Клопката на Тривейн

35.

Робърт Уебстър излезе през източната врата на Белия дом и се отправи към служебния паркинг. Успя да се измъкне от организирания брифинг. Предстояха му много по-важни проблеми за решаване на редовните събирания при президента. На него се падаше честта да дирижира нещата.

Изтичането на информация към Родерик Брус ще стане причина за разпространяването на компрометиращи слухове по всички важни инстанции — Сената, Белия дом, Правосъдието, Отбраната и после ще избухне в заглавия. Заглавия, способни да разрушат ефективността на всеки шеф на подкомисия, свеждайки самата подкомисия до напълно безпомощна организация.

Уебстър бе доволен от себе си. Решението за Марио де Спаданте ще доведе до ликвидирането на Тривейн. С удивителна лекота. Трябваше Пол Бонър да бъде хвърлен на Родерик Брус.

Останалото се уреждаше от само себе си. Главният коз в играта ще бъдат вероятните близки отношения между Тривейн и де Спаданте. Срещата им късно през нощта в Кънектикът, когато Тривейн трябва да е бил зает с делата на подкомисията. Първото пътуване на Тривейн до Вашингтон с Марио като компаньон. Лимузината, закарала ги от летището в Далас до Хилтън. Тривейн и де Спаданте заедно в Джорджтаун в дома на непопулярния френски аташе, известен с контактите си с подземния свят на Америка.

Всичко се свързваше добре.

Андрю Тривейн и Марио де Спаданте.

Когато де Спаданте бъде убит в Ню Хейвън, смъртта му ще бъде приписана на войната в мафията. Но ще се знае, че Тривейн е бил в болницата до леглото на де Спаданте само седмица преди убийството.

Корупция.

Всичко се нареждаше много добре, мислеше си Уебстър, завивайки наляво по Пенсилвания авеню. Де Спаданте ще бъде елиминиран, а Тривейн отстранен завинаги от Вашингтон.

Двамата бяха станали прекалено непредсказуеми. Тривейн бе направил доста разкрития. Той търсеше информация за Марио де Спаданте. Всичко това бе доста опасно. В краен случай Тривейн може да бъде убит, но това ще породи широкомащабно разследване. Те не са готови за това.

Де Спаданте, от друга страна, трябва да бъде ликвидиран на всяка цена. Той бе отишъл твърде далеч, прониквайки дълбоко в структурите. Уебстър бе привлякъл мафиоза в служба на Дженеси единствено за разрешаване на проблемите с крайбрежния превоз на стоки. Впоследствие, де Спаданте бе усетил големите изгоди от сътрудничеството със силните мъже, заемащи високи федерални постове. Не искаше да пропусне тези възможности.

Но де Спаданте трябва да бъде елиминиран от свои хора. Не от елементи извън неговия кръг. Това би се оказало гибелно.

Уили Галабрето разбра. Семейството му бе отегчено от номерата на своя роднина. Галабретови бяха хора от новото време — изискани, консервативни, възпитани, с колежанско образование, не прилагащи тактиките на своите предци, нито пък тези на изнежените дългокоси издънки от „новото“ поколение.

Уебстър зави надясно по 27 улица, вглеждайки се в номерата на сградите. Търсеше номер 112.

Апартаментът на Родерик Брус.

Пол Бонър гледаше втренчено писмото и капитана от службата на военната полиция, който го бе донесъл. Капитанът се облегна безгрижно на вратата на офиса на Бонър.

— Какво по дяволите е това, капитане? Зле скалъпена шега?

— Не е шега, господин майор. Вие сте задържан до ново нареждане. Срещу вас се води следствие за убийство.

— Какво?

— Щатът Кънектикът представи обвиненията. Натоварени сме с вашето задържане. Това е голям удар. Каквато и да е присъдата Армията ще трябва да заплати пет милиона долара на семейството на убития, някой си Аугуст де Спаданте… Разбирате, че това е доста сериозна сума.

— Убийство? Тези кучи синове се канеха да убият Тривейн! Какво трябваше да направя! Да им позволя да го сторят!

— Майоре, имате ли някакво доказателство за това, че убитият е имал вредителски намерения? Защото, ако разполагате с такива, най-добре ще е да ги споделите с нас.

— Вие сте смешни. Той беше въоръжен, готов за стрелба.

— Вие го казвате. Било е тъмно, а и никакво оръжие не е намерено.

— Тогава е било откраднато.

— Докажете го.

— Двамата от охраната на Белия дом бяха отстранени от поста си нарочно — противно на всякакви заповеди. В Дариан. При болницата. По мен стреляха, докато шофирах в имението Бърнигът. Аз обезоръжих човека.

Капитанът се отдръпна от вратата и се приближи до бюрото на Тривейн.

— Това го прочетохме в доклада ви. Човекът, когото обвинявате твърди, че не е носел оръжие. Вие сте се хвърлили отгоре му.

— И съм взел пистолета. Мога да докажа думите си. Дадох оръжието на Тривейн.

— Вие сте дал на Тривейн един нерегистриран, джобен пистолет, носещ единствено вашите отпечатъци.

— Къде, по дяволите съм го намерил тогава?

— Добър въпрос. Раненият отрича да е бил негов. Сигурно притежавате цяла колекция.

— Глупости!

— И никакви служители от охраната не са били отстранявани просто защото не е трябвало да стоят там.

— Пълна идиотщина. Проверете нарядите.

— Направихме го. Придружителите на Тривейн са били отзовани от Белия дом. Тяхната служба е била поета от местни служители, назначени от местния шериф.

— Това е лъжа! Аз ги търсех с кода 1600. — Бонър се надигна от стола си.

— Може би е станала грешка в управлението на службата. Няма лъжа. Може да попитате Робърт Уебстър, помощник на президента за ваше сведение. Той твърди, че неговата служба е предупредила Тривейн за промяната. Макар и да не е било нужно.

— Тогава, къде са били местните?

— В патрулната кола, на паркинга.

— Не ги видях.

— Гледахте ли въобще?

Бонър се замисли за момент. Той си спомни знака на алеята, насочващ колите към паркинга отзад.

— Не, не съм… ако са били там, то е било не на поста си.

— Без съмнение. Немарлива работа. Но те не са от президентската охрана.

— Искате да ме убедите, че съм възприел всичко погрешно, патрулът, изстрелите. Този боклук с пистолета… За бога, капитане, аз никога не съм правил подобни грешки!

— Това ще реши следствието. Вие не правите грешки, а просто лъжете.

— На ваше място бих внимавал повече с приказките си. Нека тази превръзка не ви заблуждава.

— Хайде стига, майоре! Аз ви защитавам! И един от най-сериозните ми аргументи е вашата репутация на боец. Склонността ви към неоправдаеми убийства. Не ще имате никаква полза от едно нападение срещу мен.

Бонър пое дълбоко въздух.

— Тривейн ще ме защити. Той беше свидетел на всичко.

— Чул ли е някакви заплахи? Видял ли е жестове — дори от далече — изразяващи враждебност?

Бонър мълчеше.

— Не.

— А прислужницата?

— Също не… Тя държеше врата ми, когато Тривейн ме стягаше с турникет.

— Марио де Спаданте твърди, че се отбранявал. Вие сте го заплашвали с оръжие. Според него вашият пистолет е гръмнал опрян в челото му.

— След като той ме разкъса с бокса си.

— Той признава за бокса. Това е евтино приспособление… Някой от останалите двама атакува ли ви? — Капитанът гледаше Бонър с внимание.

— Не.

— Сигурен ли сте, че не можем да открием нищо.

— Не.

— Благодаря ви за това. Първият мъж е бил атакуван изотзад. Една лъжа би ви довършила.

— Аз не лъжа.

— Добре, добре.

— Говорихте ли вече с Купър? С генерал Купър?

— Взехме неговите показания. Той твърди, че е дал съгласието си за полета от Бойс, Айдахо, но не е знаел за пътуването ви до Кънектикът. Служителят от базата Андрюз е казал, че вие сте имали разрешение от Купър. Тук назрява конфликт. Купър също казва, че вие не сте го държал в течение за действията си.

— За бога, аз бях почти разкъсан.

Капитанът се отдалечи от бюрото. Той проговори с гръб към Бонър.

— Майоре, ще ви задам един въпрос, но преди това искам да знаете, че не ще използвам отговора, освен ако съм убеден че ще е за добро. Вие може да ме спрете.

— Слушам ви.

Капитанът се обърна и погледна Бонър в очите.

— Имали ли сте някакво съглашение с Тривейн и де Спаданте? Бил ли сте принуден? Притиснат след получаване на някаква информация?

— На погрешна следа сте, капитане.

— Тогава, какво правеше де Спаданте там?

— Казах ви вече. Заговор срещу Тривейн. сигурен съм в това.

— Сигурен? Тривейн трябваше да бъде на конференция в Денвър по това време. Това е установен факт. Освен ако е имал други планове. Защо е решил да се върне в Кънектикът, ако не е имал предварително уговорена среща с де Спаданте?

— За да види жена си в болницата.

— Сега вие се заблуждавате, майоре. Ние проведохме обстойни разпити на всеки един техник от болницата. Госпожа Тривейн е била напълно здрава. Всичко е било нагласено.

— Какво е вашето мнение?

— Мисля, че Тривейн се е върнал, за да се срещне с де Спаданте и вие сте допуснали най-сериозната грешка през цялата си кариера.

Родерик Брус, очите и ушите на Вашингтон, някога малкият Роджър Брустър от Ери, Пенсилвания, извади страницата от пишещата си машина и стана от специално пригодения за писане стол. Пощальонът го очакваше в кухнята.

Той сложи страницата върху купчината от няколко други и се облегна, четейки.

Неговото търсене беше почти приключило. Майор Бонър няма да преживее седмицата.

Такова е правосъдието.

Ще зачеркне още един заради Алекс. Скъпият, добродушен Алекс.

Брус прочете всяка страница бавно, наслаждавайки се на острите думи. Това беше история, за която би мечтал всеки журналист — описание на ужасяващи събития, подкрепени от неоспорими доказателства.

Сладкият, малък Алекс. Толкова объркан, грижещ се за своите антикварни предмети и разбира се за него — Род Брус.

Беше се грижил.

Той винаги му казваше Роджър, а не Род или Родерик. Алекс винаги се чувствуваше по-близък, наричайки го с истинското му име, което считаше звучно и приятно.

Брус достигна до последната страница на копието.

„… и каквито и да са предположенията за миналото на Аугуст де Спаданте — а това са само предположения — той бе добър съпруг и баща на пет невинни дечица, които днес го оплакват, не разбирайки причината на смъртта му. Този човек бе получил рана от шрапнел от корейската война.

Трагедията — защото не може да се назове по друг начин — е че много често примерен гражданин като Аугустин де Спаданте става жертва на кръвопролитни битки, предприети от хора с болни амбиции, властолюбиви и полунормални — истински касапи, жадуващи и търсещи войната като средство за задоволяване на своите болни амбиции.

Такъв човек, такъв касапин, забива нож в гърба (обърнете внимание — именно в гърба) на Аугустин де Спаданте, изпълняващ в тъмнината една благородна мисия.

Този убиец на име Пол Бонър е вярвал в своята безнаказаност. Той е бил защищаван и може би защищава други.

Ще позволим ли ние, гражданите на Съединените американски щати, наемни убийци като този да петнят името на армията? Убийци, сами определящи съдбите на хората, решавайки кой да умре и кой да живее?“

Брус се усмихна, подреждайки страниците. След това се изправи и протегна почти двуметровото си тяло. Взе от бюрото си специалния плик и постави страниците в него. Запечата плика и го подпечати със своя собствен печат „Родерик Брус — специално“.

На път за кухненската врата той съзря китайската кутия в библиотеката си. Спря се внезапно и се приближи до този ценен за него предмет, като за момент остави плика и потърси ключето. Взе кутията, вкара ключето в малката ключалка и повдигна капака.

Това бяха писмата на Алекс.

Всички адресирани до Роджър Брустър и изпратени до специалния пощенски код в претрупания вашингтонски пощенски център.

Той трябваше да бъде внимателен. И двамата трябваше да внимават, но особено той. Алекс бе твърде млад, за да бъде негов син. Само бе негов любовник. Страстен, разбиращ, учещ Роджър Брустър да изпитва неподозирани физически наслаждения. Неговата първа любов.

Алекс беше завършил студент, млад гений, чието познаване на далекоизточните езици и култури му осигуряваше стипендия след стипендия и докторат в университета в Чикаго. Бе изпратен във Вашингтон, за да оцени източното влияние, по поръчка на Смитсониън.

Но отсрочката му от казармата беше свършила и Алекс трябваше да бъде призован. Родерик Брус не посмя да се намеси, макар че изкушението почти го подлудяваше. И така, Алекс бе назначен в азиатския отдел на Пентагона във Вашингтон с помощта на Родерик Брус. Очертаваше се един спокоен любвеобилен живот. И тогава изведнъж, без никакво предупреждение, на Алекс бе наредено да събере в течение на четири часа багажа си и то не повече от 30 килограма и да се представи във военновъздушната база в Андрюс.

Бяха решили да го изпратят в Сайгон.

Никой не можа да му каже защо. И Роджър Брус, изплашен за себе си и за любовника си, преодоля всички страхове и се опита да разучи какво се бе случило.

Това не му се отдаде.

И тогава започнаха да пристигат писмата от Алекс. Пишеше му, че е включен в разузнавателна група, обучавана за действие в Североизточните райони. Задачата му е била да превежда, тъй като не са вярвали на местните агенти и са предпочитали човек, познаващ местните религиозни обичаи и суеверията на хората. Името е било посочено от компютър. И някой си майор Бонър също е държал на неговото участие. Алекс се отнасял с отвращение към Бонър. „Той е един депресиран маниак“. Майорът гонел Алекс непрекъснато, довеждайки го до изнемогване и обсипвайки го с брутални обиди.

И неочаквано писмата спряха. Седмици наред Роджър Брус пътуваше до пощенския център, понякога два пъти на ден. Без резултат.

Тогава страхът му се потвърди. Името бе вписано в списъците на загиналите, изнасяни от Пентагона. Той бе един от 38-те за тази седмица. Дискретното проучване за причините на неговата гибел разкри, че Алекс е бил взет в плен в Северна Камбоджа близо до границата с Тайланд по време на разузнавателна операция, командвана от майор Пол Бонър — един от шестимата оживели. Тялото на Алекс е било намерено от камбоджански селяни.

Бил е екзекутиран.

И няколко месеца по-късно името на Пол Бонър отново се появи във връзка с друг инцидент. Родерик Брус се закле да отмъсти за своя любовник с всички средства. Неговият красив, мил, изпълнителен любовник, открил нов свят на физическа наслада за него. Любовникът, осъден на смърт по вина на този арогантен майор, обвинен от колегите си, че си приписва изключителни правомощия.

Ловът започна, когато Родерик Брус информира своите издатели, че се кани да подготви серия от репортажи от Югоизточна Азия. На общи теми, с подробности за хората, изпълняващи дълга си. Никой до сега не бе успял да се справи добре с тази задача.

Издателите харесаха идеята, Родерик Брус имаше репутацията на много способен репортер. Новата му дейност ще увеличи тиража на изданията, утвърждавайки техния авторитет.

За по-малко от месец Род Брус успя да напише първата си дописка за майора, очакващ решението на военния съд. Последваха няколко други статии, всяка една по-остра от предишната. След още шест седмици Брус използва фразата „Убиецът от Сайгон“.

Беше безмилостен.

Но военният съд не обърна особено внимание на статиите му. Той получаваше заповеди от висше място и майор Пол Бонър бе освободен и изпратен обратно в Щатите, за да служи на Пентагона.

Сега военните трябваше да се вслушат в думите му. Три години и четири месеца след смъртта на неговия Алекс те ще се подчинят, удовлетворявайки неговите желания.

36.

Тривейн беше раздразнен от колебанието на Уолтър Медисън. Той навиваше телефонния кабел около пръста си, вперил очи във вестника пред него. Продължаваше да гледа към статията от три колони в долния ляв ъгъл на първата страница със заглавие „Офицер от армията, обвинен в убийство“.

Подзаглавието бе не по-малко фрапиращо: „Бивш майор от специалните служби, обвинен в убийства в Индокитай преди три години, извършва брутален акт на насилие в Кънектикът“.

Медисън се опитваше да приведе законните доводи по делото.

— Уолтър, той ме е охранявал! Нека не обсъждам сега заслугите. Ти ще разбереш всичко. Просто искам да го защищаваш, и да бъдеш негов цивилен адвокат.

— Това е заповед от високо, Анди. Съществуват някои непреодолими трудности, мислил ли си върху това?

— Какви трудности?

— Първо, той може да откаже нашата защита. И честно да ти кажа, това би ме зарадвало. Моите партньори ще бъдат против.

— Какво, по дяволите, дрънкаш? — Андрю бе обзет от гняв, Медисън се канеше да му откаже. — Не съм забелязал никакви възражения, когато осигурих на твоите хора известни привилегии и това ми коства много повече усилия, отколкото на вас би струвала защитата на един невинен човек. Човек, спасил живота ми и по този начин позволил ми да ви снабдявам с нови сведения. Ясно ли се изразих?

— С присъщата ти откровеност… Успокой се, Анди. Бил си на мястото на събитието, твърде близо до него. Мисля си за теб. Ако се заемем със защитата на този човек, това би означавало да свържем теб с Бонър и следователно с де Спаданте. Не смятам, че това е мъдро. Може би не ти харесват моите съждения, но…

— Не ме интересува — прекъсна го Тривейн. — Разбирам какво искаш да кажеш и високо ценя мнението ти, но в случая това е без значение. Искам той да получи добра защита.

— Чете ли материала на Родерик Брус? Твърде неприятен е. Засега ти си настрана, но това едва ли ще продължи дълго. Бих искал да го поддържам неутрално настроен към теб, а това не е възможно, ако ние поемем защитата на Бонър.

— За Бога, Уолтър. Какви думи трябва да използвам? Наистина не ме вълнува отношението на Брус към мен. Повярвай ми. Брус е едно гадно копеле, изпълнено със злоба и търсещо отмъщение. Бонър е идеалната мишена, защото никой не го харесва.

— Явно има за какво. Той е твърде склонен да взема решения на своя глава и често прибягва до използване на сила. Анди, това не е въпрос на симпатии и антипатии. Това е потвърдено неодобрение. Този човек е психопат.

— Не е истина. Наредено му е било да изпълнява мисии, изпълнени с насилие. Не е създавал сам подобни ситуации. Виж, Уолтър, не бих искал да наема военен кръстоносец. Искам солидна фирма, която да вземе работата присърце, убедена в публичния си успех.

— Но това може да ни дисквалифицира.

— Аз казах „публично“. Не ме е грижа какво е твоето лично мнение. Ти ще го промениш, когато разбереш фактите. Сигурен съм в това.

Настъпи пауза. Медисън дишаше тежко в телефонната слушалка.

— Какви факти, Анди? Съществуват ли някакви основания, които биха оправдали Бонър, промушил човек в гърба, без да разбере неговата самоличност? Аз четох съобщенията във вестниците и статията на Брус. Бонър признава обвиненията. Единствено смекчаващо вината обстоятелство е неговото твърдение, че е действувал, защищавайки теб. Но какво от това?

— Те са стреляли по него! Вратата и предното стъкло на военния автомобил са пробити от куршуми.

— Значи, ти не си чел продължението на Брус. Колата е имала следа от куршуми във ветровото стъкло и три други във вратата. Те са могли да бъдат направени и от револвера на Бонър. Човекът отрича да е носил оръжие.

— Но това е лъжа!

— Не съм привърженик на Брус, но не бих го нарекъл лъжец. Предоставените от него факти са доста подробни. Ти знаеш например, че той осмива твърдението на Бонър за освобождаването на охраната.

— Също лъжа… Една минута… Уолтър, всичко това — признанията на Пол, колата, патрулът — публикувано ли е?

— Какво искаш да кажеш?

— Станало ли е обществено достояние?

— Не е трудно да се получи цялата тази информация. Особено за такъв опитен репортер като Брус.

— Но не е имало пресконференция за Пол.

— Не е било нужно за Брус. Той явно е получил информацията от друго място.

Тривейн забрави за момент спора си с Уолтър Медисън. Той внезапно се замисли за Родерик Брус. Явно неговите връзки и пълномощия са доста по-големи, отколкото смяташе той. Тривейн мислеше, че Брус преследва Пол Бонър заради някаква митична конспиративна теория, свързана с крайно десни политици. За него Пол е символ на военния фашизъм. Но Брус явно не проследяваше тази нишка. Вместо това, той изцяло концентрираше вниманието си върху Бонър и подробностите по инцидента в Кънектикът. Имаше намеци за Индокитай и убийствата там, но това бяха само намеци. Никаква конспирация, никаква вина, никакви философски разсъждения. Просто майор Пол Бонър, „убиецът от Сайгон“, губещ битката в Кънектикът.

Не беше логично, мислеше си Тривейн, знаейки че Медисън очакваше от него да продължи разговора. Брус имаше всички средства, за да изобличи хард-лайнерите в Пентагона, хора издаващи показни заповеди на такива като Пол Бонър. Но той дори не е намекнал за шефовете на Бонър.

Единствено Бонър беше в центъра на вниманието му.

Пропуск ли бе това?

— Уолтър, знам твоята позиция и искам да играем чисто. Никакви заплахи…

— Надявам се да е така, Анди. — Сега бе ред на Медисън да замълчи за известно време. — Ние работихме продуктивно толкова много години и би било неразумно да погребем всичко това заради един военен, който смятам, не храни особени симпатии към теб.

— Може би си прав. — Тривейн за момент наведе поглед към телефона. Думите на Медисън го объркаха, но той не искаше да им отдава особено значение.

— Помисли добре, поговори с партньорите си и ми се обади по-късно. Ако отговорът е отрицателен, ще искам да знам твоите доводи. Смятам, че заслужавам това. Ако кажеш да, ще очаквам сметката за разходите.

— Ще ти се обадя следобед, или в ранните часове на вечерта. Ще бъдеш ли в офиса си?

— Ако не съм там, Сам Викарсън ще ти каже къде да ме откриеш. По-късно ще си бъда в къщи и ще очаквам твоето обаждане.

Тривейн затвори и в този момент взе решение. Сам Викарсън имаше нов план за разследване.

Още същия следобед, Сам Викарсън успя да събере всичко, написано от Родерик Брус по случая на Пол Бонър, „убиеца на Сайгон“.

Информацията разкриваше подетата от Брус кампания срещу Бонър преди три години. Тогава обаче правителството бе защитило майора. Трудно е да се определи, дали острите думи са били насочени изцяло против Пол Бонър, или срещу лицата от висшия ешелон, защищавали майора от специалните сили. На моменти отправените обвинения звучаха оправдателно за висшите чиновници, концентрирайки цялата си злоба върху един човек — символът на чудовищността Пол Бонър.

Бонър бе представен едновременно като създател и продукт на една брутална система на военна експлоатация. Той заслужаваше презрение и съжаление, като последното по-скоро беше следствие и се разглеждаше като съжаление към варварина, пронизващ невинни дечица, само защото вярва, че те са родени от грешни родители.

И след това тонът се променя. Повече не се правят никакви опити за свързването на Бонър със системата. Той вече не е продукт, а само създател.

Изолирано от света чудовище, предало униформата.

Имаше разлика.

— Човече, та той иска смъртна присъда! — произнесе Викарсън, подсвирквайки.

— Така е, безусловно, но все още не знам какви са мотивите му.

— Мисля, че всичко се крие в собствената му причудливост. Той е просто един смахнат тип.

— Тогава, защо не иска повече екзекуции?… Разбери къде държат Бонър. Искам да го видя.

Пол махна дразнещата го превръзка и се облегна на стената, седейки на легло от военен тип. Андрю продължаваше да стои, първите минути от срещата им бяха доста неловки и за двамата. Стаята бе малка, а в коридора стоеше охраняващият го армейски служител. Тривейн с изненада разбра, че на Бонър не му позволяват да напуска стаята, освен в случай на крайна физиологична нужда.

— Предполагам, че е по-добре от килия — каза Анди.

— Не бих казал.

Тривейн започваше разговора предпазливо.

— Зная, че не ти е приятно да говориш за това, но аз искам да помогна, повярвай ми.

— И така да е, смятам, че не се нуждая от помощ.

— Не си ли прекалено самоуверен?

— Купър ще се върне след няколко дена. Вече съм преживял подобно нещо, спомняш ли си? Отначало се вдига голям шум, а после всичко някак си се урежда и аз тихо се премествам другаде.

— Вярваш ли, че така ще бъде и сега?

Бонър се замисли.

— Да, вярвам… По много причини. Ако бях на мястото на Купър или на другите висши военни от Брасверс, бих постъпил по същия начин. Нещата ще се уредят… Мислих за това. — Пол се усмихна. — Армията предприема загадъчни ходове.

— Чете ли вестниците?

— Разбира се. Бях ги чел и преди три години. Тогава бе написано много повече… Но благодаря за грижите. Особено след като те пратих по дяволите последния път.

— Да, така е. Ти причиняваш много неприятности. Аз съм нищожен и временно подсъдим.

— Надявам се, че не си обзет от лъжливо чувство за безопасност.

— Ние, военните имаме свое разбиране за безопасността. Какво толкова искаш да знаеш за мен?

— Защо Родерик Брус те мрази?

— Винаги съм се чудил. Веднъж един военен психиатър ми каза, че аз съм това, което Брус би желал да бъде. Той излива цялата си завист и злоба върху пишещата машина… По-простото обяснение е, че аз стоях зад дейността на ДОД и това подхранва неговите амбиции.

— Не мога да приема нищо от това. Срещал ли си го някога?

— Не.

— Забърквал ли си някакви истории в Индокитай? Свързани с твоята версия за безопасността.

— Как бих могъл? Никога не съм имал такива пълномощия. И не мисля, че той е бил там по време на моите акции.

— Така е… — Тривейн се приближи към единствения стол в малката стая и седна. — Той започна да те преследва след като нашето посолство в Сайгон отправи обвинения срещу теб… Пол, моля те отговори ми! Статиите на Брус описват някакво убийство на трима или петима човека. ЦРУ отрича да ти е представяло изключителни правомощия. Брус има приятели навсякъде в правителството. С въвличането на ЦРУ, възможно ли е да си предизвикал уволнение на някой негов приятел?

Бонър гледаше втренчено Тривейн няколко секунди, без да отговаря. Вдигна ръка и опипа кожата на врата си. След това произнесе бавно:

— О’кей… Ще ти кажа какво се случи… Само за да те отклоня от мисълта за ЦРУ. Имаше петима двойни агенти, аз ги ликвидирах всичките. Тримата бяха заобиколили бивака и правеха опит да ни ликвидират. За щастие аз бях предупреден от момчетата от ЦРУ. Другите двама очистих при границата с Тайланд, защото ги бях заловил при преговори с водачите на местните племена… Откровено казано, Агенцията ме измъкна от цялата тази бъркотия без особен шум. Всички предположения са резултат от прекаленото усърдие на някои военни прокурори. Ние им казахме да вървят по дяволите.

— Тогава защо бяха изнесени всички тези обвинения?

— Ти не познаваш политиците от Сайгон. Историята не познава подобна корупция, като тази в Сайгон. Двама от тези двойни агенти имаха братя в Кабинета… Така или иначе, можеш да забравиш за ЦРУ.

Тривейн бе извадил тънко тефтерче от джоба си и го прелистваше бързо.

— Обвиненията против теб са публикувани през февруари. До 31 март Брус вече е по следите ти. Той е пропътувал разстоянието между Дананг и делтата на Меконг, разпитвайки всеки, който е имал работа с теб.

— Той е говорил с други хора. Аз действах главно в Лаос, Тайланд и Северна Камбоджа. Групите ми бяха от шест до осем човека и то предимно азиатци.

Тривейн вдигна очи от тефтерчето си.

— Мислех си, че специалистите имат собствени формирования.

— Някои да. Но при мен бе по-различно. Аз имам добри познания по тайландски и лаоски езици и различавах хората, говорещи с акцент. Понякога имахме проблеми с нашите хора. Имаше много диверсии…

Те си говориха в продължение на 15 минути и Тривейн разбра, че бе открил търсената следа.

Сам Викарсън ще подреди всичко.

Сам Викарсън позвъни на вратата на къщата на Тривейн на Таунинг стрийт. Филис отвори и поздрави госта със здраво ръкостискане.

— Радвам се, че вече сте изписана от болницата, госпожо Тривейн.

Филис се усмихна.

— Анди те очаква долу.

— Благодаря. Наистина се радвам да ви видя отново.

— Не трябваше въобще да влизам там. Побързай, твоят шеф изгаря от желание да те види.

На долния етаж, в превърната в офис стая за почивка, Тривейн говореше по телефона седнал на стола си. По лицето му се четеше нетърпение, което се засили при вида на Викарсън. С почти груби думи той прекъсна разговора си.

— Беше Уолтър Медисън. Не трябваше да му предлагам честна игра. Партньорите му не са съгласни да поемат случая на Бонър, дори това да означава загубата ми като клиент.

— Какво смяташ да правиш?

— Не знам. Техните доводи са напълно безпочвени. Те изцяло поддържат обвинението.

— Защо да са безпочвени?

— Те нито са чули, нито пък искат да чуят историята на подсъдимия. Просто не искат да бъдат въвличани във всичко това.

— Значи безполезно е… Все пак смятам, че можем да превърнем истеричния вестникар в ревностен защитник на майора. Най-малкото, което можем да направим, е да го накараме да замълчи.

— Брус ли имаш предвид?

— Именно. Ще му вържем устата с лилава панделка.

Викарсън бе провел разследването си със сравнителна лекота. Името на човека бе Александър Кофи. Офицер от службата по азиатските работи към Пентагона си спомня, че Родерик Брус е изтъквал добрите черти на Кофи. И тази служба е била много радостна да привлече в редовете си един доктор. Истинските учени в Далечния изток са рядко явление. Офицерът разбира се си спомни операцията при Чун Кал със съжаление, но все пак нещо добро беше произлязло. Поне така са му казали. Винаги е трудно да използваш изследователи в бойни ситуации на война. Той е предоставил на Сам досието на Кофи.

След това Викарсън се порови в архивите на Смитсониън. Главният архивар добре си спомнил Кофи. Младежът бил блестящ изследовател, но явен хомосексуалист. Изненадващо е, че хора като него са били призовавани в армията. Но тъй като съдбата на Кофи се е определяла от различни фондации, а фондациите често са консервативни организации, то би могло да се предположи, че Кофи е криел своята същност. Архиварят подозираше също, че Кофи е имал някой важен защитник, погрижил се да му осигури приятна служба. Човекът чул че Кофи служи във Вашингтон и разбрал, че неговите подозрения са правилни. Той очевидно не знаеше за смъртта на Кофи в Чун Кал и Викарсън реши да не го тревожи. Архиварят му показал личната карта на Кофи. На нея имало записан адрес „21 улица, Северозапад“ и името на съквартиранта.

Съквартирантът все още обвинявал „богатата кучка“, при която Кофи се преместил, за смъртта му. Алекс никога не му е казвал кой е бил, но въпросната личност често идвала с хубави дрехи и кола и много бижута. Самият Алекс често получавал скъпи подаръци от любовника си. Благодетелят му осигурил чудесно положение в армията, без нито един ден прекаран в общи казарми. Според Алекс това е било идеално за неговата кариера. По този начин дори в армията ще може да се усъвършенствува. Какви фондации биха му отказали след толкова натрупан опит? И след това той е бил отхвърлен, вероятно предаден дори, от тази „богата кучка“.

Викарсън вече знаеше достатъчно. Отишъл в Арлингтън, за да се види с Пол Бонър.

Бонър си спомнил за Кофи. Той го уважавал много и дори го харесвал. Младият мъж имал изключителни познания за племената в Северна Камбоджа и давал гениални идеи как да се използват религиозните символи в първоначален контакт. Това бил съвсем нов метод.

Едно нещо за дейността на Кофи добре се откроявало в паметта му. Той бил твърде мекушав, съвършено неспособен да се справи с физическите упражнения. Поради това Бонър го гонел с цел да го направи истински боец. Не че шест седмици ще стигнат за цял живот, а просто за да получи някакви спортни навици.

Но за съжаление не му е било достатъчно и Кофи попаднал в плен. Бонър се обвинявал за това, че не е бил достатъчно строг, но какво да се прави. След този случай майорът се заклел да бъде безмилостен към хора от типа на Кофи. С по-добра физическа подготовка, момчето сигурно щеше да оживее.

— Това е то, господин Тривейн. Любовникът не се завърнал.

Тривейн въздъхна.

— Наистина, тъжно звучи, Сам.

— Така е, по дяволите! Но е достатъчно да компрометира Брус. Аз харесвам Пол Бонър и не ме е грижа за този духач. Използувам думата напълно съзнателно.

— Сигурен съм че е така, а сега да преценим нашите действия.

— Вижте, аз наистина искам да се заема с този случай… Нека го ритна веднъж в топките, това би ми харесало.

— Невъзможен си, Сам.

— Жена ви ми каза веднъж, че приличам на вас. Това е най-добрия комплимент, който някога съм получавал.

— Жена ми е неизлечима романтичка когато става въпрос за енергични млади мъже. Но това не е твоя работа.

— Защо не?

— Защото Родерик Брус не е сам. Неговите съдружници са сред хората, които Бонър счита за свои най-ентусиазирани привърженици.

Викарсън вдигна чашата си и в този момент Филис Тривейн влезе в стаята.

— О, това намек ли е?

— Запомни добре, Сам. Ти няма да бъдеш поканен на вечерята със свещи, когато Анди излезе.

— която ще се състои утре — добави Тривейн. — Уебстър намекна, че президентът иска да присъствам при речта на де Спаданте, посветена на Пол Бонър. Което ще рече, че утре заминавам за Гринуич.

— И ще се върнеш следобед. Тук ще направим вечеря с госпожа Тривейн.

— Аз обаче имам други планове — каза Анди. — Искам ви двамата с Алън към пет и тридесет. Запали свещите, Хил. Може да ни потрябват.

37.

Марио де Спаданте не харесваше когато сестрата вдигаше рано сутрин щорите, за да пропусне слънчевата светлина. Но тя бе добра сестра, не като тези от болницата, и Марио се отнасяше любезно с нея. Той позволи щорите да останат отворени. Андрю Тривейн тъкмо беше пристигнал. Той бе паркирал колата си преди две минути и всеки момент трябваше да се появи в стаята на Марио. С помощта на допълнителни възглавници тялото на де Спаданте бе повдигнато в леглото, а столът за госта стоеше ниско встрани. Млад, добре облечен, неговият пазител се усмихваше любезно на господаря си.

Младежът бе от охраната на Уилям Галабрето. Той си даваше сметка, че де Спаданте може скоро да му нареди да напусне, а това означаваше, че има малко време, за да изпълни задачата си.

Към левия му ревер, под формата на украшение, бе прикрепена миниатюрна камера, чийто механизъм за пускане се намираше в джоба му.

Вратата се отвори и Андрю Тривейн влезе в стаята. Пазачът от коридора хвърли поглед в стаята и след като се убеди, че третият човек е вътре, затвори вратата.

— Седнете, седнете, господин Тривейн. — Де Спаданте протегна ръка и Анди нямаше друг избор освен да я поеме.

Младежът до стената държеше ръка в джоба си и незабелязано за двамата мъже натисна рязко малкия метален превключвател.

Тривейн седна на стола и побърза да пусне ръката на италианеца.

— Няма да ви казвам, че съм очаквал с нетърпение тази визита, господин де Спаданте. Не съм сигурен дали има какво да си кажем.

Точно така, мислеше младежът до стената, мръдни малко и гледай по-замислено, дори боязливо, Тривейн. Ще се получи чудесен кадър.

— Имаме много да си кажем, приятелю. Нямам нищо против теб, само против военния. Той ще ми плати за смъртта на братчето ми.

— Този военен е бил атакуван и ти добре знаеш това. Съжалявам за брат ти, но той е бил въоръжен и е дебнел в моята собственост. Ако ти си отговорен за това, че той се е намирал там, вината е изцяло твоя.

— Какво е това? Аз се разхождам в имението на съседа си, а той ми отнема живота, що за свят е това?

— Аналогията в случая е неуместна. Да се разхождаш е нещо по-различно от това да дебнеш въоръжен с пистолет, ножове и… как беше това? А, да железни шипове, надянати на пръстите.

Чудесно, Тривейн, мислеше си мъжът до стената. Този жест с вдигната нагоре длан. Точно така. Ти, „капо реджиме“, обясняваш на твоя „капо ди тути капи“.

— Аз съм израснал в среда, изпълнена с опасности и винаги е трябвало да се защищавам, амико. Моето училище е улицата, учителите ми са едрите негри, обичащи да потупват скитниците като мен. Признавам, че това е лош навик, но той е напълно обясним и затова аз често държа юмрука си в джоба. Но никакви пистолети, никога!

— Очевидно нямаш нужда от оръжие сега. — Тривейн погледна към младия мъж до стената загадъчно бръкнал с ръка в джоба си. — Той е като нарисуван.

Много си забавен Тривейн, мислеше мъжът до стената.

— Хей, ти! Вън!… Приятел на братовчеда. Млади са, какво мога да направя? Много ме обичат… Хайде, вън! Остави ни.

— Веднага, господин де Спаданте. Винаги на вашите заповеди. — Младият мъж извади ръката си от джоба. В нея държеше плик с бонбони. — Вземете си, господин Тривейн.

— Не, благодаря.

— Изчезвай!… Господи, колко са неразбрани!

Вратата се затвори и де Спаданте отпусна туловището си върху възглавниците.

— А сега нека си поговорим, о’кей?

— Именно затова долетях дотук. Ще бъда максимално кратък. Първо искам да чуя какво имаш да ми кажеш, а след това ти ще ме изслушаш.

— Не бъдете така арогантен. Много хора знаят, че сте арогантен, но аз винаги им казвам „моят добър приятел Тривейн не е такъв. Той е просто практичен и не хаби думите си напразно“.

— Нямам нужда от твоята защита…

— Все пак имаш нужда от нещо — прекъсна го де Спаданте. — За бога, ти имаш нужда от помощ.

— Дошъл съм, за да те предупредя относно Пол Бонър. Ти можеш да командваш своите хулигани, и да ги накараш да се закълнат в думите ти. Но не ще издържиш на щателното проучване, което ние водим за твоята личност… Прав си, не хабя думите си напразно. Видели са те да унижаваш и заплашваш един конгресмен близо до залива в Чеви Чейс. Човекът е докладвал за инцидента на мен и на майор Бонър. Това е бил акт на физическо насилие, който е накарал Бонър да поеме функциите на мой телохранител. По-късно са те забелязали на три мили от това място да ме следиш на път за Сан Франциско. Имаме свидетелства, дадени под клетва за това. Майор Бонър е имал всички основания да се страхува за живота си… Освен тези неоспорими факти, съществуват и други предположения. Как е възможно човек като теб да унижава американския конгресмен? Защо си ме следил до Калифорния? Опитвал си се да притиснеш един от моите приближени близо до Фишерманс Уорф? Атакувал си го? Защо? Какво общо имаш ти с Дженеси Индъстриз? Съдът ще разгледа всички тези въпроси. Аз лично ще се погрижа за това и ще ги свържа с атаката ти срещу Пол Бонър… Сега знам повече от преди за този светкавичен полет до Далас. С теб е свършено…, защото всичко е явно. Ти си крайно нежелан.

Марио де Спаданте гледаше със злоба към Тривейн. Гласът му обаче успя да остане спокоен, единствено бе станал по-стържещ.

— Това е любимата ти дума, нали? „Желан“. Ние сме… „просто нежелани“.

— Не прави такива дълбоки изводи. Никой не те е упълномощил в това право.

Де Спаданте потрепери.

— Твоите обиди не ме засягат, добри ми приятелю, знаеш защо? Защото ти си прекалено разтревожен, а човек в беда е озлобен. Все пак, аз съм готов да ти помогна.

— Може и така да е, но се съмнявам, че ще го направиш доброволно…

— Но този военен — продължи италианецът, без да обръща внимание на казаното от Тривейн. — Забрави за него. Няма да има никакъв процес. Той вече е мъртъв, повярвай на думите ми. Макар и да диша все още, присъдата му е подписана. Просто го забрави… А сега, имам добри новини за теб… Както вече казах, изпаднал си в беда. Но твоят приятел Марио ще направи така, че никой да не се възползва от затрудненото ти положение.

— Какви ги дрънкаш?

— Ти работиш усилено, Тривейн, и прекарваш много време извън дома си…

Анди придоби напрегнат вид.

— Как смееш да отправяш заплахи към семейството ми, мръсен кучи сине! Ще те пратя в затвора до края на живота ти! Що за мисли минават през главата ти, животно такова! Аз имам специални пълномощия от президента! Едно обаждане и ти ще изчезнеш…

— Баста! Нямаш право! Млъквай! — де Спаданте извика с всичките си сили, едновременно хващайки се за корема. След това постепенно гласът му се върна към своя спокоен стържещ тон. — Този разговор не подхожда на тази стая. Аз изпитвам уважение към тази къща, към тези деца и към братята. Истинско животно е военният, а не аз.

— Ти си причина за всичко. Просто исках да се убедя, че добре отчиташ положението си. Това прехвърля всички граници и човекът от Пенсилвания авеню ще ти гарантира затова. Той не ти е другар, мошеник такъв.

Марио преглътна тежко, като се опитваше да скрие гнева си.

— Той няма да ми върне Ауджи, нали така? И брат ми ли бе нежелан?

Тривейн погледна часовника си.

— Ако имаш да ми кажеш нещо съществено, казвай го.

— Разбира се, ще ти го кажа. Единственият твой защитник съм аз. Както вече казах, ти прекарваш доста време извън дома си, събирайки различни сведения. Може би не ти остава време, за да възпитаваш децата си. Това ще ти донесе проблеми. Синът ти пие твърде много и това го съсипва. Все пак това не е толкова страшно. По-страшното е, че понякога в пияно състояние той блъска пешеходци. Например, познавам един възрастен човек от Кос Коб, който е бил ударен от твоя син.

— Това е лъжа. Имаме снимки. Поне дузина фотографии на полунормален юноша, стоящ до колата си. И така, блъснатият възрастен мъж — ние му платихме, за да бъде кротък и да не разгласява случилото се. Но това не е достатъчно, децата на милионерите имат друга стойност и хората разбират това… С дъщеря ти имаме повече проблеми. Наистина, засега се справяме. Твоят приятел Марио не щади средства, за да я защити, както и теб.

Тривейн седна на стола. Във вида му нямаше гняв, а само презрение, примесено с леко любопитство.

— Хероинът. Значи ти си го направил — промълви той.

— Аз? Ти наистина не разбираш от добро… Малко момиче, навярно отегчено, а може би просто за да изпробва, държи чантата с най-добрия турски…

— Наистина ли смяташ, че можеш да докажеш всичко това?

— Най-добрият турски, над двеста хиляди. Може би тя вече е създала своя мрежа. Тези малки ученички понякога играят доста значителна роля, нали така? Веднъж дъщерята на един дипломат бе задържана, сигурно си чел за това във вестниците? Но въпросният дипломат не е имал приятел като твоя Марио.

— Зададох ти въпрос. Наистина ли смяташ, че ще докажеш всичко това?

— А ти как мислиш? — де Спаданте рязко се обърна към Тривейн и гневно избълва. — Не бъди толкова тъп, господин надменнико! Ти си мислиш, че знаеш всичко за дъщеря си? За мен не представлява никаква трудност да посоча на лейтенант Фоулър от Гринуич имената на хората и адресите? Кой ще провери? Тя не е толкова малка вече. Сигурно си чел за тези милионерски дечица, участващи в престъпни организации, взривяващи здания и организиращи бунтове… Не искам да кажа, че твоите деца са като тях, но хората имат собствено мнение…

Тривейн подскочи от мястото си, търпението му се бе изчерпило.

— Губите ми времето, господин де Спаданте. Ти си по-груб и по-глупав отколкото предполагах. Сигурен съм, че добре умееш да скалъпваш подобни шантажи. Но допускаш сериозна грешка, дори две грешки. Ти не си актуален и не познаваш добре възможностите си. Прав си, че седемнадесет или деветнадесет не са толкова малко в днешно време. Децата рано прозират истинските ценности, а ти си част от това, което те няма да търпят повече. А сега ще си тръгна, без да се съобразявам с вашите по-нататъшни измислици.

— Какво ще кажеш за четиридесет и две?

— Моля?

— Тази възраст не е детска, нали? Имаш чудесна жена. Истинска дама с много пари и… може би с чувство на неудовлетворение от чудесната къща или прекрасния замък на океанския бряг. И тази изискана дама е страдала от хроничен алкохолизъм преди няколко години.

— Ти си на погрешен път, де Спаданте.

— Чуй ме сега, добре ме чуй!… Някой от тези дамички често се въртят около салоните в източната част на града — тези с френските и испански имена. Други посещават съмнителни заведения, пълни със студентчета, жадуващи да припечелят някой долар, обслужвайки богатите дами… И само най-изисканите като жена ти се отбиват от време на време в хотели на „Плаца“…

— Не ти позволявам!

— Преди да отидат в „Плаца“, за където разбира се имат резервации, тези гениални дами се обаждат на определен номер. Никакви проблеми, никакви нежелани свидетели, пълна дискретност. Удоволствието е напълно гарантирано… Това е такава игра, амико. Дори не е за вярване!

Тривейн рязко се обърна и се отправи към вратата. Гласът на де Спаданте — решителен, но не много висок, го спря.

— Имам потвърждение от много уважаван човек от хотелската охрана. Той е от доста време на тази служба и често ги е виждал. Има нюх към специалните особи като жена ти. От това би се получило доста грозно нещо. И всичко е самата истина.

— Наистина си долен тип, де Спаданте.

Това бе всичко, което успя да каже.

— Това ми харесва повече от „нежелан“, амико. Звучи по-престижно, разбираш ме нали?

— Свърши ли вече?

— Почти. Просто искам да знаеш, че личните ти проблеми няма да бъдат разгласени от мен. Аз съм сигурен. Никакви вестници, никаква телевизия нито пък радио. Всичко ще бъде тихо. Знаеш ли защо?

— Може би се досещам?

— Сигурно е така… Защото ще се върнеш във Вашингтон и ще подготвиш доклад заедно с жалката ти подкомисия. Този доклад ще причини уволнението на някои хора, които ние ще посочим.

— А ако откажа?

— О, приятелю! Наистина ли искаш да причиниш толкова нещастия на своите любими хора. Всичко, което току-що ти описах ще изглежда ужасно във вестниците. Всеки детайл е добре обмислен и свидетелите са надеждни.

— Този куп от лъжи ще те довърши окончателно!

— Не бъди толкова сигурен… Веднъж прочетох някъде, че обвинения от този вид, подкрепени с доводи, фотографии и достатъчно убедителна предистория, обикновено се поместват на първа страница. Опроверженията идват по-късно и то на по-задните страници, сред пъстрите реклами… Добре помисли преди да направиш своя избор, господин Тривейн.

Тривейн наблюдаваше лукавата усмивка върху дебелите сицилиански устни, омразата в малките, хлътнали очи.

— Виждам, че отдавна чакаш този момент, де Спаданте.

— Цял живот, гнусно кадифено псе. А сега се махай и прави това, което ти казах. И ти си като останалите.

38.

Робърт Уебстър прие телефонното обаждане в офиса си от Белия дом с усещането, че е нещо спешно. Търсещият го му съобщи, че има известие от Арон Грийн, което трябваше да предаде лично. Беше важно и Уебстър му определи среща след един час. Двамата се разбраха да се видят в един ресторант в Джорджтаун, на втория етаж в залата за коктейли.

Уебстър бе дошъл пръв и виждаше в това лошо предзнаменование. Чакащият винаги бе в по-неизгодна позиция, тъй като често се разсейваше, слушайки обясненията на закъснелия.

Накрая, след петнадесет минути се появи и човекът на Арон Грийн. Той използваше кратки и ясни думи, обяснявайки, че Грийн го е натоварил с прекалено много работа за един престой във Вашингтон.

Сега той се опитваше да намери време за най-неотложните дела.

Уебстър наблюдаваше мъжа и слушаше внимателно думите му. Внезапно се почувства неспокоен и подтиснат. Човекът на Грийн бе изпълнител като самия него. Той беше сравнително млад, млад беше и Уебстър. И двамата се изразяваха добре, държаха се уверено и бяха взискателни към някои и подчинени на други.

Но съществуваше и дълбока разлика между тях, която и двамата знаеха. Човекът на Грийн водеше разговора от позицията на по-силния докато Уебстър беше по-низшия в случая.

Нещо се бе случило и бе подронило авторитета на Уебстър, неговото положение и влияние. Решението е било взето някъде на някой разговор или частна вечеря. Решение, което можеше да промени живота му.

Вестоносецът на Грийн бе първото предупреждение и причина за безпокойство на Боби Уебстър. Защото той долови първите признаци на своята символична екзекуция.

Уебстър знаеше, че се канят да го отстранят.

— Господин Грийн е доста загрижен, Боби. Той е разбрал, че решенията са били взети без консултация с него. Не че държи да му се обаждате всеки път, но случаят Тривейн е доста важен.

— Ние просто ще го дискредитираме като го свържем с де Спаданте. По този начин смятаме да обезвредим подкомисията му. Не е толкова трудно.

— Може би, но господин Грийн смята, че Тривейн може да ни противопостави сериозни аргументи. Това ще усложни нещата.

— Явно господин Грийн няма ясна представа. Няма значение как ще реагира Тривейн, защото никакви обвинения не ще бъдат издигнати срещу него. Само слухове и предположения. И никой от нас не ще бъде замесен… Както предвиждаме, той ще бъде компрометиран достатъчно, за да му се вярва.

— Чрез свързване с Марио де Спаданте?

— Повече от устно твърдение… Ние имаме снимки на неговата среща с италианеца в болницата в Гринуич. Родерик Брус ще публикува първите от тях след няколко дена.

— След като де Спаданте бъде преместен в Ню Хейвън? — Човекът на Грийн гледаше с укор Уебстър, гласът му бе добил почти обиден тон.

— Точно така.

— Името на де Спаданте ще се чува доста често тогава, не мислите ли? Господин Грийн смята, че той трябва да бъде отстранен от играта.

— Това решение се споделя и от неговите съдружници. Ние няма да се месим, а само ще се възползваме от него.

— Господин Грийн не е убеден в това.

— Акцията изцяло е поета от подземния свят. Ние не можем да попречим, дори и да искаме да го сторим. А и с тези снимки, подкрепени с показанията на някои лекари от Гринуич, Тривейн автоматично се забърква в цялата каша. С него е свършено.

— Според господин Грийн, всичко е прекалено опростено.

— Не е така, защото никой не може да докаже нищо. Нима не разбирате. — Уебстър говореше като нетърпелив учител, стараещ се да обясни на всяка цена нещо на учениците си. Беше безполезно.

Уебстър се надяваше, че Грийн ще разбере ползата от този ход и ще промени мнението си.

— Боби, аз съм само един помощник. Вестоносец.

— Но ти виждаш предимствата.

— Не съм много сигурен. Тривейн е решителен човек. Той едва ли ще приеме просто така тези обвинения.

— Виждал ли си някога някой да бъде изгонен от Вашингтон? Изключително събитие. Той привежда какви ли не оправдания, но някак си никой не го слуша. Всички бягат от „прокажения“, дори и президентът.

— Каква ще е реакцията на президента?

— Това е най-лесната част от упражнението. На обща сесия аз и моите сътрудници ще представим основателни доводи, които ще го накарат да се разграничи от случая с Тривейн. Неговите проблеми са твърде много, за да посвещава време на такива случаи. Просто ще го освободи от поста без много шум. След осемнадесет месеца ще има нови президентски избори… Нали разбираш.

Пратеникът на Грийн гледаше съчувствено говорещия.

— Боби аз съм тук, за да предам инструкции, отменящи вашите планове. Такова е виждането на господин Грийн „Кажи му да отложи всичко“. Съдбата на де Спаданте го вълнува, но Тривейн не трябва да бъде пипан… това е последната му дума.

— Той греши. Обмислил съм всичко до последната подробност. Прекарах седмици, пресмятайки отново всичко. Планът е съвършен.

— Обстоятелствата са променени сега. Господин Грийн ще се срещне с трима или четирима други, за да изяснят ситуацията. Сигурен съм, че твоето мнение ще се има предвид.

Уебстър разбра добре последните думи. Те едва ли щяха да се съобразят с неговите планове, освен ако нямаха нужда от нещо. Нито пък той можеше да прокара решението си в новосформираната група. Съюзниците се променяха или пък се обвързваха по-здраво един с друг. Както и да е, той бе вече изключен.

Уебстър направи последен опит.

— Ако има някаква основна промяна в политиката, най-добре ще е да бъда информиран незабавно…

— Да… да, разбира се. — Пратеникът погледна часовника си.

— Ще ми бъдат задавани въпроси от много влиятелни хора. Трябва да имам отговори.

— Ще кажа на господин Грийн.

— Той трябва да знае това. — Уебстър се стараеше да не изглежда отчаян.

— Ще му напомня.

Той бе изключен, а с него и Белия дом. Беше момент за проява на смелост.

— Не е достатъчно едно напомняне. Обяснете му, че тук има хора, владеещи големи залози. В някои области на Дженеси Индъстриз ние сме по-компетентни от всеки друг. Ние искаме да сме сигурни в участието си.

Човекът на Грийн рязко вдигна погледа си от масата и погледна Уебстър в очите.

— Не съм сигурен, че това е подходящата дума „сигурни“. Освен ако не мислите за двойни гаранции, а това е скъпо.

Уебстър разбра, че е време да започне оттеглянето си.

— Нека поясня, аз не се безпокоя толкова за себе си. Мога да се върна отново към Акрон и да избирам. Жена ми ще се зарадва на това… Но другите. Те може би нямат особен избор. Никой от тях не е служител в Белия дом.

— Сигурен съм, че всичко ще се нареди. За всеки от вас. Вие сте хора с богат опит.

— Да, обаче…

— Известно ни е всичко — прекъсна го емисарят на Грийн. — А сега трябва да си вървя. Имам още много работа за днес.

— Както желаеш. Аз ще оправя сметката.

— Благодаря. — Човекът на Грийн се надигна от масата. — Ще получиш снимките от Брус. Забрави за тези истории.

— На него това няма да му хареса, но аз ще изпълня нарежданията.

— Чудесно. Ще поддържаме връзка… И, Боби. Най-добре е да започнеш да мислиш за Акрон.

39.

Прислужниците бяха запалили светлините в остъклената, изпълнена със зеленина стая в къщата на Арон Грийн. Сребърният сервиз за кафе бе поставен на кръглата, покрита със стъкло маса. На друга, също покрита със стъкло маса, бяха сложени бутилките с ликьори и кристалните чаши.

Арон Грийн се готвеше за събирането. Освен него щяха да присъстват още трима, от които само господин Ян Хамилтън бе дошъл за вечерята.

Другите двама все още не бяха дошли. Уолтър Медисън трябваше да вземе сенатора Алън Неп от летището Кенеди и двамата да пристигнат в Сейл Харбър към десет часа.

Бяха точни.

Шест минути след десет четиримата мъже излязоха на остъклената веранда.

— Аз ще сипвам кафе, джентълмени. Питиетата са ей там. С тези треперещи ръце не мога да рискувам. Освен това с мъка различавам етикетите. Дано успея все пак да седна благополучно.

— Вие просто страдате от неизлечим мързел, Арон — подхвърли шеговито Ян Хамилтън и се отправи към масата с питиетата. — Аз ще си налея.

Уолтър Медисън пое чашата си и се настани отляво на Грийн. Хамилтън постави питието на Неп отдясно на домакина. Сенаторът седна бързо и припряно. След това придърпа стола срещу Арон Грийн и на свой ред зае мястото срещу него.

— Ние сме седнали като за игра на карти — каза Медисън.

— Въпросът е каква да бъде тя, — Ян Хамилтън вдигна чашата си. — За ваше здраве Арон… и за ваше, господа.

— В тези времена всички имаме нужда от добро физическо и духовно здраве, особено духовно — произнесе Грийн с ниския си глас.

Отпиха и Неп първи остави чашата си на масата. Беше нетърпелив, но знаеше, че в тази къща търпението е на почит. Но неговото значение бе голямо за събралите се и нямаше нужда да прикрива настроението си. Тактичността му бе чужда.

— Аз пръв ще открия картите си, господин Хамилтън, господин Грийн и вие господин Медисън.. Както вече разбрахме, Андрю Тривейн не може да бъде привлечен. Ние с Уолтър говорихме по този въпрос в колата. Не е нужно да затъмняваме фактите. Честно казано, нищо не разбирам. Стратегията на Боби Уебстър ми изглежда доста добре замислена.

Ян Хамилтън погледна към Грийн и след няколко секунди кимна едва забележимо с глава, като че ли даваше позволение на стария евреин да заговори.

— Стратегията на Уебстър наистина е добра, сенаторе — каза Грийн. — Като тази на блестящите генерали, даващи заповеди за спечелване на битката от своя команден пост, а в същото време в друга част на бойното поле противникът се готви за светкавична война.

— Вие искате да кажете — попита Уолтър Медисън, — че не е достатъчно Андрю да бъде обезвреден? Кой друг се бори с нас?

Ян Хамилтън проговори:

— Тривейн е в уникална позиция, Уолтър. Той напълно разбира какво сме направили и защо сме го направили. Недостатъкът от преки доказателства компенсира от неговото разбиране на нашите цели.

— Не разбирам това — прекъсна го Неп спокойно.

— Нека обясня, — каза Грийн, усмихвайки се на Хамилтън. — Ние двамата не сме адвокати, Неп. Ако бяхме такива, щяхме да твърдим, че нашият господин Тривейн притежава само отделни части от вредящи ни свидетелства, и томове от впечатлени за дадени ситуации. Добре ли се изразих, адвокат Хамилтън?

— Добре схващате нещата, Арон… Това, което Тривейн направи, никой не очакваше от него. Той изостави закона много рано при своите разследвания… Докато ние се занимавахме с хиляди законови положения, следейки за всеки разход и всяко разпределение на капиталите, Тривейн имаше други цели. Личности. Хора на ключови позиции. Помнете, че той е превъзходен администратор. Знаел е как да контролира процеса. Такава голяма и разнородна компания, като Дженеси, не би могла да функционира само на изпълнителско ниво. Особено при тези обстоятелства. Хората на Марио де Спаданте първи осъзнаха този факт. Те целенасочено подаваха противоречива информация, чакайки да получат известни изгоди. Разбира се, те не са знаели как да използват разкритията си. Де Спаданте започна да отправя груби заплахи, притеснявайки всеки, с когото бе в контакт.

— Извинете, господин Хамилтън. — Неп се наклони напред на стола си. — Всичко, което казвате, отново ме връща към решението на Боби Уебстър… Вие намеквате, че Тривейн е събрал информация, заплашваща нашата работа. Какво по-добро от неговото дискредитиране? По този начин ще дискредитираме всичките му показания.

— Защо пък да не го убием? — Гласът на Арон Грийн прозвуча като гръм на масата. Това бе един сърдит въпрос, който стресна Медисън и Неп. Хамилтън не реагира. — Това ви шокира, така ли? Защо? Тази мисъл сигурно ви идва на ум… Аз съм видял смъртта по-близо до себе си от всеки друг на тази маса и затова не съм шокиран. Но ще в кажа защо това няма да се случи, както няма да бъде приложено и решението на Уебстър… Хора като Тривейн стават по-опасни при внезапна смърт, или при насилствено оттегляне от поста си, отколкото при активния живот.

— Защо? — попита Уолтър Медисън.

— Защото оставят след себе си много свидетели, превръщайки се в пример за подражание. Те са мъченици, символи и водят до размножаването на недоволни плъхове. А ние нямаме време да разрушаваме техните гнезда.

Ръцете на Арон Грийн трепереха от гняв. Гласът на Ян Хамилтън прозвуча спокойно, но заповедно:

— Не се вълнувайте така, Арон. Нищо няма да се реши по този начин… Той е прав, нямаме време за такива начинания, а и те са обречени на неуспех. Хора като Тривейн имат много поддръжници… Ние трябва да се съобразяваме с този факт. А сега се обръщам към сенатора и към Арон. Вие дойдохте по-късно, Уолтър, и вашето участие, макар и важно, е съвсем отскоро.

— Знам, — каза Медисън примирително.

— Някои биха ни нарекли брокери на властта и те ще са прави. Ние използваме авторитета, за да прокараме политиката си. Но мотивите не са свързани със собствените ни егоистични цели. Разбира се, вярваме в себе си, но само като инструмент за постигане на целите ни. Аз обясних това доста абстрактно на Тривейн и се надявам, че той ще се убеди в нашата искреност.

Неп се бе втренчил в чашата, слушайки. Изведнъж той рязко вдигна глава и погледна към Хамилтън, невярващ:

— Ти си направил какво?

— Да, сенаторе, ние всички решихме така. Шокиран ли си?

— Сигурно сте си загубили ума!

— Защо? — попита Арон Грийн рязко. — Нима сме направили нещо срамно, сенаторе? Вие самият мислите ли за нашите планове повече, отколкото за себе си? Наистина ли сте част от нас? — Грийн се наклони напред с трепереща ръка върху чашата с кафе.

— Не е въпрос за срам. Съществува ли опасност да бъдем неправилно оценени. Вие сте частно лице, а аз съм изборен представител. Не сме се договаряли за подобни действия.

— Нещата не са толкова сложни — произнесе Хамилтън спокойно.

— Аз не смятам така — отговори сенаторът.

— Значи не се оглеждате достатъчно. — Хамилтън вдигна чашата си и я изпи на един дъх. — Всичко, до което се докосваме, става по-добро. Това не може да се отрече. Основната ни заслуга е, че изградихме финансова база с такива размери, че да влияе във всички сфери на живота в страната. Навсякъде, където това влияние бе почувствано, социалната стабилност бе повишена. Всички малцинства и мнозинства са доволни, заетостта нарасна, благосъстоянието се повдигна, а продукцията се увеличи. Като резултат, националните интереси печелят. Военната ни мощ бе укрепена, определени географски райони съхраниха своята висока икономическа ефективност. Проведени бяха безболезнени реформи в жилищното строителство, образованието и медицината, всичко благодарение на Дженеси… Ние доказахме, че можем да укрепим социалната стабилност… Ще отречете ли тези положения, сенаторе?

Неп беше изумен. Споменатите факти го изненадаха и му вдъхнаха усещане за доверие, което той може би не бе чувствувал преди.

— Аз съм твърде близо до машината на властта във Вашингтон, очевидно вие виждате по-добре нещата.

— Сигурно е така. Но аз все пак искам да отговорите на въпроса ми. Ще отречете ли тези факти?

— Не, сигурно не…

— Не бихте могли.

— Добре, не мога.

— Тогава не виждате ли логически изводи? За всичко, което направихме?

— Вече ми очертахте заслугите си. Аз ги приемам.

— Не просто заслуги, сенаторе. Аз очертах също така лидерските функции на някои служители от правителството… С наша помощ. Ето защо, след бързи, но задълбочени анализи и съображения, ние решихме да издигнем кандидатурата на Андрю Тривейн за президент на Съединените щати.

Никой не проговори в течение на няколко минути. Ян Хамилтън и Арон Грийн заеха местата си и дадоха време на новодошлите да приемат информацията. Накрая Неп проговори с глас, който изразяваше недоверие.

— Това е най-нелепото нещо, което някога съм чувал. Вие сигурно се шегувате.

— А вие, Уолтър? — Хамилтън се обърна към Медисън, който се бе втренчил в чашата си. — Какво ще кажете за това.

— Не знам, — отговори адвокатът бавно. — Все още се опитвам да свикна с тази мисъл… Бил съм близък с Андрю много години. Мисля, че е изключително талантлив човек… Но това? Просто не знам.

— Но вие все пак мислите по въпроса — каза Арон Грийн, гледайки към Неп. — Ти използваш въображението си, докато нашият „изборен представител“ смята, че ние говорим нелепости.

— Имам достатъчно основания за това! — извика Алън Неп. — Той няма опит в политиката, дори не е член на никоя партия!

— И Айзенхауер не е имал опит — отговори Грийн. — И двете партии се опитаха да го привлекат.

— Няма нужния ценз.

— Хари Труман на времето беше дори в по-неизгодна позиция — присъедини се към тях евреинът.

— Айзенхауер бе популярен в целия свят, а Труман израсна в работата. Тези примери са неподходящи.

— Популярността не е проблем днес, сенаторе — намеси се Хамилтън с предразполагащо спокойствие. — Има осемнадесет месеца до изборите. За тоя период смятам че Андрю Тривейн може да достигне огромна популярност. Той има всички необходими условия да постигне такъв резултат… Ключът към успеха не е политическа опитност, или принадлежността към дадена партия, даже напротив — отсъствието на тези две качества може да бъде предимство. Нито пък сегашното му положение, което ще се окаже по-високо, отколкото вие смятате, сенаторе. Нито пък популярността… И Дженеси Индъстриз ще определя правилата.

Неп се опита няколко пъти да каже нещо, но не успяваше, като че ли отново премисляше всичко, търсейки думи, за да предаде объркването си. Накрая той постави ръцете си на масата. Това бе жест на максимално напрягане, с цел да се контролира.

— Защо? Защо, за Бога, искате да направите това?

— Сега вече мислите. — Арон Грийн докосна лявата ръка на Неп. Сенаторът бързо я издърпа от масата.

— Просто приемете, сенаторе, нашето мнение, че Тривейн ще бъде един много компетентен президент. Дори блестящ. Той ще има време да изпълни всичко, пропуснато от досегашните президенти. Време за размисъл, за концентрация върху външните отношения на страната, за преговори и политика, свързана с по-далечното бъдеще… Идвало ли ви е някога на ум защо ние постоянно сме били побеждавани от нашите главни противници? Много е просто. Ние очакваме много повече от човека, седящ в Овалния кабинет. Този човек е разкъсван от много проблеми. На него не му остава време да мисли. Французинът Пиер Ларус е казал много добре през деветнайсти век… Нашата форма на управление е прекрасна, но има един недостатък. Всеки четири години трябва да избираме Господ за наш президент.

Уолтър Медисън наблюдаваше внимателно Хамилтън. Като добър адвокат, той бе забелязал големия скок и не искаше да го остави просто така.

— Ян, мислиш че Тривейн ще приеме болшинството от националните проблеми да се ръководи от сфера извън президентството?

— Разбира се, не. — Хамилтън се усмихна. Той прие промяната. — Защото болшинството няма да представлява проблем. Иначе казано, главните проблеми, които днес се решават, просто няма да са така остри, както сега. Ние ще се заемем с тяхното решаване.

— Ти отговори съвсем на въпроса ми, господин Хамилтън. — Неп се надигна от стола си и се приближи до масичката с питиетата. — Едно нещо е да кажеш, че човекът става за президент. Но съвсем друго е да бъде избрана тази личност. Изборът трябва да отразява нещо много повече от идеалистични преценки. При така създалите се обстоятелства аз все още искам да знам защо именно Тривейн?

— Защото всички приказчици свършиха, господин изборен представител, ние нямаме избор. — Грийн се обърна и погледна към Неп. — Не намираш ли че ти ще бъдеш отстранен за кражба?

— Моята репутация е неопетнена.

— Но твоите връзки не са много чисти. Вярвай ми. — Грийн се обърна към масата и протегна треперещата си ръка към чашката с кафе.

— Този разговор е безсмислен, — каза Хамилтън гневно. — Тривейн няма да бъде избран и ти знаеш добре това, Арон, ако смятаме, че не е достатъчно квалифициран. Неговата оперативност е важно качество, необходимо за всеки президент.

Неп се върна на масата и проговори с прочувствен глас:

— Знаеш какво искам аз. Нищо друго не ме засяга. Аз не искам разни клюкари да се намесват. На нас ни е нужен силен човек.

Уолтър Медисън гледаше към стария човек и в този момент разбра. Той бе чул слухове, че Грийн е финансирал тренировъчни лагери на съпротивителната еврейска организация. Сега знаеше, че това не са просто слухове. Но Медисън бе разтревожен. Той се обърна към Хамилтън, прекъсвайки Неп, който се канеше да каже нещо.

— Очевидно Андрю не е посветен във вашите решения. Какво ви кара да мислите, че той ще приеме? Лично аз смятам, че ще откаже.

— Никой уважаващ себе си талантлив човек не обръща гръб а президентството. И Тривейн не би го направил. Отначало неговата реакция навярно ще бъде като тази на сенатора. Нелепост. Но с течение на времето ще му бъде обяснено, че тази концепция е напълно осъществима и е според силите му… Представители на профсъюзите, бизнесмени, учени и други ще го уговарят. Водещи политически фигури от всички части на страната ще му се обаждат, уверявайки го в интереса си към неговата кандидатура. След това ще бъде изработена стратегията за провеждането на кампанията по изборите. Агенцията на Грийн ще се погрижи за това.

— Вече се е погрижила — каза Грийн. — Трима от моите най-верни хора работят при строга секретност. Те са най-добрите и прекрасно знаят, че ако изтече информация никога вече не ще работят, освен в някоя дупка.

Изненадата на Неп се засилваше пропорционално на получаваната изключителна информация.

— Вие наистина сте започнали всичко това?

— Длъжни сме да предвиждаме отрано събитията, сенаторе, — отговори Хамилтън.

— Не можете все пак да дадете гаранции за съгласието на всички тези политици, профсъюзи, бизнесмени и учени.

— Напротив, за хората с които сме в контакт можем. Всички те се заклеха да бъдат верни на каузата ни. Те стоят в основата на всичко и често са инициатори на различни движения.

— Това е… това е…

— Знам вече, нелепо. — Грийн завърши възклицанието на Неп. — Ти сигурно си мислиш, че Дженеси Индъстриз се управлява от бюрократите във Вашингтон? От идиоти? Това са само двеста или триста души. Нашите ведомости включват суми няколко хиляди пъти по-високи от техните заплати.

— Какво ще кажете за Белия дом и за сената? Тези са…

— Белият дом е под контрол. Сенатът… Именно за това си тук тази вечер.

— Аз? — Неп отново сложи ръцете си на покритата със стъкло маса.

— Да, сенаторе. — Хамилтън проговори убедително. — Ти си уважаван член на клуба, но се ползваш с репутацията на скептик. Веднъж прочетох някъде, че те наричат „непредвидимия скептик от Сената“. Ти ще бъдеш ключовият ни човек в…

— Иначе казано — добави Арон Грийн с изразителен жест.

Сенаторът Неп не беше вече в състояние да спори.

Уолтър Медисън не сдържа усмивката си, която постепенно изчезна докато говореше.

— Нека допуснем, че всичко това е възможно. Дори много вероятно. Как възнамерявате да отстраните сегашния президент. Доколкото ми е известно, той се кани отново да издигне кандидатурата си.

— С достатъчно убедителни доводи. Жена му и семейството са против. И помни, че Дженеси Индъстриз винаги е решавала много от главните му проблеми. Ние лесно можем да ги създадем отново. И накрая, ако се стигне до това, разполагаме с медицински заключения, които ще го довършат до месец преди изборите.

— Верни ли са те?

Хамилтън сведе очи.

— Частично. Но си мисля, че няма значение. Важното е, че ги имаме.

— Другият въпрос. Ако Андрю бъде избран, как смятате да го контролирате? Как ще му попречите да ви изхвърли?

— Всеки, който сяда на президентския стол, трябва да знае едно нещо постоянно, — отговори Хамилтън. — Това е най-прагматичната работа. Той ще има нужда от всяка подадена му ръка. Вместо да ни изхвърля, ще предпочете да ни привлече като помощници и да попречи на нашето оттегляне.

— Оттегляне? — Объркването на Неп бе голямо, докато лицето на Уолтър Медисън изразяваше разбиране.

— Да. Именно оттегляне, сенаторе. Уолтър знае. Тривейн никога не би допуснал да бъде управляван от Дженеси. Нашата позиция ще бъде ясно изразена. Ние сме принудени да направим това, и винаги ще стоим зад гърба му. Веднъж избран, ние ще имаме всички основания да напуснем сцената, посвещавайки остатъка от живота си на комфорта и спокойствието, които сами сме си създали. Ще го убедим в това… Ако има нужда от нас, ще бъдем на негово разположение, но по-добре да не ни безпокои… Разбира се, нямаме намерението да се оттеглим напълно.

— И когато той научи това, — обобщи адвокатът Уолтър Медисън — ще бъде твърде късно. Това е окончателен компромис.

— Точно така — съгласи се Ян Хамилтън.

— Моите хора, работещи при голяма секретност, са създали много ефективна фраза за кампанията… „Андрю Тривейн — символ на съвършенството“.

— Мисля, че те са откраднали тази фраза отнякъде, Арон — каза Хамилтън.

40.

Тривейн прочете с чувство на облекчение публикацията във вестника. Той никога не бе предполагал, че може да изпитва такава радост от смъртта на човек, от едно брутално убийство. Но беше точно така. Той бе завладян от чувство на облекчение.

„Шеф на мафията убит в Амбуш пред дома му в Ню Хейвън.“

Статията разказваше как Марио де Спаданте, докато е бил пренасян от линейката в дома си, бил хвърлен на земята с носилката и обстрелян от шестима мъже, чакащи пред къщата му. Никой от носачите не е пострадал, нито пък убийците. Полицейските власти предполагат, че убийството е резултат от споразумение на босовете на мафията, недоволни от разширяващото се влияние на де Спаданте извън пределите на Кънектикът. Не беше тайна, че де Спаданте, чийто брат бе убит от един армейски офицер — майор Пол Бонър — е раздразнил вмешателството си в правителствените проекти за ново строителство. Изглежда е имало споразумение относно опасността, идваща от де Спаданте, свързал се прекалено много с управляващите кръгове във Вашингтон.

Като допълнителна информация, съобщението за убийството се споменаваше във връзка с повдигнатите обвинения срещу Пол Бонър. Посочваше се, че майорът бил атакуван преди да убие Аугуст де Спаданте, брат на гореспоменатия. Адвокатът на Бонър утвърждаваше, че убийството в Ню Хейвън е още едно доказателство за невинността на неговия клиент, попаднал под кръстосания огън на мафията. Майор Бонър се е стремял да защити Андрю Тривейн, че господин Тривейн е шеф на подкомисията, разследващ отношенията на де Спаданте с департамента по отбраната. За хората на де Спаданте, се знаеше, че са се възползвали от някои договори на Пентагона.

Имаше и четири снимки, представящи Марио де Спаданте през различни периоди на кариерата му. Две от тях бяха правени от полицията, третата в нощен клуб през петдесетте години и последната — той и брат му стоящи пред огромен кран.

Всичко се подреждаше толкова добре, мислеше си Тривейн. Прекъсването на един живот отстраняваше толкова много зло. Той не бе мигнал откакто напусна стаята на де Спаданте в болницата. И отговорът все по-ясно се очертаваше като отрицателен.

Накрая трябваше да признае, че де Спаданте го бе притиснал, готов да го компрометира.

Не си струваше да плаща такава цена заради една подкомисия, оглавена от него по поръчение на президента и Конгреса.

Нека някой друг плати тази цена.

— И сега всичко бе приключило. Де Спаданте бе мъртъв. той отново можеше да мисли за работата си в подкомисията и за подготвения от него доклад. Особено след като напусна Ян Хамилтън.

Преди три дни нищо не изглеждаше толкова важно. Той бе изцяло погълнат от обвиненията срещу Пол Бонър, но всяка свободна минута посвещаваше на доклада. Имаше чувството, че времето е най-важното нещо на земята, докладът трябваше да бъде завършен и неговите изводи да станат достояние на най-високите върхове в правителството, колкото се може по-скоро.

А сега, гледайки към тетрадките на Дженеси, струпани близо до сгънатия вестник, той почувствува нежелание да се върне отново към изоставената преди три дни работа. Имаше нужда от почивка, да се измъкне от тази среда поне за малко.

Или пък? Не бяха ли това усилия на заблудени хора, търсещи разумни решения в неразумни времена?

Беше само 9.15 сутринта, когато Тривейн реши да не предприема нищо. Може би един свободен от грижи ден, прекаран заедно с Филис беше онова, което му трябваше.

За да зареди отново батериите си.

Родерик Брус хвърли вестника и изпсува гневно. Този кучи син го бе предал! След толкова много обещания той го пратил по дяволите, избягвайки отново в Белия дом!

… Убийството идва преди да подкрепи твърденията на Пол Бонър… който бил атакуван преди да извърши убийството… попаднал под кръстосания огън на бандитската война… изпълнявал достойно…

Брус изпусна подноса със закуската си и съдовете се разпиляха по пода. Той гневно риташе и хвърляше одеалата на кревата си — неговият и на Алекс креват — и скъса скъпия ковьор. В този момент чу стъпките на прислужницата, която тичаше към стаята. Изкрещя с всички сили.

— Не смей да влизаш, черна кранто!

Той разкъса нощната си риза, подарена му от Алекс, и застана гол до леглото.

Седна на бюрото си и прилепи гръб към облегалката на стола. Всичките му мускули бяха напрегнати, а стойката му твърда. Това бе упражнение, което често прилагаше, за да постигне контрол при изключителни ситуации.

Една нощ, когато се бяха скарали с Алекс, той му показа упражнението си. Караницата бе за нещо твърде глупаво… съквартиранта. Този мръсен, долен тип от апартамента му на 21-ва улица, който искаше Алекс да го закара до Балтимор, защото багажа му бил твърде много за влака.

Те се бяха спречкали сериозно тази нощ, но Алекс накрая разбра, че този гаден тип искаше да се възползува от него и накрая му се обади, за да му каже твърдо не. След телефонното обаждане Алекс все още беше разстроен, и тогава Род — Роджър му показа своето упражнение, на което Алекс се изсмя. Това беше щастлив смях, тъй като Алекс беше доста лекомислен. Той каза на Роджър, че упражнението му е почти като древния религиозен обичай на Хинду Кантамани, прилаган за наказване на млади момчета, хванати от свещеника да онанират.

Брус притисна голия си гръб още по-силно към стола. Той почувствува издатините на кадифената обшивка да се врязват в плътта му. Но ефектът бе постигнат — сега мислеше по-ясно.

Боби Уебстър му бе дал две снимки на Тривейн и де Спаданте заедно в болничната стая в Гринуич. Първата фотография изобразяваше Тривейн обясняващ нещо на легналия гангстер. Втората бе по-изразителна. На нея Тривейн беше сърдит, очевидно от нещо, което де Спаданте току-що му бе казал. Уебстър му каза да задържи снимките за три дни. Било много важно.

След това, на другия ден, Уебстър го търсил навсякъде из града. Помощникът в Белия дом бил в паника, дотолкова, доколкото човек с неговото положение може да си го позволи. Той настойчиво искаше фотографиите обратно. Закле се да употреби най-строги мерки дори ако се появи само някакъв намек в пресата за срещата на Тривейн с де Спаданте.

Родерик Брус се отпусна отлепяйки гърба си от стола. Той добре си спомни думите на Уебстър, когато го попита дали Тривейн, де Спаданте и снимките имат някакво отношение към обвинението на Пол Бонър в убийство.

„Никакво. Няма връзка. Ние контролираме напълно всичко“.

Но той не бе успял да контролира нищо. Военният адвокат защищаваше успешно Бонър.

Боби Уебстър не бе го излъгал. Той просто бе станал безпомощен. Използваше силни заплахи, но нямаше сили да ги изпълни.

И ако Роджър Брустър от Ери, Пенсилвания, бе научил нещо от голямата вашингтонска политика, то това бе как да се възползува от безпомощен човек, близък до властта и още по-близък до паника.

Зад такъв човек навярно стояха много неща — източник на прекрасни статии и репортажи. И Брус знаеше как да се сдобие с всичко това. Той бе направил копия от снимките.

Бригадният генерал Лестър Купър наблюдаваше мъжа с дипломатическото куфарче, вървящ по пътеката към колата си. Снегът във Върмонт бе дълбок и пътеката не бе добре проправена. Но алеята бе почистена по цялото си протежение до главния път. Колата на този човек бе снабдена с подходящи за снега гуми. Всичко щеше да бъде наред. Те работеха в небостъргачи за други хора като Арон Грийн. Движеха се в блестящи среди, говореха тихо по телефона и цитираха важни личности при срещите си.

Занимаваха се с тънкости, които бригадният генерал Лестър Купър ненавиждаше.

Големият автомобил обърна на малкия паркинг и се насочи към алеята. Човекът му помаха с ръка. Но без да се усмихне, без да вложи каквото и да е чувство. Никакви благодарности за това, че бе приет толкова добре, въпреки внезапното си посещение без предварителна уговорка.

Новините, които той донесе в къщата на Лестър Купър, бяха зашеметяващи. Но никой не го караше да се съгласява, а просто да има предвид и да следва инструкции. За доброто на всеки. Пенгатонът спечели повече от всички, бяха го убедили в това.

Андрю Тривейн, президент на Съединените щати.

Звучеше невероятно и нелепо.

Но щом човекът на Арон Грийн казваше, че това е възможно, Андрю Тривейн бе наполовина избран.

Лестър Купър се обърна и тръгна обратно към къщата. Когато приближи дебелата врата, той реши в последния момент да завие наляво. Снегът бе доста дебел и краката му затънаха до глезените. Не носеше ботуши или галоши, но студът и влагата не го безпокояха особено. Така беше и през 45-та година, когато участваше във войната като танкист.

Купър достигна края на задната градина, напълно покрит от свеж сняг.

Опитваше да си представи логиката на Арон Грийн и по-специално мислеше за военната част. Дженеси Индъстрис имаше голям принос за всички видове дейности. Очакваше се в бъдеще ролята на тяхната организация да стане още по-голяма. В тази връзка Андрю Тривейн трябваше да бъде ключова фигура.

Вестта бързо ще бъде разнесена до всяка военна база, тренировъчен център, кораб и подводница в целия свят. Отначало името няма да е известно, а ще се знае само, че въпросният човек е издигнат от Дженеси Индъстрис и Пентагона.

Всичко бе възможно. Никой от униформените служители не ще иска да се върне към дните преди Дженеси Индъстрис.

И когато дойде заповед за точното име, ксерокси и хиляди други машини на рекламата ще бъдат приведени в действие по цялата територия на земята от форт Дикс, Ню Джърси, до Банкок, Тайланд, от Ню Порт Нюз до Гибралтар.

Военните ще осигурят над 4 милиона гласа.

Но защо? Искаше му се да се обади на Робърт Уебстър, за да разбере какво става. За съжаление това бе невъзможно за сега. Уебстър бе изключен от играта.

Какво ли толкова бе направил?

Вече нямаше никакво значение. Той просто искаше всичко да приключи час по-скоро, осигурявайки си спокойни старини в Ротланд.

Той ще изпълни поръченията на Грийн, на Дженеси, на които дължеше много.

Дължеше го и на Бонър, станал жертва по необходимост.

Всичките му надежди се свързваха с милосърдието на президента Тривейн.

Не беше ли всичко това смешно?

Проклетите игрички…

41.

— Господин Тривейн?

— Да.

— На телефона е Боб Уебстър. Как сте сър?

— Благодаря, добре. А вие?

— Преживявам малък шок. Имам да ви съобщя доста неприятни новини.

— Слушам ви.

— Най-напред искам да разберете, че отговорността за всичко изцяло лежи на мен. Разбирате ли ме?

— Мисля, че да.

— Добре, много е важно.

— Сега съм сигурен. Какво има?

— Бил сте видян при посещението си в Гринуим, при де Спаданте.

— И какво от това? Ние не сме афиширали нашата среща, но няма причина да се крием.

— Не сте споменали за нея във вестниците.

— Не смятах, че е необходимо. Ние се обявихме против извършеното насилие. Сам Викарсън подготви изявление по този повод. Аз го одобрих.

— Може би не се изразявам достатъчно ясно. Всичко се представя като ваша тайна среща с мафиоза. Има дори снимки.

— Какво? Къде? Не си спомням да е имало фотограф. Вярно имаше доста хора на паркинга…

— Не на паркинга, а именно в стаята.

— В стаята! Какво, по дяволите… Господи…

— Какво казахте?

— Нищо… Какви са тези снимки?

— Доста компрометиращи. Видях две копия от тях. Вие с де Спаданте изглеждате като отдадени на сериозен разговор.

— Така беше. Къде са тези снимки?

— При Род Брус.

— Как са попаднали при него?

— Засега не ни е известно. Той не ще разкрие източника си. Кани се да публикува всичко още утре. Целта му е да ви свърже с дейността на де Спаданте. Това е опасно и за Бонър, нали?

— И какво според вас трябва да направя сега. Сигурно имате някаква идея.

— Според нас, единственият начин да се обезсмисли публикуването е вие пръв да проговорите. Да излезете със заявление, че де Спаданте е искал да ви види и вие сте се срещнали два дена преди неговото убийство. Търсили сте информация по случая на майор Бонър. Измислете нещо…

— Не съм сигурен, че ви разбирам? Каква е ролята на Брус? Как Пол се вписва в тази история?

— Казах ви вече… Брус смята, че това е още един довод против Бонър. Ако вие с де Спаданте сте си говорили така, малко вероятно е той да се е опитвал да ви убие една седмица преди това, както твърди Бонър.

— Ясно… Добре, ще изляза със заявление. И ще се погрижа за Брус.

Тривейн прекъсна разговора и веднага набра друг номер.

— Ако обичате Сам Викарсън. Обажда се Тривейн… Сам, време е да се заемем с Брус. Не, не ти. Аз ще го сторя. Открий го и ми се обади. Ще си бъда в къщи. Спешно е.

Тривейн постави телефона на нощното шкафче и погледна жена си, която се гримираше пред огледалото само по нощница.

— Омръзна ми всичко това. Нещо ми подсказва, че посещението на антикварните магазини ще бъде отложено.

— Нищо подобно. Само петнадесет-двадесет минути. Можеш да чакаш в колата.

Филис се приближи до леглото, смеейки се.

— Вече съм чувала това. Вие сте животно, господин Тривейн. Връщате се от офиса си, съблазнявате една почтена девица с неопределена възраст, като я засипвате с обещания, и когато страстта ви утихне, подремвате си и започвате да звъните по телефона.

Андрю я придърпа в скута си, милвайки гърдите и целувайки ухото й. Смехът им утихна и той леко я положи на леглото.

— О, Анди, моля те!

— Имаме на разположение поне един час. — Изправи се, като разкопчаваше панталона си, докато Филис свали блузата си и му направи място.

— Ти си непоправим и затова те обичам… Кого се каниш да срещнеш?

— Един малък гадняр на име Родерик Брус — отговаряше, докато сваляше ризата и гащетата си.

— Вестникарят?

— Той едва ли ще одобри това, което правим сега.

Боби Уебстър седеше зад бюрото, подпирайки главата си. Затвори очи и се отпусна, почти готов да заплаче. Бе заключил вратата на офиса си за да избегне нежелани посетители. В полусъзнание, той се чудеше защо сълзите не идват. Отговорът бе така ужасяващ, че той го отхвърли. Не беше вече в състояние да плаче.

Редукцио ад манипулатем (да доведеш до погрешен извод).

Имаше ли такъв израз? Сигурно. След толкова злоупотреби със закона — неизказани, незапомнени, неотчетени. Стотици, хиляди заговори и контраразговори.

Дали ще сработи?

Това бе най-важното сега.

Човешкият фактор винаги е бил буква от уравнение с няколко неизвестни. Приет или отхвърлен — всичко зависеше от случая.

Това важеше и за самия него.

Боби Уебстър почувства вълната от сълзи. Избухна в ридания. Напълно неконтролирани.

Беше време да се прибира в къщи.

Тривейн се приближи по покрития с дебел килим коридор до вратата с надпис „Пентхаус, Родерик Брус“.

Изкачи петте стъпала пред вратата и натисна звънеца. Успя да чуе приглушени гласове вътре, единият от които бе доста възбуден. Гласът на Брус.

Вратата се отвори и едра негърка в колосана бяла униформа застана внушително, закривайки пространството зад себе си.

— Какво обичате? — попита тя с карибския си диалект.

— Господин Брус тук ли е?

— Имате ли определена среща?

— В негов интерес е да ме види.

— Съжалявам. Оставете името си. Ще му предам за вас.

— Името ми е Андрю Тривейн и няма да си тръгна докато не видя господин Брус.

Прислужницата се опита да затвори вратата. Тривейн тъкмо се канеше да вика, когато Брус внезапно се показа зад рамото на негърката. Той бе слушал през цялото време.

— Пуснете го, Джулия! — Черната хвърли презрителен поглед към госта и се отдалечи. — Тя е хаитянка. Винаги е водела борба за съществуване… Какво искаш, Тривейн?

— Да те видя.

— Как успя да стигнеш до тук? Портиерът не ме предупреди.

— Той мислеше, че идвам при друг. Не го безпокой. Моят офис се е погрижил за всичко.

— Последният път, когато се видяхме, ти ме заплашваше, ако не ми изневерява паметта. Беше в твоя офис. Сега идваш при мен и не изглеждаш толкова заплашителен. Да приема ли, че искаш да се споразумеем? Защото едва ли ще съм заинтересован.

— Не съм настроен за заплахи. Просто съм огорчен. Но ти си прави. Искам да сключим сделка. От твой тип, Брус.

— Нищо от това, което притежаваш не ме интересува. Не искам да си губя времето напразно.

Тривейн наблюдаваше този малък човек с дребни, хлътнали очи и с изразяващи удовлетворение устни. Анди се почувства зле, произнасяйки спокойно.

— Александър Кофи.

Родерик Брус застина на мястото си. Челюстите му се отпуснаха, а устните — разделиха. Лицето му загуби и най-малката следа на надменност.