Карта от кости

ТРЕСКА

25 юли, 02:14

5. Кьолн, Германия

Ако питаха Грей, нощем църквите изглеждаха някак призрачни, като обитавани от духове. А тази — още повече. След скорошните убийства готическата катедрала излъчваше осезаем ужас.

Докато екипът му пресичаше площада, Грей оглеждаше катедралата — Дом, както я наричаха местните. Беше осветена от прожектори, чиито лъчи я обливаха в сребърни светлосенки. Фасадата почти изцяло беше заета от две масивни кули. Еднакви като близнаци, те се издигаха от двете страни на главния вход, само на няколко метра една от друга почти по цялата си височина, освен в най-горната част, където се изостряха рязко до кръстовете на върховете. Всеки кат на сто и петдесет метровата сграда беше украсен с богати барелефи. Прозорци с арки се катереха по кулите, сякаш устремени към нощното небе и луната високо горе.

— Все едно са оставили запалено в наша чест — каза Монк, зяпнал осветената катедрала, и намести раницата по-високо на рамото си.

И тримата бяха облечени в тъмни цивилни дрехи с цел да не изпъкват излишно. Отдолу обаче носеха прилепнали екипи от течна телесна броня. Черните им раници бяха натъпкали с инструментите на професията им, включително оръжия, доставени им на летището от свръзка на ЦРУ — компактни Пистолети глок М — 27 с тритийно нощно виждане, заредени с патрони с кухи върхове четиридесети калибър.

Монк носеше и пушка, прикачена за лявото му бедро и скрита под дълго яке. Оръжието беше правено по поръчка точно за такава цел — с къса цев и компактно, като самия Монк, — със система за прицел, която осигуряваше висока точност при слаба светлина. Кат беше заложила на по-ниски технологии — успяла бе да прикрие по тялото си осем ножа. Поне едно острие щеше да е на сантиметри от ръката й независимо от стойката на тялото й.

Грей си погледна часовника. Светещите му стрелки сочеха четвърт час след два. Засега се справяха отлично по отношение на времето.

Прекосиха площада. Грей оглеждаше тънещите в мрак ъгли за нещо подозрително. Всичко изглеждаше наред. По това време мястото пустееше. Само неколцина окъснели минувачи. И повечето от тях се клатушкаха — явно кръчмите тъкмо бяха затворили. Ала имаше признаци за по-раншно многобройно присъствие. Купчини цветя от опечалени се валяха по краищата на площада заедно с празни бирени бутилки, хвърлени от зяпачите. Восъчни могилки от разтопени свещи бележеха импровизирани светилища, някои със снимки на загинали роднини. Няколко по-големи свещи още горяха, миниатюрни пламъчета в нощта, самотни и изоставени.

Окъпано в светлина на свещи бдение течеше в една съседна църква, нощна заупокойна служба, която щеше да продължи до сутринта, с директна видеовръзка с папата. Нещата бяха координирани с цел площадът да се изпразни за през нощта.

Въпреки това привидно спокойствие Грей забеляза бдителността, с която колегите му оглеждаха терена. Предпочитаха да не поемат никакви рискове.

Пред катедралата беше паркиран голям ван с логото на общинската полиция отстрани. Той беше служил като основ-на база за действие на екипите криминолози. След като кац-наха, Грей беше информиран от оперативния ръководител на мисията Логан Грегъри — първи заместник на командир Кроу, че всички местни следствени екипи са били изтеглени в полунощ, но на сутринта ще се върнат. В шест нула-нула. Дотогава църквата беше на тяхно разположение.

С приближаването им една от страничните врати на катедралата се отвори и един висок слаб човек се очерта на светлия фон вътре и вдигна ръка.

— Монсеньор Верона — прошепна Кат под нос.

Свещеникът мина през полицейския кордон около катедралата, каза нещо на един от двамата постови, чиято задача беше да държат любопитните настрани от местопрестъплението, после поведе тримата през заграждението.

— Капитан Брайънт — каза монсеньорът с топла усмивка. — Въпреки трагичните обстоятелства много се радвам да ви видя отново.

— Благодаря ви, професоре — каза Кат със също толкова искрена усмивка, която смекчи чертите й.

— Моля те, казвай ми Вигор.

Влязоха в преддверието на катедралата. Свещеникът затвори вратата и я заключи. После огледа внимателно двамата придружители на Кат.

Грей почувства осезаемо тежестта на погледа му. Свещеникът беше висок почти колкото него, но по-слаб и жилест. Посребрената му коса беше пригладена назад и се закъдряше зад ушите. Имаше спретнато подрязана козя брадичка и беше облечен небрежно, с тъмносини джинси и черен пуловер; под него се виждаше бялата якичка на призванието му.

Но не външният вид и облеклото поразиха Грей, а втренченият поглед. Под дружелюбния маниер на топлото посрещане се усещаше стоманена сърцевина. Дори Монк поизправи рамене под погледа на свещеника.

— Влизайте — каза Вигор. — Не бива да губим време. Поведе ги към затворените врати на кораба, отвори ги и им даде знак да влязат.

Озовал се в сърцето на църквата, Грей моментално бе поразен от две неща. Първо — от миризмата. Въздухът, макар и напоен с аромата на тамян, лъхаше силно и на нещо изгоряло.

Но не само това прикова вниманието му. Една жена седеше близо до централната пътека и побърза да стане и да ги поздрави. Приличаше на младата Одри Хепбърн — бяла като мляко кожа, къса черна коса с път по средата и прибрана зад ушите, очи с цвят на карамел. Не се усмихна. Погледът й се плъзна по новодошлите и се задържа миг по-дълго върху Грей.

Той долови семейната прилика между жената и свещеника, повече по втренчения поглед, отколкото по някакви физически черти.

— Племенницата ми — представи я Вигор. — Лейтенант Рейчъл Верона.

Тримата се представиха на свой ред. И макар да липсваше открита враждебност, двата лагера си оставаха разделени. Рейчъл беше нащрек и някак на разстояние, сякаш готова да извади пистолета си при нужда — Грей беше забелязал кобура под разкопчаната й жилетка. Деветмилиметрова берета.

— Да започваме — каза Вигор. — Ватиканът успя да ни осигури известно уединение, като се позова на необходимото време за осветяване и благословия на храма, след като и последното тяло беше изнесено.

Монсеньорът ги поведе по централната пътека.

Грей забеляза, че пейките са разделени на маркирани участъци. Картички с имената на починалите бяха прикачени към лобните им места. Той заобикаляше внимателно тебеширените очертания по пода. Кръвта бе забърсана, но по хоросана между каменните плочи бяха останали тъмни петна. Жълти пластмасови маркери бележеха местата на гилзите, които отдавна бяха предадени на криминалистите.

Той плъзна поглед по кораба и си помисли как ли е изглеждало просторното помещение за първите пристигнали на местопрестъплението полицаи. Трупове навсякъде; миризма на изгоряла кръв — много по-силна от сега. Почти усещаше ехото на болката, уловена в този каменен капан също като миризмата. Настръхна. Все още се чувстваше достатъчно римокатолик, за да усети тежестта на това престъпление отвъд обикновената му жестокост. То беше престъпление срещу Бог. Беше сатанинско.

Дали и това не бе част от мотива?

Да се превърне един църковен празник в черна меса?

Монсеньорът заговори и привлече вниманието на всички:

— Ей там са намерили младежа да се крие. — Посочи към изповедалнята до северната стена, в средата на дългия ко-раб.

Джейсън Пендълтън. Единственият оцелял.

Грей изпита някакво мрачно задоволство, че не всички са загинали през кървавата нощ. Нападателите бяха допуснали грешка. Не бяха непогрешими. Грешаха като всички хора. Съсредоточи се върху тази мисъл. Макар престъплението да беше нечовешко, ръката, която го бе извършила, бе човешка като всяка друга. Не че сред човеците нямаше и такива, които не заслужаваха това определение.

Ала хората можеха да бъдат залавяни и наказвани.

Стигнаха до подиума с мраморния олтар и епископския трон с висока облегалка. Вигор и племенницата му се прекръстиха. Вигор коленичи, после се изправи. Преведе ги през една врата в заградената с парапет източна част на олтара. Зад парапета олтарът също беше отбелязан с тебешир, а по мрамора имаше тъмни петна. Полицейска лента заграждаше един участък вдясно.

Съборен на пода и пропукал каменните плочи, златният саркофаг лежеше на едната си страна. Капакът му лежеше две стъпала по-долу. Грей изхлузи раницата си и коленичи.

Златната мощехранителница — в цялостния си вид — представляваше миниатюрна църква с вдлъбнати арковидни прозорци и библейски сцени от злато, рубини и смарагди, изобразяващи моменти от живота на Христос, от преклонението на влъхвите пред него до бичуването му и разпятието.

Грей си сложи латексови ръкавици.

— Тук са се пазели костите? Вигор кимна.

— От тринайсети век. Кат коленичи до Грей.

— Виждам, че вече са проверили за отпечатъци. — Посочи финия бял прах, полепнал по пукнатините в релефните повърхности.

— Отпечатъци не са били намерени — каза Рейчъл. Монк плъзна поглед по вътрешността на катедралата.

— И нищо друго не е било откраднато?

— Извършена е пълна инвентаризация — продължи Рейчъл. — Вече успяхме да разпитаме целия персонал, включително свещениците.

— Може би ще е добре лично да разговарям с тях по-нататък — измърмори Грей. Все още оглеждаше мощехранителницата.

— Жилищата им са от другата страна на двора с галериите — отвърна Рейчъл с безизразен глас. — Никой не е видял, нито чул нещо. Но щом искате да си губите времето, моля.

Грей вдигна поглед към нея.

— Казах само, че „може“ да поискам да говоря с тях. Тя срещна погледа му съвсем спокойно.

— Аз пък останах с впечатлението, че това разследване е съвместно начинание. Ако ще си правим взаимни проверки на всяка крачка, няма да стигнем доникъде.

Грей си пое дълбоко дъх и преброи наум до десет. Разследването едва беше започнало, а вече беше настъпил юрисдикцията по мазолите. Трябваше да се вгледа по-рано в бдителната подозрителност на тази дама и да внимава повече къде стъпва.

Вигор сложи ръка на рамото й.

— Уверявам ви, че ги разпитахме подробно. Сред моите колеги словесната предпазливост често надвива здравия разум и в този смисъл се съмнявам да извлечете нещо повече от нас, още повече че не носите свещеническа якичка.

Монк се намеси:

— Всичко това е супер. Но може ли да ми обърнете малко внимание най-сетне? — Всички погледи се приковаха в него и той се ухили криво. — Ако не се лъжа, попитах дали е било откраднато нещо друго.

Грей с облекчение усети, че вече не е център на вниманието. Както обикновено, Монк му пазеше гърба. Дипломат в телесна броня.

Рейчъл фиксира Монк с безкомпромисния си поглед.

— Както казах, нищо не е било…

— Да, благодаря ви, лейтенант. Но се чудех дали тук не са пазят и други реликви. Реликви, които крадците не са взели.

Рейчъл свъси объркано вежди.

— Помислих си — обясни Монк, — че онова, което крадци те не са взели, може да ни подскаже толкова, колкото и онова, което са взели. — И сви рамене.

Лицето на жената се поотпусна малко, докато тя обмисля ше новата гледна точка. Гневът й постепенно се отцеди. Грей поклати мислено глава. Как го постигаше това Монк? Отговори монсеньорът:

— Извън кораба има съкровищница. Там се пазят реликви от първоначалната римска църква, намирала се тук — тоягата и веригата на свети Петър, както и няколко парчета от Христовия кръст. Също и жезълът на един готически епископ от четиринайсети век и инкрустираният със скъпоценни камъни меч на един курфюрст от петнайсети.

— И нищо от съкровищницата не е било откраднато?

— Всичко беше инвентаризирано — отговори Рейчъл. Очите й все така бяха замислено присвити. — Нищо друго не са откраднали.

Кат беше коленичила до Грей, но погледът й си остана прикован върху другите, които стояха прави.

— Значи са били взети само костите. Защо?

Грей насочи вниманието си към отворения саркофаг. Извади от раницата тънко като химикалка фенерче и огледа вътрешността на златния сандък. Беше гладка. Просто равни златни повърхности. Забеляза по дъното малко бял прах. Дали бе от онзи, латентния? Или изронено костно вещество?

Имаше само един начин да разбере.

Обърна се към раницата си и извади комплекта за събиране на веществени доказателства. Използва портативна прахосмукачка на батерии, за да всмуче малко от прахта в стерилна епруветка.

— Какво правите? — попита Рейчъл.

— Ако това е костно вещество, може да ни отговори на някои въпроси.

— Като какви?

Той се дръпна малко назад и вдигна епруветката пред очите си. Съвсем мъничко сивкав прах.

— Бихме могли да го изследваме за възраст. Да разберем дали откраднатите кости са били на човек, живял по времето на Христос. Или не. Може би престъплението е имало за цел да прибере семейните кости на някой от Драконовия двор. Някой стар крал или принц.

Запечата епруветката и я прибра.

— Бих искал също да взема проби от счупеното стъкло на охранителната витрина. То може да ни насочи към устройството, пръснало на парчета бронирано стъкло. Лабораториите ни могат да изследват кристалната микроструктура за фрактурни модели.

— Аз ще се заема с това — каза Монк и си свали раницата.

— А каменните зидове? — попита Рейчъл. — Или другите материали вътре в катедралата?

— Какво имате предвид? — попита Грей.

— Онова, което е отключило смъртоносния пристъп при богомолците, може да е повлияло също на камъка, мрамора, дървото, пластмасата. По начин, който не се вижда с просто око.

Грей не се беше сетил за това. А трябваше. Монк срещна погледа му и вдигна вежди. Италианската лейтенантка току-що беше доказала, че е нещо повече от красива опаковка.

Грей се обърна към Кат дай възложи събирането на пробите. Тя обаче изглеждаше твърде заета с друго. С периферното си зрение Грей беше забелязал интереса й към мощехранителницата — тя само дето не беше пъхнала главата си вътре. В момента клечеше на мраморния йод, наведена над нещо.

— Кат?

Тя вдигна миниатюрна четчица с косми от норка.

— Минутка само. — В другата си ръка държеше малка бутанова горелка. Натисна копчето и от дулото изсъска миниатюрно синьо пламъче. Тя приближи пламъка до купчинка прах, която явно беше смела с четчицата от дъното на реликвария.

След няколко секунди сивкавата пудра се разтопи — бълбукаше и се пенеше, превръщаше се в прозирна кехлибарена течност. Разтече се по студения мрамор и се втвърди в стъкло. Блясъкът на фона на белия мрамор не можеше да се сбърка.

— Злато — каза Монк. Погледите на всички присъстващи бяха приковани в експеримента.

Кат изключи горелката.

— Остатъчният прах в реликвария… е същият като в нафората. Моноатомно злато, тоест злато в м-състояние.

Грей си спомни описанието на лабораторните тестове, дадено им от директор Кроу — как прахът може да се разтопи до течно стъкло. Стъкло, направено от масивно злато.

— Това е злато? — попита Рейчъл.

Сигма беше предоставила на Ватикана частична информация за отровената нафора, така че доставките им да бъдат проверявани за ново вмешателство. Двамата шпиони на Светия престол също бяха информирани, но очевидно таяха съмнения по въпроса.

— Сигурни ли сте? — добави Рейчъл.

Кат вече се бе заела да докаже заключението си. Държеше капкомер и изливаше съдържанието му върху стъклото. Грей знаеше какво има в капкомера. Бяха ги снабдили с него от лабораториите на Сигма точно за тази цел. Цианидно съединение. Миньорите отдавна използваха един процес, наречен цианидно отделяне, чрез който отделяха златото от стари рудни отпадъци.

Там, където паднеше капка, стъклото се разливаше, сякаш изгорено с киселина. Но вместо да замъгли стъклото, цианидът оставяше следа от чисто злато, метална вена в стъклото. Всяко съмнение отпадна.

Монсеньор Верона гледаше немигащо и разсеяно опипваше свещеническата си якичка. Промърмори под нос:

— Стъгдите на града — чисто злато като прозрачно стъкло. Грей го погледна въпросително.

Вигор поклати глава.

— От „Откровение“… не ми обръщайте внимание.

Ала Грей забеляза как се вглъбява в себе си, полуизвърнат, потънал в мисли. Дали не знаеше нещо повече? Усещаше, че свещеникът не толкова премълчава информация, колкото си дава време да обмисли нещо.

Кат ги прекъсна. Беше се навела над пробата с лупа в ръка и ултравиолетова лампа.

— Струва ми се, че тук може да има и нещо друго освен злато. Забелязвам в златото миниатюрни локвички сребро.

Грей се премести по-близо. Кат му направи място да погледне през лупата, като засенчи стъклото с ръка, така че синият блясък на ултравиолетовата светлина да осветява пробата по-добре. Вените метално злато наистина изглеждаха надупчени от сребърен примес.

— Може да е платина — каза Кат. — Спомнете си, че моноатомното състояние се проявява не само при златото, а при всички преходни метали от периодичната таблица. Включително платината.

Грей кимна.

— Прахът може да не е чисто злато, а смес от няколко метала. Амалгама от различни преходни метали в м-състояние.

Рейчъл продължаваше да се взира в прошареното с метал стъкло.

— Възможно ли е прахта да е резултат от износването на стария саркофаг? Златото да се е изронило от старост или нещо такова?

Грей поклати глава.

— Процесът за превръщането на метално злато в м-състояние е сложен. Само старостта не е достатъчна.

— Но лейтенантът може и да има известно право — каза Кат. — Може би устройството е повлияло на златото в реликвария и част от него е трансмутирало. Все още нямаме представа посредством какъв механизъм устройството…

— Аз може и да имам една идейка — прекъсна я Монк. Той стоеше до счупената охранителна витрина, където беше събирал отломки. Пристъпи към един голям железен кръст върху постамент недалеч от витрината.

— Изглежда, някой от криминалистите е пропуснал една гилза — каза Монк. Протегна ръка и измъкна куха гилза изпод стъпалата на разпнатия Христос. Направи крачка назад, вдигна гилзата към кръста и я пусна. Тя прелетя петнайсет сантиметра празно пространство и се залепи със звън за кръста.

— Магнетизиран е — каза Монк.

После се чу още един звън. По-силен. По-остър. Кръстът се завъртя на половин оборот върху постамента си.

В продължение на половин секунда Грей не проумяваше какво е станало.

Монк се хвърли към олтара и изкрещя:

— Залегни! Изтрещяха още изстрели.

Грей усети как нещо го ритна в рамото, но телесната броня го спаси от сериозно нараняване. Рейчъл го хвана за ръката и го дръпна между два реда пейки. Куршуми се забиваха в дървото, отчупваха парченца мрамор.

Кат се хвърли към монсеньора и го прикри с тялото си. Един куршум я лизна по бедрото и едва не я събори, но двамата успяха да се скрият зад олтара при Монк.

Грей бе успял да зърне нападателите.

Мъже в раса с качулките.

Чу се рязко изпукване. Грей вдигна поглед и видя нещо черно с размерите на юмрук да прелита в дъга през църквата.

— Граната! — изкрещя той, дръпна раницата си и изблъска Рейчъл между пейките. Приведоха се ниско и хукнаха към южната стена.

03:20

На Монк почти не му остана време да реагира, след като Грей извика да ги предупреди. Дръпна Кат и монсеньора и се просна отгоре им зад каменния олтар.

Гранатата падна в другия край на помещението и се взриви. Фонтан от мрамор изригна нагоре и встрани и засипа дървените пейки. Последваха го облаци дим.

Полуоглушен от взрива, Монк без приказки дръпна Кат и Вигор да станат.

— След мен!

Щяха със сигурност да умрат, ако останеха тук. Една граната зад олтара и щяха да станат на хамбургер. Трябваше им по-защитима позиция.

Монк хукна към северната стена. Зад него изстрелите трещяха с все сила. Грей тичаше към отсрещната стена. И така ставаше. Заемеха ли позиции, можеха да открият кръстосан огън през средата на църквата.

Извън прикритието на олтара, Монк тичаше с всички сили. Насочи се към най-близкото убежище — широка дървена врата. Куршуми се забиваха в мраморния под, рикошираха в колоните и разкъсваха дървените пейки. Вече идваха от всички посоки. Част от нападателите бяха заели позиция навътре в църквата, влизаха през странични входове, обграждаха ги и им отрязваха пътя за бягство.

Трябваше им някакво укритие.

Монк измъкна късоносото пушкало и без да спира, нагласи приклада в сгъвката на левия си лакът и натисна спусъка. Заедно със стрелбата чу и остър стон откъм пейките. С това пушкало точността не беше от съществено значение.

Насочи цевта напред и се прицели в дръжката на вратата.

Едва ли можеше да разчита, че вратата води навън, но поне щеше да ги изведе от централния кораб. От няколко крачки разстояние натисна спусъка въпреки вялите протести на монсеньор Верона.

Нямаше време за дебати.

Изстрелът проби във вратата голяма колкото юмрук дупка, като отнесе и бравата, и дръжката. Монк връхлетя върху вратата. Тя се отвори с трясък под натиска на рамото му. Той се срина вътре, последван от Кат и монсеньора. Кат се обърна и затръшна вратата. Накуцваше.

— Не — каза свещеникът.

Чак сега Монк разбра причината за възраженията му.

Стаята с куполообразен таван беше голяма колкото единичен гараж. Монк плъзна поглед по стъклените витрини, препълнени със стари раса и отличителни знаци за ранг, тук-там по някоя скулптура. В някои от витрините грееше злато.

Попаднали бяха в съкровищницата на катедралата.

От която нямаше друг изход.

Капан.

Кат зае позиция с глока си в ръка и надникна през дупката във вратата.

— Идват.

03:22

Рейчъл стигна до края на дългата пейка. Беше останала без дъх, сърцето й биеше бясно. Онези продължаваха да стрелят сякаш от всички посоки; куршумите отчупваха цели парчета дърво от съседните редове.

Ушите й още бяха заглъхнали от взрива на гранатата, но слухът й се връщаше. Свещениците и персоналът в жилищните помещения със сигурност бяха чули експлозията и се бяха обадили на полицията.

Стрелбата отслабна за миг — закачулените нападатели се престрояваха по-близо до централната пътека.

— Тичай към онази стена — подкани я Грей. — Зад колоните. Ще те прикривам.

Рейчъл погледна към колоните, поддържащи високия купол на тавана. Те предлагаха по-добро укритие от дървените пейки. Хвърли поглед през рамо към американеца.

— По мой сигнал — каза той, приклекнал между двете редици пейки. Погледите им се срещнаха. В очите му Рейчъл видя здравословен страх, но също и решителност и концентрация. Той й кимна, извъртя се, после извика: — Тръгвай!

Рейчъл се хвърли към края на редицата. Зад нея избухна стрелба, по-силна от тази на нападателите. Пистолетите на капитана нямаха заглушители.

Тя се плъзна по мраморния под и се претърколи зад трите колони. Моментално се изправи, прилепила гръб към една. Надникна предпазливо иззад нея и видя командир Пиърс да се придвижва заднишком към нея — стреляше и с двата си пистолета.

Мъж в расо в края на същата редица падна назад уцелен. Друг, на централната пътека, извика и се стисна за врата в напразен опит да спре шурналата кръв. Останалите се бяха привели да избегнат стрелбата на американеца. В другия край на църквата дузина мъже се приближаваха в полукръг към вратата на съкровищницата и стреляха почти без прекъсване.

Когато Пиърс стигна задъхан до нея, Рейчъл се завъртя да провери от другата страна на колоната покрай стената. Засега никой не беше заобиколил от тази страна. Но най-вероятно скоро щяха да го направят.

— И сега какво? — попита тя и извади пистолета си — беретата, която й беше дал карабинерът в Рим.

— Тази редица колони е успоредна на стената. Гледаме да не се показваме и стреляме по всичко, което се движи.

— И целта ни е?

— Да се измъкнем някак от този смъртоносен капан. Рейчъл се намръщи. Ами другите? Американецът, изглежда забеляза тревогата й.

— Ще се насочим към улицата. И ще повлечем след себе си колкото можем повече от тези копелета.

Тя кимна. Щяха да изиграят ролята на примамка.

— Да тръгваме.

Колоните покрай южната стена се издигаха през два метра. Те поеха бързо напред, привеждаха се ниско и използваха редиците пейки като допълнително прикритие. Пиърс стреляше високо, а Рейчъл имаше грижата никой да не стигне до пътечката между колоните и стената, като стреляше и при най-слабия знак за движение.

Замисълът им проработи. Стрелбата по тяхната позиция се усили. Но от друга страна, това ги забавяше и увеличаваше риска от втора граната. Бяха стигнали едва до половината на кораба и вече ставаше невъзможно да се придвижват от колона до колона.

Един куршум уцели американеца в гърба и той се просна по лице на пода. Рейчъл ахна ужасено. Само че той се надигна и стана.

Рейчъл се придвижваше бавно напред, с гръб към стената, насочваше пистолета си ту напред, ту назад. Вниманието й беше насочено към кораба и така тя допусна същата грешка като нападателите предната нощ.

Вратата на изповедалнята зад нея се отвори. Преди да е помръднала, една ръка се стрелна и се уви около шията й. Избиха пистолета от ръката й. Студената стомана на пистолетно дуло се притисна във врата й.

— Не мърдай — излая дълбок басов глас, докато Пиърс се обръщаше. Ръката на нападателя беше като дървесен ствол, спираше дишането й. Беше висок, истински гигант, и почти я отлепяше от земята. — Хвърлете оръжията.

Стрелбата затихна. Вече беше ясно защо не са метнали втора граната. Двамата си бяха мислили, че бягат, а стрелците всъщност ги бяха натиквали право в капана.

— Аз бих го послушал — обади се нов, копринен глас откъм килийката на каещите се в съседство до изповедалнята. Вратата се отвори и още един човек излезе оттам — в черна кожа от главата до петите.

Не беше монах, а жена. Стройна, евразийка. Вдигна пистолета си — черен зигзауер. Насочи го в лицето на Грей.

— Deja vu, капитан Пиърс?

03:26

Вратата беше проблем. Без останала без брава и лесно можеше да се отвори. А не смееха да я затискат с рамене. Повечето куршуми се спираха в масивното дърво, но някои попадаха на слабо място и го пробиваха, превръщаха го в швейцарско сирене.

Монк беше запънал вратата с крак, по-точно с пета, като тялото му оставаше встрани. Вибрациите от куршумите стигаха чак до коляното му.

— Побързайте там отзад — подкани ги той.

Насочи пушката си през дупката във вратата и стреля напосоки. Димящата гилза изскочи от затвора на пушкалото, удари се в дългите витрини и отскочи. Изстрелът вдъхна респект на нападателите от другата страна на вратата и те отстъпиха, но продължиха да стрелят от разстояние. Изглежда, знаеха, че плячката им е в капан.

Какво чакаха тогава?

Монк очакваше всеки момент да хвърлят граната към вратата. Молеше се каменната стена да го опази жив. И после какво? Изкъртеха ли онези вратата, тримата бяха обречени.

А вероятността някой да им се притече на помощ беше минимална. Беше чул пукота от пистолета на Грей в другия край на църквата. Звучеше така, сякаш се оттегля към централните врати. Монк знаеше, че командирът се опитва да отвлече стрелбата от тяхната позиция. Единствено благодарение на това още бяха живи.

Сега обаче пистолетът на Грей мълчеше.

Можеха да разчитат само на себе си.

Нова залп удари вратата, рамката се разтресе, кракът му също. Бедрото му гореше от усилието и беше започнало да трепери.

— Ей, хора, сега или никога!

Дрънчене на ключове го накара да обърне очи. Монсеньор Верона от известно време се бореше с връзка ключове, дадена му от иконома на катедралата. Опитваше се да отключи третата бронирана витрина. Най-накрая, с вик на облекчение, откри нужния ключ и предната стена на витрината се отвори като порта.

Кат се пресегна през рамото му и грабна един дълъг меч — декоративно оръжие от петнайсети век със златна дръжка, обсипана с геми. Острието обаче, три стъпки дълго, беше от излъскана стомана. Тя го изтегли покрай свещеника и като се държеше встрани от линията на стрелбата, го заби между вратата и рамката, за да я залости.

Монк си свали крака и заразтрива изтръпналото си коляно.

— Крайно време беше. — Мушна отново цевта на пушката си в дупката и стреля — повече от яд, отколкото с надеждата да уцели някого.

Рискува да надзърне през дупката. Един от нападателите лежеше по гръб. Половината му глава я нямаше. Затова пък се беше събрала цяла локва кръв. Един от изстрелите му на сляпо си беше намерил мишена.

Сега обаче нападателите им решиха да сложат край на играта.

Черен гладък ананас заподскача между пейките право към тяхната врата. Монк прилепи гръб към каменната стена и викна:

— Стреляйте в дупката!

03:28

Експлозията в другия край на църквата привлече погледите на всички — освен на Грей. С нищо не можеше да помогне на другите.

Мрачна усмивка разтегли лицето на високия мъж.

— Изглежда, приятелите ви…

Рейчъл се задвижи. Отклонил за миг вниманието си, мъжът беше охлабил хватката си, а навярно и я беше подценил — нали бе жена. Рейчъл сведе глава и я изви рязко назад, заби я в долната челюст на мъжа, достатъчно силно да изхрущят зъбите му.

С мълниеносно движение удари задържащата я ръка с долния ръб на дланта си и едновременно се наведе, заби лакът в корема му, после се извъртя и го удари с юмрук в слабините.

Грей извъртя пистолета си към Лейди Дракон. Само че тя бе по-бърза — скочи напред и насочи пистолета си между веждите му, само на сантиметри от него.

Високият се преви и падна на колене. Рейчъл ритна пистолета му.

— Бягай! — изсъска й Грей, без да сваля очи от Лейди Дракон.

Наемницата на Гилдията срещна погледа му… и направи нещо изключително странно. Помръдна дулото на пистолета си към входа на църквата и му кимна да тръгне натам.

Пускаше го.

Грей отстъпи назад. Тя не стреля, но го държеше на прицел, готова да стреля, ако се опита да я нападне.

Вместо да се чуди на това неочаквано развитие на нещата, Грей се завъртя и стреля към монасите. Повали двамата най-близо. Бяха се заплеснали заради експлозията и бяха пропуснали мълниеносната промяна в съотношението на силите тук.

Грей стисна Рейчъл за ръката и я повлече към изхода.

Точно зад него се чу изстрел от пистолет. Куршумът го удари над лакътя и го завъртя, но само наруши стъпките му. Пистолетът на Лейди Дракон димеше. Беше стреляла по Грей, докато помагаше на високия да се изправи. Кръв се стичаше по лицето й — от самонанесена рана, чиято цел беше да прикрие двойната й игра. Съзнателно се беше целила зле.

Двамата с Рейчъл се шмугнаха зад последната колона. Вратата към преддверието беше право пред тях. Никой не стоеше на пътя им.

Грей рискува да хвърли поглед към стрелбата в дъното на катедралата. Дим се издигаше на кълбета през взривената врата. Шепа стрелци обсипваха с куршуми отвора, за да са сигурни, че този път никой няма да избяга. После един от тях хвърли нова граната — право през избитата врата.

Другите стрелци приклекнаха да се предпазят от взрива.

Дим и отломки се пръснаха през празната рамка.

Грей се обърна. Рейчъл също беше видяла атаката. Очите й бяха пълни със сълзи. Той я усети как се отпуска отгоре му и коленете й омекват. Нещо дълбоко в сърцето му се сви в унисон с нейната скръб. И той беше губил колеги. Обучили го бяха да скърби за тях по-късно.

Тя обаче беше изгубила свой близък роднина.

— Стегни се — грубо рече той. Само това можеше да направи. Трябваше да я изведе на безопасно място.

Тя вдигна очи към него и изглежда, почерпи сила от суровото му лице. Това й трябваше сега. Не съчувствие. Сила. И преди го беше виждал — на бойното поле, под обстрел.

Тя кимна. Готова беше.

Хукнаха заедно към външните врати.

Двама убийци охраняваха фоайето, на пост до труповете на двама мъже в униформата на немската полиция, същите, които бяха стояли на пост при заграждението. Единият от облечените в монашески раса постови стреля и принуди Рейчъл и Грей да отскочат встрани. До централния изход нямаше как да стигнат, но само на няколко крачки вляво от тях имаше друга врата.

По липса на избор двамата влетяха през нея. Вторият монах вдигна оръжието си и към тях полетя стена от огън. Типът стреляше с шибана огнехвъргачка. Грей затръшна вратата, но от процепите покрай касата блъвна огън. Грей бързо отстъпи. Вратата не се заключваше.

Хвърли поглед зад себе си.

Стъпала се издигаха в спирала нагоре.

— Стълбите към кулата — каза Рейчъл. Куршуми се забиха във вратата.

— Давай — каза той.

Бутна я пред себе си и хукнаха по витото стълбище. Зад и под тях вратата се отвори с трясък и Грей чу познат глас да крещи на немски:

— Хванете ги! Живи ги изгорете!

Гласът на високия мъж, водача на монасите.

Тежки стъпки загромолиха по стълбите.

Заради извивките на стълбището, нито една от групите нямаше пряка линия за стрелба към другата, но въпреки това предимството беше на страната на преследвачите. Грей и Рейчъл тичаха, а по петите ги гонеше фонтан от огън, изригваше на изблици зад тях, протягаше се покрай извивките на стълбището.

Тичаха и завиваха, тичаха и завиваха. Със стесняването на островърхата кула стъпалата ставаха все по-тесни. Високи прозорци с цветни витражи се нижеха по стените, но бяха твърде тесни, за да предлагат някакъв изход, по-скоро бойни амбразури за стрелба с лък.

Накрая стигнаха до камбанарията. Огромна камбана висеше над стоманена решетка, под която се простираше кладенецът на кулата. Около камбаната имаше платформа.

Поне тук прозорците бяха достатъчно широки да се прекатериш и без стъкла, които да заглушават повика на мощната камбана — само че и те не предлагаха изход, защото бяха преградени с решетки.

— Наблюдателница — каза Рейчъл. Държеше пистолета, който й беше дал Грай, насочен към отвора на стълбището.

Грей бързо обиколи камбаната. Друг изход освен стълбището нямаше. Градът се простираше под него — река Рейн искреше, прехвърлена от извития мост Хохенцолерн; музеят „Лудвиг“ беше ярко осветен, както и операта. Ала нямаше как да стигнат до улиците долу.

Чуха се далечни полицейски сирени, безнадежден и някак зловещо чужд вой.

Грей свъси вежди.

Рейчъл извика, той се обърна — и в същия миг откъм стълбището изригна огнен залп. Рейчъл изтича при него.

Времето им беше свършило.

03:34

Йегер Грел влезе във взривената съкровищница с пистолет в ръка. Беше изчакал димът от втората граната да се разнесе. Двамата му партньори бяха отишли при другите, които залагаха последните запалителни бомби близо до входа на църквата.

И той щеше да иде там — но първо искаше да види разкъсаните тела на онези, които бяха убили Ренар, другаря му по оръжие. Прекрачи прага, готов да се сблъска с вонята на кървава плът и разпилени вътрешности.

Отломките от вратата се бяха пръснали по пода. Той пристъпи с пистолета си напред. При втората му стъпка нещо го удари по ръката. Той се дръпна назад, зашеметен, неразбиращ. Сведе озадачен поглед към чуканчето на отсечената си китка, от което бликаше кръв. Не усещаше болка.

Вдигна поглед и видя как един меч — меч! — разсича въздуха. Острието стигна до врата му още преди изненадата да се изпише на лицето му. Не усети нищо, когато тялото му се катурна напред, а главата му, макар да беше невъзможно, политна назад.

После той продължи да пада, да пада и да пада… докато светът бързо потъваше в мрак.

03:35

Кат отстъпи назад и сведе меча. Наведе се, хвана трупа за едната ръка и го завлече встрани, така че да не се вижда от прага. Главата й още звънтеше от експлозията.

Прошепна на Монк — поне се надяваше, че шепне: не чуваше дори собствените си думи.

— Помогни на монсеньора.

Монк премести поглед от обезглавеното тяло към окървавения меч в ръката й; беше се ококорил и от шока, и от неохотно уважение. Приближи се до изложбената витрина и помогна на свещеника да излезе измежду експонатите. След първата граната тримата се бяха скрили зад бронираното й стъкло, сигурни, че ще последва и втора.

Последвала беше.

Витрината си беше свършила работата — бе опазила най-ценното съкровище, което бе съхранявала някога — живота им. Шрапнелите бяха смлели всичко друго, но заслонени зад бронираното стъкло, те бяха оцелели.

Идеята беше на Кат.

След взрива, който сякаш още кънтеше в главата й, тя беше изскочила от витрината и беше грабнала меча, който бе паднал на пода. Той се беше оказал по-подходящо оръжие от пистолета й. Един изстрел би предупредил другите нападатели.

Сега цялата трепереше. Тялото й помнеше последния й бой с нож… както и последствията. Тя стисна силно дръжката на меча, извличаше сила от твърдата стомана.

Монсеньор Верона с мъка се изправи. Огледа крайниците си поред, сякаш не можеше да повярва, че са си по местата.

Кат се върна при зейналата рамка. С изключение на току-що обезглавения, като че ли никой друг от стрелците не проявяваше интерес към съкровищницата. Бяха се струпали при входа.

— Трябва да действаме. — Кат им даде знак да излязат и като се държеше близо до стената, ги поведе далеч от предните изходи, далеч от стрелците. Стигна до ъгъла, където корабът се пресичаше със страничния неф, и им махна да я последват.

Щом се скриха от полезрението на стрелците, монсеньорът посочи към дъното на нефа и прошепна:

— Натам.

Там имаше изход. Неохраняван. Стиснала меча от петнайсети век, Кат ги поведе напред. Вяха оцелели.

Но какво ставаше с другите?

03:38

Рейчъл стреляше надолу по стълбището и броеше наум патроните във втория пълнител. Девет. Имаха още амуниции, но не и време да заредят. Пиърс беше твърде зает с друго.

Поради липса на избор, стреляше на сляпо и засега удържаше нападателите на разстояние. Огнени езици все така се ливваха към нея като дъха на дракон.

Тази патова ситуация не можеше да продължи още дълго.

— Грей! — извика тя.

— Секунда още — отвърна той иззад камбаната.

Пламъците откъм стълбището за миг отслабнаха и тя побърза да натисне спусъка. Трябваше да ги задържи. Куршумът се удари в каменната стена и рикошира надолу.

После магазинът на пистолета се отвори автоматично.

Патроните бяха свършили.

Тя отстъпи заднишком и заобиколи камбаната.

Грей беше свалил раницата си и беше вързал въже за решетката на един от прозорците. Другия му край беше стегнал около кръста си, а самото въже беше навил около едната си ръка. Беше използвал малък лост от комплекта си с инструменти, за да изкърти две от решетките, и отворът беше широк точно колкото да се провреш навън.

— Хвани намотката — каза той.

Тя взе найлоновото въже, дълго приблизително пет метра. Нов огнен език се изстреля откъм стълбището. Онези си опитваха отново късмета, придвижваха се нагоре.

Грей грабна раницата си. Провря се между решетките, стъпи на каменния парапет отвън, надяна раницата на гърба си и се обърна към Рейчъл.

— Въжето.

Тя му го подаде.

— Внимавай.

— Малко е късно за това.

Погледна надолу между стъпалата си. Едва ли беше най-умното нещо в момента, помисли си Рейчъл. При вида на стометровата пропаст на всеки биха му омекнали коленете… а сега силата на краката беше най-важното нещо.

Грей се обърна с гръб към нея, стъпил на корниза на южната катедрална кула.

На четири метра, от другата страна на страховития зев, се издигаше северната кула, близнак на южната. Понеже не беше разрешена за свободен достъп, на нейните прозорци нямаше решетки. Но нямаше и надежда да се прескочи от прозорец в южната в прозорец в северната кула, не и от изправено положение. Вместо това, Грей смяташе да се хвърли напред и да се улови за нещо, каквото се случи, по декоративната фасада на кулата отсреща.

Рискът беше огромен, но друг изход нямаха.

Грей присви колене. Рейчъл затаи дъх, вдигнала юмрук пред устата си.

Без да се колебае, Грей просто се наклони напред, скочи и метна намотаното въже далеч встрани. Прелетя пропастта и се удари току под перваза на прозореца отсреща. Протегнатите му ръце се впиха като по чудо в него. Но силата на сблъсъка го отхвърли назад. Ръцете му не можеха да го удържат. Започна да пада.

— Левият ти крак! — извика му тя.

Той я чу. Левият му крак задраска по каменната повърхност и пръстите му откриха грозния водоливник на долния ред. Той стъпи на главата му.

Хвана се отново за перваза и откри стъпенка и за десния си крак. Беше залепнал за стената като муха. Пое си дълбоко дъх, после се изкатери и се прехвърли през прозореца.

Рейчъл рискува да погледне зад себе си, наведе се да надникне под камбаната. Пламъците бяха престанали. Знаеше, че онези разбират какво означава липсата на стрелба откъм камбанарията.

Повече не можеше да чака. Промуши се през решетките. Первазът беше хлъзгав от птичи изпражнения, вятърът брулеше силно.

Грей вече беше завързал въжето от другата страна на пропастта. Беше направил мост.

— Побързай! Ще те хвана.

Тя срещна погледа му през празното пространство и видя в него непоколебима решителност.

— Ще те хвана — повтори той.

Рейчъл преглътна и посегна. Не поглеждай надолу, помисли си и хвана въжето. Да мести едната си ръка пред другата. Нищо повече не трябваше да прави.

Наведе се напред, стиснала въжето с две ръце; пръстите на краката й все още бяха върху корниза. Чу камбаната да звънти зад нея. Стресна се и погледна през рамо — видя по каменния под да подскача сребрист цилиндър.

Нямаше представа какво е… но със сигурност беше нещо гадно.

Друго насърчение ней трябваше — тя се засили и бързо се прехвърли по моста, ръка след ръка, като риташе с крака за инерция. Грей я улови през кръста.

— Бомба — прошепна тя и кимна назад към южната кула. — Какво…

Експлозията погълна другите думи. Ударната вълна я блъсна в гърба, тя влетя през прозореца и се стовари върху гърдите на Грей. Двамата паднаха на пода на кулата. Стена от син нажежен пламък се ливна над тях през прозореца.

Грей я държеше здраво, прикрил я с тялото си.

След миг пламъците изчезнаха.

Грей се претърколи настрани и Рейчъл се надигна на лакът и погледна към южната кула. Тя гореше. Огнени езици се вихреха зад прозорците. Камбаната биеше в огнения ад.

Грей застана до нея и издърпа въжето — възелът от другата страна беше изгорял. Прозоречните решетки на горящата кула светеха.

— Запалително устройство — каза той.

Пламъците се гънеха под напора на вятъра сякаш в памет на убитите, и тази нощ, и предната. Рейчъл си представи шеговитата усмивка на вуйчо си. Мъртъв. Изпълни я скръб… както и още нещо, нещо по-горещо и по-остро. Залитна, но Грей я хвана.

Полицейски сирени виеха през града.

— Трябва да тръгваме — каза той.

Рейчъл кимна.

— Ще ни мислят за мъртви. По-добре да си останем мъртви.

Забързаха надолу по стълбището. Сирените си чуваха вече по-силно — но по-близо от тях автомобилен двигател изрева хрипливо, после още един.

Грей погледна през един прозорец.

— Изтеглят се.

Рейчъл също погледна. Три етажа по-долу два черни вана се изтегляха право през пешеходната зона на площада.

— Хайде — каза Грей. — Имам лошо предчувствие.

И хукна надолу. Рейчъл го последва, доверила се на инстинкта му.

Стигнаха тичешком фоайето. Една от вратите към кораба беше оставена отворена. Рейчъл надникна в църквата — където беше загинал вуйчо й. Но нещо привлече погледа й, нещо по-близо, на пода на централната пътека.

Сребристи цилиндри.

Поне десет. Свързани с червени жици.

— Бягай! — изкрещя тя и хукна.

Стигнаха заедно до централния вход и излетяха на площада.

Без да разменят и дума, хукнаха към единственото прикритие — големия ван на немската полиция. Пъхнаха се под него миг преди устройствата да експлодират.

Звукът беше като от фойерверки, които се запалват един след друг.

Разнесе се и трясък на счупено стъкло, достатъчно силен да се чуе през експлозиите. Рейчъл вдигна поглед. Огромният витраж от баварско стъкло над централния вход се пръскаше в блестяща каскада от огън и цветни отломки.

Тя се мушна още по-навътре под вана, далеч от стъкления дъжд който се изсипваше безмилостно върху площада.

Нещо тежко падна до вана и Рейчъл се извъртя и погледна покрай гумите. Една от масивните дървени врати на катедралата лежеше на улицата и гореше.

После се намеси нов звук. Изненадани гласове. Приглушени. Откъм вътрешността на вана. Рейчъл погледна Грей, Нож се появи изневиделица в ръката му, сякаш по магия.

Заобиколиха към задната страна на вана.

Преди още да са докоснали дръжката, вратата се отвори.

Рейчъл зяпна невярващо, когато набитият колега на Грей скочи на паважа. Последва го жената от екипа им, с меч в ръка. И най-последен — един познат и обичан човек.

— Вуйчо! — Рейчъл се хвърли на врата му. Той също я прегърна, после каза:

— Не мога да разбера защо всички са решили да ме взривяват.

04:45

След час Грей крачеше из хотелската стая. Нервите му бяха опънати до скъсване. Бяха наели стаята под фалшива самоличност, след като решиха, че е най-добре да се разкарат от улиците по най-бързия начин. Хотел „Кристал“ на Урсулаплац се намираше на няма и половин миля от катедралата, малко кокетно хотелче с някак скандинавска обстановка, наблягаща на основните цветове.

Бяха се оттеглили тук да съставят план за действие.

Но първо им трябваше повече информация.

Ключ се пъхна в ключалката на вратата и Грей сложи ръка на пистолета си. Нямаше намерение да поема никакви рискове. Отпусна се, когато новодошлият се оказа монсеньор Верона — връщаше се от разузнавателната си мисия.

Изражението му беше повече от мрачно.

— Какво става?

— Момчето е мъртво — каза монсеньорът.

— Кое момче?

— Джейсън Пендълтън. Оцелелият младеж. Току-що го съобщиха по Би Би Си. Убили са го в болничната му стая. Причината за смъртта още е неизвестна, но има сериозни подозрения. Особено предвид съвпадението с опожаряването на катедралата.

Рейчъл тъжно поклати глава.

По-рано Грей с огромно облекчение беше установил, че всички са живи и здрави, като се изключеше някое и друго натъртване и ожулване. Въобще не се беше сетил за оцелелия от първото клане. Само че случилото се беше напълно логично. Нападението срещу катедралата очевидно бе почистваща операция с цел да се заличат евентуални следи. И, разбира се, това включваше и премахването на единствения очевидец.

— Научихте ли нещо друго? — попита той.

Беше пратил монсеньора във фоайето, след като се бяха регистрирали в хотела, за да разбере нещо повече за положението в катедралата. Той беше най-подходящият за тази задача. Говореше свободно езика, а свещеническата му якичка щеше да го постави извън всяко подозрение.

Дори и сега клаксони и сирени виеха сякаш из целия град. През прозореца на стаята им се виждаше Катедралният хълм. Малка армия от пожарни, линейки и полицейски коли се събираше там, червено-сините им лампи осветяваха сцената в дискотечен ритъм. Дим забулваше нощното небе. Улиците бяха пълни със зяпачи и новинарски екипи.

— Нищо ново не научих — каза Вигор. — Огънят още вилнее във вътрешността на катедралата. Не се е разпространил. Хванах интервю с един от тамошните свещеници. Никой не е пострадал. Но са загрижени за съдбата ни — моята и на племенницата ми.

— Това е добре — каза Грей и си спечели един остър поглед от Рейчъл. — Както вече казах, за момента те смятат, че са ни елиминирали. Трябва да се възползваме максимално от това. Докато не знаят, че сме живи, няма да ни надничат над раменете.

— Нито ще ни пращат убийци — каза Монк. — Тази част най-много ми харесва.

Кат — работеше с лаптоп, свързан към дигитална камера — се обади:

— В момента снимките се зареждат.

Грей стана и отиде до бюрото. Монк и другите не бяха влезли в полицейския ван само за да се скрият след бягството си, а и за да направят снимки на нападателите. Грей беше впечатлен от тази проява на съобразителност.

Черно-бели, големи колкото нокът изображения изпълниха екрана.

— Ето — каза Рейчъл и посочи една от снимките. — Този ме сграбчи.

— Водачът на групата — отбеляза Грей.

Кат кликна два пъти върху снимката и тя зае целия екран. Мъжът беше уловен в крачка на излизане от катедралата. Беше с тъмна коса, дълга почти до раменете. Без брада и мустаци. Орлов нос и остри черти, лишени от изражение. Дори и на снимката излъчваше впечатление за превъзходство.

— Виж го само това самодоволно копеле — каза Монк. — Котката, която изяде канарчето.

— Някой разпознава ли го? — попита Грей. Групово поклащане на глави.

— Мога да я вържа към софтуера за лицево разпознаване на Сигма — предложи Кат.

— Засега недей — каза Грей и обясни, когато тя го погледна смръщено: — Не забравяй, че сме мъртви.

Плъзна очи из стаята. Макар обикновено да предпочиташе соловата игра, без Големия брат да му наднича през рамото, повече не можеше да се прави на самотния вълк. Сега имаше екип и отговаряше не само за своята кожа. Погледът му се спря на Рейчъл и Вигор. Вече не ставаше дума дори само за собствения му екип. Всички разчитаха на него. Изведнъж се почувства притиснат. Нищо не искаше повече от това да се свърже със Сигма, да се консултира с директор Кроу и да прехвърли отговорността на него.

Но не можеше… поне на първо време.

Окашля се и каза:

— Някой е знаел, че сме сами в катедралата. Или са я наблюдавали, или са получили предварителна информация.

— Изтичане — каза Вигор и потри рехавата козя брадичка под долната си устна.

— И това е възможно. Но мога само да гадая откъде е дошло. — Грей погледна към Вигор. — От вас или от нас.

Вигор въздъхна и кимна.

— Боя се, че вината може би е наша. Драконовият двор винаги е твърдял, че има свои членове в средите на Ватикана. А и засадата тук непосредствено след нападенията срещу мен и Рейчъл ме навеждат на мисълта, че проблемът е някъде в самия Свещен град.

— Не е задължително — отвърна Грей, обърна се към лаптопа и посочи друга миниатюрна снимка. — Увеличи тази.

Кат кликна два пъти върху нея. На екрана се появи образ на стройна жена, качваща се в един от вановете. Лицето й се виждаше само като силует.

— Някой познава ли я? — попита Грей. Пак поклащане на глави.

Монк се приведе по-близо до екрана на лаптопа.

— Но не бих имал нищо против да се запознаем.

— Това е жената, която ме нападна във Форт Детрик. Монк се дръпна назад, изведнъж изгубил интерес към жената.

— Агентката на Гилдията?

Вигор и Рейчъл ги гледаха объркано. Грей нямаше време да ги запознава подробно с историята на Гилдията, очерта само основните й характеристики — разпръснатата й структура по подобие на терористичните клетки, връзките й с руската мафия и интереса й към новите технологии.

След като той приключи с обяснението, Кат попита:

— Значи смяташ, че изтичането може да е станало при нас?

— След Форт Детрик? — Грей се намръщи. — Кой може да каже откъде изтича информация? Фактът обаче, че Гилдията е тук и работи заедно с Драконовия двор, ме навежда на мисълта, че са били привлечени именно заради нашето участие. Но ми се струва, че и те са пропуснали началото на играта, също като нас.

— Защо смяташ така? — попита Рейчъл. Грей посочи екрана.

— Защото Лейди Дракон ме пусна да избягам. Последва потресено мълчание.

— Сигурен ли си? — попита Монк.

— Абсолютно. — Грей потърка натъртената си ръка над лакътя, където онази го беше уцелила на сбогуване.

— И защо ще прави такова нещо? — попита Рейчъл.

— Защото разиграва Драконовия двор. Както казах, според мен единствената причина да включат Гилдията в това начинание е участието на Сигма. Дворът е поискал съдействие от Гилдията за елиминирането или залавянето ни.

— И ако ни бяха убили, услугите на Гилдията повече нямаше да са необходими — каза Кат. — Партньорството щеше да приключи и Гилдията никога нямаше да разбере какво знае Дворът.

— Но сега Дворът ни мисли за мъртви — посочи Рейчъл.

— Именно. И това е още една причина да поддържаме тази заблуда колкото се може по-дълго. Щом ние сме мъртви, Дворът ще прекъсне връзките си с Гилдията.

— Един противник по-малко — каза Монк. Грей кимна.

— И какво ще правим сега? — попита Кат.

Виж, това беше загадка. Нямаха никакви улики… освен една. Грей хвърли поглед към раницата си.

— Прахта, която взехме от мощехранителницата. Тя трябва да съдържа ключа към всичко това. Но не знам каква ключалка отключва. И щом не можем да го пратим на Сигма за анализ…

— Мисля, че сте прав — обади се Вигор. — Отговорът се крие в прахта. Но може би ще е по-добре да се запитаме не що е то…

Монсеньорът млъкна внезапно, присви очи и сложи ръка на челото си.

— Що е то… — промърмори под нос.

— Вуйчо? — притеснено каза Рейчъл.

— Нещо… хрумна ми нещо, но не мога да го уловя.

Грей си спомни, че и преди е виждал подобно изражение на силна вътрешна концентрация по лицето на свещеника — когато беше цитирал един стих от Откровението.

Свещеникът стисна ръка в юмрук.

— Убягва ми. Все едно се опитвам да уловя сапунен мехур. — Поклати глава. — Може би съм преуморен.

Грей усещаше, че свещеникът е откровен… отчасти. Но все пак премълчаваше нещо, нещо, задействано от думите „що е то“. Стори му се, че за миг съзира зад объркването на възрастния мъж страх.

— Е, какъв е по-добрият въпрос? — попита Монк, за да ги върне към темата. — Започнахте да казвате какъв би бил по-добрият въпрос от този за естеството на прахта.

Вигор кимна.

— Вярно. Може би трябва да се запитаме как е попаднала прахта там. През няколко години костите се вадят внимателно от раликвария, за да се почисти саркофагът. Сигурен съм, че вътрешността му се почиства добре.

— Преди да ни нападнат тази нощ, се чудехме дали устройството не е променило някак златото на саркофага, превръщайки най-горния му слой в бял прах — каза Кат.

— И така прахът да се е озовал там? — попита Рейчъл.

— Възможно е — каза Монк. — Спомняте ли си намагнитизирания кръст в катедралата? Нещо странно се е случило там и се е отразило на металите. Защо не и на златото тогава?

На Грей му се искаше да бяха събрали повече проби и да бяха направили повече тестове, но не им беше останало време. А сега, след пожара в катедралата…

— Не — възрази Кат и въздъхна раздразнено. — Спомнете си. Онзи прах не беше само злато. Имаше примеси и от други елементи. Може би платина или някой друг от групата на преходните метали, които също деагрегират в прахообразната форма на м-състоянието.

Грей бавно кимна, спомнил си сребристите примеси в стопеното злато.

— Не мисля, че прахта е дошла от саркофага — каза Кат. Монк се намръщи.

— Но ако не е от златото на реликвария и щом го почистват основно през няколко години… тогава откъде може да се е взела?

Очите на Грей се разшириха — изведнъж му просветна. Вече разбираше смущението на Кат.

— От костите.

— Няма друго обяснение — потвърди Кат. Монк поклати глава.

— Лесно е да се каже. Нямаме кости, които да анализираме, за да потвърдим хипотезата ви. Отнесли са ги всичките.

Рейчъл и Вигор изведнъж се спогледаха.

— Какво? — попита Грей.

Рейчъл го погледна и той видя вълнението в очите й.

— Не всички кости са у тях. Грей смръщи чело.

— А къде? Отговори Вигор:

— В Милано.

ТОМА НЕВЕРНИ

25 юли, 10:14

6. Езерото Комо, Италия

Слязоха от наетия Мерцедес E55 до пешеходната зона в центъра на крайезерното градче. Подранили пешеходци, излезли да позяпат витрините на магазините, изпъстряха настлания с калдъръм площад, който водеше към крайбрежната алея досами сините води на езерото.

Кат се протегна с прозявка, като бавно събуждаща се котка. Погледна си часовника.

— Три държави за четири часа.

Бяха пътували цяла нощ. През Германия до Швейцария, а после през Алпите до Италия. Пътували бяха с кола, вместо с влак или самолет, с цел да запазят анонимността си, а границите бяха пресичали под фалшива самоличност. Не искаха никой да разбере, че групата им е оцеляла след нападението в Кьолн.

Грей смяташе да се свърже с командването на Сигма, след като приберат костите от базиликата в Милано и пристигнат във Ватикана. В Рим щяха да се прегрупират и да съгласуват бъдещите си планове със съответните си началници. Въпреки риска от изтичане на информация Грей трябваше да информира Вашингтон за събитията в Кьолн, за да се направи преоценка на параметрите на мисията.

Планът беше да се редуват на волана по пътя от Кьолн до Милано, така че всички да поспят малко. Само дето не се беше получило така.

Монк се беше превил до колата, лицето му беше позеленяло.

— Заради шофирането й е — каза Вигор и го потупа по гърба. — Кара доста бързичко.

— Бил съм в бойни самолети, правил съм лупинги — изръмжа Монк. — Това… това е по-лошо.

Рейчъл се измъкна иззад волана и хлопна вратата на мерцедеса. Беше карала по целия път с главоломна скорост, летяла беше по немския аутобан и по острите завои на алпийските пътища със скорости, които противоречаха на законите на физиката.

Вдигна синкавите си слънчеви очила на челото си и каза успокоително на Монк.

— Просто трябва да хапнеш нещо. Знам едно хубаво бистро на пиаца Кавур.

Макар и неохотно, Грей се беше съгласил да спрат за закуска. Трябваше да заредят, а и градчето беше достатъчно уединено. А и само шест часа след нападението в Кьолн сигурно все още цареше хаос. Докато стане ясно, че труповете им не са сред мъртвите в катедралата, щяха вече да са в Рим. Още малко и необходимостта да поддържат заблудата за мнимата си смърт щеше отпадне.

Всички бяха уморени от пътя и много гладни.

Рейчъл ги поведе през площада към бреговете на езерото.

Грей я проследи с поглед. Въпреки че беше шофирала цяла нощ, в движенията й нямаше и следа от умора. Даже изглеждаше оживена след алпийското си рали, като че ли надлъгването със законите на физиката бе някакъв вид йога.

За себе си Грей откри, че е едновременно облекчен и донякъде разочарован от тази нейна издръжливост. Помнеше как беше стискала ръката му, докато тичаха. Тревогата в очите й, когато прехвърли крака през корниза на катедралната кула. Как беше впила поглед в неговите тогава, с доверие и нужда.

Онази жена беше изчезнала някъде.

Гледката напред привлече погледа му. Езерото беше като синьо бижу, вградено в назъбените зелени хълмове на снижаващите се Алпи. Тук-там по билата още имаше сняг и белотата му се отразяваше в спокойните води.

— Лаго ди Комо — каза Вигор, който вървеше до него. — Някога Вергилий го е нарекъл най-великото езеро на света.

Стигнаха до крайбрежната алея — приличаше на алея на парк. От двете й страни имаше широки лехи с камелии, азалии, рододендрони и магнолии. Настлана с едър калдъръм, тя минаваше покрай брега на езерото, обточена с кестени, кипариси и лаврови дръвчета с бяла кора. В езерото плаваха миниатюрни платноходки. Нагоре сред зелените хълмове къщи се впиваха на гроздове в скалната стена — цветна мозайка от кремаво, златно и червено.

Природните красоти и чистият въздух май се отразяваха добре на Монк — или пък беше от твърдата почва под краката му. Кат също изпиваше гледката с поглед.

— Ристоранте Имбаркадеро — каза Рейчъл и посочи през площада.

— Някоя закусвалня би ни свършила същата работа — каза Грей и си погледна часовника.

— За теб — може би — намусено възрази Монк. Вигор пристъпи до него.

— Движихме се бързо. След час ще сме в Милано.

— Но костите… Вигор се намръщи.

— Вижте, Ватиканът си дава сметка за опасността някой да посегне на реликвите в базиликата на свети Еусторджо. Още преди да тръгнем, получих нареждане да ги прибера по обратния път към Рим. Междувременно Ватиканът се е погрижил за безопасността на костите, църквата е заключена, а местната полиция — предупредена.

— Това не би спряло Драконовия двор — каза Грей.

— Не мисля, че ще ударят посред бял ден. Те предпочитат сенките и тъмнината. А ние ще стигнем в Милано преди обяд.

— Няма да се забавим много, само ще поръчаме храна за вкъщи и пак поемаме на път — добави Кат.

Макар и неохотно, Грей трябваше да признае, че колежката му има право. И те имаха нужда да презаредят — не по-малко от автомобила.

Стигнаха до ресторанта и Рейчъл отвори портата, зад която се разкри отрупана с цветя тераса с изглед към езерото.

— В „Имбаркадеро“ предлагат най-хубавите местни специалитети. Непременно трябва да опитате risotto con pesce persico.

— Златен костур с ризото — преведе Вигор. — Приготвят го чудесно. Филетата се овалват в брашно и градински чай, пържат се в малко мазнина и се сервират хрупкави върху канапе от ризото с много масло.

Рейчъл ги отведе до една маса.

Донякъде умилостивен, Грей си позволи да оцени по достойнство ентусиазма на Рейчъл. Тя заговори бързо на италиански на един възрастен мъж с дълга престилка, който излезе да ги посрещне. Накрая даже се прегърнаха.

Рейчъл се обърна към тях и им махна да седнат.

— Ако предпочитате нещо по-леко, опитайте тиквичките с пълнеж от хляб и бораджине. Но задължително си поръчайте аньолоти.

— Равиоли с патладжан и моцарела. — Вигор примлясна одобрително.

— Май и друг път сте идвали тук — каза Монк, отпусна се тежко на стола си и изгледа Грей.

Дотук с анонимността.

Вигор потупа Монк по рамото.

— Собствениците са наши семейни приятели от три поко-ления. Не се притеснявайте, те знаят как да запазят дискретност. — И махна на един закръглен сервитьор. — Ciao, Mario! Bianco Secco di Montecchia, per favore!

— Веднага, Padre! Имаме също и хубаво Chiaretto от Беладжо. Докараха го с ферибота снощи.

— Perfetto! Тогава по една бутилка от всяко, докато чакаме!

— Мезе?

— Разбира се, Марио. Не сме варвари.

Поръчката им беше сервирана с много приказки и смях — салата от сьомга с ябълков оцет, ечемичена яхния, телешко с хлебни трохи, талятели с бяла риба и нещо, наречено „папарделе“.

Марио донесе поднос голям колкото масата, отрупан с маслини и разнообразие от мезета… плюс с две бутилки вино, едната червено, другата бяло.

— Buono appetitto! — гръмовно им пожела сервитьорът. Изглежда, италианците правеха от всяко ядене пир — дори и от храната за вкъщи. И потече вино. Чашите се вдигнаха. Парченцата салам и сирене бързо започнаха да привършват.

— Salute, Марио! — вдигна наздравица Рейчъл, когато подносът се опразни.

Монк се облегна, опита се да преглътне една оригня и не успя.

— Резервоарът ми се препълни.

Кат не беше яла по-малко, но разглеждаше менюто с десертите също толкова съсредоточено, колкото беше чела досието на мисията.

— Signorina? — подкани я Марио, забелязал очевидния й интерес.

Тя посочи менюто.

— Macedonia con panna. Монк изпъшка.

— Това е просто плодова салата със сметана. — Тя ги изгледа с широко отворени очи. — Леко е.

Грей се облегна назад. Не искаше да им разваля настроението. Усещаше, че всички имат нужда от тази кратка почивка. Щом пак поемеха на път, щяха да действат на бързи обороти. По най-бързия начин щяха да се придвижат до Милано, да приберат костите, а после с някой от високоскоростните влакове да стигнат до Рим, за предпочитане, преди да е паднала нощта.

Докато се хранеше, наблюдаваше Вигор Верона. Въпреки празничното настроение на компанията, монсеньорът изглеждаше умислен. Грей направо виждаше как се превключват скоростите в главата му.

Вигор изведнъж го погледна, бутна стола си назад и каза:

— Капитан Пиърс, докато чакаме да приготвят храната, дали не бихме могли да разменим няколко думи насаме? Да се поразходим по алеята?

Грей остави чашата си и стана. Другите ги изгледаха любопитно, но Грей им кимна да останат по местата си. Вигор го поведе към алеята край езерото.

— Има нещо, което бих искал да обсъдя с вас и да чуя мнението ви.

— Разбира се.

Спряха до един каменен парапет над празен пристан. Тук можеха да разговарят необезпокоявано.

Вигор плъзна поглед по езерото — потропваше с юмрук по парапета — и каза:

— Разбирам, че ролята на Ватикана във всичко това се свежда главно до разследването на кражбата на реликвите. И че щом се върнем в Рим, вие сигурно ще прекратите отношенията си с нас и ще продължите сами да преследвате Драконовия двор.

Грей се замисли дали да не отговори уклончиво, но свещеникът заслужаваше откровен отговор. Не можеше отново да поставя в опасност живота на този човек и на племенницата му.

— Мисля, че така ще е най-добре — каза той. — И съм сигурен, че началниците ни, и моят, и вашият, също ще се съгласят.

— Аз обаче не съм съгласен — разгорещено възрази Вигор.

Грей се намръщи. Вигор продължи:

— Ако сте прав, че костите са източникът на странния амалгамен прах, то според мен задачите ни тук са по-тясно свързани, отколкото си дават сметка вашата и моята организация.

— Не виждам как.

Вигор го погледна отново с онова особено съсредоточаване, което, изглежда, беше фамилна черта на семейство Верона.

— Тогава ми позволете да ви убедя. Първо, знаем, че Драконовият двор е аристократично общество, което търси тайно или изгубено познание. Съсредоточават усилията си главно върху древни гностични текстове и други тайнства.

— Мистични дрънканици.

Вигор го изгледа, килнал глава на една страна.

— Капитан Пиърс, ако не се лъжа, самият вие сте изучавали алтернативни религии и философии. От даоизъм до някои индуистки култове.

Грей се изчерви. Лесно беше да забравиш, че монсеньорът всъщност е опитен оперативен агент от ватиканското разузнаване. Явно му бяха изготвили досие.

— Търсенето на духовна истина винаги е похвално — продължи монсеньорът. — Без значение по кой път поема човек. Всъщност по определение „гносис“ означава „да търсиш истината, да намериш Бога“. Дори и Драконовия двор не бих могъл да порицая заради диренето им. Гностицизмът е бил част от католическата църква още от основаването й. И дори преди него.

— Хубаво — каза Грей, неспособен да скрие напълно раздразнението си. — Само че какво общо има всичко това с убийствата в Кьолн?

Монсеньорът въздъхна.

— В известен смисъл днешното нападение може да се проследи назад във времето до конфликта между двама апостоли. Тома и Йоан.

Грей поклати глава.

— За какво говорите?

— В началото християнството било извън закона. Новопоявила се вяра, напълно различна от всички други за своето време. За разлика от другите религии, които събирали данък като задължителна част от вярата си, младото християнско семейство дарявало пари доброволно. Събраните средства се използвали за храна и подслон на сираци, с тях купували лекарства за болните, плащали ковчезите на бедните. Тази подкрепа за нищите привличала много хора въпреки риска от изповядването на забранена от закона религия.

— Да, знам. Християнските добродетели и така нататък. Само че какво…

Свещеникът вдигна ръка.

— Ако ме оставите да продължа, може и да научите нещо ново.

Грей се наежи, но замълча. Освен че беше ватикански шпионин, Вигор беше и университетски преподавател. Явно не обичаше да му прекъсват лекциите.

— В ранните години на църквата потайността била от основно значение и включвала тайни срещи в пещери и крипти. По този начин различните групи често губели връзка една с друга. Най-напред заради разстоянието, като основни секти се оформили в Александрия, Антиохия, Картаген и Рим. При тази изолация скоро се появили разлики в ритуалите, а с тях — и разлики във философията. Евангелия се появявали навсякъде. Знаете онези, които са събрани в Библията — на Матей, Марк, Лука и Йоан. Но има и други. Тайното евангелие на Яков, на Мария Магдалина, на Филип. Евангелието на истината. Апокалипсисът на Петър. И много други. При толкова много евангелия, около тях започнали да се развиват секти. Младата църква започнала да се рои.

Грей кимна. Беше учил в йезуитската гимназия, където преподаваше майка му. Знаеше нещо от тази история.

— Но през втори век — продължи Вигор — епископът на Лион, свети Ириней, написал пет тома под общото заглавие „Adversus Haereses“. „Срещу ересите“. Пълното заглавие било „Унищожението и отхвърлянето на лъжливото, така наречено знание“. Точно тогава всички раннохристиянски гностични вярвания били изхвърлени от християнската религия и се утвърдил четвероевангелският канон, който включвал само евангелията на Матей, Марк, Лука и Йоан. Всички други били обявени за еретични. Ако перифразирам Ириней, така, както има четири части във вселената и четири основни вятъра, така и църквата се нуждаела само от четири стълба.

— Но защо са избрали точно тези четири евангелия от всички други?

— Защо наистина? Точно в това се коренят моите притеснения.

Грей слушаше с интерес. Въпреки раздразнението си, че му четат лекция, му беше любопитно къде ще ги отведе всичко това.

Вигор плъзна поглед по езерото.

— Три от евангелията — на Матей, Марк и Лука — разказват еднаква история. Евангелието на Йоан обаче разказва историята съвсем различно, дори и събитията от живота на Христос се разминават с хронологията в другите три. Но е имало по-фундаментална причина Йоан да бъде включен в стандартизираната библия.

— Защо?

— Заради друг апостол. Тома.

— Тома Неверни? — Грей добре познаваше историята за единствения апостол, който отказал да повярва във възкресението на Христос, докато не го видел със собствените си очи.

Вигор кимна.

— Знаете ли обаче, че само в евангелието на Йоан се разказва историята за Тома Неверни? Само Йоан описва Тома като глупав и лишен от вяра ученик. Другите евангелия боготворят Тома. Знаете ли защо Йоан го е обругал по този начин?

Грей поклати глава. За всичките си години като римокатолик, така и не беше забелязал този дисбаланс в гледната точка.

— Йоан е искал да дискредитира Тома и по-точно — неговите последователи, които по онова време били многобройни.

Дори и днес има силно движение на християни в Индия. По времето на ранната църква обаче имало една фундаментална разлика между евангелията на Тома и на Йоан. Били толкова различни, че само едно от тях можело да оцелее.

— Какво имате предвид? Как е могло да са толкова различни?

— Разликата е още в самото начало на Библията, в Битие: „Да бъде светлина“. Двамата, и Йоан, и Тома, отъждествяват Иисус с първичната светлина, светлината на сътворението. Оттам насетне интерпретациите им се различават коренно. Според Тома светлината не само създала вселената, но все още съществувала във всички неща, особено в човечеството, което било създадено по божие подобие, и тази светлина е скрита във всеки отделен човек и чака да бъде открита.

— А Йоан?

— Йоан погледнал на въпроса от съвсем различен ъгъл. Като Тома, и той вярвал, че първичната светлина е била олицетворена от Христос, но според него само и единствено Христос носел светлината. Останалата част от света тънела вовеки в мрак, включително и човечеството. И че пътят към тази светлина, към спасението и към Бога, може да бъде открит само чрез преклонението пред божествения Христос.

— Доста по-тесногръд възглед.

— И по-изгоден за младата църква. Йоан предлагал един по-ортодоксален метод за спасение, за сливане със светлината. Само чрез преклонението пред Христос. Точно тази простота и логичност се харесала на църковните водачи в онова хаотично време. Тома пък твърдял, че всеки притежава вродена способност да открие Бог, като се вгледа в себе си и без Да се прекланя пред никого.

— И това учение е трябвало да бъде смазано. Монсеньорът само вдигна рамене.

— Но кое е правилното? Вигор се ухили.

— Кой знае? Аз не знам, нямам отговор на всички въпроси. Както е казал Иисус: „Търси и ще намериш“.

Грей свъси вежди. Този цитат звучеше доста гностично, ако питаха него. Загледа се в езерото и платноходките. Свет-лината се отразяваше ярко в спокойните води. „Търси и ще намериш“. По тази пътека ли беше поел самият той, като бе изучавал толкова много философии? И така да беше, задово-лителни отговори не беше намерил.

А ставаше въпрос за незадоволителни отговори…

Грей се обърна към Вигор — даде си сметка колко се бяха отклонили от първоначалната тема.

— Какво общо има всичко това с убийствата в Кьолн?

— Ще ви кажа. — Вигор вдигна пръст. — Първо, мисля, че нападението е свързано с първоначалния конфликт между ортодоксалната вяра на Йоан и старата гностична традиция на Тома.

— И сега конфликтът е между Католическата църква, от една страна, и Драконовия двор, от друга?

— Не, и точно там е работата. Размишлявах върху това цяла нощ. Драконовият двор, макар и да търси познание чрез гностични мистерии, не търси Бог, а власт и само власт. Искат нов световен ред, връщане към нов феодализъм, в който те ще са феодалите, с правото да управляват човечеството заради генетичното си превъзходство. В този смисъл — не, не мисля, че Драконовият двор представлява гностичната страна на този древен конфликт. Мисля, че те са изкривили до перверзност гностичните традиции и не са нищо повече от жадни за власт мародери. Но корените им определено се крият в онази традиция.

Грей призна неохотно довода му, но това по никакъв начин не промени мнението му.

Вигор, изглежда, усети това и продължи:

— Второ. В евангелието на Тома има една история, която разказва как един ден Иисус го дръпнал встрани и тайно му казал три неща. Когато другите апостоли го попитали какво му е казал, той отговорил така: „Ако ви разкрия дори едно от нещата, ще грабнете камъни и ще ги хвърлите по мен; но, от камъните ще излезе огън и ще ви изгори“.

Вигор гледаше Грей и чакаше, сякаш това беше някакъв тест.

Грей обаче беше на висота.

— Огън от камъни, който изгаря. Като онова, което се е случило на богомолците в катедралата.

Вигор кимна.

— Мислех си за този цитат, откакто за пръв път чух за убийствата.

— Връзката е доста прозрачна — каза Грей със съмнение.

— Сигурно, ако нямах трети исторически аргумент, с който да я подкрепя.

Грей се чувстваше като агне, което водят на заколение.

— Според исторически текстове — обясни Вигор — Тома отишъл да проповядва вярата си в Изтока и стигнал чак до Индия. Покръстил хиляди хора, построил църкви, разпространявал вярата и накрая починал в Индия. Но по онези земи си останал най-известен с едно нещо, с едно покръстване.

Грей чакаше.

Вигор завърши натъртено:

— Тома покръстил тримата влъхви.

Очите на Грей се разшириха. Умът му запреде нишките — свети Тома и неговата гностична традиция; тайните, нашепнати му от Христос; смъртоносен огън, излъчван от камъни; и всичко това свързано за пореден път с влъхвите. Дали връзката не продължаваше и по-далеч? Представи си снимките на жертвите в Германия. Обезобразените тела. И доклада на патолозите за втечнените външни слоеве на мозъците им. Спомни си също и миризмата на обгоряла плът в катедралата.

По някакъв начин костите бяха свързани със смъртта на онези хора.

Но как?

И да имаше някаква историческа връзка към тези улики, тя излизаше извън неговата компетентност и знания. След като призна това пред себе си, той вдигна поглед към монсеньора.

Вигор заговори, сигурен в аргументите си:

— Както казах в самото начало, мисля, че зад смъртта на хората в катедралата се крие нещо повече от напреднала технология. Мисля, че случилото се е тясно свързано с Църквата, с нейната ранна история, а може би и с времената преди основаването й. И съм сигурен, че знанията ми ще са ценни и незаменими в това разследване.

Грей го гледаше замислено.

— Но не и племенницата ми — завърши Вигор, с което стана ясно защо беше пожелал да разговаря с Грей насаме. Протегна му ръката си. — Щом се върнем в Рим, ще я пратя при нейните карабинери. Няма още веднъж да я изложа на опасност.

Грей стисна ръката на монсеньора. Най-сетне нещо, за което и двамата бяха съгласни.

10:45

Рейчъл чу зад себе си стъпки и си помисли, че Марио се връща с поръчката им. Вдигна поглед и едва не падна от стола си при вида на възрастната дама, която стоеше до нея, подпряна на бастун. Беше облечена в тъмносини панталони и по-светло лятно сако с цветни мотиви. Бялата й коса беше накъдрена, а очите й святкаха развеселено.

Марио стоеше зад новодошлата с широка усмивка.

— Изненада!

Рейчъл скочи под погледите на двамата американци.

— Nonna? Какво правиш тук?

Баба й я потупа по бузата и заговори на италиански:

— Твоята побъркана майка! — Размаха пръсти във въздуха. — Отиде в Рим да те види. И ме остави с онзи синьор Барбари, да се грижел за мен. Сякаш имам нужда някой да ме наглежда. Освен това той винаги мирише на сирене.

— Nonna…

Баба й я прекъсна безцеремонно.

— И дойдох на вилата. Хванах влака. А после Марио се обади и каза, че с Виги сте тук. Аз пък му казах да не ти казва нищо.

— Хубава изненада, нали? — повтори Марио. Хилеше се, горд от себе си. Сигурно през цялото време си беше хапал езика от усилие да не каже нищо.

— Кои са приятелите ти? — попита я баба и. Рейчъл ги представи.

— Това е баба ми.

Тя се здрависа с всеки поотделно и премина на английски:

— Викайте ми Камила. — Изгледа Монк от главата до петите. — Защо си се остригал така? Срамота. Но очите ти са хубави. Италианец ли си?

— Не, грък.

Тя кимна вещо.

— Не е лошо. — После се обърна към Кат. — Синьор Монк гадже ли ти е?

— Не — отвърна Кат малко по-троснато от необходимото. — Определено не е.

— Стига де — възмути се Монк.

— Хубава двойка сте — заяви nonna Камила безапелационно. После се обърна към Марио. — Искам чаша от това прекрасно винце, per favore, Марио.

Той хукна да изпълни поръчката й, все така ухилен до уши.

Грей и Вигор се връщаха от кратката си разходка. Докато вървяха към тях, Рейчъл забеляза, че Грей избягва да срещне погледа й. Тя знаеше защо вуйчо й беше поискал да разговаря насаме с него. А ако се съдеше по поведението на американеца, можеше да се досети и за резултата.

Рейчъл изведнъж изгуби интерес към виното си.

Вуйчо Вигор забеляза новодошлата на масата и суровото му изражение се разкриви от тотална изненада.

Nonna Камила още веднъж обясни как се е озовала тук, после я запознаха с Грей. Бабата на Рейчъл й хвърли въпросителен поглед, преди да впие поглед в американеца. Очевидно видяното й хареса — набола черна брада, буреносно сини очи, черна коса. Рейчъл знаеше, че баба й умее да сватосва хората — генетична черта на всички италиански матрони.

Възрастната дама се наведе към нея и прошепна, без да сваля очи от Грей.

— Виждам красиви бебета. Bellissimo bambini.

— Nonna — предупредително сниши глас Рейчъл. Баба й сви рамене и каза по-високо:

— Синьоре Пиърс, вие italiano ли сте? — Не.

— А искате ли да станете? Внучка ми… Рейчъл побърза да я прекъсне:

— Nonna, нямаме много време. — И си погледна демонстративно часовника. — Чака ни работа в Милано.

Баба й грейна.

— Карабинерска работа. Проследявате откраднато изкуство? — После изгледа Вигор. — Нещо, взето от църква?

— Нещо такова. Но не можем да говорим за разследване, което не е приключило.

Баба й се прекръсти.

— Ужасно… да откраднеш от църква. Четох за убийствата в Германия. Ужасно, просто ужасно. — Плъзна поглед около масата, сякаш отмяташе наум чужденците. Очите й се спряха на Рейчъл, съвсем леко присвити, Рейчъл не пропусна да забележи препускащите мисли зад острия поглед на баба си. Въпреки външния си вид, баба й не пропускаше нищо. Кражбата на костите от катедралата в Кьолн беше централна новина във всички вестници. А ето ги и тях, пътуват с група американци, близо до границата с Швейцария, обратно в Италия. Беше ли се досетила баба й за истинската им цел?

— Ужасно — повтори възрастната дама.

Пристигна сервитьор с две големи кесии храна — хлябовете стърчаха от кесиите.

Вигор се наведе, целуна възрастната жена по двете бузи и каза:

— Momma, след няколко дни ще дойдем в Гандолфо да те видим. Щом приключим с това нещо.

Грей понечи да мине край нея, но тя го хвана за ръката и го дръпна към себе си.

— Да се грижиш за внучка ми. Грей вдигна поглед към Рейчъл.

— Ще го имам предвид, макар че тя се грижи достатъчно добре за себе си.

Погледите им се срещнаха и на Рейчъл изведнъж й стана много горещо. Почувства се глупаво и отклони поглед. Не беше някоя ученичка в края на краищата. Никак даже.

Баба й целуна звучно Грей по бузата.

— Ние, жените Верона, винаги се грижим за себе си. Гледай да го запомниш.

Грей се усмихна.

— Тъй вярно.

Отстъпи встрани и бабата го плесна по задника.

— Ragazzo buono.

Когато всички се отправиха към портата, баба Камила даде знак на Рейчъл да почака. Протегна ръка към нея, отгърна отворения й жакет и отдолу се показа празният кобур.

— Изгубила си нещо, а?

Рейчъл съвсем беше забравила, че още носи празния презраменен кобур. Беретата беше останала в катедралата. Баба й обаче го беше забелязала.

— Една жена никога не трябва да излиза от къщи гола. — Баба й взе чантичката си, отвори я и се видя матово черната дръжка на любимия й нацистки люгер Р — 08. — Вземи моя.

— Nonna! He бива да го носиш. Баба й само махна с ръка.

— Влаковете вече не са безопасни за сама жена. Твърде много цигани има. Но си мисля, че на теб може да ти потрябва повече, отколкото на мен.

Погледна я и Рейчъл разбра, че се е досетила за опасностите, които криеше мисията им.

Рейчъл се пресегна и затвори решително чантичката й.

— Grazie, Nonna. Аз ще се оправя, не се притеснявай. Баба й сви рамене.

— Ужасно нещо, онова в Германия. — И завъртя многозначително очи. — По-добре внимавай.

— Ще внимавам, Nonna. — Понечи да се обърне, но баба й я стисна за китката.

— Той те харесва. Синьоре Пиърс. — Nonna…

— Биха ви се родили bellissimo bambini.

Рейчъл въздъхна. Въпреки надвисналата опасност бабай не се отклоняваше от любимата си тема: бебета. Истинските съкровища на бабите по целия свят.

Спаси я Марио, който пристигна със сметката. Тя отстъпи настрани и плати в брой, като остави достатъчно и за обяда на баба си. После си събра нещата, целуна баба си и тръгна да настигне другите на площада.

Но отнесе със себе си бабиния си боен дух. Жените Верона определено знаеха как да се грижат за себе си. Настигна вуйчо си и останалите при колата. Фиксира Грей с най-добрия си отровен поглед.

— Ако си мислиш, че ще ме изриташ от това разследване, можеш да идеш до Рим пеша.

С ключовете в ръка заобиколи мерцедеса, доволна от сащисалата физиономия на американеца, който веднага се обърна към вуйчо й.

Бяха я следили, стреляли бяха по нея, накрая се опитаха да я взривят. Нямаше никакво намерение сега да я зарежат на банкета край пътя.

Отключи своята врата, но другите остави заключени.

— Това се отнася и за теб, вуйчо.

— Рейчъл… — опита се да спори той.

Тя се настани зад волана, затръшна вратата си и включи двигателя.

— Рейчъл! — Вуйчо й потропа по прозореца. Тя включи на скорост.

— Va bene! — извикай той през рева на форсирания двигател. — Оставаме заедно.

— Закълни се — извика му тя на свой ред. Ръката й беше на скоростния лост.

— Dio mio… — Той завъртя очи към небето. — И се чудиш защо съм станал свещеник…

Тя отново форсира двигателя. Вуйчо й сложи длан на прозореца.

— Предавам се. Кълна се. Изобщо не трябваше да го пробвам с жена от семейството.

Рейчъл се извърна и приклещи с поглед Грей. Той си беше мълчал досега, лицето му бе сурово. Изглеждаше готов да открадне някоя кола и да продължи сам. Дали не беше прекалила? Ала усещаше, че сега е моментът да заяви позицията си.

Сините очи на Грей бавно и ледено се преместиха върху вуйчо й, после обратно към нея. И докато се гледаха, в този проточващ се миг, Рейчъл усети колко много иска да остане, искаше го до мозъка на костите си. Може би той също го разбра. Защото кимна много бавно, толкова бавно, че движението остана почти незабелязано.

Но и то беше достатъчно.

Тя отключи вратите и другите се качиха в колата.

Монк влезе последен и изсумтя:

— Лично аз нямах нищо против да повървя.

11:05

Грей наблюдаваше Рейчъл от задната седалка.

Тя си беше сложила слънчевите очила със синкав оттенък, които правеха изражението й почти неразгадаемо. Устните й обаче бяха стиснати на черта. Мускулите на дългия й врат бяха напрегнати като тетива на лък, докато се оглеждаше за коли, преди да се включи в движението. Макар да бяха постигнали съгласие, още беше ядосана.

Как изобщо беше разбрала за какво са се договорили с вуйчо й? Интуицията й беше впечатляваща, както и безцере-монното й отношение към конфликта. Но той помнеше и уязвимостта й в катедралата, когато погледите им се бяха срещнали над пропастта между двете кули. Дори и тогава обаче, сред куршумите и огъня, тя беше издържала.

За миг погледите им се срещнаха в огледалото за задно виждане: очите й бяха засенчени от очилата. Въпреки това той знаеше, че го изучава. Стана му неприятно и погледна встрани.

Ядоса се на собствената си реакция и стисна юмрук вър-ху коляното си.

Досега не беше срещал жена, която толкова да го смуща-ва. Имал беше приятелки, но нищо, което да издържи повече от половин година, а дори и тези връзки датираха от гимназията. В младостта си беше твърде буен, а после твърде отдаден на военната си кариера, първо в армията, после при рейнджърите. Не се задържаше никъде повече от половин година и романтичните му връзки обикновено се свеждаха до някоя отпуска за уикенда. И при всичките си флиртове никога не беше срещал жена, която да го плаши и интригува едновременно, не и до такава степен. Жена, която можеше с лекота да се смее на масата, а после да се втвърди като полиран диамант.

Облегна се назад и се загледа в летящия отстрани провинциален пейзаж. Постепенно езерният район остана зад тях и шосето пое надолу към подножието на Алпите. Пътуването беше кратко. До Милано имаше само четиридесет минути път с кола.

Грей се познаваше достатъчно, за да разбира отчасти с какво го привлича Рейчъл. Лесният път, обичайното, нерешителното никога не го бяха привличали. Но не беше и любител на крайностите — на безразсъдното, безцеремонното, нехармоничното. Предпочиташе хармонията, сплав от крайности с постигнато равновесие, но не за сметка на уникалността.

В общи линии — даоисткото виждане за връзката между ин и ян.

Дори и собствената му кариера беше отражение на същото — ученият и войникът. Дисциплините, които беше изучавал, се опитваха да свържат биологията и физиката. Веднъж беше обяснил този свой избор на Пейнтър Кроу. „Цялата химия, биология и математика се свеждат в крайна сметка до едно — до положителното и отрицателното, до нулата и единицата, до светлината и мрака“.

Откри, че вниманието му отново се е насочило към Рейчъл. Тя олицетворяваше същата тази философия, само че в добре оформена плът.

Гледаше я как вдига ръка да разтрие схванатия си врат. Устните й се разтвориха леко, когато пръстите й откриха болезненото място. Грей се зачуди какъв ли е вкусът им — на устните.

Преди мислите му да са се отплеснали още повече, Рейчъл вкара мерцедеса в остър завой и Грей политна към вратата. Тя свали ръката си, превключи на по-ниска скорост, даде газ и излезе от завоя още по-бързо.

Грей се хвана за дръжката на тавана. Монк изпъшка.

Рейчъл само се усмихна.

Защо точно тази жена тревожеше въображението му?

06:07 източно време

Вашингтон

Осем часа и нито дума.

Пейнтър крачеше из кабинета си. Дошъл беше още в десет предната вечер — веднага щом го уведомиха за експлозията в Кьолнската катедрала. Оттогава информацията беше малко.

Твърде малко.

Източникът на възпламеняването — бомби, пълни с черен барут, бял фосфор и запалимото масло LA — 60. Цели три часа бяха минали, докато овладеят пожара достатъчно, за да влезе вътре екип. Само че вътрешността на катедралата се беше превърнала в празна черупка, пълна с токсичен дим, обгоряла до камъка на стените и подовете. Бяха открити и обгорели останки от скелети.

Неговият екип?

Още два часа бяха минали, докато пристигне доклад за открити до две от телата останки от оръжия. Неидентифицирани автоматични пушки. Такива оръжия не бяха дадени на неговия екип. Така че поне някои от телата бяха на неизвестните нападатели.

Но другите?

Данните от сателитното наблюдение се оказаха безполезни. Нито едно от небесните очи не беше сканирало района по време на нападението. Колкото до наземното наблюдение — записите от камерите по улиците и тези на близките магазини още се проучваха. Очевидците бяха малко. Един бездомник, който спял близо до Катедралния хълм, видял няколко души да бягат от горящата катедрала. Но пък алкохолът в кръвта му показвал, че е мъртвопиян.

И толкоз. Обезопасената квартира в Кьолн не беше компрометирана. А от екипа — нито дума.

Нищо.

Пейнтър се боеше от най-лошото.

Почукване на полуотворената врата прекъсна мрачните му мисли.

Той се обърна и махна на Логан Грегъри да влезе. Първият му заместник се появи с дебел свитък документи под мишница и тъмни сенки под очите. Беше отказал да се прибере и беше останал до командира си през цялата дълга нощ.

Пейнтър го погледна с очакване, надяваше се на добра новина.

Логан поклати глава.

— Още не е засечена някоя от фалшивите им самоличности. — Проверяваха ежечасно летища, железопътни гари и автобусни линии.

— Нещо по границите?

— Нищо. Но Европейският съюз е като раз граден двор. Може да са излезли от Германия по най-различни пътища.

— И във Ватикана също нямат новини? Логан пак поклати глава.

— Говорих с кардинал Спера преди няма и десет минути.

Откъм компютъра му прозвуча камбанка. Пейнтър заобиколи бюрото си и натисна един клавиш за начало на видеоконферентна връзка. Обърна се към плазмения екран на лявата стена. Появи се едрозърнест образ на началника му, шефа на АИОП.

Доктор Шон Макнайт беше в кабинета си в Арлингтън. Беше без обичайното си сако и ръкавите на ризата му бяха навити. Без вратовръзка. Прокара ръка през посребряващата си червена коса, познат жест на умора.

— Получих молбата ти — каза шефът.

Пейнтър изпъна гръб. Логан се беше оттеглил към вратата, извън обхвата на камерата. Понечи да излезе, за да ги остави насаме, но Пейнтър му даде знак да остане. Молбата му не засягаше сигурността.

Шон поклати глава.

— Не мога да я удовлетворя.

Пейнтър се намръщи. Беше поискал разрешение сам да замине по спешност на място. Да бъде на разположение в Германия по време на разследването. Току-виж другите изпуснали някоя улика. Пръстите му се свиха в юмрук от безсилие.

— Логан може да наглежда нещата тук — възрази Пейнтър. — А аз ще поддържам непрекъснат контакт с командването.

Шон го погледна строго.

— Пейнтър, сега ти си командването.

— Но…

— Вече не си оперативен агент.

Болката, изглежда, се беше изписала на лицето му. Шон въздъхна.

— Знаеш ли колко пъти съм седял в офиса си и съм чакал вести от теб? Помниш ли последната си операция, онази в Оман? Мислех те за мъртъв.

Пейнтър сведе очи към бюрото си. По него бяха натрупани папки и документи. Те не му носеха утеха. Не беше подозирал колко мъчителна е била тази работа за шефа му. Пейнтър поклати глава.

— Има само един начин да се оправиш с неща като тези — каза шефът. — А мога да ти гарантирам, че този случай няма да ти е последният.

Пейнтър обърна лице към екрана. Болезнен възел се беше стегнал зад гръдната му кост, пулсираше и гореше.

— Трябва да имаш доверие на агентите си. Ти ги пращаш по задачи, но озоват ли се на терен, не ти остава друго, освен да им вярваш. Ти избра водача на тази операция и подкреп-лението му. Смяташ ли, че са в състояние да се справят със задачата си при враждебни условия?

Пейнтър си представи Грейсън Пиърс, Монк Кокалис и Кат Брайънт. Те бяха сред най-добрите и най-умните в Сигма. Ако някой можеше да оцелее…

Пейнтър бавно кимна. Имаше им доверие.

— Тогава ги остави да си разиграват коня. Както аз правех с теб. Един кон тича най-добре с хлабава юзда. — Шон се приведе напред. — Сега ти остава само да ги чакаш. Това е твоята отговорност пред тях. Да бъдеш готов да откликнеш. А не да хукнеш към Германия.

— Разбирам — каза той, но от това не му стана по-леко. Болката в гърдите му не отслабна.

— Получи ли пакета, който ти пратих миналата седмица?

Пейнтър вдигна поглед с нещо като усмивка. Беше получил подарък от шефа си. Цяло стекче таблетки против стомашни киселини. Тогава го беше помислил за шега. Сега обаче не беше толкова сигурен.

Шон се облегна назад.

— Само това облекчение ще получаваш оттук нататък. Пейнтър долови истината в думите на наставника си. Истинската тежест на това да си водач.

— На терен беше по-лесно — измърмори той.

— Не винаги — напомни му Шон. — Съвсем не винаги.

12:10 (местно време)

Милано, Италия

— Заключено — каза Монк. — Точно както каза монсеньорът.

Грей нямаше какво да възрази. Всичко изглеждаше наред. Сърбеше го да влезе вътре, да грабне костите и да се махне оттук.

Стояха на сенчестия тротоар край скромната фасада на базиликата „Св. Еусторджо“, близо до една от страничните вра-ти. Фасадата беше от червени тухли с оскъдна декорация; отзад се издигаше куличка с часовник и кръст на върха. Малкият напечен от слънцето площад в момента пустееше.

Преди няколко минути патрулка на общинската полиция беше минала бавно покрай базиликата. Всичко изглеждаше мирно и тихо.

По препоръка на Кат бяха огледали околността на църквата от разстояние. Грей дори беше надникнал през няколко прозореца с помощта на малък телескоп. Петте странични параклиса и централният кораб изглеждаха празни.

Беше станало горещо.

Грей обаче го побиваха студени тръпки.

Дали щеше да е толкова предпазлив, ако беше сам?

— Да действаме — каза той.

Вигор се приближи до страничната врата и посегна към голямото желязно чукало — кръг със стилизиран кръст. Грей задържа ръката му.

— Не. Стигнахме дотук незабелязано. Нека продължим в същия дух. — Обърна се към Кат и посочи ключалката. — Можеш ли да отвориш?

Кат приклекна и Монк и Грей я прикриха с телата си. Докато оглеждаше бравата, Кат ровеше в ключарския си комплект. След миг с прецизността на хирург се зае с ключалката.

— Командире — обади се Вигор. — Да разбием така една църква…

— Щом Ватиканът вече ви е дал разрешение да влезете, значи не я разбиваме.

Езичето прещрака и това сложи край на спора. Вратата се открехна.

Кат стана и метна раницата на гърба си. Грей даде знак на другите да се отдръпнат.

— Влизаме само аз и Монк. Вие наблюдавайте терена. — Посегна към яката си и пъхна слушалката в ухото си. — Ще Държим връзка по радиото. Кат, ти остани с Рейчъл и Вигор.

Прилепи на гърлото си микрофон, който да улавя вибрациите.

Вигор пристъпи напред.

— Както вече казах, свещениците са по-склонни да разговарят със свой колега. Ще дойда с вас.

Грей се поколеба… но казаното от монсеньора звучеше логично.

— Стойте зад нас през цялото време.

Кат не протестира, че са я оставили навън, но очите на Рейчъл замятаха искри.

— Някой трябва да ни пази гърба, ако стане напечено — обясни й Грей директно.

Тя сви устни, но след миг кимна.

Доволен, Грей се обърна и отвори вратата, колкото да се вмъкне през отвора. В тъмното преддверие беше хладно. Вратите към кораба бяха затворени. Не видя нищо съмнително. Тишината на светилището се усещаше тежка, все едно си под вода.

Монк затвори външната врата, отгърна дългото си палто и сложи ръка върху автомата си. Вигор спази дадените му указания и застана над него.

Грей се приближи до централната врата към вътрешния кораб. Бутна я с длан. В другата си ръка държеше глока.

Корабът беше по-светъл от преддверието — заради високите прозорци. Излъсканите мраморни подове отразяваха светлината и изглеждаха почти като мокри. Базиликата беше много по-малка от катедралата в Кьолн. Нямаше страничен неф, а беше само дълга зала, прав кораб, който завършваш с олтар.

Грей застина, нащрек за някакво движение. Въпреки свет-лината имаше достатъчно ниши, където да се скрие човек Редица колони поддържаше покривния купол. Пет миниа-тюрни параклиса се издуваха от дясната стена, приютили гробници на мъченици и светци.

Нищо не помръдваше. Единственият шум беше далечният рев на уличното движение — идваше сякаш от друг свят.

Грей влезе и бавно тръгна по централната пътека с пистолета в ръка.

Монк мина встрани, така че да покрива целия кораб. Прекосиха мълчаливо помещението. Нямаше и следа от персонала.

— Може да се излезли за обяд — чу се гласът на Монк по радиото.

— Кат, чуваш ли ме? — попита Грей.

— Ясно и силно, командире. Стигнаха до края на кораба.

Вигор посочи надясно, към параклиса най-близо до олтара…

В ъгъла на параклиса един гигантски саркофаг лежеше наполовина в сянка. Също като реликвария в Кьолн, светилището на влъхвите тук беше с формата на църква, но вместо от злато и скъпоценни камъни, този саркофаг беше недялан от един-единствен мраморен блок.

Грей тръгна натам.

Светилището беше високо около три и половина метра, пак толкова дълго и два метра широко. Единственият вход към вътрешността му беше през малък прозорец с решетки ниско на фасадата.

— Finestra confessionis — прошепна Вигор и посочи прозорчето. — Така богомолците могат да съзерцават реликвите коленичили.

Грей се приближи. Монк остана на пост. Ситуацията продължаваше да не му харесва. Наведе се и надникна в малкия прозорец. Зад стъклото се виждаше бяла камера с копринена тапицерия.

Костите бяха извадени, точно както беше казал монсеньорът. Ватиканът не искаше да поема никакви рискове. И с право.

— Ректорията се намира вляво от църквата — каза Вигор малко по-високо, отколкото му се искаше на Грей. — Там са кабинетите и жилищната част. Минава се през ризницата. — И посочи към другия край на църквата.

Сякаш по негов сигнал една врата в дъното на кораба рязко се отвори. Грей падна на едно коляно. Монк дръпна монсеньора зад една колона и едновременно с това вдигна пушката си.

Един-единствен човек влезе през вратата, в неведение за присъствието им.

Млад мъж в черно с бяла якичка.

Свещеник.

Беше сам. Приближи се до олтара и се зае да пали някакви свещи край него.

Грей изчака, докато свещеникът се приближи на два метра. Засега никой не го беше последвал. Той бавно стана и се показа.

Свещеникът застина — ръката му остана протегната към поредната свещ. Потрес се изписа на лицето му, когато забеляза пистолета в ръката на Грей.

— Chi sei?

Грей продължаваше да се колебае.

Вигор се показа иззад колоната.

— Padre…

Свещеникът подскочи и очите му се стрелнаха към монсеньора. Моментално забеляза якичката му и страхът на лицето му се замести с объркване.

— Аз съм монсеньор Верона — представи се Вигор и пристъпи напред. — Не се страхувайте.

— Монсеньор Верона? — Тревога набразди чертите на младия мъж. Той отстъпи крачка назад.

— Какво има? — попита Грей на италиански. Свещеникът поклати глава.

— Не може да сте монсеньор Верона. Вигор се приближи и му показа ватиканския си документ за самоличност.

Мъжът местеше поглед от картата към Вигор и обратно.

— Но… но… един човек дойде тук рано сутринта, малко след зазоряване. Висок човек. Много висок. С документ на името на монсеньор Верона. Носеше документи с всичките нужни печати от Ватикана. Които му даваха право да отнесе костите.

Грей и монсеньорът се спогледаха. Бяха ги надхитрили. Този път Драконовият двор беше заложил не на грубата сила, а на обикновена хитрост. По необходимост. Заради подсилената охрана. Сметнали, че истинският монсеньор Верона е игьртъв, те си бяха присвоили ролята му. Както знаеха и всичко друго, явно бяха знаели и за допълнителната задача на Зигор да прибере реликвите. Бяха използвали тази информация, за да измъкнат костите въпреки подсилените охранителни мерки.

Грей поклати глава. Продължаваха да се движат с една стъпка назад.

— По дяволите — измърмори Монк.

Свещеникът го погледна смръщено. Явно разбираше достатъчно английски, за да се възмути от такива изрази в Божия дом.

— Scuisi — побърза да се извини Монк.

Грей разбираше чувството на безсилие, разкъсващо колегата му. Даже двойно повече, защото беше ръководител на мисията. Едва успя да преглътне ругатните, които напираха на езика му. Бяха действали твърде бавно, твърде предпазливо.

Радиото му изжужа.

Беше Кат. Изглежда, беше чула достатъчно от разменените реплики.

— Всичко чисто ли е, командире?

— Чисто… и твърде късно — горчиво отвърна той.

Кат и Рейчъл влязоха при тях. Вигор ги представи на свещеника.

— Значи костите ги няма — каза Рейчъл. Младият свещеник кимна.

— Монсеньор Верона, ако искате да видите документите, държим ги в сейфа в ризницата. Може би това ще ви помогне.

— Може да ги проверим за отпечатъци — умърлушено каза Рейчъл, най-после повалена от умората. — Възможно е да са били непредпазливи. Едва ли са очаквали, че сме им по петите. С повечко късмет, може да разберем кой ни е предал във Ватикана. И така да се сдобием с нова улика — всъщност единствената ни улика.

Грей кимна.

— Вземете ги. Да видим дали няма да открием нещо. Рейчъл и монсеньор Верона тръгнаха към ризницата. Грей се обърна и тръгна към саркофага.

— Някакви идеи? — попита Монк.

— Все още разполагаме със сивкавия прах от златната мощехранителница — каза Грей. — Във Ватикана ще уведомим когото трябва за станалото и ще изследваме праха по-подробно.

Когато вратата към ризницата се затвори, Грей коленичи до прозорчето, като се чудеше дали молитвите биха помогнали.

— Би трябвало да минем с вакуумната четка — каза той делово, макар че не се чувстваше така. — Да видим дали и тук ще се потвърди наличието на амалгамния прах.

Наведе се по-близо и изви глава настрани, без да знае какво точно търси. Въпреки това го откри. Белег върху копринения таван на камерата. Червен печат върху бялата коприна. Миниатюрен извит дракон. Мастилото изглеждаше прясно твърде прясно.

Само дето не беше мастило.

А кръв.

Предупреждение, оставено от Лейди Дракон.

Грей се изправи, внезапно проумял истината.

ИГРА НА ЗАРОВЕ

25 юли, 12:38

7. Милано, Италия

Свещеникът затвори вратата на ризницата. В тази стаичка свещениците и момчетата, които им помагаха при олтара, се преобличаха преди службите.

Рейчъл чу ключалката да изщраква зад тях.

Понечи да се обърне и се озова с пистолет пред гърдите. Пистолетът беше в ръката на свещеника. Очите му бяха станали студени и твърди като излъскания мрамор.

— Не мърдайте — нареди им той.

Рейчъл отстъпи крачка назад. Вигор бавно вдигна ръце.

От двете страни имаше дрешници с одеждите, които свещениците обличаха преди всяка служба. На една маса бяха натрупани сребърни потири. Голямо сребърно разпятие с позлата и масивна дръжка от ковано желязо беше опряно в единия ъгъл.

Вратата в другия край на ризницата се отвори.

Появи се познатият им едър като бик мъж. Мъжът, който беше нападнал Рейчъл в Кьолн. Държеше дълъг нож — острието му бе мокро от кръв. Влезе и избърса ножа в един епитрахил на закачалката в близкия дрешник.

Рейчъл зърна с периферното си зрение измъчената физиономия на вуйчо си.

Кръвта. Липсващите свещеници. О, Боже…

Високият мъж вече не беше с монашеско расо, а с обикновени дрехи — тъмносиви панталони, черна тениска и тъмно сако. Под сакото се очертаваше презраменен кобур. В едното му ухо беше пъхната слушалка, а на гърлото му имаше микрофон.

— Значи и двамата сте оцелели в Кьолн — каза той. Очите му се плъзгаха бавно по тялото на Рейчъл, сякаш оглеждаше спечелило награда теле на селски панаир. — Какъв късмет само. Сега ще можем да се опознаем по-добре.

Докосна микрофона на гърлото си и каза тихо:

— Разчистете църквата.

Рейчъл чу в кораба с трясък да се отварят врати. Грей и другите не очакваха нападение. Зачака кресчендото на изстрелите или взрив от граната. Но църквата остана тиха.

Същото, изглежда, забеляза и похитителят им.

— Докладвай — нареди той в микрофона си.

Рейчъл не чу отговора, но по физиономията му разбра, че новините не са добри.

Той се хвърли напред между Вигор и Рейчъл и викна на фалшивия свещеник:

— Пази ги!

Друг стрелец беше застанал на пост при задната врата на ризницата.

Похитителят им отвори рязко вратата към кораба. Въоръжен мъж се приближи до него, придружен от евразийката, която държеше зигзауера си отпуснат до бедрото.

— Няма никой — докладва мъжът.

Рейчъл мярна още стрелци, които претърсваха кораба и страничните параклиси.

— Всички изходи бяха завардени, нали?

— Да, сър.

— През цялото време?

— Да, сър.

Гигантът спря погледа си върху жената. Тя сви рамене.

— Може да са намерили някой отворен прозорец. Мъжът изръмжа, плъзна за последно поглед из базиликата, после нареди:

— Продължавайте да търсите. Трима да огледат навън. Не може да са стигнали далеч.

Докато гигантът се обръщаше, Рейчъл се задейства.

Посегна зад гърба си, грабна церемониалното разпятие и го заби право в слънчевия сплит на гиганта. Той изохка и се строполи назад върху свещеника. Рейчъл замахна назад изпод лакът и заби острия връх на разпятието в лицето на стрелеца зад себе си.

Пистолетът му гръмна, но не уцели никого, защото той вече падаше през прага на вратата.

Рейчъл го прескочи и се озова в тесен коридор, вуйчо й я следваше по петите. Тя затръшна вратата и я подпря с разпятието — запъна го в отсрещната стена на коридорчето.

Вуйчо й заби пета в ръката на падналия стрелец. Изпукаха кости. После го изрита в лицето. Главата му издрънча в каменния под и тялото му се отпусна безжизнено.

Рейчъл се наведе и взе пистолета му.

Преди да се изправи, огледа двете посоки на тъмния коридор. Никой друг не се виждаше.

Нещо тежко се удари във вратата и я разтресе. Бикът се опитваше да я разбие.

Рейчъл се просна на пода и се загледа в тясната пролука между прага и вратата. Светлини и сенки играеха в цепнатината. Тя се прицели в най-тъмната сянка и стреля.

Куршумът изкара искра от мраморния под, но за нейно задоволство се чу и рев на неприятна изненада. Дори лека рана в стъпалото щеше да забави Бика.

Претърколи се и стана. Вуйчо й се беше отдалечил на няколко крачки по коридора.

— Чувам някой да стене — прошепна той. — По-нататък.

— Нямаме време.

Без да й обръща внимание, вуйчо й продължи напред. Рейчъл го последва. При липсата на каквато и да било информация за плана на сградата едната посока не беше по-лоша от другата. Стигнаха до открехната врата. Отвътре се чу стон.

Рейчъл влезе с рамото напред, готова да стреля.

Личеше, че стаята е била малка трапезария. Сега беше кланица. Един свещеник лежеше по очи в локва кръв на пода, тилът му бе превърнат в каша от мозък, раздробена кост и коса. Друг човек в черно расо лежеше проснат на една от масите, разпънат, крайниците му бяха стегнати към краката на масата. Беше по-възрастен. Расото му беше смъкнато до кръста. Гърдите му представляваха кървава локва. И двете му уши бяха отрязани. Усещаше се и миризма на обгорена плът.

Бяха го изтезавали.

До смърт.

Треперлив стон се чу отляво. На пода, с вързани ръце и крака, лежеше млад мъж, само по боксерки, устата му бе запушена. Едното му око беше подуто и насинено, кръв течеше и от двете му ноздри. Вече беше ясно откъде се е взело расото на фалшивия свещеник.

Вигор заобиколи масата. Щом го видя, полуголият мъж започна да се мята, очите му се изцъклиха, около парцала в устата му изби пяна.

Рейчъл остана назад.

— Всичко е наред — опита се да го успокои Вигор.

Младежът видя якичката му и спря да се мята, само се тресеше от истерични хлипове. Вигор измъкна парцала от устата му и младежът тръсна глава и плю. Сълзи се застинаха по бузите му.

— Molti… grazie — промълви той едва-едва. Вигор сряза найлоновите въжета.

През това време Рейчъл заключи вратата на трапезарията и за всеки случай я залости с един стол, като подпря облегалката му в бравата. Прозорци нямаше, само още една врата към вътрешността на Ректорията. Като държеше пистолета си насочен натам, тя отиде до телефона на отсрещната стена.

Нямаше сигнал. Бяха срязали кабелите.

Рейчъл извади мобилния телефон на Грей и набра 112, универсалния номер за спешна помощ на Европейския съюз. След като се свърза, обясни, че е лейтенант от карабинерите, макар да не спомена името си, и поиска незабавна медицинска, полицейска и военна помощ.

После пусна телефона в джоба си.

Нямаше какво друго да направи при численото превъзходство на врага.

Само това — за себе си и за другите.

12:45

Към скривалището на Грей се приближиха стъпки. Той стоеше съвсем неподвижно, не дишаше дори. Стъпките спряха наблизо. Той наостри уши.

Мъжки глас. Познат глас, гневен. Водачът на монасите.

— Градските власти са уведомени.

Отговор не последва, макар Грей да беше сигурен, че е чул стъпки на двама души.

— Сейчан? — каза мъжът. — Чу ли ме?

Отвърна му отегчен глас. И той му беше познат. Лейди Дракон. Сега вече си имаше и име. „Сейчан“.

— Сигурно са излезли през някой прозорец, Раул — каза тя, като му върна услугата и го нарече по име. — Сигма си разбира от работата. Предупредих те. Имаме вече костите. По-добре да се разкараме, преди Сигма да се е върнала с подкрепления. Полицията сигурно вече е тръгнала насам. — Но онази кучка…

— Можеш да си уредиш сметките с нея по-късно.

Стъпките се отдалечиха. Ако се съдеше по звука, по-тежкият от двамата като че ли накуцваше. Думите на Лейди Дракон прозвучаха отново в главата му.

„Можеш да си уредиш сметките с нея по-късно“.

Означаваше ли това, че Рейчъл е избягала?

Изненада се колко голямо е облекчението му.

Някаква врата се затръшна в другия край на църквата. Грей наостри слух, докато звукът заглъхваше. Не чу повече стъпки, нито тропот на ботуши, нито гласове.

За всеки случай изчака още минута.

Църквата остана все така тиха и той сръчка Монк, който се беше свил в неудобна поза до него. Кат се беше сместила от другата страна на Монк. Обърнаха се под отвратителния съпровод на трошащи се сухи кости и протегнаха ръце нагоре. С общи усилия повдигнаха каменния капак на гробницата.

Светлина се плисна в импровизирания им бункер.

След като забеляза кървавото предупреждение на Лейди Дракон, Грей разбра, че са попаднали в капан. Всички изходи със сигурност се наблюдаваха. Рейчъл и вуйчо й вече бяха влезли в ризницата и с нищо не можеше да им помогне.

Затова поведе останалите към съседния параклис и масивната мраморна гробница там. Бяха преместили тежкия й капак, колкото да се вмъкнат вътре, после го бяха избутали на мястото му миг преди вратите в църквата да се отворят едновременно.

Сега, след края на претърсването, Монк се измъкна навън с пушката си в ръка и разкърши тяло с отвратено сумтене. Костен прах се вдигна на облачета от дрехите му.

— Предлагам това повече да не го правим.

Грей държеше пистолета си в готовност.

Погледът му попадна върху някакъв предмет на пода, само на няколко стъпки от скривалището им. Медна монета. Спокойно можеше и да не я види. Наведе се да я вземе. Китайски „фен“, тяхната стотинка.

— Какво е това? — попита Монк. Грей пъхна монетата в джоба си.

— Нищо. Да вървим.

Тръгна през кораба към ризницата, но хвърли поглед назад към криптата. Сейчан беше знаела.

12:48

Докато Вигор помагаше на свещеника да се изправи, Рейчъл стоеше на пост.

— Те… избиха всички — каза младият мъж. Ако не се подпираше на Вигор, сигурно щеше да се строполи обратно на пода. Гледаше навсякъде, само не и към окървавеното тяло на масата. Покри лицето си с една ръка и изхлипа. — Отец Белкаро…

— Какво стана? — попита Вигор.

— Появиха се преди час. Имаха разрешителни и папски печати, документи за самоличност. Само че отец Белкаро беше получил снимка по факса. — Очите на свещеника се разшириха. — Ваша снимка. От Ватикана. И веднага разбра, че го лъжат. Но онези чудовища вече се бяха намърдали тук. Телефонните линии бяха прекъснати. Бяхме заключени, отрязани от света. Искаха комбинацията за сейфа на отец Белкаро.

Мъжът обърна виновно гръб на окървавеното тяло.

— Измъчваха го. Той не каза нищо. Но те направиха и по-лоши неща от… много по-лоши. Принудиха ме да гледам.

Младият свещеник стисна вуйчо й за лакътя.

— Не можех да допусна това да продължи. И… и им казах.

— И те са взели костите от сейфа?

Свещеникът кимна.

— Тогава всичко е изгубено.

— Въпреки това те искаха да са сигурни — продължи свещеникът, сякаш оглушал. Хвърли поглед към изтерзаното тяло на масата — знаеше, че и нему е била отредена същата съдба. — После се появихте вие. Съблякоха ме и ми запушиха устата.

Рейчъл си представи фалшивия свещеник с расото на този млад мъж. Измамата, изглежда, бе имала за цел да примами нея и Кат в църквата.

Свещеникът се приближи до масата и покри с расото изтерзаното тяло, закри и лицето, сякаш да скрие собствения си срам. После бръкна в единия джоб на окървавеното расо и извади кутия цигари. Изглежда, възрастният свещеник не се беше отърсил от всичките си пороци… както и младият му колега.

С треперещи пръсти свещеникът отвори капачето и изтръска съдържанието. Шест цигари… и счупено парче тебешир. Хвърли цигарите и подаде на Вигор парчето с цвят на охра.

Вигор го взе.

Не беше тебешир. Беше кост.

— Отец Белкаро не искаше да се раздели с всичките свещени реликви — обясни младият свещеник. — Боеше се, че нещо може да им се случи. Затова отдели това парченце. За Църквата.

Рейчъл се зачуди доколко тази постъпка е била мотивирана от безкористното желание да се опазят реликвите и доколко от горделивост и от спомена за последния път, когато костите са били откраднати от Милано. Откарани в Кьолн. Славата си тази базилика дължеше най-вече на костите. Но във всеки случай отец Белкаро беше умрял като мъченик. Изтезавали го бяха, а той бе криел свещената реликва в джоба на дрехата си.

Силен гърмеж ги стресна.

Свещеникът се хвърли на пода.

Но Рейчъл позна звука на оръжието.

— Пушкалото на Монк… — каза тя и очите й се разшириха с надежда.

14:04

Грей протегна ръка през димящата дупка във вратата на ризницата.

Монк метна пушката си на рамо.

— Май наистина задлъжнях на католическата църква с едномесечна заплата за дърводелски услуги.

Грей отвори. След гръмовния изстрел от пушкалото на Монк вече нямаше нужда да пазят тишина.

— Рейчъл! Вигор! — извика той.

Шум като от провлечени стъпки прозвуча в дъното на коридора. Отвори се врата и Рейчъл се подаде, с пистолет в ръка.

— Насам!

Вигор изведе в коридора някакъв полугол мъж. Мъжът изглеждаше блед и измъчен, но сякаш почерпи сила от присъствието им.

Или пък от звука на приближаващи се сирени.

— Отец Юстин Менели — представи го Вигор. После бързо обясни какво е станало.

— Значи все пак имаме една кост? — невярващо каза Грей.

— Предлагам да отнесем реликвата в Рим по най-бързия начин — каза Вигор. — Противниците ни не знаят, че е у нас, и ми се иска да се озовем зад стените на Ватикана, преди да са разбрали.

Рейчъл кимна.

— Отец Менели ще уведоми властите за случилото се тук. С изключение на подробностите около нашето присъствие, както и за реликвата, която е у нас.

— Има бърз влак за Рим, който потегля след десет минути — каза Вигор и си погледна часовника. — В шест ще сме в столицата.

Грей кимна. Колкото по-бързо и прикрито действаха, толкова по-добре.

— Да тръгваме.

Отец Менели им показа страничен изход недалеч от мястото, където бяха паркирали. Както обикновено, зад волана седна Рейчъл. Потеглиха сред воя на стичащи се сирени.

Грей се облегна назад и опипа китайската монета в джоба си. Усещаше, че пропуска нещо.

Нещо важно.

Но какво?

15:39

Рейчъл излезе от тоалетната и тръгна към купето първа класа на бързия влак ETR 500. Кат я придружаваше. Решили бяха никой да не се отделя самостоятелно от групата, дори за малко.

След преживените в Милано ужаси Рейчъл беше почувствала силна нужда да остане макар и за малко насаме. Цяла минута просто се взираше в отражението си в огледалото, разкъсвана от ярост и напиращи сълзи. Нито една от двете емоции не надделя, затова тя просто си изми лицето.

Само това можеше да направи.

Но въпреки всичко й стана по-добре след това символично пречистване.

Вървеше по коридора и почти не усещаше вибрациите под краката си. Elettro Treno Rapido, бързият електрически влак, беше най-новият и най-бърз влак в Италия, свързващ Милано с Неапол. Пътуваше с невероятните триста километра в час.

— Е, какво ще ми кажеш за вашия командир? — попита тя Кат, като се възползва от възможността да поговорят насаме, по женски. Пък и беше приятно да поговориш за нещо различно от убийства и кокали.

— Какво имаш предвид? — Кат дори не я погледна.

— Има ли си някого у вас, в Щатите? Приятелка, съпруга? Този въпрос й спечели само кос поглед.

— Не виждам с какво личният му живот…

— Ами ти и Монк — прекъсна я Рейчъл, дала си сметка как е прозвучал предишният й въпрос. — С вашите професии остава ли ви въобще време за личен живот? А рисковете, които поемате?

Беше й любопитно как тези хора уравновесяват ежедневието си с тайните си и опасни мисии. Самата тя виждаше зор да открие мъж, способен да преглътне поста й на лейтенант от полицията.

Кат въздъхна.

— По-добре е да не се обвързваш много. — Ръката й се беше вдигнала към една миниатюрна емайлирана жабка на яката й. Гласът й стана по-суров, но прозвуча повече като надъхване, отколкото като истинска сила. — Сприятеляваш се при случай, но нищо повече. Така е по-лесно.

По-лесно за кого, зачуди се Рейчъл.

Стигнаха до купетата и това сложи край на темата. Бяха резервирали две купета. Едното беше спално с идеята да придремват на смени. Но засега никой не се беше възползвал от тази възможност. Всички се бяха събрали в другото купе, насядали от двете страни на масата. Щорите на прозорците бяха спуснати.

Рейчъл седна до вуйчо си, а Кат — до колегите си.

Грей беше извадил портативни уреди за анализ от раницата си и ги беше свързал с един лаптоп. Други уреди бяха наредени в спретната редичка пред него. В средата на масата, върху чинийка за мостри от неръждаема стомана, лежеше реликвата — костица от един от влъхвите.

— Имаме късмет, че това парченце от пръст не попадна в мрежата им — каза Монк.

— Късметът няма нищо общо! — Рейчъл настръхна. — Заради тази костица достойни хора се простиха с живота си. Ако не се бяхме появили навреме, сигурно нямаше да се доберем и до това парченце.

— Късмет или не — изръмжа Грей, — важното е, че разполагаме с него. Да видим дали ще ни отговори на някои въпроси.

Сложи си очила, снабдени с бижутерска лупа, нахлузи и латексови ръкавици. После с миниатюрно хирургическо свредло отдели тънко парченце от центъра на костта и стри пробата на прах.

Рейчъл го наблюдаваше как работи. Ученият взимаше връх над войника. Следеше движенията на пръстите му — ефикасни, без излишно усилие. Беше съсредоточен изцяло върху задачата. Две успоредни бръчки се бяха вкопали в челото му и не се изгладиха дори за миг. Дишаше през носа.

Не си го беше представяла в такава роля — него, мъжа, който скачаше между горящи кули. Изведнъж й се прииска да протегне ръка и да повдигне брадичката му, за да погледне и нея с тази натегната съсредоточеност. Какво ли би било? Представи си дълбочината на синьо-сивите му очи. Спомни си миговете на допир, ръката си в неговата, усещането за сила и нежност едновременно.

Изпълни я топлина. Усети, че бузите й поруменяват, и побърза да отклони поглед.

Кат вдигна очи към нея. Нищо не се изписа на лицето й, но въпреки това тя се почувства някак виновна, може би заради казаните преди малко думи. „По-добре е да не се обвързваш много. Така е по-лесно“.

Може бе Кат беше права…

— С този спектрометър за маса — каза накрая Грей — можем да определим дали в костта има метал в м-състояние. Така ще се опитаме да отхвърлим или да потвърдим хипотезата, че костите на влъхвите са източникът на прахта, която намерихме в златния реликварий.

Смеси пудрата с дестилирана вода, после всмука с пипета гъстата течност и я прехвърли в епруветка. Сложи епруветката с пробата в портативния спектрометър, взе втора епруветка с чиста дестилирана вода и я вдигна нагоре.

— Това е стандартният начин за калибриране — обясни той и постави епруветката в друго гнездо. Натисна едно зелено копче и обърна екрана на лаптопа така, че всички да го виждат. Появи се графика с права линия през средата. Тук-там по някой малък пик нарушаваше правата линия. — Това е вода. Пиковете са от примеси в нищожни количества. Дори и дестилираната вода не е сто процента чиста.

После премести показалеца на уреда към гнездото с мътната проба. Пак натисна зеленото копче. — Това е компонентният анализ на пулверизираната кост.

Графиката върху екрана изчезна, заменена от новите данни.

Изглеждаше същата.

— Няма промяна — каза Рейчъл.

Свъсил вежди, Грей повтори експеримента, като дори извади епруветката и я разклати. Резултатът остана същият. Права линия.

— Продължава да го отчита като дестилирана вода — каза Кат.

— Не би трябвало — каза Монк. — Дори старият влъхва да е страдал от остеопороза, калцият в костта трябваше да даде висок пик. Да не говорим за въглерода и другите елементи.

Грей кимна и попита:

— Кат, имаш ли цианиден разтвор?

Тя взе раницата си, отвори я и извади малко шишенце.

Грей натопи в шишенцето клечка с памучен връх, после хвана костта с два пръста. Натри напоеното памуче в костта, обилно и с натиск, все едно лъскаше сребърна лъжица.

Само дето това не беше сребро.

На мястото на натривката кафеникаво-жълтеникавата кост придоби наситен златист цвят.

Грей вдигна очи и ги изгледа поред.

— Това не е кост.

Рейчъл не успя да скрие смайването си.

— Това е злато!

17:12

Половината пътуване Грей посвети на опити да опровергае твърдението на Рейчъл. Не само злато имаше в тези кости. Освен това не беше тежкото метално злато, а пак онова странно златно стъкло. Опита се да стигне отзад напред до точния състав.

Размишляваше усилено и върху друг проблем. Милано.

Анализираше отново и отново случилото се в базиликата, Беше вкарал екипа си в капан. Снощната засада в Кьолн можеше да си прости. Бяха ги хванали със смъкнати гащи. Никой не би могъл да предположи, че катедралата в Кьолн ще бъде подложена на такава безмилостна атака.

Но провалът им в Милано не можеше да се извини толкова лесно. Бяха влезли в базиликата подготвени и въпреки това едва не бяха изгубили всичко, включително и живота си.

Така че къде беше грешката?

Грей знаеше отговора. Той беше виновният. Изобщо не трябваше да спират при езерото Комо. Не трябваше да слуша Кат с нейните приказки за предпазливост — бяха изгубили прекалено много време да оглеждат базиликата отдалеч, бяха разкрили присъствието си и бяха дали възможност на Двора да ги забележи и да заложи капана си.

Не можеше да вини Кат. Предпазливостта беше неразривна част от работата на разузнаването. Работата на терен обаче изискваше бързи и решителни действия, а не колебание.

Особено от страна на водещия мисията.

До този момент Грей беше действал като по учебник — залагаше на крайната предпазливост, така, както се очакваше от него. И може би точно там му беше грешката. Колебанието и съмненията не бяха семейни черти на фамилия Пиърс. Нито на бащата, нито на сина. Но къде минаваше границата между предпазливостта и неоправдания риск? Беше ли му по силите изобщо да постигне равновесие между тези две крайности?

Успехът на мисията — а вероятно и животът им — щеше да зависи от това.

Грей изсумтя. Беше му излязъл мехур на палеца, а купето вонеше на метилов алкохол.

— Не е чисто злато — обяви той заключението си. Другите го погледнаха. Двама работеха, двама дремеха.

— Фалшивата кост е смес от елементи от платиновата група — обясни Грей. — Който и да го е направил, е смесил амалгама от различни преходни метали в прахообразна форма и после ги е стопил до стъкло. При охлаждането са излели стъклото в калъп и са обработили повърхността така, че да прилича на кост.

Грей се зае да прибира уредите си.

— В химическия състав преобладава златото, но има също голям процент платина и по-малки количества иридий, дори осмий и паладий.

— Истински мишмаш — каза с прозявка Монк.

— Мишмаш обаче, чиято точна рецепта може завинаги да си остане тайна — каза Грей, свъсил вежди към парчето кост. Три четвърти беше оставил недокоснати, а последната беше принесъл в жертва на експериментите си. — При упоритата липса на реактивност в м-състояние, дълбоко се съмнявам, че и най-модерните уреди за анализ ще ни дадат точното съотношение на металите. Дори и тестването променя съотношението в пробата.

— Като Хайзенберговия принцип на несигурността — каза Кат, беше вдигнала крака на отсрещната седалка, лаптопът бе в скута й. Пишеше по клавиатурата, но това явно ней пречеше и да говори. — Дори самият акт на наблюдение променя реалността на наблюдавания обект.

— Значи, щом не можем да го изследваме напълно… — подхвана Монк, но поредната широка прозявка му попречи да продължи.

Грей го потупа по рамото.

— След час пристигаме в Рим. Защо не поспиш малко в другото купе?

— Добре съм си — каза Монк и преглътна още една прозявка.

— Това е заповед.

Монк стана и се протегна доволно.

— Е, щом е заповед… — Разтърка очи и тръгна към вратата. Но на прага спря.

— Да знаеш, може поначало да са го разбрали погрешно. Може би историята е разчела неправилно думите „костите на влъхвите“. Може би не е ставало въпрос за скелетите на онези типове, а за кости, направени от влъхвите.

Всички го гледаха.

Под тежестта на погледите им Монк сви рамене.

— Добре де, откъде да знам? И без това ми е трудно да мисля в момента.

Вратата се затвори.

— Твоят колега може и да не е толкова далече от истината — каза Вигор, след като в купето се възцари тишина.

Рейчъл се размърда и Грей я погледна. Допреди малко дремеше, облегнала глава на рамото на вуйчо си. Грей я беше наблюдавал скришом. Сънят смекчаваше всичките й остри ръбове и изглеждаше много по-млада.

Сега се протегна и попита:

— Какво имаш предвид?

Вигор се беше навел над лаптопа на Монк. Също като този на Кат, и той беше свързан към интернет линията, вградена в купетата първа класа на новия влак. Търсеха нова информация. Кат се беше съсредоточила върху научната страна на загадката с бялото злато, а Вигор търсеше исторически отпратки, свързващи влъхвите с амалгамата.

— Някой е изковал тези фалшиви кости. Някой, който е притежавал умения, недостъпни за нас. Кой обаче? И защо са ги скрили в сърцето на една католическа катедрала?

— Възможно ли е да е някой, свързан с Драконовия двор? — попита Рейчъл. — Тяхното общество датира още от Средните векове.

— Или някой от средите на самата Църква? — предположи Кат.

— Не — твърдо каза Вигор. — Според мен е намесена трета група. Братство, което е съществувало преди другите две.

— Откъде си сигурен? — попита Грей.

— През 1982 — ра беше извършен анализ на част от погребалните одежди на влъхвите. Бяха датирани към втори век. Много преди появата на Драконовия двор. Даже преди царица Елена, майката на Константин, да намери костите някъде на изток.

— И никой не е правил анализ на костите? — попита Грей. Вигор го погледна.

— Църквата забрани.

— Защо?

— Нужно е специално папско разрешение, за да се извър-ши анализ на кости, особено на реликви. А за реликвите на влъхвите ще е нужно още по-специално разрешение.

— Църквата не иска най-ценните й съкровища да бъдат обявени за фалшиви — обясни Рейчъл.

Вигор се намръщи на племенницата си.

— Църквата залага много на вярата. А светът определено има нужда от вяра.

Тя сви рамене, облегна се и затвори очи.

— Щом не е била нито Църквата, нито Дворът, кой тогава е изковал костите? — попита Грей.

— Мисля, че Монк е прав. Мисля, че ги е създало древно братство на магове. Група, която може би предхожда християнството и навярно датира още от египетски времена.

— Египтяни?

Вигор кликна с мишката и извика един файл на екрана.

— Чуйте това. През 1450 — а преди Христа фараон Тутмос III обединил най-добрите си майстори-занаятчии в група от трийсет и девет души, наречена Великото бяло братство — по името на тайнствения бял прах, който изучавали. Прахът се описва като направен от злато, но оформен в пирамидални самуни, наречени „бял хляб“. Самуните са изобразени в храма в Карнак като миниатюрни пирамиди, понякога с лъчи светлина, излъчваща се от тях.

— Какво са правели с тях? — попита Грей.

— Приготвяли ги единствено за фараоните. За ядене. Уж усилвали възприятията им.

Кат поизправи гръб и смъкна краката си от отсрещната седалка.

Грей се обърна към нея.

— Какво?

— Четох за някои качества на металите с висок спин — висока скорост на осово въртене. Особено за златото й платината. При поглъщане водят до стимулиране на ендокринната система и оттам до повишаване на концентрацията и вниманието. Помните ли статиите за свръхпроводниците?

Грей кимна. Атомите с висок спин се държаха като съвършени свръхпроводници.

— Изследователският институт на Военноморските сили потвърди, че комуникацията между мозъчните клетки не може да се обясни с чисто химични трансмисии между си-напсите. Мозъчните клетки комуникират твърде бързо. Заключението им е, че става въпрос за някаква форма на свръхпроводимост, но механизмът все още се проучва.

Грей се намръщи. Той, разбира се, беше изучавал свръхироводимостта в научния курс към Сигма. Мнозина водещи физици вярваха, че именно тя ще доведе до следващия голям пробив в глобалните технологии с приложения буквално навсякъде. Покрай другата си специалност пък — биологията — се беше запознал с модерните теории за мисленето, паметта и органичния мозък. Но какво общо имаха всички тези неща с бялото злато?

Кат се наведе над лаптопа си и извика друга статия.

— Ето. Направих проучване на металите от платиновата група и приложението им. И намерих една статия за свински и телешки мозъци. Анализ на металното съдържание на мозъците на бозайници показва, че четири до пет процента от сухата маса е родий и иридий. — Тя кимна към пробата пред Грей. — Родий и иридий в моноатомно състояние.

— И смяташ, че тези елементи в м-състояние може да са източникът на мозъчната свръхпроводимост? Неговата комуникационна пътна мрежа? И че фараоните са поумнявали чрез консумация на тези прахчета?

Кат сви рамене.

— Трудно е да се каже. Изучаването на свръхпроводимостта е нещо съвсем ново.

— Само дето египтяните са знаели за него — изсумтя Грей.

— Не — възрази Вигор. — Но може да са открили въздействието му случайно или на принципа на пробата и грешката. Във всеки случай интересът и експериментирането с тези бели прахчета е налице в цялата човешка история, преминава от една цивилизация към следващата и набира сили.

— Колко напред можете да го проследите?

— Чак до това. — Вигор кимна към артефакта пред Грей.

— Наистина? — Вигор пак кимна, приел предизвикателството.

— Както казах, започнало е в Египет. Този бял прах е бил известен под много имена. Споменах вече за „белия хляб“, но също „бялата храна“и „мфкзт“. Но най-старото му име може да се намери в египетската „Книга на мъртвите“. Веществото е назовано стотици пъти заедно с удивителните му свойства. Наречено е просто „що е то“.

Грей си спомни как монсеньорът се беше сепнал точно при тези три думи, когато превърнаха прахта в стъкло.

— Само че на еврейски — продължи Вигор — „що е то“ се превежда като „Ма На“.

— Манна — пророни Кат. Вигор кимна.

— Свещеният хляб на израилтяните. Според Стария завет той паднал от небето да нахрани умиращите от глад хора, които бягали от Египет, предвождани от Мойсей. — Монсеньорът им даде време да осмислят казаното и извика нови файлове. — Докато бил в Египет, Мойсей показал такава мъдрост и умения, че мнозина го смятали за потенциалния наследник на египетския трон. Такава висока оценка със сигурност му е осигурила достъп до най-високите нива на египетския мистицизъм.

— И вие твърдите, че Мойсей е откраднал тайната как се приготвя този прах? Египетския бял хляб?

— В Библията се явява под много имена. Манна. Свещен хляб. Умен хляб. Хляб на предложението. Толкова бил ценен, че го държали в кивота заедно с плочите с Десетте божи заповеди. Всичко това прибрано в златна кутия.

Грей не пропусна многозначително повдигнатата вежда на Вигор, която сякаш подчертаваше паралела с костите на влъхвите и тяхната златна мощехранителница.

— Не ми звучи много убедително — измърмори той. — А и съвпадението със звученето на „манна“ може да е чиста случайност.

— Кога за последен път сте чели Библията?

Грей не си направи труда да отговори.

— Много неща са озадачавали историците и теолозите във връзка с тази тайнствена манна. Библията разказва как Мойсей подпалил златното теле. Но вместо да се разтопи, златото се превърнало в прах… с който Мойсей нахранил израилтя-ните.

Грей свъси вежди. Също като с белия хляб на фараоните.

— И друго — към кого се обръща Мойсей с молба да направи този Свещен хляб, тази манна небесна? Според Библията не се е обърнал към пекар. А към Веселиил.

Грей чакаше обяснение. Не беше на „ти“с библейските имена.

— Веселиил бил израилтянският златар. Същият, който направил кивота. Защо ще караш един златар да ти изпече хляб, освен ако хлябът не е бил хляб, а нещо друго?

Грей се намръщи. Възможно ли беше да е вярно?

— Има и текстове от еврейската Кабала, които изрично споменават бял прах от злато и го обявяват за вълшебен, но магията му е такава, че може да се използва и за добро, и за зло.

— И какво е станало с това познание? — попита Грей.

— Според повечето еврейски източници то било изгубено, когато Соломоновият храм бил унищожен от Навуходоносор през шести век преди Христа.

— И къде е отишло след това?

— Следващите намеци откриваме две столетия по-късно, във връзка с друга известна историческа личност, която също прекарала голяма част от живота си във Вавилон в компанията на учени и мистици. — Вигор направи драматична пауза. — Александър Велики.

Грей изправи гръб.

— Македонският цар?

— Александър завладял Египет през 332 — ра преди Христа, както и голяма част от света. През целия си живот силно се интересувал от езотеричното познание. Често изпращал на Аристотел научни дарове от целия свят, навсякъде, където го отвеждали походите му. Събрал и колекция от хелиополски свитъци, посветени на староегипетското тайно знание и магия. Неговият наследник Птолемей I ги събрал в Александрийската библиотека след смъртта му. Но в един александрийски текст се разказва за предмет, наречен Райекия камък. Твърдяло се, че притежава магически свойства, В твърдо състояние можел да надвиши собственото си тегло в злато, но когато го стриели на прах, тежал по-малко от перце и можел да се носи във въздуха.

— Левитация — прекъсна го Кат. Грей се обърна към нея.

— Това свойство на свръхпроводимите материали е добре документирано. Свръхпроводниците се носят във въздуха, ако бъдат поставени в силно магнитно поле. Дори тези прахчета в м-състояние показват свръхпроводима левитация. През 1984 — та лабораторни тестове в Аризона и Тексас са показали, че бързото охлаждане на моноатомен прах може да повиши регистрираното им тегло четири пъти. Ако ги затоплели отново обаче, теглото им изчезвало до под нулата.

— Какво искаш да кажеш — под нулата?

— Лабораторният съд тежал повече, когато веществото не било в него. Сякаш самият съд левитирал.

— Преоткритият райски камък — обяви Вигор.

Грей започна да долавя истината. Тайно познание, предадено през поколенията.

— И къде ни води следата?

— Към времето на Христос — отговори Вигор. — В Новия завет също има намеци за тайнствено злато. Откровение, глава втора: „на оногова, който побеждава, ще дам да яде от съкровената манна, и ще му дам бяло камъче“. Пак в Откровение се описват къщите в Нови Йерусалим — градът беше от „чисто злато и подобен на чисто стъкло“.

Грей си спомни, че Вигор беше цитирал под нос същия стих, когато локвичката стопено стъкло се беше втвърдила на пода на катедралата в Кьолн.

— Кажете ми — продължи Вигор, — да сте виждали злато, което да прилича на стъкло? Звучи безсмислено, освен ако не включим възможността за злато в м-състояние… това „най-чисто от всяко злато“, описано в Библията.

Вигор посочи масата.

— Което ни връща към библейските влъхви. И към една история, разказана от Марко Поло след пребиваването му в Персия. Той разказва историята за влъхвите, които получили дар от детето Христос, и това навярно е алегория, но според мен е важно. Христос дал на влъхвите обикновен бял камък, без блясък, така нареченият Свещен камък. Според историята камъкът символизирал призив към влъхвите да останат непоколебими във вярата си. Докато пътували обратно към дома, камъкът избухнал в пламъци, които не можели да се угасят, вечен пламък, който често символизира просветление от по-висша степен.

Вигор, изглежда, забеляза объркването на Грей и продължи:

— В Месопотамия, където е възникнала тази легенда, терминът „висш огнен камък“ звучи не как да е, а „шеманна“. А в съкратения си вариант, само „огнен камък“… „манна“.

Вигор се облегна назад и скръсти ръце. Грей бавно кимна.

— Значи описахме пълен кръг. Обратно при манната и библейските влъхви.

— Обратно към времето, когато са били изработени костите — каза Вигор и кимна към масата.

— И това ли е краят на историята? — попита Грей. Вигор поклати глава.

— Иска ми се да се поровя още малко в историческите справки, но мисля, че историята не свършва тук. Мисля, че описаното досега от мен не са изолирани преоткривания на тайнствения прах, а непрекъсната верига от изследвания, извършвани от тайно алхимистко общество, което е усъвършенствало процеса през вековете. Мисля, че официалната научна общност едва сега започва да го преоткрива.

Грей се обърна към Кат, която отговаряше за научните им проучвания в Мрежата.

— Монсеньорът е прав. В момента се правят невероятни открития, свързани със свръхпроводимостта на м-състоянието. От левитацията до възможността за преминаване от едно измерение в друго. Както и по-практически приложения, разбира се. Обикновената платина и въглеродната платина вече се използват за лечение на рак на тестикулите и яйчни-ците. Предполагам, че Монк, с познанията му по съдебна медицина, може да каже повече подробности. Но има и още по-интересни открития, направени през последните няколко години.

Грей й даде знак да продължи.

— От „Бристол-Майерс“ съобщават за успехи в корекцията на ракови клетки след третиране с моноатомен рутений. Също с платина и иридий според „Платинум Метал Ривю“. Тези атоми на практика карат ДНК-то да се самокоригира и да възстанови оригиналния си вид без лекарства или лъчетерапия. Доказано е, че иридият стимулира епифизната жлеза и, изглежда, отстрелва „боклучавата ДНК“, което вероятно води до по-голяма продължителност на живота и отпушването на амортизирани от стареенето информационни магистрали в мозъка.

Кат се наведе напред.

— Ето една статия от август 2004 — та. Университетът „Пардю“ докладва за успехи при унищожаването на вируси чрез родий — със светлина, чийто източник е вътре в тялото. Дори и вирусът „Западен Нил“.

— Със светлина? — попита Вигор, присвил очи. Грей го погледна, забелязал внезапния му интерес. Кат кимна.

— Има много статии за тези атоми в м-състояние и светлината. От превръщането на ДНК в свръхпроводими снопове до междуклетъчна комуникация посредством светлинни вълни и опити с енергиите на нулевото поле.

Рейчъл най-после се включи в разговора. Очите й още бяха затворени. През цялото време ги беше слушала.

— Да се чуди човек.

— Какво? — обърна се към нея Грей.

Тя бавно отвори очи. Бяха съвсем ясни.

— Ами, ето че учените говорят за повишаване на вниманието, за левитация, трансмутация, чудотворни лечения, забавяне на стареенето. Звучи като списък с чудеса, описани в Библията. Това ме кара да се питам защо толкова много чудеса са се случвали тогава, но не и сега. През последните няколко века се чувстваме късметлии, ако видим образа на Светата Дева върху мексиканска царевична питка. И изведнъж науката започва да преоткрива тези по-големи чудеса. И в голямата си част те са свързани с бял прах, познат много по-добре в миналото, отколкото днес. Възможно ли е едно толкова тайно познание да е било източникът на епидемията от чудеса в библейско време?

Грей се замисли над думите й. Погледите им се срещнаха.

— И ако тези древни магове са знаели повече, отколкото ние знаем днес — подхвана той, — какво е направило с това познание онова незнайно братство от мъдреци и до каква степен са го усъвършенствали?

Рейчъл продължи:

— Може би точно това търси Драконовият двор! Може би са намерили някаква податка, нещо, свързано с костите, което би могло да ги отведе до пречистения краен продукт, какъвто и да е той. До последното откритие на маговете.

— И някъде по пътя Дворът е научил онзи смъртоносен номер, който използваха в Кьолн, научили са се как да използват праха, за да убиват. — Спомни си думите на мон-сеньора за еврейската Кабала — че белият прах можел да се използва и за добро, и за зло.

Лицето на Рейчъл се стегна.

— Ако успеят да се доберат до още по-голяма сила, ако открият достъп до най-голямата тайна на тези мъдреци от древността, биха могли да променят света изцяло, да го пресътворят според собствените си болни представи.

Грей плъзна поглед по другите. Кат изглеждаше замислена, сякаш пресмяташе нещо. Вигор беше потънал в собствените си мисли, но внезапното мълчание не му убягна.

Погледът му се вдигна към тях.

Грей се обърна към него.

— Вие какво мислите?

— Мисля, че трябва да ги спрем. Но за да го направим, трябва да потърсим отпратки, улики към древните алхимици. А това означава да тръгнем по стъпките на Драконовия двор.

Грей поклати глава. Вече беше стигнал до заключението, че действат твърде предпазливо, твърде боязливо.

— Повече няма да ги следвам. Трябва да ги задминем. Нека те ни дишат малко прахта — за разнообразие.

— Но откъде да започнем? — попита Рейчъл.

Преди някой да е отговорил, по влаковия интерком прозвуча автоматично съобщение:

— Roma… Stazione Termini… quindici minuti! Грей си погледна часовника. Петнайсет минути. Рейчъл го гледаше.

— Benvenuto a Roma — каза тя, когато той вдигна очи. — Lasci i giochi cominciare!

Грей си преведе и лека усмивка прекоси лицето му. Сякаш му беше прочела мислите.

„Добре дошли в Рим… И нека играта започне!“

18:05

Сейчан си сложи слънчеви очила „Версаче“в черно и сребърно.

Когато си в Рим…

Слезе на Пиаца Пиа от бързия автобус. Носеше ефирна бяла лятна рокля и нищо друго, като се изключеха ботушки на „Харли-Дейвидсън“с остри като игла токчета и сребърни катарами, в тон с колието й.

Автобусът потегли. Зад нея коли заприщваха пътя, клаксони свиреха и ауспусите бълваха дим надолу към Виа делла Консилицоне. Горещината и вонята на бензин се стовариха отгоре й едновременно. Тя се обърна на запад. Базиликата „Св. Петър“ се издигаше на фона на залязващото слънце. Куполът й грееше като злато.

Невпечатлена, Сейчан обърна гръб на Свещения град.

Не той беше целта й.

Пред нея се издигаше сграда, която беше достоен съперник на базиликата отзад. Масивната сграда с форма на барабан доминираше над всичко наоколо, крепост, надвиснала над река Тибър. Замъкът Сант’Анджело. На покрива му гигантска бронзова статуя на Архангел Михаил държеше високо гол меч. Скулптурата грееше на слънцето. Каменната конструкция под нея беше като черни сажди, с петносани ивици като следи от черни сълзи.

Колко подходящо, помисли си Сейчан.

Замъкът беше построен през втори век като мавзолей на император Адриан, но много скоро папската институция си го беше присвоила. Въпреки това замъкът се беше сдобил със знаменателна и мрачна история. Под ватиканско управление той беше служил като крепост, затвор, библиотека, дори и като бордей. Служил бе също и за тайно място за срещи на някои от по-разкрепостените папи, които държали любовниците и метресите си зад неговите стени, често дори като затворнички.

На Сейчан й стана забавно, че точно там щеше да се състои и нейната среща. Прекоси градините до входа и мина под дебелите седем метра стени към първия етаж. Вътре беше сумрачно и хладно. Беше късно и туристите постепенно се изнасяха. Тя продължи напред по широките, издялани от камък римски стъпала.

Замъкът бе истински лабиринт от стаи и коридори. Почти не минаваше ден, без някой посетител да се загуби.

Сейчан обаче знаеше къде отива — на средното ниво, в ресторант-тераса с изглед към Тибър. Там трябваше да се срещне със свръзката си. След последното нападение беше твърде рисковано да се срещат в самия Ватикан. Така че свръзката й щеше да мине през Пасето дел Ворго, покрит проход над стар акведукт, който свързваше Апостолическия дворец с крепостта. Тайният проход бил построен през тринайсети век като път за бягство в случай на заплаха за живота на папата, но много по-често го бяха използвали за тайни любовни срещи.

Днес обаче в срещата нямаше да има нищо романтично.

Стигна до нужния й етаж и последва знаците, указващи Беше подранила с десет минути. Нищо. И без това трябваше да се обади на едно място.

Извади мобилния си телефон, натисна бутона за кодира-не, после и друг — за бързо набиране. Частен номер, който — фигурираше в нито един указател. Облегна се на стената с телефон до ухото и зачака бавната международна връзка.

Линията зашумя, изпука и се чу твърд, нетърпящ глупости глас:

— Добър ден. Свързахте се с командването на Сигма.

КРИПТОГРАФИЯ

25 юли, 18:23

8. Рим, Италия

— Трябват ми лист и химикалка — каза Грей. Държеше сателитния си телефон.

Чакаха в едно кафене на открито срещу централната гара. След като пристигнаха, Рейчъл се обади да поиска две коли на карабинерите да ги вземат и да ги откарат до Ватикана. Докато чакаха, Грей реши, че е време да наруши мълчанието и да се свърже с централното командване. Веднага го свързаха с директор Кроу.

След като Грей му докладва накратко за събитията в Кьолн и Милано, директорът на свой ред успя да го изненада с неочаквана новина.

— И защо се е обадила на вас? — попита Грей, докато Монк ровеше в раницата си за тефтерче и химикалка.

— Сейчан играе и с двете групи, за да подпомогне собствената си цел — отговори Пейнтър. — И дори не се опита да го скрие. Информацията, която ни предаде, е била открадната от оперативен агент на Драконовия двор, някой си Раул.

Грей се намръщи. Спомни си за онзи тип в Милано. [???] са — продължи Пейнтър. — и по тази причина я прехвърлиха на нас — както за да я разгадаем вместо нея, така и за да ви държи по следите на Двора. Тя никак не е глупава. Умението й да манипулира трябва да е на изключителна висота, щом гилдията я е избрала за тази задача… а и вие двамата имате стари сметки за уреждане. Въпреки помощта й в Кьолн и Милано, не бива да й се доверяваш. Рано или късно тя ще се обърне срещу теб и ще се опита да изравни резултата.

Грей усети тежестта на металната монета в джоба си. Не беше нужно да го предупреждават. Тази жена беше от лед и стомана.

— Добре — каза Грей, вече с лист и химикалка в ръце; крепеше телефона с рамо. — Готов съм.

Пейнтър бавно му издиктува съобщението.

— И е разделено на строфи, като стихотворение, така ли? — попита Грей.

— Да. — Директорът продължи да диктува ред по ред, а Грей да пише.

След като приключиха, Пейнтър каза:

— Шифровчици вече работят по текста и при нас, и в Националната служба за сигурност.

Грей свъси вежди, загледан в листа.

— Ще видя какво можем да измъкнем от това. Може би с ресурсите на Ватикана ще направим някакъв пробив.

— А междувременно бъдете нащрек — предупреди го Пейнтър. — Тази Сейчан може да се окаже по-опасна и от целия Двор.

Грей не оспори последното твърдение. Уточниха набързо още някои неща, после Грей затвори телефона и го прибра. Всички го гледаха с очакване.

— Какво става? — попита Монк.

— Лейди Дракон се е обадила в Сигма. Предала им е гатанка, която да разрешим. Изглежда, не знае какви са следващите планове на Двора и докато те се подготвят, иска ние да им дишаме във врата. Така че ни подхвърля някакъв древен откъс, нещо, което Драконовият двор е открил преди два месеца в Египет. По нейни твърдения нещо в съдържанието му е първопричината за настоящата им операция.

Вигор, без да оставя миниатюрната си чашка за еспресо, се наведе да прочете откъса заедно с останалите.

— O, това много ще ни помогне, няма що — изръмжа Монк. Кат поклати глава.

— Какво общо има това с Драконовия двор, с металите с висок спин и с някакво изгубено общество на алхимици?

Рейчъл плъзна поглед по улицата.

— Учените във Ватикана може би ще успеят да ни помогнат. Кардинал Спера ни обеща пълното си съдействие.

Грей забеляза, че Вигор беше хвърлил само един поглед на листа и се беше обърнал. Отпиваше на малки глътки еспресото си.

На Грей му беше писнало от тази тайнственост. Писнало му бе от любезности. Ако Вигор искаше да участва в екипа му, беше крайно време да се държи като негов член.

— Знаеш нещо — обвини го Грей. Всички се обърнаха към тях.

— И ти би трябвало да го знаеш — отвърна Вигор.

— Какво имаш предвид?

— Това вече го обясних във влака. — Вигор почука с пръст по листа. — Мелодиката на откъса би трябвало да ви е позната. Говорих ви за книга с подобен тестови модел. Повторението на фразата „що е то“.

Кат реагира първа.

— От египетската „Книга на мъртвите“.

— И по-точно „Папирусът на Ани“ — продължи Вигор. — Представлява кратки стихове с неясно съдържание, един вид гатанки, и след всяка се повтаря един и същ ред, отново и отново — „що е то“.

— Или на еврейски — „манна“ — каза Грей, припомнил си разговора.

Монк прокара ръка по четината, избила по бръснатия му череп.

— Но ако този откъс е от някаква добре известна египетска книга, защо изведнъж е подпалила огън под задника на Двора?

— Откъсът не е от „Книга на мъртвите“ — отговори Вигор. — Познавам достатъчно добре „Папирусът на Ани“, за да знам, че тези стихове не са оттам.

— А откъде са тогава? — попита Рейчъл. Вигор се обърна към Грей.

— Каза, че Драконовият двор е открил това в Египет… само преди няколко месеца.

— Точно така.

Вигор се обърна към Рейчъл.

— Сигурен съм, че като служител в културния отдел на карабинерите, си била информирана за неотдавнашния хаос в Египетския музей в Кайро. Музеят вдигна тревога през Интерпол.

Рейчъл кимна и обясни на другите.

— През 2004 — та Върховният съвет за антиките на Египет нареди да бъде опразнено подземието на Египетския музей заради предстоящ ремонт. Когато отворили подземието обаче, се натъкнали на десетки хиляди фараонски и други артефакти в лабиринта на коридорите му. Подземието, изглежда, се е било превърнало в отдавна забравено археологическо сметище.

— По предварителната им оценка ще минат пет години, докато каталогизират всичко — каза Вигор. — Но като преподавател по археология, съм чувал това-онова за откритията. Имало цяла стая с разпадащи се пергаменти, които според учените може би идват от изгубената Александрийска библиотека — основен бастион на гностичната философия.

Грей си спомни обяснението на Вигор за гностицизма и търсенето на тайно познание.

— Подобно откритие със сигурност би привлякло интереса на Драконовия двор.

— Като мухи на мед — каза Рейчъл. Вигор продължи:

— Един от каталогизираните артефакти бил от колекция на Абд ел-Латиф, уважаван египетски лекар и изследовател от петнайсети век, живял в Кайро. В неговата колекция, съхранявано в бронзово сандъче, се намирало допълнено издание от четиринайсети век на египетската „Книга на мъртвите“, което включвало копие от „Папирусът на Ани“. — Вигор впи поглед в Грей. — Било е откраднато преди четири месеца.

Грей усети как пулсът му се забързва.

— От Драконовия двор.

— Или от техен наемник. Те имат връзки навсякъде.

— Но ако книгата е само копие на оригинала — каза Монк, — какво значение има?

— „Папирусът на Ани“ съдържа стотици строфи. Бас ловя, че някой е фалшифицирал това копие и е скрил в него тези конкретни строфи — Вигор посочи листа пред Грей — сред другите, по-древни стихове.

— Нашите изгубени алхимици — вметна Кат.

— Скрили са игла в купа сено — каза Монк. Грей кимна.

— Докато някой учен от Драконовия двор не се досетил за фалшификацията, не разгадал отпратките и не задействал машината им. Но къде ни води това?

Вигор се обърна към улицата.

— Във влака спомена, че искаш да настигнем и задминем Драконовия двор. Сега е моментът да го направим.

— И как по-точно?

— Ще разгадаем гатанката.

— Но това може да отнеме дни. Вигор го погледна през рамо.

— Не и ако вече съм я разгадал.

Той посегна към тефтера със стиховете и отвори на чиста страница.

— Дайте да ви покажа.

После направи нещо много странно. Натопи пръста си в еспресото и омокри дъното на малката си чашка, притисна я към хартията и отпечата съвършен кафеникав кръг върху празната страница. Повтори същата операция, като застъпи първия кръг с втория, така че се получи стилизирана фигурка на снежен човек.

— Пълната луна, която се слива със слънцето.

— И какво доказва това? — попита Грей.

— Vesica Pisces — каза Рейчъл и лицето й грейна с радостта на просветлението.

Вигор й се ухили широко.

— Споменавал ли съм колко се гордея с моята племенница?

19:02

На Рейчъл не й се искаше да се отказва от полицейския ескорт, но разбираше вълнението на вуйчо си. Той настояваше да използват друг транспорт, за да тръгнат възможно най-скоро по новата следа.

Така че се обади в управлението и отмени искането си за патрулните коли. Остави и неясно съобщение за генерал Ренде, че имали да свършат нещо. Последното беше по препоръка на Грей. Той смяташе, че е по-добре да не разгласяват намеренията си. Поне докато не попаднат на нещо съществено.

Колкото по-малко хора знаеха за откритието им, толкова по-добре.

Така че потърсиха алтернативен транспорт.

Рейчъл последва широкия гръб на Грей към задната част на градския автобус. Кат и Монк седнаха един до друг. Климатикът изтрака, двигателят разтресе пода и автобусът се вля в движението.

Рейчъл седна до Грей на редицата седалки срещу Монк, Кат и вуйчо си. Кат се беше намръщила. Беше настояла първо да се свържат с Ватикана и да си осигурят ескорт. Грей обаче беше отхвърлил предложението й и това, изглежда, я тревожеше.

Рейчъл погледна Грей. Сякаш някаква нова решителност беше втвърдила чертите му. Напомни й за поведението му в Кьолн, там горе, в горящата кула — една особена увереност, която не търпеше никакво колебание. Очите му грееха с решимост, която беше изчезнала след първото нападение. Сега, се беше върнала… и я плашеше малко, караше сърцето й да бие по-бързо.

Автобусът трещеше сред гъстия поток на уличното дви — жение.

— Така — започна Грей. — Приех на доверие думите ти, че тази отбивка от пътя ни е необходима. Може би е време да ни дадеш някакво обяснение, какво ще кажеш?

Вигор вдигна ръка в знак на съгласие.

— Ако бях навлязъл в подробности, щяхме да изпуснем автобуса.

Отвори отново тефтерчето.

— Тази фигура със застъпващите се кръгове се среща много често в целия християнски свят. В църкви, катедрали и базилики по целия свят. От тази фигура се заражда и цялата геометрия. Например. — Той обърна рисунката хоризонтално и закри с длан долната й половина. После посочи общата част на двата кръга. — Тук се вижда геометричната форма на заострената арка. Почти всички готически прозорци и арки са оформени по този начин.

Същата лекция Рейчъл я беше слушала като дете. Имаш ли роднина ватикански археолог, нямаше начин да не познаваш значението на тези два свързани кръга.

— На мен пък ми приличат на две сплескани понички — каза Монк.

Вигор обърна рисунката в първоначалната й посока — вертикално.

— Или на пълна луна, която се слива със слънцето — каза той, припомняйки им стиха от текста-загадка. — Колкото повече мисля за тези стихове, толкова повече пластове откривам, все едно белиш лук.

— Какво имаш предвид? — попита Грей.

— Скрили са тази отпратка не другаде, а в египетската „Книга на мъртвите“. Най-първата книга, която споменава манната. По-късните египетски текстове я наричат „бял хляб“и така нататък. Логично е, че ако искаме да разберем какво са скрили алхимиците, трябва да започнем от началото. Но пък самият отговор на първата загадка ни връща към изгрева на християнството. Така че началото не е едно. Дори и самият отговор предполага умножаване. Едно, което става много.

Рейчъл разбираше какво има предвид вуйчо й.

— Умножаването на рибите. Вигор кимна.

— Ще го обясни ли някой на нас, непосветените? — попита Монк.

— Тези свързани кръгове се наричат Vasica Pisces, или Съдът на рибите. — Вигор се наведе напред и закри с длани горната и долната половина от окръжностите, така че да изпъкне подобната на риба фигура помежду им.

Грей се наведе да погледне по-отблизо.

— Точно символът на рибата олицетворява християнството.

— Първият символ — уточни Вигор. — „Когато пълната луна със слънцето се слее, се ражда по-стара“. — Почука с пръст по рибата. — Някои учени смятат, че символът на рибата е бил използван, защото гръцката дума за риба, ICHTHYS, е акроним на Iesous Christos Theou Yios Soter, тоест Иисус Христос Син Божи, Спасителят. Истината обаче се крие тук, между тези два кръга, заключена в свещената геометрия. Тези сключени кръгове присъстват в много ранни рисунки — малкият Христос лежи в средния им участък. Ако обърнеш фигурата хоризонтално, рибата се превръща в стилизирано изображение на женски гениталии и утроба, и точно там е нарисувано бебето Иисус.

— Точно по тази причина рибата е символ на плодовитостта. Да си плодовит и да се множиш. Както казах, значения тук — колкото щеш.

— Не виждам къде ни води това — изсумтя Грей. Рейчъл също беше любопитна.

— Рим е пълен със символни изображения на риби. Вигор кимна.

— Вторият ред обаче гласи „по-стара ражда се“. Това несъмнено ни насочва към най-старото изображение на рибата като символ. То се намира в криптата на Лучина в катакомбите на свети Калият.

— Там ли отиваме? — попита Монк. Вигор кимна.

Рейчъл забеляза, че Грей не е доволен.

— Ами ако грешиш? — попита той.

— Не греша. Другите стихове в текста намекват за същото… и това е ясно, разгадаеш ли гатанката за Vesica Pisces. Вижте следващия ред. „Където дави се, то в мрак се носи“. Една риба не може да се удави във вода, но може в земята. А и това за мрака. Всичко сочи към крипта.

— Но в Рим има много крипти и катакомби.

— Но не са много онези с две риби, две съвсем еднакви риби, риби — близнаци — каза Вигор.

В очите на Грей проблесна разбиране.

— Друг намек, в последния стих. „Близнакът чака за вода“. Вигор кимна.

— И трите стиха сочат към едно място. Катакомбите на свети Калист.

Монк се облегна назад.

— Поне този път не е църква. Омръзна ми да ме стрелят.

19:32

Вигор усещаше, че са на прав път.

Най-сетне.

Поведе ги през Порта сан Себастиано, една от най-поразителните порти в градските стени. През нея се влизаше и в парка около Виа Апия, запазен участък от славния древен римски път. Непосредствено зад портите обаче имаше няколко порутени тенекеджийници.

Вигор си спести грозната гледка и насочи вниманието си напред. Улицата се разклоняваше и точно на разклона се издигаше малка църква.

— Параклисът „Domine Quo Vadis“ — каза той.

Единствената му истинска публика беше Кат Брайънт. Вървеше до него. Двамата с Грей май се цупеха един на друг. Останалите вървяха след тях. Приятно му беше да остане насаме с нея за миг. Три години бяха минали, откакто заед-но бяха обработвали доказателствата срещу нацистки военнопрестъпник, живеещ в предградията на Ню Йорк. Търгу-вал беше с крадени произведения на изкуството в Брюксел, Разследването беше дълго и сложно и често им се беше налагало да работят под прикритие. Вигор най-силно се беше впечатлил от способността на младата жена да се вживява във всяка роля толкова лесно, все едно си сменя дрехите.

Знаеше също й за загубата, която беше понесла наскоро. Макар и да беше добра актриса и да криеше умело чувствата си, Вигор достатъчно дълго беше служил на паството си като свещеник, изповедник и съветник, за да различи незатихналата още скръб. Кат беше изгубила обичан човек и сърцето й още не се беше изцелило.

Той посочи каменната църква, защото знаеше, че зад стените й има послание за Кат.

— Параклисът е построен на мястото, където Иисус се явил на свети Петър, който бягал от гоненията на Нерон. Христос отивал в Рим, а Петър бягал оттам. Тогава Петър му задал прословутия въпрос: „Domine, Quo Vadis“. „Господи, къде отиваш?“ Христос отговорил, че се връща в Рим, за да го разпънат отново. Тогава Петър се обърнал да посрещне собствената си екзекуция.

— Звучи като история за призраци — каза Кат. — Трябвало е да бяга.

— Както винаги, прагматична до дупка. Но ти най-добре знаеш, че понякога собственият ти живот е по-маловажен от каузата. Всички ние носим в телата си болестта, която ще ни убие. Не можем да избегнем смъртта. Но както добрите дела красят живота ни на земята, същото можем да направим и със смъртта си. Да положиш живота си в жертва е нещо достойно за уважение.

Кат го стрелна с поглед. Беше достатъчно умна да долови подтекста на разговора.

— Саможертвата е последният дар, който ние, смъртните, можем да дадем в живота си. Не бива да петним такъв щедър дар с мъка, а с уважение и преклонение, дори с радост за един живот, изживян пълноценно до самия му край.

Кат си пое дълбоко дъх. Пресякоха улицата пред малкия параклис. Тя плъзна поглед по сградата — макар Вигор да подозираше, че също толкова напрегнато се вглежда и в себе си.

— Дори и в историите за призраци може да има поука — завърши той и поведе групата по лявата улица.

Тук настилката беше от вулканичен калдъръм. Макар камъните да не бяха от оригиналната настилка на римския път, извеждал някога от градската порта, за да стигне чак до Гърция, съзнателното им уподобяване създаваше настроение на романтика. Постепенно сградите край пътя оредяха и от двете му страни се ширнаха полегати зелени хълмове, тук-там пасяха овце, скупчени на сянка под чадърите на високи линии. Порутени останки от древни зидове насичаха пейзажа заедно с някоя и друга гробница.

По това време, когато повечето атракции затваряха и слънцето отиваше на залез, Виа Апия беше почти изцяло на тяхно разположение. По някой окъснял посетител, пеша или с велосипед, кимаше на Вигор, забелязал якичката му. Измърморваха по едно „Райге“и продължаваха по пътя си, като хвърляха поглед през рамо към уморената им група.

Вигор забеляза и оскъдно облечени жени покрай пътя — в компанията на по-сносно облечени мъже. След залез Виа Апия се превръщаше в стоянка на проститутки и подобните им, често биваше дори опасна за средностатистическия турист. Разбойници и крадци все още дебнеха покрай римския път така, както го бяха правили и в древността.

— Вече не е далеч — обеща Вигор.

Пое през един участък с лозя — зелени стъбла, оплетени в Дървени и телени решетки — които се катереха по полегатите склонове. Напред се появи входът към двора, където се намираше тяхната цел — катакомбите на свети Калист.

— Командире — обърна се Кат към Грей, — не трябва ли поне да огледаме района предварително?

— Просто си дръжте очите отворени — каза той. — Никакво бавене повече.

Вигор си отбеляза твърдостта в гласа на американеца. Все още се вслушваше в другите, но не беше толкова склонен да променя решенията си. Вигор не можеше да реши дали това е добре, или напротив.

Грей им даде знак да продължат.

Подземната гробница затваряше в пет, но Вигор се беше обадил на уредника и беше уговорил тази специална „обиколка“. Дребен господин със снежнобяла грива и сива униформа излезе от сянката на един вход и закуцука към тях — подпираше се на овчарска гега вместо бастун. Вигор го познаваше добре. Семейството му от поколения пасеше овце в този район. Беше се родил с кавал в устата.

— Монсеньор Верона — каза той. — Come va?

— Bene grazie. E lei, Giuseppe?

— Добре съм, Padre. Grazie. — Махна с ръка към къщурката, която му служеше за дом, докато наглеждаше катакомбите. — Имам една бутилка грапа. Знам, че харесвате грапата от тукашните лозя.

— Друг път, Джузепе. Денят преваля, а ние, уви, бързам. Мъжът изгледа останалите, сякаш те бяха виновни цялото това бързане, после погледът му се спря на Рейчъл — Не може да бъде! Piccola Рейчъл… но вече не е толкова малка.

Рейчъл се усмихна — явной стана приятно, че си я спом-нят. За последно беше идвала тук с вуйчо си, когато беше на девет. Побърза да прегърне уредника и го целуна по бузата — Ciao, Джузепе.

— Трябва да вдигнем тост за piccola Рейчъл, нали?

— След като си свършим работата тук — може би — настоя Вигор. Знаеше, че Джузепе скучае сам в къщурката си и копнее за компания.

— Si… bene… — Джузепе махна с гегата към входа. — Отворено е. Ще заключа след вас. Като се качите, почукайте и ще ви отворя.

Вигор ги поведе към входа на катакомбите. Отвори вратата и махна на Другите да влязат. Джузепе бе оставил лампите светнати. Стълбището се спускаше пред тях.

Монк влезе заедно с Рейчъл и хвърли поглед назад към уредника.

— Трябва да го запознаеш с баба си. Бас ловя, че ще се харесат.

Рейчъл се ухили и последва набития американец през прага.

Вигор затвори вратата, мина отново напред и поведе групата надолу по стълбите.

— Тази катакомба е една от най-старите в Рим. Някога е била частна християнска гробница, но постепенно се разширила, когато неколцина папи поискали да бъдат погребани тук. Сега заема площ от деветдесет акра на четири подземни нива.

Вигор чу ключалката зад него да изщраква. Въздухът ставаше все по-влажен, колкото по-надолу се спускаха, с отчетлив мирис на глина и процеждаща се вода. В края на стълбището стигнаха до помещение с издълбани в стените хоризонтални ниши за покойниците. По стените имаше графити — но не бяха дело на съвременни вандали. Някои от надписите датираха още от петнайсети век — молитви, жалби, клетви.

— Колко навътре трябва да влезем? — попита Грей. Почти нямаше място двама души да вървят рамо до рамо в стесняващия се проход.

Дори и онези, които не страдаха от клаустрофобия, се чувстваха притиснати в този порутен подземен некропол. Особено сега, когато нямаше други посетители.

— Криптата на Лучина е много по-надълбоко. Намира се в най-древната част на катакомбата.

От помещението излизаха няколко галерии, но Вигор знаеше пътя и пое по дясната.

— Стойте близо до мен — предупреди той. — Човек лесно може да се изгуби тук.

Проходът се стесни още повече. Грей се обърна.

— Монк, пази ни гърба. На десет крачки. Но без да ни губиш от поглед.

— Готово. — Монк извади пушкалото си.

Напред се появи широка камера. Стените й бяха надупчени от по-големи ниши и красиви арковидни гробове.

— Телата са били преместени — каза Вигор, водеше ги все по-дълбоко през Криптата на Цецилия. — Около пети век покрайнините на Рим били плячкосвани от поредица завоеватели. Готи, вандали, ломбарди. Много от най-важните покойници били преместени в църкви и параклиси зад стените на града. На практика тези катакомби се оказали до такава степен опразнени и изоставени, че до дванайсети век били забравени напълно и ги преоткрили едва през шестнайсети.

Грей се изкашля.

— Май непрекъснато се натъкваме на тази епоха. Вигор се обърна и го погледна.

— Дванайсети век — обясни Грей. — Пак тогава костите на влъхвите са били преместени от Италия в Германия. А според казаното от теб, пак тогава е имало ренесанс на гностичните вярвания, довели до създаването на схизма между императорите и папската институция.

— Било е неспокойно време, довело до изгнаничеството на папата в края на тринайсети век. Възможно е алхимиците да са търсели защита за наученото. Самите те са били принудени да минат в дълбока нелегалност и са оставяли след себе си следи — трохи, които да укажат пътя на други гностици.

— Като тази секта на Драконовия двор.

— Едва ли са си представяли, че точно такава група, извращаваща вярванията им, ще е достатъчно просветена да търси висшите им истини. Злощастна непредвиденост. Във всеки случай мисля, че си прав. Възможно е това да е времето, когато са били поставени отпратките. Аз бих казал някъде през тринайсети век, в разгара на конфликта. По онова време малцина са знаели за катакомбите. Какво по-добро място да се скрият отпратките към едно тайно общество?

Вигор ги водеше през серия от последователни галерии и крипти.

— Не е далеч. Остава да минем през Параклисите на тайнствата. — И посочи една галерия с шест камери. Ронещи се избелели фрески изобразяваха в детайли различни библейски сцени, редуващи се с изображения на Светото кръщение и причастия. Истински съкровища на раннохристиянското изкуство.

След като минаха през още няколко галерии, стигнаха до целта. Скромна крипта. Таванът беше изрисуван с характерен раннохристиянски мотив — добрия пастир Христос с агне на раменете.

Вигор обаче не погледна тавана, а посочи две съседни стени.

— Ето заради това дойдохме тук.

20:10

Грей се приближи до по-близката стена. На зелен фон имаше фреска с изображение на риба. Над нея, почти все едно рибата я носи на гърба си, беше изобразена кошница с хляб. Обърна се към другата стена. Фреската тук изглеждаше като огледален образ на първата, само че в кошницата имаше и бутилка вино.

— Всички тези образи са символични за Светото причастие — каза Вигор. — Риба, хляб и вино. Символизират също чудото с рибите, когато Христос нахранил множеството свои последователи, които били дошли да чуят проповедта му.

— Пак символизмът на умножението — каза Кат. — Като геометрията на Vesica Pisces.

— И сега какво? — попита Монк. Стоеше с пушката на рамо, обърнал лице към криптата.

— Ще последваме гатанката — отговори Грей. — Вторият стих е следният: „Където дави се, то в мрак се носи и в изгубения цар се вглежда“. Открихме къде се носи в мрак и сега остава да видим накъде гледа. — И посочи натам, накъдето беше обърната първата риба.

Навътре в галериите.

Грей тръгна натам, като се оглеждаше внимателно. Скоро откри и изображение на царе. Спря пред фреска, изобразяваща преклонението на влъхвите. Беше избеляла, но подробностите бяха достатъчно ясни. Дева Мария седеше на трон с малкия Христос в скута си. Пред нея в дълбок поклон стояха три фигури в дълги роби и предлагаха дарове.

— Тримата царе — каза Кат. — Пак влъхвите.

— Непрекъснато налитаме на тези типове — обади се Монк няколко крачки зад тях.

Рейчъл гледаше намръщено фреската.

— Но какво означава? Защо стиховете ни доведоха тук? Какво е научил Драконовият двор?

Грей затвори очи и остави мозъка си да пресее всички събития от изминалия ден. Не се опита да им наложи ред, просто позволи на мислите си да се реят свободно. Връзки се оформяха, разпадаха се, прегрупираха се. И той бавно започна да разбира.

— Истинският въпрос е защо древните алхимици ни доведоха тук? — каза той. — При това конкретно изображение на влъхвите. Както спомена Монк, в Италия буквално зад всеки ъгъл се натъкваш на тези тримата. Така че с какво тази фреска е по-различна?

Никой не знаеше как да му отговори.

Рейчъл предложи възможна посока на търсене.

— Драконовият двор е поел по стъпките на костите. Може би и ние трябва да погледнем от този ъгъл.

Грей кимна. Трябваше и сам да се сети. Нямаше нужда да преоткриват колелото. Драконовият двор вече беше решил гатанката. Те трябваше само да върнат лентата назад. Замисли се над това и откри един възможен отговор.

— Може би рибата гледа към това конкретно изображение на царете, защото те са погребани. В гробище. Под земята, където рибата би се удавила. Отговорът на гатанката не са живите влъхви, а мъртвите и погребани влъхви, в една крипта, която някога е била пълна с кости.

Вигор възкликна изненадано.

— И Драконовият двор е тръгнал да търси костите — каза Рейчъл.

— Според мен Драконовият двор вече е знаел, че костите не са кости — каза Грей. — Те са душели по тази следа векове. Трябва да са знаели. Вижте какво стана в катедралата.

По някакъв начин са използвали прахообразното бяло злато, за да убият. Много по-напред са от нас.

— И се стремят към още по-голяма сила — каза Рейчъл. — Към последната тайна на влъхвите.

Вигор присви съсредоточено очи.

— И ако си прав — за преместването на костите от Италия в Германия, — може би това преместване не е обикновено плячкосване, както ни учи историята, а е било направено с цел. Да се опази амалгамата.

Грей кимна.

— И Драконовият двор ги е оставил на съхранение в Кьолн… където са им били под око. Знаели са, че костите са важни, но не и какво да правят с тях.

— Досега — обади се Монк от поста си при входа.

— В крайна сметка обаче — продължи Грей — към какво сочат всички тези улики? Засега само към реликви в църква. Но не казват какво да се прави с тях, за какво се използват.

— Забравяме нещо — каза Кат. Беше мълчала през цялото време, разглеждаше съсредоточено фреската. — В текста се казва, че рибата „в изгубения цар се вглежда“. Не царе, в множествено число, а цар. Тук има трима царе. Мисля, че пропускаме друго ниво на значение или символизъм. — Обърна се към другите. — За какъв „изгубен цар“ се намеква в откъса?

Грей безпомощно затърси отговор. Гатанките сякаш нямаха край.

Вигор беше опрял брадичка на ръката си и мислеше усилено.

— Има една фреска в съседна катакомба. Катакомбата на Доматила. На нея царете не са трима, а четирима. Защото в библията никъде не се посочва изрично броят на влъхвите, а раннохристиянските художници също не са били единодушни по този въпрос. Изгубеният цар може да е друг влъхва, който го няма тук.

— Четвърти влъхва? — попита Грей.

— Фигура, символизираща изгубеното познание на алхимиците. — Вигор кимна и вдигна глава. — Във втория стих се намеква, че костите на влъхвите могат да бъдат използвани, за да се намери този четвърти влъхва. Който и да е той. Рейчъл поклати глава.

— Не забравяйте, че тази улика е погребана в крипта. Бас ловя, че не четвъртия влъхва трябва да намерим, а гробницата му. Едните кости намират другите. Които навярно крият нов скрит запас от амалгама.

— Или нещо още по-велико. Което със сигурност би заинтересувало Драконовия двор.

— Но как могат костите на влъхвите да помогнат да се намери тази изгубена гробница? — попита Монк.

Грей тръгна обратно към криптата на Лучина.

— Отговорът трябва да се крие в третия стих.

14:22 източно време

Вашингтон

На вратата се почука и Пейнтър Кроу се стресна. Беше заспал на стола си, с наведена назад облегалка. Проклети ергономични мебели…

Изкашля се да прогони съня от гърлото си.

— Влез.

Беше Логан Грегъри. Косата му беше влажна, беше си сменил ризата и сакото. Изглеждаше така, сякаш току-що е дошъл на работа, а не стои тук денонощно.

Логан, изглежда, забеляза погледа на шефа и прокара ръка по колосаната си риза.

— Слязох в гимнастическия салон да се пораздвижа. Държа си резервен комплект дрехи в шкафчето.

Пейнтър нямаше какво да отговори на това. Младост. Лично той едва ли беше в състояние да стане от стола си, какво остава да се „пораздвижи“в салона. От друга страна, Логан беше само с пет години по-млад от него. Пейнтър си даваше сметка, че не толкова възрастта, колкото стресът му изпива силите.

— Сър — продължи Логан, — получих съобщение от генерал Ренде, нашата свързка с карабинерската служба в Рим. Командир Пиърс и другите отново са изчезнали. Пейнтър се наведе напред.

— Още едно нападение ли? Вече трябваше да се пристигнали във Ватикана.

— Не, сър. След като говорихте с тях, те са отменили поръчания карабинерски ескорт и са тръгнали сами. Генерал Ренде иска да знае какво сте им казали. Неговият оперативен агент, лейтенант Рейчъл Верона, го е информирала, че сте им свели разузнавателна информация. Генералът не е доволен, че е оставен на тъмно.

— И ти какво му каза? Логан вдигна вежди.

— Нищо, сър. Такава е официалната политика на Сигма, нали така? Не знаем нищо.

Пейнтър се усмихна. Понякога наистина си мислеше, че не знаят нищо.

— Ами капитан Пиърс, сър? Какво ще правим? Дали да не обявим тревога?

Пейнтър си спомни съвета на Шон Макнайт. Доверявай се на агентите си.

— Ще го чакаме да се обади. Няма данни за нечиста игра. Ще му дадем възможност да действа по свое усмотрение.

Логан, изглежда, не остана доволен от този отговор.

— Тогава какво ще наредите да направя?

— Предлагам да си починеш малко, Логан. Подозирам, че когато Пиърс се развихри, няма да ни остане време за сън.

— Слушам, сър. — Той тръгна към вратата.

Пейнтър се отпусна в стола си и покри очи с ръка. По дяволите, този стол наистина беше удобен. Унесе се, но нещо не му даваше мира и гонеше съня от очите му. Нещо го глождеше. Нещо, което беше казал Грей. Нещо, че не бива да се предоверяват на Сигма. Нещо за изтичане на информация.

Възможно ли беше?

Имаше само още един човек освен самия него, който знаеше всичко за операцията. Дори Шон Макнайт не знаеше всичко. Той бавно отвори очи.

Не беше възможно.

20:22 (местно време)

Рим, Италия

В криптата на Лучина Грей застана пред втората фреска с рибата. Трябваше да разгадаят тази трета загадка. Монк зададе добър въпрос:

— Защо Драконовият двор просто не е взривил катакомбата? Защо са я оставили, та и други да тръгнат по следите на бялото злато?

Рейчъл застана до него.

— Щом допълненото копие на „Книга на мъртвите“е у тях, от какво има да се страхуват? Ако Сейчан не беше откраднала текста с гатанките, никой не би се сетил да търси тук.

— Може пък Дворът да не е бил толкова сигурен в интерпретацията си — добави Кат. — Може би са искали тази история в камък да си остане непокътната, докато не стигнат до верния превод.

Грей претегли казаното и го изпълни усещането, че времето го притиска жестоко. Обърна се към фреската.

— Да видим тогава какво са открили. В третия стих се говори за рибата, която чака вода. Също като при първата, мисля, че трябва да проследим посоката на погледай.

Грей посочи друга галерия. Втората риба сочеше натам. Но Вигор продължи да разглежда двете риби, гледаше ту едната, ту другата.

— Близнаци — измърмори той. — Какво?

Вигор посочи двете риби.

— Който и да е създал тази игра на гатанки, я е натъпкал със символи, пласт върху пласт. Като избора на тези две риби например. Почти еднакви на вид. Това, че нарича втората риба „близнак“, не може да е без значение.

— Не виждам връзката — каза Грей.

— Защото не знаеш гръцки. Грей се намръщи.

Изненадващо, Монк даде своя принос — доказа, че гръцкият му произход се простира и отвъд предпочитанията му към узото и странните танци.

— Близнак на гръцки е „дидимус“.

— Браво — каза Вигор. — А на еврейски близнак е „Тома“. Също като в Дидимус Тома. Един от дванадесетте апостоли.

Грей си спомни разговора си с монсеньора при езерото Комо.

— Тома е бил апостолът в конфликт с Йоан.

— И онзи, който е покръстил влъхвите — напомни му Вигор. — Тома олицетворява гностичните вярвания. Мисля, че използването на думата „близнак“ тук е един вид поклон пред евангелието на Тома. Това ме навежда на мисълта дали тези алхимици не са били от християните на Тома… богомолци, които са се вписвали донякъде в официалната политика на Рим, но тайно са поддържали гностичните си ритуали. Винаги се е шушукало за наличието на такава църква в Църквата. Църквата на Тома, паралелна и вътрешна за каноничната Църква. Това може би е доказателството.

Грей долови растящото вълнение в гласа му.

— Може би това общество от алхимици, което е имало своите корени във времената на Мойсей и Египет, се е сляло с католическата църква. Продължило е съществуванието си, като е носело кръст и е превило коляно пред Църквата, откривайки обща основа с онези, които са почитали тайното евангелие на Тома.

— Скрили са се на очевидно място — каза Монк. Вигор кимна.

Грей се замисли за логиката в тази последователност. Може би си струваше да я разработят, но в момента ги чакаше друга загадка. Той посочи към галерията.

— Който и да ни е оставил тези гатанки, ни е оставил и трето предизвикателство.

„Близнакът чака за вода…“ Грей ги поведе по новата галерия. Оглеждаше се за фреска с вода. Мина покрай различни библейски сцени, но на нито една не беше изобразена вода. Имаше една рисунка на семейство около трапеза, но те като че ли пиеха вино. До нея имаше една фреска с четири мъжки фигури, вдигнали ръце към небето. Нито един от тях не държеше съд с вода.

Вигор извика зад него и той се обърна.

Другите се бяха скупчили пред една ниша. Той се върна при тях. Тази ниша вече я беше огледал. Фреската показваше мъж в роба, който удря с пръчка по камък. Нито капка вода нямаше тук.

— Това е изображение на Мойсей в пустинята — каза Вигор. Грей изчака по-подробно обяснение.

— Според Библията той ударил скала в пустинята и от нея бликнал извор с прясна вода, който утолил жаждата на бегълците израилтяни.

— Също като нашата риба — каза Монк.

— Това трябва да е фреската, за която се говори в стиха — каза Вигор. — Спомнете си, че Мойсей е знаел за манната и чудотворния бял прах. Нормално е да го уважат.

— И какво ни казва тази люпеща се рисунка? — попита Грей.

— „Близнакът чака за вода, но изгорен ще да е кост по кост върху олтара“ — цитира Вигор. — Изгорен кост по кост. Мислете отзад напред. Както ни препоръча Рейчъл. Какво е направил Драконовият двор в Кьолн? Богомолците в известен смисъл са били изгорени, защото какво друго е силният токов удар в мозъка, ако не изгаряне. И е било намесено бяло злато. И вероятно амалгамата в костите на влъхвите.

— Това ли е посланието? — попита неспокойно Рейчъл. — Да убиваш? Да оскверниш олтар, като онзи в Кьолн, да го омърсиш с кръв и убийство?

— Не — отговори Грей. — Драконовият двор възпламени костите и това, изглежда, не ги е довело до нищо ново, защото след това продължиха по същия път. Може би случилото се в Кьолн е било само пробен тест. Може би Драконовият двор не е бил напълно сигурен в интерпретацията на загадката, както предположи вуйчо ти. Във всеки случай те явно са знаели за част от способностите на белия прах. Със своето устройство доказаха, че могат да задействат и грубо да контролират енергията на тези свръхпроводници. Използваха я, за да убият. Но не смятам, че точно това й приложение са търсели алхимиците навремето.

Рейчъл все още изглеждаше като на тръни.

— Истинският отговор е тук — завърши Грей. — Щом Драконовият двор го е намерил, значи и ние можем.

— Да, но те са разполагали с месеци след кражбата на текста от музея в Кайро — каза Монк. — И знаят много повече за тези неща от нас.

Всички закимаха мрачно. Хроничното недоспиване си казваше думата — адреналинът изостряше сетивата, но взимаше своята дан. Гатанките изчерпваха малкото останали им резерви от проницателност и ги оставяха с тъпо чувство за поражение.

Ядосан на обземащата го слабост, Грей затвори очи. Прехвърли наум всичко, което беше научил. Амалгамата беше съставена от различни метали от платиновата група, чието точно съотношение не можеше да се определи дори и с най-съвременните лабораторни тестове. А след това била оформена като кости и прибрана за съхранение в катедрала.

Защо? Алхимиците наистина ли принадлежаха към тайна църква вътре в Католическата църква? Затова ли бяха успели да скрият костите в онова неспокойно време, ера на антипапи и ожесточени конфликти?

Каквото и да беше станало в миналото, Грей беше сигурен, че Драконовият двор е разгадал някак свойствата на амалгамата в м-състояние и ги е приложил в устройството си. Може би отравянето на нафората е било само начин да се изпробва обсегът на тази сила. Но какво е било първоначалното й, основно предназначение? Инструмент, оръжие?

Мислите му се давеха в неразгадаемия рецептурник с химикали, крит в продължение на векове, завещан на идните поколения като серия от податки към възможен склад с Древен вълшебен прах.

Неразгадаем рецептурник…

Тъкмо беше на път да се откаже, когато се сети за отговора, толкова внезапно, че болка прониза слепоочията му.

Не беше рецептурник.

— Това е ключ — изломоти той, сигурен, че е прав. Обърна се към другите. — Амалгамата е неразгадаем химически ключ, който не може да се уподоби. В неговата уникална химия се крие ключът към мястото, където се намира гробницата на четвъртия влъхва.

Вигор понечи да каже нещо, но Грей вдигна ръка да го спре.

— Драконовият двор знае как да възпламени тази сила, да задейства ключа. Но къде е ключалката? Не е в Кьолн. Там Драконовият двор се е провалил. Но сигурно имат и резервен вариант. Отговорът е тук. В тази фреска.

— Трябва да го разгадаем — продължи той, обърна се и посочи фреската. — Мойсей удря една скала. Олтарите обикновено са направени от камък. Означава ли нещо това? Трябва да идем в Синайската пустиня и да търсим скалата на Мойсей или какво?

— Не — каза Вигор и докосна нарисуваната скала. — Спомнете си пластовете символи в загадката. Това не е скалата на Мойсей, а камък. Фреската всъщност се казва „Мойсей-Петър удря камъка“.

Грей се намръщи.

— Защо две имена? Мойсей и Петър?

— Из цялата катакомба образът на свети Петър често е насложен върху дела на Мойсей. Това е начин да се изкаже почит към апостола.

Рейчъл се вгледа отблизо в нарисуваното лице.

— Ако това е камъкът на свети Петър…

— На гръцки „камък“e „petros“ — каза Вигор. — Точно затова апостолът Симон, син Ионин, бил наречен Петър, по-късно свети Петър. Според думите на Христос, „Ти си Петър и на тоя камък ще съградя църквата Си“.

Грей се опита да навърже всичко това.

— Да не би да казваш, че олтарът от гатанката е олтарът в базиликата „Св. Петър“?

Рейчъл изведнъж се намеси — Не. Разчитаме символизма отпред назад. В стиха е използвана думата „олтар“, но на рисунката е заменена с думата „камък“. Не олтар търсим, а камък.

— Супер — каза Монк. — Това определено стеснява параметрите на търсеното.

— Всъщност наистина ги стеснява — каза Рейчъл. — Вуйчо цитира най-важния библейски пасаж, който свързва свети Пегьр с камък. Петър е щял да бъде камъкът, върху който да се сьгради Църквата. Спомнете си къде сме в момента. В крипта. — Тя почука по камъка на фреската. — Камък под земята.

Изгледа ги поред с такова вълнение, че очите й направо светеха в тъмното.

— Върху какво е построена базиликата „Св. Петър“? Кой камък е заровен под основите на църквата?

Грей отговори с блеснали очи:

— Гробницата на свети Петър.

— Камъкът на Църквата — почти едновременно с него възкликна Вигор.

Грей подушваше истината. Костите бяха ключът. Гробницата беше ключалката. Рейчъл кимна.

— Там ще е следващата цел на Драконовия двор. Трябва незабавно да се свържем с кардинал Спера.

— О, не… — Вигор застина.

— Какво? — попита Грей.

— Тази вечер… по залез-слънце… — Вигор си погледна часовника, блед като платно. Обърна се и тръгна към изхода на криптата. — Трябва да побързаме.

Грей го последва, другите също.

— Какво?

— Заупокойна служба за трагедията в Кьолн. Месата ще започне по залез-слънце. Ще присъстват хиляди хора, включително и папата.

Грей изведнъж разбра какво е уплашило до такава степен свещеника. Представи си убитите в Кьолнската катедрала. Службата щеше да е в центъра на вниманието и никой нямаше дори да се сети за Скави — некропола под базиликата „Св. Петър“, където се намираше гробницата на апостола.

Камъкът на църквата.

Ако Драконовият двор възпламенеше костите там…

Представи си тълпите, наблъскани в църквата, множеството на площада отвън. О, Боже!

СКАВИ

25 юли, 20:55

9. Рим, Италия

Летният ден беше дълъг.

Когато излязоха от катакомбите, над Виа Апия едва започваше да се смрачава. Грей заслони очите си с ръка. След сумрака в катакомбите косите лъчи на залязващото слънце му се струваха ослепителни.

Джузепе задържа вратата да излязат, после я затвори и я заключи.

— Всичко наред ли е, монсеньор? — Старецът сигурно беше забелязал напрежението им.

Вигор кимна.

— Само трябва да се обадя на едно място.

Грей му подаде сателитния си телефон. Ватиканът трябваше да бъде лредупреден и да се вдигне тревога. Грей знаеше, че монсеньорът има най-добри шансове да се свърже с достатъчно високопоставен ватикански служител.

На една стъпка встрани от тях Рейчъл вече беше извадила мобилния телефон и набираше номера на своето управление.

Изпукване на изстрел спря всички. Куршумът се удари в камъните, с които беше настлан дворът.

Грей реагира моментално, наполовина изненадан, наполовина — не.

— Натам! — извика той и посочи къщурката на уредника. Джузепе беше оставил вратата отворена.

Хукнаха вкупом към убежището. Грей помогна на стария уредник, Рейчъл също се притече на помощ и го прихвана от другата страна.

Преди да са стигнали до къщурката, вратата й избухна в пламъци и отхвърли всички назад. Грей, Рейчъл и Джузепе паднаха един върху друг. Взривената врата отхвърча към средата на двора и се плъзна със стържене по камъните. По двора се посипаха отломки.

Грей се надигна на коляно и прикри Рейчъл и уредника. Кат покри Вигор по същия начин. Грей беше извадил пистолета си, но не виждаше цел, към която да го насочи. Този път нямаше закачулени фигури, изскачащи от нищото.

Околният пейзаж с лозята вече потъваше в сенки и сумрак. И тишина.

— Монк — подвикна Грей.

Партньорът му вече беше извадил пушкалото си и гледаше през устройството за нощно виждане, прикрепено към дулото.

— Нищо не различавам.

Иззвъня телефон. Всички погледнаха Вигор. Той клечеше, стиснал сателитния телефон на Грей. Телефонът иззвъня повторно.

Грей му даде знак да се обади.

Вигор се подчини и вдигна сателитния телефон до ухото си.

— Pronto. — Замълча за миг, после свали телефона от ухото си и го протегна към Грей. — За тебе е.

Преди да е заговорил, гласът отсреща го поздрави:

— Здрасти, капитан Пиърс.

— Здравей, Сейчан.

— Виждам, че си получил съобщението ми до командването на Сигма.

Незнайно как Сейчан ги беше проследила дотук и им беше организирала тази малка засада. Но той знаеше защо. — Гатанката…

— Ако се съди по това как трескаво изхвърчахте от катакомбата, мога само да заключа, че сте разрешили загадката.

Грей не каза нищо.

— Раул също не пожела да сподели информацията си — спокойно каза Сейчан. — Изглежда, Драконовият двор предпочита да държи Гилдията настрана и в отбрана. Тая няма да стане. Така че ако бъдеш така добър и споделиш с мен какво сте разбрали, ще оставя всички ви живи. Грей покри микрофона с ръка.

— Монк?

— Все още нищо, командире — прошепна той.

Сейчан беше заела снайперистка позиция с директен изглед към двора. Лозята, дърветата и потъналите в сенки височини я скриваха добре. Сигурно се бе промъкнала там, докато те бяха в катакомбите, и бе заложила взрива в къщичката, за да ги принуди да останат на открито.

И сега тя командваше парада.

— Понеже явно бързате много — продължи тя, — времето трябва да е от значение. А аз мога да чакам цяла нощ и да ви отстрелвам един по един, докато не се разприказваш. — Сякаш за да подчертае последното, един куршум изтрещя и отчупи парченца от камъка до крака му. — Така че бъди добро момче и говори.

Монк прошепна, без да обръща глава:

— Пушката й сигурно има устройство за улавяне на изгорелите газове. Никаква топлинка не долових при изстрела.

Притиснат до стената, Грей нямаше друг избор освен да преговаря.

— Какво искаш да знаеш? — попита той, за да спечели време.

— Тази нощ Драконовият двор е планирал операция. И според мен сте разбрали кое е мястото. Кажи ми и сте свободни да си вървите.

— Откъде да знам дали ще си удържиш на думата?

— О, няма откъде. Но пък нямаш и голям избор. Мислех, че това е очевидно, Грей. Мога ли да ти викам Грей? — И продължи без никаква пауза: — Докато сте ми полезни, ще ви позволя да се навъртате наоколо, но сигурно ти е ясно, че не всички сте ми нужни. Ще ти дам пример с някой от приятелите ти, ако се наложи.

Грей нямаше избор.

— Добре. Да. Разгадахме проклетата гатанка.

— Къде ще удари Драконовият двор?

— В една църква — блъфира той. — Близо до Колизеума има…

Нещо изсвири край лявото му ухо и уредникът извика стреснато. Грей се обърна и видя стареца да стиска рамото си. Кръв се стичаше между пръстите му. Джузепе седна немощно на каменната настилка. Рейчъл веднага му се притече на помощ.

— Монк, помогни им — каза Грей, като кълнеше наум. Колегата му имаше аптечка и необходимите познания.

Въпреки това се поколеба, сякаш не искаше да се раздели с пушката.

Грей му махна нетърпеливо. Сейчан нямаше да разкрие местоположението си — безсмислено беше да се надяват на такава грешка от нейна страна. Монк свали пушката си и отиде да помогне на уредника.

— Този път се отървахте леко — каза Сейчан в ухото му. — Още една лъжа и ще ви струва повече от малко кръв.

Пръстите на Грей се свиха около телефона.

— Разполагам със собствена информация — продължи жената — и ще разбера дали ме лъжеш.

Грей мислеше трескаво, надяваше се да намери начин да й отклони вниманието, но стоновете на уредника му пречеха да се съсредоточи. А нямаше и време — нито време, нито избор. Налагаше се да й каже истината. Благодарение на нея все още бяха в играта и сега беше дошло време да й върне жеста. Може и да не му харесваше, но за момента с Гилдията бяха в една лодка. За това щеше да се погрижи друг път. А за да се стигне дотам, трябваше да са живи.

— Ако си права за насроченото време — каза той, — значи тази вечер Драконовият двор ще нападне Ватикана.

— Къде?

— Под базиликата. Гробницата на свети Петър. — И като Доказателство, че й казва истината, й разказа накратко как са стигнали до това заключение.

— Браво на вас — каза тя. — Знаех си, че ненапразно ви оставям да ми се пречкате в краката. А сега бъдете така добри да се простите с всичките си мобилни телефони. Хвърлете ги в горящата барака. И без номера, Грей. Не си въобразявай, че съм толкова глупава да не знам точно колко телефона има у теб и хората ти.

Грей се подчини. Кат събра всички телефони, после бавно и един по един ги хвърли през прага в ревящите пламъци.

Освен телефона на ухото на Грей.

— Arrivederci! засега, капитан Грей.

Телефонът внезапно избухна до ухото му — куршумът го изтръгна от пръстите му. Ухото му зазвънтя. Кръв се стичаше по врата му.

Грей се напрегна в очакване на още някой изстрел за довиждане. Вместо това чу гърления рев на запален двигател. Мотоциклет. Отдалечи се в ниското между хълмовете, без и за миг да се покаже на открито. Лейди Дракон си отиваше с нужната й информация.

Грей се обърна.

Монк вече беше бинтовал рамото на уредника.

— Само драскотина. Извадил е късмет.

Но Грей знаеше, че късметът няма нищо общо. Тази жена можеше да простреля всеки от тях в което си око поиска.

— Как ти е ухото? — попита Монк. Грей поклати ядосано глава.

Въпреки това Монк се приближи да погледне. Протегна ръка и не особено нежно прегледа нараненото ухо.

— Само повърхностно ожулване. Стой мирно. — Почисти раната, после я напръска с нещо.

Щипеше ужасно.

— Течна превръзка — обясни Монк. — Засъхва за секунди. И дори по-бързо, ако й духна малко. Но не искам да те възбуждам чак толкова.

Рейчъл и Вигор помагаха на уредника да се изправи. Кат му донесе гегата. Очите на стареца сякаш не можеха да се откъснат от горящата Къщичка. Пламъците вече облизваха счупените прозорци.

Вигор сложи ръка на рамото му и се извини:

— Mi dispiace…

Възрастният мъж вдигна рамене и каза с изненадващо твърд глас:

— Овцете ми нали са живи и здрави. Винаги може да си построи човек нова къща.

— Трябва да намерим телефон — тихо каза Рейчъл на Грей. — Да предупредим Ватикана и генерал Ренде.

Грей знаеше, че прекъсването на комуникациите им е само тактика за забавяне, която да осигури малко време на Драконовия двор, а оттам — и на Гилдията. Погледна небето на запад.

Слънцето беше залязло. Само червеникаво сияние бележеше пътеката му.

Драконовият двор със сигурност вече се беше задействал.

Грей се обърна към уредника.

— Джузепе, имаш ли кола? Старецът кимна.

— От задната страна. — Поведе ги натам. Зад горящата къщичка беше достроен гараж, който приличаше повече на барака. Врата нямаше.

Колата беше завита с брезент. Джузепе я посочи с гегата.

— Ключовете са вътре. Сипах й бензин миналата седмица. Монк и Кат минаха напред да изкарат колата. Издърпаха с общи усилия брезента и отдолу се показа класическо мазерати „Себринг“ от шейсет и шеста, черно като обсидиан. На Грей му заприлича на ранните фордове „Мустанг“. Дълъг масивен автомобил с дебели гуми, създаден да развива висока скорост.

Вигор погледна към Джузепе.

Той сви рамене.

— На леля ми е… почти не е карана.

Рейчъл тръгна към колата. На лицето й бе изписано нещо твърде близко до екстаз.

Бързо се качиха. Джузепе се съгласи да изчака пожарната, все така на пост като уредник на катакомбите.

Рейчъл се настани зад волана. Тя познаваше най-добре Улиците на Рим. Не всички обаче бяха доволни от избора на шофьор.

— Монк — каза Рейчъл, след като завъртя ключа и двигателят изрева.

— Какво?

— Може би ще е по-добре да си затвориш очите.

21:22

Спряха за кратко пред една редица улични телефони, после Рейчъл отново се включи в движението — по начин, който й спечели гневен клаксон от поредния засечен шофьор. Какъв му беше проблемът на този? Имаше цяла длан разстояние между нейната кола и фиата отзад. Предостатъчно място…

Предните фарове на мазератито пронизаха мрака. Нощта вече се беше спуснала. Редица автомобилни стопове се гънеше към центъра на града. Рейчъл заобикаляше и се промушваше между пречкащите й се коли. На моменти дори навлизаше в отсрещното платно. Срамота беше да не се възползваш от празните участъци там.

Откъм задната седалка се чу стон.

Тя натисна газта още по-силно.

Никой не се оплака гласно.

Направила беше опит да се свърже от уличния телефон с генерал Ренде, докато вуйчо й беше въртял на кардинал Спера. Нито един от двамата не успя. И генералът, и кардиналът бяха на службата, която вече беше започнала. Генерал Ренде лично ръководеше карабинерските сили, охраняващи площад „Св. Петър“. Кардинал Спера участваше в службата. Рейчъл и Вигор бяха оставили съобщения, тревогата беше вдигната. Но дали не бяха закъснели?

Всички бяха на заупокойната служба, само на крачка от мишената на Драконовия двор. Тълпите богомолци и зяпачи служеха като съвършеното прикритие.

— Още колко? — попита Грей от мястото до шофьора. Беше отворил раницата в скута си и работеше бързо. Рейчъл бе заета с шофирането и не й беше останало време да погледне какво прави.

Прелетяха покрай Траяновия форум, древноримския еквивалент на голям търговски център. Порутената полукръгла сграда се намираше на хълма Квиринал. Което означаваше…

— Още две мили — отговори Рейчъл.

— При толкова много хора никога няма да стигнем до предните входове — предупреди ги Вигор, беше се привел напред от задната седалка. — По-добре да си опитаме късмета при железопътния вход към Ватикана. Карай към Виа Аурелия покрай южната стена. Оттам е близо до гърба на базиликата. Ще минем през задния вход.

Рейчъл кимна. Движението вече се забавяше със струпването на автомобили към моста над река Тибър.

— Кажи ми нещо за изкопите под базиликата — каза Грей. — Има ли друг вход към тях?

— Не — каза Вигор. — Гробницата на свети Петър е самостоятелен артефакт. Точно под базиликата се намират Свещените пещери — до тях има пряк достъп от базиликата. Много от най-известните крипти и папски гробници се намират там. Но през 1939 — а работници подготвяли изкопа за гробницата на папа Пий XI и открили нов пласт под Пещерите, огромен некропол с древни мавзолеи, датиращи още от първи век. Нарекли го просто „Скави“, или „Изкопа“.

— Колко голям е районът? И какво представлява?

— Ходил ли си в подземния град в Сиатъл? — попита Вигор.

Грей го погледна през рамо.

— Бил съм на археологическа конференция там — обясни Вигор. — Под модерен Сиатъл лежи неговото минало, град на призраци от времето на Дивия запад, където можеш да видиш непокътнати магазинчета, улични лампи, дървени тротоари. Некрополът е нещо подобно, древноримско гробище, погребано под Пещерите. Разкопките на археолозите разкриха лабиринт от гробове, светилища и каменни улици.

Рейчъл най-после стигна до моста. Щом се озоваха на другия бряг, се отделиха от основния поток коли, заобиколиха и поеха в посока, отдалечаваща ги от площад „Свети Петър“. На юг.

След няколко остри завоя мазератито пое с висока скорост покрай надвисналите крепостни стени на Ватикана. Тук беше съвсем тъмно — почти нямаше улични лампи.

— Направо — каза Вигор и посочи. Железопътните релси пресичаха пътя по каменен мост.

Точно тук ватиканският железен път напускаше Светия престол и се включваше в железопътната система на Рим. Папите често пътуваха с влак — потегляха от собствената гара на Ватикана, вътре в стените на града-държава.

— Завоят преди моста — каза Вигор.

Тя едва не го пропусна в тъмното. Завъртя рязко волана, задницата поднесе и мазератито свърна от широкия път в настлана с калдъръм уличка, която се изкачваше стръмно. Гумите хвърляха чакъл, а двигателят ръмжеше гневно. Уличката свърши пред релсите.

— Натам! — Вигор посочи наляво.

Нямаше улица, само успоредна на релсите тясна ивица, обрасла с треволяк, бурени и камънаци. Рейчъл завъртя волана и пое по нея.

Смени скоростите и продължи по-бавно към арката в крепостната стена. Фаровете подскачаха нагоре-надолу. Стигнаха до стената и тя провря автомобила в тесния проход между дебелия зид и релсите.

Светлината от фаровете се плисна по тъмносин служебен бус, блокирал странично пътя. Двама швейцарски гвардейци в тъмносини униформи стояха на пост до буса. Пушките им бяха насочени към нарушителите.

Рейчъл наби спирачки, протегна ръка през прозореца, размаха карабинерската си карта и извика:

— Лейтенант Рейчъл Верона! С монсеньор Верона! Случаят е спешен!

Дадоха им знак да минат, но единият от гвардейците продължаваше да се цели в лицето на Рейчъл.

Вуйчо й побърза да покаже собствените си ватикански документи за самоличност.

— Трябва да намерим кардинал Спера.

Лъч на фенерче обходи вътрешността на колата — спираше се поред на останалите пътници. За щастие, оръжията им бяха прибрани и не се виждаха. Моментът не беше подходящ за въпроси.

— Аз гарантирам за тях — строго заяви Вигор. — Същото би ви казал и кардинал Спера.

Бусът се изтегли встрани и освободи пътя към територията на Ватикана.

Вигор подаде глава през прозореца.

— Предупредиха ли ви вече? За възможното нападение? Гвардеецът се ококори.

— Не, монсеньор.

Рейчъл погледна Грей. „O, не…“ Потвърждаваха се страховете им, че при цялата суматоха около заупокоината служба предупреждението ще се придвижи твърде бавно по командната верига. Църквата се славеше с бавните си реакции… към промените и спешните ситуации.

— Не пускайте никой друг да мине оттук — нареди Вигор. — Затворете достъпа.

Гвардеецът откликна на заповедния тон и кимна послушно. Вигор се облегна назад, посочи и каза:

— Завий по първата улица след гарата.

Не беше нужно да й се казва, че трябва да побърза. Стрелнаха се през малък паркинг пред старата двуетажна сграда на ватиканската гара и влетяха в първата пряка вдясно. Минаха покрай Мозаечното студио, единствената ватиканска индустрия, после между Трибуналния дворец и Палацо Сан Карло. Сградите тук се сгъстяваха, а куполът на „Св. Петър“ вече изпълваше гледката пред тях.

— Спри пред Приюта на Санта Марта — нареди Вигор.

Рейчъл паркира колата до бордюра. Ризницата на „Св. Петър“ се издигаше вляво от тях, свързана с исполинската базилика. Папският приют оставаше вдясно. Покрит тротоар свързваше ризницата с приюта. Рейчъл угаси двигателя. Оттук трябваше да продължат пеша.

Целта им — входът към Изкопа — беше от другата страна на ризницата.

Докато се измъкваха от колата, до слуха им достигна приглушено песнопение. Папският хор пееше „Аве Мария“. Месата беше започнала.

— След мен — каза Вигор.

Поведе ги през прохода към открития двор от другата страна. Районът беше необичайно безлюден. Цялото внимание на Ватикана се беше фокусирало навътре към сърцето на града, към базиликата и към папата. Рейчъл и преди беше виждала това. Големите служби, като тази специална заупокойна меса, можеха буквално да опразнят улиците на града-държава.

От другата страна на ризницата нисък мелодичен звук се присъедини към песнопението. Идваше от Арката на камбаните пред тях — тя извеждаше на площад „Св. Петър“. Звукът беше сбор от хиляди гласове, гласовете на хората, сбрали се на площада. През тясната порта на арката Рейчъл зърна морето от свещи.

— Насам — каза Вигор и извади връзка ключове. Отведе ги при една най-обикновена на вид врата в края на миниатюрния двор. — Оттук се слиза в Изкопа.

— Няма охрана — отбеляза Грей.

Единствената охрана бяха двама швейцарски гвардейци при Арката с камбаните. Бяха въоръжени с пушки и наблюдаваха зорко тълпата. Дори не погледнаха към новодошлите.

— Заключена е — каза Вигор. — Може би поне тук сме ги изпреварили.

— Не можем да разчитаме на това — предупреди го Грей. — Знаем, че имат свои хора във Ватикана. Сигурно имат и ключове.

— Малцина имат точно тези ключове. Като директор на папския археологически институт, на мен се полага един комплект. — Обърна се към Рейчъл и й подаде два други ключа. — Тези са за вратата долу… и за гробницата на свети Петър.

Рейчъл отказа да ги вземе.

— Какво?

— Ти познаваш Изкопа по-добре от всеки друг. Аз трябва да открия кардинал Спера. Папата трябва да бъде изведен на сигурно място и базиликата да бъде опразнена, без да се създаде паника. — Той вдигна ръка към свещеническата си якичка. — Аз най-бързо ще се добера до когото трябва.

Рейчъл кимна и взе ключовете. Само човек с поста и влиянието на вуйчо й можеше да стигне бързо при кардинала, особено по време на толкова важна меса. Сигурно затова още не бяха вдигнали тревога. Вечните процедурни спънки. Дори генерал Ренде нямаше правомощия на ватиканска територия.

Вигор изгледа остро Грей, преди да се обърне. Посланието не убягна на Рейчъл. „Грижи се за племенницата ми“.

Тя стисна ключовете. Поне не се опитваха да я отпратят. Вуйчо й разбираше мащаба на опасността. Животът на хиляди хора зависеше от успеха им.

Вигор тръгна към вратата на ризницата. Оттам най-бързо се стигаше до сърцето на базиликата.

Грей се обърна към хората си и ги накара да си включат радиостанциите, измъкна и една резервна за Рейчъл, прикрепи микрофона към гърлото й и й показа как и най-тихият й шепот се усилва от джаджата, така че другите да я чуят в слушалките си. Беше някак зловещо — толкова тих звук, а се чува толкова силно.

Тя се упражняваше, докато Монк се бореше с ключалката. Пътят към подземието тънеше в мрак.

— До вратата има ключ за осветлението — прошепна тя, изненадана колко силно се чува гласът й в слушалките.

— Няма да палим лампите — каза Грей.

Монк и Кат кимнаха и си сложиха специални очила. Грей подаде едни и на Рейчъл. Нощно виждане. Беше използвала такива очила по време на военното си обучение. Нахлузи ги на главата си. Светът изсветля в оттенъци на зелено и сребристо.

Грей тръгна напред. Рейчъл и Кат го последваха. Монк затвори тихо вратата зад тях. Беше тъмно, дори с очилата. Системата за нощно виждане все пак изискваше някаква светлина. Грей включи фенерче. Лъчът му проряза ярко сумрака. Грей го прикрепи под дулото на пистолета си.

Рейчъл вдигна очилата си, но пътят напред тънеше в пълен мрак. Фенерчето на Грей сигурно излъчваше ултравиолетова светлина, видима само през очилата.

Тя ги спусна отново пред очите си.

На това ниво неземната светлина осветяваше нещо като преддверие. Няколко макета и витрини с експонати украсяваха помещението, което беше част от туристическите обиколки. Единият макет беше на първата църква, построена от император Константин на същото това място. Другият беше на погребално светилище с формата на миниатюрен двуетажен храм. Точно такъв храм бележел навремето гроба на свети Петър. Според историците Константин построил куб, направен от мрамор и порфир, рядък камък, който се внасял от Египет. Погребалното светилище било затворено в този куб и оригиналната църква била построена около него.

Скоро след като започнали разкопките на некропола, бил открит кубът на Константин, точно под главния папски олтар на базиликата. Запазила се била и една стена от оригиналния храм, надраскана с християнски графити, включително гръцките букви, изписващи „Петрос ени“, тоест „Петър е вътре“.

И наистина, в една кухина в същия този изписан с графити зид били открити кости и дрехи, които съответствали на мъж с ръста и възрастта на свети Петър. Сега те бяха запечатани в бронирани кутии от специална пластмаса, изработени, колкото и да беше странно, от американското министерство на отбраната и прибрани на сигурно място в същата кухина.

Която беше и целта им в момента.

— Натам — прошепна Рейчъл и посочи към стръмно вито стълбище, водещо надолу.

Грей тръгна пръв.

Преддверието остана над тях. Продължаваха да слизат, все по-надолу и по-надолу.

Студ проникна през дрехите на Рейчъл. Със същия успех можеше да е гола. Очилата стесняваха полезрението й и създаваха някакво клаустрофобично чувство.

В края на стълбите малка врата блокираше пътя. Рейчъл се промуши покрай Грей, телата им се докоснаха и тя долови за миг телесната му миризма, преди да извади ключа и да отключи вратата.

Той задържа ръката й, преди да е отворила, и внимателно, но твърдо я избута зад себе си. След това открехна вратата няколко сантиметра и надникна. Рейчъл и другите чакаха.

— Чисто е — каза той. — И тъмно като в гроб.

— Много смешно — измърмори Монк. Грей отвори вратата.

Рейчъл се стегна при мисълта, че ще последва взрив, стрелба или друго някакво нападение, но ги посрещна единствено тишина.

Влязоха и Грей се обърна към тях.

— Мисля, че монсеньорът ще се окаже прав. За пръв път изпреварихме Драконовия двор. Време е ние да заложим засада.

— Какъв е планът? — попита Монк.

— Планът е да не поемаме никакви рискове. Залагаме капана и се махаме. — Грей посочи вратата. — Монк, ти стой на пост тук. Това е единственият вход. Пази него и гърбовете ни.

— Нямаш проблем.

Грей подаде на Кат две кутии — приличаха на картонените кутийки за яйца в супермаркетите.

— Звукови гранати и светлинни бомби. Предполагам, че ще дойдат на тъмно като нас и ще си отварят ушите. Да видим дали ще можем да ги ослепим и оглушим. Заложи ги по пътя към гробницата. Искам пълно покритие.

Кат кимна.

Грей се обърна към Рейчъл.

— Покажи ми гробницата на свети Петър.

Тя хлътна в тъмния некропол, стъпките й отекваха по стар римски път. Фамилни крипти и мавзолеи се редяха покрай алеята — с квадратни страни от по шест метра. Стените бяха покрити с много тънки тухли, обичаен строителен материал през първи век. Фрески и мозайки красяха много от гробниците, но подробностите им се губеха заради очилата. Бяха се запазили и статуи, които сякаш помръдваха в зловещото осветление. Мъртвите оживяваха.

Рейчъл си представяше наум маршрута до центъра на некропола. Метална пътека извеждаше до платформа и правоъгълен прозорец. Тя посочи през него.

— Гробницата на свети Петър.

21:40

Грей насочи пистолета си и ултравиолетовото фенерче към гроба.

На десет крачки зад прозореца тухлена стена се издигаше успоредно на масивен мраморен куб. Близо до основата на стената имаше отвор. Грей се приведе и насочи фенерчето натам. В отвора се виждаше прозрачна кутия и парче бял материал с вид на глина.

Кост.

От свети Петър.

Настръхна, побиха го тръпки от преклонение и страх. Чувстваше се като археолог в тъмна пещера на някакъв изгубен континент, а не само на няколко етажа под сърцето на Римокатолическата църква. От друга страна, може би точно тук беше истинското й сърце.

— Командире? — повика го Кат и се приближи към тях. Беше поставила зарядите.

Грей се изправи и попита Рейчъл:

— Можем ли да се приближим още?

Тя извади втория ключ, който й беше дал вуйчо й, и отключи една порта, която водеше към вътрешното светилище.

— Трябва да действаме бързо — каза Грей. Усещаше, че времето им изтича. От друга страна, може и да не изтичаше. Може би Драконовият двор планираше да удари чак след полунощ, като в Кьолн. Но рискове не искаше да поема.

Извади инструментите, които беше настройвал по пътя насам. Огледа се и откри едно незабележимо място, Закрепи миниатюрната видеокамера в една пролука на съседния мавзолей и нагласи обектива й към гробницата на свети Петър. Извади втора камера и я нагласи в обратната посока — с обектива към прозореца, така че да улови всяко раздвижване там.

— Какво правиш? — попита Рейчъл.

Приключил с камерите, Грей им даде знак да излязат.

— Не искам да задействаме капана твърде рано. Искам да стигнат спокойно дотук и да си разположат апаратурата. Тогава ще ударим. Не трябва да им оставяме никаква възможност да избягат с костите или устройството си. Излязоха и Рейчъл заключи.

— Монк — каза Грей по радиото, — как са нещата при теб?

— Цари мир и спокойствие. Добре.

Грей тръгна към един мавзолей наблизо, порутен и с отвор отпред. Тук отдавна нямаше кости. Извади лаптопа си от раницата и го скри в мавзолея, като включи в USB-порта му допълнителен предавател. Запримигва зелена светлинка в знак за успешно свързване. Той натисна един бутон, който превключваше устройството на тъмен режим. Всички светлинки по компютъра и предавателя угаснаха. Добре.

Грей се изправи и докато вървяха по обратния път, обясни:

— Видеокамерите не могат да предават надалеч. Лаптопът ще приеме сигнала и ще го усили. Така ще има достатъчен обхват, за да стигне до повърхността. Ще следим записите с друг лаптоп. Слезе ли долу Драконовият двор, ще ги ударим със звуковите и светлинни заряди, после ще им се стоварим отгоре с цялата казарма швейцарски гвардейци.

Кат кимна и го изгледа.

— Ако се бяхме забавили от предпазливост при катакомбите, нямаше да имаме този шанс.

Грей кимна.

Най-после късметът беше на тяхна страна. Малко смелост им беше помог…

Експлозиите прекъснаха мислите му. Не бяха силни, по-скоро приглушени, като дълбочинни заряди, взривени под вода. Отекнаха из целия некропол, придружени от по-силен трясък като от срутващи се камъни.

Грей клекна и в същия миг малки отвори надупчиха тавана над главата му. Камъни и пръст се посипаха върху мавзолеите и криптите. Преди още прахта от отломките да се е слегнала, през прашните отвори се развиха въжета, по които се заспускаха мъже.

Цял атакуващ отряд.

Спуснаха се в некропола и изчезнаха.

Грей веднага разбра какво става. Драконовият двор си беше пробил път от горното ниво — Свещените пещери. До това ниво се стигаше от вътрешността на базиликата. Драконовият двор явно беше отишъл на заупокойната служба… и после, чрез ватиканския си помощник, се беше вмъкнал на долното ниво, при папските крипти в Свещените пещери. Апаратурата им сигурно бе внесена тайно през последните няколко дни и скрита в сенките между гробниците там. После, възползвайки се от прикритието на службата, те бяха прибрали апаратурата, заложили бяха специални насочени заряди и сравнително тихо си бяха пробили път към долното ниво.

Отрядът щеше да се измъкне по същия начин и да се смеси с хилядите богомолци горе.

Това не биваше да се случва.

— Кат — прошепна Грей, — заведи Рейчъл при Монк. Не влизайте в бой. Качете се горе. Намерете швейцарските гвардейци.

Кат хвана Рейчъл за лакътя и попита:

— А ти?

Той вече се беше обърнал към гробницата на свети Петър.

— Аз ще остана тук. Ще ги наблюдавам от лаптопа. И ще ги забавя, ако се наложи. Ще ви дам знак по радиото веднага щом задействам засадата.

Може би не всичко беше загубено. Монк се обади по радиото. Дори и със специалния микрофон думите му се чуваха тихо.

— Не идвайте тук. Взривиха дупка точно над изхода. Един голям камък за малко да ми пукне черепа. Копелетата занитват вратата.

Грей чу откъм дъното на некропола пукот на монтажен пистолет.

— Повече никой няма да мине оттук, нито навън, нито навътре — завърши Монк.

— Кат?

— Разбрах, командире.

— Всички да се прикрият — нареди той. — Чакате мой сигнал.

Грей се приведе ниско и хукна по улицата на подземното гробище. Бяха сами.

21:44

Вигор влезе в „Св. Петър“ през вратата на ризницата, охранявана от двама швейцарски гвардейци. На три пъти беше показвал документите си, за да го пропуснат. Но поне най-после, макар и бавно, информация за очакваното нападение си пробиваше път по командната верига. Изглежда, не беше проявил достатъчно настоятелност, когато се обади преди двайсетина минути и каза, че не е съвсем сигурен дали Драконовият двор ще атакува гробницата.

Сега обаче нещата се движеха в правилната посока.

Подмина паметника на Пий VII и влезе в кораба приблизително в средата на църквата. Базиликата беше с формата на гигантски кръст на площ от двайсет и пет хиляди квадратни метра, толкова просторна, че два футболни отбора можеха да играят мач само в очертанията на кораба.

И в момента същото това огромно пространство беше пълно. Нямаше и едно свободно място на скамейките, и в кораба, и в страничния неф. Базиликата грееше от хилядите свещи и светлината на осемстотин канделабри. Папският хор изпълняваше „Exaudi Deus“, съвсем подходящо за заупокойна служба, но усиленият от колоните и от естествената акустика звук беше нетърпим като на рок концерт.

Вигор ускори крачка, едва се сдържаше да не затича. Паниката убиваше. Изходите бяха ограничен брой. Даде знак на двамата гвардейци да тръгнат вляво и вдясно и да предупредят другарите си. Самият той трябваше най-напред да измъкне папата, после да предупреди персонала на базиликата да започнат бавна евакуация на богомолците.

Пристъпи в кораба и вдигна поглед към папския олтар.

Кардинал Спера седеше до папата под бронзовия балдахин на Бернини — той се издигаше на осем ката, поддържан от четири масивни бронзови колони, украсени с маслинени и лаврови клонки от чисто злато. На върха на балдахина имаше златна сфера, увенчана с кръст.

Вигор внимателно си пробиваше път напред. Не му беше останало време да се преоблече в подходящи за службата одежди, а дрехите му бяха омачкани от пътя. Неколцина богати богомолци го изгледаха намръщено. После забелязаха бялата му якичка, но въпреки това погледите им си останаха презрителни. Сигурно го вземаха за някой беден енорийски свещеник, дълбоко впечатлен от грандиозния спектакъл в базиликата.

Вигор стигна до първия ред скамейки и свърна вляво. Искаше да заобиколи към задната част на олтара и да поговори насаме с кардинал Спера.

Тъкмо минаваше покрай статуята на свети Лонгин, когато нечия ръка посегна към него от един потънал в сенки вход. Той погледна през рамо към човека, който го стискаше за лакътя. Беше слаб мъж на неговата възраст, с посребряла коса, човек, когото Вигор познаваше и уважаваше — префект Алберто, шефът на архивите.

— Вигор? — каза префектът.

— Чух…

Думите му се загубиха в един особено силен припев откъм хора.

Вигор се наведе по-близо до него и пристъпи в нишата пред вратата. Тя водеше към Свещените пещери.

— Не те чух, Алберто. Какво…

Алберто го стисна по-силно за ръката. Дулото на пистолет се впи в ребрата му. Пистолет със заглушител.

— Нито дума повече, Вигор — предупреди го префектът.

21:52

Скрит в криптата, Грей лежеше по корем, встрани, така че да не се вижда през отвора. Пистолетът му бе до отворения лаптоп. Беше превключил дисплея на тъмен режим и екранът светеше с ултравиолетова светлина. Два образа го разделяха — единият от камерата срещу гробницата на свети Петър, другият от втората, която следеше централната част за некропола.

Атакуващият отряд се беше разделил на две групи. Докато едната патрулираше в тъмното, другата си светеше с фенерчета, за да улесни работата си при гробницата. Работеха бързо и ефикасно, всеки зает със своята си задача. Вече бяха отворили портата, която блокираше достъпа до гробницата на светеца. Двама мъже стояха на едно коляно от двете страни на прочутата гробница и прикрепваха две големи чинии.

Третия мъж го издаваха габаритите му.

Раул.

Той носеше стоманено куфарче. Отвори го и извади прозрачен пластмасов цилиндър, пълен с познат сивкав прах. Амалгамата. Сигурно бяха пулверизирали костта до прахообразната й форма. Раул пъхна цилиндъра през ниския отвор в гробницата на свети Петър.

Все едно поставяше батерия на радио…

Грей не можеше да чака повече. Апаратурата беше готова за действие. Сега беше единственият им шанс да хванат Двора неподготвен, може би дори да ги отблъснат, принуждавайки ги да изоставят джаджите си.

— Готови — прошепна Грей. Ръката му се премести към предавателя, който контролираше звуковите и светлинни бомби. — Обезвредете колкото се може повече, докато са зашеметени, но не поемайте никакви излишни рискове. И се движете непрекъснато. По възможност не на открито.

Всички му отговориха утвърдително. Монк беше близо до вратата. Кат и Рейчъл си бяха намерили друга подходяща за скривалище крипта. Атакуващият отряд не подозираше за присъствието им.

Тримата мъже тръгнаха да се отдалечават от гробницата, влачеха кабели, които водеха до устройството. Раул затвори портата като допълнителна предпазна мярка, после, застанал на металната платформа, затисна едното си ухо с ръка — явно даваше нареждане да започнат.

— Броя до пет — прошепна Грей. — Запушалките да са в ушите ви, очилата — на нулево приемане. Започваме.

Започна да брои наум. „Пет, четири, три…“ Сложи едната си ръка върху пистолета, а другата върху лаптопа. „Две, едно, нула“.

Натисна бутона на лаптопа.

Въпреки запушалките в ушите си пак усети натиска от звуковите заряди като внезапна тежест в гърдите. Преброи до три, докато угаснат светлинните снаряди. Превключи очилата си на нормален режим и извади тапите от ушите си. В некропола кънтяха изстрели. Грей се претърколи към входа на криптата.

Металната платформа беше празна.

Не се виждаше никой.

Раул и двамата му помощници бяха изчезнали.

Къде?

Стрелбата се усили. В тъмния некропол се вихреше битка. Грей си спомни, че Раул беше получил съобщение точно преди той да възпламени звуковите и светлинни заряди. Предупреждение? От кого?

Огледа се. Светът тънеше в отсенки на зеленото. Изкачи стъпалата към платформата. Трябваше да прибере апаратурата и амалгамата, с цената на всичко.

През прозореца отпред внезапно се ливна светлина. Раул стоеше от другата страна, на няколко крачки от гробницата. Изглежда, се беше шмугнал през портата в момента на атаката. Срещна погледа на Грей и вдигна ръце. Държеше контролното устройство, което възпламеняваше амалгамата.

Твърде късно.

Съвсем безполезно, Грей се прицели и стреля.

Но куршумът отскочи от бронираното стъкло.

Раул се усмихна и завъртя ръчката на контролното устройство.

ОСКВЕРНИТЕЛИ

25 юли, 21:54

10. Ватиканът

Първият трус изхвърли Вигор във въздуха. Или пък земята се беше сринала под краката му. Във всеки случай той полетя.

Викове изпълниха базиликата.

Докато падаше към пода, той се възползва от възможността да забие лакът право в носа на предателя Алберто, който беше политнал назад при труса. Замахна повторно и го удари силно в адамовата ябълка.

Мъжът се строполи тежко на пода. Пистолетът падна от ръката му. Вигор го грабна миг преди вторият трус да го събори на колене. Базиликата вече кънтеше от писъци и стонове. Но под всичко това се долавяше дълбока, куха вибрация, сякаш камбана, голяма колкото базиликата, е била ударена и всички са се озовали затворени в нея.

Вигор си спомни описанието, дадено от единствения оцелял свидетел на трагедията в Кьолн. Натиск, все едно стените се приближавали една към друга. Същото ставаше и сега. Всички звуци — виковете, молбите, молитвите — се чуваха съвсем ясно, но и някак приглушено.

Изправи се. Подът продължаваше да трепери. Плочите от излъскан мрамор сякаш се къдреха на вълни като вода. Вигор затъкна пистолета под колана си.

Обърна се да помогне на папата и кардинал Спера.

Пристъпи напред и в този миг го усети, още преди да го е видял. Внезапно повишаване на налягането, което го оглуши и сякаш смачка вътрешностите му. После го отпусна. Горе, при основата на четирите бронзови колони на Берниновия балдахин, огнени каскади от електрическа енергия се издигнаха на спирали, пукаха и хвърляха искри.

Плъзнаха се нагоре по колоните, после по тавана на балдахина и се срещнаха при златния глобус. Изтрещя гръм. Земята се разтресе отново и мраморният под се напука. От глобуса изригна ярка разклонена светкавица. Стрелна се нагоре, удари се в купола на Микеланджело и затанцува по него. Подът на базиликата подскочи отново, още по-силно отпреди.

По купола плъзнаха пукнатини. Заваля дъжд от мазилка, Базиликата се срутваше.

21:57

Монк с мъка се надигна. В едното му око се стичаше кръв. Беше паднал по лице в ъгъла на една крипта и сблъсъкът беше напукал очилата му и му беше сцепил веждата.

Не виждаше нищо. Клекна и затърси опипом оръжието си. Вграденото в пушката устройство за нощно виждане щеше да му е от полза сега.

Опипваше пода, който продължаваше да вибрира под пръстите му. След първия трус стрелбата беше спряла напълно.

Протегна ръка и заописва широки дъги по пода около себе си. Пушкалото му не можеше да е излетяло далеч.

Усети нещо твърдо с върховете на пръстите си.

Слава Богу.

Протегна още малко ръка и осъзна грешката си. Не беше прикладът на пушката му. А върхът на нечий ботуш.

Миг по-късно усети горещо дуло, опряно в черепа му.

По дяволите!

21:58

Грей чу изстрел от пушка в другия край на некропола. Това беше първият изстрел след началото на трусовете, които го бяха изхвърлили от металната платформа. Беше паднал близо до мавзолея с лаптопа. Свил се беше на топка, нещо го беше ударило силно в рамото, но очилата и пистолета си беше опазил. За разлика от радиостанцията.

Каменната улица бе засипана с парчета стъкло от прозореца на платформата — беше се пръснал още при първия силен трус.

Грей се огледа. Горе на металната платформа откъм гробницата все така се изливаше светлина. Трябваше да разбере какво става там. Но не можеше да щурмува портата сам. Не и без поне да познава терена.

Вмъкна се в мавзолея. Камерите, които беше поставил, би трябвало още да предават образ към лаптопа.

Проснат по корем, покри входа с пистолета в едната си ръка, а с другата включи лаптопа. Двойният образ се появи на екрана. Нищо не изглеждаше по-различно отпреди. Двама мъже с пушки, насочени към портата — охраната на Раул. Но от самия Раул нямаше следа. Гробницата изглеждаше същата. Ала образът, целият образ на екрана, пулсираше леко, в ритъм с вибрациите на каменния под. Сякаш камерите приемаха някакво излъчване, генерирано от зареденото устройство, някакво енергийно поле.

Къде беше Раул?

Грей протегна ръка и върна записа с цяла минута назад — стопира го там, където Раул стоеше до гробницата с дистанционното в ръка.

На екрана Раул завъртя ръчката и се обърна да види резултата. Зелени светлинки грейнаха по повърхността на двете чинии, прикрепени към страните на гробницата. Някакво движение привлече вниманието на Грей и той центрира образа върху малкия отвор в гробницата и го увеличи. Цилиндърът с амалгамния прах завибрира… после се издигна над пода.

Левитираше.

Грей започваше да разбира. Спомни си казаното от Кат за способността на прахообразните метали в м-състояние да левитират, когато са поставени в силно магнитно поле, и да се държат като свръхпроводници. Спомни си и намагнитизирания кръст, който Монк случайно беше открил в Кьолн. Плочите със зелените светлинки явно бяха електромагнити, нямаше друго обяснение. Прословутото устройство на Двора се състоеше от прости магнити, които създаваха електромагнитно поле около амалгамата и активираха свръхпроводника в м-състояние.

Грей вече разбираше механизма на пулсиращата отвътре навън енергия.

Знаеше какво е убило богомолците.

О, Господи…

Изведнъж образът подскочи — първият трус. За секунда изображението се срина напълно, после се възстанови, леко накриво заради изместването на камерата. Раул отстъпи за-нишком от гробницата.

Грей не разбираше защо. На пръв поглед не ставаше нищо особено.

После го забеляза, полускрито в ярката светлина на фенерчетата. В основата на гробницата един участък от каменния под бавно се спускаше под ъгъл надолу, образуваше тясна рампа, водеща под гробницата. Синя потрепваща светлина сияеше някъде долу. Раул застана пред камерата и закри гледката. После пое по рампата и остави двамата си пазачи сами.

Ето къде беше изчезнал.

Грей превъртя записа до настоящия момент. През неравни интервали откъм рампата бликаше ярко сияние, ослепителни изливи бяла светлина. Светкавица на фотоапарат. Раул документираше видяното долу.

След няколко секунди и самият той се появи изпод земята.

С крайно доволна физиономия.

Беше спечелил.

21:59

Просната по корем на покрива на мавзолея, Кат успя да стреля и свали стрелеца, опрял пушка в главата на Монк. Но пореден трус отклони следващия й изстрел встрани от целта. Другият стрелец от отряда на Двора не се поколеба. Сигурно се беше досетил къде се е скрила, по посоката, в която беше паднало тялото на другаря му.

Наведе се и удари Монк с металната дръжка на ловджийски нож, после го вдигна пред себе си като жив щит. Притисна острието към шията му.

— Излез! — извика той на английски със силен акцент, като че ли родният му език беше немски или нещо подобно. — Или реже глава на този тук.

Кат затвори очи. Същото като в Кабул. Двамата с капитан Маршал бяха изпратени да измъкнат двама пленени войни-ци, колеги от екипа им. И тогава ги заплашиха с обезглавяване. Но те нямаха избор. Макар онези да ги превъзхождаха числено три към едно, те нападнаха, тихо, само с ножове. Но тя беше пропуснала един пазач, скрил се в ниша. Изтрещя пушка и Маршал падна. Кат беше елиминирала този последен пазач само с един удар с ножа, но за капитана вече беше късно. Беше държала тялото му, докато той издъхваше, раздиран от ужасна болка, очите му впити в нейните, умоляващи, разбиращи, невярващи… после нищо. Оцъклени, мъртви очи. Един жизнен, нежен мъж, изчезнал като дим.

— Излез веднага! — извика онзи от дъното на некропола.

— Кат? — повика я Рейчъл в слушалката и я докосна по лакътя. Лейтенантката лежеше до нея на покрива.

— Ти не се показвай — каза Кат. — Опитай се да стигнеш до някое от въжетата, които извеждат оттук. — Такъв беше първоначалният им план: да скачат от покрив на покрив, да се доберат до някое от въжетата, които още висяха от горното ниво, да вдигнат тревога и да докарат подкрепления. Този план не биваше да се проваля.

Рейчъл също го знаеше.

Кат си имаше свой дълг. Претърколи се по покрива на мавзолея и скочи леко на пръсти. Шмугна се няколко крипти по-нататък, за да прикрие предишната си позиция и да остави на Рейчъл пространство за бягство, после пристъпи на открито, на десетина метра от мъжа, който държеше Монк. Вдигна ръце и хвърли пистолета си настрани. Преплете пръсти и ги сложи на тила си. После каза студено:

— Предавам се.

Зашеметен и сляп, Монк се задърпа, но онзи беше обучен достатъчно добре, за да овладее съпротивата му — свали го на колене и притисна ножа по-силно до шията му. Кат се вгледа в очите на Монк, докато крачеше напред.

Три стъпки.

Онзи се поотпусна. Кат забеляза, че върхът на ножа се отклонява леко встрани.

И това стигаше.

Хвърли се напред и изтегли ножа от канията на китката си. Използва инерцията си да го метне. Ножът прелетя разстоянието за миг и се заби в окото на мъжа. Той падна назад и повлече и Монк.

Кат измъкна втори нож от ботуша си и го метна в посоката, указана й от Монк и от едва доловимото раздвижване в сенките. Трети стрелец. Чу се кратък вик. От сенките се строполи мъж, пронизан в гърлото.

Монк се надигна неуверено, пръстите му зашариха трескаво и откриха ножа на другия мъж. Беше си изгубил очилата, а Кат нямаше резервни. Налагаше се да го води.

Помогна му да се изправи и преметна ръката му през рамото си.

— Спокойно, ще те водя.

Обърна се и в същия миг я заля светлина на фенерче. Усилена от очилата и за нощно виждане, тя я прониза чак до тила, ослепителна и болезнена.

Четвърти стрелец.

Който беше пропуснала.

Отново.

22:02

Грей забеляза на компютърния екран внезапната светлина някъде дълбоко в некропола. Това не можеше да е на добре. Така се и оказа. В едната половина на разделения си екран видя как Раул вдига радиото до ухото си и се усмихва доволно. В другата половина видя как подкарват Кат и Монк под прицел; ръцете им бяха стегнати зад гърба с жълто тиксо.

Избутаха ги по стъпалата до платформата.

Раул остана при гробницата. Земята продължаваше да трепери. Единият от помощниците му стоеше до него; другият се беше спуснал под гробницата.

Раул повиши глас:

— Капитан Пиърс! Лейтенант Верона! Излезте или тези двамата ще умрат!

Грей не помръдна. Не разполагаше с човешка и огнева мощ да обърне ситуацията в своя полза. Нямаше начин да ги спаси. А да се подчини на искането на Раул означаваше само да се прости и със своя живот. Раул щеше да ги убие всичките. Затвори очи с мисълта, че обрича колегите си на смърт.

Нов глас го накара да ги отвори.

— Излизам! — Рейчъл се появи в обсега на втората камера, ръцете й бяха вдигнати във въздуха.

Кат поклати глава. Тя също разбираше колко глупава е постъпката на италианката.

Двама въоръжени стрелци пресрещнаха Рейчъл и я заведоха при другите.

Раул пристъпи напред, насочи тежък пистолет към рамото на Рейчъл и изрева:

— Това е петдесет и шести калибър, Пиърс! Ще й откъсне ръката! Излез или ще започна дай късам крайниците един по един! Броя до пет!

Грей видя ужаса в очите на Рейчъл.

Можеше ли да гледа как разкъсват приятелите му на парчета? И ако го направеше, какво щеше да спечели? Докато той се криеше, Раул и хората му щяха да унищожат всички улики, скрити тук. И смъртта на другите щеше да е напразна.

— Пет…

Погледна към лаптопа, към Рейчъл…

Нямаше избор.

Преглътна един стон, смъкна раницата от гърба си, измъкна нещо от един вътрешен джоб и го скри в шепата си.

— Четири…

Грей превключи лаптопа на тъмен режим и го затвори. Ако самият той не оцелееше, поне можеше да се надява, че компютърът ще послужи като доказателство за случилото се тук.

— Три…

Грей изпълзя от мавзолея и заобиколи, за да скрие позицията си.

— Две…

Свърна назад към главната улица. — Едно…

Преплете пръсти и ги вдигна над главата си, после се показа.

— Тук съм. Не стреляй!

22:04

Рейчъл гледаше как водят Грей към тях.

По мрачното му лице разбра, че е сгрешила. Надявала се бе да му спечели малко време, време да направи нещо, за да ги спаси или да спаси поне себе си. Не искаше тя да е последната на свобода в некропола, да стои настрани и да гледа как другите ги убиват.

И макар Кат да се беше предала заради Монк, поне се беше опитала да го спаси, нищо че планът й се оказа неуспешен. Рейчъл, от своя страна, беше действала, водена единствено от вярата си в способностите на Грей.

Водачът на Драконовия двор я бутна настрани, без да сваля очи от Грей, който се качваше по платформата, Вдигна тежкия си пистолет и го насочи към гърдите на Грей.

— Ти ми причини предостатъчно неприятности — каза Раул и вдигна предпазителя. — И никаква телесна броня няма да спре този куршум.

Грей не му обърна внимание.

Очите му срещнаха очите на Монк, на Кат… после и тези на Рейчъл.

Разтвори леко пръстите върху главата си и между тях се показа матовочерно яйце. Каза само една дума:

— Очите.

22:05

Грей разчиташе, че вниманието на Раул и хората му ще е приковано върху него, когато гранатата избухне над главата му. Макар да беше стиснал до болка очи, алената експлозия на светлинния заряд сякаш прогори клепачите му.

Ослепен, той се хвърли па земята и се претърколи встрани.

Чу гръмотевичния трясък на пистолета на Раул.

Посегна към ботуша си и измъкна глока си.

И щом светлинната експлозия угасна, отвори очи.

Един от хората на Раул лежеше под стълбите с голяма колкото юмрук дупка в гърдите — беше го улучил куршумът, предназначен за Грей.

Раул изрева и скочи от платформата, като слепешката обсипа платформата с куршуми.

— Залегни! — извика Грей.

Тежките куршуми пробиваха дупки в стоманата.

Другите паднаха на колене. Ръцете на Кат и Монк още бяха вързани зад гърбовете им.

Грей се извъртя, ритна един зашеметен стрелец в краката и го събори от платформата. Застреля друг, който бе приклекнал под стълбите.

Огледа се за Раул. За толкова едър мъж той се движеше удивително бързо. Беше скочил някъде извън полезрението му и продължаваше да стреля изотдолу, куршумите пробиваха дупки в платформата.

Грей не знаеше колко време ще трае ефектът на светлинната граната. Трябваше да действат веднага.

— Назад! — изсъска той на другите. — През портата!

За момента Раул не стреляше, сигурно за да презареди. Но нямаше съмнение, че отново ще ги нападне.

Някъде в некропола се чуха викове. Още стрелци. Стичаха се да помогнат на застрашените си другари.

И сега какво? Оставаше му само един пълнител.

Някой зад него извика.

Грей погледна през рамо. Рейчъл залиташе назад, размахваше ръце във въздуха. Сигурно светлинната бомба беше зашеметила и нея. В мрака не беше забелязала тясната рампа Пред гробницата и беше стъпила заднишком на нея. Сграбчи лакътя на Кат в инстинктивен опит да спре падането си.

Но Кат не очакваше да я повлекат така и също загуби равновесие.

Двете се катурнаха и се затъркаляха надолу. Монк и Грей се спогледаха.

— Мамка му!

— Долу — каза Грей. Това беше единственото убежище, а и без това трябваше да опазят уликите под гробницата, каквито и да бяха те.

Монк слезе пръв, залиташе заради вързаните си зад гърба ръце.

Грей го последва под нов дъжд от куршуми. Парчета камък се разхвърчаха от фасадата на гробницата. Раул беше презаредил. И се опитваше да им попречи да слязат долу.

Грей се завъртя и погледът му попадна на зелената светлинна върху една от двете плочи, прикрепени към гробницата. Още беше активирана. Нямаше време да мисли, трябваше да действа — и той взе решение. Прицели се и стреля.

Куршумът разкъса дебелия сноп жици, водещ към плочата. Зелената светлинка примигна и угасна.

Грей хукна надолу по каменната рампа. Земята изведнъж спря да трепери. Ушите му изпукаха от внезапно изравнилото се налягане. Устройството беше дало на късо.

И в същия миг изпод краката му се чу силно стържене.

Грей се хвърли напред и падна в малка пещера в края на рампата, естествен скален джоб от вулканичен произход, каквито имаше много в хълмовете на Рим.

Зад него рампата се вдигаше, затваряше входа.

Грей се надигна и насочи пистолета към стесняващия се отвор. Както се беше надявал, активирането на устройството беше отворило гробницата и по същия начин деактивирането му я затваряше. Раул продължаваше да стреля отвън и куршумите му се забиваха в камъка.

Твърде късно, доволно си помисли Грей.

С едно последно изтъркване рампата над тях се затвори.

Настана мрак — но не непрогледен.

Грей се обърна.

Другите се бяха събрали около плоча от металночерна скала, положена на пода. Осветяваше я миниатюрна синя клада.

Грей се приближи. Около плочата едва имаше място и за четиримата.

— Хематит — каза Кат. Явно беше познала скалата, нали беше геоложка. Погледна затворилата се рампа, после отново плочата. — Железен окис.

Наведе се да разгледа сребристите линии, врязани в повърхността, миниатюрни реки на черния фон, осветени от синия пламък.

Огънят бавно намаля, смали се до пламъче, после угасна. Монк привлече вниманието им към нещо по-неотложно. Още един светещ предмет.

— Вижте!

Грей отиде при него. В един ъгъл на тъмната пещера имаше познат сребърен цилиндър. Запалителна граната. И таймер, който отброяваше секундите в мрака.

04:28

04:27

Грей си спомни, че единият от помощниците на Раул се беше спуснал тук, след като водачът им беше свършил със снимките. Слязъл беше да заложи бомбата.

— Изглежда, са смятали да унищожат тази улика — каза Монк и клекна да разгледа устройството. — Проклета работа.

Грей вдигна поглед към затворилата се рампа. Може би стрелбата на Раул отпреди малко не бе имала за цел да ги задържи далеч от рампата… а да ги вкара в капана й.

Погледна отново бомбата.

След като светликът върху хематитовата плоча беше угаснал, единствената светлина в пещерата идваше от таймера.

04:04

04:03

04:02

22:06

Вигор усети внезапния спад на налягането. Вълната от електричество, раздиращо купола, се беше разпръснала за секунди. Енергията се беше стопила като призрачни синкави паяжини.

Въпреки това хаосът в базиликата не стихваше. Половината богомолци бяха успели да избягат, но изходите се бяха задръстили и това забавяше по-нататъшната евакуация. Швейцарската гвардия и ватиканската полиция правеха всичко по силите си да помогнат.

Някои се криеха под скамейките. Десетки бяха пострадали от падащата мазилка и седяха, стиснали с окървавени пръсти раните си. Помагаха им шепа смелчаци, истински християни.

Швейцарската гвардия се беше притекла на помощ на папата. Той обаче беше отказал да напусне църквата, като капитан на потъващ кораб. Кардинал Спера стоеше неотлъчно до него. Бяха се оттеглили от балдахина в относителната безопасност на параклиса на Клементина.

Вигор тръгна към тях. Хаосът постепенно стихваше. Редът се възстановяваше. Вигор вдигна поглед към пострадалия купол. Той беше удържал — дали заради Божията милост, или заради инженерния гений на Микеланджело, не искаше да гадае.

— Свърши ли се? — попита го кардинал Спера.

— Ами… не знам — честно отговори Вигор. Имаше си по-голяма тревога.

Костите бяха възпламенени. Това беше ясно.

Но какво означаваше това за Рейчъл и другите?

Чу се нов глас, силен и свикнал да дава нареждания. Вигор се обърна и видя един широкоплещест побелял мъж да крачи към тях. Беше с черна униформа, фуражката беше под мишницата му. Генерал Жозеф Ренде, семеен приятел и шеф на местното карабинерско управление Париоли. Сега вече Вигор разбра защо редът се беше възстановил сравнително бързо. Карабинерите се бяха отзовали навреме и с целия си наличен състав.

— Защо Негово светейшество още е тук? — попита Ренде и кимна към папата, който бе плътно наобиколен от облечени в черно кардинали.

Вигор нямаше време да му обяснява. Стисна го за лакътя и прошепна:

— Трябва да слезем долу. В Изкопа. Ренде се намръщи.

— Току-що от управлението ми предадоха съобщение от Рейчъл — нещо за обир долу. И тогава започна цялата тази бъркотия.

Вигор поклати глава. Идеше му да се разкрещи от безсилие, но вместо това заговори твърдо и спокойно:

— Съберете колкото можете повече хора. Трябва да слезем долу. Веднага!

Генералът не чака да му повтарят, а реагира моментално — залая отсечени команди. Мъже в черни униформи се застичаха към него отвсякъде, всичките въоръжени.

— Насам! — каза Вигор и хукна към вратата на ризницата. Входът към Изкопа беше от другата страна, недалеч. Въпреки това Вигор имаше чувството, че се бавят фатално.

Рейчъл…

22:07

Грей стоеше на колене до Монк. Беше освободил китките на двамата си колеги с един нож, който Кат беше скрила в Дрехите си. Монк беше взел очилата му за нощно виждане, за да улесни задачата си.

— Сигурен ли си, че не можеш да я обезвредиш? — попита Грей.

— Ако имах повече време, по-добри инструменти… и ако беше по-светло… — Монк го погледна и поклати глава.

Грей погледна святкащия в тъмнината таймер.

02:22

02:21

Изправи се и отиде при Кат и Рейчъл от другата страна, Кат оглеждаше механизма на рампата с очите на опитен инженер. Усети приближаването на Грей, без да се обръща.

— Механизмът е съвсем прост — каза тя. — Разчита само на тежест, която държи рампата затворена. Ако махнеш тежестта, механизмът и гравитацията отварят рампата. Но нещо не се връзва.

— Какво имаш предвид?

— Доколкото мога да преценя, въпросната тежест — нещо като плоча-спусък — се намира под гробницата над главите ни.

— Гробът на свети Петър?

Кат кимна и го отведе малко настрани.

— Ето тук са издърпали стабилизиращия щифт, след като са затиснали плочата с гробницата. След това единственият начин да се отвори рампата е като се отстрани гробницата на Свети Петър от плочата. Само че нищо такова не се случи, когато Драконовият двор активира устройството си.

— Може и да се е случило… — Грей се спомни как цилиндърът със свръхпроводимата амалгама се беше издигнал във въздуха. — Кат, помниш ли какво ни разказа за експериментите, проведени в Аризона — тестването на прахообразните метали в м-състояние? Как при намагнитизиране тежали по-малко от нула?

Тя кимна и каза:

— Защото прахът всъщност е левитирал съда, в който се е намирал.

— Мисля, че същото се е случило и тук. Видях как цилиндърът с амалгамата левитира, след като включиха устройството. Може би полето около амалгамата е въздействало и на гробницата, също като при онзи лабораторен съд. Без да повдига масивната конструкция, амалгамата е намалила тежестта на каменната гробница.

Очите на Кат се разшириха.

— И механизмът се е задействал!

— Именно. Това подсказва ли ти как да отворим рампата оттук?

Кат отново се взря в механизма. После бавно поклати глава.

— Боя се, че не. Освен ако не преместим някак гробницата. Грей погледна таймера.

01:44

22:08

Вигор се спусна на бегом по витото стълбище към Изкопа. Не забеляза следи от влизане с взлом. Стигна до тясната врата.

— Чакай! — извика зад него генерал Ренде. — Нека някой от моите хора влезе първи. Ако има враждебни…

Вигор не му обърна внимание и натисна резето. Отключено. Слава Богу. Нямаше резервен ключ.

Натисна с рамо вратата. Тя не помръдна.

Той отскочи назад и заразтрива рамото си.

Вдигна резето и натисна отново.

Вратата не помръдваше, сякаш беше подпряна или закована от другата страна.

Вигор погледна към генерал Ренде.

— Нещо не е наред.

22:08

Рейчъл гледаше немигащо таймера, който вече отброяваше под една минута.

— Трябва да има и друг изход!

Грей поклати глава на напразната й надежда.

Рейчъл обаче не се отказа. Може и да не разбираше от инженерство, нито от обезвреждане на бомби. Но определено познаваше римската история.

— Няма кости — каза тя.

Грей я погледна, все едно се съмняваше в здравия й разсъдък.

— Кат — каза тя, — ти спомена, че някой е трябвало да издърпа стабилизиращия щифт при първоначалното задейс-тване на механизма и така да затвори рампата. Нали?

Кат кимна.

Рейчъл погледна другите.

— Тогава той е щял да се окаже заключен тук. Къде са костите му?

Очите на Кат се разшириха.

— Има друг изход! — възкликна Грей.

— Току-що казах същото. — Рейчъл извади от джоба си кибрит и драсна една клечка. — Трябва просто да открием отвор. Навярно таен тунел.

— Запалете си по една — каза Монк.

След секунди и четиримата държаха запалени клечки. Впериха поглед в пламъчетата — чакаха ги да потрепнат или да запламтят по-силно, което щеше да е издаинически знак за скрит изход.

Рейчъл се разприказва от нерви.

— Ватиканският хълм е наречен така по името на гадателите, които се събирали тук. „Vates“е латинската дума за „виждащ бъдещето“. Като много от оракулите по онова време, те се криели в пещери като тази и в тях изричали пророчествата си.

Гледаше пламъчето на клечката си, докато се придвижваше покрай стената. Нищо.

Опита се да не поглежда към таймера, но не се сдържа.

00:22

— Може би е зазидан — измърмори Монк. Рейчъл запали нова клечка.

— Разбира се — продължи тя на ръба на паниката, — повечето оракули били шарлатани. Както при прословутите сеанси в края на деветнайсети и началото на двайсети век, предсказателят обикновено имал съучастник, скрит в тайна ниша или тунел.

— Или под масата — каза Грей. Беше клекнал до хематитовата плоча. Държеше клечката си ниско до земята. Пламъчето трептеше и хвърляше танцуващи сенки по стените. — Побързайте.

Нямаше нужда да ги подканя.

00:15.

Това беше достатъчна мотивация.

Монк и Грей хванаха плочата и приклекнаха. После изпъшкаха и я вдигнаха.

Кат беше коленичила до тях и държеше запалена клечка.

— Има тесен тунел!

— Влизайте — нареди Грей.

Кат махна на Рейчъл да влезе първа.

Кладенецът беше стръмен и тя лесно се придвижи надолу, плъзгаше се по задник. Кат се спусна след нея, после и Монк.

Рейчъл се извъртя да погледне назад, броеше наум. Оставаха четири секунди.

Монк подпря плочата с гръб и Грей се вмъкна с главата напред между разтворените му крака.

— Давай, Монк!

— Не е нужно да ми го казваш два пъти.

Монк се наведе и тежестта на плочата го тласна в кладенеца.

— Надолу! Надолу! — извика Грей. — Колкото се може по — … Експлозията изяде остатъка от изречението му. Рейчъл, все още обърната назад и нагоре, видя оранжеви пламъци да облизват ръбовете на плочата.

Монк изруга.

Рейчъл заряза всяка предпазливост и се хързулна надолу. Шахтата ставаше все по-стръмна. Скоро вече се пързаляше по задник във влажния тунел и по никакъв начин не можеше да овладее нито скоростта, нито посоката на движението си.

Чу се нов звук.

Рев на вода.

О, не…

22:25

След петнайсетина минути Грей помогна на Рейчъл да излезе от река Тибър. Трепереха дружно на брега. Зъбите й тракаха. Той я притисна до себе си и заразтрива раменете и гърба й.

— Аз… добре съм — каза тя, но не се отдръпна, дори напротив — сгуши се още повече в прегръдките му.

Монк и Кат излазиха от водата, мокри и кални.

— Трябва да се движим — каза Кат. — Иначе настинката ни е сто процента сигурна.

Монк се засмя.

Грей тръгна по високия бряг. Къде всъщност бяха? Шахтата ги беше изхвърлила в подземен поток. В пълния му мрак можеха само да се държат за коланите и да се оставят на течението, с надеждата че то ще ги изведе на безопасно място.

По време на подземното им пътешествие Грей беше напипал части от зидария — изглежда, бяха попаднали в древен отточен канал или нещо подобно. Оттам се озоваха в лабиринт от канали. Продължиха с течението, докато накрая не стигнаха искрящ водоем, явно осветяван от отразена светлина някъде в края на тунела. Грей обходи водоема и откри къс каменен проход, който се изливаше в реката.

Другите го последваха — и сега всички бяха под звездното небе и пълната луна, която се отразяваше в реката. Бяха успели.

Монк изстиска ризата си и погледна назад към канала.

— Щом са имали задна вратичка, защо им е била цялата тази сложна история с костите на влъхвите?

Грей беше размишлявал по същия въпрос и беше стигнал до отговор.

— Никой не би могъл да открие задната вратичка случайно. Съмнявам се, че и самият аз бих могъл да намеря обратния път през онзи лабиринт. Древните алхимици са скрили уликата си по такъв начин, че търсещият я трябва не само да разгадае гатанката, но и да познава и разбира в някаква степен амалгамата и нейните свойства.

— Било е замислено като тест — каза Рейчъл, потръпваща на лекия вятър. Явно и тя беше размишлявала върху този въпрос. — Изпитание преди да продължиш.

— Аз бих предпочел тест с многовариантен избор — намусено отбеляза Монк.

Грей поклати глава и се закатери по брега. С едната си ръка помагаше на Рейчъл. Силното й треперене постепенно спря и само от време на време я разтърсваха тръпки.

Озоваха се на някаква улица. От другата й страна имаше парк. А по-нагоре по хълма базиликата „Св. Петър“ грееше златна на фона на нощното небе. Около нея виеха сирени и лампите на пожарни и полицейски коли и линейки примигваха в оттенъци на червено и синьо.

— Трябва да разберем какво е станало там — каза Грей.

— И да отидем някъде, където има баня и гореща вода — измърмори Монк.

Грей не възрази.

23:38

След час Рейчъл седеше, увита в топло одеяло. Още беше с мокрите си дрехи, но поне пътят дотук и разгорещените спорове със серия от упорити представители на охраната я бяха постоплили.

Всички се намираха на сигурно място в офиса на държавния секретар на Светия престол. Стаята беше украсена с фрески, креслата и двата дълги срещуположни дивана бяха с плюшена тапицерия. С тях в стаята бяха кардинал Спера, генерал Ренде — и дълбоко облекченият й вуйчо.

Вигор седеше до Рейчъл и държеше ръката й. Не я беше пуснал, откакто си бяха пробили път през кордона, за да стигнат дотук.

Двете групи бяха обменили накратко информация за случилото се.

— И Драконовият двор се е измъкнал пак, така ли? — попита Грей.

— Дори труповете са изнесли — каза Вигор. — Отне ни десет минути да разбием долната врата. И заварихме само няколко захвърлени оръжия. Сигурно са си отишли откъдето са дошли — през покрива. Грей кимна.

— Поне костите на свети Петър са непокътнати — каза кардинал Спера. — Щетите по базиликата и некропола могат да се отстранят. Но ако бяхме изгубили реликвите… — Той поклати глава. — Задължени сме на всички ви, много.

— И никой от богомолците не е загинал по време на големия танц в базиликата — каза Рейчъл с не по-малко облекчение.

Генерал Ренде вдигна една папка.

— Порезни рани, отоци, синини и няколко счупени кости, Повече хора са пострадали в мелето при вратите, отколкото от трусовете.

Кардинал Спера въртеше разсеяно двата златни пръстена, обозначаващи поста му, по един на всяка ръка, като посягаше тук към единия, ту към другия — несъзнателен тик, който издаваше безпокойството му.

— А пещерата под гробницата? Какво намерихте там? Рейчъл се намръщи.

— Имаше…

— Беше много тъмно и не се виждаше почти нищо — прекъсна я Грей. Улови погледа й — в неговия се четеше извинение, но и твърдост. — Имаше една голяма плоча с някакъв надпис, но подозирам, че запалителната бомба я е обгорила.

Може и никога да не разберем какво е имало там. Рейчъл разбираше неохотата му да навлиза в подробности. Главният префект на архивите беше изчезнал по време на бъркотията, и той като Драконовия двор. Щом префект Алберто бе работил за Двора, кой друг можеше да участва в конспирацията? Кардинал Спера вече беше обещал да претърси стаята и личната документация на Алберто. Може би това щеше да им подскаже нещо.

Междувременно дискретността беше от първостепенно значение.

Грей се окашля.

— Ако сме приключили с разбора, бих оценил ватиканското гостоприемство във вид на стаи, където да се преоблечем и да починем поне малко.

— Разбира се. — Кардинал Спера се изправи. — Ще наредя да ви заведат.

— Бих искал и да огледам още веднъж Изкопа. Да видя дали не сме пропуснали нещо.

Генерал Ренде кимна.

— Един от моите хора ще ви придружи. Грей се обърна към Монк и Кат.

— Ще се видим по-късно в стаите ви. — Очите му пробягаха към Рейчъл и Вигор, в знак че включва и тях.

Рейчъл кимна, разбрала мълчаливата команда.

„Не говорете с никого“.

Щяха да разговарят по-късно, насаме.

Грей излезе с генерал Ренде.

Рейчъл го гледаше как излиза и си мислеше за ръцете му около себе си. Уви се по-плътно с одеялото. Не беше същото.

23:43

Грей тръгна право към мавзолея, където беше скрил нещата си. Намери раницата си непокътната.

Един млад карабинер стоеше до него, изправен като да беше глътнал бастун. Червените кантове на униформата му се спускаха прави като улуци, а белият шарф бе като теглен с линия диагонал през гърдите му. Сребърната му кокарда лъщеше като излъскана с плюнка.

Младежът изгледа раницата все едно Грей току-що я беше откраднал.

Грей не си направи труда да му обяснява. Мислите му бяха заети с твърде много неща. Макар раницата му да си беше тук, лаптопа го нямаше. Някой го беше взел. Само един човек би откраднал компютъра и би оставил раницата — някой, чието отсъствие тази вечер определено се набиваше на очи.

Сейчан.

Ядосан, Грей излезе от некропола. Младият карабинер познаваше пътя и Грей го следваше, почти без да забелязва вътрешните дворове, стълбищата и коридорите. Мозъкът му работеше трескаво. След петминутен преход влетя в апартамента, предоставен на колегите му, като заряза ескорта си навън, Централната стая се пръскаше по шевовете от позлатени декорации, бродирана тапицерия и богати гоблени. Масивен кристален полилей висеше от облачетата и херувимите по тавана.

Свещи примигваха в стенни анлици и стоящи канделабри.

Кат седеше на един от столовете. Вигор — на друг. Грей беше прекъснал разговора им с появата си. Преоблекли се бяха в бели халати, все едно са отседнали в някой от скъпарските апартаменти на хотел „Риц“.

— Монк е в банята — каза Кат и кимна на една страна.

— Рейчъл също — добави Вигор и кимна в противоположната посока. От тази просторна дневна се влизаше в другите предоставени им стаи.

— Намерил си част от оборудването ни — продължи Кат.

— Но не и лаптопа. Мисля, че Сейчан го е отмъкнала. Кат вдигна вежда.

Грей се чувстваше твърде мръсен, за да седне на който и да било от столовете, така че закрачи из стаята.

— Вигор, можеш ли утре сутринта да ни измъкнеш тайно оттук, така че никой да не ни види?

— Ами… сигурно бих могъл. Ако се налага. Защо?

— Искам възможно най-скоро да минем отново в нелегалност. Колкото по-малко се знае за действията ни, толкова по-добре.

Монк влезе и попита:

— Отиваме ли някъде? — Бъркаше е пръст в едното си ухо. Лейкопласт затваряше раната над окото му. И той беше с бял халат, в неговия случай — разтворен. Поне си беше увил хавлиена кърпа на кръста.

Преди Грей да отговори, вратата на срещуположната стена се отвори. Рейчъл влезе боса и с халат, плътно пристегнат с колана. Но при всяка крачка се откриваше гледка към прасеца и голяма част от бедрото й. Косата й беше измита, още влажна и несресана. Тя прокара пръсти през нея вместо гребен и Грей си помисли, че разчорлена му харесва повече.

— Капитане? — Монк се тръшна на един стол и вдигна крака на съседния, като не забрави да си нагласи подобаващо хавлиената кърпа.

Грей преглътна със свито гърло. „За какво говорех?“ — Та къде ще ходим? — подсказа му Кат.

— Там, където ще намерим следващата подсказка — каза Грей и пак се окашля да си прочисти гърлото. — След видяното тази вечер искаме ли Драконовият двор да се добере до знанието, което се крие в края на този лов за съкровища?

Никой не тръгна да спори.

Монк заопипва лейкопласта на челото си.

— Какво всъщност стана тази вечер, по дяволите?

— Аз може и да имам някаква представа. — Думите на Грей привлякоха вниманието на всички. — Някой от вас запознат ли е с полетата на Майснер?

Кат вдигна ръка.

— Чувала съм да използват този термин във връзка със свръхпроводимостта.

Грей кимна.

— Когато зареден свръхпроводник е изложен на силно електромагнитно поле, се образува Майснерово поле. Силата на това поле е право пропорционална на интензитета на магнитното поле и количеството енергия в свръхпроводника. Именно Майснеровото поле позволява на свръхпроводниците да левитират в магнитно поле. Но са наблюдавани и други, по-странни ефекти при манипулирането на свръхпроводници. Необясними изливи на енергия, истинска антигравитация, дори изкривяване на пространството.

— Това ли се случи в базиликата? — попита Вигор.

— Активирането на амалгамата, както тук, така и в Кьолн, е постигнато само с помощта на две големи електромагнитни плочи.

— Големи магнити? — попита Монк.

— Настроени към специфична енергийна сигнатура, която задейства латентната сила на свръхпроводника в м-състояние.

Кат се размърда.

— И освободената енергия — това Майснерово поле — е левитирала гробницата… или поне е намалила теглото й. Но как да обясним електрическата буря вътре в базиликата?

— Мога само да гадая. Балдахинът от злато и бронз над папския олтар се намира точно над гробницата на свети Петър. Според мен металните колони на балдахина са действали като гигантски гръмоотводи. Поели са част от енергията, излъчена долу, и са я отвели нагоре.

— Но защо древните алхимици ще искат да навредят на базиликата? — попита Рейчъл.

— Не са искали — отговори Вигор. — И не са. Спомнете си, че според собствените ни разсъждения, тези улики са били заложени някъде през тринайсети век.

Грей кимна.

Вигор помълча, после почеса брадичката си.

— Всъщност през този период е било доста лесно да се конструира тайната камера. Ватиканът бил почти празен. Той се превръща в център на папската власт едва през 1377 — а, когато папите се връщат от стогодишното си изгнание във Франция. Преди това папският престол се помещавал в Латеранския дворец в Рим. Така че през тринайсети век Ватиканът е бил лишен от значение и следователно от особено внимание.

Вигор се обърна към Рейчъл.

— Следователно електрическата буря не може да е била запланувана от алхимиците. Балдахинът на Бернини е бил поставен чак през седемнайсети век. Векове след залагането на уликите. Бурята е просто злощастна случайност.

— За разлика от случилото се в Кьолн — възрази Грей. — Драконовият двор съзнателно е сложил злато в м-състояние в нафората. Мисля, че са използвали богомолците като морски свинчета в някакъв зловещ експеримент. Първото им изпитание на терен. С цел да преценят силата на амалгамата и да докажат теориите си. Погълнатото злато в м-състояние се е държало като бронзовия балдахин тук. Абсорбирало е енергията от Майснеровото поле и е убило богомолците с токов удар отвътре навън.

— Толкова много смърт… — промълви Рейчъл.

— Само експеримент, нищо повече.

— Трябва да ги спрем — отсече Вигор прегракнало. Грей кимна.

— Но първо трябва да решим къде е следващата ни цел. Аз запомних рисунката. Мога да ви я скицирам.

Рейчъл го погледна, после погледна вуйчо си.

— Какво? — попита Грей.

Вигор се надигна и извади сгънат лист. Наведе се и го приглади на масата. Беше карта на Европа. Грей се намръщи.

— Познах очертанията върху скалата — каза Рейчъл. — Ориентирах се по миниатюрната делта — тя е достатъчно издайническа, особено ако живееш край Средиземно море. Вижте.

Наведе се напред и оформи четвъртита кутийка с палците и показалците на двете си ръце. Наложи кутийката върху източния край на картата.

Грей се приведе също като останалите. Ограденият участък от крайбрежието представляваше приблизително съответствие на рисунката от вдълбани в хематитовата плоча очертания.

— Значи е било карта — каза той.

— И пламтящата звезда… — Рейчъл го погледна.

— Сигурно са сложили на това място в плочата малко ко-личество злато в м-състояние. То е поело Майснеровото поле и се е възпламенило.

— И е отбелязало едно определено място върху картата. — Рейчъл забоде пръст върху хартиената карта пред тях.

Върхът на пръста й сочеше името на голям град в устието на Нил, там, където реката се вливаше в Средиземно море.

— Александрия — каза Грей. — В Египет.

Вдигна очи; лицето му бе само на сантиметри от лицето на Рейчъл. Погледите им се срещнаха. И двамата застинаха за част от секундата. Устните й се разтвориха леко, сякаш се бе канела да каже нещо, но изведнъж го е забравила.

— Този египетски град е бил един от основните центрове на гностическата наука — каза Вигор и развали магията. — Някога е бил дом на прословутата Александрийска библиотека, огромно хранилище на древно познание. Основана от самия Александър Велики.

— Александър — каза Грей. — Ти вече спомена, че е бил един от хората, които са знаели за белия прах от злато.

Вигор кимна, очите му блестяха.

— Още един цар, или мъдрец, или влъхва, както искате го наречете — каза Грей. — Възможно ли е той да е четвъртият влъхва, когото ни е указано да търсим?

— Не мога да кажа със сигурност — отвърна Вигор.

— Аз мога — намеси се уверено Рейчъл. — Стихът в гатанката изрично ни препраща към „изгубения“ цар.

Грей си спомни гатанката за рибата. „Където дави се, то в мрак се носи и в изгубения цар се вглежда“.

— Ами ако не е било само алегория? — настоя Рейчъл. — Ако значението е буквално?

Грей не разбираше, но Вигор се ококори и възкликна:

— Разбира се! Трябваше и сам да се сетя.

— За какво? — попита Монк. Рейчъл обясни:

— Александър Велики е починал млад. На трийсет и три.

Погребението му е добре документирано в историческите лзточници. Тялото му е било положено в град Александрия. — Тя посочи картата. — Само че… само че… Вигор я изпревари развълнувано:

— Гробът му изчезнал. Грей сведе очи към картата.

— И това го прави „изгубеният“ цар — измърмори той. — Което значи, че вече знаем къде отиваме.

23:56

Образът на лаптопа вървеше отново, без звук, само видео. От появата на Драконовия двор до бягството на екипа на Сигма. Отговори все така нямаше. Каквото и да лежеше под гробницата на свети Петър, си оставаше загадка.

Разочарован, той затвори лаптопа.

Командир Пиърс не беше напълно откровен по време на разбора. Лъжата му беше очевидна. Беше открил нещо в гробницата.

Какво обаче? И колко точно знаеше?

Кардинал Спера започна да върти златния си пръстен.

Време беше да се сложи край на всичко това.