Клопката на Тривейн

1.

Асфалтираното шосе неочаквано преминаваше в черен път. От тази част на малкия полуостров свършваше общинската собственост и започваше зоната на частните имоти. Според американската пощенска служба, в южен Гринуич, щата Кънектикът, маршрутът на доставките бе отбелязан от картата като Шор роуд на северозапад, но за служителите които караха пощенските коли мястото бе известно просто като Хай Бърнигът или само Бърнигът.

Пощенските служители шофираха често — три или четири пъти седмично; разнасяха специални писма, пратки и документи. Те не се притесняваха от пътуването, защото получаваха по един долар на всеки курс.

Хай Бърнигът.

Осем акра водно пространство и почти половин миля пясъчна ивица, излизаща директно от пролива. По-голямата част от площта беше дива, некултивирана. Това, което изглеждаше неестествено, беше сложното струпване от къщи, седемдесет ярда нагоре от централния плаж.

Високата къща беше със съвременен дизайн, огромни прозорци, облицовани с дърво, с изглед към водата. Ливадите бяха зелени и пищни, прорязани от пътеки и една огромна тераса директно над навеса за лодки.

Беше краят на август, най-хубавата част от лятото в Хай Бърнигът. Водата беше толкова топла, както винаги по това време, ветровете шумоляха, което придаваше на плаването повече привлекателност или опасност, както предпочитате. Дърветата бяха покрити със зеленина. В края на август чувството на спокойствие заменяше трескавите седмици на лятно оживление. Сезонът почти се беше изтърколил. Мъжете започваха отново да мислят за нормални уикенди и за пет пълни работни дни; жените пък започваха покупки, което сигнализираше за настъпването на новата учебна година. Лекомислието угасваше, появяваха се сериозните неща в живота.

Дори непрестанният наплив на гости намаля в Хай Бърнигът.

Беше четири и половина следобед и Филис Тривейн се излежаваше на един шезлонг на терасата, а топлите лъчи на слънцето галеха тялото й. Тя си мислеше с известно задоволство, че банският костюм на дъщеря й й стои добре. Откакто стана на четиридесет и две, а дъщеря й на седемнадесет, задоволството може би се бе превърнало в триумф. Мислите й постоянно се връщаха към обаждането за Андрю от Ню Йорк. Беше разговаряла от телефона на терасата, защото готвачът все още беше в града с децата, а съпругът й се виждаше като една малка точка върху водната повърхност. Тя почти беше решила да не вдига слушалката. Само най-добрите приятели и най-важните, съпругът й предпочиташе да използва думата „необходими“, делови сътрудници имаха телефонния номер в Хай Бърнигът.

— Здравейте, госпожо Тривейн! — беше казал плътният глас от другата страна на телефонната слушалка.

— Да, кажете.

— Обажда се Франк Болдуин. Как се чувствате, Филис?

— Добре, даже много добре, господин Болдуин. А вие?

Филис Тривейн познаваше Франклин Болдуин от седем години, но все още не можеше да свикне да се обръща към стария господин с малкото му име. Болдуин беше последният от една умираща порода, един от гигантите в банковото дело.

— Щях да бъда далеч по-щастлив, ако знаех защо съпругът ви не ме потърси в отговор на моите настоятелни обаждания. Той как се чувства? Вече около седмица е далеч от службата си. Не е получавал никакви съобщения и наистина аз съм виновна за това. Исках той да си почине.

— Жена ми също има навика да ме предпазва по този начин, млада госпожо. Инстинктивно. Тя винаги знае какво да каже и кога да го каже.

Филис Тривейн мило се засмя на комплимента.

— Наистина е така, господин Болдуин. Ето например сега, единствената причина, поради която той не работи, е че плува с катамарана1 си на миля и нещо от брега.

— Боже мой, катамаран! Забравям колко сте млади! По мое време никой на вашата възраст не можеше да бъде толкова богат. Богат, благодарение на собствените си усилия.

— Ние сме късметлии. Никога няма да го забравим — Филис Тривейн казваше истината.

— Чудесно е, че го казвате, млада госпожо. — Франклин Болдуин също я казваше и искаше тя да знае това. — Е, добре, когато капитанът пристигне на брега предайте му, моля ви, да ми се обади. Наистина става въпрос за нещо изключително спешно.

— Бъдете сигурен, че ще му предам.

— Дочуване, скъпа.

— Дочуване, господин Болдуин.

Всъщност мъжът й поддържаше ежедневна връзка със службата си. Той водеше хиляди телефонни разговори с далеч по-маловажни хора от Франклин Болдуин. Освен това Андрю харесваше Болдуин, беше го казвал толкова много пъти. Често бе ходил при Болдуин за съвет относно заплетените въпроси на международните финанси.

Съпругът й дължеше много на банкера, а сега възрастният господин се нуждаеше от него. Защо Андрю не бе отговори на обажданията му? Това изобщо не му бе присъщо.

Ресторантът беше малък, с не повече от четиридесет места и се намираше на тридесет и осма улица между Парк и Медисън авеню. Клиентелата му се състоеше главно от достигнали средна възраст лица, които изведнъж се оказваха с повече пари и с едно желание да задържат млада външността си. Храната беше прясна, цените — високи, а питиетата — скъпи. Въпреки това барът беше широк, а богатата ламперия отразяваше една мека, дискретна светлина. Ефектът предизвикваше спомен за университетските кътчета от четиридесетте години, които тези алкохолици си припомняха с някаква тъга.

Ресторантчето беше конструирано изцяло с тази цел.

Като се има предвид това, а той винаги си имаше едно наум, съдържателят беше леко изненадан, когато видя един нисък, добре облечен мъж в началото на шейсетте, който бързо премина през вратата.

Човекът се огледа, като се опита да пригоди очите си към неясната светлина. Съдържателят се приближи към него.

— Желаете ли маса, господине?

— Не… да. Имам среща среща… Няма значение, благодаря ви. Ние имаме ангажирана маса.

Добре облеченият мъж забеляза човека, когото търсеше, седнал на една маса в задната част на ресторанта. Внезапно се отдръпна от съдържателя, и непохватно започна да си пробива път през препълненото заведение, покрай столовете.

Съдържателят си припомни човека на масата в задната част. Той беше настоявал точно за тази маса.

Възрастният мъж седна.

— Може би щеше да е по-добре, ако бяхме се срещнали на друго място, а не в ресторант.

— Не се притеснявайте, господин Алън. Нито един от вашите познати не идва тук.

— Искрено се надявам да сте прав.

Един от сервитьорите се приближи към масата и взе поръчката за напитките.

— Струва ми се, че аз съм този, който поема риска, а не вие — каза по-младият мъж.

— За вас ще се погрижат, знаете това. Нека да не си губим времето. До къде са стигнали нещата?

— Комисията единодушно одобри Андрю Тривейн.

— Той няма да приеме.

— Общото мнение е, че ще приеме. Болдуин трябва да му направи предложението. Вече може и да го е направил.

— Ако той го е направил, значи вие сте закъснял. Възрастният мъж присви очи и се загледа в покривката на масата.

— Ние чухме слуховете и считаме, че това е само една димна завеса. Разчитаме на вас — той вдигна поглед към Уебстър. — Наше беше мнението, че вие ще потвърдите самоличността, преди да сме предприели крайни мерки.

— Аз не можех да направя нищо, нито пък който и да било от Белия дом. Правомощията на комисията са безгранични. Поне имах късмет, че успях да се добера до имението.

— По-късно ще се върнем на този въпрос. Защо те мислят, че Тривейн ще приеме? И кой е казал, че трябва да го направи? Неговата проклета Данфорт фаундейшън е почти толкова голяма колкото са Форд или Рокфелер. Защо трябва да я зареже? — попита Алън.

— Той може би няма да се откаже от нея. Само ще си вземе отпуск.

— Нито една организация с ранга на Данфорт няма да приеме толкова дълготраен отпуск. Всички те имат неприятности.

— Не мога да ви разбера…

— Мислите ли, че са неприкосновени? — прекъсна го Алън. — Те имат нужда от приятели във вашия град, а не от врагове… Каква е процедурата? Ако Болдуин вече е направил предложението? Ако Тривейн приеме?

Сервитьорът донесе напитките и двамата мъже замлъкнаха. Когато се оттегли, Уебстър отговори:

— Условията са следните: когото и да избере комисията, той получава одобрението на президента и се свиква вътрешно събрание с двупартийна комисия в Сената.

— Добре, добре. — Алън повдигна чашата си и отпи голяма глътка. — Нека да работим там, така можем да направим нещо. Ще го отстраним от събранието.

По-младият мъж изглеждаше учуден.

— Защо? Какъв смисъл има? Някой трябва да бъде председател на тази подкомисия. Разбрах, че този Тривейн все пак е разумен човек.

— Разбрахте! — Алън набързо изгълта питието си. — Само това ли сте разбрали? Какво знаете вие за Тривейн?

— Знам това, което съм чел. Направих и проучвания. Той и зет му — електронен инженер — започват с една малка компания, която работи в областта на космическите проучвания, в Ню Йорк в средата на четиридесетте. Седем или осем години по-късно те преуспяват, като съсипват основния конкурент. И двамата стават милионери, когато са по на тридесет и пет години. Зетят се заема със съставяне на нов проект, докато Тривейн продава изгодно продуктите. Той закупува половината от ранните договори на НАСА и установява филиали навсякъде. Тривейн се оттегля, когато е на тридесет и седем и заема длъжност в министерството на външните работи. Той извършва огромна работа за държавата.

Уебстър надигна чашата си. През ръба гледаше към Алън. Младият човек очакваше комплимент за своята информираност.

Вместо това Алън отхвърли думите на събеседника си:

— Глупости. Това е информация от пресата. Важно е, че Тривейн е личност. Той работи сам. Ние знаем това и преди години се опитахме да го привлечем към нас.

— О, така ли? — Уебстър постави чашата си върху масата. — Това не съм го разбрал. О, за Бога, тогава той знае? Така ли?

— Не много; но може би достатъчно. Не сме сигурни. Но вие все още не разбирате същността, господин Уебстър. Струва ми се, че вие не я разбирате от самото начало. Ние не искаме той да стане председател на тази проклета подкомисия. Ние не искаме него или някой като него. Такъв избор е немислим.

— Какво можете да направите?

— Ще го принудим да се откаже… ако действително е приел. Ако ли пък не, следващата стъпка ще бъде на сенаторското събрание. Така ще бъдем сигурни, че той е отхвърлен.

— Да кажем, че успеете, тогава какво?

— Ще предположим кандидатурата на наш човек. Това е първото, което трябва да се направи. — Алън се обърна към сервитьора като сочеше двете чаши.

— Господин Алън, защо не го спряхте? Ако сте имали възможност, защо не сте го направили? Казахте ми, че сте чули слуховете за Тривейн. Тогава е бил моментът да се действа.

Алън избягна погледа на Уебстър. Той пресуши леденото питие в чашата си и когато проговори, гласът му звучеше като на човек, който се опитва да запази своята власт, но безуспешно.

— Заради Франк Болдуин, Болдуин и този изкуфял кучи син Хил.

— Посланикът?

— Проклет да бъде негово светейшество господин посланикът. Големият Били Хил! Болдуин и Фил. Те са реликвите, които стоят зад тази глупост. Хил кръжеше като ястреб през последните две или три години. Той придума Болдуин да влезе в комисията по отбраната. Те двамата предложиха Тривейн. Болдуин си заложи името, кой можеше да не се съгласи. Но вие бяхте този, който трябваше да ни осведоми. Ако бяхме сигурни, можехме да го предотвратим.

Уебстър гледаше отблизо Алън. Когато той отговори, в гласа му звучеше твърдост, която преди това не беше показал.

— А аз мисля, че вие лъжете. Някой друг развали работата. Вие или някой от другите така наречени специалисти. Първо, вие мислехте, че това разследване е обречено на провал в самото начало от комитета. Грешихте. А след това беше твърде късно. Тривейн се появи и вие не можахте да го спрете. Дори сега не сте сигурен, че може да го спрете. Ето защо искахте да ме видите… Така, че нека да не споменаваме повече тази безсмислица, че аз съм бил закъснял и че не разбирам същността на въпроса, става ли?

— Внимавайте как говорите, млади човече. Само си спомнете кого представям аз. — Забележката беше отправена без очакваната тежест.

— И вие помнете, че разговаряте с човек, назначен лично от президента на Съединените Щати. Какво искате?

Алън бавно въздъхна, като че ли да се отърси от яда:

— Някои от нас са по-уплашени отколкото други…

— Вие сте един от тях — тихо подхвърли Уебстър.

— Да… Тривейн е сложен човек, една част от него е индустриален гений, което означава, че знае как да се справя с техниката, другата — скептична, не се вписва в някаква реалност.

— Струва ми се, че двете вървят заедно.

— Само когато човек е изпълнен със сила.

— Стигаме до същата. Каква е силата на Тривейн?

— Да кажем, че никога не се е нуждаел от помощ.

— Да каже,м че просто я е отказвал.

— Добре, добре. Това също е възможно.

— Вие казахте, че сте се опитали да го привлечете?

— Да… Когато бях с… Няма значение. Така беше в началото на шейсетте. Бяхме се обединили тогава и мислехме, че той ще е една ценна добавка към нашата общност. Ние дори предложихме да гарантираме договорите на НАСА.

— За Бога! И той ви изпревари.

Уебстър направи заключение, а не зададе въпрос.

— В началото се опитваше да работи с нас, после осъзна, че може да има договорите и без нас. Веднага щом разбра това, ни прати по дяволите. Всъщност той не спря дотук. Помоли ме да кажа на хората си да се простят с космическата програма, да се простят с правителствените пари. Заплаши, че ще се обърне към главния съдия.

— Боби Уебстър безучастно взе вилицата си и бавно започна да чертае с нея върху покривката.

— Представете си, че беше се случило обратното. Представете си, че той имаше нужда от вас. Щеше ли да се присъедини към вашата „Общност“?

— Това вече не знаем. Някои от останалите мислят така. Но не те разговаряха с него, а аз. Аз бях посредникът. Бях единственият на негова страна. Никога не използвах имена, никога не казах кои са моите хора.

— Но вие вярвате, че фактът, че са съществували, е достатъчен? Що се отнася до него.

— Това е въпрос, на който не може да се отговори. Той ни заплаши, след като постигна своето. Беше сигурен, че не се нуждае от никого, освен от себе си, своят зет и проклетата си компания в Ню Хейвън. Просто сега ние не можем да си позволим да поемем риска. Не можем да му позволим да оглави тази подкомисия… Той е човек, чиито действия не могат да бъдат предсказани.

— Какво предлагате да направя?

— Поемете, но разумно, риска да се доближите до Тривейн. Най-доброто за вас е да станете негова връзка с Белия дом. Това възможно ли е?

Боби Уебстър замълча, след това рязко отговори.

— Да. Президентът ме запозна със сесията на подкомитета. Беше среща без запис, без стенограми. Имаше само един помощник. Ще го уредя.

— Вие разбирате, че това може и да се окаже излишно. Ще се вземат определени превантивни мерки. Ако те са ефективни, Тривейн ще бъде извън играта.

— Там мога да ви помогна.

— Как?

— Марио де Спаданте.

— Не! Абсолютно съм против. Казвал съм ви и преди, не искаме да работим с него.

— Той беше полезен на вашите хора. И то много повече отколкото можете да си представите. Или не искате да го признаете?

— Той е вън от играта.

— Няма да навреди, ако закрепим с него старото приятелство. Ако вие сте обиден, помислете за Сената.

Сбръчканата гримаса изчезна от лицето на Алън. Той гледаше почти с разбиране помощника на президента.

— Разбирам какво имате предвид.

— Това разбира се значително ще повиши моята цена.

— Мислех, че вярвате в това, което вършите.

— Вярвам в защитата на моя фланг. Най-добрият начин на защита е да ви накарам да платите.

— Вие сте един противен човек.

— Но съм и много талантлив.

2.

Андрю Тривейн насочи катамарана срещу вятъра, като използваше бързото течение към брега. Той простря дългите си крака срещу свързващата рейка и посегна към лоста на кормилото, за да предизвика допълнително движение на кърмата. Само едно безпричинно движение, едно нищо незначещо движение. Водата беше топла; почувства ръката си като че ли поставена в хладна, лепкава мъгла.

Точно така, както той беше поставен — неумолимо поставен — в една загадка, в която нямаше право на избор. Все пак ще бъде този, който ще вземе последното решение и той знаеше какъв ще бъде неговият избор.

Това беше най-дразнещата страна на въпроса; той разбираше яростта, която го обземаше и се ненавиждаше заради мисълта, че може да им се подчини.

Много отдавна.

Катамаранът беше на около стотина ярда от бреговете на Кънектикът, когато вятърът ненадейно промени посоката си — както обикновено става с ветровете, които срещат по пътя си от открито море твърда земя. Тривейн провеси крака над дясната страна на мачтата и опъна главното платно. Малкият плавателен съд се наклони и навлезе право в дока.

Тривейн беше едър мъж. Не огромен, а просто по-едър от повечето мъже, с едва доловима гъвкавост, която говореше за по-голяма активност в детството. Той си спомни, че беше чел статията в „Нюзуик“, която го изненада с описания на предишното му мъжество в областта на спорта. То беше страшно преувеличено, както всички такива статии.

Но той знаеше, че е добър моряк.

Сега щеше да бъде изложен на непоносим натиск, ако приемеше предложението, което не позволяваше отстъпление, което изискваше стратегии, неписани в нито едно ръководство. Беше добър в това. Но не като участник; това беше важно, изключително важно за него.

Да ги разбира, да бъде способен да маневрира, дори да достига до крайности, но никога да не участва. Вместо това — да използва знанията си, да взима преднина. Да използва тази преднина безмилостно, без да отстъпва.

Андрю имаше един малък бележник, закрепен за метална подложка на палубата до кърмата. Прикрепена за пластината с неръждаема верижка стоеше и водоустойчива кутия, с химикалка. Той казваше, че служат за записване на времето, някои ориентири, скоростта на вятъра — каквото и да е. Фактически бележникът и химикалката му бяха необходими за да записва набързо странични мисли, идеи…

Понякога разни „неща“… просто „неща“, които му ставаха ясни, докато плаваше по вода.

Затова той се почувства огорчен, когато погледна към бележника. Беше написал само една дума. Беше я написал съвсем несъзнателно.

БОСТЪН.

Той откъсна страницата, смачка я и я захвърли във водата.

По дяволите! Да върви по дяволите — мислеше си той. — Не!

Катамаранът спря и Тривейн хвана края на дока с дясната си ръка. С лявата спусна спомагателното платно и то изплющя при огъването. Здраво затвори лодката и се изправи да свали останалата част от платното, като го нави около хоризонталната мачта. За по-малко от четири минути той беше разглобил платнището и завързал лодката за четирите краища.

Погледна нагоре отвъд каменния зид на терасата към дървено-стъклената постройка, която се подаваше от края на хълма. Тя никога не преставаше да го вълнува. Не материалната придобивка беше толкова важна, а това, че всичко беше станало така, както и той и Фил го плануваха.

Бяха я построили заедно. Този факт беше много важен. Може би това нямаше значение за други неща. По-важни неща. Но помагаше.

Той тръгна от навеса за лодки и закатери стръмната наклонена тераса. Можеше винаги да каже в каква форма се намира, докато стигне до половината на изкачването. Ако се задъхаше, или когато го боляха краката, той тайно си даваше обет да яде по-малко и да тренира повече. Сега беше доволен, че почувства леко неудобство. Или може би съзнанието му беше твърде ангажирано, за да си обясни напрежението.

Не, помисли си той, чувства се доста добре. Една седмица далече от службата, постоянният солен въздух, приятният, изпълнен с активност край на летните месеци; да той се чувстваше чудесно.

И тогава си спомни за тефтера и подсъзнателно написаната дума. БОСТЪН.

Сега вече не се чувстваше чудесно. Изкачи и последното стъпало на каменната тераса и видя, че жена му лежи в един шезлонг, с отворени очи, вперила поглед във водата, невиждана нещо. Винаги чувстваше лека болка, когато тя гледаше така. Тъжната болка на болезнените спомени.

Заради проклетия Бостън.

Той разбра, че тя не е чула идването му, заради безшумните маратонки; не искаше да я изплаши.

— Здравей — нежно каза той.

— О! — примижа Филис. — Добре ли мина плаването, скъпи?

— Чудесно. А ти, добре ли си спа? — Тривейн се приближи до нея и лекичко я целуна по челото.

— Много добре, докато не ме прекъснаха. Прекъснаха съня ми.

— Така ли? Мислех, че децата закараха Лилиан в града.

— Не бяха децата, нито пък Лилиан.

— Думите ти ми звучат заплашително. — Тривейн се пресегна към огромния правоъгълен хладилник и взе кутия бира.

— Не заплашително, просто съм учудена.

— За какво говориш? — Той отвори кутията бира и отпи.

— Обади се Франклин Болдуин. Защо не си му позвънил в отговор на неговите обаждания?

Тривейн държеше бирата до устата си и гледаше жена си.

— Опитвам се да го избегна.

— Мислех си, че го харесваш.

— Харесвам го. Страшно много. И това е още по-важна причина, за да го избягвам. Много скоро той ще поиска нещо от мене и аз ще му откажа. Поне си мисля, че ще поиска това, а аз искам да му откажа.

— Какво?

Тривейн безучастно пристъпи към каменния край на терасата и постави от борената кутия на перваза.

— Болдуин иска да ме завербува. Носи се такъв слух. Мисля, че го наричат „въздушен процес“. Той оглавява тази комисия по разходите на отбраната. Те сформират подкомисия, за да осъществят това, което любезно наричат „задълбочено изучаване“ на връзките на Пентагона.

— Какво означава това?

— Четири или пет компании — в действителност конгломерати са отговорни за някакви странни седемдесет процента от бюджета на отбраната. По един или друг начин. Вече няма ефективен контрол. Тази подкомисия е измислена, за да шпионира комисията по отбраната. И те търсят председател.

— И ти си този, когото искат?

— Аз не искам да съм този. Щастлив съм там, където съм. Който и да заеме тази длъжност, ще се превърне в слуга на държавата… дори да си върши работата наполовина.

— Защо?

— Защото в Пентагона е една бъркотия. Това не е тайна. Прочети във вестниците. Пише го всеки ден. Дори не е прикрито.

— Тогава защо някой трябва да бъде слуга, за да се опита да оправи това? Разбирам да създаваш врагове, но национален слуга…

Тривейн нежно се засмя, взе бирата си, премести се на един стол до жена си и седна.

— Обичам те, заради твоята новоанглийска наивност. Заедно с банския костюм.

— Много бързаш! Мозъчните ти клетки работят извънредно много, скъпи.

— Не, не е така. Аз нямам интерес от това.

— Тогава ми отговори на въпроса: защо национален слуга?

— За да бъде напълно ефективна, тази подкомисия ще трябва да привлече много хора, много имена и да действа върху един натрупан страх. Когато започва да се говори за монополи, не се говори само за влиятелни мъже, намесени в държавни въпроси. Хиляди и хиляди задачи са застрашени. В края на краищата всеки един монопол си е монопол. Едно задължение се заменя с друго. Може и да е наложително, но причинява много болка.

— Боже мой! — каза Филис като се изправи. — Мислил си страшно много върху това.

— Да, само мислих, нищо не направих на практика. — Андрю стана от стола и отиде до масата, като изгаси цигарата си в един пепелник. — Честно казано, учуден съм как тази идея е стигнала толкова далече. Тези неща — задълбочено изучаване, разследвания или както искаш ги наричай — обикновено се предлагат гръмко, а се предоставят за разглеждане тайно. В кулоарите на Сената или в трапезарията на Белия дом. Този път е различно. И аз се чудя защо.

— Попитай Франк Болдуин.

— Предпочитам да не го питам.

— Но трябва. Дължиш му това, Анди. Защо мислиш, че е избрал точно теб?

Тривейн се върна отново към стената на терасата и погледна към Лонг Айлънд Саунд.

— Защото аз съм квалифициран, а Франк знае това. Аз съм се занимавал с тези момчета, отговорни за правителствените договори. Отпечатани и издадени са мои критики срещу излишъците и всеобщите споразумения. Той знае и това. Дори бях сърдит, но това беше много отдавна… Мисля, че главно защото той знае колко много мразя манипулаторите. Те развалиха много добри хора, особено един. Спомняш ли си?

Тривейн се обърна към жена си.

— Сега те не могат да ме засегнат. Нямам какво да изгубя, освен време.

— Мисля, че просто се опитваш да убедиш сам себе си.

Тривейн запали втора цигара и се наведе през парапета, като скръсти ръце пред гърдите си. Той продължи да гледа Филис.

— Зная. Именно за това избягвам Франк Болдуин.

Тривейн побутна омлета в чинията си. Франклин Болдуин стоеше отсреща в трапезарията на банковия административен съвет. Възрастният джентълмен напрегнато говореше.

— Работата трябва да се свърши, Андрю, знаеш това. Нищо не може да я спре. Просто искам най-добрият човек да се заеме с нея. И аз мисля, че ти си най-добрият. Трябва да добавя, че комисията е единодушна за това.

— Защо си толкова сигурен, че работата ще бъде свършена? Защото аз не съм. Сенатът винаги се оплаква, че трябва да се правят икономии; това е едно дяволско решение и винаги ще бъде такова. И така ще бъде, докато не се изготви правилен проект или някои помещения за летателната апаратура не се закрият в някой район. След това крясъците престават.

— Не и този път. Това е нещо отвъд границите на цинизма. Нямаше да се забърквам в тази работа, ако можех да мисля другояче.

— Изразяваш мнението си. Трябва да има нещо повече от това, Франклин.

Болдуин свали очилата си и ги постави до чинията. Примигна няколко пъти и грациозно замасажира основата на аристократичния си нос. Той се усмихна с полуусмивка, полуогорчение.

— Така е. Ти си доста схватлив… Назови го наследство на двама стари хора, чийто живот — и животът на техните семейства поколения наред — е бил изключително продуктивен в тази наше страна. Осмелявам се да кажа, че ние допринесохме, но и наградата беше повече от предостатъчна. Това е най-добрият начин, по който мога да ти го предоставя.

— Страхувам се, че не разбирам.

— Разбира се, че не. Ще се изясня. Уилям Хил и аз се познаваме от детските си години.

— Посланикът Хил?

— Да… Няма да те отегчавам с ексцентричността на нашата връзка поне днес. Достатъчно е да кажа, че ние не можем да останем на върха още дълги години; не съм сигурен, че бих желал… Тази комисия от отбраната, подкомисията — това са наши идеи. Ние желаем да ги видим като реално функциониращи. Толкова можем да ти гарантираме. По различен начин ние сме достатъчно силни, за да направим това. И да използвам този ужасен термин, достатъчно „уважавани“.

— Какво мислиш, че ще спечелите?

— Истината. Тази страна има право да знае това, независимо колко боли. За да се излекува всяка болест е необходима правилна диагноза. Не безразборни бележки, направени от самодоволни фанатици, нито пък отмъстителни действия на недоволство… Истината, Андрю. Простата истина. Този удар ще бъде наш, на Били и мой. Може би нашият последен дар.

Тривейн почувства желание да се движи, физически да бъде в движение.

— Защо тази комисия не направи това, което вие казвате? Други се опитваха, но се провалиха.

— Защото чрез теб работата й ще бъде неангажирана политически и в никакъв случай няма да има самоизява. — Болдуин постави очилата си, очите му със странен магнетизъм привличаха Тривейн.

— Това са необходимите фактори. Ти не си републиканец, нито демократ, нито либерал, нито консерватор. И двете партии се опитаха да те привлекат на тяхна страна, но ти отказа и на двете. Ти си едно противоречие в тази епоха на номенклатура. Няма какво да спечелиш или да изгубиш. Всички ти имат доверие. Това е най-важното. Ние сме се превърнали в хора с полярни и конфликтни разбирания, изтъкани от непреклонност. Отчаяно се нуждаем да повярваме отново в обективната истина.

— Ако приема, Пентагонът и всеки един, свързан с него ще се втурнат да декларират връзките си, защото не точно това правят обикновено. Как смяташ, че ще спрете това?

— Президентът. Той ни увери. Той е добър човек, Андрю.

— И аз няма да съм отговорен пред никой?

— Дори няма да си отговорен пред мене, а само пред себе си.

— И ще ми се предостави изборът на собствен персонал? И никакви решения отвън, така ли?

— Напиши списък на хората, които искаш и ще ги имаш.

— Мога да приема само сътрудничество, което считам за необходимо. — Тривейн не зададе тези последни въпроси, а направо направи изявления, които въпреки всичко изискваха отговори.

— Напълно. Гарантирам за това. Дори мога да ти обещая.

— Аз не желая тази работа.

— Но ще я приемеш.

Това беше същото изявление, този път направено от Болдуин.

— Казах на Филис. Ти си убедителен, Франк. Именно за това те отбягвах.

— Никой не може да избяга от това, за което е предназначен. Нито пък от момента, в който да го извърши. Знаеш ли откъде е това?

— Звучи ми староеврейско.

— Не… не съвсем. Близо някъде. Средиземно море. Марк Аврелий. Срещал ли си банкери, които са чели Аврелий?

— Стотици. Те считат, че той е един неизчерпаем извор.

3.

Стивън Тривейн погледна безизразните манекени, облечени във вълнени якета и с различни разцветки сиви фланелки. Стивън погледна надолу към своите дънки „Левис“, към маратонките си, и тогава забеляза, че едно от копчетата на джинсовото му яке може да се скъса всеки момент.

Той отново погледна часовника си и се подразни. Вече беше време. Беше казал на сестра си, че ще я закара заедно с приятелите й обратно в Бърнигът, при условие че ще се срещнат в десет без петнадесет. Щеше да закъснее. Би предпочел сестра му да не беше избрала тъкмо тази проклета вечер за женско събиране или поне да не беше обещала на момичетата, че брат й ще ги закара по домовете. Родителите му не й позволяваха да шофира нощем — нещо, което Стивън Тривейн считаше за смешно; тя вече беше на седемнадесет, но така или иначе винаги, когато се налагаше да излиза късно, той поемаше задълженията.

Ако откажеше, баща му просто казваше, че всичките им коли са заети и че ще го остави без кола.

Беше почти на деветнадесет и щеше да отиде в колеж след три седмици. Но без кола Баща му каза: никаква кола, докато е в първи курс.

Тривейн младши се засмя на себе си. Баща му беше прав. Имаше основателна причина, за да няма кола.

Тъкмо щеше да пресече улицата към дрогерията за да телефонира на момичето, с което имаше среща, когато една полицейска кола спря на завоя пред него.

— Ти ли си Стивън Тривейн — попита полицаят, стоящ по-близо до прозореца откъм неговата страна.

— Да, господине — отговори младежът, изпълнен с лоши предчувствия.

Полицаят каза рязко:

— Влез вътре.

— Защо? Какво се е случило? Аз просто си стоя тук и…

— Имаш ли сестра на име Памела?

— Да, имам. Точно нея чакам.

— Тя няма да дойде. Повярвай ми. Влизай в колата.

— Какво се е случило?

— Виж какво, приятелче, не можем да се свържем с родителите ти, те са в Ню Йорк. Сестра ти ни каза, че ще я чакаш тук, така че дойдохме да те вземем. И на двамата ви правим услуга. А сега, качвай се!

Младежът отвори задната врата на колата и бързо влезе вътре.

— Не е някакъв нещастен случай, нали? Тя добре ли е?

— Винаги нещо лошо се случва, нали — каза полицаят, който шофираше.

Стивън Тривейн сграбчи облегалката на предната седалка. Сега вече беше изплашен.

— Моля ви, кажете какво се е случило!

— Сестра ти и още няколко момичета си направили купон с наркотици — отговори другият полицай. — В къщата за гости на Суонсънови. Те са в Мейн… естествено. Получихме сведенията преди около час. Когато пристигнахме там, открихме, че нещата са малко по-сложни.

— Какво искате да кажете?

— Това беше лошото, млади момко — подхвърли шофьорът. — Там имаше твърда дрога.

Стивън Тривейн беше зашеметен. Може би понякога сестра му запалваше по една цигара — кой ли не го правеше? — но нищо твърдо. Това беше изключено.

— Не ви вярвам — каза той категорично.

— Сам ще се убедиш, че е така.

Полицейската кола зави наляво при следващия ъгъл. Това не беше пътят към полицейското управление.

— Те не са ли управлението?

— Не са регистрирани. Все още.

— Не разбирам.

— Ние не желаем да се раздухва случката. Ако са регистрирани, можем да контролираме положението. Все още са у Суонсънови.

— Родителите там ли са?

— Казахме ти, че не успяхме да ги открием — отговори шофьорът. — Суонсънови са в Мейн, а твоите родители са в града.

— Споменахте, че имало и други момичета.

— Да, нейни приятелки от пансиона. Първо искахме да открием точно твоите родители. Трябваше да бъдем внимателни. Заради всички. Разбираш ли, ние открихме два пакета хероин. Мога да направя една бърза догадка за цената, която възлиза на около четвърт милион долара.

Андрю Тривейн хвана жена си под ръка, докато изкачваха бетонните стълби към задната врата на Гринуичкото полицейско управление.

Подробностите минаха любезно, но набързо, и семейство Тривейн беше въведено в офиса на детектива Фоулър. Синът им стоеше до прозореца и в момента, в който ги видя, се втурна към тях.

— Мамо! Татко!… Това е една огромна глупост!

— Само се успокой, Стив — строго каза бащата.

— Пам добре ли е?

— Да, майко. Чувства се чудесно. Все още са у Суонсънови. Просто е объркана. Всички те са объркани и въобще не ги осъждам за това.

— Казах ти да се успокоиш.

— Абсолютно съм спокоен, татко. Просто съм ядосан. Тези деца не знаят какво е хероин, камо ли къде да го продадат.

— Така ли? — безлично попита детективът Фоулър.

— Не зададох въпрос, ченге!

— Казваме ти още веднъж, Стив, осъзнай се и млъкни.

— Не няма. Съжалявам, татко, но няма. Тези шегаджии са получили сведения по телефона да проверят Суонсънови. Без име, без причина. Те…

— Един момент, млади човече — намеси се полицейският служител. — Ние не сме „шегаджии“ и ще ви посъветвам да подбирате думите си.

— Той е прав — добави Тривейн. — Сигурен съм, че господин Фоулър може да обясни какво се е случило. Какво е това телефонно обаждане, господин Фоулър? Вие не го споменахте при нашия разговор.

— Татко! Той няма да ти каже!

— Не знаем. Това е истината, господин Тривейн. В седем и десет вечерта в управлението се е получило телефонно обаждане, че у Суонсънови има „трева“ и че трябва да видим каква е работата, защото много хора били замесени. Човекът говореше някакви… е, добре, високо. Вашата дъщеря беше единствената спомената по име. Направихме оглед. Четири деца. Признаха си, че са си поделили една цигара през последния час и нещо. Това не беше купон. Честно казано, полицаите предпочитаха да забравим за това. Но по времето, когато съобщавали по радиостанцията рапорта си, те получили друго обаждане. Пак същият глас. Същият човек. Този път казал да погледнем в кутията за мляко на верандата в къщата за гости. Открихме двата пакета хероин. На едро, предполагаме, че струва към четвърт милион. Това е повече от усложнение.

— От друга страна това е най-прозрачно изфабрикуваното обвинение, което някога съм чувал. Абсолютно невероятно е.

Тривейн погледна часовника си.

— Адвокатът ми ще бъде тук до половин час. Сигурен съм, че ще ви каже същото. Аз ще остана и ще почакам, но знам, че жена ми ще пожелае да отиде в Свенъснови. Това устройва ли ви?

Детективът едва чуто въздъхна.

— Така е добре.

— Нуждаете ли се повече от сина ми? Може ли той да я закара?

— Разбира се.

— Може ли да я заведем в къщи? — разтревожено попита Филис Тривейн.

— Да ги заведем всичките в нашата къща?

— Съществуват известни формалности…

— Не се притеснявал, Фил. Отиди в Суонсънови. Можем да ви се обадим веднага, щом Уолтър пристигне. Не се притеснявайте, моля ви.

— Татко, не е ли по-добре да остана? Мога да кажа на Уолтър.

— Искам да отидеш с майка си. Ключовете са в колата. А сега, тръгвайте.

Тривейн и детективът Фоулър гледаха как двамата се отдалечаваха. Когато затвориха вратата, Тривейн бръкна в джоба си за цигари. Предложи на полицейския служител, но той отказа.

— Не, благодаря. Вместо това напоследък ям фъстъци.

— Така е по-добре. А сега искате ли да ми кажете за какво е всичко това? Вие вече, надявам се, не вярвате, че съществува връзка между този хероин и момичетата.

— Защо да не вярвам? Това е една много важна връзка.

— Защото ако не вярвахте, щяхте да ги извикате тук и да регистрирате престъплението. Вие се отнасяте към цялата ситуация по много странен начин.

— Да, така е — Фоулър отиде към бюрото си и седна. — И вие сте прав като казвате, че не вярвам, да съществува връзка. Но от друга страна не мога да я пренебрегна, защото ситуацията е много сложна. Разбира се, не е необходимо да ви казвам това.

— Какво ще предприемете?

— Може да се изненадате, но сигурно ще се посъветвам с вашия адвокат.

— Това доказва моите предположения.

— Да, така е. Не мисля, че сме на две противоположни мнения, но аз нося отговорност. Имаме доказателства. Разбира се, аз не мога да ги пренебрегна. От друга страна начинът на получаването им поставя много въпроси. Не мога да ги лепна на децата, поне не като разглеждам всичко…

— Ще ви призова в съда за незаконно задържане. Това може и да струва скъпо.

— О, недейте, господин Тривейн, не ме заплашвайте. Онези момичета, включително и дъщеря ви, са признали, че пушат марихуана. А това е противозаконно. Но то е незначително и няма смисъл да натрапваме на обществеността. Другото е нещо съвсем различно. Гринуич не иска такава публичност; хероин за четвърт милион долара ще предизвика скандал.

Тривейн разбра, че Фоулър е искрен. Това наистина беше сериозен проблем. Отгоре на всичко и налудничав. Защо на някой му е притрябвало да въвлече в такова нещо четири млади момичета, до такава степен че да хвърли огромна сума пари. Това беше един изключителен жест.

Филис Тривейн слезе по стълбите и влезе в хола. Съпругът й стоеше пред огромния прозорец и гледаше морето. Беше много след полунощ и луната ярко се отразяваше във водата.

— Момичетата са в стаята за гости. Ще говорят до зазоряване. Изплашени са до смърт. Да ти направя ли нещо за пиене?

— Да, ще бъде добре. Можем да си поделим една чаша.

Филис отиде до малък вграден бар, вляво от прозореца.

— Какво ще стане сега?

— Фоулър и Уолтър оправиха положението. Фоулър ще каже, че намирането на пакета е било в резултат на сведения, получени по телефона. Той е принуден да направи това. Но няма да споменава имена и места, за да не се започне разследване. Ако го притиснат ще обясни, че няма право да обвинява невинни хора. Момичетата не могат нищо да му кажат.

— Говори ли със Суонсънови?

— Да. Те се паникьосаха. Уолтър ги успокои. Казах им, че Джин ще остане у нас и ще ги види утре или в други ден. Останалите ще се приберат по домовете си на сутринта.

Филис подаде напитка на мъжа си.

— Идва ли ти нещо наум? Имам предвид цялата тази история?

— Не. Не можем да си го представим. Според Фоулър и сержанта, гласът по телефона е принадлежал на заможен човек. Това може да означава всеки един от хилядите, които познават къщата на Суонсънови. Това е, дори я е нарекъл „къщата за гости“, не я е описал като една отделна постройка или нещо такова.

— Но защо?

— Не зная. Може би някой има зъб на Суонсънови. И това си е заслужавало четвърт милион долара. Или…

— Но, Анди — Филис го прекъсна, като си спомни за нещо; тя внимателно подбираше думите си. — Мъжът, който се е обадил, е казал името на Пам. Не на Джин Суонсън.

— Да, но хероинът е бил оставен в Суонсънови.

— Разбирам.

— Хубаво, аз пък не разбирам — каза Тривейн като вдигна чашата до устните си. — Това са само догадки. Може би Уолтър е прав. Който и да е той, може би е бил притиснат между две сделки и се е изплашил. Тогава на сцената се появяват момичетата — богати, разглезени, лесна изкупителна жертва.

— Не мисля. Не ми се вярва да е точно така.

— В действителност и аз не мога. Просто цитирам Уолтър.

Чу се звук от автомобил, който се движеше по пътя към къщата. Това трябва да е Стив — каза Филис. — Помолих го да не закъснява много.

— Как се държа днес! прибави Тривейн като гледаше часовника върху камината. — Но няма да му чета никакво конско, обещавам. Харесах начина, по който се държа. Езикът му беше малко груб, но поне не се изплаши, а може и да се е изплашил.

— Аз се гордеех с него. Той показа, че е син на баща си.

— Не, просто говореше това, което виждаше. Мисля, че най-подходящата дума за него е „лентяй“.

Предната врата се отвори и Стивън Тривейн влезе в стаята, като бавно затвори вратата зад себе си. Той изглеждаше обезпокоен.

Филис Тривейн се приближи до сина си.

— Почакай, мамо, преди да се доближиш до мен искам да ти кажа нещо… Аз напуснах Суонсънови около единадесет без петнадесет. Ченгето ме закара в града, за да си взема колата. Карах до Гини и заедно отидохме в таверната „Кос Коб“. Стигнахме там около единадесет и половина. Пих три бири, никаква трева, нищо.

— Защо ни казваш всичко това? — попита Филис.

Високото момче започна да заеква, несигурно в себе си.

— Тръгнахме си преди час и отидохме до колата. На предната седалка беше пълен хаос. Някой беше разлял уиски или вино, или нещо друго, покривките на седалките бяха изтръгнати, а пепелниците — изпразнени. Помислихме си, че това е някаква лоша шега, наистина лоша шега… Оставих Гини и потеглих за вкъщи. Когато стигнах градското кръстовище, една полицейска кола ме спря. Не бях направил никакво нарушение, не бях превишил скоростта; никой не ме преследваше. Тази полицейска кола просто ме спря встрани от пътя. Помислих си, че нещо може да е закъсала, не знаех… Ченгето се приближи и ми поиска шофьорската книжка и регистрацията на колата, а след това подуши че съм пил и ми каза да изляза. Опитах се да му обясня, но той не искаше и да слуша.

— Колата от гринуичката полиция ли беше?

— Не зная, татко. Не мисля. Бях все още до Кос Коб.

— Продължавай нататък.

— Той ме претърси; неговият колега отиде до колата. Мислех си, че ще ме натикат вътре и се надявах да го направят. Бях прогизнал и всичко останало. Но те не ме вкараха вътре. Направиха нещо друго. Снимаха ме с „Полароид“ с вдигнати ръце върху колата — накараха ме да се изпъна, за да претърсят джобовете ми — и тогава първото ченге ме попита откъде идвам. Казах му и той отиде до полицейската кола за да се обади на някой по радиостанцията. Върна се и ме попита дали съм блъснал един стар човек по пътя, на около десет мили. Казах му, разбира се, че не съм. Тогава той ми каза, че този старец е в критично състояние в болница…

— В коя болница?

— Не каза.

— Ти не го ли попита?!

— Не, татко! Бях изплашен до смърт. Не съм ударил никого. Дори не видях някой да се разхожда по шосето. Минаха само няколко коли.

— О, боже мой! — Филис Тривейн погледна съпруга си.

— Какво се случи по-нататък?

— Другият полицай направи още няколко снимки на колата и една снимка отблизо до лицето ми. Пред очите ми все още е тази светкавица… Господи, аз бях уплашен… След това те просто ми казаха, че мога да си вървя.

Момчето остана в антрето, с наведена глава, изплашено. В очите му се четеше истинско объркване.

— Всичко ли ми каза? — попита Тривейн.

— Да, сър — отговори синът, а страхът завладяваше почти недоловимия му глас.

Андрю пристъпи към масата до канапето и взе телефона. Набра и поиска номера на полицейската служба в Кос Коб. Филис отиде при сина си и го въведе в хола.

— Казвам се Тривейн, Андрю Тривейн. Разбрах, че една от вашите полицейски коли е спряла моя син на… Къде, Стив?

— Джанкшън роуд, на кръстовището. На около четвърт миля от ж.п. гарата.

— … Джанкшън роуд, близо до гарата при кръстовището, преди не повече от час. Бъдете така любезни да ми кажете какво е написано в рапорта. Да, ще почакам.

Андрю погледна сина си, който седеше в един стол, а Филис стоеше до него. Момчето потрепери и задиша тежко. Гледаше баща си изплашено, неразбиращо.

— Да — каза Тривейн нетърпеливо. — Джанкшън роуд, от страната на Кос Коб. Разбра се сигурен съм, синът ми е тук в момента! Да… Да… Не. Не съм сигурен… Минута само! — Андрю погледна момчето. — На полицейската кола видя ли написано Кос Коб?

— Аз… Фактически не гледах. Тя беше встрани от пътя. Не, не видях.

— Не, не е видял, но трябва да е било ваша кола, нали? Той е бил в Кос Коб… О? Разбирам. Не можете да проверите това, така ли? В крайна сметка бил е спрян във вашия обсег. О? Добре, разбирам. Това не ми харесва, но разбирам какво искате да кажете. Благодаря.

Тривейн остави телефона и извади от джоба си пакет цигари.

— Какво става, татко? Не са ли били те?

— Не. Те имат две коли, но нито една от тях не е била близо до Джанкшън роуд през последните два часа.

— Защо не „хареса“ нещо, но „разбра“? — попита Филис.

— Те не могат да проверяват колите от другите градове. Не и без формална заповед, което пък от своя страна трябва да се запише в досиетата им като нарушение. А те не биха желали да имат подобни неприятности. Имат уговорки помежду си. В случай, че полицейски коли пресекат градската линия, тръгнали след някой, те просто официално ги връщат обратно.

— Но ти трябва да разбереш. Те са снимали, казали са, че Стив е блъснал някого.

— Знам. Ще разбера… Стив, качи се горе да вземеш един душ. Миришеш като бар на Осмо авеню. И се поотпусни. Нищо лошо не си направил.

Тривейн сложи телефона върху масичката за кафе и седна.

Уестпорт, Дериън, Уилтон, Ню Канаан, Сантпорт.

Нищо.

— Татко, не си мисли, че съм сънувал. — Стивън Тривейн крещеше. Той беше само по хавлия.

— Сигурен съм, че не си. Ще продължим да опитваме. Ще се обадим в управлението в Ню Йорк.

Порт Честър. Рай. Харисън. Уай Плейнс. Мармароне.

В съзнанието си виждаше своя син, простреля в с ръце прилепени към покрива на колата, воняща на алкохол, разпитван от незнайни полицаи на тъмно шосе за някакъв непознат мъж, блъснат от кола — снимки, обвинения. Нямаше никакъв смисъл; съществуваше едно абстрактно предположение. Беше толкова нереално, колкото и това, че хероин за 250 хиляди долара беше открит на верандата у Суонсънови в къщата за гости.

Лудост.

Все пак всичко това се беше случило.

— Момичетата най-после заспаха — каза Филис като влезе в хола. Беше почти четири часът. — Нещо ново?

— Не — отговори мъжът й. Той се обърна към сина си, който седеше в един стол до големия прозорец. Момчето зяпаше навън, страхът му беше заменен с яд и недоволство. — Опитай се да си спомниш, Стив. Да не би полицейската кола да беше някакъв друг цвят, а не черен? Може би тъмносиньо или тъмнозелено?

— Тъмна. Това е всичко. Предполагам, че може да е била синя или зелена. Не беше бяла.

— Имаше ли някакви ивици? Някакви знаци, независимо дали са бледи?

— Не… Мисля, че да… да, просто не погледнах. Не мислех, че… момчето докосна с ръка челото си. — Не съм блъснал никого. Кълна се, че не съм!

— Разбира се, че не си. — Филис отиде към него, наведе се и докосна бузата си до неговата. — Знаем, че това е една ужасна грешка.

— Една ужасна шега — добави Тривейн озадачено.

Телефонът на масичката иззвъня. Това ги уплаши, този дразнещ шум, натрапен върху личните страхове. Тривейн бързо вдигна слушалката.

— Здравейте!… Да, да. Тук живее. Аз съм баща му.

Стивън Тривейн скочи от стола и бързо отиде към задната част на дивана. Филис остана до прозореца, изплашена от внезапния момент.

— Боже мой! Обаждах се навсякъде в Кънектикът и Ню Йорк. Момчето не е толкова важно, колата е на мое име! Беше редно незабавно да ми се обадите. Нуждая се от обяснение, ако обичате.

Следващите няколко минути Тривейн слушаше, без да коментира. Когато накрая проговори, каза само пет думи.

— Благодаря ви. Ще ги очакваме.

Той затвори телефона и се обърна към жена си и сина си.

— Анди, всичко наред ли е?

— Да… Полицейското управление в Хайпорт. Това е едно малко село на около петнадесет мили от Кос Коб. Тяхната полицейска кола преследвала един автомобил към Коус роуд, а за човека в него се предполагало, че е замесен в грабеж. Проверявали са по радиостанцията преди да го арестуват. Загубили го и завили на запад до Бриарклиф авеню, когато видели как един мъж се търкулва под колелата на една кола, която приличала на твоята, Стив. Те се обадили за линейка, информирали полицията в Кос Коб и когато положението било овладяно, тръгнали да се връщат към Хайпорт. Забелязали те на Джанкшън, завили в паралелната улица и карали зад теб около миля по шосето до кръстовището. Могли са да те пуснат още в момента, когато са се свързали с Кос Коб, случката с прегазения мъж и бягството от местопрестъплението били изяснени, но те подушили алкохола и поискали да те изплашат… Ще ни изпратят снимките.

Ужасната нощ свърши.

Стивън Тривейн лежеше на леглото си, загледан в тавана, радиото беше включено на една от онези безкрайни денонощни програми, където всички се надвикваха един през друг. Момчето мислеше, че тази какафония ще го приспи.

Но сънят не идваше.

Той знаеше, че трябва да каже нещо. Беше глупаво да не казва нищо. Но думите не бяха дошли, както сега сънят не идваше. Баща му първи беше споменал думите, несъзнателно. Опитай се да си спомниш, Стив, полицейската кола не беше ли някакъв друг цвят, освен черен…

Може би. Може би тъмносиньо или зелено.

Но беше тъмен цвят.

Хайпорт-на-океана беше написано на знака на Коуст роуд. Хайпорт беше малко селище, наистина много малко. Имаше два или три огромни плажа и няколко частни. През горещите летни нощи той и приятелите му, само няколко — често паркираха на около сто ярда надолу по Коуст роуд и се промъкваха в частната собственост, за да достигнат до един от плажовете.

Но трябваше да бъдат внимателни, винаги трябваше да наблюдават, за да не се появи Жълтата птица.

Точно така я наричаха. Жълтата птица.

Селцето Хайпорт-на-океана притежаваше само една полицейска кола.

Беше светложълта на цвят.

4.

Андрю Тривейн се качи на самолет 707 на летище „Джон Ф. Кенеди“, извършващ едночасов полет до Вашингтон.

Той откопча колана си, когато самолетът се издигна и предупредителните светлини изгаснаха. Беше три и петнадесет и щеше да закъснее за срещата си с помощника на президента, Робърт Уебстър. От офиса си в Данфорт щеше да се обади на Уебстър в Белия дом и да кажа, че е бил ангажиран и ако поради закъснението му Уебстър желае да промени мястото на срещата да остави бележка за него на летище Далас.

Взе коктейла водкатини, който една млада хубава стюардеса му поднесе и отпи голяма глътка. След като постави чашата на малката табличка пред себе си, Тривейн затегна колана и разтвори набързо купеното списание „Ню Йорк“ в скута си.

Изведнъж осъзна, че пътникът до него го гледа втренчено. Той също го изгледа и веднага разбра, че познава това лице. Мъжът беше огромен, с голяма глава и силно мургава кожа — повече по рождение, отколкото от слънцето. Той беше може би към петдесетте и носеше очила с твърди рогови рамки. Мъжът заговори пръв:

— Господин Тривейн, нали? — гласът беше мек, но дълбок, с леко стържеща нотка. Въпреки всичко това беше един приятен глас.

— Точно така. Зная, че сме се срещали, но простете, не мога да си спомня.

— Де Спаданте. Марио де Спаданте.

— Разбира се — каза Тривейн и паметта му моментално заработи. Марио де Спаданте. Той се опита да се върне в онези дни в Ню Хейвън преди 9 години. Тогава де Спаданте представяше една строителна фирма, ангажирана с изграждането на някакви сгради, които Тривейн и зет му финансираха. Тривейн беше отхвърлил предложението — строителите нямаха необходимия опит. Но Марио де Спаданте беше изминал дълъг път от онези дни преди 9 години. Така е, ако трябва да се вярва на вестници. Сега той минаваше за кръстник в подземния свят.

Марио Лопатата2 беше името, което често използваха — тъй като той бе погребал много врагове. Въпреки това, никога не беше осъждан.

— Мога да кажа, че трябва да са минали 9–10 години — каза де Спаданте като приятно се усмихваше. — Спомняте ли си? Отхвърлихте предложението ми за една строителна работа. И бяхте абсолютно прав, господин Тривейн. Нашата компания нямаше нужния опит. Да, вие бяхте прав.

— Прекрасно е че разбирате. Радвам се, че не се сърдите.

— Разбира се, че не. И никога не съм, ако говорим истината — де Спаданте премигна и тихо се засмя. — Това не беше моя компания. Тя принадлежеше на един братовчед… От него се възмущавам, не от вас. Той ме накара да върша неговата работа. Но всичко в този живот се връща. Аз изучих бизнеса, неговия бизнес, и то много по-добре от него. И сега това е моята компания… Аз май прекъснах четенето ви. Трябва да прегледам няколко договора — един куп от дълги параграфи с цифри отвъд всякаква математика, които винаги вземам в Ню Хейвън Хай. Ако се запъна на някоя дума, ще ви помоля да ми я преведете. Така ще се реванширате за това, че преди 10 години не приехте офертата ми. Е, как ви се струва? — широко се усмихна де Спаданте.

Тривейн се засмя като взе коктейла от миниатюрната поставка. Вдиган чашата към де Спаданте.

— Това е най-доброто, което мога да направя.

И той го направи. Петнадесет минути преди кацането в Далас, Марио де Спаданте го помоли да му разясни един сложен параграф. Той беше толкова объркан, че Тривейн го прочете няколко пъти, докато посъветва де Спаданте да го опрости и изясни, преди да го приеме.

Наистина не мога да открия повече смисъл в това. Те очакват от вас първо да си разберете големите параграфи преди да се захванете с по-малките.

— Точно така.

— Този предприемач иска работата да се извърши на етапи.

— Така че, аз ще му построя половин врата, или може би само касата на вратата, а той ще купи останалото от някой друг?

— Може би греша. По-добре си го изяснете.

— Може би няма да направя така при тази оферта. Това ще му струва двойно. Никой не иска да върши половината от работата на някой друг… Вие се реванширахте за историята отпреди десет години. Ще ви почерпя едно питие.

Де Спаданте взе листовете от Тривейн и повика стюардесата. Постави ги в един огромен плик и поръча питиета за Тривейн и за себе си.

Тривейн си запали цигара. Усети как самолетът постепенно се снижава. Де Спаданте гледаше през прозореца и Тривейн забеляза върху големия плик, който лежеше в скута на де Спаданте:

Министерство на отбраната

Инженерен корпус

Тривейн се усмихна сам на себе си. Нищо, че езикът беше толкова мъгляв. Инженерите на Пентагона бяха най-разгневените хора във Вашингтон, когато трябваше да се върши работа.

Той трябваше да узнае.

Съобщението на бюрото съдържаше името Робърт Уебстър и един телефонен номер във Вашингтон. Когато Тривейн се обади, той се учуди като разбра, че това беше частният номер на Уебстър в Белия дом. Беше малко след 4,30. Той би могъл да се обади и чрез телефонния номератор. По времето, когато Тривейн работеше в правителството, помощниците на президента никога не даваха своите частни телефонни номера.

— Не бях сигурен кога ще пристигнете. Подготовката може да бъде ужасна — обясни Уебстър.

Тривейн беше объркан. Фактически това беше нещо маловажно, но Тривейн се обезпокои. Телефонният номератор в Белия дом работеше непрекъснато.

Уебстър предложи да се срещнат следобед във фоайето на хотела, в който Тривейн беше отседнал.

— Това ще ни даде възможност да обсъдим някои неща преди утрешния ден.

— Президентът иска да поговори с тебе накратко в 10 или в 10,30 сутринта. Ще получа пълната му програма след час, час и нещо.

Тривейн излезе от телефонната кабина и се запъти към главния изход на аерогарата. Беше взел със себе си само една риза за преобличане, бельо и чорапи; сега трябваше да се увери в бързината на хотелската пералня и гладачница, ако щеше да ходи в Белия дом. Чудеше се защо президентът иска да го види. Това му се струваше малко прибързано. Възможно е президентът просто да иска да потвърди изявлението на Франклин Болдуин, че най-високопоставеният кабинет в страната стои зад тази новопредложена комисия.

Ако беше така, изглеждаше щедро и обещаващо.

— Хей, господин Тривейн! — беше Марио де Спаданте, който стоеше на ъгъла. — Мога ли да ви закарам до града?

— О, не искам да ви притеснявам. Ще хвана такси.

— Не ме притеснявате. Просто колата ми се намира ето там — де Спаданте посочи един дълъг тъмносин кадилак, паркиран няколко ярда вдясно.

— Благодаря. Оценявам жеста ви.

Шофьорът отвори задната врата и двамата се качиха вътре.

— Къде сте отседнали?

— В Хилтън.

— Чудесно, по-надолу по улицата. Аз съм в Шератон.

Тривейн видя, че кадилакът е снабден с телефон, миниатюрен бар, телевизор и стерео-касетофон в задната част. Марио де Спаданте наистина се беше замогнал.

— Имате страхотна кола.

— Натискаш копчетата и танцуващи момичета се появяват на таблото. Честно да ви кажа, струва ми се доста фрапантна за моя вкус. Наричам я моята кола, но тя всъщност не е. Принадлежи на един братовчед.

— Имате много братовчеди.

— Какво да се прави — голямо семейство. Аз съм само едно момче от Ню Хейвън, което се занимава със строителство и което е успяло в живота! — Де Спаданте се засмя със своя мек, заразителен смях.

— Семейство! Какво пишат за мен! Свети отче! Такива журналисти трябва да пишат сценарии за филми. Не казвам, че няма мафиоти. Те трябва да продават вестници.

— Да, със сигурност. Вие знаете, че аз имам по-малък брат, някъде на вашата възраст. Дори и той идва при мен и казва: „Какво е това, Марио? Вярно ли е?“ „Какво, какво?“, питам аз. — „Ти ме познаваш Ауджи. Познаваш ме от 42 години. Аз трябва да прекарвам 10 часа на ден ангажиран с намаляването на цените, борбата срещу комитети или да се бунтувам за да ми платят навреме?…“ Хъм! Ако аз бях такъв, какъвто те казват, щях да вдигна телефона и да ги изплаша до смърт. Вместо това аз отивам в банката, облечен с фрак върху дебелия си задник и преговарям.

— По този начин изглежда оцелявате.

Марио де Спаданте се засмя още веднъж и невинно, но конспиративно примигна, както и в самолета.

— Точно така, господин Тривейн. Аз оцелявам. Не е лесно, но успявам благодарение на Бога. Вашата фондация има ли бизнес във Вашингтон?

— Не. Тук съм по друг въпрос, просто имам среща с някои хора.

— Това е Вашингтон. Най-великото малко кътче за срещи в Западен Хампшир. И знаете ли какво? Винаги когато някой казва, че има среща с някои хора, това е знак да не питаш по-нататък с кого точно ще се среща.

Андрю Тривейн само се усмихна.

— Все още ли живеете в Кънектикът — попита де Спаданте.

— Да. Извън Гринуич.

— Прекрасна територия. Извършвам проучвателни работи там. Близо до пролива.

— Аз съм точно до пролива. Южният бряг.

— Може би някой ден ще се срещнем. Може би мога да ви продам едно крило от къщата.

— Може да опитате.

Тривейн премина през арката, влезе във фоайето и разгледа различните хора, седнали в меки, леки шезлонги и ниски канапета. Метр д’отелът, облечен в смокинг се приближи към него.

— Мога ли да ви помогна с нещо, господине?

— Да. Тук имам среща с господин Уебстър, не зная дали е направил резервация.

— О, да. Вие сте господин Тривейн.

— Точно така.

— Господин Уебстър се обади, че ще закъснее няколко минути. Ще ви заведа до масата.

— Благодаря.

Келнерът в смокинг заведе Тривейн до един отдалечен ъгъл на фоайето, който беше очебиен, поради липса на клиента. Уебстър беше поръчал такава маса, а неговото положение му я гарантираше. Тривейн си поръча питие и съзнанието му се зарея в онези дни, когато работеше в Министерството на външните работи.

Това бяха дни, изпълнени с промени, трепет, почти толкова вълнуващи, колкото и ранните години в бизнеса. Преди всичко защото хората вярваха, че той можеше да се прави с поставените му важни задачи. Работата му се състоеше в това да координира търговските решения с няколко източни сателитни държави — като гарантира бизнес-сектор на всяка при най-благоприятни условия, без да застрашава политическия баланс. Не беше трудно. Спомни си, че на първата конференция беше обезоръжил и двете страни, като предложи на Министерството на външните работи на САЩ и неговото комунистическо съответствие да свикат международна пресконференция, където в една стая категорично ще се отхвърля всичко, което иска другата страна, докато в другата бизнесмените ще стигат до споразумение.

Номерът предизвика желаният ефект, смехът беше искрен, а тонът — запазен за бъдещи срещи. Винаги когато преговорите се разгорещяваха, някои игриво изказваха мнение, че противникът им принадлежи към „другата стая“ — с пропагандистите.

Той беше харесвал своите вашингтонски дни. Съществуваше една удовлетвореност, че беше близо до коридорите на истинската власт, че в неговите преценки се вслушват и високопоставени мъже. И те бяха мъже на дълга, равнодушни към собствените си политически пристрастия.

— Господин Тривейн?

— Господин Уебстър? — Тривейн се изправи и се ръкува с помощника на президента. Уебстър беше на неговата възраст, може би година-две по-млад, един приятен човек.

— Ужасно съжалявам, че закъснях. Дискутираше се нещо допълнително за утрешната програма.

— Разбирам — Тривейн седна и Уебстър направи същото.

— Ще минете за напътствия в 11,50, а останалите ще разрешават проблемите целия следобед. — Той даде поръчката си и се облегна в стола, като доловимо въздъхна.

— Как ви се струва едно добро фермерско момче от Охайо като мен да върши такава работа?

— Бих казал, че това е голям скок.

— Да, беше. Жена ми продължава да твърди, че има човек на име Уебстър, който се лута по улиците и не знае къде се намира.

— Възможно е — отговори Тривейн, знаейки, че назначението на Уебстър не е по погрешка. Той беше един умен млад човек, който се издигна в Охайските политически кръгове, подпомаган от президентския екип. Франклин Болдуин беше казал на Тривейн, че Уебстър е човек, който трябва да се наблюдава.

— Добре ли пътувахте?

— Да, благодаря. Мисля, че мина добре, много по-лесно, отколкото вашия следобед.

— Сигурен съм в това — сервитьорът се върна с напитката на Уебстър; двамата замълчаха, докато той си отиде.

— Говорили ли сте с някой друг освен с Болдуин?

— Не, не съм говорил. Франк ми предложи да не говоря.

— Хората от Данфорт имат ли някаква представа?

— Поне така говорят фактите. Дори Франк да не ме е прикрил, все още нищо не е ясно.

— Президентът е доволен. Той ще ви го каже сам.

— Все още има Сенатско събрание. Те може да имат други предложения.

— На каква основа? Вие сте най-доброто предложение. Единственото нещо, за което могат да ви попитат са вашите статии в съветски издания.

— Моите какво?

— Много ги харесаха в ТАСС.

— Не знаех това.

— Няма значение. Те харесват също Хенри Форд. А вие вършите работа за страната.

— Нямах намерение да се защитавам срещу нещо такова.

— Казах ви, че няма значение.

— Ще се надявам да няма… Както и да е, от моя гледна точка съществува още нещо. Трябва да бъда сигурен… добре, мисля, че ще ги призовете към разбиране. Трябва да бъдат наясно.

— Какво имате предвид.

— Главно две неща. Споменах ги на Болдуин. Сътрудничество и ненамеса. И двете са еднакво важни за мен. Не мога да свърша работата без тях. Дори не съм сигурен, че и с тях ще успея; но без тях е абсолютно невъзможно.

— Вие няма да имате никакви проблеми. Това е условие, с което всеки ще се съгласи.

— Лесно направеното, трудно се взима. Не забравяйте, че някога аз работих в този град.

— Не ви разбирам. Как някой може да се намеси?

— Нека да започнем с думата „класифициран“. След това скочете на „ограничен“. Заедно с тях може да открием и „тайна“, „извънредна тайна“, дори „приоритет“.

— О, по дяволите, вие сте чист от всичките тези неща.

— Искам да ги кажа и когато се изправя пред Сената. Настоявам за това.

— Тогава питайте. Ще получите отговор. Вашето досие е образец на почтеността.

Роберт Уебстър каза реда за срещата в Белия дом и Тривейн осъзна колко малко този ред се беше променил от последното му появяване. Времето на пристигане беше от половин час до 45 минути преди допускането до Овалния кабинет, трябваше да се използва специален вход. Тривейн не трябваше да носи метални предмети, по-големи от ключодържател; осъзна, че срещата беше ограничена до толкова малко минути, защото лесно можеше да мине набързо — ако президентът кажеше това, което искаше да каже или чуеше това, което искаше да чуе. Ако можеше да се спести време, трябваше да се спести.

Тривейн кимна в знак на разбиране и одобрение.

Тяхната работа почти свърши, Уебстър си поръча ново, последно питие.

— Обещах ви по телефона да ви дам няколко обяснения. Поласкан съм, че не ме притиснахте за тях.

— Те не бяха важни и отчитам, че президентът ще отговори на най-важния въпрос, който се върти в главата ми.

— Това, че… защо той иска да ви види утре ли?

— Да.

— Всичко това е свързано. Ето защо вие имате частния ми телефонен номер и ето защо вие и аз ще направим така, че да имате възможност да се свързвате с мен по всяко време на деня и нощта, независимо къде съм, тук или отвъд океана.

— Това необходимо ли е?

— Не съм сигурен. Но точно така го иска президентът. Няма да споря с него.

— Нито пък аз.

— Президентът естествено иска да предаде своята подкрепа за подкомисията и своите лични допълнителни клаузи за вас. Това е основното. Съществува и друг аспект. Ще ви го кажа с мои думи, не с неговите, ако допусна грешка това е моя грешка, не негова.

Тривейн внимателно наблюдаваше Уебстър.

— Но вие сте дискутирали това, което ще ми кажете, така че нюансите ще са маловажни.

— Естествено. Недейте да сте толкова загрижен, за ваше добро е. Президентът е преминал през политически войни, Тривейн. Той е една схватлива стара птица. Държавната машина — Камарата, Сената — той е бил там, където кипи действието и знае пред какво ще бъдете изправен. Има много приятели, но съм сигурен, че има и много неприятели — двете групи са на една везна. Разбира се, неговият кабинет го оттегля от тези битки сега, но също така му позволява известна волност, определени пристрастия. Той иска вие да знаете, че неговите хора са на ваше разположение.

— Оценявам това.

— Но има едно условие. Вие не трябва никога да се опитвате да се свържете с него сам. Аз съм вашият единствен контакт, вашия единствен мост към него.

— Никога не ми е хрумвало да се свързвам с него лично.

— И аз съм сигурен, че никога не ви е идвало на ума, че авторитетът на президентството стоеше зад гърба ви именно в момента, когато се нуждаехте от него.

— Не беше така. Аз съм акционер. Свикнал съм със структурата. Виждам какво имате предвид. Наистина го оценявам.

— Но никога не трябва да го споменавате, разбирате това — натъртено каза Уебстър. Не искаше да остави място за съмнение.

— Разбирам.

— Добре. Ако утре той постави това за разглеждане, просто му кажете, че сме обсъдили всичко. Дори ако не спомене нищо, вие може сам да му кажете, че сте в течение на неговото предложение и че сте му благодарен или както искате да му го кажете.

Уебстър допи питието си и се изправи.

— Пфу! Дори няма още 10,30. Ще си бъда вкъщи преди 11, жена ми няма да повярва. Ще се видим утре.

Уебстър се наведе, за да се ръкува с Тривейн.

— Чудесно. Лека нощ.

Тривейн гледаше как по-младият мъж усърдно си пробива път между фотьойлите и бързо стига до арката. Уебстър беше изпълнен със силата, от която се нуждаеше и която подхранваше с работата си. Синдромът на бодростта, помисли си Тривейн. Това беше неговият образ. Имаше подобни на него в изкуството, или в рекламите, но степента на неуспеха беше твърде широко обявявана в тези изяви — винаги съществуваше неприкрит страх. Но тук е Вашингтон. Ти си или вън, или вътре. Ако си вътре, си на върха. Ако си в Белия дом, стоиш на върха.

Доста отдавна Тривейн беше решил, че електродът имаше много сили за парите, които плаща. Има всичко за поддържане на синдрома. Той погледна часовника си; беше много рано, за да се опитва да заспи, но не му се и четеше. Щеше да се качи в стаята си и да се обади на Филис, а след това да разгледа вестниците. Може би даваха филм по телевизията.

Подписа чека и пое навън. Премина през арката и се обърна наляво към асансьорите. Когато мина покрай вестникарската будка, видя двама мъже, облечени в чисти изгладени ризи, които го наблюдаваха от щанда. Насочиха се към него, и когато той спря пред първия асансьор, те се приближиха.

Мъжът вдясно заговори, като се представи. Другият също показа документите си.

— Господин Тривейн.

— Да.

— Тайна служба към Белия дом — меко каза агентът. — Може ли да поговорим ето там, сър? — той посочи едно място далеч от асансьора.

— Разбира се.

Вторият мъж държеше напред личната си карта.

— Имате ли нещо против да се легитимирате, господин Тривейн. Ще изляза навън за минута.

Тривейн показа паспорта си. Той кимна. Агентът се обърна и тръгна.

— Какво е това?

— Искам да изчакам, докато се върне партньорът ми, сър. Той трябва да бъде сигурен, че всичко е наред. Искате ли цигара?

— Не, благодаря, но искам да знам за какво е всичко това.

— Президентът иска да ви види тази вечер.

5.

Кафявата кола на Тайните служби беше паркирана откъм изхода на хотела. Двамата агенти поведоха Тривейн надолу по стълбите, докато шофьорът държеше задната врата отворена. Подкараха с пълна скорост надолу по улицата, южно от авеню Небраска.

— Не отиваме в Белия дом, господин Тривейн. Президентът е в Джорджтаун. Програмата му е такава, че така му е по-удобно.

След няколко минути колата прехвърча през тесните павирани улици. Тривейн видя, че се отправят на юг към квартал с огромни пететажни градски къщи, възстановени останки от една велика ера. Спряха пред една широка кафява каменна постройка с много прозорци и прави като изваяни дървета на пътеката. Мъжът от Тайните служби излезе навън, като махна на Тривейн да направи същото.

На предната врата имаше още двама семпло облечени мъже и в момента, когато разпознаха своите агенти, те си кимаха и извадиха ръце от джобовете си.

Мъжът, който пръв беше разговарял с Тривейн в хотела го поведе през антрето към малък асансьор в дъното на коридора. Те влязоха. Агентът дръпна пиринчената решетка и натисна автоматичното копче. Четири.

— Доста е тясно тук — каза Тривейн.

— Посланикът казва, че неговите внуци играят тук с часове, когато го посещават. Мисля, че това е един наистина детски асансьор.

— Посланикът?

— Посланикът Уилям Хил. Това е неговата къща.

Тривейн си представи мъжа. Уилям Хил беше на 70. Един заможен индустриалец от Изтока, приятел на президента, странстващ дипломат, герой от войната. „Големия Били Хил“ беше непочтителния прякор, даден от списание „Тайм“ на достолепния меко говорещ джентълмен.

Асансьорът спря, двамата мъже излязоха. Имаше друго антре и още един семпло облечен човек пред другата врата. Когато Тривейн и агентът се приближиха към него, мъжът дискретно извади един предмет от джоба си, малко по-голям от пакет цигари и направи няколко движения към Тривейн.

— Като че ли ви дава благословия, нали? — каза агентът. — Считайте се за благословен.

— Какво е това?

— Скенер. Ежедневие, не се обиждайте, хайде — мъжът с малката машинка им отвори вратата. Зад вратата се намираше огромна библиотека. Етажерките бяха от пода до тавана, ориенталските килими — дебели, големите мебели — от тежко дърво. Осветлението идваше отстрани от половин дузина лампи. Имаше няколко кожени кресла и една огромна махагонова маса, която служеше за бюро. Зад масата стоеше посланикът Уилям Фил. На един фотьойл вдясно седеше президентът на Съединените щати.

— Господин президент, господин посланик… господин Тривейн.

Мъжът от тайните служби се обърна и излезе като затвори вратата зад себе си. Фил и президентът се изправиха. Тривейн пое ръката на президента, протегната към него.

— Господин президент.

— Господин Тривейн, добре, че дойдохте. Надявам се, че не ви притесних.

— Ни най-малко, сър.

— Познавате ли господин Хил?

Тривейн и посланикът си стиснаха ръцете.

— Удоволствието е за мен, господине.

— Едва ли в този късен час — Уилям Хил се засмя, като дойде до масата. — Нека да ви приготвя питие, Тривейн. Никъде в Конституцията не се казва, че при среща след 6 часа трябва да се въздържаме.

— Не знаех, че има някакви постановления и за преди 6 — каза президентът.

— Ох, сигурен съм, че има някакъв параграф от 18 век, който може да се приложи. Какво ще пиете, Тривейн? — попита старият джентълмен.

Тривейн разбра, че двамата мъже се опитват да го накарат да се почувства удобно, като у дома си. Президентът го покани да седне, а Хил му донесе чаша.

— Срещали сме се веднъж и преди, но не мисля, че си спомняте, господин Тривейн.

— Разбира се, че си спомням, господин президент. Мисля, че беше преди 4 години.

— Правилно. Аз бях в Сената, а вие бяхте извършили забележителна работа за страната. Чух за вашите открити критики на търговската конференция. Знаехте ли, че тогавашният секретар беше много раздразнен от вас?

— Чух слуховете. Той въпреки това никога не ми каза нищо.

— Как да ви каже? — подхвърли Хил. — Вие свършихте работата. Той свърши там откъдето започна.

— Именно това го прави толкова забавно — добави президентът.

— Понякога това изглежда единствения начин за стопяване на леда — каза Тривейн.

— Отлична работа. Отлична — президентът се наведе напред във фотьойла, гледайки Тривейн.

— Имах точно това предвид, когато попитах не ви ли създадохме неудобства тази вечер. Зная, че отново ще се срещнем сутринта, но почувствах, че тази вечер е важна. Няма да хабя думи. Сигурен съм, че искате да се върнете в хотела си.

— Няма защо да бързаме, сър.

— Колко любезно от ваша страна — президентът се усмихна. — Знам, че сте се срещнали с Уебстър. Как беше?

— Много добре, сър. Мисля, че разбирам всичко. Оценявам предложението ви за сътрудничество.

— Ще се нуждаете от него. Ние не бяхме сигурни, че ще ви помолим да дойдете тук тази вечер. Зависеше от Уебстър. Веднага след като си тръгна от вас, той ми се обади тук по мое нареждане. Тогава разбрахме, че трябва да се срещнем тук.

— Ох, защо?

— Вие сте казали на Уебстър, че не сте говорили с никого, освен с Франк Болдуин за подкомисията. Нали така?

— Да, сър. Франк ми каза, че така е по-добре. Всъщност, нямаше причина да разговарям с когото и да е. Нищо не беше изяснено още.

Президентът на Съединените щати погледна към Уилям Хил, който се беше вторачил в Тривейн. Фил погледна в отговор президента, след което отново насочи вниманието си към Тривейн. После заговори меко, но загрижено:

— Абсолютно ли сте сигурен?

— Разбира се.

— Споменахте ли на жена си. Би ли могла тя да каже нещо някому?

— Казах й, но тя не би могла да каже на никого. Сигурен съм. Защо ме питате?

Президентът заговори:

— Вие разбирате, ние разпространихме слухове, че сте определен за работата.

— Те стигнаха и до мен, господин президент.

— Трябваше да стигнат до вас. Също така ясно ли ви е, че комисията по отбраната се състои от 9 члена — лидери в съответните си области, някои от най-почтените мъже в страната?

— Франк Болдуин ми разказа за тях.

— Той каза ли ви, че те са съгласни за някого, който да не взема никакви решения, да не променя нещата.

— Не, не ми каза, но мога да го разбера.

— Добре. Сега трябва да ви кажа и това. Преди седмица ние разпространихме друг слух. Един правдоподобен слух — с който се съгласи и комисията — че вие категорично сте отказали поста. Не оставихме място за никакво съмнение. Слухът беше, че вие пламенно сте се противопоставили на цялата концепция, като сте я счели за едно опасно посегателство. Вие дори сте обвинили моето ръководство в държавно-полицейска тактика. Това беше един вид изненадваща информация, на която, както ни учи опитът, с готовност се вярва, защото е отегчителна.

— И? — Тривейн се опита да скрие раздразнението си. Дори президентът на Съединените щати нямаше право да му прикачва такива възгледи.

— До нас достигна мълвата, че вие не сте отказали поста. Нашият слух беше пренебрегнат.

Президентът и посланикът останаха мълчаливи, изчакаха разкритието да окаже ефект върху Тривейн. По-младият мъж изглеждаше несигурен в реакциите си.

— Тогава, те не са повярвали на този мой „отказ“. Това не ме учудва. Онези, които ме познават може би са се чудили на начина, по който съм се аргументирал.

Тривейн погледна към двамата мъже. Беше започнал да разбира, но картината все още не беше съвсем ясна.

— Дали… Било ли е необходимо да се създава такова заблуждение. Има ли някакво значение дали аз се заемам с работата или някой друг?

— Очевидно има значение, господин Тривейн — отговори Фил. — Знаем, че предложената комисия се наблюдава; това е разбираемо. Но не бяхме сигурни в каква степен. Ние извадихме на повърхността вашето име и след това продължихме да отричаме, яростно да отричаме вашето съгласие. Щеше да бъде достатъчно да залъжем любопитните като помислим за други кандидати. Но не беше. Те бяха изключително заинтересовани да ровят по-нататък, да ровя,т докато научат истината.

— Това, което посланикът има предвид — извини ме, Бил — е, че възможността вие да оглавите подкомисията беше толкова тревожна за много хора, че те взеха изключителни мерки, за да се уверят във вашето обществено положение. Те трябваше да бъдат сигурни, че сте „извън играта“. Щом откриха това, което търсеха, бързо разпространиха мълвата.

— Господин президент, заключавам, че тази подкомисия, ако функционира правилно, ще засегне много хора. Разбира се, тя ще бъде наблюдавана. Очаквах това.

Уилям Хил се наведе напред през бюрото си.

— Наблюдавана? Това, което ви описахме надхвърля значението на думата „наблюдавана“, поне както аз го разбирам. Може да бъдете сигурен, че са се разигравали големи суми, стари дългове, много неудобни положения. Тези неща трябваше да се случат или щеше да се стигне до различни изводи.

— Нашето намерение — каза президентът — е да ви напомним да бъдете бдителен. Това е един наплашен град, господин Тривейн, град, който се страхува от вас.

Андрю бавно постави чашата си на малка масичка до стола.

— Това значи ли, господин президент, че аз трябва да премисля отново назначението си?

— Нито за минута. И ако Франк Болдуин знае какво говори, вие не сте човек, който ще се повлияе от тези неща. Но вие трябва да разберете. Това не е едно временно правителствено решение, взето за един определен член на бизнес-обществото, за да успокои няколко обидени гласове. Ние сме задължени — аз съм задължен — да проверим дали има резултати. Следва да се каже, че ще има неприятности.

— Мисля, че съм подготвен за това.

— Наистина ли? — попита Фил, навеждайки се още веднъж в стола си. — Това е много важно, господин Тривейн.

— Вярвам, че е така. Мислил съм и съм разговарял с жена си… с моята изключително дискретна жена, е, не си правя илюзии, че това е едно наблюдавано назначение.

— Много добре. Необходимо е да разберете, че както казва президентът…

Хил взе една папка от голямото кафяво бюро. Тя беше прекалено дебела, обемиста и се затваряше с широки метални скоби.

— Може ли за минута да се спрем на нещо друго?

— Разбира се — Тривейн погледна Фил, докато отговаряше, но почувства как президентът се е втренчил в него. Той се обърна и президентът моментално премести погледа си върху посланика. Беше неудобен момент.

— Това е вашето досие, господин Тривейн — каза Хил като държеше папката хоризонтално, като че ли претегляше колко тежи. — Ужасно тежка, не мислите ли?

— Да, в сравнение с малкото, които съм виждал. Не мога да си представя, че е била толкова интересна.

— Защо казвате това? — попита Президентът, като се усмихваше.

— О, не знам… Животът ми не беше изпълнен с такива вълнуващи случки, за които пишат в книгите.

— Всеки човек като вас, станал толкова заможен преди да е достигнал 40-те, създава забележителни материали за четене — каза Хил.

— Една причина да бъде това досие толкова голямо, е че аз изисквах допълнителна информация. Това е един изключителен документ. Може ли да се спра на няколко пункта, които намирам за забележителни, и някои, които не са изцяло ясни?

— Разбира се.

— Вие сте напуснали Йейл 6 месеца преди да получите дипломата си по право. Никога не сте направили опит да завършите или да приложите знанията си в съда. Въпреки това вашето положение е било стабилно, университетските власти са се опитали да ви убедят да останете, но напразно. Това изглежда странно.

— Не съвсем. Моят зет и аз бяхме започнали изграждането на нашата първа компания. В Мериден, Кънектикът. Нямаше време за нищо друго.

— Това не беше ли едно напрежение за семейството ви? Училището по право?

— Бяха ми предложили пълна стипендия. Мисля, че това е отбелязано.

— Имате предвид за някакъв принос.

— Ох, виждам накъде биете. Мисля, че му отдавате повече от необходимото значение, господин посланик… Да, баща ми банкрутира през 1952 година.

— Мисля, че обстоятелствата са били сложни. Имате ли нещо против да ми ги опишете — попита президентът на Съединените щати.

Тривейн погледна първо единия, после другия мъж.

— Нямам нищо против. Баща ми прекара 30 години в строене на една средно голяма фабрика — фактически завод — в Хенкок, Масачузетс; това е един град извън Бостън. Той направи качествен продукт и един нюйоркски конгломерат поиска патента. Те погълнаха завода като бяха казали на баща ми, че ще остане до края на живота си мениджър. Вместо това взеха патента, затвориха фабриката и се преселиха на юг в райони с по-евтина работна ръка. Баща ми се опита да отвори отново завод, нелегално да използва своя стар патент, и отиде зад решетките. Хенкок стана по статистика един индустриален град, в Нова Англия.

— Една неудачна история — президентът направи своето заключение. — Баща ви прибягна към съда, нали? Или поне поиска да принуди комисията да направи реституция на основата на неизпълнение на поети задължения.

— Нямаше неизпълнение на задълженията. Предполагаха, че той знае, на основата на един неясен пункт.

— Да, разбирам — каза президентът. — Това трябва да е бил ужасен удар на семейството ви.

— И за града — добави Фил. — Така сочат статистиките.

— Беше едно гадно време. Но премина.

Андрю си спомни много добре гнева и чувството на безсилие. Ядосаният, объркан баща, който ръмжеше на притихналите мъже, които леко се подсмихваха и посочваха параграфи и подписи.

— Това ли ви накара да напуснете юридическото училище — попита Уилям Хил. — Нещата съвпадат; оставили са ви само 6 месеца, за да получите дипломата си; била ви е предложена финансова помощ.

Анди погледна възрастния посланик с уважение. Насоката, в която се задаваха въпросите, беше станала по-ясна.

— Мисля, че е било и това. Има и други съображения. Бях много млад и чувствах, че съществуват по-важни неща от дипломата.

— Не съществуваше ли наистина само едно по-важно нещо, господин Тривейн? Една крайна цел? — Хил говореше любезно.

— Защо не кажете това, което искате да кажете, господин посланик? Двамата с вас не прахосваме ли времето на президента?

Президентът не каза нищо; той продължи да гледа Тривейн така, както доктор изучава пациента си.

— Добре, ще кажа — Фил затвори папката и лекичко почука върху нея с дребните си пръсти. Имам това досие от почти един месец. Чел съм го и съм го препрочитал повече от 20 пъти. И както ви казах, постоянно исках допълнителни сведения. Първоначално, за да науча повече за един преуспяващ млад човек на име Тривейн, защото Франк Болдуин беше и е убеден, че вие сте единственият човек, който може да оглави подкомисията. Но после се превърна в нещо друго. Трябваше да открием защо винаги, когато името ви се споменаваше като един от възможните кандидати, реакциите бяха толкова враждебни. Мога да добавя „скрито враждебни“.

— Изключително враждебни може би е по-точно, Бил — подхвърли президентът.

— Съгласете се — каза Фил. — Отговорът трябваше да бъде тук, но аз не успях да го открия. След това материалът беше преработен и аз го поставих в хронологически ред — тогава разбрах. Но трябваше да се върна назад към март 1952, за да ми стане ясно. Вашият пръв принудителен, изглеждащ нерационален ход. Бих желал да обобщя.

Когато посланикът монотонно обобщаваше изводите си точка по точка, Андрю се чудеше дали старият мъж наистина беше разбрал. Всичко това се случи много отдавна, но като че ли беше вчера. Беше съществувало само едно важно нещо, една цел. Да направи много пари, огромни суми, които веднъж завинаги да премахнат и най-малката възможност някога да преживее онова, на което беше свидетел, което баща му преживя в съдебната зала в Бостън. Не беше толкова чувство на обида и оскърбление, въпреки че имаше и обида, но повече чувство на прахосване, за чиста загуба на средства — финансови, физически, психически; това беше едно фундаментално престъпление, истинско зло.

Той видя бащините си амбиции ощетени, деформирани и в крайна сметка блокирани от неудобството на неочакваната бедност. Фантазията стана реалност, реабилитация — мания. Накрая въображението загуби всякакъв контрол, и един горд мъж — умерено горд, умерено преуспял — се затвори в черупка. Празен, самосъжаляващ се, изпълнен с омраза.

Едно свободолюбиво, обичащо човешко същество се беше превърнало в уродлив странник, но не притежаваше парите за оцеляването. През март 1952 беше обявено последното заседание в Бостънския съд и бащата на Андрю Тривейн беше уведомен, че не му се разрешава повече да се доближава до фабриката.

Съдът беше подкрепил манипулаторите. Погребаха работата на един зрял живот.

Бащата се бе оказал безсилен, един объркан евнух, молещ се с неестествен, фалшив мъжки глас на тези, които не искат да чуят.

И синът вече не се интересуваше от юридическата практика.

Както при повечето истории за материално благополучие, шансът и улучването на точния момент изиграха решаваща роля. Но винаги, когато Андрю Тривейн даваше това просто обяснение, много малко хора вярваха. Те предпочитаха да търсят по-дълбоки, по-скрити причини.

Или както беше в неговия случай — един емоционален мотив, основан върху внезапен обрат — донесе късмета.

— Глупости.

Синхронът беше осъществен с брата на момичето, което стана негова жена. По-възрастният брат на Филис Пейс.

Дъглас Пейс беше един великолепен, съсредоточен в себе с инженер-електроник, който работеше за Прат и Уитни в Хартфорд; болезнено срамежлив човек, който се чувстваше най-щастлив сам в лабораторията си, но също така мъж, който знаеше кога е прав, и кога другите грешат. Другите в случая бяха Прат и Уитни, които твърдо отказаха да отделят средства за развитието на плътно долепени сфероидни дискове. Дъглас Пейс беше убеден, че сфероидните дискове са най-важният компонент в новите техники. Той беше изпреварил времето си — с 31 месеца.

Първият им „завод“ се помещаваше в една малка част от склад в Мериден; тяхната първа машина беше един Булард, закупен трета ръка от една железарска компания; първите им поръчки бяха прости реактивни двигателни дискове за главните съюзници на Пентагона, включително Прат и Уитни.

И тъй като поръчките им бяха дребни, а работата — фина, те приемаха голям брой военни поддоговори, докато инсталираха втори и трети Булард и наеха целия склад. Две години по-късно въздушните линии взеха едно индустриално решение: реактивният самолет беше търговското бъдеще. Проектираха се самолети, които се нуждаеха от маневрени пътнически преносвачи от края на 50-те и изведнъж всички натрупани знания за развитието на военните реактивни сили трябваше да се приспособят към гражданските нужди.

Изобретенията на Дъглас Пейс върху сфероидните дискове съответстваха на този нов подход.

Фирмата потръгна бързо, а поръчките им бяха толкова много, че можеха да поддържат в действие 10 завода, в които да се работи на 3 смени.

А Андрю откри за себе си няколко неща. Бяха му казали, че е добър търговски посредник, но за да завоюват нови пазари му трябваха търговски познания. Вместо това други вродени качества му идваха на помощ. Първо може би беше умелото познаване на администрацията. Той не беше просто добър; беше изключителен и го знаеше. Можеше да забележи някакъв талант и да го привлече — за сметка на някои други компании — само за няколко часа. Влиятелните мъже му вярваха, искаха да му вярват и той бързо установи слабостта им: да ги притисне и да им предложи жизненоважни алтернативи. Създатели и изпълнителни лица откриваха атмосфера, в която да работят и стимули. Той можеше да говори и със Синдикатите. Да говори по лесноразбираем начин. И никога нито един трудов договор не беше подписван без предварителна подготовка, за която той се бореше още при първото разширение на компанията в Ню Хевън. Заплатите бяха щедри, неподлежащи на сравнение. Наричаха го „прогресивен“, но той осъзна, че терминът беше прекалено опростен, подвеждащ. Той преговаряше за своите интереси и беше напълно убедителен; така преминаваха месеците и годините; неговият метод беше неоспорим.

Най-изненадващото качество, което Андрю откри в себе си беше напълно неочаквано, дори необяснимо. Той притежаваше способността да осъществява и най-сложните сделки без да прави справки с договори или бележки. Беше се чудил дали не притежава феноменална памет, но Филис разсея това самомнение като му посочи, че рядко си спомня за рождени дати. Той чувстваше, че обяснението й е близо до истината. Тя му каза, че никога не е започвал преговори без абсолютно себеотдаване и уморителен анализ. Ненужно му подхвърли, че поведението му може би е резултат от наблюдение върху бащиния му опит.

Всичко това щеше да бъде достатъчно — въздушните линии, разрастването, производствената мрежа, която започна да се простира отвъд Атлантика. Бяха достигнали далеч, но изведнъж се случи нещо, което им отвори нов, безкраен път в бизнеса.

В нощта на 4 октомври 1957 беше направено едно съобщение което потресе човечеството.

Москва беше изстреляла „Спутник 1“. Въодушевлението отново заля всички. Съединените американски щати бяха изпратени на 2-ро място и гордостта на една от напредничавите страни на земята беше наранена, а нейният народ — смутен. Беше необходимо възобновяването на първенството, независимо на каква цена.

Вечерта след новината за „Спутник“ Дъглас Пейс беше дошъл с кола в дома на Анди в Хейвън и Филис постоянно им наливаше кафе до 4 часа сутринта. Бе взето решение, което подсигуряваше възникването на Пейс-Тривейн къмпани като най-голям независим сътрудник на космическото ръководство върху сфероидните дискове, способни да задвижат ракети, само за 6000 лири. Решението беше да се наблегне върху космоса. Те щяха да поддържат свободни връзки с въздушните линии, занимаващи се с космически цели, очаквайки проблемите да се слеят и да се поискат по-големи самолети до края на 60-те.

Рискът беше огромен, но не и за Пейс и Тривейн, които взаимно се допълваха и бяха готови да се справят с всичко.

— Достигаме до изключителен период в този… най-важен документ, господин Тривейн. Той ни води директно до областта, в която сме заинтересовани — президентът и аз. Разбира се, отнася се до март 1952.

„О, Боже мой, Филис! Те са я открили! «Играта», както я наричаше. Играта, която ти мразеше, защото казваше, че ме прави «мръсен». Тя започна с това мръсно копеле, което се обличаше като шивач. Тя започна с Елън…“

— Вашата компания направи едно смело начинание — продължи Големият Уили Хил. — Без гаранции вие реконструирахте 70% от вашите фабрики — почти всички от вашите лаборатории — за да се приспособите към нестабилния пазар. Нестабилен в смисъл на неговите тогавашни нужди.

— Никога не сме се съмнявали в пазара — ние само недооценявахме нуждите.

— Очевидно и чудесно го доказахте. Докато всички останали бяха все още на чертожните дъски, вие бяхте готови да произвеждате.

— Моите уважения, господин посланик, но не беше толкова лесно. Имаше един труден период от две години. Още 6 месеца и нашите средства щяха да бъдат изчерпани. Изпотихме се от това.

— Вие се нуждаехте от договорите на НАСА — каза президентът. — Без тях бяхте върху опасна почва, а бяхте много вътре в нещата, за да се преобърнете безболезнено на другата страна.

— Това е вярно. Разчитахме на нашите изготвени планове и на избора на подходящия момент. Никой не можеше да се съревновава с нас; ни се осланяхме на това.

— Но размерът на вашата реконструкция беше известен в индустрията, нали — попита Хил.

— Неизбежно.

— А рисковете? — отново попита Хил.

— До известна степен. Ние бяхме призната частна компания; не съобщавахме нашите финансови отчети.

— Но това е могло да се предположи — Хил се насочваше към целта.

— Могло е.

Хил премести един лист върху досието и го обърна към Андрю.

— Спомняте ли си това писмо? Писано е до Секретаря на отбраната, с няколко копия до Финансовия отдел в Сената и до комитета на Департамента на въоръжените сили, с дата 14 април 1959.

— Да. Аз бях ядосан.

— В него вие категорично твърдите, че Пейс-Тривейн е изцяло призната и по никакъв начин не е асоциирана с някоя друга компания или компании.

— Точно така.

— Когато са ви запитали, вие сте казали, че нечии външни интереси са се опитали да ви засегнат, като загатвали, че тяхното сътрудничество може да ви бъде необходимо за получаването на договорите на НАСА.

— Да. Аз бях разстроен.

Посланикът Хил се наведе назад и се усмихна.

— Тогава това писмо наистина е било високостратегическо средство, нали? Вие изкарахте акъла на много хора. Всъщност, то ви е подсигурило работата.

— Идвала ми е на ума тази възможност.

— Въпреки всичко, независимо от обявената независимост, през следващите няколко години, когато Пейс-Тривейн станаха признатия водач в областта си, вие активно търсихте помощ отвън… Спомняте ли си, Хил? Ти и Дъг бяхте бесни… Ти не разбра.

— Трябваше да се набира преднина.

— Сигурен съм, че трябваше, ако бяхте сериозен в намеренията си.

— Загатвате ми, че не съм бил.

„О, Господи, аз бях сериозен Хил! Аз бях заинтересован. Аз бях млад и ядосан.“

— Стигам до това заключение, господин Тривейн. Сигурен съм, че и останалите мислят така… Ви позволихте да се носи слухът, че се интересувате от разговори за обединение. Вие организирахте една след друга няколко успешни пресконференции. Някои от тях бяха публикувани във вестниците — Хил погледна папката и премести няколко кламера. — Имахте наистина забележителен асортимент от кандидати.

— Можехме да предложим много.

„Само да «предложим», Хил. Нищо повече, никога нищо повече.“

— Вие дори стигнахте дотам, че да приемете пробен договор с някои. Съществуваше известно колебание в Нюйоркска борса.

— Моите отчети ще ви убедят, че тогава аз не съм бил в пазара.

— По каква причина? — попита президентът.

— Имаше причина — отговори Тривейн.

— Въпреки това пробните договори се провалиха.

— Пречките бяха непреодолими.

„Хората бяха непреодолими. Манипулаторите“

— Мога ли да предположа, господин Тривейн, че вие никога не сте възнамерявали да стигнете до някакъв стабилен договор?

— Може да предположите това, господин посланик.

— И ще бъде ли неакуратно ако изкажа по-нататъшно предположение, че вие сте получили сравнително концентрирана информация за финансовите операции от 7-те главни корпорации, замесени в харченето на средствата за защита.

— Не, неакуратно е. Бих подчертал миналото време. Беше преди едно десетилетие.

— Един кратък период от време, когато говорите за корпоративна политика — каза президентът. — Вероятно повечето от длъжностните лица са останали същите.

— Може би е така.

Уилям Хил стана от стола си и направи няколко стъпки към края на махагоновата маса. Той погледна надолу към Тривейн и заговори тихо и добронамерено.

— Вие прогонвахте призраци и демони, нали?

Андрю срещна погледа на джентълмена и не може да се сдържи, бавно се усмихна, усетил се в известен смисъл победен.

— Да, правилно.

— Вие си връщахте на онези хора, които унищожиха баща ви през март 1952.

— Това беше наивно по детски. Един несериозен начин на отмъщение; те не бяха отговорни.

„Спомняш ли си, Хил? Ти ми каза: бъди отново ти. Това не си ти, Анди. Престани!“

— Все пак мисля, че звучи задоволително — Хил се разходи около масата и се наведе над предния край между Тривейн и президента. — Вие принудихте много влиятелни мъже да се борят, да загубят време, да останат беззащитни, и всичко това заради един млад човек на почти 30 години, който държи един огромен морков пред лицата им. Ще кажа, че това беше доста удовлетворително. Това, което не мога да разбера е защо така неочаквано спряхте? Ако информацията ми е вярна, вие сте притежавали изключителна сила. Можехте да се очертаете като един от най-богатите мъже в света. Можехте евентуално да разгромите много от тези, които считахте за врагове. Особено в пазара.

— Предполагам, мога да кажа, че имах „причина“.

— Казаха ми, че така е станало — каза президентът.

— Тогава да кажем… струваше ми се — с помощта на жена ми — че съм се забъркал в същата мръсотия, която намирах за толкова отблъскваща през март 1952. Аз бях от другата страна, но мръсотията беше същата. И това, господин президент, господин посланик е всичко, което мога да кажа. Искрено се надявам да е приемливо.

Тривейн се усмихна, тъй като беше искрен.

— Напълно — президентът посегна към уискито със сода, когато Хил кимна и се върна до стола си. — Нашите въпроси получиха отговори: както каза посланикът ние бяхме любопитни. Трябваше да знаем, че наред с другите качества се нареждат вашите умствени способности. Всичко ви е наред.

„Да допуснем, че Хил се смееше като говореше.“

— Всеки, който напуска собствената си компания, за да заеме една неблагодарна длъжност в Министерството на външните работи и след това счита, че главоболието от филантропията е маловажно, е един Цезар във финансовия свят.

— Благодаря ви.

Президентът се наведе напред като размени поглед с Андрю.

— От изключителна важност е тази работа да се доведе до край, господин Тривейн, трябва да извървите този път. Призракът на финансовото и политическото тайно споразумение срещу трета страна е винаги грозно и неприятно. И става по-лошо, ако се предполага, че е прикрито. С други думи, веднъж ако влезеш, това е. Няма връщане назад.

Андрю осъзна, че президентът му даваше последна възможност да премисли. Но решението беше наистина взето, още когато той за първи път беше чул слуховете. Знаеше, че е човекът, който ще се захване с това. Искаше да се захване. Поради много причини.

Една от които беше споменът за съдебната зала в Бостън.

— Бих желал поста, господин президент. Няма да откажа.

— Вярвам ви.

6.

Филис Тривейн не се ядосваше често на съпруга си. Той беше небрежен, но тя отдаваше това на неговата необикновена концентрация върху проектите, които работеше в момента. Не беше много търпелив с подробностите, но беше един добър човек, който можеше да разпределя времето си. Безцеремонен, дори с нея, но винаги внимателен. И винаги беше с нея, когато тя се нуждаеше най-много от него. През ужасните години.

Но тази вечер тя му беше ядосана. Беше й казал — беше я помолил наистина — да го чака в града. В Палм Корт на хотел „Плаца“. Специално беше казал 7,30. Нямаше причина да закъснее, а закъсняваше.

Беше 8,15, но никакво съобщение не беше пристигнало, за да обясни отсъствието му. Освен другите неща, тя беше ужасно гладна, а имаше и свои собствени планове за вечерта. И двете деца заминаваха за училищата си. Памела обратно към училището на мис Портър, а Стив — в Февърфорд. Съпрузите никога не разбираха приготовленията; имаше да се вземат толкова много решения, по-важни от това да изпращаш децата си за 3 месеца далеч от дома.

Освен това трябваше да подготвя и една лекция. Е, не съвсем; това можеше да почака.

Щеше да поговори с Анди да си вземат шофьор. Мразеше този проклет Линкълн. Ненавиждаше също и идеята за шофьора, но повече мразеше колата.

А Анди нямаше да й разреши да кара по-малка кола в Ню Йорк. Когато тя се противопостави, той я засипа със статистика за недоброто качество на малките коли по шосетата.

„О, по дяволите! По дяволите! По дяволите! Къде е той?“

Беше вече 8,20. Започна да нервничи.

Беше си поръчала втори вермут и почти го привършваше. Питието беше леко и безобидно, най-доброто за пийване когато чакаш, защото всъщност не го харесваше. И разбира се беше необходимо да не го обича. Тя се почувства поласкана, че няколко мъже бяха минали покрай масата като я заглеждаха. В крайна сметка не изглежда чак толкова зле за жена на 42, почти 43 годни с две пораснали деца. Трябва да не забрави да каже на Анди за мъжете. Той щеше да се разсмее и да изтърси нещо от рода на „Какво очакваше, да не мислиш, че съм се оженил за мелез?“

Филис си помисли, че има хубав сексуален живот. Анди беше страстен и любознателен мъж. И двамата харесваха секса. Какво беше казал Тенеси Уилямс? Уилямс ли беше? Да, трябва да е бил той… някой герой от неговата ранна пиеса, пиеса за италианци… сициалианци, беше го казал. „Ако всичко в леглото е о’кей, тогава и бракът е о’кей. Нещо такова.“

Тя харесваше Тенеси Уилямс. Той беше поет и драматург. Може би нещо повече от поет.

Изведнъж Филис Тривейн се почувства зле, ужасно зле. Погледът й се размъти, целият Палм Корт започна да се върти, да се върти. А след това тя чу гласове над себе си.

„Мадам, мадам! Болна ли сте? Мадам! Момче! Момче! Момче! Донеси амонячна сода за ободряване“.

Други гласове, крещящи тонове, брътвежи… нищо нямаше смисъл, нищо не беше реално. Имаше нещо твърдо пред лицето й и тя смътно усети, че това е мраморния под на стаята. Всичко стана тъмно, черно. Тогава тя чу думите:

„Аз ще се погрижа за нея! Това е моята жена!Горе имаме апартамент. Тук, помогнете ми! Така е добре!“

Но гласът не беше на мъжа й.

Андрю Тривейн беше вбесен. Таксито, което беше взел от офиса си в Данфорт се блъсна в един шевролет и полицаят настоя да останат на местопроизшествието, докато се изяснят нещата. Чакането беше безкрайно. Когато каза на полицейския служител, че бърза, той му отговори, че щом пътникът в шевролета може да чака линейката проснат по гръб, то тогава и Тривейн може да почака за изясняване на обстоятелствата.

Два пъти Тривейн беше ходил до ъгъла да се обади от уличния телефон на жена си в хотел „плаца“ за да й обясни, но всеки път му казваха, че тя не е в Палм Корт. Може би движението надолу от Кънектикът беше натоварено и тя щеше да бъде много огорчена, ако пристигне късно и види, че той не е там.

„По дяволите! По дяволите!“

Най-накрая в 8,25 той даде показанията си и полицията му разреши да напусне мястото на катастрофата.

Когато нае друго такси, смътно се замисли върху факта, че когато се обади втори път в хотел „Плаца“,този който отговори изглежда беше познал гласа му. Или поне, че времетраенето между молбата му да потърсят жена му и отговора изглеждаше много по-кратко, отколкото първия път. Но Тривейн знаеше, че нетърпението му нараства, когато е ядосан. Може би и сега беше така.

Но дори и да беше така, защо му се струваше по-дълго? Не по-кратко?

— Да, господине! Да, господине! Описанието е същото. Тя стоеше точно тук!

— Тогава,къде е тя?

— При съпруга си, господине! Нейният съпруг я заведе горе в стаята им!

— Аз съм нейният съпруг, проклет идиот такъв! А сега ми кажи!

Тривейн беше стиснал сервитьора за гърлото.

— Моля ви,господине! — сервитьорът пищеше и всички посетители на „Палм Корт“ се обърнаха в посоката от която идваха крясъците извисили се над музиката на цигулковия квартет. Двама детективи от „Плаца“ отделиха ръцете на Тривейн от викащия за помощ сервитьор.

— Той каза, че те имат стая, по-точно апартамент горе!

Тривейн сви ръцете си и се втурна към бюрото. Когато единият от детективите се затича след него, той направи нещо, което не беше мислил, че е в състояние да направи. Удари с юмрук врата на мъжа. Детективът падна назад, а неговият колега извади пистолет.

Изведнъж изплашеният чиновник зад бюрото истерично проговори:

— Ето тук, господине! Тривейн! Госпожа Тривейн! Апартамент на петия етаж. Резервацията е направена този следобед!

Тривейн не мислеше повече за човека зад себе си. Той се втурна към вратата с надпис „Стълби“ и заизкачва бетонените стъпала. Знаеше, че детективите го следват, те му крещяха да спре, но той не ги слушаше. Единствено беше необходимо да стигне до апартамента на хотел „Плаца“ на петия етаж.

С цялото си тяло натисна вратата на коридора и се намери върху тънък парцалив килим, което говореше, че е имало и по-добри времена за хотела. На вратата отсреща се четеше „5А“, след това „Б“, след него „5В“ и „Д“. Той заобиколи ъгъла и буквите му се набиха в погледа. Апартаментът.

Вратата беше заключена и той се хвърли срещу нея. Тя поддаде малко под тежестта му. Тривейн пристъпи няколко крачки назад и с крак удари ключалката.

Вратата изскърца, но не се отвори.

В този момент средният на възраст детектив се появи.

— Ти, проклет кучи сине. Можех да те застрелям. Махай се от там или аз ще те разкарам.

— Няма да можеш. Жена ми е вътре.

Отказът на Тривейн оказа нужния ефект. Детективът погледна към изплашения съпруг и когато Тривейн отново напъна вратата, той също се включи. Горните панти се изкъртиха, а след това и цялата врата се сгромоляса в малкото фоайе. Тривейн и детективът се втурнаха в стаята.

Детективът видя това, което трябваше да види и се обърна. Беше виждал такива неща и преди. Той чакаше при вратата като гледаше съпруга, за да се убеди, че няма насилие.

Филис Тривейн лежеше гола в белите чаршафи на леглото; кувертюрата беше в краката й, като че ли захвърлена небрежно там, върху нощната масичка от лявата страна имаше бутилка „Дрембюи“ и две полупразни чаши.

Върху гърдите на Филис Тривейн се виждаха отпечатъци от червило. Очертани бяха фалоси, насочени към зърната.

Детективът помисли, че този, който е бил вътре е напуснал заведението.

Щеше да бъде проклет глупак, ако не го е сторил.

Филис Тривейн стоеше в леглото, увита в кърпи и пиеше кафе. Докторът беше приключил прегледа си и направи знак на Тривейн да отиде в другата стая.

— Дадох й силно действащо успокоително, господин Тривейн. Няма противопоказания. Може би ще усети главоболие или гадене в стомаха.

— Упражнили ли са върху нея… физическо насилие?

— Това не може да се каже без обстоен преглед, който не мога да направя тук. Ако е била изнасилена, не е минало без борба. Не мисля, че се е осъществил контакт, но мисля, че е направен опит.

— Тя няма понятие за този опит, нали?

— Съжалявам. Но само тя може да отговори.

— Благодаря ви, докторе.

Тривейн се върна в предната стая на апартамента и взе ръката на жена си,като коленичи до нея.

— Ти си една твърда стара дама, знаеш ли това?

— Анди? — Филис Тривейн спокойно гледаше мъжа си, но със страх, който не беше виждал преди. — Който и да е бил той, знам, е се опита да ме изнасили. Спомням си това.

— Радвам се, че си спомняш. Но той не е успял.

— Не мисля така… Защо, Анди, защо?

— Не знам, Хил. Но ще разбера.

— Къде беше ти?

— Претърпях пътно произшествие. Поне така си мислех. Сега вече не съм сигурен.

— Какво ще правим?

— Не „ние“, Хил. Аз. Трябва да стигна до един човек във Вашингтон. Не искам да имаме нищо общо с тях.

— Не те разбирам.

— Нито пък аз, в действителност, но мисля, че съществува връзка.

— Президентът е в Кемп Дейвид, господин Тривейн. Съжалявам, не е удобно да се срещнете с него сега. Какво се е случило?

Тривейн каза на Роберт Уебстър какво се е случило с жена му. Помощникът на президента беше безмълвен.

— Чухте ли ме какво ви казах?

— Да… Да, чух ви. Това е ужасно.

— Това ли е всичко, което може да кажете? Знаете ли какво ми казаха президентът и Хил миналата седмица?

— Имам някаква представа. Шефът и аз обсъдихме, обясних ви това.

— То свързано ли е? Искам да знам дали това е свързано. Имам право да знам!

— Не мога да ви отговоря. Не мисля, че и той може да ви каже. В „Плаца“ ли сте? Ще ви се обадя след няколко минути.

Уебстър затвори, а Андрю Тривейн сграбчи телефона. Всички те можеха да вървят по дяволите! Събранието в Сената беше насрочено за 2,30 на другия ден след обед, и той ще им каже на всичките да вървят по дяволите! Филис не беше част от сделката! Сделката не беше чак толкова важна. Той ще сравни със земята тези копелета в 2,30 утре както никога досега. И след това ще свика една пресконференция. Той ще даде на тази проклета страна да разбере, какви прасета населяват един град, наречен Вашингтон.

Той не се нуждаеше от никого. Той беше Андрю Тривейн!

Постави телефона на мястото му и отиде към леглото. Филис спеше. Седна на един стол и погали косата й. Тя отново помръдна леко, започна да си отваря очите, но след това отново ги затвори. Беше преминала през хиляди изпитания, а сега и това!

Телефонът иззвъня и той уплашено и ядосано вдигна глава.

Затича се към него.

— Тривейн! Президентът е. Току-що чух… Как е жена ви!

— Спи, сър — Тривейн се учуди на себе си как успя сред толкова много мъка все още да има присъствие на духа и разума, за да каже „сър“.

— Бога ми, момче, нямам думи! Какво мога да ви кажа! Какво мога да направя?

— Освободете ме, господин президент. Защото ако не го направите, утре след обед ще разкажа много неща пред сената и извън него.

— Разбира се, Андрю. Разбира се от само себе си. — Президентът на Съединените щати направи пауза преди да продължи по-нататък. — Тя добре ли е? Жена ви е добре нали?

— Да, сър… Беше… Мисля, че беше терористичен акт. Отвратителен… Нещо отвратително. — Тривейн трябваше да задържи дишането си. Страхуваше се от думите, които можеха да излязат от устата му.

— Тривейн, чуй ме! Андрю, послушай! Може би никога няма да ми простиш за това, което ще ти кажа сега. Ако се чувстваш достатъчно силен, ще приема последствията и ще очаквам най-острите ти упреци утре. Няма да те опровергавам. Но сега трябва да помислиш с главата си. Аз трябваше да го правя хиляди пъти — не така както ти сега, а когато болеше ужасно много… Страната знае, че ти си избран. Сега събранието е само една формалност. Ако им кажеш да вървят по дяволите, как ще го направиш без да причиниш болка на жена си!… Не разбираш ли? Те искат точно това!

Тривейн въздъхна дълбоко и спокойно отговори:

— Нямам никакво намерение да наранявам отново жена си или да позволя да ни засегнете. Аз не се нуждая от вас, господин президент. Ясен ли съм?

— Разбира се, че сте. И съм напълно съгласен, но аз се нуждая от вас. Казах ви, че ще има грозни и неприятни неща.

— Грозни! Грозни! Тази проклета, ужасна дума!

— Да, грозни! Тривейн изкрещя ожесточено в слушалката.

— Аз мисля, че трябва да помислиш върху това, което се случи… Ако може да се случи на теб като един от най-добрите, помисли какво може да се случи на останалите. Трябва ли да спрем до тук? Това ли трябва да направим?

— Никой не ме е избирал за нищо! Аз не съм задължен да се подчиня. Не искам това да ме засяга повече.

— Но знаете, че ви засяга. Не ми отговаряйте сега. Помислете… Моля ви поговорете с жена си. Мога да отложа събранието с няколко дни.

— Няма да има никакъв смисъл, господин президент. Искам да напусна играта.

— Помислете върху това. Ще ви помоля да ми дадете няколко часа. Кабинетът иска това. Говоря ви като човек, а не като вашият президент. Както и да е, ще ви кажа, че аз настоявам. Текстът е написан. Не можем да се отметнем. Но като човек разбирам вашия отказ. Предайте моите най-искрени съжаления и най-добри пожелания на жена си… Лека нощ, Андрю.

Тривейн чу изщракването и бавно затвори телефона. Посегна към джоба на ризата за цигарите, извади една и я запали с кибрит от хотел „Плаца“. Нямаше какво толкова да му мисли. Той нямаше да промени намеренията си заради тактиката на един убедителен президент.

Той беше Андрю Тривейн. Всеки път трябваше да си припомня това. Той не се нуждаеше от никой. Нито дори от президента на Съединените щати.

— Анди!

Тривейн погледна към леглото. Главата на жена му беше встрани от възглавницата, а очите й бяха отворени.

— Кажи, скъпа — той стана от стола и бързо отиде до леглото. Жена му сякаш още дремеше.

— Аз чух. Чух какво каза.

— Само не се притеснявай за нищо. Докторът ще дойде отново на сутринта. Първото, което ще направим е да се върнем в Бърнигът. Изглеждаш добре, а сега спи.

— Анди!

— Какво има, мила?

— Той иска да останеш, нали?

— Няма никакво значение какво иска той.

— Той е прав, не разбираш ли? Ако откажеш, те ще те съсипят.

Филис Тривейн нарочно затвори очи. Анди се почувства виновен за измъчения израз върху измореното й лице. И като гледаше жена си, той осъзна, че болката й беше примесена с нещо друго.

С ненавист. С обида.

Уолтър Медисън затвори вратата на кабинета си, натисна месинговото копче и се заключи. Тривейн беше го търсил в ресторанта и въпреки че се изплаши, той беше следвал инструкциите на Анди. Откри мъжа, който отговаряше за сигурността в „Плаца“ и се увери, че не беше написан полицейски доклад. Тривейн беше благодарен, Филис бе пощадена от пресата, а също така семейството и децата. Филис не можеше да помогне с описание на двамата мъже или на случилото се. За нея всичко беше замъглено, неясно, несвързано.

Мъжът от сигурността на „Плаца“ беше прочел инструкциите на Медисън — обяснителните инструкции на влиятелния адвокат за още по-влиятелния Андрю Тривейн — и не беше се подвоумил какво да стори. За няколко минути Медисън се чудеше дали да му предложи пари, но адвокатът в него го спря. Пенсионираните полицейски служители, които прибавяха към своите пенсии допълнителни доходи в стилни хотели, имаха склонност към алчност.

По-добре е човек да вярва в това, което иска. Нямаше замесено нищо криминално. За апартамента бе заплатено от хотелската управа.

Медисън седна на бюрото си; той видя, че и двете му ръце трепереха. Поблагодари на бога, че жена му спеше или беше в безсъзнание, все едно.

Той се опита да разбере, опита се да види всичко в перспектива, в някакъв ред.

Всичко беше започнало преди три седмици, с една от най-доходните оферти в неговата кариера. Един безмълвен договор с адвокат, формулиран и приложен на доверие. Само с него, не беше свързан с неговите партньори или с неговата фирма. Това не беше необичайна практика, въпреки че той беше приемал малко такива договори. Много често не си заслужаваха напрежението или пазенето на тайна.

Но тази сделка си заслужаваше. Седемдесет и пет хиляди долара годишно. Необложени с данък, не можещи да се проследят. Изплащани от Париж на сметка в Цюрих. Времетраене на договора — четиридесет и осем месеца.

Нито пък имаше смисъл да крие от себе си причината за тази оферта.

Андрю Тривейн.

Той, Уолтър Медисън, беше адвокат на Тривейн и беше такъв повече от десет години.

Като адвокат на Тривейн трябваше да съветва своите нови клиенти за всяка обезпокояваща или странна информация, която засяга Андрю и тази подкомисия, която дори все още не съществуваше. А и нямаше гаранция, че Андрю ще се посъветва с него.

Рискът се поемаше единствено от клиентите. Те разбираха това и беше напълно възможно никога да не получат информация. Но дори и да сатен, каквато и информация можеше да предаде, тя щеше да има поне дузина източници. Иначе щеше да му отнеме доста време да слага в банката по три хиляди долара всеки месец.

Но неговият договор нямаше нищо общо с това, което се беше случило в „Плаца“ тази вечер.

Нищо общо!

Да го свържат с такъв акт беше отвъд границите на въображението.

Той отключи горното чекмедже на бюрото си, извади малък кожен тефтер, прелисти на буквата „Н“ и написа номера върху издрасканата папка.

Взе телефона си и набра номера:

— Сенаторе? Тук Уолтър Медисън…

След няколко минути ръцете на адвоката престанаха да треперят.

Нямаше връзка между неговите нови клиенти и случката от вечерта в хотел „Плаца“.

Сенаторът беше ужасен, потресен. И уплашен.

7.

Вътрешното събрание се състоеше от осем сенатори от противоположните лагери и кандидатът за одобрение Андрю Тривейн.

Тривейн зае мястото си до Уолтър Медисън и вдигна очи към издигнатата платформа. Върху нея, както обикновено, беше поставена дълга маса с необходимия брой столове, микрофон пред всеки стол и знамето на Съединените Щати на стената. Едно малко бюро с една стенографска машина се намираше под платформата на основното ниво.

Мъжете се бяха скупчили на групички и разговаряха, като жестикулираха енергично. Часовникът показа два и половина и групите започнаха да се разпръсват. Тривейн разпозна един немлад мъж, старши сенаторът от Небраска — или май беше от Йоминг — който изкачи три стъпала на платформата и се отправи към първия от двата централни стола. Неговото име беше Жилет. Той посегна към чукчето и леко почука с него.

— Може ли да освободите стаята.

Това беше знак бързо да си тръгнат онези, които нямаше да присъстват на заседанието. Даваха се последни инструкции и Тривейн осъзна, че той беше обектът на толкова много погледи. Един младолик мъж, облечен в тъмен костюм се приближи към масата и постави пепелник пред него. Той нескопосано се усмихна, като че ли желаеше да каже нещо. Беше странен момент.

Започнаха да събират списъците на сенаторите. Разменяха се сърдечни приветствия. Тривейн видя, че усмивките бяха моментни, неискрени и изкуствени; доминираше една напрегната атмосфера. Тя беше подчертана от една случка, която щеше да отмине незабелязана при други обстоятелства. Сенаторът Алън Неп, в средата на четиридесетте, с права черна коса, внимателно сресан назад, натисна копчето на микрофона си и задуха в мрежестата топка. Усиленият въздушен поток накара голяма част от сенаторите рязко да се извърнат. Те погледнаха неспокойно към колегата си. Може и да се държеше на репутацията на Неп, който се славеше с безкомпромисните си поръчвания, които предизвикваха толкова сериозни реакции. Още един странен момент.

Старият сенатор Жилет от Йоминг? Не, беше Небраска, помисли си Тривейн. Сенаторът усети напрежението и бързо, но леко почука с чукчето. Прочисти гърлото си и прие ролята на председател.

— Господа, бележити колеги, господин заместник-секретар, заседание номер 641 открива сесията си днес в два и половина часа. Нека да започне документирането.

Когато стенографът, който не гледаше нищо, безучастно започна да докосва клавишите, Тривейн осъзна, че „господин зам.-секретарят“ беше той. Той беше един от многото „господа зам.-секретари“.

— Тъй като любезно бях назначен от моите колеги за председател на това събрание, аз ще говоря както обикновено, като очертая целите на нашето събиране. В края на това встъпление ще приема всякакви допълнителни изказвания и ще дам пояснения. Надявам се няма несъответствия, тъй като вашите цели са изцяло двупартийни.

Имаше яснозабележими кимания в знак на съгласие, няколко кисели усмивки, една или две дълбоки въздишки, които означаваха, че заседание 641 на Сената е открито. Жилет посегна към една папка пред себе си и я отвори. Гласът му беше като монотонното бръмчене на съдебен прокурор.

— Състоянието на отбранителната икономика е отвратително, това е едно мнение, което всеки заинтересован гражданин споделя. Като избрани представители, наше клетвено задължение е, да използваме силите, които ни дава конституцията, за да обясним тези слабости и да ги коригираме, когато е възможно. Ние приехме постановление за образуването на изследователска подкомисия, изискана от комисията по отбраната — една подкомисия, целта на която е да направи задълбочено изследване на главните договори между департамента на отбраната и тези корпорации, които вършат бизнес с отбраната. Да ограничим нашето събиране и то със сигурност трябва да бъде ограничено поради фактора време. Предлагаме като ориентир на подкомисията сумата 1 500 000 долара. Всички договори на отбраната, надхвърлящи тази сума, се предоставят за разглеждане на подкомисията. Фактически тази комисия ще има свобода на действията да проучва всеки.

— Нашата цел този следобед е да разгледаме и съответно да приемем или отхвърлим назначението на господин Андрю Тривейн, бивш зам.-секретар на Държавния департамент, за председател на гореспоменатата подкомисия. Това събрание е вътрешно, така че документацията ще остане дълго време неприкосновена. Настоявам колегите ми да проявят съзнание и разум и ако съществуват някакви притеснения, да ги споделят. Още веднъж, по-нататък…

„Господин председател,…“ прекъсна го мекият, но сигурен глас на Андрю Тривейн. Това така изненада всички в стаята, че дори и стенографът изгуби незаинтересования си вид и погледна човека, осмелил се да прекъсне встъпителната реч на председателя. Уолтър Медисън инстинктивно посегна и сложи ръката си върху ръката на Тривейн.

— Господин Тривейн?… господин зам.-секретар? — каза учуден Жилет.

— Извинете ме… Може би това не е най-подходящото време. Съжалявам.

— Какво има, сър?

— Исках да изясня нещо, но то може и да почака. Още веднъж се извинявам за прекъсването.

— Господин председател — това беше внушителният сенатор Неп. — Липсата на учтивост и уважение на зам.-секретаря към председателя на събранието е наистина странна. Ако той иска нещо да изясни, то наистина може да почака, когато му дойде подходящият момент.

— Не съм така добре запознат с процедурата, сенаторе. Просто исках да пропусна мисълта си. Разбира се вие сте прав.

Тривейн посегна към един молив, сякаш искаше да напише бележка.

— Това е нещо разбиращо се от само себе си, господин зам.-секретар — говореше сенаторът от Ню Мексико — четиридесет годишен мъж. Беше ясно, че не му харесва заплашителното порицание, направено от Алън Неп.

— Направи ми впечатление — Тривейн наведе поглед към листа. Моментна тишина се възцари в стаята. Сега наистина прекъсването беше пълно.

— Много добре господин Тривейн — сенаторът Жилет изглеждаше несигурен в себе си. — Напълно е възможно да сте прав, въпреки че ми се струва необичайно. Никога не съм се придържал към теорията, че речта на председателя е свещена. Много често съм се изкушавал да я съкратя. Моля, вашите разяснения, господин зам.-секретар.

— Благодаря ви, сър, Вие заявихте, че отговорност и задължение на тези сенатори е да търсят и да изразяват съмнения… Не съм сигурен, как да го кажа, имам чувството, че подобна отговорност е разпределена на тази маса, съвсем честно ще ви кажа, страхувам се от това, господин председател.

— Страхувате се, господин Тривейн? — попита Мичел Армбрастър, един малък напудрен сенатор от Калифорния, чиято перука беше съществена част от неговата репутация, както и възгледите му. — Ние сме родени да се съмняваме, в крайна сметка ние се развиваме, за да предоставяме съмненията. Какви съмнения имате? Имам предвид специално към това заседание?

— Имам съмнения, че на тази подкомисия ще бъде отказано нужното съдействие, за да функционира. Искрено се надявам, че ще разгледате този въпрос.

— Това звучи като ултиматум, господин Тривейн? — каза Неп.

— Не съвсем, сенаторе.

— Но въпреки това ми прави впечатление, че вашият „въпрос“ е обиден. Имате намерение да поставите Сената на Съединените щати пред съда? — продължи Неп.

— Не знаех, че това е съд — отвърна Тривейн, без всъщност на отговори на въпроса.

— Страшно добро попадение — добави Армбрастър с усмивка.

— Много добре, господин зам.-секретар — каза Жилет. — Вашите обяснителни думи бяха записани и отбелязани от заседаващите. Това удовлетворява ли ви?

— Напълно, господин председател, и ви благодаря.

— Тогава аз ще привърша с встъпителната си реч и ще можем да продължим нататък.

Жилет монотонно говори още няколко минути, очертавайки въпросите, които ще се поставят и на които трябва да се отговори. Те се разделяха на две групи. Първо въпросите на Андрю Тривейн за позицията, която се разглеждаше и второ всичките важни фактори и възможни конфликти, които застрашаваха интересите на подкомисията. При това обобщение председателят направи обикновеното запитване:

— Някакви допълнения и пояснения, освен забележката на господин Тривейн?

— Господин председател.

— Сенаторът от Върмонт.

Джейм Нортън, в началото на своите шейсет години, с късо подстригана побеляла коса и с ясно изразен южен акцент, погледна към Тривейн.

— Господин зам.-секретар, бележитият председател описа целите на това събиране по ясен и неотразим начин. И ние разбира се ще повдигнем въпросите за компетентността и конфликтите. Както и да е, аз ви предоставям територия, която трябва да се изследва. Това са вашите убеждения, господин зам.-секретар. Вие можете да ни кажете какви позиции заемате. Ще ни позволите ли тази привилегия?

— Нямам нищо против, сенатор. — Тривейн се усмихна. — Дори мога да се надявам, че ще разменяме такива мнения. Моите лични възгледи и колективната позиция на присъстващите, разбира се, съответни на „подкомисията“.

— Ние не искаме потвърждение! — гласът на Алън Неп звучеше грубо по микрофона.

— С уважение насочвам сенатора към моите предишни забележки — меко каза Тривейн.

— Господин председател? — Уолтър Медисън още веднъж постави ръката си върху тази на Тривейн и вдигна поглед към платформата. — Мога ли да поговоря с моя клиент, ако обичате.

— Разбира се, господин… Медисън.

Заседателите от учтивост заговориха помежду си, започнаха да преглеждат документи. Но повечето гледаха Тривейн и Уолтър Медисън.

— Анди, какво правиш? Да не се опитваш нарочно да объркаш обсъждането?

— Направих това, което исках.

— И защо?

— Исках да бъда сигурен, че няма недоразумение. Искам тези думи да се отбележат, за да разберат, че аз забелязвам всичко. Ако ме отстранят, те ще го направят знаейки, че аз го очаквам от тях.

— За бога, човече, объркваш функциите на събранието. Ти подкрепяш Сената.

— Мисля, че постъпвам точно така.

— Каква е твоята цел? Какво се опитваш да направиш?

— Да очертая бойното поле. Ако те ме приемат, ще го направят не защото ме искат, а защото трябва и защото ги предизвиках.

— Предизвикал си ги? За какво? С каква цел?

— Защото съществува бездънна разлика между нас.

— Какво означава това?

— Означава, че ние сме естествени врагове. — Тривейн се усмихна.

— Ти си луд!

— Ако съм, бих се извинил. Нека да привършваме с това. — Тривейн погледна към присъстващите. Погледът му спря върху едно лице от комисията. — Господин председател, адвокатът ми и аз привършихме дискусията си.

— Да, да разбира се… Аз вярвам, че сенаторът от Върмонт допълни… основните убеждения на зам.-секретаря. Председателят счита, че трябва да се изразяват фундаментални политически убеждения — не еднопартийни — а по-общи. Други не се приемат от това събрание. — Жилет погледна над очилата си към Нортън от Върмонт, за да бъде сигурен, че той разбира какво иска да му каже.

— Изключително приемливо, господин председател.

— Надявам се, че щ го приемете, сенаторе — добави Армбрастър от Калифорния, като се подсмихваше. Армбрастър и Нортън не само че стояха от различни страни в залата, но толкова се различаваха в двупартийната политика, колкото щатите им се различаваха в географско разположение.

Неп заговори, без да се обръща към председателя.

— Ако не греша, зам.-секретарят противопостави на допълнението, направено от колегата, своя собствена прибавка. Мисля, че той каза, че си запазва правото да повдига подобни въпроси пред членовете на заседанието. Едно право, което се съмнявам, че трябва да му бъде дадено.

— Не вярвам да съм отправил такава молба, сенаторе — Тривейн говореше меко, но убедително в микрофона си. — Ако е прозвучало по този начин, аз се извинявам. Няма право — или причина — да задавам въпроси за вашите лични убеждения. Аз съм заинтересован само присъстващите, като едно цяло, да ме убедят, както аз трябва да ги убедя, в искреността на задълженията си.

— Господин председател? — това беше по-младият сенатор от Западна Вирджиния, на име Тели. Той беше малко известен извън клуба, но вътре в него беше много харесван, както заради лекия нрав, също така и заради интелигентността си.

— Сенатор Тели, моля.

— Бих желал да попитам господин Тривейн защо изобщо повдига въпроса. Ние искаме същото нещо, в противен случай никой от нас нямаше да бъде тук. Честно казано, мислех си, че това ще бъде най-краткото съвещание по документация. Ако говорим лично, аз ви имам голямо доверие, сър. Не е ли то взаимно? Ако не персонално, то поне колективно — за да използвам термина, сър?

Тривейн погледна към председателя, като мълчаливо поиска разрешение да отговори на въпроса. Сенаторът Жилет кимна.

— Разбира се, че е така, сенатор Тели. Моето огромно уважение за това. Главно заради моето доверие във вас, моето уважение към вас, аз желая да имам възможност да разгледам този процес и да съм сигурен, че ние се разбираме помежду си. Подкомисията на комисията по отбраната ще е безсилна, ако няма отговорната подкрепа на такива безпристрастни и влиятелни мъже като вас.

— Ако ме одобрите, господа, а надявам се, че ще го сторите, аз ще имам нужда от помощ.

Човекът от Западна Вирджиния не забеляза неудобството на някои колеги.

— Нека тогава да перифразирам моята молба, господин зам.-секретар. Достатъчно съм възрастен, или съм достатъчно наивен, или може би и двете, за да вярвам, че добронамерените хора, въпреки че имат различни мнения могат да вършат нещо заедно в името на общата кауза. Доверието, което вие търсите от нас мога да се надявам че ще бъде документирано. Имате право да кажете, ако нещо не ви удовлетворява. Защо да не направим най-напред това.

— Не се надявах на по-разумен съвет, сенатор Тели. Страхувам се, че първоначалната ми нервност засенчи далновидността ми. Ще се опитам да не повдигам въпроса отново?

Жилет, надзъртайки още веднъж през очилата си, погледна Тривейн и когато заговори, беше ясно, че е раздразнен.

— Можете да повдигате всякакви въпроси, сър. Както могат да направят и тук присъстващите господа. — Той погледна надолу към папката пред себе си и към своите собствени записки. Сенатор Нортън — вие въведохте един нюанс относно главните убеждения на господин Тривейн. Можете ли да разясните проблема, накратко ако обичате — така че да си изясним този въпрос и да продължаваме нататък. Вие желаете да се убедите, че нашият гост поне малко подкрепя фундаменталните закони на страната.

— Господин зам.-секретар — тежкият върмонтски акцент на Нортън беше отчетлив повече отколкото е необходимо. Нортън винаги знаеше кога да използва подхода си на янки. Той му беше служил в много такива сенаторски заседания — особено когато в сградата работеха телевизионни камери. Това го правеше един истински, здраво стъпил на земята американец. — Ще бъда кратък. Бих желал да ви попитам дали наистина се присъединявате към политическата система, в която живее тази страна?

— Разбира се — Тривейн беше изненадан от наивитета във въпроса, но не за дълго.

— Господин председател… — Алън Неп говореше с настроение. Аз съм безкрайно притеснен от един момент в политическата история на зам.-секретаря. Господин зам.-секретар, вие сте, както е известно… независим, ако не се лъжа?

— Точно така.

— Това е интересно. Разбира се, че зная, че в много сектори терминът „политически независим“ е високо уважаван. Той притежава приятно дрезгаво звучене.

— Нямах това предвид.

— Но има и друга страна на тази поза — продължи Неп, без да обръща внимание на отговора на Тривейн. — И аз не я намирам особено независима… господин Тривейн… Вярно ли е, че вашите компании значително се възползваха от правителствени договори — особено от максималните космически разходи?

— Това е вярно. Аз мисля, че ние оправдахме всички разходи, които направихме?

— Надявам се да е така… Но въпреки това се чудя дали вашата „независимост“ не е продиктувана от някакви други идеологически причини. Като не сте били нито на едната, нито на другата страна, вие със сигурност сте се предпазили от политически конфликти, нали?

— Още веднъж ще кажа, това не са били моите намерения.

— Имам предвид, че ще бъде трудно за някой да се опълчи срещу вас на политическа основа, тъй като вашето мнение относно това е… било… е погребано под класификацията „независим“.

— Само минута, сенаторе! — председателят, явно огорчен, говореше остро.

— Бих желал да коментирам, ако мога…

— Можете, господин Тривейн, след моето собствено изказване. Сенатор Неп, мисля, че изясних, това е двупартийно заседание. Намирам вашите забележки за неуместни и честно да ви кажа за неприятни. Сега вие можете да се изкажете, господин зам.-секретар.

— Бих желал да информирам сенатора, че всеки, по всяко време, може да се увери в моите политически убеждения, като просто ме попита за тях. Аз не съм срамежлив. От друга страна, не знаех, че правителствените договори се зачитат на основата на политическо сдружаване.

— Именно това е моята мисъл, господин Тривейн — Неп се обърна към центъра на масата. — Господин председател, по време на моите седем години в Сената много пъти подкрепях тези, чиито политически възгледи се различаваха от моите и обратното, отказвах помощ на членове от моята собствена партия. В такива случаи моето одобрение или неодобрение бяха продиктувани от специфичните въпроси. Като хора на разума, ние всички имаме същата етика. Това, което ме притеснява е, че той предпочита да се нарича „безпартиен“. Това ме притеснява. Страхувам се от такива хора, когато поемат властта. Чудя се на тяхната т.нар. „независимост“. Чудя се дали вместо това не е по-добре да бъдеш с по-силните за деня?

Настъпи моментна тишина в стаята. Жилет свали очилата си и се обърна към Неп.

— Лицемерието е най-сериозната алюзия, сенаторе.

— Простете, господин председател, но вие ни казахте да бъдем разумни… И както беше отбелязано от Джастис Брендис, честността сама по себе си не е достатъчна. Тя трябва да е съпътствана с появата на мнение. Както едно време жената на Цезар, господин председател.

— Да не би да предполагате, че принадлежа към някоя партия, сенаторе — попита Тривейн невярващо.

— Не предполагам нищо, просто изразих съмнения, които се включват към проблематиката на това събрание.

Джон Морис, сенатор от Илинойс, наруши мълчанието. Той беше най-младият човек на събранието; беше в средата на трийсетте и беше изключителен адвокат. Винаги, когато Морис беше назначаван към комисия, го наричаха „Тинейджърът на дома“. Това заместваше една друга фраза, тъй като Морис беше негър, който бързо си беше пробил път в системата.

— Вие не…, о, не изказахте съмнение, господин председател, може ли?

— Продължавайте, сенаторе.

— Вие не изразихте съмнение, господин Неп… Вие направихте обвинение. Вие обвинихте една голяма част от гласуващата публика в потенциална измама. Вие разгледахте това от позицията на… на второкласното избирателно право. Разбирам тънкостите, които искате да изразите, дори отчитам тяхната валидност в определена ситуация. Но не мисля, че те са приложими тук.

Сенаторът от Ню Мексико, уважаваният Чикано, се наведе напред и гледаше Морис, докато говореше:

— Тук има само двама от нас, които разбират значението на второкласното избирателно право, сенаторе. По мое мнение въпросът е редно да се зададе, това е. Човек винаги търси чекове и банкови сметки, такава е нашата система. Все пак аз също мисля, че веднъж повдигнат въпросът може да се изчерпи с един стегнат отговор от човека, който стои за одобрение… Господин зам.-министър. Заради документирането можем ли да считаме, че не сте със силните на деня за момента? Можем ли да разчитаме, че преценките ви са наистина независими, както и политическата ви принадлежност?

— Можете, сър.

— Така и мислех. Нямам повече въпроси към това.

— Сенаторе?

— Да, господин Тривейн?

— А вашите?

— Не ви разбрах?

— А вашите? Вашите възгледи и преценки и преценките на всеки член от това събрание дали са независими и дали не се поддават на влияние отвън?

— Няколко сенатори веднага започнаха да говорят ядосано по микрофоните си; Армбрастър от Калифорния се засмя, сенаторът Уикс от източния бряг на Мериленд потули усмивката си като извади кърпичка от добре ушития си блейзер, а председателят сграбчи чукчето.

Когато редът беше възобновен под бързите удари на чукчето на Жилет, Нортън от Върмонт докосна ръката на сенатора Неп. Това беше някакъв знак. Едва забележимо погледите им се срещнаха и Нортън поклати глава, но посланието беше ясно.

Неп вдигна някаква папка пред себе си и дискретно извади едно досие. Посегна надолу за куфарчето си и го отвори, като плъзна папката вътре.

Върху нея беше написано „Марио де Спаданте“.

8.

Почивката беше обявена за четири и петнадесет, за да може съвещанието да започне отново в пет часа. През тези четиридесет и пет минути всеки щеше да има възможност да се обади до дома, да преорганизира срещите си и да се посъветва с помощниците си.

След като Андрю беше поставил любезния си, но съвсем неочакван въпрос, Жилет беше успял бързо да овладее положението при последвалите нападки.

Андрю беше подготвен. Той отговаряше бързо, стегнато и изчерпателно. Това учуди дори Уолтър Медисън, който рядко се изненадваше от своите странни клиенти. Тривейн нямаше нужда от безкрайни страници и схеми, пълни с цифри и бюджетни предвиждания. Той изстрелваше факти и обяснения с такава сигурност, че остави без аргументи тези, които бяха враждебно настроени.

Неговата пълна осведоменост оставяше членовете безмълвни — това позволи на сенатора Жилет да изкаже предположение, че може би след една почивка те ще могат да приключат заседанието до седем същата вечер.

— Ти си в стихията си, Анди — каза Медисън, като се протегна, докато ставаше от стола.

— Не съм започнал още. Следва второ действие.

— Моля те, не се обръщай към Чарли Браун. Справяш се чудесно. Ще напуснем тази сграда около шест часа. Те те считат за суперкомпютър, не разваляй работата.

— Това го кажи на тях, Уолтър. Кажи им те да не развалят нещата.

— За бога, Анди. Какво…

— Това беше едно изключително представяне, младежо — възрастният Тели, бивш съдебен заседател от щата Западна Вирджиния, се приближи до двамата, без да разбира, че се натрапва.

— Благодаря ви, сър. Моят адвокат — Уолтър Медисън.

Мъжете си стиснаха ръцете.

— Вие сте така да се каже необходим тук, господин Медисън.

— Свикнал съм с това покрай него, сенаторе. Той е най-недостойният клиент в историята на правото.

— Което означава, че вие не можете да си позволите да кажете това. Работех в съда около двадесет проклети години…

Алън Неп се присъедини към тях и Тривейн усети, че става напрегнат. Той не харесваше Неп, не само заради неговата неоправдана грубост, но защото Неп имаше нездрав външен вид на инквизитор. Какво беше казал посланикът Хил? Какви бяха думите на Големия Били?… „Ние не искаме инквизитор“…

Но Неп, който сега стоеше пред Тривейн, не изглеждаше толкова студен, както на заседанието. Той приятелски се усмихваше, когато стисна ръката на Тривейн.

— Справяте се чудесно! Наистина сте страхотен! Трябва да сте се подготвили за това събрание, както шефът се подготвя за телевизионно интервю…

— Сенаторе? Господин Медисън?

Отново стискане на ръце; атмосферата беше приятелска, не така напрегната, както преди пет минути. Тривейн се почувства неудобно и не хареса това си чувство.

— Вие не правите събранието по-лесно за мен — каза той, като студено му се усмихна.

— О, господи, не го вземайте присърце. Аз си върша моята работа, а вие — вашата. Нали така, господин Медисън. Не съм ли прав, сенаторе?

Тели от Западна Вирджиния не се съгласи толкова бързо както Медисън.

— Предполагам, че е така, Алън. Не съм любител на бъркотията, така че не мога да обикна неприятното. Макар че трябва да призная, това не притеснява по-голямата част от вас.

— Никога не мислете за това…

— Аз ще приведа доказателства за това. — Беше Армбрастър от Калифорния, който говореше и едновременно изпускаше дим от лулата си.

— Добра работа, Тривейн… Искам да ви кажа нещо. Неп щеше да разпъне на кръст своите хора, хората на президента — и когато свърши събранието двама от тях не дочакаха дори разговора помежду им. Помислих си „По дяволите, те са достатъчно млади, че да се сбият“. Вместо това те бързаха да хванат такси. Жените им ги чакаха в един ресторант. Вие сте един оригинал, сенаторе.

Неп се разсмя.

— Знаете ли, че той беше кум на сватбата ми преди петнадесет години?

— Господин зам.-секретар? — първоначално обръщението не беше отправено към Тривейн, но след това усети една ръка на рамото си. Беше Нортън от Върмонт.

— Мога ли да ви видя насаме за минута?

Тривейн се отдели от групата, където Медисън и Неп спореха нещо, а Армбрастър питаше Тели за наближаващия есенен ловен сезон в Западна Вирджиния.

— Да, кажете сенаторе.

— Сигурен съм, че досега всички да ви го казвали. Вие плувате във вярна посока и скоро ще се очертае брегът…

— Аз съм от Бостън, сенаторе и обичам плаването, но не съм китоловец. Кажете ми за какво става въпрос?

— Много добре. Ще пропусна комплиментите, въпреки че вие ги заслужавате… Днес набързо поговорихте с някои от моите колеги, но ние разговаряхме много преди събранието. Искаме да знаете, че мислим също като президента. Вие сте най-добрият човек за тази работа.

— Ще ме извините, но намирам методите ви за малко странни.

Нортън се усмихна с тънките си устни на търговец. Той сега наистина търгуваше. Безспорно.

— Не странни, Тривейн, само необходими. Вие виждате, млади приятелю, че се намирате в опасна ситуация. В случай, че всичко се обърне — което между другото никой не мисли, че ще стане — това събрание ще бъде от изключителна важност. Опитайте се да разберете това, в него няма нищо лично.

— Точно така — каза Неп.

— Той е прав… Не предполагам, че старият Тели разбира. Там, в адската Западна Вирджиния, никой не смее да му се противопостави. Но това не е на сериозно, така е.

— Тогава Тели не е от колегите, с които сте се срещнали.

— Честно казано, не.

— И вие все още не сте казали това, което искате да кажете, нали?

— По дяволите, приятелю, просто почакайте малко! Опитвам се да ви обясня един процедурен аспект, така че да го разберете. Правото на решение е ваше… Освен ако не ни принудите да застанем на обратната страна. Никой от нас не иска това.

Тривейн изгледа Нортън, той беше виждал много съсухрени, сбръчкани мъже като този, които се навеждаха през оградите или гледаха отвън морските дюни в Марбълхед. Човек никога не знаеше колко прозорливост се крие в тези потъмнели очи.

— Вижте, сенаторе, всичко, което искам от това събрание, а да съм сигурен, че подкомисията ще работи като самостоятелна единица. Ако не мога да получа вашето активно сътрудничество, поне се нуждая от вашата гаранция, че ще защитавате подкомисията от нечия намеса. Това много ли ви се струва?

Нортън лаконично отговори, като амбулантен търговец, опипващ стоката.

— Самостоятелна единица? Ха… Е, нека да ви кажа, синко… Някои хора получават нервно разстройство, когато някой настоява да бъде… самостоятелна единица. Нищо не можете да направите, освен да се чудите. Съществува силен натиск и не толкова силен натиск. Никой не харесва последния, но силният е нещо съвсем друго. Добре е да се знае, че човек е отговорен и пред друг, освен пред Господа, нали?

— Разбира се, аз ще бъда отговорен.

— Но то е като тайна мисъл в подсъзнанието, нали? Целта на тази подкомисия не е да задоволява личното его на един човек, Тривейн. Тя трябва да върши работа по-голяма и по-важна от един човек. Това имам предвид, като казвам „цел“.

Нортън гледаше Тривейн в очите. Но Тривейн никога не мислеше за себе си като за философската сол на земята.

Тривейн се вгледа, като се опита да не обръща внимание на лицемерието, което чувстваше, че се крие в думите на Нортън. Но изобщо не му се отдаде.

— Вие трябва да вземете това решение, сенаторе.

— Имате ли нещо против, ако поговоря с вашия адвокат? Как му беше името?

— Медисън. Уолтър Медисън. Нямам нищо против. Но въпреки това мисля, че той ще ви каже, че съм един ужасен клиент. Убеден е, че никога не обръщам внимание на нещата, когато трябва.

— Не виждам никаква вреда, ако опитам. Вие сте твърдоглав. Но аз ви харесвам. — Нортън се обърна и се отправи към Медисън и Неп.

Тривейн погледна часовника си. Събранието щеше да започне след двадесет минути. Той щеше да се обади в хотела, за да разбере дали Филис се е върнала от пазар. Президентът беше настоял да я доведе. Искаше Филис да дойде в Белия дом със съпруга си след събранието. Щяха да им направят нова снимка, която до покаже личните уважения на президента към Тривейн, но този път с жената на Тривейн до него. Филис беше разбрала.

Джеймс Нортън протегна ръка към Медисън и ако някой от стаята ги наблюдаваше, щеше да си помисли, че сенаторът като че ли се представя.

Но не беше точно така.

— Проклет да си, Медисън! Какво по дяволите е това?! — Нортън говореше тихо, но разпалено. — Той надушва нещо! Ти не ни каза!

— Аз не знаех! Само казах на Неп, че не знам какво става!

— По-добре е да разбереш — студено каза Алън Неп.

Събранието започна отново в седем и пет, като закъснението се дължеше на трима сенатори, които не можаха да свършат допълнителните си ангажименти. Тези пет минути дадоха възможност на Уолтър Медисън да поговори с клиента си насаме.

— Разговарях с този приятел Нортън.

— Знам, той ми поиска разрешение — усмихна се Тривейн.

— Анди, има логика в това, което казва. Те няма да те одобрят, ако мислят, че ще влезеш в ролята на влиятелен посредник. Ако ти беше на тяхно място и ти щеше да направиш така. Дори щеше да бъдеш по-груб, отколкото са те и мисля, че знаеш това.

— Съгласен съм.

— Тогава какво те притеснява?

Тривейн заговори като гледаше право напред.

— Не съм толкова сигурен, че искам тази работа, Уолтър. Но със сигурност знам, че не я искам, ако не се изпълнят условията ми. Вече ти казах това. Казах го и на Болдуин и на Роберт Уебстър. — Тривейн се обърна към адвоката си. — Не ме наричай „влиятелен посредник“. Това аз не съм и те го знаят… Ако ме одобрят, трябва да имам възможност да влизам в кабинета на всеки сенатор от това заседание и ако се нуждая от сътрудничество да го получавам без коментар. Трябва да имам тази възможност. Членовете на това събрание не бяха избрани безразборно, от тук от там. Всеки един от техните щати е всецяло обвързан с договори с Пентагона, някои — в голяма степен, други — в по-малка, но те са мнозинство, макар доста потайно. Сенатът много добре знаеше какво прави, когато ги събра. Единственият начин, по който мога да бъда сигурен, че в тази подкомисия няма да се намесва Сената, е да извлека от тези кучета-пазачи техните собствени гаранции.

— Какво?

— Да ги накарам да се съгласят с мен… Това събрание ще се документира като едно необходимо допълнение към подкомисията. Нещо като сътрудничество.

— Те няма да го направят! Целта е да ви одобрят, това е всичко. Няма други изисквания.

— Ще има, ако съм абсолютно сигурен и наясно, че подкомисията не може да функционира без съдействието на Сената, без активното участие на това съвещание като цяло. Ако не мога да получа заповед чрез тях, няма смисъл да продължавам.

Медисън се втренчи в своя клиент.

— И какво ще спечелиш от това?

— Така те стават част… от инквизицията. Всеки човек сам по себе си е инквизитор, независимо от широтата на възгледите. Щом могат да си поделят богатството, те ще си поделят и отговорността.

— И риска, нали? — меко попита Медисън.

— Вие го казахте, а не аз.

— Какво ще стане, ако не ви одобрят?

Тривейн погледна към заседателите на Сената. Погледът му се рееше някъде над главите им, а гласът му беше равен и студен.

— Ще свикам пресконференция утре сутринта, която ще направи на пух и прах всичко.

Уолтър Медисън знаеше, че нищо повече не може да се каже.

Тривейн знаеше, че това ще се случи в процеса на разискване. Щеше да дойде като една бавно разкриваща се логическа необходимост, без напрежение. Той се чудеше кой първи ще произнесе думите и кой ще повдигне въпроса.

Съвсем не неочаквано това беше старият сенатор Тели, съсухреният провинциален съдия от Западна Вирджиния, член на мнозинството с достатъчно неизвестна позиция. Не беше от „колегите“ на Нортън.

То се случи в пет и петдесет и седем. Тели се наведе напред, като гледаше към председателя; след като получи разрешение, той се обърна към кандидата и заговори:

— Господин Тривейн, ако ви разбирам, а аз мисля, че ви разбирам, вашата най-голяма грижа е за сътрудничеството на онези от нас, които могат да ви го окажат. Разбирам от това, то е една опора и много важна точка… Добре, вие трябва да знаете, сър, че сенатът на Съединените Щати не е само едно велико съвещателно тяло, но съюз от джентълмени, които са посветили себе си в името на една кауза. Сигурен съм, че говоря от името на всички, когато казвам, че моят кабинет е отворен за вас, сър. В щата Западна Вирджиния ние сме снабдени с различни правителствени съоръжения. Надявам се да използвате всякаква информация, която моят кабинет може да ви осигури.

„Боже мой, помисли си Тривейн, той наистина е искрен! Правителствени съоръжения!“

— Благодаря ви, сенатор Тели. Не само за вашето предложение, но и за изясняването на един практически проблем. Благодаря ви отново, сър. Надявам се наистина да сте говорили от името на всички.

Армбрастър от Калифорния се усмихна и бавно каза:

— Имате ли някаква причина да мислите обратното?

— Никаква.

— Но щяхте да се чувствате по-доволен — продължи калифорниецът, — ако заседанието тази сутрин включваше писмено решение за подпомагане на вашата комисия.

— Да, щях да се чувствам по-сигурен.

Армбрастър се обърна към центъра на масата.

— Не намирам нищо осъдително в тази молба, господин председател.

— Нека да бъде така — Жилет се беше втренчил в Тривейн. Той грубо удари с чукчето си веднъж. — Нека да се запише…

Стана. Случи се. Един по един сенаторите направиха индивидуалните си изказвания, всеки толкова честен и искрен, колкото беше и в предишните си изявления.

Тривейн отново седна на стола си и се заслуша в добре подбраните думи, като отделяше фрази, които скоро щеше да си спомни. Той беше успял. Беше предизвикал заседанието да вземе самостоятелно решение, което той продиктува. Почти нямаше значение дали някои, ако не всички, ще си удържат сумата. Щеше да бъде добре, но в действителност нямаше значение. Това, което имаше значение, беше фактът, че той можеше да се обръща към тях и да ги цитира постоянно.

Уебстър от Белия дом му беше обещал копие от записите, щеше да бъде лесно да се подшушне нещо на пресата.

От величествената си позиция Жилет погледна надолу към Тривейн. Гласът му беше равен, а очите — уголемени от очилата — студени и враждебни.

— Желае ли кандидатът да направи изказване преди да бъде гласувано?

Андрю погледна председателя в отговор на неговия втренчен поглед.

— Искам, сър.

— Ще се надявам да сте кратък, господин зам.-секретар — каза Жилет. — Събранието трябва да се опита да свърши работата си, по молба на президента, а сега е вече доста късно.

— Ще бъда кратък, господин председател — Тривейн взе един от листата пред себе си и погледна сенаторите. Не се усмихваше, никаква емоция не можеше да се прочете върху лицето му. Заговори съвсем просто.

— Преди да решите дали да одобрите или да отхвърлите моето назначение, господа, аз мисля, че трябва да сте запознати с резултатите от предварителните проучвания, които направих. Те ще послужат като основа на моята работа, в случай, че бъда одобрен. Прекарах изминалите няколко седмици анализирайки паричните задължения към отбраната на следните компании и корпорации: Локхийд, Еъркрафт, И.Т.Т., Дженерал мотърс, Линг-Темпко и Дженеси. По мое първоначално мнение една, две или може би три са действали, индивидуално или едновременно, с натиск в процеса на взимане на решения от федералното правителство, това е едно страхотно злодеяние. Сега знам, че само една компания е замесена в тази злоупотреба. Аз съм наясно с това престъпление. Моето намерение е да го докажа и докато не го направя няма да назова името на тази компания. Това е моето изказване, господин председател.

В стаята се възцари тишина. Всеки един от членовете на събранието беше впил поглед в Тривейн; никой не проговори, никой не помръдна.

Сенаторът Жилет посегна към чукчето, но след това спря и прибра ръката си. Той каза тихо:

— Вие сте свободен, господин зам.-секретар… и ви благодаря.

9.

Тривейн плати таксито и слезе пред хотела. Беше топло, а нощният бриз — прохладен. Вашингтон през септември. Той погледна часовника си. Беше почти девет и половина и умираше от глад. Филис беше казала, че ще поръча вечеря в стаята. Тя твърдеше, че е уморена от ходенето по магазините и иска само това — една тиха вечеря горе. Една тиха вечеря с двама бодигардове — любезност от Белия дом — в коридора на хотела.

Тривейн се отправи към въртящата се врата, когато един шофьор, който стоеше при централния вход, се приближи към него.

— Господин Тривейн?

— Да, кажете?

— Ще бъдете ли така любезен, господине? — Човекът посочи към ъгъла, към един черен форд, очевидно правителствен. Тривейн стигна до колата и на задната седалка видя сенатора Жилет, с очила все още на върха на носа и с намръщено изражение на лицето. Прозорецът автоматично се смъкна надолу и възрастният господин се наведе напред.

— Можете ли да ми отделите пет минути, господине? Лорънс просто ще ни разходи около квартала.

— Разбира се — Тривейн седна отпред.

— Повечето хора мислят, че пролетта е най-хубавият сезон във Вашингтон — каза Жилет, когато колата потегли надолу по улицата. — Но аз не мисля така. Винаги съм харесвал есента. Излиза, че мисля наопаки.

— Не е задължително. Или поне може би и аз съм като вас. Най-хубавите месеци за мене са септември и октомври. Особено в Нова Англия.

— По дяволите, всеки казва така. Всички ваши поети… Мога да си представя, че е заради цветовете.

— Може би — Тривейн погледна политика, и на лицето му се прочете някаква мисъл.

–. Но аз не ви помолих да се качите в колата, за да обсъждаме есента в Нова Англия, нали?

— И аз не мисля така.

— Не, не, разбира се, че не за това. Е, добре, вие получихте одобрението. Доволен ли сте?

— Естествено.

— Това доставя удоволствие — каза безучастно сенаторът като гледаше през прозореца. — Жилет се обърна към Тривейн.

— През всичките ми години във Вашингтон не бях виждал такова неприятно демонстриране на тактическа арогантност, господин зам.-секретар.

— Не съм съгласен с вас.

— О, така ли?… Ако не е било тактика, тогава е било по инстинкт. Това дори е по-опасно. Ако бях повярвал на това щях да свикам събранието наново и щях да направя всичко възможно за да ви отхвърлят.

— Тогава трябваше да кажете за тези ваши чувства днес следобед.

— Какво? И да ви изпратя вашите въпроси, увити в панделка? О, хайде, господин Тривейн. Не разговаряте със стария съдия Тели. О, не. Аз вървях заедно с вас. Дадох на всички възможност да се присъединят към вашия свиден, свещен кръстоносен поход! Нищо друго няма да свърши работа! Не, сър! Нямаше никаква алтернатива и вие го знаехте.

— А защо утре ще има? Имам предвид, ако свикате наново събранието събранието и отмените избора ми.

— Защото ще имам на разположение осемнадесет часа, за да разглобя всяка седмица от живота ви на парчета, млади човече. Да ги разглобя, да съединя наново частите и да се получи ново цяло. Когато свърша, вие ще бъдете в списъка на министъра на правосъдието.

Беше ред на Тривейн да погледне през прозореца. Президентът беше го казал: този град беше за него. Това, за което говореше Жилет, можеше да стане толкова лесно, защото обвиненията се появяват на първа страница, отказите на трета, а извиненията на четиридесет и осма, притиснати между евтини реклами.

Такъв беше градът, така стояха нещата.

Но той не се нуждаеше от града. Не трябваше да приема нещата такива, каквито са сега и беше само въпрос на време, за да го каже и на хората.

— Тогава защо не направите това, господин председател?

Това не беше въпрос.

— Защото аз се обадих на Франк Болдуин… И защо не престанете с тази арогантност? Изобщо не ви прилича, сър.

Тривейн се учуди от споменаването на името Болдуин.

— Какво каза Болдуин?

— Че вие сте бил предизвикан. Той каза, че ви познава от десет години и не греши.

— Разбирам — Тривейн извади от джоба си цигарите и запали една. — И вие приехте това?

— Ако Франк Болдуин ми каже, че всеки астронавт е вълшебница аз ще го приема като написано в светото писание. Това, което искам да знам е какво се е случило?

— Нищо. Нищо не се е случило.

— Вие направихте за смях събранието за одобряването на вашата кандидатура. Това не ми харесва, сър.

— Винаги ли прибавяте „сър“, когато служите на каузата си?

— Има много начини да се разбира думата „сър“, господин заместник-секретар.

— Сигурен съм, че вие сте добър учител, господин председател.

— Беше ли прав Франк Болдуин? Бяхте ли предизвикан?… И от кого?

Тривейн изтръска внимателно цигарата в пепелника и погледна по-възрастния мъж.

— След като изключвам да е имало провокация, какво ще направите?

— Първо ще се убедя дали е било провокация, а не инцидент или преувеличени инциденти, които лесно се разрешават. Но ако се докаже провокацията, аз ще извикам отговорните за това в моя кабинет и ще ги изхвърля от Вашингтон… Тази комисия не бива да бъде подкупвана.

— Звучи така, като че ли го мислите.

— И е точно така, сър. Времето за започването на тази работа е определено и предопределено. Ако е имало някакво вмешателство, някакъв опит да се търси влияние, аз искам да го спра и да взема възможно най-силните мерки.

— Мисля, че осъществихте това този следобед.

— Искате да ми кажете, че е имало сенатори на това събрание, които са се опитвали да ви засегнат неуместно?

— Нямам представа.

— Тогава какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че имаше провокация; признавам, това от къде произлиза не знам. Знам само, че ако продължи аз съм в състояние да я разоблича публично. Или изцяло да я спра.

— Ако е имало нещо нередно вие сте длъжен да докладвате за него.

— На кого?

— На съответните власти.

— Господин председател, това събрание беше обременено. По-голяма част от тези хора представят щати, чиято икономика зависи изцяло от правителствените договори.

— Вие смятате всички за виновни.

— Не осъждам никого. Само вземам мерки, които ми се струват подходящи предвид обстоятелствата. Мерки, за да бъда сигурен, че тези хора не могат да ми попречат.

— Вие не сте прав и погрешно тълкувате нещата. — Старият Жилет видя, че колата заобикаляше и достигаше хотела на Тривейн. Той се наведе напред.

— Спрете Лорънс. Ще се бавим само няколко минути още… Тривейн, намирам, че преценките ви не са убедителни. Вие правите повърхностни наблюдения и продължавате да си правите погрешни заключения. Правите подстрекателни намеци и отказвате да ги обясните. И това, което е най-опасно, вие не само се въздържате от обяснение, но се поставяте като арбитър на онова, което трябва да прави сенатът. По мое мнение Франк Болдуин и неговата комисия направиха голяма грешка като ви препоръчаха, президентът също прави грешка като следва тяхното мнение… Утре сутрин ще използвам цялото си влияние, за да осуетя вашата кандидатура. Вашата арогантност не е съвместима с обществения интерес. Лека нощ, сър.

Тривейн отвори вратата и излезе на ъгъла. Преди да я затвори, той се наведе и каза на възрастния човек:

— Така че вие ще използвате следващите осемнадесет часа за… как го казахте? О, да. Да разградите парче по парче моя живот, седмица след седмица.

— Няма да си губя времето, господин заместник-секретар. Не си струва заради вас да правя това. Вие сте един проклет глупак. — Жилет посегна вляво от себе си и докосна едно копче. Прозорецът на колата се вдигна, когато Тривейн затръшна вратата.

— Поздравления, скъпи! — Филис скочи от стола и захвърли списанието на нощната масичка. — Чух по новините в седем часа.

Тривейн затвори вратата, приближи се, прегърна жена си и леко я целуна по устните.

— Е, все още не излизай навън и не наемай къща. Все още не е сигурно.

— За какво говориш? Те прекъснаха някаква местна история, за да прочетат бюлетина. Бях толкова горда; те казаха, че е бюлетин. Ти и бюлетин!

— Имам и друго за тях. Утре вечер могат да направят втори бюлетин. Назначението ми може да бъде отменено.

— Какво?

— Току-що прекарах няколко забележителни минути, като обикалях квартала с изтъкнатия председател на събранието. Ще потърся Уолтър.

Тривейн беше вдигнал телефона. Той направи жест към жена си да не задава въпроси докато не свърши с телефонните обаждания. Тя беше свикнала с това, отиде до прозореца и погледна към осветения град. Мъжът й първо говори с жената на Медисън и когато разговорът свърши, натисна копчето като държеше телефона в ръка. Не беше доволен от думите на госпожа Медисън — госпожа Медисън не беше жената, на която можеше да е разчита след седем часа вечер. Той освободи копчето и проведе разговор с летище „Ла Гуардия“3.

— Ако не се обади в отговор до час, час и нещо, ще се опитам да му телефонирам отново в къщи. Самолетът му излита към десет и нещо — каза той като затвори.

— Какво се е случило? — Филис видя, че съпругът й е не само ядосан, но и объркан. Анди не биваше често объркан.

— Той ме изненада. Каза, че моята арогантност не е съвместима с обществените интереси, и че прикривам фактите. И също така, че съм проклет глупак.

— Кой каза това?

— Жилет — Тривейн си свали якето и го хвърли на един стол. — От своя гледна точка, той може би е прав. Но от друга страна, знам адски добре, че аз съм прав. Той може и да е най-уважаваният човек на Конгреса, но това не означава, че може да гарантира за останалите. Може да иска да гарантира, но това не означава, че наистина може.

Филис разбираше ожесточението на мъжа си, беше й казал какво е правил този следобед.

— Това беше мъжът в колата, нали?

— Да. Многоуважаваният от Сената Жилет. Той каза, че ще убеди заседанието да отмени назначението ми.

— Може ли да го направи? Имам предвид, щом вече са гласували?

— Мисля, че може. Ще го нарече някакво ново разкритие или нещо такова… Със сигурност може да го направи.

— Тогава ти трябва да ги накараш да се съгласят да работят с тебе.

— Нещо такова. Има го записано в документацията. Уебстър ще ми даде записите утре. Но това не е така.

— Този Жилет е прозрял какво правиш, а?

— Те всички прозряха! — Тривейн се засмя. — Повечето от тях изглеждаха, като че ли са погълнали папие маше…

— Какво смяташ да правиш?

— Първо ще видя дали мога да спася кабинета си в Данфорт, ако не е твърде късно. Но си заслужава да опитам. Уолтър ще знае по-добре. След това важният въпрос: колко далеч мога да стигна утре следобед, без да бъда призован в съда от министерството на правосъдието? — той погледна жена си.

— Анди, мисля, че трябва да им кажеш какво точно се е случило.

— Няма да го направя.

— Ти си далеч по-чувствителен за това от мен. Аз не съм затруднена. Нищо не се е случило!

— Беше нещо отвратително!

— Да, беше. Всеки ден стават грозни неща. Мислиш, че ме защитаваш, но аз не се нуждая от такава закрила — тя отиде до масата, където беше оставила списанието и нарочно го затвори. — Не ти ли е идвало на ума, че най-добрата закрила, която мога да получа, е като кажа как се случи всичко. И то да разкажа на пресата?

— Идеята ти поставя някои въпроси… нещо като отвличане.

Филис знаеше, че няма смисъл да продължава по-нататък. Той не искаше да говори за това.

— Добре — каза тя като се обърна към него. — Утре просто им кажи на всички да вървят по дяволите.

Той видя обидата върху лицето й и знаеше, че по някакъв нелогичен начин тя се считаше отговорна. Приближи към нея и я прегърна.

— Ние всъщност не харесваме Вашингтон. Спомняш ли си, последния път дори не можахме а изчакаме края на седмицата? Намерихме си куп оправдания, за да се върнем в Бърнигът.

— Ти си едно сладко мъжленце, Андрю. Подсети ме да ти купя една нова лодка. — Това беше една стара шега между тях. Преди години, когато компанията се бореше за съществуване, той заяви, че ще се чувства успял, ако може да излезе и да си купи един малък катер, без да мисли за цената. Това означаваше много неща.

Той я пусна.

— Ще поръчам някаква вечеря.

Отиде до масата, където имаше меню.

— Защо трябва да говориш с Уолтър? Какво може да направи той?

— Искам той да ми опише разликата между мнение и фактическа преценка. Първото ми дава много свободно време, за да се ядосвам, второто — приканва министерството на правосъдието.

— Толкова ли е важно да си ядосан?

Тривейн четеше менюто, но мислите му бяха при въпроса на жена му. Той я погледна.

— Да, мисля, че е важно. Не просто за задоволство, в действителност не се нуждая от това. Но защото всички считат себе си за неприкосновени. Който и да оглави тази подкомисия, ще се нуждае от всяка подкрепа, която може да получи. Ако сега малко съм ги разтърсил, то тогава следващият кандидат ще успее да ги спечели по-лесно.

— Това е голяма щедрост, Анди.

Той се усмихна като взе менюто и го сложи до телефона.

— Не съвсем. Ще се наслаждавам като гледам тези помпозни копелета как се гърчат, особено някои… Аз извадих цифри и проценти от документи на отбраната. Най-опасното нещо, което ще направя утре е да ги прочета. Всичките осем пункта.

Филис се засмя.

— Това е ужасно. О, Анди. Това е разрушително.

— Не е лошо. Няма да правя нищо друго, това ще бъде достатъчно… О, по дяволите, аз съм уморен и гладен и не искам да мисля повече за това. Нищо не мога да направя, докато не се свържа с Уолтър.

— Почини си, хапни и поспи малко. Изглеждаш преуморен.

— Като уморените воини, които се връщат у дома след битка…

— Каквито ние не бяхме.

— … изглеждаш страшно привлекателна.

— Поръчай си вечеря… Можеш да включиш и едно хубаво шишче червено вино, ако нямаш нищо против.

— Нямам нищо против, но ти ми дължиш една лодка.

Филис топло се усмихна, когато Тривейн вдигна телефона и поиска рум сървис. Тя отиде в спалнята да се преоблече в нещо по-непретенциозно. Знаеше, че съпругът й ще вечеря, двамата ще изпият една бутилка бургундско и след това ще се любят.

Тя много искаше това.

Лежаха на леглото, Тривейн беше прегърнал жена си, а тя лежеше на гърдите му. И двамата чувстваха топлия ефект на секса и виното, и между тях съществуваше прекрасен комфорт, както винаги в такива моменти.

— Не спя — каза Филис.

— Трябва да спиш, така става във филмите. Цигара?

— Не, благодаря… дванадесет без десет е — Филис се надигна като придържаше завивките върху голото си тяло, поглеждайки часовника. — Ще се обаждаш ли на Уолтър отново?

— След малко. Може би още не си е в къщи. Не се осмелявам да се обадя на Елен Медисън по това време.

— Тя е много тъжна. Съжалявам за нея.

— Но въпреки това не искам да говоря с нея. Той очевидно не е получил съобщението.

Филис докосна рамото на мъжа си, след като нежно и бавно го потърка с ръка. Беше един несъзнателен, изпълнен с чувство за притежание жест.

— Анди, ще говориш ли с президента?

— Не, аз държа на частта си от сделката. Няма да избягам и мисля, че няма да му е приятно ако се втурна към него сега.

— Той ще ти бъде благодарен за това. Трябва да е. Боже мой, като си помислим за това. Може да изгубиш работа, която харесваш, обиждаш се, загубваш време…

— Не го определим като милостиня — прекъсна я мъжът й. — Бях предупреден. Ох, как бях предупреден!

Телефонът иззвъня и Тривейн го вдигна.

— Да?

— Господин Тривейн?

— Да, аз съм.

— Знам, че на вратата ви има „не ме безпокойте“, но съобщенията се редят едно след друго… и аз…

— Какво? Какво „не ме безпокойте“? Никога не съм давал такива инструкции. Филис, а ти?

— Разбира се, че не — каза жена му след като поклати глава.

— Но то е ясно очертано, сър — „не ме безпокойте“.

— Това е грешка! — Тривейн спусна краката си през леглото. — Какви са съобщенията?

— „Не ме безпокойте“ е изписано в девет и тридесет и пет, сър.

— Чуйте ме сега! Никога не съм го искал. Попитах ви, какви са съобщенията.

Операторката спря за момент, винаги беше оскърбявана от небрежни гости.

— Както започнах да ви казвам, на линията има някакъв господин Медисън, който настоя да ви позвъня. Каза, че е спешно.

— Свържете ме, моля… Здравей, Уолтър. Съжалявам, изобщо не знам, кога това проклето…

— Анди, това е ужасно! Зная, че искаш да говорим, затова настоях.

— Какво?

— Това е трагично. Трагедия.

— Откъде знаеш, къде го чу?

— Да го чуя ли?! Та всеки го знае, информацията тече навсякъде по средствата за масово осведомяване — радио, телевизия.

Преди да проговори, Тривейн за част от секундата задържа дъха си. Гласът му прозвуча спокойно и премерено:

— Уолтър, за какво говориш?

— Сенаторът. Старият Жилет. Беше убит преди няколко часа. Колата му излезе от контрол на моста Феърфакс.

— За какво говориш?

10.

Описанието на злополуката бе твърде странно, за да изглежда истинско. Според думите на намиращия се в болница Лорънс Милър, той бе закарал Жилет от центъра на града — не се споменаваше нито за хотел, нито за Тривейн — до сградата на Сената, където Милър бе инструктиран да се качи до офиса на шефа си, на втория етаж и да вземе забравеното куфарче. Върнал се в колата, прекосил Потомак, и вече навлязъл във Вирджиния, когато сенаторът настоял да вземат страничният път до дома му във Феърфакс. Шофьорът почтително възразил — страничният път бе частично в ремонт и нямаше улични лампи — но сприхавият старец бил непреклонен. Лорънс Милър не можеше да каже защо.

Някъде на около миля от имението на Жилет се намира едно от онези разклонения на Потомак, които пронизват Вирджиния Уудс. Над водата минава къс метален мост, чийто стръмен завършек рязко завива надясно пред входа на Феърфакс. Колата на сенатора тъкмо стигнала средата на моста, когато от отсрещната страна с ослепяващи фарове и огромна скорост се задала друга кола. Шофьорът на Жилет нямал друга алтернатива на тесния мост освен да се залепи за десния парапет, за да избегне челно сблъскване. Другата кола също отбила вдясно и шофьорът, използвайки единствената възможност да избегне челния удар, рязко натиснал газта за да се измъкне през пролуката, оставена между двете коли. Маневрата му успяла, но след като се озовала върху дъсченото покритие пред входа колата се ударила в стръмния скат до пътя и шофьорът натиснал спирачки. Колата поднесла наляво и слязла странично по стръмния хълм. Старият Жилет бил отхвърлен върху десния прозорец, като ударил главата си в металната рамка с такава сила, че според думите на лекаря починал на място.

Вторият автомобил се засилил по моста и напуснал сцената. Шофьорът не можа да го опише; бил ослепен от светлините и изцяло концентриран върху оцеляването им.

Времето на злополуката бе определено на 21:55.

Андрю прочете описанието на инцидента във Вашингтон Пост докато закусваше в апартамента си в хотела. Няколко пъти го препрочете, като се опитваше да открие нещо нередно, нещо различно от това, което бе чул по новините предишната вечер.

Нямаше нищо. Освен отбиването в сградата на Сената, забравеното куфарче.

Погледът му постоянно се връщаше към определено време на трагедията. 21:55.

Двадесет минути след като някой! — бе поставил табелката „не ме безпокойте“ върху номера му на рецепцията.

Защо бяха направили това? С каква цел?

Това не бе гаранция, че няма да разбере за нещастието. Той или Филис биха могли да пуснат радиото или телевизора, имаха обичая да пускат поне радиото.

Тогава защо?

Защо някой ще иска да го остави без връзка с външния свят от 21:35 до часа, в който Медисън успя да се свърже — 23:15. Почти два часа.

Освен ако е било поставено по погрешка на таблото. Беше напълно възможно.

Но Тривейн нито за миг не повярва, че е било случайно.

— Още не мога да го преживея, — каза Филис, излизайки от спалнята. — Ужасно е. Какво смяташ да правиш?

— Не знам. Предполагам, че трябва да се обадя на Уебстър и да му кажа за разговора ми с Жилет. За това, как старецът искаше да ме разкара.

— Не! Защо трябва да го правиш?

— Защото беше така. Защото Жилет може да е казал нещо на другите, да им е съобщил, че възнамерява да ме набучи на кол.

— Мисля, че трябва да изчакаш. Не заслужаваш да те изправят до позорния стълб. Май някой го нарече така. Нали вярваш, че си прав. Поне така каза снощи.

Тривейн отпи от кафето, като се опитваше да спечели няколко секунди преди да отговори на жена си. Повече от всичко друго му се искаше тя да не се досети за подозренията му. Тя приемаше смъртта на Жилет като злополука, та макар и ужасна; нямаше причина да мисли по друг начин. И той искаше нещата да си останат така.

— Уебстър може и да се съгласи с теб, също и Президентът. Но честно казано, ми се иска те да разберат.

Президентът на Съединените щати наистина се съгласи с Филис Тривейн. Той инструктира Уебстър да предаде на Андрю да не споменава нищо, освен ако въпросът не се повдигне от други инстанции, но дори и тогава да отбягва определени моменти от разговора си с Жилет преди да е установил контакт с Белия дом.

Също така Уебстър информира Тривейн, че според изказаното мнение на посланика Хил старият сенатор само го е проверявал. Големият Били познавал свадливата бойна кранта от години; това била личната му тактика. Хил не се съмняваше, че Жилет би поискал повторно свикване на събранието. Той просто би оставил кандидата „да се пече в собствения си сос“, но ако Тривейн отстояваше позицията си, щеше да остави назначението му в сила.

Това бе една усложнена проверка.

Но и на това Тривейн не повярва нито за миг.

Филис бе решила да разгледа изложбата на НАСА в Смитсониан. Тя много добре разбираше, че Андрю постоянно ще виси на телефона и знаеше, че предпочита да бъде сам в такива моменти.

Тривейн взе един душ, облече се и изпи четвъртото си кафе. Беше почти десет и половина, а бе обещал да се обади на Уолтър Медисън преди обяд. Не знаеше какво да му каже. Ще му каже за обиколката из квартала, Уолтър щеше да го знае в случай, че събранието е било свикано отново. Беше му минало през ума да го спомене по време на напрегнатия им разговор преди единадесет часа. Само че всичко бе толкова объркано, адвокатът необяснимо развълнуван, че реши да не усложнява допълнително вече достатъчно обърканото състояние: ужасният следобед в камарата на сената, завръщането в къщи при болната съпруга — болна в смисъл, че не беше възможно да остане трезвена; и, накрая, странното описание на трагедията, разиграла се на моста край имението Феърфакс. Дори и гениалните, обиграни адвокати от Манхатън стават жертви на преумората.

Щеше да изчака до обяд преди да се обади, тогава мислите на всички щяха да са по-ясни.

На вратата се почука. Тривейн отново погледна часовника си. Сигурно камериерката.

Отвори вратата и бе посрещнат от формално учтивата усмивка на един армейски офицер, майор с безупречна униформа с лъскави месингови копчета и три реда отличителни знаци.

— Господин Тривейн?

— Да?

— Майор Пол Бонър, от Министерството на отбраната. Предполагам, че ви е било съобщено, радвам се да се запознаем — майорът подаде ръката си и Тривейн по навик я стисна.

— Не, майоре, не са ми съобщили.

— О… И това ако е начало. Аз съм вашият Петкан, поне докато си изберете офис и наберете персонал.

— Така ли? Добре, влезте. Не подозирах, че вече съм в бизнеса.

Бонър влезе в стаята със самоувереността на човека, привикнал да командва. Беше, може би, в края на 30-те или началото на 40-те, с късо подстригана коса и тен на човек, който прекарва голяма част от времето си на чист въздух.

— В бизнеса сте, можете да не се съмнявате. Вие искате, аз изпълнявам… Всичко, каквото пожелаете. Така са ми наредили — той хвърли шапката си на един стол и се обърна към Тривейн със заразителна усмивка. — Разбирам, че имате щастлив брак; но по-важното е, че жена ви е тук, във Вашингтон. Богат сте като Крез и нищо не мога да спечеля като ви предложа разходка с лодка по Потокмак, възможно е да притежавате реката. Работил сте в държавния бранш, следователно не мога да ви заинтригувам с клюки на високо равнище. Вероятно знаете повече от мен… Аз съм начинаещ. Карам ски много добре. Вие в най-добрия случай сте на средно равнище, значи няма смисъл да летим за Гщаад… Следователно ви намираме подходящ офис и започваме да набираме персонал.

— Майоре, карате ме да се чудя, — каза Тривейн като затвори вратата и се доближи до офицера.

— Добре. Аз съм на линия.

— Говорите така, сякаш сте прочели биографията, която не съм написал.

— Вие не сте. „Големият Чичо“ го свърши вместо вас. И, ако искате, заложете живота си, че съм я прочел. Вие сте човек от първостепенна важност.

— Също така ми се струва, че долових неодобрение в гласа ви; прав ли съм?

За миг усмивката на Бонър изчезна от лицето му.

— Не е изключено и да сте, господин Тривейн. Въпреки това не би било честно да го кажа. В течение съм само на едната страна на историята.

— Разбирам — Тривейн се приближи до масата и посочи кафето.

— Благодаря. Твърде рано е за алкохол.

— Мога да ви предложа, ако желаете.

— Само кафе.

Тривейн напълни една чаша и Бонър се приближи до масата да я вземе. Без захар, без сметана.

— Защо се пените толкова, майоре?

— Нищо лично. Не ми харесва назначението, това е всичко.

— Защо? Не че знам какво е назначението ви, все още не разбирам. Да не би някъде да се води битка, която да ви липсва?

— Не съм вчерашен?

— Нито пък аз.

— Съжалявам, още веднъж моля да ме извините.

— Оплесквате нещата, за каквото и да са ви изпратили.

— За трети път моля да ме извините — Бонър взе кафето си и седна в едно кресло. — Господин Тривейн, преди два дни ми дадоха вашето досие и ми казаха, че съм прикрепен към вас. Казаха ми също така да правя всичко — без никакви ограничения, просто всичко, каквото мога… А вчера пристигна една новина. Тръгнали сте да ни разпъвате на кръст. Аз съм неприятен посредник в подобни ситуации.

— Не съм тръгнал никого да разпъвам.

— В такъв случай работата ми е по-лесна. Не ми приличате на смахнат. Нито пък се държите като такъв.

— Благодаря ви. Не съм сигурен, че мога да кажа същото.

Бонър отново се усмихна, вече значително по-спокоен.

— Съжалявам. За четвърти път или за пети?

— Загубих им бройката.

— Всъщност, импровизирах малка реч. Исках да ви дам шанс да се оплачете — и щях да се чупя.

— Още не е късно. Тая работа за „разпъването“ какво би трябвало да означава?

— С две думи вие сте един от жлъчните антивоенни. Не ви харесва как действува Пентагона, на Пентагона също не му харесва. Мислите, че Отбраната харчи милиони долари повече, отколкото е необходимо, така мисли и Отбраната. Но вие смятате да изпеете всичко на подкомисията и ще хвърчат глави. Прав ли съм, господин Тривейн?

— Може би. Макар че, както при повечето обобщения, отправяте недоказани обвинения. — Тривейн замълча за миг, защото си спомни, че мъртвият Жилет бе използувал почти същите думи миналата нощ в колата. Той продължи репликата на Сенатора, като усещаше иронията. — Не мисля, че имат почва.

— Ако е така, изпитвам истинско облекчение. Ние ще…

— Майоре, — тихо го прекъсна Тривейн, — изобщо не ме интересуват вашите чувства. И ако смятате да оставате, трябва да сте наясно с това. Разбрахме ли се?

Пол Бонър извади един плик от униформата си. Отвори го и подаде на Тривейн три напечатани страници. Първата съдържаше списък на наличните правителствени помещения, приличаше на проспект за недвижимо имущество. Втората бе фотокопие на имената, които Андрю бе дал на Франк Болдуин преди около две седмици — преди ужасните събития в „Плаца“. Това бяха имена на мъже и жени, които Андрю искаше да работят за него, на ключовите позиции. Общо бяха единадесет — четирима адвокати, трима счетоводители, двама инженери — военен и цивилен и две секретарки. От единадесетте, петимата имаха загадъчни знаци до имената си. Третата страница също съдържаше списък от имена — всички до едно непознати на Тривейн. Вдясно от всяко име бе отбелязана класификация и предишния заеман пост. Тривейн погледна майор Бонър.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Кое?

Андрю му подаде последната страница.

— Този списък. Не познавам никого от тези хора.

— Всички са били проучени за работа при високо и средно равнище на сигурност.

— Точно това си помислих. Предполагам, че тези знаци…

Тривейн подаде втората страница, своя списък.

— Те означават ли че тези хора не са били одобрени?

— Не, напротив.-

— А шестимата не са?

— Точно така.

Андрю взе първите две страници и ги постави на масичката. Сгъна последната на две и я скъса, след което подаде скъсания лист на Бонър. Майорът с нежелание се приближи и го взе.

— Първата ви работа, майоре, е да върнете това на този, който ви го е дал. Ще наема свой собствен персонал. И се постарайте тези красиви малки знаци да се появят до имената и на другите шест.

Бонър понечи да каже нещо, но се поколеба, докато наблюдаваше Тривейн, който взе двете страници от масичката и седна на канапето. Накрая Бонър пое дълбоко въздух и каза на цивилния:

— Вижте, господин Тривейн, никой не го е грижа кого ще наемете, но всички трябва да бъдат подложени на проверка. Този списък просто ускоряваше нещата и ги правеше по-лесни.

— Хващам се на бас, че е точно така, — измърмори Тривейн, като отмяташе адресите в служебния списък. — Ще се постарая да не взема на работа никого, комуто да плаща Президиума… Това помещение в Потомак Тауърз в офиссграда ли е?

— Да. Правителственият наем изтича след четиринадесет месеца. Помещението бе наето за един технически проект, но прекъснаха субсидиите… Неудобното е, че е доста отдалечено от центъра.

— Имате ли някакво предложение?

— Нещо по-близо до Небраска или до Ню Йорк Авеню. Вероятно ще се срещате с много хора.

— Ще плащам такситата.

— Не бях се сетил за това. Предположих, че те ще ви търсят.

— Много добре, майоре — Тривейн стана и погледна офицера. — Отбелязал съм пет адреса. Прегледайте ги и кажете какво мислите.

Той се приближи до Бонър и му подаде листа.

— Трябва да проведа няколко телефонни разговора; ще използвам спалнята. После ще продължим. Налейте си още кафе.

Тривейн влезе в спалнята и затвори вратата. Нямаше смисъл повече да отлага обаждането на Медисън. По-късно няма да има откъде да се обади, освен от някой от офисите или от уличен телефон. Беше единадесет без петнадесет. Медисън сигурно вече се е взел в ръце и се е успокоил.

— Анди, още не мога да се съвзема, — каза адвокатът, но гласът му звучеше по-спокойно. — Това е просто ужасно.

— Мисля, че трябва да ти кажа останалото. То е не по-малко ужасно.

Разказа му за случилото се и, както очакваше, Уолтър Медисън бе шокиран.

— Жилет направи ли ти някакъв намек, че е говорил с другите?

— Не. Предположих, че не е. Каза, че смята да свика отново събранието на сутринта.

— Сигурно съпротивлението е било твърде голямо… Анди, мислиш ли, че злополуката е нещо друго?

— Чудя се, но досега не съм стигнал до някаква основателна причина. Ако не е било злополука и е бил убит за това, че е искал отново да свика събранието — това означава, че те, които и да са, ако изобщо съществуват, искат аз да оглавя подкомисията. Мога да разбера, ако някой иска да ме разкара, но не мога, ако някой иска да се подсигури, че ще заема длъжността.

— А аз не мога да повярвам, че биха стигнали до такива крайни мерки. Пари, убеждаване, дори открит натиск, това е възможно. Със сигурност не и убийство. Колата му не е могла да падне във водата, парапетът е бил твърде висок. Не е могла да се обърне, просто се е свлякла странично и старецът се е ударил в рамката. Било е злополука, Анди. Злополука, макар и ужасна.

— Трябва да е било така.

— Говорил ли си с някого за това?

Тривейн бе на път да каже на Медисън, че е говорил с Уебстър в Белия дом. Но се колебаеше. Не че имаше причина да не се доверява на Уолтър, а поради това, че беше поел отговорност пред Президента. Да спомене Уебстър би означавало да намеси президента на Съединените щати — офиса му, ако не самия човек.

— Не. Не, не съм. Само с Филис, това е всичко.

— Може да ни се наложи да го съобщим, но засега е много важно да съм наясно. Ще се обадя тук-там и ще те известя.

— На кого смяташ да се обаждаш?

В продължение на няколко секунди Уолтър Медисън не каза нищо и двамата мъже усетиха неловкостта на момента.

— Още не знам. Нямах време да размисля. Може би на няколко от присъствалите на събранието, тези, с които се запознах. Няма да е трудно да го направя, аз съм загрижен, клиентът ми иска да знае дали трябва да направи изявление. Нещо от сорта… Аз ще поема нещата.

— Добре. Ти ли ще ми се обадиш?

— Разбира се.

— Нека да е късният следобед. Имам си майор от Министерството на отбраната. Ще ми помага с организационните въпроси.

— Боже господи! Не си губят времето нито миг. Как се казва?

— Бонър. Първото му име мисля, че беше Пол.

Медисън се засмя. Смееше се като човек, който познава, но няма много високо мнение за предмета на разговора.

— Пол Бонър. Май не а много остроумни, а?

— Не разбирам. Какво смешно има?

— Бонър е един от младотурците на Пентагона. Лошото момче от югоизточна Азия. Спомняш ли си за случката преди няколко години? Изхвърлиха половин дузина офицери от Индокитай заради някакви доста съмнителни операции отвъд границите, зад бойните линии?

— Да, спомням си. Разследването бе потулено.

— Знаеш го. Положението бе твърде напечено. Този Бонър бе главнокомандващ.

11.

До два часа Тривейн и Бонър бяха проучили три от петте апартамента. Армейската свръзка се опитваше да не изразява никакво отношение, но реакциите му бяха твърде спонтанни. Тривейн осъзна, че в някои отношения двамата много си приличат; наблюдаван отблизо, офицерът трудно успяваше да скрие мнението си.

Беше очевидно, че Бонър одобрява всичките места, които бяха посетили. Не разбираше защо Тривейн настоява да посетят и останалите две, въпреки че бяха значително отдалечени от централната част. Защо да не изберат някое от другите?

От друга страна, Тривейн бе отишъл да види първите три офиса само от учтивост, за да не изглежда, че се поддава на взаимни приумици. Както и Бонър, Тривейн предполагаше, че офисът в Потомак Тауърз има изглед към реката, и сам по себе и този факт бе достатъчен да го убеди.

Офисът му щеше да бъде в Потомак Тауърз.

Щеше да намери други причини освен реката и водата.

— Нали нямате нищо против да направим обедна почивка, майоре?

— За бога, не. Щях да си изям задните части, ако я бяхме пропуснали. Вече съм изстискан като лимон и се проклинам, че ви оставих да направите тази обиколка. Ако трябва да съм честен, мислех, че ще накарате някой друг да я направи вместо вас.

— Кой например?

— Откъде да знам, по дяволите. Вие, хора, не използвате ли други за тези неща? Да ви търсят помещения за подобни организационни въпроси.

— Понякога. Но не и ако е свързано с работата ми.

— Забравих, че си имам работа с милионер, който сам си е спечелил парите, поне според материалите които прочетох.

— Само защото беше по-лесно, майоре.

Отидоха в Чесапик Хауз и Тривейн беше първоначално учуден, а по-късно шокиран от алкохолния капацитет на Бонър. Майорът си поръчваше двойни бърбън — три преди ядене, два, докато обядваше и един след ядене. Това бе наистина силно начало.

И въпреки това на Бонър ни най-малко не му личеше, че е пил.

Докато си пиеха кафето, Тривейн си помисли, че ще се опита да бъде по-мил с майора.

— Знаеш ли, Бонър, не съм го казвал, но наистина оценявам, че сте се нагърбили с тази неблагодарна работа. Разбирам защо не ви харесва.

— Всъщност, нямам нищо против. Сега вече не. Преди си представях, че сте нещо като компютъризиран… чук, извинете за израза. Като сметачна машина, която си е направила парите…

— Така ли пишеше в материала, който прочетохте?

— Да. Подсетете ме да ви го покажа след няколко месеца… Ако все още си говорим — Бонър се засмя и допи бърбъна си. — Звучи откачено, но нямаха никакви ваши снимки. Никога не снимат цивилни, освен в случаите, когато се намесва сигурността. Не е ли тъпо? Докато бях на действаща служба, никога не поглеждах досие, което не бе придружено поне от три снимки.

За момент Тривейн се замисли. Майорът беше прав. Една снимка бе безсмислена поради ред причини. Няколко значеха много.

— Четох за вашата… военна служба. Направили сте голямо впечатление.

— Страхувам се, че това излиза извън рамките на нашия разговор. Няма да говоря по тази тема.

— Което ми изглежда много глупаво.

— И на мен… Бих могъл да дам няколко готови отговора, които не означават нищо. Тогава защо да говоря?

Тривейн погледна Бонър и разбра, че е искрен. Не искаше да отговори, но, въпреки това изглеждаше, че Бонър има нещо друго, което би желал да сподели. Андрю не беше сигурен, но си струваше да опита.

— Бих изпил едно бренди, а вие?

— Ще продължа с бърбън.

— Двоен?

— Точно така.

Напитките бяха донесени и преполовени, когато предположенията на Тривейн се оправдаха.

— Каква е цялата тая бъркотия около подкомисията, господин Тривейн? Защо всички са се стегнали?

— Казахте го тази сутрин, майоре. Отбраната харчи милиони повече, отколкото е необходимо.

— Знам, никой не би го оспорвал. Хиляди са замесени. Защо сме главната мишена?

— Много просто. Защото подписвате договори.

— Подписваме договори, след като са одобрени от комисиите на конгреса.

— Не ми се иска да правя обобщения, но ми се струва, че Конгресът обикновено одобрява една цифра, а след това го принуждават да одобри друга — доста по-голяма от предишната.

— Не сме отговорни за икономиката.

Тривейн вдигна полуизпитото си питие и завъртя чашата.

— Бихте ли приели такъв тип разсъждения на бойното поле? Сигурен съм, че вашите разузнавателни отряди правят грешки, но бихте ли допуснали стопроцентова неточност?

— Не е същото.

— И двете включват информация, нали така?

— Не мога да сравнявам човешкия живот с парите.

— Смятам този аргумент за неоснователен. Не оценявахте така нещата, когато вашата „дейност“ струваше живота на много хора.

— Глупости! Това бе статистически пресметната бойна ситуация.

— Огромна част от хората мислеха, че онази война бе изцяло ненужна.

— Тогава защо не предприеха нищо? Сега се сещате да роните сълзи.

— Доколкото си спомням, опитаха се — каза Тривейн втренчил поглед в чашата си.

— И те се провалиха.

— Това е интересно изявление, майоре. И доста провокиращо.

— Вижте, мисля, че точно тази война бе необходима поради причини, които по-умни от мен мъже посочваха неведнъж.

— Очаровате ме — Тривейн допи брендито си. — Как биха могли… тези хора да го направят?

— Визуално-тактически маневри. Бих могъл да разбия военната наука за разходите и географията.

— Моля, направете го така — каза Тривейн, като се усмихна на свой ред на майора.

— Визуалният: петнадесет хиляди ковчега в три части по пет хиляди всяка. Реалност: правителствена емисия, строеж на ковчези. Разходи: двеста долара на всеки, покупка на едро. География: Ню Йорк, Чикаго, Лос Анджелис — Пето Авеню, Мичиган Авеню, Сънсет Булевард. Тактика: разполагане на ковчезите успоредно на една стъпка разстояние, всеки стотен капак отворен и се вижда труп. Разложен, по възможност. Необходим персонал: двама души на ковчег плюс допълнително хиляда на всеки град с цел да отвличат вниманието на полицията и да предотвратят евентуална намеса. Общи изисквания: тридесет и три хиляди… и хиляда и петдесет група. Три града изцяло мобилизирани. Две мили трупове, истински и символични, блокиращи главните улици. Цялостно въздействие. Отвращение.

— Това е невероятно. Мислите ли, че би подействало?

— Забелязали ли сте някога, как група цивилни стоят на един ъгъл и гледат как преминава кон? Абсолютно същото е… Това, което току-що описах би преобърнало стомасите на осемдесет милиона души, присъствували на гледката, и още на стотина милиона, чрез медиите. Обществен погребален обичай.

— Не би могло да стане. Биха го предотвратили. Има полиция, национална гвардия…

— Отново тактика, господин Тривейн. Диверсионна тактика: изненада, мълчание. Тихо събиране на действуващите лица и екипировката, да кажем в неделя сутрин или понеделник по малките часове, когато полицията е най-малко активна. Изпълнението на маневрата е толкова точно разпределено по време, че би могло да се извърши за по-малко от четиридесет и пет минути във всеки град… Само тридесетина хиляди мъже — възможно и жени. Бихте накарали около половин милион във Вашингтон да излязат сами.

— Смразяващо е — Тривейн не се усмихваше; също така бе забелязал, че Бонър за пръв път го бе причислил към „тях“. Позицията на Тривейн по въпроса за Индокитай бе ясна и военният искаш да му покаже, че го е разбрал.

— Точно така.

— Не само маневрата, но и това как сте могли да я измислите.

— Аз съм професионален войник. Работата ми е да измислям стратегии. А след като веднъж съм ги и измислил, да създавам противодействия.

— Създали ли сте и за тази?

— Определено. Не е много приятно, но е неизбежно. Сведено е до бързо отмъщение, мигновено и пълно потушаване. Конфронтация със сила и с превъзхождащо въоръжение с цел да се установи военно надмощие. Прекратяване на изтичането на всякаква информация. Замяна на една идея с друга. Бързо.

— И значително количество пролята кръв.

— Неизбежно — Бонър вдигна поглед и се изхили. — Това е само игра, господин Тривейн.

— Бих предпочел да не играя.

Бонър погледна часовника си.

— Господи! Почти четири е. Най-добре да огледаме и последните два адреса преди да са затворили.

Тривейн стана от масата малко замаян. През последните пет минути майор Бонър му разказваше нещо. Разкриваше жестоката действителност, че Вашингтон е населен с много полбонъровци. Хора, които са се посветили — правилно, оправдано, по съвест — на разрастването и укрепването на влиянието и авторитета си. Професионални войници, които са в състояние да превъзхождат противниците си по интелект, защото можеха да се поставят на тяхно място. Също и щедри; толерантни към замаяното, объркано мислене на цивилните си противници. Сигурни в знанието, че в този век на потенциално изтребване няма място з нерешителни. Запазването на нацията бе пряко свързано с мощта и ефективността на ударната й сила. За хора като Бонър бе нелогична трезвата мисъл, че някой може да застане на пътя на тази цел. Не биха го търпели.

И спонтанният изблик на майор Бонър. „Господи! Почти четири е!“ — изглеждаше неуместно. И малко страшно.

Офисът в Потомак Тауърз имаше своите достойнства, които нямаха връзка с изгледа към реката. Всички други помещения имаха пет офиса и една чакалня, Тауърз притежаваха допълнително кухня и студио. Последното бе предназначено за четене или за конференции, а като цяло помещението бе пригодено и за работа нощем — в главния офис имаше огромно кожено канапе. Потомак Тауърз беше нает за инженерен проект с натоварена програма и беше оборудван за тази цел. Беше идеален за целите на Тривейн, и Бонър подготви договора облекчен, че обиколката е завършена.

Двамата мъже се завърнаха в хотела на Тривейн.

— Искате ли да се качите да пийнем по нещо? — попита Тривейн на излизане от военната кола.

— Благодаря, по-добре да отида да докладвам. Поне дузина генерали влизат и излизат от мъжката тоалетна и наблюдават вратата на офиса ми в очакване да се появя — лицето на Бонър светна, очите му се засмяха, беше доволен от образа, който току-що бе създал. Тривейн разбра. Бонър бе доволен от създалото се положение.

— Добре, приятно прекарване. Десет сутринта?

— Няма проблеми. Ще известя сигурността, вашият списък ще бъде проучен. Ако възникнат някакви истински проблеми, ще ви се обадя. Предполагам, че ще искате да се срещнете и с други хора. Ще уредя интервютата.

Бонър погледна Андрю и се засмя.

— Вашите интервюта, сър.

— Чудесно. И благодаря — Тривейн проследи с поглед военната кола, която навлезе в оживения трафик от 5:30.

На рецепцията го уведомиха, че госпожа Тривейн е взела съобщенията точно в 5:10. Момчето от асансьорите на деветия етаж му се усмихна, вторият, застанал на няколко ярда от вратата му го позна и му кимна. Тривейн имаше чувството, че току-що е преминал през зала от огледала, хилядократно отразяващи образа му, но които ни най-малко не му бяха от полза.

За доброто на другите.

— Здравей, Хил? — Тривейн затвори вратата и чу жена си да говори по телефона в спалнята.

— Идвам след секунда, — му викна тя.

Тривейн свали сакото си, разхлаби вратовръзката и отиде на бара, където си наля чаша леденостудена вода. Филис излезе от спалнята и Тривейн забеляза загриженост в очите й, която се опитваше да прикрие с усмивка.

— Кой беше?

— Лилиан — имаше предвид тяхната икономка, готвачка, вездесъща помощничка в Хай Бърнигът. — Има проблеми с електричеството, но всичко щяло да бъде наред. Техниците са на път.

Целунаха се както винаги, но Тривейн дори не го забеляза.

— Какви проблеми?

— Половината от лампите изгаснали. В северната част. Нямало да разбере, ако не спряло радиото.

— Не е ли заработило пак?

— Предполагам, че не. Всичко е наред, техниците пристигат.

— Хил, имаме допълнителен генератор. Той се включва веднага щом има проблем в централното захранване.

— Скъпи, нали не очакваш да знам тези неща. Техниците ще го оправят… Как мина денят? Всъщност, къде беше?

Беше възможно, предположи Тривейн, да възникне проблем с електричеството, но малко вероятно. Цялата електрическа мрежа в Бърнигът бе проектирана от брата на Филис, продукт на любов и изтънчен професионализъм. Щеше да се обади на зет си по-късно и, може би на шега да го помоли да провери проблема.

— Къде бях ли?… обиколих целия град с един приятен младеж, чиито настолни автори са сведени до Клаузевиц.

— Кой?

— Науката за… военното превъзходство.

— Като награда за изразходваното време.

— Просветление е по-точната дума… Избрахме офиса. И знаеш ли? Точно до реката е.

— Как успя да го уредиш?

— Не съм го уреждал. Беше налице.

— В такъв случай нищо не си чул? За събранието, за потвърждението?

— Не. Поне засега. На рецепцията казаха, че си взела съобщенията. Уолтър обаждал ли се е?

— О, на масата са. Извинявай. Видях съобщението на Лилиан и забравих всичко.

Тривейн се приближи до масичката и взе съобщенията. Бяха точно дванадесет, повечето от приятели, някои близки, други за които с труд си спомни. Нямаше съобщение от Медисън. Но имаше едно от „господин де Спаданте“.

— Смешно. Обаждане от де Спаданте.

— Видях името, но не ми звучеше познато.

— Срещнах го в самолета. Той се връща в Ню Хейвън. Занимава се с конструкторска дейност.

— Сигурно иска да те покани на обяд. В края на краищата ти си източник на информация.

— Мисля, че при тези обстоятелства няма да му се обаждам… О, Джансенови са се обадили. Не сме ги виждали почти две години.

— Харесвам ги. Да ги поканим на вечеря утре или в събота, ако са свободни.

— Добре. Отивам да си взема душ и да се преоблека. Ако Уолтър се обади докато съм в банята, моля те да ме извикаш.

— Разбира се — Филис отнесено взе чашата на мъжа си от бара и я допи. Отиде до масичката, седна и взе съобщенията.

Някои от имената й бяха напълно непознати, приятели на Анди от работата, реши тя. Останалите само смътно си ги спомняше, с изключение на Джансенови и две други семейства, Фергюсънови и Прайорови. Приятели от стария Вашингтон и дните в Държавния департамент.

Чу шуртенето на водата в банята и се сети, че и тя ще трябва да се облече след като Анди свърши. Бяха канени на вечеря в Арлингтън — зов на дълга, както Анди го бе нарекъл. Съпругът бе аташе във френското посолство, и преди години бе помогнал на Анди по време на преговори в Чехословакия.

Вашингтонската въртележка се завъртя отново. Боже, как мразеше всичко това!

Телефонът звънна и за секунда Филис бе завладяна от надеждата, че се обажда Уолтър Медисън, който ще иска да се срещне с Анди. По този начин вечерята в Арлингтън щеше да отпадне.

Не, помисли си тя; така би било още по-зле. Във Вашингтон набързо уредените срещи бяха нещо ужасно.

— Бих искал да говоря с господин Андрю Тривейн — гласът бе малко дрезгав, но мек и вежлив.

— Съжалявам, но в момента е в банята. За кого да му предам?

— С госпожа Тривейн ли говоря?

— Да.

— Нямах удоволствието да се запозная с вас, името ми е де Спаданте. Познавам съпруга ви не много добре, разбира се, от няколко години. Срещнахме се отново вчера в самолета.

Филис си спомни думите на Андрю, че няма да се обажда на де Спаданте.

— Ужасно съжалявам, господин де Спаданте, той е много зает. Не съм сигурна, че ще може да ви се обади веднага.

— Бих искал все пак да оставя телефонния си номер, ако това не ви затруднява. Може да поиска да се свърже с мен. Виждате ли, госпожа Тривейн, аз също трябваше да бъда при Деверови в Арлингтън. Работил съм за Еър Франс. Съпругът ви може би ще предпочете да намеря някакво извинение и да не се появявам там.

— Че защо, за Бога, ще го прави?

— Прочетох във вестниците за неговата подкомисия… Кажете му, моля, че ме следят откакто слязох в Далас Еърпорт. Който и да е, в течение, че сме пътували в една кола към града.

— Какво иска да каже с това, че е бил следен? И какво общо има това, че сте пътували заедно до града? — попита Филис, след като мъжът й излезе от банята.

— Не трябваше да се качвам при него, предложи ми да ме закара. Ако казва, че го следят, сигурно е прав. И е свикнал. Предполагат, че е замесен в някаква конспирация.

— В Еър Франс?

Тривейн се засмя.

— Не. Той е предприемач. Сигурно участвува в изграждането на аеро-терминали. Къде е номерът?

— Записах го върху корицата на бележника. Сега ще ти го донеса.

— Не се притеснявай — Тривейн влезе в хола по потник и къси панталони и се приближи до бялото бюро, върху което лежеше зелен хотелски бележник. Вдигна телефона и бавно набра номера, като се мъчеше да разшифрова цифрите, които жена му в бързината бе надраскала.

— Това девет ли е или седем? — попита той, като я видя да влиза през вратата.

— Седем, нямаше деветки… Какво смяташ да му кажеш?

— Ще му изясня положението. Не ми пука дали ще наеме съседния апартамент или ще се снима на Майския празник… Не играя такива игрички и е много нагло от негова страна да си мисли, че го правя… Господин де Спаданте, моля.

Спокойно, макар и с явно раздразнение Тривейн информира де Спаданте за чувствата си и с мъка издържа тирадата от италиански извинение. Разговорът продължи малко повече от две минути, и след като затвори Тривейн изпита ясното чувство, че Марио де Спаданте е получил истинско удоволствие от този разговор.

А това бе точно така.

На две мили от хотела на Тривейн, в северозападния район на Вашингтон, пред една стара къща във викториански стил бе паркиран тъмносиният кадилак на де Спаданте. И къщата, и улицата и целият район бяха видели по-добри времена. Те притежаваха някакво, макар и разпадащо се величие, към което някои бяха привързани въпреки падащите цени. Жителите на този район спадаха към три категории: старци на смъртно легло, чийто страх от безпаричието не им позволяваше да си тръгнат; млади двойки, обикновено току-що стъпили на правителствената стълбичка, които можеха да наемат доста голямо помещение за сравнително малко пари; и накрая, разпръснати компании на младежи с различна култура, групи млади скитници, търсещи убежище за да възхвалят своите богове. Плачът на цитри от Близкия Изток, празните вибриращи тонове на индуски кавали продължаваха до сутринта, защото тук не съществуваше нито ден, нито нощ, а само плачът на всеки отделен живот.

Наркотици.

Доставчици и купувачи.

Старата викторианска къща до кадилака на де Спаданте наскоро бе наета от един братовчед, още един от братовчедите, чието влияние бе много силно в полицейското управление на Вашингтон. Къщата бе второстепенен команден пункт за разпределение на наркотици. Де Спаданте и неколцина негови колеги се бяха отбили да проучат въпроса за инвестирането в недвижимото имущество.

Той се намираше в стая без прозорци, приглушеното осветление откриваше психарските плакати по стените, които прикриваха пукнатини. Беше сам, с изключение на още един присъствуващ. Постави телефона на вилката и потъна в облегалката на стола си в близост до мръсната маса.

— Нервен е, току-що ме разкара. Това е добре.

— Би било още по-добре, ако проклетите ти глупаци бяха оставили нещата да си вървят по-своему. Щяха да свикат ново събрание и да оттеглят решението. Тривейн щеше да излети!

— Не мислиш, но това е твой проблем. Търсиш бързи решения, това е много тъпо. И е особено тъпо точно в този момент.

— Грешиш, Марио! — каза Робърт Уебстър, думите изскачаха отсечено от напрегнатото му гърло. — Ти не намери разрешение, а само създаде опасно положение. При това твърде необмислено.

— Не ми говори за необмисленост! Извадил съм двеста хиляди от джоба си в Гринуич и още петстотин хиляди на „Плаца“.

— Пак необмислено, — изсъска Уебстър. — Необмислено и ненужно. Твоята старомодна крайбрежна тактика за малко да експлодира в лицата ни. Внимавай какво правиш.

Италианецът скочи от стола си.

— Не ми казвай какво да правя, Уебстър. Скоро вие, мухльовците, ще ми целувате задника за това, че съм го хванал натясно!

— За бога, говори по-тихо. И не ме наричай по име. Най-голямата грешка, която направихме, беше, че изобщо се забъркахме с теб. Алън е абсолютно прав. Всички са прави!

— Не съм молил за писмена покана, Боби. Пък и не сте взели името ми от телефонния указател. Сами дойдохте при мен, бейби. Имахте нужда от помощ и аз ви я предоставих… Помагам ви от доста време. Тъй че не ми дръж такъв тон.

Изражението на Уебстър издаваше огромната неприязън, с която приемаше думите на де Спаданте. Мафиотът бе много полезен, и то по начин, по който малцина други биха се осмелили да бъдат. И той, Боби Уебстър го бе търсил много повече от всеки друг. Отдавна отмина онзи ден, в който би могъл лесно да се отърве от де Спаданте. Затова се опитваше поне да го контролира.

— Не разбираш ли? Искахме Тривейн да е вън от играта. Наново свиканото събрание би свършило тази работа.

— Така ли мислиш? В голяма грешка си, господине. Говорих с Медисън предишната вечер, казах му да се обади от летището като узнае какво прави Тривейн.

Изненадващата информация накара Уебстър да замени враждебността си с неочаквана за самия него загриженост.

— И какво каза Медисън?

— Това е нещо различно, нали? Никой от умните ти копелета не се е сетил за това, а?

— Питам какво каза?

Де Спаданте отново седна.

— Адвокатът яко се беше стегнал. Говореше така, сякаш смята да се прибере в къщи и да се напъха в бутилката заедно с жена си.

— Какво каза?

— Тривейн заявил, че сбирщината от сенатори не е нищо повече от това, което е — стая, пълна с нечестни зверове, както недвусмислено се изказал. Медисън се изпотил сто пъти, докато чакал одобрението — не Тривейн, на него не му пукало — а Медисън. И то поради много основателна причина. Тривейн му казал, че ако тия копелета не го одобрят, нямало да напусне безшумно града. Щял да се обади във вестниците, телевизията, имало много неща, които искал да каже. Медисън не смяташе, че ще са много приятни.

— За какво се отнасят?

— Медисън не знае. Само знае, че е нещо сензационно. Тривейн казал, е целият град ще се разкъса на два лагера, това бяха точните му думи. Ще разкъса града.

Робърт Уебстър свали поглед от мафиота, дишаше дълбоко за да контролира гнева си. Къщата бе наситена с кисело-сладникава миризма на пот. — Това няма никакъв смисъл. Говорил съм с него всеки ден от предната седмица. Няма смисъл.

— Но Медисън не е излъгал.

— Уебстър отново погледна де Спаданте.

— Знам. Но за какво става дума?

— Ще разберем — отговори италианецът, с тих, но уверен глас. — Без да ни подпалят задниците на някоя пресконференция. И когато всичко си дойде на мястото, ще видите, че съм бил прав. Ако онова събрание бе свикано отново и Тривейн беше изхвърлен, щеше да изплюе камъчето. Познавам Тривейн, заедно се връщахме. Той също не лъже. Никой от нас не е подготвен за това; старецът трябваше да умре.

Уебстър се втренчи в якия мъж, заел предизвикателна поза в мръсния стол.

— Но ние знаем какво е възнамерявал да каже. Да ти е минавало през неандерталския мозък, че би могло да е нещо толкова просто, колкото „Плаца“ хотел. Бихме могли, и веднага щяхме да се разграничим от нещо подобно.

Де Спаданте не вдигна поглед към служителя на Белия дом. Вместо това той бръкна в джоба си и докато Уебстър го наблюдаваше с мрачно предчувствие, с невярващо, изплашено изражение, де Спаданте извади чифт дебели очила с рамка от полирана черупка на костенурка и започна да прехвърля някакви документи.

— Твърде усилено се опитваш да ме разкараш, Боби… „Бихме могли“, …„бихме направили“; какво по дяволите, значи това? Факт е, че не знаехме. И не можехме да си позволим риска да го научим от новините в седем часа.

Уебстър, поклащайки глава и без да обръща внимание на нападките на де Спаданте, се приближи до оръфаната врата. Вече сложил ръка на счупената стъклена дръжка, той се обърна да хвърли последен поглед към италианеца.

— Марио, за твое добро, не взимай никакви несъгласувани решения. Консултирай се с нас. Времената са сложни.

— Ти си умно момче, Боби, но все още си много млад, много зелен. Като пораснеш, нещата няма да ти се струват толкова сложни… Овцете не могат да оцелеят в пустинята, кактусът не може да вирее във влажната джунгла. Този Тривейн просто се намира в погрешна среда. Толкова е просто.

12.

Точно по средата на триакровото пространство се издигаше бяла къща с четири йонически пилона, подпиращи неизползваемия балкон над главния вход. Пътят, водещ към къщата, бе замислен със същата непрактичност, той минаваше от дясната страна на приличащата на килим ливада, по която не се забелязваше нито един бурен, завиваше — без да има някакво логично обяснение — отново надясно, и изведнъж свършваше, като правеше полукръг встрани от къщата. Агентът по недвижимо имущество каза на Филис, че първоначалният собственик планирал да построи жилищни помещения с гараж в края на полукръга, но преди да успее да го направи го прехвърлили в Мускейтън, Южна Дакота. Не беше като Хай Бърнигът, но имаше име — което Филис изпитваше огромно желание да замаже. Беше изгравирано с бели каменни букви точно под неизползваемия балкон.

Монтичелино.

Едногодишният наем не й предоставяше правото да замаже буквите.

Тоунинг Спринг, Мериленд, не беше Гринуич, въпреки че съществуваха редица прилики. Беше богат район, с деветдесет и осем процента бяло население, и притежаваше всичко за да угоди на най-различни вкусове; наподобяващ сам себе си и консервативен, беше населен от хора, които знаеха какво точно купуват; предпоследният етап на една мечта. Последният, ако го признаваха, се намираше на югоизток — Мак Лийн или Феърфакс, в ловната област на Вирджиния, най-добрия жилищен район.

Хората, които купуваха жилище, не съзнаваха, че получават безплатно куп проблеми като част от покупката си.

Филис Тривейн познаваше проблемите. Онези проблеми. Цената на пет, по-точно шест години. Шест години в ада. За което никой нямаше вина. И всички имаха. Така стояха нещата. Някой някога беше решил, че денят трябва да има двадесет и четири часа — не тридесет и седем или четиридесет и девет или шестнадесет — и това си беше.

Бе твърде малко. Или твърде много.

Зависи.

В началото, разбира се, никому не хрумваха такива философски мисли относно времето. Първото опиянение от любовта, вълнението, невероятната енергия, която и тримата — Анди, Дъглас и тя самата вложиха в порутения склад, който наричаха компанията.

Беше се нагърбила с много работа. Беше до болка необходимата секретарка, организираща работата на Анди, беше счетоводителката, попълваща книга след книга с цифри. И, накрая, беше и съпруга.

Тя знаеше кога започнаха — онези ужасни години. Най-малкото деня, в който прозря очертанията на онова, което се задаваше в бъдещето. Беше денят, в който се завърнаха от Ванкувър.

Влезе в офиса и видя жена на средна възраст, която брат й бе наел за счетоводителка по време на нейното отсъствие. Жена, която някак си излъчваше чувство на целенасоченост, която изглеждаше отдадена на целта да свърши повече, отколкото би й позволил осемчасовият работен ден — преди да се втурне към къщи при мъжа и децата. Очарователна жена без следа от амбициозност, излъчваше дълбока благодарност за това, че й позволяваха да работи. Всъщност, тя не се нуждаеше от парите.

Филис щеше да си спомня често за нея през следващите години. И щеше да започне да я разбира.

Появи се Стивън; Андрю беше в екстаз. След това Памела. Андрю беше образцовият, глезещ децата си баща, изпълнен с любов и непохватност.

Когато намираше време.

Защото едновременно с това Андрю изгаряше от безпокойство; Пейс-Тривейн се разрастваше бързо — твърде бързо, усещаше тя. Изведнъж се появи огромната отговорност, придружена от астрономически капиталовложения. Не беше убедена, че младият й съпруг е в състояние да се справи с всичко това. И грешеше. Не само, че бе способен, но и бързо се адаптираше към променливия натиск, към увеличаващия се натиск. Когато беше несигурен или изплашен — което често му се случваше — той просто спираше и караше всички да спират с него. Казваше й, че несигурността и страхът му са резултат от неразбиране, незнание. По-добре беше да изгуби някой договор — колкото и да е болезнено — отколкото по-късно да съжалява, че го е приел.

Андрю не забрави съдебната зала в Бостън. Такова нещо нямаше да му се случи.

Мъжът й се развиваше; продуктът му запълваше празнотата, която отчаяно се нуждаеше да бъде запълнена, и той инстинктивно отиваше от една позиция в противоположна, докато се почувстваше сигурен.

Но тя не се развиваше, за разлика от децата си. Те говореха, ходеха, подмокряха купища пелени, омазваха цялата къща с каши, банани и мляко. Тя ги обичаше с цялото си изпълнено с радост същество и виждаше началните им години от позиция на едно щастливо ново начинание.

И тогава всичко започна да се разпада. От начало бавно, както се случва с мнозина други.

Училището бе първоначалният шок. Отначалото приятен — училищните дни сложиха край на пискливите, постоянно искащи нещо гласчета. Тишината, спокойствието, приятната самота в началото. Прекарваше дните сама, с изключение на прислужницата, мъжа от пералнята, и от време на време някой техник. Но в душата си бе самотна.

Малкото истински приятели, които имаше, се бяха преместили със съпрузите си или с мечтите си, имаха малко общо с покрайнините на Ню Хейвън Хартфорд. Съседите от квартала на заможната среда средна класа бяха приятни за час-два, но не повече. Те имаха своя територия — свои компании. Ийст Хейвън бе тяхното място. Още нещо трябваше да се каже за жените от Ийст Хейвън. Те не харесваха Филис. Това нехаресване — както се случва — доведе до тиха, прогресивна изолация. Тя не беше една от тях. И не можеше да им помогне.

Филис осъзна, че е попаднала в един страшен, неприятен затвор. Хилядите часове, стотиците седмици, месеците, които бе посветила на Андрю, Дъг и компанията, бяха заменени от целодневните, всекидневни грижи за децата. Мъжът й прекарваше повече време навън, отколкото в къщи. Беше необходимо, тя разбираше и това. Но струпването на всичко това я бе оставило без свой собствен свят.

И така тя се изправи пред възможността всеки ден свободно, безгрижно и целенасочено да взима решения как ще прекара времето си, необременена от грижи за децата. Нямаше търпеливи обяснения на нетърпеливи прислужници, нямаше я усилената подготовка за обяд, време за закуска, време за игра, време за приятели. Децата бяха в частни училища. Взимаха ги в осем и половина сутринта и ги връщаха в четири и половина, което беше много удобно, защото малко по-късно започваше пиковият час по шосетата.

„Осемчасовата свобода“ беше терминът, който използваха другите млади, бели, богати майки на белите богати деца, които посещаваха старите, богати частни училища за бели.

Тя се опита да навлезе в техния свят и се записа в съответните клубове, включително в клуба по голф и кънтри. Андрю прие с ентусиазъм тази идея, но рядко се показваше в тях. Омръзнаха й толкова бързо, колкото и самите членове, но отказваше да признае това разочарование. Започна да вярва, че грешката е в нея, в нейната неадекватност. Някой имаше ли вина? Тогава вината беше нейна.

Какво, за Бога, искаше? Тя си задаваше този въпрос, но не намираше отговор.

Опита се да се върне в компанията, която отдавна не приличаше на склад, а бе постоянно разрастващ се комплекс от модерни сгради. Пейс-Тривейн се движеше с огромна скорост. Не беше удобно жената на енергичния млад президент да седи зад бюро, вършейки някаква проста и дребна работа. Тя напусна и си помисли, че Андрю сигурно е въздъхнал с облекчение.

Това, което търсеше, й убягваше, и тя започна да намира утешение по обед. В началото това бе елегантна чаша с Харвей Бристъл Крийм4. След това малък Манхатън5, който бързо се превърна в двоен. След няколко години замести всичко това с водка.

О, Господи! Тя разбираше Елен Медисън! Бедната, объркана, богата, мила, разглезена Елен — потулваната Елен Медисън. Никога, никога не й се обаждай след шест вечерта.

Тя си спомни с болезнена яснота онзи късен дъждовен следобед, в който Андрю я разкри. Беше претърпяла автомобилна злополука, не твърде сериозна, но която много я изплаши. Колата й поднесе на мокрия асфалт и се удари в едно дърво на около сто ярда от пътя. Бързаше да се прибере след една много дълга обедна почивка. Не можеше да говори свързано.

Обезумяла от паника, тя изскочи от смазаната кола и се втурна в къщата, като заключи входната врата, след което се заключи в стаята. Дотича истеричен съсед и прислужницата на Филис се обади в офиса.

Андрю успя да я убеди да отключи вратата на спалнята им, и само пет думи промениха целия й живот, сложиха край на тези ужасни години:

„За Бога, моля, помогнете ми!“

— Майко! — гласът на дъщеря й нахлу в спокойствието на новата спалня. Филис Тривейн почти бе привършила разопаковането на багажа си и старата снимка на децата й я бе върнала към мълчаливите спомени. — Имаш препоръчано писмо от университета в Бриджпорт. Ще преподаваш ли тази есен?

— Само двуседмични семинари, скъпа. Би ли го донесла горе?

Университетът в Бриджпорт.

Получаването на писмото бе в хармония с мислите й.

Андрю бе разбрал, че пиенето й е повече от социален навик, но бе отказал да го възприеме като проблем. Ще мине. Още повече, той намираше доказателства за това. Когато си взимаха отпуска или пътуваха заедно, този проблем не съществуваше.

Но онзи дъждовен следобед и двамата знаеха, че съществува проблем и трябва да се борят заедно.

Решението принадлежеше на Анди, макар че той я остави да си мисли, че е нейно. Трябваше изцяло да се потопи в някаква работа. Работа, която да й достави удоволствие, цел, която да бъде достатъчно амбициозна, че да си заслужава времето и енергията.

Не й потрябва много време да намери такъв проект; беше очарована още при първото си запознаване с историята на средните векове и Ренесанса. Главно летописите: Даниел, Холиншед, Фрозарт, Вилани. Един невероятен, чудесен свят на легенди и реалност, факти и фантазия.

Започна да посещава следуниверситетските курсове в Йейл — тя откри в себе си същото нетърпение, което Андрю проявяваше по отношение на грижите по разрастването на Пейс-Тривейн. Беше ужасена от сухия академичен подход към тези изпълнени с жизненост истории. Беше вбесена от тази остаряла, отживяла ученост, с която се тълкуваха нейните — поетични романисти-историци на вековете. Тя копнееше да отвори покритите с ръжда врати и да пусне свеж въздух в старите архиви. Мислеше съвременно, но с богатството и блясъка на миналото.

Тя също бе открила своята работа. И колкото повече се потапяше в нея, толкова повече откриваше, че всичко си идва на мястото. Домът на Тривейн бе отново жив и енергичен. За по-малко от две години Филис завърши магистратурата си. Две и половина години по-късно постигна набелязаната цел. Тя получи степента Доктор на Английската литература. Андрю направи голямо парти, за да отпразнуват случая — и в тихо опиянение й каза, че възнамерява да построи Хай Бърнигът.

И двамата го заслужаваха.

— Почти си свършила, — каза Памела Тривейн, влизаща през вратата на спалнята. Тя подаде на майка си подпечатания с червено плик и се огледа. — Знаеш ли, мамо, нямам нищо против скоростта, с която оправяш нещата, но няма нужда да си толкова организирана.

— Имам голям опит, Пам — каза Филис, все още вглъбена в предишните си мисли. — Не винаги е било толкова… прибрано.

— Какво?

— Нищо. Казвам, че подреждам вече доста време — Филис гледаше дъщеря си, докато несъзнателно разпечатваше плика. Пам беше висока, светлокестенявата коса падаше свободно и обрамчваше изострените млади черти и големите кафяви очи, в които имаше толкова много жизненост. Толкова много стремежи. Лицето на Пам бе хубаво — едно много женствено копие на лицето на брат й. Не съвсем красиво, но много повече от привлекателно. Пам се очертаваше като очарователна млада дама. И под повърхностната жизнерадостност се криеше една изтънчена интелигентност, мисъл, която постоянно задаваше въпроси и не приемаше незадоволителни отговори.

Въпреки маниите, характерни за подрастващия период, в който се намираше — момчетата, радиото, по което тези дни пускаха сълзливи кънтри-фолк-балади, плакатите на певци, бедняшките покрайнини и ябълковата ферма на Бун, Пам Тривейн бе част от просторното „настояще“. Това бе добре за всички, мислеше си Филис, докато наблюдаваше как дъщеря й дърпа пердетата на неизползваемия балкон.

— Това е страхотна тераса, мамо. Ако имаш късмет, може да успееш да вкараш цял сгъваем стол.

Филис се засмя, докато четеше писмото от Бриджпорт.

— Не мисля, че ще го използвам за партита… О, Господи, сложили са ми часове в петък. Искам петъкът да ми е свободен за уикендите.

— Май не се посвещавате изцяло на професията си, госпожо преподавател.

— Един посветен на семейството си е достатъчен засега. Баща ти ще има нужда от уикендите — ако може да си го позволи. Ще им се обадя по-късно.

— Днес е събота, мамо.

— Права си. Тогава в понеделник.

— Кога ще си дойде Стив?

— Баща ти го помоли да вземе влак до Гринуич и да се качи на пощенската кола. Има списък на нещата, които да донесе. Лилиан каза, че ще му помогне да натовари колата.

Пам извика от разочарование.

— Защо не ми каза? Можех да взема автобус и да отида с него.

— Защото имам нужда от теб тук. Баща ти живееше в полумебелирана къща докато бях в Бърнигът. Ние, жените, трябва да оправим нещата — Филис пъхна писмото обратно в плика и го закрепи за рамката на огледалото.

— Аз съм против твоя подход. По принцип — Пам се усмихна. — Жените са еманципирани.

— Бъди против, бъди еманципирана, и върви да разопаковаш съдовете. Сложи ръкавиците в кухнята — в продълговатата кутия.

Пам отиде до ръба на леглото и седна, като обикаляше с пръст някакво въображаемо петно на дънките си.

— Разбира се, след малко… Мамо, защо не взе Лилиан тук? Имам предвид, би било много по-лесно. Защо не нае някого?

— Може би по-късно. Не сме сигурни какво ще е разписанието ни. Ще прекарваме много време в Кънектикът, особено по уикендите, не искаме да затваряме къщата. Не знаех, че имаш такова съзнателно отношение към прислугата. — Филис повдигна едната си вежда, изразявайки иронично неодобрение.

— О, разбира се. Побеснявам, когато не мога да открия придворните си дами.

— тогава защо питаш? — Филис пренареди няколко статии на бюрото, поглеждайки към дъщеря си в огледалото.

— Прочетох статията в неделното издание на Таймс. Пишеше, че татко се е нагърбил с някаква работа, която ще му отнеме десет години — без никакви почивки — и дори тогава ще е свършена наполовина; че дори неговите всеизвестни способности не могат да се справят с невъзможното.

— Не невъзможното, използваха думата „невероятното“. А и Таймс си падат по преувеличенията.

— Бяха писали, че си водещ авторитет по Средновековието.

— Не винаги преувеличават — Филис отново се засмя и свали един празен куфар от стола. — Какво има, скъпа? Сякаш искаш да ми кажеш нещо.

Пам се облегна върху рамката на леглото. Филис с облекчение забеляза, че е без обувки. Покривалото бе копринено.

— Не „да кажа“. Да „попитам“. Четох статиите във вестниците и списанията, дори гледах онова нещо по телевизията на Ерик Севареад — дето му викат коментар. Защо татко се захваща с това? Всички казват, че е такава бъркотия.

— Точно защото е бъркотия. Баща ти е талантлив човек. Много хора мислят, че може да я оправи — тя занесе куфара до вратата.

— Но той не може, мамо.

Филис се обърна и погледна дъщеря си.

— Какво?

— Той не може да направи нищо.

Филис бавно се приближи до леглото.

— Имаш ли нещо против да ми обясниш какво имаш предвид?

— Той не може да промени нещата.

— Защо?

— Защото правителството разследва само себе си. Все едно човекът, който злоупотребява с парите на банката, да го направят ревизор. Няма начин мамо.

— Тази бележка подозрително не ти приляга, Пам.

— Признавам, че не е моя, но е правилна. Говорим много помежду си, нали знаеш.

— Сигурна съм, че е така, и това е добре. Но най-малкото мога да кажа, че това изявление прекомерно опростява нещата. След като критикуваш, трябва да предложиш алтернатива.

Пам Тривейн се изправи и подпря лакти на коленете си.

— Така казват всички, но не сме сигурни, че е вярно. Ако знаеш, че някой е болен, и не си лекар, не трябва да се опитваш да оперираш.

— Не приляга…

— Не, тази мисъл е моя.

— Извинявай.

— Съществува алтернатива, но вероятно ще й се наложи да почака; ако дотогава не сме си отишли или умрели… Голяма цялостна промяна. Отгоре до долу, огромна замяна. Може би истинска трета партия…

— Революция?

— За Бога, не. Това е извращение за тези, които си падат по насилието. Те са тъпи и мислят, че решават нещо.

— Изпитвам истинско облекчение — не говоря снизходително, скъпа. Наистина го мисля — каза Филис в отговор на резкия въпросителен поглед на дъщеря си.

— Разбираш ли, мамо, хората, които взимат всички решения трябва да бъдат заменени от хора, които ще взимат други решения. Тези, които ще разрешават истинските проблеми и ще престанат да си измислят фалшиви или да преувеличават дребните проблеми в името на собствената си полза.

— Може би баща ти може да посочи… такива хора. Ако ги подкрепи с факти, ще трябва да го изслушат.

— О, разбира се. Ще го изслушат. И ще кимат с глави, и ще казват, че е велик човек. Но ще има други комисии, които ще проверяват неговата, и други над тях. Така ще бъде, така е било и междувременно нищо не се променя. Не разбираш ли, мамо? Хората на върха трябва да се променят първи.

Филис наблюдаваше възбуденото изражение на дъщеря си.

— Това е много цинично — каза тя.

— Сигурно е така. Но мисля, че вие с татко трябва да не възприемате нещата по-различно.

— Какво?

— Е, на мен всичко ми изглежда някак непостоянно. Имам предвид, Лилиан, не е тук, тази къща не е точно мястото, което би се харесало на татко…

— Има основателни причини за къщата, нямаше голям избор. А баща ти мрази хотелите, знаеш това — Филис говореше бързо, безцеремонно. Не смяташе да съобщава факта, че малката къща за гости в задната част бе идеално разположение за двамата мъже от Секретната служба, прикрепени към тях. „Патрул 1600“ беше името, което бе прочела на меморандума, цитиран от Робърт Уебстър.

— Каза, че жилището е само наполовина мебелирано.

— Не сме имали време.

— … още преподаваш в Бриджпорт.

— Аз поех задължението, беше близо до в къщи.

— Дори каза, че не си сигурна за разписанието си.

— Скъпа, правиш изолирани, несвързани забележки и се опитваш да ги използваш в подкрепа на предубедено становище.

— Хайде, майко, в момента не изграждаш защита на дело.

— Може и това да правя. Видяла съм много объркващи неща. И несвързани… Това, което прави баща ти е много важно за него. Взел е няколко агонизиращи решения. Не беше лесно, а е и болезнено. Не ми харесват подмятанията ти, че не е сериозен. Или че е част от някаква фалшификация.

— Оу-оу! Май излъчвам погрешни импулси. — Пам стана от ръба на леглото и започна да говори, усещайки, че е разстроила майка си. — Нямам предвид това, мамо. Никога не бих го казала за татко. Или за теб. Имам предвид, ти си честна.

— Тогава съм те разбрала погрешно — Филис отнесено се приближи до бюрото. Беше ядосана на себе си, нямаше причина да се заяжда с Пам за неща, за които мъже и жени със значително повече знания от нея говореха из цял Вашингтон.

Загубата. Андрю мразеше да губи.

Нищо няма да се промени. Това казват всички.

— Имах предвид, че татко може би не е сигурен, това е всичко…

— Разбира се… — каза Филис, обръщайки се към дъщеря си с разбираща усмивка. — Може и да си права за това… колко трудно се променят нещата… Но мисля, че трябва да го оставиш да опита, не смяташ ли?

Дъщерята, успокоена от майчината усмивка, й се усмихна на свой ред.

— Боже, да. Той може да преустрои цялата флота и да я накара да плува на платна.

— Еколозите биха го одобрили. Сега побързай и разопаковай тези съдове. Когато Стив пристигне, ще бъде гладен.

— Той винаги е гладен. — Пам се запъти към вратата.

— И като говорим за баща ти, къде е този вечно измъкващ се човек? Винаги удобно изчаква, когато има шетня по къщата.

— Той е отзад. Разглежда онази преголяма кукленска къщичка в южната част. И онзи скапан път, който изглежда така, сякаш някой е минал с бетонобъркачка.

— Монтичелино, скъпа.

— Мамо, какво значи това?

— Детето на Монтичело, предполагам.

— О, Боже!

Тривейн затвори вратата на малката къщичка за гости, доволен, че оборудването на „Патрул 1600“ е правилно инсталирано и работи. Имаше два микрофона, които предаваха всеки звук от антрето и хола в къщата, когато се настъпеше превключвателят, скрит под килима в кола. Беше го изпробвал и бе чул отварянето на външната врата и краткия разговор между Памела и пощаджията, последван от гласа на Памела, че за Филис е пристигнала специална пратка. Също така, бе поставил книга успоредно на перваза на отворения прозорец в една от долните стаи и още с влизането си в къщичката със задоволство отбеляза, че от третия микрофон под номерираното табло излиза висок, пронизителен шум. Всяка стая от къщата имаше номер, отговарящ на този на таблото. Нито един предмет или човек не би могъл да прекоси пространството около прозореца без да задейства електронния радар.

Беше помолил мъжете от тайните служби да изчакат в колата си в горната част на улицата през деня, докато децата бяха долу за уикенда. Анди подозираше, че имат допълнителни инсталации в колата, които по някакъв начин са свързани с оборудването в къщичката за гости, но не бе задавал въпроси. Щеше да намери някакъв начин да каже на децата за „Патрул 1600“, но не искаше да ги плаши; при никакви обстоятелства не трябваше да открият причините за тази охрана. Двамата агенти проявяваха разбиране.

Споразумението му с Робърт Уебстър и с президента — бе много просто. Жена му щеше да бъде двадесет и четири часа под наблюдение, беше научил, че терминът, който използват е „наблюдение“, а не охрана. Двете му деца щяха да бъдат ежедневно под „наблюдение по места“, осигурено от местните власти по молба на федералните.

Тривейн чу клаксон и вдигна поглед. Камионът, каран от сина му, бе частично преминал входната врата и бе дал на заден ход, като се готвеше да завие по пътеката. Каросерията бе запълнена практически догоре и Тривейн се запита как ли Стив използува огледалото.

Момчето стигна главната алея и паркира така че разтоварването да стане по-лесно. Измъкна се от предната седалка, и Анди осъзна, че дългата коса на сина му има почти библейски вид.

— Здрасти, татко — каза Стив с усмивка, ризата му бе изскочила от широките панталони, раменете му достигаха покрива на каросерията. — Как върви невероятното отмъщение?

— Какво? — попита Анди, стискайки ръката на сина си.

— Така бяха написали в Таймс.

— Те преувеличават.

Къщата бе подредена много по-добре отколкото Анди бе допускал, че е възможно. Той и сина му бяха разтоварили камиона и стояха по ризи в очакване на поредната заповед на Филис, която ги накара да разместват мебелите сякаш бяха шахматни фигурки.

Стив обяви, че надниците на новата компания по пренасяне Тривейн и Тривейн се покачват бързо и се удвояват всеки път, когато нещо тежко бе връщано в първоначалното си положение. По едно време той силно изсвири с уста и със същия плам постанови, че е време за почивка на чаша бира.

Почивката за бира бе обявена между едно канапе и две кресла, които не си бяха на мястото. За да ги върнат на старите им места, кутията бира бе твърде малка цена.

До пет и половина Филис бе максимално удовлетворена, опаковките и въжетата — отнесени в задната част на къщата, кухнята — подредена; Пам слезе от втория етаж и обяви, че леглата са оправени, и смята, че брат й ще оцени нейното старание.

— Ако твоят коефициент за интелигентност бе една точка по-малко, щеше да си растение — бе единственият коментар на Стив.

Първоначалният собственик на Монтичелино, или „той“ както го наричаха без особено приятелско чувство — бе инсталирал в кухнята скара за въглища. Бе взето решение Андрю да отиде до Тоунинг Спринг, да намери месарница и да докара най-голямата говежда пържола, която може да купи. Тривейн си помисли, че идеята беше добра, можеше да спре и да поговори с „Патрул 1600“ по пътя.

Точно така и направи. И не беше изненадан, а по-скоро очарован, когато видя под таблото на правителствената кола най-голямата и най-сложната радиоуредба, която би могъл да си представи.

Това също беше добре.

Скарата на първоначалния собственик имаше един недостатък — опуши целия първи етаж. Тъй като това изискваше да се отворят многобройните прозорци, Тривейн си спомни превключвателя под килима, свързан с таблото, стъпи отгоре му и на висок глас — нещо, което се видя странно на децата, — започна, без да пести думи, да се оплаква от скарата.

— Знаеш ли, мамо — каза Стив Тривейн, като наблюдаваше баща си как отваря и затваря външната врата, за да изгони пушека. — Мисля, че трябва да го качиш обратно на яхтата. Твърдата земя не му се отразява добре.

— Мисля, че трябва да го храниш по-добре, мамо — добави Памела.

Тривейн видя, че жена му и децата се смеят и осъзна, колко смешни бяха думите и действията му.

— Тихо, че ще прекъсна абонамента ви за „Детски Живот“6.

Голямата пържола бе добра, но не особено. Няколко други решения бяха взети относно месарския магазин и скарата. Пам и Филис донесоха кафето, докато Стив и Анди разчистваха масата.

— Чудя се, как ли се оправя Лилиан? — попита Пам. — Там горе, съвсем сама.

— Точно така й харесва, — каза Стив, като си сипа половин чаша сметана в кафето. — Както и да е, сега вече може да сложи на място градинарите. Тя казва, че мама е прекалено мила с тях.

— Не съм нито мила, нито грубо. Толкова рядко ги виждам.

— Лилиан мисли, че трябва да ги наглеждаш. Помниш ли? — Стив се обърна към сестра си. — Миналия месец, когато я карахме в града ни каза, че не й харесва постоянната смята на персонала. Твърде много време се губи в обяснения, а и алпинеумите не са добре поддържани. Тя е почитателка на Луи Четиринадесети.

Андрю внезапно, но не натрапчиво погледна сина си. Нещо малко, вероятно без никакво значение, привлече вниманието му. Защо градинарите ще си сменят персонала? Беше семеен бизнес, а след като семейството бе италианско и голямо, нямаше недостатък от работници. Те се сменяха един друг и практически всички се занимаваха със земята на Бърнигът. Ще прегледа списъка на градинарите, ще направи няколко запитвания в Айело Ландскейпърс, ще ги уволни.

— Лилиан умее да се справя с всичко, — каза той, сменяйки темата. — Трябва да сме благодарни.

— Ние сме благодарни. Постоянно — отговори Филис.

— Какво става с комисията, татко? — Стив добави малко кафе към сметаната си.

— Подкомисия, не комисия; разликата е важна само във Вашингтон. Набрали сме почти целия персонал. Офисите са в ред. От време на време някоя почивка за по една бира.

— Неквалифицирано управление, може би.

— Определено — кимна Анди.

— Кога започваш да взривяваш? — попита синът.

— Да взривявам? Откъде я взе тази дума?

— От анимационните филми събота сутрин — намеси се Пам.

— Баща ти има предвид по отношение на него — каза Филис, забелязвайки загриженост в очите на мъжа си.

— Добре, не смяташ ли да „предадеш“ нашествениците на Нейдър? — Стивън се засмя без особено желание.

— Функциите ни са различни.

— О? И как така, татко?

— Ралф Нейдър се занимава с общите проблеми на потребителите. Ние се интересуваме от определени договорни задължения, спадащи към правителствените споразумения. Има голяма разлика.

— Същите хора — каза синът му.

— Не е задължително.

— Главно — добави дъщерята.

— Съвсем не.

— Правиш уговорки — Стив отпи от чашата без да сваля очи от баща си. — Това означава, че не си сигурен.

— Може би не е имал време да го разбере, Стив — каза Филис. — Не мисля, че това значи да правиш уговорки за каквото и да е.

— Разбира се, че значи, Филис — законни уговорки. Не сме сигурни. И дали Нейдър е тръгнал по след същите хора, или след други, не това е въпросът. Ние се занимавахме с определени нарушения.

— Всичко е част от по-голяма картина, — каза Стив. — Материални интереси.

— Чакай малко — Тривейн си наля още кафе. — Не съм сигурен какво имаш предвид под „материални интереси“, но ще приема, че това значи „добре финансирани“. О’кей.

— О’кей.

— Крупното финансиране доведе до появата на много неща. Н първо място бих сложил изследванията в областта на медицината; сетне напредналата технология в областта на селското стопанство, строителството, транспорта. Резултатите на тези силно финансирани проекти помагат на всички — здраве, храна, подслон; материалните интереси могат да имат огромен принос. Не е ли вярно?

— Разбира се. Ако приносът има нещо общо. А не само „страничен продукт на правенето на пари“.

— В такъв случай доводите ти са насочени върху мотива за печалба?

— Отчасти, да.

— Този мотив доказа, че е много жизнен. Особено ако сравняваме с други системи. Конкуренцията е част от системата; тя прави повече неща достъпни за повече хора.

— Не ме разбирай погрешно — каза синът. — Никой не е против мотива за печалба като такъв. Лошото е когато той се превърне в единствен мотив.

— Разбирам това — каза Андрю. Знаеше, че дълбоко в себе си усещаше същото.

— Сигурен ли си, татко?

— Не вярваш, че мога?

— Иска ми се да ти вярвам. Хубаво е да се чете какво пишат за теб репортерите и подобен род хора. Знаеш ли, изпитвам приятно усещане.

— Тогава какво ти пречи? — попита Филис.

— Не знам точно. Предполагам, че щях да се чувствам по-добре, ако бе ядосан. Или, може би, по-ядосан.

Андрю и Филис се спогледаха. Филис бързо каза:

— Гневът не е решение, скъпи. А състояние на мисълта.

— Не е много конструктивно, Стив — неуверено допълни Тривейн.

— Но, Господи! Това е отправна точка, татко. Имам предвид, ти можеш да направиш нещо. Трудно е, но е реална възможност. Но ще я изпуснеш, ако се придържаш към „специфични нарушения“.

— Защо? Това са истинските отправни точки.

— Не, не са. Докато свършиш със спора по всяка една малка точка, ще потънеш в калта. Затънал си до гуша…

— Не е задължително да завършиш тази аналогия, — прекъсна го Филис.

— … в хиляди несвързани факти, които властните адвокатски фирми бавят в съда.

— Мисля, че доколкото те разбирам, — каза Андрю, — ти предлагаш тактиката удряй и помитай. Такъв вид цяр може да се окаже по-лош и от самата болест. Опасен е.

— Добре. Може би е малко пресилено — сериозно и студено се усмихна Стивън Тривейн. — Но го приеми от „хората на утрешния ден“. Ставаме нетърпеливи, татко.

Тривейн стоеше по халат пред миниатюрната френска врата, която се отваряше към ненужния балкон. Беше един часът през нощта, бяха гледали с Филис стар филм по телевизора в спалнята. Това беше лош навик. Но беше забавно, филмите по свой начин успокояваха.

— Какво има? — попита Филис от леглото.

— Нищо. Току-що видях как премина една кола. Хората на Уебстър.

— Не смятат ли да използуват къщичката?

— Казах им, че всичко е наред. Те се възпротивиха. Вероятно ще изчакат ден-два.

— Сигурно не искат да тревожат децата. Едно е да ти кажат, че са взети рутинните мерки за охрана на председателите на комисии, друго е да виждаш мотаещи се непознати.

— Предполагам. Стив беше много искрен, нали?

— Е-е… — Филис се намръщи преди да отговори. — Още е млад. Той е като приятелите си, обича да обобщава нещата. Предпочита тактиката удряй и помитай.

— И след няколко години ще е в състояние да я прилага.

— Тогава вече няма да иска.

— Не разчитай на това. Ето я пак колата.