Капитан Драйфус

1.

Бурята беше утихнала. Тъмните облаци изчезваха от небосклона. Небето се изясни. Развълнуваното море се смири. Малката лодка с осемте бегълци плаваше бавно и спокойно по гладката морска повърхност. Но само бог знаеше къде отива.

Бегълците бяха коленичили и благодаряха на създателя на света, задето ги бе избавил от опасността. Когато свърши молитвата си, барон Емил фон Пикардин покани един от другарите си да изберат между тях един за водач и да му поверят управлението на лодката и запаса от храна.

Изборът не продължи дълго, резултатът се предвиждаше. Бегълците избраха единодушно Менард за свой предводител и нарекоха лодката „Капитанът“ в чест на бедния Драйфус. Пикардин попита Менард колко храна има в лодката. Старият моряк пресметна количеството на провизиите: чувал сухари, един свински бут, няколко кутии консерви, едно буре ром и едно буре вода — това беше всичко, което имаха.

Като чу това Пикардин се уплаши.

— Няма какво да говорим повече — каза той на Менард, — трябва да се задоволяваме с това, което имаме. Моля ви само, добри ми приятелю, да пестите колкото може храната. Помислете, че сме осем души и че след няколко дни ще останем без троха хляб и без капка вода. Моят съвет е да ни давате всеки ден по два сухара и по четири лъжички вода, а свинския бут да оставим за болните, ако има такива между нас.

Менард не послуша този съвет. Той беше добър чо век и превъзходен моряк, но лош стопанин. Освен това имаше юнашки апетит и съдеше за другите по себе си. Менард раздаде на всеки по килограм сухари, десет грама свински бут, един литър ром и два литра прясна вода.

Пикардин, принц Наполеон и Херманса си дадоха дума, че ще пестят храната и водата и че ще си помагат в нужда.

Херманса показа смелост и решителност и при най-голямата опасност. Въпреки че положението й не бе завидно, макар да се стесняваше, че беше единствената жена между осем непознати мъже, тя не роптаеше. С всички беше учтива и помагаше, където може. Моряците я обичаха и уважаваха. Никой от тях не каза оскърбителна дума за нея.

Бегълците бяха весели, въпреки че знаеха какво ги чака. Доброто им настроение се дължеше на хубавото време и на благоприятния вятър.

На петия ден Менард съобщи, че от днес ще получават по два сухара дневно. На шестия ден обяви, че ще получават само по една лъжичка вода на ден.

Моряците започнаха да роптаят. Пикардин ги утешаваше. Той им разказваше дълги истории за мъките и страданията на пострадалите от параход „Круцификс“. Но те са били дисциплинирани и самоотвержени и затова са успели да изминат две хиляди и осемстотин мили в малка лодка въпреки глада, жаждата и студа.

На осмия ден нещастните бегълци направиха печално откритие. Храната и напитките им се бяха свършили. На лодката нямаше нито капка вода, нито троха хляб.

Отчаяние обзе моряците. Херманса, принцът и Емил си бяха скрили по няколко хапки от получената храна и имаха какво да ядат.

На другата заран във въздуха се появиха няколко летящи риби и се спуснаха близо до лодката. Две от тях се удариха във ветрилата и паднаха в лодката. Том и Енох ги уловиха, разкъсаха ги и ги изядоха сурови. На деветия ден вятърът съвсем утихна и океанът стана гладък като стъкло.

Страшни са ужасите на бурята, но още по-страшни са ужасите на гладните и жадни същества, когато вятърът съвсем утихне. Лодката едва се движеше по гладкото море. Ясният хоризонт бе обагрен в пурпурни краски, а в средата му се намираше горящото слънце. Парещите лъчи се спускаха немилостиво върху нещастните глави на корабокрушенците. Малката лодка почти тлееше от горещина. Океанът приличаше на обширна стъклена плоча и ослепяваше клетниците с ужасния си блясък.

— Вода, вода — стенеха нещастниците. — Да имаше поне капка вода!

Морякът Енох взе едно гърне, напълни го с морска вода и понечи да пие. Баронът и Менард насила му отнеха гърнето.

— Полудял ли си? — извика Менард. — Не знаеш ли, че ще умреш, ако пиеш морска вода?

Енох се засмя с дрезгав глас.

— Ще съм луд, ако не пия. Около мене има толкова вода, а вие искате да загина от жажда! Не, не ще ви послушам!

Менард му обясни, че солената вода причинява лудост и други ужасни болки.

— Този, който се опита да пие морска вода, ще бъде вързан — заплаши старият моряк.

Момчетата насядаха в лодката и започнаха да гризат тютюневите си кесийки.

На десетия ден Менард наряза два чифта нови ботуши и ги даде на гладните моряци.

Херманса започна да отслабва и да припада. Барон Пикардин и принц Наполеон непрестанно се грижеха за болната жена и дадоха на нещастната последната капка ром, която се намираше в лодката.

На единадесетия ден вечерта отчаянието стигна върха си.

Гладните и отчаяни моряци клекнаха в лодката и започнаха да си шушукат. От дивите им погледи личеше, че планират нещо ужасно, нещо страшно и невероятно.

Херманса дръпна Емил и принца към себе си.

— Моите мъки ще свършат скоро — каза тя със слаб глас. — Може би още тази нощ, аз всичко зная. О, тази ужасна съдба!

Красивата млада жена се разтрепера. Двамата мъже я гледаха печално.

— Не виждате ли какво се готви? — потръпна Херманса. — Те се съвещават кого да нападнат и да заколят, за да утолят жаждата си с кръвта, а глада — с месото му. Аз съм сигурна, че са избрали мен за своя първа жертва.

— Това не ще стане — каза баронът високо. — Принцът и аз ще защитаваме живота ви от зверовете в човешки образ. Да, Херманса, ние ще ви пазим до последния си дъх. Драйфус е наш приятел и ние сме длъжни да защитим безпомощната му жена. Само на него трябва да благодарим за това, че се отървахме от плаващия ад.

— Госпожо, разчитайте на нас — увери я принц Наполеон. — Кълна се, че не ще ви оставим на зверовете. Никой не ще смее да се допре до вас, защото ще го смажем като бясно куче.

— Можем да разчитаме и на Менард — разсъди Емил, — той е честен човек и ще убие всекиго, който посегне на живота ви.

В същия миг Херманса хвана ръката на Пикардин:

— Те идват — изстена тя уплашена, — те искат да ме вземат. Вижте само кръвожадните им погледи, те искат кръв.

Емил фон Пикардин и принц Наполеон скочиха от местата си. Те се втурнаха към моряците. Менард остана спокоен при кормилото.

— Какво искате? — попита баронът гладните мъже. — Защо се влачите наоколо като хищни животни? Кого дебнете? Махнете се оттук!

— Ха, ха, хищни животни — изсмя се Енох. — И човеците стават хищни животни, когато са гладували цели единадесет дни. Дайте ни жената, за да я заколим и изядем. И без това тя ще загине най-напред. Все едно е дали ще умре днес или утре! Дайте ни жената!

— Подлец — извика принцът. — Звяр! Няма ли в тебе малко човещина? Желаеш да убиеш една бедна и безпомощна жена, за да продължиш мизерния си живот?

— Не се церемонете толкова — изръмжа Том, — дайте ни жената. Ще й прережем гърлото и тя не ще се мъчи много.

Голям нож светна в ръката му и звярът се опита да се нахвърли върху припадналата жена. Енох също извика като звяр. Той издигна брадвата, с която Менард беше убил Нортон, и я държеше заканително над главата на принца. И другите двама се изпречиха заканително пред Емил и принца.

Последва късо, но ожесточено сборичкване. Моряците отблъснаха принца и барона, а Том се хвърли върху нещастната жена. Херманса извика. Ножът му блесна над главата й. Том стисна врата й и се опита да й пререже гърлото. Но неочаквано главата му бе халосана от тежък предмет.

— По дяволите, човекоядци! — извика старият Менард страховито.

Той беше извадил руля и с него разцепи черепа на Том, който се строполи в лодката, докато Енох се нахвърли с ужасен рев върху смелия покровител на Херманса. Вече искаше главата на Менард.

В следващия миг щеше да се случи нещо ужасно.

Менард, изглежда се бе приготвил за това нападение. Той наведе главата си като бик в испанска корида, решен да прободе мъчителя си, и се втурна с всичка сила върху своя нападател.

Последва схватка.

Лодката се наклони настрана. Всички помислиха, че ще паднат в морето.

Но тя по чудо се изправи и „Капитанът“ и неговите пасажери бяха спасени.

Липсваше само един. Това бе Енох. Старият Менард го блъсна тъй силно, че той изгуби равновесие и падна в морето.

В същото време, когато се разиграваше ужасната сцена, се появи вятър. Менард и моряците Копер и Августин се завтекоха към малката мачта и опънаха ветрилата. „Капитанът“ се понесе бързо по гладката повърхност на океана и продължи пътя си към неизвестността.

Шведът Енох се появи на повърхността на водата. Нещастникът се мъчеше да достигне лодката. Силно пъхтеше и плуваше, колкото можеше. Вече се приближи на няколко лакти от борда.

Пикардин вдигна веслото и му извика, че най-напред трябва да се закълне, че ще бъде дисциплиниран, иначе няма да остане жив. Енох отвори уста, за да отговори. В същия миг вдигна ръце, изпусна глух вик и потъна във водата.

Както изглеждаше, той не беше потънал от изтощение, а като че ли нещо бе го завлякло насила под водата. Последва силно кипене и вълнение, като че ли някакви същества се бореха в дълбините й. После водата се обагри с кръв.

— Няма да видим вече Енох — извика Менард и посочи мястото, което беше отдалечено едва на три лакти от лодката.

Виждаше се гърбът на голяма акула. Страшната морска хищница обикаляше и чакаше нова плячка. Тя беше готова.

Морякът Августин полудя от глад и започна да пее и да бълнува.

— Гледайте каква хубава ливада — извика той и погледна към морето. — Ах, какви хубави круши има там — ще откъсна сладките плодове. Ето, суша, суша, оставете ме да изляза на сушата.

Тази ужасна картина трогна дълбоко нещастните бегълци.

Полуделият викаше, пееше и се смееше; акулата обикаляше и чакаше. Том лежеше проснат в лодката, а морякът Копер смучеше кръв от раната на умрелия.

— Какво ужасно нещо е човек, когато огладнее. Става по-свиреп и по-страшен от звяр. Той е най-страшното животно на този свят.

Херманса беше припаднала, а Пикардин, принц Наполеон и Менард не можеха да мръднат от местата си, толкова ги впечатлиха събитията.

Полуделият Августин триеше радостно ръце и викаше:

— Тлъсти крави пасат по ливадата. Те са на селския свещеник. Набожният отец не ще се разсърди, ако ги издоя малко. Мляко, прясно мляко! Как ви харесва това? Колко сладко ще го пием! Бягай, моме, аз мога да доя по-добре от теб. Искам да седна под сянката на тези дървета. Бягай отче, не ме спирай… Дайте ми мляко, аз съм беден моряк. Не мога да ви платя млякото. Бягай оттук!

Нещастният се освободи от ръцете на Менард и се хвърли смеейки се в страшната вода. Акулата се стрелна мигновено и го завлече в дълбочините. Пасажерите на „Капитанът“ затвориха очи и закриха лицата си с ръце.

След малко Емил фон Пикардин предложи:

— Хайде да се помолим!

Всички паднаха на колене и се помолиха на всемогъщия да ги пази и избави от ужасните мъки на глада. След това принц Наполеон и Менард се отправиха към Копер и го отстраниха насила от трупа на Том. Кръвожадният човек беше започнал да къса месото на умрелия и да яде мозъка му.

За да не се повтори тази страшна картина, Менард и Пикардин вдигнаха трупа на Том и го хвърлиха в морето, където лакомите акули го изядоха.

Настъпи тринадесетият ден.

В лодката имаше втори мъртвец. Копер не беше се събудил. Сърцето му се бе пръснало и смъртта го избави от страданията. Менард и принц Наполеон бяха толкова отслабнали, че не можеха да се вдигнат. Баронът и Херманса седяха до кормилото и си приказваха тихо.

Младата жена понасяше с по-голяма твърдост страданията, отколкото грубите мъже. Емил й показа как трябва да се управлява лодката и я остави при кормилото. Самият той беше толкова отслабнал, че трябваше да си почива.

— Господин бароне — увери го Херманса с отслабнал глас, — ще сторя всичко, каквото ми заповядате.

Емил фон Пикардин се чудеше на тази жена. Ако образът на Павловна беше пленил душата му, Херманса можеше да събуди у него най-силната любов.

Той обичаше толкова горещо хубавата си Павловна, че живееше само за нея. Въпреки че бе отдалечен на хиляди мили от красивото момиче, нейният образ непрестанно се явяваше пред него. Нещастният младеж мечтаеше денем и нощем за любимата си и не мислеше за собствените си страдания.

Към обяд Емил погледна към морето и видя близо до носа на лодката залепнали няколко миди. Той се взря още веднъж, за да се увери, че не беше се измамил и после извика силно.

— Миди, миди! Вижте, тук са се залепили няколко миди!

Баронът откъсна няколко от тях и ги показа на нещастниците. Не бяха истински миди, а някакво подобие.

Те ги отделиха с нож, отвориха ги и погълнаха лакомо съдържанието им. Безгръбначните животни бяха дебели колкото палеца на мъж и вкусни като орехи.

След час нещастниците се радваха на по-голямо благодеяние. Малкото петно, появило се на хоризонта, се бе превърнало в тъмен гигантски облак. Най-после няколко капки паднаха върху жадните същества.

Заваля и намокри измъчените тела на нещастните бегълци. Ситен, прохладен дъждец, който Бог им изпрати.

Всички стояха мълчаливо в лодката и гледаха към тъмния облак, като че ли очакваха от него избавлението си. И наистина, в следния миг заваля проливен дъжд.

Нещастниците тържествуваха и наредиха всичките си съдове, за да ги напълнят с дъждовна вода. За късо време напълниха двете бъчви и другите съдове. Пиеха до насита хладната вода и се смееха и плачеха от радост. Бог ги беше избавил от най-страшната мъка — от жаждата. Те бяха щастливи, въпреки че се намираха сред океана — гладни, безпомощни и оставени на произвола на съдбата.

— Но какво е това, което се мята по вълните?

— Не е ли пън?

— Херманса, насочи лодката към плаващия предмет — извика Емил на младата жена.

Херманса го послуша и когато лодката се приближи до плаващия предмет, баронът се наведе, хвана го с двете си ръце и го изтегли с радостен вик.

Беше морска костенурка. Явно беше млада и неопитна и бегълците успяха да я уловят.

Това беше голям Божи дар за изгладнелите нещастници. Тежеше най-малко шест килограма. Разчупиха един стар сандък, запалиха огън, сложиха костенурката в голямо гърне, свариха я и после се нахраниха. Беше царско ядене за клетниците, изнемощели от глад.

На четиринадесетата нощ пасажерите на „Капитанът“ спаха превъзходно, тъй като не страдаха нито от глад, нито от жажда.

Денят настъпи и разкри безкрайния океан, върху който лодката изглеждаше като тресчица.

Към обяд морето стана съвсем зелено.

Херманса извика с радостен глас:

— На върха на мачтата ни има птиченце.

— Ура! Приближаваме се към сушата — извика Пикардин. — Бог скоро ще ни избави от страшните мъки и от ужасната неизвестност.

— Това е кълвач — каза Менард, като показа красивото шарено птиче.

Едва ли някога някъде някоя птица е била посрещана с по-голяма радост и сърдечност, отколкото този кълвач, който донесе първото известие на бедните бегълци. Приближаваха се към сушата.

Когато птичето си почина, то се вдигна във въздуха и хвръкна на северозапад. Менард промени курса на лодката и я отправи в същата посока.

Един час преди да залезе слънцето, Херманса обяви на другарите си, че вижда нещо на хоризонта. Очертанието ставаше все по-ясно, но беше трудно да се определи точно какво е.

Пет минути преди да залезе слънцето бегълците определиха предмета. Беше високо самотно дърво. Стъблото му беше право, само върхът му беше разклонен.

Херманса беше толкова развълнувана от тази картина, че падна на колене със сълзи на очи. И тримата мъже заплакаха от радост и благодариха на Създателя, задето ги беше избавил от смърт.

След като се бяха лутали четиринадесет дни, след като самотниците не бяха виждали две седмици нищо друго, освен вода и небе и след като бяха преживели глад и жажда, те изведнъж забелязаха една самотна палма сред Атлантическия океан.

— Суша. Ето там трябва да има суша!

Слънцето залезе. Непрогледна тъмнина забули морето и нещастниците бяха принудени да чакат сутринта, преди да се приближат към неизвестната страна. Те добре знаеха, че където има морски бряг, там има скали, които можеха да потопят лодката.

Нито един от пасажерите на „Капитанът“ не спа тази нощ. Бяха се хванали за ръце и говореха за тайнствената страна, към която ги водеше божието провидение.

Какво имаше в тази страна? Как се казваше? Какво криеше във вътрешността си? Щастие или нещастие за бедните страдалци? Нови опасности ли, нови страдания ли, нови изпитания ли?

На тези въпроси щеше да отговори утрешният ден.

2.

В голямата фабрика за брилянти, златни и сребърни предмети на фирмата „Бернард и синове“ в Париж беше шумно както винаги. Дългата огромна зала на голямото здание беше пълна с работнички, на които работата беше да полират изработените сребърни предмети. Те им придаваха гланц и блясък.

В помещението работеха около осемдесет жени и момичета. Те седяха около дълги дьсчени маси. Пред всяка работничка имаше по една кошничка, в която сутрин получаваше сребърните предмети, а вечер ги предаваше готови.

Работеха безспирно и въпреки че говоренето им бе забранено, приближаваха глави една до друга и бъбреха тихо, но разгорещено.

Тези бледи същества, от чийто труд се издържаха техните семейства, имаха доста неща да си кажат. Бедните донасяха в неприветливата работна зала своите преживявания през малкото свободно време или през свободния неделен ден и си ги разказваха една на друга радостно или тъжно.

Обикновено говореха на една и съща тема: Обожателят — хубавият любовник — бъдещият съпруг! Единият бил много въздържан, другият бил много свободен в отношенията си. Една се оплаква, че любовникът й изневерил, а друга с разгорещено сърце разказва, че можела да води своя за носа.

— Колко весело прекарахме миналата неделя…

Една от тях, облечена в новата си рокля, беше предприела чудесна разходка в Булонската гора, другата била на някакъв бал, третата прекарала във весела компания в ресторант.

При изтриването и излъскването на сребърните предмети можеше да се мечтае и фантазира, да си спомня за всичко, от което човек получаваше облекчение.

Две от работничките на фирмата „Бернард и синове“ мислеха за съвсем други работи през работното време. Това бяха Ева и Павловна.

Когато Ева изтриваше внимателно сребърната лъжичка, тя си спомняше за баща си. О, тази печална среща в двореца на Мирович, където беше изненадана от кражбата на Мъртвешката глава.

Дали бе постъпила честно, дето не бе се погрижила за своя баща, който беше покварен, долен крадец, убиец и тя не желаеше да диша същия въздух с него и неговите хора? Дали хората щяха да оправдаят такава дъщеря, която не се интересуваше от съдбата на баща си?

Ева избърсваше скришно сълзите по страните си. Когато всички деца гледаха с радост своя баща, тя трябваше да се отвращава от него.

Тези мисли безпокояха Ева.

Павловна мислеше за Емил. От ден на ден нейната тъга ставаше все по-голяма и скръбта за любимия, когото мислеше за мъртъв, не пропускаше радостен лъч в душата й.

Имаше един мъж, обаче, който искаше да я накара да забрави душевните си мъки — Марсел Бернард, младият съдружник на фирмата.

Преди две години, той се бе оженил но желание на баща си за една много богата банкерска дъщеря. Не искаше заради една жена да развали кариерата си. Но твърде скоро се беше наситил на удоволствията и веселията, които му предлагаше обикновената любов. В Павловна този покварен мъж виждаше рядък случай за по-изтънчено наслаждение. Освен че беше красива и млада, тя бе непокварена и невинна.

Колкото по-нечист биваше развратникът, толкова повече чувстваше влечение към непокварената моминска душа.

Марсел Бернард скоро разбра, че Павловна беше самостоятелна и се възмущаваше при всяка закачка от негова страна. Той се мъчеше да я омагьоса със силата на парите си, но и с това не успяваше. Павловна имаше броня, през която не можеше да мине такава стрела. Всичките златни и метални стрели, отправени към нея, падаха пред краката му с изпочупени върхове.

Тази броня беше вярната любов, която тя изпитваше към Емил фон Пикардин. Тайната й беше неизвестна на Марсел и той търсеше причината другаде. Реши, че неразделното й приятелство с Ева е причина за неосъществяването на неговия план. Затова реши да раздели двете приятелки.

Пословицата казва: „На когото ям хляба, на него ще пея песен“. Ужасна е тази пословица за някои работнички! Колко нещастни и невинни момичета изгубват своята младост и щастие! Всички нямат смелостта да захвърлят работата и да гладуват, когато откажат да дадат желаното на господаря си. Повечето от тях се покоряват! Нали трябва да се живее!

Безброй тайни остават скрити зад стените на фабриката. Колко често тия тайни биват изтръгвани от сърцата на нещастните измъчени работнички!

Звънецът удари и оповести, че във фабриката „Бернард и синове“ започва обедната почивка. Работничките излизаха на групи из двора, където пролетният полъх съживяваше новите листенца на дърветата.

Ева и Павловна се разхождаха под ръка. Те страняха от другите работнички, тъй като неизвестно защо другарките им не ги обичаха. И те чувстваха нужда да излязат и да подишат чистия въздух, да се порадват на пролетното слънце, но край когото и да минеха, когото и да срещнеха, всички ги гледаха подигравателно и си шушукаха. Сегиз-тогиз се чуваха разговори, които се отнасяха за Павловна.

— Не ще мине много — каза една бедна блондинка с остър нос — и госпожица „Юфтова кожа“ ще почне да се вози в екипажи, украсена с големи диаманти на ушите и пръстите.

Под „Юфтова кожа“ се разбираше Павловна, защото юфтът се приготвяше само в Русия. Затова и работничките я наричаха с това име.

— Госпожица „Юфтова кожа“ е много нежна и елегантна — каза друга, доста възрастна работничка. — Нали знаете, че господин Марсел обича нежното и елегантното, докато е още ново…

— А употребената любовница я захвърля настрана — процеди друга.

— Да, деца — обади се хубава брюнетка със светнали очи и стройно тяло, които показваха, че в нея тече гореща и страстна кръв, която не може да обуздава. Произхождаше от Женева и всички работнички я наричаха „Буйната швейцарка“. — Такава руса мома е нещо особено. Може би господин Марсел ще се излъже. Има в Русия мъже, които не ще погледнат Павловна. Рускинята се държи така, че винаги когато я молят за една целувка, тя отказва.

Павловна бързо пусна ръката на приятелката си, побледня и със светнали от гняв очи застана пред стройната брюнетка:

— Чух, че изговорихте името ми — задъхано изрече тя, — и то придружено с безсрамна лъжа!

— Не ви ли харесва казаното — запита шеговито швейцарката. — Истината понякога е горчива.

— Пазете се да не наскърбявате хората — продължи Павловна, без да обръща внимание на умоляващите погледи на Ева. — В Париж има съдии, които наказват ония, които обиждат незаслужено.

— Чувате ли, деца — изкиска се швейцарката, — госпожица „Юфтена кожа“ се държи нависоко, като че не знам, че е приета във фабриката по желанието и благоволението на господин Марсел. Разбира ли тя нещо от нашата работа?

— Нищо! — извикаха всички в хор.

— Интересно е да знаем с какво се е занимавала по-рано — продължи буйната швейцарка. — Навярно пак с това, което тук й даде хляб и пари. Вижте, момичета, тя е такава жена, която нищо не разбира от работата ни и отнема последната троха от ръцете на честните работнички и то само затова, защото има красиво лице и умее да се докарва пред мъжете.

— Нищожно, подло и мръсно същество!

При тези думи Ева пламна, спусна се и удари две плесници на буйната швейцарка.

Ръката й се изписа на страните на шегобийката. Ева се уплаши.

Между работничките се вдигна глъч. „Буйната швейцарка“ отново се спусна върху противничката си, като извади от джоба си чорапена кука.

— Ще ти избода очите — извика тя на Ева, — твоите и на рускинята, заради която ме удари. Ще разберете вие двете коя е „Буйната швейцарка“.

Брюнетката се нахвърли като граблива птица върху Ева.

— Стой, назад — чу се мъжки глас.

Между дърветата, където се разиграваше тази неприятна сцена, се зададоха двама мъже — стар и млад.

Старият господин, облечен в черно, носеше лента на почетния легион на гърдите си. Той беше дребен, с бръснато лице, с бяла коса. Изражението на лицето му бе гордо, умно и добродушно. Този мъж бе Симон Юлий Бернард, основателят и първият шеф на фирмата. С него вървеше синът му Марсел, облечен елегантно както винаги, обаче смутен от сцената, която баща му не трябваше да види, нито да чуе, тъй като;в центъра на кавгата беше неговият син.

Появяването на двамата мъже, особено на стария, прикова на местата всички работнички. „Буйната швейцарка“ остана с куката в ръка до Ева.

— Хвърли куката — заповяда старият Бернард. — Нима искате да се случи нещастие?

Швейцарката скри куката и измърмори:

— Тя ме би, трябва ли да търпя?

— Добре е сторила, че те е набила — каза сърдито господарят. — Чух и видях всичко. Ти си зла и тъпчеш с краката си честта на другите. Ти обиди и сина ми, но за това не ще те накажа, защото той стои толкова високо, колкото ниско е твоето дърдорене. Но за това, което каза за това младо момиче — той посочи Павловна, — ще получиш заслуженото. Уволнена си от работа. Нека управителят на фабриката ти направи сметката и кантората да ти заплати.

Швейцарката стана бледа като стена. На лицето й се изписа злоба и гняв. Останалите работнички се тълпяха уплашени назад. Фирмата „Бернард и синове“ плащаше редовно на работниците си и уволнението беше рядък случай.

— Защо се бавите още? — каза сърдито старецът.

— Не чухте ли, че сте уволнена?

Швейцарката сложи ръце на гърдите си, застана насреща и втренчи нахалния си поглед в Марсел. Той се оказа в неловко положение и за да прикрие смущението си, започна да засуква мустаците си.

Старият Бернард искаше да покани още веднъж швейцарката да напусне двора, когато Павловна се освободи от прегръдките на Ева и застана умоляваща пред стария фабрикант.

— Господин Бернард, простете й — помоли тя с нежен глас. — Много съжалявам, че тази работничка е принудена заради мен да напусне работата си и да остане без хляб. Моля ви, простете й…

Старият Бернард я изгледа изненадан. Той помилва лицето й с бащинска нежност.

— Вие имате благородно сърце, дете мое. Сега разбирам защо ви ненавиждат другите работнички. Съжалявам, но не мога да изпълня желанието ви. Това, което веднъж Симон Юлий Бернард каже, трябва да се изпълни, било то за добро или за зло.

Една коварна усмивка се показа на устата на швейцарката, която прекъсна думите на стария фабрикант.

— Марсел, ти ме изхвърляш засрамена и унижена! Защо не разкажеш на баща си, че и аз бях някога твоя любовница? Да, да, тогава бяха весели времена, а когато почнах да ставам по-тъжна, по-замислена, защото не можеше вече да се скрие, ти помниш, нали, Марсел, тогава ме заведе при Красцинска, при…

— Клетнице, ти лъжеш — извика Марсел с дрезгав глас.

Старият Бернард отвратен обърна глава. Той даде знак на портиера, който минаваше през двора.

— Изхвърлете тази лъжкиня на улицата — заповяда той. — И ако това пропаднало момиче си позволи да злослови против фирмата ни или против шефа, ще я повикам да отговаря пред съда. Там ще си получи заслуженото.

— Да, ще говоря — извика швейцарката. — Дайте ме под съд. Аз ще доведа Красцинска за свидетелка.

Разгневената брюнетка щеше да продължи да говори, но портиерът я улови и я избута на улицата.

— Момичета, на работа! — извика старият Бернард. — Марсел, ела с мен.

Той кимна любезно на Павловна и Ева, обърна се и се отдалечи, последван от сина си.

Марсел искаше да се отдели от баща си, но той го покани да влезе. Младият мъж го последва смутен. Старецът заключи грижливо вратата и седна до писалището, на което беше работил цели четиридесет години. След това изгледа сериозно Марсел.

— Чу ли какво говореше това развратно момиче — запита той.

— Да, татко, нали бях там.

За да прикрие смущението си, младият мъж запали цигара.

— Какво ще кажеш за това?

— Нищо, татко, само, че това нахално момиче е измислило всичко.

— Това и очаквах да кажеш, синко. Ти като ценен човек не трябва да се унижаваш. Трябва да искаш удовлетворение за нанесена обида.

Марсел се сепна.

— Коя е, каква е тази госпожица Красцинска — продължи старият Бернард, без да види смущението на сина си. — Нали тя каза, че си я завел при тази жена?

— Не слушах, татко, всичко, което дърдореше, и не обърнах внимание на думите й — смути се още младият мъж.

— Аз пък слушах с внимание, не изпуснах нито една дума.

Казвайки това, старият Бернард извади книга от чекмеджето и я запрелиства внимателно. Това бе адресната книга на Париж.

След малко я затвори с разтреперани ръце и рече:

— Красцинска е акушерка и живее на улица „Мадона“. Трябва да я призовеш за свидетелка и тя трябва да се закълне, че никога не те е виждала. Още днес ще отида при нея.

— Не е нужно, татко — скочи на крака Марсел. — Смятам, че е достатъчно, като ти казвам, че не познавам тази жена. Ти придаваш на работата по-голяма важност, отколкото заслужава.

Старият Бернард стана бавно, облегна се на масата и погледна сина си строго и укорително.

— Нима не е важно за теб, когато калят честта ти? — запита той. — Много съжалявам, Марсел, че си толкова мекушав. Освен това имам и други основания да не съм доволен от теб.

Марсел побледня. Той знаеше, че нови укори ще се струпат върху главата му.

— Известно ти е — смръщи се старият господин, — че поради разклатеното си здраве трябваше да прекарам последните осем месеца в Италия и Испания. Вчера отворих търговските книги и за моя голяма изненада, ако щеш и уплаха, установих, че много лошо си стопанисвал капитала.

— Татко, смятам, че не съм твой слуга — прекъсна го Марсел. — Аз мисля, че съм твой съдружник.

— Да, наистина, обаче никой съдружник няма да изтегли в отсъствието на другия голяма част от капитала.

— Това не съм сторил.

— Да ти покажа ли твоя личен разход? В разстояние на осем месеца ти си изтеглил от касата не по-малко от двеста хиляди. Желаеш да разсипеш фирмата ли?

— Но „Бернард и синове“ се държи здраво, нищо не може да й се случи…

— Да, държим се — отвърна Бернард гордо, — и ще се държим дотогава, докато моите очи гледат. Обаче двеста хиляди са много пари и ощетяват фирмата. Освен това открихме кредит на несъстоятелни хора и загубихме много. Тези пари, които ти изхарчи, можеха да заместят загубата. Какво направи с тези двеста хиляди? Просто се чудя къде си ги изхарчил! Твоята жена е добра домакиня и съм сигурен, че за домашни разходи не са отишли повече от петнадесет хиляди. Или играеш на карти, което не е достойно за един търговец, или пък издържаш някоя държанка, която не прилича на един честен мъж.

Марсел мълчеше. Укорите на баща му бяха справедливи.

— Да оставим това сега — седна старият Бернард. — Възможно е да си имал да плащаш стари дългове. Обаче, за голяма моя радост, нашият магазин за брилянти на улица „Опера“ много се е замогнал. Според книжата имаме доста голям капитал в диаманти и златни вещи. Ако не се лъжа, те възлизат на около два милиона франка.

Марсел се изчерви. Дълбока бръчка се появи на гладкото му чело, а погледът показваше страх и неувереност.

— Тези дни ще посетя нашия магазин на улица „Опера“. Мисля, че е необходимо.

— Ти можеш винаги да дойдеш, татко. Последните думи се изтръгнаха с мъка от бледите устни на Марсел. Той стана, наметна палтото си, като стоеше с шапка в ръка пред стареца.

— Довиждане, татко, файтонът ме чака — отивам в магазина. Днес ще имам важни клиенти, които още вчера ми съобщиха, че ще дойдат.

Той се упъти към вратата, но изведнъж се спря и се обърна към баща си.

— Извинявай, татко, добре, че се сетих. В нашия магазин на улица „Опера“ има нужда от продавачка. Как се казваше момичето, което оскърбиха днес… ах, да, Павловна. Мисля, че тя е честно момиче и може да й се повери тази длъжност. Ако си съгласен, изпрати я още днес.

— Добре, че ми напомни — кимна старият. — Ние сме длъжни да подобрим положението на това момиче, понеже тук го третират лошо. Като продавачка в магазина за брилянти ще бъде по-добре, а ще има и по-добра заплата.

Марсел се ръкува с баща си и излезе, като едва прикри радостта си. Павловна беше разделена от Ева и предадена в негови ръце.

Той се качи на файтона като си тананикаше някаква оперетна мелодия, седна на коприненото седалище, като забрави всичките грижи, които му бе създала швейцарката.

Павловна зае новата си длъжност на другата сутрин. Тя прие с радост. Радваше, се че се бе отървала от неприветливата задушна фабрика и че щеше да получава не по-малко от 60–100 франка, но мисълта, че не ще вижда Ева по цял ден, притискаше гърдите й.

Ева се радваше, че приятелката й с новата длъжност се избавя завинаги от подигравките на другите работнички, които я обиждаха и оскърбяваха.

И двете не можеха да допуснат, че това беше направено нарочно, защото старият Бернард сам й предложи тази работа.

Младото момиче стана продавачка в блестящия магазин на улица „Опера“, който бе пълен със скъпи диаманти и красиво изработени златни предмети. Навсякъде светеше. Най-видните семейства от аристокрацията влизаха в него.

Павловна се чувстваше добре. Учтивият тон, с който се говореше винаги в магазина, разговорите с образовани и възпитани клиенти, всичко това по-добре отговаряше на възпитанието на Павловна, отколкото работата й във фабриката между грубите, невъзпитани работнички. Освен това младият шеф не й досаждаше с нищо. Марсел даже не я поглеждаше. Павловна благославяше часа, в който я бяха назначили на тази хубава работа.

На четвъртия ден от назначението й младият шеф я повика в кантората си, която се намираше в едно и също здание с магазина.

— Госпожице Павловна — посрещна я той, — вие трябва да направите една поръчка за магазина. Госпожа Легуве, една почтена жена, която живее на улица „Наполеон“ № 57, желае да си избере пръстен, затова вземете тази кутия с пръстените и идете у тях. Тя ще си избере, който й хареса. Не бързайте много, защото едва в три часа ще може да ви приеме.

Павловна взе кутията с пръстените и някои други поръчки. Марсел се залови да пише на писалището си и тя излезе от кантората. След като се приготви, се качи на омнибуса и замина за улица „Наполеон“.

Момичето стискаше кутията с ръцете си. Трепереше да не се случи нещо с поверените й скъпоценности.

Най-после пристигна пред къщата на госпожа Легуве. Без да знае и без да предчувства, Павловна влизаше в същата къща, в която нейният баща беше прекарал най-ужасните си часове.

Павловна позвъни.

Просто облечена жена посрещна момичето.

— Фирма „Бернард и синове“ ме изпраща при вас — каза Павловна, след като поздрави. — Госпожа Легуве искала да си избере пръстен от тези, които съм донесла.

— Добре — каза високата жена, — влезте, госпожа Легуве ви чака.

Тя заведе Павловна на първия етаж.

— Заповядайте,влезте — показа й тя една от вратите, — госпожата ви очаква с нетърпение.

Жената се обърна и слезе по стълбите.

Павловна похлопа на вратата, на същата врата, зад която нейният баща фалшифицираше банкнотите. Чу се тихо „влез“.

Тя отвори и влезе. В същия миг две силни ръце я прегърнаха и притиснаха страстно. Ръка повдигна воала й и махна кожената шапка от главата й. После две горещи устни се впиха в нейните.

— Най-после си моя — изрече треперещ мъжки глас.

Уплаши се страшно, отвори разтреперана очи и погледна мъжа, който я притискаше горещо до гърдите си. Отново затвори очи.

— Загубена съм — помисли си тя.

Павловна беше в ръцете на своя шеф Марсел Бернард.

Тя беше с него в чужда къща. Измамена, тя бе попаднала в ръцете му.

Бедна Павловна!

Бедни Емил фон Пикардин!

3.

Параход „Ла глоар“ плаваше бавно и спокойно се приближаваше към пристанището на Каена.

На острова беше чудесен пролетен ден. Слънцето грееше, златните му лъчи трептяха над земята и си играеха по блестящите оръдия, които стърчаха около града.

Множество народ се бе събрал на пристанището. Погледите на хората бяха отправени към очаквания параход със затворниците, които бяха осъдени да живеят на тази нещастна земя.— Цяла рота войници чакаха на брега да приемат престъпниците.

Жителите на Каена трябваше да чакат доста, докато удовлетворят любопитството си. Телие и още двама моряци доплаваха с лодка до брега. Бившият помощник-капитан, а сега — капитан, беше сериозен и едва отговаряше на зададените му въпроси. Той се отправи към къщата на губернатора на Каена, господин Грефин, и остана около час при него. После се показа от балкона и замаха с кърпата си към пристанището. Това беше нареждане да бъдат доведени затворниците.

След половин час лодката на „Ла глоар“ плаваше за втори път към брега с осем моряци и двама пленници: капитан Драйфус и отпадналия Мирович.

Нещастниците бяха така оковани във вериги, че едва можеха да мърдат. Изтерзани, изтощени от мъчителния път, те едва пристъпваха. Бедните, трябваше да минат край множеството на пристанището. Жителите на Каена гледаха с безразличен поглед новите затворници. Никакво съжаление, нито пък укор се четеше в очите им. Те бяха привикнали на такива сцени и всяко чувство на съжаление у тях беше притъпено.

Драйфус забеляза, че повечето от жителите на Каена имаха в ръцете си отворени тефтерчета или пък хартия и молив. От думите, които дочу, разбра причината.

— Хей, друже Панталон — извика слаб мъж на дебелия си съсед, — колко време мислиш, че ще остане този тук на това тропическо слънце?

Казвайки това, той посочи Драйфус. Дебелият го изгледа внимателно, както се преглежда болен кон.

— Този млад човек изглежда здрав — каза той на слабия, — давам му четири години.

— Аз пък се обзалагам, че не ще изкара толкова дълго и че най-много за три години ще свърши и акулите ще го изядат.

— Да се хванем на бас за триста франка, съгласен ли си?

Слабият махна с глава в знак на съгласие и го отбеляза в тефтерчето си.

— А какво мислиш, майстор Панталон, за другия стар човек — продължи той, като сочеше Мирович, — мисля, че не ще изкара повече от дванадесет месеца.

— Какво говориш — изсмя се Панталон. — старецът е кажиречи умрял. Басирам се на петстотин франка, ако пожелаеш.

— Басът е направен и ако това мършаво животно не живее още след една година, ще ти платя колкото искаш.

Въпреки че Драйфус бе преживял тежки минути, физически и душевни мъки, и въпреки че очакваше най-лошото от тази страна, студени тръпки го побиха като чу тези думи.

— Такива ли варвари населяват тази страна? Още с пристигането на затворниците се обзалагат кой колко ще живее?

Удар от приклад стресна Драйфус и го отвлече от мислите му. Бяха дошли до къщата на губернатора. Тя бе единственото хубаво здание в тази печална страна. Беше заобиколена от двойни редове портокалови дървета. Цветовете им излъчваха чудесен аромат.

Бедните затворници нямаха и минута, за да се любуват на прекрасната природа. Шестима войници поведоха нещастниците към къщата и се изкачиха по стълбата, която водеше към стаята на губернатора. Вратата се отвори и те се намериха пред човека, от когото зависеше съдбата им.

Губернаторът Грефин бе седнал на тръстиков стол. Бе на около петдесет години, слаб, но пъргав мъж. Той нямаше брада, го лицето му имаше дълбоки бръчки. Две студени, безчувствени очи се намираха под рошавите му вежди.

Телие стоеше прав до стола на губернатора.

— Елате по-близо! — заповяда Грефин на затворниците.

Внимателно изгледа и двамата, особено Драйфус!

— Ето ви най-после в Каена — започна губернаторът съвсем спокойно, като искаше огън за пурата си. — Знаете, че не ще напуснете това място докато сте живи. Не бъдете глупави да мислите, че някога ще можете да се освободите. Който и престъпник да дойде тук, по-добре да се счита за мъртъв. Да се литне е невъзможно… Вярвам, че сте видели оръдията на крепостите. Тези оръдия мерят далече и гранатите ще ви достигнат, ако ще да сте на пет мили в морето. Колкото до плуване — съвсем е немислимо. Тук морето е пълно с акули, освен това тропическата треска може да ви съкрати живота… Разбирате, нали, че да се измъкнете през морето е невъзможно. Още по-мъчно и опасно е бягството по суша. Ако погледнете през прозореца, ще видите безкрайна гора. Никой смъртен не може да премине през нея. Там живеят тигри и други зверове, които изглежда са много гладни. Най-страшни са блатата. Денем и нощем от тях се издига смъртоносна мъгла, която умъртвява пътниците. Някои от тези блата са покрити със зелени растения, които изглеждат като килим. Но който седне на този килим, потъва в блатото. Ако не се задуши веднага, бива нападнат от най-опасните отровни змии и става тяхна жертва. Не мислете, че ви говоря невероятни работи. Ако някой иска да се увери, нека опита. И така, приятели, мисля, че ви убедих, че който дръзне да избяга оттук, трябва да е побъркан. Това, което ви казах, трябва да го помните винаги. Със стъпването на тази земя и с предаването ви при мен, вие все едно, че сте живи заровени. Не желая нищо да ми казвате, тъй като вече нямате нищо за казване. За света сте умрели, а за нас сте неми!…

Този човеколюбив господин, който през целия разговор не мръдна от мястото си, натисна звънец, който се намираше на малка масичка до него. Висок, едър мъж с почерняло лице и с остра брада влезе в стаята.

— Сложете на тия затворници нашата фабрична марка — нареди Грефин — и след това ги закарайте на Дяволския остров. Мурильо е уведомен и ви очаква.

Човекът кимна с глава и двамата затворници го последваха.

Заведоха ги в подземието на къщата. Там имаше желязна печка, нагорещена до червено. Срещу нея се намираше стол с половин гръб. Дебели въжета висяха от стола до земята.

На другия край на помещението имаше вана с душ. Трима слуги, които не можеха да се сравнят по сила с едрия мъж, очакваха затворниците. Те махнаха веригите на Драйфус и Мирович и ги накараха да се съблекат съвсем голи.

Най-напред хванаха Мирович и го накараха да седне на стола. Нещастният изтощен мъж не се противи. Той гледаше с втренчени очи към Драйфус, който се намираше на другия край на зимника, като че ли го питаше с поглед какво ще правят с него.

Слугите вързаха здраво ръцете и тялото на нещастника за стола. После дебелият мъж отвори нагорещената печка и извади особено нажежено желязо. Когато прислужникът го издигна, Драйфус видя, че приличаше на буква К. Той разбра всичко. Буквата К означаваше Каена. С нея се дамгосваха затворниците. Това бе знак на срама, който никога не можеше да се заличи. Значи тук, в Каена, още съществуваше този обичай, който беше отдавна забранен в „цивилизована“ Франция.

Двамата се втурнаха към Мирович и натиснаха главата му. После дебелият мъж приближи към него и натисна с ръка зачервения печат върху дясната плешка на полумъртвия Мирович.

Силен вик излезе от гърлото му. Неприятна миризма на изгоряло месо изпълни сумрачното пространство.

След десет секунди шишкавият мъж вдигна печата от плешката на нещастника. Мирович изгуби съзнание.

Мъчителите го освободиха от въжетата, сложиха го във ваната и пуснаха студения душ над него. След това заведоха на стола Драйфус.

Той седна спокойно, но вътрешно напрегнат. Това, което предстоеше, засягаше преди всичко честолюбието му.

Какво щеше да каже неговата Херманса, ако някога се съберяха пак и тя видеше този неизличим белег на срама? Какво ще помисли детето му, неговото момченце? Можеше ли то да обича такъв белязан с печат баща?

Горчива усмивка се появи на лицето на Драйфус. Защо мислеше за това, кой знае дали някога ще се върне при тях…

Може би неговата Херманса се намира сега в по-добър свят? Може би тя почива на дъното на океана? Нали той се раздели с нея, като я предаде на другарите си по съдба.

Ужасна болка прекъсна мислите на Драйфус. Струваше му се, че хиляди ножове бодяха тялото му.

Свърши се. И той беше белязан.

Драйфус не издаде никакъв вик. Той само прехапа силно устните си, така че кръв потече от тях. Мъчителите го изгледаха учудени. Никой от затворниците, които са минавали през тази машинка за горене на месо, не беше се държал толкова твърдо както Драйфус. Тази операция винаги беше съпроводена от викове, писъци и изгубване на съзнание.

Когато развързаха въжето, Драйфус стана сам и влезе във ваната.

Затворниците изтриха телата си с грубо платно, дадоха им да облекат дрехите, които щяха да носят завинаги. Те се състояха от обувки, вълнени ризи, сиви платнени дрехи и гъбена шапка, каквато носеха на острова.

След това им дадоха да ядат. Въпреки че храната беше лоша, Драйфус я изяде с голям апетит. Той бе отпаднал и трябваше да се подкрепи. Освен това студената баня подейства освежително върху тялото му. Драйфус почувства, че силите му се връщат.

Към пет часа след обяд закараха затворниците с лодка на Дяволския остров.

На около две мили от Каена се намират три островчета, наречени Острови на спасението. Откривателите на тези острови им бяха дали това название с горчива ирония. На тези пусти острови, на които нямаше нищо друго, освен голи скали, пропасти и тропическо слънце, което изгаряше всичко, не можеше да се намери спасение. Всеки от тях има свое име. Първият се казва Княжески остров, вторият — Йосифов остров, а третият, най-страшният, се нарича Дяволски остров.

Първото впечатление на Драйфус беше, че там не можеха да живеят хора. Въпреки това, той видя осем полусъборени колиби, построени върху каменистата местност.

Мирович и мъжът на Херманса слязоха на този остров. Очакваше ги пъргав мъж с широки гърди, среден на ръст. Жълтото му лице, черната му коса и мустаци, подвижните му тъмни очи показваха, че е испанец. Този мъж се казваше Мурильо, той беше главният надзирател на Дяволския остров. Носеше няколко револвера и ками, затъкнати в кожения му колан. В ръката си имаше камшик от рибена кост.

— Напред, безсрамници — посрещна той затворниците, — напред по брега нагоре, аз ще ви заведа там, където заслужавате.

Камшикът изплющяваше най-вече по гърба на Мирович, който не можеше да изкачва бързо стръмнината.

Силното слънце напичаше главите им. Когато дойдоха до една от колибите, Мурильо извика високо:

— Лебодене, Розе, къде сте! Имате работа! Вратата се отвори и двама мъже, навярно негови прислужници, излязоха навън. Те изглеждаха смутени, като че са спали, когато Мурильо ги извика. Бързо и без да продумат, се присъединиха към шествието.

Щом слязоха на брега, Мирович и Драйфус бяха разделени. Нещастният изнемощял Мирович цял се разтрепера. Той прегърна Драйфус и насила го отделиха от него. Не можеше да си представи какво ще прави, когато му отнемат последната утеха — Драйфус. Ако бяха заедно, щяха взаимно да споделят мъките си и щеше да им е по-леко. Камшикът от рибена кост, евангелието на Дяволския остров, плющеше по гърба му.

— Ти нямаш вече никакви желания, ти трябва с всичко да се съгласяваш, без да се оплакваш и нищо да не очакваш, освен смъртта да дойде, за да те освободи.

Драйфус видя как един от служителите блъсна Мирович в една от колибите. Него заведоха в друга.

Тя бе дъсчена и приличаше на американските затвори. Цялата колиба се състоеше от една стая. През единствения голям прозорец можеше да се види морето. Мебелировката се състоеше от маса, стол и грубо легло.

— Можеш да спиш — позволи Мурильо на затворника.

Драйфус се отпусна на коравото легло.

Мурильо даде нареждания на слугата и излезе. Другият пазач седна на прага и застина.

Бедният затворник затвори очи. Той лежа часове в полубудно състояние.

Вълните шумяха навън, а влажният въздух влизаше през прозореца на хълма. Безброй комари летяха неуморно. Тези малки кръвопийци нападнаха новата си жертва и забиваха жилата си в тялото на нещастника. Смучеха кръвта му, мъчеха го, но Драйфус не чувстваше нищо. Мисълта, че се намира на последното стъпало на своя живот, съзнанието, че е самотен, изоставен върху един камък сред морето и че скоро ще трябва да се прости с живота и то далече от тези, които обича и които го обичат, ужасно го тормозеше.

— Дяволски остров — шепнеше затворникът, — сега се уверих, че заслужава това име.

Най-сетне парещите очи на Драйфус се затвориха.

Мъченикът на Дяволския остров се унесе в неспокоен сън.

4.

Слънцето се издигаше като голяма златна топка над океана и бавно се отправяше към небосвода. В малката лодка, която бегълците бяха нарекли „Капитанът“, седяха четирима души, изпълнени с радост и благодарност към Бога.

Те бяха Херманса и тримата й пострадали другари: барон Емил фон Пикардин, принц Людвиг Наполеон и старият моряк Менард.

Настъпилият ден им показа, че се намират близо до красива местност. Пред тях се намираше остров. Те пътуваха цяла нощ без да снемат ветрилата. Островът бе на миля далеч от тях. Помолиха се на Бога да им помага винаги и се посъветваха какво да правят. Менард ги убеди, че трябва да обиколят целия остров, за да видят дали е населен.

Лодката се отправи към северната част на острова. Брегът там изглеждаше вълнообразен и скалист. На около две мили по-нагоре видяха красива растителност.

Островът бе прорязан от множество канали, които образуваха малки островчета. Те бяха обрасли с разкошна растителност и изглеждаха покрити със зелен килим. Красиви свежи листа с кадифен цвят трептяха над водата.

Когато лодката минаваше край една стръмна скала, заобиколена от високи дървета, Херманса извика от радост:

— Вода, тук има бистра, хубава вода за пиене.

Голяма струя чиста вода течеше от една дупка в скалата. Сребърно блестящите струи се устремяваха към подножието на скалите от красив водопад. Той беше образувал голям басейн. Водата го изпълваше и когато преливаше, изтичаше от двете страни в морето.

Радостта на нещастните пътници бе неописуема. Мечтата им бе да стъпят на суша, да наквасят изгорелите си устни, подутите си гърла и разтрепераните си ръце. Тази скала, заобиколена от безброй дървета, и прекрасния водопад, беше само входът към този рай.

Скоро пътниците навлязоха в малък залив. Обширните плажове блестяха в разнообразни краски. По тях се движеха хиляди птички, бели като сняг или пък напръскани с различни цветове.

Бегълците се упоиха от прекрасната зеленина на природата, за която толкова много бяха жадували през двете седмици сред океанския безкрай. Въздухът благоухаеше от аромата на дърветата, които пътниците не можеха още да видят, тъй като бяха заслонени от скалите.

— Нека свалим платната в това благословено пристанище — предложи Менард, — и на гребла да слезем на брега.

След половин час малката лодка се вряза в пясъка. Първи стъпиха на сушата Пикардин и Херманса, а след тях — принцът и Менард.

Те се поклониха на земята, целунаха я и заплакаха.

Когато се огледаха в ясното огледало на залива, се уплашиха от себе си. Едва се познаха. Никога, навярно, морето не бе изхвърляло такива страшни хора на този прекрасен девствен остров. Те не приличаха на живи хора, а на мъртъвци, току-що излезли от гроба.

Скоро изкачиха с немощните си крака зелената височина и се озоваха в палмова гора, която се пресичаше от прекрасна зелена поляна, сред която течеше малка рекичка.

— Това ще е вашата къща, Херманса — извика възторжено Пикардин и показа четири дебели дървета, които растяха до самата река. — Нали е хубаво тук?

— Да, мястото е добро — отвърна Херманса, — но, моля, извинете ме, аз не виждам никаква къща.

— Нима не виждаш основата на стаята? Херманса се огледа и прошепна, почти без глас:

— Сляпа съм. Не мога да видя основите на стаята…

— Работата е много проста — отвърна засмян Емил фон Пикардин. — Тези четири дървета с листата представляват четири стени, а за покрив ще поставим ветрилата от лодката. Менард, принц Наполеон; нека се погрижим най-напред за нашата дама. Щом направим добър подслон за нея и ние, уверен съм, ще намерим място къде да се подслоним.

Емил и принц Наполеон оставиха Менард при Херманса, а те отидоха при лодката. След малко се върнаха с оръжие и с ветрилата. За два часа жилището на Херманса беше готово.

— Сега нека се погрижим за храна — каза Емил. — Менард и вие, Наполеон, можете да начупите няколко палмови клони и да запалите огън, а аз в това време ще отида да потърся нещо за нашите стомаси.

Той взе брадва, нарами кожената торба, в която преди се съхраняваха сухарите, и тръгна на път.

Херманса не желаеше да стои без работа. Тя изнесе всички съдове от лодката и ги изми на реката. После напълни два съда с вода и ги сложи на огъня.

След час Пикардин се върна.

— Колко приятно шушне — посочи той врящата вода. — Мисля, че изпълних дълга си, като донесох богата вечеря.

Младежът остави кожената торба на земята и я изпразни. В нея имаше двадесет лимона, два кокосови ореха и една костенурка. Носеше освен това и една риба и три големи морски рака, които бе уловил между камъните на брега.

Четиримата измъчени пътници се зарадваха неизказано на своите съкровища.

— Сега ще ви покажа моето изкуство — оживи се Херманса. — Какво щастие, че у дома се интересувах от кухнята. В противен случай щях да ви бъда съвсем безполезна. Аз поемам домакинството.

Казвайки това, тя излезе от жилището си и пусна раците във врялата вода. После изчисти рибата.

Бяха избрали принца за помощник и той трябваше да гледа огъня. Нарязаха костенурката на дребни парчета и ги сложиха да врат. От нея щеше да излезе чудесна супа.

— В какво ще ядем, като нямаме чинии? — запита Херманса.

— Имаме чудесни чинии — засмя се Емил фон Пикардин и извади от торбата шест големи черупки, които бе намерил.

— А вилици?

— Вие сте много взискателна — засмя се пак баронът, — не можем ли и ние като арабите да ядем с два пръста? Но почакайте, всички имаме ножове…

Тримата мъже се заловиха да правят вилици. ИздЯлаха дървени клечки и ги изостриха на върха.

Яденето беше готово. Менард и принцът извадиха всичките постелки от лодката иги застлаха. Пред всеки имаше голям лист вместо чиния и по една черупка за супа. Херманса донесе храната. И сега тя не беше лишена от грациозността, с която се движеше из луксозните си стаи в Париж.

Нахраниха се с голям апетит. Супата от костенурка беше великолепна, а рибата беше вкусна и добре изпечена. Кокосовите орехи и лимоните бяха за десерт.

Понеже не искаха да влизат навътре в острова, тримата мъже спаха в лодката, а Херманса в своето жилище.

Щом остана сама, заобиколена от нощната тъмнина, тя почувства страх и я побиха тръпки. Какво ще стане с нея през тази дълга нощ? Дали няма тигри, змии и скорпиони в тази гора? Може би има и други зверове…

Херманса не смееше да мръдне от страх. Едва сега тя разбра в какво опасно положение се намира. Млада жена с трима мъже в една необитаема страна.

Тя гледаше на своите другари като на честни и благородни мъже, но ако тук продължи животът им, нямаше ли да се пробуди у тях желание за жена и какво щеше да стане, ако някой от тях забрави закона за морала и приятелството?

Херманса се разтрепера и закри лицето си с ръце. Ако се разболееше, кой щеше да се грижи за нея, когато наоколо няма друга жена, която да й прислужва?

Всички тези мисли й напомниха за човека, когото беше загубила, и който, може би, бе разделен завинаги от нея.

— Алфред — заплака Херманса. — Алфред, ако беше при мен! Ако имах теб и детето си, бих живяла щастливо, бих ви се радвала. Тогава този остров щеше да бъде рай за мен!

Горещи сълзи обливаха страните й. Най-после сънят надви и Херманса се унесе. Страх, надежда, съмнение, скръб — всичко потъна в сън.

Дълго време се чуваше само тихото шумолене на вълните. Изведнъж близо до жилището на Херманса нещо зашумоля между листата. Светнаха две живи очи. Дали това бяха очите на звяр?

Не, това бяха очите на човек, чието лице не бе човешко. В него имаше нещо диво, демонско, но въпреки това и нещо много печално и тъжно. Той предпазливо мушна главата си между листа. После се наведе над Херманса.

Тя беше заспала облегната на двете си ръце. Гърдите й се вдигаха тихо. Красивата млада жена не беше загубила нищо от привлекателността си през това ужасно пътуване, съпроводено с мъки и тегла. Красивите н нежни форми личаха и под широката моряшка блуза.

Дивакът не се лъжеше, въпреки че Херманса беше облечена в мъжки дрехи; той я изгледа внимателно и после прошепна насмешливо:

— Това не е момче, а жена. Аз не убивам жените! После пак се вгледа в лицето на Херманса и просъска:

— Колко време има, откакто не съм виждал човешки образ? Тази жена е красива, тя трябва да бъде моя.

Дива усмивка се яви на брадатото му лице, после се отдръпна тихо и без шум от Херманса. Изчезна в шубрака и си отиде.

На сутринта Херманса се събуди. Тя стана и се запъти към реката, намери място, където да не я види никой, и се окъпа.

След банята младата жена се почувства чудесно. Когато се върна в жилището си, намери тримата си другари да работят. Баронът беше клекнал при огъня и печеше речен рак. Принцът беше зает с приготвянето на кокосовото мляко. Менард седеше умислен при входа и гледаше земята.

Те закусиха на общата трапеза.

— Госпожо, бъдете така добра и идете да измиете съдовете в реката — каза неочаквано морякът. — Ако не сте свършила със закуската, моля ви, побързайте.

Херманса беше закусила, тя стана, взе съдовете и се запъти към малката река.

Едва се бе отдалечила на десет крачки и Менард неспокоен побутна двамата си другари.

— Ние не сме сами на този остров — каза той тихо. — Мисля, че освен нас има още някакъв човек.

Пикардин погледна учудено моряка: Да не би този старец да е полудял!

Менард разбра значението на погледа му и посочи:

— Вижте стъпките по пясъка! Вчера ги нямаше. Тази нощ тук е идвал някой. И този мъж, както виждате, не носи обуща и има шест пръста на единия си крак.

Тримата нещастници се погледнаха изплашени. В този миг се дочуха стъпките на Херманса.

— Мълчете, за Бога — просъска Фон Пикардин. — Тя нищо не подозира за новата опасност, затова не трябва и нищо да й казваме. Нека този мъж с шестте пръста остане наша тайна.

5.

Луната се издигаше бавно над Белмари, което се намираше между Париж и Версай. Сребърната й светлина се разпръскваше по върховете на многобройните дървета около селото, а лъчите й осветяваха покритата със сняг земя и се създаваше впечатление сякаш бе постлана със сребрист килим.

Млада двойка стоеше на края на гората, близо до ловджийска колиба. Те стискаха ръцете си и се гледаха влюбено.

Момичето, красиво младо същество с руса коса, ни е почти познато. Това е Жоржина, дъщерята на наемателя Кестнер,с която се запознахме, когато намери слепеца Мъртвешката глава в гората и го заведе със своя баща в дома си.

Младежът също ни е познат. Ако беше по-елегантно облечен, а не в тези ловджийски дрехи, високи ботуши и шапка с пера върху тъмната си коса, ако мустаците му бяха по-старателно вчесани и засукани, ако страните му не бяха толкова червени, бихме помислили, че този младеж е Марсел Бернард, младият съдружник на фирмата „Бернард и синове“.

Презимето на този младеж наистина беше Бернард, но собственото му име бе Леон. Това беше братът на Марсел, по-малкият син на стария фабрикант Симон Юлий Бернард.

Те си шепнеха любовни думи, младият Леон все повече притискаше Жоржина към себе си.

— Ти си моя, нали?

— Да, твоя, само твоя, Леон!

— И не ще се откажеш от мен, нали, нищо, че баща ти говори против мен?

— Нищо не е в състояние да ни раздели. Само смъртта може да направи това, щом ти ме обичаш.

Не са ли все същите думи, същите обещания, които влюбените си дават! И въпреки това, тези думи за всеки са приятни, всеки звук от тях отеква в сърцето на другия, който също му отговаря със звук от приятна мелодия.

— Вече трябва да си тръгвам — каза Жоржина и се отдръпна нежно от прегръдките на любимия си. — Луната се е издигнала високо на небето и ако баща ми разбере, че сме се срещали, ще ме пребие.

— Защо той е толкова против мен? — запита Леон Бернард. — Нима не съм образован и честен мъж? А колкото за състоянието ми, то е отлично. Аз въстанах против волята на баща си да стана търговец, но той ми даде доста голям капитал. Вярно е, че доста от парите заех на мои роднини, но малкото ми имение, което е до вашите ниви, е чудесно и струва шестдесет хиляди франка.

Жоржина въздъхна дълбоко.

— Това не е всичко — каза тя. — Защо трябва да произнеса страшната присъда, която баща ми хвърли върху тебе и върху цялото ти семейство, като същевременно прави нещастно едничкото си дете!

Челото на Леон се намръщи.

— Ах, ти, мила Жоржина — заговори младежът. — Смяташ ли ме за долен човек, защото съм от еврейски произход? За мен е все едно дали човек е евреин или християнин, стига само да е добър.

— Аз те обичам, мили евреино — пошепна тя тихо и го прегърна. — Толкова много те обичам, че съм готова да приема твоята вяра, ако ти пожелаеш, при все, че съм доста набожна християнка.

— Никога не бих искал от тебе такава глупост — обсипа я с целувки Леон.

В същото време се чу кучешки лай.

— Това е Грайф — каза дъщерята на наемателя, — търсил ме е и сега иска да ме заведе у дома.

Не след дълго голямото черно куче, приятел на Жоржина, се зададе от гората. Кучето-въртеше опашката си и ближеше пръстите й. Грайф беше любезен и към младия мъж.

— Това е нашият скъп пратеник, той не ще ни издаде — поглади го по меката козина Леон. — Изпрати го утре пак с писмо до мен, а аз както винаги ще сложа отговора си под каишката на врата му. Той е нашият разносвач на писма.

— Бау, бау! — излая кучето, като че искаше да потвърди казаното.

Леон притисна още веднъж любимата си и се разделиха с прощална целувка. Жоржина забърза към селото, но въпреки това закъсня и като влезе, вече всички бяха около масата и ядяха супата.

Наемателят беше седнал до голямата маса между прислугата. Той погледна подозрително зачервените страни на дъщеря си.

— Къде ходи по това време? — начумери се той. — Надявам се, че не си била с този, когото не трябва да срещаш!

Жоржина мълчеше. Тя не желаеше да лъже баща си. Кестнер избъбри няколко неразбрани думи и разбърка супата.

— Получи ли слепият вечеря? — запита той след кратко мълчание.

Една страшна фигура, приличаща на скелет, се размърда край огнището.

— Аз съм гладен — зачу се оттам. — Ако дъщеря ви не е тук, никой не ми дава за ядене.

Тези думи изговори Мъртвешката глава. Откакто наемателят го беше прибрал в своята къща, всички слуги се отвращаваха от него и избягваха този сляп и грозен, без уши и без нос мъж. Те се плашеха от него, като че бе дошъл от друг свят. Слугите отбягваха да се срещат с него и ако някога Мъртвешката глава излезеше като привидение от къщи и се разхождаше из двора, всички бягаха от него като от чума.

Жоржина напълни чиния със супа, взе една лъжица и голямо парче хляб и се отправи към слепия. Той я изяде и поиска още.

Кестнер прочете, както винаги, на слугите от илюстрования семеен вестник. Той смяташе, че не бе отговорен само за техните тела, но и за умственото им развитие. Когато свърши, затвори книгата, махна очилата си, обърна се към слугите и каза:

— Жан, утре в седем часа файтонът ми трябва да бъде готов за път.

— В града ли ще отидеш, татко? — запита Жоржина.

— Да — отговори Кестнер, — днес е третият ден, откакто изтече срокът за застраховката на нашата къща. Трябва да отида да я подновя. Мислех, че дружеството „Феникс“ само ще се погрижи и ще изпрати необходимите книжа, но нищо не съм получил досега. Работата трябва да се уреди, иначе не мога да спя спокойно.

— Имаш право, татко — рече Жоржина.

Тя тайно се радваше, че баща й ще отсъства цял ден от къщи и ще има случай да прекара няколко часа с Леон. Реши да напише още днес писъмце и да го изпрати с Грайф до любимия си.

Беше девет часа вечерта. Тъкмо наемателят се канеше да каже „лека нощ“ на хората си и Грайф залая силно, а след малко и се похлопа на вратата.

Кестнер запали фенер и излезе с двама слуги.

— Отворете ни, добри хора — чу се отвън мъжки глас, — ние сме от Париж. Излязохме на лов и объркахме пътя. Моля да ни покажете пътя за Париж.

— Отворете — заповяда Кестнер.

Слугите отвориха пътната врата. Един мъж и една жена, облечени в елегантни ловджийски костюми, влязоха в двора. Те имаха къси кожени палта и носеха оръжие. И двамата бяха красиви хора. Тя беше обута в дълги ботуши, над които падаше късата й рокля.

— Добре сте дошли — посрещна ги наемателят Кестнер, — заповядайте в топлата стая, там ще поговорим.

Той поведе гостите.

— Навярно сте гладни — обърна се вече в стаята към парижаните. — Не мога да ви предложа богата вечеря, но ако желаете, мога да ви нагостя с шунка и яйца. Дъщеря ми сега ще ви приготви.

— С удоволствие — каза Жоржина и стана.

Ловецът с късата черна брада и белите лъскави зъби отправи мрачния си пронизителен поглед към дъщерята на наемателя. Той беше удивен, че тук, в този двор, срещна такава рядка красота. Въпреки че се мъчеше да скрие изненадата си, личеше, че Жоржина му бе направила силно впечатление.

— Много сте гостоприемни — каза ловецът, като едва отместваше поглед от момичето.

— Вие ни питате дали искаме да вечеряме, без да знаете кои сме. Аз съм граф майор Естерхази от Париж, а тази дама е моята приятелка и другарка по лов, баронеса Бланш.

При последните думи зад пещта се чу особен шум, като че животно рови с ноктите си.

Помпадура, жената на Мъртвешката глава, наречена баронеса Бланш, протегна ръце към Жоржина.

— Вие сте чудно дете — каза тя, — в Париж можете да привлечете доста погледи с красотата си…

Едва баронесата изрече това и едно глухо стенание се разнесе зад пещта.

Жоржина се върна от кухнята и донесе вечерята. На масата, покрита с бяла покривка, бяха сложени пържени яйца, нарязана шунка, краве масло, хляб и две чаши чай.

— Нека Бог благослови вечерята ви — пожела им Кестнер. Естерхази и Помпадура бяха гладни и ядоха с голям апетит.

През време на яденето черният майор не свали поглед от хубавата фигура на Жоржина. Черните му очи се впиваха в лицето на красивото момиче. Естерхази намери може би нова жертва.

Никой не виждаше слепия. Мъртвешката глава не се забелязваше зад пещта. Там бе толкова горещо, че едри капки течаха по лицето му. Той се страхуваше да напусне мястото си или да каже нещо — не искаше да се издаде. Изражението му бе страшно. Слепият позна гласовете на тия, които ненавиждаше. Той знаеше, че тези, на които искаше да отмъсти по един нечуван начин, бяха в една стая с него и това го ужасяваше.

Жената, която му отне зрението и го направи безпомощен, беше до него — съдбата доведе Помпадура в неговите ръце. Слепият стоеше зад пещта и тихо охкаше, но все пак чуваше това, което говореше невярната му жестока жена.

Баронеса Бланш! Той много добре знаеше коя е тази баронеса. Мъртвешката глава позна гласа на жената, която ненавиждаше, а това, че беше с граф Естерхази, му отнемаше и последното съмнение. Той бе сигурен, че баронеса Бланш не бе никоя друга освен Помпадура.

— Слепците също могат да убиват — промълви полугласно.

— Господин графе — предложи Кестнер на Естерхази, — ще пренощувате в моето скромно жилище. И без това трябва утре да замина за Париж, така че можем да отидем заедно. Моят файтон ще бъде готов за път в седем часа. Госпожа баронесата може да нощува в стаята на Жоржина, а тя ще намери къде да пренощува. За вас, господин графе, ще намерим стая.

— Смятам, че не ни остава друго освен да приемем вашата любезна покана — отвърна Естерхази. — Съжалявам, обаче, че госпожицата ще трябва заради нас да наруши спокойствието си.

— Жоржина ще преспи на тавана в малката стаичка, където сушим овощите. Надявам се, че там може добре да се спи.

Кестнер даде знак на дъщеря си да приготви спалните за гостите.

Естерхази и Помпадура останаха сами.

Слепецът — Мъртвешката глава, се намираше в стаята и мълчаливо стоеше зад печката. Никой не го забеляза и не му обръщаше внимание.

Помпадура сложи чаената чаша на масата и стана рязко от стола.

— Защо бързаш — запита Естерхази и изгледа пронизващо хубавата жена.

— Щях да съм щастлива, ако не бях дошла в този дом — каза тихо, но рязко Помпадура.

— Но защо, тези хорица са твърде гостоприемни и любезни спрямо нас.

— Ти всякак се стараеш да отвърнеш на тази любезност, особено на дъщерята.

Страните й се зачервиха от ревност, а очите й светнаха като диаманти.

— Не мисли, че не забелязвам как съзерцаваш тази селска хубост. Зная тези погледи, много добре зная и какво означават те. Виждам в лицето на тази Жоржина моя съперница, ала не си въобразявай, че ще допусна да ти стане любовница.

Естерхази надменно се засмя.

— Ти ли не ще допуснеш? — попита той с подигравателен глас. — Струва ми се, че си забравила кой съм аз и коя си ти.

— Зная, че съм твоя държанка, ала все пак аз съм жена, която страстно те обича и която не може да позволи да се лиши даже и от един дъх на твоята любов.

— Това не влиза в нашите условия — намръщи се черният майор. — Нали сама ти ме уверяваше, че не желаеш нищо повече от това да бъдеш моя слугиня и робиня? Сега правиш, обаче, опит, да ме командваш. Знай, Помпадура, че не съм от ония мъже, които ще позволят да ги управлява жена. Пази се да не узнаеш тази страна от моя живот, която крия от тебе. Ако знаеше, щеше да се ужасиш от мен.

Тя беше само на няколко крачки от своя сляп съпруг.

— Такива неща, значи, започнаха да стават между нас — отрони горчиво тя. — омръзнах ти вече и искаш да се отървеш от мен. Затова ли извърших толкова престъпления заради тебе? Лиших от зрение мъжа си и го изхвърлих от къщи безпомощен като някакво остаряло животно.

Глухо стенание се чу зад печката.

— … Предадох Равелак и го хвърлих в бездната. След няколко дни главата му ще лежи на гилотината.

Внезапно из стаята се разнесе глух звук, приличен на радостно скимтене.

— Не сме ли сами? — запита Естерхази.

— Струва ми се, че зад печката има куче — отвърна Помпадура. — Чух скимтенето му.

Мъртвешката глава трябваше да събере силите си, за да не се издаде. Тялото му силно трепереше; всичко го тласкаше да се нахвърли върху невярната си жена и да я смаже с ръцете си, да я разкъса със зъбите си и да я стъпче с краката си. Той се въздържаше, защото искаше да си послужи с по-страшно отмъщение. Ако се нахвърлеше сега върху жената, щяха да го отстранят и планът му щеше да пропадне.

Наемателят и Жоржина се върнаха в стаята и казаха на парижаните, че всичко е готово за спане и че могат да си починат.

Естерхази се раздели с баронесата, като й целуна ръката.

— Ние оставаме пак заедно — пошепна й той, — аз те обичам.

Влюбената се усмихна щастливо и тръгна след Жоржина, която я заведе в стаята.

Тя беше малка, хубаво наредена, чиста стая.

Естерхази бе настанен в голяма стая, която се намираше близо до стълбището. То водеше към тавана. Наблизо се намираше и стаичката, в която щеше да спи Жоржина. Тя си постла на мода.

Старият часовник в трапезарията удари единадесет и отекна в цялата къща на наемателя. Всеки би помислил, че хората под този покрив спят спокойно.

Обаче не бе така. Имаше трима души в тази къща, които още не бяха заспали. Жоржина, Естерхази и Мъртвешката глава.

Жоржина се занимаваше с невинната си тайна — написа на Леон няколко реда, с които му съобщаваше да я очаква утре след обяд при срутената ловджийска колиба. След тази покана следваха поздрави, много целувки. Това бе естествено и в реда на нещата.

Жоржина завърза писъмцето под каишката на врата на Грайф, помилва мълчаливия раздавач и му каза:

— Потърси ловеца, Грайф! Върви и предай това писмо на Леон.

Кучето напусна стаята, упъти се към двора, прехвърли се през бодливия плет и изчезна в тъмнината.

Жоржина взе огледалото, разплете хубавата си дълга коса и взе да я разресва. Момичето искаше да стои будно, докато се върне Грайф. Навярно очакваше отговор.

Причината, поради която Естерхази не заспиваше, ще обясним по-късно.

Ще се върнем най-напред при слепия, за да видим какво правеше той, когато остана сам. Мъртвешката глава стоя повече от час в скривалището си. После тихо стана и се измъкна иззад пещта. Протегна ръцете си и отиде пипнешком към масата. Нещастният беше заобиколен от непрогледна тъмнина, но това не му пречеше.

Мъртвешката глава бе от няколко седмици в къщата на Кестнер, обаче добре знаеше всеки предмет. Престъпникът Рихтер и по-рано имаше обоняние, което се беше усилило още повече, откакто го бяха ослепили. Той обикаляше масата, буташе столовете и ги душеше, като куче. Изведнъж сграбчи един от тях и извика дрезгаво:

— Тук седеше тя, тя е! — Отвратителното му тяло се разтрепера. — Тя е, уверих се, по миризмата я познавам, позната ми е тази сладостна миризма!

Изражението на лицето му стана ужасно. Луната през прозореца освети отвратителния му образ. Очите му пламнаха. Приличаше на адско привидение.

— Помпадура, ти падна в ръцете ми — шепнеше Мъртвешката глава. — Дошъл е часът на отмъщението ми, ти трябва на всяка цена да умреш от ужасна смърт! Ти и черният майор. Ха, ха! Аз ще ви опека, ще ви опържа, пламък полека ще изгори очите ви. Вашите тела ще се превърнат в пепел. Никога не съм чувствал слепотата си така, както днес. Не ще мога да видя обезобразените ви тела, но ще чуя поне виковете ви и те ще звучат като приятна музика в ушите ми. Сега на работа.

Слепецът отвори вратата и се запъти пипнешком към кухнята. Тихо дойде до желаното място. И бръкна в тенекията с газ. Тя бе пълна. После взе треските, които слугинята бе приготвила, за да запали огъня сутринта. Близо до огнището на стената висеше кибритникът. Мъртвешката глава сграбчи цяла шепа кибрит и го мушна в джоба си. Намери всичко, което му трябваше. Но най-важното му липсваше. Той се размърда от кухнята, отиде до голямата маса и отвори безшумно чекмеджето. Там се намираха ножове, вилици и лъжици.

— Този търсех — пошепна той и извади голям остър нож, с който режеха хляб, и го размаха над главата си.

— Красива Помпадура, ти не желаеш да имаш мъж без нос и без уши — ръмжеше той дрезгаво. — Желая сега и ти да станеш като мене, страшилище без нос, без очи и уши, тези благородни органи не ще красят лицето ти повече.

После напълни джоба си с трески.

Страшният призрак се изгуби в мрака на къщата. Той излезе в коридора, пълзейки като хищно животно, като поливаше пода с газ. Слепият подпалвач се качи на стълбата и я намокри, като пестеше запалителната течност, която пазеше за пред вратата на стаята, в която спеше Помпадура. В този коридор се намираше не само стаята на Жоржина, в която сега спеше Помпадура, но и стаята на Естерхази.

Като поля целия коридор с газ, той извади трески от джоба си и постави най-много пред вратата на Помпадура, а другите разпиля из коридора. След това коленичи пред входа на Помпадурината стая и започна да се ослушва.

— Ще изгоря всички — прошепна той, — като дървеници в стар сламеник ще изгорят, без да остане нещо от тях. Наемателят се е отнасял с мене добре, мъчно ми е за него и за дъщеря му, защото и двамата са били добри към мене, но няма как…

— Добри! — повтори той. — Да, добри, да ме сложат да спя зад пещта и да ми хвърлят последните си трохи, като на кучето Грайф! Чудно, то всякога е будно, а пък тази нощ не ме усети. Това куче Грайф е умно като човек, винаги е предчувствало, че съм опасен за къщата и ако ме усети, непременно ще ме разкъса. Навярно е отишло някъде на кучешка любовна среща… Това глупаво чувство, любовта, довежда хората и животните понякога до лудост. Колко хора се превръщат в кучета. Сега ще подпаля моята кучка.

Като каза тези думи, слепият подпалвач извади от джоба си кибрит, запали няколко клечки, и една след друга ги хвърли на пода.

След малко се чу пращене — той разбра, че треските са се запалили. В същото време похлопа на вратата на Помпадура.

От лекия шум в стаята Мъртвешката глава разбра, че хубавата жена се надига от леглото. Похлопа още веднъж.

.— Скъпи мой, любими, почакай само минутка — чу познат глас.

Порочната жена не мислеше за друго, освен че черният майор иска да влезе при нея.

Мъртвешката глава потрепера. Страшното му лице заприлича на демон, който иска да грабне някоя грешна душа и да я отведе в ада.

Чуха се леки стъпки.

— Любими, колко ми е драго, че идваш. Ах, колко се радвам — прошепна тя и отвори вратата.

Слепецът извади острия нож, а младата полуоблечена жена не подозираше какво я чака.

6.

Домът на наемателя Кестнер в село Белмари видя тази нощ неща, които стените му никога не са нито виждали, нито чували.

В стаичката Жоржина решеше красивата си руса коса. Прекрасното момиче запя песента на Лорелай. Бе стигнала до третия куплет, когато й се счу, че някой полека се изкачва по стълбите.

Може би само така й се бе сторило. Вън бе тихо.

— Колко съм глупава — промърмори Жоржина, — кой може да дойде? Все пак ми е неприятно, че тази стая не може да се заключва.

Чудно! Девойката мислеше за чужденеца, гостенин на техния дом, и най-вече за страстните погледи, отправяни към нея. Никой друг мъж не я бе съзерцавал така. Дори любовникът й Леон не я беше поглеждал с такъв пламтящ поглед.

Жоржина се сепна — хладни тръпки побиха тялото й. Този бледен граф всяваше страх у нея. Но момичето се успокои и отново започна да тананика песента на Лорелай.

Неочаквано млъкна. Вдигна глава и се ослуша. Девойката се сепна и издаде тих писък. Вратата зад нея бе полуотворена.

— Навярно вятърът — каза си тихо. Уж се успокои, но намери смелост да се обърне.

— Жоржино, девойко!

Като чу тези думи. Жоржина изтърва гребена от ръката си и се втурна към прозорчето, което беше толкова малко, че човек не би могъл да мине през него, но при нужда можеше да се повика за помощ.

Бавно, но здраво една ръка хвана младите й рамена. Девойката се почувства като уловена в примка. Тя се уплаши и толкова се изненада, че нямаше сила да се противи. Жоржина извърна глава и боязливо погледна бледото лице на мъжа с черната брада, който в този миг изглеждаше като призрак. Очите му светеха като въглени в тъмнината на стаята.

Черният майор гледаше мълчаливо момичето, надявайки се да я хипнотизира с погледа си. Но не успяваше с Жоржина, както, правеше това с Марион Форцинети. Здравите селски момичета не се поддаваха така лесно на хипнозата, както слабите истерични парижанки.

Дъщерята на наемателя се освободи от ръцете му и го изгледа сърдито.

— Какво искате от мен, какво търсите тук? — запита тя строго. — Да не би да сте сбъркали стаята. Моля ви, излезте веднага оттук. Нали виждате, че ще си лягам? — Тя взе една вълнена покривка и покри засрамена голите си гърди.

Черният майор не помръдна от мястото си.

— Ако не напуснете стаята ми доброволно — продължи Жоржина решително. — ще бъда принудена да викам за помощ. Желаете ли да стане скандал.

— Чуйте ме — започна Естерхази със спокоен глас, — искам да ви кажа няколко думи.

— Не, не тука — каза Жоржина.

— Да, тука — отвърна той със заповеднически тон, — искам тук да ме изслушате!

Силата на този мъж бе изключителна. Той омайваше с присъствието си. И Жоржина не намери смелост да му възрази. Естерхази се доближи до нея и прошепна:

— Жоржина, вие пленихте сърцето ми, аз ви обичам горещо, неизказано. Елате с мене в Париж, ще ви направя щастлива.

Като не получи никакъв отговор, той продължи:

— Ще ви дам всичко, Жоржина, което ще ви направи щастлива. Вие още не сте живели. Кълна ви се, че ще благославяте часа, в който съм ви извел в шумния свят. Вие сте тъй пленителна, Жоржина, че е жалко за вас, ако не изпиете чашата на удоволствието до дъно.

Жоржина вдигна ръка и прекъсна думите му.

— Господин графе — каза тя, — вие ми разправяте за живот, който ми е известен. Знам, че има много момичета, които живеят така в Париж. Моят баща ми е разказвал, че този бурен живот започвал с шампанско и свършвал със сълзи. Тези момичета се разхождат с богати екипажи, облечени са красиво, ходят на опера, на балове, но накрая загиват в болниците, лудниците и затворите за пропаднали жени. Естерхази улови ръката й.

— Но ако пожелая да се оженя за тебе, хубаво момиче, ако те направя моя жена и ти дам титлата графиня — тогава?

Жоржина изтегли решително ръката си.

— И тогава бих ви отказала, господин графе, защото не ви обичам.

— Ти ще се научиш да ме обичаш!

— Никога, сърцето ми принадлежи на другиго!

Глас, пълен със злоба се изтръгна от гърдите на черния майор. Той прегърна Жоржина и я притисна страстно до гърдите си.

— Ти не ще принадлежиш на другиго — каза той, — ти ще бъдеш моя, ако ще и насила.

Това нападение стана тъй неочаквано, че Жоржина не успя да извика. Графът целуваше челото и страните й с жар, устните му търсеха жадно нейните. Жоржина искаше да извика — тя беше отворила устата си, но черният майор запуши устата й с горещи целувки.

Последва ожесточена борба между двамата. Естерхази беше силен мъж, но не можа да надвие това здраво, буйно селско момиче, което бе расло под открито небе на чист въздух.

Жоржина натисна лактите си на гърдите му и се помъчи да се освободи. Естерхази я улови за раменете и я повали на пода. Момичето се бранеше отчаяно, то се бореше за своята чест и това й даваше сила.

Черният майор се наведе над нея с протегнати ръце. Жоржина го отблъсна с всичка сила. Тя сви ръката си в юмрук, удари го силно и той падна на земята. След малко се облегна на стената.

Момичето стана.

— Това заслужаваш — каза тя, — остава сега и баща ми да те изхвърли оттук, тъй като ти злоупотреби с нашето гостоприемство.

— Жоржина — извика черният майор, — аз те обича искрено.

Момичето беше вече при вратата и я отвори. Страшен вик излезе от гърдите й. Гъст дим изпълни малката стаичка. Пламъците се извиваха като бурно море из коридора.

— Пожар, пожар! Къщата гори! — викаше момичето.

Естерхази затвори вратата.

— Загубени сме — изпищя Жоржина. — Ще загинем в пламъците.

— Няма ли друг изход? — извика черният майор уплашен.

— Няма, не виждате ли, че стълбите горят!

— Да скочим през прозореца!

— Това е невъзможно, прозорецът е толкова малък, че човек не може да се пъхне през него.

— Пожар, пожар! Спасете се! — се чуваше из горящата къща.

Виковете се заглушаваха от шума на пламъците. Изведнъж лицето на Жоржина се изкриви ужасно, коленете й се разтрепериха.

— Всемогъщи боже — разплака се тя, — моят баща ще стане просяк, той не само че ще загуби детето си, но и всичко, каквото има до последната стотинка — къщата, двора, нищо не е застраховано.

Тази страшна мисъл уплаши нещастната Жоржина, смъртна бледост покри лицето й и тя падна в несвяст в ръцете на Естерхази.

Черният майор забрави цялата опасност, която го грозеше, като почувства, че красивото момиче се намира в прегръдките му. Човекът беше глух, той не чуваше нито риданията, нито виковете, нито пък шума на пламъците, нито бученето на огъня, а все по-силно притискаше Жоржина до гърдите си и я целуваше страстно.

В същия миг, когато Помпадура отвори вратата, за да я прегърне милият черен майор, една костелива ръка я улови за шията. Не успя да се защити и непознатият я блъсна в стаята, а след това заключи вратата.

Гореше свещ.

Отвратителната грозотия се бе изправила пред Помпадура — един добре известен й звяр в човешко лице стоеше до нея. Отначало помисли, че сънува страшен, невероятно страшен сън. Да не би пък да е изгубила ума си. Този слепец без уши и нос, това страшилище, този изрод, този гигант, превърнат в скелет и облечен в дрипи, беше Мъртвешката глава!

Неговата ръка стискаше шията й. Човекът, над когото бе извършила нечувано, нечовешко престъпление, човекът, от когото най-много се боеше на този свят, близостта на когото бе за нея по-опасна от най-свирепия звяр, я беше намерил. От тигър, мечка и отровна змия можеше да се защитава, но от този човек, от този слепец, който е дошъл да си отмъсти за отнетото зрение, не можеше да се брани или да избяга.

Никой престъпник, който трябва да сложи главата си под ножа на гилотината или да се качи на бесилката, не чувстваше такъв страх, какъвто изпитваше Помпадура. Тази жена, която преди малко беше хубава и привлекателна, погрозня и остаря през тези няколко минути.

Тялото й бе увиснало на леглото. Слепецът се нахвърли върху нея. Той сложи дясното си коляно на гърдите й. С лявата ръка пипаше лицето й, а с дясната държеше над нея ножа.

Клетата жена мълчеше. Тя не посмя да издаде никакъв звук.

— Познаваш ли ме, сладка гълъбице — попита слепецът с глух подигравателен глас, — или не ме познаваш вече, защото съм без очи? Почакай, хубава Помпадура, искам и ти да останеш без очи, да отрежа красивия ти носи да разсека лицето ти. Ах, да, желая да притежавам и твоите малки уши и сърцето ти, което сега тъй силно тупти. Ти едно време беше моя съпруга и затова е неприлично жената да има нещо повече от своя мъж, затова трябва да станеш като мене, също като мене — без никаква разлика.

— Смили се, съжали ме — проплака с пресипнал глас Помпадура, — не ме обезобразявай!

— Да, но аз точно това най-много искам — отвърна Мъртвешката глава. — Спомняш ли си, когато измами глупавия Равелак да ме тикне в клетката и да ми изгори очите? О, аз всичко зная! Ти го продаде, за да няма никой, който да знае за твоето страшно престъпление. Да, ти си лукава и всякога си била такава, хитра и хубава — онова, което аз обичах в тебе… Равелак ще бъде след няколко дни на гилотината, а пък ти ще бъдеш подложена на моята гилотина и тогава ще бъде отмъстено и за двамата. Дай си ухото, ела, дай си… ухото! За какво са ти на главата такива хубави уши?

— Но послушай ме, чуй, моля те — започна треперещата жена. — Една минута само, половин минута, десет секунди поне искам да ти кажа нещо.

Тя хвана ръката, с която той се канеше да отреже ухото й и по този начин отложи за няколко секунди операцията.

— Искам да те любя, искам да те любя, желая пак да бъда твоя, ще сторя всичко, което пожелаеш — шепнеше му тя, — само ме остави.

Като се отдалечи малко от нея, Мъртвешката глава се позамисли. Възползвала се от положението, тя с всичка сила го блъсна и се втурна към вратата.

— Помощ, помощ — изпищя Помпадура.

Ала слепецът като котка скочи на крака, втурна се след нея и напипа ръката, с която тя понечи да отвори вратата. Мъртвешката глава я хвана за косата и я по-тътри назад. Острият нож светна над главата на Помпадура. Голяма рана се образува на лицето й — тя започваше от края на челото и стигаше до брадата й.

От раната потече силна струя кръв.

— Безобразнице, ще промуша невярното ти сърце! — И като каза това, той замахна с ножа, за да го забие в гърдите й.

Измъчвана от ужасни болки и раздирана от страх, Помпадура още веднъж се отърва от ръцете му. Тя отвори вратата и се втурна към коридора. Дим и пламъци я обкръжиха. Тя писна от ужас, ала дори не помисли да се върне. По-добре да бъде опърлена от пламъците, отколкото да остане без нос, очи и уши. Закривайки лице с ръце, тя се втурна през огъня. Горяха и стълбите, по които трябваше да мине, ала въпреки това тя се втурна като обезумяла през тях. Пламъците обхванаха облеклото й. Тя нито виждаше, нито чувстваше нещо и сама не знаеше как стигна до вратата. Единствено страхът от смъртта пазеше живота й и я подкрепяше да се бори срещу пламъците.

Църковната камбана на село Белмари биеше силно и накара изплашените жители да станат от леглата си и да излязат от къщите си. Големи облаци дим, които вятърът носеше към небето, и безбройните искри, които хвърчаха във въздуха, показваха на селяните какво се е случило.

Цялата къща на Кестнер гореше. Беше нужна помощ, за да бъдат спасени хората.

Селяните се втурнаха към общината, извадиха новата пожарна машина, впрегнаха коне и се отправиха към пожара. Никой не остана в къщата си — дори и жените тичаха, за да помагат на пострадалите.

— Не бързайте толкова — извика стар пълен кръчмар на група селяни, които обкръжиха пожарната машина, — чифликът на Кестнер е застрахован, той ще получи пари и ще може да вземе под наем друг чифлик.

— Може да има хора, които чакат да бъдат спасени — отговори един младеж.

— Хора ли? Че те са избягали още с избухването на пожара.

Най-сетне пристигнаха до горящата къща. Всичко беше обхванато от пламъци, които докосваха съседните къщи.

Не можеше да се спаси нищо. Прислугата едва успя да избяга, без да може да спаси кравите, конете и другите животни. Те всички останаха в огъня.

Като обезумял, Кестнер тичаше около горящото здание. Скубейки дългата си брада, той викаше с пресипнал глас:

— Разорен съм! Срокът на застраховката изтече; този пожар ме докара до просия.

Клетникът не знаеше, че най-скъпото му същество — детето му, остана в пламъците.

Насъбралите се селяни видяха, че не може да се помогне с нищо — всичко беше унищожено. Те насочиха водата към пламъците, ала те ставаха още по-силни. Всичко бе напразно.

Множеството неочаквано се раздвижи и нададе вик. На една врата се показа почти гола жена и скочи от пламъците в двора. Малкото дрехи, които бяха останали по нея, горяха. Тя направи няколко крачки и се сгромоляса в безсъзнание. Това бе Помпадура.

Вдигнаха я и я отнесоха в съседната къща.

— Нещастната трябва да е паднала върху счупено стъкло и си е разрязала лицето — каза една селянка. — Не виждате ли каква ужасна рана има на лицето й? Ще остане голям белег за цял живот.

— За цял живот ли? — каза един селянин. — Не се грижете за това, съседке, защото клетата няма дълго да живее.

В същото време, когато отнесоха Помпадура, от първия етаж на горящата къща изпращя прозорец и счупените му стъкла се разпиляха по земята.

Всички погледнаха нагоре.

На прозореца се появи ужасна, страшна картина.

— Слепецът — викна един слуга, — всемогъщи Боже, той още бил в къщата!

Поставиха стълба до прозореца, покачиха се и спасиха Мъртвешката глава. Подпалвачът бе спасен от смъртта.

Повече никой не се занимаваше със слепия, защото погледите на събралите се бяха насочени другаде.

Няколко керемиди паднаха от покрива и оттам се показа тояга, на която бе вързана бяла кърпа.

— Вижте, вижте! — завикаха зяпачите.

— Това е знак! Знак! — отвръщаха други. Кестнер се сгромоляса от ужас и с всички сили извика:

— Жоржина, моята Жоржина! Детето ми било още там, а аз мислех, че е спасено вече. Помогнете, помогнете! Там е дъщеря ми.

Клетият баща се втурна, за да се хвърли в пламъците, ала другите го задържаха.

— Трябва някой да се качи на покрива, по друг начин не можем да я спасим — извика стар селянин.

Предложението се възприе от всички. Донесоха голяма стълба и я изправиха до стената на горящата къща, но се оказа, че това практично предложение не може да се приложи, защото бе съпроводено от опасности и трудности.

Нито един от множеството не прояви смелост да се качи на покрива и да спаси момичето. Покривът на горящата къща можеше да се събори всеки миг и тогава спасителят непременно щеше да намери своята смърт сред пламъците.

Кестнер на драго сърце би дал живота си за любимата дъщеря, ако можеше да стори това, но той лежеше в безсъзнание недалеч от пожара.

— Къщата заприлича на голяма клада! — извикаха изплашените селяни. — Момичето ще загине в пламъците, никой, комуто е мил животът, не ще се качи на покрива, защото той ей сега ще падне.

Чу се силен кучешки лай.

Като побеснял Грайф се втурна към пожара, а зад него тичаше млад мъж. Той беше без шапка и с разрошена коса. Отчаяният му поглед бе насочен към страшната картина.

Това бе Леон Бернард.

— Вие не сте имали смелостта да спасите клетата девойка, а сте я оставили в пламъците — извика ядовито Леон на селяните. — Направете път, аз ще се опитам да я спася и ако бог не желае това — тогава нека и двамата да загинем.

Той се втурна към покрива, като взе търнокоп и въже.

Грайф беше спрял до стълбата и непрекъснато лаеше, сякаш искаше да съобщи на застрашената си господарка, че избавителят й иде.

Леон се озова на покрива и се надяваше, че ще намери любимата си. Без да го е грижа за живота си, той се качи на стръмния покрив и се втурна към мястото, където се виждаше знакът. Нажежените керемиди се чупеха под краката му и той всеки миг можеше да изгуби равновесие, да се подхлъзне и да падне в пламъците.

Всичко под него се люлееше. Само няколко горящи греди държаха покрива.

Мнозинството мълчаливо гледаше смелия младеж.

Леон стигна мястото, където се виждаше бялата кърпа.

— Аз съм, Жоржина — извика младежът с развълнуван глас. — Аз съм при тебе, не бой се, ще те избавя.

Ала нежните му думи не получиха отговор.

Той вдигна търнокопа и започна да удря като бесен по керемидите.

След минута отвори голяма дупка. Наведе се и погледна в задимената стаичка.

— Жоржина — извика той, — мила моя Жоржина. Той видя любимата си в прегръдките на един чернобрад мъж.

Леон се съвзе, хвърли въжето на Естерхази и извика със строг глас:

— Вържете я около кръста! Бързо!

Естерхази изпълни желанието на младежа. Леон издърпа Жоржина на покрива.

Черният майор също се прехвърли на покрива, изтича към стълбата и слезе на земята.

Леон трябваше да изпълни много трудна работа. Налагаше се да носи припадналата Жоржина и да внимава да не падне от стръмния покрив.

С туптящи сърца хората наблюдаваха движенията му. Най-после дойде до стълбата. Младежът слизаше полека по нея.

Изведнъж зад него се срути покривът и падна във вътрешността на къщата, която приличаше на горящо море.

Страшният шум събуди Жоржина и тя дойде на себе си. Видя се в обятията на любимия си между небето и земята.

Момичето разбра какво бе се случило. Погледна Леон и му прошепна с тих глас:

— Мили, скъпи мой, ти спаси живота ми, той принадлежи на теб завинаги.

Челото на младежа се набръчка.

— Твоят живот е станал нищожен за мене — пошепна той на момичето. — Аз те избавих, за да те загубя.

Преди Жоржина да отговори, той стъпи на земята. Тълпата го наобиколи с възклицания. Старецът избърза с разтворени ръце към младежа и извика:

— Господин Бернард, вие сте достоен, храбър и благороден мъж, спасихте дъщеря ми, най-скъпото на този свят. От дълбината на сърцето си ви благодаря и ви моля да ми простите, ако някога съм ви наскърбявал.

Младежът предаде момичето на баща й и каза:

— Евреинът няма нужда от благодарностите ви, той-е изпълнил само своя дълг. Господин Кестнер, вие и вашите приятели винаги сте гонили евреите, без да имате причина. Принуден съм да ви обясня, чуйте ме добре, цялата еврейска религия се състои от следните думи:

„Обичай ближния като себе си!“

Леон се обърна и се запъти към гората.

Когато слънцето изгря, то освети димящите развалини, където се намираше красивият чифлик на Кестнер.

Отпаднал и остарял, наемателят стоеше край гроба на имението си. Жоржина беше прегърнала баща си и му шепнеше утешителни думи.

Изведнъж Грайф се завтече към двамата и чрез таенето си извести на господарката си, че й носи нещо.

Жоржина мушна ръката си под каишката на кучето и извади оттам писъмце. Тя прочете следните редове:

Жоржина изпищя. Грайф ближеше ръцете и лицето й, като че с това искаше да я утеши. Той легна неподвижен до нея и заскимтя жаловито.

Още същия ден Леон Бернард напусна чифлика си.

Двадесет и четири часа по-късно един господин беше пристигнал в кръчмата и питаше за наемателя Кестнер. Кръчмарят доведе нещастния старец.

— Господин Кестнер, аз съм адвокатът Деманш — каза добре облеченият господин. — Дойдох да ви помоля да подпишете един наемателен договор, който господин Леон Бернард ми предаде днес в кантората.

— Наемателен договор? — каза Кестнер и се засмя горчиво.

— Имотът на господин Бернард няма никакъв дълг, освен това, той ви е оставил пет хиляди франка, които ще получите щом подпишете договора. Господин Бернард знае, че сте опитен стопанин и ще управлявате добре имота му, докато се върне от околосветското пътуване, което ще трае около четири години.

Нотариусът даде на изненадания старец да разгледа договора. Кестнер го разгъна и го прочете. Бернард му беше предложил такива леки условия, каквито не предлагаше никой наемодател във Франция.

— О, благородни човече — каза Кестнер с просълзени очи, — аз глупакът, го мразех и ненавиждах, защото е евреин. Сега чак разбрах, че има благородни, достойни и добри хора сред тях.

Деманш потопи перо в мастилницата и го подаде на стареца.

— Подпишете се — каза той.

Кестнер отправи една кратка, но топла молитва към Създателя и подписа договора с разтреперана ръка. После адвокатът извади портмонето си и даде на стареца пет банкноти по хиляда франка.

Когато Деманш искаше да напусне кръчмата и да отиде при колата си, едно красиво, бледо момиче се изпречи пред него. Тя го погледна с натъжени очи и запита боязливо:

— Кажете ми, господине, не може ли да изпратя писмо до господин Леон Бернард?

— Не, дете мое — отговори Деманш и погледна съчувствено бледото момиче. — Господин Леон Бернард е заминал вчера по обяд за Лондон и се намира на борда на параход, плаващ за Америка.

Той се поклони и излезе от кръчмата. Жоржина остана като попарена.

— Нещастна през целия си живот — пошепна тя със сълзи на очи. — Изгубих най-скъпото си на този свят. Ти, граф Естерхази, ще трябва да отговаряш пред всевишния, дето ми донесе такава мъка и беда!

— Дъще, ние сме избавени — извика Кестнер с радостен глас. — Още утре ще се преселим в красивата къща на Бернард.

— Тате, желая ти щастие — отвърна Жоржина. — Нека Бог благослови влизането ти там, обаче аз не ще те придружа. Още утре ще отида в Париж и ще си търся работа при чужди хора.

— Какво говориш. Жоржина, дете мое?

— Прости ми, обични ми татко, че не мога да те последвам. Моето сърце ще се разкъсва в тази къща и ти ще ме погребеш още преди да изсъхнат листата на розите!

7.

Нещастният Драйфус беше застанал до вратата и броеше чертите, които беше отбелязал с ръждивите гвоздеи на една от гредите на колибата. Те бяха неговият календар, понеже бе забранено да се съобщава на затворниците денят, месецът и годината.

Драйфус имаше щастието да узнае в кой ден беше пристигнал в Каена и на Дяволския остров. Когато бяха ги завели със сакатия Мирович в кабинета на губернатора, той видя на стенния календар датата — петнадесети февруари.

На дървото бяха изрязани тридесет черти и по тях Драйфус знаеше, че днес е шестнадесети март.

— В Париж вече е пролет — каза си нещастникът печално. — Дърветата в Булонската гора, в Елисейските полета и по булевардите са покрити с млада зеленина, хората се разхождат из улиците и си казват „Благодаря на Бога, че зимата си отиде!“ А кога ще мине моята зима? Никога! Тук, на острова, няма зима, тук е вечно лято, слънцето непрестанно грее над главите ни и опича мозъка и телата ни. Вечното лято тук не е божи благодат, а дар на ада. На Дяволския остров е вечно лято, но в моята душа владее вечна зима, мраз и мрак. В нея вече е изчезнала надеждата, че ще видя тези, които обичам горещо и неизказано. Вечно заточен, вечно разделен, о, Боже!

Затворникът въздъхна дълбоко.

— Заклех се, че не ще си спомням за миналото и че с твърдост ще понеса ужасната си съдба — продължи той. — Ще се помъча да залича всеки спомен в сърцето си и да забравя щастливите времена!… Не, не, това не може да стане! Споменът за скъпите ми хора, за някогашното ми щастие е единственото, което ме крепи на този свят.

Главният надзирател Мурильо неочаквано влезе в колибата и смути мислите на Драйфус. Дребният Розе следваше испанеца, който беше назначен от губернатора да бди над Драйфус. Двамата чиновници претърсиха внимателно стаята, като че ли кой знае какви важни неща имаше в нея.

Мурильо кимна доволен:

— Всичко е в ред, Розе — каза той. — Добре внимавай тази нощ, защото, както знаеш, привечер ще отида в Каена, за да се сгодя за дъщерята на богатия Панталон. Красивата Одета наистина е дива котка, ала е най-хубавата девойка в тази нещастна страна. А най-важното е, че доставчикът Панталон е богат човек.

— Да, ти си прав, Панталон е богат човек — съгласи се с подигравателна усмивка Розе, — той има много пари, откакто стана доставчик на заточеници. Но видя ли с каква храна ги снабдява? Понякога месото мирише на леш, защото е червиво, хлябът горчи като жлъчка, а сухите плодове са мухлясали и твърди като камък.

— Възможно е — сви рамене Мурильо, — но не ме е грижа по какъв начин е спечелил парите си Панталон. Мисля, че не е голяма загуба, ако няколко заточеници загинат от гнилото месо. По-добре за тях да умрат, отколкото да живеят на този Дяволски остров, така че трябва дори да бъдат благодарни на Панталон, че им доставя лоша и негодна храна.

— Уговори ли се вече с красивата Одета? — попита Розе.

— Защо да се уговарям с нея? Баща й ми брои, двадесет хиляди франка зестра, а за другите ще се погрижа аз. Ще прекараме няколко седмици в Каена, а през това време ще се постарая да опитомя дивата котка.

Испанецът още един път помоли надзирателя да бди над заточеника Драйфус и си отиде.

Ала още Мурильо не бе стигнал в Каена, когато Розе напусна колибата на Драйфус и се запъти към другарите си. Мръкна, но той не се върна.

Всички надзиратели бяха вкъщи и празнуваха годежа на своя шеф — гуляеха и здраво се напиха. Осемте джелати се веселиха, не защото началникът им се бе сгодил за дъщерята на Панталон, а защото го нямаше. Те се страхуваха от него и не го обичаха. Мурильо беше горд, нахален и жесток човек — не жалеше своите подчинени и затова го ненавиждаха не само клетите заточеници, но и надзирателите. Мнозина вече се бяха оплаквали от Мурильо на губернатора Грефин, ала испанецът беше негово вярно и предано оръдие и оплакванията оставаха глас в пустиня.

И тъй, осемте надзиратели, които бяха младши подофицери, се възползваха от отсъствието на началника си, свариха пунш и се напиха както си знаят. След това Розе отиде пред колибата на Драйфус.

Той едва вървеше, сгромоляса се пред прага и след малко Заспа.

Драйфус реши да използва случая — отдавна желаеше да разгледа околността, а това беше възможно само нощно време. Наистина той можеше да се разхожда из острова през деня, но винаги съпроводен от трима надзиратели — Розе и още двама. Тези разходки бяха само на неколкостотин крачки от колибата му и ги използваше, за да подиша чист въздух. Понеже Драйфус знаеше, че на Дяволския остров има осем колиби, искаше да узнае кой живее в останалите седем. Една от тях обитаваше клетият Мирович. Значи имаше още шест колиби, но живеещите там му бяха непознати. При това Драйфус силно желаеше да се види с недъгавия княз. Един път се срещна с него, но не успя да размени нито дума. Мирович беше в окаяно положение. Главният надзирател Мурильо му поставяше на гърба малко буре и го караше да носи вода от близкия извор. Старецът трябваше да работи тежка работа, понеже беше обикновен престъпник. Политическите престъпници не работеха, ала това не беше облекчение за тях, а увеличение на наказанието, защото за здравия човек работата е развлечение и най-хубавият начин, за да се забравят душевните мъки и скърби. Принудителното бездействие е най-тежкото наказание за пленниците и затворниците, което ги води към отчаяние и лудост. Драйфус искаше да работи. С радост желаеше да помогне на нещастния Мирович, да снеме тежкия товар от гърба на клетия старец и да го носи вместо него, ала надзирателят не му разреши.

Недъгавият едва пристъпяше но пътя, пъшкаше под тежкия товар, а жестокият Мурильо постоянно го мушкаше с остър остен. Злочестият баща на Павловна дойде до Драйфус, с натъжени очи го погледна и тежко въздъхна. Драйфус разбра, че князът искаше да му каже:

— Колко искам да поговоря с тебе и да изплача ужасните си страдания и мъки.

Тази нощ Алфред искаше да навести своя състрадалец Мирович и да го утеши. Това желание можеше да се изпълни. През големите горещини вратата винаги беше отворена и затова един от надзирателите стоеше постоянно пред нея. Но днес Розе лежеше като пън пред колибата и хъркаше. Беше пийнал повече и спеше сладък сън. Пленникът можеше да мине покрай него, без да го усети. Ала Драйфус мина по друг път. Той искаше да излезе не само сега от жилището, но и винаги, когато му се наложеше. Затова направи опит да се измъкне през прозорчето, което не бе много удобно, защото беше доста дълго и твърде ниско.

След няколко опита пленникът успя да се пъхне през тесния прозорец и да излезе навън. Полекичка се отдалечи от колибата и се запъти към вътрешността на острова.

Нощта бе прекрасна. Милиарди звезди светеха на тъмносиния небосклон, а луната със своите лъчи заливаше Дяволския остров с нежна бледа светлина. Небето беше великолепно, ала островът, този къс земя, на който Драйфус трябваше да живее, беше пуст, занемарен и грозен.

Капитанът тежко поклати глава.

Скали и скали, нищо друго, никакви цветя и растения, нито пък дървета, навсякъде бе пусто и голо. Туктам само се виждаше изсъхнала трева и по някои израстъци от напуканите места на скалите. Ала образуванията на камъните бяха много интересни и причудливи. Виждаха се стръмни скали, високи върхове, разнообразни хълмове, дълбоки пропасти, урви, големи пещери и фантастични фигури, дело на вулканични сили. Мъртва тишина цареше над острова. Само морските вълни пееха своята вечна песен за мъките и страданията на бедните обитатели на Дяволския остров.

Драйфус тръгна към най-близката колиба.

Той знаеше, че там живее Мирович. Капитанът предпазливо се приближи до колибата и чу тих, треперещ глас. Драйфус погледна през прозореца и видя, че старецът на колене се молеше. Ръцете му бяха сключени, а устата му шепнеха тиха молитва.

— О, надежда — каза си тихо Драйфус, — ти си силата, която поддържа нашите органи, ти крепиш света — без тебе и без вярата той щеше да се разсипе на прах. Старикът, който скоро ще стане жертва на убийствения климат, навярно се моли Богу да го избави от този ад.

Ала Драйфус не позна. Нещастният старец се молеше не за себе си, а за другиго. Капитанът се вслуша в молитвата и остана учуден, дълбоко покъртен от нея. Той мълвеше:

— О, всеблаги Боже, смирено навеждам глава през твоята воля и неизказаната твоя мъдрост. Аз съм готов да понеса и най-строгото твое наказание, но те моля с разбито сърце, от дълбините на душата си да закриляш и пазиш моето невинно дете. Ако моята Павловна още е жива, пази я от греха, запази чисто сърцето й, за да не извърши нещо лошо и да не я сполети злина. Амин.

— Амин от дълбините и на моето сърце — прошепна през прозореца Драйфус.

А в същия ден, когато Мирович се молеше за беззащитната си дъщеря, Павловна се намираше в обятията на развратника Марсел Бернард, който искаше да й отнеме девствеността.

Чул ли е Бог молитвата на бащата? Това ще узнаеш в следващата глава на романа, драги читателю.

Като чу гласа на Драйфус, Мирович се вдигна.

— Аз съм, стари приятелю — прошепна капитанът.

— Дойдох да ви видя и да поговоря с вас. Зная, че имате нужда от насърчение и утеха.

— Бог да ви благослови, капитан Драйфус, за вашата добрина — каза старецът с треперещ глас. — Колко леко стана на разбитото ми сърце, като ви видях. Ужасен е животът на този остров. Няма ли някакъв начин да се избавим от този ад?

— Няма, приятелю — отвърна капитанът, — ала ние, въпреки това, не трябва да губим надежда, Бог е всеблаг, той ще ни запази и помогне, само трябва добре да си отваряме очите. Не сте ли видели освен мене на острова и други заточеници?

— Да, видях един.

— Кой е той?

— Срещнах го при извора, когато отивах за вода. Той е млад, здрав и пъргав черноок мъж. Навярно е дошъл на острова преди нас.

— Не знаете ли в коя колиба се намира този мъж?

— Не, надзирателят не ми позволи дори да го погледна. Ах, Драйфус, този скот Мурильо ме изтезава като животно.

— Гордо понесете страданията и мъките — посъветва го Драйфус. — Вече е време, трябва да си отивам. Сбогом, добри приятелю. Нека всевишният ви даде нужната сила, за да можете да устоите на тежките изпитания.

Драйфус стисна ръката му и тихо се отдалечи от колибата към западната част на острова.

Неочаквано капитанът се спря. Чуха се човешки гласове. Не бяха ли това двамата надзиратели? Не, гласът, който се чуваше, беше женски. Драйфус бе отдалечен на около двеста крачки от морския бряг. Близо до него имаше стръмна скала, която се спускаше към морето. Капитанът продължи да се движи към скалата. Гласовете ставаха все по-ясни. Несъмнено, намираше се до входа на пещера.

В нея навярно имаше нощна среща. Един мъж и една жена се срещаха тук, за да изкажат чувствата си. Ала кои бяха те? Драйфус реши да узнае кои са и какво правят в пещерата. Той се сниши и запълзя в посоката, от която идеха гласовете. До самия вход на пещерата имаше вдлъбнатина, образуваща естествена стълба. Капитанът предпазливо се спусна в тази вдлъбнатина и тихо се приближи до входа, откъдето свободно можеше да разгледа осветената от луната пещера.

В средата се виждаше млад мъж, който държеше в обятията си снажна жена. Мъжът беше в затворнически дрехи, каквито носеше и Драйфус, а жената беше в тясна, дълга рокля, тъмна блуза и високи гамаши. Тя не беше много красива, но имаше извънредно хубави пъстри очи. Тези хора, както разбра Драйфус от разговора им, бяха влюбена двойка. Капитанът не можеше да си обясни как жената е стигнала до острова, защото знаеше, че е строго забранено там да спира кораб или лодка. Само държавните катери можеха да пътуват между Каена и острова на заточениците.

— Одета, щастлив съм, че днес мога да те държа в обятията си. Надявах се, че тази нощ ще дойдеш. При последната среща ти ми каза, че днес ще се сгодиш за жестокия Мурильо, защото баща ти настоявал да станеш жена на този джелатин.

— Да, той настоява да взема тази черна маймуна — прекъсна любовника си Одета, — но аз не искам. Днес Мурильо идва у дома и ми се обясни в своята маймунска любов. Ти нямаш представа, Ервин, колко смаян остана испанецът, като му казах, че дори през ум не ми е минавало да взема за мъж джелатина от Дяволския остров. Черната маймуна пребледня, скръцна със зъби и просъска:

— Бих искал годеникът ви да дойде като пленник на Дяволския остров.

— За съжаление годеникът ти е вече на зловещия остров — прекъсна Ервин любимата си.

— Но той не ще остане дълго тук — прошепна Одета и целуна красивия момък. — Скоро ще го спася от този земен ад. Искам само да имаш още двама-трима другари, на които бихме могли да поверим тайната си, защото колкото повече ръце работят една работа, толкова по-скоро се свършва.

— Никого не познавам на острова, комуто бих могъл да се доверя.

— Не си ли се срещал още с капитан Драйфус? — попита жената.

— Не, неговият надзирател Розе така строго го пази, че човек не може дори да доближи до колибата му.

— Мисля, че Драйфус може да ни помогне при бягството. Видях го, когато пристигна на острова и по държанието и чертите му разбрах, че трябва да е решителен и смел човек.

— Ще се опитам да се срещна и запозная с него. Но кажи, Одета, как успя да избягаш от къщи?

— Много просто — изсмя се момичето и целуна любимия си. — Казах на баща си и на смаяния Мурильо, че съм сгодена, напуснах къщата и се запътих към морето, тоест към скривалището, където е лодката ми. Седнах в нея и отплавах към своя любим Ервин.

— Пази се, Одета, да не пострадаш с твоята лодка — каза заточеникът дрезгаво. — Сърцето ми се свива от страх, като си помисля за твоите нощни пътувания по морето и…

— Не се грижи за мен, Ервин — засмя се Одета, — лодката ми е добра. Лошото е само, че в нея няма място за двама ни. Ако беше малко по-голяма, щях отдавна да те грабна от Дяволския остров и да те отведа на някоя по-щастлива земя. А сега сбогом, целуни ме още веднъж. Трябва вече да се върна вкъщи.

— Толкова скоро ли?

— Не забравяй, че всяка минута Мурильо може да дойде на острова. Вярвам, че не ще се върне твърде весел.

Влюбените се прегърнаха още веднъж и напуснаха пещерата.

Драйфус успя да се скрие зад близката скала. Двойката мина край него без да го види.

Капитанът ги следваше тихо край стената, за да не го забележат. Ервин и Одета се запътиха към морския бряг и се спряха при залива.

Драйфус се беше скрил зад храсталака и оттам ги наблюдаваше. Той се мъчеше да види лодката, с която момичето беше дошло на острова, но колкото и да се взираше, не можа да забележи нищо. Не можеше да си обясни как Одета беше дошла от Каена до Дяволския остров, понеже никъде не виждаше плавателен съд. Изведнъж на лицето му се изписа удивление. Видя как момичето се запъти към голямо дърво, вързано с въже за близката скала. Човек би помислил, че вълните случайно бяха изхвърлили това дърво и то бе заседнало в пЯсъка. По него не се виждаше никаква вдлъбнатина. Одета се наведе, отвори тайния капак, който скриваше кухината в дънера. Чак сега Драйфус забеляза, че дървото беше кухо и застлано отвътре. Одета прегърна още веднъж любимия си и затвори капака.

Навярно имаше дупки, през които можеше да влиза въздух. Ервин развърза въжето и дървото се залюля от вълните. От двете му страни се показа по едно гребло. Малката лодка на смелата девойка пореше вълните бързо и леко. Навярно имаше кормило, защото пое веднага курс към Каена.

Младият заточеник угрижено гледаше след плаващото тяло, което отнасяше скъпото за него същество.

Драйфус понечи да се възползва от случая и да излезе незабелязано от скривалището си, но се спъна в камък. Любимият на Одета чу шума и се сепна. Бързо се обърна, втурна се към Драйфус, хвърли се върху него и се опита да го повали на земята.

— Ти си ни подслушвал — ужаси се той, — ти си шпионин на Мурильо и трябва да умреш.

Драйфус със сила се откопчи от ръцете на разярения мъж и бързо прошепна:

— Не се страхувайте от мене, аз не съм ви враг, а беден заточеник като вас.

Ервин го изгледа учудено. В него се пробуди неясно предчувствие.

— Извинете — рече той, — едва сега видях облеклото ви. Да, вие сте клетник като мен. Кой сте?

— Капитан Драйфус.

Младият човек възторжено прегърна състрадалеца си.

— Капитан Драйфус — почти извика радостно той, — да бъде благословена минутата, в която се срещнахме. Нека бъдем приятели. Има начин да се спасим от този земен ад.

— Измислихте ли план за бягство?

— Да! За да го осъществя, имам нужда от вашата помощ.

— Ето ръката ми. Ще бъдем верни приятели.

— Ние вече сме приятели! — каза Ервин. — Сега обаче трябва да се разделим. Аз ще отида в колибата, а не ще бъде зле и вие да отидете във вашата. Оня дявол Мурильо всеки миг може да се върне на острова — тогава сме загубени.

— Къде мога да ви видя, господине? Моля, кажете ми името си.

— Барон Ервин фон дер Халде — отвърна младият човек.

— Ах, немец! И тук, под сухата гилотина на французите?

— Друг път ще ви разправя тъжната си участ! Можете всяка вечер да ме намирате в пещерата, тук зад скалата.

— Пещерата зная — отвърна Драйфус, — но не ще мога да я посещавам всяка нощ. Надзирателят най-строго ме пази и не ме пуска дори да изляза от колибата.

Ервин извади от джоба си малко пликче и го подаде на капитана.

— Господин Драйфус — каза баронът, — когато пожелаете да напуснете колибата си, вземете малко от този прах и посипете с него незабелязано надзирателя. Той ще заспи като мъртъв и не ще се събуди до следващата утрин.

Ервин издаде глух стон.

— Ето го — посочи към скалата. — За Бога, бягайте, инак сте загубен!

— Но кой е? Мурильо ли?

— Не, но този е по-лош, хиляди пъти по-лош — извика Ервин и се впусна в бяг. — Той е заразен.

Като чу тази ужасна дума, Драйфус се слиса от страх. Той знаеше за страшната болест, знаеше също, че и при най-слабо съприкосновение със заразения тя се предава и затова капитанът хукна да бяга, сякаш го гонеше хищен звяр.

Драйфус не се обърна, но чу, че някой го преследва и когато стигна колибата, заразеният беше вече съвсем близо до него. Ала капитанът скочи на прозореца и се пъхна през него в колибата.

Чу се само глух писък и всичко утихна.

Цял облян в пот и силно изморен, Драйфус се хвърли на твърдото си легло и след малко заспа. Ала сънят му не беше спокоен. Той бълнуваше и постоянно чуваше вика на Ервин.

— Ето го, това е заразеният. За Бога, бягайте, бягайте, инак сте загубен!

8.

Това стана на тридесети март. Времето беше прекрасно. Слънцето грееше ярко. Неговите животворни лъчи сгряваха земята и събуждаха природата от зимния й сън. Всичко се радваше, всичко цъфтеше и зеленееше.

Матийо Драйфус се беше върнал от разходка в разкошния си дом на улица „Фуршамбол“ и обядваше със своето семейство. Читателят ще остане учуден, че Матийо има семейство, защото знаеше, че не е женен.

Когато Матийо получи писмото, което Херманса бе предала на младия художник Алфонсо Гилето и научи, че снаха му ще съпровожда съпруга си, неговият поглед бе отправен към малкия Андре. Невинното дете осиротя — остана без баща и майка. Матийо го взе вкъщи, заедно с него и старата леля Ерика, която безкрайно обичаше момченцето и го гледаше с любов и Старание.

Матийо искаше да изпълни братския си дълг и да стане втори баща на осиротялото дете, искрено желаеше да спаси малчугана от неприятелите на Драйфусовия род.

Матийо взе всички мерки, за да запази племенника от гибелните преследвания на враговете. Той беше поръчал на леля Ерика да пази грижливо детето и да не го поверява на непознати хора. Вкъщи се намираше още един верен надзорник и защитник. В дома на Матийо от два месеца живееше мъж, който заслушваше да бъде член на Драйфусовата фамилия. Това бе старият подофицер Мишонет.

Той беше същият, който свали военните си медали и окачи един от тях на разжалвания капитан Драйфус. Наградата, която получи за храброто си дело, беше осемдневен строг тъмничен арест, а след това началството го изпрати в болница, за да изследват душевното му състояние.

Подофицер Мишонет отговаряше така хитро на въпросите на лекарите, че те не бяха в състояние да го обявят за душевноболен, въпреки настояването на военните да го затворят в лудница.

След това подофицерът беше уволнен, без да му дадат пенсия, предвидена за инвалидите. Това бе наградата за един войник, служил честно и вярно на държавата тридесет години!

Старият Мишонет заживя в оскъдица. Той не беше спестил нищо от малката си заплата и беше заставен да проси помощ по чужди врати. Матийо научи за съдбата на стария войник и се постара да намери жилището на нещастника. Един ден младежът неочаквано се яви в бедната стаичка на стареца, каза името си и му предложи да стане управител на къщата му. Обеща му заплата, която надминаваше петдесет пъти някогашната заплата на бившия подофицер. Оттогава старият Мишонет беше в дома на Матийо Драйфус и съвестно изпълняваше службата си. Неговата привързаност и вярност възнаграждаваха щедро Матийо за доброто, което бе сторил за стария войник. Белобрадият човек обичаше безкрайно много Андре и изпълняваше всичко, каквото детето пожелаеше. Той виждаше в малкия образа на неговия баща. Андре яздеше на гърба на Мишонет, дърпаше брадата му, скубеше косите му, правеше разни детински глупости, но добрият дядо търпеше всичко и заедно с леля Ерика се радваха на момченцето. Непрестанно показваше все нови игри на милия малчуган и го упражняваше. Тези игри имаха военен характер — маневри, паради, стражи, битки. Безспирно ечеше детски смях в стаята на момчето, но в къщата не цареше радост. В нея бе глухо и тъжно.

Тъмните сенки на нещастието, които бяха обгърнали небосвода на тази някога щастлива фамилия, не можеха да се разпръснат. Мисълта, че брат му невинно страда, вгорчаваше живота на Матийо и заглушаваше всяка радост в сърцето му. Той съвсем беше изоставил професията си, бе се отдал на идеята да освободи нещастника от Дяволския остров и да възстанови честта на фамилията Драйфус.

Алиса Тери днес беше поканена на обяд; леля Ерика се беше оттеглила от масата, за да окъпе Андре.

Матийо беше останал сам с американската детективка. Тя беше заставена от известно време да спре разследванията си. Алиса се бе разболяла и трябваше да остане на легло. Беше напуснала къщата на госпожа Легуве още преди да се разболее и сега живееше в по-удобна квартира. Матийо й бе изпратил най-добрите лекари, добра медицинска сестра, добри вина, деликатеси и много други неща. Той се грижеше за нея през цялото й боледуване. Сега се чувстваше щастлив, че интересната американка беше оздравяла и се намираше до него.

Матийо вдигна пълната си чаша.

— Госпожице Алиса Тери, пия за вас — усмихна се той, — нека Бог ви дари здраве и живот дълги години.

— Господин Матийо Драйфус — отвърна Алиса, — ще бъда щастлива, когато успея да разреша двете задачи на моя живот!

— Две задачи?

— Да! Първата е да докажа невинността на вашия брат и да освободим пленника с хитрост или със сила, в случай, че френското правителство не обърне внимание на доказателствата ни!

— А втората задача?

— Не помните ли, приятелю, че вие сам ме препоръчахте на госпожа Фон Ла Бриер? Нали обещах на тази нещастна жена да намеря изгубената й дъщеря — Наталка? Не трябва ли да удържа думата си?

— В това не се съмнявам ни най-малко — разгорещено изрече Матийо. — Вие можете да разчитате на моята помощ. Ще сторя всичко, за да намерим момичето. Преди няколко седмици ми бяхте казала, че знаете къде се намира то и че ще я заведете при госпожа Фон Ла Бриер?

— Да, така беше, но оттогава загубих следите на Павловна. Тя изчезна пред очите ми от църквата Нотр Дам. Същия ден се разболях и не можах да продължа търсенето си. От известно време непрестанно търся жилището й, но всичко е напразно. Тя се изгуби, като че земята я погълна.

Мишонет влезе в стаята.

— Господин Драйфус, един младеж желае да говори с вас — докладва старецът.

— Как се казва?

— Алфонсо Гилето.

— А, нашият млад художник — възкликна Матийо радостно. — Нека дойде.

Мишонет излезе, но отвори пак, подаде само главата си през вратата и каза:

— Господин Драйфус, трябваше да му дам термометъра вместо пушка и да му туря гърнето на главата вместо шлем.

— На кого? На господин Алфонсо Гилето ли?

— Не, господин Драйфус, аз говоря за нашия любимец Андре. Вие трябва да видите как пляска във водата. Мисля, че ще стане моряк.

После старият подофицер изчезна зад вратата и Алфонсо Гилето влезе в стаята. Момъкът поздрави учтиво.

— Това е младият художник, за когото съм ви говорил — представи го Драйфус на американката. — Неговият баща е пожелал да го направи юнга на парахода „Ла глоар“, но той е предпочел да отстъпи мястото си на снаха ми Херманса и да усъвършенства изкуството си в Париж. Драги Алфонсо, изпийте с нас чаша вино и ни разкажете за вашите успехи.

Младият мъж вдигна чашата с червено вино.

— Пия за здравето на щедрите си благодетели и моля Бога скоро пак да изгрее слънцето над Драйфусовия род! — пожела младежът и изпразни чашата.

— Браво, скъпи ми приятелю — каза Матийо. Разчувстван, той подаде ръката си на госта. Същото стори и Алиса Терн. Трудолюбивият младеж й хареса.

Алфонсо Гилето се обърна радостен към Матийо:

— Благородни ми благодетелю — каза той, — ако желаете, ще ви покажа един мой труд. Нарисувал съм картина, която, както мисля, е доста сполучлива. Ако я харесате, ще ми направите голяма чест да я вземете като подарък в знак на голямата ми благодарност.

— За подарък и дума не може да стане, драги ми Алфонсо — каза Матийо. — Ако картината ми хареса, ще я купя от вас, като дамата определи стойността й.

— Мога ли да донеса картината? — запита зарадван младият художник.

— Тук ли е?

— Да, господин Драйфус, картината е в другата стая.

— Още по-добре, донесете да я видим. Алфонсо Гилето излезе и скоро се върна с творбата.

Младежът я изправи до прозореца, вдигна завесата и се обърна към Матийо и Алиса, които бяха станали вече от масата.

— Картината се казва „Народна песен в степите“.

— Много поетично — каза Матийо, — дайте да я видим!

Младият творец махна покривалото от рисунката. Матийо и Алиса загледаха с възхищение. Детективката втренчи погледа си в лицето на момичето от степите, което художникът беше нарисувал толкова красиво.

Матийо Драйфус видя, че неговата приятелка беше много развълнувана.

— Какво ви е, госпожице Тери — запита той, — очите ви блестят, а страните — пламнали. Да не е това признак на ново заболяване?

— Не се страхувайте, чувствам се много добре — отвърна Алиса. — Позволете ми да отправя няколко въпроса към художника. — Кажете ми — каза тя, като се обърна вече към Алфонсо, — тази картина плод на фантазията ви ли е?

— Идеята — да, но не и момичето.

— Имахте ли някакъв модел?

— Модел не съм имал — изчерви се младежът. — но бях принуден да открадна тези прекрасни черти от едно мило момиче, което отказа да ми позира.

— Съществува ли такова момиче, което да прилича на девойката от вашата картина?

— Да, тя съществува.

— В Париж ли е?

— Да.

— Знаете ли къде живее?

— Да, знам. Младото момиче е много благородно и почтено. Тя живее с една своя приятелка в малка къща на улица „Беселет“, в същата къща, в която живея и аз!

— Това е тя — каза Алиса, като все повече се вълнуваше.

— И двете момичета са работнички във фабриката на „Бернард и синове“.

— Благодаря ви, господин Гилето. Можете ли да ми кажете името на това момиче?

— Знам само собственото й име.

— Как се казва?

— Павловна!

— Тя е — извика Алиса Тери радостна, — намерих я!

Матийо разбра, че това е същото момиче, което госпожа Фон Ла Бриер търсеше от няколко години безуспешно. Той повика Алфонсо настрана и го помоли да си отиде, тъй като имал да говори нещо много важно с дамата. Колкото до хубавата картина, да я счита за продадена, а за цената нямало никакви проблеми. Младият художник изненадан, но и радостен, че ще получи добра награда за рисунката, напусна къщата на Драйфус.

Едва бяха останали сами и американката извика радостна:

— Колко щастлива ще бъде госпожа Фон Ла Бриер, когато й върна изгубената дъщеря. Това трябва да стане още днес! Този път не ще ми избяга. Значи нещастната Павловна е станала работничка!

— Да — промълви Матийо, — с това показва, че има твърда воля и че предпочита тежката и честна работа, отколкото лесното и безчестно съществуване.

— Позната ли ви е фирмата „Бернард и синове“, където работи Павловна?

— Много добре ми е позната. Тя е стара, почтена фирма и ще бъде такава, докато е жив старият Бернард.

— Нима има и млад Бернард?

— Те са двама сина, но младият Леон е чифликчия, добра и честна душа, а по-големият е Марсел.

— Какъв е той? — запита американката.

— Марсел ще съсипе фирмата на баща си. Той играе на борсата и е известен като развратник. Човекът има красива жена и въпреки това си има и държанки, с които пропилява много пари.

Алиса трепна.

— При такъв човек ли се намира хубавата Павловна? — възкликна американката. — Господин Драйфус, трябва да бързаме и да отървем това момиче от ръцете на този нехранимайко. Това трябва да направим заради любовта на госпожа Ла Бриер.

— Възможно е момичето да не е вече във фабриката на „Бернард и синове“ — промълви Матийо замислен — и това ще го узнаем сега.

Драйфус помоли Алиса да го последва. Влязоха в съседната стая, където беше кабинетът на Матийо. Там имаше телефон. Той помоли най-близката телефонна станция да го свърже с фабриката на „Бернард и синове“.

— При вас работи ли млада рускиня на име Павловна — запита Матийо, като му казаха, че телефонът му е свързан с фабриката.

— Тя работеше тук — отговориха му, — но от няколко дни е преместена в магазина на улица „Опера“.

— Самият господин Марсел Бернард ли говори с мен?

— Не, с вас говори счетоводителят. Нашият шеф също се намира в магазина на улица „Опера“.

— Благодаря ви.

Алиса чу този кратък разговор и се отстрани развълнувана от апарата.

— Господин Матийо, започнахте ли да разбирате?

— запита американката.

— Нищо не мога да заключа от този разговор.

— Аз разбрах много — каза детективката. — Господин Драйфус, моля ви, изслушайте за миг моето предположение. Красивата Павловна е работила във фабриката на „Бернард и синове“. Там я видял развратникът Марсел и я взел в своя магазин на улица „Опера“, за да е до него.

— Ах, госпожице Тери, вие имате право, аз просто се учудвам на силната ви интуиция. Какво трябва да се стори?

— Ще вземем файтон и ще отидем веднага в магазина на улица „Опера“.

— Добре, нека не губим време. Колкото по-скоро отдалечим момичето от този развратник, толкова по-добре.

След няколко минути Матийо и Алиса бяха наели файтон и се отправиха към улица „Опера“.

Матийо погледна часовника си — беше два без десет. След седем минути файтонът спря пред къщата, в която се намираше златарският магазин. По кристалните витрини блестяха множество елмази и други златни и сребърни предмети и украшения.

Матийо и Алиса слязоха от файтона и влязоха в магазина. Към тях се приближи изящно облечен продавач.

— С какво мога да ви услужа? — попита той учтиво.

— Искаме да поговорим с една госпожица, която работи в магазина.

— Коя е тя?

— Казва се госпожица Павловна.

— Ах, госпожица Павловна Мирович — повтори продавачът и се огледа. — Както изглежда, не е тук. Може би е в кантората.

— Не, госпожица Павловна излезе — обади се една от продавачките, която по време на разговора се намираше наблизо.

— Излезе? — запита Алиса.

— Съвсем сигурно — отговори продавачката учтиво, — тъй като госпожицата ме питаше как по-скоро може да отиде на улица „Наполеон“ 57.

Щом продавачката изрече улицата и номера, Матийо и Алиса толкова се сепнаха, сякаш до тях бе паднала мълния.

Продавачката учудена попита колегата си:

— Господарят не я ли изпрати със сбирка от пръстени при госпожа Легуве, която желаела да ги види?

— Не зная — отговори продавачът, клатейки глава.

— Навярно се заблуждавате, госпожице, защото всички поръчки минават през моите ръце. Такова име не мога да си спомня.

Матийо и Алиса се спогледаха въпросително.

— Господин Марсел Бернард в кантората си ли е?

— попита Драйфус.

— Там трябва да е.

— Имайте любезността да му съобщите, че желая да се срещна с него. Вземете тази картичка. Казвам се Матийо Драйфус.

— О, веднага ви познах, господин Драйфус — каза любезно продавачът, — нашата фирма има честта да ви смята за свой клиент, нали?

Продавачът се поклони и изчезна, отивайки към кантората на господаря си. След минута се върна.

— Жалко, ала господин Марсел Бернард не е в кантората. Излязъл е по работа и то през задната врата, тъй като не сме го видели.

— Много ви благодаря. Друг път ще ви посетя пак. Продавачът ги съпроводи до изхода и им отвори вратата.

Когато Матийо и Алиса излязоха на улицата, ги обзе една и съща мисъл. И двамата казаха едновременно:

— При госпожа Легуве.

Матийо помогна на Алиса да се качи на файтона и нареди на файтонджията:

— Бързо на улица „Наполеон“ № 57. Ще получиш хубаво възнаграждение, ако за пет минути ни откараш там.

Файтонът вървеше бързо, изглежда, файтонджията не искаше да се лиши от обещаното възнаграждение и не жалеше конете.

В това време Алиса отвори своята малка чантичка от крокодилска кожа, надзърна вътре и извика:

— Какво щастие! Намерих го.

— Какво?

— Ключът за вратата от дома на госпожа Легуве.

— Нима сте го задържали след напускането на стаята?

— Детективите винаги забравят да предадат ключа на жилището си — рече тя, смеейки се.

Но в следния миг лицето й се помрачи:

— Дано да стигнем навреме.

— Мислите ли, че Марсел Бернард е оплел клетото момиче в някаква примка?

— Непременно. Разполагаме за това с достатъчно доказателства. Защо този развратник изпраща именно Павловна в дома на госпожа Легуве, който е място на безчестия и престъпления? Защо я е натоварил с поръчка, за която неговият главен продавач нищо не знае? Най-сетне защо този Марсел е излязъл през задния вход на кантората и то скоро след излизането на Павловна? Вие ще се уверите, приятелю, че щастието на тази девойка виси на копринен конец.

— Вярвам — рече Матийо, — бих искал и да летим, защото всеки миг може да е от голямо значение.

Най-сетне файтонът спря на улица „Наполеон“.

Слязоха бързо. Матийо възнагради щедро кочияша и веднага се втурна в дома на госпожа Легуве. Алиса отключи и те влязоха.

Беше съвсем тихо. Неочаквано една вратичка се отвори и майката на красивата Долора застана срещу влезлите.

— Това сте вие, госпожице Тукер — каза тя тихо. — Но как влязохте?

— Вратата беше отворена. Госпожа Легуве смръщи чело.

— Но как така насам — попита тя любезно. — И какво желае господинът, който е с вас.

— Ей сегичка ще ви кажа — взе думата Матийо. — Аз съм полицейски чиновник и съм дошъл по заповед на президента на полицията, господин Фон Ла Бриер.-

Цветът на лицето на госпожа Легуве тутакси се промени.

— Но, Боже мой, докато госпожицата живя у мене, нищо не й е липсвало.

— Вие трябва да бъдете щастлива, ако се отнасяше за такава дреболия. Накратко казано, през последния половин час във вашия двор е влязло едно младо момиче.

Кубинката уплашено впери поглед в Матийо.

— Не зная — избъбра тя. — Ах, да… да, ала тя вече си отиде.

— Не лъжете, госпожо, защото ще бъде по-лошо за вас, ако момичето още е във вашия дом.

— Да викна ли моите хора и да заповядам да претърсят къщата ви?

— Имайте милост, всичко ще ви кажа. Да, тя е тук.

— Сама ли?

— Не, има при нея един господин, ала кълна ви се, че не знаех, че госпожицата…

— В коя стая са? — прекъсна я живо Алиса.

— Вдясно от вашата.

— По-скоро, не чувате ли шума?

Силен, сърцераздирателен вик се чу отгоре. После силно дрънчене и трясък.

Матийо и Алиса се втурнаха нагоре по стълбата.

— Господин Бернард, пуснете ме, оставете ме. Казвайки тези думи, тя с все сила се мъчеше да се отскубне от ръцете на мъжа, който по безсрамен начин я бе оплел в мрежата си.

Марсел я теглеше още по-силно към себе си.

— Да те оставя ли, сладка девойко — избъбра той тържествуващ. — Не, никога, такъв сгоден случай, при който мога да ти кажа какво питая и какво чувствам към тебе, никога не ще пропусна.

— Но аз не желая да слушам. Ще бъда глуха за вашите думи.

Русият мъж запуши устата й с гореща целувка. С все сила Павловна се стараеше да го отблъсне, ала всичко беше напразно.

— Обичам те, Павловна — шепнеше Марсел в страстна възбуда. — Почувствах още в първия миг голямо влечение към теб. Не ме осъждай, гълъбче, защото употребих такова некрасиво средство, за да те примамя. Прости, безкрайното ми влечение към тебе ме принуди да го сторя. Павловна, ако отхвърлиш моята гореща любов, ще полудея.

— Вие вече сте луд, господин Марсел — каза ядно момичето. — Помислете си, че сте женен.

Марсел гневно тропна с крак по пода.

— Женен ли? — извика той. — Да, ожених се за богатство. За друга, ала когато пред олтара казах „да“, аз не дадох клетва, че ще затварям очите си пред всяко красиво, миловидно, любезно същество. А ти, Павловна, си най-красивото същество, което някога съм виждал.

Той тъй силно я прегръщаше и притискаше към гърдите си, че тя не можеше да диша. Напразно се бореше със силния мъж.

— Ще ме задушите — простена тя, — искате ли да ме убиете?

— Да те убия? Не, Павловна, аз желая да живееш и да те направя щастлива. Ще изпълнявам всяка твоя прищявка, ако ще и да се опропастя.

Той обсипваше устните й с още по-нежни целувки. Съблазните му ставаха все по-демонски и той силом искаше да обезчести това младо невинно същество. Съпротивата на Павловна все повече и повече отслабваше. Кръвта й течеше в жилите като разгорещен огън. Тя чувстваше, че силите я напускат.

През главата й премина само мисълта: „Тези целувки ме оскверниха и никога вече не мога да погледна Емил.“

Но как можеше да избегне най-страшното и най-позорното? Развратният съблазнител щеше да посегне на честта й, ако Бог не бе изпратил неочаквано избавление.

Вратата бе заключена, но там имаше широк прозорец. Да можеше да стигне до него! По-добре беше да лежи със счупени крайници на улицата, отколкото да изтърпи този срам и безчестие.

— Господин Бернард — извика тя, — пуснете ме за миг. Виждате, че не мога да се отърва. Няма да викам за помощ, защото знам, че виковете ми ще са напразни.

Развратникът видя, че жертвата му скоро ще припадне, затова я освободи. Момичето въздъхна дълбоко, като че искаше да събере сили за последното си решение.

— Господин Бернард — каза момичето високо, — за сетен път ви моля, пощадете честта и невинността ми. Не мога да ви стана любовница, защото принадлежа на другиго.

— Ти принадлежиш на мене — извика Марсел, като впи горещия си поглед в красивото тяло на девойката. — Ти не ще напуснеш тази стая, докато не, ми принадлежиш. Ще те държа тук като моя пленница, докато не изпълниш желанието ми.

— Тогава ще извършите престъпление.

— Любовта не се интересува от това.

— Не наричайте това чувство любов — каза Павловна с достойнство, — ако ме обичахте, щяхте да ме уважавате.

— Кълна ти се, че ще те уважавам, когато бъдеш моя.

— По-скоро ще умра, господин Бернард. Отворете вратата, освободете ме, за последен път ви моля. Ако не ме послушате, един ден ще се каете.

— Ще се кая, разбира се, ако не опитам щастието. Ела при мене, хубаво момиче, с целувките си ще те…

Марсел се хвърли върху нея, той искаше да я събори на килима.

Когато невинността се съедини с отчаянието, силата се умножава. Павловна се освободи от разтрепераните ръце на Марсел и се втурна с див вик към прозореца.

— Вие ме тласкате към смъртта — извика тя, — ще отговаряте пред Бога.

Павловна стигна до прозореца. Тя го отвори, блъсна го така силно, че стъклото се строши на хиляди парченца. После се покачи бързо на перваза.

— Назад, назад, лудо момиче — викаше Марсел ужасен.

Павловна беше изчезнала от прозореца.

— Всемогъщи Боже — извика изкусителят, — какво направих?

Той отиде до прозореца, погледна надолу и отстъпи уплашен назад.

Този мъж беше лекомислен, развратен, горещата му кръв и необузданата му страст го забъркваха в долни истории, но убиец той не желаеше да стане.

Преди да се опомни, някой потропа силно на вратата.

— Отвори! — викаха отвън разтревожени гласове.

— Ти, изкусителю на млади момичета, отвори!

От силните удари вратата се изкърти. Матийо и Алиса се втурнаха обезпокоени в стаята. Матийо се хвърли върху бледия като мъртвец мъж, хвана го за раменете и му извика яростно:

— Марсел Бернард, дайте ни момичето, над което искахте да извършите престъпление! Или вече го сторихте?

— Не — изстена Марсел, — нищо не съм направил, но нещастието…

Гласът му застина, той не можа да изрече най-ужасното.

— Кажете — заповяда му Матийо, — къде е момичето?

— Тя се хвърли от прозореца. Лежи долу обляна в кръв.

Алиса изпищя и се втурна към прозореца. Матийо я следваше, като влачеше със себе си и престъпника.

— Къде е, къде е — запита американката, — не я виждам.

— Тя лежеше там — извика Марсел с дрезгав глас, — вижте кръвта. Там лежеше, но сега е изчезнала.

— Навярно са я завлекли в къщата — извика Алиса и се спусна по стълбите, като че я гонеха.

Матийо блъсна Марсел на канапето, застана пред него със строго лице и каза:

— Марсел Бернард, аз от сърце съжалявам вашия баща, тъй като го почитам, както всички в Париж, но вие тласнахте едно невинно момиче към смъртта. Вие сте подлец и убиец!

Марсел изстена и покри лицето си с ръце.

— Вие не ще избегнете заслуженото си наказание — продължи Матийо Драйфус. — Аз като честен човек съм длъжен да съобщя на полицията и още днес ще бъдете арестуван.

— Изгубен съм, изгубен съм завинаги — прошепна Марсел отчаян. — Господин Драйфус, съжалете поне моята жена и стария ми баща.

Драйфус поклати строго и печално глава.

— Ако това момиче беше моя сестра — каза той, — може би щях да ви простя, но то е сираче и затова други ще решат това. Ще ви кажа само, че момичето, което желаехте да обезчестите по един зверски начин, е дъщеря на една от най-видните и влиятелни дами в Париж!

Марсел падна в несвяст на канапето. Алиса влезе в стаята. Американката беше бледа и дълбоко покъртена.

— Къде е Павловна — попита Матийо.

— Изчезнала е, няма я. Никой не знае къде е!

— Да, мистерия. Дано Бог помогне да не завърши печално…

9.

Марсел беше сам, когато дойде на себе си. Матийо и Алиса бяха излезли. Той стана от канапето, потри очи и чело. Мислеше, че беше сънувал, но не, изкъртената врата и строшеният прозорец показваха ясно, че това не беше сън, а горчива действителност. Марсел изстена глухо, после отиде до прозореца и погледна на улицата. Там се виждаше голяма локва кръв.

Марсел отново разтри челото си и се извърна от тази страшна картина. Значи, това не беше сън, а неоспорима истина! Развратникът Марсел стана убиец на едно благородно, невинно момиче. Най-лошото беше, че престъплението не остана в тайна. Имаше двама свидетели на злодеянието му. Матийо Драйфус и една непозната дама знаеха тайната му. Матийо Драйфус, този сериозен и смел човек, му беше казал, че ще го предаде на властта, за да бъде наказан. Този човек ще изпълни думите си.

— Ще ме арестуват — промълви глухо Марсел, — ще заведат срещу мене скандално дело, което ще съсипе мене и хубавото име на фирмата ни. Банкрутът става неизбежен и ние ще се опропастим. Неопетнената ни къща ще бъде посрамена и опозорена. Ала това не ще бъде най-лошото. Ще бъда осъден на строг затвор и ще трябва да лежа години в тъмница. Да чакам ли да ме хванат и да ме завлекат в затвора? — Марсел сновеше като луд из стаята.

Пулсът му биеше ускорено, а очите му светеха страшно.

— Не, не — рече си той. — Марсел Бернард не е тъй глупав, за да чака да му сложат въжето на врата. Той ще смогне да се откопчи от тази опасност. Ще избягам в Америка, там ще бъде моето убежище. Там ще започна нов живот — нов, свободен и честен. Но какво ще стане с жена ми? — запита се той. — Да я взема ли с мене? Но тя само ще бъде бреме, ще ми пречи. Баща й е богат, нека се грижи за нея. Така се пада на този скъперник. Помолих го преди няколко седмици да ми заеме стотина хиляди франка, а той какво ми отговори? Сега нека се грижи за дъщеря си. Но аз без пари не мога да замина за Америка! Трябва да си намеря пари, защото ще ме хванат. Колко имам у себе си?

Марсел извади портмонето от джоба си и преброи парите.

— Петстотин и осемдесет франка. Та те ще ми стигнат за два дни. Имам нужда поне от двадесет хиляди, за да се заловя с някаква работа в Америка. Надявам се, че ще мога да събера толкова пари. Ще отида в магазина на улица „Опера“, ще взема оттам брилянтите и ще ги занеса на Соломон Дулсети, който ще ми даде за тях сигурно петдесет хиляди и тогава ще мога да замина.

Той погледна часовника си.

— Четири часът е — избъбри той тихо. — След два часа всичко може да свърши. Ще отплавам за Хавър, а оттам за Лондон, където ще остана два-три дни и след това ще замина за Америка.

Марсел реши своята съдба. Оставаше му да осъществи намерението си, ала имаше нужда от енергия и смелост. Той отиде при огледалото, среса разрошената си коса, поправи яката и изкривената си връзка. После сложи шапката си, взе бастуна и излезе от стаята, като запя оперетна мелодийка. На стълбите неочаквано се сепна. Мадам Легуве бе застанала пред него и злобно го гледаше. Жената приличаше на фурия, очите й диво блестяха, лицето й бе посиняло от злоба, а зъбите й тракаха като на хиена.

— Нещастнико — извика тя, — ти ме хвърляш в блатото, но аз не знаех какво правиш горе в стаята. Мога да се закълна. Ще стоваря всичката вина върху тебе, защото не искам да лежа заради теб в затвора.

— Госпожо Легуве — каза Марсел кротко, — успокойте се. Всичко ще уредя и работата ще се размине. Знаете много добре, че съм богат, а с пари всичко може да се уреди. — Ще пусна цяла шепа наполеони на полицейския пристав и полицията ще си мълчи.

Мадам Легуве се умири и спря да вика, а още повече се успокои, когато Марсел пусна пет наполеона в ръката й. Тя се усмихна, сложи златните пари в джоба си и избъбри някаква благодарност.

Марсел Бернард не чу какво каза тя. Той дори не я попита какво е станало с Павловна. Цялата му мисъл и действия бяха насочени само към това, как да се сдобие с нужните пари, за да пристигне в щастливата Америка с пълни джобове.

Когато остави зад себе си къщата на мадам Легуве, той взе файтон и се отправи към улица „Опера“. Марсел смяташе да прибере най-скъпите и красиви диаманти, намиращи се в магазина, и да ги занесе на Соломон Дулсети. Лекомисленият човек вече беше направил сметка колко ще трябва да получи от стария евреин за всеки диамант. С радостно и засмяно лице Марсел Бернард влезе в магазина си.

Но щом затвори вратата след себе си се стресна, сякаш го бе поразил гръм. Пред него бе застанал старият му баща. Симон Юлий Бернард го гледаше в очите и не отговори на сърдечния му поздрав. По лицето на стария човек се четеше смесено чувство. Болка, яд, тъга, съжаление или презрение беше то? Мъчно бе да се каже кое от тях вълнуваше стареца — сякаш презрението вземаше надмощие.

— Ти тука ли си, тате? — попита учуден Марсел. — Не мислех, че днес ще дойдеш в магазина.

Старецът не отговори нищо.

— Върви след мен! — нареди строго бащата. — Трябва да говоря с тебе.

Симон се запъти към своята кантора, а Марсел печално го следваше, вървейки като пиян. Лекомисленият млад човек бе блед като стена, краката му трепереха, а погледът му бе мътен и плах. Той добре знаеше какво ще говори баща му, който беше същевременно и негов съдружник.

— Това само липсваше — измърмори той глухо. — Сякаш небето иска днес да стовари всичкия си гняв върху моята глава. Струва ми се, че ще ме карат на бесилка!

Старият Бернард отвори вратата на кантората и когато влязоха, внимателно я затвори. После застана пред Марсел, изгледа го ядно и презрително и каза само една дума:

— Крадец!

Марсел се сепна, сякаш някой го бе ударил с камшик, ала не посмя да погледне баща си в очите и да му възрази. Той не поиска даже обяснение за обидата, която му бе нанесена, а стоеше слисан и разтреперан. В този миг приличаше на злосторник, хванат на местопрестъплението.

Симон Юлий Бернард сложи ръка между палтото и жилетката си и с бавен, почти равнодушен глас каза:

— Ти системно ме ограбваш! Мене, твоят баща и съдружник. Ти фалшифицираш търговските книги, за да прикриеш кражбата си. Значи си не само крадец, но и фалшификатор.

Марсел продължаваше да мълчи. Старецът продължи:

— Нашата фирма е съсипана. Фалитът е неизбежен. Срокът на големите плащания е наближил, а касата ни е празна. Утре ще свикам кредиторите и ще им обясня положението. Нека правят каквото искат… Ще те попитам още нещо: Ще чакаш ли, докато кредиторите те хвърлят в затвора? Не желаеш ли да направиш това, което щеше да направи всеки престъпник, ако у него има искра чест?

Изговаряйки тези думи, гласът на стареца потрепера.

Лъч на надежда блесна в лицето на Марсел.

— Татко, аз те разбирам — извика глухо той, — от все сърце ти благодаря, задето ми каза какво да сторя. Искам да избягам в Америка, обаче джобовете ми са празни. Трябва да ми разрешиш да взема от касата поне толкова пари, колкото ми са необходими, за да се установя там.

— Подлец! Мерзавец! — извика яростно бащата. — За бягство ли мислиш? Разбира се, Америка е последното спасение за хора като тебе. Но ти се лъжеш! И там има полиция, и там има бесилка за злодеи като тебе! Искаш от мене пари за бягството си. Толкова си подъл! Искаш да ограбя кредиторите. Това, което има в касата, не е мое, а на тези, с чието доверие си злоупотребил. Вие се мамите, господин Марсел. Вашият съдружник е честен човек! Не си ме разбрал добре. Аз не те съветвах да избягаш в Америка. Съветвах те да заминеш в далечна, незнайна страна, от която никой не се е върнал още.

— Но какво искаш от мене, татко?

— Нищо не искам. Очаквах, че ще имаш смелостта да пронижеш с куршум подлата си глава и така да свършиш престъпния си живот. Ужасно е, когато един баща е принуден да препоръчва такова средство на сина си. Но по-добре е човек да жали един мъртвец, отколкото да го презира жив!

— Татко, за Бога, това не може да бъде твоето желание! Моля ти се, дай ми пари, искам…

— Значи, ти си и страхливец — прекъсна го старият с ненавист. — Върви си, свършихме разговора.

Бащата се отстрани от сина си.

След малко, когато Марсел още стоеше неподвижен, Симон Юлий Бернард извика сърдито:

— Искаш ли да повикам полиция, за да откара крадеца и фалшификатора на заслужено място? Вън! Ти си взел десет пъти повече, отколкото ти се пада. Няма вече какво да търсиш тук. Вън!

Марсел излезе на улицата. Лута се повече от час безцелно из града. Главата му беше толкова объркана, че не можеше да предприеме нищо. Най-после се сети, че трябва да потърси отнякъде пари. Качи се в кабриолета и се отправи към приятелите си, за да вземе заем. Човек в нужда няма приятели. Марсел не знаеше това, обаче днес разбра тази горчива истина.

Всички му отказаха. Струваше му се, че хората предчувстваха неговото бягство. Те се извиняваха и го препращаха от един към друг.

— Колко съжалявам, добри ми приятелю, че не дойдохте по-рано. До вчера имах доста пари, но преди един час ги заех. Не се сърдете, не съм виновен…

— Любезни Марсел, не мога да ви помогна, имам големи загуби и сам съм в нужда.

А третият го потупа по рамото и се засмя:

— Драги приятелю, аз знам, че сте въжеиграч. Желаете ли и мене да забъркате в кашата? Опитайте си щастието при някой друг.

Лекомисленият млад мъж обиколи всичките си познати и навсякъде чуваше все същата песен. Всеки го посрещаше с ласкателни думи, но никой не му даде и франк.

Часът беше вече седем. В седем и четиридесет тръгваше влакът за Хавър, с който искаше да избяга. Марсел не можеше да се бави повече в Париж, ако не желаеше да попадне в ръцете на полицията. Престъпникът се запъти към най-близкия магазин, купи си няколко бели ризи и една чанта и се отправи към гарата „Св. Лазар“.

Когато влезе в чакалнята, преброи повторно парите си. В портмонето имаше четиристотин и тридесет франка. Това беше много малко за големия богаташ Марсел Бернард, който за една нощ изхарчваше няколко хиляди с проститутките. Но беше принуден да се примири със съдбата си. Лекомисленият му нрав го утешаваше — може би щастието ще му се усмихне.

На другата заран нашият герой беше вече в Лондон, града на волността и гнездото на най-големите престъпници. Марсел се чувстваше свободен. Обширно море го делеше от престъпленията му и парижката полиция. Той беше свободен и чакаше добър случай, за да избяга в Америка. Въпреки паричните си затруднения, мерзавецът се настани в хотел „Роял“ — един от най-добрите хотели в Лондон. Беше добре познат тук, понеже често пътуваше по търговските работи и винаги отсядаше в този хотел. Съдържателят посрещна любезно и учтиво щедрия парижанин и го настани в най-хубавата си стая. Марсел се изми, облече чиста риза и слезе в ресторанта. В същия миг той чу:

— Господин келнер, моля, забележете, че утре заран ще замина с парахода „Кампания“ за Ню Йорк. След обяд ще изпратя човек в хотела, за да прибере багажа ми и да го занесе на парахода. Предайте му го, моля, щом покаже визитната ми картичка.

— Ще го направя, милостиви господине. Келнерът се отстрани от вратата, като очакваше понататъшни разпореждания.

Като чу този глас, Марсел се сепна. Изненадата му беше толкова голяма, че се подпря на стената. Той позна гласа на брат си. Какво да стори? Минутата беше важна за него. Да избегне срещата? Не е ли по-добре да поговори с Леон. На брат му сигурно не бе известно нищо. Това бе щастлив случай. Как лесно можеше да откопчи малко пари от него.

— Леон — извика той и се хвърли с разтворени ръце към човека, който стоеше пред вратата на срещуположната стая.

— Марсел! Марсел, ти тук?

Леон радостно прегърна брат си и после го повика в своята стая.

— Скъпи Марсел, колко се радвам, че тъй неочаквано се срещнахме! Никога не съм сънувал дори, че някога ще се видим в Лондон. Оня ден бях у дома ти, но те нямаше. Вярвам, снаха ми ти е казала, че реших да направя околосветско пътуване.

— Разбира се — каза Марсел, — моята Елена всичко ми разправи. Ала кажи ми, братко, какво те накара да предприемеш това пътуване?

— Причини, за които не искам да говоря — отвърна набързо Леон и после се обърна.

Той искаше да скрие дълбокото вълнение, което в този миг се изписваше по лицето му.

— По работа ли си тук, Марсел? — обърна се към брат си Леон.

— Разбира се — отговори Марсел. — Бях заставен да напусна бързо Париж, така че нямах време да си взема пари.

— Мога ли да ти услужа с петстотин франка?

— Мили Леон, много ти благодаря за добрината. Бих взел парите, ако ме увериш, че имаш достатъчно за път. Не желая да страдаш заради мен.

— Какво говориш, братко? Имам в портфейла си двадесет хиляди в банкноти и един чек от сто хиляди, платим в Нюйоркската или друга някоя банка.

— За това ще ти са нужни ли легитимационни документи? — запита Марсел.

— И тях притежавам. В тази чанта са паспортът и другите ми документи, — Добре си сторил, че си взел нужните документи. Човек не знае какво може да му се случи по пътя.

Леон даде на брат си петстотинте франка. Той не забеляза погледа, който Марсел хвърли на пълния портфейл. После двамата тръгнаха към ресторанта, за да обядват заедно. Яденето и пиенето бяха превъзходни и двамата похапнаха добре. Още не бяха свършили обяда и в залата дойде служител, който носеше телеграма. Марсел стана от мястото си и тръгна към служителя.

— Има ли телеграма за Бернард? — попита той.

— Да, за господин Леон Бернард.

— Дайте я. Служителят му даде телеграмата и се отдалечи.

— Получи телеграма ли? — попита Леон, когато Марсел се върна на масата.

— Да, още тази сутрин я очаквах, касае се до работата ми.

Той отвори телеграмата и я прочете, без да я покаже на брат си.

Телеграмата гласеше:

— Добри ли са известията? — попита Леон.

— О, много добри! Марсел сгъна телеграмата и я сложи в джоба си, после взе хаванска пура и запуши.

Двамата братя останаха още около час на масата, като разговаряха, а после се разделиха с уговорка да се срещнат на вечеря в ресторант „Париж“.

Леон още веднъж повтори на брат си, че ще му бъде безкрайно приятно да прекара последната нощ в Европа с него. Под предлог, че има да свърши важни търговски работи, Марсел се сбогува с него. Той, обаче го излъга. След като се разделиха, тръгна бавно към старата част на Лондон — „Сити“ и се вмъкна в един магазин, в който продаваха разни оръжия. Забави се доста там, а после нае една двуколка, за да се разходи из „Хайд парк“, голямата градина, намираща се в покрайнините на Лондон.

Наближи време да се върне в ресторант „Париж.“ Леон беше вече в ресторанта, когато Марсел дойде. След малко двамата братя вечеряха богато, като Леон направи всичко, за да угоди на Марсел. После се чуваше шумът от тапите на шампанското и скъпото френско вино се лееше в чашите на братята. Ала това не бе весела раздяла.

Леон ставаше все по-мълчалив и сериозен. Образът на красивата Жоржина изпълваше все повече и повече неговата душа и се явяваше пред очите му. Най-после сърцето му се препълни и той разказа тайната на брат си.

— Марсел — пошепна той и хвана ръката на брат си, — кажи ми, може ли в най-красивото тяло да живее лоша, фалшива и подла душа?

— Какво те е грижа за женската душа, брате? С неща, които очите не могат да видят, умният човек не се занимава. Обръщам повече внимание на тялото, щом е хубаво. Жените обичат само мъжете, които обожават телата им, а смятат за глупак и идиот този, който се интересува от тяхната душа.

— За глупак ли? — поклати печално глава Леон. — Да, ти си прав. Глупак бях, като вярвах, че у жената има вяра. Голям глупак бях! О, Жоржина, ти ме лиши от вярата в хората.

Очите му се просълзиха и две едри сълзи набраздиха лицето му. Той още я обичаше. Клетият не знаеше, че само едно нещастно недоразумение стана причина да се раздели с тази мила, скромна и благородна девойка.

В полунощ братята Бернард напуснаха ресторанта и излязоха на улицата. Нощта бе мрачна, но топла и хубава. Английската столица не бе обвита както обикновено по това време от гъста мъгла.

— Кола няма ли да вземем? — попита Леон.

— Не, ще се върнем пеша в хотела — отвърна Марсел.

— Не познавам пътя.

— Толкова по-добре, остави на мене, аз ще те заведа.

Леон хвана Марсел под ръка и продължиха пътя си.

Марсел ставаше някак весел и разправяше на брат си смешни неща. Така измина час, без да стигнат хотела, но се озоваха до пристанището.

Неочаквано Леон спря.

— Мисля, че сме сбъркали пътя — каза той. — Тази улица е тъмна и пуста и тук не вярвам да се намира хотелът ни.

Марсел се върна няколко стъпки назад, като че търсеше някого, за да попита за пътя. На улицата нямаше никого.

— Трябва да отидем ей там, долу — каза той.

Марсел протегна ръка към посоченото място и свали уж случайно шапката от главата на брат си. Леон се наведе, за да вдигне шапката, преди да я отнесе вятърът. Марсел бръкна в палтото си и извади железен бокс. Вдигна го високо и в мига, когато Леон искаше да се изправи, Марсел му нанесе силен удар по главата. Той извика и падна на земята.

Като хищно животно Марсел се нахвърли върху него и изпразни джобовете му, също като професионален крадец. Убиецът взе от Леон всичко, което можеше да даде сведения за личността на жертвата му. Най-много го интересуваше портмонето, в което бяха двадесет и петте хиляди и чекът от сто хиляди, платими в Нюйоркската банка, както и легитимационните документи.

Марсел взе портмонето и го мушна в джоба на жилетката си. Той беше коленичил до жертвата си и я претърсваше. В същия миг Леон отвори очи и погледна озверелия си брат.

— Братоубиец!. Да си проклет през целия си живот — извика той със замиращ глас.

После бледите му устни се затвориха и всичко се свърши.

Убиецът стана и се втурна да бяга. Думите на умиращия го бяха поразили като мълния.

Скоро дойде до пристанището. Тъмните вълни на Темза бучаха в краката му. Извади бокса от джоба си и го хвърли във водата.

Изведнъж му се счу, че някой вика:

— Каине, Каине, къде е брат ти Авел? Марсел се обърна и се разтрепера като лист.

— Глупости — каза той тихо, — добре го ударих, а мъртвите не оживяват, за да свидетелствуват против живите. Никой на света не иска отчет за делото ми. А тук до гърдите ми се намира богатство, с което още мога да се настаня добре в Америка.

После той избърса потта от челото си и се помъчи да се успокои. Взе един файтон и се върна в хотел „Роял“. Каза на келнера, че брат му вече е на парахода и че го е натоварил да плати сметката и да прибере багажа му.

Келнерът знаеше, че Марсел е брат на Леон Бернард и изпълни желанието му.

На разсъмване Марсел Бернард отпътува за Ливърпул, където се намираше параходното трансатлантическо дружество „Кунард“. След два часа убиецът беше на борда на парахода „Кампания“. Марсел пътуваше под името Леон Бернард. Не след дълго той плаваше в открито море и когато и последните скали на Англия се изгубиха от погледа му, той се изсмя и каза:

— Каине, къде е брат ти Авел! Кой може да ми каже това? Сега вече съм спокоен, ако ще и светът да се срути. За нищо не се грижа вече! Аз отивам в страната на свободата.

Нещастникът не мислеше за Бога, чието око виждаше всичко и който и днес шепнеше на ухото на братоубийците: „Каине, къде е брат ти Авел!“

Курт Валберг Се връщаше от събранието на бедните докови работници, които бяха заставени да напуснат работата си и да обявят стачка.

Валберг бързаше из тъмните улици, за да се прибере по-скоро у дома си. Той вече беше на улицата, на няколко крачки от къщата си. Изведнъж кракът му се препъна в труп, проснат насред пътя.

Курт се наведе — беше човек в безсъзнание. Видя голяма рана върху главата на нещастника.

— Тук е станало убийство — извика той уплашен. — Като че още е жив. Ще се помъча да му помогна.

Курт плесна няколко пъти с ръце и после извика към прозореца на жилището си:

— Долора! Долора!

Прозорецът се отвори, дъщерята на госпожа Легуве се показа на него. Момичето чакаше Валберг, тя никога не си лягаше, докато не се върнеше любимият й.

— Слез долу, Долора — извика й Курт. — Тук на пътя лежи пребит човек, потънал в кръв. Помогни ми да занесем нещастника в стаята ни.

— Ида — извика тя от прозореца.

След малко Долора беше на улицата. Момичето се уплаши, като видя полумъртвия Леон, но тя хвана умиращия около кръста, вдигна го полека и с помощта на другаря си го занесе в стаята, върху леглото на Валберг.

Курт излезе и повика лекар. Той прегледа пострадалия и поклати съжалително глава.

— Положението е много опасно — констатира лекарят. — Човекът е ударен с железен предмет, навярно с бокс. Раната не е смъртоносна, но бедният ще загине от сътресение на мозъка. Господин Валберг, трябва да съобщите веднага в полицията, но трябва да ви кажа, че раненият не може да се занесе в болницата, защото ще умре по пътя. Клетникът временно трябва да остане у вас и не трябва никой да го мърда от мястото му.

— Но кой е клетникът? — попита Долора.

Курт претърси в присъствието на лекаря джобовете на ранения, но те се оказаха празни.

— Той е ограбен — каза тъжно Курт Валберг. — Не можем да разберем,кой е този нещастник, но това няма значение. Той може да се нарича както си ще, да бъде който и да е, но той е човек и има нужда от помощта ни и ние трябва да му я дадем.

— Ще наглеждаме пострадалия, докато оздравее. Нали Курт? Нали ти, добрият и благороден човек, ме научи да помагам на нуждаещите се! Нали ти ме научи, че това е най-святото и благородно, което човек може да направи на този свят…

10.

Оттогава бяха изминали девет седмици. Херманса, Емил, принц Наполеон и Менард не можеха да напуснат самотния остров и да се върнат между хората. Те не посмяха да тръгнат с малката си лодка, тъй като бяха още пресни мъките и страданията, които изтърпяха по време на четиринадесетдневното си скитане из океана. А край острова не минаваше никакъв параход, който да ги вземе и спаси.

За да привлекат вниманието върху себе си, те поддържаха на една височина голям огън, а през деня поставяха флаг, направен от ветрилата на лодката.

Макар неизказани страдания да свиваха сърцето на Херманса, тя насърчаваше отчаяните си другари. Нещастницата безкрайно тъгуваше за клетия си мъж и любимото си дете, но скриваше скръбта си от сломените мъже. Херманса беше добрият ангел на страдащите на самотния остров; тя ги утешаваше и насърчаваше, говореше им, че човек трябва да има търпение и да се надява на Бога.

Иначе на острова имаше изобилие от храна. Бог беше благословил този къс от земята с цялата си щедрост и понеже тримата мъже през целия ден ловуваха и диреха плодове, набавяха толкова храна, че можеха да живеят почти охолно.

Бегълците подредиха жилището на Херманса и го превърнаха в малка крепост, недостъпна за неканени гости, а самите те живееха в твърде просторна пещера на около сто крачки от жилището на Херманса.

Барон Емил фон Пикардин беше образован човек и предупреди другарите си, че хубавото време няма да трае дълго. Дъждовните дни наближаваха.

— Като направих сравнение между коритото на потока с бреговете му, разбрах, че тук има много дъждовни дни. Ще трябва да се приготвим за това време и да се запасим достатъчно храна и дърва, за да не бъдем изложени на страдания. Ще има дни, а може би и седмици, когато не ще можем да излезем от пещерата. По тропическите места дъждовният период трае месеци.

Бегълците започнаха упорито да събират храна. Менард и принц Наполеон сечаха дърва и ги носеха в пещерата, а Пикардин ловеше дивеч и риба, които Херманса осоляваше и запазваше в зимник, който мъжете бяха изкопали на дъното на пещерата.

Един ден, когато Менард и принц Наполеон сечаха дърва пред пещерата, а Пикардин и Херманса правеха мрежа от ликото на кокосовия орех, Менард нададе радостен вик, захвърли брадвата и показа към морето.

— Параход, параход — извика той силно. — Да умра, ако там няма параход.

Всички се втурнаха към височината, където се развяваше знамето.

Наистина, Менард не се бе излъгал. На няколко мили далеч от острова, на хоризонта се виждаше малко облаче дим. Бегълците викаха от радост, макар да знаеха, че хората от парахода не могат да съзрат малкия им флаг от такова далечно разстояние.

— Нашият остров навярно не е отбелязан в морските карти — каза баронът, — и затова не можем да се надяваме, че някой параход ще спре на този бряг, ако знаците ни не бъдат забелязани от моряците. За щастие скоро ще се мръкне и може би тогава ще забележат нашия огън.

Щом се смрачи, бегълците запалиха огъня на височината, насядаха край него и молеха Бога да им изпрати помощ и спасение. Ала напразно.

— Идете да си легнете — каза Менард, — достатъчно е един да остане, за да поддържа огъня през нощта. Аз ще остана.

Другарите му не искаха и да чуят за това, но старият моряк държеше на своето.

Слънцето бе изгряло на лазурното небе, когато баронът и принцът станаха от леглата си и се упътиха към поточето, за да се окъпят. Връщайки се от морския бряг, Херманса ги срещна. Тя беше печална и бледа.

— Ходих на брега да видя парахода, но няма нищо — каза тя. — Остава ни да се уповаваме на Бога, който не ще ни остави и забрави.

— Но къде е Менард?

— Не съм го виждала — озадачи се Херманса. — Не се ли върна в жилището, за да спи?

— Не — отвърнаха и двамата.

— Странно — измърмори баронът. — Вече два часа откакто е съмнало. Значи не е нужно да се поддържа огънят. Тогава защо Менард не се връща? Ще се кача на височината и ще повикам стареца на закуска.

Херманса и Наполеон придружиха Пикардин. И тримата се упътиха към височината, но когато доближиха и завикаха по име Менард, той не се обади. Те се изплашиха и изтичаха до възвишението. Пикардин пръв стигна до мястото на огъня.

— Менард, мили приятелю, къде си? — огледа се той.

Принц Наполеон и Херманса се втурнаха към него. Емил показа мъртвото тяло, което бе проснато край угасналия огън.

Това бе Менард. Очите му бяха изцъклени, устата отворена, сякаш иска да говори, а по лицето му бе застинала изненада. Старият моряк беше мъртъв и причината за смъртта беше ясна. На гърдите му, близо до сърцето, стърчеше стрела.

— Всемогъщи Боже — изстена Херманса, — ние не сме сами на този остров!

Всички бяха обхванати от страх.

— На острова има диваци — промълви принцът дрезгаво. — Загубени сме! Както са убили Менард, тъй ще убият и нас…

Пикардин поклати замислен глава.

— Струва ми се, че е невероятно бедният Менард да е загинал от ръцете на дивак. Погледнете там — продължи той, сочейки към полуизгорелите дърва, — и ще се убедите, че убиецът, след като е извършил престъплението, е загасил огъня с вода. А ето и още едно доказателство. Диваците могат ли да пишат?

Емил се наведе над мъртвеца и откъсна листче от долния край на стрелата, която се подаваше от смъртоносната рана на Менард.

Този лист беше направен от рибен мехур, а написаното бе с червено мастило, чийто произход баронът не можеше да си обясни.

На хартиеноподобния лист бяха написани на английски следните думи:

— Боже мой — простена Херманса. — Попаднали сме в ръцете на жесток човек, който иска да ни погуби. Не е ли по-добре да се качим на лодката и да избягаме от този ужасен остров?

Пикардин поклати глава.

— Трябва да останем на острова — каза той с убедителен глас. — Да се лутаме безцелно из океана, значи сами да се погубим. Ние сме виновни за смъртта на Менард. Бедна Херманса, на нас вече ни беше известно, че не сме сами на този бряг. Убиецът на острова не е никой друг, освен човекът с шестте пръста на единия крак.

Същия ден вечерта Емил фон Пикардин и принц Наполеон погребаха Менард. Те спуснаха стария моряк в гроб близо до морския бряг. Вълните му пееха вечната приспивна песен; вълните, с които покойният беше прекарал почти целия си живот. Приятелите му направиха дървен кръст и го поставиха на гроба, а Херманса го окичи с най-красивите цветя, които можа да намери.

Това нещастие застави корабокрушенците да променят досегашните си навици. Решиха никой от тях да не напуска сам жилището си. Бегълците ходеха винаги заедно. Мъжете носеха пушки, а Херманса — зареден револвер.

Колкото и да скърбяха за Менард, неговата смърт им донесе полза, важността на която знаеше сега само Емил фон Пикардин.

Те получиха хартия и мастило.

Емил непрестанно разглеждаше хартиенообразния лист и дойде до заключение, че е приготвен от мехур на тюлен. Баронът уби едно от тези животни, които живееха на стада край морския бряг, изсуши мехура му и така получи нещо като пергаментова хартия. След време Пикардин откри и червеното мастило.

Един ден тримата бегълци бяха се запътили на лов. Неочаквано Емил се спря пред голям храст, който беше отрупан с червени цветове. Те приличаха на лалета, бяха разцъфнали и започваха да увяхват. В чашките им имаше малки насекоми с бледочервени, дълги прозрачни крила и алени тела.

— Това е едно от най-ценните неща на земята — каза баронът на другарите си. — Ние се намираме пред тъй наречения тунален храст, който е от фамилията на кактусите, а насекомите са известни под името „кошениха“.

— Доколкото зная — обади се равнодушно Херманса, — кошенихата се употребява за боядисване, обаче ние нямаме нужда от боя.

— Но можем да пишем с кошениха — отговори Емил. — Като се размеси с лимонов сок, тази боя дава хубаво червено мастило.

— Какво искате да пишете? — запита го принцът.

— Не мога да ви кажа. Може би ще напиша нещо, което ще ни донесе помощ, ще ни избави от това окаяно положение.

Предсказанието на барона, че времето ще се развали, скоро се сбъдна. Осем дни след смъртта на Менард небето се покри с черни облаци, въздухът стана хладен и привечер заваля силен дъжд. Ужасни бури бучаха над острова и събаряха най-яките дървета. Падаха гръмотевици, а понякога по обяд ставаше тъмно като нощ.

Жилището на Херманса се оказа неудобно и недостатъчно здраво, за да устои на бурите. Младата жена се пресели в подземието, където спяха мъжете. За нейно щастие, природата беше разделила пещерата на две отделения, между които имаше висока стена с тесен проход. Съпругата на Драйфус се настани в задната част, Пикардин и принца — в предната. Двамата мъже пренесоха вещите на Херманса в новото й жилище. Бяха изтеглили лодката до брега и я вързаха с двойно въже за дебело дърво. Имаха складирана храна и дърва в изобилие. Едно нещо само им създаваше затруднения — доставянето на прясна вода за пиене и готвене.

Така изминаха три седмици. Бурята беше започнала да утихва и от време на време през тежките облаци проникваше слънцето и осветяваше тримата нещастници.

Една сутрин Пикардин се бе заловил да си прави обувки от тюленова кожа, защото ботушите му се бяха съвсем изпокъсали, и затова принц Наполеон Ътиде сам на рекичката. Негово Величество френският престолонаследник взе двата съда и спокойно се отправи за вода.

— Надявам се — каза баронът, оставайки сам с Херманса в пещерата, — че след три дни пак ще можем да излезем от жилището си. Вятърът тази сутрин се промени и вярвам, че ще ни донесе хубаво време.

— Дано даде Бог да се сбъднат думите ви, господин барон — усмихна се с надежда Херманса. — Храната ни вече се свърши и ако не искаме да гладуваме, трябва да се погрижим за друга.

— Веднага след спирането на дъжда ще тръгна на лов — каза Емил. — Съжалявам, че не съм станал обущар. Този занаят щеше да ми бъде сега много по-полезен, отколкото всички рицарски изкуства, в които съм се упражнявал през младите си години.

В този миг полуготовата обувка падна от ръцете му. Емил стана от мястото си и изгледа въпросително Херманса.

— За Бога, не чухте ли нещо? — попита я той бързо.

— Не — отговори тя, — чувам само плющенето на дъжда и бученето на вълните.

— Не, не — извика Емил отчаян, — имаше и друг глас. Ето, чуйте, ето пак…

Баронът грабна пушката и се завтече към изхода на пещерата. Херманса тръгна след него, нежната й ръка несъзнателно стисна дръжката на револвера. Дъждът продължаваше да вали като из ведро. Беше тъмно, нищо не се виждаше. Дочу се пак силен отчаян вик.

— Всемогъщи Боже, принцът е в опасност — извика баронът.

Пикардин прикри с ръка цевта на пушката си, за да не се намокри, и бързо напусна пещерата. Не измина и десет крачки и пред него се изправи мрачна фигура, която го хвана за ръката и го завлече в пещерата.

Блед като мъртвец и треперещ като лист, клетникът седна на камък до огъня. По челото му имаше кръв, но друга рана не се виждаше.

— За Бога, принце, какво се е случило? — запита го Емил с треперещ глас.

— Видях го — изстена Наполеон. — Нарани ме със стрела в челото, но като видя, че не ме улучи, излезе от скривалището, втурна се към мен, вдигна голямата си тояга и посегна да ме убие. Аз избягах, но той се спусна подире ми. За щастие стигнах пещерата, преди да успее да ме хване.

— Принце, благодарете Богу — каза Херманса, — че сте се отървали с такова малко нараняване. Боли ли ви раната?

— Не — отвърна принцът. — Стрелата му одраска само челото ми. Ако имах пушка, щях да го застрелям като куче.

Баронът разбра, че раната на клетника не е тъй безопасна, както си мислеше. Емил я изми внимателно, изсмука кръвта от нея и я изплю.

— Мислите ли, че стрелата е отровна? — изплаши се принцът.

— Не, но по-добре е да вземем мерки.

— Разправете ни сега, принце, как изглежда този тайнствен убиец, който иска да ни затрие?

— Едва ли бих могъл да го опиша — отговори Наполеон, — защото ужасът ми беше толкова голям, че нямах време да го гледам. Видях, че е едър мъж с руса брада и коса. Беше облечен в кожа от тюлен, а лицето му има почти животински израз.

— Може би този човек заслужава повече нашето съжаление, отколкото омразата ни — промълви Херманса. — Един бог знае, как е попаднал на този остров и какво е претърпял, та е изгубил ума си. Той, нещастният, трябва да е умопобъркан, щом се отнася така с нас.

— Както и да е — не се съгласи принцът. — Човекът може да е умопобъркан, но трябва да го смятаме за бясно куче и да го застреляме, когато ни се удаде… В пещерата стана студено, да сложим няколко дървета в огъня.

Тресеше го и като наметна шинела си, седна съвсем близо до огъня, без да може да се стопли.

След час принцът съобщи на Емил, че постоянно има студени тръпки и го боли главата. Крайниците му натежаха и жажда започна да го измъчва. Трябваше постоянно да пие вода.

— Вие сте се простудили, принце — каза загрижена Херманса, — но ето супата започна да ври, тя ще ви стопли.

Людвиг Наполеон гледаше с изцъклени очи в гърнето, което висеше над огъня.

— Защо сложихте главата ми в супата? — попита той със строг глас Херманса.

Младата жена се разсмя.

— Виждам, че сте добре разположен — погледна го тя — и това ме радва. Но все пак мисля, че от костенурката в гърнето ще имаме по-хубава супа, отколкото би ни дала вашата глава, ако я сварим.

Баронът остави работата си и изплашено изгледа принца. Стана от мястото си и се запъти към огъня. В това време принцът блъсна с крак гърнето и го захвърли заедно със супата в огъня.

— Нещастна сган — извика той с нетърпящ възражение глас, — искате да отровите императора си? Подкупени убийци! Аз ще избягам. Балонът ми е готов и за двадесет и четири часа ще ме отнесе в Париж. Чувате ли камбаните? Народът иска да ме провъзгласи за свой император. Ха, ха, ха! Републиката пада, да живее Наполеон Четвърти!

Като видяха лицето му, Херманса и Пикардин с ужас отстъпиха от клетия си състрадалец. То беше посиняло, едра пот покриваше челото му, а очите му блестяха като светещи въглени.

— О, всемогъщи Боже, имай милост към него — извика Херманса с треперещ глас. — Нещастникът е полудял.

— Клетият ще загине от отровата, която бушува в кръвта му — опечали се баронът.

После се отвърна от принца и добави:

— Предчувствах, че стрелата на тайнствения убиец е отровна.

— Пазете се, бароне, клетникът взе вашата пушка. Той иска да ни убие!

Обезумелият наистина беше взел пушката на барона и се канеше да стреля. Нещастникът се целеше право в сърцето на младата жена и докато треперещите му ръце търсеха спусъка, той викна с хрипкав глас:

— Животни, вие не искате да ме признаете. Ще заповядам да ви застрелят като бесни кучета. Господин поручик, дайте знак за стрелба. Огън!

Но преди да успее да гръмне, Емил фон Пикардин се хвърли върху полуделия и хвана пушката му.

Започна борба. Лудостта бе дала на принца неизмерима сила, но баронът бе решил да загине, преди да се случи нещастие с беззащитната жена.

— Херманса, бягайте в жилището си — извика й той. Но тя не беше от ония жени, която ще остави другаря си в опасност.

Трескаво се втурна към огъня, взе горяща цепеница и перна с нея ръцете на обезумелия. От болка нещастният изпусна пушката.

Баронът я избута с крак към другия край на пещерата, хвана принца през кръста и го сложи на леглото. Клетникът се тръшна с рев на смъртно ранен звяр. Жестоки болки го измъчваха. Картината бе страшна. От устата му течеше кървава пяна, а краката му се свиваха в силните гърчове.

— Няма ли някакво средство да се спаси нещастният? — плачеше Херманса.

— Не — отговори баронът. — Отровата сигурно е направена от менханиловата ябълка, която вирее по тези места. Плодовете на това дърво са жълти като злато, а листата му — червени. Но и листата са отровни. Птиците никога не кълват тези плодове и листа, които, хвърлени в реката, отравят рибите и жабите.

— Ще загубим нашия приятел — изхълца Херманса.

— Да, госпожо, клетникът скоро ще свърши, но въпреки това ще му сложа студен компрес на главата и ще му дам да пие лимонов сок. Може би поне ще се облекчат болките му.

Гласът на умиращия ставаше все по-слаб и по-неясен. Езикът му беше се подул и висеше навън от устата. Лицето му стана черно. Очите му се оцъклиха и гледаха неподвижно към естествения таван на пещерата.

Емил замоли Херманса да излезе от жилището — не искаше тя да стане свидетел на страшната смърт на принца. Устните на нещастника още един път се раздвижиха. Баронът се наведе и дочу последните думи на принц Людвиг Наполеон:

— Майко! Царю!

Тези две думи изразяваха всичко, което той обичаше и към което се стремеше през живота си. Умиращият се сепна още веднъж и сърцето му престана да бие. Френската република вече нямаше защо да се страхува от престолонаследника Наполеон.

Херманса се хвърли към мъртвото тяло на принца и горко и сърцераздирателно заплака… През скръбта по загиналия тя почувства цялата абсурдност на положението си. Млада, красива жена и млад мъж — сами на самотен остров, при това принудени по неволя да живеят в една пещера, застрашавани от тайнствен убиец. А ако са заставени години още да живеят заедно? Ще могат ли да устоят срещу похотта на плътта?

Младата жена обичаше силно нещастния си мъж и не можеше и да помисли за друг. Тя живееше к бълнуваше за Драйфус и често й се струваше, че се намира при него, въпреки че беше на хиляди мили далеч от него.

Херманса се страхуваше от барона. Дали може да обуздае младежката си кръв? Тя проливаше горещи сълзи и хълцания задавяха гърлото й.

Баронът разбра мъката й. Той хвана нежно ръката й и каза:

— Моля ви се, Херманса, погледнете ме, искам да ви кажа нещо. Знам какво мислите и чувствате в тази минута. Не се страхувайте, Херманса. Кълна ви се, че вашата чест ще бъде свята за мене, докато съм господар на душевните си сили. Вие сте хубава, Херманса, вие сте пленителна! Обаче сте жена на друг, жена на най-скъпия ми приятел. Ако аз отнема най-свидното му притежание, най-ценното му съкровище, щях да бъда мизерен крадец и разбойник и сам щях да се презирам. Херманса, аз съм кавалер и тача честта си повече, отколкото живота си. А дори да бяхте свободна, пак не бих могъл да ви поискам. Сърцето ми не е свободно, то принадлежи на друго същество — това, мисля, е най-добрата спирачка срещу всички нечисти щения на плътта ми. Аз обичам силно и сърдечно една девойка, на която ще остана верен до последния си дъх. Разбрахте ли сега защо не трябва да се боите от мене, макар и да съм млад, а вие да сте жена, която трябва да бъде обичана. Разбирате ли?…

— Разбирам ви — прошепна Херманса, — и зная, че мога да бъда спокойна.

Двамата стиснаха сърдечно ръцете си, като стари, добри и обичащи се другари.

През следните дни баронът взе няколко листа от направената хартия. После тръгна към морския бряг и хвана две патици, каквито имаше в изобилие и които прелитаха на изток.

Пикардин завърза по един лист за крака на всяка патица и ги пусна в присъствието на Херманса. Те хвръкнаха и се изгубиха по широкото, безкрайно море.

— Пътувайте щастливо, пратеници по въздуха — извика след тях баронът. — Кацнете на някой параход и съобщете на хората, че на този самотен остров се намират две същества, които очакват скорошно спасение. Пикардин беше изпратил по крилатите пратеници следните редове:

11.

Когато на следната утрин Драйфус се събуди, почувства силна отпадналост на крайниците. Струваше му се, че тялото му е смазано. Клетият не можеше да хапне троха от дадения му хляб, защото чувстваше силно отвращение от храната. Болеше го глава, а ушите му бучаха, сякаш цял рой пчели се намираха в тях. Това бяха несъмнени признаци, че е болен, но въпреки това направи опит да излезе навън.

Но не отиде далече.

Той направи десет крачки и падна на земята. Не беше в състояние да стане и трябваше да се остави на съдбата, да чака върху горещите камъни, докато го вдигнат.

След малко дочу човешки стъпки, беше Ервин, с когото се бе запознал на острова предната нощ. Той идеше от извора и носеше вода. Като видя Драйфус да лежи на земята, веднага свали тежкия товар от гърба си и му се притече на помощ. Ервин вдигна болния и го изгледа.

— За Бога, приятелю, кажете ми какво ви стана?

— Мисля, че съм болен — отвърна с дрезгав глас Драйфус, — едва се държа на краката си и при това чувствам силно главоболие.

— Позволете ми да видя очите ви — каза загрижен Ервин.

Баронът внимателно повдигна клепачите му и разгледа очните ябълки.

— Очите са почнали да пожълтяват — констатира той. — Не чувствате ли горчивина в устата си, не ви ли е сух и тежък езикът?

Драйфус кимна утвърдително.

— Бедни приятелю — стисна ръката му Ервин, — вие ще се разболеете от тропическа треска. Бог да ви помогне да я прекарате.

— Опасна ли е тази болест? — запита Драйфус. — Кажете ми самата истина, моля ви.

— Тропическата треска е твърде опасна болест и в повечето случаи завършва фатално.

После Ервин се озърна на всички страни и като видя, че никой от пазачите не иде, бързо каза:

— Ала още по-страшен от треската е лекарят, който ще ви лекува.

— Лекарят ли?

— Този благороден лекар се казва Рохан. Ако изпиете лекарството, което ще ви даде — изгубен сте.

Като чу това, Драйфус се сепна. Беше му трудно да говори, ала той събра всички сили и продума:

— Толкова ли е голямо невежеството на този доктор, че лекарствата му убиват болните?

— Не, Рохан е зъл човек и съзнателно дава отрова на клетите заточеници!

— Значи той съзнателно ги умъртвява.

— Да.

— Но защо прави това? Каква полза има от това?

— Има. Ще ви обясня всичко.

Ервин повторно се огледа наоколо и като се увери, че са сами, продължи:

— Доктор Рохан, при всичката си злоба, е много учен човек или по-добре казано, учеността му е причина, за да стане лош и безсъвестен. Той можеше да бъде професор в някой френски университет. Името му е не само известно, но и прочуто сред медицинския свят. Въпреки това, обаче, предпочита да живее в Каена — на този ужасен и проклет кът на земята, като скромен лекар на заточениците.

— Но защо живее тук?

— Защото може да прави каквото си иска, и защото никой не се интересува дали те загиват от неговите лекарства. И всички, които този жесток лекар лекува — умират. Доктор Рохан е написал голям труд върху човешкото сърце и много по-добре познава устройството и болестите му, отколкото другите лекари. Неговите изследвания, не са свършили още. Жестокият човек има нужда от трупове и затова убива безжалостно затворниците в Каена, за да вземе сърцата им, преди да бъдат хвърлени на акулите, и по този начин да завърши изследванията си.

Драйфус потръпна от ужас. Значи нещастните затворници не бяха изложени само на лошия климат, но и на жестокия убиец, който като лекар трябваше да им дава помощ и утеха.

— Не може ли човек да откаже да вземе отровата? — запита загрижен той.

— Да, може, аз ще ви науча как. Когато лекарят ви даде шишенцето, вие го погледнете в очите и го хвърлете в краката му.

— Няма ли насила да ме застави да взема отровата — Не. Той ще разбере, че вие знаете за неговия план.

— Как ще се отърва от треската, ако не взема лекарството?

— Мурильо има хинин и той ще ви даде няколко хапа, които можете да вземете спокойно.

Драйфус се разтрепера, стана му толкова зле, че Ервин трябваше да го занесе в колибата и да го сложи на леглото. След това той още веднъж стисна ръката на приятеля си и го остави, но уви, на вратата го срещна Мурильо.

Главният надзирател на Дяволския остров не беше добре разположен днес. Печалният край на годежа му с красивата Одета — дъщерята на богатия доставчик Панталон, още го гневеше.

— Проклети дяволе — извика той, — псе такова, какво търсиш в тази колиба!

Испанецът вдигна камшика, за Да удари Ервин. Младият германец се приведе и избяга изпод вдигнатата ръка на сърдития Мурильо. После взе бурето и се завтече към колибата.

Испанецът изпрати една дълга псувня след него.

— Чакай ти, кучи сине, аз ще те намеря и тогава ще опиташ камшика ми.

После влезе в колибата на Драйфус. Погледна го и измърмори:

— Ха, тресе те, може би смъртта ще те избави. Това ще бъде щастие за тебе, но все пак съм длъжен да съобщя на доктор Рохан.

Състоянието на нещастния капитан ставаше все по-лошо. Непрестанно го побиваха тръпки, тялото му бе потънало в студена пот, а езикът му беше толкова сух и тежък, че едва можеше да го мърда в устата си. Мъчеше го ужасна жажда.

Надзорникът Розе трябваше непрестанно да му дава вода и бедният пиеше без почивка. Привечер в колибата на капитана дойде слаб рус мъж — доктор Рохан. Той прегледа болния, после допря ухото си до гърдите му и преслуша внимателно туптенето на сърцето му.

— Прекрасно сърце — каза си той, — тупти като часовник. Рядко съм чувал такива ясни звукове. Това сърце е много интересно!

На бедния Драйфус настръхна косата от страх като чу тези думи. Стана му ясно, че този учен и жесток мъж ще направи всичко, за да може да притежава клетото му сърце.

— Казаха ми, че страдате от тропическа треска — каза докторът, — затова ви донесох лекарство. То действа бързо и скоро ще ви успокои.

— Да, то ще ме успокои и освободи от мъките — пошепна капитанът.

Лекарят извади от джоба си малко шишенце, пълно със зелена течност.

— Оставете ни сами — обърна се той с повелителен тон към надзирателя, — пазачите не трябва да чуят какво говори лекарят на болните си.

Без да възрази, Розе излезе от стаята. Служещите на Дяволския остров знаеха, че доктор Рохан е приятел на губернатора и че не е добре човек да е в лоши отношения с него.

Щом останаха сами, той му каза повелително:

— Станете!

Драйфус изпълни нареждането на лекаря.

— Изпийте наведнъж тази течност! Повярвайте ми, това е най-доброто лекарство за вас.

С разтреперани ръце болният взе шишенцето и погледна лекаря в очите.

— Как се казвате? — попита го той равнодушно.

— Алфред Драйфус. Доктор Рохан трепна.

— Роднина ли сте на Матийо Драйфус. От Париж ли дойдохте?

— Матийо е мой брат — отвърна капитанът. — Ако можеше да ме види в тази мизерна колиба!

Докторът издърпа шишенцето от ръката му, отиде към прозореца и го захвърли върху камъните, където то се пръсна на парченца.

После се върна към болния и сърдечно стисна ръката му.

— Капитан Драйфус — прошепна той, — аз съм ваш приятел. Вашият брат Матийо пет години ме е издържал в Парижкия университет. Само нему трябва да благодаря, че не умрях от глад и станах човек.

Драйфус с удивление гледаше говорещия и не беше в състояние да каже нито дума. Възможно ли е същият този човек, който само преди минута искаше да го отрови по най-жесток начин, сега да е станал негов приятел? Можеше ли да се вярва на този човек?

— Не се съмнявайте в мен — каза доктор Рохан, като видя, че болният го гледа някак недоверчиво. — Не искам да се представям за по-добър отколкото съм. Откровено ви казвам, че съм помогнал на много нещастници да свършат по-скоро клетия си живот на този пъклен остров. Не е ли по-добре за клетника да се отърве от ужасните мъки и страдания, на които е подложен тук? И човек с най-твърда воля трябва да понася нещастията си само дотогава, докато има надежда, че ще настъпи подобрение на положението му. Вашите надежди още не са потънали в бездънния океан на нещастието. Когато човек има брат като Матийо, той не трябва да се отчайва. Признавам, не мога много да ви помогна, но това, което мога, ще направя на драго сърце. Първо, ще се помъча да ви спася от треската, която изтощава силите ви. Давам ви една кутийка с хининови хапчета, от които ще вземате по дватри пъти дневно. Пак ще ви навестя, но тогава не ще ме познаете, защото ще бълнувате.

Драйфус взе два хинина и ги глътна пред лекаря. Лекарството подейства успокоително и клетият поспа няколко часа през нощта.

На следния ден треската поотслабна, но на третия ден тя достигна върха си. Клетникът се тръшкаше и свиваше на леглото като безумен, но не го чувстваше, защото бе загубил съзнание. Струваше му се, че островът заедно с колибата му изчезнаха и някаква невидима сила го насочи из безбрежното море към отечеството му.

Неочаквано Драйфус се намери в Париж на някаква гара, свободен.

— По-скоро вкъщи — бълнуваше той. — Херманса не знае, че съм се върнал от Дяволския остров и че съм свободен. Колко ще се зарадва, като ме види пред себе си тя, клетата, ще извика от радост — ще бъде най-щастливата на света. Милият ми Андре трябва много да е пораснал. Сега ще видя любимите си: Херманса, Андре и брат си Матийо.

Драйфус скочи в първия файтон.

— Карай бързо, щастливите обичат да ги возят бързо.

Файтонът стигна до улица „Св. Клод“ и спря пред прекрасен дом.

Драйфус слезе от файтона, влезе в къщата, изкачи се по стълбите и влезе в стаята.

— Къде е Херманса? Ето я, стои там и плаче. Жена ми не е остаряла, не, тя е все тъй красива, както и преди. Ето там е и любимият ми Андре, той си играе в краката на майка си.

Драйфус се упъти бавно към младата жена, прегърна я, наведе се и целуна разплаканите й очи.

— Алфред!— извика тя. — О, Боже, Алфред е тук! Херманса припадна в обятията на своя мъж. Момченцето прегърна краката на баща си.

Горещите целувки на Алфред бързо събудиха падналата в несвяст Херманса.

— Мили мой Алфред, аз ти останах вярна — прошепна тя и го целуна по челото. — Ти си моя живот, моето щастие, моя бог, само с тебе ще бъда щастлива. — О, ти ангел небесен, за теб живея и умирам — каза нежно и с пламнали очи Алфред на любимата си жена. — тук е и обичният ми и верен брат Матийо! Ела, братко, да те прегърна и целуна.

Тримата се прегърнаха и заплакаха от щастие. Ала някакъв шум, бъбрене и глъчка се чу на улицата. Шумът стана все по-силен, като че ли цял Париж се събра на улица „Св. Клод“.

Матийо се втурна към прозореца, отвори го и се подаде навън.

— Братко. Парижани искат да те молят за прошка в името на Франция, задето невинен те опозориха по толкова безбожен начин. Цял свят знае, че си страдал невинно.

Херманса и Матийо го хванаха под ръка и го заведоха на прозореца.

Лампи, факли и фенери бяха превърнали нощта в ден. Към него летяха безчет венци.

— Да живее капитан Драйфус — се изтръгваше от хиляди гърла. — Да живее Драйфус — мъченикът на Франция.

Горещи сълзи потекоха от очите на Драйфус. В този миг, забравил всичко преживяно, беше готов да прости на най-върлите си неприятели, дори и на черния майор.

Множеството образува шпалир, един екипаж иска да се приближи до дома му. В екипажа е председателят на френската република, поздравяван от, възторжена тълпа. Той влиза в къщата и се качва по стълбите, застава пред Драйфус и му подава ръка.

Председателят го води до прозореца и пред цялото множество му окачва червена лента.

— Полковник Драйфус — вика той силно. — Лентата на почетния легион не е красила никога досега по-достойно гърдите на друг мъж. Отечеството с,разкаяние ви моли за прошка и ви гледа с гордост като един от най-достойните негови синове.

Херманса го прегръща повторно и сълзите й се смесват с неговите.

Той посяга, за да изтрие с ръка сълзите си, но с тях избърсва и чудната картина на видението си.

Всичко изчезва и се изгубва. Взорът,му блуждаеше по дъсчената стена и когато го отмести, видя пред себе си доктор Рохан, който се бе навел над него.

12.

Драйфус се събуди. Той възкръсна от метежния сън на треската. Пак е нещастен пленник, заточен на една скала в океана. Бедният беше сънувал най-сладките мигове на своя живот.

— Тъй, бедни мой приятелю — чу гласа на лекаря. — Кризата мина благополучно — треската е победена. Вие сте спасен.

— Спасен?…!

Действително ли е спасен, за да се възвърне към живота, който е много по-ужасен, отколкото самата смърт?

За да усили страданията ли, изпраща Бог тази ужасна треска върху клетите затворници, или това са неговите ангели, които слизат от небето по скалистите пустини на морето, в преизподнята на мъките и страданията, за да отнесат нещастниците чрез сладки сънища в безкрайното царство на бога?!

И треската беше едно средство на провидението. Тя освобождава, избавя, счупва оковите, с които хората оковават близките си!

Драйфус, обаче, щеше да страда и занапред!

Най-голямата болница в Париж е болница „Дом божий“. Тази внушителна сграда се намира в центъра на града, до общината и катедралата „Нотр Дам“. Тя събира няколко хиляди болни. В тази болница се намират най-прочутите лекари и всички необходими инструменти за трудните операции, които се правят.

Професорите от Медицинския факултет водят там студентите си и нагледно им показват това, което им предават.

Болните не плащат нищо, въпреки че са лекувани от най-прочутите лекари. Но много често трябва да заплатят с нещо по-скъпо от парите. И това се отнася най-вече до болните жени. Те трябва да показват телата си на учениците.

Много често страдат повече от срам, отколкото от самата болест. Случвало се е понякога някои момичета да са умирали по време на научен преглед. Но това не се случва само в голямата парижка болница „Дом божий“, но и във всички европейски болници.

В стая номер дванадесет лежаха само двама болни, въпреки че имаше около двадесет легла. Болните бяха две жени. Както изглеждаше, те бяха тежко болни и имаха нужда от внимателна прислуга, затова навярно ги бяха отделили от останалите пациенти. Милосърдна сестра седеше между двете легла и наглеждаше ту едната, ту другата, като ги утешаваше с благи и набожни думи.

Над всяко легло имаше по една металическа табличка с номер. Над едното легло номерът беше седемдесет и осем, а над другото — четирдесет.

Болната с номер седемдесет и осем беше много обезобразена и имаше ужасен вид. Изглежда, че нещастницата някога е била много красива. Виждаше се, че доскоро е имала всички женски прелести, с които е могла да плени мъжкото сърце. По обезобразеното й лице се виждаше, че неочаквано ужасно нещастие е разрушило някогашната й красота. На главата й имаше голяма, почти два пръста широка бразда от страшна, едва зараснала рана.

Лицето й беше обезобразено и от друго. Веждите и миглите й липсваха. От лявата страна липсваше голямо парче кожа, а косите й бяха съвсем опърлени. Виждаха се следи от големи рани по ръцете, гърдите и краката й. Цялото тяло на нещастната беше покрито с грозни белези.

Когато преди няколко седмици донесоха тази жена в болницата, лекарите се съмняваха дали ще оживее. Четиридесет дни лежа на гумено легло като пребита и никой не предполагаше, че ще остане жива. Освен това я тресеше силно и непрестанно бълнуваше. Лекарите мислеха, че жената е полудяла, тъй като им казваше, че се нарича Помпадура. Това беше името, с което я знаеха парижките престъпници.

Помпадура вече се чувстваше добре и можеше да се разхожда свободно из стаята. Скоро щяха да я изпишат и тя очакваше с безпокойство часа, когато ще излезе от болницата и ще отиде между хората.

Защо не й даваха огледало? Беше ли се изменила. Защо сестрата винаги отбягваше да й отговори когато я питаше дали са й останали белези по лицето? Може би широката бразда на лицето я загрозяваше. Дали този белег намаляваше красотата й?

Помпадура нямаше понятие, колко страшно беше лицето й и колко грозна изглеждаше. Но тя все пак завиждаше на болна номер четиридесет, която беше в същата стая.

Това момиче беше красиво и неговата красота пленяваше всеки, който я погледнеше. Това мило същество беше дошло по особен начин в болницата. Самият главен лекар го беше завел там. Старият господин минаваше със своя файтон по улица „Наполеон“, гледаше през отвореното прозорче и се радваше на хубавия пролетен ден. Неочаквано чу силен трясък и дрънчене на стъкла и видя, че от горния етаж от отсрещната къща една жена падна на тротоара.

Докато кочияшът спре конете, файтонът беше подминал няколко къщи. Старият господин скочи пъргаво и забърза към пострадалата. Като видя момичето обляно в кръв; старецът се уплаши. Въпреки това, то не беше загубило съзнание.

— Махнете ме по-скоро оттук, за Бога — помоли тя главния лекар. — Господине, моля ви, отведете ме от тази страшна къща.

С помощта на кочияша старият лекар занесе ранената във файтона и побърза към болницата „Дом божий“. Там прегледа красивото момиче и намери, че беше ранено в главата и беше счупило лявата си ръка. Имаше и голяма рана на бедрото си.

Вярвам, че уважаемите читатели ще се сетят, че това бе Павловна, дъщерята на нещастния княз Мирович.

Тя също беше по-добре. Раните по главата и ръката й бяха зараснали и тя можеше вече да напусне болницата, ако раната на бедрото й се беше оправила.

— Моля ви се, сестро, дайте ми огледало — изплака Помпадура. — Не мога да живея повече в неизвестност. Искам да видя дали съм се изменила по време на боледуването. — Нямам в себе си огледало — отговори сестрата. — Не мислете, дъще, за това, а за неща, които се отнасят: до вашата душа. Аз искам да бъда красива както по-рано, креди, да ме сполети нещастието — отговори Помпадура. После махна на сестрата да се доближи до леглото й.

— Сестро — пошепна Помпадура, — изпратихте ли писмото, което ви дадох преди три дни? Мисля, че знаете кое писмо.

— Писмото за граф Естерхази ли? — запита сестрата.

— Да — отвърна Помпадура. — Още същия ден.

Набожната сестра отговори много тихо, но въпреки това Павловна чу името Естерхази. Какво общо имаше обезобразената с граф Естерхази, когото Павловна ненавиждаше повече от дявола? При мисълта, че може някога да срещне този мерзавец, момичето потрепера. Помпадура и сестрата не забелязаха безпокойството на Павловна. Двете жени продължиха разговора си.

— Не е ли дошъл отговорът? — запита обезобразената жена.

— Не, ако имаше, щях веднага да ви го донеса…

— О, злобен мъж — изстена Помпадура,;— той нито веднъж не ме посети в болницата. Изглежда, че, желае да умра. Сигурно е харесал друга — онова невинно селско момиче, което срещна в онази проклета къща в Белмари. — Като видя, че сестрата се занимава с Павловна, тя сви юмруците си и продължи да си говори сама.

— Граф Естерхази, ти си въобразяваш, че можеш да ме захвърлиш; мислиш, че ще можеш да ме от ритнеш като някаква пачавра. Не, лъжеш се. Ще видиш с кого имаш работа. Бях твоя вярна приятелка, робиня, обичах те и те обичам и сега, ала ще стана демон и твоя най-върла неприятелка.

Сестрата съзря, че днес и двете пациентки бяха,необикновено развълнувани и разстроени. За да ги утеши гя взе библията, седна между двете легла и задочна да чете на болните.

Но сестрата не чете дори четвърт час и на вратата се похлопа. В залата дойдоха четирима болнични служители. Един от тях показа записка и каза:

— В големия салон чака професорът, около Четиридесет студенти. Имаме заповед да заведем горе номер четиридесет.

Милосърдната сестра трепна и страните й се зачервиха.

Сетне хвърли съжалителен поглед към Павловна и дълбоко въздъхна.

— Дете мое, професорът желае днес за последен път да те прегледа, затова трябва да ви занесат в големия салон. Не се страхувайте и помнете, че нечист е само този, който окайва душата си.

— Ще се подчиня на неизбежното — отговори Павловна. — Професорът е стар и винаги се отнася с бащинска любов към мене. От него не се боя.

Набожната сестра затвори очи и бързо се обърна настрана. Тя знаеше, че Павловна все още вярва, че ще я прегледа беловласият професор, без да присъства някой друг. Клетото момиче не знаеше, че в тази болница има и други лекари.

Служителите сложиха две върлини под леглото, повдигнаха с тях болната и я изнесоха навън. След минута Павловна се намери в светъл салон. Неочаквано тя нададе силен стон. В това помещение имаше много млади мъже-студенти.

В средата на залата до катедра, стоеше висок брадат снажен господин. Умните му сини очи бяха отправени към леглото, което служителите поставиха до катедрата.

— Това ли е номер четиридесет? — запита господинът с русата брада.

— Да, господин професоре.

— Добре, сега излезте и чакайте, докато ви повикам. А вие, господа студенти, моля доближете се до леглото.

Младите хора се струпаха около леглото на красивото момиче и го гледаха с любопитство, което беше твърде подозрително и никак не приличаше на научен интерес.

Павловна бе поруменяла от срам. Клетото момиче затвори очи, за да не вижда погледите на мъжете. Ту студени, ту горещи тръпки я побиваха, а кръвта й силно се вълнуваше.

Русият професор се наведе над засрамената девойка. Той погледна в дневника, за да узнае от каква болест страда Павловна, и после се обърна към нея.

— Вие бяхте паднала от прозореца и си бяхте наранила главата, лявата ръка и дясното бедро, нали?

— Да, господин професоре — отвърна момичето.

— Господа — каза професорът и се обърна към студентите. — Сега ще видите как лесно зараства здравата, млада тъкан и при най-лошите рани.

Той улови покривката, с която беше покрито младото момиче, като искаше да я махне. Но Павловна хвана здраво завивката с две ръце и я задържа. Тя се разтрепера и погледна професора с насълзени очи.

— Милост — изхлипа тя. — Оставете ме, не ме унижавайте, ще умра, ако извършите този позор над мен!

— Не се плашете — разсърди се професорът. — Тези господа не се интересуват ни най-малко от вас, а от вашите рани. Разбирате ме, нали? Бъдете разумна и пуснете завивката!

Професорът отново дръпна покривката. Последва къса борба между двамата. Павловна почувства, че силите я напускат и извика за помощ. Между студентите се забеляза оживление. Един висок, симпатичен мъж се изправи до леглото. Той бе асистент на главния лекар, който всеки ден наглеждаше болната Павловна. Младият мъж беше от Елзас, казваше се доктор Хайнрих Бургер и беше от немски произход.

Докторът сложи ръката си върху главата на изплашеното и отпаднало момиче и се обърна към професора.

— Господин колега — каза той, — моля ви, отложете прегледа. Нали чухте, че момичето настоятелно протестира. Професорът погледна сърдито младия лекар.

— Господин колега, забранявам ви да се бъркате в моите работи!

— Уставът на нашата болница, господин професоре, ми дава право да се бъркам във вашите работи. Изрично е казано в член шестнадесети, че никоя болна не може да бъде заставена публично да бъде прегледана, ако не желае. Още повече, аз съм лекувал тази болна и знам, че тя е с много изострени нерви. Вярвам, че ще се откажете от желанието си.

Без да чака отговор, доктор Бургер се качи на катедрата и натисна електрическия звънец. Дойдоха прислужниците и той заповяда да отнесат болната в стая номер дванадесет.

— Ще се оплача в дирекцията против неколегиалната ви постъпка — каза професорът разгневен, като гледаше младия лекар.

Доктор Бургер се усмихна и вдигна рамене.

— Господин професоре — отвърна той. — лесно ще се оправдая и ще докажа, че науката не трябва да се обогатява за сметка на здравето и морала на хората.

— Браво, господин докторе — извикаха няколко студенти и запляскаха с ръце.

Доктор Бургер не отвърна нищо, а последва Павловна.

Когато излязоха в коридора, момичето улови нежно ръката му и я стисна сърдечно.

— Господин докторе — промълви то тихо, — сърдечно ви благодаря за добрината. Вие спасихте не само моята чест, но и моя живот.

— Аз изпълних само моя дълг — отговори лекарят. Въпреки това той хвърли пламенен поглед към хубавото момиче и въздъхна дълбоко.

Павловна трябваше да остане още десет дни в болницата. Младият лекар я посещаваше всеки ден и стоеше по няколко минути край леглото й.

Най-после й съобщиха, че е здрава и че до два дни може да напусне болницата. Попитаха я също дали желае да съобщи на някое лице да дойде да я вземе.

Едва сега Павловна писа на приятелката си Ева къде се намира и какво се е случило. До тази минута тя не беше й писала, защото се срамуваше да й разкаже за случилото се в къщата на госпожа Легуве. Павловна драсна само няколко реда на Ева и я помоли да дойде утре към четири часа след обяд в болницата „Дом божий“ и да запита за болна номер четиридесет.

Още едно писмо беше изпратено същия ден. То беше адресирано до граф Естерхази. Помпадура го канеше да дойде утре към четири часа след обяд в болницата и да пита за болна номер седемдесет и осем.

На следния ден двете пациентки получиха нови дрехи от болницата, понеже собствените им не ставаха за носене.

След като се облякоха, Помпадура се обърна към сестрата и й каза: — Желая да си оправя косите, дайте ми моля огледало. Набожната сестра донесе от съседната стая огледало и го подаде с въздишка на обезобразената жена.

Вдигайки огледалото, ръката на Помпадура се разтрепера. Бедната едва погледна отражението. Щом кристалът отрази лицето й, дъщерята на Казота извика сърцераздирателно. Хвърли огледалото на леглото и се свлече на пода.

— Това не е моят образ, това не съм аз — виеше като луда. — Това е образът на някаква отвратителна вещица. Да е проклет часът, в който лекарите ме отърваха от смъртта. Аз не искам да живея с такова отвратително лице. Аз бях красивата Помпадура, желая, и занапред да бъда такава. Хората ще бягат от мене; а той;.ще ме изрита. Искам си хубостта, искам си красотата, без нея не мога да живея!

Помпадура вика така цял час. Като проклинаше себе си, граф Естерхази, Жоржина, баща и, неговата къща. Мъртвешката глава, село Белмари, целия свят и Бога.

Сестрата стоеше разтреперана в един ъгъл на стаята и се молеше тихо Бог да се смили над грешната и душа. Павловна се приближи до молещата се, хвана я за ръката и я целуна горещо.

— Благочестива сестро — каза тя, — от все сърце ви благодаря за любовта и добрините, които ми оказахте през време на боледуването ми. Никога не ще ви забравя.

Благородната жена сложи ръката си на главата на Павловна и промълви:

— Нека Бог бъде с теб. Ти си добро, честно и невинно дете. И занапред пази чистотата си. Всеки ден се моли на Бога и той ще те изведе от тъмницата. Сбогом, дъще моя.

В същия миг един служещ влезе в стаята и каза на сестрата, че две лица в приемната на болницата желаят да видят номер седемдесет и осем и номер четиридесет.

Помпадура и Павловна напуснаха салона и мълчаливо тръгнаха след служещия. Той ги отведе в канцеларията, където се изпълняваха последните формалности за изписването им, след което можеха да си отидат. Тази функция изпълняваше един беловлас чиновник. Този старец, чиято памет не беше особено силна, без да иска обърка номерата седемдесет и осем и четиридесет.

В канцеларията, преди идването на Павловна и Помпадура, бе дошъл висок мъж с черна брада, облечен изящно в цивилно облекло и му каза следното:

— Дошъл съм да взема номер седемдесет и осем. Моля, имайте добрината, кажете на дамата, че я чакам в закрит файтон пред вратата.

— Добре, ще й съобщя — отговори старият чиновник.

После господинът с черната брада се отдалечи мълчаливо от бюрото.

След няколко минути в канцеларията се яви младо, скромно облечено момиче.

— Получих съобщение от болна номер четиридесет да я взема от болницата.

— Разбрах. Моля, идете в съседната стая и почакайте.

След минута, когато се появиха Помпадура и Павловна пред стария чиновник, числата седемдесет и осем и четиридесет се объркаха в неговата глава и той запита:

— Коя от двете дами беше номер четиридесет?

— Аз — отзова се Павловна.

— Добре, мило дете, вземете този билет и вървете пред вратата, където ви чакат в закрит файтон.

Старият чиновник подаде на Павловна синьо билетче, което трябваше да покаже на портиера.

Младата рускиня излезе на улицата. Действително там чакаше закрит файтон. След малко Павловна щеше да се озове в прегръдките на обичната Ева.

— Колко е добра моята приятелка — прошепна бедното момиче. — Взела е файтон. Ева знае, че още съм слаба и не мога да ходя дълго.

Тя се втурна към файтона, отвори вратата и се хвърли в него, за да прегърне вярната си приятелка.

Ала вместо Евините нежни ръце я обхванаха две мъжки ръце. Павловна се смрази от страх и ужас, като видя познатото брадато лице — лицето на Естерхази.

И черният майор също я позна. Естерхази извика от радост, след това обхвана треперещата девойка с дясната си ръка, а с лявата дръпна звънеца и даде знак на файтонджията да тръгва.

— О, красив мой гълъб — прошепна Естерхази със сатанинска радост. — Ти пак се хвана в мрежата ми. Сега ще ми заплатиш за обидата, която ми нанесе пред олтара на църквата „Нотр Дам“.

— Оставете ме — изплака Павловна. — Смилете се над мене. Оставете ме да си отида. Не виждате ли, че съм болна?!

— Да, виждам, ала болестта не ти отне хубостта — отговори черният майор с демонска усмивка. — Ти, гълъбче, искаш да те пусна — ха, ха! Колко си наивна? Да отритна щастието си ли искаш? Това не! Ще останеш при мен, сега ще отпразнуваме брачните си дни. Ще се веселим, ще пируваме! Но ти не ще ми станеш законна жена, както исках по-рано, а само моя държанка, разбираш ли, мое гълъбче?

Бедното момиче се разтрепера, тя искаше да се освободи от ръцете на демона, обаче напразно. Черният майор здраво държеше нещастната, тъй че тя не можеше да мръдне от мястото си.

Горката Павловна викаше за помощ, но никой не я чуваше. Файтонът бързаше из парижките улици и носеше жертвата на черния майор към дома му — към мястото на срама и позора!

В това време Ева Рихтер чакаше приятелката си в чакалнята. Сърцето й биеше силно, с нетърпение очакваше да прегърне обичната си приятелка, за чиято участ много скърбеше.

Вратата се отвори. Една жена влезе в стаята.

— Павловна — извика Ева Рихтер и протегна ръце към влязлата, — обична ми…

Думите й застинаха на гърлото. В същия миг се чу демоничен смях, излязъл от гърлото на Помпадура. Ева Рихтер стоеше пред омразната си мащеха.

— Вие лъжете? — извика момичето учудено и се отдръпна от мащехата си. — Какво ви е, за Бога, защо сте се променила така?

После момичето продължи с висок глас: Бях сигурна, че ще ви сполети рано или късно Божието наказание!

— За това трябва да благодаря на добрия ти баща той ми отне красотата, той ме обезобрази така ужасно!

— Моят баща ли? Къде е моят баща?

Страшно предчувствие се породи в душата на Ева и затова отправи този въпрос към обезобразената жена. Сатанинска усмивка се яви на лицето на Помпадура. — Ева ти ми каза, че съм обезобразена — отговори тя, но и баща ти също е обезобразен. Ти ще се изумиш; когато го видиш: Ще ти кажа къде да го намериш. В село Белмари. То се намира между Париж и Версай, там попитай за баща си. Не търси Мъртвешката глава или Едвал Рихтер хората там го знаят под името Слепият от Белмари.

Обезобразената се изсмя страшно и излезе от стаята.

— Слепият от Белмари! — Извика момичето печално. Така ли наричат моя баща? Страшни мисли ме безпокоят, но аз ще го потърся…

13.

Един мъж вървеше бавно по улица „Фуршамбол“ и гледаше внимателно номерата на къщите: както изглежда, този човек не познаваше големия град и търсеше някого.

Мъжът бе висок и снажен. Лицето му беше оградено от голяма руса брада и две сини благи очи светеха под челото му. Беше облечен в синя блуза, широки панталони в същия цвят и моряшка шапка. Златистите ширити на ръкавите му показваха, че е капитан на параход.

Човекът спря пред къща №25.

— Тази трябва да е къщата на Матийо Драйфус — измърмори той на немски. — Интересувам се какво ще ми отговори. Възможно е всичко да е само шега и тогава хората ще ме вземат за глупак. Обаче може и да е истина и тогава поне капитан Клаус Грот ще е изпълнил човешкия си дълг.

Капитанът кимна с глава, като че искаше да потвърди казаното и после позвъни на вратата. Показа се старият Мишонет.

— Искам да говоря с господин Матийо Драйфус — каза немският моряк на толкова лош френски, че едва се разбираше.

Мишонет погледна учуден грамадния рус немец и после му кимна да го последва. Когато влязоха в коридора, старецът го попита за името и го помоли да почака, докато съобщи на господаря си.

Мишонет се върна и въведе моряка в просторен кабинет. Матийо Драйфус погледна внимателно северния великан и като видя откровеното му германско лице, заговори приятелски:

— Желаете да говорите с мене?

— Да, ако вие сте Матийо Драйфус!

— Да, аз съм Матийо Драйфус. А вие се казвате Клаус Грот?

— Да, господине!

— По говора ви познавам, че сте германец. Ако желаете, можем да говорим на немски.

Лицето на моряка светна от радост.

— Говорите немски, господин Драйфус — каза той на матерния си език. — Благодаря на Бога, лесно ще се разберем тогава. Вие знаете, че немците мъчно изучават чужди езици!

— Седнете, господин Грот, и ми кажете какво ви води насам.

— Една мъртва патица — отговори морякът.

— Мъртва патица ли? — повтори Драйфус, като че не беше разбрал добре.

— Тя беше жива, когато кацна на мачтата на парахода ми, но ми се прияде печена патица и затова я застрелях с пушката си.

— За Бога, кажете — започна да става нетърпелив Матийо, — какво общо има вашата печена патица с идването ви при мен?

— Самата патица беше много жилава, та почти си счупих зъбите, но известието, което носеше около врата си, беше ценно!

Матийо стана от мястото си. Обзе го предчувствие, очите му светнаха и чертите на хубавото му лице станаха сериозни.

— Навярно тази патица е носила важно известие — изговори бързо той.

— Да, господин Матийо Драйфус — отвърна Клаус Грот хладнокръвно. — Тя носеше важно известие за вас, само ако не е шега.

Немският моряк пъхна ръка в джоба си и извади малък пергаментов лист, на който бяха написани с червено мастило няколко реда.

Матийо взе листа от ръцете на германеца, отиде към прозореца и прочете следните думи:

Матийо тежко въздъхна и се отпусна на стола, който беше до прозореца. Това известие така силно го развълнува, та не бе в състояние да проговори нито дума.

— Както виждам — наруши тишината Клаус Грот, — не съм се отклонил напразно от пътуването си. Кажете, моля, господин Драйфус, добре ли съм направил, като ви донесох това известие?

— Да, капитан Клаус Грот — погледна го трогнат Матийо. — Заслужавате Бог да ви награди, но и от материална награда не ще бъдете лишен. Богато ще ви заплатя за услугата. Като ми донесохте тази вест, вие, може би, спасявате едно скъпо за мен лице.

В същия миг влезе старият Мишонет и съобщи, че е дошла Алиса Тери.

— Заповядайте, госпожице — покани я Драйфус развълнувано и се запъти към американката. — Ужасен, неочакван удар ни е сполетял, госпожице Тери.

Матийо разказа набързо на Алиса за известието, донесено му от германския моряк.

— Бедната Херманса — промълви Алиса дълбоко развълнувана, прочитайки написаното на пергаментния лист. — и ти също страдаш на самотен остров. Каква ужасна съдба! Теб те държи в плен природата, а твоят съпруг — човешката злоба. И двамата сте в плен сред морските скали. Боже, смили се над тях!

— Алиса Тери — решително изрече Матийо, — ние ще я спасим, макар и това да ми струва цялото състояние. Херманса трябва да живее за нещастния си съпруг. Ще наема параход и ще пребродя целия океан, но ще я намеря.

— Но ние ще спасим не само Херманса — прошепна американката. — но и друг клетник, който чака с нетърпение да бъде избавен.

— Заточеника на Дяволския остров — продължи тихо Матийо.

— Да — каза високо Алиса.

После се обърна към германския моряк и го запита:

— Господин капитан, не бихте ли желали да ни разкажете по-подробно как се сдобихте с тази вест?

— На драго сърце — отвърна Клаус Грот и се отпусна на стола, който Матийо му подаде. — Собственик съм на малък, но красив параход и с него често пътувам между Хамбург и Ню Йорк. По този начин, пренасяйки стоки от Европа и Америка и обратно, се препитавам. Вече десет години, откакто с моята красива „Бригита“ се скитам между Хамбург и Ню Йорк. Тя носи името на покойната ми майка. Преди три месеца направих едно изключително пътуване. Знаете ли къде се намира остров Куба? Трябва също да знаете, че този благословен остров е притежание на испанците, които заедно с йезуитите искат да похитят свободата на кубинците. Едните гнетят телата им, а вторите — ума и душите им с безподобното си мракобесие. Между испанците и туземците много пъти е имало кървави стълкновения. Кубинците на няколко пъти вече са се опитвали да се освободят от игото на испанците и йезуитите, но не успяват. Но това е друго. Преди няколко месеца при мен дойде един богат,прочут търговец и ме попита искам ли да спечеля добри пари. Той искал да наеме моята „Бригита“, за да я натовари с петдесет хиляди пушки и няколко милиона патрона, които да изпрати в Куба. Параходът трябвало да акостира близо до Хавана, където щели да чакат хора, за да разтоварят пушките и патроните. Ала разтоварването трябвало да стане нощно време, защото в противен случай можели да пострадат и параходът, и аз, и невинните моряци. Наистина, предприятието беше твърде рисковано. То беше толкова опасно, че можех да загубя както „Бригита“, така и главата си. Но понеже знаех, че ще сторя услуга на нещастните кубинци, за да се защитават от своите угнетители и да строшат веригите на робството, аз се съгласих с предложението на търговеца. Уговорих се с него, натоварих пушки и патрони на „Бригита“ и отплавах за Хавана. Всичко тръгна добре и свърши благополучно. На тридесет мили от Хавана ме чакаха няколко катера с хора, които прибраха пушките и патроните. След свършването на тази работа спокойно влязох в пристанището на Хавана, купих голямо количество тютюн, натоварих го на парахода и отплавах за Хамбург, където имах купувачи за стоката. И при завръщането ми времето беше хубаво и благоприятно. „Бригита“ плаваше спокойно и бързо но означения на картата морски път между Панама и Ливърпул, дълъг четири хиляди морски мили. Недалеч от Бермудските острови неочаквано една патица кацна на мачтата на парахода и понеже всеки моряшки стомах обича прясно печено, взех пушката и ударих патицата. После не съжалих, че убих бедната птица, защото видях, че носи тази бележка на шията си. По този начин получих известието, което ви донесох. Наистина, принуден бях да се отбия в Хавър и да изгубя там няколко дни, ала главното е да се помогне на нещастната жена.

Матийо Драйфус още веднъж стисна ръката на благородния моряк.

— Достатъчно ли са ви три хиляди франка за направената услуга?

Клаус Грот поклати голямата си руса глава.

— Разходите и изгубеното време възлизат всичко на двеста франка — отговори той, — и нека дяволът да ме опече жив, ако взема стотинка повече.

Матийо сви ръце и се замисли.

— Капитане — каза той след минута, — желая да ви направя едно предложение, но преди това трябва да ми кажете колко печелите годишно с „Бригита“?

— Ако работата върви добре, около осем хиляди марки — отвърна капитанът.

— Добре, давам ви петдесет хиляди франка, ако ми дадете „Бригита“ при условие че може да издържи едногодишно плаване.

Клаус Грот скочи като наелектризиран от мястото си.

— Петдесет хиляди франка! — извика той. — Наистина ли искате да ми заплатите такава сума. За толкова нари ще ви закарам с „Бригита“ на Северния полюс И то сигурно и спокойно, като че се намирате в леглото си. Или предпочитате да ви отведа към Южния полюс?

— Не, Клаус Грот, желая да наема вашия параход, за да спася нещастната си снаха от този необитаем и отдалечен остров, на който я е изпратила съдбата. Ако искате, още днес можем да се споразумеем. Разбира се, и моряците ще получат специално възнаграждение — ще им плащам тройна заплата.

Добрият немец протегна коравата си ръка към Матийо.

— Ако предложението ви е сериозно, дайте ръката си, господине. Днес сме шестнадесети април, значи след пет дни, на двадесет и първи, „Бригита“ ще отплава за Хавър, ако вие се погрижите за необходимите храна и въглища.

Матийо подаде ръката си на капитана и каза:

— Сделката ни е сключена. На двадесет и първи април „Бригита“ ще тръгне от Хавър и ще търси острова, където пъшка в неволя нещастната ми снаха. Аз имам вяра в Бога, че ще успееш да я спасиш.

— Амин! — казаха Клаус Грот и Алиса Тери, а после морякът добави. — Нали ще ни придружите, господине?

— Не, приятелю, важни работи ме заставят да остана в Париж.

— Но кой ще ни предвожда? Аз съм само скромен моряк. Вярно, умея добре да управлявам кораба си, но за такава важна мисия трябва да има ръководител, някой по-умен от мен.

— Аз ще бъда предводител на „Бригита“ — чу се един ясен и приятен глас.

Това беше Алиса Тери — американката, която застана между двамата мъже. Никога по-рано Алиса Тери не беше изглеждала на Матийо тъй красива и привлекателна, както в тази минута. Беше застанала пред него като владетелка и го гледаше със светнали очи, в които се отразяваха смелост, решителност и самоотверженост.

— Господин Матийо Драйфус — каза американката решително, — моля ви, поверете на мен тази почетна длъжност. Херманса е моя скъпа приятелка, затова искам лично да я избавя. Искам да избавя и бедния капитан Драйфус от ръцете на тираните. Въпреки че досега се мъчех да възстановя честта и доброто име на семейство Драйфус, обстоятелствата бяха против мен и аз не бях в състояние да сторя това. Обаче сега нищо не ще ми попречи. С желязна воля ще преследвам своята цел. Ще се противопоставя на вятъра, на бурята, на морето, ще отида в девствени гори, ще мина през опасните блата на Южна Америка, ще се боря със зверовете и ще надхитря тираните и пазачите на нещастника… Ще отплаваме на 21 април 1896 година от Хавър и ако не се върна до 21 април 1897 година в Париж и не доведа двамата нещастници, тогава… — Тя погледна Матийо с просълзени очи и с развълнувани гърди. — Тогава ще знаете, че Алиса Тери не се намира между живите. Господин Матийо Драйфус, моля, назначете ме за началник на „Бригита“!

Матийо не отговори веднага.

Той отпусна глава на гърдите, но лицето му се виждаше ясно борбата, която се водеше в душата му. Най-после вдигна глава и протегна ръка на Алиса.

— Нека бъде! — заяви той високо. — Предавам ви, Алиса, управлението на кораба „Бригита“. Мъчно ми е, че ще трябва да се разделим, обаче съм принуден да понеса тази жертва заради Херманса и Алфред.

— А аз — намеси се Клаус Грот със засмяно лице — поздравявам тази жена като мой началник, на която всичко живо на „Бригита“ ще се подчинява. Заклевам ви се, че ще изпълнявам точно всяка нейна заповед и даже съм готов да умра за нея, ако е нужно! Госпожице комендантке, моля за вашите разпореждания!

Още същата вечер Клаус Грот се върна в Хавър, а на следната заран отплава с „Бригита“ за Хамбург, където разтовари хавайския си тютюн и спечели добре. Той освободи няколко моряци, а задържа само тези, в които беше сигурен, че ще са му верни и предани: Това бяха кормчията, петима моряци и трима огняри. След това разпореди да се нареди добре каютата му. В разстояние на двадесет и четири часа тя беше скъпо обзаведена.

Целият екипаж се чудеше на всичко това. Те не знаеха, че в тази каюта ще живее новият комендант на „Бригита“ и че той беше жена.

След като приготвиха всичко и натовариха необходимите въглища, корабът вдигна котва от Хамбургското пристанище и отплава към Хавър. Скоро красивият параход цепеше вълните на Ламанш и бързо се приближаваше към френския бряг. На 18 април сутринта „Бригита“ вече се поклащаше във водите на Хавърското пристанище.

Сега започваше най-трудната работа. На парахода занесоха храна, състояща се от сухари, хляб, брашно, сушено месо, консерви, вина, коняк, живи кокошки, патки, пуйки и прясна вода. Освен това донесоха различни уреди,-далекогледи, книги, оръжия, барут, бандажи, лекарства — с една дума, всичко необходимо за едно опасно и дълго пътуване. Матийо Драйфус се беше погрижил дори и за малка библиотека. Този благороден човек не желаеше комендантът на парахода да страда от скука през дългото пътуване.

Клаус Грот и неговите хора имаха достатъчно работа. В това време Матийо и Алиса се намираха в хотел „Метропол“ в Хавър и чакаха приготвянето на парахода. Те бяха заключили вратата на стаята си, за да не бъдат обезпокоявани по време на съвещанието им. На масата пред тях се намираше голяма карта на Северна и Южна Америка, част от Европа и Западна Африка.

— Значи, вие сте съгласна, госпожице Тери, да тръгнете в тази посока — говореше Матийо с развълнуван глас. — Ще минете край Испания и северозападния бряг на Африка. Ако пътувате все в тази посока, вярвам,,че ще намерите неизвестния остров, където страда нещастната Херманса и чака освобождението си. Островът трябва да се намира на двадесет и три — двадесет и четири градуса от екватора, на запад от „Св. Тома“ и на изток от Тамбукту. Щом избавите Херманса, или… — гласът му стана тих и печален — или намерите нейния труп, тогава ще се обърнете към югозапад и ще се отбиете на западния бряг на Южна Америка. Ще навлезете с хората си във Френска Гвиана и тогава трябва да действате разумно. Ако успеете да избавите бедния ми брат Алфред от Дяволския остров, ще трябва да избягате с него в Бразилия. Там нещастникът ще бъде сигурен и свободен и не ще се страхува от френските власти. — Имам вече добър план за пътуването — каза американката. — Щом избавя Херманса, ще продължим пътя с „Бригита“ към устието на Амазонка, което не е много далеч от Каена. Когато освободя заточеника, ще се върнем през бразилските гори към парахода и ще отплаваме за Рио де Жанейро.

Не е ли по-добре да приближите Каена с парахода?

— Не е възможно! Капитанът може само по суша да се освободи от Френска Гвиана. По море освобождението му е немислимо. Ако се приближа до Каена с парахода, оръдията на крепостта ще ни унищожат.

— Права сте, госпожице Тери — отрони Матийо тихо. — Това беше последното, което имах да споделя с вас. Още веднъж ви благодарим сърдечно за геройското ви решение и за себеотрицанието, което проявявате за нещастното ми семейство.

Матийо млъкна — той стоеше неподвижен пред хубавата жена, която го гледаше с печална нежност.

Беше започнало да се стъмва. Слънцето пращаше последните си лъчи на земята и осветяваше прозорците на хотела с червеникава дрезгавина.

— Трябва вече да се отправим към парахода — каза нерешително Матийо. — Лодката ни чака в пристанището. Да се простим.

— Останете със здраве, Матийо — промълви тихо американката. — Нека Бог ви закриля!

Алиса протегна ръката си. В същия миг я отдръпна и се усмихна мило.

— Не така, не така… Прощавай!

Ръцете й прегърнаха нежно врата му и. Той почувства устните й. Матийо не можа да се овладее. Прегърна я и силно я притисна до гърдите си, сякаш никога нямаше да я пусне.

Алиса не се противеше. Тя склони хубавата си глава върху гърдите на Матийо и чу биенето на развълнуваното му сърце.

— Алиса — прошепна той, — мое скъпо и любимо момиче. Така ли трябваше да стане в часа на раздялата ни! Каква горчива и страшна съдба! Нима при раздялата трябваше да разбера, че ме обичаш?

Алиса вдигна красивата си глава и го погледна с пламнали очи.

— Трябваше да бъда по-силна — каза тя — и да прикрия чувствата си. Прости ми, Матийо, че сторих това. На тебе принадлежи моето сърце и моите мисли още от нашето запознаване и Бог ми е свидетел, че ми беше невъзможно да скрия чувствата си.

— И аз те обичам горещо, прелестно създание, още от първата минута на срещата ни — отвърна Матийо радостен и целуна ръцете й. — Колко страдах при мисълта, че може би обичаш друг… Страхувах се, че ще ме отблъснеш, понеже аз съм нищо пред тебе. Само най-гениалният и най-големият на този свят е достоен да те нарича своя.

— Не говори така, Матийо. Твоята храброст, твоята мъжественост, благородното ти сърце заслужават най-съвършената жена на този свят. Аз съм сигурна, че ти ще бъдеш щастлив някога… с друга жена.

Матийо се стресна.

— С друга ли? — запита той развълнувано. — Не, хиляди пъти, не. Само с тебе, любима Алиса, ще бъда щастлив. Кълна ти се, че щом се върнеш от пътешествието си, ще станеш моя завинаги.

Американката стана. Тя поклати глава и погледна печално бледото лице на любимия си. Матийо не забеляза погледа. Той извади златен пръстен с брилянтен камък.

— Вземи този пръстен, Алиса — подаде й изящната вещ той, — чрез него се сгодявам за тебе. Както този брилянт не ще загуби своя блясък никога, така и аз не ще те забравя. Ти си моя невеста, Алиса Тери, моя жена, моето бъдеще, моето щастие и моя живот.

Той хвана нежната ръка на Алиса и се опита да сложи пръстена на ръката й.

Тя се противеше и не искаше да вземе този знак на вярност.

— Аз не мога да нося пръстена ти — каза тя печално със сълзи на очи. — Не мога да бъда твоя годеница и не мога да стана твоя съпруга. Заставена съм да се откажа от това щастие. Да, трябва да се откажа!

Тя изговори последните думи тихо и развълнувано.

Матийо погледна отчаяно любимата си. Преди малко той мислеше, че се намира на седмото небе и беше упоен от блаженство, но изведнъж се видя тласнат от неговото сияние в мътната бездна на отчаянието. Това беше неочакван удар за него.

— Алиса — сепна се той, — ти каза, че не можеш да станеш моя жена. Обясни ми поне, какво ти пречи, не си ли свободна?

— Не, Матийо, аз съм свободна.

— Свободна? И въпреки това не си господарка на чувствата си! Чудно!

— Ти ме обичаш, нали?

— Повече от живота си!

Матийо Драйфус потри челото си и въздъхна дълбоко.

— Алиса, моля те — обърна се той, — преди да се разделим, разясни ми тази гатанка. Не ме оставяй в неизвестност. Помисли, че вземаш със себе си моето сърце и ако не оставиш своето, аз ще бъда нещастен.

— Моето сърце е твое — погледна го Алиса със сълзи на очи. — Ти не знаеш колко много те обичам и колко щастлива щях да бъда, ако можех да бъда тялом и духом твоя. Обаче това е невъзможно. Ако ти ме обичаш, скъпи ми Матийо, и не желаеш да ми отнемеш храбростта и решителността за предстоящото пътуване, не ме принуждавай да узнаеш това, което по-късно ще ти кажа доброволно и без да ме питаш.

Алиса млъкна и наведе печално глава. Сърцето й се свиваше от болка. Гърдите й се вълнуваха, тялото й трепереше. Нейната твърда воля надви безкрайната й душевна мъка.

Лицето на Матийо издаваше безкрайна тъга и отчаяние.

— Нека бъде така — съгласи се той глухо. — Аз не желая да те принудя да ми откриеш причината. Но повтарям клетвата си и ти казвам: само Алиса Тери, и никоя друга, ще бъде моя жена. Й ако не успея да я имам, слънцето на щастието не ще изгрее никога за мен! Алиса, ти си вече моя годеница и невяста. Аз ще мисля винаги за тебе, както съпругът мисли за любимата си жена.

На вратата се похлопа.

— Лодката ви чака — каза висок глас. — „Бригита“ е готова за път. Преди да се стъмни, трябва да сме на борда й.

Алиса прегърна още веднъж Матийо и го целуна горещо, като че искаше с тази последна целувка да му предаде цялата си любов.

— Нека Бог ни закриля — казаха си влюбените.

Алиса се изтръгна с просълзени очи от обятията на Матийо и се отправи към вратата.

Капитан Клаус Грот се яви със засмяно лице.

— Всичко е готово за тръгване — каза той и хвърли поглед, изпълнен със съмнение, към Матийо и Алиса, като че ли предугаждаше какво се бе случило между двамата. — Трябва да излезем от пристанището преди да се стъмни. В противен случай лоцманът не ще може да ни отведе в открито море.

— Добре, господин капитан — отговори Матийо и стисна ръката на снажния германец. — Ние сме готови и слушаме заповедите ви. Желая ви добър път и много щастие. Дано Бог ви помогне да избавите нещастните и да се върнете живи и здрави в Хавър.

— Амин — заключи морякът и стисна ръката на Матийо.

След пет минути малката лодка отплава към парахода, от чийто комин излизаше гъст дим. Лодката спря до „Бригита“. Лоцманът спусна въжената стълба и поздрави дошлите. Клаус Грот се качи на борда. Алиса го последва. Когато стъпи на трапа, тя се наведе и още веднъж протегна ръка на Матийо Драйфус.

— Сбогом, недей ме забравя — каза му тя.

— Никога — отговори той. — Алиса, мисли за мен.

Тя почувства допира на неговата ръка и нещо метално докосна пръста й.

— Отклони лодката — каза Матийо Драйфус на човека, който трябваше да го откара обратно в пристанището. Лодката се отдалечи на двадесет крачки от парахода. А когато се качи на палубата, Алиса погледна ръката си. На пръста й блестеше пръстенът на Матийо. Тя го целуна и голяма сълза падна върху диаманта.

„Бригита“ започна да пори водите на канала. Недалеч се люлееше малката лодка и Матийо, изправен в нея, гледаше парахода, на който се развяваше бяла кърпичка. Но неочаквано „Бригита“ спря.

— Какво се е случило? — извика той високо, сякаш гласът му можеше да достигне до парахода, — Нещастие ли?…

14.

25 април 1896 година бе един, до известна степен, важен ден за Париж. Парижани, свикнали на най-разнообразни трагикомически сцени, с любопитство и нетърпение го очакваха. Това не беше историческо събитие. Не беше във връзка с някакво изкуство, но все пак за мнозина бе от голямо значение. На 25 април 1896 година Париж щеше да се избави от един ужасен злосторник, един свиреп убиец един човешки изрод, който от години беснееше в столицата и погубваше по зверски начин своите жертви.

На този ден трябваше да бъде екзекутиран Равелак — познатият удушвач. Най-после с помощта на Помпадура полицията бе успяла да залови този разбойник и да го предаде на съдебните власти. Делото на Равелак се гледа много внимателно и приключи скоро.

Не беше лесно за съда да се добере до неоспорими доказателства срещу този престъпник. Нещастните жени и девици, които това кръвожадно животно бе у душило, не можеха да свидетелстват срещу него — бяха в гробовете. Равелак извършваше престъпленията си почти винаги по един и същ начин. Злосторникът давал обявление в парижките вестници, че се търсят слугини, надзирателки, възпитателки или домакини с хубава заплата за голямо имение край Париж. След такова обявление винаги имало запитвания от разни жени и момичета и понеже писмата е трябвало да бъдат придружени с фотографии, за Равелак е било лесно да избере най-красивото момиче.

Злодеят уговарял с жертвата си среща и отивали заедно в имението като я предупреждавал да не съобщава никому, че е намерила добра работа, да не би от завист някой да й напакости. Той питал жертвата си дали има спестени пари и ако има, трябвало да ги вземе със себе си, защото доказателството за спестовността й била най-голямата препоръка пред бъдещия й господар. Много бедни момичета, повярвали на този звяр, заплатиха с живота за лекомислеността си.

Равелак се отправял с жертвата си към съседната гора, зад която се намирало имението. Стигнали веднъж до гъстия лес, той неочаквано хищно се нахвърлял върху клетото момиче, което се вцепенявало от ужас. Събарял го на земята и го стисвал здраво за шията, така че да не може да издаде никакъв вик за помощ.

Изплашени, птиците изхвърчавали от гъсталаците и кацали на най-високите върхове на дърветата, защото инстинктът им подсказвал, че долу кръвожаден звяр убива своята жертва. Доверчивото момиче бивало обезчестено, удушено и ограбено.

Разбойникът заравял жертвата си на самото място и понеже никой не го смущавал, той правел гробовете винаги дълбоки, така че трупът на жертвата никога да не излезе на повърхността.

Но, както обикновено, мръсното му дело не винаги протичало точно по плана. През зимата на 1894 година Равелак бе подмамил поредното красиво момиче, за да го погуби в гората по същия начин. Това било седемдесет и деветата му жертва. Под предлог, че ще настани момичето при овдовял горски надзирател, разбойникът го отвел в гората. Когато навлезли дълбоко в леса, той се нахвърлил върху жертвата си. Ала у момичето се появило подозрение от това, че Равелак силно настоявал да вземе спестяванията си със себе си, а освен това знаело от вестниците, че много жени и момичета са изчезнали по тайнствен начин като жертви на някакъв злодей. То обмислило всичко това и като видяло, че настояванията на Равелак са подозрителни, отишло в полицията и съобщило всичко. Като чул това, началникът на тайната полиция се обнадеждил, че ще може да открие отдавна търсения убиец на жени. Склонил момичето да иде на срещата с Равелак, като му обещал, че ще му даде пет хиляди франка награда, ако помогне на полицията да хване убиеца на местопрестъплението.

Момичето се съгласило, като разчитало на щастието и се уповавало на Бога, надявайки се и да спечели голяма сума. В същото време тя искала да помогне на обществото, като съдейства при залавянето на опасния убиец.

Момичето било влюбено в един търговски служител и имало намерение, ако успее в това дело, да се венчае за него, като му даде петте хиляди франка за зестра.

Равелак и неговата нова жертва били последвани от двадесетина различно преоблечени тайни полицейски агенти. Като стигнали гарата, те се качили на същия влак, на който се качил злодеят. След десет минути пътуване Равелак слязъл с момичето от влака и се запътил към гората. Полицаите вървели след тях на известно разстояние.

Най-трудното било да не изгубят следите на злодея и неговата жертва. За да премахне тази опасност, началникът на тайната полиция Гилберт прибягнал до една твърде резултатна хитрина. Той поръчал на момичето особени обуща с широки токове, с набити гвоздеи във вид на кръст. Те оставяли следи по снега, които не можели да се изгубят. Гилберт снабдил момичето с гърмящ газ, като му казал да го хвърли на земята, когато се види в опасност. То казало на Равелак, че шишето било пълно с вино. Девойката била уверена, че полицията е направила всичко за залавянето на убиеца, но когато стигнали заедно с разбойника навътре в гората, тя изтръпнала от страх. Равелак внезапно спрял. Били стигнали до дълбока падина, обрасла от двете страни с високи борове.

— Да седнем да си починем под тази хубава ела — казал хрипливо Равелак. — Отдавна не съм бил с такова хубаво момиче като теб.

Развратникът впил страстно очи в поруменялото лице на девойчето.

— Не искам да сядам, не съм изморена — отговорило то. — Да вървим.

— Не прави такива сцени — казал Равелак. — Няма нищо да ти стане, ако седнеш за малко под елхата. Той я хванал за кръста. Ръката на девойката стиснала здраво шишето. В същия миг Равелак сграбчил с две ръце момичето за шията:

— Като не искаш да седнеш, тогава ще легнеш, за да не станеш вече.

Костеливите му ръце притиснали като преса моминската шия. Ала Равелак надал ужасен писък. В същия момент, когато стиснал шията на момичето, в ръцете му се забили двадесет остри игли. — Гилберт бил приготвил висока яка, специално поставена около шията на жертвата.

Убиецът настръхнал като хищен звяр. Той като бесен се спуснал върху жертвата си. Ала момичето бързо се отдръпнало и хвърлило пред краката му шишето. Ужасен трясък се разнесъл из гората.

Шишето, както знаем, било пълно с гърмящ газ. Убиецът се олюлял и се сгромолясал на земята. След мир;дошли полицаите, нахвърлили се върху разбойника и му завързали ръцете и краката. По този начин решили неговата съдба. Момичето и кървавите рани по рьцете на изрода били неопровержими доказателства за престъпното му намерение. Той щеше да получи наградата си на гилотината.

Смелата Жанета — това беше името на момичето, — получила петте хиляди франка, омъжила се за бедния търговски служител и била щастлива. Мечтата й се сбъднала.

Това се случи при първото му залавяне. Знаем как Помпадура и Мъртвешката глава една нощ го освободиха от затвора. Сега бе отново в него, след като го заловиха в леглото на невярната съпруга и любовница.

Съдебните власти работиха с голяма прецизност над делото на Равелак и държаха престъпникът да получи заслуженото наказание. Какво можеше да бъде то, освен смъртна присъда! Ножът на гилотината трябваше да отсече главата му. Председателят на върховния съд прочете присъдата на Равелак и каза, че съжалява, задето няма по-мъчително смъртно наказание за този страшен убиец, който е погубил седемдесет и осем невинни жертви. Преди сто години на такъв злодей биха строшили крайниците, после ще го привържат за колело и накрая ще го изгорят на кладата.

Убиецът Равелак щеше да живее още една нощ. Осъденият беше седнал до масата в килията си и подпираше отвратителната си глава на ръцете и гледаше в далечината. На лицето му се изписваше страх от смъртта. Този звяр, който беше разкъсал толкова невинни жертви, се страхуваше от закона, който сега щеше да го смаже.

В тихата килия се чуваше звук от чук и скърцането на трион. Равелак Знаеше добре, че тези неприятни звуци са неговата погребална песен. Приготвяха гилотината в двора на затвора. Престъпникът познаваше ужасното сечиво. Той беше присъствал при много такива екзекуции и беше виждал как страшният нож се спуска и отсича главата на осъдения. Всички тези образи се изпречваха пред него. От ъглите на килията му се явяваха отсечените глави и го гледаха с изцъклени очи. С какъв ужас го гледаха тези глави! Колко зловещо тракаха челюстите им. Равелак изстена глухо и покри лицето си с ръка. Още четири часа и неговата глава щеше да се търкулне на земята.

Свършва ли се с това? Това ли бе наказанието за всичките му престъпления? Нямаше ли след телесната смърт някое друго наказание — вечно тлеене в бездната на ада?

Равелак беше безбожник. Нещастникът се надсмиваше на вярата и не вярваше, че съществува Бог. За това и падна така ниско. Човекът без вяра и нравственост не може да върви по светлия път. Клетникът ругаеше свещениците, подиграваше се с благочестивите люде и си мислеше, че никога божата десница не ще го докосне. Ала в тази последна, ужасна нощ на своя живот бе обхванат от съвсем други мисли за Бога и вярата. Червей започна да гризе сърцето му. По-раншните му мисли се превърнаха в мрачни призраци, които имаха в костеливите си ръце по един бич божи и безжалостно го шибаха.

Въображението на престъпника беше възбудено до лудост. Струваше му се, че призраци играят около него, че го гледат с подпухналите си кървави очи, сякаш искат да се хвърлят върху му, за да го удушат. Не бяха ли това виденията на неговите жертви? Да, това бяха погубените от него жени и девойки.

О, ужас! Равелак скочи като бесен от мястото си и започна да маха с ръце. Убиецът удряше със свити юмруци из въздуха — искаше да прогони призраците, ала призраците на отмъщението си останаха на мястото, без да се помръднат.

— Махнете се! Махнете се! — викаше с пресипнал глас убиецът на жените. — Вие сега не можете да ме убиете, имам да живея още четири часа, ножът на гилотината не е още добре наострен. Ето сега вече е добре. Ето той вече пада и вижте как топлата кръв бликва. Ужасно! Сърцето се свива. То не може вече да бие. Въздухът, въздухът, не трупайте толкова пръст отгоре ми!

Убиецът издаде глух вик и се сгромоляса на пода. Червената му коса беше настръхнала като четина, а от челото му капеха едри капки пот. Убиецът лежа няколко минути на пода, ала после стана и се отправи към стола, на който седеше дотогава. Започна отново да размишлява. След малко лицето му не изразяваше никакъв страх, а само дива злоба.

— Нищожната Помпадура, тая зла жена е причина да ме връхлети това нещастие. Бях свободен и живеех безгрижно и добре. Мъртвешката глава ми беше най-добрият приятел, отнасяше се към мен твърде почтено и ние бихме могли да живеем още няколко години заедно, без да ни заловят. Ала тази жена. Тази проклета жена! Най-напред ме влуди с хубостта си, а после, като ме хвана в мрежата си, ме застави да й стана безволно оръдие и ме накара да ослепя клетия й мъж. Това е най-голямото безобразие, което съм извършил досега. За никое престъпление не се разкайвам толкова, колкото за тази си простотия. Ако можех, бих поправил всичко, ала сега е късно. Не мога да възвърна зрението на Мъртвешката глава, а и на проклетата Помпадура не мога да отмъстя. Тя е свободна и гуляе с черния майор, а аз ще се лиша от главата си. Така ми се пада, защото бях глупак и я слушах.

Вратата на ареста се отвори. Равелак погледна. В килията влезе белобрад свещеник и изгледа престъпника със съжаление.

— Равелак, дошъл съм да се помоля заедно с тебе.

— Нямам нужда от свещеник! — тросна се злобно той. — По-добре щяха да сторят, ако ми бяха изпратили нещо за ядене, защото съм гладен.

— Беден, изгубен човек, ти не трябва да вкусиш от хляба божи. Подир няколко часа душата ти ще отиде при най-върховния съдия, затова трябва да се помириш с Бога и да изповядаш греховете си.

— Няма какво да изповядам. Кажете ми, колко е часът?

— Сине, тебе те делят три часа от вечността.

— Тези три часа, отче, искам да ги използвам добре и затова, моля не ми отнемай времето. Три часа минават бързо.

— Значи, не искаш да се помириш с Бога? Равелак се изправи пред свещеника и го изгледа нахално:

— Свещенико, може ли да възвърнеш зрението на слепия?

— Небесната светлина мога да му възвърна.

— Ха, небесната светлина. Ще ти кажа после какво мисля. Имах един добър приятел, на когото с горещо желязо изгорих очите. Сега съжалявам, че съм го направил и желая да му се възвърнат очите. Недей гледа така учудено — истината ти казах.

Свещеникът се отдръпна ужасен от убиеца:

— Горко ти — изгубена е душата ти. После божият служител напусна килията.

— Отче, кажи на надзирателите, че искам да ям — извика Равелак след свещеника. — Ей, чу ли? Кажи им по-скоро да ми донесат закуска — с пълен стомах по-лесно се умира.

Смелостта на Равелак беше изкуствена. Злодеят трепереше от страх. Студени тръпки го побиваха, щом си помислеше, че след няколко часа ще умре под ножа на гилотината. Ала нещастникът не искаше да издаде, че се страхува от смъртта. Равелак беше от ония престъпници, които си въобразяват, че не се страхуват от смъртта. Глупави и бедни комедианти! С привидната си смелост вие доказвате само, че не знаете да цените стойността на живота…

Няколко минути след излизането на свещеника в килията дойде главният надзирател.

— Искате ли да закусите? — попита той осъдения. — В последната нощ може да ядете и пиете, каквото пожелаете.

— Добре — отговори Равелак, — но не желая да ям гнусната арестантска храна, а нещо особено.

— Вашата храна ще бъде по стар обичай поръчана в близката гостилница. Кажете, какво желаете да ви се донесе?

Осъденият на смърт се усмихна.

— Желая печен заек — каза той след малко, — червено вино и компот. Желал бих също и една хаванска пура.

— Вашата молба ще бъде изпълнена. Ако искате, при вас може да дойде някой от моите служители? Човек не иска да остане сам, когато…

— Аз, обаче, желая да бъда сам — го прекъсна убиецът.

Равелак се обърна и затананика оперетна мелодия. Главният надзирател поклати глава и излезе от килията.

След четвърт час се върна и сложи храната на масата.

— Донесохте ли хубаво вино? — запита осъденият засмян.

— Да, донесох ви шише „Бордо“ — отговори надзирателят и бързо напусна килията.

Смелостта на престъпника, за когото гилотината и ковчегът бяха вече готови, никак не му хареса. Равелак седна на масата, вдигна шишето и погледна марката.

— Не ме е излъгал, наистина е „Бордо“ — каза си той.

Ала в същия миг се сепна. Очите му се впиха в етикета и той хвана с две ръце шишето.

— Какво е това? — прошепна той. — Случайно ли е? Не, това е някакво известие за мене…

Под думата „Бордо“ стоеше името на продавача, града, улицата, номера и буквите „П. с. и. в. г.“

Бордоп Родерер и С-е Източен булевард № 8 — П. с. и. в. г.

За всеки другиго буквите „П. с. и. в. г.“ биха значили „продава се и в гостилници“, ала за Равелак те имаха съвсем друго значение. Осъденият на смърт и в най-незначителното обстоятелство вижда някаква надежда за спасение и чете много по-внимателно, отколкото другите. Равелак предаде на петте букви съвсем друго значение.

За него буквите „П. с. и. в. г.“ имаха следното значение:

„Прочети също внимателно и гърба“.

— Кой гръб? — се запита той, треперейки от радост и надежда.

Осъденият погледна страхливо към вратата на килията — тя беше заключена и никой не го гледаше.

Сърцето му силно и радостно заби. Нима ще се сбъдне надеждата му? Наистина ли на гърба има някое съобщение Добро или лошо ще бъде то?

Когато започна да намокря със слюнка етикета, за да го отлепи по-лесно, ръцете му затрепериха.

След миг етикетът беше отлепен. Злодеят с трепетно вълнение обърна хартията. Тържество! Той не се излъга. На гърба на етикета имаше писано нещо. Прочете следните думи:

Убиецът на жени скочи от радост при прочитането на това известие. Стори му се, че сънува. Той потри челото си, прочете още един път тайнственото съобщение и се заразхожда из килията.

— Ще живея — промълви той, — ще живея и то волно като птичка. Ех, това е много по-приятно чувство, отколкото страхът от смъртта. Да, надеждата за спасение и живот ми дават нови сили, нов кураж, нова смелост. Но кой е този „И“? Кои са тези приятели, които искат да ме спасят? По дяволите, не може да ми дойде наум нито за един, който би могъл да има някакъв интерес от спасяването ми. Тези хора искат и някаква услуга от мене. Това ме утешава, в противен случай щях да мисля, че някой се подиграва с мене дори и в последната минута на живота ми. Нужен съм и затова желаят да ме спасят. Толкова по-добре.

Неочаквано Равелак прекъсна разговора със себе си, отиде при масата и накъса етикета на малки късчета. После седна и започна да яде печеното и плодовете, като с всяка хапка вземаше по няколко късчета от етикета и ги поглъщаше заедно с храната.

Опасният етикет бе унищожен, без да му създаде някаква трудност.

След като се нахрани и изпи виното от шишето, той запали пурата и се излегна на одъра.

В шест часа сутринта в килията му дойде парижкият палач Дайблер с двамината си помощници. Равелак промени тактиката си. Той се направи на мирен и покорен и започна даже да се моли заедно със свещеника, който беше влязъл с палача в килията му. След свършването на молитвата, помощниците на палача го хванаха за ръцете и го отведоха на двора. По обноските им Равелак разбра, че са подкупени. В двора на затвора се бяха събрали представители на съда и неколцина свидетели. Няколко души само знаеха, че убиецът на жени ще бъде екзекутиран преди да изгрее слънцето. Всички мислеха, че то ще стане привечер, както бяха известили вестниците. Разбра се, че властите са получили известие, че анархистите се готвели да извършат атентат, и затова е избързано с изпълнението на присъдата.

Формалностите свършиха бързо. Доведоха Равелак пред масата на съдиите и председателят прочете още веднъж присъдата, която гласеше, че той трябва да бъде екзекутиран. Нито един мускул не трепна по лицето на убиеца. Той погледна крадешком към зида и видя, че близо до него се намира малка маса, на която бяха разхвърляни принадлежностите на палачите.

— Палачо на Париж — нареди прокурорът, — предавам ви тук Жак Равелак, убиец на жени, чиято глава трябва да падне под ножа на гилотината.

Палачът се поклони и кимна на помощниците си. Те трябваше да заведат осъдения на гилотината и да го вържат за пъна, който се намираше под ножа.

Сърцето му изстина, въпреки надеждата, че ще го освободят. Сега щеше да стане ясно дали помощниците бяха подкупени или не. Равелак се преструваше, че силите го напускат и се оставяше на служителите да го влачат. Двамата го задъриаха към гилотината. Подкупените помощници се отклониха малко от прекия път към гилотината и се запътиха към масата, която се намираше до зида. Равелакзабеляза това. Той събираше сили и стягаше мускулите си, готов да хукне. Стигна до масата.

Изведнъж силен вик екна във въздуха. Всички се стреснаха от ужас. Убиецът скочи, хвърли се като разярен тигър върху палачите, свали ги на земята, скочи на масата и се прехвърли през зида:

Всичко това стана толкова бързо, че никой не успя да реагира. Съдиите, прокурорът, свидетелите и палачът не свариха дори да продумат.

Равелак едва беше стъпил на земята и една ръка го завлече в закритата кола, която го чакаше на пътя, близо до стената. Убиецът беше толкова развълнуван, че не съзнаваше нищо. Само виждаше, че колата се движи с голяма бързина. Преди още представителите на правосъдието да дойдат на себе си, колата с убиеца беше се изгубила между многобройните каруци, файтони и кабриолети, които пълнеха парижките улици.

Прокурорът се развика, изруга страшно палача Дайблер и неговите помощници и ги заплаши със затвор и строго наказание. Равелак беше избягал от ножа на гилотината.

Да се върнем сега при убиеца и да видим кой го беше избавил и къде го закара колата.

Най-напред, както споменахме, в колата Равелак изгуби съзнание. Този звяр в човешки образ не притежаваше железни нерви. Това беше съвсем естествено. След такива вълнения нервите даже на един Равелак отказваха за момент. Обаче звярът скоро отвори очите си, тъй като лицето, което беше до него в колата, му беше дало няколко капки стар силен коняк. Убиецът беше отворил вече зеленикавите си очи и гледаше учуден съседката си.

До него седеше скромно облечена дама, която държеше малка чанта в ръцете си. Той не можа отначало да я познае. Стори му се като че познава това обезобразено лице. След малко извика:

— Помпадура! Ти, моята най-върла неприятелка…

— Ти се лъжеш. Равелак, аз съм твоя приятелка. Трябва да благодариш на мене, че притежаваш още главата си и че не лежиш под гилотината.

— Струва ми се, че си ме извадила от кашата, която ти ми забърка — изръмжа Равелак.

— Грешиш, стари ми приятелю, ако мислиш, че аз съм забъркала кашата — мамеше го обезобразената. — Онази нощ полицията внезапно нахлу в къщата ми и едва успях да избягам от ръцете на страшния Гилберт. Да оставим миналите работи. Ако исках да те погубя, нямаше да те отървавам от ноктите на палачите.

— Така е, но ти навярно искаш нещо от мен…

— Не аз, друг.

— Кой?

— Един господин, който похарчи голяма сума за твоето спасяване.

— А, черният майор… Добре, ще направя каквото желаете. Признавам, че ми е направил голяма услуга. Даже и за Равелак животът е скъп.

Колата беше пристигнала до двора на голямата сграда и когато Равелак слезе, видя, че се намира в къщата на Казота. Помпадура, или както я наричаха сега Обезобразената, намигна на Равелак да я последва и го заведе на горния етаж в тъмна стая. Това беше стаята, в която преди една година Клаудина Лорет беше продала капитан Драйфус на неприятелите му за сто хиляди франка.

Равелак съзря мъжка фигура. Убиецът не виждаше ясно човека, но предчувстваше, че се намира пред черния майор.

— Ти се отърва от гилотината, Равелак — каза мъжки глас.

— Смятам, че трябва да благодаря на вас, задето не изгубих главата си.

— Разбира се, че аз те избавих От ножа на гилотината, но знай, че пак аз мога да те предам всяка минута, щом се уверя, че не оценяваш добрината ми.

— Ако искате да ме погубите, всички тези церемонии не бяха нужни.

— Не мисля да го сторя. Напротив, искам да ми слугуваш, като ще ти плащам добре, щом се уверя, че си ми верен и предан.

— Господине, готов съм да ви слугувам. Кажете какво и аз ще сторя всичко за вас.

— Добре, ще трябва след час да напуснеш столицата.

— Къде искате да отида?

— В Хавър. Там се намира параходът „Бригита“, който е готов да тръгне. Ти трябва да се скриеш на този параход и да чакаш, докато параходът навлезе в канала. Тогава ще се представиш пред капитана и ще кажеш, че си военен беглец. Вярвам, че глупавият немец ще ти повярва и ще те остави да пътуваш,с тях като моряк или огняр.

— Къде отива параходът?

— Това и сам не зная. Мисля, че отива далеч, понеже натовари много въглища и храна. Навярно ще отплава за Френска Гвиана, за да освободи шпионина Драйфус от Дяволския остров.

— Драйфус ли? — запита Равелак.

— Да, капитан Алфред Драйфус — отговори черният майор.

— Той е мой стар познат — отвърна убиецът.

— Зная, че ти е познат. Бяхте заедно във военния затвор. Зная също, че добре си го набил.

— Аз го ненавиждам като дявола, с него имам да разчиствам стари сметки.

— Толкова по-добре. Ще имаш случай да си отмъстиш. Слушай добре, какво ще ти кажа — ти трябва да останеш на борда на парахода и да внимаваш добре за всичко. Щом видиш, че имат намерение да освободят капитан Драйфус от Дяволския остров, запали или пробий парахода сред морето. По-добре е да загинат стотина души, отколкото да се спаси шпионинът. Ако изпълниш всичко добре, ще ти заплатя двадесет хиляди и ще издействам пред полицията да не те преследва повече. Освен това ще се погрижа да ти намеря и добра служба. Ние имаме нужда от хора като тебе.

— Господине, съгласен съм с предложението ви и ще изпълня всичко — каза Равелак. — страхувам се обаче да не ме хванат преди още да стигна в Хавър. Навярно телеграфът е съобщил вече навсякъде за моята личност.

— Не се страхувай, Обезобразената ще те преоблече така, че никой не ще те познае. Вземи тази кесия, в нея има хиляда франка за пътни разноски. Като пристигнеш до някои остров, пиши ми оттам, накъде плава „Бригита“.

— На какъв адрес да ви пиша?

— Пиши ми на адреса на Казота. Сега сбогом и внимавай добре, бъди буден и смел!

Равелак почувства, че някаква ръка го хвана и го изведе. Обезобразената го беше завела в друга стая. Там имаше маса с ядене за убиеца. То беше по-вкусно, отколкото в тъмницата.

Когато Равелак се нахрани добре, Казота и Помпадура се заловиха да го преоблекат. Обръснаха му червената коса, сложиха му руса перука и го облякоха като френски войник. Равелак намери в джоба на шинела си остър нож, револвер и патрони. Престъпникът не забрави да вземе и пълната кесия.

Равелак се качи в същата покрита кола, с която бе дошъл, и се отправи към гарата „Св. Лазар“, взе си билет и потегли с бързия влак за Хавър.

Щом убиецът излезе от дома на Казота и Естерхази влезе в стаята на Обезобразената, грозната жена се отправи към черния майор и го прегърна нежно.

— Виждаш ли колко добре си сторил, че не си ме отблъснал от себе си — каза му тя, — въпреки че не съм вече красива и привлекателна както преди! Без мене можеше ли да постигнеш целта си?

— Никога!

— Не ти ли дадох аз съвета да изпратиш това животно Равелак на „Бригита“, за да я подпали сред морето? И не ще ли бъда пак аз, която ще ти посочи необходимите средства за погубването на Матийо Драйфус, на неговата снаха и детето й? Помпадура ти е служила предано, а Обезобразената ще бъде твоя вярна робиня. Всичко ще сторя за тебе, мили мой, ще ти слугувам, ще ти робувам, само не ме отблъсквай от себе си и ме обичай!

Обезобразената вдигна главата си и погледна със светнали очи черния майор, а той само помилва отвратителното й лице.

Това не беше вече някогашната красива и привлекателна Помпадура. Това беше грозна вещица. Граф Естерхази имаше нужда от слепи и долни оръдия и затова не искаше да се раздели с тази сатанинска жена.

Сега вече ще разберем, защо „Бригита“ беше спряла в канала. Моряците бяха намерили на парахода един френски войник. Той, изглежда, е искал да избяга от Хавър с германския параход.

Двама моряци го хванаха и го заведоха при Клаус Грот. Той беше заповядал да спрат парахода и да закарат войника с лодка на сушата, но човекът беше паднал на колене пред капитана и го молеше с вдигнати ръце да не прави това, тъй като щял да пострада. Той плачеше и пъшкаше и добродушният Клаус Грот се поколеба в решението си.

— Френски войник ли сте? — запита той непознатия. — Значи военен беглец!

— Да. Принуден съм да избягам от Франция, защото ще изгубя живота си. Аз убих стария си подофицер, защото той прелъсти любовницата ми. Ако ме хванат, ще ме застрелят.

— Горкият — каза Клаус Грот. — Почакайте малко, ще попитам коменданта на парахода дали можете да останете.

Капитанът отиде при Алиса, разправи й накъсо случката и я попита какво да прави.

Американката беше още натъжена от раздялата с Матийо и съжали бедния войник.

— Човекът може да остане на парахода — реши тя. — Вярвам, че ще можете да го използвате като огняр.

— Да — отговори капитанът. — При това нямаме достатъчно огняри.

Клаус Грот се завърна при войника.

— Ние ще пътуваме надалеч — каза той. — Може би ще се върнем след една година или по-късно. Аз ще ви взема като огняр. Работата е тежка, но поне ще бъдете сигурен на „Бригита“ и ще видите света. Освен това ще имате добра заплата. Желаете ли да останете?

— На драго сърце, капитане. Вие ми спасявате живота.

— Не аз, госпожицата. Тя е комендант на парахода. Машинисте, пара! — извика той в разговорната тръба. — С божията помощ да вървим! — След това изгледа с повече внимание новия си моряк. — Войник, как се казвате?

— Жак, господин капитан.

— Добре, Жак, сега на работа!

„Бригита“ заплава бавно из пристанището и се изгуби в мъглата на канала.

Малката лодка, в която се намираше Матийо, се приближаваше към брега. Мълчаливият сериозен мъж гледаше непрестанно към парахода и с поглед търсеше едно скъпо същество, което се изгуби в тъмнината. Той виждаше само бялата кърпичка, която Алиса развяваше във въздуха. След миг и това се изгуби и не се виждаше вече нищо!

— Сбогом — каза тихо той, — сбогом, скъпа моя! Ако се върнеш — ще бъдеш моя.

На 21 април 1896 година „Бригита“ напусна Франция с цел да избави Херманса от усамотения остров.

За втория план — да се освободи нещастният капитан Алфред Драйфус от Дяволския остров — знаеше само Алиса Тери. Даже Клаус Грот не знаеше нищо за това.

Алиса не предполагаше, че на „Бригита“ се намира опасен неприятел, по-страшен от подводните скали, от мъглата и бурите.

Този опасен неприятел се намираше долу, при машината, и хвърляше въглища в пещта на парахода.

15.

— В дванадесет часа през нощта.

Тези думи пошепна затворникът барон Ервин фон дер Халде на Драйфус, когото срещна неочаквано, когато се връщаше от извора.

Драйфус беше пред колибата си. Бяха изминали три седмици, откакто се беше разболял от тропическа треска. Сега се чувстваше по-здрав, отколкото по-рано. Силното му младо тяло се беше освободило от болестта и капитанът вярваше, че ще може да устои на трудностите на заточението си.

— В полунощ, нали? — запита тихо Драйфус. — В пещерата ли?

— Да, в пещерата. Ще имаме там нещо като събрание, на което съм поканил и други затворници. И Одета ще дойде от Каена. Имате ли още от праха, който ви дадох, за да упоите надзирателя?

— Да.

— Бъдете точен, Драйфус — помоли го Ервин. — Желая да поговоря с вас и с Одета преди да дойдат другите.

Ервин си тръгна, тъй като забеляза отдалеч няколко надзиратели.

През целия ден Драйфус беше неспокоен. Той предчувстваше, че тази нощ ще узнае още от тайните на острова, за човешката мизерия и неволя, които върлуваха тук.

Към полунощ Драйфус стана тихо от леглото. Той запълзя по корем към вратата. На прага седеше надзирателят Розе. Той беше леко пийнал. Пушеше лула. Драйфус държеше в ръка малко от праха, който Ервин му беше дал и който имаше свойството веднага да приспива човека. Капитанът се изправи тихо зад Розе и посипа прашеца. Част от него падна в лулата му, а малко прах се посипа дори и по носа му.

— Проклети комари — избьбра Розе.

После започна да си вее с палмов лист като продължи да пуши. Ала не беше дръпнал и пет пъти от лулата, и главата му започна да се люлее. Лулата падна от устата му и се търкулна до прага на къщата. След три минути Розе се облегна и заспа непробудно.

Драйфус веднага излезе от колибата. Този път нощта не беше много ясна и луната се бореше с облаците, но капитанът стигна до пещерата и разбра, че Ервин още не е дошъл.

— Сигурно е на брега и чака Одета — каза си капитанът.

Той се запъти към брега и намери там Ервин, който наблюдаваше безкрайното развълнувано море.

— Боя се за Одета — рече той на капитана. — Морето днес не ми се нрави. Не знаете, приятелю, колко страшен може да бъде океанът около този скалист бряг. Каква защита може да има моята Одета, ако буря я завари в открито море.

— Моето мнение е, че това стъбло дава по-голяма сигурност в бурния океан, отколкото откритата лодка — капитанът утешаваше младия човек, който се тревожеше за своята любима. — То не може да се преобърне, нито да се напълни с вода или пък да потъне.

— Но снабдяването му с въздух може да се наруши — отвърна Ервин.

— Вижте там, тя иде! Плаващото стъбло се люлее над вълните. Тя е на четвърт час от брега на Дяволския остров.

Драйфус погледна в показаната му от Ервин посока. Той видя, че един дълъг предмет, приличащ на грамадна риба, цепи вълните, които често го заливаха и той за миг се изгубваше, но скоро пак се появяваше и сякаш някаква вътрешна сила го движеше към брега.

Скоро плавателният съд на Одета стигна водовъртежа пред скалистия остров, ала и този път нищо не можа да й попречи и тя спря на сигурно място.

Стъблото се отвори. Хубавата дъщеря на Панталон излезе от него. Смеейки се, тя прегърна Ервин и го целуна.

Драйфус тактично се отдалечи навътре към скалите.

Едва след като Ервин и Одета привързаха необикновената лодка така, че нито буря, нито вълни можеха да я отнесат, капитанът отиде при тях.

— Не е нужно предварително да ми казваш името му — каза Одета. — Това е капитан Драйфус и никой друг. Познавам от погледите ви, че сте станали приятели и вече никак не се съмнявам, че заедно ще успеем да избягаме от Дяволския остров.

При тези думи красивата девойка подаде ръка на Драйфус, който горещо я стисна.

— Да, нашето бягство ще успее — тръсна глава Ервин, — но не трябва да бъдем егоисти и да мислим само за нас, като забравяме онези, които страдат заедно с нас и също са достойни за свобода. Вече направих нужното да се споразумеем с тях. В тази минута трима заточеници ни очакват в пещерата, но преди да идем при тях, искам, приятелю Драйфус, да ви запозная малко с тези хора.

Тримата седнаха на една скала. Разяреното море се вълнуваше в краката им и пръскаше бяла пяна.

— Капитан Драйфус — започна Ервин фон дер Халде, — известно ви е, че на този остров има осем жилища. Кои са обитателите им?

— Най-хубавото от тях обитава Мурильо с осемте надзиратели. Постройката е твърде голяма, може да ги побере всички. Има освен обща столова и помещения за спане, кухня, в която един от пазачите готви, и изба в скалата, издълбана с динамит. Тази изба е най-хладното място на острова. Другите седем жилища не са нищо друго, освен мизерни колиби. Някои нямат дори и здрав покрив, за да пази през дъждовете вътрешността суха. Всяка една от тези колиби има само едно помещение. Кой живее в тези полусъборени колиби? Вие сте единият, капитан Драйфус. Вторият съм аз. Третият е клетият недъгав старец Мирович. Четвъртият е един мъж, роден на остров Куба. Той говори добре френски, английски и испански. Казва се Легуве. Сериозен и мълчалив човек е, когото съдбата, както и нас, е захвърлила на този остров. В една от най-мизерните колиби на сто крачки от колибата на Легуве живее един младеж.

— Младеж ли? — прекъсна го Драйфус. — Каква ужасна подигравка за прословутото френско човеколюбие. Може ли човек на такава възраст да бъде осъден на суха гилотина?

— Чувствам голямо състрадание към този младеж, ще го почувствате, сигурен съм, и вие, когато го видите и се запознаете с него — продължи Ервин. — Антонио е благороден и хубав младеж — едва осемнадесетгодишен. Той е италианец и е роден, ако не се лъжа, в Рим. На неговата нежност, черни очи и любезни обноски би могла да завиди и най-красивата и привлекателна жена. Ще ме попитате защо е тук. Не зная. Заточениците в Каена твърде рядко говорят за собствената си съдба. Те пазят тайните на своя живот в дълбочината на сърцето си, защото от много нещастия са станали недоверчиви. Колкото се отнася до младежа, готов съм да се закълна, че в дъното на всичко има любовна история. На осемнадесетгодишна възраст човек може да извърши голямо престъпление само от безумна ревност или нещастна любов.

Ервин млъкна и крадешком притисна до себе си своята Одета.

— Има още две колиби — подсети го да продължи Драйфус, — да се запознаем и с техните обитатели.

— И двамата са загубени за нас — бързо прошепна Ервин, — и не трябва да им доверяваме тайната си. Единият е най-нещастният човек на света, а другият е най-лошият. Нещастният вие, господин капитан, вече познавате, макар че още не сте видели неговото страшно лице. Той е заразен. Не зная, капитане, известно ли ви е, че на Дяволския остров има престъпници само от една година. Тук по-рано изпращаха всички ония, които във Франция се разболеят от проказа, за да умрат бавно и далече от света. Тази болест е най-страшната от всички, които могат да погубят човека. Тя причинява изгниване на тялото. Това страдание не трае няколко седмици, защото ужасната болест напредва бавно, ала сигурно. Имало е страдащи от проказа, които смъртта е избавила едва след петнадесетгодишни страдания.

Ервин прекъсна за малко, сякаш сам имаше нужда да се опомни от страшния разказ. После продължи:

— Ако приемем, че проказата е най-опасната заразна болест на света, тогава не бихме могли да осъждаме усилията, които се полагат за отстраняването на болните от всякакво съприкосновение със здравите. Знаем от Стария завет, че страдащите от тази болест са били отвеждани в пустинята, че в Русия по жесток начин се отървават от тази болест чрез изпращане на болните в най-дивите кътчета на Сибир. В Америка отстраняват страдащите на един остров пред Ню Йорк, където ги гледат добре. Доскоро французите ползваха Дяволския остров именно за тази цел. На острова имаше осемнадесет болни мъже и жени, но преди година управителят на Каена получи заповед да изсели болните от острова. Не зная къде се намират сега тези клетници. Колибите, в които живееха, бяха изгорени, а лодката, с която ги превозиха, оставиха на произвола на вълните.

— Но как този болен е останал тук? — попита Драйфус.

— Много просто! Останалите тръгнаха доброволно, а този отказа да се преселва. Гониха го из целия остров, но безуспешно. Въпреки страданието, което разрушаваше тялото му, той бе доста сръчен и успя да избегне всички гонения. Пък и надзирателите, вярвам, не са се старали много да го хванат, за да не се докоснат до него. Оставиха го да живее в старото жилище, като мислеха, че скоро ще умре. От определено място взема всеки ден храната си, защото всеки бяга от него. Ще се съгласите, че такъв другар не ни трябва при бягството.

— Така е за жалост — кимна капитанът. — Болният е обитателят на шестата колиба, ако не се смята зданието за чиновниците. Защо искате да изоставим обитателя на седмата?

— Защото неговото присъствие ще ни навлече беда — отговори Ервин фон дер Халде. — Ако той се намира в нашата компания, ние не ще сме сигурни за минута.

— Кой е този човек, към когото нямаш никакво доверие?

— Това е американският убиец Холмс — отговори Ервин с тон, като че доверяваше някаква тайна.

Драйфус побледня.

— Това е невъзможно — избъбра той. — Американецът Холмс не може да се намира на Дяволския остров. Спомням си за неговата история и знам, че е най-страшният убиец на деветнадесети век. Знам също, че Холмс е един талантлив химик и е създал в Чикаго къща, която била снабдена с най-съвършени средства за убиване на хора. Той примамвал жертвите в дома си и ги поканвал в специално помещение. Стените, таванът и подът на тази стая били от желязо. При натискане на таен бутон се отваряли клапи, през които влизали смъртоносни газове в стаята. Тези газове имали свойството да разложат човешкото тяло. Само някои извънредно устойчиви кости не се разлагали. По този начин известният убиец от Чикаго е убил шейсет души. Къщата му, която и днес още се вижда в Чикаго, се нарича „кулата на Холмс“. Той посочвал на застрахователните дружества името на жертвите си и получавал парите, за които те били застраховани. Престъпникът сам се е уловил в клопката и го осъдили на смърт.

— Обесили го — додаде Ервин бързо, — и множеството хора, които са присъствали на екзекуцията, видели с очите си как тялото му се разтреперало и се изгубило през клапите в дълбочината. В Америка обесването става по следния начин. Осъденият стъпва на железен под, който се намира над дълбока изба. Прехвърлят въжето през врата му, обаче примката остава хлабава. Палачът натиска една ръчка и железният под се изтегля под краката на осъдения. Той пада в бездната и остава да виси на двадесет стъпки височина от дъното на избата. При това примката се стяга силно и прекъсва вратните жили на обесения.

— Това е така — съгласи се Драйфус, — американците бесят по този начин. Така обесиха и Холмс. За това е невъзможно той да се намира сега на Дяволския остров.

— При екзекуцията на този убиец въжето се скъсва — обясни Ервин, — и са го намерили жив в избата на наказателното заведение. Той се отървал само с леки наранявания. Според американските закони екзекуцията не се повтаря, щом не излезе сполучлива. Ще повярвате ли сега, че Холмс е жив?

— Да, приятелю, но как е дошъл този престъпник тук, в тази френска колония?

— Съединените щати — отвърна любимият на Одета, — въпреки че са голяма държава, нямат такова място на страданието. Президентът Кливланд, който беше тогава в Белия дом във Вашингтон, отправи молба до Париж да разрешат да изпратят този престъпник в Каена. Французите с готовност изпълниха това негово желание, още повече, че две французойки бяха убити от ръцете на Холмс. Кажете сега, капитан Драйфус, можем ли да освободим този изверг от справедливото наказание?

— Не — смръщи се капитанът, — това няма да направим. Но, за да бъдем справедливи, трябва всички да се съберем и да обясним, защото сме попаднали тук.

— Добре — съгласи се Ервин и стана. — Нека всеки разкаже на другарите си историята на живота и страданията си. Да вървим! Кубинецът Легуве, младият Антонио и сакатият Мирович ни чакат в пещерата!

Тримата се запътиха мълчаливи към събранието на затворниците.

16.

Няколко седмици след отплаването на „Бригита“, Матийо Драйфус се завърна тъжен в Париж и се отдаде на работата си със стръвта на човек, който иска да забрави неприятностите си. Последното известие от Алиса беше от деня, когато е била край най-западната точка на Великобритания. Американката известяваше, че всичко на борда е добре и че се отправят към Атлантическия океан.

Оттогава бяха изминали три седмици. На 13 май Матийо не знаеше вече нищо за участта на парахода и неговия комендант. Не можеше и да очаква известие. Параходът плаваше сред безкрайния океан и Алиса не можеше да изпрати никакво писмо. Имаше само надежда, че „Бригита“ може да срещне параход, пътуващ за Европа, и по него да изпрати писмо. Понеже „Бригита“ не се движеше по оживените пътища на Трансатлантическите линии, а пътуваше в южна посока, беше нищожна надеждата да срещне кораб и Матийо трябваше да се примири с мисълта, че ще минат месеци, докато получи писмо от Алиса.

Сега, когато американката беше далеч, Матийо Драйфус чувстваше колко привързан беше към тази привлекателна, смела и интелигентна жена. Той се чувстваше самотен. Тези, които обичаше, брат си Алфред, Херманса, Алиса, тези, които бяха радостта на живота му, бяха далеч от него, едничката му утеха беше Андре.

Той го обсипваше с любов и грижи. По цели часове се занимаваше с него и се удивляваше от умните думи, които малкият произнасяше. Страхуваше се да не му отнемат това дете — повереното му съкровище. Матийо не се плашеше, че това може да се извърши, тъй като малкият беше непрестанно заобиколен от верни слуги и от леля Ерика. Братът на капитана потреперваше, като си помислеше, че детето може да се разболее и да умре.

Домашният лекар често преглеждаше Андре и уверяваше, че малкият е здрав, само че е малко блед, понеже не излиза често на въздух. Този лекар беше привърженик на модерната медицина, чийто девиз беше: „Да се премахнат всички лекарства, водата и въздухът лекуват човека!“

Този млад лекар се казваше Хайнрих Бургер, същият, който спаси Павловна от наглите погледи на студентите и който изпитваше голяма симпатия към момичето.

Днес, малко преди закуска, доктор Хайнрих Бургер беше в дома на Матийо Драйфус. Тръгваше си и държеше шапката си в ръка.

— Не се бавете, господин Драйфус — каза той на Матийо, който стоеше сред стаята с леля Ерика. — Времето е чудесно, такъв хубав майски ден не сме имали още тази година. Впрегнете конете и идете с Андре на разходка извън града или в Булонската гора, където малкият може да се надиша на чист въздух. След това младият лекар излезе. Матийо позвъни и старият Мишонет се появи.

— Впрегнете конете, Мишонет. Ще отидем на разходка с открития файтон.

— Слушам, господин Драйфус — застана мирно старият войник, — нали ви казах, че постоянното стоене вкъщи не е добро за бъдещия бригаден генерал.

— Ще дойдете ли с нас? — запита Матийо леля Ерика, като останаха сами.

Тя поклати белокосата си глава:

— Имам да пиша няколко важни писма, затова ще ме извиниш, Матийо. Но пък не искам да оставя Андре, без да го придружава жена, затова те моля гувернантката да дойде с вас.

— Госпожица Жоржина ли?

— Да, ей сега ще я повикам.

— Почакай малко. Доволна ли си от това момиче?

— Напълно съм доволна — похвали я старата Ерика. — Мога с гордост да кажа, че предположението ми се сбъдна. Аз нямам добро мнение за нашите парижанки. Те мислят само за контене, за танци и за удоволствия. Но Жоржина, дъщерята на един прост наемател от Белмари, има добро сърце и работи повече, отколкото десет парижанки.

— Спечелила ли е любовта на малкия?

— Андре е много привързан към нея. И тя също се стреми да угоди на детето и да го учи на добро. Само едно…

— Какво?

— Нещо, което се отнася лично до нея. Тя е много често тъжна и щом се увери, че никой не я вижда, започва да плаче.

— Може би любовни грижи!

— Това е първото нещо, което един мъж си помисля, когато едно момиче плаче. Случаят не е такъв.

Леля Ерика излезе и остави Матийо потънал в мисли. Той отиде до прозореца и погледна на улицата, без да вижда какво става там. Мислеше за любимата си Алиса, макар че щеше да е по-добре, ако беше погледнал внимателно улицата. Тъкмо срещу къщата на Драйфус се разхождаше една стара просякиня. От време на време тя отиваше до ъгъла на улица „Фуршамбол“. Там стоеше малко човече, толкова малко, че всеки го поглеждаше. По лицето му се виждаше, че е на около дванадесет години, но по малкото му тяло, малките ръце и крака приличаше на четиригодишно. Беше джудже. То бе облечено в скъсани дрехи и имаше везани пантофи на краката. В ръцете си носеше кошница с букетчета от теменуги и неуморно молеше минувачите да купят. Щом дойдеше до него, старата просякиня пошепваше: „Още нищо не се вижда, стой на мястото си, Бижу“.

— Добре, майко Казота — отговаряше малкият.

И старата просякиня се връщаше пак пред къщата на Драйфус.

Портиерът излезе и каза на минувачите да се отстранят. В същото време елегантен файтон излезе през портата на къщата. Нямаше още никой в него, само старият Мишонет се беше настанил до добре облечения кочияш. Старият войник беше във войнишки шинел и имаше фуражка на главата. Той не изпущаше никога случая да покаже, че някога е бил военен. Старата просякиня отиде при Мишонет, изкриви лицето си и проплака:

— Господине, помогнете на една бедна жена! От двадесет години съм вдовица и страдам от ревматизъм в двата крака.

Мишонет бръкна в джоба си и каза:

— И аз страдам от ревматизъм и ви съжалявам, но въпреки това пак работя. Ето, вземете тези пари.

Той хвърли три монети в престилката на старата.

— Благодаря ви — измърмори тя. Дано щастието ви придружава из пътя, по който вървите.

— Къде отиваме. — попита кочияшът.

— В Булонската гора отговори Мишонет. — Слушайте. Франсоа, какво ще ви кажа.

Двамата мъже не обърнаха внимание, че старата спря до предното колело на файтона. Тя уж броеше медните монети, но в действителност слушаше разговора на двамата.

— Днес ще отидем на разходка с малкия Андре — продължи Мишонет. — Господин Матийо Драйфус желае да отидем в Булонската гора. Преди няколко седмици разказах на малчугана за красотите на тази местност и той гори от желание да ги види. Нашият Андре ще се учуди, когато види грамадната люлка, люлките с шарените дървени коне, колата от миди, в която са впрегнати две морски чудовища от дърво. Той ще се удиви, когато минем през маймунския театър. Ще видим после и панорамната битка при Мажента и Сулферино. Аз съм участвал в нея и знам, че това най-много ще хареса на Андре, тъй като там има войници, дим от барут и…

— Какво искахте да ми кажете, господин Мишонет — прекъсна кочияшът войнственото въодушевление на стария войник.

— Какво исках да ви кажа ли? Ах, да, Франсоа, само вие можете да помогнете нашият Андре да не бъде лишен от това удоволствие. Господин Драйфус не позволява да посетим това място, защото се страхува да не се случи нещастие на детето. Но вие, Франсоа, можете, като стигнем там, да карате бавно, за да може малкият да види всичко. Това ще зарадва господин Драйфус, а и моят обичан Андре ще бъде доволен.

Кочияшът кимна с глава.

— Мога да сторя това — каза той, — разчитайте на мен.

Старата просякиня се отдалечи от колата и тръгна забързано. Тя стигна до ъгъла на улицата. Там още стоеше джуджето и продаваше теменуги.

— Бижу, тичай, колкото можеш. Знаеш къде те чака Обезобразената, нали?

— Да, майко Казота, в сладкарницата, която е на десет къщи оттук.

— Добре. Бижу — забърза старата, — влез в сладкарницата и продай на гостите теменуги, а като дойдеш до Обезобразената, кажи й следното: „Те отиват в Булонската гора. Казота мисли, че там ще може да се направи нещо. Обезобразената да не забрави, че комедиантът Гаспар, който преживя няколко месеца у дома, се намира там. Ако има нужда от помощ, да се обърне към него.“

— Всичко разбрах, майко Казота.

— Тръгвай тогава!

Малкият пое и скоро влезе в сладкарницата. Вътре имаше само няколко души. Близо до голямата мраморна статуя седеше елегантно облечена дама, чието лице беше забулено със син воал. След като обиколи всички гости, Бижу отиде при дамата.

— Пресни теменуги — предложи той със слаб гласец.

— Бижу — каза му тихо дамата със синия воал, — известия ли ми носиш?

— Да. Казота ме изпрати — пошепна малкият, като се преструваше, че уж й показва теменугите. — Те отиват в Булонската гора. Тя мисли, че там ще може да се направи нещо. Не забравяйте, че в случай на нужда Гаспар е там и ще ви помогне.

— Добре, Бижу, нямам време за губене. Слушай какво ще ти кажа.

Дамата със синия воал извади изпод палтото си един вестник, който изглеждаше, че е нов и го даде скришом на момчето.

— Нали знаеш какво трябва да правиш, Бижу? — запита го повторно тя.

— Разбира се, но къде да оставя теменужките.

— Ах, глупако, те ще останат в колата. Чакай ме пред вратата на сладкарницата!

Момчето се изгуби. След малко и дамата със синия воал излезе на улицата. Тя нае закрит файтон.

— Закарайте ме в Булонската гора — заповяда на кочияша. — Ще карате бавно, когато минаваме край екипажа, който ще ви покажа. След това ще го следвате на близко разстояние.

Кочияшът кимна с глава. Такива заповеди не са рядкост за парижките кочияши.

Забулената дама се качи във файтона. Джуджето се вмъкна при нея.

През това време Матийо Драйфус, Жоржина и малкият Андре се бяха качили в открития екипаж. Андре, облечен в бяло палтенце, с бяла шапка, седна до Матийо, а Жоржина — срещу него. Малкият викаше от възторг. Детските му очички с радост се срещаха с погледа на стария Мишонет. Те имаха тайна помежду си. Жоржина също знаеше нещо за нея.

Екипажът тръгна. Колко хубава беше тази разходка на чист въздух! Къщите се издигаха от двете страни на улицата. Движението по нея развеселяваше Андре. Внезапно той стана мълчалив.

— Чичо Матийо — каза той, — ще срещнем ли татко и мама на разходката? Във файтона има място и те могат да се качат.

Тези детски думи улучиха Матийо в сърцето. Той едва сдържа сълзите си. Жоржина също беше мълчалива и гледаше натъжена наоколо. Тя мислеше за Леон Бернард. Той беше отпътувал за далечна страна, като я бе отблъснал от себе си — нея, която бе обичал толкова силно.

Всичко това стана поради едно нещастно недоразумение. Ако можеше поне още веднъж да поговори с любимия си, да му каже, че е извършила голяма грешка, да му се закълне, че никога не е обичала друг, освен него и че никога не ще обича другиго, тогава щеше да олекне на сърцето й. Тя вече не се надяваше да види Леон. Той беше толкова далеч, а имаше толкова жени, които можеха да спечелят сърце му.

— Зелени дървета! — извика Андре радостен.

. Файтонът беше достигнал до входа на Булонската гора. Чудна пролетна картина се откриваше. Дърветата и храсталаците блестяха в нежна зеленина. Навсякъде из въздуха хвърчаха завърналите се от юг птички и чуруликаха сладко.

Изведнъж Матийо и Жоржина трепнаха. На лицата им се изписа безпокойство. То бе причинено от ездача, който мина полека край тях. Носеше униформа на висш офицер. Бледото му лице с черна брада се намръщи и той хвърли демоничен поглед към екипажа.

— Подлецът, който разруши щастието ми — помисли си Жоржина и сви устни.

— Черният майор — каза Драйфус. — Тази среща не предвещава добро, даже ми се иска да прекратим разходката и да се върнем.

Естерхази беше настигнал закрития файтон, който следваше екипажа на Драйфус. Той видя дамата със синия воал и се приближи до файтона. Прозорчето се отвори и главата на забулената дама се показа:

— Надявам се, че тази вечер малкият ще бъде в ръцете ни — каза тя на конника, — чакай ме в жилището си.

— Ще те чакам, но внимавай да не те открият.

— Не се безпокой! Сбогом.

Прозорчето на файтона се затвори и конникът отмина.

Файтоните караха бавно, защото времето беше чудесно и много парижани желаеха да се разходят, тъй че екипажите образуваха цяла колона.

Матийо забеляза, че до екипажа му постоянно тича едно момче, което, както изглежда, продаваше вестници.

То вдигна няколко вестника и каза със слабия си глас:

— Господине, купете си най-новия „Фигаро“.

Матийо не искаше да спре файтона, за да купи вестник, понеже знаеше, че новият „Фигаро“ се намираше вече на писалището му. Но както изглежда, момчето желаеше да спечели няколко дребни монети.

— Купете си, господине, новия „Фигаро“ — извика то. — Нови телеграми, конфликта между Англия и Русия, убийството на съпругата в Лион, корабокрушението на „Бригита“ в Атлантическия океан.

— Стой, кочияш, спри! Матийо пребледня.

— Стой! — извика той повторно. Кочияшът спря конете.

Матийо Драйфус се наведе от файтона.

— Дай вестника, момче!

Момчето претърси за миг вестниците, като че искаше да даде специален екземпляр на Драйфус.

Ръката му трепереше силно.

— По-бързо — извика Матийо, — всичките са еднакви.

Гласът му беше дрезгав.

Момчето подаде „Фигаро“ и получи солиден бакшиш.

— Карай! — заповяда Матийо на кочияша. Малкият вестникопродавец се доближи до закрития файтон. Той се качи на стъпалото и влезе през отворената врата в него.

Матийо Драйфус седна пак на мястото си. Жоржина забеляза силното му безпокойство.

Той разгъна вестника. Погледът му сновеше по колоните. Изведнъж пребледня като мъртвец. Зениците на очите му се уголемиха и той впи поглед във вестника, като че бе прочел смъртната си присъда.

Известието, което толкова разтревожи Матийо, се намираше в последната колона на „Фигаро“, при най-новите телеграми и гласеше:

Като прочете това печално известие, Матийо Драйфус затвори очи и се облегна мълчаливо на седалката. Стори му се, че слънцето угасна и ужасна тъмнина падна на земята. Мрак и самота цареше в сърцето му. Надеждата за щастие беше изчезнала при появата на известието за потъналата „Бригита“, ас нея и Алиса. Нямаше вече надежда да се освободят Драйфус и Херманса. Явно беше, че фамилията Драйфус беше осъдена на загиване. Като че божието провидение беше против нея. Нежна ръка се допря до неговата.

— Господин Драйфус — прошепна един състрадателен глас, — лошо известие ли получихте?

Гласът на Жоржина събуди Матийо от ужасната летаргия, която го бе обзела. Той вдигна глава и се усмихна на младото момиче:

— Благодаря ви за съчувствието. Вече се успокоих. Прочетох много неприятни новини в търговския отдел на вестника. Има неща, които изненадват търговеца. Франсоа, спрете.

Кочияшът спря файтона. Матийо беше намислил нещо. Той искаше да отиде веднага в редакцията и да попита дали кореспондентът, от когото се е получило това скръбно известие, заслужава доверие. Ако беше така, той искаше веднага да му телеграфира и да го помоли да му изпрати писмото, което е намерено в шишето,-колкото и да струваше това. Това си намерение не искаше още с никого да сподели.

— Не мога да ви придружавам по-нататък — каза Матийо на момичето. — Ще се върна в Париж с друг файтон, а вие можете да се разхождате още час, само, моля ви, не се отделяйте от Андре.

— Господин Драйфус, ще се грижа за малкия — отвърна Жоржина, — бъдете спокоен.

— И вие, Мишонет, внимавайте! Мишонет вдигна ръка до фуражката си.

— Господине, очите ми са винаги, отворени и днес също ще изпълня дълга си.

Матийо целуна малкия Андре и слезе. Свободен файтон се зададе пред него.

Той се качи и тръгна за Париж.

— Сега сме сами — пошепна Мишонет. — Франсоа, карай, нека Андре да види нещо.

Кочияшът сви по една алея и препусна конете. Малчуганът плясна с ръце от радост.

— На люлките ли ще отидем, дядо Мишонет?

— Добре, малко полковниче — отвърна старият войник, — нали ти обясних, че ще те заведа там? Старият подофицер Мишонет държи на думата си, ако ще и триста хиляди пруси да стоят с щиковете си отпреде му.

17.

Съборът, който ставаше в Боа дьо Булон, където спря екипажът на Драйфус, можеше да възхити само младите и невинни натури. Сред парк, приличащ почти на гора, имаше голямо пространство, което не беше обрасло с дървета, но по което имаше трева и пътеки, насипани с пясък, за да бъдат удобни за ходене, когато вали.

Кой парижанин, стар или млад, не познаваше това място? Кой не го обичаше и кой не идваше тук поне веднъж; в годината? За няколко сантима човек можеше да види каквото пожелае.

От всички страни се разнасяше музика. Италианският орган свиреше непрекъснато и йод неговите звуци се въртяха люлките. Тук имаше всичко: комедианти, гимнастици, дресьори на змии и животни, великанът Ли Фу от Китай, испанска танцьорка, силният човек от Германия и други. Народът се чуди на тези неща, а продавачи на разни сладки, печено месо, лимонада и други лакомства обикалят минувачите.

Малкият Андре отначало не знаеше къде да гледа. Жоржина и Мишонет го водеха при всички павилиони, а детето непрестанно ги разпитваше за това или онова.

Подофицерът бе извънредно щастлив, че неговият любимец се радва.

— Ще те заведа сега на панорамата, за да видиш сражението при Солферино — реши старият войник. — Уверен съм, че тази картина ще ти хареса най-много, защото в жилите ти тече войнишка кръв, а баща ти бе храбър войник.

Мишонет прехапа устни. Детето чу напомнянето за баща си.

— Мишонет, защо татко не е при мене? Жоржина, кажете ми, защо всяко дете има баща, а аз нямам?

Мишонет и Жоржина се спогледаха смутени.

— Драги Андре, татко ти замина — каза Мишонет, без да може да измисли нещо друго.

— Къде замина?

— О, далеч, много далеч.

— А не може ли да се върне при мен? — питаше момченцето с любопитство, което показва всяко дете, когато пита нещо.

— Може ли да се върне при теб? — повтори подофицерът, бършейки сълзата, която се появи в окото му. — Е, да, но той се намира много далече.

— О, аз зная вече къде е отишъл — извика момченцето.

— Как, ти знаеш? — уплашено запита Жоржина. Андре се спря и с малките си ръчички показа към ясното небе.

— Моят татко е навярно там горе — каза той уверено. — Казаха ми, че всички добри хора отиват на небето, а моят татко беше добър.

Дълбоко развълнувани, Мишонет и Жоржина поведоха нататък момченцето. Андре скоро забрави тайнствената тема и почна да гледа интересните неща, които го заобикаляха. Ненадейно той се откопчи от ръцете на придружителите си, втурна се няколко крачки напред и разтвори ръце.

— Вижте, вижте — извика детето и очите му светнаха от вълнение. — Колко голяма топка! Тя виси във въздуха, вижте! — Това беше балон. Детето за пръв път виждаше такова чудо. Балонът беше вързан. Той бе пълен с водород, имаше и привързана много красива лодка, но още не го пускаха да се издигне свободно. Издигаха го само на стотина метра над земята, докато постепенно балонът опънеше дебелото въже, с което бе вързан.

Когато Мишонет, Андре и Жоржина отидоха при балона, голямо множество се бе събрало вече около него. Сух, висок господин с обръснато лице, облечен в не особено чисти дрехи, подканяше публиката да направи разходка с балон. До този човек стоеше една изящно облечена жена, с лице, забулено със син воал. Около желязната халка, за която беше завързан балонът, се въртеше едно момче, което подреждаше намиращите се в кошничката му теменуги. Никой не обръщаше внимание на това момче. Собственикът на балона извика с висок глас:

— Осмелявам се, да се представя на почитаемата публика. Аз съм прочутият въздухоплавател Гаспар. Моят балон е направен солидно и скоро ще предприема пътуване по цяла Франция. Господа и госпожи, само за петдесет сантима ще ви издигна сто метра високо над другите хора. Ще видите извънредно красива гледка. Качвайте се, докато има още време. След три минути балонът ще започне да се издига.

Бояха ли се парижани, че балонът не е сигурен, или не искаха да заплатят петдесет сантима? Само един се отзова на поканата. Това бе дамата със синия воал. Но скоро желание изяви и друг — Андре Драйфус.

— Може ли топката да издигне човека до небето?

— запита той въздухоплавателя Гаспар.

— Разбира се.

— И аз искам да се издигна с балона — каза той на Мишонет, — така ще отида при татко, който е на небето.

Мишонет и Жоржина молеха момчето да се откаже от това желание, но нищо не помагаше. Той започна да плаче, тропаше с краче и непрекъснато викаше:

— Не е добре от ваша страна, че не ме пускате да ида при татко. Но аз искам да отида, искам, искам, искам.

— Искам — повтори Мишонет, повдигайки рамене.

— Какъв генерал ще е той, когато сам ще стои пред крепостта и ще вика: „Превземете я, храбреци, аз искам това“.

— Оставете, господине, войнствените си фантазии — молеше се Жоржина, — аз зная вече какво да правя с това непослушно и упорито дете.

Ала жената със синия воал се намеси.

— Направете това удоволствие на малкия — каза тя, — аз също ще се разходя, а ако седите и вие до него, тогава ще можем да наблюдаваме всяко негово движение.

— Но ако се случи някакво нещастие, ако се пукне балонът?

— Това е невъзможно — каза жената с воала, — пък и да се случи, тук има достатъчно хора, които ще хванат падащия кош. /

— Здраво ли е въжето?

— Сама виждате, то е два-три пъти усукано.

— Господин Мишонет, да задоволя ли желанието на този малък немирник? — попита Жоржина.

— Нищо друго не ни остава. Не виждате ли, че плаче?

. Вьздухоплавателят вече бе седнал в коша. Дамата с воала също се качи. Тя подаде двете си ръце, за да поеме момчето. Настани детето до себе си и грижливо го хвана за едната ръка. И Жоржина се канеше да се качи. За целта тя трябваше да мине по малка стълбичка. Мишонет поиска да й помогне.

В този миг стана нещо ужасно. Преди още Жоржина да е успяла да се хване за края на коша, балонът полетя като стрела.

Разнесоха се писъци от стотици гърла. Балонът, който се издигаше, не беше вързан и се движеше свободно във въздуха. След минути той бе на двеста метра над земята. Жоржина плачеше горчиво. Тя издигна ръце, сякаш искаше да хване и задържи полетелите.

— Върнете се — извика тя със страшен глас. — Детето, Андре, върнете се. Мишонет, помощ. Мишонет, нашето дете…

Но къде беше Мишонет? Какво стори подофицерът в критичния момент? Остави ли той да отнесат любимеца си?

Силно изплашеното множество гледаше летящия балон. То мислеше, че намиращите се в балона не са изложени на никаква опасност, понеже той трябваше да се приземи.

— Гледайте, на въжето виси човек. Това беше подофицерът Мишонет.

В мига, когато видя, че балонът се издига преждевременно, той се хвана за висящото въже, вързано на балона, и се издигна заедно с него. Мишонет започна да се качва по въжето към коша, без да обръща внимание на това, че балонът се издига много високо и че, ако се изтърве, смъртта му е неизбежна.

— При тебе съм, дете мое — извика той на момченцето, щом достигна до коша. — Не се бой, при тебе съм!

Балонът беше на шестстотин метра от земята.

Ала една ръка се подаде към подофицера и стисна силно врата му. Жената с воала беше открила лицето си, на което имаше голям белег. Очите й блестяха като горящи въглени и с всичка сила стискаше врата на човека.

— Госпожо — изхриптя Мишонет, — искате да ме удушите между земята и небето ли?

— Да, искам — отговори тя сурово и безмилостно.

— А детето?

— Детето на капитан Драйфус ли? — смееше се демонски жената. — То не ще бъде по-щастливо от своя баща-предател.

Свят се зави на стария подофицер. Той чувстваше, че въжето се изплъзва от ръцете му, а под него се откриваше ужасната бездна.

Жоржина беше като луда. Тя крещеше, плачеше, чупеше ръце, молеше Бога за помощ. Ала всичко беше напразно. Балонът, който отнесе повереното й дете, летеше високо и вече се виждаше като малка черна точка. Полицаи и други служебни лица прегледаха желязната халка, за която беше завързан балонът.

Неочаквано множеството се раздвижи. Един мъж извика със силен глас:

— Тук е извършено злодеяние! Балонът не се е отвързал сам, а въжето е прерязано с нож.

Страшни викове се разнесоха след това откритие. Жоржина се втурна към колата като луда.

— У дома — извика тя на кочияша, сядайки в екипажа, — по-бързо у дома… Откраднаха детето ни.

В това време Матийо преживя по-добри часове. Но във файтона, в който пътуваше, терзанията бяха ужасни.

— Алиса е загубена, завинаги е загубена и никога вече няма да я видя.

Тази мисъл се загнезди в главата му и му се струваше, че някакво тайнствено ехо я носи отвсякъде.

Но това не може да бъде! Възможно ли е здравият параход „Бригита“ с толкова голям екипаж да потъне, без да остави следа в океана? Но пък нали един от най-големите парижки вестници съобщи за ужасното нещастие! Но не беше ли възможно дописникът от Тунхал да е сбъркал? Сбъркал! Тук не се говори за мнение, а за някакво писмено съобщение, намерено от рибари. Може и моряк от „Бригита“ да си е позволил тази шега. Но моряците са суеверни и никога не си правят шеги с потъването на своя параход. Съмнения, грижи, болка и безпокойство мъчеха душата на Матийо, докато файтонът спря пред грамадното здание на вестник „Фигаро“.

С биещо от страх сърце Матийо се изкачи по постланото с килим стълбище. Той поиска да говори с главния редактор. Братът на капитан Драйфус прати картичката си и бе веднага приет.

— С какво мога да ви услужа, господин Драйфус?

— попита главният редактор. — Идвате, струва ми се, във връзка с нещастната афера на вашия брат…

— Не, господине — отвърна Матийо. — Днес не ида по тази работа.

— Ще ми е приятно, ако мога да ви услужа.

— Добре, кажете ми тогава, дописникът ви от Азорските острови заслужава ли доверие?

— Господин Драйфус, всички наши дописници са извънредно точни и заслужават пълно доверие. Но защо питате?

— Интересува ме загиването на парахода „Бригита“, потънал в Атлантическия океан.

— Така ли? Някакъв параход на име „Бригита“ е потънал?

Матийо се изненада. Тонът, с който главният редактор каза това, беше особен.

— Това е ужасно нещастие — продължи Матийо, — но да не би вашият дописник да ви е заблудил.

— Нашият дописник ли? Та какво общо има той с потъването на „Бригита“?

— Нали той е съобщил това?

— На кого го е съобщил?

— На вашия вестник „Фигаро“. Нали в тазвечершния брой поместихте телеграмата?

Главният редактор поклати глава.

— Лъжете се, господин Драйфус — каза той неспокойно. — Навярно сте чели това съобщение в някой друг вестник. „Фигаро“ не е споменал нито дума за потъването на „Бригита“.

Вместо да отговори, Матийо извади от джоба си вестника и го сложи на масата.

— Това тазвечершният брой на „Фигаро“ ли е? — попита той.

. — Да, господин Драйфус.

— Ето вижте, тук е напечатано печалното известие. Редакторът внимателно прочете дописката.

— Откъде купихте този вестник? — запита той с привидно равнодушие.

— От едно момче в Боа дьо Булон.

— Хм. Момчето настояваше ли да купите вестника?

— Разбира се, то тичаше до екипажа ми и едва, когато ми каза за потъването на „Бригита“, едва тогава купих вестника.

Челото на редактора се набръчка.

— С това известие са ви подлъгали да купите вестника.

— Да, вярно е.

— Господин Драйфус, тогава са ви измамили.

— Измамили?

— Да, защото са ви продали днешен „Фигаро“, който единствен между стотина хиляди екземпляра съдържа новината за потъването на „Бригита“.

— Това е невъзможно! — извика Драйфус зарадван.

— Значи това известие е било приготвено за вас — каза редакторът. — Мисля, че някой подлец е успял да подкупи някой от словослагателите на нашата печатница, за да помести тази невярна новина. Това е много лесно, тъй като е трябвало да, извади само известията за сметките между Япония и Китай и да постави фалшивата телеграма и после да отпечата листа.

— Това е ужасна измама! — извика Драйфус, въпреки че му се искаше да прегърне редактора, тъй като знаеше, че любимата му Алиса и „Бригита“ се намират невредими в Атлантическия океан.

Но той се възмути, като си помисли, че по такъв подъл начин са го измамили.

— С каква цел? — запита се той сам.

— Господин Драйфус — попита главният редактор, — кой се намираше с вас във файтона, когато купихте вестника?

— Синът на брат ми, гувернантката и слугата ми.

— Какво направихте, като прочетохте известието?

— Веднага слязох, взех друг файтон и дойдох дотук.

— Навярно лицата, които са приготвили това лъжливо известие са преследвали тъкмо това — констатира редакторът. — Тези мерзавци са имали намерение да ви отстранят от файтона и да ви отдалечат от детето.

Матийо се стресна:

— Боже мой — изхлипа той. — Навярно сте прав. Това обяснява много неща.

Матийо стисна ръцете на редактора и рече:

— Благодаря ви за услугата, която ми направихте. Трябва бързо да отида вкъщи. Предчувствам нещо ужасно, навярно искат да сторят някакво зло на детето. Сбогом, сбогом!

Той се втурна по стълбите, седна в първия файтон, който срещна, и се отправи към дома си. Леля Ерика го посрещна и, като го видя сам, запита уплашена:

— Къде е детето? Къде са другите?

— Не са ли дошли още? — запита Матийо.

— Не, ти не беше ли с тях?

Матийо желаеше да успокои старата и додаде:

— Сетих се из пътя, че имам да уреждам важна търговска работа, затова не продължих разходката. Мишонет и Жоржина пазят Андре.

— Да, разбира се. Няма по-предани слуги от тях.

Тези думи успокоиха малко Матийо. Той се облегна на прозореца, измъчван от страшни предчувствия, и се загледа към улицата. Изведнъж направи някакво движение, като че искаше да се хвърли през прозореца. За щастие старата Ерика беше в средата на стаята и не можеше да види лицето му. Той беше много разтревожен.

Файтонът се зададе по улица „Фуршамбол“. Кочияшът биеше немилостиво потъналите в пот коне. Матийо позна своя екипаж. Полудял ли беше Франсоа, та биеше толкова силно конете? После, о, Боже — какво беше това Във файтона беше само Жоржина. Къде бяха детето и Мишонет? Блед като мъртвец, Матийо се дръпна от прозореца. Екипажът спря пред вратата на жилището му. Жоржина слезе бързо. Братът на капитана отиде до стълбите, за да я посрещне. Той хвана момичето за ръка и го отведе в стаята. Тя приличаше на душевноболна. Заплака и падна на колене пред Матийо.

— Съвземете се — помоли Матийо, — кажете, говорете! Къде е Андре?

— Милост, господин Драйфус, милост — викаше бедното момиче. — Кълна ви се, че не съм виновна.

— Нещастие ли се случи? — запита Матийо.

— Да, и то голямо!

— Андре! Жив ли е?

— Да, да, жив е?

— Какво се случи?

— Откраднаха го! — изплака Жоржина, Матийо изпадна в ужас.

— Казвате откраднат! — извика той. — Кой, кой стори това?

Преди още да отговори Жоржина, той продължи гневно:

— Все ми е едно кой го е направил! Аз зная кой разбива щастието на нашето семейство. Трябва да се намери детето. Дори да обиколя земята, пак ще го намеря!

Жоржина беше покрила лицето си с ръце и плачеше.

— И тогава не ще го намерите, защото, господин Драйфус, нашият любим Андре не се намира на земята…

— Не е на земята!

— Отвлякоха го във въздуха!…

18.

Луната се показа зад облаците и освети морето с бледите си лъчи, когато капитан Драйфус, барон Ервин и Одета влязоха в пещерата при тримата си другари, за да се съветват и обмислят добре плана за бягството. Отдавна вече тримата затворници ги чакаха и не беше нужно да се запознават. Като влезе в пещерата. Драйфус се отправи към висок белобрад затворник, на когото, както се виждаше, заточението на Дяволския остров не беше причинило много мъки и попита:

— Вие ли сте, господин Легуве?

— Да, поздравявам ви, капитан Драйфус. Във вас е най-голямата ми надежда.

В същото време някой хвана другата ръка на капитана и я стисна.

Той се обърна и видя един красив младеж.

— Капитане — каза той със звучния си глас, — онзи сакат старец ми разказа за нещастието, което ви е сполетяло и ви е докарало на този остров. Въпреки че и аз съм нещастен и беден затворник без права, описанията на вашите страдания дълбоко ме трогнаха и се чудя с какво геройство търпите всичко, което несправедливо ви е сполетяло.

— Добре го казахте, Антонио — намеси се сакатият Мирович. — Капитан Драйфус е благороден мъж. Той се застъпи за мене тогава, когато всяка дума в моя полза щеше да коства живота му. Това никога не ще забравя, нека Бог го благослови и дори никой от нас да не успее да избяга, поне той нека да се спаси.

След тези поздравления затворниците насядаха на скалите, които природата беше поставила в пещерата вместо столове.

Ервин фон дер Халде започна да говори.

— Приятели и състрадалци — обърна се към всички той, — ние, които сме се събрали тук в нощната тъмнина, сме обладани от едно велико желание за свобода. Никой от нас не е без вина на този остров. За да се опознаем по-добре, необходимо е всеки от нас да разкаже причината, която го е довела тук, на острова. Ние сме петима и в разстояние на пет нощи всеки ще си разкаже историята. Закълнете се, че ще го направите.

— Заклеваме се — съгласиха се затворниците. — Сега нека решим как ще извършим бягството.

— Аз не ви съветвам да пътуваме по суша — каза кубинецът Легуве. — Невъзможно е да се пътува през горите и блатата на Френска Гвиана. Ще бъдем изложени на мъченическа смърт.

— Легуве е прав — поде Одета. — Всички затворници, които са се опитали да избягат от Каена по този път, са ставали жертва на зверовете или пък са загинали в блатата.

— Остава ни само пътят по море, нали? — запита Драйфус.

— Да — отговори Легуве, — и докато не се снабдим с параход, не можем да си помислим за такова нещо.

— Ако имахте параход, Легуве, в коя страна щяхте да отидете?

— Трябва да отидем на английска територия — отговори кубинецът. — Испанците и холандците ще ни предадат. Ако успеем да отидем до Тринидад, тогава сме спасени.

— Пътят по море дотам е дълъг и пълен с трудности — каза Ервин — и за да стигнем благополучно, ни е необходим параход, какъвто не можем да имаме. Одета и аз ви предлагаме друг план, който добре сме обмислили. И той, разбира се, е пълен с трудности, но все пак има надежда да успеем. Желаете ли да го чуете?

Всички с нетърпение очакваха да чуят какво ще им каже.

— Ще построим сал и с него ще плаваме край брега на юг, докато стигнем устието на река Амазонка. Ще плаваме все по реката нагоре край брега. По този път не ще гладуваме. Ще имаме достатъчно дърва от горите край брега. Има и много дивеч. Всички тези удобства не ще ги имаме, ако изберем друг път. Ще минем през Бразилия и щом дойдем до Перу или Еквадор, ще бъдем свободни.

Всички се съгласиха с този план.

— Готов съм да пътувам през Бразилия по река Амазонка, дори да претърпя десетократно по-големи мъки, отколкото съм претърпял тук на острова.

— И аз също — заяви кубинецът Легуве. — Само едно искам да знам, как ще стигнем до река Амазонка?

— Нали ви казах — отвърна Ервин, — със сал, който трябва да построим.

— Откъде ще вземем дървета за този сал, как ще го построим, че да не се усъмнят стражите и къде ще го скрием, когато бъде готов?

Пленниците на Дяволския остров се спогледаха въпросително. Всеки разбра, че да се построи такъв сал, беше невъзможно. В това беше цялата трудност. Нещастните затворници нямаха нито дървета, нито колове, от които да направят сала, нито гвоздеи и въжета. Как можеха тогава да построят сал, с който да плават по океана?

Ервин и Одета бяха предвидили и това.

— Приятели — каза Одета, като застана сред пещерата, — чуйте ме и ще се съгласите с мен, че нищо не може да противостои на човешкия разум. Всички сте виждали, че морето изхвърля дървета на брега. Морското течение ги изтласква тук. Ще ги събираме и от тях ще си направим сал. Понеже това не е възможно денем, трябва нощем да събираме изхвърлените дървета. Не ще ви липсват сечива, гвоздеи и други материали. Аз ще ги докарвам нощем от Каена. Тук има вече скрити три брадви, двадесет килограма големи гвоздеи, една бургия и множество въжета. Ще донеса още. Ще се погрижа и за храна, тъй че нищо да не ни липсва, докато стигнем до река Амазонка.

Драйфус стана и стисна ръката на Одета.

— Ако успеем да избягаме, ще трябва да благодарим само на вас. Вие доказвате, Одета, че истинската любов е винаги придружена с мъжество и твърда воля. Приемете благодарностите на нещастниците, които са събрани тук, около вас, за това, което сте направили и което ще сторите за тях.

Ервин прегърна любимата си. Той се гордееше за похвалата, която получи Одета. Главните проблеми бяха решени и одобрени. Само изпълнението беше трудно и то трябваше да се върши нощем. Ервин и Драйфус пресметнаха, че салът ще бъде готов след четири седмици, когато можеха да тръгнат.

Разделиха се и обещаха, че следващата нощ пак ще дойдат.

Легуве, Антонио и сакатият се упътиха към колибите си и незабелязано влязоха в тях. Ервин, Одета и Драйфус се запътиха към брега, където бяха вързали лодката.

— Време е да се връщам — каза младото момиче. — Откакто отказах на Мурильо, баща ми започна да се съмнява и ме е страх да не ме следи. Макар и да узнае, че нощем вместо да еня отсъствам от къщи, той никога не ще узнае тайната ми. Нека да ме бие и измъчва, пак не ще разбере къде ходя.

— Да те бие? — извика Ервин и сви юмруци. — О, мила ми Одета, това няма да направи баща ти. А ако те бие, скрий се някъде…

— Не ви съветвам да правите това — каза Драйфус. — Въпреки че годеницата ви може да се мъчи, Ервин, Одета не трябва да прави това, защото може да предизвика съмнението на Панталон и Мурильо.

— Капитан Драйфус е прав — съгласи се Одета. — Всичко ще сторя само и само моят баща да не се усъмни, че имам връзки с теб, Ервин, защото иначе сме загубени. От дванадесет години никой заточеник не е успял да избяга от Дяволския остров, затова и пазачите не са толкова строги. Те се уповават на големите пречки, които правят бягството невъзможно. Но тежко и горко, ако Мурильо започне да се съмнява. Тогава ще ви затворят като зверове и не ще можете да се виждате. Сега вече тръгвам — завърши Одета. — Скоро ще се зазори. Прощавайте!

Тя подаде ръка на Драйфус, прегърна и целуна Ервин и се запъти към мястото, където беше вързана нейната лодка.

От гърлото й излезе слаб вик. Ервин и Драйфус отидоха при нея.

— Какво се е случило, за Бога? — запита германецът.

Тя показа към водата.

— Моята лодка — продума най-после.

— Изчезнала — възкликнаха Ервин и капитанът в един глас.

— Не мога да се върна у дома — каза младото момиче и разплакана се облегна на гърдите на Ервин.

И той не знаеше какво да прави. Драйфус се опомни пръв.

— Има три предположения. Или вълните са я отвлекли, или Мурильовите хора са я намерили и отнесли, за да не може този, който е дошъл на острова да се върне обратно, или.

— Лодката е открадната — каза Одета. — Ервин и аз добре завързахме въжето. Аз съм загубена и вие с мене. На този остров няма място, където бих могла да се скрия за по-дълго време от преследванията на баща ми и Мурильо. Те ще ме намерят, ще се усъмнят и…

Тя започна да плаче отчаяно:

— Не мога да спася себе си, и не искам да погубя и вас. Затова реших да се хвърля в морето, за да ви отърва от моето присъствие. Не желая да съм причината за смъртта на петима души.

Храброто момиче не беше завършило, когато Ервин я прекъсна.

После показа с ръка към морето.

— Вижте — извика той дрезгаво.-

— Ето лодката ти, Одета!

— Откраднаха я — проплака момичето.

— Да, откраднаха я — съгласи се Ервин. — Въпреки че е далеч от нас, аз познавам крадеца. Това е подлият Холмс. Драйфус погледна към посоченото място.

Той видя човек, стоящ прав в издълбания пън, който се опитваше да кара лодката напред. Изглежда крадецът не смееше да легне в лодката като Одета и да я затвори, защото мислеше, че ще се задуши.

— Подлец, убиец! — извика младият германец. — Ти искаш да избягаш, но не ще успееш. Не си още далеч, ще те стигна и ще ти отнема лодката.

Одета хвана любимия си и му извика:

— Искаш да се хвърлиш в морето, но не те пускам. Тогава всички ще бъдем загубени. Ервин, ти или ще се удавиш, или ще те убие, или…

Явно беше, че на Одета й хрумна още по-страшна мисъл. Тя пусна Ервин и се дръпна малко назад. Германецът използва това и извади от джоба й острия нож,, който тя винаги носеше със себе си. Той сложи ножа в устата си и с ръце, вдигнати към небето, молеше Бог да благослови тялото му, след това се хвърли в морето. Одета изпищя и припадна, а Драйфус успя да я хване, за да не падне. Храбрият младеж пореше вълните със силните си ръце. Разстоянието между него и лодката намаляваше. Мисълта за любимата му и съдбата на другите удвояваше силите му. Той вече беше на няколко метра от лодката.

Холмс, обаче, беше забелязал приближаващия се неприятел и грабна веслото. В момента, когато искаше да удари германеца по главата, той като добър плувец се скри под водата. Но ударът раздвижи силно водата, която разклати лодката. Холмс падна в морето. Двамата неприятели почти едновременно се показаха над водата и помежду им започна бесен двубой. Холмс като по-силен хвана младия германец и го хвърли назад.

— Проклети немецо, умри — викна той и го натисна с всички сили, за да го удави.

Но любимият на Одета обви като хидра краката си около тялото на Холмс и го повлече със себе си в дълбините. Минутата, която измина, караше отчаяната Одета да повдига ръце към небето. Скоро и двамата се появиха над морската повърхност близо един до друг. Холмс приличаше на морско чудовище. Мократа му коса беше покрила подутото му лице, а дългата му брада плуваше над водата. Ервин плуваше към лодката, която беше близо до тях. Холмс го следваше и искаше да го хване за крака тъкмо в момента, когато той се хвърли в лодката. Но Холмс не постигна целта си. Ервин го удари силно в гърдите и той потъна във водата. Ервин веднага скочи в лодката, хвана греблата и се запъти към брега. Но скоро Холмс пак се появи и то близо до лодката. Той хвана с две ръце лодката стъбло и искаше да я преобърне. Ервин се изплаши. Той пресметна, че ако лодката се обърне, не би могъл да стигне до брега. В този момент показа ножа и извика на противника си, че ще го промуши. Холмс пусна лодката, но все пак плуваше успоредно с нея към брега.

Изведнъж Холмс изпищя от ужас — той видя приближаващата го акула и почна да се моли Ервин да го спаси.

Ервин се бореше със себе си и разсъждаваше, че този убиец заслужава да бъде разкъсан от акулата, но и не можеше да изтърпи това страшно зрелище.

Холмс извика още веднъж за помощ. Ервин се наведе и го издърпа при себе си. Акулата мина като стрела под лодката и изплющя с опашката си, като разбра, че плячката й се изплъзна.

Лодката плаваше към брега.

След минута Ервин вече прегръщаше любимата си. Драйфус също прегърна смелия младеж. Холмс отиде на брега, изрече страшна клетва и се изгуби зад скалата. Черната душа на този пропаднал човек не знаеше какво е благодарност. Той не благодари и на Ервин, че го беше избавил от зъбите на акулата.

Часът вече беше три, на изток руменееше и предвещаваше идването на новия ден. Одета трябваше да се качи на лодката и преди изгрев да бъде в Каена. Тя се сбогува с любимия си и с другаря му и отплава.

19.

Читателите вече познават Соломон Дулсети, този нещастник, с неговата безкрайна алчност за проклетото злато. Те знаят мизерния му занаят, ала не знаят кои са неговите деца.

Дулсети имаше двама сина: Бохор Хаим и Соломон. Първият беше без ляво око, а вторият бе гърбав. Хаим беше крадец, а Соломон — полицейски шпионин, а по-късно началник на тайната полиция в Париж. И двамата преуспяваха — особено Бохор Хаим.

Като се увери, че не ще успее със занаята си и като прекара няколко години в затвора, той се разкая, прие католическата вяра, постъпи в ордена на йезуитите, стана свещеник-мисионер и с лицемерие, измама и лъжа успя да бъде провъзгласен за непогрешим католически владика. Негово преосвещенство Хаим Едноокия — извинете, той сега има две очи, едното, разбира се, е стъклено — блаженства някъде далеч на изток. Трябва да прибавим при това, че Бохор Хаим от горе до долу прилича на баща си.

Но да оставим синовете и да се върнем към почтения им баща. И днес старият Соломон беше в кантората си, сиреч в големия дъсчен сандък, и внимателно пресмяташе какво е спечелил през тази седмица.

Неочаквано лихварят спря прелистването и лицето му се намръщи, а очите му се впериха в разтворената страница. Видно беше, че сметката на този негов клиент не го зарадва много. На страницата беше написано: Граф Естерхази.

Като пресметна цифрите на тази страница, Соломон започна да скубе побелялата си козя брада. Нещо повече, той сам се нарече глупав и лекомислен, задето тъй сляпо се е доверил на графа.

— Трябва да свърша с черния граф — измърмори Соломон Дулсети. — Съвсем щурав ли бях, че дадох заем от тридесет хиляди на този човек? Но тогава мислех, че граф Естерхази ще се ожени за единствената дъщеря на богатия княз Мирович. Откъде можех да зная, че този Мирович е фалшификатор, убиец и мошеник и че граф Естерхази ще се лиши от брилянтената брошка. На устните на евреина се появи неочаквано подигравателна усмивка.

— Спасих поне нея — си каза той. — Така поне мисля. Дъщерята на фалшификатора я заложи при мен за някакви си петдесет франка. Срокът, наистина, не е изминал, но ми се струва, че момичето не би могло да се снабди с толкова пари, за да откупи заложената брошка. С граф Естерхази скоро ще свърша. Утре изтича срокът на неговите полици. В случай, че не ми внесе тридесет хиляди, ще изпратя протест направо на военния министър. Ще види тогава какво съм му погодил.

Соломон Дулсети млъкна. Вратата на магазина се отвори — в кантората му влезе клиент. Той беше млад човек, добре облечен, приличащ по външност на художник.

— Навярно някой студент от Латинския квартал — промърмори лихварят. — Ще иска да заложи часовника си, пръстен или друга някоя вещ.

Соломон остана излъган. Младежът не беше дошъл да залага, а да откупува.

Младежът небрежно извади заложна разписка и я показа на Соломон.

— Трябва да откупя тази вещ — каза той спокойно. — Вземете петдесет франка, толкова сте дали за предмета. Кажете ми сега, каква е лихвата?

— На драго сърце, млади господине — отговори евреинът. — Ние, лихварите, се радваме повече, когато клиентите ни донесат пари, отколкото безценни предмети. Номерът на разписката е 10 749, нали?

— Да — отговори младежът.

Евреинът разтвори голям тефтер, за да види какъв предмет е отбелязан под този номер. Изведнъж Соломон се стресна, лицето му стана жълто като восък. Този младеж искаше да откупи брилянтената брошка на Павловна.

— Откъде имате разписката. — извика Соломон.

— Не съм длъжен да ви давам отчет по този въпрос. А за да не мислите, че имам разписката по нечестен начин, ще ви кажа следното: казвам се Алфонсо Гилето и живея в същата къща с госпожицата, която е заложила брилянтената брошка. Госпожицата се казва Павловна Мирович и е дала тази разписка на приятелката си Ева Рихтер. И понеже последната е в нужда и е без работа, защото фабриката „Бернард и синове“, където работеше е фалирала, затова желая да й услужа, като откупя брошката. Вие казахте, че брошката е фалшива, обаче това не е вярно. Брошката струва най-малко десет хиляди франка.

— Тя не струва и франк — извика евреинът, — но понеже ми казахте, че госпожицата е в нужда и без работа, искам да й помогна, като откупя брошката за сто и петдесет.

— Значи брилянтите са станали по-ценни — каза Алфонсо.

— Кълна се в брадата на Якова и Авраама, че брилянтите са фалшиви. Давам ви за тях двеста франка и нито сантим повече.

— Върнете ми залога — нареди Алфонсо енергично.

— Давам ви петстотин.

— Желаете ли да повикам полицията?

— Давам ви хиляда — изстена евреинът. — Горко ми, аз съм загубен човек.

Алфонсо се запъти към вратата.

— Господине, имайте милост към мене, стария човек, върнете се, ще ви заплатя две хиляди за брошката, въпреки че брилянтите са фалшиви.

— Господин Соломон, не.я давам дори за десет хиляди франка — отговори младежът непоколебимо. — И ако не ми я върнете, ще извикам полицията и ще ви арестувам за кражба и злоупотреба.

Сълзите капеха от очите на евреина. Сълзи от алчност и лакомия. Но младежът остана неумолим. Лакомият евреин беше принуден да върне брошката. Избиха го студени тръпки при мисълта, че трябва да даде скъпия предмет за някакви си петдесет франка. Студена пот се показа по челото на лихваря, когато отключи ковчега и извади брошката. Соломон почна да стене като пребито псе, когато даде брошката на Алфонсо и видя как той излезе от магазина му.

— Удар след удар сполетява невинната ми побеляла глава. Ще загубя и тридесетте хиляди, които заех на граф Естерхази. Отнеха ми брилянтената брошка, търговията не върви. Мъртвешката глава и Равелак се изгубиха, не ми носят вече скъпоценности за продан! Ти, боже на небето, какво си намислил да сториш с бедния, немощен старец? Искаш да загина на стари години от глад ли? Смили се над мене, Боже!

Старият евреин, този подъл скъперник, плачеше като дете и си скубеше главата за скъпоценната брошка. Алчността го влудяваше. Нещастникът си въобразяваше, че е разорен, въпреки че имаше милиони. Този скъперник имаше такова богатство, че десет честни семейства можеха да живеят охолно и щастливо само от лихвите.

Вратата на магазина се отвори отново.

Евреинът млъкна и се огледа. Добре облечен мъж с черна брада на средна възраст влезе в кантората.

— С какво мога да ви услужа? — попита Соломон засмян.

Чернобрадият мъж не отговори нищо, само се огледа плахо из магазина.

— Сам ли си? — запита най-после. Соломон Дулсети се стресна като от гръм.

— Питу, ти ли си?

Човекът махна фалшивата си брада и я сложи в джоба си. Пред стария Дулсети застана гърбавият полицейски агент. Синът стоеше срещу баща си.

Питу беше най-малкият син на Соломон Дулсети. Соломон Дулсети младши, сега Франсоа Питу, беше даровит младеж и още в младостта си показа голям талант в шпионажа. Престъпното занятие на баща му и връзките му с крадци, му дадоха възможност да се запознае с най-опасните парижки престъпници и да може тайно да ги наблюдава. Не знам дали честността или користолюбието са накарали младия Соломон да ги открие на полицията. Той стана шпионин на тайната парижка полиция и направи големи услуги на господин Ла Бриер, който го назначи за комисар на криминалната полиция в Париж.

Питу завиждаше на прочутия полицейски комисар Гилберт за директорството на парижката криминална полиция. Колкото за отношенията на гърбавия Питу с баща си, те съвсем не бяха така искрени, както би трябвало да бъдат. Комисарят криеше от света родството си с Дулсети и даже бе променил името си.

Наистина, щеше да бъде голяма ирония, ако хората знаеха, че прочутият криминалист Питу е син на известния лихвар, кожодер и укривател на крадците и разбойниците. Въпреки че отношенията на сина и бащата не бяха искрени, все пак си помагаха тайно. Имаше важни причини за това. Питу се нуждаеше от парите на баща си, а старият укривател на крадците и разбойниците се нуждаеше от покровителството и съветите на сина си. Старият Соломон знаеше, че Питу му носеше лоши известия — може би сега е застрашен от полицията?

Не беше ли достатъчно, че беше изгубил брилянтената брошка? Трябваше ли още и полицията да го преследва? Старият евреин изръмжа като звяр и даде знак на сина си да седне до него на канапето.

— Какво желаеш? — запита Соломон Дулсети дрезгаво.

— Нося ти лоши вести, татко!

— Това знам. Ти никога не си ми донесъл нещо добро.

Питу разкърши рамене и стана.

— Ако не желаеш да чуеш съветите ми, ще трябва да страдаш — каза той спокойно и се приготви да си върви.

— Не, стой, разкажи ми всичко — замоли старият евреин. — Добре е човек да знае какво му готвят неприятелите.

— Твоят неприятел е законът и полицията и никой друг — изсмя се гърбавият Питу. — Защо би бил толкова лекомислен, татко, и си купил брилянтите от Марсел Бернард?

Соломон Дулсети побледня, но скоро се съвзе.

— Ако работата е само до тези брилянти, аз не се страхувам — каза старецът. — Марсел Бернард беше самостоятелен търговец и има право да прави каквото пожелае със стоката си. Кой може да ме обвини, че съм купил от него?

— Но се лъжеш, татко — отговори Питу. — Марсел Бернард не е изплатил брилянтите на кредиторите си, а ти си ги купил от него на нищожна цена. Знаеш много добре, че който купи ценна вещ на нищожна цена, трябва да се предполага, че е открадната и е длъжен да уведоми полицията. Ти не си сторил това, а си укрил откраднатата стока и ще трябва да отговаряш за това. Полицията те преследва от осем дни и е открила много неща.

Евреинът побледня и скочи от стола.

— Какво са открили шпионите? — запита той.

— Всичко, което се върши тук. Те са видели, че се свързваш с най-опасните парижки престъпници и са открили, че в къщата ти живее известната акушерка Красцинска.

— Не ме е грижа за тази жена! — извика Соломон сърдито.

— Ти си отговорен за всичко, което става в твоя дом. С една дума, твоето положение е много лошо.

Соломон изстена дълбоко и наведе глава.

— Какво мислят да ми направят? — запита той сина си.

— Ще те арестуват.

Евреинът се разтрепери и падна изнемощял на стола.

— Днес към девет часа вечерта, моят непримирим неприятел Еилберт ще дойде при тебе и ще те арестува. После ще претърсят къщата ти и ще конфискуват всичко, което намерят.

— Тежко ми и горко — захълца евреинът. — Какво да правя? Как да спася себе си, парите и стоката си.

— Затова и дойдох при тебе, татко — отвърна Питу. — Ти знаеш, че никога не съм те оставял в опасност.

— Да, но ти винаги ми костваш много пари — изохка Соломон и погледна злобно сина си.

— Без пари е само смъртта — изсмя се Питу — и този път не мога да те отърва, без да пожертваш няколко хиляди.

Гърдите на скъперника почнаха да се движат бързо и глух вик излезе от гърлото му. Соломон Дулсети скочи от стола си. Кокалестите му ръце се протегнаха конвулсивно към Питу, като че искаше да го души.

— Подлец — извика той, — искаш да ме ограбиш.

— Обезумял старико, желаеш ли да полежиш няколко години в затвора и да загубиш богатството си?

Няколко несвързани думи изскочиха от гърлото на стария евреин.

— Колко искаш, за да ме избавиш? — запита той сина си.

— Десет хиляди.

Ужасен, Соломон се опря на дъсчената стена. Знаеше много добре, че синът му не ще отстъпи от исканата сума.

— По какъв начин мислиш да ме избавиш?

— Ако изпълниш съвета ми, нищо не ще ти сторят — каза Питу, — даже ще получиш похвала от полицията.

— Как ще направиш това?

— Много лесно. Веднага ще арестувам Красцинска и ще кажа на господин градоначалника, че ти си ми открил престъпните й дела и че ти си ми помогнал да я арестувам.

Соломон Дулсети започна да трие ръце и затанцува като дервиш.

— Ненапразно си мой син — захили се той. — Ти си хитър човек, това е чудесна идея. Господин Ла Бриер ще се зарадва, като чуе, че съм издал акушерката. Това ще бъде голяма чест за мене и тогава не ще се страхувам вече от полицията. Стоката и брилянтите на Бернард ще скрия така, че никой да не може да ги намери. Тогава може да дойде лукавият Гилберт и да претърси къщата ми. Прочутият комисар ще се разгневи като гладно куче, когато види, че са му отнели плячката. Ще бъде ужасен удар за Гилберт.

— Това и желая — отговори гърбавият комисар. — За мене ще бъде по-добре, ако противникът ми загуби влиянието си пред господин Ла Бриер. Плати ми сега и аз ще арестувам акушерката.

Да плати! Това беше една мъчна работа за Соломон, но скъперникът беше принуден да преклони глава, ако не желаеше да пострада. Десет хиляди! Много пари! Студени тръпки побиха Соломон, като си помисли, че ще трябва да брои толкова пари. Нещастният евреин с разтреперани ръце, със сълзи на очи, с клетви и пъшкане наброи десетте хиляди франка на достойния си син.

— Сине — извика той, — преди няколко месеца ти дадох една банкнота от хиляда франка. Къде са парите? Защо нямаш милост към бедния си баща?

— Надявам се — каза Питу, — че тези банкноти не са фалшиви, като онази, която ми даде тогава.

Старият евреин изгледа въпросително сина си.

— Банкнотата беше фалшифицирана. На едната й страна се намираше името на граф Естерхази и понеже бях чул от теб, че майорът е получил тази банкнота от бъдещия си тъст, княз Мирович, усъмних се, че князът е фалшификатор. Проследих го, открих скривалището му и го арестувах пред олтара в катедралата „Нотр Дам“ в минутата, когато венчаваха дъщеря му за граф Естерхази.

— Проклет да си — извика скъперникът. — Не можа ли да почакаш поне осем дни по-късно да го арестуваш. Тогава нямаше да загубя тридесет хиляди франка, които заех на черния майор!

Питу се изсмя и взе десетте хиляди.

— Нека отидем сега при акушерката Красцинска — каза той. — Придружи ме, татко!

Старият евреин заключи добре вратата на магазина и се отправи със сина си през мръсния двор към вътрешната къща. Сградата беше дървена и изглежда някога е била хамбар или конюшня.

— Сама ли живее акушерката в тази къща? — запита Питу.

— Да — отговори Соломон, — обаче не ще я намерим сама. При нея винаги има няколко жени и деца. Това налага професията й.

— Да се качим горе — пошепна комисарят на баща си.

И двамата се качиха полека по дървените стълби и се отправиха към вратата, на която беше окачена фирмата на акушерката. Те се спряха пред вратата и се ослушаха. В стаята се чуваше детски плач. Между този плач се чуваше охкането и пъшкането на жена, която изглежда се мъчеше от страшни болки. Последва къс, но сърцераздирателен писък. Из стаята се разнесе плачът на новородено дете, а после се чу груб женски глас:

— Ето го незаконороденото, момче е!

Питу поклати глава и погледна баща си. Двамата бяха разбрали какво става в тази минута в жилището на акушерката Красцинска.

— Татко, татко — чу се гласът на една изнемощяла жена, — спаси детето, черният мъж иска да го вземе. Детето, детето!

Глухо хълцане заглуши този вик. Питу потропа на вратата. Вътре прошумоля нещо и Красцинска попита със строг глас:

— Кой е? Сега не мога да отворя.

— Аз съм, хазяинът — отговори Соломон Дулсети. — Имам да ви кажа нещо много важно, госпожо Красцинска.

— Вие ли сте, господин Дулсети, почакайте пет минути. Защо викате? Нали ви дадох хляб? Яжте и мълчете!

— Да почакаме — каза Питу на стареца, — не можем да я безпокоим в работата й.

Плачът и риданията утихнаха за миг. Щом вратата се отвори. Питу се вмъкна вътре. Красцинска много се изплаши.

— Чужденец! — извика тя.

— Аз съм криминалният комисар Питу. Гърбавият показа картата си на акушерката.

— Нямам работа с полицията — извика тя. — Не ми трябват сега мъже в стаята. Там на леглото лежи родилка, която току-що роди.

— Вие признавате, че сте акушерката Красцинска? — извика Питу строго. — Арестувам ви.

— Подлец! — извика рускинята разгневена. — Нека бъде проклет този, който ме вкара в тази беда.

Тя метна гневен поглед.

— Бог ми е свидетел, че не съм бил аз — извика Соломон Дулсети, — полицията претърси цялата къща, а и мене искаха да арестуват.

В това време Питу се огледа из тъжното помещение. В стаята имаше маса, няколко счупени стола и едно разнебитено канапе. В един ъгъл стояха три дрипаво облечени деца. Те бяха от една до три години и всички рахитични — с подути тела и слаби изкривени крака, които не могат да удържат тежината на тялото. Виждаше се по лицата им, че гладуват. Те тъжно гризяха сухи кори хляб, които преминаваха от ръце в ръце. Питу извърна поглед от тях. Той се загледа с любопитство в кревата, намиращ се срещу вратата, през нечистите завеси, които бяха вдигнати. В мръсното легло имаше красива жена. Навярно тя е същата, която току-що роди и викаше за помощ.

Изнемощяла и в безсъзнание, тя лежеше на леглото. Слабите й ръце, извадени навън от покривката, се пресягаха към новороденото, което акушерката беше завила в парцал и беше поставила в долния край на леглото.

Питу беше свикнал с най-грозни и трогателни зрелища. Той беше станал безсърдечен и безжалостен. Службата на криминалист го направи съвсем безчувствен към човешкото нещастие. Ала това, което видя тук, и това, което дишаше, го беше потресло. Ужасна воня изпълваше стаята — миризма на болести, мизерия и зло-действа. Той се приближи до леглото.

— Госпожо, чуйте — промълви той, като побутна безчувствената родилка.

Жената с червената коса отвори очи, извика и после плачешком рече:

— Марион иска детето си, черни човеко. Обичай го, защото то е твое дете.

— Дайте й детето — нареди комисарят на акушерката.

Красцинска веднага изпълни заповедта. Жената със златно-червените коси с безкрайна нежност притискаше детето към гърдите си.

— Направихте ли всичко, което е нужно за тази жена?

— Да — отвърна Красцинска, — тя не е някаква графиня, та да се занимавам толкова с нея.

— Кои са тези деца в ъгъла?

— Не зная.

— Как се казва родилката?

— Не зная.

— По дяволите, можете ли да ми кажете, кой ви заплати за нея?

— Не зная.

— Вярвайте, ще ви заставя да говорите.

— Е, не се боя от полицията — каза акушерката. — Ако днес ме арестувате, утре господин Ла Бриер ще ме освободи.

— Щом вярвате — добре. А сега пригответе се да ме последвате.

После Питу се обърна към баща си, който стоеше като най-невинен човек.

— Вие, господин Дулсети, ще останете при родилката и децата, докато се върна.

— Добре, господин комисар — продума покорно евреинът, играейки комедията на своя син.

В това време Красцинска сложи шала и шапката си.

— Да вървим, уважаеми господине — каза тя с насмешка.

Питу даде вид, че нищо не е чул. Той хвана Красцинска за ръка и я поведе. Като излязоха на улицата, той извади свирка и свирна три пъти. Двама здравеняци стражари изтичаха към Питу.

— Тази жена е арестувана — каза той, предавайки им Красцинска. — Хубав лов падна. Искам преди това да уведомя началника и после да я вкараме в предварителния арест. Вземете файтон и я отведете в дома на господин Фон Ла Бриер. Затворете я в една килия в избата и не пускайте никого при нея, докато не дойда.

— В двореца на господин Фон Ла Бриер? — извика акушерката. — Вие ми правите голяма услуга. Ще се уверите, че утре ще бъда свободна.

— Оставете я, нека си бърбори — разгневи се Питу, — а сега тръгвайте и ми изпратете колкото е възможно по-бързо две санитарни коли.

След като се увери, че неговите хора, в които имаше пълно доверие, се качиха с арестуваната във файтона, Питу се върна в нечистото жилище на акушерката.

— Добре е пазена — каза на баща си той, — и за петдесет минути ще я обезвредят. Но кажи ми, татко, не знаеш ли коя е онази хубава жена в леглото?

Евреинът поклати глава.

— Не съм се интересувал никога от тайните на Красцинска — рече той, — пък и тя никога нямаше да ми каже истинското й име.

— Басирам се, тате, тук се крие някаква тайна.

— Жената ми прилича на умопобъркана — уверяваше Соломон Дулсети. — Преди да дойдеш, тя постоянно викаше, че се бои от някакъв черен мъж и си мислех, че всеки миг ще удуши детето.

— Ще е щастие за болното дете. При това чакам санитарните коли, които ще откарат всички, които са тук — жената и новороденото в родилния дом, а трите други деца в приюта за намерени деца.

Не се мина и половин час и санитарните коли, които очакваше Питу, пристигнаха. В едната сложиха родилката и детето, а в другата — трите по-възрастни деца. Клетата Марион, нещастната дъщеря на майор Форцинети, нищо не чувстваше и не разбираше. Тя беше в треска, но притискаше детето до гърдите си и когато най-после в болницата трябваше да го нахранят, сестрите го взеха със сила от нея.

— Много добре стана всичко — каза гърбавият на баща си, щом останаха сами в квартирата на акушерката. — Ще отида сега при Фон Ла Бриер, за да му съобщя, че ти си ми предал тази злосторница и с това ще попречим на плановете на нашия враг Гилберт.

— Добре, добре — изстена старият евреин, — не съм дал напразно моите десет хиляди.

Двамата слязоха по стълбите.

Те се озоваха в помещение, което наподобяваше конюшня. Дулсети вървеше напред, гърбавият комисар — след него. Неочаквано Питу се стъписа.

— Не чуваш ли нищо, старче? Евреинът се ослуша.

— Някакво животно, струва ми се, стене долу.

— Не, това не е животно, а човек — изрече Питу развълнувано. — Гласът иде от онази страна.

Той се приближи към стената.

— Има ли някой тук? — извика той силно. За миг настана тишина.

— Тук има жив заровен човек — разбра Питу.

20.

Виковете за помощ се усилваха и гласът изглежда беше на жена. Питу започна ясно да го различава. Ала все още не можеше да разбере откъде точно идва. Струваше му се, че се чува ту зад дъсчената стена, ту откъм пода.

— Има ли под нас изба?

— Да — отвърна Дулсети, — но от дълго време не съм слагал нищо в нея. Влажна е, пък и стените са с няколко сантиметра плесен. В помещенията, които са пред къщата ми, има достатъчно място за стоките.

— Откъде се влиза в избата?

— Стълбата е зад онази дъсчена стена. Входът заковах, понеже не исках никой да влиза в това помещение.

— Дай брадва и фенер.

Старият евреин ги донесе след малко. Питу удари с брадвата по стената. От удара прогнилите дъски се счупиха. Входът на зимника се отвори. Блъсна ги непоносима воня.

— Смърди на леш — стисна носа си Дулсети. — Сигурно долу има трупове.

— Но и жив човек — отговори Питу, като взе фенера от баща си.

Гърбавият комисар влезе в избата. Той вдигна фенера, който съвсем слабо осветяваше помещението. Видя, че се намира в подземна пещера, пълна с мръсотии, всякакви гадини и смет. Тук бе немислимо да се живее. Комисарят се натъкна на трупове. В избата имаше седем мъртви деца. Всички бяха червясали. Плъхове и всякакви гадни насекоми се бяха струпали по телата им, но шумът ги подгони към дупките им. В дъното на избата имаше малко прозорче. До него Питу забеляза човек. Клетото същество беше жена. Тя бе толкова отслабнала, че не можеше да мърда и се бореше за живота си, като притискаше лицето си до прозорчето, за да диша чист въздух. Питу се приближи до нещастницата.

— Идеш ли най-после, Емил?

Това бе всичко, което затворената можа да каже с едва доловим глас. После падна в ръцете на Питу. Той я изнесе с помощта на баща си в двора, а после я отнесе в дъсчената постройка, намираща се зад магазина на лихваря.

— Млада жена — каза Дулсети.

— Тя е много красива — добави Питу, — и дявол да ме вземе, ако не я познавам.

— Чудно, същото исках да кажа и аз!

Те поставиха нещастницата на скъсаното канапе, намиращо се в тъй наречената частна кантора на евреина. После й дадоха малко бульон и вино и момичето отвори очи. В този миг двамата мъже възкликнаха едновременно.

— Това е дъщерята на фалшификатора Мирович. После старият прошепна на сина си:

— Тя заложи преди няколко месеца при мене една скъпоценна брошка.

Синът добави:

— Видях това момиче преди няколко месеца в църквата „Нотр Дам“, обкръжена от блясък, като невеста на граф Естерхази.

Какво ли биха казали Емил фон Пикардин и заточеникът на Дяволския остров — недъгавият Мирович, ако биха видели лицето на любимото момиче. Те биха познали Павловна, защото любящото око не се мами, ала те биха били и поразени, ако видеха какво са направили от красивата девойка тези престъпници.

Красотата й не бе загубена, от очите й пак светеше невинност, но преживените мъки и страдания бяха сложили отпечатък по красивото й лице.

— Къде се намирам? — бяха първите думи, които Павловна произнесе, след като се огледа. — Ако още съм в ръцете на ония ужасни хора, имайте милост и ме убийте.

— Успокойте се, госпожице — каза Питу, опитвайки се да говори окуражаващо. — Вие сте спасена от вашите врагове и се намирате под закрилата на парижката криминална полиция, чийто представител съм,аз.

— Вие сте чиновник! — извика радостна Павловна и се опита да стане.

Тя беше толкова слаба, че не можа да се вдигне.

— Пазете се, госпожице — молеше я Питу, — и ако мижете, отговорете на въпросите ми.

— Как е вашето име?

— Павловна Мирович.

— Не бяхте ли невеста на граф Естерхази?

Като чу това име, девойката се сепна, но после отговори тихо: — Да.

— Имате ли роднини в Париж?

— Не, баща ми княз Мирович е умрял. Бащата и синът се спогледаха.

— Бихте ли могли да си припомните как се озовахте в тази изба?

— Жената ме хвърли в нея.

— Ах, Красцинска! Така и предполагахме. Но коя е причината, за да посегне тя на живота ви? Защото извън всякакво съмнение е, че вие щяхте да загинете в избата, ако случайно не бях ви намерил.

— Друг й заповяда да го направи.

— Но кой е той.

Павловна сложи ръце на очите си и замлъкна.

— Отговорете! В случай, че кажете истината, ние ще ви браним от вашите врагове — увери я Питу.

С големи усилия Павловна се привдигна.

— Не, не мога да ви кажа! Този човек има изключително влияние и само някоя извънредна сила може да ме спаси. Кажете ми, господине, ще ме заведете ли при началника си? Нему ще разправя всичко и кълна ви се, че ще ви похваля много, задето ме спасихте.

Гърбавият комисар замълча. Разговорът на девойката с Фон Ла Бриер можеше да бъде от полза за него, защото тя наистина, може да го похвали повече, отколкото ако сам разкаже за случая.

— Добре — реши той. — Веднага ще ви заведа. Чувствате ли се толкова добре, че да можете да дойдете с файтон до двореца на Фон Ла Бриер?

— Разбира се — заяви Павловна. Надеждата, че ще намери защита побеждаваше слабостта й. — Да вървим.

Двамата мъже отидоха в магазина и оставиха Павловна да поправи косата и тоалета си. После тя, подпирайки се на рамото на Питу, тръгна към колата. Файтонът ги отнесе към двореца на Фон Ла Бриер.

Питу и младата девойка влязоха в прекрасния дом. Комисарят отведе Павловна в стая, намираща се недалеч от кабинета на началника и заключи вратата. Веднага заповяда да съобщят, че е дошъл. Господин Фон Ла Бриер беше готов винаги да приема двамата си първи агенти — Гилберт и Питу; те бяха кажи-речи негови министри, с които управляваше полицейската си армия. Така че — той прие гърбавия Питу, но беше настроен зле.

— Любезни ми Питу — изгледа го иронично, — навярно сте дошли да ми съобщите, че най-после сте намерили онова момиче, за което се интересувам толкова. Нали знаете, че тази Наталка е петното в живота на моята съпруга?

Питу първо се изчерви, но после пребледня.

— Колкото и да се мъча да намеря това момиче, Ваше превъзходителство, не успявам. Може би колегата Гилберт е по-щастлив от мен…

— Нито той — отвърна началникът на парижката полиция, — нито вие успявате да направите нещо. Мисля, че причината е лошата ви воля.

— Осмелявам се да ви припомня услугите, които ви направих в Петербург — продума Питу покорно.

— Да, разбира се — кимна Фон Ла Бриер, — такива услуги не трябва да се забравят. Какви вести ми носите днес?

— Сполучих да уловя добра плячка.

— Да не сте хванали избягалия Равелак?

— Не, Ваше превъзходителство. Равелак е изчезнал от Париж и кой знае на кой край на земята се крие. Смятам, че избавих Париж от една по-низка твар.

— Правите ме любопитен!

— Ще си спомните ли, Ваше превъзходителство, че неотдавна получихте оплакване против делата на една акушерка, която живее в дома на Соломон Дулсети?

— Да, спомням си, че подписах заповед да арестуват евреина. Гилберт искаше да го арестува.

— Прощавайте, Ваше превъзходителство, забележката ми, но това щеше да бъде глупост от страна на Гилберт. Този евреин ми съобщи за делата на акушерката и се показа добър помощник на полицията.

— Как се казва тази жена? — запита Фон Да Бриер и се замисли.

— Красцинска! Тя е рускиня или полякиня.

— Това име ми е познато — промърмори началникът. — не си ли спомняте да сте го чували някъде.

— Не мога да си спомня.

— Както и да е. Какво е сторила тази жена?

— Всичко лошо и подло, което може да върши една акушерка със занаята си. Между другото намерихме в избата на Красцинска труповете на седем деца.

— Значи е голяма престъпница. Къде е жената?

— В зимника на вашата къща. Предположих, че ще искате сам да я разпитате.

— Да, ще го сторя, Питу, добре сте направил. Нека доведат жената тук.

Зарадван, че началникът го похвали, Питу излезе и заповяда на един стражар да доведе акушерката при началника. В този момент на прага на отсрещната стая се показа висока, бледа жена в черно облекло. Това беше Катерина фон Да Бриер, жената на парижкия градоначалник. Катерина беше с шапка на главата и държеше в ръка копринен чадър, навярно се готвеше да излезе.

— Господине — каза тя на мъжа си, — отивам на църква. Откакто припаднах тогава, не съм ходила на това свято място.

— Добре, госпожо, но защо ми съобщавате това?

— За да не изпратите шпионите си, които ме следват даже и в храма Божи. Както виждате, желая да ви предпазя от този грях.

— По-добре ще бъде, госпожо, ако мислите за собствените си грехове — отговори господин Фон Ла Бриер, като погледна злобно жена си.

Катерина вдигна гордо глава.

— Това, което вие наричате грях — каза тя, — е моят единствен светъл лъч, който съдбата изпрати през живота ми.

Градоначалникът почервеня от гняв.

— Госпожо, според вас може и да е така, но хората мислят друго. Едно незаконородено дете не е слънчев лъч.

Жестоката дума нарани нещастната жена.

— Вие късате сърцето ми — извика тя със сълзи на очи. — Но Бог помага на всекиго, който има да изпълни велико дело.

— В какво се състои, госпожо, вашето велико дело?

— Да намеря дъщеря си и да й стана майка.

Като каза тези думи, госпожа Фон Ла Бриер тръгна към вратата. Внезапно се чуха гласове. Питу се връщаше с арестуваната. Брадатото лице на градоначалника прие по-благ вид.

— Госпожо, моля ви за минута. — Кажете, господине.

Катерина беше застанала на вратата и гледаше въпросително мъжа си. Дали съжаляваше и се каеше, че бе нагрубил толкова много жена си?

— Госпожо, искам да поговоря с вас още малко — продължи Фон Ла Бриер с по-благ глас. — Преди това трябва да проведа един разпит, който ще трае няколко минути. Имайте добрината да отидете дотогава зад онази завеса.

Без да подозира ни най-малко какво я очаква, Катерина се скри зад зелената завеса, която покриваше големия прозорец. Едва се бе настанила зад завесата, и Питу влезе, придружен от Красцинска. Рускинята не се страхуваше ни най-малко. Тя гледаше нахално и предизвикателно господин Фон Ла Бриер.

— Вие ли сте акушерката Красцинска? — запита градоначалникът. — Най-после попаднахте в ръцете на правосъдието. Открихме престъпните ви дела. Убивала сте невинни деца, чиито трупове намерихме.

— Намерихте? — попита Красцинска. — Кой може да докаже, че аз съм убила децата? Децата умират лесно.

— Аз ще ви докажа — каза Питу. — Щом вие не сте убила децата, тогава защо сте оставила труповете им в избата?

— Защото не ми платиха за погребването им, а нямах и време.

— Заплатили са ви — продължи Питу бързо — да държите онова момиче в онази ужасна и пълна с трупове изба, за да умре от глад.

Акушерката се стресна, като чу, че и това беше разкрито.

— Това е лъжа — тросна се тя грубо, — момичето беше мъртво, когато го занесох в избата.

Питу се изсмя.

— Нека мъртвата сама ви каже, госпожа Красцинска, какво престъпление сте искали да извършите над нея.

Гърбавия! комисар напусна стаята, като бързаше да изиграе последната си, най-голяма роля. Щом Питу излезе от стаята, акушерката отиде бавно при писалището на градоначалника. Тя се наведе над смутения началник.

— Води ли тази врата към коридора? — запита тя и показа към вратата, през която преди малко беше влязла госпожа Фон Ла Бриер.

— Вие луда ли сте? — извика градоначалникът.

— Заповядвам ви да отворите веднага вратата и да ме пуснете.

— Вие сте луда!

— Не, аз съм напълно с ума си — каза жената. — Не забравяйте, господине, че аз като акушерка зная много тайни, с които мога да си послужа при благоприятен случай. Да ви разкажа ли една такава тайна из моята практика?

Господин Ла Бриер побледня. Зелената завеса също потрепера, като че някой се държеше за нея. Акушерката се доближи още по-близо до него и му пошепна:

— Една нощ в Петербург акуширах на млада баронеса. Тя роди момиченце. Бащата на това дете беше прочутият разбойник Михаил Панин, а майката се казваше Катерина фон Острау, а сега се казва…

— Спрете!

— Желаете ли, Ваше превъзходителство, да знаете как се казва сега майката на онова незаконородено, разбойническо дете? — запита акушерката със сатанинска усмивка. — Искате ли парижкото общество да узнае, или мислите, че ще е по-добре, ако ме придружите навън, като ми обещаете, че ще ме оставите свободно да практикувам професията си?

Едри капки пот потекоха по челото на смаяния мъж. Той се намираше в отчаяно положение. Думите на тази жена щяха да унищожат общественото му положение. В случай че я освободи, той нарушаваше дълга си и трябваше в бъдеще да защитава голямата, престъпница.

Ла Бриер се бори за миг със съвестта си. Най-после егоизмът победи. Той се страхуваше от унижение пред обществото.

— Елате — каза той, — ще ви пусна. Само мълчете, мълчете.

— Нищо лошо не сте ми направили — каза жената.

Тя се упъти към вратата. В тази минута в стаята влезе Питу. Той водеше Павловна за ръка. Господин Фон Ла Бриер препречи пътя на Красцинска. Той не желаеше да се изложи пред чиновника си.

— Ето доказателството, което ни е нужно — процеди гърбавият като посочи Павловна. — Още ли ще лъжете, след като сама виждате, че мъртвите възкръсват, за да свидетелстват срещу вас.

Акушерката се стресна и хвърли зловещ поглед към хубавото момиче.

— Щеше да е по-добре да те бях убила — изсъска тя. — Ако зависеше от мене, нямаше да си жива вече, но оня влюбен до уши искаше да те държа в избата, докато се опитомиш и изпълниш желанията му.

Павловна не отговори нищо. Сълзите напълниха очите й, тя простря ръцете си към градоначалника и падна на колене пред него.

— Господин началник, аз съм едно нещастно момиче, което няма кой да защити на този жесток свят — изплака тя. — Имайте милост към мене и ме покровителствайте. Вие единствен можете да ме избавите, не оставяйте да попадна в ръцете на враговете си. Кълна ви се, работила съм почтено, макар и да не бях свикнала да работя. Не ми е останало, господине, нищо друго, освен девическата чест, която ще браня докато живея.

Дълбоко трогнат, Фон Ла Бриер гледаше красивото плачещо създание, което, изпълнено с отчаяние, го молеше за избавление.

— Невъзможно ли е, наистина — извика той, — честно и почтено момиче да не може в Париж да изкарва прехраната си, необезпокоявано от никого. Станете, дете мое, и не плачете. Във Франция има закон за закрила на честните момичета от похищенията на богати развратници. Кажете ми името на човека, който си е позволил да ви говори такива безсрамни работи и кълна ви се, че ще го накажа както изисква законът.

Павловна стана. Очите й светеха и по лицето й се изписваше нещо, което досега бе непонятно за нея — чувство за мъст. Тя искаше да отмъсти на този, който се осмели да се докосне до нейната чест.

— Проклет да е този човек — каза тя. — Нищо не би ме спряло да кажа името му и да го изложа на срам и позор, за да се освободи целият женски свят от този демон и вампир. Човекът с животински инстинкти, от когото можах да се отърва само със силна воля, с която Бог ме е дарил, се нарича граф Ес…

Сърцераздирателен писък се разнесе откъм прозореца и Павловна не можа да доизкаже името. Зелените завеси се вдигнаха.

— Дете мое, мило и обично ми дете — извика Катерина фон Ла Бриер и се хвърли към Павловна, хълцайки и смеейки се като майка, която е намерила най-скъпото си на света.

Преди изненаданото момиче да проговори и преди началникът на парижката тайна полиция да се опомни, трогнатата жена беше вече притиснала в обятията си Павловна. Тя я целуваше по челото, устата и страните, мокреше лицето й със сълзите си, гладеше косата й и не снемаше втренчения си поглед от нея.

— Наталке, мое дете, пак те намерих — плачеше тя с безкрайна радост. — Бог е справедлив. Той наказва тежко създанията си, но ги и утешава със случаи, като този. Ела, дете мое, Наталке, да отидем на улицата, между хората. Нека всички узнаят. Ще им кажа с гордост: ето това е моята дъщеря, моето дете, детето на моята любов.

У Павловна се събуди чувство, непознато досега, което я накара да забрави всичко, което ставаше около нея. Тя гледаше само бледата, плачеща и възкликваща от радост жена.

— Мамо, мамо! — извика тя. — Мамо…

За пръв път откакто се бе родила, каза тази дума.

— О, Боже мой, не ме оставяй да полудея — извика изстрадалата жена. — Не сега, когато ме дари с такова неизмеримо щастие. Когато детето ми ме нарече мамо. О, пак го кажи, повтори го, мила моя Наталке.

Вместо сладката дума, Катерина фон Ла Бриер чу съвсем друго нещо.

— Вие сте полудяла, госпожо — изкрещя градоначалникът на жена си. — Можете ли да смятате това улично момиче за своя дъщеря, макар че нашият брак е лишен от деца. Тази болест ви е обхванала отдавна.

Ла Бриер, блед и треперейки от вълнение, се втурна към вратата. Хрипливо извика прислугата.

— Отведете госпожата в нейната стая и я пазете там, докато дойда. Отговаряте за нея. Тя е полудяла.

Слугата се приближи до жената на градоначалника. Питу също.

Двамата откъснаха нещастната майка от детето й.

— Оставете ме при детето ми — молеше се клетницата. — Не разкъсвайте сърцето ми, не ме докарвайте до полуда. О, хора, ще посмеете ли да разделите тези, които Бог е събрал?

Напразно!

В сърцето на нейния мъж бе заспала и последната искра човещина, защото молбите на нещастната майка никак не го трогнаха. А тя не искаше нищо друго, освен да бъде до детето си… Сърцето на този човек сигурно беше от камък. Той даде заповед на мъжете и те завлякоха през вратата клетата жена.

— Мамо, ще дойда с тебе — извика Павловна.

Треперейки от вълнение, момичето искаше да тръгне след майка си. Ала господин Ла Бриер й пресече пътя. Той хвана момичето и го блъсна в средата на стаята, така че Павловна падна на килима.

— Всеки в тази къща трябва да се подчинява на моята воля! — кресна коравосърдечният човек. — Ще премахна всеки, който би опетнил доброто име на рода ми.

Ала тази, за която се отнасяха думи му, не ги чу. Тя лежеше на килима със затворени очи. Благодатно безсъзнание я спаси от идващата опасност. Уморен, градоначалникът също седна. Неочаквано злобен гласа му прошепна на ухото.

— Това беше малка семейна драма. Не съжалявам, че присъствах на нея. Тайната за произхода на това момиче ми осигурява свобода, а освен това вярвам, че сцената, която се разигра тук, струва десет хиляди франка.

С тези думи Красцинска отново разгневи градоначалника.

— Какво? Да ви освободя и на това отгоре да ви дам пари?

— Виждам, че добре ме разбрахте — изгледа го равнодушно акушерката. — Десетте хиляди ще ми послужат добре. Те ще съставят капитала, с който ще подновя търговията си. И тя ще върви отлично, защото ще бъда под покровителството на парижкия градоначалник.

— Колкото се отнася до това, бъдете спокойна — каза Ла Бриер усмихнат. — А за парите, понеже съм уверен, че нямате време да чакате до утре, ще заповядам да ви ги дадат веднага.

Той натисна четири пъти електрическия звънец. След малко се чуха стъпките на четирима мъже, които вървяха в предната стая. Влязоха четирима стражари. Появи се Питу.

— Какво е това? — изкрещя Красцинска и пламна от възмущение и уплаха. — Какво искат тези стражари? Ще посмеете ли, господин началник.

Стражарите се втурнаха към жената. Акушерката се изплаши, после се изсмя и отиде до прозореца. Искаше да го отвори и да издаде тайната на господин Ла Бриер. Но Питу застана до нея. Той я дръпна, Красцинска се опита да му издере очите, но Питу я удари толкова силно по главата, че тя падна на пода.

— Вържете я и запушете устата й! — заповяда Ла Бриер.

Без да обръщат внимание на виковете й, стражарите изпълниха заповедта.

— Заведете я веднага в Бисетр, в затвора за развратни жени — продължи нарежданията си градоначалникът със строг глас. — Ще се погрижа да бъде изпратена със следващия транспорт във Френска Гвиана. Махнете тази престъпница от очите ми!

Стражарите изведоха жената, която още упорстваше. Питу посочи към Павловна.

— Какво ще стане с тази? — попита той господин Ла Бриер.

— И тя трябва да изчезне — просъска той. — Петното, което опозорява моя герб, трябва никога да не се появи.

— Смея да направя едно предложение на Ваше превъзходителство — продума колебливо гърбавият полицай.

— Кажете, Питу!

— Вашето нещастие е дошло от Русия и тя е длъжна да го приеме назад.

Ла Бриер се замисли.

— Обяснете по-добре — помоли той.

— Ще ме разберете веднага, Ваше превъзходителство. Знаете колко благодарни ще ни бъдат в Петербург, ако им предадем някой заподозрян, че е нихилист.

Със сатанинска усмивка гърбавият комисар показа към припадналото момиче.

— Тази Павловна е опасна нихилистка — каза той, — и ако заповядате, още тази вечер ще отпътувам с нея за Петербург, за да я предам на тамошната полиция.

— Нямаме никакви доказателства срещу нея…

— Ще си набавим всичко, което е необходимо. Освен това те ще повярват, че дъщерята на известния разбойник Михаил Панин е нихилистка.

— Бързо ли ще я осъдят?

— По етапен ред ще я изпратят в Сибир. Там е студено и такива рози скоро увяхват.

Господин Ла Бриер стоеше като вцепенен на мястото си. Той се бореше със съвестта си. Изкусителят го запита тихо:

— Ваше превъзходителство, да отпътувам ли довечера с момичето?

— Отпътувайте, Питу — изпъшка жестокият човек, — освободете ме от привидението на живота ми и се върнете щастлив, вече като шеф на парижката тайна полиция.

Синът на Соломон Дулсети, гърбавият Питу, скри радостта си и се поклони дълбоко. Той беше постигнал целта си.

21.

След като човекът с шестте пръста на крака си, който сам се наричаше княз на острова, уби с отровните си стрели стария верен Менард и принц Наполеон, Херманса и Емил фон Пикардин се намираха в окаяно положение. Въпреки че островът им се бе сторил красив и очарователен, с изобилна храна, плодове, животни и риба, те се почувстваха като затворени в клетка, пред чиято решетка пази ловец, винаги готов да ги застреля.

Херманса и Емил не смееха да напуснат пещерата. Те никога не се разделяха, освен когато си почиваха. Не ходеха на височината, където беше убит Менард от стрелата на човека с шестте пръста. За да не ги сполети същата участ, те не поддържаха вече огън, който можеше да обърне вниманието на минаващите параходи. Загубиха всяка надежда за спасение.

Херманса и Емил започнаха да вярват, че на този остров ще прекарат живота си, забравени от света. Бяха истински приятели. Грижеха се един за друг и всеки гледаше да помогне на другия.

— Ние сме брат и сестра — казваше Емил и целуваше ръката й.

Всеки си имаше ангел-пазител, който им помагаше в случай, че някой проявеше слабост. Херманса обожаваше капитан Алфред Драйфус, а Емил фон Пикардин непрестанно виждаше своята Павловна.

Така минаваха седмица след седмица и, забравени от света, те водеха благочестив и трудолюбив живот. Но страшна случка наруши покоя им.

Един ден жителите на пещерата трябваше да си набавят месо. И други неща им липсваха и трябваше да навлязат навътре в острова. Бяха принудени да сторят това, въпреки че се страхуваха от среща с тайнствения убиец.

— Успокойте се, Херманса, може би ще е по-добре да се срещнем лице в лице с този убиец — каза Емил.

— Ако той носи отровни стрели, в пушката ми има два добри куршума. А вие имате револвер, с който можете да си послужите при нужда.

— Значи, искате да се борите с убиеца на Менард и на принца?

Емил кимна утвърдително.

— Искам да освободя — каза той — красивия ни остров от това чудовище. Щом премахнем този кръвопиец, тогава спокойно ще се наслаждаваме на красотата на този къс земя, тъй като нямаме нужда вече да се върнем между хората.

Разговаряйки, те тръгнаха на лов. Утрото беше чудесно. Бързо убиха няколко птици с вкусно месо. Набраха и различни плодове. Стана обяд. Бяха уморени и решиха да си починат под един кипарис. Нахраниха се с плодове. Моравата под тях беше като кадифе, а сянката на кипариса разхлаждаше въздуха, из който-се разнасяше приятна миризма. Изведнъж Емил скочи и хвана пълната си пушка.

Херманса се разтрепера и запита тихо:

— Видяхте ли убиеца?

— Не, не, Херманса, успокойте се — отвърна младият мъж, — видях дива коза, която се мушна ей там, в храсталака. Вие знаете, че имаме нужда от месо, почакайте тук, докато се върна с дивеч.

Без да дочака отговор. Емил се втурна към гъсталака, през който се напредваше трудно. Дивата коза също се опитваше да избяга. Емил я следеше непрестанно, забравяйки всичко, като всеки ловец, когато види, че жертвата му бяга. Той влизаше все по-навътре. Въздухът там беше лош, хиляди насекоми се виеха из сумрака. Козата тръгна към открито място и Емил мислеше, че там ще може да я застреля. Току-що беше излязъл от храсталака и изведнъж падна на десет метра дълбочина, без обаче да се нарани. Наоколо му се издигаха стръмни скали, пръстта под него беше влажна. Козата стоеше на пет крачки до него. Тя също бе паднала в трапа. Сега Емил даже не помисли да я убие. Тя стана в този момент негова състрадалница, тъй като баронът се увери, че излизането от тази пропаст не ще бъде лесно.

Клончетата на храсталаците бяха крехки и се чупеха щом ги хванеше, а канарите бяха много стръмни. Младият барон си помисли, че ако има някакъв изход, козата ще го намери. Животното минаваше край скалите и ги душеше. Емил се намираше в окаяно положение. Какво можеше да стане с Херманса, ако останеше по-дълго време сама? Мисълта за това, което можеше да се случи, уплаши така Емил, че косата му настръхна. Не можеше ли тя да дойде и да му помогне? Той вдигна пушката и стреля. Гърмът се разнесе и отекна, но не последва никакъв отговор. Херманса не идваше.

Когато се отдалечи Емил, младата жена полегна под стария кипарис и облегна гърба си на дебелото дърво. Гробна тишина цареше около нея. Херманса започна да сънува, че се намира при нещастния си съпруг. Очите й се затвориха и тя заспа. Не знаеше колко време е била в това състояние. Изведнъж някакъв шум над главата й я събуди. Херманса мислеше, че е птица и искаше пак да затвори очите си, но изведнъж я обзе страшно чувство. Струваше й се, че някой я фиксира с втренчени очи. Тя се огледа, но не видя нищо. Най-после погледна нагоре. Кръвта в жилите й се смрази. Голяма змия, която се беше хванала с опашката си в сух клон, висеше тъкмо над нея. Змията впи поглед в Хермансините Очи и започна бавно да се спуща. Главата й се намираше вече съвсем близо до главата на Херманса, която беше зашеметена от змийския поглед. Тя не можеше да мръдне. Младата жена беше вцепенена.

Емил постъпи добре, като не уби козата. Неговата предвидливост му показа, че ако има изход от пропастта, козата само може да го намери. Не се излъга. Неочаквано животното спря и започна да рови из храсталаците.

Емил последва примера на животното. Сега двамата действаха заедно, макар че преди малко бяха преследвач и преследван. Вече ставаше дума за техния живот.

След като работиха четвърт час, те бяха махнали шумата от мястото и Емил с радост откри пукнатина, която водеше в канарите. Това беше изходът. Козата влезе в пукнатината, а Емил след нея. Скритият път през канарите водеше нагоре и след малко се намериха на една полянка.

Емил не искаше да убие спасителката си, затова я прогони. Мисълта за Херманса не му даваше покой. Той веднага заобиколи канарите и премина през гъсталаците. Сърцето му биеше силно. Извика няколко пъти, за да предизвести Херманса, но не последва отговор. Младият човек не чу нищо, освен шума на листата. Неочаквано до стеблото на един стар кипарис видя нещо бяло. Емил позна дрехата на Херманса. Той се втурна към дървото, искаше да се приближи, за да я разбуди, но внезапно спря и остана като закован. Лицето на обичната му приятелка беше пепеляво. Очите й бяха отворени и втренчени. Гърдите й тежко се вдигаха и спускаха. Пикардин се опомни и я извика по име. Очите на младата жена останаха втренчи, а тялото й не помръдна. Пикардин разбра причината за вцепенението й. В скута й имаше голяма змия. Баронът разбра, че това е една от ония опасни змии, чието тяло притежава голяма сила, а зъбите й са пълни с отрова. Благодарение на топлината, която издаваше тялото на Херманса, змията беше кротка. Емил помисли, че с един куршум не ще може да убие змията, дори и да я удари в главата. Имаше опасност в последния миг тя да забие зъбите си в гърдите на Херманса.

Младият човек бързо отчупи клон от намиращото се до него сухо дърво. Запъти се към змията и започна да я дразни. Тя вдигна глава и опашка и започна да се гърчи. После бързо се уви около клона. В същия миг Пикардин хвърли клона с влечугото по него на десетина крачки от себе си, а след секунда се разнесе и гърмежът на пушката му. Змията бе улучена точно в главата. Младият барон беше от хората, които не могат да гледат животните, когато се мъчат. Затова се приближи към влечугото и чакаше сгоден миг, за да го доубие с приклада на пушката си. Пикардин се наведе гърбом към дървото, до което стоеше Херманса. Изминаха няколко минути, докато смаже главата на змията.

— Не си опасна вече — промърмори Емил. — Защо ли във всеки рай има и змии? По-добре щеше да е, ако вместо тебе бях уловил този, който застрашава нашия живот.

След като каза тези думи, той се обърна и се запъти към кипариса, за да събуди Херманса от вцепенението. Но застана като смразен. Мястото, където допреди минута беше Херманса бе празно. Можеше ли да се отдалечи, без да му се обади? Емил я извика по име, но не получи никакъв отговор. Мислеше, че вече ще полудее, когато неочаквано забеляза край кипариса следи от стъпка, която по-рано не бе видял. Не беше следа от малки крака на жена, а от голям крак с шест пръста. Нещастният не можеше да се съмнява в похищаването на другарката си. За кратко време, докато убиваше змията, тайнственият владетел на острова беше откраднал Херманса.

След като се опомни. Емил фон Пикардин не мислеше вече за нищо освен за спасението на Херманса от ръцете на този, който я отвлече. С треперещи ръце той зареди пушката си. После се наведе и тръгна по стъпките на шестопръстия. Следите му личаха ясно.

Те водеха към онзи гъсталак, в който баронът попадна, докато гонеше дивата коза. Без да обръща внимание на бодливите листа, младият човек премина през гъсталака. Той стигна до края на пропастта, в която беше паднал. Нищо не показваше, че Херманса може да е наблизо. Баронът вече искаше да се върне, когато забеляза бяла кърпа, която висеше на един бодил, само на няколко крачки от дъното на пропастта. Емил позна кърпата на Херманса. Без да мисли много, той се хвърли в пропастта и разгледа пукнатината, която водеше към повърхността. Имаше ли вход към някаква пещера? Емил не откри нищо.

Младият човек излезе през пукнатината и внимателно разгледа тревата, търсейки следи, но не откри нищо. Това показваше, че похитителят не е идвал тук. Баронът помисли, че тайнственият убиец може да е отнесъл Херманса в пещерата.

Колкото и невероятна да беше тази мисъл, Пикардин се хвана за нея, като удавник за сламка. Той се втурна към пещерата, но тя беше празна. Емил се тръшна на земята и заплака. Той беше сам на острова и не се надяваше да види повече Херманса. Този дивак щеше да я убие или да й стори зло и Пикардин беше уверен, че в такъв случай Херманса сама щеше да посегне на живота си. Какво можеше да очаква от живота, ако години се луташе из този самотен остров? Оставаше му само отчаянието и лудостта. Баронът стана. На лицето му беше изписана ужасна решимост.

— Аз ще търся сестра си — каза той, като гледаше мрачно. — Ще обиколя целия остров и ако до утре заран не я намеря, ще сложа край на живота си. Куршумът ще ме спаси.

Емил фон Пикардин вдигна ръка, като че искаше да се закълне. След това тръгна на път. Младият барон обиколи целия остров и се озова на места, на които не бе ходил досега. Той претърсваше всичко, всеки храст, всяка пещера, но Херманса беше изчезнала.

Слънцето беше забулено от тъмна мъгла. Морето беше тихо като огледало, но Емил мислеше, че това бе лъжовно спокойствие. Изглежда, че идваше голяма буря. Нощта настъпи, без да се случи нещо особено. Пикардин продължи пътя си без почивка. Той викаше хиляди пъти името на Херманса, обаче нищо не се чуваше в отговор, освен шушненето на листата и шума на вълните.

Нощта настъпи. Гръмотевици затрещяха, светкавиците осветяваха острова. Морето беше бурно. Дъждът намокри дрехите на нещастния пътник. Без да обръща внимание на това, той само запушваше цевите на пушката си с мъх и листа, за да не се намокри барутът.

Рано сутринта бурята престана и морето утихна. Слънцето бавно се показа и освети всичко със златистите си лъчи.

Пикардин не виждаше нищо. Изгряването на златното светило означаваше за него смърт от собствената му ръка. Слънцето се издигаше все по-високо, птичките запяха утринната си песен, а баронът отиваше към пещерата, която му служеше по-рано за жилище, а сега щеше да му стане гроб.

Вече знаеше, че беше загубил Херманса. Не искаше да бъде самотен. Емил мислеше за Павловна и си казваше, че няма право да посегне на живота си, тъй като не беше само негов, а и на годеницата му. После се изсмя горчиво и каза:

— Аз съм изгубен за Павловна, все ми е едно, дали ще умра на този остров или другаде. Нека Бог пази любимата ми и дано бъде щастлива с друг.

Сълзи потекоха от очите му, като изговори тези думи и седна уморен на една скала. Цял час бе изминал, докато се почувства по-силен и способен да изпълни ужасния си план. Преди да пристъпи към отчаяната си постъпка, той отиде и взе съда с червеното мастило, което сам бе приготвил, и написа по стените на пещерата:

— Дали някой смъртен някога ще види тези редове? — запита се той тихо. — Не бих му го пожелал, защото и той ще бъде нещастник, когото морето е изхвърлило на този забравен от света остров.

Сега беше готов да умре! Той погледна внимателно пушката си. Беше заредена. После събу ботушите си, облегна гърдите на цевите, а приклада се заби в пръстта. Хвана с две ръце пушката и сложи големия пръст на десния крак върху спусъка. Искаше да натисне с крака си спусъка и тогава двата куршума щяха да се забият в гърдите му. Още минута и всичко щеше да свърши.

— Сбогом, Павловна — извика Емил и затвори очи, — прощавай, моя любима! Повтарям ти пак пред смъртния ри час, че съм те обичал и че съм ти бил верен до гроб.

Кракът му започна да натиска спусъка. Но какво е това? Емил се ослуша. Лицето му светна и в следния миг той захвърли пушката.

— Хора! — извика той като луд. — Чуват се човешки гласове!

Баронът се втурна като пиян към входа на пещерата, където се спря вцепенен. Той не вярваше на очите си, не разбираше това сън ли е или действителност. Емил фон Пикардин искаше да надвие вълнението си и да извика, но порой сълзи потекоха от очите му и той само повтаряше:

— Хора, хора, хора…

Емил видя пред себе си жена. Тя беше облечена в хубава светла рокля, с каквато можеше да се разхожда в Париж, Берлин или Лондон. Един рус великан стоеше зад тази жена, а на няколко крачки — осем добре въоръжени моряци.

Младата жена постави нежно ръката си на рамото му и каза:

— Казвам се Алиса Тери и с хората си преминах Атлантическия океан, за да намеря този остров, който не е отбелязан на никоя карта. Търся Херманса Драйфус, жената на нещастния капитан.

22.

Балонът, с който забулената дама отвлече малкия Андре, летеше на височина от шестстотин метра над Париж. Мишонет, верният стар подофицер, висеше на въжето, което беше прикрепено към балона, и с ръце и крака се държеше за него. Забулената дама хвана стареца за гърлото, като искаше да удуши неканения свидетел на злодеянието.

— Оставете ме в коша — изхърка верният слуга. — За Бога, искате да ме удушите, а не мислите, че сама трябва да се приготвите за смъртта. Кой знае как ще свърши това летене за вас.

Помпадура махна воала и обезобразеното й отвратително лице се показа.

— Долу — извика тя на стареца.

Жената протегна ръцете си, за да го тласне в страшната бездна. В същия миг момченцето скочи от мястото си, заплака и се улови с две ръце за похитителката си.

— Пуснете обичния ми подофицер да дойде при мене — извика детето през плач. — Ти си лоша жена, не смей да му сториш нищо зло.

Като чу гласа на любимеца си, Мишонет почувства, че силите му се връщат, той се покатери по въжето и въпреки съпротивата на Помпадура, се качи на края на коша, който се наведе на една страна и пътниците бяха застрашени да паднат от него.

— Ето ме — извика Мишонет, — още миг и ще бъда при тебе. Тогава ще видим кой ще може да ни раздели във въздуха или на земята.

— Гаспар — подвикна Помпадура ядосано на авиатора, — хвърли този човек в бездната, пет хиляди франка ще ти дам, ако го сториш.

Гаспар поклати глава.

— Аз не съм убиец — извика той. — Въпреки че съм лош и съм готов да убия човек за пет хиляди, не бих го направил на този стар войник.

— Защо не?

— Защото Бог е помогнал на този човек — отговори авиаторът, — иначе щеше отдавна да лежи мъртъв на земята. Но той със свръхчовешка сила се държа за въжето и се бори като герой за живота си. Наш дълг е да вземем стареца в коша на балона.

И Гаспар протегна ръцете си, за да помогне на Мишонет да влезе в коша.

Обезобразената извика гневно:

— Назад! Гаспар, ти си ми дал балона под наем, затова аз съм господарка тук и имам право да заповядвам.

— Вярно е, Помпадура, че си наела балона ми — каза авиаторът развълнуван, — обаче не и моята съвест.

— Твоята съвест? Комедиантът има ли съвест? Гаспар скочи разгневен.

— Вярно е, че съм комедиант и принадлежа към онази презряна класа, която скита от град на град и от село на село да печели хляба си, обаче не съм толкова пропаднал, че да стана убиец.

Помпадура се разтрепера. Дали този човек щеше да разруши целия й план, който беше скроила с Естерхази за отвличането на детето. Не, тя не трябваше да позволи на Мишонет да влезе в коша. Как можеше да отведе детето, докато старият войник го пазеше?

— Давам ти десет хиляди франка, Гаспар — предложи нова цена тя. — Кълна ти се, че щом стъпя на земята, ще получиш десет хиляди, ако ме послушаш.

— Назад! — извика авиаторът. — Напразно ме изкушаваш. Дай си ръката, старче, а с другата се дръж здраво за края на коша. Ще ти помогна да влезеш!

Детето извика, а Обезобразената седна на пейката, намираща се в ъгъла и стана бледа като тебешир.

След минута Мишонет се озова в коша на балона. Но сега силите му го напуснаха. Той въздъхна и припадна. Малчуганът се настани до стария си верен приятел. Той милваше лицето на стареца с малките си ръчички, като го назоваваше с различни нежни имена и много се зарадва когато той се свести.

— Подофицер, идете си на мястото — заповяда момченцето, както често правеше при игрите.

— Слушам — отговори старецът и стана. Балонът продължаваше да се издига все по-високо.

Гаспар отчете на аерометьра, че са на деветстотин метра над земята. Мишонет погледна надолу. Под тях беше големият Париж със своите къщи, камбанарии, паметници и укрепления, ала всичко изглеждаше като мравуняк, изграден от неуморимите трудолюбиви същества.

— Не съм и сънувал даже, че някога ще летя като птица над Париж — измърмори старият войник. — Заради момчето искам да стъпя на твърда почва.

— Дано стигнем благополучно на земята. Тогава ще моля за един сериозен разговор с тебе. Жестоката жена щеше без малко да ме изпрати на оня свят, но, кълна се в спомена за Солфарино и Мажента, ще разбера защо иска да ни отнеме детето.

Изглежда Обезобразената не обръщаше внимание на стария войник. Тя седеше на мястото си мълчаливо със затворени очи, сякаш не искаше да знае какво става около нея. Главата й обаче работеше усилено и тя кроеше много злобен и разрушителен план.

Мишонет извади луличката си и я запали. В същия миг авиаторът извика от ужас:

— Искра! Край мене прелетя искра — потръпна той.

После се обърна и пребледня. Гаспар видя Мишонет, който спокойно си пушеше лулата и приятелски му кимна с глава. В миг той сграбчи лулата от устата му и я захвърли в бездната.

— Господине, вие ме лишихте от лулата ми, най-любимия ми спомен. Как ще си намеря лулата в огромния Париж? Не зная даже над коя улица се намираме…

Авиаторът не знаеше да се смее ли, или да се сърди на стареца.

— Щастливи сме — каза той. — че не полетяхме всички по пътя, но който пое лулата. Не знаете ли, че когато човек се намира в балон, е забранено да се пуши?

— Ах, какво говорите?

— Една искра само стига, за да експлодира газът, с който е пълен балонът.

Но по-голяма опасност надвисна над Гаспар. Притъмня и черни облаци се появиха на небето.

— Ще има гръмотевици — промълви въздухоплавателят, — и понеже сме под облаците, заплашва ни голяма опасност.

Облаци обвиха балона, но след малко се разтвориха и зелено-жълтеникави мълнии се спуснаха над земята, докато по обвивката на балона забарабани едър град. Въздушните стихии се бяха разбеснели.

Детето заплака и се притисна до Мишонет, който предпочиташе да противостои на австрийските оръжия, отколкото на тези зеленикави светкавици, които като гърчещи се змии преминаваха край балона.

— Ако някоя от тези електрически искри се докосне до балона — загубени сме! — изпъшка през бурята Гаспар.

За щастие имаха късмет. Скоро балонът беше извън района на гръмотевиците и се носеше из чистия, ясен въздух.

Пътниците разбраха, че Париж е останал зад тях, а Гаспар се увери, че отиват към Версай.

— Това е хубаво — промърмори той. — Слизането в Париж би било трудно, защото има опасност балонът да се удари в някоя къща, а там, където отиваме, ще намерим и удобно място за спане.

Започна да се свечерява. Милиони звезди обсипаха небосклона. Бледожълтата светлина на луната пробиваше тънките облаци и осветяваше земята.

— О, колко е хубаво — извика детето и запляска с ръце. — Добри господине, закарай ни още по-високо, за да мога да взема няколко звездички и да ги занеса на обичния си татко. Ще отидем ли скоро при него, Мишонет?

— Скоро, скоро — избъбра старият войник. — Но по-добре би било, ако по-скоро стигнем у дома, на улица „Фуршамбол“, при чичо Матийо, който ще полудее от тревога и уплаха.

Въздухоплавателят хвърляше баласта.

— Падаме, не забелязвате ли колко бързо се приближаваме към земята?

— А къде ще се приземим? — попита Мишонет. Гаспар повдигна рамене:

— Някъде между Версай и Париж.

Макар и да беше тъмно, можаха да разпознаят мястото си на приземяване. То граничеше от едната страна с гора, а от друга — с бърз поток. Наоколо се издигаше височина, на която се намираше една полусъборена вятърна мелница. Наблизо нямаше никакъв човек. Въздухоплавателят беше отворил всички клапи, за да излезе газът от балона.

— Ще спрем ли тук? — попита Помпадура.

Това бяха първите думи, които изговори след като мълча часове.

— Вярвам, че ще успеем — отвърна Гаспар, — вятърът иска да ни отнесе на друго място, но аз ще чакам сгоден миг и ще хвърля котвата. Подофицер, вие елате от тази страна, детето и госпожата да останат на другата, а аз ще бъда в средата.

— Но защо? — запита Мишонет, защото му беше неприятно да остави Андре до жената.

— В коша трябва да има равновесие — обясни въздухоплавателят, — иначе, когато приближим до земята, всички ще паднем.

Мишонет не можеше да се противи и макар и неохотно, изпълни заповедта.

Балонът приближаваше бързо към земята. Неочаквано той се разтърси. Кошът беше се ударил в колелото на вятърната воденица. В следния миг балонът започна отново да се издига много бързо. Силният вятър го отклони за няколко минути на около миля на юг. Когато Гаспар и Мишонет дойдоха на себе си от сътресението, те видяха, че Андре и Обезобразената бяха изчезнали.

Когато балонът се сблъска с воденицата, Помпадура бързо затвори главния вентил. Преди да започнат да се издигат, тя хвана момченцето и скочи с него от коша, който не бе много нависоко, а и почвата беше песъчлива.

Като разбра каква е работата, Мишонет изпадна в ужас, а Гаспар едва задържа стареца да не скочи от балона. Той бе вече на деветдесет — сто метра и подофицерът непременно щеше да се убие.

— Спрете — извика Мишонет и толкова силно затропа с крака, че щеше да издъни коша. — Слушайте, господин Гаспар, заповядвам ви да спрете.

— Аз искам да изпълня желанието ви, но вятърът тласка балона все по-нагоре.

— Отворете главния вентил. Ако не изпълните желанието ми, ще запаля праханта с кремъка си и ще предизвикам експлозия.

— Вие луд ли сте, господин Мишонет?

— Разбира се, че съм луд — извика войникът и очите му се насълзиха. — Аз имам право да бъда такъв. Откраднаха ми детето. На мене ми го повериха и ще ме мислят за подлец, ако се върна вкъщи без момченцето.

— Нека Бог ни помогне — реши Гаспар и отвори вентила. — Не е добре да спре човек в такава буря на непознато място, но ще ви докажа, че комедиантът Гаспар не изоставя един храбър мъж.

Балонът падаше, като се въртеше спиралообразно из въздуха. Тъмнината беше вече толкова непроницаема, че двамата мъже не виждаха колко близо са до повърхността. Те почувстваха, че се намират на земята едва когато се удариха о нещо твърдо. Авиаторът хвърли котвата, която беше закрепена за желязната верига, като мислеше, че ще се захване за нещо. Напразно! Балонът повлече котвата и коша с двамата мъже към железопътната линия. Това ставаше толкова бързо, че беше немислимо да слязат от коша. Двамата легнаха на дъното и се хванаха за въжетата. Изминаха няколко минути, които им се сториха цяла вечност. Неочаквано силно изсвирване процепи въздуха. В тъмнината се показаха две жълти точки, които приличаха на блестящи очи на чудовище.

Гаспар хвана подофицера за рамото.

— Нека Бог се смили над нас — извика той дрезгаво, — намираме се на железопътните релси, а там е локомотивът!

Двамата мъже се надигнаха. Искаха да се хвърлят от коша, но беше вече късно. Чу се още едно изсвирване, пищенето на парата и после… Едно тяло прелетя надолу по линията, а другото заедно с коша изчезна под колелата на локомотива. Влакът спря. Железничарите с фенери в ръце и пътниците, които разбраха, че се е случило нещастие, се приближиха плахо. След малко извадиха изпод колелата голямо парче копринен плат.

— Минали сме през балон — обясни машинистът. Скоро намериха и обезобразения труп на човек.

Главата, краката и дясната ръка бяха откъснати. Познаваше се, че мъртвият е бил облечен в кафяво кадифено палто. Събраха останките на Гаспар в един кош. Не след дълго намериха и втори човек, който лежеше в канавката до самата железопътна линия.

— Това е стар войник — каза кондукторът съчувствено, докато го вдигаха.

Оказа се, че този мъж все още е жив. От несвързаните думи, които изговаряше, не се разбираше почти нищо:

— Слушам, малки ми полковниче, те не ще те отвлекат, аз съм при тебе. Да живее Мажента. Почетният ми медал принадлежи на капитана.

Служещите от железопътния кантон, които бяха пристигнали, направиха носилка и занесоха пострадалия, както и останките на Гаспар в близкото село, което се оказа Белмари.

Бързият влак продължи пътя си с двадесет минути закъснение. Останките от балона лежаха до сутринта на релсите и шумоляха на вятъра. По тях и по релсите се виждаха капки кръв, които напомняха за трагедията, която се бе разиграла тук.

Помпадура скочи от балона върху мекия пясък и въпреки че лежа няколко минути в безсъзнание, скоро дойде на себе си. Малкият Андре също беше здрав и читав, но плачеше и искаше веднага да го заведат вкъщи при Мишонет и леля Ерика. Отдавна беше минало времето, когато можеха да го лъжат. Обезобразената видя, че не може да върви повече с детето, а и тя беше уморена, затова не можеше да се върне в Париж, или даже да отиде в някое близко село.

Около нея в полето цареше непрогледен мрак. Можеше да се различи само гората, намираща се от едната й страна, и рекичката. Пред тях тайнствено се изправяше старата воденица. Помпадура зъзнеше, защото след дъжда захладня. Предполагаше, че нощта ще бъде още по-студена, нещо, което не рядко се случваше през май. На драго сърце би взела файтон, или каква да е друга кола, за да се прибере в Париж, като беше готова да плати скъпо за това. Но колкото и да се ослушваше, никакъв шум не достигаше до ушите й. Никъде не се виждаше и светлина. Жената знаеше, че селяните лягат и стават с кокошките. По това време в Париж животът започва, а тук в село, всички вече спят.

Вятърната мелница беше стара и почти съборена, но може би някой живее в нея и тогава тя би помолила обитателите да я приютят. Срещу добро възнаграждение навярно щяха да се отзоват на молбата й.

— Ела, дете мое — каза тя любезно на Андре, — ти си уморен, скоро ще легнем в топло легло, а преди това ще похапнем мляко и хляб.

Макар че момченцето чувстваше отвращение към тази жена, все пак й подаде ръка.

— Леля Ерика или Жоржина ще ни постелят — каза то.

Жената го повлече след себе си. Тя се отправи към мелницата, в която се влизаше по дървени стълби. Ако Помпадура знаеше какво значение отдаваха в околността на тази воденица и как я наричаха, тя би предпочела да спи под открито небе, отколкото да търси гостоприемство там.

„Тайнствената мелница“, така я наричаха от години и в самото село Белмари. През дългите зимни нощи в селото разправяха страшни истории, които са се разигравали на това място. Преди години тази мелница работеше отлично, ала мелничарят, който от година на година все повече забогатяваше, беше груб и безсърдечен човек, чиято душа бе обзета от завист и лакомия. Жената и тримата му синове бяха умрели. Той имаше само една дъщеря — красивата Лучия, която беше противоположност на баща си — девойката беше хубава, невинна и не можеше да гледа, когато някой страда. Един ден дойде пътник и почука на вратата. Той беше рус, красив момък, скромно облечен и измъчван от глад и жажда. Слънцето прежуряше силно през този ден, а пътникът беше без пара в джоба си. Той помоли за малко вода. Ала Лучия го покани да седне на пейката, донесе му шише хубаво вино, от което пиеше мелничарят и няколко филии хляб, намазани с масло.

— Яжте и пийте до насита — каза тя и седна до хубавия младеж.

Те говореха, гледаха се и младият пътник почти забрави, че е гладен.

Неочаквано пред тях застана мелничарят. Той ужасно се разгневи като видя, че Лучия гощава пътника, защото стиснатостта не му позволяваше да дава и най-малка помощ на когото и да било.

— Глупаво момиче, какво си направила? — изкрещя той и започна да удря дъщеря си с бастуна. — Ти прахосваш имота ми. Сега ще те науча така, че вече няма да повториш.

Той продължи да бие Лучия.

Младият пътник бързо взе бастуна, счупи го и го хвърли в краката му, но от челото на младото момиче потече кръв. Лучия заплака и се втурна към мелницата. Тя се срамуваше от грубостта на баща си пред чужденеца. Мелничарят и младият човек се скараха пред няколко мливари.

— Върви си, просяко — извика мелничарят и лицето му се изкриви от яд. — Работи и тогава няма да имаш нужда от милостиня.

Чужденецът изгледа подигравателно мелничаря и слушащите ги селяни и после процеди:

— Мелничарю, ти имаш право, пак ще започна работата си, но казвам ти и запомни думите ми — не ще мине и година и ти ще ми донесеш хубави пари, но ще се лишиш от главата си.

Мелничарят се изсмя подире му.

Оттогава той стана по-лош. На стареца се свидеше даже и яденето на дъщеря му. Хубавата Лучия ставаше все по-бледа и с всеки ден се приближаваше към гроба. Накрая тя не можеше да става от леглото си и всички в селото казваха, че ще умре.

През една бурна зимна нощ някой събуди свещеника от Белмари и когато той излезе, за да види кой има нужда от него, видя млад мъж, увит в дълга, черна мантия. Близо до къщата на свещеника чакаше шейна, в която имаше човек, облечен в кожух. Младият мъж каза на свещеника, че една умираща иска да се причести. Свещеникът бързо седна в шейната, която скоро спря пред мелницата.

Мелничарят не искаше да ги пусне да влязат, но младежът изкърти вратата. Дъщерята на мелничаря беше на смъртно легло, но в пълно съзнание. С просълзени очи младежът се хвърли на леглото й.

— Бедна моя Лучия, получих писмото ти — изплака той, — и ако с човешка помощ можеш да бъдеш спасена, то ще бъде направено. Доведох един от най-прочутите парижки лекари, който ще се помъчи да излекува твоята болест. Но защо по-рано не ми съобщи за съмненията си?

— Не можех да повярвам — изстена умиращата слабо, — че баща ми…

Тя млъкна и се разплака. Прочутият парижки лекар не можеше да й помогне вече, но той установи от какво е умряло момичето толкова младо. Тя бавно беше отровена. Девойката издъхна в ръцете на младия мъж, а вън вилнееше буря и беше толкова силна, че старата мелница пращеше.

На другия ден парижкият лекар заповяда да се изровят труповете на жената и тримата синове на мелничаря. И в трите тела се намериха следи от растителна отрова. Мелничарят бе погубил Цялото си семейство.

— Те ми искаха парите — призна си подлецът пред съда. — Този, който ми взема парите, е мой враг. Нямам ли право да убивам враговете си?

Осъдиха го на смърт. Когато на другата утрин екзекуторът дойде в неговата килия, позна в него онзи чужденец, когото бе изпъдил от къщата си преди по-малко от година.

— Син съм на парижкия палач — каза младежът. — Когато дойдох при вас, бях тръгнал по света, за да търся по-добър занаят от бащиния си. Но ти, мелничарю, ме посъветва да печеля пари. Затова се върнах при баща си, станах негов помощник, а днес сам упражнявам занаята му. Твоят час е ударил. Ела.

Половин час след това главата на убиеца беше под ножа на гилотината. Но жителите на Белмари разправяте че убитият мелничар всяка нощ се връща в мелницата си, която отдавна вече не работи. Никой селянин не ходеше в нея. Закъснели пътници, които нощем минавали край зловещото място, казват, че чували въздишки и стонове, после дрънкане на пари и смях. Те разправяха, че мелничарят броял парите си нощно време.

А разни хора твърдяха, че виждали някаква сянка зад прозореца на мелницата, която щом се осветявала от луната, заприличвала на мъртвец.

Колко верни са тези истории, не се знае, но и Помпадура затрепера, когато похлопа на вратата. Никой не й отговори. Натисна леко с коляно и тя се отвори. Обезобразената видя тъмно, широко помещение.

— Има ли някой тук? — попита с тревожен глас.

Беше тихо. Помпадура победи страха и влезе с детето в мрачната мелница. Андре боязливо се притискаше към жената. Крачка по крачка те вървяха напред. С всеки изминат миг Обезобразената се уверяваше, че мелницата е пуста. Когато очите й свикнаха с тъмнината, тя можеше вече да различава и предметите, намиращи се в нея. Съзря, че една тясна стълба води към горния етаж, където се намираха камъните. Около тази стълба имаше слама. Жената реши да пренощува там.

Помпадура искаше да си почине и щом съмне, да отиде в близкото село, за да наеме файтон, който да я отведе в Париж.

Едва сложи детето на сламата, и то заспа. Ала и тя бе толкова изморена от преживените през деня приключения, че веднага се отпусна до Андре и заспа на минутата.

Бурята беше стихнала, бледата светлина на луната проникваше през счупения прозорец и осветяваше вътрешността на тайнствената воденица. Дълга сянка се показа от горния етаж. Дочуха се тежки стъпки. Страшната No сянка слизаше по стълбите и се приближаваше до заспалите.

Верни ли бяха разказите на хората? Дали умрелият воденичар, който бе отровил цялото си семейство, се явяваше нощно време в мелницата, в която бе живял и където бе извършил престъпленията си?

Едно същество, което приличаше на излязло от гроба, се наведе над спящата жена като скърцаше със зъби.

Дали наистина има призраци?

23.

— Емил, Емил, спаси ме, очите на змията, загубена съм!

Херманса се събуди с този вик от вцепенението, което приличаше на хипноза. Погледът на змията има хипнотична сила, която действа върху всички животни, даже и върху човека.

Херманса се огледа разтреперана и не можеше да мръдне от мястото си. Тя се намираше в пещера, но не в пещерата, в която живееше с Емил фон Пикардин, единствен от другарите й, който остана жив. Тази беше много по-голяма от тяхната и както изглежда, имаше много входове. Помещението беше чудесно наредено. Стените бяха украсени с мидени черупки, в много от които блестяха бисерни зрънца с нежен блясък. Подът беше покрит с кожи от разни зверове и килими от влакна на кокосов орех. Всичко това правеше мястото удобно за живеене.

Едно кандило висеше на тавана и осветяваше пещерата. То беше направено от издълбана кратуна, а от влакната на памук беше усукан фитил. Маста от тюлен заместваше дървеното масло. Не липсваха и мебели в пещерата. Имаше маси, столове, даже и легло, на което Херманса лежеше. Мебелите бяха изработени от бамбук, който изобилстваше на острова.

Младата жена едва забеляза всичко това. Тя втренчи поглед в едно непознато същество и изпита неописуем страх. Това беше мъж, облечен в кожи, който стоеше прав със скръстени ръце и гледаше Херманса. Имаше вид на статуя, а не на човек.

— Боже мой — извика съпругата на капитан Драйфус, като се надигна от леглото, — къде се намирам? Сън ли е това? Змията… Да сега разбирам — намирам се в ръцете на убиеца на моите приятели.

Изненадата й беше още по-голяма, когато този дивак й заговори на френски, макар и не много чисто. По чертите на лицето му се виждаше, че е интелигентен мъж.

— Не се страхувай, красавице — каза мъжът с шестте пръста. — Никакво зло не ще ти сторя, макар че убих другарите ти. Никога не ще посегна на жена. Донесох те в моето жилище, като се надявах, че в тебе ще намеря жена за любов.

Херманса се разтрепера. Думите на човека с шестте пръста бяха много по-страшни от смъртта. Страхът от това, което предстоеше, възвърна силите на Херманса. Тя се свлече от леглото на колене пред непознатия мъж.

— Който и да си, странни човече, навярно си нещастен. По думите ти познавам, че по-рано си живял в друго общество, обаче сега си самотник като мен. Затова имай милост към хората с подобна участ. Аз съм жена на друг мъж, когото съдбата тласна в най-дълбоката пропаст и който вече няма нищо, освен верността на Съпругата си, голямата й любов и неопетнената й чест.

— Този, с когото живееш в пещерата ли е мъжът ти? — запита сърдито шестопръстият.

— Не, не — извика Херманса, — нямам нищо общо с този мъж, освен страшната съдба, която ни изхвърли на този остров. Съдбата ни направи добри приятели — брат и сестра. Не му причинявай зло — не го убивай, както стори с другите мои другари. Моля ти се, присъедини се към нас и ние тримата по-лесно ще преживяваме страшната участ, която ни изпраща небето.

Облеченият в кожи мъж поклати глава, заобиколена от руси къдри, а очите му светнаха от гняв.

— Твоят другар е мъж — каза той студено. — и затова трябва да умре.

— Но защо? Той не ти прави нищо лошо.

— Все едно. Аз съм князът на този остров и който стъпи на него без мое позволение, трябва да бъде убит от стрелите ми.

— Убий и мене тогава — молеше го Херманса, — забий една стрела в гърдите ми и ще ти бъда благодарна.

Подивелият мъж поглъщаше с поглед Херманса. Той протегна ръцете си към нея. Херманса се изплаши и се отдръпна настрана. Очите й се напълниха със сълзи и тръпки побиха младото й тяло.

Мъжът издаваше викове, изразяващи страст и желание. Той хвана нежно ръцете на Херманса, но неочаквано се отдръпна и избяга в пещерата.

— Не, не — извика той разчувстван. — Никаква сила не ще ме накара да повторя престъплението, което ме доведе на този остров. Тук аз станах по-добър, по-благороден в самотата си. Ти стоиш помежду ни, тя, която аз… Не се плаши, ще чакам докато някога сама ме повикаш при себе си.

Херманса стана. Разбра, че се бе избавила от ужасната опасност.

Князът на острова, както се наричаше той сам, даде знак на Херманса да остане на леглото, а той изчезна в един от входовете. Скоро се върна с храна и вода. Постави една от бамбуковите маси пред жената, нареди грижливо на трапезата печено месо, печени яйца от костенурка, плодове и прясно козе мляко. Херманса изпи млякото, което бещев една черупка от кокосов орех, и изяде няколко яйца от костенурка, които й се сториха много вкусни. Дивакът гледаше жената с такъв поглед, с какъвто само подсъдимият гледа съдията, когато иска да познае по лицето му присъдата си. Този ням изпит излезе резултатен за княза на острова. Херманса откри по лицето на русия, полудив мъж, следи от меланхолия и дълбока скръб. Тя не можа да удържи на любопитството си и запита:

— Колко години си живял на този самотен остров?

— Точно не мога да ти кажа — отговори шестопръстият, — защото земетресението разруши моя календар, но трябва да има осемнадесет години.

— Осемнадесет години? — извика Херманса. — И си бил все сам, толкова време?

— Да, все сам. Отначало копнеех за хора, а после реших да ги убивам, щом се осмелят да ми отнемат острова.

— Как си попаднал тук, корабокрушенец ли си?

— Да, корабокрушенец съм.

Херманса замълча, тя не желаеше да го разпитва повече. Без съмнение край този човек имаше някаква тайна. Но тя се учуди много, когато князът на острова след къса пауза каза:

— Ще ти разкажа историята си. Не е минал нито ден през тези осемнадесет години, в който да не съм я разказвал наум. Днес за пръв път човешко същество ще я чуе. Ти ще станеш моя жена и затова трябва да знаеш на кого ще принадлежиш!

Мъжът наведе глава и се заразхожда из пещерата, после започна да говори повече на себе си, отколкото на Херманса:

— Колко ли годишен съм бил, когато се случи това? Осемнадесет, деветнадесет, може би на двадесет, точно не знам. Бях единственият син на лорд Пърсифьл, който имаше грамадно имение в Шотландия. Баща ми и майка ми ме глезеха много и знаех, че съм техен любимец. Бях свикнал още от младини да заповядвам и да заставям хората да ми се подчиняват. Не търпях никакви възражения и на шестнадесет години без малко щях да убия един слуга, който се осмели да ми възрази. Обичах родителите си много, особено майка си. Тя беше бледа, красива жена и живееше скромно в замъка ни, който се намираше на чудно място в шотландските планини. Майка ми често плачеше, особено когато останеше сама.

Когато баща ми, лордът, я виждаше да плаче, ставаше тъжен и се затваряше по цели седмици в стаята си. Бях на двадесет години, когато един ден запитах майка си коя е причината за постоянната й тъга. Тя поклати глава, после ме прегърна нежно, помилва русите ми къдри и запита:

— Искаш ли да имаш сестра, Патрик?

— Не — отговорих аз. Видях, че майка ми се стресна.

— Защо не желаеш? — запита ме тя, като се успокои.

— Защото тогава не ще обичаш само мене, а ще разделям любовта ти с нея.

— Лъжеш се, синко — отговори тя, — майчиното сърце може еднакво да обича няколко деца и тази любов е по-искрена, отколкото тази, която едно дете чувства към майка си.

Чак когато се случи нещо ужасно, си спомних думите й.

Патрик млъкна за миг, изглеждаше, че събира сили, за да продължи по-нататък.-

— Петнадесетгодишен, аз вече бях силен, висок младеж — изкусен ловец и фехтовач, с една дума момък, който приличаше повече на мъж, отколкото на юноша. Неочаквано в живота, който водехме в усамотената кула, настъпи промяна.

— Майка ти се чувства много самотна — каза един ден, баща ми, — има нужда от жена, с която да убива времето. Иска да си вземе събеседница. Ще се помъча да й намеря някоя подходяща жена.

Нищо не отговорих, но ми стана неприятно, защото се боях, че някоя непозната ще се промъкне в семейния кръг на взаимно доверие, в който живеехме аз и родителите ми. Представях си събеседницата, на майка ми като по-стара, побеляла вече, малко строга и късогледа.

Баща ми замина и аз прекарах насаме с майка си няколко седмици, които смятах за най-щастливите през моя живот. Никога майка ми не бе така весела като тогава.

Пътуването на баща ми трая дълго. Изглежда, че търсенето на събеседница не беше тъй лесно. Получавахме писма от Лондон, Париж и най-сетне от Брюксел. След шест седмици той си дойде. След него пристигна и една дама. Страшно се учудих, като я видях първия път. Тя не беше стара, нямаше бели коси, не беше строга. Беше едно от най-привлекателните руси момичета и който я видеше, оставаше запленен от красотата й. Името на момичето беше Маджи и се виждаше, че е от Англия, макар че баща ми беше я взел от един прочут възпитателен дом в Брюксел.

Всички скоро обикнаха Маджи. Майка ми и баща ми я обожаваха. Единствено аз мразех това красиво същество. Не беше ли то причина да изгубя любовта на родителите си? Да, не мога да крия — майка ми разделяше сърцето си между мен и онази чужденка, която нещастието доведе в замъка ни.

Много често заварвах майка си да прегръща събеседницата си с такава нежност, каквато никога не е показвала към мен. А аз бях нейният син, нейното дете, докато онази беше чужда, и не стоеше по-високо от една слугиня.

Никога не скривах възмущението си от Маджи. Когато тя влизаше в стаята, аз излизах. Когато седях на масата, гледах да не й окажа някакво внимание. Когато излизах на разходка с файтон или кон, или карах лодка в езерото, винаги намирах начин да не я взема със себе си. Ако бях груб или студен до неприличие, тя ме поглеждаше въпросително с големите си очи и на устата й се явяваше болезнена усмивка.

Така измина почти година. Между нашите съседи аристократи имаше млад барон, който притежаваше огромни имения и произхождаше от стар род, когото, обаче, отдавна не обичах, защото беше човек с порочни помисли. Казваше се Максуел.

Този барон зачести посещения си у нас и все повече проявяваше интерес и внимание към младото момиче. По-рано този човек ми беше противен, а сега направо го намразих.

Един ден баща ми и баронът дълго разговаряха в стаята, като заключиха вратата, а вечерта баща ми полу на шега, полу наистина каза:

— Скоро ще празнуваме прекрасна сватба. Нашата Маджи може би ще се омъжи за барон Максуел.

Стори ми се, че някой ме прободе с нож. Струваше ми се, че светът ще свърши за мен. Избягах от стаята и се втурнах към мрачния парк. Кръвта кипеше в жилите ми. Приличах повече на звяр, отколкото на човек. Ала от всичко, което премислих, дойдох само до едно заключение — че не мразех Маджи, а я обичах до полуда. Как ще допусна да се ожени за барона? О, не, не трябва да стане. Реших по-скоро да я убия, отколкото да се случи… Навлизах все по-навътре в парка, обрасъл с гъсталак, образуващ цял лабиринт.

Неочаквано спрях като закован. Дочух, че някой плаче. Маджи лежеше на една пейка, покрита с мъх. Лицето й бе обляно в сълзи, а тя тежко въздишаше. Коленичих пред нея.

— Не плачете, не бъдете тъжна — казах аз на хубавата девойка и хванах ръцете й. — Не мога да гледам как капят сълзи от очите ви.

— Патрик, оставете ме — изхълца тя. — Аз съм най-нещастното същество на този свят. Родителите ви желаят да се сгодя за барон Максуел, а пък аз…

Тя издърпа ръце от моите и закри лицето си.

— Не обичаш ли барона? — извиках зарадван. — Нали не го обичаш?

— Не, аз не мога да се противя на волята на вашите родители, които са толкова добри към мене.

Страшно се ядосах.

— Маджи, друг ли обичаш? — дръпнах аз ръцете от лицето й.

— Да, друг — отвърна прекрасното същество, — а този друг ме отбягва. Дори мисля, че ме мрази.

След като каза тези думи, тя стана бавно, понечи да си тръгне. И тъй мило ме изгледа, че никога не мога да забравя този поглед.

— Маджи — извиках аз толкова гръмко, че ехото ми отвърна. — Маджи, аз те обичам до полуда.

Прегърнах я горещо и я целунах.

Чувствах как и тя отговори на целувките ми. Бях почти обезумял от щастие. Стогодишните дъбове и габъри, прекрасната зеленина, която ни заобикаляше в тайнственото място, на което се намираше обраслата с мъх пейка — всичко това, струваше ми се, е било приготвено специално за нас, а звездите, които светеха — запалените свещи на олтара, от който се връщаме, съединени навеки като мъж и жена.

— Още тази нощ ще бъдеш моя жена и после никой не ще може да ни раздели, освен този, който ни събра.

Вдигнах я на ръце, занесох я на пейката и затворих устата й с горещи целувки.

Последва късо боричкане, тихи молби, няколко тежки въздишки и слабо стенание…

И ако знаех в тази минута, че ще стана нещастен за цял живот, което се и сбъдна, пак не бих се отказал от тази минута.

— Сега, Маджи, ти си моя съпруга! — погалих я аз, а тя опря нежно глава на рамото ми и заплака горчиво…

Неочаквано полудивият мъж изгуби съзнание. За Херманса моментът бе много удобен, за да избяга. Но тя даже и не помисли за това. Младата жена знаеше, че никаква опасност не я застрашава при този човек. Покъртена и със сълзи на очи тя гледаше лежащия на земята и когато той стана, тя го помоли да продължи разказа си, ако споменът за това не му причинява болка.

— Тази болка ме измъчва цели осемнадесет години — отвърна Патрик. — За едни животът е пълен с радост, а за други — със скръб… Слушай по-нататък.

Четири месеца преживяхме щастливо. Това, което взех насила, сега ми се даваше с радост. Скоро успях да освободя съпругата си от ухажванията на барон Максуел.

Един ден, когато бяхме с него на лов за фазани, му казах, че само един подлец може да накара насила една жена да го обича. В същото време си играех с пушката. Баронът се поклони учтиво, подсвирна на кучето си и изчезна в гъсталака. Той не пристъпи вече прага ни. Моите родители бяха принудени да се откажат от женитбата на Маджи с барона, обаче те не знаеха, защо тя отказа ръката му.

Един ден родителите ми, които нищо не подозираха, седяха в читалнята, когато аз отидох при тях. Мислех, че щом узнаят истинската причина, ще се съгласят да се венчаем. Защо да не направят единствения си син щастлив? Въпреки че бях много млад, по външен вид и по ум приличах на мъж. В планините на Шотландия се женят млади. Затова аз смело им казах, какво искам.

— Обичам това момиче — заявих им аз, — тя вече е моя жена пред Бога. Оставете ме да я направя такава и пред света.

Родителите ми се спогледаха и останаха учудени, като че пред тях се яви страшно видение. Баща ми извика и припадна. Майка ми писна, хвана Маджи за ръката и я дръпна настрана. Видях, как любимата ми коленичи пред нея и знаех какъв въпрос й зададе, но тя не отговори.

Неочаквано майка ми ревна и аз чух думи, които като гръм достигнаха до ушите ми.

— Нещастнико, ти си прелъстил сестра си!

Като чух това, останах като треснат. Кръвта ми се вледени в жилите и аз започнах да дишам тежко и трудно. Това, което чух от родителите си, ми се стори като сън. Майка ми и баща ми заплакаха от скръб и отчаяние. Моят дядо не позволявал на баща ми да се ожени за майка ми, тъй като била от неподходящо семейство, но влюбените се виждали тайно и резултатът от тези срещи било едно дете — Маджи, която се родила в Брюксел и там била дадена и възпитана у едно благородно семейство. Най-после баща ми успял да убеди дядо ми да се съгласи да се венчаят. Но роденото преди брака дете трябвало да остане тайна. Моят дядо никога не прости постъпката на майка ми. Той умря една година преди нещастието. Едва след смъртта му моите родители прибрали Маджи при себе си, и за нещастие не ми казали, кое е това момиче, а само това, че е компаньонка на майка ми…

Разболях се от възпаление на мозъка и лежах болен шест месеца. Бог се показа милостив, оставяйки ме да оздравея. Когато излязох за пръв път от стаята, намерих само един изтощен старец и три ковчега. Старецът беше моят баща, който беше получил удар и който всеки момент можеше да напусне този свят.

Отидох при ковчезите, които се намираха в семейната ни гробница. Двата бяха големи, а единият малък. В големите почиваха майка ми и сестра ми, а в малкия — моето дете. Маджи починала при раждането.

Един стар слуга ми каза, че детето било момченце и че както всички от рода Пърсифъл имало шест пръстта на десния си крак.

Почаках, докато погребах и баща си. После завещах целия си имот на манастира „Св. Патрик“. Поръчах да ми построят парна яхта, която можех да управлявам сам, снабдих я с достатъчно припаси и тръгнах с нея по безкрайния океан.

— Защо сторихте това?

— Защото търсех смъртта си в бурното море. Приличах на Летящия холандец. С малкия си параход обикалях океана. Един ден видях този остров. Спрях и го разгледах. Островът беше необитаем рай. Тук на това усамотено място за пръв път се почувствах по-спокоен. Не виждах хора, които можеха само да усилят мъките ми. Реших да остана тук. Бях намерил място за покаяние и убежище.

На другия ден се завърнах на парахода си, който бях нарекъл „Маджи“. Седнах на палубата и плаках, докато слънцето залезе. Стори ми се, че плача над собствения гроб.

После отидох в машинното отделение, запалих огъня в котлите и затворих всички кранове, след което бързо излязох на брега, скрих се зад една канара и чаках да видя какво ще стане.

Чу се тътен и морето бе покрито с останките от кораба. Това бяха останките на моя живот, който сам разруших на късове. Оттогава живея самотен на този остров. Убих другарите ти, защото ми заприличаха на неприятели, които са дошли да смущават спокойствието и спомените ми. Но през първата нощ, когато, без ти да ме виждах, те наблюдавах, хубостта ти ми напомни за оная, която не можа да бъде моя жена. Затова те откраднах. Ще те държа тук и ще те гледам, но ще убия и последния ти приятел, тъй като той може да те вземе от пещерата ми.

— Патрик Пърсифъл, ти няма да сториш това!

Изговаряйки тези думи, Херманса сложи нежно ръка на рамото му.

— Не знаеш ли, че твоята жена Маджи и майка ти те виждат от небето и са постоянно с тебе? — продължи тя. — Колко ли са плакали, когато са видели, че си убил подло стария, храбър моряк и принца. О, Патрик, Бог ти е изпратил двама другари, за да се срещнеш пак с хора, които да те утешат. Човек трябва да живее с хора. Ти знаеш, че самотата събужда животински инстинкти в човека и го прави зъл и способен да върши лоши работи. Ела, бедни многострадални човече! Ще те заведа при моя приятел и той ще ти стане обичан брат.

Порой сълзи потекоха от очите на нещастника, когато Херманса заговори така нежно с него. След това той се наведе и целуна ръцете й.

Дивакът беше опитомен.

— Заведи ме при брат си — промълви той.

— Патрик, сега не мога, защото е вечер — отговори младата жена.

— Вярно ли? — извика той учудено. — Лъжеш се, сестро. Не е нито вечер, нито нощ, а светло утро.

Младата жена зачудено го погледна и той продължи.

— През време на безсъзнанието, в което те бе докарала змията, ти си лежала като мъртва половин ден и една нощ. Тук имаше ужасен ураган, но ти нищо не си чула. Ала аз бях до леглото и те гледах, струваше ми се, че виждах Маджи, когато лежи на обраслата с мъх пейка и само този спомен те опази от дивата ми страст.

Херманса се разтрепера. Свят й се зави, като си помисли в каква опасност е била, докато е спала.

— Да вървим! — каза тя. — По-скоро…

Патрик поклати глава. Той отиде в един ъгъл на пещерата, взе лъка, стрели и ножа си. Херманса го изгледа тревожно.

— Но за какво ти са тия оръжия, нали не те застрашава никаква опасност?

— Имаш право,-сестро!

Той захвърли ножа, лъка и стрелите.

— Готов съм — каза след това Патрик, — да вървим.

Той я поведе през проход, който за учудване на Херманса отиваше все по-надолу.

— Моята пещера — разправяше й, докато вървяха — се намира в един угаснал кратер. Този остров, както и всички други наоколо, има вулканичен произход. Той се е издигнал от морето след вулканично подводно изригване. В канарите направих стъпала и можем да се качим по тях, като по мраморните стълби на някоя вила или дворец…

Преди да стигнат до стълбите, те трябваше да вървят още десет минути. Понеже в този проход беше много тъмно, Патрик хвана съпругата на капитан Драйфус за ръка. Сега започнаха да се качват нагоре.

Наистина Патрик бе казал самата истина. Те се изкачваха по стъпалата, сякаш бяха направени от известен архитект. Херманса видя, че е ден и жадно дишаше свежия морски въздух. Неочаквано двамата се намериха в гъсталак, който мъжът с русата брада разтвори, след като излязоха на открито място. За свое голямо удивление Херманса видя, че се намира на върха на същата височина, където падна убит старият верен Менард.

Младата жена тъжно наведе глава.

— Не ми напомняй за това, сестро — молеше я Патрик. — Отсега нататък само вредните животни ще падат под стрелите ми.

После той поведе Херманса след себе си. Двамата заслизаха по кривата пътека.

— Сега островът ще стане същински рай — каза радостно Херманса. — Макар да ни е сполетяла такава съдба, ще живеем в мир.

— Да, в мир, в мир — повтори Патрик, поглеждайки тъжно в далечината. — Мир ще владее и в душата и в сърцето ми. О, дано дойде този мир!

Неочаквано във въздуха се разнесе гърмеж. Зад един гъсталак светна и куршумът мина край ухото на Патрик.

— Какво беше това, милостиви Боже? — стресна се Херманса. — Емил, Емил, не стреляй.

Разнесе се втори гърмеж и Патрик падна.

Той лежеше на зелената трева сякаш ударен от гръм.

— Печална грешка! — изплака Херманса. — О, Емиле, ти уби добър приятел.

24.

Младата жена се беше хвърлила до простреляния мъж и се опитваше да превърже с края на дрехата си раната, от която бликаше кръв. Херманса се огледа учудена. Изведнъж я заобиколиха четирима, после шестима и най-после осем моряци. Тя видя Емил, придружен от дама и едър мъж, които бързаха към нея.

— Спасена сте, Херманса — извика Емил фон Пикардин отдалеч, като въртеше пушката си над главата.

— Моята ръка не потрепера, когато вдигнах оръжието си за да отмъстя за нашите двама приятели. Вижте, Херманса, тази дама и всички тези храбри мъже кръстосаха океана заради нас и са дошли да ни избавят от този пуст остров.

Херманса не мръдна. Тя не стана да поздрави избавителите си. Жената на капитан Драйфус гледаше с неописуем страх изкривения образ на Патрик, по чието лице вече се виждаха първите признаци на смъртта.

— Какво направихте, Емил? — разплака се тя. — Убихте един благороден мъж!

Умиращият улови ръката на младата жена и я стисна сърдечно. Устата на Патрик се отвориха и той прошепна:

— Не му се сърди, сестро. Аз му прощавам. Това е отмъщение. Живот за живот… Ти ме дари с последното щастие на моя живот, благодаря ти… Моята жена… Аз съм при моята жена…

Главата му клюмна настрана. Умиращият въздъхна дълбоко. Блажена усмивка се показа на устните му. Херманса се наведе и целуна челото на мъжа, когото до снощи мразеше. После затвори очите му. Младата жена, дълбоко трогната, стана и подаде ръка на Алиса и на Емил.

— Вие ще разберете, колко ми е жал за този човек — каза тя, — когато ви разкажа историята на живота му и колко благородно постъпи той с мене.

В същия миг Херманса прегърна Алиса.

— Моето дете? Как е моето дете?

— Андре е добре, здрав е и ви поздравява.

— А бедният ми мъж? — извика Херманса.

— Ние ще го освободим — пошепна й Алиса на ухото.

— А Матийо?

— Надявам се, че и той е добре — отвърна американката. — Той нае този параход и ме изпрати да ви освободя.

Херманса беше много развълнувана и целуваше непрестанно Алиса.

— Как да ви благодаря? — извика тя.

— Не аз, а Матийо заслужава благодарност. Лицето на американката се зачерви и като изговори името на Матийо погледна в земята.

— Тук с нас се намира още един храбър мъж, комуто дължите благодарност — продължи Алиса. — Това е Клаус Гърт, капитанът на нашия параход. Той ми донесе известието, което бяхте вързали за врата на патицата и храбро се бори досега с бурите, мъглата и с другите опасности на морето.

Херманса стисна ръката на Клаус Грот. Русият немски великан приятелски се усмихна и рече:

— Откакто се запознах с вас, радостта ми е двойно по-голяма. Би било жалко, ако такава млада жена като вас загине на този самотен остров.

След това Херманса се ръкува с всички моряци. Ала тя се сепна, когато подаде ръка на един мъж с червена коса, чието лице бе обсипано със следи от сипаница. Не знаеше защо чувства отвращение към него, но докосването до този човек й напомняше ужасната минута, в която вчера змията падна в скута й.

Човекът, от когото тъй силно се стресна Херманса, беше Равелак.

Херманса, Емил, Алиса, Клаус Грот и другите моряци привечер стояха пред пресен гроб, който беше изкопан под сянката на високите палми, близо до гробовете на стария Менард и принц Наполеон, недалеч от морето. Херманса и Алиса бяха набрали най-красивите цветя, каквито се намираха на острова, и украсиха с тях гроба на нещастния Патрик Пърсифъл, княза на острова.

На гроба на този клетник, който цели осемнадесет години беше загубен за света и за когото дълго— никой не си е спомнял, се проляха повече сълзи, отколкото на гроба на много други хора. Емил фон Пикардин най-много скърбеше за покойния. Историята на този човек вече беше известна и той се разкайваше, че е постъпил безразсъдно.

— Прости, прости.-ми, клето същество — прошепна баронът и хвърли шепа пръст върху гроба му.

— Той ти е простил — рече му Херманса отчетливо. — Куршумът ти му е донесъл желания мир, към който се стремеше душата му.: Той никога нямаше да бъде щастлив. Тялото се обръща на прах, а душата живее и се съединява с душите, които е обичала на земята. Патрик л Маджи, вие сте заедно…Сълзи задушиха нейния глас. Немските моряци запяха тъжна песен. След края на песента моряците се обърнаха към морето и дадоха три залпа.

Алиса Тери помоли всички да я слушат:

— Княже на острова, Патрик Пърсифъл, ние те погребахме на този остров, който принадлежеше на тебе. В името на кралското географско дружество в Лондон, чиято членка съм и което ме е упълномощило, да назовавам всяка непозната земя, която случайно откривам през пътешествието си, аз наричам този остров, намиращ се на четиридесет градуса източна дължина и на тридесет и шест градуса южна ширина, на твое име. Да се именува „Остров Пърсифъл“.!

На другата сутрин всички се събраха на борда на „Бригита“. Параходът бе готов да отплава. Закусили бяха на остров Пърсифъл, Херманса и Емил се бяха погрижили закуската да бъде само от храна, която се намира на острова. После двамата се простиха с този рай. Хванати за ръце, те още веднъж се качиха на височината, където падна убит старият Менард и хвърлиха поглед на целия залутан в океана остров.

— Емил, знаеш ли какво желая? — запита младата жена печално. — Желая да живея с мъжа си и детето си тук на този самотен остров, далеч от хората, който ни направиха толкова нещастни.

В тази минута параходът изсвири, време беше да се качат на лодката, която ги чакаше на брега.

Двамата седнаха в лодката, която се отдалечаваше все повече от острова, който ги спаси от глад, и който въпреки многото опасности им стана второ отечество.

След четвърт час „Бригита“ пореше вълните на океана. Херманса и Емил останаха на палубата, докато малкото късче земя се загуби от погледа им. Последното нещо, което видяха, бе върхът на огромната палма, издигаща се над трите гроба, дала на времето знак на нещастниците, че тук има суша. Най-сетне и тя се загуби. Остров Пърсифъл беше потънал в морето.

— Да отидем в салона — предложи Алиса, — имам нещо да ви кажа.

„Салона“ комендантката на „Бригита“ наричаше собствената си каюта, която благодарение на Матийо беше направена просторна.

Преди Алиса. Херманса, Емил и Клаус Грот да влязат в каютата, там вече имаше един мъж, който предпазливо я оглеждаше. Това беше Равелак. Както му бе поръчал граф Естерхази, той всеки ден без никой да го забележи, отиваше в каютата на Алиса, като се мъчеше да намери важно писмо или съобщение и да го обсеби. С хитрост и покорност Равелак успя да спечели доверието на капитана и моряците и дори успя да прикрие подлия си характер от бдителния взор на Алиса. По този начин бе назначен за камериер и се отърва от тежката работа на огняр. Тази длъжност даваше възможност на подлия Равелак да обхожда и претърсва всички ъгли на парахода, без някой да му попречи. Престъпникът трепна като чу, че хора слизат по трапа, водещ към каютата. Лицето му се изопна. Разбра, че ще говорят за важни работи.

Можеше ли наетият шпионин да не присъства на разговора? Разбира се, че не. Равелак припълзя като змия под малкото канапе до едната стена на каютата.

Влязоха Алиса, Херманса, Емил и Клаус Грот. Американката даде знак на капитана и той заключи вратата.

— Нека седнем — каза тя.

Детективката и Херманса седнаха на канапето, а Емил и Клаус Грот — на столове от двете страни на масата.

— В какво направление пътуваме — запита Алиса.

— „Бригита“ държи курс на север. Ще поизлезем на пътя между Панама и Ливърпул и тогава, с курс на изток, ще стигнем благополучно в Хавър.

— Пътят ни не е прав — отбеляза американката спокойно.

— Казвате не е прав? Мисля, че…

— Вие сте взели това направление, като сте мислили, че се връщаме в Европа.

— Но не е ли така? — запита учуден Клаус Грот. — Няма ли да заведем спасените във Франция?

— Не още. Ще трябва да освободим още един човек.

— Още един човек ли? Но къде ще го търсим?

— В Южна Америка.

— Тогава трябва да вземем право на юг.

— На югоизток, капитане — нареди комендантката. — Заповядвам ви още тази вечер да поемем този курс.

— Готов съм да изпълня всички заповеди. Три месеца са изминали, откакто сме напуснали Хавър. Остават още девет месеца да се подчинявам на волята на господин Матийо Драйфус, който ви е поставил тук вместо себе си.

— Готов ли сте да изпълните всяко мое решение?

— Да, напълно, госпожице! И ако дори ми заповядате да отидем на Южния полюс, ще тръгна, без да се стресна.

Алиса Тери подаде ръка на храбрия мъж и добави:

— Вие сте верен като немец. Това прави чест на целия ваш народ!

— Аз държа на думата си — отвърна капитанът.

— Ще ви разкажа тогава каква благородна мисия ни предстои.

Всички замълчаха с любопитство.

— Ще спрем на южния бряг на Америка — каза тя, — и ще се доближим до Френска Гвиана, за да освободим един човек от робство. Той е станал жертва на фанатизма на французите, който те наричат патриотизъм. Лекомислените съдии и неговите неприятели са причината той да страда затворен на една скала сред морето.

— Ще освободим капитан Алфред Драйфус от Дяволския остров!

Неописуема радост изпълни каютата. Херманса прегърна Алиса, тя плачеше и се смееше от радост и целуваше американката, а Емил фон Пикардин и Клаус Грот си стискаха ръцете. После подадоха ръце и на двете жени. По лицата на тримата се виждаше, че са решили да изпълнят достойно това важно дело.

— Аз съм готов да дам живота си за капитан Драйфус — възкликна ентусиазирано Пикардин. — Вие, Клаус Грот, готов ли сте да изложите живота си на опасност и да рискувате хубавия си параход за тази цел?

— Аз обичам „Бригита“ като мое дете — погледна открито немският капитан. — Дано успеем да освободим невинно осъдения.

— Сигурен ли сте в хората си?

— Моите хора вършат това, което им заповядам. Те с радост ще бъдат против французите, тъй като в Германия са убедени, че капитан Драйфус е станал жертва на омразата, която Франция питае към Германия.

— Добре — произнесе Алиса Тери тържествено, — дайте си ръката. Нека се закълнем в името на правдата, че капитан Алфред Драйфус ще бъде освободен, ако смъртни хора могат да го сторят.

Всички повториха тържествено тези думи.

— Нека Бог чуе клетвата ни — молеше се Херманса — и да ни благослови.

Скоро след това четиримата напуснаха каютата и отидоха на палубата. Равелак излезе от скривалището. Изкривеното му лице приличаше на дявол. Той триеше ръце доволен, смеейки се подло.

— Плановете ви ще ударят на камък — избъбра шпионинът. — Никога „Бригита“ не ще стигне до бреговете на Южна Америка! Никога капитан Драйфус не ще напусне Дяволския остров. Ако ще и аз да загина с парахода и с всичко, което се намира на него, пак ще попреча на вашите планове. Бъди спокоен, граф Естерхази. Твоят неприятел, капитан Драйфус, никога не ще се върне между живите! Както ти, така и твоят слуга Равелак, мрази този човек и ще предпочете сам да загине с парахода, или да се удави с него отколкото да остави неприятелите ти да тържествуват.

25.

Когато Жоржина разказа на Матийо Драйфус, че са отвлекли с балон Андре, любимеца на пялото семейство, Матийо разбра, че не се касае за нещастие, а че е извършено злодеяние. Жоржина му съобщи и как полицията веднага установила, че въжето, с което е бил вързан балонът, е било прерязано с нож.

Отначало Матийо Драйфус беше толкова развълнуван и разстроен, че едва можеше да разсъждава, но гой беше от хората, които във всички случаи постъпват разумно. Най-напред настани в леглото леля Ерика. Старата жена толкова,се беше уплашила, че отначало изгуби съзнание, а сега викаше и стенеше, смееше се и се молеше и всички започнаха да се боят да, не се е разболяла. Той изпрати да повикат доктор Хайнрих Бургер, който живееше наблизо. Докато Жоржина се занимаваше с болната, Матийо се разхождаше в работния си кабинет. Кой можеше да нанесе този нов удар на семейство Драйфус. Никой друг — освен граф Естерхази С какви средства, обаче, си е послужил графът, за да извърши това си престъпление? Жоржина говореше за някаква забулена жена.

Изпрати да повикат момичето при него.

— Не успяхте ли да видите лицето на жената, която мислите, че е виновна за злодеянието?

— Не, господин Драйфус, лицето й беше покрито постоянно с гъст, син воал.

Лошо беше известието, защото така едва ли би могла да бъде намерена тази жена.

— Освен Андре и въздухоплавателя нали имаше още двама в балона? — уточни Матийо.

— Да, господин Драйфус, и вашия стар, верен Мишонет беше хванал края на прерязаното въже и така полетя във въздуха.

— Навярно той вече е мъртъв. Сигурно е паднал и загинал. Бедният стар подофицер, какъв печален край.

Чуха се стъпки. Матийо и Жоржина разбраха, че лекарят пристига.

Доктор Хайнрих Бургер предписа на старата Ерика прахове за приспиване и каза, че всичко е от уплаха.

— Да не се е случило нещастие в къщата ви — запита той.

Понеже Матийо знаеше, че лекарят е негов верен приятел и че той се интересува от всичко, което се отнася до семейството на Драйфус, му разправи за печалната случка, — Това е ужасно злодейство — поклати глава докторът, — с балон да отвлекат детето? Къде е сега балонът?

Въпреки голямата тревога, при този въпрос домакинът се засмя:

— Ако знаех само къде се намира!

— Можете да го узнаете.

— Как?

— Всеки балон който се издига, може да се наблюдава — отговори Бургер сериозно. — Колко време е минало откакто се е издигнал?

— Не повече от час.

— Добре — кимна лекарят. — Професор Рокет от парижката обсерватория е мой приятел и не ще ми откаже тази услуга.

Матийо остави Жоржина да наглежда леля Ерика и тръгна с младия лекар. Двамата мъже седнаха в кабриолета и се отправиха към обсерваторията. Доктор Хайнрих Бургер написа няколко реда на една визитна картичка и я изпрати в кабинета на професор Рокет.

Слугата скоро се върна и каза, че професорът ги кани да влязат. Известният учен мъж, чиято глава светеше като билярдна топка, подаде ръка на Матийо и на Бургер и ги запита с какво може да им помогне.

— С помощта на вашите уреди и чрез вашата добрина, господин професоре, желаем да узнаем местопребиваването на един беглец — отвърна доктор Бургер.

Професорът се засмя:

— Съжалявам, господин докторе, че нямам още такива силни далекогледи, с които може да се открие избягал касиер или някоя жена, която бяга от мъжа си.

— Работата се отнася, господин професоре, за балон.

— Това е друго нещо. От Париж ли е пуснат балонът.

Матийо Драйфус разказа на учения какво се беше случило. Професорът стана по-сериозен и се разбърза:

— Трябва да открием къде ще падне балонът, ако още не е паднал. Да не губим време!

Той наложи кадифен каскет и помоли приятелите си също да си сложат шапките. Астрономът поведе гостите си по желязна стълба нагоре.

На Матийо му се стори, че са поели към облаците. Той преброи двадесет и осем стъпала. Най-после професор Рокет отвори желязна врата. Тримата влязоха в стая, цялата от стъкло. Разни астрономически уреди имаше в тази обсерватория. Те служеха за пресмятането на различните разстояния до небесните тела.

Професорът се приближи до голям телескоп, намести се до него и започна да го върти в разни посоки.

Сърцето на Матийо туптеше силно. Не е ли късно вече? Не беше ли паднал балонът? Ако успееше да разбере къде се намира, щеше да узнае и къде да търси Андре. Неочаквано професорът извика:

— Виждам балон! Движи на североизток и е на хиляда метра височина.

Вестта зарадва Матийо.

— Можете ли да видите хората, които се намират в коша на балона? — запита доктор Бургер. — Достатъчно силен ли е телескопът за това.

— Лещите на този телескоп са силни и няма проблеми да се видят лицата на хората в коша. Само че около балона се струпват облаци и се страхувам, че ще попречат.

Предсказанието на професора се сбъдна. Тъмните облаци се сгъстиха толкова, че вече нищо не се виждаше. Светкавици и гръмотевици затрещяха между облаците и заваля силен дъжд. Стихиите бушуваха и през стъклените стени на обсерваторията се разкри величествено-ужасна картина.

Матийо не виждаше нищо. Кръвта му изстиваше в жилите, щом си помислеше в каква опасност се намира неговият любимец. Какво щеше да отговори на Херманса и на брат си за детето, което му бяха поверили?

Най-после дъждът спря. Въздухът се изчисти и отново стана прозрачен. Въпреки това професор Рокет откри балона много трудно.

— Бурята го тласка бързо на юг — каза той на двамата си приятели. — Много чудно, че похитителите на детето се излагат толкова време на опасността на бурята.

След малко ученият оповести:

— Балонът се спуска.

— Къде? — извикаха Матийо и Бургер в един глас.

— На юг, близо до Париж.

— Късно е вече — каза Рокет. — Балонът едва се вижда на хоризонта.

После той започна да пресмята нещо по една карта на Париж и околностите и не след дълго се обърна към Матийо и Драйфус.

— Ще трябва да търсите детето в околността на Белмари, но запомнете, само между Париж и Версай.

Матийо поблагодари на учения мъж. Той нае файтон и се отправи към дома си.

— Какво смятате да правите сега? — запита доктор Бургер преди да се раздели с приятеля си?

— Ще обиколя всичките села, които се намират между Париж и Версай. Все някъде ще ми кажат къде е паднал балонът.

— Това е разумно — кимна докторът. — Пожелавам ви успех.

Когато Матийо влезе у дома, намери човек в кабинета си. Приличаше на работник. Беше облечен в тъмно закърпено палто.

— От един час ви чака този младеж — осведоми Жоржина. — Настоятелно иска да говори с вас.

— Кажете, приятелю — спря срещу него Матийо, — само, моля ви, бързайте, защото нямам време.

— Знам — отвърна той засмян. — Помните ли когато работех като кочияш при маркиза…

— Оставете маркиза, а говорете направо!

— Казвам се Никотин и се занимавам с продажба на храна за добитък. Продавам овес, слама, сено, ечемик и всичко, каквото е нужно за конете. Много парижки каруцари купуват от мен. Аз съм добър и давам на кредит, обаче понякога,трябва да бъда и предпазлив. Преди две години един мошеник ме измами със…

— Оставете това настрана и ми кажете какво искате от мен.

Никотинцак се засмя.

— Нищо не искам, а ви нося нещо.

— Какво? Бързайте. Защото ми пари под краката, все едно, че стоя на въглени.

— Така стоях и аз — продължи Никотин. — но не в тази стая, а в един двор. Купих една кола със сено от един евреин, и то доста скъпо. Можете си представи, как тези евреи…

— Продължавайте, продължавайте!

— Сеното беше натоварено и не мислех за нищо друго при разтоварването му, освен да не е развалено, защото миришеше…

— Това не ме интересува, господине. Като измисляте тези неща от въздуха…

— Да, вярно е, от въздуха, от там дойде — въодушеви се Никотин. — Най-напред падна на сеното! после отскочи и ме перна право в носа, но все пак я улових.

— Какво уловихте? — извика Матийо, които стана любопитен.

— Лулата, която навярно ми е изпратил Бог или свети Петър от небето, тъй като до моя двор няма съседи, та никой не е можел да я хвърли през оградата.

— Донесохте ли лулата?

— Разбира се — отвърна той и почна да бърка в джоба си.

— Но откъде знаехте, че лулата е отредена за мен? — попита Матийо.-

— Понеже в тютюна имаше записка, адресирана до вас.

Казвайки това, той извади от джоба си една лула, в която се виждаше малка хартийка.

— Това е лулата на Мишонет — възкликна Жоржина, — познах я.

— А ето и известие от този верен старик — каза трогнат Матийо и зачете.

— Да не би това да е някаква телеграма от облаците? — попита Никотин, след като Жоржина прочете записката. Тези учени със своите открития правят чудеса.

Матийо сложи един наполеон в ръката на мъжа и му благодари, след което се сбогува с него.

— За един удар по носа не е зле — зарадва се продавачът. После помоли Драйфус да не го забравя, ако има нужда от храна за конете си и излезе.

— Добрият Мишонет — изрече Драйфус. — Това негово известие ме поуспокоява донякъде. Поне зная, че Андре се намира под негова закрила.

Мишонет надраска тази бележка, сложи я в лулата и преструвайки се че ще я задали, накара Гаспар да я хвърли. Така въздухоплавателят направи точно това, което Мишонет желаеше и очакваше. Въобще, старият подофицер бе много по-хитър, отколкото мислеха Помпадура и Гаспар.

— Балонът е паднал в Белмари — каза Матийо, — или близо до това село. Франсоа да впрегне конете — искам веднага да замина.

— В Белмари ли? — запита Жоржина. — Тогава да дойда с вас, бих могла да ви бъда полезна.

— Така ли? — удиви се Матийо.

— Да. Нима забравихте, че съм от там?

— Бързайте тогава, пригответе се и след пет минути тръгваме…

Франсоа караше бързо. Файтонът препускаше по шосето Париж — Версай, като във всяко село спираха и питаха не е ли паднал наблизо балон. Навсякъде казваха, че са видели балона, но къде е паднал — никой не знаеше. В два часа след полунощ най-сетне пристигнаха в Белмари. Жоржина помоли Матийо да спрат в бащиния й чифлик. Файтонджията потропа на вратата и скоро се чу-силен кучешки лай.

— Грайф — извика Жоржина, — Грайф, аз съм.

Лаят бе заменен от приятелско умилкване.

Наемателят Кестнер дойде бързо. Той прегърна дъщеря си и сърдечно поздрави Матийо Драйфус, но все пак не скри, че е учуден и дори обезпокоен от това нощно посещение.

— Няма ли, Жоржина, да влезете вкъщи с господин Драйфус? — попита той дъщеря си.

— Не, тате — отговори полугласно момичето, — ти знаеш, че никога не ще стъпя в къщата, която принадлежи на Леон Бернард. Тате, не сте ли виждали балон наблизо?

— Знаят ли вече в Париж за нещастието, което се случи?

— Нещастие, нещастие, ли казвате? Какво стана с балона? — намеси се Матийо с треперещ глас.

— Падна на релсите, влакът премина през коша и смаза всички, които бяха в него.

Жоржина изхлипа, а Матийо политна. След малко се опомни и попита:

— А всички ли са мъртви?

— Единият само — другият е в болницата.

— Мъртвият момче ли е?

— Не, мъж.

На Матийо му просветна.

— Раненият не може още да каже името си, но се вижда, че е стар войник.

— Мишонет — извикаха двамата нощни посетители в един глас, а Матийо допълни:

— Но какво е станало с момченцето и жената?

— Нищо не знаем за тях. Намериха само един ранен и един умрял.

— Заведете ме при ранения — помоли Драйфус.

— Сега ли, в полунощ?

— Да, веднага. Трябва да го видя и да говоря с него на всяка цена.

Тримата след няколко минути вече влизаха в къщата, служеща за болница на Белмари и околните села.

Те отидоха до леглото на подофицера, което беше скромно, но чисто.

— Тъй вярно — каза болният.

— Къде е детето?

— Бегом, напред, готови и огън! Мелницата, атакувайте мелницата, неприятелят е там.

— Не ме ли разбра? — изпадна в отчаяние Матийо. В този миг болният се поопомни и силно извика:

— Мелницата, старата мелница! — и после пак изгуби съзнание.

— Намерете фенери — каза Жоржина. — Да дойдат няколко решителни мъже. Ще ви заведа, господин Драйфус, аз разбрах стария подофицер.

26.

До полунощ в старата мелница владееше мъртва тишина. Обезобразената лежеше до стълбата, която водеше към втория етаж, а до нея спеше детето. То сънуваше блажения сън на невинността, а жената беше измъчвана от ужасни кошмари.

По полусьборената стълба слизаше сянка на мъж. На лицето му нямаше нос, ушите липсваха, а празните кухини на очите му придаваха още по-зловещ вид. То не приличаше на човешко лице.

Този човек беше Мъртвешката глава. Никой в Белмари не подозираше, че слепият е подпалил чифлика, ала селяните се бяха настроили против Кестнер, задето беше прибрал това чудовище при себе си и му даваше подслон. Те мислеха, че този ужасен човек е докарал нещастието на чифлика.

След злополуката слепият отиде в приюта за болни, ала види се не му е харесало там, понеже един ден изчезнал. Оттогава той живееше в тайнствената воденица и чрез усета си, с който слепите са надарени, беше претършувал всички нейни кътчета. Нужните му за живеене средства той или изпросваше, или доставяше чрез кражби. Макар и сляп, крадеше много майсторски от близките чифлици кокошки, яйца, луканка, сирене, хляб. Когато просеше, отиваше на шосето за Париж и минувачите охотно му даваха по някоя пара. Той беше много хитър — не купуваше нищо от Белмари и в селото всички мислеха, че е изчезнал.

Обезобразената се събуди с писък. Студена ръка погали лицето й. Едновременно се чу и глас:

— Тя е. Ха-ха, ха-ха, по гласа я познах, ето и белега, който й остана от рязването с моя нож. Помпадура, Помпадура, мила ми невернице, този път не ще ми избягаш.

Обезобразената се вцепени. Това не беше сън, а действителност. Но скоро се опомни.

— Ще те удуша — изстена слепецът. — Днес, няма, да ми избягаш. Сега си муха, която се е оплела в паяжината, а аз съм паякът, който ще те убие и ще изсмуче кръвта ти.

Помпадура нищо не отговори. Само се бореше с всички сили, тъй като знаеше, че ако не успее да се откопчи от ръцете на слепия, няма да има вече надежда да се спаси. В своя смъртен страх тя успя да стане от пода. Мъртвешката глава скъса дрехите на жената и изрева като звяр, когато неочаквано се разнесе детски глас. Той се ослуша.

— Какво е това? — запита той. — Не сме сами. Тук има дете.

Той изпусна Помпадура и се ослуша отново.

— Избавих се — изкрещя жената и удари с пестник слепия по челото.

Мъртвешката глава се олюля и извика. Обезобразената вече стигна до вратата на воденицата. Тя я отвори и хукна да бяга в мрака. Разярен, слепият я следваше, а от устата му течеше кървава пяна и непрекъснато ругаеше. Изглежда той познаваше местността по-добре от Обезобразената, защото тичаше бързо. Беше хванал един кол и с него гонеше жената. Мракът не позволяваше на Обезобразената да бяга бързо, както искаше, докато това не пречеше на слепия.

Дъщерята на Казота вече не мислеше за детето, което с голяма мъка беше откраднала, а гледаше да се спаси от ужасния си преследвач. Разстоянието обаче между нея и него постоянно се скъсяваше. Тя вече чуваше свистенето на кола, с който замахваше Мъртвешката глава, за да я удари. Обезобразената отскочи назад.

— Ще те убия, вещице!

Колът се завъртя над главата й. Помпадура отново отскочи настрана. Дървото удари в земята.

В същото време ужасен вик разцепи въздуха и се чу плискане на вода. Слепият се ослуша, а след малко се изсмя злобно.

— Паднала е в реката — разбра той, — и ще се удави. На добър ти час, Помпадура. Тази река ще занесе надутия ти труп в Сена, а оттам в морето.

И наистина Мъртвешката глава не се бе излъгал. — В бързината жената не забеляза, че се намира накрая на една стена, която се спускаше стръмно в реката. Помпадура падна през глава във водата, а вълните я покриха. Тя плуваше добре, но неочакваността на падането в студената вода я вцепени. Едва се движеше. Реката бързо я повлече като парче хартия. Ушите, ноздрите и устата й се пълнеха с вода, щом се опитваше да диша. Не изгуби съзнание, но чувстваше, че краят й е дошъл.

Удари се в твърд предмет. Беше пън, който плаваше по реката. Обезобразената се хвана за него, а след малко той се приближи до брега, където се издигаха високи върби с наведени до водата клони. Помпадура се хвана за тях и бързо излезе на брега. Тя лежа няколко минути във върбовия храсталак, който я скриваше. Обезобразената още се страхуваше, че преследвачът й може да я стигне, въпреки че тя, за щастие, се намираше на отсрещния бряг на реката. Но наоколо беше тихо. Изглежда слепецът се бе върнал в мелницата.

Помпадура стана предпазливо и се отдалечи от брега. Дрехите й бяха мокри, косата й беше разплетена и тя трепереше от студ. Жената тръгна направо през нивите, само и само да се отдалечи от мелницата, където се криеше най-големият й неприятел. Тя вървеше без да знае накъде отива и на сутринта стигна до шосето, което водеше за Париж. Вече час вървеше, а през това време я тресеше силно и се страхуваше да не припадне. Настигна я селянин с покрита кола, който караше зарзават в града. Той й позволи да се качи срещу един Наполеон възнаграждение и тя се излетна върху сеното, което се намираше в колата. Така Обезобразената стигна в Париж. Тя беше спасена от ужасната опасност, но не беше постигнала целта, за която се бе изложила на толкова изпитания. Детето на капитан Драйфус, което трябваше да открадне по заповед на черния майор, беше неизвестно къде.

През това време Мъртвешката глава се бе върнал в мелницата. Жената, която ненавиждаше повече от всички свои неприятели на света, беше избягнала неговото отмъщение. Слепецът беше сигурен, че тя е паднала във водата, но това не доказваше, че се е удавила. Какво не би дал тази жена да издъхне в ръцете му.

Когато се качваше по стълбите на старата мелница, дочу слабо хълцане. „Детето, което е водела със себе си“, разбра той. Да, то му остана, то се намираше в неговите ръце.

Страшна мисъл блесна в главата му.

— Това дете — каза си той — е детето на Помпадура! Тя го е родила преди да се венчае за мене и го е скрила. Навярно го е дала в някое село да го отгледат и сега е искала да го заведе в града. Възможно е черният майор да е неговият баща. Той често посещаваше дома на Казота и познаваше хубавата Помпадура. Всичко ми стана ясно. За това, значи, са дошли Естерхази и Помпадура в Белмари, когато подпалих къщата на Кестнер. Дошли са били, за да видят детето.

Рихтер едва не изхълца от радост:

— Детето! Ха-ха-ха, детето! Царю на ада, благодаря ти, че си ми оставил отмъщението, което е сто пъти по-страшно, отколкото, ако бях удушил нея. Можеш да разкъсаш една майка на парчета и тя не ще протестира, ако с това може да откупи живота на детето си. Обаче, ако убия детето, а нея оставя жива, това ще бъде за нея по-страшно от смъртта…

Слепецът бързаше да влезе в мелницата, като следеше гласа на детето, което плачеше, но чиито ридания не трогваха жестокото му сърце. Той хвана ужасеното същество, притисна обляното му в сълзи лице на гърдите си, за да задуши плача му и заедно с него излезе в нощта.

В едната ръка държеше жертвата си, а в другата носеше бастун, с който опипваше пътя, по който вървеше. Движеше се бързо и се спря само за миг, за да се ослуша да не би някой да го следва. Така вървя около час с малкия Андре. От време на време слепецът мърмореше нещо и повтаряше: „Нейното дете, то е в ръцете ми, нейното дете“.

Най-после стигна гората. Слепецът чуваше шумоленето на листата на дърветата и навлизаше все по-навътре в нейната мрачина. Детето спеше. Мъртвешката глава спря. Луната беше изгряла и осветяваше дърветата и мъха, който като килим покриваше земята. Слепият престъпник остави момченцето на земята. След това взе да опипва близките клони.

— Този е здрав и удобен — каза той, като напипа дебелия клон.

Убиецът извади въже от джоба си, привърза единия му край за клона, а на другия направи примка. След това извергът се наведе над спящото дете и то събуди.

— Хей — извика той. — Ставай!

Андре разтреперан изпълни заповедта. Мъртвешката глава бързо му съблече палтото.

— Знаеш ли да се молиш? — запита той и го стисна между коленете си. — Моли се!

Детето сви ръце, сълзи покапаха по лицето му и с треперещ глас започна:

— Аз съм още малък, моето сърце е чисто и никой няма в него, освен Бог.

— Добре — изкикоти се слепият. — Стани!

— Не съм свършил още молитвата си — каза малкият и продължи с тъжен глас: — Всемогъщи боже на небето, върни ми скоро милата ми майчица и добрият ми татко.

— Ще ги намериш — изкрещя злодеят и хвана Андре, за да го вдигне.

Нищо не беше в състояние да смекчи сърцето на този изверг. Може би ако Мъртвешката глава виждаше, щеше да се трогне от погледа на детето. Ала злодеят беше сляп. Той и не чувстваше нищо, защото отдавна в него чувството на състрадание бе притъпено и единствено мисълта за отмъщение го занимаваше.

— Незаконното дете на Помпадура и черния майор, иди в ада — изкрещя злодеят и хвърли примката през главата на невинното дете.

Ала Андре хвана въжето.

— Махни си пръстите или ще ги отрежа — кресна му извергът.

Внезапно върху него се стовари черна сянка, която досега се намираше в гъсталака. Сянката блъсна Мъртвешката глава и той се търкулна на земята. Тя освободи Андре от примката, нежно го хвана за ръка и избяга с него в гъсталака. Когато слепецът се надигна, сянката беше отдавна изчезнала. Мъртвешката глава чу лудешки смях.

— Това не е Помпадура — каза си объркан, — това е друга жена. Но коя е?

Нямаше време дълго да мисли върху това, защото знаеше, че са го наблюдавали при ужасното му дело и се боеше, че ще бъде наказан. Ослуша се и бързо побягна.

Жената държеше Андре в ръцете и с всички сили бягаше с него през гората. Тя притискаше нежно детето до гърдите си, страхувайки се сякаш да не й го отнеме някой.

Непознатата беше облечена в дрипи, къдрите на черната й коса се вееха, а по красивото й лице се виждаха следи от големи страдания.

— Мълчи, мило дете, мълчи — шепнеше тя на детето. — Ти си при твоята майка. Черният майор няма да те погребе пак. Почакай, скоро ще изгрее слънцето и с него ние ще се възнесем на небето. Ти вече няма да лежиш в студения мрачен гроб.

Без съмнение, жената беше луда. Изнемощяла, след половин час тя седна на един пън. Непознатата погледна малкото момченце в очите.

— Мили ми Алфред, аз съм твоята майка. Ала момченцето стана и уверено рече:

— Ти не си моята майка и името ми не е Алфред.

— Тъй ли? Ха-ха, че ти по-добре ли го знаеш от майка си? Че кой си?

— Името ми е Андре Драйфус и баща ми е капитан.

От гърдите на жената се откърти силен вик.

— Неговото дете, неговото дете, не моето! — каза с плач лудата. — Синът на капитан Драйфус е в ръцете на Клаудина Лорет, на която той изневери и която заради това го съсипа. Хей, пейте, птички, Клаудина Лорет не е лоша. Докараха я до полуда в лудницата на коварния доктор Дюбоа, ала тя избяга. Тя иска да поправи грешката си, да освободи мъжа, заради когото е направила такъв голям грях. Мило дете, обично ми дете, аз обичах от сърце твоя баща. Как бих могла да ти сторя зло, когато аз… Слушай, черният майор иде. Да се махнем. Да литнем, да бягаме, да изчезнем.

Лудата хвана детето и пак започна да бяга с него през гората. Бяга цели часове, без да си почине, макар че беше изморена. Страхът от някаква невидима опасност я тласкаше напред. Неочаквано между дърветата светна огън. Лудата се запъти към него. Тя стигна до огъня и припадна. Мъже с черни лица и дълги черни коси, приказно облечени жени заобиколиха нея и детето, като ги гледаха учудено и състрадателно. Клаудина Ло-рет и Андре се намираха при огъня на един цигански катун.

За пръв път след много години тайнствената мелница бе посетена. Група селяни от Белмари, носещи фенери, претърсваха всеки ъгъл на старото здание. Матийо Драйфус, Кестнер и дъщеря му Жоржина ръководеха търсенето на детето.

— То е било тук — каза Матийо печално, — ала и от тук са го отнесли. Но къде?

Всички мълчаха, никой не бе в състояние да отговори на този въпрос.

27.

12 3-456789— 10 11 12 13 14 15 16 —

63 28 15 17 — 12 37 68 — 51 71 771 — 4 — 3 — 18

19 39 — 41 — 20 177 1910 416 — 721 289

Една сутрин през месец юли Панталон, бащата на Одета, гледаше учуден къс хартия, на който бяха написани непонятните числа. По лицето му личеше, че е много разтревожен. Различни обстоятелства опечаляваха почтения мъж.

Беше най-горещият ден в Каена, незапомнен от доста време. От топлото време се навъдиха много насекоми и червеи. А птицата урибус, от рода на орлите, която пречиства Френска Гвиана от различни гадини, се криеше в хладните дупки на скалите покрай морето. Както в Каена, така и на остров Свети Йосиф, и на Дяволския остров никой не се грижеше за отстраняването на останките от храна и други нечистотии, а оставяха това на орлите. Те не се плашеха от хората, защото беше забранено да се изтребват. Но днес беше толкова горещо, че дори и птиците не можеха да изпълнят всекидневните си задължения. Самият господин Панталон пъшкаше от жегата, рядкост даже на самия екватор.

Това беше първата причина за неразположението му. Освен това достопочтеният доставчик на храна за затворниците беше в отчаяние от няколко седмици и заради още нещо. Дъщеря му Одета бе объркала плановете му. Панталон се надяваше, че Мурильо, надзирателят на Дяволския остров и любимец на губернатора Грефин, ще му стане зет. Ако този влиятелен мъж се беше оженил за дъщеря му, той можеше да изпраща на затворниците най-лошата храна. А за намаления грамаж — даже нямаше да се говори. Трябваше му такъв зет като Мурильо.

Всичко беше планирано добре. Испанецът остана възхитен от красотата на Одета и беше определен денят на годежа, но непокорната девойка срина въздушната кула на баща си с една дума. Тя отбягваше Мурильо и даже го обиди. А пък той беше човек, който не оставяше ненаказан този, който го обиди. Понеже не можа да си отмъсти на дъщерята, даде добър урок на бащата. От няколко седмици испанецът правеше това, което никога досега не бе правил — намираше всеки път недостатъци на храната и я връщаше обратно. Заплашваше доставчика, че ще доложи на губернатора, че хлябът е плесенясал, че плодовете са изгнили, че месото не може да се яде. Резултатът от това оплакване щеше да бъде неговото уволнение, а този лаком човек не можеше да преживее тази загуба.

Горещината, отказът на Одета, предизвикателствата на Мурильо и мисълта, че ще му Отнемат длъжността — всичко това ужасно безпокоеше нещастния Панталон. Изглежда, че Бог му готвеше и нещо още по-лошо.

Панталон се гневеше на цифрите, които му причиняваха ужасно главоболие. Какво означаваха тези числа? Да не би да е нова заплаха от страна на Мурильо, който вече мрази Одета? Доставчикът не се съмняваше, че тази записка идва от Дяволския остров. Той я беше намерил в един от кошовете, които всяка сутрин му връщаха от острова, и които изпращаше вечер пълни с храна.

Обикновено Одета приемаше тези кошове и ги изнасяше в двора, за да ги почисти, но днес, въпреки голямата горещина тя беше излязла на разходка и старецът трябваше сам да разтовари празните съдини от лодките. Така откри листчето с числата, хвръкнало като пеперуда над него.

— Хубава пеперуда — измърмори той и разроши с ръка бялата си коса. — Цифри и нищо повече. — Не можеше да разбере какво се крие в тях. — Дали е поръчка от Мурильо или негово заплашване? Само дяволът може да разбере, но не и аз… — Гледа все така напрегнато хартията още няколко минути, после вдигна ръка, за да я хвърли през стобора.

— Нека орлите си развалят стомаха с тези цифри. Аз не съм за да отгатвам гатанки. Имам ги доста в семейството си. Непокорната ми дъщеря ми поднася работи, над които трябва да си блъскам главата.

И захвърли бележката през стобора. Искаше вече да се обърне и да отиде да изпие една студена лимонада, но неочаквано чу силен познат смях.

Така се смееше само един човек в цяла Каена, неговият съсед професор Жером. Професор?! Никой не беше виждал дипломата му досега, но той сам разправяше, че парижкият университет го бе удостоил с тази титла за големия му труд по физика и математика. Всъщност беше само часовникар, когото навярно познаваха всички часовници от Каена, понеже само той в цялата,околност разбираше от тях. Със страхопочитание гледаха жителите дребния човек с дълга брада и гола глава, тъй като мислеха, че професорът разбира от много повече неща, не само да поправя счупени часовници.

Професор Жером непрестанно работеше в малката стаичка, където тракаха часовниците и правеше открития, които не служеха за нищо. Сега беше взел хартийката, която Панталон беше хвърлил, и прегледа числата. После се изсмя толкова силно, че бащата на Одета се обърна и го запита какво толкова го е развеселило.

— Спомням си, че такава история се беше случила преди четиридесет години — отвърна часовникарят.

— Интересно ли е — продължи да пита Панталон.

— Разбира се, отнася се до един глупав баща и двама влюбени, които изиграха комедия на стария.

— Трябва да ми разкажете тази история, професоре. Елате да пием по една студена лимонада. Днес е много горещо.

Панталон и ниският часовникар седнаха в една стая и сръбнаха от лимонадата, която беше приготвена от коняк и ледена вода.

— Когато взех тази бележка, си спомних за историята.

Часовникарят подаде хартийката на Панталон.

— Не можахте ли да направите нещо по-добро, вместо да се навеждате, за да вземете тази хартийка? Тя съдържа глупави числа, които само дяволът може да разбере…

— Страхувам се, че и той не ще може да ги разбере — отвърна часовникарят. — Хващам се на бас, приятелю Панталон, че това е някакво тайнствено писмо, което може да бъде разшифровано само от този, който има ключ от числата.

— Тайнствено писмо ли? — стресна се дебелият Панталон.

— Да.

— Слушайте ме, приятелю. На млади години се бях запознал с един майстор, който имаше конкурент на отсрещната страна на улицата. Това беше в Лион. Двамата часовникари бяха големи неприятели. Моят майстор имаше дъщеря, а другият — син. Това често се случва. Младите се обичаха, въпреки че старите се сърдеха. Но на момичето и момчето беше забранено да си говорят или да си пращат писма. И ето какво направиха младите, майстор Панталон. Как мислите са си известявали това, което са имали да си кажат влюбените? Начинът беше чудесен. На всеки прозорец на часовникарския магазин има големи часовници. Щом никой не го виждаше, младият мъж завърташе стрелката на часовника и я поставяше на известни цифри. Момичето отбелязваше цифрите на една хартийка. След това стрелките на часовника на конкурента се задвижваха бързо и момъкът отбелязваше цифрите в тефтерчето си. По този начин влюбените си изпращаха цели изречения. Например: Къде ще се срещнем днес? Да дойда ли довечера? Ще излезе ли старият? И други такива въпроси и отговори. Един ден стрелките на часовника се движеха много бързо, а на другата заран влюбените бяха изчезнали. Двамата часовникари трябваше да се помирят, тъй като през нощта въпреки нежеланието им, бяха станали сватове. После младият мъж призна всичко и ми откри шифъра на числата. За това, майстор Панталон, мисля, че тези цифри, които изглеждат толкова невинни, са тайно писмо, което не е нито за вас, нито за мен.

Одетиният баща се разтревожи много от този разказ. Той се люлееше на стола и пиеше една след друга чашите лимонада, като не забравяше да прибавя коняк в ледената вода.

— По дяволите — скочи той неочаквано. — Ако тази хартийка наистина съдържа тайна, тогава се страхувам да не е опасна за мене.

— Много е възможно, майстор Панталон — подсмихна се Жером, — вие имате хубава дъщеря.

— Точно за нея мислех — отвърна дебелият Панталон. — Дали Одета зад гърба ми… Има много обстоятелства, които могат да обяснят всичко. Отказът на Мурильо, нейната затвореност, разходките й, които понякога траят цяла нощ. Аз съм бил голям глупак, професор Жером, смейте ми се, че съм глупав като овца.

— Един от старите гръцки учен е казал „Познай сам себе си“…

— Искате да полудея ли, човече? — извика бащата на Одета, на когото конякът започна да действа. — Не се смейте, а ми кажете как мога да вразумя това влюбено момиче.

— Ако тя се е влюбила, ще ви сполети същото, каквото е сполетяло часовникаря. Кой знае с кого ще се сватосате, когато се събудите някоя сутрин.

Панталон удари с ръка толкова силно по масата, че чашите подскочиха, а старият му съсед почти падна от стола.

— Дотам е дошло значи — изръмжа доставчикът, чието лице се беше зачервило. — Пишат си тайни писма, имат си шифър с цифри, правят ме на луд. О, ще ви, ще ви…

Изговаряйки последните думи, той хвана нещастния часовникар и толкова силно го задърпа, че белобрадият човек се разтрепера като лист на вятъра.

— Не ме убивайте — замоли той, — кълна ви се в честта и съвестта си, че не съм аз любовникът на Одета.

Изведнъж Панталон пусна часовникаря и се засмя.

— Всичко е глупост! — наля той коняк в чашата си. — Професоре, ние не сме на вярна следа. Тази бележка не може да бъде за Одета. Там, откъдето е дошла тя, не растат любовници.

— Защо не?

— Защото тази хартийка, която казвате, че е тайно писмо, е пристигнала от Дяволския остров.

— Няма ли там мъже?

— За надзирателите ли говорите? Знам, че Одета не иска никого от тях.

— Където има надзиратели, има и пленници.

— Вие луд ли сте, професоре? В мъртви призраци ли ще се влюби тя.

— Призраци, които имат кости и плът. Младите момичета лесно се влюбват в някой блед красавец и ако си спомните за нощните разходки на Одета…

Панталон изхърка глухо и седна на близкия стол. Часовникарят му даде студена вода, защото се уплаши да не получи удар.

— Не искам вода, коняк искам! — отблъсна чашата той и като се опомни, извади от портфейла две банкноти по сто франка.

— Ще ви дам тези пари, професоре, ако до утре успеете да ми кажете какво означават цифрите.

— Бъдете спокоен, майстор Панталон, утре ще знаете кого е избрала за свой любовник от Дяволския остров Одета.

— Ако е направила това, нека я вземе дяволът — измърмори пияният, главата му увисна и скоро заспа.

Часовникарят взе бележката, остави го да спи и отиде у дома си. Сложи очилата и започна да дешифрира цифрите, но въпреки усилията си, не можа да разбере нищо.

— Това е любовно писмо — каза си той, като се почеса зад ухото, — значи непременно е спомената думата „любов“. Професорът, който мислеше, че думата „любов“ е ключ на писмото, започна да разгадава цифрите. Но след три часа работа дойде до заключение, че нищо не може да разбере. Това ужасно го разсърди. Той гледаше заканително числата и мърмореше:

— Всичко ще узная, щом успея да отгатна първата дума!

Одета се върна чак вечерта. Беше много развълнувана и добре че баща й спеше, защото иначе щеше да забележи тревогата й. Момичето седна до прозореца, закри с ръце лицето си и се замисли. Съдбоносният час, който щеше да реши нейната участ, както и тази на петимата храбри мъже, бе настъпил. Тя искаше да избяга с любимия си. Пленниците от Дяволския остров бяха решили щом се мръкне да напуснат скалата, където бяха преживели толкова мъки, и да се устремят към свободата. Дали вятърът и вълните щяха да помагат на нещастните пленници? Дали салът им нямаше да се разбие в някоя подводна скала и вместо свобода да намерят смъртта си сред вълните?

— Не, не — тръсна решително глава Одета. — Не искам да мисля за това. Аз сама избрах съдбата си, любовта ми ме кара да постъпя така. Не мога да живея без Ервин. По-добре ще е да умрем заедно, отколкото да бъдем разделени! Амур ще ни закриля. Той ще помогне и на капитан Драйфус да се върне в прегръдките на вярната си жена. Заради него Бог ще се смили и над нас.

Мъж като Драйфус не трябва да загине на този прокълнат остров.

Слънцето изпрати последните си лъчи през прозореца и скоро нощта забули Каена и морето.

— Ние сме щастливци — каза си Одета, — облаците забулват небето и нощта ще бъде тъмна, а тъмнината е благоприятна за бегълците. Това е добър знак.

Тя се канеше да излезе от къщата. Беше още рано да се отправи за Дяволския остров, тъй като Ервин я чакаше в девет часа, но понеже баща й спеше, беше по-лесно да се измъкне сега. Ако Панталон се събудеше, можеше да й попречи. Реши да излезе веднага и да се поразходи с издълбания си съд край острова.

През деня беше купила всичко нужно за бегълците и скришом го бе пренесла в лодката, която беше почти препълнена. Оставаше само да сложи шапката си, да вземе наметката си и да тръгне. За сетен път тя стоеше пред своя баща.

Момичето развълнувано гледаше спящия. Той не се отнасяше добре с нея и тя не можеше да почувства към него истинска обич. Ала въпреки това беше неин баща. Едри сълзи покапаха от очите на Одета. Наведе се над него и тихо го целуна по челото.

— По дяволите тази вода — избъбра Панталон, комуто се стори, че часовникарят го пръска със студена вода. — Проклети цифри — седем, осем, четиринадесет — двадесет и две.

— За какви цифри говори? — учуди се Одета. — Впрочем, защо ли се чудя? Числата съставят неговия живот. Числа, превърнати в звънтящи монети — това са нещата, които почита най-много на света. За пари искаше да ме даде на един коварен човек…

Одета искаше вече да тръгне, когато съзря портфейла и двете банкноти, които Панталон държеше в ръцете си.

— Божията заповед казва „Не кради!“ — помисли си тя, — ала ако взема този портфейл, ще го лиша само от една малка част от богатството му, което майка ми му е оставила.

Одета взе внимателно двете банкноти и портфейла.

Момичето преброи бързо съдържанието му. Имаше четири хиляди франка.

— Добре е за всеки случай да имаме пари. Ако стигнем благополучно устието на река Амазонка, ще трябва да минем през Бразилия и тогава тези банкноти ще ни бъдат от полза.

Тя скри в пазвата си портфейла, излезе на пръсти от стаята и отиде на двора, заключвайки след себе си вратата. Момичето искаше да излезе през задната вратичка на къщата, за да не я види някой, ала неочаквано пред нея застана човек. Беше Жером, който искаше да съобщи на майстор Панталон, че не е могъл да разгадае съдържанието на записката, макар че се е мъчил много. Като видя пред себе си Одета, часовникарят силно се смути.

— Извинете, госпожице Одета, аз дойдох — започна той смирено… — исках… дойдох, ах, да, но какво исках?

А после, като не му дойде наум нищо, добави:

— Заемете ми един молив.

— Ние нямаме моливи — отвърна ядосано Одета, отблъсна го встрани и тръгна бързо по улицата. Жером гледаше след нея.

— Ние нямаме — избъбра той ядосан, — такъв ли отговор се дава на учтив въпрос? Ние нямаме, ха-ха. Но защо тя ми отговори само с тези думи?

Професорът, в чийто мозък числата все още се въртяха като снежинките през буря, започна да повтаря:

— Ние нямаме молив! Ние съдържа три букви — следователно 12 3. Нямаме се състои от шест букви, значи 4 5 6 7 8 9!

Замислен, Жером се облегна върху оградата на къщата.

— Ние нямаме — повтаряше той, — ние нямаме, ние нямаме.

После бързо се върна у дома си, заключи се в една стая, запали лампата и жадно, като някогашните алхимици се втренчи в числата.

В началото на редовете ясно стояха числата 1 2 3 4 5 6 7 8 9.

Нямаше какво да се съмнява, тези числа значеха: „Ние нямаме!“

Часовникарят потри доволен мършавите си ръце, а очите му светнаха от радост. Беше налучкал първите думи на тайнственото писмо. Те трябваше да му послужат като ключ за разчитане на останалото писмо.

28.

Жером старателно продължи работата. Системата на тайнственото писмо му ставаше все по-ясна. Тя се състоеше в това, че всяка буква получаваше текущо число. Думите, които Одета му бе казала, съответстваха на първите две думи, които бяха написани на бележката. По този начин Жером отгатна значението на числата от 1 до 9. Оставаше сега да узнае останалите думи, които трябваше да се състоят от 1 до 9 числа.

Без много мъка той разбра две думи: шестата 5 17 17 714 и последната 4 2 1 28 9 — Ервин. Като откри това, часовникарят започна да танцува около масата като дервиш. Сега вече знаеше името на онзи, който е изпратил бележката.

— Любимият на Одета, защото бележката е изпратена сигурно до нея — се казва Ервин. Ще разбера има ли на Дяволския остров някой надзирател или пленник на име Ервин. Дявол момиче е тази Одета. Върти любов със затворник или пленник на име Ервин. Ха-ха-ха, колко ли ще се ядоса?

След половин час той откри още три нови думи.

Четвъртата дума: 6 3 2 8 15 17, означаваше донеси; петата: 12 3 7 6 8 — такъв, а предпоследната — 20 17 7 19 104 16 — беше лесно да се открие: бягство.

Жером написа всичките думи, които беше открил, и получи следното:

Какво липсваше на Ервин? Какво да му донесе Одета? За какво бягство споменаваше? Трябваше непременно да го узнае.

Челото му се обля в пот.

Изминаха няколко часа и часовникът в работилницата на Жером вече показваше девет. Беше се стъмнило. Най-после успя да открие всички думи освен една.

Той прибави новооткритите думи при другите и получи следното:

Часовникарят се изплаши като прочете целия текст. Той държеше в ръцете си голяма тайна. На Дяволския остров планираха бягство, а всеки, който попречеше на един пленник да избяга от Френска Гвиана получава награда от петстотин до три хиляди франка. Не това обаче радваше дребния Жером, а фактът, че Панталон беше замесен в тази работа. Ако някои от жителите на Френска Гвиана или пък негова дъщеря или син помогнеше на някой затворник да избяга, осъждаха всички на заточение до 15 години, като в същото време конфискуваха целия му имот. Отваряше се сгоден случай часовникарят да получи пари от Панталон.

— Ще трябва да ми заплати двадесет хиляди и нито стотинка по-малко — мърмореше си той.

Но задачата му не беше още решена. 10 11 12 13 14 15 16! От тези цифри Жером знаеше само последните три: ас! Часовникарят мисли дълго време, без да стигне до нещо.

— Ас? Какво е това, което им трябва за бягството?

Дребният Жером не можеше да измисли нищо. Машинално извади часовника си. На синджирчето му висеше малко компасче.

— Компас! — изкрещя той като луд. — Искат от Одета компас.

Изгаси бързо лампата и излезе. Втурна се в стаята, в която Панталон току-що се бе пробудил.

— Майстор Панталон, разбрах го!

— Какво си разбрал?

— Съдържанието на писмото и много ви съжалявам!

— Значи, вярно е, че моята дъщеря обича някакъв затворник от Дяволския остров?

— Нещо повече, дъщеря ви помага на един от пленниците да избяга, а възможно е и да го придружи.

— Професоре, винаги съм ви смятал за лъжец — побесня Панталон, — и сега доказвате за сетен път, че съм прав!

— Щом е така, ще съобщя на губернатора и тогава ще видите…

Часовникарят стана и искаше да си отиде, но Панталон го задържа.

— Не исках да ви обидя, Жером, знам, че тази палава Одета ме е излъгала. Прочетете бележката!

Дребният часовникар извади хартийката и изрецитира:

Панталон тропна гневно с крак.

— Ще я удуша, къде е тя? — извика той.

— Излезе преди два часа.

Панталон не чу това, той бръкна в джоба си и видя, че му липсва портфейлът.

— Ограбила ме е! — извика той. — Къде са парите ми?

— Не може да избяга с празни ръце! Но какво означава тази малка загуба, спрямо загубата на целия ви имот?

— Как?

— Нали знаете, че като гражданин на Каена съм длъжен да съобщя това на губернатора.

— Вие ще ме погубите!

— Дайте ми двадесет хиляди франка и ще ви помогна да осуетим бягството.

— Виждам, че искате да ме изнудите.

— Ако не подпишете в разстояние на три минути декларация, че ще ми платите двадесет хиляди франка, веднага ще отида при губернатора и ще му съобщя всичко.

Панталон видя, че няма изход и подписа уверението.

— Елате сега с мене на Дяволския остров. Ако успеем да хванем влюбеното момиче, тогава любовникът й няма да избяга.

Двамата мъже се запътиха към брега. Те седнаха в една лодка, вдигнаха ветрилото, запалиха сигнален фенер и тръгнаха. Беше много тъмно. Панталон беше мълчалив. Часовникарят се опита да го заприказва, но не успя. Бащата на Одета беше седнал на руля с наведена глава и само от време на време се засмиваше зловещо. Жером се уплаши от държанието на Панталон и се сви в единия ъгъл на лодката.

Неочаквано се вдигна голяма вълна. Морето започна да бушува и вълните подхвърляха малката лодка на всички страни. Изведнъж светна и светкавица освети за миг лодката. Жером извика. С нож в ръка към него пъргаво се приближаваше Панталон.

— Помощ, той иска да ме убие!

— Викай колкото си искаш. Няма кой да те чуе тук.

Бащата на Одета се хвърли върху часовникаря, коленичи на гърдите му, хвана главата му, наведе я извън лодката и преряза гърлото му. После извади всичките книжа, които съседът му носеше в джобовете си. В далечината се забелязваше Дяволският остров. Светкавиците осветяваха скалите, които стърчаха над морето. Панталон хвърли убития във водата. В същата минута край лодката мина плаващ пън. Тялото на мъртвеца се закачи за него и така продължи да плава към Дяволския остров. Доставчикът обърна руля като се опита да стигне пъна и да откачи и потопи трупа.

— Потъни, нека човешкото око не те види! Панталон беше вдигнал веслото и с него се мъчеше да откачи и потопи трупа. Изведнъж пънът се отвори и снабдителят остана като гръмнат. Красиво момиче се показа от него и застана гордо пред убиеца.

— Одета — изкрещя Панталон.

— Убиец, убиец! — бедното момиче вдигна заканително ръка.

После пак изчезна в пъна. Панталон извика уплашено, а пънът се отправи към Дяволския остров. Трупът на нещастния Жером не се виждаше вече. Бурята влачеше лодката, в която бащата на Одета лежеше в безсъзнание. Вълните си играеха с нея, а вятърът скъса ветрилото. Лодката все повече се отдалечаваше от брега и най-после заплава в открито море, а убиецът лежеше все така безчувствен. Той не знаеше, че се намира на петдесет мили от брега в една орехова черупка, изоставен на бушуващите стихии. Колко страшно щеше да бъде пробуждането му! Панталон беше пролял човешка кръв, като мислеше, че никой не го е видял. Обаче Бог, който вижда всичко и всичко знае, видя и това престъпление. Справедливо наказание беше сполетяло убиеца.

29.

Драйфус беше ужасно развълнуван. И другите заточеници от Дяволския остров, които бяха направили плана за бягството, бяха в същото положение. Колко Пъти те се колебаеха между страха и надеждата! Много пъти се излагаха на опасността планът им за бягство да бъде разкрит и да се разруши всичко, което бяха направили през многото безсънни нощи и за което бяха изтощили и последните си сили. Но Бог ги покровителстваше.

Надзирателите, дори и самият Мурильо, който беше станал много по-предпазлив, отколкото по-рано, не подозираха нищо за това, което ставаше зад гърба им. В едно заливче, скрито от канара, се намираше най-голямото богатство на пленниците — салът. Всяка нощ те работеха над него, докато го довършат. Природата и случаят им бяха на помощ, защото се намериха дървета на Дяволския остров, подходящи за употреба. Салът бе направен по план на Драйфус, който разбираше от корабостроене. Дължината му беше петнадесет стъпки, а широчината — осем. Долната част на плота бе направена от здрави дървета, наредени едно до друго, а втората част — от напречно поставени по-тънки стъбла. Салът бе с кормило и мачта. За ветрила използваха чаршафите от леглата на заточениците. На сала имаше и кабина от тънки върлини, а празното място между плетените стени запълваха с палмови листа. Кабината беше голяма и можеше да побере шест души, както и провизиите. Плавателният съд беше снабден и с гребла.

Трудно бе да се каже кой от заточениците беше най-трудолюбив. Всеки работеше, колкото му стигаха силите, всеки правеше каквото смяташе за най-добро. Драйфус, Ервин фон дер Халде, мълчаливият Легуве, младият Антонио — всички работеха. Дори клетият хром Мирович изпълняваше своя дълг. Макар и недъгав, той донесе прясната вода, нужна за пътуването. Беше приготвил и черга от палмово лико, с която, бе застлана колибата на сала. А Одета беше надминала мъжете по прилежност и трудолюбие. Всяка нощ в продължение на няколко седмици отиваше с пъна на острова и пренасяше всичко, което ми бе нужно. Благодарение на нейните грижи освен две бъчвички с прясна вода, в кабината на сала имаше още и две пушки с триста патрона, два револвера, три ками, една брадва и кутии кибрит, въдици, хинин, инструменти, бандажи, няколко тигана, гърнета, чинии и лъжици, една голяма мрежа, с която можеха да се пазят от комари, далекоглед, хартия и молив, игли и конци, фенер, свещи и дори една библия.

— Трябва да имаме тази книга на борда — каза Одета на Ервин и Драйфус, — защото ако изгубим всякаква надежда, от нея ще черпим мъжество.

Нетърпеливо очакваният час наближаваше. Нощта се бе спуснала над острова, но горещината не намаляваше. В десет часа всички заточеници бяха събрани в пещерата и за последен път се съвещаваха.

Липсваше само Одета.

Тя трябваше да пристигне всеки миг, защото беше обещала да дойде в десет час. Ервин помоли Легуве, Антонио и Мирович да останат в пещерата, а той искаше заедно с Драйфус да излезе на брега, за да види не иде ли Одета и да й даде знак с кърпа, натрита с фосфор, за да свети. Ала в мига, когато Ервин и Драйфус искаха да тръгнат, забелязаха, че един мъж мина край тях.

Двамата разбраха, че не е никой от надзирателите.

Значи не можеше да бъде друг освен убиецът Холмс. Подлецът се движеше тихо, сякаш се боеше да не го види някой. Те тръгнаха подире му и стигнаха до пещерата.

— Някой от вас има ли въже? — запита Ервин намиращите се близо негови другари.

Младият Антонио му подаде.

— Нека го настигнем бързо, знам къде се е запътил. Младият германец дръпна Драйфус и даде знак на останалите да го последват. Ервин и Драйфус тръгнаха след Холмс. Той отиваше към къщата на надзирателите.

— Знаете ли какво мисли да стори този подлец? — запита Ервин капитана.

— Не знам!

— Иска да ни предаде!

— Боже мой, мислите, че знае всичко?

— Да!

— Но той не ще изпълни намерението си! — каза сърдито Драйфус.

— Ще му попречим! Аз ще го хвана отзад и ще му стисна гърлото, а вие ще му вържете ръцете и краката, а после ще му запушите и устата.

Двамата приятели ускориха стъпките си, те вървяха толкова тихо, че предателят не ги чуваше.

Изведнъж Холмс забеляза, че зад него вървят хора и се обърна бързо. В същия миг Ервин се хвърли върху него и му стисна толкова силно, гърлото, че не можеше да извика. Драйфус халоса Холмс с юмрук в главата. Убиецът падна на земята. Капитанът завърза ръцете и краката на подлеца и после му запуши с кърпа устата.

След това двамата приятели обърнаха пленника си с лице към земята. Мислеха, че така неприятелят им не може да им напакости. Неочаквано се разнесе гръм, светкавици прорязаха небето. Морето се развълнува и вълните заудряха по скалите на острова.

— Одета е на път — прошепна Ервин побледнял. Двамата отидоха към брега. Кърпата, която Ервин беше закрепил, светеше като фар през бурната нощ. Ервин тичаше като луд и се мъчеше да види в тъмнината пъна на Одета.

Драйфус също беше развълнуван, той се страхуваше за момичето, а и разбираше, че не могат да избягат в такава нощ. Салът не можеше да противостои на силните вълни и на вятъра.

— Тя иде, ето я — извика напрегнато Ервин и посочи осветения от светкавиците пън на Одета.

След десет минути момичето беше в прегръдките на Ервин. Тя беше бледа, а лицето й мрачно.

Драйфус се бе завърнал в пещерата да повика Легуве и Антонио, за да му помогнат в пренасянето на донесените от Одета провизии.

Влюбените бяха останали сами.

— Какво има? — запита Ервин. ¦— Много си бледа, някакво нещастие ли се случи?

Момичето положи главата си на гърдите му и заплака.

— Ужасно е онова, което преживях сега — каза тя с разтреперан глас. — Не зная, Ервин, дали след като видях това, мога да стана твоя жена.

— Какво има, Боже мой, говори, кажи ми всичко.

— Моят баща е убиец — изплака момичето, — ти ще дадеш ли името си, Ервин, на дъщерята на един убиец?

Тя разказа набързо какво бе видяла. Като свърши разказа си, Ервин още по-нежно я притисна към гърдите си.

— Нека Бог прости този голям грях на баща ти — промълви той, — а нас никой не може да ни раздели. Нищо на този свят, Одета, даже и смъртта не може да ни раздели; ние ще успеем заедно.

Сълзите на момичето пресъхнаха, тя целуна горещо Ервин и го прегърна:

— Да, с тебе ще умра и с тебе ще бъда свободна! Драйфус, Легуве и Антонио се върнаха. Те скоро пренесоха нещата от Одетиния пън.

Салът беше готов за тръгване. Бурята заглъхваше, а гръмотевиците се чуваха все по-тихи в далечината.

— Да благодарим на Бога за тази буря — погледна към небето капитан Драйфус. — Утре ще имаме чудесен ден. Да се помолим на Бог да ни помага да се върнем свободни при близките си и да ни пази по пътя. Прощаваме на нашите мъчители. Бъди, Боже, милостив към нас! Амин!

— Амин — повториха бегълците, които бяха коленичили в пещерата.

— Да вървим! — надигна се Драйфус.

— Почакайте малко! — помоли сакатият Мирович. — Приятели — продължи той, като застана пред тях, — реших да остана тук.

Всички го изгледаха учудени.

— Да, приятели — каза нещастният. — Аз ви помогнах, колкото можах, на драго сърце. Желая ви успех по пътя и дано постигнете златната свобода, която е най-скъпото нещо за всеки човек. Аз съм слаб и недъгав. За начинанието са нужни силни и здрави хора. Ще ви бъда само товар и може би ще ви попреча да избягате. Затова по-добре да остана!

— Не, хиляди пъти не — възпротиви се капитан Драйфус. — По-скоро аз ще се откажа от свободата, отколкото да оставя стария си приятел Мирович в този земен ад.

— Ще дойдеш с нас, Мирович! — извикаха и останалите.

— Ако не можеш да вървиш, ние ще те носим — добави Легуве.

— Ще се борим вместо тебе, ако ти не можеш — намеси се и Антонио.

— Аз ще те наглеждам като мой баща — Одета целуна ръцете на немощния човек.

От очите на сакатия потекоха сълзи. Той разтреперан вдигна болната си ръка:

— Приятели, братя, вашата добрина, вашата привързаност ме принуждават да ви кажа защо не мога да ви придружа в бягството. Аз не съм достоен да бъда с вас.

Силите напуснаха стареца и той се строполи на земята с глух вик. Настана тишина. Драйфус сложи ръка върху рамото на нещастника:

— Григорий Мирович, въпреки че си съгрешил някога, ти много си страдал и твоята душа се е пречистила. Ела с нас и бъди наш другар.

Легуве и Антонио вдигнаха стареца. Те повече го носеха, отколкото го водеха към малкото заливче, където се намираше салът, който трябваше да ги отнесе през морето. Ервин отиде на кормилото, а първата грижа на Драйфус, Легуве и Антонио беше да вдигнат ветрилата. През това време Одета влезе в кабината и приготви легло за сакатия Мирович. Всички работеха и говореха само толкова, колкото беше необходимо. Най-после Ервин запита тържествено:

— Готови ли сте, братя?

— Готови сме — отвърна капитанът.

— Тогава, Драйфус, прережи въжето, за да тръгнем! Одета подаде брадвата на Драйфус.

— Ако ни помогне Бог, ще станем свободни хора — извика капитанът.

После вдигна брадвата. Тя трябваше да пререже въжето и салът да заплава свободно към непознатото и вълнуващото. Но в същата минута се случи нещо ужасно. Драйфус още не беше успял да замахне, когато се дочу силен глас:

— Кучета, искате да избягате! Предайте се, вие сте открити!

Зад скалата се показа един човек. Той стъпи с единия крак на сала, а с другия остана на скалистия бряг. В ръката си имаше револвер. Това бе Мурильо. За няколко секунди панически страх овладя всички. Те мислеха, че и другите надзиратели са с него, макар че той беше сам, навярно попаднал тук случайно.

— Вие ме измамихте безсрамно, защото бях добър с вас. Не мислите ли, подлеци, че бързият параход на губернатора ще ви настигне! Слезте от сала, един по един…

Думата заседна на гърлото му и той втренчи поглед в Одета, която излезе от кабината.

— Одета Панталон — извика той злобно, — сега разбирам защо ми отказа ти, улично момиче. Любовница на затворник! Сега и ти ще дойдеш на Дяволския остров и ще попаднеш в моите ръце!

Той се втурна към Одета като се опита да я хване, но момичето го блъсна енергично. Намеси се и Ервин и тогава Мурильо насочи револвера към гърдите на немеца.

— Ти си, значи, любовникът на това улично момиче — извика той, — тогава приеми този куршум!

Но не можа да изпрати смъртоносното олово в сърцето на Ервин. Бог изпрати неочаквана помощ на бегълците. Тъмна сянка се спусна върху испанеца и го изтегли на канарите. Взе и захвърли револвера му в морето. После коленичи на гърдите му. Главата на тая сянка нямаше човешко лице. То бе подпухнало и приличаше на тиква. Очите, носът и устата се виждаха само като малки дупки.

— Прокаженият! — извика Ервин и треперейки притисна Одета до себе си.

Да, прокаженият се бе хвърлил върху Мурильо и галеше лицето му с изгниващите си ръце. При това викаше:

— Ти си ме измъчвал, ти си ме бил, давал си ми най-отвратителната храна и много пъти си стрелял върху мен, за да се любуваш на мъките ми. Ти не си имал милост към моя живот и неизмеримото мое нещастие. Стани и ти сега като мене! Нека проказата хване и тебе, Мурильо. Жив да окапеш, да станеш за погнуса на хората, за страх на животните и мъка за себе си.

— Милост, спасете, избавете ме!

Ала молбите на жестокия испанец останаха нечути.

— Заслужил си участта си, Мурильо — извика капитан Драйфус, прерязвайки с нож въжето, с което беше вързан салът.

Преди да се отдалечат от заливчето, видяха нещо ужасно. Прокаженият целуваше Мурильо.

— Виж ме, Мурильо, така ще изглеждаш и ти преди да измине и една година. Така, както аз сега изглеждам.

От гърдите на испанеца се откърти глух стон и после всичко утихна. Ужасът го хвърли в безсъзнание.

— Гребете, гребете — извика Драйфус на Легуве и Антонио.

И той хвана едно весло и започна да гребе. Салът вече излезе в открито море. Бегълците чуха, че някой плува подир тях. Неочаквано две протегнати ръце се хванаха за края на сала и една ужасна фигура се повдигна над водата, като се силеше да се покачи на сала.

— Вземете и мене, вземете ме! — стенеше той. — Не ме оставяйте в ада, няма да се приближавам до вас.

— Да потопим този, който ни спаси? — запита трогнат Драйфус. — Не, другари, не можем да го направим. Да имаме милост към този клетник и Бог ще има милост към нас.

Всички се съгласиха с това.

Капитан Драйфус извика на клетника:

— Ела, но ще стоиш далеч от нас. Помещението зад кабината е твое. Ще ти даваме всичко, което имаме.

— Добри хора — избъбра болният, покачи се на сала и се сви на края.

Стражата, която наблюдаваше с далекогледи морето и го осветяваше от време на време с електрически прожектори, не бе забелязала още бегълците. Но нямаше ли да забележат сала, когато той мине през протока между брега на Каена и островите, които се намират пред нея и през който трябваше да мине всеки кораб, който искаше да влезе в океана? Бегълците от Дяволския остров пътуваха мълчаливо към тази опасност. Сърцата им бяха изпълнени с надежди въпреки че ги мъчеше мисълта, че болният е при тях.

Вятърът наду ветрилата. Салът вече се намираше на половин миля от острова. Всичко утихна, никакъв вик, никакъв шум, никакъв гърмеж не се чуваше. Изглежда, че стражата не беше ги видяла. Беше щастие, че облаците забулваха луната и салът остана в тъмнината.

Драйфус гледаше внимателно към стените на крепостта. Внезапно той трепна.

— Свалете ветрилата — заповяда той с тих, разтреперан глас. — Ще осветят морето.

Току-що го бе казал и бегълците бяха изпълнили светкавично заповедта му, от крепостта блесна прожектор. Салът плаваше в река от светлина.

30.

През 1896 година по голямото руско шосе, което се простира между Екатеринбург и Тоболск и което дели европейската от азиатска Русия, се движеше тъжно шествие. Двадесет души, облечени в сиви дрехи, крачеха като призраци из гъстата мъгла, която се спускаше над степите. Тъжно дрънчаха оковите и тежест та им толкова ги изтощаваше, че едва вървяха. Бяха мъже, жени, старци и младежи. На лицата на някои от тях се четеше покаяние, а в угрижените очи на други се таеше ням ропот: „Аз съм невинен!“

Шествието се приближаваше към Тоболск. Вече бяха навлезли в Сибир. Десет казаци на коне придружаваха заточениците и като гладни вълци заобикаляха нещастниците. Те въртяха шашките си и караха окованите да вървят напред. Ако някой припадне от умора, с удари го заставяха да върви. Щом шествието достигнеше до снежните сибирски полета, където студ смразяваше кръвта в жилите, тогава нещастникът, паднал на земята от изтощение, не се вдигаше вече. Той оставаше да лежи изнемощял там, докато смъртта не го избави от мъките и вълците не го разкъсат.

Освен тежките окови всеки пленник носеше по една торба с хляб и най-необходимите дрехи: вълнена завивка, стомна и метален съд.

Обущата на повечето нещастници бяха вече скъсани. Всички си бяха увили краката с парцали и ги бяха вързали с върви.

Пътниците вървяха мълчаливи. Кой смееше да роптае, щом царят и неговите приближени заповядваха нещо? Една руска поговорка казва: „Бог високо, цар далеко“. Бедните пленници затова и не роптаеха. Те не негодуваха против нещастието си, само мълчаха и страдаха.

Хубаво младо момиче завършваше тъжното шествие. И тя беше облечена в сива затворническа дреха, и нейните ръце бяха оковани. Жестокостта на руските надзиратели още не успяваше да изтощи младите й сили. Малката сива шапка с червени ширити стоеше добре върху кестенявите й къси къдри. Беше обута в обуща, които й бяха много големи.

Изглежда, че тази заточеница беше по-важна, отколкото другите. От двете й страни непрекъснато яздеха двама казаци. Войниците я наблюдаваха, но не я ругаеха както другите. Може би защото началникът им беше близо до тях. Той яздеше на бял кон. Още млад мъж, макар че тъмнорусата брада му придаваше вид на по-възрастен, а в действителност на тридесет години, хетманът беше едър и снажен. В маниерите му личеше някаква надменност към човека, който яздеше до него и не беше нито войник, нито заточеник.

Питу, комисарят на парижката тайна полиция, синът на Соломон Дулсети, придружаваше хетмана.

Нашите уважаеми читатели ще се сетят, че тази заточеница беше Павловна. Планът, който гърбавият Питу бе предложил на господин Ла Бриер, се изпълняваше, както го бяха скроили.

Още същия ден, когато се разигра покъртителната сцена между майката и дъщерята в работния кабинет на Ла Бриер, Питу замина заедно с Павловна за Петербург. Не беше трудно за господин Ла Бриер да нареди Питу и Павловна да пътуват в отделно купе и по този начин момичето да не може да съобщи никому, че се отнасят с нея така несправедливо.

Щом пристигнаха в Петербург, Питу предаде Павловна на руските чиновници. Той твърдеше, че Павловна Мирович, дъщеря на Григорий Мирович, крито бе заточен за фалшификация и убийство във Френска Гвиана, е съучастница в някакво съзаклятие срещу царя? Понеже Питу бе чиновник от висшата френска криминална полиция, съдиите в Петербург му повярваха. Процесите против нихилистите в Петербург протичаха много бързо. Павловна не бе стояла дори три седмици в Петро-Павловската крепост и получи присъдата си. Осъдена бе да работи в живачните рудници край Иркутск цели петнадесет години. Тя дори не схвана какво значи тази присъда. Съдът не й позволи да се защитава, позовавайки се на разбирането си, че всички нейни плачове и твърдения, че е невинна, са само комедия. Питу, естествено, беше доволен от присъдата. Прекараните в безделие три седмици в Петербург бяха възнаградени.

Петнадесет години в сибирските рудници Павловна, петното върху честта на Ла Бриер, не можеше да издържи. И най-силният човек умираше след пет-шест години от отровния въздух и непосилния труд в тях.

Питу искаше да се отправи още със следващия влак за Париж. Той не се чувстваше сигурен в Петербург, защото не бе изминала и година, откакто бе извършил в този град друг подвиг. Тогава, когато беше откраднал от петербургската полиция тома „Хроника на опетнените“. И макар че Питу беше уверен, че все още не знаеха, че той е крадецът на тази ценна книга, все пак искаше колкото е възможно по-скоро да пресече границата. Гърбавият комисар съобщи на началството си, че Павловна е осъдена на заточение в Сибир и че в скоро време той самият ще се върне в Париж. Но какво бе учудването му, когато получи от господин Ла Бриер телеграфическа заповед лично да наблюдава пътуването на Павловна до Тоболск. Питу проклинаше тази заповед, но беше принуден да я изпълни. Затова гърбавият детектив беше сега на шосето за Сибир, уморен, изтощен и тъжно яздещ до жизнерадостния казашки хетман. При все че беше още млад, Питу нямаше онова търпение, с което жертвата му понасяше трудностите.

— Кога, хетмане, ще бъдем в Тоболск? — попита Питу.

— И тази нощ ще пренощуваме в степта — отвърна офицерът, — а утре ще зърнем камбанариите на Тоболск и към обяд ще стигнем.

— Няма ли край това пътуване…

— То сега започва — подема се хетманът.

— Но не и за мене. В Тоболск ще взема кола и колкото може по-скоро ще се върна в Петербург. С руска тройка ще стигна в столицата много по-скоро, отколкото пътувахме досега. Драги хетмане, вярвам, че и когато бъда далеч от конвоя, пак ще продължите да наглеждате заточеницата внимателно.

— Бъдете уверен, че тя не ще избяга. Но щом стигнем в Тоболск, ще насоча вниманието си към един много по-опасен заточеник.

— Какво говорите? — пламна Питу в любопитство.

— Този нехранимайко в нашия транспорт ли е?

— Не, ще ми го предадат в Тоболск.

— Политически престъпник ли е?

— Не, обикновен крадец.

— Но какво е откраднал?

— Държавна вещ.

— Да не би да е злоупотребил?

— Казах повече, отколкото трябва — отговори офицерът и млъкна.

Един казак се приближи до началството.

— Господин хетман, долагам ви, че номер дванадесет не може вече да върви — краката му са подбити.

— Номер дванадесет ли? Артистката, която отива в Сибир, защото е отровила любовника си?

— Тъй вярно, господин хетман.

— Тук ще спрем и ще останем на лагер — реши младият командир, — макар че исках още час да пътуваме. Защо, обаче, да измъчваме една клетница. В пътническата ми чанта има лекарство, което лекува рани. Дайте й го и утре ще може да продължи пътуването.

Казакът изгледа учудено началника си. Той беше стар войник и бе изпратил в Сибир много изгнаници, но досега не беше срещнал нито един хетман да се държи тъй любезно със заточениците.

— Не се сърдете, хетмане, ако ви направя бележка, че се отнасяте много снизходително с тези разбойници — рече Питу.

Офицерът се усмихна.

— Имате право, господин Питу — погледна го той, — но ви давам обещание, че като минем Тоболск, ще се отнасям със заточениците тъй, както са се отнасяли и моите колеги. С камшик ще ги карам да вървят напред и не ще се церемоня с никого. Тогава няма да се оплаквате от мене.

— Аз ли? — засмя се французинът. — Съжалявам, хетмане, че не ще мога да ви наблюдавам! В Тоболск ще отпочина в топло легло и ще се върна.

— Ах, да, забравих. С кола ли?

— Да — отвърна Питу.

Лагерът скоро бе построен. До него имаше гъсталаци, които изпъкваха в степта както оазисите в пустинята. Заточениците си постлаха и легнаха. Същото сториха и казаците. За хетмана направиха специална палатка. В нея нощува и Питу.

Преди да легнат, конвоиращите запалиха огън и направиха чай. Заточениците взеха съдовете си и тръгнаха към огъня, за да получат своята дажба.

Питу и хетмана също пиеха чай в палатката си и пушеха. Гледаха безкрайната степ, която сякаш беше покрита с жълточервеникава кора под сребърната светлина на луната.

След като изпи чая си, Павловна изяде и няколко хапки хляб, стана полека от леглото и се отдалечи от останалите. Казаците я видяха, но не се разтревожиха. Те знаеха, че заточениците не могат да избягат. В степта не може да се скрие някой, защото следите се забелязват на разстояние от няколко версти и конвоиращите с малките си пъргави коне много скоро биха настигнали беглеца.

Павловна остана няколко минути необезпокоявана. У нея отново се събуди любовта, която досега беше изместена от изпитанията.

— О, Емил — прошепна тя, — защо ме остави самотна? Защо остави чужди хора да ме влачат като някаква престъпница? Всеки гледа да ме измами, но аз принадлежа само на теб. Ще мога ли и в бъдеще да запазя честта си? Кой би помислил, Емил, че ще ни сполети такава зла участ? Къде е онзи незабравим и щастлив час, когато се намирах в твоите прегръдки! Тайнствената, мечтана степ, за която ти пеех тогава, сега се намира пред очите ми. А ти, Емил, ти сега не си при мене. Аз съм сама, сама между ужасни хора, а ти къде си?

И тя си спомни песента, която като звезда я придружаваше по тъмните пътища.

— Спомняш ли си я, Емил — извика тя, треперейки сякаш той можеше да чуе гласа й.

После тихо запя.

Неочаквано някой я хвана през кръста. Тя почувства, че някакъв мъж я притиска в обятията си.

— Хубава Павловна — прошепна й един противен глас, — ще трябва вече да се разделим и вярвам, че това е най-удобното време. Заточениците спят, а казаците пият водка…

Това бе гърбавият Питу. И макар че той бе сграбчил здраво Павловна, тя успя да се откопчи.

— Как дръзваш да ме докосваш? — извика тя. — Подъл лъжец, ти, безчувствено оръдие на онзи жесток човек, който използва силата и властта си, за да раздели дъщеря от майчиното сърце и да погуби едно бедно, нещастно момиче!

— Чуй ме, Павловна — каза Питу, — бях принуден да сторя всичко това, тъй като началникът ми заповяда. Ако бях отказал, господин Ла Бриер щеше да намери друг да го извърши. Ти винаги си ми харесвала и още от първия миг, когато те видях, се влюбих в тебе. Твоето прекрасно тяло, горящите ти очи, копринените ти коси, твоята красота…

— Нека се превърне в най-голямата грозотия — извика момичето.

Питу се направи, че не чува думите й. Той продължи.

— Твоята красота е завладяла сърцето ми. Аз се разкайвам, задето постъпих така спрямо тебе, но още не е късно!

— Вие признавате, че лъжливо сте се заклели пред съда?

— Това значи сам да се погубя и тебе да не избавя. Аз знам нещо повече. Руснаците лесно се подкупват. — Като им дам неколкостотин рубли, те сами ще ти покажат пътя, по който да се върнем. Ние ще се върнем в Париж, а господин Ла Бриер ще мисли, че ти страдаш в сибирските рудници. Всъщност ще живееш като царица с мене в красива къща и…

— Ще бъда ваша жена? — запита го Павловна студено.

— Не, моя любовница!

— Мерзавец, клетвопрестъпник, на ти!

Въпреки тежките вериги Павловна удари силна плесница на Питу. Веригите задрънчаха, той се залюля. Преди момичето да избяга, подлецът се нахвърли върху нея. Той я хвана с едната си ръка, а с другата запуши устата й. После се опита да я повали на земята.

— Безсрамна престъпница — извика той, — ти отказваш да станеш моя любовница, но аз ще ти покажа, че нямаш никакви права. В Сибир всяка заточеница принадлежи на този, който я пожелае.

Павловна се уплаши, защото разбираше, че е попаднала безнадеждно в ръцете на този звяр. Изведнъж някой я изтръгна от ръцете на французина. Този някой ритна Питу и той отхвръкна на няколко крачки.

— Ако посмеете още веднъж да закачите момичето — извика младият хетман, — ще заповядам да ви ударят двадесет и пет камшика. Така ще разберете кой няма никакви права в Сибир.

Питу стана бавно.

— Вие ще отговаряте за постъпките си като стигнем в Тоболск — каза той разгневен. — Там всичко ще дойде на мястото си.

— Да; прав сте, там всичко ще се разбере — изсмя се хетманът. — Може би повече, отколкото ще ви бъде приятно.

Питу измърмори няколко ругатни, после се запъти към палатката. Младият офицер още държеше момичето в прегръдките си. Като я пусна, той попита:

— Причини ли ви болка?

Офицерът не се обръщаше към нея с отвратителното „ти“. Павловна поклати глава. Тя с благодарност погледна хетмана и тихо отвърна:

— Той ми причини душевни болки, а вие ме избавихте и ако една девойка, която носи затворническо облекло, може да ви благодари, то приемете моята искрена благодарност.

— Вървете да си починете — беше привидно строго нареждане. — Моето задължение е не само да наказвам заточениците, но и да ги закрилям.

С наведена глава Павловна се отправи към другарите си по нещастие.

— Лека нощ — подвикна й един треперещ мъжки глас.

— Лека нощ — отговори тя, без да се обърне. Хетманът стоя на мястото си цял час, загледан в степта, която се простираше пред него. Дълбока тишина цареше наоколо. Само яребици прелитаха над гъсталаците и се лееше песента на казаците. После всичко стихна и сънят се спусна над изморените хора.

31.

Младият хетман тази нощ спа сам в палатката си. След неприятната случка, Питу реши да легне в общата палатка до стария подофицер. Тук той се измъчваше от тютюневата миризма, от казашките лули, но слугата на Ла Бриер се утешаваше с това, че тази бе последната му нощ. На другия ден трябваше да стигнат в Тоболск и тогава щеше да си почине в топло легло. После щеше да наеме каруца и колкото може по-скоро щеше да се завърне в уюта на Петербург.

Както Питу не беше доволен от промяната на леглото си, така и хетманът не беше доволен от това. Като видя, че гърбавият не беше в палатката, той тръсна разгневено глава:

— Трябваше да помисля за това. Много лесно беше досега да го наблюдавам, тъй като през деня яздеше редом, а нощем спеше до мен.

Той извади малка сребърна свирка, изсвири и подофицерът дойде. Хетманът му пошепна нещо на ухото.

— Не се безпокойте, хетмане — кимна белобрадият казак. — Няма да спя тази нощ и утре заедно с него ще стигнем в Тоболск.

Най-после офицерът легна. Той дълго не можа да заспи. Облегна глава на ръката си и се размечта. По мъжественото му лице се настани онази меланхолия, която обзема синовете на степите, когато се влюбят или когато престанат да обичат. Най-после сънят го надви и той заспа. Всички спяха, освен стария подофицер и един млад казак на пост.

Младият офицер беше спал само два часа, когато някой го разтърси за рамото. Пред него стоеше старият подофицер.

— Хетмане — докладва той, — един свещеник желае да говори с вас.

— Свещеник ли? — запита офицерът учуден. — Как е дошъл в степта? Какво иска от мене?

— Не знам, може би ще ви помоли да пренощува при нас.

— Запали свещта и го доведи. След малко влезе млад калугер.

— Добър вечер, синко — каза той.

— Добър вечер — отвърна офицерът. Калугерът се огледа предпазливо в палатката, за да види дали е сам.

— Вие ли сте хетманът Михаил Михайлович? — запита с кротък глас.

— Да, отче!

— Изпратен съм при вас. Идвам от Тоболск, за да изпълня една заповед на митрополита.

— Говорете тогава.

— Това, което ще ви кажа, е волята на едно по-високопоставено лице — продължи калугерът. — Самият патриарх на Петербург изпрати тази заповед до митрополита.— Кажете ми, Михаил Михайлович, на кого се подчинявате най-много?

— На царя, докато Бог или неговият земен наместник — патриархът, не ми заповяда нещо друго — отвърна офицерът, без да мисли.

Калугерът кимна с глава.

— Михаил Михайлович, вие сте верен син на църквата. Патриархът ще ви възнагради на земята, а Бог — на небето. Чуйте ме.

Калугерът седна на походния стол.

— В Иркутск ли ще отведете заточениците? — запита той.

— Да, отче, в живачните рудници, намиращи се около езерото Вайкал.

— Между пленниците има едно младо момиче, което се казва Павловна Мирович.

Михаил Михайлович изгледа учуден калугера.

— Момичето се намира тук — каза той. — Доколкото знам, парижката полиция го е предала като нихилистка, която искала да убие царя. Според мен, обаче, момичето е невинно.

— Може би се мамите. Момичето е под покровителството на патриарха и всички чеда на църквата трябва да го защищават.

Истинското име на клетницата е Павловна, княгиня Панин. Майка й също е от благороден произход — казваше се баронеса Катерина фон Острау.

— Веднага схванах, че е от благороден род — промълви зачуден хетманът.

— Патриархът е бил приятел на стария Панин — дядото на Павловна — който юнашки се е борил за свободата на Полша и сложил главата си на ешафода. Бог да успокои душата му. Що се отнася до момичето, вие хетмане, сте длъжен да го пазите от всякакви злини и да му осигурявате всички улеснения по пътя до Иркутск.

— Наистина ли ще я отведем в мината? — разтревожи се хетманът. — Тази нежна девойка не би изтраяла и година в рудниците край Байкалското езеро. Щом патриархът ми заповяда, ще я кача на коня и ще я отведа на сигурно място. Не искам и да зная за службата си, а за греха, който ще направя, като престъпя войнишката си клетва, ще бъда ли опростен от патриарха?

— Ще бъде взето под внимание вашето предложение — кимна калугерът. — Ще кажа на митрополита, а нека той да съобщи на патриарха. Пазете и защитавайте младата княгиня, за да не й се случи някакво зло. Аз свърших моята мисия.

Той стана и благослови младия офицер.

— Нощем ли искате да пътувате за Тоболск? — попита офицерът.

— Чакат ме в манастира. Вашият подофицер е нахранил коня ми, а от разбойници няма какво да се боя — те не нападат духовно лице и ще е по-добре, ако никой не види, че съм бил при вас.

— Тръгвайте тогава. Ако имате нужда от нещо, винаги съм на разположение.

Калугерът излезе от палатката, възседна коня и замина.

С изгрева на слънцето заточениците продължиха пътя си. Всичко си беше така, както бе по-рано. Само. Питу не яздеше до хетмана, а ту отиваше напред, ту оставаше назад, но където и да беше, старият подофицер биваше все с него.

След нощния разговор младият хетман се отнасяше с голямо уважение към Павловна. Той даде заповед да махнат тежките й окови, които носеше до вчера, и я окова в по-леки, а когато тя се оплака, че е уморена, разрешиха почивка.

— Това псе я харесва — избъбра Питу, забелязвайки всичко, — но ще му разваля плана, като стигнем в Тоболск.

Къщите на Тоболск все по-ясно се очертаваха и при залез слънце заточениците стигнаха вратите на големия сибирски град. Настаниха заточениците в болницата, изградена от дъски. Две години преди това в града бе върлувала шарка. В течение на три месеца в това дъсчено помещение умряха много повече хора, отколкото по-рано за пет години. За клетите пленници, обаче, които бяха осъдени на бавна смърт, помещението бе твърде хубаво, макар че то не беше дори дезинфекцирано.

При пристигането на Михаил Михайлович със заточениците, в болницата на Тоболск бяха настанени вече седем затворнически транспорта. Само една малка стая беше свободна. В нея имаше седем-осем легла, поставени близо едно до друго. На тях трябваше да се сместят деветнадесет заточеници. Павловна беше двадесетата.

— Тя е болна — обясни хетманът на инспектора на болницата. — Нека спи в стаята, определена за мене.

Сложете малко слама пред вратата, ще легна на нея и ще се завия с вълнената си наметка.

Така Павловна не беше заставена да диша заразения въздух, с който бе изпълнено помещението и от който умряха четирима нейни спътници.

В това време Питу помоли един казак да отнесе вещите му в градоначалството, защото, узнавайки каква е болницата, отказа да спи в нея. Той реши да отиде при градоначалника и да се оплаче от хетмана. Но той не се запъти направо там, а реши първо да разгледа града. По време на разходката си неочаквано забеляза, че старият подофицер върви на десетина крачки зад него и го следи.

— Защо вървите подир мен? — запита усмихнато Питу.

— Правя това, което правите и вие — разглеждам града.

Гърбавият комисар избъбра някаква ругатня и продължи пътя си.

— Чини ми се, че хетманът е изпратил този стар подлец, за да види ще отида ли при градоначалника да се оплача. Нека разбере, че съм го сторил.

Питу стигна до градоначалството, а след него неотклонно вървеше казакът.

— Гръм да те убие, нямаш работа тук — смръщи се Питу.

— Нямам — отвърна казакът и влезе заедно с него в кабинета.

Гърбавият се приближи с достойнство до градоначалника:

— Казвам се Питу и съм комисар от Парижката криминална полиция.

Старият казак на свой ред застана пред градоначалника, извади от джоба си писмо и му го подаде.

— Извинете господине — обърна се градоначалникът към Питу, — писмото е от важен служебен характер и трябва веднага да го прочета.

Чиновникът разпечата плика, прочете текста и се усмихна.

— Как се казвате? — запита той гърбавия.

— Питу, комисар от френската полиция. Руското правителство трябва да ми благодари, че успях да открия и предам една нихилистка. За да се уверя дали наистина ще я изпратят в Сибир, дойдох да я придружа дотук.

— Добре сте дошли, господин Питу — усмихна се пак градоначалникът дружелюбно. — Това писмо, което сега получих, се отнася за вас.

— За мене ли? — запита французинът учудено.

— Да, задължават ме да ви приема като гост в градоначалството. Докато сте в Тоболск ще имате тук стая на разположение.

— Благодаря ви най-учтиво — поклони се гърбавият. — Виждам, че и русите знаят как да се отплащат, когато им се прави услуга.

— Мисля, че сте уморен, господин Питу. Желаете ли да отидете в стаята си?

— Да, разбира се, уморен съм от дългия път, но преди това искам да ви се оплача.

— Да се оплачете ли? От кого?

— От хетмана Михаил Михайлович. Той е офицерът, който предвождаше транспорта на заточениците.

— Какво е направил?

— Той наскърби онази красива нихилистка, която аз предадох на петербургската полиция. Миналата нощ се опита да извърши насилие над нея. Аз я отървах. Този човек беше толкова безсрамен, той ме ритна толкова силно, че паднах.

— Това е голямо обвинение, господин Питу — заяви градоначалникът, като поклати глава. — Утре заран ще се запозная със случая. Ще му заповядам да се яви при мен в девет часа.

Чиновникът написа няколко реда на една хартия, сгъна я и я даде на подофицера, който беше още в стаята.

— Предай това на хетмана и му кажи да бъде точен!

Казакът излезе.

— Благодаря ви, господин началник — каза Питу учтиво. — Смятам, че този младеж, който не може да обуздае низката си страст, трябва да бъде изпратен на заточение в Сибир.

— Бъдете уверен, господин Питу — отвърна градоначалникът, — че утре по това време виновникът ще бъде осъден на тежка работа в някой сибирски рудник.

Французинът тържествуваше.

— Тежка работа в някой сибирски рудник! — повтори Питу, който не се надяваше, че толкова скоро ще накажат хетмана. — Ха, ха; ритането ще излезе скъпо на този защитник на невинността!

Белобрадият руснак позвъни и един пъргав, добре облечен слуга влезе в стаята.

— Иване — заповяда чиновникът, — заведи господина в най-добрата ни стая и се погрижи да му се приготви добра вечеря!

След като се поразговори с градоначалника, Питу последва пъргавия, висок Иван, който отключи една желязна врата и го покани да влезе в не много висока стая, на чийто прозорец имаше решетка.

— Тук прилича на затвор — обърна се Питу към слугата.

— В градоначалството всякога сме готови за гости — гласеше отговорът.

После излезе и затвори тихо вратата. Питу се разположи в новото си жилище. Той намери багажа си в единия ъгъл на стаята. Гърбавият събу обущата си и обу домашните си пантофи. Имаше чисто легло, маса, няколко стола и един умивалник.

— В тази варварска страна човек се научава да бъде скромен — каза си той. — Колко ще се радвам, като я напусна! Прелестен Париж, ти си единствен на света. Сега ще бъда директор на парижката полиция! Как ще пребледнее добрият Гилберт, когато му се представя като негов началник. Господин Ла Бриер трябва да изпълни всичко, което ми е обещал. Той даже трябва да направи повече, тъй като тайната му е в моите ръце. С една дума — гърбавият син на лихваря Соломон Дулсети е напреднал доста!

Високият Иван влезе. Той носеше на поднос няколко чинии, хляб и бутилка с вино. Беше се погрижил вечерята да бъде прилична. Канеше се да излезе, когато французинът го извика.

— Господин Иван — каза той и му даде една рубла, — това е за вас, а ако изпълните нещо, което ще ви поръчам, утре ще получите три пъти по толкова. Градоначалникът е наредил в девет часа да се разгледа делото на хетмана. Навярно то ще трае два часа. Погрижете се в единадесет часа да дойде каруца пред градоначалството, която ще ме откара в Петербург. Гледайте да се спазарите евтино.

— Добре, ще се погрижа — кимна Иван и излезе. Като изпи половината бутилка вино, очите на Питу помътняха. Беше така уморен, че едва успя да се съблече и легна в леглото. Заспа веднага, но цяла нощ го безпокояха кошмари.

Стори му се, че се отвори вратата и двама мъже влязоха. Единият от тях му беше познат — беше градоначалникът, който го прие така любезно. Другият беше облечен в широко пътническо палто с вдигната яка, така че лицето му не можеше да се познае. Влезе и високият Иван с фенер. Той освети лицето на Питу, без да се съобразява, че спи.

— Този ли е? — запита градоначалникът. Облеченият в палто, който се бе навел над Питу, вдигна ръката си и каза:

— Кълна се в Света Богородица от Казан, че е той. Как да не познавам лицето на подлеца, който стана причина да изгубя високия си пост и да се превърна в дребен чиновник!

Питу се събуди. Той се огледа в стаята, но нищо не видя, ослуша се, но беше тихо.

— Слава Богу, че беше само сън — пошепна той и заспа отново.

Гърбавият се изсмя още веднъж на съня си, когато Иван му донесе чай на сутринта. Руснакът изглеждаше покорен и изпълняваше всичко, което му заповядаше Питу. Този човек ли беше идвал нощес при него? Какво ли не сънува човек!

— Иване, намери ли кола?

— Всичко е готово за отпътуването ви!

— Добре, ето ти трите рубли!

Питу погледна часовника: беше девет без пет, време бе да отиде вече в съдебната зала.

Той се приготви, излезе от стаята и слезе по стълбите.

Иван вървеше след него.

— Защо вървиш след мен? Нямам нужда от тебе. — Помислих, че можете да се изгубите в града ни.

По-добре е да ви придружа.

Градоначалникът седеше зад покрита със зелена покривка маса и пишеше. Той поздрави Питу с кимване на глава. Хетманьт Михаил Михайлович беше също в залата. Широка зелена завеса се намираше срещу пейката, на която седеше подсъдимият. Французинът си спомни, че вчера бе видял зад завесата куп книги.

— Господин Питу — каза градоначалникът, — елате по-близо, закълнете се, че ще говорите самата истина.

— Но за какво са нужни тия церемонии — подскочи разгневен Питу. — Аз съм френски чиновник и трябва да ми вярвате.

— Не, не, в Русия не е така, закълнете се. Комисарят се закле. В това време хетманьт и градоначалникът се спогледаха.

— А сега повторете обвинението.

Питу повтори лъжливото обвинение.

— Хетман, как можете да се оправдаете за това тежко обвинение? — обърна се към хетмана чиновникът.

— Моята защита ще поеме друг човек — заяви той.

Завесата, която закриваше регалите с книги, се отвори и се показа Павловна. Тя беше в затворническо облекло и също като по пътя беше окована. Гърбавият пребледня, като съзря важната свидетелка.

— Този беше! — посочи Павловна с ръка Питу. — Той ме нападна в степта и искаше да ме прегърне, но хетманът ме спаси от дяволските му помисли.

— Заточеницата лъже — почервеня Питу. — Тя иска да си отмъсти, понеже я предадох на руските власти. Още един път се заклевам, че не съм се докоснал до това момиче.

— Елате по-близо, господин Питу — нареди градоначалникът.

Питу изпълни заповедта и градоначалникът го изгледа изпитателно.

— Знаете ли, че липсват две копчета от палтото ви? Чудно ми е, че вие като французин не обръщате внимание на тоалета си.

— Извинете, господине — отвърна Питу, — копчетата трябва да са се откъснали оня ден. Помня, че бяха на палтото ми, защото бях закачил на тях камшика си.

— Копчетата са в моите ръце — съобщи Павловна. — Борейки се с този човек, аз, без да искам, ги откъснах от палтото му.

— Господин Питу, бихте ли потвърдил още веднъж, че не сте закачали заточеницата? — градоначалникът стана от мястото си. — Вие сте клетвопрестъпник!

Питу побледня и се дръпна назад.

— Искам още днес да телеграфирам в Петербург. Ще се оплача на френския посланик.

— Можете да го сторите, ако имате възможност. За това, че сте оскърбил един руски офицер и за клетвопрестъпничество ви осъждам да ви се ударят двадесет и пет камшика. Присъдата да се изпълни веднага!

— Луд ли сте, господине — изкрещя Питу. — Как смеете да заповядате да бият един висш френски чиновник, който е направил голяма услуга на руското правителство…

Градоначалникът позвъни. Веднага се появиха казаци.

— Отведете заточеницата.

Двамата казаци отведоха Павловна, която бе изпратена от любопитните погледи на хетмана.

— Ще видя кой ще ми попречи да напусна залата — изпъчи се Питу. Той се затича към близката врата, но го посрещнаха пет щика.

— Да дойдат двама казаци! Вържете този мъж и му ударете двадесет и пет камшика.

— Варвари, демони, азиатски разбойници — разкрещя се Питу.

Казаците го хванаха и го свалиха на пейката, на която неотдавна седеше хетманът. Те го съблякоха и го вързаха за пейката.

— Казаци, запомнете, че този клетвопрестъпник е обидил вашия хетман.

Двамата казаци, които бяха определени да изпълнят наказанието, си запретнаха ръкавите. После извадиха камшиците. На краищата на тесните ремъци имаше малки калаени топчета.

— Милост — извика синът на Соломон Дулсети, — ще искам прошка от хетмана, ще му целувам краката, ако поиска, само не ме бийте, не ме мъчете. Боже милостиви, ще умра в ръцете на тези варвари.

— Едно, две, три! — изкомандва градоначалникът.

Камшикът плющеше и там, където попадаха ударите, оставяха кървава диря. Питу ревеше като животно. Задните му части приличаха на поле, орано с кървав плуг. Бяха му ударени точно двадесет и пет камшика. Казаците облякоха комисаря, без да обръщат внимание на раните му.

— Занесете ме в колата — простена французинът като се опомни. — По-добре е да страдам, отколкото да остана тук. Ще се махна оттук, ще замина за Екатеринбург. Там ще се излекувам и после, драги градоначалнико, ще чуете нещо и от мене.

Питу се опита да стане, макар че по панталоните му потече кръв.

— Ще останете тук! — заповяда градоначалникът. — Ще чуете една присъда на Върховния съд в Петербург, която се отнася до вас.

— Присъда, присъда ли? — прошепна Питу сломено.:

Градоначалникът плесна с ръце. Зелената завеса се повдигна още веднъж и се яви друго лице.

Питу се ужаси и главата му увисна на гърдите. Комисарят позна чиновника, който го бе завел в библиотеката на петербургската тайна полиция, откъдето той, след като го напи, открадна „Хрониката на опетнените“.

— Този е подлецът — извика изпадналият в мизерия мъж. — Този е разбойникът, който открадна най-ценната книга от библиотеката на тайната петербургска полиция. А мене погуби — децата ми гладуват, моята жена непрестанно ми се кара, целият ми живот е съсипан. Ще те удуша, куче такова!

Нещастникът се нахвърли върху Питу и започна да го дращи по лицето и по врата с ноктите си. Казаците едва изтръгнаха гърбавия от ръцете му. Той вече не приличаше на онзи, който беше преди. Беше унизен, бит и за един час беше остарял с десет години.

— Питу — погледна го градоначалникът, като разтвори документ, на който се виждаше голям печат, — слушайте присъдата си: Вие сте откраднал важна книга от петербургската полиция и имате в ръцете си тайни, чрез обнародването на които можете да нанесете голям удар на руската аристокрация и с това тя да изгуби авторитета си в отечеството и в чужбина. Върховният съд в Петербург ви осъжда да работите доживот в живачните рудници край Иркутск. Негово Величество царят е подписал присъдата.

Изтощен, Питу падна на пейката и загуби съзнание. Казаците го оковаха и го изнесоха навън, където чакаше кола, в която беше впрегнато голямо куче. Откараха го в болницата при другите заточеници.

— Той ще пътува с каруцата си — каза високият Иван, който стоеше на вратата и наблюдаваше сцената. — Нали казах на господин Питу, че ще се погрижа за изпращането му — двадесет и пет камшика му дадох за из път. Да, ние, руснаците, сме гостоприемни хора!

32.

Граф Естерхази седеше на канапето в стаята и пушеше ароматни египетски цигари една след друга, като се опитваше да чете един новоизлязъл роман, но все не успяваше. Мислите му бяха заети с други неща, а не с влюбените, които играеха главната роля в романа. Най-после майорът захвърли книгата и стана.

— Просто да полудееш — мърмореше той, докато се разхождаше разтревожено по мекия килим. — От известно време насам ме сполетяват само нещастия. Като че изворът на щастието ми е пресъхнал или пък е залязла добрата ми звезда. Не успях да изиграя комедията на Матийо Драйфус, като наредих да му откраднат детето. От думите на Помпадура не мога да разбера нищо. Тя каза, че й отнели детето в някаква мелница при Белмари. Това ми се вижда чудно. Помпадура не е такава жена, на която лесно може да се отнеме това, което веднъж притежава. Ако не знаех, че ми е толкова предана, щях да мисля, че ме е измамила и че държи детето за свои цели.

Слугата влезе и прекъсна мислите на графа.

— Господин доктор Дюбоа моли да го приемете — каза той.

Естерхази трепна, но изведнъж се опомни.

— Доктор Дюбоа ли? Въведете го. — И след като остана за миг сам, заразсъждава трескаво. — Доктор Дюбоа, собственикът на лудницата, в която съм настанил Клаудина Лорет. Какво иска от мен? Да, аз му дължа десет хиляди, които му обещах, но трябва да си отиде както е дошъл, тъй като в момента нямам нито част от тази сума.

Вратата се отвори и доктор Дюбоа влезе. Той поздрави граф Естерхази. После сам заключи зад себе си и запита шеннешком:

— При вас ли е?

— Кой? — стресна се черният майор.

— Клаудина Лорет, лудата!

Графът побледня и се изсмя иронично.

— Господин докторе, аз ви предадох лудата, за да бъде добре пазена, а сега идвате и ме питате дали не е при мен. Къде ще е, ако не е във вашата лудница?

— Избягала.

Естерхази скочи, като че искаше да се нахвърли върху доктора.

— Нещастнико! — кресна му зло. — Оставили сте лудата да избяга?

Мъжът със златните очила вдигна смутено рамене.

— Навярно е много неприятно за вас — каза той, — много неприятно, но не мога да го променя. Една нощ жената пробила тавана на стаята си, отишла на покрива, оттам се спуснала по водостоците. Чудно ми е, как не е паднала.

— За двама ни щеше да бъде по-добре, ако се беше убила — продума черният майор, — но кога стана това?

— Преди четири дена.

— Едва сега ли ми го съобщавате?

— Преди това направих всичко, за да я заловя, претърсвайки всяка местност от Париж до Версай, но напразно.

Естерхази се хвана с две ръце за главата.

— Докторе — каза той на Дюбоа, — знаете ли, че невнимателното гледане на тази жена може да стане причина за моето опропастяване?

— Не, графе, мога да ви утеша.

Дюбоа сложи доверчиво ръката си на рамото на граф Естерхази и остро го изгледа през очилата си.

— Слушайте, майоре. Клаудина Лорет не беше луда, когато ми я предадохте. Не ме прекъсвайте, защото аз като лекар познавам хората и никога не ще повярвам това, което ще ми кажете. Клаудина беше душевно здрава. Но сега вече е болна.

— Значи, тя е…

— Луда — добави тихо Дюбоа.

На черния майор му стана по-леко.

— Следователно, аз съм изпълнил всичко, каквото искахте — продължи докторът. — Жената полудя в моето заведение и то благодарение на лошото отношение. От няколко седмици тя постоянно говореше неразбрано и даваше сигурни признаци, че е луда. Ако някой сега говори с нея, веднага ще познае, че е болна. Затова, граф Естерхази, вие няма от какво да се боите.

— Но кой ви каза, че се боя от нея? — извика високо черният майор. — Аз смятах Клаудина Лорет за луда, още когато ви я предадох.

Доктор Дюбоа го изгледа изненадан. Зениците на очите му се разшириха.

— Тъй ли се отнасяте с мен? — изкрещя той. — На мене ли искате да припишете престъплението, което извършихте? Вие обаче се лъжете. Искам възнаграждението си — десет хиляди франка, които ми обещахте. Ако до три дни не ми броите сумата — тогава знам как да постъпя.

Дюбоа взе шапката си, която бе оставил на един стол, и тръгна към вратата.

Естерхази разбра, че беше сгрешил. Лекарят се обърна и добави:

— Граф Естерхази, има долни хора, които не държат на думата си, и те приличат на вас. Всеки подлец се старае да угоди на другаря си, когато се отнася за някаква търговия, но вие сте от ония коварни мъже, които лъжат и съмишлениците, и помощниците си.

— Подлец! Какво дрънкате?

— Много повече ще дрънкам, ако до три дни не ми изплатите десетте хиляди. Ще съобщя всичко, ако ще и да бъда опропастен.

Той си отиде. Естерхази уплашено гледаше след него.

— Нищо друго не ми остава освен да му броя парите. Но откъде да ги взема? — засмя се тъжно той. — Кредитът ми е изчерпан и никой няма да ми даде назаем и пет пари. Сега бих искал да владея изкуството на бившия си тъст Мирович. Той можеше да се снабди с милиони, когато пожелае, макар и фалшиви.

— Нещастие ще се случи, ако не ме пуснете да вляза — чу се един познат на Естерхази глас. — Аз съм Соломон Дулсети и ако поискам, утре няма да прислужвате на графа, защото ще бъде заставен сам да си прислужва.

— Друг демон иде, за да ме терзае — прошепна черният майор и скръцна със зъби.

Влезе Соломон Дулсети.

— Пари ли искате? Сега нямам! — посрещна го Естерхази.

— Не мога да чакам вече — отвърна Дулсети. После измъкна от джоба си пакет книжа и ги вдигна над главата си.

— Неизплатените полици са неудържана честна дума. Бащата на красивата годеница се оказа фалшификатор, но защо трябва да фалирам аз? Господин графе, дължите ми четиридесет хиляди франка заедно с лихвите и лихви на лихвите. Вие ме излъгахте.

— Мълчи, или ще опиташ камшика ми! Соломон Дулсети се изкикоти. Графът взе камшика си.

— Когато имате нужда, съм добър, но щом поискам парите си — тогава искате да ме биете.

Страшно разгневен Естерхази се приближи до стария евреин и вдигна ръка да го удари. Но Соломон Дулсети не се боеше.

— Удряйте — извика той! — Поне ще изтърсите праха от вехтото ми палто, защото трябва да бъда чист, когато отида при военния министър.

— При военния министър ли? — стресна се Естерхази. — Какво сте намислил?

— Казвам ви, че веднага ще отида при Негово превъзходителство военния министър и ще му съобщя, че не сте изплатили полиците си.

— Какво ще спечелите, ако направите това, Соломон Дулсети?

— Поне ще си отмъстя.

— Не ще ли е по-добре, ако си получите четиридесетте хиляди франка?

— Да, но откъде да ги получа?

— Ако ми дадете три дни срок, ще ви ги изплатя. Евреинът се усукваше като змиорка.

— Искате пак отсрочка? — пъшкаше той.

— За последен път. След три дни ще имам парите.

— Не може, заклел съм се, че ще отида при военния министър. Ще отида в дома му и ще се върна, все едно, че съм бил при него.

— О, мъдри Соломоне — извика граф Естерхази, — вие сте изпълнил клетвата си, нали ще ме почакате три дни?

— Да, господин графе, но нито час повече.

— Добре.

— Ще ви помоля, като дойде срокът, изплатете ми четиридесет хиляди и останете в бъдеще мой клиент. Засега сбогом.

Лихварят излезе. Черният майор отиде към вратата, през която беше излязъл евреинът, и я заключи. После застана в средата на стаята. Очите му светеха, а лицето му бе бледо.

— Съдбата го искаше — каза той. — Тя сама ме тласна в бездната. Още веднъж трябва да сторя това, от което се страхувам. Престъплението, за което наклеветих Драйфус и което сам извърших, предателството, което ме спаси веднъж, трябва да го повторя! Но ако направя това, значи да нося сто крачки бомба, чийто фитил е запален. Може би не е толкова опасно. Веднъж вече успях да скрия вината си, но този път… Никой не се съмнява в мен в Генералния щаб. Ха-ха, граф Естерхази, бъди мъжествен, светът иска да бъде мамен и черният майор знае как да го прави!

На сатанинското му лице беше изписано твърдо решение. Майорът отиде в съседната стая, която му служеше за спалня. В нея имаше разни препарирани животни, между които и бяла птица — рибар.

Естерхази я взе и натисна дясното й око. Гърдите й се отвориха. Черният майор извади оттам няколко навити документа. Това бяха същите документи, които беше откраднал от бедния капитан Драйфус. Подлецът държеше в ръката си тези документи, които бяха погубили живота на един мъж, щастието и честта на една цяла фамилия!

Нещастният капитан би дал живота си, ако можеше да намери тези документи! На драго сърце щеше да умре, само и само да спаси честта си. Но кой можеше да помисли, че са скрити в тялото на една препарирана птица? Кой можеше да помисли, че този подлец, който се представяше за приятел на Алфред Драйфус, ги е откраднал, за да ги използва срещу капитана?

Беше дошло времето, когато трябваше да си помогне с тях. Черният майор може би не желаеше да извърши предателство, но обстоятелствата го заставиха да го стори. Дюбоа имаше да взема от него десет хиляди, евреинът четиридесет, а и останалите кредитори очакваха с нетърпение да им плати. Майорът трябваше да се снабди с пари. Водата беше дошла до устата му. Беше загубен, ако не предаде Франция.

Естерхази гледаше с трескави очи документите.

— Този, който има нужда от тези книжа, сигурно ще ми брои триста хиляди — каза си той. — Тези планове показват на враговете на Франция пътя, по който могат да навлязат в сърцето на страната! Сега на работа!

Той седна на масата и написа бележка, с която съобщаваше на началството си, че иска отпуск за четиридесет и осем часа, тъй като майка му лежи на смъртно легло. После извика слугата си Баптист, даде му писмото и обясни, че ще пътува. Графът облече шинела си, скри документите във вътрешния си джоб и излезе. Но едва бе изминал пет крачки и го спря един телеграфен раздавач.

— Вие ли сте господин Естерхази?

— Да.

— Има телеграма за вас.

Естерхази взе телеграмата, върна се у дома и я отвори. Студени тръпки побиха тялото му. Той остана толкова изненадан, че без малко щеше да припадне. Бързо прочете още веднъж телеграмата на глас:

— Майко — помисли си Естерхази, — ти напразно ме викаш, не мога да чуя тайната ти! Ако изпълня молбата ти, ще пропадна. Не мога! Не мога!

Ужасна борба бушуваше в гърдите му. Единственото същество, което обичаше, майка му, го викаше в смъртния си час. Струваше му се, че чува нейния глас, че вижда как простира ръцете си към него. Не, не, не смееше да се остави на това благородно чувство, което владееше сърцето му. Мъчителите му бяха дали тридневен срок и той трябваше да се възползва от тези три дни! Майорът сложи телеграмата в джоба си, извади часовника и го погледна. Беше пет след обяд. В седем трябваше да хване бързия влак за Брюксел. С него трябваше да замине, ако искаше да види още жива майка си. Имаше два часа на разположение да се приготви за път. Беше твърде малко, а той имаше да свърши още много работа.

— Майко, ще умреш, без да ме видиш — пошепна черният майор. — Ще умреш, без да си ми поверила тайната си и без да си успокоила разбитото си сърце. Но ако знаеш каква опасност ме застрашава, сама щеше да ми кажеш, иди и се избави, тъй като животът е за живите!

Естерхази излезе бързо. Той тръгна към къщата на Казота. Знаеше, че там ще срещне Помпадура. Съобщи на любовницата и шпионката си, че трябва да замине, но не и за къде и за какво.

— Помпадура, преобрази ме така, че никой да не ме познае! — помоли я той.

Обезобразената беше свикнала да се подчинява безропотно на този мъж и да изпълнява всяко негово желание. Тя боядиса черната му брада с бяла боя, после му сложи сива перука и постави широка шапка на главата му.

— Всеки, който те види, ще помисли, че си италиански художник — огледа го критично тя.

— Чудесна идея! — зарадва се Естерхази. — Ще успея, защото зная добре италиански.

Казота донесе хубава пътна чанта. Тя беше ушита със сърма и имаше монограм „А.Ф.“

— Ще се казвам Алесандро Фраскети — реши черният майор. — Алесандро Фраскети, художник от Неапол.

Най-после той се погледна в голямото стенно огледало и остана доволен от промяната си. Хубавата пелерина, широката шапка, кадифеният жакет и широките панталони от същия плат му стояха много добре. Черният майор изглеждаше на застаряващ, но доста интересен и привлекателен мъж.

— Помпадура — обърна се той към любовницата си, — вярвам, че ще се намери още някоя и друга жена, която ще се влюби в мене, въпреки че съм с бяла коса и бяла брада.

Лекомислените думи събудиха неочаквано ревност в сърцето на Помпадура.

— Ти отиваш при жена! — проплака тя горчиво. Ужасната мисъл, че друга жена ще притежава любовника й още повече засили любовта й към него.

Естерхази се изсмя.

— Щях ли да дойда при тебе да ме преобличаш, ако имах намерение да се срещам с друга жена?

Обезобразената не беше доволна от този отговор.

— Кажи ми, защо напускаш Париж?

— Ще ме оставиш ли спокоен, ако ти кажа истинската причина за заминаването си?

— Да, ако ми кажеш истината.

— Вярно е, че отивам при друга жена. Обезобразената се разгневи.

— Коя е тя?

Лицемерният мъж й подаде телеграмата, която бе получил от болната си майка.

— Прости, мили мой — погледна го Обезобразената, — ти не знаеш, колко те обичам. Кажи ми защо се маскираш, щом ще отиваш при болната си майка?

— Защото имам неприятности в провинцията Гаскон.

Обезобразената малко се успокои. Черният майор се прости с нея, притисна я нежно до гърдите си и излезе. Току-що бе напуснал къщата, и Помпадура се втурна към двора и извика високо:

— Бижу, Бижу!

Джуджето изтича при господарката си.

— Ей сега излезе Естерхази. Изтичай бързо след него без той да те види. Навярно ще отиде към гарата. Върви подир него като сянка и виж накъде ще замине. Той навярно ще си купи билет и ти трябва да видиш името на града, за който ще замине.

— Не ще мога да запомня името на града — погледна с молба джуджето господарката си. — Знаете, че имам слаба памет и забравям всичко.

— Глупак тогава напиши името на града. Имаш ли молив и хартия?

— Имам една малка плоча.

— Достатъчно е, но гледай да не се изтрие името на града. Нали познаваш Естерхази?

— Да, познавам го, често съм го виждал тук, но той не ме знае.

— Толкова по-добре. Сега тичай, колкото можеш по-бързо… Графът е преоблечен, има бяла брада и бели коси и е облечен в дълга пелерина и широкопола шапка. Внимавай да не се излъжеш. Ако свършиш добре работата, ще получиш от мене една целувка и пет франка. Ако пък не успееш, Казота страшно ще те бие. Сега бързай!

Малкият Бижу затича бързо като вятър.

Черният майор беше се отдалечил на няколко крачки от „Червената воденица“, тъй като Казота го бе спряла да му разправя за грижите си. Джуджето настигна графа на улицата и спокойно тръгна след него. Той се криеше изкусно зад ъглите и къщите така, че Естерхази не можеше да разбере, че някой го следи.

Черният майор вървя пеша до Понт Ньоф. Там взе файтон и нареди да го откарат до Северната гара. Джуджето се покачи незабелязано отзад на файтона и седна спокойно на задната ос.

Като пристигнаха, Бижу напусна скривалището си и се примъкна зад Естерхази към гишето за билети. Графът поиска един билет от втора класа за Брюксел.

— Брюксел — пошепна тихо Бижу, — Брюксел, това е дяволска дума, но трябва да си я отбележа.

Щом човекът с пелерината получи билета за Брюксел, отиде на гишето, където приемаха телеграми, написа телеграма до Абат Силван в Андора. Съобщаваше му, че не можел да тръгне веднага, но след осем дни щял да пристигне, като се надявал, че ще има щастието да прегърне майка си още жива.

Малкият Бижу се промъкна незабелязано и започна да разглежда изпратената телеграма.

— Как се казва градът, за който е предназначена тази телеграма? — запита чиновникът.

— Андора — отговори графът, — един малък град в Пиренеите.

— Благодаря, господине.

Граф Естерхази влезе в ресторанта, седна на една маса и погледна часовника си. Часът беше шест и половина. Имаше още половин час до тръгването на брюкселския влак. Поръча си бифтек, омлет и бутилка бордо.

Малкият Бижу също се занимаваше, но с друга работа. Той трябваше да запише това, което бе чул от Естерхази. Джуджето седна на една пейка в коридора на гарата и извади плочата си. То повтори двете думи: Брюксел, Андора — Андора — Брюксел. После написа на плочата си с доста хубав почерк следното: „Човекът с пелерината пътува за Брюксел. Той телеграфира за Андора.“

Като украси краищата на буквите, Бижу зави плочката си в шарената кърпа, тури я в пазвата си и тръгна гордо с ценния надпис като някой професор, който е успял да открие непознати йероглифи в гробницата на египетските фараони. Но бедният Бижу не отиде далеч със съкровището си. Джуджето тръгна весело, като си тананикаше. Бедното се радваше, че ще получи целувка и пет франка от Обезобразената. Стигна до светлата улица, но, уви, там му се случи нещо ужасно. Към него се приближиха двама мъже, които си говореха на висок глас. Бижу беше само на пет крачки от тях. Изведнъж единият се втурна към него. Той се нахвърли върху бедния Бижу, хвана го за яката и го вдигна нагоре. Джуджето увисна като риба на въдица.

— Хванах го, доктор Бургер — извика господинът високо. — Това е вестникарчето, което ми продаде фалшивия „Фигаро“, когато откраднаха Андре.

Неизказан страх обзе джуджето. Този страх събуди в него последна отчаяна мисъл за спасение. Бижу удари силно с крака гърдите на насилника си и той беше принуден да го пусне. Джуджето скочи бързо и хукна като невестулка в тъмнината. Господинът се втурна подир момчето, но напразно. То се изгуби между навалицата от коли и хора, които бързаха към гарата или се връщаха оттам. Бижу беше отървал кожата си, обаче не и ценното съкровище. Плочката беше паднала по време на боричкането с господина.

Нападателят на малкия Бижу беше Матийо Драйфус. Той придружаваше приятеля си доктор Бургер до Северната гара, където имаше работа.

— Защо не хванах малкия дявол по-здраво — изруга Матийо сърдито. — Случаят ми го докара в ръцете, а аз го изпуснах. Можех да науча от момчето кой го е накарал дами продаде фалшивия „Фигаро“. Това щеше да разкрие следите на изгубения Андре. Не можах да се възползвам от удобния момент!

Матийо беше ядосан заради проиграния шанс.

— Успокойте се, господин Драйфус — потупа доктор Бургер приятелски другаря си. — Това джудже е по-гъвкаво от змия. Значи, това беше вестникарчето, което ви продаде фалшивия „Фигаро“. Сега поне знаете как изглежда и при друг случай ще можете да го хванете. Я вижте, малкият дявол е изгубил нещо.

— Изгубил е кърпата, си — вгледа се Матийо с интерес.

— В нея има още нещо — разбра доктор Бургер и се наведе да вдигне предмета. — Плоча — извика той учуден и я показа на Драйфус. — На нея е написано нещо, прочетете го, не ви ли се вижда странно написаното?

Матийо гледаше смаян няколко минути плочата. Устните му мърдаха и той прочете следните думи: „Човекът с пелерината пътува за Брюксел. Той телеграфира за Андора.“

— За Андора ли? — запита доктор Бургер. — Къде се намира това място?

— В Пиренеите — отговори Матийо и добави. — Когато нещастният ми брат Алфред и аз бяхме още приятели с граф Естерхази, той често ни разправяше, че майка му живее в Андора! Знаете ли какво мисля за това?

— Не, приятелю!

— Човекът с пелерината, който пътува за Брюксел, не е никой друг освен Естерхази, който се е преоблякъл.

— Защо ли се е преоблякъл?

— И вие питате още! За да извърши някое ново престъпление. Може би иска да подпали някоя нова бомба и да хвърли щастието на Драйфусовия род във въздуха. Но този път не ще ми избяга?

— Смятате да го преследвате?

— Да, ще замина за Брюксел — отговори Матийо, — и то със същия влак, който тръгва след пет минути. Моля ви, господин докторе, съобщете на леля Ерика и на Жоржина, че бях принуден да отпътувам, но не им казвайте къде и с каква цел.

— Вие не сте готов, господин Матийо, за това пътуване. Трябва ви поне едно одеяло да си увиете краката.

— Нощите са топли, а до Брюксел са само шест часа път. Пари имам достатъчно, значи, нищо не ми пречи да замина.

Драйфус стисна сърдечно ръката на Бургер и замина. Влакът тръгна и граф Естерхази не предполагаше, че в същия вагон пътува и най-големият му неприятел. Той даже не помисляше за Матийо.

Черният майор често попипваше гърдите си, за да се увери, че ценните документи, които искаше да продаде в Брюксел, се намират в джоба на жакета му. Той не се интересуваше, че с продаването на тези тайни планове извършва най-мерзкото престъпление, което един офицер може да стори, най-подлото нещо, което можеше да извърши човек. Беше решил да продаде родината си за триста хиляди сребърника. А беше свободен, почитан и уважаван!

33.

„Бригита“ отплава. Тя пореше вълните със скоростта на делфин. Красивият параход се носеше към Френска Гвиана. Първата негова благородна задача беше решена.

На борда му се намираха спасените от остров Пърсифъл. Сега бързаше да разреши и втората си задача — да спаси нещастния капитан Драйфус от Дяволския остров.

— Намираме се на ширината на Каена — съобщи един ден капитан Клаус Грот на Алиса, Херманса и Емил, когато седяха с него на масата. — Делят ни петстотин мили от сушата и с разрешението на нашата комендантка (при тези думи той се поклони на Алиса.) ще гледаме да не се доближим много до крепостта Каена. Французите имат добри оръдия.

— Ние и не възнамеряваме да се приближим с парахода до крепостта — отговори усмихната Алиса. — „Бригита“ ще навлезе в устието на Амазонка. Оттам ще направим набег но суша до Каена. Само така бихме могли да стигнем до Дяволския остров и да избавим капитан Драйфус.

— Кои ще вземат участие в похода? — попита Пикардин.

— Само четирима: Херманса, вие, капитан Грот и аз. Параходът и матросите ще останат в устието на реката под командването на помощник-капитана и ще чакат докато се завърнем. Ако успеем да спасим капитан Драйфус, веднага ще отплаваме.

— Дано Всевишният помогне да успеем в нашето благородно дело — каза Херманса и отправи поглед към небето.

— Ще трябва да вземем един моряк за прислужник — добави Клаус Грот. — Не ще бъде лошо, ако взема трима от добрите моряци и им възложим да поддържат връзките между нас и парахода. Препоръчвам за прислужник стюарда Жак.

— Защо именно Жак? — запита бързо Херманса.

— Защо именно него? — заобяснява Клаус Грот. — Защото е умен младеж, на когото могат да се възложат всякакви работи. Той ми е много благодарен, задето спасих живота му и го взех на парахода.

— Съмнявам се в този човек — промълви неуверено Херманса.

Алиса, Пикардин и Клаус Грот я изгледаха учудени.

— Имам основание да се съмнявам в него — продължи съпругата на капитан Драйфус тихо. — Преди три дни имахме съвещание, отнасящо се до похода ни в Каена. Съвещанието ни не беше завършило, когато станах, за да взема забравената в каютата кърпа. Когато отворих вратата, видях Жак, че ни подслушва.

— Значи, той ни е послушвал — отрони Алиса замислено. — С това е показал неблагонадеждността си. Извинете, любезна Херманса, но той може да го е сторил от любопитство, без да е имал някакво лошо намерение. Да послушаме съвета на капитана и да вземем за прислужник Жак.

В същия миг Жак влезе в салона, сложи ликьор и цигари на масата и после се обърна, за да си отива. Но при вратата се спря:

— Извинете, господин капитан, желая да ви попитам нещо.

— Кажи! — рече Клаус Грот и запали цигара.

— Вярно ли е това, което моряците разказват за вампира?

— Какво са ти разправили за вампира?

Жак се огледа няколко пъти из салона и после продължи:

— Моряците разправят, че нощем на парахода идвал таласъм и предсказвал с тропот, че „Бригита“ ще потъне в морето.

Клаус Грот се разсмя така, че сълзи потекоха от очите му.

— Щом са ти го казали моряците, сигурно е истина — хълцаше той. — Ха-ха, Жак, не вярвах, че си толкова глупав.

— Господин капитан — каза Жак и изгледа плахо Алиса, — но аз го чух като тракаше тази нощ.

— Кой тракаше, вампирът ли?

— Да, господин капитан, вампирът. Към полунощ се прибрах в каютата си и легнах, ала не се минаха и десет минути и из парахода започна да се хлопа. Вие не чухте ли?

— Не съм чул нищо — отвърна Клаус Грот. — Може би дамите или господин баронът са чули?

Херманса и Пикардин се засмяха и казаха, че нищо не са чули. Само Алиса беше сериозна и внимателно наблюдаваше стюарда.

— Трябва да съм сънувал тогава — каза Жак откровено. — Извинете, господин капитан. Аз не се боя от вампира, но се страхувам да не се случи някаква злополука с хубавата „Бригита“ и да не по…

— Добре, Жак — прекъсна го Клаус Грот. — За такива неща не трябва да се мисли, а още по-малко да се говори. Що се отнася до нощното тракане на тъй наречения вампир — бъди спокоен. Тракането не е от вампира, а от моряците. Казвам ти веднъж завинаги, че не съществуват никакви таласъми и вампири. Това днес се знае от всяко дете и е срамота да се говорят такива глупости. Ти произхождаш от народ, който не вярва на такива суеверия и дивотии. Другарите ти те вземат за глупак и искат да те плашат с вампири и разни други глупости. Иди си и бъди по-умен.

Жак излезе от салона, а Клаус Грот засмяно се обърна към Херманса.

— Госпожа Драйфус, този ли смятате за злобен? Жак е най-невинното същество, което съм срещал на света.

— Господин капитан — започна неочаквано със строг тон Алиса, — трябва все пак да се пазим от този човек. В бъдеще не трябва да говорим нищо пред него за плановете ни относно освобождаването на капитан Драйфус.

— Защо?

— Той не е този, за който ни се представя? Алиса стана и напусна салона.

Херманса, Пикардин и Клаус Грот се спогледаха учудени. — Ако нашата комендантка говори така — промърмори Клаус Грот и се почеса зад ухото, — значи е така! Какво ли е открила у Жак, че го подозира?

— Нещо особено, добри ми Клаус Грот — тя разсъждава само заради една перука. А то не е малко за една американска детективка, която подозира един човек, който казваше, че е войник, а носеше руса перука.

Не трябва да се чудим, че американката направи едва днес това откритие. Досега тя не бе се вглеждала добре в стюарда. Казаното от Херманса я накара да разгледа този човек по-внимателно. И понеже у Алиса вече се бе зародило подозрение към Жак, тя следеше всяко негово движение. Но настъпи нощта и американката не успя да открие нещо повече освен това, че Жак носеше руса перука и че си даваше наивен вид, когато някой го наблюдаваше. Към полунощ Алиса се оттегли в каютата си и си легна. Ала откритието не я оставяше на мира и не й даваше да заспи. Тя изпадна в лошо настроение, обзеха я тъмни предчувствия. „Бригита“ цепеше вълните. Нощта бе приятна и ясна. Меката лунна светлина проникваше в каютата на младата американка и осветяваше някак тайнствено всички предмети. Мислите на Алиса летяха през морето, достигнаха до Париж и диреха онзи, който бе постоянно в душата й. Мислите й летяха към Матийо Драйфус.

— Ще го видя ли някога? — прошепна тя тихо. — И желая, и не желая това. Сърцето ми ме зове към него, душата ми го желае и любовта ми принадлежи само нему — изтръпвам при мисълта за срещата ни — тогава ще трябва да открия тайната на моя живот.

Студени тръпки побиха красивото й тяло, щом си помисли за тази среща. Хубавата американка се покри с лека завивка. Тя подпря с ръце главата си и се загледа в пространството.

— Ще ме обича ли, ако му открия всичко? Не искам нищо да крия. Матийо трябва да знае коя съм. Той трябва да знае, че съм…

Тя внезапно потрепера.

Очите й приеха обикновения си делови израз и тя се вдигна от леглото и се заслуша. Необикновен шум наруши нейните блянове. Нощната тишина й помагаше да чува и най-малкия шум на парахода. Стори й се, че някакъв грамаден плъх гризе нещо долу в парахода. Без да иска, тя си спомни за стюарда Жак и неговия вампир. Има ли вампири? Алиса беше практична натура. Сега искаше да узнае причината за този шум.

Американката стана от леглото, наметна нощната си роба и обу платнените си пантофи. Макар и да беше уверена, че не ще има нужда от пълния и револвер, тя го взе. Понеже знаеше всяко кътче на „Бригита“, не й бе трудно да се движи в тъмнината.

Особеният шум пак започна. Алиса се приближаваше към мястото, откъдето идваше шумът, но неочаквано спря. Американката стигна до вратата, която водеше към трюма на парахода. След малко се увери, че вратата е отворена. Стръмен трап водеше надолу.

Алиса бързо се спусна по стълбата.

Когато достигна до половината на трапа, тя се хвана с лявата си ръка за стъпалото и се наведе, така че можеше да вижда в помещението.

Тя съзря едно място, което досега не бе виждала. Това беше празно и пусто място в дъното на парахода. Тази дървена пещера бе твърде тясна, но беше дълга петнадесет стъпки. В дъното на помещението гореше свещ, при слабата светлина на която работеше обърнат гърбом към Алиса мъж. По тази причина помещението беше полутъмно, но все пак се виждаха огромните ребра на парахода и вътрешната му обвивка. Зад нея се чуваше шумът на вълните. Пустото помещение и тихият еднообразен ромон на морето извикаха у Алиса черни мисли.

— Между мене и смъртта — прошепна тя, — има само една крачка.

Всеки може да си представи, как подейства тази мисъл на Алиса, като видя какво върши човекът в помещението. Това бе морякът с перуката — стюардът Жак. Профилът му, обърнат към Алиса, беше осветен от свещта и приличаше на дух. С голям свредел Жак пробиваше дупка в обшивката на парахода. (Уважаемите читатели ще си спомнят, че разбойникът бе подкупен от граф Естерхази да потопи „Бригита“.) Алиса беше вцепенена от ужас и страх. Тя веднага прецени всички последствия от това коварно престъпление. Косите й настръхнаха, обхвана я такъв страх, че не можеше дума да продума, нито да помръдне тялото си.

В това време стюардът продължаваше спокойно работата си.

Свределът проби дъската. Жак, или по-точно Равелак, грабна с лявата си ръка един дървен чеп, извади свредела и запуши дупката. Колкото и бързо да я запуши, все пак струя вода нахлу в помещението. Равелак удари чепа с дървен чук няколко пъти. Глухо отекнаха ударите в празното пространство. Подлецът бе разказал измислицата за вампира, за да внуши, че моряците го плашат като тракат нощно време. По този подъл начин той бе успял да отклони вниманието на капитана от нощния шум и да го накара да мисли, че то е дело на моряците, които искат да се подиграват със стюарда.

Алиса се поокопити от смайването си. Но тя извърши най-голямата грешка, каквато можеше да стори в положението, в което се намираше. Най-умно беше да се върне по-скоро на палубата и да съобщи на капитана или на рулевия за престъпното дело на Жак. Но независимият характер на американката я хвърли в пропастта. Като разбра какво си е наумил Жак, кръвта й закипя, тя бе обладана от гняв. Алиса издаде глух вик и скочи в помещението.

— Подлец, искаш да потопиш парахода — извика тя със смразяващ глас. — Горе ръцете, иначе ще те пронижат куршумите на револвера ми.

Тя вдигна револвера и се прицели.

Като видя американката, Равелак се сепна. Той впери поглед в храбрата жена, после се хвърли назад и изгаси свещта. Непрогледен мрак изпълни помещението и гробна тишина настана в него. Чуваше се само шумът на вълните. Алиса разбра, че револверът няма да й помогне. Не можеше да се прицели в тъмнината.

Като угаси свещта, Равелак се просна на пода, със змийски движения стигна до Алиса, хвана краката й, дръпна ги и младата жена падна на пода. В този миг, изтърва револвера и той гръмна.

Престъпникът знаеше, че трябва най-напред да свърши с Алиса, а после да потопи парахода. Той върза ръцете и краката на нещастницата и запуши устата й с кърпа. Подлецът направи това толкова бързо, че Алиса не смогна дори да извика за помощ или да вдигне револвера, който беше близо до нея. Равелак хвана вързаната жена и я постави на сандъка, на който бяха чеповете, чукът и другите инструменти.

Алиса не загуби нито за миг присъствие на духа. Тя знаеше, че е изгубена и ще умре. Клетата и не мислеше дори, че е млада и че животът е хубав, тя не помисли дори за Матийо, нито за любовта си към него. Обхваната бе само от ужасната мисъл, че Херманса, Емил, капитан Клаус Грот, рулевият и моряците ще загинат, ако този демон успее да потопи „Бригита“.

Равелак се наведе над нея и тя видя животинския блясък в очите му. Смрадливият му дъх достигна до нея и ръцете му обхванаха красивото й тяло.

— Чувала ли си нещо за убиеца Равелак? — запита я този човешки изрод.

Дори и да искаше да отговори на въпроса, Алиса не би могла, понеже устата й беше запушена с кърпа. Клетницата обаче му отвърна с очи. Тя хвърли такъв презрителен поглед към него, че той разбра — тя го познава.

— Ха-ха-ха, виждам, че ти е познато това име! — изкиска се престъпникът. — Знай тогава, че си във властта на убиеца Равелак, който удушава жените с целувките си.

Животното се наведе още повече над жената, за да я целуне, устните му бяха подути като на сит пияница и искаха да се впият в устните на красивата американка, ала отгоре се чу силен шум. Равелак се уплаши и остави жертвата си.

— Време е вече, трябва да свърша с тебе, ще умреш, ала преди това искам да ти кажа няколко думи, за да знаеш, че аз измамих всички ви. Капитан Драйфус никога няма да бъде освободен от Дяволския остров. „Бригита“ никога няма да стигне до Френска Гвиана, а ще се намери на дъното на океана. Семейство Драйфус има големи неприятели и аз съм техен помагач.

Изродът се изкикоти, обърна се и взе чука.

— Ще ти счупя главата — каза той и го вдигна над клетницата.

Алиса затвори очи. Тя очакваше смъртоносния удар, но убиецът се изсмя и хвърли настрана чука.

— Няма да умреш тъй леко — скръцна със зъби той, — трябва да се измъчваш и да умреш бавно. Виждам, че не се страхуваш от смъртта, но аз ще ти покажа как се умира.

Злодеят започна да вади чеповете от трите дупки, които беше пробил в обшивката на парахода. Алиса гледаше с ужас злокобното дело на убиеца. Нещастницата се опита да махне кърпата от устата си, ала не успя.

Водата нахлу с шум в помещението. Злодеят се затича към трапа, ала неочаквано се спря пред жертвата си. Той видя, че от единия пръст на клетницата се появяват огнени лъчи. Това бе диамантеният пръстен, който Матийо Драйфус бе дал на любимата си при раздяла.

— Ха — ухили се Равелак, — виждам скъпоценен диамант. Ще взема пръстена за спомен. И без това ти ще се удавиш. Ха-ха-ха, аз ще съм единственият, който ще напусне „Бригита“ жив. Лодката ми вече е готова и е снабдена с всичко нужно, а другите…

Алиса не можа да чуе другите думи. Равелак бързо се изкачи по стълбата и изчезна. Люкът над нея се затвори. Тя остана сама в ужасната бездна, осъдена на ужасна, мъчителна смърт. Водата непрестанно нахлуваше и все повече и повече пълнеше помещението. След няколко минути нивото й щеше да стигне до сандъка, на който беше Алиса.

— Моите приятели спят — прошепна американката. — Те не предчувстват страшната опасност. Като се събудят, ще бъде късно.

Неочаквано Алиса почувства, че сандъкът се повдига. Той започна да плава във водата. Покачващото се ниво повдигаше Алиса все по-високо и по-високо. Клетата предвиждаше ужасния си край. Тя знаеше, че ще бъде смазана, когато водата притисне сандъка до тавана на помещението. Ужасно отчаяние обхвана младата жена. Тя още веднъж се опита да махне въжетата от ръцете и краката си и почувства, че възелът се развързва. Явно бе, че самият Равелак го бе донякъде отвързал, когато вадеше пръстена от ръката й.

След минута въжетата паднаха от ръцете й. Тя веднага извади кърпата от устата си, повдигна се и развърза и краката си. Алиса скочи от сандъка във водата, която стигаше до раменете й. Тя се молеше да стигне до трапа. Искаше да предупреди другарите си и да спаси парахода от потъване. Успя да дойде до стъпалата и се покачи по стълбите. Главата й се удари в люка.

— Боже — извика Алиса с треперещ глас, — ние всички ще загинем, вратата е заключена и ако не чуят виковете ми, нека Бог се смили над нас.

Американката викаше колкото можеше и се мъчеше да разбие люка, но напразно.

— Събудете се, събудете се — викаше тя, — параходът е в опасност, той ще потъне. Помощ, помощ!

Никой не чуваше, никой не се обади. Минаваше минута след минута. Под нея кипеше освободената стихия. Нахлуващата вода все повече изпълваше малкото пространство. Гласът на Алиса отслабваше и силите я напускаха. Изведнъж се чуха мъжки стъпки. Сърцето на клетницата почти замря. Помощ ли идваше?

Тя събра всичките си сили и започна да удря с двете си ръце по обкованата с желязо врата, после извика със силен глас.

— Корабът е пробит отвътре, ще се удавим.

— По дяволите, не е ли това таласъм? Какво значи този шум и това тропане долу в парахода?

Беше гласът на Клаус Грот. Изглежда, че капитанът беше излязъл от каютата си да огледа парахода.

— За Бога, капитане, отворете вратата, параходът е пълен с вода. „Бригита“ е загубена.

В следния миг вратата се отвори. Клаус Грот се наведе над вратата и освети пространството с фенер. Морякът пребледня при гледката — Алиса с разрошена коса и мокри дрехи, а по-долу — злобно кипящата вода. Но се опомни веднага. Той хвана Алиса около кръста и я издърпа. Младата американка беше толкова изтощена, че едва се държеше на краката си.

— Вие ли сте, госпожице Тери. За Бога, какво има, как сте попаднала тук!

— Не ме питайте — отвърна Алиса задавено. — Корабът е пробит. Трюмът е почти пълен с вода. Заповядайте на моряците да дойдат при помпата. Бързо, бързо, капитане, „Бригита“ е пробита.

Капитанът не изслуша всичко. На минутата даде сигнал за тревога.

След пет минути всички помпи работеха. Капитанът мислеше, че помпите ще могат да изхвърлят водата от трюма, обаче се излъга. Заедно с механика отиде да види къде е пробит корабът. И тримата търсеха, но след пет минути се върнаха натъжени и съобщиха на Алиса, че не са могли да намерят дупките.

Водата беше почти запълнила трюмното пространство на „Бригита“. Моряците непрестанно помпеха вода, а Алиса, Клаус Грот, Херманса и Пикардин се оттеглиха в салона да се съветват. Алиса разказа накъсо какво се бе случило и заповяда да търсят престъпника Равелак, но той беше избягал. Подлият злодей беше взел една от лодките и бе изчезнал с нея.

— Какво да правим, господин капитан? — запита Алиса тревожно.

— Какво да правим — повтори Клаус Грот натъжен. — Страхувам се, че красивата ми „Бригита“ ще пропадне, обаче вярвам, че ще можем да се спасим.

— Да спуснем ли лодките? — скочи Емил фон Пикардин.

— Има още време за това — отговори капитанът. — „Бригита“ не ще потъне скоро. Моряците работят с помпите и изхвърлят водата, но това не може да продължава дълго. Хората ще се уморят и тогава ще настъпи трагичният миг. Надявам се на Бога, че утре при изгрев ще видим суша.

— Суша — извикаха Алиса, Херманса и Емил. — Суша ли?

— Да, ще видим източния бряг на Бразилия — потвърди капитанът. — Ще видим брега, но той ще бъде отдалечен още доста от нас.

— Как ще изминем това разстояние с нашия параход, почти пълен с вода? — изгледа го с надежда Алиса.

— Това е въпросът. За да го разреша, ще заповядам на огнярите да засилят огъня. О, моя бедна „Бригита“…

Едри сълзи бликнаха от очите на русия моряк. Капитанът излезе от салона. Емил фон Пикардин го последва. Момчетата работеха отчаяно и проклинаха Равелак. Ако всички клетви се сбъднеха, престъпникът никога нямаше да стигне брега, а отдавна щеше да е на дъното на морето или в стомаха на някоя акула.

Клаус Грот и Пикардин също се заловиха за работа та. Те помпеха водата, докато силите им се изтощиха. При цялата самоотверженост на екипажа, водата не можеше да се изхвърли. Тя нахлуваше непрестанно и нивото й все повече се повдигаше. „Бригита“ едва се движеше, потънала почти до палубата.

Най-после се развидели. Алиса, Херманса, Емил и Клаус Грот се намираха на командния мостик и гледаха загрижени с далекогледите си на запад. В далечината се забелязваше тъмна ивица, която се издигаше като мъгла от морета.

— Това е Бразилия — съобщи Клаус Грот. — Разстоянието между сушата и нас не е много голямо и ако усилим огъня в машината, след девет часа ще стигнем брега.

През следните шест часа на „Бригита“ се водеше отчаяна борба между човешката сила, енергията и природните стихии. С нечувана храброст моряците и капитанът се бореха срещу страшния неприятел, който искаше да нахлуе в крепостта им и да ги погуби.

При помпите хората вършеха чудеса. Щом някой от тях паднеше изнемощял, друг заемаше място му и работата продължаваше. Не се щадеше ни ром, ни коняк.

Огнярите хвърляха цели купища въглища в гърлото на пещта и поддържаха скоростта на парахода.

От време на време Клаус Грот идваше при машините и наблюдаваше манометъра, уредът, който показваше дали котелът не е застрашен от експлозия.

Към обяд „Бригита“ се намираше на около десет мили от бразилския бряг.

Капитанът, Емил, Алиса и Херманса непрестанно наблюдаваха морската повърхност, като се надяваха да видят някой параход, който да ги избави. Но напразно, никъде не се виждаше никакъв параход. Изглежда, че тази част на бразилския бряг не беше населена, тъй като не се виждаше дори рибарска лодка.

В един часа след обяд настъпи критичният момент за „Бригита“. Кърмата й потъна толкова, че вълните достигнаха палубата, а бордовете се издигаха само няколко стъпки над водата.

Клаус Грот дръпна Алиса настрана.

— Вие сте жена — каза той тъжно, — но в гърдите ви тупти храбро сърце. Ще ви кажа истината. След два десет-тридесет минути „Бригита“ ще потъне.

— Да се спасяваме тогава в лодките — не се смути американката. — Сушата е пред нас, а в лодките има всичко, което ни е необходимо. Ще стигнем благополучно до брега.

— До този миг се надявах, че ще мога да спася клетата си „Бригита“ — промълви германският капитан, — но сега виждам, че е загубена. Да отиваме в спасителните лодки.

Той извика няколко моряци и им заповяда да приготвят лодките. Бяха останали пет, защото шестата беше отвлякъл Равелак.

Екипажът се залови за работа. Неочаквано се чуха отчаяни викове:

— Спасителните лодки са пробити. Коварният Равелак е пробил по десет, дванадесет дупки на всяка и те ще потънат веднага, щом ги пуснем във водата.

Клаус Грот остана като вцепенен. Херманса, плачейки, прегърна Алиса. Баронът също пребледня. Единствено американката запази непоклатимото си спокойствие.

— Къде е механикът?

Моряците веднага го доведоха. Попитаха го за колко време ще може да закърпи дупките.

— Ако го направя бързо, за всяка лодка ще са нужни петнадесет минути.

— Ние можем да се съберем в три лодки — огледа мъжете Алиса. — За четиридесет и пет минути ще ги приготвите ли?

— Но „Бригита“ не ще съществува вече след половин час — намеси се Клаус Грот с глух глас.

Механикът се залови за работа. Първата беше готова след десет минути.

— Госпожи, тази лодка е за вас и за барона — нареди твърдо капитанът. — Ще изпратя помощника си с вас и нека Бог ви закриля.

Алиса не искаше да седне в първата лодка, но понеже Херманса не желаеше пък да влезе без нея и тъй като тя се грижеше преди всичко за спасението на приятелката си, беше принудена да се съгласи.

Раздялата с Клаус Грот беше кратка, но трогателна.

— Ако е рекъл Бог, пак ще се видим — каза русият едър мъж и стисна ръцете на приятелите си.

Първи скочиха помощник-капитанът и баронът и помогнаха на дамите да слязат.

Морето беше спокойно и отдалечаването от „Бригита“ не беше опасно. Лодката плаваше леко по синята повърхност на океана. Пасажерите й гледаха непрестанно към парахода. Клаус Грот стоеше неподвижен на капитанския мостик и ги следваше с поглед.

„Бригита“ бе вече на половин миля от тях. Алиса управляваше лодката, а баронът и морякът гребяха.

Херманса наблюдаваше с далекогледа палубата на парахода, който бяха напуснали.

— Те пускат друга лодка — извика тя радостно. — Няколко моряци скочиха в нея.

— Дали Клаус Грот е между тях? — погледна я Емил фон Пикардин.

— Не вярвам — отговори помощник-капитанът, — никой капитан не напуска потъващия си кораб, докато всички не се спасят.

В същата минута седящите в лодката чуха глух тътен. Погледнаха към „Бригита“, но тя вече не се виждаше. Морската повърхност беше покрита с греди, сандъци, дъски.

Четиримата извикаха от ужас.

— Котелът е експлодирал — разбра Алиса, — и е разрушил „Бригита“.

Помощник-капитанът поклати печално глава в знак на съгласие.

— Назад! Да се опитаме да спасим каквото можем. Заповедта на американката беше изпълнена на минутата.

Морякът и баронът, двамата гребци, напрегнаха всички сили. Херманса също грабна две гребла. Алиса се огледа наоколо. Насреща им плаваше обърната лодка. Навярно беше тази, която бяха спуснали малко преди катастрофата и в която се беше настанил една част от екипажа. Тези нещастници бяха хвърлени във въздуха от силната експлозия и бяха потънали. Никъде не се виждаше жив човек. Изглежда, че смъртта беше покосила всичко за миг, но се дочу слаб глас. На сто крачки от лодката стърчеше част от командния мостик. За него се беше хванал мъж. Половината от тялото му беше във водата. Само главата и гърдите му се намираха над нея.

— Клаус Грот — извика Херманса. — Спасете капитана.

Алиса вече беше обърнала кормилото. Лодката се доближи до дървената част, която бавно потъваше.

— Дръжте се здраво, Клаус Грот! — извика Емил и стана, за да хване давещия се и да го изтегли в лодката.

Двамата мъже хванаха германеца за ръцете, лодката се наведе силно настрана и без малко щеше да се обърне, но успяха да го снасят.

Клаус Грот лежеше изтощен, в безсъзнание. Беше окървавен, но като го прегледаха набързо, видяха, че не е опасно ранен. Наляха му няколко капки ром в устата и той дойде на себе си. Изправи се с мъка — баронът и помощникът му помогнаха. Капитанът погледна тъжно морската повърхност. После поклати глава. Сълзи бликнаха от очите му.

— „Бригита“ не съществува вече — проплака той. — Сбогом любими мой…

Останалите мълчаха.

34.

През октомври 1896 година група цигани пътуваха през горите на Унгария. Те имаха три покрити пътнически коли, в които бяха впрегнати силни коне. Главатарят на циганите яздеше красив кон. Той беше почернял от слънцето, но въпреки това имаше интелигентен вид. Дрехите, в които беше облечен, и късо подстриганата черна брада го правеха да изглежда добре.

Този циганин беше познат в цяла Чехия и Унгария. Наричаха го Аладар Форкаш. Едни прославяха енергията и смелостта му, други разказваха чудеса за свиренето му на цигулка, с която завладявал сърцата на много красавици по света.

Аладар приближаваше от време на време една от колите и говореше с някого. Подаваше се главата на красива циганка, която спокойно поглеждаше главатаря и отговаряше на въпросите му гордо и кратко.

Мръкна се и скоро тъмнината забули цялата местност. Циганите бяха стигнали до една рътлина. Тук реката пролетно време залива цялата местност, но сега беше съвсем сухо и растеше буйна трева.

Аладар свирна със сребърната си свирка и даде знак за спиране. Каруците спряха. След няколко минути рътлината се оживи от чудновати фигури. Пуснаха конете да пасат, приближиха каруците една до друга и построиха палатките в лагер, в който щеше да нощува целият катун.

Запалиха огън и скоро една стара, грозна циганка готвеше вечеря за всички. Около огъня се грееха две жени. Едната от тях беше Мелиора, красивата, прелестна циганка, която малко преди това говореше с Аладар. Седящата до Мелиора беше не по малко хубава, но по лицето й се четяха минали страдания и имаше печален вид. Нейното лице се оживяваше само когато погледнеше момченцето, което играеше пред нея. Облеклото им беше както на останалите цигани, но все пак личеше, че те не са отдавна между тях. Тези две същества, които говореха помежду си на френски, бяха любовницата на Драйфус — Клаудина, и детето му Андре.

Нещастната Клаудина, след като спаси детето от пъкления план на Помпадура и черния майор, дълго време бяга с него, докато стигна до огъня на циганския лагер. От Франция Аладар начело на катуна отпътува за Германия, откъдето полицията скоро го прогони и след като мина през Бавария, Моравия и Чехия, беше вече край бреговете на река Дунав, като мислеше да навлезе навътре в Унгария.

Те взеха Клаудина със себе си заради детето, което всички обичаха и гледаха. Особено бе луда по него красивата Мелиора. Може би то й напомняше за собственото й дете, което беше родила преди пет години, когато циганите отседнаха за една година в Унгария. Тогава тя преживя романа си на млада и красива циганка. За любовта на Мелиора знаеха всички, но никога не й напомняха за това. Знаеха и кой беше баща му, но не споменаваха името му. Аладар Форкаш беше забранил на всички да оскърбяват Мелиора с този спомен, а белокосата, дяволита жена, Мелиорината баба, бе казала, че ще прободе гърдите на този, който се осмели да изговори това име.

Циганите знаеха какво значи думата на старата Муша, затова се пазеха да не пристъпят заповедта й. Никой не говореше за детето, което преди пет години Мелиора беше родила. То беше умряло и костите му гниеха в Русия, където го бяха погребали по цигански обичай. Затова и Мелиора обичаше малкия Андре. Затова пък Клаудина мразеше красивата циганка. Бившата любовница на капитан Драйфус пазеше сина си с грижовността на майка. Тя смяташе детето за своя собственост и много се ядосваше, когато някой го милваше.

И защото Мелиора настояваше детето да я нарича мамо, и защото едва беше го научила малко на цигански език, затова Клаудина я смяташе за своя съперница. Разбира се, тя не можеше да й направи нищо, тъй като Мелиора беше нещо като кралица на циганите, пред която отстъпваше даже самият Аладар. Той, когото никой не можеше да укроти, от гнева на когото всички цигани се страхуваха, се смиряваше само от един поглед на Мелиора.

Аладар Форкаш пренебрегна имоти, къща и ниви, отказа да стане ханджия или стражар, остави всичко, само и само да бъде при нея. Той свиреше заради нея на цигулка, продаваше коне, помади и други вещи. Преди няколко години щеше да извърши убийство. По заповед на един влиятелен мъж бяха прогонили Мелиора и детето й през унгарската граница. Тогава го моли на колене да пощади оногова, който я направи нещастна, и той я послуша.

Аладар я обичаше още от времето, когато беше малко момиче. Той тъгуваше за нея, когато я бяха измамили. Сега я обичаше още по-силно, отколкото по-рано. Въпреки това циганите никога не бяха видели Мелиора да му позволи да я целуне. Тя много рядко му се усмихваше или му казваше по някоя приятелска дума.

След като се нахраниха, циганите се оттеглиха в палатките и си легнаха.

Пред огъня седяха старата, Мелиора, Клаудина и детето, а по-настрана — Аладар Форкаш. Той беше взел цигулката си и от нея излизаха нежни, мечтателни звуци.

Уморен, малкият Андре легна в полата на Клаудина.

Тихите вълни на реката шумоляха, сякаш пееха песента, която Аладар свиреше. Старата Муша се взираше в горящия огън, като че искаше да прочете тайна в искрите, а очите й понякога светваха и усмивка заиграваше по увяхналите й устни. Мелиора също беше навела глава.

От време на време тя поглеждаше към Аладар, но това не бяха любовни погледи, а просто искаше да го накара да спре да свири.

Всеки друг би се трогнал от красивите звуци на цигулката. Като че цял живот се разкриваше в тях, един живот, пълен с болка и тъга, малко радост и щастие, което се отдалечава.

Цигуларят като че усети желанието на Мелиора и спря да свири с един фалшив акорд в завършек. Старата и Мелиора се спогледаха. Клаудина стана и притискайки момченцето до гърдите си, каза на циганите:

— Имам да ви съобщя нещо. Вие се грижихте за мене и моето дете, вие ме гледахте, когато бях болна и скитах с вас от едно място на друго. За всичко това съм длъжна да ви благодаря. Ала утре, щом слънцето изгрее, ние с детето ще ви оставим.

Мелиора се огледа учудено, но старата циганка й даде знак с очи да бъде спокойна.

— Чувствам се вече здрава — продължи Клаудина, — аз бях душевноболна и макар булото на разкаянието за непоправимото зло, което сторих, да забулва съвестта ми, аз пак мога да мисля и не се боя, че призракът на лудостта ще ме споходи.

— Защо искаш да ни напуснеш, Клаудина? — запита Аладар Форкаш, виждайки, че Мелиора е тъй учудена. — Не сме ли те смятали за сестра, не деляхме ли честно всичко, което имахме с тебе и не знаеш ли колко обичаме детето? — То е фарът по нашите тъмни пътища. Защо искаш да ни лишиш от този фар?

— Защото трябва да го сторя, Аладар. Това е дете на почтени родители, а сега искате да стане циганин. Ако истински го обичате, не трябва да искате това.

— Тя е права — каза старата Муша и изчисти лулата си. — Не трябва да задържаме момченцето, защото не сме от циганите, които крадат деца. Ние го взехме с нас, защото видяхме, че е бездомно, но понеже сега вече знаем, че има родители, трябва да отиде при тях.

Мелиора поклати одобрително глава.

— Добре — съгласи се циганският главатар, — щом умната Муша и хубавата Мелиора са на това мнение — аз няма да им противореча. Утре сам ще те съпроводя до Комарно и оттам — с влака до Париж. Ще ви дам пари за билет. Искам да си спомняш за мен с благодарност.

— Така ще бъде — кимна Клаудина,— — и ще науча и детето да се моли на Бога за тебе. Лека нощ.

Тя взе момченцето и отиде в шатрата, в която спеше с Мелиора и старата.

— Ще ти дам от това питие, което винаги ти е помагало — подвикна старата зад Клаудина.

После стана, извади от пазвата си едно шишенце и отиде в шатрата. Аладар и Мелиора останаха сами. Циганският водач отиде при обичаната от него жена и се хвърли в краката й.

— Мелиора — каза й той печално, — минаха пет години от тогава, когато през една нощ, на това същото място, стоях пред тебе. Ти бе нещастна тъй като този, когото обичаше, те беше изоставил. Въпреки това аз те молех да ми станеш жена. Ти тогава ми каза, че след пет години на същото място и на същия ден ще ми отговориш на въпроса. Времето измина и ние сме на същото място. Ей там, зад планината, се намира замъкът Красногорка. Този човек, който тогава те направи нещастна, е господар на този замък. Напразно си чакала пет години похитителят, бащата на детето ти да поправи злото, което е сторил. Той ти се беше заклел, че ще му станеш жена — княгиня Дубиска. Искаш ли да чуеш как е удържал думата си? Мелиора трепна.

— Чуваш ли гласа на флейтите, плача на цигулките и зова на тръбите? — продължи Аладар развълнуван. — Ако се вслушаш, ще чуеш виковете на гостите и дрънкането на чашите, вятърът донася дотук глъчката на веселието. Твоят любовник празнува свободата си. Старият княз, неговият баща е умрял и нищо не му пречи да те вземе за жена. Обаче той предпочете да вземе друга, по-богата и по-почтена — младата графиня Най-хоф стана негова съпруга.

Циганката извика и сложи ръце на гърдите си.

Аладар Форкаш, който не беше споменал нищо за живота й през тези пет години, днес безжалостно забиваше ножа в раната.

— Моите шпиони ми казаха всичко — продължи той, — знам, че графиня Найхоф или, както се казва от няколко часа, княгиня Дубиска е млада, красива, невинна и въпреки че е сираче, е собственица на седем чифлика, за които се говори, че са най-доходните в цяла Унгария. Какво е циганката Мелиора в сравнение с нея? Ти си била само играчка на този почтен господин, на която той се е радвал и после е захвърлил, без да иска да знае дали при падането си не ще се счупи… За мене ти, Мелиора, си всичко. С такава искреност те обичам, която може да съществува само в душата на един циганин, и с такъв плам, който може да направи един човек много щастлив или пък да го погуби. Бъди моя звезда, Мелиора, душа на моята душа!

Циганинът започна да целува краката на хубавата циганка, после притисна лицето си в полата й.

— Отговори ми, любима моя — стенеше той. — Отговори на въпроса ми, който цели пет години притискаше гърдите ми.

— Ще ти отговоря — каза тихо циганката. — Кълна ти се, че щом изгрее слънцето, ще знаеш на какво може да се надяваш. Нека тази нощ бъде моя, не желая през тези часове да бъда обвързана с някакво обещание. Не напразно съм те молила да ме доведеш на това място, искам да се възползвам от тази нощ, разбираш ли ме, Аладар, имам да разчистя една стара сметка.

— Да, разбирам, ти искаш да си отмъстиш?

— Може би — отрони Мелиора тихо и очите й светнаха.

— Ще почакам тогава. Донеси ми нещо да пия и ще те оставя сама.

Мелиора отиде в палатката и се върна със сребърна чаша.

— За любов или за отмъщение да пия? — запита циганският главатар, като допря чашата до устните си.

— Пий за двете — отвърна Мелиора. — Много често любовта и отмъщението биват под един покрив.

Аладар изпразни чашата.

— Днес виното ми изглежда горчиво — каза той, — навярно съм пил за отмъщение.

После се наведе и целуна края на Мелиорината дреха.

Циганинът едва стигна до леглото си. Изведнъж се почувства много уморен. Заспа бързо, защото Мелиора беше сложила във виното му приспивателно. Той току-що се бе отдалечил и старата подаде главата си пред завесата на шатрата.

— Отиде ли си? — пошепна тя.

— Няма вече от какво да се боим до утре — отвърна Мелиора.

— А Клаудина?

— Погрижих се за нея. Тя спи толкова дълбоко, че никой не може да я събуди.

Циганката се вмъкна в шатрата. Малка лампа осветяваше вътрешността. Клаудина лежеше на вълнено одеяло със затворени очи и дишаше равномерно. Тя държеше в ръцете си малкия Андре. Неговата глава беше опряна на гърдите й, а дългите му руси къдри висяха над рамото й.

Мелиора се наведе тихо и вдигна заспалото дете. Клаудина изохка, сякаш някакъв лош сън я измъчваше. Може би тя усещаше, че й вземат детето, но не можеше да се събуди.

Мелиора уви момченцето в топла завивка и излезе от шатрата. Старата тръгна след нея.

— Всичко е вече готово — прошепна тя на Мелиора, — затова не губи време. Знаеш брода на реката, а познаваш и пътя за замъка Красногорка. Колко пъти си го изминавала, откакто проклетото сладко чувство изпълни гърдите ти. Върви още един път по него, сега аз те изпращам. Бори се за своето право — имаш у себе си най-силното оръжие — детето му. Ха-ха, неговото дете! Той не знае, че отдавна го погребахме в Русия.

— Добре, бабо — прошепна Мелиора нетърпеливо, — зная какво трябва да върша. Тази нощ ще се реши, ще стане ли княгиня Дубиска владетелка на замъка Красногорка или ще бъде враг на този род. Сбогом, тази нощ ще се реши моята съдба.

Тя притисна детето до гърдите си и пое към реката. Старата циганка гледаше в огъня. Черни облаци дим се вдигнаха около него.

— Искрите светят — избъбра старата като безумна, — седем искри, седем зъбеца на княжеската корона — тя ще успее. Дявол те взел, гръм да те удари.

Всичките искри неочаквано изгаснаха.

— Ха-ха-ха, циганска любов, ти приличаш на този огън. Пламваш буйно и после изгасваш, за да настане мрак в душата.

С краката си тя размести тлеещите дървета, а смехът й продължаваше да звучи злокобно в тихата нощ.

35.

Красивата Мелиора вървеше бързо. Луната осветяваше самотния път по брега на реката. В случай че не е придошла, което се случва често пролетно време, когато снегът се топи, тогава има много места засипани с пясък, откъдето може без никаква опасност да се премине. Мелиора познаваше един такъв брод и лесно го намери. Като държеше детето в ръце, тя стъпваше по камъните и стигна бързо на срещуположния бряг. Като сърна се изкачи по височините, обрасли с върби. След това стигна и до гората на Красногорка. Там познаваше почти всяко дърво. Колко пъти през горещите летни нощи се е разхождала под ръка с любимия си из тъмните гъсталаци. Всеки храст й говореше, а всяко дърво й напяваше любовна песен. Всичко това бе обрасло с красива зеленина, а сега е есен и природата угасваше. Под краката й милиони пожълтели листа образуваха килими, по които тя стъпваше. Пред нея прелитаха изплашени нощни птици, чуваше се и далечен вой на вълк. Мелиора не се страхуваше. Тя знаеше, че тия животни са опасни само зимно време, когато не могат да намерят храна през големите снегове. Освен това знаеше, че вълците и циганите са добри приятели…

Циганката броди около час из гъсталаците. Най-сетне между дърветата се видя светлина и скоро излезе на скалиста равнина, на която се издигаше замъкът Красногорка, стар и с дълга история. По време на въстанията на маджарите за независимостта им, Красногорка е играл важна роля. Там, в големите прекрасни салони на двореца, са ставали съзаклятия и от дебелите стени на кулите маджарите са нанасяли не едно и две поражения на императорската армия.

Днес прозорците бяха осветени и както беше казал Аладар Форкаш — чуваха се музиката и виковете на Сватбари. Мелиора стисна устни, а ръцете й се разтрепераха. Той наистина беше се оженил.

Княз Стефан Дубиски, който беше й се клел, че никога не ще я остави, днес беше с друга жена.

Дали Мелиора не идваше късно? Тя не знаеше дали свещеникът ги е благословил, дали е съединил младата двойка пред бога и хората. Какво значи свещеникът пред любовта? — мислеше си тя. Един любовен дъх може да разруши връзката, която свещеникът е благословил.

Мелиора се вмъкна в замъка с твърдото решение да отнеме любовника си от законната му съпруга. Тя не мислеше, че с това ще разруши щастието на съперницата си, идваше да изпълни замисленото. Знаеше добре пътя и внимаваше само да не я види някой.

Мелиора обиколи кулата и отиде до канарите. Намери гъсталаците и влезе сред тях. Оттам започваше каменен канал, доста широк и висок, по който можеше лесно да се върви. Този канал минаваше под целия замък, служил някога по време на обсади за водопровод.

Като стигна до края му, тя отвори една желязна врата и се изкачи по стълба, която водеше в самостоятелна стая. Това беше спалнята на княз Стефан, от чиито осем прозореца се откриваше прекрасна гледка към околностите на Комарно.

Мелиора знаеше, че Стефан предпочита тази стая пред другите и че той все пак, след като гостите се разотидат, ще доведе тук младата си красива съпруга. У нея беше ключът от вратата: Мелиора го извади от пазвата си и го пъхна в ключалката. Тя се страхуваше да не са сменили бравата с нова, но страхът й се разсея, когато отключи. Погледна предпазливо към стълбата, за да види дали някой слуга не е наблизо.

Всичко наоколо бе спокойно. Тя се усмихна иронично, отвори вратата и влезе в брачната стая на младоженците.

В това време младоженците, заобиколени от гости, седяха на великолепно украсена трапеза. Младата княгиня Дубиска блестеше със своята красота и младост. Прелестта, чистосърдечието, което се четеше по лицето на това мило създание, бяха неописуеми. Тя с неизказана любов гледаше младия си съпруг. А княз Стефан Дубиски беше красив, елегантен мъж. Маджарски аристократ, който се различаваше от роднините си по златистожълтия цвят на косите. Той също гледаше влюбено младата си съпруга, но от време на време челото му се намръщваше.

— Драги ми Стефане, какво ти е? — прошепна младата жена. — Да не би да си болен или пък скръб да притиска сърцето ти? Или може би се разкайваш, че си ми подарил свободата си?

— Драга ми Юлиана — й отговори той нежно, — благословен е денят, в който мога да ти подаря името и златната си свобода. Обичам те и зная, че ще бъда щастлив с тебе. Но тъкмо днес…

Той замълча и мрачно обърна поглед към чашата си.

— Стефане, ти криеш някаква тайна — погледна го младата жена загрижено. — Открий ми всичко, аз съм твоя съпруга и трябва да споделям не само радостите ти…

— О, ангел мой, ще ти разправя всичко искрено и зная, че ще ми простиш…

— Доверието, с което ти ще се отнесеш към мене, още повече ще ме привърже и ние ще бъдем като истински съпрузи — едно тяло и една душа!

— Да избягаме от гостите, да отидем в стаята си, драга моя Юлиана.

— Да отидем — отвърна тя свенливо.

Гостите пиеха за здравето на младата двойка. Слугите поднасяха закуски, плодове, торти, сладкиши.

Но докато другите пируваха, младоженците изчезнаха. Стефан развеждаше младата си съпруга по стаите, докато стигнаха до една желязна врата. Той я отвори и двамата тръгнаха по тесен железен мост, водещ към кулата. Князът хвана младата си съпруга през кръста, защото тя се разтрепера, като погледна в страшната бездна.

— Мила, знам, че свят ти се завива, като погледнеш в тази пропаст — каза Стефан. — Оттук са били хвърляни преди няколко века много пленници, но благодарение богу, тези варварства принадлежат вече на миналото.

— Защо ме доведе в такава отдалечена стая, Стефане? — попита Юлиана.

— У нас има стар обичай, според който всеки владетел на замъка трябва да прекара в тази стая брачната си нощ. Не мога да наруша този обичай.

Разговаряйки, те стигнаха до кулата и спряха пред вратата на осмоъгълната стая.

— Тази врата има два ключа — единият е у мене, а другият…

— А другият? — попита Юлиана, като забеляза, че съпругът й млъкна и се изчерви.

— Другия ключ — каза князът — трябваше да предам на тебе, както е старият обичай, ала той е изгубен. Да влезем.

Той отвори вратата.

Изведнъж Юлиана спря като вкаменена на прага. Стефан я хвана през кръста и я заведе в стаята. Вратата се затвори зад тях. Те бяха вече в храма на своята любов. Дебели завеси покриваха всички прозорци, а стаята бе осветена от три светилника, прикрепени на стените. Приглушена червена светлина изпълваше стаята, която имаше осем прозореца, отдалечени на еднакво разстояние, а между всеки от тях висеше портрет в златна рамка. Това бяха портрети на красиви жени, ала по дрехите им се виждаше, че не са живели по едно и също време.

— Виждаш тук портретите на седем красиви жени. Това са последните княгини Дубиски, които са прекарали брачната си нощ в тази стая, а картината отдясно изобразява Венера — богинята на красотата. В нова рамка някога ще стои твоят портрет.

Юлиана не отвърна нищо, а само стисна сърдечно ръката на Стефан.

В стаята, постлана със скъпи източни килими, имаше малко мебели. Най-много място заемаше широко легло от розово дърво, над което се намираше гербът на княз Дубиски и балдахинът на графовете Найхоф. Цялото легло и златните подложки, на които бе поставен балдахинът, бяха украсени с рози и митри, а от двете му страни бяха постлани бели мечи кожи. Възглавниците бяха покрити с червени обвивки от коприна и злато.

Стефан прегърна младата си съпруга, целуна я и смъкна венеца и булото от главата й. Меката й копринена коса се разстла по красивата й снага.

— Днес трябва да бъда и камериерка — каза засмяно князът, — и ти ще ме извиниш, че съм малко несръчен. Ръцете ми треперят, когато се докосна до тебе.

Младата съпруга се изчерви и притвори очи. Стефан вдигна любимата си и я отнесе на канапето, намиращо се до леглото. Той коленичи до нея. Развърза връзките на обувките й, събу копринените й чорапи — като целуваше всеки пръст на краката й.

— Стига, Стефане, не, не — молеше младата невяста, — не така.

— Да, ти си права — каза русият мъж и наведе глава. — Устни до устни, гърди до гърди, така ще почиваме. Аз ще ти кажа на ухо моята изповед, която и в този свят час ме преследва като призрак.

— Нашата любов, Стефане, ще прогони призрака. Юлиана прегърна обичния си мъж.

— Слушай, моя мила Юлиана, едва сега узнах, какво е истинска любов. Сега, когато съм с тебе. Любовта е пратеник на Бога, тя слиза, за да направи хората подобри и по-благородни. Аз не знаех това допреди няколко години. Тогава любовта за мене беше само наслада от страстта, на която се отдавах. Аз обичах, трябва да кажа тази свята дума, една циганка.

Юлиана се сепна, ала в следния миг притисна още по-силно Стефан до гърдите си.

— Циганката Мелиора беше много красива — продължи Стефан — и тя употребяваше всички средства, с които си служат момичетата от нейния род, за да оплетат в мрежата си мъжа и да го докарат до лудост. Обичаше ли ме искрено, от сърце, не зная, ала тя ми дари всичко онова, което жена може да даде на мъж, и което кара всеки да поеме тежки задължения, дори и към една циганка. Един ден тя ми каза, че ще става майка и поиска да й се закълна, че ще призная детето, което ще се роди, и ще му позволя да носи гордото име на князете Дубиски. Тази клетва, Юлиана, аз не удържах!

Младият княз се изчерви и облегна глава върху гърдите на любимата си.

Зад портрета на Венера се чу слабо проплакване. Котка ли беше се промъкнала.

— По-нататък — прошепна тя, — какво се случи с нещастната и с детето?

— Мелиора роди момченце. В деня, когато тя идеше през гората, за да ми донесе детето и да реши неговото бъдеще, попаднала в ръцете на баща ми и неговите хора. Навярно някой му е казал за Мелиора и той без да ме предизвести, всеки ден я следял с хората си. В този ден я били с камшици, докато скъсали корсета и дрехите й. Ала Мелиора, това ми разказа един очевидец, не издала вик, а само притискала до гърдите си новороденото, като го пазела с тялото си. Тя стояла до стръмния бряг на реката. Отзад били слугите на баща ми, готови да я убият с камшиците си, а пред нея — бързо-течащата, смъртоносна вода. Обърнала се към баща ми с проклятие, което изрекла на цигански език и после се хвърлила с детето във вълните.

— Ужас! — извика Юлиана. — О, варварство човешко, докъде стигаш ти!

— Мелиора не загина — продължи князът, — тя знаеше да плува и всички се учудили, като я видели на другия бряг. Разправяха, че тя така е пазила детето, че то даже не се е намокрило. Изсмяла се демонски, тръгнала по брега и се върнала в лагера на циганите. Там я чакала полицията, която баща ми беше повикал и целият цигански лагер беше пропъден зад граница. Оттогава нищо не съм чувал за нея, вече пет години. Тя изчезна заедно с детето ми. Баща ми се разболя. Суеверните разправяха, че това е от проклятието на циганите. Той страдаше от сърце и лекарите го посъветваха да иде на бани в Тренчик, където те срещнах, драга ми Юлиано! Дотогава не бях обичал истински.

— Стефане, заклеваш ли се, че не си обичал циганката така горещо, както обичаш мене?

— Заклевам ти се — промълви княз Дубиски тържествено. — Желаех я, но не я обичах.

Юлиана прегърна радостно съпруга си.

— Ще ти простя всичко — отрони тя, — а ти забрави тия спомени, забрави ги щом си близо до моето сърце.

Горещи, искрени целувки съединиха за няколко минути влюбените.

Стефан скочи, очите му блестяха, лицето му гореше. Той изгаси всички лампи и вдигна копринените завеси на прозорците. Сребристата светлина на луната освети сватбената стая.

— Юлиано — прошепна той, — ти знаеш обичая на маджарите. През първата нощ невестата трябва да застеле леглото.

Юлиана, почервеняла от срам, стана и колебаейки се, се отправи към леглото.

— Обичам те — продума тя. — Обичам те неизказано много.

Тя хвана покривката и в стаята се разнесе силен вик. Бледа като стена, тя се олюля, а князът едва успя да я задържи.

— Какво ти е, драга ми Юлиано?

— Виж там — продума жената и посочи към леглото.

Младият княз видя вцепенен, осветено от бледите лъчи на луната, спящо малко дете — циганче.

36.

Най-напред дойде на себе си Юлиана.

— Погледни детето — рече тя, — то е твое, твоят син.

— Възможно ли е това — извика той, — как е стигнало тук? Дали Мелиора не е наоколо?

Той погледна плахо към портрета, на Венера. Страшна мисъл се появи в главата му, мисъл, която го накара да пребледнее като мъртвец.

Той хвана Юлиана, сякаш се страхуваше, че любимата му жена се намира в опасност и я отдръпна от портрета на Венера.

Юлиана се освободи бавно от прегръдките му.

— От какво се страхуваш? — запита тя. — Да не е от това дете? Гледай какъв ангел ни изпрати бог тази нощ.

Като че небето отговори: Стефане, всичко ще ти бъде простено, ако бъдеш добър баща на това дете и не го криеш от света, а с гордост му дадеш твоето име и титла, които се полагат на твоя син.

Княз Дубиски беше толкова развълнуван, че не можеше да проговори. Младата му жена го хвана за ръка и го дръпна към леглото.

— Колко е хубаво това дете — каза тя. — Как сладко спи! То прилича на теб, Стефане. Никаква следа няма от онзи скитнически род, това са твоите руси къдри, твоето бяло чело и твоите червени устни. Ангелът божи не може да бъде по-красив.

Хубавата невеста се наведе и целуна детето.

И мъжът почувства обич в сърцето си. Всичко бе забравено, страшните спомени, предчувствието за близката опасност, всичко се изпари пред бащинската любов. Той се спусна към леглото.

— Дете мое — проговори той, — дете мое, мое бедно любимо дете!

— Нашето дете — се чу нежен глас до него. Князът почувства ръката на Юлиана на главата си.

Той прегърна коленете на жена си и извика:

— Юлиана, мила Юлиана, разбрах те. Ти желаеш да станеш майка на моя син, на това намерено дете. Ти искаш да увенчаеш любовта ни и да прегърнеш този мой син, който ми е родила друга жена. Казват, че бог давал на някои ангели човешки образ и ги пращал между хората, за да ги направят по-щастливи и да ги поправят. Ти, моя мила, си такъв ангел, изпратен от небето.

Юлиана вдигна нежно детето.

— Не, мили Стефане, аз съм слабо човешко същество и имам чувствително сърце. Как мога да не бъда трогната от това дете, как да не се вълнувам от щастието, че твоят син ще бъде около мен? Да, кълна се в щастието, което бог ни дарява, че от този час нататък — гласът й звучеше тържествено — ще стана майка на това дете и ако бог благослови и мене с деца, те ще бъдат негови братя и сестри. Ще пазя този първи потомък на рода Дубиски. Нека това дете ни свърже завинаги, до смъртта.

— Хубава Юлиана, ти няма да изпълниш вричането си — проеча силен глас в стаята.

Младата стопанка се вледени от ужас, хвърли се в обятията на мъжа си, като го избута към средата на стаята.

Портретът на Венера бе изчезнал. В широката златна рамка стоеше неподвижно циганката, сякаш беше нарисувана. Луната осветяваше бледото й лице — изглеждаше като мъртва. Ала двете й светещи очи показваха, че хубавата жена е жива и в жилите й тече гореща кръв.

— Мелиора!

Не можеше да се опише ужасът, страхът и голямото вълнение, които бушуваха в тази единствена дума, изтръгнала се от устата на младия княз.

Още един път в стаята се чу:

— Мелиора!

— Да, Мелиора, циганката, която твоят баща би и позорно изгони зад граница, но която пак е твоя съпруга и майка на твоето дете.

Циганката излезе иззад рамката. Тя се приближи до княза и до разтрепераната му съпруга. Но Юлиана се вълнуваше не заради себе си, а за своя обичан съпруг.

— Назад! — извика князът. — Ти се промъкваш като враг, влязъл тайно в, моя замък. Заповядвам ти да стоиш далече от тази жена и да не я докосваш.

Циганката се изсмя подигравателно.

— Боиш се да не я омагьосам, а? — запита тя сериозно. — Или мислиш, че тази неопетнена жена ще се опетни, ако я докосна? Ако се е бояла от това, нека не стои тъй доверчиво в прегръдките ти. Моята чест пострада точно от това.

— Мелиора, напразно се мъчиш да ядосаш жена ми. Юлиана вече знае всичко — аз й признах онова, което съм имал с теб.

— Чух твоите признания, ала се уверих, че ти никога не си ме обичал и само слепотата на страстта те е хвърлила в моите прегръдки. Но не съм дошла да слушам от тебе всевъзможни любовни клетви, които никога не ще удържиш — вече не се нуждая от тях. Дойдох да търся своето право. Правото, което принадлежи на мен, а не на тази.

— Но за какво право говориш?

— За правото си да бъда твоя жена — извика циганката със светнал поглед. — Княжеската корона на Дубиски трябва да краси моята глава. Не онази там трябва да бъде в обятията ти, а аз — циганката Мелиора, защото съм майка на твоя син. Аз съм господарка на Красногорка.

Демонската жена стоеше гордо в стаята, сякаш наистина княжеската корона краси главата й и сякаш е дошла тук да й се поклонят, а не като жена, вмъкнала се крадешком през тайни входове.

— Мелиора — намеси се Юлиана, — ако не мислиш за друго, поне не разрушавай щастието на детето ти.

— На моето дете! — каза циганката строго. — Ха-ха, моето дете, моето дете!

Този смях толкова изплаши Стефан, че той отиде до леглото и простря ръцете си над детето, като че искаше да го защити от майка му.

Мелиора забеляза смущението му.

— Ако ти ме изпъдиш от дома си — каза тя, — поне ще ми позволиш да взема сина си.

— Не, не, той ще остане тук — извика Юлиана.

— Аз пет години съм се грижила за него — каза Мелиора строго. — Цели пет години съм се грижила за него и баща му нямаше да знае, ако бях умряла някъде в Русия. Възпитах Андре не като циганин, а като благородник.

— Мелиора — каза княз Стефан Дубиски тихо, — ти сама не вярваш в това, което каза сега. В обятията си държа моята жена, с която съм венчан пред Бога и пред хората. Аз я обичам и ще я обичам до смъртта си. А тебе, нещастна циганко, ще осигуря и обезщетя за всичко, което си претърпяла. Ще ти дам годишна заплата и ти ще живееш като графиня. Ще осиновя нашето дете и то ще стане пред целия свят княз Дубиски. Чула си всичко и знаеш, че моята благородна жена ще го гледа като свое.

— Значи — прекъсна го грубо Мелиора, — ти желаеш да ме заровиш жива под банкнотите си, да ме обсипеш със злато, за да не се покажа вече никога и да не те безпокоя. Аз нямам нужда, княз Стефан Дубиски, от твоите пари, а само от твоето име и моята чест, която ти ми отне. И циганката има чест. И аз съм от княжески род като тебе. Моят дядо беше избран за княз на всички цигани по света и ти си целувал малката синя звезда на гърдите ми, с която са белязани само потомците на циганския крал. Изгони тази, защото аз съм твоята жена!

— Ти си луда! Искаш ли да повикам слугите си, за да те изхвърлят.

Циганката се изсмя.

— Княз Дубиски, ти се показваш такъв, какъвто си. Достоен син на баща си. Повикай слугите си, нека още веднъж бият майката на твоя син. Заради него престоях дълго време във Франция и той говори по-добре френски, отколкото цигански. Запитайте го как се казва и той ще ви каже Андре Драйфус, защото така се казваше старият пенсионер-капитан, на когото бях дала детето да го възпитава за две години срещу добро възнаграждение, тъй като исках да бъде достоен за баща си, княз Дубиски, когато се върне при него.

— Добре си сторила, Мелиора — изрече с благодарност князът, — постъпила си благородно, като не си го оставила да израсне между дивите цигани. Бог ми е свидетел, че искам да ти се отплатя царски, но ти отблъскваш моята помощ.

Циганката размишляваше с наведена глава. Дали беше я трогнала ангелската добрина на Юлиана или благодарността на Стефан?

— Ще ти кажа последното си решение. Ако не се съгласиш, няма да чакам, докато дойдат слугите, а ще си отида и ние пак ще се видим, княз Дубиски.

— Кажи, какво желаеш?

— Тази — циганката посочи към Юлиана, — е твоята законна жена, знам, че не искаш да се разделиш с нея. Обаче аз съм майка на твоето дете и искам да ми дадеш същите права, които има тя. Аз желая да живея в Красногорка като нея. Нека десет стаи ни разделят, за да не се виждаме и срещаме. Искам както и тя, да имам файтон и когато отивам на разходка да бъде впрегнат в шест коня. Да имам слуги, да се храня от златни и сребърни съдове, както и тя, а в определени дни да се срещам и да говоря с тебе.

— Това е невъзможно — извика отчаяно Стефан. — Това ще отрови живота на всички ни и хората ще ме сочат с пръст: този е мъжът с двете жени.

— Ти мислиш какво ще кажат хората — изсмя се Мелиора. — А помисли ли за това, Стефан Дубиски, когато отне моята чест? Добре, ти отблъсна и тази ми молба, аз исках само това, което е мое право. Не пожелавам никакво нещастие да ви сполети, но то ще стане без да го искам. Бракът, който започва с такава брачна нощ, бива проклет и свършва зле.

— Боже, света Богородице, закриляй ни! — изплака Юлиана побледняла.

Циганката оправи косата си и се запъти към вратата.

— Отвори — нареди тя на Стефан Дубиски, на когото поолекна. — Дойдох през тайния вход, но поне ще ми позволиш да си отида през главния. Не се страхувай, ако ме видят слугите ти.

Циганката, без да погледне похитителя си, излезе. Като стигна до моста, който съединяваше замъка с кулата, неочаквано се облегна на желязната ограда и закри лицето си с ръце.

— Моето дете — хълцаше тя, — оставете ме да го целуна още веднъж!

Юлиана чу тези тъжни думи. Тя съжаляваше нещастната майка. Младата невеста отиде бързо до леглото, взе детето и го занесе на циганката.

— Ето — каза тя, — целунете го и го благословете!

Мелиора взе с разтреперани ръце детето. Тя го притисна до гърдите си. В същата минута тази сатанинска жена изтича в средата на моста. Изсмя се адски и вдигна детето над ужасната пропаст. Държеше го за ръцете, а тялото му висеше над бездната.

— Не се опипвай да ме бутнеш! — извика тя на княза. — Щом твоята ръка се допре до мен, ще хвърля син ти в пропастта.

Юлиана извика от ужас. Тя се държеше с две ръце за Стефан.

— Сега решавай — извика циганката, — ще изпълниш ли желанието ми? Ако кажеш не, ще хвърля твоето дете.

Стефан трепереше с цялото си тяло. Гняв и страх задушиха гласа му.

— Обещай, закълни се, позволи й всичко — молеше го Юлиана.

Но и тя нямаше сили да повлияе на Стефан. Той скърцаше със зъби и мълчеше.

В това време Андре се беше събудил. Детето видя, че се намира над страшна пропаст. Както изглежда, то мислеше, че сънува лош сън и разплакано извика:

— Татко, татко, помогни на сина си!

— Дете мое, дете мое — стресна се Стефан. — Дайте ми детето. На всичко съм съгласен.

— Това не е достатъчно, закълни се!

— Заклевам се!

— Закълни се в живота на твоята Юлиана, в щастието ви, във вашата чест и в спомена за покойния ти баща!

— Заклевам се!

— Тогава вземи детето си!

В следната минута момченцето лежеше в прегръдките на Юлиана, която го взе и го занесе в стаята. Стефан изгледа презрително Мелиора.

— Ти го постигна — изрече глухо той. — Ти разруши нашето щастие. Аз ще удържа клетвата си и ти ще бъдеш доволна. Ще живееш като княгиня в разкош и блясък. Обаче едно не си поискала и за него не съм ти се заклел. Никога вече не ще те обичам, ще те презирам, ще те ненавиждам.

Мелиора не отговори. Тя се облегна на оградата и втренчи очите си в пропастта, докато стопанинът на замъка позвъни. Не след дълго на моста се озова управителят на двореца. Той трепна, като видя циганката, после я запита грубо какво търси тук.

Тя го погледна презрително и процеди:

— Попитай господаря си!

Тъмно предчувствие обзе управителя и той влезе бързо в стаята.

Князът го посрещна на прага.

— Видя ли циганката на моста?

— Да, ваша светлост, видях я.

— Дай й на разположение източната част на кулата. Най-малко десет стаи, и от каквото има нужда, утре да се поръча в Комарно.

Управителят изгледа учуден господаря си.

— Нека бъдат на разположението й слуги, една камериерка, файтон и кон. Трябва да я слушате както самата княгиня. Разбра ли ме?

— Да, ваша светлост, разбрах.

— Иди сега и я заведи в определените стаи. Управителят излезе, приближи се чинно до циганката и каза:

— Госпожо, имайте добрината да ме следвате. Веднага ще изпълня всички разпореждания и се надявам, че ще бъдете доволна от покорния ви слуга.

Иронична усмивка заигра край устните на Мелиора. После тя погледна презрително към вратата, зад която се намираше княжеската двойка, и последва слугата. Стефан Дубиски и Юлиана се бяха прегърнали и седяха до леглото, на което отново спеше Андре, синът на капитан Драйфус.

— В нашата къща се намира демонът — стенеше Стефан. — Нека Бог се смили над нас, за да не разруши щастието ни, както градушката опустошава пшеницата и студът убива първите цветове през нощта.

Юлиана целуна мъжа си и промълви:

— Любими мой Стефан, има средство, с което можем да попречим на демона, то е искрената любов.

— Да, мила моя, имаш право. На омразата ще противопоставим любовта, на лукавството — истината.

После всичко утихна, сякаш около устните на Венера, която беше пак на мястото си, се появи нежна усмивка.

На следната утрин в циганския лагер се разнесе вестта, че Мелиора и детето са изчезнали.

Тази вест се оказа лоша за няколко души.

Клаудина Лорет толкова се изплаши, че припадна. Тя остана още няколко часа в циганския лагер, като постоянно викаше, плачеше и се молеше, а после изчезна.

Аладар Форкаш не продума нито дума. От устата му не се изтръгна никакво оплакване. Той взе цигулката, преброди Вага и се упъти към Красногорка. Чака там, докато мръкна. Когато се появи луната, циганинът обиколи замъка като гледаше към осветените прозорци. През тях той видя една позната жена.

Аладар седна срещу този прозорец на една канара и започна да свири. Цигулката звучеше жаловито, молещо и тъжно през тихата нощ. Сякаш струните изразяваха и постоянно повтаряха вика на една измъчена душа: О, върни се, върни се!

Ала прозорецът остана затворен и скоро светлината изгасна. Аладар Форкаш продължаваше да свири. Цигулката вече звучеше ядно и застрашително — като някаква клетва за отмъщение, изразена с тонове. Струна след струна се късаха. Той свири, докато се скъса и последната.

Вече започна да се зазорява и циганинът се върна в лагера, възседна коня и се упъти за Комарно. Той спря пред градоначалството, завърза коня за стълба на един фенер и влезе в помещението. Излизайки, беше вече облечен в стражарски дрехи и градоначалникът много се зарадва, защото никой не познаваше тъй добре околността и не можеше да се справи с циганите, които се бяха заселили там, както Аладар Форкаш. Той беше отличен служещ, каквито са всички цигани, когато получат чин и достойнство.

В гората до замъка Красногорка имаше една колиба на въглищар. От дълги години тя беше необитаема и дъждът и ветровете я бяха силно повредили. Сега в нея живееше една бабичка. Това беше старата Муша; Тя събираше билки, правеше лекарства за хората и добитъка, гледаше на карти и правеше тъй, че жени, които нямат деца, даряваха съпруга си с рожба.

Суеверните селяни от околността й даваха по някоя и друга пара, масло и яйца, не за да опитат знанието й, а от страх да не би старата врачка да докара някое нещастие върху тях или добитъка им. В околността на Вага никой не се съмняваше, че Муша може да омагьосва. Всички мислеха, че благодарение на дяволското й изкуство княз Стефан Дубиски се опълчи срещу божиите заповеди и човешките закони и имаше в стария си замък две жени — едната руса, другата черноока, ала и двете големи хубавици, с които той разделяше честта и богатството си, а може би и сърцето си.

Княз Стефан Дубиски бе наречен „мъжът с двете жени“.

37.

Ние оставихме капитан Драйфус и неговите другари в такова положение, в което можеше да им се случи най-лошото. Най-лошото за бегълците беше да бъдат открити и върнати на острова. Тази опасност именно ги застрашаваше сега.

Казахме, че когато салът преминаваше протока, неочаквано бе осветен от силна светлина. Тя идеше от прожектора, който се намираше на крепостта и с който всяка нощ осветяваха по няколко пъти околността, за да могат стражите да наблюдават морето.

Когато лъчът ги докосна, по заповед на капитана всички налягаха по сала. Нещастниците не смееха да мръднат. Салът плаваше сред червената светлина и вълните си играеха с него.

Най-после светлината угасна, стражата не забеляза бегълците. Драйфус даде заповед да се вдигне мачтата и да се опънат ветрилата. Салът тихо заплава по вълните с благоприятен вятър. Все повече се отдалечаваха от брега, протокът се разширяваше и по големите вълни мореплавателите разбраха, че са вече в океана. Всички искаха нощта да мине колкото може по-скоро, защото през деня не ги грозеше опасността да загубят посоката. Одета не получи записката на Ервин и не донесе компаса, който им беше толкова необходим.

Зората се пукваше. Слънцето бавно се издигаше зад вълните, борейки се с утринната мъгла.

Най-после небето се изясни. Те благодариха на Бога за това. Никой не спа през нощта и Драйфус настояваше част от другарите му да си легнат, за да възстановят силите си. Теглиха жребий, за да се види кой ще почива и кой ще остане на вахта.

Одета, която молеше да не се прави изключение за нея, изтегли правото да почива. Същият жребий изтеглиха Драйфус и недъгавият Мирович. Ервин, Антонио и Легуве трябваше да работят три часа.

Прокаженият се беше сгушил на мястото си зад каютата. Бегълците закусиха, като дадоха и нему храна, която той лакомо изяде. Много пъти нещастникът беше гладувал, благодарение на коварството на Мурильо.

Ервин управляваше сала, а Антонио и Легуве гребяха и управляваха ветрилата. Бегълците пътуваха в източно направление, към устието на Амазонка, като се пазеха да не бъдат забелязани.

Ервин гледаше непрекъснато с бинокъла си на север, откъдето ги грозеше опасност от преследване. На Дяволския остров навярно отдавна бяха забелязали бягството им и вероятността да ги преследват с парахода на губернатора Грефин съществуваше, но на хоризонта още не се забелязваше нищо.

След като Драйфус още веднъж се увери, че няма опасност, се оттегли в каютата, където Одета и Мирович почиваха. Младата красива годеница на Ервин спеше и по устните й играеше блажена усмивка. Мирович също се беше свил в един ъгъл със затворени очи.

Драйфус легна. Чувстваше се уморен от многото работа в последните дни и му се щеше да заспи, но не можа. Хиляди неща вълнуваха този измъчен мъж. Дали тази първа крачка към свободата ще бъде успешна? Ще може ли да прегърне още веднъж детето и съпругата си? Сега се чувстваше като възкръснал от гроба и искаше да живее. Но дали Херманса ще го познае? „Трябва много да съм се променил.“ С тия мисли той най-после заспа.

Скоро Ервин дойде и го събуди.

— Какво има — запита Драйфус, — правителствения параход ли забелязахте?

— Още не — отговори младият германец, — но нещо друго ме безпокои.

Драйфус излезе бързо от каютата. Последваха го Одета и куцият. Ервин им посочи с ръка на северозапад.

— Какво може да бъде това? — извика Драйфус. — Във всеки случай не е облак.

След дълги предположения и съвещания какво може да бъде, те бяха изненадани от звуци, които изплашиха всички. Обърнаха се и видяха прокажения, който викаше със страшния си глас.

— Опасност, ние сме загубени.

— Този болен знае повече от нас — каза капитан Драйфус и въпреки ужаса на околните се приближи на пет крачки и го запита:

— Приятелю, какво имаш да ни кажеш? Нещастникът повдигна ръка, посочи към облака и извика с глас, наподобяващ животински крясък.

— Урибуси, урибуси, стотици хиляди, те ще изядат месото от костите ви.

Драйфус пребледня при мисълта за грозящата ги опасност и отиде при другите да им съобщи за тия лакоми хищни птици.

— Боже мой — извика Одета, — трябва да се въоръжим, за да се борим с тях. Ще бъде борба на живот и смърт…

— Антонио — нареди Драйфус, — дай револверите и ножовете.

Той знаеше, че урибусите са вид ястреби, дълги около метър, метър и половина и се хранят с леш.

Испанецът изпълни заповедта на капитан Драйфус. Само запита кратко как са се сьбрали толкова много тия птици. Одета му отговори, че те са много хитри животни. Щом разберат, че поединично не могат да сторят нищо, тогава се събират на групи.

Антонио донесе оръжията и ножовете. Ервин и Легуве, най-добрите стрелци, получиха пушки, Одета и Антонио револвери, а Драйфус хвърли на болния дълъг нож, като взе за себе си друг.

Драйфус и Ервин бяха на мнение, че е по-разумно да се оттеглят в каютата и оттам да се защитават, но Одета им каза, че това не е умно, защото птиците щели да обкръжат каютата и да ги чакат, докато се задушат или умрат от глад вътре. Всички се съгласиха с Одета и решиха да не допуснат птиците да кацнат на сала. Изпратиха Мирович, въпреки протестите му, в каютата, понеже той не беше в състояние да се бори с нападателите. В този момент, като че ли слънцето угасна и настъпи нощ. Вдигна се страшен шум. Грабливите птици се спуснаха от всички страни. Обаче четири гърмежа повалиха няколко от тях и вълните ги отнесоха.

Една от птиците кацна на рамото на Драйфус и се опита да пробие черепа му, но капитанът заби ножа до дръжката в гърдите й и тя се строполи мъртва в краката му.

Първото нападение беше отблъснато. Хищниците се оттеглиха за няколко минути, но останаха над сала и следяха всяко негово движение.

Лицето на Легуве беше разкървавено. Една от птиците му беше разкъсала бузата, но нямаше време да превързва раната си. Още три урибуса паднаха във водата. Гърмежите от пушките на Ервин и Легуве, а също и от револвера на Одета улучваха птиците и ястреб след ястреб падаха във водата и ставаха храна на акулите, които следваха сала. Но урибусите продължаваха нападението си.

Те измъчиха и омаломощиха бегълците. Антонио беше паднал. На гърдите му беше кацнал голям урибус и се мъчеше да кълве очите му. За щастие, Одета беше забелязала навреме опасността и с един куршум отстрани страшния враг. Драйфус се бореше с три едновременно. Макар че кръвта обагряше сивите им пера от забиването на ножа, те все пак не се отказваха от нападението. Една от птиците го удари силно с клюна си по ръката и той изпусна ножа. Но капитанът като бесен се спусна, хвана я за шията, удуши я и я хвърли в морето. В същата минута друга го удари с крилата си силно по главата и той падна по очи. Ервин скочи към него, вдигна го и му подаде ножа.

В това време Одета радостно извика и всички видяха, че ястребите се отдалечават от сала и се спускат към тъмен предмет, който се носеше над вълните недалеко от сала.

— Спасени сме — извика Одета. — Погледнете откъде ни идва помощ.

Предметът, който отвлече вниманието на птиците, беше една мъртва акула. Птиците кацнаха по тялото й и започнаха да късат с човките си месото на мъртвата риба.

— Сега сме спасени — рече момичето. — Те няма да оставят плячката си, докато не я унищожат, а в това време ще се отдалечим и те ще загубят следите ни.

Предсказанието на Одета се сбъдна. Страшните хищници оставиха обитателите на сала и лакомо поглъщаха месото на акулата. Бегълците вече не можеха и да наблюдават грозната сцена — вятърът ги беше отнесъл доста далеч. Първата работа на Драйфус и приятелите му беше да изхвърлят убитите птици от сала и да измият кръвта — работа, която свърши Мирович. След това превързаха раните, които бяха получили по време на сражението. Одета за щастие се беше погрижила за превръзки.

Едва сега бегълците си спомниха за болния от проказа. Какво ли е станало с него?

Той, отделен от другите, трябваше да се бори сам.

Драйфус огледа мястото, което беше определено за нещастния болен. Остана много учуден, като видя, че е невредим. И по ножа му нямаше никаква следа от кръв, което показваше, че не го е употребил.

— Приятелю, как прогони бесните птици от себе си? — попита капитанът.

Болният започна да вика с ужасен глас, после хрипливо се изсмя. Драйфус разбра. Ужасните звуци, които излизаха от гърлото на нещастника, подплашваха хищните птици и те не смееха да го доближат.

38.

Едва сега бегълците можаха да си починат няколко часа.

Младият Антонио изпя няколко песни на майчиния си език и гласът му, както и говорът му, плени всички.

След като свърши, всички му подадоха ръце в знак на благодарност, а Одета каза:

— Наистина, Антонио, ако не знаех, че сте юноша и, както днес се уверих, сте много храбър младеж, и ако ви слушах със затворени очи, щях да бъда готова да се закълна, че чувам песента на девойка. Антонио не отговори — нежна руменина обагри лицето му. Обиди ли се, задето Одета намираше в него някаква момичешка нежност?

— Е, Антонио — намеси се Ервин и сложи ръка на рамото му, — ако желаете, можете да започнете историята на живота си. Знаете, че дадохме обещание да си разкажем всичко.

— Ако искате, ще изпълня обещанието си — отговори Антонио. Понеже беше вече хладно, той седна пред мачтата, другите се наредиха покрай него и след като погледа няколко мига в синьото море, започна:

— Сега не искам да говоря за себе си, а ще ви разкажа една история. При това, обаче, трябва да си представя, че не я разказвам, а я чета от вестник. Желая да получите представа за чутото, без да обръщате внимание на моята личност… В Рим живееше известен благородник, който беше наследил голям имот от своите родители. Но разкошният живот, виното, картите и другите страсти разпиляха богатството му — остана само с едно имение, разположено край живописния бряг на Тибър, близо до столицата.

Благородникът се казваше Луиджи Бертучио и имаше една дъщеря на име Антонина. Антонина бе петнадесетгодишна и бе най-хубавото момиче в Рим. В южните страни плодовете узряват много по-рано, отколкото в северните. Същото е и с жените. Женската красота и любов се развиват на юг много по-рано, отколкото на север. Мнозина благородници, даже и князе поглеждаха красивата Антонина Бертучио с желание да целунат хубавите й розови страни. Но тя беше от онези момичета, които дават целувки само на този, който сложи венчалния пръстен на ръката й. Това обаче не беше добро както за благородниците, така и за самата Антонина, и за нейния баща.

Луиджи Бертучио не можеше да даде нищо на бъдещия си зет, освен куп неплатени сметки, протестирани полици и безценния си княжески герб.

Красивата Антонина не скърбеше много от това. Тя живееше с баща си в малко имение, мечтаеше под дърветата, играеше с пъстрите козички, които пасяха из градината, и наблюдаваше весело техните смешни и буйни игри. Момичето ядеше с апетит макарони, пиеше студена вода и се радваше на красивия божи свят. Трябваше сама да готви, понеже майка й бе починала отдавна, а старата слугиня вършеше по-тежката работа. Луиджи Бертучио обикновено оставаше два дни в седмицата у дома. Останалото време прекарваше в Рим, посещаваше клубовете и игралните заведения, опитваше щастието си на зелените маси. Неговото благородство беше известно във всички игрални заведения, тъй че не му позволяваха да играе, докато не внесе най-напред залога за играта.

Повечето време Антонина беше сама. През свободните си часове тя се занимаваше с философски въпроси: кое е истинското щастие на света.

Един ден, когато девойката беше в гората и размишляваше върху това, до нея се приближи истинското щастие и я поздрави учтиво.

Известно ни е, че щастието се явява на всекиго различно. Щастието на Антонина се яви във вид на пътуващ художник. Най-важното беше, че то й се беше явило като млад хубав младеж с прекрасно лице, обкръжено от руси къдри, наметнал къса пелерина и с тояга в ръка. Младежът седна до момичето на тревата, като взе предварително разрешение от нея за това, разказа й, че бил талантлив, но беден скулптор и се казвал Емилио Цезаре. Отивал в Рим, за да предаде на министъра на обществените сгради чертежите на чешма, която щяла да бъде украсена с голям каменен образ на Виктор Емануил и за чиято напрада град Рим е определил твърде голяма награда. Ваятелят Емилио Цезаре разправил на хубавата Антонина и много други неща.

Тази вечер момичето, като легнало в скромното си легло, вече не мислело какво е истинското щастие — то вече го познавало.

Емилио й казал, че след четири седмици ще се знае дали ще получи наградата от двадесет хиляди, и в случай, че това стане, ще се върне, ще я вземе за жена и винаги ще се обичат сърдечно, макар да доживеят и до деветдесет години.

Чудно ли беше, че момичето сънуваше тази нощ такива красиви неща?

Четири седмици! Двадесет хиляди, вярна любов до деветдесет години! Наистина, чудни неща! Но това не бе всичко. Антонина сънува, че младият скулптор стои до нейното легло, навежда се над нея и я целува. Първо я целува четири пъти, после двадесет и най-сетне деветдесет пъти.

Числата четири, двадесет и деветдесет играеха тази нощ в нейния сън особена роля.

Антонина беше наивна девойка и на следното утро разправи на старата си слугиня всички тайни на сърцето си и чудните сънища.

— О, сладко и мило мое дете, това е божие знамение. Иди веднага в Рим, в лотарийната агенция „Фортуна“, купи си билет първи клас, но недей забравя — само първи клас и с номерата четири, двадесет и деветдесет, и ще видиш, че ще спечелиш. Златно мое дете, послушай вярната си приятелка и тръгни възможно най-скоро.

Точно двадесет дни преди това Антонина беше получила от баща си двадесет лири за издръжка на къщата, но благородникът й бе казал, че с тия пари трябва да поддържа къщата четири седмици.

Антонина беше добра домакиня и умееше да води домакинството пестеливо, а при това беше скромна и се задоволяваше с малко. И понеже знаеше, че десет лири ще бъдат достатъчни за разноските вкъщи, реши да опита щастието си в лотарията. Облече най-хубавата си рокля и тръгна за Рим. Тя купи един билет за десет лири с номера четири, двадесет и деветдесет.

Тегленето на лотарията беше същия ден, в четири часа следобед. Антонина реши да присъства лично на тегленето. През това време посети някои музеи, изпи една чаша лимонада, изяде няколко сладки и се запъти към салона, където щеше да стане тегленето на лотарията. Имаше много хора, които с нетърпение очакваха събитието.

Тегленето започна. Колелото на щастието или поточно на нещастието, се завъртя и от кутията излязоха поред числата четири, двадесет и деветдесет. Билетът на Антонина спечели най-голямата сума. Момичето нададе радостен вик и спомена името на Емилио.

Неочаквано една ръка легна на рамото й. Тя се вгледа и съзря баща си. Антонина го прегърна със своите нежни ръце и каза:

— Тате, обични ми тате, сега не сме вече бедни, спечелих най-голямата сума. Вече сме богати. Няма да има нужда повече да докоснеш карти и зарове. Ние имаме пари, нари, пари!

На благородника това хареса много, той целуна нежно дъщеря си, наричайки я захарна кукла и ангел божи, взе спечелените сто и петдесет хиляди и се завърна с дъщеря си в малкото запустяло имение. Добрият и грижлив баща прибра парите на дъщеря си. Такова невинно, добро и неопитно дете не можеше да се разпорежда с такава голяма сума!

Скоро Антонина забрави за голямата печалба, но често мислеше за скулптора Емилио Цезаре, който й донесе щастието. След три седмици трябваше да се върне. Девойката чакаше с нетърпение. Тя щеше да бъде щастлива, ако той се върне и без двадесет хиляди. Важното бе да дойде. Момичето щеше да го поздрави с добре дошъл и с отворени обятия. Тя беше вече твърде богата и нямаше нужда от пари. Но от ден на ден старият благородник ставаше все по-замислен.

— Сто и петдесет хиляди — каза той — са действително хубави пари. Ала все пак, мило дете, те не са достатъчни, за да живеем царски. На няколко дни път от Рим има едно прекрасно място, което се нарича Моите Карло, където ще мога да наредя добър имот за тебе. Приготви се, мило дете, за да тръгнем още днес.

Но какво знаеше невинната Антонина за игралните домове в Монте Карло? Не беше и чувала, че е имало хора, които са падали в адска пропаст от няколко милиона и след това са били принудени да се самоубият.

Нищо, съвсем нищо не знаеше младата девойка за всичко това. Антонина се радваше на красивите тоалети, които баща й купи от Рим. Тя щеше да съпроводи с голяма радост добрия си баща в Монте Карло и отсега, предварително се възхищаваше на пътуването. Ала изведнъж момичето стана тъжно и замислено.

— Тате — каза тя, — най-късно след три седмици трябва да се върнем у дома.

— Успокой се, дъще — отговори нежно Луиджи Бертучио, — дотогава ще имам в джоба милион и ние ще бъдем отдавна вече в нашия дом.

Невинната Антонина беше просто заслепена от Монте Карло, от този земен рай, където под лавровите и кипарисовите дървета и благоуханните цветя адът преследва човека. Красивият парк, чудесните дървета и цветя, блясъкът, великолепието и богатството на отбраната публика, която се събираше тук — всичко това правеше силно впечатление на младото й сърце. Въпреки това щастие тя непрестанно мислеше за любимия си и мечтаеше колко хубаво ще бъде, ако е тук, в този земен рай с Емилио. Баща й не забелязваше редките дървета и цветя в парка, неговите мисли бяха заети със съвсем други проблеми. Антонина прекарваше по цели дни край красивия бряг и се наслаждаваше на природните красоти, а Луиджи Бертучио киснеше по цели нощи в игралната зала и се наслаждаваше на въртенето на рулетката. Блясъкът на златото, зелените маси, рулетката, отчаяните лица на играчите — това бяха прелестите, на които се възхищаваше старият Бертучио. Той играеше и не губеше. Отначало се бореше с банката и борбата му трая две седмици, но както винаги банката победи — това е стара песен, позната на всеки.

Благородникът губеше на черно, а един слаб французин с посивяла остра брада и проницателни очи всякога печелеше на червено. Двамата мъже играеха мълчаливо и водеха ожесточен бой помежду си. Те не си продумваха, само се поздравяваха с кимване на глава когато седяха до рулетката и когато напускаха играта, а французинът прибираше богатата си печалба. Когато Антонина стоеше до баща си, което се случваше често, погледите на французина биваха постоянно обърнати към нея.

Дойде най-после денят, когато Луиджи Бертучио изгуби и последната си банкнота. Червеното беше убило черното. Бертучио стана без да продума, напусна залата и се запъти в тихия, осветен от луната парк. Французинът го последва, той сложи ръка на рамото му и дълго говори с него. Резултатът от този разговор беше следния: Бертучио не се върна в квартирата, която бе наел в Монте Карло. Там отиде събеседникът му.

Антонина се уплаши, като видя чужд мъж в стаята си. Французинът се поклони учтиво и погледът му се обърна към младото момиче.

— Госпожице — каза той тихо с благ глас, — имам да ви съобщя една скръбна вест. Вашият баща е изгубил всичко, но не се плашете — нищо не му липсва. Той се намира сега в хотел „Дьо Франс“ и пие най-хубавото шампанско.

Антонина трепна и изгледа въпросително французина.

— Госпожице Антонина — продължи той, — вашият баща не ще стане по-беден, отколкото беше преди да играе с мене, ако вие се съгласите да изпълните договора, който сключихме преди малко с господин Луиджи Бертучио в парка на игралния дом.

— Договор ли? Не се интересувам от вашия договор.

— Трябва да се интересувате, красива госпожице, понеже вашият баща преди малко ви продаде на мен за сто и петдесет хиляди!

— Подлец! Ето ти наградата за обидата, която нанесе на едно честно и невинно момиче.

Чу се револверен гръм и французинът падна на земята. Антонина беше простреляла гърдите на оскърбителя си. Тя бе постъпила като истинска италианка, в чиито жили тече горещата кръв на южните народи и за които честта е по-важна, отколкото живота им. Този револвер, с който Антонина беше застреляла французина, беше на баща й, тя го бе взела от него, защото се страхуваше да не се самоубие в отчаянието си.

362

Силният гръм и стенанията на тежко ранения французин събудиха всички в къщата и Антонина беше арестувана и откарана в затвора. По желание на умиращия нещастното момиче беше заведено същата нощ при смъртното му легло, тъй като искаше да го види още веднъж.

— Какво стори, нещастнице — каза французинът задавено, — ти сгреши много. Аз съм граф Леон Грамон и произхождам от царски род. Бях възхитен от твоята красота, твоята добродетел и привързаността към недостойния ти баща. Реших да те откупя от този нещастник, който рано или късно щеше да те тласне в пропастта.

Умиращият млъкна за момент, после вдигна треперещата си ръка и каза тържествено:

— Кълна се пред Бога, че не те купих за себе си, а те избрах за жена на добрия ми и обичан син, за жена на един достоен и способен художник, който се казва Емилио Цезаре. Той преди два дена получи първата награда в Рим за проекта, който направи на чешмата „Виктор Емануел“.

Антонина падна пред леглото на тежко ранения. Тя едва чу как умиращият прошепва:

— Поръчах да телеграфират на сина ми Емилио, той ще бъде тук утре, ще…

Граф Грамон не можа да довърши последните си думи. Смъртта ги задуши и той издъхна.

Вече прочутият скулптор Емилио Цезаре пристигна на другия ден в Монте Карло и научи за ужасното убийство на баща си.

Той се хвърли върху трупа и заплака горчиво. Емилио дълго стоя така. После стана, избърса сълзите си и помоли полицейския комисар да го заведе в затвора, където беше нещастницата, убила безжалостно баща му. Той искаше да я види и да я прокълне. Пристигна след малко в тъмницата и видя там Антонина, убийцата на неговия баща. Така се срещнаха влюбените, които само преди седмица мечтаеха да се видят.

Емилио гледаше нямо любимата си, не каза нито дума и само две големи сълзи потекоха по страните му.

Младежът погледна още веднъж нещастницата и излезе от тъмницата. На другия ден го намериха мъртъв в парка на Монте Карло.

Той беше първият, който доброволно се бе лишил от живота си в онзи земен рай, без да е проиграл богатството си…

… Разказвачът млъкна и тежко въздъхна. По лицето му се забелязваше, че ужасни страдания измъчват душата му. Антонио седеше с болезнено свити устни, бледен като мъртвец, неподвижен и с насълзени очи.

Няколко минути изминаха без някой от приятелите му да продума. Най-после Одета със съжаление го запита:

— А какво е станало с Антонина?

От гърдите на младия италианец се изтръгна тежка въздишка.

— Желаете да узнаете по-нататъшната съдба на нещастната девойка ли? Е, добре, ще ви я разкажа. Понеже е убила виден французин, предадоха я на френските власти. Срещу нея се заведе углавно дело и след присъдата я изпратиха…

— Там, там се вижда лодка.

Тези думи бяха казани от Ервин, който бързо стана от мястото си. Като ги чуха, страх обзе бегълците, те помислиха, че ги е срещнал правителствен параход. Ала когато погледнаха към показваната от Ервин посока, видяха една малка лодка, която като орехова черупка плаваше по безбрежния океан. Виждаше се, че никой не управлява лодката, защото вълните я блъскаха нагоре-надолу по вълните. Тя имаше ветрила, но те бяха окъсани и висяха на парцали по мачтата. Лодката беше и с кормило, но никой не седеше зад него.

— Един Бог знае как тази лодка е достигнала в открито море. Макар и никой да не се забелязва, трябва да се уверим дали в нея няма някой клетник, който има нужда от помощ.

Драйфус даде знак на Ервин и той насочи сала към лодката. Когато доближиха на стотина метра от нея, неочаквано от дъното й се надигна фигура на мъж, който, както изглежда беше полудял. Дългите му бели коси бяха разрошени и се вееха, очите му бяха изпъкнали и устремено гледаха в пространството, а страните му бяха хлътнали. Клетникът отчаяно вдигаше ръце към небето и от гърдите му се откъртваха ужасни звуци. Той пееше погребална песен над водната пустиня.

— Дайте ми далекогледа — помоли Одета.

Ала преди още Драйфус да успее да й го даде, тя изстена.

— Няма нужда от него, познах този човек. О, Боже милостиви, колко скоро и строго наказваш грешниците. Ервин, приятели, полуделият в лодката е моят баща.

Ервин прегърна любимата си и нежно я притисна до гърдите си. Никой от бегълците не посмя да наруши настъпилата тишина.

В това време Драйфус опита да се приближат до лодката на клетника. Бегълците я привързаха за сала, а капитанът хвана през кръста полуделия и понечи да го пренесе в сала. Но това беше много трудна и опасна работа. Панталон биеше с ръце и крака наоколо като бесен и се мъчеше да тласне избавителя си в морето, като непрекъснато крещеше прегракнало:

— Не се оставям да ме хванете. Часовникарят е паднал в морето и се е удавил, аз не съм го убил. Това не е истина, макар дъщеря ми да се закле сто пъти, не, това не е истина. Аз съм богатият Панталон.

Богатият Панталон! Немилостивата съдба го беше наказала, след като той закла жестоко гърбавия часовникар Жером. Тя откъсна този тлъст скъперник от всичките му съкровища и го остави без троха хляб и без капка вода в открито море. От всичките му имоти не остана нищо. Даже и разумът го напусна — отчаянието и страхът от наказание му го отнеха.

За Драйфус беше щастие, че Легуве му се притече на помощ в тази опасна минута. Полуделият Панталон беше сграбчил капитана за гушата и се мъчеше да го удуши. Легуве го прихвана отзад за яката и го дръпна. Двамата го стиснаха здраво за ръцете и краката, пренесоха го на сала и го сложиха на леглото в каютата на Одета. Дъщерята коленичи до нещастния си баща и го загледа с просълзени очи. Тя надви ужаса си от убиеца и го погали нежно по ръката. При вида на нещастния болен старец беше забравила всичко. Даде му малко мляко и го помоли да пие. Полуделият изгледа учудено дъщеря си и после каза:

— Одета, свари ми малко черно кафе, ти ще се омъжиш за Мурильо. Часовникарят е прочел шифрованата записка. Работата е почти готова — аз съм богатият Панталон.

Нещастникът постоянно редеше несвързани думи и Одета се увери в лудостта на баща си. Заплака горчиво.

— Не плачи, миличко мое сърце — Ервин се наведе над нея. — Това е от силно нервно сътресение, което ще премине и баща ти скоро ще оздравее.

— Не зная дали да се моля на Бога за баща ми да оздравее, или пък по-скоро да го прибере при себе си, преди да се е опомнил и разбрал какво престъпление е извършил.

Останалите бегълци работеха. Те кърпеха ветрилата на намерената лодка. След като ги поправиха, ги закрепиха на мачтата на Панталоновата лодка, вързаха я пред сала и продължиха плаването. Втората нощ от бягството им от Дяволския остров настъпваше. Тъй като до този момент бегълците не бяха съзрели френски параход, вярваха, че ще могат да прекарат нощта спокойно. Старият Мирович беше приготвил вечерята и всички ядоха с апетит. След това Драйфус чете молитва и мореплавателите се упътиха към леглата си.

Първите три часа на вахта беше Легуве, а след това Антонио и най-после Драйфус. Лодката и салът пореха гладката повърхност на морето и бяха вече доста далече — пет мили от брега.

Тъй като каютата на Одета беше заета от лудия Панталон и сакатия Мирович, Драйфус и Антонио трябваше да отидат в лодката.

Легуве стоеше на кормилото и слушаше монотонния плисък на водата. Той едва надвиваше съня. Нощта беше задушна, но от време на време подухваше хладен ветрец и надуваше ветрилата. Небето беше мрачно, нямаше нито една звезда и облаците приличаха на гигантски планини.

Легуве се замисли и зашепна името на скъпото си дете:

— Долора, дете мое — мълвеше белокосият мъж. — Аз се надявам, че някога ще те прегърна пак и ще върнем щастливите дни, които прекарахме някога в Куба.

Към един часа Антонио го смени и застана на кормилото. Младият италианец още триеше очите си от съня и едва побеждаваше умората.

— Бедни момко — каза му Легуве и то погали нежно по тъмнорусите коси. — Ти си още дете, а отсега трябва да делиш с нас, старите мъже, опасностите и мъчнотиите.

— Добри ми приятелю Легуве, тъкмо това ме прави горд — отговори Антонио. — Иди сега, легни си и сънувай нещо хубаво!

— Капитан Драйфус и Ервин спят ли! Нека Бог благослови съня и почивката им. Те са много уморени и трябва да почиват. Аз също едва издържам. Клепачите ми се затварят. Лека нощ, Антонио, и бъди внимателен.

Антонио седна на кормилото. Момъкът притискаше с ръка горещото си чело.

— О, този спомен така развълнува душата ми — шепнеше той, — всичко оживя пред мен. Видях го, видях благородната му красива фигура, видях го как седеше до мене в онзи единствено щастлив ден! О, аз съм най-нещастния между тези нещастници. Те имат отечество и се въодушевяват от надеждата, че ще намерят там близките си, ще ги прегърнат и притиснат до сърцето си. Но аз ще бъда сам, сам и сред милата и желаната свобода; сърцето, към което се стремя, не тупти вече, устните, които искам да целувам, са неми и студени, а отечеството ми е неговият гроб, над който ще мога само да плача, да плача безнадеждно!

Очите му се напълниха със сълзи, той закри лицето си с ръце и остана неподвижен на мястото си. Скоро заспа. На този самотен сал сред океана нямаше нито стража, нито буден човек.

Но какво е това, което пълзи там като хитро животно? Това е човек! Да, това е луд и злобен човек, който се изправи безшумно. Очите му се обърнаха към спящия Антонио и лудият нямаше защо да се страхува от него.

Коварна и злобна усмивка се появи на устните на Панталон. После извади кутийка кибрит от джоба си и я отвори с разтреперани ръце. Лудият събу обувките си и се върна тихо в каютата.

— Ще запаля лодката — говореше си той, — всичко ще запаля. Пламъците ще унищожат часовникаря, хи-хи и тогава не ще има доказателства, тогава Панталон ще бъде пак богатият Панталон, тогава всичко ще бъде добре, хи-хи, Панталон е умен човек.

Той запали целия кибрит и го хвърли към стената на каютата. После отиде до Антонио и клекна до него.

След малко каютата се запали тъй като стените й бяха от кокосови лика. Големи облаци дим се издигаха от сала, сред които се дочуха викове.

Одета изскочи с разрошени коси от каютата.

— Огън — извика тя. — Огън! Салът гори, каю… Думите й застинаха на устата, а полуделият й баща се хвърли върху нея като звяр; ръцете му сграбчиха шията й, нещастникът буташе немилостиво детето си в горящата каюта.

Одета се бореше с баща си.

Антонио и другите бегълци вече се бяха събудили.

Страхотна, ужасна, невероятна, приличаща на страшен сън беше картината, която видяха. Тяхната каюта, единственото място, запазено от силните дъждове и тропическото слънце, единственото им убежище, техният склад, в който се намираше храната, оръжието и припасите, съдовете и прясната вода, всичко беше в пламъци. А на няколко крачки от там Одета се бореше с баща си, който ревеше като кръвожадно животно.

— Спасете! Помогнете! — извика Драйфус силно. — Спасете първо живота на Одета. Спасете сала, от който зависи животът на всички ни.

Бегълците се втурнаха към горящата каюта. Огънят пращеше силно, а пламъците се издигаха все по-високо и по-високо към небето. Техният кървавочервен блясък осветяваше водата на голямо разстояние.

Бегълците плаваха по безбрежния океан върху горящия сал.