път от Париж. Нейните обитатели искат навярно по такъв начин да се запазят от крадци и злосторници.

Пикар поклати отрицателно глава.

— Не е против крадци! Уверен съм, че тези решетки не са поставени, за да попречат на насилствено влизане, а напротив, имат за цел да предотвратят насилствено излизане.

Мадлен не можа да го разбере. Тя не го и запита какво иска да каже, а продължи усърдно да търси предмета, който така неочаквано беше паднал в краката й.

Почвата беше разкаляна от снега и дъжда, които бяха валяли през последните дни, тъй че мъчно можеше да се види падналият, по всяка вероятност, в някоя дупка или локва предмет.

— Недейте, господин полковник! — каза Мадлен, — о, не си губете повече времето.

— Не, госпожице — отговори Пикар със свойствената му твърдост, — няма да си тръгна, докато не намеря онова, което търся. В последно време преживях твърде странни работи. Сблъсках се с какви ли не изненади, тъй че не мога да не обърна внимание на един неочаквано паднал от небето предмет, впрочем… ах, ето го!

Пикар се наведе до самата стена на къщата и вдигна от земята лъскав предмет.

— Златна гривна! — възкликна той. — Тежка, дебела и, както ми се струва, истинска!

Запалиха свещичка и при нейната светлина Мадлен разгледа гривната, изработена от масивно злато.

— Как мислите, нямах ли право да упорствам в търсенето? — появи се странна усмивка на лицето на Пикар. — Не ви ли прави впечатление, че от тази къща се хвърлят скъпи, златни гривни, без никой да си прави труд да излезе на улицата, за дати потърси? Бъдете тъй добра, Мадлен, да подържите за малко свещичката. Искам да разгледам по-добре тази гривна.

Полковник Пикар започна внимателно да извива частите на гривната и изведнъж с тих тържествуващ вик измъкна бяла хартийка. Стана ясно, че тя беше умишлено вмъкната и закрепена между две пластинки.

— Още една свещичка! — помоли бързо и възбудено Пикар. — Моля ви се, Мадлен, запалете бързо една свещичка. Това съобщение ще бъде сигурно много интересно!

Свещичката светна. Младото момиче я доближи до ивичката хартия, която Пикар държеше в ръцете си.

— Писано е с кръв! — разбра полковникът. — Едва може да се чете, но все пак, струва ми се, че почеркът е женски… да, да… това тайнствено писмо е написано от жена!

— Четете! — промълви Мадлен, задъхана от вълнение.

След като Пикар проучи няколко минути неясния кървав почерк, той можа да разчете загадъчното писмо. То гласеше:

— Милостиви Боже — извика Мадлен, — какъв ужас, какво страшно престъпление!

Но Пикар тържествуващ се засмя.

— Значи, от небето вече почнаха да валят доказателства, чрез които ще ви окачим, вас, подлеци на въжето — извика радостно той. — Един съпруг затваря своята жена в килията на един луд, за да й отнеме възможността да говори, понеже е жена благородна и иска да се застъпи за една права кауза! О, ти няма дълго да страдаш, нещастна жено. Спасителят е тук. Още тази нощ ще бъдеш свободна.

Полковникът беше много развълнуван. Скри писмото във вътрешния джоб, след това заобиколи зданието, за да разгледа добре обстановката, доколкото тъмнината му позволяваше. Но където и да погледнеше, виждаше все същите мрачни прозорци с решетки. Отникъде не прозираше светлина.

— Извинявайте за няколко минути, Мадлен — помоли Пикар младото момиче. — Стойте тук и наблюдавайте дали някой ще влезе или излезе от тази къща.

След това Пикар изчезна. Той заобиколи къщата и установи, че от трите страни е заградена с високи стени, над които имаше и бодлива тел. Притежателят й изглеждаше подготвен против всякакво нападение.

Но кой беше притежателят й?

Пикар се върна малко назад по шосето и почука на вратата на една малка къщичка, която му се изпречи първа пред очите. Вратата се отвори и млада жена с дете на ръце попита любезно Пикар какво желае.

— Отивам в Париж, госпожо — отговори полковникът. — Изведнъж ми стана лошо, тъй че съм принуден да ви помоля за чаша вода.

Селянката с готовност изпълни скромната му молба. Пикар й даде една голяма сребърна монета, за която тя десетки пъти благодари.

— Хубава вода — каза Пикар, след като изпразни чашата. — Чувствам се вече значително по-добре. Виждам, че има добри хора в околността на Париж, ала преди минута се усъмних в това. Представете си… вие навярно познавате голямата къща, която е близо до вас? Там чуках напразно четвърт час, но никой не ми отвори, макар че доста високо извиках, че съм болен и моля само за чаша вода. Трябва да е много коравосърдечен човекът, който живее там…

Селянката направи едно движение, което изразяваше ужас и отвращение.

— Бъдете доволен, господине, че не са ви отворили — огледа се внимателно, преди да започне тя — и че кракът ви не е прекрачил прага на тази къща. Там е страшно. Който веднъж влезе, лесно не излиза вече на белия свят!

— Наистина ли е толкова страшно? — попита Пикар наивно.

— Това е лудница, господине — пошепна селянката, като инстинктивно притисна по-силно детето до себе си.

— Но лудницата всъщност е едно полезно заведение — възрази Пикар, — нещастните болни са навярно добре гледани и лекувани от опитни лекари и след време я напускат с укрепнало здраве.

Ала селянката се изсмя горчиво и поклати отрицателно глава.

— Нещастниците напускат тази къща само с краката напред — изрече тя грубо, — и биват изнасяни в градината зад къщата, която служи за гробища на лудницата.

— Значи, тази лудница взема само тежко болни?

— Напротив! Хората, които влизат там, често са здрави. Вътре се разболяват, защото… нека си го кажа направо, господине, лудницата на господин доктор Дюбоа е разбойническо гнездо… Да, така е, казвам го, пък ако ще доктор Дюбоа да ме съди за обида и клевета, както вече е съдил други… Зад стените на това мрачно здание се крият много тайни, които биха ужасили хората, ако могат да станат публично достояние!

— Защо пък да не могат? — попита настойчиво полковникът.

— Защото доктор Дюбоа има влиятелни покровители. Казват, че били важни господа в парижкото общество. Те го спасявали всеки път, когато случайно загази.

— Стар ли е доктор Дюбоа?

— Побелял е грешникът и би трябвало вече да мисли за това, че скоро ще се представи пред божия съд, за да отговаря за делата си. Но той нито се причестява, нито ходи на черква и добре прави, че не ходи, защото с това само би увеличил числото на лъжците и лицемерите на Божия дом.

— Навярно доктор Дюбоа има за помощници много лекари и пазачи?

— Лекари ли? — попита подигравателно селянката. — Там сам си е лекар за всичко. За лекуването, което той прилага, няма нужда от помощници. Не всеки би продал съвестта си на дявола, както е направил старият. А що се отнася до пазачи — продължи селянката, — има двамина здрави мъже, за които разказват, че били помощници на Дижонския палач, и две жени, две фурни, същински войнишки проститутки, които изглежда са били по бойните полета през 1870 година.

— Но това е ужасно — изпъшка Пикар. — Тежко на горките болни, които попадат в ръцете на тези хора…

Селянката само се прекръсти. Тя не каза нищо повече. Пикар знаеше вече какво му трябваше. Той побърза да се върне при Мадлен.

— Искате ли да ми помогнете, Мадлен, да освободим още тази нощ нещастницата — попита той. — Искате ли да участвате в едно добро дело, което може би е от значение не само за оная нещастна жена, затворена там горе зад решетките, но и за самата Франция?

Мадлен се съгласи на драго сърце.

— Тогава бъдете тъй добра и елате с мене. Тази нощ, може би, ще трябва да изиграете една малка роля. Мислите ли, че имате талант за това?

Мадлен се изчерви. Тя си спомни, че е дъщеря на актьор.

— Господин полковник — промълви, — ще направя всичко, което поискате от мене.

— Добре тогава, да вървим!

Те се запътиха с широки крачки към града. Заваля сняг, снежинките се набиваха в очите им, но нищо не беше в състояние да намали скоростта, с която вървяха Пикар и Мадлен. Касаеше се за един човешки живот. Освен това тази жена знаеше тайни, които може би щяха да разрешат аферата Драйфус.

Щом навлязоха в града, Пикар взе файтон и поръча на файтонджията да го закара у Емил Зола. Преди обаче файтонът да потегли, той изпрати човек с бележка до Матийо Драйфус, с която го покани да дойде също веднага в дома на Зола.

Скоро след това всички те седяха в кабинета на знаменития писател, а Мадлен, настанена между Пикар и Зола, беше изпълнена с гордост, че участва във великото дело на тези достойни мъже.

Малко след полунощ звънецът в лудницата на доктор Дюбоа иззвъня. Вратарят отвори и видя на улицата пред къщата едно затворено купе, от което слязоха трима мъже.

Двамата от тях се изправиха от двете страни на файтона, като пазеха вратичките. Третият, елегантно облечен, господин с дълга руса коса, се изкачи нагоре по стъпалата, които водеха към входа на заведението. Набитият вратар го пресрещна.

— Какво желаете, господине? — попита той сурово.

Русият господин веднага пусна в ръката му една жълтица.

— Желая да говоря с господин доктор Дюбоа — изрече забързано. — Идвам по спешна работа. Водя една нещастница, която искам да оставя на лечение при него.

— Всички килии са заети — отговори вратарят, — но може би носите особена препоръка — прибави той.

— Ето препоръката — пошепна непознатият и сложи в ръката на вратаря още една жълтица.

Церберът беше победен. Той предложи на посетителя да почака във входа, приближи се до извитата стълба, която водеше нагоре, и натисна копчето на звънеца, свързан със стаята на доктора.

Измина доста време, докато на стълбата се показа слаба фигура, загърната в халат. Беше доктор Дюбоа с лампа в ръка.

— Защо смущавате съня ми? — сопна се остро той. — Знаете, че няма свободни места в болницата.

— Бъдете тъй добър да ме изслушате, господине — помоли русият мъж. — Трябва да ви кажа нещо важно.

Докторът погледна недоверчиво надолу. Явно се колебаеше. Русият господин бързо изкачи стъпалата и му пошепна на ухото:

— Касае се за дамата, която преди три дни затворихте в килията на лудия. Надушили са тази работа… сестрата на дамата се е заловила да я разкрие… мене ме изпраща този, който ви доведе дамата… изслушайте ме, доктор Дюбоа!

При това съобщение лампата трепна в ръката на стареца. Жълтото му лице се изкриви в отвратителна гримаса, която не можеше да се разбере дали изразява недоверие или изненада.

— Елате в кабинета ми! — продума после докторът.

Той тръгна напред, а нечаканият посетител го последва до стаята, мебелирана като кабинет на сериозен учен.

— Така е, както ви казах — поде наново посетителят. — Сестрата на изчезналата дама е направила всичко, за да открие следите на… да речем, на умопомрачената. Тези следи водят до вашето заведение.

— Не е възможно! — избухна доктор Дюбоа. — Само ако генералът не се е изпуснал да каже нещо.

Събеседникът му едва се сдържа да не извика от радост, но успя да се овладее и продума сериозно:

— Генералът… да, точно така. Не знаете ли, че той обича доста да си попийва? В пияно състояние почти е издал тайната.

— Дявол да го вземе, що ми трябваше да се залавям с този човек! Но нали уж толкова ми го препоръчваха…

— Разбира се — прошепна русият. — Естерхази искаше да спечели пари, пък и същевременно да услужи на генерала.

Името на Естерхази беше произнесено твърде предпазливо, както лекар, който внимателно вкарва сонда в раната на болния.

Ала притежателят на лудницата ни най-малко не се учуди, като чу това име. Напротив, той вече беше убеден, че посетителят е посветен в техните работи. Човек, от когото няма какво да крие.

— Какво да правим тогава, господине? — засуети се уплашено докторът. — Знаете, че ако работата се разчуе, ще пострадам не само аз, но и някои други хора, по чието нареждане съм действал.

— Разбира се — потвърди посетителят. — Естерхази, Пати дьо Клам, Анри и генералът, за чиято жена сега става дума, този непредпазлив генерал…

— Ах, този Боазльо! — кресна ядосано Дюбоа.

— Боазльо! — повтори натъртено посетителят. — А сега слушайте, господин Дюбоа, какво решихме ние, вашите приятели, за да спасим вас и нас самите. Сестрата на генералшата, същата, която подозира, нещо повече, която знае как стои работата, т.е., че Клотилда Боазльо се намира у вас, ще трябва да сподели съдбата на сестра си, ще трябва да загине заедно с нея, в същата килия!

Дюбоа потърка доволно ръце.

.— Отлично!— каза той. — Ако премахнем и двете сестри, няма от какво да се плашим повече.

— Знаете ли, г-н докторе — продължи благосклонният съветник, — че ние подготвихме чудесно работата? Приближете се до прозореца! Виждате едно купе пред къщата. В него се намира сестрата на генералшата. Отговорете й, че Клотилда Боазльо е действително умопобъркана и не отказвайте да ни заведете в килията на нещастницата. Обаче, щом сестрата влезе в килията на генералшата — тук гласът на посетителя стана по-тих, по-предпазлив, — ще я тласнем вътре и ще заключим вратата. Е, докторе, как ви харесва моят план?

Доктор Дюбоа беше разбрал. Той кимна в знак на съгласие.

— Нямам никакво основание да не ви се доверявам, — изрече той с внезапно пресипнал глас, — тъй като вие знаете всичко. Ще направя това, което ми предлагате.

— Добре тогава, ще доведа горе сестрата на генералшата.

Посетителят не излезе от стаята, а от прозореца направи знак на двамата мъже. Те отвориха вратата на купето и от него излезе едно облечено в тънки дрехи младо момиче. То влезе в къщата заедно с двамата мъже. След няколко минути някой почука на вратата на кабинета. Доктор Дюбоа отвори и госпожицата влезе. Лицето й беше бледо, а очите й червени, като че ли беше плакала. Развълнувана, тя застана на прага, очите й изгледаха гневно лекаря.

— Доктор Дюбоа — започна тя нетърпеливо, — аз съм сестрата на нещастната жена, която преди няколко дни изчезна безследно от Париж. Известни обстоятелства ме убедиха, че тя е затворена тук във вашето заведение от мъжа си, с когото не живееше добре. Дойдох да ви попитам дали това е вярно и дали имате намерение да действате като честен човек и добросъвестен лекар и да ме оставите да видя болната. Ако ми откажете, ще бъда принудена да прибягна до помощта на полицията, която насилствено ще отвори вратите на вашите килии. Не искам да ви обиждам с някакви предположения. Искам засега да вярвам, че известна нервност на моята сестра ви е заблудила и ви е накарала да я сметнете за умопобъркана, която се нуждае от вашето лечение. Предупреждавам ви да не отказвате на молбата ми. Станалото досега ще остане тайна между нас. Но един ваш отказ ще ви напакости много и ще подкопае вашето реноме на лекар и човек.

Доктор Дюбоа намести златните си очила и се приближи с лицемерна любезност до младото момиче.

— Госпожице — отвърна той, — трябва, преди всичко, да призная, че вашето предположение е вярно. Сестра ви действително е в моето заведение. Тя беше доведена от съпруга си в състояние на много силна нервна възбуда. И след като я прегледах основно, прецених, че за сестра ви ще е по-добре, ако прекара известно време съвсем усамотена в моята къща.

— О, нещастната ми сестрица! — възкликна момичето, като протегна ръце към небето. — Значи, твоят нещастен брак те доведе до лудницата…

— Това беше действително наложително — побърза да я увери доктор Дюбоа. — Моля да ми вярвате. Аз съм лекар от четиридесет години и мога да се похваля, че през време на моята дългогодишна практика, не съм се излъгал нито веднъж. За съжаление трябва да ви кажа, че сестра ви е душевноболна.

— Мога ли да се уверя в това със собствените си очи?

— Трябва да ви предупредя, госпожице, че една среща с вас не би била полезна за здравословното й състояние. Всяко вълнение вреди на такива болни, но тъй като тук се касае за моята чест, готов съм да ви заведа в килията на нещастната болна.

— Благодаря ви, господин докторе — промълви разстроено младото момиче.

Доктор Дюбоа се приближи до електрическия звънец, който се намираше близо до вратата. Зад гърба му мнимата сестра на генералшата и русият посетител размениха бърз тържествуващ поглед. И мъжете, които придружаваха младото момиче от файтона до къщата, изглеждаха също тъй развълнувани.

— Кои са тези господа — попита подозрително докторът.

Посетителят му направи знак да се отделят в един ъгъл на стаята.

— Тези господа придружават госпожицата — каза той високо, но после прибави шепнешком, така че само докторът да чуе. — Те са мои хора и ще ни помагат да затворим вратата, след като сестрата на генералшата влезе в килията.

— Няма нужда нито от ваши, нито от мои хора — поклати глава доктор Дюбоа, — ние двамата сме достатъчно силни, за да можем да се справим с една слаба жена. Господата нека почакат тук. Моля ви, госпожице, елате с мене — обърна се той към момичето. — Вие, този господин и аз ще посетим болната.

Излязоха в коридора. Тук русият посетител забеляза един грамаден човек, който държеше лампа и връзка ключове. Той трепна, като премери с очи исполинската фигура на човека, но не каза нищо, само сложи бавно ръка в джоба на дрехата си.

— Да вървим — предложи доктор Дюбоа. Тръгнаха по извитата стълба. Стигнаха до третия етаж и лекарят спря пред една окована с железа врата. Ослуша се. Вътре беше тихо.

— Спят! — прошепна той на себе си.

— Тъй ли! — също шепнешком откликна сестрата на госпожа Боазльо. — И друга жена ли има в стаята на сестра ми? Не е ли дадена на генералшата поне самостоятелна килия?

— Не, не — отвърна доктор Дюбоа, като се ядосваше сам на себе си, че остави да му се изплъзнат тия думи, — искам да кажа, че болната и нейната гледачка спят. Впрочем, сама скоро ще се уверите, че сестра ви е много добре.

Ключарят сложи ключа в бравата. Зловещо издрънчаха ключовете в полуосветения коридор. Вратата се отвори. Светлината на фенера проникна в помещението. Вътре продължаваше да е тихо.

— Влезте, моля ви първа, госпожице — каза доктор Дюбоа. — Обаче, колкото се може по-тихо, за да не уплашите болната си сестра.

Мадлен влезе първа в мръсната килия. Тя щеше да припадне от отвратителната воня, която я лъхна.

— Не желаете ли и вие да влезете вътре, господине? — обърна се Дюбоа към своя гост.

Но той стисна здраво лекаря и извика:

— Разбойнико! Няма да ти дадем възможност да правиш повече престъпления. Дошли сме да освободим твоите жертви, а не да ви доведем нова!

— Джо! — изхърка доктор Дюбоа с отпаднал глас, докато правеше усилия да се освободи. — Пребий го, Джо!

Пазачът бързо изтегли ключовете и замахна с тях. Ако тези железни ключове се бяха стоварили върху главата на Пикар, той сигурно би паднал на пода с разбита глава. Но Джо, ирландецът, съучастникът на доктор Дюбоа, не успя да нанесе смъртоносния удар. Много по-бързо, отколкото може да си го представи човек, младото момиче, мнимата сестра на генералшата излезе от килията и хвърли в лицето на пазача някакъв червен прах. Той се стовари на земята като ударен от гръм, с ужасен рев, гърчещ се от болка.

Пикар притисна с едната си ръка доктор Дюбоа до стената на коридора, а с другата смъкна фалшивата си брада.

— Не ме ли познаваш, подлецо? — извика той с гръмовен глас. — Ще ти кажа кой съм. Аз съм полковник Пикар, който се застъпва за правото и истината и който ще те преследва, докато получиш заслужено наказание за твоите многобройни престъпления! А сега влез с нас в килията и тежко ти, ако жертвата ти е мъртва. Тогава ще те удуша с тези две ръце!

В това време се качиха и другите двама мъже. И те бяха махнали фалшивите бради и се разбра, че са Емил Зола и Матийо Драйфус.

Пазачът, който още ревеше и се гърчеше на пода, тъй като Мадлен беше му хвърлила в очите порядъчна доза пипер, беше с вързани ръце и крака и за да не вика, му запушиха устата с кърпа. Гигантът лежеше обезвреден на пода. Сам доктор Дюбоа приличаше повече на мъртвец, отколкото на жив човек. Очите му бяха изцъклени, тялото му трепереше като лист. Пикар продължаваше да го стиска здраво със силните си ръце.

— Вземете фенера, Зола — помоли Пикар, — и ми светнете. Струва ми се, че ще видим нещо ужасно. Ако се съди по миризмата, бандитите са затворили Клотилда Боазльо в истинска кочина.

Зола и Матийо тръгнаха с фенера напред. Пикар повлече доктора със себе си, а Мадлен вървеше най-отзад. Всички влязоха в ниското, мръсно помещение, в което Боазльо беше оставил жена си, за да я погуби.

— Госпожа Боазльо! — извика високо Пикар, като насочи погледа си върху една странна фигура. — Ние идем да ви спасим, идем за да ви пуснем на свобода. Опасността е зад вас.

Не последва никакъв отговор. Клотилда сякаш беше заспала тежък сън.

— О, Боже — изплака Мадлен, — дали вече не е умряла?

Зола приближи фенера, за да освети лицето на нещастницата и да я събуди.

— Подлецо — закани се в това време Пикар още веднъж на доктор Дюбоа. — Ако тя Действително е мъртва, твоят последен час е настанал!

Но Зола го накара да замълчи.

— Пикар — викна приглушено знаменитият писател и ръката му с фенера започна да трепери. — Матийо Драйфус, госпожице Мадлен, елате тук… Станало е нещо невероятно, нещо нечувано!… Ето вижте… Сън ли е това или действителност!

Спасителите на Клотилда Боазльо се приближиха. Те погледнаха в ъгъла, където лежеше простряната фигура. Всички занемяха от изненада. Намираха се пред трудна загадка.

35.

На Дяволския остров се съмваше. Зад гъстите, по-високи от човешки ръст храсти, които заобикаляха една малка къщурка, нещо започна да се движи. Мъченикът Драйфус се събуди. Пред живия плет, посаден по нареждане на губернатора княз Галицин, за да се отнеме на нещастния затворник и последната утеха — гледката към морето — стояха двама пазачи и разговаряха за най-обикновени неща.

— Тютюнът става все по-лош — казваше единият, — трябва да потърся друг сорт. Тези каенски мошеници знаят, че няма откъде другаде да си набавим.

— Знаеш ли — прекъсна го другият пазач, — след три месеца се връщам във Франция. Ще бъда доволен да се отърва от тази ужасна служба тук. Ще ми дадат полицейска длъжност, но аз няма да се съглася. Искам да стана чиновник.

— Ами ако те излъжат?

— Ах, не бъди глупав, драги Франсоа — изсмя се другият и засука мустачки. — С всички нас, които служим като войници тук, на Дяволския остров, правителството в Париж трябва да се отнася като с рохки яйца. Иначе ще разкажем какво става с Драйфус, а на господа управляващите сигурно няма да бъде приятно, ако продадем на вестниците нашите сведения.

— Умна глава! — възхити се другарят му. — И аз ще си помисля по тоя въпрос. Драйфус може да донесе щастие на всички ни.

Човекът, за когото разговаряха така спокойно, стоеше зад живия плет и чуваше всичко. Но той не се сърдеше на своите пазачи, беше доволен, че изобщо чува човешки гласове, защото обикновено го заобикаляше гробна тишина. Може би тия двама души, които всъщност не му мислеха злото, а само се грижеха за своето щастие, биха му дали поне веднъж възможност да види пак морето…

— Пуснете ме навън — помоли глухо той, — пуснете ме да видя само още веднъж морето… морето, моята надежда, моя копнеж… Мили, добри хора, бъдете милостиви… дайте ми да видя морето. Двамата пазачи се спогледаха.

— Ей, Франсоа — каза този с червените мустаци, — мисля, че можем да направим тази малка услуга на нещастника. Другите пазачи още спят, пък и най-сетне, нищо не се знае — гласът му се превърна в тих шепот, — семейство Драйфус било много богато и когато човек се върне в Париж и разкаже на роднините му, че е правил добро за затворника, може би ще падне някоя пара.

Другият кимна в знак на съгласие. Те разтвориха храстите и червенокосият извика:

— Излезте навън, Драйфус, само че не бива да се отдалечавате много от къщата.

Храстите изшумоляха. Мъченикът на столетието се показа.

Милостиви Боже! Колко излишно беше предупреждението да не се отдалечава от къщата! Можеше ли това прегърбено и сломено от слабост същество въобще да върви, без да падне! Къде беше красивият млад офицер, който весел и жизнерадостен се разхожда из парижките улици със сресани по най-новата мода тъмни коси и хубави малки мустачки, със страни, зачервени от здраве, с доволна усмивка на уста. Къде беше любимецът на жените, идеалът на момичетата, мъжът, на когото тайно завиждаха другите мъже, защото знаеха, че където минеше, печелеше на своя страна всички сърца! Хлътналите бузи, разрошената коса, угасналият поглед, отслабналото като скелет тяло, прегърбено под тежестта на нещастието, провлечената походка, сивият цвят на лицето — това беше сега Алфред Драйфус!…

Той спря току пред самия плет. Подпря се на тоягата, която един милостив пазач му беше дал. Беше толкова слаб, че едва се държеше на краката си. Сивите дрехи, в които беше облечен, подчертаваха още повече мъртвешката бледост на лицето му. Но очите му светнаха, когато погледът му обхвана безкрайното море.

Вълнението го надви, нещастникът започна да трепери, ръцете му-изпуснаха тоягата, той падна на колене, простря ръце, а от устата му излезе глух глас, който сякаш идеше от гроб:

— Морето… океанът… о, мое любимо море, вълни на моята надежда… най-сетне, най-сетне пак ви виждам! Горещи сълзи бликнаха от очите на нещастния мъченик. Той, на когото бяха отнели и разрушили всичко, се чувстваше щастлив, щом можеше да види необятното море, отвъд което се намираше любимото му отечество.

— Няма ли параходи? — продължи тихо Драйфус. — Няма ли известие от родината, от жена ми, от детето ми? Съвсем ли ме забравиха вече, сам ли останах на този свят, сам в този ад?

Той закри лицето си с ръце и зарида. Даже суровите пазачи се извърнаха. Почувстваха, че тази болка беше толкова голяма, толкова свещена, че не бива да бъде видяна от човешко око.

— Може ли да отида по-близо до брега? — попита смирено Драйфус. — Мили, добри хора, позволете ми, там въздухът е по-хубав, по-свеж, той ще ме ободри, пък и, струва ми се, че съм по-близо до родината, като съм по-близо до водата.

— Добре, идете — отговори Франсоа. — И без това не можете да избягате… От този камънак в морето няма бягане.

— Благодаря ви, благодаря ви! — измърмори Драйфус.

Той се наведе, вдигна тоягата си и продължи към брега. Колко познато му беше всичко на този ужасен остров. Всяка скала, всяка вдлъбнатина, всеки храст, който мъчно беше израснал на тази камениста почва — всичко му беше до втръсване познато! И това синьо небе, което се издигаше над него, това небе, което като че ли напук беше винаги толкова чисто, и това небе беше му вече опротивяло!

От тези ясни висини идеше най-голямата му мъка. Палещото слънце, чиито лъчи изсушаваха тялото му, горещото слънце, което се мъчеше да стопи мозъка му. А поетите възпяват това небесно светило — съчиняват някаква блестяща слънчева кола, която, теглена от огнени коне, се носи тържествено из световните пространства.

А въздухът, горещият гъст въздух, който нещастният затворник от Дяволския остров беше принуден да диша, беше станал непоносим за него! Нещастникът знаеше добре, че всеки ден, през който диша този въздух, поглъща ужасните миазми, които причиняват тропическата треска, от която Драйфус толкова се страхуваше! Страшните бълнувания в трескаво състояние притискаха гърдите му и правеха съществуванието му на сън още по-тежко и по-ужасно, отколкото беше и без това в действителност.

Единственото нещо, което още обичаше, беше морето и то защото в него имаше движение, промяна, не беше онова, застояло еднообразие, което бавно, но сигурно докарва човека до лудост.

Драйфус се запъти към морето. Не срещна никого по пътя си и беше доволен от това. Затворникът отдавна вече се беше отказал да вижда хора, да говори с тях! Предпочиташе да е сам с мъката си. Мина на известно разстояние от малка къща, тъй наречената кухня на острова. Тук се приготвяше храната, която даваха на затворниците. През прозореца излизаше отвратителна миризма на разложена риба и гранива мас.

Повдигна му се. Яденето отдавна вече беше за него мъчение. Всеки път трябваше да се насилва, стомахът му не можеше вече да приема противните ястия, които му се поднасяха по поръчка на княз Галицин — винаги лютиви и пресолени, за да страда затворникът от постоянна жажда. А когато помолеше с треперещ глас за глътка вода, му отговаряха:

— Сега не е време за пиене.

Ако имаше треска, отказваха да му дадат лекарства. Забранено му беше да излиза вън от къщата си даже по естествена нужда, така че дупката, в която живееше, се пълнеше с нечистотии и миризми.

Бялата светлина, която се отразяваше от скалите, беше отслабила очите му. Той беше полуослепял. Десетина пъти беше молил да му дадат очила, но и на тази молба му беше отказано. Колибата му беше пълна с разни гадини. Те го хапеха до кръв и не му позволяваха да спи. Нищо не се правеше за изтребването на тия насекоми, между които често се намираше и опасният южноамерикански скорпион, чието ухапване понякога е смъртоносно. Колко от тези животни беше вече стъпкал Драйфус с краката си!

Когато пък настъпеше дъждовният период и сиви облаци покриеха небето, когато седмици наред непрестанно, денем и нощем, валяха проливни дъждове, тогава Галицин нареждаше да оставят затворника часове навън, тъй като точно тогава губернаторът се сещаше, че трябва да се прави някакъв ремонт на колибата.

Тогава нещастният мъченик биваше измокрен до кости и продължаваше да седи мокър до вечерта, когато измръзнал и треперещ лягаше в колибата.

— Той ще изчезне от само себе си — отговаряше Галицин, когато някой състрадален пазач поискаше разрешение да даде на затворника сухи дрехи.

На Дяволския остров често имаше бури, каквито ние, европейците, не сме в състояние да си представим. Тогава целият хоризонт се превръщаше в море от пламъци, чиито огнени вълни се спускаха към земята. При такива бури Галицин караше да завеждат нещастния Драйфус на една скала край морето. Той смяташе, че светкавиците и гръмотевиците ще уплашат капитана.

Но този жесток човек се лъжеше. Драйфус отдавна беше престанал да се плаши от природните стихии. Той се боеше само от човешката злоба. Когато отвсякъде го заграждаха светкавици и гръмотевици, той простираше ръце и извикваше:

— Велики Боже, аз съм тук и един-единствен гръм може да ме унищожи. Направи ми това благодеяние, изпрати ми такъв гръм и аз ще умра, благославяйки твоето име!

Но такава лека смърт не беше предопределена за нашия нещастен Драйфус. Гръмотевиците разцепваха скалите, но той оставаше невредим…

Трепериш ли, читателю? Ужасен ли си? Желаеш ли да спрем да ти описваме мъките на един човек, който има светото право като всеки друг, като теб, на щастие и радост? Можехме да спрем, ако не съществуваха хора, изобретателни в измислянето на нови мъчения за техните жертви. Драйфус беше попаднал точно в ръцете на такъв човек. През своите безсънни нощи, през свободните си часове, Червеният Галицин мислеше само как да измъчва повече нещастния капитан и още една затворничка, скрита дълбоко в земята зад една каменна стена. Ние познаваме и нея…

Една от най-големите жестокости, които Галицин беше измислил за Драйфус, беше банята. Той дълго беше молил да му позволят да се окъпе в хладните морски вълни. На острова имаше малък залив, където пазачите всеки ден се къпеха и можеха спокойно да плуват, защото дотам не стигаха акулите, тези ужасни морски хиени.

Цели две години отказваха да позволят на Драйфус да се Окъпе. Какво мъчение за един човек, свикнал на чистота, свикнал да се къпе всеки ден. Драйфус се зарадва много, когато му съобщиха, че губернаторът на Френска Гвиана му разрешил да се окъпе. Обаче не го заведоха в оня залив, където се къпеха пазачите, а при една скала, която се спущаше отвесно в морето. Той беше завързан с въже, което минаваше под мишниците му. Трябваше да се съблече и вече беше скочил във водата, защото жадуваше за толкова очакваната баня. Преди да му позволят да се окъпе, обаче, бяха хвърлили големи парчета месо в морето. Не след дълго на повърхността се показаха сиво-черните гърбове на акулите. Тогава стреляха във водата и ги пропъдиха. Разбира се, те не се отдалечаваха много, а заставаха на около петстотин крачки от мястото, където малко преди това бяха яли вкусното месо.

Тук трябваше да скочи Драйфус, тук трябваше да се потопи дълбоко във водата, вързан с въжето, което държаха горе от скалата. Акулите се спускаха жадни за плячка, готови да хванат жертвата си и да я отвлекат дълбоко в морето. Но неговите мъчители дочакваха спокойно акулите да наближат съвсем. Чак тогава го издърпваха нагоре. Една грамадна акула скочи във водата с широко разтворени уста и се опита да хване висящия във въздуха безпомощен човек. Ако един сполучлив изстрел не беше я убил на място, днес нямаше да има никаква Драйфусова афера и подлите му противници в Париж щяха да престанат да се боят от разобличаване. Невинната жертва на едно жестоко правосъдие щеше отдавна да почива на морското дъно, или в стомаха на някоя акула. Но, слава Богу, не било съдено да стане. Провидението беше решило да остави невинността и истината да възтържествуват и да накаже истинските престъпници. Драйфус издържа и тази баня, която всъщност беше само едно жестоко мъчение.

Една сутрин, когато току-що беше се събудил, чу продължително изсвирване на параходна сирена. Толкова близо беше, че нещастникът помисли, че параходът е хвърлил котва пред самия остров. В сърцето му се събуди надежда. Той скочи от леглото, облече се и излезе от къщичката, която тогава още не беше заобиколена с жив плет. И действително, пред острова се намираше голям параход. На главната му мачта се развяваше френското знаме.

Драйфус впи поглед в кораба. Какви ли мисли бушуваха в главата му! О, да можеше това да е параходът, който ще го отведе обратно в Отечеството! Изведнъж се сепна. Към него идеше княз Галицин, придружен от главния надзирател.

— Алфред Драйфус — заговори той. — Преди малко пристигна френски параход, който ми донесе заповед да ви изпратя във Франция. Невинността ви е доказана, истинският виновник вече е арестуван, вие сте свободен!

Драйфус се олюля и падна почти в безсъзнание в прегръдките на главния надзирател. Галицин заповяда да му дадат чашка коняк! за да може жертвата му да издържи докрай жестоката шега. Затворникът беше заведен на парахода. Моряците го избягваха, а капитанът не се виждаше никъде. Галицин влезе с него в кабината.

— Най-напред ще се върнем в Каена — обясни губернаторът. — Там ще ви дадат други дрехи, аз ще приготвя необходимите документи и тогава ще можете да отпътувате за Франция. Е, Драйфус, какво ще кажете за този неочакван обрат на вашата съдба?

Мъченикът сключи ръце.

— Благодаря на Бога — отговори той. — Знаех, че ще дойде денят, когато моята невинност ще излезе наяве.

— Много трогателно е вашето доверие в Бога — забеляза злобно Галицин, — сега пък се помолете пътуването да мине добре. Има бури, подводни скали, пожари. Може да стане катастрофа, преди да стигнете Франция.

Драйфус поклати отрицателно глава.

— Щом Господ ми е помогнал дотук — отговори той, — ще ми помогне и да стигна благополучно до Франция.

Параходът тръгна. Чак сега Драйфус се увери, че е дошъл часът на неговата свобода. Той се облегна на стената и заплака. В съзнанието му изпъкна споменът за жена му, детето му, верния му брат и той си представи картината на едно щастливо бъдеще.

— Оставям ви сам, Драйфус — стана Галицин. — Не искам да смущавам молитвите ви.

Сега нещастният затворник действително коленичи, вдигна ръце към небето и с гореща молитва благодари на Бога, че му е помогнал, че е възвърнал живота и честта му.

. Изведнъж параходът се разтърси и спря. Двама пазачи нахлуха в кабината.

— Елате с нас, Драйфус — наредиха те.

— Стигнахме ли вече в Каена? — попита мъченикът.

— Сега ще видите.

— С мъка изкачи нещастният човек трапа. Краката му едва го държаха. Когато излезе на палубата, той с лудешки вик се строполи на пода. Параходът беше спрял на същото място пред Дяволския остров, откъдето беше тръгнал. Подлецът Галицин беше накарал само да обиколят острова и сега с подигравателен смях тласна отново жертвата си в затвора, в който беше прекарал вече толкова години.

Може би читателят недоверчиво ще поклати глава и ще рече:

— Толкова зъл, толкова подъл, толкова жесток не може да бъде човек!

Ала нашите сведения са напълно достоверни. Ако истината за Драйфус проникне някога във вестниците, ще излязат на бял свят още много ужасни подробности. Драйфус се намира на Дяволския остров не само да прекара заточението си, или пък да умре там. Не, подлеците, които още властват в Париж и тровят общественото мнение, имат за цел да уморят бавно и ужасно несправедливо осъдения капитан Алфред Драйфус.

36.

Пикар и Зола, Матийо Драйфус и Мадлен се намираха в ужасната килия на лудницата, а сред тях стоеше доктор Дюбоа, блед като смъртник, с изцъклен поглед, като заловен престъпник, какъвто и беше всъщност. Фенерът, който Зола държеше в ръка, изпълваше помещението с мрачна светлина. Искаха да разбудят Клотилда Боазльо от привидния й тежък сън. Пикар се наведе и докосна с ръка лежащата пред него фигура. Но Зола му извика с треперещ от вълнение глас:

— Напразен труд, приятелю Пикар, няма нужда да будим Клотилда Боазльо, защото тя…

— …Е изчезнала — довърши Пикар. — Клотилда Боазльо е избягала.

В този момент доктор Дюбоа се съвзе. Неискрените му очи засвяткаха зад златните му очила и той извика с надменен тон:

— Сега искам да сложа край на комедията, която ви изиграх. Да, господин Пикар, да, уважаеми господин Зола, действително ли можахте макар и за миг да помислите, че в моята къща може да става нещо противозаконно? Допускате ли, че щях да ви доведа в тази килия, ако госпожа Боазльо действително беше затворена тук? О, не, аз исках само да видя, господа, докъде ще отидете със своето нахалство. Вие, тъй наречените герои на истината, вие, защитниците на предателя Драйфус! Вие нахлухте посред нощ в моята къща, искахте да ме хванете в лъжа, на която аз привидно се хванах, причинихте телесна повреда на моя пазач, като му пръснахте пипер в очите, и всичко това, за да се уверите лично, че в лудницата на доктор Дюбоа не стават никакви мистериозни работи. Покажете ми генералшата, която уж съм бил задържал против нейната воля. Къде е тя господа?

Зола, Пикар и Матийо Драйфус се погледнаха изненадани от дързостта, с която престъпният лекар искаше да се измъкне от поставената му клопка.

— Къде е госпожа Боазльо ли? — запита Пикар. — Да, господин Дюбоа, това не можем да ви кажем в този момент, но че тя е била тук в тази килия, това можем да ви докажем, и тези доказателства ще представим и в съда.

Пикар се наведе бързо и събра дрехите от пода.

— Ето кожения жакет на генералшата — каза той, — това е пък баретката й, а тази елегантна долна фуста е също нейна. Тези доказателства ще вземем с нас.

— Правете каквото искате — махна презрително с ръка доктор Дюбоа, — готов съм да отговарям пред съда, но и аз ще подам заявление за обида и вие ще трябва да ми платите голямо обезщетение, задето сте си позволили да се усъмните в моята честност.

Но Матийо Драйфус сложи ръката си на рамото на лекаря.

— Не бъдете толкова самоуверен, докторе — изрече той, — защото Клотилда Боазльо е жива и аз ще ви покажа пътя, по който е минала, за да се освободи. Виждате ли голямата дупка в стената, която е покрита с черно парче ламарина? Ето, като махна ламарината, пред нас се открива кръгло отверстие, което води към комина. Оттук са избягали Клотилда и нейният другар. През комина те са се изкачили на покрива, а оттам са намерили някакъв начин да се измъкнат на улицата.

— И тъй, доктор Дюбоа — поде Пикар, — останете си със здраве. Нашето нощно посещение във вашия, дом ще намери своя епилог в съда, тъй като не ще бъде мъчно да се намери Клотилда Боазльо в Париж. Пред тази свидетелка ще се разбият всички ваши лъжи.

Спасителите на Клотилда напуснаха килията, без дори да удостоят с поглед Дюбоа, който треперещ от гняв ги проследи със злобен поглед. Скоро след това, той чу шума на файтона, който отнасяше Пикар, Зола, Мадлен и Матийо към Париж.

Побеснял от гняв, Дюбоа тропна с крак.

— Ще ми платите за това — изръмжа той с пресипнал глас. — Не бързайте да тържествувате. Генералшата Клотилда Боазльо не е още във ваши ръце. Не вярвам да се е върнала при своя съпруг. Значи, се крие някъде в Париж. Чудно е само, че лудият не я е разкъсал, не я е удушил, а й помогнал да избяга и сам е избягал с нея. Сега трябва да потърсим и да намерим Клотилда Боазльо. Самият генерал трябва да ми помогне за това.

Дюбоа побърза да влезе в кабинета, облече набързо палтото си, качи се в своя файтон и подкара колкото може по-бързо конете към Париж. Когато пристигна до дома на Боазльо, той иззвъня и заповяда на появилия се слуга да събуди веднага генерала.

— За Бога, Дюбоа — сепна се уплашено генералът, като слезе в салона и видя там очакващия го негов съучастник. — Какво ви води по това време при мене? Да, сещам се, идвате да ми съобщите, че лудият художник е свършил своята работа. Клотилда мъртва ли е?

— Генералшата е избягала — осведоми глухо Дюбоа.

Боазльо изруга и се отпусна на близкото кресло.

— Избягала! — изръмжа пресипнало. — И жива при това…

— Има още лоши новини — продължи с невъзмутимо спокойствие лекарят. — Нашата тайна е открита. Зола, Пикар и Матийо Драйфус знаят всичко!

— Всичко ли? — изпъшка Боазльо.

— Те знаят, че вие, генерале, сте ми предали жена си, за да загине в моята лудница.

— Дюбоа… докторе… не, не, не е възможно…вие се лъжете… не ми казвате истината… Не може да бъде. Щом моите смъртни неприятели, Зола, Пикар и Матийо Драйфус знаят тайната, те държат в ръцете си живота ми, честта ми, свободата ми! Ако е така, аз съм загубен… Не ми остава нищо друго, освен да се самоубия.

— Още не, генерал Боазльо — възпря го Дюбоа, като намести очилата си, — Клотилда Боазльо действително е избягала и то заедно с художника, но тя ще стане опасна за нас, само ако успее да се срещне със Зола и другите ваши неприятели. Трябва да намерим вашата съпруга, преди тя да се е срещнала с онези мизерници.

Боазльо бързо се изправи. Той отново се изпълни с надежда. След това каза натъртено:

— Трябва да потърсим Клотилда, длъжни сме да я намерим.

Оставихме Клотилда Боазльо в ужасно положение, при което животът й висеше на косъм. Тя се намираше в мрачната килия на лудницата, а умопобърканият художник беше я повалил на земята и коленичил върху гърдите й, я душеше. Слабите му кокалести ръце стискаха шията й, която по-рано беше покривал със страстни целувки. Очите му бяха изскочили от орбитите и изразяваха жестокост и кръвожадност.

Всяка друга жена в това положение би припаднала. Но не и Клотилда. Тя напрегна всички сили, за да се отърве от нападателя. Като не успя, започна да вика сърцераздирателно за помощ, но всичко беше напразно, тъй като хората, които обитаваха тази къща, нямаха сърца, не знаеха що е състрадание, що е милост. Гласът й постепенно започна да отслабва. Ала лудият се наведе над нея, прилепи устни до ухото й и прошепна:

— Извикай още веднъж. Викай, че те убивам, за да се чувстват сигурни, че са постигнали целта си.

Клотилда разбра, че едва сега й се отварят очите. Тя забеляза, че въпреки разкривените от лудостта черти, по устните на Маврус Ленски играеше саркастична усмивка, а ръцете му, които уж искаха да я удушат, я пипаха внимателно, така че да не й причинява болка. Без да задава въпроси, умната жена изпищя за помощ, като се постара този вик да бъде също тъй естествен, както и предишните.

Маврус Ленски я пусна и се изправи. На пръсти се промъкна до вратата и се ослуша към коридора. След това се извърна и каза тихо:

— Сега те са сигурни, подлеците, че Клотилда Боазльо е умряла от ужасна смърт. Че лудият ще я разкъса на парчета.

При тези думи изразът на лицето му се промени неузнаваемо. Чертите на лицето му се изправиха и цялата му стойка, която по-рано беше свита, сгърбена като диво животно, което се готви да скочи върху жертвата си, се изправи нормално и дори грациозно.

Клотилда стана от пода. С растящо учудване и безгранична радост тя гледаше Маврус Ленски.

— Значи е вярно, мили — каза тя, — че ужасното нещо, от което се боях, е било само маскировка. Ти не си луд, ти разполагаш със силите си, твоето преобразяване в буен луд е било само хитро скроена комедия!

Маврус Ленски разтвори ръце, щастлива усмивка озари лицето му.

— Ела при мен, Клотилда — възкликна той, — ела да те прегърна и целуна. Няма от какво да се боиш. В действителност аз съм по-малко луд от твоя съпруг, знаменития генерал Боазльо, който прибягна до такива долни средства, за да ни раздели насила.

Клотилда се хвърли в обятията на любимия си. Те дълго и радостно се целуваха и прегръщаха.

— Сега да ти разкажа всичко, мила — започна Ленски, — за да разбереш как попаднах тук и защо играх ролята на буен луд… Когато се срещнахме последния път, ти ми каза, че съпругът ти знаел за нашите отношения и че се опасяваш ревността му да не го накара да прибегне до страшно отмъщение. Опасенията ти се сбъднаха. Една нощ, както седях вкъщи и рисувах, в ателието ми нахлуха маскирани хора. Преди да разбера какво става, те ми хвърлиха чувал върху главата, така че нито можех да викам, нито пък можех да се браня. Вързаха ми ръцете и краката, изнесоха ме навън, качиха ме в един предварително докаран файтон и ме доведоха в тази лудница. Тук ме хвърлиха в килия и ме подложиха на варварски мъчения. Топиха ме в ледена вода и когато за малко щях да се удавя, пак ме изваждаха. Биха ме с камшици, слагаха в краката ми растения, които миришат ужасно и имат такъв противен вкус, че човек може да припадне от отвращение. Заплашваха ме със смърт и настояваха да им дам писмено признание, че съм имал интимни отношения с теб. Но не успяха да изтръгнат от мен нищо. Отначало ги наричах подлеци, разбойници, престъпници и, осланяйки се на всевъзможни закони, настоявах да ме освободят веднага. Но когато разбрах, че се намирам напълно в тяхна власт и че не мога да разчитам на нечия помощ, за да се отърва от техните произволи и жестокости, аз промених тактиката. Започнах да играя ролята на луд. И действително, би било твърде естествено в положението, в което се намирах, и при изтезанията, на които бивах подлаган, да загубя разсъдъка си. Побелелият престъпник, доктор Дюбоа, изглежда е очаквал подобен обрат, тъй като щом пазачите му съобщиха, че аз, като се разхождам из килията си, ловя несъществуващи мухи по цели нощи, седя неподвижно и гледам в една и съща точка на тавана, той без всякакво съмнение заяви, че съм луд.

След няколко дни за мое щастие, намерих в джобовете си малко парче сапун. Спомних си, че бях чел в Някаква книга, че стари опитни престъпници си служат с едно странно, но сигурно средство, за да бъдат препратени от затвора в лазарета, където обикновено възможностите за бягство са много по-благоприятни. Сложих парчето сапун в устата си, размекнах го и когато останах насаме с един пазач, паднах на пода като ударен от гръм и получих един съвсем правдоподобен епилептичен припадък. Аз се виех и гърчех, а на устата ми имаше пяна. Това премахна и последните съмнения относно моята невменяемост. Доктор Дюбоа нареди да престанат с изтезанията и всеки ден ми хвърляха по парче хляб, малко вмирисано месо и ми слагаха една кофа с вода за пиене. Но аз исках да бъда съвсем сигурен и затова продължавах комедията. Един ден, когато пазачът влезе, за да донесе храна, аз клекнах в един ъгъл с пламтящи очи, стиснати зъби и нервно треперещи пръсти. Оставих човека да дойде до средата на стаята. В момента, когато той се наведе да сложи цинковата чиния на пода, аз се изправих. С един скок се хвърлих върху му и го сграбчих за шията. Това беше един огромен ирландец, на име Джо, най-бруталният и най-злият, най-жестокият от всичките ми мъчители. Отдавна се бях заканил да му дам урок. Тъй като моето нападение беше неочаквано, лесно го повалих и започнах да го тъпча с крака, да го удрям с юмруци и когато той беше почти в безсъзнание, го дотътрих до кофата с вода, потопих главата му в нея и го държах така, докато той едва не се удави.

Но понеже нямах намерение да го умъртвявам, го запратих в един ъгъл, където той лежа, докато случайно доктор Дюбоа мина покрай килията и, видял вратата й отворена, учудено влезе. Тогава повторих моя припадък, но Дюбоа успя да избяга и се върна с трима други пазачи, с които доста се борих, преди да ме надвият. Така станах най-опасния луд в цялата лудница. Аз буйствах! Тъй като всички бяха уверени, че никога няма да изляза от лудницата и при това смятаха, че ми липсва разсъдък, за да схвана разговорите им, един ден докторът и генерал Боазльо заговориха в моята килия за твоята съдба, скъпа Клотилда. Те развиха целия си подъл план пред мен и аз разбрах, че имат намерение да те примамят тук и да те оставят на мен, за да те убия.

— Лудият звяр ще изпълни предназначението си — беше сигурен доктор Дюбоа.

А твоят любезен съпруг прибави засмян:

— Така поне смъртта й ще бъде сладка, тъй като ще умре в прегръдките на любимия си!

От този ден постоянно очаквах с разтуптяно сърце да те доведат в този ужасен затвор. И действително, днес вратата се отвори, ти и съпругът ти влязохте в килията и аз се оттеглих в един ъгъл като влязох в ролята си на умопобъркан. Колко тежко ми беше да ти се покажа в този вид, който щеше да те изпълни с ужас и отвращение към мене, но трябваше да го направя. Трябваше да те излъжа, трябваше да накарам тези престъпници да повярват, че планът им ще бъде изпълнен, защото се боях да не го променят и да те затворят в друга лудница. Тогава всичко би било загубено!

Но аз се държах толкова правдоподобно, че генералът нито за миг не се усъмни, че ти няма да осъмнеш жива, ако те затвори сама с мене, буйния луд. Затова се зарадвах, като видях, че вратата на килията се затвори след теб. Оставаше само да те накарам да викаш така, че твоите писъци да изпълнят къщата и съм сигурен, че ония мерзавци са потривали ръце от радост, като са чували твоите молби за помощ, примесени с моите несвързани звуци, издавани от човек, превърнат в диво животно.

Маврус Ленски беше завършил разказа си. Клотилда нежно го прегърна и го обсипа с целувки.

— Аз съм щастлива — промълви тя, — не само защото няма вече опасност да стана жертва на един умопобъркан, но и защото те виждам здрав, мили Маврус. Нека сега правят каквото искат. Сега може и смъртта да дойде, поне ще умрем заедно и последните ни думи ще бъдат любовни обяснения.

— Няма да умрем — възрази художникът. — Има една възможност да се измъкнем от този затвор, но сам не можех да я използвам, защото имам нужда от помощник. Виждаш ли това парче ламарина. То прикрива една доста голяма дупка, начало на канал, който води към комина. Да махнем ламарината е дребна работа, ала каналът е твърде тесен, за да може възрастен човек да мине през него. Трябва да го разширим, като изстържа от двете страни стената. Имам вече и инструмент за тази работа. Ето тази лъжица, която отдавна съм скътал.

— Аз пък имам ножче — извика радостно Клотилда, — ще ти помогна.

— В такъв случай след няколко дни ще можем да избягаме — пошепна доволен Маврус Ленски. — Щом излезем веднъж на покрива, все ще намерим някаква възможност да слезем на улицата. В най-лошия случай ще трябва да се спуснем по гръмоотвода. Нали не те е страх, мила моя?

— Не ме е страх от нищо, когато си с мен.

Клотилда и Маврус Ленски се заловиха за работа. Почти през цялата нощ те работиха усърдно и откъртиха големи парчета от стената, като се стараеха да не вдигат шум. Това, което можеше да се чуе в коридора приличаше повече на шум от мишките и плъховете, които в лудницата бяха в изобилие. Обаче през деня трябваше да прекъснат работата си, защото шумът сигурно би ги издал.

След като работиха усилено три нощи поред, Маврус Ленски щастлив заяви на своята любима, че според него каналът вече е достатъчно широк, за да могат да минат през него. Но за да бъде съвсем сигурен, той реши да го опита веднага. Вмъкна се в отвора и започна бавно да се изкачва нагоре. Ала когато се върна обратно, доволен от резултата, се случи нещо, което унищожи всичките им надежди. От горната част на комина се откъсна голям камък. С глух шум той падна в канала и спря по средата, като запуши изхода нагоре! Маврус Ленски веднага схвана последствията. Съвместните им усилия не можаха да премахнат пречката. Те се опитаха да изтласкат камъка нагоре, мъчиха се докато ръцете им се разкървавиха, но всичко беше напразно. Този камък буквално се бе изпречил на пътя им и беше унищожил всичките им надежди за освобождаване и спасение.

Обхвана ги дълбоко отчаяние. Винаги енергична и смела, Клотилда сега лееше горчиви сълзи. Маврус Ленски с навъсени вежди крачеше неспокойно из килията и Клотилда започна да се опасява да не би той сега действително да полудее. Затова реши да опита друг начин за спасение. Нарани се с игла в ръката, откъсна едно листче от бележника си и написа с кръвта си известното писмо, което попадна в ръцете на Пикар и Мадлен. Вечерта обаче Маврус Ленски поднови опитите си да избута камъка от канала. Усилията му отново излязоха напразни. Настроението на двамата нещастници беше силно понижено от този страшен затвор и те се готвеха да умрат заедно. Нежно прегърнати, седяха свити в един ъгъл. Клотилда беше облегнала главата си върху гърдите на своя любим, който с гальовен глас се мъчеше да я утеши и да й вдъхне малко кураж.

— Не се боя от смъртта — изрече пламенно Клотилда, — но мисълта, че ще умрем, без да се разкрие престъплението, на което сме жертва, ме възмущава отдън душа. Тези негодници ще тържествуват, ще си честитят взаимно нашата смърт, както и гибелта на нещастния Драйфус. Ех, да можех да се освободя, бих отворила очите на французите по отношение на мъжете, които стоят начело на тяхната армия и които те, в своето необяснимо заслепение, едва ли не боготворят! Но това е неосъществимо. Драйфус ще загине на Дяволския остров, нашите трупове ще изгният тук, а най-големите престъпници на днешния век, между които се намира и моят съпруг, ще излязат победители!

Но Маврус Ленски изведнъж стисна по-силно ръката на своята Клотилда.

— Още не се знае, мила — каза той. — Чуй, Клотилда, слушай как Господ сам ни иде на помощ.

Клотилда се ослуша, но не можа да чуе нищо, което би потвърдило думите на любимия й. Художникът я вдигна и я заведе при окования с решетки прозорец.

— Чуваш ли, вън бушува снежна буря — пошепна Маврус Ленски. — Чуваш ли как силно свири в комина? Ако снежната буря се усили, твърде е възможно да изтласка надолу камъка, който се е изпречил на пътя ни.

Преди още Маврус Ленски да довърши мисълта си, ламарината, която закриваше отвора, издрънча и падна, а след нея се търколи в стаята и един объл камък.

Влюбената двойка веднага започна да се готви за бягство. Клотилда съблече дантелената си долна фуста и кожения си жакет, а Маврус Ленски, който беше и добър скулптор набързо направи кукла от сламата на мизерното си леговище. Куклата беше облечена с Клотилдините дрехи, просната в един ъгъл на килията. Тези приготовления имаха за цел да заблудят ирландеца Джо, който понякога нощно време вмъкваше главата си в килията, за да се увери, че всичко е наред.

След това Клотилда се овърза с панделките от корсета си, за да не й пречат дрехите при преминаването през доста тесния канал.

Още една последна целувка и бягството започна. Маврус Ленски помогна на жената да се вмъкне в отвора, пробута я малко напред, а след това и сам я последва.-Бурята наистина беше им помогнала. Тя не само беше изтласкала големия камък, но и беше разширила канала, откъртвайки множество дребни камъни и тухли.

След десет минути Клотилда и Маврус Ленски бяха вече на покрива. Едва можаха да си отворят очите от сажди. Лицето, ръцете, дрехите им бяха целите черни. Студеният, но чист въздух ги освежи след дните, прекарани в миазмите на килията. Въздъхнаха щастливо и поеха. Трудно беше да се върви по силно наклонения покрив. При това и бурята неведнъж застрашаваше да ги свали долу. Ала силата на волята им беше несъкрушима. Свободата ги зовеше. Можеха ли да се откажат от осъществяване на толкова горещо и дълго мечтаната цел!

— Ето гръмоотвода! — възкликна радостно художникът и посочи стоманената тел, която, въпреки тъмнината, ясно се забелязваше.

Той се наведе и изпълзя бавно към гръмоотвода. Клотилда го последва. Стигнаха почти едновременно и започнаха да се спускат. Телта почти им прерязваше ръцете, но никой не охна. Изведнъж Маврус, който беше на около половин метър пред нея, извика уплашено. Жицата на гръмоотвода стигаше само до половината височина на къщата. Навярно бурята я беше откъснала, а доктор Дюбоа не беше счел за нужно да я поправи.

Те висяха между небето и земята, силите им бяха вече изчерпани, нямаше никаква възможност да се върнат обратно на покрива. Да скачат долу също беше немислимо — биха си разбили главите.

— Сбогом, Маврус — изхлипа Клотилда, която чувстваше, че не може повече да се държи. — Сбогом, мили, дано успееш да се справиш. Аз съм изгубена, ръцете ми не държат вече, вие ми се свят и скоро ще падна долу.

— Клотилда! — извика Маврус, — скъпа единствена моя, подръж се още няколко минути, имай предвид, че твоята смърт е и моя…. Дръж се здраво…мисля, че намерих начин да се спасим!

С трескава бързина, като се държеше само с краката си за гръмоотвода, той разкъса палтото си на дълги ивици, които завърза една за друга. Към тях прибави и тирантите си. Така полученото въже привърза здраво за гръмоотвода. По този начин тя се удължи с още няколко метра. Долу оставаше разстояние, което не беше опасно.

— Маврус — изпъшка Клотилда, — Маврус, падам!

Той протегна ръце, прегърна любимата си и се спусна бавно и предпазливо с нея надолу по слабата връв, която за радост ги издържа.

Бяха спасени!

37.

„Черната Мария“, параходът, който отнасяше престъпниците в Каена, цепеше вълните на океана. В най-долните помещения на парахода се намираха нещастните затворници. Между тях беше и графиня Естерхази, съпругата на черния майор. Тя бе болна и сломена, тъй като спасението, което й беше обещано, не успя. Сега й предстоеше да прекара целия си живот на Дяволския остров, подобно на мъченика Драйфус, който вече се намираше във властта на отчаянието и болестите.

Но Натали все пак имаше една утеха. Тя знаеше, че синът й е наблизо, отново беше видяла Роберт, беше чула гласа му и знаеше, че той ще направи всичко възможно, за да я спаси. Но това трябваше да стане колкото може по-скоро. Натали страдаше ужасно от жестоките обноски, на които беше подложена тук на парахода. В най-долното помещение бяха й дали една малка кабинка, която нямаше нито прозорец, нито друга възможност за проветряване. Купчина слама беше леглото й, но тя не можеше дори да се просне свободно върху нея, защото кабинката беше твърде малка. Ужасна беше и храната, която получаваше. Вмирисана риба или някаква безвкусна каша и парче хляб, толкова корав, че би трябвало предварително да се насече с тесла. Като се прибави към това и ужасната самота, мъчителните мисли, които я налягаха, съзнанието, че я чака едно страшно бъдеще, действително беше чудо, че Натали Естерхази не изгуби разсъдъка си. Но нейните страдания бяха увеличени и от друго нещо. Капитанът на „Черната Мария“ беше пожелал да види затворничката преди да я тласнат в мизерната кабина. Красотата й, благородното й държание направиха силно впечатление на суровия моряк. Една сутрин той заповяда на юнгата Роберт да повика моряка Латур и заедно с него да доведат в кабината му затворничката. Сърцето на Роберт се разтупа. Какво искаше капитанът от майка му? Дали не смяташе да облекчи с нещо съдбата й? Дали не беше разбрал, че начинът, по който на неговия параход се отнасят с нещастната жена е прекалено жесток и нечовешки? Зарадван, той отиде при Латур и му съобщи, че капитанът иска да види майка му. Обаче челото на Латур се сбърчи мрачно. Той разбра, че на нещастницата предстоят нови изпитания, но задържа предположенията за себе си, за да не смущава детското сърце с неща, които то не би могло да разбере. Съобщиха на ключаря за заповедта на капитана и той им отвори кабината, в която се намираше графиня Натали. Латур и Роберт за пръв път виждаха това помещение, за пръв път синът виждаше майка си в тази недостойна за нея обстановка. Но той трябваше да се владее, защото ключарят стоеше зад него и едно-единствено възклицание, едно само непредпазливо движение можеше да издаде на подозрителния човек, че между него и жената съществуват по-тесни, по-сърдечни връзки.

За щастие ключарят остана в долното помещение, а Латур и Роберт сами поведоха затворничката по тясната стълба нагоре към каютата на капитана.

— Майко, мила майко! — прошепна Роберт на нещастната жена, докато целуваше ръката й. — Майко, какви страдания трябва да понасяш!

— Телесните мъки, сине мой — отговори с достойнство графинята, — съвсем не са най-страшните. Това, което мъчи душата ни, което ни унижава, което ни излага на безчестие, това може да направи живота ни тежък и непоносим.

Тя затвори очи и си спомни за подлия човек, когото беше нарекла свой съпруг, тласнал нея и децата й към мизерия и смърт. Той живееше с любовницата си разкошен живот, докато тя и синът й се намираха пред неизвестност, а малката Виктория спеше вечния си сън на гробищата. Някогашната й предана любов към Естерхази се беше превърнала в люта омраза.

— Майчице — не издържа Роберт, — тези минути са ценни и аз бързам да ти съобщя някои работи. Човекът, който сега е с нас, се казва Латур и за мен е приятел, баща и верен покровител. Заедно с него, майко, ще се опитаме да те спасим и то колкото е възможно по-скоро.

— Така е, госпожо графиньо — потвърди Латур, — аз искрено обичам вашия син и го смятам за свой брат и тъй като сме свързали съдбите си, редно е да рискувам живота си за спасението на неговата майка. Имам вече план за бягството ни от „Черната Мария“. Но, разбира се, за изпълнението му са необходими още доста приготовления. Затова, колкото и да е страшна тази мисъл, ще трябва търпеливо да прекарате още няколко дни във вашия ужасен затвор.

Натали стисна ръката на Латур.

— Отсега нататък ще понасям леко всички страдания — отговори тя, — щом като зная, че за мен туптят две сърца, изпълнени с любов! Благодаря, хиляди пъти благодаря! Но аз не бих желала, Латур, да излага живота си на опасност заради мен.

— Тихо! — прошепна Роберт. — Мълчи, за Бога! Струва ми се, че зърнах лицето на кормчията. Страх ме е да не ни е подслушвал.

Те стигнаха до кабината на капитана и въведоха затворничката в нея. Едрият, снажен мъж с волева брада и бледо от разни злоупотреби лице заповяда на Латур и Роберт да напуснат каютата.

Щом остана сам със затворничката, той се приближи до нея и я прегърна през бедрата.

— Е, моя гълъбице — измърка той с противен глас, — страх ме е, че не си много доволна от положението си на моя параход. Би могла да се чувстваш добре, много добре даже, и да прекарваш един сравнително приятен живот тук на борда на „Черната Мария“, ако си мила с мене и умееш да поддържаш доброто ми настроение.

Безсрамникът се опита да целуне графинята, но Натали, ужасена и отвратена, го отблъсна.

— Не се опитвайте още веднъж — изрече твърдо тя — да ме обиждате по такъв начин. Действително аз съм ваша пленница, аз съм една нещастна жена, която със стъпването си на този параход е загубила всички права и е станала напълно беззащитна. Аз нямам нищо друго, освен живота си, обаче вие трябва да го цените, капитане, защото сте длъжен да ме предадете жива на властите в Каена. Ще отговаряте, ако с мен се случи нещо по пътя. Заклевам ви се, че ако с насилие ме принудите да стана ваша любовница, ще потърся смъртта. Или ще се хвърля в морето, или ще престана да ям и ще дочакам края си.

Капитан Деклюзьор се изсмя подигравателно.

— Няма да успееш — каза грубо той, — защото отсега нататък ще заповядам да те вържат на палубата и да те хранят насила. Виждаш, че не можеш да ми избягаш, а пък си твърде хубава и твърде съблазнителна, за да се откажа от намерението си да прекарам някой и друг любовен час с тебе. Приготви се за моето посещение тази нощ… Не се вцепенявай от ужас! Ще се укротиш, обещавам ти, и ще започнеш да очакваш с нетърпение моите прегръдки.

Лек стон се чу пред вратата на кабината. Той беше твърде тих, за да го чуе капитанът, но достатъчно силен, за да накара Натали да изтръпне. Тя се досети, че синът й беше подслушвал този мръсен разговор. Действително, Латур и Роберт подслушваха. Те чуха отвратителното предложение на капитана. Роберт не можа да разбере много от смисъла му, но от възмущението на Латур схвана, че капитан Деклюзьор иска нещо ужасно от майка му.

— Да си ходим! — пошепна Латур на Роберт, защото не искаше да остави момчето да слуша по-нататък. — Страх ме е, че капитанът вече няма да ни повери затворничката, а ще накара другиго да я заведе обратно в килията.

Латур беше предугадил. Едва се бяха отдалечили от вратата, когато Деклюзьор подаде главата си от кабината и извика силно кормчията. Той беше висок, слаб, отвратителен човек, дясната ръка на капитана. Нему Деклюзьор поръча да заведе и да заключи затворничката. Трябвало да се пази и той самият искал нощно време да я контролира.

Кормчията кимна и отвратителна усмивка пробяга по лицето му. Беше разбрал всичко.

След няколко минути Натали беше пак в своята дупка. Тя се хвърли на сламата и зарида горчиво. Всичко беше загубила: съпруга си, децата, състоянието и името си, и животът й беше в опасност. Сега искаха да й отнемат и последното, което беше й останало — женската й чест.

Тя повтори клетвата, която беше дала пред капитана: по-добре да умре, отколкото да погази честта си!

В това време Латур и Роберт бяха излезли на палубата и Латур привлече момчето близо до кабината на кормчията, в която по това време нямаше никой.

— Роберт! — прошепна той. — Роберт, трябва да решим, трябва да бързаме, защото иначе майка ти е загубена. Нали чу, че оня мръсен тип иска да й стори зло. Още тази нощ трябва да я освободим.

Очите на момчето светнаха радостно. То стисна признателно ръката на Латур. Мисълта, че скъпата му майка се измъчва без въздух и светлина в тясната килия и без това му беше непоносима.

— Сега ще ти кажа, приятелю — започна отново тихичко Латур, — какво трябва да правим. Преди всичко е необходимо да си осигурим една лодка, една от спасителните лодки ще бъде напълно достатъчна. Това няма да направи впечатление. Ти като юнга си длъжен да се грижиш лодката да е в изправност. Покатери се горе и виж дали има гребла, дали кормилото работи и преди всичко дали има достатъчно храна в нея. Последното е особено важно, тъй като не знам колко време ще се лутаме в открито море, преди да срещнем параход, който да ни прибере. Надявам се, обаче, това да не трае дълго. Според бележките на кормчията, които прегледах, ние се намираме приблизително на една линия с Куба. Този курс следват много параходи, особено ония, които плават от Сан Франциско през Панама за Ливърпул.

Роберт изслуша обясненията на своя по-възрастен приятел с разтуптяно сърце. Нали се касаеше за свободата и живота на любимата му майка! Какви ли не жертви би направил той на драго сърце заради нея….

През този ден другите моряци с учудване гледаха как юнгата усърдно се занимава със спасителните лодки и носи в тях хранителни припаси и вода. Те се радваха на трудолюбието на момчето. Обаче не знаеха, какво се крие зад него.

Капитан Деклюзьор не беше се отказал от мръсните си намерения по отношение на нещастната графиня. Благородната гордост на тази жена не му направи никакво впечатление. Не беше в състояние да го възпре и мисълта, че тя и без това е тежко наказана от съдбата, че предстоящото й заточение на Дяволския остров й отнема всяка надежда. Този човек подобно на животните не можеше да сдържа своите страсти и желания… Към полунощ той стана от леглото си, облече се набързо, запали един фенер и взе ключа от нейната кабина. Сложи в джоба си и револвер, което правеше винаги през нощните си обиколки. Отвори колкото може по-тихо вратата на каютата си и стигна до трапа, който водеше към долното помещение на парахода. Едва беше направил няколко стъпки и изненадан спря. Пред него стоеше кормчията.

— По дяволите, какво искате — извика сърдито Деклюзьор, — защо се влачите подире ми? Нали ви дадох нарежданията си?

— Всичко е много добре, капитане — отговори кормчията. — Не бих си позволил да ви безпокоя, независимо дали спите или вършите други приятни работи. Но мисля, че ще има буря. Небето е черно, а въздухът е толкова гъст и неподвижен, че бихте могли да го режете с нож. Това не предвещава нищо хубаво по тия широти. Ако се появи циклон, всички ще отидем на дъното.

— Да те вземе дяволът, Дамюсет — процеди Деклюзьор. — Ти винаги предричаш лоши работи, но не си добър пророк и не давам пет пари за твоите предсказания. Върви горе на палубата и прави каквото ти казах. „Черната Мария“ трябва да пътува с пълна пара, защото по тия места бурите са на зони. И ако действително се появи буря, ще видим кой ще изпревари — бурята или ние.

Той избута кормчията настрани и тръгна надолу по трапа. Не се държеше много сигурно на краката си. За да се подготви за подвига, който се канеше да извърши тази нощ, се беше предварително подкрепил с няколко шишета силно вино, което вече действаше.

— Пак е пил старият — промърмори кормчията, известен с прякора носатият Джим, зад гърба му. — Когато изпразни няколко шишета, му става безразлично дали параходът му ще се удари в скала или ще загине от буря… Дявол да го вземе този капитан, бих желал да съм на негово място.

Джим излезе на палубата и клатейки глава, заоглежда небето, върху което сякаш беше излято цялото мастило на света. И морето беше добило същия цвят.

— Лоши признаци — измърмори кормчията и отиде на поста си.

В това време Деклюзьор беше вече слязъл в най-долното помещение на парахода, където се намираше килията на затворничката. Тишина владееше тук. Нещастните жертви спяха, забравили за няколко часа съдбата си.

Капитанът потърси с очи кабината й и като я откри, извади от джоба си ключа и внимателно отвори вратата. След това освети помещението с фенера. Натали Естерхази спеше. Умората я беше надвила и тя спеше успокоена отчасти от обещанието, което Латур и Роберт й дадоха.

— Хубава е тази жена — избъбра капитанът. — Жалко, че ще отиде в Каена. Тези прелести ще повехнат на Дяволския остров, но това няма да стане преди аз да съм ги опитал.

Развратникът сложи фенера встрани, коленичи и жадно протегна ръце към спящата жена.

Но преди да успее да я докосне, един удар по главата го повали.

— Струва ми се, че това му стига — пошепна гласът на Латур. — Ударих го с всичка сила и Бог ми е свидетел не бих съжалявал, ако съм убил това животно, което не заслужава нещо по-добро.

Роберт коленичи до безчувствения капитан. Момчето извади нож и го вдигна над главата му.

— Ти обиди майка ми — процеди то, обхванато от буйна ярост. — Ще забия ножа в сърцето ти!

Латур хвана ръката на момчето.

— Запази самообладание, Роберт — му прошепна на ухото. — Заповядвам ти да оставиш ножа. Не бива да проливаш кръв. Този човек вече не е опасен за нас. Моят удар го зашемети и кой знае дали въобще ще се събуди. Трябва сега да бързаме. На палубата са дежурни двама моряци, които получиха от мен толкова ракия, че не могат да си държат отворени очите. Уверен съм, че спят като заклани. Трябва да използваме това време, така че събуди бързо майка си.

Момчето се наведе над спящата жена.

— Майчице — подвикна, — мила майчице, събуди се, дошъл е часът на твоето освобождаване.

Натали отвори очи и като видя Роберт до себе си, се зарадва.

Изправи се, хвърли въпросителен поглед върху лежащия на пода капитан и се обърна към Латур:

— Не бих желала моето спасение да струва един човешки живот.

— Госпожо графиньо — изрече бързешком той, — сега мислете само за себе си. Предстои ни тежка работа. Бог да ни помогне в това, което искаме да предприемем. Преди всичко облечете тази мушама, тя е на един моряк и ще скрие затворническото ви облекло. Като сложите и тази гумена шапка, каквато носим в дъжд и буря, съм сигурен, че в тъмнината вахтените ще ви сметнат за свой другар.

Натали бързо се облече.

— Да вървим, аз съм готова.

Тримата предпазливо се изкачиха на палубата.

Никой не ги забеляза. Ракията, която Латур беше дал на дежурните моряци, беше изпълнила своето предназначение. Те се промъкнаха до една от спасителните лодки, предварително приготвена за път. Едно срязване на въжетата беше достатъчно, за да бъде спусната във водата.

— Качвайте се — пошепна Латур на своите спътници. — Аз ще остана на борда, за да отрежа въжето, след това ще скоча при вас. От цирка съм научил някои и други гимнастики. Мисля, че и сега ще мога да използвам тези свои умения.

— Ела, майко — каза Роберт, — дай си ръката, за да ти помогна да влезеш в лодката.

Натали подаде ръка на сина си. Тя беше вече стъпила с единия си крак в лодката, а Латур беше протегнал ръка да й помогне, когато светкавица озари морето. Като по чудо цялата картина коренно се промени. Светкавици засвяткаха, гръмотевици затрещяха, вълните закипяха и се издигаха на височина колкото къща. Цялото море заприлича на огромен кипящ котел. Черното небе беше станало огнено.

— Циклон!

Този вик се чу от всички страни, на парахода. Кормчията изскочи от своята кабина, моряците, които спяха в своите каюти, се спуснаха на палубата. Всички викаха, крещяха, псуваха един през друг и от целия тоя хаос отчетливо се отделяше ужасният вик: „Циклон!“

— Загубени сме — промълви Латур, като изтегли графинята, — би било лудост да тръгнем сега с тази черупка. Ще бъдем пометени от вълните, което впрочем може да ни се случи и на парахода.

— Къде е капитанът? — крещеше кормчията Джим. — Идете в кабината и събудете стария дявол. Да не мисли да спи до второ пришествие и да остави парахода да се разбие на парчета.

Морякът, който слезе в кабината на капитана, за да го събуди, се върна с известието, че не намерил там Деклюзьор.

Циклонът беше в разгара си. Параходът ту се издигаше на белия гребен на огромна вълна, ту потъваше в пропаст. Чуваше се скърцането на машините, които с голяма мъка и максимални напрежения успяваха отново да го изтеглят от дълбините.

— Ей, кормчия, дайте ни ракия — извика един от моряците. — Нека се повеселим, защото няма да осъмнем. Тази е последната ни нощ.

— Не давам нито капка, кучета такива — извика Джим, — защото, ако се напиете сега, сигурно ще отидем по дяволите.

Скоро след това на палубата се появи малко буренце ракия и едно по-голямо с вино. Пред лицето на смъртта започна един отвратителен гуляй. Моряците пиеха с големите канчета безразборно ту от едното, ту от другото буре, като всеки гледаше да си наточи повече. Вятърът ревеше и заглушаваше нецензурните песни на пияните мъже, псувните и клетвите, които отправяха към хората и Бога.

— Няма ли жени на борда — извика един от моряците, — за да се забавляваме по-добре. Освободете затворниците, пуснете ги, а жените нека дойдат да ни повеселят.

— Между затворниците има само една жена — отговори друг — и тя е много хубава.

Латур, Роберт и Натали изтръпнаха като чуха тези думи. Те бяха се скрили в една спасителна лодка и я бяха покрили със сиво платно, което ги скриваше от погледа на моряците. За сега още бяха на сигурно място. Гуляят продължаваше с участието и на кормчията, който беше разбрал, че всяко противопоставяне е безсмислено, още повече, че възможността да спасят парахода от бурята беше твърде малка.

Екипажът на „Черната Мария“ очакваше смъртта си и искаше преди това да се повесели, колкото е възможно повече. Ракията се лееше изобилно и скоро целият запас беше изчерпан. Пияни хора се люшкаха сред бледата светлина на светкавиците и никой не се грижеше да вземе поне най-необходимите мерки за спасение. Дори кормчията беше напуснал поста си.

Параходът се носеше по ревещите вълни на разбушувания океан. Потъването беше неизбежно. Пияният екипаж запя една ужасна песен, която-съдържаше най-грозни кощунства и съвсем не подхождаше на този трагичен час, но хората се бяха превърнали в животни, които се подчиняваха само на инстинкта си. Някои от тях бяха слезли в най-долното помещение на парахода и бяха освободили затворниците. Нещастните измъчени, бледи същества, олюлявайки се от ужас, тръгнаха по палубата. Те чувстваха, че става нещо страшно, защото и от кабините бяха дочули глухия тътнеж на вълните и гръмотевиците, а по люлеенето на парахода, който се наклоняваше ту на едната, ту на другата страна, бяха разбрали, че бушува силна буря.

С отчаяни усилия нещастните затворници се опитаха да разбият вратите, обаче не успяха. Неочаквано те сами се отвориха. Пияни моряци стояха пред тях и ухилено ги подканяха по-бързо да излязат на палубата, защото там се празнува празник на смъртта и имало вино, ракия и мезета. Всеки можел да яде и пие колкото иска. Разтревожени, затворниците изскочиха на палубата. Един поглед върху морето, беше достатъчен, за да разберат, че са загубени, че параходът е жертва на бурята… Дадоха им ракия, подхвърлиха им големи парчета месо и нещастните затворници, които дълго бяха търпели лишения, се нахвърлиха жадно. Затворници и моряци седяха или лежаха на групи, наливаха се с ракия и вино, смееха се, шегуваха се със смъртта.

Но изведнъж на палубата се появи човек, побеснял от гняв, с пълен револвер в ръка. Беше капитан Деклюзьор. Той беше успял да се свести навреме и сега се появи съвсем неочаквано сред пируващите хора.

— Каналии, какво правите — извика гръмовито той и гласът му надви рева на бурята и шума на вълните. — Полудяхте ли, кучета, че вместо да работите, за да се спасите, сте се напили като свини! Всеки на поста си, мръсници. Тежко на тоя, който не се подчини. Ще му забия куршум в главата!

Някои от моряците веднага се съвзеха и понечиха да заемат местата си. Но някои по-пияни техни другари ги задържаха.

— Страхливци! — извикаха им те. — От капитана ли се уплашихте!

— Ха, той твърде дълго е бил капитан, сега параходът е наш, а ние заедно с него, може би, още следващата минута ще отидем по дяволите. Глупак е оня, който мисли да се залавя за работа…

— И ти, Джим — нахвърли се капитанът върху кормчията, който беше седнал върху празно буре, — какъв си кормчия, щом през време на буря напускаш поста си! Бързо на руля!

Но Джим, който беше толкова пиян, че едва ли би могъл след три дни да изтрезнее, не прояви никакво желание да се подчини на капитана.

— Ти ще послужиш за пример! — извика капитанът, вдигна револвера си и се прицели в челото на кормчията.

Ала преди него се изправи огромен моряк с брадва в ръка.

— Ако стреляте, капитане — извика заплашително червенокосият човек, — ще ви разбия черепа.

Чуха се два изстрела. Червенокосият падна като ударен от гръм, а Джим се катурна от бъчвата, с пробито чело.

Тези изстрели бяха сигнал за общ бунт, за страшната кървава сцена, която се разигра сред океана. Бунтовниците нападнаха капитана, обезоръжиха го, повалиха го и му вързаха ръцете и краката. След това пияните моряци започнаха да се съвещават какво да правят с бившето си началство.

— Слушайте, момчета — извика един слаб, широкоплещест човек, американец, който кой знае как беше попаднал във френската марина. — Ще ви направя едно предложение, от което можете да забогатеете, стига да не ви липсва смелост и решителност. Да хвърлим капитана в морето, нека го погълне кипящата бездна, а ние ще станем господари на парахода. Когато премине бурята, ще спрем в някое южноамериканско пристанище, или ако предпочитате, на западния африкански бряг. Там ще продадем парахода и ще си поделим парите. Е, момчета, какво ще кажете за моето предложение?

— Американецът е умна глава — извика един дребен италианец, който като всички свои сънародници беше много алчен. — В това поне има някакъв смисъл. Ще можем да спечелим нещо. Макар че „Черната Мария“ е твърде старо корито, все ще струва поне тридесет хиляди франка. Съгласен съм с предложението на американеца!

— И аз! И аз! Всички, всички!

Ракията, кръвта, която бяха видели, смъртната опасност, в която се намираха, направиха от тези хора престъпници. Италианецът и американецът се спуснаха върху вързания капитан. Те го вдигнаха и го понесоха към перилата на палубата.

— Какво правите, кучета — извика Деклюзьор, който се сети за намерението им, — искате да ме убиете ли? Престъпници, не знаете ли, че във всяко пристанище на тоя свят ще ви поискат сметка затова, глупаци. Сами се убивате.

— Благодарим, капитане — присмя се американецът, — че сте се загрижили толкова за нас. Но аз смятам, че ще направите по-добре, ако се погрижите за себе си. Помолете се набързо на Бога, защото смятаме да ви накараме да си пийнете морска водица.

От скривалището си в спасителната лодка Латур, Роберт и Натали чуваха всяка дума от този страшен разговор. На Натали, която имаше всички основания да мрази капитана, също й беше тъй непоносимо, както и на останалите двама.

— Какво мислиш, моето момче — пошепна на Роберт бившият клоун, — да допуснем ли да извършат пред очите ни това убийство, или да се притечем на помощ на това животно Деклюзьор?

— В този момент, чичо Латур — отговори момчето, — Деклюзьор е само човек.

— Добре го каза, моето момче, приготви си камата, аз имам брадва.

Те дръпнаха платното на лодката и скочиха на палубата. Бунтовниците тъкмо се готвеха да хвърлят капитана в морето.

Роберт извади камата и понечи да се спусне върху убийците, но Латур успя да хване ръката му и да прошепне:

— Чакай, моето момче, със сила не можем да го спасим! Какво можем да направим ние двамата, сред толкова жадни за кръв хора? Но, ако не можем да си послужим със сила, ще успеем с хитрост.

Той се доближи до събраните накуп моряци и извика с всички сили:

— Котелът ще се пръсне! Никой не го поддържа.

Всички ще пропаднем.

Вик на ужас се изтръгна от гърдите на моряците. Оставиха капитана на палубата, вече никой не мислеше за него. Всички бяха заети с ужасната мисъл, че котелът ще се взриви.

— При машините! — извика американецът. — Може би ще успеем да предотвратим катастрофата.

Водени от американеца, моряците се спуснаха към машинното помещение и най-голямо усърдие проявиха тъкмо ония, които преди малко най-малко буйстваха…

Латур наблюдаваше сцената и с уплашени викове подканяше колебаещите се да отидат и те. Когато и последният подстрекател напусна палубата, той тръгна след тях към машинното помещение на „Черната Мария“. То се затваряше с тежка желязна врата, която отвън се заключваше с голямо, здраво резе. Латур се увери, че всички бунтовници бяха заобиколили котела и внимателно го изследваха. Той решително затръшна, вратата и дръпна резето. Убийците бяха заключени.

Латур знаеше, че те не можеха без негова помощ да излязат. И тъй като нямаше никакво намерение да ги пусне, той обърна два пъти ключа, след което го сложи в джоба си. Като отстрани по такъв начин най-голямата опасност за парахода, той отново се качи на палубата и се изправи пред лежащия на пода вързан капитан.

— Капитане — заговори той, като се наведе над човека, чиито черти още изразяваха страх от смъртта, — капитане, бунтовниците са заключени. Те са мои пленници. Слушайте как буйстват и удрят с юмруци по желязната врата, която обаче не могат да разбият. Параходът е спасен, също и вие, но само при едно условие. Ако не желаете или не можете да го изпълните, ще пусна веднага бунтовниците.

— Какво искате от мен? — изпъшка Деклюзьор. — Вие ме спасихте от смъртта, аз ви дължа благодарност и ако е в моята власт да изпълня молбата ви, ще го направя.

— Закълнете ми се — поде отново Латур, — че няма да закарате „Черната Мария“ в Каена. Ще вдигнем платната и ще тръгнем към западните брегове на Африка. Там ще пуснем котва и всички, които се намират на парахода, ще бъдат свободни да идат където искат. Параходът ще си остане собственост на френската държава и щом ние го напуснем, вие ще можете да разполагате с него, както искате. За нас е важна само свободата ни.

— Приемам предложението ви — обеща капитанът — и се заклевам, че ще удържа на думата си.

Без колебание Латур преряза въжетата, с които беше вързан капитанът. Той стана и понечи с признателност да стисне ръката на Латур.

— Не мога да ви стисна ръката — каза бившият клоун, — докато тази дама — той посочи Натали — не ви прости. Вие сте я обидили. Искайте извинение от нея.

Капитанът, когото нещастието беше смирило, отиде при Натали:

— Госпожо, признавам, че се отнесох лошо и недостойно с вас. Простете ми, ако можете.

— Достатъчно сте наказан — отговори графинята, — за това, което направихте, Деклюзьор. Прощавам ви на драго сърце.

— Ето ви и моята ръка — продума облекчено Латур. — А сега на работа!

Останалите моряци и дори освободените затворници охотно се подчиниха на новите заповеди. Ветрилата бяха опънати и тъй като бурята вече утихваше и духаше благоприятен попътен вятър, „Черната Мария“ запори пак водите на океана.

В машинното отделение заключените моряци викаха и ревяха. Натали помоли да пуснат някои от тях, но Латур енергично отказа.

— Нека гладът ги поукроти — реши той. — Като постоят два дни без ядене и пиене, ще омекнат съвсем. Дотогава нека останат там.

И действително, в машинното отделение ставаше все по-тихо и по-тихо. Проклятията и ругатните престанаха, не се чуваха вече удари по вратата, а след известно време започнаха и молби, въздишки, скимтене, дори и плач.

Латур беше пълен победител. Всъщност той беше капитан на „Черната Мария“. С опънати платна, параходът бързаше към западния бряг на Африка.

38.

Макар че Зола и Пикар предложиха на Мадлен своята помощ и изказаха готовност да се погрижат за нея, тя решително отказа. Мадлен беше твърде горда, за да приеме да й плащат за услуга, направена в интерес на истината и справедливостта. Тя искаше да върви по своя път, предпочиташе с честен труд да печели прехраната си и не се съмняваше, че в един голям град като Париж скоро ще се намери възможност за това. От работата й в цирка й беше останала малка сума, която разбира се, не можеше да стигне за дълго време. Тя нае скромна стаичка и разпредели парите си така, че да й стигнат за един месец. Това време искаше да използва за намирането на Християн и за сдобряването си с него. Тя го обичаше все тъй силно и продължаваше да живее с мисълта за него. Не беше възможно да повярва, че той още таи в душата си онова грозно подозрение. Но тя искаше да се срещне лице в лице с него, да му обясни недоразумението, което се породи тогава в оня дом на улица „Росини“ и което ги раздели така жестоко. Може би беше необходимо само едно обяснение, може би тя трябваше само да надвие гордостта си и да му разкаже как попадна в онази съмнителна къща, за да й прости той напълно. Какво значение може да има гордостта пред истинската чистосърдечна любов? Християн я беше обидил и унизил пред толкова хора, но въпреки това тя беше готова първа да му подаде ръка за помирение. След една нощ, през която Мадлен си изясни всичко това, като си представи Християн, неговото добро лице, като си спомни хилядите доказателства за неговата любов, вярност и привързаност, които й беше дал, тя реши да предприеме първата стъпка. Облече се по-старателно от друг път, защото беше жена и искаше да се хареса на своя любим. Като се погледна в огледалото, трябваше да признае, че въпреки вехтата тъмна рокля, въпреки евтиното палто и скромната шапка, с които беше облечена, не беше загубила нищо от своята хубост. Беше сама и се намираше в състояние, в което човек възвишава душата си към Бога и моли за неговата помощ и съдействие. Тя се помоли Богу да й помогне да си възвърне любовта на Християн. След това тръгна към неговото жилище. Когато изкачи стълбите и натисна звънеца, тя потрепера при мисълта, че скоро ще се реши съдбата й. Не беше само срещата с Християн, която я вълнуваше. Тя знаеше, че тук ще срещне и старата графиня Естерхази, майка му, която досега гордо беше отказвала да приеме и се запознае с бедното момиче, което синът й си беше избрал.

Звънецът остро иззвъня. Две минути минаха, но никой не отвори вратата. Най-сетне се чуха провлачени стъпки, които се приближиха до вратата. Тя се отвори и пред Мадлен се появи стара дама с благородна външност, облечена по отдавна минала мода, с бели букли ¦ от двете страни на лицето. Старата жена навярно беше плакала, очите й бяха зачервени, по хлътналите й бузи личаха следи от сълзи.

— Коя сте вие, госпожице? Какво обичате?

— Извинете, госпожо графиньо, искам да говоря с граф Християн Естерхази.

— Моя син ли търсите? — попита някак особено графинята. — Мога ли да попитам, как се казвате?

— Името ми е Мадлен Готие.

Като чу това име, старата жена трепна. Мадлен видя, че тя се олюлява и помисли, че ще падне, затова се спусна да я подкрепи. Ала графинята се съвзе и решително се изправи.

— Мадлен Готие! — повтори тя с глух глас, който сякаш излизаше от гроб. — Вие дълго, твърде дълго не се обадихте… Но влезте вътре… искам да поговоря с вас.

Сърцето на Мадлен се сви. Защо не спомена нищо дали синът й е вкъщи? Защо говореше с такъв чудноват тон? Защо беше плакала старата жена, защо лицето й изразяваше такава дълбока тъга?

— Милостиви Боже! — изхлипа Мадлен като протегна ръце към старата графиня. — Смилете се над мен! Кажете жив ли е синът ви? Или е болен? Какво е станало с Християн?

— Сега ще ви отговоря на всички въпроси. Влезте вътре!

Старата графиня отвори една врата и покани Мадлен в уютна, но скромно наредена стая. Над едно старомодно канапе висеше портретът на Християн. Той беше заобиколен с цветя. Мадлен не се сдържа повече, със сълзи на очи падна в краката на графинята, целуна слабата й ръка и развълнувано изрече:

— Госпожо графиньо, знам, че съм ви причинила грижи и неприятности. Но Бог ми е свидетел! То стана без да искам. Християн ме обича и аз го обичам. Обичам го повече от живота си, повече от всичко на този свят! Вие бяхте против това, госпожо, но аз никога не съм ви се сърдила, вие имахте право от своя гледна точка! Бяхте научила за баща ми лоши работи, които мълвата не беше преувеличила. Но отговорете ми, госпожо графиньо, отговорете ми по сърце и съвест! Може ли да държите детето отговорно за делата на бащата? Можете ли да осъдите човек, само защото дължи живота си на един подъл човек, който му е дал опозорено име? Не съм ли достатъчно нещастна с това, че трябва да говоря така за баща си, че не мога да го защитя, да застана на негова страна и да кажа: „Аз съм негова дъщеря, съдете ме заедно с него. Каквото и да е направил, аз го поемам върху себе си.“ Но аз не мога да го кажа! Заклевам ви се, госпожо графиньо, че не мога! Аз сама осъждам баща си, отвращавам се от него, отказах се от него! И сега, след като ви признах всичко това, след като се унизих пред вас, майката на моя Християн, искате ли още да разделите две сърца, които се обичат? Зная, че Християн още ме обича и ако може да ме види как ви моля, как колепреклонно ви се моля, той не би ме оставил тъй дълго да лежа в краката ви, той би протегнал ръце и би ме вдигнал.

Едри сълзи запълзяха по бузите на графинята. Тя се наведе, прегърна разплаканото момиче и го притегли към себе си.

— Мадлен Готие! — промълви нежно. — Станете и дайте да ви прегърна! О, как не ви познавах по-рано! Сега виждам, че синът ми не е направил недостоен избор и… Бог ми е свидетел… щастлива и спокойна бих сложила ръката ви в ръката на сина си! Не, сега вече не бих ви разделила. Но, Мадлен, трябва да ви го кажа. Съдбата ви е разделила!

Момичето се изправи и с широко отворени очи загледа старата жена, която бавно и колебливо искаше да й съобщи ужасна новина.

— Съдбата ли ни е разделила? — извика уплашено.

— Какво искате да кажете с това, госпожо графиньо? Къде е Християн? Къде е той?

— Замина! — отговори графинята и се разплака. — Преди двадесет и четири часа напусна Париж и през Хавър ще отпътува за Америка.

Мадлен се вкамени.

— За Америка? — успя най-сетне да повтори тя. — Християн иска да напусне Европа? О, Боже, госпожо графиньо, какво го е накарало да вземе това нещастно, съдбоносно решение?

— Не знаете ли, дете мое? — отговори тихо и кротко графинята с глас, в който нямаше ни следа от упрек.

— Вие, само вие, Мадлен, го накарахте да направи това. Не, аз не ви се сърдя, сега, като ви познавам. Не мога вече да ви се сърдя, но трябва да ви го кажа. Християн не можа да забрави, не можа да си прости злото, което ви е причинил. Той ви огорчи, обиди, той мислеше, че ви е тласнал към смъртта. Родината му опротивя, искаше да се махне на всяка цена оттук, даже старата му майка не беше в състояние да го задържи.

Сълзите на старата графиня потекоха отново. Мадлен я прегърна.

— Майко, о, майко! — извика разхълцана. — Какво загубихме и двете! Но действително ли сме го загубили вече? — прибави внезапно обнадеждена. — Безвъзвратно ли е отделен той от нас? Не, майко, не е. Даже, ако параходът пори вълните на океана, аз ще го последвам, ще го намеря и ще ви го доведа обратно?

— Бихте ли направила това, дете мое? — продума радостно старата графиня. — О, бъдете благословена, бъдете благословена от една стара жена, която с радост ще ви нарече своя дъщеря, когато й върнете сина! Впрочем, твърде е възможно — прибави тя, като поразмисли малко, — ако побързате, ще заварите Християн още в Хавър. Доколкото си спомням, той ми каза, че параходът „Бургундия“, с който смята да пътува до Америка, щял да отплава след два дни. Значи, ако тръгнете веднага, възможно е да го настигнете.

— Сбогом, скъпа майко! — скочи момичето. — Не искам да губя скъпоценните минути. Щастието на трима ни зависи, може би от един-единствен час. Оттук отивам направо на гарата и заминавам за Хавър. Ако не го заваря вече там, ще отпътувам и аз със следващия параход за Америка. Нали отива в Ню Йорк?

— Отначало да! — кимна графинята. — Но той смяташе да остане само няколко дни, защото беше решил оттам да продължи на запад. Може би даже… ужас ме хваща при тази мисъл…. към Клондайк, страната на златото.

— Към Клондайк? — сепна се ужасена Мадлен. — О, в такъв случай всичко би било загубено! Как бих могла да го намеря в тази страна на ледовете, в тази страна на смъртта и беззаконието?

— Мило мое дете, ако Господ иска да събере двама души, те ще се намерят и в пустинята, и в Ледовития океан. А ще се загубят и в такава малка стая! Върви с вяра в Бога, нека той ти помогне да намериш сина ми и да го доведеш. Аз те благославям и ти желая успех в трудната и опасна задача. Амин!

Мадлен беше коленичила по време на благословията. Майката на Християн беше сложила ръцете си на меката копринена коса и едри сълзи покапаха от очите й по главата на младото момиче.

След това Мадлен стана и тръгна.

— Още един момент! — спря я графинята. — Имате ли достатъчно пари, дете мое, за да можете спокойно да изпълните намеренията си? Аз не съм богата. Моят престъпен племенник, граф Естерхази-Валзен, злоупотреби с моите пари, но каквото имам е на ваше разположение!

Ако Мадлен беше по-практична и по-предвидлива, тя непременно би приела предложението на графинята и не би тръгнала с малко пари! Но кое момиче на двадесет години може да се похвали с такива качества! Мисълта да приеме пари от майката на Християн й беше толкова непоносима, че тя се изчерви и отвърна:

— Благодаря ви, госпожо графиньо, аз нямам много пари, но малкото, което имам, ще ми стигне.

— Тогава вземете поне това за спомен! — каза старата жена и откачи от врата си малко златно кръстче.

— Носете този кръст — продължи тя, като закопча верижката му — и ако Християн, макар за секунда, се усъмни във вас, покажете му го и му кажете: „Това ми даде майка ти, мислиш ли, че тя би подарила скъпия спомен, който като годеница е получила от баща ти, на едно недостойно момиче?“ Тогава той ще ви прегърне в обятията си, ще се върне с вас в Париж и моята старост ще бъде озарена от лъчите на щастието, което ще ми донесат моите две деца.

Мадлен бързо се озова на улицата. По пътя към сиромашкото си жилище, където отиваше, за да вземе някои най-необходими неща, тя си шепнеше:

— Ако трябва, ще го последвам и в Аляска, в снежните полета, в страната на смъртта!

Пред къщата на Д’отенското шосе, където живееше Естерхази с любовницата си Габриела Пей, спря файтон и от него слезе човек, на когото личеше, че не е свикнал да се вози на файтон. Той беше скромно, дори бедно облечен. Въпреки зимния студ нямаше дори палто на гърба си. Мъжът изкачи бързо стълбата към квартирата на Естерхази и неспокойно дръпна звънеца.

Габриела Пей отвори вратата.

— Името ми е Готие — представи се посетителят. — Аз съм бивш актьор на героични роли и помощник-режисьор в театър „Гьоте“, сега писар при следователя Бертулус.

— И какво желаете?

— Искам да говоря с граф Естерхази по една много важна работа. Госпожо, да не губим нито минута, тъй като от това зависи щастието, живота и свободата на господин майора.

— Елате с мен.

Габриела поведе посетителя през няколко елегантни стаи към работния кабинет на Естерхази, който, облечен в модерна домашна дреха, седеше пред писалището си, пушеше и подготвяше някакви писма.

— Готие? — посрещна го черният майор, който никак не изглеждаше възхитен от това посещение. — Какво ми носите? Трябва да е нещо много важно, иначе не бихте се осмелил да престъпите моята заповед и да се появите тук посред бял ден.

— Господин майор — поклони се набързо Готие, — трябва да ви съобщя една ужасна новина, но уверен съм, че с вашето присъствие на духа ще парирате удара, който неприятелите ви искат да нанесат.

— В какво се състои този удар.

В това време Готие беше успял да се промъкне до камината, където гореше хубав огън и протегна към него замръзналите си пръсти.

— Вие знаете, господин майор — започна той, — че новите времена ме накараха да изневеря на истинското си призвание и да приема писарска длъжност при следователя Бертулус. Хиляди хора в Париж съжаляват за това. Мога да се похваля, че бях любимец на публиката, дори обожавах зрителите. Но актьорът толкова лесно бива забравян! Докато е на сцената и със своята игра възхищава и въодушевява хората, тълпата го аплодира, отрупва го с лаврови венци, с нежни любовни писъмца и с всякакви други подаръци… Не преувеличавам, госпожо — обърна се той към Габриела Пей, — случвало се е да получа по няколко копринени ризи. Ех, хубави времена бяха тогава, незабравими времена.

— На въпроса! — прекъсна го безцеремонно Естерхази.

— Добре, на въпроса — съгласи се Готие. — Вие виждате в моето лице един човек, който е претърпял крушение в морето на живота. Жена ми, която боготворях, умря, моята непрокопсана дъщеря ме напусна. Да, тя не помисли за стария си баща, който е пожертвал целия си живот и който сега е принуден да живее от труда на ръцете си. Тежък труд, госпожо, като имате предвид, че от ранна сутрин до късна вечер трябва да преписвам разни книжа за следователя и да поправям грешките, които господа секретарите на господин следователя понякога правят. Да, такъв нещастен писар обикновено никой не зачита, но вътрешната стойност на човека…

— Вие казахте одеве, че минутите са скъпи — този път Габриела Пей прекъсна дългите излияния на актьора, — а пък сега никак не ги скъпите.

— Добре тогава — провикна се Готие патетично, — аз искам само посредством малък увод да подготвя, тъй да се каже, господин майора за неприятната новина, която трябва да му съобщя, защото съм деликатна натура… В писалището на следователя Бертулус лежи една преписка, която той обикновено много старателно заключва. Но тази сутрин за няколко минути я остави отгоре. Тези минути аз използвах, за да надзърна в нея. Преписката съдържа името на господин майора. Прочетох последната страница от нея. Тя съдържа заповед, подписана вече от Бертулус, за арестуването на майор граф Естерхази-Валзен и госпожа Габриела Пей.

— За арестуването ли? — креснаха едновременно черният майор и любовницата му.

— За съжаление е така, както вече ви казах — потвърди Готие. — Думата звучи лошо, но губи ефекта си, когато някой приятел ви я съобщи двадесет и четири часа по-рано. Този добър приятел съм аз, господин майор. Аз ви нося съобщението за вашето предстоящо арестуване и ви съветвам да вземете мерки полицията да не ви завари тук.

— Благодаря ви, Готие, ще ви възнаградя — скочи нервно Естерхази, — само ми кажете още на какво основание иска Бертулус да арестува мен и тази дама?

— Обвинението гласи: за фалшификация! Тя била извършена с някакви телеграми и писма, които полковник Пикар получил през време на своя поход в Алжир. Повече от това,, за съжаление, не мога да ви кажа.

При споменаването на телеграмите И писмата Естерхази и Габриела се спогледаха и Готие забеляза, че станаха неспокойни.

— Кога трябва да ни арестуват? — поиска да уточни черният майор.

— Не беше указано — отговори бившият актьор, — но когато арестуването е решено и носи вече подписа на следователя, изпълнението му не се забавя повече от ден-два.

— Значи, не знаем дали няма да дойдат и тази нощ да ни вдигнат? — додаде Естерхази.

— Възможно е, но не е вероятно, защото не ми се вярва Бертулус да се осмели да изпрати господин майора в затвора като обикновен престъпник, без да получи предварително разрешение от военното министерство или поне преди да го е уведомил. А затова ще са необходими поне два-три дни.

Естерхази въздъхна облекчено. Два-три дни са цяла вечност, те са спасение.

Той извади две банкноти от портфейла си и ги тикна в ръката на Готие.

— Но, господин майор! — изписка писарят. — Вие ме обиждате! Да не мислите, че за пари съм дошъл да ви направя тази приятелска услуга? Обаче… действително… сто франка… хм… господин майор, аз имам намерение да ви помоля да ми заемете триста франка… Не са много, на първи идущия месец ще си ги получите обратно.

Естерхази трябваше по неволя да се съгласи. Той прибави още двеста франка, а Готие още веднъж повтори, че ги взема само в заем. Грабна шапката си, поклони се безукорно на Габриела и тръгна към вратата.

— Нищо ли не сте чули повече за дъщеря си? — попита го допълнително Естерхази.

— За Мадлен ли? — спря се Готие, като извърна така очите си, че известно време се виждаше само бялото им. — Но, господин майор, тази неблагодарна дъщеря се е отрекла от мен! И защо? Защото й желаех доброто, защото не бях съгласен да се ожени за вашия братовчед, бедния инженер. Аз исках да я въведа в благородни кръгове, но тя осуети моите планове. Сега не ми остава нищо друго, освен да се помъча да я забравя.

След като придружи последните си думи с театрален жест, който на сцената непременно би му спечелил бурните ръкопляскания на галерията, той излезе и остави Естерхази и любовницата му.

— Габриела! — изрече черният майор с внезапно пресипнал глас. — Часът е ударил. Аз загубих сражението и не ми остава нищо друго, освен да бягам.

— Как, ти действително ли искаш да избягаш и да оставиш приятелите на Драйфус да тържествуват?

— Да не би да искаш да ме изпратят в затвора за фалшификация? — избухна Естерхази. — Не, драга моя Габриела, нямам намерение сам да сърбам попарата, която не съм дробил сам.

— А твоите приятели генерал Боазльо, Пати дьо Клам, полковник Анри, няма ли и този път да ти помогнат?

— И да искат, не могат — оклюмало разсъди Естерхази. — Знаеш добре, че ние действително фалшифицирахме телеграмите до Пикар. Аз диктувах, а ти ги писа. Това са телеграмите, които имаха за цел да му попречат да се върне, като го задържим още в Африка, защото искахме колкото се може по-дълго да задържим далеч от нас този опасен противник. Щом Бертулус е решил да ни арестува, той сигурно има неоспорими доказателства против нас. Затова нека бягаме. Да не чакаме да се строполи всичко на главата ни.

— Да бягаме! Но накъде?

— В Америка! Само там ще сме сигурни.

— И ти смяташ да оставиш всичко тук! Но имаш ли достатъчно пари за такова пътуване?

— Това е най-голямата грижа! — призна Естерхази. — Имам всичко на всичко четири хиляди франка, но мебелите ни, цялата покъщнина биха ни дали поне още шест хиляди. Стига да имаме време и възможност да ги продадем.

— Ще ги продадем — реши Габриела. — Докато отидеш в Хавър и потърсиш удобен параход за бягство в Америка, аз ще остана тук и ще превърна мебели, покъщнина, скъпоценности в пари.

— Ти си чудесна жена, скъпа Габриела — възхити се черният майор. — Това е единственият начин да се сдобием с още пари.

— Не можеш ли да поискаш от приятелите си? — сети се жената. — Генерал Боазльо например е богат.

— Богат! Да! Но не бива даже да му доверя, че имам намерение да бягам. Той, както и Пати дьо Клам и Анри биха ме задържали с удоволствие и даже сами биха ме предали на полицията, за да спасят себе си.

— Хубави приятели, няма що! — присмя се жената. — Бих желала да можеш да им изиграеш някой номер, преди да напуснеш Европа.

Естерхази замислено закрачи из стаята. Мислите му бушуваха зад челото и от време на време по устните му пролазваше иронична усмивка.

— Габриела! — спря внезапно той. — Имам чудесна идея. Тя може да ни докара сто хиляди франка.

— Сто хиляди франка ли? — повтори цифрата Габриела и очите й светнаха от алчност. — Ако успееш да се сдобиеш със сто хиляди франка, Естерхази, ще те провъзглася за гений.

— Бързо, донеси ми едно малко куфарче. Искам да прибера в него някои важни документи и писма, които са ми необходими за реализирането на идеята.

Докато Габриела излезе от стаята, за да донесе поисканото куфарче, черният майор отвори няколко чекмеджета на писалището и извади от тях писма и други книжа.

Габриела влезе с малко куфарче в ръка.

— Виждаш ли, мила Габриела — заяви тържествуващ Естерхази, — тези писма и книжа могат да съсипят всичките ми досегашни приятели. Щом ги публикувам, генерал Боазльо ще трябва да си тегли куршума, също и Пати дьо Клам и Анри ще отидат по дяволите. Като стигна в Америка, ще поискам от Боазльо да ми изпрати сто хиляди франка, като го заплаша, че иначе ще публикувам писмата. Пати дьо Клам и Анри също ще трябва да ми платят.

В същото време Естерхази взе от ръцете на любовницата си куфарчето с намерение да го отвори и да сложи в него книжата, но с груба ругатня го захвърли настрана.

— Не ми върши работа — досети се. — Този елегантен черен куфар с моя герб в злато би ме издал веднага. Отивам да купя друг и веднага ще се върна.

Той набързо навлече палто и шапка и излезе. Отби се в луксозен магазин за мъжки принадлежности. Поиска обикновен куфар и продавачът му предложи такъв, солидно изработен от кафява кожа.

— Тези куфари много се търсят — му обясни, — вчера продадох от тях на един господин, който също бързаше да замине.

Естерхази не пазарува дълго и си тръгна, като сам понесе куфара.

В това време Габриела пазеше книжата, като не се отдели нито за миг от писалищната маса. Естерхази ги събра. На брой около стотина, той ги сложи в едното отделение на куфара, а другото натъпка бързо с дрехи и бельо. След това стегна ремъците, заключи го и прибра ключето у себе си.

Погледна часовника си:

— Бързият влак за Хавър тръгва в два часа на обяд. Имаме още половин час, за да хапнем и да отида с файтон до гарата.

— Аз кога да тръгна — попита Габриела. — И къде да те намеря в Хавър?

— Надявам се за едно денонощие да продадеш нещата. Иди при евреина Дулсети. Той е тъкмо човек за тази работа. Ще уреди бързо продажбата, но внимавай да не те излъже. Като прибереш парите, тръгни веднага с първия влак. Ще ме потърсиш в Хавър, в хотел „Слон“.

— Няма ли да се преоблечеш и дегизираш? — попита Габриела. — Бих те посъветвала да го направиш, защото ти си известен не само в Париж. Всички вестници и списания са помествали снимката ти. Заповедта за твоето арестуване, която Бертулус сигурно ще изпрати след тебе, може да те стигне и в последния момент, когато се качваш вече на парахода.

— Имаш право — съгласи се Естерхази, — но ще трябва да го направя в Хавър, защото сега нямам време. Веднага тръгвам.

Те се сбогуваха сърдечно, а Габриела дори се разплака. Естерхази облече палтото, нахлупи шапката си, грабна куфарчето и се измъкна от къщи. Горчива усмивка играеше на устните му, докато файтонът отиваше към гарата.

— Значи, все пак трябваше да избягам — помисли си той. — Драйфусовите приятели ще тържествуват, когато научат, че черният майор е офейкал. Ала не бързайте толкова! Аз още не съм изиграл ролята си. Ще се сещам за вас и от Америка. Но преди всичко ще поразиграя малко моите приятели… Мерзавци! Залагам си живота, честта, а те… Сигурно отдавна искат да се отърват от мен. Кой знае дали даже Боазльо не е подкупен.

Файтонът спря пред гарата. Естерхази скочи от него, купи си бързо билет и след като се озърна плахо по перона, за да види дали не го следи някой, влезе в първото купе, чиято врата намери отворена. В купето имаше само една дама. Тя му се стори позната, но не можа да си спомни къде е виждал това хубаво младо момиче.

Беше Мадлен. Тя веднага позна черния майор и почувства страх, защото знаеше, че той е способен на всичко. Ала нямаше време да се премести в друго купе, защото вратите на вагоните се затвориха и влакът потегли.

Естерхази беше сложил куфара до себе си и се подпираше с лакът върху него. Съдържанието му беше твърде ценно. Цялото му бъдеще зависеше от тези писма, които той искаше да използва против бившите си приятели. Впрочем за човек като черния майор не съществуваха приятели. За него имаше само съучастници, които стават неприятели щом вече няма нужда от тях.

Красотата на Мадлен го привлече и той се опита да завърже разговор с младото момиче. Ала то му отговаряше сухо и късо и скоро разбра, че тя не е склонна да приема любезностите му.

Влакът пристигна в Хавър. Мадлен се сбогува сухо с Естерхази и докато той с куфара в ръка напускаше гарата, тя се отби в телеграфното бюро, което се намираше в същото здание.

След няколко минути телеграфът предаде за полковник Пикар в Париж следната телеграма:

След като направи тази услуга на приятелите на нещастния капитан Драйфус, младото момиче напусна гарата и излезе на широкия площад, който се намираше пред нея. Обърна се към носач и го помоли да й посочи евтин хотел близо до пристанището. Носачът я насочи към хотел „Слон“ и Мадлен се запъти към него. Хотелът действително се намираше близо до пристанището, но беше стара постройка и не изглеждаше много приветлив. Ала Мадлен нямаше много пари и трябваше да се задоволи с него. Стопанинът я заведе в една малка стаичка на втория етаж, откъдето се откриваше чудесна гледка към морето. За съжаление нямаше време да й се любува. Всяка минута й беше скъпа. Трябваше да разбере дали Християн се намира още в Хавър или е отплавал вече за Америка. Слезе в ресторанта на хотела, поръча си скромна вечеря и попита стопанина кога е отпътувал последният параход за Ню Йорк.

— Пред три дни — осведоми я стопанинът на „Слона“, — но утре сутринта в шест часа тръгва „Бургундия“.

Ако госпожицата иска да пътува с него, ще трябва да побърза да си вземе билет. Бюрото на параходното-дружество се намира само през няколко улици оттук.

Това беше достатъчно за Мадлен. Тя набързо се нахрани и се отправи към бюрото на „Генералната трансатлантическа компания“, която уреждаше съобщенията между Франция и Съединените щати.

Бюрото тъкмо затваряше. Часът наближаваше осем. Възрастен, любезен господин запита Мадлен, какво обича.

— Извинявайте, господине — помоли момичето, — бих желала да знам дали граф Християн Естерхази ще пътува с парахода „Бургундия“ утре сутринта.

— Да, тук виждам записан граф Естерхази, като пасажер от втора класа.

— Знаете ли къде живее той?

— Не госпожице, не ни е дал адреса си.

— Взема ли „Бургундия“ и третокласни пътници?

— Да! В трета класа ли желаете да пътувате! Не бих ви съветвал, тъй като там обществото не винаги е добро.

— Но въпреки това, моля ви да ми дадете един билет за трета класа. Колко струва?

— Сто и двадесет франка.

Мадлен отвори портмонето си и изсипа съдържанието върху плота, който я отделяше от стария господин.

След като плати билета си, й останаха само двадесет франка, но тя не се поколеба нито минута. Искаше да си осигури възможността да пътува за Америка със същия параход, с който и Християн.

Тя получи билета и напусна по-спокойно грамадното здание на параходната компания. Съжаляваше само, че не можаха да й посочат адреса му, защото как би могла тя да търси и да намери в нощната тъмнина един човек в такъв град като Хавър. Не й оставаше нищо друго, освен да отиде и да си легне с намерението още щом се развидели да отиде на пристанището и да следи всеки пътник, който се качва на парахода „Бургундия“.

През цялата нощ Мадлен почти не мигна. Не беше само вълнението, което не й даваше да заспи, но и нетактичността на съседа й по стая. Той през цялата нощ

се разхождаше, четеше разни книжа и изглеждаше зает с подреждането им.

Съседът на Мадлен беше черният майор.

Но и съседът й от другата страна също се разхождаше неспокойно из стаята си.

Ако знаеше, кой беше този пътник, тя би протегнала ръце към него и би му казала:

— Тази, по която въздишаш, е тук, близо до теб. Тя е дошла, за да те върне обратно в Париж, в обятията на щастието!

Ала Мадлен не подозираше, че само една стена я дели от любимия й и че съседът, който почти цяла нощ не мигна, е Християн Естерхази.

Щом първата слаба слънчева светлина озари земята, Християн Естерхази се облече. Настанал беше денят, когато трябваше да напусне Европа. Той взе малкия си кафяв куфар, който беше купил в Париж специално за това дълго пътуване, и го изнесе от стаята си.

В коридора срещна портиера на хотела.

— Вземете този куфар — разпореди Християн — и го занесете на борда на „Бургундия“. Само че не закъснявайте! Параходът ще напусне пристанището точно в седем часа.

След това слезе в ресторанта, изпи чаша кафе и се отправи към пристанището. Четвърт час по-късно се отвори другата врата и от нея излезе висок мъж облечен в дълго палто. Това беше майор Естерхази. Ръката му стискаше здраво дръжката на малък кафяв кожен куфар. Докато пиеше кафето си в ресторанта, той написа телеграма до Габриела Пей. Съобщаваше й, че е променил плана си. Няма да я чака в Хавър, а ще пътува с „Бургундия“, която заминава днес до Плимът, откъдето ще замине за Лондон. Там ще я чака в хотел „Роял“, а тя като пристигне, да попита за сеньор Андора.

— И господинът ли ще пътува днес с „Бургундия“? — попита съдържателят, който в това време се беше приближил до пътника.

Майорът потвърди.

— В такъв случай смятам, че господинът трябва да побърза. Слугата ще занесе куфара ви на парахода.

— Това е добре — кимна Естерхази, — защото трябва да предам важна телеграма. Обаче кажете на вашия слуга да внимава с куфара, защото ако той пропадне, загубата ми би била непоправима.

— Но, господине — успокои го съдържателят, — аз държа този хотел от двадесет години и досега нищо не се е загубило.

Естерхази плати, загърна се в палтото и излезе, като остави куфара с важните писма и документи, с които смяташе от Лондон да изнуди приятелите си. След четвърт час Естерхази беше предал вече телеграмата за Габриела Пей и спокойно вървеше към пристанището.

Беше сива, неприветлива зимна утрин. Ситен сняг валеше. Естерхази отиде на кея, където музиката свиреше весел марш. Параходното дружество имаше обичай да разсейва тъгата на пътниците, които напускат своето отечество, и на техните близки, които ги изпращат, посредством весела музика. Обичай, който обаче, не се харесваше на всички.

Сред тълпата от пътници, моряци и хотелска прислуга той потърси слугата на хотел „Слон“ и го намери пред входа на първа класа.

— Тук ли е моят куфар? — попита Естерхази.

— Разбира се — отговори момчето. — Господарят ми заръча да внимавам за него.

Черният майор хвърли бърз поглед върху кафявия куфар, който слугата сложи пред него, даде му бакшиш и го изпрати. След това се оттегли в каютата си с намерение да смени широкополата си шапка с каскет. Естерхази иронично се подсмиваше, като влизаше в каютата. Нека сега дойде следователят Бертулус. Той беше извън неговата власт, защото след малко „Бургундия“ ще тръгне и ще се отправи към английския бряг. А веднъж стъпи ли кракът му там, той вече беше извън всякаква опасност. Естерхази разкопча каишите, отключи куфара и… вик на бясна ярост се изтръгна от гърдите му! Куфарът беше действително неговият, той би могъл да се закълне, че е същият, който беше купил вчера в Париж, но дрехите не бяха неговите и главно, липсваха скъпоценните писма и документи. Нито един от тях не беше останал. Естерхази ядосан изтърси цялото съдържание и с треперещи ръце прегледа всеки ъгъл, но не можа да намери нищо.

— Обраха ме! — извика той. — Подлецът съдържател на хотел „Слон“ сигурно е в съюз с Драйфусовите приятели. Те са ми изиграли този номер.

Стана му ясно, че не само той е загубен, ако съдържанието на куфара попадне в чужди ръце, но и Боазльо, Пати дьо Клам, Анри, с една дума всички, които бяха работили за унищожаването на Драйфус.

Без да обръща повече внимание на куфара, той изскочи от каютата си, изтича по палубата, обладан само от мисълта колкото е възможно по-бързо да напусне „Бургундия“ и да слезе на брега. Сега трябваше да остане във Франция. Не можеше да замине без документите и писмата, които беше скрил в куфара си…

И Християн Естерхази се беше запътил към пристанището и малко преди да стигне до него, срещна слугата на хотел „Слон“, който караше малка багажна количка, а върху нея се намираше кафяв кожен куфар, за който Християн, разбира се, не се усъмни, че е неговият.

— Дайте ми куфара — помоли той слугата. — Вече сме съвсем близо. Ще си го занеса сам на парахода.

Той подаде бакшиш на момчето, взе куфара и продължи пътя си.

Мачтите и комините на „Бургундия“ вече се виждаха, когато върху му се спусна човек, когото в първия момент не можа да познае, но който сигурно беше умопобъркан. Човекът тичаше така, като че ли триста дяволи го гонеха. Лицето му беше сиво, очите имаха див израз. Той още отдалече викна на Християн:

— Стой! Разбойнико, хванах ли те!

Едва сега Християн разбра, че пред него стоеше братовчед му. Младият мъж стисна по-здраво кожения куфар и се отдръпна на няколко крачки от Естерхази, но той се спусна върху него като див звяр, който дълго беше гладувал и сега вижда пред себе си дългоочакваната плячка.

— Дай ми куфара! — изръмжа пресипнало още веднъж. — Куфара, или ще те пребия.

— Луд ли си? — сопна му се Християн, уверен в своята невинност по отношение на престъплението, в което го обвиняваше черният майор. — Куфарът, който държа в ръцете си, е мой. Не смей да го пипаш.

— Твоя собственост ли? — изрева вбесеният майор.

— Вчера купих този куфар в Париж и бях с намерение да отпътувам. Боже мой, параходът тръгва, а аз тук трябва да се бия с тебе, за да ми дадеш куфара, моя куфар!

Християн решително сложи куфара зад себе си и като се изправи пред него, застанал в боксьорска поза, извика:

— Добре, ако трябва непременно да защитя своята собственост с юмруци, ще го направя. Ела насам, престъпнико, ако мислиш, че черепът ти е от желязо, защото Бог ми е свидетел, днес няма да те пощадя. Пък и няма защо да се страхувам от тебе, тъй като не си имал време да приготвиш ново отровно оръжие.

Черният майор побесня от яд.

— Шпионино! — извика той на Християн. — Ти си получил подкуп от Матийо Драйфус и Зола! Проследил си ме тук, в Хавър. Поръчано ти е да откраднеш моя куфар, защото навярно знаете какво съдържа той.

— Явно, искаш да се биеш с мен! Добре, ще ти докажа, че не напразно на младини съм учил бокс при англичани.

Двамата противници застанаха озлобени един срещу друг, като се наблюдаваха и дебнеха възможността да нанесат първия решителен удар. Тясната хавърска пристанищна улица стана свидетелка на унизителното зрелище.

Скоро двамата бяха заградени от тълпа, каквато винаги се намира близо до пристанището.

— Ето ти — изрева черният майор и замахна да удари Християн.

Но с едно сръчно движение той успя да избегне юмрука му и сам нанесе два последователни удара.

Естерхази изрева. Болката навярно е била много силна и той едва се задържа на краката си. Но щом погледна куфара си, гневът му отново се усили. Не биваше да го остави в ръцете на своите врагове. Иначе той и приятелите му бяха загубени.

С пресипнал рев, като бик на арена, той се спусна отново върху Християн. Ръцете му се протегнаха, за да стиснат шията на противника и да го удушат. Но Християн успя да го удари навреме и на челото на черния майор цъфна кървава рана. Тълпата изръкопляска. От пристанището се чу третият звънец, последният сигнал, който викаше закъснелите. Двамата Естерхазовци не го чуха. За тях вече не съществуваше нищо. Те взаимно виждаха само изкривените си от гняв лица.

Когато черният майор видя, че братовчед му го превъзхожда по сила и сръчност, цялата низост на характера му изплува на повърхността и той започна да насъсква тълпата срещу Християн.

— Дами и господа — извика той на зяпачите, които бяха образували стена около него и Християн, — този човек ме обра. Виждате ли оня куфар? Той е мой. Този човек ми го открадна. Моля ви, помогнете ми да си го взема.

— Кой е обран тук? — попита един строг глас и в кръга се яви подпоручик от пристанищната полиция.

Очите на Естерхази светнаха от радост.

— Господин подпоручик — заяви решително на офицера Естерхази, — аз съм майор граф Естерхази. Искам да арестувате този крадец. Куфарът в ръката му е мой, той ми го открадна.

— Това е лъжа — възмути се Християн. — Аз съм готов да дойда с вас в полицията, но само при условие че този човек, който току-що се назова майор Естерхази, макар че всъщност отдавна не е вече офицер, ни придружи.

— Господа — постанови строго пазителят на реда, — вие се биехте тук, на улицата, затова ви арестувам и двамата. Елате с мен!

— Но параходът — промърмори черният майор, — аз трябва да тръгна с „Бургундия“, не мога да отлагам пътуването си.

— Ще трябва да заминете с друг параход — отговори студено полицаят, — защото „Бургундия“ току-що напусна пристанището.

На двамата Естерхазовци не оставаше нищо друго, освен да отидат с чиновника в полицията. След тях тръгна и тълпа, която се смееше, свиркаше, ревеше и пееше. Но Християн вървеше с гордо вдигната глава, макар че му беше ужасно неприятна мисълта, че трябва да се защитава срещу обвинение в кражба. Напълно уверен в своята невинност, той не се Съмняваше, че щом отвори куфара, веднага ще бъде пуснат.

Самият префект заповяда да му доведат двамата арестувани. Той беше почтен беловлас господин, който щом чу името на арестуваните, веднага се сети, че тук не става дума само за един куфар, че той не може да бъде причина за такава дълбока омраза между двама братовчеди.

— Значи твърдите — обърна се той към черния майор, — че този куфар е ваш.

— Да, твърдя го.

— Тогава ще можете и да ни кажете какво има в него?

— Само дрехи и някои писма и документи.

— Дрехите могат да са и на другия господин — отбеляза префектът, — но вие лесно ще докажете правото си на собственост, ако ни кажете какво е приблизителното съдържание на писмата и документите, за които споменахте.

Естерхази си прехапа устните. Сам се беше натикал в капана. Можеше ли да разкрие на префекта съдържанието на тези писма? Те бяха тайни, предназначени само за адресанта.

— Господин префекте! — избухна сърдито майорът, защото сметна, че е най-удобно да се скрие под обикновеното си нахалство. — Нямате право да искате от мен да ви съобщя съдържанието на писмата, и то пред тоя господин и пред вашите писари. Смятам, че е достатъчно, като ви дам честна дума, че куфарът е мой и че този господин ми го открадна. Имайте предвид кого имате пред себе си. Подчертавам още веднъж, че аз съм майор от Генералния щаб, граф Естерхази-Валзен.

— Тъкмо него търсим — обади се от вратата един звучен глас.

Черният майор трепна, за момент му мина през ума мисълта да се спусне към отворения прозорец и да избяга от него. Но пътят му беше отрязан, тъй като пред него се изправи строен мъж.

— Не се опитвайте да избягате от ръцете на правосъдието, което най-сетне успя да ви пипне — му извика един познат глас. — Майор Естерхази, този път няма да ни избягате. Не ще можете да заминете за Америка, както сте се надявал. Вие сте арестуван!

Човекът, който досега беше стоял неподвижно до вратата, се приближи. При вида му Естерхази буквално се сви. Пред него стоеше следователят Бертулус. След него мълчешком влезе и полковник Пикар. Следователят извади от джоба си документ:

— Майор граф Естерхази-Валзен, вие сте арестуван! Обвинен сте във фалшификация и освен това се опитахте чрез бягство да избегнете всякаква отговорност. Ще дочакате разглеждането на делото в затвора, където вече се намира и вашата любовница Габриела Пей.

С глух стон черният майор рухна в едно кресло.

— Габриела е арестувана?! — промърмориха бледите му устни. — О, тогава всичко е загубено.

— Тя беше арестувана от един агент — съобщи усмихнато Бертулус — в момента, в който се канеше да продаде цялата ви покъщнина, вероятно за да ви последва в Америка.

Майорът не отговори нищо. Той само гледаше втренчено пред себе си като умопобъркан. Бертулус пошепна нещо на хавърския префект, след което той повика двама опитни агенти и им заповяда да заминат веднага с майор Естерхази за Париж и да го предадат на тамошната полиция.

— Бъдете много бдителни с този затворник! — нареди Бертулус на агентите. — Той е важен и същевременно опасен. Може би ще се опита по време на пътуването да скочи от вагона. При първото движение, което направи, му сложете белезници.

Естерхази отчаян скри лицето си с ръце. Значи дотам беше стигнал — да го третират като последен разбойник и убиец.

Двамата агенти се доближиха до него и го подканиха да ги последва. Естерхази бавно се изправи. Той не беше вече същият човек. Беше съсипан, чувстваше, че това вече е краят. Само в очите му още светеше непримирима омраза, когато се обърна към Бертулус.

— Значи, не мога да взема даже и собствените си неща — изръмжа гневно. — Арестуват ме без да имат доказателства против мене, пък на всичко отгоре искат и да ме оберат.

— За какви собствени неща говорите? — попита следователят.

— За оня куфар, който ми откраднаха — отговори черният майор. — Аз искам, аз настоявам да ми бъде върнат и то веднага, преди да го е отваряла чужда ръка.

— Значи твърдите — изрече натъртено Бертулус със странна усмивка на тънките си устни, — че този куфар е ваш и настоявате изрично да ви се предаде, преди да бъде отворен?

— Да, аз искам това, то е мое право!

— То беше ваше право, господин майор, докато бяхте свободен. Сега аз, съдебният следовател, имам право да проверя какво съдържа. Отворете го!

Последните думи бяха адресирани към Християн, който без колебание извади от джоба си едно ключе и се опита да отвори куфара. Не успя, ключето не подхождаше.

— Куфарчето трябва да е сменено — изплаши се Християн. — Мога да се закълна, че вчера купих такъв куфар от Париж. Сега разбирам, защо майорът толкова настойчиво твърдеше, че куфарът е негов.

— Дайте ключа — обърна се Бертулус към Естерхази.

В този миг майорът бръкна в джоба си, извади ключа и го запрати с всичка сила през прозореца, далеч на улицата.

— Потърсете си го, ако можете да го намерите — извика нахално той.

— Ще минем и без него — отговори Бертулус. — Счупете бравата!

Един от чиновниците извади от джоба си подходящ инструмент и след малко куфарът беше отворен пред очите на следователя.

Челото на черния майор се ороси от студена пот.

— Господин полковник Пикар, искате ли заедно да прегледаме съдържанието на този куфар? С човек като майор Естерхази трябва да бъдем крайно предпазливи. Искам да имам свидетел, който да види какво съдържа куфарът.

Пикар, който не беше промълвил до този момент и дума, се приближи и започна внимателно едно по едно да разглежда и чете писмата и документите.

39.

Председателя се опита да заспи отново, но тази нощ това не му се отдаде. Може би причината беше новият му съсед, който като диво животно се разхождаше из килията, а в това тихо здание се чуваше ясно всяка стъпка, всяка въздишка, всяка дума.

— Не може така — промърмори Председателя, като скочи от леглото си, — ще трябва да направя малък излет, за да ме измори и приспи.

Под излет затворникът разбираше да се облече и да се приближи до прозореца, за да погледне през него. От прозореца се откриваше панорама, която при други условия би го възхитила. Той виждаше част от града, облян в лунна светлина, различаваше черквите и по-големите сгради, но забелязваше и мрачния зид, който като змия се виеше около затвора. А в подножието на зида зееше широк ров, пълен с вода от Сена. Мъртва тишина цареше наоколо. Престъпникът чуваше само равномерните стъпки на стражата.

— Щастливец! — промърмори Председателя. — Ти поне можеш да дишаш чист въздух! Ах, с какво удоволствие бих те нападнал отзад и бих те бутнал в рова, за да се удавиш като новородено котенце. Тогава и аз бих станал свободен човек. С водата в рова лесно ще се справя, защото съм добър плувец. Но всичко това са напразни надежди — продължи затворникът своя монолог. — Аз стоя зад решетката, а ти се разхождаш с пушка в ръка. Бих предпочел да беше обратно!

Войникът, който стоеше долу на пост, разбира се, не подозираше какви пожелания се изказваха. Той беше здрав селянин от Прованс, който с таен страх поглеждаше дебелите стени на затвора и стискаше здраво пушката си.

— Бива си го този! — мърмореше Председателя, — ако речеш да си подадеш крака извън решетката, ще ти пробие черепа също тъй хладнокръвно, както би застрелял врабче на покрива. Ах, защо не е сега Леопард на стража. Тогава всичко би било толкова лесно, както е лесно за една жена да избяга от мъжа си.

Но в това време нещо друго привлече вниманието на престъпника. В тишината на нощта се чуха кънтящи стъпки. След малко — дрънкане на оръжие и заповеднически глас на ефрейтора.

— Сменят караула! — разбра старият Дюмуриц. — Ах, само мен няма кой да ме смени…

Действително караулът се смени. Това стана при точното изпълнение на всички военни предписания. Провансалският селянин можеше да се прибере в топлата стая, а на негово място остана друг войник. Той беше висок, а добре развитото му мускулесто тяло личеше и през сивия дебел шинел. Войникът сложи пушка на рамо и закрачи нагоре-надолу покрай зида.

Председателя продължаваше да стои на прозореца. Изведнъж той забеляза, че постовият се застоя продължително на едно и също място. Войникът се озърташе на всички страни, като че ли за да се увери, че е сам и никой няма скоро да дойде.

— Аха! — изсмя се Председателя. — Бои се да не му дойде на гости дежурният офицер. Бъди спокоен, моето момче, кой знае в кой будоар се забавлява сега твоят подпоручик и чии червени устни целува и през ум не му минава да прави разходки до затвора в този студ. Но какво е това?

Председателя произнесе тези Думи силно развълнуван. Същевременно той притисна лицето си до решетката, за да може по-добре да наблюдава всяко движение на часовия. И действително, това, което войникът правеше в този момент, беше интересно. Той беше извадил от широкия си шинел малък, добре увит пакет и го подпря на стената точно под прозореца на Председателя. Впрочем, неговият прозорец единствен гледаше към зида. Другите килии бяха построени така, че прозорците им надничаха към двора на затвора. И тъкмо затова бяха затворили него, най-опасния престъпник в тази килия. Бягството през добре охранявания зид и широкия пълен с вода ров изглеждаше невъзможно.

Войникът се наведе и прикрепи към пакета малка ръчка. Той я завъртя. Нещо започна да се издига бавно все по-високо и по-високо.

— Дявол да го вземе! — извика Председателя. — Това е стълба, която посредством някакъв механизъм се издига нагоре.

Страшно вълнение обхвана затворника. Може би за първи път в живота си Дюмуриц се разтрепера. Трябваше да се хване с две ръце за решетката, за да не падне.

— Дали не е Леопард? — мина му бързо през ума. — Или пък друг някой от моите приятели? Ами, приятелите! Никой от тях не би се изложил на такава опасност! Може би пък да е някой, който се бои от моите признания? В такъв случай е възможно да опита и най-рискованото нещо, за да ме изкара от тази дупка.

В това време механичната стълба беше вече стигнала до четвъртия етаж и се спря съвсем близо до прозореца на Председателя. Войникът пък се огледа, за да се увери, че не го наблюдава никой. След това свали шинела си, хвърли пушката настрана и започна да се катери по стълбата.

— Дявол да го вземе, този човек е смел! — каза си Председателя. — Една несигурна стъпка и той ще се стовари долу?

Но войникът се качваше уверено и ловко. Като че ли прекрачваше по широката и удобна стълба на елегантна къща. Лунните лъчи осветиха лицето му. Председателя се дръпна учуден назад.

— Познавам това лице — си каза, — виждал съм го, макар че обикновено ми се показваше с черна копринена маска. Човекът, който се качва при мен, е полковник Анри. Главата си отрязвам, ако не е той!

Мъжът беше вече пред самия прозорец на килията на Председателя. Ала той си беше легнал и се преструваше на заспал. Искаше да види какво ще прави загадъчният войник.

На прозореца се почука три пъти. Председателя кимна с глава. Анри изряза в стъклото с помощта на диамант кръгла дупка, достатъчно голяма, за да се провре ръка през нея. Сега нищо не му пречеше да говори с Председателя.

— Председателю — пошепна той, — имам важна поръчка за вас. Ако успеете да я изпълните задоволително, от тази нощ нататък ще сте свободен човек!

— Говорете, какво искате от мене?

— Не забелязахте ли, че от вчера килията под вас е заета?

— Дали съм забелязал? Би трябвало да съм глух, за да не забележа това. Човекът, който е под мен, по цял ден и по цяла нощ пъшка, охка, реве и проклина, та не ми дава мира. Не случайно съм буден. За това е виновен този под мен. Той непрестанно се разхожда като звяр в клетка.

— Знаете ли кой е той?

— Не е от нашите. Това е всичко, което знам за него.

— Ще ви кажа тогава — пошепна Анри. — Това е майор Естерхази, черния майор.

— Гръм и мълния! Пипнаха ли го и него най-сетне? Навярно е доказана вече невинността на капитан Драйфус…

— Още не — отговори Анри с мрачна усмивка, — това именно искаме да предотвратим. Председателю, искате ли да предадете едно писмо на майора?

— Мога ли с пръсти да си пробия път през пода? — запита в отговор Председателя. — Как искате да направя това, липсват ми всякакви инструменти.

— Погрижил съм се за това — обясни възбудено Анри. — Донесъл съм един свредел, с него можете за половин час да пробиете в пода достатъчно голяма дупка, за да пуснете през нея писмото.

При тези думи полковникът подаде на затворника малък лъскав инструмент.

— А тук е писмото — продължи Анри, като извади от джоба си бял плик. — Ще го пуснете през дупката в долната килия и ще престанете да се интересувате от съседа си, който е под краката ви.

— Аз пък искам да ви попитам — изсмя се дрезгаво Председателя — с какво ще ми платите, полковник Анри? Само не ми предлагайте пари или нещо подобно. Едно парче от вашата стълба за мен е по-ценно от петдесет хиляди франка.

— Ще ви дам цялата стълба и освен това тази пила и това шишенце, което съдържа разяждаща течност, която прави желязото чупливо като стъкло.

— О, какво щастие, полковник! — засмя се доволен престъпникът и сграбчи жадно шишенцето и пилата.

Анри се държеше с едната си ръка за стълбата, а с другата извади часовника си. Синята лунна светлина освети циферблата, на часовника.

— Часът е дванадесет и половина — пресметна той, — имаме още час и половина, които трябва добре да оползотворим, защото след това ще дойдат да ме сменят от поста и всичко ще пропадне, ако не успеем да свършим работата. Смятате ли, че това време ще ви е достатъчно, за да предадете на черния майор писмото и да се погрижите за собственото си бягство?

— Да, надявам се!

— Добре тогава. Щом изпилите решетката, ще ми свирнете и аз пак ще пратя стълбата нагоре. Можете да слезете по нея направо върху стената. Как ще се справите с рова, който се е превърнал от дъждовете в същинска река, остава ваша работа. Там не мога да ви помогна.

— Не се тревожете за това — засмя се Председателя, — аз плувам като риба. Щеше да ми бъде по-приятно, ако останете още два часа на вашия пост, та в случай, че не мога да се измъкна от рова, да ми помогнете малко.

— Не разчитайте на това — отсече категорично Анри. — Точно в два часа ще ме сменят. Каквото не е направено дотогава, ще си остане несвършено. А сега да не губим повече скъпоценно време в разговори, залавяйте се за работа, Председателю. Още нещо! Да не ви хрумне да отворите писмото до Естерхази. Ще съжалявате много, ако прочетете съдържанието му!

— Не съм любопитен! — заяви Дюмуриц. — Единственото ми желание засега е да видя пак света като свободен човек.

Анри се дръпна от прозореца и слезе бавно по стълбата надолу. Председателя се залови веднага за работа. Инструментът беше отличен, не се чуваше никакъв шум. Въпреки това, необходим беше цял час работа, за да може дупката да стане достатъчно голяма. Престъпникът беше цял изпотен от усилията. Той спря, за да си поеме дъх. След това взе в ръка писмото на черния майор и го разгледа. То нямаше никакъв адрес, никакво име. Върху него беше написано само „Чети!“

— Кратко и ясно! — измърмори Председателя. — Бих искал да знам какво си пишат тия двамата, но този път ще трябва да се откажа от любопитството си, защото имам да мисля за себе си. Тази желязна решетка няма да се изпили толкова лесно.

Писмото издаваше някаква особена миризма, която действаше сякаш упоително.

— Чудна работа! — каза си старият Дюмуриц. — Ако не знаех, че Анри е приятел на черния майор, бих предположил, че му изпраща някаква тайнствена отрова. И едно време е имало отровни писма, ако не се лъжа, господата в Рим са си служили понякога с тях, когато някой им се е изпречвал на пътя. А каквото един папа е сторил на някой кардинал, защо да не опита един полковник да направи на своя майор. В Рим и във френския Генерален щаб всичко е възможно.

Той легна на пода и се опита през дупката да разгледа килията на майора. Видя затворника седнал на леглото си с мрачно втренчен поглед. Предпазливо пусна писмото през дупката. Той видя, че Естерхази скочи от леглото и се спусна да вземе посланието.

— Сега би трябвало всъщност да не се интересувам повече от тази работа — промърмори Дюмуриц, — поне такова е желанието на моя приятел, престъпника Анри. Ала зрелището е твърде мистериозно, то е, тъй да се каже, едно сензационно представление. Как бих могъл да напусна театъра по време на действие…

Той остана неподвижен при дупката. Тогава видя, че Естерхази отначало беше озадачен, после погледна нагоре, а след това взе да разглежда писмото, което трепереше в ръцете му. Най-сетне Естерхази въздъхна, като че ли тежък камък падна от гърдите му.

— Значи, все пак си спомниха за мене — каза той толкова силно, че Председателя можа да го чуе — и правят постъпки да ме освободят. Това писмо навярно има за цел да ми съобщи тази приятна новина и да ме ободри. Значи Боазльо, Анри и Пати все пак са истински приятели. А пък аз имах намерение да ги заплашвам и изнудвам. Но те не го знаят. Толкова по-добре. Ще останат мои приятели. Чакай да видим какво ми пишат.

Той отвори писмото и тъй като лунната светлина твърде слабо осветяваше килията, беше принуден да го приближи много до очите си, за да разчете навярно твърде ситния почерк. Естерхази зачете писмото, а главата му започна да се навежда все по-ниско и по-ниско над листа. Черният майор се опита да я вдигне, но тя пак клюмна. Изведнъж той въздъхна дълбоко и се строполи като покосен на пода.

Дюмуриц се изправи. Представлението беше свършило.

— Както изглежда, трагедия е — промърмори той. — И завърши със смъртта на главното действащо лице. Писмото беше отровно, Естерхази вече няма да е опасен за своите приятели.

Тази беше последната мисъл, която Дюмуриц посвети на черния майор. След това се загрижи за себе си. Чак сега забеляза, че беше загубил доста време и че трябва да бърза, за да избяга, преди да стане два часа, когато Анри, преоблеченият войник, ще бъде сменен от поста си. Той отвори шишенцето, което полковникът му беше дал, и намокри желязната решетка с течността. С нетърпение зачака резултата. Ужасна мисъл мина през главата на Председателя. Ами, ако Анри беше излъгал и него? Човекът, който изпраща отровни писма, няма да се посвени да напълни с вода, вместо с разяждаща течност шишенцето.

— Мисли му, Анри! — извика заканително Председателя, — ако си ме излъгал. Утре си загубен. Ще докажа твоите престъпления.

Обаче след четвърт час той призна, че се е излъгал. Желязната решетка се счупи още при първото допиране на пилата. Мястото, което беше намокрено с течността, действително беше станало чупливо като стъкло. След по-малко от десет минути решетката беше отрязана. След това Председателя разчупи безшумно стъклото на прозореца и хвърли парчетата на леглото. Наведе се през прозореца навън и вдъхна дълбоко свежия въздух, от който тъй дълго беше лишен. Долу се разхождаше войникът със сивия шинел.

Дюмуриц свирна леко. Стълбата започна да се издига. Анри удържа на думата Си. Председателя погледна още веднъж килията, в която беше прекарал толкова месеци. Иронична усмивка се появи на устните му и той възкликна:

— Председателя още не е изиграл ролята си. След няколко дни Париж ще разбере, че той пак е свободен и е започнал стария си занаят!

Престъпникът се прехвърли през прозореца, стъпи на стълбата и пъргаво като котка се спусна надолу по нея. Но… Той беше вече наближил зида, оставаха му само още седем-осем стъпала, когато чу дрънкането на оръжие и позна команда, която му смрази кръвта. Смяната идваше!

— По-скоро, дявол да ви вземе! — извика Анри отдолу. — Искате да попаднете в ръцете на войниците ли?

Председателя скочи право върху зида. Той падна на земята, но веднага се изправи.

— Естерхази е мъртъв! — осведоми той преоблечения Анри. — Четенето на вашето писмо му докара смърт. Ха-ха, вие сте го отровил!

След това старият престъпник се спусна към рова и се готвеше да скочи във водата, когато чу зад себе си шума от сгъването на стълбата. Хвърли изпитателен поглед към водата и след това погледна надясно, където изпъкваха фигурите на приближаващия се караул. Беше крайно време. Трябваше да скочи. Той се сви. Обхвана го странно предчувствие, което се случва всекиму, когато е в опасност, и се обърна, за да види още веднъж Анри. Но това, което видя, го смути и парализира за момент. Анри, приятелят му Анри, който му беше помогнал да избяга, сега се целеше в него.

— Предай се, разбойнико! — викаше силно Анри. — Стой, повтарям, стой, стой!

Но преди Председателя да отговори, Анри натисна спусъка. Гръм и светване прорязаха нощта и… фигурата на Председателя беше изчезнала. Глухото плискане на водата показа, че нещастникът беше паднал в нея. Анри дочака смяната с пушка на рамо. Той беше изпълнил задължението си, беше извикал на беглеца три пъти „стой“ и след това беше стрелял… Всичко беше точно по предписание…

След няколко минути се появи ефрейторът с шестима войници от новата смяна.

— Вие ли стреляхте? — попита ефрейторът.

— Тъй вярно, господин ефрейтор!

— Уверен ли сте, че сте го улучили?

— Да, господин ефрейтор! Видях го, като се преметна с главата надолу. Дори и леко ранен да е, непременно ще се удави.

— Добре, вие изпълнихте дълга си. Ще съобщя веднага на директора на затвора за случилото се, а сега ще бъдете сменен.

Анри се върна с другите войници в дежурната стаичка.

Всичко това стана, разбира се, със знанието на ефрейтора, който знаеше, че трябва да мълчи, защото висшите му началници така му бяха заповядали.

Анри побърза да си отиде. След четвърт час покрай зида се раздвижиха неколцина души с фенери, които претърсиха рова, доколкото обстоятелствата позволяваха това. Трябваше да се намери поне трупът на беглеца. Но всички усили бяха напразни. Не можаха да открият Председателя нито жив, нито мъртъв. Навярно водата беше завлякла трупа му през канала в самата Сена.

В това време управлението на затвора направи необходимото, за да установи кой е избягалият. Всички килии бяха отворени и прегледани. При тази ревизия направиха странно откритие. Килията на четвъртия етаж, в която беше затворен Председателя, намериха празна. Значи той беше беглеца, когото застреля един верен на дълга си войник. Откриха разбитата желязна решетка, намериха шишенцето с разяждащата течност, пилата и свредела, видяха и това, че престъпникът беше пробил дупка в пода на килията си. Тази дупка, достатъчно голяма, за да провре човек ръката си през нея, озадачи директора на затвора и го наведе на мисълта, че бягството на Председателя е във връзка с майор Естерхази, който обитаваше намиращата се под него килия.

Отвориха и долната врата. Тук ги очакваше голяма изненада. Отначало не можаха да видят майора и се изплашиха много, защото помислиха, че и той е избягал. Но след малко различиха вцепенения, наглед безжизнен труп на Естерхази, който лежеше проснат до леглото. Чертите му бяха разкривени, а в студената си ръка държеше лист хартия, изписан със ситен почерк.

Извикаха лекаря на затвора. Щом дойде и прегледа черния майор, той заяви, че потърпевшият е още жив, но е отровен и положението му е почти безнадеждно.

Но как е могъл да бъде отровен? Това беше загадка за директора на затвора, пък и лекарят не можеше да го обясни. После случайно вдигна писмото, което беше паднало от ръката на Естерхази. Разгледа го, като го държеше далеч от себе си, и каза със сигурност:

— Това писмо е отровно. Естерхази, при опита си да прочете това ситно написано писмо, е вдишал миризмата на силната отрова, с която е напоено, и замаян е паднал на земята. Чудно е, че отровата не го е умъртвила, защото тя е една от най-силните и най-опасните, които науката познава. Това писмо трябва да се изгори веднага, за да не причини повече пакости.

И действително, писмото биде изгорено още същата нощ. Едва след двадесет и четири часа Естерхази дойде на себе си. Попитаха го, как е получил писмото, но той не отговори. Странна, зловеща усмивка заигра по лицето му, когато му зададоха този въпрос. Той знаеше кой му беше изпратил отровното писмо и кой желаеше да го премахне, ала не смееше да го назове. Решил бе да отложи разплатата за по-удобни времена. Черният майор не забравяше никога да плати подобни дългове — дълговете на омразата и отмъщението.

40.

Клотилда Боазльо и Маврус Ленски, които успяха, въпреки всички пречки и опасности, да избягат от заведението на доктор Дюбоа, не можеха да останат в Париж. Те знаеха, че това е твърде опасно за тях. Познаваха силата и влиянието на Боазльо и очакваха, че той ще направи всичко, за да ги открие. След като прекараха първата нощ под чуждо име в един скромен хотел, те след дълго обсъждане решиха, колкото може по-скоро да се махнат от Париж. Избраха Лондон за място на бъдещото си пребиваване. Оттам Клотилда искаше да даде показания против офицерите от Генералния щаб и да заплаши с разкрития Боазльо, ако не изпълни нейните условия.

А какви бяха те?

Клотилда беше страстна натура. От гледна точка на морала, разбира се, че можеше да се критикува поддържането зад гърба на мъжа й на интимни връзки с Маврус Ленски. Всяка целувка, всяка прегръдка, с която даряваше своя любовник, беше грях, защото с това нарушаваше верността си към генерал Боазльо. Вярност, в която му се беше заклела пред олтара. Но има човешки съдби, които не могат да се вместят в общата мярка, за които не бива да се съди от гледна точка на общоприетия делничен морал.

Клотилда беше буквално продадена от майка си на генерал Боазльо, когото не обичаше. Тази сделка беше станала в Монте-Карло при игралната маса. Руската аристократка беше достатъчно безсъвестна да продаде щастието на своето дете за един портфейл банкноти. Дъщерята се беше пожертвала, за да спаси майката от пълно разорение, за да й даде възможност да продължава да играе. Тя, която още тогава обичаше талантливия художник Маврус Ленски, преди брака си с Боазльо беше заявила на бъдещия си съпруг, че не го обича, че е подарила вече сърцето си на друг. Може ли Боазльо да очаква вярност от тази жена? Може би щеше да му остане вярна и щеше да запази неопетнена женската си чест и достойнство, ако той се беше постарал да спечели сърцето и с внимание, тактичност и нежност. Но генералът постъпи тъкмо обратно. Щом Боазльо се почувства господар, веднага реши да използва своите съпружески права. Изискваше от Клотилда същата страстна любов, каквато сам питаеше към нея, но която не можеше да се зароди в нейното сърце толкова бързо. Тъй като тя открито му показа в първите дни студенината си и отвращението си от неговите целувки и прегръдки, Боазльо стана груб и започна да се позовава на придобитото си чрез женитбата право. Затова скоро Клотилда започна да дава на генерала каквото беше негово, а на любимия художник — каквото му се полагаше. Не извиняваме Клотилда, но все пак трябва да признаем, че не порочността, а обстоятелствата я тласнаха по пътя на греха. Тъкмо затова в сърцето й се беше запазила истинска женска свенливост и сега, когато за пръв път в живота си прекара под един покрив с любимия си цяла нощ, тя почувства, че не би могла да живее с него просто като негова любовница. Искаше да му стане съпруга, но това беше възможно само ако генералът се съгласеше на развод. Клотилда се закле, че ще го принуди. Тя имаше отлично средство за това — достатъчно беше да го заплаши от Лондон, че ще разкрие тайната на забулената дама, ако й направи спънки.

Затова Клотилда убеди любовника си да напуснат, колкото е възможно по-бързо Париж.

А Маврус би отишъл накрай света, ако тя пожелаеше това.

Ала за пътуването и за настаняването им в Лондон трябваха средства. Маврус не беше свикнал да пести, той винаги беше получавал за своите картини големи суми, които бързо и лесно разпиляваше. Сега трябваше преди всичко да се снабди с пари. За тази цел той веднага след закуската с Клотилда отиде при един познат търговец на картини и се ангажира да му нарисува хубав женски портрет, за което получи аванс от десет хиляди франка.

— Аз ще те рисувам, сладка моя Клотилда! — прегърна я Маврус, като й показа парите, които беше получил. — Отсега нататък ще рисувам само теб. Ще покажа на света твоята красота в най-разнообразни положения и пози и тези картини ще ме направят истински знаменит.

— И нали — промълви Клотилда тихо и умолително — ще се откажеш от твоите странни идеи, които никога не съм могла да разбера? Ще се откажеш от твоята любов към трупове и ще рисуваш истинския буен живот, който кипи в мене и който ти принадлежи напълно.

— Обещавам ти! — закле се Маврус, като й стисна ръка. Но тя не забеляза, че в този момент на устните му заигра мрачна усмивка, която би смутила жената.

Странната идея, с която Маврус Ленски беше живял толкова дълго — да нарисува мъртвата Венера, беше дълбоко заседнала в същността му. Тя се беше превърнала в идея-фикс. Може би, любовта щеше да го излекува, любовта, която не рядко беше прогонвала сянката на лудостта. Може би, тя щеше да оздрави болна та душа на Маврус Ленски и да го накара да забрави страхотното си желание!

Същия ден вечерта, художникът и спътницата му напуснаха Париж и отпътуваха за Лондон. Това беше разумно, защото по техните следи бяха тръгнали вече шпионите на Боазльо. Пати дьо Клам и Анри също се заеха да ги търсят. Нали тези трима мъже бяха застрашени от разкритията, с които Клотилда беше заплашила своя съпруг…

В Лондон Маврус Ленски нае една прекрасна малка вила срещу Хайд парк. Те нарочно избраха малко жилище, защото не искаха да държат прислуга. Мечтаеха да живеят усамотени. Бяха ангажирали само една стара жена, която живееше наблизо, за да им чисти стаите и да прави най-необходимите покупки. С цялата останала къщна работа се зае Клотилда, която беше най-милата домакиня, каквато може да си представи човек. Тя създаде за любимия си един земен рай, а Маврус й се отплащаше за това с вярна предана любов и неизчерпаема нежност. Същевременно той трескаво работеше. Най-напред трябваше да довърши картината, за която беше получил парите от парижкия търговец на картини. Бързаше да се освободи от това задължение, затова не се щадеше, денем и нощем. Нарисува Клотилда в скромна домашна дреха и след като завърши картината, сам призна, че тя е едно от най-хубавите му платна.

Изпрати я в Париж и търговецът му писа, че е възхитен и желае скоро да получи и друга, със същия модел. Търговецът съветваше художника да го изобрази като целомъдрена Сузана, която влиза в банята. За тази картина парижкият търговец му предлагаше петдесет хиляди франка. Маврус Ленски се възхити от идеята. Да, той беше съгласен да нарисува любимата си Клотилда в момента, в който се кани да потопи във водата красивото си тяло. Щеше да го облече в бяла роба, но зрителят трябваше да получи впечатление, че в следната секунда тя ще се свлече и пред възхитения му поглед ще блесне с неповторимостта си женско тяло, достойно да съперничи с Венера.

След дълги колебания Клотилда се съгласи да позира за тази картина. Наложи се Маврус да вложи цялото си умение, за да надвие нейната свенливост. Трябваше да й докаже, че красотата е длъжна да служи на изкуството. Тялото не може да има по-висша задача дори и след смъртта си, когато вече отдавна е напуснато от духа, освен да омайва погледите на бъдещите поколения. Клотилда отстъпи пред желанието му. Тя се утешаваше с мисълта, че никой няма да знае кой е служил за модел на Сузана.

Маврус Ленски отново заработи трескаво и отново почти престана да пие и да се храни. Затвори се в себе си и пак създаде картина, която трябваше да възхити всеки зрител.

Обаче художникът стана блед и нервен и Клотилда загрижено забеляза, че той, когато остане сам, разговаря със себе си и очите му придобиват странен израз, който по-рано често беше виждала у него, но който, откакто бяха заживели заедно, беше почти изчезнал. Този израз на очите му я плашеше.

Клотилда още не беше изпълнила намерението си да пише на съпруга си, за да му иска развод. Тя предпочиташе засега да не издава къде живее с Маврус и отлагаше от ден на ден написването на писмото, тъй като инстинктивно се боеше да не издаде на Боазльо мястото на пребиваването си. Страхуваше се за щастието си, трепереше при мисълта, че генералът може да я раздели от любимия й. Смяташе, че докато сама не се издаде, няма опасност Боазльо да научи къде се е скрила. Тя и Маврус бяха съвършено непознати в този град, а парижкият търговец на картини не знаеше, че Маврус живее в Лондон заедно с любовницата си.

Когато картината беше готова, художникът не можеше да се раздели с нея. Веднъж Клотилда го изненада, когато той прегръщаше с двете си ръце платното и целуваше нарисуваните устни на Сузана. Усмихната, тя застана зад него и го притегли с две ръце към себе си:

— Глупчо, защо целуваш студените бои, когато имаш топлите устни на твоята истинска Сузана?

Маврус я прегърна.

— Какво ще ме посъветваш? — попита напрегнато той. — Да изпратя ли картината на търговеца в Париж? Тя е твърде хубава за глупавата, нищо не разбираща публика. Пък съм и малко ревнив — излагам пред хората твоите прелести. Бих желал да я запазя за мен. Чувствам я като книга, в която съм открил особено красиви тайни, но която после изгарям, за да не я чете някой друг.

— Да не искаш да ме унищожиш, защото ме обичаш? — усмихна се игриво Клотилда.

Маврус Ленски я погледна със странен израз в очите.

— Всъщност човек би трябвало да унищожава това, което обича — промълви той. — Най-напред да му се наслаждаваш и след това да го унищожи. По такъв начин човек би бил сигурен, че поне веднъж в живота си е използвал сам една наслада.

— Но, ако умра — изгледа го с усмивка Клотилда, която все още се опитваше да придаде шеговит характер на разговора, — ти няма да имаш вече никаква Клотилда. Какво ще правиш тогава без мен?

Тръпки минаха по тялото на мъжа, бледото му лице се изчерви от вълнение.

— Ако беше мъртва — стана несигурен гласът му, а погледът му потъмня, — тогава бих те рисувал, рисувал и бих създал моето най-хубаво произведение!

Клотилда се облегна на един стол, за да не припадне. Значи старата идея все още живееше в душата на любимия човек, значи, той все още беше обладан от своята мания… Тя не отговори нищо — не искаше да го дразни. Замълча, но след няколко дни картината беше изпратена в Париж. Почти веднага пристигна от парижкия търговец чек за петдесет хиляди франка, платим в Английската банка. Тъй като Маврус Ленски по принцип не се занимаваше с парични въпроси, пък и му липсваше и разбиране за тях, той помоли Клотилда да отиде и да изтегли сумата. След като задържи известна част от нея, да внесе другата на свое име в същата банка.

И тъй, една сутрин Клотилда се облече по-внимателно от друг път и след като се сбогува нежно с Маврус излезе от къщи. От няколко седмици насам това беше първото й излизане за по-дълго време. Действително, тя беше правила кратки разходки из Хайд парк, но той беше съвсем близо до тяхното жилище. Сега трябваше да отиде в Сити, търговския квартал на Лондон, докъдето имаше поне час път. Маврус я беше помолил да вземе файтон, но като излезе на хубавото слънце и свежия зимен въздух, на Клотилда й стана приятно и реши да отиде пешком. Скъпоценният чек беше скрила в малка чантичка, прикачена по английски обичай на колана й.

Едва беше изминала няколко пресечки, когато забеляза, че някой я следи. След нея неотстъпно вървеше млад, много красив мъж. Тя го познаваше, макар че не беше разменила нито дума с него. Живееше в съседната вила, беше богат и благороден човек и се казваше лорд Мартимър Лоуел. Дали случайно или преднамерено, но тя почти винаги, при всяка своя разходка, го срещаше в Хайд парк. Тогава мечтателните сини очи на лорда я гледаха някак странно, сякаш изпълнени със съчувствие. Тя не придаваше особено значение на тези случайни срещи. Лордът винаги беше спазвал границите на джентълменската учтивост и държанието му беше безукорно, тъй че Клотилда нямаше никакви основания да се чувства обидена.

Днес обаче лордът, като че ли беше променил тактиката си. Той я преследваше толкова упорито, че Клотилда ясно забеляза неговите намерения. Очевидно искаше да я принуди да разговаря с него, но тя беше решила да избегне това на всяка цена. Познаваше отлично Маврус и знаеше, че ревността му няма граници и ако научи, че е разговаряла по пътя с някакъв млад мъж, щеше да побеснее от гняв, а в гнева си беше способен на всичко. Тя кривна в една странична улица с надежда, че лордът ще продължи пътя си по главната улица. Излъга се. Мъжът я последва. Нещо повече, той ускори крачките си и скоро се изравни с нея. С грациозно движение свали шапка и поздрави.

— Госпожо — каза той, — моля ви настойчиво да ме изслушате. Във ваш собствен интерес е.

— А аз, господине — отвърна Клотилда, като се изправи гордо, — се отказвам от тази чест. Предполагам, че сте се припознали и сте ме сметнали за някоя своя позната. И тъй, заявявам ви, че не ви познавам и не желая да се запознавам с вас.

При тези думи лека червенина обля бузите й и я направи още по-привлекателна. Малките златочервени къдри заобикаляха едно рядко красиво и миловидно лице.

Не изглеждаше, че лордът е склонен да се откаже от намерението си. Когато Клотилда продължи пътя си, той тръгна редом с нея.

— Госпожо — отново заговори той, — моето държание навярно ви се вижда странно и вие, може би, няма да ми повярвате, че принадлежа към най-висшата аристокрация на тази страна, тъй като, признавам, начинът, по който постъпих, за да се доближа до вас, не подобава на един човек от моя ранг и положение. Но нямах никаква друга възможност да говоря с вас, а трябва да ви говоря, трябва да ви опазя.

— Да ме предпазите?

Тези думи се забиха като острие в сърцето на Клотилда. Тя спря и погледна лорда учудено с големите си очи. Той продължи:

— Аз съм лорд Мортимър Лоуел и къщата ми се намира срещу вашата, тъй че често съм имал удоволствието да ви виждам от прозореца. Но аз виждам и съпруга ви, или поне човека, когото смятам за ваш съпруг. Госпожо, смятам за свой дълг, не само като човек, но и като лекар, да ви обърна внимание върху едно обстоятелство, което, може би, не сте забелязала. Следвал съм медицина за удоволствие и мисля, че не се лъжа, госпожо. Вие живеете с един луд човек!

Клотилда се разтрепера и за малко да припадне от силната уплаха. Тя се облегна на стената. Лордът я подкрепи леко с едната си ръка, която потрепери при докосването си до меката топла ръка на красивата жена.

— Изплаших ви — изрече разкаяно лорд Лоуел. — Може би трябваше да бъда по-предпазлив при подбора на думите си, но, Боже мой, не знаех дали ще имам още някоя минута на разположение. Трябваше бързо да облекча съвестта си. Да, госпожо, художникът Маврус Ленски, нали това е името на вашия съпруг, е умопомрачен, душевноболен. Най-напред забелязах това по очите му, които понякога имат неспокоен блясък, а понякога продължително време са страшно неподвижни. Освен това няколко пъти го проследих. Не излиза ли той често нощно време, когато спите?

— Така е! — пошепна Клотилда. — След като е работил до късно през нощта, той има нужда да поизлезе малко на чист въздух. Облича се набързо, нахлузва си дълбоко шапката и изскача навън.

— Да, и аз на няколко пъти го проследих. Знаете ли къде отива вашият съпруг по това време?

— Не, той ми казва, че се разхождал из улиците.

— Не ви е казал истината, което е нещо обикновено при неговото състояние. А може би на сутринта, като се събуди от трескавия си сън, и сам да не знае къде е бил през нощта. Съпругът ви посещава голямата морга, която се намира на брега на Темза, мрачно здание, в което занасят и държат всички самоубийци на Лондон, докато се установи самоличността им. Без да ме забележи, веднъж влязох заедно с него в моргата. Видях как се спираше очарован пред големите стъклени витрини, в които се намират удавниците. Чух какво си говореше сам на себе си и останах ужасен. Този човек е обхванат от манията, че мъртвата жена е по-хубава от живата и че той е призван да нарисува тържественото величие на смъртта. Госпожо, такива луди са опасни! Предупреждавам ви още веднъж!

Силно вълнение обзе жената.

— Благодаря ви, милорд! — промълви тихо тя. — Сега знам, че не сте ме проследили, за да ме обидите, а за да ми направите една услуга. Но аз настойчиво ви моля и ще ви бъда благодарна, ако престанете да наблюдавате и да следите моя мъж и никога вече не се опитвате да ме заговорите. Ако ме застрашава някаква опасност от негова страна, аз или ще съумея да се справя с нея, или пък ще стана нейна жертва. И в двата случая безропотно ще понеса неизбежното. Но ако действително в мозъка на Маврус Ленски се крие искрата на лудостта, тя би могла веднага да се разпали и да се разгори в буен огън, ако узнае, че съм говорила с вас или че се познаваме. Затова, моля ви, господине, каквото и да стане, смятайте ме за непозната.

Сините очи на лорда помрачняха.

— Вашето желание, госпожо, за мен е закон. Няма повече да се приближавам до вас, освен в случай на опасност. Но тогава ще бъда с вас.

— В такъв случай — Клотилда му подаде сърдечно ръката си, — трябва да ви благодаря за вашите добри намерения. А сега, сбогом!

Тя се отдалечи бързо, а лордът, след като я проследи известно време с очи, тръгна към главната улица и се смеси с тълпата в нея.

След безуспешните си опити да намери Клотилда, генерал Боазльо се чувстваше постоянно напрегнат. Беше затворен, намръщен, капризен и подчинените му бяха непрестанно изложени на неговия гняв. Дори по отношение на своите приятели, дори спрямо Анри и Пати дьо Клам той биваше недоверчив, мнителен и мълчалив. Трепереше пред мисълта, че Клотилда може да направи някакви разкрития, усещаше се застрашен, боеше се, че всичко, що е съградил през живота си, ще рухне.

Генерал Боазльо не беше израсъл в щастие и богатство, не беше получил нито наследство, нито пък беше имал влиятелни покровители. Всичко беше постигнал със собствения си труд. Беше син на благородник, произхождащ от най-старата френска аристокрация. Баща му беше пропилял състоянието си по коне и залагания на хиподрума и след смъртта му остави тъкмо толкова, колкото беше необходимо, за да се даде прилично възпитание и образование на младия Боазльо.

Той завърши военното училище с трудолюбие и доказан талант за воинската професия. Като разчиташе само на малката заплата, младият подпоручик често си лягаше без топла вечеря, но работеше неуморно, защото беше решил да направи кариера. И успя. Няколкото научни военни съчинения, които издаде, привлякоха вниманието на неговите началници. Беше бързо повишен и тъй като военният министър Кавеняк особено го ценеше, стана сравнително скоро генерал. В това време получи и наследство, състоящо се от голям чифлик и сто хиляди франка. Тези пари не останаха дълго в ръцете на Боазльо. С тях той купи Клотилда, защото беше влюбен до полуда в хубавото момиче и искаше на всяка цена да го притежава.

Като генерал Боазльо съумя да разшири своята власт, така че стана един от истинските шефове във френската армия. Разбира се, че всички започнаха да търсят неговото приятелство и затова където и да се появеше, навсякъде биваше приеман с възторг и отворени обятия.

Сега всичко това можеше изведнъж да пропадне и причината щеше да бъде собствената му съпруга, жената, която беше обичал повече от всичко и която в дълбочината на душата си все още обичаше. Когато тези мисли налегнаха генерал Боазльо, му се струваше, че ще полудее.

В такова настроение той седеше един ден в кабинета си, след като беше обядвал сам. Съобщиха му за пристигането на полковник Анри. Боазльо с удоволствие би го върнал, обаче не смееше да бъде неучтив с него, защото Анри твърде добре знаеше тайните му.

Анри влезе усмихнат и се поклони дълбоко на своя началник. Генералът мълчаливо му посочи стол и му предложи цигара.

— Ако искате да ми направите удоволствие, драги Анри, започна Боазльо, — нека говорим днес за обикновени работи. Не ми споменавайте името на Драйфус и оставете настрана всички разговори за положението на Франция и за нашите собствени дела. Толкова съм уморен, че дори Драйфус да пристигнеше от Дяволския остров, пак не бих помръднал пръст, за да потърся, или да дам някакви нареждания.

— Това не е добре, екселенц — отговори Анри със сдържана усмивка, — защото в момента, в който Драйфус стъпи в Париж, за нас, т.е. за вас, мене, Пати дьо Клам и нещастния Естерхази, който и без това е вече арестуван, не остава нищо друго, освен да се самоубием.

Анри се изсмя, като че ли беше направил сполучлива шега, като наблюдаваше влиянието, което думите му произведоха върху Боазльо, който се мъчеше да изглежда равнодушен.

— Нямам от какво да се боя — каза той.

— Разбира се, екселенц! — потвърди Анри. — Аз ще си позволя, обаче, само да ви напомня, че поискахте и получихте от Парламента кредит от един милион и двеста хиляди франка под предлог, че всички наши военни съоръжения трябва да бъдат променени, защото един предател ги е издал на нашите неприятели. Такъв предател, разбира се, не съществуваше, пък и нищо не беше издадено. Както и да е, ние намерихме предател, избрахме Драйфус, защото имахме основание да го мразим, и съумяхме да наредим работата така, че той и до днес да гние на Дяволския остров. Единия милион прибрахте вие, господин генерал, а двестате хиляди поделихте между вашите верни помощници. Цялата работа би била чудесна, ако в нашата сметка не беше се появила една-единствена грешка — верността на една жена. Ние не допускахме, че съпругата на Алфред Драйфус ще бъде толкова непоколебимо уверена в невинността на мъжа си и че тя ще обърне света, за да докаже тази невинност. Въобразихме си, че тази жена ще се утеши бързо с друг мъж. Съпругът й е толкова далече, малко ли жени в Париж, чиито мъже са много по-близо, се утешават с нови връзки.

— Защо ми разказвате всичко това, Анри? — прекъсна го ядосано генералът.

— За да ви стане ясно, генерале, че няма нищо по-опасно от жените и че вие поставихте себе си и нас в едно много опасно положение, като направихте жена си своя неприятелка.

Боазльо стана и втренчи враждебен поглед в Анри.

— Какво знаете за жена ми? — попита глухо той. — Тя е мъртва за мене и никога вече няма да пресече пътя ми.

— Но не, тя е жива — също стана Анри. — Сега живее с друг и навярно чака удобен момент, за да започне борбата срещу нас.

Боазльо викна несъзнателно, скочи върху Анри и го хвана за раменете.

— Жена ми е жива! — потрепера гласът му. — Къде е тя? Какво знаете за Клотилда?

Анри отвори вратата и направи знак на някого. Двама слуги на генерала внесоха нещо голямо, увито в платно, и го подпряха до стената, след което излязоха.

— Какво значи това? — попита Боазльо.

— Отговорът на вашия въпрос, генерале — усмихна се тържествуващ Анри. — Погледнете!

Той дръпна платното и се оттегли настрана. Пред очите на генерала се показа картина, представляваща целомъдрената Сузана, когато влиза в банята.

Генералът се дръпна назад с широко отворени очи и задъхвайки се, промълви дрезгаво:

— Това е жена ми, Клотилда!

— Тя е — потвърди Анри.

— Откъде имате тази картина? — попита Боазльо, след като се посъвзе малко.

— Принадлежи на един търговец на картини — съобщи Анри. — Той ми я зае за няколко часа, защото му обещах да я покажа на един любител, който би заплатил за нея исканите сто хиляди франка!

— Сто хиляди франка? — изсмя се горчиво Боазльо. — Трябва да е много знаменит художникът, който е нарисувал тази картина, за да иска търговецът такава баснословна сума за нея.

— Вие познавате художника — натърти Анри. — Той се казва Маврус Ленски.

— Маврус Ленски! — възкликна генералът. — Значи тя му е позирала!

— Тя е негова любовница и живее с него в една елегантна лондонска вила. Разпитах и търговецът ми съобщи всичко, което знае за Маврус Ленски.

Генералът рухна на едно кресло и закри лицето си с ръце. Анри не можа да разбере дали скръб, дали гняв или друго чувство накараха този човек да заплаче. След известно време Боазльо, блед като смъртник, но външно спокоен, се запъти към вратата и я заключи. След това се върна при Анри и сложи ръце на раменете му.

— Анри — прошепна той, — или ние ще унищожим тази жена, или тя нас!

— Това е и моето мнение, генерале, и затова съм приготвил вече и план. Не знам само дали сте готов да пожертвате Клотилда.

— Обичам я много — изрече глухо Боазльо, — но ще трябва да я пожертвам за делото.

— Добре. Тогава Клотилда е загубена, генерале, тя ще умре!…

Боазльо се извърна, отиде към прозореца и втренчи неподвижен поглед в покритата със сняг улица, слабо осветена от мъждиви фенери. Явно беше, че се бори с любовта си към Клотилда.

— Как искате да я премахнете? — попита той след известно време тихо и колебливо.

Анри се приближи до него и му прошепна на ухото.

— Клотилда трябва да умре от ръката на човека, когото обича и комуто вярва. Ние няма да извършим убийството. Ще предоставим на друг да отмъсти заради нас. Ръцете ни ще останат чисти.

— Толкова по-добре! — кимна Боазльо. — Правете каквото знаете, Анри! Не искам да чувам вече нищо за нея, докато не умре.

— Ще бъдете доволен от мен, генерале, а портрета ще върнем обратно на търговеца, нали?

Боазльо се обърна, спусна се към картината и се изправи пред нея, сякаш трябваше да я защитава от неприятелски нападения.

— Картината ще остане тук — реши той. — Ако не мога да имам живата Клотилда, поне да я гледам нарисувана и така да се наслаждавам на прелестите й, които някога бяха мои. Купувам картината, Анри.

— Но помислете си, генерале — възрази полковникът, — сто хиляди франка!

Боазльо сви рамене с безразличие.

— Ще ги платя — каза той с тон, нетърпящ възражение. — За вас живата Клотилда, за мен картината. Унищожете вашата, аз запазвам своята.

41.

Откакто Клотилда Боазльо беше говорила с лорд Мортимър Лоуел, върху щастието й легна сянка. Тя не можеше да забрави онова, което англичанинът й беше казал. Неговото предупреждение беше проникнало в душата й и призракът на страха се изправи между нея и Маврус. Когато той я прегръщаше и притискаше до сърцето си, когато я обсипваше с горещи целувки, тя не можеше да се освободи от мисълта, дали наистина е луд този човек. Възможно ли е да я обсипва с нежност и милувки, а един ден да я заплаши със смърт. Възможно ли е лудешкото помрачение да го завладее и да му пошепне: „Тя е хубава, но-ще бъде хиляди пъти по-хубава, ако лежи мъртва пред теб.“

Клотилда изтръпваше от ужас при тази мисъл. Нощите й бяха лишени от спокоен сън, тя не се чувстваше вече сигурна в присъствието на любимия си. Нейното държание спрямо него стана малко изкуствено. Ала Маврус Ленски не забелязваше нищо. Той обичаше Клотилда също тъй нежно както преди и я ограждаше с внимание и мили доказателства за своята любов. Той вече седеше пред нова картина и рисуваше любимата си в гръцко облекло.

Клотилда се беше съгласила неохотно да му позира отново. Когато започнеше да скицира, той с часове не оставяше молива. Друг път караше Клотилда да държи нагоре ръката си до крайно изтощение, само за да проучи някой мускул или за да долови вярно линията на ръката, която искаше да нарисува.

И сега Клотилда позираше на Маврус. Червенокосата жена стоеше изправена върху обвито с черно кадифе канапе. Зад нея се намираше параван, облечен също в черно кадифе и върху тъмен фонд се открояваше пластично и ясно чудесното й тяло, облечено в бяло гръцко одеяние.

Маврус Ленски буквално поглъщаше с поглед хубавата жена, обаче, докато скицираше или рисуваше, той рядко продумваше дума. Тогава говореха само неговите очи, в които тлееше огънят на буйна страст.

Изведнъж Клотилда направи нетърпеливо движение.

— Моля ти се, Маврус — каза тя, — да свършим за днес. Чувствам се толкова уморена, че едва се държа на краката си. Ти искаш много от мене и не само от мене, ами и от самия себе си. Погледни се в огледалото, какъв си блед, колко са хлътнали бузите ти и зачервени очите ти. Ще се разболееш, ако продължаваш така.

— Не се грижи за мен! — засмя се художникът. — Няма нищо, че ми били малко бледи страните. Впрочем, това е естественият цвят на лицето ми. Ти трябва да го познаваш. Чувствам в себе си сила, която нищо не може да сломи и укроти. Бих могъл да те вдигна заедно с къщата, бих могъл да преместя къщата, бих могъл да преместя планини, бих могъл като втори Атлас да вдигна и нося земното кълбо на раменете си. Ха-ха! Силата ми е неизчерпаема!

Клотилда толкова се изплаши, че се хвана за паравана, за да не падне. Това неестествено повишено самочувствие не беше ли знак на начеваща лудост? Да, тя знаеше, че мнозина луди си въобразяват, че могат да местят планини, да вдигат земното кълбо, докато един ден тази привидна сила угасне и отстъпи място на ужасяваща слабост. Тогава нещастниците изпадат в тъпота, в идиотизъм.

— Моля те, Клотилда! — сепна я художникът. — Почакай така още малко. Само още един час. Позата ти е толкова хубава, че искам добре да я схвана и предам.

В същия миг звънецът иззвъня. Маврус Ленски и Клотилда се спогледаха. Те не очакваха нито гости, нито писмо. Звънецът им не беше се обаждал много седмици.

Кой ли звънеше, кой ли искаше да влезе при тях?

Клотилда бързо се вмъкна в съседната стая, тя не би желала за нищо на света да я види чужд човек в това облекло. Маврус излезе от ателието и отиде да отвори вратата.

Пред него стоеше елегантно облечен, малко прегърбен възрастен господин със сива брада. Той свали цилиндъра си и се възползва от поканата на Маврус да влезе вътре.

— Имам честта да говоря със знаменития художник Маврус Ленски, нали? — каза гостът с тон, който издаваше радостта му. — Значи, най-сетне успях да видя с очите си големия художник на нашето време. Най-сетне успях да го намеря…

— Кой ви даде моя адрес? — попита мрачно Маврус, без да обръща внимание на ласкателството.

— Търговецът на картини Бижарден от „Булеварда на италианците“ в Париж — отговори гостът. — Той доста се колеба, преди да ми го даде и се съгласи, едва когато му казах, че имам намерение да поръчам при вас скъпа картина.

— Тази поръчка можехте да направите посредством Бижарден — отговори Маврус, като посочи едно кресло до камината.

— Действително, можех да постъпя така — съгласи се гостът, — но предпочитах да ви видя лично, защото картината, която искам да поръчам, е малко по-особена. Преди всичко, позволете ми да се представя. Името ми е Питурини, директор на картинната галерия при Ватикана в Рим. Както знаете, вече имаме няколко по-малки ваши произведения, обаче поръчката, която сега искаме да направим, ще ви донесе не само богатство, но и ще ви осигури, тъй да се каже безсмъртна слава.

Маврус Ленски седна срещу госта до камината. Лицето му доби вече по-друг израз. Личеше си, че все пак Питурини със своите комплименти и големи обещания го беше спечелил.

Малкият гърбав италианец се огледа предпазливо в стаята.

— Сами ли сме, сеньор Ленски? — попита той. — Не може ли някой да подслушва?

— Сами сме! — отговори художникът.

— Добре тогава, ще ви кажа каква картина искаме от вас. Знаете, че във Ватикана има много картини от бележити майстори, които представляват каещата се Магдалена. Ала всички те представляват Магдалена, хубавата грешница, или в момента на разкаянието, или в позата на озарението, което неочаквано я обзема. Ние, обаче, искаме Магдалена такава, каквато никой художник досега не я е нарисувал. Ние искаме каещата се Магдалена на смъртното й легло.

Ленски трепна, погледът му стана плах, изведнъж започна да отбягва знатния посетител, който оживено продължи:

— Представете си, сеньор Ленски, какъв ефект би имала такава една картина! Магдалена с всичката си прелест и красота простряна мъртва в подножието на кръста, на който е разпнат Спасителят! Смъртта може би я е изненадала по време на молитва. По лицето й се чете блаженство, по устните й играе усмивка, сякаш хубав сън е озарил мъртвата. Блаженият сън на щастието, което тя не може да изпита приживе. Небесните и земните радости са изписани заедно върху това мъртво лице. Какъв ефект, какъв потресаващ ефект, който обаче може да бъде постигнат само ако лицето на Магдалена е вече докоснато от крилете на смъртта.

Маврус Ленски скочи. Чертите на бледото му лице бяха разкривени, в очите му блеснаха пламъците на безумието.

— Кой си ти, човече? — извика страстно той. — Кой си ти, който насаждаш тази мисъл в душата ми? Не знаеш ли, че това е равносилно да хвърлиш запалена главня в буре с барут, масло в кипящ огнен котел. Не знаеш ли, че пламъците ще избухнат и ще предизвикат страшен пожар? Да, замисълът на тази картина е велик и красив, достоен да бъде изпълнен от моята четка. Да, мъртвата Магдалена, мъртвата грешница, която сънува съня на живота! Ха, това е идеята, която отдавна ми се мярка в съзнанието. Струваше ми се, че мога да я уловя, да я хвана, но щом простирах ръце да я задържа, тя ми се изплъзваше. Аз я гонех през безсънните нощи, но не можех да я настигна. Обещавах й кръвта на сърцето си, обещавах й безсмъртието на душата си, ако ми се остави да я хвана и да я задържа, макар и само за няколко часа, докато я превъплътя на платното, но тя изчезваше в бледата утринна зора и се връщаше чак през следващата нощ, когато бивах сам и с горящи очи, треперещи ръце и с бурно туптящо сърце се навеждах над леглото на хубавата жена, която е моята Магдалена.

Тънките устни на гърбавия Питурини се разтегнаха в доволна усмивка. Може би страстните движения, безумните думи на художника го бяха изплашили? Не, тъкмо обратно, той като че ли беше доволен, като че ли очакваше това, надяваше се на него.

— Значи, приемате да нарисувате Магдалена? — попита той.

— Да, ще я нарисувам! — извика тържествуващ Маврус Ленски, но в следния момент се изплаши и посочи вратата с поглед, който изразяваше страх и ужас. — Тихо! — пошепна той. — Тя не бива да чуе, не бива нищо да знае, иначе всичко е загубено!

— Кой? — попита Питурини, като стана. — За кого говорите!

Имаше нещо дебнещо в тона и движенията на този мним италианец, нещо, което напомняше грабливите диви зверове. Художникът хвана треперещ ръката на гърбавия си посетител и го притегли към себе си.

— За кого говоря ли? — глухо простена той. — За кого освен за нея, за Магдалена, която скоро ще стане мъртвата Магдалена!

— Ах, вие говорите за някой модел!

— Да, за един модел! — изрече пресипнало Маврус Ленски. — Имам модел за тази картина, сеньор Питурини, какъвто никой художник досега не е имал! О, тя е хубава! Когато ръцете й ме прегръщат, когато гърдите й се притискат до моите, когато по устните й заиграе усмивката на чувствени желания, тогава тя е същата Магдалена, способна да съблазни и най-целомъдрения мъж… само че…

— Само че, какво?— попита Питурини и зелените му очи блеснаха с дебнещо очакване.

— Само че тя е още жива — заключи зловещият художник своята реч, а след това започна да се смее, смее… докато падна изтощен върху едно кресло.

Италианецът почака, докато се съвземе.

— Кога ще започнете картина? — запита гостът. Художникът гледаше втренчено пред себе си.

— Още тази нощ! — отговори след известно време той, като че ли се събуждаше от тежък сън.

Гърбавият Питурини се приближи до креслото, в което седеше наведен Маврус Ленски и му пошепна на ухото:

— Още тази нощ ли? Ще имате ли дотогава модела си и ще бъде ли той такъв, какъвто ви трябва?

— Да… ще бъде!

— Желаете ли капаро за картината? Художникът направи отрицателно движение.

— Когато картината бъде готова — отговори той, — всички богатства на Ватикана не ще стигнат, за да я откупят. Оригиналът ще остане у мен, а вие ще получите само едно добро копие.

— И на това съм съгласен — заяви Питурини. — Само едно ви напомням: лицето на мъртвата Магдалена трябва да има вярно изражение. Величието на смъртта трябва да лежи върху него. Не забравяйте това, Маврус Ленски!

Преди художникът да успее да отговори, Питурини вече беше излязъл. Той остави след себе си един нещастен човек, един човек, в чиято душа беше разпалил пламъка на безумието, един човек, чието сърце се мяташе в съмнение и мъка.

— Аз я обичам! — възкликна Маврус Ленски. — Аз я обичам и знам, че без нея не мога да живея, но голямото, великото изкуство иска от мен да я пожертвам!

Клотилда трябва да умре! Трябва да я убия, за да имам истински модел за моята умираща Магдалена! Ах, колко хубава ще бъде тя, когато смъртта прегърне тялото й, в мига, когато очите й помътняват, а по бледите й устни заиграе последната усмивка, скръбната усмивка, с която човек се прощава с живота!…

Лудият се изправи. Тънките му бели пръсти преминаха като гребен през черната му къдрава коса. Погледът му беше плах и неспокоен.

— А сега — каза си той с ужасна усмивка, сякаш се гордееше с мисълта, която го занимаваше, — сега ще трябва да играя комедия… тя не трябва да разбере намеренията ми, до тази нощ… Кръст имам в ателието си. Ще я помоля само за опит да се просне в подножието му и когато…

Маврус Ленски бръкна в пазвата си, където в таен джоб криеше кама. Огледа я внимателно, след това отскубна един косъм от главата си и се опита да го среже.

— Не искам много да страда — пошепна той, — не искам да я мъча, аз я обичам. Ще гледам смъртта да дойде бързо и безболезнено, като изненада! Тогава и чертите й няма да се променят, на устните й ще остане същата усмивка, която винаги ме е възхищавала и която толкова обичам.

Художникът внезапно започна да плаче, ръцете му затрепериха от вътрешна борба. Най-сетне той се съвзе и още веднъж опита острието на камата. Опитът не излезе сполучлив, камата не можа да разреже косъма.

— Ще трябва да ми я наточат — си каза Маврус, — и то още сега. В една от близките улици видях беден точилар, който стоеше пред къщата си и усърдно въртеше точилото. Ще му дам една жълтица, но ще трябва добре да свърши работата си.

Ленски трепна. Той чу стъпките на Клотилда и бързо скри камата в тайния джоб на дрехата си. Не се излъга. На вратата на гостната се почука и жената запита с нежния си топъл глас дали е сам, тъй като бе видяла, че господинът, който го посетил, се качил във файтон и заминал.

Маврус прекара ръката през лицето си, като че искаше да заличи от него страшното решение.

След това отвори вратата и Клотилда влезе.

— Какво ти е, Маврус — възкликна тя, като забеляза необикновения пламък в очите и дълбоките бръчки по челото, които никаква преструвка не можеше да заличи. — Ти си възбуден, развълнуван, ръката ти трепери.

Художникът се помъчи да се усмихне.

— Действително, скъпа моя Клотилда — отговори той. — Малко повече съм възбуден, но то е от радост. И ти ще се зарадваш, ако ти кажа, какво ми се случи.

Той я заведе до дивана и я накара да седне до него.

— Представи си, мила моя — продължи той, — каква чест ми оказаха. Директорът на картинната галерия при Ватикана, известен познавач и много влиятелен човек, ме посети и ми поръча от страна на папата една картина. Аз сам ще определя цената й и те ще платят колкото поискам. Но не са парите, които ме радват, а рядката чест. Не всеки художник може да се похвали, че е бил удостоен с такова внимание.

Клотилда прегърна любимия си, целуна го по устните, по челото, по бузите и каза просто:

— Аз се гордея с теб, Маврус!

— Този ден е щастлив за нас, Клотилда — продължи художникът, — и аз искам да го отпразнуваме. Виж, досега съм те държал затворена като затворница, скъпа моя съпруго. Повярвай ми, отсега нататък ще бъде друго. Ще те въведа в обществото, там ще се възхищават от твоята красота и аз няма да ревнувам. Обещавам ти, дори ще се радвам, когато се прекланят пред моята хубава жена. Знам, че си ми вярна, но няма да принадлежиш никому другиму освен на мен…

Последните думи той подчерта някак си особено. Това, както и неочакваната твърде рязка промяна у Маврус, трябваше да озадачи Клотилда. Но тя твърде много се радваше на неговото решение да се откаже от самотния живот и да заживее като всички други хора, и това я заслепи. Не подозираше, че у художника се проявяваше хитростта на безумието, че той с тази мекота, с това желание да й угоди, искаше да приспи нейната мнителност, за да може по-спокойно да пристъпи към изпълнението на замислената безумна постъпка.

— Искам още тази вечер да започнем новия си живот — извика Маврус с добре изиграна любезност. — Иди се облечи, мила Клотилда, ще се поразходим с файтон, ще обядваме след това в елегантен ресторант, а вечерта ще те заведа на опера. Какво ще кажеш, съкровище мое, харесва ли ти тази програма!

— Щастлива съм — отвърна Клотилда, — не толкова заради удоволствията, които ще получа, колкото заради това, че твоята жизнерадост разсейва някои мои съмнения, които напоследък доста ме тревожат.

Тя побърза да отиде в стаята и след половин час се върна при художника блестяща, облечена в тоалет, с който още по-силно да изпъква красотата й. И Маврус се беше преоблякъл. С безукорния си черен костюм и лъскавия цилиндър на главата, той беше един елегантен кавалер.

След разходката, художникът заведе Клотилда в хотел „Роял“, където им сервираха отличен обяд. Клотилда привлече всички мъжки погледи. Никога по-рано Маврус не е бил по-любезен, по-забавен, по-мил. Те дълго се смяха, разговаряха, пиха шампанско и не усетиха как мина времето.

— А сега, ще си отидеш с файтона вкъщи, съкровище мое — помоли Маврус, — а пък аз ще се отбия за малко във френския клуб. По-рано бях редовен посетител там, но не се съмнявам, че и днес ще се радват да ме приемат. Нали, мила Клотилда, не ми се сърдиш, че днес за пръв път след толкова време ще те оставя за един час сама?

— Аз съм щастлива, че ти отново намираш удоволствие в срещата с хора.

Маврус я заведе до един файтон и я изпрати вкъщи. Ала той не отиде във френския клуб. Бавно закрачи из лондонските улици. От лицето му беше изчезнала всяка следа от жизнерадост, погледът му стана мрачен и неподвижен. Загърна се по-добре в палтото си. Не беше студено, но трепереше. Художникът не забеляза, че от момента, когато помогна на Клотилда да се качи във файтона и остана сам, един висок мъж тръгна след него. Той вървеше по стъпките му, сиво-сините му очи го наблюдаваха непрестанно и не го загубваха нито за момент даже и сред най-гъстата тълпа на улицата.

Най-сетне Маврус Ленски застана на ъгъла на една тясна уличка, обитавана от бедни хора. С бърз поглед провери дали това е търсената уличка и влезе в нея. Сянката му продължаваше да го следи. Пред вратата на една сиромашка къща седеше стар, прегърбен човек. Той въртеше точило и точеше ножове и ножици, които изпълваха малката витрина в предната част на къщата. Художникът се приближи до точиларя.

— Можете ли хубаво да точите, майсторе? — попита го той. — Можете ли така да наточите едно острие, че да разрязва на две косъма?

— Разбира се — отговори точиларят, като спря за момент точилото и вдигна голобрадото си лице към непознатия. — Всеки бръснач, който мине през моята ръка, става толкова остър.

— Не се касае за бръснач, а за кама.

— Ножът си е нож — отговори точиларят, като сви рамене, — но ако господинът позволява да му дам един съвет, бих казал да не остри толкова камата, защото лесно може да стане нещастие.

— Предстои ми дълъг път — отговори художникът, — в една страна, която не е сигурна като лондонските улици, или по-добре казано, която е също тъй несигурна, като известни части на Лондон, където човек има нужда от остра кама.

— А, думата ви е за Уайтчепъл — изсмя се точиларят. — Да, това е нашият знаменит престъпен квартал. По-добре е човек въобще да не стъпва там…

Художникът извади ножа и го подаде на точиларя. Той разгледа острието, опита еластичността му и каза:

— Това е истинска дамска кама. Хубаво оръжие, само един удар е достатъчен, за да повали завинаги противника.

— Въпреки това искам да я наточите още, особено върха й — помоли Маврус Ленски. — Ще бъде ли готова след час?

— Но тогава би трябвало да оставя настрана всичката си работа.

— Ще ви дам една жълтица — прибави бързо художникът. — Смятам, че тогава можете да отложите другата, работа.

— Добре, довиждане до след един час…

След тези думи Маврус Ленски побърза да се махне, тъй като елегантната му външност беше започнала да привлича вниманието на хората.

Точиларят веднага се залови да изпълни поръчката. Пред него се доближи един висок, добре облечен мъж.

— Много хубаво оръжие точите, майсторе — каза той, — дайте малко да го видя. Няма да ви безпокоя дълго, ала съм голям любител на редките оръжия и не мога да отмина, без да го видя.

Точиларят подаде камата на благородния господин, който я разгледа внимателно и попита:

— Ако ви оставя голяма сума като залог, бихте ли ми заели тази кама до утре сутринта, майсторе. Просто съм възхитен от нея и искам да си поръчам същата.

— Не може, господине — отговори точиларят. — След един час ще дойде собственикът й, за да я вземе. Обещах му да я наточа дотогава.

. — Толкова ли бърза притежателят на тази кама? — попита някак си особено господинът. — Жалко, ще трябва да се откажа от своето желание. Сбогом, майсторе.

Високият господин си тръгна и зави зад ъгъла. Силно развълнуван, той продължи пътя си.

— Лудият дава да му наточат кама — си каза господинът. — Страхувам се трагедията да не избухне още тази нощ. Клотилда, нещастната хубава жена, която се намира във властта на този безумец, не бива да остане без помощ. Може би ще успея да предотвратя нещастието…

Гласът на човека, който каза тези думи, потрепера, а иначе спокойните черти на лицето му изразиха напрежение и безпокойство.

Този мъж беше лорд Мортимър Лоуел.

Маврус Ленски удържа думата си. Не минаха два часа и той се върна при Клотилда, за да я заведе на опера. Играеха „Отело“. Художникът беше взел една ложа и щом Клотилда се появи, всички бинокли се насочиха към нея, а публиката зашепна:

— Каква красива жена! Защо я виждаме за пръв път тук! Тя без съмнение е дама от обществото. Как се казва, къде ли е била досега? Такива въпроси си задаваше висшето лондонско общество, което почти всяка вечер посещаваше операта. Мнозина от присъстващите господа познаваха Маврус Ленски и го назоваха по име, но никой нищо не знаеше за прелестната му спътница. Може би един-единствен човек, елегантен господин в безукорно вечерно облекло, който седеше сам в ложата си, тъкмо срещу Клотилда, би могъл да каже нещо. Французойката го позна веднага и по неспокойното биене на сърцето си разбра, че този човек не й е съвсем безразличен. Лорд Лоуел, който й беше направил тайнственото предупреждение, я гледаше непрекъснато и погледите му накараха бузите й леко да поруменеят. Обаче тя внимаваше да не поглежда често към лорда, защото беше забелязала мрачната сянка по челото на художника.

— Познаваш ли този господин от отсрещната ложа? — попита Маврус с тих, но възбуден глас.

За пръв път в живота си Клотилда излъга.

— Не, не го познавам — каза тя. — Нали знаеш, че не познавам никого в Лондон?

— Намирам, че той те гледа доста нахално — изръмжа Маврус. — Да му мисли! Знам как да те защитавам.

Ръцете му попипаха тайния джоб, в който се намираше току-що наточената кама. За щастие увертюрата започна и чудесната музика накара всички да млъкнат. По време на представлението действието на сцената толкова погълна Клотилда, че тя престана да обръща внимание на лорда и ревността на любовника й затихна. През един от антрактите художникът я заведе в бюфета, за да пият разхладителни напитки.

Изведнъж Клотилда усети, че лордът стои до нея. Той се наведе, уж, за да вдигне падналата си кърпичка и пошепна на ухото й:

— Моля ви, пазете се. Имам много сериозни основания да предполагам, че лудият в най-скоро време ще ви причини зло.

Чашата с лимонада, която Клотилда беше допряла до устните си, падна на земята и се разби. Тя побледня като смъртник, но за щастие, Маврус беше зает с паленето на лулата си и не забеляза нищо. Звънецът иззвъня и публиката се прибра но местата си. Последното действие започна. На сцената се играеше покъртителен случай от човешкия живот. Отело, венецианският Мавър, убива своята мила и невинна Дездемона. Черните му ръце стискат бялата й лебедова шия, той й позволява само да прочете една къса молитва и след това я убива. В театъра се чува тихо хълцане. И Клотилда плаче. Маврус Ленски беше станал от креслото си и беше вторачил пламнали безумни очи в действието на сцената. Убийството го изпълваше със сладострастен възторг. Художникът мислеше за своята умираща Магдалена, блуждаещият му поглед търсеше Клотилда, а ръцете му нервно опипваха скритата кама.

Завесата бавно се спусна. Светлините угаснаха.

— Маврус! — извика Клотилда. — Маврус, какво ти е, сънуваш ли?

Художникът се сепна, сякаш наистина се събуди от сън.

— Нищо — отговори той. — Хубавата музика ме покърти. Да си вървим вкъщи.

Клотилда хвърли бърз поглед към отсрещната ложа. Лоуел стоеше неподвижен, с поглед устремен към бледото лице на Ленски, сякаш искаше да отгатне и най-скритите мисли на този човек. След това Клотилда хвана художника под ръка и излязоха от операта. Предварително ангажираният файтон ги заведе в самотната им вила.

Когато влязоха вътре, Маврус особено грижливо заключи вратата. Клотилда го погледна усмихната и попита:

— Страхуваш се да не ни нападнат крадци ли, мили мой? Заключваш така, като че ли къщата ни е Английската национална банка и в нея се съхраняват богатствата на половината свят.

Маврус се обърна бавно към нея. Лицето му беше бледо.

— Аз имам едно съкровище, което струва много повече от всичкото злато и банкноти, които Английската банка съхранява в своите каси. Това съкровище си ти, Клотилда!

После, като обърна ключа два пъти и дръпна голямото желязно резе, той подаде ръка на любимата си и я заведе нагоре по стълбата.

— Навярно ще изпушиш една цигара в ателието си? — попита Клотилда. — В това време пък аз ще се преоблека и след това ще хапнем нещо студено.

Художникът кимна и Клотилда се прибра в спалнята си. Като влезе, тя запали лампата и отиде при прозореца, за да спусне завесата. Погледът й падна върху съседната вила, която принадлежеше на лорд Лоуел. Всички прозорци бяха тъмни, но на Клотилда се стори, че зад един от тях на втория етаж съзря фигурата на лорда. Той стоеше неподвижен като статуя и наблюдаваше вилата на художника. С треперещи ръце Клотилда спусна завесата.

Тя съблече разкошния си тоалет от морскозелена коприна, който чудесно хармонираше със златночервената й коса, и облече семпла бяла рокля, която беше затворена около шията, плътно прилепваше по стройното й тяло и завършваше с дълъг шлейф. Нямаше никакви украшения, само около кръста се увиваше тясна черна панделка, която Клотилда завърза. След това тя поправи косата си пред огледалото и слезе в ателието. Намери Маврус в добро настроение. Той свиреше на арфа, която майсторски владееше и тихо припяваше. Гласът му звучеше приятно и нежно. Клотилда въздъхна облекчено, като го видя така разположен. Не, той не беше умопомрачен. Нямаше защо да се бои от него. Тя внесе една сребърна табла, върху която беше наредила разни, закуски, а Маврус отвори една бутилка старо испанско вино, наречено „Сълзите на Христос“, и напълни две кристални чаши.

Вечерята мина весело. Никога по-рано Клотилда не беше виждала Маврус толкова жизнен. Само обстоятелството, че пиеше повече от обикновено, пиеше с някакво настървение, сякаш искаше да се напие, да се изтръгне от действителността, учуди Доста Клотилда.

Часът беше един, когато той взе ръцете й, целуна ги и каза:

— Аз мисля, скъпа моя Клотилда, че е време вече да си легнеш. Сънувай хубави сънища.

— А ти? — попита Клотилда. — Няма ли и ти да си легнеш?

— Ще дойда скоро — отговори художникът, — но сега съм още твърде възбуден. Още съм под впечатление на операта. Трябва най-напред да се поуспокоя, затова ще поработя малко и след това на пръсти ще се промъкна при тебе.

Той я прегърна нежно и целуна сочните й устни. Клотилда тръгна към спалнята, но на прага се спря още веднъж и протегна ръце към него:

— Ела бързо, Маврус, не оставяй твоята Клотилда да те чака дълго сама. Страх ме е, като знам, че работиш и че си сам в ателието. До скоро виждане, скъпи приятелю!

Вратата се затвори след нея. Маврус остана сам. Той се изправи пред прозореца и се загледа в тъмната нощ. Вън валеше сняг, сиви облаци покриваха пълната луна. Маврус стоя, може би цял час така неподвижен, потънал в мечти, след това се обърна, отиде тихо на пръсти до вратата на спалнята и се ослуша. Вътре беше тихо и тъмно.

— Тя спи — промърмори художникът, като разроши с ръка косата си. — На работа! Бързо на работа! Тази нощ трябва да се свърши. Да, още тази нощ — продължи той с тих глас, като се върна обратно в ателието си. — Тази нощ ще сложа основния камък на моята слава. Ще нарисувам моята умираща Магдалена. Магдалена, която от опиянението на живота се отпуска в обятията на смъртта.

Той отиде в един ъгъл на ателието, където стоеше висок предмет, обвит в черно платно. Това беше кръст, обикновен, кафяво боядисан кръст, който по нищо не се различаваше от кръстовете на разпятията, нарисувани по разни картини. Художникът повлече кръста до средата на ателието. В подножието му постла сиво платно, което трябваше да представлява гроба, върху който е забит кръстът. Изгаси лампата и запали един прожектор, който хвърляше ярка бяла светлина върху кръста, така че само той остана осветен, докато всичко останало в стаята потъна в мрак.

Ужасна гледка!

Но още по-ужасна беше сцената, която се разигра, след като художникът съблече фрака и жилетката и събу обувките си. Слабата му трепереща ръка бръкна в пазвата и извади острата кама. Той стисна здраво дръжката й. Очите му светнаха безумно, чертите му се разкривиха, по устните му се появи нещо грабливо, цялото му държание заприлича на поведението на тигър, готов да скочи върху жертвата си.

С безумна усмивка Маврус Ленски наблюдаваше камата.

— Скоро ще бъдеш обагрена с кръвта на моята любима — прошепна той. — Скоро ще те забия в едно сърце, което обичам повече от всичко на света, но светото велико изкуство иска жертва. Аз трябва да убия моята Клотилда! Тя трябва да умре от моята ръка, иначе не може да се сътвори картината, от която всички идни поколения ще се възхищават. Умираща Магдалена, аз жертвам жена си. Жертвам ти кръвта от сърцето си. Направи ме велик, направи ме безсмъртен, издигни ме над всички художници на този свят, помогни ми да сътворя едно произведение, което да ме отнесе в храма на безсмъртието, едно платно, което и след хиляда години ще буди възторг и възхищение.

Страшно беше да се гледа как безумният произнася тези думи. Смях и сълзи се сменяха всяка секунда. Тялото му трепереше като лист, а очите му ту плачеха, ту пламваха в безумен огън.

Маврус Ленски се запъти към спалнята. Той отвори тихо вратата. О, той още през деня беше помислил за това и беше смазал пантите, за да бъде сигурен, че няма да скърцат. Влезе в спалнята. На пръсти се доближи до леглото, на което спеше Клотилда. Затрогнат от картината, която видя, безумният убиец спря. Той не можеше да откъсне поглед от очарователната женска фигура, която никога не му се беше виждала по-хубава и съблазнителна от този момент, когато се канеше да унищожи това великолепно творение на природата. Матовата розова светлина на една висяща лампа осветяваше спящата Клотилда, облечена в дантелена нощница. Копринената завивка беше се смъкнала и разкриваше тялото, така че през тънката копринена тъкан на нощницата Маврус можеше да види съблазнителните форми на любимата си. Очите й бяха затворени и дълги тънки клепачи ги засенчваха. Устните й бяха полуотворени, а под тях проблясваха равните като мъниста зъби. Жената дишаше спокойно и равномерно, гърдите й се повдигаха като под такта на някаква вълшебна музика. Убиецът беше така силно завладян от чувствата си, че сълзи потекоха по бузите му и треперещата му ръка за малко щеше да изпусне камата.

Но лудостта беше сграбчила в Железните си нокти съзнанието на нещастника. Дълбоко в душата му се беше загнездила безумната мисъл, че само тогава ще стане безсмъртен, когато нарисува тази жена в смъртния й час. Гласът на сърцето и гласът на разума бяха заглушени от безмилостния глас на безумието.

— Искам да те целуна, Магдалена — извика нещастникът, — ти трябва да умреш от моята целувка!

Очите му пламнаха безумно и с диви движения заразмахва камата над главата си. Той се наведе и жадно впи устни в червените устни на Клотилда. Тъкмо се готвеше да нанесе смъртоносния удар, когато Клотилда отвори очи и полусънна попита:

— Ти ли си, Маврус? Лягаш ли си вече? Ела, о, ела, толкова дълго те чакам!

Но в този миг нещастната жена съзря камата в ръката на художника. С див вик тя отблъсна треперещия човек.

— Маврус! — извика Клотилда, като се изправи в леглото с широко разтворени от ужас очи. — Маврус, какво смяташ да правиш? Искаш да ме убиеш ли?

Безумният избухна в ужасен смях.

— Мълчи, Клотилда — каза тихо той, — не се плаши! Не да те убия искам аз! Решил съм да те пожертвам! Ти си щастлива. Ще умреш на олтара на изкуството! Ще станеш безсмъртна и ще ме посрещнеш там горе, когато удари и моят час.

Тя го прекъсна с втори вик. Облечена само в нощница, скочи от леглото.

— Всемогъщи Боже! — извика разхълцано тя, като кършеше ръце. — Нещастникът е полудял! Не напразно ме предупреждаваха да се пазя от него! Безумието отдавна е тлеело в душата му и тази нощ избухна!… На помощ!… Помощ!… Убиват ме!…

— Искаш да осуетиш плана ми! — изкрещя дрезгаво безумецът. — Искаш да ми попречиш да нарисувам картината, която ще ми донесе световна слава? Ще те смажа! Тук, в подножието на кръста, трябва да издъхнеш ти! Да, да, ти беше грешна Магдалена, сега трябва да станеш каеща се Магдалена. Аз, аз ще те накарам да се разкаеш!

Маврус блъсна силно Клотилда. Чу се глух шум от падане. Жената лежеше в подножието на кръста. В следващия миг той вече беше коленичил върху нея. С лявата ръка натискаше вълнуващата й се гръд, а с дясната, която стискаше камата, замахна да нанесе смъртоносния удар. Дантелената нощница висеше разкъсана на парцали, а червените коси се виеха объркани по тялото й!

— Милост!… Милост! Маврус, не ме убивай!

— Обрекъл съм те на смърт! — извика лудият с мрачна тържественост. — Аз те принасям в жертва на едно свещено дело! Чувствам под ръката си как тупти сърцето ти, това сърце, което ме обичаше! В него ще забия камата си!

Той замахна!…

Но в същия момент един куршум разби стъклото на прозореца и дясната ръка на художника, в която той държеше камата, увисна окървавена. Ножът падна и кървава струя заля снежнобелите гърди на Клотилда.

— Безумецо! — извика един глас от прозореца. — Аз ти отнемам жертвата.

В светлината на прожектора, до полуголата жена и коленичилия до нея облян в кръв художник се появи мъж, в чиято ръка още димеше револвер…

Това беше лорд Мортимър Лоуел.

42.

В Каена, главния град на Френска Гвиана, живееше от известно време един чужденец, който правеше най-разумното нещо, което един чужденец може да направи в тази южноамериканска крепост, а именно — гледаше да обръща колкото може по-малко внимание на хората върху себе си.

Обикновено в Каена гледат на чужденците с голямо недоверие. Те не само биват подлагани още с пристигането си на подробен разпит, но и през цялото време на пребиваването си се намират под зоркото наблюдение на агентите. Дори ако някое бедно обущарче поиска да се засели, за да кърпи обуща, полицията непременно го смята за съзаклятник, дошъл да отвлече важен затворник от крепостта или да помогне на някой от заточениците на Дяволския остров да избяга. Така е било винаги в Каена, но с пристигането на Драйфус положението още повече се влоши. Губернаторът Галицин поддържаше цяла шпионска мрежа за разкриване на подобни намерения. Тя не оставяше на мира никой чужденец и умееше да направи пребиваването му във Френска Гвиана толкова неприятно, че ако не го задържа важна работа, той заминаваше набързо от тази негостоприемна страна.

Чужденецът, за когото става дума, обаче беше съумял да постигне две неща: първо, да успокои напълно полицията по отношение на своята личност, и второ, да не се дразни и ядосва. Той беше немец и се наричаше професор Миспелбах.

Още със слизането си от парахода новодошлият възбуди любопитството на каенското население. Беше облечен в светла дреха, с панталони на големи квадрати, каквито преди петдесет години са носили в Германия, а на главата си беше нахлупил голяма кръгла сламена шапка, изпод която се подаваха дълги, до рамената, сиви къдрици. През рамо бе преметнал голяма яркозелена тенекиена кутия за събиране на растения. В едната си ръка държеше чадър, а в другата — грамадна мрежа за пеперуди.

Един моряк от парахода му носеше багажа, събран в стара закърпена чанта, останала навярно наследство още от дядо му. Каенската полиция скоро разбра, че има работа със съвсем невинен човек. Когато зададоха на професор Миспелбах въпроса защо е дошъл в Каена, той отговори:

— Искам да ловя пеперуди!

Да лови пеперуди! За това ли беше преплавал океана и дошъл чак тук? Очевидно беше подозрително! Галицин заповяда да прегледат най-внимателно документите на професора, но те бяха в пълна изправност. Между тях се намираше немски паспорт, свидетелство за благонадеждност, с което берлинската полиция удостоверяваше, че професор Миспелбах е честен и благонадежден гражданин, а освен това и един сертификат на професор при берлинския университет. Въпреки това, губернаторът разпореди на полицията да следи за всеки случай професора. В резултат на това следене шпионите съобщаваха неизменно едно и също нещо — професор Миспелбах става сутрин много рано, напуска скромната си квартира, която е наел у вдовицата на един хлебар, и въоръжен с мрежата, куката и зеления си чадър, обикаля навред, като лови всяка пеперуда, която има нещастието да попадне на пътя му. Освен пеперуди професорът събирал бръмбари и редки растения, които изкопавал заедно с корените им.

Галицин се увери, че този човек не може да бъде опасен. По такъв начин професор Миспелбах скоро се отърва от своите шпиони.

Особено привлекателни му изглеждаха укрепленията. При тях той се спираше най-често и когато веднъж му поискаха обяснение за това, той отговори, че там се намирали най-хубавите и най-редките пеперуди.

Така професор Миспелбах живя в Каена около два месеца. Всички го познаваха и всички се смееха на „смахнатия немец“, който за едни пеперуди беше дошъл през океана. Но въпреки това, той се ползваше с известни симпатии сред населението. Беше любезен с всички, намираше за всеки добра дума. Пък и не беше скъперник, охотно отваряше кесията си, когато беше необходимо.

Особено, го беше обикнала хазяйката му. Тя беше вдовица на хлебар, който след смъртта си й беше оставил малко състояние. Имаше хубава къща близо до морето и живееше в нея с двамата си сина.

По-големият от тях, на име Пиер, по професия ковач, беше здраво момче, с добродушно и честно лице. Той много искаше да се ожени, но майка му, въпреки неговите двадесет и четири години, все още го държеше в подчинение. Другият син на вдовицата се наричаше Гюстав. Той беше златар и работеше в един от най-хубавите магазини на града. Не беше толкова едър като брат си, но затова пък беше извънредно сръчен и ловък човек, при това и с буден ум. Двете момчета се бяха толкова привързали към чудноватия немски професор, че никак не им се искаше той да си отиде. Колко вечери професорът беше седял с тях в дневната стая на вдовицата и им беше разказвал за тайните на природата, за другите страни, за големите европейски градове! Пиер и Гюстав го слушаха о интереса на младежи, за които животът е затворена книга, която сега лист по лист се разтваря пред тях. Те се гордееха с приятелството на немския професор и тежко на този, който би се осмелил да му направи зло.

Една вечер, след като професорът се беше нахранил заедно със семейството, той помоли Пиер и Гюстав да дойдат с него в стаята му, защото имал нещо да им казва. Двамата младежи не намериха нищо особено в тази покана, тъй като квартирантът им след вечеря се оттегляше с тях в стаята си, за да им разправя за тайните на природата, на растителното или животинското царство. Така че седнаха на обичайните си места до писалището на професора, а той се изтегна в едно кресло и запали лулата си.

— Драги мои приятели — започна той с малко тържествен глас, — трябва да ви кажа нещо, от което може би зависи щастието на всички ни. Необходимо е, обаче, да съм сигурен, че ще пазите най-строга тайна, защото една непредпазлива или ненавреме казана дума може да направи всички ни нещастни.

Пиер и Гюстав го увериха, че ще мълчат. Миспелбах изпусна няколко големи кълба дим от лулата, намести очилата си и започна:

— Както знаете, мили мои приятели, тук в Каена всички ме смятат за налудничав човек, който е оставил отечеството си и е дошъл през моретата само за да лови пеперуди и да събира редки растения. Обзалагам се, че и вие, драги мои, въпреки вашата обич и уважение към мен, все пак ме смятате за чудак, чийто мозък не е съвсем като на другите хора. Трябва да ви призная, че досега носих маска, с която заблуждавах каенските жители. Аз дойдох тук, за да търся не пеперуди и бръмбари, а нещо много по-ценно, което си заслужава труда. Пристигнах, за да открия едно съкровище.

Пиер и Гюстав се спогледаха изненадани. Професорът се наслаждаваше известно време на тяхното учудване, после забързано продължи:

— Какво ще кажете, момчета, ако ви съобщя, че тук, в Каена, се намира златно съкровище? Човек трябва само да протегне ръка, за да го вземе и да стане изведнъж богат. В една книга, която случайно ми попадна преди години, прочетох, че някога, преди много столетия, смел мореплавател, когото бурята принудила да слезе на този бряг, открил на определено място, където сега се издига крепостта, голямо съкровище. Навярно, когато туземното население на тази страна е било покорено от белите и изтласкано във вътрешността, то е започнало да закопава златото си в земята, за да не попадне в ръцете на неприятеля. Мореплавателят имал намерение да изкопае и прибере съкровището и след като се прибрал в отечеството си, започнал да подготвя експедиция, с която да се върне тук, за да вземе богатството. Обаче смъртта го изпреварила и тайната му навярно би отишла с него в гроба, ако не бил записал предварително всичко в дневника си.

След дълги години книжата му попаднали в ръцете на негов потомък, който с голям интерес прочел описанието на страната, ала сметнал споменатото съкровище за фантазия на своя прадядо и не му придал никакво значение. По-късно издал това описание като отделна книга, в която във вид на легенда се споменавало и за съкровището. Но никому, освен на мене, не дошло наум да обърне по-сериозно внимание на това.

Дни и нощи четох и препрочитах записките на стария мореплавател и ми ставаше все по-ясно, че историята за съкровището, което лежи под каенската крепост, не е продукт на фантазията, а истинска, преживяна действителност.

Тогава реших и пристигнах, за да открия съкровището. Както знаете, аз постоянно обикалям околностите на града и докато всички мислеха, че гоня пеперуди, проучвах почвата и смятам, че съм намерил мястото, където според записките на мореплавателя е скрито съкровището. Обаче за мое голямо разочарование открих, че входът към скривалището не е тъй лесно достъпен, както предполагах. Тъкмо на това място се издига стената на крепостта, където се намират подземните килии, в които гният нещастните затворници.

Разбрах, че ще ми е невъзможно сам да проникна в скривалището и че ще ми трябват верни и мълчаливи помощници. Затова избрах вас, приятели. Вие сте млади,, здрави и силни, ще успеете да откъртите камъните на крепостния зид и да изкопаете подземен коридор, през който да може да мине възрастен човек. Разбира се, тази работа трябва да става тайно през нощта и винаги след привършване на разкопките, камъните на зида да се нареждат така един върху друг, че да не се забелязва нищо. А сега, млади приятели, отговорете ми, мога ли да разчитам на вас?

Докато слушаха обясненията на професора, Пиер и Гюстав бяха станали прави. Изненада и интерес се четяха по честните им лица. Когато Миспелбах свърши, те извикаха едновременно:

— Да, съгласни сме да ви помогнем, господин професоре, можете да разчитате, че ще свършим добре възложената работа.

— Тогава и вие ще участвате със свой пай в подялбата на съкровището, което, сигурен съм, ще намерим — заяви Миспелбах. — Да започнем още тази нощ! Аз ще ви заведа на мястото, където е скривалището. А сега дайте ми ръцете си и ми обещайте тържествено, че ще пазите тайна!

— Обещаваме — заклеха се синовете на вдовицата. Те се чувстваха много горди, че немският професор ги е удостоил с честта да им повери важната тайна и да ги направи свои помощници, Миспелбах се сбогува с двамата младежи, които обещаха да се снабдят с необходимите инструменти и към полунощ да пристъпят към работа. Гюстав и Пиер разбираха, че тази работа е опасна, защото, ако бъдат заловени, че копаят подземен канал към крепостта, няма да избягнат тежкото наказание… Червения Галицин не се шегуваше!

Когато немският професор остана сам, той спокойно изпуши лулата си, като навярно мислеше за нещо много приятно, защото от време на време се усмихваше. След това той изтърси лулата си, наложи широкополата си шапка, взе и зелената тенекиена кутия, без която не мърдаше никъде, и излезе.

Беше вече тъмно и улиците се бяха поизпразнили. Професор Миспелбах се запъти към малките елегантни вили, които се намираха пред вратите на Каена и бяха обитавани от висши чиновници и богати търговци. Той почука на вратата на една от тях. Отвори му елегантно облечен млад мъж. Той подаде на професора ръка и бързо го въведе в къщата. Двамата се качиха на втория етаж, в една стая, чиято врата домакинът заключи отвътре. Този млад човек беше познат в цяла Каена. И децата знаеха, че се казва Теодор Либел и е първи секретар и довереник на губернатора княз Галицин. Хората знаеха също и това, че от известно време Либел много се интересува от пеперуди и бръмбари, и затова в посещението на немския професор нямаше нищо чудно.

Но какво ли биха казали жителите на Каена, ако бяха видели в този момент професора? Захвърлил зелената си тенекиена кутия, от която иначе не се отделяше, той спокойно свали дългите си сиви къдри. Като махна и големите златни очила, цялото му наведено и отпуснато тяло се измени. То придоби енергична, изправена стойка и движенията му, които досега бяха бавни и несръчни, станаха еластични, младежки и силни. От огледалото, в което немският професор се огледа, му се усмихваше детективът Херберт Франк, довереният човек на Зола и Матийо Драйфус.

— По дяволите с тази глупава дегизировка — изрече той, като подаде приятелски ръка на Либел. — Не можете да си представите, драги Либел, колко ми тежи да играя месеци тази глупава роля, да правя учена физиономия и да гоня пеперудите по полето, а зад гърба ми всички да ми се смеят и да ме наричат луд.

— Нали го правите с благородна цел, господин Франк — засмя се секретарят на княз Галицин, — продължавайте спокойно да играете ролята на немски професор, а жителите на Каена нека ви се присмиват. В края на краищата вие ще ги изиграете и с право можете да се смеете последен.

— Дай Боже — въздъхна Франк. — Бих дал с удоволствие лявата си ръка, само да мога да изиграя вашия шеф и господар и да изтръгна от ръцете му неговите жертви.

— Ще успеете, Херберт Франк — отсече тържествено Либел. — Човек с вашата енергия, с вашия ум не може да не успее да надхитри един мизерен подлец, какъвто е княз Галицин. Ако вие не освободите Алиса Тери, съмнявам се дали горкото момиче въобще ще види белия свят.

— Най-важното е тя да е още жива — помръкна детективът. — Може би и надеждите ни са съвсем напразни, може би Галицин отдавна я е убил. За съжаление, не можем да знаем какво става в подземните килии на този ад.

— Алиса Тери е жива — възрази Либел с увереност.

— Младата американка е жива, аз го чувствам, знам го и дори ако не бяха попаднали случайно в ръцете ми тайните записки на Галицин, ако не знаех, че всяка вечер той ходи в подземието на крепостта, дори и тогава сърцето ми би подсказало, че Алиса Тери е още между живите и с нетърпение чака помощ за спасение. Вие, Херберт Франк, и аз сме длъжни да я спасим.

— Ще го направим — кимна детективът. — Тази вечер ви нося добри известия. Намерих две момчета, на които можем да разчитаме. Те ще ни помогнат при изкопаването на подземния коридор. Разбира се, разказах им една приказка за някакво тайнствено съкровище, което се намирало под зида на крепостта, но това са второстепенни работи. Важното е, че имаме двама сигурни помощници.

— Това е голяма крачка напред — отбеляза Либел.

— Кога ще започнете копаенето?

— Още тази нощ — отговори Херберт Франк.

— А кога смятате да стигнете нужната дълбочина?

— Страхувам се, че тази работа ще ни отнеме цял месец: Килиите се намират доста дълбоко и трябва да имаме предвид, че можем да срещнем трудно преодолими препятствия.

— Ще ги преодолеете, господин Франк. Бъдете спокоен! Човек като вас не може да не успее! Разчитайте напълно на мен, аз ще направя всичко възможно за спасението на Алиса Тери.

— Но вие рискувате службата си, господин Либел — изрече загрижено детективът.

— Аз съм богат и независим — отговори Либел — и ако въобще приех тази длъжност, направих го, защото смятах, че ще мога да облекчавам положението на нещастните затворници.

Тогава немецът хвана ръката на младия французин.

— Либел — каза той меко, — вие сте влюбен в американката.

Либел наведе очи и се изчерви.

— Да — отговори с известно колебание, — аз я обичам.

— И може би се надявате да се ожените за Алиса Тери, ако успеем да я спасим и скрием на сигурно място?

Първият секретар на княз Галицин бавно вдигна глава.

— Може да е така — каза той тихо и несигурно.

— Трябва жестоко да ви разочаровам, бедни мой приятелю — въздъхна Херберт Франк. — Алиса Тери принадлежи вече другиму. Тя е годеница на Матийо Драйфус, който ме изпрати тук, за да я освободя.

Либел трепна и се обърка, но само за момент.

— Нека бъде така — отсече разгорещено. — Вашето съобщение, Франк, не можа да измени решението ми. Ако не мога да спася Алиса Тери за себе си, ще я спася за този, когото тя обича. Тогава поне тя ще бъде щастлива, а аз ще съм доволен, че съм извършил едно добро дело…

Херберт Франк прегърна младия французин и сърдечно му стисна ръцете. Сбогува се с приятеля си и след като се превърна отново в немски професор, напусна къщата. Щом стъпи на улицата, той закрачи с бавната и широка крачка на професора. Устните му замърмориха нещо. Явно ученият беше зает с решаването на някакъв труден въпрос от областта на естествените науки. Но Херберт Франк се беше твърде задълбочил в комедията, която разиграваше пред каенските жители, и не забеляза, че зад него се движи неотлъчно женска фигура, увита в тъмно палто. Тя вървеше покрай самите стени, спираше, когато той заставаше на едно място и тръгваше отново, щом той продължеше пътя си. Тази жена проследи детектива до дома му и видя като влезе вътре…

През следващата нощ Херберт Франк започна тайната си работа със синовете на хлебаря. Двете момчета се бяха въодушевили от мисълта да намерят съкровището и работеха като роби. Каналът започваше до самата стена на крепостта. Либер беше дал на Франк подробен план на крепостта и беше означил с червен молив мястото, където, предполагаше, че е скрита Алиса Тери. Всяка нощ Пиер и Гюстав копаеха под ръководството на стария си приятел професор Миспелбах. Младежите с нетърпение очакваха момента, когато най-сетне ще се натъкнат на някое доказателство за действителното съществуване на съкровището. Те отрупваха Франк с въпроси и последният трябваше да напряга усилено фантазията си, за да им разказва все повече подробности за тайнственото съкровище. Каквото се изкопаеше през нощта, на разсъмване се покриваше с дъски и тънък пласт пръст и трева, така че само при нещастен случай можеше да се открие нощната дейност на двамата братя. Но такова нещо не се случи. Щастието помагаше на Херберт Франк. Отдавна вече Пиер и Гюстав работеха на пет метра дълбочина. Франк с нетърпение очакваше момента, когато ще стигнат килиите на крепостта. Либел го беше уверил, че отвътре крепостта е заобиколена с тайна галерия, изкопана, за да се напълни с барут и вдигне във въздуха при наближаване на неприятеля.

Една нощ беше прокопана и последната стена, която отделяше Франк от тази подземна галерия. Сега той се намираше в крепостта, съвсем близо до ужасните килии, в които гниеха нещастните затворници. Беше влязъл без разрешението на губернатора и без да става нужда да разбива вратите.

Силно развълнувани, синовете на хлебаря оставиха кирките.

— Е, господин професоре — попитаха те, — стигнахме ли вече мястото, където мореплавателят е закопал съкровището?

— Без съмнение, деца мои — промълви Миспелбах с треперещ от вълнение глас. — Още една нощ и трудът ни ще бъде възнаграден. Утре към полунощ ще дойдем пак и тогава, вярвам, вече ще мога да ви докажа, че не съм се излъгал.

— Ще станем ли богати хора? — попита нетърпеливо Пиер.

— Разбира се, моето момче, ще си отидем богати с опит.

Пиер и Гюстав приписаха тези неясни думи на чудноватия начин на говорене, свойствен за стария професор. Доволни си отидоха вкъщи, като прикриха внимателно, както винаги, тайния вход.

На следната вечер професорът се оплака, че не му е добре и го боли глава. Неразположението му се влоши дотолкова, че се видя принуден да пошепне на Пиер и Гюстав, че ще трябва да отложи отиването в крепостта за следната нощ, защото ще си легне и ще вземе лекарство.

Миспелбах се оттегли в стаята си, но нито легна, нито взе лекарство. Вместо това той свали перуката и цялото си професорско облекло, навлече мушама с качулка, сложи в джоба инструменти, с каквито обикновено си служат касоразбивачите, взе един револвер и патрони и докато хазяйката и синовете й спяха дълбок сън, се измъкна съвсем тихо.

Франк се запъти към крепостта. Часовникът му показваше дванадесет без четвърт. Нощта беше тъмна, а морето — много бурно, тъй че отдалеч се чуваше трясъкът на разбушувалите се вълни.

Като стигна крепостта, отнякъде изскочи още един човек облечен също в мушама. Това беше Либел. Двамата си стиснаха ръцете, след което Херберт Франк съвсем спокойно, като че ли ставаше дума за разходка из Булонската гора, каза:

— Хайде, приятелю, нека слезем в подземното царство на смъртта, там, където гинат жертвите на френската жестокост. Трябва да имаме предвид, че за нас е по-безопасно да скочим в морето и че е много възможно, никога вече да не излезем на бял свят. Но се заклехме да освободим нещастната Алиса Тери и трябва да удържим клетвата си.

— Да, ще удържим клетвата — изрече Либел с решителност, показваща презрение към смъртта.

Херберт Франк махна дъските, с които беше покрил изкопания канал, скочи пръв в него и помогна и на приятеля си да слезе и той. Тръгнаха смело напред. Франк извади джобния фенер. Не можеха да вървят един до друг, защото каналът беше тесен, но все пак гледаха да са заедно. Каналът завършваше при един иззидан с камъни коридор. В дъното беше преграден с дървена врата.

— Дали е тук? — пошепна Франк на младия си приятел.

Последният сви рамене и двамата тихо се промъкнаха до самата преграда. Зад нея се чу тих стон.

— Мъжки глас е — пошепна Либел, — да оставим този нещастник и да продължим нататък.

Франк поклати отрицателно глава.

— Не мога да се съглася — каза той, — да отминем така този нещастник. Кой знае, може би той ще е в състояние да ни даде сведения за Алиса Тери.

— Но тази преграда няма врата — възкликна Либел.

— Че какво от това? — възрази детективът. — Ще я разбием. На такава дълбочина нищо няма да се чуе.

Той извади брадвата изпод мушамата си и удари с нея гнилата дъсчена стена. Не беше необходима голяма сила, за да се строши. След няколко минути Херберт Франк и Либел влязоха в помещението. То беше такова, че не би могло да служи даже и за кочина. Въпреки това, в него живееше човек! Той лежеше увит в парцали върху купчина гнила слама. Лицето му беше обрасло с кафява, доста побеляла брада, която достигаше почти до коленете му, а гърбът му беше покрит с дълга коса. Лицето му беше сиво, помътнелите му очи изразяваха дълбоко страдание. Беше буквално само кожа и кости. Гнилата слама бе единствената мебелировка на помещението. В единия ъгъл се намираше дървена паница със смес от овесена каша и варено зеле и очукана пръстена кана с мътна застояла вода. Килията имаше едно-единствено прозорче, но и то не гледаше навън, а към миришещ на мухъл тъмен коридор. Отвратителна миризма изпълваше цялото помещение и двамата мъже трябваше да направят усилия, за да не побягнат.

Затворникът се изправи върху сламата, очите му внезапно се оживиха и той протегна умолително мършавите си ръце.

— Които и да сте — изрече с глух глас, който излизаше като из гроб, — съжалете се над един жив погребан нещастник. Имайте милост към един човек, чиято единствена вина е тази, че заедно с едно благородно момиче е дошъл в тази страна, за да спасим мъченика, капитан Драйфус. Това момиче и аз прелетяхме по въздуха над океана, като пренебрегнахме всички опасности и даже смъртта, изпълнени от съзнанието за светостта на задачата, с която се бяхме нагърбили. Докато милиони хора само бездейно оплакват Драйфус, ние решихме да действаме. Но не било съдено да спасим нещастния мъченик. Сами станахме затворници на варварите-палачи, които се наричат „велика нация!“

Трогнати от съчувствие, Херберт и Либел се спогледаха. Детективът се наведе и хвана изнемощелите ръце на нещастника:

— Не, не може да има грешка! Ти си оня, който доведе Алиса Тери тук с балона на Едисон. Името ти е Арман Боне!

— Да, така се казвах, когато живеех между хората — отговори жертвата на френската жестокост. Едри сълзи потекоха от очите му и се спуснаха по дългата брада. — Да, гледайте ме — продължи разхълцан той, — аз приличам на старец, а пък съм само двадесет и седем годишен. Би трябвало всъщност да отивам към разцвета на мъжката възраст, но едногодишното пребиваване в този ужасен затвор, мъките, които преживях, гладът и жаждата, които изтърпях, отчаянието, което ме обзе, като разбрах, че няма да видя повече слънчева светлина — всичко това ме направи такъв, какъвто ме виждате. Едва ставам от леговището си. Аз съм слаб и болен. Навярно скоро ще умра. Но даже и трупът ми няма да бъде погребан в родна земя. Тук на тази слама ще ме оставят да изгния или пък да бъда изяден от плъховете и скорпионите, с които живея заедно.

— Това няма да стане, Арман Боне — възкликна Херберт Франк. — Изпълнете сърцето си с надеждата и се пригответе да чуете приятната новина, която ви носим. Ние сме решили да ви освободим.

Това подейства като чудо на нещастния жив заровен човек. Той се изправи бавно и, подпомогнат от Либел и Херберт Франк, успя даже да пристъпи. Либел извади от джоба на мушамата си бутилка сладко вино и даде на Арман да пие.

— Бързо — пошепна му Херберт Франк, — пийте и ни кажете какво знаете за съдбата на Алиса Тери. Жива ли е? Умряла ли е?

— Не мога да ви кажа нищо положително — отвърна с мъка Арман Боне. — Само едно нещо узнах, защото веднъж Галицин сам ми се похвали, че нещастната млада жена е жива зазидана тук в тези подземия.

— Жива зазидана! — изпъшкаха Херберт и Либел.

— О, този престъпен мерзавец! Такова престъпление! Ние ще ти отмъстим!

— Как попаднахте в ръцете на този кръволок, Галицин? — започна да разпитва Либел. — Нали бяхте успели да се издигнете и да избягате от Дяволския остров?

— Бягството ми не успя — отговори съкрушено Арман Боне. — Действително успях да се издигна, да напусна Дяволския остров и да полетя към материка, но скоро се озовах над една огромна гора.

— Да, девствен лес, който започва съвсем близо до Каена — обясни Либел.

— Не знам дали знаете — продължи Арман Боне, — че Едисон, за да прикрие балона, беше покрил гондолата с препарирани орли, така че когато наближим Дяволския остров, хората да ни вземат за ято орли. Ала това обстоятелство стана причина за моето нещастие. Когато летях над гората, чух внезапно силен шум и като се озърнах, се видях заобиколен от всички страни с орли, грамадни живи орли. Техните препарирани събратя, изглежда, че ги дразнеха, защото те се спуснаха с крясък върху тях. Опитах се да се издигна по-високо като изхвърля баласт, но преди да успея, се случи нещо страшно. Един огромен орел клъвна с острата си човка обвивката на балона. Газът, с който беше пълен, започна да изтича и скоро тупнах на земята. Предполагах, че ще се разбия, но не било съдено да умра от такава бърза и щастлива смърт. Действително паднах, но вместо да счупя главата си, затънах в блато. Под мене нещо се движеше. Милиони малки животни се впиха в тялото ми и тракайки със своите пипала, започнаха да разкъсват дрехите ми, за да стигнат до кожата. Знаех, че мнозина успели да избягат от каенския затвор, са загинали от тази страшна смърт. Обзе ме ужас и започнах с всичка сила да викам за помощ. Дълго време никой не се отзова на моя вик. Мъките ставаха непоносими. Малките животинки настървено си вършеха работата и вече почнах да чувствам как ме бодат по живото месо. Насилих се и извиках още веднъж за помощ и тогава получих отговор! Чуха се стъпките на група мъже. Ала кръвта ми замръзна в жилите, като ги видях — бяха войници от крепостта. Пред тях маршируваше самият Галицин. Беше тръгнал и той да търси беглеца. Извадиха ме от блатото, очистиха ме от противните животинки, които ме бяха покрили, но след това ми сложиха белезници и ме повлякоха към крепостта. Още същата нощ бях хвърлен в ужасния затвор, в който ме намирате. Колко пъти след това съжалявах, че не съм умрял! Това, което преживях между тези стени, е неописуемо, никоя човешка фантазия, па била тя и най-буйната, не може да си го представи.

При спомена за мъченията Арман Боне се разтрепера толкова силно, че Либел трябваше да му даде от силното вино, за да го подкрепи и успокои.

— Не знаете ли приблизително — подзе Херберт Франк, — в коя част на подземието се намира Алиса Тери?

Боне поклати отрицателно глава.

— Добре тогава — реши детективът, — ще я търсим докато я намерим.

Тримата мъже напуснаха ужасното помещение и продължиха по коридора. Изведнъж Франк, който с фенера в ръка вървеше пред другите, се препъна в някакви стъпала. Те водеха към друг подземен коридор. Тръгнаха по него и стигнаха до желязна врата, която беше само притворена. Франк предпазливо я отвори и се озова в сводесто подземие, част от което беше преградено със стена, висока човешки ръст.

Херберт Франк веднага се спусна към нея.

— Кое ли човешко същество се намира зад тая стена? — извика високо той. — Ако има жив човек, да се обади! Ние сме дошли да го освободим.

Нещо се раздвижи зад преградата. Показаха се две бели ужасно слаби ръце, а след тях и едно обезобразено от мъка лице.

— Тихо! — пошепна Херберт Франк. — Кажи ни коя си и как се казваш?

— Аз съм Каенската зазиданица! — отговори един гробовен глас. — Някога се наричах Алиса Тери…

— Намерихме я — зарадва се Херберт Франк.

— Благодаря ги, господи — прибави Либел. Мъжете се прегърнаха от радост и сълзи потекоха от бузите им. Арман Боне коленичи и сложи ръце за молитва. Той благодареше на Бога за своето и на Алиса неочаквано спасение. Но спасението не беше още пълно! Всяка минута беше скъпа и трябваше да бъде използвана, а преди всичко трябваше да се срути стената, която делеше Алиса Тери от външния свят. Двамата мъже се заловиха усърдно за работа, а и Арман Боне помагаше колкото му позволяват силите. За щастие Херберт беше донесъл необходимите инструменти и след час ужасната стена беше срутена.

Ала нещастната американка, която беше изтърпяла неизмерими страдания, се оказа толкова слаба, че не можеше да върви. Херберт я взе на ръце и я понесе като малко дете.

— Кажете ми къде ме носите — промълви Алиса едва чуто.

— Познавате ли Матийо Драйфус? — й пошепна немецът.

— Матийо Драйфус! — изтощеното от мъки тяло на някога хубавата жена се разтрепера като лист, мътните й очи се оживиха и добиха щастлив израз. — Матийо! Моят любим! Той ли е дошъл да освободи своята Алиса? О, заведете ми при него! Искам да умра в неговите ръце.

— Няма да умреш, нещастно, многострадално момиче — пошепна й Херберт Франк. — Ти ще живееш и ще бъдеш щастлива! Знай, че Матийо Драйфус ме изпрати, за да те освободя от твоите палачи. Той те очаква с нетърпение в Париж. Смяташе те за мъртва и само благодарение на доблестния Либел научи, че още има надежда да те спаси.

— Спасена! — прошепна Алиса и падна в безсъзнание.

Тримата мъже побързаха да напуснат подземието. Излязоха навън и въздъхнаха облекчено, когато почувстваха свежия нощен въздух. Сега предстоеше да се реши най-трудният въпрос. Трябваше да бъдат скрити изтръгнатите от ръцете на Галицин жертви. Да се изпратят колкото е възможно по-скоро далеч от Каена.

За изпълнението на тия задачи имаше много, почти непреодолими препятствия.

Къде да скрият Алиса и Арман Боне? Съществуваше ли в Каена къща, в която да не рискуват да бъдат намерени от Галицин?

— Моят дом — предложи Либел. — Само в моята вила те могат да се чувстват сигурни. Кому ще мине през ум да ги търси у първия секретар, у дясната ръка на кръволока Галицин?

— Вие сте благороден човек — Херберт стисна и двете ръце на французина. — Не мислите ли, че това гостоприемство може да бъде опасно даже за живота ви!

— Знам — отговори твърдо Либел, — но тук се касае за два човешки живота. Или и аз ще загина, или всички ще бъдем спасени.

— Добре, да отидем тогава у вас.

43.

Ние оставихме Мадлен на парахода „Бургундия“, изпълнена с надежда да открие Християн Естерхази.

Параходът пореше водите на канала. Времето беше много хубаво и почти всички пътници бяха излезли на палубата. Бяха в добро настроение, дори и ония, които завинаги напускаха родината си.

Само едно младо момиче не споделяше общото добро настроение. То се беше облегнало на перилата, закрило лицето си с ръце и горчиво плачеше.

Това беше Мадлен. Бъдещето й се виждаше мрачно и неизвестно. Тя не можа да намери Християн. Какво трябваше да направи сега, още повече, че след купуването на билета за Америка остана почти без пари?

Капитанът се приближи до нея и я попита със съчувствие:

— Е, госпожице, толкова ли ви е мъчно от раздялата с Франция? Мога да допусна, че оставяте там сърца, които са ви обичали и които и вие сте обичала. Кураж, госпожице! И в Америка има сърца, достойни да бъдат обичани. Такова хубаво момиче като вас лесно ще намери такова сърце.

Мадлен поклати през сълзи отрицателно глава.

— Лъжете се, господин капитан, не това е моята мъка.

И тя разказа на стария моряк своята история. Разправи му как беше проследила Християн до Хавър, как бе дала почти всичките си пари за билета до Америка и как не могла да намери тогова, когото търсела на борда на парахода.

— И сега ще пристигна там, съвсем сама в чужда страна. Ще умирам от мъка и няма да знам как да си изкарам прехраната — завърши Мадлен.

— Няма нужда да отивате в Америка, ако не желаете — отвърна капитанът.

Мадлен го изгледа с обнадеждени очи.

— Защо не слезете в Англия и оттам да се върнете в Париж?

— Възможно ли е?

— Разбира се! Ще хвърлим котва при Плимът и вие ще можете да слезете там. Що се отнася до вашия билет, аз с удоволствие ще ви дам една бележка, че сте пътувала само от Хавър до Плимът и нашият представител в Лондон ще ви върне разликата до Америка.

Мадлен щеше да прегърне капитана от радост. Тя съвсем не подозираше, че „Бургундия“ ще спира в Англия. Сега вече виждаше всичко в розова светлина. Имаше възможност да се върне в Париж и дори щяха да й останат пари. Можеше да потърси и да намери Християн във Франция. Със сълзи на очи благодари на стария моряк.

Щом „Бургундия“ акостира в плимътското пристанище, тя слезе и с остатъка от парите си замина за Лондон, където пристигна сутринта. Почака да отворят магазините, след което отиде в бюрото на параходното дружество, където без никакви затруднения й върнаха осемдесет франка. В бюрото се осведоми кога има параход за Франция и разбра, че ще може да отпътува късно следобед. Тъй като беше вече в Лондон и имаше малко време на разположение, реши да разгледа големия град. Тръгна по елегантните лондонски улици и стигна до Трафалгарския площад. Тук тя спря пред грамадния паметник на адмирал Нелсон и с любопитство се загледа в него.

— Ако не се лъжа, госпожицата е французойка? — чу тя глас до себе си и, когато се обърна, видя гърбав, но елегантно облечен господин.

— Действително, от Франция съм — отговори зарадвана от това, че среща в чужбина свой съотечественик. Беше неопитна и не можа да предвиди всички възможни последствия от тази среща.

— И аз съм от Франция, госпожице — продължи разговора възрастният господин. — Много се радвам, че се запознах с една и млада, и красива своя сънародница. Позволете ми да ви се представя: казвам се Питу и съм антиквар.

— Моето име е Мадлен Готие — представи се и момичето.

. — След като се запознахме — не спираше господинът, — мисля, че можем заедно да разглеждаме забележителностите на Лондон. Аз съм, както виждате, стар и побелял и няма защо да се боите, че имам някакви лоши намерения, заради които да ви се натрапвам с присъствието си.

Старият господин говореше толкова убедително, че Мадлен въобще не се изплаши. Доволна, че няма да бъде сама в милионния град, тя тръгна с него.

— Ще отпътувам още днес след обяд и няма дълго да ви досаждам.

— Това е чудесно! — възкликна Питу. — И аз ще отпътувам днес след обяд за Париж. Имах важна работа тук в Лондон, но слава Богу, всичко свърши.

Не беше лъжа, че беше дошъл в Лондон по работа. Гърбавият Питу, който всъщност не беше антиквар, а държеше магазина и заложната къща на баща си, прочутият Соломон Дулсети, беше изпратен в Лондон от Анри и Боазльо, за да погуби нещастната Клотилда. Той промени името си на Питурини и под това име се промъкна в дома на Маврус Ленски, като се представи за директор на Ватиканската картинна галерия. Той успя посредством поръчката на някаква си „умираща Магдалена“ да събуди у Маврус Ленски манията да рисува мъртви тела. Планът беше съставен от Анри, а Питу с дяволска сръчност го приведе в изпълнение. Той внуши на Маврус Ленски идеята да убие любовницата си. Знаем вече резултата от това внушение.

Сега „работата“ му в Лондон беше свършена и той използва останалото време за няколко малки опита в областта на джебчийството. Водеше се за един от най-сръчните парижки джебчии и искаше да пробва ловкостта си и в Лондон. Беше вече откраднал няколко портмонета и часовници, без да бъде забелязан, а сега възнамеряваше да обере и Мадлен. Крачеше с момичето и му показваше и разясняваше всички забележителности, покрай които минаваха.

Така стигнаха до Лондонския мост. Тук движението е много по-голямо. Колите и пешеходците биваха пропускани винаги на малки групи.

— Вижте, там е Тауер! — посочи Питу. — Навярно сте чувала за това ужасно здание, тайния затвор, в който някога са затваряли и убивали дори крале и принцове. В него се намира и съкровището на кралицата, в което се пазят диаманти и скъпоценности с голяма стойност.

Мадлен се облегна на перилата на моста и с любопитство се загледа в Тауер, така че не забеляза как Питу бръкна в джоба й и извади портмонето, в което се намираха всичките й пари.

— Огромна постройка, нали? — попита Питу. — Я погледнете параходите по Темза! Голяма река, не е като нашата Сена. Ах — сепна се внезапно той, — на отсрещната страна на моста виждам един познат, когото от години не съм срещал. Извинете за няколко минути, веднага ще се върна.

Той се отдалечи и остави Мадлен сама. Тя почака търпеливо няколко минути, но любезният съотечественик не се връщаше. След половин час и тя напусна моста и тъй като наближаваше обяд, реши да отиде да се нахрани в някой ресторант и оттам да се отправи за гаврата. Тогава, щом влезе в ресторанта, откри липсата на портмонето си. Сълзи рукнаха по страните й, отчаянието й нямаше край. Беше ограбена. Едва сега й стана ясно, че е станала жертва на един мошеник, но всички упреци, които си отправяше за своето лековерие, бяха излишни. Тя заскита из улиците, нощта настъпи, а все още не знаеше къде да подслони уморената си глава, защото без пари не можеше да отиде никъде.

Ако Мадлен беше малко по-опитна, щеше да влезе в хотел и оттам да изпрати телеграма на старата графиня Естерхази, която сигурно щеше веднага да й изпрати необходимите пари за път и за хотел. Но младите момичета обикновено не знаят как да постъпят в такива случаи. Те обикновено правят това, което не трябва и по такъв начин само увеличават нещастията си. Мадлен все повече се отдалечаваше от центъра на града и навлезе в квартал, където живееха бедни хора. Изтощена от глад и умора, тя забеляза една черква, домъкна се до нея и се строполи върху стъпалата. Умората я надви и тя заспа. Изведнъж се събуди, стори й се, че до нея се докосна студена влажна ръка. Отвори очи, изправи се и видя, че един мъж беше седнал до нея. Той беше страшен. Черната му къдрава коса и брадата му бяха съвсем разрошени. Някогашното му елегантно облекло висеше на парцали, а дясната му ръка беше увита с кървава кърпа. Беше се навел над Мадлен и я гледаше с пламтящите си очи.

— Ставай, де, Клотилда — измуча той. — Стига си спала, нали ще ми позираш? Картината трябва да се завърши по-скоро. Искат я от Ватикана! Колко прочут ще стана! Такава картина досега никой не е нарисувал! Нали, Клотилда?

Мадлен изтръпна. Побиха я студени тръпки. Тя познаваше този човек. Това беше същият художник, който я бе привързал към кръст в ателието си и направи Опит да я убие. Сега отново го срещна, тук, в Лондон. Не можеше да има съмнение, той беше.

Мадлен скочи. Първата й мисъл беше да избяга. Но лудият я прегърна и насила я накара да седне на църковните стъпала.

— Не, не бива да си ходиш, не бива да ме оставяш! Не се плаши от мен! Ако се опиташ да избягаш, ще те удуша!

Мадлен разбра, че нещастникът я смята за друга жена и се досети, че само с хитрост ще може да се отърве от него. Затова реши да играе ролята на тази друга жена.

— Твърдиш, че ме обичаш — отвърна тя, — а оставяш твоята Клотилда да гладува и жадува. Би трябвало да й дадеш да се нахрани и след това можем да започнем работа.

Лудият се кимна в знак на съгласие. Той бръкна в джоба си и извади кесия, пълна с жълтици.

— Хайде, ела да ядем — стана той. — Имаш право. И аз съм гладен. Вече не знам колко време скитам из лондонските улици, а ръката… колко ме боли тази ръка.

— Ранен ли си?

— Как може да питаш така, Клотилда? — намръщи се лудият. — Нали беше там, когато тъмният човек се изправи пред мене и стреля в ръката ми… Ха-ха, знам, кой беше оня! Един италиански художник, който също е нарисувал умираща Магдалена и сега се опасява моята да не стане по-хубава. Искаше да ме осакати, за да не мога да рисувам. Но се лъже! Ако не мога с дясната, ще рисувам с лявата. А ако ми счупи и нея, ще се науча и с уста да държа четката. Не смяташ ли, че Рафаел все пак би станал голям художник, дори ако би се родил и без ръце?

Мадлен не знаеше кое е истина и кое не от това, което художникът бъбреше. Разбра само, че някой му беше прострелял ръката. Започна да изпитва съчувствие към нещастния луд художник.

— Там има една чешма — каза тя, — ела да ти измия ръката и да я превържа.

Той се остави тя да го води като дете. При чешмата Мадлен развърза внимателно превръзката на ръката му и, макар че се ужаси от страшната рана и раздробената кост, надви слабостта си и поизчисти раната, изми я с вода и я превързах чиста кърпичка.

— Колко си добра, Клотилда! — издума художникът с мека усмивка. — Знам, че ме обичаш! Затова няма да те убия, не, няма да те убия!

Мадлен заведе нещастника в малка гостилничка, чиито прозорци още светеха. Евтина гостилница, в която разни подозрителни личности седяха по масите, ядяха, пиеха, смееха се високо и шумно говореха. Мадлен и художникът седнаха на една празна маса в ъгъла.

— Къде живееш? — попита го Мадлен.

— Къде живея ли? Не знам.

— Къде спа снощи?

— Не съм спал, разхождах се.

— Е, откога се разхождаш?

— От четири дни и четири нощи — беше отговорът. — Когато се уморях, лягах на някоя пейка в Хайд парк и спях под открито небе. Ах, да знаеш колко хубаво се спи навън… Никога не съм спал толкова добре.

— Не замръзна ли? Нощите бяха толкова студени… Художникът не проговори. Той подпря главата си на здравата ръка и тъпо загледа пред себе си.

Съдържателят на гостилницата отиде при тях и поиска да му платят. — Маврус Ленски извади кесията си и хвърли една жълтица на масата. Всички погледи учудено се обърнаха към него. В тази гостилница не идваше често човек, който има жълтици. Мадлен счете за благоразумно да изведе колкото е възможно по-скоро художника, за да не съблазнява пълната му кесия останалите гости.

— Ела! — каза му тя.

Художникът безропотно се подчини, послушен като дете. Той остави Мадлен да го изведе. Тогава тя реши да не оставя сам нещастника. Той беше болен, ранен, нуждаеше се от грижи и лекуване.

Сега имаше вече кой да се грижи за него. Двамата се разхождаха до сутринта из лондонските улици. Маврус Ленски беше станал мълчалив. Напреженията от последните дни, през които, според собствените му думи, непрекъснато е скитал из улиците и парковете, болките и треската вследствие на раната, всичко това, събрано заедно, е предизвикало пълното му изтощение. Мадлен почувства искрено състрадание към него и реши засега да не го изоставя.

В състоянието, в което се намираше художникът, той не можеше да бъде опасен. Тъй като забеляза, че той ходи като насън до нея и не е в състояние да вземе каквото и да било решение, тя взе пълната с пари кесия от джоба му и я скри в пазвата си, за да я запази от крадци. Реши да записва и най-дребните разходи около него и когато той отново бъде на себе си, да му представи най-точна сметка. Засега най-важното беше да се намери квартира.

Разбира се, тя не можеше да потърси жилище в някоя по-добра, по-хубава къща, защото състоянието и външният вид на художника бяха просто ужасяващи. Вече споменахме, че елегантното му облекло висеше на парцали. След дълго търсене Мадлен намери на брега на Темза малка къщичка с две стаи. Едната задържа за себе си, а другата предостави на художника. Щом влезе в новата си квартира, Маврус Ленски падна като мъртъв на леглото.

Ала Мадлен не можеше още да си позволи почивка. Най-напред тя повика лекар да прегледа раната на художника. Той извади куршума, изчисти добре раната и я превърза.

— Какъв е този човек? — попита накрая.

— Художник е, господин докторе, голям художник.

— Клета жена — промърмори лекарят, който, разбира се, мислеше, че Мадлен е жена на Ленски. — Вашият мъж не ще може вече никога да рисува. Мускулите са разкъсани и ръката му ще остане неподвижна.

След като Мадлен му плати, лекарят си тръгна. Сега вече и Мадлен можеше да се оттегли в стаята си. След като заключи добре всички врати, тя се съблече и легна да спи. Събуди се чак вечерта, а Маврус Ленски — след двадесет т и четири часов непробуден сън. Той поиска нещо да пие. Мадлен му даде чай, след което той отново заспа и то толкова дълбоко, че нищо не беше в състояние да го събуди.

Мадлен трябваше да помисли за положението си. Мисълта да живее от парите на художника й беше непоносима, трябваше да си намери работа, която да й даде възможност да припечели средства. Купи вестник и прегледа обявленията. Откри, че добро семейство търси болногледачка за нощно време при заболяла дама и че се предпочита французойка. Тя веднага отиде в редакцията, за да научи адреса, който се оказа вилата на лорд Мортимър Лоуел срещу Хайд парк. Мадлен се качи на омнибуса и скоро пристигна. Посрещна я стар слуга, един истински строг англичанин, който я въведе в елегантна стая и я остави да чака. След известно време при нея влезе облечен в тъмни дрехи господин — лорд Лоуел, който заговори любезно на добър френски.

— Женена ли сте? — попита между другото.

— Не, милорд — отговори Мадлен. — Значи живеете сама?

— Да, милорд, наех малка къщичка на брега на Темза и живея там.

— Трябва да ви обясня защо задавам тези въпроси — прибави лорд Лоуел. — Държа на това, никой да не узнае, че в дома ми се намира една дама, защото тя е изложена на известни преследвания. Въобще не желая да излезе извън къщи онова, което чухте и видяхте тук. Ако сте съгласна с това, госпожице, трудът ви ще бъде богато възнаграден.

— Милорд — отговори Мадлен, — свикнала съм да мълча.

— Добре, тогава елате с мен, госпожице. Лордът тръгна и Мадлен го последва пред редица чудесно обзаведени помещения, докато най-сетне дръпна вратата и я пусна да влезе в стая, чиито прозорци бяха с дебели, спуснати завеси. Висящата от тавана лампа пръскаше мека розова светлина. На снежнобяло легло сред копринени завивки лежеше красива жена. Златочервени къдри се спускаха край бледото й лице и падаха по раменете й. Изглеждаше, че спи. Но щом лордът и Мадлен влязоха, тя повдигна дълги клепачи, които засенчваха тъмните й очи, и направи леко движение с ръка.

— Иска да ви види — пошепна лордът, — приближете се до нея.

Мадлен се наведе над болната и тя изпитателно се вгледа в милото и чисто лице на младото момиче. Най-сетне я погали с бледата си прозрачна ръка и изрече със слаб, но приятен глас:

— Остани при мен, дете мое, приличаш на ангел.

И лордът се беше приближил до леглото на жената и с глас, който изразяваше нещо повече от обикновено съчувствие, промълви:

— Моля ви се, Клотилда, не се вълнувайте. Знаете, че нещастникът не може да ви намери тук.

Болната въздъхна болезнено.

— Какво ли е станало с него? — изрече тя с треперещ глас. — Моля ви, заклевам ви, не крийте нищо от мен! Умрял ли е? Намериха ли го? Къде е отишъл?

— Изчезнал е! — отговори лордът. — Веднага е избягал от къщи и не знам даже дали е взел пари със себе си. Но, Клотилда, неприятно ми е, че все още се интересувате от съдбата на този човек. Толкова ли е скъп за вас, че не можете да го забравите?

Жената не отговори, само закри лицето си с ръце и заплака тихо. Лордът се обърна. По лицето му заигра тъжна усмивка.

Мадлен слушаше изненадано разговора между лорд Лоуел и неизвестната червенокоса жена. Името Клотилда, същото, с което толкова пъти я беше назовал, лудият художник, веднага привлече вниманието й, и когато болната с разтреперан глас разпитваше какво е станало с човека, който внезапно бил изчезнал, тя започна да подозира, че между нея и нещастния художник, когото беше приютила в малката къщичка на брега на Темза, има някакви близки отношения. Но реши да мълчи, да не издава засега своите предположения.

Още същата вечер тя встъпи в длъжността си и цяла нощ бдя край леглото на хубавата, загадъчна Клотилда.

44.

За да се схване значението и величието на постъпката на Емил Зола, за да се разбере какво е пожертвал този човек заради своя стремеж към истината и светлината, трябва да си спомним за вълненията, грижите, труда, загубите и неприятностите, които този велик писател е претърпял от деня, в който реши да излезе с призив за справедливост.

Преди това едва ли в Париж е имало по-щастливо от семейството на Зола. След дълги лишения, прекарани на младини, след мъчителна борба, най-сетне Зола беше признат за голям писател. Не му беше трудно да привлече вниманието на хората. Успехът не беше дошъл от само себе си. Този човек трябваше стъпка по стъпка да извоюва славата си като ту печелеше, ту губеше в тази борба. Книгите му ту биваха издигнати до небесата, ту биваха стъпквани в калта. Успехът и разочарованието се редуваха бързо едно след друго. Ала най-сетне всички започнаха да признават, че Зола стои високо сред другите съвременни писатели. Сериозни хора, чието мнение се зачиташе от всички, казваха за него: „След петдесет години повечето от сегашните книги ще бъдат отдавна забравени, но когато потомците ни разтворят някоя книга от Зола, ще намерят в нея вярната картина на нашето време и ще кажат: «Такива са били хората преди петдесет години.»

Звездата на Зола изгря и той започна бързо да се издига. Едва ли има език, на който да не са преведени произведенията на великия писател. Той спечели слава и пари! Но и едното, и другото пожертва за Драйфус! Мнозина предани приятели станаха негови озлобени неприятели, мнозина възторжени читатели се превърнаха в злобни критикари. Приходите му намаляха, почти изчезнаха, милиони французи престанаха да купуват книгите му, животът му беше застрашен, спокойствието му нарушено и тихото семейно щастие, което си беше създал — разрушено“!…

С глава, подпряна на ръце седеше Зола пред писалището си, а жена му беше се изправила зад него. В очите й блестяха сълзи, докато протягаше ръце към съпругата си.

— Емил — изрече кротко тя, — съжали се над мен и напусни Париж. Тук вече не си в безопасност. Същият Париж, който преди няколко месеца се възхищаваше от тебе и през който ти минаваше с гордо вдигната глава, сега таи хиляди опасности за теб. Нали знаеш колко заплашителни писма получаваш, а пък и колко още анонимни заплахи минават през моите ръце. Откакто издигна глас в защита на Драйфус, нито една нощ не съм спала спокойно. Страх ме е за живота ти, мили мой Емил. Върни ми душевното спокойствие, избягай, докато не е станало късно! Нямаш представа колко дълбоко е проникнала омразата против теб всред всички среди на населението! Ти най-добре знаеш, че златото е мощно средство. То може да промени мнението на хората и да ги накара да мълчат. Ала в нашия случай даже златото не би могло да помогне… Когато наскоро влязох в един голям магазин, в който от години пазарувам, и исках да поръчам нещо, при мен дойде директорът и с малко смутена физиономия ми каза:

— Госпожо Зола, съжалявам много, но трябва да ви съобщя, че моят магазин не може вече да изпълнява поръчки за вас.

— Господине — възмутих се аз, — не знаех, че политиката се меси и в облеклото на хората.

Човекът сви рамене:

— Госпожо, ако хората узнаят, че вие носите рокля, изработена в моя магазин, още на другия ден ще загубя по-голяма част от клиентелата си. Няма да искат да купуват от един магазин, който шие на мадам Зола.

Зола скочи. Свещено негодувание блестеше в неговите големи, сиви очи.

— И въпреки това истината ще се наложи, макар и всички да се опълчат против мен. Тя вече настъпва и никой не ще може да я възпре! Да, мила моя, зная, че вече не сме тъй щастливи, както преди, но мога ли да мисля за своето щастие, когато се касае за разкриването на най-голямото престъпление и за поправянето на най-голямата неправда на днешния век? Аз бих бил най-безсърдечният егоист, ако мислех така! А що се отнася до твоя съвет да напусна Париж, това би било равнозначно на бягство преди решителното сражение. За застрашения бягството е сигурно поражение. Ако Людовик Шестнадесети и Мария Антоанета не бяха избягали тайно от Париж, те нямаше да бъдат екзекутирани, тъй като народът не би имал повод за обвинение. Ако избягам, това би значело да изложа името си на поругание и да дам на противниците си възможност да нададат тържествуващ вой. Не, оставам тук, даже ако ме заплашва същата съдба, както на Драйфус. Аз се боря за истината!

В същия миг под прозорците на къщата се дочу див рев. Сякаш зверове, избягали от менажерия, минаваха по парижките улици.

— Долу Зола! — се чуваше отвън. — Смърт на предателя! Убийте го! Нека умре заедно с Драйфус!

Госпожа Зола изтича на прозореца и дръпна завесата настрани.

— За Бога! — изплаши се тя. — Какво е това? Улицата е пълна с хора, мъже и жени идат насам като озверяла тълпа. Те носят факли, размахват камшици, оскърбяват твоето име!

Нещастната жена се разплака. Зола я прегърна и я притисна към себе си.

— Не плачи, скъпа моя — промълви той. — Те няма да се осмелят да ни нападнат. Не за пръв път тълпата ме преследва, ругае и заплашва със смърт. Същите тези викачи ме бяха заградили и когато излизах от съда. Повярвай ми, това са кучета, които лаят, но не хапят!

Сякаш в отговор на това разярената тълпа започна да хвърля камъни по прозорците и разби няколко стъкла.

— Безобразие — разгневи се Зола, — Франция не е ли вече правова държава? Не може ли всеки гражданин да разчита на защита? Не е ли сигурен човек и в собствения си дом?

В този миг вратата на стаята се отвори и смъртнобледи влязоха слуга и две прислужнички.

— Ах, господин Зола, спасявайте се — замолиха уплашени до смърт. — Искат да ви убият. Този път няма да ви пощадят, заканват се много грозно…

Те обкръжиха своите господари, целуваха им ръцете, като искаха по този начин да им засвидетелствуват своята вярност, любов и преданост.

— Марсо! — подвикна Зола на слугата си. — Заключи ли добре входната врата?

— Обърнах два пъти ключа — отговори Марсо, който от двайсет години служеше у писателя. — Освен това сложих и напречното желязо и никой не може да влезе вътре. И вратата към градината е заключена, само че тя не е тъй здрава, пък и от няколко дни липсва ключът от нея.

— Можеш да бъдеш спокоен — отговори Зола, — дадох го на моя адвокат и приятел Лабори, за да може безпрепятствено да влиза при мен по всяко време.

— Долу Зола! — крещеше тълпата. — Нямаме нужда от такъв защитник на истината! Зола е предател!Той изложи Франция? Да отиде на Дяволския остров! На Дяволския остров!

— Ще им кажа няколко думи — реши Зола и се запъти към балкона.

Но разплакана, жена му го прегърна и му попречи да излезе.

— Ако ме обичаш, Емил — изхлипа тя, — остани тук! Не виждаш ли, че тази заблудена, полудяла тълпа е способна на всичко! Те изпратиха на ешафода един крал и една кралица, та тебе ли няма да убият! Куршумите им могат да те засегнат като излезеш на балкона! Какво ще правя без тебе!…

— Аз познавам по-добре от теб французите — усмихна се скръбно писателят, — знам, че понякога човек може да ги завладее само с няколко думи. Независимо от това, уверен съм, че от стотиците хора, които стоят долу, повечето са дошли само от любопитство. Опасни за мен могат да бъдат само неколцина подстрекатели, които насъскват тълпата.

Той се освободи от прегръдките й и излезе на балкона. Гледката, която го посрещна, навярно би била в състояние да уплаши всеки друг, но смелият писател не се боеше от смъртта. За него беше много по-важна великата, благородна задача, която сам си беше поставил.

Улицата беше почерняла от хора. Редом с парижките безделници стояха хора от предградията, редовни посетители на долнопробни кръчми и тайни заведения, където се пуши опиум, проститутки и техните любовници. С една дума, цялата измет на големия град.

— На тези ли хора ще трябва да говоря! — въздъхна Зола.

Зловещата светлина на факлите, замъглена от дима, осветяваше слабо улицата, но все пак беше достатъчна, за да може Зола да забележи разгорещените, възбудени лица, които още при появяването му започнаха да го обсипват с най-мръсни и цинични ругатни.

— Зола да върви в пъкъла — се чу вик отдолу. — Той и Пикар да вървят по дяволите! Предателю на Франция, довърши делото си заради Париж, тъй както подпали Франция с твоите речи!

Зола направи движение, че иска да говори.

— Да живее Естерхази! — извика някой в отговор. — Да живее доблестният майор!

— Той иска да говори! — напомни една висока, слаба блондинка. — Да чуем какви лъжи ще ни предложи…

— Да, да чуем! — обади се и един парцалив червенокос човек, който беше се покатерил по стълбата на един фенер и като маймуна се държеше за него. — Разкажи ни, Зола, колко са ти платили Драйфусовци! Спечели ли поне един милион, като опозори Франция!

— Ще ви кажа какво съм спечелил — опита се Зола да надвика общата врява. — Изслушайте ме и ще узнаете точно как се плаща във Франция смелостта да се говори истината!

Свирки и дюдюкания. Някаква певачка започна да свири, а парижките проститутки заклатиха бедрата си, като че ли танцуваха кан-кан в „Мулен Руж“. Никаква полиция не се виждаше наоколо. Изглеждаше, че в Париж въобще не съществува полиция, която да пази живота и имота на гражданина. Тя беше изоставила един от най-знаменитите синове на Франция на тълпата. Нека сам се защитава от нея. Нека бъде убит, нека бъде разкъсан на парчета. Полицията нямаше време за него.

Най-сетне любопитството надви и по-разумните измежду тълпата наложиха тишина. Нека оставят Зола спокойно да говори, трябва най-сетне да се чуе какво ще каже той за свое оправдание.

— Граждани на Париж! — обгърна Зола с поглед тълпата. — Вие сигурно сте дошли пред моята къща с намерение да ми благодарите, че с неуморен труд се старах да извоювам и запазя почетно място за френския език в световната култура. Да, аз съм ужасен престъпник, цял живот съм работил за разрушението на френската слава. Аз написах лъжливи книги, които покриха Франция със срам и позор. Аз нищо не съм вършил, само съм се разхождал по булевардите и никога не съм си помръднал ръцете за Франция.

— Ние те обичахме, Зола — извиси се един глас от тълпата, — но откакто се намеси в политиката на Франция, загуби нашите симпатии! Ти нямаше право да се застъпваш за предателя Драйфус! Трябваше да мълчиш?

— Да мълча ли? — запита Зола. — О, мои приятели, аз бих мълчал с удоволствие, ако един вътрешен глас не беше ми извикал: „Ти си подлец, ако мълчиш, щом си уверен в невинността на мъченика от Дяволския остров.“

— Никакъв мъченик не е той, а само предател — се обадиха гласове отдолу.

— Така казват неприятелите му. Ония обаче, които познават Драйфусовата афера по-добре и от мене, казват, че Драйфус е жертва на най-отвратителното престъпление, станало във Франция. Представете си, че имате брат и че той един ден бъде изтръгнат от своето семейство, отделен от жена си и децата си, хвърлен в затвора и след това изпратен на пустинен, каменист остров сред морето, където пропада физически и душевно, а вие знаете, че брат ви е невинен — какво бихте направили, кажете, какво бихте направили вие?…

Мъртва тишина. С увличащо красноречие знаменитият писател продължи:

— Бихте ли могли след това да спите спокойно една-единствена нощ? Би ли ви се услаждало яденето? Бихте ли могли да се радвате на собственото си щастие? Не, приятели, вие не бихте могли! Ден и нощ пред вас би стоял призракът на невинно осъдения, вие бихте чували непрестанно гласа му, неговия глас, който глухо, като из гроб, би ви викал: „Освободете ме, нали знаете, че съм невинен, нали знаете, че страдам невинно“.

Граждани на Париж, аз стоя пред вас, а над вас се издига небесен свод. Заклевам се в тия звезди там горе, че съм уверен в невинността на Драйфус и знам, че ще дойде ден, когато и вие ще бъдете уверени. Не зная само дали няма да бъде вече късно — в това е въпросът. Дали ще успеем да доведем жив нещастника във Франция, за да го отрупаме с почести, да го обсипем с цветя, да му целуваме ръцете и да го молим за прошка! Ето виждате ли, приятели мои, това не зная…

Има мъже в този град, в тази страна, които заблуждават добрия народ. Народът има сърце, има душа, чувствителна към най-малката несправедливост, която го кара да се бунтува при мисълта, че някой може да страда невинно в негово име. Ала мъжете, за които току-що споменах, чиито имена няма нужда да казвам, са влели в душата на народа опиум, който да го приспи и упои, за да не може да различава истината от неправдата.

Защо постъпват така? Защото ги е страх, че в деня, когато Драйфус се завърне, в деня, когато нещастникът се освободи от оковите си, те са загубени. Тогава завесата ще се вдигне и истината ще блесне. Тя ще седне на трапезата, на която сега подлеците ядат от златни съдове. Тези златни съдове са крадени, те са задигнати от олтара на отечеството от същите ония хора, които искат да унищожат Драйфус. Те грабиха Франция и за да прикрият кражбата си, измислиха приказката, че Франция била предадена! Няма никакво предателство и никакъв предател, приятели мои, ала такъв трябваше да се измисли, за да може да се оправдае кражбата.

Най-подходящ за тази роля им се стори Драйфус. Той беше богат, те му завиждаха. Той беше щастлив и, не само привидно, защото имаше вярна жена, която го обичаше, и светъл семеен живот, а ония мъже не можеха да се похвалят със същото. Той бързо напредна като офицер, защото беше единственият от Генералния щаб, който имаше истински знания, с които можеше да служи на отечеството си в случай на нужда. Затова го намразиха те, само затова нещастният Драйфус гине сега на Дяволския остров, далеч от детето си, без никаква надежда за живот и щастие.

Аз аз да мълча! Не, граждани на Париж, както говоря днес, така ще говоря и утре, и вдругиден и всеки ден, докато бъда чут, докато душата на народа се разтвори пред мен, за да възприеме великото евангелие на истината.

Тогава вие сами ще отидете и ще искате да пребиете фалшивите жреци, ще се мъчите да снемете мъченика от кръста, като трепери при мисълта, че може да сте закъснели, че може би той е издъхнал вече! Затова бързайте, докато не е станало късно, приятели мои, дайте на Драйфус един нов процес, дайте на Франция нова чест!

Няколко минути продължи мълчанието, но след това един ведър глас, на млада жена, извика:

— Да живее Зола! Да живее героят на истината!

— Да живее! Да живее Зола и Франция! — завикаха сега от всички страни стотици гърла. Шапки и каскети захвърчаха из въздуха, чуха се ръкопляскания, замахаха кърпички към балкона. Изглежда, че най-сетне Зола спечели дългоочакваната победа.

В това време един файтон сви зад ъгъла и тръгна сред тълпата. В него седяха полковник Анри и майор Пати дьо Клам. Като ги видя, тълпата започна да ръмжи.

— Това са хората, за които говореше Зола — напомни някой. — Това са високомерните офицери, които изпратиха Драйфус на Дяволския остров.

Анри се изправи във файтона. Неговата едра фигура стърчеше над тълпата. Той размаха едно писмо и, обръщайки се към тълпата, която отчасти от любопитство, отчасти от уважение млъкна, извика високо:

— Вие знаете, приятели мои, че майор Естерхази е арестуван. Съдията Бертулус го прати в затвора под предлог, че е фалшификатор.

— Знаем това! — отвърна упорито тълпата.

— Тогава ще ви кажа една интересна новина. Тази нощ се опитаха да убият майор Естерхази, като му изпратиха едно отровно писмо, а същевременно е оставен да избяга от затвора най-прочутият френски престъпник Председателя, ужасът на Париж, плашилото на нашия град.

Гневно ръмжене се понесе из тълпата. Файтонът беше стигнал тъкмо до къщата на Зола и писателят от балкона си можеше да види тържествуващото лице на Анри.

— Разбирате ли връзката, парижки граждани? — продължи Анри. — Ясно ли ви е, че Естерхази е жертва на една клика, която си е поставила за цел да изтръгне предателя Драйфус от ръцете на правосъдието и да остави френския народ в ръцете на неколцина алчни спекуланти? Граждани, ще ви кажа открито, съдията Бертулус е подкупен от тези богаташи, застъпниците на Драйфус, дадени са му няколко хиляди франка, за да обезвреди Естерхази. Той се е унизил дотолкова, че е станал оръдие на тези тъмни личности и е обещал да подведе Естерхази под отговорност за фалшификация. Граждани на Франция, чели ли сте някъде за тази фалшификация, дадоха ли ви някакви доказателства, че Естерхази, храбрият майор е действително фалшификатор? Съдията Бертулус ни дължи доказателства за това! И тъй като приятелите на Драйфус разбраха, че колкото и да се мъчат, не ще могат да докажат, че Естерхази е престъпник, те си послужиха с престъпление, и то с едно от най-ужасните, които криминалната история на Франция познава. Да го премахнат!

— Позор! — развилия се тълпата. — Какво падение! Каква низост!

— Бесилка за приятелите на Драйфус! Да живее майор Естерхази!

— Да живее! — извика Анри, който беше успял отново да подкладе фанатичната омраза на тълпата. — Той вече нямаше да бъде между живите, ако бяха успели Драйфусовите приятели. Те предадоха на престъпника, наречен Председателя, едно отровно писмо, заедно с необходимите инструменти, за да пробие пода на килията си и през дупката да хвърли писмото на Естерхази. Идете в затвора, искайте да ви покажат дупката, за да се уверите в истинността на това, което ви казвам. Писмото, което майорът с нетърпение е отворил, защото е мислил, че е от приятели, е било напоено с толкова силна отрова, че само от миризмата Естерхази припаднал и животът му е още в опасност.

Див рев се разнесе из тълпата. Размахаха се бастуни, ками и ножове, а от факлите закапа гореща смола.

Зола напразно се стараеше да наложи мълчание, за да го чуят. Никой не слушаше, всички крещяха и правеха всевъзможни неприлични движения.

— Емил! — подвикна уплашено съпругата на писателя, като излезе на балкона. — Емил, моля те, влез вътре! Не се излагай повече на опасността, не отивай до крайност, защото иначе, повярвай ми, тази нощ ще се случи нещастие.

Уплашената жена прегърна през врата мъжа си.

— Ето го неприятеля на народа! — извика Анри, като посочи трогателно прегърнатите съпрузи. — Ето го човека, който се продава на Драйфусовите приятели, той и Пикар, когото изгонихме от Генералния щаб, защото се страхувахме да имаме такъв другар. Те двамата унизиха Франция в очите на останалите европейски народи. Докато този човек е жив и има нахалството да се показва пред хората в Париж, дотогава, приятели мои, ще сме изложени на опасността да видим един ден Драйфус пристигнал в Париж, а заедно с него и революцията, която този път няма да бъде вдигната от народа, а от капитала на роднините и приятелите на Драйфус, капитал, събран от лихварство и грабеж.

— Мръсен клеветник! — извика Зола. — Хора като тебе тласнаха вече веднъж Франция към пропастта! Искаш отново ли да заработи гилотината във Франция? Подстрекателю в генералщабна униформа, и твоят час ще удари някога.

В същия миг се чу писък.

Червенокосият човек, който се беше покатерил по стълба на фенера, изпрати с прашка един камък към балкона. Камъкът удари жената на Зола точно по челото.

— Престъпници! — извика Зола. — Вие убихте жена ми.

— И тебе ще убием! — се чу отговор отдолу. — Довечера ще обсадим къщата ти и ще запалим покрива над главата ти? Махай се от Париж! Вън! Не искаме вече да те виждаме! Долу Зола, долу Пикар! Да живее армията! Да живеят генералите!

Град от камъни зачука по балкона. Но Зола, прегърнал припадналата си жена, успя навреме да се оттегли навътре в стаята. Той сложи жена си на една кушетка и заедно с двете момичета и слугата се опита да я свести.

— Нещастна Франция! — прошепна той. — Народът ти се е превърнал в тълпа престъпници, която замеря с камъни малцината честни и справедливи хора!

— Недейте така, Зола! — произнесе един твърд глас зад него. — Не смесвайте французите с парижката тълпа! Тя винаги е била такава, ала французите все пак си остават велика нация. Те ще съумеят да се очистят от своята тиня!

Когато Зола се обърна, видя Пикар и Лабори. Двамата се бяха промъкнали през градината и бяха влезли незабелязано в къщата през задната врата, от която Лабори имаше ключ.

— О, скъпи приятели! — възкликна Зола. — Колко се радвам, че ви виждам. Но не трябва да влизате в къщата ми, тук е опасно.

— Ще споделим с теб опасността! — заяви Лабори. — Всъщност дяволът никога не е толкова черен, колкото го рисуват. Нека тия хора долу се изморят добре. Ще си отидат и ще си легнат.

Но като че ли в опровержение на това твърдение нещо започна да се троши.

— Разбиват вратата! — разбра Марсо ужасен. — Те се опитват да влязат през главния вход, удрят с брадви и напират да изкъртят вратата.

— Трудно ще успеят! — заяви Зола. — Тя е от здраво дъбово дърво, оковано при това с железа. Няма да се поддаде лесно, а за щастие изглежда, че те не са се сетили за Градинската врата.

Госпожа Зола се свести от припадъка и разхълцана се хвърли в краката на своя съпруг.

— Ако ме обичаш — извика тя, — бягай веднага! Не чакай, докато те убият! Лабори, Пикар, помогнете ми да склоним мъжа ми. Ако го обичате, погрижете се той да напусне Париж.

— И аз бих посъветвал същото — въздъхна Пикар, — ако къщата не беше вече обградена. Когато влизахме през малката врата, забелязахме, че и в градината нахълтаха хора от тълпата. Не виждам как би могло да се излезе.

— Що се отнася до това — каза Лабори, — все ще се намери средство. И вие, Пикар, не можете да бъдете сигурен в тази къща. И вас също не биха пощадили, ако ви намерят тук.

Пикар извади револвера си.

— Няма да се дам така лесно. Не съветвам никого да ме напада!

Зола прегърна жена си и се изправи между двамата си приятели.

— Лабори — каза той, — скъпи приятелю, кажете ми откровено, съветвате ли ме да напусна Париж, необходимо ли е да напусна, макар и временно, своето отечество? Ако е нужно, ще го направя. Може би страната ще се поуспокои, ако аз с присъствието си престана да дразня тълпата.

— Бягайте, Зола! — кимна утвърдително Лабори. — Бягайте и се надявайте на Бога. Той ще ви помогне, където и да отидете. И нашите мисли ще бъдат с вас. От чужбина вие по-добре ще можете да се борите за Драйфус, отколкото в Париж, където при сегашното положение на всяка стъпка ни се пречи.

Зола въздъхна дълбоко.

— Значи, решено — каза той. — Ще бягам и то веднага, но пак ще се върна и ще подновя борбата!

— Всемогъщи Боже! Какво е това! — извика разтреперана госпожа Зола. — Виж Емил, тази паплач ще ни подпали къщата.

От съседните къщи и от улицата тълпата хвърляше подпалени сламени снопчета, напоени с катран.

— Значи, подпалвачи и убийци! — изпъшка Зола. — О, парижки граждани, колко ниско паднахте вече…

— Оставете сега всичко друго и се погрижете за своето бягство! — напомни Лабори, — Хора, които прибягват до такива средства, са способни на всичко, дори и на убийство. Ние живеем във времена, които напомнят революцията, а през такива времена не се щади животът и на най-благородните и добри хора! Ще трябва да се предрешите някак!

— Погрижих се вече за това — намеси се госпожа Зола.

Тя отиде в съседната стая и се върна след няколко минути. В ръцете си държеше стар, скъсан костюм, подобен на облеклото на ония, които в този момент обсаждаха къщата на Зола. Отиде отново в съседната стая и донесе и една униформа на френски полицай.

— Отдавна приготвих тези дрехи — обърна се тя към приятелите на мъжа си, — за да може мъжът ми при опасност да избяга, тъй като предвидих, че ще дойде ден, когато Емил Зола, борецът за правдата и истината, ще трябва да бяга от своите собствени сънародници. Подлеците не могат да търпят никого, който е против тях.

Зола огледа дрехите, които жена му беше сложила пред него на масата.

— Значи мога да избирам — каза усмихнато той, — дали да избягам като пазител на френските закони или като парижки безделник. Предпочитам последното. Ще се чувствам все пак по-удобно като безделник, отколкото като полицай.

— И вас, драги Пикар — подзе Лабори, — съветвам да се предрешите. Вие имате честта да бъдете толкова мразен от тълпата, колкото и нашия приятел Зола.

— Добре тогава — отговори храбрият полковник. — Ще облека униформата, ала не за да избягам от Париж, а само за да мога да придружа с по-голяма сигурност нашия приятел Зола до градските врати.

— Браво — извика Лабори. — Ако придружите Зола, можем да считаме неговото бягство за сполучливо.

— О, как да ви благодаря — съпругата на писателя стисна ръката на Пикар. — Придружете, моля ви се, съпруга ми, докато напусне града по шосето. Сигурно ще намери файтон, който да го закара до някоя малка гара, откъдето може да вземе влак и да отпътува за Белгия. Чак когато стигне там, ще мога да бъда спокойна, защото само в чужбина ще бъде сигурен.

Зола и Пикар се оттеглиха в съседната стая, за да се преоблекат.

В това време Лабори наблюдаваше скрит зад една завеса движението на тълпата, която обсаждаше къщата на писателя. За съжаление, трябваше да констатира, че хората от минута на минута ставаха все по-нахални. Сганта беше превърнала улицата в истински лагер. Хората стояха на групи, седяха или лежаха, варяха си картофи и печаха кестени на накладени малки огньове и си подаваха от ръка на ръка шишета ракия.

Полицията не направи нищо, за да прогони тази тълпа, тя се задоволи само с това да попречи на подпалването. В замяна на това нападателите се забавляваха с най-разнообразни ругатни по адрес на писателя, семейството му и приятелите му. Червенокосият бандит, който беше ранил госпожа Зола с камъка, беше слязъл от стълба на фенера и се беше оттеглил в един ъгъл с грозна сипаничава проститутка от предградието „Св. Антоан“. Близо до тях седяха Леопарда и Соления Жак. Двамата престъпници не бяха дошли тук от омраза към Зола. На тях им беше съвършено безразлично дали Драйфус ще бъде пуснат на свобода или ще умре на Дяволския остров, но се надяваха, че тълпата ще щурмува къщата и че в такъв случай ще падне богата плячка.

До тях се приближи стара, кокалеста жена, която се подпираше на тояга.

— Нямате ли нужда от любовница, момчета — изгъгна старата и като седна на коленете на Леопарда, прибави: — Момче, ти ми харесваш.

Леопарда ръгна старата в ребрата и я отхвърли далеч от себе си. Тя падна в средата на улицата, така че мръсните й поли се задигнаха. Тогава двамата престъпници видяха, че грозната старица в женски дрехи имаше мъжки панталони.

— Дявол да го вземе — промърмори Леопард, — как е възможно… Тези крака наистина, той е… Жак, днес можем да празнуваме, защото при нас се връща стар добър приятел.

В това време старата се изправи и отново се приближи до двамата престъпници. Леопард се вгледа внимателно в женското набръчкано лице.

— Председателка — прошепна, — ти ли си наистина?

— Тихо — отговори старият престъпник, — не бива никой да ме познае. Полицията е по следите ми, а на всичко отгоре Анри ме обвинява пред народа, че съм предал на черния майор отровно писмо от страна на Драйфусовите приятели. Това, разбира се, е лъжа, но въпреки това ще ме пребият, ако ме познаят тук. Затова се облякох в женски дрехи.

Соления Жак и Леопард стиснаха зарадвани ръката на стария си другар и му подадоха бутилка с ракия, от която той отпи здравата.

— За малко нямаше вече да ме видите, момчета — започнала разказва Председателя. — Бях надхитрен от един подлец. Най-напред ми даде възможност да избягам от килията, а след това искаше да ме застреля, за да не издам тайните му. Но аз излязох по-хитър от него. Като не улучи с първия си куршум, не дочаках втори, а се престорих на убит и се хвърлих гърбом в рова. След това се отпуснах да ме носи водата, докато намеря удобно място да изплувам на брега.

— Кой е този мръсник — попита страховито Леопард, — който си е позволил да те изиграе така? Трябва да му дадеш добър урок, Председателю!

— Ще го намеря, когато ми потрябва — отговори Председателя и зелените му очи светнаха злобно. — Такова нещо и след години не се забравя. Ще му платя с лихвите…

Той отпи от бутилката и продължи:

— Я слушайте, деца, няма защо да седим тук и да си губим времето. Докато тълпата ругае и псува Зола и Драйфус, ние да се промъкнем отзад в градината и през някой прозорец да влезем в къщата.

— Няма ли да ни пипнат? — усъмни се Соления Жак.

— Глупости — изръмжа Председателя. — Не виждате ли, че Зола с жена си са в балконската стая, където навярно обсъждат как да се измъкнат от тая беля? Сигурно и слугите са при тях, а ние можем в това време да използваме случая и да поразгледаме другите помещения.

— Председателя е прав — съгласи се Леопард. — Хайде веднага на работа!

Тримата престъпници станаха, промъкнаха се зад къщата и се прехвърлиха през желязната ограда в малката градина, която се намираше от задната страна на къщата. И докато престъпниците се заловиха за изпълнението на своя план, сред тълпата, която обсаждаше къщата на Зола, настъпи движение. Червенокосият започна да съчинява грозна песен, която съдържаше всевъзможни обиди по адрес на Зола и всички други защитници на правдата. Тази песен за миг се възприе и разпространи между тълпата и в скоро време хиляди пияни гърла зареваха в мрака. Мъже и жени пееха все същата песен, която стигна до ушите на седящите в салона Лабори и госпожа Зола. Като я чу, тя се разплака.

— Не плачете, госпожо — трогна се Лабори, — мъката ви е понятна. Печално е да се гледа как зверове в човешки вид мърсят славата, която вашият съпруг достойно си е извоювал. Ала повярвайте ми, някога в средата на Париж ще се издигне паметник на вашия мъж и тогава децата и внуците на същите хора, които сега се държат тъй недостойно, ще отидат на поклонение пред героя на истината и справедливостта.

— Възможно е — отговори с плач жената, — но тогава ние отдавна ще сме умрели и то с убеждението, че Франция е страна на неблагодарността и беззаконието.

Вратата към съседната стая се отвори и Зола излезе. Ако жена му и Лабори не знаеха, че е той, мъчно биха го познали. Той напълно приличаше на мръсен дрипав скитник. Интелигентното лице на знаменития писател се беше съвсем променило от червената перука и червено боядисаната сива брада. Носът му беше боядисан в мораво като на пияница. Зад този скитник се появи един полицай. Това пък беше Пикар. Освен униформата с пелерина и къса сабя Пикар беше сложил и брада, каквато иначе не носеше.

— Браво — възхити се Лабори. — Ако ви бях срещнал на улицата, бих избягал от вас. Но да не губим време, сега тълпата пее, но кой знае дали след няколко минути няма отново да се опита да щурмува къщата.

Зола се приближи до жена си и я прегърна.

— Сбогом, моя любима, моя скъпа другарко — промълви той. — Тежък е часът на нашата раздяла, не само защото съм принуден да бягам от парижката тълпа. Аз, който се чувствам истински французин, трябва да бягам от французи. Но да се примирим с неизбежното и да се надяваме на по-добри времена. Ти, скъпа моя жено, ще останеш тук. Пари имаш достатъчно, а нашите приятели Лабори, Пикар и Матийо Драйфус винаги ще ти помагат със съвети. Щом бъда в безопасност, ще ти се обадя.

— Къде ли ще бъдеш в безопасност — изхълца нещастната жена, — къде ще можеш да избягаш от тая дива сган! Моля ти се, бъди предпазлив. И извън Париж не си сигурен. Естерхази и другарите му лесно биха могли да изпратят след теб наемни убийци.

— Ще гледам колкото е възможно по-скоро да се прехвърля в чужбина — успокои я писателят. — Едва когато мина границата, ще мога да ти пиша. Оставям се на Бога да ме заведе там, където му е угодно.

Зола притисна до себе си още веднъж любимата жена, която беше споделяла с него скърби и радости, след това я сложи нежно на едно кресло и с болка в сърцето излезе, последван от Пикар.

Лабори взе лампа, за да им свети през тъмните стаи, през които минаваха. В една от тях човек със сълзи на очи се хвърли в краката на Зола и целуна ръцете му. Това беше Тери, дългогодишният предан слуга.

— Не оставяй жена ми, Тери — му прошепна трогнат Зола. — Сега всеки, който ме обича, ще има възможност да ми докаже верността си.

Те стигнаха малката врата, която водеше към градината.

— Взехте ли пари, Зола? — попита Лабори.

— Да, имам двадесет хиляди франка — отговори беглецът.

— А револвер? — попита отново адвокатът.

— Дадох му своя — обясни Пикар, — той няма вкъщи никакво оръжие.

— Освен това — прибави Зола, — в този бастун има скрит меч, който при нужда може да ми свърши добра работа.

— Тогава добър път и нека Бог да ви е на помощ. — промълви Лабори.

Той едва сдържаше вълнението си. Искаше да каже много повече, но прочутият оратор в този момент, може би за пръв път в живота си, не можа да намери дума.

— Отворете — пошепна Пикар на Лабори.

Последният отвори вратата и в същия момент Пикар хвана Зола за шията, изтласка го в градината и тръгна след него. Лабори веднага затвори вратата. Навред из градината стояха и седяха мъже и жени и пазеха да не избяга Зола. Щом видяха полицая, който тласкаше скитника пред себе си, те се приближиха.

— Какво искате от този човек? — попитаха неколцина. — Какво ви е направил този гражданин?

Пикар не загуби нито за миг присъствие на духа. Със строг глас той отговори:

— Ще трябва да дойде с мен в участъка. Залових го, като се опитваше да се промъкне в къщата на Зола, за да краде. Това полицията не може да позволи. Тя няма нищо против гражданите да се занимават с политика, но крадците трябва да бъдат наказвани.

— Помогнете ми, приятели — извика Зола с преправен глас. — Мисля, че не е престъпление да си вземе човек малко сребърни съдове от кухнята на тоя подлец Зола.

Но тълпата се срамуваше да защити открито крадеца. Неколцина се засмяха, но не се осмелиха да откъснат арестувания от полицая.

Мушкайки в ребрата приятеля си Зола, Пикар го промъкна през гъстата тълпа. Когато излязоха от градината, Пикар се обърна още веднъж и извика силно:

— Не съветвам никого да се опитва да нахълтва в къщата на Зола. Градоначалникът е поставил там тридесет души полицаи, въоръжени с револвери. Имат заповед да стреля по всеки, който се опита да влезе.

Зад едно дърво близо до портата лежаха Председателя заедно с Леопарда и Соления Жак и чакаха сгоден момент да се промъкнат в къщата на Зола. Като чуха тези думи, счетоха за по-благоразумно да се откажат от плана си.

По такъв начин Пикар спаси къщата на Зола от това опасно посещение.

Полицаят с арестувания стигна благополучно до малка напречна улица, откъдето вече свободно можеха да продължат пътя си. След половин час вече вървяха по шосето за Версай. Най-сетне при един храст Пикар спря и каза:

— Дотук, приятелю Зола. Предполагам, че избягнахте временно опасността. Трябва да ви оставя и да се върна в Париж. Пожелавам ви успех и ви напомням да бъдете крайно предпазлив, защото действително е възможно вашите неприятели да ви преследват и извън Париж. Ходете предрешен, колкото е възможно по-дълго време или още по-добре изменяйте често външността си. Във всеки град ще намерите необходимите дрехи и други принадлежности. Не се връщайте в Париж, преди да сме постигнали целта си.

Зола стисна развълнуван ръката на приятеля си Пикар.

— Отстъпвам пред насилието — промълви той, — но знам, че идват събития, каквито светът не е сънувал. Чувствам, Пикар, знам, че божията ръка ще накаже един след друг подлеците и през техните трупове триумфално ще се върне в Париж освободеният невинен Драйфус. — Очите му се просълзиха и той прибави. — Тогава и аз ще се завърна в отечеството си. Сбогом, Пикар, и ще прибавя; довиждане в Париж, когато в него възтържествува справедливостта!

С твърди стъпки Зола закрачи по осветеното от луната заснежено шосе, а Пикар тръгна бавно към града. Ала след двадесетина крачки и двамата почувстваха нужда да спрат и да се видят още веднъж.

Зола вдигна ръка, а гласът му прозвуча тържествено в нощта:

— Каквото и да стане, истината все пак ще победи! Дрипавият скитник продължи пътя си и се скри в тъмнината на нощта.

45.

Зола и Пикар се излъгаха като решиха, че комедията, която разиграха пред парижката тълпа, е излъгала всички.

Намери се в Париж един човек, който позна, че полицаят, който с такова усърдие подкара парцаливия скитник към участъка, е полковник Пикар, а самият скитник не е никой друг освен писателя Емил Зола.

Мъжът, който разбра това, беше Председателя. Със своята проницателност той беше допуснал, че може да стане такова преобличане и сам, предрешен като стара жена се беше приближил до двамата приятели. Беше се уверил, че мнимият полицай има изкуствена брада и че скитникът твърде много прилича на добре познатия му Емил Зола.

Председателя беше човек, който разглежда всичко или от философска или от финансовата му страна. Разкриването на Зола и Пикар не представляваше нищо особено от философска гледна точка, но затова пък, при умело използване, можеше да донесе пари. Председателя веднага реши да пристъпи към действие. Той съобрази бързо какво трябва да прави и затова, без да вдига шум, остави Зола и Пикар да излязат от градината. Обаче ги проследи. Както знаем, той беше облечен като грозна, стара жена и в това негово облекло двамата приятели не можеха да го смятат за опасен човек. Председателя вървя след тях до градската врата Сен Дени и като ги видя, че тръгнаха по шосето, веднага разбра какъв е планът на Зола. Престъпникът започна да съобразява на кого от неприятелите на Зола да предаде тайната. Разбира се, би предпочел да направи пазарлъка с Естерхази, но както той, тъй и любовницата му Габриела Пей, бяха в затвора. Значи, в дадения момент с него нищо не можеше да се свърши. С Боазльо не желаеше да преговаря, тъй като той беше непостоянен и менеше решенията си. Ту явно проявяваше омразата си към Драйфус, ту пък лицемерно твърдеше, че макар да е убеден в неговата виновност, желае да се разгледа отново делото, за да изпъкне цялата истина. С такъв двуличен човек Председателя не искаше да си има работа. И в Пати дьо Клам нямаше твърде голямо доверие. Той беше най-хитрият от целия Генерален щаб, а Председателя предпочиташе да се разправя с по-малко хитри хора. Оставаше само Анри, комуто можеше да продаде скъпоценната си тайна.

Разбира се, той мразеше Анри, мразеше го повече от всеки друг на света, тъй като мерзавецът се беше опитал да го убие и за малко щеше да сполучи, ала щом се касаеше за пари, Председателя проявяваше голяма търпимост. Той можеше, ако трябва, да прости дори и на най-големия си неприятел, дори и на Анри, щом ставаше дума за пари.

— Днес ще го поканя — каза си Председателя, — а утре, ако ми скимне, ще му ударя такава плесница, че да му писнат ушите.

Престъпникът се върна още веднъж пред къщата на Зола, където вече беше поутихнало. По-голямата част от тълпата се беше уморила и полека-лека се разотиваше, а другата част беше потеглила към къщата на Бертулус и там с мръсни псувни и ругатни искаше съдията да освободи веднага от затвора Естерхази и любовницата му.

Госпожа Зола се отърва от по-големи неприятности и на сутринта Лабори я остави спокоен, защото разбираше, че опасността е минала. Нещастната изплашена жена си легна. Най-напред горещо се помоли на Бога да закриля мъжа й през опасното му бягство от родината, а след това умората я надви и тя заспа.

През същата нощ Анри седеше сам в своя кабинет, където обмисляше действията, които трябва да предприеме против ония, които бяха уверени в невинността на Драйфус. Той се беше разположил в едно кресло, изпускаше кълба дим от тежката си хаванска пура и от време на време изпиваше по чаша червено вино от бутилката, сложена до него върху малка масичка.

Ненадейно на вратата се почука и слугата влезе.

— Господин полковник — съобщи той, — дошла е една стара жена и иска настойчиво да говори с вас.

— Стара жена ли? — попита учудено Анри. — Добре ли е облечена?

— Не, напротив! — отговори слугата. — Тя е толкова мръсна и дрипава, че би ме било гнус да я докосна.

— Може да се предположи, че е просякиня — съобрази Анри, — ако не беше вече полунощ. Кажи й да си върви, пък ако не ще, изтласкай я на улицата!

— Жената ми каза, ако заповядате да я изпъдя, да ви предам, господин полковник, че трябва да научите стражата пред затвора да стреля по-добре.

Анри скочи от креслото. Той се изправи и втренчи поглед в пъстрия килим на пода.

— Кажи й да влезе — заповяда късо. — А пък ти си легни, нямам повече нужда от теб!

Слугата излезе. Анри отиде бързо при писалището, извади от чекмеджето револвер и го сложи в джоба си.

— Тъй — въздъхна той, — сега нека дойде и ако е наумил да ме убива, ще му тегля куршум и този път ще улуча по-добре.

На вратата се почука тихо и предпазливо.

— Влез! — кресна Анри.

Една грозна, мръсно облечена жена се промъкна през вратата и веднага я затвори след себе си.

— Значи мъртвите действително възкръсват! — отрони Анри, като се помъчи да изглежда равнодушен. — Вие ли сте Председателя!

— Мъртвите не възкръсват — отговори старият престъпник, — обаче могат да възкръснат ония, които са пуснати живи в гроба, като например нещастният Драйфус на Дяволския остров!

— Какво искате да кажете с тия глупости?

— Това, че всички сте глупци! — отговори грубо Председателя. — Вие не умеете добре да следите неприятелите си, така че да не ви избягат! Почакайте още няколко дни. Зола ще стигне в чужбина и оттам ще издигне отново гласа си. Той ще звучи по-силно, отколкото тук в Париж, където тълпата го надвикваше и не му даваше да продума. В Берлин, Виена, Лондон или Рим, той ще може да каже всичко, каквото знае и там ще го слушат с удоволствие.

Анри се приближи до преоблечения престъпник.

— Председателю — каза той шепнешком, — искате ли да забравите станалото между нас? Аз извърших една необмислена постъпка, пък и всъщност нямах намерение да ви убивам. Трябваше да стрелям, за да се оправдая пред караула, който в тоя момент пристигаше.

— Значи, само искахте да се пошегувате с мене? — засмя се иронично Председателя. — Няма що, хубава шега! Пък и много шеговито стреляхте! Но нали не ме улучихте, това е важното. Ако ме бяхте застреляли и аз лежах сега в земята, щях да ви се сърдя, но понеже съм жив и се намирам пред вас, смятам, че е най-добре да не приказваме повече за тази стрелба!

— Добре, Председателю, щом искате пак да ми бъдете приятел, кажете ми какво знаете. От вашите думи разбирам, че знаете нещо важно! Казвайте по-скоро.

— Пригответе парите, господин полковник, тогава и ще заговоря!

— Как мога да платя за тайна, която не знам?

— Ще ви кажа тогава. Навярно знаете, че тази нощ тълпата обсажда къщата на Зола. Ха-ха, какво ви питам дали знаете, нали вие уредихте това мило представление, което навярно струва на вас и вашите приятели доста парици! Но полза нямате никаква от това, защото не се намери нито един достатъчно нахален безделник, който да убие Зола! Изглежда, обаче, че на него не му е харесало представлението и затова е решил да се махне! Той и Пикар напуснаха града!

Анри побледня.

— Зола е избягал? — с мъка проговори той. — Това е невъзможно!

— Няма нищо невъзможно — отвърна сухо Председателя. — Дори и това, че Драйфус може един ден да стане военен министър. И тъй, господин Анри, какво ще ми платите, ако ви дам възможност да си кажете със Зола една-две думи насаме, в някое усамотено ханче?

Анри започна да се разхожда с големи крачки из стаята. Изведнъж той се спря пред Председателя и му прошепна:

— Искате ли да обезвредим този враг на отечеството? Искате ли, когато настигнем Зола, да се погрижите той да не мине границата?

— С други думи вие питате, дали искам да убия Зола? — уточни престъпникът също тъй тихо, но въпреки това иронично. — Добре, полковник Анри, аз искам всичко и мога всичко, но и всичко си има своята цена.

— Пет хиляди франка? — попита въпросително Анри.

— Още толкова — отговори Председателя. — Десет хиляди франка, нито грош по-малко. Това е смешно ниска цена за живота на Зола.

Анри отиде при писалището си, извади банкнота и я подаде на Председателя.

— Ето ви капаро — каза той, — остатъка ще получите, като си свършите работата. А сега да помислим какво трябва да правим. Къде отиде Зола?

— Той пътува като скитник но шосето, което води от Париж за Сен Дени. Там навярно ще вземе влака, който за няколко часа ще го откара в Белгия! А там иди го гони!

— Значи, трябва да му попречим да мине границата! — разбра Анри в трескава възбуда. — Добре, Председателю. Да се приготвим и да тръгнем след него!

— Така както сме? — проточи Председателя. — Тогава сигурно ще претърпим фиаско. Дайте ми един час време и като се върна, ще ви донеса всичко, каквото ви е необходимо!

Председателя излезе и след по-малко от половин час се върна отново при Анри. Беше се преоблякъл в носия на селянин. Също такова облекло, състоящо се от черни кадифени панталони, червена жилетка и дълга дреха със златни копчета донесе и за Анри, който също трябваше да се преоблече в селските дрехи. Председателя му залепи и изкуствена черна брада.

— Да взема ли оръжие? — попита Анри.

— Аз имам всичко, каквото трябва — отвърна Председателя. — Оставете оръжието вкъщи.

Анри не забеляза злобния поглед, който светна в коварните зелени очи на престъпника.

— Вървете напред — нареди домакинът — и ме чакайте пред вратата. Ще изпълня съвета ви и няма да взема никакво оръжие. Ако не сполучим, ще бъде по-добре да не намерят у мен нищо.?

Председателя излезе от стаята, а Анри отиде при писалището, извади револвера от джоба си и сложи в него пет патрона.

— Глупако — изсмя се той, — наистина ли вярваш, че ще се хвана в примката ти? Може би искаш само да ме примамиш да изляза от града на самотното шосе, за да ми отмъстиш? Грешно си си направил сметката, приятелю!

Анри напусна дома си толкова тихо, че даже слугата не забеляза нищо. На писалището остави бележка до жена си, в която й съобщаваше, че по поръчка на Генералния щаб трябва да направи малко пътуване и понеже не искал да я буди, й се обаждал писмено.

Когато Анри излезе на улицата, той забеляза пред вратата на дома си малка селска кола, запрегната с две магарета. Върху нея беше натоварена доста голяма бъчва. Председателя седеше на предната напречна дъска и направи знак на Анри да седне до него. Щом полковникът зае мястото си Председателя цъкна с език и магаретата подкараха колата със скорост, неприлична за тяхната порода.

След четвърт час бяха вече на шосето на Сен Дени. Председателя подкара още по-бързо магаретата. Те се отдалечаваха от Париж и кубетата на църквите едно по едно изчезваха в нощната мъгла. Пътуваха покрай гъста гора. Изведнъж пред тях в тъмнината се изпречи човек. Председателя бутна Анри с лакът и забави хода на колата. Скоро след това те се изравниха с пътника. Това беше един дрипав скитник, който с бастун в ръка крачеше бодро по пътя.

— Емил Зола! — прошепна Председателя на спътника си.

— Хей, приятелю! — извика той от колата, като се мъчеше да подражава селски говор. — Можете ли да ни кажете, колко има още до Сен Дени?

На Зола този въпрос се видя подозрителен. Селяни, които бяха закарали в града буре с вино, не можеха да не знаят колко път имат още. Затова реши да бъде предпазлив.

— Ако не карате по-бързо, отколкото сега — отговори той, — няма да стигнете в Сен Дени преди утре по обяд.

— Да, дълъг е пътят! — каза Председателя като се прозина. — А пък вие сте още по-зле, има да утъпквате снега по шосето!

— Ако искате, качете се в нашата кола — предложи Анри. — Не сме толкова жестоки да оставим един сиромах да върви пеш след нас! Трябва човек да има сърце от камък, за да може да направи това!

— Благодаря! — отвърна Зола. — С удоволствие бих прострял изморените си крака във вашата кола, ала лекарят ми предписа да ходя пеш и не искам да го огорчавам.

Двамата селяни се изсмяха високо.

— Лекарят ли? Точно така изглеждат хората, които на всяка стъпка се съветват с лекари…

Зола направи усилие да се изсмее и да се покаже весел.

— Нощно време всички шеги минават! — викна бодро той.

— Ама сте шегаджия! — каза Председателя. — Елате по-близичко и ако не искате да пътуваме заедно, поне да сръбнем заедно! Тук имам едно шишенце с коняк, какъвто няма да намерите другаде. Ще ви дам да го опитате!

— Съжалявам, че не мога да се възползвам и от тази любезна покана! — отвърна Зола. — Докторът ми е забранил и да пия.

В същото време бръкна в джоба на панталона си и стисна здраво револвера, който Пикар му беше дал. Сега вече Зола беше уверен, че това са преоблечени селяни, които търсят именно него. Той не се съмняваше, че в предложения му коняк има приспивателно средство.

— Много ви е строг лекарят — подвикна Председателя, като се изправи в колата и погледна Зола в очите. — Навярно пак той ви е предписал да носите фалшива брада!

Същевременно извади револвера си и го насочи срещу Зола. Писателят не успя да извади своя. Той не очакваше толкова бързо развитие на събитията.

Смъртноблед от ужас и уплаха, той стоеше като парализиран и гледаше насоченото към него дуло на револвера.

— Горе ръцете, Емил Зола! — нареди Председателя. — Както виждате и аз знам да говоря по американски. Имайте предвид, че при първия вик, при първия звук, който издадете, ще ви направя на решето. Ще ви забия пет куршума в гърдите! Още веднъж — горе ръцете!

Нещастният Зола трябваше да се подчини. Той вдигна бавно ръцете си нагоре.

В това време Анри скочи от колата и се промъкна зад жертвата си. В ръката му блесна кама. Зола изглеждаше изгубен.

— Не го убивайте! — извика пресипнало Председателя. — Не бива тук, на шосето, където всяка минута може да се зададе някоя кола. Само го вържете.

Анри се хвърли изотзад върху нещастния писател, който под заплашващото го дуло на револвера не можа да направи никакво движение за самозащита. С юмручен удар Анри повали изпадналия почти в безсъзнание писател, коленичи върху него и му върза ръцете и краката.

Всичко това стана толкова бързо, че Зола не успя да погледне нападателя си в лицето и следователно не позна полковник Анри. Обаче разбра сериозността на положението си и завика с всички сили за помощ. Наоколо, обаче, нямаше никаква къща и никакви хора. Виковете му заглъхнаха в нощта.

— Дявол да го вземе, запушете му устата — подвикна Председателя и скочи от колата. — Наистина, вас съвсем не ви бива за такива работи. Дайте да ви покажа как се запушва уста.

Той дръпна шарената кърпа, която Зола си беше вързал около врата, и безмилостно я натика в устата на писателя. Виковете престанаха. Анри поклати недоверчиво глава.

— Защо не ме остави да го довърша? — прошепна той на Председателя. — Да бях му забил камата в сърцето, сега нямаше да има вече никакъв Зола.

— Скоро няма да го има — отговори старият престъпник. — А пък затова, че ви попречих да го убиете веднага, трябва да ми благодарите. Какво щяхте да правите сега с трупа? Щяхте да го заровите ли? Докато изкопаете достатъчно голям трап в тази замръзнала почва, щяха да минат часове, а край шосето за Сен Дени не можете спокойно да копаете! Тази работа ще свърши по-добре! Помогнете ми да натъпчем вързания в бъчвата. Ще го закараме до ханчето, което се намира тук по пътя и което добре познавам. Там ще го накараме да млъкне завинаги!

— А какво ще направим тогава с трупа?

— Вижте, тук може да научите нещо от мен! — засмя се Председателя. — Само дилетантите закопават още труповете на убитите или пък ги изгарят в печката, като оставят по такъв начин следи, по които по-късно може да се открие убиецът! Не, артисти като мен в тази област постъпват по друг начин.

Той дръпна Анри по-близо до себе си и през смях му прошепна на ухото:

— Като убием нашия приятел, ще закарам бъчвата до най-близката гара. Там ще я предам с редовна товарителница до голямата търговска къща „Джипсон и син“ в Ню Йорк. Тази търговска къща съществува, разбира се, само в моето въображение. Но въпреки това, бъчвата ще пристигне в Ню Йорк, ще я закарат на означения адрес и там ще се установи, че такава фирма — „Джипсон и син“ — не съществува.

— А какво ще стане с бъчвата? — продължаваше да не разбира Анри.

— Ще я върнат обратно. Там тя ще престои, докато пишат в Европа за обяснения. Разбира се, че оттук ще потърсят изпращача, но аз ще дам фиктивен адрес, тъй че да не могат да ме намерят. Ще минат поне три месеца. След това бъчвата ще поседи в Ню Йорк още три до шест месеца, докато се проведе публична продажба на недоставени стоки и някой глупак купи нашата бъчва. При такива продажби хората нямат право предварително да разглеждат продадените предмети. Когато купувачът стигне в къщата си и с ужас констатира съдържанието на бъчвата, той навярно ще предпочете да не разгласява цялата работа, за да не бъде замесен в някой нескончаем процес. Ако обаче, въпреки всичко реши да съобщи на полицията, че е намерен труп в бъчвата, то ще бъде вече много късно, за да може да се открие престъплението. Какво ще кажете за моята идея?

— Чудесно — отговори Анри, — само да я изпълним точно.

Тези зверове в човешки образ не се постараха дори да скрият от жертвата си своя пъклен план. Зола слушаше ужасен какво му крояха двамата престъпници. Той знаеше, че не може да се надява на спасение и подготвяше душата си за смъртта.

Председателя го хвана за краката, а Анри за главата, навярно, за да не бъде познат от Зола, и го натикаха в бъчвата. Тя беше празна и тук-там имаше малки дупки, през които нещастникът можеше да диша.

Председателя и Анри отново се качиха на колата и подкараха магаретата към Сен Дени.

Анри си запали цигара. Той пушеше с голямо удоволствие и се наслаждаваше на мисълта, че е обезвредил най-големия си враг, най-опасния противник на Генералния щаб, човека, който безстрашно се застъпваше за истината и се бореше за освобождението на Драйфус.

След като пътуваха около два часа покрай гората, те зърнаха една малка двуетажна къща. Председателя я посочи с камшика:

— Там ще го заколим. Анри кимна.

— Как се казва ханчето? — попита той.

— „Горска къща“ — осведоми Председателя, — и всеки професионален парижки престъпник го познава добре. Щом някой от нас трябва да бяга бързо от Париж, „Горска къща“ е първата му спирка. Тук другарите му донасят храна и пари, за да може да продължи пътя си.

— Ще поверим ли на съдържателя тайната си?

— В никакъв случай — каза бързо Председателя. — Съдържателят знае много добре, че гостите му понякога имат основание да се крият от полицията и затова не казват истинските си имена, но той се прави, че не разбира това и дори ги улеснява. Само мълчаливо помага, никога не би се съгласил да вземе участие в явно престъпление.

— Как се казва този човек? — попита Анри.

— Ние го наричаме чичо Карус — отговори Председателя. — По-рано беше събирач на парцали в Париж и никак не му вървеше. Живееше в едно мазе зад кръчмата „При веселия гигант“, обаче един ден щастието му се усмихна. Не можахме да си обясним как стана така, че Карус изведнъж напусна мазето, където живееше и започна да се разхожда добре облечен из Париж, винаги с пари в джоба и най-главното — престана да пие. Никой не беше в състояние да го накара да сложи дори капка в устата си, докато преди това си беше истински пияница.

— Може би е направил някой смел обир и е забогатял с чужди пари — предположи Анри.

Председателя поклати отрицателно глава.

— Вярно е, че чичо Карус няколко пъти е лежал на топло за кражба, но той крадеше само когато гладуваше и то само толкова, колкото му беше необходимо, за да се нахрани веднъж до насита. Някои си обясняват щастието на чичо Карус с предположението, че е намерил между парцалите, които събираше по улиците, портфейл с повечко пари. Но други твърдят с положителност, че чичо Карус е получил парите от богато семейство като възнаграждение за това, че е довел вкъщи загубеното им момче, което седмици прекарало между парижките престъпници.

Както и да е, чичо Карус след известно време купи „Горска къща“ и играе ролята на почтен стопанин. Работата му върви и не само престъпници спират при него, но и всякакви други пътници, които пътуват за Париж, когато нощта ги свари още далече от града.

— Любопитен съм да се запозная с този чичо Карус — засмя се Анри. — Интересува ме този щастлив събирач на парцали.

В това време колата спря пред самотната къща. Председателя плесна с камшика и извика:

— Ей, ханджийо, идат ти гости от Пикардия! Не ни карай да чакаме дълго? Две магарета и двама души искат да се нахранят и да отпочинат.

Скоро след това вратата се отвори и навън се подаде стар човек с приятно голобрадо лице и побеляла коса. Той беше облечен в дълъг халат и държеше фенер в ръката си.

— Ще можем ли да преспим при вас, Карус? — попита го Председателя. — Искаме да си починем тук и утре да продължим за Сен Дени.

— Можете, можете — отвърна Карус. — За двамата четирикраки има място в яхъра, а за двукраките ще се намери при мене място, макар че къщата ми е съвсем пълна.

— Този бивш събирач на парцали, не е много любезен — прошепна тихо Анри на своя спътник.

— Такъв му е маниерът — засмя се Председателя.

— Той е скитник, можеш да го слушаш с часове, когато започне да разказва.

Двамата мними селяни слязоха от колата. Карус беше разтворил портите и вкара вътре колата.

Председателя разпрегна магаретата и ги закара в обора.

— Сега ще трябва да настаним и бъчвата на сигурно място — обърна се той към ханджията.

— Оставете я тука, не се безпокойте, няма кой да ви задигне бъчвата.

— Ааа, не мога да си оставя хубавото вино да замръзне на студа — беше категоричен Председателя. — Нали имате мазе?

— Разбира се — кимна Карус, — можем да смъкнем бъчвата в мазето. Само я снемете от колата.

Той отиде и вдигна капака, който се намираше до задния вход на къщата, откъм двора, и светна в мазето, което не беше много дълбоко.

Анри и Председателя вдигнаха внимателно бъчвата. В този момент нещастният Зола се опита още веднъж да се развърже и да освободи устата си. Той разбра, че беше дошъл решителният момент. Ако успее да извика и с това да обърне внимание на ханджията, ще бъде спасен. Не успее ли, загубваше и последната надежда да се отърве от ръцете на двамата престъпници. Но колкото и да напрягаше мускулите на тялото си, колкото и да се мъчеше с език да изтласка кърпата, всичко беше напразно. Връзките бяха здрави, а устата добре затъкната. Търколиха бъчвата по двора, след това надолу по каменистите стъпала и най-сетне се залюля още малко насам-натам в мазето и спря. Зола вече знаеше, че тази бъчва ще бъде неговият гроб. Той чу как спуснаха капака, а също тъй и смеха на своите убийци, които се прибраха заедно с ханджията в хана. Карус ги въведе в добре отопления и осветен салон на кръчмата. Пътуването в студената зимна нощ и приветливото помещение бяха отворили голям апетит както на Анри, тъй и на Председателя. Те си поръчаха обикновено ядене и две бутилки вино. Карус излезе, за да им изпълни поръчката.

— Сега ли да го убием? — попита Анри.

— Пази Боже! Най-напред трябва всички да заспят — отвърна Председателя. — Ще поискаме стая, ще отидем уж да си легнем, ще почакаме да се прибере и ханджията и едва тогава ще се промъкнем в мазето и ще свършим с него.

Докато седяха и чакаха вечерята, те няколко пъти чуха ожесточения лай на куче.

— Какво е това? — попита Анри. — Изглежда, че тук има куче, дано не ни попречи, като речем да слезем в мазето.

— Това е голямото куче на Карус — отговори Председателя. — Казва се Грайф и принадлежеше по-рано на един чифликчия в Белмари. Много е умно. При един пожар спасило дъщерята на чифликчията.

— Дано пък нашия живот не постави в опасност! — забеляза Анри. — Като речем да влезем в мазето, то ще почне да лае!

— Оставете това на мене! — направи успокоителен жест Председателя. — Ей, Карус, искаме да ви кажем две думи.

Беловласият ханджия току-що беше влязъл с двете бутилки вино. Той постави и две чаши на масата пред гостите си.

— Имам една молба, чичо Карус — продължи Председателя. — Моят съсед — той посочи Анри — иначе е добър човек, но когато изгрее луната го прихваща понякога и тръгва да се разхожда.

— Значи лунатик! — кимна Карус. — Поставете му едно ведро с вода пред кревата, та още при първата крачка да скочи в него. Това е чудесно средство против лунатизъм.

— От това лекарство ще се откажем — не се съгласи Председателя, — тъй като искаме да отпътуваме още рано сутринта, а от него може да получи ревматизъм и да легне. Но вие ще ми направите удоволствие да държите тази нощ кучето вързано, за да не ухапе приятеля ми, ако той рече да излезе!

— Добре, с удоволствие! — съгласи се добродушно Карус. — А сега да ви донеса омлетите с шунка. Аз съм ги правил. По-хубави от тях не сте яли никъде!

Омлетите действително бяха превъзходни. Анри и Председателя ги изядоха с голямо удоволствие. А в това време нещастната им жертва, обезумяла от ужас, лежеше в мазето и очакваше с трепет момента, когато убийците да дойдат да вземат живота й. Зола беше смел човек и общо взето не се страхуваше от смъртта, ала такава смърт е ужасна и за най-смелия!

Най-сетне двамата селяни се нахраниха, изпиха до дъно виното и Карус ги заведе в стая с голямо, чисто легло.

— Ще трябва да спите заедно — каза той. — Това е съпружеско двойно легло, нямам друго свободно.

Председателя отбеляза, че това не пречи. Напротив, по такъв начин ще може да задържи приятеля си, ако той рече да стане. След като взаимно си пожелаха лека нощ, Карус се оттегли. Той се върна в кръчмата и, вглъбен в мисли, закрачи из нея.

— Селяни от Пикардия — замърмори той, — селяци, известни със своята глупост. Според думите им бъчвата е пълна с хубаво винце. А аз обичам хубаво вино, пък случват ми се и гости, които разбират от тази работа и са готови да платят повечко. Ако прехвърля виното от тяхната бъчва в моя, а нея напълня с простото вино, което напоследък купих за няколко франка от Париж, ще направя доста добра сделка, която не е дори много рискована, защото двамата глупаци не могат по никакъв начин да докажат, че аз съм им напълнил бъчвата с лошото вино. Значи на работа!

Старият Карус, който, както виждаме, имаше слабост към хубавите вина, се въоръжи с един свредел, чук и фенер и слезе в мазето. На минаване през двора насреща му радостно заскача голямото куче.

— Ела с мен, Грайф! — подвикна Карус. — На тебе мога да поверя такава тайна, ти няма да ме издадеш!

Кучето продължаваше да скача около господаря си и слезе заедно с него в зимника. Там имаше най-различни бъчви, едни от тях бяха пълни, а други празни. В средата се намираше голямата бъчва, донесена от Анри и Председателя.

Чичо Карус освети бъчвата и я разгледа, усмихвайки се, от всички страни.

— Доста е голяма — промърмори ханджията. — Колко ли вино събира? И ако качеството съответства на количеството, няма напразно да съм се трудил! Но какво ти е, Грайф? Да не си надушил някой плъх? Чудна работа, защо ли е толкова неспокойно това куче?

Грайф непрекъснато обикаляше бъчвата с подвита опашка, издаваше плачливи, виещи звуци и търкаше муцуната си в нея, като че ли и той имаше желание да опита виното, което се намира в утробата й.

Карус взе чука, удари с него по свредела, за да избие запушалката навътре. Бързо притегли съда, който беше донесъл и го сложи под дупката. Очакваше, че ще рукне вино, но нищо подобно не стана. Ханджията поклати учудено глава.

— Струва ми се, че тия селяни ме излъгаха! Грайф, дявол да те вземе, полудял ли си! Той като че иска да влезе през дупката в бъчвата.

В следния миг, обаче, Карус пребледня и изпусна чука от ръката си. Беше дочул тихо скимтене. То идеше без съмнение от отвора на бъчвата. В първия миг му се прииска да избяга, защото изненадата беше твърде голяма, а обстановката твърде тайнствена. Ала той не беше нито страхлив, нито суеверен, тъй че хладният разум скоро надви.

— Струва ми се — си каза, — че съм се натъкнал на страшна тайна. А моите глупави пикардийски селяни не са нито глупави, нито селяни, ами са си двама изпечени парижки престъпници.

Той сложи устата си на дупката и извика в бъчвата:

— Ако в тази бъчва има човешко същество, да се обади!

Ала вместо отговор се чу тихо скимтене, стенание и пръхтене, което накара Карус да настръхне.

— Да, вътре има човек — разбра той. — Сигурно е! Ала както изглежда, вързан човек със запушена уста.

Веднага се залови да разбива капака на бъчвата, което не беше лесна работа, но след десетина минути все пак успя.

Карус освети бъчвата.

— Вярно, човек! — възкликна доволен. — Обзалагам се, че съм спасил живота на този нещастник!

Карус хвана вързания за краката и го изтегли предпазливо от бъчвата. Кучето искаше да се спусне върху него, но господарят му веднага го спря.

— Нещастникът е припаднал — промърмори Карус. Измъкна кърпата от устата му, скочи, взе малко вино и сипа една глътка в гърлото му. След това учуден и любопитен започна да го разглежда. Беше скитник, но бива ли да бъда по-малко състрадателен към него, само защото е лошо облечен и навярно няма нито франк в джоба си. О, не, Карус, ти още не си забравил времето, когато сам ходеше облечен в такива парцали! Не бива да го забравяш и трябва да си останеш приятел на бедните.

Той коленичи до припадналия скитник. Разкопча старото скъсано палто и вълнената дрешка под него и започна да разтърква областта на сърцето, за да засили дейността му. Изведнъж приближи лампата до себе си и се наведе, за да разгледа по-добре елегантната кожена торбичка, която, окачена на сребърна верижка, висеше на мнимия скитник. Разтвори торбичката и извади от нея куп едри банкноти.

— Полудял ли съм? — възкликна бившият събирач на парцали, като се хвана за главата. — Пред мене лежи човек, облечен с такива парцаливи дрехи, че ако още събирах парцали, не бих ги сложил в торбата си, а в кесията му се намират… чакай да видя колко са… две хиляди… две хиляди … пет хиляди… десет хиляди, петнадесет хиляди, двадесет хиляди франка! Цяло богатство!… Чакай, тук има и една бележка, тя е написана набързо, както изглежда, ще я прочета!

Той доближи фенера до бележката и зачете полугласно:

Ако чичо Карус беше имал огледало насреща си, сам би намерил, че лицето му изглежда страшно глупаво. И действително, няколко минути постоя с широко зейнала уста и втренчен поглед.

— Емил Зола! — разтрепери се той. — Този скитник да е Емил Зола! Да, да, ама че съм глупав! Чак сега виждам, че носът и косата му са боядисани, че той носи перука! Ха, сега, като я махнах, се вижда честното му, почтено лице! Емил Зола! Героят на истината! Борецът за правдата! Човекът, чието име цял свят произнася с почит? Същият той, сега лежи пред мене в мазето в безсъзнание! И аз го извадих вързан от една бъчва! Иди кажи сега, че не стават чудни работи по света!

Карус беше живял доста дълго време в Париж и познаваше достатъчно добре хората, за да разбере веднага, че зад цялата тази работа се крие страшно престъпление. Той се залови усърдно да свестява припадналия и след няколко минути Зола отвори очите си.

— Къде съм? — попита той немощно.

— На сигурно място! — отвърна бившият събирач на парцали. — Не се плашете и тревожете, по скоро бих дал да ми запалят къщата, отколкото на вас да направят зло!

— Значи съм избавен от ръцете на убийците! — прошепна едва чуто Зола.

— Още сме под един покрив с тях, но Бога ми, ще им дадем такъв урок, че да го помнят през целия си живот! Но си приберете най-напред парите! Пребройте ги, двадесет хиляди са, нито сантим не липсва от тях?!

— Вие сте честен човек! — отговори Зола. — Не бива да останете невъзнаграден. Ето ви пет хиляди, аз ви дължа много повече! Без вас сигурно щях да бъда заклан или удушен от двамата мерзавци!

— За такава работа не бива да ми плащате! — почти се обиди Карус. — Защо искате да ми отнемете удоволствието, че съм спасил живота на един Емил Зола? Истината ви казвам, не се надявах, че Бог ми е отредил да извърша такова добро дело! Независимо от това аз съм дори длъжен да ви помогна, господин Зола, тъй като всичко, което сега притежавам, го дължа на господин Матийо Драйфус, брата на нещастния капитан. Някога му заведох племенника, който мерзавците бяха откраднали и отвлекли от майка му. Аз намерих малкия, когато той живееше между престъпниците, които го възпитаваха да стане също такъв престъпник като тях, взех го при себе си в своя си сутерен и го гледах като свой собствен син. Право да ви кажа, господин Зола, и сега като се сетя за Андре, сълзи наливат очите ми. Ще ми се веднага да изтичам в Париж, за да го видя, да го прегърна! Много го обичам това дете!

Сълзите наистина потекоха по бузите на чичо Карус. Зола се изправи с мъка, въжетата, с които го бяха вързали двамата престъпници, дълбоко се бяха врязали в плътта му. С благодарност изпи виното, което Карус му предложи.

— А сега елате! — забърза ханджията. — Елате с мен в моята стая! Там ще ви скрия и ще ви запазя от всяка опасност.

— Трябва да продължа бягството си! — отговори Зола. — Единственото нещо, за което бих ви помолил, е да ми дадете някакво друго облекло, защото неприятелите ми вече знаят, че съм избягал преоблечен като скитник.

— Ще ви дам всичко, каквото пожелаете — отговори Карус. — Само елате по-бързо, защото не се знае дали двамата престъпници няма да дойдат скоро, за да ви убият! В това време обаче ние ще се приготви да ги посрещнем! Ей, Грайф, ела насам, моето куче.

Грайф легна в краката на господаря си, като замаха с опашка.

— Ти си умно куче — каза Карус. — Сега слушай какво ще ти кажа! Влез най-напред в бъчвата!

Грайф покорно изпълни заповедта на господаря си.

— Но сега внимавай, Грайф — продължи чичо Карус, когато кучето беше вече се разположило в бъчвата, — поверява ти се почетна длъжност. Да, наостри хубаво ушите си. Внимавай да не пускаш никого в бъчвата, а ако някой рече да ти наруши спокойствието, спусни се върху него и го ухапи здравата.

Кучето поклати глава, като че ли разбра какво се иска от него и като че ли да увери господаря си, че ще изпълни точно неговите нареждания. След това Карус отново сложи капака на бъчвата, запуши я така, че на пръв поглед да не личи, че някой я е пипал.

— А сега да си вървим, господин Зола — подкани ханджията. — Нямаме вече работа в мазето. Каквото има още да се прави тук, ще предоставим на кучето да го направи.

Те излязоха бързо от мазето и домакинът заведе своя знаменит гост в собствената си стая, където преди всичко го нахрани и напои. И най-доброто вино, което имаше, се стори на чичо Карус недостатъчно хубаво за такъв гост.

В това време Анри и Председателя чакаха в стаята си с нетърпение да затихне къщата. Те не искаха да пристъпят към изпълнение на предварително замисления план, преди Карус да си е легнал, а все още го чуваха да ходи из стаята. Най-сетне той дръпна отвътре резето и двамата сметнаха, че е наближил моментът да действат.

— Хайде — прошепна Председателя. — След десет минути не трябва да има вече никакъв Зола. Да го удушим ли или да го промушим с кама?

— Аз мисля, че един удар с кама ще свърши най-бързо работата — предложи Анри.

— Най-бързо, но не и най-сигурно — възрази Председателя. — На мнение съм да му вържем едно въже на врата и да го удушим. Така няма да останат никакви следи, които да ни издадат.

— Имаш ли въже?

— Разбира се — старият престъпник извади от джоба си здраво въже. — Почакай един момент, докато направя примката.

След няколко минути две тъмни фигури се промъкваха надолу по стълбата. Те се оглеждаха напрегнато и по лицата им личеше, че са хора, които се готвят да извършат престъпление.

Излязоха на двора и Председателя отиде до килата, извади оттам фенер и го запали.

— Внимателно да не ни забележи кучето — подсказа Анри.

Председателя погледна към колибката, пред която обикновено лежеше Грайф.

— Този Карус е чуден човек — усмихна се той, — повярва на моята басня за вашия лунатизъм и е махнал кучето.

— Да, човек трябва да умее да лъже хората и да ги води за носа.

Стигнаха до вратата на мазето. Тя беше заключена, ала такава малка пречка не можеше да ги възпре. Председателя опита своите шперцове, един от тях стана и капакът се отвори. Слязоха надолу по стъпалата.

— От бъчвата не се чува никакъв шум — пошепна Председателя на своя другар, — но и не може да бъде другояче, защото устата му е запушена. Помогнете ми да изправим бъчвата, за да можем по-удобно да я хванем.

Двамата убийци се запретнаха и изправиха голямата бъчва така, че капакът да бъде отгоре.

— Дявол да го вземе, това е тежка работа — каза Председателя, а този Зола е по-тежък, отколкото предполагах. — Не е чудно, никак не е чудно, той толкова много печелеше от своите романи, че е порядъчно затлъстял… Помогнете ми, Анри, да сваля капака на бъчвата, веднага ще хвърля примката на врата на нашия приятел Зола.

Внимателно, за да не вдигат шум, те снеха капака. Председателя бръкна с ръка в бъчвата, за да хване жертвата си. В същия миг изпищя от болка.

— Той ме хапе — изрева, — той заби зъбите си в ръката ми и то какви зъби, като че ли са лъвски.

В следния момент вече лежеше на пода. Едно черно чудовище беше изскочило от бъчвата, спуснало се бе върху него и го беше повалило на земята.

— Куче! — изпищя Анри. — Кучето на чичо Карус!

Със злобен рев Грайф се хвърли сега пък към полковника, който побягна по стълбата нагоре. Преследвачът го настигна и го захапа така здраво за крака, че му откъсна парче месо. След това се върна към все още лежащия на земята Председател и започна ожесточено да го хапе по лицето.

— Помощ! — извика Анри. — Помощ! Животното е побесняло, в тъмнината не мога да го застрелям.

— Вие сте луд, стреляхте в моя ляв крак! — изпъшка Председателя. — Не ще мога да мръдна, за Бога, не стреляйте. Най-добре е да бягаме…

Кучето продължаваше да се спуска и да хапе ту единия, ту другия. То изглеждаше действително като побесняло.

Когато двамата престъпници успяха да излязат навън, ги посрещна удар от тояга и те чуха сърдития глас на ханджията.

— Бандити, какво търсите нощно време в моя зимник! Крадци такива! Да се махате по-скоро оттук! Е, Грайф, прегризи им гърлата, бързо, ще бъде жалко, ако тия вагабонти си отидат здрави и читави.

Грайф сякаш беше чакал само тази покана, за да започне отново да се хвърля ту по Анри, ту по Председателя, като се мъчеше да ги захапе по носовете. Двамата побягнаха сякаш подгонени от самия сатана. Те спряха чак когато вече,бяха далеч от ханчето. Пребити, уморени и ранени, се тръшнаха в гората. Взаимно си превързаха колкото, можаха раните и тръгнаха по пътя за Париж. За тяхно щастие срещнаха празна кола и коларят се съгласи за две жълтици да ги върне в Париж.

— Добър резултат — изпъшка Анри. — Вместо да премахна неприятеля си Зола, аз се връщам ранен, пребит и с разкъсани дрехи.

— Вашата е лесна — отвърна сърдито Председателя. — Вас поне никой не ви е стрелял в крака, пък аз трябва да бъда доволен, че не ме улучихте в главата, защото лесно можехте да ми разбиете черепа. А нашата кола — продължаваше да хленчи престъпникът, — и двете магарета, останаха плячка на чичо Карус. Не смея да отида да ги искам, пък и вие, полковник Анри, не вярвам да имате такова желание.

Анри изрече едно проклятие.

— Тази нощ ще я запомня дордето съм жив — измърмори той. — Вие, Председателю, ще си затваряте устата и няма да разправяте за нашите приключения, иначе ще станем на всичко отгоре и за смях на хората. А най-важното е, че Зола ни избяга, сега вече не се надявам, че ще мога да го стигна.

Зола прекара цялата нощ при чичо Карус, който му приготви чудесно легло и му каза, че може да спи в него тъй спокойно, както в майчиния скут. Сам той обеща да стои буден за всеки случай.

Зола беше тъй уморен и изтощен от преживяното, че заспа дълбок сън. Когато се събуди, слънцето весело светеше в стаята, а Карус седеше усмихнат до леглото му.

— Ако не ви виждах пред себе си — каза Зола, — бих помислил, че всичко, което преживях тази нощ, е само лош сън.

— На двамата убийци няма да им се е струвало така — засмя се Карус. — Я слезте в мазето да видите парцалите и кръвта. Личи си, че е имало битка. Моят Грайф излезе герой. Ще получи за награда един голям суджук.

— А как да ви възнаградя аз, приятелю? — Зола стана и подаде ръка на бившия събирач на парцали.

— О, вие можете да ми направите една услуга, ако искате — каза Карус. — Но за това ще приказваме по-после. Сега облечете войнишките дрехи, които съм приготвил за вас. Неотдавна тук при мен беше се отбил един ефрейтор. Веднага разбрах, че на този човек не му е чиста работата и когато го разпитах, той призна, че е дезертьор. Служел в Генералния щаб, но защото винаги е бил на страната на Драйфус, Пати дьо Клам и полковник Анри са се отнасяли толкова зле с него, че било вече непоносимо. В края на краищата го обвинили, че бил задигнал някакви важни книжа от едно чекмедже. Аз съжалих нещастника, който се казваше Етиен. С тия войнишки дрехи — му казах — няма да отидете далеч. Ще бъдете веднага заловен. Ще ви дам други дрехи.

Дадох му един мой костюм, който, за щастие му стана и му услужих с малко пари и храна. Развълнуван, той ми целуна ръка от благодарност, ала аз му казах, че няма защо да ми благодари. Всеки приятел на капитан Драйфус е и мой приятел и затова аз от все сърце му услужвам.

Оттогава изминаха близо два месеца. Сигурно никой вече не се интересува за ефрейтора Етиен. Облечете неговите дрехи. Само че ще трябва да си подстрижете съвсем късо брадата, защото такава брада, като вашата не е военна, не е по правилника.

Зола започна усмихнато да се преоблича. Виждаше му се смешно, че трябва да продължи бягството си, облечен като войник. Но трябваше да бъде предпазлив. Той си подстрига съвсем късо брадата, облече ефрейторските дрехи, препаса сабята и накриви кепето.

— А сега кажете, чичо Карус — попита той, — какво мога да направя за вас?

Старецът излезе за малко и донесе голям лист хартия, перо и мастило.

— Напишете на тази хартия — помоли той, — че тази нощ съм спасил живота на знаменития Емил Зола. Аз ще сложа написаното в рамка и когато умирам, погледът ми ще бъде насочен към това почетно свидетелство.

Трогнат, знаменитият писател Емил Зола взе перото и написа:

Карус, развълнуван, целуна ръката на знаменития писател, който го прегърна и помоли при първа възможност да отиде в Париж и да се обади на жена му. Да й разкаже чудноватото му спасение и как е продължил благополучно пътя си.

След това ханджията изпрати беглеца и му обясни как да стигне гарата в Сен Дени.

— След четири часа здрав ход сте там. А седнете ли веднъж във влака, вие сте спасен, защото след малко ще сте минал вече белгийската граница.

Зола крачеше бодро, утринта беше ясна, а здравият студ правеше ходенето приятно. Карус се беше погрижил да натъпче в джобовете му изобилна закуска и шишенце хубаво вино.

След известно време беглецът седна на един пън в гората, за да си поотпочине и закуси. Той хвърляше трохи на малките птички, които ги кълвяха и за благодарност цвърчаха наоколо му.

Сърцето на писателя се трогна.

— Наистина — провикна се той, — в никой от изящните парижки салони не съм закусвал с толкова голямо удоволствие. Когото Бог обича, него праща да скита по света.

Доволен, той продължи пътя си. Никаква неприятност не му се случи.

Селяните, които срещаше, го поздравяваха, а хубавите момичета пред селските порти му извикваха по едно весело: „Добро утро, господин ефрейтор!“. Най-сетне зърна къщите на Сен Дени. Предпочете да не минава през града, заобиколи го и отиде направо на гарата. Изправи се пред гишето и си купи билет за трета класа, за да не възбужда подозрение.

— Кога тръгва влакът за Белгия? — попита той един чиновник, който стоеше на перона.

— След двадесет минути, господине — му отговори той и се отдалечи бързо.

Чудна работа, тези двадесет минути се сториха на Зола нескончаемо дълги и той ставаше все по-неспокоен.

Перонът започна да се пълни с хора, с пътници, които също щяха да пътуват с бързия влак за Брюксел. Зола влезе в бюфета и си поръча чаша чай. Той беше единственият войник в чакалнята и може би затова всички погледи бяха насочени към него.

Най-сетне звънецът удари и заедно с пъшкането на локомотива бързият влак пристигна. Зола се спусна към перона. Слава Богу, пристигна най-сетне влакът, който щеше да го отведе в Белгия, където щеше да бъде свободен и нямаше да се плаши от своите неприятели, където можеше смело и решително да издигне гласа си в защита на истината.

Влакът спря, кондукторите отвориха вратите на купетата и заподканяха пътниците да бързат да се качат:

— Сен Дени. Три минути! Бързо! Влакът тръгва веднага.

Зола сложи крака си на стъпалото на един третокласен вагон и се канеше вече да се качи в него, когато тежка ръка се стовари на рамото му.

Той се извърна и олюлявайки се от уплаха, слезе от стъпалото. Пред него стоеше офицер с шестима войници със затъкнати на пушките щикове.

— Какво искате от мене? — продума с мъка Зола. — Защо ми пречите да се кача във влака?

Офицерът продължаваше да го държи за рамото.

— Ефрейтор Етиен — каза той, — вие сте арестуван. Преди два месеца сте избягал от Париж. Вие сте дезертьор. Войници, откарайте този войник и при първия опит за бягство го застреляйте.

В следния момент Емил Зола беше вече заобиколен от войниците. Те го подкараха, без да му позволят да каже нито дума.

Докато още крачеше по перона, бързият влак за Брюксел отпътува. Зола беше арестуван.