Карта от кости

ГОТИКА

27 юли, 18:02 източно време

14. Вашингтон

Директор Пейнтър Кроу знаеше, че му предстои още една безсънна нощ. Беше чул репортажите от Египет за престрелка в Източния пристан на Александрия. Имаше ли екипът на Грей нещо общо с това? Нито един сателит не беше минал оттам в съответния отрязък от време, така че и на такава информация не можеше да се разчита.

А от терена още нямаше никаква вест. Последните съобщения бяха разменени преди дванайсет часа.

Пейнтър съжали, че не бе споделил с Грей подозренията си. Но на онзи етап те бяха само това — подозрения. Нужно му беше време да събере по-точни данни от разузнаването. И досега не беше напълно сигурен. Ако предприемеше по-смели действия, конспираторът щеше да разбере, че е разкрит. И това би застрашило още повече Грей и колегите му.

Така че Пейнтър действаше сам от своя край на веригата.

Някой почука на вратата на кабинета му и той изключи монитора, за да скрие върху какво работи. После натисна вграденото в бюрото копче, което отключваше вратата. Секретарката му вече си беше тръгнала.

Влезе Логан Грегъри.

— Самолетът им скоро ще кацне.

— И все така лети за Марсилия? — попита Пейнтър. Логан кимна.

— По разписание каца след осемнайсет минути. Малко след полунощ местно време.

— Защо във Франция? — Пейнтър разтърка уморените си очи. — И продължават с комуникационното затъмнение?

— Пилотът потвърждава дестинацията им, но нищо друго. Успях да изровя една товарителница от френските митници. На борда има двама пътници.

— Само двама? — Пейнтър се намръщи.

— Летят с дипломатически ваучери. Анонимно. Мога да се опитам да поровя и в това.

Оттук насетне Пейнтър трябваше да действа предпазливо.

— Не — каза той. — Това може да вдигне излишна тревога. Екипът иска да скрие действията си. Ще им дадем възможност да го направят. Засега.

— Да, сър. Получихме и запитвания от Рим. Ватиканът и карабинерите не са получили вести от своите хора и започват да се тревожат.

Пейнтър трябваше да им подхвърли нещо, иначе властите на Европейския съюз можеха да прибягнат до по-крути мерки. Обмисли възможностите. Европейските власти бързо щяха да открият и сами дестинацията на самолета. Това може би щеше да е достатъчно.

— Покажи желание да им съдействаш — каза той накрая. — Уведоми ги, че самолетът лети за Марсилия и че ще им предадем още информация, когато се доберем до нея.

— Разбрано, сър.

Пейнтър се загледа в празния си компютърен екран. Имаше още една, макар и малка възможност.

— След като се свържеш с тях, искам да ми свършиш още нещо. В АИОП.

Логан се намръщи.

— Искам лично да занесеш нещо на доктор Шон Макнайт. — Пейнтър плъзна по плота на бюрото си запечатано писмо в червена папка. — Никой не трябва да знае, че си тръгнал натам.

Очите на Логан се присвиха любопитно, но той кимна.

— Ще имам грижата. — Взе папката, пъхна я под мишница и се обърна.

Пейнтър го спря.

— Разчитам на пълна дискретност.

— Няма да предам доверието ви — твърдо каза Логан и затвори вратата, която се заключи автоматично.

Пейнтър включи отново монитора. Появи се карта на Средиземноморския басейн, пресечен от сини и жълти ивици. Сателитни пътеки. Той кликна върху една от тях. Най-новият сателит на Националната разузнавателна служба, по прякор Ястребово око. Кликна два пъти да извика подробности за траекторията и параметрите на търсене.

Въведе Марсилия. Появиха се часове. Той направи сверка с метеорологичната карта на Националната агенция за океаните и атмосферата. Буреносен фронт се придвижваше към Франция от юг. Плътната облачна покривка щеше да блокира наблюдението. Оставаше му съвсем тесен прозорец.

Погледна си часовника, вдигна телефона и набра охраната.

— Уведомете ме, когато Логан Грегъри напусне командния център.

— Слушам, сър.

Пейнтър затвори. Подборът на момента можеше да се окаже от критично значение. Изчака още петнайсет минути — наблюдаваше как буреносният фронт минава над Западна Европа.

— Хайде де — измърмори по едно време.

Телефонът най-сетне иззвъня. Потвърдиха му, че Логан е излязъл, и Пейнтър на свой ред стана и излезе от кабинета си. Залата за сателитно наблюдение беше един етаж по-долу, в съседство с кабинета на Логан. Пейнтър забърза натам и завари само един техник, който пишеше нещо в дневника на смяната, обграден отвсякъде с монитори и компютри.

Човекът се изненада от внезапната поява на шефа и скочи на крака.

— Директор Кроу, сър… какво има?

— Трябва ми достъп до настройките на сателит Н-Е Четири на НРС.

— Ястребово око? Пейнтър кимна. — Аз нямам разрешение за такова…

Пейнтър сложи на бюрото пред него лист с дълга поредица букви и числа. Кодът за достъп, осигурен му от Шон Макнайт, беше валиден още половин час.

Техникът се ококори, но почна работа без излишни въпроси.

— Нямаше нужда да идвате лично. Доктор Грегьри можеше да препрати данните към вашия кабинет.

— Логан не е тук. — Пейнтър сложи ръка на рамото на техника. — Освен това искам всички данни за включването ни да бъдат изтрити. Без записи. Нищо, което да подсказва намесата ни. Дори тук, в Сигма.

— Слушам, сър. Техникът посочи един екран.

— Ще се появи на този монитор. Ще ми трябват GPS координати, за да го насоча.

Пейнтър му ги даде.

След една сякаш безкрайна минута на екрана се появи тъмна бродерия от писти.

Марсилското летище.

Пейнтър стесни обхвата към една определена писта. Образът потрепна, после гладко се увеличи. Появи се малък самолет, „Сайтейшън X“. Намираше се близо до сградата на летището, вратата му беше отворена. Пейнтър се наведе напред, за да закрие донякъде монитора от погледа на техника.

Закъснял ли беше?

Някакво движение размаза пикселите. Един човек, после и още един се появиха в отвора. Забързаха по стълбичката. Нямаше нужда да увеличава лицата им.

Монсеньор Верона и Кат Брайънт.

Пейнтър чакаше. Може пък товарителницата да бе подправена. Може би всички бяха на борда.

Образът потрепна, размаза се на едри пиксели.

— Времето се разваля — каза техникът.

Пейнтър все така наблюдаваше вратата на самолета. Повече никой не излезе. Кат и монсеньорът се скриха в сградата. Той благодари на техника и се дръпна.

Къде, по дяволите, беше Грей?

01:04 (местно време)

Женева, Швейцария

Грей седеше в първокласната каюта на реактивния самолет на Египетските авиолинии. Трябваше поне едно да признае на Драконовия двор — не пестяха средства. Плъзна поглед по малката каюта. Осем места. Шестима пътници. Един или повече сигурно бяха шпиони на Двора, които го държаха под око.

Нямаше значение. Той им съдействаше напълно… засега.

Беше взел самолетните билети и фалшивите документи за самоличност от шкафче на една автогара, после беше продължил към летището. Полетът траеше четири часа без междинни кацания. Грей изяде вкусния обяд, изпи две чаши червено вино, изгледа някакъв филм с Джулия Робъртс, дори поспа половин час.

Обърна се към прозореца. Златният ключ помръдна на гърдите му. Беше го вързал на верижка около врата си. Телесната му топлина беше затоплила метала, но въпреки това Грей го усещаше тежък и студен. Животът на двама души висеше на него. Представи си Монк, вечно усмихнат, наблюдателен. И Рейчъл. Смесица от стомана и коприна, интригуваща и сложна. Само че последните й думи не му даваха мира, преследваха го, изпълнени с болка и страх. И него го болеше, болеше го до мозъка на костите, защото я бяха заловили, докато беше под негова опека.

Самолетът направи стръмен заход, без който не би могъл да кацне в този град, сгушен сред високите Алпи.

Светлините на Женева заискриха. Лунната светлина поеребряваше върховете и езерото. Самолетът прелетя над минаващ през града участък от река Рона. Колесниците се спуснаха с вой. След няма и минута вече кацаха на международното летище на Женева.

Грей изчака каютата да се изпразни, преди да вземе грижливо приготвения си багаж. Надяваше се, че е взел всичко, от което би имал нужда. Преметна сака на рамо и тръгна към вратата.

Излезе от първокласната каюта и се огледа за някакви признаци на опасност.

И за още нещо. За спътничката си.

Пътувала беше в туристическата класа. Беше с руса перука, консервативен тъмносин делови костюм и тежки черни слънчеви очила. Лявата й ръка бе пристегната в шина, наполовина скрита под сакото. Дегизировката нямаше да издържи оглед отблизо. Само че никой не я оглеждаше.

Сейчан беше мъртва за света.

Излезе преди него, без да поглежда встрани.

Грей я следваше през няколко пътници. Нареди се на опашката за митническа проверка, показа фалшивите си документи, изчака да ги подпечатат и тръгна. Не беше чекирал никакъв багаж.

Излезе на добре осветената улица, по която още пъплеха множество хора. Окъснели пътници се надпреварваха към колите под наем и такситата. Грей нямаше представа какво се очаква да направи сега. Трябваше да чака Раул да се свърже по някакъв начин с него. Приближи се към стоянката на такситата.

Сейчан беше изчезнала, но Грей усещаше, че е някъде наблизо.

Имаше нужда от съюзник. Отрязан от Вашингтон и от собствените си съекипници, беше сключил договор с дявола. Беше я освободил, след като бе изтръгнал едно обещание от нея. Щяха да работят заедно. В замяна на свободата си тя Щеше да му помогне да освободи Рейчъл. След това щяха да се разделят. Всички дългове щяха да бъдат опростени, минали и сегашни.

Тя се беше съгласила.

Докато той почистваше и превързваше раната й, тя го беше погледнала много странно — гола до кръста, без капчица смущение. Разглеждаше го, както се разглежда някакъв куриоз, някаква странна буболечка, задълбочено и любопитно. Не беше казала много — беше изтощена, и от болка, и от кръвозагубата. Но постепенно дойде на себе си, като бавно събуждаща се лъвица; пресметливост и черен хумор вляха живец в погледа й.

Грей знаеше, че се е съгласила да му съдейства не толкова заради даденото обещание, колкото водена от гнева си към Раул. Съдействието просто съвпадаше с непосредствения й приоритет. Бяха я оставили да умре, бавно и в нечовешка агония. Искаше Раул да си плати. Каквото и споразумение да бяха сключили Дворът и Гилдията, за нея то вече беше без значение. Интересуваше я единствено отмъщението.

Само това ли обаче?

Грей си спомни как го беше погледнала, с онова тъмно любопитство. Помнеше обаче и какво го беше предупредил Пейнтър за нея. И това, изглежда, си беше проличало по лицето му.

— Да, аз определено ще те предам — каза Сейчан, докато навличаше тениската си. — Но чак след като приключим с това. Ти също ще се опиташ да ме предадеш. И двамата го знаем. Взаимно недоверие. Нима има по-добра форма на честност?

Сателитният телефон най-после иззвъня и Грей го извади от сака и каза троснато:

— Пиърс слуша.

— Добре дошъл в Швейцария — каза Раул. — Билет за влак те чака на гарата в центъра на града, на фалшивото ти име. Влакът пътува за Лозана. Потегля след трийсет и пет минути. Гледай да го хванеш.

— А съекипникът ми? — попита Грей.

— Както се договорихме, той е на път за болницата в Женева. Докато се качиш на влака, вече ще си получил потвърждение.

Грей тръгна към такситата и попита:

— А лейтенант Верона?

— За жената се грижат добре. Засега. Гледай да не си изпуснеш влака.

Връзката прекъсна.

Грей се качи в едно такси. Не си направи труда да се оглежда за Сейчан. Беше вмъкнал в телефона си един чип, свързан с нейния мобилен апарат. Тя беше чула разговора. А Грей не се съмняваше, че е способна да го последва.

— Централната гара — каза той на таксиджията. Мъжът кимна отсечено и таксито се включи в трафика към центъра на Женева. Грей се облегна назад. Сейчан се оказа права. Когато разбра, че искат от него да замине за Швейцария, му каза къде смята, че държат Рейчъл. В някакъв замък в Савойските Алпи.

След десетина минути таксито вече минаваше покрай езерото. В центъра му огромен фонтан изстрелваше водни струи на повече от сто метра височина. Прочутият Жет д’О. Осветен беше с лампички и приличаше на приказна феерия. Близо до кейовете се вихреше някакъв фестивал.

До Грей достигна ехо от песни и смях.

Все едно идваше от друг свят.

След още няколко минути таксито го стовари пред гарата. Грей отиде на касата, каза фалшивото си име и показа документите си. Дадоха му билет до Лозана.

Тръгна към перона, като се оглеждаше предпазливо. Нямаше и помен от Сейчан. Започваше да се тревожи. Ами ако тя просто изчезнеше някъде? Ако го беше преметнала и го бе предала на Раул? Прогони тези мисли. Беше направил своя избор. Рискът беше разумен.

Телефонът му иззвъня отново.

Той го извади и издърпа антената.

— Пиърс слуша.

— Две минути, за да се успокоиш. — Пак беше Раул. Чу се прищракване и жуженето от прехвърляна връзка. Гласът, който се обади след това, звучеше по-отдалеч и малко неясно, но затова пък му беше до болка познат.

— Шефе?

— Монк? Къде си? — Беше сигурен, че подслушват разговора, и то не само Сейчан. Трябваше да внимава какво говори.

— Стовариха ме в някаква болница с този телефон. Казаха, че ще се обадиш. Намирам се в спешното отделение. Всички доктори говорят на шибан френски.

— В Женева си — каза Грей. — Как си? Дълга пауза.

— Знам за ръката ти — каза Грей.

— Копелета мръсни! — изсъска гневно Монк. — На кораба имаше лекар. Упоиха ме, сложиха ме на системи и обработиха ръ… чукана ми. Тукашните лекари искат да ми правят рентгенова снимка и така нататък, но изглеждат доволни от… хм, да кажем — от уменията на другия лекар.

Грей оцени по достойнство опита на Монк да омаловажи случилото се. Но в гласа му се усещаше напрежение, което не успяваше да скрие съвсем.

— Рейчъл?

В гласа на Монк се прокрадна болка.

— Не съм я виждал, откакто ме упоиха. Нямам представа къде е. Но… слушай, Грей…

— Какво?

— Трябва да я измъкнеш.

— Работя по въпроса. А ти? В безопасност ли си?

— Така изглежда — каза Монк. — Казаха ми да си затварям устата. Така че го правя — умело се преструвам на малоумен. Само че докторите повикаха местната полиция. Имам охрана.

— Засега прави каквото са ти казали — нареди Грей. — Ще те измъкна при първа възможност.

— Грей — напрегнато започна Монк. Този тон Грей го познаваше. Колегата му искаше да ме каже нещо, но знаеше, че и други ще го чуят. — Те… те ме пуснаха да си вървя.

Връзката зажужа отново. Пак Раул.

— Времето ти изтече. Както виждаш, ние държим на думата си. Ако искаш да освободим и жената, ще трябва да донесеш ключа.

— Разбрано. Как ще процедираме?

— На гарата в Лозана ще те чака кола.

— Не — отсече Грей. — Няма да се пъхна в ръцете ти, преди да съм сигурен, че Рейчъл е добре. Когато пристигна в Лозана, искам да получа потвърждение, че е жива. Тогава ще се разберем за по-нататък.

— Не насилвай късмета си — изръмжа Раул. — Иначе току-виж ти изневерил, също като на твоето едноръко приятелче. Ще продължим разговора, когато пристигнеш.

Връзката прекъсна.

Грей свали телефона. „Значи Раул е в Лозана“.

Зачака влака. Беше последният заминаващ. На перона нямаше много хора. Той огледа бъдещите си спътници. Сейчан не се виждаше никъде. Дали имаше шпиони на Двора?

Влакът пристигна и спря с пронизително изсвирване. Грей се качи в средния вагон, после бързо се придвижи към последния с надеждата да се отърве от евентуална опашка.

В пролуката между последните два вагона го чакаше Сейчан.

Не го погледна дори, само му подаде дълго кожено палто. После се обърна и се мушна през един авариен изход, който водеше към отсрещната страна на релсите, далеч от перона.

Той я последва. Скочи край релсите, намъкна палтото и вдигна яката му.

Сейчан бързо мина през съседния коловоз и се качи на следващия перон. Напуснаха гарата и се озоваха в края на някакъв паркинг.

Един мотор БМВ, в черно и жълто, чакаше на крачка встрани.

— Качвай се — каза Сейчан. — Ще трябва ти да караш. Рамото ми… — Беше махнала шината, за да докара мотоциклета дотук, но до Лозана имаше повече от осемдесет километра.

Грей се метна на седалката и отметна полите на палтото назад. Моторът още беше топъл.

Сейчан се качи зад него и го хвана със здравата си ръка през кръста.

Грей вече беше запаметил пътищата до Лозана. Излезе от паркинга и даде газ. Пое към магистралата, която извеждаше от града в посока към планините.

Фарът пронизваше мрака.

Той потегли, все по-бързо и по-бързо, вятърът брулеше полите на палтото. Сейчан се притисна по-плътно до него и бръкна под палтото да се хване за колана на панталона му.

Той устоя на подтика да отблъсне ръката й. Мъдро или не, вече си беше постлал. Летеше по шосето. Трябваше да стигнат в Лозана половин час преди влака. Дали това време щеше да им е достатъчно?

Замисли се за разговора си с Монк. Какво се беше опитал да му каже той? „Пуснаха ме да си вървя“. Това беше достатъчно ясно. Що за подтекст обаче беше вложил Монк в тези простички думи?

Замисли се за собствената си по-раншна преценка, още в Египет. Беше стигнал до извода, че Дворът ще пусне Монк да си върви. С цел да си осигурят съдействието на Грей и да приспят бдителността му. А и Раул все още разполагаше с Рейчъл в залог.

„Пуснаха ме да си вървя“.

И нещо друго ли се криеше зад освобождаването му? Дворът беше безмилостен. Не се славеха като хора, които с лека ръка се лишават от потенциалните си предимства. Бяха осакатили Монк, за да накарат Рейчъл да проговори. Биха ли се лишили току-така от подобно средство за натиск върху нея? Монк беше прав. Не биха го направили, освен ако Дворът не държеше Рейчъл с нещо още по-силно.

Какво обаче?

02:02

Лозана, Швейцария

Рейчъл седеше в килията си, изтощена и на ръба на съзнанието.

Щом затвореше очи, преживяваше ужаса наново. Виждаше брадвата да се спуска надолу. Тялото на Монк да се сгърчва конвулсивно. Отрязаната му ръка да подскача по палубата като риба на сухо. Пръските кръв.

Алберто се беше развикал на Раул — не заради жестокостта, а защото искаше пленника жив. Раул го беше успокоил, че няма причини за притеснение. Сложиха на раната турникет. Алберто накара хората на Раул да завлекат Монк в корабния Кабул.

По-късно една от жените й каза, че Монк бил жив. След още два часа хидрофойлът пристана до един остров в Средиземно море. Там ги прехвърлиха в малък частен самолет.

Рейчъл зърна за миг Монк — на носилка, видимо упоен, ръката му бе превързана до лакътя. След това я заключиха в някакво задно отделение. Сама. Без прозорци. През следващите два часа кацаха два пъти. Накрая я изведоха навън.

Монк го нямаше.

Раул върза очите й и й запуши устата. Прехвърлиха я от самолета в някакъв камион. Още половин час преход с множество завои и пристигнаха. Чу гумите на камиона да скърцат по дървени дъски. Мост. Камионът спря.

Навън я посрещна какофония от ръмжене и лай — силен и гневен.

Поведоха я за лакътя през някакъв вход и надолу по стълби. Врата се затвори зад нея и заглуши кучешкия лай. Замириса й на студен камък й влага. Беше усетила и разликата в налягането, докато камионът пътуваше насам.

Планини.

Бутнаха я напред и тя се спъна в нещо. Падна тежко на ръце и колене.

Раул стисна с две ръце задника й и се засмя.

— Вече си го проси, моля ви се.

Рейчъл скочи като опарена и удари рамото си в нещо твърдо. Измъкнаха подгизналата кърпа от устата й и й свалиха качулката. Тя заразтрива рамото си и плъзна поглед по малката каменна килия. И тук нямаше прозорци. Започваше да губи представа за времето. Мебелировката се състоеше от стоманена койка. Тънък дюшек, навит в единия й край. И възглавница. Без чаршафи.

Килията нямаше решетки. Едната стена беше изцяло от дебело стъкло, с изключение на херметически затваряща се врата и големи колкото юмрук вентилационни отвори. Но дори и те имаха капаци, които можеха да се нагласят над отворите за звукоизолация или като метод за бавно задушаване на затворника.

Сега беше тук повече от час.

Дори и пазачи нямаше. Макар че откъм коридора се чуваха гласове, така че сигурно стояха на пост при стълбището.

Чу се врява. Тя вдигна лице и се изправи. Раул крещеше някакви заповеди. Рейчъл отстъпи по-далеч от стъклената стена.

Появи се Раул, придружаван от двама мъже.

Не изглеждаше доволен.

— Излизай — изсъска той. Отключиха вратата и я извлякоха навън.

— Насам — каза Раул. Поведе я по коридора.

Тя забеляза други килии, някои затворени като нейната, други отворени и пълни с бутилки вино.

Раул я забута към стълбите и нагоре към огрян от луната вътрешен двор. Каменни зидове се издигаха от всички страни. Проход, затворен с решетка, извеждаше към тесен мост над дълбока пропаст.

Намираше се в замък.

Редица камиони бяха спрени покрай стената до портата.

Покрай другата стена имаше двайсетина клетки. От тях се надигна басово ръмжене. Едри сенки се размърдаха, мускулести, силни.

Раул, изглежда, забеляза накъде е насочено вниманието й.

— От Канарските острови са — каза с някаква дивашка гордост. — Бойни кучета с потекло, водещо началото си от първото десетилетие на деветнайсети век. Чистокръвни бой — ци. Само мускули, челюсти и зъби.

Рейчъл се зачуди дали не би описал по същия начин и себе си.

Той я поведе към централната сграда. Два ката стълби водеха към масивна дъбова врата. Беше осветена ярко с аплици, почти гостоприемна. Но не натам тръгнаха. Една странична врата водеше към етаж под стълбите.

Раул набра някаква комбинация на контролно табло отстрани и бравата прещрака.

Когато вратата се отвори, Рейчъл усети миризма на дезинфектант и на нещо гадно, като мърша. Бутнаха я в квадратна стая, ярко осветена с флуоресцентни лампи. Каменни стени, линолеум на пода. При единствената врата, която извеждаше от стаята, стоеше пазач.

Раул отиде да я отвори.

Видя се дълъг коридор с отвори към серия стаи. Рейчъл надникна в няколко, докато вървяха по него. В първата имаше клетки от неръждаема стомана. Редици компютри, свързани с редици плочи, изпълваха втората. Електромагнити, предположи тя — за експериментите им със смесите в м-състояние. В третата стая имаше само стоманена маса, приблизително във формата на буквата X. Кожени ивици навеждаха на мисълта, че масата е предназначена за разпънат човек. Над нея висеше хирургическа лампа.

Побиха я тръпки.

По-нататък имаше още шест стаи. Беше видяла достатъчно и когато спряха при една врата, не съжали, че не знае какво има в другите.

Раул почука и я бутна през прага.

Контрастът я свари неподготвена. Все едно се беше озовала в салон от началото на двайсети век, обитаван от изтъкнат член на Кралското научно общество. Цялата стая грееше с полиран махагон и орех. На пода имаше дебел килим в оттенъци на червено и зелено.

Библиотечки и витрини обточваха всички стени. Зад стъклата мярна първи издания на Нютоновите „Принципи“и Дарвиновия „Произход на видовете“. В една от витрините имаше осветен разгънат египетски ръкопис. Рейчъл се зачуди дали не е ръкописът, откраднат от музея в Кайро, подправеният текст със загадъчните стихове, който беше дал началото на цялото това смъртоносно приключение.

Накъдето и да погледнеше, очите й попадаха върху произведения на изкуството. Етруски и римски статуетки красяха лавиците, включително висок две стъпки персийски кон с отчупена глава, шедьовър, откраднат от Иран преди десет години, който вероятно изобразяваше прочутия кон на Александър Велики — Буцефал. На малкото свободни места по стените висяха картини. В една от тях Рейчъл позна платно на Рембранд, в друга — на Рафаело.

В центъра на стаята имаше масивно махагоново писалище с пищна дърворезба, близо до камина, висока от пода до тавана. Ниски пламъчета подскачаха в огнището.

— Professore! — извика Раул и затвори вратата зад тях. От друга врата се появи доктор Алберто Менарди. Беше облечен с черен смокинг, поръбен с червено. Имаше наглостта да носи и римската си свещеническа якичка.

Стискаше под едната си мишница книга. Размаха пръст на Рейчъл.

— Не беше напълно откровена с нас. Сърцето й спря да бие.

Алберто се обърна към Раул.

— А ако ти не ми беше отклонил вниманието с необходимостта да оправям китката на американеца, щях да го открия по-рано. Елате и двамата.

Махна им да се приближат към писалището.

Рейчъл видя своята карта на средиземноморския район, разгъната на плота. Бяха добавени нови линии, кръгове, меридиани, градуси. Миниатюрни странни числа бяха изписани по единия й край. До картата бяха оставени компас, триъгълник и секстант. Алберто очевидно беше работил върху загадката — или защото нямаше доверие на Рейчъл, или защото смяташе, че двамата с вуйчо й са прекалено тъпи.

Префектът почука с пръст по картата.

— Рим не е следващата спирка по пътя. Рейчъл се опита да запази привидно спокойствие. Алберто продължи:

— Целият подтекст на този геометричен модел подсказва придвижване напред във времето. Дори и пясъчният часовник той сегментира времето, песъчинка по песъчинка чак до неминуемия край. По тази причина пясъчният часовник винаги е бил символ на смъртта, на края на времето. Присъствието на пясъчен часовник тук може да означава само едно.

Раул се навъси още повече, в знак че не разбира.

Алберто въздъхна.

— Очевидно означава края на това пътешествие. Сигурен съм, че накъдето и да насочва тази улика, тя сочи към края, към последната спирка.

Рейчъл усети как Раул се размърдва до нея. Бяха близо до крайната си цел. Но все още не разполагаха със златния ключ, а колкото и да беше интелигентен Алберто, явно не беше разкрил загадката докрай. Но щеше да го направи.

— Не може да е Рим — каза Алберто. — Това е движение назад, а не напред. Предстои ни да разбулим още една загадка.

— Само това можахме да измислим, преди да ни нападнат — каза Рейчъл и махна с ръка към стаята. — Нямахме вашите ресурси.

Алберто я наблюдаваше внимателно. После бавно каза:.

— Аз… склонен съм да ти вярвам. Монсеньор Верона е умен човек, но тази гатанка има много пластове.

Рейчъл запази унилата си физиономия — позволи си само малко страх, колкото да изглежда, че се е предала. Алберто работеше сам. Явно се беше затворил тук със задачата да разгадае мистериите на Двора. Не се доверяваше на никой друг, убеден в собственото си превъзходство. Той не би могъл да оцени по достойнство по-широката перспектива, сблъсъка и допълването на различни гледни точки. Те бяха сглобили мозайката с общи усилия, целият екип, а не благодарение на нечие самостоятелно вдъхновение.

Префектът обаче не беше глупак.

— Все пак — каза той, — редно е да съм напълно сигурен. Ти скри от нас за златния ключ. Може да си премълчала и друго.

Страхът впи нокти в сърцето й.

— Казах ви всичко — каза тя с цялата убедителност, която успя да изстиска от себе си. Но дали щяха дай повярват? ли щяха да я подложат на изтезания?

Преглътна с мъка, опитваше се да скрие тревогата си. Никога нямаше да проговори. Залогът беше прекалено голям. Беше видяла на какво е способна онази сила — в Рим и в Александрия. Такова нещо не трябваше да попада в ръцете на Драконовия двор.

Дори и животът на Монк вече не беше достатъчен залог. И двамата бяха войници. На хидрофойла Рейчъл беше издала информацията за златния ключ не само за да спаси Монк, но и за да включи в играта Грей, да му даде шанс да направи нещо. Тогава това й се стори разумен риск. Също като сега, и тогава на Двора му липсваше съществена част от мозайката. По някакъв начин Рейчъл трябваше да запази информацията за Авиньон и френското папство.

Или всичко щеше да отиде на вятъра.

Алберто сви рамене.

— Има само един начин да разберем дали знаеш нещо повече. Време е да изтръгнем от теб цялата истина. Заведи я в съседната стая. Би трябвало вече да сме готови.

Дишането на Рейчъл се ускори, а в същото време не й стигаше въздух. Раул я изблъска от кабинета на префекта. Алберто ги последва, като свали в движение смокинга си, готов да почне работа.

Рейчъл пак си спомни за ръката на Монк на палубата. Трябваше да се подготви за нещо още по-лошо. Не биваше да издава нищо. За нищо на света. Нищо не можеше да е толкова ужасно, че да изтръгне от нея истината.

Видя, че стаята от другата страна, онази със странната маса във формата на буквата X, сега е много по-ярко осветена. Някой беше включил хирургическата лампа над масата.

Раул й запречваше гледката и тя забеляза само бутилка за интравенозно вливане, закачена на стойка. Поднос с дълги хирургически инструменти, остри, извити като тирбушон или с назъбено острие като триони. Някакъв човек беше завързан за масата. 0, Господи… Монк?

— Можем да проточим разпита цяла нощ — каза Алберто и я заобиколи да влезе пръв в стаята. Приближи се до масата и си сложи стерилни латексови ръкавици.

Раул я повлече през прага.

И Рейчъл най-накрая видя кой лежи на масата, с разпънати и пристегнати ръце и крака и разкървавен нос.

— Някой дойде да души там, където не му е работа — ухили се Раул.

И в този миг от волята на Рейчъл не остана и помен.

Тя се хвърли напред.

— Не!

Раул я сграбчи за косата и я повали на колене.

— Ще гледаш оттук. Алберто взе един скалпел.

— Ще започнем с лявото ухо.

— Не! — изпищя Рейчъл. — Ще ви кажа! Ще ви кажа всичко! Алберто свали скалпела и се обърна към нея.

— Авиньон — проплака тя. — Авиньон.

Не изпита вина за постъпката си. Вече трябваше да разчита само на Грей. Всичките им надежди се фокусираха в него.

— Nonna… — простена Рейчъл.

Беше баба й.

02:22

Авиньон, Франция

Град Авиньон крещеше, пееше и танцуваше, облян в светлини.

Ежегодният летен театрален фестивал се провеждаше през юли и градът се превръщаше в най-голямото на света изложение на музика, драма и изкуство. Младежи щурмуваха града, разпъваха палатки в парковете, препълваха хотелите и общежитията. Купонът не спираше и за миг. Дори мрачното небе не пречеше на ентусиастите.

Вигор извърна поглед от една двойка, разменяща си бурни ласки на уединена пейка в парка. Дългата коса на жената почти скриваше усилията й да достави удоволствие на партньора си. Вигор забърза напред с Кат. Бяха решили да минат през парка към Плас дю Пале — Дворцовия площад. Папският дворец се издигаше на скалист хълм с изглед към реката.

Реката се мярна за миг в ниското. Над нея се протягаше прочутият мост от детските стихчета — Пон д’Авиньон. Построен в края на дванайсети век, той бил единственият мост над Рона… макар че след толкова много векове бяха останали само четири от първоначалните му двайсет и две арки. Оцелялата отломка от прочутия мост беше ярко осветена и превърната в танцувална площадка — ако се съдеше по цветовете на костюмите, беше ред на народни танци. Музиката стигаше чак до Вигор и Кат.

В Авиньон миналото и настоящето се сливаха по начин, с който можеха да се похвалят малко други градове.

— Откъде ще започнем? — попита Кат.

По време на полета насам Вигор беше направил някои проучвания, за да отговори точно на този въпрос. Тръгнаха към града, отдалечавайки се от реката.

— Авиньон е един от най-старите градове в Европа — каза Вигор. — Корените му могат да се проследят чак до неолита. Основан е от келтите, после го превзели римляните. Днес обаче Авиньон е най-известен с готическото си наследство, което е процъфтявало тук през столетието на френското папство. Авиньон може да се похвали с един от най-големите комплекси на готическа архитектура в цяла Европа. Истински готически град.

— И до какво ни води всичко това? — попита Кат. Вигор долови напрежението в гласа й. Тя се тревожеше за хората от екипа си — бяха я изпратили тук без никаква връзка с тях. Усещаше също, че Кат дълбоко в себе си изпитва вина за залавянето на племенницата му и Монк. Носеше тази тежест въпреки категоричните думи на командира й, че е постъпила правилно.

Вигор също беше разтревожен. Все пак тъкмо той беше въвлякъл Рейчъл в тази беда. И сега тя беше в ръцете на Драконовия двор. Знаеше обаче, че чувството на вина няма да им помогне с нищо. Той беше отраснал с вярата. Тя беше крайъгълният камък на самото му същество. Намираше известна утеха в мисълта, че спасението на Рейчъл е в ръцете на Бог… и на Грей.

Но това не означаваше, че трябва да седи със скръстени ръце и да чака помощ свише. „Помогни си сам, за да ти помогне и Господ“. Двамата с Кат имаха свой дълг тук.

Вигор отговори на въпроса с:

— Думата „готически“ идва от гръцката дума „гоетик“. Която означава вълшебен, магически. И точно за вълшебна била смятана тази архитектура. Била нещо невиждано за времето си. Финото оребряване, летящите контрафорси, невъзможните височини. Всичко това създавало впечатление за безтегловност.

Вигор наблегна на последната дума и Кат веднага разбра защо.

— Левитация. Вигор кимна.

— Почти всички катедрали и други готически сгради били построени от група зидари, които наричали себе си Децата на Соломон, смесица от рицари тамплиери и монаси от Цистерцианския орден. Успели да запазят за себе си математическите тайнства, които били в основата на тези сгради и които уж били получени, когато тамплиерите открили изгубения Соломонов храм по време на Кръстоносните походи. Тамплиерите станали богати… или по-скоро още по-богати, защото се твърдяло, че вече били открили несметното съкровище на цар Соломон, а може би дори и кивота, който уж бил скрит в Соломоновия храм.

— И уж пак в кивота Мойсей скрил гърнетата с манна — каза Кат. — Рецептата си за металите в м-състояние.

— Недей бърза да отхвърляш тази възможност — каза Вигор. — В Библията на много места се споменава за странни сили, които се излъчвали от кивота. Описва се левитация. Всъщност самата дума „левитирам“ произлиза от името на хората, които се грижели за кивота, или ковчега — левитите. Освен това се знае и за смъртоносните свойства на кивота — как убивал със светкавици. Един човек, колар, казвал се Оза, се опитал да нагласи по-добре кивота, който се бил килнал настрани. Докоснал го с ръка и бил поразен. Това толкова уплашило цар Давид, че отначало той отказал да приеме кивота в своя град. Но левитите му показали как да се приближи без опасност към него. С ръкавици, защитна престилка и след като свали от себе си всички метални предмети.

— За да не го хване ток. — В гласа на Кат започваше да се усеща известно оживление под заразителното въздействие на мистерията.

— Може би кивотът е действал като електрически колектор заради прахообразните вещества в м-състояние, които са били в него. Свръхпроводимият материал абсорбирал заобикалящата го енергия от естествен произход и я съхранявал също като златната пирамида. Докато някой не нарушавал по погрешка равновесието му.

— И го удрял ток. Вигор кимна.

— Добре — каза Кат. — Да приемем, че тамплиерите са открили кивота, а може би и свръхпроводниците в м-състояние. Но как да разберем дали са разкрили тайните им?

— Може би имаме някакъв отговор. Командир Грей още в началото ми постави задачата да открия исторически сведения за този странен моноатомен прах.

— От Египет до библейските влъхви — каза Кат.

— Да. Но аз се зачудих дали няма да открия нещо и в по-скорошни времена. След епохата на Христос. Дали и през по-късен период нямаше да изникнат някакви улики?

— И си намерил — каза Кат, доловила вълнението му.

— Този прах в м-състояние е бил известен под много имена — бял хляб, прах на познанието, Райски камък, Камъкът на влъхвите. За моя изненада, когато се разтърсих из по-новите времена, открих друг тайнствен камък, свързан с историята на алхимията. Прословутият философски камък.

Кат се намръщи.

— Камъкът, който можел да превръща оловото в злато?

— Това е широко разпространена заблуда. Един философ от седемнайсети век, Ириней, уважаван член на Кралското научно общество, е бил съвсем точен в трактата си. Според него философският камък бил, цитирам: „не друго, а злато в неговата най-чиста форма… наречено «камък» заради непроменливото си естество… злато, по-чисто от най-чистото… но на вид прилича на много фин прах“.

— Пак онзи златен прах — каза изненадано Кат.

— Може ли да има по-ясна отпратка? А и не е бил само Ириней. Един френски химик от петнайсети век, Никола Фламел, описал подобен химически процес със следните думи: „Получи се фин златен прах, който е философският камък“.

Вигор си пое дъх.

— От което става ясно, че някои учени по онова време са експериментирали със странна форма на златото. Всъщност цялото Кралско научно общество било луднало по нея. Включително сър Исак Нютон. Малцина знаят, че Нютон е бил запален алхимик, а също и колега на Ириней.

— И какво е станало с цялата им работа? — попита Кат.

— Не знам. Повечето учени навярно са стигнали до задънена улица. Но друг колега на Нютон, Робърт Бойл, също изследвал алхимичното злато. Само че на даден етап нещо го уплашило, нещо, което открил. Прекратил изследванията си и обявил подобни занимания за опасни. Толкова опасни, че по негови думи погрешната им употреба можела „да породи хаос в делата човешки и да обърне света с главата надолу“. Да се чуди човек какво го е уплашило толкова. Дали не се е докоснал до нещо, което е накарало и нашето изгубено алхимистко общество да мине в дълбока нелегалност?

Кат поклати глава.

— Но какво общо има философският камък с готическата архитектура?

— Повече, отколкото подозираш. Един французин, живял в началото на двайсети век, Фулканели, написал трактат, превърнал се в нещо като бестселър за времето си, със заглавие „Мистерията на катедралите“. Твърдял, че в готическите катедрали на Европа са кодирани тайни послания, сочещи към изгубено познание, включително и как да се приготви философски камък и други алхимически тайни.

— Код в камък?

— Не се изненадвай. Църквата отдавна го прави. По онова време огромната част от населението била неграмотна. Декорациите в катедралите били едновременно възпитателни и образователни, библейски притчи, издялани в камък. Ай спомни си кой е построил тези огромни готически книжки с приказки.

— Рицарите тамплиери — каза Кат.

— Общество, известно с това, че е получило тайно познание от Соломоновия храм. Така че нищо чудно освен библейски притчи да са включили и други кодирани послания, предназначени за техните събратя, масонските алхимици.

На лицето на Кат се изписа съмнение.

— Трябва само да се вгледаш по-внимателно в някои произведения на готическото изкуство и ще започнеш да си задаваш интересни въпроси. Иконографията им е пълна със зодиакални символи, математически гатанки, геометрични лабиринти, излезли директно от алхимическите текстове на съответното време. Дори авторът на „Парижката Света Богородица“, Виктор Юго, посвещава цяла глава от романа си на това да се възмущава, че украсата на парижката катедрала е в противоречие с принципите на католическата църква. Описва готическото й изкуство като „бунтарски страници“ от камък.

Вигор посочи напред през дърветата. Вече се приближаваха към Дворцовия площад.

— А Фулканели и Юго не били единствените, които смятали, че в изкуството на тамплиерите има нещо еретическо. Знаеш ли защо петък тринайсети се смята за фатален ден?

Кат го погледна и поклати глава.

— Тринайсети октомври 1307 — а. Петък. Кралят на Франция, с подкрепата на папата, обявил тамплиерите за еретици и ги осъдил на смърт. Водачът им бил разпънат и изгорен на клада. Мнозина смятат, че истинската причина за гоненията срещу тамплиерите се криела в стремежа на краля да им отнеме влиянието и да се домогне до богатствата им, включително до тайното им познание. Френският крал подложил хиляди тамплиери на изтезания, но хранилището на богатствата им така и не било открито. Орденът на тамплиерите обаче така и не се възстановил.

— Денят наистина е бил фатален за тях.

— А е маркирал и края на едно черно столетие, ако питаш мен. — Двамата излязоха от парка и тръгнаха към центъра на града. — Разделението между Църквата и ордена на тамплиерите започнало сто години по-рано, когато папа Инокентий III брутално избил катарите, секта на християни-гностици, които били свързани с тамплиерите. Проточила се стогодишна война между ортодоксалната църква и гностичните вярвания.

— И всички знаем кой я е спечелил — каза Кат.

— Знаем ли наистина? Чудя се дали е било победа, или по-скоро асимилация. Ако не можеш да ги победиш, присъедини ги. През септември 2001 — ва се появи интересен документ, озаглавен „Пергаментът от Шинон“. Свитък, датиран приблизително година след онзи кървав петък тринайсети и подписан от папа Климент V, с който той опрощава и реабилитира рицарите тамплиери. За жалост, френският крал Филип не се съобразил с това и продължил гоненията в страната си. Защо обаче Църквата е променила толкова драстично отношението си? Защо папа Климент V е построил своя авиньонски дворец според готическата традиция, рожба на същите тези зидари-еретици? И защо Авиньон на практика се е превърнал в готическия център на Европа?

— Намекваш, че Църквата е направила завой на сто и осемдесет градуса и е приела тамплиерите в лоното си?

— Спомни си как вече стигнахме до заключението, че някои аспекти от вярванията на християните на Тома, християни с гностични убеждения, вече били пуснали филизи в Църквата. Може би те са убедили папа Климент да се намеси и да защити тамплиерите от зверствата на крал Филип.

— С каква цел?

— За да бъде скрито нещо изключително ценно — ценно и за Църквата, и за света. През столетието на Авиньонското папство тук се появила истинска вълна от ново строителство което в голямата си част било ръководено от Децата на Соломон. Лесно са можели да закопаят нещо, дори да е било със значителни размери.

— Но откъде ще започнем да търсим? — попита Кат.

— От сградата, построена от ръцете на тамплиерите и поръчана от онзи странен папа, сградата, която е един от най-големите шедьоври на готическата архитектура.

Вигор махна напред, където улицата се вливаше в голям площад, пълен с развеселени младежи. Цветни светлинни оформяха дансинг, рок група, качена на импровизиран подиум, блъскаше жици, а младежите се кълчеха, смееха се и крещяха. По краищата на площада бяха наслагани маси, и те заети от празнуващ народ. Жонгльор мяташе във въздуха запалени факли. Бирата течеше, заедно с кафе в картонени чашки. Цигарен дим се кълбеше във въздуха и се смесваше с дим от друг вид — ръчно свити цигари, пълни с трева.

Но зад този шумен купон се издигаше исполинска тъмна висока сграда, обточена от квадратни кули, с масивни каменни арки отпред и две високи коничени кули. Каменната й фасада беше в пълен контраст с веселбата долу. Историята я притискаше сякаш… историята и една древна тайна.

Дворецът на папите.

— Някъде в тази сграда е скрита бунтарска страница от камък — каза Вигор. — Сигурен съм. Трябва да я намерим и да я разчетем.

— Но откъде ще започнем? Той поклати глава.

— Каквото и да е уплашило Робърт Бойл, каквато и ужасна тайна да е продиктувала в крайна сметка съюза между тамплиерите еретици и официалната църква, каквато и мистерия да предизвика и този лов на съкровища из цялото Средиземноморие… отговорът е скрит тук.

Откъм реката повя студен вятър. Авиньон беше наречен на постоянния вятър откъм Рона, но сега, изглежда, се задаваше истинска буря. Звездите в небето бяха изчезнали. Сбираха се тъмни облаци.

Колко време им оставаше?

02:48

Лозана, Швейцария

— Така стигнахме до извода, че търсеното място е Авиньон — завърши Рейчъл. — Френският Ватикан. Следващата и последна спирка.

Още стоеше на колене върху линолеума. Баба й все така лежеше вързана на масата. Рейчъл им беше казала всичко, до най-малката подробност. Беше отговорила на всички въпроси, зададени й от Алберто. Не се беше опитала да шикалкави. Не можеше да рискува префектът да изпробва откровеността й върху плътта на баба й.

Монк и Рейчъл бяха войници. Баба й не беше.

Нямаше да позволи нищо лошо да се случи на старицата. Сега зависеше от Грей да опази златния ключ от Двора. Беше стоварила цялата си надежда и доверие върху неговите плещи. Друг избор нямаше.

Докато тя разказваше, Алберто си водеше бележки — прескочи до кабинета си да вземе тефтер и химикалка, както и картата на Рейчъл. Когато тя приключи разказа си, той кимна, очевидно доволен.

— Разбира се. Толкова простичко, толкова елегантно. Накрая и сам щях да се сетя, но сега ще мога да съсредоточа усилията си върху следващата мистерия… в Авиньон.

И се обърна към Раул.

Рейчъл застина. Помнеше какво беше станало последния път. Макар да им беше казала за златния ключ, Раул все пак беше отсякъл ръката на Монк.

— Къде са монсеньор Верона и американката? — попита Алберто.

— По последна информация са тръгнали за Марсилия — каза Раул. — С частен самолет. Мислех, че изпълняват заповеди. Да са наблизо, но извън Италия.

— Марсилия е само на двайсет минути от Авиньон — каза Алберто и се намръщи. — Монсеньор Верона сигурно вече е на път към града и разбулването на загадката. Разбери дали самолетът им е кацнал.

Раул кимна, предаде нареждането на един от своите хора и той хукна да го изпълни. Рейчъл бавно се изправи.

— Баба ми… — успя да промълви. — Ще я пуснете ли вече? Алберто махна с ръка, сякаш съвсем беше забравил за старицата. Явно имаше по-важни неща наум.

Друг от подчинените на Раул се приближи и разкопча кожените каиши, които стягаха ръцете и краката на баба й. Разплакана като момиченце, Рейчъл й помогна да слезе от масата.

После се помоли — за Грей, за Монк, за себе си и за баба си.

Баба й стъпи неуверено на крака и се подпря на масата. Посегна да изтрие сълзите на Рейчъл.

— Хайде, хайде, дете… стига вече сълзи. Не беше чак толкова страшно. И по-ужасни неща съм преживявала.

Рейчъл едва не се засмя. Баба й се опитваше да я утеши! Старицата й махна да се дръпне и тръгна към префекта.

— Алберто, срамота! — Каза го, все едно се обръщаше към дете.

— Nonna… не… — предупреди я Рейчъл и протегна ръка да я спре.

— Не ми вярваше, че внучка ми е способна да скрие нещо. — Докуцука до Алберто и го целуна по бузата. — Казах ти, че Рейчъл е прекалено умна дори и за теб.

Протегнатата ръка на Рейчъл замръзна. Кръвта й се смра-зи.

— Трябва по-често да се вслушваш в думите на старите дами, нали?

— Права си както винаги, Камила. Рейчъл се задъха.

Баба й даде знак на Раул, че иска да го хване под ръка.

— А ти, младежо, може би вече разбираш защо такава силна драконова кръв си заслужава защитата. — Потупа го по бузата. — Двамата с внучка ми… ще си родите bellissimo bambini. Красиви бебчета.

Раул се обърна и измери Рейчъл със студените си, мъртви очи. После изръмжа:

— Ще се постарая.

ЛОВ

27 юли, 03:00

15. Лозана, Швейцария

Грей следваше Сейчан по обраслия с борове планински склон. Бяха зарязали мотоциклета на дъното на тясно дефиле, скрит сред някакви разцъфнали алпийски храсти. Преди това бяха изминали последния километър на тъмно, с изгасен фар. Допълнителната предпазливост ги беше забавила, но не можеше да се избегне.

Сега се катереха по стръмен склон, покрит с дребни камъчета, които се търкаляха под краката им; целта им беше отвесната скална стена напред. Грей се опитваше да пробие с поглед тъканата черга от борови клонки. По-рано, по пътя от Лозана към тукашните планини, беше зърнал за миг замъка. Каменната сграда клечеше като прегърбено гранитно чудовище с квадратно лице, светлите прозорци бяха като злобни очи. После минаха под някакъв мост и замъкът се скри от поглед.

Грей се изравни със Сейчан. Тя държеше пред себе си GPS устройство.

— Сигурна ли си, че можеш да намериш онзи заден вход?

— Първия път ме доведоха тук със завързани очи. Но си бях скрила един GPS следач… — хвърли поглед към Грей — на едно интимно местенце. Записах посоката и височината. Тези данни би трябвало да ни изведат при входа.

Продължиха напред и нагоре.

Грей я огледа. С кой акъл й се доверяваше изобщо? Тъмната гора с нищо не облекчаваше тревогите му. И не само заради избора му на партньор. Започваше да се съмнява в собствената си преценка. Така ли постъпваше един истински водач? Рискуваше всичко заради тази спасителна операция. Всеки добър тактик бе преценил залозите и би поел с ключа право към Авиньон. А той поставяше в опасност цялата мисия.

И ако Драконовият двор спечелеше…

Грей си представи мъртъвците в Кьолн, изтезаваните свещеници в Милано. Още много хора щяха да умрат, ако се провалеше.

И за какво?

Поне на този въпрос знаеше отговора.

Продължи да се катери, потънал в мисли.

Сейчан погледна данните на устройството си и свърна вляво. Спря пред пукнатина в скалната стена, наполовина скрита от килната гранитна плоча, обрасла с мъх и бели цветчета.

Мушна се под плочата и поведе по тесен тунел, като включи миниатюрно фенерче. Малко по-навътре стара решетка препречваше пътя. Сейчан бързо се справи с ключалката.

— Някакви алармени системи? — попита Грей. Сейчан вдигна рамене и бутна решетката.

— Скоро ще разберем.

Грей огледа стените. Солиден гранит. Никакви жици.

Грубо издялано в камъка стълбище водеше нагоре. Оттук Грей пое водачеството. Погледна си часовника. Влакът от Женева щеше да пристигне на гарата в Лозана всеки момент. И отсъствието му щеше да излезе наяве. Времето им изтичаше.

Той затича по-бързо по стълбите — но не спираше да се оглежда за наблюдателни и сигнални системи. С всяка стъпка напрежението му нарастваше.

Накрая тунелът ги изведе в по-широко помещение, поточно кухина в скалата. До отсрещната стена имаше извор — оттичаше се в прорез в скалата към планинските недра. Пред извора имаше голяма плоча от дялан камък. Олтар. На тавана бяха нарисувани звезди. Римският храм, който му беше описала Сейчан. Засега поне информацията й беше съвсем точна.

— Стълбите към замъка са ей там — каза Сейчан и посочи друг тунел, извеждащ от пещерата.

Грей направи крачка натам… и мракът при отвора на прохода се раздвижи. Нечий едър силует пристъпи на смътната светлина.

Раул.

С автомат в ръце.

Светлина блесна вляво от него. Още двама стрелци излязоха от прикритието си иззад плочата. Някъде долу в прохода шумно се затръшна стоманена врата.

И още по-лошо, Грей усети студеното дуло на пистолет в тила си.

— Златният ключ е на верижка около врата му — каза Сейчан.

Раул тръгна напред. Спря пред Грей.

— Трябва да избираш спътниците си по-предпазливо.

И преди Грей да е казал нещо, заби юмрук в корема му. Грей се свлече на колене.

Раул посегна към гърлото му, стисна верижката и я скъса. Вдигна ключа към светлината.

— Благодаря ти, че ни достави това нещо. Както и самия себе си. Имаме няколко въпроса към теб, преди да тръгнем за Авиньон.

Грей го погледна смаяно. Дворът беше разбрал за Авиньон? Как?

Но вече знаеше.

— Рейчъл… — промълви той. — О, не се притеснявай. Жива и здрава е. И в момента си наваксва със семейната история.

Грей не разбираше.

— Не забравяй и за колегата му в болницата — каза Сейчан. — Нищо не трябва да води към нас.

— Вече се погрижихме за това — отвърна със смях Раул.

03:07

Женева, Швейцария

Монк не можеше да заспи и гледаше телевизия. На френски. Не знаеше френски, така че всъщност не обръщаше внимание на предаването. То му беше нещо като бял фон на мислите. Не че и мисленето му се удаваше особено след всичкия морфин, с който го бяха наблъскали докторите.

Внимаваше да не поглежда към бинтования си чукан.

Гневът не позволяваше на силните болкоуспокояващи да го приспят. Гняв не само заради осакатяването, а и защото беше отпаднал от операцията. Принудили го бяха да напусне битката. Използваха го като залог. Другите бяха в опасност, а той лежеше заключен, пазен от охрана.

Въпреки това не можеше да отрече наличието на една куха болка дълбоко в себе си, болка, която морфинът не можеше да отслаби. Нямаше право да се самосъжалява. Нали беше жив. Войник беше в крайна сметка. Беше виждал да извличат от бойното поле ранени в много по-лошо състояние от неговото. Но болката не си отиваше. Чувстваше се насилен, използван, по-малко мъж и със сигурност по-малко войник.

Логиката не успяваше да успокои сърцето му.

Телевизорът продължаваше да каканиже нещо.

Някакъв шум пред вратата привлече вниманието му. Спор. На висок глас. Монк се надигна и седна. Какво ставаше?

Вратата се отвори с трясък.

Монк не успя да скрие изненадата в гласа си.

— Кардинал Спера?!

03:08

Лозана, Швейцария

Бяха върнали Рейчъл в килията й — но този път не беше сама.

Пред бронираното стъкло стоеше пазач. Баба й приседна с въздишка на леглото.

— Може и да не го разбираш сега, но ще го разбереш, Рейчъл поклати глава. Стоеше до стената, объркана, замаяна.

— Как… как можа?

Баба й вдигна към нея проницателните си очи.

— Някога и аз бях като теб. Бяха само на шестнайсет, когато за пръв път дойдох в този замък от Австрия — избягах след края на войната.

Беше й разказвала как семейството й избягало в Швейцария, а после в Италия. Тя и баща й били единствените оцелели.

— Бягали сте от нацистите.

— Не, дете, ние бяхме нацистите — поправи я баба й. Рейчъл затвори очи. „О, Господи…“ Баба й продължи:

— Татко беше партиен водач в Залцбург, но имаше връзки и с Имперския драконов двор на Австрия. Много силен мъж, с голямо влияние. Именно със съдействието на това братство успяхме да избягаме в Швейцария, благодарение на щедростта на барон Соваж, дядото на Раул.

Рейчъл я слушаше с нарастващ ужас, макар че й идеше да си запуши ушите и да отрече всичко.

— Но гладко организираното ни бягство трябваше да се заплати. И баща ми го направи. Моята девственост… отне я баронът. Също като теб, и аз се дърпах, защото не разбирах. Баща ми ме държа със собствените си ръце първия път, за мое добро. Но не беше последният. Крихме се в замъка четири месеца. Баронът ляга с мен много пъти, докато не забременях с копелето му.

Рейчъл установи, че се снизва покрай стената към студения каменен под.

— Но копеле или не, детето беше добра кръстоска, смесица от благородната австрийска линия на Хабсбургите и швейцарска бернска линия. Докато детето растеше в корема ми, започнах да разбирам. Така се правят нещата в Двора, с цел Да се заздравят чистокръвните линии. Баща ми непрекъснато ми го повтаряше. Докато не разбрах, че нося дете с благороден произход, чиито предци са били императори и крале.

Рейчъл се опитваше да проумее жестокостта спрямо младото момиче, което по-късно се беше превърнало в нейна баба. Дали баба й не се беше примирила с жестокостта и изнасилването, оправдавайки ги с една по-грандиозна цел? На крехка възраст и с промит мозък, не от друг, а от собствения й баща. Опита се да открие в сърцето си някакво съчувствие към нея, но не намери нищо.

— Баща ми ме отведе в Италия, в замъка Гандолфо, при летния дворец на папата. Там родих майка ти. Срамота. Заслужих си боя. Всички се надяваха на мъжко дете.

Баба й поклати тъжно глава. После продължи дай разказва една по-различна версия на семейната история. Как я омъжили за друг член на Драконовия двор, който имал връзки с Църквата в Кастел Гандолфо. Бракът бил уговорен. Семейството получило задачата да внедри децата и внуците си в Църквата, за да бъдат нищо неподозиращи шпиони на Двора, слепи къртици. За да запазят тайната, на майката на Рейчъл и на вуйчо й Вигор не било казано нищо за истинския им произход.

— На теб обаче бяха възложени много по-големи надежди — с гордост продължи баба й. — Ти доказа драконовата си кръв. Беше забелязана и избрана да бъдеш върната пълноправно в лоното на Двора. Кръвта ти беше твърде ценна, за да се пропилее с лека ръка. Императорът лично те избра за кръстоска на нашата семейна линия с древната линия Соваж. Твоите деца ще бъдат крале.

Очите на баба й грееха с нещо близко до екстаз.

— Molti bellissimo bambini. Всичките — крале на Двора. На Рейчъл не й бяха останали сили дори да вдигне глава.

Скри лицето си в шепи. Животът й се изниза пред нея като кинолента на бързи обороти. Кое беше истинско? Коя беше тя? Спомни си колко пъти беше заставала на страната на баба си, когато двете с майка й имаха разногласия, дори беше приемала съвети от нея за любовния си живот. Беше се възхищавала на възрастната жена, уважавала бе твърдостта й, граничеща често с безкомпромисност. Но откъде идваше тази солидност — от сила на характера или от лудост? И какво говореше това за самата нея? Тя носеше същата кръв… като баба си… и, мили Боже, като онзи мръсник Раул.

Коя беше тя?

И тогава друга тревога си проби път в ума й. Страхът й даде сили да проговори.

— Какво… ами вуйчо Вигор… синът ти? Баба й въздъхна.

— Той изпълни ролята си в Църквата. Обетът за безбрачие сложи край на кръвната му линия. Вече не е необходим. Семейното ни наследство ще бъде продължено от теб и ще се увенчае с невиждана слава.

Рейчъл долови в последните думи на баба си нещо като болка и вдигна очи. Знаеше, че баба й обича Вигор… всъщност че го обича повече от майка й. Зачуди се дали баба й не е намразила подсъзнателно дъщерята, зачената с изнасилване. И дали тази травма не се е пренесла неусетно и към следващото поколение? В отношенията на Рейчъл с майка й винаги беше съществувало напрежение, неизречена на глас болка, която никоя от двете не можеше да преодолее, нито да разбере.

И къде щеше да свърши всичко?

Вик привлече вниманието й към вратата. Идваха някакви мъже.

По коридора се появиха пазачи. Водеха Грей, с вързани зад гърба ръце. Той хвърли поглед към килията й. Видя я и очите му се разшириха от изненада. Спъна се и за малко да падне.

— Рейчъл…

Раул го бутна напред, после се ухили към килията й и вдигна високо някаква верижка.

Златен ключ.

Обзе я пълно отчаяние.

Вече нищо не стоеше между Драконовия двор и съкровището в Авиньон. След столетия на манипулации и машинации Драконовият двор беше победил.

03:12

Авиньон, Франция

Всичко това никак не харесваше на Кат. Твърде много цивилни имаше наоколо. Тя тръгна по стъпалата към главния вход на Папския дворец. През вратата се нижеха потоци хора — По традиция пиесата се поставя в двореца — каза Вигор — Тази година е четиричасова постановка на „Хамлет“. Пиесата и купонът продължават почти до сутринта. Провеждат ги в Двора на честта. — Той посочи напред.

Промъкнаха се през група немски туристи, излизащи от двореца, и минаха под арката на входа. Каменните стени връщаха ехото на смес от различни езици, силни гласове идваха някъде отпред.

— Не виждам как ще претърсим подробно двореца при толкова много хора — намръщено каза Кат.

Вигор кимна едновременно с трясъка на сурваща се през небето гръмотевица.

Чуха се смях и ръкопляскания.

— Пиесата трябва вече да е към края си — каза той.

Дългият проход ги изведе в открит вътрешен двор. Дворът тънеше в мрак с изключение на голямата сцена в дъното, обточена със завеси и с декорите на тронна зала в голям замък. За фон й служеше самата стена на двора. От двете й страни се издигаха огромните колони на високоговорителите и кули с осветление, които обливаха актьорите със светлината на прожектори.

Под сцената се разстилаше множеството на публиката — на столове или проснати на одеяла върху каменния под. На самата сцена няколко фигури стояха прави сред купчина трупове.

Пиесата наистина наближаваше края си.

Вигор я дръпна настрани.

— Този двор разделя двореца на две — новата и старата му част. Задната стена и стената вляво са част от Пале Вьо — стария дворец. Където сме ние сега и надясно е Пале Нюф, който е построен по-късно.

— Откъде ще започнем? Вигор посочи към старата част.

— Има една загадъчна история, свързана с папския дворец. Много историци от онова време пишат, че призори на двайсети септември 1348 — а над старата част на двореца била забелязана исполинска огнена колона. Видяна била от целия град. По-суеверните сметнали, че огънят е предвестник на чумата, Черната смърт, която започнала горе-долу по това време. Но ако не е било това? Ако е било някаква проява на Майснеровото поле, поток от енергия, изпуснат при запечатването на някаква тайна? Появата на огнената колона може би маркира точната дата, когато е било скрито съкровището.

Кат кимна. Все беше нещо.

— Изтеглих от интернет подробна карта — каза Вигор. — Има един вход към стария дворец близо до Портата на Дева Мария. Почти не се използва.

Вигор тръгна наляво. Мушнаха се в един проход миг преди огромна светкавица да разсече небето. Почти веднага изтрещя и гръмотевицата. Актьорът на сцената спря посред монолога си. Нервен смях се чу тук-там сред публиката. Бурята можеше да прекрати пиесата мигове преди края й.

Вигор посочи една тежка врата встрани.

Кат приклекна и извади шперцовете си, а Вигор застана така, че да я прикрива с тялото си. Бравата ней създаде затруднения. Езичето щракна.

Нова светкавица привлече погледа на Кат към двора. Последва гръм и небесата се разтвориха. Дъждът се изсипа на порой от ниските облаци. Викове и дюдюкания се надигнаха откъм публиката. Започна масово преселение.

Кат натисна с рамо тежката врата и двамата с Вигор се вмъкнаха през нея.

— Трябва ли да се притесняваме за охраната? — попита Кат, след като заключи.

— За жалост — не. Както ще се увериш сама, почти няма какво да се открадне. Управата се притеснява повече от прояви на вандализъм. Може обаче да има някой нощен пазач, така че по-добре да внимаваме.

Кат кимна и реши да не включва фенерчето си. През високите прозорци проникваше достатъчно светлина и рампата към следващия етаж се открояваше ясно.

Вигор поведе нагоре.

— Частните покои на папата се в Ангелската кула. Именно те винаги са били най-охраняваната част на двореца. Ако нещо е било скрито, най-разумно ще е да проверим там.

Кат извади компас и го вдигна пред себе си. Магнитен маркер ги беше отвел до гробницата на Александър. Може би и тук щеше да им помогне.

Минаха през няколко зали. Стъпките им ехтяха кухо. Сега Кат разбираше защо липсва истинска охрана. Дворецът беше каменен гроб. Почти нямаше мебели, нито гоблени или друга украса. Нямаше и помен от лукса, сигурно изпълвал двореца преди векове. Опита се да си представи тежките дипли на кадифе и ценни кожи, богатите гоблени по стените, разточителните банкети, златото и среброто. Бяха останали само камък и дървени подиуми.

— След като папите напуснали Авиньон — прошепна Вигор, — дворецът бързо западнал. По време на Френската революция опоскали каквото било останало, после бил превърнат в гарнизон и казарми за армията на Наполеон. В по-голямата си част стените били варосани. Само тук-там са останали оригиналните фрески, включително в папските покои.

Кат също усети странната конструкция на двореца — коридори, които свършват внезапно; стаи, които изглеждат неестествено малки; стълбища, които се спускат до нива без врати. Дебелината на стените варираше от няколко стъпки до пет метра. Дворецът беше истинска крепост, но криеше и тайни места, проходи, стаи — нещо характерно за всички средновековни замъци.

Това се потвърди, когато влязоха в стая, която според Вигор била съкровищницата на двореца. Той посочи четири места.

— Заравяли са златото под пода. В подземни стаи. Винаги са се носели слухове, че още има неоткрити подземия със злато.

Минаха и през други стаи — голям дрешник, бивша библиотека, празна кухня, чиито квадратни стени се стесняваха надолу до осмоъгълен комин над централното огнище.

Най-сетне стигнаха до Ангелската кула.

Компасът на Кат не беше потрепнал дори — тя буквално не откъсваше очи от него. Тревогата й се засилваше. Ами ако не откриеха входа? Ако се провалеше? Отново. Ръката й започна да трепери. Първо провалът й с Монк и Рейчъл…

А сега и това.

Стисна по-здраво компаса и заповяда на ръката си да се успокои. Двамата с Вигор щяха да решат гатанката. Трябваше — и толкова. Или всички жертви на приятелите им щяха да са напразни.

Стиснала решително зъби, тя се качваше към поредното ниво на папските покои. Нямаше и помен от пазач, така че Кат рискува и включи миниатюрното си фенерче.

— Дневната на папата — каза Вигор при входа на една от стаите.

Кат тръгна напред, без да откъсва очи от стрелката на компаса. Стените тук бяха покрити с белеща се на петна боя, в ъгъла имаше голямата камина. Гръмотевица отекна през дебелите зидове.

Обиколи стаята и поклати глава.

Нищо.

Продължиха нататък. Следващата стая беше една от най-забележителните в двореца — Стаята на елена. Фреските й изобразяваха изящни ловни сцени — от лов със соколи до лудуващи хрътки, имаше дори правоъгълен рибарник.

— Piscarium — каза Вигор. — Пак риби.

Кат кимна — спомни си значението на рибите в собствения им лов. Обиколи още по-подробно тази стая. Компасът не реагира и тя даде знак на Вигор да продължат.

Качиха се на следващия етаж.

— Папската спалня — каза Вигор. И в неговия глас започваше да се прокрадва разочарование и тревога. — Това е последната стая в покоите.

Кат влезе в спалнята. Нямаше никакви мебели. Стените бяха боядисани в яркосиньо.

— Лапис лазули — каза Вигор. — Високо ценен заради блясъка си.

Богатата декорация изобразяваше гора нощем, обкичена с птичи клетки с всякакъв размер и форма. По клоните се катереха катерици.

Кат обиколи стаята.

И тук нищо.

Обърна се и видя отчаянието в очите на Вигор. Бяха се провалили.

03:36

Лозана, Швейцария

Тласнаха Грей в каменна килия. Вратата беше от специално стъкло, бронирано, три сантиметра дебело. Затвори се с трясък. Беше мярнал Рейчъл две килии по-назад… заедно с бабай.

В това нямаше никакъв смисъл.

Раул изръмжа нещо на хората си и се отдалечи със златния ключ в ръка.

Сейчан стоеше до вратата и му се усмихваше. Със завързани зад гърба си ръце, той се хвърли с цяло тяло върху стъклената стена, която ги делеше.

— Проклета кучка!

Тя само се усмихна, целуна върховете на пръстите си и ги притисна към стъклото.

— Чао, сладур. Благодаря, че ме докара дотук.

Грей й обърна гръб. Ругаеше под нос — и мислеше трескаво. Раул беше взел сака му и го беше дал на един от подчинените си. Бяха го обискирали и му бяха взели оръжията от презраменчия и наглезенния кобур.

Откъм килията на Рейчъл се чу разговор. Отвори се врата.

Раул изръмжа на един от хората си:

— Заведи мадам Камила при камионите горе. Всички да са в готовност. Тръгваме към летището след няколко минути.

— Ciao, Рейчъл, bambina.

Рейчъл не отвърна на баба си. Какво ставаше?

Чу отдалечаващи се стъпки.

Но усещаше, че пред другата врата все още има някой.

И отново гласът на Раул:

— Само ако имах повече време — ледено прошепна гигантът. — Но заповедите са си заповеди. Всичко ще свърши в Авиньон. Императорът ще се върне тук с мен. Иска да гледа, когато те взема за пръв път. След това ще останем само двамата… до края на живота ти.

— Да ти го начукам — изсъска Рейчъл.

— Обратното е много по-вероятно — изсмя се Раул. — Смятам да те обуча как да пищиш и да доставиш наслада на господаря си. И ако не правиш всичко, което поискам, няма да си първата кучка, на която Алберто е направил лоботомия по поръчка на Двора. Не ми трябва умът ти, за да те чукам.

Тръгна си с последно нареждане към пазача:

— Отваряй си очите. Ще ти се обадя по радиото, когато сме готови за американеца. Ще се позабавляваме малко, преди да тръгнем.

Грей се заслуша в отдалечаващите се стъпки на Раул.

Не чака и миг повече. Ритна силно с върха на ботуша си масивната каменна стена. Осемсантиметрово острие изскочи от тока му. Той клекна и сряза връзките, стягащи китките му. Действаше бързо. Всичко зависеше от времето.

Бръкна в предницата на панталоните си. Сейчан беше мушнала миниатюрен спрей зад катарамата на колана му, когато той се хвърли върху стъклената стена. Беше промушила лявата си ръка през един от вентилационните отвори, докато с другата му пращаше целувка за сбогом, отвличайки по този начин вниманието на евентуалните наблюдатели.

Грей извади спрея, пристъпи към вратата и напръска пантите. Стоманените болтове започнаха да се топят. Поне това трябваше да признае на Гилдията. Имаха интересни играчки. Грей не можеше да се свърже с командването си, но нищо не пречеше на Сейчан да изиска доставка от своето.

Грей изчака цяла минута, после викна на пазача, който стоеше на пост няколко крачки по-нататък:

— Хей! Какво става?

Приближаващи стъпки. Грей се дръпна от вратата. Пазачът се приближи.

Грей посочи съскащия дим, къдрещ се около вратата, и изкрещя:

— Какво е това, мамка му? Опитвате се да ме задушите, а? Пазачът свъси вежди и пристъпи към бронираното стъкло. И така ставаше.

Грей скочи напред и връхлетя върху вратата. Тя излетя от пантите и се стовари върху пазача. Той отлетя към отсрещната стена и си удари главата. Посегна да извади пистолета си.

Грей бутна вратата настрани и я използва като опора, около която да се засили и завърти. Острието в тока на ботуша му се заби в гърлото на мъжа и отнесе половината му шия.

Грей се наведе, извади пистолета от кобура на пазача, после и връзка ключове. Хукна към килията на Рейчъл.

Тя вече чакаше при вратата.

— Грей!

Той отключи.

— Нямаме време.

Отвори вратата и Рейчъл се хвърли на врата му. Притисна го към себе си, устните й бяха до ухото му, дъхът й — във врата му.

— Благодаря на Бога — прошепна тя.

— Всъщност е редно да благодариш на Сейчан — каза Грей. Въпреки тиктакащия в главата му часовник отпусна на прегръдката още миг, усетил, че Рейчъл се нуждае от нея.

А може би и той.

Накрая все пак се разделиха. Грей си погледна часовника. Две минути.

03:42

Сейчан стоеше до стълбите. Знаеше, че единственият път за бягство е през предния вход. Стоманени врати затваряха задния изход под замъка.

В ярко осветения двор кипеше трескава дейност. Десетина-петнайсет души товареха в пет високопроходими джипа някакви сандъци. Кучета лаеха в клетките си.

Сейчан наблюдаваше всичко това с периферното си зрение, насочила вниманието си към един определен човек сред тълпата. Колкото повече врява се вдигнеше, толкова по-добре. Вече си беше осигурила ключове за последния джип — сребрист мерцедес. Любимият й цвят.

От врата зад нея излезе Раул с бабата на Рейчъл.

— Ще те закараме до летището. Оттам самолет ще те откара до Рим.

— Внучката ми…

— Ще се погрижим за нея. Обещавам. — Последното беше казано с ледена усмивка.

Раул забеляза Сейчан.

— Мисля, че повече няма да ни трябват услугите на Гилдията.

Сейчан сви рамене.

— Тогава ще тръгна с вас и ще си продължа по пътя. — И кимна към сребристия джип.

Раул помогна на старицата да слезе по стълбите и тръгна към първия джип, където чакаше доктор Алберто Менарди. Сейчан продължи да наблюдава мишената си. Движение покрай една от стените привлече погледа й.

Отвори се врата. Грей. С пистолет. Добре.

В другия край на двора Раул вдигна към устата си радиостанция. Най-вероятно се обаждаше на пазача в подземието с килиите. Мъжът, когото наблюдаваше Сейчан, не беше толкова близо до Раул, колкото се беше надявала… но пак беше в центъра на събитията.

Тя впери очи във войника, който все още носеше сака на Грей през рамо. Винаги можеше да се разчита на алчност сред пехотинците. Този тип не изпускаше от поглед плячката си. Сакът беше натъпкан с оръжия и скъпо електронно оборудване.

За нещастие на войника, под подплатата имаше и четвърт килограм пластичен взрив. Сейчан натисна предавателя в джоба си и се прехвърли със скок зад балюстрадата на стълбището.

Експлозията взриви средните джипове.

Резервоарите на две от колите се подпалиха. Огнена топка лумна и се затъркаля нагоре. Пламтящи отломки заваляха из целия двор.

Сейчан не губи време. Махна на Грей и посочи с пистолета си към сребристия джип. Предното му стъкло се беше напукало, но иначе му нямаше нищо. Грей и Рейчъл излязоха от укритието си и тримата хукнаха едновременно към джипа.

Двама души се опитаха да ги спрат. Грей свали единия, Сейчан — другия. Стигнаха до колата.

Рев на двигател привлече погледа им към портата на замъка. Водещият джип подскочи напред. Раул се измъкваше. Обсипа ги стрелба откъм войниците, качващи се на втория джип. Двигателят му вече работеше.

Раул се надигна над гюрука на водещия джип. Държеше огромния си пистолет.

— Залегни! — излая Сейчан и се просна по корем.

Пистолетът гръмна като оръдие. Чу се трясък откъм предното стъкло, после и откъм задния прозорец — куршумът мина през целия джип. Сейчан се претърколи към задницата на колата.

Стрелба излая откъм другата страна. Грей, по корем, в по-добра позиция за точен изстрел, стреляше по Раул, докато джипът му занасяше към изхода. Вторият джип го последва.

Раул продължаваше да стреля, без да се притеснява от противниковия огън.

Куршум проби предната решетка на джипа им.

Проклятие!

Предният фар се пръсна.

Първо единият, а после и другият джип изхвърчаха през портата. Смехът на Раул стигна до тях. Решетката се спусна зад втория джип, зъбците й изтрещяха в каменните си гнезда.

Нов шум си проби път до слуха на Сейчан.

Тя се надигна на колене. Стоманени капаци се спускаха пред всички прозорци и врати на замъка. Съвременна защита от нежелани посетители. Дворът не оставяше нищо на случайността. Бяха приклещени.

И още един нов звук.

Прещракване на серия от тежки резета.

Сейчан се обърна едновременно с Грей и Рейчъл. Сега вече й стана ясна причината за смеха на онова копеле.

Вратичките на двайсетте клетки покрай стената се вдигаха.

Чудовища от мускули, твърда кожа и остри зъби скочиха от клетките си, ръмжаха, пенеха се, обезумели от шумотевицата и мириса на кръв. Обучените за бой в яма кучета бяха високи до гърдите й, тежаха сигурно по сто кила всяко.

И звънецът за хранене току-що беше прозвучал.

03:48

Авиньон, Франция

Кат не искаше да се признае за победена. Потиснала донякъде отчаянието си, тя крачеше из синята спалня високо в Ангелската кула. Накрая каза:

— Подхождаме по грешен начин.

За разлика от нея, Вигор стоеше като вкаменен в центъра на стаята. Мислите му бяха другаде. Размишляваше върху проблема или се тревожеше за племенницата си? Беше ли изобщо в състояние да се съсредоточи?

— Какво имаш предвид? — разсеяно попита той.

— Може би няма магнитен маркер. — Тя вдигна компаса с надеждата да привлече погледа и вниманието му.

— А какво?

— Помниш ли какво ми разказа преди малко? За готическата история на града и на този замък?

Вигор кимна.

— Нещо вградено в конструкцията на сградата. Но без магнитен маркер как ще го намерим? Дворецът е огромен. А като се има предвид състоянието му, уликата отдавна може да е била унищожена или преместена.

— Не може сериозно да вярваш в това — твърдо рече Кат. — Тайното алхимистко общество би намерил начин да я запази.

— Дори и така да е, как ще я открием? — попита Вигор. Светкавица разсече отрязъка от небе в прозореца и освети градините в подножието на кулата и просналия се в ниското град. Тъмната река се гърчеше долу. Дъждът се сипеше безмилостно. Още една светкавица се плъзна по натежалите черни облаци.

Кат гледаше като омагьосана това светлинно представление, после се обърна към Вигор, набрала сили от внезапно прозрение. Прибра компаса в джоба си, защото знаеше, че повече няма да й трябва.

— Гробницата на свети Петър беше отворена чрез магнетизъм — каза тя. — И пак проява на магнетизъм ни отведе до гробницата на Александър. Но след като я открихме, пирамидата се задейства чрез електричество. Възможно е пак то да ни отведе до тукашното съкровище. — Тя махна с ръка към бурята вън. — Светкавица. Дворецът е бил построен на най-големия хълм, Rocher des Doms, Скалният купол.

— Който привлича светкавиците. Ярка светлина, осветяваща мрака.

— Има ли някакво изображение на светкавица, което да сме пропуснали?

— Не си спомням. — Вигор почеса брадичката си. — Но мисля, че сме на прав път. Светлината е символ на знанието. Просветление. Именно просветлението е било основната цел на гностичната вяра, търсенето на първичната светлина, която се споменава в Битие, достигането до древния извор на познание и сила, която тече навсякъде.

Вигор започна да изброява на пръсти.

— Електричество, светкавица, светлина, знание, сила. Всички са свързани. И някъде трябва да има символ, вграден в архитектурата на двореца.

Кат поклати безсилно глава. Вигор внезапно застина.

— Какво? — Тя пристъпи към него.

Вигор коленичи и започна да чертае в прахта по пода.

— Гробницата на Александър беше в Египет. Не бива да забравяме, че гатанките са свързани и че едната води към другата. Египетският символ на светлината е кръг с точка в центъра, която пресъздава слънцето.

— Понякога обаче е сплескан в овал, като око, и символизира не само слънцето и светлината, а и знанието. Горящото око на прозрението. Всевиждащото око от иконографията на масоните и тамплиерите.

Кат разглеждаше намръщено рисунките. Не беше видяла такива изображения в двореца.

— Добре, но къде да ги търсим?

— Не е въпросът да бъдат открити… а оформени — каза Вигор и стана. — Как не се сетих по-рано? Характерна черта на готическата архитектура е заиграването със светлината и сянката. Тамплиерските архитекти са били майстори на тези манипулации.

— Но къде можем да…

Вигор я прекъсна, вече тръгнал към вратата.

— Трябва да се върнем на първия етаж. Където видяхме потенциала за пламтящо око в кръг от светлина.

Кат тръгна след него. Не помнеше да е виждала такова нещо. Забързаха по стълбите, после излязоха от Ангелската кула. Вигор я поведе през банкетната зала и спря пред една стая, която вече бяха огледали.

— Кухнята? — невярващо попита Кат.

Плъзна отново поглед по квадратните стени, издигнатото огнище в центъра, осмоъгълния комин. Не разбираше и понечи да го каже на глас.

Вигор протегна ръка и закри с шепа светлината на малкото й като химикалка фенерче.

— Чакай.

Ярка светкавица изпука навън. През отворения комин се ливна достатъчно светлина, за да освети в съвършен овал огнището отдолу. Сребристият светлик потрепна, после се стопи.

— Каквото е отгоре, такова е отдолу — почти шепнешком каза Вигор. — Ефектът сигурно е още по-силен, когато обедното слънце е точно отгоре или под някакъв определен ъгъл.

Кат си представи огнището запалено, огряно от пламъците. Огън в кръг от слънчева светлина.

— Но как да сме сигурни, че това е мястото? Той се намръщи.

— Не съм напълно сигурен, но гробницата на Александър е била под фар с неизгасващ огън на върха. А като се има предвид, че и фарът, и кухнята са неща, от които има голяма полза, логично е някак да избереш за скривалище място, което е полезно за хората. Така идните поколения ще го опазят заради полезността му, без дори да подозират какво се крие под краката им.

Без да е особено убедена, Кат се наведе и извади един от ножовете си, за да проучи огнището. Заби острието му в каменната зидария отстрани и след малко се показа камък с оранжев оттенък в основата.

— Не е нито хематит, нито магнетит. — Ако беше едно от двете, може би и тя щеше да повярва на теорията на мон-сеньора. — Обикновен боксит, алуминиево хидроокисдна руда. Добър топлопроводник. Логичен избор за огнище. Нищо необичайно.

Хвърли поглед към Вигор. Той се беше ухилил до уши.

— Какво?

— А като си помислиш, че съм минал на крачка от него — каза невярващо той и се приближи. — Трябваше да се сетя, че и тук камък ще сочи към пътя. Първо хематит, после магнетит, а сега — боксит.

Кат го гледаше съвсем объркана.

— Бокситът се добива в този район. Даже името си е получил от владетелите на Бокс, чийто замък е само на петнайсетина километра оттук, построен върху хълм от боксит. Този камък сочи право към тях.

— И какво?

— Владетелите на Бокс са били в напрегнати отношения с френските папи, новите им съседи. Останали са в историята със странната си претенция, която отстоявали най-енергично. Твърдели, че са потомци на прочут библейски персонаж.

— На кой? — попита Кат.

— На Балтазар. Един от влъхвите.

Кат се ококори и се обърна към огнището.

— Запечатали са отвора с камъни, свързани с потомци на влъхвите?

— Още ли се съмняваш, че сме намерили правилното място? Кат поклати глава.

— Но как ще отворим? Не виждам никаква ключалка.

— Ти вече се досети. С електричество.

Сякаш да подчертае думите му, гръм изтрещя през дебелите зидове.

Кат смъкна раницата от гърба си. Струваше си да опитат.

— Нямаме от онези древни батерии. — Тя извади от раницата един по-голям фенер. — Но пък разполагам с няколко съвременни с медно покритие.

Бързо нагласи батериите и когато беше готова, предупреди свещеника:

— Дръпни се.

Дъга от електричество ужили камъка. Отвърна й дълбок басов тон, сякаш някой беше ударил голям барабан.

Кат отскочи и застана при Вигор до стената.

Покрай ръбовете на каменното огнище плъзна огнено сияние — като драскулки по цялата му вътрешност.

— Мисля, че са споили блоковете със стопено злато в м-състояние — измърмори Кат.

— Също като древните египетски строители, които използвали стопено олово, за да споят блоковете на Александрийския фар.

— И сега електричеството освобождава силата, складирана в стъклото.

Нови огнени ивици плъзнаха по огнището, очертаваха всеки камък. Грейнаха още по-ярко и Кат примижа. Заля ги гореща вълна.

Но ефектът не продължи дълго. С избледняването на светлината каменните блокчета боксит започнаха да се сриват, защото вече нищо не ги спояваше — и падаха в някаква яма, скрита под огнището.

Неспособна да сдържа повече любопитството си, Кат пристъпи напред и включи фенерчето. Ръбовете на огнището сега очертаваха тъмно стълбище, което се спускаше надолу.

Тя се бърна към Вигор.

— Успяхме.

— Небесата да са ни помощ — каза той.

03:52

Лозана, Швейцария

На половин километър от замъка Раул затвори мобилния си телефон, заповяда да спрат и слезе. Беше бесен. Кръв капеше от раната на главата му. Онази азиатска кучка го беше предала! Но той щеше да си отмъсти. Кучетата щяха да ги разкъсат всичките за нула време.

А ако не…

Отиде при втория джип и посочи двама мъже.

— Връщате се в замъка. Пеша. Ще стоите на пост при решетката. Стреляйте по всичко, което се движи. Никой да не излезе от двора жив.

Двамата поеха с бърза крачка към замъка.

Раул се върна при Алберто.

— Какво каза императорът? — попита той, когато Раул се настани на предната седалка.

Раул прибра телефона в джоба си. Предателството на Гилдията беше изненадало водача им не по-малко от него. Само че Раул беше премълчал за собственото си предателство в Александрия, когато беше оставил оная кучка да умре и беше излъгал, че е загинала при операцията. Трябваше да се досети, че нещо не е наред. Удари се с юмрук по коляното. Когато му беше предала американеца, той беше станал непредпазлив.

Глупав.

Но резултатът щеше да бъде изравнен.

В Авиньон.

Така че отговори на Алберто:

— Императорът ще се присъедини към нас във Франция, ще доведе и още хора. Продължаваме според плана.

— А другите? — Алберто погледна назад към замъка.

— Те вече са без значение. И не могат да ни спрат. Даде знак на шофьора да потегля. Трябваше да забрави за загубите си тук, да се примири. Но Рейчъл Верона… Имал бе такива интересни планове за нея…

Но поне й беше оставил малък прощален подарък.

03:55

Рейчъл стоеше с Грей и Сейчан на стъпалата пред вратата на замъка. Гърбовете и на тримата бяха опрени в металните капаци на вратите.

Имаха само един пистолет. С шест патрона.

Грей се беше опитал да вземе и друго оръжие от убитите на двора, но беше намерил само две повредени пушки. Сега държеше оръжието на Сейчан. Тя беше заета с GPS-а си.

Какво толкова правеше всъщност?

Рейчъл се бе долепила до Грей. С една ръка стискаше ризата му отзад. Не помнеше кога я е стиснала, но не я пускаше. Само това все още я държеше на крака.

Едно от кучетата мина безшумно покрай най-долното стъпало. Влачеше откъсната от взрива ръка. Двайсетина такива чудовища обикаляха из двора, разкъсваха телата и се зъбеха едно на друго. Избухнаха няколко битки, жестоки и кратки.

Скоро щяха да обърнат кръвясалите си очи и към тях.

Сякаш се водеха по звуците, всякакви звуци. Стенещите ранени умряха първи. Рейчъл и останалите знаеха, че още при първия изстрел цялата глутница ще ги нападне.

Шест патрона. Двайсет кучета.

Нещо помръдна встрани…

Крехка фигура се надигна сред отломките и мазния дим. Повей на вятъра разнесе дима и Рейчъл позна кой е това.

— Nonna… — прошепна тя.

Кръв беше слепила косата на старицата. Рейчъл мислеше, че баба й е избягала с Раул. Експлозията ли я беше съборила? По-скоро друго, реши Рейчъл. Раул сигурно я бе ударил по главата с пистолета си, за да не му се пречка.

Старата жена простена. Вдигна ръка към главата си.

— Татко! — извика тихичко и напрегнато.

Ударът, объркването, надвисналият замък явно бяха замъглили разсъдъка й, бяха я върнали в далечното минало.

— Татко… — Болка, която не можеше да се обясни само с раната на главата, иззвънтя в гласа й.

Но не само Рейчъл чу болката й.

На няколко метра от старицата иззад една пламтяща гума се надигна тъмен силует — пес, привлечен от немощния вик.

Рейчъл пусна ризата на Грей и залитна към долното стъпало.

— Виждам — каза Грей и я спря с ръка.

Вдигна пистолета си, прицели се и натисна спусъка. Изстрелът прозвуча като истинска експлозия в притихналия двор, но воят на песа беше още по-пронизителен — кучето се затъркаля и загриза ранения си заден крак: атакуваше болката. Други кучета се хвърлиха отгоре му. Привлечени от кръвта. Като лъвове върху ранена газела.

Бабата на Рейчъл, стресната от изстрела, беше паднала по задник, устата й бе отворена от изненада.

— Трябва дай помогна — прошепна Рейчъл. Въпреки предателството си баба й не заслужаваше да умре по този начин.

— Идвам с теб — каза Грей.

— Тя вече е мъртва — каза Сейчан с въздишка и свали GPS-а си. Но въпреки това ги последва по стълбите.

Тръгнаха по края на двора. Догарящите пламъци осветяваха пътя им.

На Рейчъл й идеше да хукне, но един огромен кафеникав звяр на петна, приведен над безглав труп, изръмжа — козината му настръхна и той оголи зъби, на пост до плячката си. Рейчъл знаеше, че затича ли, животното веднага ще се нахвърли върху нея.

Грей го държеше на мушка.

Баба й запълзя по-далеч от трите кучета, които се биеха над ранения си побратим, ръфаха се и се хапеха с такава ярост, че скоро стана невъзможно да различиш кое е простреляното. Други две кучета обаче подскочиха към нея.

Нямаше да стигнат навреме, за да я спасят.

Още два изстрела и едното куче се строполи. Другият куршум само облиза второто. Нараняването като че ли само изостри яростта му и то се хвърли към старицата.

Рейчъл хукна напред.

Кучето обаче стигна до баба й преди нея. Захапа ръката, която старицата бе вдигнала да се защити. Зъбите му с лекота счупиха тънките кости. Баба й падна.

Вик не се чу.

Грей стреля покрай ухото на Рейчъл и изстрелът почти я оглуши. Ударът отхвърли кучето назад. Тялото му се загърчи в конвулсии от куршума в главата… последният куршум от шестте.

Магазинът на пистолета в ръката на Грей се отвори автоматично за нов пълнител.

Рейчъл падна на колене и посегна към баба си. Кръв течеше на тласъци от разкъсаната ръка на старицата. Рейчъл я придърпа в скута си.

Грей коленичи до нея.

Кучета се биеха навсякъде около тях… а на тях им бяха свършили патроните.

Бабай вдигна очи към нея и заговори тихичко.

— Мамо… съжалявам… прегърни ме…

Пукот от автоматично оръжие и баба й се разтресе в ръцете й, простреляна в гърдите. Рейчъл усети как куршумът излезе от тялото й и прогори следа в собствената й ръка.

Вдигна поглед.

На трийсетина метра от тях двама стрелци стояха зад желязната решетка на портата.

Новият изстрел примами няколко кучета.

Грей се опита да използва суматохата, за да се оттеглят към стената на замъка. Рейчъл го последва, без да пуска баба си — влачеше я по земята.

— Остави я — настоя Грей.

Рейчъл не му обърна внимание; плачеше от мъка и гняв. Нов изстрел и куршумът изби искра от каменната настилка на метър от тях. Сейчан се наведе и й помогна да пренесат баба й.

При портата две кучета се нахвърлиха върху решетката, зъбеха се на стрелците и им пречеха да стрелят. Но това нямаше да трае дълго.

Стигнаха до относителното прикритие на стената и Рейчъл се срина върху тялото на баба си. Все още се виждаха ясно откъм портата… но пък и целият двор се виждаше оттам. Едно от кучетата при решетката отхвръкна простреляно назад. Друг куршум рикошира от металния капак на един прозорец над тях.

Рейчъл най-накрая успя да издърпа чантичката, която още беше преметната през рамото на старицата — чантичка, с която баба й май никога не се разделяше. Отвори я, бръкна вътре и напипа студена стомана.

Нацисткият люгер Р — 08.

— Grazie, Nonna Прицели се, затаи дъх и позволи на студения гняв да втвърди ръката й. Натисна спусъка… коригира след отката и стреля отново.

И двамата мъже паднаха…

И в същия миг озъбена паст изскочи от дима и полетя към гърлото й.

04:00

Грей удари Рейчъл с рамо и я изблъска встрани. Обърна се към чудовището и вдигна другата си ръка. В нея стискаше малък сребрист спрей.

— Лошо куче…

Напръска го право в носа и очите.

Тежкото тяло на кучето го повали по гръб.

Звярът нададе вой — не от жажда за кръв, а от непоносима агония. Претърколи се от Грей и се загърчи, търкаше муцуната си в каменната настилка, дращеше очите си с лапи.

Само че очите му вече ги нямаше. Киселината ги беше разяла.

Кучето се претърколи още два пъти с жално скимтене.

За миг Грей изпита нещо като вина. Други бяха превърнали тези кучета в чудовища. Животните не бяха виновни. Но пък може би всяка смърт беше по-добра от терора, на който ги подлагаше Раул.

Кучето най-после се срина на камъните.

Предсмъртната му агония обаче беше привлякла погледите на десетина други.

Грей погледна Рейчъл.

— Още шест изстрела — отговори тя на незададения му въпрос.

Грей разклати спрея. И в него не беше останало много.

Сейчан вдигна очи към небето. В следващия миг и Грей го чу.

Звук от перките на хеликоптер.

Скоро се появи и самата машина. Прожектори плиснаха светлината си към тях. Завихреният от перките въздух раздуха пепеляка по двора.

Кучетата се пръснала уплашено.

Сейчан надвика врявата:

— Транспортът ни пристигна!

От отворената врата се разви стълба и краят й се удари в камъните само на няколко метра от тях.

На Грей не му пукаше кой е в хеликоптера, стига да се махнеха най-после от този проклет двор. Хукна напред и махна на Рейчъл да се качва. Задържа с една ръка ветреещата се стълба, с другата взе люгера на Рейчъл.

— Качвай се! Аз ще ги задържа.

Очите им се срещнаха. Грей видя бездънния ужас и скръбта, които се кореняха някъде по-дълбоко от случилото се преди секунди.

— Ще се оправиш — каза той. Постара се да прозвучи като обещание.

Обещание, което смяташе да изпълни.

Тя кимна, сякаш почерпила сила от думите му, и се закатери по стълбата.

Сейчан се изкатери след нея, сръчно като опитен акробат въпреки раната в рамото.

Грей тръгна нагоре последен. Не се наложи да използва пистолета. Затъкна люгера под колана на гърба си и след секунди вече се прехвърляше в кабината на хеликоптера.

Вратата се затвори след него и той се изправи да благодари на човека, който му беше подал ръка да го издърпа.

Въпросният човек се беше ухилил до уши.

— Здрасти, шефе.

— Монк!

Грей го награби в мечешка прегръдка.

— Внимавай с ръката ми де — изпъшка Монк.

Грей го пусна. Лявата ръка на Монк беше пристегната към тялото му, а върху чукана имаше предпазен кожен накрайник. Монк изглеждаше сравнително добре, макар да бе доста блед. Синкави кръгове тъмнееха под очите му.

— Добре съм — каза той и му махна да седне и да си сложи колана. Хеликоптерът вече набираше скорост. — Само не си прави илюзии, че ще ме държиш встрани от екшъна.

— Как ни откри?

— Уловихме сигнала на GPS-а ви — обясни той.

Грей преметна колана през рамото си и го заключи. Обърна поглед към другия човек в кабината и възкликна съвсем объркан:

— Кардинал Спера!

Сейчан седна до него и отговори вместо кардинала:

— А ти кой мислиш ме нае?

ЛАБИРИНТЪТ НА ДЕДАЛ

27 юли, 04:38

16. Авиньон, Франция

Гръмотевиците трещяха една след друга. Кат чакаше Вигор. Монсеньорът се беше спуснал по тъмното стълбище в огнището преди цели петнайсет минути.

„Да надникна“, беше казал.

Тя насочи лъча на фенерчето си в ямата.

„Къде се губи толкова време?“ Замисли се дали да не го последва, но предпазливостта надделя. Ако беше закъсал, щеше да извика. Помнеше как рампата се беше затворила и бяха попаднали в капан под гробницата на свети Петър. Ами ако и тук станеше нещо такова? Никой нямаше да знае къде да ги търси.

Коленичи до ямата и извика:

— Вигор!

Отвърнахай стъпки, бързи стъпки. Появи се светлинка… лъч на фенерче. Вигор спря на десетина стъпала под нея. Махна й.

— Ела да видиш!

Кат си пое дълбоко дъх.

— Трябва да изчакаме Грей и другите да се обадят. Вигор се качи още една стъпало. Беше смръщил вежди.

— И аз се притеснявам като теб, но долу определено ни чакат още гатанки. Точно с тази задача ни изпратиха тук. Това е начинът да им помогнем. Драконовият двор, Грей и другите — всички са в Швейцария. Ще минат часове, докато дойдат тук. Редно е да използваме това време пълноценно, а не да го пилеем.

Кат пак си погледна часовника. Спомни си недоволството на Грей заради прекалената й предпазливост. Освен това любопитството не й даваше мира.

Накрая кимна.

— Но през петнайсет минути един от двама ни ще се качва тук да провери дали няма съобщение от Грей.

— Добре.

Кат нарами раницата си и му махна да слиза. Остави един от мобилните си телефони до огнището, за да приема евентуални повиквания… и да послужи като знак, ако се окажеха затворени долу.

Може и да отстъпваше пред обвиненията в прекалена предпазливост, но не беше чак толкова безразсъдна.

Това го оставяше на Грей.

Заслиза по стълбите след Вигор. Отначало стълбището се спускаше право надолу, после завиваше рязко и пак поемаше надолу. Колкото и да беше странно, въздухът не миришеше на влага, по-скоро бе сух.

Стъпалата свършиха пред къс тунел.

Вигор ускори крачка.

По кънтящото ехо на стъпките му Рейчъл прецени, че напред има голяма кухина. И само след миг предположението й се потвърди.

Пристъпи на триметров каменен корниз. Лъчите на фенерчетата им описваха широки дъги по високото и дълбоко помещение, проснало се над и под тях. Изглеждаше като естествена кухина, но някой беше положил сериозен труд, за да я промени.

Кат коленичи и прокара пръсти по зидарията под краката си — прецизно споени блокове от необработен мрамор. Стана и насочи фенерчето си встрани и надолу.

Умели майстори бяха изградили серия от дванайсет ката, спускащи се от техния корниз до пода далеч долу. Пещерата представляваше неправилен кръг. Всяко ниво беше по-малко от горното, като огромен амфитеатър… или обърната стъпаловидна пирамида.

Тя насочи фенерчето си към празното пространство в центъра.

Не беше празно.

Арки от гранит се издигаха, поддържани от гигантски колони. Арките й бяха познати. Бяха като онези в готическите катедрали. Всъщност цялото вътрешно пространство тук създаваше усещането за безтегловност и простор, типично за храмовете от готическия период.

— Трябва да са го построили тамплиерите — каза Вигор и тръгна напред. — Това е нещо невиждано! Истинска соната от геометрия и инженерство. Поема от камък. Готическа архитектура от най-висш порядък.

— Подземна катедрала — промълви Кат, обзета от дълбоко благоговение.

— Само че тази е построена във възхвала на историята, изкуството и знанието. — Вигор махна с ръка да обхване огромната пещера.

Но нямаше нужда да обяснява.

Каменната рамка имаше само една цел — да поддържа сложен лабиринт от дърво. Рафтове, стаи, стълбища й стълби. Стъкло хвърляше нежни отражения. Злато грееше сякаш със собствена светлина. И всичко това представляваше хранилище на книги, свитъци, статуетки и странни устройства. Всяка стъпка сякаш откриваше вход към нови пространства, невъзможни ъгли, пространствени противоречия, поддържани от камък и дърво.

— Това е библиотека — каза Кат.

— А също музей, хранилище и галерия — довърши Вигор. И забърза напред.

Маса от камък, нещо като олтар, стоеше недалеч от входния тунел.

Книга с кожена подвързия лежеше отворена на нея под стъклен похлупак… похлупак от златно стъкло.

— Побоях се да я докосна — каза Вигор. — Но и през стъклото се вижда достатъчно ясно. — Той насочи лъча на фенер-чето си към отворените страници.

Кат се наведе да погледне. Страниците бяха украсени със сложни рисунки. Ръкопис. Надпис с дребен шрифт се нижеше по страницата. Приличаше на списък.

— Мисля, че това е каталог на цялата библиотека — каза Вигор. — Системата на подреждане и така нататък. Но не съм сигурен.

Дланите му кръжаха над стъкления похлупак, но не смееха да го докоснат. И двамата бяха виждали на какво е способен този свръхпроводим материал. Кат отстъпи. Стъклото хвърляше отблясъци из целия комплекс. Дори и стените на катовете бяха инкрустирани със стъклени плочи, като прозорци от скъпоценни камъни.

Какво означаваше това?

Вигор все така стоеше приведен над книгата.

— Вписано е, на латински — „Свещеният камък на свети Трофим“.

Кат го погледна въпросително.

— Той пръв донесъл християнството в тази част на Франция. Казват, че Христос му се явил по време на тайна среща на ранните християни в един некропол. Христос коленичил върху един саркофаг и отпечатъкът от коленете му останал. Капакът на саркофага бил смятан за съкровище, защото онези, които го погледнели, отваряли сърцето и ума си за Христос. Смяташе се за изгубен. Но е тук. Както и толкова други неща.

Посочи отново книгата.

— Пълни текстове на забранени евангелия, а не само оръфаните фрагменти, които бяха открити близо до Мъртво море. Само на тази страница видях четири вписани евангелия. За едното дори не съм чувал. Кафявото евангелие от Златните хълмове. Какво ли съдържа? Но най-вече… Според каталога тук някъде се намира Мандилионът.

Кат се намръщи.

— Какво е това?

— Истинската погребална плащаница на Христос, артефакт, който предшества съмнителната Торинска плащаница. Бил пренесен от Едеса в Константинопол през десети век, но при някое от плячкосванията на града изчезнал. Мнозина подозират, че накрая се е озовал в съкровищницата на рицарите тамплиери. — Вигор кимна. — И тук някъде се крие доказателството. И навярно истинското лице на Христос.

Кат усети тежестта на столетията… на самото време, облечено в съвършена геометрия.

— Една страница — измърмори Вигор.

Кат знаеше какво има предвид монсеньорът — че всички тези чудеса са описани само върху една страница на подвързаната с кожа книга… която, изглежда, имаше поне хиляда страници.

— Какво ли друго има тук? — прошепна омаяно Вигор.

— Стигна ли до дъното? — попита Кат.

— Не. Върнах се да те взема.

Кат тръгна към тясното стълбище, което свързваше нивата.

— Трябва да получим поне обща представа за конструкцията, преди да се върнем горе.

Вигор кимна, но сякаш не му се искаше да се отдели от книгата.

Въпреки това последва Кат по стълбището, което менеше посоката си между всеки две нива. По някое време тя погледна нагоре. Цялата конструкция висеше над нея, окачена колкото в пространството, толкова и във времето.

Най-сетне стигнаха до последния кат. От него стълбището се спускаше до равен под, обточен от последното ниво. Библиотеката не се спускаше до долу. Всичките й съкровища се пазеха над тях, овесени на две исполински арки, издигащи се от последното ниво.

Кат веднага позна от какъв материал са направени арките.

Не беше гранит, нито мрамор.

Магнетит, отново.

Освен това, точно под пресечната точка на арките, на метър височина от пода се издигаше колона от магнетит, като каменен пръст, който сочи нагоре.

Кат се спусна предпазливо към пода долу. Подът беше от Дебело стъкло, поръбен по краищата с естествени гранитни образувания. Не какво да е стъкло, разбира се. Златно стъкло. Кат не посмя да стъпи на него. В тухлените стени наоколо също бяха вградени огледални плочи от златно стъкло Преброи дванайсет, същия брой като нивата.

Вигор застана до нея.

Също като Кат, и той оглеждаше напрегнато подробностите, но накрая и двамата съсредоточиха вниманието си върху сребристите линии — навярно чиста платина, — вдълбани в пода. Рисунъкът изглеждаше като най-естествения край на това дълго търсене. Изобразяваше сложен лабиринт, водещ до розетка в центъра. Именно там се издигаше и колоната от магнетит.

Кат се огледа — огледа лабиринта, арките от магнетит, стъкления под. Всичко това й напомняше за гробницата на Александър, с нейната пирамида и огледалния басейн.

— Прилича ми на поредната гатанка. — Тя вдигна очи към съкровищата, увиснали над главите им. — Но щом вече отворихме това древно хранилище на маговете, какво още предстои да открием?

Вигор пристъпи до нея.

— Не забравяй златния ключ на Александър. Досега не ни се наложи да го използваме.

— Което означава…

— Че има и друго освен библиотеката.

— Но какво?

— Не знам — каза Вигор. — Но този лабиринт ми е познат. Кат се обърна към него.

— Това е лабиринтът на Дедал — въздъхна той.

05:02

Над Франция

Грей изчака с въпросите си, докато не излетят отново. Хеликоптерът ги беше откарал до международното летище на Женева, където по нареждане на кардинал Спера един частен „Гълфстрийм“ чакаше с пълни резервоари и разрешение за незабавно отлитане за Авиньон. Изглежда, нищо не можеше да се опре на високопоставените служители на Ватикана.

Което породи и първия въпрос на Грей.

— Защо Ватиканът ще наема оперативен агент на Гилдията? — попита той.

Петимата бяха завъртели седалките си така, че да се гледат.

Кардинал Спера кимна бавно, преди да отговори.

— Не самият Свещен престол нае Сейчан. — И махна към седналата до него жена. — А една по-малка група, която действаше самостоятелно. Научихме за интереса и действията на Драконовия двор. Вече бяхме използвали Гилдията, за да проучи незабелязано Двора.

— Използвали сте наемници? — Грей се намръщи.

— Онова, което се опитвахме да защитим, изискваше средства, които бяха недостъпни по официалните канали. Гилдията може и да си е спечелила лоша слава, но не може да им се отрече, че действат ефикасно, уважават партньорите си и не пестят средства за постигане на набелязаната цел.

— Да, но не направиха нищо, за да предотвратят убийствата в Кьолн.

— Боя се, че това беше недоглеждане от моя страна. Не подозирахме до какво може да доведе кражбата на онзи текст от музея в Кайро. Нито че ще се задействат толкова бързо.

Кардиналът въздъхна и завъртя един от пръстените си, после и другия — жест, който при него беше знак за безпокойство.

— Толкова много невинна кръв. След убийствата пак се свързах с Гилдията с молбата да внедрят свой агент в Двора. Което не беше трудно, след като Сигма се включи в играта. Гилдията предложи услугите си, Сейчан вече си беше имала вземане-даване с вас и Дворът налапа стръвта.

Сейчан се обади:

— Заповедите ми бяха да разбера какво знае Дворът, докъде е стигнала операцията им — и да им попреча по начин, който преценя за най-подходящ.

— Като например да наблюдаваш отстрани, докато те измъчват свещеници — каза Рейчъл.

Сейчан сви рамене.

— Просто закъснях за малкото им парти. А и разгорещи ли се Раул, нищо не може да го спре.

Грей кимна. Монетата й от Милано още беше у него.

— А и тогава ти ни помогна да избягаме.

— Съвпадаше с целите ми. Като ви помагах, изпълнявах задачата си да държа Двора на нокти.

Грей я наблюдаваше. На чия страна играеше тя всъщност? При всичките й двойни и тройни игрички дали не криеше и още нещо? Обяснението й звучеше правдоподобно, но всичките й усилия можеха да са просто димна завеса в услуга на Гилдията.

Ватиканът беше проявил наивност да се довери на Гилдията… и лично на Сейчан.

Във всеки случай обаче дълговете му към Сейчан се бяха умножили с още един.

Както бяха планирали, тя се беше погрижила да измъкне Монк от болницата, преди да се пристигнали мутрите на Раул. Грей беше предположил, че Сейчан ще използва някой от колегите си в Гилдията, а не че ще се обади на Спера, своя работодател. Ала кардиналът се беше справил със задачата си, обявил беше Монк за човек на Ватикана и го беше извел на бърза ръка от женевската болница.

И сега летяха към Авиньон.

Едно нещо обаче не му даваше мира.

— Тази ваша група във Ватикана — каза той; наблюдаваше внимателно Спера. — Какъв е вашият интерес във всичко това?

Спера беше сплел пръсти на масата. Очевидно предпочиташе да не казва нищо повече по този въпрос. Изведнъж Рейчъл се пресегна, хвана ръцете му и ги сложи с дланите надолу и с разперени пръсти на масата. После се наведе да ги огледа.

— Имате два златни пръстена с папския печат. Кардиналът издърпа ръцете си и прикри едната с другата.

— Единият е за това, че съм кардинал — обясни той. — Другият — заради поста ми на държавен секретар. Еднакви пръстени. Такава е традицията.

— Но те не са еднакви — каза Рейчъл. — Не го бях забелязала, преди да сплетете пръсти — така двата пръстена се оказаха един до друг. Не са еднакви. Всеки е огледален образ на другия. Съвършени отразени копия.

Грей се намръщи.

— Близнаци — каза Рейчъл.

Грей помоли кардинала да погледне пръстените му. Рейчъл беше права. Обърнати изображения на папския печат.

— А Тома означава „близнак“ — измърмори под нос Грей и вдигна очи към кардинала. Спомни си казаното от Спера, че само една малка група във Ватикана се е обърнала за услуга към Гилдията. Вече знаеше коя е тази група.

— Вие сте част от църквата на Тома — каза той. — Точно затова тайно сте се опитвали да попречите на Двора.

Спера мълча дълго, после бавно кимна.

— Нашата група отдавна е приета, макар и негласно, от Апостолическата църква. Въпреки всеобщото мнение Църквата не е обърнала гръб на науката и изследванията. Католически университети, болници и изследователски центрове подкрепят напредничавото мислене, новите идеи. Да, има и такива, които упорито се придържат към традицията и реагират бавно и неохотно на промените, но има и други, които приемат предизвикателствата и поддържат Църквата гъвкава. Това е роля, която все още изпълняваме.

— А в миналото? — попита Грей. — Онова древно общество на алхимици, по чиито следи се движим сега? Уликите, които следваме?

Кардинал Спера поклати глава.

— Съвременната църква на Тома не е същата като преди. Онази църква е изчезнала по време на френското папство заедно с рицарите тамплиери. Останали са само сенки и слухове. Истинската съдба на гностичната църква и нейното древно познание са тайна и за нас.

— Значи и вие знаете колкото нас, тоест почти нищо — каза Монк.

— За жалост е точно така. Само дето ние знаехме, че онази църква е съществувала. А не е била само мит.

— Същото важи и за Драконовия двор — каза Грей.

— Да. Но нашият стремеж беше да запазим тайната, като се доверим на мъдростта на нашите предци. Вярвахме, че не са я скрили без основание и че познанието ще се разкрие самб, когато настъпи моментът. Драконовият двор, от друга страна, се опитва да разкрие тайната чрез кръвопролития, корупция и изтезания и се стреми единствено към сила, с чиято помощ да постигне власт над цялото човечество. Ние им се противопоставяме от поколения.

— И сега те са само на крачка от успеха — каза Грей.

— И имат златния ключ — напомни Рейчъл и поклати глава.

Грей въздъхна. Сам им го беше дал. За да убеди Раул в лоялността на Сейчан. Беше си чиста проба хазарт, но това важеше и за спасителния план като цяло. Надяваха се Раул да загине или да бъде заловен в замъка… но той се беше измъкнал.

Грей погледна Рейчъл. Чувстваше се виновен и му се искаше да каже нещо, да обясни постъпката си… но в този момент пилотът се обади по интеркома:

— Затегнете коланите. Навлизаме в гръмотевична буря. Светкавица разцепи облаците.

Летяха към пастта на буря.

05:12

Авиньон, Франция

Вигор вървеше по каменния перваз, заобикалящ стъкления под и вдълбания в него лабиринт. Вече цяла минута го разглеждаше мълчаливо, завладян от тайната му.

— Забелязваш ли, че всъщност това не е истински лабиринт — каза той накрая. — Няма задънени проходи. А само една дълга непрекъсваща лъкатушна пътека. Съвсем същият лабиринт, изграден от сини и бели камъни, може да се види в катедралата в Шартър.

— Но защо са го направили тук? — попита Кат. — И защо го нарече лабиринта на Дедал?

— Шартърският лабиринт е бил познат под много имена. Едното било „le Dedale“ — Дедалът. На името на митичния архитект, построил критския лабиринт на цар Минос. В него живеел Минотавърът.

— Но защо им е било да правят лабиринт в Шартър?

— И не само там. По време на разцвета в строежа на църкви през тринайсети век, когато готическата архитектура била в разцвета си, в много катедрали имало лабиринти. В Амиен, в Реймс, в Оксер… тамошните катедрали също имали лабиринти — в самите си кораби. Но столетия по-късно Църквата ги разрушила до един, обявила ги за езически. Всич-ки освен този в Шартър.

— Него защо са го оставили? Вигор поклати глава.

— Тази катедрала винаги е била изключение от правилото. Самите й корени са езически, защото е построена върху Друидската пещера, прочуто езическо място за поклонение. И до ден днешен, за разлика от всички други катедрали, нито един крал, папа или известна личност не е погребан там.

— Но това не отговаря на въпроса защо лабиринтът е бил повторен тук — каза Кат.

— Хрумват ми няколко обяснения. Първо, Шартърският лабиринт е направен по рисунка от един гръцки алхимически текст от втори век. Подходящ символ за нашите изгубени алхимици. Но лабиринтът в Шартър винаги се е възприемал и като символ на пътя от този свят към рая. Богомолците в Шартър пълзят на ръце и колене по извивките на пътеката му, от входа чак до централната розетка в символично поклонение до Йерусалим или от този свят към следващия. Оттам и другите имена на лабиринта. Le Chemin de Jerusalem — Пътят към Йерусалим. Или le Chemin du Paradis — Пътят към рая. Нещо като духовно пътуване.

— Мислиш ли, че и ние трябва да изминем същия път тук, към това ли ни насочват? Да последваме алхимиците, за да разгадаем последната им велика тайна?

— Да, точно така мисля.

— Но как ще го направим?

Вигор поклати глава. Имаше една идея, но се нуждаеше от повече време да я обмисли. Кат усещаше, че не й казва всичко, но го уважаваше достатъчно, за да не го притиска.

Вместо това си погледна часовника.

— Трябва да се връщаме горе. Да проверим дали Грей не се е опитал да се свърже с нас.

Вигор кимна. Погледна още веднъж назад и насочи фенерчето си през пространството. Лъчът му се отрази в стъклените повърхности — пода и вградените в стената плочи. Насочи го нагоре. Там грейнаха още отражения, като скъпоценни камъни върху гигантско дърво от познание.

Имаше отговор тук.

И той трябваше да го намери, преди да е станало късно.

05:28

Над Франция

„Защо не отговарят?“ Грей бе долепил телефона до ухото си. Опитваше се да открие Кат. Засега — без успех. Може да беше заради бурята, която смущаваше сигнала. Самолетът подскачаше и пропадаше сред обстрел от мълнии и басов трясък на гръмотевици.

Беше се преместил в дъното на кабината. Другите, затегнали коланите си, обсъждаха ситуацията.

Само Рейчъл поглеждаше от време на време назад, с надеждата да получи вест от вуйчо си. Или и по друга причина. Откакто я бяха спасили в Лозана, тя не се отделяше на повече от крачка от Грей. Все още не беше разказала в подробности какво се е случило в замъка. Приличаше на човек, преследван от призраци. И сякаш търсеше някаква сигурност в него. Не че му се беше увесила на шията — не беше в стила й. Стремеше се по-скоро към простичка утеха, нещо, което да я задържи твърдо стъпила в настоящия момент. А за това думи не бяха нужни.

Монк също беше жестоко травмиран, но Грей знаеше, че двамата рано или късно ще поговорят за това. Бяха братя по оръжие, близки приятели. Щяха да намерят пътя един към друг.

Но спрямо Рейчъл такова търпение не му беше по силите. Част от него настояваше за незабавно решение, за отговор на въпроса какво я измъчва. Уви, всеки негов опит да поговорят за случилото се в Лозана срещаше твърд, макар и любезен отпор. Той обаче разчиташе болката в очите й. И колкото и да го болеше сърцето, можеше само да стои до нея и да я чака, с надеждата, че все някога ще се почувства готова да говори.

Непрестанният сигнал свободно в ухото му най-после прекъсна — в другия край на линията вдигнаха.

— Брайънт слуша. Слава Богу!

— Кат, Грей съм.

Всички в кабината се обърнаха към него.

— Рейчъл и Монк са при нас — каза той. — Как са нещата при вас?

Гласът на Кат, обикновено хладен, сега иззвънтя от облекчение.

— Добре сме. Намерихме тайния вход. — И тя му обясни накратко какво са открили. От време на време връзката се разпадаше заради бурята и той пропускаше по някоя и друга дума.

Рейчъл го гледаше напрегнато и той й кимна. Вуйчо й беше добре.

След като Кат приключи с доклада, Грей й разказа набър-зо за събитията в Лозана.

— Ако бурята не ни забави много, след трийсетина минути ще кацнем на авиньонското летище. Но преднината ни пред Двора не е голяма. Може би половин час, ако имаме късмет.

Сейчан им беше казала това-онова за начина, по който се придвижваше Дворът. Раул разполагаше с два самолета на малко летище близо до Лозана. Предвид скоростта, която развиваха самолетите на Двора, Грей беше преценил, че преднината им е малка. Но не смяташе да я пропилява.

— Вече всички членове на екипа ни са налице — каза той на Кат, — така че смятам да се свържа с централното командване. С директор Кроу. Ще го помоля да ни осигури наземни подкрепления със съдействието на местните власти. Ще ти звънна пак веднага щом кацнем. Междувременно си отваряйте очите на четири.

— Разбрано, командире. Ще те чакаме.

Грей затвори и набра номера за достъп до командването на Сигма. Изчака серията от кодирани прехвърляния и най-накрая го свързаха.

— Логан Грегъри.

— Доктор Грегъри, аз съм Пиърс.

— Капитане… — В гласа на Грегъри звучеше явно раздразнение.

Грей го прекъсна, преди да е подхванал официалното конско заради липсата на комуникация:

— Трябва Незабавно да разговарям с Пейнтър Кроу.

— Това не е възможно. Тук наближава полунощ. Директорът си тръгна преди пет часа. И никой не знае къде е отишъл. — Към края думите му се застъпваха от зле прикрити чувства, надвишаващи дори раздразнението му към Грей.

Грей много добре го разбираше — беше обзет от чувство за безсилие. Но защо директорът си беше тръгнал в такъв момент?

— Може да е отишъл в АИОП при доктор Шон Макнайт — продължи Логан. — Аз обаче все още съм оперативен ръководител на тази мисия. Искам пълен доклад за местонахождението ви.

Грей изведнъж се притесни. Къде беше отишъл Пейнтър Кроу? И отишъл ли беше някъде въобще? Заля го студена вълна. Дали Грегъри не се опитваше да възпрепятства контакта му с директора? От Сигма изтичаше информация. На кого можеше да се довери?

Прецени ситуацията — и направи единственото възможно. Може и да беше прибързано, но трябваше да се довери на инстинкта си.

Прекъсна връзката.

Не можеше да рискува.

Имаше преднина пред Драконовия двор. Нямаше да я пропилее.

05:35

На осемдесет мили оттам Раул изслушваше доклада на свръзката си по радиостанцията в самолета. Бавна усмивка се изписа на лицето му.

— И още са в Папския дворец, така ли?

— Да, сър.

— И знаеш точно къде са?

— Да, сър.

Раул се беше обадил от замъка веднага щом научи за Авиньон. Беше координирал действията си с група местни любители-шпиони в Марсилия. Пратил ги беше в Авиньон да открият двамата агенти — монсеньора и оная кучка от Сигма, която го беше ранила в ръката. Може и да бяха любители, но си бяха изпълнили задачата успешно.

Погледна си часовника. Кацаха след четиридесет и пет минути.

— Можем да ги обезвредим по всяко време — каза свръзката му.

Раул не виждаше причина да отлагат.

— Направете го.

05:39

Авиньон, Франция

В момента, в който Кат се измъкна от тунела, един куршум разтроши камъка до главата й.

Тя се претърколи, измъкна глока си, легна по гръб и стреля между коленете си. Към тъмния вход, откъдето беше дошъл куршумът.

Стреля четири пъти, в дъга, за да покрие всички ъгли.

Със задоволство чу нечие пъшкане и изтропването на пистолет, паднал на каменната настилка. После и още нещо падна — по-тежко и по-меко.

Претърколи се по пода към Вигор — монсеньорът клечеше до изхода на тунела — и му подаде пистолета си.

— Смъкни се по-надолу — нареди му. — И стреляй по всеки, когото видиш.

— Ами ти?

— По мен няма да стреляш, моля те.

— Имах предвид ти какво ще правиш?

— Аз тръгвам на лов. — Вече беше изключила фенерчето си. Откачи от колана си очилата за нощно виждане и ги нагласи на очите си. — Може да има още. — Извади нож от колана си.

Спокойна за Вигор — той бе в относителна безопасност — Кат запълзя към вратата. Всичко тънеше в отсенки на зеленото. Дори кръвта. Тя беше единственото движещо се нещо — разливаше се в локва под проснатото тяло.

Кат стигна до облечения в маскировъчни дрехи мъж.

Наемник.

Извадила беше късмет — един от изстрелите й го беше уцелил в гърлото. Не си направи труда да го проверява за пулс. Взе пистолета му и го пъхна в кобура си.

Приведена, тя тръгна по коридора. Ако имаше и други, щяха да са близо. Неуспешното нападение сигурно ги бе накарало да се скрият. Глупаци. Твърде много залагаха на огневата мощ, разчитаха стрелецът да им свърши работата.

Завърши обхода си. Нищо.

Така.

Посегна назад към страничния джоб на раницата си и извади увит в плътен найлон пакет. Счупи с палец печата му и свали ръка към бедрото си.

Зави зад един ъгъл и пристъпи в единствения коридор, който водеше обратно към кухнята. Поизправи се и тръгна уверено напред.

Примамка.

Приготви ножа в дясната си ръка. С лявата изсипа съдържанието на пакета по пода зад себе си.

Гумени топчици със суперчерно покритие.

Невидими за очила с нощно виждане.

Посипаха се по пода зад нея, отскачаха и се търкаляха безшумно.

Тръгна към кухнята. Не чу приближаването на втория мъж, но го чу как обърка стъпките си зад нея.

Извъртя се и метна ножа с цялата сила на рамото и цялото умение на китката си. Ножът литна със смъртоносна точност и се заби право в устата на мъжа, който бе зяпнал изненадано, докато дясната му пета се пързаляше върху гумените топчици. Пистолетът му гръмна — твърде високо. Куршумът се заби в дървените греди на тавана.

Мъжът се строполи по гръб и се загърчи в конвулсии.

Кат тръгна към него. Плъзгаше крака по пода, за да разбута топчиците.

Той вече лежеше неподвижно. Тя издърпа ножа си, прибра му оръжието и се върна в кухнята. Изчака още две минути — ослушваше се за трети или четвърти убиец.

Дворецът бе тих.

Гръмотевици обаче трещяха все по-начесто зад стените. Ослепителни светкавици бляскаха зад високите прозорци. Хълмът, изглежда, се беше озовал в епицентъра на бурята.

Спокойна, че са отстранили заплахата, Кат извика на Вигор, че всичко е спокойно. Той се подаде над ямата.

— Стой там — предупреди го тя, в случай че грешеше.

Отиде при първия труп и го претърси. Както се боеше, намери в един от джобовете му мобилен телефон.

По дяволите!

Постоя малко с телефона в ръце. Щом наемниците бяха получили заповед да ги обезвредят, значи присъствието им в двореца вече бе известно.

Върна се при Вигор. Погледна си часовника.

— Дворът знае къде сме — каза Вигор, също преценил ситуацията.

Кат не сметна за нужно да потвърждава очевидното. Извади собствения си мобилен телефон. Трябваше да уведоми Пиърс. Набра номера, койтой беше оставил, но не чу сигнал. Опита по-близо до прозореца. Същата работа.

Бурята беше разкатала фамилията на обхвата.

Поне до самолета във въздуха.

Прибра телефона.

— Може би след като кацнат — каза Вигор, разбрал за неуспешния й опит да се свърже. — Но ако Драконовият двор знае, че сме тук, преднината ни току-що се стопи.

— Какво предлагаш? — попита Кат.

— Да си я върнем. — Как?

Вигор посочи към тъмното стълбище.

— Все още имаме двайсетина минути, преди Грей и другите да пристигнат. Нека ги използваме. Ще решим загадката долу, така че когато се появят, да действаме незабавно.

Кат кимна — предложението му изглеждаше логично. А и май само така можеше да компенсира грешката си. Беше допуснала нападателите да се приближат твърде много.

— Да действаме тогава.

06:02

Грей и хората му подтичваха по блъсканата от бурята писта. Бяха кацнали на авиньонското летище само преди пет минути. Трябваше да го признае на кардинал Спера… или поне на ватиканското му влияние. Минаването им през митницата беше уредено още преди да кацнат, а сега едно БМВ чакаше да ги закара до Папския дворец. Самият кардинал ги беше оставил — бе тръгнал към сградата на летището, за да се свърже с местните власти. И пиле не трябваше да прехвръкне в Папския дворец.

След като те стигнеха там, разбира се.

Грей тичаше с телефона в ръка, опитваше се да набере Кат и Вигор.

Никой не вдигаше.

Накрая се отказа. Отговорът така или иначе ги чакаше в двореца.

Подгизнали, четиримата се качиха в колата под илюминациите на поредната светкавица, която обля със светлината си Авиньон, сгушен покрай сребърната панделка на Рона. Папският дворец, най-високата точка в града, се виждаше ясно.

— Свърза ли се? — попита Монк.

— Не.

— Може да е от бурята — каза Сейчан. Никой не вярваше в това.

Грей беше предложил на Сейчан да остане на летището. Искаше до себе си само онези, на които можеше да разчита изцяло. Но кардинал Спера беше настоял Сейчан да ги придружи — вярваше безрезервно на договора си с Гилдията. А Сейчан напомни на Грей за собствената им уговорка. Беше се съгласила да спасят Монк и Рейчъл, за да си отмъсти на. Раул. Беше изпълнила своята част от сделката. Сега Грей трябваше да изпълни своята.

Рейчъл седна зад волана.

Този път дори Монк не възрази.

Обаче сложи пушкалото в скута си — насочено към Сейчан. И той не искаше да поема излишни рискове. Оръжието го беше прибрал кардинал Спера от Изкопа под катедралата „Свети Петър“. Монк изглеждаше много доволен да си го върне, почти все едно му бяха върнали ръката.

Рейчъл направи обратен завой и подкара към града.

Летяха по тесните улички с главоломна скорост. Толкова рано сутринта и при разразилата се буря почти нямаше други коли.

Само след минути Рейчъл наби спирачки на площада пред двореца. Колата занесе и забърса със задницата си купчина столове. Гирлянди цветни лампички, тъмни сега, висяха над площада. Изоставен купон, наводнен и опустял.

Изскочиха от колата.

Рейчъл, която беше идвала тук, ги поведе към главния вход. Минаха на бегом през някаква порта, през вътрешен двор, оттам към една странична врата — онази, за която Кат беше казала на Грей.

Езичето на бравата беше отрязано и целият заключващ механизъм — изтръгнат.

Определено не беше почеркът на бивш офицер от разузнаването.

Някой друг се беше вмъкнал вътре.

Грей им махна да се дръпнат назад.

— Останете тук. Аз ще проверя.

— Не че не се подчинявам — каза Монк, — но повече не искам и да чувам за разделяне. Последния път не се получи добре.

— Аз идвам — каза Рейчъл.

— Колкото до мен, откога имаш право да ми казваш къде да ходя и къде да не ходя? — сопна му се Сейчан.

Грей нямаше време да спори — особено щом не можеше да надвие в спора.

Влязоха в двореца. Грей беше проучил и запомнил плана му. Придвижваше се на прибежки, предпазливо, но и без да се бави излишно. След като се натъкна на първия труп, забави малко темпото. Човекът вече изстиваше.

Провери го. Е, това вече беше почеркът на бивш офицер от разузнаването. Продължи напред и едва не се строполи, когато се хързулна на гумена топчица. Успя да се подпре на стената.

Играчките на Кат, без съмнение.

Продължиха, като разритваха топчиците.

Още един труп лежеше близо до входа на кухнята. Трябваше да минат през локвата кръв, за да влязат.

Грей чу гласове. Задържа другите в коридора и напрегна слух.

— Закъснели сме — каза някой.

— Съжалявам. Трябваше да съм сигурен — да измеря всички ъгли.

Кат и Вигор. Спореха. Гласовете им идваха от дупка в средата на кухнята. Появи се светлинка, усили се.

— Кат — извика Грей на колежката си. По коридорите беше видял достатъчно доказателства за уменията й. — Ние сме.

Светлината угасна.

След миг се появи Кат. Пистолетът й бе насочен към тях.

— Ние сме — повтори Грей.

Кат се измъкна от дупката. Грей махна на другите да влязат в кухнята.

Вигор се появи след Кат.

Рейчъл хукна към него. Той разпери ръце и я прегърна.

Кат заговори първа — кимна към коридора и каза:

— Драконовият двор знае къде сме.

— Кардинал Спера отиде при местните власти — отвърна Грей. — Трябва всеки момент да пристигнат.

— Тогава може би ще ни остане достатъчно време — каза Вигор. Все още не беше пуснал Рейчъл.

— За какво?

— За да стигнем до истинското съкровище долу.

— Току-що разгадахме гатанката — допълни Кат.

— И какъв е отговорът? — попита Грей. Очите на Вигор грейнаха. — Светлина.

06:14

Не можеше да чака повече.

Беше изчакал групата да потегли — и още пет минути, както беше поискал Пиърс, за да имат време да стигнат до двореца. Сега кардинал Спера стана и тръгна към един от въоръжените охранители — русокос млад мъж.

Заговори го на френски — помоли го да го заведе при дежурния ръководител на охраната. Показа му ватиканските си документи.

— Случаят е изключително спешен.

Очите на младежа се разшириха, когато осъзна кой стои пред него.

— Разбира се, кардинал Спера. Веднага.

Младият мъж го изведе от чакалнята през служебен вход, който се отваряше с карта. В дъното на коридора се намираше кабинетът на началника на охраната на летището. Русокосият младеж почука и отвътре сърдито му извикаха да влезе.

Той отвори вратата, обърна се към кардинала… и не видя пистолета със заглушител, който се вдигна към тила му.

Кардинал Спера ахна:

— Не!

Изстрелът прозвуча като суха кашлица. Главата на младежа се пръсна. Кръв оплиска коридора.

Съседната врата се отвори.

На прага й цъфна втори стрелец. Дуло на пистолет се заби в корема на кардинала. Блъснаха го в кабинета. Издърпаха вътре и трупа на охранителя. Трети мъж хвърли парцал на пода отвън и обра кръвта с крак.

Вратата се затвори.

Още един труп лежеше в стаята, отстрани на бюрото.

Покойният шеф на охраната.

Зад бюрото стоеше човек, когото Спера познаваше.

Кардиналът поклати невярващо глава.

— Ти си от Драконовия двор?!

— Всъщност аз съм водачът му. — Мъжът вдигна пистолет изпод плота. — Разчиствам терена тук, докато пристигнат и другите ми хора.

Пистолетът се вдигна по-високо. Дулото просветна.

Кардинал Спера усети силен удар в челото… и после нищо.

06:18

Рейчъл, Грей, Монк, Вигор и Сейчан стояха пред стъкления под с лабиринта.

Кат стоеше на пост горе, екипирана с радио.

Бяха се спуснали до най-долното ниво в почти благоговейно мълчание. Вигор беше обяснил някои неща за огромния музей, вграден в тази подземна катедрала, но слушателите му като че ли не бързаха да задават въпроси.

Усещането наистина беше като в църква и пораждаше шепот и страхопочитание.

Докато слизаха надолу, Рейчъл се чудеше накъде да погледне по-напред, изтръпнала при мисълта за всичките тези чудеса. Целия си професионален живот беше посветила на опазването и събирането на откраднати антики и произведения на изкуството. А тук имаше неща, пред които бледнееше колекцията и на най-богатия музей. Десетилетия щяха да минат и цял университет с учени щеше да е необходим, за да се опише и каталогизира всичко. Пред необозримостта на времето, сгъстено тук, нейният живот изглеждаше малък и незначителен.

Дори понесената лична психическа травма, истината за срамното минало на семейството й, изглеждаше нещо дребно, миниатюрно петънце на фона на вековете история тук.

Колкото по-надолу слизаше, толкова по-леко й ставаше на душата. Стегата около сърцето й се отпусна. Обзе я приятно чувство на безтегловност.

Грей клекна да огледа стъкления под и очертания с платина лабиринт.

— Това е Дедалов лабиринт — каза Вигор и обясни набързо историята му и връзката с Шартърската катедрала.

— И какво трябва да направим сега? — попита Грей. Вигор тръгна около кръглия под. Беше ги предупредил да останат на гранитния корниз по края на стъкления лабиринт.

— Очевидно това е нова гатанка — каза той. — Освен лабиринта имаме и двойна магнитна арка над нас. И колона от същия материал в центъра. И тези дванайсет плочи от злато в м-състояние. — Той посочи стъклените прозорци, вградени в стената, оформена от последното ниво.

— Разположени са по периферията като цифрите на часовник — продължи той. — Още един. Като пясъчния часовник който ни доведе тук.

— Така изглежда — каза Грей. — Но ти спомена нещо за светлина.

Вигор кимна.

— Светлината винаги е била в основата на всичко. Търсене на първичната светлина от Библията, светлината, която създала вселената и всичко в нея. Точно това трябва да докажем тук. Като с магнетизма и електричеството преди, сега трябва да покажем, че познаваме естеството на светлината… и не просто на някаква светлина. А на светлината, която притежава сила. Или, както я описа Кат, кохерентна светлина.

Грей се намръщи.

— Имаш предвид лазер?

Вигор кимна и извади някакъв предмет от джоба си. Устройство за лазерно насочване, свалено от някое от оръжията на Сигма, помисли си Рейчъл.

— Със силата на тези свръхпроводими амалгами, комбинирани със скъпоценни камъни като диаманти и рубини, древните може да са изобретили някакъв семпъл способ за генериране на кохерентна светлина, някакъв вид древен лазер. Смятам, че познаването на този процес е необходимото условие, за да отворим последното ниво.

— Защо си толкова сигурен? — попита Грей.

— Двамата с Кат измерихме дванайсетте огледални плочи. Те са прецизно нагласени под такива ъгли, че да отразяват и препращат светлина една към друга в постоянен модел. Но за да се затвори кръгът, е необходима мощна светлина.

— Като лазер — каза Монк и огледа с тревога плочите.

— Не мисля, че е необходимо голямо количество кохерентна светлина — каза Вигор. — Също като слабите Багдадски батерии, с които задействахме златната пирамида в Александрия, и тук е необходима някаква минимална сила, която е по-скоро доказателство, че разбираме природата на насочената светлина. Мисля, че енергията, натрупана в плочите, ще свърши останалото.

— А може и въобще де не е енергия — каза Грей. — Ако си прав, че светлината е в основата на тази гатанка, спомни си, че свръхпроводниците могат да съхраняват не само енергия за безкраен период, а и светлина.

— Искаш да кажеш, че малко насочена светлина може да освободи останалата?

— Възможно е — каза Грей. — Как обаче ще отключим верижната реакция? Ще насочим лазера към някоя от стъклените плочи ли?

Вигор посочи ниската магнитна колона, която стърчеше в средата на лабиринта.

— Пиедесталът там е на същата височина като стъклените плочи. Подозирам, че каквото и устройство да са използвали древните, то мястото му е било върху колоната, насочено към един определен прозорец. Стрелката, която удря дванайсетия час.

— И кой по-точно е въпросният прозорец? — попита Монк. Вигор посочи една плоча и каза:

— Истинският север. С Кат обиколихме поне сто пъти, докато определим с компаса къде е север при всичките магнитни материали тук. Но това е плочата. Според мен трябва да поставим лазера върху колоната, да го насочим към тази плоча и да се разкараме по най-бързия начин.

— На мен ми звучи логично — каза Монк. — Имам предвид това да се разкараме.

Грей понечи да направи първата крачка към пиедестала в Центъра, но в този момент радиото му изжужа. Той затисна с Ръка ухото си и се заслуша. Всички го гледаха напрегнато.

— Кат, внимавай — каза той в микрофона. — Приближи се предпазливо. Дай им да разберат, че не си враждебно настроена. И не казвай нищо за нас, докато не си сигурна.

После прекрати връзката.

— Какво има? — попита Монк.

— Кат е забелязала патрул на френската полиция. Влезли са в двореца. Ще отиде да провери. — Грей махна към стълбите. — Това тук ще трябва да почака. По-добре да се качим горе.

Изнизаха се един по един покрай стъкления басейн. Рейчъл изчака вуйчо си. Той не можеше да откъсне очи от стъкления под.

— Може би така е най-добре — каза му тя. — Може би не трябва да рискуваме глупаво с нещо, което не разбираме. Ами ако грешим? — Кимна към огромната колекция от древно познание над главите им. — Ако се поддадем на алчността си, може да изгубим всичко.

Вуйчо й кимна, прегърна я през раменете и двамата поеха нагоре. Но въпреки това Вигор все хвърляше по някой поглед назад.

Бяха стигнали до четвъртото ниво, когато нечий усилен с мегафон глас избумтя заповеднически над тях:

— Tout le mond en le bas la! Sortez avec vos mains sur la tete! Всички замръзнаха.

Рейчъл преведе:

— Искат да излезем с ръце зад тила.

Нов глас извика през мегафона на английски. Беше Кат.

— Командире! Взеха ми радиото, но са от френската полиция. Проверих документите на старшия им.

— Сигурно ги е пратил кардинал Спера — каза Монк.

— Или някой е забелязал светлината тук и се е обадил да съобщи за обир — добави Рейчъл. — Или е заради разбитата ключалка.

— Sortez tout de suite! C’est votre dernier avertissementl — Определено не са доволни — каза Монк.

— Ти какво очакваш при всичките трупове горе? — изхъмка Сейчан.

— Добре — нареди Грей. — Качваме се. Трябва да им кажем, че Раул идва с приятелчетата си.

Тръгнаха отново нагоре. Грей ги накара да приберат пистолетите. Не биваше да изнервят полицаите, така че всички се подчиниха и продължиха нагоре с ръце на тила.

Празната доскоро кухня сега беше пълна с униформени мъже. Рейчъл забеляза Кат, с гръб до една от стените и с ръце на тила като тях. Френските полицаи явно не поемаха рискове.

Веднага ги разделиха и ги накараха да застанат до стената. Старшият насочи фенерчето си в отвора на ямата и сбърчи отвратено нос.

Откъм коридора се чу раздвижване — явно пристигаше по-голям началник. Рейчъл погледна натам и видя стар познат семеен приятел — съвсем не на място тук, но добре дошъл. Кардинал Спера ли го беше повикал?

Вуйчо й също му се зарадва.

— Генерал Ренде! Слава Богу!

Беше шефът на Рейчъл, началникът на нейния отдел. Осанката му беше внушителна, дори и в цивилни дрехи.

Вигор се опита да пристъпи напред, но го бутнаха обратно до стената.

— Трябва да накараш французите да ни изслушат. Преди да е станало късно.

Генерал Ренде изгледа вуйчо й с презрителна усмивка — Рейчъл никога не го беше виждала да се усмихва така.

— Вече е късно.

Зад него се появи Раул.

ЗЛАТНИЯТ КЛЮЧ

27 юли, 07:00

17. Авиньон, Франция

Грей кипеше от яд. Наемниците, преоблечени като френски полицаи, им вземаха оръжията и ги връзваха. Дори мръсният Раул беше с полицейска униформа.

Гигантът се изстъпи пред Грей и каза ухилено:

— Много е трудно да те убие човек. Но и на това му се вижда краят. И не се надявай кардиналът да те измъкне с връзките си. Той се сблъска със стар приятел на летището. — И кимна към генерал Ренде. — Нашият водач май реши че бедният кардинал вече не е от полза за Двора.

Сърцето на Грей се сви.

Раул се ухили кръвожадно.

Генерал Ренде се приближи към тях — цивилен, със скъп черен костюм и вратовръзка, с лъснати скъпи обувки. Допреди миг беше разговарял с друг мъж — със свещеническа якичка. Това сигурно беше префектът Алберто Менарди, къртицата на Двора във високите етажи на Ватикана. Менарди държеше някаква книга под едната си мишница и чанта в ръка.

Генералът се приближи към Раул.

— Достатъчно.

— Да, императоре. — Раул отстъпи крачка назад. Ренде посочи тунела.

— Нямаме време да злорадстваме. Свалете ги долу. Разберете какво са научили. После ги убийте. — Плъзна поглед из стаята. Сините му очи бяха ледени, сребристата му коса — пригладена с гел назад. — Няма да се преструвам, че ще ви пощадя живота. Можете само да избирате дали да умрете бавно, или бързо. Така че се сбогувайте с белия свят по начин, който сами си изберете.

— Как можа? — възкликна Вигор. Ренде тръгна към него.

— Не бой се, стари приятелю, племенницата ти ще я пощадим. Това ти го обещавам. И двамата изпълнихте дълга си, като държахте Двора в течение за съкровища с археологическа и художествена стойност. През всичките тези години ти служеше на Двора.

Лицето на Вигор замръзна. Монсеньорът не можеше да приеме истината, че е бил използван.

— Сега тази ти роля е към края си — продължи Ренде. — Но във вените на племенницата ти тече кралска кръв и ние ще се погрижим тя да роди нови крале.

— Като ме кръстосате с тоя урод? — изсъска Рейчъл.

— Мъжът и жената са без значение — каза Раул. — Винаги са били важни само кръвта и бъдещето. Чистотата на гените ни е не по-малко съкровище от онова, което търсим сега.

Грей гледаше Рейчъл, която стоеше до вуйчо си. Лицето й беше бледо, но очите й мятаха мълнии от ярост. Особено когато Раул я стисна за лакътя. Тя го заплю в лицето.

Той я удари през устата. Главата й отхвръкна назад и от сцепената й устна потече кръв.

Грей се хвърли напред, но дулата на две пушки го блъснаха обратно до стената.

Раул се наведе към нея.

— Обичам да ми е интересно в кревата. — Повлече я напред. — Този път няма да те изпусна от очи и за миг.

— Хайде да вземем онова, за което дойдохме — каза Ренде. По нищо не личеше насилието да го е смутило. — После ще започнем да товарим, преди бурята да е спряла. Камионите ще пристигнат след петнайсетина минути.

Сега вече Грей разбираше защо са се дегизирали. Униформите щяха да им осигурят време, през което да измъкнат част от съкровището. От погледа му не убягна сандъкът със сребристи запалителни гранати, който бяха внесли в стаята, докато ги връзваха. Всичко, което Дворът не успееше да изнесе, щеше да бъде унищожено.

Алберто се приближи до Раул.

— Донесете брадвите, електрическите бормашини и киселината — каза Раул и махна на хората си да действат.

Грей знаеше, че изброените инструменти няма да бъдат използвани за строителство.

Те бяха инструментите на един извратен до мозъка на костите си садист.

Подкараха ги към тунела под дулата на оръжията, на разстояние един от друг. След като се спуснаха долу, дори и наемниците, самодоволни и свикнали с всичко мъже, зяпнаха удивено.

Раул огледа огромното помещение и каза само:

— Ще ни трябват още камиони. Алберто беше като зашеметен.

— Удивително… просто удивително. А според „Аркадиума“ това са само песъчинки, оставени на прага към още по-велико съкровище.

Вигор го изгледа смаяно.

— Имаш завещанието на Жак дьо Моле?

Алберто притисна книгата, която носеше, до гърдите си.

— Копие от седемнайсети век. Последното известно. Грей погледна въпросително Вигор.

— Жак дьо Моле е бил последният Велик майстор на рицарите тамплиери, изтезаван от инквизицията заради отказа си да разкрие къде е скрито съкровището на ордена. Изгорили го на клада. Но винаги е имало слухове за тамплиерски документ — последната воля на Моле, преди да го заловят.

— Така нареченият „Аркадиум“ — каза Алберто. — Който от столетия е притежание на Драконовия двор, В него се намеква за съкровище. Различно от златото и скъпоценностите на тамплиерите. По-велико съкровище. Което ще сложи в ръката на откривателя си ключовете към целия свят.

— Изгубената тайна на влъхвите — каза Вигор.

— И тя е тук — каза Алберто с грейнали очи. Заслизаха надолу към стъкления под.

При най-долното ниво войниците се разпръснаха и заеха позиции по цялата окръжност. Блъснаха Грей и другите да коленичат. Алберто слезе сам при стъкления под, наведе се да огледа лабиринта и измърмори:

— Последната гатанка.

Раул застана до Рейчъл близо до стълбището. Обърна се към коленичилите пленници и каза:

— Мисля да започнем с жените. С коя обаче?

Дръпна Рейчъл за косата, изви главата й и я целуна силно в устата. Тя се загърчи, давеше се, но с вързани ръце не можеше да направи нищо.

Грей побесня. Притисна върха на ботуша си в камъка и скритото острие изскочи от тока — същото, с чиято помощ се беше освободил от килията в замъка. Скри ножа зад вързаните си китки и бързо сряза връзките на ръцете си. Овладя се обаче и с нищо не показа, че е свободен.

Раул най-сетне пусна Рейчъл. Долната му устна кървеше, Рейчъл го беше ухапала, но той само се ухили доволно. Бутна я силно в гърдите и тя падна назад.

— Долу — каза Раул с разперена напред длан, сякаш говореше на куче.

Дуло до слепоочието на Рейчъл придаде допълнителна тежест на нареждането му.

Раул се обърна към другите пленници.

— С нея ще се позабавлявам по-късно. Така че ще ни трябва друга жена за начало. — Тръгна към Сейчан, огледа я, после поклати глава. — На теб сигурно ще ти е приятно всъщност.

После се обърна към Кат и даде знак на двамата пазачи край нея да я извлекат пред другите. След което се наведе и взе две неща от инструментариума си — брадва и бормашина. Огледа ги, после остави брадвата.

— Това вече го правих.

Вдигна бормашината и натисна копчето. Писъкът на моторчето отекна в просторната пещера с обещание за болка.

— Ще започнем с едното око — каза Раул.

Един от войниците изви назад главата на Кат. Тя се задърпа, но другият я изрита в корема и й изкара въздуха. Грей видя сълза да се търкулва от едното й око. Не беше уплашена. Беше разгневена.

Раул приближи бормашината към лицето й.

— Недей! — извика Грей. — Ще ти кажа каквото знаем.

— Не — викна и Кат и си спечели удар в лицето.

Грей знаеше какво се крие зад това нейно „не“. Ако Драконовият двор се добереше до скритата тук сила, до „ключовете към света“, това би означавало Армагедон. Собственият им живот, кръвта им, беше без значение.

— Ще ти кажа — повтори Грей. Раул се поизправи.

Грей се надяваше да го примами по-близо. Но Раул не мръдна от мястото си.

— Не помня да съм задал някакъв въпрос. — И се наведе отново. — Това е само демонстрация. Когато стигнем до фазата на въпроси и отговори, нещата ще загрубеят.

Бормашината зави още по-силно.

Грей не можеше да чака повече. Нямаше да седи и да гледа как този луд осакатява втори човек от екипа му. По-добре да умре в престрелка. Скочи и заби лакът в слабините на войника, който го пазеше. После хвана пушката му, насочи я към Раул и натисна спусъка.

Щрак.

Нищо.

07:22

Рейчъл гледаше безпомощна как един от войниците зад Грей го поваля на земята с приклада на пушката си.

Раул се разсмя и натисна копчето на бормашината по-силно.

— Свалете му ботушите — нареди той и се приближи към Грей, докато наемниците изпълняваха заповедта му. — Да не си мислиш, че не съм прегледал подробно записите от охранителните камери след бягството ти? Когато първите двама, които изпратих в замъка да ви убият, не се обадиха, пратих нов екип да разбере какво се е случило. Заварили в двора само кучетата. После обаче открили как си избягал и ми се обадиха веднага.

Наемниците му смъкнаха ботушите.

— Така че ти оставих малката ти надеждица — продължи Раул. — Винаги е добре да знаеш каква тайна крие врагът ти. Това свежда изненадите до минимум. Предположих, че рано или късно ще се опиташ да се добереш до някое пушкало… но се надявах да си по-издръжлив. И да изчакаш, докато всичко не плувне в кръв. — Раул вдигна бормашината и му обърна гръб. — Така, докъде бяхме стигнали?

Рейчъл гледаше как пак връзват ръцете на Грей зад гърба му. Лицето му беше като празна черупка, безнадеждно. И това я уплаши повече от предстоящите изтезания.

— Остави другите на мира — каза Грей с мъка и се изправи. — Губиш си времето. Знам как да отворим портата. Нараниш ли дори един от хората ми, няма да научиш нищо.

Раул го изгледа.

— Обясни и ще обмисля предложението ти.

Грей плъзна безпомощен поглед по другарите си, после каза:

— Светлина.

Кат изпъшка. Вигор провеси глава.

— Прав е — извика някой отдолу. Беше Алберто, качваше се към тях. — Огледалата на стените са отразяващи и обърнати под ъгъл.

— Нужна е светлината на лазер — продължи Грей, разкриваше всичко. И им преразказа теорията на Вигор.

— Да, да… напълно логично — замърмори Алберто.

— Е, скоро ще разберем — каза Раул. — Ако лъже, ще започнем да режем крайници.

Грей се обърна към Рейчъл и другите.

— Така или иначе щяха да разберат. Вече имат златния ключ.

— Свалете пленниците долу — нареди на хората си Раул. — Никакви рискове. Наредете ги до стената. Останалите — той вдигна поглед към кръга от войници, — не сваляйте очи от тях. Застреляйте всеки, който помръдне.

Свалиха ги на долното ниво и ги наредиха покрай стената. Грей беше само на три стъпки от Рейчъл. Тя копнееше да протегне ръка и да хване неговата, но той изглеждаше потънал в собствените си терзания.

А и самата тя не смееше да помръдне.

Войниците на горното ниво бяха залегнали и ги бяха взели на прицел.

Грей измърмори нещо. Думите му стигнаха само до нейните уши.

— Лабиринтът на Минотавъра.

Тя сбърчи вежди. Без да помръдва, той изкриви поглед към нея, после обратно към пода. Какво се опитваше да й каже?

„Лабиринтът на Минотавъра“.

Това беше едно от имената на лабиринта. Дедаловият лабиринт. Митичният лабиринт, обитаван от чудовищния Минотавър, смъртоносен звяр в смъртоносен лабиринт.

„Смъртоносен“.

Рейчъл си спомни капана в гробницата на Александър. Смъртоносния проход. Технологията беше необходимото, но не и единственото условие, за да се решат тези гатанки. Трябваше да познаваш историята и митологията. Грей се опитваше да я предупреди. Вярно, бяха се досетили за необходимата технология, но още не бяха решили гатанката.

Сега вече знаеше на какво се надява Грей. Беше казал на Раул достатъчно, за да го убие — с малко късмет.

Раул свали лазерния прицел на една пушка и понечи да тръгне към централния пиедестал. После, изглежда, размисли и се обърна към Грей.

— Ти. — Изгледа го подозрително. — Ти го занеси там. Избутаха Грей от стената, далеч от Рейчъл. Развързаха му ръцете. Но само толкова. Оръжия го следяха от всички страни.

Раул бутна лазера в ръката му.

— Нагласи го. Както каза.

Грей погледна Рейчъл, после тръгна по стъкления под по чорапи.

Нямаше избор.

Трябваше да влезе в лабиринта на Минотавъра.

07:32

Генерал Ренде си погледна часовника. Гръмотевица изтрещя зад стените на двореца. Онова, към което се беше стремил толкова дълго, щеше да се осъществи всеки миг. Дори ако не успееха да отворят каквото там тайно подземие се криеше долу, той вече беше огледал набързо пещерата. Само по себе си хранилището беше съкровище, пред което бледнееха всички други.

Щяха да изнесат каквото могат, а другото щяха да унищожат.

Експертът по експлозивите вече залагаше запалителните заряди.

Оставаше само да изчакат камионите.

Три големи камиона. Щяха да циркулират между двореца и един огромен склад в предградията, да оставят там товара си, да им прикачват нови ремаркета и да се връщат за още товар.

Насам и натам — докато може.

Генералът се намръщи. Закъсняваха. Шофьорът на първия камион му се беше обадил преди пет минути. Пътищата били в ужасно състояние и макар слънцето да беше вече изгряло, от поройния дъжд и плътните облаци не се виждало почти нищо.

Но макар да ги забавяше, бурята беше добре дошла, защото прикриваше действията им и свеждаше интереса към тях до минимум. От своя страна, външните постове щяха да елиминират всеки любопитен. А и бяха дадени доста подкупи.

Би трябвало да разполагат с половин ден.

Чу повикване по радиото и натисна бутона за приемане.

— Първи камион — докладва шофьорът. — Изкачвам хълма. Изтрещя гръм.

Започваше се.

07:33

Грей вървеше към ниската колона от магнетит. Над главата му се извиваха двете арки от същия камък. Дори и без да докосва нищо, усещаше спящата тук сила.

— По-бързо! — викна Раул.

Грей пристъпи към пиедестала. Сложи лазера върху колоната, закрепи го и го насочи към прозореца на дванайсетия час. Спря да си поеме дъх. Опитал се беше да предупреди Рейчъл, че трябва да е готова за всичко. Активираха ли това нещо, всички щяха да са в опасност.

— Включи лазера! — викна Раул. — Или започвам да стрелям по коленете на приятелчетата ти.

Грей посегна и натисна копчето.

Тънък лъч червена светлина опря в плочата от златно стъкло.

Грей си помисли за батериите в гробницата на Александър. Минаваше известно време, докато се натрупа какъвто там заряд или електрически капацитет се натрупваше, после започваха фойерверките.

Нямаше намерение да стои тук, когато започнеха.

Обърна се и бързо тръгна назад. Не тичаше, не правеше никакви резки движения — иначе щяха да го застрелят. Върна се на мястото си до стената.

Раул и Алберто стояха до стълбите.

Всички погледи бяха приковани в лъча червена светлина и огледалото.

— Нищо не става — изръмжа Раул.

— Може да минат няколко секунди, докато се генерира достатъчно енергия, за да се активира огледалото — обади се Вигор.

Раул вдигна пистолета си.

— А ако не се активира… Активира се.

Дълбок мелодичен тон прозвуча и нов лазерен лъч се изстреля от дванайсетата плоча към плочата, която обозначаваше петия час. Последва половинсекунден шемет.

Всички мълчаха като онемели.

После нов светлинен лъч изригна, целеше се в плочата на десет часа. Отрази се моментално и заотскача от огледало в огледало.

Грей се взираше в рисунъка пред себе си — огнена звезда на нивото на кръста му. Той и другарите му стояха между върховете на звездата и не смееха да мръднат.

Символизмът беше очевиден.

Витлеемската звезда.

Светлината, водила влъхвите.

Жуженето набра сила. Огънят на звездата също.

Грей обърна глава и примижа.

И тогава го усети — преминаването на някакъв праг. Налягането се ливна отвътре навън и го залепи за стената.

Майснеровото поле — отново.

Звездата се изду в центъра си, сякаш нещо я буташе откъм пода. Стигна до пресечната точка на магнетитните арки горе.

Излив на енергия изпука по арките.

Грей усети как нещо дърпа металните копчета на ризата му.

Магнитният заряд на арките беше нараснал стократно.

Новото поле отблъсна енергията на звездата и я запрати надолу, където тя удари стъкления под със силен металически звън като от огромна камбана.

Централната колона литна нагоре, сякаш изстреляна от сблъсъка на енергии. Удари се в центъра на пресечените арки… и си остана там. Два електромагнита, слепени от полетата си.

Звънтежът започна да утихва и ушите на Грей изпукаха с отслабването на полето. Звездата примигна и угасна — рисунъкът й сякаш се беше отпечатал в зениците му. Той примигна.

Късата колона още висеше, прилепнала към пресечката на двете арки, и сочеше надолу. Грей проследи посоката на каменния пръст.

В средата на пода, там, където беше стояла колоната, сега имаше идеален кръг от масивно злато. Същото като на ключа. В центъра на кръга — „центъра на всичко“ — имаше черен прорез.

— Ключалката! — възкликна Алберто. Пусна книгата си, отвори чантата и извади златния ключ.

Грей улови суровия поглед на Вигор от другата страна на кръга. Грей им беше дал не само златния ключ, а ключа към света.

Алберто, изглежда, беше стигнал до същия извод и развълнуван стъпи на стъкления под.

Електрически мълнии се изстреляха от повърхността, пронизаха го, вдигнаха го във въздуха и го задържаха увиенал там. Той крещеше и се гърчеше, а пламъците го облизваха. Кожата му почерня; косата и дрехите му се подпалиха. Раул отстъпи ужасен назад, спъна се в първото стъпало и падна по задник.

— Бягай! — викна Грей на Рейчъл.

Това навярно беше единственият им шанс.

Тя обаче не го чуваше, хипнотизирала като всички други.

Писъците на Алберто най-после секнаха. Сякаш разбрала, че плячката й е мъртва, последната мълния захвърли трупа му към брега на стъкления басейн.

Никой не помръдна. Разнесе се воня на печено месо.

Всички бяха приковали погледи в смъртоносния лабиринт.

Минотавърът беше дошъл.

07:35

Генерал Ренде се оттегли назад по стъпалата към кухнята. Един от войниците му го беше повикал долу, когато се беше запалила звездата. Искал бе да види какво ще стане… но от безопасно разстояние.

После светлината беше угаснала.

Разочарован, той се беше обърнал — и в същия миг прозвуча агонизиращ писък.

Писък, от който целият настръхна.

Избяга обратно в кухнята. Един от неговите хора, във френска униформа, бързо се приближи към него.

— Първият камион е пристигнал!

Ренде се отърси от краткотрайната си тревога. Чакаше го работа.

— Свържи се с всички, които не са на пост. Време е да изпразним подземието.

07:36

Рейчъл знаеше, че са в беда. Раул изрева на Грей:

— Знаел си, че ще стане така!

Грей отстъпи една крачка покрай стената.

— Откъде да зная, че префектът ще се опече? Раул вдигна пистолета си.

— Време е за един урок.

Но пистолетът не беше насочен към Грей.

— Не! — простена Рейчъл.

Пистолетът гръмна. От другата страна на кръга вуйчо й се хвана за корема и изпъшка невярващо. Краката му се подгънаха и той се свлече покрай стената.

Сейчан се плъзна като черна котка към него и подпря краката му, преди да са докоснали стъклото.

Но Раул не беше приключил с тях. Обърна пистолета си към Кат. Тя беше само на три метра от него. Пистолетът сочеше към главата й.

— Недей! — каза Грей. — Нямах представа, че ще стане така! Но вече знам къде сгреши Алберто!

Раул се извъртя към него. От цялото му същество се излъчваше гняв. Но не заради смъртта на Алберто, реши Рейчъл, а защото тази внезапна и ужасна смърт го беше изплашила. А той мразеше да го е страх.

— Казвай! — изръмжа Раул. Грей посочи лабиринта.

— Не може просто така да отидеш до ключалката. Трябва да следваш пътеката. — Той махна към извитите линии на лабиринта.

Раул присви очи и огънят в тях поутихна. Страхът му отстъпи пред логиката на предложеното обяснение.

— Звучи логично — каза Раул. Отиде при трупа, наведе се и скърши сгърчените от огъня пръсти, които още стискаха ключа. Измъкна го и изтри овъглената плът, полепнала по него.

Махна на един от хората си да слезе и посочи към центъра на лабиринта.

— Занеси това там. — И му даде златния ключ. Младият войник се дръпна като ужилен. Видял беше какво стана с Алберто.

Раул опря дулото на пистолета си в челото му.

— Или ще умреш веднага. Ти избираш.

Младежът взе ключа.

— Размърдай се — подкани го Раул. — Имаме да спазваме график. — Държеше пистолета си насочен към гърба на войника.

Младежът се приближи към входа на лабиринта, стъпи с върха на единия си ботуш върху стъклото, после отдръпна крак. Нищо не се случи. Малко по-уверен, макар и нащрек, той стъпи върху стъклото с цяло стъпало.

Пак нищо, никакви фойерверки.

Стиснал зъби, войникът стъпи с два крака върху стъкления под.

— Не стъпвай по платинените линии — предупреди го Грей. Войникът кимна и хвърли благодарен поглед към него.

Направи още една крачка.

Без предупреждение острие от ален огън се изстреля от два прозореца. Звездата примигна за част от секундата, после угасна.

Войникът беше застинал на място. После краката му се подгъваха. Падна назад извън лабиринта. Когато се удари в земята, тялото му се раздели на две половини, срязано през кръста от лазера. На пода се изсипа оплетено кълбо от черва.

Раул отскочи назад, очите му хвърляха огън. Пистолетът му се вирна отново.

— Още някоя умна идея? Грей стоеше неподвижно. — Аз… не знам.

— Може да е свързано с времето — извика от мястото си Монк. — Може би не трябва да спираш. Като в онзи филм, „Скорост“.

Грей погледна съекипника си, после отново към лабиринта. Не изглеждаше убеден.

— Писна ми да губя свои хора — каза Раул с нарастваща ярост. — Писна ми да чакам, докато вие си сглобявате мозайката. Така че ще ти се наложи просто да ми покажеш как става.

И даде знак на Грей да действа.

Грей не помръдна; явно се опитваше да намери някакъв отговор.

— Ами да почна пак да стрелям по приятелите ти. Ако не друго, това винаги ми помага да се справя със стреса. — И пак насочи пистолета си към Кат.

Най-накрая Грей се размърда, прекрачи разполовеното тяло.

— Не забравяй ключа — каза Раул. Грей се наведе да го вземе.

И тогава Рейчъл се сети. „Разбира се!“ Грей се изправи и тръгна към входа на лабиринта. Зае позиция, привел се като за спринт, явно решил да последва съвета на Монк.

— Не! — извика Рейчъл. Мисълта, Че ще помогне на Раул, й беше омразна. Беше се подготвила да умре, ако с това щеше да попречи на Двора. Да гледа обаче как Грей също умира, разрязан на две или изпепелен — това беше невъзможно.

Спомни си как й беше прошепнал за Минотавъра. Грей не се беше предал. Докато бяха живи, още имаше надежда. Тя вярваше в него. И което беше по-важно, имаше му пълно доверие.

Грей се обърна към нея.

И в очите му тя прочете същото доверие.

Към нея.

Тежестта на това доверие я накара да затвори уста.

— Какво? — кресна Раул.

— Не е скоростта — каза Рейчъл. — Тези алхимици са ценили високо времето. Уликите, които са оставили — спомнете си пясъчния часовник, а сега и този циферблат от огледала. Не биха използвали времето, за да убиват.

— Тогава какво? — попита Грей, без да сваля поглед от нея. Погледът му тежеше, но този товар тя поемаше с охота.

Рейчъл заговори бързо:

— Лабиринтите във всички катедрали. Символизирали са пътуване. От този свят към отвъдния. Към духовното просветление в центъра. — Тя посочи мъртвото тяло, срязано на две през средата, на височината на огледалните прозорци. — Но за да стигнат центъра, богомолците са пълзели. На ръце и колене.

Грей кимна.

— Под нивото на прозорците тук.

От другата страна на кръга вуйчо й простена; кръв се стичаше между пръстите му. Сейчан седеше до него. Рейчъл знаеше, че не от болка стене вуйчо й. Прочете го в очите му, Той вече се беше досетил за решението на гатанката. Но беше запазил мълчание.

За разлика от него, Рейчъл беше предала бъдещето, бе изложила на риск целия свят.

Очите й намериха Грей. Беше направила избора си. И не съжаляваше.

Дори Раул й повярва.

Махна на Грей да му върне ключа.

— Сам ще го занеса. Но ти ще минеш пръв.

Може и да й беше повярвал, но не напълно все пак. Грей му върна ключа.

— Всъщност — каза Раул и насочи пистолета си към Рейчъл, — понеже идеята е твоя, защо не дойдеш и ти? Като допълнителен стимул за приятелчето ти.

Освободиха ръцете й и тя клекна до Грей. Той й кимна мълчаливо, но посланието му не се нуждаеше от думи.

„Ще се справим“.

Рейчъл не виждаше основания за излишна увереност, но все пак също му кимна.

— Действайте — каза Раул.

Грей тръгна пръв — навлезе пълзешком в лабиринта без колебание, доверил се изцяло на нейната преценка. Раул я задържа, докато Грей не измина първия метър. Стъкленият под остана спокоен.

— Добре, сега ти — нареди Раул.

Рейчъл запълзя след Грей. Усещаше слаба вибрация с дланите си. Повърхността на стъклото беше топла. Пълзеше и чуваше далечно жужене, не механично или от електричество, а по-скоро като гълчавата на огромна тълпа, чута от разстояние. Или пък беше от кръвта, която шумеше в ушите й, изтласквана бързо от тревожното й сърце.

Раул изкрещя на хората си:

— Застреляйте всеки от другите при най-малкото движение! Същото важи и за двамата в лабиринта. Стреляте по мое нареждане.

Значи ако лабиринтът не ги убиеше, щеше да го направи Раул.

Рейчъл продължи напред. С една-единствена надежда.

Грей.

07:49

Ренде сложи ръка върху рамото на експерта по взривовете.

— Готови ли са зарядите?

— Всичките шестнайсет — отговори мъжът. — Трябва само да натиснете бутона три пъти. Гранатите са свързани успоредно с десетминутно закъснение.

„Идеално“.

Ренде се обърна към редицата от шестнайсет мъже. Още палети стояха в коридора, готови да поемат товара си. Също и пет ръчни колички. Първият камион вече чакаше със задницата си до централния вход, вторият пътуваше насам. Време беше да опразнят подземието.

— Хващайте се на работа. Двойна надница.

07:50

Коленете го боляха.

Беше изминал три четвърти от пътя в лабиринта и пълзенето се беше превърнало в истинско мъчение за капачките му. Гладкото стъкло се усещаше като грапав цимент. Но не смееше да спре. Трябваше да се добере до центъра.

Завоите често го извеждаха на успоредни пътеки с Рейчъл и Раул. Лесно можеше да изблъска Раул от пътечката му. Явно и Раул беше стигнал до същия извод, защото вдигаше пистолета си към лицето му всеки път, когато се озовяха близо един до друг.

Но предпазливостта му беше излишна. Грей знаеше, че ако пресече платинените очертания дори само с ръка или хълбок, ще загине едновременно с Раул. А активираше ли се стъклената повърхност, най-вероятно и Рейчъл щеше да загине.

Така че той остави Раул на мира.

Когато пътечките го приближаваха към Рейчъл, двамата приковаваха очи един в друг. Без да говорят. Помежду им се беше създала връзка, изтъкана от опасността и доверието. При всяко доближаване сърцето му се стягаше до болка — изпитваше неустоимата нужда да я прегърне, да я утеши. Но за спиране и дума не можеше да става.

Завой, след завой, след завой — до премала.

Еднообразен шум набираше сила в главата му, вибрираше по костите на ръцете и краката му. Чуваше и врявата горе. В катедралата. Войници, заети с нещо.

Изтласка всичко това от мислите си и продължи да пълзи.

След един последен завой стигна до прав участък към централната розетка и забърза напред, най-сетне на крачка от целта. Коленете му горяха и той се метна напред през последния участък, после се претърколи по гръб и остана да лежи така.

Еднообразният шум нарасна в шепот на границата на сетивата му. Грей седна. Цялото му тяло вибрираше в унисон с шума. „Какво става, по дяволите?“ Появи се Рейчъл и залази към него. Наведен съвсем близо до пода, той й помогна да излезе в центъра. Тя се отпусна в прегръдката му.

— Грей… какво ще…

Той коленичи до нея и я стисна в знак да замълчи.

Имаха само една надежда.

Слаба.

Раул допълзя до тях. Ухилен до уши.

— Драконовият двор е задължен и на двама ви за щедрата услуга. — Вдигна пистолета си. — А сега станете.

— Какво? — попита Грей.

— Чу ме. Станете. И двамата.

Нямаше избор. Грей се опита да се отскубне от ръцете на Рейчъл, но тя не го пусна.

— Нека аз стана пръв — прошепна й той.

— Заедно — отвърна тя.

Грей я погледна в очите и видя решимостта в тях.

— Довери ми се — каза тя.

Грей си пое дълбоко дъх и двамата станаха едновременно. Грей стисна зъби с мисълта, че ще бъде срязан на две, но подът остана спокоен.

— Безопасна зона — каза Рейчъл. — В центъра на звездата. Лъчите не минават оттук.

Грей не свали ръката си — притискаше Рейчъл лекичко към себе си и това изглеждаше най-естественото нещо на света.

— Не мърдайте или ще ви застрелят — предупреди ги Раул. После също се изправи, разкърши рамене и бръкна в джоба си. — А сега да видим каква е наградата, която ни осигурихте.

Извади ключа, наведе се, пъхна го в ключалката и измърмори:

— Пасва идеално.

Грей придърпа Рейчъл по-близо до себе си. Боеше се от онова, което щеше да последва, и само едно нещо знаеше със сигурност.

Прошепна в ухото й тайната, която беше пазил само за себе си от Александрия насам.

— Ключът е фалшив.

07:54

Генерал Ренде беше слязъл да надзирава изнасянето на първия товар. Не можеха да изнесат всичко, така че някой трябваше да направи подбора, да избере най-доброто от текстовете и антиките. Стоеше няколко стъпала над най-горното ниво с инвентарен списък в ръце. Хората му пълзяха по най-високия кат на масивната конструкция.

И тогава странно громолене разтърси подземието.

Не беше земен трус.

По-скоро сякаш нещо разтърси всичките му сетива едновременно. Дори чувството му за равновесие сякаш се измести с няколко градуса встрани. Ушите му забучаха. Кожата му изстина, сякаш го бяха полазили мравки. Но най-лошо от всичко — зрението му се замъгли. Все едно светът се беше превърнал в скапан телевизор, който криви образа и си играе с перспективата. Трите измерения се разкривиха в плоска реалност без дълбочина.

Ренде падна назад върху стъпалата.

Нещо ставаше. Нещо лошо.

Усети го с костите си.

И хукна нагоре по стълбите.

07:55

Когато вибрациите се усилиха, Рейчъл се притисна към Грей. Подът под тях пулсираше с бяла светлина. С всяко пулсиране арки от електричество се лисваха навън по платинените очертания, пукаха и хвърляха искри. Само след секунди целият лабиринт грееше с вътрешен огън.

Казаното от Грей ехтеше в главата й. „Ключът е фалшив“.

И лабиринтът реагираше съответно.

Дълбок звук прозвънтя някъде под краката им, зловещ и вещаещ катастрофа.

Налягането отново се повиши, рязко, непоносимо.

Генерираше се ново Майснерово поле и изкривяваше възприятията.

Целият комплекс над тях сякаш вибрираше като жичката на електрическа крушка, преди да изгори.

Реалността се изкриви.

На метър от тях Раул се изправи над вкарания в ключалката ключ и се огледа объркано. Но изглежда, и той го беше усетил. Потискащото усещане за погрешност, което хвърляше сетивата в паника.

Рейчъл се беше вкопчила в Грей като удавник за сламка.

Раул се завъртя към тях и вдигна пистолета. Твърде късно беше осъзнал истината.

— Дал си ни друг ключ, по дяволите. Грей го погледна право в очите.

— И ти губиш.

Раул се прицели.

Навсякъде около тях огнената звезда изгря отново, изстрелваше се с трясък от всички прозорци едновременно. Раул се наведе от страх да не бъде разполовен.

Над тях, каменният пиедестал се отскубна от магнитната прегръдка на арките. И полетя към пода. Раул твърде късно вдигна очи. Камъкът го удари с ръба си в рамото и го повали на пода.

При сблъсъка с колоната стъклото се пропука под тях като лед и пукнатините се плъзнаха във всички посоки. И от тях бликна ослепително сияние.

Грей и Рейчъл стояха прави.

— Дръж се здраво — прошепна Грей.

Рейчъл също го усети. Растящата вибрация на незнайна сила — под тях, около тях, през тях. Трябваше да е по-близо до него. Той откликна на тялото й, обърна я с лице към себе си, ръцете му я притиснаха болезнено към гърдите му, плътно, почти смазвайки я. Тя се сгуши да обере последните пролуки помежду им, докато не усети сърцето му през собствените си ребра.

Нещо се надигаше мълниеносно под тях.

Мехур от черна енергия. И щеше да удари всеки момент.

Тя затвори очи и светът избухна в светлина.

Повален на пода, Раул се бореше с агонизиращата болка в рамото си. Смазаните кости се търкаха една в друга. Той се мъчеше да избяга, изпаднал в паника.

А после една свръхнова избухна под и през него, толкова ярка, че проникна в тила му. Заля мозъка му. Той се мъчеше да я спре, защото разбираше, че тя ще е краят му.

Чувстваше се изнасилен, разрязан на маса за дисекция, всяка мисъл, всяко действие, всяко желание — оголени.

Не…

Не можеше да я прогони. Тя беше по-голяма от него, повече от него, неустоима. Цялото му същество потече заедно с нея като сияйна бяла нишка. Опъната до скъсване, агонизираща, но и без място за гняв, самоомраза, срам, ненавист или обвинения. Само и единствено чистота. Недокосната и неомърсена есенция. Такъв, какъвто е можел да бъде, за каквото е бил роден.

Не…

Не искаше да вижда това. Но не можеше да извърне поглед. Времето се разтегли към безкрайността. Беше в капан, гореше в очистващ огън, много по-болезнен от най-страшния ад.

Изправи се лице в лице със себе си, с живота си, с потенциала си, с падението си, с очищението…

Видя истината… и тя го изгори.

Стига, стига вече…

Но най-лошото тепърва предстоеше.

Сейчан притискаше стареца към гърдите си. И двамата бяха навели глави пред ослепителната светлинна експлозия, но Сейчан успяваше да зърне по нещо с периферното си зрение.

Огнената звезда се изстреля нагоре върху фонтан от светлина, издигна се от центъра на лабиринта, завъртя се около оста си, все по-бързо и по-бързо, и се устреми към тъмната катедрала горе. Други стъклени огледала, вградени в огромната библиотека, уловиха сиянието й и го отразиха стократно усилено, захранваха бушуващия вихър. Верижна реакция обхвана целия комплекс. Само за миг двуизмерната звезда се разгъна в гигантска триизмерна сфера от лазерна светлина, въртяща се в и около подземната катедрала.

Енергийни залпове се отделяха с пукот от сферата и помитаха нивата.

Писъци отекнаха от всички посоки.

Над главата й един войник скочи от горното ниво в опит да стигне до пода долу. Но там не го чакаше убежище. Мълнии го удариха още преди да е докоснал земята и само обгорените му кости се сринаха върху пода на лабиринта.

Но всичко това бледнееше пред странната трансформация на самата катедрала. Погледът я възприемаше като нещо плоско, без никакво усещане за дълбочина. После дори и този образ затрепери, сякаш увисналата над Сейчан гигантска конструкция беше само отражение във водна повърхност, мираж без реална плътност.

Сейчан затвори очи, защото видяното я ужасяваше до мозъка на костите.

Грей притискаше Рейчъл. Светът беше чиста светлина. Долавяше хаоса отвъд, но тук и сега бяха само те двамата. Еднообразното жужене отново се надигна около тях, излъчваше се от самата светлина, праг, който той не би могъл да пресече, нито да проумее.

Спомни си думите на Вигор.

„Първичната светлина“.

Рейчъл вдигна лице. Очите й така грееха в отразената светлина, че той почти усещаше мислите й. Изглежда, и тя разчиташе неговите.

Имаше нещо в естеството на светлината, постоянност, която не може да бъде отречена, безвремие, което смаляваше всичко до нищожност.

С изключение на едно.

Грей наведе глава, докосна устните й със своите, дъхът им се сля.

Не беше любов. Още не. Само обещание.

Светлината припламна по-силно, когато Грей я целуна истински, отпи от вкуса й. Жуженето се превърна в песен. Очите му се затвориха, но той още я виждаше. Усмивката й, живеца в очите, извивката на шията й, линията на гърдите й. Отново усети онази постоянност, онова безвременно присъствие.

Светлината ли беше? Или те двамата?

Само времето щеше да покаже.

Генерал Ренде избяга още при първите писъци. Повече не му трябваше да знае. Докато се измъкваше от ямата в кухнята, отразената светлина на разбеснелите се долу енергии го настигна.

Не се беше издигнал толкова високо в йерархията на Двора с прояви на безразсъдство.

Безразсъдството оставяше на такива като Раул.

Придружаван от двама войници, той тръгна към централния двор. Щеше да се качи на камиона, да се върне в склада, където да прегрупира силите си и да състави нов план.

Трябваше да се върне в Рим преди обяд.

Външните постове, все още в полицейски униформи, стояха при портите, където им беше мястото. Дъждът бе намалял до ситен ръмеж.

Добре.

Така щеше да се оттегли по-бързо.

Шофьорът на камиона и още четирима униформени забелязаха появата му и тръгнаха да го пресрещнат.

— Трябва да тръгнем незабавно — нареди Ренде на италиански.

— Някак не го виждам да стане — каза шофьорът на английски и си свали шапката.

Четиримата униформени вдигнаха оръжията си.

Генерал Ренде отстъпи крачка назад.

Тези бяха истински френски полицаи… с изключение на шофьора. Ако се съдеше по акцента, той очевидно беше американец.

Ренде погледна назад към портата. И там стояха на пост френски полицаи. Беше попаднал в собствения си капан.

— Ако търсиш своите хора — каза американецът, — те вече са на сигурно място в ремаркето на камиона.

Генерал Ренде погледна отново шофьора. Черна коса, сини очи. Не го беше виждал, но познаваше гласа от разговорите им по телефона.

— Пейнтър Кроу — каза той.

Пейнтър забеляза проблясъка на нечие дуло. От прозорец на втория етаж. Самотен снайперист. Някой, когото бяха пропуснали.

— Назад! — извика той на патрула около себе си. Куршуми се забиха в мокрия паваж между Пейнтър и генерала. Полицаите се пръснаха.

Ренде хукна назад, като измъкна в движение пистолета си.

Без да обръща внимание на обстрела, Пейнтър се смъкна на едно коляно и вдигна двата си пистолета. Насочи единия към прозореца на втория етаж.

Един изстрел, втори, трети…

Генералът се хвърли на земята.

Откъм втория етаж се чу вик. Някой падна през прозореца.

Последното Пейнтър забеляза с периферното си зрение. Цялото му внимание беше фокусирано върху генерал Ренде. Целеха се един в друг, и двамата на колене, дулата на пистолетите им почти се докосваха.

— Отдалечете се от камиона! — извика Ренде. — Всички! Пейнтър се взираше напрегнато в генерала, преценяваше го. Прочете суровия гняв в очите му, гняв заради провала на всичките му планове. Ренде щеше да стреля дори ако това означаваше да се прости със собствения си живот.

Което означаваше, че не оставя избор и на него.

Пейнтър пусна единия пистолет, после свали другия към земята.

Генералът се ухили победоносно.

Пейнтър натисна спусъка. Ярка дъга се изстреля от върха на втория пистолет. Жичките на тазера докоснаха локвата при коляното на генерала. Токовият удар отхвърли Ренде назад и той падна тежко по гръб и изпусна пистолета.

Изкрещя.

— Боли, нали? — каза Пейнтър, грабна обикновения си пистолет и го насочи към генерала.

Полицаите се скупчиха около поваления мъж.

— Добре ли сте? — обърна се към Пейнтър един от тях.

— Добре съм. — Той се изправи. — Само дето… работата на терен наистина ми липсва.

07:57

Фойерверките в подземието всъщност бяха продължили само малко повече от минута.

Вигор лежеше по гръб и гледаше нагоре. Писъците бяха спрели. И той беше отворил очи, усещайки с някакво примитивно ниво на мозъка си, че всичко е свършило. Успя да види последното завъртане на сферата от кохерентна светлина, после тя се срина в себе си като умиращо слънце.

Над него имаше само празно пространство. Цялата катедрала беше изчезнала заедно със звездата. Сейчан се размърда до него. И нейните очи бяха вперени нагоре.

— Всичко изчезна.

— Ако въобще го е имало — каза Вигор, слаб от загубата на кръв.

07:58

Грей отпусна хватката си около Рейчъл. Необичайната острота на сетивата му избледняваше заедно със светлината. Но все още усещаше вкуса на Рейчъл върху устните си. И това беше достатъчно.

Засега.

Част от блясъка се задържа в очите й, докато тя се оглеждаше наоколо. Другите се надигаха, събрали смелост. Рейчъл видя Вигор, който се мъчеше да седне. — О, Господи…

Измъкна се от ръцете на Грей и хукна към вуйчо си. Монк също тръгна натам, готов да приложи медицинските си познания на практика.

Грей остана на пост, оглеждаше височините над тях.

Не прозвучаха никакви изстрели. Войниците ги нямаше… изчезнали бяха заедно с библиотеката. Все едно нещо беше изтръгнало ядката, оставяйки само черупката от разширяващи се концентрични нива.

Къде беше отишло всичко?

Стон привлече вниманието му към пода.

Раул лежеше свит на топка недалеч от него, смазан под падналата колона. Грей се приближи и срита пистолета му настрана. Оръжието се плъзна по стъкления под, сега целия напукан.

Кат дойде при тях.

— По-късно ще се занимаем с него — каза Грей. — Никъде няма да ходи. Най-добре да съберем колкото оръжия намерим. Не се знае още колко от хората им има горе.

Тя кимна.

Раул се обърна по гръб, стреснат от гласа му.

Грей очакваше да го засипе с хули или заплахи, но лицето на Раул беше изкривено от агония. Сълзи се стичаха по бузите му. Но Грей не мислеше, че смазаното му рамо е причината за този пристъп. Нещо в лицето на Раул се беше променило. Постоянната злоба и презрение бяха изчезнали, заменени от нещо по-меко, по-човешко.

— Не съм искал да бъда опростен — изскимтя потресено той.

Грей се намръщи. „Опростен от кого?“ Спомни си собствените си чувства отпреди малко, когато го беше заляла светлината. „Първичната светлина“. Нещо отвъд способността му за разбиране, отвъд зората на сътворението. Нещо беше променило Раул из основи.

Спомни си за изпитанията със свръхпроводимост, проведени от военноморските сили на САЩ — как мозъкът комуникирал посредством свръхпроводимост, дори запазвал спомени по този начин, съхранявани като енергия или може би като светлина.

Сведе поглед към напукания под. Дали само светлина е била съхранена в свръхпроводимото стъкло, или и нещо друго? Спомни си собствените си усещания в онзи момент. Усещането за нещо по-голямо.

Раул закри лицето си с ръка.

Дали нещо не беше свързало по друг начин жичките в душата му? Възможно ли беше дори за него да има надежда?

Някакво движение привлече погледа му и той моментално съзря опасността.

Понечи да я спре.

Без да му обърне внимание, Сейчан се наведе и взе пистолета на Раул. Насочи го към затиснатия под колоната мъж.

Раул обърна лице към дулото. Изражението му си остана дълбоко объркано, но сега в очите му припламна и искра на неподправен страх. Грей позна този лъскав черен ужас — панически страх не от оръжието, не от болката на смъртта, а от онова, което го чакаше отвъд нея.

— Не! — извика Грей.

Сейчан натисна спусъка. Главата на Раул се блъсна назад в стъклото с трясък, силен като гърмежа на пистолета. Останалите застинаха в потрес.

— Защо? — попита Грей зашеметено и пристъпи напред. Сейчан потърка с дулото раненото си рамо.

— Отплата. Нали помниш, че сключихме сделка, Грей? — Тя кимна към трупа на Раул. — Пък и той сам каза, че не е молил за опрощение.

07:59

Пейнтър чу изстрела, отекнал из целия дворец, и даде знак на френския патрул да спре. Тук все още се водеше сражение.

Беше ли замесен неговият екип?

— Бавно — предупреди той и им махна напред. — Бъдете готови.

Пейнтър беше дошъл във Франция на своя глава. Дори Шон Макнайт не знаеше, че е тук, но връзките на Сигма с Европол му бяха осигурили нужните подкрепления в Марсилия. Работил бе по време на целия презокеански полет, за да открие генерал Ренде, първо в един склад край Авиньон, после и в Папския дворец. Помнеше предупреждението на наставника си, че директорският пост е зад бюрото, а не на терен.

Но онова се отнасяше за Шон.

Не за Пейнтър.

Сега Сигма беше под неговото ръководство, а той си имаше свой начин да решава проблемите. Стисна пистолета си и продължи напред.

Още когато Грей му намекна, че вероятно има изтичане на информация, Пейнтър беше стигнал до едно решение. Да не поставя под съмнение организацията си. Той беше сглобил новата Сигма от нулата. Ако бе имало изтичане, то трябваше да е случайно.

И се беше заел да направи следващия логичен ход — да проследи пътя на информацията.

Ог Грей… до Сигма… до карабинерската им свръзка в Рим.

Бяха държали генерал Ренде в течение за всеки детайл от операцията.

Наложило се бе да се порови внимателно, докато проследи движенията на генерала, които включваха подозрителни пътувания до Швейцария и обратно. Накрая откри и една дребна улика, свързваща Ренде с Драконовия двор. Далечен негов роднина, който бил арестуван преди две години за трафик на крадени антики, и то не другаде, а в Оман. Крадецът бил освободен след натиск от страна на Драконовия двор.

Докато бе ровил все по-надълбоко, Пейнтър беше държал Логан Грегъри в неведение, така че той да продължи да играе ролята си на свръзка между Сигма и италианските карабинери. Не искаше да подплаши Ренде, докато не се убеди напълно в двойната му игра.

Сега, когато подозренията му се бяха потвърдили, Пейнтър си имаше друга грижа.

Дали не беше закъснял?

08:00

Рейчъл и Монк превързаха с ризата на Грей раната на Вигор. Беше изгубил доста кръв, но куршумът беше излязъл и според Монк — без да засегне нито един важен орган. Въпреки това Вигор се нуждаеше от спешна медицинска помощ.

Той потупа ръката на Рейчъл, след като свършиха с импровизираната превръзка, после Монк му помогна да се изправи.

Грей се приближи и я прегърна през кръста. Тя се облегна на него да почерпи сили.

— Вигор ще се оправи — обещай Грей. — Корав човек е. Щом стигна дотук, ще издържи.

Тя му се усмихна, но беше твърде уморена, за да вложи много чувства в усмивката си.

Бумтящ глас отекна над тях, усилен от рупор:

— Sortez avec vos mains sur la tete! — Заповедта да излязат с ръце на тила прокънтя в просторното подземие.

— Deja vu — въздъхна Монк. — Простете лошия ми френски.

Рейчъл вдигна пушката си.

Последва втора заповед, този път на английски.

— Командир Пиърс, докладвайте за ситуацията. Грей се обърна към другите.

— Невъзможно — промълви Кат.

— Това е директор Кроу — потвърди подозренията й Грей с потрес в гласа.

Обърна се, сви длани около устата си и извика:

— Долу всичко е спокойно! Качваме се! После се обърна към Рейчъл с грейнали очи.

— Свърши ли се? — попита тя.

Вместо отговор той я дръпна към себе си и я целуна. Този път нямаше тайнствена светлина, само силата на ръцете му и устните му върху нейните. Тя потъна в обятията му.

Друга магия не й трябваше.

08:02

Грей ги поведе нагоре.

Монк помагаше на Вигор, прихванал го под мишниците със здравата си ръка. Грей подкрепяше по същия начин Рейчъл. Тя се облягаше тежко на него, но срещу този товар той нямаше нищо против.

Макар и поуспокоен, този път Грей им нареди да не оставят оръжията си. Във втора засада нямаше да влезе. С пушки и пистолети в ръце, те поеха по дългия път към кухнята. Трупове, някои обгорени, други убити от електрически ток, се валяха по пътя им.

— Ние защо не пострадахме? — попита Монк.

— Може би най-долното ниво ни е защитило — предположи Кат.

Грей не искаше да спори с нея, но подозираше, че има и нещо друго. Помнеше щедрия прилив на светлина. Усетил беше нещо повече от обикновени фотони. Може би не чак интелигентност. Но нещо отвъд суровата сила.

— И какво стана с библиотеката? — попита Сейчан и плъзна поглед по оголялото пространство. — Да не е била холограма или нещо такова?

— Не — отговори Грей, без да спира. Имаше си теория по въпроса. — При определени условия, изискващи големи количества енергия, вътре в Майснеровото поле могат да се зародят енергийни потоци. Които влияят не само на гравитацията, както при левитирането, което вече видяхме, а могат да изкривяват пространството. Айнщайн доказал, че гравитацията всъщност закривява пространството. Енергийните потоци създават такъв вихър от гравитация, че той огъва пространството, дори може би го прегъва на две и така е възможно преминаването от едно място на друго.

Грей забеляза невярващите им погледи и добави:

— В НАСА вече работят по този проблем, между другото.

— Дим и огледала — изръмжа Монк. — Според мен това е било — зрителна измама.

— Но къде е отишло всичко? — попита Сейчан.

Вигор се закашля. Рейчъл пристъпи към него. Той й махна да се успокои, че само си е прочиствал гърлото.

— Отишло е там, където не можем да го последваме — изграчи дрезгаво. — Бяхме преценени и оценката не е била в наша полза.

Грей усети, че Рейчъл се кани да обясни за фалшивия ключ. Стисна я лекичко и кимна към вуйчо й, който още не беше свършил. Може би причината не бе единствено във фалшивия ключ. Дали пък Вигор не беше прав? Дали не се бяха домогнали до нещо, за което не бяха готови?

Монсеньорът продължи:

— Древните са търсели източника на първичната светлина, искрата на цялото съществувание. Може би са открили порта към нея или път към постигането й. Говори се, че белият хляб на фараоните е помагал на египетските царе да се отърсват от смъртната си плът и да се въздигат като създания от светлина. Може би древните алхимици накрая се постигнали същото, открили са начин да преминават от този свят в следващия.

— Като пътуването през лабиринта — каза Кат.

— Именно. Лабиринтът може би символизира въздигането им. Оставили са портата тук за други, които да ги последват, но дойдохме ние…

— Твърде рано — прекъсна го изведнъж Рейчъл, сякаш обзета от внезапно вдъхновение.

— Или твърде късно — добави Грей. Думите току-що се бяха появили в главата му, сякаш от нищото, като блясък на фотографска светкавица, която го е ослепила за миг.

Рейчъл го погледна. Вдигна ръка и разтърка челото си.

Той съзря подобно на собственото си объркване в очите й, сякаш и нейните думи бяха дошли по своя воля. Надникна над ръба на нивото към напукания стъклен под долу, после отново обърна поглед към нея.

Може би не само Раул бе засегнат от светлината.

Дали някакво ехо не беше се задържало и в тях? Някакво разбиране, някакво последно послание?

— Твърде късно… или твърде рано — продължи Вигор и поклати глава. — Където и да са избягали древните със своите съкровища — в миналото или в бъдещето, — на нас са оставили само настоящето.

— За да си създадем свои собствени рай или ад — каза Монк. Продължиха да се изкачват мълчаливо, ниво след ниво.

На най-горното ги чакаше група френски полицаи, както и един добре познат им човек.

— Командире — каза Пейнтър. — Радвам се да ви видя. Грей поклати глава.

— И представа си нямате аз колко се радвам.

— Хайде да се качваме горе.

Преди да са помръднали, Вигор се отдели от ръката на Монк.

— Чакайте. — Тръгна неуверено, подпираше се с една ръка на парапета.

— Вуйчо… — разтревожено го повика Рейчъл.

Недалече от тях имаше каменна маса. Изглежда, не всичко от библиотеката беше изчезнало. На масата лежеше книга с кожена подвързия. Стъкления й похлупак обаче го нямаше.

— Каталогът — промълви Вигор със сълзи в очите. — Оставили са каталога!

Понечи да го вдигне, но Рейчъл го бутна внимателно встрани и сама взе книгата. Затвори я и я пъхна под мишницата си.

— Защо са го оставили? — попита Монк, докато прихващаше отново монсеньора.

— За да знаем какво ни чака — отговори Вигор. — Да ни дадат нещо, което да търсим.

— За да размахат пословичния морков пред магарето — каза Монк. — Страхотно. Можеха да оставят сандъче със злато… добре де, може би не със злато… повръща ми се вече от това проклето злато. Диаманти, сандъче с диаманти би било добре.

Закуцукаха към стълбището.

Грей хвърли последен поглед назад. Сега, когато пещерата беше празна, формата й се натрапваше по-отчетливо — конусовидна пирамида с върха надолу. Или горната половина на пясъчен часовник, сочеща надолу към стъкления под.

Но къде беше долната му част?

И изведнъж се сети и промърмори:

— Каквото е горе, такова е долу.

Вигор му хвърли остър поглед през рамо. Грей съзря разбирането и знанието в очите на възрастния мъж. Той вече беше стигнал до същия извод.

Златният ключ бе трябвало да отвори някаква порта, някакъв вход. Към долната част на пясъчния часовник. Но къде? Дали нямаше още една пещера под тази? Едва ли, реши Грей. Някъде обаче катедралата от знание чакаше. Онова, което бе висяло доскоро тук, бе просто отражение на друго място.

Точно както беше казал Монк. Дим и огледала.

Вигор го гледаше. Грей си спомни мисията на кардинал Спера — да опази тайната на влъхвите; той смяташе, че познанието само ще се разкрие, настъпи ли правилният момент.

Може би точно това беше смисълът на живота като път.

Търсенето.

Преследването на истината.

Грей сложи ръка върху рамото на монсеньора.

— Хайде да вървим.

Прегърнал Рейчъл, Грей тръгна нагоре по стълбите. От мрака към светлината.