Клопката на Тривейн

42.

Всичко изглеждаше толкова нелепо.

И наистина беше.

Най-нелепо от всичко бе, че никой не искаше нищо от него освен съгласието му. Не се настояваше за никаква промяна в подготвения от подкомисията доклад. Той трябваше да бъде довършен и представен на президента, Сената и на комисията по отбраната, с благодарности от правителството. Без каквато и да е промяна или компромис.

Без значение беше фактът, че докладът остро критикува и разобличава доста злоупотреби. Бяха му дори намекнали, че колкото по-строги са забележките, толкова по-голяма е вероятността да бъде приета неговата кандидатура.

Кандидатурата му за президент на САЩ.

Колко нелепо!

Но те мислеха по друг начин. Убеждаваха го, че е напълно нормално такова решение за човек, прекарал пет месеца в изучаване на най-сериозния стоящ пред страната проблем. Крайно време бе един изключителен човек, политически необвързан с никакви доктрини, да заеме този пост. Нацията имаше нужда от лечител, способен да приеме огромното предизвикателство, на базата на всички известни факти да отдели истината от безбройните лъжи и измами.

Отначало той си мислеше, че Армбрастър се е побъркал, ласкаейки го по такъв начин. Но Армбрастър продължаваше да настоява. Старши сенаторът от Калифорния призна, че идеята му се сторила несериозна в началото, но колкото повече мислел след това за нея, толкова по-вероятна му изглеждала тя. Президентът, към когото хранел известни симпатии, не бил от неговата партия. Тази партия не разполагала с надеждни кандидати, а само с уморени хора, имащи семейства, хора като него, пропуснали възможността да се издигнат повече. Имало и по-млади, но те били твърде прибързани и непочтени в действията си, а това не харесвали средните американци.

Андрю Тривейн отговаряше на всички изисквания. Нямаше нищо нелепо в неговата кандидатура, просто една практичност, напълно обоснована политически.

Но какво щеше да стане с доклада? Разкритията и заключенията в него не предизвикваха никаква поддръжка от страна на засегнатите. А не можеше и дума да става за каквато и да било промяна. Той щеше да бъде непреклонен.

Нека остане такъв, какъвто е — бе неочакваният отговор на сенатора Армбрастър. Един доклад, бил той дори от подкомисията по разпределението на средствата за отбраната, ще бъде отнесен до необходимите инстанции — Сената, Белия дом и президента. Препоръките в него ще бъдат добре претеглени от представителите както на законодателната, така и на изпълнителната власт. Данните за злоупотреби ще бъдат предоставени на съда и ще последват съответните обвинения.

А Дженеси Индъстрис?

В доклада компанията се обвиняваше в съсредоточаването на огромни пълномощия и власт, нещо несъвместимо с принципите на демокрацията. И какво от това? Какво би могло да се случи на отговорните хора като Ян Хамилтън и Мичел Армбрастър?

Сенаторът от Калифорния се отнесе с усмивка към отправените обвинения. Той не вярваше, че е действал незаконно. Тази страна все пак бе известна с добрата си законова уредба, а не с невероятни спекулации и мошеничества.

По въпроса за Дженеси Индъстрис никой от представителите на властта не би се заел с широкомащабни реформи. Компанията зависеше от държавните поръчки и следователно бе длъжна да се съобразява с общата политика.

Предстояха му нови разговори, нови събирания.

И те не закъсняха.

Първото се състоя във Вила Д’Есте в Джорджтаун. Бяха се събрали седем души — всички, с изключение на сенатора Алън Неп, от една партия. Пръв заговори сенаторът Алтън Уикс от Мериленд.

— Това е само едно проучване, господа. Самият аз не съм много наясно как стоят нещата… Сенаторът Неп, единствен представител на друга партия, желае да вземе думата и след това да си тръгне. Неговите забележки са поверителни, разбира се.

Неп се наклони напред към огромната маса и постави дланите си върху покривката.

— Благодаря ви, сенаторе… Господа, моят добър приятел и колега Мичел Армбрастър — Неп го погледна с усмивка, — ми каза за това събрание в отговор на зададен от мен въпрос. Както, надявам се знаете, в кулоарите на властта се носят различни слухове за предстоящо много драматично съобщение. Когато научих за характера на това съобщение, реших да ви известя за предстоящата малка драма в нашата секция. Аз съм загрижен за посоката по която върви страната ни, особено в тези дни… Президентът по всяка вероятност няма да се кандидатира за втори път.

Настъпи неочаквана тишина около масата. Бавно, но напълно осъзнато всички погледнаха към Тривейн.

Скоро след това Неп напусна стаята и Тривейн бе буквално засипан с въпроси.

Всичко това продължи пет часа.

Второто събрание бе по кратко — едва час и половина, но важността му за Тривейн бе по-голяма. Присъстваше и сенаторът от Кънектикът, дошъл да обяви, че се оттегля. Причините бяха от финансов характер — трябваше да поеме президентството на голяма застрахователна фирма.

Губернаторът от Кънектикът бе готов веднага да предложи кандидатурата на Тривейн, при условие, разбира се, че последният се присъедини към партията незабавно. „Незабавно“ в случая означаваше в течение на един месец. Преди петнадесети януари.

Всичко се подреждаше според плана. Всичко бе възможно.

Какви бяха неговите надежди? Дали вярваше в своите свободни политически възгледи? Ще успее ли да прояви таланта си, избягвайки влиянието на такъв силен противник като Дженеси Индъстрис? Щяха ли да му стигнат силите в тази трудна борба?

Много бе направено във Вила Д’Есте.

Но Анди знаеше, че главното изпитание предстоеше.

Това изпитание бе Дженеси Индъстрис.

Ще може ли той сам да постави компанията на колене? Това щеше да бъде истинско изпитание.

43.

Пол Бонър стана при вида на бригадния генерал Лестър Купър, решил да го посети в малката стая в Арлингтън. Купър махна с ръка в знак на поздрав и покани майора отново да седне.

— Не мога да остана много дълго, майоре. Трябва да се върна бързо в Управлението по бюджета. Там винаги е доста напрегнато, винаги има криза.

— Спомням си, сър.

— Да… Да, седни! Аз предпочитам да постоя. Напоследък доста си почивах. През уикенда посетих къщата си в Рутланд. Зимата там е чудесна. Трябва да ми гостуваш някой път.

— С удоволствие бих го направил.

— Да… Да. Госпожа Купър би се радвала също.

Пол седна зад голото бюро, оставяйки единствения стол за генерала. Но Купър не пожела да седне. Той изглеждаше доста нервен, развълнуван и несигурен в себе си.

— Подозирам, че новините, които ми носите не са много добри, генерале.

— Съжалявам, майоре. — Купър погледна към Пол и смръщи вежди. — Ти си добър войник, и ние ще направим всичко, което е по силите ни за теб. Надяваме се, че обвинението в убийство ще бъде отхвърлено…

— Тогава за какво съжалявате? — усмихна се Бонър.

— Вестниците, особено този малък негодник Брус, вече не искат главата ти.

— Благодаря ви. Какво се е случило?

— Засега не зная, а никой не смее да попита. За съжаление няма никаква връзка.

— С какво?

Купър се доближи до малкия прозорец, който гледаше към двора.

— Ти ще бъдеш оправдан — ако въобще това се случи — от граждански съд с военен и цивилен адвокат… Но ти все още си обект на военно преследване. Бе взето решение да се разгледа делото веднага след завършването на гражданския процес.

— Какво? — Бонър се надигна бързо от стола си. Марлята около врата му се разпъна от гневното напрягане на мускулите. — На какво основание? Вие не можеше да ме съдите два пъти. Щом съм оправдан… оправдан съм!

— Оправдан си за убийство, но не и за грубо нарушение на служебните си задължения. За нарушаване на заповеди и създаване на опасни ситуации. — Купър продължаваше да гледа през прозореца. — Ти нямаше право да се намираш там, майоре. Твоите действия можеха да застрашат безопасността на Тривейн и на икономката. Ти въвлече армията в положения, поставящи под съмнение нейната репутация.

— Какви са тези шаблонни изрази?

— Това е самата истина, войнико! — Купър се обърна рязко. — По теб може да е стреляно и ти си се отбранявал. Искрено се надявам да докажем това!

— Те бяха с военна кола. Можем да го докажем.

— Там е въпросът! Не колата на Тривейн… По дяволите, Бонър, нима не виждаш? Съществуват толкова много съображения. Армията не може да те защищава повече.

Пол понижи гласа си, гледайки втренчено към бригадния генерал.

— Кой се занимава с тези скапани подробности, генерале? Вие ли? Не съм сигурен, че се справяте добре, сър.

— Не мога да твърдя, че всичко това е случайно. Според вас, може би е… Все пак, сигурно ще ви шокирам, ако ви кажа, че не бях длъжен да ви посещавам този следобед.

Бонър разбра същността на тези думи.

— Защо го направихте тогава?

— Защото вие сте изпатили много и заслужавате повече отколкото получавате. Какъвто и да е изходът, аз ще се погрижа да ме посетите в къщата ми в Рутланд, Върмонт.

Значи генералът се оттегля, мислеше си Пол. Командирът уреждаше последните си сделки.

— Което ще рече, че ще бъда измъкнат от цялата тази каша.

— Обещавам ви го. Имам нужните уверения.

— Но аз ще загубя униформата си.

— Да… Съжалявам. Положението е много особено… Всичко трябва да бъде като по кината, без отклонения. Не можем да си позволим да бъдем обвинявани, че прикриваме нещо.

— Много шаблонно говорите, генерале. Позволете да ви кажа, че не ви отива много.

— Знам, майоре. Опитах се да подобря стила си през последните седем осем години. Явно не съм успял. Дори съм станал по-лош.

— Армията иска да се избави от мен. Моето присъствие е нежелателно.

Бригадният генерал Купър се отпусна на стола, с изпънати крака, като че ли си почиваше след тежко сражение. В това положение много от военните заспиваха след изморителния ден, изпълнен с тренировки.

Извън полезрението на всички, майоре… Ако е възможно, дори и в чужбина. И това ви го препоръчвам най-искрено.

— Господи! Нима всичко това е било програмирано?

— Има само една възможност. Тя ми дойде на ум онзи ден около обед, когато се разхождах в снега край къщата. Не е смешно, а просто иронично.

— Каква е тя?

— Можеш да получиш оправдание от президента с обратна дата, както се нарича днес. Не е ли това иронично.

— Как е възможно това?

— Генерал Купър се надигна от стола и отново тръгна към прозореца.

Робърт Уебстър не се сбогува с никого по простата причина, че само президентът и управителят на Белия дом знаеха за неговото оттегляне.

Колкото по-рано, толкова по-добре.

Съобщението за пресата ще гласи, че Робърт Уебстър от Акрон, Охайо, специален помощник на президента от три години, напуска поста си по здравословни причини. Белият дом приема оставката му със съжаление, желаейки му скорошно оздравяване.

Срещата му с президента трая точно осем минути, и при напускането на Линкълновия кабинет той почувства един съсредоточен поглед.

Президентът едва ли бе повярвал на думите му. Всичко бе прозвучало твърде неправдоподобно.

— Може би ще се оттеглите временно, Боби — предположи президентът. — Защо не си вземете малък отпуск, да кажем от две седмици? Знам, че напрежението е голямо.

— Не, благодаря ви, сър — отговори той. — Моето решение е окончателно. С ваше позволение, ще се оттегля завинаги. Жена ми не е щастлива, аз също. Искаме да си имаме деца. Но не във Вашингтон… Мисля, че доста се отклоних, сър.

— Разбирам… Значи ти наистина искаш да се върнеш отново във вътрешността, да отглеждаш деца и се разхождаш спокойно по улиците. Така ли?

— Макар и да звучи банално, това е причината.

— Защо да е банално. Това е американската мечта и вие направихте много за нейната реализация. Няма причини да не се възползвате сам от нея.

— Много сте благороден, сър.

— Не, вие наистина се жертвахте. Сега трябва да сте на четиридесет…

— Четиридесет и една.

— И все още нямате деца…

— Не ни оставаше време за това.

— Да, разбира се, с вашата преданост. И чудесната ви жена.

Уебстър знаеше, че му се присмиваха. Не разбираше защо. Президентът не харесваше жена му.

— Тя винаги много ми е помагала. — Уебстър почувства, че дължи това на жена си, егоистка или не.

— Успех, Боби. С твоята находчивост, ти сигурно ще се справиш с всяка трудност.

— Работата тук ми отваря доста врати. Трябва да ви благодаря за това, господин президент.

— Това ме радва… И ми напомня, че вратата в това здание винаги се отваря за някои и затваря за други.

— Какво казахте, сър?

— Нищо. Няма значение… Сбогом, Боби.

Робърт Уебстър пренесе последните си вещи до колата, паркирана в западното крило. Последните думи на президента го бяха обезпокоили, но за щастие не бе необходимо да се спира по-подробно на тях. Никога повече няма да анализира и преанализира хилядите забележки, възникващи при сблъскването на офиса с някакъв проблем. Това бе повече от облекчение. Чувстваше истинска радост. Беше вън от всичко това.

Господи, какво великолепно усещане!

Спря колата си до портала и помаха за последен път на пазача. От утре пропускът му ставаше невалиден и достъпът до това място — затруднен. Той винаги се бе държал учтиво и весело с охраната на Белия дом.

При проверките често се стараеше да забави действията на охраната. Колко ли пъти се бе възползвал от тези допълнителни минути, през които ценната информация постъпваше по телетайпа — информация, която той ще използва, като едновременно с това бе в състояние да докаже, че нищо не е получил.

Телеграфистът.

Всичко леко променено в полза на Дженеси Индъстрис.

Никога повече. Телеграфистът бе извън играта.

Той ускори по Пенсилвания авеню, без да обръща внимание на сивия Понтиак, движещ се след него.

В колата шофьорът се обърна към своя спътник.

— Движи се прекалено бързо. Рискува да бъде глобен.

— Не го изпускай.

— Защо? Нали няма никакво значение?

— Защото Галабрето каза така! Всяка минута трябва да знаем къде се намира и с кого се среща.

— Но защо е необходимо всичко това? Доколкото знам, нашата задача е да го следим в Акрон, Охайо.

— Щом Уили Галабрето ни нарежда, трябва да изпълняваме. Работех за чичо преди време. Знаеш какво се случи с него, нали?

Посланикът Уилям Хил спря пред поставената в рамка карикатура върху стената на неговия кабинет. Тя изобразяваше дългокракия „Голям Били“, като кукловод, държащ конците на кукли, изобразяващи предишни президенти и държавни секретари. Кукловодът се усмихваше, доволен от изпълнителността на куклите, танцуващи под звуците на песен, чийто ноти бяха изписани над главата му.

— Знаехте ли, господин президент, че едва една година след появяването на тази гнусотия аз разбрах, че музиката е „Ринг-Араунд-Рози“?

Президентът се засмя от отсрещния ъгъл на стаята, настанен в тежкото кожено кресло, негово любимо място при посещенията му в кабинета на посланика.

— Твоят приятел певец не е бил много любезен с нас. Обидите и подигравките са доста явни. Доколкото си спомням, последният стих от тази песничка е „всички падат“.

— Това беше преди години. Вие дори не бяхте в Сената по това време. Той не би посмял да включи вас. — Хил се приближи до поставения срещу президента стол и седна. — Ако добре си спомням, именно тук седя Тривейн при последното си посещение.

— Сигурен ли сте, че това е столът? Аз не присъствах тогава.

— Спомням си. Като повечето хора, които бяха тогава с нас, той избягваше този стол. Може би се опасяваше от проява на прекалена самонадеяност.

— Навярно е преодолял стеснителността си… — Телефонът на масата на Хил иззвъня, прекъсвайки думите на президента.

— Много добре, господин Смит. Аз ще му кажа. Благодаря ви.

— Джак Смит ли беше? — попита президентът.

— Да. Робърт Уебстър и жена му са заминали за Кливлънд. Всичко е както трябва.

— Добре.

— Мога ли да ви попитам какво означава това?

— Разбира се. Нашите наблюдатели докладваха, че Боби е бил следен, след като напусна Белия дом преди два дена. Безпокоях се за него, а бях и любопитен.

— Явно и други са били.

— Вероятно по същата причина. Разузнаването идентифицира единия от хората като незначителен репортер „в сянка“, както ние казваме на такива хора в нашия жаргон… Той не е разбрал повече от нашите хора. Уебстър не се е срещал с никой, не е видял никой.

— Телефонът?

— Правил е резервация за полета и се е обаждал на брат си в Кливлънд, за да го откара с жена му до Акрон… И също едно обаждане до китайския ресторант.

— Тези китайци. — Хил се усмихна развеселен, връщайки се към стола си. — Знае ли нещо той за положението на Тривейн?

— Не ми е известно. Единственото, което знам, е че бяга. Каза ми, че твърде много се е отклонил от нормалния начин на живот и това му тежало.

— Не вярвам в това — Хил наклони кльощавото си тяло напред. — Какво ще стане с Тривейн? Искате ли да го извикам за разговор.

— О, Били! Ти и твоите проклети кукли. Дойдох, за да си поговорим приятелски и да пийнем, а не за бизнес.

— Мисля, че тази работа е крайно важна, господин президент. Дори жизнено важна. Да го извикам ли?

Все още не е дошъл този момент. Първо искам да видя докъде ще стигне в треската си за власт.

44.

— Кога ти казаха за това? — попита Филис Тривейн като ровеше разсеяно в камината.

— Малко повече от три седмици, — отговори Анди, като зае мястото си в кушетката. Той видя израза на загриженост на лицето й. — Трябваше да ти кажа, но не исках да те безпокоя. Армбрастър предположи че има някаква грешка.

— И ти гледаш на всичко това сериозно.

— Отначало не. Аз почти изгоних Армбрастър от кабинета си, като го обвиних в какви ли не престъпления. Той ми каза, че е говорил за случая пред Националния комитет, че се е противопоставил отначало на тази идея все още не е напълно убеден.

Филис окачи ръжена до камината и се обърна към Тривейн.

— Мисля, че това е лудост. Очевидно има връзка с твоята подкомисия и аз се учудвам, че възприемаш всичко така сериозно.

— Единствената причина, поради която се съгласявам с всичко това, е че никой дори не намеква за промяна в доклада… Именно това ме заинтригува. Постоянно се надявах някой да повдигне и най-незначителното предположение… И бях готов да се изправя срещу тях. И бях готов да се изправя срещу тях. Но никой не го направи.

— Ти постави ли този въпрос?

— Многократно. Казах на сенатора Уикс, че е възможно да има неприятности. Той погледна надолу с патрицианския си нос и каза, че е напълно способен — тук Анди започна да имитира политика — да отговори на всички въпроси, които комитетът може да повдигне, но това бе друга тема.

— Какъв смелчак… Но дори и така да е, защо именно ти? Защо ти в това особено време?

— Не знам дали ще прозвучи ласкателно, но изглежда няма други подходящи кандидати. Поне така смятат техните избиратели. „Никакви надеждни съперници на политическия хоризонт“ — това е тяхното становище. Опитните са изморени, а младите са все още твърде неопитни. Или пък имат прекалено тесни възгледи, или са евреи, латиноамериканци или черни, въобще всеки притежава някаква черта, която го прави неприемлив за демократизирания избирателен процес… Както би казал Пол Бонър, „фъшкия“!

Филис пристъпи към кушетката, вземайки си по пътя цигара от кутията на масичката за кафе. Анди й предложи огънче.

— За съжаление това е така. — Тя седна близо до мъжа си.

— Какво?

— Те са прави. Аз си представих с какви хора разполагат.

— Не знаех, че разбираш от тези неща.

— Не се заблуждавай, господин… Как те нарече този ужасен мъж?… Господин Арогантност… Не съм пропуснала нито една изборна кампания от години насам.

Тривейн се засмя.

— Пророкът от Хай Бърнигът. Ще те прикрепим към великия Ник.

— Аз си имам система и тя работи. Вземаш името на кандидата и слагаш пред него думата президент. Това или звучи реално, или пък не звучи. Единственият път, когато имах проблеми, бе през 1968 година. Тогава тази дума не подхождаше на никого.

— Големият консенсус…

— Разбира се, по-трудно е когато се чувствува като задължение. Което ме навежда на мисълта, че човекът заемащ сега поста, се справя добре… Мисля, че му харесваш.

— Той няма да се кандидатира отново.

Изражението на лицето на Филис се промени рязко. Тя погледна към Анди и проговори натъртено:

— Ти не ми каза това.

— Не ти казах и други неща…

— Трябваше да ми кажеш първо това.

Тривейн разбра, че играта бе позагрубяла.

— Съжалявам, излагах събитията в тяхната последователност.

— Защо не според важността им?

— Добре.

— Ти не си политик, а бизнесмен.

— Всъщност съм нито едното, нито другото. През последните пет години работех за Държавния департамент и за една от най-големите фондации в света. Най-точното определение, което би ме характеризирало, е „обществено осигуряване“.

— Не! Мисля, че опростяваш нещата.

— Хей, Хил… Ние си говорим, а не се караме.

— Да си говорим? Не, Анди, ти говореше. От седмици насам с други хора, а не с мен.

— Вече ти казах, че всичко бе твърде общо и относително, за да бъде основание за надежди. Или съмнения.

— А сега не е ли?

— Не съм много сигурен. Просто сметнах, че е дошло време да си поговорим… Да смятам ли че те губя като гласоподавател?

— Да, разбира се.

— Това ще бъде голяма сензация. Може би за пръв път в историята.

— Бъди сериозен, Анди. Ти не си… — Филис заекна несигурна в думите си, но много сигурна в чувствата.

— От този тип хора — добави Тривейн мило.

— Не съм казала това, а и не го мисля. Ти не си… политическо животно.

— Казаха ми, че това е плюс. Все още не знам какво искаш да кажеш с тези думи.

— Не си толкова бездушен. Не принадлежиш към типа хора, които се движат сред тълпите, стискайки ръце и изнасяйки десетки речи на ден, или които наричат губернатори и конгресмени с малките им имена, без да ги познават. Не би вършил тези неща свободно, а именно това е задачата на един кандидат.

— Мислих върху това… Ти си напълно права, аз не харесвам тези неща. Но може би те са необходими и когато ги вършиш, успяваш да докажеш себе си. Това е като форма на проява на изключителни качества. Мисля, че Труман го е казал.

— Господи, — каза Филис нежно, без да прави опит да скрие страха си. — Ти наистина възприемаш нещата сериозно.

— Именно това се опитвам да ти обясня… Ще знам всичко в понеделник. Тогава се срещам с Грийн и Хамилтън. Може всичко да пропадне.

— Имаш нужда от тяхната поддръжка? Наистина ли искаш това? — въпросът бе зададен с нотка на отвращение.

— Те не биха ме поддържали в съревнование с Мао Дзедун. Не, Хил, аз искам да разбера доколко съм способен.

— Да оставим това… Нека да се върнем към въпроса защо Анди Тривейн изведнъж започва да мисли, че участвува в състезание за такъв пост.

— Не можеш ли да произнесеш правилно думата, Хил? Нарича се президентство.

— Не, тази дума ме плаши.

— Значи не искаш да продължавам.

— Не разбирам. — Защо ти искаш това?… Ти не притежаваш нужната енергия, Анди, нито пък суетността. Вярно е, че имаш пари, а парите привличат ласкатели, но си твърде реалистичен и осведомен. Аз просто не мога да повярвам.

— Не можах и аз, когато за пръв път разбрах, че обръщам внимание на тези предложения. — Тривейн се засмя повече на себе си, отколкото на жена си и вдигна крака върху масичката за кафе. — Аз слушах Армбрастър, ходех на събрания само защото смятах, че всички разговори водят към едно нещо — докладът. И бях раздразнен, дяволски раздразнен. После разбрах, че целите са други. Всички са професионалисти, а не уплашени хора, хванати в злоупотреби. Те са способни ловци, не мога да оспоря това. Когато компаниите се разрастваха, аз прекарвах месеци, изучавайки корпорациите тук и в чужбина и примамвайки най-добрите умове, които можах да купя. Все още се опитвам да правя това. Когато срещна някого, притежаващ ценни качества, веднага си спомням за брат ти… Тези хора правят същото, което и аз. Само че в по-голям мащаб и с повече усложнения. И ако през първите няколко седмици, или месеци, аз се поддам, те ще се справят много бързо с мен. Но вече започвам да си мисля, че си струва да опитам.

— Не ми обясни защо.

Тривейн свали краката си от масичката и се изправи. С ръце в джобовете, вървейки по шарката на килима, разсеяно подмятащ крака като малко момче на разходка.

— Ти наистина искаш да знаеш всичко, така ли е?

— А не трябва ли? Аз те обичам. Обичам живота, който водим и живота на нашите деца. Сега си мисля, че всичко е застрашено и съм уплашена до смърт.

Анди погледна към жена си с нежност, макар и разсеяно.

— Аз също съм загрижен… Защо… Добре, това „защо“. Защото истината е, че аз съм способен. Не се заблуждавам, че съм гений. Поне не се чувствам такъв. Но мисля, че президентството не изисква гениални възможности. Най-важното е да притежаваш способността да възприемаш бързо подадената информация, да действаш решително — не винаги безпристрастно — и да понасяш голямото напрежение. И може би най-важното е умението да изслушваш, да различаваш законните искания за помощ от лицемерието и лъжата. Мисля, че мога да се справя с почти всичко, освен с напрежението… Но ако докажа на себе си, че съм способен да преодолея това препятствие, аз мисля, че искам да се включа в борбата. Защото една страна, която позволява съществуването на Дженеси Индъстриз има нужда от помощ. Франк Болдуин ми каза нещо, което отначало възприех за шега. Той каза, че никой не може да избегне това което му е отредено да свърши в нужното време. Струва ми се, че е дяволски претенциозно и неточно това твърдение. Но когато след поредица от неуспехи на сцената на политическия театър е останал само един подходящ кандидат за президент, не съм сигурен, че имам избор, че имаме избор, Хил.

Филис Тривейн наблюдаваше внимателно мъжа си, може би малко студено.

— Защо ти избра… по-скоро защо тази партия избра именно теб, а не някой друг? Щом президентът не се кани да се кандидатира за втори мандат…

— По редица практически съображения, — прекъсна я Анди. — Аз не мисля, че има значение представител на коя партия ще се кандидатира. И двете партии са разкъсвани от противоречия. В случая е важна личността, а не баналните фрази на републиканската и демократическата философии — те са без значение сега… Президентът ще изчаква до последната минута преди да обяви оттеглянето си, той все още има твърде много сметки за уреждане в Конгреса. Аз имам нужда от това време. Дори само за да разбера доколко съм желан.

Филис продължаваше да гледа втренчено мъжа си, без каквато и да е реакция.

— Искаш да изложиш себе си и всички нас на тази агония, знаейки, че всичко може да бъде напразно?

Тривейн се облегна на стената до камината и погледна жена си.

— Бих искал твоето позволение… За пръв път в живота си аз си давам пълна сметка за опасността, която виси над всичко, в което вярвам. Това няма нищо общо с парадните речи и знамената — никакви герои и злодеи. В действителност претърпявам постепенно, но сигурно разрушаване на ценностите, Бонър използва думата „програмиране“, макар и да не знае какво точно означава това… Но това се случва, Хил. Хората зад Дженеси Индъстриз искат да управлява страната, защото са убедени в своята сила и способността си да предадат идеите си на системата. Има хиляди като тях в различните инстанции. Рано или късно те ще се обединят и вместо да бъдат част от системата, сами ще представляват тази система… Аз не съм съгласен с това. Ние сме на няколко крачки от създаването на особен вид полицейска държава и искам хората да знаят това.

Тривейн се отдръпна от стената и се върна към кушетката. Усмихна се на Филис, която бе леко замаяна и се отпусна до нея.

— Каква прочувствена реч — каза тя нежно.

— Съжалявам… Не исках да го възприемеш така.

Тя се протегна и взе ръката му.

— Току-що се случи ужасно нещо.

— Какво?

— Аз поставих тази плашеща ме дума пред името ти и не ми прозвуча нереално.

— На твое място не бих украсявал източната стая… Аз мога да се вцепеня при първата си реч в Сената.

Филис освободи ръката му, крайно изненадана.

— Милостиви Боже, ти наистина си много зает! Какъв Сенат?

45.

Джеймс Годдард изкара колата си на заден хол от алеята и подкара по главния път. Неделното утро бе ясно и мразовито, вятърът, идващ откъм хълмовете Пало Алто смразяваше всичко по пътя си. Това бе ден за решения и Годдард вече беше взел своето.

Предстоеше му да го оформи окончателно и приведе в изпълнение в близките час — два.

Нямаше избор. Искаха да го унищожат, но той нямаше да им се даде лесно. Въпреки обещанията, независимо от гаранциите, които сигурно щяха да му предложат. Нямаше да позволи това. Нямаше да им позволи да решават собствените си проблеми, насочвайки обвиненията срещу него. Да поеме отговорността върху себе си в замяна на трансфер на пари в кодираните сейфове на швейцарската банка. Би било много лесно.

Почти бе готов да допусне тази грешка. Заетостта му с делата на Дженеси му припомни факта, че той използваше собствени цифри, собствени усложнени манипулации. Имаше друг, по-добър начин.

Нечии други цифри. Финансови предвиждания, принадлежащи на други лица.

Беше 15 декември. След 46 дни ще бъде 31 януари, краят на финансовата година. Всички заводи, отдели, департаменти и офиси на Дженеси Индъстриз трябваше да представят годишните си отчети до тази дата в окончателен вид в неговия офис.

Това бяха прости заявления с дълги приложения за извършените сделки и плащания. Хиляди цифри се вкарваха в компютрите, за да бъдат направени необходимите корекции.

Всичко се сравняваше с данните за миналогодишния отчет.

Проста аритметика в сферата на милиардите.

Миналогодишния отчет.

Планът от предишната година.

Всяка година данните от предишния отчет се изпращаха в контролния офис на Сан Франциско и след това в сейфовете на Дженеси. През втората седмица на декември информацията пристигаше с частен самолет от Чикаго, придружавана от президента на отдела и въоръжена охрана.

Всяка промишлена дейност включваше бюджетни планове за всичките си договорни отношения. Но при Дженеси Индъстриз не беше така.

Задълженията на всички компании бяха публично оповестявани, докато отчетите на Дженеси съдържаха хиляди необявени задължения. И всеки декември носеше нови изненади, за които знаеха само неколцина от членовете на тази гигантска компания. Тези хора разшифроваха изразходваните средства за голяма част от оръжейната програма на Съединените щати за близките пет години. Договори с Пентагона, за които не знаеха нито Конгресът, нито президентът.

След като информацията се базираше на данните за петгодишен период, всеки декември се получаваше прясна информация за предишните години. Средствата нарастваха постоянно.

Задачата на Годдард като финансов агент на Дженеси Индъстриз бе да следи и контролира огромния поток от известна и неуказана — стара и нова — информация, съобразно променящите се пазарни условия, да пренасочва средствата за финансиране между отделите и да разпределя договорните задължения между предприятията, винаги основаващ се на предположението, че 120 процента от мощностите бяха средно допустимите. Достатъчни за оптималната заетост, но не толкова да позволят самостоятелност на отделните производствени звена. Седемдесет процента от тези мощности отиваха за покриване на себестойността.

И Джеймс Годдард знаеше, че заслугите на всичко това са негови, а не на компютрите, които свеждаха невероятния обем от информация до някакви си цифри. Той разделяше, изолираше и присвояваше, неговите очи изучаваха изписаните листове и той се разпореждаше с милиони, като че ли това беше някаква дребна работа.

Нямаше друг такъв като него. Той беше пълен майстор на цифрите. Числата му бяха приятели, те не го предадоха.

Предадоха го хората.

Меморандум: Господин Джеймс Годдард, президент, отдел в Сан Франциско.

Съществува проблем, който смятам изисква вашето внимание.

Л.Р.

Л.Р. Луис Ригс. Ветеран от Виетнам, когото Дженеси бе наел преди една година. Блестящ млад мъж, необичайно бърз и решителен. Винаги спокоен, но не лишен от емоции, честен, — Годдард беше убеден в това.

Ригс бе ранен по време на службата си. Той бе герой и прекрасен човек, млад американец, издържал на изкушенията, погубили толкова много негови връстници.

Лу Ригс му съобщаваше нещо важно. На Ригс е бил предложен подкуп от един от асистентите на Тривейн, за да потвърди компрометиращата информация относно президента на финансовия отдел в Сан Франциско — Джеймс Годдард. Естествено, Ригс отказал. Няколко дни по-късно мъж, представил се като офицер от армията, прикрепен към департамента по отбраната, го заплашил с разкрития относно частната компания, които подронвали репутацията на господин Годдард. Той отново отказал и ако господин Годдард си спомня, Лу Ригс му изпратил известие с молба за среща. Но Годдард не си спомняше, имаше толкова много известия напоследък. Но когато Лу Ригс прочел във вестниците, че същият този офицер бил замесен в убийството в Кънектикът, в имението на Андрю Тривейн, той решил, че трябва да се види с господин Годдард незабавно.

Годдард не си представяше добре характера на случилото се, но съществуваха всички основания да се предположи, че се готвеше някакъв заговор срещу него. По всяка вероятност между Тривейн и президента. Защо иначе службите Д.О.Д. ще изпращат този офицер в подкрепа на асистента на Тривейн. И защо този същия офицер бе убил брата на де Спаданте.

Защо самият Марио де Спаданте бе убит?

Изглеждаше логично де Спаданте сам да е подготвял някакъв заговор.

Някой трябва да бъде обесен, за да оцелеят по-висшестоящите от него.

Де Спаданте бе произнесъл тези думи. Но, явно той не беше толкова високопоставен, както се мислеше. Пентагонът го считаше доста задлъжнял и опасен.

Както и да е. Джеймс Годдард, библиотекарят, бе взел своето решение. Сега настъпваше момент за решителни действия, а не за размишления. Имаше нужда само от най-изобличаващата информация.

Ще се необходими около единадесет хиляди карти с размери 7,5 на 17,5 сантиметра. Карти с различни квадратни перфорации, които не се огъваха, усукваха или деформираха. Бе пресметнал, че ще са му нужни четири куфарчета, които носеше в багажника си.

Компютърът представляваше друг проблем. Той бе голям и изискваше двама души. От съображения за безопасност двамата работеха в различни краища на стаята и подаваха едновременно различни кодове при първоначално задействане. Кодовете на всеки от мъжете се сменяха ежедневно и се съхраняваха в различни офиси. В този на президента на отдела и при контрольора.

За Годдард не бе много трудно да се сдобие с втори код за 24-часовия период, започващ в неделя сутринта. Той просто отиде в офиса на контрольора и заяви съвсем невинно, че поради грешка двата кода съвпадали. Също така невинно контрольорът извади своя код от сейфа и го сравни с този на Годдард. Веднага разбра, че Годдард не е прав — кодовете бяха различни. Но това време бе достатъчно за опитното око на Годдард да запамети неделния код.

Числата винаги са били негови приятели.

Съществуваше един друг аспект, свързан със самата работа с компютъра. Той се нуждаеше от човек, готов да прекара почти шест часа в стаята с компютъра, някой на когото да вярва, и който да е убеден, че действията му са в полза на Дженеси Индъстриз, в полза на самата нация.

Изненада се, когато избраният от него човек поиска пари, но след това се съгласи и нае специален агент с увеличение от 10 000 долара в годината.

Нямаше значение. Всичко вече бе решено.

Той се приближи до портала и намали скоростта. Пазачът, разпознал най-напред колата, а след това и шофьора, го поздрави, отдавайки чест с два пръста.

— Добро утро, господин Годдард. За вас няма почивка дори в неделя, нали така сър?

Годдард не хареса начина, по който се обръщаха към него. Не беше уместно. Но нямаше и място за забележки.

— Така е, имам много работа. Щях да забравя, пазачо, помолих господин Ригс да се отбие тази сутрин. Не е необходимо да го проверявате. Кажете му да дойде направо в офиса ми.

— Господин Ригс ли, сър?

— Вие би трябвало да го познавате. Той е бил ранен, борейки се за страната, защитавайки ни, господине — Да, сър. Значи Ригс. — Пазачът записа името в тефтерчето си.

— Той кара малка спортна кола, — добави Годдард като послесловие. — Просто го пропуснете. Инициалите му са изписани на страничната врата. Л.Р.

46.

Сам Викарсън се отпусна на меката възглавница върху дивана и вдигна крака. Андрю Тривейн седна зад масата и си сипа кафе. Той четеше доста дебела червена книга с кожена подвързия.

— Господи! — произнесе Викарсън.

— Какво има?

— Толкова много разговори се провеждат в тези стаи. Веднъж седнал, не можеш да се изправиш.

Тривейн се усмихна и отново се върна към четивото си. Сам протегна крака, за да заеме по-удобна позиция. Със значително усилие той се изправи и започна да ходи из стаята, гледайки картините на покритите с велур стени и накрая се спря пред прозореца на тридесет и петия етаж над Парк Авеню и Пета улица. Тривейн отбеляза с парче хартия страницата, до която бе стигнал, затвори книгата и погледна часовника си.

— Закъсняват вече пет минути. Чудя се дали това е добър знак в политиката — каза Андрю.

— Аз ще бъда по-щастлив, ако въобще не се появят, — подхвърли Сам, без да отговори на въпроса. — Чувствувам се нищожен. Господи. Този Ян Хамилтън, написал ли е някаква книга?

— Не такава, каквато бих прочел с желание.

— На вас не ви и трябва. Вие не оказвате правни услуги, господин Тривейн. Това е негова работа. Той се движи между крале и е чужд за обикновените неща.

— Точно казано. Чете ли доклада ми?

— Не ми се наложи. Какво казва неговият син? Че старият му баща върши всичко, защото е сигурен, че никой друг не може да го направи така добре. Или поне приблизително толкова добре.

Чу се звънеца във фоайето на хотела. Викарсън машинално приглади косата си и закопча якето си. — Аз ще отворя. Може да си помислят, че съм придворен.

Първите десет минути протекоха като в XVIII век, мислеше си Тривейн. Бавно, благороднически, уверено, като по предварително подготвен план. Сам Викарсън се справяше много добре, мислеше Тривейн, гледайки младоликия адвокат и Арон Грийн, който трудно скриваше раздразнението си от присъствието на Сам. Хамилтън не обръщаше никакво внимание на това.

— Мисля, че трябва да разберете, Тривейн, когато вашите приятели от Националния комитет ни съобщиха за избора си, бяхме горчиво разочаровани — каза Ян Хамилтън.

— „Шокирани“ е по-точната дума — добави Грийн с дълбокия си резониращ глас.

— Да, — каза Анди ласкателно. — Бих искал да обсъдим вашата реакция. Именно това ме интересува в случая. Само че те не са мои приятели… Винаги съм мислел, че са ваши.

Хамилтън се засмя. Той кръстоса краката си и скръсти ръце, облягайки се на меките възглавници върху дивана — истинска картина на елегантността. Арон Грийн се задоволи с твърдия стол близо до Тривейн. Сам Викарсън седеше кротко извън триъгълника, отдясно на Анди. Дори начинът на седене изглеждаше като предварително замислен. И тогава той разбра, че Сам е организирал всичко. Той бе посочил местата на всеки от тях.

— Ако смятате, че вие сте избран от нас — говореше Хамилтън с усмивка, — мисля, че трябва да ви разочаровам.

— Как така?

— Много просто, ние поддържаме президента. Свидетелство за това е съвместният ни принос при решаването на много проблеми, стоящи пред страната.

— Означава ли това, че не мога да разчитам на вашата поддръжка при каквито и да е условия.

— Откровено казано, така е — отговори Хамилтън.

Андрю внезапно стана от стола си и върна подмазваческата усмивка на Хамилтън.

— В такъв случай, господа, аз съм допуснал грешка и моля да ме извините. Не искам да ви губя повече времето.

Рязкостта на постъпката на Тривейн порази всички, включително и Сам Викарсън. Първи се съвзе Хамилтън.

— Хайде, господин Тривейн, нека не играем тези игрички, които доколкото си спомням, вие също ненавиждате… Обстоятелствата ни диктуват да се срещнем с вас. Моля ви, седнете.

Андрю се подчини.

— Какви са тези обстоятелства?

Тогава проговори Арон Грийн:

— Президентът няма да се кандидатира за втори мандат.

— Той може да промени решението си — каза Тривейн.

— Той не може — каза Хамилтън. — Не би преживял. Казвам ви това при най-строга секретност.

Андрю бе изумен.

— Не знаех това. Мислех, че е лично решение.

— Какво би могло да бъде по-лично? — попита Грийн.

— Разбирате какво искам да кажа… Това е ужасно.

— Именно затова… се срещаме. — Грийн приключи разговора по повод здравето на президента. — Обстоятелствата налагат.

Тривейн продължаваше да мисли за сериозно болния човек в Белия дом, докато Хамилтън продължи.

— Както вече казах, ние сме разочаровани. Не че идеята за вашата кандидатура е безпочвена, но честно казано, ние сме привърженици на партията на президента.

— Тогава защо въобще разглеждате моята кандидатура? Опозицията разполага с достойни мъже.

— Но това не са хора, подходящи за президенти, — прекъсна го Грийн.

— Не ви разбирам.

— Президентът — Хамилтън направи пауза, избирайки внимателно думите си, — като всеки друг човек, изпълнил наполовина отредената от историята работа, е жизнено заинтересован от изпълнението на програмата си. Той ще избере един от двамата, съгласни с неговите препоръки. Вицепрезидентът, или губернаторът на Ню Йорк. Ние от своя страна не можем да поддържаме никой от тях. Според нас те не могат да победят в близките избори.

— Урокът на историята вече е научен, — каза Грийн с вдигната указателно ръка. — През шейсет и осма Хубърт не загуби от Никсън, защото бе по-слаб, или пък имаше по-малко пари, или беше с по-неиздържана програма. Той изгуби изборите, заради четирите думи, които произнесе по телевизията след неговото избиране. „Благодаря ви, господин президент“. Никога не можа да заличи значението на тези думи.

Тривейн извади от джоба си цигара и я запали.

— Значи вие твърдите, че президентът ще осигури поражението на собствената си партия?

— Точно така, — отговори Хамилтън. — Това е нашата дилема. Гордостта на един човек. Опозицията просто трябва да издигне една привлекателна кандидатура, да подчертае силата на характера й, независимостта й, и клюката в национални мащаби ще свърши останалата работа. Електоратът има вроден инстинкт към марионетки.

— И вие мислите ли, че имам шансове?

— Безусловно, — отговори Грийн. — Нямате голяма конкуренция. Кой ще се състезава с вас, в Сената партията разполага само със стари хора, с треперещи ръце, или пък с младоци, които все още цапат гащите си. Само Неп има известни шансове, но той е толкова непоносим, че ще бъде забравен скоро. Някои губернатори биха могли да се включат в борбата, но техните задължения, свързани с бъркотията в градовете са толкова големи… Да, господин Тривейн, господин заместник-секретар в Държавния департамент, господин милионер, господин президент на фондация, господин шеф на подкомисия. Имате толкова много звания… Може да се провалите при прилагането на изборните условия, но ще бъдете издигнат по принципа на сравнението. Хората от националния комитет знаят добре какво вършат. Те не обичат губещи.

— Нито пък ние, — заключи Ян Хамилтън. — Така че, дали ни харесва или не, вие сте политическа реалност.

Тривейн отново се надигна от стола, приближи се до масата, вдигна дебелата кожена книга и се върна, заставайки няколко крачки зад стола си.

— Не съм сигурен, че вашата оценка е точна, господа, но тя може да ми послужи за трамплин в бъдеще… А това е докладът на подкомисията. Той ще бъде предоставен на комисията по отбраната, на президента и на специален комитет от Конгреса след пет дни. Самият доклад съдържа шестстотин и петдесет страници и четири тома допълнителна документация. Над триста страници са посветени на Дженеси Индъстриз. И два тома от документацията… Сега разбирам вашето горчиво разочарование от възможността да се кандидатирам за президент. Аз не харесвам това, което правите и ще се опитам да прекъсна действията ви. Просто е? Капише?, както би казал един от вашите покойни колеги.

— Той не беше част от нас! — прекъсна го Арон Грийн сърдито.

— Вие допуснахте неговото съществуване, а това е същото нещо.

— Какво е вашето предложение? Мирише ми на компромис — каза Хамилтън.

— Така е. Но това не е компромис от ваш тип. Единственото, което мога да ви обещая, е успокоението от факта, че ще прекарате живота си извън съдилищата и извън тази страна.

— Какво? — Благодушието на Хамилтън бе изместено от първите признаци на гнева.

— Вие сте смехотворен човек, господин подкомисия! — добави Грийн.

— Не съвсем. Но думата смехотворен е добре избрана, без да е правилно приложена. — Тривейн се върна до масата и хвърли небрежно книгата върху ленената покривка.

Хамилтън проговори твърдо:

— Нека бъдем разумни, Тривейн. Твоят доклад ще ни навреди, но ние не ще се затрудним да отречем всичко. Той може да бъде сравнен с неоснователни предположения и безпочвени твърдения. Мислил ли сте поне за една минута, че не сме подготвени за това?

— Не. Сигурен съм, че сте.

— Вие навярно разбирате, че най-лошото, което ни предвещавате, е само в сферата на обвинения, които ние ще отречем. Това ще ни отнеме месеци, години, дори десетилетия по съдилищата.

— Напълно е възможно.

— Тогава защо да се съобразяваме с вашата заплаха? Готов ли сте за контраатака от наша страна? Наистина ли искате да прекарате много години от живота си, защитавайки се?

— Не, не искам.

— Тогава сме в задънена улица. Най-добре е да се споразумеем. В края на краищата имаме еднаква цел — доброто на Съединените щати.

— Но нашите определения се различават.

— Не е възможно — каза Грийн.

— Именно затова се различават. Вие не приемате чуждите разбирания, придържайки се към своя абсолютизъм.

Хамилтън се размърда и повдигна двете си ръце в знак на компромис.

— Ние сме готови да обсъдим тези определения…

— Но аз не съм — отговори Андрю, ставайки. — Изтощен съм от всичките ви определения и от вашата логика, заключения, които ви дават право, да прилагате собствените си виждания. Нямате такова право, вие сте просто едни крадци. И аз ще викам „Дръжте крадеца!“ — високо и непрекъснато.

— Кой ще ви чуе? — извика Грийн. — Кой ще чуе човек, движен от отмъщение с двайсетгодишна давност?

— Какво казвате?

— Преди двайсет години Дженеси Индъстриз ви разори! — Грийн размаха пръста си назидателно. — От двайсет години вие лаете срещу нас! Ние имаме доказателства…

— Отвращавате ме! — изрева Тривейн. — Не сте по-добри от човека, за когото твърдите, че не е част от вас. Но се заблуждавате — вие и де Спаданте сте замесени от една и съща мая. „Имаме доказателства!“ Милостиви Боже, изнудвате ли заслепените новинари по този начин?

— Аналогията не е уместна, Тривейн — каза Хамилтън, хвърляйки неодобрителен поглед към Грийн. — Арон е склонен да се разстрои много бързо.

— Не е уместна — отговори Тривейн спокойно, като държеше облегалото на стола. — Вие планирате една безшумна игра на монополи. Купувайки това и онова, използвайки стотици различни източници на субсидии, обещавайки, подкупвайки, шантажирайки. Съставяте хиляди досиета на почтени хора, които се опитвате да очерните. Единият утвърждава, че неговите идеи трябва да бъдат изразени в паметници. Другият твърди, че право на глас имат само тези, които притежават нужния ценз.

— Отричам категорично! Никога не съм казвал такова нещо! — Хамилтън подскочи внезапно, обзет от уплаха.

— Отричайте каквото си искате. Но по-добре да знаете това. Тази събота бях в Хардфорд. Подписах документите, Хамилтън. Имах всички основания, за да използвам друг адвокат. Господин Викарсън ме убеди, че всичко е законно. На петнадесети януари е издадено постановление на губернатора на Кънектикът. Сега съм в правомощията си на сенатор на Съединените щати.

— Какво? — Арон Грийн изглеждаше като зашлевен.

— Точно така, господин Грийн. И аз възнамерявам да използвам имунитета и положението, което ми осигурява този пост, за да ви смажа. Ще осведомя цялата страна — отново и отново. Всеки ден, на всеки кворум и на всяка сесия. Няма да се спра. Ако е необходимо, в което съм убеден, ще предприема собствен маратон. Като начало ще прочета целия доклад. Всяка дума. Всичките тези шестстотин страници. Няма да издържите. Дженеси Индъстриз не ще понесе този удар.

Арон Грийн дишаше тежко. Очите му бяха сведени към Тривейн, гласът му отекна, изпълнен с лична омраза.

— От Аушвиц до Бабий Яр. Прасета като теб винаги причиняват достатъчно неприятности, когато последните и без това са много.

А вашите решения ни водят отново към тези лагери на смъртта. Към екзекуциите. Нима не виждате това?

— Аз виждам само силата! Тя е сдържащият фактор!

— За Бога, Грийн, нека това да бъде колективна сила. Отговорността да е обща, а не преднамерено манипулирана от някаква избрана среда. Това не можем да допуснем.

— Вие сте като ученик! Какво означава обща и открита? Това са само думи, водещи към хаос и слабост. Вижте фактите.

— Вече ги видях. Поредица от несъвършенства, слабости и разочарования. Но, по дяволите, все пак всичко е по-добро, отколкото вашите предложения… И ако ние се намираме във време, когато системата не функционира правилно, най-добре е да разкрием истинските причини. След това ще променим всичко — открито и свободно. Не по заповед, и още повече — по ваша заповед.

— Много добре, господин Тривейн, — каза Ян Хамилтън, като се отдалечи от групата. — Вашата кауза е издържана. Какво ще предложите на нас?

— Да престанете с вашите изкушения. Да се махнете. Няма значение къде — в Швейцария, Средиземноморието, Шотландските планини или Британските равнини. Няма никакво значение. Просто се махнете от тази страна и стойте далеч от нея.

— Но ние имаме финансови отговорности, — запротестира Хамилтън спокойно.

— Делегирайте ги. Но прекъснете връзките си с Дженеси Индъстриз.

— Това е невъзможно! Нелепо! — Арон Грийн погледна към Хамилтън.

— Полека, стари приятелю… Ако направим това, което предлагаш, какви са нашите гаранции?

Тривейн отиде до масата на обслужващия стаите персонал и посочи книгата с червена подвързия…

— Това е докладът, който…

— Вече ни запознахте с това — прекъсна го Хамилтън.

— Приготвили сме и втори доклад. Той определено отклонява вниманието от „Дженеси Индъстриз“…

— Е? — внезапното прекъсване на Арон Грийн бе категорично, неприятно. — Дори едно момче не е толкова чисто.

Той нямаше да промени и дума. Нито една.

Тривейн замълча, преди да отговори.

— Аз все пак не мога. Ако го направя, един майор, наречен Бонър, ще ви изпрати благодарностите си. И вашата готовност да се съгласявате с него, разбира се… Майор Бонър веднъж ме смъмри. Вероятно забележката му съвпадна с други мнения, но независимо от това, той даде тон на идеята. Каза, че съм неорганизиран, че разстройвам работата, като не давам други варианти. Просто ликвидирам напълно лошото и доброто едновременно… Добре, нека се опитаме да извадим доброто.

— Ние искаме специфичното — каза Хамилтън.

— Добре. Вие излизате навън, а аз предавам втория доклад и безшумната процедура по чистката на „Дженеси Индъстриз“ започва. Никакви оплаквания за заговор — вярно е; никакви изисквания за опазване на гърба ви; никакво пълно ликвидиране. Сигурен съм, че задължително трябва да се преследват съществуващите финансови организации. Няма да се занимаваме с основните причини, защото те ще бъдат премахнати. Вие ще бъдете премахнати.

— Това е твърде грубо.

— Дойдохте тук, за да направите сделка, Хамилтън. Ето я. Вие сте политически реалист, аз съм политическата реалност по вашата преценка, вярвам. Приемете я. Няма да получите по-добро предложение.

— Не ни устройвате, момче . каза Арон Грийн, който с чувствата си издаваше неувереността на своите думи.

— Не лично аз, разбира се. Аз съм само инструмент. Но чрез мен два милиона души ще разберат какви сте вие. Като заставам срещу вас, искрено се надявам, че те ще успеят да ви преценят.

Внушителните старци започнаха да напускат новооснования съд с достойнство.

— Ще окаже ли това някакво влияние? — попита Сам Викарсън.

— Не знам, — отвърна Тривейн.

— Мислите ли, че наистина ще се оттеглят?

— Ще видим.

47.

— Съжалявам. Мисля, че писмото ми изяснява позицията на армията в този случай. Сигурен съм, че майор Бонър оценява това, че сте му ангажирали адвокати. Доколкото мога да схвана, има всички основания да се очаква освобождаване от обвинението.

— Но вие все още поддържате вашите собствени обвинения, генерал Купър, искате да го видите вън от армията.

— Нямаме избор, мистър Тривейн. Бонър пристъпва границата на допустимото твърде често. Той го знае. Няма защита срещу неизпълнението на дълга, пренебрегването на системата от команди. Без тази система няма военна организация, сър.

— Ще настоявам за неговата защита пред военната съдебна процедура, разбира се. И то представена от мои адвокати.

— Напразно харчите парите си. Обвинението на адютанта не е убийство или физическо насилие или дори криминално престъпление. То е само измама на офицер от въздушните сили, погрешно тълкуване на заповедите му, за да получи достъп до държавна собственост. В случая това е реактивен самолет. Освен това той отказва да информира своите шефове за намеренията си. Ние просто не можем да търпим такова поведение. А Бонър е склонен да повтори това нарушение. За такава постъпка в армията няма оправдание.

— Благодаря ви, генерале. Ще видим. — Андрю затвори телефона и стана от стола. Той отиде до вратата на кабинета, която бе затворил преди разговора с генерал Купър. Отвори я и отиде при секретарката:

— Втора линия светеше. Има ли нещо за мен, Мардж?

— Правителственият отдел по печата, мистър Тривейн. Не знаех какво да им кажа. Искаха да знаят кога ще им изпратите доклада на подкомисията. Конгресният материал не е довършен и не искат да ви разочароват. Казах им, че докладът е завършен и изпратен късно тази сутрин, но помислих, че вероятно има някакъв протокол, за който не знаем.

Тривейн се засмя.

— Обзалагам се, че не са искали да ни разочароват! Боже! Навсякъде има очи, нали? Обади се отново и кажи, че не сме знаели, че очакват материала. Спестихме парите на данъкоплатеца и го направихме сами. Всичко пет копия. Но първо повикай такси. Отивам до Арлингтън. До Бонър.

Докато пътуваше от Потомак Тауърз до Военното управление в Арлингтън, Анди се опитваше да разбере бригаден генерал Лестър Купър и неговото справедливо възмущение. Писмото на Купър, отговор на неговото запитване за Бонър, бе изписано във военен стил. Този отдел, онзи член — военни правила, които се отнасяха до контрола на властта при условия на ограничена отговорност.

— Мръсотии — както Пол Бонър казваше, често за свое собствено успокоение.

Заплахата от обвинението на Военния съд не се състоеше в презрението на армията към Бонър, а в презрението на Бонър към самия себе си. Ако поведението му бе категорично, срещу него щяха да се повдигнат далеч по-тежки обвинения, които биха могли да удължат обсъжданията. Сега армията бе избрала по-лекото обвинение. Неизпълнение на дълга… Укриване или неиздаване на намеренията. Това не беше шляпване през ръцете, а камшик през гърба. На обвиняемия не оставаше нищо друго, освен да подаде оставка. За него нямаше кариера в армията.

Той просто не можеше да спечели битката, защото нямаше такава.

Но защо, за бога? Ако някога е съществувал воин, това бе Пол Бонър. Ако някога е имало армия, нуждаеща се от такъв човек, това бе деморализираната армия на Съединените щати. Вместо да го преследват, Купър и останалите не трябваше да увъртат, а да търсят подкрепата на Бонър.

Увъртане. Какво каза Алън Грийн за „увъртането“? То представляваше нежелана тактика, защото набелязаната жертва можеше да се обърне срещу ловеца без предупреждение.

От това ли се страхуваше армията?

Че като подкрепяше Пол Бонър и като признаваше, че е извършил престъпление спрямо военните армията разкриваше уязвимото му място?

Бяха ли Лестър Купър и неговият униформен трибунал уплашени от неочаквана атака?

От кого? Любопитна публика? Това беше обяснимо. Пол Бонър беше осведомен съучастник. Или бяха уплашени от съучастници? Уплашени от Бонър? И с дискредитирането му, те сигурно го изваждат от играта, от рамките на всякакви пълномощия.

Никой.

Изгонен.

Таксито спря пред вратата на военното управление. Тривейн плати на шофьора и тръгна към огромния вход. Над двойната врата имаше златен орел и надпис: „През тези врати минават най-добрите мъже в армията“.

Андрю забеляза вдясно под него табелка с датата на построяването: „Анри, 1944“.

История. Друга епоха. Далеч в миналото. Време, когато такива надписи са били съвършено естествени и героични.

Време на горди войни.

Вече нямаше такива. Сега биха изглеждали наивни.

Това също беше нечестно, помисли Тривейн.

Войникът пред килията на Пол Бонър съобщи за Тривейн. Той имаше постоянен достъп до офицера, който беше в казармен арест, и отвори вратата. Бонър стоеше над малко желязно бюро и пишеше на хартия с печата на военната канцелария. Той се обърна и погледна Тривейн. Не стана и не подаде ръка.

— Свършвам този параграф и ще разговарям с вас. — Отново се върна на листа. — Аз съм невинния слабоумник. Двамата адвокати, които сте наели, ме карат да записвам всичко, за което се сетя. Една мисъл води друга, ако я виждаш пред теб или нещо такова.

— Вярно е. Имам предвид последователността на мислите. Продължавайте, без да бързате.

Тривейн седна на единствения фотьойл и остана така, докато Бонър остави писалката и се обърна. Облегна се назад и погледна „цивилния“.

А той наистина виждаше пред себе си „цивилен“. На всичкото отгоре нямаше грешка.

— Аз ще платя хонорарите на адвокатите.

— Не е необходимо. Това е най-малкото, което мога да направя.

— Не искам да го правите. Казах им направо да ме обявят за виновен, но ми отвърнаха, че е невъзможно. Честно казано, напълно съм доволен от военния адвокат. Но, предполагам, вие имате други съображения.

— Просто допълнително подсигуряване.

— За кого? — Бонър погледна Тривейн.

— За вас, Пол.

— Разбира си. Не трябваше да питам… Какво искате.

— По-добре е да изляза и да се върна след малко? — попита грубо Андрю. — Какво ви става? Ние сме заедно, не помните ли?

— Наистина ли, мистър президент?

Думите подействуваха на Тривейн като плесник през лицето. Той отвърна на погледа на Бонър. За известно време никой не проговори.

— Мисля, че ще е по-добре да обясните това.

И майор Пол Бонър обясни.

Тривейн слушаше изненадан майора, който му каза за краткия разговор между Бонър и скоро уволняващия се бригаден генерал Лестър Купър.

— Никой не трябва да разказва вече такива украсени истории. Всички заплетени обяснения са излишни.

Тривейн стана и отиде мълчаливо до малкия прозорец. В двора един набръчкан генерал обучаваше взвод от младши лейтенанти. Някои от младежите потропваха с крака, други духаха в шепите си, замръзнали от декемврийския студ в Арлингтън. Полковникът беше разгърден, лаконичен и изглеждаше безразличен към времето.

— А истината? Тя интересува ли ви, майоре?

— Дайте ми вяра, вие сте политик.

Съвършено очевидно е.

— Каква е вашата версия? — Тривейн се обърна към стаята.

— Купър каза, че на армията не й изнася човек като мен. Истината е, че не изнасям на вас. Аз съм камък на пътя ви към президентския стол.

— Това е абсурдно!

— Хайде, хайде! Организирате съдебен процес, оправдавате ме, както трябва да бъде — и вие оставате чист. Никой не може да ви обвини, че сте избягали от войничето, по което е стреляно. Но в този процес всичко е преценено. Никакви странични неща, само нужните факти, мадам. Дори военният адвокат ми даде да го разбера. Една съботна вечер в Кънектикът. Не Сан Франциско, не Хюстън или Сиатъл. Никакви „Дженеси Индъстриз“!… После без много шум ме изритват чрез инсценирано съдебно заседание. Земята продължава да се върти и вече няма притеснени. Отвращавам се от това, че никой от вас не излиза да го каже!

— Не мога, защото не е вярно.

— По дяволите това „не е вярно“! Всичко е скрито под добрите намерения. Когато търгувате, продавате и душите си. Давам ви вяра, вие пак не я вземате.

— Вън от играта сте, Пол.

— Глупости! Да не искате да кажете, че вие не участвувате в нея? Дори чувам, че получихте сенатско място. Дяволски удобно, нали?

— Заклевам се, че не знам откъде Купър е получил такава информация.

— Вярна ли е?

Тривейн се обърна с гръб към Бонър, поглеждайки отново взвода от младши лейтенанти.

— Всичко… е без значение.

— О, чудесно! „Без значение“. Какво ще направите сега? Ще вдигнете знамето и ще видите дали ще ви помогне да се измъкнете от Устпорт? Слушайте, Анди, ще ви кажа това, което казах на Купър. Новият голям трик, това внезапно измъкване не ми харесва повече от другите неща, които открих през последните месеци. Ако трябва да бъда откровен, не харесвам военното управление, техните методи на работа. Те намирисват… От друга страна, ще бъда най-големият лицемер, ако сега започна да проповядвам морал. Пожертвувах кариерата си, вярвайки, че военните цели са тяхното оправдание. Нека избраните от народа цивилни се грижат за морала, за мен това винаги е било чужда територия… Е, това е планът на голямата игра, нали? Аз не участвувам в нея. Пожелавам ви късмет!

Взводът от младши лейтенанти в двора се разпръсваше. Разгърденият полковник палеше цигара. Лекцията беше свършила.

Изведнъж Тривейн се почувствува изморен и изхабен. Нищо не беше така, както изглеждаше. Той се обърна към Бонър, който стоеше безобидно и небрежно на стола.

— Какво искате да кажете?

— Бързо се гневите. Ще ме накарате да премахна всякакъв шанс за намеса от моя страна.

— Престанете да се преструвате! Говорете ясно, майоре!

— Гледайте си работата, мистър президент! Те са хванали вас, друг не им трябва! Независимият, неподкупен мистър Чист. Не биха направили по-добро нещо, дори ако призовяха Йоан Кръстител заедно с Тома Неверни. Тревогите на Пентагона свършват дотук.

— Идвало ли ви е на ум, че може сега да започват?

Бонър повдигна рамене и се засмя тихо с влудяваща откровеност.

— Вие сте най-смешният негър в плантацията, мастър. Но не е необходимо да говорите тези смехории. Няма да ви прекъсвам, защото това не ме интересува.

— Попитах ви нещо и очаквам отговор. Искате да кажете, че съм купен. Отричам! Защо мислите така?

— Защото познавам тези типове. Те ще ви осигурят поста. Няма да го направят, докато не получат сигурни гаранции.

48.

Тривейн слезе от таксито на миля от Потомак Тауърз. Време беше да повърви, помисли, анализира. Да се опита да открие логика в абсурда.

Мислите му бяха прекъснати от автомобилни клаксони, бибкащи сърдито срещу кафяв Седан, който изглежда, бе загубил посоката си. Дразнещата какафония прилягаше на собственото му чувство за безсилие.

Наистина ли бе толкова наивен, толкова невинен че го използуват изцяло?

Не беше ли спорът му с Ян Хамилтън и Алън Грийн едно снизхождение към него? Преструване.

Не, не беше. Не би могло да бъде.

Хамилтън и Грийн се страхуваха. Те се целеха в „Дженеси Индъстриз“, а „Дженеси“ управлява Пентагона.

А е равно на Б. Б е равно на С.

А е равно на С.

Ако той, като президент можеше да контролира Хамилтън и Грийн, подчинявайки ги на своята воля, логично бе, че тогава би контролирал Пентагона. Контролът щеше да се извърши чрез разкъсване на „Дженеси Индъстриз“, съсичайки монолита на отделни части.

Той бе изложил ясно своята главна цел.

А ако можеше да се вярва на Пол Бонър? И защо не? Той не би могъл да измисли сценария. Лестър Купър и обкръжението му хвърляха цялата тежест на Пентагона зад неговата предложена кандидатура.

Откакто мнението на военните оформи огромния производствен процес на „Дженеси Индъстриз“, участието им е било направлявано или поне одобрено от Ян Хамилтън и Алън Грийн.

А е равно на Б.

Тогава защо? Защо бригаден генерал Лестър Купър и легионът му от висши офицери ръководеха погубването на собствената си сила? Защо трябваше да бъдат командувани?

А е равно на С.

Едно нещо щеше да доведе края на Хамилтън и Грийн и те нямаха избор: някой трябваше да нареди на Пентагона да подкрепи кандидата, който ги погубваше.

Но очевидно те вършеха точно това.

Освен това те бяха получили заповед за подкрепа преди спора в Уолдорф.

Заповедта е действувала преди неговите заплахи към високопоставените личности в Уолдорф Тауърз.

Андрю разбра, че не е този, за когото се мислеше. Той не беше силната страна, човекът, какъвто добрите политици бяха направили. Не беше избраникът на изпитаните професионалисти, които гадаеха по обвитите с дим кристални топки и го оценяваха като подходящ.

Той беше кандидатът на „Дженеси Индъстриз“, лично избран от Ян Хамилтън и Арон Грийн. И всичките разговори за горчиво разочарование бяха само празни приказки.

Господи, каква ирония! Какво коварство!

И решението да бъде оттеглен. Това беше най-опасната част от играта.

Нямаше никакво значение кой ще ръководи президентския кабинет. Важно бе никой да не прави вълни пред послушния кораб „Дженеси“, така, че да може да плава спокойно по водите.

Той бе осигурил точно това.

Той им го бе доставил.

Започна бавно, като че ли се мъчеше да предаде точно думите, които трябваше да повтори.

— Шефът на Белия дом телефонира преди около четиридесет и пет минути. Нещо се случи сутринта. Не се е появило още в пресата, поне до преди половин час. То накара президента да вземе решение, което трябва да знаете… Той временно упражни изпълнителни правомощия и задържа копията от доклада на подкомисията.

— Какво?

— Спря всичките копия — за защитната комисия, за общия адвокатски кабинет и за кабинетите на председателите на Сената и Долната камара. Отделът за разпределяне на парите и Въоръжените служби. Говорил е с четиримата директори поотделно и те са приели обяснението му.

— Какво е то?

— Робърт Уебстър, помните ли го, в Белия дом…

— Помня.

— Намерен е мъртъв тази сутрин. По-точно убит е. Застрелян в стаята си в хотел Акрон. Една жена във фоайето даваше описание на двама мъже, които е видяла да бягат от стаята и някой в хотела се е сетил да се обади в Белия дом. Той беше вътре в нещата и имаше сила… Белият дом е там. Вестниците и телеграфите няма да разпространяват новината за няколко часа.

— Защо?

— Заради описанието на убийците. То съвпада с това на двама души, които са под наблюдението на Белия дом… Те държаха под наблюдение Уебстър. Видели са ги, докато го следяха.

— Не разбирам, Сам.

— Двамата са от организацията на Марио де Спаданте… Вече ви казах, че службите за сигурност на Белия дом работят по случая. Знаехте ли, че всеки разговор на всеки хиляди и шестстотин телефона, включително и кухненски, е записван автоматично на микролента и внасян в залата за съобщения, проверяван, изхвърлян или запазван на всеки шест месеца?

— Не ме учудва.

— Мисля, че би учудило Уебстър. Хиляда и шестстотин казват, че това е необичайно. Но е трябвало да го кажат на нас.

— Какво искаш да кажеш? Защо докладът е задържан?

— Боби Уебстър работеше с де Спаданте. Той бе платен информатор. Той премести хората в Дариън. В един разговор вие поискахте от Уебстър материал за де Спаданте.

— Да, когато бяхме в Сан Франциско. Уебстър никога не ми го даде.

— Като пренебрегва фактите, президентът мисли, че Уебстър е убит, защото хората на де Спаданте вярват, че той работи за вас и ви е дал информация, която е станала причина за смъртта му. Допускаше, че те са притиснали Боби в хотелската стая, накарали са го да каже какво има в доклада и когато той не е могъл или не го е направил, те са го застреляли.

— И ако докладът включва де Спаданте, неговите верни служители ще започнат да преследват мен?

— Да, сър. Президентът се тревожи, че може да станете мишена, ако някой детайли от доклада изтекат. Никой не искаше да ви безпокои, но в Арлингтън към вас бе прикрепена охрана. Или поне трябваше да бъде.

Тривейн се сети за автомобила зад таксито — кафявия Седан, който обърка движението. Челото му се сбърчи в недоумение. Той погледна Сам.

— Колко време ще продължи тази загриженост за мен?

— Очевидно докато хванат двамата убийци на Уебстър. Верните служители на де Спаданте.

Тривейн седна зад бюрото и бръкна в джоба си за цигара. Имаше чувството, че се накланя встрани по стръмен завой надолу, борейки се с кормило, което почти е излязло от негов контрол.

Беше ли възможно всичко това? Беше ли възможно в края на краищата да се окаже прав, след като отвори мрачните коридори на съзнанието си за слънчева светлина?

— Както би казал Пол Бонър — меко отвърна Тривейн. — Мръсотии!

— Защо? Грижите за вас ми се струват основателни, сър.

— Надявам се, че си прав. Моля се да си прав. Защото, ако грешиш, Сам, един мъртвец търси място в историята.

Викарсън разбра. Изражението на лицето му показваше, че това е най-сериозното нещо, което е разбрал в живота си.

— Искате да кажете, че президентът е… „Дженеси Индъстриз“?

— Свържи ме с генерал Купър.

49.

Бригаден генерал Лестър Купър седна пред бюрото на Андрю Тривейн. Той беше уморен с тази отпадналост на човек, който е стигнал предела на своите възможности.

— Всичко, което направих е в правото ми да изпълнявам компетенциите си, господин председател.

— Не е нужно да ме титулувате, генерале. Наричайте ме Анди или Андрю, или мистър Тривейн, ако искате. Уважавам ви изключително много. За мен ще бъде привилегия, ако сте по-малко официален.

— Много мило от ваша страна, но предпочитам официалностите. Вие явно ме обвинихте в неизпълнение на дълга, конспирация и пренебрегване на клетвата…

— По дяволите, не, генерале. Не съм използвал такива думи. Не бих ги използувал… Мисля, че сте вършили работата си в неизгодно положение. Имате враждебен електорат, който се скъпи за всеки долар в бюджета ви. Имате армия, която изисква внимание. И трябва да примирявате тези две крайности в условия, които са ми добре известни… Ловкост!… Моля ви само за компромис, който и аз бих направил. Това не е нарушение или конспирация, генерале. Това изисква проклетият здрав разум! Ако не го направите, ще нарушите грубо клетвата.

Подействува, помисли Тривейн с лошо предчувствие. Погледът на генерала изразяваше молба.

— Да… няма къде да се скрия, знаете. Знаете го много добре. Искам да кажа, в края на краищата точно вие…

— Защо аз?

— Ами, ако сте това, което казват, че сте…

— Какво е то?

— Разбирате… Не бихте били, където сте, ако не бяхте такъв. Всички го знаят… Искам да кажа, ще имате нашата пълна и всеотдайна подкрепа. Разбира се, трудно постижимо е, знаете…

— Подкрепа за какво?

— Моля ви, мистър Тривейн… Изпитвате ли ме? Необходимо ли е това?

— Може би е. Може би вие не сте достатъчно добър.

— Не е вярно! Не трябваше да го казвате! Направих всичко…

— За кого? За мен?

— Направих всичко, което ми бе заповядано. Войските са настанени.

— Къде?

— Навсякъде? Във всички пристанища, във всички бази, на всички летища. Пръснали сме по цялата земя!… Само да бъде подадено името!

— И какво е то?

— Вашето, за бога! Какво искате от мен?

— Кой ви даде тези заповеди?

— Какво искате да кажете?

— Кой ви даде заповед да използувате моето име?

Тривейн удари с плоското на ръката си бюрото. Звукът от срещането на плътта и твърдото дърво бе остър и неприятен.

— Аз… аз…

— Попитах кой?

— Мъжът от… мъжът от…

— Кой?

— Грийн.

— Кой Грийн?

— Вие знаете!… „Дженеси“. „Дженеси Индъстриз“. — Бригаден генерал Купър се отпусна на стола, дишайки учестено.

Но Тривейн не беше свършил. Той се надвеси над бюрото.

— Кога? Спазихте ли времето, генерале? Движихте ли се по програмата? Кога?

— О, Господи!… Какъв сте вие?

— Кога?

— Преди седмица, седем дни… Какъв сте вие?

— Най-добрият ви приятел! Човекът, който ви дава всичко, което поискате. Вярвате ли на това?

— Не знам на какво да вярвам… хората… вие, хората, ме изстисквате.

— Нищо подобно, генерале. Попитах ви спазвате ли определената програма.

— О, господи!

— Какви бяха другите програми, генерале? Участвувахте ли с някой друг в тях?

— Спрете! Спрете!

— Отговорете!

— Как мога да знам? Питайте тях!

— Кого?

— Не знам.

— Грийн?

— Да. Питайте него!

— Хамилтън?

— Да, разбира се.

— Какво могат да ми гарантират?

— Всичко. Вие го знаете!

— Кажете го, мръсен отходен канал!

— На можете да ми говорите така, нямате право!

— Кажете го.

— То е, което ви е необходимо. Съюзите. Ръководството… Всички психологически профили в цялата страна… Вкарали сме ги във военните компютри. Ще действуваме съгласувано.

— О, боже… президентът знае ли?

— Със сигурност не от нас.

— И никой не е отменил тези заповеди през последните пет дни?

— Разбира се.

Тривейн седна на стола, като понижи внезапно гласа си.

— Сигурен ли сте, генерале?

— Да.

Тривейн закри лицето си с ръце и въздъхна. Имаше чувството, че лети лудо по стръмно наклонен завой и се приземява неконтролируемо в бурните води долу.

Защо винаги трябваше да си представя води?

— Благодаря, генерал Купър — каза меко Тривейн. — Мисля, че свърших.

— Моля?

— Казах. Уважавам ви. Не знам дали щях да изпитвам това чувство към вас, ако не беше Пол Бонър. Чували ли сте за майор Бонър, генерале? Сигурен съм, че сме говорили. Ще ви дам един искрен съвет. Изчезвайте, Купър. Изчезвайте бързо оттук.

Бригаден генерал Лестър Купър погледна със зачервени очи цивилния, който беше закрил лицето си с ръце.

— Не разбирам.

— Научих, че скоро ще се пенсионирате… Мога ли най-почтително да ви помоля да си подадете оставката утре сутринта.

Купър отвори уста и млъкна. Андрю Тривейн свали ръце от лицето си и погледна в изморените очи на генерала. С последни сили офицерът се бе опитал да контролира Уест Пойнт, но без успех.

— Вие не… Вие нямате… Свободен ли съм?

— Да… Бог е свидетел, че заслужавате това.

— Надявам се. Благодаря, господин председател.

Сам Викарсън видя как генералът излиза от кабинета на Тривейн. Беше около шест и половина. Андрю бе определил срещата с Купър да започне след пет. Освен тях тримата в отдела на подкомисията нямаше никой и Сам можеше да отпраща всички закъснели посетители или служители, които се появяваха внезапно.

Бригадният генерал погледна Викарсън с невиждащи очи. Известно време остана неподвижен, като концентрираше погледа си върху младия адвокат. После направи нещо много странно според Сам. Изправи се и вдигна за поздрав дясната ръка до козирката. Стоя така, докато Сам Викарсън кимна мълчаливо с глава. Едва тогава генералът отпусна ръката си, обърна се и излезе.

Сам влезе бързо в кабинета на Тривейн. Председателят на подкомисията към Комисията за отбрана изглеждаше толкова уморен, колкото прославената легенда, стояла току-що срещу него. Андрю се беше отпуснал назад във въртящия стол. Бе подпрял лакътя на дясната си ръка на страничната облегалка и прикрепяше с палец брадичката си. Очите му бяха затворени.

— Трябва да е станало нещо — каза тихо Сам. За момент помислих, че трябва да викам бърза помощ. Да бяхте видели навън Купър. Изглеждаше, като че ли е пъхнал главата си в зареден резервоар.

— Не говори толкова самодоволно — отвърна Тривейн със затворени очи. — Няма за какво да се радваш. Мисля, че дължим много на Купър и на всички Купъровци. Искаме от тях да извършат невъзможното, без да ги подготвим. По дяволите, дори не ги предупреждаваме как да действуват спрямо политическите мисии, с които ги караме да се занимават. Накрая ги докарваме до абсурд, когато се опитат да се справят с тях. — Тривейн отвори очите си и погледна Сам. — Не мислиш ли, че е нечестно?

— Страхувам се, че не, сър. — Викарсън се опита да смекчи несъгласието си. — Хора от рода на Купър, заемащи такива високи постове, могат да намерят десетки импровизирани трибуни и доста свободно време в телевизията и радиото, за да се оплакват. Поне да го правят преди да поддържат „Дженеси Индъстриз“.

— Сам, Сам — обади се Тривейн отегчено. — Не можеш да ме накараш да кажа „да“, суетата ми пречи. Предполагам, че това е предимство за теб.

— Разбира се. Един ден може да ми се наложи да си търся работа.

— Съмнявам се. — Тривейн стана, разходи се пред бюрото и се облегна на ръба. — Разбираш ли какво направиха те, Сам? Построили са моята така наречена кандидатура по начин, по който победа означава аз да спечеля като техен кандидат. Купър е доказателството.

— Е, и какво? Не сте ги молили за това.

— Но бих приел. Съзнателно, мълчаливо се превърнах в неизменна част от корупцията, срещу която се борих… Да унищожа Луцифер означава да унищожа себе си.

— Какво?

— Нищо. Излишни думи, взети от Армбрастър… Разбираш ли сега? Цезаровата жена, Сам. Комплексът на Калпурния. Ако съм избран или компанията вече е тръгнала, не мога да се обърна срещу „Дженеси Индъстриз“, защото съм виновен толкова, колкото и те. Ако опитам преди изборите, загубата е сигурна, след тях — бих загубил общественото доверие. Те притежават улики, които ме погубват: поправения доклад. Смазаха ме. Изключителна стратегия… Благодарение на Пол Бонър и един объркан и пренатоварен бригаден генерал успях да разкрия намеренията им, преди да е станало твърде късно.

— Защо го правят? Защо са избрали вас?

— Поради най-простата от всички причини, Сам. Мотивът на двадесети век. Нямат избор. Никаква алтернатива… Стремях се с всички сили да разруша „Дженеси Индъстриз“. И можех да го направя.

Викарсън гледаше надолу.

— О, боже — каза меко той. — Не можах да разбера какво ще правите сега?

— Тривейн се отблъсна от ръба на бюрото.

— На първо място да се съсредоточа. Да изкореня „Дженеси“, коренче по коренче.

— Това проваля кандидатурата ви.

— Със сигурност.

— Съжалявам.

Анди се запъти към стола си и спря. Обърна се към Сам, но погледна зад него, към прозорците, откъдето се спускаше мрак, предвещаващ нощ над Вашингтон.

— Не е ли интересно? Аз също съжалявам. Истински съжалявам. Колко бързо се самоубеждаваме… И колко сме криворазбрани.

Продължи към стола и седна. Откъсна заглавната страница на един меморандум и извади своята писалка „Марк Крос“.

Телефонът иззвъня.

— Аз ще го вдигна — каза Сам, като стана от дивана и отиде до бюрото. — Кабинетът на мистър Тривейн… Да, сър? О, разбирам. Момент, моля. — Викарсън натисна бутона за задържане на линията и погледна Тривейн. — Джеймс Годдард е… Той е във Вашингтон.

50.

Джеймс Годдард, президент, ръководещ отдела на „Дженеси Индъстриз“ в Сан Франциско, пресече залата и седна, докато Тривейн и Викарсън изучаваха обемистите книжа и компютърните програми, разхвърляни по дългата маса за конференции. Помещението бе голямо и служеше за такива срещи в хотел „Шорхам“.

Годдард се държеше рязко вече четири часа, откак Тривейн и неговият пръв помощник вече влязоха. Нямаше причина за излишни приказки. Хората, докладите, напечатаните резултати, работата на главната програма на „Дженеси“ бяха всичко необходимо за случая.

Нека цифрите сами да говорят.

Той погледна двамата, които приближаваха наредените материали, изпълнени с предчувствия. В началото бяха подозрителни и предпазливи. Постепенно силата на обвинението разклати чувството им за реалност.

Председателят на подкомисията изпрати Викарсън до техния отдел да донесе един малък мултиоперативен компютър за бюро, който можеше да събира, изважда, разделя, умножава и извежда цифрите, докато е необходимо. Тривейн обясни, че без него биха се мъчили цяла седмица да намерят решение. С компютъра и с късмет, може би биха свършили до утре сутринта.

Джеймс Годдард би приключил с този проблем за два часа, най-много три.

А ето вече бяха изминали четири часа, а краят не се виждаше.

Аматьори.

Случайно тогава Тривейн се обърна бързо към него и го попита нещо, изискващо отговор веднага. Годдард се засмя на себе си, като откри „загрижено“, че не е в неговата власт да отговори. Тривейн свършваше. Той поиска имената на основните автори на главната програма. Годдард ги знаеше. Хамилтън и неговия безличен легион от „вицепрезиденти“ в Чикаго — хора, които бяха дълбоко прикрити, невидими, управляващи огромни национални и международни операции.

Никога не му позволиха да прекрачи границата. Никога не му дадоха шанс да покаже своята специализация в изготвянето на всички документи да направи дори с по-голяма прецизност финансовите проекти през петте години хаос.

Колко пъти смяташе за необходимо да прави нови варианти в своята област, защото записът на главната програма показваше грешки, водещи до финансова криза в изолираните производствени сектори на „Дженеси“? Колко пъти бе изпращал обратно в Чикаго неоспорими доказателства за това, че той не служи само за украса във финансовия отдел на „Дженеси“, но всъщност е единственият човек, способен да ръководи работата по програмата?

Отговорите от Чикаго — никога писмени, бяха съобщавани еднакво непроменящи се от безличен глас по телефона. Благодаряха му, признавайки неговия принос, и повтаряха, че като президент на важния отдел в Сан Франциско, е незаменим.

С една дума, бе стигнал предела на възможностите си.

При последния анализ се бе оказал заменим. Беше се превърнал в дресирано животно, готово да откликне на плясъка на камшика в ръцете на всички. И като се е подчинил веднъж, какво друго може да направи?

Нищо. Абсолютно нищо. Неговият „принос“ бе окачен, така че да го виждат всички. А без програмата „приносът“ му стигна само до вратата на неговия кабинет.

Но имаше изход? Единственият.

Да стигне бързо върха — неговият връх на конгломерата, по-голям дори от „Дженеси Индъстриз“.

Правителството на Съединените щати.

Сделката, обмисляна всеки ден с дузина догадки: „консултант“, „експерт“, „административен съветник“.

Това означаваше, че ще трябва да изостави къщата в Пало Алто и красивите хълмове, които го успокояваха със своята величественост. От друга страна трябваше да изостави и жена си. Тя никога, никога не би се съгласила и това беше в негова полза.

Но най-голямата печалба беше собственото му чувство за благополучие. Защото оттук нататък неговият „принос“ не би бил само изключителен и признат за такъв, но също така крайно необходим. Изкачването на „Дженеси Индъстриз“ до сегашното положение продължи почти двадесет години. Разплитането на финансовия възел би отнело може би още десет години.

И той, Джеймс Годдард, „експертът“, бе икономическата легенда, която щеше да го направи. Това би станало, защото в края на краищата беше неизменна част от историята на Америка в двадесети век. Той ще се запише в „златния век“ на историята. Хилядолетия изследователи ще изучават идеите му, неговата личност, ще почитат знанията му.

Правителството, до най-високопоставените, ще го смята за крайно необходим.

Никой не би могъл да направи това, което той би могъл.

Признанието бе всичко, което той искаше.

Не можеха ли да разберат това Ян Хамилтън и безличните гласове в Чикаго?

Не искаше нито пари, нито власт.

Искаше уважение. Уважение, което да го извади от положението му на играчка в ръцете на другите.

Минаха почти пет часа. Тривейн и неговия неприятен, приказлив помощник бяха изпили две кани кафе. Председателят, който непрекъснато пушеше, вече не задаваше въпроси. Помощникът пъхаше пред Тривейн документи и книжа. Накрая те разбраха последователността на неговия финансов модел. Не го казаха, разбира се, но работата с компютъра потръгна равномерно и това ги издаде без думи.

Скоро ще дойде. Въпросът.

После сделката.

Всичко трябва да бъде казано ясно. Без колебание.

Беше наистина просто, като се замисли човек.

Той просто сменяше съюзниците си, променяйки посоката на своята преданост.

Той хвърли поглед на Андрю Тривейн, който стана от масата и откъсна листа от машината. Председателят на подкомисията го погледна, постави го пред своя помощник и започна да разтърква очите си.

— Свърши ли?

— Свърши ли? — отговори Тривейн със същия въпрос. — Вие знаете много добре. Едва сега започна. Съжалявам.

— Да, да, разбира се. Вярно… Сега започва. Трябва да прегледат години, томове. Добре знам това… Сега трябва да поговорим.

— Да поговорим? Ние?… Не, мистър Годдард. Това може да не е приключило, но за мен е. Говорете с други… Ако можете да ги намерите.

— Какво означава това?

— Не се препирам да разбера мотивите ви, Годдард. Вие сте или най-смелия човек, който съм виждал… или толкова затънал във вина, че сте изгубили чувство за перспективите. И в двата случая ще се опитам да ви помогна. Вие го заслужавате. Но мисля, че никой няма да ви докосне. Не хората, които трябва да се обърнат към вас… Те няма да знаят къде свършва корумпираността ви. Само при удобен случай, заставайки до вас, те биха могли да разкрият истинския си образ.

51.

Когато Тривейн влезе, президентът на Съединените Щати се изправи зад бюрото си в Овалния кабинет. Първото, което смая Тривейн, бе присъствието на Уилям Хил. Хил седеше в средата на стаята пред двойната врата и четеше вестник на слабата светлина на ранното слънце, влизащо през прозореца. Президентът заговори бързо, като видя реакцията на Анди към третия човек.

Добро утро, мистър Тривейн. Посланикът е тук по моя молба, по мое настояване, ако желаете.

Тривейн отиде до бюрото и разтърси протегнатата за поздрав ръка.

— Добро утро, мистър президент.

Обърна се и тръгна към Хил, който го посрещна на половината път между бюрото и двойната врата.

— Мистър посланик.

— Мистър председател.

Тривейн почувствува студенината в гласа на Хил и титлата, натъртена с монотонност, която граничеше с обида. Посланикът бе недоволен човек. Отлично, помисли Андрю. Странно, но отлично. Бе ядосан на самия себе си.

Отново насочи вниманието си към президента, който му посочи един от четирите стола образуващи полукръг пред бюрото.

— Благодаря — Тривейн седна.

— Какъв беше този цитат — попита президентът с лек хумор. — „Ние тримата отново се срещаме“… Така ли е?

— Вярвам — бавно каза Хил, като стоеше все още изправен — че правилният израз е „Кога ние тримата ще се срещнем отново?“ Тримата във въпроса предсказваха падането на едно правителство, но не бяха сигурни дали дори те ще оцелеят.

Президентът погледна Хил, очите му се забиха дълбоко в очите на стареца, погледът му изразяваше смесица от съчувствие и раздразнение.

— Мисля, че това е твърде мъдро, Бил. Не съм сигурен дали отклонението би се харесало на учените.

— За щастие, мистър президент, учените не ме интересуват.

— Трябва да ви засягат, мистър посланик — каза рязко президентът, обръщайки се към Тривейн. — Мога само да предположа, мистър Тривейн, че помолихте за тази среща в резултат на упражнените от мен изпълнителни правомощия. Спрях доклада на подкомисията по причини, които ви изглеждат съмнителни и искате обяснение. Напълно сте прав. Причините, които използувах, бяха неверни.

Андрю беше изненадан. Не беше питал въобще за причините. Те му служеха за защита.

— Не ми беше известно мистър президент. Вашето обяснение ме изненадва.

— Нима? Учуден съм. Трикът ми изглеждаше толкова прозрачен? Поне си помислих, че вие ще го сметнете за такъв. Смъртта на Робърт Уебстър беше скрита война, която в никакъв случай не ви засягаше. Не познавате тези хора, не бихте могли да ги разпознаете. Уебстър ги познаваше и можеше да го стори, следователно трябваше да бъде накаран да мълчи. Вие сте последният човек, до когото биха се докоснали.

Тривейн се изчерви, отчасти от яд, но най-много заради собствената си неспособност. Разбира се, че беше „последният човек, до когото биха се докоснали“. Убийството му би предизвикало развихряне, безжалостни проучвания, напрегнато преследване на убийците. Но не и убийството на Робърт Уебстър. Нямаше особено преследване на убийците му. Боби Уебстър не бе неудобен за никого. Включително и на човека, който седна зад бюрото в Овалния кабинет.

— Разбирам. Благодаря за практическия урок.

— За това е цялата работа.

— Тогава бих поискал обяснение, сър.

— Ще го имате, мистър председател — каза Уилям Хил, като отиде до най-отдалечения от Тривейн стол и седна.

Президентът отговори бързо, опитвайки се да спре нападките на Хил.

— Разбира се, че ще го имате, трябва да го имате. Но, ако ми простите, бих искал да упражня друго правомощие. Нека не го наричаме изпълнително. Просто да го назовем изключително право на старец. Тогава можем да продължим… Любопитен съм. Защо мислехте, че тази среща е жизнено необходима? Бях точно уведомен, че не сте дали пет пари за чакащите за среща пред бюрото отвън, докато сте били във фоайето… Плътната сутрешна програма бе разместена… Докладът е завършен. Формалностите по отлагането му не са точно толкова важни.

— Не знаех, кога ще пуснете доклада.

— Това засяга ли ви?

— Да, мистър президент.

— Защо? — Уилям Хил се намеси грубо. — Мислите ли, че президентът възнамерява да го спре?

— Не… Той не е завършен.

За няколко секунди стояха в пълно мълчание. Президентът и посланикът си размениха погледи. Президентът се облегна назад.

— Четох го почти цялата нощ, мистър Тривейн. Смятам, че е пълен.

— Не е.

— Какво липсва? . попита Хил. — Или трябва да попитам какво е променено?

— И двете са верни, мистър Хил. Пропуснато и променено… Поради причини, които навремето мислех за разумни, изключих подробности относно корпорацията „Дженеси Индъстриз“, които са наказуеми.

Президентът седна и погледна Тривейн.

— Защо го направихте?

— Защото мислех, че мога да контролирам положението, без да влагам чувства. Сбърках. Всичко трябва да бъде показано. Напълно.

Президентът отмести погледа си от Тривейн. Беше сложил лакътя си на облегалката на стола и докосваше в бавен ритъм с пръсти брадичката си.

— Често първопричините са ценни, особено когато произлизат от такъв разумен човек като вас.

— В случая „Дженеси Индъстриз“ преценката ми се оказа погрешна. Бях подведен от неоснователен довод.

— Бихте ли изяснили? — попита Хил.

— Разбира се. Бях подведен да повярвам, не, това не е точно, самоубедих се, че бих могъл да стигна до разрешение, като премахна най-важните личности. С тяхното изчезване основните мотиви биха могли да се изменят. Тогава корпорацията, или стотиците компании, биха подлежали на преструктуриране. Те биха добили ново административно положение и вкарани в съответния бизнес.

— Разбирам — каза президента. — Изкоренявате корумпираните, следва нова корупция и хаосът е предотвратен.

— Да, сър.

— Само, че в крайна сметка корумпираните не могат да се изкоренят — добави Хил, като избягваше да поглежда Тривейн в очите.

— Това е моето заключение.

— Разбирате че вашето… решение е за предпочитане пред хаоса, който ще се създаде след разпадането на „Дженеси Индъстриз“. „Дженеси“ е главният производител на програми за отбрана на страната. Загубването на доверие към такава институция би имало огромен ефект върху нацията — президентът се облегна назад отново.

— Това мислех и аз.

— Мисля, че е логично.

— Вече не е приемливо, мистър президент. Мистър Хил току-що каза… корумпираните не могат да бъдат унищожени.

— Но могат ли да бъдат използувани? — гласът на президента беше твърд, това не беше въпрос.

— В никакъв случай. Колкото повече укрепват, толкова по-сигурен става техният контрол. Те поставят основата, която ще бъде предадена когато и на когото те искат. И търгуват съвършено. Елитен съвет, който ще бъде наследен от самите тях и защитен от фантастични икономически ресурси. Единственото разрешение е да бъдат разобличени. Веднага.

— Не търгувате ли вие, мистър председател?

Тривейн отново се подразни от титлата, с която се обърна Хил.

— Говоря ви истината.

— Чия истина? — попита посланикът.

— Истината изобщо, мистър Хил.

— Прескочихте я, когато представихте доклада си. Истината се промени. Преценката ви бе друга.

— Да. Защото не ми бяха известни фактите.

Уилям Хил понижи гласа си и заговори безчувствено.

— Кои факти? Или той е само един? Фактът, че направихте компромис с вашата подкомисия за сметка на едно празно предложение — президентският стол на Съединените Щати.

Стомашните му мускули се свиха.

— Вие знаехте.

— Наистина ли мислехте обратното?

— Странно, но не съм се замислял много. Предполагам, че е глупаво.

— Защо? Това не е предателство спрямо мен. Възложих ви задача. Не съм искал политическа преданост.

— Но искахте честност, мистър президент — каза убедено Хил.

— Коя честност, мистър посланик? — изстреля президентът. — Трябва ли да ви напомням вашите забележки относно истините и абсолютите?… О, не, мистър Тривейн, не съм любезен, нито внимателен. Само съм убеден, че променихте мнението си, щом разбрахте… Това улеснява работата ми. Защото причината, поради която задържах доклада на подкомисията, единствената цел, поради която упражних това правомощие, беше да ви попреча да разкъсате страната… да използувате „Дженеси Индъстриз“ като средство за разрушаване на огромен сектор от икономиката, лишаване от средства за прехрана, безразборно подронване на репутации. Можете да си представите изненадата ми, когато прочетох написаното от вас.

Андрю Тривейн отвърна на погледа на президента.

— Изключително изказване.

— Не повече от вашия доклад. Освен това отказахте да съобщите поне на тези, които трябваше да го получат, точно кога ще представите доклада си. Не го съгласувахте с правителството. Не се представихте, както е прието, в министерството на правосъдието преди последното заседание.

— Не ми беше известен този ред. А дори и да знаех, нямаше да го изпълня.

— Вежливостта, ползата и простата защита са неща, заради които би трябвало да го знаете — подхвърли Хил. — Доколкото разбирам обаче, бил сте зает с по-важни неща.

— Мистър посланик, репликирате ме непрекъснато, откакто съм тук. Не ми харесва! С всичкото ми подобаващо уважение ви моля да спрете.

— С много по-малко уважение, мистър Тривейн, ще продължа, докато президентът ми каже да спра.

— Моля те, Бил… Мистър Хил е работил тясно с този кабинет и с много от предшествениците ми, Тривейн. Той гледа на вашите действия по-строго, отколкото аз — президентът се усмихна меко. — Посланикът не е, нито ще бъде политик. Просто вярва, че се опитвате да ми попречите да президентствам втори мандат. Пожелавам ви късмет, мисля, че няма да мажете. Или допускам, че по-правилно е да кажа „не бихте могъл“.

Тривейн тихо въздъхна, преди да заговори.

— Ако знаех само за миг, че ще се явите на изборите за втори мандат, нищо подобно нямаше да се случи. Съжалявам повече, отколкото мога да ви опиша.

Усмивката на президента изчезна. Хил започна да говори, но бе спрян от твърдата, въдворяваща тишина ръка.

— Мисля, че трябва по-добре да обясните това, мистър Тривейн.

— Беше ми известно, че няма да се борите за втори мандат… решението бе окончателно.

— И вие повярвахте.

— Това бе в основата на преговорите. В крайна сметка единствената причина да ги провеждам.

— Беше ли ви казано защо?

— Да… Съжалявам.

Президентът погледна Тривейн изпитателно и Андрю се почувствува ужасно. Не искаше да гледа този силен, красив мъж, но знаеше, че не трябва да се колебае.

— Здравето ми? — попита президентът просто.

— Да.

— Рак?

— Така заключих… Съжалявам.

— Недейте. Това е лъжа.

— Да, мистър президент.

— Казах, че е лъжа.

— Много добре, сър.

— Не схващате, мистър Тривейн. Това е лъжа. Най-простата, груба лъжа, която може да бъде използувана в политиката.

Челюстта на Тривейн увисна, като погледна завършените, силни черти на мъжа зад бюрото. Гледаше го твърдо, убеждавайки в истинността на думите си.

— Тогава аз съм най-големият глупак.

— Предпочитам това пред обратни резултати от изборите… Възнамерявам да поема курса на моята партия, компанията и да се върна в кабинета. Разбрахте ли?

— Да.

— Мистър Тривейн — каза меко Уилям Хил. — Моля ви да приемете извиненията ми. Не сте само вие глупак в тази стая — старият човек се опита да се усмихне. Заедно сме се запътили към последното място. И двамата изглеждаме смешни.

— Кой по-точно ви прочете преждевременния некролог?

— Беше прочетен два пъти. Първият път беше във Вила Д’Есте в Джорджтаун. Отидох скептично настроен — да видя кой ще откупи доклада на подкомисията. За моя изненада никой не се опита, напротив, тъкмо обратното. Излязох оттам три-четвърти кандидат.

— Все още нямате…

— Извинете. Сенаторът Алън Неп. Съобщи в, мисля че се нарича, „двупартиен дух“, че напускате в края на мандата. И че доброто на страната тепърва предстои.

Като обърна леко глава към Хил, президентът каза:

— Ще оправиш ли нещата, Бил?

— Енергичният сенатор ще бъде уволнен преди края на месеца. Приемете го като коледен подарък, мистър президент.

— Продължете, моля.

— Втората инстанция беше в Ню Йорк. В Уолдорф. Въздържах се на обсъждането с Арон Грийн и Ян Хамилтън… Мислех, че ще победя, затова оставих доклада така, както сте го прочели. Хамилтън каза, че няма да преживеете втори мандат и че ще се кандидатирате за вицепрезидент или за кмет на Ню Йорк. Не можеха да се примирят и с това.

— Сцила и Харибда отново се развихрят, а, Бил?

— Твърде далеч отидоха.

— Винаги са били такива. Остави ги.

— Разбирам.

Тривейн следеше кратката размяна на реплики между по-възрастните мъже.

— Мистър президент, не разбирам. Как можете да кажете това? Тези мъже трябва…

— Ще стигнем и до това, мистър Тривейн — прекъсна го президентът. — Един последен въпрос. Кога научихте, че сте манипулиран?… Брилянтно, ако мога да допълня, като виждам цялата картина.

— От Пол Бонър.

— Кой?

— Майор Пол Бонър.

— От Пентагона — констатира президентът. — Който уби човека в къщата ви в Кънектикът?

— Да, сър. Той спаси живота ми. Ще бъде обвинен в убийство, след което ще се изправи пред военния съд и ще бъде изгонен от армията.

— Не мислите ли, че е справедливо?

— Не. Често не съм съгласен с майора, но…

— Ще преразгледам случая — прекъсна го президентът и драсна бързо някаква бележка. — Какво ви каза този Бонър?

Андрю направи малка пауза: искаше да бъде напълно точен. Дължеше го на Бонър.

— Че бригаден генерал на име Купър, в състояние на депресия и тревога, му е казал, че аз съм кандидатът на Пентагона, че ироничното положение, в което се намира майора, в крайна сметка…

Тривейн отново спря, смутен от собствените си думи.

— Военният съд на Бонър трябваше да бъде отменен чрез намеса на изпълнителната власт… Чрез моя намеса.

— Божичко! — простена почти нечуто Хил.

— И?

— Беше безсмислено. Погледнах на срещата си с Хамилтън и Грийн като победител, а на тяхното участие — като капитулация. Бях сигурен в две неща. Първо, че аз не бях техен кандидат; и второ, че те приеха моите условия. Те излизаха от играта… Сведенията на Бонър разбиха всичко, в което вярвах.

— Тогава извикахте Купър — каза президентът.

— Да. И научих, че не само съм бил кандидат на Пентагона — „Дженеси Индъстриз“, но че така е било замислено още от самото начало. Всички средства на армията щяха да бъдат използувани за осигуряването на моето избиране — военните информационни резерви, промишлени споразумения, дори въвеждане на вътрешно гласуване. „Дженеси“ имаше грижата за ръководенето и работата на избирателните комисии и за сградите, определени за гласуването. Те нямаше да загубят. Щяха да смажат мен. Ако спечелехте не дай боже, щяха да ме извадят от играта. Тогава, за да бъда независим, за да ги изоблича, би означавало да изоблича себе си.

— При това положение бихте се изложили на провал или — опазил ни Бог — бихте поставили на риск доверието във вашата администрация — довърши президентът.

— Поели са значителни рискове — каза Уилям Хил. — Не е в техния стил.

— Имат ли друг избор, Бил? Не могат да го купят или убедят. Ако нашият млад приятел им нанесеше удар, те щяха да изпълняват заповедите му. На пръв поглед разрешението е същото. Системна преработка, противопоставена на икономическия хаос. Аз бих се съгласил. Също и вие.

— Говорите така, сякаш знаете всичко за… тях.

— До голяма степен, но едва ли „всичко“. Сигурен съм, че има области, в които можете да ни осведомите. Ще оценим вашите пълни сведения. Класифицирани, разбира се.

— Класифицирани? Тези факти не могат да се квалифицират, мистър президент. Те трябва да станат обществено достояние.

— Не мислехте така преди двадесет и четири часа.

— Условията бяха други.

— Прочетох доклада. Той е напълно задоволителен.

— Не е задоволителен. Снощи работих пет часа с един човек — Годдард…

— „Дженеси“. Президент на отдела в Сан Франциско — тихо каза Уилям Хил в отговор на погледа на човека, седнал зад бюрото.

— Той напусна Сан Франциско с четири куфара, пълни с документи за задълженията на „Дженеси“, които са събирани с години. Голяма част от тях никога не е излизала на бял свят.

— Сигурен съм, че ще напишете това в сведенията. Докладът ще остане така, както сте го представили.

— Не, не може. Не мога да се съглася с това!

— Ще се съгласите! — президентът прекъсна Тривейн. — Ще се съгласите, защото такова е решението на този кабинет.

— Не можете да наложите това решение! Вие нямате контрол над мен.

— Не бъдете така уверен. Вие представихте официално вашия доклад на този кабинет. Документът носи подписа ви. Между другото притежаваме четири копия с неотворени печати. Да оспорвате, че този отделен доклад не е автентичен и че трябва да се анулира, защото с него е спекулирано заради политическите амбиции на председателя на подкомисията, ще доведе до най-сериозни последици. Ако ви позволя да го анулирате поради която и да е от изброените причини, означава да поставя моята администрация под съмнение. Противниците ни биха се заклели, че желаем промени. Не мога да допусна това. Този кабинет се занимава ежедневно с вътрешните и външните проблеми на страната. Няма да изложите на рискове работата ни в тези области, защото вашите амбиции са се осуетили. В този случай трябва да останем извън всякакво подозрение.

Гласът на Тривейн издаде изненадата му. Едва чуто, той каза:

— Точно това биха казали и те.

— Нямам никакви угризения на съвестта, че крада чужда стратегия, ако тя има достойнства.

— А ако кажа, че докладът не е автентичен и завършен?

— Изключим ли личното терзание и присмеха, на който обричате себе си и семейството си — тихо каза Уилям Хил, като гледаше Тривейн, — кой би ви повярвал?… Изгубихте възможността да ви се вярва, като изпратихте този доклад вчера. Сега искате да представите друг? Може би ще има трети, ако някоя политическа група ви препоръча за този пост. Може да има дори четвърти — съществуват други кабинети, други разговори. Кога ще спре гъвкавият председател? Още колко доклада има?

— Не ме интересува мнението на другите. Казах го още в началото и отново го казвам. Нямам какво да губя или печеля.

— Освен способността ви да работите за ползата на държавата — каза президентът. — Не можете да живеете без нея, мистър Тривейн. Никой с вашите способности не би могъл. А тя ще ви бъде отнета. Ще загубите общественото си положение. Никой вече няма да ви вярва. Мисля, че при това положение ще е трудно да просъществувате. Всички се нуждаем от нещо — никой не е напълно самозадоволен.

Андрю слушаше със затворени очи президента. Той разбра неоспоримата истина в думите на този човек.

— Бихте ли го направили? Ще го направите ли публично достояние в този вид?

— Точно това ще направя.

— Защо?

— Защото притежавам върховната власт. Много просто, „Дженеси Индъстриз“ ми е нужна.

— Не!… Не. Не можете да мислите така. Знаете какво означава това!

— Знам, че корпорацията изпълнява определена функция. Знам, че тя може да бъде контролирана. Това е всичко, което трябва да знам.

— Днес. Може би и утре. Не и след няколко години. На път е да се разруши.

— Не би могла.

— Нямате гаранции за това.

Внезапно президентът удари ръката си в облегалката на стола и стана.

— Никой не може да гарантира нищо. Съществува риск всеки път, когато вляза в този кабинет, опасности, когато изляза от него… Слушайте какво ще ви кажа, Тривейн. Твърдо вярвам във възможността на тази страна да служи на приличните интереси на нейните собствени хора и на човечеството. Но съм достатъчно практичен да разбера, че в служба на това приличие често трябва да се толерират не толкова прилични манипулации. Изненадан ли сте? Не би трябвало. Сигурно знаете, че не всяко оръжие може да се превърне в рало. Каин ще убива Авел, ненаситните хора ще тормозят земята, а на подтиснатите ще им омръзне да очакват удобството на живота след смъртта, който им е завещан. Те искат нещо тук долу. И дали ви се харесва или не, дали на мен ми се харесва или не, „Дженеси Индъстриз“ прави нещо точно затова! Моята преценка е, че няма никаква заплаха. Корпорацията може и ще бъде контролирана. Използувана, мистър Тривейн.

— Всяка промяна — каза Хил със съчувствие, виждайки шока на Тривейн, — е свързана с постоянното търсене на разрешения. Спомняте ли си, че ви го бях казал? Разрешението е търсенето. Това се отнася за такива единици като „Дженеси Индъстриз“. Президентът е прав.

— Не е прав — отговори Андрю тихо и болезнено, като гледаше стоящия зад бюрото мъж. — Това не е разрешение, това е предателство.

— Това е годна за прилагане стратегия — президентът седна, — във висша степен приложима за нашата система.

— Тогава системата е погрешна.

— Може би — каза президентът, като взе някакви книжа. — Нямам време да си позволя такива разсъждения.

— Не мислите ли, че би трябвало?

— Не — той отхвърли довода му, като повдигна поглед от един лист. — Трябва да обикалям страната.

— О, господи…

— Отправете моралните си обиди другаде, мистър Тривейн. Времето. С него трябва да се справя. Докладът ви остава.

Като че ли беше продължение на мисълта му, президентът откъсна листа и протегна дясната си ръка над бюрото, когато Андрю стана.

Тривейн я погледна непоклатимо, в очите му имаше сигурност.

Той не я прие.

52.

Пол Бонър потърси с очи Тривейн в съдебната зала. Тълпата преливаше навсякъде, гласовете се извисяваха високо, репортерите искаха интервюта, светкавици непрекъснато проблясваха от всички страни. Андрю присъствува на сутрешното заседание и Пол реши, че е странно, че той не е останал, поне за малко, да види дали съдът ще обяви официално присъдата.

Беше обявена.

След час и пет минути.

Оправдан.

Бонър не се беше тревожил. Колкото повече напредваше делото, толкова по-уверен беше, че неговият военен адвокат поема инициативата в свои ръце без елегантните, твърди като желязо адвокати на Тривейн от Ню Йорк. Но не можеше да се отрече стойността на съвместния им имидж. Те бяха самата почтеност. Когато въпросът се отнасяше до де Спаданте и неговите връзки, загатваха своето отвращение. Бяха толкова убедителни, че някои от съдиите закимаха утвърдително, когато адвокатите направиха сравнение между професионалиста — воин, който рискува цели години от живота си в убийствените джунгли, защитавайки държавните институции и посредниците, които обезкървяваха същите институции, измъквайки парите им и подронвайки достойнството им.

Тривейн не се виждаше никъде.

Пол Бонър си проправи път през тълпата към вратата на заседателната зала. Опита се да се усмихне, докато го блъскаха насам-натам и крещяха. Обеща „по-късно интервю“ и изрецитира обичайните клишета за постоянната вяра в съдебната система.

Празни, кухи фрази, които противоречаха на ужасната истина в него. След по-малко от месец щеше да узнае за гнева на безкомпромисните военни. Той нямаше да спечели тази битка, която вече беше решена.

Когато излезе на стъпалата пред съда, Бонър се огледа за униформения ескорт и кафявия Седан, който щеше да го откара обратно към казармения арест в Арлингтън.

Автомобилът не се виждаше, нямаше го паркиран там, където му бяха казали.

Вместо това към него се приближи един старши сержант с риза и панталон с остри ръбове и излъскани обувки.

— Моля ви, последвайте ме, майоре.

Автомобилът, паркиран до бордюра, беше лимузина, светлокафяв металик. От двете страни на предния капак, над широката решетка имаше по един флаг. Те шумоляха колебливо на декемврийския вятър. На всяка страна се виждаха по четири златни звезди върху червен фон.

Репортерите и фотографите се струпаха около него, бълвайки въпроси и правейки светкавични снимки, докато сержантът отваряше дясната задна врата. На Пол не бе нужно да размишлява върху самоличността на генерала, който седеше на задната седалка. Репортерите установиха това с високи възбудени гласове.

Началникът на щаба на обединените командуващи на Съединените Щати.

Генералът не помръдна, докато Бонър влезе и седна до него. Той гледаше право в стъклената преграда, разделяща шофьора от неговите Много Важни Пътници.

Отвън сержантът си проби с рамене път през тълпата и седна зад кормилото. Колата потегли отначало бавно; шофьорът, който беше неприветлив към тълпата, натискаше клаксона, за да изчисти пътя си.

— Процесът бе нагласен, майоре. Надявам се, че оценявате това правилно — проговори рязко генералът, без да поглежда Бонър.

— Говорите така, сякаш не харесвате, решението, сър.

Старшият офицер погледна внезапно Бонър и със същата бързина се обърна настрани. Приближи се до лявото стъкло, отвори еластичния джоб и извади оттам кафяв плик.

— Втората заповед е да ви предам лично това. Тя ми е толкова неприятна, колкото първата.

Той подаде плика на Бонър, който, озадачен, благодари негласно. Печатът в горния ляв ъгъл му подсказа, че съдържанието на писмото е от Военния отдел, а не от Щаба на обединените командуващи.

Отвори го и извади един единствен лист. Беше копие на писмо от Белия дом, адресирано до военния министър и подписано от президента на Съединените щати.

Езикът беше стегнат, точно по въпроса и не даваше възможност за друго тълкуване, освен степента на гняв, може би враждебност на автора.

С това писмо президентът нареждаше на военния министър да прекрати незабавно всички нагласени обвинения срещу майор Пол Бонър. Той трябваше незабавно да бъде повишен в чин полковник и до края на месеца да постъпи във Военната школа за добиване на най-високия ранг. След завършването на школската програма, която продължаваше шест месеца, щеше да бъде произведен в чин офицер за свръзка в Щаба на обединените командващи.

Пол Бонър сложи внимателно листа обратно в плика и остана безмълвен. Затвори очи и се замисли за цялата тази ирония.

Но той е бил прав през цялото време. Това беше най-важното.

Връщаше се обратно.

Какво знаеха шефовете му?

Все пак беше странно обезпокоен и не знаеше защо. Може би заради повишението. Той не правеше един скок, а два. Всичко това беше объркващо, подобно на обещание, дадено върху заледен Кънектикътски склон, думи, които завършваха с разкъсана плът и окончателна смърт.

Но той не би се спрял. Той беше професионалист.

Беше време за професионалисти.

Ян Хамилтън потупа по мократа козина своето чесапийско ловджийско куче. То продължи да бяга по заснежената пътека, за да улови хвърлената пръчка или неточно изпратения камък и да ги върне на своя господар за одобрение.

Беше особено приятна неделна утрин, помисли Хамилтън. Преди десет дни не беше сигурен дали въобще ще може да ходи на неделни разходки, поне не по бреговете на езерото Мичиган.

Сега всичко се беше променило. Страхът изчезна и неговото нормално чувство на възгордяване — постигнатото тихо възгордяване, се беше възвърнало. И цялата ирония на положението! Единственият човек от когото се страхуваше, единственият, който имаше реалната възможност да ги унищожи, се беше оттеглил от играта.

Или беше оттеглен.

И в двата случая фактът доказваше че насоката на действие, за която той бе настоявал, беше правилна. Алън Грийн почти се разпадна; Армбрастър говореше панически за ранно пенсиониране; Купър — горкият, обкръжен, невероятен Купър — избяга във Върмънт Хилс, а униформата му бе намокрена от потта на истерията.

Но той. Ян Хамилтън, който можеше да проследи произхода на своето семейство назад до заченатия колос, чийто прадеди бяха земевладелци в Хамбаскит, остана твърд.

Казано в практическия смисъл — в прагматичния смисъл — почувствувал се бе сигурен. Много повече от другите. Знаеше, че всичко, което трябваше да направят, е да чакат, докато „ограничителният“ вариант на Андрю Тривейн бъде отхвърлен от срещата в Потомак Тауърз. Веднъж потръгнало, кой би могъл да му разреши да представи оригиналния доклад? Въжето щеше да пламне от двата края и Тривейн би се оказал в клопката на собствения си компромис и нуждата на правителството от балансиране.

Уилям Хил го допусна.

Големият Били. Хамилтън се чудеше дали Хил някога ще разбере каква голяма роля бе изиграл в развитието на „Дженеси Индъстриз“ — без да знае, разбира се. Не се съмняваше, че той би му отнел живота, ако знаеше. Но беше вярно, посланикът Уилям Хил носеше голяма отговорност. За всичките години във Вашингтон Хамилтън беше наблюдавал Големия Били отблизо. Двамата бяха „приятели“, съветници на президенти. Хил беше по-възрастен, разбира се. Виждал бе не веднъж изказванията на Хил зачеркнати от протоколите. Съчувстваше му, когато съветът му към Айзенхауер във връзка с кризата Ю-2 в Париж остана пренебрегнат — конференцията на най-високо равнище претърпя неуспех; съжаляваше стария човек, когато Макнамара убеди Кенеди в погрешността на преценката на хил относно Берлин — резултатът беше Стената; открито трепна, когато онези маниаци от Пентагона убедиха объркания и отстъпчив Никсън, че „нахлуването“ в Камбоджа е необходимо — това стана под острите възражения на Уилям Хил.

Ян Хамилтън разбра, че е наблюдавал човек, чийто пост винаги е можел да заеме. Това бе верния, за която мислеше от няколко години.

Неприемлива.

Алтернативата бе властта и влиянието на „Дженеси Индъстриз“.

Той беше насочил усилията си към това. За доброто на всички.

Чесапийското ловджийско куче се мъчеше да откъсне вейка от един повален клон. Вейката се държеше. Хамилтън се наведе и я изви.

Притежаваше доста голяма здравина, реши той, но дори не се задъха сериозно.

Големият Били.

Големият Бил беше излетял за Чикаго — пратеник на президента на Съединените щати. Срещнаха се на четири очи в един апартамент в Палмър Хаус.

Имаше за обсъждане общи интереси. Общи интереси. Президентът искаше да го види, да се срещне с него във Вашингтон.

Осигуриха му всички удобства за тази среща.

Кучето откри нова пръчка. Този път тя беше различна от всички останали — на няколко места кората беше грубо обелена и се виждаше оголеното бяло дърво. Кучето скимтеше и Ян Хамилтън видя по мократа козина кръв, стичаща се от устата му.

Сам Викарсън седна върху опакованата, запечатана картонена кутия и огледа празната стая. Празна, освен канапето, което беше там още при нанасянето на подкомисията в отдела. Преносвачите почти бяха свършили. Изнесено беше всичко; столовете, бюрата, излъсканите шкафове, от тях нямаше повече нужда.

Единствената му грижа бяха картонените кутии. Тривейн му бе поръчал да ръководи опаковането и пренасянето им до камиона, който щеше да ги закара до къщата му в Кънектикът.

Защо, в името на Бога, Тривейн искаше тези неща?

Кой би ги поискал?

Може би изнудвачите.

Но тези архиви не бяха важните. Архивите на „Дженеси“.

Онези отнеха доста време, докато ги извадят от мазето на Таунинг Сиринг, запечатат в дървени кафези, с катинари и пазачи и, доколкото той разбра, те бяха закарани направо в подземията на Белия дом.

Затворени далеч от очите на всички.

Не би повярвал преди месец. Не би го сметнал за възможно.

Той имаше правото, господи, имаше правото на избор! Тривейн му бе осигурил предложения от половин дузина висши корпоративни фирми в Ню Йорк, включително и Уолтър Медисън. И Арон Грийн, който се преструваше, че е впечатлен от него по време на уолдорфската среща, бе заявил, че желае да го види на работа следващата седмица като завеждащ юридическия отдел на неговата агенция.

Но най-доброто от всички предложения беше тук във Вашингтон. Мъж, наречен Смит, управител на Белия дом.

Откриваше му се възможност.

Какво можеше да изглежда по-примамливо от Белия дом?

Джеймс Годдард седна на грубо сглобеното, твърдо легло в мръсната стая, взета под наем. Чуваше глухото стенание на флейти от примитивен магнетофон, може би, и пресекливите нехармонични звуци на източен струнен инструмент — цитра, помисли той. Изпълнителите бяха поели наркотици, знаеше го много добре.

Годдард не беше алкохолик, но често се напиваше. Ставаше много пиян. Ходеше в отвратителни барове, които отваряха рано сутрин, за да можеха пияните с изцъклени очи да изпият своето, преди да отидат на отвратителната си работа, ако имаха изобщо такава. Стоеше в тъмната част на бара с четирите си куфара — неговият скъпоценен товар — и пиеше чаша след чаша.

Няколко от отвратителните клиенти на отвратителния бар се навъртаха наоколо. Тя бяха почтителни и загрижени. Почерпи с по няколко питиета отвратителните хора. Всъщност нямаше избор — барманът му каза, че не може да отмени стодоларовата сметка и естественото решение беше да купува от предлаганата стока.

Каза на отвратителния барман, че няма да има нищо против да намери жена. Не, не жена, младо момиче. Младо момиче с големи гърди и твърди тънки крака. Не жена с провиснали гърди и дебели крака, която да издава гъгниви звуци и да се оплаква.

Отвратителният барман с отвратителната престилка му намери няколко. Годдард ги заведе в наетата стая, за да си избере. спря се на едно момиче, което разкопча блузата си и му показа своите големи, стърчащи гърди. Всъщност тя разкопча блузата си и извади гърдите си от сутиена, а след това му се усмихна!

Когато заговори, гласът й бе мек, почти мелодичен.

Нуждаеше се спешно от пари. Той не попита защо. Каза му, че ако й даде пари, ще го успокои и ще направи нещо, което той никога няма да забрави.

Ако й плати, тя ще го заведе в чудесна стара къща в тих, старомоден квартал на Вашингтон, където той би могъл да стои, докато иска и никой не ще го намери. И там имаше други момичета — млади, с големи гърди… и други чудесни неща.

Тя седна до него в наетата стая, протегна ръката си между неговите крака и хвана члена му.

Жена му никога, никога не беше правила това. И гласът на момичето бе мек, липсваше грубата враждебност, с който той се бе примирил за почти двадесет и пет години. Той не слушаше присъщите за жените оплаквания, а само молба.

Съгласи се и й показа парите. Не й ги даде, а само й ги показа.

Той не беше „ненужният“ крайъгълен камък на „Дженеси Индъстриз“.

Но трябваше да купи още едно последно нещо от отвратителния барман, преди да замине с младото едрогърдесто момиче.

В началото барманът се колебаеше, но престана веднага, щом Джеймс Годдард направи нова стодоларова сметка.

Старият викториански дом бе всичко, за което момичето говореше. Дадоха му стая. Сам пренесе куфарите си, не даде на никого да се докосне до тях.

И тя го успокои, дойде в неговата стая. И когато той свърши, когато експлодира със сила, каквато никога не бе имал за двадесет и пет години, тя напусна тихо стаята и той остана да почива.

Почувствува се отпочинал. Седна на леглото, съхраняващо хубавия спомен, и погледна четирите куфара, наредени върху отвратителната маса. Той стана, беше гол освен три-четвъртите чорапи, и отиде до масата. Помнеше точно в кой куфар беше сложил последната покупка, направена от отвратителния барман.

Вторият куфар отгоре-надолу.

Махна първия куфар от купчината и го постави на пода. Отвори следващия.

Върху книжата и документите най-отгоре лежеше оръжие.

Беше започнало.

53.

Обречената земя. Армагедон на планетата, този остров на прокълнатите властници, които бяха обречени на ненаситност, докато най-голямото добро се беше превърнало в най-голямото зло. Защото земята принадлежеше на прокълнатите властници.

И лудостта беше натрапчиво, шокиращо проявена с един единствен ужасен факт.

Андрю Тривейн седна в трапезарията на масата, която стоеше пред гледащия към водата прозорец и цялото му тяло трепереше. Утринното слънце, пускащо разсеяни снопове светлина върху повърхността на океана, не възвестяваше славна сутрин, а вещаеше лошо предзнаменование. Светкавици от светлина сякаш се сблъскваха на яркия слънчев хоризонт.

Безкраен адски ден.

Тривейн погледна с мъка вестника. заглавието се простираше на първата страница на „Ню Йорк Таймс“, внушавайки безличността на един действителен терор:

УБИТ Е ПРЕЗИДЕНТЪТ:

УБИЙСТВОТО НА АВТОМОБИЛНАТА АЛЕЯ В БЕЛИЯ ДОМ ИЗВЪРШЕНО ОТ ДИРЕКТОР НА ФИРМА

ОФИЦИАЛНА СМЪРТ: 17:31 ЧАСА

Убиецът отнема живота си. Джеймс Годдард — президент на отдела на „Дженеси Индъстриз“ в Сан Франциско, е идентифициран като убиец.

Вицепрезидентът Суорн свиква съвещание на кабинета в 7.00 часа. Конгресът отново е свикан.

Актът бе абсурдно прост. Президентът на Съединените Щати показваше на репортери украсата на поляната на Белия дом за Коледа, когато беше поздравил в празничен дух последната група туристи, напускащи парка. Джеймс Годдард беше сред тях. Според екскурзоводите, през последните няколко дни Годдард беше направил много обиколки на Белия дом.

Весела Коледа, мистър президент.

На вътрешните страници беше изложен биографичен материал за Годдард и догадки относно злодейството. Беше придадено неочаквано значение на истерични, бързо написани интервюта.

А в десния долен ъгъл на заглавната страница беше напечатано изявление, наглостта на което накара Тривейн да застине невярващо.

Реакцията на „Дженеси“

Сан Франциско., 18 декември — Ръководството на „Дженеси“ пристигна с чартърни полети през нощта от цялата страна в града. Административният състав проведе срещи при закрити врати, като се опита да разкрие мистерията на случая вчера във Вашингтон. Важен резултат от тези конференции е появата на Луис Ригс като несъмнен говорител на отдела на „Дженеси Индъстриз“ в Сан Франциско, бе мнението на централното ръководство. Ригс, боен ветеран от Виетнам, е младият икономист, който беше главен помощник и счетоводител на Годдард. Според доверени лица, Ригс е бил загрижен от седмици за безотговорното поведение на своя шеф и лично е изпращал поверителни записки до други висшестоящи лица от ръководния отдел, споделящ опасенията си. Също така беше съобщено, че Ригс е излетял за Вашингтон за среща с новия президент.

Беше започнало.

И Андрю Тривейн знаеше, че нямаше да позволи всичко това да продължи. Не би могъл да стане свидетел на катаклизма, без да повдигне глас, без да позволи на страната да знае.

Но страната беше в паника, светът беше в паника. Не можеше да смеси истерията със своята болка.

Знаеше това добре.

Той знаеше също, че не би могъл да реагира така, както жена му и дъщеря му.

Неговата дъщеря. Неговият син.

Изгубените объркани пазачи на утрешния ден.

Дъщеря му донесе първа новината. Двете деца си бяха вкъщи за празниците и бяха излезли поотделно. Пам беше отишла да пазарува, Стив — на среща с негови връстници, където преувеличаваха случките от техните първи семестри. Анди и Филис седяха тихо долу в кабинета и планираха почивката през януари.

Филис настояваше да отидат на Карибските острови, топла страна, където Анди би могъл да прекара часове в неговия любим океан, плувайки около островите и където топлите ветрове облекчават болката и гнева. Можеха да наемат къща на Сейнт Мартин и с техните добре известни доходи биха лекували раните си.

Вратата на кабинета беше отворена, единственият шум идваше отгоре, където Лилиан чистеше с прахосмукачка стените.

И двамата чуха трясъка на външната врата, истеричните хълцания и виковете за помощ.

Викове към майка и татко. Към някого.

И двамата излетяха от кабинета, изтичаха по стълбите и видяха дъщеря си в хола. Сълзите й се стичаха по лицето, очите й бяха уплашени.

— Пам! За бога, какво се е случило?

— О, Боже! Боже! Не знаете ли?

— Какво да знаем?

— Включете радиото. Извикайте някого. Той е убит!

— Кой?

— Президентът е убит! Той е убит!

— О, господи! — каза Филис едва чуто, докато се обръщаше към съпруга си и търсеше лицето му. Андрю се приближи инстинктивно към нея. Неизказаните изречения-въпроси бяха толкова ясни, толкова съкровени, изпълнени с агония и личен страх, че не можеха да се изразят с думи.

— Защо? Защо? — крещеше Памела Тривейн.

Андрю пусна жена си и тихо и нежно й нареди да отиде при дъщеря им. Той бързо влезе във всекидневната и вдигна телефона.

Никой не можеше да му каже нищо друго, освен ужасните факти, невероятния разказ. Почти всички тайни линии, които той знаеше във Вашингтон, бяха заети. Тези, които можа да набере, нямаха време за него, правителството на Съединените Щати трябваше да вземе мерки за запазването си на всяка цена.

Телевизионните и радиостанциите преустановиха предаванията и рекламите и разтревожени говорители започнаха да повтарят известното. Някои коментатори плачеха открито, други предадоха гнева, дошъл заедно с открития укор на техните многобройни, смълчани слушатели и зрители.

„В студията“ или „в другия край на линията“ случайно бяха много амбициозни хора — политици от втори ранг, треторазредни журналисти, няколко помпозни, авторитетни, говорещи разчленено членове на академии — и всички бяха готови да превърнат своето начинание в незабавно признаване, като даваха нелепите си схващания и съвети на вцепенената публика, която желаеше да бъде поучавана в този момент на объркване.

Тривейн нагласи няколкото радиоапарата в къщата на една станция — най-малко безотговорната, както си мислеше той. Отиде в стаята на Пам, като се надяваше да намери там Филис. Нямаше я. Пам говореше тихо с Лилиан, жената плачеше и Пам възвръщаше контрола над себе си, като утешаваше по-старата жена.

Андрю затвори вратата на стаята на дъщеря си и слезе долу в спалнята. Жена му седеше до прозореца, ранната вечер се промъкваше през дърветата и се отразяваше във водата.

Падаше мрак.

Той отиде при нея и коленичи до стола й. Тя се взря в него и той разбра, че жена му знае какво ще направи той, преди самият да знаеше.

И беше ужасена.

Стивън Тривейн стоеше пред камината. Ръцете му бяха почернели от пепелта, ръженът беше подпрян до него, под полицата на камината. Никой не беше мислил да пали огън и това изглежда го дразнеше. Беше смесил нови подпалки с почти изгорели пънове и държеше своята запалка „Кейн Код“ под решетката, необезпокояван от горещината и праха, идващи от камината.

Беше сам и гледаше телевизора — чийто звук бе намален, за да чува само новата информация.

Вицепрезидентът на Съединените щати току-що бе свалил ръката си от Библията. Сега той беше най-могъщият човек в света. Той беше президент.

Старец.

Те всички бяха старци. Годините, техните дати на раждане нямаха значение. Стари, уморени хора, които лъжеха.

— Това е добра идея. Огънят — тихо каза Андрю, като влизаше във всекидневната.

— Да — каза момчето, без да повдигне очи, обръщайки се към разрастващия се пламък. Изведнъж той отстъпи назад и тръгна към коридора.

— Къде отиваш?

— Излизам. Имаш ли нещо против?

— Разбира се, че не. Сега е време да не правим нищо. Освен, може би, да мислим.

— Моля те, престани да ме успокояваш, татко.

— Ще престана, ако спреш да се държиш детински и враждебно. Не аз дръпнах спусъка, дори символично.

Момчето спря и погледна баща си.

— Знам, че не си ти. Може би щеше да е по-добре, ако го беше направил…

— Намирам думите ти за цинични.

— …„Дори символично“… за бога, тогава ти би трябвало да си направил нещо?

— Не си с ума си. Не знаеш какво говориш.

— „Не съм с ума си“? Какво означава да бъдеш с ума си? Ти беше там! Беше там от месеци. Какво направи, татко? Беше ли с ума си? На мишената?… По дяволите. Някой е мислел. Някой извърши ужасно, противно, отвратително проклето нещо и сега всички ще платят за него!

— Подкрепяш ли деянието? — Тривейн изкрещя, беше объркан. Беше толкова готов да удари сина си, колкото никога досега.

— Господи, не! А ти?

Тривейн стисна юмруци, мускулите на ръцете и раменете му се опънаха. Искаше момчето да излезе. Да бяга. Бързо.

— Ако те боли, то е, защото това убийство стана в твоето поле.

— Той беше луд, маниак. Отделен случай е. Нечестен си.

— Никой не мислеше така до вчера. Никой нямаше обширни досиета срещу него, не беше включен в ничий списък. Никой не му попречи, само му даваха милиони и милиони, за да продължава да строи проклетата машина.

— Това е смешно. Опитваш се да направиш етикет от нечия извратена доза лудост. Използувай главата си, Стийв. Можеш да мислиш по-добре.

Момчето замълча и с това изрази мъката и смущението си.

— Може би етикетите са единственото нещо, което има смисъл точно сега… А ти губиш, татко. Съжалявам.

— Защо? Защо губя?

— Защото не мога да си представя, че ти или някой друг като теб би могъл да спре всичко това.

— Не е така.

— Тогава може би не е останало нищо за спиране, ако си прав.

Стивън Тривейн погледна надолу към своите почернели от пепел ръце и ги изтри в дочените си панталони.

— Трябва да измия ръцете си… Съжалявам, татко, искам да кажа, че истински съжалявам. Уплашен съм.

Момчето избяга в коридора. Тривейн го чу да се спуска по стълбите към кабинета и терасата.

…може би не е останало нищо.

Не.

Не, не можеше да реагира по този начин. Не можеше да си позволи слабостта, в която другите намериха простор за чувствата си. Дори сред семейството си, с тях.

Не сега.

Сега трябваше да почувствува какво има значение. Преди целостта да бъде безвъзвратно възстановена.

Трябваше да ги разтърси, всички. Да ги накара да разберат, че не се шегува. Няма да им бъде позволено да забравят, че той държи — и то твърдо — оръжията, които можеха да ги свалят всичките от власт.

И Тривейн щеше да използува тези оръжия, защото те не заслужаваха да се движат свободно в страната. Нацията изискваше повече.

„…може би не е останало нищо“.

Но имаше нещо. Той щеше да го намери.

Дори това да означаваше, че ще използува „Дженеси Индъстриз“. Ще ги използува правилно.

Правилно.

Ще ги използува или ще ги унищожи веднъж завинаги.

Вдигна телефона. Щеше да стои до него, докато се свърже със сенатора Мичъл Армбрастър.