Карта от кости

ЗАД ОСМАТА ТОПКА

24 юли, 04:34

1. Фредерик, Мериланд

Саботьорът беше пристигнал.

Грейсън Пиърс провря мотоциклета си между тъмните сгради в сърцето на Форт Детрик. Не загаси двигателя — той беше електрически и мъркаше не по-силно от хладилник. Черните ръкавици, които носеше, бяха със същия цвят като боята на мотоциклета, никелофосфорно съединение, наречено NPL Суперчерно. То абсорбираше в по-голяма степен видимата светлина и в сравнение с него обикновеното черно изглеждаше ярко като светофар. Прилепналият по тялото му костюм и твърдият шлем бяха прикрити по същия начин.

Прегърбен над мотора, той приближи края на уличката. Отпред се отваряше вътрешен двор, тъмна бездна, оградена от тухлените сгради на Националния онкологичен институт, който работеше под шапката на ИМИИЗАСАЩ — Изследователския медицински институт по инфекциозни заболявания към армията на САЩ. Тук войната срещу биотероризма се водеше на терен от две хиляди квадратни метра лаборатории със строго ограничен достъп поради висок риск от заразяване, Грей изгаси двигателя, но не слезе от мотора. Лявото му коляно опираше в малката раница. В нея бяха седемдесетте хиляди долара. Остана в уличката. Предпочиташе тъмнината. Луната отдавна беше залязла, а слънцето щеше да изгрее чак след двайсет и две минути. Дори звездите се криеха зад разпокъсващата се опашка на снощната лятна буря.

Щеше ли да издържи уловката му?

Оформи думите в гърлото си и прикрепеният над адамовата му ябълка микрофон ги прие:

— Муле до Орел, стигнах до мястото на срещата. Продължавам пеша.

— Прието. Следим те по сателита.

Грей потисна желанието си да погледне нагоре и да помаха. Мразеше да го наблюдават, да следят под лупа всяка негова стъпка, но тук залогът беше твърде голям. Поне едно беше успял да си осигури — да дойде сам на срещата. Човекът, с когото предстоеше да се срещне, беше плашлив. Цели шест месеца го беше обработвал, разменил беше свои връзки в Либия и Судан. Не се беше оказало лесно. Парите не можеха да купят много доверие. Особено в този бизнес.

Бръкна в раничката и извади торбата с парите. Избута бавно мотоциклета в една тъмна ниша.

Пресече уличката.

Малко очи бяха будни в този час на нощта — и повечето бяха електронни. Всичките му документи за самоличност бяха издържали проверките при Олд Фарм Гейт — служебния вход на базата. Сега му оставаше само да се надява, че уловката му ще издържи достатъчно, за да избегне електронното наблюдение.

Погледна светещия циферблат на водолазния си часовник — 04:45. Срещата беше за след петнайсет минути. Наистина много зависеше от успеха му тук.

Стигна до целта си. Сграда 470. По това време в сградата нямаше жив човек — следващия месец щяха да я събарят. Слабо охранявана, сградата беше идеална за срещата, а и имаше нещо иронично в избора й. През шейсетте в същата тази сграда бяха отглеждали спори на антракс, бактериалната смърт беше ферментирала в огромни резервоари чак до 1971 — ва, когато токсичното производство бе забранено. След това сградата се бе превърнала в огромен склад за материали на Националния онкологичен институт.

Но ето че сега антраксният бизнес щеше да се развихри отново под покрива й. Той погледна нагоре. Всички прозорци бяха тъмни. Щеше да се срещне с продавача на четвъртия етаж.

Отключи страничната врата с електронна карта, осигурена му от неговия човек в базата. Преметнал беше втората половина от заплащането през рамото си; първата я беше превел по банков път миналия месец. Носеше и друго — трий-сетсантиметров кинжал от карбонизирана пластмаса в прикрепена към китката му кания.

Единственото му оръжие.

Друго не би могъл да пренесе през охранявания вход.

Затвори вратата и тръгна към стълбището вдясно. Единствената светлина идваше от червения знак с надпис ИЗХОД. Вдигна ръка към мотористката си каска и я включи на режим нощно виждане. Светът грейна в отсенки на зелено и сребърно. Тръгна по стълбите и бързо се качи на четвъртия етаж.

Мина през вратата на площадката.

Нямаше представа къде точно ще се срещне с онзи. Знаеше само, че трябва да чака сигнал от него. Спря за миг при вратата, колкото да огледа какво има напред. Не му хареса.

Стълбището беше в ъгъла на сградата. Право напред имаше коридор; друг — наляво, под прав ъгъл с първия. По вътрешните стени се редяха врати от непрозрачно стъкло, вероятно на кабинети или канцеларии. По външните имаше прозорци. Той тръгна напред с бавна стъпка, нащрек и за най-слабото движение.

Поток от светлина се ливна през един от прозорците, право отгоре му.

Заслепен от лещите за нощно виждане, той се хвърли назад към тъмнината. Дали го бяха забелязали? Светлинният лъч прониза и другите прозорци напред, последователно, отдалечаваше се от него.

Грей се надигна и надникна през най-близкия прозорец към широкия двор пред сградата. Едно хъмви се движеше бавно долу. Лъчът на прожектора му пълзеше по двора.

Патрул.

Дали присъствието му нямаше да уплаши неговия човек?

Като кълнеше наум, Грей зачака джипът да свърши обиколката си. Патрулът се скри зад тежката конструкция, която се издигаше в средата на двора. Приличаше на някакъв ръждясващ космически кораб, но всъщност беше сферичен резервоар с вместимост един милион литра, три етажа висок и кацнал на десетина метални крака. Стълби и скеле обграждаха сферата — реконструираха я, за да я върнат към предишното й величие на изследователски център от времето на Студената война. Дори стоманената висяща пъ-течка, обикаляла някога по екватора на сферата, беше сменена с нова.

Грей знаеше как наричат гигантския глобус в базата.

Осмата топка.

Патрулът се появи иззад сферата, пресече бавно двора и се отдалечи.

Доволен, Грей продължи по коридора. Двойна люлееща се врата преграждаше пътя напред, през тесните й прозорци се виждаше някакво по-голямо помещение. Грей мярна някакви високи резервоари — метални и стъклени. Някоя от старите лаборатории. Тъмна и без прозорци.

Приближаването му явно бе забелязано.

Нова светлина просветна откъм помещението, ярка, и той изключи нощното виждане. Фенерче. Примигна три пъти.

Сигнал.

Грей се приближи до вратата и бутна с крак едното крило. Мушна се през тесния отвор.

— Насам — каза спокойно нечий глас. Грей за пръв път чуваше гласа на свръзката си на живо. До този момент гласът неизменно биваше електронно заглушен в параноичен стремеж към анонимност.

Гласът беше женски. Всичките му сетива се включиха на максимална готовност. Не обичаше изненадите.

Мина през лабиринт от маси с вдигнати върху тях столове.

Жената седеше на една маса. Другите столове още стояха обърнати на плота й. С изключение на един. От другата страна на масата. Столът помръдна, когато жената го подритна.

— Седни.

Грей беше очаквал да се срещне с притеснен учен, решил да изкара нещо допълнително към заплатата си. Напоследък ставаше все по-лесно да купиш изменник в центровете за върхови изследвания.

ИМИИЗАСАЩ не правеше изключение… само че тук измяната можеше да доведе до хилядократно по-смъртоносни резултати. Всяка епруветка за продан, ако бъдеше разпръсната правилно в метро или на автобусна спирка, можеше да убие хиляди хора.

А тази жена продаваше петнайсет.

Той седна на стола и остави торбата с парите на масата.

Жената беше азиатка… не, евразийка. Очите й не бяха толкова дръпнати, кожата й имаше тъмен цвят, като силен слънчев тен с красив бронзов оттенък. Облечена беше с черен гащеризон с поло яка, не много различен от неговия, прилепнал по стройно гъвкаво тяло. Сребърен медальон висеше на шията й, още по-светъл на черния фон, с фигурка на извит дракон. Грей я огледа. Лицето на Лейди Дракон не беше изопнато и напрегнато като неговото, а по-скоро отегчено до смърт.

Разбира се, източникът на тази показна самоувереност може и да беше деветмилиметровият зигзауер, насочен към гърдите му и снабден със заглушител. Но не оръжието, а следващите й думи му смразиха кръвта.

— Добър вечер, капитан Пиърс.

Да чуе собственото си име и чина си от устата й?! Той се смая.

„Щом знае това…“

Вече се движеше… и вече беше закъснял.

Пистолетът стреля почти от упор.

Ударът отхвърли тялото му назад, заедно със стола. Той падна по гръб, краката му се оплетоха в краката на стола. Болка смазваше гърдите му и не му позволяваше да си поеме дъх. Усети в устата си вкус на кръв.

Предаден…

Тя заобиколи масата и се наведе над него, все така с насочен пистолет, за всеки случай. Сребърният медал ьон с дракона се полюшваше и хвърляше ярки отблясъци.

— Подозирам, че записваш всичко това чрез шлема си, капитан Пиърс. Може би предаваш дори до Вашингтон… до Сигма. Нямаш нищо против да си щипна малко ефирно време, нали?

Той не беше в положение да възразява. Жената се наведе още по-близо.

— През следващите десет минути Гилдията ще затвори напълно Форт Детрик. Ще зарази цялата база с антракс. Отплата за намесата на Сигма в нашата оманска операция. Но на вашия директор, Пейнтър Кроу, дължа нещо повече. Нещо лично. Това е за моята сестра в борбата, Касандра Санчес.

Пистолетът се вдигна към наличника му.

— Кръв за кръв.

Тя натисна спусъка.

05:02

Вашингтон

На четиридесет и две мили оттам предаваният от сателит образ прекъсна.

— Къде е подкреплението му? — Пейнтър Кроу го каза твърдо, след като преглътна серия ругатни. Паниката нямаше да им помогне с нищо.

— Още са на десет минути от него.

— Може ли да се възстанови връзката? Техникът поклати глава.

— Изгубихме главния източник от камерата в шлема му. Имаме само изглед към базата от сателита. — Младежът посочи друг монитор, който показваше от птичи поглед черно-бяло изображение на Форт Детрик, центрирано върху вътрешен двор, заобиколен от сгради.

Пейнтър закрачи пред мониторите. Всичко се оказваше капан, заложен за Сигма — и за самия него. — Предупредете охраната на Форт Детрик.

— Сър? — Въпросът дойде от първия му заместник, Логан Грегъри.

Пейнтър разбираше колебанието му. Само шепа от влас-тимащите знаеха за съществуването на Сигма и за агентите, които работеха тук — президентът, началниците на обединеното командване и непосредствените наблюдатели от АИОП. След миналогодишната основна рокада във висшите етажи организацията се наблюдаваше под лупа.

Грешките бяха недопустими.

— Няма да рискувам свой агент — каза Пейнтър. — Обадете им се.

— Слушам, сър. — Логан отиде при телефона. Приличаше повече на калифорнийски сърфист, отколкото на водещ стратег — руса коса, силен тен, атлетичен, макар и поомекнал в областта на корема. Пейнтър беше по-тъмната му сянка, наполовина от местното американско население, черна коса, сини очи. Но нямаше тен. Вече не помнеше кога за последно е излизал на слънце.

Искаше му се да се скрие някъде. Беше поел командването на организацията само преди осем месеца. И през повечето от тях се беше занимавал с реорганизирането й и повишаването на сигурността, след като Сигма беше инфилтрирана от международен картел, познат като Гилдията. Нямаше как да се установи каква информация е била отклонена, продадена или разпространена през този период, така че всичко трябваше да бъде очистено и изградено наново от нулата. Дори централното командване беше изтеглено от Арлингтън и преместено в един подземен лабиринт тук, във Вашингтон.

Всъщност Пейнтър беше дошъл рано тази сутрин, за да си разопакова кашоните в новия си кабинет — и беше получил това спешно съобщение от сателитното разузнаване.

Гледаше втренчено монитора с образа от сателита.

Капан.

Той знаеше какво прави Гилдията. Преди месец беше пратил оперативни агенти на терен, първите за повече от година. Нещо като тест. Два екипа. Един в Лос Анджелис да проучи как и защо се е изгубила една ядрена база данни… и другия в собствения си заден двор, във Форт Детрик, само на час път от Вашингтон.

Атаката на Гилдията целеше да разтърси Сигма и шефа й. Да докаже, че Гилдията все още е в състояние да подрони дейността на Сигма. С надеждата да принуди Сигма да се оттегли отново, да се прегрупира, а и дори да се разпусне. Ако групата на Пейнтър не функционираше, шансът на Гилдията за необезпокоявана дейност нарастваше многократно.

Това не биваше да се случи.

Пейнтър спря и се обърна към заместника си — не беше нужно да пита, защото въпросът беше изписан ясно на лицето му.

— Не мога да се свържа — каза Логан и кимна към телефона. — Нито един номер в базата не отговаря.

Без съмнение и това беше дело на Гилдията…

Пейнтър впери очи в папката с досието на мисията на бюрото. На корицата й имаше самотна гръцка буква.

Σ

В математиката гръцката буква сигма беше символ за „сумата от всички части“, събирането на различни множества в едно цяло. Тя беше емблематична и за организацията, която ръководеше Пейнтър — Сигма Форс.

Сигма оперираше под шапката на АИОП — отдела за изследователска и развойна дейност на министерството на отбраната — и бе скритата ръка на агенцията в реалния свят, пращана да охранява, придобива или неутрализира жизненоважни за сигурността на Щатите технологии. Щатните й служители бяха свръхсекретен екип от бивши агенти на специалните сили, подбирани специално и подлагани на безмилостна подготовка по бързата процедура, подготовка, която покриваше широк кръг от научни дисциплини и създаваше военизиран екип от технически подготвени оперативни агенти.

Или, по-просто казано, учени-убийци.

Пейнтър отвори папката. Най-отгоре беше досието на ръководещия мисията.

Доктор и капитан Грейсън Пиърс.

Снимката на агента го гледаше от горния десен ъгъл на страницата. Снимали го бяха по време на едногодишния му престой в Левънуърт. Остригана почти до голо тъмна коса, гневни сини очи. Уелският му произход си личеше по изпъкналите скули, широките очи и силната челюст. Червендалестият му тен обаче си беше сто процента тексаски, лице, обжарено от слънцето сред сухите хълмове.

Пейнтър не си направи труда да разлисти дебелото цели два пръста досие. Знаеше подробностите до последната. Грей Пиърс беше постъпил в армията на осемнайсет, при рейндж-ърите на двайсет и една, и се беше отличил както на бойното поле, така и извън него. После, на двайсет и три, го беше съдил военен съд, защото ударил офицер. Пейнтър знаеше и тези подробности, както и предисторията между двамата в Босна. При подобни обстоятелства той сигурно би постъпил по същия начин. Само че в армията правилата бяха като изсечени в гранит. И награждаваният с медали и ордени войник беше лежал една година в Левънуърт.

Само че Грей Пиърс беше твърде ценен, за да го отстранят завинаги.

Обучението и уменията му не биваше да отидат на вятъра.

Сигма го беше прибрала преди три години, директно от затвора.

Сега Грей беше пионка в играта между Гилдията и Сигма.

Пионка, която всеки момент щеше да бъде пожертвана.

— Свързах се с охраната на базата! — каза Логан с огромно облекчение.

— Прехвърли ги…

— Сър! — Техникът скочи, както си беше впрегнат към компютърната конзола с кабела на слушалките. — Улавям слаб аудиосигнал.

— Какво? — Пейнтър пристъпи към него и вдигна ръка в знак да го свърже.

Техникът включи сигнала към колоните. Само слаб глас стигна до тях — видеосигналът си оставаше нечетлив.

Една фраза се различи.

— Мамамустараебатиитъпотията…

05:07

Фредерик, Мериланд

Грей ритна и уцели жената в хълбока. Усети задоволително поддаване, но не чу нищо. Ушите му звънтяха от сблъсъка на куршума с шлема му от кевлар. Изстрелът беше на-пукал наличника като гъста паяжина. Нещо от електрониката беше дало на късо и лявото му ухо направо гореше, да не говорим за вбесяващия статичен шум.

Той обаче не обърна внимание на това.

Измъкна карбонизирания кинжал от канията на китката си и се хвърли под масите. Нов изстрел, не по-силен от хрип-яща кашлица, се промъкна през звънтежа в ушите му. От! ръба на масата се отчупиха трески.

Той излази от другата й страна, приклекна и огледа помещението. Когато я ритна, жената беше изпуснала фенерчето и сега то лежеше на пода и хвърляше сенки във всички посоки. Грей опипа гърдите си. Мястото, където убийцата го беше уцелила с първия изстрел, още го болеше.

Но нямаше кръв.

— Течна телесна броня — извика от сенките жената.

Грей се сниши още повече, опитваше се да определи местоположението й. При гмурването под масата вътрешният дисплей на шлема си беше омешал настройките и холографските му образи примигваха несвързано и нарушаваха чистотата на зрителното му поле, но Грей не смееше да го свали.

Шлемът му беше най-сигурната защита срещу оръжието в ръцете на жената.

Шлемът и комбинезонът му.

Убийцата беше права. „Течна телесна броня“. Изработена от Изследователската лаборатория на американската армия през две хиляди и втора. Тъканта на комбинезона му беше напоена с втвърдяваща течност — твърди микрочастици силиций в разтвор на полиетилен гликол. При нормални движения материята се държеше като течност, но при удар от куршум се втвърдяваше в почти непробиваем щит. Костюмът току-що му беше спасил живота.

Засега поне.

Жената се обади отново, преспокойно, докато бавно описваше кръг по посока на вратата.

— Натъпках сградата с Ц-четири и тротил. Лесна работа — и без това чака ред да я разрушат. Армията на САЩ беше така добра да ми подготви жиците. Аз само промених малко детонатора и вместо да се срути навътре, сега сградата ще предаде богу дух с истинска експлозия.

Грей си представи гейзера от дим и отломки, литнал високо в ясното утринно небе.

— Епруветките с антракс… — измърмори той, но явно достатъчно силно, за да се чуе.

— Стори ми се подходящо да използвам взривните материали на базата като система за токсично заразяване.

„Боже, тази откачалка е превърнала цялата сграда в биологична бомба“.

А и с този силен вятър не само базата беше в опасност, а и близкият град Фредерик.

Трябваше да спре някак тази жена. Но къде беше тя?

Запромъква се предпазливо към вратата, нащрек за пистолета й, макар че това не биваше да го спира сега. Залогът беше твърде голям. Опита се да превключи на нощно виждане, но си заслужи само нова искра до ухото. Вътрешният дисплей продължаваше да примигва, заслепяваше го на моменти и му пречеше.

Майната му.

Грей отвори с палец заключващия механизъм и ядно смъкна шлема.

Въздухът миришеше едновременно на мухъл и на дезинфектанти. Ниско приведен, Грей държеше шлема в едната си ръка и кинжала в другата. Стигна до задната стена и се запромъква към люлеещата се врата. Виждаше достатъчно добре, за да е сигурен, че не е помръднала. Убийцата още беше в помещението.

Къде обаче?

И как би могъл да я спре? Стисна дръжката на ножа. Кинжал срещу пистолет. Кофти ситуация.

Долови леко разместване на сенките близо до вратата. Спря и застина неподвижно. Жената клечеше на метър от вратата, зад прикритието на една маса.

Водниста светлина се сипваше откъм коридора през прозорците на двойната врата. Зората наближаваше и бавно гонеше мрака от коридора. За да избяга, жената трябваше да се открие на по-светлия фон. Засега се придържаше към сенките на лабораторията без прозорци и можеше само да гадае дали противникът й е въоръжен, или не.

Грей трябваше да спре дай играе по гайдата на тази Лейди Дракон.

С широк замах метна шлема към отсрещната страна на лабораторията. Шлемът се стовари с трясък и дрънчене на стъкло — беше счупил един от старите резервоари.

Грей хукна към позицията й. Разполагаше само със секунди.

Тя изскочи от скривалището си, завъртя се в движение и стреля по посока на шума. Едновременно с това отскочи към вратата, сякаш да използва отката на пистолета си като начална скорост.

Грей се впечатли напук на всичко — но не толкова, че да се забави.

Вече бе вдигнал ръка и сега хвърли кинжала. Със съвършена тежест и баланс, карбонизираното острие литна с без погрешна точност.

Удари жената право в гърлото.

Грей не спря и за миг.

И едва сега осъзна грешката си.

Кинжалът отскочи безсилно и изтрака на пода.

„Течна телесна броня“.

Нищо чудно, че Лейди Дракон знаеше за комбинезона му. И тя носеше същия.

Все пак атаката наруши равновесието й. Тя падна тежко и коляното й изпука. Но като опитен убиец, нито за миг не изпусна мишената си от поглед.

От една крачка разстояние насочи зигзауера в лицето на Грей.

А този път той беше без шлем.

05:09

Вашингтон

— Пак загубихме връзка — ненужно отбеляза техникът. Пейнтър беше чул силния трясък преди миг, после сателитният сигнал млъкна като отсечен.

— Охраната на базата още е на телефона — каза заместникът му със слушалката в ръка.

Пейнтър се опита да навърже в някакъв смислен ред какофонията, която бяха чули.

— Той си хвърли шлема.

Другите двама го погледнаха озадачено.

Пейнтър сведе поглед към досието пред себе си. Грейсън Пиърс не беше глупак. Освен с военните си умения беше привлякъл вниманието на Сигма най-вече с резултатите от тестовете си за интелигентност. Определено беше над нормата, доста над нея, но имаше войници и с по-високи резултати от неговите. Решаващият фактор се беше оказало странното му поведение по време на престоя в Левънуърт. Въпреки тежкия физически труд в лагера, Грейсън се беше хвърлил надолу с главата в ускорено изучаване не на друго, а на химия за напреднали и даоизъм. Тази разнопосочност в интересите му беше заинтригувала Пейнтър и бившия директор на Сигма д-р Шон Макнайт.

В много отношения Пиърс се оказа ходещо противоречие — уелсец, който живее в Тексас, изучава даоизъм, а продължава да носи броеница и учи химия във военен затвор. Именно тази уникалност на ума му спечели членството в Сигма.

Ала подобна отличителност си имаше цена.

Грейсън Пиърс не работеше добре в екип. Всъщност мразеше да работи в екип.

Като сега. Тръгнал на мисия сам. В противоречие с протокола.

— Сър? — обади се настойчиво заместникът му. Пейнтър си пое дълбоко дъх.

— Още две минути.

05:10

Фредерик, Мериланд

Първият куршум свирна край ухото му.

Грей извади късмет. Убийцата беше стреляла прибързано, преди да се прицели добре. Самият той, все още в движение, едва успя да се наведе. Изстрелите в главата не бяха толкова лесни, колкото изглеждаха във филмите.

Събори жената и затисна пистолета й между двамата. Дори тя да стреляше, шансът му да оцелее беше голям.

Само дето щеше дяволски да го заболи. Тя стреля и доказа последното на практика.

Куршумът го удари в лявото бедро. Беше като удар с чук, който го натърти чак до костта. Той извика. И защо да не извика, по дяволите? Болката беше ужасна. Но не я пусна. Използва гнева си да забие лакът в гърлото й. Само че телесната й броня се втвърди и той не успя да направи нищо.

Мамка му.

Тя отново натисна спусъка. Той беше по-тежък и по-силен, но на нея не й трябваше силата на юмрука или коляното. Разполагаше с мощта на съвременното оръжейно изкуство. Куршумът го удари в корема. Вътрешностите му сякаш се залепиха за гръбнака, въздухът изсвистя от дробовете му. Жената бавно придвижваше пистолета нагоре.

Зигзауерите имаха по петнайсет патрона в пълнителите. Колко пъти беше стреляла? Със сигурност й бяха останали достатъчно да го направи на кайма.

Трябваше да сложи край на това бъхтене.

Заби чело в лицето й. Само че тя не беше новачка и в това. Обърна глава и пое удара със страничната част на черепа си. Все пак Грей си спечели достатъчно време да изрита един кабел, който висеше от съседната маса. Кабелът повлече настолната лампа и тя се срина с трясък на пода. Абажурът от зелено стъкло се пръсна.

Стиснал жената в мечешка прегръдка, той я претърколи върху лампата. Излишно беше да се надява, че стъкълцата ще пробият бронята й. Но не това беше целта на заниманието.

Чу как крушката се счупва под общото им тегло.

И така ставаше.

Грей я пусна и отскочи. Беше си чиста проба хазарт. Хвърли се към шалтера за осветлението до люлеещата се врата.

Грак на пистолет придружи удара в кръста му.

Вратът му се изви болезнено назад. Тялото му се удари в стената. Ръката му напипа шалтера и го вдигна. Светлини запримигваха из лабораторията. Лоша инсталация.

Хвърли се към жената.

Не можеше да се надява, че ще я изпържи с ток. И това се случваше само във филмите. Не това беше целта му. Всъщност Грей се надяваше, че който и да е използвал последен масата, е оставил лампата включена.

Лейди Дракон седеше върху счупената лампа, ръката й бе протегната към него, пистолетът — насочен. Натисна спусъка, но не уцели. Единият прозорец на люлеещата се врата се пръсна.

Грей се отдръпна встрани от обсега й. Жената не беше в състояние да го следи с пистолета. Беше застинала, неспособна да помръдне.

— Течна телесна броня — повтори думите й. — Течната й част я прави еластична, но си има и един недостатък. — Приближи я отстрани и й взе пистолета. — Пропиленгликолът е алкохол. Добър проводник на електричество. Дори малък заряд като от счупена крушка се разнася по костюма за секунди. И костюмът реагира като при всяко друго нападение.

Ритна я в подбедрицата. Костюмът беше твърд като камък.

— Втвърдява се целият.

Собственият й костюм се беше превърнал в неин затвор.

Грей я претърси бързо. Тя се мъчеше да помръдне. С цената на много усилия би могла да постигне нещо, но не повече от ръждясалия Тенекиен човек от „Магьосника от Оз“.

Отказа се. Лицето й се беше зачервило от напрежение.

— Няма да откриеш детонатор. Всичко е включено към таймер. Нагласен за… — Очите й се сведоха към часовника на китката й. — След две минути. Няма начин да деактивираш всички заряди.

Грей видя цифрите на часовника й да падат под 02:00.

И нейният живот беше обвързан с тези цифри. Грей видя в очите й да блясва страх — убийца или не, тя беше човешко същество, което се боеше от собствената си смъртност, — но останалата част от лицето й само се втвърди още повече, сякаш за да е в унисон с костюма й.

— Къде са епруветките?

Знаеше, че няма да му каже. Но следеше внимателно очите й. За част от секундата те помръднаха леко нагоре, после се фокусираха върху него.

Покривът.

Имаше смисъл. Друго потвърждение не му трябваше. Антраксът — Bacillus anthracis — беше чувствителен на топлина. Ако бе искала фонтанът от токсични спори да се разпростре навън преди взрива, епруветките трябваше да са някъде нависоко, та първоначалната ударна вълна да ги улови и да ги изстреля към небето. Не би рискувала горещината от взрива да изпържи превърнатите в оръжие бактерии.

Преди да е помръднал, тя го заплю и го уцели по бузата.

Грей не си направи труда да се избърше.

Нямаше време за това.

01:48

Стана и хукна към вратата.

— Няма да успееш! — извика тя след него. Изглежда, се беше сетила, че се опитва да обезвреди биологичната бомба, а не е хукнал да си спасява живота. И по някаква причина това го вбеси. Все едно го познаваше достатъчно добре, за да стигне до този извод.

Хукна по коридора и се хлъзна към стълбите. Изкачи на бегом двата етажа до покрива. Изходът беше модифициран според изискванията на Агенцията за трудова безопасност. Паник-лост запречваше вратата, с цел бърза евакуация в случай на пожар.

Паниката много добре описваше настоящия момент.

Той удари лоста — алармена система зави пронизително — и изскочи в сивкавото утро. Покривът беше залят с асфалт. Пясък хрущеше под ботушите му. Той се огледа. Имаше твърде много места, където да скриеш няколко епруветки — въздухоотводи, комини, сателитни чинии.

Къде?

Времето изтичаше.

05:13

Вашингтон

— На покрива е! — каза техникът и заби пръст в монитора със сателитния образ.

Пейнтър се наведе напред и видя на екрана дребна движеща се фигурка. Какво правеше Грейсън на покрива? Пейнтър огледа района в непосредствена близост.

— Някакъв признак да го преследват?

— Нищо такова не засичам, сър. Логан се обади откъм телефона:

— Охраната на базата докладва, че в сграда 470 се е включила противопожарна аларма.

— Сигурно е задействал алармата при изхода — вметна техникът.

— Можеш ли да приближиш образа? — попита Пейнтър. Техникът кимна и образът се разшири, центриран върху Грейсън Пиърс. Шлема му го нямаше. Лявото му ухо изглеждаше изцапано с нещо… с кръв. Той все така стоеше до изхода.

— Какво прави? — попита техникът.

— Охраната на базата праща екип при сградата — докладва Логан.

Пейнтър поклати глава. Някаква студена увереност вледени кръвта му.

— Кажи им да не припарват там. И да евакуират всички в близост до сградата.

— Сър?

— Действай.

05:14

Фредерик, Мериланд

Грей внимаваше краката му да са точно под него, ръцете — разперени за равновесие. Летеше към земята. Молеше се законите на физиката, скоростта, траекторията и векторният анализ да не му изневерят.

Приготви се за сблъсъка.

Два етажа по-ниско и седем метра навън сферичният покрив на Осмата топка се надигна да го посрещне. Стоманеното кълбо с вместимост един милион литра лъщеше от утринната роса.

Той се изви във въздуха, защото гравитацията теглеше по-тежкия му торс надолу и краката му изоставаха, а това не беше добре.

После времето се забърза. Или пък беше той.

Краката му се удариха в повърхността на сферата. Течната телесна броня се циментира около глезените му, за да ги предпази от счупване. Инерцията го тласна напред и той се пльосна по корем с разперени ръце. Само че не беше уцелил центъра на сферичния покрив, а дъгата най-близо до сграда 470.

Задраска трескаво с пръсти, но нямаше за какво да се хване, нямаше сцепление.

Тялото му се плъзна надолу по хлъзгавата от росата стомана, леко извито. Той разтвори крака и провлече носовете на ботушите си за по-голямо триене. А после всичко отиде по дяволите и той вече падаше по стръмната дъга.

С притисната в стоманата буза, Грейсън не видя висящата пътечка, докато не се удари в нея. Първо с левия си крак, после и тялото му се срина отгоре. Падна на ръце и колене върху металното скеле, издигнато около екватора на стоманения глобус. Изправи се с мъка, краката му се подгъваха от напрежението и страха.

Не можеше да повярва, че е жив.

Огледа извивката на сферата, докато вадеше биологичната бомба от чантичката на кръста си. Повърхността на кухия глобус беше надупчена от люкове, през които учените навремето бяха наблюдавали биологичните експерименти, провеждани вътре. През всичките години на редовна употреба нито един патоген не беше избягал от сферичния резервоар.

Грей се молеше тази сутрин да стане същото.

Погледна към бомбата в ръката си:

00:18.

Нямаше време за псувни, така че хукна по външната висяща пътечка да намери входен шлюз. Откри го половин полукълбо по-нататък. Стоманена врата с люк. Хукна към нея, хвана дръжката и дръпна.

Нищо. Вратата не помръдна.

Беше заключена.

05:15

Вашингтон

Пейнтър гледаше как Грейсън се бори с шлюза на гигантската сфера. Не му убягна трескавото напрежение, разпозна и разбра неотложността на момента. Беше видял колегата си да вади взривното устройство от комина. Знаеше каква е целта на мисията — да примамят на светло заподозрян трафикант на патогени с бойно приложение.

Не се съмняваше какъв вид смърт дебне във вътрешността на бомбата.

Антракс.

Грейсън очевидно не можеше да изключи устройството и по-късно да се отърве безопасно от него.

Късметът му изневеряваше.

Въпросът беше с колко време разполага?

05:15

Фредерик, Мериланд

00:18

Грейсън хукна отново. Може би имаше и друг шлюз. Трополеше по пътечката. Все едно тичаше със ски обувки — глезените му още бяха циментирани в оковите на телесната броня.

Още половин полукълбо.

И втори шлюз, право напред.

— Стой! Охраната на базата.

Силният суров звук на мегафона почти го накара да се подчини. Почти. Продължи да тича. Лъч на прожектор се плисна отгоре му.

— Спри или ще стреляме! Нямаше време да преговаря.

Оглушителен звън на стрелба с автоматично оръжие обсипа сферата, няколко куршума рикошираха мелодично във висящата пътечка. Нито един твърде близо. Предупредителни изстрели.

Стигна до втория шлюз, стисна дръжката, завъртя я и дръпна.

Шлюзът заяде за част от секундата, после се отвори с пукот. Грей само дето не се разхленчи от облекчение.

Метна устройството в кухата вътрешност на сферата, затръшна вратата, която се заключи автоматично, после облегна гръб на нея, плъзна се надолу и седна.

— Не мърдай!

Изобщо нямаше намерение да мърда. Добре си му беше седнал. Усети леко потръпване с гърба си. Сферата иззвънтя като камбана. Устройството се беше взривило в херметично затворената й вътрешност.

Но това беше само началният акорд на гръмовна симфония.

Като сблъсък на титанични богове серия от мощни експлозии разтърси земята.

Бум… бум… бум…

Последователни, през равни интервали, по всички правила на изкуството.

Подготвеното разрушаване на сграда 470.

Макар и от другата страна на сферата, Грей усети лекото всмукване, после и великанската, последна въздишка на обречената сграда. Плътна стена от прах и отломки се ливна навън от епицентъра на сриващото се здание. Грей вдигна поглед тъкмо навреме, за да види как огромен гейзер от дим и прах разцъфва в небето, после се понася с вятъра.

Само че този вятър не носеше смърт.

Последна експлозия изтрещя откъм умиращата сграда. Чу се трополене на тухли и камък — каменна лавина. Земята сякаш подскочи под него… после се чу нов звук.

Скърцане на метал.

Блъсната от експлозията и с разтърсени основи, Осмата топка се наклони — две от подпорите й изпукаха и се изкривиха, сякаш сферата се мъчеше да коленичи. Цялата конструкция се килна към улицата.

Изпукаха още подпори.

Осмата топка падаше и вече нищо не можеше да я спре.

Сферата с вместимост един милион литра се люшна към редицата джипове на охраната.

А Грей се падаше директно под нея.

Скочи и залази трескаво по накланящата се пътечка с надеждата да се махне от мястото на сблъсъка. Но сферата се завърташе и наклонът стана твърде стръмен. Висящата пътечка се превърна в стълба. Грейсън се хвана за металната рамка и запъна крака във вертикалните подпори на парапета. Трябваше да се измъкне някак изпод сянката на смазващата тежест.

Направи един последен отчаян скок, успя да се хване с ръце и да запъне отново краката си.

Осмата топка се удари в моравата в предната част на двора и потъна в напоената от дъжда глинеста почва. Ударната вълна плъзна по висящата пътечка и изхвърли Грей настрани. Той прелетя няколко метра и падна по гръб върху меката морава. Висял бе само на няколко метра от земята.

Надигна се и се опря на лакът.

Джиповете на охраната се бяха изтеглили навреме изпод падащата сфера.

Но скоро щяха да се върнат. И не биваше да го заварят тук.

Грей стана, изохка и закуцука към димния плащ на срутената сграда. Чак сега чу алармите — пищяха из цялата база. Съблече в движение комбинезона си и закачи идентификационните карти на цивилните си дрехи отдолу. Затича през двора, към следващата сграда, към нишата, където беше оставил мотоциклета си.

Завари го невредим.

Преметна крак през седалката и включи запалването. Двигателят замърка доволно. Посегна към газта и спря. Нещо беше закачено на дръжката. Той го откачи, огледа го за миг, после го пъхна в джоба си.

„По дяволите…“ Даде газ и зави в съседната уличка. За момента поне пътят изглеждаше чист. Приведе се напред, форсира мотора и се стрелна между тъмните сгради. Стигна до Портър Стрийт и изви рязко наляво в обратен завой. По улицата се виждаха само няколко коли. И нито една не изглеждаше да е на военната полиция.

Той ги подмина на зигзаг и отпраши към по-рядко населената част на базата около езеро Налин — парк с полегати хълмчета и кръпки широколистна гора.

Щеше да изчака врявата да позатихне и тогава да се измъкне. За момента беше в безопасност. Глождеше го само онова нещо в джоба му, което беше свалил от дръжката на мотоциклета.

Сребърна верижка… с драконов медальон.

05:48

Вашингтон

Пейнтър се дръпна от сателитната конзола. Техникът беше уловил бягството на Грейсън, появил се с мотоциклета си от прашния облак. Логан още беше на телефона и предаваше нареждане за отбой по серия обезопасени канали. По заповед отгоре неприятностите в базата щяха да бъдат отдадени на грешки в комуникацията, стари експлозиви и лошо миниране.

Името на Сигма Форс нямаше да се появи никъде.

Сателитният техник държеше слушалката до ухото си.

— Сър, телефонно обаждане от директора на АИОП.

— Прехвърли го тук. — Пейнтър вдигна слушалката на друг телефон и изчака прехвърлянето на кодираната комуникация.

Техникът му кимна и мъртвият ефир в слушалката отведнъж оживя. Макар никой да не заговори отсреща, Пейнтър усети присъствието на своя наставник и командир.

— Директор Макнайт? — каза той; подозираше, че директорът се обажда да научи подробности за мисията.

Подозрението му се оказа погрешно. Ясно долови потреса в гласа на шефа си.

— Пейнтър, току-що получих разузнавателни данни от Германия. Многобройни жертви. Загинали при необичайни обстоятелства в една катедрала. Трябва ни екип на терен там, преди да е паднала нощта.

— Толкова бързо?

— След четвърт час ще имаш подробностите. Ще ни трябва най-добрият ти агент да оглави екипа.

Пейнтър погледна сателитния монитор. Мотоциклетът се плъзгаше през хълмчетата, фаровете му намигаха през редкия балдахин на дърветата.

— Мисля, че имам човека, който ви трябва. Мога ли да попитам защо е тази спешност?

— Обадиха ни се рано тази сутрин с молба Сигма да разследва инцидента в Германия. Твоята група беше назована изрично.

— Назована? От кого?

За да се обезпокои до такава степен д-р Макнайт, явно се бяха обадили от най-високо, президентът например. Но и този път Пейнтър сгреши в предположението си.

— От Ватикана — каза директорът.

ВЕЧНИЯТ ГРАД

24 юли, по обед (местно време)

2. Рим, Италия

Дотук с надеждите да стигне навреме за срещата си.

Лейтенант Рейчъл Верона слизаше по тясното стълбище към подземията на базиликата „Сан Клементе“. Изкопните работи под църквата продължаваха вече два месеца, надзиравани от малък екип археолози от Неаполския университет.

— Lasciate ogni speranca… — измърмори Рейчъл. Гидът, Лена Джованна, преподавател в университета и ръководител на проекта, се обърна и я погледна. Беше висока жена, към петдесетте, но приведената й стойка я правеше да изглежда по-стара и по-ниска. Усмихна се уморено на Рейчъл.

— Значи познавате Данте Алегиери. Надежда всяка тука оставете.

Рейчъл се смути. Според Данте тези думи били написани на портите на Ада. Не вярваше, че някой ще чуе репликата й, но явно не беше отчела акустиката тук.

— Не исках да ви обидя. Жената й отвърна с тих смях.

— Не съм се обидила, лейтенант. Просто се изненадах, че човек от военната полиция цитира Данте. Дори да работи за Carabinier Tutela Partimonio Culturale.

Рейчъл разбираше откъде идва недоразумението. Хората масово слагаха всички служби на карабинерите под един знаменател. Повечето цивилни виждаха само униформените мъже и жени, патрулиращи въоръжени по улиците и в сградите. Тя обаче беше постъпила в службите не като военен, а с университетска диплома по психология и история на изкуството. Бяха я привлекли още от университетската скамейка и още две години беше прекарала в офицерския колеж да изучава международно право. Беше избрана лично от генерал Ренде, който ръководеше специалната част, разследваща кражбите на антики и произведения на изкуството — въпросната Tutela Partimonio Culturale.

Рейчъл стигна до края на стълбището и се озова в локва смрадлива вода. Бурята от последните няколко дни беше на-воднила подземното ниво. Носеше в лявата си ръка новите си маркови обувки с високи токчета, подарък от майка й за рождения й ден. Не смееше да ги остави на стълбите. Крадци имаше навсякъде. Ако изгубеше обувките или ги обелеше, майка й щеше дай го натяква до края на света.

Джованна, от своя страна, беше навлякла работен гащеризон, облекло много по-подходящо за проучването на наводнени руини от сините панталони и копринената блуза с цветни мотиви на Рейчъл. Но когато преди четвърт час пейджърът й се разписка, Рейчъл беше на път за уговорения обяд с майка си и сестра си. Нямаше време да се връща в апартамента си и да си облече карабинерската униформа. Не и ако искаше, с малко късмет, да стигне навреме за обяда.

Така че беше дошла право тук и беше заварила двама местни карабинери, повикани като нея. Беше ги оставила да чакат в базиликата, докато тя извърши първоначалния оглед на местопрестъплението.

В известна степен дори се радваше на временното отлагане. Вече твърде дълго премълчаваше пред майка си факта, че с Джино са скъсали. В действителност бившият й приятел се беше изнесъл още преди месец. Рейчъл живо си представяше обичайното разочарование в очите на майка си, придружено от също толкова обичайното сумтене в смисъл „Казвах ти аз“, макар репликата така и не биваше произнасяна на глас. А и по-голямата й сестра, омъжена вече от три години, щеше многозначително да завърти брачната си халка с диамантите и да занима умно.

И двете не одобряваха професията, която си беше избрала Рейчъл.

— Как изобщо ще си намериш съпруг, лудетино? — бе викнала майка й с вдигнати към небето ръце. — Отрязала си си хубавата коса като… като мъж. Спиш с пистолет под възглавницата. Никой мъж не може да понесе това.

В резултат Рейчъл рядко напускаше Рим да се види с роднините си в Кастел Гандолфо, където семейството й се беше установило след Втората световна война, в сянката на лятната папска резиденция. Само баба й я разбираше. Двете споделяха общ интерес към антиките и огнестрелните оръжия. Като малка Рейчъл слушаше в захлас историите й за войната — мрачни разкази, прошарени с гробищен хумор. Баба й дори пазеше един нацистки люгер Р — 08 в чекмеджето на нощното си шкафче, смазан и излъскан, реликва, открадната от някакъв граничар по време на бягството им. Старата й nonna не си падаше по плетките.

— Близо е — каза Джованна и зацапа към един осветен вход. — Моите студенти пазят мястото.

Рейчъл тръгна след водачката си, стигна до ниския вход и се приведе. Изправи се в пещероподобно помещение. Осветено от карбидни лампи и фенери, то беше с висок куполообразен таван, изграден от изсечени блокове вулканичен туф, грубо снадени с хоросан. Изкуствена пещера. Явно храм от римско време.

Рейчъл пристъпи в помещението. Мисълта за огромната тежест на базиликата отгоре не я напускаше нито за миг. Посветена през дванайсети век на свети Климент, църквата била построена върху по-раншна базилика, датираща от четвърти век. Но дори и тази древна църква криеше една още по-дълбока мистерия — руините на римски сграден комплекс от първи век, който включваше и този езически храм. Такова надстрояване не беше нещо необичайно — религията да погребва предишната, римска история на пластове.

Рейчъл усети познатото й вълнение, сякаш времето я притискаше също толкова осезаемо като каменните блокове на базиликата. Макар столетията да се бяха погребали едно друго, всички те бяха тук. Най-ранната история на човечеството, запазена в камък и мълчание. Тази катедрала беше богата колкото и другата над нея.

— Това са двамата ми студенти — каза Джованна. — Тиа и Роберто.

Рейчъл проследи погледа на жената в полумрака, сведе очи и откри клечащите фигури на младежите, и двамата тъмнокоси и облечени с еднакво омърляни гащеризони. Прекъснаха заниманието си — описване на керамични чирепи — и станаха да ги посрещнат. Все така стиснала обувките си в едната ръка, Рейчъл се здрависа с тях. Макар и студенти, и двамата не изглеждаха на повече от петнайсет. Или пък й се струваше така, защото току-що беше навършила трийсет и всички й изглеждаха млади — с изключение на самата нея.

— Насам — каза Джованна и поведе Рейчъл към една ниша в отсрещната стена. — Изглежда, крадците са направили удара си по време на снощната буря.

Джованна насочи фенерчето си към една мраморна фигура. Фигурата беше висока приблизително метър — или щеше да е, ако главата й не липсваше. Останали бяха само торсът, краката и стърчащ каменен фалос. Римски бог на плодородието.

Джованна поклати глава.

— Истинска трагедия. Това беше единствената непокътната статуя, която открихме тук.

Рейчъл разбираше възмущението й. Протегна ръка и прокара пръсти по остатъка от врата на статуята. Усети позната грапавина и измърмори:

— Ножовка.

Ножовката беше любимият инструмент на съвременните иманяри при оскверняването на гробове — лесно се работи с нея и още по-лесно можеш да я скриеш. Само с този простичък инструмент крадците крадяха, повреждаха и осакатяваха произведения на изкуството из цял Рим. Кражбата се извършваше буквално за секунди, често пред очите на всички, понякога дори зад гърба на музейния куратор. И парите си струваха риска. Търговията с крадени антики се беше оказала доходен бизнес, надминавай само от наркотиците, прането на пари и търговията с оръжие. По тази причина военните бяха създали Comando Carabinieri Tutela Patrimonio Culturale — Службата за опазване на културното наследство — още през 1992 — ра. Службата работеше в съдействие с Интерпол и се опитваше да намали поне в някаква степен незаконния трафик.

Рейчъл клекна пред статуята и усети познато жегване в стомаха. Малко тук и малко там, римската история постепенно биваше заличавана. А това беше престъпление срещу самото време.

— Ars longa, vita brevis — прошепна тя, цитирайки Хипократ. Един от любимите й цитати. „Животът е кратък, изкуството — вечно“.

— Наистина — горчиво рече Джованна. — Беше великолепна находка. Рисунъкът на длетото, чистият детайл, дело на истински майстор. Да я осакатят толкова жестоко…

— Защо не са откраднали цялата статуя? — попита Тиа. — Поне е щяла да се запази непокътната.

Рейчъл потупа фалическата издатина на статуята с една от обувките си.

— Въпреки удобната дръжка тук артефактът е твърде голям. Крадецът сигурно предварително се е бил свързал с международен търговец. Много по-лесно ще е да прекарат само главата през границата.

— Има ли някаква надежда да си я върнем? — попита Джованна.

Рейчъл ней даде никакви фалшиви обещания. От шестте хиляди откраднати миналата година антики бяха открити само шепа.

— Ще ми трябват снимки на статуята преди осакатяването, които да пратя на Интерпол, за предпочитане б близък план на главата.

— Имаме дигитална база данни — каза преподавателката. — Мога да ви пратя снимки по електронната поща.

Рейчъл кимна и пак насочи вниманието си към обезглавената статуя.

— Или пък нашият Роберто може просто да ни каже какво е направил с главата.

Преподавателката стрелна с поглед младежа. Роберто отстъпи крачка назад.

— Ка… какво? — Погледът му се плъзна из помещението, после се спря на преподавателката му. — Profesore… повярвайте ми, нищо не знам. Това е абсурдно!

Рейчъл продължаваше да се взира в обезглавената статуя… и в единствената улика, с която разполагаше. Беше преценила риска — дали да изиграе коза си сега, или по-късно, в управлението. Но последното би означавало да разпита всички замесени, да свали показанията им, цяла планина бумащина. Затвори очи и се замисли за обяда, който явно щеше да пропусне. Освен това единствената й надежда да върне главата на статуята беше в бързината.

Отвори очи и заговори на статуята:

— Знаете ли, че шестдесет и четири процента от всички археологически кражби се извършват от хора, които участват в разкопките? — Обърна се към тримата.

Джованна се намръщи.

— Едва ли наистина вярвате, че Роберто…

— Кога открихте статуята? — попита Рейчъл.

— Д… два дни, преди два дни. Но съобщих за откритието в уебсайта на Неаполския университет. Много хора са знаели.

— Но колко от тях са знаели, че обектът няма да се охранява по време на снощната буря? — Рейчъл фокусираше вниманието си върху един човек. — Роберто, имаш ли да кажеш нещо?

Лицето му беше неподвижна маска на пълно изумление.

— Аз… не… нямам нищо общо с това. Рейчъл свали радиостанцията от колана си.

— Тогава няма да имаш нищо против да претърсим квартирата ти, нали? Току-виж открием ножовка, по чиито зъбци има достатъчно останал мраморен прах за сравнение с мрамора на тази статуя.

Познат безумен поглед се намести в очите му.

— Аз… аз…

— Минималната присъда е пет години — притисна го тя. — Без право на обжалване.

Видя как момчето пребледня въпреки слабата светлина на лампите.

— Освен ако не съдействаш, разбира се. Тогава може да се пледира за снизходителност.

Той поклати глава, но не стана ясно какво отрича.

— Е, дадох ти шанс. — Тя вдигна радиостанцията към устата си и натисна копчето. Статичният шум изграчи в просторното помещение.

— Не! — Роберто вдигна ръка да я спре, както беше предполагала, че ще направи. Погледът му се сведе към земята.

Проточи се дълго мълчание. Рейчъл не го наруши. Остави нарастващото напрежение да свърши своето. Накрая Роберто изпъшка:

— Аз… имах дългове… дългове от хазарт. Нямах избор.

— Dio Mio — възкликна преподавателката и вдигна ръка към челото си. — O, Роберто, как можа?

Студентът нямаше какво да каже.

Рейчъл познаваше натиска, на който е било подложено момчето. Не беше нещо необичайно. Такива като него бяха само тънка вейка в една много по-голяма организация, толкова нашироко разпространена и враснала се толкова дълбоко, че никога не биха могли да я изкоренят напълно. Оставаше им само да скубят плевелите.

Тя пак вдигна радиостанцията до устата си.

— Карабинер Жерард, идвам при вас с човек, който има допълнителна информация по случая. — … capito, Tenente…

Рейчъл изключи радиото. Роберто стоеше, скрил лице в ръцете си, и мълчаливо оплакваше съсипаната си кариера.

— Как разбрахте, че… — почна Джованна.

Рейчъл не си направи труда да обясни, че твърде често членовете на организираната престъпност изнудват, подмамват или принуждават към съдействие членове на археологическите екипи. Тази корупция беше пуснала метастази навсякъде и обикновено се целеше в неосведомените и наивните.

Обърна гръб на Роберто. Често стигаше само да се определи кой член на изследователския екип е най-слабата му брънка. В случая с младежа тя беше стигнала до заключението си въз основа на предишния си опит, после го беше подложила на натиск да провери дали е била права. Поела бе известен риск, като бе изиграла коза си толкова рано. Ами ако не беше Роберто, а Тиа? Докато Рейчъл установи, че е тръгнала по погрешна следа, Тиа можеше да предупреди купувачите си. А можеше да е и Джованна, да добавяше нещо към университетската си заплата чрез продажбата на собственото си откритие? Нещата можеха да се объркат по много начини. Но Рейчъл се беше научила, че без риск успехът често ти се изплъзва.

Джованна продължаваше да я гледа със същия въпрос в очите. Как се беше сетила да обвини Роберто?

Рейчъл погледна каменния фалос на статуята. Стъпила бе само на една улика… но затова пък каква.

— Не само горните глави се продават добре на черния пазар. Има огромно търсене за древно изкуство от еротично естество. Надминава четирикратно по продажби по-консервативните телесни части. Подозирам, че нито една от вас двете не би се замислила дори, преди да отреже този внушителен орган, но по някаква причина мъжете не обичат да го правят. Приемат го твърде лично.

Поклати глава и тръгна към стълбището за базиликата горе.

— Не искат да кастрират дори кучетата си.

13:34

Закъсняваше, много закъсняваше.

Погледна си часовника и забърза през каменната пиаца пред базиликата „Сан Клементе“. Спъна се в разхлабено паве, загуби равновесие, но все пак не падна. Погледна назад към павето, сякаш той беше виновно… а после надолу към обувките си.

„Merda!“

Едната беше лошо одраскана.

Завъртя очи към небето и се зачуди кой ли светец е обидила. Сигурно вече се редяха на опашка за номерче.

Продължи през площада през група велосипедисти, които се пръснаха около нея като подплашени гълъби. Закрачи по-внимателно и си припомни мъдрите думи на император Август.

„Festina lente“. Бързай бавно.

Но пък император Август не бе имал майка, която да му трие сол на главата до припадък.

Най-накрая стигна до своя мини купър, паркиран в другия край на площада. Обедното слънце го заливаше с ослепителен блясък. Усмивка разтегли лицето й, първата за днес. Колата също й беше подарък за рождения ден. От нея за нея. Само веднъж ставаш на трийсет години в края на краищата. Беше се поизхвърлила малко, особено с екстрите — кожен салон и най-висока класа модел кабриолет.

Но пък сребристият красавец беше радостта на живота й.

Може би това беше и една от причините Джино да я зареже преди месец. Колата я вдъхновяваше много повече от мъжа, който споделяше леглото й. Сделката си я биваше обаче. Колата й даваше само положителни емоции.

Пък и… нали беше кабриолет — можеше и така, и иначе, и с покрив, и без покрив. А тя беше жена, която ценеше приспособимостта, и щом не можеше да я получи от мъжа до себе си, щеше да я получи от колата си.

Макар че днес беше твърде горещо за без покрив.

Срамота.

Тя отключи вратата, но преди да се е мушнала вътре, мобилният й телефон изпиука.

Сега пък какво?

Сигурно беше карабинер Жерард, на чиито грижи току-що беше поверила Роберто. Щяха да разпитат студента в управлението в Париоли. Рейчъл погледна изписания на екранчето номер. Международният код отпреди беше познат — 39 — 06, — но не й самият номер.

Защо ще й се обажда някой от Ватикана?

Рейчъл вдигна капачето и сложи телефона на ухото си.

— Лейтенант Верона. Отвърна й познат глас:

— Как е днес любимата ми племенница… освен че е разсърдила майка си?

— Вуйчо Вигор? — Още една усмивка. Вуйчо й, познат повече като монсеньор Вигор Верона, оглавяваше папския институт по християнска археология. Само че сега не се обаждаше от кабинета си в университета.

— Обадих се на майка ти, защото мислех, че си с нея. Но изглежда, карабинерската работа не се съобразява с часовника. Факт, който, струва ми се, майка ти никак не одобрява.

— Тъкмо тръгвам към ресторанта.

— Да… стига да не беше моето обаждане.

— Какво е станало?

— Вече се извиних от твое име на майка ти. Ще се видиш с нея и със сестра си на вечеря, така каза. В „Матрициано“. Ти ще черпиш, разбира се, като компенсация за причиненото им неудобство.

Нямаше съмнение, че Рейчъл ще плати — при това не само в евро.

— За какво става въпрос?

— Искам да дойдеш при мен, във Ватикана. Веднага при това. Ще уредя да те чака пропуск при портата Санта Ана.

Рейчъл си погледна часовника. Предстоеше й да прекоси половината център на Рим.

— Трябваше да се срещна с генерал Ренде в управлението заради едно разследване.

— Вече говорих с командващия ти офицер. Той одобри идването ти тук. Всъщност цяла седмица ще си на мое разположение.

— Цяла седмица?

— Или повече. Ще ти обясня всичко, когато дойдеш. — После й обясни къде ще се срещнат. Челото й се набръчка, но преди да е попитала нещо друго, той сложи край на разговора.

— Ciao, bambina.

Тя се качи в колата си и поклати глава.

„Една седмица или повече?“ Изглежда, когато Ватиканът кажеше тежката си дума, дори военните слушаха и козируваха. От друга страна, генерал Ренде беше приятел на семейството и дружбата датираше вече трето поколение. Двамата с вуйчо Вигор бяха близки като братя. Не само шансът беше привлякъл вниманието на генерала върху Рейчъл, докато тя беше студентка в Римския университет. Вуйчо й се грижеше за нея още откакто баща й загина в пътна катастрофа преди петнайсет години.

Много лета двамата бяха обикаляли римските музеи — отсядаха при монахините от „Санта Бригида“ недалеч от Грегорианския университет, познат повече като „Ил Грег“, където вуйчо Вигор беше учил и където преподаваше и до днес. И макар че вуйчо й сигурно би предпочел тя да постъпи в манастира и да тръгне по неговите стъпки, явно си беше дал сметка, че Рейчъл е твърде буйна за такова благочестиво призвание, и вместо това я беше насърчил да следва повика на сърцето си. Беше й внушил и друг един дар по време на дългите им лета — уважение и любов към историята и изкуството, което увековечаваше най-великите изражения на човешкия дух в мрамор и гранит, в бои и платно, в стъкло и бронз.

А сега по всичко личеше, че вуйчо й още не е приключил с нея.

Тя си сложи слънчевите очила — със синкав оттенък — и се вля в движението по Виа Лабикано в посока към огромния Колизей. Там имаше задръстване, както винаги, но тя заобиколи по задните улички, тесни и стеснени още повече от паркирани накриво коли. Рейчъл обаче се промуши успешно — сменяше скоростите умело като състезател на Гран При. Мина на ниска предавка, когато стигна до входа към кръговото, където пет улици се сливаха в истинска лудница. Туристите смятаха римските шофьори за избухливи, нетърпеливи и непредпазливи. Рейчъл ги намираше за твърде мудни.

Мушна се между тежко натоварен камион с открита каросерия и някакъв огромен ван — Мерцедес. Нейният мини купър изглеждаше като врабче, пърхащо между два слона. Рейчъл изпревари мерцедеса и се намести в миниатюрното пространство пред него, спечели си гневен клаксон, но вече беше далеч. Прехвърча през кръговото и излезе на главната магистрала към река Тибър.

Докато караше, държеше под око трафика от всички страни. За да се движиш безопасно по римските улици, се изискваше не толкова предпазливост, колкото стратегическо планиране. Благодарение точно на този си оглед Рейчъл забеляза опашката.

Черният седан изпревари друг автомобил и се вля в колоната пет коли зад нея.

Кой я следеше… и защо?

14:05

След петнайсет минути Рейчъл отби мини купъра към един подземен гараж пред стените на Ватикана, слезе и огледа улицата зад себе си. Черното БМВ беше изчезнало малко след като беше пресякла Тибър. Все още нямаше и следа от него.

— Благодаря — каза тя в мобилния си телефон. — Колата изчезна.

— В безопасност ли си? — Беше дежурният от управлението. Обадила се беше да докладва за опашката и беше оставила линията отворена.

— Така изглежда.

— Искаш ли да пратя патрул?

— Няма нужда. На площада има достатъчно карабинери. Оттук нататък нищо не ме грози. Ciao.

Не изпитваше смущение, че е вдигнала фалшива тревога. Никой нямаше да й се присмее. Карабинерите насърчаваха определено ниво на здравословна параноя у служителите си.

Намери място да паркира, слезе и заключи колата. Не прибра телефона — държеше го в ръка. Все пак би предпочела вместо него да държи деветмилиметровия си пистолет.

Изкачи рампата, излезе от гаража и тръгна към площад „Свети Петър“. Макар да се приближаваше към един от архитектурните шедьоври на света, вниманието й беше приковано към близките улици и алеи.

Все още нямаше следа от БМВ-то.

Хората в него сигурно бяха просто туристи, разглеждащи забележителностите на града от луксозното купе с климатик вместо пешком под жаркото обедно слънце. Лятото беше напрегнат туристически сезон и всички посетители рано или късно се отправяха към Ватикана. Това навярно беше и причината да си помисли, че я следят. Не казваха ли, че всички пътища водят към Рим?

А в нейния случай поне всички коли по пътищата отиваха там.

Успокоена, тя прибра телефона в джоба си и пое през площад „Свети Петър“.

Както обикновено, погледът й се плъзна по пиацата. От другата страна на настлания с плочи от шуплест варовик площад се издигаше базиликата „Свети Петър“, построена над гробницата на светеца-мъченик. Куполът й, проектиран от самия Микеланджело, беше най-високата точка в цял Рим. От двете й страни двойната колонада на Бернини се извива-ше в широки арки, ограждащи пиацата с форма на ключалка. Според Бернини колонадата трябвало да символизира ръцете на св. Петър, протегнати да прегърнат благоверните. Върху тези ръце стояха сто и четиридесет каменни светци и гледаха отвисоко зрелището долу.

А че беше зрелище, две мнения нямаше.

Някогашният Неронов цирк и сега си беше цирк.

От всички посоки гласове бърбореха на френски, арабски, полски, иврит, холандски, китайски. Организирани групи туристи гравитираха като островчета около гидовете си; други позираха с фалшиви усмивки пред камери и фотоапарати; имаше и набожни, които стояха на слънцето с библии в ръце и със сведени в молитва глави. Неколцина корейци бяха коленичили на плочите — всичките облечени в жълто. Из целия площад търговци си изкарваха хляба от тълпата — продаваха папски монети, ароматизирани броеници и осветени разпятия.

Рейчъл си отдъхна облекчено, когато стигна до другия край на площада и се приближи до един от петте входа към главния комплекс. Портата Санта Ана. Портата най-близо до мястото, където отиваше.

Пристъпи към един от швейцарските гвардейци. Както повеляваше традицията при тази порта, гвардеецът беше облечен в тъмносиня униформа с бяла яка и черна барета на главата. Той си записа името й, провери документите й за самоличност, после я изгледа от главата до петите, сякаш не му се вярваше, че с тънката си снага може наистина да е лейтенант от карабинерите. Накрая, изглежда, остана доволен и я насочи встрани към един служител на ватиканската полиция — Виджиланцата, — който й връчи ламиниран пропуск.

— Дръжте го у себе си през цялото време — предупреди я полицаят.

Въоръжена с пропуска, тя се вля в потока посетители през портата и надолу по Виа дел Пелегрино.

В по-голямата си част градът-държава беше забранена зона. Единствените достъпни за обществеността места бяха базиликата „Св. Петър“, ватиканските музеи и Градината. Останалата част от стоте акра беше недостъпна, освен със специално разрешение.

Една част обаче беше наистина забранена територия, където пристъпваха малцина.

Апостолическият дворец. Домът на папата.

Където отиваше тя.

Вървеше бързо между казармите от жълтеникави тухли на швейцарската гвардия и сивите каменни блокове на църквата „Света Ана“. Тук нямаше и следа от великолепието на най-святото от светите места, просто многолюден тротоар и плътна редица коли в сърцето на Ватикана. Подмина папската печатница и папската поща и пресече улицата към входа на Апостолическия дворец.

Плъзна поглед по сградата от сиви тухли. Приличаше повече на светска правителствена сграда, отколкото на седалище на Светия отец. Само че видът й беше измамен. Дори и покривът. Изглеждаше износен и плосък, с нещо незабележителен. Тя обаче знаеше, че върху Апостолическия дворец има скрита градина с фонтани, обточени с решетки за увивни растения, алеи и усърдно под рязвани храсти. Всичко това беше маскирано с фалшив покрив, който да пази Негово светейшество от случаен поглед отдолу и от мощен снайпер по високите точки на Рим.

За Рейчъл дворецът символизираше самия Ватикана — тайнствен, потаен, дори леко параноичен, но в сърцето си — място на семпла красота и благочестие.

А същото май важеше и за нея самата. Макар да минаваше за набедена католичка, която ходеше на служба само по големите празници, все пак някъде в душата й се криеше сърцевина от искрена вяра.

Стигна до охраната пред двореца и още на три пъти показа пропуска си на различни швейцарски гвардейци. Докато изчакваше поредната проверка, се зачуди дали това не е нещо като реверанс към далечното минало, когато Петър три пъти се е отрекъл от Христос, преди да пропеят петлите.

Накрая я пуснаха в самия дворец. Чакаше я водач — американски семинарист, казваше се Джейкъб. Беше жилест, малко над двайсетте, но русата му коса вече оредяваше. Носеше черни ленени панталони и бяла риза, закопчана догоре.

— Моля, последвайте ме. Наредено ми е да ви заведа при монсеньор Верона. — Очите му се разшириха комично, когато погледна за втори път пропускай, и даже заекна от изненада. — Лейтенант Верона? Вие… роднина ли сте на монсеньора?

— Той ми е вуйчо.

Младият мъж се посъвзе и кимна отсечено.

— Извинете ме. Беше ми казано само да изчакам офицер от карабинерите. — Даде й знак да го последва. — Аз съм студент и помагам на монсеньор Верона в „Грег“.

Тя кимна. Повечето от студентите на вуйчо й го боготворяха. Той беше дълбоко отдаден на църквата, но беше запазил и строго научния си поглед върху нещата. Даже беше закачил на вратата на кабинета си в университета плакат със същия надпис, красял някога вратата на Платон: „Да не влиза никой, който не познава геометрията“.

Рейчъл последва студента в двореца. Бързо изгуби ориентация. Беше идвала тук само веднъж, когато бяха повишили вуйчо й в ръководител на папския институт за християнска археология. Беше присъствала на частната папска аудиенция. Сградата обаче беше огромна, с петстотин стаи, хиляда стълбища и двайсет вътрешни двора. Ето и сега, вместо да се отправят нагоре към папската резиденция на последния етаж, тръгнаха надолу.

Не разбираше защо вуйчо й беше пожелал да се срещнат тук, а не в университета. Да не би да е имало кражба? И ако бе така, защо не й беше казал по телефона? Но пък самата тя добре познаваше тукашния строг правилник за мълчание. Той беше вписан като каноничен закон. Ватиканът знаеше как да пази тайните си.

Стигнаха до малка, с нищо незабележителна врата.

Джейкъб я отвори и й направи път да влезе.

Рейчъл пристъпи в странна стая, сякаш излязла от романите на Кафка. Осветена силно до стерилност, стаята беше дълга и тясна, но таванът й беше много висок. Сиви стоманени кантонерки и чекмеджета обточваха стените от пода до тавана. Висока библиотечна стълба беше подпряна на една от стените — без нея не би могло да се стигне до най-горните чекмеджета. Макар и много чисто, помещението миришеше на прах и старост.

— Рейчъл! — извика вуйчо й от един ъгъл. С един свещеник седяха на бюро там. Махна й да се приближи. — Бързо пристигна, скъпа. Но пък аз и преди съм се возил с теб. Успя ли да блъснеш някого?

Тя му се усмихна и тръгна към бюрото. Вуйчо й не беше с обичайните си дрехи — дънки, тениска и плетена жилетка, а бе облечен официално и подобаващо на поста си, в черно расо с цикламени кантове и копчета. Дори си беше сложи гел на прошарените къдрици, а козята си брадичка беше подрязал съвсем ниско.

— Това е отец Торес — представи й той свещеника. — Официален пазител на костите.

Възрастният мъж се изправи. Беше нисък и набит, облечен целият в черно, с римска якичка. По лицето му мина намек за усмивка.

— Предпочитам титлата „ректор на reliquiae“.

Рейчъл огледа надвисналите покрай стените кантонерки. Беше чувала за това място, ватиканското хранилище на реликвите, но никога не беше идвала тук. Потисна тръпка на отвращение. Каталогизирани и прибрани във всички тези чекмеджета и рафтове, почиваха парчетии от светци и мъченици; кости от пръсти, кичурчета коса, стъкленици с прах от клади, парчета от дрехи, мумифицирана кожа, изрезки от нокти, кръв. Малко хора знаеха, че по каноническия закон всеки католически олтар трябва да притежава свещена реликва. А с новите църкви и параклиси, които се строяха непрекъснато по целия свят, работата на този свещеник беше да опакова и да праща по пощата парченца от кости и други земни останки от различни светци.

Рейчъл не разбираше манията на Църквата по отношение на реликвите. От тази мисъл я побиваха тръпки. Рим беше претъпкан до пръсване с реликви. Тук бяха някои от най-забележителните и необичайните — стъпалото на Мария Магдалина, гласните струни на свети Антон, езикът на свети Йоан, камъните от жлъчката на света Клара. Дори и цялото тяло на папа свети Пий X лежеше в „Св. Петър“, излято в бронз. Най-смущаващата реликва обаче беше запазена в едно светилище в Калката — предполагаемият препуциум на пениса на Исус Христос. Накрая успя да изграчи:

— Нещо… да не би нещо да е било откраднато? Вуйчо й вдигна ръка към студента си.

— Джейкъб, би ли ни донесъл по едно капучино?

— Разбира се, монсеньор.

Вуйчо Вигор изчака младежа да излезе и да затвори вра-тата, след това я погледна твърдо.

— Чу ли за убийствата в Кьолн?

Въпросът я свари неподготвена. Цял ден беше тичала на-сам-натам и не й беше останало време да гледа новините, но нямаше начин да не чуе за ужасните убийства в Германия предната нощ. Все още не се съобщаваха подробности.

— Само онова, което казаха по радиото — отговори тя. Той кимна.

— Курията получава сведения преди те да стигнат до медиите. Били са убити осемдесет и четирима души, включително архиепископът на Кьолн. Но начинът, по който са загинали, все още не е разкрит пред широката общественост.

— Какво имаш предвид?

— Има и застреляни, но повечето, изглежда, са убити с електричество.

— С електричество?

— Това е първоначалният извод. Докладите от аутопсиите още не са готови. Когато пристигнала полицията, част от телата още пушели.

— Боже! Как…

— За този отговор май ще трябва да почакаме. Катедралата гъмжи от всякакви следователи — криминолози, детективи, лаборанти, дори електротехници. Има екипи от немските служби, експерти по тероризма от Интерпол и агенти на Европол. Но понеже престъплението е било извършено в римокатолическа катедрала, тоест на осветена територия, Ватиканът се позова на своята Омерта.

— Кодът за мълчание.

Той изсумтя утвърдително.

— Църквата си съдейства с германските власти, но иначе е ограничила достъпа с надеждата местопрестъплението да не се превърне в цирк.

Рейчъл поклати глава.

— Но какво общо има това с мен?

— Според първоначалното разследване само един мотив изглежда възможен. Златната мощехранителница в катедралата е била разбита.

— Откраднали са мощехранителницата?

— Не. И точно там е работата. Не са я взели, макар да е от чисто злато. Безценен артефакт. Откраднали са само съдържанието й. Мощите.

Отец Торес вметна:

— И то не какви да е мощи, а костите на библейските влъхви.

— Влъхви… имате предвид тримата мъдреци от библията? — Рейчъл не успя да прикрие удивлението си. — Откраднали са костите и са оставили златната кутия? Мощехранителницата със сигурност би донесла по-висока цена на черния пазар от костите.

Вуйчо Вигор въздъхна.

— По молба на държавния секретар дойдох тук да преценя произхода на въпросните реликви. Те имат забележително минало. Озовали са се в Европа благодарение на колекционерската страст на света Елена, майката на император Константин. Като първи християнски император, Константин пратил майка си на поклонение със задачата да открие колкото се може повече свещени реликви. Най-известната от тях, разбира се, е Истинският кръст на Христос.

Рейчъл беше ходила в базиликата „Светият Кръст“в Йерусалим, на Латеранския хълм. В една задна стаичка, зад стъклена витрина, бяха изложени най-известните реликви, издирени от света Елена — парче от Истинския кръст, пирон, използван при разпъването на Христос, и два тръна от мъченическата му корона. Споровете относно автентичността на тези реликви продължаваха. Мнозина вярваха, че света Елена е била измамена. Вуйчо й продължи:

— По-малко известно е, че царица Елена е пътувала и извън Йерусалим и се е върнала при тайнствени обстоятелства с голям каменен саркофаг и твърдението, че е открила телата на тримата влъхви. Реликвите били пазени в една църква в Константинопол, но след смъртта на Константин били преместени в Милано и закопани в една базилика.

— Но нали каза, че били в Германия… Вуйчо й вдигна ръка да я прекъсне.

— През дванайсети век германският император Фридрих Барбароса плячкосал Милано и задигнал реликвите. Обстоятелствата около тази кражба са неясни и обвити с множество слухове. Но всички истории свършват по един начин — реликвите се озовали в Кьолн.

— И са били там до снощи — добави Рейчъл. Вуйчо й кимна.

Рейчъл затвори очи. Двамата мъже мълчаха, оставяха й време да помисли. Тя чу вратата да се отваря. Остана със затворени очи, понеже не искаше да прекъсва мисълта си.

— А убийствата? — попита. — Защо не са откраднали костите, когато църквата е била празна? Излиза, че обирът е бил планиран и като директен удар срещу Църквата. Убийството на богомолци говори и за вторичен мотив освен кражбата — отмъщение.

— Много добре — каза един нов глас от прага.

Рейчъл се стресна и отвори очи. Моментално позна одеждите на новодошлия — черното расо с късо наметало, широкия шарф малко под кръста, цикламен, за да е в тон с шапчицата. Позна и човека, облякъл дрехите.

— Кардинал Спера — каза тя и склони почтително глава.

Той й даде знак да се изправи и златният му пръстен проблесна за миг, уловил светлината. Пръстенът го бележеше като кардинал, но той носеше и втори пръстен, близнак на първия, само че на другата си ръка, който го обозначаваше като ватиканския държавен секретар. Беше сицилианец, тъмнокос и мургав. Освен това беше млад за толкова висок пост, нямаше още петдесет години. Усмихна се топло.

— Виждам, монсеньор Верона, че сте били прав за племенницата си.

— Би било нередно да лъжа един кардинал, особено такъв, който се явява и дясната ръка на папата. — Вуйчо й се приближи до кардинала, но вместо да целуне благочестиво пръстените му, го прегърна дружески. — Как приема новината Негово светейшество?

Кардиналът поклати глава.

— След като се видяхме с теб сутринта, се свързах с Негово светейшество в Петербург. Ще лети насам утре заран.

„След като се срещнахме…“ Рейчъл вече разбираше защо вуйчо й се беше облякъл толкова официално. Бил е повикан при държавния секретар.

Кардинал Спера продължи:

— Имам грижата да съгласувам със Синода на епископите и с Колежа на кардиналите официалната му папска реакция. След това трябва да се подготвя за заупокойна служба утре. Ще се проведе по залез-слънце.

Рейчъл се изпълваше със страхопочитание. Макар папата да беше главата на Ватикана, неговият абсолютен монарх, истинската власт в държавата беше в ръцете на човека пред нея — той беше официалният й министър-председател. Направи й впечатление умората в очите му, сковаността в раменете. Явно беше на границите на изтощението.

— Има ли вече някакъв резултат от проучването ти? — попита кардиналът.

— Има — мрачно каза вуйчо й. — Крадците не притежават всички кости.

Рейчъл се размърда.

— Има и други, така ли? Вуйчо й се обърна към нея.

— Точно това се опитвахме да установим. Изглежда, след като костите били откраднати от Барбароса, Милано в продължение на векове се е опитвал да си ги върне. За да се уреди най-сетне спорът, през 1906 — а част от костите на влъхвите били пратени обратно в Милано и предадени за съхранение на базиликата на св. Еусторджо.

— Слава на Бога — каза кардинал Спера. — Значи не всички са изгубени.

Отец Торес се обади:

— Трябва да уредим незабавното им преместване тук. В депозитария ще са на сигурно място.

— Докато това стане, ще наредя да подсилят охраната на базиликата — каза кардиналът и погледна към вуйчо й. — Искам на връщане от Кьолн да спреш в Милано и да прибереш костите.

Вуйчо й кимна.

— А, освен това успях да ти уредя по-ранен полет — продължи кардиналът. — Хеликоптерът ще откара и двама ви на летището след три часа.

„И двамата?“ — Още по-добре. — Вуйчо й се обърна към нея. — Изглежда, пак ще трябва да разочароваме майка ти. Май няма да има семейна вечеря.

— Аз ще… ще ходим в Кьолн, така ли?

— Като нунции на Ватикана — поясни вуйчо й.

Рейчъл се опита да не изостава с понятията. Нунциите бяха посланиците на Ватикана в чужбина.

— Нунции по спешност — поправи го кардинал Спера. — С временно назначение, докато не се справим с тази трагедия. Официално ще присъстваме като пасивни наблюдатели, които представляват интересите на Ватикана и ни държат в течение. Имам нужда от остри очи там. Някой, който познава кражбите на антики. — Кимна към Рейчъл. — И някой с обширни познания върху антиките. — Такова поне ни е прикритието — каза вуйчо Вигор. — Прикритие?

Кардинал Спера се намръщи и в гласа му прозвуча предупредителна нотка:

— Вигор! Вуйчо й се обърна към държавния секретар.

— Тя има право да знае. Останах с впечатлението, че то вече е решено.

— Ти го реши.

Двамата мъже се изгледаха твърдо. Накрая кардинал Спера въздъхна и махна отстъпчиво с ръка.

Вуйчо й се обърна към нея.

— Това с нунциите е само димна завеса.

— Тогава какво ще правим там? И той й каза.

15:35

Все още зашеметена, Рейчъл изчака вуйчо й да си каже няколко думи насаме с кардинал Спера в коридора. Отец Торес се бе заел да върне по местата им на лавиците дебелите книги, натрупани на бюрото му.

Най-накрая вуйчо й се върна.

— Надявах се да хапнем по една козуначена кифла, но с новото ни разписание по-добре да не губим време. Приготви си багажа — паспорта и каквото друго ще ти трябва за няколко дни в чужбина.

Рейчъл си знаеше своето.

— Шпиони на Ватикана? Отиваме там като шпиони? Вуйчо й вдигна вежди.

— Нима наистина си толкова учудена? Ватиканът като суверенна държава винаги е имал свое разузнаване с щатни служители и оперативни агенти. Основната им задача е да се внедряват във враждебни страни, тайни общества и въобще навсякъде, където интересите на Ватикана за заплашени. Валтер Цижек, свещеник, подвизаваш; се под псевдонима Владимир Липински, разиграва КГБ години, преди да бъде заловен и да прекара над две десетилетия в съветски затвор.

— И ние току-що бяхме мобилизирани в разузнаването на Ватикана?

— Ти беше мобилизирана. Аз работя за него над петнайсет години.

— Какво? — Рейчъл едва не се задави.

— Какво по-добро прикритие за един агент от това на уважаван и опитен археолог на скромна служба във Ватикана? — Вуйчо й й даде знак да излезе. — Хайде. Да се хващаме на работа.

Рейчъл заситни след него; опитваше се да го види в тази нова светлина.

— Ще се срещнем с група американски учени. И те като нас ще разследват нападението тайно, като се съсредоточат основно върху убийствата, а кражбата на реликвите ще остане за нас.

— Защо е цялата тази секретност?

Вуйчо й спря и я придърпа в един малък страничен параклис. По размери не надминаваше обикновен килер и миришеше силно на стар тамян.

— Само шепа хора знаят за това — каза той. — Работата е там, че има един оцелял от нападението. Едно момче. Още е в шок, но постепенно идва на себе си. Намира се в една болница в Кьолн, под охрана.

— Бил е свидетел на нападението? Вуйчо й кимна мълчаливо.

— Разказът му за станалото звучи невероятно, но не може да се отхвърли с лека ръка. Всички смърти — или по-точно онези, причинени от токов удар — са настъпили едновременно. Умиращите са се сринали по местата си, някои седнали, други коленичили. Момчето няма обяснение как се е случило нещастието, но е непреклонно по въпроса „кой“.

— Кой е убил богомолците?

— Не. Кои са загинали по този мъчителен начин. Рейчъл продължаваше да чака разбираем отговор.

— Хората, загинали от токов удар — по липса на по-добро определение, — са били онези и само онези, които са приели светото причастие по време на службата.

— Какво?!

— Убило ги е причастието.

Побиха я студени тръпки. Ако плъзнеше слух, че вината е била в причастието, последствията щяха да се усетят по целия свят. Цялото свето тайнство щеше да бъде изложено на риск.

— Нафората е била отровна или… нещо такова?

— Още не се знае. Но Ватиканът иска незабавни отговори А Папският престол — още по-бързо. И при липсата на ресурс необходим за тайно разследване на такова равнище, особено на чужда земя, аз се принудих да прибягна до помощта на един приятел, който ми дължи услуга и който е на висок пост във военното разузнаване на Щатите, освен това е човек, комуто имам пълно доверие. Той обеща да прати екип на мястото по най-бързия начин — до довечера трябва да са там.

Рейчъл можа само да кимне, зашеметена от разкритията, струпали й се през последния час.

— Мисля, че си права, Рейчъл — каза вуйчо й. — Убийствата в Кьолн са директен удар срещу Църквата. Според мен обаче това е само началният гамбит в една много по-голяма игра. Въпросът е каква е играта?

Рейчъл кимна и добави:

— И какво общо имат костите на влъхвите с всичко това.

— Именно. Докато ти си събереш багажа, аз ще мина през библиотеките и архивите. Вече имам екип от учени, които пресяват всички отпратки към тримата влъхви. Докато стане време хеликоптерът да излети, ще разполагам с пълно досие за влъхвите. — Прегърна я и й прошепна в ухото: — Все още можеш да откажеш. Няма да ти се разсърдя.

Рейчъл поклати глава и се дръпна.

— Както гласи поговорката, fortes fortuna adiuvat.

— Съдбата наистина обича смелите. — Той я целуна нежно по бузата. — Хайде да тръгваме.

Изведе я от Апостолическия дворец, после се разделиха — той тръгна към Библиотеките, тя пое към портата Света Ана.

Стигна до подземния гараж и се качи в колата си. Даде газ и с рязък завой се вля в движението. Отметна наум всичко, което щеше да й потрябва, като едновременно с това се опитваше да не мисли за основната си задача.

Мина с висока скорост по моста над Тибър и пое към центъра на града. Понеже умът й беше на автопилот, пропусна да забележи кога отново се е сдобила с опашка. Установи само, че опашката пак я следва.

Сърцето й заби по-бързо.

Черното БМВ се движеше на пет коли зад нея и повтаряше всяко нейно движение около по-бавните коли и още по-бавните пешеходци. Тя направи няколко остри завоя, не толкова, че да предупреди онези в БМВ-то, а само в рамките на обичайното си безразсъдство по пътищата. Трябваше да е сигурна.

Черният седан не изостана.

Сега вече знаеше.

„По дяволите!“ Мушна се в тесните странични улички. Бяха задръстени. Гонката се превърна в автомобилно преследване на бавни обороти.

Качи се на един тротоар, за да заобиколи поредното задръстване. Промуши се някак до следващата пресечка, пешеходна алея, и сви в нея. Стреснати пешеходци отскачаха встрани. Колички със стока се обръщаха. Засипаха я псувни. Самун хляб удари задното й стъкло, метнат от една особено ядосана матрона.

На следващото шосе натисна газта до близката пресечка, после направи завой, и още един. Тази част на Рим беше лабиринт от тесни улички. Нямаше начин опашката й да не изостане.

На излизане от Виа Алдрованди сви на висока скорост покрай зоопарка Жиардино. Непрекъснато следеше трафика в огледалата за задно виждане. Беше се отървала от преследвачите си… поне засега.

Вече можеше да използва едната си ръка за нещо друго освен шофирането и извади трескаво телефона си. Натисна бутона за бързо набиране, настроен на управлението в Париоли. Трябваше й подкрепление.

Докато чакаше сигнал, отново свърна от главния път към задните улички — предпочиташе да не поема никакви рискове. Кого толкова беше вбесила? Като служител на полицията за културното наследство си беше създала немалко врагове сред фамилиите, оглавяващи организираната престъпност и трафика с крадени антики.

Телефонът й изщрака, зажужа и повече нищо. Тя погледна екранчето. Озовала се беше в зона със слаб сигнал. Седемте хълма на Рим и каньоните му от мрамор и тухли разказваха играта на покритието.

Натисна бутона за повторно набиране.

Докато се молеше на светеца покровител на клетъчните телефони и чакаше резултата от повторното набиране, се замисли дали е разумно да се връща вкъщи и реши, че не е.

Щеше да е на по-сигурно място във Ватикана, докато не тръгнеше за Германия.

Вля се във Виа Салария, стария Път на солта и една от главните пътни артерии на Рим, и най-сетне чу характерния звук на осъществена връзка.

— Централно бюро.

Преди да е отговорила дори, Рейчъл мярна нещо да се чернее отзад.

БМВ-то се изравни с мини купъра.

Втора кола се появи от другата й страна.

Съвсем същата, само че бяла.

Имала бе не една опашка, а две. Съсредоточила се беше върху набиващия се на око черен автомобил и беше пропуснала белия. Фатална грешка.

Двете коли я притиснаха рязко, със скърцане на метал и одрана боя. Задните им прозорци вече бяха свалени. Тъпите носове на автоматични оръжия изникнаха в отворите.

Тя скочи върху спирачката, металът изпищя, но я бяха сгащили яко. Нямаше измъкване.

ТАЙНИ

24 юли, 10:25 източно време

3. Вашингтон

Трябваше да се махне оттук.

В съблекалнята на физкултурния салон Грейсън Пиърс обу черен колоездачески клин, после нахлузи широка фланелка от онези, които носеха футболистите. Седна на пейката и си обу маратонките.

Зад него вратата на съблекалнята се отвори. Той се обърна и видя Монк Кокалис — с баскетболна топка под мишница и обърната назад шапка-идиотка на главата. Висок около метър и шейсет, Монк приличаше на питбул по анцуг. Въпреки това се беше оказал агресивен и умел играч. Повечето хора го подценяваха, но той притежаваше свръхестествения талант да разчита мислите на противника — можеше да надхитри всеки защитник и атаките му много рядко не завършваха с точка.

Монк метна топката в кошчето при другите — уцели естествено, — после тръгна към шкафчето си. Съблече си те-ниската, сви я на топка й я бутна вътре. Извъртя очи към Грей.

— Така ли ще се облечеш за срещата си с командир Кроу? Грей се изправи. — Отивам при нашите.

— Шефът на операции нали каза да стоим тук? — Голяма работа.

Монк вдигна вежда. Рунтавите вежди бяха единственото окосмение на бръснатата му глава. Предпочиташе да се придържа към външния вид, наложен му навремето в Зелените барети. Носеше и други физически атрибути от предишния си военен живот — сбръчкани белези от огнестрелни рани, три на брой, на рамото, на бедрото и на гърдите. Той единствен от отряда си беше оцелял при една засада в Афганис тан. По време на възстановителния му период в родината Сигма го беше привлякла заради невероятно високия му ко-ефициент на интелигентност и го беше подложила на скоростен курс по съдебна медицина.

— Мина ли вече през докторите? — попита Монк.

— Само контузии и две натъртени ребра. — „Ако не се брои наранената гордост“ — добави той наум и опипа болезненото място под седмото си ребро.

Вече беше докладвал за резултата от мисията. Беше се справил с бомбата, но не и с Лейди Дракон. Единствената им следа към основен източник на биологични оръжия се беше изпарила. Беше пратил медальона й с дракончето на криминалистите за някаква следа от пръстови отпечатъци. Не очакваше да открият нещо.

Взе си раницата от пейката.

— Пейджърът ми ще е в мен. С метрото съм само на петнайсет минути.

— И ще оставиш директора да те чака?

Грей сви рамене. Писнало му беше — докладът, подробният медицински преглед, а сега и тайнственото привикване от директор Кроу. Заслужил си беше мъмренето. Не трябваше да отива сам във Форт Детрик. Издънил се беше, и го знаеше.

Но притокът на адреналин от отърваното на косъм фиаско тази сутрин още го държеше и не беше в състояние да се размотава тук и да чака послушно. Директор Кроу беше отишъл на среща в щаба на АИОП в Арлингтън. Никой не знаеше кога ще се върне. Междувременно Грей имаше нужда да се раздвижи, да изпусне малко пара.

Намести на гърба си малката раница.

— Чу ли кой друг е повикан за срещата с директора? — попита Монк.

— Кой?

— Кат Брайънт. — Сериозно? Кимване.

Капитан Катрин Брайънт беше постъпила в Сигма само преди десет месеца, но вече беше успяла да завърши ускорен курс по геология. Говореше се, че се готвела и по някаква инженерна дисциплина. Щеше да е вторият агент с две степени. Грейсън беше първият.

— Значи няма да ни пращат на мисия — каза Грей. — Никога не биха пратили някой толкова зелен като нея на терен.

— Никой от нас не е толкова зелен. — Монк си взе хавлия и тръгна към душовете. — Кат идва от флотското разузнаване все пак. От черните операции, поне така се разправя.

— Много неща се разправят — измърмори Грей и тръгна към изхода.

Въпреки необичайно високия среден коефициент на интелигентност на персонала си, Сигма беше гнездо на клюкари като всяка друга корпорация. Дори и привикването им при шефа тази сутрин беше предшествано от шушукане по коридорите и пространни телефонни разговори. Разбира се, част от това раздвижване се дължеше пряко на неговата мисия. Гилдията беше атакувала един от тях. И предположенията заваляха. Дали имаше ново изтичане на информация, или засадата е разчитала на старо такова, преди Сигма да се премести във Вашингтон от централата на АИОП в Арлингтън и чистката, проведена там?

Което и от двете да беше вярно, друг слух се носеше упорито из коридорите на Сигма — планирала се нова мисия по нареждане отвисоко, мисия жизненоважна за интересите на страната. Нищо друго обаче не се знаеше.

Грей мразеше тази игра на слухове и догадки. Предпочиташе да изчака и да чуе истината от самия командир. Пък и едва ли щяха да го пратят някъде в близко бъдеще. Щеше дълго да топли пейката на резервите.

Така че по-добре да се заеме с другите си отговорности.

Излезе от физкултурния салон и тръгна през лабиринта от коридори към асансьорите. Въздухът още миришеше на прясна боя и стар цимент.

Подземната крепост на централното командване на Сигма беше стар бункер и бомбено убежище. По време на Втората световна война приютявала хора с важен за страната научен потенциал, но скоро след това била изоставена и затворена. Малцина знаеха за съществуването й под Меката на вашингтонската научна общност — комплекса от музеи и лаборатории, съставляващи Смитсоновия институт.

Сега подземният лабиринт си имаше нови обитатели. За пред непосветените старият бункер беше приютил поредния мозъчен тръст. Много от членовете му работеха в различни лаборатории на института, занимаваха се с изследователска дейност и оползотворяваха отпуснатите ресурси. Новият дом на Сигма беше избран заради близостта си до всички тези изследователски лаборатории, покриващи широк кръг дисциплини. Би било твърде скъпо да изграждат нови. Така че Сигма беше заровена в сърцето на вашингтонската научна общност. Смитсоновият институт се беше превърнал едновременно в ресурс и в прикритие.

Грей притисна длан към охранителната плоча до асансьорната врата. Синя линия сканира отпечатъка му. Вратите се отвориха с тихо съскане. Той влезе и натисна най-горния бутон с надпис ЛОБИ. Асансьорната клетка потегли безшумно, от четвъртото ниво нагоре.

По-скоро долови, отколкото усети как сканират цялото му тяло в търсене на скрити електронни данни. Превантивна мярка срещу незаконното изнасяне на информация от командния център. Имаше си и недостатъци. През първата си седмица тук Монк беше вдигнал по тревога цялата система с МРЗ плейъра си.

Вратите се отвориха към обикновена на вид приемна, обслужвана от двама въоръжени пазачи и една секретарка. Спокойно можеше да мине за фоайе на банка. Само че броят наблюдателни устройства и свръхмодерната система за сигурност можеха да съперничат на тези във Форт Нокс. Втори вход към бункера, голям обслужващ док, също толкова стриктно охраняван, беше скрит в частен подземен паркинг на половин миля оттук. Там беше и мотоциклетът му — на поправка. Така че щеше да походи пеша до станцията на метрото, където държеше един велосипед за спешни случаи.

— Добро утро, доктор Пиърс — каза секретарката.

— Здравей, Мелъди.

Младата жена не знаеше какво всъщност се крие долу и вярваше на изфабрикуваната история за мозъчния тръст, който също носеше името Сигма. Само охраната знаеше истината. Двамата въоръжени мъже кимнаха на Грей.

— Тръгвате ли си? — попита Мелъди.

— Само за час, после се връщам. — Грей прокара холографската си идентификационна карта през четящото устройство до бюрото й, после притисна палец към екрана, за да бъде отчетено, че напуска командния център. Винаги беше смятал, че системата за безопасност тук е прекалено усложнена. Вече не смяташе така.

Ключалката на външната врата се освободи с прещракване. Един от охранителите отвори вратата, излезе навън и я задържа.

— Приятен ден, сър.

Определението „приятен“ никак не пасваше на деня му дотук.

Напред се простираше дълъг коридор с ламперия, последван от стълбище, водещо към отворените за външни лица части на сградата. Грей излезе в просторно фоайе и подмина група японски туристи, развеждани от преводач и гид. Никой изобщо не го погледна.

Как беше… очевидното място е най-доброто скривалище.

Докато вървеше, Грей се заслуша в обясненията на екскурзовода, рецитирани напевно и сигурно за хиляден път:

— Дворецът Смитсониън бил завършен през 1855 — а, а крайъгълният му камък бил положен от президент Джеймс Полк. Той е най-голямата и най-старата от всички сгради на института и в миналото е приютявал оригиналния музей на науката и изследователските лаборатории. Сега обаче служи за административна сграда и информационен център за петнайсетте музея на института, националната зоологическа градина и много изследователски лаборатории и галерии. Последвайте ме, моля, и ще видим…

Грей стигна до един страничен изход от двореца Смитсониън и бутна люлеещите се врати. Нямаше търпение да излезе на свобода. Примижа срещу яркото слънце и вдигна ръка над очите си. Движението го сръга в ребрата. Коктей-лът от тиленол и кодеин явно губеше силата си.

Стигна до края на грижливо поддържания парк и поглед на назад към двореца. Получил галеното си име заради пара петите от червени тухли, кулите — кои по-големи, кои съв-сем малки, и високите куполи, „дворецът“ Смитсониън се смяташе за един от най-красивите представители на готи-ческия ренесанс в Съединените щати и сам по себе си беше сърцето на целия комплекс. Бункерът бил вкопан под него когато югозападната кула изгоряла до основи през 1866 — а и трябвало да бъде изградена наново. Тайният лабиринт бил проектиран като част от обновяването и накрая се превърнал в подземно бомбоубежище, предназначено да защити най-светлите умове на своето поколение… или поне онези във Вашингтон.

Сега криеше централното командване на Сигма.

Грей хвърли последен поглед към американското знаме, веещо се над най-високата кула, и пое през търговската зона към станцията на метрото.

Имаше си и други отговорности освен сигурността на Америка.

Нещо, което твърде дълго беше пренебрегвал.

16:25 (местно време)

Рим, Италия

Двете БМВ-та продължаваха да притискат помежду си мини купъра. Както и да се мъчеше, Рейчъл не успяваше да се отскубне.

Автоматите на задните седалки се извъртяха напред.

Преди да са открили огън, Рейчъл изключи от скорост и дръпна ръчната спирачка. Колата се разтресе с писък на раздран метал. Страничното й огледало се пръсна. Маневрата попречи на стрелците, но не успя да освободи колата й.

БМВ-тата продължаваха да влачат нейния мъник напред.

Купърът й вече беше мъртва тежест, без собствена тяга, и Рейчъл се хвърли на пода — удари силно лявата си страна в скоростния лост. Поток куршуми пръсна прозореца откъм шофьорското място.

Втори път нямаше да извади такъв късмет.

Докато общата скорост на трите коли намаляваше, Рейчъл натисна контролния лост на сгъваемия покрив. Прозорците започнаха да се спускат и платненият покрив се сгъна назад. Вятърът изсвири в купето.

Рейчъл се надяваше това да отклони вниманието им за краткото време, което й беше необходимо. Отблъсна се от централната конзола, използва за опора ръба на прозореца откъм пътническото място и се прехвърли през наполовина отворения покрив. Белият седан още беше притиснат към тази страна на купъра. Рейчъл скочи на покрива му и се претърколи.

Скоростта им вече беше паднала под трийсет километра в час.

Куршуми свирнаха отдолу.

Тя скочи от покрива и полетя към колите, паркирани край пътя. Падна върху дългия покрив на един ягуар, плъзна се странично през ръба му и се пльосна на асфалта от другата му страна.

Главата й се замая и тя остана да лежи неподвижно. Редицата паркирани коли й беше като щит към шосето. На половин пресечка по-нататък, неспособни да спрат достатъчно бързо, БМВ-тата внезапно изреваха и набраха скорост с писък на гуми.

Някъде в далечината се чуха полицейски сирени.

Рейчъл се обърна по гръб и опипа колана си за мобилния си телефон. Калъфчето му беше празно. Тъкмо се беше опитвала да се свърже с управлението, когато онези я сгащиха.

„О, Господи…“ Надигна се с мъка. Не я беше страх, че убийците ще се върнат. Мини купърът й вече беше направил задръстване.

Имаше си по-голяма грижа. За разлика от първия път, сега беше зърнала регистрационния номер на черното БМВ.

SCV 03681.

Не и беше нужна сверка с базата данни, за да разбере къде е регистриран автомобилът. Специалните номера се издаваха само от едно място.

SCV означаваше Stato della Citta del Vaticano.

Град Ватикан.

Рейчъл стана. Главата я болеше. Усети вкус на кръв — беше си сцепила устната. Нямаше значение. Ако я бяха нападнали хора, свързани с Ватикана…

Сърцето й биеше като лудо. Нов страх вля сила в мускулите й. Още един човек беше в опасност.

Вуйчо й…

11:03 източно време

Такома Парк, Мериланд

— Грей! Ти ли си?

Грейсън Пиърс вдигна колелото си на рамо и изкачи стъпалата към верандата на бащиния си дом — едноетажна къщичка с дървена веранда и широк фронтон.

Извика през отворената врата:

— Да, мамо!

Подпря колелото на парапета на верандата и болката в ребрата го стрелна отново. Беше се обадил от метростанцията да предупреди майка си, че идва. Държеше един планински бегач в местната станция за случаи като този.

— Обядът е почти готов.

— Какво? Ти готвиш? — Той отвори рамката с мрежа против насекоми и изтръгна жално скърцане от старите й панти. Тя се затръшна след него. — Чудесата май нямат край, а?

— Хич не ми се прави на устат, младежо. Напълно способна съм да направя някой и друг сандвич. С шунка и кашкавал.

Грей мина през дневната, умело обзаведена с дъбови мебели, съчетаващи по чудесен начин модерното с антиките. Не пропусна да забележи праха по тях. Майка му не беше голяма домакиня, а и повечето си време винаги беше посвещавала на преподаването, първо в една йезуитска гимназия в Тексас, а сега като хоноруван преподавател в биологическия факултет на университета „Джордж Вашингтон“. Родителите му се бяха преместили тук преди три години — в тихия исторически квартал на Такома Парк със старите му викториански домове и още по-старите единични къщи в селски стил. Грей имаше апартамент на няколко мили оттук, на Пинли Бранч Роуд. Искаше да е близо до родителите си и да им помага с каквото може. Особено сега.

— Къде е татко? — попита той, когато влезе в кухнята и видя, че баща му не е там.

Майка му затвори хладилника и се обърна. Държеше кутия мляко.

— В гаража е. Прави нова къщичка за птици.

— Поредната?

Тя му се намръщи.

— Харесва му. Освен това е полезно за него. Лекарят казва, че е добре да си има хоби. — Тя пристъпи към него с две чинии със сандвичи.

Явно беше дошла направо от кабинета си в университета. Още беше със синьото си сако върху бяла блузка, сивеещата й руса коса бе прибрана в кок на тила. Спретната, делова. Грей обаче забеляза изопнатата кожа около очите й. Изглеждаше по-напрегната, по-слаба.

Взе чиниите от ръцете й.

— Дърводелството може и да помага на татко, но защо прави само къщички за птици? Броят на птиците в Мериланд не е безкраен.

Тя се усмихна.

— Изяж си сандвичите. Да ти сложа ли туршия?

— Не. — Все така правеха. Говореха си за дреболии, за да избягнат трудните теми. Но някои неща не можеха да се отлагат безкрайно. — Къде са го намерили?

— При супермаркета. Загубил се. Накрая тръгнал в обратната посока. Запазил достатъчно присъствие на духа да се обади на Джон и Суз.

Съседите пък сигурно се бяха обадили на майка му, а тя на свой ред се беше обадила на него, притеснена и на ръба на паниката. Но след пет минути пак му се беше обадила. Баща му си бил у дома и бил добре. Въпреки това Грей прецени, че ще е добре да се отбие за малко.

— Пие ли си още арицепта? — попита той.

— Разбира се. Имам грижата да го взима всяка сутрин.

Бяха поставили на баща му диагноза Алцхаймер, в най-ранен стадий, малко след като родителите му се бяха преместили тук. Започнало беше с малки пристъпи на забравяне — къде си е оставил ключовете, телефонни номера, имената на съседите. Лекарите казаха, че преместването от Тексас може да е изкарало на повърхността симптоми, които не са се изявявали по-рано. Мозъкът му срещал затруднения с каталогизирането на цялата нова информация тук. Но какъвто си беше упорит и решителен, баща му беше отказал да се върнат в Тексас. Постепенно, заедно със забравянето, се появиха и изблици на объркване и гняв. Не че и преди фитилът му не беше къс.

— Защо ти не му занесеш чинията? — предложи майка му. — Трябва да звънна в работата.

— Може би трябва да поговорим за медицинска сестра, която да ти помага.

Тя поклати глава — не толкова че отричаше нуждата от професионална помощ, колкото че отказваше да го обсъжда. Грей и преди се беше сблъсквал с тази стена. Баща му не би позволил чужда жена да се нанесе в къщата им, а майка му смяташе, че е нейна отговорност да се грижи за него. Само че настоящото положение ставаше непосилно както за майка му, така и за цялото семейство.

— Кога идва за последен път Кени? — попита той. По-малкият му брат управляваше новосъздадена компютърна фирма от другата страна на щатската граница, във Вирджиния: бе тръгнал по стъпките на баща им в инженерството — макар и електроинженерство в неговия случай, а не петролно.

— Знаеш го Кени… — рече майка му. — Чакай да сложа на баща ти малко туршия.

Грей поклати глава. Напоследък Кени все по-често споменаваше, че смята да се премести в Купертино, Калифорния. Измислил си беше достатъчно аргументи защо преместването е необходимо, но зад всички тях Грей съзираше истината. Брат му чисто и просто искаше да избяга, да се махне. Грей разбираше какво преживява брат му. Самият той беше направил същото, когато постъпи в армията. Сигурно беше семейна черта.

Майка му му подаде буркана с туршията да го отвори.

— Как върви в лабораторията?

— Добре — каза той. Капачката изпука, Грей извади един стрък копър и го сложи в чинията.

— Четох нещо за бюджетни съкращения в АИОП.

— Моята работа не я заплашва нищо — успокои я той. Родителите му не знаеха нищо за ролята му в Сигма. Мислеха, че се занимава с изследвания по поръчка на армията. Нямаха необходимото ниво на достъп до информация, за да научат истината.

Грей тръгна към задната врата. Майка му го проследи с поглед.

— Ще се зарадва да те види.

„Само ако и аз можех да кажа същото…“ Тръгна към гаража отзад. Чу акордите на радиостанция за кънтри музика през отворената врата. Това го върна към танците в „Подковите на мулето“. И към други, не толкова приятни спомени.

Застана на прага. Баща му клечеше пред едно менгеме и пилеше една летва.

— Татко — повика го Грей.

Баща му се обърна. Беше висок, с по-широки рамене от Грейсън. Беше се издържал с работа на петролните полета, Докато завърши колежа, и беше усвоил тънкостите на петролното инженерство в практиката. Всичко вървеше добре, докато не загуби левия си крак до коляното при трудова злополука. Обезщетението и пенсията за инвалидност му позволиха да се оттегли от активна работа на четиридесет и седем.

Това беше преди петнайсет години.

Половината от живота на Грейсън. Лошата половина.

— Грей? — Баща му изтри потта от челото си и няколко ситни стърготини полепнаха по кожата му. Навъси се. — Нямаше нужда да идваш чак дотук.

— Как иначе щеше да си получиш сандвичите? — Той размърда чинията.

— Майки ти ли ги направи?

— Знаеш я мама. Постарала се е.

— Тогава по-добре да ги изям. Да не й скършвам хатъра. Избута се от работния тезгях и закуцука с протезата си към малкия хладилник в дъното.

— Бира?

— Трябва да се връщам на работа.

— Една бира няма да те убие. Имам малко от онази помия, дето я обичаш, „Сам Адамс“.

Баща му предпочиташе „Будвайзер“. Но фактът, че беше заредил хладилника и със „Сам Адамс“, беше равносилен на потупване по рамото. Може би дори на прегръдка.

Не можеше да му откаже.

Грей взе бутилката и я отвори с отварачката, вградена в ръба на тезгяха. Баща му се приближи и приседна на едно високо столче. Вдигна собствената си бутилка — будвайзер естествено — за наздравица.

— Гадно е да остаряваш… но пък винаги има бира.

— Съвсем вярно. — Грей отпи голяма глътка. Май не беше редно да смесва кодеин с алкохол… но пък денят му беше започнал отдавна, много отдавна.

Баща му го гледаше. Мълчанието заплашваше много скоро да натежи.

— Е — каза Грей, — май вече не можеш да се прибереш сам вкъщи, а?

— Майната ти — отвърна баща му с престорен гняв, но после се ухили и поклати глава, с което съвсем развали впечатлениението, че е ядосан. Баща му ценеше откровеността. — Поне не съм осъден престъпник, по дяволите.

— Не преставаш да ме заяждаш за Левънуърт. Виж, това никога няма да го забравиш!

Баща му пак вдигна бутилката за наздравица.

— Ще те заяждам, докато мога, мамка му. Погледите им се срещнаха. И Грей зърна нещо зад задевките на баща си, нещо, което рядко беше виждал преди. Страх.

Двамата никога не бяха общували с лекота. След злополуката баща му беше започнал да пие и често изпадаше в тежки пристъпи на депресия. Трудно му беше изведнъж да се превърне в домакиня и да отглежда две момчета, докато съпругата му ходи на работа. За компенсация беше управлявал домакинството като лагер за новобранци. А Грей, роден бунтар, непрекъснато нарушаваше правилата.

Докато накрая, осемнайсетгодишен, просто си беше събрал багажа и си беше тръгнал посред нощ да се запише в армията.

След това двамата не си проговориха цели две години.

Майка му постепенно и с упорити усилия ги беше одобрила. Само че чувството за неудобство беше останало. Веднъж майка му беше казала, че двамата повече си приличат, отколкото се различават. По-страшни думи Грейсън не беше чувал.

— Ега ти гадостта… — тихо каза баща му.

— Будвайзерът наистина е гаден. — Грейсън вдигна бутилката си. — Точно затова пия „Сам Адамс“.

Баща му се ухили.

— Голям си задник.

— Ти ме отгледа.

— А и сигурно трябва да си задник, за да познаеш друг задник.

— Това не съм го казвал. Баща му завъртя театрално очи.

— Защо изобщо си правиш труда да идваш?

„Защото не знам още колко време ще си спомняш кой съм“ помисли си Грейсън, но не посмя да го каже на глас. В пъплите му си стоеше онзи стегнат възел, старо негодувание което не успяваше да прогони напълно. Имаше думи, които искаше да каже, които искаше да чуе… и с част от себе си съзнаваше, че времето му изтича.

— Откъде взе тези сандвичи? — попита баща му с пълна уста. — Хубави са.

Грей се постара нищо да не проличи по лицето му.

— Мама ги направи.

Баща му го изгледа смутено. — О…да.

Погледите им се срещнаха отново. Страхът в очите на баща му се разгоря по-ярко… омесен със срам. Преди петнайсет години беше изгубил част от мъжествеността си, а сега му предстоеше да се раздели с онова, което го правеше личност.

— Татко… аз…

— Пий си бирата. — Грей долови резеца на познат гняв и по-навик се сви в черупката си.

Отпиваше от бирата и мълчеше. Никой от двамата не беше в състояние да заговори другия. Може би майка му беше права. Двамата твърде много си приличаха.

Накрая пейджърът на колана му се разпищя и Грей бързо посегна към него. Номерът на Сигма.

— От работата ме търсят — измърмори той. — Аз… имам среща следобед.

Баща му кимна.

— Аз пък трябва да си довърша шибаната къщичка за птици. Стиснаха си ръцете като двама негласни противници. Грей се върна в къщата, взе си довиждане с майка си и смъкна колелото от верандата. Яхна го и натисна педалите към станцията на метрото. Телефонният номер, изписан на екрана на пейджъра му, беше последван от цифров код.

? 911.

Спешно повикване. Слава Богу.

17:03 (местно време)

Ватиканът

Търсенето на истината за тримата влъхви се беше превърнало в изтощителни археологически разкопки — но вместо да се ровят в камъни и пръст, монсеньор Вигор Верона и неговият екип от архивари се ровеха в разпадащи се от старост книги и ръкописи. Екипът бе свършил грубата работа в главната Ватиканска библиотека и сега Вигор пресяваше отпратките за влъхвите в една от най-строго охраняваните части на Светия престол — Аркиво Сегрето Ватикано, скандалните Тайни архиви на Ватикана.

В момента крачеше по дългия подземен коридор. Всяка лампа се включваше с тихо прещракване при приближаването му и се изключваше след него, така че двамата с младия му студент Джейкъб се движеха в кръг от светлина. Минаха през главното хранилище за ръкописи, наречено накратко „carbonile“ или „бункера“. Построен през 1980 — а, бетонният коридор се издигаше на два етажа височина, като всяко ниво беше отделено с под от гъста метална мрежа и стръмни стълби между нивата. От едната страна километри стоманени рафтове съдържаха различни архиви — купища подвързани ръкописи и документи. На отсрещната стена имаше същите стоманени рафтове, само че скрити и заключени зад врати от метална мрежа за защита на по-крехките материали.

Имаше една поговорка за Светия престол — Ватиканът има твърде много тайни… и недостатъчно. Докато вървеше през огромното хранилище, Вигор си помисли, че второто е крайно съмнително. Ватиканът пазеше твърде много тайни дори от самия себе си.

Джейкъб носеше лаптоп с база данни по въпроса, който проучваха.

— Значи влъхвите не са били само трима? — каза той, докато вървяха към изхода на бункера.

Бяха слезли тук, за да дигитализират снимка на ваза, съхранявана понастоящем в музея „Киршер“. На вазата бяха изобразени не трима, а осем влъхви. Но дори и тази цифра варираше. Рисунка в гробницата на св. Петър показваше двама, а друга в една крипта в Домитала изобразяваше четирима.

— Никъде в Евангелията не се уточнява изрично броят на влъхвите — каза Вигор и си помисли, че умората от дългия ден вече започва да му тежи. Твърдо вярваше в метода на Сократ и смяташе, че да изказва на глас мислите си е полезно. — Само в Евангелието на Матей се споменава за тях, и то смътно. Общоприетото становище, че са били трима, произтича от броя на даровете, които са донесли — злато, ливан и смирна. Работата е там, че можа даже да не са били царе. Думата „magi“2 идва от гръцката дума „magoi“, тоест „магьосник“3.

— Били са магьосници?

— Не в значението, което влагаме днес в тази дума. Magoi не носи смисъла на човек, занимаващ се с магии, а по-скоро на човек, притежаващ скрита мъдрост. Затова понякога наричат влъхвите „тримата мъдреци“. Повечето теолози днес смятат, че влъхвите са били зороастрийски астролози от Персия или Вавилон. Наблюдавали са звездите и са предсказали появата на цар от запад, предвещавана от появата на нова звезда.

— Витлеемската звезда. Той кимна.

— Въпреки всички рисунки звездата всъщност не е била особено зрелищно явление. Според библията никой в Йерусалим не я е забелязал. Поне докато влъхвите не отишли при цар Ирод и не му казали за нея. Мъдреците помислили, че един новороден цар, предсказан от звездите, трябва да се е родил в царското семейство. Само че цар Ирод се смаял от вестта им и ги попитал кога са видели звездата. След това използвал свещените еврейски книги, за да определи къде точно може да се е родил този цар. И пратил влъхвите във Витлеем.

— Значи Ирод им е казал къде да отидат?

— Именно. Пратил ги е като шпиони. Само че по пътя за Витлеем, според Матей, звездата се появила отново и отвела влъхвите при детето. След това, предупредени от един ангел, те си тръгнали, без да кажат на Ирод кое и къде е било детето. Така започнало клането на младенците.

Джейкъб ускори крачка, за да не изостане.

— Но Мария, Йосиф и новороденото дете вече били избягали в Египет, след като и те били предупредени от ангел. Така че какво станало с влъхвите?

— Какво наистина? — През последния един час Вигор беше прехвърлял гностични и апокрифни текстове с отпратки към влъхвите, от Протевангелиума на Яков до Книгата на Сет. Дали зад кражбата, на костите не се криеше и друг мотив освен обикновената парична печалба? В този случай знанието можеше да се окаже най-доброто оръжие.

Погледна си часовника. Времето изтичаше, но пък префектът на архивите щеше да продължи търсенето, разширявайки базата данни заедно с Джейкъб, който щеше да им препраща по-важните открития по електронната поща.

— Ами историческите имена на влъхвите? — попита Джейкъб. — Гаспар, Мелхиор и Балтазар?

— Чисти предположения. Имената се появяват за пръв път в „Excerpta Latina Barbari“ през шести век. Има и по-сетнешни отпратки, но според мен те са по-скоро детски приказки, отколкото фактологически разкази; въпреки това може би си струва да ги прегледаме отново. Разчитам на вас с префект Алберто да свършите и това.

— Ще направя всичко по силите си.

Вигор се намръщи. Задачата беше страховита. А и не можеше да се отърве от мисълта, че всичко това няма смисъл. Защо им е било да крадат костите на влъхвите?

Отговорът му убягваше. А и никак не беше сигурен, че истината ще се намери някъде из петдесетте километра рафтове на Тайния архив. Всички улики обаче водеха към едно заключение. Стъпили на реални факти или не, всички разкази за влъхвите намекваха за някакво несметно съкровище от скрито знание, достъпно само за определена секта мъдреци.

Но какви всъщност бяха те?

Магьосници, астролози или свещеници?

Вигор мина покрай Стаята с пергаментите и го обля силен дъх на инсектициди и препарати против мухъл. Сигурно тъкмо бяха напръскали. Знаеше, че някои от най-редките документи в Стаята с пергаментите полилавяват, отстъпвайки пред резистентния на всякаква обработка лилав мухъл, който заплашваше да ги унищожи окончателно.

И толкова други неща тук бяха под заплаха… и не само от пожар, мухъл или недоглеждане, а и заради самото си количество. Само половината от съхраняваните тук документи бяха индексирани въобще. А всяка година постъпваха нови, стичаха се от ватиканските посланици, от големите епископии, от малките енории.

Невъзможно беше да се обработят всичките.

Самите Тайни архиви се бяха разпрострели като злокачествено раково образувание, пуснали бяха метастази от първоначалните си хранилища към стари тавански помещения, подземни крипти и празни кули. Вигор половин година беше проучвал досиетата на ватикански шпиони от миналото, негови отдавнашни колеги, агенти, внедрени на правителствени постове по целия свят — много от досиетата бяха кодирани и разказваха за политически интриги, обхващащи стотици години.

Вигор знаеше, че Ватиканът е колкото духовна, толкова и политическа институция. И врагове и на духовната, и на политическата му битност се стремяха да подкопаят Светия престол. Дори и днес. Задачата на свещеници като Вигор беше да стоят на пост между Ватикана и света. Тайни бойци, удържащи фронта. И макар Вигор да не беше съгласен с всичко, сторено в миналото и дори в настоящето, вярата му оставаше непоколебима… също като самия Ватикан.

Той се гордееше, че служи на папската институция.

Империи се издигаха и падаха. Философски течения идваха и си отиваха. Но в крайна сметка Ватиканът оставаше, оцеляваше, все така солиден и непоклатим. Той беше история, време и вяра, всичките запазени в камък.

Дори тук много от най-големите съкровища на света бяха защитени в заключените трезори, сейфове, килери и тъмните дървени стаички, наречени armadi, на Тайния архив. В едно чекмедже се пазеше писмо от Мария Стюарт, написано ден преди да я обезглавят; в друго — любовните писма на крал Хенри VIII и Ан Болейн. Имаше документи на Инквизицията, от процеси срещу вещици, от кръстоносните походи, писма от един персийски хан и една императрица от династията Мин. И може би най-мистериозният от всички — в една заключена метална кутия в специален трезор лежеше скрита Третата тайна на Фатима. Само на папата беше разрешено да прочете съдържанието й, третото пророчество на сестра Лучия дос Сантос от Фатима. То предсказваше Третата световна война и датата на свършека на света.

Но онова, което Вигор търсеше в момента, не се охраняваше чак толкова строго.

Нужно беше само дълго да се изкачваш.

Имаше още една улика, която искаше да погледне, преди да тръгне за Германия с Рейчъл.

Стигнаха до малкия асансьор към горните помещения на Архивите, наречени piani nobili, или „благородните етажи“. Влязоха, Джейкъб натисна бутона и малката клетка се разтресе и пое със скърцане нагоре.

— Къде отиваме? — попита Джейкъб.

— В Torre dei Venti.

— Кулата на ветровете? Защо?

— Там се пази един древен документ. Копие от „Описание на света“ от шестнайсети век.

— Книгата на Марко Поло?

Той кимна. Асансьорът спря с подрусване. Излязоха и тръгнаха по дълъг коридор.

Джейкъб ускори крачка да настигне преподавателя си.

— Какво общо имат приключенията на Марко Поло с влъхвите?

— В тази книга той разказва митове от древна Персия, в които се споменава за влъхвите и какво е станало с тях. Всичко се върти около дар, даден им от детето Христос. Камък с велика сила. На основата на този камък влъхвите уж създали мистично братство на тайнствена мъдрост. Бих искал да проследя тази легенда.

Коридорът свърши при Кулата на ветровете. Празните стаи на тази кула бяха превзети от Тайния архив. За съжаление стаята, която търсеше Вигор, беше на последния етаж.

Той прокле липсата на асансьор и пое по тъмното стълбище, като прекъсна временно лекцията си, решил да пести дъх за дългото изкачване. Спиралното стълбище се извиваше ли, извиваше. Продължиха мълчаливо, докато най-сетне стълбището не се отвори към една от най-удивителните стаи във Ватикана.

Стаята на меридиана.

Джейкъб онемял загледа фреските, покриващи стените и тавана — изображения на библейски сцени с херувими и облачета отгоре. Едно-единствено копие от светлина, проникващо през малка дупка в стената, пронизваше прашния въздух и се забиваше в настлания с мраморни плочи под с вдълбани символи на зодиака. Линия, маркираща меридиана, разполовяваше пода. Тази стая беше слънчевата обсерватория от шестнайсети век, използвана за създаването на Григорианския календар. Пак тук Галилей се беше опитал да докаже теорията си, че Земята се върти около слънцето.

За жалост се беше провалил и провалът му се беше пре-върнал в препъникамък за отношенията между католичес-ката църква и научната общност. До ден днешен Църквата се опитваше да компенсира тогавашното си късогледство.

Вигор си пое дъх след дългото изкачване, изтри потта от челото си и поведе Джейкъб към съседна стая, в която се влизаше от Стаята с меридиана. На задната й стена имаше библиотека, претъпкана с книги.

— Според общия индекс книгата, която търсим, трябва да е на третия рафт.

Джейкъб пръв влезе в стаята и се спъна в опънатата през прага на вратата жица.

Вигор чу звука от скъсването. Нямаше време за предупреждения.

Взривното устройство избухна и изхвърли тялото на Джейкъб през прага право върху него.

Двамата се строполиха назад, а откъм вратата се ливна стена от пламък и изрева над тях като разярен дракон.

ПРЪСТ ПРИ ПРЪСТТА

24 юли, 12:14 източно време

4. Вашингтон

Мисията беше получила червен приоритет, черно обозначение и сребърни протоколи по сигурността. При вида на това цветово кодиране директор Пейнтър Кроу поклати глава. Някой бюрократ се беше престарал.

Всичките тези обозначения се свеждаха до едно — НЕ СЕ ПРОВАЛЯЙТЕ. Когато ставаше въпрос за националната сигурност, нямаше второ място, нямаше сребърен медал, нямаше клакьори.

Пейнтър седеше на бюрото си и преглеждаше доклада на ръководител-операциите. Всичко изглеждаше наред. Акредитивните писма бяха готови, кодовете на обезопасената квартира — подновени, оборудването беше проверено, сателитното разписание — координирано, и още стотина други детайли — отметнати. Пейнтър прокара пръст по предварителния анализ на цената. Другата седмица имаше среща по бюджета с шефовете на Общото командване.

Потърка очи. В това се беше превърнал животът му — бумащина, баланси и стрес. Денят се беше оказал от най-лошите. Първо засадата на Гилдията, а сега и тази международна операция. И въпреки това част от него се вълнуваше от новите предизвикателства и отговорности. Беше наследил Сигма от нейния създател Шон Макнайт, понастоящем директор на цялата АИОП. Пейнтър не искаше да разочарова наставника си. Двамата цяла сутрин бяха обсъждали засадата във Форт Детрик и предстоящата мисия, изграждали бяха стратегията за действие, точно като в добрите стари времена. Шон беше останал изненадан от избора на Пейнтър за водач на екипа, но в крайна сметка правото да реши беше негово.

И мисията беше получила зелена светлина.

Оставаше само да инструктира оперативните агенти. Щяха да летят в 02:00. Нямаше много време. Частен реактивен самолет вече зареждаше гориво на летище „Дълес“. Джетът беше собственост на „Кенсингтън Ойл“ — съвършеното прикритие. Пейнтър беше уредил последното сам — лейди Кара Кенсингтън му дължеше услуга и всъщност доста се беше развеселила, когато той й се обади с молба отново да помогне на Сигма.

— Вие, американците, май нищо не можете да свършите сами — точно така му каза.

Интеркомът на бюрото му звънна тихо. Той натисна бутона.

— Слушам.

— Директор Кроу, доктор Кокалис и доктор Брайънт са тук.

— Да влязат.

Камбанка звънна откъм вратата при освобождаването на ключалката. Монк Кокалис влетя първи, но веднага се спря да задържи вратата на Катрин Брайънт. Тя беше с една глава по-висока от него. Движеше се като лъвица, с грацията на сдържана сила. Правата й кестенява коса беше сплетена на плитка, консервативна като облеклото й — тъмносин костюм, бяла блуза, обувки на висок ток. Единственото цветно петно по нея беше игла с голям камък на ревера. Изумруд и злато. В хармония с блясъка на зелените й очи.

Пейнтър знаеше защо Катрин носи златната игла. Малко то жабчей беше подарък от един водолазен отряд, към който навремето се беше присъединила в рамките на операция за военноморското разузнаване. Беше спасила двама мъже, като бе доказала умението си да борави с нож. Един член на отря да обаче така и не се бе върнал. Тя носеше иглата в негова памет. Пейнтър подозираше, че не е било толкова просто, но в досието й нямаше повече подробности.

— Седнете — каза той и им кимна. — Къде е Пиърс? Монк се размърда на стола си.

— Грей… капитан Пиърс трябваше спешно да навести семейството си. Току-що се върна. Ще дойде всеки момент.

„Прикрива го“, помисли си Пейнтър. Добре. Това беше една от причините да включи Монк Кокалис в мисията като партньор на Грейсън Пиърс. Уменията им се допълваха, но което беше по-важно — те се погаждаха като хора. Монк бе крайно дисциплиниран, дори неповратилив понякога в стремежа си да спазва указанията до точките и запетаите, докато Грейсън беше доста по-непокорен. И въпреки това Грейсън се вслушваше в Монк повече, отколкото във всеки друг от служителите на Сигма. Монк угасяваше нажежената стомана у Грей. Умееше да се шегува по особен начин и често това беше по-убедително и от най-обмисления аргумент. Бяха добра двойка.

От друга страна…

Пейнтър забеляза колко вдървен е гърбът на Кат Брайънт — седеше, а сякаш още стоеше мирно. Не беше нервна, по-скоро нащрек, с нотка на вълнение. Излъчваше самоувереност. Може би твърде много. Беше решил да я включи в мисията заради стажа й в разузнавателните служби, а не толкова заради инженерството, което изучаваше понастоящем. Тя имаше опит с работата в Европейския съюз и особено в Средиземноморието. Познаваше микроелектронното наблюдение и контраразузнаването. Но което беше по-важно, познаваше един от ватиканските агенти, с които щяха да работят съвместно по това разследване — монсеньор Верона. Двамата бяха работили заедно в разкриването на една международна организация за кражби на произведения на изкуството.

— Тогава по-добре да отхвърлим бумащината, докато чакаме Пиърс. — Пейнтър им връчи по едно дебело досие в черна папка. Трето такова чакаше Пиърс.

Монк погледна сребърната? върху папката.

— Това ще ви запознае с всички по-дребни детайли на операцията. — Пейнтър набра няколко команди на вградения в плота на бюрото му екран. Панорамните гледки на планински пейзажи с висока разделителна способност изчезнаха от трите плоски екрана — един зад рамото му, един вляво от него и един вдясно — и на мястото им се появи същата сребърна!. — Инструктажът ще ви го направя аз, а не ръководителят на операции, както обикновено.

— Категоризиране на информацията — меко каза Кат с южняшкия си акцент. Пейнтър знаеше, че тя може да заличи всички следи от акцента си при нужда. — Заради засадата.

Пейнтър кимна.

— Ограничаваме информацията заради предстоящата подробна системна проверка на протоколите ни за сигурност.

— И въпреки това започваме нова мисия? — попита Монк.

— Нямаме избор. Данни От…

Прекъсна го звънът на интеркома. Пейнтър натисна копчето.

— Директор Кроу — съобщи секретарката, — доктор Пиърс пристигна.

— Да влезе.

След миг Грейсън Пиърс влезе в кабинета. Беше с черни дънки, черни кожени обувки и колосана бяла риза. Косата му беше зализана назад, още влажна от душа.

— Съжалявам — каза Грейсън, докато заставаше между другите двама агенти. Очите му гледаха толкова сурово, че за искрено съжаление и дума не можеше да става. Тялото му остана напрегнато, сякаш очакваше конско.

И си го беше заслужил. След пробива в безопасността не му беше времето да си вири носа пред командването. Въпреки това известна доза неподчинение винаги се бе толерирала от командването на Сигма. Тези мъже и жени бяха най-добрите от най-добрите. Не можеше да се иска от тях да действат самостоятелно на терен и едновременно да прекланят глава пред тоталитарен авторитаризъм тук. Нужна бе сръчна ръка да балансира между двете.

Пейнтър се вгледа в Грейсън. Бяха му докладвали, че е получил спешно съобщение от майка си и е излязъл от командния център. Зад твърдия му поглед долови отнесения блясък на силна умора. Дали се дължеше на засадата, или на домашните проблеми? Беше ли Грейсън във форма за новата задача?

Грейсън не сведе поглед. Просто чакаше.

Срещата нямаше за цел само инструктаж. Беше и нещо като тест.

Пейнтър му махна да седне.

— Семейството е важно — каза той, за да разчупи напрежението. — Просто не позволявай закъсненията да ти станат навик.

— Да, сър. — Грейсън седна, но очите му се стрелнаха от плоските екрани на стената към досиетата в ръцете на колегите му. Бръчка се вдълба между веждите му. Не го бяха смъмрили и това го тревожеше. Добре.

Пейнтър плъзна третата папка към него.

— Тъкмо започвахме инструктажа.

Грейсън взе папката. Очите му се присвиха подозрително, но не каза нищо.

Пейнтър се облегна назад и докосна екрана на бюрото си. На левия екран се появи готическа катедрала, външна снимка. На десния се появи снимка от вътрешността. Навсякъде лежаха трупове. Пейнтър знаеше, че на екрана зад рамото му се вижда тебеширено очертание точно до олтара, който още беше оплиска й с кръв — на мястото, където беше лежало тялото на убит свещеник. Отец Георг Брейтман.

Пейнтър наблюдаваше агентите, които местеха очи от екран на екран.

— Клането в Кьолн — каза Кат Брайънт. Пейнтър кимна.

— Случило се е в края на среднощна меса за празника на библейските влъхви. Убити са осемдесет и пет души. Мотивът, изглежда, е обикновена кражба. Безценната мощехранителница на катедралата е била разбита. — Пейнтър показа на екраните допълнителни снимки на златния саркофаг и отломките от охранителната му витрина. — Откраднато е само съдържанието на мощехранителницата. Предполагаемите кости на библейските влъхви.

— Кости? — повтори Монк. — Оставили са щайга от масивно злато и са взели някакви кокалаци? Кой би направил такова нещо?

— Това тепърва ще се установява. Има само един оцелял от клането. — Пейнтър показа образ на млад мъж, когото изнасяха на носилка от катедралата, и друг — на същия младеж в болнично легло: очите му бяха отворени, но прибулени от шока. — Джейсън Пендълтън. Американец. Възраст — двайсет и две. Намерили го да се крие в изповедалнята. Не бил на себе си, когато го открили, но след като го включили на успокоителни, успял да разкаже това-онова. Престъпниците са били облечени като монаси. Не могъл да види лица, защото били с качулки и маски. Завзели катедралата. Въоръжени. Няколко души били застреляни, включително свещеникът и епископът.

Още снимки се появиха на екраните — огнестрелни рани, тебеширени очертания, паяжина от червени конци, маркиращи траекторията на изстрелите. Приличаше на типична сцена от местопрестъпление, само декорите бяха необичайни.

— И какво общо има това със Сигма? — попита Кат.

— Както казах, малцина са били застреляни. Смъртта на другите остава неизяснена. За да разбият охранителната витрина, нападателите са използвали устройство, което не само е пръснало на парчета клетката от метал и бронирано стъкло, а и — поне според оцелелия — е задействало вълна от смърт в катедралата.

Пейнтър протегна ръка и натисна един клавиш. На трите екрана се появиха снимки на трупове. Лицата на агентите останаха безизразни. И тримата се бяха нагледали на смърт. Телата бяха сгърчени, главите — отметнати назад. Една от снимките показваше в едър план лицето на мъртвец. Очите бяха отворени, роговицата помътена, а от ъгълчетата се проточваха черни следи от кървави сълзи. Устните бяха изтеглени силно назад, застинали в агония, зъбите — оголени, венците — кървави. Езикът беше подут, напукан, почернял по краищата.

Монк, с познанията си по медицина и криминалистика, присви очи. Може и да се правеше на разсеян клоун, но имаше изключително набито око.

— Пълните доклади от аутопсиите са в папките — каза Пейнтър. — Първоначалното заключение на съдебните лекари е, че смъртта е настъпила вследствие на някакъв вид епилептичен пристъп. Изключително силни конвулсии, придружени от жестока хипотермия, която рязко повишила вътрешната температура и в резултат външните повърхности на мозъка се втечнили напълно. В момента на смъртта сърцата на всички жертви са били в контрахирано състояние, толкова здраво свити, че в камерите нямало и капка кръв. Един от мъжете бил с пейсмейкър, който избухнал в гърдите му. Друга жертва, жена, имала пирон в бедрената си кост и часове по-късно кракът й още горял, нажежавал се отвътре навън.

Агентите успяха да запазят стоическите си изражения, но Монк беше присвил едното си око, а Кат беше пребледняла. Дори Грейсън се взираше някак твърде втренчено в снимките и не мигаше.

Той обаче се обади пръв:

— И сме сигурни, че смъртта на тези хора е свързана с устройството, използвано от крадците, така ли?

— Доколкото е възможно — да. Оцелелият младеж споменал, че усетил силен натиск в главата, когато включили устройството. Описва го като усещането при рязко спускане на самолет. Придружено със заглъхване и болка в ушите. Смъртта на жертвите е настъпила в този отрязък от време.

— Но Джейсън е оцелял — каза Кат и си пое дълбоко дъх.

— Както и неколцина други. Те обаче били застреляни по-късно от престъпниците. Разстреляни хладнокръвно.

Монк се размърда.

— Значи на някои хора е повлияло, на други — не. Защо? Имало ли е нещо общо между жертвите на пристъпа?

— Само едно. Факт, забелязан от Джейсън Пендълтън. Засегнати били само онези, приели Светото причастие.

Монк примигна.

— Точно по тази причина Ватиканът се свърза с американските власти. И по веригата надолу командването спусна това разследване на нас.

— Ватиканът — повтори Кат.

Пейнтър долови разбирането в очите й. Сега вече й беше ясно защо са я избрали за тази мисия и защо бяха прекъснали обучението й.

Пейнтър продължи:

— Ватиканът се бои от последствията, ако се разчуе, че някаква група е взела на прицел Светото причастие. И че вероятно е отровила нафората. Искат отговори по най-бързия начин, дори ако се наложи да се заобиколи някой и друг закон на международното право. Вашият екип ще работи с двама агенти от разузнаването на Светия престол. Тяхната основна задача ще е да разберат защо смъртта на толкова много хора, изглежда, е имала за цел да прикрие кражбата на костите. Дали е било чисто символичен жест? Или зад кражбата се крие и нещо друго?

— А нашата основна задача? — попита Кат.

— Да откриете кой е извършил престъплението и какво устройство са използвали. Ако е способно да убива по този специфичен и насочен начин, трябва да знаем с какво си имаме работа и кой го контролира.

Грейсън си беше мълчал, само местеше поглед по страховитите образи с нещо като клинично любопитство.

— Бинарна отрова — измърмори накрая.

Пейнтър извърна поглед към него. Очите им се срещнаха, като огледала едно на друго, буреносно сини.

— Какво? — попита Монк.

— Жертвите — каза Грейсън и се обърна към него. — Смъртта им не е причинена от единично действие. Причината трябва да е била двояка, изисквала е както вътрешен, така и външен фактор. Устройството — външният фактор — е задействало масовите пристъпи. Но само онези, приели Светото причастие, са били засегнати. Следователно трябва да е имало и вътрешен фактор, за който още не знаем. Грейсън отново се обърна към Пейнтър.

— Имало ли е вино по време на службата?

— Пили са само шепа от богомолците. Но те са приели и нафора. — Пейнтър чакаше и наблюдаваше как скоростите в главата на мъжа срещу него се сменят и как той стига до заключение, което беше отнело повече време дори на експертите. Имаше си причина отвъд мускулите и рефлексите Грейсън да привлече вниманието на Пейнтър.

— Значи нафората е била отровена, няма друго обяснение — каза Грейсън. — Нещо е било посято в жертвите чрез хапката осветен хляб. Веднъж заразени, те вече са били податливи на силата, полето и каквото там генерира устройството.

— Грейсън погледна Пейнтър в очите. — Изследвана ли е нафората за външна намеса?

— В стомасите на жертвите не е било останало достатъчно за точен анализ, но е имало нераздадена нафора. Изпратена е в лаборатории из целия Европейски съюз.

— И?

Умората се беше изпарила без следа от очите му, изместена от крайно съсредоточение. Съвсем очевидно Грейсън беше във форма за новата задача. Но тестът още не беше приключил.

— Нищо не е било открито — продължи Пейнтър. — Всички анализи сочат само пшенично брашно, вода и обичайните съставки за приготвянето на безквасен хляб.

Бръчката между веждите на Грейсън се вдълба още повече.

— Не е възможно.

Пейнтър долови упоритата нотка в гласа му, упорита до войнственост почти. Пиърс оставаше напълно уверен в преценката си.

— Трябва да е имало още нещо — настоя той.

— Лабораториите на АИОП също направиха анализ. И стигнаха до същите резултати.

— Сгрешили са.

Монк протегна ръка да го успокои.

Кат скръсти ръце, в знак, че за нея въпросът е приключен.

— Тогава трябва да има друго обяснение за…

— Глупости — прекъсна я Грейсън. — Лабораториите са сгрешили, всичките.

Пейнтър сдържа усмивката си. Ето го и зачатъка на бъдещия водач, готов вече да се излюпи на бял свят — с остър ум, самоуверен до крайност, склонен да изслуша, но не и да бъде лесно разубеден.

— Прав си — накрая каза Пейнтър.

Докато очите на Кат и Монк се разширяваха от изненада, Грейсън само се облегна назад в стола си.

— Нашите лаборатории наистина откриха нещо.

— Какво?

— Карбонизирали пробата до съставните й части и след това отделили всички органични компоненти. После отстранили всички незначителни като количество елементи, след като спектрометърът за маса ги измервал. Но след като отстранили всичко, на везните им пак останала една четвърт от сухото тегло на пробата. Сух белезникав прах.

— Не разбирам — каза Монк. Грейсън обясни:

— Оборудването не е могло да анализира този останал прах.

— Стоял си той на везните, а машините казвали на лаборантите, че там няма нищо.

— Не е възможно — каза Монк. — Та ние имаме най-доброто оборудване на света.

— Което въпреки всичко е останало сляпо за онова нещо.

— Прахообразната субстанция трябва да е била напълно инертна — каза Грейсън.

Пейнтър кимна.

— Да. И момчетата от лабораторията продължили да я изследват. Загрели я до точката й на топене — 1160 градуса. Стопила се и се превърнала в прозрачна течност, която при понижаване на температурата се втвърдила в прозрачно, кехлибарено на цвят стъкло. Ако стриеш стъклото на прах, се получавал първоначалният белезникав прах. Но във всяко свое състояние веществото оставало инертно, недоловимо за съвременното оборудване.

— Кое вещество може да прави това? — попита Кат.

— Нещо, което всички ние познаваме, но в състояние, което беше открито едва през последните две десетилетия. — Пейнтър показа следващата снимка. Тя беше на въгленов електрод в инертна газова камера. — Един от лаборантите работил в университета Корнел, където е разработен този тест. Извършили частично изпаряване на праха заедно със спектроскопия на емисията. Като използвали техниката на галваничното покритие, успели да върнат праха обратно към по-широко познатото му състояние.

Показа на екраните следващия образ. Беше снимка в едър план на черния електрод, само дето той вече не беше черен.

— Успели да накарат променената субстанция да се полепи по електрода.

Черният електрод, сега галванизиран, блестеше под лампите и блясъкът му не можеше да се сбърка с нищо. Грейсън се наведе напред.

— Злато.

18:24 (местно време)

Рим, Италия

Сирената на колата виеше в ушите на Рейчъл. Тя седеше на пътническото място в карабинерската патрулка, насинена и натъртена, главата й се пръскаше от болка. Но мислите й бяха насочени само към едно — вледеняващата увереност, че вуйчо й е мъртъв. Страхът всеки миг щеше да я задуши, накъсваше дишането й и забулваше очите й.

Разсеяно чу полицая да говори по радиото. Неговата кола първа беше пристигнала на улицата, където й бяха устроили засада. Рейчъл беше отказала медицинска помощ и беше използвала лейтенантския си чин, за да накара патрулния полицай да я закара във Ватикана.

Колата наближи моста над Тибър. Рейчъл все така се взираше в целта на пътуването си. От другата страна на канала се появи блестящият купол на „Св. Петър“, по-висок от всичко наоколо. Залязващото слънце го обливаше с оттенъци на сребърно и златно. Но онова, което видя да се издига зад базиликата, я вледени. Тя стисна трескаво ръбовете на таблото.

Саждена колона от черен дим се къдреше в индиговото небе.

— Вуйчо…

Чу се вой на още сирени, някъде нагоре покрай реката. Пожарни коли и автомобили за спешна помощ.

Тя стисна полицая за ръката. Идеше й да го изблъска от патрулката и сама да седне зад волана. Само че все още беше в шок.

— Може ли малко по-бързо?

Карабинер Норе кимна. Беше млад и отскоро на служба. Носеше черна униформа с червен кант по крачолите и сребрист шарф през гърдите. Завъртя волана и качи колата на тротоара, за да заобиколи задръстването. Колкото повече наближаваха Ватикана, толкова по-бавно пъплеха колите. Струпването на пожарни и линейки беше запушило пътните артерии в района.

— Карай към портата „Санта Ана“.

Той зави и успя да се мушне в една тясна улица, която ги отведе на три пресечки от портата. Право напред се видя пожарът. Отвъд стените на Ватикана, Кулата на ветровете беше втората най-висока точка в целия свещен град. Горните й етажи бяха обхванати от пламъци.

„О, не…“ Кулата приютяваше част от архивите на Ватикана. Рейчъл знаеше, че вуйчо й беше отишъл да търси информация в библиотеките на Светия престол. След нападението срещу нея пожарът в Кулата на ветровете не можеше да е обикновено съвпадение.

Колата спря рязко и Рейчъл политна напред въпреки колана. Погледът й се откъсна от горящата кула.

Пътят напред беше напълно непроходим.

Повече не можеше да чака. Отвори рязко вратата и понечи да слезе.

Силни пръсти стиснаха рамото й.

— Лейтенант Верона — каза карабинер Норе. — Вземете. Може да ви потрябва.

Рейчъл погледна черния пистолет — берета, служебното оръжие на младия мъж. Взе го и кимна признателно.

— Предупреди управлението. Да уведомят генерал Ренде от Културната, че съм се върнала във Ватикана. Може да се свърже с мен чрез канцеларията на държавния секретар.

Той кимна.

— Бъдете внимателна, лейтенант.

Рейчъл продължи пеша сред воя на сирени. Мушна пистолета под колана си и измъкна блузата си, така че да го скрие. Не беше с униформа и по-добре да не я виждаха как тича с оръжие към мястото на инцидента.

Тълпи изпълваха тротоарите. Рейчъл затича на зигзаг между спрелите коли и дори се плъзна по капака на една за по-напряко. Отпред забеляза червена пожарна на общината — тъкмо се вмъкваше през портата „Санта Ана“. Едва-едва през тясната пролука. Цяла рота швейцарски гвардейци беше оформила кордон. Никакви церемониални алебарди този път. Всички държаха автомати.

Рейчъл си проби път към охранителната линия.

— Лейтенант Верона! — извика и вдигна високо картата си за самоличност. — Трябва да отида при кардинал Спера!

Израженията им си останаха сурови и непреклонни. Очевидно бяха получили заповеди да блокират подстъпите към Светия престол за всички освен за пожарните и линейките. Един лейтенант от карабинерите нямаше власт над швейцарската гвардия.

Ала откъм дъното на редицата един гвардеец мина напред. Рейчъл го позна — с него беше говорила по-рано същия Ден. Той мина през редицата на колегите си и стигна до нея.

— Лейтенант Верона. Имам заповед да ви придружа вътре. Елате с мен.

Обърна се и я поведе.

— Вуйчо ми… монсеньор Верона…

— Нищо не знам, освен че трябва да ви придружа. — Пове-де я към една електрическа количка, паркирана от другата страна на портата. — Заповед на кардинал Спера.

Рейчъл се качи във возилото. Тежката пожарна ги изпре-вари с рев към широкия двор пред музейния комплекс и се присъедини към другите пожарни. До тях имаше и два военни джипа с монтирани на покривите картечници.

Гвардеецът подкара количката надясно и заобиколи задръстването от пожарни пред музеите. Кулата продължаваше да гори. Някъде откъм задната страна силна водна струя бликна към небето в опит да достигне горящите горни нива. Пламъци изскачаха от прозорците на последните три етажа. Валма черен дим се кълбяха и се слягаха бавно. Кулата беше като кутийка с прахан, натъпкана с книги, пергаменти и свитъци.

Голямо нещастие. Онова, което щеше да пощади огънят, щяха да съсипят водата и димът. Трупани с векове архиви, писаната история на западната цивилизация щеше да изчезне от лицето на земята.

Страховете на Рейчъл обаче се съсредоточаваха само върху едно.

Вуйчо й.

Количката подмина градския гараж и продължи напред по павирана улица, успоредна на Лъвската стена, канарата от камък и хоросан, която обграждаше свещения град. Заобиколиха музейния комплекс и стигнаха до обширните градини, превзели задната половина на града-държава. Фонтани танцуваха в далечината. Светът тънеше в оттенъци на зеленото. Изглеждаше твърде пасторален за адския фон от дим, огън и вой на сирени.

Продължиха в мълчание към задната граница на парка.

Целта на пътуването им се появи напред. На завет в една ниша на стената се намираше хеликоптерната площадка на Ватикана. Преустроени кортове за тенис, най-обикновен настлан с бетон участък с няколко служебни постройки по края.

На пистата чакаше само един хеликоптер, сякаш изолирая от врявата. Перките вече се завъртаха и постепенно набираха скорост. Двигателят зарева. Рейчъл познаваше солидната бяла машина. Беше личният хеликоптер на папата, наричан на галено „папокоптер“.

Позна също черното расо и червения шарф на кардинал Спера. Той стоеше при отворената врата на пътническото отделение, приведен, за да избегне въздушната струя от перките. С едната си ръка придържаше шапчицата си.

Вдигна ръка за поздрав. Електрическото возило намали и Рейчъл скочи, без да изчака гвардееца да спре. Затича към кардинала.

Ако някой знаеше какво се е случило с вуйчо й, това щеше да е кардиналът.

Откъм задната част на хеликоптера се появи друг човек и забърза към нея. Тя се спусна към него и го прегърна.

— Вуйчо… — Сълзи се стичаха по лицето й, горещи сълзи, които бързо стопиха леда, обвил сърцето й.

— Закъсняваш, дете.

— Забавиха ме — каза тя.

— И аз така чух. Генерал Ренде ме уведоми за нападението.

Рейчъл погледна към горящата кула. Усети миризмата на дим в косата на вуйчо си. Веждите му бяха опърлени.

— Изглежда, не само мен са нападнали. Слава Богу, че си добре.

Лицето на вуйчо й потъмня, гласът му се стегна.

— За жалост, не всички извадиха моя късмет.

— Кой?…

— Джейкъб. Загина при експлозията. Тялото му прикри моето и на практика ме спаси. — Рейчъл долови дълбоката тъга в думите му. — Хайде, трябва да тръгваме.

И я поведе към хеликоптера.

Кардинал Спера му кимна и каза тайнствено:

— Трябва да бъдат спрени.

Рейчъл се качи след вуйчо си в хеликоптера. Сложиха си коланите и вратата се затвори. Дебелата изолация до голяма степен заглушаваше шума на двигателя, но Рейчъл чу как рязко се усили ревът му. Хеликоптерът се отдели от земята и плавно се издигна във въздуха.

Вуйчо Вигор се облегна и затвори очи. Устните му потрепваха — молеше се. За Джейкъб… и може би и за тях двамата.

Когато отвори очи, вече напускаха въздушното пространство на Ватикана и завиваха над река Тибър. ’ — Нападателите… — започна Рейчъл и замълча неуверено. — Колите им бяха с ватикански номера.

Вуйчо й кимна. Не беше изненадан.

— Изглежда, Ватиканът има шпиони не само в чужбина, а и такива, които шпионират срещу своите в самото му сърце.

— Кой?

Вуйчо й изпъшка и й махна да замълчи. Бръкна в джоба на сакото си и й подаде сгънат лист.

— Оцелелият младеж от клането в Кьолн е работил с полицейски художник. Видял е това, избродирано на гърдите на един от нападателите.

Рейчъл разгъна листа. Нарисувана с изненадващи подробности, оттам я гледаше свитата на кълбо фигура на червен дракон, крилете — разперени, опашката завита и змийска, увита около врата му.

Рейчъл погледна вуйчо си.

— Това е древен символ — обясни той. — Датира още от четиринайсети век.

— Символ на какво?

— На Драконовия двор.

Рейчъл поклати глава — това не й говореше нищо.

— Това е средновековен алхимистки култ, основан от разколници на ранната църква, същата схизма, която е свързана с появата на антипапите.

Рейчъл знаеше за управлението на ватиканските антипапи: мъже, оглавявали Католическата църква, чието избиране по-късно било обявено за неканонично. Появата им се дължала на редица причини, най-често — узурпацията и изгнанието на законно избрания папа, обикновено от войнствена фракция, подкрепяна от някой крал или император. От трети до петнайсети век на папския престол били издигнати четиридесет антипапи. Най-неспокойният период бил през четиринайсети век, когато законното папство било изтласкано от Рим и се преместило във Франция. Цели седемдесет години папите управлявали в изгнание, а в Рим властвали корумпирани антипапи.

— Какво общо има такъв древен култ със сегашната ситуация? — попита Рейчъл.

— Драконовият двор е активен и днес. Европейският съюз дори признава суверенността му, подобно на Малтийските рицари, които имат статут на наблюдатели в Обединените нации. Призрачният Драконов двор е бил свързан с Европейския съвет на принцовете, с рицарите тамплиери и с розенкройцерите. Освен това Драконовият двор открито признава, че има свои членове и в редиците на Католическата църква. Дори тук, във Ватикана.

— Тук? — Рейчъл не успя да скрие потреса в гласа си. Някой се беше опитал да ги убие, нея и вуйчо й. Някой от Ватикана.

— Преди няколко години имаше голям скандал — продължи вуйчо й. — Един бивш йезуитски свещеник, отец Малахи Мартин, писа за тайна църква вътре в Църквата. Той беше сериозен учен, владееше седемнайсет езика, автор на много научни трактати и близък съратник на папа Йоан XXIII. Работил във Ватикана двайсет години. В последната му книга, написана точно преди смъртта му, се говореше за алхимистки култ в самия Ватикан, който изпълнявал тайни ритуали.

Рейчъл усети как стомахът й се надига и това нямаше нищо общо със завоя на хеликоптера към международното летище във Фиумичино.

— Тайна църква вътре в Църквата. И същите хора са били забъркани с клането в Кьолн? Защо? С каква цел?

— Освен за да откраднат костите на влъхвите? Нямам представа.

Рейчъл даде време на тези разкрития да си намерят място в главата й. Ако искаш да заловиш престъпник, най-напред трябва да го опознаеш. Определянето на мотива често е, оказваше по-полезно от веществените доказателства.

— Какво друго знаеш за Двора? — попита тя.

— Не много, въпреки дългата им история. През осми век Карл Велики завзел древна Европа в името на Светата църк-ва, смазал езическите религии, обожествяващи природата, и ги заменил с католицизма.

Рейчъл кимна — беше добре запозната с бруталните так тики на Карл Велики.

— Но нещата се променят — продължи вуйчо й. — Онова, което е излязло от мода, се връща. През дванайсети век гностичните или иначе казано мистичните вярвания отбелязали нов разцвет, възродени от същите императори, които навремето ги изкоренили. И докато Църквата се придвижвала към католицизма, който познаваме днес, постепенно се появил разкол, а императорите продължавали с гностичните си практики. Циреят на схизмата се пукнал в края на четиринайсети век. Папството в изгнание току-що се било върнало в Рим. За да усмири духовете, Сигизмунд Люксембургски, император на Свещената римска империя, подкрепил политически Ватикана и дори забранил гностичните практики сред долните класи.

— Само сред долните?

— Аристокрацията била пощадена. И докато изкоренявал с огън и меч мистичните вярвания сред селското население, императорът създал тайно общество сред членовете на кралските европейски фамилии, общество, посветено на алхимични, и мистични цели. Ординис Драконис. Императорският Драконов двор. Той съществува и до ден днешен. Но има много секти в различните страни; някои са мирни, по-скоро като братства с акцент върху церемониите, други обаче са се изродили и имат опасни водачи. Мога да се хвана на бас, че ако си имаме работа с Драконовия двор, то в основата е някоя от онези побеснели подсекти.

Рейчъл инстинктивно превключи на режим разпит. „Опознай врага си“.

— И каква е целта на тези по-опасни секти?

— Като аристократи, техните крайни в убежденията си лидери вярват, че те и членовете на култа им са истинските и избрани водачи на човечеството. Че са родени да управляват по силата на чистата си кръв.

— Хитлеровият синдром на чистата раса от господари. Той кимна.

— Но те се стремят и към нещо повече. Не само към короната. Стремят се и към всички форми на древно познание, за да осъществят каузата си за доминация и апокалипсис.

— Да пристъпят там, където дори Хитлер се е побоял да отиде — измърмори Рейчъл.

— Основно си придават важност, като междувременно манипулират отделни политици зад було от тайнственост и ритуали. Работят с такива елитарни групи като американската „Череп и кости“и Билдербергерите в Европа. Сега обаче някой е пристъпил към открито действие и пролива кръв.

— И какво означава това? Вуйчо й поклати глава.

— Боя се, че въпросната секта е открила нещо много важно, нещо, което ги е накарало да изпълзят от дупката си и да излязат на открито.

— А жертвите?

— Предупреждение към Църквата. Също като нападенията срещу нас. Едновременните опити за убийство днес не може да са съвпадение. Трябва да са били наредени от Драконовия двор, с цел да ни забавят и изплашат. Не може да е съвпадение. Дворът, или отделна негова фракция, в момента се зъби предупредително на Църквата, отърсва се от кожата, която е носил векове наред.

— Но с каква цел? Вуйчо й въздъхна.

— За да постигнат мечтата на всеки безумец. Рейчъл го гледаше.

Той й отговори с една дума:

— Армагедон.

16:04 източно време

Над Атлантика

Грей разклати чашата си и ледчетата изтракаха.

Кат Брайънт го погледна — седеше от другата страна на луксозната кабина на частния самолет. Не каза нищо, но навъсеното й чело говореше красноречиво. Беше се съсредоточила върху досието на мисията — за втори път. Грей вече го беше изчел от кора до кора. Не виждаше смисъл да го чете пак. Вместо това се беше загледал в сиво-синята плоча на Атлантическия океан и се мъчеше да отгатне защо са го насадили за командир на тази мисия. На петнайсет хиляди метра височина още не беше стигнал до отговора.

Стана и отиде до тежкия махагонов бар. Отново поклати глава при вида на разсипническия лукс — кристал, орех без дори един чеп, кожена тапицерия. Приличаше на тежкарска английска кръчма.

Но поне познаваше бармана.

— Още една кола? — попита Монк. Грей остави чашата си на бара.

— Май си стигнах лимита.

— Слаба ракия си ти — измърмори приятелят му.

Грей се обърна към кабината. Баща му веднъж беше казал, че да изиграеш ролята означава, че вече наполовина си я възприел като втора кожа. Разбира се, той имаше предвид каскадьорските изпълнения на Грей като общ работник на една петролна сонда под собствения му надзор. Тогава Грей беше само на шестнайсет и прекарваше лятото под жаркото слънце на Тексас. Работата беше тежка, а в същото време повечето му приятели от гимназията прекарваха ваканцията по плажовете на остров Саут Падре. Думите на баща му още звънтяха в главата му. „За да станеш мъж, първо трябва да се правиш на мъж“.

Може би същото важеше и за лидерството.

— Така, достатъчно с литературното четене — каза той, за да привлече погледа на Кат. Извърна глава и към Монк. — А колкото до теб, мисля, че вече изследва до дъно съдържанието на бара.

Монк сви рамене и мина в средната част на кабината.

— Остават ни по-малко от четири часа полет — каза Грей. С този самолет, „Сайтейшън X“ по поръчка, който летеше със скорост съвсем малко по-ниска от скоростта на звука, щяха да кацнат в два през нощта по германско време. — Предлагам всички да поспим, колкото можем. Пристигнем ли, време за сън няма да има.

Монк се прозя.

— Не е нужно да повтаряш, командире.

— Но преди това да си сверим бележките. А такива не липсват.

Грей посочи седалките. Монк се тръшна с готовност. Грей седна от другата страна на масата, срещу Кат.

Познаваше Монк още откакто постъпи на служба в Сигма, но капитан Катрин Брайънт си оставаше неизвестна величина. Толкова беше затънала в обучението си, че малцина в Сигма я познаваха добре. Беше си спечелила известна репутация след постъпването си в Сигма и това кажи-речи беше всичко, което се знаеше за нея. Един техен колега я беше описал като ходещ компютър. Неизвестните около нея придобиваха допълнителна загадъчност и заради миналото й като агент в разузнавателните служби. Отговаряла за черните операции, така се говореше по коридорите. Но никой не знаеше нищо със сигурност. Миналото й изискваше ниво за достъп до секретна информация, каквото дори колегите й в Сигма не притежаваха. Тази секретност само я изолираше допълнително от мъжете и жените, които бяха израствали във военната йерархия в групи, екипи и взводове.

Грей си имаше личен проблем с миналото й. Имаше си собствени причини да не харесва агентите от разузнаването. Те работеха далеч от бойното поле, по-далеч дори от пилотите на бомбардировачи, но работата им можеше да е по-смъртоносна от тази на пилотите. Грей имаше кръв по ръцете си заради грешки на разузнаването. Невинна кръв. И не можеше да се отърси от недоверието си към тях.

Гледаше Кат. Зелените й очи бяха сурови. Цялото и тяло изглеждаше някак колосано. Той изтласка встрани мислите за миналото й. Сега тя беше член на неговия екип.

Пое си дълбоко дъх. Беше й водач в крайна сметка.

„Играй ролята…“ Окашля се. Време беше да се хващат за работа. Вдигна един пръст.

— Така. Първо, какво знаем? Отговори Монк — напълно сериозно.

— Не много.

Кат запази безизразна физиономия.

— Знаем, че извършителите по някакъв начин са свързани с култ или тайно общество, известно като Кралския драконов двор.

— Това е все едно да кажеш, че са свързани с кришнарите — възрази Монк. — Групата се държи в сянка и параметрите й са крайно неясни. Всъщност нямаме никаква представа кой се крие зад всичко това.

Грей кимна. Бяха им пратили информацията по факс, след като самолетът излетя. И което беше още по-притеснително, научили бяха за нападение срещу ватиканските си колеги. Това също трябваше да е дело на Драконовия двор. Но защо? В що за обвита с тайнственост военна зона щяха да се озоват след няколко часа? Трябваха му отговори.

— Нека да раздробим тогава цялото — каза Грей и си даде сметка, че говори като директор Кроу. Другите двама го гледаха с очакване. — Той се изкашля пак да си прочисти гърлото. — Да се върнем към основните неща. Средство, мотив и възможност.

— Възможност не е липсвала — каза Монк. — Ударили са след полунощ. Когато улиците са почти празни. Защо обаче не са изчакали да се изпразни и катедралата?

— За да пратят послание — отговори Кат. — Удар срещу Католическата църква.

— Не можем да правим такова заключение — възрази Монк.

— Погледни по-широко. Може да е било хитрост. С цел да тласне разследването в погрешна посока. Извършваш едно толкова кърваво престъпление и цялото внимание се съсредоточава натам, така че никой да не си блъска главата с незначителната кражба на торба прашни кости.

Кат не изглеждаше убедена, но нея трудно можеше да я разбере човек. Не издаваше нищо, точно както я бяха обучавали.

Грей сложи точка на спора:

— Във всеки случай и засега поне, въпросът за възможността не ни подсказва кой е извършител на убийствата. Да минем на мотива.

— Защо са откраднали костите? — каза Монк. — Може пък да поискат откуп за тях от Католическата църква?

Кат поклати глава.

— Ако е само заради парите, са щели да вземат и златната мощехранителница. Значи трябва да има нещо друго, свързано с костите. Нещо, за което ние не знаем. Така че може би ще е най-добре да оставим тази нишка на ватиканските си колеги.

Грей се намръщи. Все още му беше странна мисълта, че ще работи с организация като Ватикана, институция, построена върху тайни и религиозни догми. Беше възпитан като римокатолик и макар вярата му още да беше силна, случвало се бе да изучава и други религии и философии — будизъм, даоизъм, юдаизъм. Научил беше много, но проучванията не му бяха дали отговор на един въпрос — какво точно търси?

— Засега ще отметнем мотива за това престъпление с голяма въпросителна — каза той. — Ще се заемем по-подробно с него, след като се срещнем с колегите. Което означава, че ни остава да обсъдим средствата.

— Което ни връща право към финансовата страна — каза Монк. — Операцията е била добре планирана и бързо изпълнена. Дори само по броя на извършителите си личи, че е струвала скъпо. Зад кражбата се крият пари.

— Пари и ниво на технология, което не разбираме — каза Кат.

Монк кимна.

— Ами онова странно злато в нафората?

— Моноатомно злато — измърмори Кат и изкриви устни. Грей си представи електрода със златното покритие. В папките им имаше щедро количество данни за странното злато, събрани от лаборатории по целия свят — Бритиш Еърд, Аргон Нашънъл Лаборътрис, лабораториите на „Боинг“ в Сиатъл, института „Нилс Бор“в Копенхаген.

Прахът не беше обикновен златен прах — ситно стрито метално злато. А съвсем ново агрегатно състояние на златото, класифицирано като м-състояние. Вместо вещество с обичайната метална матрица белият прашец представляваше злато, разбито до отделни атоми. Моноатомно, или м-състоя-ние. Доскоро учените не бяха подозирали, че златото може да се превръща, по естествен или изкуствен начин, в инертен елемент.

Но какво означаваше всичко това?

— Добре — каза Грей, — всички изчетохме материалите. Хайде да споделим впечатленията си по този въпрос и да видим дали няма да изскочи нещо.

Пръв се обади Монк:

— Първо, този номер може да го прави не само златото. Не бива да забравяме това. Изглежда, че всички преходни метали от периодичната таблица — платина, родий, иридий и други — също могат да се разтварят по този начин.

— Не се разтварят — каза Кат и сведе поглед към папката с фотокопираните статии от „Платинум Металс Ривю“, „Сайънтифик Америкън“и дори „Джейнс Дифенс Уикли“, списанието на великобританското министерство на отбраната. Гледаше я така, сякаш я сърбят пръстите да я отвори.

— Терминът е „деагрегиране“ — продължи тя. — Металите в м-състояние се разпадат на индивидуални атоми и на микрогроздове. От физична гледна точка, това състояние се поражда, когато електроните с различен поляритет се слеят около ядрото на атома и в резултат всеки атом губи химическата си реактивност със съседа си.

— Искаш да кажеш, че се разлепват един от друг. — В очите на Монк затанцуваха весели пламъчета.

— Грубо казано — да — каза Кат. — Точно тази липса на химична реактивност кара метала да изгуби мателическия си вид и да деагрегира до прах. Прах, който не се засича от обикновеното лабораторно оборудване.

— А, така значи… — измърмори Монк.

Грей му се намръщи и Монк сви рамене. Грей знаеше, че приятелят му нарочно се прави на тъп.

— Според мен — продължи Кат, в неведение за разменените погледи, — това означава, че извършителите са знаели за тази липса на химическа реактивност и са разчитали златният прах така и да не бъде открит. Това е била втората им грешка.

— Втората? — попита Монк.

— Оставили са един очевидец жив. Онзи младеж, Джейсън Пендълтън. — Кат отвори папката. Все пак накрая не устоя на изкушението. — Да се върнем на златото. Какво ще кажете за тази статия върху свръхпроводимостта?

Грей кимна. Трябваше да й го признае — беше уловила този най-интересен аспект на металите в м-състояние. Дори Монк я погледна с уважение.

Кат продължи:

— Макар прахът да се отчита като инертен от уредите за анализ, атомното състояние съвсем не е нискоенергично. Изглежда, всеки атом пренасочва енергията, използвана преди деагрегирането, за реакция със съседния атом навътре в себе си. Тази енергия деформира атомното ядро, раздува го в издължена форма, позната като… — Тя плъзна пръсти по статията. Грей забеляза подчертаните с жълт маркер редове.

— Асиметрично състояние с голяма скорост на осово въртене — цитира тя. — От физиката е известно, че такива атоми с голяма скорост на въртене могат да си предават енергия без почти никаква енергийна загуба.

— Свръхпроводимост — сериозно каза Монк.

— Въведената в свръхпроводник енергия продължава да тече през материала, без да губи от силата си. Съвършеният свръхпроводник би позволил на енергията да протича безкрайно, до края на самото време.

Тримата се умълчаха; всеки разсъждаваше върху множес-твото усложнения, произтичащи от такава възможност. Най-накрая Монк се протегна.

— Супер. Разкатахме майката на загадката чак до нивото на атомните ядра. Дайте да върнем малко назад. Какво общо може да има всичко това с убийствата в катедралата? Защо, са отровили нафората с този откачен златен прах? И как е убил той хората?

Всичките му въпроси бяха добри. Кат затвори папката, сякаш да признае, че отговорите им не се съдържат там.

Грей започваше да разбира защо директорът му беше из-брал точно тези партньори. Причината надхвърляше мина лото им — съответно на специалист по разузнаването и експерт по съдебна медицина. Кат притежаваше способността да се съсредоточава върху миниатюрното, да извлича детайли, които повечето хора биха пропуснали. Монк, от своя страна, успяваше по-добре да обхване цялостната картина и да различи нишки и мотиви, пресичащи широкия пейзаж.

Тогава къде беше неговото място в екипа?

— Изглежда, ни чака много работа — изсумтя той. Монк вдигна вежда.

— Както казах в началото, почти нямаме на какво да стъпим.

— Точно затова ни пращат. Да разгадаем неразгадаемото. — Грей си погледна часовника и с мъка потисна една прозявка. — А за да направим това, трябва да поспим малко, преди да сме кацнали в Германия.

Другите двама кимнаха. Грей стана и отиде до една седалка малко встрани. Монк награби възглавници и одеяла. Кат затвори щорите на прозорците и каютата потъна в полумрак. Грей ги наблюдаваше.

Неговият екип. Негова отговорност.

„За да станеш мъж, първо трябва да се правиш на мъж“.

Взе от Монк една възглавница и седна. Не си спусна облегалката назад. Въпреки умората си не вярваше да заспи. Монк изключи вградените в тавана лампи. Настана мрак.

— Лека нощ, командире — каза Кат от другия край на каютата.

Докато колегите му се настаняваха удобно, Грей седеше в мрака и се чудеше как се е озовал тук. Времето се разтегли. Двигателите мърмореха тихо и приспивно. И въпреки това дори подобие на сън не се задаваше на хоризонта.

Възползва се от относителното уединение и бръкна в джоба на джинсите си. Измъкна броеница и стисна в длан разпятието — силно, до болка. Беше подарък по случай дипломирането му от дядо му, който бе починал само два месеца след това. По онова време Грей вече беше в тренировъчния лагер. Не беше успял да отиде на погребението. Въздъхна. След инструктажа днес се беше обадил на родителите си да ги излъже за спешна командировка, с която да обясни отсъствието си.

„Пак бягаш…“ Пръстите му запрехвърляха твърдите мъниста на броеницата.

Но не намери сили за молитва.

22:24 (местно време)

Лозана, Швейцария

Шато Соваж клечеше в планинския проход на Савойските Алпи като някакъв каменен великан. Стените му бяха дебели повече от три метра. Четвъртитата му кула стърчеше над тях. Единственият подстъп към портите му беше по каменен мост над прохода. Макар да не беше най-големият замък в швейцарския кантон, със сигурност беше един от най-старите, построен още през дванайсети век. Корените му бяха дори по-стари — бе вдигнат върху руините на римско укрепление от първи век.

Беше също така и един от най-старите замъци, които и до днес бяха собственост на частни лица, и принадлежеше на семейство Соваж още от петнайсети век, когато бернската армия извоювала контрола над Лозана по време на Реформацията. Парапетите му надвисваха над Женевското езеро в красивата Лозана, някога рибарско селце, а сега космополитен град с крайезерни паркове, музеи, курортни комплекси, клубове и кафенета.

Настоящият господар на замъка, барон Раул дьо Соваж, пренебрегна гледката към нощния град и се спусна по стълбите, които водеха към подземията на замъка. Беше призован. Огромно рунтаво куче — тежеше цели седемдесет килограма — го следваше по петите. Черно-кафявата му опърпана козина метеше древните стъпала.

Раул имаше и кучкарник с бойни кучета, стокилограмови зверове от Гран Канария4, късокосмести, дебеловрати и изтезавани методично за изостряне на вродената им жестокост. Развъждаше шампиони за кървавите кучешки боеве в яма.

Сега обаче имаше да уреди един още по-кървав въпрос.

Подмина зандана под замъка с каменните му ниши. Сега нишите приютяваха богатата му колекция вино и служеха за отлична изба, но един участък още напомняше за старите дни. Четири каменни килии бяха осъвременени с врати от неръждаема стомана, електронни ключалки и видеонаблюдение. Близо до килиите една голяма стая все още пазеше древни инструменти за изтезания… както и някои по-модерни. Семейството му беше помогнало на няколко нацистки водачи да избягат от Австрия след Втората световна война, предимно от семейства, свързани с Хабсбургите. Бяха ги крили тук долу. Като плата, дядото на Раул беше взел своя дял, „данъка си“, както го наричаше, и така беше успял да запази замъка за семейството.

Сега обаче, на трийсет и три години, Раул беше на път да надмине дядо си. Незаконородено дете, Раул беше получил както титлата, така и имението едва шестнайсетгодишен след смъртта на баща си. Беше единственият му жив наследник от мъжки пол. А в семейство Соваж генетичните връзки имаха превес над тези по брак. Дори неговото раждане беше уредено по споразумение.

Друг от данъците на дядо му.

Барон Соваж се спусна още по-дълбоко в планинските недра, привел глава под ниския таван и следван от кучето си. Редица голи електрически крушки осветяваше пътя му.

Зиданите стъпала отстъпиха пред издялани в скалата стъпенки. Тук в древни времена бяха крачили римски легионери и често бяха водили жертвен бик или коза към пещерата отдолу. Римляните бяха превърнали пещерата в храм на бог Митра, бог на слънцето, внесен от Иран и приет присърце от войниците на империята. Митраизмът предшестваше християнството, но между двете религии съществуваха поразителни сходства. Рожденият ден на Митра се честваше на двайсет и пети декември. Ритуалите включваха кръщение и поглъщане на свещено ястие от хляб и вино. Митра също имал дванайсет ученици, смятал неделята за свещена и говорел за Ад и Рай. След смъртта си Митра също бил погребан в гробница и три дни след това възкръснал.

На тези основания някои учени твърдяха, че християнството е включило митрастичната митология в ритуалите си. Нещо като този замък, където новото стоеше на раменете на старото и силното надделяваше над слабото. Раул не виждаше нищо лошо в това, дори го уважаваше.

Такъв беше естественият ред на нещата.

Слезе по последните стъпала и се озова в широката пещера. Таванът беше естествен скален купол, с грубо изрязани звезди и стилизирано слънце. В дъното се издигаше стар митраистки жертвеник, на който бяха клали млади бичета. Зад него течеше дълбок студен поток, всъщност малка река. Раул си представи как телата на жертвите са били изхвърляни в нея, та водата да ги отнесе. Самият той се беше отървал от няколко по този начин… от онези, които не беше дал за храна на кучетата си.

Съблече коженото си палто. Отдолу носеше стара риза от груботъкано платно с бродиран извит дракон, символа на Ординис Драконис, негово рождено право, датиращо от поколения.

— Долу, Драко — нареди той на кучето.

Бернското планинско куче седна на пода. Не смееше да не се подчини.

Също като собственика си…

Раул удостои човека в пещерата с лек поклон, после продължи напред.

Суверенният велик император на Двора го чакаше пред олтара, облечен в черни кожени дрехи като онези, които предпочитаха мотористите. Макар да беше с две десетилетия по-стар от Раул, мъжът не му отстъпваше по ръст и ширина на раменете. Годините не му тежаха, стойката му беше изправена, мускулатурата му — като на млад мъж. Шлемът му беше със спуснат визьор.

Водачът беше влязъл през един таен заден вход на пещерата… и беше довел някакъв непознат.

Беше забранено хора извън Двора да виждат лицето на императора. Непознатият беше със завързани очи като допълнителна предпазна мярка.

Раул забеляза и петимата бодигардове в дъното на пещерата, всичките с автоматични оръжия — елитната гвардия на императора.

Тръгна напред, с дясната ръка на гърдите. Падна на едно коляно пред императора. Раул оглавяваше позорно известния военен орден на Двора, aderti exempti, чест, датираща още от Влад Набивача, древен предтеча на рода Соваж. Но всички се кланяха на императора. Власт, която Раул се надяваше някой ден да стане негова.

— Стани — заповяда му суверенът. Раул се изправи.

— Американците са вече на път — каза императорът. Макар и приглушен от шлема, гласът му пак тежеше заповедно. — Готови ли са хората ти?

— Да, сър. Лично избрах дузина. Чакаме само вашата заповед.

— Добре. Нашите съюзници ни пращат човек, който да ни съдейства за операцията. Човек, който познава американските агенти.

Раул изкриви лице в гримаса. Не му трябваше помощ.

— Нещо против ли имаш?

— Не, сър.

— На летище „Ивердон“ ви чака самолет. При втори провал ще съм безкомпромисен.

Раул трепна. Той беше предвождал мисията за костите в Кьолн и се беше провалил в очистването на светилището. Един беше оцелял. И беше насочил властите по следите им. Раул се беше посрамил.

— Няма да се проваля — увери той водача си. Императорът го пронизваше с очи — силата на погледа му се усещаше дори през визьора.

— Знаеш дълга си. Едно последно кимване.

Императорът тръгна напред и го подмина. Бодигардовете му го последваха. Отиваше в замъка — той щеше да е на негово разположение до края на играта. Но преди това Раул трябваше да оправи кашата, която беше забъркал.

А това означаваше още едно пътуване до Германия.

Изчака императора да си тръгне. Драко изприпка след мъжете, сякаш усещаше къде е истинската сила. Но пък императорът беше идвал в замъка често през последните десет години, когато ключовете към проклятието и спасението бяха паднали в ръцете им.

И всичко това благодарение на едно невероятно откритие в музея на Кайро…

Сега бяха толкова близо…

След като императорът си отиде, Раул най-сетне се изправи лице в лице с непознатия. Онова, което видя, не му хареса и той си позволи да го покаже. Но поне облеклото на непознатия — изцяло черно — беше подобаващо.

Както и сребърното бижу.

На медальона на жената висеше сребърен дракон.