Капитан Драйфус

1.

Губернаторът на Френска Гвиана, княз Галицин, се разхождаше нагоре-надолу низ стаята си, с кръстосани на гърба ръце, като от време на време се спираше пред писалището си и хвърляше поглед върху дългото писмо, което току-що беше получил от Париж. То го беше накарало да се замисли. Правителството му съобщаваше, че сега във Франция имало силно движение в полза на осъдения Драйфус и че от разни страни се настоявало за ревизия на делото му. Почти изключена била възможността да се стигне до ревизия. Драйфус навярно щял да си остане докрай на Дяволския остров, само че Галицин трябвало да се погрижи затворникът да бъде лишен от всяка възможност да избяга. Вероятно било известни среди на направят опит да го освободят, затова Драйфус трябвало да бъде откъснат съвсем от външния свят. Галицин отговарял с честта и службата си, ако не бъдат взети всички мерки за избягване на подобна ситуация. Той трябвало да направи невъзможно всяко доближаване до Дяволския остров.

Галицин позвъни и заповяда на влезлия слуга да повика първия секретар, господин Либел. Младият човек се яви и попита началника си какво желае:

— Прочетете писмото, което получих от Париж — нареди Галицин — и ми кажете, какво бихте сторил на мое място, за да направите още по-невъзможно, отколкото е сега, бягството на затворника.

Либел прочете писмото, сви рамене и го сложи обратно на писалището.

— Смятам, че е невъзможно Драйфус да избяга — каза той. — Докато няма параход на разположение, той няма къде да бяга. Пък даже и параход не би могъл да го вземе, ако не изпрати лодка до брега на Дяволския остров, защото плуването е абсолютно невъзможно. В морето има по-добри пазачи, отколкото на сушата. Думата ми е за акулите. Те веднага биха го погълнали, ако се опита чрез плуване да стигне до параход.

— Въпреки това — реши Галицин, — ще увелича предпазните мерки. Ще наредя да се започне веднага изграждането на наблюдателна кула, от която да се вижда далече в морето и да се съобщава за приближаването на всеки параход. На платформата на тази кула ще поставим оръдие, което ще обстрелва всеки плавателен съд, който въпреки предупреждението приближи на повече от три морски мили до острова. Освен това няма да се задоволим вече с живия плет, ами ще направим и една здрава дъсчена ограда, която ще лиши Драйфус от всяка възможност да вижда морето. Въобще не е необходимо къщата му да има прозорци. Ще наредя да ги заковат и вместо тях да поставят прозорци на покрива. Тях той не ще може да стига, защото няма стълба. Ще бъде лишен и от възможността да избяга през прозореца… И така, господин Либел — завърши Галицин разговора си със своя секретар, — ще подготвите писмени заповеди и ще се погрижите за тяхното изпълнение. Разчитам напълно на вас!6

Либел се поклони и излезе от стаята. На вратата той срещна чернооката жена, за която се знаеше, че е любовница на губернатора от няколко месеца. Той презираше тази жена и не я поздравяваше. Черната Ета му хвърли полугневен, полуироничен поглед, който той, обаче, не забеляза. Тя влезе, при Галицин и го поздрави, като му подаде ръка.

— Ах, скъпа Ета! — каза зарадван князът. — На какво дължа честта да бъда посетен от теб? Дали не ти е дошъл най-сетне друг ум и си решила да изпълниш желанието ми да възобновим нашите добри отношения и сладките петербургски спомени?

— Остави това сега, Галицин — отговори рускинята, като се отпусна в удобен люлееш се стол, — ида, за да сключим една сделка с теб.

— Сделка ли? — попита учуден Галицин. — Откога започнахме да правим сделки помежду си?

— Това е компенсационна сделка — засмя се чернооката жена. — Живот за живот, жертва за жертва. Ти ще ми подариш един човек, а аз ще ти дам в замяна четирима. Това безспорно е изгодна сделка за тебе и ти трябва да се съгласиш, Галицин?

— Защо говориш със загадки, Ета? — смръщи се губернаторът.

— Добре, сега ще ме разбереш. Имай добрината да седнеш тук до мен на това кресло. Имаш ли цигари?

Галицин извади сребърна табакера и я подаде на бившата си любовница. Тя взе цигара, запали я и като изпущаше весело кълба дим, започна:

— Виждаш ли, драги Галицин, от три месеца съм тук, в Каена, а пък още не съм изпълнила задачата, за която съм дошла?

— Задачата? — учуди се Галицин. — Не дойде ли като затворничка и не те ли освободих аз? Не те ли запазих от участта да бъдеш изпратена на Дяволския остров?

— Драги приятелю — отговори рускинята, като сви презрително рамене, — ти не си ме освободил, защото всъщност аз не бях затворничка. Ще ти кажа цялата истина. Неприятелите на капитан Драйфус ме изпратиха тук с поръка да го убия. За да ми се даде възможност да стъпя на Дяволския остров, ме закараха в „Сен Лазар“, откъдето с транспорт престъпници ме изпратиха тук. В действителност аз съм свободна всеки момент да се върна в Париж, при условие че съм изпълнила задачата, с която ме натовариха.

— Наистина ли тази задача се състои в това да убиеш Драйфус, а не да го освободиш? — изгледа я недоверчиво Галицин.

— Така е, както ти казвам. Изпратена съм да убия Драйфус. И сега те питам: ще ми позволиш ли под някакъв предлог да отида на Дяволския остров и да убия Драйфус и няма ли след това да ми попречиш да се върна във Франция с първия параход?

— Искаш да ме напуснеш ли? — стресна се Галицин. — Значи не може вече да се пробуди в сърцето ти предишната любов към мен…

— Аз ти простих, Галицин — отговори Ета, но да те обичам, не мога. Не искам безвъзмездно да ми предоставиш Драйфус. В замяна на него ти предлагам четирима други, на които можеш да си отмъстиш.

— За кого ти е думата?

Ета стана и се приближи до княза.

— Аз говоря — каза с глух глас тя — за каенската зазиданица, за Алиса Тери.

Галицин скочи от стола си. Той беше пребледнял, а очите му мрачно горяха. Така гледаше рускинята, като че ли искаше да я прониже с поглед.

— Ета — кресна той, — как си узнала тази тайна, която никому не съм поверявал.

Чернооката жена се изсмя иронично.

— Тази тайна скоро ще бъде известна на цяла Каена — отговори подигравателно рускинята. — Нещо повече дори, след два месеца всички парижки вестници ще печатат историята на зазиданата жена и от това, ти драги, Галицин, няма много да спечелиш.

— Дявол да те вземе! Искаш да ме издадеш. Искаш да разгласиш тайната ми в Париж.

— Аз ли?! Нямам сметка. Самата Алиса Тери ще се погрижи за това да разгласи навсякъде твоите жестокости.

— Алиса Тери ли? — каза мрачно Галицин. — Тя няма да види никога бял свят. Тя е затворничка в тайните килии.

— Ти си мислиш така! — прекъсна го Ета. — И си въобразяваш, че тя е на сигурно място, зад стената, която си накарал да издигнат, и че тя там е погребана завинаги! Ала се лъжеш, Галицин! Алиса Тери е свободна, а заедно с нея още един човек, който също беше затворен в страшното подземие.

— Невъзможно! — извика Галицин и се олюля. — Ти ме лъжеш! Алиса Тери да е избягала и то заедно с Арман Боне! Това е приказка, с която искаш да склониш да изпълня молбата ти.

— Дай ми още една цигара, Галицин! — изгледа го равнодушно Ета. — Благодаря ти! Пък ако не вярваш на моите съобщения, можем да прекъснем този разговор.

Тя отново се излегна на люлеещия се стол и пушейки затананика руска песен.

Галицин се спусна навън и извика:

— Ще разбера тази работа, веднага ще разбера дали си ме излъгала или казваш истината!

Той излезе, а Ета продължи спокойно да се люлее на стола си, да си тананика и да пуши.

След четвърт час губернаторът се върна обратно. Лицето му беше бледо и разкривено. Той изохка глухо и се отпусна на близкото кресло:

— Няма ги — прошепна той. — Избягали са и аз съм загубен. Вчера бяха там… Вчера!

— Не си загубен, Галицин, ако сключим сделката — пошепна му черната Ета. — Ти ще ми дадеш Драйфус и един параход, който веднага щом си свърша работата да ме отведе във Франция, а пък аз още днес ще ти предам твоите хора. И не само тях, ами и помощниците им, хората, които освободиха Алиса Тери и Арман Боне и се канят заедно да избягат във Франция с тях.

Губернаторът стана. Той дишаше тежко.

— Добре — процеди той. — Съгласен съм. Наистина съм длъжен да бдя над живота на Драйфус, правителството ми го е заповядало. Трябва да го пазя от зло, както и да не му дам да избяга, но аз ще го пожертвам. Смъртта му би била лесно обяснима — треската го е отнесла и толкоз! А пък ти само ми помогни да си върна Алиса Тери и Арман Боне.

— Почакай до тази вечер. Тогава ще го направя — стана решително Ета.

Тя разви пред губернатора плана си как да заловят двамата бегълци, а заедно с тях и хората, които им помогнаха да избягат. Галицин се окуражаваше все повече и повече от разказа на Ета. Той кимаше с глава в знак на съгласие и хвърляше иронични погледи към вратата на стаята, в която работеше неговият пръв секретар Либел.

Алиса Тери и Арман Боне се намираха в къщата на Либел, където предполагаха, че са на сигурно място.

След като нещастните затворници за пръв път след цяла година преспаха на меки, чисти легла и спаха толкова хубаво, че като се събудиха им се струваше, че се намират на небето, след като се нахраниха хубаво, те започнаха да се съвещават какво да направят, за да напуснат незабелязано Каена и да не попаднат отново в ръцете на губернатора.

Четиримата — Алиса Тери, Арман Боне, Херберт Франк и Либел, седяха в гостната и шепнешком обсъждаха предстоящото бягство и окончателното освобождаване. За чудене беше колко бързо се поправяха двамата нещастни затворници. Мисълта, че са свободни и може би отново ще видят родината си, беше вече сама по себе си достатъчна, за да заруменеят бузите им и да почерпят смелост и сила. Либел се беше погрижил да достави както на Алиса Тери, така и на Арман подходящо облекло, което беше купил от магазин в Каена с голяма предпазливост.

С дрехите на Арман беше лесно, той ги купи уж за себе си, понеже бяха почти еднакви на ръст и телосложение. Що се отнася до дрехите на Алиса, трябваше да разкаже на търговеца, че с идния параход очаква сестра си от Европа и тъй като е уверен, че тя не познава местния тропически климат и едва ли носи подходящо облекло, е решил предварително да й купи някои най-необходими горни и долни дрехи.

По такъв начин и тази покупка не възбуди подозрение.

— Единственият начин, по който можем да напуснем Каена — заяви Либел, когато се събраха на съвещание, — е с параход. Но трябва предварително да се откажем от намерението да избягаме с някой от редовно циркулиращите между Каена и Франция параходи, защото откакто Галицин е губернатор, колониалната полиция претърсва най-внимателно всички кораби преди тръгването. И най-малко подозрителният човек бива спиран и връщан обратно. Въпреки това има изход от положението. Аз съм страстен любител на водния спорт и най-голямото ми удоволствие е да се разхождам с яхта. Това обстоятелство ще ни улесни в най-голяма степен. Преди година си поръчах тук, в Каена, яхта, пригодна и за по-дълги пътешествия. Тя има отлични ветрила, каютата е достатъчно голяма и е толкова лека, че при най-слаб вятър може да развие висока скорост. Снабдена е също й с всички навигационни инструменти и съоръжения, необходими за по-дълго плаване. На мнение съм още тази вечер, щом се стъмни, да се качим на яхтата и да се опитаме да достигнем до най-южната част на Съединените щати, до полуостров Флорида. За необходимите провизии се погрижих още преди няколко дни. Ходя всеки ден да наглеждам яхтата си и при всяко отиване занасям храна, а също вино и коняк. Ако не ни изненада някоя буря, смятам, че пътуването ни ще мине гладко, и стигнем ли веднъж Флорида, можем да се смятаме за спасени.

— Предложението е добро — забеляза Херберт Франк, — макар че винаги е малко рисковано да се пътува по океана с малък ветроход. Но тъй като няма друг начин за спасение, ще се задоволим с този. Сега остава още да обмислим как да отидем незабелязано до яхтата. Да тръгнем така просто из улиците ми се вижда опасно. Галицин навярно вече е открил, че жертвите му са избягали и в Каена сноват шпиони, натоварени да ни открият.

— Не е голяма пречка — отвърна Либел. — Аз обмислих тази работа и реших, че няма на никого да направи впечатление, ако си купя ново ветрило за яхтата и наредя да ми го донесат вкъщи. Разбира се, след това ще трябва да го занеса, от къщи до яхтата. В платното ще скрием Алиса Тери и Арман Боне, а ние двамата, драги приятелю Франк, по такъв начин ще ги занесем бавно, но сигурно до яхтата и всеки, който ни види, ще смята, че носим сгънато корабно ветрило.

— Отлично — възкликна Херберт. — Планът е чудесен и мисля, че няма да стане нужда да променим нищо в него.

— Планът е лош! — извика в този момент един глас зад вратата. — Вие сте заблудени, ако мислите, че ще го изпълните.

Уплаха парализира за миг малката група, която беше насядала около масата. Но след това те скочиха и се спуснаха към вратата, на чийто праг беше застанала хубава черноока жена.

— Коя сте и какво търсите? — Херберт Франк бръкна в джоба да извади револвера си.

Либел бързо му хвана ръката и по такъв начин го предпази от съдбоносно прибързване.

— Оставете — спря младият секретар детектива, — аз познавам тази дама. Нейното появяване показва, че всичко е загубено и че не можем вече да се надяваме да спасим не само нашите бегълци, но и собствения си живот от ръцете на Червения Галицин. Тази дама — и той посочи новодошлата — е любовницата на губернатора!

Настана мъртва тишина, по лицата на всички се изписа мъчително очакване. Черната Ета притвори вратата зад себе си и се. приближи до групата приятели.

— Либел има право! — каза тя. — Аз съм любовницата на губернатора, така поне мислят всички в Каена, понеже живея под един покрив с Червения Галицин! Дойдох да ви кажа, че сте издадени!

— Издадени — изпъшка Херберт Франк. — Значи Галицин знае всичко! Кой е издайникът?

— Аз!

Ета сложи ръка на гърдите си и с това потвърди своето признание.

— Какво са ви сторили тия нещастници, госпожо? — попита тъжно Либел. — Какво ви е накарало да потъпчете чувството на състрадание, присъщо на всяко женско сърце, и да издадете на техния пазач, губернатора, две човешки същества, чийто единствен грях е, че са искали да освободят един невинно осъден?

Ета се изсмя късо и подигравателно.

— Повярвайте ми — отговори твърдо тя. — Ако не бях го направила, вие щяхте тази вечер непременно да попаднете в ръцете на Червения Галицин. Това е толкова вярно, колкото е вярно това, че се намирам между вас. Аз ви спасих… като ви издадох.

— Госпожо! — скочи Либел. — Колко бих желал да е истина това!

Алиса и Арман също се спуснаха към черната Ета и развълнувано й стиснаха ръцете.

— О, госпожо! — погледнаха я благодарно те. — Ако сте искали с това да помогнете за нашето спасение, ще ви бъдем вечно признателни!

— Да седнем — каза спокойно рускинята. — А сега, изслушайте ме.

Всички отново насядаха около масата.

— Аз имам само няколко минути на разположение, затова ще гледам да ви обясня всичко бързо. Дойдох в тази страна с лоши намерения — да изпълня една кървава поръчка. Хора, чиито имена не искам сега да назова, ме натовариха с поръчението да пристигна в Каена и да убия Драйфус. Платиха цяло богатство за това. Щом пристигнах обаче, познах в лицето на Галицин човека, когото някога бях обичала и който в отговор на моята предана любов и вярност ме издаде на руската полиция и уреди да ме пратят на заточение в Сибир. Когато ме видя, старата любов отново пламна в него и той си помисли, че ще може лесно да ме усмири и да ме накара пак да му стана любовница. Но вместо това, аз го завладях! Тъй като живея в неговия дворец, можах да го проследя къде ходи. Видях подземните килии на крепостта, видях помещението, в което беше зазидана тази дама, смелата американка Алиса Тери. Бях свидетелка на нечовешките обноски, с които Галицин измъчваше своята нещастна жертва като палач от времето на инквизицията. Това още повече увеличи омразата ми към Галицин. За мен щеше да бъде много лесно да го убия, но аз не искам да си мърся ръцете с кръвта му. Ще го накажа по-жестоко, по-мъчително, ще го смъкна от височината, на която се е изкачил с помощта на своята хитрост, подлост и насилие. Аз ще ви помогна да избягате. Нещо повече, ние ще вземем още някого с нас, някой, чието бягство ще провали губернатора. Ние ще освободим Драйфус.

— Ще освободим Драйфус! — изтръгна се радостно от устата на всички. — О, да беше възможно това!

— Възможно е! — спря ги рускинята. — Още днес ще поискам да отида на Дяволския остров, още днес ще говоря с нещастника и ще подготвя неговото освобождение! Имате ли някакъв параход на разположение?

— Аз имам една яхта — отговори Либел. — С нея смятаме да избягаме.

— Добре! Подредете нещата така, че към десет часа вечерта да минете край южната страна на Дяволския остров. Там ще намерите мен и Драйфус. Преди обаче да тръгнете от Каена, при вас ще дойде един моряк и ще ви предложи да го вземете за кормчия. Това ще е Червения Галицин, който, преоблечен, ще иска да се промъкне при вас, за да закара кораба ви в залива на Дяволския остров, където вас, разбира се, ще ви хванат и арестуват. Аз сама му предложих този план, за да ви го предам в ръцете. Щом наближите Дяволския остров, нахвърлете се отгоре му, вържете го и го затворете временно в кабината. По-късно, като излезем в открито море, лесно ще се разправим с това чудовище. Можем да го пратим да си търси смъртта на дъното на океана.

Либел и Франк се спогледаха въпросително. Двойната игра на рускинята не им хареса. Кого лъжеше тя, Галицин или тях?… Ета стана.

— Не бъдете недоверчиви към мен — каза Ета с обикновеното си спокойствие. — За съжаление, не мога да ви гарантирам това с нищо друго, освен с думите си, но тях аз не съм престъпвала.

— Възможно ли е Галицин да е толкова непредпазлив — попита Либел, — за да се качи сам на нашата яхта. Не разбира ли той, че там ще се намира в наша власт?

— Той ще заповяда неговият кораб, претъпкан с войници, да следи отдалече яхтата — обясни Ета, — обаче параходът ще почне да ви преследва, едва след като получи от Галицин заповед, изразена чрез револверен изстрел. Предполагам, че вие ще попречите да се даде този сигнал. Сега довиждане. След един час отивам на Дяволския остров, а тази вечер ще ви чакам с Драйфус на скалата, която от южната част се врязва силно в морето! С един скок ще сме при вас. Довиждане!

Чернооката рускиня изчезна също, тъй бързо, както беше дошла. Останалите приятели започнаха да споделят мнението си за рускинята. Единствена Алиса имаше пълна вяра в добрите й намерения.

— Тя иска да отмъсти на Галицин — изрече младата американка. — Това ни осигурява нейната подкрепа. Ще видите, че тя няма да ни излъже.

— Дай Боже! — въздъхна Либел. — Както и да е, сега вече няма връщане, трябва да вървим смело напред и да се надяваме на успех.

И Херберт Франк беше на същото мнение. Всички се заловиха да довършат приготовленията за пътуването.

Тъмна беззвездна нощ беше обвила каенското пристанище. Близо до брега се люлееше яхта. В тъмнината на нощта се движеше странно шествие. Двама мъже носеха навито корабно платно, което изглеждаше необикновено тежко. Те пристигнаха на яхтата и веднага изчезнаха с товара си в кабината.

Алиса Тери и Арман Боне останаха на яхтата. Либел и Херберт Франк, отново облечен като професор Миспелбах, слязоха още веднъж на брега, за да отвържат въжето, с което беше привързана яхтата за брега.

— Тежка работа, господа — чу се. внезапно един глас до тях.

Те погледнаха нагоре. Едър моряк седеше изправен до тях. Той имаше къса тъмна брада, а лявата му буза беше превързана с широка черна кърпа, която навярно покриваше прясна рана.

— Тежка е тази работа, казах. Такива благородни господа като вас не би трябвало да я вършат сами. Какво ще кажете, господа, не бихте ли дали възможност на един нещастен, захвърлен тук от съдбата да спечели някоя пара?

— Вие сте моряк, нали? — попита Либел, като се спогледаха с Херберт Франк, защото и двамата разбраха, че това е преоблеченият Галицин. — Как така сте попаднали на сухо тук, в Каена?

— Както обикновено се случват тия работи — отговори флегматично морякът. — Нашият кораб беше акостирал в пристанището, когато имах щастието да падна от фокмачтата и да си изкълча десния крак. Закараха ме в болницата, там лежах и скучаех три седмици. Когато оздравях и можех вече да ходя, параходът беше отпътувал. Сега скитам из пристанището и въпреки всичкото ми старание не ми се отдава възможност да спечеля няколко франка. Струва ми се, господа, че ще направите едно добро дело, ако ме вземете на вашата хубава яхта.

— Мисля, че би се намерила работа за вас — кимна Либел, — стига да нямате големи претенции.

— Това предоставям напълно на вас, господа — отвърна бързо морякът. — Аз ще върша каквото трябва, а вие ще ми платите каквото ми се полага.

Той се засмя уж весело, а всъщност смехът му издаваше подигравка и предварително тържествуване.

— Закъде ще пътуваме? — попита той.

— О, само ще се поразходим край брега — отговори Либел. — Можете ли да управлявате яхта?

— Ръката ми е сраснала с кормилото, както казакът с коня си — отговори морякът.

— Какво общо имате вие с казаците — засече го Либел, — да не сте руснак.

— Пазил ме Господ, господине, аз съм българин. Говорите ли български?

Хитрият Галицин беше избрал, разбира се, такава народност, която да бъде близка с неговата и чийто език да не може да бъде проверен. Кой би могъл тук,, във Френска Гвиана да знае български?

Либел извади една десетфранкова банкнота и я подаде на моряка като аванс срещу заплатата му. Матросът наплюнчи банкнотата и скочи на борда на яхтата, на която със златни букви беше написал името й „Либел — Водно конче“.

Малкият ветроход беше лек и подвижен като истинско водно конче, което лети над цъфнали ливади.

— Сега той е в ръцете ни — пошепна Либел на своя приятел Херберт Франк.

— Или ние в неговите! — отвърна загрижено детективът. Но после прибави смело: — Както и да е, след час ще знаем какво ни предстои. Ще знаем дали Ета ни е измамила или е жена, която винаги ще може да разчита на моето приятелство!

Новоангажираният моряк седеше спокойно на палубата и се занимаваше с кормилото. Той не слезе нито веднъж в каютата. Изглежда, че нямаше никакъв интерес към нея. Либел и Франк се качиха на яхтата и след четвърт час тя грациозно и безшумно излезе от каенското пристанище. Пристанищната стража не им направи никакви спънки. Тя знаеше, че първият секретар на губернатора често прави такива нощни разходки. В това нямаше нищо подозрително.

Новият моряк трябваше да обслужва платната, а Либел седна при кормилото. Той насочи яхтата право към Дяволския остров.

Либел и Франк забелязаха, че морякът усилено се взираше в нощта и следеше внимателно движенията на малък параход, който се носеше на доста голямо разстояние зад тях.

— Това е държавният параход — прошепна Херберт Франк на младия французин. — Погледнете само как този мръсник Галицин не снема поглед от него. Ще ми се да го сграбча и да го хвърля в морето.

— Оставете това, драги приятелю — възпря го Либел, — да не му правим зло, докато не прояви враждебността си към нас. Сега ме оставете, трябва много да внимавам, за да не се натъкна на скала, защото вече наближаваме каменистия бряг на Дяволския остров.

В тъмнината се очертаха острите контури на една вдаваща се в морето скала. Това беше Дяволският остров, където страдаше мъченикът Драйфус!

— Господине! — попита морякът, като се обърна към Либел, — познавате ли добре пътя? Тук има повече подводни скали, отколкото игли в ателие за дамски дрехи. Ако имаме нещастието да се натъкнем на някоя от тях, тя ще разпори корема на вашата яхта и всички ще отидем на дъното. Мисля, че ще е по-добре да ме пуснете на руля.

Либел стана.

— Добре, седнете вие — кимна безразлично, — ще минем покрай южната страна на Дяволския остров. Внимавайте да плаваме поне на три мили разстояние от сушата, защото току виж, че оръдията взели да ни обстрелват, а това би било крайно неприятно.

— Наистина ще е неприятно! — изръмжа морякът и седна на руля.

Либел се оттегли при главната мачта, на която се беше облегнал Херберт Франк.

— Внимавайте! — пошепна той на приятеля си. — Галицин иска да ни закара в залива на Дяволския остров, за да попаднем като мишки в капан и да се разправи после лесно с нас. Ала няма да го бъде.

— Да го пребия ли с един удар? — напрегна се Франк. — Смятам, че най-добре ще е да го ударим силно в главата, за да падне в несвяст, преди да е успял да извади револвера си и да даде на своите хора уговорения сигнал.

— Да почакаме още малко! — отвърна Либел. — Нека ни закара по-близо до Дяволския остров, за да ни е по-лесно да вземем Драйфус и рускинята.

Морякът на руля вършеше спокойно работата си. Действително, не беше лесно да се избягват скалите, които се издигаха в морето около този неприветлив остров. Но Галицин, разбира се, познаваше много добре терена и успя да доближи ветрохода на около два кабелта от брега. Намиращите се на борда на яхтата ясно виждаха светлините на наблюдателната кула. Различаваха и силуетите на мизерните къщурки, в които живееха затворниците. Забелязаха и голямата дъсчена стена, издигната по заповед на Галицин пред бараката на Драйфус, за да откъсне окончателно нещастника от външния свят.

— Сега! — каза нетърпеливо Херберт Франк. — Ако изпуснем момента, изгубени сме! Виждате ли го мръсника, бръкнал е с ръка в джоба. Навярно иска да извади револвера си и да стреля. Идете при него и го заговорете! Останалото оставете на мен. Аз ще направя каквото трябва.

Либел тръгна към моряка, а детективът бавно отиде към задната част на яхтата и вдигна оттам една дъска.

— Вижда ми се чудно — започна Либел разговора с матроса, — че не са ни забелязали от Дяволския остров и не са дали още обикновените предупредителни сигнали. Наистина, нямаме светлина на борда, но възможно ли е да не са ни видели…

— Пък и да бяха ни видели — подхвърли морякът, — с тая яхта бих се опитал да избягам от преследванията на държавния параход. Ако Драйфусовото семейство би ми дало такава яхта и би ми платило само пет хиляди франка, бих задигнал капитана от тези пусти скали и бих избягал с него, така че триста дяволи не биха могли да ме стигнат!

— Лъжете се, приятелю! — каза Либел. — Драйфус така се охранява, че никакво бягство не е мислимо. Но дори и да успееше да стигне до някоя лодка, оръдията отгоре веднага биха я разбили. Какво бихте могли да направите тогава?

— Ако ме обстрелват с оръдия, ще им отвърна с револвера си. Виждате ли, ето така!

Той бързо извади револвера от джоба си и го издигна над главата си, като че ли така, просто за удоволствие, иска да стреля по посока към Дяволския остров. Готвеше се да натисне спусъка, когато… с трясък се стовари дъската, която Херберт Франк беше приготвил над главата на мнимия моряк. Той трепна, револверът му падна от ръката, отвори уста, за да извика, но втори, още по-силен удар го повали в безсъзнание върху палубата на малката яхта.

Херберт Франк и Либер се спуснаха върху него и му вързаха ръцете и краката.

— Дали да не му запушим и устата? — попита Херберт. — За всеки случай…

Но мекият й добродушен Либел помоли Франк да не прави това. Той не можеше да понесе мисълта, че Галицин може да се задуши.

— И без това ще го смъкнем долу в каютата. Когато се свести, нека вика и реве колкото си ще, там никой няма да го чуе.

— Но не и преди да му смъкна поне маската от лицето — реши Франк и дръпна фалшивата брада от лицето на мнимия моряк.

Появи се вулгарното, жестоко лице на Червения Галицин. Той още лежеше със затворени очи и дишаше слабо, макар че не беше сериозно ранен. Двамата приятели го хванаха и го повлякоха по малкия трап надолу в кабината, в която се намираха Алиса Тери и Арман Боне.

— Водим ви компания! — засмя се Херберт. — Внимавайте само, вълкът е вързан, но си е вълк! Не го наближавайте много.

Те сложиха Галицин в ъгъла на кабината, без да му обръщат повече внимание. Арман Боне се зае да пази да не би той, след като се свести, да се развърже някак си. Алиса не гледаше вързания със злорадство или тържество, макар че това би било напълно естествено, тъй като мъките, които този човек й беше причинил, бяха толкова големи, че щяха да я погубят душевно и телесно. Всичко това би дало право на Алиса да почувства в този момент радостта от отмъщението. Но младата американка беше твърде благородна, за да изпитва подобни чувства. Тя гледаше на Галицин с онова състрадание, което благородните натури имат и изпитват винаги спрямо падналия.

Само преди час този човек беше още всемогъщият господар на Френска Гвиана, а сега лежеше с вързани ръце и крака, като последен престъпник.

В това време Франк и Либел се бяха върнали на палубата и младият французин отново пое управлението. Яхтата бързо зави край острова и се насочи към южната му страна. Сега предстоеше изпълнението на най-важната част от тяхната задача. Трябваше да вземат мъченика Драйфус и Черната Ета.

Яхтата се движеше безшумно покрай южния бряг на Дяволския остров. Приятелите вече ясно различаваха стръмната, вдаваща се в морето скала. Това беше мястото, откъдето трябваше да вземат двамата си спътници. Те предпазливо доближиха до самото подножие на скалата. Херберт Франк сви ветрилата и яхтата застина във водата.

— Виждаш ли ги? — повика тихо Либел.

— Нищо не виждам! — отвърна Франк. — Нито Ета, нито Драйфус са там. На скалата няма никой!

— Ще чакаме! — реши Франк. — Никак не ми харесва това, че не са тук в уреченото време. Наблизо все още стои държавният параход. Хората на Галицин чакат револверния изстрел, който ще ги повика на помощ срещу нас!

— Тихо! — пошепна му Либел. — Там горе на скалата се появи тъмна сянка. Ето и втора след нея! Какво е това? Не чухте ли, Франк?

Преди немецът да успее да отговори, един ужасен, сърцераздирателен вик процепи нощта. На скалата се появи жена. Вятърът развяваше черните й коси. Тя беше вдигнала нагоре ръцете си и махаше, като че ли искаше да предупреди хората от яхтата да бягат.

— Ета! — извикаха едновременно и двамата приятели.

Да, действително, това беше рускинята. Като луда се беше спуснала почти до ръба на скалата.

— Бягайте! — извика тя с пронизителен глас. — Спасявайте се! Всичко е загубено! Драйфус не може да бъде освободен! Той не може! Той е…

Чу се гръм! Той заля мълчаливото море. Рускинята се олюля!

— Улучиха ме!… Ще умра на Дяволския остров… Потресаващо, сърцераздирателно прозвуча нейният стон в нощта.

— Не можем вече да я спасим! — изпъшка Либел. — Сега трябва да помислим за нас самите и за безопасността на двамата, с чието спасение се нагърбихме! Бързо ветрилата, Франк, ще трябва да напрегнем сетни сили, защото иначе сме загубени!

Нямаше нужда от това предупреждение, за да започне детективът да бърза. Не измина и минута и вятърът изду ветрилата и яхтата литна по гърба на океана!

Бегълците скоро забелязаха, че ги преследват. Изстрелът от Дяволския остров беше стреснал екипажа на държавния параход. Там навярно помислиха, че това е уговореният сигнал и потеглиха с пълна пара. От борда на яхтата ясно виждаха как корабът цепи вълните и се приближава все по-бързо към тях. Започна надпреварване между парата и вятъра, едно невиждано досега състезание. Благодарение на лекотата и отличния си корпус яхтата плаваше като делфин. Тя ту се издигаше върху меките гребени на вълните, ту се гмуркаше надолу, за да се подаде веднага пак на повърхността!

Ала и параходът правеше всички усилия, за да я настигне! Машината беше форсирана докрай, за да се движи с такава скорост. Херберт и Либел загрижено забелязаха, че разстоянието между тях и парахода постепенно намалява. Към това се прибави още едно неблагоприятно обстоятелство. Времето се промени. Докато преди малко небето беше покрито с гъсти, черни облаци и морето беше обвито в пълен мрак, изведнъж облаците се разпръснаха и луната и звездите светнаха на небето с целия си южен блясък. Пред очите на хората се появи чистото нощно небе. Обаче Франк и Либел проклинаха тази небесна красота. Небето изглеждаше осветено от хиляди свещи, като че ли само за да може да се вижда по-добре тяхната яхта! Тъмнината би помогнала на бягството им, а сега светлината улесняваше тяхната гибел!

Бегълците започнаха да се съмняват в своето спасение и знаеха, че рискуват свободата и живота си. Мълчаливо се прегърнаха, стиснаха си ръцете и се заклеха в искрено приятелство и обич до гроб.

— Нека слезем долу, приятелю! — отрони тъжно Либел. — Трябва да съобщим на Алиса и Арман за предстоящото нещастие! Да се посъветваме с тях, дали не ще е по-добре да свалим ветрилата и да оставим парахода да ни настигне.

— Да се предадем! — сепна се Херберт Франк. — Не, в никакъв случай! Докато сме живи, трябва да се борим, да се надяваме и да бягаме до последния момент! Няма защо да бързаме да се предаваме, винаги ще успеем да го направим!

В този миг зад тях се появиха Алиса и Арман. г Дали бяха забелязали, че става нещо, дали се безпокояха за това, че Драйфус и Ета още не бяха при тях, или някакъв вътрешен глас им беше подсказал, че опасността наближава, не се знаеше, но тях вече не ги сдържаше в душната каюта и излязоха горе на палубата, за да се осведомят за обстановката. Видяха приближаващия се параход и тъжно поклатиха глави. Нямаше нужда да им обясняват какво е станало и какво ще става занапред.

— Да се оставим отново да ни тикнат в подземията на Каенския затвор! — извика отчаян Арман Боне. — Не, за себе си предпочитам смъртта пред нови мъки! Сбогом приятели! Един скок в морето ще ме направи свободен! По-добре в гърлото на акулите, отколкото в ръцете на Галицин и неговите палачи!

— И аз мисля като Арман! — присъедини се Алиса Тери. — И аз предпочитам да умра!

— Ако се хвърлите в морето, и аз ще последвам вашия пример! — реши Либел.

Само немецът остана твърд и непоколебим.

— Какви глупаци сте вие! — извика сърдито той. — Искате да умрете, когато има още надежда за спасение? Не знаете ли, че параходът може толкова да ни наближи, че да можем с ръка да го стигнем, и пак да не ни сполети никакво зло, ако такава е волята господна! Неговите пътища са чудни, затова ви съветвам, уповавайте се на неговата милост до последния момент!… Докато съм жив, аз ще се надявам!

— Не виждащ ли, Франк — Либел кършеше отчаян ръце, — тези хора, там на парахода, го карат, като че ли подклаждат машината с огън от ада! Никога не съм виждал да плават с такава скорост.

— Тъкмо за това не е изключена възможността да ни помогне Бог — отвърна многозначително детективът.

В същото време се чу гръм от оръдие.

— Това е за нас! — разбра Херберт Франк. — Но вие трябва по-точно да стреляте, французи. Така можете да пробиете само дупки в морето, но не и в нашата красива яхта.

Гранатата на корабното оръдие беше ударила далеч от ветрохода. След две минути се чу втори изстрел. Този път снарядът прелетя над главната мачта, без да я достигне. — Малко по-ниско! — иронично отбеляза Херберт Франк. — Много за големи ни смятате.

— Моля ви се, слезте в каютата! — настойчиво замоли Либел. — Страх ме е за живота ви!

— Не се страхувайте за мене! — заяви младата американка. — Мястото ми е при вас, моите приятели! Ако паднете, и аз ще съумея достойно да посрещна смъртта.

Един ужасен трясък, хиляди пъти по-силен от гърмежа на оръдията, прокънтя над морето и предизвика такова сътресение на въздуха, че малката яхта цяла потрепера.

— Милостиви боже! — извика Либел. — С какво ли оръдие гърмят пък сега тези хора!

— Това не беше изстрел! — кресна възбудено Херберт Франк, ала гласът му издаваше радост, тържество. — Това беше експлозия. Я погледнете там, Либел! Параходът е изчезнал! Не казах ли аз, че пътуват твърде бързо, за да могат да ни стигнат! Парният котел не е издържал и се е пръснал!

Развълнувани, Либел, Алиса и Арман погледнаха към мястото, където преди няколко секунди още държавният параход се извисяваше над вълните. Не се виждаше нищо вече! На повърхността плаваха дъски, а между тях се виждаха хора, които напразно се мъчеха да се борят с вълните!

— Да върнем назад яхтата! — предложи Либел. — Може би ще успеем да спасим някого от нещастния екипаж.

— Човешкият ни дълг изисква това! Направете го, приятелю — съгласи се Херберт, — макар че аз лично не вярвам да успеем. Докато стигнем там, акулите ще са се разправили с тях. Те са по-бързи от нас!

Либел кимна е глава. Той много добре знаеше, че Херберт има право. Въпреки това, той обърна руля и яхтата полетя към мястото на катастрофата.

Пристигнаха твърде късно. Не се виждаше вече никакво човешко тяло, а само множество акули, които изобилстваха по тези места, особено край Дяволския остров.

— Направихме, каквото можахме! — Херберт Франк сви рамене. — Сега да помислим за себе си! Ако времето и вятърът останат както сега, с Божия помощ ще стигнем Флорида и пак ще бъдем свободни и щастливи човешки същества.

Алиса Тери беше коленичила. Едри сълзи течаха по бузите й. Тя се молеше.

— Обзалагам се — промърмори немският детектив, — че тя по-малко благодари на Бога за собственото си спасение, отколкото се моли за успокоение на душите на ония нещастници, които Галицин изпрати на преждевременна смърт.

— Галицин? — сепна се Либел. — Какво да правим с него? Не можем по никакъв начин да го вземем с нас във Флорида, защото там той сигурно ще намери начин да ни отмъсти, макар и да не може да разчита на съдействие от страна на правосъдието на Съединените щати.

— Ще наеме убийци, които да ни премахнат — съгласи се Херберт. — Аз съм решително против всякаква милост към него. Най-добре би било да го хвърлим в морето, макар и да намирам, че това е твърде леко наказание за него.

— Не бъдете толкова жесток! — помоли Алиса Тери. — Той действително е свиреп и престъпен човек, но все пак е човек!

— Но какъв! — гневно изръмжа немецът. — По дяволите тази сантименталност, която се плаши от логичните последствия и в последния момент прави най-големи грешки! Нека гласуваме какво да правим с него. Аз гласувам за смъртта му.

— И аз! — присъедини се Арман Боне. — Подлецът напълно е заслужил смъртно наказание не само заради нас, а и заради всички нещастни жертви, които гинат в подземията на каенския затвор.

— Аз пък съм против изпълнението на една смъртна присъда, която нямаме право да издаваме — намеси се младата американка. — Никой човек няма право да отнема живота на друг, па бил той най-лошият, най-престъпният на този свят!

— Съгласен съм с Алиса Тери! — кимна Либел.

— Значи двама срещу двама — засмя се Херберт Франк, — т.е. оставаме в положението, в което бяхме преди гласуването. Виждам, че ще трябва да отложим решението на този въпрос и да продължаваме, да храним този мръсник, което не е никак желателно при ограниченото количество храна, с което разполагаме.

— Имаме храна за две седмици — възрази Либел. — При благоприятно време дотогава ще успеем да стигнем във Флорида.

С това приключиха дебатите за Галицин. Мисълта им се насочи към едно по-достойно същество, към нещастния Драйфус. Проектираното от Ета освобождение на клетия мъченик не успя. Защо именно, какво беше станало с Драйфус? Какво искаше да каже Ета с последните си думи, които извика от скалата:

— Драйфус е… той е…

Точно тогава я улучи куршумът на този, който я преследваше, вероятно на някой от пазачите на Дяволския остров. Разбира се, никой от нашите приятели не можеше да отговори на въпроса. Те направиха всички възможни предположения, но в края на краищата стигнаха до извода, че освобождението на нещастния капитан е направо невъзможно.

Впрочем, всички скоро се умориха. Алиса и Арман отидоха да си легнат. Либел беше проявил деликатност и се беше погрижил американката да спи спокойно, отделно от мъжете. За тази цел, още преди заминаването беше накарал да преградят с дъски отделно помещение в долната част на яхтата. По настояване на Франк и Либел отиде да си легне. Остана буден само немецът, който по всичко изглеждаше, че има здрава, неуморима натура.

Яхтата плаваше под благоприятен вятър. Работа почти нямаше, необходимо беше само наглеждане на ветрилата от време на време, тъй че Херберт можеше да седне на палубата и да се отдаде на своите мисли, които го заведоха във Франция, в Париж. Пред него се появи едно чудно хубаво момиче. Нежна любовна тъга изпълни душата му. Той мислеше за Фернанда, за тая, която го отблъсна, но която той все пак обичаше дълбоко и чувстваше, че никога не ще може да я забрави.

Дали ще има щастието да я види пак? Дали тя няма да размисли и да приеме неговата любов? Въпроси, на които не можеше да отговори! Целият ни живот е съставен от безброй такива въпроси, и колко често смъртта идва преди да сме успели да намерим верния и задоволителен отговор на повечето от тях!

Пътуването с яхтата протичаше необикновено сполучливо. Цели четири дни вятърът запази същата посока и сила и ветроходът се движеше равномерно и бързо, сякаш беше движен от парна машина. Всички бяха щастливи, с изключение на Галицин, който лежеше в каютата и постоянно ругаеше. Краката му бяха свободни, обаче ръцете му продължаваха да са вързани на гърба, защото не можеше да му се вярва. Между приятелите вече не ставаше дума за неговата смърт. Сякаш между тях беше постигнато някакво мълчаливо съгласие да се отърват от него по някакъв друг начин. На петия ден от пътуването се представи удобен случай, който реши съдбата на бившия губернатор на Френска Гвиана.

— Земя! Вижте, приятели, там в далечината се вижда тясна сива ивица. Това вероятно е земя. Без съмнение, това ще е някой от многото малки острови, които лежат между Южна и Северна Америка.

— Обитаеми ли са тези острови? — попита Арман Боне.

— Повечето от тях не са. Навярно и не си струва труда да бъдат обработвани от колонисти, защото между тях има толкова неплодородни, че не вирее нищо, което да послужи за храна на човека.

В същия миг една мисъл проряза като мълния мозъка на Херберт Франк и той предложи:

— Сега вече трябва да решим съдбата на каенския кръволок. Елате, приятели, и ме изслушайте! Вие не се съгласихте с мен, когато ви съветвах да осъдим на смърт каенския престъпник и безмилостно да го хвърлим в морето. Отказвам се да решавам дали постъпих добре или не като се оставих да бъда повлиян от вашите добри сърца. Може би такава е била волята Божия — Галицин да не умре от нашите ръце. Добре, нека живее, но да живее при условия, които няма да му позволят да пакости, които няма да му дадат възможност да ни преследва със своята омраза, със своето отмъщение… Виждате ли там онзи бряг, който се синее пред нас и който ще стигнем след не повече от три часа. Без съмнение се намираме пред някой от малките острови, които лежат между Южна и Северна Америка. Те са необитаеми и в по-голямата си част са неплодородни, но това не може с положителност Да се твърди, защото някои от тях имат даже твърде богата растителност, в зависимост от това дали са от вулканичен произход или не. На мнение съм да оставим Галицин на този остров. Дали ще загине, дали ще бъде разкъсан от диви зверове или ще умре от глад, дали ще намери сносни условия за живот — всичко това нека ни бъде безразлично. Ще оставим на мъдрия Бог да го накаже, както намери за добре. И тъй, приятели, съгласни ли сте с моето предложение?

Настана дълбоко мълчание. Решаването на съдбата на един човек беше за тях твърде важно и те трябваше да обмислят всичко. Либел се обади пръв.

— Мисля — каза той, — че можем да се съгласим с предложението на Херберт Франк, но при условие че няма да оставим Галицин без оръжие, храна и вода на самотния пуст остров. Това твърде много би обременило съвестта ми и струва ми се, че никога не бих могъл да забравя нещастника, когото сме изоставили беззащитен. Да му дадем една пушка, необходимите патрони, храна и буренце с вода. С това ще сме направили всичко, което човещината изисква. Той няма да бъде по-зле, отколкото нещастния Драйфус, който също е лишен от човешко общество и получава само толкова храна, колкото да не умре от глад.

— Ще бъде много по-добре, отколкото съвършено невинния Драйфус — отвърна сърдито Херберт Франк.

— Галицин ще може да ходи свободно, ще си бъде господар, никой няма да му заповядва. А Драйфус е затворен като животно в една ужасна клетка, от която няма изглед дори към морето. Повтарям, драги приятели, не бъдете толкова милостиви към Галицин, към този човек, на чиято съвест тежат толкова престъпления.

Ала никой не послуша Херберт Франк. Алиса Тери особено настояваше да се даде на Галицин възможност да продължи своето съществуване на острова. Не можеше да се остави този човек сам, без да му се даде оръжие, за да се защитава от диви зверове или диви племена. Херберт Франк беше принуден, макар и неохотно, да се съгласи с желанието на своите приятели.

Яхтата беше насочена към острова. Все по-ясно се очертаваше той на хоризонта. Не изминаха и три часа и малката яхта навлезе в тих залив.

Извадиха Галицин от каютата и го снеха на острова, който изглеждаше пуст и необитаем. По него се виждаха само скали, в чиито пукнатини и цепнатини растяха тук-там ниски храсти, без цвят и без плод. Не се виждаше никакъв дим, който би могъл да излиза от комина на някаква колиба. Не се забелязваше и никаква човешка стъпка, нито следи от животни.

Арман и Либел, въоръжени с пушки, вървяха от двете страни на Галицин. Те го заведоха до една издадена скала, където му заповядаха да седне. Галицин поглеждаше учудено ту единия, ту другия и не можеше да разбере какво значат тези приготовления.

— Какво мислите да правите с мен? — изръмжа той.

— Да не искате да ме убиете тук? Имайте предвид, че аз съм губернатор на Френска Гвиана и че такъв човек не се убива безнаказано! Властта ще ме потърси, ще проследи какво е станало с мен и рано или късно ще излезе наяве, че сте ме убили и тогава и най-голямото наказание не ще бъде достатъчно, за да изкупите своето престъпление.

Никой не му отговори. Херберт Франк беше зает с пренасянето на малко буре и няколко сандъка от яхтата на брега на острова. Най-сетне изглежда беше свършил своята работа, защото, облегнат на пушката, пристъпи към Галицин: Направи знак на Либел и той преряза въжетата, с които бяха вързани ръцете на руснака.

— Княз Галицин — започна детективът, — за последен път отправям дума към теб и може би съм последният човек, чийто глас чуваш. В културния свят съществуват съдилища, които съдят престъпленията на хората по определени закони. Всеки съд би осъдил теб, княз Галицин, на смърт, ако се разкриеха твоите мръсни престъпления. Ти хиляди пъти си заслужил смъртно наказание, защото си измъчвал и изтезавал нещастниците, които френското правителство ти е поверявало да пазиш. Извършил си хиляди жестокости, всяка една от които те прави достоен за гилотината. Тук е Алиса Тери, която те обвинява в това, че сия държал зазидана повече от година, през това време ти най-жестоко си я измъчвал с глад и жажда, че си се подигравал с нея, когато те е молила за капка вода, че с планомерна животинска жестокост си искал да я съсипеш телесно и душевно. И втори обвинител имаш тук. Това е Арман Боне. Ти си го оставил да лежи на гнила слама и да живее по-лошо от куче. Не си имал никаква милост към него, макар и да виждаше, че силите му все повече и повече го напускат и че неговото полудяване е било само въпрос на време. Третият обвинител не може да се яви пред теб, защото в този момент палачите ти го пазят и не му дават да мръдне. Това е капитан Драйфус, най-нещастният от всички смъртни.

Преди да поемеш управлението на Френска Гвиана, съществуването му на Дяволския остров беше действително ужасно, но все пак не му липсваше въздух, слънце, простор и ясна мисъл. Ти му отне и тях. Ти направи Дяволския остров по-страшен и от ада и сломи и последните сили на нещастния капитан. Той щеше отдавна да загине, ако не го крепеше мисълта, че е невинен. Тя му дава бодрост, тя го крепи и ще го крепи въпреки всичко, докато удари часът, в който бъде доказана невинността му. Бих могъл да ти назова още стотици обвинители, всички ония достойни за съчувствие нещастници, които гинат в Каенския затвор и на които ти, с твоите драконовски наредби, отнемаш и последната надежда. Всичко онова, което приведох досега, е повече от достатъчно, за да заслужиш най-строга присъда.

Ние, княз Галицин, стоящите около тебе, сега сме твои съдии. Решихме да те осъдим на доживотно пребиваване на този остров. Трябва да разбереш, че с това проявяваме снизходителност и милост, защото според божиите и човешките закони, ти си заслужил да те хвърлим на акулите в океана. Но твоите собствени жертви, това милостиво момиче и този благороден мъж — той посочи Алиса Тери и Арман Боне — измолиха да ти сменим наказанието. Ще останеш на този остров. Отсега нататък нека Бог се смили над тебе, нека влее разкаяние в сърцето ти, а също тъй и съзнанието, че никое престъпление не остава ненаказано на земята, и ония, които престъпват законите на човещината и природата, рано или късно получават заслуженото.

В отговор на тия думи Галицин се засмя тъй ужасно, тъй нахално, тъй дръзко, че нашите приятели неволно се дръпнаха назад. Дали не беше разбрал какво го очаква или пък беше полудял от страх, та можеше още така подигравателно да се смее?

— Подлеци! — кресна Галицин. — Да не мислите, че вярвам на глупостите, които ми говорите! Зная, че искате само да ме изплашите. В действителност вие не бихте посмели да ме оставите на този пуст остров.

— Лъжеш се, Галицин — сряза го Франк, — и скоро ще разбереш това. Пригответе се за стрелба!

Либел и Арман Боне вдигнаха пушките и ги насочиха към Галицин. В това положение те бавно се изтеглиха към брега, където ги чакаше яхтата. Галицин изтръпна. Отначало застана неподвижен и с широко разтворени очи, изразяващи смъртен страх, се втренчи в бавно отдалечаващите се приятели. Но скоро след това нададе ужасен писък и се хвърли на колене с умолително протегнати ръце.

— Милост! — изскимтя той с разтреперан глас. — Милост… чуйте ме… искам да говоря с вас… не си отивайте, преди да ме изслушате… за ваше добро… да, заклевам ви се… за вашето собствено щастие!

Обаче те не го слушаха. Бавно продължаваха да се изтеглят към брега, като все още държаха пушките готови за стрелба.

— Ще ви направя богати — хлипаше Галицин. — Аз управлявам държавната каса на Френска Гвиана. Заведете ме пак там и аз ще ви предам всичките пари, които се намират в нея. Какво ме е грижа, че това щяло да бъде кражба, нали ще спася живота си. Заклевам ви се, заклевам ви се в това ясно и чисто небе, че ще удържа думата си. Ще можете безпрепятствено да напуснете Каена и всеки от вас ще вземе със себе си толкова злато и банкноти, колкото може да носи.

На подлото му предложение отговориха с пълно мълчание.

— Вие хора ли сте? — изпищя Галицин, като се по-тътри на колене към тях. — Нямате ли сърце в гърдите си? Не знаете ли, че аз съм изгубен тук, на този пуст остров. Кой ще ме пази от дивите животни, от людоедите, които могат да ме нападат? О, каква жестокост! Проклетници, чуйте ме, спрете, трогнете се поне от сълзите ми. Ето, вижте, аз плача, да, аз плача, аз, губернаторът на Френска Гвиана — допреди няколко дни още тъй влиятелен, сега унизен се валям в праха пред вас и моля за милост.

— Милост ли? — обади се сурово Херберт Франк. — Ти бил ли си милостив? Проявил ли си милост към Драйфус, към Алиса, към Арман? Смекчил ли си поне веднъж съдбата на някои от затворниците в Каена? Сега хленчиш, тиранино, сега изведнъж разбра, че хората имали сърце в гърдите си, което трябва да бъде състрадателно към мъките на другите. Обаче, твоето собствено сърце беше безчувствено като скала и в пукнатините на тази скала се въдеха змии. Бъди проклет, княз Галицин, нека животът ти бъде пълен с опасности и страхове. Дано преди да умреш изпиташ всички страдания, които бавно разкъсват човека, така че смъртта да ти се види спасение!

Те стигнаха яхтата и бързо се качиха, защото Галицин изтича, за да ги догони. Той навярно имаше намерение насила да се качи при тях. Но преди да успее да ги настигне, въжето, с което яхтата беше вързана за брега, беше прерязано и тя леко и свободно заплава по вълните.

— Изгубен съм! — изкрещя Галицин с глас, в който нямаше вече нищо човешко. Очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите, а около устата му се появи пяна.

— Свърши се с мене!

В този момент пред краката му падна нещо тежко. Либел му беше подхвърлил една двуцевна ловджийска пушка. А как, мислите, постъпи този мизерен човек, след като получи и това последно благодеяние от своите съдии? Той чевръсто нагласи пушката за стрелба и я насочи към яхтата. Ала тя беше празна и той с проклятие я хвърли на земята. Започна да вика като животно. Тичаше като луд насам-натам по брега и изпращаше по адрес на оставилите го приятели всички руски псувни и проклятия.

Обаче, тия проклятия не стигнаха до ушите им. Яхтата плаваше бързо и скоро се загуби в далечината. Галицин с глух стон рухна на земята.

— Изоставен на този пуст остров — изпъшка той, — осъден на мъчителна бавна смърт и никаква възможност за спасение… никаква!

Това бяха последните му думи. След това изпадна в тъпа безчувственост, която скоро премина в тежък сън.

2.

Оставихме Мадлен Готие в Лондон, заета с изпълнението на двойна самарянска длъжност. За едната тя получаваше царска заплата, защото лорд Лоуел, след като няколко дни беше наблюдавал преданите грижи, които тихото и скромно момиче проявяваше към болната Клотилда, съобщи на Мадлен, че й е определил постоянна заплата. Цифрата, която той посочи, надминаваше и най-смелите очаквания на Мадлен. Това я освобождаваше от всякакви материални грижи. Обаче лорд Лоуел постави едно условие, на което тя едва след дълго колебание се съгласи. Той поиска от нея тя да се пресели в неговата къща, за да може напълно да се посвети на болната.

Мадлен отначало не искаше да се съгласи, защото си мислеше за Маврус Ленски, когото беше приютила в малката къщичка на брега на Темза и за когото, въпреки уморителната й работа, се грижеше като сестра…

Действително сега художникът нямаше вече толкова належаща нужда от нея, както в началото. Нервите му се бяха поуспокоили, той беше станал тих и мълчалив, беше разбрал, че Мадлен не е Клотилда и я бе накарал да му разкаже как го е намерила на улицата ранен и възбуден до лудост и как се погрижила за него и го е довела в тази къща.

Художникът с благодарност я увери, че никога няма да забрави услугата й. Но мрачните му погледи плашеха Мадлен, а упоритата му затвореност й вдъхваше страх. Какво можеше да й помогне старателно заключената врата против лудостта на този човек, лудост, която съвсем не беше изчезнала. Той изглеждаше силен и в момент на припадък, който беше твърде възможен, можеше да разбие вратата, да нахълта при нея и тогава…

Мадлен потреперваше при тази мисъл. Да вика за помощ би било безполезно, тъй като къщичката беше изолирана, а шумът на реката и свиренето на вятъра биха заглушили виковете й.

Вътрешно, в себе си, Мадлен отдавна желаеше да се раздели с Маврус Ленски, но въпреки това се поколеба, когато лорд Лоуел й предложи да се пресели у тях. Нещо повече — първия ден тя направо отказа на лорда. Обаче една случка, която се разигра през следващата нощ, я накара да съжалява за отказа си и затвърди решението й да се раздели с лудия.

През нощта тя си легна едва след като чу равномерното му дишане, уверена, че спи дълбоко. Дръпна резето, сложи и масата пред вратата и си легна. След около час обаче се събуди от особен шум. Стори й се, че мишки гризат прага на стаята й. Без да запали лампата, тъй като луната осветяваше достатъчно стаята, тя седна полуоблечена в леглото и се ослуша. Откритието, което направи, беше ужасно. Художникът се опитваше с къс желязо да изкърти вратата. Отначало той работеше, колкото се може по-тихо, но скоро, като видя, че вратата не се поддава, се разсърди и лудостта му внезапно избухна. Захвърли желязото и заудря с брадва по вратата без да го е грижа, че това може да събуди Мадлен. Ужасена, тя разбра, че дъските не ще устоят дълго на това нападение. Бавно, но сигурно те поддаваха, а лудият продължаваше да сипе удари по тях.

Мадлен помисли за бягство, но през вратата беше невъзможно. Оставаше й само прозорецът. Къщата беше едноетажна и не много висока. Момичето можеше с доста голяма сигурност да разчита, че няма да се нарани, ако се опита да скочи през прозореца на улицата.

Облече се бързо. Ръцете не я слушаха, трепереха. През цялото време чуваше сърдитите възгласи на художника, безумното му бърборене.

— Ще разбия на късчета вратата — скърцаше със зъби нещастникът. — Аз трябва да вляза при нея, трябва да вляза. Тя ще стане моята Сузана! Другата ми избяга, но и тази е хубава! Ще я убия и след това ще я рисувам! Ще предам угасването в погледа й, замръзването на чертите на лицето й, и тук, в тази къща, ще се роди едно произведение, каквото човечеството от петстотин години не е виждало… Няма ли да се отвориш ти, проклета врата! Ето, ето ти смъртоносния удар! И както насичам тебе, така ще убия и нея!

Последните думи бяха придружени от лудешки смях, който прониза сърцето на Мадлен. Най-после тя се облече, наметна палтото си и се втурна към прозореца. С треперещи пръсти отвори и двете му крила, но… о, ужас!… Пред нея се намираше тъмна стена.

— Полудяла ли съм? — запита се тя. — Откъде се взе тази стена тук?

Сутринта преди да излезе от къщи прозорецът си беше както всички прозорци. Беше се любувала от него на изгледа към Темза! Обаче постепенно нещастницата си изясни какво беше станало по време на нейното отсъствие. С хитрост, свойствена за лудите, Ленски старателно беше подготвил убийството. За да й попречи на бягството, той беше зазидал прозореца с тухли. Значи бягство от тук беше невъзможно! А вратата вече се разпадаше, лудият беше успял да я разбие. Мадлен настръхна, смъртен ужас сви гърлото й, то не можеше да издаде никакъв звук. Не беше в състояние да измисли нещо за своето спасение. Пред нея стоеше художникът! Беше облечен само с долна риза. С едната си ръка размахваше брадвата, а в другата държеше лампа. Ужасно разкривеното му лице, треперещите му устни, от които течеше пяна — всичко това го правеше толкова страшен, че Мадлен се вцепени от ужас. Тя бавно се заоттегля към мястото си. До него стоеше малка нощна масичка, която момичето неволно бутна. То чу леко иззвъняване на малко шишенце. През ума й мина спасителна мисъл. Въздъхна облекчено, защото беше намерила начин да се избави от лудия. В шишенцето, което тя бързо сграбчи в ръце, имаше силно приспивателно. Лекарят го беше предписал на Клотилда против безсънието й. Това лекарство се използваше посредством малко гумено балонче, прикрепено към самото шише. Лекарството се пръскаше в лицето на болния. Лекарят беше предпочел този начин на употреба, за да не дава на болния вътрешно това толкова силно лекарство. Щом Мадлен й напръскваше лицето, главата й се отпускаше на възглавницата, тя заспиваше и спеше непробудно до сутринта. Този ден Мадлен на излизане беше забелязала, че лекарството се е свършило. Тя взе шишенцето и го даде в аптеката, за да го напълнят отново и да го занесе на другата сутрин на Клотилда.

Това случайно благоприятно обстоятелство спомогна за нейното спасение. Мадлен дочака спокойно лудият да се приближи до нея. С един ритник той отмести масата, а лампата сложи на креслото. С вдигната нагоре брадва се приближаваше бавно, дебнейки младото момиче, решил отначало само да го зашемети с лек удар по главата с тъпото на брадвата. Той замахна да я удари. В същия миг Мадлен натисна балончето и лекарството като облак обви главата на Маврус Ленски. Ръката с брадвата се отпусна, той отвори уста, за да вдъхне по-силно, защото нещо го задушаваше. Мадлен бързо стисна втори път балончето и действието на лекарството се прояви още по-силно. Цялото тяло на нападателя се разтрепера, коленете му се подгънаха и той изтърва брадвата. След още едно пръскане в лицето на лудия, той падна и се простря на пода. Очите му се затвориха и… той заспа. Заспа толкова дълбоко, че колкото и да го разтърсваше Мадлен, не можа да го събуди. Но въпреки това, тя беше уверена, че не е умрял, че не му е направила никакво зло. Знаеше, че той ще спи до сутринта, може би и малко повече и когато се събуди, ще може да стане и дори да си отиде, ако пожелае.

Тя обаче не искаше вече нито минута да живее под един покрив с такъв опасен луд. Събра набързо нещата си и напусна къщата. Тъй като сега имаше достатъчно пари, отиде в добър хотел, където макар че не успя да заспи от възбуда, можеше поне да си почине на удобно легло с чувство за абсолютна сигурност.

На следната сутрин съобщи на лорда, че приема предложението му да се пресели в неговата къща. Лоуел с благодарност й стисна ръката.

— Сега вече съм напълно спокоен — каза той, — като знам, че сте винаги около Клотилда. Уверен съм, че тя ще преодолее нервната треска и ще оздравее.

Радост озари благородните черти на този човек, който се грижеше за Клотилда като брат, който обича сестра си и е готов на всякакви жертви за нея.

Предсказанието на лорд Лоуел се сбъдна. Състоянието на Клотилда се подобряваше от ден на ден. Не изминаха и две седмици и тя можеше вече да става от леглото. Беше прекарала нервна треска в най-тежка форма. Само благодарение на здравата си млада натура, успя да надмогне болестта, която иначе би я отнесла в гроба. Когато за пръв път, облечена в чудесна домашна дреха, купена й от лорда, тя седна в креслото до прозореца, Клотилда се обърна към младото момиче:

— Мила Мадлен, моля ви да съобщите на лорд Лоуел, че желая да го видя. Кажете, че го моля да отдели за мен четвърт час.

Мадлен излезе, за да съобщи на лорда желанието на Клотилда. Завари го пред писалището му. Като чу, че Клотилда иска да говори с него, той трепна. Предчувстваше, че между него и гостенката му ще се води разговор, който по всяка вероятност, ще доведе до раздяла. Въпреки това веднага стана и отиде в стаята, където го чакаше Клотилда Боазльо. Мадлен, разбира се, го пусна да влезе сам. Тя беше достатъчно коректна, за да разбере, че може би искат да си кажат неща, при които третият човек е излишен.

Когато лордът влезе, той! застана като закован, с поглед втренчен в Клотилда. Беше я виждал често докато беше още здрава и живееше при художника и винаги я намираше за много красива, но днес със своето свежо и леко бледо лице, заобиколено от златочервени коси, тя му се стори хиляди пъти по-хубава, хиляди пъти по-съблазнителна и той трябваше да положи свръх усилия, за да не покаже възторга си, да не издаде чувствата, които изпитваше.

Клотилда му протегна изящната си бяла ръка.

— Елате при мен, драги приятелю — помоли тя, — искам да ви благодаря сърдечно за всичко, което сторихте за мен! Думите съвсем не са достатъчни, за да изразят тази благодарност. Необходими са дела, необходим е цял живот, изпълнен с неизчерпаема благодарност.

— Само изпълних дълга си — поклони се лордът. — Прибрах в моя дом една беззащитна, застрашена жена и когато видях, че тя е болна, сериозно болна, разбира се, не можах да я оставя на произвола на съдбата, без да се погрижа за нейното лечение. Всеки на мое място би направил същото. Това е най-елементарното изискване на човечността. Впрочем, аз мисля, Клотилда, че би било по-добре да не говорим вече за това. Как се чувствате, уважаема приятелко? Имате ли някакво желание, искате ли нещо, което бих могъл да ви доставя? Моля ви, кажете ми и ще го имате веднага!

— Зная — въздъхна Клотилда, — че ме ограждате с нежни грижи. Но тъкмо те затрудняват моето оставане тук, във вашата къща. Няма вече дълго да ви бъда в тежест, лорд Лоуел!

Лордът побледня. Стана тъкмо това, от което най-много се боеше.

— Да, приятелю — поде отново Клотилда. — Ние трябва да се сбогуваме. Нашите пътища се разделят. Моят води към мрака на един самотен живот.

— Клотилда! — възкликна дълбоко развълнуван лорд Лоуел. — Не знаете ли, не чувствате ли колко ме наскърбявате с тези си думи? Трябва ли и устните ми да кажат онова, което вие сигурно сте прочела в очите ми, а именно, че моят живот ще стане още по-мрачен, още по-самотен, ако трябва да се разделим?

— И въпреки това е неизбежно! Седнете до мен и ще ви разкажа подробно причините за това мое решение. По-точно казано, не мога да ви дам никакви други обяснения, освен да ви разкажа историята на моя живот. Ще гледам да бъда кратка, много кратка дори, защото говоренето още ме изморява, пък и срамът ме кара да мина набързо през някои събития. Не, не ме гледайте така учудено, аз не съм недостойна жена, аз съм само една нещастница.

И красивата жена разказа тъжната история на живота си. Когато стигна до опита на лудия Ленски да я убие, тя изрече с въздишка:

— Останалото го знаете. Нещастникът беше обхванат от буйна лудост и аз за малко щях да стана жертва на тази лудост. Отдавна щях да съм в гроба, ако вашата бдителност не беше ме спасила! Вие ме взехте в дома си, вам дължа своя живот и своето здраве! Вие чухте всичко, милорд, и ви е ясно защо не мога да остана повече във вашия дом. Твърде горда съм, за да стана ваша любовница, а да стана ваша съпруга нямам право. Принадлежала съм на човек, с когото не бях венчана, недостойно би било за вас да ми дадете името си. И дори ако вашата любов и преданост ви заслепят дотолкова, че ви накарат да забравите всичко и ми го предложите, аз ще бъда принудена, милорд, да ви откажа. Не бих желала да съм причина за нещастието и общественото порицание на един човек, комуто дължа толкова много!

Клотилда млъкна. Две едри сълзи трепнаха на копринените й ресници. Лордът пък беше закрил очи с дясната си ръка, на която светеше едър брилянт. Дълбоко мълчание се възцари в стаята. Най-сетне той отново проговори. Гласът на този човек с твърд и непоколебим характер, привикнал да заповядва и да изисква подчинение, звучеше леко и кротко, като глас на молещо се дете.

— Ако между нас не може да става дума за любов, Клотилда — промълви той, — не отблъсквайте приятелството ми. Аз ви предлагам най-чистото, най-благородно, приятелство, каквото може да свързва две души. Не ме отблъсквайте! Повярвайте ми, вие се нуждаете от покровителство, защото според това, което сама ми разказахте, имате двама опасни врагове. Единият е луд, ала от другия трябва да се пазите. Той е по-опасен от лудия, защото не насочва открито ножа си, а действа тайно, прикрито. Говоря, разбира се, за съпруга ви, генерал Боазльо.

— Не ме е страх от Боазльо! — възрази твърдо Клотилда. — Аз не бягам от борбата с него, а напротив — търся и искам да я предизвикам.

— В такъв случай навярно имате сигурно оръжие срещу него — усъмни се Лоуел. Очите на Клотилда светнаха.

— Действително имам такова оръжие — заяви тя. — И вам, комуто напълно се доверявам, ще кажа, за да чуя съвета ви. Лорд Лоуел, вие навярно сте чувал за съдбата на нещастния капитан Драйфус, който е изпратен на Дяволския остров, защото бил предал Франция на неприятелите й.

— Винаги искрено съм съчувствал на нещастника — изрече лордът, — защото го смятам за невинен.

— Той е невинен! — извика твърдо Клотилда и бузите й, малко преди това още бледи, заруменяха и я направиха още по-прелестна. — Заклевам ви се, че капитан Драйфус е невинен и мисля, че мога да го докажа.

Лорд Лоуел скочи. Сивите му очи се оживиха и той забърза възбудено:

— Как, Клотилда, възможно ли е да докажете невинността на Драйфус, да върнете обратно нещастния мъченик в обятията на жена му и детето му и да не го направите досега! Всяка изминала минута е тежко престъпление към нещастника, който е подложен на неописуеми страдания…

— Имате право, милорд, но нека ви кажа защо досега не съм съобщила тайната си. Ако спася Драйфус, ще тласна съпруга си, генерал Боазльо, в пропастта. Защото той принадлежи към оная тайна организация, която обвини Драйфус и сега прави всичко възможно, за да попречи на неговото завръщане от Дяволския остров. Той е, може би, главата на тази организация.

— Вие ми казахте, че не обичате Боазльо — не разбра лорд Лоуел, — но даже да ви беше най-скъпото нещо на света, пак би трябвало без колебание да го издадете. Той сам ще си е виновен за това, Клотилда. Вие вляхте течен огън в жилите ми, вие преобърнахте душата ми, а тук — и той удари с ръка в гърдите, — тук е развълнувано, бурно море. Да не губим нито минута, Клотилда. Елате с мен в, Париж, излезте открито против генерал Боазльо. и съмишлениците му, докажете на света невинността на капитан Драйфус и вие ще сте най-заслужилият човек на света!

Клотилда стана и подаде ръцете си на лорд Лоуел.

— Имате думата ми! — обяви тя развълнувана. — Дайте ми още няколко дни, за да се съвзема окончателно. След това елате с мен в Париж. Там ще се опитам да съборя генерал Боазльо и цялата му клика. Само една дума ще кажа, само едно доказателство е необходимо, за да падне завесата от очите на французите. Аз ще извикам Боазльо пред съда и ще му поставя един-единствен въпрос: „Познаваш ли забулената дама?“

— Колко сте хубава във вашето благородно възмущение, Клотилда — възкликна лордът и се наведе, за да целуне ръката на французойката. — Нали сега няма да се откажете от моето приятелство? Ще бъдем добри и верни другари и няма да чуете от моите уста нищо за любов, докато, може би, един ден вие сама не заговорите за нея, Клотилда, и тогава… О, не бива да се отдавам на мечтата, на неизказаното блаженство, което би изпълнило тогава душата ми…

Щастлива усмивка озари лицето на Клотилда.

— Добре — промълви тя, — вие сте мой приятел до гроб.

Още на следния ден Клотилда съобщи на лорд Лоуел, че се чувства достатъчно добре, за да може да пътува за Франция. Ала лекарят, когото англичанинът повика, поклати неодобрително глава и заяви, че пътуването с параход по Канала не би навредило на Клотилда, но че той не я съветва да пътува с железница, тъй като тя причинява известни сътресения.

Лоуел намери изход от това положение. Той притежаваше голяма удобна кола, която бе поръчал в Шотландия, когато при един лов беше паднал от коня и си беше счупил крака. Тогава, за да избегне всяко сътресение, беше пътувал до Лондон с тази кола. Лордът заяви, че е готов да вземе тази кола и от френския бряг до Париж да пътува с нея. Че Мадлен ще пътува с тях, се разбираше от само себе си. Клотилда отдавна я смяташе за своя приятелка, с която не желаеше да се разделя.

На другия ден пред вратата на вилата спря голяма, елегантна и удобна кола. Клотилда, лорд Лоуел и Мадлен се качиха в нея, а опитен файтонджия и камериерът на лорда се наместиха на капрата и потеглиха.

След шестчасово пътуване с кораба те пристигнаха благополучно в Хавър, откъдето колата, натоварена на парахода, влезе отново в ролята си. С нея се пътуваше бавно, но пък притежаваше всички възможни удобства за пътниците. Никой не подозираше, че по шосето към Париж се движи кола, от която зависи съдбата на нещастния капитан Драйфус.

В едно село между Сен Дени и Париж, поради лошия път, по който се пътуваше трудно, се счупи задното колело и трябваше да изчакат до отстраняването на повредата. Селският ковач, към когото лорд Лоуел се обърна, заяви, че работата е доста и ще са нужни два дни. Колата била необикновено голяма и колелата трябвало да издържат огромна тежест.

Клотилда, която очакваше с нетърпение да се върне в Париж и да започне борбата срещу Боазльо, намръщи мрачно вежди. Лоуел попита ковача, колко иска за тази работа и той съобщи внушителна сума.

— Ще ви платя тройно повече — измери го от глава до пети лордът, — ако работите цяла нощ и можем да тръгнем утре на обяд.

Предложението подейства и майсторът обеща да пожертва нощта си.

— Къде ще можем да пренощуваме? — осведоми се Лоуел.

— Тук има само един хан — отвърна ковачът. — Ей там, отсреща, „Бялата роза“ се казва, и мисля, че господата ще бъдат доволни.

След четвърт час, Лоуел беше ангажирал най-хубавите стаи на „Бялата роза“ за дамите и за себе си. Всички се настаниха удобно в селския хан.

3.

— Позволих си да сложа трапезата за господата долу, в кръчмата! — съобщи притежателят на „Бялата роза“ — дребен, пълен човек с приветливо лице. — Мисля, че ще е по-добре да вечеряте долу, за да можем да приготвим стаите за спане.

Съобщението не беше много приятно за пътниците. Те предпочитаха да останат сами, но трябваше да се съобразят с условията. Слязоха в кръчмата и бяха изненадани от чистотата и уютността й. Стопанката изглежда беше голяма кулинарка, защото заекът, който поднесоха на гостите, беше много вкусно приготвен, а омлетът би направил чест на всеки първокласен парижки ресторант. Виното от своя страна беше чудесно.

И тъй, Клотилда, Мадлен и лорд Лоуел вечеряха в добро настроение и започнаха да се примиряват с нещастието, което ги сполетя. Останалите гости, които не бяха много, не ги смущаваха вече. Това бяха първенците на селото, които навярно бяха дошли само за да видят богатите англичани, за които ковачът им беше разказал чудеса. Иначе хората бяха учтиви и когато забелязаха, че димът от лулите им пречи на все още не дотам здравата Клотилда, веднага ги изгасиха. От благодарност за вниманието, лордът поръча на кръчмаря да почерпи селяните с най-хубавото вино.

Неочаквано, обаче, вратата се отвори и в коридора се чуха шумни стъпки на военни. Зададе се необикновено шествие. Влязоха шестима войници, предвождани от един ефрейтор. Между тях се намираше войник, облечен също в ефрейторска униформа, но без пушка. Ръцете му бяха вързани на гърба. Той не беше вече млад човек и в цялото му държание нямаше нищо военно. Съвсем съкрушен, огледа намиращите се в кръчмата гости. Поглеждаше умолително към всеки от тях, сякаш търсеше помощ и спасение, но не можеше да ги намери.

— Ей, вие там! — извика грубо предвождащият групата ефрейтор. — Елате насам.

Дребният, пълничък стопанин услужливо се приближи, но явно беше недоволен от пристигането на тези неочаквани гости.

— Какво желаете, господин ефрейтор? — попита.

— Искаме да пренощуваме във вашия хан — отвърна ефрейторът — и утре, щом съмне, ще продължим пътя си към Париж. Трябва да закараме този дезертьор, когото хванахме в Сен Дени… Дайте ни някое помещение, в което да можем да затворим този човек, а ние ще спим на тавана. Постелете ни малко слама.

— Съжалявам много — отговори ханджията, — но в цялата къща няма помещение, което бих могъл да дам на господата.

— Няма ли друг хан в селото?

— Не, господине. За щастие „Бялата роза“ е единственият.

— Много неприятно! — промърмори ефрейторът. — На този студ е невъзможно да продължим пътя си. Но щом не можем да си легнем, поне ще седнем. Свалете пушките, момчета, разположете се около тази голяма, кръгла маса и тук на топло ще дочакаме сутринта. Да имаше поне едно помещение, за да затворим дезертьора. Някой килер или нещо подобно?

— Съжалявам — отвърна ханджията, като погледна състрадателно дезертьора.

— Това ходене от Сен Дени дотук ме съсипа. Аз не съм войник, свикнал да ходи по цели дни. Колко пъти още да ви казвам, че не съм дезертьорът Етиен, за когото ме смятате, и на когото, може би, малко приличам, аз съм…

— Млък, затваряй си устата! — изкрещя ефрейторът. — Ако кажете още една дума без разрешение, ще ви лиша от парчето хляб, което ви се полага за вечеря. Този човек постоянно отрича, че е ефрейтор Етиен, преструва се, че не може да ходи, а пък в хастара на дрехата му намерихме всички книжа на беглеца Етиен. Но в Париж, пред военния съд, ще му мине меракът да лъже. Сега да седнем, момчета, а вие, кръчмарю, донесете ни нещо за пиене.

Лорд Лоуел отдавна беше станал. Изглежда тази сцена го заинтересува и не само него, но и Клотилда и Мадлен. Момичето пошепна нещо на ухото на Клотилда, която развълнувана го предаде също шепнешком на лорд Лоуел. Англичанинът направи с очи знак на дамите да мълчат и стана.

— Господин ефрейтор — обърна се любезно, — чух, че поръчахте на ханджията да ви донесе вино. Ще трябва, обаче, да ми позволите да ви смятам за свои гости. Днес празнуваме рождения ден на тази дама и всичките тези господа — и той посочи селяните — приеха да ги почерпя. И тъй, поръчайте си най-напред хубава вечеря, а след това и вино, колкото ви се пие.

Човек трябва да е бил войник, за да разбере радостта на пехотинците от Сен Дени от щедрото предложение. Лицата им светнаха и те вече започнаха да преглъщат.

Ефрейторът се усмихна под мустак:

— Много сте любезен, господине, приемаме, разбира се, с удоволствие вашата покана. Вън е студено. Така ще се стоплим поне вътрешно.

— Нали — продължи лордът, — ще ми позволите да включа в числото на гостите си и вашия пленник. Каквото и да е прегрешил, не бива да го лишаваме от малко храна и вино.

Ефрейторът се поколеба, помъчи се да си спомни какви са предписанията в такива случаи, ала лордът настоя на своето и той не можа да откаже на такъв любезен и щедър господин. Тъй че се съгласи и дезертьорът да получи вечеря и вино.

— Слава Богу — изпъшка нещастникът, като погледна благодарно лорда. — От вчера сутринта тия зверове не са ми дали да се нахраня както трябва. Съвсем съм премалял и ако това беше продължило, нямаше да стигна жив в Париж.

Ханджията попита всекиго какво желае да яде и всеки си поръча каквото му харесва. Когато дойде ред дезертьорът да направи избор, лордът бързо се обади:

— За него заешки пастет.

— Хайде, нека да е заешки пастет — промърмори дезертьорът. — Ял съм и по-хубави работи, но като се има предвид досегашната ми арестантска храна, този заешки пастет ще остане завинаги един светъл спомен за мен.

Ханджията излезе, за да даде в кухнята необходимите нареждания, а лордът го последва. След известно време стопанинът и жена му занесоха на войнишката маса големи чинии с топла храна и храбрите защитници на родината се заловиха усърдно с нея.

На дезертьора развързаха ръцете. Той направи гимнастически упражнения, за да разкърши изтръпналите си ръце. В това време му донесоха неговия заешки пастет. Беше хубаво приготвен и изглеждаше вкусен.

Войниците бяха толкова заети с яденето, че не вдигаха глави от чиниите, а ефрейторът разговаряше с лорда, който го разпитваше за всевъзможни неща, които сигурно не го интересуваха, но слушаше с голямо внимание събеседника си. По този начин дезертьорът можа спокойно да се нахрани, без да бъде изложен на строгите погледи на ефрейтора.

След като отпи глътка вино, той разряза пастета на две, изведнъж се сепна и се готвеше да зададе въпрос на ханджията, когато един бърз поглед на лорда го накара да млъкне. Набоде едно малко парче на вилицата си и с него измъкна и малко листче, което кой знае по какъв начин беше попаднало в ястието. Арестантът се престори, че яденето го е опарило и като извика леко, изпусна вилицата, която падна на пода. Когато се наведе под масата, за да я вдигне, той прочете малкото думи, написани върху скритото в пастета листче:

Когато арестантът се изправи, лицето му изразяваше досада и той промърмори:

— Най-хубавото парче падна на земята. Но сега знам всичко. Някому се е зловидяло моето ядене.

„Сега знам всичко“ — тези думи бяха предназначени за Лоуел и той ги разбра. Лордът се върна при дамите:

— Зола вече знае. Разбра, че ще го спасим. Сега на работа.

Мадлен и Клотилда станаха и се прибраха в стаите си, които се намираха на горния етаж:

— Трябва да го спасим — реши Клотилда, — трябва да го освободим от това унизително положение. Предчувствам, че той е арестуван заради заповеди или интриги на моя „уважаем“ съпруг и неговите оръдия.

— Ще го освободим — подкрепи я твърдо Мадлен. — За щастие имаме доста приспивателни прахове. Ще трябва да употребим всичкия прах, който имаме. Утре сме в Париж и оттам ще си купим други…

При тези думи тя отвори елегантен кожен калъф, от който извади сребърна кутийка. След това слезе в кухнята. Ханджията беше зает със сипването на горещ пунш в голяма порцеланова купа, предназначена за войниците.

— Струва ми се, че някой ви повика от кръчмата. Навярно лордът иска да поръча нещо.

Лорд Лоуел, благодарение на своята необикновена щедрост, беше нещо като Бог в очите на ханджията и нему се струваше, че е престъпление да го остави да чака макар и една минута. Затова остави купата с горещия пунш и изтича в кръчмата, за да види какво иска лордът. Мадлен използва момента, за да изсипе цялото съдържание на сребърната кутийка в горещия пунш. Белият прах бързо се стопи. След това тя се върна в кръчмата, където се намираше и Клотилда, и седна при спътницата си.

Времето вече беше напреднало. Селските първенци си отидоха, поклащайки се, готови да понесат мърморенето на жените си. В кръчмата останаха само лордът с дамите и войниците от Сен Дени с арестувания Зола.

Ханджията внесе и сложи на масата им купата с пунша. Напълниха чашите, а ефрейторът беше станал толкова снизходителен, че благоволи да бутне и към Зола една чаша. Писателят искаше да отпие, когато лордът внезапно запя весела английска песен. Обаче вместо истинското съдържание на песента, думите съдържаха следното предупреждение: „Не пийте приятелю, ние ще приспим войниците“.

Зола излезе много несръчен, изпусна чашата на земята, тя се счупи и ароматният пунш потече по пода.

— Каква загуба! — кресна ядно ефрейторът. — Който не внимава, няма да пие пунш. Друга чаша няма.

Той не подозираше каква услуга направи на своя арестант. Сънотворното прояви бързо своето действие. След четвърт час войниците един след друг започнаха да се измъкват и да търсят място за лягане. На скамейката до печката двама вече легнаха. Един се пъхна под нея, а билярдът, който се намираше в един ъгъл на помещението, послужи за легло на останалите трима. Ефрейторът се държа най-дълго. Клатушкайки се, той се отправи към масата, на която седяха лордът с Клотилда и Мадлен.

— Уважаеми госпожи — опита да се поклони той, като държеше до половина напълнената си чаша с трепереща ръка и гледаше с изцъклени очи Клотилда и Мадлен, — позволете на един честен ефрейтор, който стана причина да дойдем тук и да намерим такова приятно общество… общество… пътуване, аз съм честен ефрейтор… да живее дезертьорът… да живее обществото.

Падна и се търкулна под масата. Там заспа и шумно захърка.

Лорд Лоуел стана и обиколи и другите войници, за да провери дали спят. Констатира, че никога в живота си не беше виждал хора да спят и да хъркат толкова хубаво, както войниците от Сен Дени.

След това той отиде при спокойно седящия на стола си арестант и му протегна двете си ръце:

— Господин Емил Зола, имам чест да ви съобщя, че сте свободен.

Знаменитият писател стана и стисна развълнувано ръцете на лорда.

— Господине! — изрече трогнат той. — Аз още не ви познавам, но изпитвам най-дълбока благодарност към вас и вашите дами. Вие ми услужихте много повече, отколкото предполагате. Ако бяха ме закарали в Париж, моите неприятели, генерал Боазльо, полковник Анри, майор Пати дьо Клам и другите офицери биха използвали тази грешка, арестуването ми като дезертьора Етиен, и биха ме затворили под неговото име в някоя килия на „Мон Валериен“, откъдето вече нямаше да изляза жив.

— Вашето предположение е вярно, господин Зола — чу се гласът на Клотилда, която се приближи заедно с Мадлен. — Биха ви убили тайно!— Това ви казвам аз, която още официално съм съпруга на генерал Боазльо!

— Съпругата на генерал Боазльо! — изненада се Зола. — Значи, вие сте Клотилда Боазльо, която ние с Пикар и Матийо Драйфус искахме да освободим от лудницата на доктор Дюбоа… Ах, кого виждам! Това е госпожица Мадлен Готие, смелата млада дама, която ни помогна толкова много тогава, при нашето опасно предприятие! О, благодаря вам, мили, добри хора, че се погрижихте за моето спасение. Никога няма да забравя това, което направихте тази нощ за мен!

Сълзи потекоха по бузите му. Лордът му каза името си и двамата мъже още веднъж си стиснаха сърдечно ръцете. Понякога един час е достатъчен, за да свърже двама души във вечно приятелство. Това именно стана с Мортимър Лоуел и Емил Зола.

— А сега, приятелю — поде отново англичанинът, — елате с мен в нашата стая. Там ще обсъдим подробностите по вашето бягство, защото съвсем не сме толкова сигурни, колкото изглежда.

Те се качиха горе и след няколко минути обмислиха начина, по който могат да избавят Зола от по-нататъшни преследвания, преди всичко как да се измъкне незабелязано от къщата, защото това съвсем не бе толкова лесно, колкото изглеждаше.

Лордът взе една свещ и излезе. Когато се върна, лицето му изразяваше досада.

— Излизането от този хан — съобщи той, — е свързано с доста големи мъчнотии. Всички врати, както към улицата, тъй и към двора, са добре заключени. Освен това в двора се разхождат две големи кучета, с които не бих желал да имам работа. Сигурно не биха пуснали никога да излезе оттук.

— Не би ли било най-добре — попита Зола — чисто и просто да се доверим на ханджията и жена му?

Лордът помисли малко и поклати отрицателно глава.

— Даже и да искат да ни помогнат — каза той, — пак не биха могли, защото с това биха се изложили на тежко наказание. Аз съм на мнение да не намесваме ханджията в тази работа, а сами да уредим бягството. Дойде ми наум една идея.

И Лоуел разказа на дамите и на Зола плана, който беше намислил. След съвещанието лордът събуди слугата си, който спеше в една малка стаичка, и му заповяда да се облече и да дойде в неговата стая. Не след дълго той застана пред масата, около която бяха насядали Зола, дамите и лордът. Слугата беше не много едър ирландец, но със здрава мускулатура, бивш боксьор. По време на едно свое пътуване из Англия лордът посетил боксовото състезание, което ставало в театъра на провинциален градец.

Един знаменит боксьор, Патрик О’Донел, бил вече победил всички свои противници и в края на представлението самодоволно предлагал възнаграждение от петстотин фунта стерлинги на оня, който би го победил. Но никой не посмял да му излезе насреща. Силните мускули на боксьора и здравите му юмруци вдъхвали респект. Обаче лордът се ядосал на самохвалството на този млад човек. Той слязъл от ложата си, отишъл на сцената, свалил дрехата и жилетката си и извикал на боксьора:

— Ела, момче, да си премерим силите. Но ще плащаш, ако те победя.

И Патрик О’Донел не само изгубил борбата, но и бил натупан така здраво от лорд Лоуел, че в края на краищата лежал стенейки в краката му. Когато пък дошло ред за заплащане, се оказало, че боксьорът не само че не разполагал с петстотин фунта стерлинги, ами нямал дори и един фунт, защото преди представлението кредиторите му били взели всичко, даже и часовника и иглата за вратовръзката му.

— Но въпреки това аз ще си платя! — извикал Патрик О’Донел. — Аз съм честен човек и не искам някой да има право да каже, че не съм си удържал думата.

След като бил превързан от присъстващите лекари, той се явил пред лорда, направил дълбок поклон и казал:

— Дължа ви петстотин фунта, милорд! Колко бихте ми плащали годишно, ако ме вземете за слуга? Вие действително сте по-добър боксьор от мен, което още чувствам по цялото си тяло. Все пак бих могъл да ви пазя добре, пък и няма да ми липсва нито вярност, нито преданост.

— Добре — кимнал лордът. — Ако искате да постъпите при мен, ще ви плащам двеста фунта годишно.

— Решено! — съгласил се ирландецът. — След две години и половина ще съм си изплатил дълга и отново ще стана свободен човек!

Лордът, разбира се, само привидно се съгласил с това предложение. След три месеца той заявил на своя слуга, че му опрощава петстотинте фунта и увеличава заплатата му на триста фунта годишно…

Лорд Лоуел не би могъл да желае по-добър, по-верен, по-съобразителен слуга от Патрик О’Донел. Ако господарят му наредеше: „О’Донел, иди да разбиеш носа на президента на Съединените американски щати“, ирландецът би отпътувал веднага за Вашингтон и в Белия дом би изпълнил точно поръчката за голямо неудоволствие на президента.

На същия този Патрик О’Донел лордът каза:

— Слушай, добри мой Патрик, сега е дошъл моментът да ми покажеш напълно своята вярност. Ще облечеш ефрейторската униформа на този господин и ще му дадеш своята ливрея. Ти действително нямаш брада, но аз ще те поначерня с въглен, така че поне от пръв поглед да не могат да те познаят. След това ще слезеш долу в кръчмата, ще седнеш на масата и ще играеш колкото е възможно по-дълго ролята на арестувания, а пък този господин — и лордът посочи Зола — ще се качи на нашия кон и веднага ще отпътува.

— Милорд, ще направя всичко с най-голямо удоволствие — заяви Патрик О’Донел.

— Ще трябва, обаче, да те предупредя — прибави лорд Лоуел, — че ефрейторът и шестимата войници няма вечно да спят и когато се събудят и разберат, че ти не си истинският техен арестант, ще се разсърдят и ще те натупат.

Патрик О’Донел се изправи гордо, сви юмруци и дори изпод ливреята личеше, че мускулите му са напрегнати.

— Милорд — попита той, — може ли, докато французите още спят, да им взема оръжието и патроните и да ги обезвредя?

— Разбира се — отговори Лоуел, — нямам нищо против, дори ако им вземеш ножовете и ги скриеш или повредиш.

— Тогава всичко е ол’райт! — зарадва се О’Донел. — Щом французите не могат да стрелят и дори нямат и ножове, здравата ще ги набия. След това нека си съберат кокалите в кърпа и си ги носят в Сен Дени.

— Значи, мога да разчитам на теб, Патрик! — завърши късо Лоуел. — Тогава идете с господина в съседната стая и си разменете дрехите!

Това стана бързо и след няколко минути Зола се яви пред дамите и лорда облечен в ливреята на слугата, а Патрик О’Донел — в ефрейторска униформа.

Лордът направи с въглен брада на боксьора. След това Патрик О’Донел слезе в кръчмата и се залови да прибира патроните на войниците и да ги хвърля в бъчвата с оцет, която намери зад тезгяха. Цевите на пушките напълни с остатъците от виното, а ножовете пусна в същата бъчва. После седна до масата, запуши си лулата и зачака да види как ще се развият събитията.

Лорд Лоуел пък отиде към спалнята на ханджията и го събуди от най-сладкия му сън. Облечен само в халат, той излезе в коридора.

— Ах, милорд — поклони се услужливо, — с какво мога да услужа на ваше благородие?

— Трябва да изпратя бързо едно важно писмо — отговори лордът. — За тази цел слугата ми ще замине веднага с кон за Париж. Моля ви, бъдете тъй добър да се погрижите да се махнат кучетата от двора и да се отворят портите.

— С удоволствие! Ще бъде направено веднага! Лорд Лоуел се върна в стаята си, където Емил Зола се сбогуваше с дамите.

— Сбогом, Клотилда Боазльо — каза той, — и вие, Мадлен! Ако Господ ни изпрати по-добри времена, ще се срещнем пак в Париж и ще си спомняме, може би, с удоволствие за тая нощ, в която преживяхме толкова необикновени събития…

— Дано Бог ви запази от всяко зло по пътя! — пожелаха му двете. — Дано даде да се върнете скоро в отечеството си и то в онова, което е признало истината и правдата!

— В Париж ли ще се върнете — попита лордът, — или ще се опитате да минете границата?

— Ще опитам да мина границата — отвърна Зола. — Вижда ми се все пак по-сигурно, отколкото да се връщам още веднъж в Париж, където твърде добре ме познават и където, за нещастие, имам толкова много неприятели. Но, милорд, как да ви благодаря за всичко онова, което направихте за мен?

— Като ме наречете свой приятел! — отговори лордът. — Това е за мен достатъчна награда! Впрочем, още един деликатен въпрос. Имате ли достатъчно пари?

— Нося дванадесет хиляди франка скрити на гърдите ми — отговори Зола, — които ония негодници, в казармата на Сен Дени, за щастие, не можаха да намерят. Те претърсиха само горните ми дрехи… Но как да ви върна обратно коня, милорд?

— Моля ви, задръжте го в знак на моето приятелство! — поклони се леко англичанинът. — Животното е добро както за езда, така и за впрягане. Чистокръвен йоркшир, извънредно силно и издръжливо. Само с няколко часа почивка ще ви отнесе спокойно до границата.

Зола благодари и стисна ръката на лорда. След това се поклони още веднъж на дамите и заедно с Лоуел напусна стаята. Излязоха на двора, осветен само от един фенер. Там файтонджията държеше оседлания кон. Зола го възседна. За щастие, той беше учил да язди още преди години, когато лекарите му бяха препоръчали това и умееше доста добре да се справя с коня.

Ханджията погледна слугата.

— Чудна работа! — промърмори той. — Как може да се излъже човек! Сега, когато фенерът освети лицето му, ми се стори, че това е дезертьорът. Бих могъл дори да се закълна в това, ако преди малко не бях видял дезертьора да седи на масата в кръчмата! Изглеждаше заспал!

— Значи, ти знаеш, Патрик — обърна се лордът към преоблечения Зола, — кому да предадеш писмото? Отговора ще занесеш в Париж, аз ще бъда там утре вечер. Нали знаеш къде живея в Париж?

— Тъй вярно, милорд! — рапортува Зола с променен глас.

— Още нещо! — сети се лорд Лоуел. — Писмото е много важно, а пътищата към Париж не са много сигурни. Ето ти моя револвер. Ще се браниш, ако те нападнат. Патрони има в джоба на седлото.

— Благодаря, милорд! — отговори мнимият слуга, като взе револвера от англичанина.

В същия миг в кръчмата се вдигна такъв шум и трясък, като че ли в „Бялата роза“ се бяха събрали всички дяволи от ада.

— Боже господи! Какво ли е това? — извика уплашено ханджията. — Струва ми се, че войниците са се скарали и сбили и сега трошат всичко наред — чаши, чинии, столове, маси, каквото им попадне!

Той забърза по стълбата нагоре, за да спасява каквото може.

— Бягайте, Зола! Бягайте! — прошепна лорд Лоуел на своя приятел. — Както изглежда приспивателното не е подействало толкова силно, колкото предполагахме! Войниците са се събудили и моят добър Патрик О’Донел им показва вече как се трошат грънци у нас в Англия.

— Да бързаме тогава! — сепна се Зола. — Още веднъж хиляди благодарности и вярно приятелство до гроб!

Той пришпори коня и в галоп напусна двора през предварително широко отворената от ханджията порта. Шумът в кръчмата се усили. Чуваха се стенания, пъшкане, псувни и клетви на английски и френски език, уплашените викове на ханджията, който гледаше как пред очите му трошат покъщнината.

Лорд Лоуел се приближи усмихнат. Но това, което видя в кръчмата, го направи сериозен. Ханджията стоеше на прага, но в момента, когато лорд Лоуел се приближи до него, един от френските войници, отхвърлен от силния юмручен удар на Патрик О’Донел, полетя към стопанина на „Бялата роза“ и двамата заедно се търколиха на пода. В средата на стаята стоеше бившият боксьор. За да може да се бие по-свободно, той беше съблякъл дрехата и засукал ръкавите на ризата си чак до рамената. Напразно ефрейторът заедно с останалите пет войници се опитваха да се приближат до него. Ирландецът удряше с такава сила и ярост около себе си, че беше наистина опасно да го приближи човек.

— Елате насам, вие, френски негодници! — викаше той силно. — Ще ви покажа какво нещо са английските юмруци! Ето ти, момче, един по носа, който навираш много напред! Не ти ли стига! На ти още един! Тъй, сега няма вече да се месиш в неща, които не ти влизат в работа.

Боксьорът беше нанесъл на един от войниците такъв силен удар в корема, че човекът рухна като ударен от гръм.

— Арестувайте измамника! — викаше ефрейторът. — Той е помогнал на дезертьора да избяга! Ако не можем да закараме в Париж истинския беглец, поне ще им предадем съучастника му! След мен, момчета, срамота е, ние седмина да се страхуваме от един-единствен човек!

Ефрейторът се спусна върху Патрик О’Донел, но получи такъв силен удар в брадата, че се зашемети. Тогава ирландецът, обиден и разярен от думата „измамник“, го сграбчи и го понесе като кукла към прозореца. Тук го хвана за краката и заплаши войниците, които го приближаваха, че ще ги размаже със собствения им ефрейтор.

— Измамник ли каза ти, френски палячо! — извика гръмовито Патрик О’Донел. — Позволи си да обидиш един син на зеления остров! Сега ще лежиш за наказание в калта на двора и ще пиеш заедно с патиците от голямата локва.

Чу се силен трясък, ефрейторът полетя през прозореца и падна на двора върху купчина тор.

Войниците навярно си помислиха, че са длъжни да го последват, защото заобиколиха Патрик О’Донел, който един по един ги изхвърли по същия начин на двора. След като най-сетне изпрати и последния, той обърса потта от челото си и извика на ханджията:

— Дайте ми шише вино, господин ханджия, ако обичате! Искам да подкрепя силите си, защото, ако се върнат пак, ще трябва отново да ги изхвърлям навън.

Ала ефрейторът и шестимата войници вече не се върнаха. Пребити, те се оттеглиха от селото колкото може по-бързо и по-незабелязано. Оставиха даже и оръжието си, което по-късно уплашеният ханджия намери в бъчвата с оцета.

По пътя те се уговаряха как да излъжат началника си, като му разправят една страшна история за разбойническо нападение, за да извинят по такъв начин бягството на дезертьора и загубата на оръжието и патроните. Беше ги срам да признаят, че са били бити от един-единствен човек.

Докладваха, че са били нападнати от над стотина души, които им отнели арестанта. Те били изстреляли всичките си патрони и изпочупили ножовете си по гърбовете на нападателите, но в края на краищата били принудени да се оттеглят пред многобройния неприятел. За съжаление изпуснали пленника. Както се вижда, във Франция лъжат майсторски не само генералщабните офицери, но и простите войници.

На другия ден по обяд лорд Лоуел напусна селото с поправената си кола и пристигна безпрепятствено вечерта в Париж, където отседна в „Грандхотел“ заедно с дамите. Храбрият Патрик О’Донел, който седеше гордо на капрата до файтонджията, пресмяташе колко англичани са необходими, за да напляскат френската армия.

— Един срещу седем — си казваше той, — съвсем чиста сметка! Лошото е само, че народите не се боксират, ами оставят проклетите оръдия и пушки да решават въпросите. Да живее Великобритания!

С този вик колата пристигна в Париж.

4.

Когато Галицин се събуди от тежкия си сън, лъчите на слънцето падаха отвесно и той заключи, че е около обяд. Озърна се, разтърка очите си и в първия момент не успя да си спомни къде всъщност се намира и как се е озовал на този непознат остров. Но изведнъж събитията се върнаха в ума му и ужас обхвана душата му. Беше на малко късче земя, която по всяка вероятност лежеше между Южна и Северна Америка, на пуст остров, чийто единствен обитател беше той. Значи, тук го бяха довели неговите престъпления, това беше наказанието му за тях.

Червения Галицин потръпна. Закри лицето си с ръце и заплака като дете. Целият му живот премина пред очите му. Почти на всяка крачка той беше потъпквал човешките и божиите закони. Още от дете беше обиждал и наскърбявал родителите си, а когато по-късно постъпи като офицер в руската армия, беше живял толкова разточително, че беше опропастил напълно стария си баща. Княз Галицин, който разполагаше само със скромното си състояние, плащаше за своя син, докато не му остана нищо. Единственото, което успя да запази, беше едно малко имение, в което се оттегли заедно с жена си. Какво друго можеше да направи нещастният старец, освен да пожертва и това малко имение, и това свое последно убежище, когато един ден получи от Петербург съобщение, че синът му е фалшифицирал подписа му върху полици и че той или трябва да плати или ще трябва да се примири с мисълта да види единствения си син и наследник на княжеската титла като фалшификатор в затвора.

Двамината стари хора не спаха цялата нощ и се съвещаваха какво да правят. На следната сутрин малкото имение беше продадено на един търговец от близкия град. Този купувач отдавна беше хвърлил око на хубавия имот и плати доста добра цена за него. Парите изпратиха в Петербург за изплащането на полиците с фалшифицирания подпис. Ала на третия ден старият княз и беловласата му съпруга бяха намерени мъртви в леглата им. Хората сметнаха това за нещастие, но Галицин знаеше добре, че беше убийство. Той беше тласнал собствените си родители към смъртта. Отцеубиец! Галицин изпъшка, като си спомни това. Заудря се с юмруци по главата и отново се строполи върху пясъка на брега.

Ала неприятните спомени не му даваха покой. Той никога не беше удържал на думата си. Никога не беше вървял по правите пътеки на живота. Беше лъгал и мамил приятелите си, беше ги използвал за свои цели, докато най-после беше останал без приятели. Преди години обичаше едно момиче, Ета, и го беше предал на полицията, за да си осигури блестяща кариера посредством разкритието на едно нихилистично съзаклятие. Любимата му беше изпратена заради него в Сибир, но за сметка на това започна стремително да се издига. Стана богат, влиятелен и получи важна длъжност в тайната петербургска полиция.

С какво можеше да оправдае тази длъжност? Главно с това, че издаваше почтени хора, излизаше като обвинител срещу тях, докато биваха осъждани и изпращани в Сибир. Някои от тях бяха дори обесени и Галицин по задължение беше присъствал на тяхната екзекуция. И сега тук, на този пуст остров, сам осъден, може би на мъчителна смърт, той не можеше да се откъсне от ужасната картина.

В двора на Петропавловската крепост през една мъглива снежна утрин бяха обесени една след друга четири негови жертви. Четирима души, които той чрез своята лъжлива клетва беше тласнал към смъртта. Беше ги обвинил, че са нихилисти, без те да имат каквато и да било връзка с бунтовниците. Галицин видя как им сложиха примките на врата, чу последната им молитва и последното им изхъркване. Струваше му се, че и сега изникват пред него неподвижните, изцъклени очи, които го гледаха с презрение, с мъчително обвинение.

Нещастникът изрева и се загърчи по пясъка. Тук, на този остров, в ужасната самота, той не можеше да се отърве от тези страшни видения. Чувстваше, че ще полудее, ако не види повече човешко лице, ако не чуе човешки глас. Обхвана го дълбоко разкаяние за досегашния му живот. Ах, да можеше да започне нов живот! Колко различен би бил той от досегашния му!

Мина дълго време, докато се поуспокои и стана способен да обсъди положението си. На няколко крачки от него се намираше голям сандък. Ония, които го бяха оставили тук, поне не бяха толкова жестоки да го оставят без храна и възможност за защита. Сандъкът навярно съдържаше хранителни припаси, имаше и пушка, наистина без патрони, но сигурно те бяха в сандъка. Първата му работа беше да изследва съдържанието му, защото от него зависеше съществуването му.

Галицин се изправи и вдигна към небето сключените си за молитва ръце. За пръв път от детството си почувства нужда да се помоли. Молитвата му беше къса. В нея той признаваше, че е вършил престъпления, ала нещастието, което го беше сполетяло, му отворило очите и той щял да се опита да стане по-добър и моли Бога да му помогне за това.

Приближи се до водата, изми си ръцете и лицето и се върна при сандъка. Той беше голям, може би метър широк и половин висок. Капакът беше само леко закован, така че Галицин успя лесно да го отвори. Прегледа внимателно своето притежание. Най-отгоре лежеше свещеното писание. Един хубаво подвързван екземпляр на френски език. Следващото нещо, което попадна в ръцете му, бяха сто патрона за пушката, торбичка с барут и друга със сачми. Той беше снабден за доста време с муниции. Това го накара да се почувства по-сигурен, тъй като не знаеше дали не му предстои борба с диви зверове или людоеди, против които можеше да разчита единствено на оръжието си. Трогна се до сълзи, като разгледа и по-нататък съдържанието на сандъка. То като че ли не беше определено за омразен враг, който трябваше да се накаже и да се накара да почувства своето нещастие, а за обичан брат, който не трябва да бъде лишен от нищо. В него имаше около двадесет консерви с фасул, грах, ориз, пушено месо и сухари; едно чувалче брашно и две големи парчета пушена сланина. Освен това — брадва, големи и малки гвоздеи, няколко ножа, един свредел, малък трион, клещи, големи макари конци и значително количество кибрит. Намери и една малка лампа, каквато се употребява на параходите, голямо парче фитил и шише с масло за горене. До сандъка лежеше и малко буре, пълно със сладка вода.

Галицин беше много доволен от богатството си. Той разбра, че Херберт Франк, Арман Боне и Алиса Тери съвсем не са имали намерение да го убият, а са искали чрез работа, чрез тежка, а може би и опасна дейност да го принудят да се разкае, да признае, че е вършил престъпления…

И виж ти, още една изненада! На дъното на сандъка той намери листче, написано с красив фин почерк на културна, интелигентна жена. Галицин го прочете и сълзи рукнаха от очите му. Съдържанието гласеше:

— А пък аз я измъчвах, изтезавах — изплака Галицин. — Аз се подигравах с нея, когато тя страдаше. О, колко ме засрамва това момиче. Не заслужавам нейното внимание и снизходителност! Дори всички други да ми простят, тя пак би трябвало да ме мрази и презира! И въпреки това смекчава наказанието ми, тя дори ми обещава освобождаване, помилване! Не, тя няма да се излъже в мене, аз ще съумея да се боря със съдбата, ще издържа изпитанието! Каквито и лишения и трудности да срещна на този остров, ще ги понеса, ще се справя с тях. Две години не са вечност!

Той скри листчето от Алиса Тери до сърцето си и след това се залови да нарежда отново в сандъка всичките си богатства. Взе от патроните и напълни джобовете на моряшката си дреха. Първата му работа трябваше да бъде намиране на убежище, на някакъв подслон. Скалистият релеф на острова го караше да се надява, че ще открие пещера, която ще може да укрепи така, че да се чувства сигурен в нея. Трябваше да я направи недостъпна за неприятели, за да не може да бъде нападнат по време на сън.

Той отвори една от консервните кутии, отряза парче пушено месо, изяде го с малко парче сухар и пи малко вода. След тази скромна закуска и след като се запаси с още месо и сухари и с кутия кибрит, тръгна да изследва владението си. Хвърли последен поглед върху сандъка и бурето и се запита дали няма да стане нещо с тях по време на неговото отсъствие. О, не, нищо лошо не можеше да се случи! Облаци на небето нямаше, значи, не беше опасно да завали дъжд, който можеше да развали някои неща, а от крадци нямаше защо да се опасява. Където няма хора, няма и крадци!

Той взе пушката, нахлупи по-дълбоко моряшката си шапка и закрачи бавно навътре из острова. На разстояние от около миля видя гора или по-точно казано, гористи хълмове. Те бяха успоредни на брега и отделяха от него вътрешността на сушата. Ако Галицин искаше да пресече острова, трябваше да мине през тази гора. Зареди пушката и тръгна към дърветата. Скоро навлезе под сянката на исполински дървета. Докато на брега слънчевите лъчи бяха непоносимо горещи, тук те почти не проникваха през гъстите им клони. Галицин вървеше в хладен полумрак. Скоро разбра, че се намира в девствена гора, с преплетени клони, с виещи се растения, между които изобилстваха лианите, които така гъсто се преплитаха, че той с мъка се движеше и постоянно трябваше да си проправя път с нож в ръка. Гъсталакът беше пълен с птици и животни. Видя пъстри папагали, които игриво скачаха от дърво на дърво, чу чуруликането на пойни птички, но никъде не видя следи от по-големи животни, които биха могли да бъдат опасни за него. Съблазняваше го желанието да стреля по птици или маймуна, но знаеше, че с това би изхабил напразно скъпоценен патрон, от който имаше в ограничено количество и трябваше да бъде пестелив. Зарадва се, когато пред краката му падна голям тежък плод, който се оказа кокосов орех. Седна, счупи черупката, изпи млечния сок и изяде вътрешността. Като се огледа встрани, видя наоколо си множество кокосови палми. По-нататък срещна и лимонови дървета, а когато гората се поразреди, попадна сред банани. Те бяха узрели, та той си откъсна и похапна и от тях.

Значи, островът, на който го бяха оставили, съвсем не беше пуст и безплоден, както предполагаше отначало, макар че все повече й повече го смущаваше мисълта, че като че ли няма никакви хора. Колкото и внимателно да се взираше, никъде не можа да открие човешки следи. Девствената гора със своята непокътнатост явно говореше, че в нея не е стъпвал човешки крак. Най-доброто доказателство за това бяха и самите животни. Те съвсем не се плашеха от Галицин. Маймуните свободно се доближаваха до него и посягаха да го хванат с лапите си, а птиците летяха наоколо му и някои дори кацаха на раменете му.

В банановата горичка Галицин седна да си почине. Под сянката на голяма палма той изяде донесеното месо и сухари и сметна това за обяд, макар че навярно беше много по-късно, защото слънцето вече беше започнало да преваля. Мисълта, че трябва да бърза да си потърси място за нощуване, го накара да стане. Не се осмеляваше да спи на открито. На края на банановата горичка, откъдето отново се откриваше гледка към морето, той забеляза хълмисто възвишение. Разгледа го внимателно и откри входа на една доста голяма и дълбока пещера. Входът й беше препречен от голямо колкото човешки ръст парче скала, откъртено навярно от буря. От едната страна все пак имаше отвор, достатъчно голям, за да може, макар и с мъка, да се промъкне човек през него. Галицин провери още веднъж пушката си и влезе в пещерата. Не откри в нея нищо подозрително. Опасението му, че тя може би служи за леговище на някакво животно, излезе неоснователно.

Наистина, тя беше почти тъмна, тъй като светлина влизаше само през отвора, през който той самият беше влязъл. Въпреки това му се видя доста подходяща за жилище. Голямата скала пред входа щеше да го пази от възможни нощни нападения. Достатъчно беше само да препречи отвора с няколко дървета, което беше лесно. Тревожеше го само мисълта как да прибере сандъка и бурето с вода през твърде тесния отвор. След кратко размишление реши да изпразни сандъка, да вкара нещата едно по едно в пещерата, след това да разглоби сандъка, да пренесе и парчетата вътре и пак да го сглоби. Бурето с вода трябваше да остане отвън, но нямаше какво да се прави.

Когато обаче излезе от пещерата, направи щастливо откритие. На десетина крачки от неговото бъдещо жилище от една скала извираше чиста, бистра вода. Опита я и намери, че е съвсем прясна.

Той побърза да се върне на мястото, където беше оставил сандъка и бурето. Нямаше нужда отново да пресича гората. Можеше да я заобиколи, като върви все покрай брега. Това щеше да удължи пътя, но като се има предвид, че по такъв начин щеше да избегне всички спънки и трудности, които се срещат в девствената гора, смяташе да го преодолее за по-кратко време. Така и излезе — за по-малко от два часа измина разстоянието, което на отиване беше взел за пет часа.

Вече се смрачаваше, леки мъгли се издигаха от морето, слънцето като че ли лежеше върху вълните и не след дълго то щеше съвсем да се скрие в тях. Галицин ускори крачките си. Преди да стане съвсем тъмно, трябваше да пренесе поне сандъка в пещерата, а бурето с вода можеше да остане за идната сутрин. За да може по-лесно да намери мястото, където беше свален на брега и откъдето предприе своето странстване из острова, преди да тръгне беше направил на пясъка едно „Г“ (началната буква на името си) от мидени черупки.

Изведнъж се намери пред тази буква. Галицин побледня и се разтрепера, вторачи безумен поглед в пясъка и в наредените черупки. Къде беше сандъкът му, къде беше бурето с вода? Къде беше храната, с която щеше да поддържа живота си на този остров, къде бяха сечивата му, патроните и другите дреболии, които Алиса Тери с такава доброта беше сложила в сандъка?

Нямаше ги, бяха изчезнали!

Нямаше нито сандък, нито буре, нито каквато и да било следа от тях. Опита се да се утеши с мисълта, че може би не е това мястото, на което ги беше оставил, обаче буквата твърде ясно показваше, че не греши. Галицин изрева от гняв и хукна по брега. Той тичаше с наведена надолу глава, с прикован в пясъка поглед, като че ли сандъкът и бурето бяха игли, които можеха да се видят само при внимателно взиране, или пък бяха изгубени в пясъка брилянти. Брилянти! Да! Нещо повече от всички брилянти на света беше за него този сандък! Най-редките скъпоценни камъни биха били тук съвършено излишни, а съдържанието на неговия сандък, главно сечивата и оръжието можеха да облекчат живота му и да му дадат възможност да прекара благополучно двегодишното си заточение.

Потънал в пот, той се върна най-сетне отново на мястото, на което беше оставил богатството си.

— Ограбен! — извика той толкова високо, че гласът му заглуши шума на вълните. — Откраднаха ми го! Значи, не съм сам на този остров. Тук живеят крадци, разбойници, може би диви племена, людоеди, а пък аз скоро ще остана без патрони и тогава съм загубен! Загубен!

В диво отчаяние се хвърли на пясъка. Това първо нещастие го лиши изведнъж от всичките му добри намерения. Разкаянието, което се беше промъкнало в сърцето му, изчезна още при първото изпитание.

— Това ли е божието милосърдие? — изкрещя диво той. — Значи, напразно съм се разкайвал, напразно се проклинах пред него! Той ясно ми показа, че отблъсква разкаянието ми, че не желае да се върна по пътя на правото и набожността. Какъв глупак бях, че макар и само за няколко часа преклоних глава пред него.

Сега съм пак Червения Галицин, сега ще стана пак такъв, какъвто си бях преди! Проклета да бъде молитвата, която произнесоха устните ми! Не, не се прекланям пред тебе, чуваш ли ти, там горе, чуваш ли? Аз ще изляза на двубой с теб! Това е! Трябваше да дойда на този самотен остров, за да го сторя. Двубой с Бога! Да, това ще направя! Ще видим дали ще можеш да ме смажеш, мен, Червения Галицин, мен, господаря и повелителя на този остров! Сега ще дам първия изстрел и ще видим дали с втория ще можеш да ме улучиш.

Нещастният заблуден човек с размътен разум вдигна оръжието и като насочи дулото към небето, натисна спусъка. Гърмът отекна хилядократно в близката девствена гора. След това настъпи глуха тишина. Небето беше чисто и безоблачно, а морето лежеше тихо, сякаш уплашено.

— Хайде, стреляй и ти — извика безумецът. — Аз съм тук, чакам. Улучи ме, ако можеш. Не забравяй, че съм те извикал на двубой и че ще се боря с теб до последната си минута.

Ала Господ не отговори. Бог улучва, когато той намери за добре и то сигурно, безпогрешно. Заслепен, безумен човек, Бога ли ще предизвикваш на двубой? Тежко ти! Един ден горко ще се разкайваш за своята дързост!

Галицин бързаше да се върне в пещерата, той искаше непременно да прекара нощта в нея. Стигна благополучно до банановата горичка. Беше вече почти тъмно, но сребърната ивичка на ручейчето, което изтичаше от намерения преди няколко часа бистър извор, светеше отдалеч. Той бързаше да го стигне, да утоли силната си жажда и веднага след това да се прибере в пещерата.

Коленичил в гъстата трева до водата, вече се канеше да пие с шепи, но в същия миг отскочи назад с див вик. На пет крачки от него от водата се вдигна грозна остра глава. Голямата разтворена уста, в която блестяха остри зъби, беше готова да отхапе ръцете му. Две изпъкнали зелени очи дебнеха коварно насочени към него и в същото време той усети такава силна миризма, че за малко не припадна. Беше отвратителен кайман, представител на ония южноамерикански крокодили, които са едни от най-грабливите и най-опасните за човека животни.

Кайманът затвори устата си, зъбите му шумно тракаха, но Галицин беше успял да отскочи навреме и като луд бягаше към пещерата. Поуспокои се едва, когато влезе в нея и защитен от каменните стени, се почувства на сравнително сигурно място. Въпреки това косите му още бяха настръхнали, а студената пот продължаваше да оросява челото му, защото сега вече знаеше, че има твърде опасни съседи. Водата, от която трябваше да утолява жаждата си, гъмжеше от крокодили. Това беше първото нещастие, което го постигна след богохулството. Бог беше приел двубоя и отвръщаше на неговия изстрел. Този удар на Божествения противник засегна Галицин по-дълбоко, отколкото самият той предполагаше. Беше смятал, че се намира на безопасен остров, но сега се увери в две неща. Първо, че на острова има каймани и второ, че на него живеят непознати разбойници, които му отнеха сандъка и бурето с вода. Не можеше нито минута повече да се чувства сигурен.

Нещастни Галицин, ти предизвика Божия гняв и сега ще го почувстваш. Удар след удар ще се сипят върху теб и предизвиканият от тебе двубой ще има неочакван край.

5.

В третокласен парижки ресторант, няколко дни след като Зола, с помощта на лорд Лоуел беше успял да избяга, на една маса седяха двама мъже. Единият от тях беше елегантно облечен, а другият — с тъй наречената сиромашка елегантност. Първият беше полковник Анри, а вторият — Готие, бащата на Мадлен. Бившият актьор се опитваше поне в облеклото да прилича на джентълмен, но това не му се удаваше. Въпреки шарената вратовръзка, която носеше, и грамадния фалшив брилянт, който светеше в нея, личеше ясно, че дрехите му не бяха кроени по мярка, а бяха купени от вехтошар.

Двамата мъже бяха вече изпразнили една бутилка вино и Анри поръча втора. Седяха на масата в ъгъла, където можеха свободно да си шепнат, без да ги чуват другите гости.

— Наистина ли не вярвате, драги Готие — продължи, след като келнерът се отдалечи Анри, — че ще можете да ни доставите въпросните преписки? Това е невероятно! Нали сте писар при съдията Бертулус? През ръцете ви сигурно минават или поне имате достъп до всички книжа, които се намират там!

Готие поизтегли повечко десния си маншет, навярно за да се види голямото фалшиво златно копче.

— С всички други книжа би било лесно — изрече дълбокомислено той, — обаче с преписката против майор Естерхази и мадам Габриела Пей въпросът стои малко по-иначе. Тези документи навярно са толкова важни за Бертулус, че не ги слага вече в своето писалище, от което само той има ключ. Научих от сигурно място, че крие тази обемиста преписка в собствената си спалня. Може би се съмнявате, господин полковник, обаче всичко е точно тъй както ви го казвам. Съдията Бертулус спи буквално върху тези книжа, с което обаче, не искам да кажа, че спи, когато работи върху тях, или че бави процеса. Тъкмо обратно, той трескаво работи над тях, за да ускори осъждането на Естерхази като фалшификатор. Но щом си легне, ги слага под възглавницата.

— Дявол да го вземе! — промърмори ядно Анри. — Този Бертулус си дава много зор, за да съсипе Естерхази!

— Да, тъй е! — потвърди Готие. — Знам от собствените си наблюдения, че съдията отдавна иска да тикне Естерхази в затвора, защото го смята за изпечен мошеник. Но доскоро нямаше никакви доказателства против него. Сега обаче, доказателствата са налице. Фалшифицираните телеграми и писма, отправени от майор Естерхази до полковник Пикар, когато последният се е намирал в Тунис, са единственият обвинителен материал, който Бертулус може да използва против Естерхази.

— Тези писма и телеграми в преписката ли се намират? — попита Анри.

— Разбира се, те са пришити към нея!

— Оригиналите или копията?

— Оригиналите. Книжата утре или вдругиден ще бъдат предадени във висшата съдебна палата и щом тя ги прегледа, ще се насрочи датата на процеса.

— Това не бива да стане! — отсече стреснат Анри и изпи набързо чаша вино. — Кажете, Готие! Да предположим, че тези писма и телеграми липсват от преписката, какво би станало тогава?

— Боже Господи! — възкликна актьорът. — Бертулус ще си остане със спомена, че е работил напразно няколко седмици. Впрочем, не вярвам, че касапите биха платили много за такава хартия.

— Значи, без писмата и телеграмите преписката няма никакво значение?

— Абсолютно никакво!

— Добре тогава — пошепна Анри и се наведе така над масата, че устните му почти докоснаха ухото на Готие. — Тези телеграми и писма трябва да изчезнат на всяка цена!

— Дори и милиони да платите за това — отговори тихо Готие, — пак би било невъзможно да се откраднат, тъй като, както ви казах, Бертулус слага нощно време книжата под възглавницата си, а през деня никой от нас, писарите, няма право да влиза в частното жилище на съдията.

Анри предложи на актьора хубава пура, която той запали с удоволствие.

— Кажете ми още нещо, Готие помоли Анри. — Кой живее заедно с Бертулус в квартирата му?

— Знаете, че Бертулус е вдовец! — започна Готие. — При него живее една стара дама, госпожица Риголет, чиято възраст не мога точно да ви кажа, защото тя се облича доста младежки, макар че лицето й изглежда старо.

— Не би ли могло да се направи нещо с госпожица Риголет? Не бихме ли могли да й предложим някаква сума срещу тези книжа или пък само срещу писмата и телеграмите?

— Може. Ако искате след пет минути Бертулус да знае всичко — изсмя се Готие, — направете на госпожица Риголет такова предложение! Тя е въплътената честност! Не бихте могли да я накарате да вземе дори и една игла, която не е нейна.

— Добре, да оставим старата настрана! — реши Анри. — Какви слуги и слугини има в тази къща?

— Само един слуга, който е там вече от двадесет и пет години и е готов да умре за господаря си, и една стара готвачка, госпожица Тереза, която би ме ударила с машата по главата, ако се осмеля да й направя подобно предложение.

— Значи, всички са неподходящи! — изпъшка Анри, като поклати недоволно глава. — Няма ли Бертулус деца?

— Ах, това щях насмалко да забравя! — сепна се Готие, като се плесна с ръка по челото. — Разбира се, той има един син, веселия господин Фердинанд! Познавате ли младия Бертулус, господин Анри?

— Не съм имал тази чест — изръмжа иронично Анри, — но навярно той прилича на баща си и също е такъв дребнав педант като него.

— Тъкмо обратно — разпали се Готие. — В цял Париж няма по-лекомислен младеж от Фердинанд Бертулус!

— Къде работи?

— Студент е по право. Но, струва ми се, неговото учение е останало съвсем на заден план, защото вместо да изучава юриспруденцията, той се занимава с хубавата госпожица Зизи, една прелестна гризетка от Латинския квартал. Трябва с известна гордост да подчертая, че аз устроих запознанството на младия Бертулус с малката Зизи.

Анри се замисли. Бавно изтърси пепелта от хаванската си пура върху ръба на чинията.

— Разбира ли се добре старият Бертулус със сина си? — попита най-сетне.

— Да се разбират ли? — изсмя се Готие. — Възможно ли е това при такова различие на характерите? Бертулус е въплътената честност и правдивост. Мисълта да дължи някому и пет сантима би му била непоносима, а синчето му прави дългове като… извинявайте, господин полковник, той прави дългове като един майор и никак не бърза с изплащането им. Фердинанд е добро момче, сърдечно момче, но лекомислието му е безгранично. Бертулус, разбира се, го обича, би дал душата си за него, той е единственото му дете, но много се гневи когато научи, че Фердинанд е подписвал полици, правил е дългове или не си е удържал на думата. В такъв момент, господин Анри, съдията Бертулус е в състояние, подобно на старите римляни, да прати и собствения си син на ешафода.

Анри се облегна на креслото си, затвори очи и изглежда се замисли.

— Вярвате ли, че малката Зизи от Латинския квартал е удовлетворила молбите на младия човек? — попита Анри след няколко минути.

— Пази Боже! Тя е хитра и знае, че в такъв случай скоро не ще може да очаква от него нищо. Води го за носа, оставя го да се измъчва от желанията си и в това време му изпразва джобовете с малките си бели пръстчета.

— Добре! — Анри стана. — Идете веднага при малката гризетка в Латинския квартал и й кажете да напише на Фердинанд Бертулус писмо, в което да го помоли да се срещнат. Когато влюбеният глупак отиде при нея, тя да му поиска да й купи хубав брилянтен пръстен, който била видяла на витрината на Питу. Нали знаете, Готие, заложната му къща се намира на улица „Мадона“.

— Познавам всички заложни къщи в Париж, господин полковник! — изрече актьорът тъжно. — Зная, че тази заложна къща по-рано принадлежеше на баща му, стария Соломон Дулсети. Той ме е лъгал често, мошеникът!

— Оставете сега тези спомени! — възпря го Анри. — По-добре побързайте да отидете при малката Зизи! Нека му обещае, че ако й купи този пръстен, тя ще задоволи най-горещото му желание!

— И после! — заинтересува се Готие. — Какво ще стане след това?

— Това вече не е ваша работа! — сряза го грубо Анри. — Вам ще се плати за посредничеството, а малката Зизи ще задържи за компенсация пръстена, който ще получи. А сега довиждане, Готие! Оставете ме да изляза пръв. Няма нужда хората да ни виждат заедно на улицата.

Анри излезе. Няколко минути след това напусна ресторанта и бившият актьор и се отправи с бързи крачки към уютното жилище на малката Зизи в Латинския квартал.

Същия ден вечерта гърбавият Питу седеше в работния си кабинет. Това беше същата стая, която беше служила за кабинет на стария Соломон Дулсети, малката стаичка зад дюкяна, в която върху високи дървени рафтове бяха сложени големи и малки вързопчета, заложени от бедни и нещастни хора. Тук още се намираше старото, изядено от червеи писалище, с разклатени чекмеджета, пред което беше седял Соломон Дулсети и в което беше скрит тайният телеграфен апарат, с който си служеше за бързи справки. В ъгъла пък стоеше големият дървен шкаф, който прикриваше една малка стълба, по която идваха някои приятели и клиенти, които имаха достатъчно основания да не желаят да влизат през парадния вход на магазина. Срещу писалището се намираше старата, мръсна софа, върху която Естерхази често беше седял навремето, когато уреждаше полиците си със Соломон Дулсети.

И сега върху тази софа седеше висш офицер, но вече не Естерхази, а полковник Анри. В креслото пред писалището се беше разположил не Соломон Дулсети с побелялата си козя брада, а синът му, гърбавият Питу, който сега беше глава на фирмата и с успех следваше пътя, по който баща му беше натрупал богатство.

Действително, гърбавият Питу не беше наследил богатството на Соломон Дулсети. То беше навремето конфискувано от съда, за да се обезщетят поне отчасти неговите многобройни жертви. Освен това от цялата къща, обитавана от Соломон Дулсети, сега беше останал само магазинът и кабинетът, тъй като пожар беше унищожил горните етажи и само най-долният, приземният, беше останал обитаем.

Изглежда, че Анри беше имал дълъг разговор с гърбавия Питу, тъй като той стана и каза:

— Можете да разчитате на мен, господин полковник! Сега знам, че това се върши за спасението на господин майор Естерхази и любовницата му мадам Габриела Пей от ръцете на властта. С най-голямо усърдие ще помогна за това добро дело.

— В такъв случай ще бъдете и съответно възнаграден! — изрече с нотка презрение Анри. — Вие знаете, че можете да разчитате на нас. Генерал Боазльо и аз сме ваши добри приятели и винаги можем да ви бъдем полезни.

— А кой ще плати пръстена? — застана нащрек Питу. — Нали ще трябва да го предадем на младия човек?

— Разбира се! При това той трябва да бъде хубав, ценен брилянтен пръстен?

— Може ли да струва до две хиляди франка? — делово се поинтересува Питу?

— Май е множко! Но най-сетне, без разноски тези работи не стават. Дайте му пръстен за две хиляди франка и елате утре у генерал Боазльо, за да ви се плати сметката.

В това време Анри си сложи ръкавиците, загърна се добре в палтото, нахлупи шапката си и излезе през тайната стълба.

— Чудесна сделка! — усмихна се гърбавият Питу, като остана сам. — Пръстенът, който ще дам на младия Бертулус, няма да струва две хиляди франка, а само двадесет! За какво му е на влюбения глупак брилянтен пръстен!? Той може да се задоволи с фалшив. Имам такива хубави имитации, че и опитно око трудно ще познае, че не са истински.

Гърбавият евреин се приближи до един сандък, отвори го и извади оттам хубав пръстен с пет лъскави камъчета, наредени във вид на сърце.

— Като дойде, ще му дам този пръстен — реши Питу. — На мен ми струва пет франка, ще ми платят за него две хиляди! Отлична сделка!

В същия момент се чу звънецът на магазина. Мошеникът сложи пръстена в елегантна кутийка, която постави върху писалището си.

В магазина влезе модно облечен младеж с руси къдрави мустачки и любезно добродушно лице.

— А, господин Бертулус! — посрещна Питу младия човек. — Вече цял ден ви чакам. Моля, влезте! Веднага ще уредим паричния въпрос.

— Какъв паричен въпрос? — попита Фердинанд Бертулус, неприятно засегнат от начина, по който го посрещна гърбавият.

— Как, забравихте ли, господин Бертулус, че днес е падежът на полицата, която ми дадохте? Обещахте да ми платите на днешния ден три хиляди франка!

Фердинанд Бертулус въздъхна скръбно и се отпусна върху прословутата софа в кабинета.

— Днес не съм дошъл, за да уреждам плащането на тази дреболия, господин Питу — отговори той. — Напротив, тук съм, за да сключа друга сделка. Но бъдете спокоен, скоро ще уредя паричните си проблеми. След две седмици баща ми има рожден ден. Тогава той обикновено е щедро настроен, тъй че ще използвам случая, за да направя пред него една генерална изповед. Тогава всичко ще бъде платено и вие ще получите парите си. Питу поклати замислено глава.

— Много ми е неприятно, че днес не можете да ми платите трите хиляди франка. Аз разчитам на тях. Ние сме търговци и също имаме нужда от парите си. Впрочем, на какво дължа днес честта на вашето посещение?

— Искам да купя един пръстен от вас, господин Питу — отвърна лекомисленият младеж.

— Пръстен ли? О, аз имам много хубави мъжки пръстени. Искате ли пръстен с малък камък?

— Изслушайте ме по-напред! — прекъсна го нетърпеливо Фердинанд. — Нямам намерение да купувам пръстен за себе си. Искам пръстен за малката Зизи от Латинския квартал. Нали познавате това очарователно същество?

— Госпожица Зизи ли? — Питу смигна хитро. — Най-хубавото момиче в Париж! Обаче мисля, че тя е порядъчна и трудно ще я завладеете.

— Ще я завладея! — разпали се младият Бертулус. — А пръстенът, който искам да купя от вас, ще ми послужи като стълба към нейното сърце.

— Ще ви покажа няколко пръстена — подхвърли небрежно Питу, — но знам, че госпожица Зизи има изтънчен вкус, който не се задоволява с какво да е.

— Имате право! И този път тя си е наумила да иска точно определен пръстен. Той има пет брилянта наредени във вид на сърце.

Питу се престори на уплашен.

— Какво? — измуча той. — Тъкмо този пръстен ли иска? Съжалявам, господин Бертулус! Ако смятате с него да привлечете хубавата Зизи, страхувам се, че няма да успеете, защото той е почти продаден. Преди малко беше тук богатият банкер Калман Майер, който ми предложи за него две хиляди франка.

— И вие съгласихте ли се? — трепна тревожно Бертулус. — Това би било ужасно! Не бих се осмелил вече да се покажа пред очите на малката Зизи без този пръстен! Знаете ли? Аз ще ви дам две хиляди и петстотин франка и ще го взема!

— Не ми е много приятно да се откажа от търговската си дума, но за петстотин франка повече си струва труда да си помисля! Разбира се, ще ми платите пръстена в брой, защото Калман Майер ще сложи парите на масата, щом му предам пръстена!

Синът на съдията се изчерви.

— Трябва да призная — промълви смутено той, — че джобовете ми са съвсем празни. Когато идвах при вас, разчитах на това, че ще се съгласите да ми дадете пръстена срещу полици.

— Да, срещу полици, които после не се плащат — забеляза иронично евреинът.

— Този път, обаче, ще бъдат платени точно на падежа! — заяви уверено Фердинанд. — Даже ако баща ми откаже да ми плати дълговете, след шест месеца ще получа наследство от майка си. Това представлява достатъчна гаранция!

— Достатъчна гаранция! — повтори Питу, като сви насмешливо рамене. — Млади мой приятелю, най-добрата гаранция са сухите пари или, ако ги няма тях, поне подписът на сигурен човек. Да, ако например баща ви, съдията Бертулус се съгласи да подпише полицата!

— Баща ми! Откакто се е родил досега не е подписал полица…

— Лоша работа! — промърмори Питу, като се разхождаше из стаята, уж замислено. — Не бих желал да ви откажа, защото знам, че обичате много малката Зизи, но като търговец не мога да постъпя иначе. Чакайте, дойде ми нещо наум! Така би могло да се уреди работата! Слушайте, господин Бертулус, какво ще ви предложа.

Надежда озари лицето на студента. Той не каза нищо, дори когато гърбавият Питу фамилиарно приседна до него на софата.

— Казахте — започна хитро Питу, — че след шест месеца ще получите майчиното си наследство? Добре, аз ще предвидя падежа на полицата за след шест месеца, като прибавя, разбира се и припадащите се лихви. Обаче, за да бъда съвсем сигурен, че ще получа парите на падежа, вие ще подпишете на полицата не своето име, а името на баща си.

Фердинанд побледня и смутен се отпусна върху възглавниците.

— Какво говорите, господин Питу? — изрече с мъка той. — Искате от мене една позорна фалшификация! Никога не бих извършил подобно престъпление!

— То ще стане фалшификация — отговори Питу с невъзмутимо спокойствие, — ако след шест месеца не изплатите полицата. Ако ми донесете навреме парите, ще ви я върна, вие ще я унищожите и никой няма да знае, че сте подписал баща си вместо себе си.

— Никой няма да знае! — повтори неволно студентът, като изтри потта от челото. — Вярно! Сигурен съм, че след шест месеца ще си платя дълга, но въпреки това… ако баща ми все пак научи… той ще ме убие! Не, не, Питу, да не говорим повече за това! По-добре да се откажа от пръстена и да заявя честно и открито на моята Зизи, че желанието й превишава средствата ми.

— Тя няма много да се наскърби, ако не й занесете исканото — изрече Питу с подигравателна усмивка, — защото утре все пак ще го има. Ако вие не й го подарите, Калман Майер ще й го купи. Трябва да ви кажа открито, че богатият банкер искаше да купи пръстена за нея.

Бузите на младия Бертулус пламнаха.

— Калман Майер — изпъшка той. — Отдавна подозирах, че зад гърба ми ходи с други мъже!

— Не е вярно — спря го стреснато Питу, забелязал, че е направил грешка. — Кой е казал, че госпожица Зизи ходи с чужди мъже! Аз не! Само казах, че и други мъже се мъчат да привлекат момичето. Но аз знам, че малката Зизи ви обича, господин Бертулус.

— Ако ме обича, ще се откаже от пръстена. Защото да го получи при тези условия, значи да потъна в мизерия и позор.

— Както искате! — промърмори Питу. — На ваше място не бих мислил толкова. Работата е съвсем безопасна, полицата ще остане у мен.

— Можете ли да ми се закълнете?

В какво ли не би се заклел гърбавият!? Той сложи ръка на сърцето си и се закле в небето, че никой няма да види полицата, докато тя е в неговата каса. След това той извади една полица, седна на писалището и я попълни.

— А пръстенът? — попита младият човек.

— Ето го! — отговори Питу и отвори малката елегантна кутийка. — Чудесно пръстенче, нали? Да ти е драго да гледаш камъчетата. Те са толкова ясни и хубави, че човек би помислил, че не са истински, защото рядко се случват такива камъни без никакви недостатъци.

— Камъните са наистина чудесни — промърмори Фердинанд. — Сега вече Зизи ще бъде моя. С този пръстен я купувам веднъж завинаги!

— Калман Майер ще се пукне от яд! — засмя се Питу. — А сега елате тук, млади приятелю, подпишете името на баща си!

Нещастният лекомислен младеж взе писалката. Той се поколеба още малко, гласът на съвестта му се опита да заговори, но в този момент Питу шепнешком започна да описва прелестите на гризетката от Латинския квартал, тъй че чувствеността замъгли разума на Фердинанд. Едно драсване на перото и престъплението беше извършено. Синът на съдията Бертулус стана фалшификатор.

Не го сдържаше вече в тясната стая. Трябваше да излезе навън, искаше час по-скоро да получи наградата за престъпното си лекомислие. Питу уви кутийката с пръстена в хартия, подаде го на Фердинанд, който я сложи в джоба си и бързо излезе. На вратата се извърна още веднъж и помоли гърбавия евреин:

— Не ме правете нещастен, изпълнете клетвата, която ми дадохте! Не показвайте никому полицата. Иначе ще ме тласнете към смъртта и ужасен позор ще покрие главата на стария ми баща!

— Аз се заклех, че докато полицата е в касата ми, никой няма да я види — отговори строго Питу. — Вие ме обиждате, като се съмнявате в мене, господин Бертулус!

— Извинявайте, не исках да ви обидя. А сега сбогом!

Нещастникът се отдалечи бързо. Гърбавият Питу се изсмя подигравателно.

— Глупак! — отсече той. — Дадох ти фалшив пръстен и фалшива клетва. Защото брилянтите, които сложи в джоба си, не струват нито франк. А що се отнася до клетвата, аз се заклех само, че докато е в моята каса, никой няма да види полицата. А тя няма да бъде в моята каса, когато утре я предам на твоя баща, съдията Бертулус.

Подлецът се оттегли засмян в своето змийско гнездо.

6.

С големи неспокойни крачки съдията Бертулус кръстосваше из една от стаите на своя дом. На креслото до прозореца седеше достойната ръководителка на неговото домакинство госпожица Риголет и следеше с плах поглед движенията му. Госпожица Риголет беше вече прехвърлила петдесетте, но продължаваше да се облича доста младежки с палаво кокетство, предназначено, може би, за сърцето на съдията Бертулус.

Обаче в този момент съдията не изглеждаше ни най-малко разположен да обръща внимание на поувяхналите прелести на госпожица Риголет, защото очите му гледаха сърдито, а от устните му се отронваха откъслечни изречения и думи, от които се разбираше, че съдията се намира в отвратително настроение.

— Боже мой, изслушайте ме най-сетне! — реши се госпожица Риголет. — Чакайте да ви кажа няколко думи. Работата съвсем не е толкова страшна, колкото вие си я представяте… Младежко лекомислие и нищо повече. Вие знаете, че Фердинанд има чудесно сърце.

— Колко чудесни сърца са пропадали заради такова лекомислие и слабохарактерност! — прониза я с поглед Бертулус. — Най-добрите инстинкти и заложби на човека могат да бъдат задушени от безволието. Помнете ми думата, госпожице Риголет, синът ми един ден ще ми стовари срам на главата.

— Пази Боже! — възкликна старата госпожица. — Не, господин Бертулус, нашият Фердинанд няма да направи такова нещо!

— За съжаление, ще стане тъй, както го предвиждам! — изрече глухо съдията, като въздъхна и се отпусна на едно кресло. — Аз и без това вече разбирам откъде взема средства за своя разточителен живот. Какво ще кажете, госпожице Риголет, ако ви съобщя, че Фердинанд е подарил вчера на една гризетка от Латинския квартал брилянтен пръстен за две хиляди франка?

— Ужасно! — изпъшка госпожица Риголет и лицето й стана тъмночервено от срам. — На една гризетка ли казахте? Това е, доколкото знам, една неморална жена. Моля ви се, господин Бертулус, не говорете в мое присъствие за такива жени!

— Трябва да говоря с вас за това, госпожице! — надигна се съдията и прекара нервно пръсти през побелялата си коса. — Аз нямам никого другиго, комуто бих могъл да се доверя, а Фердинанд започна вече да ми създава сериозни грижи. Представете си, снощи отивам в клуба да изиграя партия „омър“, да се поразтуша малко от неприятностите, които ми създава процесът на Естерхази. Между старите ми другари, с които се срещам от двадесет години, в клуба се оказва и известният парижки бижутер Хамаранд. Вие може би знаете, госпожице Риголет, че Хамаранд е баща на съпругата на нещастния капитан Драйфус. Чудесен човек, когото винаги съм уважавал. Щом влязох в игралната зала, Хамаранд се приближи до мен.

— Само две думи, любезни Бертулус — ми пошепна той. — Искам да ви питам нещо.

— Стари приятелю — му казах, като се оттеглих с него в един ъгъл на салона, — вие знаете, че съм винаги на ваше разположение, но ако въпросът ви засяга процеса на Естерхази, по-добре не ми го задавайте. Дори и брат да ми бяхте, нямаше да ви отговоря.

Хамаранд поклати отрицателно глава.

— Не се касае за работите на моята нещастна дъщеря — отговори той, — а за вашия собствен интерес, господин Бертулус. Считам за свой дълг да ви обърна внимание върху един факт, който може би, ще ви бъде много неприятен.

— Можете да си представите, госпожице Риголет, как наострих уши и колко внимателно се вгледах в лицето на събеседника си.

— Представете си — продължи Хамаранд, — преди около два часа, когато моите младежи се канеха да затварят дюкяна, при мен влезе съмнително накичена, красива млада дама и пожела да говори с мен. Щом я разгледах по-отблизо, я познах. Ние, бижутерите, трябва да познаваме хората, които могат да ни причинят щети и затова притежаваме, подобно на полицията, сбирка от портрети на престъпници. Действително, в дадения случай не се касае за престъпничка, а за една известна полусветска дама от Латинския квартал на име госпожица Зизи. Нейната „специалност“ е съблазняване на младежи от видни и богати семейства. В това отношение има големи успехи. Колко младежи, пристигнали в Париж с големи надежди, богато снабдени от родителите си със средства, за да учат и завършат образованието си, са били съблазнявани от нея и не само те са били съсипвани материално, но и техните семейства.

— Опасна жена! — неволно прекъсна бижутера. — Тази госпожица Зизи би трябвало да бъде обезвредена!

— Да, само ако законите предвиждаха някакви наказания за такива жени! — съгласи се гневно Хамаранд. — Но нищо подобно няма! Един търговец, който помогне на друг при нужда и му вземе девет процента, вместо шест, бива затварян, но спекулантите с женските съблазни закон не ги лови! Тези жени са вампири, които не пускат жертвата си, докато не изсмучат и последната й капка кръв! Но да оставим това, законът винаги ще съдържа празноти в това отношение, защото за престъпленията поради женска красота не са виновни хората, а самата природа… Да се върнем на думата си за госпожица Зизи! Тя ме погледна с най-приятната си усмивка и извади от джоба си хубава кутийка.

— Господин Хамаранд — изчурулика, — бихте ли откупили от мен този пръстен, който ми подари днес един мой обожател? За него са платени две хиляди и петстотин франка, а аз се нуждая спешно от две хиляди.

— Госпожице — отговорих, — преди да отворите кутийката ще трябва да ми кажете и името на човека, който ви го е подарил. Не плащам нито сантим за скъпоценност, на която не зная точния произход.

— Нямам особени основания да държа това в тайна — съпроводи с лекомислена усмивка думите си гризетката. — Той е млад човек от добро парижко семейство и без всякакво съмнение е добил пръстена по честен път. Момчето е влюбено в мен. Уверена съм, че ако му бях поискала да ми купи някой малък замък в Нормандия, би направил и това.

— Името му? — попитах делово.

— Фердинанд Бертулус — отговори гризетката. — Синът на първия парижки съдия!…

— В този момент аз се олюлях — продължи Бертулус след кратка пауза и погледна с болка старата госпожица — и с глух стон се стоварих в едно кресло.

— За Бога, Бертулус, какво ви е? — засуети се Хамаранд и се наведе загрижено над мен. — Лошо ли ви стана? Знаех, че това съобщение ще ви разстрои, но все пак не допусках такъв отрицателен ефект.

Постепенно се съвзех, след като изпих чашата вода, която Хамаранд ми донесе.

— Откупихте ли пръстена от гризетката? — попитах.

— Нямах подобно намерение — отговори бижутерът. — Не я оставих да отвори кутийката, за да ми покаже пръстена, но тъй като съобразих, че може би ще е добре да не изпускам из очи тая работа, обясних на малката Зизи, че е късно и както вижда, бързам да затворя дюкяна. Затова да дойде на другата сутрин, навярно тогава ще можем да направим пазарлъка. Исках да използвам времето, за да ви съобщя това, драги приятелю, и да разбера дали синът ви разполага с толкова пари,( че да може да плаща по две хиляди и петстотин франка за един-единствен подарък на някаква гризетка.

— Аз стиснах ръката на Хамаранд и му благодарих за приятелските грижи към мен — завърши Бертулус разказа си. — Разбира се, че исках преди всичко да повикам и разпитам Фердинанд, но той не си е идвал нито снощи, нито през цялата нощ и ето сега е вече единадесет часа и десет минути преди обяд, а още го няма. Добре знам къде бих могъл да го намеря, но моето достойнство и общественото ми положение не ми позволяват да прекрача прага на тази госпожица Зизи, у която сега навярно тъкмо закусва.

— За Бога, господин Бертулус — уплаши се госпожица Риголет. — Не бива да влизате в тази къща. Онази ужасна жена може да омагьоса и вас! Демоничната хубост има неограничена власт. Чувала съм да разказват, че даже стари мъже с бели коси…

— Моля ви, пощадете ме от глупавите си предположения — сряза я сърдито съдията. — Нямам настроение да слушам подобни шеги.

— Какво желаете?

Този въпрос Бертулус отправи към своя писар Готие, който, след като напразно беше чукал няколко пъти на вратата, влезе и направи дълбок поклони.

— Господин Бертулус — съобщи Готие, — в канцеларията преди малко дойде един господин, който желае да ви види и да говори с вас по някаква много важна и много бърза работа.

— Нека се отнесе до секретаря ми — опита се да го отпрати Бертулус. — Днес не приемам никого.

— Казах го вече на господина — Готие зае поза, каквато навярно е заемал на сцената, когато е играл ролята на пръв министър при някой цар. — Но господинът настоява да говори лично с вас. Съобщението било важно и от частен характер.

— Как се казва господинът?

— Съобщи името Питу!

— Питу… Питу? Не познавам човек с такова име…

— Господинът няма много приятна външност — позволи си да забележи Готие. — Независимо от това, че има доста значителна изпъкналост на гърба си, която простият народ би нарекъл гърбица, той прилича много на потомците на оня народ, който има щастието да премине Червеното море като по суша.

— Забранявам ви да говорите по такъв начин! — кресна Бертулус. — Евреин или християнин, това е без значение за съдията. Доведете при мен господина!

— Как, тук, в тази стая? — учуди се Готие.

— Правете това, което ви казвам, и оставете настрана актьорските си пози, когато влизате при мене. Не можете ли да забравите, че някога сте играл ролята на Марк Антоний, че хората от предградието са се възхищавали от вас?

— Такова нещо не се забравя никога, господин Бертулус — обяви тържествено Готие, като вдигна очи към небето. — О, ако ме бяхте видели тогава! Бях цял римлянин, господин Бертулус!

— Вие сте непоправим шут! Идете сега и ми доведете господина!

След няколко минути гърбавият Питу влезе в стаята. Той беше облечен елегантно и с дългата си остра брада не правеше лошо впечатление. Обаче Бертулус, който беше опитен познавач на хора, веднага забеляза лукавството и скритата злоба в погледа му.

Госпожица Риголет шумно се оттегли.

— Желаете да говорите с мен, господине? — съдията Бертулус посочи едно кресло. — Много съм зает, но тъй като, според думите ви, се касаело за частна работа, съм готов да ви изслушам.

— Името ми е Питу Дулсети — започна гърбавият, с Аз съм търговец от улица „Мадона“ и търгувам със злато и диаманти, но и с пари.

— Разбирам — кимна Бертулус и погледна презрително лихваря. — Но трябва да прибавя, господине, че нямам намерение да купувам злато, нито диаманти, а още по-малко да сключвам с вас някакви парични сделки срещу полици. Затова не знам какво бихте могъл да ми съобщите.

— Но въпреки това, тъкмо заради една полица съм дошъл при вас, господин Бертулус — отговори Питу, като го стрелна нахално с лукавите си очи. — Във всеки случай, в портфейла си имам полица за две хиляди и петстотин франка, подписана от вас.

Бертулус се вцепени, но само за момент. След това високо се изсмя.

— Трябва да има някаква грешка, господин Питу, защото не помня някога в живота си да съм подписвал полица.

Питу сложи цилиндъра на креслото до себе си, извади голям портфейл от джоба си, разтвори го и измъкна оттам лист хартия, която разгъна внимателно. Беше полица, която без да изпуска от ръката си, показа на белокосия съдия.

— Имайте добрината да се уверите сам! — предложи той. — Аз съм делови човек и знам какво казвам и какво правя. Тази полица ми е предадена вчера. Вашето име ли е подписано върху нея или не?

Бертулус гледаше ужасен, с широко разтворени очи листа хартия пред себе си. Лицето му беше побледняло като на мъртвец, устните му се разтрепераха и той намести по-добре златните очила върху носа си.

— Моля ви, елате с мен по-близо до прозореца, господине! — глухо промълви той. — Дайте ми възможност да разгледам по-добре този подпис. Тук е малко тъмно, мержелее ми се пред очите и не виждам нищо.

Двамата мъже приближиха прозореца. Бертулус треперещ дръпна завесите встрани и дневната светлина освети полицата, която Питу държеше с две ръце, сякаш се боеше да не му я дръпнат насила.

— Какво ще кажете, господин съдия? — погледна го лихварят със зле прикрито злорадство. — Това вашето име ли е или не е?

— Моето е! — промълви глухо, с мъка съдията.

— Вие ли го написахте, вие ли подписахте тази полица?

Настана мълчание, не се чуваше нищо друго, освен тежкото дишане на Бертулус.

— Моля най-покорно за отговор! — повтори гърбавият Питу.

Старият съдия изведнъж се изправи, лицето му доби свойствения си енергичен израз. Мускулите му се стегнаха, той събра цялата си енергия, за да даде достоен отпор на това подло нападение върху неговата чест и неговия живот.

— Сега е мой ред да задавам въпроси, господине! — каза строго той. — Бих желал да знам как сте се сдобил с тази полица?

— По най-честен начин — отвърна Питу, като сви рамене. — Получих я срещу стока.

— Каква стока?

— Един пръстен, господин Бертулус, един хубав брилянтен пръстен!

Този отговор накара съдията да изстине. Сякаш и последната искра живот го беше напуснала.

— И кой, кой именно ви даде тази полица? — успя най-после с усилие да попита той.

— Вашият син, Фердинанд Бертулус!

Тих, но ужасен вик се изтръгна от гърдите на стария човек, сякаш сърцето му се беше разкъсало на части. Този вик означаваше крушение на целия му живот. И действително, до този момент Бертулус беше градил камък по камък, за да издигне една сграда, един паметник на честността и безупречния живот. Всеки камък беше труд, беше честност. А сега се бе намерил един Херострат, който подпали тази сграда и остави пламъците да я унищожат! Този Херострат, този човек, който подпали храма на фамилната му чест, беше собственият му син, кръв от кръвта му, плът от плътта му, неговият любимец, идолът на сърцето му, гордостта на неговия живот, надеждата за старините му.

Ала отчаянието на стария съдия трая само минута. След това внезапно хвана здраво гърбавия Питу за раменете, разтърси го и рече:

— Вие лъжете, господине, вие играете една подла игра, една мизерна комедия, която обаче, няма да завърши тъй, както си мислите. Вие искате да ме накарате да вярвам, че синът ми е долен фалшификатор… О, не, господине, синът ми е един Бертулус, той никога не би се забравил дотам, че да извърши фалшификация!

Студена пот изби по челото на Питу, когато видя страшното възмущение на стария човек. Той би предпочел да си прибере полицата и да избяга, но беше вече късно. Беше отишъл твърде далече в намислената от Анри интрига и трябваше да кара докрай.

— За Бога, господин Бертулус, не се вълнувайте толкова много — каза тихо той. — Ние сме двама мъже и ще съумеем да уредим тази работа. Ако полицата не е подписана от вас, значи, тя наистина е фалшифицирана, но такива фалшифицирани полици могат да се унищожат. Все ще намерим начин да се споразумеем. Всяко нещо на света си има своята цена. Аз ще искам, вие ще платите и това парче хартия ще отиде в огъня и ще стане на пепел, като че ли никога не е съществувало.

— Но то е съществувало — простена Бертулус. — Вие го видяхте, аз го видях…това е достатъчно… това е премного! Но аз все още се надявам, че тук има някакво недоразумение. Може би вие сте из маменият, господине, може би някой мизерник се е явил пред вас под името на сина ми, за да може посредством тази полица да измъкне от вас брилянтен пръстен?

— Разбира се, че знам. Той е подарен на малката Зизи от Латинския квартал. Можете сам да се уверите, господин съдия, че той блести сега върху белите пръстчета на хубавата гризетка.

— И купувачът на този пръстен ви каза, че се нарича Фердинанд Бертулус?

— Нямаше нужда да ми го казва, защото аз имам честта отдавна да познавам господин Фердинанд Бертулус!

— А! Може би сте сключвал с него и други парични сделки?

— Дребни полици, господин Бертулус. Всички младежи са такива. Те имат нужда от пари, бащите не им дават толкова, колкото им трябват…. боже мой, отде да вземат тогава, да крадат ли?

— От използването на лихварски пари до кражбата има само една стъпка — отвърна сурово старият съдия. — Кажете, господин Питу, това първата и единствена полица ли е, която носи моя фалшифициран подпис?

— Да, първата и единствената.

В това време някой почука на вратата. Бертулус побърза да отвори. Пред него стоеше госпожица Риголет, която със сълзи на очи му пошепна:

— Фердинанд току-що се върна! Бертулус трепна.

— Кажете на сина ми, че го чакам — изрече глухо той. — Нека дойде веднага. А вие — той се обърна към Питу — ще застанете зад тази завеса и ще излезете оттам, само когато ви повикам по име.

Гърбавият Питу се намери в небрано лозе. Той проклинаше в себе си Анри и цялата тази история. Съдията Бертулус беше човек, с когото не можеш да се бориш тъй лесно.

Но нямаше какво да прави. Беше започнал, трябваше да изкара играта докрай. След като прибра внимателно полицата, той се оттегли зад дебелата завеса, която се спущаше от едната страна на високия прозорец чак до килима. Бертулус се разхождаше из кабинета. Вратата се отвори и Фердинанд влезе. Той изглеждаше блед и недоспал, личеше си, че беше прекарал цялата нощ във весела компания. С пресилена усмивка се изправи пред баща си.

— Искал си да говориш с мене, татко — промълви смутено, като сучеше малките си руси мустачки. — Предполагам, че искаш да ми четеш наставление по повод на моето отсъствие от къщи тази нощ, но само си спомни, че и ти някога си бил млад. Впрочем, не е станало нищо страшно. Един от моите колеги издържа докторския си изпит и по този случай устрои тържествен гуляй. Не можех да отсъствам от него.

— Лъжеш! — се процеди от устните на Бертулус. Тази дума прозвуча с такава сила, че като куршум удари по челото нищо неподозиращия Фердинанд. Той се олюля и промени няколко пъти цвета на лицето си.

— Лъжец! — повтори съдията. — Връщаш се от свърталището на порока и не би трябвало да те пусна да прекрачиш прага на тази почтена къща, преди да си се пречистил наново. Госпожица Зизи е нечиста жена, тя живее в мръсотия и тегли в калта и ония, които дружат с нея.

— Татко, татко, ти знаеш…

— Да, всичко! — прекъсна го гневно Бертулус. — Зная и цената, с която си заплатил на тази безчестна жена за нейните милувки. Тази цена е наглед само един пръстен, обаче, всъщност тя е нещо много повече. Тя е твоята чест, твоят живот, самозабравил се, безразсъдни хлапако!

Фердинанд гледаше баща си с широко разтворени очи, той още не можеше да разбере смисъла на тези намеци.

Бертулус се силеше да бъде спокоен.

— Кажи ми — започна след няколко минути отново той, — с какво плати за пръстена, който подари на своята приятелка?

Никакъв отговор.

— Говори — настоя старият човек. — Тъй като не мога да предположа, че има в Париж такъв глупак, който да ти даде на кредит един скъпоценен пръстен, трябва да вярвам, че си го платил. Кой ти даде парите?

— Играх на карти, татко — отговори студентът, — и имах късмет, спечелих.

— Още една лъжа! Нито си играл, нито си спечелил… По-точно казано, ти си играл, но си проиграл честта си. Дал си полица срещу този пръстен!

— Всемогъщи Боже! — изуми се Фердинанд Бертулус. — Кой ти каза това, татко?

— Човекът, когото си излъгал с твоята фалшификация, ето този тук, лихварят Питу.

При тези думи Бертулус дръпна завесата и гърбавият Питу смирено направи няколко крачки напред.

Фердинанд изрида от ярост. Като стрела се спусна върху гърбавия, хвана го за дрехите и запенен от гняв изрева:

— Така ли държите на клетвата? Нали ми се заклехте във всичко свято, че няма никому да покажете полицата до деня на платежа, който съвпада с деня, в който ще си получа майчиното наследство! Обещахте ли ми това, господин Питу!

— Не, това не съм ви обещавал — отвърна евреинът, който с мъка си възвърна самообладанието. — Аз ви се заклех, че докато полицата е в касата ми, никой няма да я види. Е, кажете ми, намира ли се сега в касата ми? Не, тя е в ръцете ми, значи мога да я покажа комуто си искам.

— Мизернико! — процеди през зъби Фердинанд и отблъсна от себе си Питу като гнусен червей. — Нека животът ми тежи на съвестта ти!

— Лихварска клетва! — промърмори Бертулус. — Той е излъгал, обаче, това не смекчава неговото престъпление. Значи, ти признаваш — обърна се към сина си, — че си подписал моето име върху полицата?

— Да, татко — пошепна нещастният младеж. — Направих го, бях заслепен, аз бях луд в момента, когато го направих… Той ме съблазни… оня човек там, татко, заклевам ти се в паметта на майка ми, сам ми сложи перото в ръката.

— Това е лъжа! — намеси се надуто Питу. — Надявам се, господин съдия, че няма да повярвате на това момче, след като преди малко два пъти ви излъга най-нахално.

— Мълчете, не заставайте между мен и сина ми. Това, което ние двамата, господин Питу, има да уреждаме помежду си, скоро ще свърши. А ти, Фердинанд, ела с мен.

Младият студент не посмя да се противопостави на заповедта на баща си, макар ида четеше по лицето му, че той готви нещо страшно.

Бащата и синът напуснаха стаята. Когато излязоха в коридора, срещу тях се спусна, обляна в сълзи, добрата стара госпожица Риголет.

— Бъдете милостив, господин Бертулус — закърши ръце тя, — простете му този път, помислете си, той е ваш син!

Съдията я отблъсна сурово.

— Госпожице Риголет — сряза я строго той, — имайте добрината да се приберете в стаята си и не забравяйте, че вашите права се простират само върху домакинството. Това, което сега ще уреждам със сина си, няма нужда от намеса на трети лица.

Той заведе Фердинанд в една малка стая, която служеше за пушалня. Тя нямаше прозорци и се осветяваше през стъклен таван.

— Чакай ме тук, докато се разправя с лихваря, след това ще ти кажа всичко, което имам да ти казвам.

Младият студент се отпусна на коженото кресло. Лицето му изглеждаше изморено, очите му бяха мътни и неподвижни. Изведнъж беше загубил цялата си младежка сила и жизнерадост.

След няколко минути Бертулус беше пак при Питу.

— Да свършим набързо, господин Питу — отряза той. — Вие имате в ръцете си една фалшифицирана полица от сина ми, която е достатъчна, за да го компрометира, да го тикне дори в затвора, ако искате. Разбира се, това може да стане само, ако аз потвърдя пред съда, че подписът не е мой.

— Бихте ли наистина тръгнал против съвестта си, господин съдия? — попита дебнейки Питу. — Бихте ли си заклел, че сте подписал тази полица, бихте ли признал, че сте вършил с мен парични сделки?

Бертулус не отговори на този въпрос. Обаче в себе си призна:

— Не, не бих никога го направил. Предпочитам да пропаднем и аз, и синът ми, отколкото да излъжа пред съда!

Мълчанието продължи доста, докато съдията вземе решение:

— Аз мисля — каза той, — че работата няма да стигне дотам! Един Бертулус няма да излезе на съд срещу един Питу. Стойността на полицата е две хиляди и петстотин франка. Добре, ще ви дам пет хиляди, върнете ми я?

Питу мълчеше. Той гледаше с края на окото си полицата.

— Пет хиляди франка! — каза най-сетне той. — Много лесно искате да се отървете, господин Бертулус.

— Добре тогава, десет хиляди франка, но нито су повече. — Ако приемете моето предложение, ще ви платя веднага парите.

Питу се изправи и приближи до съдията.

— Господин Бертулус — изгледа го надменно той, — не давам въобще полицата за пари!

Беловласият човек, който в тази минута изглеждаше поне с десет години по-стар, се дръпна уплашено назад и погледна подозрително лихваря.

— Значи, не искате пари — промълви той. — Тогава искате друго нещо, какво е то?

— Много малко нещо, господин Бертулус. Хартия за хартия.

В очите на Бертулус се отрази пламъкът на някакво предчувствие.

— Говорете ясно, господин Питу — изрече сломено. — Обяснете ми открито какво искате от мен, за да ми върнете фалшифицираната от сина ми полица.

Питу погледна недоверчиво към вратата, сякаш да се увери, че не подслушва никой.

— Господин Бертулус — пошепна той, — у вас се намира делото на Естерхази. Към него са приложени известни телеграми и писма, с които единствено може да се докаже вината на майора.

— Разбира се — прекъсна го Бертулус. — Още днес писмата ще бъдат представени на Върховния съд и ще се определи денят, в който черният майор ще бъде осъден като фалшификатор.

— Този ден няма да дойде, господин Бертулус! — обяви Питу с нахална увереност. — Защото, нека ви кажа направо, в деня, в който преписката излезе от ръцете ви и бъде занесена във Върховния съд, аз ще направя публично достояние тази полица и всеки в Париж ще знае, че синът на почтения съдия Бертулус е фалшификатор.

— Подлец! — кресна старият човек. — Значи, такава била работата! Моят син е съблазнен да извърши фалшификация с мръсното намерение да се упражни натиск върху мен, да бъда принуден да предам доказателствата за виновността на Естерхази. А, господин Питу, сега разбирам всичко, сега знам, че вие сте само платено оръдие, посредник, който действа по чуждо поръчение. Аз познавам хората, които ви плащат за тази предателска дейност. Това са генерал Боазльо, полковник Анри, майор Пати дьо Клам и всички неприятели на отечеството, които искат да направят от Франция една страна без правда, без закон, без честност.

— Господин Бертулус — възпря го Питу, — ще ви запитам само още веднъж, искате ли да направим смяната? Ще ми дадете ли писмата и телеграмите, приложени към делото на Естерхази, срещу честта и живота на вашия син?

Ръцете на Бертулус стиснаха ръба на масата толкова силно, че тя изпращя, сякаш безчувственото дърво имаше сърце, което чувстваше скръбта на този стар, побелял човек. Предстоеше му страшен избор!

Но тази душевна борба трая само миг. Този човек не се нуждаеше от много време, за да намери истинския път, по който може да върви. С презрително движение той блъсна протегнатата с полицата ръка на Питу и кресна в лицето му:

— Вървете си. Напуснете веднага къщата ми и не прекрачвайте никога вече този праг! Но когато излезете на улицата и вашите съучастници напуснат тъмното скривалище, в което чакат, за да чуят резултата от нашите преговори и ви попитат: „Продаде ли старецът честта си, за да спаси безразсъдния си син?“, отговорете им: „Имало едно време един стар римлянин, който хванал синовете си, че участват в съзаклятие против отечеството си. Макар че обичал синовете си повече от собствения си живот, той ги изпратил на смърт, защото правдата била за него нещо по-висше и по-ценно, отколкото собствената му плът и кръв.“ Разкажете на цял Париж, господине, че съдията Бертулус прилича на този древноримлянин! Той ще остави сина си да загине, но няма да измени на правдата нито днес, нито когато и да било друг път!

С треперещи ръце Питу скри полицата в джоба си се измъкна като бито куче. Отдъхна си едва когато излезе навън и не виждаше вече гневното лице на стария съдия.

Бертулус с глух стон се строполи на пода. Изтощен душевно, той лежеше върху килима и прикриваше с ръце разплаканото си лице. Когато по-късно се изправи, приличаше на мъртвец.

— Всемогъщи Боже — изрече той с тих и мек глас, — ти, който виждаш сърцата на хората, знаеш колко страдах през този час и колко още страдам. Аз създадох този син, отгледах го от дете, закрилях първите му стъпки и се стараех да насадя в сърцето му всички добродетели и благородство. Но отровна роса падна върху нежния цвят и цветето се изроди. Аз трябва да го изкореня, защото съм длъжен да се погрижа това изродено цвете да не даде семе, за да не се увеличи този плевел в градината на моето семейство. Това ще разбие собственото ми сърце, ала по-добре е ние всички да загинем, отколкото един Бертулус да опозори името си.

Страшно решение се отпечата по лицето на стареца, който, олюлявайки се, излезе от стаята.

7.

Старият влезе в спалнята си, където имаше писалище. Отвори едно от чекмеджетата му и с трепереща ръка извади оттам револвер. Погледна го с мътен поглед и дребна сълза бавно се отрони надолу по бузата в побелялата му брада. След това сложи револвера във вътрешния джоб на дрехата си. Две помещения го деляха от стаята, в която се намираше синът му, но той вървеше толкова бавно, като че ли му предстоеше дълъг път. Краката отказваха да му служат и той няколко пъти беше принуден да се подпре, за да не падне. А когато стигна пред вратата на малката пушалня, закри лицето си с ръка и простена като ранен. Ръцете му се отпуснаха тежко върху дръжката на вратата. Тя се отвори и Бертулус влезе. Фердинанд стоеше облегнат на срещуположната страна. Той представляваше символ на душевна мъка.

Буйната му руса коса падаше разчорлена върху челото му, безумна усмивка блуждаеше по устните му, връзката му се беше развързала и висеше от едната страна на бялата му яка, а очите му светеха с трескав блясък. Щом видя баща си, младежът трепна. Той сякаш предчувстваше, че го очаква нещо страшно. Бертулус застана в средата на стаята и спря задълго погледа си върху своя син, преди да го унищожи.

— Фердинанд — произнесе с мъка белокосият съдия, — ще ти кажа само няколко думи, но знай, че това причинява силна болка на раненото ми сърце. Ти му нанесе рана, която никога няма да заздравее. Знаеш колко те обичам, колко големи надежди възлагах на теб. Аз не можех да си представя старините без теб, моя обичан син, който трябваше да ми бъде радост и опора в дните, които аз вече не бих могъл да запълвам с предана работа. Днешният ден сложи край на всичко. Въздушните кули се сринаха изведнъж, сякаш насилствено разрушени от една безумна, но мощна ръка. Но да не говорим вече за мен, аз ще се справя, както мога с живота си. Дано само той не трае дълго…

Но какво ще стане с теб? Ти си опозорен. В тази минута, в която двамата разговаряме, мръсният лихвар може би вече разказва на петима други за фалшификацията, извършена от сина на съдията Бертулус. Тези петима ще разкажат на петдесетина, а от тия петдесетина ще станат пет хиляди и довечера още ще го знае цял Париж.

Какво те очаква? Презрението на хората, затвор и опропастен живот. Само не си въобразявай, че моето влияние може да те избави от тези последствия. Напротив, аз съм първият съдия в Париж, цял живот съм учил хората да се подчиняват на законите, на правдата и честта. Няма да направя изключение и за своя собствен син. За тебе има само един изход, Фердинанд. Знаеш ли кой е той, нещастнико? Говори де, не карай клетия си баща да каже и това последно ужасно заключение!

Фердинанд не отговори. Блед и мълчалив, той гледаше втренчено в пода.

— Ето последното заключение — изговори глухо съдията и извади от джоба си скрития револвер.

Подаде го на младежа и ръцете му вече не трепереха. Желязно спокойствие се беше разляло по цялото му тяло.

— Татко! — простена Фердинанд и лицето му се изкриви от ужас. — Ти искаш… ти имаш намерение… Твоят съвет…

— Това е единственият изход — прекъсна го спокоен Бертулус. — Светът е дал на безчестника едно средство, с което да може да заличи престъплението си. Който не може да живее с чест, трябва да съумее поне да умре с чест. Направи го, нещастнико, избягай във вечността и ще отнемеш на хората правото да те съдят.

— Татко! — повтори младежът, като протегна умолително ръце към строгия съдия. — Татко, забравяш ли, че съм твой син, че ти си ми дал живот? Можеш ли ти да искаш от мен да го унищожа и то когато още не е дори разцъфнал? Ах, това е жестоко, това е неестествено!

— Неестествено е синът на един честен човек да направи престъпление — прекъсна Бертулус сина си. — Жестоко е, когато оня, върху когото си градил всички свои надежди, с един замах ги разрушава. Но стига толкова! Ще ти задам само един въпрос! Толкова ли си страхлив, че да предпочетеш затвора пред смъртта? Не си прави излишни илюзии, наказателният закон предвижда за престъпление като твоето затвор. В случая не може да има никакви смекчаващи вината обстоятелства и ти ще бъдеш осъден на пет или десет години затвор. Ще бъдеш отделен от хората и ще бъдеш затворен зад железни решетки заедно с измета на обществото.

Фердинанд се строполи разхълцан в краката на баща си.

— Милост! — изхълца той. — Смили се над мене, татко… страх ме е от смъртта. Ужас ме обхваща, като си помисля, че аз, сега млад и пълен с живот, след няколко минути ще лежа тук, безжизнен, студен, вдървен, ще бъда само един разлагащ се труп. Има още един изход! Дай ми средства и аз ще избягам в Америка, преди да са ме арестували. Там ще започна нов живот, ще работя, ще…

— Егоист! — кресна Бертулус. — Очакваш да подпомогна твоето бягство! Аз, пазителят на законите! Ако го направя, бих ли могъл да остана съдия, дори само още един час? Не бих ли унищожил с един замах цялото си честно минало? Не, всичко мога да жертвам за теб, само честното си име — не. Ето ти револвера, изпълни си сам присъдата!

Той подаде оръжието в ръката на смаяния си син и като се наведе над него, му пошепна ясно и отчетливо на ухото:

— Излизам и те оставям сам. Вратата ще заключа отвън, тази стая няма прозорец, от който да можеш да избягаш. Десет минути след излизането ми ще трябва да чуя изстрела, който ще ми извести, че ти със смъртта си изкупваш престъплението си. Ако не го чуя, ще се върна при теб и, заклевам се в белите си коси, заклевам се в паметта на майка ти, която е за мен най-святото нещо на света и която и ти, въпреки поквареното си сърце, би трябвало поне малко да почиташ, че ще те убия аз, а след половин минута ще убия и себе си. С твоето колебание няма да постигнеш нищо друго, освен да ме направиш убиец и самоубиец. А сега отговори ми — искаш ли да изпълниш последното ми желание, последното желание, което ти отправям тук, на земята!?

Фердинанд стана бавно от пода. Цветът на лицето му беше станал сив, от челото му струеше пот.

— Татко! — каза той със задавен от сълзи глас. — Татко, ще те послушам! Съгласен съм да умра, но преди да го направя, кажи ми, че си ми простил.

Бертулус разтвори ръце и изрече развълнувано:

— Ела да те прегърна, да те целуна още веднъж за последен път, дете мое. Сега, когато устните ми те целуват, ти заявявам: умри с мир в душата си, твоят стар баща ти прощава всичко, което си му сторил, и когато удари моят час, ще поискам да ме погребат до теб. Смъртта прави всички равни. Приживе бях принуден да се срамувам за теб, ала мъртъв мога спокойно да лежа при тебе. <

Синът притисна обляното си в сълзи лице до бащиното и сълзите му се смесиха със сълзите на стария човек, който сега плачеше като дете.

— Сбогом, дете мое, за последен път сбогом! — с мъка промълви той и Фердинанд чу как ключът беше обърнат два пъти.

Той вдигна бавно револвера и опря дулото на челото си.

— Да умра! — пошепна с треперещ глас, — да умра, когато животът е толкова хубав и тъй добре бих могъл да го използвам! Ах, колко жестока е тази присъда на баща ми! Но трябва, той има право, няма друг изход! Пък и дори да не бях съгласен с това, дори и да исках да избягам, няма как. Тази стая е цял капан, няма никакви прозорци, а единствената врата е заключена.

Той сложи пръстта си върху спусъка, но в следния момент отпусна ръката си и след това запрати револвера надалеч.

— Не мога — прошепна. — Не мога, нямам кураж за тази страшна постъпка.

Разплакан се хвърли на коженото канапе, опряно до стената на пушалнята. Тялото му рухна тежко върху него и така навярно беше натиснал таен бутон, защото в този миг гърбът на канапето се разтвори и за голямо свое учудване, Фердинанд откри нещо, което дотогава не знаеше. Облегалото на канапето беше празно и образуваше скривалище, състоящо се от няколко прегради. В него имаше само една преписка. Младежът я извади и я разгледа с любопитство, което най-добре свидетелствуваше, че иска да живее.

Преписката беше увита в хартия, върху която бяха написани няколко реда. Фердинанд позна веднага, че това е почеркът на баща му.

Тези няколко реда гласяха:

Лека червенина покри отново бузите на Фердинанд.

— Значи, тези писма и телеграми имат известна стойност — каза си той. — Може би генерал Боазльо ще даде за тях десет хиляди франка. Те биха ми свършили работа. С десет хиляди франка след две седмици съм в Америка.

Мисълта, че такава хубава сума би направила възможно бягството му в Америка, оживи нещастника. С треперещи от вълнение ръце той прелисти книжата. След няколко минути вече беше извадил оттам всички писма и телеграми и ги беше скрил в пазвата си. След това сложи преписката обратно, затвори скривалището и канапето се върна в предишното положение.

Тогава той дръпна масата в средата на стаята, сложи върху нея стол, покатери се върху тази импровизирана стълба и с трескава бързина се опита да отвори някой от прозорците на стъкления покрив. Успя. Отвори един от тях тихо и безшумно. Подаде главата си навън. Условията за по-нататъшното му бягство изглеждаха благоприятни. От стъкления покрив, който изглеждаше достатъчно здрав, за да го удържи, можеше да се покачи на един балкон, от който пък лесно можеше да скочи в градината.

Фердинанд слезе пак в стаята и вдигна револвера от пода. След това даде бързо два изстрела един след друг. Единият куршум попадна в канапето и го подпали. В следния момент Фердинанд отново се беше качил на масата и стола. Вдигна се на стъкления покрив и бързо и ловко премина по него. Един скок и се намери на балкона, а оттам — в градината. Затича се по улицата, без да се обърне нито веднъж към бащината си къща.

След няколко минути се смеси с тълпата, която се движеше из оживените улици и изчезна в потока пешеходци и коли.

Когато остави сина си, Бертулус отиде в канцеларията. С желязна енергия се бореше против силното вълнение. Когато беше между своите секретари и писари, той изглеждаше толкова спокоен, че никой от тях не би допуснал, че този човек преди малко се е простил завинаги с най-скъпото си същество.

— Още днес — обърна се той към първия си секретар — ще изпратим делото Естерхази — Пей на Върховния съд. Напишете необходимото писмо, а след това ще ви дам и самата преписка!

— Добре, господин Бертулус! — отговори първият секретар.

След това съдията обиколи един след друг и писарите, подписа разни писма и книжа и направи поправки там, където откри грешки.

Този човек имаше достатъчно самообладание, за да се занимава усърдно със своята работа даже в решителния момент, в който, както той мислеше, синът му се прощава с живота.

Изведнъж се чу гръм, после втори, всички в бюрото се сепнаха.

— Какво беше това? — попита вторият секретар. — Господин Бертулус, струва ми се, че във вашата квартира се гръмна!

— Гръмна се! — повтори несъзнателно съдията и погледна секретаря си като осъден на смърт, комуто съобщават, че са дошли да го отведат на екзекуция. После се сепна. — Не се ли лъжите, наистина ли се гръмна?

Вратата на канцеларията се отвори бързо и госпожица Риголет се спусна вътре смъртнобледа.

— Господин Бертулус — извика тя, — сигурно е станало ужасно нещастие. Чуха се два гърмежа от пушалнята, в която се намираше Фердинанд. При това в цялата къща мирише ужасно на изгоряло. О, Боже мой, защо стоите тъй неподвижен! Елате с мен! Елате да видим какво е станало.

Съдията Бертулус се изправи като разбуден от дълбок сън.

— Хайде — реши най-после той, — да видим какво има. Вие, господин Легранд — така се казваше първият секретар, — бъдете моля ви се, тъй добър да ме придружите.

С твърди стъпки съдията, придружен от госпожица Риголет и Легранд, преминаха през няколко стаи и стигнаха до вратата на пушалнята. Тя беше заключена.

Ужасна миризма на изгоряло дърво идеше откъм вратата.

— Разбийте вратата! — нареди Бертулус решително. — Госпожица Риголет има право. Навярно е станало някакво голямо нещастие…

Легранд се върна тичешком в канцеларията, за да повика на помощ няколко писари. В това време Бертулус стоеше неподвижен, облегнат на стената на коридора и гледаше с широко разтворени очи вратата, зад която го очакваше страшната гледка. Той знаеше какво ще види, когато я разбият — в средата на стаята, върху килима ще лежи синът му, единственият му син, единственото му дете, бездушен труп, пронизан от два куршума.

Това самоубийство беше негово дело, беше негово желание. Ще може ли да понесе този удар? Няма ли цялата му енергия да се сломи, когато застане над трупа на сина си, когато погледне изкривеното му от смъртта лице? Тази мисъл беше ужасна. Дори римската натура на съдията Бертулус не беше в състояние да я понесе.

Легранд се върна с трима писари, между които беше и Готие. Те натискаха с всичка сила вратата и след дълги усилия успяха да я изкъртят. Бертулус прекрачи пръв прага. Той огледа стаята. Нямаше нищо! Никакъв труп! Никакъв самоубиец! Никаква кръв! Стаята беше изпълнена с дим. Пламъци се издигаха, чуваше се пращене, а след малко канапето, което гореше, се разчупи и падна на парчета. То представляваше само купчина горящи дъски и парчета кожа.

— Той ме измами! — промълви на себе си Бертулус, като видя отворения прозорец на стъкления покрив, откъдето Фердинанд беше избягал. — Значи, до последния момент той си остана лъжец, страхливец и подлец! Вместо да се самоубие и по такъв начин да изкупи престъплението, което извърши, той е предпочел чрез подло бягство да се избави от наказанието.

В този момент погледът на съдията падна върху горящото канапе, което Легранд и писарите се мъчеха да изгасят, С несигурни крачки отиде при малката горяща купчина.

— Канапето — каза глухо той — е изгоряло. То е станало жертва на пламъците! Ах, Легранд, помогнете ми да намерим остатъците от едно дело, което бях скрил в една кухина на облегалото! Едно дело, от което зависят животът и честта ми! Не стойте така безучастно! Помогнете ми! Трябва да го извадим! Трябва да го спасим! С риск да си изгори ръцете, нещастният старец започна да бърка из горящата купчина и да търси в нея книжата. Легранд прегърна Бертулус и го отстрани насила.

— Господин Бертулус! — изрече развълнувано, той, — моля ви се, престанете, ще се изгорите. Мъката ви е безполезна! Ако сте скрил в това канапе някое дело, то отдавна е станало жертва на пламъците. Вижте — той се наведе и вдигна малък остатък от изгорен лист хартия, — ето ви доказателството, че делото ви е унищожено от огъня. Един полуизгорял лист хартия, едно парче от онова, което търсите!

Бертулус се изсмя безумно.

— Значи, този пожар не е случаен — разбра той. — Подлеците, които съблазниха сина ми, за да ме принудят да им дам писмата и телеграмите, които доказват виновността на Естерхази, са намерили друг начин за постигане на целта си.

— Легранд… госпожице Риголет, съжалявайте ме! Плачете заедно с мен, защото днес аз загубих и погребах реномето си на съдия! Делото, което изгоря заедно с това канапе, съдържаше писмата и телеграмите на черния майор.

Бертулус нададе глух стон и падна в безсъзнание. Подчинените му го вдигнаха внимателно й го сложиха на леглото.

След три дни майор Естерхази и любовницата му Габриела Пей бяха освободени по решение на Върховния съд. Не беше възможно да се представят в съда необходимите доказателства за виновността на майора и неговата любовница.

Естерхази свободен. Естерхази невинен. Хората се изумиха, като чуха това решение на съда. Те, разбира се, не подозираха по какъв начин беше постигнато унищожаването на доказателствата за виновността на черния майор.

8.

— Дръж се здраво, Роберт, моето момче, само още малко!… Ето сушата!… Ако я стигнем, спасени сме!…

— Не мога вече!… Чувствам, че губя съзнание!… Дръж майка ми!

— Аз я държа здраво в ръцете си… Ей, приятелю, помогнете на това момче, за Бога, хванете го здраво, да не го изпуснем!

— Колко смятате, че има още до сушата?

— Само две мили.

— Нататък ли ни тласка течението?

— Да, ще ни изхвърли право на брега. Сега всичко зависи от това дали ще издържим още малко.

Тези думи бяха произнесени на 21 януари 1897 година сред Атлантическия океан и то от хора, които, насядали върху тясна дъска, плаваха върху вълните на това безбрежно море. Корабокрушенците бяха четирима: двама мъже, една жена и едно момче. Момчето беше вече толкова изтощено от глад и жажда, че едва се държеше за дъската. Съвсем отпаднало, то беше се облегнало на гърдите на единия от мъжете, който с дясната си ръка го беше прегърнал, а с лявата се държеше здраво за дъската.

Жената, облечена в затворнически дрехи, беше вече загубила съзнание и се намираше почти в предсмъртно състояние.

Мълчаливо, седнали върху тясната дъска, нещастниците наблюдаваха напрегнато как вятърът ги приближава все повече и повече до брега, който от минута на минута все по-ясно се виждаше. Изведнъж дъската беше повлечена от вълните. За момент тя се издигна над тях, след това, заедно с насядалите върху нея хора, процепи въздуха, сякаш беше излязла от дулото на исполинско оръдие, и след няколко секунди хората лежаха върху мекия пясък на брега. Те бяха спасени, поне бяха запазени от бушуващата ярост на океана.

За щастие четиримата бяха изхвърлени толкова навътре на брега, че приливът не можеше да ги достигне и повлече обратно в морето.

Кои бяха тези хора, каква ужасна съдба ги беше събрала върху тази дъска сред океана, какви душевни и физически връзки ги свързваха помежду им?

Мъжът с добродушното лице, чиито очи излъчваха неукротима енергия, е Латур, клоунът, когото видяхме, че стана моряк на „Черната Мария“.

Момчето, което съвършено изтощено лежи в краката му, е разбира се, неразделният другар на бившия клоун, любимецът му Роберт Естерхази! Припадналата жена, която не проявява никакви признаци на живот и лежи с широко разтворени ръце и обърнато към слънцето лице върху пясъка, е Натали Естерхази, нещастната съпруга на черния майор, майката на Роберт. Грубата сива рокля, която обгръща тялото й, е същата оная рокля, която тя сама облече в „Сен Лазар“, когато с Фернанда Турвил размениха ролите си.

А кой беше четвъртият човек, който най-малко беше пострадал от неволната морска баня и преумората през последните дни, защото вече се беше изправил на краката си и със скръстени над гърдите ръце гледаше съчувствено и разтревожено лежащата пред него нещастна жена.

За да си обясним съдбата на тези хора, ще трябва да се върнем малко назад в разказа си.

Знаем, че Натали, Роберт и Латур се намираха на парахода „Черната Мария“, когато по време на буря се разбунтува екипажът му. Моряците, предвождани от кормчията, бяха изпразнили буретата с ракия, които се намираха на парахода, и в пияно състояние бяха решили да откраднат парахода и да го използват за пиратство. Но това тяхно намерение беше осуетено благодарение на намесата на Латур. Той беше подмамил тълпата бунтовници в машинното отделение и ги беше заключил там, откъдето не можеха да излязат, защото желязната врата беше много здрава. За тази услуга, която той направи на капитана на „Черната Мария“ Делклюзьор, той поиска само свободата на намиращите се на борда затворници. Капитанът се беше съгласил да спре на западния африкански бряг и там да остави затворниците, които бяха осъдени на по-дълго или по-кратко заточение в Каена.

Тъй като трябваше да се откажат от използването на парна тяга, защото машинното помещение беше, както казахме, заето от бунтовниците, те вдигнаха ветрилата и насочиха кораба на изток. Тъкмо Латур, Роберт и Натали, изпълнени с надежда, седяха един до друг и мислеха как да стигнат от Африка до най-близката френска колония, за да се върнат оттам в Париж, когато се случи нещастие, което сложи край на плановете и надеждите им.

На втория ден след заключването на бунтовниците, към дванадесет часа по обяд, се чу ужасен трясък и след миг „Черната Мария“ се превърна в негодна развалина. Цялата задна част от парахода беше изчезнала, погълната от водата заедно с всичко живо в нея. Ония обаче, които по време на експлозията се намираха на предната палуба, макар и да бяха пощадени от смъртта, знаеха, че тя не е далеч от тях. Нямаше да минат и петнадесет минути и жалките остатъци от „Черната Мария“ щяха също да потънат в морето.

Бунтовниците сами бяха причинили нещастието. В машинното отделение те не можеха да намерят нищо за ядене, но затова пък откриха едно буренце ракия, скрито там навярно от механиците или огнярите за своя лична употреба. Негодниците продължиха започнатия на палубата гуляй и в резултат на това един от тях, пиян до умопомрачение, подклал пещта на котела, в който имало съвсем малко вода. Хората на палубата чули предупредителния сигнал, който известявал за близката катастрофа, ала преди капитан Делклюзьор да успее да слезе в машинното отделение, котелът експлодирал и докарал катастрофата.

Разбира се, самите бунтовници загинали разкъсани на парчета от експлодиралия котел. Ала смъртта на тези негодници с нищо не помогна на останалите живи хора. Тяхното положение беше много тежко. Това, на което те още се намираха, не можеше да се нарече даже развалина, то беше само купчина едва държащи се едно за друго парчета, които след няколко минути водата щеше окончателно да погълне.

Ужасен край очакваше Латур, Натали и Роберт. Те не знаеха дали да се смятат щастливи, че по време на катастрофата са били в предната част на палубата и не са загинали, или не, тъй като мъчителният час, който преживяха, едва ли можеше да се смята за щастие.

Роберт прегърна майка си, Латур стискаше ръцете на момчето и така те стояха безпомощни, отчаяни и обречени на гибел. В този момент една ръка легна на рамото на Латур и той чу някой да казва:

— Какво чакате, господин Латур, да стане много късно, да се разруши и потъне и тази част на парахода?

Латур учудено се обърна.

Спокойният тон, с който бяха казани тези думи, подейства утешително дори в тази страшна минута. Той видя пред себе си човек, когото не беше забелязал по-рано на парахода. Беше облечен в затворнически дрехи, а на ръцете му още личаха белезите на веригите, които бе носил доскоро. Лицето му излъчваше интелигентност. Той имаше къса черна брада, прошарена тук-там с бели косми. Гъстата му коса беше също тъй посребряла.

— Какво бих могъл да направя? — зачуди се Латур.

— Какво бих могъл да направя, за да спася себе си и приятелите си? Нали виждате, че смъртта ни е въпрос само на няколко минути.

— Тези минути трябва да се използват — твърдо и енергично го прекъсна непознатият. — Да действаме заедно, господин Латур!

— Какво смятате да правим, господине? Непознатият хвърли дълъг изпитателен поглед върху развалината, на която плаваха.

— Спасителните лодки са се откъснали при експлозията и вълните са ги отнесли — разбра той. — Ще трябва да потърсим нещо друго.

— Друга лодка! Не виждам нищо подобно.

— Виждате ли онази дъска? — посочи непознатият.

— Тя е доста голяма и ще може да удържи както мен, тъй и вас, дамата и момчето.

— Какво ще правим с една дъска сред океана?

— Всичко, ако Бог е решил да подпомогне нашите усилия. Елате, господин Латур, вземете дамата и момчето със себе си и върху тази дъска да изчакаме потъването на последната част от „Черната Мария“.

Вътрешен глас подсказа на Латур да се подчини на този човек. Той обясни набързо на Натали и Роберт каква е работата и те, макар и да не вярваха твърде, все пак последваха Латур и седнаха заедно с него и непознатия върху една доста дълга и широка дъска. Той взе дълго парче дърво, което искаше да употреби като весло или средство за прогонване на приближаващите се акули.

— Най-важното сега е — обясни черноокият мъж — да се държим здраво за нашата дъска, защото по всяка вероятност ще получим силен тласък при потъването на парахода.

Нещастниците механично изпълняваха неговите нареждания.

— Кой сте вие, господине? — попита Латур. — Въпреки голямата опасност запазвате спокойствие, хладнокръвие и давате заповедите си с такава вяра в бъдещето, докато всичко наоколо вика, реве, проклина и плаче!

Непознатият се поклони, сякаш се намираше в елегантен салон, сред най-доброто парижко общество.

— Казвам се Уилям МакГоер и съм репортер на „Ню Йорк Хералд“.

— Вие сте репортер! — учуди се Латур. — И пътувате със затворниците, които изпращат за Каена…

— Това е една малка комедия — отговори американецът с тънка усмивка. Този странен човек можеше да се усмихва дори пред лицето на смъртта. — Нашият главен редактор ми поръча да отида на всяка цена на Дяволския остров и да проуча условията, при които живее нещастният мъченик Драйфус. Разбира се, с цел всичко това да бъде по-късно публикувано в редица статии в „Ню Йорк Хералд“. Не ми оставаше нищо друго, освен да извърша привидно престъпление, за което да ме осъдят на двегодишно заточение в Каена. Страхувам се, обаче, че при сегашните условия „Ню Йорк Хералд“ ще трябва доста дълго да чака за своите статии.

Но едва репортерът изрече последните си думи, една вълна изхвърли всички в морето. Тя заля както дъската, така и седналите върху нея хора. Скоро след това се показаха на повърхността, всички на местата си.

— Слава Богу, най-мъчното мина — обяви Уилям МакГоер. — Опасността да бъдем погълнати от водовъртежа отмина. Вижте какво щеше да ни сполети, ако бяхме останали една минута по-дълго върху развалините на „Черната Мария“! Погледнете там!

Латур, Натали и Роберт погледнаха към парахода и ужасени видяха как той, разбит от вълните, потъна, като повлече след себе си и всички пътници, които се намираха върху него. А дъската си плаваше над вълните и приличаше действително на малка лодка. За щастие на претърпелите корабокрушение наши приятели, вятърът, който дотогава духаше, затихна, морето се успокои и поне пряката опасност беше избягната.

На какво, обаче, можеха да се надяват нещастните? Където и да погледнеха, очите им виждаха само вода, при това нощта настъпваше, а Роберт и майка му се измъчваха от непоносима жажда.

Най-сетне се стъмни съвсем. Сутринта започна да вали. Всяка капка, която падаше от небето, беше жадно погълната от измъчените нещастници. Уилям МакГоер беше направил от своята кърпичка нещо като торбичка, която бързо се напълни с вода и по такъв начин всички можеха да утолят жаждата си. Но дъждовните облаци се разпръснаха, денят настъпи, а заедно с него и непоносимата горещина.

Тласкани от силен североизточен вятър, корабокрушенците заплаваха с почти застрашителна скорост. Започна да ги измъчва и гладът. Нямаха нищо за ядене, дори коричка. Латур намери само малко тютюн в джобовете си, но и той беше посрещнат с радост и поделен между четиримата пътници. Те дъвчеха тютюневите листа и смучеха образуваната течност. Денят мина без да срещнат параход. Нощта отново се спусна над нещастниците. Едва разменяха по някоя дума помежду си, пък и за какво ли друго биха могли да говорят, освен за предстоящата смърт.

През нощта Натали започна да бълнува, тя пъшкаше, мислеше, че мъжът й граф Естерхази я преследва, със сърцераздирателен глас викаше Роберт и Латур на помощ, после започна да пее, да се смее, докато най-сетне млъкна съвсем.

Латур я прегърна с една ръка, тя се отпусна в безсъзнание на неговите гърди. И Роберт започна постепенно да губи сили. Изглеждаше, че майката и синът няма да дочакат живи деня.

— Колко страшно е да гледаш как бавно умират хора, които обичаш — прошепна Латур на репортера. — Това е много по-страшно, отколкото когато смъртта настъпи бързо и изведнъж. Репортерът сви рамене:

— Господин Латур, вашите приятели са още живи. Значи, може още да се надявате, че заедно с тях ще се измъкнем живи от това блато.

— Значи, вие все още не сте загубил надежда, че ще се спасим?

— Ако бях загубил надежда — отвърна американецът, — щях да се хвърля в морето. Нямаше да си правя труда повече.

Слънцето, което в този момент се подаде на хоризонта и прогони нощните облаци, заля морето със светлина, която ставаше все по-ярка и направи въздуха прозрачен и ясен.

Изведнъж репортерът вдигна ръцете си и посочи на запад:

— Вижте! Знаех, че ще стигнем някаква земя!

— Земя! — извика Латур с пълен глас. — Земя!… Наистина земя!… Графиня Натали, Роберт, съберете сили… Надявайте се!… Радвайте се!… Земя, земя!

Но само Роберт с лека въздишка повтори думата „земя“. Графиня Натали беше като вцепенена. Вълните тласкаха дъската с обнадеждените пътници, които в трескаво вълнение чакаха да стигнат до земята, докато най-сетне настъпи моментът, който описахме по-рано, когато дъската, грабната от грамадна вълна, беше изхвърлена на брега.

Няколко минути цареше мълчание. След това се чу гласът на Латур:

— Жив ли е Роберт?

— Да, жив е! — отговори Уилям МакГоер, като се наведе над момчето. — След малко и той ще скочи на краката си. Но ми се струва, че положението на нещастната жена е сериозно.

— След Бога трябва да благодаря на вас, мистър МакГоер — каза Латур. — Без вас щяхме да лежим сега на дъното на океана.

— Само се отплатих за вашата услуга — отговори спокойно американецът. — Благодарение на вас затворниците от „Черната Мария“ бяха освободени от ужасните килии и изведени на палубата. Благодарение на вас ни снеха оковите, следователно аз ви дължа живота си поне толкова, колкото вие на мене. Впрочем най-добре ще е да отправим своите благодарности за нашето спасение към Бога, горе на небето!

— Това е и моето мнение — потвърди бившият клоун и погледна с благодарност към небето.

— Чичо Латур — се чу в същия миг зад тях, — мили чичо Латур, значи сме спасени?

С радостен вик Латур прегърна малкия Роберт.

— Да, спасени сме, синко — промълви той, — поне се намираме на здрава почва. Какво, обаче, ни очаква тук, това ще покаже бъдещето.

Чак сега момчето откри майка си и с глух стон коленичи до нея.

— Майко, майчице! — изплака той. — Събуди се! Отговори ми, отвори си очите! Не, не бива да умираш! Ти трябва да живееш! Нали сега сме спасени!

— Майка ти ще се събуди, Роберт — прозвуча зад него спокойният глас на репортера. — Дай й само малко време, за да се съвземе, а ние трябва преди всичко да намерим нещо за ядене, защото мисля, че госпожата има нужда от храна и почивка.

— Храна ли? — сепна се отчаяно Латур. — Накъдето и да погледна, не виждам нищо друго освен небе, море и пуст бряг! Изглежда, че тази земя не е обитавана от хора, защото никъде не се вижда дим или друга човешка следа…

— Ние сме, както изглежда, на остров — каза репортерът. — Да не губим надежда, че съдбата не ни е изпратила на някой пуст остров, а напротив, ни е завела на остров, където живеят цивилизовани хора.

— А ако е и безлюден? — изгледа го със страх Роберт. — Какво ще правим тогава?

— Тогава островът ще е наш и ние ще сме негови господари — отговори американецът. — Ще направим всичко, за да се обзаведем, колкото е възможно по-добре. Но, хайде, Латур, да направим една обиколка край брега. Надявам се да намерим там нещо за ядене. Роберт ще остане при майка си.

Двамата мъже тръгнаха покрай брега, за географското положение на който имаха само приблизително понятие. Те вървяха бързо по примесената с камъни песъчлива почва, по която липсваше всякаква растителност. Неравният каменист терен имаше на много места пукнатини, които много затрудняваха ходенето. От него всеки миг се вдигаха големи, тежки птици, които се разлетяваха на всички страни. Американецът ги взе за морски чайки и водни лястовици. Изведнъж се намериха пред покрита с водорасли скала, която след няколко часа щеше вероятно да бъде залята от прилива. На тази скала висяха миди, които съвсем не бяха за пренебрегване от гладни като нашите приятели хора.

— Но това са каменни миди! — възкликна американецът.

— Ядат ли се? — попита Латур.

— Напълно. Сега ще ги опитаме.

Уилям МакГоер отвори няколко от мидите и двамата с Латур ги изядоха.

Те напълниха кърпата на американеца и побързаха да се върнат на мястото, където бяха оставили Натали и Роберт. Тук се потвърди предположението на американеца, че графинята е припаднала само от изтощение, защото след като глътна насила вкараните в устата й миди, тя веднага отвори очи и каза няколко откъслечни думи. Роберт, разплакан от радост, прегърна майка си. Тя беше още твърде слаба, за да може да му отговори, но все пак можа да притисне къдрокосата главица на сина си до гърдите си.

— Тъй, сега се нахранихме — въздъхна американецът. — Предстои ни да намерим още две неща: прясна вода и някакво жилище, което, разбира се, няма да бъде елегантна квартира, а може би само пещера, в която ще се чувстваме малко по-удобно. За тази цел ви предлагам, Латур, на направим нов излет, но този път вече към вътрешността на острова.

Роберт пак остана да пази майка си, а двамата мъже тръгнаха да изследват острова. Стигнаха гора, която се изправи пред погледа им. Бяха вървели около половин час, когато излязоха на гладко плато, образувано от една скала. Зад тази отвесна стена започваше растителност, която се простираше навътре, докъдето им стигаше погледът. Виждаха се големи зелени дървета. Уилям МакГоер и Латур внимателно разглеждаха този остров, на който може би им беше съдено да прекарат дълги години, та дори и целия си живот, ако той се намираше далече от параходните пътища.

— Доволен съм от това, което виждам — каза репортерът.

И действително, щом приближиха гората, видяха буйна река, която бързаше към морето и чиято бистра чиста вода веднага опитаха.

— Сега ни липсва само жилище! — постанови американецът. — Но и него скоро ще намерим. Тук, в подножието на скалата сигурно има пещера, която ще ни запази от дъжд и вятър.

Към прореза на реката действително намериха макар и не истинска пещера, но все пак малка празнина, образувана от натрупването на грамадни скали, което често се среща при подобен скалист релеф. МакГоер и Латур проникнаха доста навътре в този образуван от скали и постлан с пясък коридор, в който не липсваше светлина, тъй като тя проникваше през цепнатините на натрупаните скали. Американецът веднага заяви, че това е напълно подходящо жилище.

— Остава само да се запушат дупките, през които духа вятърът, но това лесно ще направим с камъни и пясък.

— Обаче жилище без огнище не може — сети се Латур, — затова ще трябва да потърсим гориво, тъй като не можем постоянно да се храним с миди. Ще трябва да се погрижим и за топла храна.

— Добре — съгласи се американецът. — Идете в гората, драги Латур, тук ще намерите счупени от вятъра клони, съберете ги и ги донесете тук. В това време аз ще се погрижа да направя някакво огнище.

Латур веднага се запъти към гората. Набързо събра дърва. След това ги повлече към реката, която, както знаем, течеше покрай тяхната пещера и спусна в нея събрания товар. Когато стигна там, американецът беше вече направил огнище, разбира се, много просто, от няколко големи плоски камъка, сложени един върху друг от двете страни. Димът щеше да излиза през една цепнатина в скалите.

Латур и американецът побързаха да се върнат при Натали и Роберт, тъй като искаха да ги заведат колкото се може по-скоро в новото им жилище. Понеже графинята още не беше в състояние да ходи, Латур и МакГоер я носеха един след друг. Те стигнаха благополучно до пещерата и Роберт беше натоварен със задачата да събере от брега колкото може морска трева и да я донесе в пещерата. Не след дълго момчето се върна с морска трева, която беше достатъчна за постеля на Натали.

Докато се извършваха тия приготовления, започна да се смрачава и Латур настоя да потърсят нещо за вечеря.

Пещерата беше старателно прегледана и в нея не намериха никакви следи от опасни животни. Решиха, че графинята е в пълна безопасност, затова двамата мъже позволиха на Роберт да ги придружи до близката гора. Те тръгнаха по гребена на гранитното платно, което се състоеше от дълга редица чудни по форма скали. Там намериха дупки с гнезда на стотици птици.

— Я вижте — извика ги американецът, — ето скални диви гълъби. Познавам ги по бялата перушина.

— … Ще си направим от тях чудесен омлет — допълни Латур.

— Ама, чичо Латур! — подсети го момчето. — В какво ще направиш омлета, в шапката си ли?

— Не, такива магии не мога да правя — усмихна се бившият клоун. — Ще трябва да се задоволим с печени яйца, но те уверявам, моето момче, те ще ни харесат.

Тримата започнаха да търсят и действително намериха сума яйца. Напълниха кърпата на Роберт и се върнаха обратно в пещерата.

Латур сложи в огнището малко дърва, а в това време американецът пренесе остатъка от горивото в едно странично помещение. Когато МакГоер свърши тази работа и се върна при другите, той намери Латур изправен пред огнището да търси нещо из джобовете си.

— Какво правите, господин Латур? — попита американецът.

— Аз търся това — обясни бившият клоун, — от което при сегашните условия може би зависи животът ни. Търся кибрит.

— Наистина — сепна се репортерът, — това е много важно. Не си ли взехте запалката, когато напуснахте „Черната Мария“!?

— Загубил съм я — отчаяно го погледна Латур. — И Роберт също няма кибрит. Може би ще накладем огъня, като търкаме подобно на диваците две дървета едно о друго, но това е навярно твърде трудно.

— Съвсем невъзможно! — уточни американецът.

— И въпреки това, такъв начин за добиване на огън е съвсем обикновен у диваците, които населяват островите на Тихия океан! — намеси се Роберт.

Репортерът на „Ню Йорк Хералд“ поклати решително глава.

— За да се получи огън по такъв начин — каза той, — е необходимо човек да има силата на дивака, неговата опитност и специалното дърво, което те употребяват.

Докато го изричаше, МакГоер претърси старателно всичките си джобове и действително намери в тях една клечка кибрит. Тази малка клечица представляваше за нашите приятели богатство с неизмерима стойност. Ако не успеят да запалят огън с нея, ще са загубени. Не биха могли продължително време да се хранят само със сурова храна и биха мръзнали през студения сезон.

— Ще ме оставите ли аз да запаля огъня? — попита Латур.

Той взе клечката и я разгледа внимателно. За щастие беше здрава.

— Би трябвало да имаме хартия сега! — въздъхна Латур.

Роберт претърси джобовете си и извади едно парченце пожълтяла хартия. Латур сложи няколко шепи сухи листа и мъх под натрупаните на огнището дървета, така че въздухът свободно да минава и огънят лесно да пламне.

Роберт смачка хартията и я мушна под тях. Латур потърси сухо камъче и с разтуптяно сърце и сдържан дъх започна да драсна кибрита. Първото драсване излезе безуспешно. Беше натиснал твърде леко от страх да не откърти фосфора.

— Не, не мога — пошепна той. — Не мога, приятели. Мисълта, че с едно несръчно движение мога да ви лиша от топлина, парализира моите движения. Не съм в състояние да запаля огъня.

— Добре, тогава аз ще се опитам — каза американецът и взе кибритената клечка от ръката на французина.

Никога в живота си МакГоер не е бивал толкова развълнуван като сега. Сърцето му биеше силно, но въпреки това той енергично драсна клечката. Показа се живо пламъче и се усети остра миризма на дим. Американецът бавно обърна клечката, за да се запали по-добре и я сложи под хартията, която пламна и след няколко секунди сухите листа и мъхът бяха в пламъци. Скоро след това дърветата запращяха и пламъците осветиха тъмнината.

— Най-сетне — развесели се МакГоер. — Никога в живота си не съм бил толкова нервен.

Огънят гореше хубаво, пушекът намери удобен изход и приятна топлина се разля наоколо. Роберт пое грижата да поддържа огъня, така че винаги да има малко жар под пепелта. Латур се хвалеше, че знае да готви яйца по двадесет различни начина, но тъй като сега нямаше на разположение никакви съдове, трябваше да се задоволи да опече яйцата в горещата пепел. След няколко минути те бяха готови и Латур покани приятелите си да вечерят. Твърдите яйца бяха много вкусни и тъй като яйцето съдържа всичко необходимо за поддържане на живота на човека, нещастниците се нахраниха добре и подкрепиха силите си.

Дори Натали изяде няколко яйца, пи малко прясна вода и потъна в дълбок, освежителен сън, който според мнението на американеца, беше най-доброто средство за нея. Не след дълго умората надви и останалите. Роберт беше първият, комуто сънят затвори очите. Той легна до майка си, опря глава до гърдите й и скоро равномерното му дишане показа, че се беше пренесъл в царството на сънищата.

Другите последваха примера му.

9.

След пристигането си в Париж първата работа на Клотилда беше да се срещне заедно с лорда с Матийо Драйфус и да му съобщи за намерението си да съдейства за освобождението на нещастния му брат.

— О, ако го сторите — трогна се Матийо, — вие ще заслужите горещата благодарност на нашето измъчено семейство.

— Обещавам ви да го направя — каза Клотилда. — Знаете ли, господин Драйфус, кой е душата на цялото съзаклятие против вашия брат? Кой е успял да излъже дори министрите, тъй като те не са виновни, те са само заблудени! Това е Забулената дама.

— Забулената дама ли? — стресна се Матийо Драйфус. — Аз съм я срещал. Тази забулена дама ми донесе веднъж няколко писма уж написани в Каенския затвор от една скъпа за мене личност. Аз заключих тези писма в желязна касетка, но на идната нощ крадци влязоха през прозореца откъм улицата в моя кабинет и задигнаха касетката. По-късно я получих анонимно обратно по пощата. От нея липсваха само въпросните писма от Каена.

— Чудна работа — промърмори лорд Лоуел. — Какъв интерес могат да представляват тези писма от Каена за Драйфусовите неприятели?

— Вие казахте — обърна се Клотилда към Матийо Драйфус, — че Забулената дама ви донесе писмата, които после ви откраднаха през нощта. Дали не са ви дали тези писма, само за да могат впоследствие да ги изнесат от вашата къща в присъствието на други лица, т.е. да ви изкарат притежател на известни писма?

— Но какво значение могат да имат — възрази Матийо. — Съдържанието им беше от съвсем личен характер. Бяха писма, адресирани до мен от едно нещастно момиче. В тях нямаше ни дума за брат ми, нито пък за каквато и да е държавна или политическа дейност.

Клотилда се замисли за момент.

— Всичките ли страници бяха изпълнени?

— Не, само две. Сега ми прави впечатление даже, че бяха изписани само двете външни страници, а вътрешните две бяха чисти.

По лицето на генералшата се мярна странна усмивка.

— Милорд — обърна се тя към Лоуел, — и вие, господин Матийо Драйфус, не знаете ли, че съществуват мастила, при които написаното остава двадесет и четири часа невидимо и се появява чак след това?

— Действително — разколебано отрони лорд Лоуел, — но не разбирам…

— Имайте търпение един момент — помоли Клотилда. — Ще ви обясня какво искам да кажа. Мисля, че съобщенията на онова нещастно момиче от Каена до господин Матийо Драйфус са написани с мастило, което изчезва след известно време, пък вътрешните страници на листа, които са написани с мастило, което се появява по-късно, съдържат текст, който потвърждава вината на капитан Алфред Драйфус. Значи, писмата, които са внесени в дома на господин Матийо Драйфус, са невинни, а ония, които са изнесени от крадците, са тежки доказателства за виновността на Драйфус. Искали са навярно да дадат по такъв начин на известни високопоставени лица неопровержими доказателства за предателството на мъченика от Дяволския остров.

Лорд Лоуел и Матийо Драйфус се спогледаха изненадани.

— Чак сега ми се отвориха очите — отрони Матийо. — Да, такава трябва да е била работата. Само така може да си обясни човек, че хора като военния министър Кавеняк и генерал Пелийо излязоха с твърдението, че притежават неопровержими доказателства за виновността на брат ми.

— Какво може да се направи? — попита лордът. — Как можем да уверим Кавеняк, че е жертва на престъпна измама?

— Да, трябва да докажем на министъра — решително изрече Матийо Драйфус, — че тези писма са фалшифицирани.

Клотилда закрачи из стаята. Мислите бушуваха в главата й, гърдите й се повдигаха от вълнение. Изведнъж тя застана между лорд Лоуел и Матийо и заяви с пророчески глас:

— Мошениците трябва да бъдат демаскирани. Кавеняк трябва да узнае, че е излъган. Има едно средство да го убедим, че писмата са фалшиви. Има един начин да извадим истината на бял свят и аз се наемам да направя това. Само че — прибави тя глухо, — това ще тласне Боазльо в пропастта. И знам, че ще се намерят хора, които ще ме осъдят за това, тъй като все пак той е бил мой съпруг. Живяла съм с него под един покрив, приемала съм от него благодеяния, но от друга страна, той се опита да ме убие и едното покрива другото. Считам, че съм свободна от всякакви задължения спрямо него. Сега ме оставете да действам. След три дни цяла Франция ще знае, че не съществуват никакви доказателства за виновността на нещастника от Дяволския остров. Че тези доказателства са изкусно фабрикувани, че съществува една банда от лъжци и фалшификатори, която, за да спаси себе си, тласна към нещастието капитан Алфред Драйфус.

Клотилда стоеше гордо изправена и говореше със страстно вълнение. Очите й блестяха от въодушевление и двамата мъже и Мадлен гледаха възхитени тази красива странна жена. В този момент тя беше въплъщение на справедливостта, която се канеше с меч в ръка да закрачи твърдо из Франция, за да спаси невинните и осъди виновните.

Клотилда беше казала на лорда, че иска да бъде три дни съвсем свободна и той трябваше да я остави да прави, каквото иска, без да се интересува от това, къде е и какво върши. Лорд Лоуел се съгласи твърде неохотно с тези условия. Той я закле да не се излага на опасност, защото се разтреперваше само при мисълта, че любимата жена може да попадне в клопка, поставена от Боазльо и неговите другари. Обаче Клотилда усмихнато му отговори:

— Мореплавател, който познава пътя, избягва опасните места. Аз познавам Боазльо и кликата му. На мен те нищо не могат да ми направят. Забравете ме за три дни, драги приятелю, мислете, че съм заминала и срещата ни ще бъде по-сърдечна и по-радостна. Особено ако постигна целта си и разбия пъклените планове на офицерите от Генералния щаб.

Лоуел й целуна ръка и Клотилда се оттегли в стаята си. На сутринта тя стана преди още останалите да се бяха събудили. Облече се в най-простото и най-скромното облекло, което притежаваше. Златочервените си къдри боядиса тъмни, така че човек трудно можеше да я познае. Излезе от хотела и се запъти пеша към дома на генерал Боазльо. Пристигна тъкмо в момента, когато портиерът отваряше портите. Той изгледа подозрително скромно облечената непозната личност, която се канеше да влезе в двореца на генерала, като не подозираше, че пред него стои бившата му господарка:

— Какво искате, драга моя? — попита. — Кого търсите в двореца на генерал Боазльо?

— Ах, бихте ли бил тъй любезен — смотолеви Клотилда — да ми кажете, как бих могла да се срещна с една своя роднина, която служи, тук у генерала?

— Тук, у генерала ли! Как се казва вашата роднина?

— Луиза Гуран — отговори без колебание Клотилда. — Тя е, ако не се лъжа, камериерка на госпожа генералшата.

— Да, беше — кимна портиерът, — но сега вече не е, драга моя. Откакто госпожа генералшата изчезна, отиде си и Луиза Гуран. Генералът побърза да изпрати тази надменна личност, която беше шпионка на жена му.

Непознатата жена се уплаши.

— Значи моята братовчедка Луиза е останала без работа — закърши тя ръце. — О, Боже, какво нещастие за нея. Колко пъти съм й казвала, че не бива да бъде толкова горделива и да прави всичко възможно, за да запази мястото си.

— Да, щеше да го запази — заяви авторитетно слугата, като се засмя, — ако генералшата беше останала тук. Но, знаете ли, драга моя, в нашата къща, станаха такива едни особени работи… Господи Боже мой, един верен слуга не би трябвало да говори за онова, което става у неговите господари, но тази скандална история я знае вече цял Париж, тъй че не би имало никаква полза от моето мълчание.

Какъв благоприятен случай за Клотилда да узнае как съпругът й беше успял да замаскира нейното отсъствие от къщи, с какво беше обяснил на хората нейното изчезване.

— Аз не съм любопитна — подхвърли тя на портиера, — но заради братовчедка си бих искала да знам какво се е случило тук, тъй че ще ви моля, бъдете тъй любезен да ми разкажете защо генералшата не живее вече при мъжа си и защо братовчедка ми Луиза Гуран загуби мястото си…

Портиерът усмихнат потри ръце.

— Това е всъщност една най-обикновена история — започна той. — Хората казват, че в Париж всеки ден ставали такива работи, ха-ха-ха, но в този случай госпожа генералшата излезе достатъчно глупава да се остави да я хванат. Тя водеше тук чудесен живот, имаше всичко, каквото й пожелае сърцето и ако е искала да изневерява на мъжа си, могла е да го направи много по-умело, но нали знаете, драга моя, любовта прави човека сляп. Хубавата Клотилда Боазльо се е оставила да я пипнат.

— Да я пипнат ли? Че в какво?

Клотилда едва сдържаше вълнението и гнева си, като слушаше да говори по такъв начин за нея слугата, който едва преди няколко месеца й се кланяше доземи.

Портиерът се доближи приятелски до нея и се опита да я прегърне през кръста, но Клотилда с ловко движение се измъкна от ръцете му.

— Такова строго, хубаво момиче! — засмя се брадатият мъж. — Да не сте пък женена?

— Не, не съм — отговори Клотилда.

— Ето, виждате ли, значи няма нужда да сте толкова строга. Госпожа генералшата Боазльо беше женена и имаше мъж, пред когото цял свят се покланя, и пак му изневери.

— Изневери ли му? С кого?

— Че отде да знам. Навярно не е било само с един. Изглежда, обаче, че с най-голямо благоволение се е ползвал някакъв си млад художник. Ходила е постоянно в ателието му, докато най-сетне един ден генералът я е усетил. Представям си каква сцена ще се е разиграла. Бих желал да бъда мишка, за да видя всичко това, но едно знам положително — оттогава генералът не я пусна вече да пристъпи прага на дома му.

— Значи, той я отблъсна? — попита Клотилда с треперещи устни.

— Отблъсна ли? — изсмя се сурово портиерът. — Ха-ха, това са романтични приказки, които се срещат само в хубавите книжки. Генералът буквално изхвърли навън жена си и кой знае къде се скита сега със своя художник.

Информираният слуга се огледа и добави доверително:

— Впрочем, в същия ден и Луиза Гуран си събра парцалите и изхвръкна навън. Не вярвам вашата братовчедка да е в нужда, защото като камериерка на госпожата тя беше много добре поставена, получаваше пари с шепи, за да мълчи за онова, което знае, а освен това, когато напусна, изнесе два големи куфара с дрехи. Те принадлежаха на госпожата, ала господарят не искаше вече да ги вижда, затова ги подари на камериерката й.

При тези думи очите на непознатата светнаха.

— Бихте ли могъл да ми кажете сегашния адрес на моята братовчедка? — попита тя портиера. — Да ви призная искрено, бях й дала в заем сто франка, а сега сама имам нужда от тях. Бих искала да си получа обратно парите.

— Мога да ви помогна — ентусиазира се портиерът, който искаше да отмъсти на бившата камериерка, задето тя винаги енергично беше отблъсквала всичките му опити да се сближи с нея. — Луиза Гуран ми остави адреса си, защото очаквала някакви писма, които ме помоли да й препратя. Сега живее на улица „Белвиер“ №4.

— Благодаря ви — разбърза се Клотилда. — Това е всичко, което искам да зная. Впрочем, няма ли да се ожени повторно генералът, не дружи ли той с някоя дама?

— Не съм забелязал нищо подобно — беше категоричен портиерът. — Напротив, предполагам, че генералът още обича невярната си съпруга. Дори си купи една голяма картина, която изобразява жена му. Картината се казва: „Къпещата се Сузана“.

Клотилда трепна. За пръв път чуваше, че картината, за която беше позирала на Маврус Ленски, е купена от съпруга й. За да прикрие изненадата и безпокойството си, тя се сбогува набързо с портиера и тръгна направо за улица „Белвиер“. На № 4 тя запита за Луиза Гуран и получи отговор, че госпожицата държи малък апартамент на третия етаж.

Клотилда бързо изкачи стълбите и почука на вратата. Отвориха й веднага и видя пред себе си бившата си камериерка, облечена в хубавичка домашна роба. Като хвърли поглед в стаята, вратата към която беше оставена отворена, генералшата разбра, че бившата й камериерка се е устроила твърде добре с парите, които беше спестила през времето, когато беше служила при нея.

— Какво обичате? — попита Луиза, която не позна господарката си. — Навярно сте сгрешила вратата. Аз не ви познавам!

— Наистина ли не ме познавате? — подсмихна се иронично Клотилда. — Погледни ме по-отблизо, Луиза, и си представи, че косата ми не е кафява, а златочервена.

Камериерката се дръпна и изписка от изненада.

— Боже мой! — промълви тя. — Възможно ли е? Вие ли сте, госпожо Боазльо?

— Да, аз съм! — отговори Клотилда, като влезе и бързо затвори след себе си вратата. — Надявам се, Луиза, че не си забравила добрините, които съм ти правила, и с готовност ще ми направиш услугата, която искам от тебе.

Със сълзи на очи камериерката се наведе и целуна ръка на бившата си господарка. След това я заведе в стаята и я накара да седне.

— Ще направя всичко, което искате от мен, госпожо генералша — заяви момичето. — Вие бяхте винаги толкова добра с мене. О, аз не съм го забравила и ще ви докажа, че съм признателна. Навярно не сте добре, госпожо генералша? — прибави тя и сълзи потекоха от очите й. — Това облекло, бледото ви лице!… Всичките ми спестявания, аз имам няколко хиляди франка, са на ваше разположение!

Клотилда се засмя:

— Не, мила моя Луиза, нямам нужда от твоите пари, аз съм богата. Сега разполагам навярно с повече, отколкото преди. Искам от теб само една рокля.

— Една рокля? — учуди се камериерката.

— Да, рокля, и то рокля, която е била по-рано моя. Спомняш ли си, Луиза, за роклята и шапката, която един ден моят съпруг, генералът, беше поискал от теб? Те му трябвали за някаква шега, за някакво маскиране.

— Ах, да — възкликна младото момиче. — Една тъмна рокля, гарнирана с три ивици кадифе, модерната наметка, черната кадифена шапка с перата и зеления воал…

— Да, да, зеленият воал! — зарадва се Клотилда.

— Имаш добра памет, Луиза, и се радвам, че не си забравила воала, защото не бях се сетила за него. Кажи ми, Луиза, тези неща у генерала ли останаха или ти ги взе със себе си.

Луиза се изчерви.

— Трябва да призная — смути се тя, — че взех със себе си роклята, наметката, шапката и воала. След вашето внезапно изчезване, госпожо Боазльо, генералът се отнесе с мене повече от неучтиво. Той ме обвини, че съм ви услужвала, като съм получавала вместо вас писмата от вашия… нека го кажа направо… от вашия любовник и съм изпращала вашите до него. Аз го уверявах в моята невинност, но всичко беше напразно. Бях принудена да напусна къщата още същата вечер. Тогава си помислих, че не ще е грешно, ако взема от вашите дрехи всичко, което мога.

— Как, значи генералът не ти ги е подарил?

— Не, аз сама набързо напълних няколко куфара и ги изпратих. Излъгах портиера, който не можеше да не види изнасянето на куфарите, че генералът ми ги е подарил и така успях да се измъкна с тях благополучно. Разбира се, всички дрехи са ваши, госпожо. Тук в съседната стая са куфарите, още неразтворени. Все се надявах да ви видя пак един ден и да ви ги върна…

— Добре си направила — кимна благосклонно Клотилда, — но да се върнем на въпроса. Тук ли са дрехите, с които беше маскиран тогава генерал Боазльо?

— Те са при другите.

— Тогава ми ги дай и задръж всичко друго.

— С удоволствие, госпожо — светна камериерката.

— Благодаря ви много за вашата добрина. Ще бъда щастлива, ако ме вземете пак при себе си…

— По-късно, а сега ми дай дрехите.

Двете жени влязоха в съседната стая. Луиза Гуран отвори голям куфар и извади от него исканите дрехи.

Клотилда ги разгледа внимателно едно по едно. След това се обърна към Луиза:

— Нека всичко да е готово, аз ще дойда довечера пак, за да се преоблека в тези дрехи, а ти ще мълчиш и няма да казваш никому, че си ме видяла. Нека парижкото общество ме смята за мъртва.

— Ах, госпожо, ако знаехте какво говорят за вас, какви подли клевети разпространяват генералът и приятелите му по ваш адрес!…

— Презирам мнението на хората — отвърна гордо Клотилда. — Не съм толкова лоша, колкото ме смятат, но генералът е престъпник.

Тя стисна ръката на учуденото момиче и излезе бързо, като се отби в първата попаднала на пътя й сладкарница. Поръча си нещо и поиска да й донесат хартия, перо и мастило. След това написа писмо със следното съдържание:

Клотилда сгъна писмото и написа върху него адреса на военния министър. След това го занесе на пощата и оттам отиде в една аптека, откъдето накупи разни работи. Сега вече беше свободна и реши да се върне в хотела, за да прекара остатъка от деня с лорд Лоуел и Мадлен. Времето беше чудесно и затова тя тръгна пеш. Разхождаше се бавно по булевардите. Колко дълго беше лишена от удоволствието да наблюдава парижкия живот и да живее сред него. Едва сега почувства колко бе привързана към този град. За нея, както и за повечето хора, които са живели по-дълго в Париж, светът се съсредоточаваше в него. Светът беше Париж, а Париж беше светът.

Клотилда беше толкова заета с наблюдаването на красотите, които я обкръжаваха, че не забеляза господина, който от няколко минути я следеше. Той вървеше след нея и не я изпускаше нито за миг от погледа си. С известно учудване обгръщаше гъвкавата й фигура, но не възторг изпълваше погледа на този мъж, а по-скоро омраза, примесена с изненада и страх. Той се стараеше да не бъде забелязан от Клотилда, обаче продължи да я следи, докато тя стигна до „Грандхотел“ и влезе в фоайето му. Почака няколко минути, докато Клотилда се изкачи с асансьора на втория етаж, където се намираха наетите от лорд Лоуел стаи, и чак тогава влезе в хотела и се обърна към портиера:

— Забелязахте ли дамата, която влезе преди малко?

— Разбира се, господине — отвърна портиерът, — и я познах, макар че днес косите й са боядисани по-тъмни от обикновено.

Чернобрадият човек мушна в ръката на портиера няколко франка.

— Кажете ми името на тази дама — пошепна той. — Коя е тя?

— Тя е сестра на лорд Мортимър Лоуел, който е наел шест стаи на горния етаж и се казва лейди Клотилда Лоуел.

— Благодаря ви, само още едно нещо. Откога е в Париж тази дама?

— Лордът пристигна с двете дами преди два дни. Изглежда е много богат англичанин.

— С две дами ли казахте? Коя е втората?

— Компаньонката на лейди Лоуел, госпожица Мадлен Готие…

— Клотилда и Мадлен… Челото на чернобрадия мъж стана още по-мрачно. Той кимна небрежно на портиера и бързо напусна хотела. Седна в първия срещнат файтон и заповяда на файтонджията да го закара в двореца на Боазльо. След няколко минути вече стоеше пред генерала в неговата стая.

— А, Естерхази — посрещна го генералът. — Какво ви носи насам, драги майоре?

— Едно известие — промълви Естерхази, — което е достатъчно, за да ни изпълни с ужас. Генерал Боазльо, вашата съпруга е в Париж!

Генералът се олюля и с глух стон рухна на близкото кресло. Трябваше да изминат няколко минути, докато Боазльо се съвземе достатъчно, за да може Естерхази да му разкаже къде и при какви обстоятелства беше видял Клотилда.

— Значи, тя живее в „Грандхотел“? — попита генералът, крачейки нервно из стаята.

— Да, и то под името лейди Лоуел.

— Там има навярно и лорд Лоуел?

— Разбира се, той минава за брат на вашата съпруга.

— Това, разбира се, е лъжа — продължи Боазльо. — Клотилда няма никакъв брат. Този лорд трябва да й е любовник. Ха-ха, значи, тя се е разделила с художника и живее с друг! Проститутка!

— Господин генерал — възпря емоционалния му изблик Естерхази, — не би трябвало да гледате на работата от тази гледна точка, а от съвсем друга, която ми се вижда безусловно по-важна. Вие сам знаете, че жената, която носи вашето име, знае тайната ни. Тя ви е заплашила, че ще я разкрие и сигурно не е дошла в Париж с намерение да мълчи. Кой знае кой е всъщност този лорд Лоуел и ако това е истинското име на този англичанин, ако той действително се нарича лорд Лоуел, дали пък не е някой приятел на Драйфус, който е довел съпругата ви в Париж нарочно, за да направи тук своите разкрития? Във всеки случай трябва да действаме бързо и решително, като поне следим всяка стъпка на жена ви и изберем за целта сигурен човек, когото жена ви още не познава.

— Имаме такъв човек — реши бързо Боазльо. — Смятам да натоварим с тази работа Фердинанд Бертулус, сина на съдията, същия онзи младеж, който ни предаде откраднатите от баща му телеграми и писма.

— Ах, знам, това е приятният млад момък, комуто дължа свободата си — засмя се Естерхази.

— Да, същият, той живее в моята къща.

— Впрочем, аз мисля — поде отново Естерхази, — че едно просто наблюдение не е достатъчно. Ще помоля госпожа Габриела Пей да пази също пред хотела и да следи всяка стъпка на Клотилда. Фердинанд Бертулус няма нужда да знае това, пък и на Габриела няма да кажа, че сме поставили и друг шпионин освен нея.

Боазльо кимна с глава. Този план му хареса.

— Но това са второстепенни въпроси — каза той след кратка пауза. — Те не могат да предотвратят истинското нещастие. Какво ще правим, ако Клотилда действително се опита да ни издаде?

Полковник Анри, който по това време беше личен адютант на генерала, влезе в стаята тъкмо навреме. Боазльо и Естерхази му съобщиха набързо каква е работата.

— Оставам си на старото мнение — заяви Анри, — че тази жена трябва да се премахне. За нас тя е по-опасна от всички Драйфусови приятели вкупом, защото те не знаят нищо, а Клотилда Боазльо знае всичко.

— Да я премахнем — въздъхна Боазльо, като сложи ръка на очите си. — Опитахме се вече веднъж да я обезвредим, като изпратихме в Лондон гърбавия Питу да подтикне художника да я убие. Планът ни не успя и не виждам какъв друг начин бихме измислили…

— Ще обмисля тази работа — реши Анри. — Има достатъчно средства и начини за премахване на една жена.

Не мина и час и пред „Грандхотел“ крачеха бавно две лица, които се стараеха по възможност да останат незабелязани. Те не се познаваха и не знаеха, че вършат една и съща работа. Това бяха шпионите Фердинанд Бертулус и Габриела Пей, изпратени да следят Клотилда.

10.

Не много далече от пустинята Сахара, там, където тя се докосва до границите на френските владения в Тунис, се намира ивица очарователна земя. Тук като че ли природата е искала да покаже за последен път на пътника, преди да навлезе в убийствената пустиня, всички прелести и чар на тая земя, тъй че раздялата му с нейната красота да бъде още по-мъчителна. В тази ивица земя е натрупано цялото й богатство. Тук някога е бил раят на картагенците и римските цезари. Тук-там се срещат още развалини, които напомнят за славата и величието на миналото.

Приказни стълбове и колони от най-различни цветове с мраморни жилки се подават, подкрепяйки амфитеатрални аркади. Над тия руини се зеленеят палми. Ароматични треви разпръскват надалече своето благоухание.

Тихо спокойствие се шири на тоя благословен кът, за който една арабска поговорка казва: „В тази земя едно момиче със златна корона на главата може да мине необезпокоявано от никого от единия й край до другия“.

Много страдащи посещават тези места с надеждата да намерят изцеление или успокоение на душите си. Тук се намират всички билки, които имат мистериозно целебно свойство. Оттук е и името на тоя малък африкански рай, който се нарича Долината на здравето. Но тук не се лекуват само телесните болки, а и много по-тежките — болките на душата.

Един чуден лекар на душата беше се настанил в Долината на здравето. Това беше старик на сто двадесет и шест годишна възраст. Бедуините го наричат Гомал-Молах, което ще рече Безсмъртния човек.

Гомал-Молах е оракулът на правоверните. Говори се за него, че знаел всичко, на всеки въпрос можел да отговори и да излекува наранените или засегнатите от горчивините на живота души. Той е единственият останал жив от старото семе на онова племе, от което произхождал самият пророк Мохамед.

Молах носи бяла дълга брада, която достига до коленете му. На краката си не може вече да се държи, а ръката си не може да вдигне до устата си. Независимо от всичко това, обаче, се радва на добро здраве. Умът му е бистър и си спомня за миналото отпреди сто години, вижда и в бъдещето. Всеки, който идва при него за съвет или за да го пита нещо за бъдещето, трябва да му занесе нещо за ядене и пиене. Но старецът никога не яде месо и се задоволява с хляб, вода и мляко. Не е поискал да се настани в някой от напуснатите дворци, а живее в една пещера. Говори се, че от осемдесет години не е излизал оттам и независимо от това знае всичко, което става по света.

При него идват всякакви хора: големи и малки, богати и бедни, властници и угнетени. Но най-много го посещават влюбените — той знае отлично какво става в душата на този, който пита, каквото и на оня, за когото пита.

Силно слънце палеше Долината на здравето. Немного далеч от нея се издига като развалина на огромна крепост планината Гебел ел Хагела. Тази планина, в полите на която се намират старинни римски паметници, носи името Горещото възвишение. Напълно е оголена и по нея не се намират дори следи от каквато и да било растителност. Обгаряна от слънчевите лъчи до самите недра, в пещерите й е горещо като в пещ. Всички трупове, оставени там, се превръщат в мумии. Мястото прилича на истински ад.

В подножието на тази планина яздеше самотен конник. Уморен и убит, конят едва се влачеше. Ездачът също — красив младеж, с малки черни мустачки — с мъка се държеше на седлото. Той носеше униформата на поручик от колониалните войски, на кобура му висеше дълга сабя, а от двете страни на седлото му се виждаха дръжките на два големи револвера. Конникът потупа окуражително коня по врата.

— Кураж, верни ми Хасане — промълви той с пресъхнали устни, — зная, че с мъка се държиш на краката си, но виж и аз страдам като теб и ти обещавам, че щом стигнем до някой извор, ти първи ще се напиеш.

Конят като че ли разбра колко добър и милостив е господарят му към него. Той наостри уши, поотърси дългата си черна грива и тръгна с ускорени крачки напред. След пет минути конникът премина хълма и пред очите му се откри прекрасната Долина на здравето. Младият офицер възкликна от радост.

— Там е жилището на пророка — провикна се той. — Стигнахме, Хасане. Африканското слънце няма повече да ни измъчва…

Конят наближи прекрасно пасбище и ездачът слезе от седлото. Хвана юздата и тръгна предпазливо по каменистия дол.

Конят се спираше от време на време и пощипваше с уста сочната трева, но това не уталожи жаждата му. Само след няколко минути, обаче, се чу ромонът на изворче. Хасан беше оставен да пие, младият офицер също уталожи жаждата си. След това остави коня на свобода и пое към жилището на пророка. Когато влезе в пещерата, той се слиса. Върху едно легло, направено от сухи треви, седеше старик, когото младият офицер на пръв поглед взе за мъртъв. Но забеляза, че две големи, блестящи очи бяха отправени към него.

Младежът се приближи почтително до Молах.

— Прославено да бъде името на Господа велики Молах! — каза той на френски. — Нека Бог продължи дните ти за доброто и ползата на човечеството!

— Благословен да бъде Аллах! — отвърна старецът. — Очаквах те, сине мой, и те познавам. Ти си Емил фон Пикардин.

— Как ме позна?

— Всеки носи душата на челото си и който го види, го познава. Бях осведомен, че ще дойдеш тук да вземеш едно писмо, което ми беше оставено за теб.

— Дай ми тогава писмото! — помоли офицерът.

— Ще го получиш. Смокинята цъфти и дава плодове три пъти през годината. Защо бързаш така със своите младежки стъпки? Много още ще пътуваш, докато си починеш. Писмото ще го имаш. Но ако желаеш да ми направиш една услуга, вземи каменната стомна под скалата, напълни я с вода и ми дай да пия. От пет дни не съм си намокрял устните.

Емил фон Пикардин незабавно отиде да изпълни желанието на пророка. Донесе му прясна вода, извади фурми и хляб от пътническата си чанта и напълни коша със собствените c провизии. После надигна стомната до устните на стареца и му даде да пие като на дете. Молах благодари с кимване и се вгледа с удоволствие в момъка.

— Така, както Аллах изпрати гарваните да посетят в пустинята пророк Илия, така ме навести и ти. Сега, обаче, седни до мене и отговаряй на въпросите ми.

Емил фон Пикардин стори каквото му бе казано.

— Ти си барон Емил фон Пикардин — започна Молах след къса пауза. — Тъй като беше обвинен, че имаш връзки с неприятелите на държавата, беше осъден преди няколко години на каторга в Каена. Не е ли така?

— Така е, велико пророче!

— На път за Каена успя да побегнеш. Оттогава остана неоткрит и всички усилия да открият следите ти бяха напразни.

— И това е вярно, благородни Молах! Старецът поглади с ръка брадата, която падаше в скута му.

— Кажи ми, обаче, Емил фон Пикардин, кое те подтикна да се върнеш преди няколко седмици в Париж и да се предадеш доброволно на властта?

Очите на младия офицер светнаха.

— Ще ти обясня, благородни Молах. Бях осъден невинно и исках да ми възвърнат честта. Намерих в Париж достатъчно доброжелатели, но за ревизиране на делото ми и за пълното ми оправдание ми поставиха едно условие.

— Какво условие?

— Не го знам още и аз. Бях изпратен при майор Пати дьо Клам. Той се държеше много тайнствено и каза, че иска да направя една услуга на отечеството…

— И не ти ли каза каква ще е тази услуга?

— Остави ме да свърша, благородни Молах. Върнаха ми чина поручик и ме повикаха на активна служба с поръчение да се боря срещу разбунтуваните бедуини. Знам, че мисията ми е опасна, знам, че е по-вероятно да падна в борбата с бедуините, отколкото да се върна победител в Париж.

Лицето на Емил се помрачи при тия думи и печална усмивка пробягна по устните му.

— Щастлив бих бил да умра на полесражението, защото никак не държа на живота си. За мен той загуби чара си, слънцето загуби светлината си…

— Обичаш и си нещастен — вметна ясновидецът, докато вдъхновените му очи гледаха изпитателно лицето на Емил.

— Да, обичам — потвърди младежът развълнуван, — и оная, на която съм отдал сърцето си, и тя ме обича. Но след моето нещастно арестуване годеницата ми беше отнета и сякаш вълните на живота я погълнаха. Търсих я, търся и сега, ще я търся през целия си живот. Но никъде, никъде не се надявам да намеря своята скъпа Павловна.

— Плодът на Цида остава кисел до четиринадесетата пълна луна. Плодът на хлебната ябълка пада узрял едва след шест години. Аллах не е разпределил еднакво цъфтенето и узряването на всички плодове. Същото е и с човешкото щастие. Твоето щастие ще дойде по-късно. Но ще го намериш тъкмо тогава, когато го смяташ, че е най-отдалечено. Павловна ще се върне отново в твоите обятия. Казвам ти това — аз виждам бъдещето!

Емил фон Пикардин целуна сухата ръка на мъдреца. Макар и да не вярваше в пророкувания, все пак беше признателен на стареца за утешителните му думи.

Известно време в пещерата цари дълбоко мълчание.

Молах тихо запита:

— Кажи ми, не ти ли поставиха и друго условие? Оправдан ли си от ония в Париж само в замяна на борбата срещу враговете на родината ти? Аз познавам добре твоите съотечественици и бих се учудил, ако те оставят да се отървеш само с това.

— Не си се излъгал, велико ясновидецо! Има още едно условие, което трябва да изпълня, но още не го знам. Майор Пати дьо Клам ми каза, че ще намеря при управителя на Тунис едно писмо, чрез което ще ми бъде указано какво да направя. Заминах веднага за Тунис, където трябваше да се представя. Управителят ме прие много любезно и ми съобщи, че ще воювам под командването на полковник Пикар. Трябваше веднага да замина за частта си. Тогава запитах управителя дали няма писмо за мен и той ми отговори, че наистина е пристигнало, но е получи нареждане да го предаде лично само на края на пустинята. Да замина и там, където пустинята достига френската територия, ще намеря Долината на здравето. В нея живеел мъдрецът Молах, един всеизвестен и почитан от всички старик, тоест вие, благородни мъдрецо. У вас трябва да намеря писмото.

Молах кимна.

— Преди три дни дойде един туземец при мен и ми предаде писмото. Той ми каза кой е човекът, който ще дойде да го вземе. Затова те познах веднага щом влезе при мен. А сега, сине мой, върви и обърни оня камък там при входа на пещерата. Под него ще намериш въпросното писмо.

Емил фон Пикардин отмести указания камък и намери запечатания плик, по който нямаше никакъв знак. После се върна в пещерата и разпечата писмото. То не беше подписано и имаше следното съдържание:

С растящ гняв Емил фон Пикардин дочете последните редове. Беше побледнял, ръцете му трепереха силно. Препрочете още веднъж писмото от начало до край и бледото му лице пламна от гняв.

— Това е клевета — викна той, — имам ли аз вид на убиец? Защо тези мизерници мислят, че са в правото си да ме натоварват с извършването на едно престъпление? Не зная дали този Пикар е честен човек или някой подлец, защото не го познавам, но в едно съм уверен — че ще го защитавам от платените убийци, макар че няма да му съобщя никога каквото и да било по отношение на писмото. И тъкмо на мен се предлага да убия предан приятел на капитан Драйфус, аз, който бих дал половината си живот, за да мога да освободя капитана!… Ах, къде е сега човекът, който има смелостта да стане и да хвърли ръкавицата на тия хора, които предателстват на тъмно; да открие голямото евангелие на правдата и истината и да иска освобождението на клетника, който страда на Дяволския остров!

Няколко мига Емил фон Пикардин стоя в колебание да унищожи или не това обидно за него писмо. Накрая излезе достатъчно предпазлив, за да го запази. Скри го в пазвата си, после влезе в пещерата при Молах. Пророкът забеляза веднага, че младият офицер е силно развълнуван. Направи му знак да седне отново до него и му каза:

— Ще ти дам един съвет, който ще ти послужи в живота. Никога не търси да откупиш щастието си чрез деяние, засягащо друго лице. Само оня, който има чиста душа, има и силата да бъде щастлив. А сега, сине мой, върви с Бога. Ако пътят ти мине някога покрай моята пещера, отбий се при мен и ще бъдеш добре дошъл. Ако се нуждаеш от приятел и съветник, спомни си за Молах от Долината на здравето. Живях сто двадесет и шест години и не познавам още света. Ще живея още дълго, защото яденето, което Аллах ми определи още при рождението ми да изям, не е свършило. Но света не ще позная никога напълно. Само това знам: доброто, което правим в живота, има само една глава, злото има хиляди глави и всяка от тях има хиляда отровни езика. Аллах да те благослови, да ти даде вода, когато си жаден, хляб — когато си гладен и приятел, когато се чувстваш сам.

Емил целуна ръката на пророка и се отдалечи бързо. Неговият верен Хасан зацвили весело щом го зърна. Баронът скочи на седлото и конят пое. Преди още да се свечери, той съгледа бели шатри, издигащи се над пустинния пясък. Трицветното знаме се развяваше над една от палатките.

Беше пристигнал в лагера на френските войскови части и поиска да бъде представен на полковник Пикар. Двама войници го придружиха до коменданта.

Пикар стоеше пред своята палатка и като че ли правеше някакви сметки в малко тефтерче. Когато съзря отдалече новопристигналия, излезе насреща му.

— Вие ли сте поручик Пикардин?

— Да, господин полковник.

Пикар подаде ръка на младежа като на стар приятел:

— Бъди добре дошъл — каза той любезно — тук, в пустинята, в края на цивилизацията и същевременно пред прага на гроба, пред който стоим, с двойна радост те поздравявам като храбър мъж, като верен приятел.

Пикардин пое трогнат и развълнуван ръката на своя началник. И този човек да убие? Пикардин потрепера цял. В този момент се закле, че ще умре за него, ако потрябва.

И докато тия мисли минаваха през главата му, сърцето му се стопли, духът му се успокои и той почувства, че това, което пророкът му пожела, вече се изпълни. „Когато се почувстваш сам, нека Аллах ти прати добър приятел.“ Този приятел той вече намери.

Пикар въведе Емил в палатката, където му дадоха ядене след дългото му пътуване.

11.

В Париж, в града на радостите и удоволствията, имаше един човек, който, без да се двоуми, би заменил жилището си за най-изоставения кът на пустинята. Това беше Равелак, убиецът на жени. Окован с вериги и строго надзираван, той лежеше в оная килия, която престъпниците наричаха „къща за пазене“, а други й даваха страховитото име „кървава майка“. От стените на тази килия не беше излизал още нито един жив престъпник. Тя служеше за пазене на осъдените на смърт в последните дни или седмици на живота им. От вратата на тази килия водеше само един път, пътя към гилотината.

Смъртта, големият скок от топлия живот в студената безкрайна нощ, не излизаше от ума на Равелак денем и нощем. Този път той разбираше, че е загубен. След три дни щеше да бъде екзекутиран.

— Весела комедия ще бъде — мърмореше си той, — когато палачът и неговите помощници ме вържат за машината. Този път вече ще бъдат внимателни да не се отскубна като тогава. Ще ми вържат ръцете и краката и ще ме заколят като теле. Проклети да бъдат Помпадура и черният майор. Жертвах се за тях, а сега не искат и да знаят за мен, като че ли през целия си живот не са ме познавали. Но ще ги наредя и аз. Вярно е, че съдебният следовател не желае вече да ме изслуша. Съобщих му, че искам да направя признания и наистина желаех да отворя очите на правосъдието за прословутия граф Естерхази и неговата любовница Помпадура, но ми отговори да го оставя на мира с моите лъжи. Да, знаем ние, този скот, съдебният следовател, сигурно е бил наобиколен от черния майор или от някой негов приятел. Не ме оставя да говоря, но въпреки всичко, все пак, ще проговоря! Когато ме поведат към ешафода ще рева с все гърло по целия двор, за да се чуе това, което кажа за майор Естерхази. Да, ще направя това, пък ако ще и адът да се провали, ще го направя!

Равелак спря изведнъж. Вратата на неговата тъмница се отвори. Влезе пазачът. Придружаваше го елегантно облечен господин, който разглеждаше през бляскавите си очила убиеца на жени.

— Остави ме насаме със затворника — нареди старецът на пазача.

— Не зная дали е умно, господин докторе — засуети се пазачът. — Този затворник е много силен и опасен дори и в окови.

— Не ме е страх от него. От двадесет години съм тъмничен лекар и зная как да третирам подобни величия. Получих ненадейно тая заран нареждане да проверя този затворник от здравословна гледна точка и особено по отношение на умствените функции.

— В това отношение — пошепна пазачът на доктора — мога да ви уверя, господин докторе, че в цял Париж няма по-голям шмекер от него.

Докторът махна с ръка.

— И мен ми се вижда странно — додаде той, — че ми се заповядва да го изследвам в това отношение. След три дена и без това ще му отсекат главата. Какво значение има да се знае днес какво съдържа тая глава…

Пазачът се оттегли усмихнат. Лекарят седна спокойно докато се затвори желязната врата. После се доближи до затворника, който си блъскаше мозъка да отгатне какво може да означава това неочаквано посещение, защото колкото и да напрягаше слух, не можа да долови нищо от разговора между доктора и пазача.

— Стани — заповяда доктор Дюбоа.

— Защо! И така съм си добре!

Равелак остана излегнат на сламеника си.

— Повтарям: стани, трябва да ти говоря. Този път убиецът на жени се подчини.

— Аз съм лекар — обясни посетителят. — Трябва да те прегледам.

— Върви по дяволите! — изсмя се нахално Равелак. — За гилотината съм достатъчно здрав.

Дюбоа хвърли поглед към вратата. Тя беше затворена и не можеше да го чуят.

— Няма да бъдете екзекутиран, Равелак! — прошепна той на ухото на престъпника, който се сепна, вглеждайки се в доктора със странен израз.

— Ти ли ще попречиш на това? — запита той недоверчиво.

— Да.

Тази дума беше произнесена с решителност. Това направи извънредно голямо впечатление на престъпника, той веднага изостави нахалното си държание и започна да трепери.

— Подиграваш се с мене — промълви той, — пробуждаш в мен надежди, които сам после ще разрушиш. Това е най-новото мъчение, измислено от властта, за да ми вгорчи още повече последните дни, които ми остават.

— Не говори глупости, пак ще бъдеш свободен.

— Господине, не ме тласкай към лудост.

— Да, ще трябва да полудееш…

Равелак все повече губеше разума си, той не можеше да разбере намерението на този човек.

— Не знам добре ли чух — каза той. — Искаш да ме накараш да полудея?

— Да, защото за теб не съществува друг път на спасение, освен пътят, водещ през лудницата. А сега, изслушай ме, Равелак. Изпратен съм от един човек, който има интерес да те освободи от затвора и гилотината.

— А! Навярно черният майор…

— Не произнасяй никакви имена. Не беше лесна работа да се уреди ново преглеждане на умственото ти състояние. Трябваше да се използва различно влияние. Сега решихме да опитаме единственото средство, чрез което би могъл да се спасиш. Трябва наистина да загубиш ума си за няколко дни.

— Разбирам — прошепна Равелак ухилен. — Трябва да се преструвам… В това можеш да бъдеш сигурен, докторе. От такива работи отбирам. Не веднъж съм се преструвал на луд. Също така мога отлично да имитирам и епилептични припадъци. Искаш ли да направя един опит, господин докторе? Жалко, че нямам парче сапун подръка, за да си направя пяна на устата…

Докторът махна неодобрително с ръка.

— Това са фокуси, които в дадения случай не биха ти помогнали с нищо, приятелю — каза той. — Когато се появи лудостта, няма да бъда повикан да я констатирам, а други лекари и учени с опит, които не ще можеш да изиграеш с подобна комедия, колкото и добре да бъде изиграна тя. Не, казвам ти повторно, че трябва да полудееш истински.

— По дяволите, но това не бих могъл да сторя доброволно — каза затворникът.

Доктор Дюбоа извади малко шишенце от джоба на дрехата си.

— Ако изпиеш съдържанието на това шишенце — обясни той, — ще постигнеш желания ефект. Най-напред ще станеш печален и меланхоличен, после нечовешки раздразнен, а мислите ти объркани. Ще започнеш да бълнуваш, а накрая ще дойде необуздана лудост. Това състояние ще продължи около три-четири дни, възможно е и по-малко. Ще зависи от твоята устойчивост. По-късно ще изпаднеш в състояние на каталепсия, подобно на смъртта. Когато работите стигнат дотук, останалото вече е моя работа. Ще се събудиш свободен.

Лицето на Равелак придоби малко кисел вид, докато докторът говореше. Почеса се зад ухото и няколко мига остана замислен, с поглед впит в пода.

— Това е една магария, която би следвало да направя — разсъди той. — По дяволите, не ми се ще особено, да се хвърля доброволно в лапите на лудостта, за да съм после схванат като дърво.

— Ако главата ти падне под ножа на гилотината — напомни доктор Дюбоа напълно спокойно, — ще лежиш още по-схванат. Колкото до това, имаш честната ми дума. Освен това нямаме време за дълги разговори. Самият аз ще дам повод за съмнение, ако остана дълго време в килията ти. Ще изпиеш ли течността или не?

— Дявол го взел! Остави ме поне малко да поразмисля — сопна се престъпникът сърдито. — Сигурно ли е поне, че ще добия свободата си след края на тая история?

— Напълно сигурно, това мога да ти гарантирам.

— Кажи ми поне изпратен ли си от черния майор или от Помпадура?

— Е, добре — да!

— А, значи все пак не са ме забравили — отсъди Равелак усмихнат. — С това си правят голяма услуга, защото, кълна ти се. докторе, в последния момент на живота си щях да повлека след себе си в ада Естерхази и неговата любовница, ако ме бяха предоставили на собствената ми участ. Знаеш ли ти какво извърших за тези хора?

Докторът направи нетърпеливо движение.

— Не знам и не искам да зная нищо — избъбра той шепнешком. — Питам те за последен път: ще вземеш ли лекарството или не?

Равелак замлъкна отново.

Дюбоа постави бавно стъклото в джоба си, поклати раздразнен глава и се обърна към вратата.

— По дяволите! — измърмори престъпникът след него. — Няма какво да се прави… Луд или екзекутиран!… Дай шишето насам!

Дюбоа се върна веднага. Извади отново шишенцето, отвори го и го подаде на Равелак. Той спря погледа си за момент на синята течност в стъклото и после го поднесе към устата си.

— Изпий го бързо! — подкани го лекарят.

. Равелак посегна да го изпие, когато изведнъж се сепна и хвърли към доктора остър поглед.

— Искаш да ме отровиш, хитрецо — процеди той, — сега разбрах плана ви! Помпадура и черният майор си въобразяват, че ще се отърват лесно по този начин от мен, като затворят завинаги устата на един опасен свидетел. Но нека знаят, че Равелак е много по-хитър, отколкото го мислят, за да се поддаде на такава уловка. Вземи си шишето. Няма да го изпия!

— Не!? — пошепна Дюбоа, без да мигне. — Добре.

Това спокойствие направи впечатление на престъпника. С едно бързо движение той поднесе шишето до устните си и го изпразни.

— Постъпи много разумно — отбеляза невъзмутимо доктор Дюбоа, вземайки шишето обратно. — Ще видиш, че не си излъган.

— Надявам се — отвърна Равелак с прегракнал глас. — А сега каквото ще да става.

Лекарят извади сребърна кутийка от джоба си, отвори я и взе от нея една таблетка.

— Вземи тази таблетка в устата си и я остави да се стопи бавно — нареди той на затворника. — Трябва да се неутрализира миризмата на лекарството, което ти дадох, защото колегите имат остро обоняние и биха могли да отгатнат причината за внезапното ти полудяване.

Дюбоа го успокои още веднъж и напусна килията. Пред вратата го очакваше пазачът.

— Е, господин докторе — запита той, — нали този човек е с напълно здрав разум?

— Все още — отговори Дюбоа, — но се опасявам, че в скоро време ще го загуби. Констатирах начало на лудост и ще отида при директора на затвора да му обърна внимание да бъде по-внимателен и да надзирава по-отблизо Равелак.

Дюбоа се отдалечи към кабинета на директора.

В течение на следващите часове Равелак не почувства никакъв ефект от опасното лекарство. Напротив, чувстваше се добре — здрав, почти весел. На разсъмване яде с голям апетит, после подкара една песен. Внезапно, обаче, се почувства уморен и се простря на сламеника.

— Добрият доктор — каза си той, — сигурно ми е дал слабо лекарство. Той не познава силната ми природа…

Заспа, прозявайки се. Но сънят му не беше никак спокоен. Сънуваше, че плава сред морето върху дъска и слънцето пали темето му. Или се виждаше влачен към гилотината и чувстваше острието на ножа върху врата си. Спа само час и внезапно се пробуди. Надигна се с мъка, потърка очите си и се огледа учуден наоколо.

Би се заклел, че не е в затвора… Намираше се в бедната стаичка, където живееше с майка си. А самият той не беше вече осъденият на смърт убиец на жени Равелак. Беше момчето Равелак, което прилежно помагаше на майка си, една бедна шивачка.

Той носеше готовата работа в магазина, носеше нова работа за следващата седмица, събираше парите и ги донасяше непобутнати на майка си. Да, до дванадесетгодишна възраст той беше честно момче. Но в същия двор с тях живееха родителите на Паулина — дългата Паулина, както я наричаха. Тя беше слабо русо момиче, което току-що бе навършило четиринадесет години. Денят, в който по католически обичай Паулина отиде за първи път да се причести, малкият Равелак я срещна на прага. Видя я в бели дрехи с голи ръце и не се знае защо му се прииска да я погъделичка под мишницата. Русата Паулина се засмя:

— Грозен си, вярно, грозен като маймуна, но си събудено момче…

Оттогава станаха приятели. Паулина работеше в една пералня, но вечер, когато се връщаше вкъщи, често биваше с Равелак, било на тавана, било в мазето. Там си разправяха един другиму, колко е весел животът в Париж и какво би могло да се прави с пари!

— Ако поискаш, ще имаш пари — каза Паулина един ден на Равелак. — Не донасяш ли всяка седмица по дванадесет — четиринадесет франка на майка си?

— Да, но това са нейни пари.

— Какво от това! Майка ти сигурно има икономисани.

— Да, има сто и тридесет франка под часовника на скрина.

— Сто и тридесет франка! Че какво ще прави старата с тези пари? Знаеш ли какво, маймунке? Бихме могли спокойно да прекараме една весела седмица, ако вземеш тези сто и тридесет франка изпод часовника, а покрай тях и парите от идната седмица. Ще можем да си поиграем на мъж и жена, ще се разходим с файтон, ще отидем на театър и ще обядваме в ресторант.

Русата Паулина беше добила голямо влияние над малкия Равелак. Следващата събота вдовицата Равелак напразно очакваше своя син. Родителите на Паулина също ругаеха и кълняха, защото и тяхното момиче не се върна вече вкъщи. Обаче не беше изчезнало само момичето. Вдовицата Равелак откри, че покрай парите от събота бяха изчезнали и икономиите й от толкова горчив труд.

Между това децата прекарваха чудесно. След една седмица откраднатите пари бяха изхарчени до сантим. Чудноватата двойка, която се представяше за брат и сестра от Марсилия, беше изхвърлена от хотела, където се бе приютила. Сега спяха вече в Булонския лес на благоуханната трева. Спяха наистина добре, но гладуваха.

— Вече трябва да крадем — разсъди русата Паулина.

Казваше „ние“, но оставяше Равелак сам да оперира. И Равелак крадеше.

Вечер, когато се срещаше с Паулина, й даваше всичко, което прибереше, но, чудна работа, докато той не можеше да задигне друго, освен неща от пазара или кошовете, Паулина всяка вечер показваше пет или шест франка, за които казваше, че не ги е откраднала.

Една вечер госпожицата не дойде на срещата. След две седмици Равелак я видя във файтон заедно с плешив господин. Носеше хубаво лятно облекло и сламена шапка с цветя…

Когато престъпникът стигна в спомените си дотук, започна да плаче горчиво. Равелак ревеше обхванат от такова странно отчаяние, че му идеше да си разбие главата в стената. Ах! Паулина!… Срещнал я беше още веднъж след дълги години. Тая среща беше бурна. Междувременно той бе вече преминал през цялата школа на престъпленията. Завладян и от разцъфтялата му страст, три жени вече бяха станали негови жертви.

Тогава, една вечер, минавайки по улица „Фигаро“, среща богато облечена дама. Тя се взря в него и възкликна:

— Ти ли си, наистина, маймуно?

Беше Паулина. Не го остави на мира. Трябваше да отиде у дома й. На втория ден жената беше намерена убита в леглото й. По шията й имаше следи от десет човешки пръста. Беше удушена.

— Умряла, при упражнение на професията си — казваха тъжно полицейските служители в дисекционната зала, прибирайки трупа й…

…Пазачът до вратата дочу дълъг рев. Влезе в килията и завари затворника да се гърчи и търкаля по пода. Оковите му дрънчаха злокобно. С накъсани, понякога нечленоразделни думи той оплакваше миналия си живот. Доктор Дюбоа беше повикан веднага. Той нареди да се махнат веригите на затворника. В подобно състояние не можеше да става и дума за бягство. Заръча само проформа едно безполезно лекарство и напусна затвора. Изкачвайки стълбите, се усмихна доволен от резултата на своето лекарство.

Умственото сътресение на Равелак премина бързо в друг стадий… Сега беше сякаш силно пиян, изпаднал в делириум.

— Махнете тая гадина от мене! — викаше той с прегракнал глас, свивайки се в един кът на килията. — Милиони гадини лазят по мене и се завират под кожата…

Каква мръсотия е в тая къща. Залейте я с вода, нека потъне!… Ах, бързо, сега един паяк, още един… десет… петдесет…. сто… хиляди… една вълчица се хвърля отгоре ми…не, една мечка… ах! Хванете я… хванете слона! Лази ми по краката, ще ги строши! Помощ, загубен съм.

Ревейки колкото му глас държи, той се хвърляше по пода. Устните му се покриха с бяла пяна. Равелак вика, рева, блъска се цяла нощ. Като че ли свръхчовешка сила бушуваше в него. Вадеше камъни от зида и скъса дебелата верига, с която му бяха оковани ръцете. Четирима пазачи трябваше да го държат здраво.

На втория ден вечерта Дюбоа се върна в килията на Равелак. Със себе си беше довел и друг лекар-асистент, поне така каза. Всъщност, придружаващият не беше друг, а самият Естерхази. Графът искаше лично да се увери в ефикасността на лекарството. Равелак лежеше на леглото си, не се помръдваше. Само очите му светеха в орбитите като горящи въглени. Ръцете му трепереха под одеялото, а устните му безспир мърдаха, без да промълвят нито дума. Докторът се обърна към пазача и го запита:

— Има ли още необуздани прояви?

— От време на време само, господин докторе — отговори пазачът. — В такива моменти скача изведнъж напред и едва успяваме да го удържим.

— Отложи ли се денят на екзекуцията, който беше определен за утре.

— Не, господин докторе. Господин директорът на затвора не е получил още никаква заповед. Вярвам, господин докторе, че ще бъде екзекутиран така, както го виждате. Народът иска да знае, че това чудовище най-после е екзекутирано и не би повярвал, че е болен или умрял, докато не види главата му да се търкулне под ножа на гилотината.

Дюбоа не каза нищо освен едно: „Така ли?“ После помоли пазача да ги остави сами с неговия колега при болния. Пазачът се отдалечи, като затвори вратата след себе си. Веднага щом двамата останаха сами, Дюбоа показа усмихнат болника и запита:

— Е, майор Естерхази, доволен ли си от мен? Свърших ли добра работа?

— Ужасно добра! — отвърна черният майор без да може да сдържи въздишката си при вида на Равелак. — Има вид на умиращ.

— И наистина ще умре, стига да поискаш — пошушна Дюбоа.

После продължи съвсем тихо:

— Лекарството има над него по-силен ефект, отколкото очаквах. Най-много след десетина часа Равелак ще изпадне в каталептично състояние и нито един лекар не ще бъде в състояние да познае, че не е умрял. Сърцето му ще спре да бие, никаква следа от дишане, очите ще останат изцъклени, а тялото му ще бъде вцепенено.

— Няма ли да съзнава положението си? — запита Естерхази.

— Това не съм казал — отвърна лекарят. — Напротив, веднага щом каталепсията го обхване, лудостта ще го напусне и Равелак ще вижда, ще чува и усеща всичко, но ще остане вцепенен като мъртвец.

Лекарят се приближи още по-плътно до Естерхази.

— А сега чуй съвета ми — пошушна той на ухото му. — Направи от този мним смъртник истински. Този Равелак стои на пътя ни. Знае извънредно много за теб. Не бъди глупав и го премахни сега, когато го имаш в ръцете си.

— По какъв начин? — запита черният майор.

— Сега имаш най-добрия случай — продължи лекарят със студена жестокост. — Равелак ще бъде взет за истински мъртвец, ще бъде заровен и не след дълго ще се задуши под земята. По такъв начин би се отървал от него без големи трудности и ти казвам самата истина, че повече би ми допаднало това, отколкото да го спасим, защото в противен случай би могъл да издаде всички ни.

Но Естерхази махна с глава.

— Твоят съвет е добър, обични ми докторе — каза той, — но не мога да го изпълня.

— Защо?

— Защото се нуждая още от този човек. Когато той се освободи, имам за него голяма мисия. Но мога да ти кажа нещо за успокоение. Равелак не ще остане вече в Париж. Ще напусне Европа и кой знае дали някога ще се върне оттам, където ще бъде изпратен.

— Добре, тогава ви разбирам — кимна Дюбоа. — В такъв случай ще му върна живота. Чуй какъв ми е планът. Веднага щом Равелак изпадне в каталепсия, ще дойда заедно с други лекари да констатираме смъртта му. След това ще искаме от управлението на затвора позволение да направя аутопсия на трупа, нещо, което бих могъл да извърша само вкъщи. Когато Равелак бъде у дома, все едно, че е свободен. Естествено, много по-удобно би било, ако този човек…

Лекарят не успя да продължи по-нататък. Едно тяло се хвърли върху него откъм гърба му и ненадейно го повали. В следния момент по пода на килията се търкаляха две тела като топка, от която се виждаха само ръце, крака и глави.

Какво беше станало? Нов яростен пристъп на лудост беше обхванал Равелак. Той стана бавно от леглото, без двамата да го забележат, тъй като стояха гърбом към него. Като тигър се хвърли Равелак върху доктора, пипна го за косата и го повлече на пода. Започна ужасна борба. Дюбоа не можеше да вика, защото престъпникът го беше хванал здраво за гръкляна… Но защо черният майор не се притича на помощ на своя съучастник? Той беше човек с голяма физическа сила, би му било лесно да освободи нещастника от ръцете на побеснелия. Но черният майор не се помръдна от мястото си. Напротив, той се отдръпна до вратата и със скръстени ръце наблюдаваше със злоба разиграващата се драма. Лудият беше хванал лекаря за гърдите, вдигна го и го заблъска с ужасна сила.

Кръв потече от раните му.

— Помощ — изхърка той. — Естерхази… Естерхази… спаси ме!

Гласът на издъхващия прозвуча глухо и сърцераздирателно. Черният майор се засмя, показвайки белите си зъби.

— Твоето лекарство, докторе, има чудесен ефект — каза той без да се помръдне от мястото си. — Би могло да се каже, че е вълшебно дори…

Сега Равелак вдигна нагоре тялото на своята жертва. Див, зловещ смях се изтръгна от гърдите му. После блъсна тялото на доктора в стената с такава сила, че черепът на нещастника се пръсна и мозъкът му потече… След това лудият захвърли трупа на доктора в нозете на Естерхази и започна отново да се гърчи, тръшкайки се на леглото си.

Естерхази се наведе, взирайки се в Дюбоа.

— Свърши се с него — измърмори той. — По-добре е така. Премного знаеше… моите оръдия едно друго се унищожават… Отрова против отрова… А освен това ще направя една икономия от двадесет хиляди франка, колкото му бях обещал за спасението на Равелак…

Едва сега черният майор започна да блъска с юмруци по вратата, викайки за помощ. Пазачите се притекоха веднага.

— Лудия уби доктора — викаше Естерхази, — оставете ме, оставете ме на въздух! Тази сцена беше ужасна!…

Възползвайки се от общата суматоха, той побърза да излезе навън и да напусне затвора.

Същата вечер изведнъж сърцето на Равелак престана да бие, а очите му се премрежиха, тялото му се обтегна и остана вцепенено.

Повиканите лекари обявиха единодушно, че Равелак е мъртъв.

— Все пак този злодей се отърва от ножа на гилотината — процеди един от пазачите. — Жалко!

И хвърли покривалото върху лицето на мъртвия, за да не вижда ужасно обезобразената маска на това чудовище.

12.

Равелак беше отнесен в моргата на затвора. Тя представляваше нещо като маза, където труповете бяха проснати на дървени маси. Беше разсъблечен, защото бе прието затворниците да се заравят само по риза.

Хората, които го отнесоха долу, го захвърлиха бързо и излязоха веднага навън, защото се страхуваха от това място. Равелак виждаше, чувстваше и чуваше всичко, но не можеше да се движи, не можеше да вика, защото беше парализиран напълно. Лудостта го беше напуснала. Струваше му се, че идеите и мислите му са по-ясни отпреди. Но какви бяха тия мисли? Можеха ли да се опишат? Не! Защото, кой би могъл да каже какво чувства един човек, който живее, знае, че живее и все пак има чувството, че го третират като безжизнен труп, знае, че ще бъде жив заровен! Той прекара една ужасна нощ в моргата, като се страхуваше да не полудее отново. Цяла армия от плъхове лазеше по вцепененото му тяло. Рано сутринта двама души донесоха ковчег, направен от шест грубо изрязани дъски, боядисани в черно. Никакъв християнски знак не се виждаше по него. Хората оставиха ковчега долу, после вдигнаха Равелак и го поставиха вътре, но ковчегът излезе малък.

Краката на мнимия мъртвец стърчаха навън.

— Какво да направим? — запита единият от тях.

— Счупи му краката на това куче — отвърна другият, — заслужава го напълно, защото не малко човешки живота тежат на съвестта му.

Равелак чувстваше как сърцето му се свива от страх. Напрегна всички сили да изтръгне поне един звук, да викне да го оставят по-добре да умре на гилотината, отколкото жив да го заровят. За негово щастие, другият дърводелец беше достатъчно разумен, за да не се вслуша в съвета на другаря си. Той не счупи краката на мъртвеца, а с големи усилия навря трупа на Равелак между шестте дъски. Болките на престъпника бяха неимоверни, но той не можеше да се оплаче.

— Нима ще заковат капака с гвоздеи — запита се „мъртвецът“.

Знаеше, че в такъв случай ще се задуши. Но и от тая участ временно се отърва.

Дърводелците си казаха, че капакът ще бъде сложен едва вечерта…

Значи, до вечерта… Оставаха му не повече от дванадесет часа на земята. Тръпки от ужас побиха Равелак. Той потръпна само вътрешно. Външно нищо не даваше да се разбере, че може още да мисли и чувства.

Един от дърводелците го заплю в лицето.

— Дано не намериш спокойствие и в земята, мизернико — добави, — чудовища като теб би трябвало да бъдат живи заравяни, да умрат постепенно и в пълно съзнание за смъртта си!

После работниците си отидоха. Равелак остана пак сам… сам в своя ковчег. Той броеше часовете, минутите, секундите. Ах, как летят те днес, по-бързо от всеки друг път в живота му! Цялото му мизерно съществувание премина през ума му. Всяко престъпление, което беше извършил, всяка жертва, която беше удушил, му се представяха с убийствена точност. Жените, които беше убил, изпъкваха една след друга в паметта му, сякаш му шепнеха на ухото: „Убиваше с жестокост, но много по-жестока ще бъде твоята смърт“.

Колко човешки живота беше унищожил само с един удар! Изпъкна и Драйфус пред неговия поглед. Пленникът от Дяволския остров, на когото беше сторил толкова злини, го гледаше сериозно и въпросително. Ах, как завиждаше сега той на тая жертва на правосъдието, този самотен човек на отдалечения сред морето остров… С каква радост би останал за цял живот заточен в Каена. Защото Драйфус все още беше жив, виждаше морето, небето, скалите, на които стоеше, можеше да се храни, да пие, да спи, да диша, а той, Равелак беше осъден да се задуши постепенно в гроба. По дяволите! Оня доктор Дюбоа го беше излъгал… Но какъв ужас го беше обзел, когато надвечер вратата се отвори и влязоха двама души, облечени в черно. Бяха двама гробари. От техния разговор Равелак разбра, че бяха баща и син. Старият гледа известно време мнимият труп и направи знак на сина си да се приближи.

— Виждаш ли, сине — му каза, — този човек беше мизерен убиец и все пак почива така мирно, като че ли е правил само добро в живота си. Да, смъртта изтрива всичко… И това хората наричат правда. Аз, обаче, ти казвам, че е неправда. Как ще бъде някой добър в живота, щом трябва да си каже, че в края на краищата ще го постигне същата участ, каквато и един мизерник, който през целия си земен живот е проливал само кръвта на себеподобните си и е прегрешавал хиляди пъти срещу божиите закони? За подобен тип би трябвало да съществува особена смърт, придружена с най-жестоки изпитания.

Равелак слушаше тия думи и всяка от тях го засягаше така, като че ли го пробождаше с нож. В действителност не умираше ли той от особена смърт? Не понасяше ли той адски мъки? Да, справедлив и разумен е Господ. Знае да те удари тогава, когато му дойде времето. И сред ужаса на своите нечовешки страдания Равелак си помисли за пръв път за Бога. Прочете мислено кратка молитва. Тази молитва беше може би най-големият му грях, извършен в живота. Стараеше се, и сега, в ковчега, да измами Бога, че се покайва. Искаше да го излъже с обещанието, че ако го освободи, ще започне нов, чист, неопетнен живот. И докато мислеше за всичко това, вече в дъното на своята заспала съвест, възнамеряваше да не удържи на обещанието си.

Но беше настъпил страшният момент. Гробарите поставиха капака на ковчега. Дълбока тъмнина го заобиколи. Изворът на всеки живот — светлината, беше пресъхнал за него. Оставаше само въздухът… и после всичко щеше да бъде свършено. Младият гробар поиска да закове добре гвоздеите по краищата на капака, но старият каза:

— Остави, стигат му и два гвоздея в двата края. Така по-бързо ще го изядат червеите. Хайде да го отнесем.

Извадиха ковчега от мазата, поставиха го на една кола, която чакаше навън, и тръгнаха с него за гробищата. Равелак чувстваше всички подрусвания от неравностите по пътя. Лошо затвореният капак пропущаше въздуха да влиза в ковчега. Не се задушаваше още, но все пак липсата на достатъчно въздух започна да го мъчи.

Колата спря. Бяха стигнали гробищата.

— Остават още само няколко минути — си каза Равелак — и после ще започне жестока борба.

Хиляди игли сякаш се забиха в мозъка му. Той почувства как студена пот ороси челото му. Опита се да помръдне ръката си. Всичко бе напразно. Не успя. Не можеше дори езика си да помръдне. Нито звук не искаше да излезе от гърлото му, въпреки че се напъваше поне да изохка. И все пак почувства, че се извършва промяна в състоянието му. Кръвта се сгорещяваше и започваше бавно да циркулира. Сърцето му започна слабо да бие. Да, сега вече знаеше, че ще се пробуди, но това може би щеше да стане точно след четвърт час, а тогава щеше да бъде много късно…

— Много късно! — помисли си той ужасен. — Много късно. Тогава вече ще бъдеш заровен. Когато пръстта бъде хвърлена над ковчега, тогава всяка надежда за спасение ще изчезне завинаги.

Гробарите замъкнаха бавно ковчега до изкопания гроб. Оставиха го на земята и извадиха въжето. Есенният вятър духаше безжалостно и дърветата се огъваха до земята.

— Днес не е особено приятно да си вън — каза старият. — С нетърпение чакам да се върнем в топлата си стаичка… Чуден е нашият занаят. Човек не може никога да свикне със смъртта. Дори и днес не знам какво ми е. Като че ли бих извършил грях, ако заровим по достоен начин злодей като тоя тук… Така, синко, вържи добре, въжето около ковчега, да го спуснем бързо долу, после да кажем едно „Отче наш“, да го заровим и да си ходим.

Мнимият мъртвец чу всичко. Сега ковчегът висеше и изведнъж се удари в дъното на гроба… Последва ужасен шум… въжето беше изтеглено.

— Свърши се! — разбра Равелак.

Студена пот рукна по лицето му, а заедно с потта и сълзи, сълзи, замръзващи от ужас.

Последва глух удар… Първата лопата пръст падна върху капака на ковчега. Бум…бум…бум. Пръстта падаше като водопад.

Тогава в отчаяние и свръхчовешки усилия, Равелак успя най-сетне да изтръгне един страшен рев от треперещите си гърди.

— Тате, за Бога, тате, чу ли нещо? — разтрепера се младият гробар.

Старият се опря настръхнал на лопатата. Вслуша се, задържайки дишането си. Последва нов вик.

— Исусе, господи! — изстена старикът. — Убиецът не намира спокойствие и в гроба!

Захвърли лопатата и побягна. Младият го последва.

— Тате, тате — викаше след него, — ами ако наистина е още жив?

— Никой няма да ни обвини, сине, че сме сторили грях, че не го извадихме от тъмно на светло. Хиляди пъти е по-добре един такъв злодей да не види вече никога дневна светлина. Но бъди спокоен, той не е жив, тялото му е мъртво, само душата пъшка и стене, защото навярно, сега го влачат към ада.

— Утре заран, когато духовете изчезнат, ще си изпълним дълга и ще заровим гроба.

Гробарите поеха към топлата си стая. Равелак остана в студения си гроб, борейки се със смъртта. В ковчега почти нямаше вече въздух. Ръцете му, които бяха придобили предишната си еластичност, натискаха с отчаяние капака на ковчега, силейки се да го вдигнат.

Напразно. Сега вече чувстваше, че се задавя… Главата му се замая като от пиянство. Пред очите си виждаше зелени искри.

Понадигна още веднъж главата си.

— Въздух! — викна той на върха на отчаянието си.

Изведнъж капакът на ковчега беше отместен. Двама души, от които единият носеше лампа, вдигна Равелак. Извадиха го от ковчега и го изнесоха на повърхността.

Хладният въздух възвърна всички чувства на Равелак.

— Можеш ли да стоиш? — пошепна глас на ухото му.

Равелак позна гласа на Естерхази.

— Изпий това, то ще ти възвърне силите.

Този път му проговори Помпадура, която беше облечена в мъжки дрехи. Тя му поднесе до устните малко шише и той пи. Беше силно вино.

Равелак се почувства по-добре и опирайки се о двамата си спасители, престъпникът успя да напусне гробищата. Те не минаха през главния вход, а прехвърлиха каменната ограда с въжена стълба. Вън ги чакаше файтон. Равелак беше откаран в къщата на госпожа Буланси.

На другия ден, когато гробарите се върнаха на гробищата, намериха ковчега отворен… Мъртвецът беше избягал.

Тогава старецът съжали, че не го беше заровил вчера.

— Ще ни сполети нещастие — каза той на сина си, — ако се узнае това, което се случи. Но за късмет никой не е видял отворения ковчег. Всичко ще си остане наша тайна. Ела да си свършим работата, като че ли нищо не се е случило.

Те заровиха гроба като направиха могила по всичките правила на занаята си. И така, Равелак минаваше вече за мъртвец;. Междувременно, той идваше постепенно на себе си в къщата на госпожа Буланси. Когато силите му се възвърнаха, Буланси му съобщи за посещението, което щеше да направи вечерта Естерхази, придружен от друг господин, за да говорят с него за бъдещето му. И наистина, същата вечер дойде Естерхази, придружен от господин, облечен в цивилно облекло, но в когото Равелак, като бивш войник веднага позна, че е военен.

Чужденецът не каза името си. Но след като го гледа по-дълго време Равелак позна това мефистофелско лице. Той си спомни, че когато беше ординарец на Драйфус, този офицер често идваше у неговия господар и се наричаше Пати дьо Клам.

Естерхази обясни на Равелак, че не може да остане във Франция. Чрез посредничеството на този господин той ще бъде изпратен Като войник в Африка и ще постъпи в полка, командван от полковник Пикар. Естествено, всичко това трябваше да стане под чуждо име. Ще му бъдат дадени документи на наскоро починал фелдфебел, някой си Паул Брага. По този начин изведнъж щеше да влезе с чин във войската. Поставяше му се само едно условие.

В лагера на полковник Пикар има човек, за когото се съмняваха, че се мъчи да убие своя началник, за да заеме неговото място и да напредне по-скоро. Неговото име засега не е важно. Ако се случи Пикар да умре от насилствена смърт, Равелак трябва незабавно да убие неговия адютант, при това тайно.

— Защото този господин и аз — каза черния майор, — сме най-добрите приятели на полковник Пикар, а тъй като не можем да го пазим в пустинята, държим поне неговата смърт да не остане неотмъстена.

Равелак заяви, че е готов да изпълни това задължение. Още на следващия ден напусна Париж като фелдфебел Паул Брага и пое към Африка.

Естерхази и Пати дьо Клам останаха сами, наливайки се с шампанско, потривайки доволно ръце.

— Пикардин ще убие Пикар — пошушна черният майор на приятеля си, — а Равелак пък ще убие Пикардин. Да живее геният, който измисли този майсторски удар.

13.

Вече казахме, че Андре, малкият син на Херманса, много трудно беше освободен от Дома за крадци на Гаспар Мурие. Сега нека се върнем и проследим събитията, свързани с това премеждие.

Херманса и Матийо разговаряха неспокойно:

— Размислих достатъчно. Знам, че онова, което искам да сторя, не ще подобри с нищо участта на обичния ми съпруг. Знам дори, че рискувам да бъда наказана и аз като съучастник на Жоржина, но всички тия съображения изчезват пред мисълта, че невинна страда заради мен. Искам да й помогна. Ще се явя пред съдиите и ще викна…

Матийо Драйфус взе ръката на своята снаха, която беше силно възбудена. Помоли младата жена да седне и да го изслуша. Запали цигара, за да успокои и той нервите си, защото не беше толкова спокоен, колкото се показваше. С ръце зад гърба си, той се разхождаше напред-назад из стаята.

— Вярно е, че Жоржина действа по наше поръчение и че аз лично й дадох необходимите инструменти, които намериха у нея. Заловиха я, когато се опита да сложи ръка на важни писма от кореспонденцията, разменена между Естерхази и неговата любовница. Беше арестувана и днес ще бъде съдена за кражба, а може би и за нещо повече. Цялата тази работа, разбира се, е много печална и мисълта, че ние сме виновни за това, ужасно ме измъчва. Участта на Жоржина е занапред и наша и ако бъде осъдена от съдиите и света, ние ще продължим да я обичаме като сестра и ще й осигурим бъдещето по блестящ начин. Какво обаче бихме допринесли, ако се пожертваш и ти. Съкрушителни доказателства против Естерхази и неговата любовница не можем да дадем. Ще бъдем, следователно, обвинени като морални подбудители на кражбата, а тъй като името Драйфус е белязано вече във Франция, повече от сигурно е, че ще бъдем осъдени. Възможно е да бъдем дори хвърлени в затвора. А тогава моят брат ще бъде окончателно загубен. А също така, бихме изгубили надежда да намерим когато и да било Андре. Освен всичко — Жоржина ще бъде осъдена, и то може би по-сурово, като се разчуе, че е била във връзка със семейство Драйфус. Но за да отстраня и последното ти колебание за намерението, което имаш, ще ти покажа едно писмо, което момичето ни изпрати от затвора. Адвокатът Лабори, който е ангажиран да я защитава, ми го донесе.

— Писмо от Жоржина? — възкликна Херманса. — Дай да го прочета!…

Матийо Драйфус извади свита хартийка от джоба си и я разтвори. Тя съдържаше редове, написани с молив:

Матийо и Херманса се спогледаха трогнати.

— Какво благородно същество! — възкликна Матийо.

— А се говори — каза Херманса, — че в наше време благородните чувства са угаснали… О, не, те съществуват, особено сред обикновените хора. Матийо изгори писмото.

— Сега, Херманса — продължи той, — навярно няма вече да упорстваш с намерението си да се явиш в съда. Повярвай ми, това благородно момиче ни посочи истинския път. Не по-малко страдаме и ние, но трябва да потиснем болката и да помислим и за самите нас, за светата мисия, която ни предстои да изпълним — освобождаването на мъченика от Дяволския остров и възвръщане на неговата чест.

Дълбоко затрогнат Матийо напусна стаята и скоро след това Херманса го видя да излиза от къщата. Тя остана сама. Опита се да разсее мислите си, вземайки ръчната си работа, но напразно. Всичко е напразно. Херманса усещаше как с всяка минута се приближава фаталният час на Жоржина.

… Беше десет часа и четиридесет минути. Залата на съда се пълнеше от любопитни, които желаят да видят красивата крадла, за която вестниците така шумно пишеха. Девет часа и петдесет минути! Може би Жоржина вече е въведена в залата. Ах, как ли горят бузите й на подсъдимата скамейка, под погледите на толкова хора. Тя, честното и невинно момиче, проникнато от съзнанието, че се жертва и страда за други…

Херманса въздъхна дълбоко. Ръкоделието й падна от ръцете. Нейното благородно чувство се противеше при мисълта, че трябва да приеме жертва, която коства честта на едно човешко същество.

Разнесоха се десет удара от стенния часовник.

Десет часът! Сега трябваше да започне делото. Хаос от мисли се объркаха в главата на Херманса. Навярно прокурорът взема думата за обвинение. Сигурно е строг и злъчен, защото обвиняемата не може да се оправдава. Заловена на местопрестъплението и привлечена като крадла пред съда, тя съвсем сигурно ще бъде осъдена. И никой няма да се застъпи за невинното момиче, никой, който да обясни на съдиите, че е чисто като ангел, че е неспособна, абсолютно неспособна да открадне нещо…

Херманса подскочи като ужилена.

— Не, хиляди пъти не! — възкликна. — Не мога да понеса тая мисъл… не желая тази жертва, не я искам, защото вечно ще ми пари душата като неугасена искра. Не искам винаги други хора да бъдат намесвани в нашето нещастие. Трябва да я спася, да я освободя от затвора. Колкото и да ми се сърди Матийо, този път не мога да споделя мнението му и няма да се вслушам в хладния разсъдък, а в сърцето си. Женското сърце може да го наричат слабо, но в много случаи то намира по-сигурно правилния път, отколкото мъжкият разум. А сега няма да се двоумя повече. Има още време. Ако побързам за съда, ще успея да защитя Жоржина. Ще я оправдая, обвинявайки себе си. Нищо не трябва да ме разколебава. Чувствам в себе си сили да отстраня всяка възможна пречка, която се изправя пред мен.

Да, тя беше твърдо решена. С упоритост, свойствена на много жени, съзнаващи своя дълг, тя искаше да изпълни плана си. Повика слугата и му каза, че е възможно да не се върне вкъщи и в такъв случай да я извини пред господин Драйфус.

Часовникът й показваше десет и четвърт. На ъгъла на улица „Фуршамбол“ нае файтон.

— В съдебната зала — заръча.

Не след дълго спря пред монументалната сграда и слезе. Както и трябваше да се очаква, вестта за процеса беше събрала много народ. Из кулоарите на палатата се тълпеше неописуема навалица. Пред залата, в която щеше да се състои процесът над Жоржина, множеството беше тъй компактно, че трябваше да се намеси и властта, за да въдвори ред. Херманса едва успя да се ориентира. Всеки се опитваше да се промъкне вътре. Тя се придвижи няколко крачки напред, когато изведнъж… Усети, че някой бръкна в джоба й. Викна ужасена:

— Крадец… джебчия!…

Обърна се. И изведнъж й се стори, че полудява.

Дядо Карус изпълни обещанието си да въведе Андре в разбойническото изкуство. Бедното дете беше спало съвсем малко през цялата нощ. Едва на разсъмване се унесе в къс нервен сън, от който беше пробуден грубо. Мурие стоеше над него.

— Гледай го как спи, диването — викна страшният човек. — Другите са отдавна на работа. Свършва вече този мързел. Бързо се обличай и слизай долу. Дядо Карус дойде да те вземе.

Андре се облече бързо и слезе на чешмата на двора да се измие. Дядо Карус го чакаше.

— Ела, момче. Ще видиш как ще се разберем ние с теб!

— И ако искаш да запазиш гърба си здрав — добави Гаспар със своя остър глас, — внимавай и се дръж добре.

— Ще стане — викна търговецът на стари дрехи, — а ако всичко е добре, довечера ще се върнем с цяла кесия, пълна с пари.

Засмя се на това пророкуване, взе момчето за ръка и излязоха на улицата.

След осем дни беше Коледа. Времето, макар и студено, не беше много лошо. През целия път той говори на детето най-различни неща. И макар Андре да не разбираше много от казаното, все пак се чувстваше далеч по-добре. Въпреки че беше престъпник, пияница, паднал на най-ниско житейско стъпало, дядо Карус изпитваше слабост към природата и децата. От неговите уста нито веднъж не излезе ни една лоша дума. Напротив, за детето като че ли се задаваше по-лек живот. Андре приличаше на човек, който излиза от тъмна пещера на слънце.

Така стигнаха в града. Упътиха се направо към съдебната палата. Когато минаха по една тясна улица, дядо Карус спря пред малко магазинче и се замисли.

— „Зелената чаша“ — измърмори той, — това е най-доброто кръчме в Париж.

Обърна се към Андре и го запита с бащинска загриженост.

— Не си ли гладен, момче?

— Не, дядо Карус. Закусвах вече.

— Но си жаден навярно.

— Не не съм жаден.

— Чудно как децата не ожадняват! На мен ми е пресъхнал езикът, а пък и да минеш край „Зелената чаша“, без да се отбиеш, е истинско престъпление срещу цивилизацията!

Взе за ръка Андре и влезе с него в кръчмата. Тъмното помещение беше пълно с подозрителни мутри. Крадци и вагабонти стояха около тезгяха.

— Ето и дядо Карус! — провикна се някой.

— Бъдете малко по-учтиви — възкликна Карус, — не виждате ли, че съм с внучето си!

— Искаш да опариш младия стомах на своя внук, навярно, за да ти бъде достоен последовател в пиянството, нали?

Дядо Карус поръча за себе си малка ракия, а за Андре вишновка. Андре не потръпна като друг път, а глътна наведнъж съдържанието на чашата.

След първата ракия дядо Карус поиска втора и трета, но устоя пред изкушението да се напие и в девет и половина напусна кръчмата заедно с момчето. Вече се упътиха направо към съдебната палата.

Когато старецът съзря навалицата, се усмихна доволен.

— Добре пресметнах — намигна той на Андре. — Знам, че тук ще се събере много свят. Тъкмо както ни трябва на нас. Сега да си изберем някоя личност и да не я изпущаме от погледа си.

Поогледа се наоколо като генерал на полесражение.

— А! — възкликна той изведнъж, навеждайки се към Андре. — Виждаш ли там онази елегантна дама в черно, която стои гърбом към нас?

— Да — кимна Андре.

— Не забелязваш ли малка подутина в страничния джоб на роклята? Трябва да има нещо в тоя джоб… Чудесно, чудесно! Сега на работа, момче, на работа! И си спомни, че си ученик на Гаспар Мурие, царят на джебчиите.

— Страх ме е, ръцете ми треперят и краката ми са изстинали — изплака момчето.

— Ах! Това е страхът на начинаещия, нищо повече. С всички джебчии е както и с артистите. В началото треперят, но по-късно свикват.

— Ще ме хване, няма да мога.

— Само как говориш! Не остава друго, освен да си представиш, че си вкъщи пред куклата със звънчетата и че те не трябва да звъннат. Хайде, началото трябва да бъде сторено.

Той бутна леко Андре напред, но и неговите ръце трепереха. Старият крадец беше обхванат от странно чувство. Той тласкаше едно невинно същество към първата кражба!

Андре обаче мислеше за камшика с деветте опашки на Гаспар Мурие. Малкото му сърце биеше до пукване, а гърлото му беше свито, но все пак се промъкна зад госпожата. Приближи до нея точно така, както беше научен. След това започна проучването. Бавно и внимателно се убеди, че джобът съдържа нещо твърдо, навярно портмоне. Вдигна ръка, хвърли поглед към хората, които се притискаха наоколо и се приближи още повече до госпожата, която не усещаше нищо. Ненадейно детето беше обхванато от странно чувство. Струваше му се, че го пронизва ток. Неопределени спомени минаха през главата му. За момент му се стори, че беше вкъщи, в прегръдките на майка си… Но камшикът на Мурие се мерна веднага. И сънят изчезна. Отново вдигна ръка и я пъхна в джоба на роклята. Напипа портмонето с пръстите си и… „Да не звъннат звънчетата“, му мина през ума. Но навалицата зад него го притисна, някой го блъсна без да иска. Препъна се, падна и дръпна роклята… Тогава се чу вик:

— Крадец!… Джебчия!… Жената се обърна.

— Откраднаха ми портмонето! — викна тя. — Това момче, това…

Изведнъж спря. Херманса позна детето си! За миг остана като вцепенена. После викна като луда. Един вик, който беше в състояние да вкамени хората на място. Пред нея, само на три крачки стоеше детето, което тя търсеше с такава любов и отчаяние, нейното дете, чието лице виждаше насън… Но това ли беше Андре, нейното дете, което така силно обичаше, за което се грижеше и пазеше дори и от най-малкия ветрец, чиято душа и тяло бяха така грижливо гледани! Пред нея стоеше един мръсен и окъсан джебчия. Русите му къдрици, доскоро гордост за майка му, бяха невчесани, разбъркани, хубавото личице, което тя целуваше безброй пъти с такава любов, беше слабо, сухо, болнаво, побледняло от ужас. По восъчните страни се кривеше слисана, болезнена усмивка.

Един крадец… да, крадец едва на седем години. Не можеше да има никакво съмнение в това, момчето държеше кесията й в ръцете си.

Майката и детето се гледаха един. миг вцепенени. Андре пръв разтвори треперещите си устни.

— Мама, мама… моята майка!

— Андре, детето ми… детето ми.

Херманса протегна ръце към него да го притисне до гърдите си. Но в този момент някакъв човек се хвърли между нея и детето й. Блъсна Херманса така силно, че тя падна на една страна, хвана бързо детето и хукна с него между навалицата.

— Детето ми! — викна Херманса, — детето ми, детето, Андре… Андре… Андре…

И с това скъпо имена устните си тя падна в безсъзнание. Множеството делеше любопитството си между припадналата жена и дрипавия човек със съмнителен израз. Част от тълпата хукна по следите на дядо Карус. Но старикът имаше здрави крака, когато трябваше да се бяга. Макар че Андре се блъскаше и дърпаше, той го притискаше към гърдите си. С чудовищна сръчност се промъкна между множеството файтони и хора и успя да се скрие в един близък двор. Дядо Карус познаваше отлично Париж. Дворът, в който хлътна, имаше два изхода, единият от които излизаше на малка и спокойна улица. Продължаваха още да го преследват. Но дядо Карус прекоси още няколко пресечки в Латинския квартал, после влезе в мрачна, мръсна къща със стени почернели от дим и мръсотия. На вратата й беше нарисуван някакъв тип, нещо като мъж с дълга брада, бухнала коса, облечен в дълъг кафтан с калпак от меча кожа на главата, с камшик в ръка — така, както се рисува казак.

Под фигурката висеше бяла фирма, тясна и замърсена, с надпис „При веселия руснак“.

В двора на къщата имаше маза, в която дядо Карус държеше не само събраните дрипи, но му служеше и за жилище. Той отвори вратата на зимника. Тук бе на сигурно място. Старецът стигна до куп дрипи и се строполи задъхан от умора.

— Уф, какъв бяг беше! — измърмори той, без да изпуша Андре от ръцете си. — Чудно как тия песове не ме стигнаха и не ме разкъсаха на парчета. Но по-скоро бих загубил живота си, отколкото да пусна детето от ръцете си. Моето дете! Да, ти си мое момче. Гаспар Мурие няма вече да те вземе от мен. Ти оставаш при мен, при стареца, при дядо Карус.

Той погали косите на Андре.

— Уморен ли си, мили мой? Сигурно си се уплашил, малкия ми. Има стари разбойници, които се вцепеняват, когато ги хванат. Почакай да ти донеса малко мляко. О, ние не сме тъй бедни, както си мислиш, имаме си всичко, каквото ни трябва за едно хубаво дете.

Той изкачи стълбите, после извади от стария сандък тенекиен съд. Дядо Карус имаше коза.

— Ела, Моли — викна старият пияница, гледайки гърба на козата, — от днес те повишавам в чин дойка на този коронован принц. Ела да дадеш млякото си за Андре.

Седна на столче и издои козата.

— Ще си играеш с Андре, Моли i-продължи дядо Карус ставайки. — Ще бъдеш приятелка на нашето дете. Хей, че весело ще живеем… Ти, той и аз ще образуваме небивала дружинка. И през ум не ми минаваше, че на старини ще бъда така благодарен на провидението!… Колко е хубав животът!… Трябва само да го разбираш…

Като носеше предпазливо пълния съд с мляко, той се върна в мазето при Андре:

— Пий направо оттук — предложи Карус. — Сребърните прибори и чинии ги заех на един приятел… Нали е добро млякото?… Можеш всичкото да го изпиеш, Моли ще ни даде друго. Знам, че у онзи дурак Мурие не си пил мляко. Но сега ще бъде вече иначе, всичко ще се промени… Старият дядо Карус намери най-после на улицата нещо, което пълни сърцето му с радост. Сред тия дрипи и смет около мен ето и едно дете… едно сърце… едно сърце!…

Две големи сълзи се търкулнаха по подпухналото лице на дядо Карус. Като погледна детето, той видя, че то беше заспало.

— Мамо — шепнеше насън, — мила мамичко…

Андре спеше спокойно на дрипите, а до него стоеше дядо Карус и пазеше съня му.

Херманса беше отнесена в двора, където под грижите на лекаря дойде на себе си. Огледа се наоколо с разсеян поглед.

— Къде е?… къде… къде?… искам да го видя, да го притисна в прегръдките си.

— Кого?

— Моето дете, моето дете, ах, направили са от него крадец.

И пак припадна, разтърсвана от въздишки. С голяма мъка лекарят узна коя е и къде живее.

Нещастната жена беше обзета от истеричен припадък. Тя беше откарана вкъщи с файтон.

14.

В това време делото бе започнало. Съдът беше в пълен състав. Председателят, прокурорът, заседателите, всички влязоха точно в десет часа и заеха местата си сред всеобщото мълчание. На масата, пред скамейката на обвиняемите, която беше още празна, стоеше защитникът Лабори. Изразителната му глава с интелигентно лице покрито с руса къса брада, беше наведена над документите. На скамейката за свидетели стоеше госпожа Буланси, която привличаше всеобщото внимание. Беше в скъп строг тоалет, а лицето й бе покрито с гъст воал. До нея стояха почти всичките й прислужници, които трябваше да свидетелствуват по какъв начин са видели Жоржина заловена на местопрестъплението. Присъстваше и полицаят, когото госпожа Буланси беше повикала от улицата през нощта и който по пътя направи безсрамни предложения на Жоржина.

Всички свидетели бяха от страна на обвинението, а защитата нямаше никакви.

— Да се въведе обвиняемата — разпореди властно председателят на съда. Портиерът изчезна в една от съседните стаи и след малко се появи с обвиняемата.

Шепот на възхищение се разнесе из залата. Красотата на Жоржина привлече погледите. Това момиче би могло да послужи за модел на художник или скулптор, който иска да извае тип на мъченица.

Изправена и примирена, тя се приближи грациозно до скамейката на подсъдимите. Гледаше с ясен и искрящ поглед. С една дума, от цялото държане на момичето вееше завладяващо спокойствие.

С леко движение на главата тя поздрави защитника си. Когато погледът й докосна елегантната фигура на госпожа Буланси, лицето на Жоржина придоби израз на дълбоко презрение. Служителят я придружи до скамейката на обвиняемите, пред която тя застана права. Погледна спокойно към тия, които щяха да я съдят. Председателят оправи златните си очила, хвърли бърз поглед към книжата, които лежаха пред него, и започна разпита.

— Обвиняема, наричаш се Антоанета Лемур?

— Да.

Председателят хвърли остър поглед към нея.

— Трябва да забележа — каза той, — че още първото „да“, с което отговори на съда, по всяка вероятност е неистина. Има някои и други указания, че не Антоанета Лемур е истинското й име, а че тя го е заела с единствена цел да се промъкне в къщата на госпожа Буланси. Какво ще възразиш на това обвинение?

— Искам да отговоря — изрече Жоржина твърдо, — че не съм се промъквала, а бях ангажирана по всички правила като камериерка на госпожа Буланси.

— Не се мъчи да отклоняваш прекия отговор на моето запитване. Въпросът, на който трябва да отговориш, е: наричаш ли се наистина Антоанета Лемур. Да или не?

— Е, добре, не!

— Виждаш ли, че започна с потвърждаването на една неистина. Как е истинското ти име?

— На този въпрос отказвам да отговоря.

— Навярно защото имаш мотиви да криеш името си…

Прокурорът стана.

— Почти положително е — каза той, — че имаме работа с личност, която има повече присъди. Исках само да отбележа, че следствието положи всички усилия да открие истината по отношение на името и произхода на обвиняемата, но за нещастие всички усилия останаха безплодни. В списъка на престъпниците и подозрителните личности в Париж образът на обвиняемата не се намира. Това обаче не противоречи на предположението, че обвиняемата е била вече осъдена някъде другаде във Франция. Във всеки случай, щом крие името си, това значи, че има мотив, който я кара да скрива истинското си име, за да не узнаем миналото й. Съдебните заседатели одобриха с глава.

— Не желаеш ли по тоя начин да облекчиш положението си чрез признание, доказващо покаянието ти — запита председателят. — Държиш ли да не откриваш истинското си име?

— Да — отговори Жоржина решително.

— Добре, ще понесеш последиците на упоритостта си.

В този момент се случи нещастие. Един от заседателите, един старец, който още от заранта се чувстваше зле, припадна. Трябваше да го вдигнат и изведат от залата. След няколко минути съобщиха:

— Заседателят Ролер се разболя ненадейно и не може да присъства при разглеждане на делото.

— Добре — реши председателят. — Повикайте друг заседател. Да дойде Леон Бернард!

Обвиняемата трепна. Сякаш и последната капка кръв изчезна от лицето й. Тя се хвана с две ръце за скамейката. Хвърли поглед като обезумяла наоколо. Новият съдебен заседател влезе в залата.

При вида му, Жоржина загуби всяка надежда, че е възможно да има в Париж двама души със същото име… Това беше наистина Леон, нейният доскорошен любим… Значи той щеше да бъде нейният съдия! Той трябваше да се произнесе върху виновността й и да узнае, че тя е крадла и че е била в затвора. Сърцето й се сви и трябваше да събере цялата си душевна сила, за да се овладее и да не заплаче. Той, единственият човек на света, пред когото би искала да скрие този срам… О, колко пъти се моли тя на Бога, откакто беше в затвора, Леон да не узнае какво се бе случило с нея! А се случи тъкмо онова, от което най-много се опасяваше!

— Дали ще я познае?

Със затаено сърце тя погледна към заседателите. Леон Бернард зае мястото си и без особено смущение спря погледа си върху нея. Не, той не я позна.

Боядисаната й черна коса я беше променила почти неузнаваемо.

Разпитът продължи. Все по-неблагоприятно се развиваше той за нещастната Жоржина. Фактът беше потвърден не само от госпожа Буланси, но и от всички нейни прислужници. Всеки слуга свидетелства с чиста съвест, че е видял през оная нощ камериерката, хваната на местопрестъплението. Същите показания даде и полицаят, който арестува обвиняемата.

— Намираше ли се някаква голяма сума в чекмеджето? — запита председателят госпожа Буланси.

— Да, двадесет хиляди франка.

Госпожа Буланси лъжеше. И лъжеше без стеснение, въпреки че се беше заклела да казва само истината. Интересът й диктуваше Жоржина да излезе обикновена крадла, която е искала да присвои парите.

Сега обаче, стана защитникът Лабори.

— Моята клиентка твърди — каза той, — че в това чекмедже са се намирали само писма и че от тях тя е искала да вземе само едно.

Буланси побледня. Преди да положи клетва, трябваше да си вдигне воала. Публиката забеляза не без учудване белега по лицето й.

— Какво можеше да бъде онова писмо, за което казваш, че си искала да го вземеш, обвиняема?

— Едно писмо, господин председателю, което госпожа Буланси получи същата вечер чрез посредничеството на бивш затворник от известния убиец на жени Равелак.

Жоржина произнесе тези думи смело, гледайки право в лицето бившата си господарка.

Тези думи произведоха в залата сензация. Твърдението, че елегантната госпожа Буланси е била във връзка с известния злодей Равелак, възбуди извънредно много публиката. Шепнеше се, с половин уста се правеха бележки, из залата се надигна глъч.

Звънецът на председателя възстанови тишината.

— Обвиняемата твърди — изрече той с подигравателна усмивка, — че бившата й господарка е имала връзки с престъпници от най-голям калибър и че дори е получавала от тях писма.

— Да, потвърждаваме го — заяви Лабори — и предлагаме този Равелак, който от няколко седмици се намира пак в затвора „Рокет“, да бъде доведен тук и да бъде разпитан преди да успее да се види с госпожа Буланси. Това предложение вече го направих още при следствието и се учудвам, че един така важен свидетел не е бил призован.

Прокурорът се обърна със странна усмивка към защитника.

— Искам да отбележа — каза той, — че свидетелят на защитата, Равелак, умря преди два дни в „Рокет“ и вчера беше погребан.

Лабори трепна и хвърли дълъг и болезнен поглед към обвиняемата.

— Впрочем — продължи прокурорът грубо, — предлагам съдът чисто и просто да отмине тези басни, които обвиняемата измисля по отношение на бившата си господарка, само за да я наклевети пред нашите очи. Моля, почитаемият съд да вземе решение в този смисъл.

— Протестирам — възкликна Лабори.

Но съдът се оттегли и връщайки се след няколко минути, извести, че предложението на прокурора се приема.

Славният прокурор изпълни прекрасно обещанието си… Но кой можеше да знае, че неговият бивш съученик, настоящият майор Пати дьо Клам го беше посетил с молба да запази госпожа Буланси от всякаква обида или обвинение.

Чрез това решение на съда на Жоржина се отне всяка възможност да демаскира тая мизерна жена. Процесът тръгна към бърза развръзка. Прокурорът стана и всяка негова дума падаше като удар от тояга върху главата на нещастната девойка.

— Пред себе си имаме рафинирана престъпничка, една авантюристка, която сигурно е извършила не малко кражби през живота си. Тя е една от ония крадли, които влизат в къщите на богатите под маската на слуги. Известно време се отличават със своето старание, подчинение и вярност,, но след като спечелят веднъж доверието на господарите си и подушат всички тайни на къщата, използват първия случай, за да посегнат върху парите или скъпоценностите на стопаните. Господа съдебни заседатели, тоя род крадци е най-опасен. Те могат да ни ограбят, да ни убият, могат да ни отровят без да подозираме нещо… Тези хора, господа заседатели, трябва да бъдат безмилостно наказвани. Че обвиняемата е именно от тая категория крадци, в това не може да има съмнение. Не се ли намериха в нея почти всички инструменти за взлом и разбиване? По отношение характера на обвиняемата, свидетелските показания на полицая, който я е арестувал, ни говорят достатъчно. Този мъченик ни казва между другото, че обвиняемата, на път за полицията е искала да го съблазни, в замяна на което да я пусне… Ето кое ще рече рафинираност, господа заседатели, ето на кое се казва последно падение!

— Лъжи! Лъжи!… О, Господи, това ли са хората, които си създал по свой образ и подобие?

Обвиняемата изпусна тия думи удавени във въздишка. За пръв път тя заплака. Председателят я предупреди остро, че ако си позволи още веднъж да прекъсне говорившия, ще бъде изведена от залата. Прокурорът се обърна към заседателите, искайки да произнесат присъда без смекчаващи вината обстоятелства.

След това стана защитата. Трудна беше задачата му, защото престъплението беше доказано и нито едно противно доказателство не съществуваше. Все пак Лабори беше красноречив и пламенен.

Той каза, че нищо не доказва подбудата за това мистериозно разбиване на чекмеджето! И едно дете би могло да съзре, че тук има някаква тайна. В къщата на тъжителката има много тайни. Тя е подозрителна за мнозина.

— Обвиняемата — продължи защитникът — е могла много лесно да постъпи на служба у госпожа Буланси, за да наблюдава чудноватите дела, които се творят в тази къща при това в интерес на други лица. Ако е отворила чекмеджето на писалищната маса, тя го е направила, за да сложи ръка на някое доказателство срещу тази жена. Но ако обвиняемата сега мълчи и оставя да падне върху нея срамът, това го прави, за да не компрометира онези, в чийто интерес е работила… Щом е така, може ли да бъде наречено това младо момиче престъпничка? Не, тя е мъченица! Господа съдебни заседатели, има паспорти, които Господ ни дава за цял живот и които никога не могат да бъдат фалшифицирани. Тези паспорти са нашите лица. А сега, господа заседатели, хвърлете вашите погледи върху обвиняемата, а после сторете същото и към жената, която е направила всичко, за да я погуби. Лицето на тази жена е белязано — чертите на лицето на моята клиентка са чисти като на ангел. И точно така, както госпожа Буланси не би могла да ни каже вследствие на какво похождение има този белег, така и моята довереница не назова истинското си име. Не обвиняемата, господа заседатели, има бурно минало, а нейната обвинителка. Тя е една загадъчна личност, над която цари мистерията на тъмнината и престъпленията. Но госпожа Буланси е уверена, че няма в скоро време да се яви на скамейката, на която днес стои моята клиентка. Тя е протежирана. Влиятелни хора са във връзка с нея и я закрилят. Ще дойде ден, когато всички мистерии ще се разбулят и когато ще се види, че днешната обвиняема е само поредната невинна жертва на тайните машинации на госпожа Буланси и на нейните приятели. Тогава, господа заседатели, вие ще бъдете виновни, ако днес я осъдите. Пазете се от тази фалшива стъпка, която ще тежи вечно на вашите съвести. Помислете! Никой не може да произнесе присъда по такава афера. Господин прокурорът нека разбере, че начинът, по който отразява пътя на моята клиентка, е осъдителен. Пазете се да не извършите несправедливост, господа заседатели, и оправдайте обвиняемата!…

— Браво! — викнаха от публиката няколко гласа.

— Има ли нещо да кажеш за свое оправдание? — запита председателят обвиняемата.

— Кълна се пред Бога и пред целия свят, че съм невинна — отговори Жоржина естествено.

Председателят направи резюме на разискванията, после съдебните заседатели се оттеглиха.

Обвиняемата беше изведена. Съвещанието продължи близо два часа, след което подсъдимата отново беше въведена в залата.

Първият заседател, един дребен човек, съобщи решението на съда.

— Единадесет гласа за виновността и един за невинността й. Смекчаващи вината обстоятелства не се допускат.

Съдът осъди Жоржина на тригодишен затвор. Тя като че ли не чу присъдата. Беше като замаяна. С отпуснати ръце, сред царуващото всеобщо мълчание в залата, тя изрече с ясен и силен глас:

— Един за невинността ми… Благодаря ти Леон, благодаря ти, че ми повярва. Сега отивам радостна в затвора!

Никой не разбра смисъла на тези думи. Осъдената беше отведена.

— Виждаш ли, че имам позволително да говоря с осъдената на четири очи.

Тези думи произнесе добре облечен господин, обръщайки се към пазачката на Жоржина.

— Добре, господине — каза жената, — позволителното е редовно. То е подписано дори и от господин председателя. Влезте при нещастното момиче.

Пазачката пожела да отвори вратата на килията. Но непознатият я спря за момент.

— Искам да попитам нещо. Вие сте наблюдавала по-отблизо това момиче в течение на следствието. Кажете, моля какво впечатление ви направи?

— Какво впечатление? — повтори служителката. — Откровено казано, господине, това момиче е ангел на добротата и невинността. И макар че днес я осъдиха и утре ще бъде затворена зад вратите на затвора, аз оставам на своето мнение: това момиче е невинно!

По лицето на непознатия премина светлина като слънчев лъч. В очите на старата пазачка се появи сълза.

— Виждате ли, господине — продължи тя, — аз съм тук двадесет и две години и през това време успях да придобия точни познания и опит спрямо жените, с които съм имала разправия. Не съществува, казвам ви го, никъде по света по-удобен случай от този, да се опознаят всички тайни на затворничките тук, в женския затвор. Една лоша жена е по-лоша, отколкото най-лошия мъж. Някои от тях кълнат и ругаят така, че и аз, въпреки дългия ми опит, червенея от срам. Други реват, усмихват се и се молят. Особено се молят пропадналите, защото се преструват и сами себе си лъжат, че се покайват. Но момичето, което се намира тук, е съвсем различно. То не беше нито много сломено, нито много гордо. В своето нещастие съумя да запази достойнство и от всяка дума проличаваше, че е невинна.

Непознатият господин бръкна в джоба, извади портмонето си, взе златна монета и я даде на старата жена:

Тя не искаше да я приеме, но господинът настоя:

— Вие не знаете каква радост ми създавате. Отворете моля ви, вратата и ме оставете да вляза.

Ключът се завъртя, вратата скръцна и непознатият влезе в едва осветената килия. Жоржина седеше на леглото. Тя бе облегнала глава на ръцете си, прекрасната й коса беше пусната и богатите й кичури покриваха гърдите и плещите й. Не вдигна очи, когато вратата се отвори. Мислеше, че това е пазачката. Ненадейно чу да се произнася името й от мъжки глас:

— Жоржина… Жоржина!

Тръпки на ужас я побиха, после протегна ръце и каза със задавен глас:

— Леон… Леон, ти… ти?

— Да, аз съм, Жоржина.

— Зная защо идваш — разтрепера се нещастницата. — Искаш да ми кажеш, че само от милост и Защото някога бях твоя, произнесе за мен думата „невинна“, а в душата си вярваш като другите, че съм крадла, че съм паднала, загубена!

Леон Бернард поклати глава с тъжна усмивка.

— Лъжеш се, Жоржина. Ако те бях сметнал за виновна, бих направил като другите, бих изпълнил дълга си, макар и с окървавено сърце, но все пак бих те осъдил. Но аз знам — и гласът му стана почти тържествен, — знам така добре както и Господ на небето, че си невинна… невинна… невинна!

— Леон… Леон… какво неизразимо щастие е за мен да чуя тая дума от твоите уста…

Жоржина се приближи до него залитайки. Той разтвори обятия и я притисна до гърдите си. Притисна я нежно с безкрайна любов.

— Днес научих още нещо. Сгреших тогава, когато те заподозрях. Откак съм в Париж, следя живота на Естерхази и зная, че е необуздан мизерник. Узнах, че е разправял на неколцина свои приятели как проникнал през нощта в спалнята на една хубава „селянка“, както той се изразява; и че само благодарение на случайно избухналия пожар младото, смело момиче се отървало непокътнато. От него ще искам обяснение, а пред тебе падам на колене и те моля да ми простиш.

Той се отпусна в краката й, а очите му, пълни с покаяние и молба, се отправиха пламенно към нея. Жоржина се разрида. Страданията й, които от толкова време я мъчеха, се топяха сега в огнен поток от сълзи. Тя се наклони радостно над него и, целувайки го по челото, прошепна:

— Прощавам ти от все сърце!

— И ти ме обичаш, Жоржина, обичаш ме, въпреки че съгреших пред теб?

— Никога не съм преставала да те обичам, Леон!

— Жоржина, обична моя, невясто моя — и посегна отново да я притисне в прегръдките си. Но тя сега го отблъсна и се отдръпна крачка назад.

— Аз ти останах вярна… но ти… видях те под ръка с друга жена. Спомняш ли си тогава, на гарата, когато мина така горд и студен пред мен?

— Това беше годеницата на мой приятел. Наричат я Долорес, а него Курт Валберг — каза Леон. — На тях дължа живота си. Моят злощастен брат Марсел ме удари по главата и ограби всичко, което имах у себе си. Тогава Курт и Долорес ме прибраха у тях вкъщи и се грижеха за мен, докато се оправя. Когато се върнах в Париж и Долорес дойде с мен, за да види смъртноболната си майка, с която не беше в добри отношения. Ето защо, скъпа моя, остави всички съмнения и ела в прегръдките ми, сладка моя невясто, моя бъдеща съпруго!

— Твоя жена? — сепна се Жоржина. — Искаш да вземеш за жена затворничка?

— Да, това искам. От затвора ще те отведа направо към олтара, ако не успея да те освободя по-рано.

— Ти, добрият, обичният и благороден мой мъж! Тя се отпусна в обятията му и техните устни се сляха в дълга и гореща целувка. Навярно никога тая мрачна килия не е виждала такава истинска любовна сцена. Целувката на една любов, която подобно на златото е преминала през огъня, без да загуби своя блясък.

След това Жоржина откри на Леон причината, която я е подтикнала да отиде у госпожа Буланси, като поиска да се закълне, че ще пази тайната. Леон можеше да се увери във всичко това, като говори с Матийо Драйфус.

Така половин час измина като една минута. След това си взеха сбогом.

След няколко дни Жоржина беше преместена в затвора. Старата пазачка на полицейския арест й протегна ръка разплакана. Но Жоржина й се усмихна весело:

— В тази килия прекарах най-щастливия час от живота си. Остани с Бога… не плачи… аз съм щастлива.

Старата гледаше след нея с учудване. Никога не беше виждала затворничката така спокойна и смирена.

15.

Беше вечерта на същия ден, през който се случи потресаващата сцена, която едва не подлуди бедната Херманса.

По-ужасен й се виждаше този ден дори и от оная нощ, когато мъжът й беше ненадейно арестуван като предател… Тя лежеше на канапето в стаята си и тихо плачеше с глава скрита между възглавниците… Матийо стоеше близо до нея и напразно полагаше всички усилия, за да я утеши. Това ново нещастие се струваше и нему като жесток удар. И все пак трябваше да намери нещо утешително за нещастната Херманса!

— Не плачи, мила — й каза, — не проля ли достатъчно сълзи днес…

Горката мъченица се понадигна малко и махна отчаяно с ръка:

— Моите сълзи ще текат до края на живота ми…

— Изслушай ме, Херманса — не се съгласи Матийо. — Днешната случка трябва да приемем по-скоро като щастие, отколкото като нещастие за нас, защото поне сега знаем положително, най-малко две неща. Първо, че Андре е жив, и второ — че живее в Париж. Виждаш ли, тая заран не знаехме още дали тия мизерници не са убили горкото дете, защото убийството за тях е нещо еднакво лесно, както и отвличането.

— За мен той е като убит! — възкликна Херманса възбудено. — За какво му е онова бедно, изтощено тяло, когато те са умъртвили душата му?… Ако днес, ако утре нашата щастлива участ пожелае моят нещастен съпруг да се върне и той ме запита: „Къде е синът ми?“, какво бих могла да отговоря? Как да му кажа: „Детето ти е живо, но е крадец, живее сред човешката измет, където го захвърлиха мизерните грабители. Той поиска да окраде дори собствената си майка!…“ Вярваш ли, Матийо, че бих могла да имам смелостта да отговоря на Алфред така? Не, по-добре е да чуе: „Синът ти е мъртъв. Оплаквай го заедно с мен!…“

Тя падна, въздишайки болезнено върху възглавниците.

При тия думи, обаче, Матийо скочи като ужилен, почти разгневен.

— За пръв път, Херманса — прозвуча гласът му остро, — не мога да се съглася с теб. Ти извърши голям грях, защото каза нещо, което една майка не трябва да изговаря? Как? Знаеш, че детето ти е живо, а искаш да се откажеш от него и да го оплакваш като умряло? Не разбираш ли, че ония зли хора, в чиято власт се намира сега детето, го насъскват да стане крадец. Бог знае с какъв бой и заплахи го дресират! Но всичко това, навярно, не ще успее да съсипе добрата му природа. Той се е подчинил, защото не е могъл да направи нищо друго пред изтезателите си, но веднъж изтръгнато от ръцете на тези злосторници и въведено отново в нашата среда, душата му ще се измие точно така, както телесната нечистота след баня. Тогава ще имаш, скъпа Херманса, една радост, каквато често други майки не могат да имат, защото ще можеш да се гордееш, че си дала на детето си за втори път живот. Единственото нещо, което сега трябва да оплакваш, е обстоятелството, че си нямала достатъчно сили и присъствие на духа, за да вземеш детето си. Но твоята слабост е лесно обяснима, защото изненадата е била твърде голяма и ужасна… А… сега, скъпа сестро, дай ръката си и обещай, че твоята любов към Андре няма да угасне, а напротив ще расте още повече…

Херманса плачеше горчиво, докато Матийо й говореше така. Всяка негова дума я пронизваше в сърцето. Тя му стисна горещо ръката:

— Прости на една обезнадеждена майка за думите й, произнесени в неимоверно душевно страдание… О, бедното, обично мое дете, колко повече го обичам сега, когато е лишено от моята любов и грижи… Да, имаш право, Матийо, искам да стана, да бъда здрава и силна, за да помогна… Но имаш ли поне някаква надежда, че можем да изтръгнем детето от ноктите на тия злосторници?

— Вярвам, че ще успеем. От утре няма да се занимавам с нищо друго освен с това. Ще пребродя всички кръчми и свърталища, където се събират престъпниците. Господин Бриер, с когото говорих вече затова, ми обеща да ми даде за водач един от агентите си. Нещо повече, обеща ми, че ще вложи цялото си влияние лично директорът на криминалната полиция Гилберт да ни придружава. Ще претърсим всички гнезда на порока и престъплението и ще бъде невъзможно да не попаднем на някоя следа, по която да открием престъпниците, които отвлякоха Андре. Гилберт е най-големият познавач на престъпния свят в Париж. Ако се заеме с тая работа, не се съмнявам, че само след няколко дни ще имаме благоприятен резултат. Лично аз желая да го имам на всяка цена до себе си, защото за мен самия това предприятие би било доста опасно…

— Ще дойда и аз с теб — викна Херманса със светнали очи. — Не ме гледай така учудено… аз като майка съм длъжна с риск на живота да търся детето си. И вярвам — добави тя решително, — окото на майката ще съумее да открие с повече сигурност следите, по които ще стигнем до откриването на детето ми… И през ум не ми минава да те придружа като жена — продължи Херманса. — Знаеш, че и друг пък съм носила мъжки дрехи и са ме взимали за мъж. Ще направя и сега същото. Не вярвам, че в Париж може да има по-мизерен живот от оня, който прекарах на „плаващия ад“.

Матийо я погледна трогнат и възхитен едновременно:

— Дай ръката си, храбра и смела жено! Разбрахме се, ще ме придружаваш.

Херманса стисна ръката на девера си. В. същия момент долу се позвъни.

— Кой може да бъде така късно? — учуди се Матийо. — Часът е близо десет…

След минута разбраха. Доктор Бургер влезе в стаята. Младият лекар не беше си взел дори пардесюто. Той поздрави набързо двамата и каза:

— Трябва веднага да дойдеш с мен, Матийо.

— Да дойда с теб? Какво се е случило?

— Нищо необикновено — отговори лекарят. — Ще ти обясня всичко с няколко думи. Тъкмо вечеряхме с мама, когато ми съобщиха, че една бедно облечена жена иска да говори с мен. Излязох в коридора и се озовах лице в лице с момиче, което имаше вид на най-нещастните хора, прогонени от човешкото общество.

— Какво искаш от мене? — запитах я аз малко грубо.

— Ах, господин докторе — ми отвърна, — елате бързо, елате да дадете помощ на една умираща.

— Но коя си ти и коя е болната, за която говориш?

— Коя съм ли? — повтори тя, завивайки се още по-плътно в шала си. — Не е важно. Дойдох при вас, защото никой друг не иска да знае за горката умираща жена, тя не бива да остане без помощ, защото страда ужасно.

— Но коя е тази жена?

— Тя е мама Казота.

— Не я познавам, коя е?

— О, тя е богата жена, ще ви заплати труда. Мама Казота е кръчмарката на „Червената воденица“…

— На „Червената воденица“? Това е една дупка, доколкото ми е известно, с най-лоша репутация.

— Да, възможно е. Мама Казота не беше светица през живота си и навярно има много грехове на съвестта си. Може би затова и страда така жестоко… Ах, господин докторе, само да я чуеше как се оплаква и охка, би затрогнала и стените…

— Викай тогава свещеник, за да й облекчи душата. Аз не я познавам и не желая да имам разправии с нея.

Но когато казах това, плаха ръка се докосна леко до рамото ми. Беше ръката на мама.

— Сине мой — каза тя, — не трябва да бягаш от дълга си. Една нещастна, една умираща се нуждае от помощта ти…

— Но, мамо… — забелязах аз тихо, — тя е паднала жена, може би и престъпница.

— Дори да е най-грешното и най-порочното създание на света, сега тя се бори със смъртта и целият й живот трябва да бъде забравен в такъв момент. Особено почтен лекар няма защо да се занимава с друго нещо, освен с желанието и усилието да спаси един човешки живот, или най-малкото да облекчи страданията на умиращия.

Целунах ръката на мама и й благодарих за тези уместни думи. После се облякох и тръгнах с жената, която ме чакаше. Взех със себе си и подвижната аптечка, а в ръката си държах бастуна с острието, който вземам всеки път нощем, когато излизам. Особено днес, когато трябваше да прекося квартала на парижките престъпници, не можех да го забравя. Останах много учуден, когато моята водачка не ме поведе към голямата врата на „Червената воденица“, а през тясна забутана уличка, откъм която къщата правеше отвратително впечатление. Вдясно от входната врата има малка мръсна кръчма, през чиято отворена врата видях най-различни подозрителни физиономии, пиещи с големи чаши. Влязохме в лошо осветен вестибюл. Жената, която ме водеше, ми каза да внимавам по стълбите, защото не са в добро състояние. Впрочем, ние бързо ги изкачихме. Още оттук се чуваха стенанията на болната. Моята придружителка отвори вратата и влязохме. Озовах се в стая, доста добре мебелирана, но която от дълго време не е била проветрявана. Въздухът беше непоносимо тежък. Върху едно легло до печката лежеше стара жена. Посивялата й коса падаше до шията й, а челото й беше покрито със студена пот. Старицата беше подута като балон. Ръцете й, които лежаха върху покривката, бяха огромни като на великан, а краката като на слон. Очите й едва се виждаха от подутото и жълто като лимон лице.

— Това е мама Казота — поясни жената, която ме доведе. — Вижте, господин докторе, всеки момент може да се пукне?…

— Доктор? — викна болната. — Ти доведе доктор, Нощна птицо?… Чумата да те тръшне! Ще му платиш сега от твоята кесия, аз няма да му дам нито пукнат грош… нито грош…

— През целия си живот е била стисната — пошушна ми жената, — а има такива богатства! Ограби всички момичета от квартала, давайки им заем с огромна лихва и снабдявайки ги с тоалети, за което им вземаше десеторно повече. „Червената воденица“ и други сделки също й донесоха много пари… Умееше да трупа богатства!

Междувременно аз се приближих до леглото на болната. Тя се опита да вдигне подутите си ръце и да ме отблъсне, но не можеше да направи толкова енергично движение. Подгънах леко завивката й, за да я прегледам. За голяма моя изненада, видях, че беше облечена в черна копринена рокля. Погледнах въпросително жената, която мама Казота нарече „Нощна птица“.

— Не знам що за каприз беше това — отговори ми тя, повдигайки рамене. — Преди десетина дни ме помоли да я облека в тази рокля и оттогава не я съблича.

Поисках да разтворя роклята й, за да прегледам състоянието на сърцето, но болната беше обзета от истински бяс и навярно би издъхнала задушена от яд, ако не се бях отказал от намерението си. Щеше дори да ми ухапе ръката.

— Остави роклята — писна тя, — искам така да бъда заровена, разбра ли, Нощна птицо? Тъй искам да бъда заровена! Да, да, заровена — повтори жената и зъбите й затракаха от ужас.

— Свършено ли е вече с нея, докторе — попита ме после младата. — Свърши се, нали… кажете ми откровено. Малко ме е еня от лая на някое куче… мама Казота е живяла, а сега може да изгние… какво от това!… Императори и царе също са изгнивали… Казота само ще ги последва…

Въпреки повърхностния преглед, който й направих, веднага видях, че тая жена едва ли ще изтрае до другия ден. Ето защо помислих, че ще е по-добре да я предупредя.

— Ти си сериозно болна — й казах — и би направила добре да уредиш, за всеки случай, всички твои земни работи. Имаш ли роднини, деца, братя?

Казота надигна подутата си глава.

— Беше ли при дъщеря ми, Нощна птицо? — едва продума тя с надебелял език.

— Ходих у нея два пъти — отговори жената, която изглежда беше добросърдечна, — но първия път дъщеря ти ми каза, че нямала време да дойде да те види, че сега тя е толкова заета, че главата й се пръскала и че ако имаш намерение да мреш, можеш спокойно да го направиш и без нея.

— Животно — измърмори старата.

— А втория — продължи болногледачката, — когато стоях при вратата и плачех, че майка й умира и я вика да дойде с мене, изпрати един слуга да ме изпъди.

— Коя е тази безсърдечна жена? — запитах аз. Нощната птица поиска да каже, но старата я прекъсна веднага:

— Нито дума… нито дума. Никой не трябва да узнае освен един човек, а на него аз сама ще му кажа.

Тя падна изнемощяла на възглавницата и известно време настъпи дълбоко мълчание в стаята. Изведнъж Казота се надигна. Очите й светеха с чуден блясък, блясъкът на отмъщението.

— Аз ще я разсипя — скръцна тя през зъби с всичките си сили, които й оставаха. — Ще си спомни добре за мен, когато пукне тоя черен звяр, за когото се е заловила и за чието удоволствие се представя като аристократка… Но и тя не е по-добра от нас всички грешници… една паднала… една развратница!…

Думите излизаха сподавено, хъркащи от разярените й гърди. Жената се приближи трепереща до леглото. Аз стоях до възглавницата на кревата. През цялата си кариера на лекар не бях виждал никога умиращ, който да бъде така силно обладан от едно-единствено чувство — чувството за отмъщение.

— Нощна птицо — викна тя, — в онова малко гърне за мляко на прозореца ще намериш банкнота от хиляда франка. Дай ми я…дай ми я веднага…

И наистина, жената извади от гърнето хилядафранкова банкнота. Казота гледа един миг парите. Изглеждаше, че мисли нещо, после веднага я бутна в ръката на болногледачката си.

— Подарявам ти я… разбираш ли… подарявам ти хиляда франка. Това е добра сумичка за теб… една хубава сумичка.

— Непременно ще умре — въздъхна Нощната птица. — С ума ли си е, господин докторе? Защото от луда не бих взела пари, не биха ми донесли щастие.

— Приеми ги — само й казах аз, — старата знае какво прави.

— О, да, знам добре — потвърди Казота, отваряйки широко очите си, — някой добре ще усети, че до последно издихание не съм си загубила ума… ще го почувства болезнено това… Нощна птицо, ще ти доставя едно условие.

— Още едно условие? — промърмори жената.

— Лесно изпълнимо е моето условие. Искам да повикам един човек при смъртното си легло. Ще му открия важни неща. Искам да разправя на този човек за сторени нему злини, Ще му настръхне кожата и сълзи ще му потекат от очите от моите разкрития. Но този човек впоследствие, като ме изслуша, ще бъде щастлив. А други двама души, хора прокълнати, злодеи… хи-хи-хи… ще бъдат нещастни. Цяла сензация ще бъде не само за Париж, но и другаде, през морето ще чуят моите последни думи… моите думи… разкритията на старата Казота.

— Ще направя всичко — увери Нощната птица, потривайки доволно ръце. — Кажи ми само как се казва този човек и ще ти го доведа.

Старата вдигна подутите си ръце, свивайки дебелите си пръсти. Езикът й сякаш беше залепнал за небцето. За нея като че ли беше огромна трудност да произнесе името. Изведнъж викна:

— Матийо Драйфус е името на този човек… Доведи Матийо Драйфус, Нощна птицо, и ще създадеш най-последната радост в живота ми…

Когато доктор Бургер стигна дотук в разказа си, Матийо и Херманса го изгледаха смаяни.

— Възможно ли е? — каза братът на нещастния капитан. — Тази стара престъпница, която ти наричаш Казота, иска да ми говори.

— Да, на теб, драги приятелю — отговори младият лекар, — само на теб иска да говори, но ме изслушай докрай, тогава вземи решението си. Наблюдавах Казота. Когато произнасяше името с ужасяваща напрегнатост, цяла трепереше. Като че ли й беше извънредно трудно да го каже, като че ли я болеше да те извика при предсмъртното си легло. Но викна още веднъж:

— Бягай, Нощна птицо, бягай, не губи нито миг. Чувствам, че краят ми приближава. Чувствам, че силите ми ме напускат… Доведи тук Матийо Драйфус. Ах…въздух…задушавам се.

Поизправих старата на леглото и дишането й стана по-леко.

— Но какво да кажа на господин Драйфус? — запита жената трепереща. — Той сигурно няма да иска да дойде с мен. Ще ме изгони от дома си.

— Стори това, което ти казах — нареди Казота троснато. — Кажи на Матийо Драйфус да не се бави, да дойде с теб веднага, ако иска да чуе точни разкрития по два важни въпроса. Първо, по въпроса за невинността на неговия брат и второ, за мястото, където се намира неговият малък племенник, как го…викаха? Андре, да, Андре.

— Господи мой — викна Херманса. — Какви открития иска да ни направи старата? Побързай, Матийо, побързай. Животът на Казота за нас е безкрайно скъп. Докато ние тук говорим, тя би могла да умре, без да ни каже тайната си.

— Не се безпокойте за това, госпожо — успокои я лекарят. — Болната ще живее до утре заран. Преди да тръгна й направих морфинова инжекция, за да я успокоя. Сега лежи в сънно състояние и се надявам да я заварим жива. Само необикновено силна възбуда би могла да я убие.

— Но защо не дойде Нощната птица да ме уведоми?

— Защото аз я задържах — каза доктор Бургер. — Струваше ми се по-сигурно, ако лично аз дойда да те уведомя. А сега те питам, готов ли си да ме придружиш до смъртното легло на Казота? Наистина, ще бъдеш свидетел на грозна и отвратителна картина, каквато и аз като лекар не съм виждал. Но ще узнаеш от нея ценна за тебе тайна.

— Ела — викна Матийо. — Заведи ме, ако щеш и пред самата смърт, това няма да ме ужаси. Дано Господ даде да узная нещо.

Двамата се сбогуваха с Херманса. Тя искаше да ги придружи, но те не приеха.

По пътя говориха много малко. Всеки беше погълнат от собствените си мисли; Най-после стигнаха до вратата на старата, мрачна къща, където Казота беше живяла.

Бургер отвори вратата.

— Да влезем — посочи той към тъмния коридор.

В същия миг се отдръпна изплашен назад. Пред тях стоеше висока жена.

16.

Докато доктор Енрик Бургер отсъстваше от леглото на старата Казота, за да повика Матийо Драйфус, в къщата на престъпничката се случи грозна сцена. Старицата лежеше относително спокойно на мръсното си легло под влиянието на морфина, който лекарят й беше инжектирал. От време на време само по едно страшно стенание излизаше от гърдите й като механичен отзвук на убитите страдания. При възглавницата на кревата дремеше жената, която подземният свят на Париж наричаше Нощна птица.

Тя беше слаба и суха жена, с червеникава коса, с големи тъмни меланхолични очи. Някога Нощната птица бе голяма красавица, една от най-ухажваните дами от своя свят. Обаче грозна болест разруши бляскавата й „кариера“. След като излезе от болницата, полицията й забрани да продължава старото си занятие. Какво можеше, обаче, да прави? И тя се нуждаеше от хляб. Нищо друго не знаеше да работи. И така, тя тайно продължи стария си занаят. Тъй като не смееше да излиза денем на улицата, а само нощно време, страхувайки се да не налети на полицията, кварталът я нарече „нощна птица“. Някои нощи, обаче, тя напразно бродеше из улиците. Никой не падаше в мрежата й. Така изпадна в дълбока мизерия. Нощната птица често гладуваше. Казота се съжали над нея. Въпреки че беше ужасно стисната, тя имаше известна слабост към тази жена, която познаваше още от времето, когато се обличаше само в коприна и кадифе и когато след всекидневната си разходка в Булонския лес даваше на файтонджията по един наполеон бакшиш.

Старата й даваше храна и я канеше зимно време да се стопля при нея, когато нямаше пари за въглища. Нощната птица й се отплащаше чрез дребни услуги, помагайки й да почиства стаята си и изпълнявайки поръчките й с голяма преданост и усърдие. И сега тя стоеше до смъртното легло на старата и беше единственото човешко създание, което въпреки всичките ругатни на Казота, понасяше търпеливо миризмата на трупа.

Стаята се осветяваше слабо от малка лампа, поставена на края на печката. При тая бедна светлина, която правеше лицето на болната още по-бледо и по-грозно, Нощната птица гледаше щастливо своята хилядафранкова банкнота. Слагаше я на коленете си и я съзерцаваше дълго време, обръщайки я между сухите си пръсти. Тези пари бяха за нея цяло богатство и пробуждаха в душата й нежни картини за бъдещето. Искаше да напусне Париж, да замине на село и там да заживее щастлив живот.

Леки стъпки, които спряха пред вратата на болната, я накараха да се стресне от виденията си. Едва има време да скрие съкровището си в чорапа, когато вратата шумно се отвори.

Влезе висока елегантна дама. Въпреки гъстия воал, Нощната птица позна в нея Помпадура. Значи гласът на природата все пак беше надвил и доведе дъщерята до смъртното легло на майка й. Искаше ли тя да целуне ръка на майка си, която я е галила в детството й? Искаше ли да склони глава над оная гръд, от която за първи път е сукала?

— Жива ли е още? — запита Помпадура гневно. Нощната птица потвърди с глава.

— Излез навън и чакай там — заръча елегантната госпожа Буланси. — Внимавай никой да не влиза в стаята. Не искам никой да ме вижда тук. Разбра ли?

— Разбрах — отговори жената, стресната от заповедническия тон и богатото облекло на дамата. — Но възможно е да се върне вече лекарят…

— Лекар? Какъв лекар?

— Оня, когото повиках при болната — отговори Нощната птица притеснено.

— Това животно — изръмжа Помпадура между зъби. — Ти си се осмелила да викаш доктор? Кой ти каза?

— Никой, но мислех, вярвах… Тъй като майка ви е така болна и ме беше страх да не умре в моите ръце…

— И… и — няма ли да свършиш — сряза я Помпадура гневно. — Би могла да умре и без лекар. Защо ще хвърляш на вятъра пари и ще водиш чужди хора вкъщи?… Вън! И си отваряй очите добре, чуваш ли?

Жената излезе навън и се сви в един тъмен кът на коридора.

Помпадура се приближи до майка си. Наведе се над нея и погледна инквизиторски. Мъртва ли е или само спи?

После хвана ръката на болната и я разтърси силно.

— Хей, дърто! — викна й тя на ухото. — Събуждай се, събуждай се, чуваш ли какво ти казвам! Ще имаш достатъчно време за спане. Аз съм тук. Аз!

Казота се стресна и опули очи. Влиянието на морфина изчезваше бавно.

— Ах, ти ли си? — отрони старата с труд, гледайки мрачната си дъщеря. — Все пак дойде при умиращата си майка?… Не си била така безсърдечна, както изглеждаше. Но късно… късно дойде. Няма да изкарам дълго.

— Нито аз имам много време, мамо — отговори извратената дъщеря. — Естерхази ме чака, имаме много важна работа тази нощ…

— По-важна, отколкото смъртта на майка ти? Помпадура вдигна рамене.

— Направи ми удоволствието, дърто, остави този сантиментален тон — изръмжа тя. — Не е голяма работа, ако умреш! Всички трябва да умрем. Не живя ли достатъчно? А дали ще кукуваш в тази стара къща с глава между ръцете или ще лежиш в ковчега си… не смяташ ли, че последното е по-добро за теб?

Очите на Казота сякаш бяха излезли от орбитите. Устните й се полуразтвориха така, че се виждаха големите й жълти зъби и посинелият й език. Тя вдигна подутата си ръка и я сви в юмрук.

— Змия — процеди майката. — Змия! Махай се от очите ми. Не ми отравяй и последните мигове! Ах, грозно съм наказана за всичко, с което прегреших в живота си?

— Каква безвкусна комедия! — прекъсна я Помпадура. — Ние двете, мамо, не трябва да се упрекваме една друга. Това, което съм, съм благодарение на теб и ако не ти харесвам, ти си виновната!

Болната въздъхна дълбоко:

— Защо дойде тук? Да ми кажеш това или искаш нещо от мен?

— Може да си представиш, мамо. Искам да знам как стой въпросът с наследството. Ти си богата, аз съм единственото ти дете и затова би било по-добре, ако ми дадеш парите още сега. Поне няма да ги събирам от всички краища на къщата.

Изведнъж доволна усмивка заигра на лицето на старата.

— Ти искаш моите пари, моите пари? — измърмори тя. — Това те доведе тук! Права си. Ти си единствената ми наследница, единственото ми дете! Чуй — след смъртта ми наистина всичко ще остане на теб.

Помпадура приближи стола си до леглото, наведе се над старата така, че да не изпусне нито една дума от казаното.

Казота се усмихна отново.

— Горе на тавана — пошепна тя, — между другите стари парцали има едно чугунено гърне. На пръв поглед си е обикновено гърне, но е пълно с онова, за което душата ти жадува, пълно е догоре.

— Със злато, с банкноти? — викна Помпадура с неописуема алчност.

Казота сякаш не чу въпроса.

— Бих желала да погледна лицето ти, когато видиш съдържанието на това гърне… Ах, голяма радост е да видиш детето си щастливо… Гърнето е завързано с пергамент и моето последно желание е да го отвориш тук, пред мен.

— Тогава ще го донеса веднага, ще донеса веднага съкровището, което си събирала за мен — скочи Помпадура. — Не, мамо, не ме задържай, не искам да губя нито миг. Искам ти да видиш радостта ми.

Казота я хвана за роклята и я застави да почака още малко.

— Само един момент. Искам да те попитам още нещо. По-рано, когато лежах тук, си мислех за един странен сън. Спомняш ли си, Помпадура, когато беше само на шестнадесет години. Спомняш ли си за твоята любов със студента?

Помпадура побледня.

— Какво искаш да кажеш? — викна тя сърдита. — Тя отдавна е умряла и заровена.

— Умряла и погребана — повтори Казота с все същата странна усмивка. — Да, мъртва и погребана. Все пак аз си спомням много добре случката. Искам да ти я припомня. Струва ми се, като че ли това беше вчера, когато ти се хвърли в краката ми и ми призна, че от шест месеца се чувстваш майка. Исках да те убия в първия си гневен припадък, защото тогава имах нужда от пари. Ти беше хубава, старият граф Коавенело ми беше обещал десет хиляди франка за първата ти целувка. Но тези десет хиляди франка бяха загубени. Беден студент те беше взел през една весела нощ, прекарана в театъра само за мизерна вечеря.

— Мамо, не мога да слушам тези истории — изправи се Помпадура възбудено. — Знаеш колко много плаках тогава, когато се роди детето и веднага умря. Бях му дала мляко от едно шишенце и горкото дете едва глътна няколко пъти, трепна и умря.

— Умря, да умря. Всичко свърши в края на краищата — продума Казота и падна омаломощена на възглавницата.

Помпадура взе лампата от печката и излезе от стаята. Дори не Се замисли, че болната й майка остана сама в тъмнината. Мисълта за пълното със злато и банкноти гърне й даде криле. Друг път за нищо на света не би се качила нощем на тавана. Изпитваше ужасен страх от мансардата, която Казота винаги държеше заключена и в която без друго се бяха извършили много неестествени загадъчни работи. Сега обаче, тя изкачи весело стълбите. Задъхана стигна горе. Блъсна вратата, която този път не беше заключена, а само притворена. Едва можа да се провре между многото стари парцали, куфари, възглавници, стари кошове, от които вееше противна миризма. Но тя не се безпокоеше много за скъпото си облекло. При слабата светлина на лампата, която държеше в ръката си, искаше да открие гърнето с пари. Един голям съд от ръждясало желязо бе вързан с пергамент. Наведе се и го вдигна с чувството на човек, който е заровил съкровището си и отново го намира. После, без много да се двоуми заслиза бързо надолу, държейки плячката си с две ръце. Слезе и постави отново лампата на печката, после седна на паянтовия стол.

— Ето, мамо, намерих го — съобщи. — Много е тежко. Събрала си много за мене.

Казота се вгледа със злобен поглед в дъщеря си.

— Отвори и виж — процеди тя през зъби.

Помпадура не дочака да й кажат втори път. С треперещи ръце развърза възлите на шнура, с който беше вързан пергаментът. Погледът й лакомо се отправи към съдържанието на гърнето. Но изведнъж се олюля като ударена от гръм.

С широко отворени очи, с черти изкривени от ужас, тя гледаше пред себе си втренчено.

— Какво е това? Не е злато, нито банкноти, а тяло, което плува в някаква течност. Ах, това е спирт и детски труп!

— Трупът на твоето дете — викна Казота с глас, пълен с отдавна желаното отмъщение.

Със страшен рев Помпадура ритна гърнето с крак. То се обърна насред стаята, спиртът се разля и малкият детски труп, стоял цели десет години в това гърне, се изтърколи до вратата.

— Да, това е твоето дете — изграчи Казота с язвителна ирония в гласа. — Виждаш ли, тук е всичко, което си имала и обичала един път и ти в живота.

— Моето дете — простена Помпадура.

И във вкамененото й сърце за пръв път прозвуча човешка струна.

— Горкото ми дете… ах, ако беше останало живо, всичко би се наредило другояче… по-иначе…

— Как можеше да остане живо, когато сама го отрови? — изхихика Казота иронично.

Помпадура трепна.

— Аз? — изписка тя. — Аз съм умъртвила детето? Лъжеш, дърта кранто. Не съм…

— И все пак ти го направи — настоя злобно Казота. — В млякото, което му даде, имаше арсеник. Аз самата го поставих в млякото.

Помпадура скочи върху умиращата си майка.

— Ти умори детето ми — процеди тя, — тогава аз ще убия пък тебе.

Ръцете й обхванаха гърлото на старата. Тя го стисна с все сила.

Казота, която нямаше никакви сили, за да се защитава, държеше само пълния си с омраза поглед върху падналата си дъщеря.

— Върви, върви в мръсотията на греховете си — мърмореше злобно Помпадура, душейки старата. — Целият ти живот беше грешен. Нищо повече, освен едно недоразумение на природата… Бъди проклета от момента, когато за първи път въздъхна… проклета, когато ме роди… три пъти по-проклета в часа, когато те направих баба. Мъчиш ли се още… очите ти продължават да мърдат в орбитите. Дишаш още… има още живот в тебе, но ще го угася със собствените си ръце. Щастлива съм, че мога да те убия. Чакам само, за да видиш, да почувстваш, че смъртта ти иде от собствената ти дъщеря! Така… сега си спокойна… очите ти се затвориха… какъв отвратителен труп! Дано не намериш мира и в гроба, дано и там те измъчват жертвите на безбройните ти грехове. Никога откакто свят светува, никой не е мразел майка си така, както аз те мразя! Върви, върви в ада, дърта вещице, адът отдавна е отворен за теб!

Тя се клатушкаше като пияна докато стигна до вратата. Но тук се спъна в трупа на своето дете. Наведе се и вдигна малкото телце, скри го под мантото си.

— Ще имаш поне прилична гробница, бедно мое дете — пошушна тя и за първи път от дълго време очите й се изпълниха със сълзи. — Сама ще те заровя в гората под някое дърво. Там ще спиш в покой. Когато те родих, душата ми не беше така пропаднала. В нея живееше още доброто чувство. Не познавах още ужасните престъпления и грозните грехове, които сега изпълват живота ми.

Тя се спря на вратата, обхваната от болка, и стисна силно детето до гърдите си. Внезапно се закикоти като луда.

— За пари и богатство дойдох, а сега си отивам с един труп в ръцете.

Хвърли се пъргаво към вратата на коридора.

— За Бога, какво се случи? — опита се да разбере Нощната птица, когато видя Помпадура така неспокойна. — Стори ми се, че чух някой да пъшка, задушавайки се… О, всичко беше ужасно…

— Нищо особено не се е случило, говедо мръсно — викна Помпадура. — Струва ми се, че старата умря, това е всичко.

— Умря? — викна жената през плач.

— Защо крещиш? Ти няма ли да умреш някога? Не беше ли вече много стара Казота? Сега слушай. Ако ти мине през ум да кажеш някому, че съм била тук само една дума, ще те уловя за гърлото и ще те повлека в полицията. Знаеш, че там ми минава думата.

Когато Нощната птица чу за полицията, започна да трепери.

— Няма да кажа нищо — отговори тя. — В никакъв случай няма да продумам.

— Закълни се — заповяда й.

— Заклевам се!

Дъщерята на Казота направи знак на благодарност. Извади от джоба си малко портмоне и понечи да го даде на жената. Но последната се отдръпна уплашено назад.

— Не искам пари — промълви тя вдигайки ръцете си. — Не приемам от вас пари, не приемам от вас…

— Тогава мисли за клетвата си — процеди Помпадура и забърза по стълбите.

На вратата спря за момент. Скри портмонето в джоба си и покри лицето си с гъстия воал. После протегна ръка към дръжката. Но в този момент някой отвори вратата отвън.

17.

Буланси се озова срещу двама души. Само един поглед й беше достатъчен, за да познае и двамата при светлината на лампата. Единият беше доктор Бургер, когото тя познаваше от клиниката, а другият — кръвта й се смрази във вените — беше Матийо Драйфус, нейният смъртен враг. И тези хора идваха в къщата на майка й.

— Предателство! — Това подозрение избухна в душата й и я прониза с мълниеносна бързина. — Старата възнамерявала да ме издаде! Ха-ха, вървете, вървете! Аз ви изпреварих. Със същата ръка, с която я задуших, задуших и всички тайни, които щяха да излязат от устните й! Напред, Матийо Драйфус, бързай, там горе те очаква един бездушен труп!

Всичко това мина през ума й за миг. После мина пред мъжете и излезе на улицата. За момент изглеждаше като че ли Матийо Драйфус искаше да издърпа воала от лицето на надменната дама. Но Бургер го хвана под ръка и го дръпна в къщата.

— Това беше тя! — викна Матийо. — Вътрешен глас ми казва, че е тя.

— Коя? — запита лекарят.

— Жената с белега — отвърна Матийо свръхвъзбудено, — мизерната жена, която отвлече нашия Андре. През воала й познах грозния белег, с който е белязана.

— Сънуваш, брате мой — поклати глава младият лекар. — Във възбудата си взе да виждаш призраци. Как може да дойде тук, в тая къща? Какво може да търси тук?

— Тя е дъщеря на Казота. Знам, научих за това от сигурно място. Остави ме да я догоня. Искам да ми каже къде държи скрито нашето дете.

— Напразно би хукнал сега подир нея. Няма да я намериш. И после, тя без друго е взела мерки да се защити. Само един неин вик е достатъчен да вдигне цялата улица на крак. Ела по-добре да се качим горе при умиращата, да чуем нейните открития.

Матийо разбра, че спътникът му има право и че нямаха време за губене, ако искаха да заварят жива старата. Те изкачиха тъмните стълби и влязоха в стаята на болната. Матийо почувства, че го побиват тръпки на погнуса, като че ли цялата тая грешна, стара и мръсна къща щеше да се срути върху него.

— Спи ли още? — запита лекарят Нощната птица, която имаше уплашен вид.

— Не знам — отговори тя. — Лежи така от доста време и не мърда… Страхувам се…

— Тя е мъртва вече — разбра лекарят и се спусна към леглото на болната. — Боже опази…

Но когато се наведе над тялото на старата, викна уплашено:

— Какво се е случило тук?… Какво стана в мое отсъствие, искам да зная всичко… Болната навярно е била силно разстроена! Но какво е това… била е убита… задушена!

Нощната птица увери, че нищо не се е случвало.

— Лъжеш — кресна лекарят, мъчейки се да възвърне Казота към живот. — Кой беше тук, докато ме нямаше?

— Нито една човешка душа!

— Това също е нагла лъжа. Познаваш добре лицето, което беше тук. Беше дъщерята на Казота.

— Не съм я виждала — излъга жената, ужасена от заплахите на Помпадура.

Бургер разбра, че няма да научи нищо, а освен това вниманието му беше насочено към Казота. Извади от джоба си прах, който пътьом беше взел от аптеката за всеки случай. С голямо усилие трябваше да разтвори устата на старата. Зъбите й бяха стиснати в борбата със смъртта.

— Само да можеш да я свестиш за един момент… — пошушна Матийо, който заинтересовано наблюдаваше усилията на доктора.

— Надявам се, че ще успея — заяви Бургер. — Но няма да съм лекар, ако се лъжа, че някой се е опитвал да я души.

— Не може да бъде никой друг, освен жената с белега — изрече Матийо. — Ето едно ново злодеяние в дневника на греховете й.

Лекарят му направи знак да мълчи. Казота разтвори оцъклените си очи и погледна към двамата. Дълго време мина, докато ги познае и разбере какво става. Беше много слаба, за да се надигне, но в погледа й имаше въпрос. Най-после успя да раздвижи езика си.

— Матийо Драйфус? — запита тя едва чуто. Бургер потвърди с глава. После се наклони над нея и й викна силно на ухото:

— Ти поиска да видиш този господин бабо Казота. Събери силите си, ако имаш нещо да му кажеш, кажи му го бързо.

— Невинен — едва промърмори умиращата, — капитан Драйфус… е… невинен… Клаудина Лорет… Естерхази… пари… писмото беше купено… което Лорет… Естерхази… чумата да го вземе… черния майор.

Подобно на часовник, който спира, когато му се скъса пружината, така замря и гласът на Казота. Очите й се обърнаха, замрежиха се и се покриха с воала на отвъдното.

— Това е смъртта — каза доктор Бургер силно възбуден. — Животът отлита. Ще умре, без да узнаем тайната!

— Ами детето — викна Матийо ужасен. — Тя не каза нищо за детето. Въпреки че знае, чувствам, че знае къде е скрит Андре…

Устните на Казота се помръднаха отново. Матийо се хвърли към нея. Превъзмогна чувството на погнуса и прилепи ухото си почти до самите й устни.

Той чу думите на Казота, нейните последни думи:

— Буланси… Помпадура… същите… детето… моя брат… у него… проклинам…дъщеря си.

После настъпи мълчание… гробно мълчание.

— Казота е мъртва — каза младият лекар, когато Матийо се отдръпна от тялото На старата.

— Мъртва! — възкликна скръбно Матийо. — Да, мъртва е и ще отнесе тайната си в гроба. Единственото създание, което би могло да ми открие ценните сведения, умря и никога вече не ще проговори. Разбирам, господ не поиска да бъде спасено семейството ми чрез тая престъпница. Той не пожела тази грешна жена да очисти душата си в последния час чрез добро дело. Трябва да се подчиним на волята на всевишния.

След това Матийо извади от джоба си златна монета и я постави в ръката на Нощната птица.

— Остани през нощта при този труп и се моли за една душа, която се нуждае от много молитви. Утре ще се погрижа за погребението й.

Жената прие монетата с няма благодарност. Стори й се, че изведнъж е станала по-добра, защото прие от ръката на честен човек пари, без да му е направила нещо лошо, без да му поиска… Тя си мислеше в този миг, че за първи път мъж й даваше нещо без да й поиска в замяна нещо.

Матийо и лекарят си тръгнаха. Нощната птица понечи да хукне след тях и ги помоли да не я оставят сама в тази къща. Неописуем ужас я обхващаше пред този безжизнен труп. Очите на мъртвата я гледаха стъклени и страшни. Те бяха отворени, въпреки че лекарят добре ги беше затворил.

Стенният часовник продължаваше своето монотонно тиктакане.

Обзета от ужас, Нощната птица падна на колене до леглото на мъртвата и произнесе молитва, която си спомни от детството.

Христос е казал, че Бог приема с повече радост молитвите на грешниците и падналите, отколкото на щастливите и богатите. Може би молитвата на тази нещастница е била чута и душата на Казота е намерила на другия свят вечно спокойствие…

— Амин! — завърши нещастницата, прекръствайки се набожно.

После се приближи до прозореца и макар че валеше сняг, го отвори. Искаше да остане цяла нощ така. Виждайки и чувайки минувачите долу на улицата, й се струваше, че не е така сама с трупа на старицата, който силно я ужасяваше и плашеше.

Не беше минал и четвърт част, откакто стоеше на прозореца и съзря един човек с чувал на гърба. Тъй като брадата и дрехите му бяха покрити със сняг, тази фигура й напомни образа на Дядо Коледа. Без друго този Дядо Коледа беше доволен, защото пееше най-безгрижно весела песен.

— Дядо Карус! — викна изведнъж Нощната птица, — за Бога, дядо Карус, почакай малко.

Старикът спря и погледна към прозореца.

— Бе дяволе ти ли си, Нощна птицо? — викна той.

— Какво правиш толкова късно в къщата на Казота? Как е старата?… Да не би…

— Умря! — прекъсна го жената. — Лежи тук мъртва и е страшно да я погледне човек! Умолявам те, дядо Карус, ела горе и остани да я пазим двамата. Страх ме е до смърт сама.

— Да те е страх сега от Казота, когато не може нищо лошо да ти направи? — изхихика той. — Не мога да остана с теб цяла нощ. Имам гост вкъщи и макар че сега спи блажен сън, не мога да го оставя дълго време сам. Чудиш ли се, Нощна птицо, като чуваш, че дядо Карус има някого при себе си на стари години?

— Да не е някое момиче, което ти готви и чисти къщата?

— Не, едно момче — усмихна се щастливо старикът. — Но почакай все пак, ще дойда при теб за малко. Ужасно е студено навънка. Откакто не пия повече от три ракии на ден, ми е ужасно студено.

След минута старикът влезе в стаята. Остави в един ъгъл чувала си, изтърси се от снега, после се приближи бавно, сякаш някой спеше в стаята. С калпак в ръка, той загледа мълчаливо обезобразения и отвратителен труп на Казота. Лицето му потрепера от гледката.

— Значи наистина е мъртва — измърмори той. — Остани спокойна Казота, ти прескочи трапа, над който ние едва сега си упражняваме краката. Познавах те, когато беше още млада и хубава… ти беше тая, която ме тласна по пътя на престъпленията… Знаеш ли ти, Казота, колко безумно те обичах?… Ах, колко време изтече оттогава? Ти беше красива, румена, с черни къдрици, а аз — беден чудесен работник, кротък като агне. Заради теб, за да ти доставям удоволствия, напуснах честния свят и се залових с кражби. После ти си взе друг. В деня, когато се венча, аз се напих за първи път като говедо и тръгнах по пътищата залитайки. Не, не ти искам сметка, Казота, искам да ти кажа спокойно: „Прости“.

Той се огледа наоколо и когато видя, че Нощната птица стои подпряна на прозореца, коленичи бързо до мъртвата и целуна сивите й коси, които падаха по челото й. После повика жената и я накара да му разкаже как е умряла Казота.

Когато тя спомена името на Матийо Драйфус, той започна да трепери и запита неспокойно:

— Каза ли му нещо старата за едно дете?

— Струва ми се, че искаше да му каже, но не успя. Умря като кокошка, на която й извиват шията.

— Тъй, тъй — измърмори дядо Карус, после се обърна и продължи мислено. — Толкова по-добре, неговите родители загубиха следите му. Какво би станало с мене, ако ми отнемат детето. Не бих го дал за нищо на света. Жалко е, че не съм богат, тоест нямам по-голяма сума. Бих заминал от Париж и бих го отгледал някъде на село, да стане честен човек. Жалко… жалко… издума той силно.

— Знам, какво искаш да кажеш, дядо Карус — каза Нощната птица, — мислиш, че е жалко Казота да бъде заровена с тази хубава черна копринена рокля. Виждаш ли, това беше неин каприз и трябваше да й обещания, че ще й изпълня желанието.

Дядо Карус едва сега забеляза колко богато беше облечена старата. Той се вгледа внимателно в роклята, попипа скъпите й копринени дантели, с които беше гарнирана.

— Нощна птицо — каза той замислен, пощипвайки брадата си, — наистина ще бъде жалко да я заровим с тази ценна рокля, която би могла да се осребри на пазара. Коприната не се яде от червеите, това се знае, а когато дяволът я изгори, няма нужда да бъде облечена в коприна. Дрипите са си дрипи, драга Казота — обърна се той сега направо към умрялата, — и само дотолкова имат цена, доколкото ги носим тук на земята. Там долу всички сме една дрипа. Това трябва да разбереш и ти. Остави на мен своята рокля, ще ти дам друга в замяна. Тъкмо днес избрах една от един дворен боклук. Окъсана е, наистина, много е окъсана и никоя просякиня не би поискала да я вземе, но за тебе ще бъде хубава. Ела, Казота, да я сменим.

При тия думи той извади от чувала стара, синя като небето рокля. Нощната птица отначало не искаше да се съгласи с тази смяна, дори отблъсна ония три франка от страна на Дядо Карус като неин дял от печалбата. Но накрая и тя се убеди, че така е по-добре. Помогна Карус да съблече мъртвата и да я облече в синята окъсана рокля.

Старецът зави грижливо копринената рокля.

— Тежка коприна — оцени я като познавач той. — Сега, когато я пипам с ръцете си, виждам, че струва. Няма да я дам дори за десет франка.

— Дано вземеш десет пъти повече от нея — пожела му Нощната птица. — Но бъди разумен, дядо Карус, не пропилявай всичките пари за една нощ във „Веселия руснак“ или някъде другаде…

Дядо Карус се усмихна приветливо.

— Да пропия такива пари — каза той. — Не, малка моя! Това беше някога, вече не е… Три ракии на ден, само толкова си определям. Сутрин, обед и вечер. Но да се напия като свиня, да се клатушкам на краката си, биха ми се пръснали очите от срам пред детето… Искам да кажа, ако бих имал дете, би ме било срам пред него.

С тези думи той постави роклята в чували, който отново вдигна на раменете си.

— Наистина ли искаш да си ходиш? — запита Нощната птица уплашено.

— Трябва, моето момиче, трябва. Моята коза днес цял ден не е яла нищо, ще умре от глад. Няма от какво да се страхуваш. С живите може да има опасности и борби, но с мъртвите винаги сме в мир! Лека нощ, малката. И Господ да ти се отплати за доброто, което си сторила на Казота. Когато почувстваш нужда от приятел, знаеш къде можеш да намериш дядо Карус. Топла печка, парче хляб, чаша козе мляко ще намериш винаги при мен. Лека нощ, малка моя!

Старецът тръгна, а Нощната птица гледаше след него как той се скри зад ъгъла на улицата.

Тя отправи замислен поглед нагоре към мрачното небе, откъдето неспирно падаха на земята бели снежинки. По небето нямаше нито една звезда, луната също не показваше своето светло лице. И може би без да иска, тя повтори думите на дядо Карус:

— С живите сме във вечна война, с мъртвите — в мир.

18.

Дърветата по протежение на парижките булеварди бяха покрити с цели пластове кристални маргарити, които при слънчевата светлина блестяха като брилянти. Париж се възползваше от този чудесен ден. В елегантни коли, с шейни с красиво облечени коне, светът излизаше на разходка в Булонския лес. Кочияшите весело плющяха с камшиците и под музиката на звънчетата шейните се плъзгаха бързо по снега. Лицата на красивите парижанки се зачервяваха от студ, доволство и здраве. Оставаха само четири дни до Коледа.

Дамата обаче, която стоеше добре увита в елегантна шейна, нямаше предпразнично настроение. Погледът й беше мрачен, а конете като че ли нарочно бяха облечени в черно. Техните звънчета звъняха някак си меланхолично, подобно на погребален марш. Кочияшът избра по поръка на господарката по-самотен път. Бяха пребродили почти цялата гора и бяха на края й.

Кочияшът спря и каза:

— Да излезем ли сега вън от Булонския лес или да се върна?

— Карай по-нататък! — нареди господарката остро.

Кочияшът подкара конете, мърморейки нещо неразбрано. След като продължиха известно време, навлязоха в нова, по-гъста гора.

Пътничката бе запитана отново:

— Нататък е гората, която води за Белмари. Желаете ли да продължим?

Едно „да“ беше отговорът.

Това бе госпожа Буланси, любовницата на граф Естерхази, дъщерята на покойната вече Казота, която излизаше извън Париж по един необикновен път. Тя трепереше от студ и се загъна още повече в коженото си палто. Странни мисли занимаваха днес душата на Помпадура. Защото ако някой вдигнеше гъстия воал, щеше да види сълзи, да, сълзи в нейните очи. Тази жена плачеше, макар че беше груба и безмилостна. Същата жена, която със собствените си ръце удуши майка си, която с най-голямо хладнокръвие беше готова да затрие всеки живот, който би се изпречил пред нейните егоистични планове, сега плачеше. Сълзите й течаха по-горчиво, когато погледът й попаднеше на една малка елегантна кутия, поставена върху възглавницата на шейната до нея и покрита с коженото й палто. Тази кутия, изработена от фина кожа, й служеше за украшения и други скъпоценности. Сега тя криеше друга скъпоценност. Едно малко детско трупче почиваше в нея. Един малък сух труп, една отпусната главица с хлътнали, затворени очички. Ръчичките му бяха съединени на гърдите и Помпадура беше поставила в тях бяла роза. Дъщерята на Казота искаше да погребе детето, онова дете, плод на младежката й любов, което злината на старата държа цели десет години консервирано в спирт.

От вчера вечер, когато беше направила това откритие, не можеше да помисли за нищо друго. За пръв път през онази нощ черният майор намери вратите на своята любовница затворени. Тя му беше съобщила по слугата, че има силна мигрена и не може да го приеме. А колко страстно го очакваше само преди един ден! Не беше го виждала от близо седмица. В последно време Помпадура не беше особено доволна от любовника си. Тя не вярваше повече в него, подозираше го, че я лъже с друга. Но как, с кого — още не можеше да узнае. Дори шпионинът, когото имаше при Естерхази, неговият кочияш, не можеше да й даде ясни сведения. Нищо, освен това, че старият слуга на графа, Баптист, беше уволнен изведнъж без никакъв мотив. Това я беше разгневило ужасно много, докато изведнъж смъртта на майка й и откриването на малкото детско трупче даде друга насока на нейните мисли. Сега се чудеше къде да намери спокойно място за гроб на детето си.

Шейната спря. Бяха стигнали в края на гората. Помпадура слезе и взе в ръцете си кожената кутия и още един предмет, завит в хартия.

— Ще ме чакаш тук — заповяда на кочияша — колкото и да закъснея.

Той също слезе и покри потните коне. Беше свикнал с капризите на своята господарка, така че нищо не го учудваше вече. Беше добре платен и това му стигаше.

Помпадура изчезна в близката гора. Тя крачеше леко и унесено без да обръща внимание на неутъпкания път. Често потъваше до колене в снега, измокряйки краката си, макар и обути в топли ботушки. Не можеше да изкопае гроба близо до края на гората. Трябваше да влезе по-навътре. Вървя близо час. Нощта се беше вече надвесила, но луната и блясъкът на снега й светеха достатъчно.

Най-после намери подходящо място. То беше близо до стар дъб, чиито клони, покрити със сняг падаха до самата земя. Тук снегът беше по-тънък и земята бе разровена от някакви животни.

Тя остави кутията, разви хартията и извади малка желязна лопата. Необикновената й работа беше тежка. Пот потече по челото й и трябваше от време на време да си почива. Замръзналата земя се копаеше трудно. Накрая тя все пак успя да изрови гроб, достатъчно голям, за да се побере в него малкият ковчег на бедното дете.;Помпадура взе кутията, притисна я към гърдите си и после я остави бавно в гробчето.

— Най-после след десет години ще намериш покой, бедно мое дете — промълви тя, а от очите й се търкулнаха едри сълзи. — В мир и спокойствие ще спиш тук, сладка моя рожбо, далече от шума и заразата на Париж. Звездите ще осветяват самотния ти гроб. Остани с Бога, остани с добро, мило мое дете. С тебе заедно заравям тук моята младост и всичко онова, което е било добро и благородно в душата ми. Вземи в този гроб всичко със себе си… Сбогом…

Тя прекъсна изведнъж, защото зад гърба си чу подозрителен шум. Значи някой е наблюдавал печалния й труд? Озърна се изплашена. В следния момент подскочи, издавайки вик на уплаха. Зад нея стоеше мъж с дълга черна брада. С ръце, скръстени на гърдите, той стоеше пред нея, като гледаше изпитателно с черните си лъчезарни очи. Мургавото му лице беше дълбоко набръчкано и измъчено. Беше облечен в старинно облекло на циганин от унгарските степи. Тесни панталони, ботуши, богато бродирана риза, над която беше наметната затворена кожена полушубка — това беше живописният костюм на непознатия. Вероятно беше някакъв авантюрист. Онова, което безпокоеше Помпадура, беше обстоятелството, че мъжът държеше в ръката си пистолет. Със светкавична бързина и тя извади от палтото си малък салонен револвер и го насочи към човека с черната брада.

Тогава той отпусна оръжието си и разтвори ризата на мощните си гърди.

— Стреляйте, госпожо — изрече спокойно и с достойнство на развален френски език, — но се целете добре и ще ми доставите голямо удоволствие, ако ме убиете на място.

Помпадура също отпусна револвера си. Беше разбрала, че този човек не искаше да вземе чужд живот, а по-скоро своя собствен.

— Госпожо, видях ви да плачете — продължи циганинът — и мога да си представя, че не сте заровила в земята метални съкровища, а част от собственото си сърце…

Помпадура направи мълчалив знак на съгласие.

— О, госпожо, има моменти, в които нашето сърце се къса на парчета! Онова слабо сърце, което е така лудо да люби, да вярва и да се остави да бъде излъгано…

Последва минута на гробно мълчание. Циганинът се приближи до малкия гроб.

— Защо не направихте този гроб малко по-голям? — усмихна се болезнено. — Тогава би имало място и за мен.

Помпадура дойде на себе си, приближи се до него и постави ръката си на рамото му.

— Защо искате да се самоубиете? — го запита. — Вие сте млад, животът може пак да ви се усмихне. Защо да се прощавате така рано с него! Ако се нуждаете от пари, бих могла да ви помогна с известна сума, ако ми обещаете, че ще премълчите видяното и ще оставите непобутнат малкия гроб, в който почива моето дете.

Тогава циганинът се изправи гордо.

— Госпожо — направи той достоен жест, — за моето мълчание може да бъдете сигурна, гробовете са свети за циганите. За това се кълна в Хекате, голямата майка, която закриля мургавите синове на унгарската пуста.

Той млъкна, за момент, после продължи с презрителен тон:

— Колкото до вашето парично предложение, ще ви отговоря така: Аз съм Аладар Форкаш, царят на цигуларите.

— Как? — възкликна Буланси и неволно отстъпи назад. — Вие сте прочутият артист, за когото говори цял Париж с такъв ентусиазъм, този, който всяка вечер бива аплодиран във „Фоли Бержер“?

— Беше аплодиран, госпожо — отговори Аладар Форкаш глухо. — Сега всичко това принадлежи на миналото. Струните на моята цигулка се скъсаха подобно на тези тук — той се удари в гърдите с юмрук, — където любовта ги беше накарала да пеят… Ах, госпожо, измениха ми по нечуван начин. Проклет да бъде часът, в който стъпих в Париж. Тя беше моя, всецяло моя, Мелиора, моята Мелиора. Ако бях останал с нея в пустата, ако бях се скрил с нея в някоя самотна колиба, между вълците… Бога ми, би било хиляди пъти по-добре, защото нямаше да ме сполети това нещастие… Вълците разкъсват хората само когато побеснеят от глад. А съблазнителят на жени е един вечно гладен звяр. Моят живот е сложен, разбит, изкуството ми унищожено и се заклех, че само един път ще накарам лъка ми да заиграе отново по струните. Тогава ще изсвиря песен толкова весела и пленителна, толкова огнена, както само циганин може да свири. И знаете ли, госпожо, къде ще бъда тогава с моята цигулка?

Той хвана ръката на госпожа Буланси, като я гледаше със святкащ поглед.

— Ще бъда радостен като никой друг на земята, когато свиря на гроба на граф Естерхази.

С вик на ужас Буланси се изтръгна от ръцете на циганина. Той изтри потта от челото си и продължи спокойно:

— Извинете ме, госпожо, уплаших ви с избухливостта си. И за какво ли ви разказах това? Какво ви интересува моето състояние и тоя човек, оня триж проклет граф Естерхази, който ми отне най-скъпото нещо в живота? Вие сте бледа, треперите… Позволете ми да ви подкрепя ида не говорим вече за това.

Буланси дойде на себе си.

— О, не, да говорим — помоли тихо. — Вашият разказ ме заинтересува много повече, отколкото си представяте… Кой, впрочем, не би споделил болката на един голям артист? Вие казвате, че граф Естерхази ви е сторил зло? Той е отвлякъл Мелиора, вашата любима?

— Той задигна жена ми и сега е неин любовник?

— Сега? — викна госпожа Буланси. — Казвате сега?

— Да, госпожо, докато ние тук говорим в гората, заобиколени от пустота и сняг, тя, неверницата, почива в прегръдките на мизерника.

— Лъжете!

— Желал бих да бъде лъжа.

— Но аз познавам добре граф Естерхази и зная, че няма никаква жена в къщата му. Вашата Мелиора не е при него.

— У него е, видях я със собствените си очи. Но е облечена като мъж, носи ливрея на камериер.

— Ах, господи! Нима е вярно!

Сега всичко се изясни пред очите на Помпадура. Ето защо, значи, черният майор уволни стария си слуга Баптист. За да направи място на любимата си циганка. Ето защо така ненадейно го беше обладало чудноватото му желание да разполага с новия си слуга, който не беше друг, а преоблечената му любовница, която трябвало да спи нощем на меча кожа пред прага на спалнята му. Ето как подло беше я излъгал той!

Като светкавица премина през ума й мисълта, че трябва на всяка цена да отстрани тази съперница. Да накаже и Естерхази за тази измяна тя и не помисли, защото обичаше този човек така сляпо, че за нищо на света не би поискала да му стори зло. Ето защо реши да се осигури и от страна на този циганин, който беше се заклещя да си отмъсти на черния майор. Тя реши да не го изпуска от очите си, за да не предприеме нещо против любовника й. След като поразмисли един момент за всичко това, тя се обърна към Аладар Форкаш.

— И наистина — каза му, — нима сте дотолкова обезумял, че искате да се лишите от живота си заради една невярна жена?

— Какво да диря още на този свят — промълви с болка циганинът. — За мене няма вече нито слънце, нито звезди, нито пролет, нито щастие. Мелиора беше слънцето и моята звезда, пролетта и щастието на живота ми.

— Отмъстете си за нея! Аладар поклати печално глава.

— Опитах се веднъж и не успях. Втори път нямах вече смелост да й сторя нещо лошо…

— Разбирам — въздъхна печално Помпадура. — Който обича, винаги е склонен да прости, дори и тогава, когато прошката е слабост. Но защо тогава не се постараете да спечелите отново любовта й?

— Как бих могъл да го сторя? Оня, който ми я открадна, я крие от света като скъпоценна реликва. Един-единствен път можах само да я видя оттогава, но без да мога да й говоря. При това едва не заплатих с живота си…

— Как? Разкажете ми.

Форкаш прекара умислено ръка по черната си къдрава коса:

— На третия ден след като графът отнесе Мелиора, не можах да устоя да не я видя. Издебнах случай и се промъкнах в съседната къща. Качих се на тавана, а оттам на покрива. След това преминах на покрива на Естерхазиевата къща. Знаех, че в нея е скрита Мелиора. Спуснах се надолу по водосточните тръби. Нощта беше тъмна и никой не можеше да ме види. Останах така увиснал пред един прозорец, чиито пердета не бяха спуснати. И тогава…видях. Защо ме измъчвате да ви кажа, да си припомням какво видях… Те се целуваха, прегръщаха, смееха и пиеха пенливо вино от сребърни чаши. Познах жена си, макар и да носеше мъжки дрехи… След това свещите угаснаха. Имах със себе си зареден с четири куршума револвер. С едната ръка се държах за тръбата, а с другата насочих револвера към прозореца. Исках да убия и двамата, а после и себе си… Но защо треперите, госпожо? Нима моето отмъщение не щеше да бъде справедливо?… Тогава, в момента, когато пръстът ми натискаше спусъка, ръката, с която се държах, отмаля, отпусна се и аз полетях стремглаво надолу. Трябваше да събера цялото присъствие на духа си, за да не се разбия долу на паважа. На следващия ден отидох още веднъж, но намерих вратата на тавана на съседната къща заключена, а вратата беше доста солидна, за да мога да я разбия. Тогава реших да умра и да предоставя отмъщението на Бога, което рано или късно ще сполети тези двама мизерници.

Ужасена, Помпадура слушаше разказа на циганина. Потрепервайки, тя си помисли за опасността, която е висяла над главата на Естерхази и от която по една случайност се е отървал.

Сега тя протегна ръка на циганина:

— Вие сте смел човек и аз се възхищавам от вас. Ще ви помогна да завладеете отново вашата Мелиора… Искреност за искреност, доверие за доверие. Аз съм любовницата на Естерхази и имам над него по-стари права, отколкото оная, с която сега ми изневерява. Разбирате ме, нали, че е и в мой интерес да разделя Мелиора от графа. А това ще стане. Бъдете спокоен! Ще ми помогнете и вие, но трябва да се закълнете, че без мен няма да предприемете нищо против графа или против странния му прислужник.

Аладар Форкаш стисна ръката, която му бе протегната.

— Заклевам се! — произнесе тържествено.

— Добре. Обещавате ми, че няма да посягате и на собствения си живот!

— Обещавам ви.

— Елате сега с мене в моята шейна… До вратите на града ще ме придружавате. Къде живеете?

— Преместих се от хотела, където заедно с Мелиора заемахме апартамент, в един мръсен хан — „Веселият руснак“. Не исках да открият следите ми в Париж, а там съм сигурен.

— Добре, сега знам къде бих могла да ви намеря, когато ми потрябвате. Имате ли нужда от пари?

— Благодаря ви, имам достатъчно.

Те си стиснаха още веднъж ръцете, сякаш с това искаха да скрепят отмъстителния си съюз. После циганинът помогна на жената да заровят гроба на детето. Помпадура хвърли още един тъжен поглед към мястото, където беше скътала последния си спомен от младежкия си сън и тръгна сподирена от Аладар.

Кочияшът остана като гръмнат, като видя господарката си да излиза от гората с човек, облечен така фантастично и си помисли за много неща, които не смееше да изговори.

Пред вратите на града чудноватият човек слезе.

— В скоро време ще чуете за мен — пошепна му жената. — Отмъщението ми няма да закъснее и колкото по-сурово бъде, толкова по-добре…

Шейната тръгна и циганинът дълго се взира след нея.

19.

В „Пале Роял“, едно от най-луксозните заведения в Париж, седяха граф Естерхази и майор Пати дьо Клам. Те току-що бяха поръчали нова бутилка, пушеха фините си хавански пури и бяха в отлично настроение. Луксозно обзаведеното заведение беше препълнено с посетители, които принадлежаха към най-отбраното общество на Париж. На съседната маса седеше един господин, млад мъж, който изглеждаше погълнат от четенето на чуждестранен вестник, а от виното, което стоеше пред него, отпиваше рядко. От време на време очите му се вдигаха от вестника и се отправяха към масата, където двамата офицери си говореха на доста висок глас.

— И тъй, значи няма още никакви вести от Алжир? — запита черният майор колегата си. Пати дьо Клам изтърси малко нервно пепелта от пурата си.

— Известия имаме — отговори той, — но не са радостни за нас. Пикар върви от успех към успех. Неотдавна пак излезе победител при едно сблъскване с бедуините. Няма да мине дълго време и той ще покори окончателно това бунтуващо се племе. Тогава волю-неволю министърът на войната ще бъде принуден да го повика обратно в Париж, където полковникът вероятно ще бъде посрещнат като победител и герой.

— По дяволите — измърмори черният майор. — Защо Пикардин не изпълни дълга си и не се възползва от първия удобен случай, за да изпрати куршум в главата на своя началник? Нима съм се излъгал в този човек.

— Не, не. Пикардин е най-подходящият човек за това — размаха пурата си Пати дьо Клам. — Той трябва да играе така, както ние му свирим, защото иначе знае, че ще се върне в Каена. По всяка вероятност досега не му се е удал удобен случай.

Черният майор прехапа устните си.

— Само това бих посъветвал добрия барон фон Пикардин — да побърза! — изсъска той. — Иначе Равелак ще вземе преднина и ще ги очисти и двамата. Чудна идея беше тази — да изпратим това животно Равелак в лагера на нашия враг. Навярно той ще се погрижи нито Пикар, нито Пикардин да се върнат живи.

— Хайде тогава да пием за здравето на Равелак по този случай — вдигна чаша с усмивка Пати дьо Клам.

И Естерхази се засмя при тази шега. Чукнаха си чашите… Тези двама висши военни пиеха за здравето на един от най-опасните престъпници…

Разположението им ставаше все по-добро. Шампанското не закъсняваше да покаже ефекта си.

— Я кажи, обични приятелю — погледна го изведнъж втренчено Пати дьо Клам, — изглежда, че пак си замесен в някоя пикантна авантюра. Говори се, че държиш някъде скрита хубавата Мелиора, циганката от „Фоли Бержер“, която спаси от удавяне по такъв чуден начин. Знаеш да се наслаждавах необезпокояван от никого на нейните прелести…

Естерхази избухна в гръмък смях и изпразни чашата си наведнъж.

— Имаш приказен успех сред жените — продължи Пати дьо Клам. — Просто си за завиждане. Я кажи откровено, не се ли е случвало някога да бъдеш отблъснат от някоя жена, която си искал да завладееш?

— Никога — отвърна Естерхази гордо. — Уверявам те, че на което сърце съм почукал, винаги ми се е отваряло.

— Това е нагла лъжа!

Тези думи бяха произнесени с твърд глас от съседната маса, където стоеше русият младеж, който четеше вестник. Сега той беше оставил вестника и гледаше спокойно двамата офицери, които изненадани трепнаха.

Естерхази вдигна гордо глава и запита наострено:

— Казахте ли нещо, господине?

— Позволих си да забележа преди малко, че изрекохте една нагла лъжа, майор Естерхази.

Тези думи паднаха като бомба сред заведението пълно с хора. Всички разговори затихнаха и всички очи се отправиха към ония две маси, където избухна свадата. Младият човек скочи, но остана спокоен до стола си.

— Виждам, че желаете едно по-ясно обяснение, граф Естерхази — продължи той с глас, разбран от всички. — Готов съм да ви го дам. Току-що се похвалихте доста високо, за да ви чуе всеки, че никога не сте бил отблъскван от жена. Абстрахирайки се от обстоятелството, че подобно твърдение подчертава липса на такт и прекалена доза самохвалство, в състояние съм да ви докажа, че пуснахте невъзможна лъжа. Едно красиво и смело момиче от село ви е отблъснало енергично, когато сте се опитал да го оплетете с обвиненията си…

— Господине — избухна черният майор, — да не сте полудял? Ето моя отговор на подобно нахалство!

Той взе чашата с шампанско и я захвърли към Леон Бернард, който умело избягна удара. Чашата се блъсна в един от ъглите и падна на парчета.

— Съумяхте да счупите тази чаша — изсмя се презрително Леон, — но с правдата не бихте могъл да сторите никога същото нещо, господине. Истината ще остане и аз няма да ви хвърлям чаши в лицето, а чисто и просто ще ви кажа: Вие изложихте със своите мизерни самохвалства себе си и унизихте целия женски пол!

— Тази обида трябва да бъде измита с кръв! — кресна Естерхази червен от ярост.

Той измъкна сабята си и понечи да се нахвърли върху Леон Бернард. Но младежът остана спокоен със скръстени ръце, очаквайки противника си. Пати дьо Клам задържа разгневения майор и го принуди да постави сабята в ножницата си. Много посетители скочиха и застанаха между Леон и Естерхази.

— Успокойте се, приятелю — пошушна Пати дьо Клам на черния майор, — съществува друг по-добър начин да заставиш този безсрамник да замлъкне. Подозрителен ми се вижда този човек. Вярвам, че е купен от Матийо Драйфус, за да те компрометира публично.

— Скъпо ще ми заплати това — процеди през зъби Естерхази. — Моля те, предизвикай от моя страна този човек на дуел. Разбира се, след като се увериш, че може да му се направи тази чест.

— Този път е най-добрият, приятелю. Ти си прекрасен стрелец и аз залагам десет хиляди франка срещу сто, че ще съумееш добре да затвориш устата на наглия хлапак.

Пати дьо Клам се приближи до Леон, издекламира името си с гордост и го помоли да мине с него във вътрешната стая.

— Съм на ваше разположение, господин майор — отговори Леон спокойно и достойно.

Те се отправиха към една от отделните стаи. Пати дьо Клам влезе пръв. Но когато Бернард поиска да го последва, усети, че някой се докосна до рамото му. Той се обърна учуден. Пред него стоеше доста възрастен, елегантно облечен господин, когото той виждаше за пръв път.

— Господине мой — каза последният, — намирате се в положение, в което се нуждаете от верен приятел. Виждам, обаче, че сте сам. Предлагам услугите си да ви асистирам и ако работите стигнат до дуел, да ви служа за свидетел. Същевременно трябва да обърна вниманието ви, че имате разправия с противник, който познава само езуитския принцип: целта оправдава средствата. Бъдете внимателен и ми разрешете да направя нещо за вас. Двама души виждат по-добре от един… Аз съм нотариусът Пиер Натузиус.

— А аз се наричам Леон Бернард. Благодаря ви за предложението. Приемам го.

Двамата мъже влязоха в отделната стая. Пати дьо Клам се усмихна злобно, когато Леон му представи нотариуса като свой свидетел.

— Навярно това не е обикновен случай — каза си той. — Човекът, когото Естерхази обиди така тежко, отказвайки да изпълни обещанието, дадено на неговата дъщеря, сигурно е част от съзаклятие от по-рано. Да бъдем следователно двойно по-внимателни!

Разговорът беше къс. След като Пати дьо Клам разбра, че Леон Бернард е собственик и запасен поручик, каза:

— Ще признаете, господине, че обидата, която нанесохте на моя приятел, може да бъде измита само с кръв.

— Признавам — поклони се с достойнство Леон — и добавям, че обиждайки граф Естерхази публично, имах тъкмо това намерение.

— А! Признавате, значи, че мразите графа?

— Нещо повече, господине, ненавиждам го. Но да се върнем на въпроса.

— Щом като работите са такива, всичко е много просто — заяви доволен Пати дьо Клам. — Дуелът трябва да се състои.

— Обезателно.

— Като обиден, графът избира пистолета.

— Напълно съм съгласен.

— При размяна на изстрели, петнадесет крачки разстояние, с право да се напредне пет крачки.

— Прекрасно.

— Колкото за времето…

— Ако желаете, може да стане още сега.

— Невъзможно. Трябва да се снабдим с оръжие и да повикаме лекар.

— За доктор ще се погрижа аз — намеси се Натузиус.

— А ние ще се погрижим за оръжието — прибави Пати дьо Клам.

Натузиус сбърчи чело, но Леон избърза:

— С всичко съм съгласен. Изберете часа и мястото.

— Утре заран в шест часа в Булонския лес при ясеновата горичка.

— Прието.

— Тогава не ми остава нищо друго, освен да ви кажа довиждане. Запазването на пълна тайна без друго е от само себе си понятно.

Пати дьо Клам се поклони и напусна стаята. Той отиде в малкото кафене наблизо, където Естерхази го очакваше, за да му съобщи резултата.

— Тъй, значи, моят бивш тъст е забъркан в тая работа — възкликна черният майор през смях. — Навярно той е подтикнал този господин Бернард, за да си отмъсти. Е, добре, нека заповяда. Имам достатъчно сини зърна и за двамата. Нека видят и те, че не напразно бях считан във всички полкове за най-добрия стрелец.

После поръча шампанско. Пати дьо Клам го посъветва сериозно да се прибере вкъщи и да почине някой и друг час. Но Естерхази не искаше да знае.

— Ще пием цяла нощ — отсече той, — после ще се изкъпем и ще отидем в Булонския лес, за да изгорим кожуха на онзи господинчо. Рядко удоволствие е, приятелю, да се дава от време на време по някой добър урок на тези цивилни. На мен това ми доставя същото удоволствие, както и ловът на зайци.

Пати дьо Клам му напомни, че трябва да се снабди с револвери.

— Да, ще трябва да се отбием за малко у дома. Имам достатъчно пистолети и можеш да бъдеш уверен, приятелю, че ще съумея да си избера между тях.

Странна усмивка придружи думите му. Натузиус и Леон Бернард останаха също известно време заедно.

— Размислихте ли добре какво ще направите — запита нотариусът. — Излагате живота си на опасност.

— Не съм невръстно дете — отговори Леон, донякъде засегнат — и не желанието ми да искам дуел или пък да правя сензация, ме принудиха да предизвикам Естерхази.

Натузиус стисна горещо ръката на младежа.

— Не тълкувайте превратно думите ми — помоли той. — Представете си, че ви говори собственият ви баща, покойния Бернард. Откакто узнах как се казвате и кой сте, от този момент зная, че върша добро като ви асистирам. Бях адвокат на покойния ви баща и съм му спечелил много дела. Сега желая да бъда в помощ и на сина. Но признавам, че баща ви никога не е бил замесвай в такава компрометираща афера като вашата…

— Компрометираща афера? Така ли наричате вие един честен дуел?…

— Един честен дуел навярно не. Но кой ви каза, че ще бъде честен? Вие не знаете, не подозирате дори на какво е способен вашият противник, този Естерхази.

— Тъй ли! Какво друго би могъл да направи, освен да се цели добре?

— Лъжете се — отвърна Натузиус решително. — Естерхази е човек, който несъмнено ще постави в ход всичко възможно, за да излезе победител в този дуел, защото неговата чест също няма да му позволи да се остави да бъде победен от цивилен.

— Но какво би могъл да направи — забеляза Леон Бернард. — Две неща са решителни за изхода на един дуел — сръчност, (тук е въпросът дали Естерхази е по-добър стрелец от мене или не) и щастието.

— Щастието? — повтори Пиер Натузиус със странна усмивка. — Не сте ли чувал, млади ми приятелю, че има хора, които умеят да подпомагат щастието и да го форсират, ако мога така да кажа, т.е. да прибягват до непозволени средства, за да си осигурят щастието за всеки случай. Не сте ли чувал, че черният майор е способен да осигури щастието чрез измама? Да, чрез измама — възкликна възбудено Натузиус и удари гневно с юмрук по масата. — Този мизерник не би се поколебал да я извърши, защото е извършил и други много по-големи престъпления от това. Трябва да очакваме от негова страна всичко, дори и някой капан. Например, да ви даде в ръцете някое просто оръжие, чрез уловка, а той да се осигури с добро, което познава.

Леон побледня.

— Подобни деяния не ми са познати, не ги разбирам и без друго не бих могъл да се защитя от тях — изпъшка той.

Нотариусът ложи ръка на рамото му. В очите на стареца искреше непримирима омраза.

— Кураж, млади ми приятелю, кураж! Една чиста съвест и меки, ясни очи винаги могат да бъдат победители против злото и порока. Аз съм с вас и бъдете сигурен, че няма да се оставя да ме заслепят. Сега, обаче, трябва да се разделим. Вие, за да можете да си отпочинете няколко часа, а аз, за да си осигуря преди всичко добър лекар. Ще помоля домашния си лекар, доктор Бургер да ми даде своята помощ.

Леон протегна признателно ръка на нотариуса.

— Виждам, че сте ми приятел — каза той. — Не зная с какво съм заслужил толкова доброта и благородство.

— Заслужавате го — отвърна Натузиус, поемайки ръката на младежа, — защото се вдигнахте смело срещу един лъжец, клеветник и подлец. Стоейки до вас, аз стоя на страната на правото и истината. Освен това, желая искрено да ви изповядам, че храня лична, неугасваща омраза към черния майор. Презирам този човек, негов враг съм и ще го унищожа със същата сигурност, с която изгрява слънцето.

Тези двама мъже, които случаят направи приятели по един чудноват начин, се разделиха. Леон Бернард пое за вкъщи, но не само за да си отпочине, а и за да постави в ред земните си работи. Той написа писмо до приятеля си Валберг. Младият немски работник сега беше в Америка по поръка на тайното общество, на което беше член. Долорес също беше с него. Леон знаеше адреса, на който можеше да пише на Валберг и беше уверен, че ще получи писмото му. Той му написа пред каква опасност се намира и в случай, че падне на полесражението, той се сбогуваше с него и с любимата му. Главната цел, обаче, на това писмо беше да помоли приятеля си да се грижи братски за Жоржина след излизането й от затвора, за да се уреди да наследи чифлика му в Белмари. Едно нареждане в този смисъл, валидно пред съдилищата, беше прибавено към писмото. След това той писа й на Жоржина. Редеше трогателни, прощални думи, много нежности и я уверяваше още веднъж, че никога не е обичал друга, освен нея и че ще умре с нейното име на устните си, ако щастието му измени при дуела, в който той се бори за нейната и неговата чест…

Подписа се без ръката му да трепне. След като надписа адресите на пликовете и ги запечата, помоли хазяйката си чрез една бележка да пусне двете писма в пощенската кутия в случай, че не се върне вкъщи до другата вечер или ако дотогава не получи известие за него.

След това угаси лампата, съблече се и легна. Спа дълбоко и спокойно до четири и половина, когато будилникът му го събуди.

Да живее или да умре?…

Кой можеше да знае това, когато след час щеше да стои лице с лице срещу дулото на револвера на един заклет враг!…

20.

Бурна зимна сутрин се спусна над Париж. Булонският лес беше пуст. По пътищата, които вчера още бяха пълни с шейни и по които отекваше песента на звънчетата и плясъкът на камшиците, сега не се виждаше никакъв живот. Само враните и свраките бяха господари на възхитителните парижки паркове. Зловещите птици диреха храна под него. На орляци се прехвърляха шумно от място на място и изпълваха въздуха със своите гладни крясъци.

Само в ясеновата горичка, където Белмарската гора се сливаше с Булонския лес, стояха двама души. Обвитите в дълги офицерски пелерини бяха граф Естерхази и Пати дьо Клам. Естерхази беше блед. Виждаше се, че цяла нощ не беше спал. Очите му бяха зачервени и силно уморени, но погледът му излъчваше огнени мълнии. Под мишницата си държеше елегантна кутия от абаносово дърво, кутията с пистолетите.

Пати дьо Клам извади от джоба си златен часовник и хвърли неспокоен поглед върху него.

— Шест без четвърт — каза той. — Имаме на разположение още петнадесет минути. Но ти имаш много уморен вид, приятелю. Щеше да сториш много добре, ако се беше вслушал в съвета ми да полегнеш малко.

Естерхази се изсмя гръмко. Този смях издаваше добитото от шампанското настроение, с което се наливаха до разсъмване. С известна загриженост Пати дьо Клам забеляза, че приятелят му, макар и да не беше пиян, все пак беше замаян. Движенията и походката на черния майор издаваха известна несигурност.

— Да си бях легнал? — възкликна Естерхази. — Нима се нуждая от сън, за да мога да улуча някого със сигурност!

— Но ще ти трепери ръката!

— Дори и да ми трепери, пак ще улуча! Уверявам те, че единият от трите куршума на пистолета ми ще прониже сърцето на наглия ми противник.

— Ако той те улучи още при първата размяна на изстрели?

— Ха-ха! Невъзможно е. — Черният майор се изсмя иронично. — Дори да стоя пред носа му пак няма да ме улучи!

— Съжалявам, обични ми приятелю, че се намираш в състояние, в което не знаеш какво твърдиш.

Естерхази засука самодоволно мустак.

— Прости, скъпи друже — продължи да се подхилва той. — Зная какво говоря. И понеже си ми най-добрият приятел, ще ти обясня всичко.

Той хвана под ръка Пати дьо Клам, поведе го към дънера на едно дърво и седнаха заедно върху него. После му пошушна на ухото с интимност, свойствена на хора в пияно състояние:

— Между нас двамата няма никакви тайни. Аз зная вече достатъчно работи за теб и ти не по-малко за мен, обични ми майоре. Няма да се издадем един друг…

— Не — увери го Пати дьо Клам. — Докато бъдем заедно, Драйфус няма да се върне от Дяволския остров, нито пък Пикар от африканските пустини!

— Браво, харесва ми да говориш така — викна възторжено черният майор с тежък език в устата. — А сега да ти кажа и аз моята тайна.

Той отвори кутията с пистолетите. Бяха два — с дълги цеви, изглеждаха нови и добре изработени.

— Това са оръжия, които купих неотдавна в Мадрид — обясни Естерхази на ухото на приятеля си. — Законът, наистина забранява фабрикуването на подобни оръжия, но за будни хора законът в някои страни е само каприз. Тези оръжия са направени специално, за да се очисти някой враг от света, без да излагаш живота си и на най-малкия риск.

— Как е възможно — удиви се Пати дьо Клам.

— Погледни тук — посочи Естерхази единия от пистолетите, — поразгледай това оръжие и ще видиш, че нищо не може да се познае. Без дефект е, нали?

— Така изглежда — отговори майорът след като прегледа оръжието.

— Сега прегледай другото… — С тези думи графът подаде другия пистолет. — И той изглежда съвършен… Нали? Е, добре, приятелю мой. Това оръжие, наистина няма никакъв недостатък, освен това, че не струва пукната пара в ръката на оня, който стреля с него. Защото — сега черният майор говореше шепнешком — погледни, щом като спусъкът се дръпне, се чува гърмеж и се вижда дим, но куршумът не излиза от цевта, а минава по друга цев, където чрез специални способи остава.

Пати дьо Клам побледня.

— Господин Бернард ще го има в ръката си — продължи Естерхази. — Това е моя работа. Тук има само една кукичка по средата, но аз си разбирам от работата…

— Нима в никакъв случай куршумът не може да излезе от цевта?

— Невъзможно! Винаги остава в успоредната цев. В такъв случай няма значение, че си пийнах малко повече от обикновено. Аз, приятелю, все пак ще бъда победител. И кръвта на това цивилно куче, което посмя да ме обиди, ще ороси снега! Никой не може безнаказано да ме обиди и не желая нищо друго, освен да поваля на земята и Матийо Драйфус, както и неговия днешен съюзник.

Естерхази постави отново оръжията в кутията.

По пътеката, която водеше към ясеновата горичка, идваха трима мъже: Леон Бернард, Натузиус и доктор Бургер. Младият лекар носеше със себе си подвижна аптечка. Взаимните поздрави бяха много хладни. Вдигнаха само леко шапките. Натузиус и Пати дьо Клам извадиха часовниците. Оставаха само още четири минути до шест часа.

— Да започнем — предложи нотариусът.

Бургер, за да избегне препоръките, се отдръпна веднага към дънера, на който преди малко седяха двамата офицери. Той отвори кутията и приготви медикаментите.

Двамата противници заеха позициите си. Между тях отбелязаха точно петнадесет крачки.

— Да се опитаме съгласно обичая да помирим двете страни — изрече формално Пати дьо Клам.

— Господин Бернард се противопоставя решително на всякакъв опит за помирение — отсече Натузиус бързо.

Пати дьо Клам сви рамене. Двамата противници се измериха с погледи, пълни с презрение и омраза.

— Добре, тогава да им дадем оръжията — реши Пати дьо Клам.

В същия момент Естерхази напусна мястото си и взе кутията с пистолетите.

— Избирайте вие — каза той — протягайки кутията отворена към Бернард.

— Разрешете на мен да избера заради моя приятел — намеси се нотариусът. — Имате ли нещо против?

— В никакъв случай.

— Но ако ми позволите — добави Естерхази с хитър поглед, — желал бих да отстъпите това оръжие на мене — и посочи към пистолета, от който куршумът никога не излизаше.

— Защо! — запита Натузиус объркан.

— Свикнал съм с него…

— В този случай — забеляза нотариусът, без да удостои своя бивш зет дори с поглед — като честен човек би следвало да се откажете от това оръжие. Или желаете да имате предимство над неприятеля си?

Черният майор хвърли скрит победоносен поглед към Пати дьо Клам. Този поглед казваше: „Не ти ли казах, че ще изиграя тези простаци?“

И наистина ги беше изиграл. Без да подозира нещо, Натузиус взе безвредното оръжие и след като го прегледа и го намери добре заредено, го подаде на Леон.

— Мери се точно — прошепна му той — и не прощавай на неприятеля си, защото и той навярно няма да ти прости.

Пати дьо Клам също размени набързо с Естерхази няколко думи. Нито един от авторите на тази драма не забеляза, че клоните на близкото дърво в същия момент бяха леко отстранени.

Едно слабо лице, обезобразено от тежки страдания, се показа и отправи светещите си очи, пълни с ужаса на лудостта, към граф Естерхази. Това беше женско лице, с къдрави плитки в пълно безредие.

Секундантите се отдалечиха. Те бяха гърбом към мястото, където се появи това видение.

Пати дьо Клам извади бяла кърпа и я вдигна.

— Дайте знак, господине — обърна се той към Натузиус. — Когато произнесете „три“, ще вдигна кърпата и противниците ще стрелят.

— Готови ли сте? — запита нотариусът.

— Готови — отвърнаха едновременно противниците.

В този момент жената между дърветата направи крачка напред. Покрита с дрипи, с голи и сухи ръце, протегнати напред, тя се приближи едва чуто до черния майор, който не подозираше, че се намира зад гърба му. Натузиус извика:

— Едно.

Направи малка пауза, докато противниците вдигнаха оръжията си.

— Две!

Противниците се прицелиха. Виждаше се, че и двамата бяха възбудени. Ръката на Естерхази трепереше.

— Три!

Пати дьо Клам в същия миг размаха кърпичката.

— Дяволе! Дяволе! Продадох ти душевното си спокойствие, върни ми го!

Жената в дрипи скочи с див вик и се впи в шията на черния майор. Сякаш тигрица се беше хвърлила на гърба му, за да го задуши.

Два изстрела отекнаха, без да последва никакъв ефект. От револвера на Леон излезе само дим, а оръжието на Естерхази се отклони под тежестта на лудата… Куршумът мина над главата на противника.

— Дай ми писмата! — кресна лудата. — Няма да го погубиш… ще живее… ще бъде свободен… той е бащата на детето ми… сто хиляди франка… продадена… продадена!

Обзета от ярост, жената викаше с ужасяващ глас. Същевременно тя беше стиснала гърлото на графа с ръце и впи ноктите си в кожата му. Натузиус и Пати дьо Клам се притекоха на помощ. Но преди да стигнат до него, Естерхази успя да се освободи от ръцете на побеснялата жена. Той стана по-бял от снега в краката му. За момент се вгледа в лудата като в призрак, който му се яви ненадейно. А жената започна сподавено да се смее и правейки разбъркани поклони, викна:

— Хехе! Позна ли ме, спомняш ли си за часа, когато с пари купи душевното ми спокойствие… Кажи, черни майоре, днес си без маска.

— Клаудина Лорет — измънка Естерхази.

Пати дьо Клам веднага разбра, че това ще е някаква тъмна работа между дрипавата жена и неговия приятел и реши да сложи край на тази сцена, която можеше да вземе по-сериозен характер.

Той извади бича си изпод пелерината.

— Махай се оттук! — приближи се плътно до лудата. — Изчезвай, защото ей сега ще те сгрея здравата. Лудата обърна спокойно гръб.

— Удряй, удряй — изгледа го, — заслужавам да бъда бита с.бич, защото предадох човека, когото обичах, но този тук ме изкуши, той ме подведе. — Е, черни дяволе, кажи, кажи, не е ли вярно?

— Тя е луда — разтрепера се Естерхази, — шибни я с бича, Пати, иначе не можем се отърва от нея…

Майорът вдигна ръка. Но почувства, че някой го възпира. Беше доктор Бургер.

— Лудите не трябва да се бият — гласът му прозвуча строго. — И докато съм аз тук, подобна грубост няма да допусна.

После се обърна към Клаудина.

— Нещастна жено — й каза той нежно, — коя си ти и откъде идваш! Отговори ми, ако можеш и аз ще ти помогна.

— Ето помощта. Проси и нищо повече. — Естерхази хвърли копринената си кесия в краката на лудата.

Парите се пръснаха. Клаудина Лорет викна:

— Пари! Пари! Пак искаш да ме съблазниш за някое злодеяние, адски дух! Сега бягай, бягай, нямам нужда от твоите пари! Далеко, от Унгария идвам пеша в Париж, за да поправя греха си, за да го спася, ако може още да бъде спасен!… Аз съм луда, всички така ми казват и може би е вярно, но знам добре каквото знам и виждам добре през воала на миналото… Познавам те, черни майоре, познавам те и ще те принудя да признаеш престъплението си.

И докато свидетелите на тази сцена останаха дълбоко озадачени от чудноватите думи, под които като че ли се криеше ужасна истина, докато Естерхази противно на привичката си изглеждаше напълно слисан, лудата сви юмруци и удари черния майор право в лицето.

— Ти си убиецът на Драйфус! — изпищя тя. — Бъди проклет, убиецо на Драйфус!

После побягна смеейки се злобно. Преди някой от свидетелите на тая сцена да успее да я проследи, тя се скри между дърветата. Черният майор, след като се съвзе, вдигна със светкавична бързина револвера си и го насочи по следите на жената. Но Пати дьо Клам бързо хвана ръката му:

— Полудя ли, графе? Да не би да искаш да се погубиш! Засмей се и вземи цялата тази история като случай, предизвикан от една луда.

Междувременно Натузиус и Бургер размениха поглед, разбрали се бяха без да кажат нито дума. В това време Леон Бернард остана на мястото си с ръце скръстени на гърдите.

— Да продължим — каза той.

Естерхази, извънредно доволен, че инцидентът свърши само с това, се обърна към секундантите.

— Наистина, господа — изрече с престорено спокойствие, — да се върнем към нашата работа. Не разбирам, защо би ни спрял този случай, предизвикан от една луда.

Всички заеха местата си. Естерхази вдигна револвера си, същото стори и Леон Бернард. Тогава Натузиус се изправи между двамата противници.

— Господа — заяви той, — имаме правото да претендираме след размяна на изстрелите да се разменят оръжията.

Естерхази пребледня. Пати дьо Клам също стана неспокоен. Натузиус обаче, се престори, че не забеляза тези неспокойни погледи и продължи:

— Желаем противниците да си разменят оръжията.

— Сега пък друго — викна черният майор гневно. — Наистина този дуел е много чуден. Говори се много повече, отколкото се стреля!

— Не е наша вината, господин графе — изгледа го хладно Натузиус, — че налетяхте тук на старо ваше познанство.

Естерхази хвърли злобна мълния към бившия си тъст. Но Натузиус настоя да се разменят оръжията. Нямаше никакъв повод да се откаже. Размяната трябваше да стане. Ръката на Естерхази силно трепереше, когато предаде своя пистолет на Леон и взе неговия. Беше попаднал в собствения си капан. Сега не неговият противник, а той лично имаше в ръцете си безвредно пушкало. А към неговите гърди беше насочено дулото на един добър пистолет от ръката на Леон Бернард. И тя не трепереше.

Свидетелите се отдръпнаха. Цяло ято врани се изви с крясъци над главите им и се настани по близките дървета. Очите на Естерхази се премрежиха, коленете му омекнаха, устните му бяха конвулсивно стиснати.

— Огън! — изкомандва Пати дьо Клам. Изтрещя само един изстрел. Естерхази се олюля и падна.

— Нещастие — измърмори той с безкръвни устни. После остана проснат върху снега. Доктор Бургер беше първият, който дотърча до него. Макар и да не можеше да понася този човек, все пак трябваше да изпълни дълга си на лекар. Бързо прегледа дясната част на гърдите. Кръвоизливът беше изобилен.

Естерхази лежеше със затворени очи. Пати дьо Клам му беше смъкнал пелерината, беше я свил и сложил под главата му. Враните от дърветата гледаха като че ли лакомо ранения. Ще има ли труп за кълване? Те биеха с криле и надаваха зловещи крясъци, придружаващи всеки стон на ранения.

Прозвуча глухо хъркане. Доктор Бургер беше хванал с малки щипци куршума и го извади от раната.

— Невъзможно е да се продължи двубоят, но раната не е смъртоносна. Куршумът е спрял в гърдите, плъзгайки се по една кост. Най-много след няколко седмици раната ще заздравее. — Той спря кръвоизлива и превърза раната. — Нуждаете ли се още от моите услуги? — обърна се към Пати дьо Клам. — Ако желаете, ще предоставя на разположение моята кола.

— Благодаря, имаме всичко, което ни трябва. Последва студено сбогуване и Натузиус, доктор Бургер и Леон Бернард се отдалечиха. Младият мъж спокоен и замислен прие мълчаливо приветствията на придружаващите го.

— Не можах да постигна целта си — отрони той, — не успях да очистя от лицето на земята този подлец.

Когато стигнаха в града се разделиха. Леон забърза към къщи, за да унищожи писмата, които беше написал през нощта.

— Къде ще отидем сега, това знаем и без да го кажем — обърна се Натузиус към лекаря, когато останаха двамата.

Бургер кимна:

— При Матийо Драйфус, нали? Елате, господин нотариус.

Бургер даде на файтонджията адреса.

21.

Матийо Драйфус беше в работната си стая, когато двамата мъже влязоха при него. Погледна ги учудено и въпросително. Още нямаше осем заранта. Какво можеше да означава това утринно посещение на доктора? А особено пък посещението на нотариуса Натузиус — един човек, когото познаваше само по име.

— Появява се вече светлина, Матийо — възкликна доктор Бургер. — Невинността на твоя нещастен брат ще бъде доказана с помощта на Бога.

— За Бога, какво се е случило?

— Спомняте ли си — оживи се лекарят, — че оная стара престъпница Казота на смъртното си легло ви беше пошепнала едно име: Клаудина Лорет?

— Спомням си много добре и дори зная какво означава това име за моя брат.

— Значи, знаете, коя е била Клаудина Лорет?

— За нещастие, тя беше любовница на брат ми и имам доказателства, че за да си отмъсти, се съюзи с неговите врагове…

— От нея са били купени някои писма, не е ли така? — запита Натузиус.

— Възможно е, дори е много вероятно.

— Но ако тази Клаудина Лорет би свидетелствувала, че тези писма са били използвани в разбирателство с враговете, на капитан Драйфус, за да го погуби, ако тя би декларирала пред съда и би открила името на този, с когото е сключила тая подла сделка, тогава…

— Тогава пленникът от Дяволския остров би бил свободен! — ентусиазира се Матийо. — Тогава неговата чест би била реабилитирана.

— Но — добави той печално — това едва ли ще стане някога. Клаудина Лорет изчезна и кой знае дали не е и умряла. Тя е единствената свидетелка, която би могла да разобличи заговора, устроен срещу моя брат.

— Тя не е мъртва! — не издържа и викна Бургер. Матийо трепна. Тази вест го възбуди силно:

— Клаудина Лорет е жива?

— Жива!

— И знаете ли къде се намира?

— Тя е в Париж. Ще я издирим, ще я намерим. В присъствието на няколко свидетели, тя хвърли в лицето на черния майор следните думи: „Убиецо на Драйфус, бъди проклет!“

В този момент вик долетя от прага на съседната стая.

Херманса беше чула целия им разговор. Сега тя лежеше в безсъзнание до вратата. Новата надежда й беше отнела последните сили.

Дуелът между граф Естерхази и Леон Бернард не останат скрит. Кочияшите или приятелите на майора, а възможно е и сам Натузиус или докторът да са изтървали някоя и друга дума. Кой знае? Подобна мълва като че ли пада от небето. И особено лесно стига до пресата. Някой любопитен репортер навярно дочул нещо за дуела, веднага написва интересна статийка и я поднася на първия попаднал вестник, където му се заплаща добре, защото майор Естерхази беше личност, добре позната в Париж. Достатъчна беше една сензационна статия с многообещаващото заглавие: „Граф Естерхази, майор от Генералния щаб, смъртно ранен на дуел!“

Естествено, по-голямата част от читателите оставаха безразлични към подобни новини. Но в един парижки дом тази новина предизвика неописуема възбуда и ярост. Това беше къщата на госпожа Буланси. Любовницата на черния майор имаше привичка да пие чая си към шест часа докато изпушеше една цигара и прочетеше вестниците.

Тази вечер тя постъпи както всякога. Но едва беше хвърлила поглед върху вестника и подскочи с вик на ужас.

. „Граф Естерхази ранен смъртно на дуел!…“

Известно време госпожа Буланси остана като замаяна. Тя затрепера с цялото си тяло и дълго не можа да дойде на себе си. Мъжът, когото обичаше, е смъртно ранен!… А тя не беше до него, нито пък знаеше каква опасност е надвиснала над главата му! Ах! Кое е съществото, с което той сега споделя всичко — и щастие, и болки?… Сред състраданието й изпъкна като призрак ревността.

— Онази проклета циганка — процеди тя през зъби — сега навярно е до възглавницата му. Тя се грижи за него, тя му охлажда челото… Но ще я прогоня оттам, от онова място, което принадлежи само на мен!

Тя удари гневно с крак по пода. Любовта й към Естерхази избухна с още по-голяма сила. Очите й се изпълниха със сълзи. Тя плачеше, защото мислеше, че любимият й е застрашен от смъртта, беше засегнато единственото й човешко чувство.

— Не, не — викна тя. — Трябва да се съвзема. Не мога да отида до леглото му в това положение. Бих го разсърдила, бих влошила болестта му. Трябва да се владея, ако ще и самата Мелиора да излезе насреща ми. Не трябва в никакъв случай да издавам възбудата си. Ще гледам спокойно в очите й, ще говоря любезно с нея. Ах, каква нетърпима, непоносима комедия! Но трябва да постъпя така!

Тя владееше изкуството да се преструва. Оттегли се в будоара си и повика камериерката да я облече. Черна, семпла, но елегантна рокля покри прекрасната й талия. И този път, както винаги, черен воал покри лицето й. След това тя излезе от къщата.

Въпреки че имаше на разположение прекрасна, елегантна кола, тя не се възползва от нея, а нае от пиацата, защото между нея и графа имаше споразумение никога да не оставя своята собствена кола да я чака пред вратата му. Портиерът я познаваше добре и я остави да влезе.

— Жив ли е още? — запита тя стареца, който й беше предан, защото често пъти му даваше бакшиши.

— Раната не е толкова тежка — забеляза портиерът. — Все пак графът ще бъде принуден да остане няколко дни вкъщи, ако скоро не му омръзне.

— Кой се грижи за него?

Портиерът погледна госпожа Буланси и се усмихна.

— Новият му прислужник — отговори той.

— Как се казва?

— Струва ми се, Максим.

— Струва ти се, значи не знаеш положително?

— Положително, разбира се, не. Нито един от нас не може да говори с новия прислужник.

— Графът никога никъде ли не го изпраща?

— Никога. Много рядко напуска Стаята на графа, дори и през нощта спи там.

Тези думи удариха госпожа Буланси право в сърцето. С треперещ глас тя продължи да разпитва:

— Прислужникът Максим и сега ли е. при леглото на господаря ти? Защо не са му довели милосърдна сестра?

— Защото сам графът не поиска.

— Кой лекар го лекува?

— Един добре известен военен лекар.

— Кой го доведе?

— Господин майор Пати дьо Клам. Той докара и графа с файтон от полесражението.

Госпожа Буланси извади от джоба си монета и я подаде на портиера.

— Дръж добре отворени очите си — му нареди, — няма да те забравя никога.

Бъдете спокойна, госпожо, вие знаете, че съм ваш…

Буланси се канеше вече да напусне стаята на портиера, където беше влязла, докато траеше този разговор, но старецът я помоли да остане още малко:

— Имам още нещо на душата си, госпожо, и желая да ви докажа, че държа на вас като ви разкажа всичко.

— Говори тогава!

Старикът смръкна малко емфие и продължи:

— Представете си, госпожо, тук се случи нещо много странно. Както си стоях тази заран, около девет часа, така, без да мисля за нещо, изведнъж пред нас спря един затворен файтон. Господин майор Пати дьо Клам скочи бързо от него и дотърча при мен.

— Дядо — прошепна ми той, — твоят господар е ранен на дуел, не вдигай шум и ела да ми помогнеш да го занесем в стаята му.

Старият вратар се огледа притеснено. И пак заговори:

— Можете да си представите как се изплаших. Вярвайте, треперех с цялото си тяло. Но успях да се овладея, взехме го внимателно от файтона и го понесохме нагоре по стълбите. Лицето му беше бледо като восък, очите му бяха затворени. При всяка стъпка издаваше болезнен стон. Стигнахме горе без никой да ни види. Влязохме в стаята и нагласихме графа на леглото му. Изведнъж вратата на работния му кабинет се отвори и Максим, неговият прислужник, се спусна от вътре. Знаете ли, госпожо, каква физиономия направи! Очите му се разтвориха широко и кръвта изчезна от лицето му.

— Мъртъв ли е! — викна той, сякаш беше загубил ума си. — Убиха го… Ах, господи, не бих могъл да живея без него.

И преди още някой да е успял да го спре, той се хвърли към графа и започна като луд да го целува.

— Луд ли си — кресна господин Пати дьо Клам, изблъсквайки го настрана. — Как можеш да безпокоиш един тежко ранен.

Тогава Максим му хвърли страшен поглед, госпожо, от който и на мен кръвта ми се смрази.

— Назад, господине — викна той и се изправи гордо, сякаш беше военен министър, а Пати дьо Клам прост войник. — Назад, ви казвам, този човек е мой и само мой!.

— Ах, такава ли била работата?… Тогава моля да бъда извинен. Надявам се, че моят приятел е в добри ръце…

Майорът се поклони и правейки ми знак, се отдалечи от стаята. Един стар служител не трябва да подозира своя господар, но след всичко това и едно дете може да отгатне, че Максим не е момче, а момиче.

— Не казвай никому нищо — нареди госпожа Буланси. — И още веднъж ти повтарям — бъди наблюдателен и ми съобщавай всичко, което става тук.

С леко движение на главата, госпожата поздрави новия си шпионин, после изкачи бързо стълбите, без да вдига шум.

Вратата, която водеше към салона на Естерхази, беше заключена, но госпожа Буланси имаше ключ. Тя отключи тихо вратата и на пръсти мина през салона. Пред вратата на спалнята му спря. Наведе се и погледна през дупката на ключалката. На края на леглото, което се виждаше добре, седеше прислужникът Максим. Дрехата му беше разкопчана, може би поради горящата печка. Госпожа Буланси видя добре закръглената му гръд, покрита с тънка дантелена риза, която съблазнително се надигаше под дрехата. Въпреки че беше предупредена и подготвена за това откритие, тази картина я накара да потрепера. Тя прехапа устните си, за да не издаде вик на ярост. Въпреки всичко желаеше да види и чуе нещо повече.

Видя как циганката се наведе над Естерхази и страстно го зацелува. Той отвърна леко на нейните целувки. Ръката на госпожа Буланси затрепера така силно, че тя пусна дръжката от страх да не се издаде неволно. Сърцето й диктуваше да бъде спокойна. Но мизерницата целуваше мъжа, който беше неин, целуваше устните му, които тя не би позволила да бъдат докосвани от ничии, освен от нейните, защото тя беше направила толкова много за него!

Каква услуга му беше направила тази чужденка, какво представляваше тя за него? Беше ли го спасила поне от една беда, отстъпвала ли му е имот, запазвала ли го е от някое зло? Госпожа Буланси се въздържаше с мъка да не се втурне вътре и да не хване за гушата съперницата си.

Но и сред тази необуздана ярост хладният й разум надделя. Тя желаеше да удари своя враг малко по-иначе, затова отвори вратата. Мелиора стана бързо от леглото и докато страните й бяха пламнали, треперещата й ръка закопчаваше дрехата върху гръдта. Госпожа Буланси се престори, че нищо не е забелязала и като че ли младият прислужник не беше й направил никакво впечатление. И наистина, нейното внимание беше всецяло насочено към болния, който лежеше на леглото си и чието анемично и бледо лице силно я беше изплашило.

— Обични ми — викна тя, — о, бедничката ми любов, какво са сторили с теб?

Тя се наведе над него и го целуна по челото. За нищо на света сега не би се докоснала до устните на Естерхази, по които още горяха целувките на другата.

— Ранен съм — продума едва чуто черният майор, докато погледът му неспокойно се насочваше ту към едната, ту към другата от двете жени. — Един куршум, дявол да го вземе каналията, ме улучи… Ах, никога не би се случило това, ако не…

— Моля те, бъди спокоен, не се вълнувай.

— Искам да говоря… Трябва да ти кажа нещо много важно, което не бива да се отлага. Хей, Максим!

— Какво ще заповяда господин графът? — Мелиора не помръдна от мястото си. Нарочно се бе отстранила от светлината на лампата, за да не може госпожа Буланси да види лицето й.

— Остави ни сами, Максим. Върви в съседната стая и чакай докато те повикам.

Радостна, че така лесно се отърва от това неудобно положение, Мелиора се упъти към вратата. Но веднага чу зад гърба си:

— Остани за момент, Максим. Ела насам, по-близо, по-близо… Да не би да се страхуваш от мен?

Волю-неволю, Мелиора трябваше да послуша. И госпожа Буланси не я остави, докато не разгледа добре лицето й. В продължение на няколко мига тя я гледа с враждебни очи. Естерхази цял трепереше в леглото си. Той се страхуваше да не избухне сцена между двете жени. Но в следния миг се освободи от страха си. Госпожа Буланси изрече благо:

— Това е нов прислужник, нали? Не съм го виждала досега в тази къща…

— Разбира се, Максим е тук едва от няколко седмици.

— На мястото на Баптист. Защо го изпъди?

— В последно време беше станал много небрежен и ми се струваше, че не е достатъчно честен…

— Тогава си направил добре, че си го прогонил. Ти имаш много добър господар, Максим, и вярвам, че ще му служиш предано.

Мелиора се поклони, без да каже нещо.

— Добре ли се грижиш за господин графа, следваш ли всички предписания на лекаря?

Циганката остави пак Естерхази да отговори:

— Максим изпълнява повече от добре дълга си. Можеш спокойно даме оставиш на грижите му. Той е чудно момче и казвам пред него, че не бих го заменил за нищо на света.

Госпожа Буланси положи голямо усилие да се овладее пред този намек, още повече, че забеляза ехидната усмивка по устните на циганката. Но и този път тя не издаде вътрешната си буря нито с един жест или поглед. Взе портмонето си и извади от него златна монета, която даде на Мелиора с добродушна усмивка.

— Вземи това — каза тя с покровителствен тон — и бъди и занапред верен и предан слуга на господаря си. Тогава винаги ще имаш моето благоразположение.

— Благодаря ви, госпожо — пошепна дегизираната жена, навеждайки се да целуне ръката на госпожа Буланси. Но тя бързо отдръпна ръката си.

— Остави — каза й сухо, — не обичам, когато ми целуват ръка. Сега ни остави сами.

Буланси се обърна, а зад гърба й Мелиора хвърли тържествуващ поглед към графа. После напусна стаята.

— Твоят нов слуга наистина ми харесва — каза госпожа Буланси на любовника си щом останаха сами. — Момчето има открито лице и благи очи. Сполучил си с него.

Естерхази й направи знак да седне на леглото.

— Наведи се по-близо до мен — каза болният, — трябва да ти кажа неща, които не трябва да бъдат чути от трето лице… Помпадура, нужно е смело и решително да работим, защото ни заплашва голяма опасност…

— Каква опасност?

— Клаудина Лорет се върна… По време на дуела се появи пред лицето ми и ме нарече убиец на Драйфус пред секундантите. За щастие тя побягна, прогонена от заплахите ми. Изглеждаше луда, но въпреки това трябва да се погрижим за нея преди да бъде открита от Матийо Драйфус. Едно-единствено признание, излязло от нейната уста, би могло да ме унищожи, а капитан Драйфус да бъде освободен от Дяволския остров.

Помпадура се отчая, но бързо се овладя:

— Клаудина Лорет трябва да бъде намерена и да се накара завинаги да замлъкне — реши тя. — Ще се освободя от нея. Мислиш ли, че тази някогашна циркова артистка разполага с пари?

— Не вярвам. Изглеждаше като просякиня.

— Толкова по-добре. Ще търси приют някъде из някоя забутана дупка на Париж, където лесно биха могли да я открият нашите приятели… Възможно е да имам нужда в този случай от някой доверен човек, когото бих могла да изпращам и на когото бих могла да се доверя. След случая с оная шпионка, която се беше промъкнала в къщата ми, започнах да ставам много подозрителна. Ще разбереш и ти, че не мога да се доверя на първия срещнат, а засега нямам никого.

Естерхази наведе замислено глава.

— Жалко е — каза той, — но какво може да се направи?

Госпожа Буланси като че ли се замисли за момент. Очите й бяха полузатворени, но скришом тя наблюдаваше майора.

— Как мислиш, на твоя нов слуга може ли да се довериш — запита тя.

— Чудна идея! — възкликна Естерхази. — В Максим имам доверие като в самия себе си. Ще ти го дам.

— Наистина, малко е млад за подобна работа — разсъди Буланси, — но няма какво да правим, нямам друг човек. Изпрати ми го утре вечер към десет часа.

— При теб, вкъщи?

— Не, по-добре ще е да не знае къде живея. Да се срещнем точно в десет часа пред църквата „Нотр Дам“.

— Ще дойде обезателно.

По такъв начин свърши тая част на разговора и госпожа Буланси остана още близо час до леглото на любовника си.

— Много съм уморен — оплака се по някое време Естерхази, — искам да си почина.

— Иска да се отърве от мен — разбра Помпадура разгневена, но се сдържа. — Иска да остане с циганката… Но, търпение! Това ще бъде последната им нощ, която ще прекарат заедно!

Тя се раздели с любовника си и тръгна. От прага на спалнята се обърна още веднъж:

— Да не забравиш: в десет часа пред „Нотр Дам“. После изчезна. Веднага след излизането й Мелиора се втурна в спалнята и се Спусна към леглото.

— Не ме позна — възкликна тържествуващо циганката. — Сега ще мога да стоя винаги до теб… ах, един момент… Ужасно се страхувах от тази жена, но за щастие нищо лошо не стана…

— Обичаш ли ме, Мелиора?

— Ти си първият истински мъж, когото съм срещнала на пътя си — викна страстно циганката. — Откакто те познавам, зная какво е любов.

— Добре. Не ще откажеш да ми дадеш едно доказателство за силата на твоята любов, нали?

— Можеш да пожелаеш каквото искаш от мене. Ще го изпълня.

— Утре вечер в десет часа трябва да се срещнеш с госпожа Буланси пред църквата „Нотр Дам“ и да изпълниш това, което тя ти повери. Това е в мой интерес.

Циганката трепна.

Но после хвана ръцете на Естерхази:

— Зная, че няма да ме изпратиш в клопка. Ще отида. В десет часа ще бъда пред „Нотр Дам“.

22.

От кулата на „Нотр Дам“ прозвучаха десет удара. Помпадура, обвита в черно манто се разхождаше нагоре — надолу пред украсената с орнаменти врата на прочутата катедрала. През воала, който покриваше лицето й, очи,те й блестяха като на хищник, който дебне жертвата си. — Ще ми падне в ръцете — прошепна отмъстителната жена. — Не е ли подушил Естерхази клопката, която приготвих на неговата нова любовница? Всичко е подготвено, само да дойде и ще успея… Ха-ха, прекрасна Мелиора, няма вече да целуваш румени и горещи устни, а ако пожелаеш нещо подобно, ще намериш хора на всички възрасти, но студени и превърнати в скелети… Но ти си циганка, а казват, че циганите разбират от чародейство… Ще очароваш някого и ще го съживиш… Скоро ще можеш да опиташ силата на занаята си… Скоро ще можеш…

Помпадура прекъсна монолога си. Един младеж пресичаше площада пред „Нотр Дам“. Светлината на пълната луна падаше върху лицето му. Беше Мелиора. Тя беше облечена в тъмен костюм, а върху раменете си имаше леко манто. Буйната си коса беше скрила под малка черна шапка. Помпадура я позна отдалече и я посрещна. Идеше й да викне от радост, че вижда успеха на замисъла си.

Мелиора, без да забравя ролята си, я поздрави почтително.

— Дойде ли, Максим — възкликна Помпадура, преструвайки се на неспокойна. — Как е господарят ти?

— Господин графът няма вече треска и върви, госпожо, към оздравяване.

— Какво каза лекарят?

— Зарадва ни, че най-много след осем дни господин графът ще може да напусне леглото.

— А сега сам ли го остави?

— Да, госпожо, той не поиска и да чуе за прислужничка или за друг слуга.

— Бедният граф, ще почувства твоето отсъствие! Мелиора не забеляза заядливата ирония, която криеха тези думи.

— Смятам, че няма да отсъствам дълго.

— Без съмнение. Господин графът не ти ли каза, че ще изпълниш някои и други работи, които изискват преди всичко пълно мълчание и дискретност?

— Зная да мълча и ще мълча, госпожо.

— Но ти е необходима и известна доза кураж, младежо. Трябва да слезеш в тъмни подземия и да минеш през места, където рядко стъпва човешки крак. Страхувам се, че не ще бъдеш в състояние да изпълниш това…

— Не се страхувам от нищо — възкликна Мелиора почти забравяйки ролята, която трябваше да играе. — Аз съм бродил нощем из пустата тогава, когато по небето не е имало нито една звезда и вълците вият наоколо, аз…

Изведнъж тя млъкна, разбрала, че без малко щеше да се издаде. Помпадура се вгледа в своята дегизирана съперница и изрече подигравателно:

— Но как си стигнал в унгарските пусти? Говориш наистина като че ли си истински циганин.

Мелиора почервеня цяла.

— Бях — промълви тя, — служих… две години у един унгарски барон, който имаше замък в пустата.

— О, тогава навярно си виждал цигани през живота си.

— Виждал съм…

— Трябва да са интересни хора, нали? Но сега си спомням, че неотдавна дебютира във „Фоли Бержер“ един циганин, който е, говори се, голям артист… Как го викаха? Ах, да! Аладар Форкаш. Не си ли го срещал случайно в пустата?

Мелиора остана с втренчени в госпожа Буланси очи. Пронизаха я студени и горещи тръпки. Страшна мисъл премина през ума й. Не се ли криеше опасен замисъл зад думите на тази жена или това беше само една случайност? Защо споменаваше Аладар Форкаш, човека, чието име само караше Мелиора да трепери с цялото си същество!…

Докато се водеше този разговор, те стигнаха до прага на „Нотр Дам“.

— Да влезем — побутна я Помпадура.

— Как, в църквата — възкликна Мелиора, взирайки се страхливо в тъмната вътрешност.

— Да, тук трябва да влезем. Под олтара има един подземен вход. Оттам ще стигнем до къщата, откъдето ще трябва да вземем книжа, които могат да бъдат опасни за граф Естерхази, ако попаднат в чужди ръце. Наистина пътят не е много приятен, особено нощем, но ако се страхуваш, младежо, можеш да останеш тук да ме почакаш.

— Не, госпожо, ще дойда с вас — отвърна Мелиора решително.

Тя за нищо на света не би останала, особено когато се съмняваха в смелостта й. Но ръката й се загуби в джоба на пелерината и стисна конвулсивно дръжката на малка кама, която черният майор й беше дал за всеки случай. Влезе в църквата наред със спътничката си. Гробно мълчание цареше в полутъмнината. Нищо не помръдваше. Нито едно човешко същество, никакъв звук… Скулптурните фигури по стените едва се различаваха като сенки при слабата светлина, която идваше от няколко свещници. На Мелиора й се струваше, като че ли вдигнатите ръце на тези образи й правеха знак да спре. Тя позабави крачките си. Но, Буланси я хвана за ръката и я повлече бързо към олтара. Само стъпките им ехтяха глухо под огромния свод. Стигнаха до олтара. Трябваше да изкачат пет стъпала. Дванадесетте апостоли бяха групирани, а в краката им гореше вечното кандило.

— Стигнахме — пошепна Помпадура.

В същия миг Мелиора се отдръпна назад уплашено. Пред нея се изправи мрачен образ, като призрак сякаш изникна от земята. Всъщност, той стоеше отдавна неподвижен на стъпалата на олтара. Беше монах. Бледото му лице приличаше на мумия под черната му шапка. Бялата дълга брада достигаше до пояса му. Очите му, обаче, имаха дяволски отблясък. Мрачният му поглед беше отправен към Мелиора с израз на неизразима злоба или лудост. Този поглед накара Мелиора да потръпне. Без да иска, тя се отпусна назад и скръсти ръце на гърди, сякаш искаше да се предпази от неизвестна опасност. Помпадура, обаче, се поклони почтително и дълбоко пред свещеника.

— Благословете, пресвещени отче — издума тя, поднасяйки ръката му до устните си. — Благодаря ви, че ни дочакахте така късно, когато бихте могъл спокойно да си почивате.

— Само един покой е даден на човека — беше отговорът, — спокойствието на гроба. Този, който чувства кръвта да се носи по вените му, също не знае дали в един миг студената смърт няма да обхване тялото му и не след дълго да стане плячка на червеите.

Мелиора потрепера.

— Щастливи са онези — продължаваше монахът, повишавайки глас, — които не се чувстват обременени от никакъв земен грях, които никога не са разбивали едно сърце, което с любов им се е отдавало! Те няма защо да се страхуват от смъртта!

Неговият пронизващ поглед не се отклоняваше дори за момент от бледото лице на преоблечената циганка.

— Готов ли сте, свети отче — изрече пак Помпадура, — да ни придружите през подземния таен вход, който води към оная къща, за която ви говорих?

— Готов съм и бъдете уверени, че ще намерите къщата, която търсите…

Той се обърна и изведнъж под огромния свод на църквата се разнесе зловещ смях, който прозвуча от устните му.

Мелиора не знаеше какво да мисли, но й се стори, че тоя глас беше по-млад, по-мощен, струваше й се дори, че го беше чувала някъде.

Монахът направи знак. Жените се приближиха до статуята на апостол Павел. Тук черноризецът запали с трепереща ръка борина. После натисна секретна брава, която се намираше в краката на статуята, и каменният апостол се завъртя, Тласкан от невидима сила. Откри се тъмна дупка. Тесни полуизгнили стълби водеха надолу.

— Следвайте ме, ако не се страхувате.

Старият монах заслиза надолу, държейки запалената борина над главата си.

— Върви по стъпките му — нареди Помпадура на мнимия слуга на граф Естерхази.

Мелиора се двоумеше. В този момент я беше обхванало предчувствие, което й казваше, че я очаква опасност. Но беше вече много късно, за да се отърве от фаталността.

— Напред, Максим — й викна Помпадура и я тласна леко към стълбите.

Трябваше да се подчини и да върви. Помпадура я следваше.

— Внимавайте — каза им монахът по-долу — да не се докоснете до главата на апостол Павел, защото веднага ще се върне на мястото си, й тогава сме загубени!

— Загубени? Защо? — попита Помпадура.

— Защото тогава никой няма да бъде в състояние да го помръдне от мястото му. Ще останем затворени завинаги в подземието.

Те продължаваха да слизат мълчаливо по стълбите. Червената светлина на борината осветяваше мрачния път. Мелиора преброи шестдесет и седем стъпала. Цяла глутница плъхове се разбягаха пред тях, уплашени от стъпките, които се приближаваха. Студен, плесенясал въздух ги удари в лицето. Мелиора почувства, че се задушава. Най-после стигнаха долу. Бяха в тесен коридор, който се разширяваше все повече с всяка крачка. Изведнъж борината угасна. Вятърът ли я беше угасил или треперещият старец я беше изтървал. Обкръжи ги дълбока тъмнина. Монахът изглежда търсеше в джоба на расото си нещо. Мина минута в дълбоко мълчание, после двете жени чуха гласа му:

— Осемдесет години, да, когато някой е на осемдесет години, духът му е като тази борина — от време на време угасва и тогава настъпва тъмнина в мозъка му… Забравил съм кибрита си… Той е горе на първото стъпало на олтара. Краката ми не държат добре, трудно бих могъл да изкача пак стъпалата на стълбата, по която слязохме… Не би ли имала ти добрината, млада госпожо, да ми го донесеш?

Тази молба отправи към госпожа Буланси. Но Мелиора възкликна бързо:

— Аз, слугата, трябва да отида, а не госпожата… Циганката искаше да се възползва от случая, за да излезе от това ужасно подземие и да не се върне вече. Тя мислеше да побегне с всички сили от църквата и да се хвърли в прегръдките на Естерхази.

Вече беше се обърнала и направи няколко крачки към стълбите, когато почувства, че е хваната за ръката и един глас й пошушна на ухото:

— Стой, младежо, заповядвам ти да останеш. Не те познавам и не мога да те оставя сам в църквата, в която има ценни предмети от злато и сребро. Не е недоверието, което ме кара да говоря така, а правилникът на църквата.

— Отивам, свети отче — обади се Помпадура. — След няколко минути ще се върна. Вие вървете бавно със слугата напред, ще намерите пътя и в тъмното, аз ще ви настигна.

Мелиора чу стъпките на госпожа Буланси да се отдалечават. Един момент тя се поколеба дали не беше по-добре да избяга, но изостави веднага тази мисъл, защото ако стигнеше до борба, без друго щеше да бъде победена в това непознато място. От друга страна, тя се окуражаваше и се упрекваше, че е недоверчива и страхлива. Какво, прочее, се беше случило, за да бъде подозрителна. Че борината угасна? Една случайност и нищо повече. И дори този подземен път, този стар, зловещ монах, мистерията, която обкръжаваше цялата тази нощна експедиция? Не беше ли я предупредил черният майор, че я очакват необикновени срещи, не беше ли й казал открито да не се учудва на нищо, което ще й се види потайно и неразбираемо? И така, напред! Няколко часа на страх и трепет, а в замяна на това признателността на обичния човек.

— Да вървим напред, сине — подкани я монахът глухо.

Същевременно тя почувства силна ръка, която я поведе нататък. Старикът я стискаше със сила и енергия, които Мелиора не можеше да подозира у един осемдесетгодишен човек. Така вървяха няколко минути в тъмнината, без да разменят нито дума. Водачът най-после спря, сякаш искаше да си отдъхне.

Изведнъж глух удар прозвуча над тях като че ли беше гръмнало оръдие. После пак настъпи гробна тишина…

— Какво беше това — пошепна Мелиора, обхваната от неописуем страх, — какво означава това?

Тогава в ушите й прозвуча зловещо:

— Питаш ме какво означава ли? Ще ти кажа, за да не се усъмниш нито за момент върху участта, която те очаква. Каменният апостол се върна на мястото си. Сега сме живи погребани.

— За Бога! — изпищя Мелиора. — Не е вярно, не е възможно… трябва да съществува някакъв изход от тази гробница… Ще стигнем, въпреки дълбоката тъмнина, до тая къща, където трябва да отидем и тогава сме спасени.

— Казвам ти, че сме загубени — повтори монахът неумолимо. — Къщата, за която ти говориха, въобще не съществува. От това подземие има само един изход и той е пазен от каменния апостол. Върви, опитай се да го отместиш. Не си въобразявай, че те лъжа. Върни се и положи всички усилия и ако го отместиш от мястото му поне колкото черното под нокътя, ще кажа, че ти си Самсон, който събори стълбовете от храма.

Мелиора едва чуваше тези думи. Мислите й се губеха в ужаса, който заплашваше да помрачи мозъка й.

— Разбрах ли те добре, отче — промълви тя със задавен глас. — Къщата, за която ми казвахте, че се намира на другия край на подземието, не съществува?

— Да, не съществува.

— Значи, аз бях подведена?

— Да, така е.

— Била съм вкарана, значи, в клопка?

— Да…

Това „да“, студено и сухо, като че ли прободе сърцето на жената.

— Хваната съм! — викна циганката с ярост, близка до полуда. — Бях вкарана в тази примка, в една гробница… ах, сега разбирам всичко! Буланси изигра грозна комедия с мен. Как се оставих да бъда измамена!

— Излъга и беше излъгана!

Монахът й пошушна тези думи с глас, изпълнен с ирония. Мелиора едва се държеше на краката си. Тя беше като парализирана от ужас.

— Значи ти знаеш коя съм — разтрепера се циганката.

— Ти си Мелиора, доскоро любимката на княз Стефан Дубиски от Красногорка, после жена на Аладар Форкаш според светия цигански закон и по-късно любовница на граф Естерхази, черния майор.

Тези думи паднаха върху младата жена като удари с чук върху главата й.

— А сега узнай и къде се намираш, Мелиора — продължи зловещо монахът. — Осъдена на смърт, ти си вече в царството на мъртвите. Огледай се наоколо и трепери от това, което ще видиш!

Той запали борината, която пламна със същия жив пламък, както и преди малко. Мелиора нададе пронизителен вик. С блуждаещи очи тя се огледа наоколо, но трябваше да мине дълго време, докато мозъкът й схване това, което очите й виждаха. Подземието, в което се намираха, беше много по-широко и по-високо, отколкото мислеше. Но нито вдясно, нито вляво се виждаха зидове. Пред тях се издигаха цели могили от скелети, кости, черепи, парчета от изгнили ковчези. Всичко това, разхвърляно в безредие, правеше гледката още по-ужасна.

— Чувствам, че обезумявам! — възкликна циганката и притисна с ръце главата си. — Хеката, майко наша, посочи ми път, по който да изляза от това царство на мъртвите.

— Напразна е всякаква молитва — пошепна монахът, — няма никакво спасение. Ти се намиращ в парижките катакомби! Който се заблуди веднъж тук, той не може повече да намери изхода. Теб, обаче, те завлякох много навътре. Може би от векове тук не е стъпвал човешки крак.

— Не ти вярвам, не ти вярвам — викна Мелиора утешавайки се, — защото, ако е така, както казваш, и ти си загубен заедно с мене.

— Ще умра заедно с теб — беше тържественият отговор. — Тук, далече от човешкия шум, далече от слънцето и звездите, далече от всички страсти, които се надвесват пред нас в живота, търсейки жертвите си, ще угаснем бавно и постепенно. Да, постепенно — повтори суровият монах, забивайки борината сред куп кости, — постепенно и бавно ще умрем двамата. Искам да ти опиша какъв ще бъде краят ни… Най-напред ще дойде гладът и жаждата заедно с неизразимите мъки. После въздухът ще ни отрови, но няма още да ни убие. След това ще дойде лудостта заедно с всичките ужаси на болното въображение. Ще се хвърлиш, може би, като хиена върху тези кости, въобразявайки си, че ще можеш да оглозгаш нещо от тях. Накрая ще дойде и смъртта! Но не смърт като на всички други хора, тиха и спокойна, не. А смърт пълна с конвулсии, сред тези купища от човешки кости. Това ще бъде участта ни със същата сигурност, с каквато аз съм при тебе. Ти, Мелиора, заслужи подобна участ!

В същия момент, докато монахът произнасяше тези думи с гръмовен глас, той хвърли расото, свали маската и дългата бяла брада от лицето си.

Пред Мелиора стоеше мургав циганин с черни мустаци — Аладар Форкаш.

23.

Тя не можа да промълви нито дума. Мелиора падна в краката му като сразена. Очакваше излъганият мъж да я убие и наведе главата си към земята, сякаш искаше да я подложи на заколение. Но циганинът я хвана с двете си ръце и я вдигна нагоре. Накара я да го погледне. — Познаваш ли ме? — запита я с угаснал глас. — Разбираш ли, че трябва заедно да умрем?

— Да умрем!? — повтори като унесена.

— Ти не поиска да живееш с мен — продължи той с още по-ужасно спокойствие. — Не можах да те заставя. Сърцето ти, чувствата ти бяха насочени на друго място… Сега те завладях отново, но не да живееш с мен, а заедно да изчезнем. Тази борина ще гори няколко дни. Искам да видя лицето ти, как твоето красиво изменническо лице ще бъде обезобразено от глада, жаждата и лудостта.

— Прошка! — промълви Мелиора. — Прошка!

— Напразно се молиш — произнесе Аладар Форкаш неумолимо. — Дори и да бих желал да те спася, не е възможно. От тези катакомби аз не познавам нито един път, по който може да се излезе. Сега обаче не искам да огорчавам последните ти дни. Обичах те, Мелиора, както навярно никоя жена не е била обичана досега и когато лудостта обхване мисълта ми и започна, може би, да те проклинам, когато ти кажа, че не ти си ми била най-висшето щастие на тази земя, не ми вярвай. Обичам те, обичам те безумно днес както и всякога!…

Слаба надежда завладя сърцето на циганката. Тя скочи и обхвана с нежните си ръце врата на циганина.

— Щом ме обичаш — прошепна му ласкаво, — изслушай ме и ми повярвай. Кълна ти се в Хеката, нашата циганска покровителка, в Хеката, богинята на нощта, кълна ти се, че ще те обичам вярно до гроб, ако ме изведеш от това подземие… Не, не ме прекъсвай, а ме изслушай докрай. Няма да останем нито час в Париж. Имам няколко хиляди франка в себе си. Те са еднакво твои, колкото и мои, защото заедно ги спестихме във „Фоли Бержер“. Ще се върнем с тях в Унгария. Не си ли спомняш оная къщица, която толкова много ни хареса, в края на гората, с бистрия извор до нея? Имаше градина наоколо, в нея цъфтяха рози, а по околните хълмове се издигаше царевица, висока колкото човешки бой… „Тук бих желал да живея с тебе — ми каза ти тогава, — тук бих желал да умра.“ Да изпълним това желание, Аладар. Да купим тая къща и да заживеем в нея с неугасима любов. Ах! Ти се усмихваш… Очите ти се изпълват със сълзи. Ела, любими, ела да дирим спасението си!…

Болезнена усмивка пробягна по лицето на циганина. После той се изтръгна от прегръдките на Мелиора и закри лице с ръцете си:

— Много е късно!

Наведе се и извади цигулката си из расото. Без да погледне Мелиора, седна върху куп кости, взе лъка и започна да свири. Струните стенеха и мелодията звучеше по-трогателно от всеки друг път… Цялото му страдание и болка чезнеше в тези звуци… Това беше чуден, незапомнен концерт!

Час след час се нижеха… Там горе, в света на живите, слънцето вече изгряваше. Аладар Форкаш, царят на цигуларите, продължаваше да свири… Най-после звуците заглъхнаха, песента замря. Аладар заспа.

Той падна с глава върху костите и черепите. До него се търкаляше цигулката, която беше изпуснал от ръцете си. Спеше дълбоко и спокойно, макар и да знаеше, че Мелиора лесно би могла да го убие. От друга страна, обаче, той беше сигурен, че тя няма да му достави това удоволствие и да скъси страданията му. Защото се боеше от самотата.

Когато Аладар се събуди, той се оказа в тъмнина. Дотътри се до мястото, където беше забил борината. Несъмнено, Мелиора я е взела и е избягала от него.

— Ще се върне — измърмори циганинът, — тя търси спасителен път, но ще се върне, без да го намери.

Той имаше право. Не след дълго се чу шумът на приближаващи се стъпки, а светлината на борината започна да се увеличава все повече. Беше Мелиора. Ръката й държеше борината и трепереше. Тя я остави пак на мястото й, после падна на земята, ридаейки безнадеждно. Скубеше черните си коси като обезумяла.

— Няма никакво спасение! — изпищя тя. — Никакво спасение… Загубена Съм… ще умра от глад. А съм толкова млада още… не искам да умра… Искам да живея, да се върна между хората! Смили се, Хеката, смили се, не ме оставяй да умра сред тази мизерия.

Бяха изминали вече три нощи и два дена, откакто Помпадура беше затворила съперницата си във вечната гробница. Аладар и Мелиора живееха между мъртвите. Гладът и жаждата ги измъчваха неимоверно. И двамата спояха до костената пирамида свити и прегърнати като че ли никога между тях не беше съществувала вражда. Мелиора първа потърси това единение. Аладар стоеше далече от нея и всеки път я отблъскваше, когато тя поискаше да се приближи до него като куче, което предчувства опасност и търси закрила у господаря си.

— Остави ме при теб — помоли го тя. — Страх ме е, вземи ме в прегръдките си… Поне ти не ме изоставяй.

— Ела тогава — прие най-после той. — Може би ще умрем по-леко, обичайки се.

И тя падна в обятията му, с глава притисната до гърдите му, отпусна се и забрави за момент ужасните мъки. Той продължаваше да я държи в ръцете си, жал му беше за нея и не искаше да я събуди.

Впрочем той беше по-слаб и от нея. И двамата бяха непоносимо измъчвани, особено от жажда. Оная чудовищна жажда, която сгъстява кръвта във вените. Думите им ставаха все по-редки и трудни, защото езиците им бяха пресъхнали. И гладът не беше по-приятен. По-голямата част от времето те прекарваха в мъчителна дрямка. Но сънищата им биваха грозни и те се събуждаха в ужасни мъки. Когато Аладар спеше, а тя не можеше да заспи, през ума й мина страшна идея. Тя имаше още камата. Какво би станало, ако убие Аладар и с неговата кръв утоли жаждата си? Два-три дни би могла да се поддържа с тая кръв, а, кой знае, междувременно може да дойде отнякъде помощ…

Но после тя се уплаши толкова от тази мисъл, че събуди циганина. Даде му камата.

— Вземи я — каза тя смирено — и не ми я давай вече. Бях измъчвана докато ти спеше от грозна мисъл, а не бих искала да я изпълня. По-добре да умра…

Аладар поклати глава. Той се сети какво беше станало в душата й. Захвърли камата далеч между купчина кости, откъдето с мъка би могла да бъде извадена.

— Защо я хвърли — викна Мелиора. — Бихме могли да скъсим чрез нея страданията си.

— Но аз не искам да ги скъся!

— Господи Боже, ти не можеш да ми простиш?…

— Когато бъдеш мъртва, ще ти простя.

После той пак изпадна в трескавия си сън. След шест часа беше събуден от охканията на Мелиора. Идеше краят на третата нощ.

— Какво ти е — пошепна той нежно и спокойно.

— Жажда — измънка едва чуто тя, — жажда ме убива… ах, само една капка вода… езикът ми изсъхва.

Аладар се наведе над нея.

— Целуни ме — каза той.

— Най-после… най-после — викна тя. — Ставаш пак човек… ще ми простиш, нали?

— Не, но целуни ме.

Тя притисна силно устните си до неговите. Но така тя го караше да страда извънредно силно. Жаждата му за отмъщение не можеше да бъде угасена тъй бързо. Още не можеше да й прости…

Дни и нощи изминаха в трескави тръпки. У Аладар кризата на лудостта не закъсня.

Той фантазираше, говореше за работи, които не можеше да види. Болните му очи сякаш в действителност виждаха родната пуста.

— Ето, там долу е чардата… Виждаш ли оная светлина? Пустата е необятна и спокойна, тиха… Защо да не посвиря малко?… Но кой ми върза ръцете!… Освободи ми ръката! Княз Стефан Дубиски ми заръча да свиря… да свиря танц… Князът иска да танцува с Мелиора… бедният циганин трябва да свири, макар и сърцето му да се къса и сълзи да се леят по цигулката му, да свири… да свири… да свири…

И движейки дясната си ръка над лявата, имитирайки с устни звука на цигулката, той запя оная песен, с която беше завладял толкова сърца и която дори и сега при лудостта му го занимаваше в последните тръпки на живота му.

Когато Мелиора го видя в това състояние и си спомни колко беше горд и красив по-рано, всяка омраза против него я напусна. Не помисли дори, че той я докара до това положение. Здравият разум на циганите се пробуди в нея.

— Излъгах го и той си отмъсти… не ми стори много нещо.

Тя стана, защото все пак имаше още сили, за да се надигне и тръгна там, където беше захвърлена цигулката на Аладар Форкаш. Вдигна я и я подаде на нещастния артист. Той я пое с треперещи ръце.

— Моята цигулка — промърмори и две големи сълзи се търкулнаха по лицето му. — Цигулко моя, ти, ти само ми остана вярна…

Взе я в ръка и започна да свири. Но какво беше това? Фалшиви тонове, без всякаква хармония излизаха сега от цигулката. Нямаше нищо от оная ангелска песен, нито следа от ония мелодични звуци на радост или болка, които доскоро завладяваха толкова човешки сърца.

Циганинът спря вцепенен. Взря се пред себе си и започна да настройва любимата си цигулка и я разгледа от всички страни, сякаш се мъчеше да открие някой недостатък. Опита отново. Напразно — беше загубил силата си… Мургавото му лице се сгърчи, черните му очи изскочиха от орбитите и грозен пламък заблещука в тях. Той прегърна цигулката, притисна я до гърдите си и диво се вгледа в нея. Сякаш това беше жена, която искаше насила да накара да го обикне още веднъж. После диво и страшно викна с глас, удавен в сълзи:

— Ах, тъй ли! И ти ми изневеряваш… И ти?… Не те ли обичах достатъчно през целия си живот?… Не те ли направих да бъдеш обект на възторзи чрез моето изкуство! Проклетнице! Може би искаш някой друг любовник, виждайки, че с мене всичко вече е свършено? Не, няма и ти да живееш повече! Няма да се докосне до теб друга ръка, няма да свириш другиму! С мен живя, с мен беше обичана… и сега с мен ще умреш! Ще те строша…

колкото и хубава да си… ще те разбия, злокобнице, ще умреш!

И бясно, с вик на обезумял, той удари цигулката в земята. Тон като изплакване се чу в предсмъртна въздишка и цигулката на Аладар Форкаш остана разбита на парчета в нозете му. Нещастникът загледа с премрежени очи останките й. После сълзи заляха брадатото му лице.

— Върви сега — викна той с треперещ глас. — На добър път в другия свят…там пак ще се съединим… и аз ще те обичам отново неизказано, безгранично много… горещо и дълбоко, както преди.

Отнасяха ли се думите му за цигулката или пък за жената с черните коси, която го гледаше няма и ужасена?

Аладар се строполи на земята. Очите му се притвориха и той започна конвулсивно да трепери с цялото си тяло.

— Умира — викна Мелиора, — Аладар умира… Той, единственият човек на света, който истински ме обича, умира! Не, няма да го оставя да умре — продължи да вика тя като луда, — ще го спася. Това е само слабост, припадък… ще пие и ще живее… С последна надежда тя ухапа ръката си, от която бликна алена кръв. После приближи раната до устните на умиращия:

— На, мили, пий, смучи и ела на себе си! Но циганинът я отблъсна с последни сили.

— Вълчица — викна той. — Кръвта на вълчицата е отровна! Старата Муша ти инжектира кръв на бясна куче… Бягай… Махни се, вълчице, искаш да ме изтезаваш, да извадиш сърцето ми… моето сърце… ах, сърцето на бедния Аладар…

Още едно грозно хъркане и всичко свърши. Мелиора падна безчувствена върху трупа му.

24.

Когато Мелиора дойде на себе си, първият й поглед падна върху борината. Слава Богу, тя още гореше. Без съмнение, светлината й не беше тъй силна, тя свършваше вече и по трепета на пламъка можеше да се види, че едва ще издържи още някой и друг час. Но засега поне не беше на тъмно с трупа на Аладар. Седна тихо до него и се вгледа изпълнена с мъка. Какви благородни черти! Смъртта още не беше унищожила спокойствието, което бе изписано върху лицето му. Мелиора отпусна главата си върху гърдите му и за първи път от три дни насам сълзите я заляха. Те течаха по лицето й и мокреха изгорелите й устни. От дълбоката й скръб идеше облекчението й. В този момент тя почувства колко силно обичаше този човек, който сега лежеше мъртъв пред нея. Той беше може би единственият, с когото можеше още да бъде щастлива. Циганите трябва да държат на себе си. Те могат само взаимно да се разбират. Който излезе вън от тая среда, вече не намира истинско спокойствие.

Мелиора целуваше студените му и бледи устни. Тя си вземаше последно сбогом. После реши да зарови трупа както може. Между купчините кости тя намери захвърлената кама. Със сетни сили Мелиора започна да копае. Но работата й напредваше бавно и трудно.

Все пак най-после гробът беше готов. Тя повлече тялото на циганина към него. Най-после Аладар Форкаш беше положен за последната си почивка. Останките от цигулката тя постави до него. После Мелиора покри тялото с изкопаната пръст. Но бедният циганин трябваше да има и паметник. Тя събра няколко кости и ги постави отгоре под формата на пирамида.

— А сега, лека ти пръст, бедни приятелю. Нека душата ти намери спокойствие в дълъг и благ сън до последния ден, когато циганите вярват, че ще им бъде дадено царството на земята, по която те сега се скитат като безотечественици.

Мелиора коленичи пред гроба на Аладар и прочете къса молитва. Това беше молитвата, която циганите произнасят пред гроба на най-обичните си същества. След това взе борината и тръгна залитайки напред. Изведнъж в душата й се пробуди, по-силно от всеки друг път желанието да живее и мисълта, че може би ще успее да намери изход, да излезе от подземието, я подтикна напред.

Тя беше ужасно изтощена и често трябваше да си поема дъх. После засмука от собствената си рана няколко капки кръв, които понамокриха изсъхналите й устни. След това продължи мъченическия си път.

Еднаква гледка й се изпречваше навсякъде, накъдето насочваше погледа си. Кости и нищо повече освен кости, черепи без очи, с изпъкнали зъби. Кости от ръце и крака, безбройни — хиляди, стотици хиляди, може би милиони. Това море от кости като че ли започна бавно да застрашава самотната жена, блуждаеща из подземието. Пламъкът на борината ставаше все по-малък и по-малък. Често пъти той трепваше и тогава на Мелиора й се струваше, че вижда някаква човешка душа в последните предсмъртни конвулсии. Да, когато пламъкът угасне, тогава ще угасне и нейният живот.

Изведнъж тя спря, разтрепери се и отстъпи назад. Кракът й се беше докоснал до нещо странно. Същевременно я удари миризма на разлагащ се труп. Това не беше скелет, не бяха кости, които почиваха тук от стотици години. Тя се овладя и преодоля чувството си на ужас и страх, наклони борината и се взря. Пред краката й лежеше разлагащ се труп на човек. Мелиора забеляза, че този нещастник е намерил смъртта си тук не много отдавна. Лицето му беше още достатъчно добре запазено, само очите липсваха, а носът му беше изяден, навярно от плъховете. Нещастникът беше елегантно облечен. Той имаше летен светъл костюм, фино изработени лачени обуща, а близо до трупа му лежеше широка панамена шапка.

Навярно мъртвият е чужденец, който е слязъл в катакомбите без водач, заблудил се е и е умрял тук след ужасни и дълги мъки, точно така, както преди малко свърши Аладар и както без друго и тя щеше да умре…

Циганката забоде борината в близкостоящите кости. После коленичи и зашари из джобовете на мъртвеца. И тя самата не би могла да каже, кое я тласна към тая постъпка. В действителност това беше донякъде любопитство, което се събуди у нея дори и в това отчаяно положение, в което се намираше. Най-напред откри една златна верижка и часовник, който беше спрял точно на два и половина. Мелиора захвърли небрежно часовника настрана. Да, ако това злото би могло да утоли жаждата й, ако с неговата цена би могла да заплати поне една чаша вода… Тогава може би не би го захвърлила така небрежно. По пръстите на мъртвеца блестяха няколко брилянтени пръстена. Мелиора ги извади и с горчива ирония се вгледа в тези блестящи скъпоценни камъни.

— Бихте ли могли да ми замените борината поне за един час — възкликна тя. — Не, не, не можете. Вашата мизерна светлина не може да ми послужи за нищо.

Тя захвърли пръстените наред с часовника и верижката. В джоба на панталоните на този мъртвец имаше портмоне, пълно с пари. Злато, сребро, банкноти — може би повече от хиляда франка. Портмонето беше също захвърлено. Мелиора претърси вътрешните джобове на дрехата и извади дебело писмо с няколко печата по него.

При слабата светлина на борината тя прочете на плика следния надпис:

Но преди да разпечата този странен документ погледът й падна върху друг предмет, който й се стори още по-важен. Това беше малък бележник, който се подаваше изпод тялото на мъртвеца.

Мелиора го вдигна. Бележникът беше отворен. Голяма част от неговите листа бяха изписани от трепереща ръка с молив. Това беше историята на живота на мъртвеца, историята на мъченическата му смърт в катакомбите…

Мелиора се наведе и под трепкащата светлина на борината, прочете следното:

След като прочете тези редове, Мелиора се замисли. Диамантени находища в Африка! Несметни богатства плуваха пред очите й; богатства, за които навярно си заслужаваше да се живее. Но можеше ли тя да очаква сега нещо от живота? Нейното съществуване се броеше само с часове. И все пак…. давещият се лови и за сламка. Тя не искаше да се откаже още от надеждата. Скри в пазвата си бележника на американеца и запечатаното писмо. После събра от земята часовника, пръстените, портмонето и ги постави в джоба на пелерината си. Едва успя да направи всичко това и борината угасна. Дълбока тъмнина заобиколи циганката. Тя нададе болезнен вик. Сега се почувства двойно по-самотна. Изчезна и последната й надежда за спасение. Лудо отчаяние я обзе. С протегнати ръце напред, за да не се блъска в купищата кости, тя бавно запристъпва напред. Не знаеше колко време вървя така. Чувстваше само, че силите й я изоставяха с ужасяваща бързина.

— Свършено е — измърмори тя отчаяно. — Това е краят! Ах, каква горчива орисия на съдбата! В пазвата си нося тайна, с която бих могла да си доставя милиони, а трябва да умра тук по един мизерен начин, защото и всички несметни богатства на света не могат да ми доставят парче хляб и глътка вода… Чувствам, че не ми остава повече от половин час и след това тялото ми ще гние тук, както и на Аладар Форкаш, на американеца Том Старин. Може би ще минат векове, докато някой случайно намери останките ни. Помощ, помощ! Полудявам…

Прозвуча болезнен вик. Мелиора връхлетя върху куп кост и нещо остро влезе с неописуема болка в дясното й око. Почувства лепкава маса между пръстите си.

— Окото ми изтече — изплака ужасена нещастницата. — Загубих си окото, сега съм белязана за цял живот.

Обзе я неизразима ярост. Кръвта, която течеше по лицето й, увеличи до лудост възбудата й. Като че ли костите бяха живи и можеха да почувстват нещо, така се нахвърли тя върху тях. Започна да ги разхвърля на всички посоки, тъпчеше ги в краката си. Надавайки най-разнообразни цигански проклятия, тя заудря грамадата кости, която се разсипа. Като луда продължаваше да ги хвърля на всички страни. Смееше се гласно… Отмъщаваше си на скелетите!…

Но изведнъж млъкна. Със здравото си око, тя се вгледа напрегнато в мястото, където допреди малко имаше цяла пирамида от кости. Не беше ли това видение на лудата й фантазия? Там, където скелетите бяха натрупани един върху друг, сега се виждаше врата. Една тясна, полуизгнила, ниска врата. Не, не беше видение, а действителност… През цепнатина проникваше лъч светлина в тъмното подземие. Светлината, която навярно идеше от лампа.

Мелиора беше толкова силно развълнувана от това откритие, че в първия момент не можа да направи нищо друго, освен да заплаче. Не беше ли тя като топка в ръката на съдбата? В течение на час капризната случайност й даде три пъти доказателство за своята сила. Не беше изминал час откакто откри тайната на диамантите на американеца, после си загуби окото, а сега намери пътя на спасението, на живота и светлината. Сега вече не се чувстваше слаба и изтощена.

Тя допря ухото си до полуизгнилата врата и се ослуша… Дочу смях на дете и блеене на коза. Колко странно й подействаха тези гласове. Човешки глас, животинско блеене, весел смях, детски говор — това бяха признаци на живот, които проникваха в нея отгоре, от света. Доби смелост и почука на вратата.

i Изведнъж всичко затихна. Детският смях секна. Тя почука още веднъж по-силно. Не отговори никой. Детето навярно се страхуваше. Тя не можеше да знае колко време още силите й ще издържат. Загуби ли съзнание, би умряла тук пред прага на спасението. Събра за последен път всичките си сили. Отчаянието пак й дойде в помощ. Почувства се силна и се хвърли върху вратата. Гнилото дърво отстъпи. Вратата падна и се счупи. Над себе си Мелиора видя сноп светлина. Но когато се опита да излезе, се яви нова пречка. Висок като зид параван се изпречваше пред нея. Това беше цяла планина от стари парцали, книги, парчета плат, нахвърляни едно върху друго. Грамадата се залюля и се пръсна. Слабо осветено помещение, нещо като мазе, сутерен или жилище на човек, се намираше пред нея. В единия ъгъл на, това жилище красиво русо дете я гледаше учудено и ужасено. Мелиора има сили да стигне до средата на стаята.

— Вода… вода — изплака тя. — За Бога, една глътка вода!

После падна в безсъзнание. Сега, когато най-голямата опасност беше вече минала, тя припадна. Лежеше просната на пода сред стаята в своите мъжки дрехи като мъртва. Изминаха няколко минути. Първият, който посмя да мръдне, беше момчето. То се приближи тихо. Козата дойде след него.

Русокосата главица на хубавото дете се наведе над Мелиора и то погали нежно лицето й, бледо като восък.

— Бедни човече — продума малкият, — какво ти е? Стани… Или си мъртъв?

Козата миришеше лицето и заблиза ръцете на Мелиора.

— Какво да правя сега, Моли? — запита детето. — Ти си умна, Моли. Да бягаме или да останем тук?

Козата го изгледа със своите умни, големи очи и изблея. Но и най-големият психолог не би могъл да каже какъв съвет даваше на детето със своето блеене.

Детето се огледа слисано наоколо. В този миг се дочу палава песен. Вратата се отвори и изтрополиха тежки стъпки.

— Тук съм, Андре, моето момче — викна весело дядо Карус. — Да видиш какво намерих на пътя. В един стар куфар пълен с дрипи, намерих една книга, един буквар за теб. Отсега нататък всяка вечер…

Думите му замръзнаха на устата.

Дядо Карус спря слисан, виждайки пред себе си счупената врата, разпръснатите парцали и човешкото създание, което лежеше безчувствено сред стаята.

— Дядо Карус — викна детето тичайки към него, — добре, че дойде, виж какво се случи тук… Моли и аз не знаехме какво да правим.

— Вярвам — отговори дядо Карус, захвърляйки бързо чувала на една страна. — Вие не знаете, че зад тази врата се намират зловещите парижки катакомби.

Той коленичи до Мелиора. Разгледа я със загриженост и състрадание. Изведнъж чертите на неговото лице добиха странен израз.

— Това е жена! — измърмори той. — И няма никакво съмнение, че се е заблудила в катакомбите… Хм… каква ужасна работа. Да се намериш сам сред толкова човешки скелети и кости!… Но тя е жива, сърцето й още бие. Възможно е още да й се помогне. По какво чудо е открила вратата и какво крие под наметката си? Златен часовник с верижка, брилянтени пръстени и портмоне пълно с пари. Добър лов, няма какво да се каже!

Но дядо Карус веднага остави на мястото им всички тези неща.

— Засрами се, дядо Карус, не те ли е срам — си каза той тихо. — Не се ли закле тогава, когато взе детето при себе си, в деня, когато Господ ти хариза това мило невинно приятелче, че занапред ще бъдеш честен човек, че няма да крадеш, няма да пиеш, не се ли закле?… Досега удържа клетвата си. И сега да те изкушат тези неща? Ръцете долу, дядо Карус! Как ще можеш да гледаш в невинните очи Андре, ако извършиш такова зло. Не, бедни сме, Андре, но искаме да бъдем и да останем честни!

Казвайки това, дядо Карус се залови да дои козата и наля в гърлото на Мелиора прясно топло мляко, което я съживи почти веднага.

Тя започна да диша по-спокойно. Дядо Карус вдигна припадналата жена и я постави на леглото си.

— Така, мое мило момче — каза той, — трябва да помогнем на ближния си.

Едва сега старецът забеляза, че хубавата жена беше лишена от едното си око, което навярно скоро беше загубила. Той изми грижливо раната и я наложи със студени компреси. Цяла нощ бдя над болната, която имаше силна треска и постоянно бълнуваше.

Старикът слушаше слисан как младата жена произнасяше объркани думи:

— Диаманти…милиони… не загубвайте плана… моите диамантени мини… в Африка.

25.

Забелязваш, читателю, че, понесени във вихъра на описанието, бяхме оставили много от нишките на драматичния ни разказ непроследени и често се връщаме назад. Сега още веднъж ще се върнем в онова време, когато Алиса Тери и Клаус Грот, неуспели да освободят Драйфус след полудяването на губернатора Грефин, плаваха по океана на път към Европа.

Борсата на парижките просяци се намира в малка забутана уличка, която излиза на улица „Монмартър“ и която може да бъде неизвестна дори за мнозина парижани кореняци. В тази тясна уличка, образувана от няколко малки стари къщи, се намира здание, малко и старо, което с външния си вид не може да привлече вниманието на минувача. Сградата се състои от един-единствен етаж, но е достатъчно дълга и има просторен двор, в който се стига през двойна широка врата, през която могат да влязат две коли едновременно.

Но тук никога не е изтрополявала кола. Влизаха само подозрителни личности, типове, които бяха измета на Париж. В този двор през всяко време на деня се срещаха парижките просяци. Тук те споделяха своите афери, тук си разпределяха печалбата.

Но и други сделки се вършеха на просешката борса. Наемаха се деца за просия и колкото повече тези деца бяха в състояние да възбудят милосърдие чрез своите недъзи, толкова техните родители искаха по-висока цена. Деца-изроди, сакати и рахитични бяха търсени извънредно много. Жените увиваха нещастните малчугани в дрипи и разказваха на минувачите някоя стара, затрогваща история за предателство, измяна, мизерия, глад и какво ли не още.

— Бъдете милостива, госпожо, един грош да купя мляко за горкото дете…

Кой не ще се съжали и няма да се разчувства? Кой родител не би пожертвал грош-два за нещастно дете, замръзнало и гладно?

Но и хора напълно здрави намират тук препитание. Един сляп, например, се нуждае от водач. За тая цел е необходим човек, в чиято честност не трябва да има съмнение, иначе той би могъл да лъже при подялбата. Той води слепеца, представяйки го за дядо си или баща си или пък за брат и разказва просълзено историята на живота му и как той е загубил зрението си.

На тази уникална борса могат да се намерят всякакви принадлежности, необходими за професионалната просия. Стари, изтъркани дрипи, дървени крака и ръце, черни очила, кошове и всички необходими за целта предмети се продават на умерени цени.

Все тук някои безсъвестни търговци закупуват останки от месо, риба и други продукти, събрани от просяците. От сухия хляб се прави песмет, който се продава по уличните бедни гостилнички, в тях отиват и останките от месо и риба във вид на карначета и пастети.

В един ъгъл на двора човек с респектираща външност седеше зад голяма маса. Това е писарят, който редактира писма за просене и удостоверения, чрез които се сочи, че еди-кой си е пострадал в някоя фабрика или мина. Впрочем, за него се говори, че бил доста известен адвокат в Париж, който печелел добри пари със занаята си. Но бурният му живот го довел до затвора. Сега припечелваше хляба си като адвокат на просяците, които го наричаха винаги „майсторе“.

И друг непризнат гений упражняваше занаята си тук. Това бе докторът на просяците. Този човек, някога лекар, се радвал на много пациенти, но извършил няколко непозволени деяния и му било отнето правото да практикува. Оттогава той прави здрави хора да изглеждат недъгави. Създава гърбави, сакати, учи ги как да приличат на туберкулозни и рахитични — с една дума прави от всеки здравеняк човек достоен за съжаление.

Но той даваше и медицински консултации. Просяците, които висят по улиците в дъжд и сняг, често са изложени на заболявания. Тогава се заемаше с лекуването им срещу скромен хонорар. Впрочем, всичко, което припечелеше, проливаше юнашки и отлично знаеше, че няма дълго да изкара.

Но в Париж има просяци, собственици на къщи, които дават под наем, хора със спестени често пъти доста големи суми. Мнозина припечелват по двадесет франка дневно. И все пак тези мизерници продължават да просят. Те са достатъчно извратени и отнемат честно изработения грош на някой състрадателен работник. Тези подлеци заслужават затвор. Те са по-опасни от разбойниците, които поне рискуват живота си.

Истинската мизерия не реве по улиците. Тя се оттегля и страда скрито до студеното огнище и изчезва, без да привлече внимание върху себе си. И все пак можем ли да откажем състраданието си на уличните просяци?… Може би между десет от тях ще се намери един достоен за съжаление. По-добре ще е да бъдем излъгани девет пъти, отколкото да бъдем жестоки и несправедливи спрямо един-единствен истински бедняк, достоен за помощ.

Мъртвешката глава и Вълчицата бяха прогонени от тяхното скривалище и трябваше по неволя да си приберат дрипите и сопата и да заминат заедно за Париж. Тук те просеха по улиците и навсякъде, където тази чудновата двойка се явяваше, предизвикваше милост. Живееха в малък хотел, където се даваха под наем стаи на всякакви подозрителни личности. В него държаха две стаи една до друга. Сутрин имаха навик да слизат до борсата на просяците, където им се посочваше свободното място за просене през деня. Това бяха сторили и днес. Мъртвешката глава се обърна към придружителката си:

— Къде ще ме заведеш днес, Вълчице, къде ни позволяват да останем?

— На Елисейските полета — отговори му тя.

— Отлично — кимна той, — на Елисейските полета е добре да се проси, днес ще ни провърви.

— Хайде, да вървим тогава…

Вълчицата хвана десницата на слепия си другар и понечи да го поведе, когато тежка ръка падна върху рамото на Мъртвешката глава.

— Гледай ти, гледай ти! — възкликна един глас, който беше добре познат. — Това е той. Възкръснал от мъртвите, жив бил удавеният в Сена!

Мъртвешката глава позна гласа и еврейския акцент на някогашния си другар Соломон Бенас.

— Ти ли си, Соломон Бенас? — запита той. — Жив ли си още?

— Защо да не съм жив, няма нищо чудно в това, но че ти си се отървал от дисекционната маса на доктор Триколет, виж това, по-мъчно мога да разбера. Но по-добре ще сторим да се радваме, че и двамата сме живи и здрави и напразно си товарим мозъците да мислим как и защо се е случило. По-добре кажи как вървят работите ти? Не вярвам да са зле, защото те виждам в компанията на красиво същество.

Неговите малки и лакоми очи хвърляха нахални погледи към красивата Вълчица, докато произнасяше тези думи.

— Остави компанията ми на мира, Соломон Бенас — смръщи се Мъртвешката глава сурово. — Не те засяга и те съветвам да не се интересуваш от нея.

Евреинът поглади козята си брада.

— Виждам — каза той, — че си ревнив, както и някога, когато имаше хубавата Помпадура.

Слепецът се сепна. Ръката, в която държеше тоягата, започна да трепери. Споменът за бившата му жена очевидно го засегна.

— Виждам, че още не си забравил продължаваше Соломон — хубавата мургава жена, която те напусна заради един по-високостоящ господин, за да минава днес за голяма дама: А сега й върви прекрасно. Черният майор държи на нея като на очите си.

— Какво знаеш за нея? — застина Мъртвешката глава.

— Какво знам за нея ли? Знам, че сега е голяма дама и че си смени името.

— Името? Как се казва сега?

— Госпожа Буланси.

— Ах, сега минава за благородница, мизерната дъщеря на Казота. И можеш ли да ми кажеш къде живее?

— Има вила на Елисейските полета. Но внимавай, приятелю, да не бъдеш обзет от желанието за отмъщение, защото би могъл да си изпатиш грозно. Помпадура има връзки и то доста широки. Един знак от нейна страна би бил достатъчен, за да те прибере полицията, а сигурно помниш, че с полицията не си в приятелски отношения. Имаш някои и други стари сметки за уреждане. Жалко би било твоята хубава глава да падне под ножа на гилотината.

Слепецът сви рамене.

— Няма значение! — измърмори той. — Какво мислиш, Соломон, че ме е страх от смъртта ли? Не, желая я дори. Не съм аз вече оная Мъртвешка глава, какъвто бях някога, когато заедно вършехме сделките си. Сляп съм, загубих силите си, дете дори би могло да ме повали. С удоволствие бих захвърлил този кучешки живот. Но трябва най-напред да уталожа жаждата си за отмъщение! Не бих могъл да умра спокойно, не бих намерил мира в гроба, ако преди това не си разчистя сметките с невярната жена, която ме предаде… Тя трябва да чувства близостта на сляпото куче. Искам да я удуша и после няма да ме е страх да умра на улицата като псе, изгонено от всички.

Но стига… спокойствие и решителност… Хайде, Вълчице, дай си ръката. Води ме на Елисейските полета, днеска имаме право да просим там, може би ще имам щастие… може би…

Младата красива жена, която споделяше мизерията с него, му протегна ръката си. Той се опря на нея с мъка и тя го поведе от двора на просешката борса.

— Не бих желал да бъда в кожата на бедната Помпадура — промърмори злобно Соломон. — Ако този сляп тигър я срещне на пътя си… Но радвам се, Бога ми, радвам се, че можах да го насъскам отново против нея. Човекът остарява и нищо от младините не му остава… Храната не му харесва вече, сънят бяга от него, всичко, което на другите доставя удоволствие, за него вече не означава нищо. Тогава не му остава друго, освен една-единствена радост — да стори зло.

Старият негодник брътвеше с беззъбата си уста и се усмихваше доволен, гладейки острата си брада. После насочи вниманието върху това, за което беше дошъл в борсата на просяците.

26.

Мъртвешката глава и Вълчицата прекосиха населените улици на Париж. Стигнаха до Елисейските полета, като по пътя не размениха нито дума. Слепецът като че ли беше погълнат от мислите си. Бледата жена на свой ред не проговаряше никога, докато пръв не я заговореше Мъртвешката глава. Едва когато навлязоха в зеленината на Елисейските полета, Вълчицата промълви:

— Колко е хубаво тук! Тези големи дървета ми напомнят парка, в който живеех някога…

— Къде беше? Как го наричаха? — наостри уши слепецът.

Лицето й просия като от слънчев лъч:

— Ах, това беше тука от… от…

Тя отпусна глава на гърдите си и две едри сълзи се търкулнаха по лицето й. Паметта й пак я беше напуснала. Миналото за нея беше обвито от непроницаем воал.

— Не можеш ли да си спомниш? — попита Мъртвешката глава, обзет от състрадание. — Не знаеш ли как се казваш и къде си била по-рано?

— Не — отговори тя, въздишайки тежко, — не мога да си спомня нищо, колкото и да мъча мозъка си. Денем и нощем моля паметта си и често пъти, когато ти мислиш, че спя, аз се моля на Господ да ми просветли паметта, за изляза от този мрак. Но напразно. Наоколо ми е черна нощ, нощ дълбока, непроницаема… Аз съм жена без име и без минало… Ела, там зад улицата има една хубава къща, да седнем пред вратата и да потърсим хорската милостиня.

— Ох, ако можех да ти помогна — изпъшка слепецът. — Ах, само ако имах зрението си и предишната си сила, бих съумял да намеря къщата и твоите родители, но без очи… без очи… това е жестока мизерна съдба…

— Уверена съм, че не си заслужил тази ужасна съдба, бедни човече…

Мъртвешката глава никога нищо не беше казвал за миналото си, пълно с престъпления. Тя не подозираше кой беше този, когото водеше.

Те излязоха от парка на улицата, на която се издигаха вили една от друга по-елегантни и кокетни. Спряха пред входа на една от тях. Слепецът се отпусна върху камък, който служеше за качване и слизане от коня, а Вълчицата приседна до него. Слепецът сне шапката от плешивата си глава, постави я между коленете си и грошовете започнаха да падат в нея.

По улицата нямаше много хора, но тези, които минаваха по нея, не извръщаха глава, когато трябваше да се помогне на бедния сляп старец и на младата жена, която всички вземаха за негова дъщеря.

Колкото пъти звънваха пари в шапката на Мъртвешката глава, Вълчицата благодареше с трогателен глас. Мнозина я поглеждаха слисано, заслушани в този нежен глас, пълен с благородство, кимаха със състрадание и отминаваха.

— Добре върви работата — прецени Мъртвешката глава след известно време. — Имаме вече повече от два франка. Ако останем тук до вечерта, утре може би не ще стане нужда да излизаме пак… Не, не, трябва да дойдем — продължи той бързо и гневно. — Трябва всеки ден да идваме тук на Елисейските полета и всеки път да дирим друго място… искам, трябва да я намеря… и ще я намеря!

В този момент се отвори външната врата на вилата, пред която седяха просяците. Прислужник в богата ливрея слезе по стъпалата. Той се изправи до нещастниците. Изгледа ги с подозрителен поглед и им се озъби:

— Нахални вагабонти, какво дирите тука?

— Просим милостиня — отвърна Вълчицата.

— Тогава търсете си друго място. Марш оттук. Не търпим просяци. Госпожа Буланси, моята господарка, ако ви види тук, като се върне, тежко ви на вас и на мен…

Слепецът потръпна при споменаването на името. Неговото грозно лице се обезобрази още повече. Тоягата се изхлузи от ръката му. Той се олюля, тъй че Вълчицата го подкрепи.

— Виждате ли какво направихте, господине — изрече тя с глас, пълен с възмущение, — виждате ли как трепери?

— Малко ме интересува — отвърна грубо лакеят.

— Ако не се изметете оттук веднага, ще повикам полиция.

Ръката на слепеца стисна конвулсивно ръката на другарката си.

— Хайде да вървим, Вълчице — прошепна той задавено. — Но запомни добре тази къща и не ме отвеждай далеч от нея…

Лакеят беше обърнал гръб на просяците и пак изкачи стълбите на къщата.

Вълчицата отведе Мъртвешката глава обратно в парка, след като му подаде тоягата в ръка. Приближиха до малка скамейка и го настани да седне.

— Не съм те виждала никога тъй гневен, Мъртвешка главо — му каза, — дори и тогава, когато бяхме прогонени от запустялата мелница. Нима така силно те огорчи грубото държание на този недодялан вратар?

Слепецът изглежда се задушаваше. Лицето му беше посиняло, дишаше тежко и хъркаше. Душевната мъка, която изпита от името Буланси, беше ужасна.

След няколко минути той се поуспокои. Главата му клюмна пак на гърдите и се унесе в тежки мисли. Значи тъй, все пак има щастие. Случайността го беше изпратила точно пред къщата на жената, която той диреше толкова време напразно из цял Париж. Този благоприятен случай не трябваше да остане неизползван. Адът му даваше знак, той искаше да последва този знак, ако ще след това всички дяволи да разкъсат душата му.

— Седни до мене, Вълчице — обърна се Мъртвешката глава към младата жена. — Искам да ти кажа нещо.

Тя както винаги го послуша. Слепият напипа ръката й и я стисна горещо. Гласът му, обикновено груб и суров, сега прозвуча меко, почти нежно.

— Небето ли те изпрати, Вълчице — промълви. — То се съжали над нещастния слепец. Беше време, когато се съмнявах в съществуването на Бога, когато живеех като див звяр, жаден само за кръвта на жертвите си. Господ ме наказа, той ми отне зрението и силата. Не роптая, не се оплаквам, че бях наказан тежко. Напротив, заслужил съм и по-тежко наказание. Може би то не ще се забави, когато пристъпя пред престола на Господа и той ми поиска сметка за земните деяния. Този момент не е далеч. Чувствам, че не ще проживея още дълго на тази земя. През нощта дори като че ли усетих, че сърцето ми престава да бие и си казах: Добре дошла, смърт! Но сега искам отсрочка само за няколко дни. Имам още една сметка за уреждане. След това смъртта може да дойде, ще я притисна страстно до гърдите си.

Слепецът помълча за миг, сякаш тези няколко думи го бяха уморили, после продължи тихо:

— Имам към теб една последна молба, Вълчице. Не ми отказвай…

— Ще я изпълня, стига да е по силите ми — отговори бързо нещастната жена.

— Можеш да я изпълниш, слушай. Вземи тези два франка, които събрахме днес. Половината от тези пари са твои, а с моята половина ще ми купиш голям остър нож, който не струва повече от седемдесет сантима. С остатъка от тридесет сантима ще ми вземеш един хляб, малко вино и въже не по-дълго от два лакътя, не много дебело, но да бъде здраво. Всички тези работи постави в торбата и ми ги донеси тук. Чакам те.

— Ще направя каквото искаш — отговори Вълчицата, — но признавам, че съм обзета от мрачно предчувствие. Да не искаш да се самоубиеш?

— Не.

— Или може би искаш да извършиш някакво престъпление?

— Не, никакво престъпление. Мина времето, когато вършех престъпления… Върви, Вълчице, и изпълни последната ми молба.

Бледа като восък, жената тръгна. Слепецът чакаше спокойно на скамейката. След половин час Вълчицата се върна.

— Взе ли всичко, което ти поръчах?

— Да. Хляб, вино, нож и въже. Всичко е тук в торбата.

— Остър ли е ножът?

— Като бръснач. Може да се заколи човек с него.

— Тъй ли? Дай всичко насам.

Мъртвешката глава взе торбата и я постави до себе си. След това не каза нито дума. Остана почти неподвижен на скамейката, докато падна нощта.

Вълчицата също стоеше до него.

— Стъмни ли се вече напълно? — запита той по някое време.

— Да, тъмно е вече…

— Време е, ела.

— Къде?

Мъртвешката глава стана и хвана жената за ръка.

— Ще ме заведеш обратно пак при оная къща — поръча той, — където бяхме седнали днес. Но не откъм лицето, а отзад, през градината. Знам, че всички тези вили по Елисейските гюлета имат градини и познавам разположението им. После ще почакаш, докато всички слуги се приберат и ще ме промъкнеш през градинската врата в къщата. С това ще направиш доброто, което можеш да направиш за мен на този свят. После ще се махнеш бързо и ще ме предоставиш на собствената ми участ.

— Ах, Господи, какво искаш — каза жената побледняла. — Ще ни вземат за крадци, може би…

— За убийци — допълни Мъртвешката глава. — Тебе не, дъще моя, тебе не… умолявам те, заклевам те, не отказвай последната ми молба.

Вълчицата отправи ням поглед към покритото с облаци небе.

— Нека бъде — измънка тя треперейки. — Ела и Бог да ме прости, ако извърша лоша постъпка.

След четвърт час заобиколиха вилата и чудноватата двойка влезе в градината на госпожа Буланси. Мъртвешката глава каза на водачката си да провери вратата, която за щастие бе отворена.

— Видя ли някого?

— Не. Чувам само шум от стъпки горе в една стая, където вероятно прислугата вечеря.

— Толкова по-добре. Въведи ме в къщата, Вълчице!

Тя го поведе макар и с известно нежелание. Слугите, които вечеряха на горния етаж, не чуха леките им стъпки.

— Къде сме сега? — запита слепецът, когато водачката му спря.

— В началото на стълби, които навярно водят към мазето.

— Заведи ме до първото стъпало… Така… Сега ти благодаря, Вълчице, хиляди пъти ти благодаря. Ти не можеш да си представиш каква услуга ми направи. Бързо, подай си още веднъж ръката.

Бледата жена подаде малката си ръка на грозния старец и се огледа плахо наоколо.

— Мога ли да сторя още нещо за теб? — запита тя тихо.

— Нищо. Сега сбогом и да даде Господ да се просветли паметта ти и да бъдеш пак щастлива, както навярно някога си била. Ние двамата вече няма да се видим… Моли се за мен, дете мое, моли се за душата ми, за да ми се простят греховете, които извърших и които още ще извърша!… Плачеш ли? Една сълза падна на ръката ми. Благодаря ти за тая сълза, за мен тя е като капка светена вода, която измива греховете на нещастните окаяници… А сега бягай, бягай бързо, за да не ти се случи нещо по моя вина…

— Сбогом, слепецо, сбогом!

Вълчицата изчезна като сянка навън. Когато стигна на улицата, тя въздъхна с облекчение.:

После, без да хвърли поглед назад, тръгна безцелно по парижките улици.

Мъртвешката глава слезе пипнешком по стъпалата в мазето. Той умееше да слиза безшумно и въпреки слепотата си не беше забравил нищо от стария си занаят. С едната си ръка се държеше за перилото на стълбата, а в другата държеше тоягата и торбата, в която криеше купените вещи. Накрая усети, че пристигна. Седна в най-отдалечения ъгъл, разтвори торбата, изяде парче хляб и отпи глътка вино, защото цял ден не беше сложил троха хляб в устата си. После постави обратно хляба и виното в торбата и я остави до себе си. Извади ножа. Опита острието му.

— Като бръснач — измърмори той. — Вълчицата имаше право, с него може да се заколи човек… Тъкмо това искам да направя аз. Искам да убия, искам да си отмъстя…

С диво движение размаха ножа над главата си.

— Сега ще се прегърнем, красавице Помпадура — пошепна глухо. — Този път няма да ми избягаш. Смъртта се промъкна в къщата ти и те дебне от най-скрития ъгъл на мазето ти. И ако трябва, ще стои с дни и нощи тук, в това скривалище и няма да пропусне сгодния момент, за да се качи при тебе сред лукса, в който живееш, и да те изненада. Тогава, Помпадура, безокият призрак ще ти се яви неочаквано. А после?… Ха, струва ми се, че придобивам отново зрението си… Виждам червено пред очите си… Твоята кръв, проклетнице, твоята кръв, престъпна жено!…

27.

Нека се върнем, читателю, в дните, когато полковник Пикар още служеше в Алжир. Дни горещи и опасни. Такъв беше и този. Слънцето хвърляше отвесно своите горещи лъчи над пустинния пясък. Оазисът Голеб още не искаше да се покаже пред очите на нетърпеливия ездач. Конят, който яздеше Равелак, едва носеше господаря си. Напразно конникът го подканяше с шпорите си и с камшика, напразно проклинаше и ругаеше — бедното животно беше напълно изтощено от тежкия път. Една глътка вода би го съживила, но Равелак в бързината си вместо бидон с вода беше взел съд, пълен с газ. По този начин не само бедното животно трябваше да страда през целия зноен ден от жажда, но и стопанинът му изпитваше същата мъка.

В душата на този човек гореше страстта да изпълни подлото предателство. Това го крепеше и му даваше достатъчно енергия и устойчивост. До вечерта трябваше да стигне на всяка цена в оазиса — иначе всичко беше загубено за него.

Изведнъж той нададе радостен вик. Далече на хоризонта зърна малко черно петно, което се издигаше като скала сред еднообразното пясъчно море. Навярно бе оазисът Голеб. Разстоянието дотам не можеше да бъде повече от шест мили. Ако това проклето животно имаше още малко сили, за по-малко от два часа той би могъл да бъде при Абдулах.

Равелак измъкна от джоба си шише, в което имаше още няколко глътки вино. Бяха последните капки, с които разполагаше. Но той не ги поднесе до своите устни, а скочи от седлото и насили коня да изпие виното, след като му тикна в устата и парче хляб.

Животното погълна безразлично и хляба, и виното, гледайки ездача си с очи, които сякаш искаха да кажат: „Много е късно вече, убий ме…“

— А сега напред! — викна Равелак, скачайки пак на седлото. — Само шест мили още и после ще ти позволя да издъхнеш на мира!

Силен груб удар с камшик изплющя връз благородното животно, което изглежда събираше последните си сили. Равелак, без да се интересува от него, се върна към своите мисли.

— През нощта, граф Естерхази — промърмори той, — ще бъдеш доволен от своя слуга, защото утре, когато слънцето изгрее над това пясъчно море, неговите лъчи ще блестят над трупа на твоя смъртен враг Пикар, Тогава ще ме възнаградиш, трябва да го сториш, защото си в моите ръце. Не ще се задоволя само с пари, искам и почести, искам чин на подпоручик. За теб и за твоя приятел Пати дьо Клам ще бъде дребна работа да изпросите от министерството повишаването на храбрия фелдфебел Паул Брага, а оттук нататък пътят е отворен. Капитан, може майор, а после… Дявол го взел, какво е това?

Конят рухна като ударен от гръм и Равелак се просна върху пясъка на пустинята. В същия миг се изправи на краката си и ритна жестоко животното, което се гърчеше на земята.

— Ставай, кранто проклета! — кресна той. — Ставай, че ще те пречукам! Не е време сега да се търкаляш по пясъка, хайде, дръж това, на още един!… Пак ли не ставаш? Дявол го взел, то пукна!

Равелак беше прав. Конят бе мъртъв. Той не усещаше вече ударите на жестокия си господар. С угаснали очи, с протегнати нозе, лежеше безжизнен върху белия пясък…

Равелак се отпусна убит от отчаяние. Смъртта на нещастното живот осуетяваше всичките му сметки, кроени с такова усърдие. Отсреща се намираше оазисът Голеб. Залязващите слънчеви лъчи хвърляха червеникава светлина върху неговите далечни очертания, а той трябваше да лежи тук, без да може да достигне целта. Знаеше, че е невъзможно да стигне пешком. Нощта би го застигнала по пътя, а заранта вече щеше да бъде много късно, защото полковник Пикар със своите хора щеше да е преминал дотогава фаталния проход Марбел ел Сур.

Какво можеше да направи? Преди всичко трябваше да събере сили, за да може да понесе трудностите, които го очакваха. Той отряза главата на коня си и изпи без отвращение още горещата кръв на умрялото животно. После се просна на пясъка, за да си почине. Голямото нервно напрежение, горещината, която още изпълваше въздуха, умората — всичко това го повали. Главата му клюмна уморено върху трупа на коня и той заспа. Странен шум от човешки гласове го пробуди ненадейно. Той разтърка очите си и помисли, че това, което вижда, е мираж, може би желан, но странен вълшебен сън.

На няколко крачки от него бе спрял малък керван от четирима души. Върху камила седеше младо момиче, облечено в костюм, подходящ за пустинята, а наоколо й стояха трима добре въоръжени араби, които, ако се съдеше по облеклото им, бяха от Френски Алжир. Арабите яздеха малки, бързи коне. Младото момиче направи знак на единия от прислужниците си, който й помогна да слезе от камилата.

Тя се приближи до Равелак и сега той можа да се увери, че пред него стоеше една извънредно красива жена, която е от благородно потекло. Слисването му се увеличи повече, когато младата жена му проговори на чист френски език.

— Да не би да сте гладен или жаден?

Той отговори утвърдително. Тогава младата жена направи знак на слугите си и те донесоха мях с палмово вино и различни пресни плодове, както и други деликатеси. Съдейки по тях, Равелак разбра, че тези пътници скоро бяха напуснали цивилизованите области. Нахрани се, утоли и жаждата си и благодари учтиво на щедрата чужденка.

— Добре, добре — прекъсна го тя, — не сме ви сторили Бог знае каква добрина. Пътниците в пустинята трябва да се притичват един другиму на помощ. И вие можете да ми услужите с нещо.

— На вашите заповеди съм, госпожице — отговори Равелак, изправяйки се.

— Бих ви помолила да ми отговорите на няколко въпроса — продължи дамата. — Виждам, че сте френски войник, фелдфебел, струва ми се, и служите в африканските части.

— Да, госпожице, точно така е.

— Познавате ли тогава полковник Пикар?

— Разбира се, че го познавам — възкликна Равелак усмихнат. — Той е моят началник. Казвам се Брага и сега съм адютант на полковника.

— Ах, каква щастлива среща. Кажете ми бързо, какво прави полковникът, здрав ли е?

— Здрав и читав, госпожице. Но ще ми разрешите ли да попитам с кого имам честта да говоря?

— Аз съм годеницата на полковника и се наричам Лучия Натузиус. Искам да посетя годеника си в лагера му, но тези хора, които ангажирах да ме водят през пустинята, ме заблудиха и се опасявам, че се намираме много далеч от лагера. Освен това и водата ми се свърши и напразно търсим оазис, за да опресним провизиите си.

— Нищо по-лесно от това, госпожице — заяви Равелак смело. — Ето там е оазисът Голеб, тъкмо нататък отивах, когато конят ми падна мъртъв.

— Познавам оазиса Голеб — каза Лучия Натузиус. — Виждала съм го няколко пъти вече. Но моите водачи казват, че е опасно да отидем там, защото в този оазис лагерува Абдулах Лъва със своите бедуини, най-страшният враг на французите, който тъкмо сега е развял отново знамето на въстанието.

— Тогава е голямо щастие и за двама ни, госпожице, че се срещнахме — възкликна Равелак, — защото от мен можете да узнаете, че няма от какво да се страхувате в оазиса Голеб. Абдулах Лъва сключи преди два дни мир с полковник Пикар и ако научи, че вие сте годеница на храбрия полковник, с голямо удоволствие ще ви даде гостоприемството си. Благоволете да ми направите място на гърба на вашата камила и най-много след два часа ще бъдем в оазиса. Още утре ще можете да се върнете заедно с мен във френския лагер.

Кой може да бъде по-щастлив от Лучия, когато чу тая вест? Храброто момиче не се уплаши нито от хорските клевети, нито от премеждията на едно така дълго пътуване, за да задоволи желанието на сърцето си и да види човека, когото обичаше повече от всичко на света.

Естествено, през това дълго пътешествие, тя трябваше да се убеди, че не беше лека работа сама жена да обикаля из света. Но с енергията, която имаше, посрещна всички премеждия по пътя. И сега щастлива случайност изправяше на пътя й тъкмо адютанта на полковник Пикар! Тя му се довери без ни най-малко съмнение в този човек. Качи се пак върху гърба на камилата и даде знак за тръгване. Арабите, обаче, не поискаха да тръгнат, докато не заровиха трупа на равелаковия кон. След това керванът потегли към оазиса. Камилата, която с право се нарича „кораб на пустините“, вървеше бързо с дългите си крака, а пъргавите арабски коне не изоставаха. Скоро започнаха да се различават дърветата на оазиса, осветени от последните лъчи на залязващото слънце. Но изведнъж пътниците бяха обградени от дива орда брадати бедуини. Заповядаха им да стоят по местата си и за момент помислиха, че ще бъдат посечени. Това бяха аванпостовете на бедуините. Равелак им даде да разберат, че идва от лагера на полковник Пикар с важно съобщение за Абдулах Лъва. Бедуините, леки и страшни като пустинни призраци в дългите си мантии и бели чалми, се събраха на кратко съвещание, после оградиха кервана и всички продължиха в галоп.

За по-малко от четвърт час пристигнаха в оазиса. Цяла тълпа диви воини, придружени от жени и деца, затичаха пред пристигащите. Когато научиха, че водят френски пленници, поискаха да се нахвърлят върху тях с диви викове и да ги смажат. С голяма мъка ескортът успя да разгони разбеснялото се множество.

— Дайте път! — викна един бедуин с бяла брада от предните постове. — Трябва да заведем тези французи пред Абдулах Лъва. Той ще реши съдбата им.

Лучия се обърна към Равелак.

— Нали ми казахте, че бедуините са сключили мир с нас? Този прием не изглежда миролюбив.

— Не забравяйте, че това са варвари — отговори той.

Пленниците бяха въведени в луксозна палатка, над която блестеше полумесец с конска опашка. Върху мека постелка седеше мъж с атлетическа фигура. Полуразтворената дреха позволяваше да се видят широките му бронзови и със силна мускулатура гърди и ръце, които приличаха на издялани от камък. Лицето на този човек имаше благороден и строг израз. Черна лъскава брада го обвиваше, а очите изглеждаха още по-черни и блестящи като диамант. В краката му върху малко килимче лежаха оръжията му. Самият той унесено пушеше наргиле, докато черен роб му поднасяше кафе, а друг му предлагаше в сребърна чиния сухи смокини и захарни фрукти.

Този човек беше Абдулах Лъва.

Когато пленниците влязоха, придружени от пазачите им, той изправи глава, хвърли дълъг изпитателен поглед върху Лучия, после върху Равелак, чиято униформа го издаваше, че е френски войник.

— Вие сте французи — учуди се Абдулах Лъва. — Как се осмелявате да се приближите до моя лагер? Не знаете ли, че съм в кървава борба с вашия народ? Вашите сънародници убиха хиляди наши братя и кръвта иска кръв. Така казва Коранът. Трябва да ви убия.

Тогава Лучия се хвърли в краката на арабския вожд и го помоли нежно:

— Изслушайте ме, Ваше благородие, може би ще произнесете по-лека присъда. Заблудена в пустинята, налетях върху този човек — тя посочи към Равелак. — Той ме увери, че сте сключили мир с началника на френските войскови части и „мога да дойда в този оазис без всякакви опасения. Доверявайки се на гостоприемството, дойдох тук, като се надявах, че величието и благородството на Абдулах Лъва няма да откаже на една нуждаеща се жена своя подслон за няколко часа. Исках още утре да напусна оазиса, за да отида при годеника си полковник Пикар, който наистина е ваш враг, но който ще съумее да се отплати за доброто, което ще ми сторите.

Арабинът поглади, усмихвайки се, черната си лъскава брада.

— Полковник Пикар — каза той с мелодичен глас, — е наистина мой враг и от месеци насам ние воюваме с всички средства. Възможно е той да ме победи, а може би аз него — това знае само Аллах. Но полковник Пикар е човек благороден, уважавам го, макар че е мой враг. А вас, неговата годеница, приветствам с добре дошла. Подслонете главата си спокойно до утре в нашите палатки.

— Благодаря ви, хиляди пъти ви благодаря, благородни Абдулах.

Лучия стана.

— Само един миг — помоли Абдулах Лъва. — Казахте ми, че този човек, този фелдфебел от френската армия ви е измамил, че децата на пустинята са сключили мир с французите?

— Така е, велики Абдулах, но. не мога да си обясня какво е било намерението му. Намерих го почти в безсъзнание в пустинята, нахраних го и го напоих. Не мога да разбера защо вместо благодарност той поиска да ме погуби.

— Хищни зверове обитават човешката душа — промълви вождът. — Те разкъсват, за да бъдат разкъсани. Миролюбивият пътник не е сторил нищо на пумата, но все пак тя го разкъсва… По челото на този човек чета лоши мисли. Той е поискал да ви вкара в клопка, но не успя. Нека умре, обесете го на първото палмово дърво!

До този момент Равелак стоеше спокоен, защото прекрасно знаеше, че има сигурно оръжие в ръцете си, за да се спаси. Но когато чу да се произнася смъртната му присъда, подскочи като ужилен и приближавайки се, пошушна гневно на Абдулах:

— Великият шейх заповядва да ме обесят. Можете да го извършите, защото животът ми е във вашите ръце и можете да сторите с мене каквото поискате. Но да не се чудите, ако утре заран всички около вас паднат от вражески куршуми и едва тогава да си спомните за лекотата, с която сега ме осъждате. Тогава, когато лично“ вие загинете като един обикновен престъпник. Аз пресякох пустинята, излагайки се на най-големите опасности, само за да ви предпазя от смъртта на безчестието, а вие заради няколко женски сълзи ме изпращате на бесилката като се обричате сам заедно с всичките си хора на гибел.

Абдулах Лъва трепна.

Той даде знак на хората, които бяха скочили върху Равелак, да се отстранят.

— Оставете ме насаме с този човек — заповяда, — а това момиче ще заведете в палатката на Павловна и ще й кажете, че оставям тази французойка под прекия й надзор.

Нарежданията на Абдулах бяха изпълнени веднага.

Щом като вождът остана насаме с Равелак, той взе блестящия си ятаган от килимчето, където лежаха снаряженията. Ръката му стисна силно дръжката на оръжието, украсено със скъпоценни камъни. Със светкавична бързина описа полукръг с ятагана над главата на Равелак. — Принадлежиш на смъртта, французино — озъби се на престъпника, който треперещ се беше свил. — Главата ти ще се търкулне в краката ми, ако лъжеш. Но царски ще те възнаградя, ако ми направиш ценна услуга. Сега говори! Какви вести ми носиш?

— Нося ви, велики шейх — отговори Равелак, — вестта, че ви грози смъртна опасност. Полковник Пикар с войските си тръгна насам, иска да нападне оазиса Голеб през нощта, така че нито един от вас да не може да се спаси.

Абдулах Лъва не издаде вълнението си.

— Кой път поеха французите? — запита той.

— Ако тръгнете през нощта, ще ги срещнете & теснината Ел Сур. Там бихте могли да ги обградите и изколите до крак.

Арабинът поглади замислено брадата си. Неговият презрителен поглед спря за момент върху предателя.

— Защо предаваш своя господар? — запита го той.

— Защото го мразя — процеди през зъби Равелак. — Той ми причини голяма злина!

— — Лъжеш, подлецо! Полковник Пикар е благороден човек.

— Благороден човек — повтори Равелак в престорен гняв. — Виждам, че Абдулах Лъва е голям воин, гениален генерал, но е доверчив като дете или като влюбена жена…

— Да не опиташ острието на ятагана ми, червено куче! — викна арабинът гневно. — Как се осмеляваш да ме оскърбяваш!

— Искам само да ви спася, велики шейх, да ви спася от срамната смърт. Ето, вие казвате, че Пикар е благороден човек, че е великодушен враг. Прочетете тази хартия, повикайте преводача си да ви го преведе, но нека ви бъде известно предварително, че това, което е писано в нея, е решено по искане на полковник Пикар. Да, той беше оня, който претендира да му се даде правото да ви екзекутира като престъпник, защото ви счита за безсърдечен бандит.

Абдулах изтръгна бързо от ръката на французина подпечатаната хартия, която Равелак извади от джоба на униформата си. После отдръпна завесата на палатката.

— Да дойде Мулай мъдрецът — заповяда от входа на палатката.

След няколко минути дребен, прегърбен от тежестта на годините човек, се яви пред арабина. Бяла дълга брада тръгваше от лицето на стареца и висеше до коленете му. На това лице на мумия блестяха две живи, подвижни очи.

— Ти можеш да преведеш френското писмо, премъдри Мулай, ти знаеш да обясниш на нашия хубав и топъл арабски език техните студени и безжизнени думи. Кажи какво съдържа тази хартия!

Мъдрият Мулай дълго време проучва подпечатаното писмо. В очакване Абдулах се отпусна пак на възглавниците си и неговото обикновено великодушно спокойствие се изписа отново на лицето му.

Старият учен изведнъж направи движение на, ужас и се хвърли обзет от тръпки в краката на господаря си.

— Какво ти стана, Мулай? Защо ясното и тихо спокойствие напусна душата ти?

— О, господи, гневът заради неправдата, която се върши към вас, смути духа ми — каза ученият старец. — Французите са ви осъдили на срамна смърт като противник. Ако паднете в ръцете на полковник Пикар, от което нека Аллах ви пази, тъй като военното щастие е много странно и променливо, ще бъдете разстрелян или обесен на първото палмово дърво, което попадне на пътя им.

Абдулах подскочи с див вик. Вените на челото му се подуха от гняв, а огромните му очи излъчиха мълниеносни искри. Наистина, в този миг той напълно заслужаваше името Лъв.

— Проклет християнин, подъл полковник Пикар! — викна той, вземайки отново фаталното писмо. — Така ли знаеш ти да посрещаш храбрия си противник! Искаш да ме предадеш в ръцете на обикновените палачи, не ме считаш достоен за доблестна смърт на полесражението… Ах, почакай, не съм попаднал още в твоите безчестни ръце! Още тази нощ ще ти докажа, че не напразно ми викат Абдулах Лъва!… Да, ще се хвърля върху теб като див звяр. Ще изтръгна сърцето на степната хиена. Ще те срещна между скалите на Марбел ел Сур, така ли казваш ти? — обърна се той към Равелак. — Ти със своето предателство ми правиш ценна услуга и пред мъдрия Мулай се заклевам, че достойно ще ти се отплатя. Доволен ли си, предателю?

— Правите ме щастлив, велики пълководецо! Слънцето на вашата доброта ще ме огрява винаги.

Равелак се поклони до земята, криейки радостта от своята злобна победа.

— Желал бих да ви дам още един съвет, храбър сине на пророка, за да се уверите, че ви служа искрено и вярно.

— Говори!

— Вие искате да си отмъстите на своя заклет враг Пикар по начин и страшен и грозен, нали, велики Абдулах?

— Да, така е. Моето отмъщение ще бъде оргия, каквато никога земята и небето не са виждали. Пропастите между скалите на Марбел ел Сур ще се удавят в море от кърви и ще се нарекат занапред „Адът на отмъщението“!

— Каквото и да сторите ще бъде нищожно в сравнение с обидата, която ви нанесе той. Въпреки всичко това, велики Абдулах, позволете ми да обърна вниманието ви, че бихте могъл да си отмъстите на Пикар още сега, в този момент, защото вие държите живота и душата му във вашите ръце.

— Как? Говори ясно.

— Момичето, което доведох във вашия лагер с добри намерения, е любимата на вашия враг. Убийте това момиче и забодете главата й на върха на една сабя пред теснината Марбел ел Сур. Когато полковникът види главата на своята любима, ще изпита ужас, какъвто никакви смъртни страдания не биха му доставили.

— Твоят съвет ми се струва добър — измърмори арабинът мрачно. — Ще се възползвам. А,сега, Мулай — каза той, обръщайки гръб на Равелак, — кажи на водачите ми, че след четири часа трябва да бъдат готови. Дотогава искам да остана сам.

— Ас този какво да правим? — попита старият, хвърляйки подозрителен поглед към Равелак. — Не съм още сигурен дали неговото предателство е истина или не. Съветвам ви, благородни, да го оставите под стража, да го вържат здраво и само след битката при Марбел ел Сур да го освободите и да му платите за черното му предателство.

— Старият Мулай е мъдър — кимна Абдулах. — Не може човек да се довери на един предател. Възможно е да има някоя въдица. Ще стане така, както казваш ти, благородни старче.

Равелак побледня. Той поиска да протестира срещу подобно действие, но преди да успее да проговори, само при първия знак на Мулай двама бедуини го вързаха здраво с ръце на гърба.

С този знак на презрение той беше изведен вън от палатката на Абдулах. Пред нея се разхождаха постове с голи саби в ръка, мълчаливи и сериозни. Никой нямаше право да влиза в палатката на Лъва. Той желаеше да остане сам.

— Абдулах Лъва е обладан от злия дух — шепнеше се от уста на уста в лагера на бедуините. — Тежко на оногова, който в такъв момент се изпречи на пътя му! Ножът му е остър, а Лъва е жаден за кръв!…

28.

По заповед на Абдулах бедуините заведоха Лучия Натузиус далече от неговия лагер. Спряха пред великолепна палатка, издигната върху най-хубавата и плодородна ласт на оазиса. Около шатрата се извисяваха стройни палми с клони, наведени към земята и отрупани с плодове. Под тях се простираха китни поляни. Водоскок пръскаше сребристи капчици вода пред входа.

Лучия усети аромата на опияняващ парфюм, когато завесите на шатрата се отдръпнаха и тя видя вътрешността й.

Какъв разкошен блясък сред пустинята! Стените бяха покрити с копринена червена материя, върху която със злато бяха бродирани арабски думи, навярно стихове от Корана. Бамбуковата мебел беше обсипана със злато, сребро и скъпи камъни. В краката на една софа се издигаше статуята на Мохамед, изработена от абанос и злато. Върху софата лежеше млада очарователна жена, облечена като царица. Изглежда спеше или мечтаеше. Няколко арабки, нейни слугини, я разхлаждаха с ветрила от паунови пера. Стара жена разплиташе косите й и ги овлажняваше с ароматни води. Когато съпровождащите въведоха Лучия при нея, всички й се поклониха до земята. Само господарката на шатрата се надигна учудена и раздразнена.

— Какво означава това, — викна тя на арабски, — коя е тази чужденка.

— Абдулах Лъва ви я изпраща, на вас, любимката на сърцето на великия син на Пророка. Той даде великодушното си гостоприемство до утре заран на тази чужденка, която се е заблудила из пустинята и ви моли да я приемете с добро.

— Французойка — учуди се тя. — Наистина ли е французойка?

После заповяда на жените да я оставят сама. Арабите, които доведоха Лучия, се оттеглиха почтително. Двете жени бяха сами. Господарката на шатрата взе ръката на Лучия и й каза на чист френски:

— Добре дошла. Хиляди пъти добре дошла! Благославям момента, в който мога да стисна ръката на една гражданка на страна, която обичам и където оставих всичко, което беше скъпо на сърцето ми.

Неизразимо учудване се изписа за няколко мига върху лицето на Лучия. Беше ли възможно тази жена или по-скоро това прелестно момиче, което без друго принадлежеше към харема на Абдулах, да обича Франция?

— Виждам, че сте учудена, че намирате една християнка тук — поде пак господарката на шатрата с болезнена усмивка. — О, не ме съдете строго, не се заблуждавайте от този блясък. Аз не съм любовница на арабина, аз съм нещастно момиче, доста измъчено, държано тук в блестящо робство… По произход съм рускиня, живях много години в Париж, докато моят баща умря внезапно, а годеникът ми бе хвърлен невинен в затвора, откъдето впоследствие изчезна без всякаква следа… Аз съм княгиня Павловна Мирович.

— Павловна Мирович! — извика Лучия трогната. — О, господи, не бяхте ли вие сгодена за граф Естерхази?

— Да, вярно е, но избягах от него пред олтара. Страдах извънредно много. Съдбата ме наказа жестоко, тя беше безжалостна спрямо мен. Но кажете ми, как се казвате?

— Лучия Натузиус и съм годеница на полковник Пикар, който сега командва френските войскови части срещу шейха Абдулах.

Двете седнаха на софата и взаимно си заразказваха историите на живота си. Само след половин час станаха най-интимни приятелки.

Колко е красива младостта, която така леко се обвързва с веригите на кроткото приятелство!

Що се отнася до участта на Павловна, която сега тя сподели с новата си приятелка, ние я проследихме до момента, когато княгинята попадна в къщата на чайния търговец Хонг Вах от Китай. Бяхме свидетели на катастрофата, заради която Павловна бе лишена от този приятелски подслон. Чрез обвинението на подлия мандарин Квон Инг, който от своя страна служеше като оръдие на Питу, Хонг Вах беше ненадейно арестуван. Павловна, на която дебелият мандарин беше хвърлил око, успя тогава да се спаси. Старата прислужница я скри в таен резервоар за вода в градината.

Хонг Вах успя за няколко дни да докаже своята невинност. Той беше освободен от затвора с почести и на негово място бе затворен и прикован на позорния стълб клеветникът, мандаринът Квон Инг.

Върху Питу за нещастие не можаха да сложат ръка, защото мизерникът беше подушил обрата на работите и подири спасение в бягство. Хонг Вах се показа благороден и великодушен по отношение на Павловна. Макар да я обичаше и да беше готов да даде половината си живот, стига да я има за жена, той не я задържа.

— Върви и търси човека, когото обичаш — й каза една сутрин. — Светът е по-малък, отколкото мислиш. Ще го намериш отново.

Предостави й малък параход и й подари значителна сума пари за път. Извънредно развълнувана, Павловна се сбогува с благородния Хонг Вах. Тя силно искаше да узнае от него защо беше се развълнувал толкова много тогава, когато тя спомена името на обичния си Емил фон Пикардин, но не посмя да го попита, защото Хонг Вах никога не говореше за това и се пазеше дори да произнесе името на Пикардин.

Така настъпи часът на раздялата. Хонг Вах придружи младата си приятелка до пристанището. Пътуването по Индийския океан беше спокойно, но щом навлезе в Червено море, параходът беше нападнат от пиратска банда араби, които убиха всички мъже и оставиха жива само Павловна заради нейната красота и надеждата да я продадат на някой паша за харема му. В нубийските пустинни степи пиратите срещнаха Абдулах Лъва. След късо сражение те бяха победени и лишени от плячката си. В лицето на Абдулах, Павловна видя смел и благороден мъж.

Въпреки че беше омаян още в първия миг от прелестната девойка, Абдулах, трогнат от скромността и невинността на момичето, запази дистанция спрямо нея. Той я обсипа с лукс и богатства, дори й обеща, че ще й върне свободата веднага след края на войната с французите, а дотогава я помоли да му дава уроци по френски. Постепенно Павловна придоби голямо влияние над Абдулах. Благородният мъж изпадаше в див гняв, както казахме, в моменти, когато у него се пробуждаше дивият и варварски инстинкт. Павловна умееше тогава да укроти гнева му и да смекчи сбърченото му чело. Смъртните присъди, произнесени от Абдулах, често биваха променени след искането и молбата на момичето. Много планове оставаха неизпълнени, ако Павловна се намесваше своевременно. Павловна, макар и робиня, имаше немалка власт над бедуините. Независимо от това, че беше християнка, те я обичаха и почитаха.

Всичко това Лучия научи от новата си приятелка.

— Каква нещастна война — промълви Павловна. — Колко пъти съм се опитвала да склоня Абдулах към миролюбие, но французите са горди и не искат да отстъпят. Макар че по този път никога няма да си осигурят господство— в Африка. Сега обаче, има голяма надежда. Полковник Пикар изпрати преди няколко седмици съобщение до Абдулах, което гласи, че лично той е направил на френското правителство предложение за мир. То ще признае Абдулах княз на бедуините, ако приеме да стане съюзник на Франция.

В същия момент завесите на шатрата се дръпнаха и шейхът се появи, придружен от войници. Павловна веднага забеляза, че се е случило нещо страшно. Лицето на Абдулах беше бледо като пясъка на пустинята. Дивият му поглед зашари из всички кътове на шатрата, после спря върху Лучия Натузиус.

— Вземете я — кресна той на войниците. Само за миг ръцете на момичето бяха вързани.

— Твоят любим ме излъга — изръмжа Абдулах гневно. — Даваше си вид на честен човек, а всъщност е подлец и лъжец. Той е, предвидил срамна смърт за мен, но случаят поиска да те даде в моите ръце, теб, толкова скъпа на сърцето му. Днес в полунощ ще го нападна с моите войски в теснината Марбел ел Сур и ще го сломя, но преди това мизерникът трябва да те види как умираш. Ще отрежа главата ти точно пред очите му.

Павловна се спусна със скръстени ръце пред бедуина.

— Милост, шейх Абдулах, милост! — викна тя. — Каквото и да се случи, колкото и справедлив да е гневът ти, не си отмъщавай на една слаба жена. Не опетнявай ръцете си с кръвта на невинна жертва! Ако полковник Пикар е постъпил подло спрямо теб, в какво е виновно това момиче? Абдулах е велик, Абдулах е добър, той няма да помрачи гордостта си и достойното си минало с убийство на невинна жена…

Арабинът прекъсна думите на Павловна с презрителен жест.

— Стани — нареди сурово, както никога досега не беше се обръщал към нея. — Ти си разумна, това знам, но този път ме съветваш лошо. Нарочно! Християнката не може да не държи на християнка. Но ти не можеш да я спасиш. Тук, на гърдите си нося доказателството за подлостта на французина Пикар и няма да бъда достоен да вляза в рая на Мохамед, ако не се възползвам от благоприятните условия, които сам пророкът ми изпрати, за да си отмъстя.

— Но не й ли обеща ти сам гостоприемството си? — изстъпи се смело Павловна. — Кога е потъпквал Абдулах Лъва свещения закон на гостоприемството?

За миг бедуинът остана замислен. Законът за гостоприемството наистина беше свят. Това, което е обещал, трябваше да бъде изпълнено.

Усмихвайки се лукаво, той се обърна към Лучия:

— Обещах ви, че можете да останете при мен като гостенка до утре. Обещанието си ще удържа. Утрешният ден започва с първата минута след полунощ. След този момент вие сте в моя власт и никой не ще бъде в състояние да ми попречи да отсека главата ви пред очите на възлюбения ви.

Със саркастичен смях излезе от шатрата, а войниците поведоха Лучия след него. Но преди да я изведат от шатрата, Павловна успя да прошепне на нещастното момиче на френски:

— Не се отчайвайте. Ще ви помогна. На вас и на вашия избраник на сърцето. Абдулах Лъва ще смаже жертвата си, аз… аз ще му попреча!

Оставаше половин час до полунощ. По скалите на Марбел ел Сур се появиха планинските черни сенки, които напредваха все по-навътре между тесните високи стени на скалата. Това бяха френските войски. Мълчаливи, с пушки на рамо, те крачеха напред. Начело на войските вървеше полковник Пикар. Той слезе от коня си, защото животното с мъка напредваше между острите камъни и неговият господар искаше да го облекчи. Пикар беше много неспокоен поради обстоятелството, че Паул Брага още не беше се върнал. Беше ли се случило нещастие с храбрия войник? Бе почти готов да го допусне, защото откак Брага беше заминал, изтече много време. Чувстваше се притеснен и несигурен между тези проклети скалисти пропасти. С цялата си душа желаеше да излязат час по-скоро на широко, защото едно нападение на арабите би било фатално за хората му и за него самия.

Спомни си за Лучия. Можеше ли тя да знае в каква опасност се намира той сега, колко сълзи би проляла, как би треперила.

Изведнъж мислите на Пикар взеха друга насока. Неочаквана случайност го върна към действителността. Върху висока скала се появи образът на млад арабин, яздещ пъргав кон. Бялата му наметка светеше в нощта.

Часовоят вдигна пушката си.

— Не стреляй! — викна в същия миг звучен глас. — Заведи ме при полковник Пикар. За Бога, заклевам ви, не губете нито миг, защото нещастие заплашва всички ви.

Съобщиха на полковник Пикар за това чудновато събитие и той поръча да доведат младия бедуин при него.

Бедуинът слезе от коня и последва войниците, които го водеха при полковника. Колко се учуди Пикар, когато видя лицето на красиво момиче и една грациозна фигура се показа под наметката на бедуина.

— Как, вие сте жена, бяла жена? — изрече сепнат той. — Защо сте се преоблякла така и защо идвате по тези места?

Павловна (това бе тя) грабна с трескава бързина ръката на полковника.

— Идвам от лагера на Абдулах Лъва — задъхано изрече тя. — Сякаш Бог даде криле на коня ми, та успях да дойда навреме и да ви предупредя. Предадени сте, полковник Пикар. Предаде ви подло един човек, в когото сте имал доверие. Познавате ли фелдфебел Брага?

Полковникът побледня, дишането му спря.

— Какво става с него? — промълви той. — Изпратих го в моя лагер да ми донесе важни документи, които бях забравил там.

— Документи? Ах, сега разбирам всичко. Не беше ли сред тях и смъртната присъда на Абдулах Лъва?

— За Бога, откъде знаете за съществуването на този документ?

— Оня подлец Брага предаде документа в ръцете на Абдулах — продължи бързо Павловна. — Той предаде и тайната, че ще минете тая нощ през Марбел ел Сур за Голеб.

— Гръм и мълния! Целият ми боен план е предаден! Ах, този мизерен тип.

— Шейхът беснее от ярост, той е на път с бедуините и се кани да ви нападне в тази теснина и да ви унищожи. Оставих го да тръгне от лагера, после скочих върху коня и препуснах като луда, за да ви предизвестя. Надявам се, че съм стигнала поне с четвърт час по-рано от тях, но скоро ще се появят горе върху скалите, откъдето ще ви обсипят с адски огън.

— Ще съумеем да умрем достойно за родината — изрече Пикар.

— Смъртта не е велика работа, полковник — не се съгласи Павловна. — Ще ви съобщя и нещо по-грозно и страшно.

— По-страшно?

— Чрез посредничеството на предателя Брага млада французойка се намира от вчера вечер в ръцете на Абдулах. Още не й се е случило нищо лошо, но шейхът има ужасен план — той иска да отсече главата на тази пленница пред вашите очи, знаейки, че по този начин ще си отмъсти най-жестоко. Защото тази французойка — съберете всичкото си мъжество, господин полковник — се нарича Лучия Натузиус, вашата годеница!

Вик на отчаяние и ужас замръзна в гърдите на Пикар.

— Не се отчайвайте — не спираше Павловна, виждайки отчаянието на Пикар. — Имам план за спасението на Лучия и вярвам, че Бог ще ми помогне.

Смелото момиче не дочака никакъв отговор и тръгна с бързи крачки. Пикар я видя да яхва коня и да поема по една тясна пътека, губейки се между високите камънаци.

Пикар бързо даде нарежданията си на хората. Той постави от двете страни на теснината войници и ги нареди така, че да бъдат недостижими за вражеските куршуми.

Едва успя да подреди хората си, и се разнесе бойният вик на арабите. След няколко минути над камънаците се показаха брадатите лица на бедуините и стотици изстрели проехтяха в скалистата теснина.

Арабите запалиха голям огън върху най-близкия скалист връх. Под огнените езици се виждаха съвършено ясно всички, които се намираха върху това плато. Но скалата беше висока и предпазена добре от ударите на французите.

Изведнъж кръвта на Пикар се смрази във вените му. Горе се показа картина, която би затрогнала и най-безчувствения между хората. Полковникът съзря над скалата избраницата на сърцето си, своята обична годеница. Лучия Натузиус беше с вързани отзад ръце. На гърдите й имаше закачена подпечатана хартия.

Полковник Пикар разпозна този документ.

Шейхът на бедуините стоеше до нещастната девойка накичен с всичките си отличия, а оръжието му блестеше в скъпоценни камъни и злато. В дясната си ръка държеше страшния ятаган. Той се наведе над прохода и викна с гърмящ глас към полковник Пикар:

— Гледай тук, проклето християнско куче, как Абдулах си отмъщава. Ти определи за мен срамна смърт, но съдбата поиска друго. Ще умреш още днес, ударен от моята ръка, но искам да видиш преди това как се търкаля главата на любимата ти. Внимавай, след миг ще бъде в краката ти!

Чу се гърмеж. Пикар изпразни пушката си. В лудото си отчаяние той беше прибягнал до това, за да спаси любимата си. Но куршумът удари в скалата. Победоносният смях на Абдулах прозвуча в отговор на този неточен изстрел.

— Ти започна дуела, полковник Пикар — викна той. — Ти стреля пръв. Сега е мой ред и пророкът ще бъде с мен. Аз няма да сгреша.

Той се отдръпна две крачки назад, вдигна ятагана и го стисна здраво в ръката си. Ледени тръпки пронизаха тялото на вързаното момиче.

Но в същия миг някой блъсна силно настрана Абдулах. Бедуин на пъргав кон застана между него и жертвата му. В миг бедуинът грабна Лучия до себе си на коня.

Тогава се случи нещо, което изуми всички — и бедуини, и французи. Младият конник, стискайки здраво в прегръдките си Лучия, заби шпорите в коня, който се изправи на задните си крака и скочи стремително надолу към дълбоката страшна пропаст.

Десетина метра по-ниско се намираше плато, от което водеше тясна пътечка към самата долина. Страшният скок за щастие беше успешен. Конят беше невредим и в следния миг ездачите бяха между френските войници. Пикар държеше в обятията си своята любима.

— Ще ти бъда благодарен през целия си живот — изрече той трогнат до сълзи на бедуина, който смъкна бавно шапката и пелерината си.

Появи се прекрасното лице на Павловна. Но сега не беше време за благодарност и учудване. Абдулах Лъва вбесен, че му беше изтръгната жертвата, поведе хората си към решителна атака.

— Да избием всички тези християни — нададе яростен вик. — Първите слънчеви лъчи утре да ги заварят мъртви в прохода Марбел ел Сур. Мохамед е с нас. Пророкът ще ни помогне.

Бедуините се хвърлиха в теснината върху французите, които обаче бяха разбрали, че можеха да избират между живота и смъртта и приеха врага с добре прицелен огън. Камънаците почервеняха от кръвта на бедуините, които не можеха да пробият френските редици. Хора и коне се гърчеха в предсмъртни мъки из скалистия проход. Напразно Абдулах се сражаваше със самоотвержена храброст. Французите отблъснаха три поредни атаки на арабите. И когато първите лъчи на слънцето огряха пустинята, нападателите бяха принудени да се оттеглят.

След едночасова почивка Абдулах поднови атаката, Самият той, макар да имаше вече три рани, държеше знамето на пророка с полумесеца и окуражаваше бедуините да навлязат в теснината.

Но тогава се случи нещо неочаквано. Звуци от тръби и барабани изпълниха пустинята. В далечината се вдигаше облак от прах.

Бойците спряха. Настъпи гробна тишина в тесния проход. Французите, както и бедуините спряха вцепенени.

Абдулах Лъва и неговите хора мислеха, че се приближава силна войскова част и че ще бъдат разгромени или че ще трябва да се сражават срещу много по-силен враг.

Щом Пикар дочу звуците, викна радостно на хората си.

— Другари, спасени сме. Чувате ли тръбите, виждате ли надигащия се облак на хоризонта. Това е поручик Пикардин с подкрепленията. Той ни носи помощ и успех.

Мощно „ура“ се изтръгна от гърдите на французите. После Пикар даде нарежданията си. Една рота обгради Лучия и Павловна тъй, че войниците образуваха жива отбранителна стена около тях, а той с останалите войници реши да излезе от теснината и да обкръжи Абдулах. Докато беше зает с прегрупирането на войниците си, му съобщиха, че Абдулах се е оттеглил от теснината. Хората му бяха изтощени и жадни. Те трябваше да си починат и да се наспят.

Междувременно облакът от прах и звукът на тръбите се приближаваха все повече. Заедно със своите офицери Пикар се изкачи на една скала, откъдето можеха да виждат тези, които се приближават, без да се излагат на вражеските куршуми.

Прашният облак се разсея. Това не бяха френски подкрепления. В ръцете на един офицер личеше бяла хартия, която той държеше високо. Зад него вървеше друг френски офицер, който носеше в ръката си клонче от палма с бяла кърпа, в знак на примирие.

Трима френски войници допълваха малката група.

— Какво означава това? — стресна се Пикар. — Поручик Пикардин идва като парламентьор… Да не би… Ах, ако Господ ми праща това щастие, бих бил толкова щастлив.

И този храбър воин, който току-що се готвеше за жестока борба, сега сви ръце за молитва.

Абдулах Лъва също кръстоса ръце на гърдите си.

Мрачен и изпълнен с надежди, той гледаше към бялото знаме, което се приближаваше. Тогава чу до себе си шепнещ глас. Той принадлежеше на Равелак. Мизерникът, който още беше с вързани ръце, пошушна тихо на ухото на бедуина.

— Иска ли Абдулах Лъва да се поддаде на тая уловка? Французите искат да ви подмамят с обещание за мир и после да сломят и подчинят бедуините.

Абдулах притвори очи и се замисли. Мускулатурата на мощните му гърди трепна.

— Кълна ти се, достойни сине на пророка — продължаваше отровният клеветник. — Чух със собствените си уши, когато те разработваха плана заедно, полковник Пикар и адютанта му.

Арабинът впи проницателните си огнени очи в Равелак.

— Нима вашите офицери се страхуваха толкова много от теб — отрони той бавно, — че са споделили с теб тази своя тайна?

— Не, те мислеха, че са сами — ухили се Равелак. — Но аз ги чух, защото се бях скрил в палатката на Пикар, докато се съветваха.

— Негоднико, подслушвал си собствения си началник. Като змия си се промъкнал в палатката му. Махай се, проклети лъжецо, не искам да те слушам!

С благороден гняв произнесе Абдулах тези думи и ритна презрително с крак Равелак, който се търколи в пясъка.

Мизерникът застена от болка. Лицето му се сгърчи от ярост и той измърмори няколко псувни.

Абдулах не му обърна повече внимание. Вниманието му беше другаде. Поручик Пикардин и носителят на бялото знаме се приближаваха към него. Тръбата прозвуча отново, бялото знаме беше наклонено и младият поручик произнесе отчетливо:

— Абдулах Лъва, вожд на всички бедуини, благороден владетел на Мохамед. Богът на родителите ви да ви закриля и да просветли разума ви, за да можете да чуете това, което нося, за благото на твоя народ и доброто на френската република. Неотдавна в лагера на полковник Пикар пристигна пратеник на правителството. Предлага се мир на народа ви при условията, които установихте вече преди няколко седмици с полковник Пикар. Няма да ни бъдете васал, а приятел, съюзник на Франция. Неоспоримото ви владение над бедуините в пустинята ще бъде признато. Каним ви да подпишете акта за мир в нашия лагер. Нашите ръце се протягат с доверие. Приемете ги и бъдете наш приятел. Абдулах отговори без да се замисли:

— Ако имате добри помисли, французи, ако наистина желаете мир, бихте могли да се доверите и на моето гостоприемство. Елате при мен и аз ще ви кажа: добре дошли! Дори тук, на самото място, ще издигна шатра, където ще сключим примирието. Аз ви чакам.

Поручик Пикардин прошепна няколко думи на своя придружител, който веднага изтича в теснината Марбел ел Сур. Абдулах поръча да се издигне веднага шатра и да се подреди съгласно бедуинския обичай.

Зададоха се полковник Пикар и трима офицери.

— Девет французи — каза Абдулах. — Да останат само осем бедуини при мен. Останалите да се отдалечат на разстояние пет минути оттук в пустинята.

И това нареждане беше бързо изпълнено. Разбира се, не забравиха да отведат и Равелак със себе си.

Полковник Пикар дойде със своите хора бързо до шатрата. Събуха се и влязоха. Когато завесите на шатрата се разтвориха, очакващият ги Абдулах стана от възглавниците си и със скръстени на гърди ръце ги поздрави. Когато, обаче, Пикар му протегна ръка, той се престори, че не я забеляза. Французите бяха поканени да седнат. Пикар поиска да започне веднага преговорите, но Лъва даде знак на слугите си, които донесоха арабски чибуци. Запалиха ги, после поднесоха и шербет в скъпи чаши.

— Пушете с мене и си починете малко — покани Абдулах, — защото така иска Аллах чрез устата на своя пророк Мохамед.

— Благодарим, благодарим, за щедрото и великодушно гостоприемство — отговори полковник Пикар. — Допреди малко стояхме изправени лице срещу лице като смъртни врагове. Нека сега да бъдем приятели в мир. Французите и бедуините ще вървят в най-скоро време един до друг по пустинята и няма да се страхуват от нищо.

Абдулах кимна утвърдително с глава.

— Да започнем сега нашите преговори. Пикар каза:

— Френското правителство приема всички претенции на Абдулах Лъва при единственото условие той да гарантира сигурността на пустинята, да възпрепятства и Да наказва строго разбойническите грабежи, а в случай, че Франция влезе във война, да се притече на помощ на съюзника си с всичките разполагаеми войски. Доволен ли сте, достоен сине на пророка? — завърши полковник Пикар.

— Доволен съм. Французите ще могат винаги да разчитат на верността ми.

— Подпишете тогава този документ. Той съдържа условията за мир и разбирателство в нашия съюз. Ето тук е името на председателя на републиката, подпишете се и вие до неговото име.

Абдулах Лъва взе бамбукова пръчица, която завършваше с острие. Поряза с камата си лявата ръка и топна върха на пръчицата в кръвта, която бликна от прореза. Подписа документа, излезе пред входа на шатрата и викна към бедуините с гръмовен глас:

— Велик е Аллах и Мохамед, неговият пророк, настъпва нов вечен мир.

Поручик Пикардин също излезе от шатрата и наведе бялото знаме три пъти, в знак, че мирът е сключен.

Тогава от двете страни се разнесоха радостни викове. Бедуините, загърнати в белите си наметала, паднаха на пясъка, пеейки песента в прослава на пророка.

В лагера на французите музиката засвири Марсилезата и нейните звуци се разнесоха далече из пустинята.

Полковник Пикар стана и се приближи до Абдулах.

— Преди малко не поискахте да ми подадете ръката си — каза той тихо, — забелязах, че очите ви избягваха моите. Може би ме считате още за свой враг, но сега вече знаете, че сме приятели. Ето ръката ми, княже.

Но Абдулах се дръпна с презрително движение.

— Аз съм приятел на французите, но не и ваш, полковник Пикар — изрече гордо. Пикар се вгледа слисано в Абдулах. — Презирам неискреността!

— Охо, това е вече оскърбление, което ще заплатите с кръв! Предизвиквам ви на дуел и ако желаете още сега, на това място.

— Желая, и то веднага — отвърна Абдулах мрачно. — Можете да си изберете камата или револвера, на мен ми е безразлично. Или може би ще искате да хвърлим жребий?

— За Бога, не бързайте — викна Пикардин, който побледня още в самото начало на яростния, изпълнен със заплахи диалог. — Тук има недоразумение. Не беше ли Абдулах Лъва оня, който едва преди няколко седмици само беше приятел на полковник Пикар, въпреки националната неприязън между тях? Него ли наричаше сам той най-храбрия, най-разумния полковник? Заклевам ви, благородний княже, кажете ми от кой извор сте почерпили отровата, която унищожи това чисто приятелство?

Очите на бедуина блеснаха.

— Ето я отровата! — викна той. С бързо движение извади от пазвата си подпечатана хартия и с презрителен жест я хвърли в краката на Пикар.

Пикардин се наведе и я вдигна.

— Смъртната присъда! — каза той. — О, кой е бил мизерникът, който е дал в ръцете на Абдулах този фатален документ!

— Брага, предателят! — викна Пикар. — Сега си обяснявам всичко! Да не би този мизерник да ви е предал, че аз съм предложил на френското правителство твоето осъждане? Говорете, благородни княже, нека се разберем напълно.

— Да, така ми каза — отговори Абдулах.

— И какво помислихте за мен? — викна Пикар болезнено. — О, Абдулах, аз не можех да си представя, че едно влечуго може да стигне до летящ орел. Вие, гордият орел, нададохте ухо на лъжите на един клеветник. От това само ме боли, Абдулах…

— Не е ли вярно? — продума бедуинът с треперещ глас. — Значи, това червено куче ме е избрало като оръдие на своето желание за отмъщение?!

— Той ви е излъгал и измамил, благородни Абдулах — обясни Пикардин. — Прочетете това писмо, което пристигна от Париж заедно с документа за мир. От него ще разберете, че полковник Пикар в случая е невинен.

Пикардин подаде писмото, което мъдрецът Мулай, който също бе тук, преведе веднага.

— Проклятието на Мохамед да стигне този безсрамен лъжец — викна старецът, след като прочете писмото. — Той те е подвел по най-подъл начин, благородний мой господарю. В това писмо правителството отговаря на полковник Пикар, че приема неговото искане.за мир, за което полковникът е настоявал тъй силно и че последното унищожава смъртната присъда, произнесена срещу теб.

За миг Абдулах остана като ударен. Страните му пламнаха от срам и очите му се изпълниха със сълзи. После той приближи до Пикар и падна на колене.

— Като знак на опрощение, брате — каза той, — вдигнете ме от пясъка.

Пикар се наведе бързо и вдигна арабина, когото притисна го гърдите си. С дълга прегръдка двамата мъже сключиха вечно приятелство.

След това Абдулах извика грозно:

— Доведете оня мизерник. Искам да поговоря с този мръсен предател!

Слугите се спуснаха да изпълнят заповедта на своя повелител.

— Успокойте се, благородни княже — каза Пикардин. — Негодникът ще бъде наказан, както заслужава. Доколкото ми е известно, името Брага е фалшиво. Всъщност този човек не е никой друг, освен Равелак, убиецът на жени. Ще го изпратим добре окован във вериги в Париж и там ще се изпълни смъртната му присъда, произнесена по-рано!

Абдулах се усмихна със злобна усмивка.

— Този човек е мой — каза той, — по-скоро ще скъсам сключения мир, отколкото да го изпусна от ръцете си.

— Нека бъде така — съгласи се бързо Пикар. Абдулах седна върху възглавниците си и покани офицерите да се настанят до него.

Завесите на шатрата се дръпнаха настрана. Пред входа се появиха осем войници. Те водеха вързан човек. Някой го ритна, Равелак полетя посред шатрата и се свлече в краката на Абдулах. Арабинът въртеше в ръката си ятагана, украсен със скъпоценни камъни. Той погледна с дълбоко презрение нещастника, който лежеше в нозете му. Равелак имаше страшен вид. Той чувстваше, че последният му час наближава. Никаква интрига, никаква лъжа не можеше вече да го изтръгне от гроба, който беше изкопал другиму, но над който се бе надвесил сам.

— Осмели се да ме излъжеш — викна Абдулах и гласът му прозвуча наистина като на лъв. — Кажи ми сега истината или ятаганът ми ще прониже мизерното ти сърце.

Равелак се разтрепера.? — Заблудих се — измърмори той, — сам се излъгах…

— Все така заблуден ли беше, когато си се промъкнал под фалшиво име в лагера на полковник Пикар, лъжливи клеветнико? Кажи истинското си име!

Престъпникът упорито мълчеше. Тогава Пикар не се сдържа:

— Ти си Равелак, убиецът на жени! Ти си същият тоя мизерник, който подпали парахода „Бригита“ и предизвика смъртта на толкова добри моряци! Ти си оня, който угаси толкова невинни човешки живота, убиваше жени по най-зверски начин, ти си най-големият демон, какъвто някога слънцето е огрявало. Не се преструвай, негоднико, че не чуваш!

Равелак наведе глава към земята. Той скри лицето си в пясъка. Това, че е открит и познат, му отне всяка надежда за спасение.

По даден от шейха знак, двама бедуини го вдигнаха от пясъка.

— Слушай, какво ти казвам — спря ги Абдулах Лъва. — Обещах, че ще ти се отплатя достойно за предателството. Обещах ти, че ще напълня джобовете ти със злато и че ще ти дам най-добрия си кон. Абдулах Лъва държи на думата си. Той не потъпква думата, дадена дори и пред най-големия негодник.

Равелак трепна от радост. Нима този арабин е толкова наивен, че е готов да му се отблагодари, вместо да му даде заслуженото наказание, само заради това, че беше толкова неблагоразумно да му даде честната си дума…

— Дайте насам злато и Мустафа да бъде готов.

След няколко мига слугите съобщиха:

— Поръчението на господаря е изпълнено. Твоят кон Мустафа е готов, а ето и двете кесии със злато.

— Изпразнете кесиите в джобовете на този човек. И Абдулах им посочи Равелак. Бедуините напълниха джобовете на престъпника.

— Зашийте джобовете, за да не загуби парите или да не му ги открадне някой.

И това беше изпълнено.

— Няма ли да ми развържете ръцете, благородни княже — осмели се да запита Равелак, завръщайки се към свойствената си наглост, — защото щом като ми позволявате да яхна кон, трябва да имам свободни ръце, за да мога да го управлявам.

Абдулах дори не го удостои с отговор.

— Да излезем всички заедно навън, приятели мои — обърна се той към офицерите, — за да се уверим, дали Мустафа наистина няма равен на себе си. Мустафа е наречен „птицата на пустинята“.

Всички последваха Абдулах, който излезе от шатрата. Равелак също беше изведен навън, там стоеше чудесен кон. Мустафа нямаше нито седло, нито юзда. Шепот от възторг се изтръгна от устата на всички офицери. Лакомите очи на Равелак блеснаха от радост. Този кон наистина беше царски дар, особено за него, който сега можеше да избяга с мълниеносна скорост от враговете си. Най-добрият кон в пустинята, джобове, пълни с пари — звездата на Равелак започваше отново да изгрява.

Абдулах Лъва се приближи до коня си. Той прегърна шията на животното и го целуна. И конят, сякаш почувствал, че това е прощална целувка прилепи главата си до лицето му.

— Остани с Бога, Мустафа, любимецо мой — каза той дълбоко трогнат. — Прости ми, че трябва да те пожертвам за такава противна цел, но честната дума е свята! Сбогом!

После се обърна към Равелак.

— Вярваш ли, че този е най-добрият ми кон? — запита той.

— Как да не вярвам — отговори усмихнато престъпникът. — Мустафа е царят на конете.

— Мустафа е твой. Конят отсега е твоя неделима собственост. Той ще те понесе бързо като мълния из пустинята.

— Благодаря, благородни княже, благодаря!:

— Не благодари. Твоята благодарност би ме опетнила — кресна Абдулах с променен глас. — Устоях на думата си. Но не ти казах по какъв начин ти давам Мустафа. Хайде, бедуини, вържете здраво този негодник и предател, този престъпник и убиец на невинни жени, вържете го за опашката на неговия кон!

Вик на ужас се изтръгна от гърдите на Равелак.

— Милост, благородни, прошка — изплака той и се свлече на колене пред нозете на шейха. — Искам да бъда твой роб, можеш да ме биеш, да ме убиеш, само това не!

— В горещия пясък да издъхнеш, животно долно — викна гневно арабинът. — Ти наклевети един честен човек, ти унижи Абдулах Лъва, карайки го да иска прошка, ето защо нека хиените да изядат сърцето ти и дробовете ти, врани да извадят очите ти.

Пикар, който както всички французи трепна от коравосърдечието на тази присъда, пристъпи напред.

— Гневът ви е справедлив, брате — промълви той на Абдулах, — но в този ден на радост не би трябвало да смущаващ духа си по такъв начин. Макар че този престъпник заслужава мъките на подобна смърт, моля те, дай му по-лека смърт. Нека моите войници го застрелят пред очите ти.

— Дори и да загубя правото да вляза в рая и да не видя свещеното лице на Мохамед, аз настоявам на моето право! Вържете го за опашката на Мустафа. Кълна се в Аллах, че ще пронижа оногова, който не ме послуша.

В момента, когато арабинът произнесе тези думи, Равелак направи отчаян опит за бягство. С един ритник той повали бедуините, които преграждаха пътя му. После със смел скок се хвърли върху гърба на коня. Благородното животно полетя заедно с него напред.

Французите искаха да хукнат след него, но Абдулах им направи знак да останат по местата си. Той извади от дрехата си малка сребърна свирка и я поднесе до устните си. Чу се силно изсвирване. Всички се слисаха, когато видяха как конят веднага се обърна. Сякаш имаше криле и не беше ое докоснал до земята, Мустафа се върна при Абдулах и без да знае как, Равелак се озова пак сред враговете си.

Бедуините се хвърлиха върху него и го свалиха от коня. Една минута само по-късно Равелак беше вързан за опашката на коня толкова умело, че и да имаше свободни ръце, не би могъл да се развърже.

Абдулах поиска камшик.

— Бедни ми Мустафа — пошепна той; — ти никога не си бил удрян. Но сега трябва!

— Милост — изплака отново Равелак. — Забий ножа в гърдите ми, бедуине, аз заслужих смъртта много пъти, но не и такава смърт!

Силен удар по гърба на Мустафа беше отговорът. Конят се изправи на задните си крака. После, сякаш почувствал се обезчестен от този удар полетя напред в див галоп.

Тялото на нещастника се повлече по палещия пясък. След няколко минути не се виждаше нищо, освен пясъчния прах, който се издигна като облак и скри коня и нещастния осъден от погледа на всички присъстващи.

— Бедният ми кон — въздъхна Абдулах и влезе в шатрата си.

Сянката на нощта се беше спуснала над пустинята. Палещото слънце се скри между облаците и горещият пясък бавно изстина. Появи се чудно видение. Това бе кон, потръпващ от изнемога, с влачещо се зад него човешко тяло. Изглежда, човекът все още беше жив. Равелак бе все още жив, можеше да чувства и да мисли. Господ поднесе на този престъпник горчивата чаша на греховете му и той трябваше да изпие всичко до последна капка. Какви мъки, какви непоносими страдания претърпя той в продължение на десет нескончаемо дълги часа, влачен по палещия пясък на пустинята… Лъчите на изгарящото слънце обгориха тялото му и го превърнаха в голяма жива рана. Лицето му беше цялото ожулено. Устата и очите му бяха пълни с пясък. В тая маса от ужасно изтерзана плът още имаше признаци на живот.

Мустафа зърна в далечината оазис. Като луд се спусна натам. Оазисът беше необитаем. Навярно тук не беше стъпвал човешки крак, защото всичко бе запустяло, обрасло в трънаци. Между тях премина жадният кон.

Вързаният за опашката му беше направен почти на решето от големите бодливи тръни, които се набиваха в тялото му като остри ками. Когато Мустафа пристъпи със своя товар до извора, нещастникът лежеше облян целия в кръв, в безсъзнание.

След известно време, обаче, дойде на себе си. Тогава;направи радостно откритие. Същите онези бодли, които го измъчиха така безпощадно, бяха разкъсали въжето, с което беше привързан за опашката на коня. Значи, той беше вече свободен. На десетина крачки от него стоеше Мустафа, с още мокра от бистрия извор муцуна.

Ако и той би могъл да стори същото! Само една глътка, една-единствена глътка, една шепа вода и той би дал за нея цяло царство.

Равелак се опита да се вдигне. Но краката му не го държаха. При най-малкото движение чувстваше по цялото си тяло хиляди страшни болки. И когато най-после все пак успя да се надигне сред неизразими болки, той се почувства пак прикован към земята от голямата тежест от двете страни на тялото си. Това бе златото, с което му бяха натъпкани джобовете.

— Златото, проклетото злато — изпъшка той. — О, в тази пустиня няма дори един грабител, който да ме отърве от него. Бих го благословил за това!

Но никой не дойде да го освободи от съкровището му.

Конят започна с апетит да пасе. Равелак му завиждаше, че може да се движи свободно.

Падна нощ. Луната се показа между облаците и пръсна бледа светлина над тихия оазис. Конят дремеше в тревата и си почиваше след бясното препускане из пустинята. Но измъченият от болки човек не можеше да заспи. На него не му беше дадена благодатта да забрави. Равелак не можеше дори да затвори очите си, въпреки че опита няколко пъти. Изведнъж Мустафа изправи глава и наостри уши. Равелак забеляза това и цял потрепера от страх. В следващия миг конят зацвили. Очите му се защураха уплашено наоколо. Чу се необикновен шум, идващ откъм трънаците. Показа се грамадно животно. Равелак помисли, че полудява от ужас. На десетина крачки от него стоеше лъв, готов да се хвърли върху жертвата си. Но неговите очи не бяха вперени върху човека. Лъвът гледаше Мустафа. Благородното животно стоеше като вцепенено.

Същият миг лъвът направи голям скок, сграбчи коня за врата и го блъсна в тревата. Само един вопъл, един страшен предсмъртен рев наруши тържествената тишина на нощта. Лъвът разкъса врата на Мустафа и лакомо засмука топлата кръв от младото тяло на коня, който се гърчеше в предсмъртни конвулсии. Равелак не изпусна нищо от тази ужасна сцена. Погледът му не се откъсваше от страшния звяр и неговата безжизнена жертва. Умът му започна да се помрачава от страх. Искаше да помоли господа, всемогъщия Бог, да не го прави жертва на същата участ, но престъпникът не намери думи за молитва дори пред смъртта. Вместо молитва, проклятие излезе от устата му.

Изведнъж той замръзна. Лъвът се беше обърнал към него. Величествено махна опашка, изви глава и остана за миг в това положение. Дивият звяр беше подушил близостта на човек. После с едно движение, с един скок и лъвът от разстояние десетина крачки се озова при вързания човек. Равелак се надигна. С последно свръхусилие понечи да побегне. Но в същия миг ноктите на лъва се впиха в гърдите му. Звярът разкъса тялото на Равелак на две. Заблиза кръвта и откъсна сърцето на престъпника. Онова черно, предателско сърце, което беше сторило толкова злини и изпитваше такава омраза към другите.

Тялото остана почти незасегнато. Лъвът се беше заситил само с кръвта на Мустафа. Разтърсвайки гривата си, той напусна оазиса.

Тогава се приближиха хиените. Те се нахвърлиха лакомо върху разхвърляните останки и изядоха месото от костите.

Когато слънцето, младото златисто слънце, на сутринта се показа и освети арената на грозната нощна сцена, от Равелак, убиеца на жени, не беше останало нищо. Само куп злато, няколко парцали, изцапани с кръв, сочеха мястото, където получи заслуженото наказание този презрян престъпник. Множеството невинно убити от него бяха най-сетне отмъстени.

29.

Полковник Пикар се върна при частите си, придружен от своя адютант Пикардин. Над пустинята вече се свечеряваше. Абдулах не искаше да остави гостите си да заминат, преди да ги нагости както подобава. Пикардин още не подозираше, че смелата спасителка на Лучия, за която Пикар му разказа с толкова възторг, е самата Павловна, неговата избраница. Поручикът яздеше мълчаливо редом с Пикар, докато всички други офицери бяха избързали напред.

— А сега — каза той на полковника, — какво ще стане сега? Вие ще се върнете в Париж, заедно с невястата си, а аз ще трябва да остана сам сред тая пустиня, без да имам поне едно сърце, на което да се опра, което да ме обича.

— Какви мисли ви спохождат — погледна го полковникът. — Аз в Париж? Бих ли могъл да се върна без заповед на моите висши началници? Можеш да бъдеш уверен, че те ще направят всичко възможно да не напусна скоро Африка. Влиянието на Естерхази и Пати дьо Клам е още доста голямо. Тези двама мизерници ще положат всички усилия, за да ме задържат далече от родината. Моите показания биха могли да ги унищожат и да оправдаят нещастния Драйфус. Поне засега ще останем заедно, драги приятелю, и ще понесем в приятелство общите неволи и радости.

Те си стиснаха ръцете.

— Знаете ли — поде след къса пауза Пикардин, — че този благороден шейх ни устрои грозно празненство.

— За какво говорите?

— Мисля, че чрез бързото екзекутиране на Равелак той ни лиши от един свидетел, който в много работи щеше да ни бъде необходим срещу Естерхази.

— Вярвате ли, че този тип е бил във връзка с Естерхази?

— Обзалагам се, че никой друг освен него не би могъл да го изпрати в нашия лагер. Само един висш офицер като Естерхази или Пати дьо Клам биха могли да оформят документи на името на фелдфебел Брага. Колкото повече се замислям, толкова по-ясна ми става цялата тази история. Равелак е бил натоварен да ви убие. Уверен съм, че това е бил техният план. Сега, благодарение на Бога, опасността е избягната. Кой знае в коя част на пустинята е станал плячка на гладните хиени…

— Да побързаме — подкани полковникът. — Нещо ме тегли към моята Лучия, искам по-скоро да видя в какво положение се намира.

Двамата офицери препуснаха в галоп. Скоро френският лагер се появи пред погледа им. През деня войниците бяха успели да издигнат вече палатките. Луната хвърляше бледата си светлина върху белите платнища. Наоколо владееше дълбока тишина. Само монотонните стъпки на часовите нарушаваха нощния покой, но и шумът на стъпките се заглушаваше от пясъка. Двамата приятели слязоха от конете. Те се приближиха до палатката, над която се развяваше трицветното знаме на републиката.

Емил фон Пикардин хвана ръката на приятеля си и я стисна.

— Господи, какво е това?

Той едва чуто произнесе тези думи. Беше необикновено развълнуван. Но коя беше причината за това внезапно вълнение?

От палатката се чуваше мелодичен женски глас, който пееше позната песен. Една руска тъжна мелодия, сякаш с треперещи сълзи в нея; Изпълнена с любов и печал, песента отекваше сред тъмната пустинна нощ.

— Песента, нейната песен, нейният глас!

С лице побледняло като на смъртник, с ръце, треперещи като младо дърво сред ураган, посрещна Емил фон Ликардин тези думи.

— Пикардин, приятелю, брате, какво ви е?

Думите на полковника не бяха чути. Като обезумял Емил се спусна напред. Той дръпна с неудържимо движение завесата на палатката.

— Павловна! — викна като луд. — Павловна, ти ме викаш с песента си. Наистина ли това е твоят глас или е само сън?…

Тогава крехката женска фигура полетя към него с вик на възторг и радост. Тя се хвърли в прегръдките му и обхвана врата му, притискайки главата му към гърдите си.

— Емил, Емил, обични ми, ненагледни мой!

— Павловна, красавице моя, нежна ми невясто!

Устните им се сляха в безкрайна целувка. Най-после разделените се намериха отново. В тази отдалечена пустиня Бог съедини две сърца, които се обичаха с толкова вяра, с такава чиста любов.

Емил отведе любимата си вън от палатката. Там те бяха сами и необезпокоявани.

— Павловна, любов моя, кажи ми — прошепна тихо на ухото й, — моя ли си ти тялом и духом? Остана ли ми вярна въпреки дългата раздяла, въпреки земите и моретата, които ни деляха един от друг?

Павловна обхвана с ръка шията на обичния си, издигна другата към небето и даде тържествена клетва, чиито свидетели бяха само сребристата луна, блестящите звезди и необятната шир на величествената пустиня.

— Връщам се при теб — изповяда тя на ухото му, — така, както сме се разделили. Бях наистина обградена от човешка подлост и омраза. Често пъти бивах изправяна пред самото падение, но твоето име, споменът за теб и Господ винаги ме избавяха. Кълна ти се, твоята Павловна остана чиста и недокосната.

— Павловна, сладко мое момиче, Павловна, ти си ненагледната ми годеница…

Той я притисна отново към гърдите си и те останаха дълго време така притиснати, с устни впити в дълга нежна целувка.

През тази нощ пустинята беше свидетелка на много любовни шепоти, защото и Пикар в своя ъгъл стоеше до Лучия.

Ако за всяка целувка през тая нощ би се вдигнала по шепа пясък от пустинята и би поникнала зелена трева на негово място, то вълшебни оазиси биха се появили в околността на Марбел ел Сур! Из оазисите би потекъл малък извор, ако всичките пролети сълзи на приятелите се бяха събрали на едно място, докато оплакваха претърпените от Павловна страдания. А онзи оазис би се нарекъл с право „оазисът на вярната любов“.

Но ние живеем в прозаичен свят, където чудеса не стават. На следната утрин не беше поникнал нито стрък трева, а лагерът на французите почиваше все върху същия пясък на пустинята, както и преди.

Полковник Пикар очакваше само нощната прохлада, за да заповяда на войсковите части да тръгнат. Току-що бе прозвучал сигналът за тръгване когато се приближи горда кавалкада от арабски конници. Това бе Абдулах с няколко придружители, който идеше да се сбогува с французите. Той носеше богати и красиви дарове, златни предмети със скъпи камъни по тях. Предложи ги на Пикар, Пикардин и на Лучия като спомен за пребиваването им в пустинята. После се приближи до Павловна. С дълбока почит се поклони пред нея.

— Прекрасна девойко — изрече, — ти пожертва много време за мен. В твоето приятно общество аз опознах не само френския език, но и много съкровища на твоята душа. Най-напред ти ме научи да познавам и уважавам женската добродетел. Ти, гордо и чаровно момиче, ми показа как може невинността и чистотата на една душа да победи дори и посред пустинята един горещ, буен и пълен със страсти мъж. Позволи ми, звезда на пустинята, да ти се отплатя за душевните съкровища със земни дарове.

Абдулах направи знак. Двама бедуини доведоха една едногърба камила, която едва носеше товара.

— Злато, слонова кост и скъпоценни камъни — обясни арабинът. — Малка отплата за неоценимото добро, с което сега ще трябва да се разделя. Приеми тази камила заедно със съкровищата, които ти носи, и ги дай на избраника си като зестра. Зная добре — продължи арабинът трогнато, — че този благороден младеж ще се чувства достатъчно богат, щом като има теб, дори и да си бедна. Но Абдулах Лъва те счита като своя сестра и иска да ти даде богата зестра като на княгиня.

А сега бъдете щастливи, приятели мои. Обичайте се, защото любовта, казва нашият пророк Мохамед, само любовта може да владее земята, да осветява звездите, да движи листата на палмите и хорските сърца. Единствено тя ще живее и тогава, когато светът ще се разруши. Ако някога почувствате нужда от приятел, от помощник или спасител, спомнете си за вожда на бедуините от пустинята.

Благородният арабин протегна ръце на младите двойки. После се обърна бързо, за да не види никой сълзите му. И преди французите да успеят да го задържат, скочи на коня и тръгна придружен от хората си…

Връщането в лагера мина благополучно без никакво произшествие. Двете двойки решиха да се свържат навеки. Набързо импровизираха скромен олтар. Пред него коленичиха Пикар с Лучия и Пикардин с Павловна. Стар военен свещеник ги благослови и съедини ръцете им. А когато произнесе последното „амин“, музиката изсвири химн, който прозвуча тържествено далече в пустинята. След това почетна рота даде залп.

В-палатката на Пикар бе уредено тържество, на което бяха поканени свещеникът и всички офицери.

Пикар и Пикардин не забравиха своите части. Войниците също получиха добър обяд, а щастливите съпруги раздадоха подаръци. Празненството беше двойно. Сватба и сключване на мир!

Но масата не беше още вдигната, когато внезапно се чу проточеният вик на часовоя:

— Кой е там?

Само след няколко минути един куриер, покрит целия с прах, влезе в палатката. Той носеше телеграма от правителството до полковник Пикар.

— Някакво ново нещастие? — пошепна той, разкъсвайки печата.

Прочете телеграмата и скочи като наелектризиран.

— Приятели — викна. — Още тази вечер трябва да замина за Париж. Там стават важни събития и изглежда, че най-после слънцето на правдата ще освети тъмната лъжа. Емил Зола е хвърлил ръкавицата в лицето на клеветниците. Подобно на свети Георги, който победи змея, той е завел дело срещу всички ония, които осъдиха нещастния капитан Драйфус. Да се радваме всички заедно, приятели. Граф Естерхази е свален от поста му и е даден под съд. Викат ме в Париж като свидетел срещу него. Жена ми ще ме придружи, а ти Пикардин, ще дойдеш също с жена си заедно с мен. Да вдигнем чаши, другари, да вдигнем наздравица. Да живее правдата, да изчезне всяка лъжа и грях! За здравето на мъченика от Дяволския остров, за невинния, многострадалния капитан Драйфус!

— За свободата, честта и щастието на Драйфус! — отекна въодушевено от всички гърла.

Още същата вечер Пикар и Пикардин, придружени от красивите си жени, заминаха за Париж. Пред тях бяха вероломството и подлостта, трагичният пожар, при който загина Лучия. Но те не знаеха всичко това. Бяха щастливи…

30.

Пак трябва да върнем нашия разказ назад. Ще започнем оттам, откъдето Матийо Драйфус и Херманса решиха да пребродят всички кръчми и свърталища в Париж, за да намерят Андре.

Матийо се беше разбрал с все още заемащия поста директор на полицията в Париж Гилберт и по настояване на Ла Бриер, Гилберт обеща на нещастната майка и огорчения чичо да ги подпомогне в това трудно и опасно дирене.

Докато се вършеха приготовленията, детето, търсено с такава жар, се намираше още при дядо Карус и обитаваше неговата маза, където старикът събираше дрипите си. Както ни е известно, мазето се намираше зад гърба на един гараж в двора на кръчмата „При веселия руснак“. Читателят навярно си спомня и за това, че освен Андре и дядо Карус и друг човек живееше в същото мазе — измъкналата се по чудо от катакомбите Мелиора. Дядо Карус, макар и порядъчен пияница и не по-малък крадец, притежаваше добро сърце и се грижеше колкото можеше за циганката. Той почти не излизаше от къщи и стоеше непрекъснато до леглото й. Дори малкият Андре правеше за нея каквото можеше с голяма любов. Поставяше на челото на болната студени компреси, галеше горящите й страни с малките си ръчички и шепнеше нежно:

— Мелиора, Мелиора!

Циганката най-после се съвзе. Един ден тя се почувства добре и реши повече да не безпокои своя благодетел. Разбираше, че дядо Карус не е богат.

— Ти не се грижи напразно за мен — каза тя в деня, в който реши да си тръгне. — Една случайност ми даде в ръцете голяма сума американски пари. Вземи ги като отплата за добротата ти. Тук има петстотин долара.

С тези думи Мелиора постави пред слисания старец пет банкноти по сто долара.

— И всичките те са мои — възкликна слисан той. — Мое състояние… Днес е ден на щастието, който трябва да отбележим с червено в календара. Андре, дете мое, обични мой, ела насам. Сега сме богати, много богати, защото петстотин долара, дявол го взел, колко франка правят? Ах, само една минута да ги пресметна! Тук има стар календар, намерих го веднъж в стар сандък за пепел, в него са отбелязани всички чужди пари и каква е стойността им във франкове. Чакай да видим, чакай да видим…

Той седна, треперещ от вълнение върху куп стари дрехи, взе скъсания календар върху коленете си и започна да го прелиства с надежда да намери това, което търсеше.

— Едно парче тебешир, Андре — помоли.

Детето донесе тебешира. Дядо Карус започна веднага да шари големи неравни цифри и да ги събира най-старателно.

— Не можах точно да го изкарам — промълви изпотен от напрежение той. — Но тъй, около хиляда франка все ще направят. Стотина франка повече или по-малко не играят роля. Все пак е достатъчно, вече сме богати, големи хора. Отсега нататък нека други събират парцали из Париж, ние няма да се занимаваме с това, моето момче. Ще тръгнем по света, ще си купим къщичка някъде на село, къща с хубава градинка, ще си имаме крава, която ще ни дава мляко, масло и сирене. Ах, ще бъде живот като в рай! Ти ще станеш голям и здрав на село, обични ми Андре.

— Но трябва да вземем с нас и Моли на село — предложи детето.

— Непременно, ние Сме едно цяло — ти, аз и скъпата ни козичка.

Мелиора ги гледаше, без да отрони нито дума. Изпитателният й поглед се спря върху Андре. Тя имаше замислен вид, нещо сякаш се мъчеше да скрие от тях. Но изведнъж странна усмивка заигра по устните й.

— Раздрънках се — сепна се дядо Карус — и дори забравих да благодаря на теб, моята благодетелка. Но чакай, с думи нищо не може да се направи, ще ти дам доказателство. Ти ми подари цяло богатство, искам да ти дам и аз нещо в замяна.

Той се вгледа внимателно в тялото на циганката.

— Искаш да излезеш между хората, а си облечена по мъжки, така както си скиторила из катакомбите. Може би искаш да се превърнеш пак в жена? В такъв случай и аз мога да ти подаря нещо.

Той изтича до купа със стари дрехи и се върна с красива черна копринена рокля. Макар че беше доста демодирана и не отговаряше на размерите на Мелиора, тя все пак бе доста хубава, изработена от скъпа и тежка копринена материя.

— Погледни тази рокля — каза дядо Карус, разгъвайки я пред Мелиора, — подарявам ти я. — Принадлежеше на старата Казота, която искаше да я погребат с нея. Тя не беше добра жена, но имаше навик — скъпите рокли обличаше много рядко от икономически съображения… А сега, моля те, седни тук и поправи малко роклята. Струва ми се, че ще ти дойде широка и къса.

— Благодаря, дядо Карус — трогна се циганката. — Твоят подарък ми идва тъкмо навреме, пък и виждам, че е от сърце. Но преди да си я поправя, бих искала да те запитам нещо.

— Да ме запиташ?

— Касае се за това дете, за Андре. Челото на старика се помрачи.

— Кажи ми, дядо Карус, как попадна при теб момчето? Той не ти е нито внуче, нито твое дете, това го знам. По какъв начин сте заедно?

Дядо Карус направи сърдита физиономия.

— Такива са хората — измърмори той, — в края на краищата всички са любопитни.

После поклати енергично глава:

— Ако искаш, ще ти върна обратно петстотинте долара, но на този въпрос не мога да ти отговоря.

— Добре, добре — съгласи се Мелиора с престорена незаинтересованост. — Не ме интересува толкова много. Но за изпроводяк да изпием заедно бутилка абсент? Ето ти пари, върви и купи една от „Веселият руснак“.

— Абсент — възкликна дядо Карус уплашено. — Абсентът е чиста отрова. Отдавна отвикнах да пия това питие и никаква земна сила не би могла да ме накара да го започна пак. Да, обична Мелиора — продължи старецът самохвално, — доскоро бях пияница от първи разряд и когато се напиех, бях в състояние да извърша беззакония, за които често пъти съм бил затварян. Но откакто това дете е при мен, откакто станах за него баща, се заклех да не пия освен с мярка. Особено абсент…

— Но вземи поне за мен една бутилка — помоли циганката. — Искам да пийна малко, за да се съвзема.

— За теб, за да не ти откажа, ще го сторя — кимна Карус и се отдалечи.

Той се върна скоро с бутилка, пълна със зелена течност и с една чашка. Мелиора напълни чашката и отпи малко.

— Прекрасно — каза тя със задоволство. „Веселият руснак“ изглежда има добри напитки.

После, сякаш случайно, тя разля няколко капки по масата.

— Да, абсентът на „Руснака“ е добър — съгласи се дядо Карус. — Поне тогава, когато аз още пиех, в цял Париж не се намираше по-добър абсент. Само да видим…хм… да… все същите качества, другаде такъв абсент не се намира.

Той изтри с пръсти капките по масата и ги поднесе до устните си.

— Но за нищо на света не бих пил както преди — продължи той. — Дори за всичките съкровища на Париж! Но една малка чашка, мили господа, и най-честният човек на земята може да изпие. Пък и защо да не вкуся малко — разсъди Карус. — Не бива да се отказва на дама. Зная аз какво се полага.

Ръката, с която хвана чашата, затрепера. Изведнъж го обзе диво желание, с една необуздана страст към питието, от което се въздържаше цели седмици. Той надигна чашката и я изпразни на един дъх.

— Добра е за стомаха — промълви замечтано и додаде: — Дявол знае защо от известно време ме наболява често. Една такава чашчица ще ми дойде добре.

Мелиора бързо му напълни втора и му я подаде. После се занизаха една след друга, докато стъклото се поизпразни. Дядо Карус се развесели и стана по-разговорлив.

— Красив е животът — избъбра той с влажни очи.

— По-рано, когато още нямах Андре, бях диво животно. Ах, само като си помисля как живеех сам и изоставен тук, иде ми да заплача, да рева, да рева от все сърце.

И наистина той заплака, хълцайки като бито дете. Мелиора го галеше, наливайки му нови чашки абсент.

— Момчето наистина е много мило. Обзалагам се, че е от добро семейство.

— Добро семейство? И аз така мисля. Видях майка му — жена елегантна и много красива. Тя е много посърнала и без настроение, но питам аз, чудно ли е, когато мъжът й е затворен на Дяволския остров? Невинен!

— викна дядо Карус, удряйки с юмрук по масата, макар че на Мелиора и през ум не й минаваше да му противоречи. — Невинно е осъден капитан Драйфус! Как бащата на моя Андре ще е предател? Виждаш ли, пак ме заболя стомахът. Налей ми още една чашка.

Мелиора му напълни водна чаша, която беше на масата. Старият пияница се пробуди в него и той я изпразни наведнъж, сякаш наистина беше пълна с вода.

— Госпожа Буланси е цяла каналия — викна той.

— Тя и черният майор са виновни. Те озлочестиха цялата фамилия Драйфус.

— И с какви средства?

— Престъпления, дяволски планове. Ах, знам ли аз какви не още мръсотии. Знам само едно, обаче, че това невинно дете те откраднаха от майка му и го дадоха в училището за крадци при Гаспар Мурие, един истински престъпник… Да опустее макар, пак ме заболя стомахът. Когато само си помисля за детето, но дай ми още една чашчица. Да. Пиянството е грях — продължи добрият дядо Карус ненужната си изповед за трезвеност. — Трябва да отвикнеш от пиенето, иначе ще се разсипеш. Ще се разсипеш, ти казвам. И моят Андре би пропаднал, ако не бях го спасил. Навярно щеше да остане в училището за крадци при оня мизерник Гаспар Мурие, или би умрял по пътищата от глад. Но аз го спасих! Аз му върнах, така да се каже, живота. Ако може да се каже, съм негова майка. Не, неговия баща искам да ка… Не, майка. Не, и майка и баща съм му аз. Не е ли вярно моето момче? Ние няма да се разделим никога…

Детето, което досега си играеше в единия ъгъл с козата, вдигна глава. То се вгледа уплашено в червеното лице на стареца, пламнало от алкохола.

— Дядо Карус — изплака, свивайки молитвено ръце, — ти пи. Нали се закле, че няма да пиеш?

— Лудост — поклати глава усмихнато старецът. — Аз съм пил? Какво говориш. Тази дама изпи абсента. От две чашки един разумен човек не се напива.

— О, дядо Карус, сега няма да можеш да отидеш на село — въздъхна печално момчето. — Няма да имаме хубава градина, а Моли — зелена тревица. Трябва да останем тук, в тази маза. Защото ти каза: Нека Бог ме накаже, ако пропия. И сега той ще те накаже…

Старецът се вгледа в детето с опулени очи.

— Какво? Няма да отидем на село ли? — викна той. — Кой каза това?… Още сега отивам при някой банкер да сменя парите. В същия момент. — Той опипа джоба си, където бяха банкнотите, подири шапката си, постави я наопаки на главата си и без да каже дума, излезе със залитане от мазето.

Може би той щеше да се върне, би останал, ако беше усетил тържеството в погледа на Мелиора, с който тя го изпрати. Но дядо Карус не виждаше, нито чуваше нещо в този момент. Пиян от абсента, в него бе убит цял рой от мисли и чувства. Въпреки това бе въодушевен от благороден порив, когато прекоси мръсния двор на къщата. Искаше да има бистър поглед, за да не би банкерът да го излъже при смяната на доларите. Бе намислил да занесе франковете, които щеше да получи, направо в спестовната каса. Нека си стоят парите там, докато намери подходяща къща на село. На влог парите бавно, но сигурно се увеличават, все пак се умножават. За нищо на света той не би ги държал у себе си. Човек в края на краищата си има своите слабости. Сигурно би изхарчил някой и друг франк от тях, знае се за какво… А това не бива да стане! Би било безумие!

С тези мисли дядо Карус стигна до тесен и мрачен коридор, който водеше към улицата. От него паянтова врата извеждаше в кръчмата „Веселият руснак“. Тя бе отворена. Смях, глъчка, шум на чаши, познати гласове достигаха до ушите на стареца. Обонянието му се подразни от ракиените и бирените пари, мириса на вкусните ястия и тютюневия дим.

Колко позната атмосфера! Карус напъха ръцете си в джобовете и погълна жадно тази смесица от отровни изпарения. После се приближи нерешително до прага и разгледа вътрешността на кръчмата станала синя от тютюнев дим. Бяха все познати лица, стари другари по чаша, с които бе преживял много весели часове. Ех, господи, с такива добри приятели да размени някоя и друга дума, да изпие чашка-две не би било голям грях…

Дядо Карус прекрачи прага. В същия миг цял затрепери.

— Ти се закле — прозвучаха в ушите му думите на детето — и Господ ще те накаже, ако престъпиш клетвата си.

Наказание? Може да му отнемат детето, радостта на душата му, ласката на грешния му живот. Само това не, само това не! Той трябва да отиде при банкера, да остави парите на сигурно място. Далече, далече от тук.

Дядо Карус понечи да се върне. Искаше да отмине кръчмата. Но някой го повика по име. Двама стари приятели го зърнаха.

— Дядо Карус — избъбриха почти едновременно те. — Ето стария доктор на парижките вехтошари!

Спуснаха се към него, взеха да се шегуват и го повлякоха със себе си в кръчмата.

— Оставете ме на мира… не искам… заклех се…

— Заклех се? Ха-ха, дядо Карус се заклел, че няма да пие вече. Сякаш ние не виждаме, че едва се държи на краката си.

Накараха го насила да седне на един стол до тях. Кръчмарят донесе голяма бутилка с ракия и я постави пред верните си клиенти.

— Да живее дядо Карус — викнаха от всички страни.

— За твое здраве, дядо Карус.

Вехтошарят се втренчи нерешително в чашата. После я поднесе бавно и плахо към устните си.

— Ще я изпия, ще я изпия до последна капка. После блъсна чашата в земята и викна:

— Дявол го взел, чудесно питие. Дай, дай още!

31.

Кръчмарят от „Веселият руснак“ беше наистина от руски произход. Казваше се Галински и бе от едно малко село близо до Варшава. От баща си, производител на ракии, беше научил занаята да приготвя различни отрови, които бавно, но сигурно унищожават човешкия живот и го подготвят за мъчителна смърт. Всички тези спиртни напитки — червени, зелени, жълти иди синкави, подредени в големи блестящи стъкла, бяха повече или по-малко от такова естество. Бяха приготвени от господин Галински и убиваха нервите или стомаха по най-ужасен начин. Питиетата му имаха свойството да напиват много бързо пияча. Всеки, който се напиеше при „Веселият руснак“ не излизаше от кръчмата, докато не даде и последната си пара, а Галински вземаше своето от малки и големи. Ожулваше безбожно своите клиенти — както бедни, така и богати. Смяташе, че от дядо Карус няма какво да вземе. Но старият вехтошар беше много забавен, когато се напиеше, говореше с такава охота, че всички други не си тръгваха от кръчмата цяла нощ. И работата вървеше добре. Ето защо кръчмарят беше много услужлив. Той добавяше незабелязано в чашата на стария повече алкохол, отколкото друг път и хубавата напитка не закъсня да покаже ефекта си. Дядо Карус изпи още една чашка. Сега пак стана бившия дядо Карус, оня голям шегобиец, някогашния весел пияница, когото така силно обичаха клиентите на „Веселият руснак“. От друга страна излишно ще е да споменем, че тези посетители бяха джебчии, крадци и всякаква друга паплач.

В кръчмата влязоха трима души и тяхната външност показваше, че са от тукашното общество. Това бяха двама мъже и една жена. Единият имаше червеникава коса и бе с обръснато лице, другият беше с дълга брада и носеше тояга в ръката. Жената беше млада и красива, но небрежно облечена като скитница.

— Пътуващи музиканти или комедианти — измърмори Галински, свикнал с подобни посетители.

Той направи знак на момчето да им прислужва, а сам се задълбочи в играта на карти.

Комедиантите седнаха на отдалечена маса в ъгъла и поискаха бира и нещо за ядене, като не дадоха вид, че се интересуват от това, което ставаше наоколо. Те изглеждаха вдълбочени в разговор. Играта на карти продължаваше. Но като че ли вървеше насила, защото никой не искаше за заложи много, а оня, на когото разчиташе Галински, не искаше и да знае за играта.

Соломон Бенас, известен като Дулсети, приседна до Карус, след като му беше обменил доларите.

— Защо не играеш, дядо Карус? — запита го той. Пияницата трепна като пробуден от сън.

— Защото нямам пари — отвърна той.

— Нямаш пари ли?… Смешнико, ами че пред себе си имаш три хиляди франка…

— Те са моята селска къща — отговори вехтошарят, притискайки по-силно с ръка банкнотите.

От този отговор Соломон Бенас не остана доволен.

— Каква селска къща? — попита той тихо. — Нямаш ли добро жилище в мазето на тази къща?

Пияницата се надигна сърдито.

— Да те вземе дяволът, проклети евреино. Достатъчно си ме крал и лъгал в живота. Тези пари не можеш да ми ги вземеш. Те са на момчето, на моето мило дете. Искам да му купя хубава къща на село, за да може да живее в нея като барон.

— С три хиляди франка? — пошушна му Бенас на ухото. После добави ласкателно: — Повярвай ми, дядо Карус, знаеш, че никога не съм те съветвал нещо лошо, но с три хиляди не можеш да купиш дори селска колиба. Можеш, обаче, да удвоиш състоянието си, ако поискаш. Който не рискува, не печели. Хайде, дай парите насам. Опитай си щастието. Ако ти провърви, ще имаш десет хиляди франка вместо три.

Пияницата се съпротивляваше, но все по-нерешително.

— Наречи ме както искаш — продължи изкусителят, — ако не се върнеш с джобове пълни със злато. После ще живееш на село като граф.

— И моето момче с мен? — викна Карус с надебелял език. — Но да разваля парите не мога… Да спечеля… само това ти казвам, Соломон, да му мислиш, ако не спечеля.

— Непременно ще спечелиш — отвърна евреинът през смях.

После той раздели парите на Карус на три.

— Така. Сега можеш да започнеш — подкани го.

— Как ще започна, когато дори не познавам картите?

— Сложи на червената дама — посъветва вещо Соломон Бенас тъй високо, че се чу дори на съседната маса.

— На червената дама — повтори пияницата, протягайки част от парите.

В същия миг Галински завъртя картите в ръцете си. Червената дама се плъзна между пръстите му. Със светкавична бързина я нагласи където трябваше. После започна спокойно да раздава картите. Червената дама загуби. С алчно движение той прибра банкнотите.

— Няма нищо — каза Соломон Бенас, потупвайки приятелски по рамото дядо Карус, който се вцепени. — Първият опит не сполучи, но сега ще дойде сигурно печалбата. Дамата не излезе щастлива, хайде сега да заложим на попа. На попа! — викна Соломон силно, виждайки, че неговият съучастник Галински се караше с един клиент за пет сантима и не беше внимателен.

Галински направи знак, че е разбрал. После отново разбърка картите със същата вещина и бързина. Попът също загуби. И втората купчина банкноти премина в банката.

Карус вдигна бавно глава. Лицето му пламна, сънливите му очи се разтвориха широко. Опасността го беше събудила.

— Последен път — викна той и без да пита евреина, заложи третата купчина на валето.

— Валето няма да ме остави — избъбра той възбудено. — Парите са на детето. Залагам на валето, нека бъде негов патрон.

— Чудно — засмя се евреинът. — Дядо Карус започна да се шегува. Сега ще тръгне като по вода.

— Да, като по вода — повтори вехтошарят. — Хей, момче, дай един лимон!

Галински и Бенас се изплашиха. Знаеха, че щом дядо Карус смуче лимон, веднага изтрезнява.

— Да продължим — предложи Галински.

Той размеси пак картите и валето отиде пак където трябваше. Но Карус протегна ръка.

— Не давай — викна той, — докато не ти кажа. — Ах, ето лимона. Добре, добре.

Взе лимона, стисна го в ръката си, изсмука сока, а после изяде цялата му вътрешност и захвърли кората. Процедурата малко го пробуди.

— Можем ли да започнем? — запита Галински. Карус потвърди с глава. В същия момент някой му пошушна на ухото:

— Накарай го да разбърка още веднъж картите. Негодникът те излъга вече два пъти.

Когато вехтошарят се обърна, видя зад гърба си червенокосия комедиант: Другият с дългата брада се беше приближил до стола на Галински, а хубавата жена с китарата в ръка стоеше на вратата.

— Дай насам картите — каза дядо Карус, — искам да ги размеся още веднъж аз.

Руснакът се стресна и размени със Соломон неспокоен поглед. Но не посмя да откаже на Карус и му протегна картите безмълвно. Карус ги разбърка и ги подаде обратно на Галински. Руснакът почувства, че всички очи са отправени към него. Играта започна. Един ред карти паднаха, без валето да се появи. Кръчмарят трепна за миг. По знаците, които картите имаха, той усети, че сега е ред на валето. Държеше го в ръката си и ако го дадеше, Карус щеше да спечели. Затова направи знак на Соломон Бенас, който удари с лакътя си една бутилка с бира, която се разля върху масата. В същия момент, използвайки суматохата, Галински смени бързо картата, мислейки, че никой не го наблюдава. Масата беше веднага очистена.

— Да продължим, за да свършим — викна Галински.

После раздаде картите.

— Валето — викна той. — Загуби, Карус.

Със задавен стон дядо Карус рухна на стола си. Той изглеждаше съвършено замаян. Но безсъзнанието му трая само момент. После изведнъж скочи като разярен тигър и се хвърли върху Галински. Кръчмарят се търколи на пода заедно със стола си. Карус се хвърли отгоре му. С вид на див звяр го сграбчи с едната си ръка за гърдите, а с другата, свита в юмрук, го удари два пъти по лицето.

— Парите ми — викна вехтошарят. — Върни ми парите! Измами ме, ограби ме… знам добре… беляза картите, подлецо… Парите или ще те пребия.

— Убийство… убийство — викна Соломон Бенас и скочи през прозореца на двора. Известно беше между вагабонтите в Париж, че когато работите стигнат до бой, старият Бенас бързо изчезваше. Но да не забравим да напомним, че въпреки голямото си бързане, той все пак обра купчината банкноти, която беше останала на масата.

Кръчмарят на крадците направи опит да се освободи от налягащото го коляно на вехтошаря. Това би му се удало леко, защото Галински беше много по-силен от стария вехтошар, но старецът беше добил свръхчовешки сили. В отчаянието си той стисна кръчмаря за гърлото и Почти го задуши.

— Ще ми върнеш парите или ще те убия — кресна Карус. — Парите дори не са мои, те са на Андре, на детето. За него исках да ги запазя, да го заведа на село, да заякне и да се засили. Не е свикнало с въздуха в мазето… ах, какво знаете вие, как трябва да се гледа едно дете от добро семейство! Парите ми! Не ме карай да мърся ръцете си. По-скоро ще върна Андре обратно на родителите… ще им кажа истината… не аз го откраднах, аз няма да пострадам… За последен път те питам, проклети злодеецо: ще ми върнеш ли парите на Андре? Мълчиш… клати глава… пукни тогава, куче проклето!

Може би Карус щеше да изпълни заканата си, ако в същия момент в кавгата не беше се намесило трето лице. Това беше младата жена, влязла в кръчмата с двамата мъже. Докато Карус говореше за детето, тя бе обзета от неописуемо вълнение. Особено името Андре й направи поразително впечатление.

32.

Андре!

Това име беше сякаш чародейно за нея. Младата жена се приближи като хипнотизирана. Лицето й беше бледо като восък, очите й отворени и изпъкнали до неузнаваемост, устните й трепереха. Тя се спря зад гърба на Карус и го хвана за раменете.

Такава сила и толкова енергия имаше в нейните движения, че вехтошарят не можа да се противопостави. Той пусна жертвата си и стана. С разсеян поглед се вгледа в младата жена.

— Какво искаш от мен? Защо ме спираш да убия това животно?

Жената хвана ръцете на стареца. Гърдите й бурно се надигаха, думите й едва се чуваха.

— Кажи — прошепна, — кажи ми истината… Ти преди малко произнесе едно име, Андре… ти каза, че е дете от добро семейство…

Карус трепна.

— Моето дете — сопна се остро, — моето внуче… какво те интересува?

— Не е вярно, не е твое детето! — викна нещастната майка. — Сам каза преди малко, че не си го откраднал ти, че други са го откраднали, други са ти го дали. Чувствам по биенето на сърцето си като майка, че това дете, което ти криеш, е моето! Отнеха ми го, откраднаха ми го. Но сега майчиният ми инстинкт ми казва, че съм попаднала на следите му. Предчувствието на една майка не лъже, аз съм тук близо до сина си и няма да те оставя, докато не ми то върнеш. На мен, неговата майка!

Отчаяната Херманса се схвана с двете ръце за дядо Карус. Вълнение бе обзело всички присъстващи. Двамата мъже, с които беше дошла, се приближиха до нея. Лицето на стария вехтошар доби страшен израз. Гняв, болка и страх се смени бързо:

Сякаш ангел беше прекарал нежната си ръка по червеното лице на стария пияница.

— Оставете ме, госпожо — продума старикът с угаснал глас, — няма да се разкаете, ако ме изслушате спокойно.

Херманса отпусна ръце. Карус се изправи гордо. И последната следа от опиянението му премина, той беше вече трезв и спокоен.

— Е, добре, госпожо — каза той твърдо; — старият Карус беше през целия си живот престъпник и сега е такъв, защото иначе не би бил в средата на тези отрепки, не би пил като животно и не би играл карти с парите на момчето, на което дължи толкова много. Но старият не е толкова лош и подъл, за да крие едно дете от неговата отчаяна майка, когато тя си го иска. Да, госпожо, ако наистина Андре е вашето дете, вие ще си го имате отново и след няколко минути ще можете да притиснете към гърдите си своя син.

— Моето дете — простена Херманса, — ще го видя пак…

— Ще го видите, госпожо. Но има зли хора, госпожо. Не трябва да ми се сърдите, ако желая да се уверя, че не сте изпратена от онези, които преследват семейството на Андре. Ето защо аз ви моля да си кажете името, коя сте вие?

— Коя съм? Наричам се Херманса Драйфус и съм съпруга на невинно заточения капитан Драйфус.

В същия момент единият мъж се усмихна и дръпна брадата си. Беше фалшива.

— А аз — възкликна той, — съм брат на капитана, чичо на задигнатото дете. Наричам се Матийо Драйфус.

Учудването на околните растеше всеки миг. Но то щеше да порасне още повече и да се превърне в ужас и страх, защото и третото лице от ония, които бяха взети за комедианти, свали червената си перука и фалшивия си нос.

— И аз откривам кой съм — обяви той гръмовно — и вярвам, че не съм съвсем непознат тук.

Ужасен шум последва след тези думи. Всички се спуснаха към изхода и от всички уста прозвучаха думи, изпълнени с ужас:

— Гилберт, директорът на полицията!

Между онези, които най-бързо се спуснаха към изхода, беше и Галински, кръчмарят. Но Гилберт се спусна след него и го спря на мястото му.

Той насочи дулото на револвера си срещу него и му заповяда все така гръмовно:

— Не мърдай, мизернико, или ще те оставя на място като куче!

Кръчмарят се закова блед като смъртник и треперещ като лист.

— Хванах ли те най-после — възкликна Гилберт, връзвайки здраво разбойника. — Доказателствата, които събрах днес против теб, ще бъдат достатъчни, за да ти доставят почивка на хладно от няколко години и твоето гнездо да бъде затворено.

— Но какво съм сторил — проплака Галински. — Поиграх малко карти — за това не може да ми пробутате голямо наказание.

— Ах, поиграл малко!? На три пъти излъга и ограби старика с три хиляди франка. Проследих всичките ти движения, с нищо няма да ти помогне отричането.

Гилберт извади една свирка и непосредствено след изсвирването му в кръчмата нахлуха тайни агенти.

Макар и Галински да се оплакваше и да протестираше, че е невинен, беше откаран незабавно. Същото се случи и с. мнозина други негови гости. Тайните агенти познаваха доста престъпници, които отдавна диреха.

След като по този начин малко се прочисти въздухът, Гилберт се обърна към стария Карус, който стоеше между Матийо и Херманса и отговаряше с благост на техните въпроси.

— Не се страхувай, дядо Карус — каза му Гилберт неочаквано доброжелателно, — няма да ти сторим нищо лошо, ако ми помогнеш да намерим момчето. Вярно е наистина, че доскоро ти беше опасен човек, но полицията знае, че в последно време се оправи и водиш честно съществувание.

— Животно съм аз — измърмори старецът. — По-тъпках клетвата си и пих отново. Но детето ми каза, че Господ ще ме накаже за това и наистина тежко ме наказва, защото ще загубя сега моя малък идол. Ще остана пак сам както по-рано. Моята светлина си отива и ще настъпи както преди, отново мрак наоколо ми.

Старецът започна горчиво да плаче. Неговата болка беше истинска. Той скри лице между ръцете си. Тогава Херманса постави ръката си на рамото му…

— Не плачи, дядо Карус — каза му тя нежно, — обещавам ти, че ще виждаш Андре и след като не бъде при теб. Сега, обаче, не оставяй една бедна майка да чака. Върни й обичното дете. Всяка минута далеч от него ми се струва вечност. Хайде, дядо, заведи ме при момчето ми.

Старият вехтошар се огледа наоколо като в сън. После изведнъж каза:

— Да вървим! Последвайте ме в моята маза. Тя е тук, в двора на тази къща. Не се плашете, госпожо, не е лесно да се смъкнете в една мизерна и мръсна маза, в съседство с парижките катакомби.

— Бих слязла и в ада, ако трябва да спася сина си — отговори Херманса.

Тя хвана старика за ръка и го помоли да побърза. Гилберт и Матийо ги последваха. Сърцето й на майка се късаше едновременно от болка и радост. Най-после щеше да прегърне детето си, да го притисне до гърдите си. Поне тая болка на живота й щеше да премине. Същевременно трепереше от вълнение. Колко грозно беше това място, където трябваше да намери сина си.

Те влязоха в обора и Карус отвори вратата, която водеше към мазето.

— Внимавайте, има стъпала.

Но Херманса ги взе почти тичайки.

— Андре, Андре — викна тя в тъмнината. — Обични ми сине, ела при мама!

Но никой не отговори, само блеенето на коза се чу отдолу.

— Какво значи това? — промълви Карус. — Защо малкият не отговаря? Не се страхувай, Андре, мили мой, това съм аз, дядо Карус. Водя с мен добри хора.

Пак последва гробна тишина. Херманса и Карус се спуснаха едновременно в мазето. При бледата светлина на лампата претърсиха всички ъгли. Гилберт и Матийо също търсеха. Може би повече от сто пъти от треперещите устни на майката прозвуча отчаяният вик:

— Андре, Андре, къде си?…

Тогава Карус изведнъж се удари с юмрук по челото.

— Знам! — ревна той като луд. — Ах, не ми мина през ума веднага! Така е, иначе не може да бъде, откраднаха ми го! Циганката, проклето създание, която ме замая с нейните мизерни пари и ме опи с абсент. Тя, тя е откраднала момчето!

— Каква циганка? — прекъсна Гилберт брътвежа му. — Кажи ми, разправи ми всичко, Карус, бързо, бързо, не крий нищо.

И докато Херманса плачеше и кършеше ръцете си, рухнала на жалкото легло, принадлежало доскоро на нейния син, и докато Матийо напразно се мъчеше да утеши снаха си, вехтошарят разказа на директора на полицията как Мелиора, циганката, беше дошла тук, спасявайки се по такъв невероятен начин от катакомбите, и как се грижел за нея, докато тя напълно оздравее от раната на окото.

— И ето какво! — ревна той, след като свърши разказа си. — Открадна ми детето, но хубавата копринена рокля, която й подарих, не е взела, изглежда, че не й е харесала, оставила я е тук!

Директорът на полицията, който изслуша с голямо внимание разказа на стареца, се доближи до Херманса и Матийо.

— Не се отчайвайте, приятели. Въпреки всичко случило се, въпреки нашия неуспех, напред към нашата цел. Сега знаем, че циганка, сляпа с едното око, е взела със себе си малкия и Бога ми, няма да бъда директор на парижката полиция, ако не успея за три дни да открия тази циганка. Да не губим, обаче, напразно времето си. Да почнем хайката след тази циганка Мелиора.

Херманса, огряна от нова надежда, стана и всички заедно напуснаха мазето. Гилберт намери за уместно да вземат със себе си и дядо Карус, защото той познаваше добре циганката.

След четвърт час нещо помръдна зад купчина дрипи. Надигна се съсухрена фигура. Това бе Соломон Бенас. Той протегна крайниците си, после по стар навик започна да си глади брадата.

— Нека да разправят, че от едно нещастие не можело да дойде щастие — мърмореше той, потривайки доволно костеливите си ръце. — Полицията обгради къщата и бях принуден да се скрия тук. Е, и какво ми стана? Не ми донесе, наистина, пари, но научих една тайна. А в днешно време добрата тайна често пъти прави много пари. Значи, циганката Мелиора е откраднала детето на капитан Драйфус и го взела със себе си. Познавам едного, който със злато ще ми заплати тази вест.

Убеждавайки се във всичко това гласно, Соломон Бенас се запъти залитащ към стъпалата на мазето. За малко щеше да падне, защото се спъна в нещо на земята. Това беше копринената рокля, която Карус беше взел от Казота. Лихварят вдигна роклята.

— Копринена рокля! — възкликна той. — Кой,би помислил, че нещо подобно може да се намери между дрипите на дядо Карус? Мога ли да бъда аз толкова прост, че да я оставя тук? Боже опази! Ще я взема със себе си, няма никой да ме види.

Той сви бързо роклята и тръгна с нея. Козата гневно блееше след него, но Соломон не я чуваше.

33.

— Оправдан!

С този възторжен вик се втурна Естерхази в елегантното жилище на любовницата си, госпожа Буланси. Тя протегна ръце и притисна към гърдите си развълнувания майор.

— Тъй, ти значи си оправдан! — прошепна нежно. — О, скъпи, обични мой, знаех аз, че ще победиш.

Черният майор се отпусна на един стол. Той избърса челото си с копринена кърпичка.

— По дяволите! — измърмори. — Работата беше доста сериозна. Обвинението се повдигна пред военния съд и имаше фатални доказателства против мен. Този проклет Матийо Драйфус ги е събрал с изумителна ловкост. Кой е предател? Капитан Драйфус или майор Естерхази? Така питаха в съда, където изтъкваха разгулния ми и разсипнически живот и посочиха някои мои писма, които бях достатъчно неблагоразумен да адресирам до неколцина приятели. Особено едно от тях, в което казвах, че бих се радвал, ако избухне война и стотици хиляди французи бъдат убити. Това без малко щеше да ми строши врата, но съумях да изляза и от това положение. Отказах чисто и просто писмото и казах, че враговете ми са го фалшифицирали, за да ме погубят. — Майорът се ухили злобно. — Право да ти кажа, чаровна ми Помпадура, нито един човек със здрав разум не може да вземе за сериозна тази защита, но съдиите ми е опасяваха да ме осъдят, защото своевременно си помислиха, че зная извънредно много за това, което става в Генералния щаб. А поговорката казва „Гарван гарвану око не вади“.

Естерхази придружи тези думи с облекчителна въздишка. Буланси му галеше косата, после се нагласи в обятията му и го прегърна.

— Най-после! — възкликна тя. — Важното е, че си оправдан и аз съдействах за това с моите свидетелки показания. Ония кукли офицери си въобразяваха, че ще изтръгнат от мен някое признание против теб. Но им показах как се водят хората за носовете. Доволен ли си от мен, приятелю?

— От теб съм винаги доволен, скъпа моя? — сведе благодарно глава черният майор. — Ти си мойта обична и будна Помпадура.

— Сега обичаш ли само мен и никоя друга?

— Само теб.

— Ами онази мизерна циганка, заради която се беше отчуждил от мен, забрави ли я окончателно?

— Мелиора ли? Не мисля за нея и ако днес би излязла на пътя ми, няма да я позная дори…

— Бъди спокоен, скъпи приятелю — прекъсна го Буланси, — няма вече никога да я видиш. Тя е мъртва.

— Мъртва ли?

— Да — отговори Буланси жестоко, отскубвайки се от прегръдката му. — Успях да я вкарам в катакомбите и там сигурно е умряла от глад.

Черният майор почувства студени тръпки по гърба си. Каква ужасна жена беше тази Помпадура!

— Виждаш ли, съкровище мое — изрече Буланси безразлично, — аз не говоря много, когато става дума за някоя съперница. Чисто и просто я премахвам. Но те предупреждавам да не ми даваш повод за ревност. В омразата си не познавам мярка и бих могла да унищожа и оногова, когото обичам.

Преди още Естерхази да успее да отговори на заплахата, демоничната жена увисна на врата му и покри лицето му с целувки.

— Не, не, не вярвай — възкликна тя възбудено, — на теб не бих могла да сторя нищо лошо. Теб обичам извънредно силно, за теб живея…

Естерхази сметна за подходящо да даде на този сериозен разговор шеговит обрат.

— Ако наистина ме обичаш тъй силно — успя да изрече между две целувки, — докажи ми го, като ми дадеш нещо за ядене. Това проклето съдебно заседание продължи прекалено дълго и съм огладнял като вълк.

— Ела, обични мой вълко — отговори Буланси със смях. — Масата отдавна е готова.

Тя го взе под ръка и го въведе в трапезарията, където трапезата наистина беше сервирана и то доста богато. Хайвер, стриди, пъстърва, фазан и други деликатеси канеха настойчиво Естерхази. Стари тежки вина и няколко бутилки шампанско, поставени в лед, завършваха поканата.

Престъпната двойка седна на масата. Но едва бяха успели да изпразнят няколко чашки, когато прислужникът съобщи, че някакъв стар евреин е дошъл и многословно молел да говори веднага с граф Естерхази, като знаел с положителност, че господинът е тук.

— Какво стоиш, какво разправяш надълго и нашироко — чу се гласът на Соломон Бенас зад слугата. — Графът ще бъде доволен да ме приеме.

— Соломон Бенас — промърмори Естерхази. Госпожа Буланси направи бързо знак на слугата да се отдалечи.

— Твоето нахалство отива много далече! — кресна вместо приветствие на влезлия черният майор. — Как смееш да идваш тук, в чужд дом? Хайде, обирай си парцалите, нямам нищо общо с теб.

— Господин графе — отговори Соломон Бенас непоколебимо. — Изпъди ме, но най-напред ме изслушай… Ако знаеш само как съм тичал… и какъв чудесен аромат на ястия и вино тук… иде му просто на човек…

Буланси наля чаша вино на човека, който непоканен се намести на един стол до масата. Тя бе по-хитра от Естерхази и веднага забеляза, че неканеният гостенин е дошъл за нещо важно.

— Аз съм в опасност! — стресна се Естерхази. — Какво искаш да кажеш, Соломон Бенас?

— Каквото исках да кажа, казах — промърмори лихварят. — Циганката откраднала детето. Карус го откраднал. Госпожа Буланси го откраднала. Дявол го взел, нищо не разбирам, но ако работата се разнесе, ще избухне голям скандал… А как няма да се открие, когато сам Гилберт и Матийо Драйфус са по следите на момченцето…

Тези думи сякаш бяха произнесени от луд, но и двамата веднага ги разбраха. Графът и любовницата му се спогледаха побледнели.

— За какво дете говориш? — едва издума Естерхази.

— За сина на пленника от Дяволския остров, ех, знаете вие. Искам да кажа — за Андре Драйфус.

— И каква циганка го е откраднала?

— Казва се Мелиора май. Успяла да избяга от катакомбите и стигнала у дядо Карус, който излекувал изтеклото й око.

— Жива е — измърмори Буланси. — Значи тя се е спасила!

Естерхази подскочи като ужилен и хукна из стаята в луда възбуда.

— Ще ти се отплатя богато, Соломон Бенас, за тази новина — спря се най-после той. — Особено ако ми помогнеш да намеря още днес тази циганка.

— Тя е вече намерена — беше отговорът. — И знаете ли, господин графе, къде можете да я намерите? У вас, вкъщи!

— У мен вкъщи? Невъзможно!

— Казвам ви, че е там с момченцето. Потърсих ви най-напред у вас и тогава видях циганката да влиза с детето. А тя не излезе от там. Навярно очаква в завръщането ви, за да ви го даде.

— Тя смята с това отново да спечели любовта ти — прошепна Буланси на майора. — Но по-скоро ще я промуша…

— Бъди спокойна — изгледа я втренчено майорът. — Мелиора ще хвана в собствените й мрежи. Ела с мен в спалнята да ти открия плановете си.

Мъжът изведе навън Буланси оставяйки Бенас. След четвърт час се върнаха. И двамата бяха весели. Бяха измислили дяволски план. Старият Бенас се бе възползвал от удобния момент и бе погълнал остатъците от богатата трапеза. Естерхази бутна и няколко банкноти в ръката му. После черният майор си тръгна, вземайки файтон от пиацата.

Когато Естерхази отвори вратата на стаята си, той наистина намери Мелиора там. Не забеляза веднага Андре, но съзря след миг едно малко тяло в канапето, покрито с шал. Навярно това бе момчето, което спеше. При вида на Мелиора Естерхази едва се въздържа да не нададе вик на учудване. Възможно ли беше тази жена да се промени за толкова кратко време? Къде беше останала красотата на циганката, която само преди няколко седмици го бе така замаяла? На него му се струваше, че вижда пред себе си сянката й. Тя беше отслабнала, едното й око липсваше, а другото беше загубило блясъка си… Мелиора изглеждаше остаряла с години. Но Естерхази се овладя и се престори, че се радва и е очарован.

— Върна ли се, най-после, мила Мелиора — викна той. — О, знаеш ли колко скърбях по теб и как ме измъчваше неизвестността на твоята съдба. Ела в прегръдките ми, мила… О, Господи, но какво се е случило с окото ти?

Циганката се хвърли в обятията му.

— Със загубването на това око заплатих твоята любов — изрече тя през плач. — Почти бях загубила живота си. О, Естерхази, дойдох при теб да ти кажа, че не бих могла да живея без теб и да ти направя същевременно голяма услуга.

— И без тази услуга съм щастлив, че дойде. От все сърце се радвам…

Той я целуна с престорена нежност и я притисна до гърдите си. След като остана няколко мига замаяна от тия ласки тя се приближи до канапето и дръпна шала.

— Познаваш ли го? — запита, сочейки към заспалото дете.

— Господи мой, та това е синът на капитан Драйфус.

— Твоят смъртен враг — допълни циганката. — Знам, че държиш много да го имаш на сигурно място, за да не може да се върне при майка си и да й разкаже къде е било и кой го е откраднал. Ето детето на човека, когото мразиш, давам ти го.

— Никога не ще го забравя…

Черният майор целуна отслабналите пръсти на Мелиора.

— А сега да ти съобщя и аз една вест, която можеш да приемеш като отплата за твоята вярност. Госпожа Буланси не е в Париж.

Мелиора го изгледа радостна.

— Вярно ли е? — запита тя с треперещ глас.

— Кълна ти се. Впрочем и да е в Париж, за мен тази негодна жена вече не съществува.

— Значи ти не я обичаш вече?

— Ненавиждам я. Тя не ми беше вярна. Отначало исках да я убия, но си помислих защо да си цапам ръцете с нейната кръв. Свърших много просто. Изпъдих я от къщата, в която живееше и която беше моя, заедно с всичката й мебелировка. Бях толкова суров, защото ми призна, че те е вкарала в катакомбите, за да те премахне. Буланси замина още на другия ден. Имам съобщение, че се намира в Ню Йорк. На теб, обаче, скъпа моя, ти, която се настрада толкова много заради нея, ще ти се отплатя. Къщата, в която живее Буланси, е празна и нищо не е изменено в обстановката й. Задържах и една част от прислугата. Моля те, Мелиора, приеми този дом като подарък. Царувай в нея като княгиня, царица на моето сърце, бъди за мен това, което беше и тя, но ми остани вярна…

— Завинаги…завинаги — викна Мелиора. — Кълна ти се!

Тя се хвърли отново в обятията на черния майор, който отново беше спечелил влияние върху нея.

— И така, да не губим време. Колата ми чака долу. Искам да те изпратя до твоя дом. Уверен съм, че ще ти хареса.

— На мен ми харесва навсякъде, където си и ти. Нали и ти ще останеш при мен?

— Непременно и завинаги! За мене е най-голямо удоволствие да бъда само твой. Само трябва да ме извиниш за няколко часа.

— Защо точно тази нощ? Майорът посочи към заспалото дете.

— Трябва да го отведа далече от Париж — каза той тихо. — Разбираш, нали, че детето не би могло да остане в собствената ми къща. Ела, обична моя, да те заведа в твоя дом, където никой не ще смути щастието ни.

Колко лесно се замайва женското сърце, което обича! Мелиора взе детето, увито добре в шала и се качи с него във файтона на Естерхази.

Когато обаче влезе в къщата на госпожа Буланси, когато черният майор я поведе, тя бе обзета от мрачно предчувствие. Но целувките на Естерхази я замаяха отново. В спалнята, където беше голямото скъпо легло на госпожа Буланси, черният майор взе от ръцете на Мелиора детето. Помоли циганката да седне до него на канапето, където я грабна в обятията си и зашепна любовни и клетвени слова. После напълни две чаши с вино.

— Да пием за нашето щастие, Мелиора — каза майорът, — и после да запечатаме щастието си с целувка.

Те вдигнаха чаши в ръце и се вгледаха един в друг. Чашите звъннаха. Мелиора изпразни своята на един дъх.

— О, каква несръчност — намръщи се Естерхази, защото чашата му беше паднала в момента, когато я поднасяше към устата си. — Може би при целувките ще бъда по-сръчен…

Майорът обърна похотливо снагата на циганката. Тя се отпусна върху възглавниците на канапето и почувства целувките като в сън. В мозъка й бучеше и кипеше. Тя видя или й се стори, че вижда до себе си усмихнат някогашния си съпруг. Постепенно бе обзета от странно чувство, един вид умора, която не можеше да победи. Очите й се затвориха и Мелиора загуби съзнание. Естерхази, който досега я държеше в обятията си, стана.

— Шт — пошушна той.

— Морфинът изигра ролята си — произнесе в този момент женски глас.

Това бе госпожа Буланси. Любовницата на черния майор беше излязла иззад голямо огледало, поставено в единия ъгъл. Тя се приближи до заспалата циганка с помрачено чело, с очи, светещи от омраза. С бързо движение извади кама от пазвата си.

— Сега си в моите ръце, проклетнице, сега ще те убия за по-голяма сигурност. Как целуваше устните, как стоеше като унесена в своите любовни клетви! Как се чувстваше горда тук, в къщата ми, откъдето мислеше, че съм изгонена!

Тя понечи да се хвърли върху циганката, но черният майор я спря. Той стисна силно ръката й. С глух вик госпожа Буланси изпусна камата.

— Лудетино — кресна Естерхази, — май искаш и двамата да стигнем до гилотината?

— Да остане жива! — простена любовницата на Естерхази. — Да ми се изплъзне за втори път? Не, тази циганка трябва да изчезне, да изчезне безследно…

— Но ако я убием в твоята къща, ще се изложим на опасността да бъдем открити. Чуй ме. Ще ти кажа какво искам да сторим с Мелиора. Тя ще преспи тук. Ще бъде по-добре, ако я поставим в леглото тук, да не би да падне от канапето и да се събуди. Ела да ми помогнеш да я преместим веднага.

Госпожа Буланси не посмя да противоречи на обожавания от нея човек. Те нагласиха циганката на леглото до спящото дете, чиито странички се бяха зачервили от благодатния сън.

— Утре, преди още слънцето да изгрее, ще взема циганката в моята кола — продължи черният майор, — ще я заведа на едно място, където няма да бъде видяна от никого и там ще изчезне завинаги.

— Къде? Как се казва това място?

— Това е моя тайна и не мога да се доверя дори на теб — отговори Естерхази с тон, който не търпеше противоречие. — Но има и за теб работа. Готова ли си да я изпълниш? Не е много опасна, но изисква голяма сръчност.

— Тъкмо затова съм готова да я свърша. Естерхази погледна часовника си.

— Сега часът е осем — отбеляза той. — В девет заминава бързият влак за Хавър. Вземи това дете и замини с него. След като пристигнеш, не спирай в никакъв хотел. Вземи лодка и излез в открито море. Знам, че умееш да караш лодка. Не се плаши от вятъра, нито от вълните.

— Не се страхувам от нищо, когато става дума да ти услужа с нещо. Само от едно се опасявам.

— От какво, кажи.

— Ще ми даде ли някой рибар лодката си. На мен, на една жена. Няма ли да се усъмни?

— Не се страхувай, ще се погрижа за това. Когато пристигнеш на пристанището, точно до самия бряг ще намериш малка колиба. В нея живее рибар със семейството си. Той е малко отнесен, но е много трудолюбив човек. Ще се обърнеш към него и ще го поздравиш от мен. Ще поискаш да ти даде лодката с окото.

— Лодка с око? Какво значи това?

— Нищо, любов моя — успокои я Естерхази усмихнато. — Това е парола, по която старият рибар ще разбере, че си изпратена от мен.

— Добре, ще се обърна към стария рибар. А после?

— А после… какъв въпрос. Нима не ме разбираш? Ще отидеш с детето навътре и ще се върнеш без него.

Ще го вземеш в ръцете си, ще го целунеш, а после ще го изтървеш във водата. Ще стане случайно нещастие.

— Случайно! Убийство!

— Не ще е първото, което лежи на съвестта ти, скъпа ми Помпадура — подсмя се иронично и жестоко Естерхази. — А сега не губи повече време. Остани с Бога и гледай да не изпуснеш влака. Имаш ли файтон на разположение?

— Ще поръчам да впрегнат конете.

— Тогава да не губим време в приказки — стана Естерхази. — Имам среща с Пати дьо Клам. Към два часа ще се върна, за да отведа циганката. Не заключвай спалнята си и дай поръчение на прислугата да не вижда и чува нищо от това, което ще стане в дома ти.

— Ще направя всичко според желанието ти, но целуни ме още веднъж, Естерхази.

— Ще те целуна повече, не само един път. Защо плачеш?

Едри сълзи се търкаляха по белязаното лице на госпожа Буланси.

— Не знам — прошепна тя, — но това пътуване до Хавър ме изпълва с трепет. Струва ми се, сякаш ще бъде последното ми пътуване и повече няма да те видя.

Черният майор я прегърна нежно.

— Върви, ти си дете — отговори той полусърдит. — Ще живеем щастливо, когато този камък не бъде между нас.

Естерхази посочи детето.

— А сега остани с Бога и бъди разумна — завърши решително той.

— Сбогом, Естерхази, сбогом!

Тя го стискаше в прегръдките си, сякаш не искаше да го пусне и го целуна страстно няколко пъти. Черният майор се освободи от нея най-после, сетне излезе.

Когато напусна къщата на госпожа Буланси и беше вече на улицата, той спря за момент, изтри потното си чело и запали цигара.

— По дяволите — измърмори, — тази двойна комедия здравата ме умори. Но не е лека работа да излъжеш две жени едновременно и да унищожиш и двете една чрез друга… Пати дьо Клам е прав. Трябва да се освободя от жените, с които досега съм имал връзки.

Макар че днес военният съд ме оправда, в Париж има стотици хиляди хора, които считат за предател мен, а не Драйфус. Ха-ха и тези стотици хиляди са прави. Ето защо трябва да бъда предпазлив повече от всеки друг път. А жените, особено когато обичат, никога не са предпазливи. Циганката трябва да изчезне, също и Помпадура. Е, поне сега съм сигурен, лодката с окото, която старият рибар ще й даде, ще свърши работа.

Черният майор се изсмя късо и продължи безгрижно пътя си на човек, който не е в състояние да убие даже и муха.

34.

Всичко това се случи през същата нощ, в която Мъртвешката глава се беше промъкнал в къщата на госпожа Буланси. Читателят навярно си спомня как случайно слепецът откри дома на своята смъртна неприятелка. Неговата неугасима жажда за отмъщение го подтикна към смел и ужасен план. Той се скри в мазето на къщата с въже и с остър нож в ръката. Часовете минаваха бавно. Той седеше неподвижен в най-тъмния ъгъл на мазето. Фантазията му рисуваше с ярки краски картината на отмъщението. Този път мизерната жена не ще се отърве.

Той се промъкна по стълбите и се добра пипнешком до спалнята на Буланси. Насочи се към леглото и напипа в него женско тяло. Жената в леглото не се помръдна. Слепецът изтръпна. Нима природата го изпревари? Нима тя му отне тържеството на отмъщението? Беше ли тази жена умряла от естествена спокойна смърт? Но слава тебе, Господи, тя е жива. Той чувстваше дишането й, движението на гърдите й.

Слепецът вдигна ножа си и го заби в ръката й. Бликна топла кръв. Сега трябваше да се събуди. И наистина, тежкият сън, причинен от морфина, който притискаше като олово жената, се прекъсна от острата болка. Мелиора се пробуди. Опипа леглото и се огледа слисано наоколо. Сънуваше ли? На светлината на малката лампа, която Помпадура беше оставила върху масичката в спалнята, тя видя пред себе си страшен мъж. Едно чудовище с мъртвешка глава! С вдигнат нож човекът стоеше пред нея, издавайки дяволски тържествуващ смях.

Мелиора понечи да вика за помощ. Поиска да избяга от тази стая, от тази ужасна къща. Но ръката на слепеца се вдигна към шията й. С желязна прегръдка той притискаше гърлото й. Циганката не можа да издаде нито един звук. Тя бе обзета от ужас. И все пак чу думите на слепеца, произнесени с ярост:

— И слепите, госпожо, намират пътя, когато трябва да си отмъстят. Ти мислеше, че си защитена от мен, от човека, на когото отне светлината на очите и го изхвърли на улицата като играчка на децата… Ти мислеше, че няма да достигна до тази къща, която си купила с толкова грехове! Паднала жена, мизерница, загубена, сметта на жените, сега ще ти видя сметката. Наказанието ти ще бъде грозно! Ще изтръгна невярното ти сърце! А после ще го захвърля на улицата, както се изхвърля смет. Тук е твоят палач, който ще те заколи като добиче…

Слепият блъсна силно Мелиора на възглавниците и задърпа покривката. Когато усети, че е облечена, със свободната си ръка, защото с другата я държеше за гърлото, той разкъса дрехите й.

Слепецът пак взе ножа, който досега държеше между зъбите си.

— Проклетнице — изръмжа той, — дай ми сърцето си.

Той я удари с такава сила, сякаш искаше да строши желязна плоча. Ножът се заби в тялото на Мелиора. Кръвта бликна и опръска цялото лице на убиеца. Слепият нададе радостен вик и се залюля като опиянен от победата си.

Нещастницата, въпреки смъртоносната рана, която й бе нанесена, все пак има достатъчно сили да се възползва от този момент. Тя стана от леглото и се довлече до прозореца, оставяйки след себе си локва от кръв. Разби стъклото и нададе страшен вик за помощ. Той се разнесе зловещо сред нощната тишина. Но улицата беше пуста и безмълвна. Зад гърба си тя чу стъпките на сляпото чудовище. Ужас и отчаяние пронизаха мозъка й. Наклони се над прозореца. Един скок и Мелиора лежеше долу под прозореца…

— Господи, какво е това? Жена потънала в кръв.

— Страшно нещо, сякаш има дълбока рана. Двама мъже размениха тези думи с гласове, пълни с ужас. Те стояха изумени до треперещото тяло на циганката. Единият от тях каза:

— Моля ти се, помогни ми, княже Дубиски. Там в сянката се вижда пейка. Да поставим тази нещастница на пейката. Искам да видя дали може да й се помогне с нещо.

Мъжете вдигнаха Мелиора и внимателно я нагласиха върху пейката, която се виждаше накрая на парка до една лампа.

Оня, който бе назован „княз“ свали пардесюто си и го постла на пейката под главата на умиращата. Другият разглеждаше раната и опипваше пулса на Мелиора със сръчността на специалист.

— Докторе, има ли надежда? — запита князът.

— След няколко минути тази жена ще издъхне — отговори доктор Бургер. — Някой я е промушил дълбоко с нож и е разрязал по всяка вероятност стомаха, а като е паднала през прозореца, си е счупила гръбначния стълб. Погледнете я, княже, как ужасно страда горката.

Княз Дубиски се наведе над умиращата. Светлината на лампата падна върху бледото лице на жената. Унгарският княз се разтрепера, издавайки страшен вик.

— Господи, та това е Мелиора, циганката! Сякаш този вик върна съзнанието на нещастницата.

С полуугаснали очи тя се вгледа в княза.

— Стефане — прошепна тя с тих глас, — княже Стефан Дубиски, виждам те още веднъж…

— Да, аз съм, Мелиора — отвърна князът, — но кажи ми кой е убиецът ти?

— Господ ме наказа… Господ е справедлив!

После тя вдигна глава, събирайки последните си сили, които й бяха останали. Князът се наведе над нея, любимата му от младини.

— Стефане, жена ти е жива, търси я в Париж, прости ми Стефане…нека и Юлиана да ме забрави… Господ да ви закриля… Молете се за горката Мелиора!

Една голяма сълза се търколи по лицето й. Главата й клюмна.

— Мъртва е — промълви доктор Бургер.

— Господ да приеме душата й — въздъхна тежко княз Дубиски и падна на колене.

Мъртвешката глава се вцепени, като чу вика за помощ на Мелиора, която се хвърли от прозореца.

— Какво е това? — помисли слепецът и ножът започна да трепери в ръката му. — Това не беше нейният глас. Убих невинна жена, докато тя, неверницата, пак се отърва!… Пак пролях невинна кръв — охкаше той, — пак убих, без да утоля, жаждата си за отмъщение!… Ах, проклет съм, види се, от Бога. Осъден съм да не мога да задоволя единственото си желание, което още имам в живота. Достатъчно, достатъчно живях!

Той отстъпи крачка назад, без да обърне внимание, какво имаше на пътя му. С бързо движение развърза въжето, което беше обвил около кръста си. Преметна го през високия крак на леглото, после направи примка на края и сложи главата си в нея.

Примката около врата му се затегна.

— На бесилката! Най-после — пошепна той. — Много пъти ми предсказваха, че ще си бъда сам палач, но никога не вярвах. Имам още един момент и в него искам да отправя мисъл към Бога. Ах, не мога, не мога — викна той след няколко мига. — Една женска фигура ми препречва пътя към Бога. Прекрасни дяволе, познавам те, ти си Помпадура. Е, добре, аз отивам преди теб, но в ада ще се видим. Разтвори прегръдките си, притисни ме до гърдите си, така…така… демон на живота ми, струва ми се, че чувствам целувката ти на устните си.

Мъртвешката глава с ръце вдигнати нагоре увисна на въжето. Примката около врата се стегна здраво.

— По-силно, по-силно — измънка той, — да ме стисне по-силно… така, сладки дяволе…

Думите замряха на устните му. Краката на слепеца се сгърчиха, ръцете му хванаха няколко пъти килима, езикът му бавно излезе от устата, тялото му остана неподвижно.

Страшна усмивка обезобрази грозното лице на Мъртвешката глава, което най-после беше истинска мъртвешка глава.

35.

Страшна буря вилнееше по крайбрежието на Хавър и издигаше вълни в пристанището, високи като къща. Вятърът духаше и пееше грозна мелодия, а небето мрачно се разстилаше като траурна мантия над земята.

Параходите, хвърлили котва в пристанището, бяха блъскани насам-натам от вълните и здравите им въжета зловещо пращяха. В сградите по протежение на пристанището свещите бяха угаснали отдавна. Само светлината на бара се мъчеше да прониже тъмнината и да хвърли лъчите си над морето — нещо, което едва успяваше да стори.

През тази нощ, когато жителите на Хавър стояха здраво заключени в къщите си, снажна жена с горда осанка крачеше бързо по улиците около пристанището и се насочваше с бързи крачки към брега на морето. Придружаваше я едно дете, едно русо, хубаво, нежно момченце. Гумена мантия я предпазваше от дъжда, който се сипеше в изобилие. Детето не беше загърнато в нищо. Изглеждаше изплашено, сънливо и уморено. Със ситни крачки, залитайки, то пристъпяше, водено за ръка от придружителката си и колкото пъти поискваше да спрат, за да си отдъхне и отпочине, ръката на жената го дръпваше безмилостно напред.

— Не мога повече — изпъшка момчето, в което читателят ще познае Андре. — Не мога, уморен съм, спи ми се.

— Да спиш ли искаш? Непременно, момченце, ще спиш ей сега — отговори му Помпадура със зловещ намек. — Наистина, яд ме е, че поех тази мисия, защото тежко предчувствие не ми дава мира. Но какво да се прави? Трябва да се подчиня, ако не искам да го разсърдя и загубя.

— Заведи ме при мама, моля ти се — захлипа малчуганът. — Или поне обратно при дядо Карус. Тук е страшно, не ми харесва.

— На мене също не ми харесва особено. Но почакай, скоро ще бъдеш на едно място, където няма да се отегчаваш.

Те слязоха на брега и продължиха да вървят. Трябваше да ходят по пясъка, в който често потъваха до глезени. Андре тихо плачеше. В душата на детето, въпреки мрачната обстановка, се пробуждаше нежен спомен. Така човек си спомня в най-дълбоката мизерия за щастливите времена.

То се виждаше в красива къща, в една топла и добре осветена стая, върху малко креватче със завески бели като сняг и меки възглавници. Андре виждаше едно обично-лице, което се навеждаше грижливо над него. А вечер едър рус мъж в красиви офицерски дрехи сядаше до него и му разказваше хубави приказки или пък го поставяше до себе си и си играеха до забрава.

Какво ли беше станало с него? Защо сега го прехвърляха насам-натам? Защо никога не стигаше вкъщи? Защо в този момент беше влачен в дъжд и вятър в един чужд град, защо никой не го слушаше, когато се оплакваше, че е уморен, защо не го поставяха да си легне и не му даваха вечерното мляко?

Горкото дете не можеше още да разбере страшната промяна, настъпила в неговата участ. И все пак то вече имаше чувство, че страда несправедливо, а съдбата жестоко го изпитва.

Най-после Буланси стигна със своя малък спътник до морето. Тук се намираше малка самотна къщурка. Отвън се виждаше, че тя бе жилище на хора извънредно бедни. Покривът й беше прогнил, но закърпен тук-там така, че едва устояваше на дъжда, който се лееше като из ведро. Прозорците нямаха пердета, но гърнетата с цветя пречеха на погледи отвън да видят какво става вътре. И все пак при вида й госпожа Буланси нададе радостен вик.

— Слава тебе, Господи. Стигнахме! Сега ще си по-чинем5момчето ми — каза тя, обръщайки се към Андре.

После се приближи до прозореца. В стаята цареше пълен мрак.

— Нашите хора са си легнали, но няма как, ще ги събудя.

Тя се запъти към вратата и чукна силно няколко пъти. Никой не отговори. Зачука още по-силно. Тогава в къщата се чу шум.

— Най-после, най-после! — измърмори Буланси нетърпеливо.

Отвътре сънен глас запита:

— Кой хлопа толкова късно на вратата?

— Отворете — отвърна Буланси, — няма да ви кажа веднага какво търся. Побързайте, обаче, защото дъждът ни намокри до кости.

— Но какво да кажат ония, които по това време са в открито море — дочу се отвътре.

— Този дядо няма изгледи да е много любезна личност — каза си Буланси. — Но почти всички старци са такива. Няколко златни монети ще го направят по-любезен.

Ключът отвътре се завъртя и вратата се отвори. За голяма изненада на госпожа Буланси на мястото на очаквания старец се показа внушителна мъжка фигура с големи тъмноруси мустаци. Този човек, който бе облечен само с вълнена риза и рибарски панталони, вдигна фенера до лицето на посетителката.

— Влезте, госпожо — покани той любезно. — Наистина трябва да сте намокрени до кости.

През едно малко коридорче ги въведе в бедно мебелирана стаичка.

— Ще ме извините, господине — започна веднага госпожа Буланси. — Бих искала да говоря със стария рибар. Навярно той е баща ви. Моля ви, повикайте го.

Човекът се почеса зад ухото.

— Със стария ли искате да говорите, госпожо? — каза той усмихнато. — В такъв случай идвате малко късно, защото преди два месеца го погребахме.

Госпожа Буланси остана слисана. Явно Естерхази не беше предвидил този случай, нито пък тя беше помислила за това. С мъка се съвзе, но после все пак запита:

— А вие кой сте, приятелю?

— Аз съм наследникът на стария. Наричам се Боше и живея тук с жена си. Продължаваме рибарския занаят — ловя риба, понякога давам под наем някоя и друга лодка на господа, които искат да се разходят из морето.

Буланси отново се обнадежди. Щом като този човек е наследник на рибаря, навярно той познава и тайните му сделки и ще познае тогава тайнствената дума, която Естерхази й беше казал.

— Е, добре, господин Боше — рече тя, — дойдох да наема една твоя лодка. Искам да се поразходя малко по морето, за да видя изгрева на слънцето.

Рибарят се ухили странно.

— В такава буря да излезете в морето? — запита той. — Госпожо, това е извънредно опасно. Като честен човек не мога да подпомогна такова лудо начинание.

— О, оставете! Аз зная да карам лодка. Няма какво да се безпокоите за мен. Освен това бурята затихва, виждате нали, че и дъждът и вятърът престанаха вече.

Рибарят се доближи до прозореца.

— Наистина — отсъди той, — времето се оправя, н.о все още не трябва да му се доверявате…

— Думата е за една прищявка, ако искате да знаете, на всяка цена — прекъсна го Буланси, изваждайки същевременно от джоба си кесия с пари. — Ето тук има пет наполеона — продължи, — ако ми дадете „лодката с окото“.

Блясъкът на златото или мистериозната дума, която произнесе Буланси с такъв тон, промениха израза на Боше? Рибарят сви рамене:

— На мен ми е безразлично, госпожо, щом като на всяка цена държите да поставите живота си на карта. В края на краищата не ме засяга. Ние сме бедни хора и не можем да се откажем от добрата печалба. Не е ли вярно, Анриета?

Последните думи бяха адресирани към млада доста хубава жена, чисто облечена, която в същия момент влезе в стаята и скромно поздрави.

— Както кажеш, Боше — отговори тя, — но докато приготвиш лодката, госпожата и детето може би ще пожелаят да изпият чашка топъл чай. Много са мокри и порядъчно замръзнали.

— Приемам с благодарност — кимна Буланси.

— Отивам да приготвя лодката. С тези думи рибарят излезе. На прага той спря и се обърна още веднъж.

— Но кажете, госпожо, защо избирате тъкмо лодката, на дъното на която има нарисувано голямо око? Тя е една от най-лошите лодки, които наследих от стария, и не съм я давал досега на никого. Не съм я ползвал и аз. По-добре вземете нова.

— Не, моля ви, сторете както ви казах. Дайте ми лодката с окото.

— Може би ще е по-добре да дойдете с мен и да я видите сама, госпожо — поколеба се рибарят.

— Добре, щом искате ще дойда с вас. Буланси излезе с Боше.

Междувременно жената на рибаря се залови да направи чай. Детето й хареса.

— Как се казваш, момченце?

— Андре.

— Андре? Хубаво име. Но навярно имаш и друго. Момчето не отговори.

То спря пред един портрет, който висеше на стената между други скромни семейни портрети, и го загледа с видимо удоволствие.

Портретът изобразяваше стар войник.

— Ходом марш, фелдфебел — пошегува се жената на рибаря. — Той бе храбър войник, а ти си много умно момче и позна веднага какъв е.

— О, аз го познавам? — каза Андре бързо.

— Познаваш ли го? Кажи тогава как се казва… Момчето отпусна глава на гърдите си и сякаш се замисли. Но споменът го беше напуснал.

— Виждаш ли — засмя се нежно жената, — излъгал си се. Този фелдфебел не можеш да познаваш, но един на друг хората много си приличат. Всички стари войници са с такива дълги завити мустаци.

Чаят беше готов, пръскаше из стаята приятен аромат. Жената застла масата с бяла покривка, сложи чашите с чай, захарницата, масло и хляб. В този момент се върнаха госпожа Буланси и рибарят.

— И така, остава все пак лодката с окото? — уточни още веднъж Боше. — Хубаво, така да е, но поне почакайте изгрева на слънцето. Остават още два часа дотогава.

— Добре, така да бъде.

Госпожа Буланси си помисли, че за собствената й сигурност беше по-добре да не скита нощем из морето, защото в такъв случай ще е излишно да се отдалечава много навътре, за да изпълни черния си замисъл.

— Ах, каква вкусна закуска — възкликна тя. — Ела, скъпо мое момче, тук ни се предлага гостоприемство с такава любезност, че не би трябвало да бъдем неучтиви.

Андре, който беше прималял от глад и жажда, беше много доволен. Той изсърба бързо чашка чай и изяде голямо парче хляб с масло. Хареса му всичко и се отпусна веднага. Рибарите биха разговаряли с приятното момче, но Буланси съумя да им попречи. Тя говореше непрекъснато и отправяше към двамата най-различни въпроси. Разказаха й за живота си, за трудностите и опасностите на занаята и Боше се похвали как е спасил вече четирима души от водата. Разбира се, с печалбата работите не вървели много добре, особено през зимата, когато наемането на лодки напълно преставало, а риболовът силно намалявал.

— Да, госпожо, не всякога сме нашироко — заключи жената, — но слава на Господа, ние сме здрави и имаме повече от много други хора. Освен това и едно благоприятно стечение на работите ни помогна. Мой вуйчо живее с нас. Той е бивш фелдфебел, а по-късно беше на работа в богата парижка къща. Един ден при случайно нещастие пострада и дълго време лежа между живота и смъртта. Неговият господар му отпусна малка пенсийка и сега с нея той живее тук, нещо, което подпомага и нас.

Сега по една случайност го няма вкъщи, защото старите войници от неговия полк празнуват в Хавър не знам каква годишнина, а в такива случаи гуляят продължава до зори.

— Ето че и утрото дойде — стана Буланси и се приближи към прозореца.

Зората се показваше на хоризонта. Госпожа Буланси заяви, че иска да тръгне. След като се облече, облече и детето, всички излязоха и отидоха до лодката, която се люшкаше на вълните. Наистина бе стара черупка. Беше само с гребла и на дъното й имаше нарисувана чудна икона. Голямо око с лъчи наоколо.

Рибарят каза, че навярно изобразява окото на Господа.

— Тръгнете, госпожо, с Бога и нека неговото око закриля вас и детето.

— Благодаря ви — отговори Буланси с иронична, едва скрита усмивка, — нека Бог чуе думите ви.

— Лодката е готова — каза рибарят.

Буланси вдигна Андре на ръце и влезе с него в старата черупка. Когато краката й стъпиха върху клатещите се дъски, тя се подвоуми за момент. Но вече нямаше връщане назад. Естерхази й бе заръчал и тя трябваше да се подчини. Седна на отсрещната дъска и хвана веслата. Госпожа Буланси загреба въпреки нежеланието си. Малката лодка се плъзна по протежение на брега и после се отдалечи. Двамата рибари стояха хванати за ръце и гледаха след нея, защото утринното слънце вече беше доста високо и се виждаше далече върху бляскавата водна повърхност.

Изведнъж Боше вдигна ръце и ги сложи до устата си, викайки колкото му глас държи:

— Хей, госпожо, госпожо!

Жената направи завой и се приближи малко до брега.

— Има нещо да ми кажете ли? — запита.

— Да, госпожо. Сега си спомням, че тази заран в пристанището пристига голям параход. Параходът „Република“, който идва от Каена. Внимавайте да не попаднете на пътя му, защото вълните, които образува, могат да обърнат лодката.

— Не се безпокойте — успокои го през смях Буланси. — „Република“ няма да ми стори нищо лошо.

Лодката пак заплава навътре. Двамата рибари мълчаливо се върнаха в бедната си къщурка. Боше напълни лулата си, а жената си намери работа при огнището.

Изведнъж и двамата се спогледаха като по даден знак.

— Обзалагам се, че помисли за същото, за което помислих и аз.

— Аз си помислих за жената и за онова дете.

— И аз също. Дявол го взел, този случай ме смущава.

— И мен, Боше.

— Какво мислиш, а?

— Мисля, че тази жена има лоши помисли — отговори Анриета.

Тя се приближи до мъжа си:

— Спомняш ли си, Боше, какво ти казаха някои твои другари за стария?

— А, глупави приказки — отговори рибарят. — Приказки, обикновени за пристанището.

Но жената поклати сериозно глава.

— Ами ако излезе истина, а не празни думи? — отрони замислена. — Ако е вярно, че старият рибар е вършел твърде съмнителни сделки? Говори се, че улеснявал хората, които нарочно идвали отдалече, от Париж, незабелязани от никого да свършат с живота с лодки, специално подготвени за това. Разправят се и още по-тежки работи — че при него са идвали хора не да свършат със собствения си живот, а с чуждия. Не си ли спомняш, че преди няколко години тук, в Хавър, имаше такова дело? Един мъж, който току-що се бе оженил за много богато момиче, което не обичал, наел лодка от стареца и тръгнал с жена си на разходка в морето и никой вече не чу нищо за онази нещастница. Мъжът се върна с лодката почти пълна с вода. Тъй като всички свидетелстваха, че лодката се е пробила, мъжът бе оправдан. Въпреки това, този случай остана неизяснен… Господи, само като си помисля, че тази жена замисля нещо подобно с онова хубаво дете и че ние без да знаем й помогнахме… Не бих намерила спокойствие през целия си живот.

— Всичко това са глупости, жено — отговори Боше, — тя е жена от големия свят.

— На мен не ми хареса. Не забеляза ли белега от рана по лицето й? Как е могла да бъде така ранена?

— Какво ни интересува това? Паднала е или пък е някак си ранена. Но с твоите съмнения ти направи така, че не мога да се порадвам на хубавите бляскави златни монети, които тая заран спечелихме.

Рибарят изтърси лулата си, взе една скъсана мрежа и седна до прозореца да я кърпи. Жената потъна в домашна работа. Измина близо час. После изведнъж вратата се отвори и тежки стъпки се чуха. В същия момент стар войник влезе в стаята на съпрузите Боше, посивял човек, който носеше униформата на фелдфебел. На гърдите му блестяха няколко медала. Навярно беше ветеран, защото се подпираше на тояга и с мъка се държеше на старческите си нозе.

При вида на този човек младата жена весело викна:

— Слава тебе, Господи, че се върна жив и здрав вкъщи, вуйчо Мишонет. Много се безпокоях за теб заради лошото време през тази нощ…

— Бях на сухо, момите — засмя се старият войник, хвърляйки шинела. — Ах, деца, чудесен банкет беше и старите другари страшно се веселиха…. Често трябваше да пия за собственото си здраве. Ама и тук ми се струва, че е имало голяма маса — продължи старият фелдфебел, гледайки сложената маса. — Най-хубавите чаши, новата покривка на масата и приятният аромат на чай… Какво, твой имен ден ли е днес, Анриета, а твоят стар вуйчо не се сети да ти донесе поне едно цвете!

— Не, вуйчо, имахме много странно посещение.

— Вие, посещение?

— Да, дама с дете, идващи от Париж.

И младата жена разправи как някой почукал на вратата ненадейно през нощта, как дошла една дама с едно хубаво русо момче и се помъчила да ангажира лодка за разходка по морето.

— Хубаво русо момче — повтори Мишонет печално, — това ми напомня за моя беден Андре. Нали няколко пъти ви разказах за това. Беше пътувал с мене на балона, оня проклет балон, на когото дължа днес осакатяването си.

Повече от сто пъти Мишонет беше разправял на роднините си тази история с всичките подробности. Но когато сега спомена за нея, жената на рибаря трепна по странен начин. Тя заряза настрана работата и се приближи бързо до сбръчканото лице на стария си вуйчо.

— Но знаеш ли, вуйчо Мишонет — възкликна тя с несигурен глас, — че момчето, което беше тук, се нарича също Андре?…

— Андре! Хиляди дяволи! В цяла Франция има колкото щеш Андре.

Младата жена, обаче, бе обзета внезапно от инстинктивно подозрение. Тя не промени разговора.

— И има руса коса като твоя Андре.

— Много са децата с руси коси.

— Беше на 5–6 годинки.

— Хм… и възрастта като че ли е същата.

— Ах, Господи, сега си спомням — възкликна в същия момент младата жена — имам още едно доказателство. Виждаш ли оня портрет там, вуйчо? Пред този портрет детето се спря и ми каза, че е фелдфебел, после завика, че го познава.

Мишонет подскочи.

Той се заразхожда нервно из стаята, без да каже нито дума, като че ли никога не беше падал от балон и не се е намирал под бърз влак.

— То ме познава — пошушна той с треперещ глас. — Казва се Андре, русо е, на шест годинки е и ме познава. Може би е казал и името ми? Чудно! Да забрави името ми, моето име, което толкова често произнасяше, макар и по детински, изкривено, но да го забрави напълно? Не, не може да бъде моят Андре.

Боше остави веднага мрежата настрана, почеса се по тила, както всеки път, когато му идеше нещо добро наум.

— Господин фелдфебел, може би познаваш онази госпожа, която дойде с детето. Има белег от рана на лицето си.

Мишонет нададе вик. Старецът побледня, коленете му затрепериха, той политна и се хвана за един стол.

— Белег от рана! — изрече мрачно. — Това е оная проклета жена, която открадна детето от балона, а мене поиска да ме хвърли, когато висях почти безчувствен над бездънната пропаст. И тя беше тук? — викна той гръмовито, така че Боше уплашено се дръпна назад. — И й даде лодка? И я остави да отиде с детето в морето? Магаре, животно, знаеш ли каква я свърши!

— Аз казах, че ще стане нещастие — закърши младата жена ръце.

— Нещастие — повтори Боше и смръщи лице.

— Нещастие! — кресна ветеранът, скачайки по земята като разярен слон. — Не нещастие, ви казвам аз, а престъпление, убийство, подло и мръсно, каквото света едва ли ще е виждал. Тази убийца иска да удави детето в морето.

— Господи! И ние й помогнахме в пъкления й замисъл — проплака жената на рибаря.

— Не викай — кресна й Мишонет. — А ти, говедо, не стой с това лице като теле. Трябва да се предприеме нещо. Дай ми хартия, мастило, перо… Анриета!

Младата жена се спусна да изпълни поръчката.

— А ти, Боше, приготви най-добрата лодка и вдигни платното. Тръгваме. Може да имаме щастието да стигнем навреме.

С бързи крачки Боше полетя към вратата.

— Трябва да ги известим — мърмореше Мишонет като на себе си. — Господин Матийо трябва да знае и да дойде.

Анриета донесе хартия и мастило.

— Ти знаеш по-добре да пишеш от мен — й каза фелдфебелът. — Сядай и пиши каквото ти диктувам.

Младата жена изтри с престилката сълзите, които непрекъснато течаха от очите й. Мишонет се замисли за миг, после продиктува следната телеграма:

— Написа ли всичко?

— Да, вуйчо Мишонет.

— Тогава бягай до пощата и предай тази телеграма. Заплати я добре. Може би ще отиде по-бързо. Имаш ли пари?

— Да, да, имам.

Младата жена се спусна навън, подгонена от уплаха и жалост.

Мишонет наметна шинела на раменете си и нахлупи шапката си. После отвори едно чекмедже и извади револвер. Оръжието бе в пълна изправност.

— Ако потрябва, ще пролея и кръв — каза си, — кръвта на онази подла твар.

След като скри револвера в джоба си, побърза да отиде при Боше. Рибарят беше приготвил вече лодката.

— Вятърът е благоприятен — рапортува разтревожен.

— И ти си дявол, но прост. Взе ли мрежа, свирка?

— Всичко е в лодката.

— Тогава Бог да ми е на помощ.

Мишонет скочи в лодката като младеж. Рибарят отвърза лодката, платната се издуха от вятъра и като стрела полетяха над водата.

Виждаше се далече, но по повърхността на морето не се забелязваше лодка.

— Идваме, мили ми Андре, идваме! — викна Мишонет, после скри разбитото си от скръб лице между ръцете си.

36.

Часът беше осем заранта. Матийо Драйфус току-що закусваше и преглеждаше сутрешните вестници, но мисълта му летеше някъде далече. Например той прочете, че на Елисейските полета е намерена убита циганка.

Друг път би му било, може би интересно, но днес го занимаваше само участта на Андре.

— Но чакай… циганка? Не беше ли също циганка и оная, която отвлече детето от мазата на дядо Карус? Но ако убитата циганка е същата, какво е станало с Андре?

Матийо хвърли вестник настрана и скочи. Херманса още не беше се появила в трапезарията. Матийо не искаше да безпокои бедната майка, но реши да отиде при Гилберт и да му съобщи подозренията си. В същия момент слугата съобщи, че двама господа искат да го видят. Единият от тях беше доктор Бургер, а другият — висок мъж, много симпатичен наглед, който му беше представен като княз Дубиски.

— Ах, навярно господина, когото спаси, драги докторе.

— Да, вярно е, доктор Бургер ме избави от Смъртта — додаде князът.

— Но почакай да чуеш кое ни доведе така рано при теб!

— Седнете, господа.

Князът извади затворено писмо и една страница от бележник.

— Тези два предмета — каза той, — намерих тази нощ върху трупа на една циганка, която намерихме убита близо до Елисейските полета.

Матийо трепна. Беше ли възможно? Това, което преди малко го вълнуваше, сега виждаше и в посещението на тези двама мъже…

— Ще ме запитате, господин Драйфус — продължи княз Дубиски, — защо тъкмо на вас давам това писмо и тази записка от бележник, намерен у циганката. Възможно е, обаче, това да ви интересува живо. На нас не ни е известно по какъв начин е попаднала тази бележка в ръцете на Мелиора, но последната съдържа много странни работи. Това са записки на един умиращ, някакъв американец, който се е заблудил в катакомбите и е умрял там от глад. Този човек, както се вижда от неговите записки, е бил престъпник, осъден в Америка на затвор. При пропадането си той повлякъл след себе си и едно младо момиче, което представял за своя любовница и съучастничка в престъплението. Момичето, дъщеря на минен инженер от Пенсилвания, живеела дотогава честно и почтено. Но след признанието на въпросния престъпник, тя била осъдена на затвор. С тези записки американецът признава, че е постъпил несправедливо спрямо това момиче, че тя всъщност никога не е била негова любовница, нито пък съучастничка в престъпните му деяния. Тъй като тя на няколко пъти го е отблъсквала, той й отмъщава по такъв ужасен начин.

— Какъв изверг! — възкликна Матийо Драйфус, когато князът замлъкна за момент. — Но не мога да разбера, княже, какъв интерес може да представлява цялата тази история за мен.

— Вижте какво, когато доктор Бургер прочете името на младата осъдена американка в записките, веднага възкликна: „Една дама със същото име познавах в къщата на моя приятел Матийо Драйфус“.

Матийо скочи. Той загледа втренчено ту княза, ту доктор Бургер. Младият лекар го хвана за ръката и тихо му прошепна:

— Матийо, името на онова момиче, което станало жертва на този мизерник, е… Алиса Тери!

— Алиса! — викна Матийо, рухвайки върху стола. — Ах, сега ми става ясно всичко! Ах, Алиса, скъпа моя Алиса, колко е трябвало да страдаш…

Князът и лекарят се оттеглиха за момент до близкия прозорец.

— Ето защо ти не поиска да станеш моя жена. Защото един мизерник е окалял честта ти. Накарал те е да понесеш мъки и унижения, срам и несправедливости. За това не поиска да станеш съпруга на честен човек!… О, Господи, стори необходимото да се видим с жената на сърцето ми, за да мога да й кажа: ти си оправдана и сега, Алиса, си моя!

Князът се приближи тихо до Матийо и го докосна леко до рамото.

— Още нещо, господин Драйфус — каза той. — Когато внимателно прочетете тези записки, ще видите, че американецът е поискал да изправи стореното зло на Алиса Тери. Той й оставя в наследство богати диамантени залежи в Америка. Тук в този запечатан плик се намира документът за притежание заедно с плана на диамантените мини. Тъй като вероятно вие по-скоро ще се срещнете с госпожица Алиса Тери, поверявам ви тези записки и това писмо.

Като насън Матийо постави в джоба си ценните книжа. Той протегна ръка и благодари на княза. В този момент влезе слуга с телеграма в ръка.

— Простете ми за момент — извини се Матийо на гостите си. — Струва ми се, че са важни съобщения.

Той отвори телеграмата, цял побледня изведнъж и нададе отчаян вик. Доктор Бургер побърза към приятеля си.

— Чети, чети — помоли Матийо с отпаднал глас. — Какво неочаквано нещастие…

Телеграмата съдържаше съобщението на Мишонет, че жената с белега на лицето пристигнала в Хавър с Андре и излязла в морето, навярно за да удави детето.

— Тихо — пошепна Матийо, — нито дума за това. Снаха ми Херманса не трябва да узнае нищо за тази телеграма. Безпокойството и болките ще съкрушат душата й.

— И какво мислиш да правиш сега? — запита доктор Бургер.

— Заминавам за Хавър. Дори ако не успея да бъда в помощ, то поне искам да намеря трупа на момчето и да го погреба.

— Не губи надежда — изгледа го загрижено приятелят му, — възможно е да го завариш още живо. Впрочем, аз ще дойда с теб. Ще дойдете ли и вие, княже Дубиски?

— Моля да ме извините — отвърна Стефан с печална усмивка, — трябва да се погрижа за собствените си проблеми… Циганката ми каза, че жена ми е още жива и че мога да я намеря в Париж. Щом е така, трябва да я търся.

Два часа след това Матийо и лекарят бяха вече на път. Матийо остави няколко реда на Херманса, в които й пишеше, че лош сън тая нощ го е подтикнал да потърси Андре в Хавър.

Докато Матийо пътуваше, лоши мисли нахлуха в главата му.

— Да, това е наистина като лош сън…

Същия ден след обяд в четири часа двамата пристигнаха в Хавър. Те се запътиха веднага за къщата на рибаря Боше.

Лодката, в която седяха госпожа Буланси и малкият Андре, се плъзгаше леко. Скоро брегът остана далече зад тях, вълните ставаха по-големи и по-силни. Детето, което отначало беше учудено, защото за първи път виждаше море, стана по-разговорливо и живо. Вятърът беше зачервил страничките му и неговите хубави и ясни очи светеха от радост. Андре беше спуснал ръце във водата и пръстите му си играеха с вълните.

Голямото нарисувано око на дъното на лодката също го забавляваше.

— Вярно ли е — запита той госпожа Буланси, — че това е окото на Господ? Нали така каза човекът от малката къща?

Помпадура отвърна с едно късо и сурово „да“. Странно, тя ставаше все по-мълчалива, мрачна и замислена, колкото лодката се отдалечаваше от брега и колкото по-благоприятен ставаше моментът да свърши с планираното от Естерхази престъпление. Всякакви мисли преминаваха през главата й. Самата тя не знаеше защо, но се ужасяваше от деянието, което трябваше да извърши. Коя бе причината да стои като вцепенена в лодката и все да отлага решителния момент?

Не беше ли тя истинска, а и решителна престъпница, която нищо не можеше да спре? Не ослепи ли собственоръчно мъжа си? Не осъди ли на смърт, и то гладна, своята съперница? Не бе ли сторила най-големите грехове, които могат да тежат на съвестта на един човек? И въпреки всичко, от това последно деяние тя се ужасяваше…

— Не съм страхлива, напротив, решена съм, защото знам, че така трябва да стане, тъй като той го иска. Нямам право да се върна, без да хвърля детето в морето… И все пак… Ах… Да убиеш дете е чудовищно… Значи да убиеш невинността… А невинността единствена е достойна за живот на земята… Роза, която губи листата си, можеш да откъснеш и да я захвърлиш спокойно на земята, но една пъпка…

Самата тя бе дала живот на едно дете, знаеше, че човек се ражда чрез болки и страдания… Болките на майката дават свято право на всяко дете… Всяко раждане, всяко съществуване е дадено по желание на Бога. Който унищожава едно съществувание, погазва го с краката си и го убива, се подиграва с волята божия. Без да иска, очите й се отправиха към нарисуваното око на дъното на лодката.

— Окото на Господ — измърмори тя.

Но в същия момент се яви образът на Естерхази. Тя си спомни за неговото поръчение, минаха й през ума всички негови любовни ласки по време на техните лудешки нощи. Не, тя искаше да вкуси още от удоволствията. Държеше на всяка цена да запази любовника си, дори и с цената на живота на това невинно дете.

Остави веслата. Огледа се наоколо, защото се опасяваше да не бъде наблюдавана от някого дори и сред морето. Сушата беше изчезнала от погледа й. Сега можеше да изпълни задачата си. Моментът беше дошъл. Тя стана, лодката се залюля, но скоро пак се уравновеси.

— Ела тук — нареди на момчето.

Андре се уплаши от суровия тон и остана треперещ на мястото си.

— Не чу ли какво ти казах?

— Ти искаш да ми сториш нещо лошо… Гледаш ме така страшно…

Жената се сепна, вдигна го от мястото му и го накара да клекне на колене.

— Моли се — заръча тя. — Знаеш ли да се молиш?

— Да, мама ме научи.

— Тогава, моли се, но бързо, не губи време. Детето вдигна молитвено ръце.

Със сълзи на очи започна:

— Господи, който си на небето, моля ти се, направи ме да бъда добър и тих. Върни ми обратно моя любим баща, който невинно страда на Дяволския остров. Ще те обичам и ще ти се моля днес, както и всякога. Амин…

Госпожа Буланси трепна, когато чу устните на детето да произнасят името на мъченика от Дяволския остров. С погубването на бащата започна и завършва със смъртта на детето. Без да иска и тя повтори: Амин… Амин!… После сграбчи детето с двете си ръце и го вдигна нагоре.

— Нека това бъде последният ми грях — изрече, понечвайки да хвърли ужасеното дете в морските вълни.

В същия момент очите й широко се разтвориха… Ръцете й се разтрепериха и изпусна детето в лодката, после с ужасен вик се отпусна на колене. Там, където по-рано беше окото на Господ, сега се беше отворила кръгла дупка. Когато детето се молеше на колене, навярно беше засегнало с крака си някакъв скрит механизъм, който предизвика нахлуването на водата.

Само за няколко минути лодката бе наполовина пълна с вода. Госпожа Буланси нададе пронизителен вик за помощ.

— Давим се — запищя тя. — Няма ли някаква надежда за спасение?… Няма… О, това не е случайност, а преднамерено желание… Той е решил да ме погуби… Помощ… Помощ!

Воалът от очите й падна. Сега тя разбираше, че черният майор искаше да се отърве от нея и я е изпратил на смърт. Човекът, когото обичаше с толкова преданост, комуто служеше като вярно куче, обичният, обожавай човек, беше нейният убиец!

Че нямаше изглед за спасение, това бе очевидно. Лодката започна да потъва, а наоколо имаше само вълни… Вълни, които я заобикаляха с печален вой. Никаква помощ… Нито едно платно… нито една лодка!

Детето се молеше… Жената късаше в отчаяние облеклото си и проклинаше.

— Проклет да бъдеш, Естерхази — виеше, — три пъти проклет! Нека наказанието на ада не те отмине! Жив да изгниеш! Черната ти душа да бъде разкъсана на парчета от всички мъки на света преди да издъхнеш! Проклето да бъде името Естерхази… Проклето завинаги!

На около един кабелт от потъващата лодка се появи огромен параход. Моряците бяха видели опасността. Те спуснаха веднага лодка. Един от наблюдаващите на борда, се безпокоеше нетърпеливо. Това беше жена. Изведнъж и тя скочи в спасителната лодка.

— Дръжте се здраво — викна тя на давещите се. — Идваме ви на помощ!

— Помощ… Помощ — викна обнадеждена Помпадура.

Но в същия миг лодката под краката й изчезна. Детето, подето от течението, бе грабнато от висока вълна и изпратено към парахода. Помпадура потъваше. Но скоро тя пак се появи на повърхността. Беше се хванала за потъващата лодка с две ръце.

— Ще живея — изпищя тя, държейки се здраво за лодката. От борда на парахода й бяха хвърлени и няколко спасителни пояса.

Тя се наведе, за да хване един… когато малка лодка с бяло платно се приближи до нея. В лодката стоеше прав вече възрастен човек, облечен в униформата на фелдфебел. Белите му коси се развяваха от вятъра.

— Проклетнице — викна той гръмовно. — Ти уби детето… Ето ти тогава, нека това бъде краят на твоя грешен живот!…

Чу се изстрел. Куршумът улучи мизерницата точно в челото.

Очите й се отвориха още веднъж, погледнаха злобно света и после безжизненото тяло потъна във водата.

Вълните лакомо го погълнаха.

— Точно до малката лодка с бялото платно се чу женски глас.

— Вземете ме за Бога, вземете ме! Държа детето в ръце!

Четири мъжки ръце едновременно се протегнаха да помогнат на спасителката. Решителната плувкиня прехвърли детето в лодката, а после и тя се покачи ловко в нея. Младата жена изтърси дрехите си и черната си коса от водата.

— Живо е. Почувствах биенето на сърцето му. Мишонет погледна хубавата млада жена и викна учудено:

— Господи, Боже! Не сте ли вие Алиса Тери?

— Да, аз съм. Но сега и аз те познавам, ти си Мишонет, верният фелдфебел!

— На вашите заповеди! Но знаете ли кого спасихте от водата?

— Не. Един човешки живот.

Старецът целуна ръката на благородното момиче:

— Алиса Тери, вие спасихте детето на нещастния капитан Драйфус, нашия малък и любим Андре…

— Тук ли живее рибарят Боше?

Този въпрос отправяше Матийо Драйфус към един огромен рус човек, който след обяда на същия ден стоеше пред малката къщичка до брега на морето и меланхолично наблюдаваше морето.

Но вместо да отговори с да или не, великанът разтвори обятия и притисна Матийо до гърдите си с такава сила, че доктор Бургер се уплаши да не му строши костите.

— Господин Матийо, господин Матийо, вие ли сте наистина?

— Ами ти, капитан Клаус Грот, по какво чудо се намираш тук?

— По какво чудо — повтори радостно капитанът със светнало лице. — Но може ли да има чудеса за оня, който е пропътувал земното кълбо с най-дивната жена. Разбирам, вие сте дошъл за Андре!

— Да, за него, горкото дете… намери ли се трупът му?

— Трупът? Боже опази! Той беше намерен и изваден от водата жив и здрав.

— Андре е жив! Господи, благодаря ти! Матийо вдигна ръце към небето, сълзи на радост потекоха по лицето му. После го обзе чувство на признателност.

— Къде е мъжът, който го спаси? — запита той бързо. — Половината от състоянието си ще му дам, стига да го приеме.

— Вярвам, че ще го получи — отговори Клаус Грот, смеейки се хитро, — но навярно при някои и други условия. Но елате да ви заведа да видите Андре и „мъжа“, който го спаси.

Той направи знак на двамата мъже да го придружат. Клаус Грот отвори предпазливо вратата на стаята. По средата се намираше голямо легло, върху леглото лежеше детето.

Страничките му горяха от лека температура, последица от настинката, но спеше спокойно и от пръв поглед се виждаше, че няма никаква опасност за живота му.

До леглото върху обикновен дървен стол седеше самата Алиса Тери с наведени очи, сякаш бе дълбоко унесена в нещо. Изведнъж тя вдигна поглед и нададе вик на изненада. Пред нея стоеше Матийо. Лицето й пламна и обикновено така храбра, тя затрепери силно от вълнение. Не беше в състояние да каже нито дума.

— Матийо?…

Той се наведе дълбоко и целуна мълчаливо и силно развълнуван двете ръце на момичето, които се протягаха към него. После целуна и спящото дете по очите и челото.

Доктор Бургер го прегледа веднага.

— Няма никаква опасност — успокои ги. — Само лека простуда, едно голямо напрежение. Нуждае се от по-дълга почивка. Утре рано ще се върнем всички в Париж и ще заведем Андре на майка му.

— А ако успеем да направим това — се чу звучният глас на Клаус Грот, — ще благодарим само на нея — той посочи Алиса. — Тя е „мъжът“, който изтръгна Андре от вълните.

След тези думи той хвана доктор Бургер за раменете и го изведе от стаята, пошепвайки му:

— Ние сме сега съвършено излишни тук, господин докторе.

Лекарят стисна ръката на капитана. Той го разбра.

— И тъй. Значи и за това пак на тебе ще трябва да благодаря — промълви Матийо трогнат, когато остана насаме с момичето. — Как дълго страда заради нас! Голямата признателност, която ти дължа, е неизплатима!

— Изпълних само дълга си! — прошепна задавено американката.

— Своя дълг? О, Алиса, това е голяма дума, а животът може да бъде заплатен само с живот. Нека се разплатим и да останем честно и достойно разплатени. Искаш ли да приемеш моя живот до последното издихание и искаш ли да ми дадеш в замяна твоя, от днес до края на дните си? Скъпо, обично момиче, кажи, отговори ми, искам твоето „да“.

Той беше взел ръцете й и я притискаше нежно до гърдите си.

— О, Матийо — пошепна с очи, плувнали в сълзи, — не мога, трябва да откажа. За теб мислих при всички опасности и страдания, през които преминах, за теб сред нечуваната буря между вековните лесове, за теб, когато бях в ръцете на убийците и когато мислех, че всичко е свършено и че трябва да напусна вече този свят. Тогава повече от всякога чувствах колко силно те обичам.

Устните им се сляха в дълга целувка.

Но Алиса се изтръгна като обзета от лошо предчувствие.

— И въпреки всичко това, аз не мога да ти бъда жена — пошепна тя треперейки, — не мога тъкмо затова, защото-те обичам много. Защото срам, тежък срам тежи над главата ми. Аз съм очернена, наклеветена като крадла, Матийо!

С дълбока въздишка девойката падна на колене пред обичния мъж. Той обаче вдигна ръката си като за благословия над нея.

— Стани, Алиса — изрече тържествено, — защото си чиста и нито едно петно не лежи на душата ти. Аз и без това не мога да се отплатя за доброто, което ти стори за моето семейство, но Господ го стори. Докато ти странстваше по морета и чужди земи, той има грижата да даде доказателства за твоята невинност, той трогна сърцето на престъпника, който несправедливо те обвини. Вземи тези записки, в които очернителят ти в предсмъртния си час се е изповядал, и цял свят ще трябва да го признае, че Алиса Тери е невинна!

— Невинна! — възкликна Алиса. — Господи, благодаря ти, аз съм невинна!

И за пръв път в живота си това смело момиче беше напусното от силите си и падна в безсъзнание на пода.

Когато Алиса дойде на себе си, Матийо беше коленичил до нея, а главата й почиваше на коленете му.

— А сега не искаш ли да бъдеш моя жена? — запита той тихо.

— Твоя жена — прошепна тя с щастлива усмивка. — Ах, колко горда, колко радостна се чувствам. Жена на Матийо!

— Чичо Матийо — възкликна в този момент мил глас.

Момчето се беше събудило и весело обхвана с едната си ръчица врата на обичния си чичо, а с другата сочеше към Алиса:

— Нея трябва да обичаш, чичо Матийо — каза Андре сериозно. — Тя ме извади от водата, където ме хвърли жената с белега на лицето.

— Ще я обичам, мило момче, винаги ще я обичам… винаги.

На следващия ден Херманса със сълзи на очи притискаше в обятията сина си. — Държейки го близо до майчиното си сърце, тя го покриваше с целувки:

— Ох, радост моя, намерих те пак, утешение мое, ти само можеш да ме поддържаш. Сега ще пораснеш голям и хубав близо до мен. И ще отмъстиш за баща си, мъченика на Дяволския остров.

. А около майката и детето стояха прави Матийо и Алиса Тери, Клаус Грот, Мишонет и дядо Карус.

Нито едно око не беше сухо. Тогава Херманса възкликна дълбоко трогната:

— Благодаря ти, Господи, колкото и голямо да е нещастието на семейството ни, все пак ни останаха верни приятели.

37.

В минната област Вилкесбар духовете не бяха се успокоили. Бунтовническият дух се надигаше от нечовешките постъпки на собственика на мината Хенри Масон. Той не успя да усмири вълната на негодувание. Тежки дни настъпиха за инспектор Тери, за Ервин и Едит, младото момиче на минния собственик, което напусна бащината стряха и живееше в къщата на старика Тери.

И четиримата усещаха с растяща загриженост как си пробива път в умовете на работниците мисълта за грабеж и разнебитване на чуждата собственост и със страх очакваха избухването на народното негодувание, подстрекавано с пламенни слова и големи количества ракия. И Хенри Масон би паднал като жертва на този бяс, защото стачниците бяха прекъснали телеграфните жици, които свързваха мините с Вилкесбар. По този начин собственикът на мините не можеше да влезе във връзка с властите, за да иска помощ.

В дома на милионера владееше хаос. Част от слугите си бяха стегнали багажа и се пръснаха, заявявайки, че нямат никакво желание да бъдат убити заедно с господарите си. Други, които бяха останали, стояха с ръце в джобовете си, не правеха нищо и се отдаваха само на гуляи, сякаш наближаваше свършекът на света.

Хенри Масон не мислеше впрочем за нищо друго, освен как да избяга. Но бягството беше извънредно трудно, почти невъзможно. Стачниците пазеха пътищата денем и нощем и нямаше надежда да се избегне от ръцете им.

Беше вечер. Хенри Масон стоеше в работната си стая, а при него бяха Марсел Бернард и Нинон дьо Клер, които в този критичен момент се приближиха още повече до милионера, естествено, за да могат да постигнат по-добре пъклените си замисли.

— Както вече ви казах, мистър Масон — поде Марсел, — тази нощ ще избухне бунтът. Стачниците ще превземат с пристъп къщата и, както се опасявам, не ще се задоволят да унищожат всичко, което се намира тук, а ще посегнат и на живот ни…

— Имат ли наистина това намерение? — напрегна се Масон. — Не ми се вярва, не мога да повярвам. Възможно е работниците да нахалстват в претенциите си, но грабители и убийци не са…

— Ще видим — каза Марсел, надигайки се. Замълча, после продължи тържествуващ. — Искам да ви напомня, драги Масон, че снощи направих малка разходчица. Смених си малко външността и нахлузих работническа блуза. По този начин успях да направя едно ценно запознанство. Сприятелих се с един от най-важните инициатори — престъпен тип, когото само с няколко златни монети накарах да проговори. Той ми разказа, че през нощта, към два часа, ще се тръгне масово срещу вашия дом. Досега инспектор Тери е успявал да въздържа работниците от насилие, но те вече не го слушат. Начело на стачниците е застанал Червения Боб и работниците слушат сега само него. И за да ми повярвате, господин Масон — заключи Марсел Бернард, — нека този човек ви разкаже всичко.

Той взе лампата от масата и я постави на прозореца. След пет минути Червения Боб влезе в стаята.

— Ще спечелиш една малка сумичка — посрещна ирландеца Марсел, — ако кажеш на господин Масон истината за онова, което ще се случи тази нощ.

— Най-напред парите, после истината — отговори червеният негодник с прегракнал глас.

Милионерът извади от портмонето си няколко банкноти и ги подаде на предателя.

— Сега, приятелю, говори — нареди Масон, изтривайки челото си от пот. — Вярно ли е, че работниците искат да посегнат дори на живота ми?

— Вие, богатите, сте чудни хора — изрече Боб глухо. — Да не би да си въобразявате, че вашите роби имат вода, а не кръв във вените си? Само толкова ти казвам, мистър Масон. Утре вече няма да видиш слънцето, ако още сега не си плюеш на петите. В два часа къщата ти ще бъде нападната, ти и твоите приятели ще бъдете премахнати, а къщата запалена.

— Ужасно! — възкликна Нинон дьо Клер. — Вземайте бързо решение, мистър Масон. Трябва да бягаме… да бягаме!

— Да бягаме? — повтори милионерът, на когото от страха пресъхна гърлото. — Лесно се казва, но почти невъзможно е да се извърши. Тези мизерници са заели всички изходни пътища и както преди малко ми съобщи моят камериер, са поставили пазачи и в обора, за да не можем да си послужим нито с конете, нито с файтон.

— Тогава сме загубени — изплака хубавата Нинон.

Поне изглеждаше, че плаче. В действителност тя разиграваше комедия, режисирана предварително от нея и Марсел. Целта беше преди всичко да се изплаши до смърт милионерът.

Масон кръстосваше с несигурни крачки стаята.

— Какво да се прави? — пъшкаше той. — Как да се спасим? Няма ли някакво сигурно скривалище? Искам да кажа, някое място, където бихме могли да се скрием, поне до утре. Защото вярвам, че утре ще ни дойде помощ, която ще ни изпратят от града избягалите слуги.

— Знам такова скривалище — заяви с готовност Боб. — Там всички ще бъдете на сигурно място, като в пазвата на Авраам, но се иска малко кураж, за да останете в него.

— Говори, човече, говори — възкликна Масон. — И ако ми дадеш добър съвет и ми помогнеш, за спасението ни ще получиш като възнаграждение хиляда долара. Ще те назнача и за минен инспектор, когато работата тръгне отново.

В ужаса си Масон не се погнуси да протегне ръка на пияния ирландец.

— Споразумяхме се — викна Боб, давайте ръката си. — Последвайте ме, ще се скрием в изоставената мина. Ще ви спусна долу и дявол да ме вземе, ако мине на някого дори през ума, че сте там.

— Отлична идея — додаде Марсел, — но няма ли опасност за експлозия?

— Чудна мисъл — изръмжа Червения Боб. — Ако експлозиите ставаха всеки ден, ние никога не бихме слизали да работим в мините.

— Вярвам, че няма дълго да се двоумите, мистър Масон — разбърза се Марсел, — а ще направим това, което този човек ни съветва. Естествено, и ние ще ви последваме. Нинон и аз не ще ви изоставим в такава опасност.

— Благодаря ви — промълви Масон. — Не мисля много да се бавя. Дайте ми само четвърт час на разположение, да поуредя работите си. Ще събера набързо най-необходимото и веднага ще се върна.

Милионерът напусна стаята и Нинон, Марсел и Боб останаха сами. Няколко мига цареше дълбоко мълчание. После Марсел хвърли поглед към вратата и Нинон се приближи да подслушва.

— Нищо не се чува — осведоми тя, — можете да говорите.

— Няма какво много да говорим — обърна се Марсел към Червения Боб, който иронично се усмихваше с ръце в джобовете. — Ние се разбрахме, нали приятелю?

— продължи Марсел. — Всичко ще свърши тази нощ.

— Всичко — кимна ирландецът. — И е истинско удоволствие да видиш как старият се хвана в клопката.

— Знаеш добре какво ти предстои — сряза го Марсел.

— Разбира се, не ще бъде зле да ми го повториш, защото паметта ми е дяволски слаба.

— Е, добре, слушай! — В този момент Масон е зает със събиране на всичките си пари и скъпоценности, които има, за да вземе всичко в скривалището.

— Нека се надяваме, че сумата ще бъде прилична — вметна червенокосият ухилен.

— Ще има достатъчно, драги мой, за теб, за жена ми и за мен за цял живот. Ще ни заведеш в изоставената мина. Старецът, Нинон и аз ще Хе качим на асансьора и ти ще ни спуснеш.

— Ще сторя всичко, както го искате.

— След известно време ще ти дадем знак да ни извадиш пак навън.

Този път Боб се задоволи само с едно късо „хъм“.

— Но когато асансьорът стигна пак горе — продължи Марсел тихо, — ще видиш само нас — Нинон и мен. Хенри Масон ще лежи с прерязано гърло в дъното на мината.

— Прекрасно — ухили се ирландецът. — Не забравяйте да вземете парите със себе си.

— Не се безпокой, ще ги вземем и ще имаш една трета част. Най-малко по сто хиляди долара ще се падне на всеки от нас и се надявам, че това ще е нещо повече, отколкото един пост на минен инспектор.

— Дявол да вземе и службата, и всичко — възкликна през смях пияницата. После добави сериозно: — След като всичко бъде готово, ще трябва и двамата да си отидете. Аз ще ви покажа най-късия път…

— Ще заминем веднага за Сан Франциско — възкликна Марсел Бернард възторжено, — откъдето потегляме веднага с параход за Австралия.

— Тихо, връща се — предупреди Нинон и се отдръпна от вратата.

Влезе Хенри Масон. Носеше голяма кутия от черна кожа, явно много тежка, а в другата — чувалче със злато. Личеше по звъна на монетите.

— Готов съм — каза той. — Да вървим.

Нинон и Марсел помолиха да ги остави да се оттеглят за момент в стаите си, за да си вземат връхните дрехи и шапките.

— Взе ли ножа? — запита Марсел любовницата си преди да излязат от стаята.

— Не се грижи, той е здрав и доста остър, можеш да заколиш дори бивол. Но, Марсел, нима наистина мислиш да делиш плячката с онова пияно животно?

— Това и самата ти не можеш да допуснеш. Няма да види нито цент. Щом ни извади от мината, ти ще го отвлечеш с разговор, а аз откъм гърба ще го перна здраво, та да не стане. Падне ли на земята, веднага ще го хвърлим в мината да прави компания на Масоновия труп.

Нинон прегърна доволно своя Марсел. Той беше наистина разумен мъж и така чудно й подхождаше…

След четири минути няколко сенки излязоха през градинската врата. Червенокосият Боб ги поведе по скрити пътища, на които знаеше, че няма стачници. Скоро стигнаха шахтата. Мрачна пропаст се откри пред очите им. Стените се спущаха почти отвесно в дълбочина, неизмерима на пръв поглед. При входа на пропастта имаше дъсчен асансьор, вързан със здрави въжета. Той не отговаряше много на условията за сигурност, но на Масон никога не му беше Минавало през ум да се грижи за сигурността и живота на работниците си. Колко пъти инспекторът Тери се бе опитвал да осигури всички асансьори със здрави метални въжета, но Масон винаги му отговаряше:

— Струва много скъпо и е излишно. Ако ще се случи нещастие, въжетата ще се скъсат, ако ще да са и от метал.

Да, Хенри Масон не се. замисляше, че ще дойде време сам да повери живота си на такъв асансьор. Тогава ставаше дума за живота само на неколцина бащи на семейства. А сега все пак обикновеното въже не е така добри, както металното.

— Страшно е долу — прошепна Нинон дьо Клер, поглеждайки към бездънната пропаст при светлината на кибритената клечка, която Боб беше запалил.

— Не се плаши — успокои я Марсел, — само един от нас ще остане долу.

Масон се качи треперещ на асансьора. Марсел и Нинон го последваха. Собственикът на мините,постави кутията и чувалчето до себе си. Боб се отдръпна и хвана дръжката на едно колело, с помощта на което се вдига и спуща асансьорът.

— Готови ли сте? — попита той.

— Готови — отговори Марсел.

Ирландецът започна да спуща асансьора, който стигна десетина метра дълбочина в ужасяващата пропаст. Тогава Боб изведнъж спря. Докато с едната ръка държеше дръжката, с другата извади нож, подобен на кама.

— Вървете и тримата по дяволите! — викна тъй силно, че ония от асансьора го чуха. — Парите, които взехте със себе си, ще бъдат мои. Но най-напред ще стигнете дъното на мината, във вид на пита, а после ще ви дойда на гости до стенната скара, за да си прибера плячката. Ха-ха, французино! Ирландецът излезе по-хитър от тебе. Не ти ще избягаш в Австралия и ще живееш като рентиер, ами червенокосият ти приятел Боб.

Рев на бяс и ужас долетя отдолу. Защото нещастниците виждаха как ирландецът реше въжето.

— Хей, Хенри Масон — викна червенокосото чудовище иронично, — ако въжето беше металическо, не бих могъл да го прережа, нали?

— Смили се, смили се — изплака милионерът. — Вземи всичките пари, но ми запази живота.

— Не, не, само мен, само мен спаси — чу се умоляващият глас на хубавата Нинон. — Видях как ме гледаше. Ще бъда твоя, ще избягам с теб… спаси ме… спаси ме само…

Див рев, глух трясък и после настъпи тишина. Въжето се скъса и асансьорът се провали в пропаст. Там долу лежаха три купчини от месо, кръв и строшени кости… Червенокосият Боб се наведе над пропастта и лицето му придоби зверски израз.

— Мъртви! — измърмори той. — Те няма да излязат вече оттук! А сега бързо долу, за да задигна парите…

— Стой на място, убиецо! Какво направи? Желязна ръка беше хванала Боб за лакътя. Ирландецът трябваше да направи огромно усилие, за да види оня, който така изневиделица го нападна. С ужас разпозна лицето на инспектор Тери, който продължаваше да стиска здраво мошеника. Срита го на платформата и Боб вече висеше с половината си тяло над шахтата.

— Ти преряза въжето — викна Уилям Тери, — чух гласовете на нещастниците, които те молеха да се съжалиш над тях. Не беше ли Хенри Масон и жената, която му гостуваше? Пристигнах твърде късно — не можах да спра престъпното ти деяние. Но ще отидеш на бесилката пияно куче, отдавна ти е мястото там!

— Внимавай, инспекторе! — изхърка Боб, който почти се задушаваше в ръцете на стареца. — Ако аз отида на бесилката, и ти няма да стигнеш по-далече. Ще увиснеш и ти до мене. Не чуха ли всички твоите заплахи срещу собственика на мините? Ще ми повярват, като се закълна, че извършихме заедно престъплението.

— Мизернико, умри тогава!

С неподозирана сила Тери се нахвърли върху негодника. И тогава се случи нещо страшно. Едно зловещо скърцане се чу и гнилата платформа рухна под тежестта на двете борещи се тела. Червенокосият Боб се сгромоляса с отчаян рев в зиналата пропаст. След него в безуспешен опит да се задържи полетя и нещастният Уилям Тери.

— Не чу ли нищо, Ервин? Това беше гласът на Тери. Старият като че ли викаше за помощ.

Тези думи бяха произнесени от Легуве, който стоеше пред Тяхната къща, заедно с Ервин, Одета, Антонина и Едит, за да подишат малко чист въздух преди лягане.

Вслушаха се със затаен дъх. Стори им се, че викът за помощ се повтаря. Сега вече не се двоумиха. Запалиха миньорски лампи, взеха необходимите инструменти и забързаха към виковете за помощ.

— От изоставената мина се чува гласът, там… там, трябва да е.

Мнозина миньори се спуснаха пред тях. Ненадейно пред самата мина спря красив файтон, който затвори пътя. Един господин и една госпожа, елегантно облечени седяха в него. Никой не ги познаваше.

— Бързо, кочияш, освободи пътя, касае се за спасяването на човешки живот.

Тогава младата дама показа глава от колата.

— Какво има, хора — запита тя, — кого искате да спасявате, да не е паднал някой в шахтата?

— Така ни се струва. Касае се за най-добрия човек в околността, за инспектор Тери.

Дамата от купето нададе вик и в следния момент беше вече между миньорите.

— Хайде, хора — викна тя, — трябва да го спасим. Бързо, бързо, бързо…

Чужденецът скочи от купето и ги последва. Стигнаха при входа на мината и по прерязаното въже и по счупената платформа разбраха, че се е случило нещастие.

Непознатата дама свали шапката си и се наклони над зиналата пропаст.

— Мълчание — помоли тя тихо. — Там долу се чува нещо. Не чувате ли охкане, сякаш някой иска помощ.

— Ти ли си, Уилям Тери? — викна Легуве, навеждайки се над пропастта.

— Да, аз — отговори глух глас от дълбочината.

— Държиш ли се някъде за нещо?

— Да, за част от стълбата. Хванах се при падането си, но тя е прогнила и едва се крепи за стената. Помогнете бързо. Всяка минута е скъпа… силите ми ме изоставят…

— Дръж се здраво — викна младата жена. — Ще бъдеш спасен, ако има правда на тоя свят.

После се обърна към миньорите:

— Спуснете ме с въжето!

— Какво мислите, госпожо? — каза Легуве. — Това не е работа за вас. Необходим е мъж, който не се бои от смъртта.

Но младата жена сама се овърза с въжето, което другите държаха готово за спущане.

— Аз и никой друг! Ще спася Уилям Тери — викна тя с искрящи очи. — Нали ти, обични ми, Матийо, си съгласен?… Дръжте здраво, хора, аз съм Алиса Тери, дъщеря му, и сега ще разберете, че само аз имам право да го спася.

В дълбоко мълчание те спуснаха Алиса Тери в дълбочината.

— Неговата дъщеря — разнесе се шепот между миньорите. — Същата, която той прокле и изпъди…

Минаха две минути в очакване. Матийо покри очите си с ръка. Отдолу се чу радостен вик.

— Теглете нагоре… Жив е… Спасен е!

Въжето бавно се задвижи. Здрави мишци го теглеха неотклонно и внимателно и бащата и дъщерята се показаха от дълбочината.

Алиса държеше в прегръдките си стареца, чиято глава почиваше на рамото й.

Уилям Тери загуби съзнание, шепнейки:

— Това е смъртта… И Алиса, чистият ангел, ме носи нагоре към небесата…

Да, към небесата, защото старият инспектор не умря, е претърпя само леко загубване на съзнанието. Но се намираше пак в небесата, защото, когато дойде на себе си, той узна истината. Да, неговата Алиса Тери се беше върнала. Тя имаше в ръцете си доказателство за невинността си и беше годеница на солиден и важен господин. Не беше искала да стане негова жена, преди да дойде в Америка, за да види отново баща си.

— Неговото проклятие ме подтиска — беше обяснила Алиса. — Той трябва да ми прости преди да бъда твоя.

Възрастният човек оттегли проклятието ей и го замени с бащинската си благословия чрез молитва за прошка заради несправедливата си постъпка. Алиса на свой ред му прости и радостно му Целуна ръката, покривайки я със сълзи. Между Алиса и избягалите от Каена, които тя беше спасила от гладна смърт, се състоя среща, пълна с радостни чувства. Матийо поздрави сърдечно и затрогващо приятелите на своя нещастен брат и от тях узна за страданията на мъченика от Дяволския остров.

Това беше единствената горчива капка в неговата чаша, пълна с щастие.

Но бяха пролети и други сълзи. Едит Масон оплака баща си. В дъното на пропастта беше намерен неговият неузнаваем труп. Все пак тялото му беше разпознато, докато останалите — Нинон дьо Клер, Марсел и Червенокосия Боб — едва се познаваха.

Кожената кутия с ценните книжа и пълното със злато чувалче — тези бездушни предмети — не бяха претърпели никаква повреда и преминаха незасегнати в ръцете на Едит, която получи богато наследство.

Три дена след смъртта на Хенри Масон, работата в мините продължи. Бяха удовлетворени всички искания на работниците и никъде в Щатите не се намираха по-добри отношения между работници и работодатели както тук.

Уилям Тери си даде оставката и на негово място беше назначен Ервин, който заедно с обичната си Одета имаше голямо влияние сред работниците.

38.

На улицата вилнееше сбирщина от хора, които издигаха злобни възгласи. Студенти, жени, бродяги, престъпници, а между тях и хората от буржоазията, които се събираха като зяпачи навсякъде, се тълпяха в неподозирано ожесточено състояние.

— Ако мога да пипна Пикар — викна едър младеж, навярно дошъл от провинцията в Париж, — веднага бих го изпратил без паспорт на оня свят…

— И Матийо Драйфус — опита се да го надвика друг, — ако пипна брата на предателя, не би си отишъл здрав!…

Едва бяха произнесени тези думи и изведнъж множеството хукна презглава. Мъж с руса брада, силен и едър като Херкулес, пипна двамата младежи, които се заканваха, удари им главите една в друга и викна:

— Махайте се оттук… иначе ще получите и по-добър урок.

Тоя рус гигант не беше Друг, а самият Клаус Грот. До него стоеше старият Мишонет, както винаги в униформата си на фелдфебел със своя медал и дядо Карус, който гледаше с презрение тълпата. Сега, когато беше облечен с нови спретнати дрехи и живееше в дома на Драйфус, той беше решил, че ще остане в него докато е жив.

Тримата мъже си пробиха път през множеството до моста.

— Тук да спрем и да залостим здраво — предложи Клаус Грот на другарите си. — Ей Богу, докато съм жив, Зола няма да пострада. Как може тези мизерници да искат да го убият? Единственият човек в цяла Франция, който има куража да каже истината. Единственият, който надигна глас в защита на осъдения Драйфус, невинния мъченик? Срам и позор за цялата нация…

— Цялата тази комедия се разиграва от Естерхази — заяви категорично Мишонет. — Тази тълпа е подкупена с парите от неколцина високопоставени офицери.

Дядо Карус, който продължаваше да слуша с презрение рева на тълпата, изведнъж стана неспокоен.

— Какво има, дядо Карус? — запита Мишонет. — Какво те развълнува тъй силно?

— Виждам там един тип, с когото имам малка сметчица за доуреждане. Виждате ли го там? Зад стълба един одърпан наглед дъртак, който разпалено говори на оная красива жена. Сега си спомням коя е. Виждах я по-рано между просяците. Тя водеше Мъртвешката глава. Чакайте да видя какво й разправя този тип Бенас.

Той се провря бавно между тълпата до самия стълб, така, че да може да чуе всичко, което Бенас казва на просякинята.

— И тъй, Вълчице, знаеш какво трябва да правиш — продължи явно започнатия скоро инструктаж. — Ще спечелиш добри парици, защото познавам онзи, който ме натовари с тази работа. Той плаща добре.

— Кажи ми още веднъж какво трябва да направя — помоли неспокойно бледата жена. — Имам слаба памет и всичко така бързо забравям…

— Слушай, давам ти шише, пълно с течност, която избухва. Когато Зола мине с файтона по моста, ще трябва само да хвърлиш шишето под колата. Нали не е мъчна работа! И едно дете може да го направи…

— Но аз няма да го направя — отговори Вълчицата решително, — защото знам добре, че това е убийство.

Младата жена се обърна и поиска да се отдалечи от евреина, но той я задържа насила за ръката.

— Няма да се махнеш оттук, Вълчице — скръцна със зъби, — защото, ако ти не искаш да извършиш тази работа, ще я направя аз. Но не ти позволявам да се отделиш от мен. Най-напред, защото можеш да ме издадеш, и второ, защото искам после да дойдеш с мен вкъщи тази вечер. Имам нужда от домакиня, пък и ми харесваш.

Дядо Карус изпита желание да пипне веднага Соломон Бенас за ревера. Но той се овладя, като помисли, че ще е най-добре да го изчака да падне в собствения си капан. Бледата жена навярно нямаше физически сили да се изтръгне от ръцете на евреина, защото остана до него, но едри сълзи закапаха от очите й.

— О, Господи — изхълца тя, — няма никога да си спомня името си. Нима тази слабост в паметта ще ме държи винаги?

На другия край на моста стояха двама добре облечени господа. И те бяха тук, за да защитят Зола. Това бяха княз Стефан Дубиски и доктор Бургер. Изведнъж между тълпата настъпи оживление.

— Идва! Идва! — разнесе се от уста на уста. Един файтон се приближаваше бързо. Колата бе закрита. Ненадейно се чуха викове от всички страни.

— Ето го предателя Зола, долу Зола! Хвърлете го във водата!

Наистина, онези, които стояха в затворената кола, бяха Зола и неговият защитник Лабори. Те гледаха безстрашно тълпата. Конете препускаха в такъв галоп, че нито един от манифестантите не посмя да се изпречи на пътя им.

Изведнъж Соломон Бенас изскочи пред тях. Деляха го само пет крачки от колата.

— Долу Зола — викна той и вдигна над главата си шише със зеленикава течност. Но преди да успее да го хвърли, някой със сила го удари по вдигнатата ръка така, че бомбата полетя над главите на хората и падна в Сена.

Този чудесен удар беше нанесъл дядо Карус.

— Боже мой, ами сега — обърка Се евреинът и се обърна към оня, който осуети атентата му.

Мигът, в който се обърна, бе пагубен. Файтонът беше само на една крачка от него. Бенас бе повлечен на земята. Кочияшът не успя да задържи конете. Техните железни подкови сплескаха главата на лихваря. После бе прегазен и от колелата, макар и спряна по нареждане на Зола. Соломон Бенас бе вдигнат от земята почти мъртъв. Той бе занесен в края на моста. При това нещастие никой не посмя да вдигне глас против Зола. Всички занемяха пред неговата доброта.

Въпреки опасността, на която бяха изложени, Зола и Лабори слязоха от колата, отправяйки се към ранения, до когото завариха доктор Бургер и княз Дубиски.

— Ако е още жив — предложи писателят, — нека го качим в моята кола и да го откарат в болницата. Ние ще продължим пътя си пеша.

Соломон Бенас отвори очи и посочи към бледата и красива жена, облечена като просякиня. В неговите очи искреше пламъкът на низостта и отмъщението.

— Тази жена там — прошепна едва чуто той — е моя съучастничка. Арестувайте я.

— Беше и си оставаш долен мизерник, Соломон Бенас — намеси се изневиделица дядо Карус. — Дори и сега, когато си пред самата смърт. Тая жена е невинна. Ти искаше да я измамиш, но аз чух как тя с възмущение отблъсна низкото ти предложение и не хвърли шишето под файтона.

— Господ ми е свидетел — промълви и бледата жена със сълзи на очи, — аз съм невинна.

В този момент княз Дубиски се спусна към нея. Хвана я за двете ръце и се вгледа в очите й.

— Ти ли си! — викна той невярващ. — Да, ти си, Юлиана, моята обична Юлиана, не ме ли познаваш?

Див вик процепи въздуха.

— Стефан, моят мъж. Да, аз съм принцеса Юлиана Дубиски. Благодаря ти, Господи, намерих го най-после!

Горката жена се отпусна безчувствена в ръцете на обичния си съпруг. Стефан я стисна в прегръдките си и я изнесе вън от тълпата.

— В моята кола! — викна след него Зола.

Стефан постави жена си върху седалището на файтона и има щастието да види как тя отвори очи и го позна.

— Намерихме се най-после — прошепна тя. — Пак сме заедно…

— И няма вече никога да се разделим!

Той целуна устните на просякинята, която пак бе станала принцеса и негова обична жена.

Междувременно Соломон Бенас въздъхна за последен път. Мизерната му душа беше отлетяла от подлото му тяло. Дядо Карус запали спокойно цигара и после държа къса, но много похвална реч над главата на мъртвия.

— Желал бих — каза той, — да има много диванета като теб, Соломон Бенас, защото тогава създателят би се засрамил от своето произведение, така че би премесил още веднъж целия всемир като тесто, от което впоследствие да направи по-добър и по-съвършен свят. Но тъй като за нещастие рядко се срещат типове като теб, Господ навярно си казва, че трябва да остави да живеят и такива твари и такива отровни създания. От време на време обаче, се извършва по някоя генерална чистка и тогава се помитат на боклука и такива каналии като теб. Хайде, свърши, Соломон Бенас, няма вече да черниш човечеството!

Емил Зола чу тези думи и се обърна към Лабори, хващайки го под ръка.

— Този прост човечец е прав. Само че той забрави да каже, че има и човешки твари, които са добили по-малко отвратителна външна форма. Не е ли Естерхази, не са ли всички онези мизерници, които дълбоко в душата си са убедени в невинността на Драйфус и въпреки това го изтезават на Дяволския остров, не са ли те нещо повече от въшки, които са се впили в тялото на републиката? Но, почакайте — възкликна той, обзет от благородно възмущение и издигайки заплашително ръка, — ще удари часът, когато Франция ще се отърси и цялата тази измет ще падне и ще бъде смазана в краката й. Истината не може да остане вечно забулена, тя може да бъде скрита само за известно време. Но един прекрасен ден тя ще захвърли всичко, което я приковава и ще се изправи горда. Тогава Франция ще види с ужас във всичката му голота най-голямото престъпление на деветнайсети век — мъченичеството на един невинен човек и гаврата с истината!

И Емил Зола стисна заканително юмруци, сякаш искаше да сломи с един удар този град, в който беше извършено това престъпление.

39.

В първите дни на месец септември 1897 година в Париж се отпразнува сватба, която даде повод за много приказки. Това беше сватбата на Емил фон Пикардин с Павловна. И двамата младоженци имаха романтично минало, а това бе достатъчно, за да ги направи двойно по-интересни в очите на парижкото общество.

Колкото до младоженеца, който по рождение принадлежеше към най-висшите кръгове на Париж, за него се знаеше, че този любезен младеж един ден бе арестуван по подозрението, че е член на тайно братство. Правителството го изпрати в Каена. По необясним начин Емил успя да избяга оттам. След като се скита дълго време, той се върна доброволно в Париж, влезе в действащата войска и бе изпратен срещу непокорните бедуински племена в пустинята, където се отличи с храбростта си и наказанието му бе отменено. Нещо повече, беше повишен в чин майор.

Но барон Емил фон Пикардин не се задоволи с това повишение. Той желаеше съдебно Оправдание да докаже неговата невинност, като изясни, че не е имал никакви връзки с въпросното братство. И наистина, той успя да докаже всичко това. Сам поиска да се поднови обвинението срещу него.

Защитникът му беше добре известният юрист Пиер Натузиус, чийто частен живот не беше наистина много изряден, но който въпреки всичко това, се смяташе за един от най-опитните юристи в Париж. Пледоарията беше дълга. Прокурорът поддържаше обвинението, че Емил фон Пикардин в момента, когато е бил арестуван в „Червената воденица“, носел пурпурна мантия, в чийто джоб е намерена една алуминиева монета. Нещо, за което се знаеше, че е знак на тайното братство.

Тези факти Емил фон Пикардин не можеше да опровергае. Ето защо неговият защитник трябваше да обори тежкото обвинение. И колкото и присъстващата публика да имаше симпатии към обвиняемия, никой не можеше да предполага, че тези доказателства не бяха насочени против него.

Тогава един съдебен прислужник влезе и връчи на прокурора писмо, което идваше от Лондон.

Подателят му беше някой си Курт Валберг.

— Курт Валберг! — възкликна прокурорът. — Това е прочутият агитатор на „Братството на веригата“.

Той подаде писмото на председателя на съда, който го прочете и го предаде и на другите членове на съда, които веднага се оттеглиха на съвещание. Когато съдът се яви отново в залата, председателят съобщи:

— Обвинението срещу барон Емил фон Пикардин е неоснователно и сам прокурорът го оттегля.

Възторжени аплодисменти на публиката посрещнаха това съобщение. Председателят въдвори тишина и продължи:

— Този обрат, на процеса настъпи вследствие писмото, получено от известния агитатор на въпросното братство Курт Валберг, който се намира в Лондон. Той пише, че е научил от вестниците, че Емил фон Пикардин е обвинен в членство на подсъдимото братство въз основа на това, че е бил заварен облечен в червена мантия. Тази мантия обаче, е заел лично той, Курт Валберг, на барона в „Червената воденица“. Той признава, че е член на посоченото братство и затова естествено е да се намери знакът в джоба на мантията му. Във всеки случай баронът е невинен и съвестта на Курт Валберг го кара да изповяда това тук без всякакъв умисъл. Същевременно обаче, той съобщава на съда, че заминава за Америка и по този начин не може да бъде преследван дори и в Англия.

Така Емил фон Пикардин беше оправдан без да бъде амнистиран или опростяван и придоби отново цялото си конфискувано имущество. След това веднага започнаха приготовленията за сватбата му с Павловна, която намери подслон в къщата на Лучия Натузиус, нейната нова приятелка. Оттук тръгна Емил за църквата и единствените, които ги придружиха, бяха Лучия с полковник Пикар и старият Натузиус.

Лучия и Пикар гледаха с известна завист младата двойка. Те не бяха успели още да се сдобият с документ за импровизирания годеж в пустинята, защото Пикар беше още на служба, докато Пикардин си беше подал оставката. Военните власти временно бяха отказали разрешение за сватбата на Пикар, докато обвиненията, повдигнати срещу него по процеса на Зола, не бъдат обяснени и отхвърлени…

Сватбената церемония беше приключила. В малкия елегантен дворец, който Пикардин беше купил в квартал „Сен Жермен“, предстоеше малко интимно тържество.

Емил помогна на своята обична съпруга да се качи в купето. В същия момент Павловна нададе вик. Трепереща, тя протегна ръка и показа с ужас човека, който стоеше до вратата на църквата. Един окъсан и гърбав тип, човек, който имаше вид на просяк.

— Какво ти е, мила моя? — изплаши се Пикардин и се качи бързо при Павловна.

— Виждаш ли оня мизерник? — промълви младата жена бледа и трепереща.

— Оня гърбав просяк ли? Да, той беше демонът на живота ми.

— Ах, разбирам… той е…

— Гърбавият Питу! — допълни разтреперана Павловна.

— Негодникът! — викна Емил фон Пикардин. — Значи този е, който те преследва, измъчва и бе причината да бъдеш арестувана и изпратена в Сибир?

— Да, той е подлецът.

— Чувствам се длъжен да кажа няколко думи на този човек — процеди през зъби Пикардин и понечи да слезе от купето.

Но Павловна го задържа.

— Ако ме обичаш — му пошепна тя, — нека се отдалечим веднага оттук. Остави този негодник. Той няма да избегне злощастната си съдба, защото Бог наказва клеветата.

Емил направи знак на кочияша. Купето потегли. Тогава избухна някакъв саркастичен смях.

— Ще се видим пак, красавице Павловна! — викна гърбавият Питу с глух глас. — Виждам, че щастието ти се е усмихнало и си станала знатна и богата дама. Но не се знае още…

Колата бързо отмина. Но хубавата жена беше припаднала върху гърдите на съпруга си, който нежно я държеше. Гърбавият Питу гледаше зад купето, докато то изчезна от погледа му. После той радостно потри ръце — неговият обикновен жест, когато се чувстваше доволен и добре разположен.

— Я виж ти — каза си той със злобна усмивка, — все пак не ме е напуснало напълно щастието. Едва се върнах в Париж като скитник и вагабонтин без средства, с окъсани дрехи и пробити обуща и веднага ми се удава случай за блестяща сделка. Тази Павловна стана златна мина за мен и сигурно ще съумея да я експлоатирам. О, Питу не е загубен, макар и да няма нито сантим в джоба си. Извънредно хубава е тази Павловна и изглежда е налетяла на голямо богатство. Трябва да узная с кого се е венчала.

— Кажи ми, кой е мъжът, приятелю — обърна се гърбавият към стоящия наблизо клисар.

Черковният служител измери с презрителен поглед непознатия дрипльо от краката до главата.

— Не съм ти никакъв приятел аз — му каза, — но щом като си толкова любопитен, ще ти отговоря. Съпругът е Емил фон Пикардин, а хубавата булка се казва Павловна Мирович. Навярно искаш да отидеш у тях и да изпросиш нещо?

— Аз не прося — сопна се Питу сърдито и обърна гръб на клисаря.

После се загуби бързо от очите му. Докато пресичаше уличката, мислеше къде да отиде. Най-напред трябваше да посети баща си. После му предстоеше колкото може по-бързо да направи визита на господин Дьо Ла Бриер, който трябваше да го приеме отново на служба, нещо повече дори — да го повиши. Не беше ли изпълнил деликатната мисия да заведе Павловна в Русия и да хвърли върху нея фалшивите обвинения? Господин Дьо Ла Бриер искаше да бъде отстранена незаконната дъщеря на неговата жена и Питу му послужи като инструмент в тази сделка. Наистина, беше страдал, служейки му. Тези страдания господин Дьо Ла Бриер не можеше да му отрече. Сега трябваше да му се отплати. Ето защо след като поразмисли Питу реши да отиде най-напред при префекта на полицията. Защото той познаваше добре баща си. Ако му се яви така в дрипи, преди да постъпи на служба, не би могъл да очаква абсолютно нищо от стария скръндза. Ето защо се упъти към дирекцията на полицията. Каза на чиновника, без да съобщи името си, че желае да говори по важна работа с префекта. Помислиха, че този неизвестен дрипльо иска навярно да информира за някое извършено престъпление и съобщиха на началника си.

Господин Дьо Ла Бриер се намираше в работния си кабинет. Той нямаше навик да отказва на когото и да било, да бъде приет, затова нареди да го пуснат да влезе.

Префектът седеше зад бюрото си, зает с проучването на купчина документи. Едва след известно време той вдигна глава.

— Какво искаш? — запита той.

За голямо негово учудване чу в отговор гръмък смях. После човекът се приближи към бюрото.

— Имам да ви съобщя една тайна — прошепна дрипльото.

— Кажи какво имаш за казване.

— Един човек, за когото вие мислите, че отдавна е умрял, а той е още жив.

— Какво целиш с подобни намеци?

— Да научите, че и от сибирските полета човек може да се върне.

Префектът трепна. Обзет от неочакван ужас, остана безмълвен на стола си.

— А, струва ми се, че далечен мрачен спомен започва да си пробива път в паметта ми…

— Взрете се по-добре. Не ме ли познавате вече, господин префекте?

Документът, който префектът държеше в ръка, падна на пода.

— Възможно ли е? — измърмори той. — Не… не може да бъде…

— Защо да не е възможно? — изсмя се в лицето му Питу. — Не се ли случва всеки ден да се появи някой, за когото се мисли, че отдавна гние в земята? И нима вие си въобразихте, че вашият верен и предан Питу ще понесе с примирение руската нагайка или ще остане завинаги затворен в някоя живачна сибирска мина, без да направи дори опит за бягство? Да, аз съм, господин префекте, и трябва да бъдете щастлив, че ме виждате. Дьо Ла Бриер трепна.

— Ти си измамник — прошепна в уплахата си той.

— Наистина, приличаш на Питу, който изчезна, но не си Питу.

Гърбавият погледна префекта с поглед, пълен с отчаяние. После нещо му мина през ум:

— Невъзможно е да не ме познавате, макар че стоя пред вас в дрипи. Лицето ми се промени много малко, само съм отслабнал и силно пребледнял. Но най-доброто доказателство за моята самоличност е моята гърбица. Или вие мислите, господин префект, че един лъжец е в състояние да си направи естествена гърбица. Не е стигнал още дотам светът на измамниците. Струва ми се, че вие просто не желаете да ме познаете. Знам твърде много работи. Аз измъчих по ваша поръка едно младо момиче, дадох лъжлива клетва също по ваша поръка и по такъв начин предизвиках изпращането на това момиче в Сибир. Сега, господин префектът смята, че това момиче е отстранено и той би желал да премахне и единствения свидетел…

— Дори и така да бъде — отрони префектът тихо, — какво би могъл да сториш против такова мое решение?

— Ако е така — опита се да се изправи доколкото гърбицата му позволяваше гърбавият, — вие, господин префекте, бихте извършил фатална грешка, заради която по-късно ще се каете. Аз зная вашата тайна и ще се възползвам от нея.

— Никой няма да ти повярва. Подлостта, извършена в Петербург, не направи по мое поръчение. Или може би искаш да кажеш, че и книгата, която открадна от дирекцията на полицията, открадна все по мое поръчение?

Питу се изсмя глухо и яростно.

— Не, не ми го бяхте поръчвали. Но вие ми дадохте нареждане да проуча предишния живот на вашата съпруга. Средствата и пътищата трябваше сам да избера. Е, добре, аз нямах друг начин, за да притежавам тайната на семейството, освен да открадна въпросната хроника. По дяволите, господин префекте, не ме карайте да се отчайвам… Не идвам при вас като просяк, а да искам полагащото ми се по право. Достатъчно се настрадах заради вас. Десетина пъти бях близо до смъртта. Като див звяр ме преследваха ония кучета, русите… и когато се отървах в Китай, попаднах в робство и трябваше да работя като последно псе… А по-късно, когато избягах от Китай, преминах през страдания и опасности, каквито малцина са преживявали, докато най-после се промъкнах на един кораб и можах да се върна във Франция. И как се върнах обратно? Вие виждате, господин префекте. Дрипите, в които съм облечен, ми ги подари милостив човек и това ми е сега цялото богатство. Нима искате да ме оставите да гладувам по пътищата — мене, който страда толкова много по ваша вина? О, не, аз претендирам за полагащото ми се. Искам да бъда обезщетен, защото го заслужавам.

Господин Дьо Ла Бриер се заразхожда напред-назад, докато слушаше прочувствената декларация на Питу. Посивялата глава клюмна в размисъл на гърдите му.

— Какво искаш? — запита тихо.

Питу забави за момент отговора:

— Претендирам за поста директор на криминалната полиция в Париж.

Произнесено беше твърдо. Господин Дьо Ла Бриер трепна.

— Да не си полудял, човече? — измънка той.

— Луд, защо? Не искам нещо повече от поста, който почти държах в ръцете си по-рано, преди да напусна Париж по ваше поръчение. Тогава вие лично ми бяхте казал: „Поздравявам те, господин директоре на криминалната полиция“.

— Тогава го казах, но…

— Тогава? Как? Сега не съм ли вече същият? Мислите, че забравих как се ловят престъпници? Умея да се възползвам от тайните, които ми са известни.

Господин Дьо Ла Бриер тропна сърдито с крак по пода.

— Остави настрана заплахите. С това няма нищо да постигнеш. Не забравяй, че съм префект на полицията в Париж и че само една дума от моя страна ще е достатъчна да изчезнеш безследно…

— Тези работи, господин префекте, можете да ги разправяте на човек, който не познава кулисите на вашия театър. Днес никой не може да изчезне така леко, както вие мислите, а и аз взех необходимите мерки, за да бъда търсен в случай, че ненадейно изчезна. Баща ми се нагърби да уведоми веднага министъра, в случай, че ме арестувате.

Префектът на полицията се засмя странно.

— Значи твоят баща ще те закриля? — запита той иронично.

— Е, и какво смешно има в това?

— Наистина, твоят баща…

— Е, по дяволите, не знаете ли, че Соломон Бенас е мой баща?

— Твоят баща навярно би те протежирал с голямо удоволствие, но за да стори това, би трябвало най-напред да стане от гроба.

Питу се слиса.

— Какво казвате? — измънка едва чуто той.

— Как? Не знаеш ли, че баща ти е мъртъв? Гърбавият рухна върху първия стол, но това не се дължеше на синовна болка за бащата. Беше изключително, защото осъзна, че сега беше загубил и последната си опора.

Господин Дьо Ла Бриер се приближи до него. С видимо състрадание и с тон по-малко враждебен той каза:

— Виждаш ли, приятелю, този е мотивът, поради който не мога да те приема отново в полицията, дори и на по-скромна служба… Баща ти умря така, както живя — като престъпник. Той искаше да хвърли бомба под файтона на Зола, но сам той падна и стана жертва на този атентат. След смъртта му направихме обиск в къщата му. Констатира се, че Соломон Бенас в живота си е извършил много престъпления и че много от тях той не би могъл да извърши, ако не беше протежиран от човек в полицията. За твое голямо нещастие у него се намериха няколко писма, написани от твоята ръка, от които се вижда, че ти си бил въпросното лице в полицията, което го е осведомявало за ходовете и намеренията на властта.

Питу нададе сподавен вик. Стъкленият му поглед се впи в пода. Осъзна, че е проиграл шанса си.

— Сега можеш да избереш — каза му господин Дьо Ла Бриер след къса пауза. — Да арестувам веднага съучастника на Соломон Бенас или да ми обещаеш да бъдеш разумен.

Да, но Питу не разбираше още какво искаше да каже префектът на полицията с тези думи. Той погледна въпросително бившия си шеф.

— Искам да ти кажа какво разбирам под тези думи — продължи да обяснява Дьо Ла Бриер. — Преди всичко трябва да се откажеш от своето желание.

Гърбавият изръмжа сподавено. Тъкмо това го засягаше жестоко. През цялото време на нещастията му, когато гладуваше и понасяше нечовешките удари на русите и китайците, когато за малко щеше да издъхне от глад в Сибир, а по-късно да умре от слънчасване в китайската равнина, винаги мисълта за службата го крепеше.

— Когато се върна в Париж — си казваше той, — за всички тези страдания и унижения ще бъда възнаграден. Ще застана начело на парижката полиция и ще мога да натискам с крак чуждите вратове. Ще мога да довърша блестящата кариера, която започнах там. Ще имам пари колкото ми потрябват и ще разполагам с голяма власт.

А сега този красив сън се разсея само при една-единствена дума на префекта на полицията! Нито служба, нито кариера, нищо вече не го очакваше.

— Но не е достатъчно — продължи префектът, — да се откажеш от желания пост. Ще трябва да напуснеш Париж и ще направиш още по-добре, ако се установиш в някое село. Ако обаче, това ти е невъзможно, ще трябва да живееш тук скромно и под чуждо име. В противен случай ще трябва веднага да те арестувам, щом като бъда уведомен от някого, че живееш или се намираш в Париж. Остава въпросът от какво ще живееш.

— Този въпрос не ме тревожи — отвърна Питу. — Моят баща Соломон Бенас е оставил грамадно състояние. Аз съм единственият му наследник, така че едва ли бих се нуждаел от пари.

— И тук трябва да ти кажа нещо, което ще те разочарова — бегла усмивка пробяга по лицето на префекта на полицията. — Вярно е, наистина, че баща ти остави близо един милион франка, но са ти известни нашите закони и знаеш, че състояние, добито чрез престъпление, се конфискува от държавата за благотворителни цели. Но и държавата в този случай няма да получи много, защото след смъртта на баща ти се явиха много измамени от него лица, които успяха да докажат, че имат право на значителни обезщетения. Струва ми се, че има около двадесет такива висящи дела в съда.

Гърбавият Питу подскочи от изненада. Като звяр в клетка започна да се върти из стаята. Бледото му лице пламна от гняв.

— Проклет да бъде баща ми — изграчи той. — Не съумя да осигури наследството ми, проклет да съм и аз, че не се сетих да се погрижа за собствените си дела, а се губих и скитах по чужди цели и услуги. Каква е облагата ми от всичко това? Абсолютно нищо! Аз съм просяк и мога да застана на някой ъгъл на улицата да чистя обуща на проходящите или да искам милостиня.

— Толкова няма да изпаднеш, Питу — успокои го префектът, — чуй ме какво ще ти предложа.

Гърбавият наостри слух.

— Ако изпълниш поставените ми условия и особено ако никога вече не се явиш в моя дом без мое специално разрешение, ще ти отпусна месечна рента.

— Хм, това ми допада.

— Ще получаваш сумата на всяко първо число от месеца чрез трето лице на място, което впоследствие ще реша. Разбира се, дотогава, докато пазиш моята тайна и докато бъда доволен от теб.

— И каква сума, господин префекте, смятате да ми отпуснете?

— Двеста франка месечно.

— Но това е смешно малко! Чудно ми е как въобще ми предлагате подобно нещо!

— Нито сантим повече — сряза го строго префектът. — С двеста франка можеш да живееш доста сносно, но, разбира се, ако изоставиш картите, защото зная, че страдаш от тая страст.

— С толкова мога само да умра от глад! — възрази Питу.

— Прави каквото щеш, но повече не ти давам. Сега те питам за последен път — да повикам ли хората си да те изпратят в затвора като съучастник на престъпника Соломон Бенас или си съгласен да приемеш месечната рента, която ти определям?

Питу остана известно време неподвижен.

— Дайте парите, няма какво друго да сторя… Префектът извади от елегантното си портмоне две банкноти по сто франка и ги даде в ръцете на бившия си чиновник. Без да му благодари, Питу сложи парите в джоба си.

— На първо число идния месец ще намериш в централната поща писмо — каза Дьо Ла Бриер, — от което ще разбереш откъде ще си вземеш парите. А сега можеш да си отидеш, този разговор продължи и без това много дълго. Чиновниците могат да се усъмнят.

Питу направи знак с глава и без да удостои с поглед своя бивш началник излезе навън. Спусна се по стълбите като подгонен звяр. На площада пред полицията спря и погледна злобно към прозорците.

— Значи ме прогони като краставо куче — измърмори през зъби той. — Ритна ме с крак като отвратително говедо — мен, който постави на карта целия си живот заради него. Но почакай, мизернико, с тебе не сме свършили още. Скоро ще си видим сметките!

Той замахна с юмрук към прозореца. Хората, които минаваха, го взеха за луд.

— Ха-ха — избухна той, — ти все пак си простак, обични префекте, защото иначе не би се отнесъл така грубо с човек, който разполага с толкова твои тайни. Искам да ти покажа, че съм по-голям майстор от тебе. На какво да се обзаложим, господин Дьо Ла Бриер, че след четири седмици не ще бъдеш вече префект на полицията в Париж? След четири седмици ще бъдеш заклеймен или ще бъдеш с разбита от куршум глава.

След като Питу се поуспокои малко с този монолог, той обърна гръб на префектурата. Най-напред се отби в един магазин за готови дрехи, където си купи облекло, а от съседен магазин и чифт обуща. Снабди се и с нова шапка и верижка за часовник, имитация на злато. Сега можеше да минава между по-отбраните хора.

Но пък почувства глад, защото от заранта не беше слагал нищо в устата си. Влезе в скромна гостилничка и си поръча обяд. Докато обядваше с голям апетит, той не преставаше да чертае тъмни планове. Изведнъж иронична усмивка заигра по бледото му и изпито лице. Беше му хрумнала идеята, която му трябваше.

Поиска да му донесат хартия за писма, плик и писалка. После, преправяйки почерка си, написа следните редове:

Това писмо Питу постави в плик, върху който написа адреса на госпожа Дьо Ла Бриер.

Часовникът на гостилницата вече показваше пет часа след обяд. В шест, както Питу добре знаеше, госпожа Дьо Ла Бриер имаше навика да отива в църквата „Сен Сюлплис“ на вечерна служба.

Гърбавият заплати и се запъти за църквата. Не чака дълго. Колата на съпругата на префекта дойде. В същия момент, когато госпожата влезе, Питу също се промъкна вътре.

Бледата жена, облечена в черно, коленичи пред иконата на света Богородица. Тогава гърбавият й бутна писмото в ръката.

— Прочетете го — пошушна той на ухото й. — Касае се за Наталка!

След това изчезна бързо между богомолците.

— Първата стрела отлетя към целта си — пошепна той триумфално. — И другите ще я последват. А моите стрели са отровни, господин Дьо Ла Бриер.

40.

Нощта се простираше над Сена и реката течеше тихо и спокойно. Мостът, наречен „Пон де’з’ар“, беше безлюден. До един стълб стоеше облегнат мъж. Това беше гърбавият Питу. Доволна усмивка озаряваше слабото му и бледо лице. Той знаеше, че в следната минута ще сполучи. Онази, която очакваше, не можеше да не дойде. И мизерникът не се излъга. От противоположната страна на моста се показа женска фигура. Когато съзря Питу под фенера, тя се спря пред него.

— Вие ли сте — запита тя — човекът, който ми остави писмото в черквата „Сен Сюлплис“?

— Да, госпожо, вие сте госпожа Дьо Ла Бриер, съпругата на префекта на полицията в Париж.

Дамата с воала хвърли уплашен поглед наоколо.

— Моля ви не говорете така високо — помоли тя.

— Ако някой минувач чуе, че аз, жената на префекта, говоря с вас тук, ще бъдем компрометирани и аз, и моят мъж.

— Е, какво ви е еня за вашия мъж? Не се безпокойте за него!

— Как смеете да ми говорите така?

— Госпожо Ла Бриер, вие говорите с човек, който прекрасно познава всичките домашни отношения и знае, че имате основание да презирате съпруга си.

— Защо да го мразя? — запита дамата с несигурен глас.

— Не ви ли задигна той детето? Знам отлично като вас, че вашата дъщеря Наталка беше изтръгната от ръцете ви тъкмо когато нещастното дете ви беше отново намерено.

Госпожа Ла Бриер се отдръпна назад.

— Кой сте вие, господине — изохка сподавено тя, — че познавате най-дълбоката тайна на живота ми?

— Не е важно кой съм — отвърна гърбавият. — Важното е, че съм в състояние да ви върна дъщерята.

— О, ако бихте могъл да сторите това…

— Мога, госпожо!

— Живо ли е моето нещастно дете?

— Живо е, госпожо.

— Къде?… Къде мога да намеря дъщеря си?

— Тя се намира в Париж.

— Тогава кажете ми цената без заобикалки. Колко искате, за да ми кажете къде мога да я видя. Не разполагам с големи суми, но ще си разпродам бижутата и мога да взема десетина-петнадесет хиляди франка срещу тях. Тази сума е на ваше разположение. Извън това ще имате признателността на една много изстрадала майка. Кажете условията си. Ах, нищо няма да бъде много за мен, стига да видя отново дъщеря си.

Гърбавият поглади черната си мазна брада. Неговият поглед лакомо се спираше върху бледото и изтерзано лице на бедната жена.

— Чуйте ме — каза той, — тогава, когато вашият съпруг изтръгна детето ви от майчината гръд, го изпрати с един агент в Русия, представяйки я на тамошното правителство като опасна нихилистка.

Госпожа Ла Бриер скръсти ръце.

— Мизерник — изхлипа тя с омраза, — той искаше да погуби детето ми.

— Да, тъкмо това целеше. Държеше много на това Павловна (така се нарича вашата Наталка сега) да изчезне завинаги. Мислеше да го постигне чрез заточването й в Сибир.

— И сполучи ли този безсърдечен човек?

— Само в това успя. Павловна беше осъдена на няколко години каторжна работа в Сибир.

— Ах, мое невинно дете, колко ли си се настрадала ти!… И този човек спи със спокойна съвест?!

— Той е префект на парижката полиция, а на такъв пост човек не трябва да има съвест.

— Но Наталка, или Павловна, както вие я наричате, се спаси от Сибир, нали?

— Да, госпожо, а сега чуйте моите условия. Цялата кореспонденция, която вашият съпруг имаше с руското правителство и особено с Петербургската полиция, отнасяща се до този въпрос, се намира в един червен портфейл, който се намира в седмото чекмедже отляво. Ако ми дадете тази преписка, от която се вижда, че префектът е взел мерки агентът, който е придружавал дъщеря ви, да не се върне в Париж, ако ми доставите тази.

преписка, ще можете да прегърнете отново вашата Наталка.

— Вашето условие ме озадачава — сепна се госпожа Ла Бриер смутено. — Да не би да желаете да дискредитирате префекта?

— О, не, госпожо. — Аз съм агент на Петербургската полиция. Бихме желали да имаме нашите писма обратно и това е всичко. Виждате ли, работата не е така страшна.

Бледата жена се подвоуми за момент.

— Но как да взема портфейла? — обърка се тя.

— Трябва да го вземете от писмената маса на съпруга си.

— Но той носи ключовете със себе си.

— През нощта, обаче, когато спи…

— А, разбирам… трябва…. Това, което искате, е ужасно! Но все пак аз трябва да имам дъщеря си… Ще ви донеса червената папка…

— Тогава сделката е сключена — обобщи Питу със своя съскащ глас, гледайки втренчено госпожа Ла Бриер. — Вие ще ми донесете червеното досие, а аз ще ви помогна да видите дъщеря си.

Нещастната жена стисна развълнувано ръце.

— Умолявам ви, заклевам ви — каза тя трепереща. — Бъдете честен спрямо мен. Вие ми обещахте, че няма да използвате документите за лоши цели. Ще устоите ли на думата си?

Питу кимна с глава.

— Доверете се на мен, госпожа Ла Бриер — каза той, — и ще останете доволна.

— Кога ще ви видя? — Утре ще ви кажа.

— И ще мога ли да прегърна дъщеря си?

— Непременно, госпожо — увери я Питу. — Тя ви обича все така силно, както и вие нея.

— Ох, как я обичам — заплака нещастната майка, отправяйки очи към небето. — Само господ знае колко страдах, когато ми я отнеха. Най-после! Най-после пак ще я видя…

— Госпожо, вие ме просълзявате, когато ви чувам да говорите така — опита се да влезе в тон гърбавият Питу, прикривайки лицето си с ръка, за да не се види ироничната усмивка, която играеше на лицето му. — Този разговор ме развълнува много повече, отколкото мислех.

— Сега да се разделим, а утре по това време ще се, видим пак на същото място. — Тя наведе леко глава и се обърна, за да си тръгне. Гърбавият син на евреина Соломон Бенас погледна иронично след нея.

— Хвана се в клопката — каза той, смеейки се под мустак. — Скоро ще постигна голямата си цел. А… добри ми префекте, сега ще се научиш да играеш по моята свирка. Мислеше, че ще можеш да ме измамиш, но бъди спокоен, аз излязох по-хитър от теб. Пипна ли веднъж червеното досие, свърши се с теб. Ще бъдеш изцяло в ръцете ми… Тогава аз ще ти поставям условия и те няма да бъдат леки. Директор на полицията в Париж, това е най-малкото, което ще ти поискам. А ако не се съгласиш, ще изядеш и последното си парче хляб. Свърши се с твоето властване.

Той потърка доволно черните си ръце и пое бавно към Латинския квартал. Смяташе да види най-напред дали не би могъл да освободи нещо от бащиното си наследство.

— По дяволите; може да не е вярно, че властта е секвестирала всичко, което е оставил богатият Бенас!

Питу все се надяваше, че ще може да намери нещо в бащината къща, което да му послужи. Той знаеше прекрасно, че старият лихвар, докато бе жив имаше навика да крие навсякъде по ъглите различни суми. Не можеше ли да има щастие да намери някое от тези скрити съкровища? Може би полицейското око не е открило всичко. Кой знае, може би в мансардата или в мазата на старата къща е останало нещо?

Беше вече пред къщата, в която живееше Соломон Бенас, известен и като Дулсети. Странно чувство обзе гърбавия, когато отвори вратата. Малките пусти стаи имаха печален изглед и всеки момент му се струваше, че ще види сухата фигура на баща си с острата му козя брада, свит в някой ъгъл или влизащ през вратата. Лъчите на луната струяха през прозореца и огряваха стените с фантастична печална светлина.

Питу започна да търси. С треперещи от лакомия ръце разтършува из всички кътове, из всички боклуци, вдигна дъските на пода, но всичко беше напразно. Не намери нищо. После слезе в мазето. Тежък въздух го удари в лицето и трябваше да събере всичката си решимост, за да остане по-дълго време в това заразно място.

Но и мазето се оказа празно. Сега последната му надежда се насочи към мансардата. Той знаеше добре, че тук бяха натрупани много дрипи и че Соломон Бенас често оставаше при тях с часове при заключени врати. Дрипите наистина бяха на мястото си. Властта не беше тършувала тук. Разнебитени мебели, стари книги бяха разхвърляни в безпорядък и мръсотия.

Питу започна да търси. Но колкото и усилие да положи, не откри нищо.

— Значи това ти беше наследството, тате? — възкликна гневно. — Действително, ти прекрасно си наредил работите си и синът ти остава просяк! През целия си живот събира, краде и лъга… и за какво ти беше всичко това?… Богатството ти е конфискувано от полицията, а аз, твоят син, скитам немил и недраг из парижките улици и съм принуден да приема милостинята, която ми подхвърля горделивият господин Бриер.

С очи, святкащи от ярост, бившият полицай хвърли още един поглед из помещенията. Всичките тези дрипи не биха му донесли навярно и пет франка. А ще трябва да ги влачи…

Погледът му падна върху стара рокля, много старомодна, но копринена. Питу я вдигна. Разгледа я с любопитство.?

— Коприна… — измърмори той, — може би ще мога да изкарам някой и друг франк от нея. Не трябва да пренебрегваме нищо при положението, в което се намираме. Два-три франка и те са добри.

В същия момент се вцепени на мястото си. Едва смееше да погледне наоколо. Нещо помръдна в ъгъла. Това плъхове ли бяха? Не, не, сега той виждаше ясно една слаба фигура, която се надигаше иззад съборената маса. Фигура, която го ужаси. Какво страшно и грозно беше това видение! Бледа, слаба, полумъртва от глад жена. Тя беше в дрипи с разплетена прошарена коса, която й придаваше още по-страшен вид. Питу се олюля на краката си.

— Коя си ти… коя си ти… — извика той, — какво търсиш в тази къща?

— Очаквам смъртта — каза мрачен, слаб глас. Питу потрепера при тези ужасяващи думи. Този мрачен глас, изцъклените очи, гладното сухо лице, големите кокалести ръце, които се протягаха към него, го накараха да се усъмни за момент дали пред него стоеше жена от плът и кости или пък някой призрак, излязъл от гроба.

В следния момент, обаче, той започна да разсъждава хладнокръвно. Разбра, че тази жена е намерила подслон в необитаемата мансарда на старата къща. Кой знае от колко дни и нощи стои тук? Нямаше ли в Париж огромно число такива същества без подслон, които намираха убежище в запустели къщи.

Питу се приближи бавно до мистериозната обитателка на мансардата.

— Няма да ти сторя нищо лошо — й каза той, — но кажи ми как попадна тук и как се казваш?

— Казвам се Клаудина — отговори жената, без да се помръдне от мястото си. — Не ме ли познаваш? Цял Париж ме познава. Аз погубих оня човек.

— Кого? Кого си погубила?

— Човека, когото обичах, капитан Драйфус!

— Луда — измърмори Питу.

Но името, което произнесе тази нещастница, го заинтересува необикновено силно. Не беше ли то сега в устата на всички? Не говореше ли за него Франция, Европа, цял свят — за Драйфус, който, заклеймен като предател, бавно чезне на Дяволския остров?

— Драйфус е бил твой любовник? — запита той Клаудина.

Тя потвърди с глава и две големи сълзи се търкулнаха по сухото й лице.

— Да, обичах го, притискала съм до гърдите си детето, което му родих. Но той ме напусна, обичаше друга, която взе за жена, а аз полудях при мисълта, че няма вече да имам този човек…

— Дявол го взел, тази история е прекрасна. Сякаш в нея има зрънце истина и това зрънце в моите ръце може да се превърне в злато! Ще видим! И най-нищожните работи могат да бъдат използвани от един умен мъж.

— Той се обърна към жената. И какво стори ти, за да си отмъстиш на Драйфус?

— Предадох го.

— На кого?

— На неговия смъртен враг! — викна Клаудина пискливо. — Ха-ха, не го ли познаваш? Черния майор, граф Естерхази.

Питу потърка доволно ръце. Името Естерхази го изпълни с нови надежди. Усещаше, че оттук ще излязат големи работи. Черният майор навярно е ловил риба в мътна вода. Без друго той се е възползвал от тази жена, за да погуби Драйфус. Може би ще му се отдаде благоприятен случай да оскубе Естерхази. Възможно е да има и други замесени лица в това мистериозно, дело.

— Разкажи ми всичко, скъпа Клаудина — каза той ласкаво. — Имай доверие в мен, аз съм човек с достатъчно влияние, имам връзки с полицията и може би ще мога да ти бъда полезен. Как предаде Драйфус?

— Хвърлих го в мизерия и нещастия — през хълцания изрече лудата. — Продадох едно негово писмо на Естерхази.

— И какво имаше в това писмо?

— Какво имаше ли? Незначителни неща за другите. Това писмо съдържаше само клетви в любов и вярност.

— Каква стойност можеше да има то тогава за Естерхази?

— Майорът имаше нужда от почерка на капитана — отговори Клаудина.

— А, разбирам, за да фалшифицира писмото му — досети се Питу.

Жената кимна.

— Това писмо заплати ли ти с пари? — продължи да пита нататък гърбавият.

— Получих чек за сто хиляди франка за сметка на английската банка.

— Взе ли ги?

— Не, никога не съм мислила да взема пари за предателството.

— Но защо не?… Сто хиляди франка не са за изхвърляне!

— На път за Англия — обясни Клаудина — бях хвърлена в морето от неизвестни престъпници. Един се хвърли след мен на помощ: Вълните ни бяха отнесли далече от парахода и едва ни спасиха от сигурна смърт. После аз се разболях от треска. Между това моят спасител намерил в дрехите ми ценния чек. Той не допусна дори, че аз погубих Драйфус…

— И все пак взе чека и го осребри — прекъсна я бързешком Питу.

— Не, не го е сторил, беше честен човек. Той взел чека, за да не го открадне някой от къщата на рибаря и понеже трябваше да замине за Лондон, ми остави писмо, в което пишеше, че мога, когато реша, да намеря чека си у него.

— Глупак! — изсъска недоверчиво Питу. — Малко по-иначе бих постъпил аз. И познаваш ли този човек?

— Да, това е Матийо Драйфус, братът на предадения от мене човек.

— По дяволите! Това е било чисто и просто една фатална среща. И не успя ли да си вземеш, чека?

— Никога не съм и помисляла! Страх ме е от тези пари. Оставих го в ръцете на Матийо Драйфус.

— Сега у него ли е?

— Вероятно.

— Но сега ти си бедна — продължи Питу да се преструва, че съчувства на бедната жена. — Сто хиляди франка би могла да вземеш съвсем лесно. Не ги ли искаш вече тези пари?

Клаудина протегна ръце сякаш в самоотбрана.

— Не искам нито сантим от тези пари — викна тя развълнувано. — По-добре е да прося по улиците и да спя на голи дъски или сред боклуци, по-добре да съкратя сама дните си, отколкото да приема тези долни пари.

— Не искам да изменям гледището ти — по лицето на Питу се появи странна усмивка. — Може би ще е по-добре да не се срещаш с Матийо Драйфус и да го избягваш и в бъдеще. Той сега навярно знае чий е чекът. Искам да ти направя едно предложение — продължи той след къса пауза. — Тази къща е моя и аз имам право да те изгоня веднага оттук. Но няма да те лиша от досегашното ти жилище, напротив, искам да бъдеш добре и затова ще ти дам по-добра стая с необходимата мебелировка. Задължавам се да ти давам всеки ден по един франк, за да можеш да се прехранваш. Що се отнася до облеклото ти, тук имам копринена рокля, която ти давам да я носиш.

— И какви са претенциите ти в замяна на тези благодеяния? — Изгледа го Клаудина с недоумение.

— Засега никакви — отвърна Питу. — По-късно е възможно да ти поискам малка услуга. Например да разкажеш и на други случая, който сега ми разправи.

— Кого искаш да погубиш с това? — запита жената.

— Не е така луда, както я мислех — разбра гърбавият. — Знае какво говори. Е, щом като искаш да знаеш истината — каза той вече високо, — ще ти я кажа. Аз бях добър приятел на капитан Драйфус и сега бих желал да дам заслуженото на майор Естерхази заради нещастието на моя добър приятел.

Клаудина скочи от своя ъгъл като наелектризирана. Тя се изправи пред Питу и сложи сухите си ръце на раменете му. Дишаше тежко, а пламналите й очи се впиха проницателно в лицето на гърбавия.

— Искаш да погубиш Естерхази — викна тя с див глас, така че Питу се уплаши. — И ти искаш да отмъстиш за Драйфус? Добре ли те разбрах?. Отговори!

— Да, това искам — промълви все още стреснат Питу.

Той забеляза, че засегна болното място на женската душа.

— Тогава ти си мой приятел — заяви Клаудина. — Премахни Естерхази! Смъкни го от висотата, на която се е издигнал, разбули подлостта му! И тогава аз ще ти помогна с всичко, което пожелаеш. А дори и да не ми даваш нито грош, дори и да ме изпъдиш от къщата, аз пак ще ти услужа. Само ми дай доказателства, че наистина си враг на Естерхази.

— Негов смъртен враг — отговори Питу, без да мисли.

— Добре, аз съм на твое разположение.

— Облечи засега тази рокля и вземи тези пет франка.

— Приемам — каза тя тихо, — защото съм одърпана и не съм яла от два дни.

— Остани със здраве. Утре ще се видим пак — сбогува се Питу.

Стисна ръката й и я остави сама. Със святкащи очи се спусна надолу по стълбите и излезе от съборетината на баща си.

— Не намерих пари в тази дупка — каза си той на излизане, — но в замяна на това открих друго съкровище, което струва повече от триста хиляди франка. Аз държа тайната на Драйфусовото дело в ръцете си. Естерхази ще ми заплати скъпо!

И без да губи време, пое към дома на черния майор.

41.

При абсолютната изолация, в която се намираше, подложен на нечовешки режим, пленникът от Дяволския остров се утешаваше с една-единствена мечта, мечтата за неговото семейство. Само мисълта да види поне веднъж жена си, детето и брат си му даваше сили да понася мъките на съдбата си. За тях Алфред Драйфус беше решил да отбелязва в дневник всички свои преживелици, всички събития от своето пленничество, всички страдания на изживените дни на пустинния остров.

Алфред Драйфус получи позволение да запише спомените си. Предоставиха му и всички необходими условия. Той започна дневника си, отбелязвайки събитията от деня на идването си на острова. Те са доста интересни и ни описват по-добре от всичко, истинското положение на бившия капитан.

Ето част от дневника:

42.

От известно време черният майор заемаше малка елегантна къща на авеню д’Антел. След гибелта на Помпадура той не остана сам. Вече без да се страхува от ревността й, с него живееше хубавата Габриела, същата, която от толкова време беше, макар и в сянка, спътница на дните му. Този мъж с демонска красота беше завладял всецяло душата на Габриела и я бе направил своя предана робиня.

Тя го обичаше. Да, Габриела обичаше този човек, може би дори и по-предано, отколкото госпожа Буланси, която сам графът изпрати на сигурна смърт. Естерхази доби пак предишната си веселост, освободен от мисълта за Обезобразената, а пък и сега имаше пари, много пари. Той нае това елегантно жилище и го мебелира луксозно, много по-луксозно, отколкото му позволяваха материалните възможности. Майорът беше ако не истински разсипник, то поне един светски човек, който желаеше да живее на широка нога. Той не се питаше какво ще му донесе утрешният ден, щом днес можеше да преживее в развлечения и удоволствия. Този човек, надарен от природата с красота, физическа и умствена сила, напълно подхождаше на думите на поета: „Така се скитах от желания в удоволствия и се губех от удоволствия в желания“.

Естерхази бе с любовницата си пред маса, отрупана с отбрани деликатеси. Виното се пенеше в чашите, а в очите и на двамата грееха любовни помисли. Съединени не от небесната благословия, а от проклятието на ада, но нехаещи за това, те седяха един до друг върху възглавниците на канапето. Естерхази я обгърна с ръка и главата й легна на гърдите му.

— Е, какво ще кажеш, мила Габриела — запита майорът, — доволна ли си, че смени преди време монотонния си провинциален живот с шумните удоволствия на Париж.

— Доволна съм, че мога да бъда твоя — гъвкаво се прилепи жената до любовника си. — Плаши ме само мисълта, че твоята любов няма да остане постоянна.

— Лудетино! Не се безпокой за това — каза той усмихнато. — Кълна ти се, никога не съм обичал жена така, както обичам теб. Ти си най-очарователното създание на земята. Диханието ти е омайно, от очите ти се излъчва удоволствието на любовта. Когато устните ти се прилепят до моите, побиват ме тръпки на сладка нега.

Произнасяйки тези думи, мизерникът мислеше за госпожа Буланси. И на нея шепнеше някога такива любовни клетви и в края на краищата я погуби. Габриела го притисна силно до гърдите си. И съединени в дълга целувка, те замряха за момент и забравиха за земното си съществувание.

Някой почука на вратата. Появи се слугата.

Габриела се изплаши и се отдръпна, едва поемаща си дъх.

— Какво искаш? — кресна гневно графът.

— Простете, господин графе, че се осмелих да вляза — започна плахо слугата, — но един човек дойде и настоява да говори веднага с вас.

— Как? Посещение в такъв час? — сепна се Естерхази. — Кой е този човек и какво иска?

— Не си казва името — отговори все така изплашен слугата. — Заяви, че ще го каже лично на господин графа. Да го оставя ли да влезе?

— Да дойде…

В действителност Естерхази не се учуди особено на това късно посещение. Неговите шпиони имаха достъп до него по всяко време.

— Да се оттегля ли? — погледна го нацупено Габриела.

— Не, обична моя — погали я майорът, — остани тук, нямам тайни от теб.

Вратата се отвори и един малък, слаб и гърбав човек се появи на прага. Небръснатото му лице беше покрито с дълга черна отвратителна брада.

Естерхази се доближи до него.

— С какво право ме безпокоиш в такова време? — изсъска той остро. — Кажи, какво искаш?

— Нямам, изглежда, честта да бъда познат от вас, господин графе — поклони се лукаво гърбавият. — Вероятно много съм се променил. Някога бях полицейски чиновник в Париж, човек, в състояние да прави малки услуги на господина.

Естерхази вдигна ръка до очите си. Замисли се за момент. Къде, по дяволите, беше виждал той този тип?

— Питу! — сети се най-после. — Не си ли наистина бившият полицейски комисар?

— Да, аз съм — кимна раболепно посетителят, едва сега поздравявайки и дамата с дълбок поклон. — Наистина съм Питу, синът на евреина Соломон, с когото имахте навремето някои и други сделки.

— Не си спомням такива сделки — сряза го студено Естерхази. — Вашият баща не се държа както следва, имах маса неприятности заради него…

— Той е мъртъв — забеляза на свой ред сухо Питу — и никой не може да бъде отговорен за това, което е вършил приживе.

— Да, научих, че е умрял. Опитал се да извърши атентат против Зола върху Новия мост, но не сполучил, а сам станал жертва на деянието си. И с това ми направи лоша услуга. Моите врагове в Париж разпространиха, че аз съм инсценирал въпросния атентат…

— Навярно това ще е било долна клевета — поусмихна се иронично Питу.

— Така е! Но кажи ми сега, какво те носи при мен?

— Ще ви кажа незабавно, графе, стига да ми разрешите да останем насаме.

— Госпожата няма да ни смущава.

— Както заповядате, господин графе. Ще говоря в такъв случай и пред дамата.

Питу се умълча за момент. После приседна след дадения му знак на един стол до масата, а Естерхази зае старото си място на канапето.

— Считам за свой дълг да ви съобщя, графе, че се намирате в голяма опасност.

— В опасност! Каква може да бъде опасността?

— Господин Естерхази — пошепна Питу, приближавайки стола си до канапето и хвърляйки неспокоен поглед към вратата, — господин графе, в Париж има едно лице, което не трябва да влезе във връзка с вашите врагове, ако не желаете да бъдете погубен.

— И кое е това лице?

— Една жена!

— Жена ли? Няма нито една жена, от която да се страхувам!

— Тогава някой призрак, някоя умряла, която вие отдавна считате за погубена.

— Говори ясно! Не прави зловещи алюзии, не ми харесват.

— В такъв случай, господин графе, навярно си спомняте за жена на име Клаудина?

Естерхази трепна. Той побледня и така се измени, че Габриела се наведе към него:

— За Бога, какво ти стана? Нима тази Клаудина може да бъде толкова опасна?

Естерхази стана и закрачи с едри крачки из стаята.

— Трябва все пак, скъпа ми Габриела, да те помоля да ме оставиш за малко насаме с този господин…

Тя безмълвно стана от канапето и се насочи към вратата. Напразно спря и хвърли въпросителен поглед към Естерхази. В този поглед се четеше ревност. Младата влюбена жена не можеше, естествено, да помисли нещо друго, освен че Клаудина е бивша любовница, която сега претендира за правата си. В последния миг Естерхази се приближи до Питу, който също беше станал.

— Видя ли Клаудина? — запита той с разтреперан глас.

— Да, господин графе, видях я и разговарях с нея.

— И какво ти каза тя?

— Разказа за онова писмо, което вие сте й заплатил със сто хиляди франка. Дал сте й чек и този чек сега се намира в ръцете на Матийо Драйфус!

— Проклетница!

— Клаудина е готова да каже пред правосъдието, пред цял свят, че писмото, което е написал Драйфус, е било предадено от нея с намерение да бъде фалшифицирано и да бъде представено от вас като писмо на капитан Драйфус.

— Не е вярно! — кресна Естерхази и се заозърта като хванат в капан звяр. — Това не е вярно! Предателят Драйфус лично е написал това писмо. Той беше справедливо наказан и ще завърши глупавия си живот на Дяволския остров.

— Твърде е възможно, господин графе — съгласи се Питу, — само че ако откритията на Клаудина не го някак си освободят и не изпратят друг на негово място…

Естерхази рухна върху канапето с глухо ръмжене. После се спусна към вратата и я заключи.

— Питу — започна той с глас, задавен, от ужас, — както виждам ти си беден и се нуждаеш от много неща. Искаш ли да спечелиш пет хиляди франка?

— Пет хиляди? Не. Естерхази го изгледа изумено.

— Може би искате да кажете, господин графе, петнадесет хиляди?

— Ах, все пак си ме разбрал — пошепна черният майор с облекчена въздишка. — Разбираш за какво става дума.

— Клаудина трябва да онемее — отговори тихо гърбавият.

— Трябва да бъде премахната — уточни Естерхази.

— Как ще извършиш това, си е твоя работа. Не искам обаче, убийство… Не. За нищо на света не искам престъпление, тръпки ме побиват от подобно нещо. Но на тази жена ще трябва да й се попречи на всяка цена да свидетелства срещу мен и затова ще имаш грижата ти, Питу!

— С други думи, господин графе — обобщи гърбавият през смях, — убий я, но да не я боли!

Естерхази се престори, че не чува тази забележка.

— Имам още една мисия за теб — продължи той.

— Чекът, който се намира у Матийо Драйфус, не трябва да остане в неговите ръце. Ще трябва да ми върнете този чек, пък ако ще и да го откраднете.

— По-дяволите, господин графе, това не е лека работа. Чек от сто хиляди франка не се държи върху масата. Матийо Драйфус навярно го пази добре.

— Полицаите, както и престъпниците, умеят добре да отварят чекмеджетата и да се провират нощем в чуждите къщи…

— Времената днес са такива, че човек се учи на всичко — забеляза дълбокомислено Питу. — Тук сте прав, господин графе. Ние, пазителите на закона, трябва да преминем през училището на престъпниците, иначе не бихме били добри полицаи.

— Е, добре — поде нетърпеливо черният майор. — Ако успееш да отстраниш жената и ми донесеш чека, ще ти заплатя петнадесет хиляди франка, както поиска…

— Дайте ми малък аванс, господин графе… Естерхази извади от портмонето си банкнота от хиляда франка.

— Вземи това засега — подаде той банкнотата на Питу. — Когато ми дадеш доказателства, че Клаудина не съществува вече, ще ти дам пет хиляди франка, а остатъка — когато ми донесеш чека.

Гърбавият пое банкнотата и бързо я скри в джоба на палтото си.

— Разбрахме се — кимна той. — Надявам се, че ще останете доволен от мен.

— В такъв случай ще останем приятели и в бъдеще. Аз се нуждая от интелигентен човек, който да е в състояние да ми служи.

— Знаете, господин графе, че бях полицейски комисар. Бих могъл без големи усилия да върша това.

Естерхази изтри изпотеното си чело.

— Надявам се, че ще останем доволни един от друг — повтори, — само се помъчи да изпълниш колкото може по-добре и по-скоро двете мисии, с които те натоварвам. Не идвай вече в тази къща. Враговете ми биха могли да заподозрат нещо. Пиши ми на адреса на госпожа Габриела и ми посочи къде мога да те намеря.

Питу се поклони. След като направи няколко опита да се сбогува с графа, който се престори, че не го вижда, Питу напусна къщата. Отправи се към съседния ресторант и докато вечеряше, набеляза плана, който трябваше незабавно да изпълни.

Най-напред реши да премахне Клаудина. Налагаше му се да действа с насилие, да извърши долно престъпление. Но Питу не беше човек, който можеше да се спре пред нещо.

След като се навечеря, той тръгна към изоставената си бащина къща. Когато влезе, в коридора си събу обущата. Под стълбата намери старо въже. Взе го със себе си, знаеше, че ще има нужда от него. Подобно на хиена, която чувстваше плячката си наблизо, Питу се ослуша.

Минаваше полунощ. Той бе уверен, че Клаудина отдавна е заспала. Вратата на мансардата не беше заключена. Отвори я безшумно. Луната осветяваше всяка негова стъпка. Наистина не беше се излъгал. Бледата жена лежеше върху окъсания сламеник, който старият Соломон не бе успял да вземе със себе си в гроба. Ръцете лежаха на гърдите й. Навярно тя сънуваше, защото полуотворените й устни мълвяха нещо неразбираемо. Питу се наведе над нея и се вслуша. Той успя да чуе как заспалата мърмореше:

— Прости ми, Драйфус… прости ми… съжалявам!

— Тя сънува своя някогашен любовник — разбра гърбавият. — Аз съм добро момче, няма да смутя съня й. Нека умре така, със своя Драйфус на устните си!

Той се огледа наоколо. В къщата владееше абсолютна тишина. Отникъде не се чуваше никакъв шум. Тогава се хвърли върху жената. Коляното му притисна слабата й гръд и със сила, каквато никой не би заподозрял у него, гърбавият върза ръцете на жената една до друга.

Клаудина се пробуди и нададе страшен вик.

— Боже господи!… Ти искаш да ме убиеш! — изпищя нещастницата.

Питу не отговори. Сега беше зает с връзването на краката й. Само след няколко мига горката Клаудина не можеше вече да помръдне от мястото си.

— Сега може да предадеш граф Естерхази, ако искаш — изсмя се Питу подигравателно. — Кажи тайната си комуто искаш, ако ще и на дявола, когато стигнеш в царството му.

— Убиец! — изхълца бледата жена.

Клаудина напразно се опита да освободи ръцете си. Мизерникът я беше вързал здраво. Виковете й отекваха зловещо в пустата къща, чиито прозорци бяха затворени. Питу извади от джоба си кибрит.

— Студено ти е, бедна Клаудина — каза той иронично, — искам да те постопля малко.

— Господи! Какво правиш? Искаш да ме подпалиш? Да ме изгориш жива?

— Представи си, че си вдовица на някой индийски махараджа — обясни безчовечният гръбльо усмихнато, — и че си поставена върху клада, за да се съединиш чрез смъртта със своя съпруг. Утешавай се с мисълта за Драйфус! Не ще мине много време и ти ще се съединиш с него на другия свят.

— Ах, не от смъртта се плаша — отговори Клаудина Лорет. — Живях толкова мизерен живот, че не съжалявам за него, но ми е жал за злото, което направих на Драйфус. Не ще мога да открия на хората, че той е невинен… Невинният страда на Дяволския остров и затова няма да намеря спокойствие и в гроба.

Дяволът в човешки образ се разсмя високо. Клаудина не отговори нищо. Устните й зашепнаха полугласно молитва.

Питу запали клечка кибрит. Хвърли я върху куп хартии в един от ъглите на стаята. Огънят пламна веднага. Питу се приближи до огъня и хвърли върху него слама и стари дрехи. Топлината и димът изпълниха всичко наоколо.

Питу спря още веднъж до жертвата си.

— Умри — рече той жестоко, — умри и нека в живота не тържествува правдата и невинността, а престъплението и лъжата! Драйфус ще загине и Естерхази ще бъде победител…

— Господ няма да прости това — отвърна нещастната жена с неподозирано енергичен глас, който не издаваше никакъв страх от смъртта. — Ако ти мислиш, че във Франция не съществува правда, ако мислите, че можете да убиете всички ония, които ще отстояват правата и светата кауза на невинния, аз казвам на теб, дяволе: „Ще дойде денят, когато ръката на провидението ще срази всички виновни, а Драйфус ще бъде все пак свободен и на негово място ще отиде Естерхази. Тогава и само тогава ще намерят спокойствие в гроба всички жертви на черния майор. Запомни, мизерен убиецо, и предай на ония, които плащат за това ти злодеяние, че нашите духове няма да ви оставят на мира, докато не отплатят достойно за вашите беззакония и убийства. А сега се махни от очите ми. Остави ме поне да умра спокойно!“

— Непременно ще си отида и при това радостен — отвърна иронично Питу. — Тук започва да става неприятно. Чуваш ли как огънят пращи, усещаш ли как пушекът дави гърлото… Тази къща е била построена с проклятия, проклета е и сега, и в този момент става свидетел на едно престъпление.

С тези думи Питу се оттегли до вратата. Ръката му държеше дръжката, за да я отвори. Той хвърли още един поглед към нещастницата, осъдена на смърт…

В този миг някой го удари с юмрук силно по гърба. Питу бе така здраво халосан, че полетя като топка сред стаята и се просна като мъртъв на пода на три крачки от Клаудина. Тогава се дочу още един глух удар. Някой блъсна вратата на мансардата и я заключи отвън. Питу скочи като ужилен и се приближи до вратата, но тя беше залостена здраво.

— Хвана ли се, Питу? — викна подигравателен глас. — Хвана ли се в собствения си капан!

После той чу бързи отдалечаващи се стъпки по стълбата.

— Милост — викна, — милост, оставете ме навън… Чуйте ме… имам пари… ще ви заплатя, ако ми върнете живота… Знам, кой си ти, убиецо! Ти си Ла Бриер, префекта на парижката полиция!… Гръм и мълния, димът ме задавя, огънят ме обгаря… Ще блъскам в нея, докато ми се разкървавят ръцете… Горя!… Умирам от пожара, подпален от мен! Ума си загубвам!… Помощ, помощ!…

Но отчаяните му викове отекваха напразно, така, както по-рано виковете на неговата жертва.

И между дима, който се издигаше при светлината на огнените езици, които все повече се сгъстяваха, той видя Клаудина да се надига от сламеника и я чу да вика сподавено:

— Твърдиш ли още, мизернико, че няма господ? Мислиш ли, че няма правда и престъплението остава безнаказано? Ха-ха! Ще умрем заедно… Две жертви на провидението, заради нещастния Драйфус!

ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ДНЕВНИКА НА ДРАЙФУС

Тук прекъсвам дневника си, за да дам няколко извлечения от писмата на жена си, които получих на 12 юни. Тези писма са пристигнали в Каена в края на месец март и после отново са били препратени във Франция, за да бъдат прочетени в министерството на колониите, както и на войната. По-късно жена ми е била уведомена да предава в министерството-на всяко 25 число от месеца писмата, предназначени за мен. Забранено й е да пише за работи и събития, известни дори на всички. Писмата й са четени, разследвани, минавали през много ръце и често пъти не достигат до мен. Те не можеха да имат интимен характер.

ДНЕВНИК И ПИСМА

43.

Звънецът на къщата иззвъня. Старата врачка отвори вратата след неколкоминутно очакване. Вещицата от Андора, бабата на Габриела, бе много търсена. И този път както обикновено, посетителката бе млада дама, която застана пред нея. След минута беше въведена в страшната стая, където ставаха предсказанията.

— Слушай — каза дамата, която не беше друга, а самата Павловна, съпругата на барон Пикардин. — Отделиха ме още като дете от майка ми и всичките ми усилия да я открия отново след това, бяха напразни. Кажи ми дали ще успея някога да я намеря?

Бабата наклони глава:

— Надявам се, че духовете, които ми се притичват на помощ, ще ми помогнат да отговоря на този въпрос. Разсипете това кафе тук върху огнището…

Павловна го разсипа. И преди още гадателката да успее да обясни онова, което кафето показва, се чу отново звънецът на вратата.

Старата помоли Павловна да мине в съседната стая, а самата тя отиде да отвори.

Елегантна дама, облечена в черно, влезе.

— Аз съм съпругата на префекта на полицията Ла Бриер — прошепна тя на гадателката. — Чух за твоето изкуство и идвам да го изпитам. От дълги години търся едно скъпо за мен същество… Искам да ти кажа самата истина… думата е за собственото ми дете, което имам от първия си брак и което ми беше отвлечено. Можеш ли да ми кажеш дали ще видя отново детето си, което сега ще е голямо вече, а възможно е и да е венчано?

По сбръчканото лице на бабата премина радостен лъч.

— На една така високопоставена дама каквато е съпругата на префекта на полицията Ла Бриер, не може да се откаже нищо… Останете само за момент в тази стая, докато се подготвя… Възможно е дори да ви покажа образа на тази, която дирите…

— О, само да можеш да го сториш, ще те възнаградя богато — промълви госпожа Ла Бриер. — Но не ми се вярва да може… Трябва да имаш свръхестествени сили…

— Госпожата ще се увери, че не съм лъгала… Не съм шарлатанка и с право заслужавам името, с което се ползвам в цял Париж. Ще видите дъщеря си само след няколко мига…

Тя изчезна в съседната стая, където госпожа Ла Бриер я чу да произнася някакви молитви.

Най-после същата врата се отвори и гадателката се показа отново.

— Влезте, госпожо, готова съм.

Дълбока тъмнина владееше в помещението, в което старата вещица въведе госпожа Ла Бриер. Остави я сред стаята. Бързо хвърли някакъв прах в краката й. Бял дим се надигна и изпълни стаята с тънък подвижен облак. Гадателката се хвърли на пода, трепереща с цялото си тяло, издавайки смътни, непонятни крясъци. Навярно я обхващаха омагьосаните духове.

Изведнъж тя се изправи на колене и протягайки костеливите си ръце, викна с умоляващ глас:

— Милостиви Господи, покажи на тази жена лицето на детето й, което е било отвлечено.

Разнесе се трясък, от който всички стари зидове на къщата затрепераха, после стената, върху която госпожа Ла Бриер беше вперила поглед, изчезна и на нейно място се появи зелено поле.

Върху това поле се появи ясно образът на хубаво момиче.

— Наталка! — извика госпожа Ла Бриер пронизително. — Моята клета Наталка!… Да, ти си, милата, но да не беше само видение, а да беше от плът и кръв. Ако можех да те притисна до гърдите си!

Образът изведнъж се оживи!

— Мамо! — извика звучен глас. — Аз съм твоята Наталка!

И преди още гадателката да успее да я спре, Павловна се хвърли в прегръдките на майка си. Сълзи течаха от очите им и няколко минути не можаха да си кажат нито дума.

— Не исках това — замърмори гадателката, — но в края на краищата трябва да бъда разумна, за да не се издам. Все пак ще ми се отплатят добре, защото помогнах да се видят отново…

Госпожа Ла Бриер припадна в прегръдките на дъщеря си. Павловна я вдигна и я сложи върху канапето. После коленичи до нея. Зацелува белите ръце на майка си и ги обля в сълзи.

— Най-после те намерих! — прошепна тя. — Най-после, обична ми майко. Занапред няма да има сила, която да ни раздели… Ти си моя и аз всецяло твоя. О, какво щастие, че мога да целувам най-после ръцете на майка си!

— Пак ще ни разделят — отговори госпожа Ла Бриер, идвайки на себе си. — Няма да ни оставят да живеем една до друга.

— За кого говориш, майко.

— За него — отговори нещастната жена, — злокобата на живота ми.

— За втория си мъж ли?

— Да. Префекта на полицията!

— Не се плаши от него, мамо! — изрече Павловна смело. — Сега имам вече кой да ме брани от неговата тирания. Аз съм омъжена и моят съпруг е най-добрият човек на света! Моят мъж, Емил фон Пикардин, ще се погрижи всички интриги на префекта да се осуетят.

— О, ти не познаваш този проклет човек — отвърна нещастната майка. — Той е способен на всичко, дори и на престъпление! Ах, Боже, какво е това? — добави тя в следния миг. — Някой тропа на вратата?… Опитва се да я разбие… Чуваш ли какъв страшен глас се чува?… Това е той… Той ме е проследил… Ще ни изненада!

Гадателката също изтръпна.

Някой грубо блъскаше на вратата и тъй като никой не отваряше, чу се заповед да я разбият.

— Трябва да узная защо е дошла в тази къща. Трябва да науча тайните й пътища!

Преди гадателката да успее да се скрие, на прага се появи префектът на полицията. Той носеше дълго манто и шапката му беше дълбоко нахлупена над очите, които светнаха от гняв, щом съзря жена си на канапето в прегръдките на дъщерята.

— Тук ли те намирам — кресна той, — в обществото на тази жена, която някога се беше изпречила на пътя ми?

— Тя е моето дете… дъщеря ми — отговори бледата жена, заставайки пред Павловна.

— Дъщеря ти — викна префектът на полицията. — Родила си я в незаконен брак, а? Тя е твоят позор и срам за моето име. Баща й бе прочутият руски бандит Мирович, който сега е заточен на Дяволския остров за фалшификации.

— Действително, дъщеря ми е дете на един разбойник — отвърна Екатерина смело. — Но трябва да ти призная в този момент, че аз обичах този разбойник и че се гордея с детето си тъкмо за това, че тя е дъщеря на разбойник.

— Смееш да ми кажеш това на мен — разгневи се Ла Бриер. — Може би ще пожелаеш да обявиш на всеослушание, че си ме излъгала, че твоята нежност и хубост са били привидни, че се омъжи за мен, защото си се надявала, че мога да стана баща на детето ти, плод на младежки грях?

— Да. Искам да кажа на цял Париж — отвърна Екатерина, — че обичам детето си повече от всичко на света. Погледни я само, безмилостни човече, колко е красива и умна! Не трябва да се срамуваш от нея, защото е омъжена за човек от висшето общество, за един честен мъж. Моята Наталка е съпруга на барон Пикардин. Заклевам те, не я докосвай. Баронът ще отмъсти достойно за нея.

— Не се боя от никого. Аз съм префектът на парижката полиция!

— Твоята задача е да предотвратяваш престъпленията, не да ги вършиш. А би било чудовищно престъпление да изтръгнеш детето от майчината гръд, от която то е било така дълго време лишено.

— Спрете, госпожо — викна Ла Бриер, преминавайки на „вие“, така както е прието в обществото. — Разполагам със средства да ви накарам да млъкнете. — Кажете ми — с тези думи префектът се приближи до жената си, — кажете ми, кой открадна от писалищната маса червената папка?

Госпожа Дьо Ла Бриер се олюля.

— О, Господи — пошепна тя, — червената папка!… Ах, защо се оставих да ме измамят…

— Надявах се, че така ще мога да видя детето си…

— Така! Значи признавате тази кражба! — Не отричам!

— Няма също да отречете, може би, че тази нощ преди да дойдете в тази къща, бяхте на моста Цезар, за да се срещнете там с някого?

— Така е, както казвате — измънка нещастната жена.

— Тогава признайте всичко! Кой беше човекът, който ви подтикна да откраднете папката?

— Един човек, който някога е бил на служба при вас — каза Екатерина. — Ако не се лъжа, Питу се казва.

— Питу гърбавия! Ах, мизерника. Искал е да ме унищожи с тази преписка?

— Прошка, мъжо мой, прошка — промълви жената на префекта. — Ще върна обратно преписката. Тя е скрита вкъщи между моите дрехи. Съжалявам…съжалявам за тази преписка. Накажете ме както мислите, че заслужавам, но не ми отнемайте отново детето!

Господин Дьо Ла Бриер се приближи до вратата и викна високо:

— Влезте, господа, крадецът на червената папка е хванат… Той е тук. Арестувайте я! И изпратете престъпничката в затвора.

За момент всички останаха като вцепенени. Особено нещастната жена не можеше да разбере онова, което чу.

Нима? Този тиранин, с когото тя беше прекарала цял живот, сега искаше да я заклейми като крадла? С отчаян вик стана.

Агентите, които префектът на полицията беше повикал вътре, бавно се приближиха до нея. Дори и тези хора се колебаеха да изпълнят заповедта на шефа си, който изпращеше в затвора собствената си жена.

Но Павловна се хвърли напред. Тя прегърна майка си и я притисна здраво до себе си.

— Никога няма да ви я дам! — викна гневно. — Как, господин Ла Бриер, искате да изпратите тази жена, която ви е отдала целия си живот, при падналите жени и крадли в „Сен Лазар“? Не се ли опасявате, че цял Париж ще ви сочи с пръст? Нима искате името ви да бъде приковано на позорния стълб? И вие, може би, мислите, че аз ще се разделя с майка си? О, не, господине мой, по-скоро ще ме разкъсате на парчета отколкото да ме разделите от майка ми.

— Няма да ви разделим — отвърна иронично префектът, — ще отидете заедно в „Сен Лазар“!

— Как!… С какво право можете да сложите ръка върху мен? Можете ли да ми припишете някое престъпление?

— Вашето име отдавна е отбелязано в полицейската книга в Париж — каза Ла Бриер, усмихвайки се криво.

Павловна се изправи, очите й изпуснаха гневни светкавици.

— За тази обида — изрече тя задавено — барон Пикардин, моят съпруг, ще ви поиска обяснение, кръвно обяснение.

— Може да заповяда, но баронът да не забравя, че аз съм честен човек и няма да се бия с престъпник, който доскоро беше заточеник на Дяволския остров. А сега да сложим край на този безсмислен разговор. Господа, изпълнете дълга си, вземете тези две жени и ги изпратете в „Сен Лазар“. Не забравяйте, че ще отговаряте пред префекта на полицията. Третирайте ги така, както подобава да бъдат третирани една крадла и нейната дъщеря.

При тези нечовешки думи Екатерина Ла Бриер припадна в ръцете на дъщеря си.

Погледът на коравосърдечния съпруг се спря на гледачката, която се беше свила в ъгъла и трепереше.

— И теб ще те съдя — каза префектът. — Моите агенти ми донесоха вече за твоите шарлатанства. Дойде в Париж да обираш лекомислените хора. Предсказанията, продажбата на любовни напитки и тям подобни глупости у нас, във Франция, са забранени и считани като престъпление, което се наказва по-иначе, отколкото в Испания, където подобни твари като теб се толерират. Но сега знам, че всичко това е само предлог. Всъщност друг е твоят занаят — ти си посредничка.

Старата измърмори няколко думи за извинение.

— Оковете я — заповяда префектът. — Откарайте я и нея в „Сен Лазар“. Нека там предсказва на престъпничките и на падналите жени щастливото им бъдеще.

— Не, префекте Ла Бриер! — спря го испанката. — На теб ще предскажа бъдещето и бъди уверен, че ще се сбъдне всичко.

Тя вдигна костеливите си ръце нагоре и започна със смразяващ глас:

— Както е истина, че има небе над нас — така точно ще е истина, че в осмия ден ти ще бъдеш мъртъв, Ла Бриер. Виждам локва от кръв, виждам четири трупа, четири ковчега. Пази се, Ла Бриер, няма да се спасиш от смъртта! Името ти ще бъде проклето, произнасяно с отвращение. Гробът ти няма да бъде навестявай. Никой няма да каже „мир на праха му“! Убиецо, ти ще бъдеш убит!

Ла Бриер отстъпи крачка назад. Студени тръпки полазиха по тялото му. Напразно положи усилие да се овладее, за да скрие обзелия го ужас. Въпреки това се засмя пресилено:

— Шарлатанка! — измънка. — Може би си въобразява, че ще ме уплаши! В „Сен Лазар“, повтарям пак! Отведете в затвора цялата тази престъпна шайка… Ще разгледам бързо вашето дело. В Нова Каледония или във Френска Гвиана ще ви изпратя всички.

Агентите заобиколиха жените. Един от тях отиде да докара кола, защото Екатерина бе загубила съзнание и не можеше да се движи. Павловна остана до майка си. Тя не проля нито една сълза. Гордото й лице доби зловещ решителен израз. След двете жени вървеше старата гледачка с вързани на гърба ръце. Тя скърцаше със зъби и непрекъснато се смееше зловещо. Дори и когато я вкараха в колата, викна още веднъж:

— Осем дена само, префекте на полицията на Париж! Осем дни, късо време, през което ще те дебне смъртта! Три стъпки вече направи към гроба… три крачки… помисли си!

Ла Бриер даде знак. Вратата на колата се хлопна и тя пое към „Сен Лазар“, затвора за жените престъпнички.

Ла Бриер се загърна в пелерината си и напусна дома на гадателката.

— Сега вече съм сигурен — измърмори той, — че срамът на моето семейство ще бъде погребан! Жена ми и нейната дъщеря ще загинат в затвора или пък ще бъдат заточени. Тази проклета вещица също знае тайната ми. Дълго време и тя няма да види дневна светлина. А що се отнася до Питу, моят човек ще си е свършил вече работата. Нали ми обеща, че ще убие Питу в къщата на баща му… Чудна работа. Необяснима сила ме тегли към мястото на произшествието. Искам да видя дали моят платен убиец е устоял на думата си.

При тези думи жестокият човек пое пътя към дома на Соломон Бенас. Когато наближи Латинския квартал, изведнъж съзря червена светлина над небосклона и от всички страни чу да се разнася, вик:

— Пожар… Пожар… на улица „Мадона“! Голяма тълпа тичаше нататък, където се виждаха огнените езици. Префектът повика стражар и го запита:

— Как се казва къщата, която гори на улица „Мадона“?

— Къщата на евреина Соломон Бенас, господин префекте, гори — отговори запитаният.

— Толкова по-добре — измърмори на себе си Ла Бриер. — Питу ще изгори жив!

44.

„Така минават дните от времето на първия период на моето пленничество на Дяволския остров. Всяко тримесечие получавам по няколко книги, изпращани от жена ми. Нощите, особено при тукашния климат, са мъчително дълги. През месец юни 1895 година бях направил искане да ми се позволи да си купя някои и други дърводелски пособия. Отговорът беше категоричен отказ от страна на директора на наказателния лагер под претекст, че тези пособия могат да послужат като средство за бягство. Не мога да разбера как бих могъл да избягам с едно ренде от един остров, където денонощно съм пазен!

През есента на 1896 година и без това строгият режим, на който бях подложен, стана още по-строг. На 4 септември 1896 година администрацията на наказателния лагер получи от господин Андре Лебон, министър на колониите, нареждане да ме държат до второ разпореждане затворен денем и нощем в колибата ми с двойна врата и да се обгради мястото за разходка около колибата със солидна стена и пазач вътре. Между другото се преустанови предаването на писма и пакети, адресирани до мен. Предаването на моята кореспонденция се извършваше само чрез копия.

Съгласно тия нареждания аз бях държан денонощно затворен в колибата си, без да ми се дава нито минутка за разходка. Това строго нареждане по отношение на мен продължи в течение на близо два месеца, времето необходимо за постройката на оградата. Температурата през тази година беше особено висока, но тя беше още по-непоносима в колибата ми, защото и самите пазачи направиха нееднократни оплаквания, декларирайки, че чувстват как мозъкът им изсъхва в главите.

От 6 септември сложиха двойна нощна врата и тази мъка продължи близо два месеца. Две железа във форма на подкова бяха прикрепени към края на кревата с вътрешната им част. През тези две железни окови минаваше телена мрежа с две прикрепени вериги. На единия край висеше желязна топка, а на другия край — катинар. Когато краката ми биваха оковани в тези две вериги, нямах възможност да помръдна, прикрепен здраво към леглото. Терзанието беше непоносимо, особено през дългите знойни нощи. В късо време веригите ми израниха глезените.

Колибата ми бе заградена с ограда, висока 2,60 метра на разстояние не по-голямо от 1,50 метра от къщата. Тази ограда прикриваше напълно малките прозорчета на колибата ми, които се намираха едва на метър от земята, така че бях лишен от въздух, както и от достатъчно светлина. След първия стобор следваше втори почти на същата височина, зад който не се виждаше нищо. Във вътрешността се образуваше нещо като двор. След близо тримесечен затвор получих правото да се движа през деня под палещото слънце винаги придружаван от пазач.

От 4 септември 1896 година ми бе забранено да гледам морето. Задушавах се в колибата лишен от въздух и светлина.

През една от тези дълги и мъчителни нощи, прикован към леглото си, аз потърсих пътеводната звезда на небосклона. Тя ми повеляваше: «Днес по-малко от всеки друг път ти имаш право да дезертираш, по-малко от всеки друг път имаш правото да почувстваш, дори за миг, че твоят живот е мизерен и печален. Каквито и да са страданията, на които си подложен, трябва да вървиш изправен и горд. Докато бъдеш захвърлен в гроба, трябва да останеш гордо изправен пред своите палачи.»

От този момент взех решението да се боря с по-голяма енергия от всеки друг път.

В периода, който последва след месец септември до август на 1897 година, надзорът с всеки изминат ден ставаше по-суров. Числото на пазачите отначало беше пет души. После беше увеличен на шест, а по-късно на десет души. Този брой по-късно отново беше увеличен. От месец септември същата година пратките за мене бяха преустановени. Наистина, бях уведомен, че всяко тримесечие ми се разрешава да правя поръчка за двадесет книги, които ще бъдат купувани за моя сметка. Направих първата си поръчка и ги получих едва след няколко месеца. Втората закъсня още повече, а на третата не получих дори отговор.

Най-разнообразни животинки пъплеха из моята стая, особено през дъждовните периоди. Мравките по всяко време не ми даваха мира и трябваше да изолирам масата си, потапяйки краката й в стари тенекиени кутии с газ.

Ухапването на паяк причиняваше отровна пъпка. По тези места той има тяло на рак, дебел е колкото ръката на човек. Убих голямо количество, но те проникваха в стаята ми през пространството между покрива и зида.

Почти съм отчаян…“

45.

За да може по-добре да се разбере ходът на събитията до пълното доказване невинността на Алфред Драйфус, необходимо е да се върнем за момент към интереса, възбуден не само във Франция, но и в целия свят от това сензационно дело.

В предхождащите глави се опитвахме да опишем всичко онова, което направиха семейството и приятелите на невинно заточения, за да го спасят, както и всички машинации на неговите врагове, начело с Естерхази и Пати дьо Клам.

Своевременно показахме възхитителната роля, която игра в тази афера великият писател Емил Зола, полковник Пикар и други предани приятели на каузата на справедливостта.

Първият, който обяви пред света грешката, която бе извършена, като се осъди един невинен човек, беше ученият Бернар Лазар. Неговата брошура по този случай падна като гръм от ясно небе. Изведнъж тази афера доби неподозирани дотогава размери. Официалните власти бяха принудени да защитават присъдата на военния съд и косвено офицерите, които дадоха ход на тази гнусна клевета. Честно мислещите хора се присъединиха към призива на Бернар Лазар.

Събитията не закъсняха. Занизаха се интерпелации в парламента, изпращането на полковник Пикар в Тунис, създаването на фалшив документ от полковник Анри, за да възпрепятства ревизирането на процеса Драйфус. Пати дьо Клам даде на Естерхази един секретен препис от делото на Драйфус. Кампанията на пресата, извикването на Естерхази пред анкетна комисия, всичко това преобрази тази афера в страстна политическа борба.

Военното министерство, поддържано от реакционната преса, продължаваше да твърди, че Драйфус е бил законно осъден. Но работите не закъсняха да вземат сензационен обрат. Клерикалите пръснаха слуха, който за нещастие намери отзвук, че тези, които обявяват невинността на Драйфус и се борят за освобождаването му, са подкупени от „Израилтянския съюз“.

От друга страна, приятелите на нещастния капитан съумяха да пробудят сред народните маси огромен интерес към каузата на несправедливо осъдения.

Между двата лагера имаше сблъсквания, манифестациите поддържаха нажежена атмосфера, която не закъсня да привлече вниманието на света.

Смяташе се, че оправданието на Естерхази ще сложи край на тази афера. Неговите защитници, враговете на Драйфус, въодушевено манифестираха успеха си, като обявиха това дело за погребано, когато ненадейно във вестник „Орор“ се появи писмото на Емил Зола, отправено до председателя на френската република.

Това открито писмо носеше гръмкото и впечатляващо название: „Аз обвинявам!“ С него Зола обясняваше на председателя на републиката, че осъждането на Драйфус е дело на Пати дьо Клам. В него той сочеше, че Генералният щаб се е солидаризирал с Пати дьо Клам, за да попречи на откриването на грешката и да може Естерхази да бъде спасен.

Зола искаше да бъде изследвано всичко, като обявяваше готовност да докаже основателността на всичките си обвинения.

Както можеше да се очаква, това писмо предизвика огромна възбуда на духовете. Докато парламентът гласува искането на няколко депутати от дясно да се открие публично преследване срещу вестник „Орор“, който публикува писмото, Емил Зола беше акламиран, а протестните манифестации срещу незаконното осъждане на Драйфус растяха.

На 18 февруари Зола и Перво, директорът на вестника, са привлечени към съдебна отговорност. Но големият романист не се стресна. Той отговори чрез ново писмо. Делото на Зола беше насрочено в съда на Сена на 7 февруари.

46.

Лесно обяснимо е, че това събитие засили и без това разгорещените страсти и успя да възбуди злобата на онези, които си бяха поставили за цел на всяка цена да заглушат гласа на Драйфусовите защитници. Още първия ден се констатира, че атмосферата на разискванията беше враждебна към Зола. Съдебната палата бе буквално препълнена от манифестанти, които непрекъснато викаха: „Смърт на Зола“ и поздравяваха Естерхази с вика: „Да живее армията“.

Заседанието беше председателствано от съветника Делегарг, който допусна всички манифестации против защитата свободно да се проявят и който попречи на истината да излезе наяве. Той отказа на адвокатите на Зола и на отговорния редактор на вестник „Орор“ господата Лабори и Клемансо да задават въпроси на генерал Боадефр, който постави пред съдебните заседатели проблема за доверието, когато адвокатите потвърдиха, че доказателството за виновността на Драйфус, представено от генерал Пелийо, е фалшиво.

Както казахме, процесът привлече всеобщия интерес. Памфлетистът Рошфор, един от неприятелите на Драйфус, както и други противници на капитана бяха посрещнати от една платена клика с акламации. Чуха се, обаче и няколко вика „Долу Рошфор!“ Зола, който пристигна, придружен от господа адвокатите Клемансо и Лабори, бяха освиркани. Заседателната зала беше претъпкана с публика.

Заседанието започна в 12,10 часа на обяд. Чуха се няколко вика „Да живее Зола“, заглушени веднага от енергични освирквания.

Председателят господин Делегарг обяви, че ще изпразни залата, ако няма ред.

Секретарят на съда прочете обвинителния акт, а след това господин Ван Касел, прокурорът, заяви, че разискването ще се ограничи с обвинението на Зола против Военния съд, който съди майор Естерхази.

— Ние трябва да попречим на разискванията да не се отклонят — каза той, — защото не трябва да изпаднем под влияние на обвиняемите, които биха желали да се стигне до ревизирането на Драйфусовия процес чрез непозволени средства.

После прочете своите заключения, искайки от съда да не разглежда всичко онова, което пряко засяга призованите.

Адвокатът Лабори отвърна веднага, че всички факти, намерили място в статията на господин Зола, са тясно свързани. Адвокатът добави още:

— Там, където няма нито законност, нито правосъдие, там за никого не може да има нещо справедливо отсъдено.

Тримата експерти — господата Белом, Варинар и Куарц, пожелаха да се намесят в разискванията, за да попречат да се проведе процес, който те искат да се гледа пред обикновения съд.

В два часа съдът се оттегли на съвещание. По време на прекъсването на заседанието разговорите се оживиха. Никакъв инцидент не бе предизвикан.

Заседанието се откри отново в три часа. Съдът отказа на обвиняемия да изясни всички факти, изложени в статията. Зола успя да даде доказателство само за фактите, визирани в призовката. После бе пристъпено към свидетелските показания.

Адвокатът Лабори се отказа от изслушването на седемте офицери, които съдиха майор Естерхази и настоя да се изслушат показанията на Драйфусовите съдии. Между свидетелите е призован и Казимир Перие, бивш председател на републиката.

Освен това той прочита писмо на министъра на правосъдието, в което се казва, че Министерството на войната не е било упълномощено от Министерския съвет да донесе свидетелските си показания пред съда.

После бе огласено и писмо на господин Казимир Перие, в което той декларира, че може да даде показанията си, само за времето след неговото председателство. Защитата отново изказа резерви и в това отношение.

Съдът благоволи да уведоми защитниците, че те настояват да се изслушат показанията на Казимир Перие.

Майор Пати дьо Клам пише, че не може да отговори на призовката, която получил, бидейки свързан с професионалната тайна.

Адвокатът Лабори направи заключения, че познавайки условията, при които Пати дьо Клам изпълнява обязаностите си като офицер на съдебната полиция при разследването на Драйфусовия процес и грешките, извършени последователно в аферата Драйфус и в процеса на Естерхази, може да се допусне, че ако тези факти се установят пред съда, обвиняемите могат да бъдат напълно оправдани. Следователно, защитата има основание и право да иска показанията на майор Пати дьо Клам, който трябва чрез всички средства да бъде заставен да даде показанията си или в противен случай процесът да се отложи.

Адвокатът Лабори обясни интереса към показанията на майор Пати дьо Клам, на полковник Пикар й на госпожица Коминж, която е заподозряна като авторка на телеграмите, подписани с „Надежда“ и изпратени на полковник Пикар:

— Майор Пати дьо Клам декларира, че е получил писмо от една дама с воал. Ние искаме да докажем, че тази дама е от антуража на майор Пати дьо Клам, а не на полковник Пикар. Майор Пати дьо Клам трябва да бъде разпитан. Ако е необходимо тайно заседание, нека то се проведе. Ние не се боим от това. Искаме също да бъде изслушан и министърът на войната.

Генерал Мерсие се въздържа и не се отзова на призовката, която получи. Лабори протестира и изложи важността на показанията и на тези свидетели.

Емил Зола потвърди, че генерал Мерсие, тогава министър на войната, е дал на Драйфусовите съдии и на защитника му таен документ, но без особено значение.

Повечето офицери се извиниха, че не могат да дадат показания.

Вземайки думата, Зола каза, че би желал да знае дали тези господа се вслушват в заповед на министерството на войната или пък по собствено желание не свидетелстват.

Генерал Боадефр заяви, че поради професионалната тайна не може да даде показания.

Тогава Лабори възкликна:

— Наистина, човек би си помислил, че всички тези господа офицери си въобразяват, че представляват отделна каста, че стоят по-горе от всички права и задължения и че в никой случай не са подчинени на законите на страната и на правосъдието.

Той настоя гореизброените свидетели да депозират показанията си пред съда.

Заседанието се закри без инцидент в пет часа. Множеството, събрано пред съдебната палата, бавно се разпръсна. Зола излезе през задния вход и се качи във файтона. Неколцина любопитни го придружиха известно време, като надаваха най-разнообразни викове.

Вълнението, последвало първото заседание, беше огромно. Същата вечер народът по улиците и кафенетата най-оживено спореше около събитието на деня. Очевидността за вината на Естерхази направи впечатление на всички и силно ги възмути. Усилено се коментира и обстоятелството, че бе забранено на министъра на войната да се яви като свидетел. Това обстоятелство възбуди голямо негодувание. И действително, всички квалифицираха със сурови изрази поведението на министъра на войната, който след като даде под съд Зола, бяга от заседателите. Поведението на министъра остро се разкритикува и от парижката преса и особено от белгийската. Така беше определено и поведението на ония офицери, които ги беше страх да се срещнат очи в очи с правосъдието.

Неявяването на тези военни лица, които Зола бе обвинил в злоумишленост и пристрастие в Драйфусовата афера, накара симпатиите към именития романист да се увеличат значително. Лично Зола, интервюиран от един журналист от вестник „Матен“, след закриването на заседанието, декларира, че бягството на тези „юначни“ военни ще го принуди да не спре пред нищо, за да докаже и без тяхното свидетелстване, колко е права каузата, която той поддържа, и колко е невинен Драйфус. Той декларира, че е доволен от този резултат.

В седем часа вечерта последните издания на парижките вестници летяха от ръка на ръка. По булевардите, по улиците, кафенетата, театрите не можеше да се намери човек, не купил поне три-четири вестника. Цялата преса имаше остър език. Сякаш беше революция. Статиите бяха написани от най-големите френски журналисти. Едни от вестниците нападаха Зола, други ръководителите на армията и правителството.

Ето някои от оценките на по-големите вестници, които се появиха сутринта в Париж, за да се види в какво свръхвъзбудено състояние се намираше светът.

„Радикал“ характеризира съдебното заседание така: „Една борба между Зола и неговия защитник, които искат да хвърлят пълна светлина, и между магистратите, които искат всичко да се потули. Всеки разискван акт е последван и от шумни инциденти. Това характеризираше вчерашното заседание.“

Списанието „Радикал“, списвано от прочутия журналист Лекроа, завършва така статията си против Мелин и Било: „Противно на платената и мерзка преса, противно на слепия парализиран парламент, светлината все пак ще проблесне и то по такъв начин, че ще смаже всички.“

„Льо Голоа“ казва: „Вчерашното заседание представляваше истински дуел с шпаги между прокурора и защитника на Зола, който искаше да постави процеса на по-широка плоскост.“

„Ла Лантерн“: „Ние не знаем дали Драйфус е невинен или не и фактите, които познаваме, не могат да ни накарат да имаме окончателно становище. Но при мистериозните обстоятелства, които заобикалят тази афера, ние претендираме и непрестанно ще настояваме, че страната има право да иска всички пътища да бъдат открити.“

В „Льо журнал“ Франсоа Копе пише: „Съзнателно или не, тези, които се присъединяват към това печално дело и аплодират неприятелите, вършат престъпление срещу родината. Какъв срам и съжаление обзема човека, когато чете на едно и също място имената на хора разумни, първенци на страната, наред с имена на цинични и глупави хора.“

Рошфор написа в „Ентрансижан“: „Как? Нима тази страна стигна до положение да бъде разтърсвана от бездушното и безчувствено еврейство? Затова ли поставихме на карта честта си и целия си живот? Но френският народ е много търпелив. Нека се знае, че както европейството, така и всички ония, които станаха негови апостоли, горчиво ще пострадат и то не след дълго.“

„Солейл“: „В своето страстно препускане към истината Зола отива към сигурно погубване. Зола днес вече се надига, за да оправдае онова, което никога няма да оправдае, а само ще го компрометира още повече.“

„Еко дьо Пари“: „Беше вечната борба срещу съдебните решения, против законите чрез честни средства… Ето борбата на Зола!“

„Фигаро“: „Очакваме с голямо напрежение вердикта на заседателите, който, какъвто и да бъде той, надяваме се, ще тури край на тази болест, която от три години насам консумира Франция и я дискредитира пред лицето на цял свят.“

В „Отортие“ Касаняк, третирайки Зола като луд, завършва: „Подлецът е оня генерал, който не строши онази ръка, която работи срещу страната, срещу честта на Франция.“

„Л’Opop“ съобщава, че „Сюблимен ще бъде последният ден, когато Зола ще докаже колко е справедлива каузата, която поддържа“.

Жерар Ришар в „Ла Петит Републик“ завършва статията си: „Един народ, достоен за свободата, иска да му се каже всичко онова, което ще го направи отговорен пред историята. Френският народ не може да живее нито една минута под режим, с който може да свикне само див народ. Франция е смъртоносно наранена в своите свети права, засегнати от тази шайка галопиращи преторианци. Франция трябва да се измие от срамните и кървави петна, които военната каста й сложи на челото.“

„Рапел“: „Дюсеин Мьоние вика: «огън!» Огън срещу врага. Защото се намираме в пълна политическа диктатура. С нас! С нас за републиката! С нас за свободата! Долу интелигентността! Долу големите духове! Долу съвестите! Долу ония, които имат в гърдите си душа, които имат в черепа си мозък, долу онези, които се наричат хора. Хайде, господа, претендирайте още веднъж, че работите за спасяването на републиката.“

Вестник „Лабор Парол“ подкани парижкото население към въстание.

Но и Брюксел не бе по-спокоен. В понеделник вечерта, след първото заседание, бяха организирани грандиозни манифестации в поддръжка на Зола. В Париж през цялата нощ в понеделник господства голяма възбуда на духовете. С ужас се очакваше идният ден. Никой не знаеше какво ще стане. Предвиждаха се ожесточени борби. Правителството взе енергични мерки. Населението бе разделено на два лагера и всеки момент се очакваше започването на борбата. В самия парламент опозицията беше сплотила редовете си, за да даде отпор. Носеше се приказката, че правителството на Мелин ще бъде принудено да си даде оставката.

Всички английски вестници заявиха, че ако процесът не бъде ревизиран, нищо няма да бъде в състояние да осигури мира.

Германия бе първата, която поиска да се отстрани веднъж завинаги вината, която й се хвърля от три години насам, че се е опитала да открадне военните планове на Франция.

От шест часа заранта твърде много любопитни, събрани около съдебната палата, гледаха как влизат свидетелите и хората, снабдени с пропуски. Рошфор е акламиран, докато Емил Зола остава незабелязан. Голямо въодушевление владее и във вътрешността на палатата. Полицейските мерки, взети още в началото на процеса, продължават да бъдат прилагани.

Вратите на заседателната зала се отварят едва в дванадесет часа без десет минути. Мигновено огромното множество, което повече от два часа се беше събрало в кулоарите на палатата, се спусна към вратата.

Зола пристигна в единадесет часа и четиридесет и пет минути. Влизането му предизвика най-разнообразни реакции. На виковете: „Да живее Зола!“, нададени от част от публиката, отвръщаха други викове: „Долу Зола!“

Самият той, придружен от Лабори и Жорж Клемансо, с мъка си проби път между множеството и сполучи да проникне в заседателната зала, която в този момент бе вече пълна.

Публиката изглеждаше много по-нервна и възбудена, отколкото вчера. В заседателната зала се забелязваше присъствието на госпожа Драйфус и на нейния брат Леон Адамар, на генерал Гоиз в униформа, на господин Жозеф Рейнах, на генерал Петю — цивилен, на Рошфор, Анатол Франс и други.

Заседанието се откри в дванадесет и половина часа. Председателят прочете писмо от Естерхази, който отказва да даде показания. Адвокатите на Зола настояваха майор Естерхази да бъде доведен принудително за разпит.

— Тъй като господин Зола ще говори за него, ние смятаме, че трябва да бъде повикан тук, пред съда — каза Лабори.

Адвокатът Жорж Клемансо, от името на отговорния редактор на „Орор“, също настоя майор Естерхази да бъде доведен пред съда, при нужда дори и със сила.

Пристъпи се към изслушване на свидетелите.

Първият свидетел бе госпожа Драйфус. Адвокатът Лабори искаше да зададе въпрос върху осъждането на съпруга й. Председателят се противопостави. Зола протестира срещу обструкцията, която се прави на неговата защита.

Адвокатът Лабори поиска да изкаже заключения. Заседанието се прекъсна.

При откриването на следващото заседание адвокатът Лабори отново иска да се поставят на госпожа Драйфус различни въпроси в интерес на защитата. Прокурорът възразява, сочейки, че въпроси за „невинност“ и „незаконност“ не могат да се поставят.

След настойчив протест от адвоката Лабори, Зола декларира, че се подчинява на закона. (Силни вълнения в залата, едни аплодират, други не одобряват. Председателят подканя към ред).

Движението се разпространи през кулоарите и вън от съда, където тълпата обграждаше палатата.

Съдът отхвърли заключението на защитата с въпросите, които би следвало да се зададат на Драйфусовата съпруга.

Въведен бе господин Казимир Перие, бившият председател на републиката.

Казимир Перие, попроменен малко, откакто напусна Елисейския дворец, беше очакван с любопитство от публиката. Говореше се, че бившият председател си е дал оставката в момента, когато научил, че съдиите са получили таен документ, неизвестен на защитата, а той се е почувствал много слаб, за да може да даде разгласа на твърдението на император Вилхелм Втори, предадено чрез барон Мьонстер, че Драйфус не е шпионирал в полза на Германия. Тъй като Перие никога не бе опровергавал тази версия, публиката бе извънредно любопитна да чуе дали ще я потвърди.

Председателят пита Казимир Перие за гражданското му състояние.

Перие отговаря: Наричам се Казимир Перие и съм на петдесет и две години.

Председателят: Закълнете се!

Перие: Господин председателю, не мога да положа клетва. (Голям шум и раздвижвания.) Като бивш председател на републиката, аз съм свързан чрез конституционна отговорност. Не мога да кажа цялата истина. (Движение между публиката и съдебните заседатели.)

Публиката добива впечатление, че тази декларация разбулва истината, която бившият председател на републиката не може да каже.

Минава много време докато публиката се успокои. Не се чува какво говори председателят на съда, който повтаря: „Моля ви, изпълнете формалностите и положете клетва“.

Казимир Перие се заклева.

Лабори разкрива въпросите, които отправя към Казимир Перие. Той казва:

— Моля да бъда извинен, че поисках призоваването на господин Казимир Перие, но това искане ми се струва необходимо. Задължавам се предварително, каквото и да бъде отношението на господин Казимир Перие, да се съобразявам с неговите чувства и евентуалната му резервираност. (Аплодисменти). Позволявам си да го запитам: Кога е научил господин Казимир Перие, тогава председател на републиката, че един висш офицер от Генералния щаб бе обвинен в предателство и арестуван:

Председателят Делегарг: „Този въпрос не се отнася до делото“.

Лабори: „Тогава поставям втори въпрос. Знаел ли е господин Казимир Перие като председател на републиката, че в процеса срещу капитан Драйфус на съдиите в съвещателната зала е даден таен документ, който защитникът и обвиняемият не са познавали?“

По-нататък: „Може ли господин Перие да ни каже нещо за различията в гледищата, които са господствали в кабинета и нещо за самата процедура, с която се е боравело в случая с Драйфус?“

Председателят (остро): „Тези запитвания аз не позволявам!“ (Движение, викове между адвокатите в залата.)

Казимир Перие отбелязва, че като председател на републиката е поискал делото Драйфус, но за времето, когато е заемал поста председател, той не може да направи никакви декларации.

Лабори: „Виждаме се принудени да запитаме дали председателят на републиката в онзи момент е бил запознат с тази незаконна процедура“.

Председателят Делегарг: „Отхвърлям този въпрос“.

Лабори: „Защо?“

Председателят Делегарг: „Защото не е позволено да се дават доказателства за нещо, което вече е присъдено“.

Лабори: „Искам да запитам господин Перие дали познава аферите Драйфус и Естерхази“.

Перие: „Не познавам делото Естерхази“. Емил Зола прави забележка: „Защо не ми се позволява да докажа казаното от мен, че военният съд извърши едно беззаконие?“

Председателят: „Вие чухте вчера решението на съда“.

Зола: „Моето чувство за правда не може да се огъне под тази процедура“.

Лабори: „Ако бидейки председател на републиката, бихте знаели, че в някоя афера се е дало на съдиите в съвещателната зала секретен документ без знанието на защитата и на обвиняемия, който и да бъде той, и че въз основа на този таен документ се е произнесла присъдата, какво бихте помислили за това, господин Казимир Перие?“

Председателят: „Не позволявам този въпрос“. Лабори: „Ще изложа заключенията си“. Жорж: Клемансо: „Не казахте ли преди малко, господин Перие, че не можете да кажете цялата истина?“

Перие: „Клетвата ме задължава да кажа цялата истина. Но по силата на конституционната отговорност не мога да кажа цялата истина“. (Движение.)

Лабори: „Простете, че трябва да ви задържа още, но не искам, господин Перие да си отиде, преди да чуете моите заключения“.

Перие: „Аз съм обикновен гражданин и като такъв съм на разположение на правосъдието“.

Лабори: „Господин Перие ни дава блестящ пример за уважението, което дължим на правосъдието, а аз моля господа заседателите да си вземат бележка и за другите, които очаквам да бъдат насилствено докарани, за да положат свидетелските си показания“. Заключенията на Лабори се отхвърлиха. Зола бе заобиколен от множеството. На улицата скандалът е огромен. Намеси се и войската за възстановяване на реда.

47.

Залата и коридорите са задръстени.

Тъй като председателят забрани отварянето на залата, двеста адвокати манифестираха в кулоарите, където стана спречкване. Войниците от републиканската гвардия, които се намесиха, бяха обсипани с удари. Един адвокат беше арестуван.

Движението е трудно и почти невъзможно. Свръхвъзбудата е неизмерима. Днешното множество е три пъти по-многобройно от вчерашното. От всички квартали на града пристига народ. Проникването в съдебната зала е почти невъзможно.

Съдът влиза в залата в дванадесет часа. Всичките дванадесет съдебни заседатели мълчаливо заемат местата си. Председателят обявява заседанието за открито. Чете решението върху вчерашните заключения, депозирани от защитата. Резултатът е: „Съдът отхвърля заключенията относно делото Льоблоа, после и по аферата Драйфус и Естерхази.“ Госпожа Драйфус съобщава писмено, че не може да дойде поради заболяване.

Изслушва се Трарио, бивш министър на правосъдието. Той декларира, че не знае абсолютно нищо относно тайния документ. Обаче напълно му е известна кореспонденцията на Пикар с Гонзе, от която познава тринадесет писма. По отношение отстраняването на Пикар от Париж казва, че това е било сторено под служебен предлог. Когато се поставя въпросът за посещението на адвоката Деманж, председателят прекъсва:

— По отношение посещението, засягащо аферата Драйфус, господине, аз ви моля да не говорите.

Трарио не отговаря нищо.

Пати дьо Клам! Настъпва силно раздвижване и шум. Офицерът поздравява съда. Протестира срещу искането на защитата да изнесе пред съда подробности около интимния живот на едно младо момиче.

Набори отговаря: „Думата беше само за госпожица Коминж, която е девица на петдесет и пет години, приятелка на полковник Пикар…“

Залата избухва в смях. Дьо Клам е запитан дали познава госпожица Коминж.

— Няма да отговоря на този въпрос. Касае се за частния живот и никой няма право да се бърка в него.

— Констатирам, че щом стане дума за притискане, винаги се изтъква държавната тайна или пък професионалната, а когато те липсват, както в случая, те ни изправят пред секрета на частния живот — заявява Лабори.

Дьо Клам си отива. На негово място застава полковник Анри. Какъв тип! Каква дебелащина и арогантност! Въпросът на защитата е да отговори дали по време на отпуската на Пикар е поискал от архиваря Гриблен да отвори шкафа, в който е била преписката на полковника. Отговорът е — Сандер му е препоръчал делото да бъде дадено само в присъствието на началника на Генералния щаб.

— Пикар, обаче, бе ваш началник?

— Да.

Генерал Гонзе е поканен да потвърди истината. Той се връща отново върху писмата си, адресирани до Пикар, и потвърждава още веднъж, че не става дума в писмата за „осъденото нещо, а само за една обикновена анкета върху Естерхази“.

На ринга е пак полковник Анри. Започва се разгорещен спор относно факта, че Льоблоа е говорил с Анри. Полковникът поддържа, че никога не е говорил.

Льоблоа: „Къса ви е паметта“.

Колкото до тайната преписка, полковникът казва, че е била поставена в плик, но че не си спомня дали е бил отворен или не.

Клемансо намира, че има противоречие между казаното от полковника и потвържденията на Гриблен, който твърди, че пликът с преписката е бил отбелязан със син молив:

Полковникът потвърждава: „да, веднъж отбелязах със синьо една преписка“.

Льоблоа идва на очна ставка с полковника. Той описва кабинета на полковника, в който е говорил с полковник Анри. Офицерът признава неохотно и иска да се оттегли, защото бил болен. Защитата приема молбата му при условие да се яви на очна ставка с полковник Пикар.

Заседанието се вдига. Часът е два. Жегата е ужасна.

Изслушан е депутатът Ла Батю. Показанието на този свидетел е много характерно и чудно. Той казва, че когато бил доброволец, Пати дьо Клам, още поручик, им дал упражнение на тема „Войните от първата империя“. В това си упражнение, между другото младият Батю написал, „занапред би било желателно да господства разумът, а не оръжието“. Заради това той бил наказан от поручика. Публиката се смя от сърце на тази история.

Повикан е майор Форцинети, бивш директор на затвора „Мерше Лиди“, в който Драйфус беше в предварителния арест.

Льоблоа го пита: „Чул ли сте за признания, направени от Драйфус на капитан Лебрьон-Рено?“

Председателят забранява поставянето на този въпрос, декларирайки, че ще забрани на Форцинети да даде показания по аферата Драйфус.

Лабори декларира на свой ред, че при тези условия той се отказва от свидетелските показания на Форцинети и на други шест свидетели, които също могат да свидетелстват само във връзка с осъждането на Драйфус. Постъпката на председателя предизвика дълбоко възмущение сред публиката, изразено в гласовете на протест.

Ормешвил, офицерът, който води следствието срещу Драйфус, влезе в залата. Лабори му задава няколко въпроса, които председателят отхвърля.

Следващите свидетели са запитани за ролята на тайния документ в процеса на Драйфус.

Клемансо намира противоречие между показанията на Гриблен и майор Ревари.

Генерал Пелийо, повикан да свидетелства по искане на Лабори, се занимава с анкетата, която направи по аферата Естерхази. Завършвайки, Пелийо каза, че неговата анкета е помогнала Естерхази да излезе невинен. Ако днес работите са стигнали дотук, вината за това е в Пикар.

Заседанието се вдига.

На петото заседание, при пристигането на господин Зола в съдебната зала, тълпата се нахвърли върху колата му с виковете: „Долу Зола!“, придружавайки виковете си с доста цинични епитети.

Полковник Пикар бе посрещнат с викове: „Долу Пикар, долу крадецът!“

Други офицери, повикани като свидетели, са посрещнати с виковете: „Да живее армията!“

Залата на съда е претъпкана от публика. Мерките за запазването на реда са още по-строги. Общинската гвардия е пръсната на различни места. Председателят повиква отново Пелийо и го запитва за писмо, написано на испански език, адресирано до полковник Пикар. Генерал Пелийо декларира, че Пикар, след като обвинил майор Естерхази в подправянето на писма, казал, че това би могло да бъде извършено и от някои измежду приятелите му. Генералът намира, че всичко в това дело му се вижда чудно.

— Министърът на войната даде под съд господин Емил Зола, обвинил Военния съд, че по заповед е оправдал виновника. Но не ни се каза кой е виновникът…

Генерал Пелийо продължава: … най-доброто доказателство за независимостта на Военния съвет е, че се е отказал заседанията му да бъдат секретни. След това протестира енергично срещу обвиненията, които се отправят към офицерите:

— Аз съм техен началник и тъй като присъствах на заседанията на Военния съвет, мога да гарантирам легалността и независимостта му, за което дадох доказателства.

Взема думата Зола:

— Има няколко начина да се служи на Франция. Тя може да бъде обслужвана със сабята и с перото. Ако вие спечелихте победи, то и аз съм добил своите. Оставям на следващите поколения да съдят за имената Пелийо и Зола. Те ще оценят по-добре…

Полковник Пикар се представя пред съда (силно раздвижване). Той декларира, че през месец май 1896 година му попаднали в ръцете някакви откъслеци от топографска карта, която принадлежала на Естерхази, и начинът, по който тя е съставена, сочи, че майор Естерхази е във връзка с подозрителни личности.

— Подирих информация по отношение на него и тя беше много неблагоприятна. Той проявяваше любопитство към някои военни прояви, които трябваше да останат тайна. Не закъснях да насоча вниманието върху това на моето началство, което ми каза да продължа издирванията и наблюденията си. Онова, което особено силно ме учуди, беше сходството на този почерк с онзи от въпросното писмо, за което се говори толкова много. Бертийон, официалният експерт, ми каза, че това е същият почерк от бордерото, а комендантът Пати дьо Клам ми обърна внимание, че е почеркът на Драйфус. Но всичко това беше след аферата Драйфус.

Полковник Пикар заговори за публикуването във вестниците „Еклер“ и „Матен“:

— Последният вестник публикува едно факсимиле на бордерото, а под вдъхновението на Пати дьо Клам думите от документа, който придружаваше бордерото, бяха изменени. По-късно се обяви една интерпелация на господин Кастлен в парламента. И всичко това ми създаде спънки, така че в края на краищата бях изпратен по „мисия“. Бях изпратен в Тунис, където цялата ми кореспонденция се разпечатваше. Вече на път към Южен Тунис, отново бях повикан и получих писмо от майор Естерхази, който ме упрекваше, че съм упражнил натиск върху много подофицери, за да ме снабдят с неговия почерк. Същевременно получих телеграма, подписана „Надежда“, в която се казваше: „полубогът арестуван“. Полковник Пикар, запитан от Лабори, разказа, че представил писмото от Естерхази на експерта Бертийон. Последният възкликнал: „В бордерото мизерникът се е помъчил да подправи почерка си. Тук обаче, почеркът е неподправен! Авторът на бордерото е и автор на писмото!“

Продължавайки свидетелските си показания, полковник Пикар твърди, че рапортът на майор Равари съдържа един много важен документ. Той е обвинителен и то по-скоро за Естерхази, отколкото за Драйфус.

Пикар сочи колко интриги са се пуснали в ход против него, за да го принудят да се откаже от издирването на истината. Затова бил изпратен и в Тунис. Но едва пристигнал там, получава телеграми, подписани с псевдонима „Надежда“, предназначени да докажат близките му връзки с приятелите на Драйфус.

Пикар декларира, че получил и много заплашителни писма, защото се занимава с аферата Драйфус, изтъквайки вината на Естерхази. Протестира срещу обиските, които са били извършени в дома му в негово отсъствие. Декларира също, че Равари не е поискал да даде ход на неговите проучвания, целящи да докажат виновността на Естерхази.

Свидетелят отхвърля обвиненията на Гриблен, архиварят на военното министерство, който казва, че видял Льоблоа в кабинета на Пикар. Полковникът посочи, че Гриблен е дал лъжливи сведения.

— Той каза във Военния съвет, че видял Льоблоа в моя кабинет през октомври 1896 година. Льоблоа доказа, че на тази дата не беше в Париж. Тогава Гриблен декларира пред заседателите, че срещата е станала през ноември. Виждате ясно, че Гриблен даде лъжливи показания.

Пикар протестира най-енергично срещу генерал Пелийо, който го обвинява, че се е вмъкнал в частен дом, за да открадне нещо.

Публиката аплодира Пикар. Заседанието се прекъсва. В кулоарите Пикар също е аплодиран. В тях владее шум и въодушевление.

Пред съдебната палата висят около петстотин любопитни. Влизането на господата Зола, полковник Пикар и майор Естерхази дава повод за обикновените викове.

Полковник Пикар отново е повикан и обяснява, че Зола не е обвинил Военния съвет, задето е оправдал майор Естерхази по заповед, а че го е съдил по непълни документи. Свидетелят казва, че генерал Пелийо, от уважение към вече произнесената присъда не е намерил за необходимо да въведе в своята анкета експертизата на бордерото.

— Иска ми се също да вярвам — добави полковник Пикар, — че майор Равари е постъпил, навярно, несъзнателно, като тръгва по същия път, както и Военния съвет, който реши делото по неточни и непълни документи.

Случи се така, че един от членовете на съвета, след свършването на заседанието, каза следното: „Виждам, че истинският обвиняем тук е полковник Пикар. Настоявам той да даде обяснение за поведението си.“

Пикар бе разпитан и от Лабори. Той отговори точно. Даде подробни сведения върху всички актове, които познава. Заяви, че Естерхази е закрилян от много членове на Военния съвет и че между тях има някои, които са пряко замесени в тази афера. Поради тази именно причина не е даден свободен ход на цялата анкета.

Пикар направи и разяснения, засягащи живота на Естерхази, неговите сделки и връзки. Обясни, че всичко това може да се намери в докладите му, които Пикар е правил до началството си. Запитан за тайния документ, Пикар отговори, че професионалната тайна му пречи да говори, но министърът на войната би могъл да му разреши да изнесе фактите.

Лабори иска от съда да ходатайства за разрешението, защото иначе Пикар не би могъл да говори. Той потвърди отново, че е останал с убеждението, че Естерхази трябвало да бъде арестуван, но тъй като в тази афера има замесени и други личности, сметнато е било за необходимо да се потушат всички подозрения и скандали.

Лабори запита дали е известно на полковника какво тежко наказание го очаква.

— Да.

— И въпреки това вие работите?

— Да, напълно съзнателно.

След още няколко подробности заседанието се вдига. Появи се невероятен шум. Пикар, повикан за очна ставка с други свидетели, представлява неимоверен интерес за адвокатите.

Настана истинска караница. Избухнаха словесни сборичквания между адвоката Лабори и полковник Анри, после между полковниците Пикар и Анри, които разменят помежду си силни опровержения по отношение на секретните актове, които уж полковник Пикар бил показал на адвоката Льоблоа.

Председателят се обръща към полковник Пикар с въпроса: „Колко пъти сте приели адвоката Льоблоа във вашия кабинет?“

Отговор: „Трудно би било да се прецизира. Предполагам, около петнадесет пъти.“

Председателят: „Имахте ли пред очите си въпросния секретен документ по време на едно от посещенията на адвоката Льоблоа?“, Отговор: „Никога“.

Повикан е отново полковник Анри, който поддържа твърденията от по-рано, казвайки, че делото е било върху бюрото.

— Въпросният документ беше обърнат към адвоката Льоблоа.

Генерал Гонзе, повикан на свой ред, декларира, че преписката е била разхвърляна, когато му била връчена от майор Лот:

— Впрочем адвокатът Льоблоа своевременно призна това пред Военния съвет. Нека се изслушат членовете на съвета, които ще потвърдят този факт.

Повикан е адвокатът Льоблоа. (Раздвижване и напрегнато внимание.)

Председателят: „Признавал ли сте този факт пред Военния съвет?“

Льоблоа: „Не. Казах с много твърд тон на полковник Анри и то от любезност: «Не искам да опровергая, но ако настоявате във вашите декларации, тогава най-напред трябва полковник Пикар да даде обяснение по тази точка. Обаче, пред Военния съвет вие не сте говорил за някакъв документ, изваден от плик.»“

— Пардон — скача полковник Анри. — Твърдя, че го казах. Тук не става дума да се извърта истината.

Адвокатът Лабори: „Остатъкът от преписката беше ли в плик?“

Отговор: „Без съмнение“.

Лабори: „Е, добре, в този случай има противоречие между вашите думи и рапорта на майор Равари.“

Полковник Анри, пристъпвайки към защитника: „Няма да допусна да подозирате моите свидетелски показания!“

Полковник Пикар на свой ред протестира срещу думите на полковник Анри и поддържа по най-категоричен начин показанията си.

Полковник Анри: „И аз твърдя, че полковник Пикар излъга“.

Полковник Пикар: „Искам да дам обяснение пред господа заседателите. Вие чухте, че ми се приписват гнусни обвинения от полковник Анри, майор Лот и Гриблен, които, подпомогнати от Пати дьо Клам, бяха майсторите на една по-раншна афера.“

Като свидетел се явява Деманж, защитникът на Драйфус пред военния съд. Той успява със заобикалки да опише истинската история на аферата и по-специално процеса на Драйфус. Показва как чрез контакта си с Драйфус е можел да се убеди в невинността на бившия капитан. След изтеклите години е все още с дълбоко убеждение, че истинският виновник е Естерхази, чието престъпление изплаща Драйфус.

Адвокатът Деманж казва, че към края на месец октомври научил, че господин Шьорер-Кестнер е бил между тези, които вярвали в невинността на Драйфус. Малко по-късно господин Матийо Драйфус заяви, че познава истинския автор на прословутото бордеро, а именно Естерхази, но то бе денонсирано.

— Предвиждах възможното ревизиране на процеса Драйфус — каза адвокатът Деманж, — но скоро се убедих, че правителството не беше на мнение да ревизира делото, макар и един нов факт да го налагаше.

Набори: „Защо вярвахте във възможното ревизиране“.

— Защото сметнах, според откритието, което ми направи господин Сай, че законът е бил нарушен.

Адвокатът Клемансо: „Питам господин адвоката Деманж дали не се е базирал на някое доверително признание на господин Сай?“

Отговор: „Да, така е“. (Живо възбуждение.)

Адвокатът Набори пита господин Деманж: „Факсимилето на бордерото, публикувано във вестник «Матен», има ли някаква прилика с оригинала, нещо, което бе отречено от генерал Пелийо?“

Отговор: „Удивителна!“ (Движение.)

Адвокатът Лабори: „На съвета оригиналният документ ли се представи?“

Отговор: „Членовете на съвета, правителственият комисар и аз дори имахме по една фотография, която бе направена, струва ми се, от господин Вертийон след заседанието. Мисля, че тези фотографии бяха изгорени. Не ми е известно, обаче, дали и клишето е унищожено.“ Заседанието се преустанови.

Публиката е оживена от показанията на адвоката Деманж. Едни поддържат, че те могат да предизвикат ревизирането на процеса Драйфус, други са на противното мнение.

При откриването на заседанието отново се появи свидетелят Ранк, сенатор. Той посочи незаконния начин, по който се е водило делото Драйфус. Председателят го прекъсна. Ранк посочи как е бил съден Драйфус и как е бил съден Естерхази. Той наблегна върху факта, че военните съдии са били пристрастни.

Жорес! Сензация между публиката. Неговите показания са истинска пледоария. Той показа, че военните са искали да потулят истината. Докато тайните заседания по процеса на Драйфус бяха смешни, военният съд, назначен да съди Естерхази, няма куража да направи заседанията си публични.

— Военните — каза Жорес — изглежда имат нещо важно, което крият. Достояние на публиката бе направен само обвинителният акт, който не представляваше нищо повече от защита на Естерхази и очерняне на полковник Пикар. Тук пристрастието беше вече повече от очевидно.

Той завърши с възхвала на Зола заради куража, който има, да постави въпроса ясно и категорично.

Яви се като свидетел и Бертийон, графолог, експерт от Париж. Той декларира, че бордерото е написано от Драйфус.

Лабори: „Вярно ли е, че тогава, когато полковник Пикар ви е показал писмото на Естерхази, сте възкликнал, че това е неподправеният почерк на автора на бордерото?“

Свидетелят: „Драйфус е написал бордерото“.

След него идва генерал Пелийо, който дава резултата от анкетата на Естерхази, вече добре позната. Разказва случилото се с Пикар, с писмата, с Естерхази. Когато иска да каже една дума върху аферата Драйфус, председателят го възпира: не!

Лабори протестира. (Публиката се възмущава.)

Шарл Дюпюи и Герин не могат да отговорят, защото въпросите са забранени от председателя. Защитата се отказва и този път от показанията на свидетелите По-анкаре, Делкасе, Девел и Лейг.

Пофин дьо Сен-Морел обяснява, че е съобщил на Рошфор онова, което е знаел, по собствена инициатива. Той потвърди, че Генералният щаб бил убеден във виновността на Драйфус. Затова и бил наказан.

Тевне обяснява достойно и искрено поведението на Зола. Той критикува много остро рапорта на Равари. Съжалява, че не се е анкетирал случаят с „Дамата с воала“, че в процеса на Драйфус има много празноти. После се спира на въпроса за тайния документ. При многото обвинения публиката го прекъсва и протестира. „Намирам, че доброжелателството на господин Зола е на висотата на неговия талант.“ (Чуват се смехове.)

Що се отнася до свидетеля Солес, той не може да отговори, тъй като председателят го спира. Лабори и Клемансо протестират. Започва разгорещен спор между защитата и председателя. Мърморенето и шумът добиват необикновени размери. След няколко минути заседанието се вдига.

В съдебната палата се вземат още по-строги мерки за ред. Пристигат и армейски части от Версай в подкрепа на парижката войска. Префектът на полицията приканва всички полицейски началници да подведат под съд всички арестувани смутители на реда без изключение. Принц Анри Орлеански, дошъл пред съда, не може да проникне в залата, защото няма пропуск.

Публиката, съзирайки колата на Зола, надава викове на недоволство. Пристигащите офицери са акламирани с виковете: „Да живее армията! Да живее Франция!“ Полковник Пикар е посрещнат с виковете: „Да живее Пикар!“ „Долу Пикар!“ „Долу предателите!“

Адвокатът Лабори протестира срещу вестниците, които разгласиха, че бил от немски произход и че бил взел за жена еврейка.

Жорес, повикан отново, потвърждава, че Папийо му казал, че не се съмнявал във виновността на майор Естерхази. Жорес добавя:

— Съжалявам повече от всеки друг, че здравето на господин Папийо му пречи да дойде пред съда, защото при наличието на прецизните факти аз бих му напомнил много работи… За лишен път потвърждавам под клетва точността на думите си. Разбирам интереса, който имате да се опровергая, но аз поддържам твърдението си.

Бертийон, официалният експерт, декларира, че след като е размислил, намира, че не трябва да иска от Министерството на войната разрешение, за да представи фотографиите, направени от него пред съда и съдебните заседатели.

Защитниците протестират категорично против този начин на действие от страна на свидетеля.

Тогава адвокатът Лабори представя пред заседателите един цялостен план на демонстрацията, направена от Бертийон пред военния съд по отношение на експертизата на бордерото и твърди, че това е точно копие на акта, извършен пред военния съд.

Запитан от защитника, Бертийон постоянно отклонява решението на съда и не иска да говори за аферата Драйфус.

Адвокатът Лабори тогава запитва защо Бертийон мълчи само пред правосъдието и защо се оставя да бъде интервюиран по Драйфусовата афера от вестниците. Защитникът на Зола цитира интервюто на Бертийон, дадено на вестник „Еко дьо Пари“. Бертийон отговаря, че това интервю не е негово. На въпроса на Лабори вярва ли господин Бертийон, че бордерото е на господин Естерхази, той отговаря: „Не, не е.“ Председателят на съда пита господин Бертийон защо мисли, че бордерото не е написано от ръката на Естерхази.

Отговор: „Защото е писано от друга ръка“. (Смях.) Ив Гийо оспорва графоложката експертиза. Анализирайки начина на писане на Драйфус, той доказва, че бордерото не може да бъде написано от него.

Графологията не е безпогрешна наука. От показанията на Бертийон се вижда, че и той не е сигурен в своите заключения. Той критикува поведението на военния съд, който допуска затворените врати.

Гобер, експерт графолог, казва, че анализираните от експертите факсимилета не схождат с оригинала, с бордерото, което предизвика осъждането на Драйфус. Гобер декларира, че би следвало да се депозира пред бюрото на съда оригиналът на бордерото, за да може да изрази убеждението си.

При откриването на разискванията генерал Гонзе протестира срещу декларациите на Жорес, който казва, че Генералният щаб в нежеланието си да хвърли светлина на проблема, се е присъединил към една от страните — сиреч е издал оправдателна присъда в полза на Естерхази:

— Противопоставям на тези намеци — каза свидетелят — най-категорично опровержение и никой повече от мен не би желал да се хвърли пълна светлина върху този въпрос…

Адвокатът Набори: „Тъй като вие желаете да сътрудничите при разкриването на истината, аз ви моля да благоволите да настоявате пред военния министър да упълномощи генерал Мерсие да даде обяснения върху тайния документ, представен на военния съд, да освободи полковник Пикар от професионалната му тайна, да се представи оригиналното бордеро и актовете, които са служили за експертиза на Бертийон.“

Генерал Гонзе: „Няма да отговоря, нямам никакво право да предам това искане на министъра на войната“.

Адвокатът Набори: „В такъв случай ще е по-добре да не се говори за светлина и истина!“

Изслушан е Артур Майер, директор на училището в Шарт.

Лабори: „Израилтянин ли е свидетелят?“

Отговор: „От Париж съм. Дядо беше от Страсбург, нещо, което обяснява елзаското ми име. Каквото и да казва господин Дрюмон във вестник «Еврейска Франция», нямам намерението да си променям религията, нито пък да потъпквам обичаите си.“ (Раздвижване.)

Майер, който е изследвал факсимилетата на бордерото, декларира, че са напълно точни и правейки демонстрация на клишето, казва: „Това много прилича на една фалшификация!“

Генерал Пелийо заявява, че във всички случаи той намира тази преценка за много преувеличена:

— Желал бих свидетелят да обясни — добавя той — как през 1896 година, когато никой не подозираше майор Естерхази, някой би помислил да направи фалшиво клише на бордерото?

Майер отговаря:

— Искам да изясня това толкова печално деяние. Бях дълбоко наскърбен от идеята да се провери експертизата на господин Бертийон, чиито преценки нямат никаква методика, никакъв смисъл, що се отнася до почерка на майор Естерхази.

Той декларира, че този почерк прилича на почерка на бордерото.

Адвокатът Лабори желае да зададе един въпрос, но председателят отказва. Лабори отбелязва, че председателят, преди още защитата да формулира запитването си, го отказва.

Съдът се оттегля на съвещание и след малко дава решението си, сочейки, че въз основа на член 270 от Закона за углавните престъпления председателят е сторил добре, като е отказал да се постави запитване, което би довело до безполезно продължаване на разискванията.

Председателят добавя: „Ще правя същото нещо всеки път, когато поставяте безполезни въпроси“.

Молиние, професор във Френския колеж, потвърждава, че почеркът на майор Естерхази прилича напълно на факсимилето на бордерото.

В същия момент в залата нещо се раздвижва. Поради топлината майор Равари припада. След като го извеждат от залата, заседанието продължава.

Експертът-графолог Франк, повикан да свидетелствува, демонстрира сходността на почерка от бордерото с този от писмата на Естерхази.

48.

Около съдебната палата вече е спокойно. Същата тишина владее и в кулоарите. Защитата декларира, че се отказва от изслушване на показанията на офицерите, които съставяха военния съд, който оправда майор Естерхази, обаче поддържа по най-енергичен начин желанието си да чуе показанията на генерал Било.

Генерал Пелийо признава, че първото факсимиле, което се появи във вестник „Льо Матен“, е най-точното между всички останали, които се появиха другаде. Генералът показва, че бордерото има лицева и обратна страна и е отпечатано на тънка хартия. Свидетелят вярва, че тогава, когато се е правила фотографската снимка, е било невъзможно да излезе и обратната страна, защото мастилото е било бледо. Генерал Пелийо се пита дали не е станало нужда да се засили тази бледост и впоследствие да се преработи бордерото, за да може да излезе по-добре.

Генерал Пелийо добави: „Твърде много се говори за почерка, но никак не се говори за онова, което е било написано в бордерото. Имам претенциите да ви докажа с документи, че офицерът, който е написал бордерото, е принадлежал към военното министерство и то към артилерията.“

Адвокатът Лабори иска да бъде повикан полковник Пикар и да чуе това показание.

Председателят възразява: „Засега нямате още думата“.

Адвокатът Лабори настоява и иска да дойде полковник Пикар.

Генерал Пелийо анализира бордерото и казва, че само един артилерийски офицер от военното министерство е могъл да познава фактите, за които се споменава в бордерото, и да си служи с техническите термини, които са употребени. Никога един флотски офицер не би могъл да напише това бордеро, защото няма понятие от всичко онова, което се говори в него.

— И сега — казва генералът, — какво остава от цялата тази постройка? По мое мнение, нищо особено и въпреки това бяха обвинени офицерите, че са оправдали по заповед един виновник. Нямам кристална душа, но имам душа на войник, който се възмущава срещу всички клевети, отправени към нас! Не мога да ги понасям и казвам, че е престъпно да се отнема от армията доверието в нейните шефове, защото, ако войниците престанат да имат доверие, какво ще сторят ръководителите по време на опасност, която може би е по-близка, отколкото се допуска? Тогава, господа заседатели, вашите синове ще бъдат поведени на сигурна смърт, а Зола ще спечели един нов разгром и ще понесе победите си пред Европа, от чието лице Франция ще бъде изтрита.

Генерал Пелийо завърши с думите: „Бихме били щастливи да оправдаем Драйфус. Това би доказало, че няма предатели в армията, нещо, за което всички съжаляваме.“

Адвокатът Лабори упреква генерал Пелийо, задето внушава на заседателите, че щяло да има скоро война.

Адвокатът добавя: „Не вярваме, че ще има война, а освен това с подобни войници аз не се боя от нея.“; Марио, професор от университета в Женева, твърди, че почеркът на бордерото принадлежи на майор Естерхази. Той иска да направи демонстрация върху черна плоча, но председателят се противопоставя. Тогава свидетелят навлиза в дълги обяснения върху начина на формиране на буквите. Той продължава устната си демонстрация сред нетърпеливата аудитория.

Председателят се противопоставя на запитванията, визиращи процеса Драйфус.

Изслушва се и генерал Боадефр. Общо раздвижване в цялата зала! Лабори поставя следните въпроси: „Може ли генералът да съобщи какви документи е депозирал Естерхази в Министерството на войната?“

— Документът засяга аферата Драйфус.

— Добре. Но този документ интересува и аферата Естерхази? Какъв е този документ?

— Не мога да отговоря, професионалната тайна ми забранява.

— По-добре казано държавната тайна. Но тук не може да става дума за държавна тайна, тъй като тя е била поверена на една „дама с воал.“

Лабори поставя въпроси, свързани с тази „дама с воал“: Дали генералът я познава; дали е сполучил да я открие; дали му е известно, как е излязъл въпросният документ от министерството.

Генералът отговаря, че не знае нищо.

После на въпроса дали познава обвиненията, хвърлени срещу полковник Пикар, казва: „Да, те са два вида. Едните са доказани чрез писмата на генерал Гонзе, а другите засягат Анкетния съвет и върху тях не може да се дадат обяснения.“ Относно мнението на Пикар по аферата Драйфус казва, че се е съмнявал, но не можел да даде никакви доказателства. Колкото за самия него, той е убеден във виновността на Драйфус. Но неговото убеждение е установено и от други факти, а не само от решението на Военния съвет.

Генерал Гонзе!

Защитата му задава същите въпроси, свързани с документа. Генералът отказва да отговори:

— Знаете ли коя е дамата с воала?

— Нищо не знам. Аз не съм следовател. Вие сте душевадци.

Лабори казва, че след този отговор не може да задава други въпроси.

Настъпва гробно мълчание. Прокурорът също мълчи.

Лабори взема думата:

— Е, добре, от мое име и от името на целия адвокатски съвет…

Нищо не се чува. Настъпва глъчка. Викове отекват навсякъде. Да! Не! Оглушителен шум. Това кара председателят да даде нареждане за изпразване на залата.

Заседанието се вдига. Адвокатите се натрупват около Лабори и го поздравяват. Започват спорове. Всички говорят едновременно, всички се въодушевяват и инцидентите взимат неизмерими размери.

След половин час заседанието се подновява, но хората не са мръднали от залата.

След като инцидентът приключва с голяма мъка, след като страните се споразумяват, генерал Гонзе казва, че действително той има свои писма до полковник Пикар, но че при срещите си с полковника му обяснил, че са две афери: Драйфус и Естерхази и че трябва най-напред да се занимае с виновността на Естерхази и да не се губи времето за нещо вече присъдено. По отношение на Драйфусовата афера той не е мислил никога да я дискутира.

Отсъства полковник Анри.

Повикан е Гриблен, чиновникът в Министерството на войната. Той казва, че видял Льоблоа в кабинета на Пикар. Лабори иска повикването на Льоблоа, но той се явява и опровергава това обвинение.

— Кълна се пред Бога!

— Аз също — отговаря Льоблоа.

Клемансо иска да се изиска анкетната преписка, където Льоблоа е посочил, че е станало грешка във времето, от което се вижда, че свидетелството на Гриблен е фалшиво.

Идва генерал Мерсие.

Защитата пита дали генералът познава доклада на Ривари. Генералът: „Нямам ни най-малко понятие“.

Цяла серия аргументи доказват, че майор Естерхази е авторът на бордерото.

Той заключва, че не знае дали оригиналът на бордерото съществува, но че факсимилето от вестник „Матен“ е достатъчно, за да докаже, че Естерхази е съставил въпросното бордеро.

Заседанието се вдига без инциденти.

49.

Адвокатът Клемансо иска от съда да нареди конфискуване на оригинала на бордерото от Министерството на войната.

Зола казва, че други четиридесет лица, твърде известни, споделят убеждението на Жири, учител от училището Шарл, по този въпрос и че ако не е повикал повече свидетели, той го е сторил от съображения да не злоупотребява с времето на съда.

Ерикур, директор на научно списание, твърди, че според физиологическите бележки, почеркът на майор Естерхази е идентичен с този на бордерото.

Повикан е отново полковник Пикар.

Адвокатът Лабори: „Желаете ли да ни кажете какво мислите относно важността на документите?“

Отговор: „Не бих говорил този път, ако генерал Пелийо не беше говорил преди мен. Но аз ви моля най-настоятелно да не тълкувате зле онова, което ще кажа. Мисля, че съм в състояние да дам мнението си върху важността на фактите, упоменати в документите, за които става дума. От друга страна аз мисля, че се преувеличи извънредно много важността на фактите, за които става дума в този документ. Повикан да свидетелства, генерал Пелийо декларира, че видял материалните доказателства, въз основа на които беше осъден Драйфус.“

В залата настъпва голямо раздвижване.

Лабори настоява този документ да бъде представен пред съда. Това искане предизвиква сензация.

Председателят декларира, че искането на Лабори не може да бъде удовлетворено. Той предлага да бъде повикан майор Естерхази.

Лабори, обаче, поддържа, че не може да се пристъпи към изслушване на Естерхази, преди да бъдат представени доказателствата:

— Преди да изслушаме майор Естерхази — посочва Лабори, — ние се нуждаем от указания от генерал Пелийо документ. — И продължава: — Имам ли правото да говоря или не? Отнемате ли ми думата? Ние ще говорим тук дори това да продължи и шест месеца, докато не се хвърли пълна светлина.

Председателят: „Вие не излагате вашите предложения“.

Лабори: „Ние ще се върнем към генерал Пелийо, който се явява в тази зала, за да повлияе върху съдебните заседатели, без да ни се позволи да отговорим. Искаме само истината и вярната постановка на въпросите, които сами служат в защита на Зола.“

Председателят: „Говорете само за вашите предложения. Съблюдавайте мярката.“

Лабори: „За първи път ми се препоръчва умереност, която аз винаги съм съблюдавал. Но за първи път защитаваме правовата идея и се борим срещу една съдебна грешка. Съжалявам, ако с това ви уморявам.“ Председателят: „Развийте си предложенията“. Лабори: „Трябва най-напред да ги документирам“. Председателят: „Не мога да допусна една така дълга процедура“.

Лабори: „Вие ме поставяте в невъзможност да говоря. Генерал Пелийо тук не е граждански ищец и няма правото да държи подобни речи. Тук не се яви дори военният министър. Същият оня, който бихме желали така силно да видим. Пелийо е изпратен, за да обезсили резултатите, постигнати в по-раншните заседания и когато искаме да му отговорим, на нас ни се отнема свободата на мнение.“

Този спор продължава повече от половин час. Лабори отново се опитва да говори, а председателят непрекъснато го прекъсва, дори понякога съобщава, че ще му отнеме думата.

Лабори отговаря: „Отнемете ми думата! Ще се констатира все пак, че генерал Пелийо може да говори половин час, а ние бяхме възпрепятствани да отговорим. Как? Генералният щаб може да говори непрекъснато чрез устата на този блестящ оратор, а на нас ни се забранява да отговорим? Такова нещо още не бях виждал в живота си.“

Накрая Лабори развива и предложенията си, в които между другото иска да му се позволи да отговори на Пелийо с една по-дълга реч.

Съдът отхвърля предложенията. Председателят повиква друг свидетел.

Лабори: „Пардон, искам да задам…“

Секретарят: „Генералът не е вече тук“.

50.

Вестниците коментират непредвидения инцидент, който разстрои вчерашното заседание.

Вестник „Бигар“ казва, че е почти невъзможно да се измери важността му.

След инцидента Министерският съвет се свиква под председателството на Феликс Фор, за да се съвещава по положението, създадено от направените показания пред съда от генерал Пелийо.

Въпреки дъжда числото на любопитните в околността на съдебната палата е много по-голямо, отколкото по-рано.

Числото на полицейските агенти също е увеличено.

Председателят: „Да влезе генерал Боадефр. (Раздвижване в залата, докато генералът застане на мястото на свидетелите, след което председателят продължава). Господин генерал, вчера възникна един неочакван инцидент. Изяви се желанието вие да бъдете изслушан и съдът одобри това искане.“

Председателят прочита стенографските бележки относно произведените от генерал Пелийо думи и пита: „Какво има да кажете?“

Генерал Боадефр: „Потвърждавам цялото показание на генерал Пелийо като точно и автентично. Няма да прибавя нито дума повече към него.“ (Продължителни раздвижвания).

— Но, господа заседатели — продължава генерал Боадефр, обръщайки се към тях, — вие сте нацията, вие я представлявате тук. Ако нацията няма доверие в ръководството на армията си, тя трябва да го каже. Ние сме готови да оставим на други грижата за Франция. Господа заседатели! Вие, които сте нацията, трябва да се произнесете, да го кажете. (Избухват аплодисменти в момента, когато генерал Боадефр напуска свидетелската скамейка.)

Председателят повиква майор Естерхази. В залата настъпва голяма глъчка. Лабори задава няколко въпроса. Естерхази отказва по категоричен начин да отговори.

По искане на защитата се прочитат писмата на Естерхази до госпожа Буланси. Прочита се писмото, в което майор Естерхази казва, че би желал да умре като улански офицер, сечейки французите. Също така са прочетени пасажите, изпъстрени с ругатни по адрес на Франция, нацията и френската армия.

Естерхази не отговаря нищо.

Лабори и Клемансо правят неимоверни усилия, за да предизвикат Естерхази да говори. Майорът едва промърморва от време на време по някоя дума.

Последва много оживен и разгорещен спор.

Естерхази се оттегля. Повикани са и другите свидетели. Една част от тях не отговарят на призоваването, позовавайки се на различни причини за неявяването си. Друга част се явява и изяснява важни неща.

Заседанието се вдига.

Процесът приближава към края си. На следващия ден Лабори ще започне пледоарията си.

51.

Вестниците, враждебни на Зола, констатират, че шефовете на армията днес са много популярни, като на втория ден след победа, и то благодарение на процеса Зола. Същите вестници са убедени, че защитниците на Зола няма да се оправят от неуспехите, които претърпяха, както по аферата Драйфус, така и по делото на Естерхази.

Прогресивните вестници пък протестират най-живо против декларациите на генералите, обвинявайки ги, че заплашват правосъдието.

Повикан е отново полковник Пикар. Адвокатът Лабори го пита дали бордерото от 1894 година е от месец март или април.

Полковник Пикар отговаря, че не си спомня точно датата. Той се оплаква от нападките на някои вестници, които го обвиняват, че възпитавал децата си в любов към Германия. Той декларира: „Ако имам деца, много естествено е, че няма да ги възпитавам в прогермански дух.“

Полковник Пикар иска да бъде призован генерал Галифе, който ще даде показания за неговата лоялност и честност. Председателят отвръща, че това е излишно.

Лабори протестира.

Повикан отново, генерал Пелийо обявява, че съгласно произнесените думи от генералния прокурор, отказва да отговори на въпросите, които не биха имали връзка с делото Зола. Той добавя:

— Казах вече, че всичко беше чудновато в тази афера. Онова, което е още по-страшно обаче (той се обръща към полковник Пикар) и го казвам открито, е поведението на един господин, който още носи униформата на френската армия и който се явява тук да обвинява трима генерали, че са извършили фалшификация, че са си послужили с него. (Гръмки аплодисменти в дъното на залата.)

Полковник Пикар:

— Аз казах най-почтително на моите шефове, че тук пред правосъдието ще кажа само истината, но повтарям още веднъж в присъствието на началника си, че не ще позволя, както в аферата Нортон, високопоставени хора да бъдат измамени чрез фалшиви книжа и документи.

Лабори:

— Казах и аз, че войниците са с добра воля и нещо, което най-много ме затрогва…

Председателят (спирайки го): „Вие пледирате!“ Лабори: „Не, господин председателю, правят се опити да ме тероризират. Обръщат се не само към мен, но и към жена ми със заплашителни писма, за да ме сплашат.“

Председателят: „Казвам ви, не пледирайте, ще ви отнема думата“.

Лабори: „Така да бъде, отнемете я!“

Председателят: „Отнемам ви я“.

Лабори: „Благодаря ви. Колкото пъти ми отнемате думата, толкова пъти доказвате, че все повече ме уважавате“.

Анатол Франс, повикан да свидетелства, хвали куража и любовта към истината, които характеризират еднакво Зола и Лабори.

Председателят пита защитата дали иска показанията и на други свидетели.

Лабори посочва, че държи да бъде повикан министърът на войната Било.

Председателят отговаря, че Било няма разрешение от Министерския съвет и не може да се яви.

Заседанието се прекратява.

52.

Цитираме един вестник, засягащ процеса.

„Четейки всичко онова, което се пише от десетина и повече дни насам, откакто се гледа делото на Зола, в най-големите европейски вестници, човек наистина би помислил, че в момента нищо друго не интересува културния и политическия свят в Европа, освен този прочут процес. Може би най-прословутия процес на века…

Причината, поради която погледите на всички хора са насочени с такова голямо любопитство, нетърпение и интерес към Франция, е лесно обяснима. Франция играе твърде голяма роля в историята на цивилизацията и другите страни, които се възползваха от нея и сега отправят вниманието си към настоящите борби, от които, без друго, ще излезе нещо повече, нещо по-голямо, отколкото оправдаването на един невинен, а именно сломяването, и то завинаги, на военното пристрастно и заслепено правосъдие!

Франция привлече и спечели симпатиите на всички онези, които мислят свободно. Те я обичат и я смятат като своя втора родина. Както се изразява един голям американски политически мъж: «Всеки човек на света има две родини — своята и Франция!»“

Ето оценките на някои други големи вестници в Европа за положението във Франция.

„Съндей Спесиал“, най-големият неделен вестник в Лондон, дава фотографиите на трима офицери, които играят непосредствена роля в тази афера, а именно: на Естерхази, Пати дьо Клам и на полковник Пикар и пише:

„Естерхази има страшен вид, с нервен смях и с прикрит поглед. Пати дьо Клам е личност силно раздразнима, има делови вид и изглежда, че сам си придава извънредно голяма важност, а полковник Пикар е спокоен, с достойна осанка, интелигентни очи, блага усмивка, симпатичен и решителен в жестовете и говора си.“

Колкото за Зола, същият вестник казва следното: „Зола е смел и честен човек от героичен тип. Стои отпуснат на подсъдимата скамейка и се взира с пламтящи очи, които парят заседателите. От време на време става. Има вид на Херкулес…, а гласът му трепери и набляга с тежестта на олово върху сърцата и съвестите на присъстващите.

Само един жест на Зола те смразява.“

Общият тон на цялата английска преса е, че ревизията на процеса се налага. Когато трима бивши министри на правосъдието идват и декларират пред заседанието, че процесът на нещастника от Дяволския остров е незаконен, друг изход от това положение не може да има, освен ревизирането на самия процес. В противен случай човек би си помислил, че съдебната процедура във Франция струва колкото една обикновена комедия от „Пале Роял“.

Знаменателно е обаче, как вестник „Съндей Таймс“ се произнася за дванадесет съдебни заседатели: „Да помислим — казва той, — преди да вземем предвид безпристрастието на заседателите, че тези хора изхождат от народа, че имената и адресите им са публични и че вече са били заплашени от няколко вестника.

От друга страна лесно обяснимо е, че техните лични разбирания не могат да се различават много от тези на съгражданите им, на крещящото множество, което се бие по улиците на Париж. Можем ли да вярваме, че разискванията по делото, на което ще бъдат дадени доказателства, ще ги накарат да повярват в невинността на Зола? Но в такъв случай техният вердикт няма ли да предизвика един народен катаклизъм? Е, добре, трябва да допуснем само едно нещо, за да повярваме в оправдателната присъда на Зола: че всеки от тези дванадесет заседатели е също такъв герой, какъвто е Зола. В противен случай ние не можем да очакваме нищо от тях!“ Подобна справедлива и истинска преценка ни кара да видим предварително резултата от процеса.

Що се отнася до парижката преса, то в нея се забелязва същата възбуденост, същата невъздържаност на перото от една страна и от друга — води се истинска словесна борба, от която в края на краищата няма да закъснее и появата на истината.

Белгийската преса без разлика поддържа каузата на Зола и напада остро опитите да се прикрие истината, която въпреки всичко, постепенно излиза наяве.

Онова, обаче, което е най-характерното във всичко това, което се пише, е енергията, с която руските вестници поддържат каузата на Зола. Тази работа безпокои много заинтересованите, като се знае, че в Русия не може да се пише така свободно и затова изглежда, че езикът на руската преса сякаш напада висшите правителствени кръгове. Много петербургски вестници декларират категорично, че честта на Франция изисква ревизирането на Драйфусовия процес. Никой не може да допусне, че ако подобни преценки биха били противни на руските цензурни гледища, вестниците биха могли да публикуват подобни неща. Ето един пасаж от „Руская газета“, вестник, смятан за близък до висшите политици в Русия:

„Процесът на Зола е придружен от друг един процес, много по-грандиозен. От едната страна стои френското обществено мнение, а от другата — общественото мнение на всички цивилизовани страни в света. Каква жестока ирония на съдбата! Защото този път другите нации налагат на Франция да защитава пред своите граждани принципите на свобода и правда, на същите онези граждани, които провъзгласиха за първи път светия принцип на човешките правдини. Ето защо ние, истинските приятели на Франция и на френския народ, бяхме болезнено засегнати от положението, през което преминава страната на «братството, равенството и свободата».“

Тази статия предизвика неимоверно раздразнение в политическия живот на Франция и тя е само от полза на каузата, отстоявана от Зола и всички онези учени, които се заклеха, че няма да преустановят борбата, докато не видят, че перото побеждава сабята и религиозния фанатизъм.

53.

Адвокатът Лабори продължава пледоарията си и съобщава, че ще излага фактите по техния хронологичен ред.

Защитникът на господин Зола говори най-напред за арестуването на Драйфус, станало през месец октомври 1894 година, и констатира, че това арестуване е било известно само на два вестника: „Л’Еклер“ и „Либр Парол“.

Лабори казва още, че майор Пати дьо Клам е забранил на госпожа Драйфус да говори за мъжа си под заплаха за тежко наказание. Макар че известието на вестник „Либр Парол“ не е било дадено от госпожа Драйфус, а от бюрото на Министерството на войната, и двата споменати вестника поместиха неверни статии за виновността на Драйфус.

Адвокатът говори за разпитите, чрез които майор Пати дьо Клам се е мъчил да сплаши Драйфус, и за впечатленията на майор Форцинети, директор на затвора, който е останал с убеждението, че Драйфус е невинен. (Шепот из залата.)

Председателят на съда подканя публиката към мълчание.

— Преди всичко трябва да се отбележи — извисява се гласът на Лабори, — че законът не бе спазен и този именно факт, присъединен към протестите на Драйфус, разбуни толкова високи умове. Онова, обаче, което дава сили на нашите убедени врагове, е обстоятелството, че те вярват, че всичко е минало правилно и законно. Е, добре, ние трябва с прискърбие да констатираме, че работите не се разрешиха така, както си мислиха. (Раздвижване.) Министерството на войната притежаваше осем месеца преди арестуването на Драйфус фотографията на документа, в който се четеше: „Този каналия Д“ и доказващ, че един френски офицер е бил във връзка с двама чужди военни аташета. Обаче този документ не се даваше на Драйфус. А този документ е важен, защото на него са почивали от толкова време всички обвинения, този документ, който се нарече оправдателен, връчен от дамата с воала на майор Естерхази и който последният е депозирал във военното министерство само срещу разписка за получаването му.

Говорейки за генерал Мерсие, адвокатът Лабори сочи, че може да е храбър воин, но не е осведомен, нито пък е в течение на важните работи, защото „какво можем да си помислим за изпитанието, на което беше подложен Драйфус от страна на Пати дьо Клам, когато му продиктува фрази от текста на бордерото? Генерал Мерсие замести липсата на доказателства със своето произволно впечатление и по този начин се стигна до осъждането на един невинен“. Адвокатът пита защо не се говори за този акт: „този каналия Д.“ После заявява: — Ние бихме могли да доведем тук и чужденци, за да се разисква за достоверността на този документ. (Раздвижвания.)

Председателят го прекъсна: „Не бихме ги изслушали“.

Лабори: „Ако не ги доведохме, причината е, че искахме да разискваме само между французи една афера, която интересува само французите. Каквото и да бъде мнението, което може да се изкаже по тази афера, в деня на опасността всички ще застанем единни пред лицето на чужденеца. (Аплодисменти.)

Връщайки се отново върху диктата, наложен на Драйфус, Лабори казва: «Всичко това показва безполезността на преследването, защото ако съществуваше някакво доказателство за неговата вина, в никой случай не би се прибягнало до такава сценична постановка. Тъй като в началото на разискванията съществуваше само въпросът „бордеро“, съдиите щяха да оправдаят обвиняемия, ако противно на всякакво право, присъдата им не беше фалшифицирана чрез съобщението на един документ, напълно чужд на съдебното дирене и неразискван.»

Той прочита стенографските бележки на военния съд, осъдил Драйфус, които са приложени към делото.

— Тази афера е в моите ръце — казва адвокатът Лабори. — Удостоверявам, че нямаше нищо против Драйфус, това го казвам подкрепено с моята честна дума, господа, и ще ви кажа още, че нямаше нито една улика срещу оногова, който беше осъден.

Заседанието се преустановява.

Парижките вестници единодушно констатират успеха на адвоката Лабори, който промени впечатлението на аудиторията.

«Фигаро» казва, че една и съща пледоария е породила у едни надежди, а у други опасения.

Ревизионистите заявяват ясно, че осъждането на Зола няма да спре подетата кампания.

Лабори продължава пледоарията си, заявявайки, че се е помъчил да избегне тъмните страни, които заплитат аферата.

— Исках — добавя той, — да посоча лъжите и да ви накарам да оцените чутите свидетелски показания. Не трябва да се отдава на документите, за който говори генерал Пелийо, по-голямо значение, отколкото имат.

Адвокатът Лабори се надява на добронамереността на Генералния щаб, но и настоява да продължи разследванията си, за да открие дали документът не е фалшив. Ако доказателството беше налице, биха го показали на полковник Пикар, за преустановяване на разследванията му.

След това Лабори засяга въпроса за бордерото и се пита за неговия произход. Той хвърля обвинение върху генерал Мерсие, който щом е бил сигурен във вината на Драйфус, е трябвало да го забута в някое подземие в името на държавната справедливост, вместо да разиграва комедията пред военния съд.

Стои твърдо на убеждението си, че бордерото е дело на Естерхази. Защитникът отрича, че е било копирано, защото, ако Драйфус го беше копирал, тогава той би хвърлил незабавно подозрения върху майор Естерхази.

Оспорва впоследствие докладите на експертите и цитира различни грешки. Твърди, че е установено, че са предадени тайни документи на военния съд. Напомня, че Мелин при интерпелирането на Жорес отказва да говори по аферата Драйфус и заключава оттук, че правителството е имало нещо за скриване. Добавя, че генерал Мерсие отказа да говори за тайния документ. Това е едно ново признание.

— Вярвам, че когато страната разбере сложността на въпросите, тя само ще възнегодува и ще протестира в името на морала, нещо, което направи Зола.

Защитникът говори за болката на семейство Драйфус, хвали куража, предаността и вярата на съпругата на бившия капитан, после цитира едно писмо на Драйфус от месец септември 1897 година, в което той протестира по-енергично от всеки друг път и изразява надеждата за скорошното си реабилитиране. (Аудиторията се трогва, много жени плачат.)

Лабори продължава сред гробна тишина и напомня различни съдебни грешки, после се спира на случая с полковник Пикар, чието хладнокръвие и дисциплинираност възхвалява. «Каквото и да стане, полковник Пикар ще излезе оттук, не казвам реабилитиран, а възвеличан!» (Продължително оживление.)

Лабори продължава пледоарията си. Той разказа за семейство Драйфус, което пожертва състоянието си само за да може да реабилитира бившия капитан. Лабори разгледа извършената грешка от правителството, толериращо скриването на истината в аферата Драйфус. След това проследява изчерпателно въпроса с тайния документ, който е бил предаден на съдиите без знанието на обвиняемия и защитата. Обясни как Шьорер-Кестнер е стигнал до убеждението за невинността на Драйфус. Похвали поведението на Драйфус и разказвайки за служебните обязаности на майор Естерхази, доказа, че той е могъл да има всички документи. Посочи аргументирано, че Естерхази е виновен. Завърши чрез блестящо заключение, което трогва до сълзи всички присъстващи в залата.

Жорж Клемансо започна пледоарията си, нападайки Боадефр, който след като предизвика цялата тази нещастна афера, идва пред съдебните заседатели да поставя отгоре на всичко въпроса за доверието. (Публиката вика. Вдига се ужасна глъчка.)

Клемансо посочва голямото значение на гражданската сила в сравнение с тази на военните. Той констатира, че ревизирането на Драйфусовия процес е наложително. Завършва, обръщайки се към заседателите с молба Зола да бъде оправдан.

— Ние — провиква се той — сме отговорни пред съда, а самият съд, на свой ред, е отговорен пред историята. Съдът ще съди нас, а историята пък него!

Върховният прокурор Ван Касел с къса реплика напада защитата.

След като защитата взема отново думата, председателят задава на заседателите въпроси, след което се оттеглят в съвещателната зала. В шест часа съдебните заседатели влизат в залата, където има голямо раздвижване.

След гробна тишина първият заседател прочита вердикта. Съдебните заседатели отговарят с «да» на въпроса дали е виновен Зола и отговорният редактор на вестник «Л’Орор» господин Перьо.

(Аплодисменти, подсвирквания. Чуват се викове: «Долу Зола!» Да живее армията!“ „Да живее Зола!“).

В заключение съдът осъжда господин Емил Зола на една година затвор и Перьо, редактора на вестник „Л’Орор“ — на четири месеца затвор.

Осъжда също всеки един по на три хиляди франка глоба.

54.

Оставихме Питу в такова ужасно положение, каквото човешката фантазия трудно би могла да измисли. Море от пламъци го обграждаше, димът го задавяше. А най-страшна беше мисълта, че той сам си беше подпалил къщата.

Подобно на див звяр в клетка се блъскаше обезумелият Питу в горящата мансарда, опитвайки се непрекъснато да разбие вратата. Всичките му опити, всичките му усилия бяха напразни. Беше загубен. Питу падна на колене, заплака и започна да се моли. Да, този мизерник наистина се молеше. Сега, когато беше близо до една страшна смърт, той започна да вярва в Бога.

Косата и брадата му бяха вече обгорели, а лицето му бе в сажди. Треперещите му ръце късаха дрехите, които бяха започнали да горят. И всичко това заедно с отчаяните викове на Клаудина. Тя непрестанно му напомняше небесното отмъщение.

— Млъкни! — кресна Питу. — Млъкни, проклетнице, че ще те удуша, преди пушекът да те задуши. Не искам да умра… Искам да живея! Как да се отърва, как!?…

Като луд се търкаляше и се блъскаше по дъските на мансардата. В това диво търсене на изход кракът му случайно се удари в капак, който изведнъж се отвори под него. Показа се дълбок отвор. Питу с радост забеляза тесни стълби, които водеха надолу към мазата на къщата. Хитрият Соломон беше снабдил къщата си с подобни скрити врати и стълби, с цел да укрива откраднати вещи от очите на полицията. Тази врата, която сега спасяваше неговия син от смъртта, водеше към малко подземие.

— Спасен! — изхлипа радостно Питу. — Този път не успя да ме премахнеш, господин Ла Бриер. Помисли си, че хвана лисицата, но тя избяга! Ха-ха, Питу има щастие! Не му е ударил още часът… Той има още много работа за вършене на земята!

С тези думи гърбавият се спусна надолу по стълбите. Мизерникът дори не помисли да спаси жертвата си, останала плячка на огъня, която с ужас викаше след него:

— Помогни ми, спаси и мен! Имай милост! Бедната се блъскаше вързана, а възможността да се спаси беше пробудила желанието за живот и в нейното нещастно сърце.

Но Питу се засмя подигравателно, после изчезна в мрака на тесните стъпала.

Той стигна до мазето на къщата и оттук излезе на улицата.

Навън се беше събрала голяма тълпа и наблюдаваше ужасната гледка. Пламъците бяха обхванали целия покрив на къщата и осветяваха малката уличка „Мадона“ и околността като с дневна светлина.

Ла Бриер, префектът на полицията, беше също между зрителите. Той наблюдаваше самодоволно как огънят се разпростира, а пожарникарите още не се явяваха. Очакваше с нетърпение да види цялата къща в пламъци и между нейните развалини онзи, когото искаше да премахне.

Изведнъж между навалицата се чу звучен глас:

— Уверени ли сте, че има някой в къщата? Войнствен мъж с червеникава брада беше излязъл пред тълпата и гледаше с изпитателен поглед сградата. Това беше Легуве. Знаем, че този способен мъж се беше върнал заедно с Алиса, Матийо и Едита Масон в Париж. Случайността го бе довела до мястото на пожара. Той повтори още веднъж въпроса си, но от всички страни получи отговора:

— Тази стара съборетина е необитаема и добре е сторил оня, който я е подпалил. Грешникът Соломон Бенас бе скрил много престъпления в нея. По-добре ще е да се изтрие от земното лице такъв паметник на безчинството!

Легуве не отговори нищо. Погледът му бе отправен към покрива на горящата къща. Стори му се, че вижда нещо ужасяващо. Една човешка ръка се мърдаше между пламъците!…

Боже Господи! Наистина там едно човешко същество се бореше със смъртта. Между пламъците сега се виждаше оголеното гърчещо се от болка тяло на жена с разплетени коси.

— Стълба! — нареди Легуве с гръмовен глас, който се разля над тълпата. — Донесете бързо стълба. Там горе гори човек!

Веднага донесоха стълба, която подпряха до пламтящите стени на къщата.

Кой, обаче, ще се реши да се покачи, за да извърши подвиг толкова смел и опасен същевременно? Легуве изскочи напред. Той закопча пардесюто си, после грабна въжето в ръка. Отгоре се дочуваха все още и все по-ужасяващи викове за помощ. Легуве тръгна към стълбата. В този миг някой го хвана за ръката.

— Луд ли сте — викна му някой, — та излагате живота си на сигурна опасност?

Това бе Ла Бриер, който отправяше тези думи към бившия свещеник. Легуве го изгледа изумено:

— Не виждате ли, че горе безпомощно човешко същество се бори с най-страшната смърт? А ние да стоим и безгрижно да наблюдаваме, без да се притечем на помощ?…

— Тя без друго ще е някоя просякиня или престъпница — смънка префектът, който се беше смразил от страх да не бъде спасена тази жена и после да свидетелствува по какъв начин е бил погубен Питу в пламъците.

— Просякиня, престъпница — повтори недоволно Легуве, качвайки се по стълбата. — Тук има една човешка душа в опасност и ние сме длъжни да я спасим, останалото сега малко може да ни интересува.

— Върви по дяволите! — викна гневно Ла Бриер. — И ти няма да оцелееш от огъня!

Легуве не го слушаше вече. Той стигна до върха на стълбата и се качи на горящия покрив. Със сигурност пламъците и димът заплашваха да го погълнат, но благородният спасител не мислеше за собствения си живот. Сега той беше само на десетина крачки от Клаудина. В последния миг нещастницата беше успяла да разкъса връзките си, качила се бе върху една маса и оттам бе излязла на покрива на къщата. Свежият въздух й бе придал сили, но дрехите й вече горяха и тялото й бе покрито с рани. С последно, отчаяно напрягане на силите си тя увисна на една тръба.

— Задръж се само за миг — викна й Легуве, — идвам да ти помогна, да те спася!

После той й хвърли въжето. Клаудина го хвана.

— Обвий го здраво около тялото си! Нещастницата има достатъчно самообладание да стори, както й нареди Легуве.

— Ела сега малко по-близо до края на покрива, после се отпусни надолу. Господ не ще ни изостави в последния миг…

Самият той се опря с гръб на комина, после викна с тържествен глас:

— Скачай! Господ да ни е на помощ! Клаудина скочи. Тялото й за момент увисна между земята и небето. Но въжето здраво я държеше, а и Легуве не изгуби равновесието си. Сега той заслиза бавно по стълбата, като с едната си ръка се подкрепяше о стълбата, а с другата здраво стискаше въжето.

. Той вдигна бавно тялото на Клаудина. Сега го държеше в ръцете. Нещастницата загуби съзнание. Благодатна отпадналост беше обзела мозъка й. Тълпата избухна в ентусиазирани викове. Когато Легуве стъпи на земята с товара в ръце, парижаните го заобиколиха и поискаха да го вдигнат на ръце. Неговият героичен жест ги беше затрогнал.

Легуве обаче, се изтръгна от ръцете им:

— Не се занимавайте с мен, а с тази нещастница тук, която се нуждае от помощ.

После понесе Клаудина към съседната къща.

— Лекар, бързо лекар — викна той. — Тя трябва да се свести!

— Тук има доктор — обади се звучен глас и в същия миг доктор Бургер застана до Клаудина.

Префектът на полицията също бе тук и гледаше втренчено жената. Тежко му, ако дойдеше на себе си. С ужас видя, че тя разтвори очи и се опита да проговори…

Доктор Бургер й постави бързо студени компреси на главата, охлади раните й с масло и й даде медицинска помощ на място.

— Иска да говори, докторе — забеляза Легуве, — вижте как се мъчи да произнесе една дума. Може би иска да направи някое признание.

— Да — дочу се от устните на Клаудина, — едно признание… Драйфус… не е той… писмото… аз на…

Думите й изведнъж замряха.

— Умира — въздъхна Легуве. — Умира и доколкото виждам тя отнася в гроба важна тайна…

— Не, няма да умре — отговори докторът с печална увереност. — Тя живя живот хиляди пъти по-страшен, отколкото смъртта. Нещастната е понесла неимоверно нервно разтърсване. Тя не ще може да говори, нито да люби, нито дори ръцете си да движи. Ще остане така, жив мъртвец.

В този момент дойде болнична кола заедно с един полицай. Бедната Клаудина беше вдигната и поставена върху възглавници в колата, която потегли за „Отел Дьо“, голямата парижка болница. Легуве и доктор Бургер си тръгнаха заедно.

Префектът на полицията остана за малко след като нещастницата бе отнесена. Той се беше опрял уморен до стената. Ла Бриер дишаше дълбоко. Страхът го беше развълнувал.

— Отървах се и от това зло — промълви той. — Единственото същество, което можеше да свидетелства за случилото се в тази къща, онемя завинаги. Питу не съществува вече, спасен съм!

Страшен трясък придружи тези му думи. Къщата на Соломон Бенас се разруши между огнените езици.

Ла Бриер се уви в пелерината си и реши да си тръгне. Но изведнъж някой го хвана за ръката.

— Убиец — прошепна дрезгаво глас на ухото му. Той потрепери цял и се обърна уплашено. Но в следния миг се отдръпна ужасен. Погледът му се втренчи върху обезобразеното лице на гърбавия Питу. Див страх вцепени префекта на полицията, така че не можеше да помръдне. Питу продължаваше заплашително:

— Ти си мислеше, че ме премахна, Ла Бриер, и сега се чудиш, когато ме виждаш жив пред себе си! Да, убиецът, когото изпрати да ме унищожи не беше достатъчно сръчен и бъди уверен, че няма да ме пипне в капана си! Питу е жив и ще направи всичко възможно, за да те смъкне от върха, на който стоиш. Сбогом, господин Ла Бриер, надявам се, че ще се видим пак!

Гърбавият се изниза като змия около вцепенения човек и стигна бързо до средата на улицата, където се загуби между тълпата. Ла Бриер тръгна като пиян. Той се метна в един файтон и заръча да го отведат направо в дома му.

55.

Големият женски затвор в Париж „Сен Лазар“ е място, пред което богините на човешкото достойнство са си обвили главите в траур. Известната поговорка, която казва, че една паднала жена е много по-лоша, отколкото най-злият мъж, тук намира своето доказателство. Сметта на леките жени от цял Париж е събрана тук. Всички хубави грешници, които пъплят из града покрай кейовете на Сена, всичко, което се е хлъзнало като жертва на греха, стига кой по-рано, кой по-късно в „Сен Лазар“. Тук остават те, когато тайната полиция разкрие предишните им деяния, когато се вдигне воалът на миналото им. Обикновено тези деяния са объркани и често пъти минават години, докато се разнищят. Пропадналите жени биват изправяни тогава пред съд, където ги осъждат според тежестта на извършените престъпления.

Най-често те са изпращани в Нова Каледония или пък, ако са извършили убийство, във Френска Гвиана, където намират смъртта си.

Голям грях на администрацията на затвора „Сен Лазар“ е, че затворничките не са държани в отделни килии, а са затворени в общи големи зали за спане и работнически ателиета. Нито една болест, дори чумата, не са тъй заразителни както грехът. Инфекцията се разпространява бързо и често пъти е неизлечима. Да вземем за пример едно младо 16-17-годишно момиче, което, изоставено от любовника си, се почувства майка. То държи в тайна срама си, докато може. Но трудният час наближава и то ражда дете в някой потаен кът на къщата. Отчаянието скоро го обзема, умът му се побърква. Как да продължи по-нататък живота си? Детето не й позволява дори да работи. Нещастницата извършва детеубийство. Престъплението се разкрива и бедната пристига в „Сен Лазар“. Вярно е, че тя е извършила престъпление, което следва да бъде наказано съгласно човешките закони и небесната правда. Но аз питам моите красиви читателки: тъй като тази нещастница е станала жертва, трябваше ли тутакси да се превърне в наистина пропаднала жена? И наистина, тя не е стигнала все още дъното на падението си в момента на влизането си в „Сен Лазар“, но е наистина „развалена“, когато излиза. Защото „Сен Лазар“ е висше училище за престъпления. Всичко, което тя не е знаела, тук го научава…

В началото тя отблъсква мизерните изкусителки, не иска да ги слуша, но когато постоянно й се шепнат на ухото и й се показват толкова пороци, когато е непрекъснато подигравана, взимана на присмех, изтезавана накрая, тя започва да отстъпва и да става послушна ученичка на майсторките на престъплението и подлостта. И след като е излежала наказанието си и добива отново свобода, вече не се занимава с честен труд, защото знае средства и тайни, чрез които може да живее охолен и богат живот.

Най-напред тя ще тръгне по пътя на срама, на престъплението и ще се подхлъзва все по-дълбоко в блатото, в което няма да намери нито една опорна точка.

Всичко това би се избягнало, ако въпросната девойка е затворена в отделна килия. Ето защо ние мислим, че не грешим, когато наричаме затвора „Сен Лазар“ разсадник на престъпността и ще дадем на читателите си истинска картина на живота в него.

Ония две жени, които сляпата омраза на префекта на полицията захвърли в „Сен Лазар“ — Павловна и нейната майка, спяха прегърнати в общата килия на затвора. Те се бяха свили в най-отдалечения ъгъл и не смееха дори да вдигнат поглед. Защото където и да попаднеше погледът им, те бяха ругани, принудени да слушат неприлични думи, мръсни шеги, но все пак поне не виждаха с очите си проявите на греха.

Впрочем, тъкмо тази бе причината, поради която двете жени бяха ругани от техните „колежки“ по участ. Биеше на очи тяхната гордост и държание. Пропадналите жени не можеха да разберат, че между тях са попаднали две създания, доведени тук не поради извършеното от тях престъпление, а заради извършеното такова срещу тях.

Беше време за вечеря. Храната се състоеше от чорба, която се донасяше в медни казани. Всяка от затворничките на „Сен Лазар“ имаше по едно тенекиено канче.

С него трябваше да дойде до казана и там й се даваше порцията чорба и черно парче сух хляб. Тъй като надзирателките вършеха работата си колкото може по-небрежно, те поставяха две стари затворнички, които от дълго време излежаваха наказанието си, да раздават вечерята.

Едната от тях бе висока и слаба жена със сипаничаво лице, на което светеха две порочни очи. Косите й падаха като куп слама, разхвърляна по раменете. Другите арестантки наричаха тази отвратителна гадина „кьорава“, защото особено когато се ядосваше, зениците на малките й очи се насочваха към върха на носа и тогава погледът й добиваше сляп и грозен израз.

Другата разпределителна беше много хубаво създание, но на челото й беше сложен печатът на порочността. Читателите ще си спомнят навярно за онази хубава Рита де Майо, която срещнахме най-напред в къщата на госпожа Буланси, където залиса нещастния Арман Боне, карайки го да загуби на карти всичките си пари. Съдбата беше засегнала сега и Рита. Дълго време беше играла видна роля в света на леките жени в Париж и оскуба мнозина наивници, докато една нощ открадна от джоба на бразилец голяма сума. Той се обърна към полицията и банкнотите бяха намерени в копринения й чорап. Това сложи край на кариерата й. Скоро бе осъдена на една година затвор и заедно с това реномето й пропадна. След като излезе от затвора, вместо с графове и барони трябваше да се задоволи с една не толкова изискана клиентела.

Известно време живя в Латинския квартал, но този живот бе прекалено тежък и заставена от мизерията й глада, тя слезе до най-ниското стъпало на падението. Сега често биваше тук и обикновено оставаше за няколко месеца, докато излезеше на свобода и отново подемаше мизерния си занаят, за да се върне в най-скоро време отново в затвора. В него тя като че ли беше в средата си. Заради доскорошното си блестящо минало беше и донякъде адмирирана от другарките си.

Кьоравата и хубавата Рита бяха ангажирани в раздаването на храната. Арестантките стояха в редици по скамейките и сърбаха чорбата, бърборейки помежду си.

— Хей, принцеси — викна Кьоравата, обръщайки се към Павловна и госпожа Ла Бриер, — вие няма ли да си вземете порцията или не ви харесва чорбата от общия казан, от който ядем ние?

Павловна стана. Без да каже нито дума, тя взе двете канчета, предназначени за нея и майка й. Приближи се до казана, а госпожа Ла Бриер я последва. Имаше чувството, че трябва да пази дъщеря си.

— Тези са извънредно фини — заяви Кьоравата иронично. — Я погледни, Рита, какви бели ръце. Не са влизали много надълбоко в мръсотията на Париж.

Рита сви рамене.

— Такива светски жени прегрешават много повече, отколкото ние — подхвърли с пренебрежение. — И те си имат любовници. Не е ли вярно, миличка? А ти знаеш, че ние жените не сме създадени да четем само молитвени книги, а повечето време да прекарваме с любовници в леглото…

Павловна се изчерви.

— Дай ни чорбата — промълви тя — и не ни говори, защото не разбираме приказките ви? По-скоро бихме разбрали думите на диваците…

— Разбра ли, хубавице Рита? — викна Кьоравата. — Ти си дивачка, тъй ти казва госпожицата.

— Ето отговора ми, маймуно!

При тези думи италианката вдигна пълната лъжица с гореща чорба и я плисна в лицето на Павловна.

Младото момиче изписка от болка. Госпожа Ла Бриер притисна в прегръдките дъщеря си и замилва нежно лицето й.

Всички арестантки се надигнаха. Те се приближиха обзети от любопитство. Тези грубовати същества не познаваха по-голямо удоволствие от това да наблюдават сбиване между две арестантки. Подобни побоища по стар навик не свършваха без проливане на кръв. Кьоравата изтръгна насила Павловна от ръцете на майка й.

— Хайде, глезло! — озъби се тя. — Защо ще търпиш да те попарва италианката? Я й залепи няколко и й покажи, че и ти имаш кръв във вените си!

— Заповядай, ако ти стиска — викна Рита и запретна ръкави почти до раменете. — Ще ти наглася мутрата така, че нито един мъж няма да те заплюе дори.

— За Бога, Павловна — пошепна жената на префекта, — овладей се, не се поддавай и не се унизявай дори да говориш с тези жени.

Тя понечи да я повлече към ъгъла, където се бяха свили отчаяно, но Кьоравата блъсна пак настрана нещастната жена.

— Я не се бъркай, бабо — процеди тя през зъби, — Или искаш да те поразтанцувам малко…

В същия миг здрав юмрук се стовари право върху главата на Кьоравата.

Павловна, виждайки, че майка й е малтретирана, не можа повече да се сдържи. Кьоравата падна със скимтене на пода.

— Рита — кресна тя, — не ме оставяй, удари й няколко вместо мен… Раздери й мутрата с ноктите си, бързо, бързо, докато не е дошъл някой!

В следния момент Рита де Майо се хвърли върху Павловна и я удари с юмрук в гърдите. Павловна залитна. Тя беше извънредно раздразнена, кръвта й кипеше във вените. Хвърли се върху Рита и я сграбчи с двете си ръце. Започна грозна борба. Арестантките направиха кръг и окуражаваха с крясъците си ту едната, ту другата. Междувременно нещастната госпожа Ла Бриер беше паднала на колене и с въздишки се молеше на Бога да помогне на детето й. И наистина, Павловна успя след жестока борба да удари в земята противничката си. Италианката все още не се оставяше. Сборичкването стана грозно. И двете жени бясно деряха дрехите си. Най-после Павловна постави коленете си върху гърдите на Рита и я хвана за гърлото, докато задушаващата се жена дращеше гърба на Павловна, окървавявайки го.

— Остави ме! — процеди Рита. — Задушаваш ме, ще ме убиеш…

— Искай прошка от мама! — викна й Павловна, която не беше вече господарка на себе си и почти беше обезумяла.

— Да искам прошка… аз…чакай, ще те науча аз какво значи да искам прошка… хей, Кьораво, ела да ми помогнеш.

Жената с рошавата коса и злобните очи беше достатъчно подла, за да се нахвърли зад гърба на Павловна и да я простре на земята. Напразно Павловна се опитваше да се отбранява. Сега и италианката се надигна отдолу и двете със злоба се нахвърлиха отгоре й.

— Хайде да я накараме да играе! — викна Кьоравата. — Хей, момичета, дайте бързо насам един чаршаф! Ще се разиграе отлична комедия…

Веднага донесоха голям чаршаф. Четири от арестантките, които бяха най-здрави, го хванаха за краищата. Кьоравата и Рита съблякоха Павловна съвършено гола. Нещастницата пищеше и молеше да я оставят и да помислят най-после, че и те са жени. Но молбите и сълзите й бяха напразни. Лудост беше обзела всички арестантки. Госпожа Ла Бриер се беше оттеглила отново в ъгъла си. Там тя скри лицето си, за да не гледа ужасната сцена. Павловна, съблечена гола, беше хвърлена върху чаршафа.

— Напред! — изкомандва Кьоравата. — Дайте й вятър.

Голото тяло на Павловна полетя във въздуха и падна пак върху чаршафа. Тази игра се повтори безброй пъти. В това време озверените жени пееха улични песни.

— Дори в „Мулен Руж“ не се играе по-добре — викна Рита де Майо. — Хайде, момичета, да изиграем и ние нещо в чест на нашата благородна другарка.

Едва бяха произнесени тези думи и жените започнаха да играят около проснатия чаршаф, така че момичето почти загуби съзнание.

Хорото ставаше все по-тясно, краката се мятаха все по-високо, движенията на телата ставаха все по-животински и погледите на жените все по-страстни.

Изведнъж една надзирателка от затвора влезе в залата. За момент тя спря на прага като вкаменена. После натисна копчето на един звънец, за да повика и другите надзирателки.

— Каналии — кресна тя, — какво правите тук? Жените уплашени се пръснаха по всички страни.

Повечето от тях се скриха под креватите и само Кьоравата и Рита останаха до Павловна, която сега лежеше гола и безчувствена на земята.

— Кой започна тази игра? — викна гневно надзирателката, пристъпвайки към средата на залата. — Кажете ми кой направи тази мръсна комедия и всички останали ще бъдат помилвани…

— Кой може да бъде — отговори Кьоравата. — Ето, тази принцеса, която се разголи и игра, докато загуби съзнание. Тя поиска да поживее малко.

Надзирателката не си стори труд да разбере дали не е лъжа и заповяда на Павловна, която от ужас и умора не можеше дори да проговори, да се облече. После заповяда двете с майка й да бъдат откарани в тъй наречената тъмна килия. Павловна умираше от срам, докато се обличаше. После отиде до майка си, която стоеше в ъгъла, и й пошепна:

— Не плачи, майко, скоро всичко ще свърши. Двете жени бяха отведени в едно тъмно помещение.

Дори през деня в него не проникваше слънчев лъч. Там беше вечен мрак.

Веднага щом вратата зад тях изтрака, майката и дъщерята се прегърнаха ридаещи.

— Мила майко — възкликна Павловна, — след тази гавра не мога повече да живея… Не бих могла да понасям погледите на мъжа си, дори ако той успее да ме освободи от този мръсен и незаслужен затвор… Мамо, мамо, искам да умра! — С лице потопено в сълзи тя падна в нозете на обичната си майка. Екатерина отпусна нежната си ръка върху главата на дъщеря си.

— Ти си млада, Павловна — каза й тя, — тежко е да умреш тогава, когато си едва на двадесет години и имаш мъж, когото обичаш и който те обича…

— Ах, мамо, не мога да бъда вече негова… В неговите прегръдки и при целувките му винаги ще се мярка пред погледа ми ужасната сцена отпреди малко. Не, мамо, дай ми благословията си, ако мислиш като мен, нека умрем заедно.

— Аз отдавна съм преситена от живота — отговори майка й. — Но ти, скъпо мое дете, ти не трябва да се прощаваш още със земните си дни. Не ми ли каза — и гласът й премина в шепот, — че не живееш само за себе си, че носиш едно ново същество…

— Казах ти, мамо — отвърна Павловна, потрепервайки, — но откакто понесох тези жестоки и нечовешки страдания, струва ми се, че и тази надежда е убита… Ах, мамо, заклевам те, не ми отказвай, вземи ме със себе си. Не ми отказвай спокойствието на отвъдния свят…

— Но как бихме могли да отхвърлим от плещите си тежестта на живота? — отвърна Екатерина дьо Ла Бриер със съмнение. — Тук нямаме никакво средство, с което да се избавим от него…

— Знам, майко, едно средство, ще видиш… Павловна опипа вратата и натисна едно копче.

— Какво правиш? — запита я майка й уплашена. — Викаш надзирателката ли?

— Да, майко, ще поискам да бъдем веднага заведени пред съдебния следовател, като кажа, че имаме да направим важно признание. Според правилника на затвора трябва обезателно искането да се изпълни. Бюрото на съдебния следовател е на четвъртия етаж. За да стигнем дотам, трябва да преминем през широк коридор с много прозорци. Единият от тях винаги е отворен. Забелязах това при първия разпит. Щом стигнем до него, аз ще скоча в двора…

Екатерина потрепера.

— Каква ужасна смърт — каза тя тихо.

— Нямаме друг избор, мамо — изохка Павловна. — Още веднъж те заклевам, не ме принуждавай да живея сред този срам. Ако не искаш да тръгнеш с мен към смъртта, ще отида сама.

Госпожа Ла Бриер прегърна дъщеря си.

— Не ще отидеш сама — изрече тя сломено, — ще бъдем заедно… Ако не можахме да сме заедно в живота, поне в смъртта нека се съединим.

Те се целунаха и си взеха последното болезнено сбогом.

Вратата на килията се отвори. Надзирателката с лампа в ръка се появи на прага.

— Звънихте ли? — запита тя сурово. — Какво искате?

— Настояваме да бъдем отведени незабавно при следователя — отговори Павловна с уверен глас. — Искаме Да признаем всичко, за да се отървем от този проклет затвор.

— Като че ли в друг ще ви бъде по-добре — отговори жената грубо. — Но щом като затворът напълно ви върна ума в главите, хайде! Господин съдия-следователят скоро ще си отиде. Трябва да побързаме…

Майката и дъщерята напуснаха килията хванати за ръце. Пазачката им осветяваше пътя, държейки лампата високо, вървейки пред тях по широките стъпала. Към средата на стълбите ги срещна писар с регистър под мишницата.

— Господин съдията не си ли тръгна вече? — запита пазачката.

— По дяволите! Днес пак няма свършване! — отвърна писарят злобно. — Господин съдията тъкмо се канеше да си тръгва и аз се зарадвах, че ще мога да отида вкъщи, където жената ме чака за обяд, когато изневиделица довтаса един господин. Иска освобождаването на две жени, за които казва, че били несправедливо арестувани. Лично председателят на републиката е заповядал освобождаването им. Съдията току-що подписа заповедите за освобождаването им.

Екатерина и Павловна не чуха последните думи. Те продължиха пътя си напред и тъкмо бяха стигнали широкия коридор, към края на който беше стаята на съдията следовател.

Съзряха отворения прозорец в коридора.

— Ето там — пошепна Павловна на майка си, — там, майко мила, не трепери… смъртта е освобождение, чест… сбогом…сбогом…

Сега те бяха само на три крачки от прозореца… Вратата на съдия-следователя се разтвори и се дочу глас:

— Благодаря ви, господине, още сега ще взема със себе си двете затворнички.

Павловна, обаче, привлече майка си.

Тя не разпозна този глас, защото иначе нещастницата би се отказала в последния момент да изпълни, опасното решение.

Като по даден знак двете жени се хвърлиха ръка за ръка към отворения прозорец.

— Сбогом, Емил, сбогом! — викна Павловна. — Умирам заедно с мама!

Екатерина дьо Ла Бриер изчезна през прозореца в страшната дълбочина.

— Майко, майко, следвам те!

С този нечовешки вик понечи да се хвърли след майка си.

Но в същия миг две могъщи ръце я сграбчиха през кръста.

— Оставете ме! Не ме спирайте! — викна нещастната жена, — оставете ме да отида след мама!

— Павловна! Скъпа, обична моя, не трябва да ме изоставяш, ти си свободна вече… свободна!

Павловна нададе сърцераздирателен вик. После падна безчувствена в ръцете на мъжа, който й попречи да се самоубие. Той беше нейният съпруг, барон Емил фон Пикардин!…

На паважа в двора лежеше обезобразеният труп на съпругата на префекта на полицията.

56.

Това се случи късно през нощта след трагичната кончина на Екатерина дьо Ла Бриер, която сложи край на живота си.

Денят вече се задаваше, слънцето изгряваше зад тъмните облаци. Префектът на полицията седеше в кабинета си, подпрял загриженото си лице с ръка. Той не знаеше още нищо за нещастието, което се случи в затвора „Сен Лазар“, но чувстваше душевна мъка. Не можеше да забрави предсказанието на Андорската вещица. Той не беше суеверен и при все това не можеше да се отърве от това злобно предсказание, както би направил при всеки друг случай.

Беше забелязал, че от известно време положението му се разклаща и това много го плашеше. Ами ако случайно бабата е казала истината?

Осем дни му беше дала тя, осем дни, а след това… какво го очакваше?…

С пресилена усмивка подскочи като ужилен от креслото, на което седеше. Как! Той, префектът на полицията на Париж, той, Ла Бриер, в цветуща възраст да бъде мъртъв след осем дни. Лудост, глупост! Оная вещица е лъжкиня и е глупак този, който й повярва!

Ла Бриер седна отново пред писалището си. Лампата гореше, но светлината й се примесваше с бледите сенки на идващата утрин.

Ла Бриер държеше пред себе си книгата, която Питу беше откраднал навремето от Петербургската полиция. Той прочете още веднъж главата, която съдържаше историята на неговата жена. Този лист хартия беше убил щастието му. Защо ли беше толкова безчовечен спрямо прегрешението на Екатерина, след като толкова мъже прощават на жените си живота преди омъжването им? Беше ли това само неговата гордост, беше ли страхът хората да не узнаят вината на жена му? Не! В този момент той си призна, че доскоро обичаше до лудост Екатерина, че я обича и сега още и че не гордостта му е обидена, а по-късно изгарящата ревност го докарваше до състояние на безумие! Да, тя го беше влудила, защото сега, когато размишляваше, той разбра, че е скъсал от собствената си плът, когато заповяда арестуването на жена си и дъщеря й.

Можеше ли наистина да изправи жена си пред позорния стълб и да остави работите да стигнат до конфликт между него и барон фон Пикардин, съпругът на Павловна? Какво би излязло от един подобен конфликт?…

Както виждаме, Ла Бриер не знаеше, че Емил Пикардин успя вече да се сдобие от председателя на републиката със заповед за освобождаването на Павловна и Екатерина. Наистина, това стана при пълна тайна, защото твърде отдавна положението на префекта на полицията беше доста разклатено и този последен факт вече беше поставил на дневен ред въпроса за оставката му.

Сега Ла Бриер се разхождаше с едри крачки из кабинета си. Той обичаше Екатерина и тя винаги, знаеше го, му бе вярна и предана съпруга. Може би не го обичаше страстно, защото дълбоко в душата й сигурно се отразяваше още образът на разбойника, на който се. беше отдала като момиче. И въпреки всичко това, тя бе винаги добра, нежна и любезна към него.

А той как й се отблагодари? Огорчаваше целия й живот с ревниви сцени. Непрекъснато я преследваше със своите шпиони, изтръгнал й беше детето, а сега я хвърляше в най-черно нещастие.

Все по-замислен ставаше посивелият човек и все по-ясно му ставаше, че беше несправедлив спрямо собствената си жена и безсъвестен спрямо себе си. Но не можеше ли да се поправи сторената грешка? Той, префектът на полицията, можеше да каже само една дума и двете жени щяха да бъдат незабавно освободени от „Сен Лазар“.

Като светкавица премина през ума му тази мисъл. Да, той щеше да извърши това и да помоли Екатерина и дъщеря й да му простят. По този начин всичко щеше да бъде поправено. Снегът на старостта беше посипал вече главата му. И на тази възраст никой не трябва да бъде непримирим. Това е възраст, когато човек мисли за мир.

След като Ла Бриер взе решението, той поиска веднага да пристъпи към изпълнението му. Най-напред, обаче, разхлади лицето си със студена вода. После наметна върху плещите си пелерина, грабна шапката си и реши да тръгне към „Сен Лазар“, за да освободи двете жени от срамния затвор.

Вече отваряше вратата на кабинета, когато чу приближаването на много хора. Слисан, той спря и отстъпи назад. Какво означаваше това? Кой се осмеляваше да влезе така рано в апартамента му?

Вратата се отвори. Страшна сцена се разкри пред очите на Ла Бриер. Двама души носеха ковчег и го поставиха сред стаята. В него лежеше Екатерина Ла Бриер, неговата съпруга! Главата на трупа беше разбита и обвита в копринена кърпа. Ръцете й — студени и бледи, бяха поставени сключени на гърдите й. Дрехите на нещастницата бяха целите в кръв. Носачите поставиха по една запалена свещ при главата и краката на мъртвата и се отстраниха по даден от един мъж знак, който дотогава стоеше настрана заедно с млада жена.

Този човек беше барон Пикардин. Дамата в траур, която приведена се опираше на ръката му, беше Павловна, дъщерята на мъртвата.

Щом носачите напуснаха стаята, Емил затвори вратата, заключи я и сложи ключа в джоба си. Префектът го загледа безмълвно. Беше се вцепенил от ужас до писмената си маса. Широко отворените му очи изскачаха от орбитите, лицето му посиня. Не можеше да откъсне поглед от страшно обезобразения труп. Барон Пикардин се приближи тихо.

Очите му блестяха, впити в префекта на полицията. После произнесе мрачно:

— Убиец! Погледни делото си!

Ла Бриер потрепери.

— Моето дело! — възкликна той с треперещ глас.

— Не, не, никога не съм искал това… не това… о, нещастната, какво е направила?… Защо не почака поне един час още преди да вземе това фатално решение?… Аз току-що исках да отида и да я освободя заедно с дъщеря й, да им върна свободата и любовта.

— Любов ти не можеше да й дадеш, господине мой — прекъсна го баронът сурово, — защото любовта може да се приеме само от ония, които обичаме. Тази жена никога не те е обичала!

— Никога не ме е обичала!… — повтори Ла Бриер и главата му се отпусна още по-ниско на гърдите…

— Да, толкова години е била твоя жена — продължи Емил. — Тя е познавала в душата си своята любов към оня човек, който бе нейният идеал и баща на детето й. Този човек, наистина, бе разбойник, може би престъпник, но той беше по-добър, по-благороден от теб, убиеца на собствената си жена.

— С какво право ми казвате всичко това? — измънка префектът на полицията, мъчейки се да се изтръгне от овладялото го вцепенение.

— Казвам ви го със светото право, което има защитникът на невинността. Господин префекте, аз искам удовлетворение за това, което извършихте, и то незабавно.

— Удовлетворение? Може би си въобразявате, че ще кръстосам сабята си с вас? О, не, аз съм враг на тези парижки дуели, в които кръвта едва тече от леко одраскване и които завършват с помирение на неприятелите…

— Аз никога няма да ви протегна ръка за помирение, господине мой, защото подавам ръка само на честен човек. Впрочем, аз ще ви искам удовлетворение не само за едната, но и за другата, която е жива.

Емил посочи с ръка Павловна, която се свлече ридаеща до ковчега на майка си.

— Вие обидихте смъртно жена ми! — продължи Емил фон Пикардин страстно. — Вие хвърлихте най-чистото създание, което съществува на земното кълбо, в обществото на паднали жени. вие я уподобихте с тези жени. Трябва да разберете, че един от двама ни е излишен на този свят и ако не искате да се биете с мен на дуел, ще ви пребия като побесняло куче на улицата!

Ла Бриер мълчеше. Той прехапа до кръв долната си устна. След къса пауза изрече задавено:

— Признавам, че имате право, господине — един от двама ни трябва да изчезне!

— Изберете тогава оръжието!

— Казах ви вече, че в качеството си на префект на полицията не мога да се дуелирам. Трябва да намерим по-малко шумно и сигурно място. Какво мислите за един американски дуел?

— Съгласен съм и на това, но не бих желал да проигравам живота си на карта или на зар, защото това ми се струва неприлично пред лицето на Бога, вечния съдия.

— Тогава ще ви предложа нещо друго — продължи Ла Бриер. — Ще бъдете ли добър да ме последвате в съседната стая, защото пред вашата съпруга не е удобно да се третира този въпрос.

— Готов съм, господине!

С тези думи баронът последва префекта в съседната стая, където останаха заедно около четвърт час.

Когато излязоха отново и двамата бяха по-бледи от по-рано, но изглеждаше, че са се споразумели по отношение на пътя, по който единият от тях трябваше да отиде на гробищата.

Баронът помогна на жена си да стане.

— Ела, Павловна — каза й той, — нямаме работа тук. Хайде да се върнем вкъщи и да подредим работите си и може би след три дни ти сама ще напуснеш Париж…

— О, Емил, Емил, умирам от срам — възкликна Павловна, — не смея да те погледна в лицето.

Баронът притисна нежно в прегръдките си хубавата си млада съпруга.

— О, скъпа моя, аз ще направя всичко, за да забравиш миналото.

Той поиска да я изведе вън от стаята.

— Не, няма да изляза — викна тя решително, — няма да се разделя с останките на мама, докато е още на земята. Как бих могла да я оставя самичка и нещастна в тази къща, във властта на този безсърдечен човек, който причини смъртта й?

— И аз ви моля — каза Ла Бриер със сломен глас — да оставите останките на жена ми и ви се заклевам, че ще й отдам всичките почести, които заслужава. Презирайте ме, мразете ме, но оставете ме самичък с моята Екатерина.

Павловна и баронът го изгледаха слисани. Каква неочаквана промяна се беше извършила в душата на този човек? Не блестяха ли сълзи в очите му? Не личеше ли по цялото му брадато лице неизразима скръб? Не се ли прекланяше сега той дълбоко над ковчега? Не взе ли студената ръка на мъртвата, за да я целуне?

— Господ го осъди вече — каза тихо баронът, — той потопи сърцето му в покаяние…

— Така да бъде — реши Павловна, — оставям тялото на мама, душата й. Знам, тя ще дойде с мен и ще ме придружава навсякъде в живота ми.

Тя се наведе и още веднъж, за последен път, целуна бледите устни на мъртвата.

— Простете ми! — пошепна й Ла Бриер. Павловна склони глава.

— Онова, което сторихте на мен — каза тя с въздишка, — аз бих могла да ви простя, но онова, което прегрешихте спрямо тази мъченица, него никога не бих могла. Ако някога видите отново майка ми на другия свят, където не съществува омраза и преследване, нека тя ви прости.

Ла Бриер рухна със сподавени ридания върху ковчега на жена си.

Смъртта на Екатерина се пазеше в тайна. В една стая, чийто ключ Ла Бриер носеше винаги в джоба си, стоеше ковчегът с трупа и никой в дома не подозираше, че се намира там. Нито един вестник не съобщи за случката в затвора „Сен Лазар“. Ла Бриер си даваше бодър вид пред подчинените си, тъй че никой не подозираше дълбоката трагедия, която се разиграваше в душата на този човек. Дори на втория ден след тази фатална нощ беше се събрало весело общество в дома на Ла Бриер. Префектът беше поканил няколко приятели на банкет, с които и друг път се бе събирал и с които обикновено ходеше на лов. Имаше в околностите на Париж ловно имение и поканените говореха само за лова в него. Рано заранта още веселата компания изпълваше столовата на префекта, където се сервира прекрасна ловджийска закуска.

Между поканените гости беше и барон Емил фон Пикардин. Ла Бриер изглеждаше добре разположен. Той отправяше често към всеки от гостите си по някоя шега. Особено много говореше с младия барон, който стоеше на масата до него.

Тези двама мъже, изглежда, че се разбираха много добре. Часовникът показваше осем часа. Префектът стана и вдигна с гостите си последния тост. Строен възглас процепи въздуха, после всички ловджии станаха за тръгване.

— Един момент само — възкликна Ла Бриер, — не съм си избрал още оръжие за днешния лов и ви моля да ме последвате в оръжейната стая… Елате, господин бароне, подайте си ръката. Вие още не сте виждал моята колекция от оръжия. Надявам се, че тя ще ви хареса.

Емил хвана ръката на префекта, който беше блед като мъртвец.

— Усмихнете се, господин бароне, усмихнете се — прошепна му Ла Бриер, — направете като мен, разигравайте пред тия хора започнатата комедия.

— Това е цяла трагедия, господине — отговори Емил. — Това е трагедия, която ще завърши със смърт…

— Смъртта не е нищо — отговори Ла Бриер, минавайки с барона под ръка през широк коридор, — само превръщането в нищожество е тежко за нас, хората, защото сме прекалено самомнителни и си въобразяваме, че светът не може да мине без нашите ценни личности!

Докато се разменяха тези странни думи, двамата мъже стигнаха до оръжейната зала. Стените й бяха покрити с ценни оръжия. Пушки, саби, пистолети, револвери от всякакъв род, красяха артистично наредените пана. Гостите, дошли с Ла Бриер, не можаха достатъчно да се възхищават на тази колекция, подредена с вкус и умение. Префектът на полицията извади от джоба си малък ключ и отвори с него украсен с резба дъбов шкаф. В него бе подредена друга колекция от ловни оръжия. Всички те съставляваха редица от блестящи цеви и сребърни кутии.

— Е, господин бароне, харесва ли ви моята колекция от оръжия? — запита префектът.

— Възхитителна е — отговори Емил, — рядко съм виждал нещо по-съвършено и по-ценно…

— Коя от тези пушки бихте избрали за лов?

При този въпрос леки тръпки побиха тялото на барона. Той знаеше, че в следния момент съдбата му щеше да се реши. Помисли си за Павловна… после решително отговори.

— Мисля, че тази пушка е прекрасна за един достоен лов… Тя ми се струва добра и човек може точно да се прицелва с нея.

— Опитайте да видите колко е лека — каза префектът със сигурен глас.

Емил протегна ръка и взе пушката. Същевременно и Ла Бриер взе наслука една двуцевна пушка.

— Не е ли вярно — каза той на барона, — че вашата пушка е лека като перо? И да видите само колко леко действа…

— Да опитам ли — попита Емил с угаснал глас.

Той насочи цевта на пушката към челото… Натисна спусъка… Сухо щракване. Пушката не беше заредена.

— Наистина — каза, дишайки облекчено, — пушката е отлична.

— Но моята е още по-хубава — възкликна префектът на полицията. — Вижте колко леко функционира…

Казвайки това, той натисна спусъка, насочвайки уж случайно цевта към гърдите си…

В същия момент се разнесе гърмеж. Дим от барут изпълни цялата стая. Когато този пушек се разпръсна, всички видяха префекта на полицията проснат на земята. Кръвта шуртеше от раната на гърдите му. Вик на ужас се разнесе от всички страни и гостите се спуснаха на помощ.

Нещастникът беше вдигнат от пода и бе поставен върху широко кожено канапе. Няколко гости се спуснаха да повикат лекар.

Барон фон Пикардин остана до умиращия. Префектът на полицията беше смъртно ранен. Заедно с кръвта, която изобилно течеше от раната му, угасваше и неговият живот. Сломеният му поглед беше насочен с неописуем израз към Емил.

— Удържах си думата, нали? — пошепна Ла Бриер.

— Да, по решение на Провидението, куршумът засегна виновника.

Емил взе ръката на умиращия.

— Сега вече си простен за всичко, Ла Бриер — пошепна му той на ухото. — С това си деяние изкупи всичко, което направи срещу Екатерина, и нейната дъщеря.

— Изкупих… — промълви умиращият, — всичко изкупих…

После се надигна с мъка и докато погледът му угасваше, изрече насечено:

— Да ме заровите… заедно с жена ми… бароне,… ключът от стаята, където е мъртвата… ще го намерите в джоба ми. И още нещо — продължи той с все по-слаб глас. — Пикардин… на писалището ми… има една книга… Дневник на грешните… скъсай листата, в които се говори за нея… за Екатерина… унищожи ги… веднага… докато още виждам…

Баронът изчезна при първия знак на умиращия и се върна след няколко мига с няколко свити и смачкани листа в шепата си.

— Унищожих листата — пошепна той на ухото на умиращия.

— Унищожи ли ги?… Слава Богу… сега… сега мога да…

Не можа да довърши думата си. Кръв бликна от устата му.

В този момент влезе пратеник от председателя на републиката. Той носеше писмо за господин Ла Бриер. Пикардин го отвори. То беше предназначено за префекта на полицията. Баронът хвърли писмото в огъня.

— Много късно — измърмори той. — За този човек вече няма нито повишение нито разжалване. Сега той е вече в света, където всички хора са равни. Равни пред Бога!

После затвори очите на мъртвеца.

Същата вечер във вестник „Фигаро“ можеше да се прочете:

„Страшно нещастие се е случило тая заран в дома на префекта на полицията Дьо Ла Бриер — нещастие, което коства живота на висшия чиновник.

Както всяка година, господин Дьо Ла Бриер е поканил приятелите си на лов. Празненството е започнало с весела закуска, дадена на ловджиите в голямата столова на луксозния му дом. Между поканените имаше много знатни лица от парижкото общество, между които и барон фон Пикардин.

След закуската префектът повел гостите си да им покаже оръжейната си колекция и да избере две ловджийски пушки за себе си и за барона.

Докато другите гости са разговаряли задушевно, пушейки и възхищавайки се на богатата колекция оръжия, изведнъж пушката, която префектът държал в ръцете си, гръмва и куршумът пронизва гърдите на нещастния човек. Ударен смъртно, префектът на полицията пада на земята и преди още да му се даде медицинска помощ, умира в ръцете на своя приятел, барон фон Пикардин.

С господин Дьо Ла Бриер Париж губи не само способен чиновник, който без съмнение би допринесъл много за реда, но от парижкото общество изчезна една от най-симпатичните фигури.

Погребението на префекта на полицията, починал така неочаквано и трагично, ще се извърши вдругиден.

Палатата на префектурата е в траур.

Запазваме си правото да се върнем с по-обширна статия за заслугите на господин Дьо Ла Бриер за обществената безопасност на парижани.

Той беше силен човек и трудно бихме намерили друг като него.

Последен час. Току-що научихме за едно ново нещастие случило се в дома на префекта на полицията. Госпожа Дьо Ла Бриер, вярна другарка в живота на префекта, при вестта за смъртта на съпруга си е била засегната от апоплектичен удар.

В цялото парижко общество царува голяма изненада и притеснение. Числото на венците, които се полагат на катафалката на нещастната двойка, расте всеки час.

Чувстваме се задължени да кажем тук, че различните слухове, които се носят за самоубийството на префекта на полицията, са лишени от всяко основание.

Както научаваме, барон фон Пикардин, който е близък родственик с бившия префект и неговата съпруга, е решил да изправи пред правосъдието всички ония, които пръскат тези клеветнически слухове.“

Когато телата на префекта и на неговата съпруга бяха съпроводени до гробищата, придружени от многобройна публика, една старица стоеше подпряна до стената на гробищата „Пер Лашез“ и се смееше на глас. Това беше андорската гадателка.

Когато множеството се пръсна, тя бавно се промъкна до гроба с венци и цветя.

— Е, скъпи ми, господин префекте на полицията — възкликна тя иронично, — ще се смееш ли и сега на предсказанието на испанската гледачка? Осем дена, така ти казах. След осем дена… Утре едва е осмият ден, откакто ти предрекох това, и ето, земята те погълна!

После тя се изхрачи на гроба и тръгна с накуцване, като избухваше от време на време в лудо кикотене.

57.

Най-после часът на освобождението беше ударил. Касационният съд се беше произнесъл. Алфред Драйфус трябваше да бъде върнат във Франция.

Ето как описва той това събитие в своя дневник:

58.

Сега, когато романът на нечуваните страдания на Алфред Драйфус се приближава към края си, необходимо е да покажем на читателите си през какви трудности трябваше да премине предприетата акция от приятелите на несправедливо осъдения за ревизиране на делото.

От атмосферата на процеса срещу Зола се видя колко силно беше настроението против Драйфус. Дори самоубийството на полковник Анри, който заедно с Естерхази и Пати дьо Клам фалшифицираха документа и бяха главните автори на подлата клевета, не можа да направи впечатление на ония, които побързаха да осъдят невинен човек. Трябва да се държи сметка на обстоятелството, че Анри е бил принуден да засвидетелства фалшификата, който извършил. Все пак за широката публика, много изкусно държана в пълно неведение, признанието и самоубийството на полковник Анри падна като гръм от ясно небе. Дори и за най-заклетите врагове на ревизията бяха необходими няколко дни, за да измислят някакво обяснение. Според тях Анри е подправил документа, за да го представи като резюме за голямата публика, защото истинските доказателства не можеха да бъдат изнесени безопасно.

Няколко месеца по-късно Ж. Рейнах в цяла редица статии, печатани в „Льо Сиекл“, се помъчи да докаже, че Анри е бил още от самото начало съучастник на Естерхази, нещо, което накара вдовицата на Анри да даде под съд Рейнах за клевета. Процесът беше лансиран с шум и подписи, за да се облекчи успехът му. Това беше дело на неколцина екстремисти, макар че умереното обществено мнение, не е дошло още на себе си и по всичко изглеждаше, че клони към неизбежното ревизиране на Драйфусовото дело. Очевидно беше, както писа Жорес, че ако през 1896 година Генералният щаб е бил принуден да изсече фалшива монета, това е станало, защото не е имал истинска.

Дори и шефовете на армията започнаха да се свестяват. Боадефр си дава оставката и тя е приета. Министерският съвет проучва въпроса. Брисон държи за решението си. Кавеняк, много честен, за да направи завой, се обявява още по-упорито за враг на Драйфус, но пред дръзкото поведение на Брисон си дава оставката.

Генерал Зюрлинден поема портфейла на военното министерство при изричното условие да проучи делото на Драйфус преди да се присъедини към формалностите по ревизирането.

На 3 септември, след официална покана, госпожа Драйфус отправя до Министерството на правосъдието единственото компетентно искане за ревизиране на процеса. Два бяха мотивите, а именно:

Новата експертиза на бордерото по нейно мнение не даде същия резултат както през 1894 година.

2. Признанието на полковник Анри, което като логическа последица, потвърждава признанията му, които са решаващи при процеса Драйфус.

Министерството на правосъдието, изисквайки преписката от генерал Зюрлинден, го прави за обща изненада с една неблагоприятна забележка, в която се казва, че, проучвайки делото, неговите офицери са се „окончателно убедили във виновността на Драйфус“.

В Министерския съвет се води горещ спор. Искаше се да не се вземе предвид забележката и да се извести консултативната комисия. Зюрлинден си дава оставката заедно с министъра на обществените сгради.

Консултативната комисия, натоварена да даде мнението си относно искането за ревизия, се състоеше от трима директори от министерството и трима съветници от Касационния съд. От тези, първите трима бяха за ревизирането, а останалите — против.

По този начин процедурата за ревизиране беше напълно очертана. Но Брисон, който се бори така храбро за този резултат, изпита много горчивини. В няколко парламентарни сражения кабинетът беше съборен.

На 3 ноември правителството беше заменено от друг кабинет на републиканското единение, председателстван от Шарл Дюпюи, с Фресине като военен министър и Лебре на правосъдието. Фресине минаваше за благосклонен към Драйфус, докато Лебре се считаше негов противник.

Програмата на това правителство беше „честта на армията и на правосъдието“.

По време на министерската криза криминалната камара на касацията се събра на публично заседание, за да проучи искането за ревизия. Но и сега не липсваха нито заплашителни писма, разбира се анонимни, нито ругатните на националистическата преса.

Господин Брад чрез един забележителен доклад и главния прокурор Мано чрез блестяща обвинителна реч се произнесоха в полза на ревизирането, базирайки се на двата мотива на госпожа Драйфус. Все пак, взимайки под внимание настояванията на военните власти и имайки предвид липсата на тайното дело, което Министерството на войната отказа да даде, Брад предложи засега съдът да направи нови разследвания и проучвания. Това предложение, поддържано от адвоката на Драйфус, Морнар, беше прието.

Криминалната камара на Касационния съд не назначи нова анкетна комисия, а пристъпи самата тя към изслушване на свидетелите при най-строга тайна.

Горкият Драйфус не беше държан в течение за хода на тези работи. Когато жена му го уведоми писмено за всичко, това беше за него първия светъл слънчев лъч, който осени вечната тъмнина, в която се блъскаше и в която потъваше нещастният му мозък.

След много дни на спокойствие и печал, на 16 ноември една телеграма му донесе нови лъчи на надежда.

Свидетелските показания на Пикар бяха очаквани с голямо нетърпение. Военните обаче се мъчеха чрез всички средства предварително да го осъдят. Големи бяха и протестите на интелектуалците, които искаха да се спре всяко съдене на Пикар, до пълното изясняване на ролята, която е играл.

Криминалното отделение, което разследваше делото по ревизията, след дълги перипетии най-после „убеди“ военното министерство да му даде на разположение тайната преписка, при условие обаче, че ще запази в пълна тайна съдържанието на материалите.

Съразмерно с това как напредваха работите, в обществото си проби път слухът, че решението ще бъде в полза на ревизията. По такъв начин от лагера на антиревизионистите се поде кампания против инстанцията, която разследваше аферата. Тези клеветници намериха дори привърженик в самия Касационен съд. Това беше магистратът Кене, същевременно съветник и романист. Кене поде борбата против колегите си Лове и Брад, даде си оставката и започна недостойна кампания против инстанцията, която разследваше аферата.

В този момент става един нов театрален удар: внезапната смърт на председателя на републиката Феликс Фор. Заедно с него изчезват едни от най-скритите и най-силни пречки за делото на ревизионистите.

Националният конгрес се събра и всички гласове бяха дадени за председателя на Сената Емил Лубе, който е провъзгласен за председател на републиката.

Криминалният отдел привърши анкетата на 9 февруари, но тъй като се гласува още на следния ден новият закон, тя премина изцяло към пълния касационен съд.

Касационният съд прие изцяло резултатите на направената анкета от криминалния отдел и поиска да се представят военните тайни дела, както и съответните дипломатически преписки. На свой ред той започва да изслушва и нови свидетели.

По време на тези разследвания вестник „Фигаро“ започва да публикува пълните протоколи на анкетата на криминалния отдел. Тъй като това беше забранено, вестникът беше осъден на глоба от 500 франка, но публикуването все пак продължи.

Ефектът беше значителен. За първи път широката публика имаше почти пред очите си всички елементи на аферата и можеше да отсъди познавайки нещата, а не както досега само по впечатления или внушения. Резултатът^ който се виждаше след анкетата, беше ясен като дневна^светлина. Той събаряше из основи доказателствата за виновността на Драйфус.

В защитните си показания и Пикар, освободил се от ограниченията, които го въздържаха при процеса на Зола, резюмира с блестяща откровеност виновността на Естерхази. Новите експертизи, извършени от знаменити експерти (Пол Майер, Жири, А. Молиме), извадиха наяве фалшификациите, направени от ръката на Естерхази. Ред по ред бяха поставени в истинската им светлина всички обвинения и всички фалшиви показания. Случи се така, че анкетата на същинските отдели на Касационния съд потвърди по най-ярък начин резултатите от такава на криминалния отдел.

Но преди всичко магистратите, съдиите от Касацията се преклониха пред очевидността на фактите. Председателят на Гражданското отделение господин Бало Бопре бе натоварен да направи доклада. Той го прочете на публично заседание от 29 май.

След като резюмира майсторски страните „за“ и „против“, той се спря на бордерото. Настоявайки върху новооткрития факт за писмата на Естерхази, писани върху същата хартия, той декларира „по съвест и чест“, че бордерото е дело на Естерхази. Това доказателство водеше след себе си аконе оправдателна присъда, то поне доказателство за невинността на Драйфус.

Бало Бопре завърши със заключението да се касира вердиктът от 1894 година и да се представи Драйфус отново пред военен съд.

Главният прокурор Мано в своята пледоария изнесе цяла серия „нови факти“ — фалшификацията на Анри, която опорочаваше свидетелските показания от 1894 година, новата дата, която се приписваше на бордерото, циркулярното писмо от 17 май 1894 година, което уведомяваше стажантите в Генералния щаб, че няма да отидат на маневра, телеграмата на Панизарди от 2 ноември 1894 година и много други.

Адвокатът Морнер, чрез дълго изложение, което депозира, поиска от името на своя клиент Алфред Драйфус той да бъде изправен пред Върховния военен съд: осъден от този съд, той желаеше да бъде от същия съд реабилитиран.

Касационният съд влезе на съвещание. На 3 юни той единодушно произнесе вердикт, чрез който анулираше оня от 1894 година и изпращаше Драйфус да бъде отново съден от военно-полевия съд в Рен.

В самото навечерие на този вердикт Естерхази, избягал в Лондон, декларира пред редактора на „Льо Матен“, че той е авторът на бордерото, но че го е направил по заповед, за да снабди своя приятел, полковник Сандер с материално доказателство против Драйфус.

Обаче, според собственото признание на Анри, Естерхази е бил не особено близък приятел със Сандер, така че никога не е бил виждан в кабинета му, освен един-единствен път през 1895 година по повод на информация „събрана много случайно“.

59.

Ето как след осемнадесетмесечна борба, след трагични перипетии, можа да се стигне до целта. Най-висшата инстанция в страната, Върховният касационен съд, се произнесе за първи път в съдебната история. Според този тържествен вердикт по всичко изглеждаше, че само „лудите или възнегодувалите“ биха се противопоставили на това решение. Без съмнение, Касационният съд не сметна да преразгледа основата на процеса, все пак презумпциите, които допуска в полза на невинността, бяха тъй силни, че по общото мнение на всички по това време, се предвиждаше, че военният съд в Рен ще представлява само една обикновена формалност за върховна поправка на сторената грешка спрямо Драйфус, а именно: реабилитирането му от същите онези, които го осъдиха несправедливо.

— Касационният съд няма да има последната дума — казваше един генерал и колко други мислеха като него!

Ония, които бяха против ревизирането, манифестираха отначало чрез ругатни и шумни манифестации. Особено силно беше нападан председателят Лубе. Кръстили го бяха „Драйфусист“ и закачките не преставаха. Нещо повече дори, при конните надбягвания в Отьой на 4 юни той беше освиркан от няколко членове на елегантните кръгове, а барон Кристияни, запален спортист, скочи в трибуната на председателя и смачка шапката му с един удар на бастуна си. От този безсмислен и брутален жест, който помогна да прелее чашата, се породи силното движение на „републиканската защита“.

Този кабинет, след като работи за забавянето или спъването на делото на правдата, сега го приемаше и се мъчеше дори да го изпълни бързо, като си даваше вид, че иска да извлече от тази афера крайни заключение. Той даде заповед на броненосеца „Сфакс“, както видяхме вече, да отиде и да върне във Франция Драйфус. Пелийо го препрати пред една анкетна комисия. Обяви преследването на Естерхази, а на Пикар върнаха свободата. Пати дьо Клам беше обвинен в съучастие при фалшификацията на полковник Анри.

В парламента Дюпюи поиска мнение дали е уместно да се започнат преследвания и срещу генерал Мерене, поради тайното съобщение, което по негова заповед е било направено на съдиите през 1894 година.

Парламентът обаче беше същият, който акламира Кавеняк и събори Брисон, така че отказа да се ангажира с репресии, към които Дюпюи го подканяше, и гласува отлагането на това разискване до произнасянето на военния върховен съд.

Кабинетът на Дюпюи бе съборен на 12 юли от левите групировки. На 22 юли Валдек Русо успява да състави кабинет, към който привлича Милфан и генерал Галифе. Новият кабинет поиска от армията там, където случаите на арогантност по отношение на гражданската власт са се увеличи, абсолютно строга дисциплинираност.

В редовете на армията, обаче, никой не вярваше в трайността на правителството и пресявайки миналото, смяташе, че и бъдещето му е осигурено.

Когато, в последния момент, Валдек Русо си даде отчет за катастрофата, която се надигаше, и потърси начин да се обърне към Касационния съд, за да не се приложи законът, лично министърът на войната надигна глас.

— От една страна стоят армията, болшинството французи, всички агитатори, а от друга страна са правителството, драйфусистите и чуждите симпатизанти.

Междувременно „Сфакс“, който получи заповед да върне обратно Драйфус, го стовари на 1 юли на пустинния бряг до пристанището Халиген в Киберон, а оттам бе закаран във военния затвор в Рен.

След пет години тежки физически и морални терзания, които преживя благодарение на истинско чудо и воля, нещастникът пристигна в страшно умствено и телесно изтощение. Гласът му беше угаснал и треперещ, живееше само с бисквити и мляко, непрекъснато го обземаше треска. Покъртителното свиждане с жена му допринесе още повече за неговото разстройване и изтощение.

Потрябваха цели пет седмици, за да могат двамата избрани адвокати от семейството, Лабори и Деманж, да поставят в течение на работите и събитията Драйфус, станали в негово отсъствие.

Първото заседание на този процес, протичащ в продължение на цял месец сред атмосфера наситена с политически страсти, религиозни омрази, мръсни сметки, легенди и всякакви слухове, при една театрална обстановка, силно нагодена да възпламени духовете, най-после се откри на 7 август в една от залите на гимназията в Рен.

Военният съд беше изцяло съставен от офицери от артилерията с изключение на председателя, полковник Жуо, представляващ прокурорския екип, който беше от запаса на жандармерията и на шейсет и четири годишна възраст едва бе започнал да изучава право.

Съгласно закона, така както го тълкуваше Кариер, обвинителният акт оставаше същият от 1894 година, но зададеният на съда въпрос беше дали Драйфус е предал изброените в бордерото документи. Предвиждаше се да бъдат изслушани само свидетели в състояние да дадат показания по този пункт и че за останалото съдът ще си послужи с резултатите от анкетата и решението на Касационния съд.

В този смисъл министърът даде своите инструкции. Още в първия час председателят Жуо декларира, че той няма да се занимава с решенията на друга „юрисдикция“. Аферата следователно предстоеше да бъде подета отново. В Рен се извървя отново дълга редица от свидетели, които бяха изслушани и при процеса на Зола, и в касацията. Мнозина даваха само мнения, предложения, често пъти дори говореха за работи, съвършено чужди на въпроса.

Поведението на висшите военни, особено на генералите, беше като на войници в сражение. Те образуваха една компактна група, която този път оперираше под прякото командване на генерал Мерсие. Тези свидетели не само че не произнасяха настоящи обвинения, но се, объркваха през цялото време на разискванията, заплашвайки или клеветейки защитата.

Председателят беше проникнат от йерархически респект и затова им отдаваше особено внимание, толкова особено, колкото беше невниманието, оказвано по отношение на Драйфус.

Бойците на генерал Мерсие начело с полковник Вилтбоа Марийол съветваха съдиите, шепнеха на ушите им ужасни тайни, които не се осмеляваха да произнесат на свидетелската скамейка.

Разискванията в Рен започнаха с разпита на Драйфус. Той говореше спокойно, без жестове, без акценти или умилквания. Малцина бяха ония, които забелязаха от какви героични усилия и воля се е нуждаел този човек, за да има такова поведение.

Няколко заседания бяха посветени на проучването на тайните преписки на военните дипломатически лица.

Генерал Шашоан, делегат на военното министерство, даде отново фалшив превод на телеграмата на Паницарди, която му е дал Мерсие заедно с коментар от Клам. Разсъждавайки, обаче, той призна грешката на публичното заседание, отдавайки го на „разпалеността“ си, с която говореше. Той не беше нито за момент акламиран, въпреки настояванията на ревизионистите.

По същество показанието на генерал Мерсие не донасяше нито един нов факт, нито един нов документ, освен една стара бележка на военното австрийско аташе Шнайдер, която Мерсие доставил по не много честен начин. В тази бележка дипломатът декларираше, че продължава да вярва във виновността на Драйфус. Бележката датираше от 1895 или 1896 година, но Анри фалшифицира датата, вписвайки дата 30 ноември 1897 година, когато, както е известно, след откриването почерка на Естерхази, австрийското военно аташе промени мнението си.

Повикан да отговори за ролята си през 1894 година, Мерсие призна безцеремонно съобщаването на тайната преписка, като оспори, обаче, че е въвел в нея фалшивия превод на телеграмата на Паницарди.

На 14 август един неизвестен тип стреля с револвер по Лабори, нарани го сериозно в гърба и успя да изчезне. Много дни смелият адвокат бе принуден да отсъства от заседанията.

Бихме се задълбочили извънредно много, ако се спрем подробно на показанията на 117 свидетели, които погълнаха 25 заседания.

Към края полковник Жуо, злоупотребявайки с властта, която имаше, накара да бъде изслушан един сърбин, бивш австрийски офицер.

Този човек, който във Виена бе смятан за луд, в Париж декларира на публично заседание, че един началник на отделение и един офицер от Генералния щаб на държава от Централна Европа, са му се доверили през 1894 година. Драйфус е единият от четиримата френски шпиони, които информирали Германия, завърши той. Лабори незабавно взе под внимание тази декларация, искайки в замяна на това да се оттеглят показанията на Шварцкопен и Паницарди и да се поискат от германското правителство бележките на бордерото. Правителството се показа разположено да се правят тези постъпки. Председателят Жуо, обаче, отказа и мина нататък.

Но ето, че германското правителство, останало до този момент съвършено нямо, напечата веднага в държавния си вестник бележка, която поднови по формален начин декларацията, направена от министър Бюлов на 24 януари 1898 година, в смисъл, че никога не е имало с Драйфус каквито и да било връзки.

Обвинителната реч на коменданта Кариер беше посветена на оборването на „системата“ на полковник Пикар. Той потвърждава, че отначало е имал впечатление за невинността му, но че тази маса от свидетелски показания е променила мнението му.

Адвокатът Лабори, след цяла редица инциденти, станали на заседанията, със своята бурна натура не можа да понесе нови нервни натоварвания и отстъпи думата на своя колега Деманж.

Пледоарията на Деманж бе дълга, много трогателна и със сбита диалектика. Той поиска да не се издигат до ранг на доказателства „предложения или възможности“ като тези, които бяха представени.

Накрая последната дума има Драйфус.

— Аз съм напълно уверен и заявявам пред родината си и пред цялата армия, че съм невинен. Страдах нечовешки в продължение на цели пет години и понасях най-ужасните терзания само за да спася честта и името си. Убеден съм, че днес ще постигна тази цел само благодарение на вашата лоялност и чувството за правда, което, надявам се, притежавате.

След един час той чу присъдата, която отново убиваше надеждите му.

С пет гласа срещу два, военният съд го обяви за виновен, признавайки смекчаващите обстоятелства, за които Кариер мимоходом беше направил намек.

Присъдата беше затвор десет години.

60.

Трепет на учудване премине между цивилизования свят при вестта за осъждането на Драйфус в Рен. Присъдата изглежда не се основава на нищо и напълно противоречи на заключенията си. В странство, където общественото мнение почти единодушно беше убедено в невинността на Драйфус, станаха шумни манифестации. Във Франция ревизионистката преса изрази справедливо негодувание по най-ярък начин. Но дори и в противоположния лагер хората бяха или се преструваха, че са изненадани. С изключение, разбира се, на генерал Мерене, когото вердиктът плашеше, че може да предизвика незабавното му преследване.

Правителството се пробуди много късно от съня си, в който беше изпаднало и в което състояние се чувстваше най-добре. Но сега беше болезнено стреснато и не знаеше какво да предприеме.

По време на това объркване си проби път мисълта за помилване и то незабавно помилване. Валдек-Русо го искаше незабавно. И Матийо Драйфус го прие.

Все така неочаквано в областта на предателството, както и смекчаващите вината обстоятелства, допуснати от военния съд, се Виждаше, че помилването ще умие честта на правителството пред лицето на Франция и на Франция пред цяла Европа.

Помилването изглеждаше необходимо и за здравето на осъдения, разклатено твърде силно след новия удар. Неговият брат заключи, че не ще бъде по силите му да понесе ново затворничество.

Така че, продиктувано едновременно от хуманност и от политически съображения, помилването не беше оспорвано.

За да се придаде на тази мярка истинска стойност и да се разсеят недоуменията, помилването трябваше да бъде придружено от съображения, които, без да изнасят наяве конфликта между изпълнителната власт военния съд, щяха да демонстрират намеренията на правителството.

Това двойно условие за нещастие не беше изпълнено. Декретът беше отложен с осем дена, защото правителството на Лубе не искаше да се помисли, че помилването е било продиктувано от разразилото се всеобщо негодувание. Обявен на 19 септември, той унищожаваше „остатъка на наказанието“ на Драйфус, както и военното му разжалване.

Това се случи точно в деня, в който умря благородният Шьорес-Киснер, когото тежка болест отстрани за дълго време от подетата борба.

Още същата вечер Драйфус беше освободен. Първият му жест беше да напише декларация, която публикува и чрез която защитаваше невинността си и казваше, че няма да има нито покой, нито спокойствие, докато не му се възвърне отнетата чест. Поне колкото се отнасяше до него, „инцидентът“ не беше приключен.

Армията се помири, че има временно удовлетворение от хвърленото и черно петно. Офицерите, много естествено, можеха да продължат да бойкотират другарите си евреи, драйфусисти или дори само обикновените републиканци. В замяна на това обаче, антимилитаризмът придоби застрашителни размери.

Болшинството от народа, уморено от толкова вълнения, се остави да бъде убедено от официалната истина, че Драйфус е предател и че хората, които се бореха за него така упорито, са били защитници на един предател.

Макар че Лабори, Вивиани, Ж. Рейнах, Конрад дьо Вит пропаднаха при законодателните избори през 1902 година, все пак в парламента влязоха следните борци за ревизията: Пресансе, Жорес, Фердинанд Бюисон, а в сената влезе Клемансо.

Съдебният процес в Рен остави висящи много дела, които зависеха повече или по-малко от Драйфусовата афера.

Пикар, оставен на мира от гражданското правосъдие, беше все още преследван от военното за нарушение на закона за шпионаж.

Вдовицата на полковник Анри продължаваше да преследва съдебно Ж. Рейнах за клевета.

Зола, завърнал се във Франция през месец юни 1899 година, настоя за отменяне на присъдата му и за подновяване на процеса му.

Искането за съдебно преследване, направено от Дюпюи през юни 1899 година, срещу генерал Мерсие стоеше още висящо.

Макар всички тези процеси и да можеха да внесат ново осветление за Драйфус и да направят възможно ново ревизиране, Валдек-Русо сметна, че страната е преситена от борби и може да се стигне и до гражданска война. Ето защо, макар и убеден в невинността на Драйфус, той реши, че най-малко след две години, когато атмосферата се проясни, ще може да се пристъпи към нова ревизия. За тази цел той създаде закон, по силата на който всички престъпни деяния във връзка с аферата Драйфус или преследванията, които биха могли да се появят, се считат за анулирани. Мерсие, както и Пикар следваше да се възползват от този закон.

Депутатите и сенаторите ревизионисти, пряко заинтересовани в случая, се противопоставиха на този законопроект. Драйфус също поиска чрез едно благородно и негодуващо писмо да не се гласува този закон.

Независимо от силната опозиция, законът все пак беше гласуван на 24 декември 1900 година. В знак на протест полковник Пикар се отказа от правото, което имаше да поиска връщането си в армията и я напусна завинаги, защото мислеше, че не може да стои сред клеветници. Зола се отказа от процесите си срещу експертите и против Жуде, остана само делото на госпожа Анри против Ж. Рейнах. То свърши с незначителна присъда да се заплати известно обезщетение на госпожа Анри.

61.

На втория ден след Ренската присъда Алфред Драйфус, върнат в семейството му, се оттегли най-напред на Карпантрас и по-после в Колони до Женева. Там силно разклатеното му здраве бавно започна да се възстановява.

През есента на 1900 година той се установи в Париж, без неговото присъствие да предизвика вълнение, каквото се очакваше. Спомените си, които публикува на следната пролет, затрогнаха внимателните читатели със своя искрен тон и изумиха други, защото Драйфус правеше неимоверни усилия да бъде обективен.

През октомври 1902 година той присъства, без това да предизвика никакъв инцидент, на погребението на Емил Зола.

Драйфус минаваше за невинен и за мъченик за три четвърти от Европа, но той все пак продължаваше да бъде изключен от армията и по закон лишен от честта си. Преследвайки тържественото си решение, той не се отказа нито за момент от борбата да възвърне отнетата си чест.

С много разсъдливост Матийо Драйфус се противопоставя в продължение на три години на всяка преждевременна акция за ново ревизиране. Защото една подобна акция, недостатъчно добре подкрепена от общественото мнение, би претърпяла нов крах пред Касационния съд или пред някой друг военен съд.

Доблестното държание на Алфред Драйфус направи необходимото, за да спечели отново симпатиите на някои довчерашни неприятели. В замяна на това неразбирателството между неговите най-запалени защитници се задълбочи.

Засегнат в честолюбието си, когато в Рен не беше оставен да говори, адвокатът Лабори, закъснял в политическите си амбиции и особено силно раздразнен, поиска от клиента си да се освободи от другия съветник Деманж.

От тъй буйните някога поддръжници сега се формираха два лагера. Немилостивата смърт помете неколцина. Редовете на малката борческа армия се разделиха, а единството в ръководството все повече отслабваше.

Общественото мнение беше погълнато от други борби и загуби към аферата, която го възпламеняваше в продължение на три години.

Кабинетът на Валдек Русо, уморен от толкова борби, остави на други тежкото бреме да напада и разрушава злото, което се ширеше дори в самите основи на държавата. На 8 юни 1902 година той подаде оставка и последва правителството на Комб.

И така, в началото на 1903 година тогавашният състав на парламента накара да се пробуди в неколцина благородни умове мисълта, че е дошъл най-после моментът Да се завърши делото по реабилитирането на Драйфус.

Колкото повече светът мислеше за неочаквания Ренски вердикт, толкова повече се затвърждаваше убеждението, че той е бил изтръгнат от военния съд по аналогичен начин, както през 1894 година.

Един от съдиите в Рен, майор Мерле, запитан през октомври 1902 година от доктор Роксе Дюма, декларира (естествено с много дипломатичност), че Ренския вердикт е бил произнесен, защото се шепнеха в ушите на съдиите различни тайни документи и този шепот без друго им е повлиял.

За кое впрочем можеше да се шепне, ако не за фамозните писма на император Вилхелм Втори или пак за оригиналното бордеро?

62.

Бидейки депутат, Жорес предложи да хвърли необходимата светлина дори от височината на парламентарната трибуна. Той се зае да разсее недоверието и съмнението на съдиите. Случаят му помогна при разискването по избора на депутат от Париж, националиста Сиветон, който при изборната пропаганда е цитирал именно издание на писмото на Галифе и квалифицира правителството на Валдек Русо като чуждестранно.

Жорес, без да се занимава много със Сиветон, разказва с много красноречие и с мимики, които направиха дълбоко впечатление, като не пропусна нищо от онова, което знаеше за тъмната случка с фамозното и противоречиво бордеро.

По този случай се разгарят силни пререкания и оживени дебати, през което време Брисон упрекна най-енергично Кавеняк, че е скрил съществуването на писмо до генерал Пелийо, написано на другия ден след разкриването на престъплението на полковник Анри и в което е ставало дума и намеци за повече фалшификации.

Генерал Андре, министър на войната, се обяви готов да открие анкета върху изнесеното.

Все пак, парламентът, разтърсван от изборния терор, гласува дневен ред, в който се казваше, че той е решен „да не остави аферата Драйфус да излезе из областта на правосъдието“.

Въпреки всичките слухове, които предизвикаха тези разисквания, генерал Андре счете, че е достатъчно прав, като се ангажира с анкета, която да хвърли пълна светлина.

Той нямаше никаква предубедена идея и затова започна по най-дискретен начин да работи върху делото, което да хвърли най-после истинска светлина. Чрез своите адютанти той започна методично да ревизира делото Драйфус.

А тази работа не беше така лесна, защото най-напред делото трябваше да се възобнови отново. Много документи бяха пръснати по различни бюра, защото след Ренската присъда много институции поискаха обратно документите, които образуваха делото.

В течение на тази ревизия в делото не се намери никаква следа от „императорския фалшификат“.

Генерал Андре разследва и проучи най-внимателно цялото дело, докато скрупольозният му лов не даде забележителни резултати. Той наистина откри два нови факта, които можеха да оправдаят едно ново искане за ревизия.

Първият факт се отнасяше до един от трите цитирани по-рано от трибуната на съда от самия Кавеняк. Това беше бележка на Паницарди до Шварцкопен от месец март 1894 година. В тази бележка се чете:

След анкетата през 1898 година Кине констатира, че буквата „Д“ не принадлежи на почерка на Паницарди, а е написана с помощта на друго писмо, от което се изтрива съответната буква.

Въпреки всичко това, експертът Бертийон декларира противно на истината, че отсъстващата буква е била пак „Д“. И в този си вид документът е бил взет за добър в Ренския процес и тогава генерал Мерсие си послужи с него, за да хвърли в лицето на Драйфус хартията, в която се говореше за „каналията Д“, който предал уж плановете на крепостта.

Но ето, че се намира в архивите на военното министерство едно бордеро от 21 март 1894 година подписано от Сандер и в което се намира прикрепено копие от него време на документа „Д. ми донесе“, копие, което е направено преди остъргването на хартията и от което се вижда, че инкриминираната буква не е „Д“, а „П“.

Друг един документ, настойчиво подхвърлян в Рен от обвинителите на Драйфус, беше бележка на Паницарди до Шварцкопен, която съдържаше тези думи:

„Нужно е да свърша, защото на 31 (март) трябва да изпратя в Р (Рим)… Съобщавам ви, че ще имам организацията на железния път!“

Този документ имаше зарегистрирана дата от април 1894 година, написана с червено мастило от ръката на Анри.

Тъй като Драйфус на 1 януари 1894 година напуска Генералния щаб, където се занимаваше с въпросите на железните пътища, генерал Мерсие заяви, че горният документ трябва да се припише на Драйфус. Той дори декларира, че този документ е част от тайната преписка, съобщена на съдиите през 1894 година.

Но отново Сандер, сякаш нарочно излизащ от гроба, дойде да провали цялата тази сграда от лъжи. Намери се едно негово бордеро и то съдържаше копие от горния документ.

Копието е било направено, когато се получава хартията и се установява, че в действителност носи дата от 28 март 1895 година, т.е. три месеца след осъждането и два месеца след заточването на Драйфус. Тогава се разбира също, че Анри е скъсал края на хартията, на която е била написана истинската дата на регистрирането и много спокойно е вписал фалшива дата.

На 26 ноември 1903 година Драйфус е уведомен за резултатите от тази министерска анкета и въвежда искането си за ревизирането на присъдата, която беше продукт на фалшификация и лъжа.

Само след два дни се разнесе, че Министерството на правосъдието е сезирало консултативната комисия с искането за ревизия, основано на новите данни.

На 24 декември директорът на гражданския отдел, Виктор Мерсие, прочете своя доклад, който беше за ревизия на Драйфусовото дело, а консултативната комисия единодушно се произнесе в същия дух. Веднага Министерството на правосъдието прекрати искането на Касационния съд. И тук главният прокурор Бодуин, след като проучи тайната преписка, даде също благоприятно заключение в полза на искането. Докладът бе направен от съветника Бойер.

На 3, 4 и 5 март криминалната камара открива публичните си заседания под председателството на Шамбару, за да се изслуша докладът на Бойер, заключенията на главния прокурор, както и пледоарията на адвоката на Драйфус, Морнар. Докладчикът изброи най-напред в много спокойна форма, без да настоява особено върху тях, различни нови факти, отбелязани било от военното министерство, било от самия Драйфус и направи следното заключение:

1. Доказа се една лъжа чрез това, че при показанията на свидетеля Гернуки в Рен, последният претендира, че притежава част от информациите от някой си Адамович, който на свой ред ги имаше от доктор Мазетиг. Обаче Мазетиг заяви чрез един автентичен акт, че никога не е познавал Адамович.

2. Баснята за прословутото бордеро, изложена от Жорес от трибуната на Камарата, която повлия на някои от съдиите в Рен.

3. Две писма, които граф Монстер адресира до Жозеф Рейк и баронеса Браузелм, потвърждавайки повторно по формален начин, че Шварцкопен никога не е познавал Драйфус.

4. Претендираше се дори в Рен, че някои от курсовете на военното училище, намерени у Драйфус през 1894 година, не бяха цели, и че листата, които липсваха от курсовете по фортификация, отговарят на едно копие от лекциите, правени от Шварцкопен, и намерено в посолството на Германия. Но истината беше доказана от Грибелин. Онова, което се намери у Драйфус, беше пълният курс, а копието на Шварцкопен представляваше лекциите от 1892–1894 година, сиреч напълно различни от ония, които се преподаваха през 1890 и 1892 година, единствените, които Драйфус следваше да познава.

5. Естерхази преповтори в Лондон пред френския консул декларацията, че той е авторът на бордерото, декларация, за която вече се споменава в статия на в. „Матен“ (19 юли 1899 година).

6. Анри премахна от погледа на началниците си цяла редица от документи, които можеха да докажат невинността на Драйфус и с които се изобличаваше престъплението на Естерхази.

След като докладът анализира всички тези факти от юридическа гледна точка, той задържа като истински нови двата тежки случая на фалшификация от преписката, открита от генерал Андре: Хартията с „Д. ми донесе“ и онази с датата от хартията за организацията на железните пътища.

В заключение работата на Бойер даде доводи за приемането на искането за ревизия и за допълнителна анкета, предназначена ада установи юридически посочените факти. Същите бяха и заключенията на главния прокурор Бодуин.

Самоотверженото му и смело изложение посочи цялата афера. Доказателствената система или, по-добре казано, предположенията, издигнати до степен на доказателства и допуснати от съдиите в Рен, пробудиха неговата чиста съвест и той декларира следното:

— Който и да е от нас, ако някога е бил в армията, не би успял да устои пред така сръчно поднесено обвинение. Тайното дело не е нищо друго, освен един куп от мизерни документи, които имат стойност само за мистерията, с която бяха обкръжени. А що се отнася до бордерото, по признанията на самия Естерхази и рапортите на експертите, би значило да отричаш онова, което е видимо за всички, за да се твърди, че то е дело на Драйфус.

Анкетата, предприета от криминалната камара, продължи ни повече ни по-малко от девет месеца, извършена при най-строга тайна и при пълна съвестност. Всички полезни свидетели освен Естерхази бяха изслушани. Не липсваха с показанията си и съдиите от Рен, а дори и князът на Монако. Последният, разпитан от специална комисия, декларира, че Вилхелм Втори е удостоверил невинността на Драйфус.

Разследването на криминалната камара привърши и съгласно закона делото бе препратено на съседните отдели на Касационния съд. По всичко изглеждаше, че ликвидирането на тази афера, сега така добре изяснена, не ще продължи повече от две-три седмици. Но истината е, че потрябваха още пет дълги месеца, за да се стигне до развръзката.

Вердиктът на касационния съд, с всички обединени отдели се произнесе на 12 юли 1906 година.

Той гласеше касиране без препращане с 31 гласа срещу 18. Тримата председатели: Capo, Бар и Танон, както и първият председател Бало Бопре, бяха между болшинството, като гласуваха „за“. Решението, което беше редактирано от Бало Бопре и което бе прочетено в публично заседание, представлява една магистрална страница, един шедьовър на юридическите дебати. Всички обвинения бяха юридически оборени и тяхното анулиране вървеше по ред. Едно след друго се нижеха истинските доказателства, които провалиха всички, така наречени, доказателства за предателството на Драйфус.

Ето края на този паметен юридически документ: „Имайки предвид последния анализ, че между обвиненията отправени срещу Драйфус, нищо не остана положително и че анулирането на присъдата на военния съд от Рен не оставя нищо, което може да се счете като нарушение или като престъпление; имайки предвид чл. 445 от Закона за углавните престъпления, никакво препращане за ново съдене не може да има място.

Поради тези мотиви съдът анулира присъдата на Ренския военен съд, който на 9 септември 1899 година осъди Драйфус на десет години тъмничен затвор и на военна деградация…, а тъй като погрешка тази присъда е била произнесена, взима акт от декларацията на Драйфус, чрез която той се отказва от обезщетение от материално естество, на което има право съгласно чл. 446 от Углавния закон. Заповядва това му решение да бъде афиширано в Париж и Рен, публикувано в Държавен вестник, както и в други пет вестника, избрани от Драйфус. Дава също правото на Алфред Драйфус да го публикува на държавни разноски в други петдесет парижки и провинциални вестници, по свой избор. Заповядва това решение да бъде вписано в регистрите на военния съд в Рен, а на края на присъдата, произнесена тогава, да се напише, че е анулирана и да се направи специална забележка за настоящото решение.“

ЕПИЛОГ

Така се разсея този лош сън, който трая цели дванадесет години. Така завърши той чрез една окончателна победа, плод на дълга и тежка борба за правда, която отначало беше водена само от шепа хора, а после събра под знамето си почти цяла републиканска Франция. Това бяха всички способни хора, които имат свободно и собствено мнение и виждат ясно, жертвайки кастови или лични интереси заради вечните принципи на правдата, на които се базира цивилизованият свят:

Вердиктът на Касационния съд беше приет с достатъчно спокойствие от цялата страна и с видимо безразличие от непримиримите противници на ревизията. Логическите последици на този вердикт следваше да бъдат от една страна моралното и материалното обезщетяване на жертвите, чиято кариера несправедливо биде разрушена, а от друга страна трябваше да се приложат строги санкции спрямо истинските виновници.

За нещастие обаче, окончателната оправдателна присъда на Естерхази, както и законът, който администрираше тези деяния, се противопоставяха на тия санкции.

В същия ден, когато беше публикувано решението, в Сената се гласува предложение, с което се поднасяха хвалебствия и почести за гражданския кураж на Шьорер-Кестнер и на Трарйо и се нареди да се поставят бюстове на тези заслужили мъже във входната зала на Сената.

На втория ден парламентът гласува да бъдат пренесени тленните останки на Емил Зола в Пантеона, където се пазят останките на всички знаменитости на Франция.

Това бе извършено за мъртвите. Но какво беше сторено за живите?

Министърът на войната Етиен изработи два проекта, от които единият даваше на Драйфус чин командир на ескадрон, а вторият реинтегрираше в армията запасния полковник Пикар, повишавайки го в чин бригаден генерал, начиная от 10 юни 1903 година.

Мярката не беше напълно справедлива по отношение на Драйфус, който според познанията и курсовете, които притежаваше, випуска му и по чиновете, които бяха достигнали колегите му, трябваше да бъде произведен подполковник, начиная още от 1903 година.

Официалното приключване на делото на века, наречено Аферата Драйфус, беше награждаването на Драйфус със знака на Почетния легион. Церемонията по връчването на тази висока награда стана пред войските и по убеждението на правителството този акт трябваше да означава обратното на церемонията по разжалването.

Церемонията по реабилитирането беше командвана от бригадния генерал Жилен. Тя се извърши на 22 юли, в двора на Военното училище. Зрителите, малко на брой, които присъстваха на тази церемония, можаха да видят с какво вълнение се мъчеше Драйфус да се сдържа и как пред очите му се възкресяваше картината на изпитанието, което преди дванадесет години понесе на същото място.

Когато присъстващите съзряха на един от прозорците на училището силуета на генерал Пикар, избухнаха във викове „Да живее Пикар!“ Но новият генерал ги поправи: „Не, не! Да живее Драйфус!“ Така се потвърди в тази върховна сцена дължимото уважение на невинния офицер и мъченик и оня, който съдейства да се прогласи тази невинност като пожертва десет години от блестящата си кариера на воин.

Драйфус, върнал се в артилерията, беше в продължение на една година шеф на ескадрон в Ан-Денис, но след това напусна и се оттегли на 14 юли 1907 година, посвещавайки се изключително на възпитанието на децата си и на написването военни исторически трудове.

През 1908 година, когато присъства на церемонията по пренасяне останките на Зола в Пантеона, един журналист — Грегори, стреля по него два пъти, от които единият куршум се заби в рамото му.

Когато в 1914 година избухна Първата световна война, Драйфус изпълни дълга си, връщайки се в редовете на армията и през цялото време на войната непрекъснато участва в нея. На 26 септември 1918 година той беше произведен в чин подполковник.

Пикар, стигнал до дивизионен генерал, беше министър на войната в кабинета на Клемансо от 1906 до 1909 година. След падането на кабинета, Пикар е назначен за командир на Втори армейски корпус и умира на 19 януари 1914 година на 60-годишна възраст след падане от кон.

Естерхази под промененото име Воалмон води в Англия в продължение на двадесет години мрачен и изпълнен с мизерия живот. След като живя известно време в Лондон, той се оттегли в селото Харперден, където умря на 25 май 1923 година съвършено забравен от цял свят.

ВТОРИ ЕПИЛОГ

Хората, които през трийсетте и четирийсетте години на нашия век са били в зряла творческа възраст, а и тогавашните юноши, си спомнят голямата обществена възбуда, породена от „Аферата Драйфус“, аферата разтърсила не само Европа, но и целия цивилизован свят. С какво е ангажирало вниманието и пристрастията на хората „делото на века“? Коя е причината, благородно разгневила милиони, разделила цели нации на защитници и противници на капитан Драйфус?

Отговорите, както всички отговори на заплетени въпроси, не са еднозначни и лесни. От романа, който ти току-що прочете, уважаеми читателю, може би си останал с впечатлението, че заради подлостта и моралната нечистоплътност на граф Естерхази доблестният капитан Драйфус гни на Дяволския остров, позорно разжалван и обруган? Може би си помислил, че е просто нещастно стечение на обстоятелствата, фактът, че в края на деветнадесети век остатъците от Средновековието все още са действали осезаемо и неумолимо? Най-после, може би си решил, че неотменна част от човешката същност е подлостта, насилието, низките страсти и човешкото падение? Може би! Всички тези предположения, най-вероятно са част от отговорите. Но има и други, навярно по-съществени съставящи, за които трябва да се замислим, не само поради тяхната значимост, но и защото точно те биха могли да ни помогнат в намирането на изводите и доближаването до естествените човешки ценности, за които в различни времена се е говорило различно, но ценностите винаги са били с еднаква, твърде висока стойност.

Не е ли парадоксално, че точно във Франция, страната, създала Декларацията за правата на човека, се извършва такова чудовищно потъпкване точно на човешките права? Може би отговорът е „не“, ако си спомним, че почти по същото време бе създадено и едно друго френско творение — гилотината!

В навечерието на XX век обаче, там, където се зараждат основите на бъдещите човешки демокрации, покарват и кълновете на явления, които само няколко десетилетия по-късно ще се превърнат в страшни баобаби, чиито клони се сплетоха над Земята във вид на пречупени кръстове… Може би предчувствайки, че в съседна Германия ще се появят кафяви чудовища, издигнатите духовно люде на висок глас заявиха, че мракобесието, насилието, мъченията на тялото и духа трябва да останат в тъмнината на човешкото минало, ако човечеството иска да оцелее. Един от тези благородници на духа е писателят Емил Зола. Навярно днес прахът му почива в Пантеона не само заради книгите му. Гражданската му позиция, неговото мъжество стават предводители в борбата за тържеството на справедливостта. Неговата статия във вестник „JI’Opop“ (13 юни 1898 г.) е известна в цял свят. Ето я:

Разбира се, обществото далеч преди статията на Зола вече е усещало с чувствителните си рецептори, че капитан Драйфус е само една жертва на интересите на несъвършени, порочно скроени хора, облечени във власт… Правдата и справедливостта възтържествуваха, но нима могат да се възмездят преживяните страдания? А и в човешката история има многобройни подобни случаи, които завършват далеч не толкова щастливо…