Карта от кости

АЛЕКСАНДРИЯ

26 юли, 07:05

11. Над Средиземно море

Щяха да пристигнат в Египет след два часа.

Но борда на частния самолет Грей се зае да прегледа съдържанието на раницата си. Директор Кроу беше успял да ги снабди с нови запаси и оръжия. Дори с портативни компютри. Беше се оказал достатъчно предвидлив дори да премести самолета им „Сайтейшън X“ от Германия на международното летище „Леонардо да Винчи“в Рим.

Грей си погледна часовника. Бяха излетели преди половин час. Разполагаха само с двата часа до кацането в Александрия, за да изработят стратегията си. Няколкото часа почивка в Рим поне бяха посъживили малко членовете на групата. Бяха поели преди зазоряване — измъкнаха се от Ватикана, без никой да ги усети.

Директор Кроу им беше осигурил допълнително прикритие — бе организирал фалшив летателен план до Мароко. След това беше използвал връзките си в Националната разузнавателна служба, за да промени позивните им малко преди да завият към Египет. Повече от това не можеха да направят, за да прикрият следите си.

Сега оставаше само един детайл за изглаждане.

Къде да започнат търсенето си в Александрия?

За да отговорят на този въпрос, бяха превърнали каютата на „Сайтейшън X“в мозъчен тръст. Кат, Рейчъл и Вигор седяха приведени над работните си станции. Монк беше в пилотската кабина и координираше транспорта и логистиката, които щяха да им трябват в Александрия. Вече беше разглобил и прегледал новото си пушкало. Както сам беше казал: „Чувствам се гол без него. А това е нещо, което и на вас не би ви харесало, повярвайте ми“.

Междувременно Грей си имаше своя задача, макар тя да не беше пряко свързана с настоящия им проблем. Намерението му беше да научи повече за тайната на свръхпроводниците.

Но преди това…

Стана и отиде при тримата си колеги.

— Някакъв напредък? Отговори му Кат:

— Поделихме си задачите. Преглеждаме всички отпратки и документи, като се започне отпреди раждането на Александър до смъртта му и последвалото изчезване на гроба му.

Вигор разтърка очи. Той беше спал най-малко от всички. Само едночасова дрямка. Вместо това беше направил допълнително проучване във ватиканските архиви. Сигурен беше, че главният префект на библиотеките, предателят доктор Алберто Менарди, е човекът, разрешил гатанките за Драконовия двор. Надявал се бе да проследи стъпките му и да научи нещо ново. Но успехът му беше частичен.

Кат продължи:

— Александър все още е обвит в загадки. Дори и родителите му. Майка му е Олимпия. Баща му е цар Филип Втори Македонски. Но и по този въпрос има разногласия. Александър смятал, че негов баща е бог Зевс Амон и че самият той е полубог.

— Не е бил от най-скромните — каза Грей.

— Бил е човек с много вътрешни противоречия — обади се Вигор. — Безпаметни пиянства, от една страна, и изключителна военна стратегия, от друга. Предан до смърт на приятелите си, но разгневят ли го — бил способен на всичко. Поддържал хомосексуални връзки, а се оженил два пъти — за една персийска танцьорка и за дъщерята на един персийски цар, като последният брак е бил продиктуван от желанието му да обедини Персия и Гърция. Но да се върнем към родителите му. Добре известно е, че баща му и майка му се мразели. Някои историци смятат, че Олимпия може би е имала пръст в убийството на цар Филип. Но по-интересно е твърдението на един хронист от онези времена, Псевдо-Калистен, Той твърди, че Александър не е син на Филип, а на един египетски придворен магьосник, Нектанебо.

— Магьосник… като другото значение на „влъхва“? — каза Грей в знак, че е разбрал връзката.

— Които и да са били родителите му — продължи Кат, — Александър е роден на двайсети юли 356 — а преди Христа.

Вигор вдигна рамене.

— Но дори и това може да не е вярно. На същата тази дата в Ефес изгорял храмът на Артемида. Едно от Седемте чудеса на древния свят. Историкът Плутарх пише, че Артемида била твърде заета с раждането на Александър и затова не изпратила помощ на горящия си храм. Някои учени смятат, че изборът на датата е по-скоро пропаганда и истинската дата на раждането на Александър е изместена, за да съвпадне със злощастното събитие и така да представи царя като феникс, който се издига от пепелта.

— А е било забележително издигане — каза Кат. — Александър е живял само трийсет и три години, но през време на краткия си живот е завладял огромна част от познатия тогава свят. Разгромил е цар Дарий, после продължил към Египет, където основал Александрия, а оттам — към Вавилон.

Вигор завърши:

— Накрая придвижил войските си на изток към Индия с намерение да завладее района на Пенджаб. Същият район, където свети Тома по-късно покръстил тримата влъхви.

— Обединявайки Египет и Индия — отбеляза Грей.

— Свързвайки линия на древно познание — каза Рейчъл и се размърда пред собствения си лаптоп. Не вдигна очи, потънала в проучването си, само разкърши схванатия си гръб.

На Грей гледката му хареса.

Тя като че ли забеляза погледа му и без да обръща глава, само го стрелна с очи. Той се смути и отклони поглед.

— Той… Александър дори издирил индийски учени и дълго разговарял с тях на философски теми. Интересувал се от новите науки, което е разбираемо, защото го бил обучавал не друг, а самият Аристотел.

— Но починал без време — продължи Кат. — Умрял през 323 — та преди Христа. Във Вавилон. При тайнствени обстоятелства. Някои казват, че е починал от естествена смърт, други обаче смятат, че е бил отровен или се е заразил с чума.

— Казват също — добави Вигор, — че на смъртното си ложе в царския дворец във Вавилон не откъсвал очи от прословутите Висящи градини, кула със скулптирани тераси, градини и водопади. Друго от Седемте чудеса на древния свят.

— Значи животът му е започнал с разрушението на едно и е свършил в близост до друго.

— Може значението на този факт да е просто алегорично — призна Вигор и се почеса по брадата. — Но животът на Александър наистина изглежда странно обвързан със Седемте чудеса. Дори и първото описание на Седемте чудеса е направено от един александрийски библиотекар, Калимах, през трети век преди Христа. Исполинската бронзова статуя от Родос, друго от чудесата, високият колкото десететажна сграда Колос до пристанището на острова с факла в ръка, също като вашата Статуя на свободата, всъщност изобразявал Александър Велики. После, статуята на Зевс в Олимпия, внушителна скулптура от злато и мрамор. Според твърденията на самия Александър фигурата изобразявала баща му. Освен това няма съмнение, че Александър е бил при пирамидите в Гиза. Прекарал е цяло десетилетие в Египет. Така че животът му, изглежда, е свързан с всички тези шедьоври на древния свят.

— Това може ли да е от значение? — попита Грей. Вигор сви рамене.

— Не мога да кажа. Но самата Александрия някога е била ’ Дом на друго от Седемте чудеса, последното построено, макар вече да го няма. Александрийският фар. Той се издигал на тесен нос в залива на града и го разделял на две половини Представлявал кула на три нива от варовикови блокове, спое-ени с разтопено олово. Бил е по-висок от вашата Статуя на свободата, приблизително колкото съвременна четиридесететажна сграда. На върха му горял огън, усилван от златно огледало. Светлината му служела като ориентир за корабите от цели петдесет километра. Дори съвременната дума за фар в много от основните езици произлиза от него. В древна Александрия са го наричали „Pharos“. На френски е „phare“. На испански и италиански — „faro“.

— И какво общо има това с гроба на Александър, който търсим?

— Бяхме насочени към Александрия — каза Вигор. — И търсим отпратки, оставени от древно общество на магове. Не мога да се отърва от мисълта, че фарът, този блестящ символ на пътеводна светлина, би бил от значение за въпросните магове. А има и една легенда във връзка с Александрийския фар — че златната му светлина била толкова силна, че можела да подпалва кораби от разстояние. Може би това е намек за някакъв неизвестен източник на енергия.

Вигор въздъхна, поклати глава и добави:

— Но как се връзва всичко това — не знам.

Грей оценяваше по достойнство интелекта на монсеньора, но му трябваше по-конкретна информация, нещо, към което да се насочат в Александрия.

— Тогава да се захванем направо със сърцето на загадката. Александър е умрял във Вавилон. Какво е станало след това?

Отговори му Кат, наведена над лаптопа си. Плъзна пръст по списък, който си беше съставила.

— Има много исторически отпратки за процесията, пренесла тялото му от Вавилон в Александрия. След като го погребали в Александрия, гробницата му се превърнала в светилище, което гостуващите високопоставени особи задължително посещавали. Включително Юлий Цезар и император Калигула.

— По онова време — добави Вигор — градът бил управляван от един от бившите генерали на Александър, Птолемей, и неговите наследници. Те построили Александрийската библиотека, превърнали града в основен център на интелектуални и философски проучвания и привлекли учени от целия познат свят.

— А какво е станало с гробницата?

— Точно това е интересното — каза Кат. — Предполага се, че гробницата е представлявала масивен саркофаг, направен от злато. Но според други хроники, включително и на основния хронист от онова време — Страбон, — гробницата е била направена от стъкло.

— Може би златно стъкло — каза Грей. — Едно от състоянията на праха в м-състояние.

Кат кимна.

— В началото на трети век след Христа Септимий Север затворил гробницата за посетители с оглед на безопасността й. Интересно е да се отбележи и друго — че той поставил в гробницата много тайни книги. Ето един цитат. — Тя се наведе към екрана. — „Тъй че никой да не прочете книгите, нито да види тялото“. — Погледна Грей. — Това очевидно поддържа теорията, че нещо много важно е било скрито в гробницата. Била е превърната в един вид хранилище на тайно познание и Септимий се страхувал то да не бъде изгубено или откраднато.

Вигор доуточни:

— Александрия е била нападана многократно от началото на Новата ера до трети век. Нападенията ставали все по-сериозни. Самият Юлий Цезар опожарил голяма част от Александрийската библиотека, за да предотврати нападение при пристанището. Тези нападения продължили и довели до окончателното разрушение на библиотеката през седми век. За мен е разбираемо защо Септимий би искал да запази част от библиотеката, като я скрие. Сигурно е прибрал в гробницата най-важните свитъци.

— И не само военни агресори заплашвали Александрия — добави Кат. — Ударила я серия от страшни епидемии. Чести земетресения повредили значителни части от града. През четвърти век цял участък от града се сринал в залива, като повлякъл Птолемеевия царски квартал, включително дворе-ца на Клеопатра и голяма част от царското гробище. През 1996 — а един френски изследовател, Франк Годио, открил части от този изгубен град в Източния пристан на Александ-рия. Друг археолог, Онър Фрост, смята, че такава може да е била и съдбата на Александровата гробница, тоест да е потънала в морето.

— Това не ми се струва правдоподобно — каза Вигор. — Има всякакви слухове за местонахождението на гробницата, но повечето исторически документи я поставят в центъра на града, далеч от крайбрежието.

— Докато, както казах, Септимий Север не я затворил — продължи Кат. — Може дори да я е преместил.

Вигор се намръщи.

— Както и да е. Въпросът е, че междувременно търсачи на съкровища и археолози са опоскали целия град и околностите му. Дори и днес има нещо като златна треска по изгубения гроб. Преди няколко години екип от немски геофизици използва дълбочинен радар да докаже, че подпочвеният слой на Александрия е надупчен от аномалии и кухини. Има много места, където да скриеш гробница. Претърсването им може да отнеме десетилетия.

— Ние не разполагаме с десетилетия — каза Грей. — Не знам дали имаме и двайсет и четири часа.

Закрачи из тясната кабина, ядосан от безсилието си. Знаеше, че Драконовият двор разполага със същата информация като тях. Бързо щяха да съобразят, че хематитовата плоча под гробницата на свети Петър е карта, която сочи към Александрия.

Накрая попита нервно:

— Е, къде ще търсим най-напред?

— Аз може и да имам нещо — обади се Рейчъл за пръв път от известно време. Докато останалите бяха разговаряли, тя тракаше трескаво по клавиатурата и току примижаваше към екрана. — Или две неща.

Всички се обърнаха към нея.

— Има една отпратка от девети век, свидетелство от императора на Константинопол, че някакво, цитирам: „приказно съкровище“е скрито вътре или под Александрийския фар. Всъщност халифът, управлявал Александрия по онова време, почти съборил половината фар в опити да го намери.

Грей забеляза интереса на Вигор към казаното. Спомни си, че самият Вигор беше говорил надълго и нашироко за фара. Сигурно Рейчъл се беше вдъхновила от неговите думи и се беше разровила в Мрежата за допълнителна информация.

— Периодично и други са подхващали търсенето, но фарът е имал стратегическа роля за пристанището.

Вигор кимна; очите му грееха от вълнение.

— Какво по-добро място да скриеш нещо, което не искаш да бъде изкопано, от подземията на сграда, която е твърде важна, за да я съборят с лека ръка?

— После всичко приключило през 1303 — та, когато силно земетресение разтресло Източното Средиземноморие. Фарът бил разрушен и се сринал в същия залив, където лежали Птолемеевите руини.

— А какво е станало с оригиналното му местоположение? — попита Грей.

— Различни неща. Но през петнайсети век един султан построил крепост на полуострова. Тя си е там и до днес, крепостта на Каит Бей. В строежа й е използвана и част от оригиналните варовикови блокове на фара.

— И щом съкровището така и не е било намерено — подхвана Вигор, — значи трябва още да е там… под крепостта.

— Ако въобще е съществувало — предупреди Грей.

— Поне е добро начало на търсенето ни — възрази Вигор.

— И какво ще правим? Ще почукаме на вратата и ще попитаме дали нямат нещо против да им разкопаем основите?

Кат предложи по-практично решение.

— Ще се свържем с Националната разузнавателна служба. Те имат достъп до сателити с дълбочинна радарна система. Ще поискаме да минат над мястото. А ние ще потърсим в Данните им кухини или други странни образувания, също като немските геофизици в града. Това може и да ни помог-не да стесним периметъра на търсенето.

Грей кимна. Идеята не беше лоша. Но щеше да отнеме време. Той вече беше проверил. Оставаха осем часа до след-ващото преминаване на сателита.

Рейчъл предложи алтернатива.

— Спомняте ли си за задната вратичка към кухината под гробницата на свети Петър? Може би не се налага да минаваме през централния вход в крепостта на Каит Бей. Може да има заден вход. Под вода, като в Рим.

Грей хареса идеята й.

Рейчъл сякаш почерпи сила от одобрението, изписало се на лицето му.

— Туристическите агенции организират гмуркания близо до Каит Бей и Птолемеевите руини. Лесно можем да се слеем с туристите и да огледаме крайбрежната линия на пристана.

— Това може да не ни даде нищо — каза Кат, — но поне няма да седим със скръстени ръце, докато някой сателит мине оттам.

Грей кимна. Все беше някакво начало. Монк влезе от пилотската кабина.

— Осигурих бус и хотелски резервации под фалшивите ни самоличности, а на митницата ще ни пуснат без проверка благодарение на известно съдействие от Вашингтон. Мисля, че това изчерпва нуждите ни засега.

— Не. — Грей се обърна към него. — Ще ни трябва и лодка. По възможност нещо бързо.

— Добре — изсумтя Монк, после кимна към Рейчъл. — Но няма тя да я кара, нали?

08:55

Рим, Италия

Жежкото утро не подобряваше настроението на Раул. Беше едва девет, а температурите вече удряха тавана. Слънчевите лъчи напичаха каменния площад навън и блясъкът им беше направо непоносим. Голото му тяло лъщеше от пот. Той застана на вратата към балкона. Беше отворена, но въздухът не помръдваше.

Мразеше Рим.

Презираше оглупелите стада, облечените в тъмни цветове местни, които пушеха непрекъснато, постоянните приказки, викове и клаксони. Въздухът буквално миришеше на бензин.

Дори и онази курва, която беше забърсал в Травестере — дори и нейната коса миришеше на цигари и пот. Цялата вонеше на Рим. Той потърка охлузените си кокалчета. Поне сексът беше задоволителен. Беше се погрижил никой да не чуе виковете й. Харесало му беше как се извиваше под ножа му, докато той прокарваше върха му около големите кафяви зърна и надолу по гърдите. Но повече му беше харесало да я удря с юмрук в лицето, плът в плът, докато я чукаше.

Изкара си на тялото й омразата си към Рим, към онова американско копеле, което за малко да го ослепи, да не говорим, че му отне възможността да ги убие бавно. А сега беше научил, че онези пак са избягали някак от съдбата си.

Извърна се с гръб към прозореца. Тялото на курвата вече беше увито в чаршафите. Неговите хора щяха да се отърват от трупа. За него той не означаваше нищо.

Телефонът на нощното шкафче иззвъня. Раул очакваше този разговор. Именно той му беше скапал настроението.

Вдигна слушалката.

— Получих доклада за снощната мисия. — Както и беше очаквал, обаждаше се Императорът на ордена. Гласът му се беше стегнал от ярост.

— Сър… Прекъснаха го.

— Оправдания не приемам. Провалът е едно, но неподчинение няма да търпя.

Раул се намръщи.

— Никога не бих направил такова нещо.

— А какво ще кажеш тогава за онази жена, Рейчъл Верона?

— Сър? — Той си представи чернокосата кучка. Спомни си миризмата й, когато я беше стиснал за врата и я бе заплашил с ножа. Беше усетил пулса в гърлото й, когато я стисна по-силно и я повдигна на пръсти.

— Беше ти наредено да я заловиш — не да я убиваш. Другите трябваше да бъдат елиминирани. Такива бяха запове-дите ти.

— Да, сър. Разбрано. Но вече за трети път не мога да използвам цялата си сила срещу американския отряд заради нея. Те продължават да ни се пречкат точно заради това ограничение. — Не беше планирал да търси оправдания за провалите си, но сега му предоставяха едно наготово. — Трябва да съм наясно. Кое е по-важно — мисията или жената?

Проточи се дълго мълчание. Раул се усмихна. Ръчна с пръст трупа на леглото.

— Аргументът ти е смислен. — Яростта в гласа на другия мъж се беше стопила. — Жената е важна, но мисията не може да бъде излагана на риск. Богатството и властта в края на този път трябва да са наши.

И Раул знаеше защо. Беше му внушавано още от детството. Крайната цел на тяхната секта. Да наложат нов световен ред, начело с техния Двор — наследници на крале и императори, генетично чисти и по-висши от останалите хора. Това беше рожденото им право. От поколения, от столетия, техният Двор беше търсил съкровището и тайното познание на това изгубено общество от магове. Онзи, който го притежаваше, щеше да притежава „ключовете към света“, както беше написано в един древен текст, съхраняван в библиотеката на Двора.

И сега бяха съвсем близо.

— Значи имам зелена светлина да действам, без да се съобразявам с безопасността на жената?

Отговори му въздишка. Раул се зачуди дали Императорът въобще си е дал сметка, че въздиша.

— Загубата й ще е разочарование — отговори той. — Но мисията не бива да се проваля. Не и след толкова много години. И за да бъде съвсем ясно — противниците ни трябва да бъдат унищожени с цената на всичко. Това достатъчно ясно ли е?

— Да, сър.

— Добре. Но нека кажа също, че ако възникне възможност жената да бъде заловена — толкова по-добре. Без обаче да се поемат излишни рискове.

Раул зададе въпрос, който отдавна го глождеше. Досега не го беше задавал. Беше се научил, че е най-добре да не любопитства и да се подчинява безпрекословно. Въпреки това сега го зададе.

— Защо е толкова важна?

— Драконовата кръв тече гъста във вените й. Чак до хабсбургските ни корени. Тя всъщност беше избрана за теб, Раул. За партньорка. Дворът смята такава кръвна връзка за много ценна.

Раул изправи гръб. Досега му беше отказвано поколение. Малкото жени, прихванали от него, бяха принуждавани да абортират или биваха убивани. Забранено беше кралската кръвна линия да се замърсява, като се създават деца с кръв от простолюдието.

— Надявам се тази информация да насочи мислите ти към възможност да опазиш живота й. Но както казах, дори и от кръвта й можем да се откажем, ако обратното заплашва мисията. Разбрано?

— Да, сър. — Раул откри, че е останал без дъх. Пак си представи как я притиска до себе си, притиснал ножа в гърлото й. Миризмата на страха й. От нея определено би излязла добра баронеса… а ако не това, то поне отлична кобила за разплод. Драконовият двор държеше няколко такива жени, скрити на различни места из целия континент, затворени и държани живи с единствената цел да раждат деца.

Надърви се само при мисълта за такава възможност.

— В Александрия всичко е уредено — завърши Императорът. — Играта приближава към края си. Вземи онова, което ни трябва. И убий всички, които ти се изпречат на пътя.

Раул кимна, макар че Императорът не можеше да го види. Представяше си чернокосата кучка… и какво щеше да направи с нея.

09:34

Рейчъл стоеше зад кормилото на моторницата с едно коляно на седалката зад себе си за опора. След като подминаха шамандурата, даде газ и полетя през залива. Лодката се плъзгаше по огледалото на водата и само от време на време подекачаше, пресякла дирята на друга моторница.

Вятърът брулеше косата й. Водни пръски охлаждаха лицето й. Слънчевата светлина се отразяваше ярко в сапфиреносините води на Средиземно море. Всичките й сетива звънтяха в хармония.

Точно това й трябваше след полета и часовете пред компютъра. Бяха кацнали преди четиридесет минути. Минаха за нула време през митницата благодарение на Монк и неговите благодетели, а лодката и екипировката вече ги чакаха на пристана.

Рейчъл погледна назад.

Александрия се издигаше от дъгата на синия залив, модерен град с високи жилищни сгради и хотели. Палми растяха нагъсто в парковата зона, разделяща града от морето. Почти нямаше следи от древното минало на града. Дори и Александрийската библиотека, изгубена преди векове, се беше възродила наново под формата на огромен комплекс от стъкло, стомана, бетон, декоративни езерца и минирелсова железница.

Тук обаче, във водата, част от миналото оживяваше. Стари дървени рибарски лодки кръстосваха залива, боядисани в ярки цветове като скъпоценни камъни — рубиненочервено, сапфиреносиньо, смарагдовозелено. Някои бяха вдигнали платна — с четвъртита форма, а посоката им се определяше с помощта на две гребла, също като в Древен Египет.

А напред се издигаше цитадела, сякаш излязла от Средновековието — крепостта на Каит Бей. Увенчаваше тясна ивица суша, разделяща залива на две половини. Издигнат път с каменна настилка свързваше крепостта със сушата. Покрай него рибари с дълги прътове в ръце си почиваха и си подвикваха, както сигурно го бяха правили и техните прадеди преди векове.

Рейчъл плъзна поглед по крепостта. Изградена изцяло от бял камък, тя се открояваше ярко на фона на наситено сините води. Основната цитадела се издигаше върху каменни основи с височина седем метра. Високите стени се охраняваха от четири кули и заобикаляха една централна, по-висока кула. Над вътрешната крепост се издигаше знаме с египетските цветове — червено, бяло и черно, заедно със златния орел на Саладин.

Рейчъл примижа и си представи какво се е издигало някога върху тези основи — високият колкото четиридесететажна сграда Александрийски фар, построен на пластове като сватбена торта, украсен с гигантска статуя на Посейдон и с огромен мангал на върха, от който се издигали пламъци и дим.

Нищо не беше останало от това чудо на древния свят, освен може би няколко варовикови блока, вградени в сегашната цитадела. Френски археолози бяха открили срутени блокове на дъното на Източния пристан, заедно със седемметрова отломка от статуя, вероятно статуята на Посейдон. Само това беше останало от Александрийския фар след земетресението, разтърсило района.

Или не? Дали нямаше и друго съкровище, съкровище още по-древно, скрито под основите на крепостта?

Изгубената гробница на Александър Велики?

Това бяха дошли да открият.

Зад нея другите се бяха събрали около купа водолазна екипировка, проверяваха кислородните бутилки, регулаторите и коланите с тежести.

— Наистина ли ни трябва всичко това? — попита Грей и взе една водолазна маска. — Плътни непромокаеми костюми и всичките тези специални, джаджи за глава?

— Всичкото ще ви трябва, да — каза Вигор. Вуйчо й беше опитен водолаз, нали беше археолог от Средиземноморието, нямаше как иначе. Много от най-вълнуващите находки в района бяха открити именно под вода, включително и тук, в Александрия, където наскоро беше открит изгубеният дворец на Клеопатра, потънал под вълните на същия този залив.

Но си имаше причина тези подводни съкровища да останат скрити толкова дълго.

Вуйчо й обясни:

— Замърсяването тук, в Източния пристан, и изливащи-те се отходни води правят залива опасен за изследователите, освен ако не са подходящо екипирани. Египетското министерство на туризма обяви плановете си да отвори тук морски археологически парк, обслужван от лодки със стъклени дъна. Някои безскрупулни туроператори вече предлагат водолазни обиколки. Но има съвсем реална опасност от токсини на тежки метали и тиф, ако влезеш без съответната защита.

— Супер — измърмори Монк, стисна зъби и провеси глава през борда като куче през прозореца на кола. — Ако не се удавя, ще прихвана някоя гадна болест, от която ще ми окапе месото. Не случайно си избрах специалните армейски сили, а не военноморските или авиацията. Твърдата земя под краката ти си е друго.

— Можеш да останеш в лодката — каза Кат. Монк й се облещи.

Ако искаха да открият някакъв подводен тунел към тайна съкровищница под крепостта, трябваше да участват всички. А и всички бяха опитни водолази. Щяха да се гмуркат на смени, като един почива в лодката и я пази.

Монк беше настоял да поеме първата смяна.

Рейчъл насочи лодката покрай източната страна на полуострова. Цитаделата на Каит Бей растеше пред тях, изпълваше хоризонта. От кея не изглеждаше толкова голяма. Нямаше да е лесно да огледат водите наоколо й.

Някаква тревога започна да я гложди. Тя беше предложила да претърсят района. Ами ако грешеше? Може да беше пропуснала улика, сочеща другаде.

Намали скоростта, макар че й идеше да отвори докрай дросела в унисон с растящото си вътрешно напрежение.

Бяха разграфили района на квадранти за по-систематично претърсване на залива около крепостта. Вече се приближаваха към първото място за гмуркане.

Грей застана до нея и се подпря с ръка на облегалката. Пръстите му докоснаха за миг рамото й.

— Това е квадрант А. Тя кимна и каза:

— Ще пусна котвата тук и ще вдигна оранжевия флаг, който предупреждава, че във водата има гмуркачи.

— Добре ли си? — попита той и се приведе към нея.

— Просто се надявам да не съм пратила всички ни за зелен хайвер.

Той се усмихна и суровите му черти малко се смекчиха.

— Ти ни даде нещо за начало, а аз и това не можах да измисля. Предпочитам да търся зелен хайвер, отколкото да не правя нищо.

Без да го осъзнава, тя нагласи рамото си така, че да се притисне в ръката му. Той не се отдръпна.

— Планът е добър — каза той. Гласът му бе мек.

Тя кимна, понеже думите й изневериха, и отклони поглед от проклетите му очи. Изключи двигателя и спусна котвата. Усети трептенето под седалката, когато стоманеното въже се разви.

Грей се обърна към другите.

— Обличаме се. Гмуркаме се, проверяваме подводната връзка и започваме търсенето.

Не свали ръката си от рамото й. Беше й добре да я усеща там.

10:14

Грей падна заднишком в морето.

Водата го захлупи. Нито сантиметър от кожата му не беше в съприкосновение със замърсените води на залива. Ръбовете на водолазния костюм бяха двойно подсилени. На врата и китките имаше запечатващи ивици от специална непропусклива материя. Маската покриваше изцяло лицето и главата му. Регулаторът беше вграден в маската и оставяше устата му свободна.

Грей реши, че разширеният обхват на периферното зрение си е струвал времето за навличане на всичките тези „доспехи“, особено като се имаше предвид намалената видимост.

Тинята и пясъкът размътваха водата и се виждаше само на четири-пет метра.

Можеше да е и по-зле.

Надуваемата му жилетка го издигна на повърхността компенсирайки колана с тежестите. Той изчака Рейчъл и Вигор да скочат във водата от другата страна на лодката. Кат вече беше скочила от неговата страна.

Грей изпробва връзката — ултразвуково устройство, излъчващо на високи честоти.

— Чувате ли ме? Обадете се.

Получи положителни отговори от всички, дори от Монк, който беше поел първата вахта в лодката. Той разполагаше и с инфрачервена видеосистема за наблюдение на групата под водата.

— Ще се спуснем към дъното и ще се придвижим в широка дъга към брега. Всеки знае позицията си.

Утвърдителни отговори.

— Спускаме се — каза той.

Изпусна въздуха от жилетката и тежестите го повлякоха надолу. Точно в този момент много новаци в гмуркането получаваха панически пристъп на клаустрофобия. На Грей никога не му се беше случвало. Точно обратното — изпълваше го чувство на пълна свобода. Беше безтегловен, като птица в полет, можеше да направи всяко салто, което му дойде наум.

Забеляза Рейчъл, която се спускаше от другата страна на лодката. Отличаваше я широката червена ивица през гърдите на черния й костюм. Всеки от тях имаше ивица с различен цвят, за да се разпознават по-лесно. Неговата беше синя, на Кат — розова, на Вигор — зелена. Монк също се беше напъхал в костюма си, готов да поеме смяната си. Неговата ивица беше жълта и в известен смисъл му пасваше, предвид отношението му към гмуркането.

Грей наблюдаваше Рейчъл. Също като него, и тя, изглежда, се наслаждаваше на подводната свобода. Извиваше се и се стрелкаше в бавна спирала надолу с минимум движение на плавниците. Грей се заплесна за миг по извивките на тялото й, после се съсредоточи върху собственото си спускане.

Песъчливото дъно се приближи. Беше обсипано с боклуци.

Грей нагласи надуваемата си жилетка така, че да го дър-жи малко над дъното. Огледа се вляво и вдясно. Другите бяха заели подобни позиции.

— Всички виждат ли останалите? — попита той. Кимания и утвърдителни отговори.

— Монк, как работи подводната видеокамера?

— Приличате на банда призраци. Видимостта е под всякаква критика. Отдалечите ли се, смятайте, че не ви виждам.

— Поддържай контакт по радиото. Ако възникне нещо, вдигаш тревога и подкарваш лодката към нас. — Грей беше почти сигурен, че са взели преднина пред Драконовия двор, но не искаше да поема никакви рискове с Раул. Не знаеше колко голяма е преднината им. Но пък наоколо имаше и много други лодки. И беше посред бял ден.

Въпреки всичко изброено трябваше да действат бързо. Грей посочи с ръка.

— Добре, поемаме към брега и се дръжте на не повече от пет метра един от друг. По всяко време трябва да имате визуален контакт със съседите си.

Четиримата можеха да покрият дъга с дължина двайсет и пет метра. Стигнеха ли брега, без да открият нищо, щяха да се придвижат двайсет и пет метра по-нататък и да заплуват обратно към чакащата ги лодка. Напред и назад, квадрант след квадрант, щяха да опоскат цялото крайбрежие около крепостта.

Грей заплува напред. Имаше водолазен нож в кания на китката си и фенерче, прикрепено към другата. Слънцето беше точно над тях и водата не беше много дълбока — само тринайсет метра, — така че нямаше нужда от допълнително осветление, но фенерчето щеше да му потрябва, стигнеха ли до ниши и подземни пещери. Не хранеше празни надежди, че веднага ще забележат търсения тунел — ако се забелязваше толкова лесно, досега все някой щеше да го е открил.

Поредната гатанка за разрешаване.

Плуваше и се чудеше какво може да са пропуснали. В картата върху хематитовата плоча сигурно бе имало и друга подсказка освен отбелязаната с миниатюрната клада Александ-рия. Такава, която да указва по-точно местоположението в града. Бяха ли я пропуснали? Или пък Раул бе отмъкнал нещо от пещерата под гробницата на свети Петър? Възможно ли беше Драконовият двор вече да разполага с отговора?

Несъзнателно беше започнал да плува по-бързо. Изгуби от поглед Кат, която се придвижваше вдясно от него. Той беше последен от своята страна. Намали и след малко я видя. Успокоен, продължи напред. Нещо се появи пред него, стърчеше от песъчливото дъно. Скала? Риф?

Той се оттласна напред.

И то се появи от тинестия сумрак.

Какво беше това, по дяволите?

Каменното лице го гледаше, човешко лице, огладено от морето и времето, но чертите му още бяха изненадващо ясни, изражението — стоическо. Горната част на торса му се сливаше с приклекнало лъвско тяло.

Забелязала промяната в движението му, Кат се приближи.

— Сфинкс?

— Тук има още един — обяви Вигор. — Счупен, полегнал е на една страна. Водолази са съобщавали за десетки такива фигури, пръснати по дъното в сянката на крепостта. Били са част от украсата на фара.

Въпреки спешната им задача Грей не можеше да откъсне смаяния си поглед от статуята. Оглеждаше лицето й, издялано от ръце, изтлели преди две хилядолетия. Протегна ръка да го докосне. Осъзнаваше огромната пропаст във времето между себе си и древния скулптор.

Вигор се обади сякаш отникъде:

— Съвсем подобаващо за такива майстори на загадките е да охраняват тайната си.

Грей дръпна ръка.

— Какво имаш предвид? Вигор се изкиска.

— Не знаеш ли легендата за Сфинкса? Чудовището тероризирало народа на Тива — задавало на хората гатанки и ги изяждало, ако не отговорели правилно. „Какво е това, което има един глас и е четирикрако, двукрако и трикрако?“

— И отговорът е? — попита Грей.

— Човекът — отговори до него Кат. — Лази на четири крака, преди да проходи, после ходи на два, а в старостта си се подпира с бастун.

Вигор продължи:

— Едип разгадал гатанката и Сфинксът се хвърлил от една склала и умрял.

— Паднал е отвисоко — каза Грей. — Също като тези сфинксове тук.

Оттласна се от каменната статуя и заплува напред. Имаха си своя гатанка за разгадаване. След още десет минути мълчаливо претърсване стигнаха до каменистия бряг. Грей беше минал покрай група срутени огромни блокове, но не беше видял нито проход, нито отвор, нито някакво указание.

— Връщаме се — нареди той.

Преместиха се встрани по протежение на брега и поеха обратно към лодката.

— Всичко наред ли е при теб, Монк? — попита Грей.

— Пека си се на слънчицето и хващам тен, шефе.

— Гледай слънцезащитното ти масло да е с висок фактор, поне трийсет. Ние ще се позабавим тук долу.

— Ясно, капитане.

Продължиха така още четиридесет минути, напред и назад между лодката и брега. Грей попадна на ръждясалия корпус на някакъв потънал кораб, на още огромни каменни блокове, дори на парче от обелиск с някакъв надпис. Риби с разноцветни окраски танцуваха около тях.

Той провери скалата за въздуха. Оставаше му половин бутилка.

— Как сте с въздуха? — попита другите.

След като сравниха показанията си, решиха да останат под вода още двайсет минути. Щяха да починат половин час и после пак да се гмурнат.

Грей плуваше почти механично. Продължаваше да го гложди чувството, че са пропуснали нещо важно, нещо много важно. Ами ако Драконовият двор беше взел някакъв предмет от пещерата, друго някакво указание? Раздвижи крака по-бързо. Трябваше да се освободи от този страх. Трябваше да действа все едно с Драконовия двор имат една и съща информация и равен старт.

Тишината започна да го потиска.

— Нещо просто не е наред — измърмори той. Системата за свръзка предаде гласа му към останалите.

— Намери ли нещо? — попита Кат и призрачната й фигура се придвижи по-близо.

— Не. И точно там е проблемът. Колкото по-дълго стоя тук долу, толкова повече се засилва убеждението ми, че грешим.

— Съжалявам — каза Рейчъл отчаяно. — Май не трябваше да настоявам…

— Не. — Грей си спомни тревогата й горе. Идеше му сам да се изрита, задето е налял масло в огъня на притесненията й. — Рейчъл, мисля, че ти правилно уцели мястото, където да търсим. Проблемът е в моя план. Цялото това претърсване квадрант по квадрант. Нещо не му е наред, и толкова.

— Какво имаш предвид? — попита Кат. — Може и да ни отнеме известно време, но ще покрием целия район.

Именно. Кат го каза добре. Той не беше човек на систематичните, бавни методи. Макар някои проблеми да се разрешаваха най-добре по този начин, тази загадка не беше от тях.

— Пропуснали сме нещо — каза той. — Сигурен съм. Разбрахме накъде сочи картата в гробницата и долетяхме тук. Прегледахме каквото можахме от архивите, книгите и файловете, за да разрешим загадка, над която историците неуспешно си блъскат главите от хиляда години. Кои сме ние, че да я разрешим за един ден?

— Какво искаш да направим, Грей? — попита Кат. Грей спря.

— Ще се върнем в първото квадратче. Основахме търсенето си на информация, която е достъпна за всички. Единственото ни предимство пред безбройните търсачи на съкровища от последните столетия е онова, което открихме под гробницата на свети Петър. И сме пропуснали нещо там.

„Или е било откраднато“, помисли си. Но не изрече на глас тази си тревога.

— Може би не сме пропуснали улика в гробницата — каза Вигор. — А просто не сме се вгледали достатъчно надълбоко. Спомнете си катакомбите. Гатанките там бяха многопластови. Възможно ли е и тази да има други пластове?

Отвърна му мълчание… докато един от тях най-неочаквано не разгада всичко.

— Онази проклета пламтяща звезда — изруга Монк. — Тя не сочеше само към град Александрия… а и надолу, към самата хематитова плоча.

Грей имаше чувството, че изведнъж са го ударили между очите. До такава степен се бяха фокусирали върху вдълбаната в плочата карта, пламтящата звезда и така нататък, че бяха пропуснали необичайния материал, върху който беше изобразено всичко това.

— Хематит — каза Кат.

— Какво знаеш за него? — попита Грей; разчиташе на професионалните й познания по геология.

— Хематитът е железен окис. Големи залежи са открити из цяла Европа. Съставен е предимно от желязо, но понякога съдържа и немалки количества иридий и титан.

— Иридий? — повтори Рейчъл. — Това нали е един от елементите в амалгамата. В костите на влъхвите.

— Да — отговори Кат и дори връзката от разстояние не скри внезапното напрежение в гласа й. — Но мисля, че не това е важното.

— А какво? — попита Грей.

— Съжалявам, капитане. Трябваше да се сетя по-рано. Желязото в хематита често е слабо магнетизирано, не толкова, колкото при магнетита, но понякога се използва вместо него.

Грей разбра какво се крие зад думите й. Първата гробница също беше отворена посредством магнетизъм.

— Значи звездата не е сочела само към Александрия, а и към намагнитизиран камък, нещо, което ние трябва да намерим.

— И какво са правели древните с магнетита? — попита Ви-гор с растящо вълнение в гласа.

Грей знаеше отговора.

— Правели са компаси! — Напомпа въздух в жилетката са и се понесе към повърхността. — Всички горе!

11:10

Само след няколко минути вече сваляха кислородните бутилки, жилетките и коланите с тежести. Рейчъл се настани зад кормилото — приятно й беше отново да седне. Натисна бутона за изтегляне на котвата. Чу се звукът от навиването на веригата.

— И карай бавно — каза Грей. Беше заел пост до рамото й.

— Аз съм „за“ — обади се Монк.

— Аз ще наблюдавам компаса — продължи Грей. — Ти карай много бавно покрай крепостта. Помръдне ли стрелката на компаса, пускаме котва и търсим отдолу.

Рейчъл кимна. Молеше се какъвто и намагнитизиран камък да лежи долу, излъчването му да е достатъчно силно, за да го улови компасът на лодката.

След като котвата се намота докрай, Рейчъл отвори минимално дросела, колкото да се завъртят витлата. Движението напред беше едва доловимо.

— Така е добре — прошепна Грей.

И се плъзнаха напред. Слънцето бавно се издигаше в небето. Вдигнаха гюрука на лодката с надеждата сянката му да ги спаси поне малко от обедната жега. Монк лежеше на пейката до левия борд и тихо похъркваше. Никой не говореше.

Тревогата на Рейчъл растеше с всяко бавно завъртане на витлата.

— Ами ако камъкът не е тук? — прошепна тя на Грей, който стоеше на пост до компаса. — Ако е вътре в крепостта?

— Значи ще го потърсим и там — каза той и вдигна очи към каменната цитадела. — Но все още смятам, че си права за тайния вход. Хематитовата плоча закриваше таен тунел, извеждащ от пещерата под гробницата до речния тунел. Вода. Може би това е друг пласт от гатанката.

— Или пък търсим под вола теле — обади се Кат. — Разпъваме гатанката в посоката, която ни е нужна.

При кърмата Вигор разтриваше прасеца си — сигурно беше разтегнал някой мускул при плуването.

— Според мен основният въпрос къде може да се намира този камък — на суша или във вода — зависи от това кога алхимиците са скрили уликата. Ние решихме, че уликите са били скрити приблизително през тринайсети век, може би малко по-рано или по-късно, но така или иначе това е критичната епоха на конфликти между гностицизма и ортодоксалната философия. Така че кога са скрили алхимиците уликата — преди или след като Александрийският фар се е сринал през 1303 — та?

Никой не му отговори.

Но след няколко минути стрелката на компаса потрепна видимо.

— Задръж! — изсъска Грей.

Стрелката се стабилизира отново. Кат и Вигор погледнаха към тях.

Грей сложи ръка върху рамото на Рейчъл.

— Малко назад.

Рейчъл изключи от скорост. Вече нищо не ги тласкаше напред и вълните бавно ги преместиха назад.

Стрелката се раздвижи отново, в дъга от четвърт оборот.

— Пусни котвата — нареди Грей.

Затаила дъх, Рейчъл натисна освобождаващия бутон.

— Долу има нещо — каза Грей.

Всички едновременно посегнаха към нови кислородни бутилки.

Монк се сепна от дрямката си, седна и сънено попита:

— Какво става?

— Май пак ще останеш на вахта — каза Грей. — Освен ако не предпочиташ да се топнеш малко?

Монк се навъси красноречиво.

След малко четиримата влязоха във водата.

Рейчъл изпусна въздуха от жилетката си и потъна под повърхността.

Гласът на Грей стигна до нея по радиото:

— Наблюдавайте компасите на китките си. Те ще ни заведат при аномалията.

Рейчъл наблюдаваше компаса си. Водата тук беше сравнително плитка. По-малко от десет метра. Бързо стигна до песъчливото дъно. Другите се спуснаха около нея като кръжащи птици.

— Няма нищо — каза Кат. Дъното беше равно и еднообразно.

Рейчъл заби поглед в компаса си. Отблъсна се няколко крачки встрани, после се върна обратно.

— Аномалията е точно тук.

Грей се спусна досами дъното и прокара китка на сантиметри от него.

— Права е.

Посегна към другата си китка и извади ножа от канията. Разрови с острието му мекия пясък. Ножът се забиваше до дръжката. Водата бързо се размъти.

При седмия удар дръжката в ръката му разтресе, а острието потъна само на няколко сантиметра.

— Открих нещо — каза Грей.

Прибра ножа и започна да разравя пясъка с ръце. Водата се размъти съвсем и Рейчъл го изгуби от поглед.

После го чу да възкликва.

Рейчъл са приближи. Грей се оттласна назад. Разровеният пясък постепенно се утаи.

От пясъка стърчеше тъмен човешки бюст.

— Мисля, че това е магнетит — каза Кат; оглеждаше камъка, от който беше направена скулптурата. Прокара компаса на китката си над бюста. Иглата се разигра. — Магнит.

Рейчъл се придвижи по-близо, разглеждаше лицето. Чертите не можеха да се сбъркат. Вече няколко пъти днес беше виждала същото лице.

Грей също го позна.

— Още един сфинкс.

12:14

Трябваха му десет минути да разчисти раменете и горната част на торса, за да стигне до лъвската половина. Нямаше съмнение, че е един от сфинксовете, пръснати по морското дъно.

— Скрили са го на видно място — каза Вигор. — Това като че ли отговаря на въпроса кога алхимиците са скрили съкровището си тук.

— След като фарът се е сринал — каза Грей.

— Именно.

Кръжаха край магнитния сфинкс и чакаха пясъкът да се слегне.

Вигор продължи:

— Това древно общество на магове трябва да е знаело местоположението на Александровата гробница, след като Септимий Север я е скрил през трети век. Оставили са я непокътната, като един вид трезор за най-ценните свитъци от изгубената библиотека. После земетресението от 1303 — та, изглежда, не само е срутило фара, но е изложило на риск и гробницата. И те са се възползвали от възможността да скрият още неща тук долу, използвали са хаоса след земетресението да заложат следващата си улика, да я заровят и да оставят на времето да я скрие окончателно.

— Ако си прав — каза Грей, — това ни дава точната дата, когато са били заложени податките. Спомнете си, че вече определихме приблизителното време — тринайсети век. Сгрешили сме само с няколко години. Станало е през 1303 — та. Първото десетилетие на четиринайсети век.

— Хммм… — Вигор се приближи до статуята.

— Какво?

— Чудя се. През същото това десетилетие законното папство е било прогонено от Рим и се е преместило във Франция. Антипапите са управлявали Рим през следващото столетие.

— И?

— По подобен начин костите на влъхвите са били преместени от Италия в Германия през 1162 — ра — друг период, в който истинският папа е бил прогонен от Рим и на папския престол е седял антипапа.

Грей проследи посоката на мислите му.

— Значи онези алхимици са си криели нещата всеки път, когато папството е било изложено на риск.

— Така излиза. Което пък навежда на мисълта, че обществото им е било свързано по някакъв начин с папската институция. Може би в онези неспокойни времена алхимиците наистина са се присъединили към християните гностици, християни, които са били отворени към търсенето на тайно познание — с други думи, християните на Тома.

— И това тайно общество се е сляло с ортодоксалната църква? Вигор кимна към размътената вода.

— Когато официалната църква е била заплашена, същото се е отнасяло и за тайната църква. Така че са взели предпазни мерки. Първо са преместили костите на сигурно място в Германия, още през дванайсети век. После, през трудните години на изгнаничество, са скрили истинското сърце на своето познание.

— Дори това да е вярно, как ни помага да намерим гробницата на Александър? — попита Кат.

— Точно както указанията, водещи към гробницата на свети Петър, бяха скрити в католическите писания, отпратките тук може да са свързани с митологията на Александър, Вигор прокара пръст по лицето на статуята. — Защо иначе ще отбелязват портата със сфинкс?

— Гръцките майстори на гатанките — измърмори Грей.

— И чудовищата те убивали веднага, ако не им отговориш правилно — напомни им Вигор. — Може би изборът на символ е също и предупреждение.

12:32

Последно спускане в Александрия

Частният „Гълфстрийм IV“ получи разрешение за кацане. Сейчан слушаше разговора на пилотите през отворената врата на кабината. Седеше на мястото най-близко до вратата. Слънцето напичаше през прозореца вдясно от нея.

Едър силует се приближи отляво.

Раул.

Тя продължи да гледа през прозореца. Самолетът накло-ни криле над виолетово-синьото Средиземно море и заходи към пистата.

— Какви са новините от свръзката ти на земята? — попита я Раул ядно.

Сигурно я беше видял да използва бордния телефон. Сейчан погали драконовата фигурка на медальона си.

— Още са във водата. Ако имаш късмет, може и да решат гатанката вместо теб.

— Не са ни притрябвали — можем и сами. — Раул се върна при хората си, отряд от шестнайсет души, включително главният експерт на Двора.

Сейчан вече се беше срещала с прехваления им ватикански библиофил доктор Алберто Менарди, кльощав среброкос мъж с надупчено от пъпки лице, дебели устни и малки очи. Той седеше в дъното на самолета и страдаше мълчаливо заради счупения си нос. Сейчан имаше пълно досие за него. Връзките му с една определена сицилианска престъпна организация бяха отдавнашни и сериозни. Изглежда, дори Ватиканът не можеше да опази градината си от тези плевели. От друга страна, не можеше да отрече острия ум на свещеника. Коефициентът му на интелигентност беше с три точки над този на Айнщайн.

Именно доктор Алберто Менарди преди петнайсет години беше разгадал с помощта на колекцията от гностически текстове, притежавани от Драконовия двор, способността на електромагнетизма да отключва енергията на тези свръхпроводими метали. Пак той беше съгласувал и надзиравал изследователските проекти в Лозана и бе изпробвал въздействието на металите върху животни, растения и минерали. А и Кой би обърнал внимание на някой и друг изчезнал швейцарски планинар? Тези последни експерименти биха обърнали стомаха и на най-безскрупулните нацистки учени.

Доктор Менарди имаше и обезпокоителна страст към млади момичета.

Не за секс обаче.

За друг вид забавления.

Беше виждала няколко снимки и й се искаше да не беше. Ако Гилдията не я беше инструктирала да го елиминира, щеше да го направи на своя глава.

Самолетът се снижи за кацане.

Някъде долу екипът на Сигма се трудеше ли, трудеше.

Те не представляваха заплаха.

Щеше да е лесно като стрелба по неподвижни мишени.

ЗАГАДКАТА НА СФИНКСА

26 юли, 12:41

12. Александрия, Египет

— Спомнете си онази проклета риба — обади се Монк по радиото от лодката над тях.

Четири метра по-надолу Грей се намръщи към подскачащия кил на лодката. През последните пет минути бяха отхвърляли различни варианти. Може би сфинксът седеше върху входа на тунел. Само че как щяха да преместят един тон камък? Обсъдиха и левитация посредством амалгамата, като при гробницата на свети Петър. Грей имаше една епруветка с пудрата, останала му от тестовете с костите от Милано. Но да я активират щеше да им е необходимо електричество… а това не беше добра идея, когато си на метри под водата.

— За каква риба говориш, Монк? — попита Грей. Тук долу беше видял достатъчно риби, за да го отвратят до живот от морските блюда.

— Онази от първата загадка — отговори Монк. — Сещаш се. Нарисуваната риба в катакомбите.

— Какво по-точно?

— Виждам ви — и вас и статуята — с подводната камера. Сфинксът гледа право към крепостта.

Грей сведе поглед към статуята. Тук, където видимостта не надхвърляше пет метра, беше трудно да обхванеш цялостната картина. Перспективата на Монк беше по-добра. А и точно това умееше той — да вижда цялото зад подробностите.

— Катакомбите… — измърмори Грей, разбрал накъде бие колегата му.

„Нима е толкова лесно?“ — Спомняте ли си — продължи Монк, — че тръгнахме в посоката, накъдето гледаше онази риба, за да намерим следващата подсказка? Може би сфинксът гледа към отвора на тунела.

— Монк може и да е прав — каза Вигор. — Тези указания са заложени в началото на четиринайсети век. Редно е да погледнем на проблема от перспективата на онова време, време на ниски технологии. Тогава не са имали водолазни екипировки. Но са имали компаси. Сфинксът може да е просто магнитен километричен камък. Намираш го с помощта на компаса. Гмурваш се колкото да видиш накъде гледа и поемаш към сушата.

— Има само един начин да разберем — каза Грей. — Монк, ти оставаш тук с лодката, докато ние проверим. Тръгваме с плуване към брега.

Оттласна се от статуята и изчака да се отдалечи достатъчно, така че магнитната статуя да не влияе на показанията на компаса.

— Добре, да видим къде ще ни заведе.

Заплува. Другите го последваха. Държаха се близо един до друг.

Брегът не беше далеч и в този участък се издигаше стръмно от морските води. Песъчливото дъно свърши внезапно пред отрупани каменни блокове. Издялани от човешка ръка.

— Сигурно някога са били част от Александрийския фар — каза Вигор.

Миди и анемонии бяха превзели района и го бяха превърнали в риф. Раци щапукаха и миниатюрни рибки се стрелкаха на ята.

— Трябва да се разделим — каза Кат. — Да претърсим учас-тъка.

— Не. — Грей интуитивно разбираше какво трябва да се направи. — Същото е като с магнитния сфинкс, скрит сред другите сфинксове. — Отблъсна се от дъното и се издигна нагоре покрай чудатите извивки на рифа. Държеше едната си ръка пред себе си и не отделяше очи от компаса.

Не му отне много време.

На минаване покрай един от блоковете видя стрелката на компаса да се завърта. Намираше се само на четири метра от повърхността. Предната страна на каменния блок беше около два квадратни метра.

— Тук — каза той.

Другите се приближиха до него. Кат извади нож и почна да стърже полепналите по камъка слоеве от морски животинки.

— Отново хематит. Но по-слабо намагнитизиран. Никога не би го забелязал, ако не го търсиш.

— Монк — каза Грей.

— Да, шефе.

— Докарай лодката тук и пусни котва.

— Тръгвам.

Грей огледа ръбовете на блока. Беше циментиран за съседите си — горе, долу и от двете страни — със спойка от корали, пясък и плътно покритие от молюски с грапави черупки.

— Всеки да си избере по една страна и да започне да разчиства ръбовете — нареди той. Представи си хематитовата плоча под гробницата на свети Петър — беше покривала вход към таен тунел. Беше сигурен, че са на прав път.

За разнообразие.

След няколко минути ръбовете на хематитовия блок бяха почистени.

Ритъмът на витло проехтя глухо през водата. Монк бавно се приближаваше към бреговата линия.

— Виждам ви — каза той. — Като банда раирани жаби, които клечат на камък.

— Спусни котвата — каза Грей. — Бавно.

— Идва.

Когато тежката стоманена котва се изхлузи от гнездото в кила, Грей доплува до нея и внимателно я насочи към хематитовия блок. Заби единия й връх в цепнатина между блока и съседа му отдясно.

— Навивай — нареди на Монк.

Веригата на котвата постепенно се обра и накрая се изпъна.

— Всички назад — предупреди Грей.

Блокът се разклати. Вдигна се пушилка от дребен пясък. После тежката скала се охлаби. Оказа се дебела само трийсетина сантиметра. Търколи се надолу по рифа, подскачаше с приглушен звук, накрая се стовари тежко на дъното.

Грей изчака мътилката да се слегне. По рифа продължаваха да се търкалят камъчета. Той заплува напред. В отвора зад отстранения хематитов блок цареше мрак.

Грей включи фенерчето на китката си и го насочи към явора. Лъчът му освети прав тунел, под малък ъгъл нагоре. Много тесен. Нямаше място за кислородните бутилки.

Накъде ли водеше?

Имаше само един начин да разберат.

Грей посегна към закопчалките на кислородната си бутилка, отвори ги и я изхлузи от гърба си.

— Какво правиш? — попита Рейчъл.

— Някой трябва да влезе вътре.

— Можем да откачим подводната камера от лодката — каза Кат. — Ще я вържем за въдица или гребло и ще я вкараме в тунела.

Не беше лош план… но щеше да отнеме време.

А те нямаха време.

Грей нагласи бутилката си на едно равно място в скалата. — Връщам се веднага. — Пое си дълбоко дъх, откачи регулаторния маркуч от лицевата си маска и се обърна към тунела.

Много беше тесен.

Спомни си гатанката на Сфинкса. За това как ходел човек в Ранното си детство — на четири крака. Май моментът беше подходящ и той да се върне към този начин на придвижване.

Оттласна се с крака и се вмъкна в тесния тунел. Докато тунелът го поглъщаше, си спомни предупрежнието на Вигор за гатанката на Сфинкса.

Отговориш ли грешно… умираш.

13:01

Плавниците на Грей изчезнаха в тунела и Рейчъл затаи дъх.

Това си беше чиста проба безразсъдство. Ами ако се заклещеше? Ако част от тунела беше пропаднала? Един от най-опасните видове водолазен спорт беше гмуркането в пещери, Само онези, които си играеха със смъртта, харесваха това занимание.

Но дори и те го правеха с кислородни бутилки.

Рейчъл стисна до болка ръба на скалната стена. Вуйчо й дойде при нея и хвана ръката й, сякаш да й вдъхне кураж.

Кат клечеше до отвора. Фенерчето й пронизваше тъмния тунел.

— Не го виждам.

Рейчъл стисна ръба още по-силно. Вуйчо й долови движението й.

— Той знае какво прави. Знае докъде му стигат възможностите.

„Знае ли наистина?“ През последните няколко часа Рейчъл беше доловила натегнатата като пружина възбуда у Грей. Тя я вълнуваше и плашеше едновременно. Грей не разсъждаваше като другите хора. Той се движеше по границите на здравия разум и разчиташе, че бързата му мисъл и рефлекси ще го измъкнат от трудните ситуации. Но и най-острият ум и най-бързите рефлекси няма да ти помогнат, ако се заклещиш в тесен скален тунел.

В слушалките й се чуха накъсани думи: — … мога… ясно… добре…

Беше Грей.

— Командире — високо каза Кат, — връзката се разпада — Чакай…

Кат погледна Рейчъл и Вигор. Тревогата й се виждаше ясно дори през маската.

— Така по-добре ли е? — попита Грей. Връзката сега беше значително по-стабилна.

— Да, командире.

— Не бях във водата. Наложи се да потопя отново глава. — В гласа му се долавяше силно вълнение. — Тунелът е къс — каза той. — Не завива никъде, изкачва се под малък ъгъл. Ако си поемете дълбоко дъх и ритате силно с плавници, ще изскочите право при мен.

— Какво откри? — попита Вигор.

— Каменни тунели. Изглеждат стабилни. Смятам да ги проуча.

— Идвам при теб — каза Рейчъл и задърпа закопчалките на жилетката си.

— Нека първо да проверя дали е безопасно.

Рейчъл смъкна кислородната си бутилка и жилетката и ги подпря в една пукнатина. Грей не беше единственият смелчага.

— Идвам.

— И аз — каза вуйчо й.

Рейчъл напълни с въздух дробовете си и откачи маркуча. После се стрелна към отвора на тунела и се вмъкна вътре. Беше тъмно като в рог. От бързане беше забравила да включи фенерчето си. Но след няколко бързи движения с плавниците напред се появи слаба светлина, само на три метра от нея. Тя зарита още по-бързо. Светлината се усили. Тунелът се разшири.

И само след секунди тя изскочи над повърхността в малък вир.

Грей я изгледа намръщено. Стоеше на каменния бряг, обикалящ кръглия басейн. Намираха се в кръгла камера. Пещера, дело на човешки ръце. Таванът беше издялан на стесняващи се кръгове, които създаваха впечатлението, че се намираш във вътрешността на малка стръмна пирамида.

Грей й протегна ръка и я издърпа на брега.

— Не трябваше да идваш.

— А ти не трябваше да тръгваш — възрази тя. Погледът и продължаваше да шари по каменните блокове около тях — Пък и щом това място е устояло на земетресението, съборило Александрийския фар, значи ще устои и на моите стъпки.

Или така поне се надяваше.

13:04

Миг по-късно и Вигор изскочи с плясък във вирчето.

Грей въздъхна. Досега трябваше да е опознал тези двамата достатъчно, за да не таи празни надежди, че ще стоят настрана.

Рейчъл смъкна маската си и свали качулката. Разтърси коса, после се наведе да издърпа монсеньора от водата.

Грей остана с маската си и потопи глава във вира. Радиото работеше най-добре във водна среда.

— Кат, остани на пост при изхода на тунела. Излезем ли от водата, връзката бързо ще се изгуби. Монк, ако възникне нещо непредвидено, предупреди Кат. Тя ще дойде да ни изведе.

Получи утвърдителни отговори и от двамата. Кат му се стори подразнена.

Монк изглеждаше доволен да си остане на мястото.

— Вървете, моля. На мен ми писна да лазя из разни гробници.

Грей се изправи и свали маската си. Въздухът беше изненадващо свеж, макар и със силна миризма на водорасли и сол. Сигурно имаше пукнатини към повърхността.

— Гробна могила — каза Вигор; той също бе смъкнал маската си и оглеждаше каменния таван. — По етруски модел.

Два тунела извеждаха от камерата под ъгъл. Грей нямаше търпение да ги огледа. Единият беше по-висок, но и по-тесен, колкото да се промуши човек, и то едва-едва. Другият беше нисък и трябваше да се приведеш, за да влезеш, но пък беше по-широк. Вигор плъзна ръка по блоковете на едната стена.

— Варовик. Издялан и припаснат съвсем точно. Пипнете обаче… блоковете са скрепени с олово. — Обърна се към Грей. — Според историческите данни по същия начин е бил построен и Александрийският фар.

Рейчъл продължаваше да се оглежда.

— Това може да било част от фара, нещо като подземен етаж или мазе.

Вигор се отправи към по-близкия тунел, по-ниския от двата.

— Да видим накъде води. Грей го спря.

— Аз ще вляза пръв.

Монсеньорът кимна, донякъде извинително.

— Разбира се.

Грей се приведе, насочи фенерчето си и каза:

— Засега пестете батериите. Не знаем колко дълго ще останем тук.

Пристъпи напред, изгърбен под ниския таван. Болка го прободе в гърба, спомен от нараняванията му в Милано. Чувстваше се като старец.

Застина.

По дяволите.

Вигор се блъсна в него.

— Назад, назад, назад… — почти викна Грей.

— Какво? — попита Вигор, но се подчини. Грей се върна в камерата с вирчето. Рейчъл го изгледа странно.

— Какво има?

— Чували ли сте историята за мъжа, който трябвало да избира между две врати — зад едната имало тигър, зад другата имало жена?

Рейчъл и Вигор кимнаха.

— Може и да греша, но мисля, че сме изправени пред същия избор. Две врати. — Грей посочи тунелите. — Спомнете си гатанката на Сфинкса, за етапите на човешкия живот Пълзешком на четири крака, изправен на два и приведен над бастуна. Дотук стигнахме пълзешком. — Точно за това си беше помислил на влизане в тунела.

— А сега пред нас има два пътя — продължи той. — Един където можеш да ходиш изправен, и друг, който изисква да се приведеш. Както казах, може и да греша, но предпочитам първо да тръгнем по другия тунел. Този, в който ходиш изправен — втория етап от човешкия живот.

Вигор изгледа тунела, в който преди малко бяха навлезли на няколко крачки. Като професионален археолог, той със сигурност знаеше всичко за залаганите в гробници капани. Кимна.

— Няма причина да прибързваме.

— Така е. — Грей заобиколи вирчето и тръгна към другия тунел.

Така беше затаил дъх, че чак след десет крачки се сети да вдиша.

Тук въздухът беше малко по-спарен. Тунелът сигурно водеше навътре в полуострова. Грей почти усещаше тежестта на крепостта над себе си.

Проходът извиваше, но скоро лъчът на фенерчето огря края му. Там, изглежда, се откриваше широко пространство. Светлината от фенерчето се отрази в нещо.

Грей продължи по-бавно.

Другите се скупчиха зад него.

— Какво виждаш? — попита Рейчъл от края на редицата.

— Невероятно!

13:08

На монитора на подводната камера Монк гледаше как Кат успокоява раздразнението си при входа на тунела. Беше напълно неподвижна, рееше се с цената на минимални усилия, за да пести енергия. Докато той я наблюдаваше тайно, тя помръдна съвсем леко, изпълнявайки движенията на подводно тай-чи. Изпъна крак и движението подчерта дългата извивка на тялото й.

Монк прокара пръст по екрана на монитора.

Съвършена извивка.

Съвършена.

Поклати глава и се обърна. Какво си въобразяваше?

Плъзна поглед по плоската синя шир. Беше с поляризирани очила, но дори и те не го спасяваха от безмилостния обеден блясък.

И от горещината…

Дори и на сянка сигурно удряше четирийсет градуса. Сухият му водолазен костюм щеше да го умори. Беше смъкнал ципа и горната част на костюма, така че гърдите му бяха голи. Само че всичката пот, изглежда, се беше стекла при чатала му.

А сега му се и пикаеше.

Май беше прекалил с диетичната кола.

Някакво движение привлече погледа му. Откъм далечния край на полуострова. Голям кораб с издължена форма, тъмносин. Десет метра палуба. Монк плъзна поглед по очертанията му. Не беше обикновен кораб. Хидрофойл — кораб с подводни криле. Стрелкаше се над водата, едва забележимо издигнат над порещите морската повърхност плъзгачи. Летеше необезпокоявано над малките вълни, приплъзваше се като шейна на лед.

Бърз беше, мамка му.

Хидрофойлът заобиколи полуострова и се отправи към Източния пристан. Много малък беше за туристически. По-скоро частната яхта на някой арабски богаташ. Монк вдигна бинокъла и огледа кораба. Дори не успя да го засече в първия миг, толкова бързо се движеше.

На кърмата се виждаха две момичета по бански. Нищо общо с арабската скромност и разните му там чаршафи, с които увиваха жените си. Монк вече беше огледал няколко от другите яхти в границите на пристанището и ги бе подредил върху мислената си шахматна дъска. На една минияхта се вихреше купон и се лееше шампанско. На друга — с голяма кабина — се кипреше възрастна двойка, мъж и жена, печаха се на слънце по голи задници.

— Монк — повика го Кат по радиото.

Той носеше слушалки, свързани към подводния предавател.

— Какво има, Кат?

— Приемам пулсиращ статичен шум по радиото. От теб ли е? Той свали бинокъла.

— Не. Ще пусна една диагностика на предавателя. Може би улавяш сигнала на сонар за засичане на рибни пасажи.

— Прието.

Монк хвърли поглед към хидрофойла. Той забавяше и газеше малко по-дълбоко. Стигнал беше до отсрещния край на пристанището.

Добре.

Монк фиксира кея, където беше пристанал хидрофойлът, и го подреди при другите яхти в главата си, още една фигурка върху шахматната дъска. После насочи вниманието си към предавателя. Завъртя копчето за контрол на амплитудата и си спечели вой в ухото, после настрои отново канала.

— Сега как е?

— По-добре — отговори Кат. — Вече почти изчезна. Монк поклати глава. „Никак не го обичам това оборудване под наем…“ — Кажи ми, ако се появи отново.

— Добре. Благодаря.

Монк измери с поглед силуета й върху екрана на камерата и въздъхна. Какъв смисъл имаше? Взе си бинокъла. Къде бяха онези две момичета по бански?

13:10

Рейчъл влезе в камерата последна. Двамата мъже отстъпиха встрани, за дай направят път. Въпреки предупреждението на Грей да пестят батериите, вуйчо й беше включил фенерчето си.

Двата лъча светлина осветяваха още една кръгла камера и куполообразен таван. Мазилката на тавана беше боядисана в черно. Сребърни звезди грееха ярко на тъмния фон. Само че не бяха нарисувани. Бяха от вграден метал.

Таванът се отразяваше в застиналата вода на вир, който заемаше почти целия под. Изглеждаше дълбок до коляното. Ефектът на огледалния образ създаваше впечатлението за съвършена сфера от звезди, горе и долу.

Но не това беше най-удивителната гледка.

В средата на помещението от вира се издигаше стъклена пирамида, висока човешки ръст. Изглеждаше така, сякаш се носи безтегловна в центъра на въображаемата сфера.

Стъклената пирамида хвърляше познати златни отблясъци.

— Възможно ли е…? — промълви Вигор.

— Златно стъкло — измърмори Грей. — Гигантски свръхпроводник.

Тръгнаха по тесния каменен перваз, който обточваше вира. По края му от водата стърчаха четири медни гърнета. Вуйчо й огледа едно от тях, после продължи. Древни лампи, предположи Рейчъл. Само че те си бяха донесли собствено осветление.

Насочи вниманието си към пирамидата в центъра на вира. Беше с квадратна основа и четири стени, като пирамидите в Гиза.

— Има нещо в нея — каза Рейчъл.

Стъклената повърхност отразяваше светлината и беше трудно да се различат детайли от вътрешността й. Рейчъл скочи във водата. Стигаше малко над коленете й.

— Внимавай — каза Грей.

— Ти пък все едно би се вслушал в такъв съвет — заяде го тя, докато газеше към пирамидата.

Плисък зад нея й подсказа, че и мъжете са нагазили в басейна. Стигнаха до стъклената конструкция. Вуйчо й и Грей насочиха фенерчетата си така, че лъчите им да проникнат във вътрешността й.

Появиха се две неща.

Едното беше в точния център на пирамидата. Представляваше бронзова скулптура на гигантски пръст, който со-чеше нагоре. Толкова беше голям, че Рейчъл се зачуди дали би могла да го обгърне с ръце. Детайлите на изработката бяха изключителни, от оформения нокът до гънките на ставите.

Но по-интересна й се стори другата фигура — тази под вдигнатия пръст. Фигура с корона и маска от злато и дълга бяла роба лежеше върху каменен олтар. Ръцете бяха опънати перпендикулярно от двете страни на тялото, по подобие на разпънатия Христос. Само че златното лице определено беше гръцко.

Рейчъл се обърна към вуйчо си.

— Александър Велики.

Вуйчо й тръгна бавно около пирамидата, за да я огледа от всички страни. Очите му се напълниха със сълзи.

— Гробницата му… историческите хроники споменават, че последният му дом бил от стъкло. — Посегна да докосне една от протегнатите ръце, само на няколко сантиметра отвъд стъклената преграда, после размисли и отпусна ръка.

— А бронзовият пръст? — попита Грей.

Вуйчо Вигор се върна при тях.

— Мисля, че е от Родоския колос, гигантската статуя при пристанището на острова. Посветена е била на бог Хелиос, но за модел е използван Александър Велики. Никой не предполага, че част от статуята все още съществува.

— И сега тази последна отломка се е превърнала в надгробна плоча на Александър — каза Рейчъл.

— Мисля, че всичко това е посветено на Александър — каза вуйчо й. — И на науката и познанието, които той е поддържал. Именно в Александрийската библиотека Евклид е открил законите на геометрията. А тук навсякъде има триъгълници, пирамиди и кръгове.

После посочи нагоре и надолу.

— Отразената сфера, разделена с вода, ни връща към Ератостен, който в Александрия изчислил диаметъра на Земята. Дори и водата тук — сигурно се влива през малки канали, щом нивото на басейна не спада. Пак в Библиотеката Архимед изобретил първата водна помпа на принципа на тирбущона, който се използва и до днес. Поклати глава с удивление.

— Всичко това е паметник на Александър и на изгубената Александрийска библиотека.

Това напомни нещо на Рейчъл.

— А не трябваше ли тук да има и книги? Септимий нали е скрил най-важните свитъци тук, долу?

Вигор се огледа.

— Сигурно са ги изнесли след земетресението. Тогава, когато са заложили и указанията. Свитъците трябва да са били отнесени в тайното хранилище, което търсим сега. Някъде наблизо.

Рейчъл долови трепета в гласа му. Какво ли друго щяха да открият?

— Но преди да продължим — каза Грей, — трябва да разгадаем тази гатанка.

— Не — каза Вигор. — На този етап не ни е даден дори достъп до гатанката. Спомнете си гробницата на свети Петър. Първо трябва да преминем някакъв тест. Да докажем знанията си, както го направи Драконовият двор с разбирането си на магнетизма. Едва след това се е разкрила тайната.

— Но какво трябва да направим? — попита Грей.

Вигор отстъпи назад, очите му бяха приковани в пирамидата.

— Трябва да я активираме.

— И как по-точно ще го направим? — попита Грей.

— Трябва ми малко кола — каза Вигор.

13:16

Грей чакаше Кат да му донесе последните кутийки кола. Трябваха им още два стека от по шест кутийки.

— Има ли значение дали е диетична, или от обикновената? — попита Грей.

— Не — каза Вигор. — Просто ми трябва нещо киселинно Дори лимонов сок би свършил работа, или оцет.

Грей погледна Рейчъл. Тя само поклати глава и сви рамене.

— Нещо против да ни обясниш? — обърна се Грей към вуй-чо й.

— Спомнете си, че първата гробница беше отворена с по-мощта на магнетизма — каза Вигор. — Знаем, че древните са познавали добре това свойство на някои метали. Магнитите били широко разпространени и използвани. Китайците са използвали компаси още през второто столетие преди Новата ера. За да продължим напред, трябваше да докажем, че разбираме магнетизма. Нали именно той ни доведе тук. Магнитен маркер, оставен под водата.

Грей кимна.

— Следователно тук трябва да демонстрираме друго научно чудо — продължи Вигор.

Прекъсна го появата на Кат. Тя изскочи над повърхността на вира, вдигнала високо още два стека от по шест кутийки, с което стековете ставаха четири.

— Ще ни трябва и помощта на Кат за малко — каза Вигор. — Необходими са четирима души.

— Как са нещата горе? — попита я Грей. Тя сви рамене.

— Спокойни. Радиото даде смущения, но Монк го оправи. Това беше единственото ни вълнение.

— Уведоми го, че за няколко минути няма да има връзка с теб — каза Грей неохотно. Но трябваше да открият какво се крие тук, а друг начин нямаше.

Кат се потопи във водата да предаде съобщението. После излезе от вира и всички се върнаха при гробницата на Александър.

Вигор им махна да се разпръснат. Посочи едно от медните гърнета по края на басейна.

— Всеки да вземе по един стек кола и да заеме позиция при своето гърне.

Направиха го.

— Ще ни кажеш ли все пак какво ще правим? — попита Грей.

Вигор кимна.

— Ще демонстрираме друго научно чудо. Ще покажем познанията си за друга сила, позната дори на древните гърци. Наричали са я „електрикус“. С тази дума назовавали статичния заряд при търкането на плат в кехлибар. Наблюдавали са го във вид на светкавици и по мачтите на платноходните си кораби, последното по-късно се нарича „огънят на свети Елм“.

— Електричество — каза Грей. Вигор кимна.

— През 1938 — а един немски археолог, Вилхелм Кьониг, открил в Националния музей на Ирак странни глинени стомни. Били високи само петнайсет сантиметра. Приписвали ги на персийците — спомнете си, че Персия е родната страна на нашите библейски влъхви. Миниатюрните стомни били запушени с асфалт, а от асфалта стърчали медни цилиндри с железни пръчки в средата. Тази комбинация е позната на всеки, който познава електронауките дори в най-общи линии.

Грей се намръщи.

— А за онези, които не ги познават?

— Стомните… представлявали точно подобие на батерии и дори си спечелили името „Багдадските батерии“.

Грей поклати глава.

— Древни батерии?

— Както „Дженеръл Електрик“, така и списанието „Сайънс Дайджест“ направили копия на тези стомни през 1957 — а. Добавили им оцет и стомните произвели електричество със значителен волтаж.

Грей погледна гърнето в краката си. Вигор беше поискал кола, която също имаше високо киселинно съдържание. Забеляза и желязната пръчка, която стърчеше от гърлото на тежкото медно гърне.

— И твърдиш, че това са батерии, така ли? Древни батерии с медно покритие?

Плъзна поглед към басейна. Ако монсеньорът беше прав… Грей вече разбираше защо батериите са поставени във вира с морска вода. Какъвто и заряд да генерираха, той щеше да протече през водата към пирамидата.

— Защо не го направим по простия начин? — предложи Кат. — С акумулатор от лодката?

Вигор поклати глава.

— Мисля, че активирането на пирамидата е обвързано със силата на електрическия ток и позицията на батериите. Когато се отнася до силата на тези свръхпроводници — особено при проводник с такъв размер, — предпочитам да се придържам към оригиналните инструкции.

Грей беше съгласен. Спомни си трусовете и разрушенията в базиликата. И то само при един цилиндър с прах в м-състояние. Плъзна поглед по гигантската пирамида и си помисли, че ще е добре да се съобразят с препоръката на монсеньора.

— И какво трябва да направим сега? — попита той. Вигор отвори една от кутийките с кола.

— По мой знак започвате да пълните празните батерии. — Сви устни и добави: — А, освен това няма да е зле да се отдръпнем.

13:20

Монк седеше зад кормилото и почукваше с празна кутийка от кола по десния парапет. Омръзнало му беше цялото това чакане. Може пък гмуркането да не беше чак толкова неприятно в края на краищата. Водата изглеждаше все по-примамлива в тази жега.

Силен рев на двигател привлече погледа му към другия край на пристанището.

Хидрофойлът, който доскоро като че ли беше хвърлил котва, тръгваше. Монк се заслуша във воя на форсирания двигател. На палубата имаше някакво раздвижване.

Посегна към бинокъла си. По-добре беше да не рискува.

Преди да вдигне бинокъла към очите си, хвърли поглед към монитора на подводната камера. При входа на тунела все така нямаше никой.

Какво толкова правеше Кат?

13:21

Грей изля и третата кутийка в цилиндричната вътрешност на гърнето си. Колата шупна и се заизлива на балончета по медната обвивка на батерията — тя се беше напълняла.

Той стана и изпи остатъка от газираната напитка.

„Уф… диетична…“ Другите приключиха почти едновременно с него, изправиха се и отстъпиха назад.

По малко пяна се къдреше върху гърлата и на четирите гърнета. И толкоз — нищо друго не се случваше. Може би бяха сгрешили нещо или пък колата не вършеше работа — или пък, още по-вероятно, хрумването на монсеньора просто беше далеч от истината.

После една искра затанцува по върха на желязната пръчка в стомната на Грей, плъзна се по медната повърхност и изсъска в морската вода.

Същата хилава пиротехника се разигра и при другите батерии.

— Може да минат няколко минути, докато батериите генерират и отдадат електричество с необходимия волтаж. — Гласът на Вигор беше изгубил предишната си увереност.

Грей се намръщи.

— Мисля, че това няма да…

Едновременно и от четирите батерии изпукаха блестящи Дъги от електричество и по дъното на басейна се стрелнаха пламъци. И удариха с удивителна точност четирите ъгъла на пирамидата.

— До стената, назад! — изкрещя Грей.

Не беше нужно да ги предупреждава. Ударна вълна откъм пирамидата ги запрати към стените. Налягането предизвика у Грей фалшивото усещане, че лежи по гръб, че камерата с форма на барабан се върти, а пирамидата виси над него.

Грей обаче знаеше какво го държи.

Майснерово поле, силата, която можеше да левитира гробници.

А после започнаха истинските фойерверки.

От всички повърхности на пирамидата към тавана лумнаха припукващи светкавици, сякаш се целеха във вградените там сребърни звезди. Мълнии пронизваха и басейна, все едно се опитваха да заковат отразените във водите му звезди.

Грей усети как силната светлина прогаря ретината му, но не затвори очи. Струваше си риска да ослепее. Там, където светкавиците удряха водата, изригваха пламъци и танцуваха по повърхността на басейна.

Огън от вода!

Знаеше на какво присъства.

Електролиза на вода във водород и кислород. След което електричеството във въздуха възпламеняваше освободения газ.

Неспособен да помръдне, Грей наблюдаваше огъня под и над себе си. Мисълта му не беше в състояние да обхване силата, разбесняла се тук.

Чел беше теоретични разработки как свръхпроводниците можели да натрупват в матрицата си енергия, дори светлинна, за неограничен период. А в един съвършен свръхпроводник количеството енергия или светлина можеше да е безкрайно.

На това ли ставаха свидетели тук?

Преди да го е осмислил напълно, енергиите внезапно утихнаха като буря в чаша — страховита, но кратка.

С отслабването на Майснеровото поле светът се върна към първоначалното си положение и натискът изчезна. Грей залитна крачка напред. Успя да спре, преди да е паднал в басейна. Пламъците във водата угасваха. Каквато и енергия да бе уловена в пирамидата, вече се беше изчерпала.

Никой не каза и дума.

Скупчиха се мълчаливо, водени от нуждата да са заедно, да усетят чисто физически присъствието на себеподобни.

Вигор се опомни пръв и посочи към тавана.

— Вижте.

Грей вдигна глава. Черната боя и звездите си бяха там, но странни букви грееха в огнен надпис пред купола.

???? ????? ???????, ???? ????? ????????

— Това е уликата — каза Рейчъл.

Буквите избледняваха пред очите им. Също като малката клада върху черната хематитова плоча в гробницата на свети Петър, и това откровение имаше кратък живот.

Грей се разбърза да извади подводната си камера. Трябваше да заснемат написаното.

Вигор го спря.

— Знам какво пише. На гръцки е.

— Можеш да го преведеш? Монсеньорът кимна.

— Не е трудно. Това е една фраза, която приписват на Платон. За това как ни въздействат звездите и че ние всъщност сме отражение на самите себе си. Тази фраза е поставила основите на астрологията и е крайъгълен камък на гностичните вярвания.

— И каква е фразата? — попита Грей.

— „Каквото е горе, такова е долу“.

Грей погледна звездния таван, после и отражението му във водата. Горе и долу. Същото, но изразено визуално.

— Но какво означава?

Рейчъл бавно вървеше покрай стената. После извика:

— Елате тук!

Грей чу плисък на вода.

Забързаха към нея. Рейчъл газеше към пирамидата.

— Внимавай — предупреди я Грей.

— Вижте — каза тя и посочи.

Грей заобиколи ъгъла на пирамидата и видя какво я е развълнувало толкова. На едната й стена, приблизително по средата, зееше отвор, квадрат със страна петнайсетина сантиметра. Пред него се виждаше едната от протегнатите ръце на Александър Велики, свита в юмрук. Рейчъл посегна към нея, но Грей я спря:

— Остави на мен.

Посегна да докосне ръката, доволен, че още е с водолазнате си ръкавици. Трошливата плът се усещаше като камък. Между стиснатите пръсти блещукаше парче злато.

Грей стисна зъби и отчупи един от пръстите, с което си спечели възмутено ахване от страна на Вигор.

Но това не можеше да се избегне.

Грей измъкна от свития юмрук златен ключ, дълъг около осем сантиметра, с дебели зъбци. Единият му край бе оформен като кръст. Беше изненадващо тежък.

— Ключ — промълви Кат.

— Но за коя ключалка? — попита Вигор. Грей отстъпи встрани.

— Ключалката е там, където трябва да отидем сега. — Очите му се вдигнаха към тавана, където буквите вече бяха изчезнали.

— Каквото е горе, такова е долу — повтори Вигор, забелязал накъде гледа.

— Но какво означава? — измърмори Грей и прибра ключа в чантичката на колана си. — Накъде ни насочва?

Рейчъл се беше дръпнала встрани. Обръщаше се бавно в кръг и оглеждаше помещението. Спря и закова поглед в Грей. Очите й светеха ярко. Този поглед вече му беше познат.

— Знам откъде да започнем.

13:24

В повдигнатата навигаторска каюта на хидрофойла Раул вдигна ципа на водолазния си костюм. Корабът беше собственост на Гилдията. Драконовият двор беше платил цяло състояние за него, но грешките днес бяха недопустими.

— Приближи ни в широка дъга, възможно най-близо, без да събудим подозрение — нареди той на капитана.

Две млади жени, едната черна, другата бяла, стояха от страни на капитана. Бяха по бански — техният еквивалент на камуфлажно облекло, — но в очите им светеше обещание за смъртоносна сила.

Без да каже нищо, капитанът завъртя кормилото и корабът пое под ъгъл встрани.

Раул обърна гръб на капитана и жените и тръгна към стълбата за долната палуба.

Мразеше да използва превозно средство, над което няма пълен контрол. Слезе по стълбата и отиде при отряда си от дванайсет мъже, които щяха да извършат гмуркането. Другите трима отговаряха за оръдията, умело вградени в носа и от двете страни на кърмата. Последният член на отряда му, доктор Алберто Менарди, си беше в каютата и се готвеше да разгадае тукашните гатанки.

Оставаше и нежеланата добавка към екипа му.

Жената.

Сейчан стоеше с разкопчан до пъпа водолазен костюм. Неопренът едва прикриваше гърдите й. Стоеше до кислородните си бутилки и водната си шейна. Миниатюрните едночленни шейни се задвижваха от по два пулсови двигателя. Плъзгаха се по вълните с главоломна скорост.

Азиатката вдигна очи към него. Раул се отвращаваше от смесената й кръв, но иначе жената му беше полезна. Погледът му се плъзна по голата й кожа. Две минути насаме с нея и от постоянната й пренебрежителна усмивчица и помен нямаше да остане.

Засега обаче се налагаше да я търпи.

Намираха се на територия на Гилдията.

Сейчан беше настояла да придружи нападателния отряд.

— Само ще наблюдавам и ще съветвам — беше измъркала. — Нищо повече.

Той обаче забеляза автоматичния харпун сред другите й водолазни принадлежности.

— Начало след три минути — каза Раул.

Щяха да напуснат хидрофойла, докато той бавно обръща покрай полуострова — просто туристи, решили да погледнат отблизо старата крепост. Оттам щяха да се придвижат на позиции с плуване. Хидрофойлът щеше да изчаква на разстояние, готов при необходимост да се намеси с оръдията. Сейчан дръпна ципа си догоре.

— Накарах радиста ни да заглушава от време на време сигнала им. Така че когато връзката им се разпадне напълно, да не изглежда толкова подозрително.

Раул кимна. От тая кучка имаше някаква полза все пак. Поне това трябваше дай признае.

Погледна за последно часовника си, вдигна ръка и нареди:

— По шейните.

13:26

Рейчъл бе коленичила на каменния под в тунела към гробницата на Александър и се трудеше трескаво, за да илюстрира хрумването си.

Грей се обърна към Кат:

— Ти по-добре се връщай отвън. Свържи се с Монк. Минаха доста повече от няколкото минути, за които го предупредихме. Сигурно вече си гризе ноктите.

Кат кимна, но очите й се плъзнаха по камерата и се спряха за миг върху стъклената пирамида. После неохотно се обърна и тръгна по тунела към входния вир.

Лицето на Вигор грееше от вълнение.

— Не мисля, че пак ще пламне така. Грей кимна към Рейчъл.

— Златната пирамида сигурно е служела за хранилище. Съхранявала е енергията си, съвършено запазена в свръхпроводиматай матрица… докато зарядът не бъде освободен от токовия удар, предизвиквайки верижна реакция, която източва съхранената енергия.

— Това означава — каза Вигор, — че дори да открият тази пещера, онези от Драконовия двор никога няма да се доберат до гатанката.

— Нито до златния ключ — каза Грей и потупа чантичката на кръста си. — Най-сетне сме на цяла крачка пред тях.

Рейчъл долови облекчението и задоволството в гласа му, но все пак му напомни:

— Но първо трябва да разгадаем гатанката. Имам идея откъде да започнем, но не и какъв е отговорът.

Грей си приближи към нея.

— Какво точно правиш?

Беше разстлала на пода карта на Средиземноморието. С черен маркер беше отбелязала разни места по картата със съответните им имена отстрани.

Рейчъл махна, обхващайки с жест пещерата.

— Фразата — „каквото е горе, такова е долу“ — първоначално се е отнасяла до звездите и как да съотнесем позициите им към собствения си живот.

— Астрология — каза Грей.

— Не точно — възрази Вигор. — Звездите наистина са управлявали древните цивилизации. Съзвездията били пазителите на сезоните, по тях се ръководели пътешествениците, пак те били и домът на боговете. Цивилизациите изразявали почитта си към тях, като им строели монументи, един вид отражения на звездната нощ. Една нова теория за трите пирамиди в Гиза твърди, че подредбата им отговаря на трите звезди в пояса на Орион. Дори и в по-нови времена всеки католически храм се проектира по оста изток — запад, отбелязвайки изгрева и залеза на слънцето. Ние и до днес почитаме тази традиция.

— Значи трябва да търсим модели — каза Грей. — Значими местоположения на нещо на небето или на земята.

— И гробницата ни казва на какво да обърнем внимание — допълни Рейчъл.

— Тогава аз значи съм глух — каза Грей. Вуйчо й също вече се беше сетил.

— Бронзовият пръст на Колоса — каза той и погледна към Центъра на пещерата. — Пирамидата, навярно копие на онази в Гиза. Останките от Александрийския фар над нас. Дори и особената форма на гробницата — като барабан — може би е отражение на Мавзолея в Халикарнас.

— Чакай малко — прекъсна го Грей. — Какъв мавзолей?

— Друго от Седемте чудеса — обясни Рейчъл. — Нали пом-ниш до каква степен е обвързан Александър с всички тях?

— Да — каза Грей. — Нещо, че раждането му съвпаднало с едно от тях, а смъртта му — с друго.

— Храмът на Артемида — каза Вигор и кимна. — И Висящите градини във Вавилон. Всички те са свързани с Александър… и с това място.

Рейчъл посочи картата, върху която работеше.

— Отбелязах местоположенията на всичките. Пръснати са из източното Средиземноморие. На практика всичките са в района, изобразен на картата върху хематитовата плоча.

Грей разгледа картата.

— Казваш, че трябва да потърсим някакъв модел в разположението на тези седем точки, така ли?

— „Каквото е горе, такова е долу“ — цитира Вигор.

— И откъде ще започнем? — попита Грей.

— От времето — каза Рейчъл. — Или по-скоро от времето като процес, както намеква гатанката на Сфинкса. От раждането към смъртта.

Грей присви очи, после ги вдигна към нея, най-сетне проумял.

— В хронологичен ред. Според това кога са били построени Седемте чудеса.

Рейчъл кимна.

— Само че това аз не го знам.

— Аз го знам — каза Вигор. — Няма археолог в Средиземноморието, който да не го знае.

Коленичи и взе маркера от племенницата си.

— Мисля, че Рейчъл е права. Първата отпратка, която сложи началото на всичко това, е била скрита в една книга в Кайро, близо до Гиза. Пирамидите освен това са и най-старите от Седемте чудеса. — Той сложи върха на маркера върху Гиза. — Струва ми се много интересно, че тази гробница лежи под Александрийския фар, между другото.

— И защо? — попита Грей.

— Защото Фарът е построен последен. От първото към последното. Това може би подсказва и друго — че където и да е следващата ни спирка, тя ще е и последната, краят на пътя. Последната спирка.

Вигор се приведе и внимателно очерта линии, свързващи Седемте чудеса по реда на построяването им.

— От Гиза към Вавилон, после към Олимпия, където се е издигала статуята на Зевс.

— Предполагаемият истински баща на Александър — вметна Рейчъл.

— Оттам отиваме към Храма на Артемида в Ефес, после Халикарнас, после остров Родос… и накрая стигаме до нашето място на картата. Александрия и нейният прочут фар.

Вуйчо й ги погледна.

— Някой да се чуди още дали сме на прав път? Рейчъл и Грей се взираха в резултата от чертожните му усилия.

— Господи… — промълви Грей.

— Оформя съвършен пясъчен часовник — каза Рейчъл. Вигор кимна.

— Който е символът на отминаващото време. Съставен от Два триъгълника. Спомнете си, че египетският символ за белия прах, с който хранели фараоните, също е триъгълник.

В интерес на истината, с триъгълниците е изобразяван също и египетският камък „бенбен“, който е бил символ на свещеното познание.

— Какъв е този камък „бенбен“? — попита Грей. Отговори му Рейчъл:

— Това са шапките, поставяни на върховете на египетските обелиски и пирамиди.

— Но в изкуството се изобразяват предимно с триъгълници — добави вуйчо й. — Всъщност можеш да видиш такъв камък на гърба на всяка доларова банкнота. На американската валута е изобразена пирамида с кръжащ над върха й триъгълник.

— Онази с вписаното вътре око — каза Грей.

— Всевиждащо око — поправи го Вигор. — Символ на свещеното знание, за което говорех. Започвам да се чудя дали това общество на древни магове не е имало някакво влияние върху ранните братства на нашите предци. — Последното беше казано с усмивка. — Колкото до египтяните, при тях определено съществува мотив от триъгълници и тайно познание, всичките свързани с мистериозния бял прах. Дори и името „бенбен“ илюстрира тази връзка.

— Какво имаш предвид? — попита Рейчъл.

— Египтяните придавали значение на правописа на думите си. Например „а-и-с“ на древноегипетски се превежда като мозък „, но ако го обърнеш на“ с-и-а „, това вече означава“ съзнание „. Самият правопис е свързвал двете по значение — съзнанието към мозъка. А сега да се върнем на“ бенбен „.

Б-е-н“ се превежда като „свещен камък“, както споменах, но знаете ли какво означава, ако се чете отзад-напред? Рейчъл и Грей вдигнаха рамене едновременно.

— „Н-е-б“ се превежда като „злато“. Грей възкликна изненадано.

— Значи златото е свързано със свещения камък и свещеното познание.

Вигор кимна.

— И всичко това е започнало в Египет.

— Къде свършва обаче? — попита Рейчъл, вперила поглед в картата. — Какво е скрито зад пясъчния часовник? Как ни насочва той към следващата ни цел?

Всички вдигнаха очи към пирамидалната гробница. Вигор поклати глава. Грей коленичи.

— Сега е мой ред с картата.

— Хрумнало ти е нещо? — попита Вигор.

— Не е нужно да се правиш на толкова изненадан.

13:37

Грей използваше тъпата страна на ножа си за линийка. Трябваше да го направи добре. С маркера в другата си ръка, той заговори, без да прекъсва работата си.

— Този голям бронзов пръст — каза той. — Виждате ли как е поставен в точния център на пещерата, под купола?

Рейчъл и вуйчо й погледнаха към гробницата. Водата се беше успокоила напълно и гладката й повърхност слабо блещукаше. Извитият звезден пейзаж на тавана отново се отразяваше във водата и създаваше илюзия за обсипана със звезди сфера.

— Пръстът е разположен като оста север — юг на сферичния мираж. Оста, около която се върти светът. А сега вижте картата. Коя точка е в центъра на пясъчния часовник?

Рейчъл се наведе по-близо и прочете надписа.

— Остров Родос — каза тя. — Откъдето е дошъл пръстът, Грей се усмихна на почудата в гласа й. Заради разкритието ли беше, или защото той се беше сетил?

— Мисля, че от нас се очаква да намерим оста през пясъчния часовник — каза той. Взе отново маркера и начерта линия, която разполовяваше часовника вертикално. — Бронзовият пръст сочи към северния полюс. — Той премести леко ножа, за да продължи линията на север.

Маркерът спря върху един добре познат и значим град.

— Рим — каза Рейчъл.

— Фактът, че цялата тази геометрия сочи обратно към Рим, не може да е случаен. Сигурно там трябва да идем сега. Но къде в Рим? Във Ватикана ли?

Рейчъл беше сбърчила чело.

— Според мен си прав и едновременно с това грешиш — каза Вигор. — Мога ли да използвам ножа ти?

Грей му го подаде, доволен да предаде щафетата на мон-сеньора.

Вигор си поигра с ръба на ножа по картата.

— Хмм… два триъгълника. — И почука по рисунката на пясъчния часовник.

— Тоест?

Вигор поклати глава, без да вдига поглед.

— Прав беше, че линията води към Рим. Но не там трябва да отидем.

— Откъде знаеш?

— Спомнете си за многото пластове на гатанките, с които си имаме работа. Трябва да се вгледаме по-надълбоко.

— Докъде?

Вигор прокара пръст покрай ръба на ножа и продължи линията отвъд Рим.

— Рим е бил само първата стъпка. — Той продължи въображаемата линия още по на север, във Франция. Спря при една точка малко на север от Марсилия.

Кимна и се усмихна.

— Умно.

— Какво?

Вигор му върна ножа и почука с пръст по новата точка.

— Авиньон. Рейчъл ахна.

Грей не виждаше какво толкова я е развълнувало. Обърканото му изражение очевидно го издаде. Рейчъл се обърна към него.

— Именно Авиньон е бил седалището на папството в изгнание в началото на четиринайсети век. Почти цял век папският престол е бил там.

— Вторият център на папската власт — подчерта Вигор, — Първо Рим, после Франция. Два триъгълника, два символа на власт и знание.

— Но как можем да сме сигурни? — попита Грей. — Може би всичко това е само плод на въображението ни?

— Спомни си, че вече определихме датата, когато са заложени указанията, а именно — когато папството е напуснало Рим — каза Вигор. — Първото десетилетие на четиринайсети век.

Грей кимна, но още не беше напълно убеден.

— И тези изобретателни алхимици са ни оставили още един пласт в гатанката, за да ни помогнат да определим със сигурност мястото. — Вигор посочи фигурата върху картата. — Кога според теб е бил изобретен първият пясъчен часовник?

Грей поклати глава.

— Предполагам, че е поне преди две хиляди години… или още по-рано.

— Колкото и да е странно, пясъчният часовник е изобретен по времето, когато са се появили и първите механични часовници. Само преди седемстотин години.

Грей пресметна наум.

— Тоест пак в началото на четиринайсети век.

— И определя времето, както се полага на един пясъчен часовник, насочвайки ни назад към началото на френския папски период.

Сърцето на Грей затупка по-бързо. Вече знаеха къде трябва да отидат. Заедно със златния ключ. В Авиньон, френския Ватикан. Долови същото вълнение у Рейчъл и вуйчо й.

— Давайте да се махаме оттук — каза Грей и бързо ги поведе през тунела към първия вир.

— Ами гробницата? — попита Вигор.

— Съобщението за откритието ще трябва да почака. Ако Драконовият двор се добере дотук, ще открият, че вече са закъснели.

Щом стигна до вира, Грей коленичи, нахлузи маската си и потопи глава във водата, за да съобщи на другите добрата новина.

И щом главата му се озова под водата, радиото му оживя, със силен и дразнещ статичен шум.

— Кат… Монк… чувате ли ме?

Отговор нямаше. Грей си спомни думите на Кат за някакъв проблем с връзката. Заслуша се. Сърцето му се разблъска още по-силно.

По дяволите!

Извади глава от водата.

Шумът не беше статичен. Заглушаваха ги.

— Какво? — попита Рейчъл.

— Драконовият двор. Вече са тук.

КРЪВ ВЪВ ВОДАТА

26 юли, 13:45

13. Александрия, Египет

Кат се полюшваше, тласкана от леките вълни.

Преди десет секунди радиото й окончателно беше отказало. Беше излязла на повърхността да провери как са нещата при Монк. Завари го с бинокъл на очите.

— Радиото… — започна тя.

— Нещо не е наред — прекъсна я той. — Повикай другите.

Тя реагира моментално, изви се и краката й щръкнаха високо над водата. Тежестта я запрати във вертикално гмуркане. Изпусна въздуха от жилетката си и потъна като камък.

Без да сваля очи от приближаващия се тунел, тя посегна с другата си ръка да освободи катарамите, които придържаха жилетката и кислородната й бутилка. Някакво движение при входа на тунела я спря.

Човек във водолазен костюм изскочи от тунела. Със синя ивица през гърдите на черния костюм — значи беше Пиърс. Воят в ушите й не спираше. Нямаше начин да го предупреди.

Но както се оказа — не се и налагаше.

По петите на командира от тунела излетяха още два силуета.

Вигор и Рейчъл.

Кат изключи радиото си, за да сложи край на ужасния вой, и заплува към Грей. Той сигурно беше разбрал, че прекъсването на връзката означава неприятности. Само я погледна въпросително през маската си и вдигна ръка нагоре.

„Чисто ли е на повърхността?“ Тя му даде знак за потвърждение. Горе нямаше вражески единици. Поне засега.

Грей не си направи труда да прибира бутилката си. Махна на другите да плуват нагоре и всички се оттласнаха от скалите и се насочиха към кила на лодката.

Кат забеляза, че котвата се вдига.

Монк се подготвяше за незабавно потегляне.

Кат напълни с въздух жилетката си и зарита силно с плавници, за да компенсира тежестта на кислородната бутилка и колана с тежестите. Другите вече изскачаха на повърхността.

Нов жужащ звук стигна до ушите й.

Този път не беше от радиото.

Тя огледа водите за източника му, но видимостта в замърсеното пристанище беше ниска. Нещо се приближаваше… и се приближаваше бързо.

Като офицер от военноморското разузнаване, тя беше прекарала много време на всякакви плавателни съдове, включително и на подводници. И бързо позна равномерното жужене.

Торпедо.

Прицелено в тяхната лодка.

Зарита трескаво нагоре, макар да знаеше, че няма да стигне навреме.

13:46

Монк включи двигателя на лодката, като едновременно с това наблюдаваше хидрофойла през бинокъла си. Той току-що се беше скрил зад полуострова. Монк обаче го беше видял как забавя подозрително няколко секунди по-рано, на двеста метра от тяхната лодка. Нищо особено не се беше случило на задната му палуба, но не му убягна слабото вълнение и мехурчетата зад хидрофойла, когато той отново пое по пътя си.

После чу воя по радиото.

Кат се появи секунда след това.

Трябваше да се махнат оттук. Усещаше го с червата си.

— Монк! — извика някой. Беше Грей — тъкмо бе изплувал дясно на борд.

Слава Богу!

Монк понечи да свали бинокъла и точно тогава забеляза нещо дълго да пори водата. Перка разсичаше вълните. Метална перка.

— Мамка му…

Захвърли бинокъла и завъртя дросела на пълна мощност. Лодката подскочи напред с рев на двигателя. Монк завъртя кормилото, за да избегне Грей.

— Всички долу! — изкрещя той и нахлузи маската си. Нямаше време да вдигне ципа на костюма си.

Хукна към кърмата върху беснеещата лодка, стъпи на задната седалка и се хвърли във въздуха.

Торпедото удари. Ударната вълна на експлозията го преметна презглава. Нещо го блъсна в хълбока толкова силно, че чак зъбите му изтракаха. Той се удари във водата, претърколи се по повърхността й, гонен от огнена вълна.

Преди пламъците да го достигнат, потъна в хладната прегръдка на морето.

Рейчъл изскочи на повърхността точно когато Монк извика. Видя го как тича към кърмата. Заразена от паниката му, се превъртя за гмурване.

Тогава дойде експлозията.

Макар и смекчена от водата, ударната вълна сякаш прониза ушите й дори през плътния неопрен на качулката. Всичкият въздух излетя от дробовете й. Закопчалките на маската й се счупиха и в нея нахлу вода.

Тя зарита обратно нагоре. Не виждаше нищо, очите й горяха.

Главата й най-сетне излезе на повърхността и тя свали маската, за да излее нахлулата вода. Кашляше и се давеше Отломки от лодката падаха наоколо, димяха и се полюшваха във водата. Горящи реки от газолин яхаха вълните.

Тя се огледа трескаво.

Никой.

После вляво от нея някой изскочи над повърхността. Монк — замаян и полуудавен.

Тя заплува към него и го стисна за ръката. Маската му се беше извъртяла настрани. Рейчъл го задържа, докато той успее да си поеме нормално дъх.

— Мамка му — изхриптя той и си оправи маската. Нов звук се плъзна над водата. И двамата се обърнаха. Рейчъл видя голям хидрофойл — появи се иззад крепостта, килнат над плъзгачите си. Идваше към тях.

— Долу! — извикай Монк.

Гмурнаха се. Експлозията беше размътила водата и на метър не се виждаше нищо.

Рейчъл посочи по памет към входа на тунела, който се губеше в мътилката. Трябваше да стигнат до оставените там кислородни бутилки.

Стигнаха до натрупаните каменни блокове и тя се огледа, напрягаше очи да зърне входа на тунела или някой от другите. Къде се бяха дянали?

Придвижи се покрай блоковете. Монк се държеше близо до нея и се бореше с костюма си. Беше закопчан само до половината. Разтворената горна част се беше подвила и той не успяваше да дръпне ципа.

Къде бяха бутилките? Да не би да бъркаше посоките?

Нещо тъмно мина над главата й. Хидрофойлът. Ако се съдеше по реакцията на Монк, точно той беше източникът на неприятностите им. Дробовете й горяха.

Нещо просветна в сумрака напред. Тя заплува инстинктивно към светлината с надеждата да намери вуйчо си или Грей. От мрака се появиха двама водолази, приведени над моторизирани шейни. Мътилка се въртеше на спирали зад тях.

— Водолазите извиха в дъга, за да ги задържат до брега.

На светлината на лампите им проблеснаха стоманени стрели. Харпуни.

Сякаш за да подчертае заплахата, се чу остър припукващ звук. Стоманено копие се стрелна към Монк. Той се дръпна встрани, но харпунът прободе незакопчаната част на костюма му.

Рейчъл разпери ръце към водолазите.

Единият посочи с палец нагоре в знак да изплуват.

Измъкване нямаше.

Грей помогна на Вигор.

Монсеньорът се беше блъснал в него при експлозията. Парче фибростъкло го беше уцелило отстрани по главата и бе срязало неопреновата качулка. От раната течеше кръв. Грей нямаше представа колко сериозно е пострадал свещеникът, но със сигурност беше замаян.

Грей успя да стигне до кислородните бутилки и помогна на монсеньора да се прикачи към едната. Вигор му даде знак, че всичко е наред — че въздухът стига до дробовете му. Грей се обърна към втората бутилка и бързо прикачи регулатора.

Вдиша дълбоко няколко пъти.

Огледа входа на тунела. Не можеха да се скрият в него. Драконовият двор със сигурност щеше да дойде тук. Повече не желаеше да го сгащват в гробници.

Награби бутилката си и посочи в обратната посока.

Вигор кимна, но продължи да оглежда мътните води.

Грей знаеше за какво се страхува.

За Рейчъл.

Но за да помогнат на другите, първо трябваше да оцелеят. Грей заплува, като дърпаше Вигор. Трябваше да намерят някоя ниша между отрупаните каменни блокове, където да се скрият. По-рано беше забелязал ръждясалия корпус на потънал скиф на десетина метра по-нататък, преобърнат и килнат върху скалите.

Водеше Вигор покрай рифа. Потъналата лодка се появи.

Грей настани монсеньора в сянката й, даде му знак да остане там, после нахлузи бутилката, за да си освободи ръцете.

Посочи назад и описа кръг с ръка.

„Ще потърся другите“.

Вигор кимна, уж обнадеждено.

Грей заплува назад към тунела, придържаше се близо до дъното. Ако бяха в състояние да го направят, другите щяха да се насочат към кислородните бутилки. Плъзгаше се от сянка към сянка, съвсем близо до каменните блокове.

Вече се приближаваше до входа на тунела, когато напред се появи светлина — няколко отделни лъча, които обливаха скалите.

Той спря в мрака зад един блок и зачака. Наблюдаваше.

Водолази с черни костюми се бяха струпали около входа на тунела. Носеха минибутилки, които побираха въздух за не повече от двайсетина минути — бяха предназначени за кратки гмуркания.

Един от водолазите се мушна в тунела и изчезна вътре.

След няколко секунди другите, изглежда, получиха чаканото потвърждение. Още петима водолази влязоха един по един в тунела. Грей позна последния тънък силует, който хлътна в отвора към гробницата.

Сейчан.

Сега вече никой от съекипниците му нямаше да дойде тук.

Понечи да се изтегли от прикритието си… и сякаш от нищото пред него изникна човек. Огромен човек. Острият връх на харпун едва не проби корема му.

Около него блеснаха светлини.

Зад маската Грей позна чертите на Раул.

Рейчъл помогна на Монк да се освободи. Стрелата на харпуна беше приковала незакопчаната предница на костюма му към морското дъно. Тя я издърпа.

На метър и нещо от тях двамата водолази кръжаха, яхнали шейните си като сърфисти счупени сърфове. Единият им даде знак да изплуват. Веднага.

Нямаше нужда да я подканят.

Понечи да се подчини, но изведнъж мярна някаква тъмна сянка да се появява зад водолазите.

Какво беше това?

Две сребристи неща се стрелнаха през водата.

Единият водолаз стисна трескаво въздушния си маркуч. Късно. Рейчъл го видя как зяпва и нагълтва морска вода зад маската си. Другият извади още по-лош късмет — падна от шейната си с нож в гърлото.

Около него заплува кървав облак.

Нападателят измъкна ножа си и облакът потъмня още повече.

Рейчъл забеляза розовата ивица през гърдите на черния костюм.

Кат.

Първият водолаз се мяташе лудо, давеше се в маската си. Опита се да заплува към повърхността, но на пътя го чакаше Кат и с ножовете си бързо го освободи от земните му мъки.

После изблъска с крака трупа му встрани. Кислородната бутилка и коланът с тежестите бързо го повлякоха към дъното.

Приключила с това, Кат довлече шейната при Рейчъл и Монк, посочи към повърхността, после и към шейната.

Бърз начин да се измъкнат.

Рейчъл нямаше представа как се управлява това нещо… Монк обаче имаше. Обкрачи късата седалка и стисна ръчките. Даде й знак да се хване за него.

Тя го направи и обви ръце около раменете му. Зрението й вече се изпъстряше с бели петна.

Кат заплува към другата шейна с харпун в ръка.

Монк завъртя дросела и шейната ги повлече нагоре, към безопасност и въздух.

Пробиха повърхността като кит в полет, после се пльоснаха обратно. Сблъсъкът разтърси Рейчъл, но тя не отпусна хватката си. Монк поведе шейната на зигзаг между горящите отломки. Водата беше покрита с дебел слой газолин и масло.

Рейчъл пусна едната си ръка, колкото да свали маската си и да напълни дробовете си с въздух. После издърпа и маската на Монк.

— Ох — възкликна той. — Внимавай с носа ми! Подминаха преобърнатия корпус на лодката си… и се озоваха току под носа на хидрофойла, който ги чакаше вляво.

— Може да не са ни видели — прошепна Монк. Изтрещяха изстрели — тегел през водата, право към тях.

— Дръж се! — изкрещя Монк.

Раул изтика с харпуна си Грей от скривалището му. Друг водолаз почти опря второ острие в гърлото му.

После Раул замахна към него с нож.

Грей се дръпна инстинктивно, но ножът само сряза коланите на бутилката му. Тежкият цилиндър падна на дъното. Раул му даде знак да откачи регулатора си. Какво искаха — да го удавят ли?

Раул посочи входа на тунела.

Явно първо щяха да го разпитат.

Нямаше избор.

Грей преплува разстоянието до входа, заобиколен от неколцина пазачи. Навлезе в устието му, като трескаво се опитваше да измисли някакъв план. Стигна до входния вир и откри, че в камерата вече има и други мъже във водолазни костюми. Минибутилките им бяха достатъчно малки, за да преплуват тунела, без да ги свалят. Някои вече смъкваха бутилките и жилетките си. Други го посрещнаха с насочени харпуни, явно предупредени от Раул.

Грей се измъкна от вира и свали маската си. Харпуните следяха и най-малкото му движение.

Забеляза Сейчан. Стоеше облегната на една от стените и изглеждаше необичайно спокойна. Вдигна леко пръст и това беше единственият знак, че го е познала.

„Здрасти“.

Раул дойде последен. Изправи се във вира и разкърши рамене — явна демонстрация на физическа сила. Сигурно едва беше проврял исполинската си снага през тунела. Бутилката си беше оставил навън.

Свали маската и качулката си и тръгна към Грей.

Грей за пръв път имаше възможност да огледа добре противника си. Чертите му бяха остри, носът — дълъг и тънък. Черната му коса висеше до раменете. Ръцете му, дебели като бедрото на Грей, набъбваха от мускули — явно резултат от стероиди и твърде много време във фитнеса, а не от физическо натоварване в реалния свят.

Евробоклук, помисли си Грей.

Раул надвисна над него в явен опит да го сплаши.

Грей само повдигна въпросително вежда.

— Какво?

— Ще ни кажеш всичко каквото знаеш — каза Раул. Английският му беше добър, но със силен привкус на презрение и нещо немско.

— И ако не го направя?

Раул махна с ръка и сякаш по негов знак още един човек изскочи от вира. Грей го позна веднага — Вигор. Бяха открили монсеньора.

— Малко неща могат да убягнат на сканиращ радар — каза Раул.

Буквално извлякоха Вигор от вира, доста грубо. От раната на главата му се стичаше кръв. Бутнаха го към тях, но той се спъна и падна тежко на колене.

Грей се наведе да му помогне, но върхът на харпун го принуди да се изправи.

Още един водолаз се появи във вира. Носеше нещо. Раул отиде да го вземе. Още един от онези продълговати снаряди. Запалителна граната.

Раул метна устройството на рамо и се върна при тях. Вдигна харпуна си и го насочи към слабините на Вигор.

— Понеже монсеньорът и без това се е заклел да не използва по предназначение тази част от анатомията си, мисля да започнем от нея. Една грешка от твоя страна и монсеньорът ще може да се включи в кастратския хор на църквата си.

— Какво искаш да знаеш? — попита Грей.

— Всичко… но първо ни покажи какво сте открили.

Грей вдигна ръка към тунела за гробницата на Александър, после я завъртя към другия, по-ниския, по който не можеше да се мине, без да се приведеш.

— Натам — каза той.

Очите на Вигор се разшириха.

Раул се ухили, вдигна харпуна и даде знак на неколцина от хората си да влязат в тунела.

— Проверете го.

Петима хукнаха натам, при Раул останаха трима. Сейчан, която стоеше близо до тунела, изчака петимата да влязат и понечи да ги последва.

— Ти — не — каза Раул. Сейчан го погледна през рамо.

— Искаш ли да напуснеш това пристанище, ти и хората ти? Лицето на Раул почервеня.

— Лодката е наша — напомни му тя и хлътна в тунела. Раул стисна ядно юмрук, но не каза нищо. Проблеми в рая…

Грей се обърна. Вигор го гледаше въпросително. Грей помръдна очи. „Гмуркаш се при първа възможност“.

Отново се обърна към тунела. Молеше се да е прав за гатанката на Сфинкса. Да дадеш грешен отговор означаваше да се простиш с живота си. И това със сигурност щеше да се докаже тук и сега, по един или друг начин.

С което оставаше да се отговори само на една загадка.

Кой щеше да умре?

Монк се надбягваше с куршумите. Шейната му се плъзгаше по повърхността на водата. Рейчъл висеше на гърба му и беше на път да го удуши.

В пристанището цареше хаос. Другите плавателни съдове бягаха от престрелката като ято подплашени риби. Монк пресече завихрената следа на една рибарска лодка и шейната излетя високо във въздуха.

Куршуми се забиха във вълната отдолу.

— Дръж се! — изкрещя той.

Обърна шейната странично миг преди да се ударят във водата, изправи я и наклони носа надолу. Стрелнаха се на метър под повърхността.

Или така поне се надяваше.

Беше стиснал здраво очи. Без маската си и без това не би видял много. Но преди да се гмурнат, беше зърнал една закотвена платноходка точно пред тях.

Ако можеше да мине под нея… така че тя да остане между него и хидрофойла…

Броеше наум, пресмяташе и се молеше.

Светът за миг потъмня през клепачите му. Намираха се в сянката на платноходката. За всеки случай той преброи до четири и изви носа на шейната нагоре, към повърхността.

Изскочиха отново на слънце и въздух.

Монк изви врат назад. Целта беше постигната, че и отгоре.

— Да ви го начукам! — изкрещя триумфално той. Хидрофойлът трябваше да заобиколи препятствието, а това щеше да отнеме време.

— Монк! — изпищя Рейчъл в ухото му.

Той се обърна напред и видя високия борд на яхта право пред себе си — яхтата на голите старчоци. Мамка му! Летяха право към левия й борд. Нямаше начин да избегне удара.

Прехвърли рязко тежестта си напред и натисна носа на шейната право надолу. Гмурнаха се почти вертикално… но дали дори това щеше да е достатъчно, за да минат под тази яхта, както под платноходката преди малко?

Отговорът беше „не“.

Носът на шейната се удари в кила и тя се обърна. Монк стисна ръчките с всички сили. Шейната се плъзна покрай дървения борд; мидите, с които беше обрасла яхтата под ватерлинията, раздраха рамото му. Той даде газ и шейната го повлече още по-дълбоко.

Най-накрая се озова под яхтата.

Подмина я и пое нагоре с мисълта, че времето му изтича.

Рейчъл беше изчезнала, изтръскана от врата му още при първия сблъсък.

Грей затаи дъх.

Почти веднага откъм ниския тунел се чу врява. Първият водолаз, изглежда, беше стигнал края му. Явно проходът беше къс.

— Eine Goldtur! — извика някой. „Златна врата“.

Раул тръгна натам, влачеше Грей със себе си. Вигор остана до вира под надзора на водолаз с харпун.

Тунелът, осветен от фенерите на изследователите, беше дълъг само десетина метра и леко завиваше. Краят му не се виждаше, но последните двама мъже — и Сейчан — се очертаваха ясно на светлия фон, всичките вперили поглед напред.

Грей се уплаши, че може би са сгрешили за златния ключ, който бяха открили в пирамидата. Може би той отключваше тази врата.

— Es wird entriegelt! — извика някой. „Отключена е!“ Грей чу изщракването при отварянето на вратата. Твърде силно изщракване.

Сейчан, изглежда, също го забеляза. Завъртя се рязко и хукна обратно към тях. Уви, беше късно.

От всички стени от пукнатини и тъмни ниши се изстреляха заострени стоманени колове. Запречиха прохода, пронизаха плът и кост и се забиха в отвори на отсрещните стени. Смъртоносната решетка започна откъм дъното на тунела и се придвижи напред за има-няма две секунди.

Лъчите на фенерчетата заподскачаха. Мъжете закрещяха, пронизани от всички страни, закарфичени като пеперуди в хербарий.

На Сейчан й оставаха само две крачки до спасението, ала капанът я улови в последния момент. Един остър прът я прониза в рамото.

Тих стон беше единственият звук, който издаде, надяната на шиша.

Потресен, Раул отслаби за миг хватката си около ръката на Грей.

Грей се възползва от временното предимство, дръпна се и хукна към вира.

— Давай! — извика в движение на Вигор.

Преди да е направил втората крачка, нещо го удари в тила. Силно. Той падна. Удариха го отново, този път отстрани по главата с приклада на харпуна.

Беше подценил бързината на гиганта.

Грешка.

Раул го ритна и натисна с ботуш врата му с цялата си тежест.

Грей едва си поемаше дъх. Видя как изваждат Вигор от вира. Бяха го хванали за глезена в последния момент.

Раул се наведе и се ухили мазно в лицето му.

— Гадно номерче. — Не знаех…

Ботушът го притисна още по-силно и прекъсна думите му.

— Но пък, без да искаш, ми реши един проблем — продължи гигантът. — Отстрани оная гадна кучка от картинката. Сега обаче имаме да свършим нещо… двамцата.

Рейчъл издрапа към повърхността и пак си удари главата в корпуса на лодката. Нагълта вода, но в следващия миг главата й изскочи на открито. Давеше се и кашляше и не можеше да спре.

Внезапно част от парапета на лодката се спусна и Рейчъл видя мъж на средна възраст да стои там гол-голеничък.

— Tudo bem, menina?

Португалец. Питаше я дали е добре! Господи!

Тя разклати глава; продължаваше да кашля.

Той се наведе и й подаде ръка. Рейчъл я стисна и го остави да я издърпа на палубата. Къде беше Монк?

Хидрофойлът завиваше, отправяше се към открито море. Причината скоро се изясни — два катера на египетската полиция се приближаваха с висока скорост — най-после. Хаосът в пристанището, изглежда, ги беше забавил, но по-добре късно, отколкото никога.

Изпълни я облекчение.

Обърна се и видя жената, съпруга или приятелка на го-лия мъж, и тя гола като него.

Но с пистолет.

Монк зави около „голата“ яхта. Оглеждаше се за Рейчъл. Навътре в пристанището два полицейски катера пореха с вой вълните. Светлини примигваха в гневно червено и бяло. Хидрофойлът се отдалечаваше — набираше скорост, изправил се максимално на плъзгачите си.

Бягаше.

Нямаше начин бреговата охрана да го настигне. Хидрофойлът набираше скорост — към международни води или към някой скрит пристан.

Монк насочи вниманието си изцяло към задачата да намери Рейчъл. Страх го беше, че ще я открие да се носи по очи, удавена. Свърна покрай кърмата, придържаше се близо до лодката.

Рейчъл… беше с гръб към него. Голият старчок я придържаше с една ръка.

Монк намали.

— Рейчъл…добре ли…

Тя погледна назад с паника в очите. Мъжът вдигна другата си ръка. Държеше тъпоноса автоматична пушка, насочена към лицето на Монк.

— О… май не си — измърмори Монк.

Вратът на Грей всеки миг щеше да се скърши.

Раул беше коленичил отгоре му, едното му коляно го затискаше в гърба, другото — във врата. С едната си ръка стискаше косата му и извиваше главата му назад. С другата, изпъната, държеше харпуна на сантиметри от лявото око на Вигор.

Монсеньорът беше на колене, пазен от двама водолази, и те с оръжия. Трети наблюдаваше отстрани и се мръщеше, с нож в ръката. Очите на всички излъчваха неподправена омраза. Номерът на Грей беше отнел живота на петима от другарите им.

Откъм окървавения тунел още се чуваха стонове, но никой не можеше да помогне на ранените. Можеха само да отмъстят за тях.

Раул се наведе по-близо.

— Дотук с игричките. Какво научихте във… Нещо изсвири и прекъсна думите му.

Харпунът изтрака върху камъка. Раул изкрещя и пусна Грей.

Грей се претърколи по пода, грабна изпуснатия харпун и стреля по един от мъжете, които държаха Вигор.

Стрелата прониза врата му и го отхвърли назад.

Другият мъж се изправи и завъртя оръжието си към Грей, но преди да е стреля, нещо се стрелна през въздуха откъм вира и го прониза в корема.

Той стреля по рефлекс, но вече падаше назад и прицелът му се измести.

Вигор бутна към Грей харпуна, с който не беше стреляно, после се просна по очи на пода.

Грей го хвана и го завъртя към Раул.

Гигантът хукна към по-близкия тунел, онзи, който водеше към гробницата на Александър. Стискаше с едната си ръка китката на другата, дланта му бе пронизана от стоманена стрела.

Кат се беше прицелила съвсем точно — едновременно го бе обезоръжила и го бе осакатила.

Последният от хората на Двора, онзи с ножа, пръв хлътна в тунела, последван от Раул.

Грей се изправи, прицели се в гърба на Раул и стреля.

Стрелата литна през тунела. Раул нямаше да стигне навреме до първия завой. Стрелата се удари в гърба на едрия мъж и изтрака.

После падна безсилно на каменния под.

Грей прокле късмета си. Беше уцелил запалителната граната, която още висеше преметната на ремъка през рамото му. Спасен от собствената си шибана бомба.

Гигантът се скри зад завоя.

— Трябва да се махаме — каза Кат. — Убих двамата пазачи отвън. Промъкнах се с една от собствените им шейни и ги сварих неподготвени. Но не знам още колко има наоколо.

Грей погледна към тунела. Колебаеше се. Вигор вече газеше през водата.

— А Рейчъл?

— С Монк ги качих на друга шейна. Вече трябва да са стигнали до брега.

Вигор я прегърна, очите му грееха от сълзи на облекчение. После смъкна маската си.

— Командире?

Грей се чудеше дали да не тръгне след Раул, но притиснатото в ъгъла куче е най-опасно. Не знаеше дали Раул няма пистолет в непромокаема опаковка или друго някакво скрито оръжие, но пък определено имаше бомба. Можеше да я заложи с къс фитил и да ги взриви всичките.

Обърна се.

Имаха каквото им трябваше.

Опипа чантичката на кръста си и скрития вътре златен ключ.

Време беше да тръгват.

Сложи си маската и отиде при другите. Мъжът, когото беше прострелял в гърлото, вече беше мъртъв. Другият стенеше със стрела в корема. Под него се събираше локва кръв. Стрелата беше пронизала бъбрека. След минути и той щеше да е мъртъв.

Грей не изпита жал. Помнеше жестокостите в Кьолн и Милано.

— Да се махаме оттук.

Раул издърпа стрелата. Стоманата изстърга в кост. Огън се стрелна нагоре по ръката му към гърдите и го остави без дъх. Рукна кръв. Той си смъкна ръкавицата и стегна неопрена около дланта си с надеждата да спре кървенето.

Нямаше счупени кости.

Доктор Алберто Менарди имаше необходимите медицински познания да го закърпи.

Раул огледа помещението, осветено от лъча на фенерчето, което беше захвърлил на пода. Що за място беше това, по дяволите?

Стъклена пирамида, вода, звезден купол…

Последният оцелял, Курт, се появи откъм прохода. Беше отишъл на разузнаване.

— Тръгнали са си — докладва той. — Бернар и Пелц са мъртви.

Раул приключи с ръката си и се замисли за следващия си ход. Налагаше се да се евакуират бързо. Американците можеха да пратят насам египетската полиция. Първоначалният план беше да подмамят местните власти с хидрофойла, докато Раул и хората му проведат на спокойствие пълно разследване под водата, после да се изтеглят с раздрънканата и съвсем обикновена на вид яхта, която ги чакаше горе.

Сега нещата се бяха променили.

Раул изпсува и се наведе към раницата си на пода. В нея имаше цифрова камера. Щеше да заснеме всичко, да го занесе на Алберто и да тръгне след американците.

Докато вадеше камерата, закачи с крака си ремъка на запалителната граната. Част от непромокаемото й платно се разви. Той не обърна внимание, докато не забеляза бледочервеникаво сияние на съседната стена.

Мамка му…

Грабна бомбата и я завъртя да погледне дигиталното екранче.

00:33.

Забеляза дълбоката вдлъбнатина в обвивката й близо до таймера. Там, където онова американско копеле я беше уцелило със стрелата.

00:32.

Ударът беше задействал таймера. Раул въведе кода за отмяна. Нищо. Скочи и от рязкото движение болка прониза ранената му ръка.

— Тръгвай — нареди той на Курт.

Курт не можеше да откъсне поглед от бомбата. Но накрая все пак кимна и хукна към тунела.

Раул взе камерата, направи няколко бързи снимки, прибра я в един непромокаем джоб на костюма си и се гмурна в тунела.

00:19.

Стигна до входната пещера. Курт вече беше изчезнал.

— Раул! — извика го някой.

Той се стресна, но се отпусна, като видя, че е Сейчан. Кучката още беше прикована в другия тунел. Раул й махна.

— Приятно ми беше да работя с теб.

Сложи си маската и се гмурна във вира. Провря се през тунела и завари Курт да го чака на изхода — оглеждаше два трупа: още двама техни другари.

Див бяс изпълни Раул до пръсване.

После глуха вибрация разтърси водата със звук като от минаващ товарен влак. Тунелът зад него изплю мътно оранжево сияние. Раул погледна назад, но сиянието се стопи бързо. Вибрациите — също.

Край.

Раул затвори очи. Нямаше какво да покаже като резултат от днешната акция. Дворът щеше да му отреже топките… а сигурно и нещо отгоре. Замисли се дали просто да не изчезне. Имаше пари, скътани в три различни швейцарски банки.

Но щяха да го преследват.

Радиото оживя в ухото му.

— Тюлен едно, тук Бавен влекач.

Раул отвори очи. Яхтата, която трябваше да ги прибере.

— Тюлен едно слуша — с гробовен глас отговори той.

— Докладваме за двама непредвидени пътници на борда. Раул застина.

— Моля уточни.

— Една жена, която познавате, и един американец. Раул стисна ранената си ръка в юмрук. Солената вода го прогори като очищение. Огънят плъзна по вените му.

Перфектно.

15:22

Грей крачеше нервно в хотелската стая, която Монк беше резервирал за групата им. Намираха се на последния етаж на хотел „Корниш“, пристигнали бяха преди двайсет и пет минути. Прозорците на терасата гледаха към стъклено-стощанената шир на новата Александрийска библиотека. Пристанището отвъд грееше като тъмносин лед. Лодките и яхтите бяха като инкрустирали скъпоценни камъни. От скорошния хаос нямаше и следа.

Вигор беше пуснал местния новинарски канал още щом пристигнаха. Водещият съобщи за разпра между членовете на контрабандистка банда. Полицията не успяла да ги залови. Дворът пак се беше измъкнал.

Грей знаеше и за унищожението на гробницата. С помощта на кислородните бутилки и две от изоставените шейни бяха избягали към другия край на пристанището, където зарязаха екипировката си под един кей. Но по пътя натам Грей беше чул глух тътнеж във водата зад себе си.

Запалителната граната.

Раул, изглежда, я беше взривил.

Тримата, по бански костюми, се смесиха с тълпата туристи, облечени по същия начин, и прекосиха крайбрежната градина към хотела. Грей смяташе, че ще завари Рейчъл и Монк там.

Но от двамата все така нямаше и следа.

Нито обаждане, нито съобщение някакво.

— Къде може да са? — попита Вигор. Грей се обърна към Кат.

— Видяла си ги да тръгват с една от шейните, така ли? Тя кимна; лицето й се бе стегнало от вина.

— Трябваше да изчакам, докато…

— Ако беше изчакала, двамата с Вигор щяхме да сме мъртви — прекъсна я Грей. — Трябвало е да вземеш решение и си го направила.

Не можеше да я вини. Разтърка очи.

— А и Монк е с нея все пак. — Това му носеше известно облекчение.

— Какво ще правим? — попита Вигор. Грей се загледа през прозореца.

— Трябва да приемем, че са ги заловили. Което означава, че и ние не можем да останем още дълго тук. Ще трябва да се изнасяме. — Да си тръгнем? — възкликна Вигор и се изправи. Грей усети пълната тежест на отговорността. Обърна се към Вигор и го погледна право в очите.

— Нямаме избор.

16:05

Рейчъл навлече хавлиения халат, уви го плътно около голото си тяло и изгледа злобно жената.

Високата мускулеста блондинка не й обърна внимание, а отиде при вратата на каютата и извика:

— Тук приключихме!

Вратата се отвори и на прага й застана друга жена, пълно копие на първата, само че с кестенява коса. Влезе и задържа вратата на Раул. Огромният мъж приведе глава, за да влезе.

— Чиста е — докладва русата, докато сваляше латексовите си ръкавици. Беше претърсила Рейчъл основно, включително в телесните кухини. — Няма нищо скрито.

„Вече не, това поне е сигурно“, гневно си помисли Рейчъл. Обърна се с гръб към тримата и завърза колана на халата под гърдите си. Ръцете й трепереха. Стисна възела с пръсти. Сълзи напираха в очите й, но тя устоя — отказваше това удоволствие на Раул.

Погледна през миниатюрния люк, опитваше се да различи нещо познато, нещо, което да й подскаже къде се намират. Но видя само еднообразно море.

С Монк ги бяха преместили. Яхтата беше излязла бавно в открито море, където се беше срещнала с моторница. Четирима дебеловрати мъже ги вързаха, сложиха им качулки и запушалки в устата и ги прехвърлиха на по-малката лодка, която после отпраши с висока скорост нанякъде. Пътуваха сякаш половин ден, макар че сигурно не беше много повече от час. След като най-сетне й свалиха качулката, Рейчъл видя, че слънцето почти не се е преместило.

В малък залив, скрит сред големи скали, познатият й вече хидрофойл чакаше като тъмносиня акула. Готвеха го за отплаване. Раул стоеше на кърмата, скръстил ръце пред гърдите си.

Извлякоха ги на палубата и ги разделиха.

Раул пое Монк.

Рейчъл не знаеше какво е станало с него. Завлякоха я в една каюта под палубата, охранявана от двете амазонки. Хидрофойлът веднага напусна залива и набра скорост към вътрешността на Средиземно море.

Всичко това беше станало преди повече от половин час.

Раул се приближи и я стисна над лакътя. Другата му ръка беше бинтована.

— Ела с мен. — Пръстите му се впиваха дълбоко, почти до кост.

Тя се остави да я изведе в облицования с ламперия коридор, осветен от аплици по стените — минаваше по цялата дължина на кораба и от двете му страни имаше врати. Само една стръмна стълба извеждаше към главната палуба.

Вместо да я поведе към стълбата, Раул я повлече към носа.

Почука на вратата на последната каюта.

— Entri — каза приглушен глас отвътре.

Раул отвори вратата и бутна Рейчъл през прага.

Тази каюта беше по-голяма от онази, в която я бяха държали досега. Освен легло и стол тук имаше още бюро, масичка и лавици за книги. На всяка равна повърхност бяха отрупани книги, списания и дори свитъци. В единия ъгъл на бюрото имаше лаптоп.

Човекът в стаята стана и се обърна. На върха на носа му бяха кацнали очила. — О, Рейчъл — топло каза той, сякаш бяха най-добри приятели.

Рейчъл познаваше възрастния мъж от времето, когато беше придружавала вуйчо си във ватиканските библиотеки. Главният префект на архивите доктор Алберто Менарди. Предателят беше с десетина сантиметра по-висок от нея, но раменете му бяха прегърбени и изглеждаше по-нисък.

Той почука по един лист на бюрото си.

— Ако се съди по скорошния надпис — почеркът е женски, ако не се лъжа — тази карта трябва да е била разкрасена от твоята ръка.

Даде й знак да се приближи.

Не й оставаше избор. Раул я бутна напред.

Тя се спъна в купчина книги и се хвана за ръба на бюрото, за да не падне. Сведе поглед към картата на средиземноморския район. На нея се виждаше очертанието на пясъчния часовник, както и имената на Седемте чудеса.

Опита се да овладее изражението си.

Бяха намерили картата й. Беше я прибрала в една непромокаема кесийка на водолазния си костюм. Сега й се искаше да я беше изгорила.

Алберто се наведе към нея. Дъхът му вонеше на маслини и вкиснато вино. Прокара пръст по оста, която беше начертал Грей. Тя свършваше в Рим.

— Кажи ми за това.

— Натам щяхме да тръгнем — излъга Рейчъл. Добре, че вуйчо й само беше показал с ножа на Грей накъде води линията по-нататък, без да използва маркера.

Алберто обърна глава.

— И защо? Ще ми се да чуя всичко, което се е случило в гробницата. В подробности. Раул е била така добър да направи снимки, но според мен един разказ от първа ръка би бил по-ценен.

Рейчъл не каза нищо.

Пръстите на Раул се свиха около ръката й и тя примижа от болка.

Алберто махна на Раул да я пусне.

— Няма нужда от това.

Болката отслабна, но Раул не я пусна.

— Имаш си американеца за тази цел, нали? — попита Алберто. — Може би трябва дай покажеш. Май всички имаме нужда от малко чист въздух.

Раул се ухили.

Сърцето на Рейчъл се сви от страх.

Изведоха я от каютата и я бутнаха да се качи по стълбите. Раул пъхна ръка под хавлията й, нагоре по бедрото, стисна я. Тя забърза напред.

Стълбите водеха до откритата кърма на хидрофойла. Ярката слънчева светлина се отразяваше в белите дъски. Трима мъже седяха на скамейки до бордовете — с автомати в ръце.

Огледаха я.

Тя уви още по-плътно хавлията около себе си. Не можеше да се отърси от усещането за пръстите на Раул по крака си. Гигантът излезе след нея, следван от Алберто.

Рейчъл заобиколи преградата, която отделяше стълбището от палубата. И видя Монк.

Той лежеше по корем, само по боксерки, китките му бяха вързани на гърба и пристегнати към глезените. Изглежда, два от пръстите на лявата му ръка бяха счупени, защото бяха извити под невъзможен ъгъл. Кръв беше размазана по палубата. Той отвори едното си подуто око и я погледна.

Не я посрещна със закачка.

И това я изплаши повече от всичко.

Раул и хората му явно си бяха изкарали гнева на Монк, поради липса на друга жертва.

— Развържете му ръцете — нареди Раул. — И го обърнете по гръб.

Мъжете бързо се подчиниха. Монк изстена. Обърнаха го по гръб и един от пазачите опря дулото на автомата си в ухото му. Раул грабна една пожарна брадва от стойката.

— Какво правиш? — Рейчъл застана между него и Монк.

— Зависи от теб — каза Раул и метна брадвата на рамо. Един от мъжете сграбчи Рейчъл за лактите и ги изви зад гърба й. Повлякоха я назад.

Раул посочи с брадвата към третия мъж.

— Седни му на гърдите и притисни лявата му ръка при лакътя. — Пристъпи напред, докато мъжът изпълняваше нареждането му, и погледна Рейчъл. — Ако не се лъжа, професорът ти зададе въпрос.

Алберто пристъпи напред.

— И не пропускай нито една подробност.

Рейчъл беше толкова ужасена, че изобщо не можеше да реагира.

— На тази ръка има пет пръста — каза Раул. — Ще започнем със счупените. Те и без това не са му от полза в момента, — И вдигна брадвата.

— Не! — успя да извика Рейчъл.

— Недей… — изграчи й Монк. Пазачът с автомата го ритна в главата.

— Ще ви кажа! — викна Рейчъл.

И заговори бързо. Обясни всичко, което се беше случило, от това как бяха намерили тялото на Александър до активирането на древните батерии. Не пропусна нищо освен истината.

— Отне ни известно време, но накрая решихме гатанката. Картата, Седемте чудеса — всичко сочи назад към началото. Пълен кръг. Обратно към Рим.

Очите на Алберто грейваха все повече; от време на време я прекъсваше да зададе въпрос или кимаше доволно. — Да, да…

— Това е всичко, което научихме — завърши Рейчъл. Алберто се обърна към Раул.

— Лъже.

— И аз така си помислих. — И замахна с брадвата.

16:16

Писъкът й му достави искрено удоволствие.

Измъкна острието на брадвата от палубата. Беше пропуснал на косъм пръстите на пленника. Метна пак брадвата на рамо и се обърна към Рейчъл. Лицето й беше пребледняло почти до прозрачност.

— Следващия път ще е наистина — предупреди я. Доктор Алберто пристъпи напред.

— Нашият приятел е снимал пирамидата от различни ъгли. На една от снимките се вижда квадратен отвор. За който ти пропусна да споменеш. Това е равностойно на лъжа, а да се лъже е грях. Нали така, Раул?

Раул вдигна брадвата.

— Да опитаме ли пак?

Алберто се приведе по-близо до Рейчъл.

— Няма нужда приятелят ти да се разделя с части от анатомията си. Знам, че сте взели нещо от гробницата. Не е логично да ни насочват слепешката към Рим без някакво допълнително указание. Какво взехте от пирамидата?

Сълзи се стичаха по лицето й.

Раул прочете агонията и терзанието, изопнали всяка черта на лицето й. Спомни си усещането отпреди малко и се възбуди до болка. През еднопосочно огледало беше гледал как една от кучките на капитана бърка с пръсти в Рейчъл. Искал беше сам да извърши точно това претърсване, но капитанът беше отказал. Корабът бил негов, следователно той определял правилата. Раул не настоя. Капитанът и без това се беше вкиснал от новината за смъртта на Сейчан.

Освен това Раул съвсем скоро щеше сам да направи подробна инспекция на тази жена… само че не смяташе да е толкова нежен, никак даже.

— Какво взехте? — настоя Алберто.

Раул разкрачи крака за по-добра опора и вдигна брадвата над главата си. Прясно зашитата рана на ръката го заболя, но той не обърна внимание на болката. Може би тя нямаше да каже… може би това щеше да се проточи…

Само че жената се огъна.

— Ключ… златен ключ — изскимтя тя, после се свлече на колене. — Грей… командир Пиърс го взе.

Зад сълзите й Раул долови нишка на надежда. Знаеше как да смазва надеждата. Замахна силно. Брадвата отсече ръката на мъжа при китката.

16:34

— Време е да тръгваме — каза Грей.

Беше отпуснал на Вигор и Кат още четиридесет и пет минути, за да говорят по телефона с всички местни болници и медицински центрове, дори и с градската полиция — в последния случай, без да навлизат в подробности. Възможно беше хората му да са пострадали и да не могат да се свържат с тях. Или пък се бяха озовали в някоя арестантска килия.

Сателитният телефон в раницата му иззвъня. Всички обърнаха очи натам.

— Слава Богу — възкликна Вигор.

Само шепа хора знаеха този номер — директор Кроу и членовете на екипа.

Грей грабна телефона и издърпа антената. Приближи се до прозореца.

— Командир Пиърс слуша.

— Ще съм кратък, за да няма объркване.

Грей се напрегна. Беше Раул. Което можеше да означава само едно…

— При нас са жената и колегата ти. Ще направиш каквото ти кажа, иначе ще изпратим главите им по пощата до Вашингтон и Рим съответно… след като си поиграем до насита с телата им, разбира се.

— Откъде да знам, че още са…

Нещо изстърга в другия край на линията. Нов глас, променен почти до неузнаваемост. Рейчъл хлипаше.

— Те… аз… отрязаха ръката на Монк. Той… Взеха й телефона.

Грей се опита да запази самообладание. Не беше време за емоции. Въпреки това пръстите му се впиха до болка в апарата. Сърцето му се качи в гърлото.

— Какво искаш?

— Златния ключ от гробницата — каза Раул.

Значи знаеха. Грей разбираше защо Рейчъл е издала тайната. Не би могла иначе. Сигурно беше разменила информацията срещу живота на Монк. Двамата щяха да са в безопасност, докато Дворът знаеше, че ключът е у Грей. Това, уви, не означаваше, че няма да ги подложат на още мъчения, ако той не им съдействаше. Спомни си в какво състояние бяха заварили изтезаваните свещеници в Милано.

— Искаш размяна — студено каза той.

— Има един полет на египетските авиолинии за Женева. Самолетът излита от Александрия в девет вечерта. Бъди на самолета. Само ти. Ще намериш фалшиви документи и билети в едно шкафче, така че пътуването ти няма да бъде регистрирано в компютрите. — Последваха указания за шкафчето. — Няма да се свързваш с началниците си — нито във Вашингтон, нито в Рим. Ако го направиш, ще разберем. Ясно ли е дотук?

— Да — изсъска той. — Но откъде да знам, че ще изпълниш своята част от сделката?

— Няма откъде. Но като жест на добра воля, когато кацнеш в Женева, пак ще се свържа с теб. Ако следваш точно указанията ми, ще освободя колегата ти. Ще бъде настанен в местна швейцарска болница. За което ще получиш задоволително потвърждение. Но жената ще остане при нас, докато не ни предадеш златния ключ.

Грей знаеше, че предложението да освободят Монк вероятно е искрено, макар и не продиктувано от добра воля. Животът на Монк беше нещо като аванс по сделката, начин да подлъжат Грей да им съдейства. Опита се да не мисли за казаното от Рейчъл. Бяха отрязали ръката на Монк.

Нямаше избор.

— Ще бъда на самолета — каза той. Раул още не беше свършил.

— Другите от екипа ти — кучката и монсеньорът — могат да правят каквото искат, стига да не ни се пречкат в краката. Ако някой от тях стъпи в Италия или Швейцария обаче, сделката отпада.

Грей се намръщи. Разбираше защо искат да ги държат извън Швейцария… но Италия защо? И тогава се сети. Представи си картата на Рейчъл. Линията, която беше начертал. И която сочеше Рим. Рейчъл беше разкрила много… но не всичко.

Добро момиче.

— Съгласен съм — каза Грей. В главата му вече се въртяха различни сценарии.

— При първия знак за двойна игра можеш да се простиш завинаги с жената и с колегата си. Е, може и да ги видиш пак… във вид на телесни части, които ще получаваш ежедневно по пощата. — Връзката прекъсна.

Грей се обърна към другите. Преразказа им разговора.

— Смятам да се кача на самолета.

Всичката кръв се беше отцедила от лицето на Вигор — разбираше, че най-лошите му страхове са се оправдали.

— Могат да ти направят засада, на всеки етап — възрази Кат.

— Така е, но смятам, че докато се движа към тях, ще ме оставят на мира — каза Грей. — Няма да рискуват да изгубят ключа при неуспешен опит за нападение.

— А ние? — попита Вигор.

— Искам и двамата да заминете за Авиньон. И да работите върху загадката там.

— Аз… не мога — промълви Вигор. — Рейчъл… — И се отпусна тежко на леглото.

Грей се постара гласът му да звучи твърдо.

— Рейчъл ни спечели възможност да успеем в Авиньон. Платена с кръвта и ръката на Монк. Няма да позволя усилията им да отидат на вятъра.

Вигор вдигна очи към него.

— Трябва да ми се довериш — още по-твърдо каза Грей. — Ще измъкна Рейчъл. Имаш думата ми.

Вигор впи очи в него, опитвайки се да прочете нещо в лицето му. Каквото и да откри, то, изглежда, му вдъхна поне малко решителност.

Грей се надяваше тя да му стигне.

— Ти как ще… — започна Кат. Грей поклати глава.

— Колкото по-малко знаем за действията си, толкова по-добре. Като измъкна Рейчъл, ще се свържа с вас.

И тръгна.

С една надежда.

17:55

Сейчан седеше в тъмното и държеше парче от счупен нож.

Острият прът, пробил рамото й, още я приковаваше към стената. Дебелото повече от два сантиметра копие се беше забило под ключицата й и бе излязло през горната част на рамото, без да засегне големите кръвоносни съдове. Но я държеше в плен. Кръв се стичаше по вътрешната страна на водолазния й костюм.

Всеки миг беше агония.

Но беше жива.

Последният от мъжете на Раул беше издъхнал тихо, долу-горе по времето, когато живите му колеги се изнесоха от пещерата. Запалителната бомба, заложена от Раул, не беше причинила почти никакви щети във входната пещера. Горещината при взрива едва не беше сварила Сейчан — сега обаче тя можеше да се сгрее само със спомена за нея.

Беше й студено и студът я мъчеше дори през костюма. Каменните повърхности изпиваха топлината от тялото й. А кръвозагубата не помагаше.

Но тя нямаше да се предаде. Опипа счупеното острие в ръката си. От известно време човъркаше с него каменния блок, в който беше забито копието. Ако успееше да го разхлаби и да го измъкне…

Отчупени парченца камък бяха посипали пода. При тях беше и счупената дръжка на ножа. Беше се счупила малко след като Сейчан започна да дълбае камъка.

Останало й беше само седемсантиметрово острие. Пръстите й се бяха разкървавили от острия ръб и грапавата скала. Усилията й бяха напразни.

Студена пот покриваше лицето й.

Някъде встрани се появи светлинка. Сейчан реши, че халюцинира. Обърна глава. Вирът при входа блестеше. Светлината стана по-силна.

Водата се раздвижи. Някой идваше.

Сейчан стисна острието на ножа — със страх и надежда едновременно.

Кой?

Тъмен силует изскочи над водата. Водолаз. Лъч на фенерче я заслепи, докато човекът цапаше към брега.

Тя заслони с ръка очите си срещу внезапната светлина.

Водолазът свали фенерчето.

Сейчан различи познато лице, когато мъжът свали маската си и тръгна към нея. Грей Пиърс.

Той спря пред нея и вдигна един секач.

— Хайде да поговорим.