Клопката на Тривейн

13.

Беше почти шест и половина, персонала си бе тръгнал преди повече от час. Тривейн стоеше зад бюрото, небрежно и подпрял лакът на коляното си. Около бюрото, затрупано с големи таблици и диаграми, бяха застанали основните членове на подкомисията, четиримата мъже, които бяха с нежелание „одобрени“ от шефовете на Пол Бонър в отбраната.

Точно пред Тривейн бе застанал млад адвокат на име Сам Викарсън. Андрю бе открил този енергичен човек на събранието за отпускане на субсидии във фондацията Данфорт. Викарсън защитаваше — страстно — каузата на една дискредитирана организация по изкуствата в Харлем, която отново се бе кандидатирала за парична помощ. Ако следваме логиката, парите би трябвало да й бъдат отказани, но словоохотливите извинения на Викарсън за миналите грешки на организацията бяха толкова убедителни, че Данфорт реши да поднови субсидиите. И така, Тривейн бе проучил Сам Викарсън и бе открил, че той е член на новото племе социално съзнателни адвокати, комбиниращи „законната“, доходна дневна работа с нелегална работа в гетото през нощта. Беше умен, схватлив и изпълнен с идеи.

От дясната страна на Викарсън, наведен над бюрото, стоеше Алън Мартин, който допреди шест седмици бе инспектор на заводите на Пейс-Тривейн в Ню Хейвън. Мартин беше мисловен тип на средна възраст, навремето статистически аналитик; предпазлив мъж, който чудесно очертаваше детайлите и беше твърд във веднъж достигнатите убеждения. Беше евреин и въплъщаваше тихия хумор и иронията, с които бе закърмен от най-ранно детство.

От лявата страна на Викарсън, изкарвайки кълба пушек от огромната си лула, бе застанал Майкъл Райън, който, както и мъжът до него, беше инженер. И Райън, и Джон Ларч бяха специалисти в своята област — съответно въздухоплавателно и строително инженерство. Райън беше към края на тридесетте. Червендалест, общителен, обичащ да се смее; но ставаше ужасно сериозен, заемеше ли се с проект за самолет. Ларч беше умислен, навъсен, с тънки черти и винаги изглеждаше уморен. Но мозъкът му никога не се уморяваше. В интерес на истината, всеки един от тези четири мозъка работеше постоянно на високи обороти.

Тези мъже съставляваха ядрото на подкомисията.

— Добре, — каза Тривейн. — Тези ги проверихме по няколко пъти. — Той изморено посочи документите. — Всеки от вас имаше свой дял в събирането на данни; всеки ги проучи индивидуално, без да се влияе от коментарите на други. Дойде време да изкажем всичко на глас.

— Моментът на истината, Андрю? — Алън Мартин се изправи. — Смърт в късния следобед?

— Глупости — Майкъл Райън извади лулата от устата си и се усмихна. — Всички на арената.

— Мисля, че трябва да подредим тези документи и да ги предложим на този, който ще плати най-висока цена. Бих могъл да развия влечение към хубавия живот в Аржентина.

— Ще свършиш в Тиерра дел Фуего, Сам — Джон Ларч леко се отдръпна от дима на Райън.

— Кой иска да започне? — попита Тривейн.

Отговори квартет от гласове. Всеки бе убедителен, очакващ да се наложи над другите. Мартин, който бе вдигнал ръка, успя да се пребори.

— От моя гледна точка, във всеки отговор до този момент има пропуски. Но след като финансовите ревизии се занимават главно с поддоговорните отклонения, това се очакваше. Последвалите интервюта на персонала като цяло са задоволителни. С едно изключение. Във всички наистина важни случаи са посочени основните цифри. Ай-Ти-Ти проявиха нежелание, но в крайна сметка ги получихме. Отново с едно изключение.

— Добре, задръжте дотук Алън. Майк и Джон. Отделно ли работихте?

— Обменяхме информация, — каза Райън. Поред на нещата: Локхийд и Ай-Ти-Ти оказаха голямо съдействие. Ай-Ти-Ти натиска бутоните на компютъра и изкарва информацията, Локхийд е централизиран и все още ги побиват тръпки…

— Правилно — прекъсна го Сам Викарсън. — Нали използуват моите пари.

— Поискаха да ти благодаря — каза Алън Мартин.

— Джей-Ем и Линг-Темпко имат проблеми, — продължи Райън. — Ако трябва да сме честни, не е толкова трудно да се проследи, кой за какво е отговорен. Един от нашите интервюиращи прекара цял ден в Дженеръл Мотърс — в офисите по турбинно инженерство — говорейки с едно момче, което се опитваше да открие човека по проектирането в отдела. Оказа се, че е той самият.

— Сблъскваме се и с присъщите на всяка корпорация страхове, — допълни Джон Ларч. — Особено в Джей-Ем; подчинението и разпитването не са добри съседи.

— Все пак, в общи линии получаваме това, което искаме. Литън е обзет от лудост. И хитър като лисица. Вярвам в тези момчета. И стигаме до голямата загадка.

— Ще стигнем и до нея — Тривейн свали крака си от стола и си взе една цигара. — Какво ще кажеш ти, Сам?

Викарсън иронично се поклони на Андрю.

— Бих искал да благодаря на боговете за това, че ми помогнаха да установя контакт с толкова много престижни правни фирми. Моята скромна глава се е завъртяла.

— Преведено, — каза Алън Мартин, — че е откраднал счетоводните им книги.

— Или среброто им — вмъкна Райън между две дръпвания от лулата си.

— Нито едното, нито другото. Наложи ми се, обаче, да жонглирам с много предложения за работа… Няма смисъл да правя резюме на това. Обаче не се съгласяваме с Майк; постоянно се опитваха да се измъкнат. Съгласен съм с Джон; страховете на корпорациите — или тръпките на делириума — са навсякъде. Но с достатъчно упоритост успяваш да се добереш до отговорите; до тези, които поне отчасти те задоволяват. Всички освен един… Това е „изключението“ на Алън и „загадката“ на Майк. За мен това е заобикаляне на закона, което не се опитваха да прикрият.

— И стигаме до тук — каза Тривейн като сядаше. — Дженеси Индъстриз.

— До тях опира всичко, — отговори Сам. — Дженеси.

— Леопарди и петна, и нищо не се променя. — Андрю загаси цигарата, от която почти не беше пушил.

— Какво ще рече това? — попита Ларч.

— Преди години, — отговори Тривейн, — по-точно преди двадесет години, Дженеси ни размотаваха с Дъг Пейс месеци наред. Преговори след преговори. Току-що се бях оженил; заради тях с Хил ходихме до Пало Алто. Дадохме им всичко, каквото поискаха. Накрая ни изхвърлиха и използваха варианти на нашите дизайни, като сами започнаха да ги произвеждат.

— Хубави хора, — каза Викарсън. — Не можахте ли да ги хванете за кражба на патент?

— Не. Те не биха се оставили, а не би могъл да патентоваш принципа на Бернули. Направиха вариация в издръжливостта на метала.

— На местно равнище и недоказуемо — Майкъл Райън изтръска лулата си в един пепелник. — Дженеси имат лаборатории в около дузина различни държави и проучват пазара в двойно повече. Могат да представят модели с автентични декларации с по-ранна дата, и съдът няма да може да разбере какво става. Със сигурност ще спечелят.

— Точно така — съгласи се Андрю. — Но това е тема на друг разговор. Имам достатъчно неща, които трябва да премислим. Докъде сме? Какво правим?

— Нека да се опитам да сглобя нещата. — Алън Мартин взе картонената диаграма, върху която пишеше „Дженеси Индъстриз“. Всяка диаграма беше с размери 24 на 24 инча, над всяко подразделение имаше очертани кутийки със заглавия. Под всяко заглавие и от дясната му страна бяха сбито вмъкнати напечатани данни, отнасящи се до областите на подписване на договори, строителство и инженерство, финансови операции и заобикалянето на закона — обикновено във връзка с финансовите операции. Имаше индексови забележки, които препращаха читателя към една или друга диаграма.

— Предимството на финансовата картина е, че тя прониква във всички области. През последните години разпратихме стотици въпросници — нещо съвсем обичайно, всички компании ги получиха. Както знаеш, бяха закодирани подобно на рекламните купони във вестниците. Кодовете даваха времето на изпращане и назначението. След това ги проследихме с групи интервюиращи. Открихме, че в Дженеси има необичайно количество препращане. Ние очаквахме отговорите да бъдат изпращани от логически предполагаемите департаменти и отделения, те обаче идваха от съвсем други места, за които не бяхме и помисляли. Изпълнителният персонал, който нашите хора искаха да интервюират не беше по обичайните си места. Дженеси ги бяха изпратили в други клонове: на стотици, някои на хиляди мили разстояние. Някои отвъд океана… Започнахме да провеждаме конференции с ръководството. Същата история, само че по-малко прикрита. С други думи, Дженеси участваше в много ефективно и масово прикритие.

— Очевидно не достатъчно ефективно — каза тихо Тривейн.

— Добрият скъп Андрю — отново се присъедини Мартин. — Помни. Дженеси имат повече от двеста хиляди подчинени, мулти-милионни договори, сключвани всеки петнадесет минути — под едно или друго име; недвижимо имущество, надхвърлящо това на Министерството на природните ресурси. Те лесно могат да потулят измамата.

— Но не и за теб, финансов змей такъв. — Викарсън седна на дръжката на едно кресло и се пресегна, взимайки диаграмата на Дженеси от Мартин.

— Не съм казал, че са толкова добри.

— Това, което ме учуди, — продължи Сам, — и което сигурно не е било такъв голям шок за Майк, или за Джон, или дори за Ал, беше истинският размер на Дженеси. Тяхната структура е просто невероятна. Разбира се, всички сме чували Дженеси това, Дженеси онова години наред, но всъщност никога не ми е правило впечатление. Като онези реклами върху цялата страница в списанията — обичайните неща; казвате си добре, това е компания. Това е хубаво, хубава реклама. Но тази! За тях работят повече хора, отколкото има в телефонния указател.

— И няма антитръстова дейност?

— Джеско, Дженюкрафт, Синкон, Пал-Ко, Сал-Джжен, Син-Кал… Помогнете ми, това двойно кръстосване! — Сам Викарсън тупна с пръсти върху заглавието „подструктура“ на диаграмата на Дженеси. — Това, което ме безпокои, е че започвам да мисля за съществуването на още дузина, които не сме проследили.

— Нека си съществуват — каза Джон Ларч с измъчено изражение на изтънченото си лице. — Имаме достатъчно работа и с тези.

14.

Майор Пол Бонър паркира на едно празно място на паркинга на Потомак Тауърз от страната на реката. Загледа се във водата, която ставаше все по-мътна с напредването на есента. Бяха изминали седем седмици от деня, в който за пръв път бе паркирал на това място, седем седмици от деня, в който за пръв път бе срещнал Андрю Тривейн. Бе поел поста на свръзка с неприязън — насочена едновременно към мъжа и срещу работата. Неприязънта към работата остана, може би настрана, но откри, че е трудно да изпитва истински отрицателни чувства към човека.

Не че одобряваше проклетата подкомисия на Тривейн, напротив. Беше скапана работа, измислена от политиците на Хълма с единствената цел да прехвърлят някому своята отговорност. Това пораждаше враждебността на Пол Бонър. Всички се правеха на шокирани и невярващи, когато се сблъскваха с осъзнатата реалност.

Времето беше врагът. Не хората. Не можеха ли да го разберат? Не бяха ли го научили от космическата програма? Разбира се, Аполо 14 струваше дванадесет милиона, когато бе стартиран през седемдесет и втора; щеше да струва десет, а още шест месеца по-късно — може би от пет до седем и половина. Времето беше крайният фактор в тази цивилна икономика, и след като те, военните трябваше да се съобразяват с времето, налагаше им се да приемат и икономическите правила.

През тези седмици той опитваше да направи впечатление на Андрю с теорията си. Тривейн твърдеше, че теорията на Бонър е прекалено опростена. Дори и майорът се бе усмихнал — „опростена“ бе също такова кодово за „идиотска“, както и неговото „цивилна“.

Шахмат.

Фундаменталната разлика между двамата мъже беше важността, която всеки от тях отдаваше на времевия фактор. За Бонър бе от първостепенна важност; за Тривейн не беше. Майорът бе срещал врага, бе се сражавал с него, бе свидетел на фанатизма, който го движеше напред. Бонър далеч не опростяваше нещата, усещаше, че Анди иска да сведе врага до политическото име. Врагът не бе комунист, или марксист, или маоист. Това бяха просто удобни наименования.

Врагът представляваше две трети от планетата, роден от невежеството и тласкан напред от идеята за революция; идеята най-накрая — след векове — да притежава своя собствена самоличност. И веднъж притежавайки я, да я наложи на целия свят.

Нямаха значение причините, дори оправданията; рационализациите, изпълнени с мотивационни теории и дипломатически лъкатушения. Врагът бяха хората. Малцинството, контролиращо милиони и милиони; но и това малцинство с неговата нова мощ и технология, е пленник на човешката слабост и собствения си фанатизъм.

Останалият свят трябваше да бъде готов за зашеметяваща разправа с този враг. На Пол Бонър не му пукаше как ще нарекат това.

Беше достатъчно, че съществува.

И това означаваше време. И времето трябваше да бъде купено, без значение от цената или от жалките манипулации на доставчиците.

Той излезе от армейската кола и тръгна бавно по асфалтирания път към входа на комплекса. Не бързаше, нямаше за къде да бърза. Ако беше възможно, би предпочел изобщо да не стъпва тук. Не днес.

Защото днес бе началото на истинската му дейност, дейността за която бе инструктиран. Днес беше денят, в който трябваше да започне да предава конкретна информация на началниците си в Отбраната.

Знаеше го през цялото време. Още в началото разбра, че не бе избран за свръзка на Тривейн заради някакви способности.

Не притежаваше такива за този вид работа.

Също така знаеше, че постоянното, макар и безвредно разпитване, което бе правил до този момент, бе само началото на онова, което щеше да последва. Началниците му не се интересуваха от такива рутинни проблеми като: Как вървят нещата? Помещенията задоволителни ли са? На нужната висота ли е персоналът? Добър човек ли е Тривейн?… Не, полковниците и генералите имаха други задни мисли.

Бонър спря до стълбите и погледна нагоре. Три самолета „Фантом 40“ прорязаха небето в западна посока на огромна височина, белите следи бяха ясно очертани на синьото небе. Нямаше нито звук, забелязваха се едва видимите очертания на малките триъгълничета, които като миниатюрни сребърни стрелички пронизваха въздушните коридори на хоризонта.

Ударна сила — бомба и ракетен тонаж, способен да унищожи пет батальона; маневреност на полета — пълно овладяване на динамиката от нула до седемдесет хиляди фута; скорост — трета машинна.

Всичко се въртеше около това.

— Но не му се искаше да се случи точно така.

Мислите му се върнаха към тази сутрин, преди не повече от три часа. Седеше в офиса си и се опитваше да разбере нещо от отчета на някакъв полковник по повод на новите инсталации в Бенинг. Беше пълен боклук, обобщаващата оценка по-скоро отразяваше егоистичното превъзнасяне на собствените му наблюдения, отколкото самото оборудване. Молбата беше за осемдесетпроцентова замяна; придружена от ироничната забележка на предишния офицер. Това беше армейска игра, изпълнявана от посредствени играчи.

Докато Бонър драскаше отрицателната си оценка в долния край на страницата, вътрешният телефон звънна. Беше му заповядано да се яви незабавно на петия етаж — при „Месинговите изделия“, както всички под ранга на Лестър Купър — побелелият, як, словоохотлив изразител на изискванията на Пентагона. Екс-комендант на Уест Пойнт; чийто баща бе заемал същия пост. Човек на и за Армията.

Генералът изясни положението. Както повечето военни стратези беше кратък. Пол Бонър, поради военна необходимост, трябваше да се превърне в информатор. В случай, че се получи някакъв провал, щяха бързо да го заменят.

Но Армията щеше да се погрижи за него. Както веднъж се беше погрижила в Югоизточна Азия, беше го предпазила и му беше изразила своята признателност.

Всичко беше въпрос на приоритет; генералът го беше казал направо. Беше му заповядал да не се заблуждава.

— Трябва да разберете, майоре. Ние подкрепяме усилията на Тривейн. Шефовете от Обединеното командване наредиха да оказваме всякакво съдействие. Но ние не можем да му позволим да разваля жизненоважна сделка. Точно ти трябва да го разбираш… Сега си негов приятел. Ти…

През следващите пет минути бригадният генерал Купър за малко да изгуби информатора си. Той намекна за няколко срещи на Бонър и Тривейн, които Бонър не беше посочил в нито един от докладите си и за които дори не беше споменал. Нямаше причина да го прави, бяха изцяло неофициални и по никакъв начин не бяха свързани с Министерството на отбраната. Едно от тях бе уикендът в Кънектикът, в Хай Бърнигът. Другото бе малкото вечерно парти, което сегашната любовница на Бонър, разведена и живееща в Маклийн, бе дала в чест на Анди и Филис. И още едно, следобедна езда и есенно барбекю в ловната част на Мериленд. Нито едно от тези събирания нямаше никаква връзка с подкомисията на Тривейн или с назначението на Бонър за свръзка, нито едно не е платено от правителствените фондове. Майорът бе обезпокоен.

— Генерале, защо съм бил под наблюдение?

— Не ти. Тривейн.

— Той знае ли това?

— Може би. Със сигурност знае за сменящия се патрул от Министерството на финансите. Заповед на Белия дом. Той много се грижи за тях.

— Те следят ли го?

— Честно, не.

— Защо не… сър?

— Този въпрос може би излиза извън рамките на твоята компетентност, Бонър.

— Не бих искал да не се съгласявам с генерала, но след като съм насочен да… действувам много близо до Тривейн, мисля, че трябва да съм информиран за тези неща. Според моите разбирания, охраната е била поставена от „1600“ с цел предпазни мерки. След като те са в най-добра позиция за наблюдение и това не се използва — поне от нас — и ние назначаваме допълнителен персонал, бих отбелязал, че ние или ги дублираме, или нашите цели се разминават.

— Което означава, че умишлено не си подал информацията.

— Да, сър. Тази информация няма нищо общо с подкомисията. Ако е имало наблюдение, трябвало е да ме информирате.

— Твърдоглав сте, майоре.

— Съмнявам се, че биха ми възложили тази работа, ако не бях такъв.

Генералът стана от стола и се приближи към дългата заседателна маса до стената. Обърна се с лице към Бонър и се подпря.

— Добре, ще приема „разминаването на целите“. Няма да се преструвам, че имаме солидна служебна връзка с всички в тази администрация. Нито ще отричам, че има много хора около Президента, чиято информация е недостатъчна. Не, майоре, ние не смятаме да оставим „1600“ да пресява информацията.

— Разбирам това, генерале. Но все още си мисля, че трябваше да ме предупредят.

— Недоглеждане, Бонър. Ако е било нещо друго, това че ти казва автоматически го изключва, нали?

За момент двамата офицери се втренчиха един в друг. Разбираха се изцяло — от този момент Бонър бе приет във висшите ешелони на Отбраната.

— Разбрано, генерале — тихо каза Бонър.

Стегнатият, побелял Купър се обърна към дългата маса и отвори дебелата, подвързана тетрадка с огромни метални пръстени.

— Елате насам, майоре. Това е книгата. И имам предвид книгата, войнико.

Бонър прочете написаните на първа страница думи: „Дженеси Индъстриз“.

Бонър влезе през стъклената врата на Потомак Тауърз и тръгна по дебелия син килим към асансьора. Щеше да стигне в офиса на Тривейн най-малко половин час преди самият Тривейн да се завърне. Такъв бе планът — в сградата на Сената, където Тривейн участвуваше в конференция, други също наблюдаваха часовника.

Появяването му бе толкова привична гледка в офисите на Тривейн, че го поздравяваха съвсем непринудено. Когато цивилните откриваха човек с униформа — особено в такава претрупана униформа, която се изискваше в Пентагона — който изглеждаше в разрез с общоприетите атрибути на професията, те бързо го харесваха. Такава бе стандартната процедура.

Нямаше да има никакъв проблем да изчака Тривейн в офиса му. Щеше да свали куртката си, да застане на вратата, и да се закача със секретарката на Тривейн. След това би могъл да отиде в някоя от другите стаи — с развързана вратовръзка и разкопчана якичка — и да прекара няколко минути с някой от персонала. С хора като Майк Райън или Джон Ларч. Може би с умния млад адвокат, Сам Викарсън. Щеше да им разкаже няколко истории — истории, които правят за смях някой от надутите, добре познати генерали. Накрая, щеше да им каже, че няма да ги безпокои и ще прочете сутрешния вестник в офиса на Тривейн. Те щяха да запротестират в добро настроение, но той щеше да се усмихне и да предложи да пийнат по нещо след работа.

Щеше да му отнеме шест или седем минути.

След това щеше да се върне в офиса на Тривейн, като мине още веднъж покрай секретарката — щеше да й направи комплимент за роклята, за косата или за каквото и да е — и щеше да доближи креслото до прозореца.

Но нямаше да чете вестник, нито да седне в креслото.

Вместо това щеше да се приближи до шкафа с досиетата до дясната стена и да го отвори. Щеше да избере чекмеджето с буквата „Джи“.

Дженеси Индъстриз, Пало Алто, Калифорния.

Щеше да извади папката, да затвори чекмеджето и да се върне до стола. Щеше да има петнадесет минути на разположение да си води записки преди да върне информацията.

Цялата операция щеше да продължи не повече от двадесет и пет минути, и щеше да има само един рискован момент. Ако секретарката на Тривейн или някой от персонала реши да влезе, докато шкафът и отворен. В този случай щеше да му се наложи да каже, че шкафът е бил отворен и да оправдае действията си като „любопитство“.

Но, разбира се, шкафът никога не би могъл да бъде отворен; беше винаги заключен. Винаги.

Майорът Пол Бонър щеше да го отключи с ключа, получен от бригадния генерал Лестър Купър.

На Бонър му се свиваше стомаха.

15.

Тривейн се втурна нагоре по стълбите на Капитола, като съзнаваше факта, че е следен. Знаеше го, защото бе направил две отклонения по пътя от офиса към центъра на града: в книжния магазин на Род Айлънд Авеню, където движението беше слабо, и моментното хрумване да се отбие в Джорджтаун, в резиденцията на посланика Хил. Посланикът не си беше в къщи.

На Род Айлънд Авеню бе забелязал сив затворен Понтиак да се опитва да паркира една пряка зад него и бе чул как задните гуми на Понтиака закачиха тротоара.

Двадесет минути по-късно, докато вървеше към главния вход на къщата на Хил в Джорджтаун, чу звънчетата на камиона на камиона на точиларите, малко камионче, което бавно караше по паважа и привличаше вниманието на униформените прислужници. Беше се усмихнал на мисълта за анахронизма на гледката, която го върна към спомените за тинейджърските години в Бостън.

И тогава го видя отново: сивия „Понтиак“. Беше зад бавно движещия се камион, водачът очевидно бе развълнуван; улицата беше тясна и малкият камион бе твърде широк. Понтиакът не можеше да мине.

Когато изкачи стъпалата на Капитола, той си помисли да се свърже с Уебстър в Белия дом. Може би Уебстър бе изпратил отделна охрана, макар че подобни предпазни мерки не бяха необходими. Не че беше смел; просто беше твърде известна фигура и рядко пътуваше сам.

Обърна се на последното стъпало и погледна надолу към улицата. Сивият Понтиак не се виждаше, но имаше десетки автомобили — някои паркирани, с чакащи шофьори, други, които бавно се движеха. Всеки от тях можеше да бъде извикан по радиото от Джорджтаун.

Влезе в сградата и веднага отиде на информацията. Беше почти четири, а го очакваха в офиса на Националното Бюро по статистика преди края на работния ден.

Националното Бюро по статистика представляваше компютъризирана лаборатория, чието по-логично местонахождение би било Министерството на финансите. Това не бе просто една неточност в този изтъкан от противоречия град, помисли си Тривейн. Националното бюро пазеше данни с точност до последния месец за регионалните работни места. То дублираше работата на хиляди други служби, но беше по-различно, в смисъл, че събираната информация бе обща; „проектите“ включваха всичко от частичните плащания за държавни пътища до федералното участие в построяването на училища. От самолетните заводи до поддържането на парковете. С други думи, съдържаше всякаква информация, свързана с разпределението на данъчните постъпления, използувана постоянно, в огромни мащаби, от политиците, които оправдаваха своето съществуване. Цифрите, разбира се, можеха да бъдат разбити по категории, но това рядко се случваше. Общата сума винаги впечатляваше повече от съставните й части.

Докато се приближаваше към вратата, Тривейн преосмисли логиката на местоположението му; в крайна сметка, беше правилно Н.Б.С. да се намира близо до офисите на онези, които най-много се нуждаеха от него.

Всъщност, за това беше там.

Тривейн сложи документите на масата. Бе няколко минути след пет, бе чел в малката кабина почти час. Разтърка очи и забеляза, че един от дребните уредници го наблюдава през стъклената врата; работният ден бе свършил и чиновникът изгаряше от нетърпение да заключи офиса и да си тръгне. Тривейн смяташе да му даде десет долара за забавянето.

Това бе една нелепа размяна. Информация, струваща милиони срещу една десетдоларова банкнота.

Информацията беше тук — две увеличения от съответно сто четиридесет и осем милиона и осемдесет и два милиона. Всяко увеличение бе резултат главно от договори от Отбраната — закодирани като „ОТ“ в списъците; и двете „неочаквани“, ако Тривейн правилно бе прочел във вестниците. Внезапни подаръци за някои избирателни райони.

И двете бяха обещани от двамата кандидати, които искаха да бъдат преизбрани в съответните щати.

Калифорния и Мериленд.

Сенаторите Армбрастър и Уикс. Ниският, стегнат, пушещ лула Армбрастър. И Алтън Уикс, полираният аристократ от източния бряг на Мериленд.

Армбрастър имаше проблеми. Безработицата в Северна Калифорния бе опасно висока и допитванията показваха, че атаките на неговия опонент срещу провала на Армбрастър да осигури правителствени договори имаха ефект върху гласоподавателите. Армбрастър, в последните дни на избирателната кампания, изведнъж направи едно изявление, което вероятно обърна изборите в негова полза. Той намекна, че е в процес на получаване на средства на Отбраната за района в размер на сто и петдесет милиона. Цифра, която икономистите в щата признаха за достатъчна да съживи икономиката в северната му част.

Уикс: също настоящ сенатор, но чиято главна трудност не се състоеше в състезаването, а по-скоро в липсата на средства за избирателната му кампания. Хазната на Мериленд бе пресъхнала, а престижното семейство Уикс не желаеше да се обвързва с финансиране. Според „Балтиморско Слънце“, Алтън Уикс бе провел частни разговори с редица водещи бизнесмени от Мериленд и им бе казал, че Вашингтон възнамерява да разхлаби портфейла си. Можеха да разчитат най-малко на осемдесет милиона, насочени в промишлеността на Мериленд… Финансовите източници на кампанията на Уикс изведнъж станаха значителни.

Въпреки това, избирането на двамата сенатори бе станало шест месеца преди отпускането на парите. И въпреки, че беше възможно сенаторите да си имат вземане-даване с финансите на Отбраната, не беше логично да знаят точния им размер.

И двамата сенатори си имаха работа с Дженеси Индъстриз.

Армбрастър подпомагаше развитието на „Норад“ изтребителите на Дженеси, един проект, който от самото начало не вдъхваше доверие.

Уикс бе успял да финансира едно също толкова подозрително начинание в мерилендския клон на Дженеси. Изграждане на брегова радарна мрежа, оправдана от незасечено проникване на два самолета преди няколко години.

Тривейн събра документите и се изправи. Направи знак на чиновника през стъклената врата и бръкна в джоба си.

На улицата реши да използува автомат и да се обади на Уилям Хил. Трябваше да се срещне с Хил по повод на един друг „проект“, засягащ морското разузнаване; бе въпрос на дни, а може би и на часове, благодарение на Тривейн фактът да излезе на повърхността. Това бе причината за предходното посещение на Джорджтаун; не бе разговор, който може да се проведе по телефона.

На Министерството на военноморските сили бе поверено оборудването на четири атомни подводници с най-модерна електронна разузнавателна техника. Срокът отдавна бе изтекъл, две от електронно-техническите фирми, страни по договора, бяха фалирали; четирите подводници все още се намираха на сухия док и не можеха да бъдат пуснати в действие.

Още по време на проучванията, един от четиримата шкипери на подводниците, бе критикувал гласно операцията. Думите на морския офицер пред официална аудитория достигнаха до ушите на един агресивен журналист от Вашингтон, на име Родерик Брус, който заплаши да публикува историята. Централното Разузнавателно Управление и Министерството на военноморските сили бяха в паника, истинска паника. Да се направят публично достояние електронните инсталации на подводниците бе опасно; известието, че работата е оплескана удвояваше опасността, но признаването, че корабите не са в необходимата форма бе открита покана руснаците и китайците да заплашат с война.

Това бе една деликатна ситуация, и подкомисията на Тривейн бе обвинена, че създава много големи рискове.

Съществуваха други изявления, противоположни становища. И той нямаше да се предаде, докато тези становища също не бяха анализирани. Направи ли го веднъж, оттегли ли се, неговата подкомисия ще бъде осакатена. Не можеше да си позволи това.

А съществуваше и друг проблем — недоказуем, само слух, но в хармония с всичко, което научаваха.

Отново Дженеси Индъстриз.

Слуховете в адвокатските среди бяха, че Дженеси подготвят оферта да получат електронното оборудване на подводниците. Носеха се слухове, че Дженеси са допринесли за фалита на двете фирми.

Тривейн влезе в една аптека, отиде до телефона и набра номера на Хил.

Посланикът, разбира се, щеше да го приеме веднага.

— Да започнем с това, че тезата на ЦРУ, че руснаците и китайците не са наясно със ситуацията, е направо смешна. Тези подводници са прекарали месеци в Ню Лондон, едно обикновено наблюдение би разкрило тяхното състояние.

— В такъв случай съм прав да ги притисна?

— Бих казал точно така, — отговори Хил иззад масата от махагон, която му служеше като бюро. — Също така бих ти предложил да направиш жест за Управлението и Министерството, като говориш с този репортер, този Брус; да се опиташ да го накараш да охлаби въжето. Страховете им са реални, пък дори и за да спасят собствената си кожа.

— Нямам нищо против това. Само не искам да оттеглям персонала си от проучванията.

— Не мисля, че трябва… Не мисля, че ще ти се наложи.

— Благодаря.

Уилям Хил потъна в облегалката на стола си.

— Кажи ми, Тривейн. Изминаха два месеца. Какво мислиш?

— Това е лудост. Знам, че използувам повърхностна дума, но за момент тя най-добре описва положението. Икономиката на най-голямата корпорация в света се управлява от лунатици… Или, може би, това е образът, който се цели да бъде създаден.

— Предполагам, че има предвид аспекта на… „трябва — да се — обърнете — към — някой — друг“.

— Именно. Никой не взима решения.

— Отговорността трябва да се избягва на всяка цена — прекъсна го Хил с добродушна усмивка. — Всеки според равнището на некомпетентността си.

— Бих го приел в частния сектор. Форма на оцеляване при загуба, ако съществува такъв термин. Тук тази теория не би трябвало да се прилага. Това е обществена служба. Игрите не са необходими. Или поне не би трябвало.

— Прекалено опростяваш нещата.

— Знам, но и това е начало. — Тривейн развеселен си спомни, че използува думите на сина си.

— Съществува значителен натиск върху хората от този град. Значителен брой министерства, включително и Пентагона, изискват обвързване в името на националните интереси; производителите изискват договори и изпращат високо-платени лобисти да ги получат: профсъюзите ги настройват един срещу друг и заплашват със стачки и гласове. И накрая, сенаторите и конгресмените — районите им плачат за икономически преференции. Къде ще намериш независимия, неподкупния човек в тази система?

Тривейн забеляза, че Големият Били Хил се е втренчил в стената. Гледаше нещо, което никой друг не можеше да види. Посланикът не бе задал въпроса на своя гост, а на самия себе си. В края на дългия си живот Уилям Хил окончателно се бе превърнал в циник.

— Отговорът, господин посланик, се намира някъде по средата между законите и относителната свобода.

Хил се засмя. Това бе смях на стар човек, който все още притежава енергия.

— Думи, Тривейн, думи. Ти ми хвърляш в лицето икономическия закон на Малтус — който може да се сведе до човешката природа един да иска повече, докато някой друг иска по-малко — благата преминават в ръцете на човека, който дава най-висока цена… Това в Съветския съюз са го разбрали; защото първоначалните теории на Маркс и Енгелс дават резултат. Не можеш да промениш човешката природа.

— Не съм съгласен; не за руснаците, за природата на човека. Тя постоянно се променя. Срещали сме безброй доказателства за това, особено по време на криза.

— Разбира се, криза. Това е страх. Колективен страх. Индивидът подчинява собствените си интереси в името на оцеляването на племето. Защо мислиш, че нашите социалистически съжители постоянно викат „извънредно положение“? Това са го разбрали… Също са разбрали, че не можеш да предизвикаш кризи ad infinitium7; това също е срещу човешката природа.

— В такъв случай ще се върна към проверките и балансите. Разбирате ли, аз наистина вярвам, че тази система работи.

Хил се наведе напред и сложи лакти на масата. Той погледна Тривейн с искрица смях в очите.

— Сега знам защо Франк Болдуин е на твоя страна. По много неща си приличате.

— Поласкан съм, но никога не съм си и помислил, че съществува някаква прилика.

— О, съществува. Знаеш ли, Франк Болдуин и аз често разговаряме така, както с теб сега. Часове наред. Сядаме в някой от нашите клубове, или в библиотеките… обкръжени от всичко това.

Хил направи жест с дясната си ръка, описвайки — някак с насмешка — цялата стая.

— Ето ни, двама старци, които седят и държат речи. Посягащи към скъпото бренди; прислугата, наблюдаваща с крайчеца на окото си дали нямаме нужда от нещо. Удобството е първото условие за нашите изморени, дишащи… богати тела. И така си седим, разделяйки планетата; всеки се опитва да убеди другия какво ще направи онази… Знаеш ли, до това се свежда всичко. Да очакваш противоположни интереси; мотивите вече не са проблем. Само modus vivendi8. Какво и как; не защо.

— Оцеляване на племето.

— Точно така… И Франк Болдуин, най-жилавият от всички заемодатели, човек, чийто подпис може да доведе до банкрут малките нации, ми казва, точно както ми казваш ти сега, че под безумните измами съществува действуващо решение. И аз му казвам, че не съществува; не в смисъла, който той влага. Нищо не е постоянно.

— Винаги ще има промяна сто процента. Но аз го подкрепям; трябва да има някакво решение.

— Решението, Тривейн, е във вечното му търсене. Цикли на изграждане и отстъпление. Това е твоето решение. Paratus, paratus9.

— Мисля, че беше казал, че такива неща противоречат на човешката природа; нациите не могат да създават кризи ad infinitum.

— Не постоянни. Има място и за почивка. Тя е в оттеглянията. Те са прозорци за да си поемеш въздух.

— Това е твърде опасно; трябва да има и по-добър начин.

— Не в този свят. Отишли сме отвъд това.

— Отново няма да се съглася. Тъкмо стигнахме до точката, където това е задължително.

— Добре. Да вземем сегашното ти поле на действие. Видял си достатъчно, как смяташ да завършиш проверките и балансите си?

— Като открия закономерност. Закономерност с характеристики, присъщи на всички останали, на всяка цена колкото се може по-близки.

— Генералът, който контролира тези неща, направи точно това, и ние сформирахме Комисия на Отбраната по разпределението. Обединените Нации направиха същото, и като резултат се появи Съветът за сигурност. Кризите все още съществуват; почти нищо не се е променило.

— Трябва да продължаваме да търсим.

— В такъв случай решението — прекъсна го Хил с тържествуваща усмивка — е в търсенето. Сега разбираш ли какво имам предвид? Докато търсенето продължава, ще можем да дишаме спокойно.

Тривейн се размърда в мекото кожено кресло. Това бе същото кресло, помисли си той, в което бе седял по време на набързо организираната среща преди десет седмици.

— Не мога да приема това, господин посланик.

— Повтарям. Откъде ще започнеш?

— Започнах… Не казах случайно това за откриването на закономерност. Една компания, достатъчно голяма за да изисква огромни капиталовложения; достатъчно сложни за да включва хиляди договори и анекси. Проект, който държи компонентите си в десетки държави… Открих ги.

Уилям Хил подпря брадата си с тънките пръсти на дясната ръка. Не снемаше поглед от Тривейн.

— Искаш да кажеш, че се концентрираш върху едно предприятие; използваш го за пример?

В гласа на Хил звучеше явно разочарование.

— Да. Асистентите ще продължат с другата работа, за да не прекъсваме. Но четиримата ми основни помощници и аз се концентрираме върху една корпорация.

Хил каза тихо.

— Чух слуховете. Може би ще откриеш врага си.

— Господин Посланик, ще имаме нужда от помощ.

— Защо? — Хил започна да драска върху бележника. Линиите на молива бяха целенасочени, контролирани и ядосани.

— Защото се очертава закономерност, която много ни безпокои. Нека да го формулирам така: колкото повече се изяснява връзката, толкова по-трудно става да се доберем до определена информация; мислим, че надушваме нещо, то ни избягва. Обясненията стават все по-неясни… как го казахте преди пет минути? „Думи“. „Проверете тук“, „проверете там“, „проверете някъде другаде“. Очевидно се опитват да потулят истината на всяка цена.

— Сигурно се занимаваш с много мащабна организация, с най-разнообразна дейност, — каза Хил с монотонен глас.

— Структурата й — да използувам израза на един от персонала ми — е „дяволски невероятна“. Главните заводи са съсредоточени на западния бряг, но администрацията им е в Чикаго.

— Звучи като списъка на загинали във войната от Уест Пойнт — Анаполис — бързо го прекъсна Хил, като смехът бавно угасваше в очите му.

— Смятах да включа редица високопоставени навремето резиденти на Вашингтон. Няколко бивши сенатори, три или четири поста в Кабинета — разбира се, обхващащи голям период от време.

Уилям Хил взе бележника, върху който драскаше и остави молива.

— Учудва ме, Тривейн, че се захващаш с Пентагона, двете камари на Конгреса, стотици различни производства, профсъюзите и правителствата на няколко щата…

Хил обърна бележника към Тривейн.

Върху него, стотици малки линии се сливаха и образуваха две думи. „Дженеси Индъстриз“.

16.

Името му бе Родерик Брус, и звученето му създаваше същото интелигентно впечатление, както и притежателят му. Набиващо се в ухото, театрално име; бързият говор и твърдият поглед бяха част от репортерската му самоличност. Беше публикувал материали в 89 вестника из страната, имаше стандартна лекторска такса от три хиляди долара, които той постоянно даряваше за различни каузи и най-учудващото бе, че неговите колеги много го харесваха.

Причината за популярността му в четвъртото съсловие бе лесно обяснима. Род Брус — от „Вашингтон-Ню Йоркската ос на медиите“ никога не забрави, че е роден като Роджър Брустър в Ери, Пенсилвания, бе винаги щедър и ироничен към себе си.

Накратко, Род бе добро момче.

Ако работата не опираше до източниците му на информация.

Това бе научил Андрю за Брус и с нетърпение чакаше да се запознае с него. Журналистът бе проявил голямо желание да дискутира историята за четирите атомни подводници. но и ясно се изрази, че ще трябва да представи невероятно силен аргумент, за да го накара да потули историята. След три дни всичко щеше да излезе на бял свят.

И, предвид ситуацията, бе неочакван жест от страна на Брус да посети офиса на Тривейн в Потомак Тауърз в десет сутринта.

Тривейн бе силно изненадан от вида на Брус, когато го видя да влиза в приемната. Не лицето, то му беше познато от снимките във вестниците, придружаващи статиите му години наред — остри черти, дълбоко поставени очи, дълга коса, преди да я приведе в някакъв вид прическа. Но размерите му. Родерик Брус бе много нисък човек и дрехите му още повече го подчертаваха. Черни, консервативни, прекалено изпипани. Приличаше на момче облечено за църковна служба, на корицата на Сатъдей Ивнинг Поуст на Норман Рокуел. Дългата коса показваше независимост, независимостта на малко момче, у репортер отдавна прехвърлил петдесетте.

Брус последва секретарката през вратата и протегна ръка на Тривейн. Отблизо Брус изглеждаше още по-нисък и по-малък. Но Родерик Брус в никакъв случай не бе аматьор при запознанства на професионална основа. Той се усмихна и силно стисна ръката на Тривейн.

— Нека малкият ми ръст не ви заблуждава. Нося си асансьорните обувки… Радвам се да се запозная с вас, Тривейн.

С този кратък поздрав Брус осъществи две цели. С хумора си заглади впечатлението от своя ръст, за който не бе удобно да се споменава, и като използва фамилното име на Анди му показа, че се срещат на равноправна основа.

— Благодаря. Моля, седнете. — Тривейн погледна секретарката си, която се готвеше да излезе. — Отложи телефонните ми обаждания, ако обичаш, Маридж. И, моля, затвори вратата. — Той се върна в креслото си, докато Родерик Брус се настаняваше пред бюрото.

— Тези офиси са встрани от обичайния ми маршрут.

— Съжалявам; надявам се, че пътуването ви не е било неудобно. Бих бил щастлив да се срещнем в града, затова ви поканих на обяд.

— Няма проблеми. Исках собственоръчно да проуча това място; много хора говорят за него. Странно, не виждам нито решетки, нито камшици, нито железни девици.

— Тези инструменти са заключени в килера.

— Добър отговор, ще го използувам — Брус извади малка тетрадка, сякаш пригодена специално за неговите размери, — и докато Тривейн се смееше, нахвърли няколко думи.

— Никога не знаеш, кога ще ти потрябва един точен цитат.

— Този не беше особено добър.

— Добре, в такъв случай човечен. Много от остроумните забележки на Кенеди бяха толкова човечни, колкото и гениални.

— На кой от всичките Кенеди?

— Тези на Джон. Боби използуваше премислени, доизкусурени реплики. Джон бе инстинктивно човечен… и с едно уязвимо чувство за хумор.

— Попаднал съм в добра компания.

— Не е зле.

— Вие извадихте тетрадката, не аз.

— И ще си остане извадена, господин Тривейн… Ще поговорим ли за четирите подводници, всяка от които струва грубо сто и осемдесет милиона парчето, в момента като дарение за сухия док? Седемстотин и двадесет милиона долара за нищо… Вие го знаете, аз го зная. Защо да не го знаят и хората, които са платили за това?

— Може би трябва да го знаят?

Брус не бе очаквал такъв отговор от Тривейн. Той се намести в стола и кръстоса късите си крака. За момент Анди се почуди дали краката на репортера стигат до пода.

— Това също е добре. Няма да го записвам, защото ще го запомня — Брус затвори мъничката си тетрадка. — В такъв случай приемам, че нямате нищо против моята история.

— Ако трябва да съм изцяло честен, нямам абсолютно нищо против. Други имат, не аз.

— В такъв случай защо поискахте да ме видите?

— Предполагам, за да… защитавам тяхната позиция.

— Не ги послушах. Защо мислите, че ще послушам вас?

— Защото съм незаинтересована страна; мога да говоря обективно. Мисля, че имате основателни причини за да направите публично достояние едно много скъпо фиаско, и ако бях на ваше място, сигурно бих го направил без колебание. От друга страна, нямам вашия опит. Не знам къде да тегля чертата, между необходимата публичност на некомпетентността и навлизането в областта на националната сигурност. Сигурно бих хвърлил светлина и върху тази част.

— О, хайде, Тривейн — краката на Родерик Брус неспокойно се върнаха в първоначалното си положение. — Чувал съм този аргумент, няма да стане.

— Сигурен ли сте?

— Поради толкова основателни причини, за които вие дори не подозирате.

— В такъв случай, господин Брус, — каза Тривейн, изваждайки пакет цигари, — трябваше да приемете поканата ми за обяд. Щяхме да прекараме остатъка от обяда в приятен разговор. Вие не знаете, но съм страстен ваш почитател. Цигара?

Родерик Брус се втренчи в Тривейн с отворена уста. След като не посегна за цигара, Тривейн извади една за себе си и се облегна, докато я палеше.

— Господи! Вие наистина го мислите — каза тихо Брус.

— Разбира се. Подозирам, че… основателните причини, на които се осланяте, покриват областта на сигурността. Ако е така, а аз дяволски добре знам, че не сте достигнали положението си чрез лъжи, не мога да ви предложа друг аргумент.

— Ако разбия аргумента, това няма да ви помогне, нали?

— Не, няма. Ще е само частица от пречките, с които се сблъсквам. Но това си е мой проблем, не ваш.

Брус се наведе леко напред, миниатюрната му фигурка изглеждаше някак си абсурдно в големия кожен стол.

— Може и да нямате проблем. И не ми пука ако тази стая я подслушват.

— Ако я какво? — Тривейн се изправи.

— Не ми пука, ако ни записват, предполагам, че не го правят. Ще ви предложа сделка, Тривейн… Никакви пречки от моя страна; никакви проблеми с бъркотията в Ню Лондон. Проста сделка. Дори ще ви предложа избор.

— По дяволите, за какво говорите?

— Да започнем от вчера. — Брус повдигна десния ревер на сакото си и бавно прибра тетрадката. Направи го толкова стилно, сякаш това действие бе символ на доверие. Държеше златния си молив и го въртеше между пръстите.

— Вчера прекарахте час и двадесет минути в Националното бюро по статистика. Поискахте томовете, съдържащи информация от последните осемнадесет месеца за щатите Калифорния и Мериленд. Ако предоставя достатъчно време, моите подчинени могат да получат книгите и да открият това, което търсехте, но да гледаме реално на нещата, това са няколко хиляди страници и още около сто хиляди допълнения. Сам свършихте тази работа. Не секретарката ви, нито пък някой помощник. Заложихте на сигурно. Какво намерихте?

Тривейн се опита да проникне в думите на Брус, в смисъла, който се криеше зад тези думи.

— Вие бяхте в сивия Понтиак. Вие ме проследихте, нали.

— Погрешно, но интересно.

— Вие бяхте на Род Айленд Авеню, и след това в Джорджтаун. Зад камиона на точиларите.

— Съжалявам. Отново грешите. Ако исках да ви следя, никога нямаше да го усетите. Какво търсихте в Националното бюро по статистика? Това е предложение номер едно. Ако си струва, ще потуля историята.

Мислите на Тривейн все още се въртяха около Понтиака. Трябва да се обади на Уебстър в Белия дом веднага щом се отърве от Брус… Почти бе забравил за колата.

— Не става, Брус. Пък не си струва. Това е само черната работа.

— Добре, в такъв случай ще пратя персонала си да преровят книгите на Националното бюро по статистика. Ще го открием… Предложение номер две. Това е по-интересно. Носи се слух, че преди шест седмици, след драматичното ви появяване на събранието на Сената, сте се срещнали със старото момче от Небраска няколко часа преди злополуката във Феърфакс; чух за някакво скарване. Вярно ли е и каква беше причината?

— Единственият човек, който може да е чул разговора беше мъжът по име Милър… Лорънс Милър, доколкото си спомням. Шофьорът. Попитайте него. Щом ви е казал това, защо не ви каже и останалото?

— Верен е на стареца. Получил е нещо от завещанието. Няма да каже; кълне се, че никога не подслушва разговорите, които се водят на задната седалка. Твърде много разговори е имало.

— Пак не става. Беше почтен спор. На ваше място бих се усъмнил, ако Милър ви каже нещо друго.

— Да, но не сте на мое място… Още едно предложение, последното, Тривейн. Ако се откажете, ще си създадете големи проблеми. Може дори да спомена, че сте се опитали да ме убедите да не разкривам историята.

— Вие, гаден малък човечец. Не мисля, че ще чета отново вашата рубрика.

— Вие го казвате.

— Произлиза от контекста.

— Разкажете ми за Бонър.

— Пол Бонър? — Тривейн изпитваше неприятното чувство, че последното предложение на Родерик Брус бе истинската причина, поради която бе дошъл. Не че първите две бяха маловажни — напротив, бяха неприемливи — но гласът на репортера издаваше напрежение, което липсваше в другите му въпроси; заплахата му беше по-директна.

— Майор Пол Бонър, бе инициал на бащиното му име, сериен номер 158–3288, Специални сили, разузнавателен отдел, по-настоящем прикрепен към Министерството на отбраната. Отзован от Индокитай, 1970, след като прекарал тримесечна изолация във военен затвор — за офицери, разбира се — в очакване на присъдата. Забранени интервюта, никаква информация. С изключение на малката чудесна описателна фраза на един генерал в Ай Корпс: „убиецът от Сайгон“. Този Бонър имам предвид, господин Тривейн. И ако наистина сте такъв мой почитател, какъвто казвате че сте, знаете за изказването ми, че лудият майор трябва да бъде затворен в Ливънуорт, а не да се разхожда свободно по улиците.

— Сигурно съм пропуснал да си купя вестник този ден.

— Онези дни. Каква е ролята на Бонър? Защо го прикрепиха към вас? Познавахте ли го по-рано? Вие ли го изискахте?

— Говорите ужасно бързо.

— Ужасно ми е интересно.

— Ще отговоря на въпросите ви поред — стига да мога; Бонър е само свръзка с Отбраната. Ако имам нужда от нещо, той ми го доставя. Нямам представа защо са го прикрепили към мен, също така разбирам, че не е особено доволен от назначението си. Не съм го познавал преди, така че не възможно да съм поискал назначението му.

— Добре — Брус не сваляше очи от Тривейн. Той бързо тръскаше златния си молив във въздуха, в празното пространство. Още един жест, който дразнеше Тривейн. — Това се проверява; програмирано е. Сега… Вие вярвате ли?

— Да вярвам на какво?

— Че „убиецът на Сайгон“ е просто момче за поръчки. Наистина ли го вярвате?

— Разбира се. Оказва ми голяма помощ. Тези офиси, уреждането на транспорт, резервации из цялата страна. Каквото и мнение да има, то не се отразява на работата му тук.

— Споменахте персонала си. Той помогна ли ви да го наберете?

— Разбира се, че не — Тривейн забеляза, че повишава тон. Ядът му бе предизвикан от факта, че в началото Бонър наистина се бе опитал да му помогне да „набере“ персонала си. — И да изпреваря въпроса ви, майор Бонър има възгледи, които значително се различават от моите. И двамата го разбираме, никой не се опитва да окаже натиск на другия. Въпреки това, аз му имам доверие. Не че имам някаква причина да използвам този термин, той не се занимава с нашата работа.

— Бих казал, че много се занимава. Той лесно научава с какво се занимавате. С кого говорите, какви компании проучвате.

— Този тип информация едва ли е секретна, господин Брус — прекъсна го Тривейн. — Честно, не мога да разбера какво целите.

— Очевидно е. Ако проучвате шайка крадци, не трябва да се оставяте най-големият престъпник в града да ви води.

Тривейн си спомни спонтанната реакция на Медисън на името Бонър. Адвокатът бе отбелязал, че Отбраната не е много остроумна.

— Мисля, че мога да облекча безпокойството ви, господин Брус. Майор Бонър не носи никаква отговорност за решенията, взимани тук. Не обсъждаме плановете си. Той просто се грижи за рутинни подробности; и, ако искате да знаете, в много по-малка степен, отколкото в началото. Моята секретарка пое повечето от тези задължения, и се обажда на Бонър само когато има проблеми. Отбраната върши добра работа, като осигурява резервации за самолети, или открива някой служител в корпорация, с която Пентагонът има договор. Повтарям, че ми е оказал голяма помощ.

— Но ще се съгласите, че идването му в този офис е необичайно.

— Военният не е известен със своята чувствителност. Може би това е добра черта… Вижте, ние си имаме работа с икономиката на Отбраната, имаме нужда от свръзка. Не мога да кажа защо Армията е назначила Бонър. Но го е направила, и той се справя добре. Не мога да кажа, че е въодушевен, и не мисля, че ни е много от полза. Въпреки това, той е добър войник. Сигурен съм, че ще изпълни всички поставени задачи, независимо от личните си чувства.

— Добре казано.

— Не виждам как бих могъл да го кажа по друг начин.

— Искате да ми кажете, че не се е опитал да представи гледната точка на Пентагона?

— В няколкото случая, когато съм поискал неговото мнение, той много се е доближавал до военната гледна точка. Нямаше да бъда спокоен, ако не е така. Ако се опитвате да изровите някакъв вид конспирация, бяхме наясно с репутацията на Бонър. Или се запознахме с нея. Всъщност, бяхме разтревожени, но всичките ни тревоги се оказаха неоснователни.

— Не ми предоставяте това, което искам, господин Тривейн.

— Струва ми се, че искате заглавието на рубриката ви да казва, как Бонър пречи на напредъка на подкомисията. Че е бил назначен тук, за да изпраща секретна информация на началниците си. Казах ви, че разбирам какво целите. Беше добро предложение, много логично. Но е твърде очевидно, и вие го знаете.

— Кажете ми някое негово мнение. Бих могъл да се съглася да го разменя. Нещо, което е казал, което да представлява военната гледна точка?

Тривейн гледаше дребния репортер. Усещаше, че се изнервя; беше нервен, сякаш чувствуваше, че е на път да изгуби нещо, от което безнадеждно се нуждаеше. Анди си спомни за опустошителната стратегия на Бонър, насочена срещу похода на мира — войската, мигновената репресия — и значеше, че това е нещото, което Родерик Брус би искал да напечата.

— Вие сте параноик. Искате да се спазарите за всяко нещо, което би очернило Бонър, нали?

— Точно така, Тривейн. Защото той е мръсник. Той е бясно куче, което е трябвало да бъде удушено още преди три години.

— Това е много тежко обвинение. Ако усещате нещата така, имате си публика; кажете им го… ако можете да го докажете.

— Те покриват този кучи син. Нагоре и надолу по стълбите на властта той е неприкосновена територия. Дори и онези, които го мразят до мозъка на костите му — от Меконг до Дананг — никой не казва нито дума. Това ме притеснява. Мисля си, че това би притеснило и вас.

— Не разполагам с вашата информация. Имам достатъчно проблеми, за да си създавам допълнителни. Но честно, не съм заинтересован от Бонър.

— Може би би трябвало.

— Ще си помисля за това.

— Помислете и за още нещо. Ще ви дам няколко дни. Разговаряли ли сте с Бонър; прекарал е уикенд с вас в Кънектикът. Обадете ми се и кажете за тези разговори. Това, което ви е казал, може да няма последици. Но в комбинация с информацията, която притежавам, може да се окаже важно.

Тривейн стана от стола си, гледайки отвисоко дребния репортер.

— Предложете гестаповската си тактика някъде другаде, господин Брус.

От опит Родерик Брус познаваше недостатъците на изправянето. Остана седнал, въртейки между пръстите златния си молив.

— Не си създавайте враг в мое лице, господин Тривейн. Това е глупаво. Мога така да извъртя историята с подводниците, че да ви поставя в изолация. Хората ще бягат от вас. Може би още по-зле; може би само ще се смеят.

— Изчезвайте оттук преди да съм ви изхвърлил.

— Заплашвате пресата, господин председател? Заплашвате с насилие човек с моя ръст.

— Тълкувайте го както искате. Само изчезвайте — спокойно каза Тривейн.

Родерик Брус бавно се изправи, прибирайки златния молив във вътрешния си джоб.

— Няколко дена, господин Тривейн. Ще чакам да ми се обадите. Сега сте разстроен, но нещата ще ви се изяснят. Ще видите.

Тривейн гледаше, как малкото момче-старец се отправи твърдо с късите си крачки към вратата на офиса. Брус не се обърна; хвана дръжката, дръпна вратата и излезе. Описвайки обратна траектория, тежката врата се удари в един стол и леко завибрира.

Бригадният генерал Лестър Купър удари с юмрук по дългата заседателна маса. Лицето му бе червено, вените по врата му изскочили.

— Това малко копеле. Това проклето пигмейско лайно! Какво, по дяволите, иска тоя!

— Още не знам. Би могло да се отнася за всичко, — отговори Робърт Уебстър от другия край на стаята. — Предполагаме, че е Бонър; изчислихме тази вероятност, когато го назначавахме.

— Вие я изчислихте. Ние не я искаме.

— Знаем какво правим.

— Бих се чувствувал по-добре, ако можехте да убедите мен. Не ми харесва възможността, че всеки е заменим.

— Не ставай смешен. Кажи на Бонър, че старото му приятелче Брус може пак да го притисне, да внимава.

Уебстър се приближи до Купър, на устните му бе загатната усмивка.

— Но не го плаши прекалено много. Не бихме искали да е твърде предпазлив; само му кажи. Той знае за наблюдението над Тривейн, не оставяй никой друг да му съобщи пръв.

— Разбирам… Обаче си мисля, че трябва да намерите начин да се отървете от Брус. Не трябва да се навърта наоколо.

— И на това ще му дойде времето.

— Трябва да станете сега. Колкото повече чакате, толкова по-голям е рискът. Тривейн е по следите на Дженеси.

— Точно затова не предприемайте внезапни ходове. Особено сега. Тривейн няма да стигне доникъде. Но Роджър Брус би могъл.

17.

Андрю погледна през прозореца към течащия Потомак. Кафяви листа, солена вода; мачове в събота следобед, неделни професионални срещи. Средата на есента във Вашингтон.

Срещата бе минала добре, ядрото поверително бе натрупало достатъчно данни за да оправдае личните конфронтации с мнозина от върховното управление на Дженеси Индъстриз.

Особено с един човек. Джеймс Годдард. Един човек от Дженеси Индъстриз, който знаеше отговорите. Сан Франциско.

Това бе следващата спирка.

Усилието от страна на всеки беше ефективно, облекчаваха го неортодоксалните методи, наложени от Анди. Много малка част от работата се въртеше в офисите, почти цялата бе съсредоточена в подземното помещение за почивка в наетата къща в Тоунинг Спринг. Бяха включени само Алън Мартин, Майкъл Райън, Джон Ларч и неукротимият Сам Викарсън.

От самото начало бе възприел тези методи, тази секретност, поради много прости причини. Когато и последните отговори пристигнаха от заводите на Дженеси и от клиентите от цялата страна, обемът на информация бе огромен. Компютрите се запълниха за няколко седмици. Когато тези доклади се оказаха незадоволителни и наложиха изпращането на допълнителни запитвания до офисите на компанията, Тривейн осъзна, че Дженеси ще изтласка всички други неща, с които се занимаваха, на заден план. Дори простото съпоставяне на отговорите се превърна в усложнение.

Андрю откри, че е обсебен от тактиката на Дженеси Индъстриз. Единственият начин да разплете тази бъркотия бе да вземе всяка една нишка от паяжината и да я следва през милиардите разклонения до първоизточника, събирайки лъжливата информация и отговорните за това по пътя. Беше сложна, грамадна задача, и изглеждаше логично да се прехвърли тази част от работата на подкомисията в едно място; удобна среда, позволяваща работа до късно през нощта и дълги уикенди.

Райън и Ларч бяха станали обект — индиректно, с изключителна предпазливост — на въпроси относно запитванията на подкомисията в Дженеси. Правеха се завоалирани намеци за пари, шеговити забележки относно почивка на Карибите.

Само че никой не се шегуваше. Райън и Ларч разбираха това.

Случиха се три инцидента, в които фигурираше Дженеси — отново предпазливо, индиректно, в завоалирани разговори.

Сам Викарсън бе поканен в кънтри клуба в Чеви Чейз от един съсед. Това, което започнало като коктейл-парти за запознанства, бързо се превърнало в запой. Познатите изведнъж се превръщали в близки приятели, неколцина приятели бързо станали врагове. Вечерта била алкохолно наелектризирана, и Сам Викарсън изведнъж се озовал на игрището за голф с жената на един незначителен конгресмен.

Според историята, която разказа Тривейн, признавайки, че в паметта му има бели петна, причинени от ликьора, младият разпален адвокат и момичето управлявали количка за голф, прекосили няколкостотин ярда, когато изведнъж превозното средство спряло. Съпругата се изплашила; очертавала се потенциално неприятна сцена, а инициаторът била тя, като показала на Сам, че я привлича. Двамата тръгнали обратно към клуба, когато ги пресрещнали конгресменът и един непознат приятел.

Това, което последвало, била грозна, внезапна и неизличима сцена според последните думи на съпруга. Конгресменът бил пиян до козирката; той ударил жена си през лицето и се нахвърлил върху Викарсън. Сам направил крачка назад, като се опитал да се защити по възможно най-добрия начин от нападението на съпруга, когато се намесил непознатият мъж, хванал конгресмена за ръцете и го бутнал на земята. Непознатият продължил да вика на поваления да млъкне, защото се прави на глупак.

В този момент дребният конгресмен от Калифорния направил безуспешно усилие да се изправи и да се освободи, след което изкрещял на нападателя си:

— Разкарай проклетия Пало Алто от живота ми!

Жената побягнала през поляната към паркинга.

Непознатият запушил устата на конгресмена с ръка, вдигнал го на крака и го запратил след момичето.

Сам Викарсън стоял на тревата, смътно осъзнавайки през алкохолното зашеметяване, че по някакъв странен, непонятен начин е провален един план.

Пало Алто. Дженеси Индъстриз.

Тривейн се съгласи, като вече не се съмняваше, че младият адвокат ще бъде по-предпазлив за в бъдеще, когато го канят съседи.

Вторият инцидент бе разказан на Тривейн от секретарката му. Момичето изживяваше последните етапи на един развален годеж. Когато, обратно на споразумението им да се разделят, бившият годеник поискал отново да се нанесе, тя не могла да го разбере, връзката им била мъртва и приключила на приятелски начала.

Той казал, че има нужда да се върне, само за няколко дни.

За пред хората.

И ако някой някога я попитал, трябвало да си спомни, че й е задавал много въпроси.

Които той не смятал да задава. Не му пукало, местел се от Вашингтон и имал нужда от няколко препоръки. Получил ги благодарение на нея.

В деня, когато заминавал за Чикаго където си намерил нова работа, той се обадил на секретарката на Тривейн.

— Кажи на шефа си, че много хора на Небраска Авеню се интересуват от Джи Ай Си. Много са се стегнали.

И тя му каза.

Джи Ай Си. Корпорацията Дженеси Индъстриз.

Третият и последен инцидент, за който Тривейн знаеше, стигна до него чрез Франклин Болдуин, банкер от Ню Йорк.

Болдуин пристигнал във Вашингтон за сватбата на внучката си. Момичето се омъжваше за един англичанин, аташе в Британското посолство, момче от аристокрацията, виконт по произход. По думите на Болдуин: „Най-тъпият прием. Времената не се променят: кажи на американската майка, че дъщеря й е намерила титла и тя не устройва сватба, а погребална церемония“.

Това въведение от страна на Болдуин бе негов начин да каже, че е напуснал приема в момента, в който е получил приемлива покана да го направи. Тя произтичала от един стар приятел, пенсионирал се дипломат, който предложил да инсценират тотално изтощение и да се отправят към някое по-проветриво място във Вирджиния.

Така и направил. Към дома на един общ приятел, контраадмирал, също в пенсия, който, за голяма изненада на Болдуин, ги очаквал.

Първо, Болдуин казал, че е очарован от изиграната конспирация на двамата стари приятели; накарали го да се почувствува отново млад.

Но с течение на времето Болдуин се ядосал. Предполагаемото приятно прекарване изобщо не било приятно. Адмиралът създавал тягостна атмосфера, като говорел за статията на Родерик Брус за атомните подводници, изоставени на брега.

Накрая, продължи Болдуин, той се намерил включен в разпален спор, в края на краищата Комисията на отбраната бе негова отговорност. Одобрението на Тривейн бе единодушно, не само от комисията, но и от Сената и президента. Това одобрение беше факт и военните — включително и споменатото министерство — бе по-добре да го приемат.

Въпреки това, адмиралът не искал да го приеме. Когато Болдуин си тръгвал, старата Флота изказала предположението, че вчерашното одобрение днес може да претърпи рязък обрат. Особено ако Тривейн продължава да притеснява една от най-големите институции — „забележи, институции“ — „от която в голяма степен зависела нацията — зависела, да го вземат дяволите, точно това каза!“

Тази институция бе Дженеси Индъстриз.

Докато се взираше в реката, Андрю размишляваше над тези пет фрагмента — Райън и Ларч, Сам Викарсън в Чеви Чейз, секретарката му и Франклин Болдуин — тези, за които знаеше. Колко ли имаше още, за които дори и не подозира. Персоналът на подкомисията се състоеше от двадесет и един члена; дали са се допитвали и до другите? ще има ли още вариации на тема „намесване“, които ще останат скрити?

Не бе възможно да свика „събрание на отбора“ и да ги попита; не само че такъв вид тактика го отвращаваше, но нямаше и да проработи. Ако някой бе осъществил контакт и не му беше казал, нямаше да го направи и сега. Забавянето щеше да изглежда подозрително.

И ако съществуваше макар и далечна, но възможна алтернатива в подкомитета да има информатор, информацията, която предаваше би била без стойност. Защото до този следобед всички важни документи относно Дженеси Индъстриз се намираха в Тоунинг Спринг.

Файловете на Дженеси в офиса — всички до един на място — бяха ясно маркирани с пластична лента: „статут — Настоящ. Пълен. Задоволителен“. Някои, които съдържаха дребни трансакции на Дженеси имаха друг надпис: „статут — Настоящ. Висящ.“ Тези не бяха от значение.

Кодът „Задоволителен“ не бе породен от подозрения; просто така беше по-удобно. След като само петима души — главните четирима и Тривейн — имаха причина да използват тези файлове, всеки от тях знаеше, какво означава този термин. Ако някой друг, по някаква причина, се сблъскаше с тях, нямаше нужда от дълги обяснения.

„Задоволителен“ бе достатъчно.

Андрю се дръпна от прозореца и се върна на бюрото си, където една върху друга бяха сложени три неподвързани тетрадки. Тетрадките на Дженеси, частично неразплетените нишки от паяжина: малка светлинка сред лабиринта от затъмнени прозорци. Чудеше се къде, по дяволите, ще го отведат?

Също така се чудеше какво би направил човек като Родерик Брус — Роджър Брустър — ако ги притежава.

Родерик Брус, малкият изтребител на дракони.

Но него не бе успял да унищожи. Въпреки заплахите на репортера, отзивите му за участието на Анди в историята с подводниците бяха необичайно положителни.

Без причини, без въпроси.

Дори имаше и нещо като комплимент:

Твърдият, необщителен председател на подкомисията остава недосегаем за паникьосания висш шпионаж. Единственото, което могат да направят е да го изхвърлят, което вероятно ще сторят. Това ли е неговото желание?

Тривейн се зачуди защо Брус бе решил да не излага на публичност „молбата му за потулване“. Не че имаше някакво значение. Пет пари не даваше за Родерик Брус или неговите читатели. Не възнамеряваше да се обажда на Брус. Каквито и позиции да защищаваше Пол Бонър — и Бог знаеше, че мислите му бяха досадно допотопни — мъжът си имаше свое мнение. Разбиранията му бяха премислени, а не спонтанни, тъпи реакции на някаква промяна. Бонъровците на този свят трябваше да бъдат убедени, а не жертвани в идеологически схватки.

Преди всичко убедени.

Тривейн взе най-горната тетрадка, върху пластичната лентичка в горния десен ъгъл бе напечатано римско I. Тя съдържаше неговия бъдещ маршрут; първата спирка, Сан Франциско.

Рутинно. Нищо важно.

Така беше подредено. Така беше описано. Председателят на подкомисията просто правеше лична обиколка на компаниите на западния бряг — на голям брой от тях. Ако загрижените изпълнители си направеха труда да проверят щяха да бъдат успокоени от факта, че Андрю бе посетил около дузина фирми. Нищо значително не би могло да бъде разкрито при такова разписание.

Тук-там беше дори неофициално споменато, че председателят на подкомисията не би имал нищо против да изиграе някоя игра голф или няколко партии тенис — ако атмосферните условия позволяваха.

По този начин атмосферата на обиколката му бе установена. Носеха се слухове за ранното предаване на подкомисията на друго лице; че обиколката на Тривейн из страната бе нещо като прощално появяване, символичен завършек на едно невъзможно начинание.

Това бе добре; точно така го искаше.

Но нямаше да е възможно, ако Родерик Брус имаше достъп до тетрадките на Дженеси.

Бог да пази това никога да не случи! Това, което трябваше да се избегне на всяка цена, бяха подхвърлените обвинения, включващи присъди. Нещата бяха твърде сложни за повърхностни изводи.

Телефонен звън прекъсна витаещите му мисли. Беше след пет; бе пуснал всички да си тръгнат рано. Беше сам.

— Ало?

— Анди? Пол Бонър.

— Ти си ясновидец. Тъкмо си мислех за теб.

— Надявам се, че мислите са били приятни.

— Не особено. Как си? Не съм те виждал от няколко седмици.

— Бях извън града. В Джорджия. Всеки шест месеца началниците ме изпращат долу в Бенинг да изкарвам различни курсове, да съм във форма. Или поне така си мислят.

— Може би няма нищо общо. Искат да избият враждебното ти настроение или да дадат на дамите от Вашингтон малко почивка.

— По-добре студен душ. Какво ще правиш довечера?

— Ще вечеряме с Хил в Л’Авион. Искаш ли да се присъединиш към нас?

— Разбира се. Ако не се натрапвам.

— Изобщо. След четиридесет и пет минути.

— Добре. Тъкмо ще имаме възможност да обсъдим тази твоя луда обиколка.

— Какво?

— Връщам се като твой майордом, сър. Каквото и да поискаш, само щракни с пръсти или свирни; ще препусна наоколо и ще ти го доставя.

— Не знаех, — каза Тривейн с колебание.

— Току-що получих заповедите. Разбирам, че ще пътешествуваме и ще играем тенис. Нещо си се разпуснал.

— Така изглежда. Ще се видим в Л’Авион.

Тривейн остави слушалката и погледна в тетрадката на Дженеси в лявата си ръка.

Не бяха отправяли молба до Министерството на отбраната за военен помощник. Всъщност. Пентагонът изобщо не бе информиран за обиколката.

Поне не от неговия офис.

18.

Марио де Спаданте се качи с ескалатора на втория етаж на летището в Сан Франциско и се отправи към чакалнята. Походката му беше бърза, учудващо подвижна за човек с неговите размери. Той се шмугваше и изпреварваше пътници и чиновници; прояви нетърпение към един чернокож, който бе препречил пътя му с една трудноподвижна количка за багаж. Блъсна стъклената врата и бързо мина покрай стюардесата, махвайки с ръка в отговор на мълчаливия й въпрос. Хората му вече бяха седнали и го очакваха, двама мъже зад масата в ъгъла.

— Ако нямате нищо против, господин де Спаданте, бих казал, че сте развълнуван повече от необходимото.

— Имам, господин Годдард. Имам много против, защото мисля, че сте пълен идиот. — Гласът на де Спаданте бе вежлив, само малко по-дрезгав от обикновено. Той се обърна към другия мъж, по-възрастен, някъде около шестдесетте, силно облечен. Мъж на име Алън.

— Уебстър обаждал ли се е?

— Нито съм го виждал, нито съм говорил с него откак бях в Ню Йорк. Преди месеци, преди Болдуин да се свърже с този Тривейн. Още тогава трябваше да неутрализираме нещата.

— Големите клечки не слушат, защото твоето предложение не само че беше тъпо, но също и безнадеждно. Взех други мерки; всичко беше под контрол, включително и непредвидените процедури. Де Спаданте премести погледа си върху Годдард. Кукленското лице на Годдард бе все още червено от яд от обидата на италианеца. Той бе на средна възраст, средно дебел и със средно чело, въплъщение на претоварен изпълнителен директор на корпорация, какъвто всъщност и беше — на Дженеси Индъстриз. Де Спаданте целенасочено не каза нищо. Само се втренчи в Годдард. Бе негов ред и той го знаеше.

— Тривейн пристига утре сутринта, около десет и половина. Ще обядваме заедно.

— Надявам се да си хапнеш добре.

— Нямаме причина да мислим, че срещата е нещо повече от това, което са ни казали: приятелска среща. Една от многото. Той си е уредил срещи с директорите на половин дузина компании, в протежение на няколкостотин мили, всичките за няколко дена.

— Убиваш ме, господин Един-Момент. Бих се търкалял по пода от смях, ако не ме болеше… „Нямаме причина да мислим“. Ти си прекрасен! Както казват децата… много си важен, човече.

— Вие ме обиждате, господин де Спаданте. — Годдард извади кърпичка и попи брадичката си.

— Не ми говори за „обиди“. Няма нищо по-обидно на този свят от глупостта. Освен, може би, превзетата глупост — Де Спаданте се обърна към Алън, като не сваляше поглед от Годдард. — Къде го намерихте този?

— Той не е глупав, Марио, — отговори меко Алън. — Годдард бе най-добрият счетоводител, който Джи Ай Си някога е имала. През последните пет години той оформяше икономическата политика на компанията.

— Счетоводител! Гнусен счетоводител, който се поти по брадичката. Познат ми е този тип.

— Нямам намерение да понасям повече обидите ви — Годдард отмести стола си, приготвяйки се да стане. Но ръката на Марио де Спаданте се стрелна напред, и с хватка на човек, който не страни от тежката работа и грубите методи, го хвана за ръка. Столът помръдна и застина под тежестта на напрегнатите крака на Годдард.

— Седни. Стой. Имаме по-големи проблеми от това да се съобразяваме с намеренията ти… Или с моите, господин счетоводител.

— Защо си толкова сигурен? — попита Алън.

— Ще ти кажа. И може би ще разбереш моето вълнение. И моят яд… Седмици наред чувахме, че всичко върви добре. Никакви истински проблеми; няколко неща трябваше да се уредят, но за тях се погрижиха. След това научаваме, че дори и главните проблеми са отбелязани като „задоволителни“. Пълни, завършени, капут… лесна работа. Дори и аз се хванах. — Де Спаданте пусна стола, но продължи да не изпуска мъжете от очи, стрелкайки поглед от единия към другия без да мести главата си. — Само че няколко много любопитни приятелчета в Ню Йорк решиха да направят проверка. Те са малко нервни, защото им се плаща да разрешават проблемите. Когато не виждат проблеми, те ги търсят; смятат, че това е по-добре, отколкото да ги пропуснат поради недоглеждане… Взимат пет — само пет — много, много важни запитвания, които са били върнати. И петте са били приети като задоволителни — така са ни казали. Изпращат допълнителна информация в офиса на Тривейн. Нищо, което не би могло да бъде обяснено, но, за Бога, те търсят тези обяснения!… Трябва ли да казвам какво се случва?

Годдард, който държеше кърпичката в ръка, я поднесе още веднъж към брадичката си. Очите му издаваха страх. Той изговори три думи тихо, напрегнато.

— Обратно двойно попълнение.

— Ако този прекрасен израз означава, че файловете в офиса са били фалшиви, попаднахте точно в целта, господин счетоводител.

Алън се наведе напред в стола си.

— Това ли имаш предвид, Годдард?

— По принцип, да. Само че прескочих един етап. Ще зависи от това, дали статутът на файловете в офиса е бил променен на „висящ“.

— Не беше — каза Марио де Спаданте.

— В такъв случай има втора група файлове.

— Много добре. Дори и ние разбрахме това.

— Но къде? — попита Алън, като видът му бе изгубил част от увереността си.

— Какво значение има? Не можем да променим това, което се намира в тях.

— Обаче ще ни е от голяма полза да го разберем, — допълни Годдард, изгубил предишната си враждебност.

— Трябваше да помислиш за тези неща през последните няколко месеца, вместо да седиш върху тъпия си задник и да мислиш колко си умен. „Приятелски срещи“.

— Нямахме причина…

— О, млъкни! Брадичката ти цялата е мокра… Много хора ще трябва да увиснат на въжето. Но няма да позволим това да се случи на много други хора. Все още имаме процедури за непредвидени обстоятелства. Ние си свършихме нашата работа — изведнъж, с голямо напрежение, макар и мълчаливо Марио де Спаданте сви юмрука си и лицето му се проряза от гримаса.

— Какво има? — мъжът на име Алън се втренчи неспокойно в италианеца.

— Този кучи син Тривейн! — прошепна дрезгаво де Спаданте. — Почитаемият — друг път почитаем — заместник-министър! Господин Клорокс!… Това копеле е мръсно като прасе в кочина. Не бях разчитал на това.

Майор Пол Бонър наблюдаваше Тривейн от другата страна на прохода. Мястото на Бонър се намираше до прозореца от дясната страна на 707; Тривейн обграден от Алън Мартин и Сам Викарсън, седеше точно отсреща. И тримата бяха зачетени в някакъв документ.

Бобри, помисли си Бонър. Ревностни, напрегнати, ръфащи дърветата, за да паднат и да преградят потоците. Тривейн би го нарекъл нещо като екологичен баланс.

Глупости.

Беше много по-важно полята там долу да са напоени, отколкото оцеляването на няколко ревностни бобри. Бобрите искаха да напукат земята, да жертвуват реколтата в името на грижи, които засягаха само тях. Имаше и други, плашещи грижи, които малките животни никога не биха могли да разберат. Само лъвовете ги разбираха; налагаше им се защото бяха предводители. Предводителите дебнеха във всяко кътче на гората и джунглата, те знаеха кой е плячката. Но бобрите не знаеха.

Пол Бонър познаваше джунглата, беше пълзял с кървящ корем по безумно бъкащата от насекоми, вечно движеща се слуз. Срещал се бе лице в лице с очи, олицетворяващи чистата ненавист. Бе осъзнал факта, че трябва да убие източника на ненавистта, да загаси очите. Или да бъде убит.

Неговият враг.

Техният враг.

Какво, по дяволите, знаеха бобрите?

Той видя, че Тривейн и двамата му асистенти започнаха да прибират документите в куфарчетата. Скоро щяха да пристигнат в Сан Франциско, надписът „закопчайте коланите“ беше светнал, както и този, забраняващ пушенето. Още пет минути.

А след това какво?

Заповедите му бяха по-мъгляви от преди. Атмосферата около Отбраната — около онази част, която се занимаваше с Тривейн — бе безкрайно по-напрегната. След вечерята с Анди и Филис, генерал Купър го бе разпитвал така, сякаш бе чарлейзански партизанин с американски нашийник около врата. Генералът бе почти апоплектичен. Защо Тривейн не бе предупредил Отбраната за обиколката си? Какво беше точното разписание? Защо имаше толкова много спирки, толкова много различни срещи? Дали не бяха димна завеса?

Накрая Бонър се бе ядосал. Не знаеше отговорите, пък и не ги беше търсил. Ако генералът имаше нужда от определена информация, трябваше да му съобщи каква точно. Бонър напомни на Купър, че бе изнесъл повече от петдесет отделни доклада от Потомак Тауърз. Информация, открадната от личните файлове на Тривейн.

Той разбираше причините, приемаше ги, както и рисковете, и разчиташе на присъдата на шефовете си. Но, по-дяволите, не беше ясновидец.

Избухването на генерала силно учуди Бонър. На Бонър му се видя невероятно такъв врял и кипял човек като Купър да заеква. Бе очевидно, че бригадният генерал Купър си има работа с изцяло нова, неоценена информация.

И го беше страх.

Бонър се чудеше каква ли е причината. Кой бе източникът на този страх? Майорът знаеше, че не е единственият, който изнася информация от Тауърз. Знаеше за още двама. Единият бе чернокоса стенографистка, шеф на машинописния отдел на Тривейн. Беше видял снимката й и резюме на бюрото на Купър с няколко разплащателни квитанции, прикрепени отдолу. Стандартна процедура.

Вторият бе един рус мъж, към края на двадесетте, доктор по философия от Корнуел, когото, ако правилно си спомняше, Тривейн бе наел по настояване на някакъв стар приятел. Късно една вечер Бонър тъкмо си тръгваше, когато русият мъж влезе през товарния вход. Асансьорите на задния вход винаги се използуваха от информаторите според разписанието. Погледна нагоре, лампите в офиса на генерал Купър все още бяха светнати.

Купър бе прекалено разтревожен, за да се държи уклончиво или поне хитро. Тъй че Бонър получи своите заповеди. Каквото и да кажеше Тривейн, каквото и да кажеше някой от двамата пътуващи с него помощници, без значение колко незначително изглежда — да го попие в паметта си и да го докладва по директния телефон на Купър. Да се опита да разбере същността на всеки разговор свързан с Дженеси Индъстриз. Да използува толкова пари, от колкото има нужда, да обещава какъвто иска имунитет, само да разкрива фактите.

Всякакви факти.

Трябваше ли да търси нещо определено…

Всичко!

Бонър ядосано си призна, че се е заразил от треската на генерала. Не обичаше да се пали от гнева — или паниката — на някой друг, но точно така се случи. Тривейн нямаше право да бърка в Дженеси. Най-малкото не до такава степен, която да предизвиква у Купър тази необичайна тревога. По свой начин Дженеси Индъстриз бе необходима част от националната отбрана.

Бойците, ракетите по-добри от всички от техния клас във въздуха; четиринадесет различни видове хеликоптери — от масивни комбинации на преносвачи на войски, товари, оръжия до бързите, мълчаливи „змии“, които служеха като предпазен обръч на мъже като него в неголеми области в джунглата; въоръжение, развито в дузина лаборатории на Дженеси, което представляваше стотици различни видове оръжия, предпазващи хиляди квадратни футове човешка плът от едрокалибрени снаряди и напалм; дори артилерия — Дженеси контролираше голям брой от заводите за артилерия, и да благодарим на Бога, че го правеха — най-съвършеното, най-разрушителното оръжие на земята.

Ударна сила! Мощ!

Да върви по дяволите! Не можеха ли да го разберат!

Не бе въпрос само на пари! Беше въпрос на защита!

Тяхната защита!

Какво, по дяволите, знаеха бобрите?

Какво, по дяволите, знаеше Тривейн?

19.

Джеймс Годдард излезе на поляната зад къщата си. Залязващото слънце къпеше хълмовете на Лос Алтос в мъгливи жълти и оранжеви багри. Както винаги, гледката оказваше успокоително въздействие върху Годдард. Преди дванадесет години бе купил къщата в Лос Алтос. Беше твърде скъпа, но той бе достигнал онази точка в Дженеси, която за в бъдеще или щеше да му позволи да поддържа такава къща, или изобщо нямаше да има бъдеще.

Всъщност, рискът не се оказа чак толкова голям. Преди дванадесет години бе започнал бързият му възход в Дженеси Индъстриз.

Офисът му се местеше към горните етажи на небостъргача10. Стана президент на отделението в Сан Франциско.

Но понякога напрежението се оказваше твърде голямо.

Сега беше такъв момент.

Този следобед разговорът с Тривейн бе съсипал нервите му. Беше ги съсипал, защото първоначално целите бяха изцяло неясни. Малко от това, малко от онова. Чести кимвания с глави, размяна на загадъчни погледи, придружени от кимвания или от празно втренчване. Бележки, водени на пръв поглед в най-неподходящи моменти; невинни въпроси, задавани от невинните асистенти на Тривейн. Единият — евреин, това бе очевидно. Другият — твърде млад, това бе обидно.

Целият разговор бе несвързан, без никакъв дневен ред. Като главен говорител на Дженеси, Годдард се бе опитал да въведе някакъв ред, някакъв план, по който да се задават въпросите. Той бе почтително париран от Тривейн; председателят на подкомисията неубедително играеше ролята на патриархален чичо — всички въпроси щяха да бъдат зададени. Трябваше да се определят главните области на отговорност.

Главните области на отговорност.

Изразът бе проникнал в мозъка на Годдард като електрически удар.

Но той просто кимна с глава в отговор на кимванията и усмивките на противниците си.

Ритуален танц на измамата, реши той.

Когато срещата свърши, някъде около три и половина, и той се завърна в офиса си, веднага се оплака на секретарката си от ужасно главоболие. Трябваше да излезе, да направи обиколка с колата, да помисли върху всяко едно нещо, което бе казано през последните два часа и половина. Защото, въпреки мъглявия подход, много неща бяха казани. Въпросът бе, че не бяха споменати цифри. Можеше да изрецитира данни от редица отделения с години назад. Можеше да вземе шепа несвързани числа и да направи предсказания, които, с отклонение от четири процента, се оказваха верни. Той изненадваше т.нар. икономисти — академични теоретици, обикновено евреи — с бързината и точността на маркетинговия анализ и статистиката на безработицата.

Дори и сенаторът Армбрастър от Калифорния го бе викал за съвет миналата година.

Беше отказал хонорар; в крайна сметка Армбрастър бе влиятелен човек. Обаче прие подарък от един от приятелите на сенатора. Десетгодишен безплатен билет за авиокомпанията Пасифик Еъруейс.

Жена му харесваше Хаваите, въпреки че непрекъснато се опитваше да я убеди, че котешкото месо не е част от кухнята им.

Излезе от офиса и кара в продължение на около петдесет мили. По пътя покрай океана, към Рейвънууд, която прекоси в посока Феър Оакс.

Какво преследваше Тривейн?

Когато и да се опиташе да обясни специфично надхвърляне на бюджета или недооценен разход — не бяха ли тези обяснения цел на подкомисията? — бе възпиран от подобни обяснения. Вместо това, дискутираха се само общи неща.

Абстракции и персонал на средно равнище.

Каква, за бога, можеше да бъде целта на този разговор?

И докато приближаваше възвишението, което водеше към къщата му с успокояващата гледка върху миниатюрния му алпинеум, Джордж Годдард — настоящ счетоводител, изпълнителен директор на отдел в Дженеси Индъстриз — видя със застрашителна яснота целта на Тривейн.

Имена.

Само имена.

Това обясняваше набързо водените бележки в на пръв поглед най-неподходящи моменти, безобидните въпроси на безобидните асистенти.

Имена.

Това търсеха.

Неговият персонал бе постоянно отбелязан в документите. Този главен инженер, онзи консултант-дизайнер, този водещ преговорите работник, този статистически наблюдател. Винаги прикрит и притиснат между безобидни факти.

Не бяха цифри! Не бяха числа!

Само хора!

Анонимни личности.

Точно това търсеше Тривейн.

И Марио де Спаданте бе казал, че много хора ще увиснат на въжето.

Хора.

Анонимни личности.

Беше ли един от тях?

Джеймс Годдард наблюдаваше как един ястреб се стрелна рязко надолу и също така бързо се издигна иззад дърветата и се остави на въздушното течение, реейки се из небето, без плячка в човката си.

— Джими!…. Джимиии!

Гласът на жена му — която викаше с цяло гърло, но някак носово — винаги му оказваше едно и също въздействие, независимо дали викаше през прозореца или говореше на масата по време на вечеря.

Раздразнение.

— Наистина, Джим, ако смяташ да говориш по телефона, за Бога, остави го отвън. Аз говоря по моята линия.

— Кой се обажда?

— Някой на име де Спад… Де Спадети, или нещо от сорта; някакъв си италианец. Чака.

Джеймс Годдард хвърли последен поглед към скъпоценната гледка и се запъти към къщата.

Поне едно нещо бе ясно. Щеше да даде на Марио де Спаданте най-доброто, на което „счетоводителят“ беше способен. Щеше да му каже точка по точка областите, интересуващи Тривейн; никой не можеше да вини един „счетоводител“ за това.

Но Марио де Спаданте нямаше да узнае за изводите на „счетоводител“.

Този „счетоводител“ не бе за обесване.

Пол Бонър влезе през вратата на подземното кафе. Беше като стотици други подземни кафета с пропуски в Сан Франциско. Силният, набиващ се в ушите звук от малките тонколони дразнеше сетивата му — и гледката на кълчещите се танцьорки с голи гърди не го съблазняваше.

Мястото беше вертеп.

Той се зачуди, какъв ли щеше да бъде ефектът, ако бе облякъл униформата си. Както си беше, той не се чувствуваше на място, облечен със спортно яке и маратонки. Той бързо развърза вратовръзката с индийски орнаменти и я пъхна в джоба си.

В помещението се носеше миризма на наркотици, по-силни от „тревата“.

Направи всичко възможно да се задържи на едно място, постоянно притискан от брадати пияници и полуголи сервитьорки, много от които хвърляха тайни погледи към гладко обръснатото му лице и късата прическа.

Тогава разбра, че го е видял. Стоеше на около осем фута със снобски цветни „Ливайс“ и сандали, ризата му бе вариация на тема зимно бельо. Но имаше нещо нередно в косата, помисли си Бонър. Беше гъста и дълга до раменете, но имаше нещо — някаква чистота, блясък; изведнъж го разбра. Косата на мъжа бе перука. Много добра перука, но изглеждаше не на място, не си пасваше с цялостния му вид.

Без да се натрапва, Бонър вдигна пакета „Голоаз“ и чашата си за поздрав.

Мъжът се приближи, застана до Пол, наведе се близо до ухото му и през шума каза:

— Хубаво място, нали?

— Шокиращо е. Но ти изглеждаш така, сякаш е точно за теб. Сигурен ли си, че си човекът, когото търся? Никакви посредници, предупредил съм те.

— Това са цивилните ми дрехи, майоре.

— Много подходящи. Сега да изчезваме оттук.

— О, не, човече! Оставаме. Тук ще говорим.

— Това е невъзможно. Защо?

— Защото знам какво става с подслушвателните устройства при такива вибрации.

— Никакви записи, никакви микрофони. Хайде, бъди разумен. Няма необходимост от такива неща. Господи ще се сваря.

Одърпаният сноб със сресаната коса внимателно погледна Бонър.

— Има смисъл, човече. Не бях мислил за това по такъв начин. Наистина има смисъл!… Парите, моля.

Бонър прибра Голоаза в джоба на ризата и извади портфейла си. Отброи три стодоларови банкноти и ги подаде на мъжа.

— Ето.

— О, хайде, майоре! Защо не ми напишеш чек?

Какво?

— Викни бармана да ги развали.

— Няма да го направи.

— Опитай.

Бонър се обърна към бара и с изненада установи, че барманът е застанал до тях и ги гледа. Той се усмихна на майора и протегна ръка. Шестдесет секунди по-късно Бонър държеше друг асортимент банкноти — петачки, десетачки, двадесетачки. На стойност триста долара. Той ги даде на свръзката.

— Добре. Хайде да изчезваме. Ще се разхождаме по улиците като каубои. Но ще се разхождаме там, където аз кажа, ясно ли е?

— Разбрано.

Двамата мъже тръгнаха на юг по О’Лиъри Лейн, като бавно си пробиваха път сред остатъците от шайките от Хийт — Ашбъри. Търговците по тротоара и на пътя шумно прославяха схващанията на бандите за ненамеса в икономиката. На О’Лиъри Лейн се правеха големи печалби.

— Предполагам, не си ми написал нищо.

— Разбира се, че не. Но няма какво да те спре да си водиш бележки. Аз помня всичко.

— Срещата продължи почти три часа.

— Не съм станал главен счетоводител на Дженеси поради лоша памет, майоре. — Дългокосият посочи наляво, към един проход.

— Да тръгнем натам.

Те се облегнаха на една тухлена стена, облепена с полупорнографски плакати, повечето от които бяха скъсани, всички надраскани; светлината на лампите по О’Лиъри Лейн едва осветяваше лицата им. Бонър успя да подмами свръзката си да застане точно срещу светлината. По време на разпити Пол Бонър винаги наблюдаваше лицето на човека — независимо дали на бойното поле, или в Сан Франциско.

— Откъде искаш да започнем, човече?

— Забрави за чая и сладките. Почни от главните неща: после ще стигнем и до подробностите.

— Добре. По низходящ ред… Преминаването на границата от Ф-90 — по-точно преустройството на дизайна на металите за перки, породени от нововъведенията, необходими в лабораториите в Хюстън. Първоначално бяха резултат от паниката в Ролс-Ройс, ако си спомняш.

— И какво?

— Какво имаш предвид под и какво? Тези нововъведения бяха на стойност сто и пет милиона; ето какво.

— Това не е тайна.

— Не казах, че е. Но тълпата на Тривейн искаше да знае датите. Дали няма някакво изоставане във времето, за което не те помислили… Но това не е моя работа. Аз осигурявам данни, вие ги оценявате.

— Продължавай. — Бонър извади бележник със спирала и започна да пише.

— Нататък. Долу на юг, Пасадена… Заводите изостават осем месеца със съоръженията и матриците за броните на големите хеликоптери. Лоша работа, човече. Толкова са скапани, че никога не ще усетят озона. Трудови проблеми, оплаквания за замърсяване, промяна на проектите, заменяемост на основните метали; Армбрастър ще трябва да се справи с тези заводи и после дълго да се разхожда с противогаз.

— Какво каза Тривейн по въпроса?

— Смешно. Прояви съчувствие. Признати грешки, грижа за околната среда, такива неща. Не задаваше много въпроси за парите; изглеждаше по-заинтересован от тези, които имат проблеми… Нататък. Точно тук, в любимия ти Нортуест-Пак. Линиите нагоре от Сиатъл. Както знаеш, в момента нещата се разнообразяват; Дженеси превзе компаниите Белстар и хвърли огромни пари за да ги пусне в действие. Дотук, един голям чифт змийски очи.

— Това са ракетни заводи, нали?

— Ракети, задвижващо гориво, ракетни площадки, писти за излитане…

— Те са необходими. Трябва да продължават да функционират…

Бонър се усети.

— Не ме нагърбвай с оценки, човече. Спомняш ли си?

— Знам, не е твоя работа… И какво?

— Те се губещ лидер, имам предвид лидер на загубите, Чарли. Поради много основателна причина, която Тривейн подозира. Дженеси не може да купува сама от себе си.

— Това бе отхвърлено от съда.

— Мой ред е да оценявам — дългокосият счетоводител с перука се засмя. — Искът бе отхвърлен от съда. Защото неколцина други хора правеха оценките… Тривейн иска повече информация за Белстар. Само че, както при Пасадена и Хюстън, той отново проучва някакви собствени файлове. Всъщност, не му обръщам особено внимание, те няма да му дадат нищо. Грешен ход от негова страна. Няма да му светне зелено.

Бонър записа нещо в бележника си.

— Тривейн получи ли някакви други подробности?

— Не, човече. Не можа. Вашият господин Тривейн е или много тъп, или много предпазлив.

Един пияница се подпря на стената в другия край на късия проход. Очевидно беше турист; беше облечен със сако, спортни панталони и вратовръзка, с униформата на Американския Легион. Той се опря на стената, откопча панталоните си и се приготви да уринира. Счетоводителят се обърна към Бонър.

— Хайде, да се махаме оттук. Районът отива по дяволите. И ако този е опашка, майоре, ще призная, че имате въображение.

— Може да не ми повярваш, човече, но мразя тези професионални герои.

— Вярвам ти, човече. Приличаш на човек, мразещ доброто… Знам едно местенце с махагон на няколко преки западно от тук. Ще завършим разговора си там.

— Ще завършим! Ние още не сме започнали. По моите сметки имаш да заработиш още двеста и деветдесет долара… Човече!

— Ще го уредим, войнико.

След час и десет минути, Бонър почти изцяло бе изписал малкия си бележник. Беше получил стойността на тристата си долара, поне във вид на спомени на счетоводителя. Мъжът беше способен да възпроизведе точни фрази, отделни думи.

Но това, което значеха, бе работа на някой друг. Изводът, който можеше да направи Бонър от тази информация, бе, че Тривейн и Компанията са обсъдили много неща, но не са ровили надълбоко. Но отново това можеше да е погрешен извод от негова страна.

— Това е почти всичко, — каза изпълнителният директор на Дженеси изпод дългата си фалшива коса. — Надявам се, че ще получиш чифт „птици“11, в случай, че наистина си войник, а не някой идиот.

— А ако съм последното?

— В такъв случай се надявам да докопаш Джи Ай Си.

— Имам качествата на мелез-чистач. Аз съм си аз.

— Сигурно е хубаво да се живее така.

— Много е удобно… И трябва да благодаря на вас, момчета, за този комфорт.

— Какво!

— О, да, човече! Преди няколко години аз наистина се обличах така. Имам предвид, че го мислех. Протести, мирни демонстрации, походи за пресъхналия Ганг, всеки човек ми беше брат — черният, белият и жълтият; смятах да променя света… Тогава вие ме изпратихте в Нам12. Лоша гледка, човече. Половината ми стомах бе отнесен. И за какво? Фанатичните, пластични хора с квадратни челюсти?

— Мисля, че този опит би трябвало да поднови енергията ти за промяната на света.

— Може би нечия друга, не моята. Загубих твърде много месо в центъра на тялото си; платил съм дълговете си. Светците са инвалиди, а Исус Христос не е суперзвезда. Всичко това е лошо. Искам си моето.

Бонър стана от малката, мръсна маса в бара.

— Ще предам думите ти. Може да те направят президент на Дженеси Индъстриз.

— Не е невъзможно… И, войниче, мисля това, което казвам. Искам си моето. Ако Тривейн е на пазара, ще го оставя да наддава; искам да го знаеш.

— Може да е опасно за теб. Може да ми се наложи да отнеса другата половина от стомаха ти. Не бих се замислил два пъти за това.

— Сигурен съм, че не би… Но аз съм честен за тези неща. Първо ще се обадя на теб и ще ти предоставя шанс да платиш цената…

Бонър погледна загадъчната усмивка на счетоводителя и донякъде ненормалния израз на лицето му. Майорът се замисли дали вечерта не е била грешка. Човекът на Дженеси си играеше с него по много нездравословен начин. Бонър се наведе напред, хванал с ръце ръбовете на масата и каза твърдо, но спокойно.

— Ако бях на твое място, щях да внимавам като ловя рибата на двата бряга на реката. Местното население може да стане много недружелюбно.

— Отпусни се, майоре. Исках да видя как се въртиш като пумпал… Не се поти. Харесвам това, което е останало от стомаха ми… Чао.

Пол рязко се изправи. Надяваше се никога да не му се налага да среща отново този тип. Той беше най-лошият тип информатор — и обикновено най-добрия в работата си: плъх-чистач, който препускаше из тунелите от мръсотия и не се страхуваше от слънчевите лъчи, само от сигурен провал. Единствената му цел беше да бъде самия себе си.

И той го беше признал.

— Чао.

20.

Младият адвокат Сам Викарсън, никога не бе виждал Кея на рибарите. Беше глупаво, но си бе обещал. И сега имаше два часа на разположение, преди събранието в пет и половина в стаята на Тривейн. Председателят на подкомисията бе нарекъл двата часа бонификация.

Сам Викарсън бе предложил вместо това да им се присъдят Академични награди.

Таксито бе спряло пред бара, отрупан с кошници с водорасли и големи конопени мрежи, струпани отпред.

— Тук започва кеят, господине. Оттук направо на север, покрай водата. Искате ли да отидете на някое специално място? При Ди Маджо, например?

— Не, благодаря. Тук е добре.

Викарсън плати на шофьора и се измъкна от колата. Веднага усети тежката миризма на риба. Усмихна се на себе си, тръгвайки надолу по улицата с антикварни магазинчета и рибарските лодки, люлеещи се нагоре-надолу на кейовете, навсякъде мрежи.

Ще да се забавлява. Щеше да се забавлява в продължение на два часа.

Той се помота из няколко магазина и изпрати картички на няколко свои по-остроумни приятели — най-отвратителните картички, които успя да намери. Освен това купи и две гротескни фенерчета за Алън Мартин и Тривейн — дълги около три инча, с форма на акули: натиснеш ли гръбната перка, от устата им проблясваше светлина.

Разходи се до края на вълнолома, където лодките приличаха на лодки, или казано другояче, собствениците им си изкарваха прехраната от морето, а не от туристите. На връщане спираше на всяка крачка да погледа разтоварването на улова. Рибите примамваха погледа с разнообразието си, със странното преплитане на цветовете на фона на преобладаващото сиво, широко отворените си очи без клепачи, отдавна празни и безжизнени.

Викарсън погледна часовника си. Беше вече четири и петнадесет. За да стигне до Марк Хопкинз му трябваха двадесет минути с такси, а искаше преди това да вземе и душ. Така че имаше още петнадесет минути да изпие едно питие в някое от крайбрежните заведения.

След като погледна за втори път часовника си и изправи глава, той видя двама мъже, стоящи на около петдесет крачки от него. Гледаха го, но бързо се извърнаха и започнаха да си говорят — прекалено бързо и изкуствено. Викарсън разбра как се беше случило: слънцето хвърляше отблясъци върху часовника му и той се беше обърнал да види колко е часът в собствената си сянка. Беше се обърнал изведнъж, а мъжете не го бяха очаквали. Викарсън се чудеше дали прекалената предпазливост на Тривейн не караше собственото му въображение да се преуморява.

Група момичета от скаутската организация, съвсем млади, придружени от по-възрастни водачи се струпаха в началото на вълнолома. Те се готвеха за решителен марш сред глъч от радостни викове и родителски наставления. Когато тръгнаха, туристите по вълнолома се отдръпнаха встрани, за да може да премине „смелото поделение 36 на момичешката скаутска организация в Оукланд“.

Викарсън се вряза в челото на групата, като на висок глас се извиняваше, докато си пробиваше път. Той достигна последните редици под критичните погледи на няколко възрастни водачки. Когато окончателно се измъкна от групата, беше изминал вече десетина ярда от началото на улицата. Качи се на десния тротоар и се вля в огромния човешки поток по крайбрежния булевард.

Две пресечки по на юг той видя претъпкано кафене, чийто рекламен надпис гласеше „Напитки в Залива“ и бързо влезе вътре. Бар-плотът беше с форма на подкова, отворената й страна бе откъм входа, а иначе кафенето притежаваше същите странни контури като на цялата сграда, простираща се покрай водата.

Наистина, напитки в Залива.

Викарсън се настани в средата на подковата, така че да може да наблюдава северната част на дока и улицата. Поръча си рибарски пунш и докато му го приготвяха се чудеше дали ще види отново двамата мъже.

Видя ги и в същия момент към тях се присъедини трети човек. Едър, възпълен мъж около петдесетте.

Сам Викарсън за малко да изпусне захаросаната си чаша с рибарски пунш.

Беше виждал и преди този човек, нямаше начин да не го запомни, въпреки обстоятелствата на срещата, а може би и точно заради тях.

Предишният път, единственият път, когато го беше видял, беше на едно игрище за голф на три хиляди мили от Сан Франциско. В Чеви Чейс, Мериленд. Това беше човекът, който изви ръката на пияния конгресмен от Калифорния и го повали на земята.

Тривейн стоеше мълчаливо в хотелската стая и слушаше описанието на Викарсън. Младият адвокат току-що беше описал Марио де Спаданте. И ако беше прав, ако де Спаданте наистина беше в Сан Франциско, в аферата с Дженеси Индъстриз се налагаха някои корекции, които не беше предвидил.

Марио де Спаданте заслужаваше да бъде подробно описан. „Конструктивното момче от Ню Хейвън, което с упорит труд и благоволението на съдбата беше напреднало много“ несъмнено играеше някаква роля, а Тривейн не беше взел това под внимание.

— Аз не греша, мистър Тривейн. Това беше същият мъж. Всъщност кой е той?

— Може би ще ти отговоря след няколко телефонни обаждания.

— Не се шегувате, нали?

— Бих искал да е така… Ще се върнем на този проблем по-късно. Сега да поговорим за следобеда — Тривейн се отлепи от прозореца и седна в един от фотьойлите, а Алън Мартин и Сам седнаха на кушетката зад малката масичка, с разпилените по нея листа. — Имаме време да навлезем в подробностите. Какво е твоето мнение, Алън? Как протече разговорът?

Счетоводителят на средна възраст се беше втренчил в книжата. Той пощипа края на носа си, затвори очи и заговори:

— Годдард здравата се беше изплашил, но правеше всичко възможно да го скрие. — Мартин отвори очи. — Освен това беше объркан. През цялото време се опираше в масата с върха на пръстите си, толкова силно, че му изпъкваха вените. Ето, това са няколкото бележки, които направих — Мартин вдигна един бележник от масата. — Трудовата борса в Пасадена беше едно от нещата, които го объркаха най-напред. Мисля, че не очакваше този удар. Хич не остана доволен, когато Сам притисна хората му за името на посредника на AFL-CID.

— Как му беше името? — попита Тривейн.

— Маноло. Ърнест Маноло — отговори Викарсън, като гледаше надолу към книжата си по масичката. — От гледна точка на местните условия договорът не е чак толкова лош, но ако бъде издигнат до ниво национална политика, лесно може да бъде използван като изобличение.

— Дали е възможно?

— Това вече зависи от Маноло и неговите хора — отговори Викарсън.

— Искаш да кажеш, че AFL-CID ще даде толкова много власт на този… Маноло?

— Маноло не блести с големи способности, но бързо се издигна. И все пак не му се възлагат големи надежди.

— Продължавай, Ал — Тривейн извади от джоба си някакъв плик.

— Мисля, че пренебрежението ти към някои лоши оценки на Дженеси обърка Годдард. Той носеше делата на компанията Питсбърг Цилиндър, на една компания свързана с военната промишленост в Детройт, на фирма за производство на стомана — също в Детройт, на лабораториите в Хюстън, рекламната агенция на Грийн в Ню Йорк и бог знае още кого. Беше готов да ни затрупа с томове листа, оправдания… Все пак аз успях да открия мозъка на дизайнерското бюро в Хюстън. Никога преди това не сме чували името: Ралф Джеймисън. Годдард въобще не се е сетил: някакъв въшлив лаборант зад проекти за сто и пет милиона долара… А когато го попитахме за плановете им за Белстар, направо раздра масата с ноктите си. Това го разбирам — Дженеси имат антитръстови проблеми с Белстар.

— Като най-вещ в адвокатската професия сред тук присъстващите — с усмивка каза Сам Викарсън — считам, че ако решението за Белстар беше възложено на някой друг, а не на стария съдия Студебейкър, отдавна да беше оспорено.

— Сам, какво искаш да кажеш? Това съм го чувал и друг път.

— О, Господи, мистър Тривейн, питайте всеки юрисконсулт, който познава делата му. Договорът Дженеси — Белстар беше пълен с пропуски. Но случаят беше възложен на Джошуа Студебейкър. Старият Джош има малко опит в тези дела, но все пак опит. Като адвокат е можел да стигне твърде далеч, но е предпочел да си остане в креслото в Сиатъл. Той е един тих, независим съдебен диамант. При това е черен, мистър Тривейн. Когато говорите за малки деца бити с камшик, за рахит, или за това как ровят земята да търсят картофи старият Джош ще ви разбере. Него правосъдието трудно може да го обори.

— Не мога да разбера — Алън Мартин бе учуден от новата информация. — Никога не съм чувал за него.

— Нито пък аз — каза Тривейн.

— Не съм изненадан. Студебейкър е твърде прилежен в усилията си да остава незабелязан. Никакви интервюта, никакви книги; само от време на време по някоя статия в суперакадемични правни журнали. Четиридесет години е прекарал в усложняване или опростяване на съдебни решения… Някои казват, че в последно време започнал да прави грешки, но можем да го разберем.

— Та казваш че е недосегаем? — попита Тривейн.

— По много причини. Той е гений, черен е и е малко ексцентричен. Ужасно схватлив е, особено що се отнася до съдебни абстракции. И е черен. Добре ли начертах картината?

— Черен е и се е справил — примирено каза Алън Мартин.

— И то по най-добрия начин.

— Вие пропускате един много важен момент — каза Тривейн.

— Защо се е заел с решението ли? — Сам Викарсън се наведе напред. — Казах ви, че репутацията му се гради върху съдебните абстракции. В началото използваше фразата „общочовешки стремеж“ за да балансира, а сега за да прикрие някои нередности в Дженеси Индъстриз. Оправда някои икономически връзки, пораждащи въпроси, убеждавайки в необходимостта от „съвместими подбуди“ в широкото финансиране.

— Какво означава това — попита Алън Мартин, а погледът му изразяваше пълно неразбиране. — Има ли нещо повече от онова, което можем да научим от вестниците?

— Никой не може да ти каже нищо със сигурност.

— Освен че цялата тази работа е далеч от законността — каза Тривейн.

— Извод? — Сам се облегна назад. — Старият Джош или използва всевъзможна съдебна акробатика, за да достигне до някаква съществена истина, забулена от човешки слабости, или има задни мисли. Честно казано, не ми се вярва да е второто. Мисля че действа без „съвместими подбуди“, по собствените му думи. В края на краищата той е цяла съдебна енциклопедия. Всички знаем, че договорът е пълен с пропуски, а той е способен да ги запълни всичките.

— Значи толкова за Белстар? — Тривейн написа нещо на гърба на плика, който държиш. — Има ли нещо друго, Алън?

— Годдард беше ядосан, мигаше, хилеше се, обиждаше и едва не си счупи ноктите в дъската, когато повдигнах въпроса за Армбрастър. Явно сенаторът му е затворил кранчето и затова не знаеше накъде биете. Честно казано, и аз не знаех… Армбрастър винаги е бил трън в очите на големите корпорации, особено на Дженеси. Не успя да разбере въпроса ти дали Армбрастър е бил посъветван по отношение статистиката за трудовите места.

— Защото Армбрастър не е бил посъветван. Той съветваше.

— Все още нищо не разбирам.

— Либералният сенатор направи няколко доста нелиберални извода по време на последните избори.

— Не се шегуваш, нали? — очите на Викарсън бяха широко отворени.

— Бих искал да е шега, но не е — отговори Тривейн.

— Последното нещо, което съм отбелязал — оставям съдебните подробности на Сам — е явното им нежелание да ни дадат информация за самолетното лоби. Предварително бяха настроени така. Според техни изчисления, те държат самолетната индустрия. Но според собствената статистика на тази индустрия Дженеси притежават двадесет и седем процента от пазара, тези които ние знаем, и вероятно още дванадесет процента, които са укрити. Проклет да съм, ако Дженеси не са вложили минимум седем милиона в тази индустрия, въпреки че отказват да го признаят.

— Кой управлява агенцията Грийн в Ню Йорк?

— Арон Грийн — отговори Сам Викарсън — филантроп, покровител на изкуствата и издател на поезия, изцяло на негова сметка. И то на поезия от най-високо качество.

— Мой религиозен събрат — добави Алън Мартин. — Единственият, който идва от бирмингамското сдружение „Ауа крауд“, а не от Ню Бритън, Кънектикът, където американските евреи ядат келбаса и бият през пръстите когато децата не слушат… Това е всичко, което съм записал.

Андрю Тривейн дискретно нанесе нова бележка на гърба на плика на Марк Хопкинз.

— Отлично си се справил, равине Мартин. Е, ще се запием ли, млади Сам?

— При цялата ми ерудиция? Интересен човек сте, господин председател.

— Оценяваме твоята ерудиция, нали така Алън? А също и вкуса ти към подаръците. — Тривейн взе фенерчето си от поставката на нощната лампа и натисна гръбната перка. Не светна. — Трябва да ми купиш батерия… И така, с какво възнамерява да ни занимае нашият учен съветник?

— С нещо не особено ценно, или казано другояче — с глупости. Не я обичам тази дума, но в случая е подходяща. — Викарсън стана от кушетката, отиде до телевизора и натисна горното копче.

— И все пак? — попита Тривейн.

— Терминът е но-волотор. Поне аз така съм го кръстил. — Викарсън се настани така, че да вижда едновременно и Мартин, и Тривейн. — Същият следобед при Годдард имаше адвокат, който не знаеше какъв е точно проблемът. Но-волотор, не можеше да разбере същността. Беше един вид свидетел, но не чаткаше нищо. Дяволско положение.

— Исусе Христе, пак ви повтарям — каза Мартин, — че нищо не разбирам.

— Оглупял чифутин — Викарсън хвърли празния пепелник към Мартин и той го хвана с лявата си ръка без особено усилие. — Той беше за параван. Просто ни наблюдаваше като предубеден съдия. От време на време се хващаше за някоя и друга фраза и молеше за доуточняване — не заради съдържанието, а за да се каже, че върши някаква работа. Разбирате ли? Ако евентуално сме го записали, записът да бъде юридически чист. И наистина, този следобед не беше казано нищо съмнително. — Викарсън се настани удобно в един фотьойл.

— Много добре, мистър Блекстоун. Но защо това ви смущава толкова? — Тривейн смени положението си, така че изцяло да бъде обърнат към младия Сам.

— Много просто, шефе. Никой не взема адвокат със себе си при такива обстоятелства, а още по-малко би го направил един юрисконсулт на корпорация. Освен ако не е изплашен от нещо извън учреждението си. Кажете нещо!… Човекът нищо не знае. Повярвайте ми, мистър Тривейн, на него му е по-неясно, отколкото на нас.

— Използваш прийомите на съдията Студебейкър. Сам. Абстракции — каза Тривейн.

— Не съвсем. Те са за по-отворени — Викарсън внезапно скочи от фотьойла и приближи до кушетката. Седна и взе няколко листа от масичката. — Направих няколко записки. Е, не толкова педантични като на Ал — все пак работих със зли хора — но някои неща ще свършат работа… Какво ще кажете за едно тайно споразумение?

Двамата слушатели се обърнаха един към друг, а след това погледнаха Викарсън.

— Мислех, че нищо от казаното този следобед не може да се използва в съда — каза Тривейн, като си запалваше цигарата.

— За какво става въпрос? — попита Мартин.

— Годдард се изпусна и каза, че той — имаше предвид Дженеси Индъстриз — не е бил уведомен за квотите по внос-износа на стомана преди датата, определена от Комисията по вноса, а именно преди март миналата година. Фактът, че Дженеси получиха пратка от заводите Ташимито, натоварена в последния момент в Япония, се обясни с подходящите условия на пазара и с проницателна търговска политика. Нали така?

Тривейн кимна. Мартин си играеше с фенерчето.

— Е, и?

— През август Дженеси пуснаха облигации някъде за около сто милиона долара. Ние, адвокатите, отваряме очите си на четири при такива неща. От тях падат големи премии… Облигациите бяха закупени от една чикагска фирма — „Брандън и Смит“, много голяма и много аристократична. Но се пита — защо от Чикаго, при наличието на толкова много изпитани партньори от Ню Йорк.

— Хайде, Сам — каза Тривейн — изплюй камъчето.

— Това и правя. Преди две седмици Брандън и Смит си взеха нов, трети партньор. Някой си Ян Хамилтън, безупречен член на съда и…

Викарсън постигна своето. Андрю се наведе напред, все още с плика в ръката си.

— Ян Хамилтън участваше в Комисията по вноса.

— Комисията формално бе разпусната, след което докладът беше предаден в Белия дом. През февруари, преди девет месеца. Въпреки че никой не знаеше дали президентът ще приеме препоръките, петимата членове на комисията бяха задължени да не разпространяват сведения за дейността й.

Тривейн се облегна назад и отново записа нещо плика.

— Добре, Сам… Това е вече нещо с което можем да се захванем. Друго има ли?

— Останаха само подробностите.

Тримата мъже продължиха да разговарят още четиридесет и пет минути. Тривейн не написа нищо повече върху плика на Марк Хопкинс. Докато разговаряха, от рум-сървиса на етажа им донесоха напитки и Анди приготви мартини.

— Карате ни да се терзаем, мистър Тривейн — каза Викарсън. — Какво измислихте?

Тривейн стана от фотьойла с плика в ръце, приближи до кушетката и го постави на масичката.

— Мисля, че открихме онова, за което се бяхме събрали.

Викарсън взе плика и го постави между себе си и Мартин. Те внимателно прочетоха изписаните имена:

Ърнест Маноло — Пасадена

Ралф Джеймисън — Хюстън

Джошуа Студебейкър — Сиатъл

Мичел Армбрастър — Д.С.13

Арон Грийн — Ню Йорк

Ян Хамилтън — Чикаго

— Добре направено — каза Алън Мартин.

— Да. Всеки от тях има значение за операциите на Дженеси. Като започнем от Маноло — трудова борса; Джеймисън — проектантско бюро, производство; Студебейкър — съдебно решение с много неизвестни; Армбрастър — директна връзка със семената, има и други като него, но те не са така явно свързани с Дженеси в Калифорния; Арон Грийн — разпределя голяма част от финансите на самолетната индустрия; Ян Хамилтън? Кой знае? Дразни ме, когато човек с достъп до президента стои близо до облигации за над сто милиона долара.

— Та, какво искаш да се направи? — Мартин взе плика от Сам. — Можем да съберем информация за всеки от тях.

— Можем ли да го направим без да вдигаме много шум?

— Мисля че можем — каза Сам Викарсън.

— Ето какъв е планът — каза Анди с усмивка. — Първо, всеки от тези хора да бъде основно проучен, при това бързо. После, да се разговаря с Маноло, Джеймисън и Студебейкър. Разговорите съответно да засягат преговорите с Пасадена, дизайнерските решения в лабораториите в Хюстън и делото за Белстар в Сиатъл. Може нищо да не излезе, може това да са отделни, независими случаи, но не съм убеден, че е така. Мисля че ще стигнем до механизма, с който Дженеси задействат своите машинации. Дори тези неща да не са свързани помежду си, все ще научим нещо за подхода на Дженеси.

— А какво ще кажеш за останалите трима? Сенаторът, Грийн и Хамилтън? — попита Мартин.

— Ще продължим с тях след като разпитаме другите — отговори Тривейн. — Най-важното е да действаме бързо, за да не дадем възможност на някого да усети какво правим. Да използваме тактиката на Бонър — изненадваща, атака, тъй че на никой да не му стигне времето да измисли сполучливо обяснение. Започваме веселбата. Ще начертаем плана за посещението на различните обекти от Сан Франциско до Денвър. О’кей, това е същността на работата. Така че продължаваме. Само дето ще трябва за известно време да се отсъства от работните места.

— Отсъствие от работните места? Какво означава това? — Сам Викарсън изглеждаше объркан от бързите разпореждания на Андрю.

— Алан, от тебе искам да отидеш до Пасадена и да намериш Маноло. Имаш опит в статистиката за трудовите места. Преди години с тебе участвахме в едни преговори в Нова Англия. Намери Маноло и разбери как действа, но внимавай около него да няма от ония, грамадните „трудови“ момчета. Какво прави, та е толкова тихо около него, защо борсата не се е развила като съюз? Маноло отдавна трябваше да бъде коронясан и да се придвижи до главната квартира във Вашингтон, но и досега не се е издигнал.

— Кога трябва да тръгна?

— Утре сутринта. Ако Сам успее дотогава да издири необходимата част от биографията на Маноло.

Викарсън си записваше.

— Очаква ме дълга нощ, но ще се оправя.

— Ще се свържа с Майк Райън. Той е инженер по аеронавтика, работа сходна с тази на Джеймисън в Хюстън. Ще го помоля да стигне до лабораториите на Дженеси и да разбере как Джеймисън се оправя с конверсия, която струва сто и пет милиона. Що за човек представлява носителят на такава голяма отговорност?… Сам, ако ти остане време през нощта, потърси малко сведения и за този Джеймисън.

Викарсън сложи химикала си на масата.

— Човек с неговото положение в лабораториите би трябвало да има подробна биография.

— Определено — каза Мартин.

— Познавам един приятел от ФБР, лишен от илюзии. Заедно ходехме на училище. Ще ни помогне, и никой няма да узнае.

— Добре. А сега за тебе, Сам. Извади цялата информация, която намериш за решението „Белстар“, за решението на Студебейкър. Чети я, докато я научиш наизуст. След като Алън се върне, искам да отидеш в Сиатъл. Студебейкър ти го оставям на тебе.

— Удоволствието е изцяло мое — каза Викарсън. — Човекът е титан, но е възможно да е започнал да се изхабява.

— Да се надяваме, че е все още нормален — отговори Тривейн.

— Андрю… — Алън Мартин изглеждаше угрижен — ти каза, че всичко трябва да се свърши без фойерверки, никой да не разбере какво правим. Трудно ще стане. Как например ще обясниш отсъствието ни?

— Преди години Хенри Кисинджър го хвана диария, когато беше в Тайван. Но вместо да си седи в хотелската стая той отиде в Пекин.

— Добре — отговори Мартин. — Това добре. Но той е имал специален транспорт. Ако някой ни наблюдава, а ние много добре знаем че те ни наблюдават, самолетните резервации много лесно могат да бъдат проследени.

— Това е наистина важно — отвърна Тривейн, обръщайки се и към двамата. — И ние ще си имаме специален транспорт. Ще се обадя на зет си, Дъг Пейс, в Ню Хейвън. Той ще уреди частни полети, а също и за Райън.

— Още ли поддържаш връзка с него? — попита Мартин. — Дъг може да има апоплексия, но с това ще се справи.

— Още не ми е простил, задето те отвлякох от него, да знаеш.

— Жена ми му носи пилешка супа в офиса. Опасява се, че няма да ме вземе обратно. — Мартин се усмихна, а Андрю се засмя.

— Мистър Тривейн? — Викарсън се беше вторачил в бележките си.

— Да?

— Виждам един проблем.

— Само един? — попита Мартин. — Успокоих се.

— Мисля, че е голям. Откъде можем да сме сигурни, че тези приятелчета — Маноло, Джеймисън и Студебейкър — още щом ни видят няма да ударят тревога и да уведомят управата на Дженеси.

— Това наистина е проблем. Единственото му разрешение виждам в конкретните заплахи. Разговорът с всеки ще започваме с това, че той е малка частица от голям, ама много голям концерн. Всичко трябва да е доверително, да се наруши доверието означава подвеждане под отговорност. Тъй като е замесена отбраната, можем да използваме Националната сигурност.

— Секция три-пет-осем! — Викарсън беше доволен от себе си. — Запомних го от Бонър при едно обсъждане.

— Ще опитаме… И така, вие двамата имате достатъчно работа, а аз трябва да се обадя на няколко места. Пол с нас ли ще вечеря?

— Страхува се да не бъде подведен под отговорност за подкупване на кльощави фигури — със смях каза Мартин.

— Благодаря, отче Бен Търпин.

— Да приключваме тогава. — Тривейн се наведе за плика. — В други ден сме в Бойс, Айдахо, където ITT имат филиал. Опитай се да се свържеш и ела там при нас, Алън. Ще ти кажа номера на твоята стая след като говоря с Дъг. Ти, Сам, от Бойс ще потеглиш към Сиатъл.

— Присъедини се към подкомисия и опознай света — каза Сам, допивайки мартинито си.

Тривейн се облегна на възглавницата и качи крака на леглото. Беше свършил с телефонните разговори. Липсвал на Филис. Докато го нямало е била върнала в Бърнигът. Нищо особено не се е случвало. Пам и Стив ходели на училище. Пам спечелила някаква награда по химия този семестър — откъде ли се е взел този талант в нея? Семейство Суонсън щели да им гостуват на следващия ден. Били все още разстроени от историята с хероина. Офицерът от полицията Фоулър вече не ги навестявал.

Зет му щял да уреди полетите. Щял да ги запише на свое име и първото кацане вероятно щяло да бъде на едно частно летище близо до Редууд Сити, а не на международното летище в Сан Франциско. Ще се обади по-късно. По-нататък зет му дискретно, но обстойно щял да претърси територията между Хартфорд и Ню Хейвън, за да разбере местонахождението на Марио де Спаданте. Нямало да бъде трудно.

Тривейн беше намерил Майкъл Райън в неговия офис при Потомак Тауърз. Райън му беше оправил настроението, като каза че познава Ралф Джеймисън, и то доста добре. И двамата били извикани като специалисти за един модел на SST в Локхийд преди време.

„Той е лудо копеле, Анди. Но не могат да намерят по-добър в металургията. Той е просто гениален. При това е и истински мъж. Ще го изцедя“.

След това Райън щял да бъде извикан от Дъг Пейс в Ню Хейвън; разбирал необходимостта от секретност и смятал че ще се оправи и с Джеймисън по този въпрос. Щял да направи всичко възможно да довърши тази работа и да се срещне с тях в Бойс. Ако не успеел, щели да се срещнат в Денвър — следващата отправна точка.

Последният телефонен разговор беше с Вашингтон, с Робърт Уебстър в Белия дом, по вътрешна линия. Беше помолил Робърт да научи всичко което може за Марио де Спаданте и Робърт се беше съгласил.

Тривейн погледна плика в ръката си. Беше се измачкал от постоянно сгъване и разгъване. Но написаното още беше четливо.

Ърнест Маноло — Пасадена

Ралф Джеймисън — Хюстън

Джошуа Студебейкър — Сиатъл

Мичел Армбрастър — Д.С.14

Арон Грийн — Ню Йорк

Ян Хамилтън — Чикаго

Това беше маршрутът. Шестима мъже, които можеха да му помогнат да разбере могъществото на Дженеси Индъстриз.

21.

Сам Викарсън прекоси малката чакалня на летището Ада Каунти, на десет мили от Бойс. Беше пристигнал от Такома с реактивен самолет на Пейс; в Такома беше си взел кола под наем и беше шофирал до Сиатъл, за да се срещне със съдията Джошуа Студебейкър.

Самата среща щеше да помни до края на живота си. Можеше да я опише на Тривейн при условие че на разговора няма да присъства трети човек. Нито Алън Мартин, нито Майк Райън. Беше прекалено ужасен и прекалено дискретен, за да бъде чут от друг чифт уши, освен тези на Тривейн.

Викарсън знаеше, че Майк е пристигнал в Хюстън преди няколко часа. Алън се беше върнал от разговора с Маноло преди два дена.

Трябваше да се срещнат в стаята на Тривейн в хотела и да обсъдят нещата.

Сам трябваше да намери Тривейн преди срещата. Тривейн знаеше как да постъпи.

Викарсън се чувстваше изморен, отпаднал и депресиран. Мислеше да спре за малко на бара и да глътне нещо. Знаеше, че няма да го направи. Щеше да се напие, а това нямаше да е добре за никого. Особено за съдията Джошуа Студебейкър.

Алън Мартин зяпаше навън през прозореца на колата. Беше сам. Андрю напусна срещата с представители на филиала на ITT без никакви обяснения. Преди това Сам бе позвънил на летището. Нещо се беше случило.

Табелата на аутобана гласеше: „Бойс, Айдахо, Щат Капитал; население 73 000, сърцето на басейна Колумбия“.

Беше му трудно да мисли за Бойс и за всички тези конференции, които провеждаха.

Не можеше да забрави и Пасадена с дребничкия, но зъл човек на име Ърнест Маноло. Невероятно зъл човек. Андрю не искаше да обсъжда Маноло преди да са се събрали всичко.

Маноло не излезе чак такава важна клечка — Андрю беше прав: Маноло се оказа един елемент, единична спица от огромно колело.

Ърнест Маноло, посредникът на AFL-CIO за цялата област на Южна Калифорния притежаваше значително състояние. Колко ли други като него имаше в страната?

Майкъл Райън седеше в едно сепаре в кафенето на хотела и се ядосваше на себе си. Трябваше да бъде по-предпазлив, да наеме стая в хотела и да чака там докато Тривейн го повика. Проклятие! Първият човек, когото срещна в кафенето, беше Пол Бонър.

Естествено, Бонър беше изненадан. И когато той, Райън, не можа да му даде нормално обяснение, изненадата на Бонър с превърна в нещо друго. Проклятие!

Разсеяността му се дължеше на срещата със стария приятел Ралф Джеймисън. Глупав, луд, вироглав Джеймисън! Фалшифицирал проекти, за да осигури на Дженеси Индъстриз то и пет милиона от фондовете на отбраната.

Как е могъл да го направи?

Да се продаде на Дженеси Индъстриз. Джеймисън, с неговите три съпруги, четири деца и прелюбодеяния извадени сякаш от порнографски филм пето качество.

Дженеси се грижела за него. Джеймисън му каза, че това било стандартна операция. „Мама Джен“ се грижела за неговия талант.

Банкови сметки в Цюрих!

Луд!

Вече три дни откак Тривейн и неговата подкомисия бяха напуснали Сан Франциско, но Джеймс Годдард не можеше да избие мисълта за тях от главата си. Нещо лошо се беше случило. Последните две срещи бяха просто един голям хаос.

Без счетоводителя? Той не присъстваше. Не можеше да си обясни отсъствието му. Алън Мартин е професионалист, както и той Годдард е професионалист.

След последната конференция Годдард бе решил да прояви любопитството си и много лесно го направи. Обади се по телефона в хотела. Алън Мартин се беше отписал още преди два дена.

Защо Тривейн беше излъгал? Защо другият помощник, Сам, беше излъгал? Къде беше заминал Мартин?

Дали не беше отишъл да търси нови данни, необходими за разговорите? Данни около информацията, разкрита от него — Джеймс Годдард, президент на филиала на Дженеси Индъстриз в Сан Франциско? Какви данни? Как може да разбере без другите да се усъмнят?

Това беше важно. Марио де Спаданте казваше, че някои могат да загазят, а други, предимно от периферията, могат да останат незасегнати. За себе си Годдард знаеше, че е жизнено необходим. Той е основната фигура. Осигурява данните, създава проектите, въз основа на които се вземат решения. Не беше сигурен кой точно взема тези решения, знаеше само че без него те не биха били взети.

Той беше крайъгълният камък.

Но също така разбираше, че въпреки вниманието и респекта, с които привидно го обграждаха, съществуваше и известна доза презрение. Презрение към човек, който може само да предлага, но не и да разполага.

Просто счетоводител.

Но този счетоводител няма да загази.

Докато махаше за такси и докато то спираше близо до тротоара, Годдард беше вече решил. Щеше да се върне в офиса и да премести строго секретните книжа. Щеше да ги постави на дъното на куфарчето си и да ги отнесе в къщи.

Данни. Неговите данни. Данните на Дженеси. Без имена.

Знаеше как да се справя с данни.

Човек трябва да се грижи за сигурността си.

Андрю Тривейн слезе от таксито и прекоси фоайето на хотела. Беше обещал на Викарсън че ще се срещнат в неговата стая. Но преди това трябваше да говори с Бонър. Каквото и да са научили и Сам, и Алан, и Майк Райън, той трябваше да отлети същата вечер със самолета на Пейс за Вашингтон. И в зависимост от това какво са научили неговите помощници за Маноло, Джеймисън и Студебейкър, след Вашингтон можеше да отиде до Ню Йорк и Чикаго.

Мичел Армбрастър, Арон Грийн, Ян Хамилтън. Във всеки случай крайно време беше да се срещне с Пол Бонър.

Бонър го чакаше в предверието за коктейли. Срещата щеше да бъде кратка.

Тривейн беше раздвоен. Знаеше, че трябва да довърши започнато с Пол Бонър.

Беше активно, преднамерено ангажиран в същата манипулация каквато трябваше да изобличи — измама в изчисленията, единствената разлика беше в липсата на финансова печалба, което за момента му беше основното оправдание. Но имаше и други „печалби“, не по-малки по значение. Андрю нямаше нужда от пари… Усърдието, което другите влагаха в печеленето на пари, той използваше за да се сдобие с нещо друго.

Не можеше да се бори повече с това. Решението вече беше взето.

Трябваше да възстанови — заради достоверността — един от най-мрачните периоди в живота си. Това щеше да му осигури гъвкавост.

Преди шест години Филис бе постъпила в болница за изследване. Това беше преди томографията: някакви бучки се бяха появили в гърдите й. Тогава трудно се контролираше, но се стараеше външно да изглежда спокоен, защото разбираше, че децата подозират нещо много по-страшно от онова, което им бяха казали.

Сега, шест години по-късно, тази ситуация трябваше добре да бъде разиграна пред Пол Бонър. Неспецифична симптоматика, изпълнена със съмнение и несигурност. И една молба: ако е възможно Пол да го замести на бъдещите разговори на подкомисията с двете договорни страни — Дженерал Мотърс и Локхийд. Разговорите щяха да се състоят в Денвър през следващите няколко дена. Мнението на Бонър е необходимо за тежест: Сам Викарсън е прекалено млад, а Алън Мартин не притежава необходимия авторитет. Помощниците му ще го въведат в нещата. Всичко това е за да може той, Андрю Тривейн, да се прибере в къщи, при жена си. Филис постъпва в частна болница в петък. Никой, освен Сам и Мартин, не знае за изследвания. Всички други смятат, че това е обикновен преглед. Така или иначе в понеделник Тривейн ще бъде отново на линия.

Когато привършиха с напитките, на Анди му беше трудно да погледне Пол Бонър. Майорът беше истински загрижен за него и се съгласи да направи всичко, за да може максимално да го облекчи.

„О, Господи — помисли си Тривейн — този човек ми е враг. Само да не виждам очите му. Те са изплашени заради мен“.

Пол Бонър бавно крачеше по коридора на хотела. Отключи вратата си, влезе и я затвори с такъв замах, че двете картини на стената (лоши репродукции — явно управата на хотела нямаше добър вкус) за залюляха. Прекоси стаята, стигна до бюрото, на което имаше бутилка бърбън, и си наля. После си наля още и го изпи на един дъх.

Беше напълно възможно да си остане в стаята, да поръча нова бутилка, да се напие и да забрави грижите. Ще приключи и бъркотията. Но на другия ден ще бъде махмурлия за срещата с Алън Мартин и Сам Викарсън, на която ще му предоставят информация за разговорите в Денвър. Проклятие!

Бобрите бяха толкова непохватни. И главният бобър играеше мръсна игра, много мръсна игра. Не беше предполагал, че Тривейн ще извърши такава мръсотия. Можеш да принудиш жена си да стреля, да ръководи банда, да взема наркотик, да й навлечеш неприятности, но да я използваш по такъв начин преминаваше всякаква граница. В това нямаше нищо достойно, нищо мъжко.

С чашата в ръка Бонър седна на леглото и се протегна за телефона. Даде на администратора домашния номер на бригадния генерал Лестър Купър във Вашингтон.

По-малко от минута му беше необходимо за да се сдобие с основната информация.

— … Предлогът е жена му. Каза, че ще отлети на изток да я види. Предполага се, че ще постъпи, цитирам „в частна болница“ с диагноза рак. Това е лъжа.

— Сигурен ли си?

— Проклет да съм ако лъжа! — отговори Бонър и изля останалия бърбън в гърлото си.

— Защо? Прекалено е нескопосано за измислица.

— Защото си има продължение — Бонър усещаше, че говори прекалено рязко с шефа си, но не можеше да се овладее. Тривейн го беше ядосал много. — Алън Мартин изчезна за ден и половина; Викарсън — за два. Не дадоха никаква информация. „По работа на подкомисията“. А днес следобед на кого мислиш че попадам? Тук, в Бойс. На Майк Райън. Става нещо, господин генерал, нещо което вони.

Генералът направи пауза преди да заговори. Страхът му се усещаше и по телефона.

— Не можем да си позволяваме грешки, Бонър.

— Боже Господин, господин генерал, аз съм опитен човек. Разпитах най-добрите им хора. Тривейн се учи, но все още — съжалявам че го казвам — е лош лъжец. Не смее да ме погледне в очите.

— Трябва да разберем къде са били другите трима. Ще проверим самолетните полети. Трябва да разберем.

— Позволете ми аз да свърша това, господин генерал — Бонър не искаше аматьори от Пентагона да се появяват на сцената. — До тук има само няколко полета. Ще разбера къде са ходили.

— Обади ми се веднага след като научиш нещо. Важно е, майоре. Междувременно ще осигуря наблюдение над жена му, за да сме сигурни, ако той се появи.

— Само ще си загубите времето, сър. Тя е послушно момиче. А и околните ще гарантират, че отива на преглед. Въпреки че не е изпечен лъжец, Тривейн се грижи добре за тези неща. Занаятът не му е познат, но той е усърден.

22.

Сам Викарсън се облегна на бюрото, а Тривейн се разположи в един фотьойл.

— И тъй, съветнико — каза Андрю, поглеждайки нагоре — защото е необходима тази частна среща? Какво се е случило?

— Преди четиридесет години Джошуа Студебейкър направил грешка. Сега го принуждават да плаща за нея. Ако тя бъде разкрита, съдебните решения, които е вземал в продължение на тридесет години ще бъдат подложени на съмнение.

Тривейн тихичко подсвирна.

— Какво е направил? Да не би да е застрелял Линкълн?

— По-лошо. Бил е комунист. Е, не от най-радикалните, но истински, организиран, с членска книжка, инструктиран от Кремъл марксист. Първият член щатски адвокат на запад от Скалистите планини е прекарал пет години в слабо осветени стаи, подготвяйки дела срещу свои практикуващи колеги, които са позволявали да бъдат манипулирани.

— Срещу свои практикуващи колеги?

— Бил е лишен заради това от адвокатски права в Мисури. Успял да спечели едно дело във Върховния щатски съд и след това бил гледан с лошо око. Преминал в нелегалност, отишъл в Ню Йорк и се включил в движението. Хванал червената треска. В продължение на пет години искрено вярвал, че това е отговорът.

— Какво общо има това с Дженеси Индъстриз? С решението Белстар.

Викарсън изтегли стола на бюрото и седна, като се облегна назад.

— Адвокатите на Дженеси го пипнали. Хванали го много тънко. С мъгляви, но стряскащи заплахи, че ще го разобличат?

— И той се продал? Продал адвокатската си съвест?

— Не е толкова просто, мистър Тривейн. Ето защо държах да ви го кажа насаме… Не искам да напиша рапорт за Студебейкър.

— Обясни ми по-подробно, Сам. И не ти вземаш решения за това! — гласът на Андрю беше рязък и студен.

Сам Викарсън опита да даде по-обширно обяснение.

Джошуа Студебейкър бил около седемдесетгодишен. Широк, всестранно надарен негър,син на пътуващ търговец на зърно, чийто баща също се казвал Джошуа. През 1907 година, по време на една от последните реформи на Теодор Рузвелт младият Джошуа имал възможност да получи минимално образование.

Спонсорираното от правителството образование на Студебейкър продължило около седем години, с шест повече, отколкото предвиждали местните реформатори. През онези години младото момче натъпкало необразованата си глава с огромно количество знания. На шестнадесет години му казали, че вече се е образовал достатъчно, и че трябва да бъде благодарен за това. Решението, естествено, нямало нищо общо нито с произхода му, нито с годината — 1914, нито пък с щата — Мисури.

Както и да е, все пак се намерили средства, а Джошуа се погрижил за останалото. Със зъби и нокти успял да завърши средно образование. Било по време на преселническите години, но вместо да се заеме със зърното, той отишъл там, където класните стаи били отворени за него. Живеел в мизерия, много често по гарите или в прогизнали колиби с нагънати ламаринени покриви, доста пъти и без огън. На двадесет и двегодишна възраст открил един малък експериментален колеж, където изучил законите. На двадесет и пет вече бил адвокат, а на двадесет и седем изумил съда в Мисури, като успешно пледирал пред Върховния съд в щата.

Не бил посрещнат радушно в Мисури и скоро се оказал без право на практика. Бил „поставен на мястото си“.

Последвали години на местене, вършел различни неща — понякога преподавал, но обикновено се занимавал с физическа работа. Адвокатското му свидетелство не му служело за нищо. През двадесетте години не са се търсели черни адвокати, особено ако са загубили и адвокатските си права.

Студебейкър се отправил на север и стигнал до Чикаго, където се свързал с учениците на Юджийн Дебс и изкарал няколко години сред социалистическата интелигенция. Занимавал се с писане, изнасял лекции. След като проявил ярките си качества, бил изпратен в Ню Йорк, в горещия център на комунистическата партия.

През следващите пет години от зрелия си живот той бил важен деец в средата на водещите радикали, но потънал в анонимност. Толкова добре си живеел, сякаш бил в райската градина.

Точно тогава Франклин Рузвелт бил избран за президент и марксистите изпаднали в паника. Рузвелт смело се заел да извършва такива социални реформи каквито ленинистите считали за свои.

Джошуа Студебейкър бил посъветван от марксистите да смени своето амплоа. Заповядано му било да организира елитна част, чиято задача била да обучава революционни отряди за използване на физически средства срещу правителствените реформи. Трябвало да бъдат саботирани офиси, трудови лагери, хранителни складове, да се крадат ценни книжа, да се нарушава благоденствието и други подобни, само и само да се отложи лечението на икономическата болест, породена от продължителната депресия.

„Ужасих се, — бе казал Студебейкър на Сам Викарсън. — Като теоретик и тактик аз приемах принципа за употреба на сила. Но като активист не можех да си позволя да участвувам. Особено след като разбрах, че първите акции са ощетили най-безпомощните“.

След като прочел във вестниците за пожара в гетото в Ню Йорк, взел човешки жертви, Джошуа отишъл в Съдебния департамент.

Било време, когато грешките на черните се прощавали. Било също така и време, когато награждавали онези, които помагали на администрацията на Рузвелт. Време тъкмо за такива като Джошуа. Тихомълком той бил нает от правителството и всичките му съдебни привилегии били възстановени. За пръв път в живота си Джошуа Студебейкър изоставил скитничеството и борбата срещу реални и нереални ужаси. Отново намерил райската градина, но този път змията не била там.

След като проверили способностите и мирогледа му, Джошуа Студебейкър станал първият негър на запад от Скалистите планини с присъдено съдийско звание. Основното население на областта му се състояло от скитащи дървосекачи и индианци от племето Такомак, но по-важно било, че вече имал осигурена работа.

По-късно, по време на лудостта на МакКарти Студебейкър получил „повишение“ — преместил се в Сиатъл. Интересно каква ли е била причината един опасен радикал от миналото, макар и анонимен, да бъде предложен на такова място.

— Той е прекарал тридесет години в честна борба за защита на закона, мистър Тривейн. — Гарантирам ви това, проверете съдебните протоколи, помощните решения, използвани от хиляди адвокати в гетата. Знам това, сър. Бях там. От поземлени решения до издръжки, от злоупотреби до нарушаване на човешките права. Студебейкър винаги е заставал срещу несправедливостта. Разкрием ли го, всичко това се излага на опасност.

— Защо? — Андрю беше раздразнен. — Заради нещо, станало преди четиридесет години? Та това е нелогично.

— Не е така, сър. Той никога не се е отричал, не е правил публично покаяние, не е просил милост. Неговите съдебни решения винаги са били интерпретирани като леви от идеологическа гледна точка. Ако миналото му бъде разкрито, ще му лепнат нов етикет.

„Етикети. Нация от етикети.“ — помисли и Тривейн.

— Не разбирате ли? — продължи Викарсън. — Не му пука какво ще стане със самия него. Загрижен е за досегашната си дейност. Независимо от причините веднага ще я окачествят като подривна. В прекия смисъл на думата. Всяко негово съдебно решение може да се разтълкува като продиктувано от външни съображения, от някакъв „непочтен източник“. Делата му ще бъдат преразгледани под лупа.

— И поради това не искаш да напишеш рапорта?

— Да, сър. Трябва да се срещнете с него, за да разберете това. Той е стар човек, но е велик човек. Не се опасява за себе си. Нито пък мисля, че годините, които му остават имат някакво значение за него. От значение е само онова, което вече е извършил.

— Не пропускаш ли нещо, Сам? — попита Тривейн.

— Какво?

— Решението Белстар. Не каза ли, че е пълно с пропуски. Или оставяш на адвокатите на Дженеси да практикуват най-отвратителния вид изнудване.

Викарсън тъжно се усмихна.

— Мисля, че онези напразно са си губили времето. И без тях Студебейкър е щял да достигне до същото решение. Не знам по какъв начин, но той е убеден в това.

— Как?

— Цитира Хофстайдер: „антитръстът е изтлялата страст на реформата“. И Галбрейд: „модерната технология осъществи индустриализацията на страната“. Конкуренцията сама по себе си вече не е жизнен, градивен регулатор. Огромните икономически ресурси, изисквани от нашата технология, водят до концентрация на финансирането. Приеме ли се веднъж това, оттам насетне отговорността на регулатор и проектор на потребителя поемат правителството и съдът. Или казано с други думи, страната се нуждае от производството на Белстар. Но тъй като компанията започна да затъва, именно Дженеси Индъстриз с огромните си икономически ресурси си присвои правото на контрол и отговорност.

— Така ли ти каза?

— Почти цитирах. В решението, поне за мене, това не беше така ясно формулирано. Каза ми, че не съм бил най-добрият студент, когото някога е срещал.

— Но след като е знаел това, защо е било необходимо да ти разправя всичко останало?

Викарсън се изправи, лицето му беше изнурено.

— Страхувам се, че го принудих. Казах му, че ако не ми разгадае решението Белстар и ако сметна, че има нещо гнило в него, а също и в документацията, ще бъде принуден да даде публично разяснение. Той категорично отказа. Нямах друг начин: беше твърд като камък. Чувствах се ужасно, но му казах, че е подслушван и че можем да му изпратим призовка.

— Бих постъпил по същия начин.

Викарсън стоеше до прозореца и гледаше хоризонта.

— Той не го очакваше. Не знаеше, че имаме такава власт.

— Тъмни петна в репутацията му — каза Тривейн. — Няма да ги използваме, нали?

Викарсън се извърна.

— Това го шокира, мистър Тривейн. Беше ужасяваща гледка. И не заради самия него, повярвайте ми.

Тривейн стана от фотьойла и се спря пред младия мъж.

— Напиши рапорт, Сам.

— Моля ви…

— Само в един екземпляр. Не го завеждай под номер. Дай ми го — Андрю се отправи към вратата. — Ще се видим в осем часа. В моята стая.

23.

Масичката за кафе беше отрупана с папки. Пред всеки от присъстващите имаше някакъв доклад. Съвещанието в стаята на Тривейн започна с описанието на Ърнест Маноло, президент на „Лейд Оперейтърс Брадърхууд“, отговарящ за района на Южна Калифорния и пълномощен посредник на AFL — CIO. Говореше Алън Мартин. Според него Маноло изглеждал като дванадесетгодишен бикоборец.

— Пътува заедно с пикадорите си, две едри приятелчета, които крачат плътно до него.

— Пазачи ли са му? — попита Тривейн. — И ако са, защо?

— Пазачи са. Има нужда от тях. Бързият Ърни, така му викат, има много врагове.

— Милостиви Боже, защо? — Андрю седеше на кушетката до Сам.

Викарсън се опита да се намеси, но Мартин го изпревари:

— Сам знае. Това е неговата материя. Разбрахме случайно — Мартин се обърна към младия адвокат — но свършихме добра работа.

— Благодаря — отговори Викарсън. — Не беше трудно. Така че ако концентрирате вниманието си…

— Ето защо пътува с двамата си приятели — продължи Мартин. — Бързият Ърни е двадесет и шестгодишен. За да се добере до тази работа е трябвало да прескочи няколко отдавна чакащи мераклии. Повечето от тях не харесват начина, по който е назначен.

— И какъв е начинът? — попита Райън, който седеше срещу Мартин.

— Трезвомислещите смятат, че е използвал мръсни пари. Били са прекалено много, за да са честно спечелени. Довел е и много свои хора в съюзната управа. Млад, ефектен, с образование. Не крещи по време на събрания, а излага мнението си в писмена форма, подкрепено със схеми и изчисления. Старата генерация не харесва това.

— Освен това — каза Андрю, — обвързал ги е с приличен договор. Което е от голямо значение.

— От значение е и как се е сдобил с прозвището си Бързият Ърни… Борсата му се учреди за най-кратко време. Без големи бобри, без денонощни договаряния, а когато учредяването беше решено, нямаше никакви празненства, никакви фиести по улиците. Нямаше поздравления от старите военни кранти като Мени и неговите момчета от Съвета по труда. И което е най-важно — борсата в района на Южна Калифорния няма да се използва като образец никъде другаде. Тя е единична.

Майк Райън се наведе напред.

— Аз съм инженер, а не съюзен наблюдател. Всичко това необичайно ли е?

— Можеш да бъдеш сигурен — отговори Мартин. — Всеки голям успех служи като основа на бъдещи повторения. Но не и този.

— Откъде знаеш? — попита Тривейн.

— Притиснах Маноло в ъгъла. Казах му, че съм изненадан, дори изумен че не му е отдадено заслуженото, че Съветът по труда в DC го отбягва. Познавам някои от тези стари птици и смятах да повдигна този въпрос. Но Маноло не искаше да се занимава с това. В действителност беше страшно объркан. Започна да повтаря трудовата статистика и да излага отново схемите си, свързани с местните условия. Няколко пъти подчерта, че дъртите дръвници още не могат да разберат новите, свързани с правосъдието, икономически теории. Което е приложимо в Южна Калифорния, не е подходящо за Западен Арканзас. Започвате ли да разбирате?

— Той е човек на Дженеси. Те са го сложили там и са го купили с едностранен договор — намеси се Викарсън.

— Така действат из цялата страна, включително и в Западен Арканзас — каза Мартин. — Дженеси Индъстриз добре се справят със задачата сами да контролират собствените си трудови пазари. Направих повърхностна проверка на структурата на борсата този следобед. Въпреки че беше повърхностна, открих сходство с други компании и филиали на Дженеси в двайсет и четири щата.

— Исусе Христе! — промърмори Майк Райън.

— Дали Маноло ще уведоми Дженеси? Това би ни създало проблеми — докато задаваше въпроса, Андрю се намръщи.

— Едва ли. Не знам защо, но ми се струва, че за известно време ще продължи да ходи по изопнатото въже. Казах му, че неговите отговори напълно ме задоволяват и ако тази среща си остане само между нас двамата. Мисля, че ще си трае.

— Толкова за Маноло. А сега за Джеймисън в Хюстън. Майк?

Райън се поколеба преди да посегне към доклада си върху масичката. Той погледна Тривейн и няколко минути мълча, а лицето му беше придобило въпросително изражение. Най-накрая проговори:

— Опитвам се да намеря подходящото начало. Докато слушах Ал се хванах, че кимам с глава и си казвам: „Да, точно така е“. Защото изведнъж разбрах, че той описва Хюстън. Вероятно и Пало Алто, Детройт, Оук Ридж и още двайсетина дизайнерски бюра и лаборатории в Бог знае колко града из страната. Само че трябва „трудов пазар“ да се замени с „научно общество“ и основните фигури малко повече да се очернят. Иначе пълнежът е същият.

Майкъл Райн беше летял до Хюстън с чартърен полет, със самолет на Дъглас Пейс, с неговото име. След като претърсил лабораториите Дженеси той открил Ралф Джеймисън, специалиста по металургия в един яхт-клуб при залива Галвестон. Намирал се в Меганс Пойнт един рай за богатите тексасци в югозападната Ривиера.

Райън импровизирал неочаквана среща и Ралф Джеймисън не се усъмнил. Докато били в Локхийд двамата се сприятелили — имали общи интереси: обичали професията си, хубавите жени и хубавия ликьор. При това и двамата били красавци.

Следобедът постепенно станал вечер, а вечерта — сутрин. Райън усетил, че Джеймисън непрекъснато избягва въпросите около проектите на Дженеси. Разговорът отначало не вървял.

— Изведнъж ме връхлетя вдъхновение Анди — каза Майк Райън, като прекъсна разказа си. — Реших да му предложа работа.

— Къде? — с усмивка попита Тривейн. — Каква работа?

— Това са вече подробности. И двамата сме достатъчно опитни, той дори повече от мене. Казах му че съм инспектор по лабораториите към една компания. Излязла е спешна работа и търсят такива като него. Предложих му три-четири пъти по-висока заплата, отколкото предполагах, че му дават от Дженеси.

— Виж ти колко си бил гениален — каза Алън Мартин. — И какво щеше да направиш, ако беше приел?

Райън се втренчи в масичката за кафе. В очите му се четеше тъга.

— Бях сигурен, че няма да приеме — Райън погледна нагоре.

Изправен пред такава ситуация, Ралф Джеймисън трябвало добре да обясни своя отказ. Отначало се оправдавал банално: лоялност, текущи проекти, с които се занимава в момента, проблеми в лабораторията, които не можел да зареже и отново лоялност, свързана с дългогодишната му работа в Дженеси.

Райън ги изброяваше с нарастващо раздразнение. Най-накрая Джеймисън не издържал на необикновеното предложение и изплюл камъчето. Казал му: „Не можеш да разбереш. Дженеси се грижи за всички нас“.

— „Грижи се за всички нас“? — повтори Тривейн. — Кои са те? Какво е искал да каже?

— Трябваше да комбинирам отговорите му, защото не си призна направо. Изпусна се само за едно нещо. Всички тези таланти, които се занимават с лаборатории и дизайн, са ниско платени.

— Искаш да кажеш, че им се плаща под масата — отбеляза Алън Мартин.

— Да — отговори Райън. — И то едри суми, които не се плащат тук, а в Цюрих или Берн. Шифровани банкови сметки.

— Недекларирани доходи — помогна Мартин.

— При това неоткриваеми — допълни Викарсън. — Защото всеки си трае. А и швейцарците имат стабилна съдебна защита на влоговете, независимо как са направени.

— Играта започва отрано — каза Райън. — Дженеси си харесва някой обещаващ учен и започва да го ухажва. Е, естествено, преди това добре го проучват. Работят бавно, но старателно. Намират ти слабото място — това е признанието, което изкопчих от Джеймисън — залавят се за него и започват да ти плащат допълнително възнаграждение. След десетина-петнадесет години си направил прилично състояние и никой не може да промени начина ти на живот.

— Значи Джеймисън е обвързан здраво с Дженеси Индъстриз — каза Тривейн. — Някакъв неофициален договор, според който той върши всичко, което му наредят от фирмата. В противен случай би се получило нещо неприятно. Предполагам, че му се плаща от различни посредници.

— Точно така.

— Много мрачна картина нарисува, май. И колко такива Ралфджеймисъновци има? — попита Тривейн.

— Да кажем, че Дженеси има около стотина инсталации, основни и допълнителни, подобни на лабораториите в Хюстън. Не толкова големи, но все пак важни. Сложни за всяка от седем до десет висши отговорни служители. Значи между седемстотин и хиляда.

— Значи тези хора контролират производството? — Тривейн си записваше нещо.

— Общо взето да. Те са отговорни.

— Така че за няколко милиона години Дженеси притежава цяло научно общество — каза Андрю, разсъждавайки върху числата, които беше записал. — Подчинени отговорници на около стотина проектантски организации, които от своя страна вземат решения за всички заводи и филиали на Дженеси.

— Да. Започнали са отдавна и всяка година контролът им се разширява. — Райън изглеждаше обезсърчен. — Ралф Джеймисън е една от жертвите.

— Сигурно пие с побърканите ирландци? — меко каза Алън Мартин, виждайки болката в очите на Райън.

Райън погледна Мартин, усмихна се и направи малка пауза преди да продължи:

— Не позна, Ал. В тези неща винаги е бил аматьор, а освен това на Нова Година отказа пиенето. Ралф е истински гений. Приносът му в научните изследвания в металургията е много голям. Казано на шега — без него нямаше да бъде открито колелото. Но работилниците му съсипват здравето. Понякога работи по седемдесет и два часа без почивка. Целият му живот е отдаден на лабораторията.

— Затова ли го смяташ за жертва? — попита Анди.

— Да. Защото не може да отдели време за нищо друго. Бяга от личните ангажименти, ужасява се от тях. Женил се е три пъти — богат избор. Има четири деца. Здраво го изцеждат за издръжка. Побърква се заради децата си, призна ми го. Всеки февруари отива в Париж, където посредник на Дженеси му брои двадесет хиляди, които той влага в Цюрих за тях.

— Още един, който ни затруднява — промърмори тихичко Сам Викарсън и погледна Тривейн. Всички разбраха, че той има предвид някого. Знаеха, че Сам е бил в Сиатъл. При Джошуа Студебейкър.

Андрю прие думите на Викарсън като израз на следобедната молба. Той се обърна към Райън:

— Предполагам, че нямаш нищо против да запазим доклада за Джеймисън, нали Майк?

— Исусе Христе, разбира се че не — Райън издиша шумно. — Нямам намерение да закопавам Джеймисън, но това, което научих за Дженеси Индъстриз ме ужасява, наистина ме ужасява. Знам какво произвеждат всички тези проектантски работилници и лаборатории.

— Чувството ти е физическо, а не социално — каза бързо Викарсън.

— Рано или късно едно ще премине в другото, ако вече не е станало, приятелю — отговори Райън.

— Благодаря за доклада, Майк — Тривейн даде да се разбере, че моментът не е подходящ за такива разговори.

Викарсън се наклони напред и взе папката с доклада си.

— О’кей. Предполагам, че е мой ред — притеснено каза той, с което издаде нещо повече от нежелание.

Андрю го прекъсна:

— Може ли аз?

Сам го погледна изненадан.

— Какво?

— Сам беше при мене рано тази вечер. Докладът за Студебейкър не е завършен. Все още не можем да открием връзката му с Дженеси и не сме сигурни до каква степен е манипулиран за антитръстовото решение Белстар. Съдията отрича какъвто и да било натиск, като доказва правилността на решението и юридически, и философски.

— Но все пак е бил манипулиран, Андрю! — Алън Мартин нервничеше.

— Бил е.

— Бил е заплашен, но с какво? — попита Райън.

— Ще ви помоля да изчакате малко, преди да ви отговоря.

— Толкова голяма мръсотия ли е? — запита Мартин.

— Не, не мисля че е чак толкова важно — каза Тривейн. — При нужда ще бъде документирано.

Райън и Мартин се изгледаха един друг, после погледнаха Викарсън. Мартин проговори пръв, като се обърна към Тривейн:

— След всички тези години ще бъда голям глупак ако започна да оспорвам решението ти, Андрю.

— Е, има ли нещо друго? — небрежно попита Райън.

— Тази вечер заминавам за Вашингтон. Пол Бонър мисли че отивам в Кънектикът, така му обясних. Дженеси Индъстриз прогресивно елиминират всички изчисления и баланси. Време е за сенатора Армбрастър.

24.

Бригадният генерал Лестър Купър извървя покритата с каменна настилка пътека и спря пред вратата на къщата. Лампата над пощенската кутия осветяваше металната табелка, на която беше написано „Сем. Неп; ’37, Мейпъл Лейн“. Сенатор Алън Неп.

„Сигурен съм, че вътре има поне още един сенатор“, помисли си Купър докато изкачваше стъпалата. Прехвърли дипломатическото куфарче в другата ръка и натисна звънеца.

Неп отвори вратата видимо раздразнен.

— По дяволите, Купър, часът е почти десет. Казахме девет!

— До преди двадесетина минути изобщо не можех да се измъкна — генералът говореше отсечено. Не обичаше Неп; просто трябваше да се показва не учтив, а толерантен. — Не считам посещението си тази вечер за светско, сенаторе.

Неп се усмихна криво, личеше че му е трудно.

— Добре, добре генерале. Свирете отбой за артилерията. Влизайте… Съжалявам, но малко сме разстроени.

— Има защо — каза Купър на влизане.

Неп покани генерала във всекидневната. „Скъпа стаичка“ — помисли си Купър като видя старинната френска мебелировка, меките бели килими и другите скъпи вещи, пръснати из стаята. Неп произхождаше от стар и богат род.

Сенаторът от Върмонт Нортън седеше върху символична възглавничка. Тя със сигурност не беше правена за такива мършави персони като „новия англичанин“. Другият, Купър не го познаваше, се беше разположил много по-удобно на кушетката. Костюмът му беше в английски стил — на тъмни райета и скроен плътно по тялото.

Четвъртият беше Робърт Уебстър, човекът от Белия дом.

— Познавате Нортън и Уебстър, генерале. Позволете ми да ви представя Уолтър Медисън… Медисън, генерал Купър.

Двамата си стиснаха ръцете. Неп посочи един стол на Купър и каза:

— Мистър Медисън е адвокат на Тривейн.

— Какво? — генералът погледна въпросително към сенатора.

— Спокойно, Купър — Нортън се размърда върху твърдата възглавничка, но продължи.

Уебстър, който стоеше до пианото с чаша уиски, прояви разбиране.

— Мистър Медисън е запознат с работата ни. Той ще ни сътрудничи.

Генералът отключи дипломатическото куфарче, отвори го и извади няколко листа, напечатани на машина. Медисън елегантно кръстоса крака и спокойно попита:

— Как е Андрю? Не съм го виждал от седмици.

Купър вдигна поглед от книжката и изгледа Медисън за да му покаже, че въпросът му е глупав.

— Зает е.

— Какво сте научили? — нетърпеливо попита Нортън. Той стана и отиде да седне на кушетката, в противоположния на Медисън ъгъл. Неп се настани в един фотьойл вдясно от Купър, като продължаваше да наблюдава генерала.

— Майор Бонър прекара голямата част от следобеда и вечерта си в издирване на самолетните резервации на подкомисията. Но не открил такива. Като знаел, че може да са използвали фалшиви имена, пуснал преследвачи след всеки мъж, влязъл или излязъл от аерогарата в Бойс. Отново не открил нищо. Отишъл в частното летище — и там нищо. — Купър за минута спря, за да могат политиците да оценят как стриктно си вършат работата служителите на реда. — След това разпитал пилотите и научил за някаква писта. Не била много голяма, пет хиляди фута, удобна за кацане на малки реактивни самолети. Била разположена на осемдесет мили отвъд Бойс. Наричала се Ада Куанти.

— Генерале? — този път Неп прояви нетърпение. Военните обикновено надълго и нашироко разказват за проблеми, които още не са разрешили. — Убеден съм, че майор Бонър е прекрасен офицер, но бихте ли се съсредоточили вече върху същината.

— Точно това правя, сенаторе. Тази информация ви е необходима, защото по нея ще можете правилно да разберете действията на подкомисията.

— Разбирам. Продължете, ако обичате.

— Ада Каунти има график. Полетите се назначават от пилота, компанията, и вероятно от онзи, който отговаря за пистата. Рядко от пътниците. Бонър си помислил, че с това мисията му приключва. Тривейн има много приятели със собствени самолети и трудно може да се разбере кого е използвал… Но точно тогава дошло разрешението. Два малки реактивни самолета Лиър били записани на името на Дъглас Пейс.

Уолтър Медисън свали краката си и се наведе напред.

— Кой по дяволите е Дъглас Пейс? — попита Нортън.

Отговори му Медисън:

— Зет му.

Робърт Уебстър му подсвирна. Генерал Купър се обърна към Неп:

— Тривейн не само е избегнал всички комерсиални линии, но е използвал някакво селско летище и полети под чуждо име.

Неп не беше убеден, че предпазливостта на Тривейн изисква толкова дълго обяснение от страна на Купър, но все пак реши да продължи.

— Добре свършена работа… И откъде са долетели?

Купър погледна книжата си.

— Според информацията на летището първият Лиър се върнал обратно в Сан Франциско, а от там контролът по въздушния трафик потвърди местонахождението му в Сан Бернардино. Според КВТ нямало промяна в полетите.

— Какво? — сенаторът Нортън се дразнеше много от съкращенията на агенции и отдели, които се използваха в армията.

Уебстър, все още до пианото, прояви отново разбиране, този път към Нортън.

— Полетите могат да бъдат изменени няколко минути след като самолетът се откъсне от земята, сенаторе. Информацията се завежда от Контрола по въздушния трафик, а не от информационното бюро на летището. То получава информацията едва след два часа, ако изобщо я получи. Това е способ да се объркат преследвачите.

Нортън погледна Уебстър с респект. Не разбираше за какво говори. Купър продължи:

— Докато самолетът е бил в Сан Бернардино, Тривейн е останал в Сан Франциско, но Алън Мартин не е бил там.

— Той е ревизорът на Пейс — Тривейн в Ню Хейвън, нали? — попита Неп.

— Да — отвърна Купър. — А Сан Бернардино е на двайсет минути от Пасадена. Заводите на Дженеси, трябва да има доста проблеми в тях.

Неп погледна Нортън.

— Продължете, генерале.

— Самолетът се върнал във вторник сутринта в Бойс, Айдахо, кацнал за един час на пистата Ада Каунти и след това отлетял за Такома, Вашингтон. Бонър потвърждава, че през това време Алън Мартин е върнал, а младият адвокат Сам Викарсън се скрил от сцената.

— Такома! — сърдите извика Нортън. — Какво по дяволите има в Такома?

Робърт Уебстър допи чашата, започваше вече да го хваща. След това погледна към разрошения „млад англичанин“.

— Такома се намира в щата Вашингтон, сенатор Нортън. Един час с кола в посока Паджет и ще се озовете в Сиатъл. Встрани от града има комплекс от сгради, оградена с висока десет стъпки ограда. По някакво случайно съвпадение тези сгради имат нещо общо с Дженеси Индъстриз. Това е Белстар.

— О, Исусе Христе! — Нортън този път изобщо не погледна помощника от Белия дом. Беше се вторачил в Неп, който пък се обърна към генерал Купър:

— Какво ще ни кажете за втория Лиър. Имате ли информация за него?

— Да. Следвайки полета от Бойс, самолетът е излетял от международното летище в Хюстън. След това се е появил в летище Дюлс. Бонър потвърждава появата на Райън в Бойс.

Алън Неп каза тихо:

— Това означава, че Райън е бил в Хюстън. Можем да приемем, че е бил в лабораториите на Дженеси. Ще проверим в регистрационната им книга при кого е ходил — Неп стана от фотьойла и тръгна към старинното бюро с френски телефон върху инкрустираната му повърхност. — Знам на кого да се отблагодаря.

— Не се тревожете, сенаторе. Вече се обадихме. Райън никога не е ходил в лабораториите.

Неп спря и се обърна към Купър.

— Сигурен ли сте? Искам да кажа, откъде сте толкова сигурен?

— Ние също знаем на кого да се обадим. Аз също знам на кого да се обадя.

Двамата мъже се спогледаха.

— Добре, генерале. Райън не е бил в лабораториите. Къде е бил тогава? Защо е ходил в Хюстън?

— Научих, че не е бил в лабораториите на Дженеси едва преди един час. Нямах време да разбера защо е ходил в Хюстън.

— А ще можете ли?

— Трябва ми време.

— Нямаме време! — намеси се от кушетката Нортън. — Проклятие! Да го вземат дяволите!

— Боже Господи, престани с тези глупости! — извика Неп.

— Спокойно. Всичко е наред.

— Добре, добре! — Неп се овладя. — Съжалявам, Джим… За какво говорехте, генерале?

— Мисля, че вече дискутирахме случая, при това всеки прояви разбиране.

Робърт Уебстър се отдалечи от пианото и проговори:

— Тривейн изпраща висш финансов аналитик в Пасадена. Да се срещне с кого? Защо?… Изпраща инженер по аеронавтика, между другото един от най-добрите, в Хюстън. Райън може и да не е бил в лабораториите, но положително целта му е била да се срещне с някой, свързан с тях… И адвокат в Белстар: това е опасно. Не ми харесва. — Уебстър изпи и втората си чаша, вперил поглед напред. — Тривейн се цели много нависоко.

— Мисля — Уолтър Медисън протегна ръце и се облегна назад на кушетката — че трябва да ви се напомни: Андрю не е в състояние да разкрие нещо повече от дребна корупция. Колкото да задоволи пуританската си персона.

— Празни приказки, Медисън — Неп се върна при фотьойла. Спомни си колко озадачен и объркан беше адвокатът при вербуването преди месеци. Сега го учудваше спокойствието му.

— Това е самата истина. Всяко надскачане на финансовия лимит от страна на Дженеси е солидно оправдано. А той търси нещо такова, за това е цялата работа. Седмици наред проверявах всеки въпрос. Вложих най-доброто от себе си при решаването на всеки проблем. Ако е за някаква дребна кражба, Андрю ще я открие. Но повече — не.

— Казват, че сте добър професионалист — обади се Нортън. — Надявам се да са прави.

— Мога да ви уверя в това, сенаторе.

— Искам все пак да знам какво ще прави Тривейн по-нататък. Ще узнаете ли това, генерале?

— В рамките на четиридесет и осем часа.

25.

Петък сутринта, Вашингтон; никой не знаеше, че е там. Самолетът се беше приземил в Дюлс към седем и половина, а в осем без десет Тривейн влезе в предварително наетата къща в „Тоонинг Спринт“. Взе душ, преоблече се и си позволи един час почивка, колкото да събере мисли и да уталожи възбудата от пътуването. Вярваше, че навлиза в занаята. Знаеше, че в следващите няколко дни трябва да бъде много внимателен. В такава напрегната ситуация лесно можеше да се преумори, затова трябваше да бъде предпазлив.

Таксито го откара във Вашингтон, до сградата на Сената.

Беше десет и двадесет и пет; сенаторът Мичел Армбрастър трябваше всяка минута да се завърне в кабинета си. Бяха го извикали на заседание заради кворума, но след това нямал там повече ангажименти. Очаквали го към десет и половина, за традиционната петъчна среща с екипа.

Анди стоеше в коридора, пред вратата на Армбрастър, и чакаше. Беше се облегнал на стената и разгръщаше един брой на „Вашингтон пост“. Имаше редакционна статия за работата в Конгреса: критикуваха Белия дом за неговата нерешителност, а Сената — за неясната му позиция към развитието на търговията.

Времето беше подходящо за сезона, късния ноември във Вашингтон.

Тривейн усети, че Армбрастър пръв го е забелязал. Малкият стегнат сенатор изведнъж беше спрял и стоеше неподвижен, замръзнал в учудването си. Точно тази рязка промяна в движението на хората около него беше накарала Тривейн да надигне глава от вестника.

Армбрастър възвърна обичайната си свободна стойка и приближи към Тривейн. Беше се усмихнал с топлата си, любезна усмивка, и беше протегнал ръка за поздрав. И двамата разбираха, че разговорът ще бъде тежък.

— Мистър Тривейн, каква приятна изненада. Мислех, че не сте в нашия щат, а се наслаждавате на прелестите на Пасифика.

— Бях там, сенаторе. След това в Айдахо. Но реших да ви направя кратко непредвидено посещение… Да ви видя.

След като пуснаха ръцете си, Армбрастър въпросително погледна Тривейн. Усмивката му беше изчезнала.

— Прекалено директно започвате… Опасявам се, че целият ми ден е запълнен. Може би утре сутринта, или ако искате да пийнем по нещо около пет и половина? Каня ви на вечеря.

— Много е спешно, сенаторе. Трябва ми съвет и помощ от вашия офис. Да кажем, относно трудовата статистика за северна Калифорния.

Мичел Армбрастър за малко забави дишането си и известно време не проговори. Очите му шареха по лицето на Тривейн.

— Предпочитам да не разговарям тук, в офиса… Да се срещнем след час?

— Къде?

— В парка Рок Крийк. Близо до външния павилион. Знаете ли къде се намира?

— Да, знам. След час ще ви чакам там… Но все пак, сенаторе, искам да ви кажа още нещо: преди да отидете при някой друг, запомнете че не знаете по какъв проблем ще разговаряме.

— Казах ви, че сте прекалено директен, мистър Тривейн… Ще се ръководя от принципите си и преди, и след разговора ми с вас. Мисля, че сте честен човек.

— Тогава ще се видим след час, сър.

Двамата мъже се разхождаха по алеята в парка Рок Крийк, по-нисичкият спираше от време на време да припалва лулата си. Тривейн разбираше, че лулата на Армбрастър се явява един вид психологическа опора за сенатора. Спомни си как по време на прослушването Армбрастър си играеше с нея — поглаждаше я, отиваше и завиваше отново чашката й, изстъргваше нагара с методична прецизност. Сега, докато се разхождаха в парка Рок Крийк, така здраво я стискаше със зъбите си, че челюстите му изпъкваха.

— Значи мислите че напредвам в кариерата единствено заради собствения си егоизъм? — каза бавно Армбрастър, като гледаше напред.

— Да, сър. Не мога да го окачествя по друг начин. Определихте максималния кредит, който Дженеси Индъстриз можеха да получат, бяхте сигурен че той може да обезпечи поне безработицата — и по този начин привлякохте на своя страна икономистите. След това гарантирахте, че ще го получите със сигурност, и на ваша страна застанаха и работниците, и управата. Така спечелихте изборите.

— И това е толкова лошо?

— Това е политическа манипулация, уредена с цената на значителни разходи. Хората ще плащат за нея след време. Да, казвам ви, че това е много лошо.

— О, вие, богатите брамини, не се скъпите на слова. А какво ще кажете за хилядите семейства които представям? В някои райони безработицата достигна дванадесет, тринадесет процента. Тя беше основният проблем на моите избиратели и аз се гордея, че успях да им помогна. Трябва ли да ви припомням, че съм сенатор на щата Калифорния, млади човече?… Ако искате да знаете истината, Тривейн…

Армбрастър направи пауза и погледна към Анди, след това се засмя с приятния си гърлен смях:

— Бележката ви прозвуча глупаво.

Тривейн също се усмихна, но видя, че очите на Армбрастър останаха сериозни.

— С други думи, аз съм глупав защото не разбирам, че това което сте направили не е само добра политика, имам предвид „добра“ във всички значения на думата, но има и важно икономическо значение. Освен това е в унисон със задачите на отбраната.

— Много сте прав. Прекалено сте прав, млади човече.

— Работата е била неотложна. Избиратели… Трябвало е спешно да се реши.

— Ставате патетичен.

— И вие казвате, че такива трикове се правят всеки ден?

— Правят се по няколко пъти на ден и вие знаете това не по-зле от мене. В Белия дом, в Сената, във всяка агенция във Вашингтон. За какво, по дяволите, мислите че сме в този град!

— Дори и с такива огромни суми?

— Това вече е относително.

— Договори за стотици милиони долари са относителни?

— Накъде биете, по дяволите? Говорите като десетгодишно момче.

— Само един въпрос, сенаторе. Колко често се правят такива договори с Дженеси Индъстриз?

Мичел Армбрастър спря. Намираха се на малък дървен мост, прострян над един от многобройните поци в парка. Армбрастър се облегна на посивялото дървено перило и погледна надолу към течащата вода.

— Ето защо направихте това „непредвидено посещение“ — той не вложи никакво чувство в думите си.

— Да.

— Знаех си, че е за това… Но защо точно при мен, Тривейн?

— Защото само контактът ми с вас може да се окаже полезен. Честно казано, предпочитах да е с някой друг, но е необходимо време да издириш толкова надежден човек.

— Времето от значение ли е?

— Да, като се има предвид ефекта, който очакваме.

— Аз съм дребна риба. Боря се за политическо оцеляване, така че възможно е линията която следвам постепенно да отмира.

— Разкажете ми повече за това.

Армбрастър бавно извади кесията за тютюн от джоба на сакото си и започна да пълни лулата. Няколко пъти погледна към Тривейн, сякаш се колебаеше за нещо. Най-накрая запали лулата и се облегна с лакти върху перилото.

— Какво толкова има да се разказва. Присъединяваш се към някоя организация и приемаш нейните закони, основните й правила. С течение на времето разбираш, че за да напреднеш трябва по някакъв начин да надхитриш тези закони. Иначе нищо няма да се получи. Ако съвсем съвестно си вършиш работата, на която си се отдал изцяло, много скоро оставаш разочарован и подтиснат. Започваш да се съмняваш в собствените си способности, в политическото си влияние. Мислиш си, че си направо политически евнух… Точно тогава — в началото много тънко — ти се загатва, че има начини да пробиеш, но трябва да си затвориш голямата, дебела либерална уста. Да престанеш с опитите си да поставяш всичко на мястото му, най-вече с риториката си. Трябва да станеш малко по-приспособим… Това е лесно да се възприеме; наричат го процес на узряване. А ти го наричаш постигане на нещо в тоя живот, в края на краищата. Виждаш облагата от това, което правиш — влагаш малко, а след това получаваш много… Дявол да го вземе, заслужава си! Сметките се издават на твое име, поправките след това са на твоя отговорност. А ти продължаваш да виждаш облагата… само облагата…

Армбрастър изглеждаше прекалено измъчен от собствената си логика, която го терзаеше. Тривейн трябваше с нещо да го ядоса, за да го накара отново да заговори.

— Какво общо има това с Дженеси?

— Това е проклетият ключ за всичко! — Армбрастър се обърна и впери поглед в Анди. — Това е изворът, от който непрекъснато черпим, а той никога не пресъхва. Това е всичко — майка, баща, Родина, либерали, консерватори, демократи, републиканци, членове на прогресивната партия и, прости ми господи, комунисти, — всичко това в едно. Това е храната за всеки политически глад… А най-страшното е, че действа перфектно. Забележително!

— Надявам се, че не сте се включили към тях, сенаторе?

— Разбира се че не, млади човече… Остават ми още две години, няма да се кандидатирам отново. Ще бъда на шейсет и девет, стига ми толкова… Вероятно ще се оттегля и ще започна да се учудвам.

— Кой стои начело на Дженеси, ли?

— Вероятно. Защо не?

Тривейн се облегна с гръб на парапета и извади цигарите си. Армбрастър му подаде огънче.

— Благодаря… Нека да сглобим нещата и да видим каква е перспективата, сенаторе.

— Можете да направите повече. Изключете ме от програмата. Следете спекулантите, това трябва да правите вие и вашата подкомисия. Дженеси не признават уговорки. Корпорацията е прекалено голяма и произвежда. Трябва да се навлезе надълбоко в нещата, за да се разберат.

Този път се засмя Тривей. Високо и подигравателно.

— Трябва да се навлезе надълбоко в нещата, защото Дженеси са много големи и е прекалено сложно да бъде описано! Много добре знаете, както и аз, какво се случва във… как го казахте? — „всяка агенция във Вашингтон“. Дженеси Индъстриз, „непресъхващият извор“, е петдесет и първия щат. Разликата с останалите щати е в това, че те са длъжници на Дженеси. Задължени по един много коварен начин.

— Мисля, че вече преувеличавате.

— Това е разбираемо. Денеси нямат конституция, нямат двупартийна система, нямат финансови проверки и баланси… Това което искам да науча от вас, сенаторе, е — кои са принцовете? Кой управлява това самостоятелно действащо, самоиздържащо се и разширяващо се кралство? Нямам предвид административната структура на корпорацията.

— Не ми е известно… някой да управлява. Някой друг, освен административната управа.

— Каква управа? Аз се срещнах с тях, даже с главния счетоводител — Годдард. Не ви вярвам.

— Има цял набор от директори.

— Прекалено просто е. Те са само карти в нечии ръце.

— Тогава не мога да ви кажа. Не „не искам“, а „не мога“.

— Искате да кажете, че управлението е пълен хаос?

— Щом така ви харесва.

— А кой защитава интересите на Дженеси в Сената?

— О, Господи, много хора. Има цяла дузина комитети, в които участват Дженеси. Особено в ангажираните със самолетната индустрия.

— Арон Грийн?

— Срещал съм се с него, разбира се. Не мога да твърдя, че го познавам добре.

— Не е ли той истинският счетоводител?

— Той притежава рекламна агенция, ако имате това пред вид. Заедно с още десет или двадесет други компании.

— Това не е игра на думи, сенаторе. Имам предвид сметките, които са извън рекламата.

— Не разбирам мисълта ви.

— Установихме, че Арон Грийн разполага със седем до дванадесет милиона на година — достатъчно за да може да убеждава бюрокрацията във Вашингтон в патриотизма на Дженеси Индъстриз и…

— Те са регистрирани…

— Повечето сметки са укрити.

— Вие спекулирате.

— Разбира се. Власт над непредполагаеми богатства. Година след година… Грийн ли държи юздите?

— По дяволите, млади човече! Вие търсите престъпници! „Счетоводители“, „управници“, „кралства“, „държане на юзди“… „петдесет и първи щат“! — Армбрастър тръсна силно лулата си о парапета. Няколко сажди и неизгорели късчета тютюн паднаха в ръката му, която размахваше енергично в яда си, но той не показа че усеща болка. — Послушайте ме. През целия си политически живот съм се сблъсквал с големите хора. Но не съм се отдръпвал. Прочетете някои от конгресните ми речи. Ако добре си спомняте, цял контингент от десни политици ме зарязаха — зарязаха! — на петнайстия конгрес. Но не се поколебах, бях прав!

— Спомням си, бяхте нещо като герой.

— Бях прав Това беше най-важното… Но също така и грешах. Не се опитах да ги разбера, да достигна дълбините на мислите им, да се добера до техните страхове. Не се опитах да използвам силата на разума. Просто ги парирах. Открих негодниците, извадих меча на гнева и поразих ордите на Сатаната. Няколко много добри хора изхвръкнаха от Сената и никога не се завърнаха.

— Някакъв паралел ли чертаете?

— Да, млади човече. Мислите, че сте открили вашите негодници, вашият емисар на Сатаната. И сте готов да набиете на кол всеки… А това ще бъде трагична грешка.

— Защо?

— Защото Дженеси Индъстриз са отговорни в голяма степен за социалното благополучие, за много прогресивни придобивки. Знаете ли например, че са основали клиники за наркомани, целодневни центрове за медицинска помощ, мобилни медицински единици в центъра на едно от най-лошите гета в Калифорния? А центъра за обучение на бивши затворници в Кейп Мендосино? Дженеси финансират всичко това, мистър Тривейн. Съществува дори клиника за ракови заболявания и научни изследвания в онкологията на Сан Хосе, наречена на мое име. Да, на мое име, Тривейн. Убедих Дженеси да отделят земя и да осигурят по-голямата част от оборудването… Така че свалете меча, млади човече.

Тривейн се извърна така, че да не среща погледа на Мичел Армбрастър. Да избегне погледа на човека, подал гласовете на милиони хора на спекуланти, смучещи данъци от тях.

— Тогава не виждам нищо лошо в изваждането на тези факти наяве. Нека страната да узнае, че е двойно благословена. Едновременно ползва продукцията на Дженеси и нейното милосърдие.

— Ако направите това те ще прекъснат програмата.

— Защо? Затова, че публично ще им се благодари?

— Вие също много добре знаете, че когато някоя бизнесиформация се захване с такива проекти, тя си запазва правото да оповестява само това, което пожелае. Това ще насочи вниманието към тях.

— Ще бъдат само заподозрени.

— Както и да е, ще загубят най-много тези от гетата, от бедните квартали. Искате ли да поемете отговорността за това?

— За Бога, сенаторе, искам някой да поеме отговорността!

— Не всеки е щастливец като вас, Тривейн. Не можем всички да седим във високите си кресла и застраховани срещу хорското възмездие и презрение да наблюдаваме борбата под нас. Много хора се присъединяват към тази борба и правят най-доброто, на което са способни. Заради другите.

— Сенаторе, няма да водя с вас философски спорове. Вие сте оратор, аз не съм. Не виждам и за какво трябва да спорим. Не разбирам. Казвате, че мандатът ви изтича след две години; аз имам на разположение около два месеца. Дотогава нашият доклад ще бъде завършен. Живеете с вярата в доброто, извършили сте много добрини. Може би ангелите са на ваша страна, но аз съм от тези, които сключват договори със Сатаната. Може би.

— Всички правим това, което умеем. И се стараем да е по най-добрият начин.

— Надявам се да е така. Не м пречете през моите два месеца и аз ви се кълна, че ще направя всичко възможно да не ви създавам неприятности през оставащите ви две години. Съвсем обикновена уговорка.

Самолетът на Тривейн бързо набра летателна височина от осем хиляди фута. Щеше да се приземи на летище Уестчестър след около час. Беше решил да изненада Филис в болницата Дариен. Беше му необходима почивка, нуждаеше се от комфорта на нежния й хумор, от присъщото й благоразумие. Освен това искаше да разсее страховете й. Беше уплашена, но твърде тактична за да го натоварва допълнително.

После следваше срещата с Арон Грийн. На следващия ден, сутринта, следобеда или вечерта.

Четирима минаха, останаха двама.

Арон Грийн, Ню Йорк.

Ян Хамилтън, Чикаго.

26.

Майор Бонър заповядваше на бригадния генерал Лестър Купър. Да се използват най-добрите тайни агенти на CID и да се внедрят в Пасадена, Хюстън и Сиатъл. Да се доберат до хората от персонала на Дженеси или Белстар, които са тясно свързани с дискутираните на разговорите в Сан Франциско проблеми. В Хюстън, където се установи че Райън не е ходил в лабораториите, агентите трябваше да се свържат с висшия персонал на НАСА. Сред тях сигурно има такива, които познават Райън, не можеше да няма никакви следи.

Цивилните са склонни на драго сърце да помогнат на военните, когато трябва да защитят някого.

Нещо трябваше да се разкрие.

Но след като стане това, Бонър помоли генерала предварително да го информира, преди да започне акция. Познаваше Андрю Тривейн по-добре от генерала, по-добре от всеки друг в отбраната.

Последната молба, която Бонър отправи към генерала, бе да се изпрати от военната база самолет в Билингс, Монтана.

Ако се появеше необходимост, щеше да преследва Андрю Тривейн.

Ако научеше при кого беше отишъл Тривейн. Бонър знаеше, че е отлетял за Вашингтон, Контролът по въздушния трафик беше регистрирал полета.

Но при кого във Вашингтон?

Имаше шанс да разбере, но трябваше да почака до сутринта. Трябваше да закуси с Алън и Сам, чудеше се дали с тях ще е и Майк Райън. След закуската Мартин и Викарсън щяха да се срещнат за кратко в Бойс, след което беше общата им среща на летището за обедния полет до Денвър.

През тези един-два часа майор Пол Бонър трябваше да поразузнае.

Пол наблюдаваше как Алън Мартин и Сам Викарсън излизат от ресторанта на хотела, на път за последното съвещание в Бойс. Изчака, докато преминат през вратата, бързо стана от масата си и ги последва във фоайето. Мартин спря пред павилиона за вестници, а Викарсън отиде при информационното табло. Бонър застана с гръб към тях, като се правеше че разглежда витрината „Нощни развлечения“. След около половин минута Викарсън се върна при Мартин и двамата се отправиха към главния вход. Бонър приближи до прозорците във фоайето и ги видя да влизат в едно такси.

Реши да опита първо със стаята на Викарсън. Сам като че ли беше по-близък с Тривейн. Ако на рецепцията нещо се опънеха, щеше да обясни че Сам е забравил важни документи. Администраторът се оказа същият, при когото се бяха записали заедно в началото. Ако създадеше някакъв проблем, Бонър щеше да му го напомни и да си осигури свободен път. Но когато поиска ключа, лаконичният администратор му го връчи без никакви въпроси.

Когато се озова в стаята, Бонър започна с чекмеджетата на бюрото. В тях нямаше нищо: майорът се усмихна — Сам беше млад, животът му все още не беше затворен в куфари и гардероби.

В куфара имаше само непрани ризи, чорапи и долно бельо. Викарсън беше не само млад, но и немарлив, помисли си Бонър.

Той затвори куфара и го вдигна от леглото. Понеже бюрото се оказа най-близо, седна зад него и отвори горното единично чекмедже. Хартията за писма беше използвана, но пликовете стояха непобутнати. Вдигна кошчето за боклук и извади два смачкани листа. В единия имаше някакви суми, и Бонър реши, че това вероятно има връзка с представителя на Локхийд, за когото всички говореха.

На другия лист също имаше числа, но не парични стойности. Това бяха часове. И някакви пояснения: „7.30 — 8.30 Пр.; 10.00 — 11.30. С.А.Кв; Данни — Грн. Н.Й..“.

Бонър погледна хартийката. „7.30 — 8.30“ беше времето на пристигане на Тривейн, беше го научил от Контрола по въздушния трафик в Ада Каунти. Но „10.00 — 11.30.С.А.Кв.“ беше неразгадаемо, както и последното, „Данни — Грн.Н.Й.“. Той извади химикалката и преписа на чист лист съкращенията и часовете, сгъна листа и го прибра в сакото си.

Наново смачка листата, хвърли ги в кошчето и го върна на земята.

В гардероба на Викарсън отдели панталоните от саката и започна да пребърква джобовете. В малкото горно джобче на второто сако намери нещо ценно. Беше прецизно сгънато, прецизно изписано листче от бележник и се намираше между няколко бележки за багаж. Информацията беше толкова важна, че Викарсън, боейки де да не я забрави, я беше записал: „Армбрастър 178 млн. долара дупликации. Без молба до отбраната. Период от шест месеца. Гаранции потвърдени от главния счет. на Дж. Г., Л.Р. платил Л.Р. 300$Л.Р. предлага по доп. данни за Пасадена, Белстар и др. Цена — 4 числа.“

Бонър гледаше бележката и ядът му растеше с всяка измината секунда. Нима Сам Викарсън се е срещнал с „Л.Р.“ в претъпкана, слабо осветена дупка в Сан Франциско, изпълнена с тежката миризма на евтин ресторант, за да може срещу малка почерпка да направи голям удар? Нима на Сам му е било позволено да води каквито си поиска записки, без да попита „Л.Р“ за това. Нима голямата цел на Викарсън е била да задоволи апетита си с помия, която кара стомаха ти да се преобръща, и с обещание за кражба на необходимата информация. Сам беше не само млад и немарлив, но също така наивен и аматьор. Платил е за фалшификация, за лъжи, а след това забравил да унищожи бележките си. Бонър би изгорил целия бележник. Би забравил да стори това само ако беше някой глупав бобър.

Майорът реши мигновено да намери този Л.Р. и да изпразни стомаха му. Но трябваше да го отложи.

Сега беше нужно да достигне до Тривейн. Андрю трябваше да разбере, че всичките тези информатори-помияри лъжат. Стоката им се състои от лъжи и полулъжи. Хващаш си човек, храниш го с огризки и остатъци, срещу обещанието за много важна, експлозивна информация.

По-добре е да си намериш човек.

Тривейн не беше отлетял заради болната си съпруга — толкова плитка измама! — а беше във Вашингтон на среща със сенатора от Калифорния. Армбрастър беше добър човек, приятел на Дженеси, могъщ приятел. Но беше сенатор. Сенаторите лесно можеш да ги сплашиш. Имат претенции, че не са страхливи, но всъщност са точно такива.

Бонър сложи бележката на Викарсън в джоба си и напусна стаята. Във фоайето върна ключа на рецепцията и излезе да намери уличен телефон; не можеше да използува този в стаята си — в хотелите помнят телефонните номера, с които те свързват. Обади се на летището и помоли да го свържат с отдел Операции.

Незабавно трябваше да се приготви изтребител от Военновъздушните сили в Бирингс, Монтана. Щеше да лети до Вирджиния. Нужно беше да се осигури приоритет на полета. Заповед на Департамента по отбраната.

Докато си стягаше багажа в стаята Бонър мислеше, че трябва да открие Тривейн по две причини: едната — професионална, другата — лична.

Тривейн заедно с подкомисията си се беше увлякъл в „лов на вещици“, който трябваше да се спре. Бяха се заели с нещо, което не разбираха. Не познаваха джунглата. Бобрите никога не са я познавали.

А личната причина беше непочтената му лъжа. На Бонър му се повдигаше от нея.

27.

Филис Тривейн седеше на стола и слушаше съпруга си, който крачеше из болничната стая:

— Изглежда като някакъв обикновен монопол, подсигурен с държавна и федерална протекция.

— Не само протекция, Хил, но и участие. Активно участие на законодателната и съдебната власт. Това го прави нещо повече от монопол. Това е някаква гигантска организация, която не може точно да се дефинира.

— Не те разбирам. Това е игра на думи.

— Не и когато е налице избор на висш сенатор от щата с най-голямо население или решение направено от именит юрист, окачествено като компромис на Департамента по правосъдието. Това решение — независимо дали ще бъде обжалвано и преразгледано — ще струва милиони, билиони, преди още да премине през съда.

— Какво научи от последните двама? Грийн и Ян Хамилтън?

— Малко по-различно е от предишното. Армбрастър използва термина „отходна тръба“, отнасяйки го към присвояванията на Дженеси. Мисля, че терминът е подходящ и за Арон Грийн. Грийн е отходна тръба, в която се изливат огромни суми и той ги преразпределя. Година след година… Хамилтън е човекът, който ме плаши. Години наред е бил съветник на президента.

Филис усети уплахата в гласа на съпруга си. Беше отишъл до прозореца, близо до леглото, и се беше облегнал на перваза с лице към стъклото. Отвън късното следобедно небе беше покрито с облаци, вероятно през нощта щеше да завали сняг.

— Струва ми се, че трябва да бъдеш по-внимателен при предположенията си.

Анди погледна към жена си и се усмихна с любов и облекчение.

— Ако знаеш само колко пъти си го повтарям. Това ми е най-трудното.

— И аз така мисля.

Телефонът на нощното шкафче иззвъня. Филис тръгна към него, а Анди остана на прозореца. Патрулът от 1600 знаеше, че е там. Докторът също. Никой друг.

— Разбира се, Джони — каза Филис и подаде телефонната слушалка на съпруга си. — Джон Спрейг е.

Тривейн се отдръпна от прозореца. Джон Спрейг му беше приятел от детинство. Живееше от другата страна на улицата им в Бостън. Сега му беше също такъв приятел, както и преди. Беше от семейство на физици.

— Да, Джони?

Телефонният номератор съобщава, че имаш повикване. А ако не си тук предполага се, че слушалката ще вземе лекуващият доктор на Хил.

— Кой се обажда?

— Мъж на име Викарсън?

— Господи, нещо тревожно ли се е случило?

— Възможно е. Звъни като на пожар.

— Знам. Денвър. Можеш ли да ме свържеш тук, или трябва да сляза при номератора.

— Моля! Затвори слушалката. След няколко секунди ще звънне отново.

— Хубаво е да познаваш големи клечки.

— По-добре е да познаваш големите пари. Окачи слушалката, Трив.

Тривейн натисна телефонния бутон и го задържа. Обърна се към Филис:

— Ще се обади Сам Викарсън. Не съм му казвал, че ще идвам тук. Трябваше да му се обадя по-късно. Той сега има срещи в Денвър. Не мислих, че може да свърши толкова бързо — Анди говореше разхвърляно и жена му разбра, че е разтревожен.

Телефонът иззвъня кратко, сякаш даваше сигнал.

— Сам?

— Мистър Тривейн, извадих късмет, че ви намерих. От летището ми казаха, че Лиърът е излетял за Уестчестър.

— Случило ли се е нещо? Как минаха срещите с представителите на JM и Локхийд?

— Бяха кратки и делови. Не се обаждам заради това, а заради Бонър.

— Какво става с него?

— Той изчезна.

— Какво?

— Просто изчезна. Не се появи на срещите, отписал се е от хотела в Бойс тази сутрин, не се срещна с нас на летището. Не е оставил бележка. Мислехме, че може би знаете нещо по въпроса.

Анди стисна здраво слушалката. Опита се бързо да прецени ситуацията, знаеше че Викарсън очаква инструкции.

— Кога го видяхте за последен път?

— Тази сутрин на закуска. В Бойс.

— Как изглеждаше?

— Чудесно. Мисля, че беше уморен. Трябваше да се присъедини към нас на летището, но не се появи.

— Ставаше ли въпрос за мене в разговора?

— Естествено. Как е съпругата ви, как приемате станалото, изобщо приказки от този сорт.

— Това ли е всичко?

— Попита какъв полет сте взели предишната нощ. Каза, че нямате сигурна връзка. Можел да ви осигури самолета на отбраната, обаче…

— Как отговорихте на това, Сам? — остро го прекъсна Тривейн.

— Не се безпокойте. Казахме му, че не сме знаели. Засмяхме се и му казахме, че с вашите връзки и… пари вероятно сте си купили самолет. Прие го за остроумно.

Анди прехвърли слушалката в другата си ръка и направи знак на Филис да му запали цигара. Заговори тихо, но уверено:

— Слушай, Сам. Изпрати телеграма, най-обикновена телеграма до началника на Бонър… Не. Почакай малко, не знаем кой е той. По-добре до началника на личния състав на Департамента по отбраната. Напиши, че поради една или друга причина, Бонър ни е напуснал. Попитай към кого да се обърнем във Вашингтон, тъй като ни е необходима помощ. Но нагласи така работата, та да не излезе, че сме обсъждали този въпрос на дълго и на широко, нали разбираш?

— Да. Просто забелязваме, че липсва. Не дойде на обед или нещо подобно.

— Точно така. Те очакват от нас реакции.

— Ако въобще знаят, че не е при нас.

Марио де Спаданте седна на масата в кухнята. Беше по риза. Дебелата му жена носеше чинии, а дъщеря му, също така дебела, старателно постави бутилка „Стрега“ пред него. По-младият му брат, в костюм ала Елвис Пресли, с широка полковнишка вратовръзка, седеше отсреща и пиеше кафе.

Марио махна с ръка на жените да излязат от кухнята. Наля от жълтата течност в чаша за коняк и погледна брат си.

— Продължавай. Бъди ясен и точен.

— Няма какво повече… Въпросите звучаха фалшиво… „къде е мистър де Спаданте?“ „ще разговаряме само с мистър де Спаданте“, сякаш някой се опитваше да разбере къде се намираш. След това, когато разбрах че са от „Тортингтън Метълс“ — там работи братът на Гино — си отдъхнах. Онова приятелче Пейс, партньорът на Тривейн, искаше информацията.

— И ти му каза, че съм в Маями.

— Дори му дадох името на оня хотел, където винаги казват, че току-що си се отписал.

— Добре. Значи Тривейн се е върнал на изток?

— Така се говори. Приели са жена му в болницата в Дариен. Тестове за рак.

— По-добре да тестуват и него. Тривейн е болен човек. Дори не знае колко е болен.

— Какво се иска от мене, Марио?

— Разбери къде се намира той. В Дариен? Или е в Гринуич? В мотел ли е или на гости на негов приятел — там е пълно с такива типове… Откриеш ли го, ме уведоми, но преди това не ме безпокой. Ще спра във Вегас, изцеден съм, Ауджи, целият съм изцеден.

Ауджи де Спаданте се надигна от масата.

— Ще отида сам. Ще ти се обадя… Предполагам, че ще го открия още този следобед или довечера. Какво да правя?

— Ами обади се, нали това ти казах.

— Нали си пребит.

— Ще се съвзема бързо… Прекалено много лайнари се събраха. Време е вече да поразтърсим Тривейн. Очаквам го с нетърпение. След това девет години ще ходи с грим… Арогантно копеле! Кадифена свиня!

Марио де Спаданте се изхрачи върху кухненската маса.

28.

Вечерята в болницата не беше обичайна дори и за стандарта на Тривейн. Джон Спрейг беше изпратил линейка — естествено без сирени, до най-добрия ресторант в областта; беше натоварена с пържоли и омари и две бутилки „Chateau neuf du Pape“. Доктор Спрейг искаше да напомни на своя приятел от детството, че скоро ще бъде открит благотворителния фонд за Нова Година. Надяваше се и на помощта на Андрю.

Филис се опитваше да предложи други теми за разговор на своя съпруг, но беше невъзможно да го отклони от подкомисията. Новината за изчезването на Пол Бонър едновременно го обърка и го ядоса.

— Не е ли възможно просто да си взел няколко дена отпуска? Сам казваш, че работата му не е сложна, може да се е оттеглил — да му е писнало. Мога да си представя Пол в такова състояние.

— но не и след сърцераздирателния ми разказ онази сутрин. Беше готов да командува цял армейски медицински корпус, да направи всичко, което му кажа. Онези две заседания — както се изрази — били най-малкото, което можел да направи.

— Скъпи — Филис остави чашата с вино и подви крака под себе си на стола. Изведнъж тя се замисли над думите на Андрю. — Аз харесвам Пол. Знам, че неговите виждания са крайни, и вие двамата доста се карате, но знам защо го харесвам… Никога не съм го чула да се кара. Той винаги изглежда толкова любезен, изпълнен с желание да се смее и да прекарва добре времето си. Винаги беше много мил с нас.

— Какво е мнението ти? Съгласен съм с теб.

— Трябва да е много разгневен, за да прави това, което вече е правил и да бъде това, което е.

— Ще гарантирам за него. Какво друго?

— Ти не ми каза преди, че си му разказал такава… сърцераздирателна история.

— Аз не изпипах нещата, тъй като не съм много сигурен в себе си.

— Също и аз… Което ми напомня за Пол. Мисля че той е научил истината и сега се опитва да те намери.

— Това е ужасно.

— В действителност не. Мисля, че Пол ти вярва, или поне ти вярваше.

Тривейн схвана логиката на жена си. Този човек се сблъскваше с онези, които се подиграваха с неговото мнение; той не би чакал друг да свърши неговата работа. Предположението на Филис се основаваше на истинската представа на Пол за нея. Това беше невъзможно. Само трима знаеха. Сам Викарсън, Алън Мартин и Майк Райън. Невъзможно.

— Не може да бъде, — каза Анди. — Няма абсолютно никакъв начин той да узнае.

— Ти си ужасен лъжец, Тривейн — усмихна се Филис.

— Той ми повярва.

Те се настаниха в креслата си и Анди включи телевизора, за да гледа новините в 7 часа.

— Може би ще разберем, че той е напуснал Бойс и е започнал малка война някъде. Наричаше това заблуждаваща тактика — каза Тривейн.

— Как ще стигнеш до Грийн утре? Откъде знаеш, че той е в града?

— Не знам. Поне за сега… Но ще го намеря. Ще шофирам до Бърнигът за около час; Викарсън очаква моето обаждане в десет. Той ще вземе всичко от Грийн и ние заедно ще предприемем нещо… Знаеш ли Хил, аз открих много интересен факт през последната седмица.

— Не мога да чакам.

— Не, истина е — Анди приближи чашата с вино до устните си. Той изглеждаше опиянен. — Всички тези безсмислици относно така наречената потайна дейност — събиране на разузнавателна информация, каквото и име да й даваш. Действително това е много просто; искам да кажа почти детска работа, като игра. — Той изпи виното и сложи чашата обратно на масичката за сервиране. Вдигна поглед към жена си — неговата дяволски чаровна разбираща съпруга и добави тъжно. — Де да бяха деца участниците в тая игра.

Марио де Спаданте гледаше легнал новините в 7 часа. Той извика жена си два пъти. Първият път, за да му донесе ледено студена кока-кола, а вторият — за да придвижи преносимия цветен телевизор няколко крачки по-наляво, така че отражението от златното разпятие над възглавницата му да не попада на екрана.

После той съобщи, че скоро ще си легне. Жена му сви рамене. Двамата с Марио имаха отделни спални от доста години и живееха като в два отделни свята. Почти не си говореха, освен на сватби, погребения и когато техните невръстни внучета им гостуваха. Но сега тя притежаваше голяма, хубава къща, а също и голяма градина, голяма кухня и хубава кола с шофьор. Сега щеше да се върне в голямата кухня и да готви нещо и после да гледа собствения си телевизор. Може би ще се обади на приятели по луксозния френски телефон, поставен в мраморния ъгъл.

Нямаше нищо съществено през първите три минути на новините и Марио знаеше, че остават двайсет и пет минути „пълнеж“, изпъстрен с реклами. Взе дистанционното и изгаси телевизора. Беше изморен, но не от това за което си мислеше брат му. По време на престоя си в Лас Вегас той се ограничи с едно бързо чукане и даже тогава трябваше незабавно да отпрати момичето, тъй като непрекъснато го търсеха по телефона. Един от разговорите беше с Уебстър — посредник от Белия дом. Наложи му се да напусне Лас Вегас в четвъртък със среднощен полет и да замине за Вашингтон.

Даже хладнокръвният Уебстър започваше да губи самообладание.

По дяволите!

Времето за разговори изтече и сега е време за активни действия.

Тривейн трябва да бъде ликвидиран и то веднага.

Един незначителен доклад на някой подотдел на спиралата, получен тихо и почтително от съответната инстанция и след това погребан и забравен.

Такъв трябва да бъде редът на нещата.

Телефонът иззвъня, дразнейки слуха на де Спаданте. След като разбра обаче, че повикването е по частната му линия, използувана при много важни обстоятелства, раздразнението веднага го напусна.

— Ало.

— Марио? Ауджи. — Беше брат му. — Той е тук.

— Къде?

— В болницата.

— Сигурен ли си?

— Да, на паркинга има кола под наем с емблемата на летището Уестчестър. Ние проверихме. Била е взета в три и трийсет следобед на негово име.

— Откъде се обаждаш?

Брат му обясни. — Накарах Джой да наблюдава мястото.

— Остани където си и кажи на Джой да го проследи в случай че тръгне на някъде; не го изпускай! Дай на Джой номера там. Аз ще дойда веднага, щом се освободя.

— Слушай, Марио. В болницата има двама души — единият пред главния вход, а другият е някъде вътре.

— Знам. Познавам тези хора. Те трябва да се махнат след половин час. Кажи на Джой да не се показва.

Де Спаданте прекъсна разговора и веднага набра частния номер на Робърт Уебстър в Белия дом. Уебстър тъкмо се канеше да си тръгва и беше много обезпокоен от позвъняването на де Спаданте.

— Марио, бях ти казал…

— Сега аз водя разговора. Освен ако искаш няколко необясними уволнения на твоите хора!

И с кратки и ясни думи де Спаданте предаде своите разпореждания. Той не се интересуваше от начина по който ще действува Боби Уебстър и единственото му желание бе „Патрул 1600“ да бъде отстранен незабавно.

Марио затвори телефона и стана от леглото. След като се облече бързо и среса рядката си коса, той отвори горното чекмедже на бюрото си и извади два предмета.

Единият беше 38-калибров автоматичен пистолет. Другият бе зловещо изглеждащо приспособление от черен метал с четири пръстена, свързани един с друг на плоска основа от остроръбо желязо.

При свит юмрук това приспособление би откачило човешка челюст, а при удар с отворена длан би разкъсало плътта до кост.

Въздушният лайнер Г-40 получи с предимство разрешение за кацане и се приземи на писта номер 5 във военновъздушната база Ендрюс. В края на полосата самолетът направи завой и спря. Майорът е показа навън и след като помаха с ръка на пилота, бързо се отправи към чакащия го джип.

Пол Бонър заповяда на шофьора да го закара незабавно в оперативния център. Човекът натисна газта без да поздрави или коментира. Майорът изглеждаше като истински ас, а никак не е лесно да се държиш приятелски с такъв тип.

Дежурният офицер, подполковник, който само преди няколко минути се беше обадил на Министерството на отбраната, за да разбере „що за величие беше този клоун Бонър“, предложи на майора собствения си офис. Полковникът бе разбрал на каква почит е майорът. При това с помощта на бригадния генерал Лестър Купър.

Пол благодари на подполковника, който го остави сам в офиса си. Майорът веднага набра частния номер на Купър. Часът бе 2.40, което означаваше 6 без 20 източно време. Като притисна слушалката с брадата си, той започна да сверява своя часовник, но преди да успее да стори това, Купър отговори.

Генералът беше бесен; неговият подчинен нямаше право да вземе сам решение за прекосяването на три четвърти от територията на страната без предварителни консултации и без разрешение.

— Майоре, мисля, че ми дължите обяснение — кратко отсече генералът, знаейки, че Бонър ще очаква укор от негова страна.

— Страхувам се, че няма време за това, генерале.

— Аз пък съм сигурен, че има! Узнахме за твоята информация относно Бирингс и Андрю. Не е ли по-добре веднага да дадете обяснение… Идвало ли ви е на ум, че и аз ще трябва да отговарям.

— Не, — излъга Бонър. — Не искам да споря с вас, генерале. Опитвам се единствено да помогна на всички ни и мисля, че ще мога, ако успея да се свържа с Тривейн.

— Защо? Какво се е случило?

— Той е получил информация от един психопат.

— Какво? Кой?

— Един от хората на Годдард. Същият, с когото и ние сме в контакт.

— О, Господи!

— Което ще рече, че цялата ни информация може да се окаже пълна безсмислица… Този човек е болен, генерале. Той не е жаден за пари и това пролича при нашите преговори. Ако информацията, която той ни предостави е действителна, исканата сума би била поне три пъти по-голяма.

— Предостави на теб, а не на нас, майоре — това прозвуча като предупреждение за Пол Бонър. Първото, което той получаваше.

— Добре, генерале, което аз получих… Но каквото и да е то, аз ви го предадох и вие се възползвахте. Моята роля е твърде ограничена във вашите среди.

Лестър Купър контролираше гнева си. Думите на този немирник звучаха заплашително. Толкова много заплахи напоследък и всички те изтощаваха генерала. Той не беше в състояние да се справи с постоянните атаки.

— Няма причина за неподчинение, майоре. Аз просто обобщавам нещата, които засягат двама ни.

— По какъв начин, генерале?

— Прекрасно знаеш! Упадъкът на военното влияние, постоянното намаляване на военните разходи. На нас ни плащат, за да поддържаме състояние на бойна готовност, а не да гледаме как всичко се руши!

— Разбирам, генерале. — Бонър наистина разбра, че генералът едва ли е способен да се справи със ситуацията. Купър непрекъснато бълваше клишета, използвани в Пентагона, като че ли произнасяше библейски истини. Той не се владееше напълно, а обстоятелствата изискваха абсолютна стабилност. В този момент на съмнение Бонър взе решение, което не беше от неговата компетентност. Той реши да скрие от Купър подробностите за своето идване във Вашингтон поне до срещата си с Тривейн.

— … щом благоволяваш да се съгласиш с мен, майоре, ще те очаквам в офиса си към 19.00. Това прави час и петнайсет минути… — Купър продължаваше да говори, но мислите на Пол бяха другаде. Началникът беше загубил влиянието си.

— Генерале, ако това е заповед ще се подчиня, разбира се. Но ви уверявам, че всяка неупотребена за търсене на Тривейн минута може да ни струва много скъпо… Той ще ме послуша.

От другия край на линията настъпи пауза и Бонър почувства, че ще спечели. — Какво ще му съобщиш?

— Истината — както я виждам аз. Той е в контакт с един безнадежден психопат. А може би и с повече от един. И ако този човек е в течение за другите му контакти — което е почти сигурно, трябва да го изведа от заблуждението.

— Къде е той сега? — Бонър долови нотка на облекчение в гласа на своя шеф.

— Всичко което знам е, че той е във Вашингтон. Мисля, че ще успея да го открия.

Купър въздъхна тежко, като се опитваше да вземе мъдро, недвусмислено и добре мотивирано решение. В действителност, решението можеше да бъде само едно. — Ще чакам да ми докладваш към 23.00. Потърси ме в къщи.

Бонър се изкуши от мисълта да оспори това разпореждане, защото не изпитваше никакво желание отново да се обажда на генерала.

След като запали една цигара, което рядко му се случваше, Бонър отново взе телефона и се обади на един свой приятел, заемащ пост в армията. След минута той вече знаеше домашния и служебен телефон на сенатора Мичел Армбрастър.

Телефонният звън завари сенатора в къщи.

— Сенаторе, трябва да открия Андрю Тривейн.

— Защо търсите мен? — Гласът му беше неизразителен и това го издаде. Внезапно Бонър разбра значението на получената от Сам Викарсън бележка: „10.30 — 11.30. С.А.Кв.“

Армбрастър бе присъствал на свикано от сената събрание. Разговорът бе насрочен за това време и Тривейн навярно знаеше за това.

— Сенаторе, нямам време за обяснения. Знам, че сте се срещнали с Тривейн около обяд… — Бонър очакваше да чуе отрицание или потвърждение. Мълчанието свидетелстваше за последното. — Накратко, той е получил невярна информация, компрометираща голям брой влиятелни хора, сред които сте и вие, сър.

— Нямам представа за какво става дума, майор… Бонър, нали така.

— Сенаторе! 178 милиона долара трябва да бъдат отпуснати за отбраната като неотложна субсидия. Това говори ли ви нещо?

— Нямам какво повече да ви кажа…

— Може би ще имате, ако аз не открия Тривейн и не му разкажа за хората, с които е общувал. Тези хора са врагове на страната ни. Не мога да ви обясня по-ясно.

Мълчание.

— Сенатор Армбрастър!

— Таксито го откара на летище Далас. — Гласът му беше все така безизразен.

— Благодаря ви, сър.

Бонър затвори телефона с трясък. Облегна се на фотьойла и вдигна ръка към челото си. Господи, постоянно трябва да си под напрежение. Сега той се обади в центъра по управление на полетите на летището в Далас.

Чартърния самолет на Дъглас Пейс бе излетял в два и седемнадесет следобед в направление Уестчестър, Ню Йорк. Трябваше да се приземи в три и двадесет и четири.

Значи си беше отишъл у дома или почти у дома. И ако това беше така, той щеше да се срещне с жена си — особено при сегашната ситуация. Разбира се, немислимо е Тривейн да не се види с нея. Той би пропътувал хиляди мили само и само да прекара един кратък миг в нейната компания. Обратно на повечето женени мъже, които пътуваха, за да избягват жените си.

Пол се приближи до вратата, отвори я и извика подполковника.

— Подполковник, имам нужда от пилот. Бихте ли се разпоредили да заредят самолета ми с гориво и да го подготвят за полет колкото може по-бързо?

— Но майоре, ние не можем да поставим във ваша услуга цялата военна база.

— Нужен ми е пилот. Моят е натоварен със специална мисия в течение на 24 часа.

— Това си е изцяло ваш проблем.

— Полковник, желаете ли лично генерал Купър да разреши моя проблем. С радост бих ви свързал с него още сега.

Подполковникът погледна Пол Бонър изненадано. — Вие сте от контраразузнаването, нали?

Майор Бонър направи кратка пауза преди да даде своя отговор.

— Знаете, че не мога да ви кажа нищо повече.

— Приемам това като положителен отговор.

— Искате ли номера на генерала?

— Ще имате пилота… Кога бихте искали да излетите.

— Пол вдигна поглед към многобройните циферблати на стената. Беше точно седем часът, източно време.

— Преди един час, подполковник.

29.

Бонър беше узнал името на частната болница от агента 1600. След това, той се снабди с превозно средство, което да му служи при пристигането в Уестчестър и употреби цялата си искреност за да изкаже благодарност на подполковника.

Автомобилът се оказа военна лимузина, която бе докарана до летището на един ефрейтор на служба някъде в Ниак, Ню Йорк.

Ефрейторът се надяваше да бъде шофьор на майора, но последният се оказа от неговите услуги и след като му даде двадесет долара, го посъветва да се върне в базата си на следващия ден.

Бонър подкара към отворените железни врати на болницата и влезе в кръговото движение. Часът беше девет и тридесет и пет. Два светещи знака насочваха колите към мястото за паркиране в далечния край на сградата. Вместо това, той мина плътно вдясно на пътя, за да пропусне останалите коли и спря наполовина върху тревата. От небето се сипеше сняг, топящ се при съприкосновение със земята. Слезе от колата и потърси с очи патрул 1600. Той беше подготвен за тази среща и се готвеше да дава обяснения.

Никой не се появи.

Бонър се почувства объркан. Той добре познаваше строгите инструкции, които патрулът трябваше да следва. При здания от този тип с един вход за автомобили и три етажа, охраната бе поверена на двама човека — единият трябваше да стои отвън, а другият да се движи. Двойката би трябвало да поддържа постоянен радиоконтакт. Хората от патрул 1600 бяха винаги за пример. Отклонението от служба бе изключено, освен при изключителни обстоятелства.

За да се увери, че не се касае за наблюдение без контакт, Бонър заобиколи колата и произнесе ясно и тихо.

— Бонър, Пол. Майор, Д.О.Д. „1600“, моля отговорете… Повтарям. „1600“, моля отговорете.

Нищо. Само нощната тишина и приглушени звуци.

Пол Бонър извади своя 44-калибров пистолет, който притежаваше огромна огнева мощ.

Пресече пътя и се промъкна до главния вход на болницата. Униформата му можеше да уплаши или да провокира, но той със сигурност беше мишена в тази игра. Постави пистолета в джоба на куртката си, като държеше пръст на спусъка. Освободи с палец предпазителя и държейки оръжието в хоризонтално положение, се подготви за стрелба през дрехите.

След като проникна в болницата, запазвайки спокойствие, се обърна към сестрата на приемната.

— Госпожице, казвам се Бонър. Разбрах, че госпожа Тривейн е пациентка тук.

— Да… Полковник…

— Майор звучи по-добре.

— Едва ли ще се науча да различавам военните звания, — мило се усмихна момичето, ставайки от стола.

— Самият аз имам проблеми с флотските звания. — Бонър се огледа за патрул 1600.

Никой.

— Да, госпожа Тривейн е пациент тук. Но вашата визита е в доста необичайно време и аз се съмнявам дали ще бъдете приет.

— Всъщност, търся господин Тривейн. Казаха ми, че той е тук.

— Боя се, че вече го изпуснахте. Видях го да излиза преди час.

— Ах? Тогава… дали бих могъл да говоря поне със шофьора на госпожа Тривейн. Надявам се, че госпожата се придружава от шофьор и секретар.

— Да, така е майоре, — усмихна се сестрата. — Регистрационната ни книга е пълна с имена на „капитани и крале“ и хора, които пазят тяхното спокойствие. Вероятно, вие имате предвид двамата джентълмени, които пристигнаха с госпожа Тривейн. Чудесни момчета.

— Именно за тях говоря. Къде са те?

— Явно нямате късмет, майоре. Те излязоха преди господин Тривейн.

— Казаха ли къде отиват? Повярвайте, много е важно да се свържа с тях.

— Не… господин Калахън, който стоеше в коридора, бе извикан на телефона в 7.30. След това той каза, че двамата с приятеля си ще отсъствуват през нощта. Приятелят му се съгласи.

— Кой прие обаждането му? Искам да кажа знаете ли откъде се обадиха? — Бонър се опитваше да скрие безпокойството си, но без особен успех.

— Телефонистката. Да я попитам ли разбрала ли е откъде са се обадили?

— Моля ви.

Момичето пресече коридора и отвори бялата врата отдясно. Бонър успя да види малката централа и жена на средна възраст, която седеше пред апарата. Той си помисли колко различни са нещата в една частна болница. Всичко беше така засекретено и недостъпно за хорските погледи.

Сестрата се върна.

— Обаждането е било от далечно разстояние, от Вашингтон. Търсели са лично господин Калахън, придружителят на госпожа Тривейн.

— И след това той си тръгна? — безпокойството на Пол се превръщаше в страх. Трябваше да има обяснение за всичко това и той искаше да го разбере.

— Точно така — отговори момичето. — Майоре? Искате ли да се обадите някъде?

Бонър почувствува леко облекчение.

— Да, ако е възможно. Къде е тук телефонът?

— Имаме телефон в чакалнята. Хей там. — Тя посочи към отворената врата в другия край на коридора. — На масата до прозореца. — Кажете на телефонистката да прехвърли разговора на сметката на стая 212.

— Благодаря ви за любезността.

— Няма защо.

Чакалнята имаше вид на стая за живеене, добре мебелирана и уютно подредена. Толкова различна от еднообразните пластмасови пейки, характерни за големите болници.

Пол поиска номера на службата 1600 във Вашингтон и още при първия сигнал отсреща вдигнаха слушалката.

— Отново е майор Бонър. Това ли е същият…

— Да, майоре. Смяна4-12. Открихте ли мястото?

— Да, обаждам се оттам. Какво се е случило?

— Къде?

— Тук. Кой е освободил хората?

— Освободил? Какво искаш да кажеш?

— Хората са били освободени около 7.30. Защо?

— Никой никого не е освобождавал, Бонър. За какво, по дяволите, говориш?

— Те не са тук.

— Огледай добре, майоре. Трябва да са там. Може би не искат ти да узнаеш за това, но…

— Казвам ти, те са заминали. Имаш ли човек на име Калахън?

— Почакай да видя списъците… Да, Калахън и Елис. Те са дежурни по 2 следобед.

— Но не са, по дяволите! Калахън е имал разговор с Вашингтон. В 7.30. Той е напуснал, като е казал на сестрата, че двамата с партньора му са освободени за през нощта.

— Но това е лудост! Такава заповед не е издавана. По дяволите, Бонър, те трябваше да държат контакт с мен.

— Искаш да кажеш, че Калахън е излъгал? Вярвай ми, никой от двамата не е на поста си.

— Няма причина той да е излъгал. Освен това, той би могъл да бъде освободен само при обаждане от тук. Не би могъл…

— Защо не?

— Е, общоприети процедури… Знаеш. Кодовете се сменят на всеки 24 часа и се пазят с голяма строгост. Преди всяка инструкция се съобщава съответния код. Ти знаеш.

— Тогава някой е узнал паролата, приятелю, защото момчетата ги няма.

— Нищо не разбирам.

— Виж, не искам да спорим; изпрати следващата група.

— Но те застъпват в два.

— Искам ги веднага!

— Те навярно са се запилели някъде. Не съм сигурен, че е възможно да бъдат открити.

— Тогава използвай местни! Поставете охрана на този пост до 15 минути! Не ме интересува какви хора ще използвате! И открийте кой се е обадил на Калахън.

— Спокойно, майоре. Вие не командувате моя офис.

— Вие също няма да командвате дълго, щом като допускате произшествие от такъв характер!

— Хей, почакай малко! Знаеш ли кой би могъл да ги освободи?

— Кой?

— Тривейн.

— Той е бил при жена си, когато са се обадили.

— Но той е могъл да говори с тях преди това. Искам да кажа, че разговорът на Калахън може да е бил от съвсем друг характер. Тези момчета все пак имат жени и семейства.

— Това е интересна мисъл, приятелю, но все пак прави това, което ти казвам. Аз ще проверя службата ДОД. — Бонър затвори телефона с раздразнение. И тогава си помисли за предположението на службата 1600. Ако Анди е говорил с патрула, едва ли това е било, за да им даде почивка, освен ако не ги е пратил на друго място. Това предположение е малко вероятно, но все пак е възможно. И ако се е случило точно така, обяснението е, че Анди е очаквал неприятности другаде. Иначе той не би оставил Филис без охрана, дори за съвсем кратко време.

Но ако той не е освободил патрула, тогава кой го е сторил без нужните права?

Андрю Тривейн или гласеше някаква клопка, или пък бе обект на такава.

Пол се върна до рецепцията. Сестрата го поздрави.

— Хей, всичко наред ли е?

— Струва ми се. Вие ми направихте голяма услуга, но ще ви помоля за още нещо… Нашата работа е да охраняваме и трябва да сме винаги много бдителни. Имате ли някакъв нощен пазач, или човек от охраната.

— Да. Двама.

Бонър спокойно помоли мъжете да заемат позиция, единият пред вратата на Филис, а другият — във фоайето, което би отговаряло на техните нормални задължения. Той обясни, че е допусната грешка при разпределение на охраната и е било необходимо хората да отсъствуват за малко. Пристигането на смяната се очакваше всяка минута.

— Разбирам, майоре — каза момичето. И Бонър се надяваше, че тя наистина е разбрала.

— Вие казахте стая номер 212. Това сигурно е на втория етаж? Бих искал да видя госпожа Тривейн, ако е възможно?

— Разбира се. Нагоре по стълбите и след това наляво. Последната стая в дъното на коридора. Искате ли да позвъня?

— Не, по-добре недейте.

— Добре, няма.

— Благодаря ви, много сте любезна, както вече ви го казах.

Миловидното и спокойно лице на момичето издаваше нейните качества на професионалистка. Той почувствува, че момичето също го смята за професионалист. Това му се случваше толкова рядко тези дни.

— Може би по-добре е да се кача горе — каза той.

Бонър се качи бързо по стълбите на втория етаж. Отправи се към края на коридора. Вратата на стая 212 беше затворена, докато повечето от другите врати бяха отворени. Почука бързо и щом чу гласа на Филис, веднага отвори.

— Пол! господи! — Тя седеше на стола, четейки книга.

— Филис, къде е Анди?

— Просто се успокой, Пол! — Филис очевидно се боеше за съпруга си. Пол Бонър имаше много напрегнат вид. Тя не го бе виждала такъв преди.

— Сега затвори вратата и нека си поговорим.

— Ти не разбираш, а аз нямам време. Къде е отишъл той? — Майорът разбра, че Филис се опитваше да извърта нещата относно съпруга си. Той не се реши да й каже за отстраняването на патрула, но трябваше да предаде новината. След като затвори вратата, приближи се до стола и каза. — Чуй ме, Филис, аз искам да помогна на Анди. Разбери, това е неотложно.

— Какво се е случило? — страхът на Филис се усили. — Той в беда ли е?

— Не съм сигурен, но е доста вероятно.

— Ти не би го следвал по целия път от Бойс или Денвър без да си сигурен. Какво има?

— Моля те, Хил! Просто ми кажи къде е той?

— Замина обратно за Бърнигът…

— Аз не познавам това място. По кой път би тръгнал той?

— Мерит Паркуейт. Това е на около половин миля наляво от болницата.

— През кой изход на Паркуейт трябва да мина?

— Първо през Гринуич. Ще завиеш надясно след бариерата и ще тръгнеш по крайбрежното шосе. Поддържай курса около шест мили. Ще стигнеш до кръстовище; пътят отляво е този, който ти трябва, на северозапад…

— Ако не се лъжа, това е черен път.

— Пол, какво в действителност се е случило?

— Просто трябва да говоря с него. Сбогом, Хил! — Бонър отвори вратата и бързо я затвори след себе си. Не искаше Филис да го види като тича по коридора.

Пунктът в Гринуич изискваше намаляване на скоростта до 25 мили в час. Пол Бонър караше с над 40, макар че си даваше сметка за нарушението, което правеше. На крайбрежното шосе, докато изпреварваше колите, той внимателно се вглеждаше във всяка една от тях.

Миля и половина след разклона пътят стана черен. Започваше имението на Хай Бърнигът.

Той намали скоростта. Хиляди танцуващи снежинки се отразяваха в светлините на фаровете. Макар и да познаваше добре този път, Бонър се колебаеше при завоите.

Изведнъж на около сто метра по-напред проблесна малка светлинка, описваща кръгове. От тъмнината изплуваше фигура на човек и майорът успя да чуе думите:

— Марио, Марио, това съм аз… Джой — гласът бе настоятелен, но не висок.

Бонър остана на мястото си с пистолет в ръката. Непознатият се спря. Той явно бе разбрал, че това не е колата която очакваше. Тъмнината, снегът и блясъка на фаровете го бяха заблудили. Пред него беше спряла военна лимузина.

— Не мърдай! Хвърли оръжието и вдигни ръце! — майорът отвори вратата и се прикри зад нея.

В отговор прозвучаха четири приглушени изстрели. Три от куршумите се забиха във вратата, а четвъртият след като разби сенника над кормилото, направи дупка в предното стъкло на автомобила. Бонър чу стъпките на човека по морския сняг и вдигна глава. Нов куршум просвистя във въздуха над него.

Пол пропълзя към задната част на колата и с прилепено към земята тяло следеше движенията на оттеглящия се към гората човек. Мъжът се колебаеше какво да стори, но страхът в крайна сметка надделя и той се скри в гората.

Бонър разбра, че сигналът бе предназначен за друга кола. Сега военният автомобил със своя жив или мъртъв шофьор трябваше да бъде заобиколен, а очакваната кола — пресрещната.

Стрелецът навярно ще пресече гората в северозападна посока, за да се окаже отново на пътя някъде зад Пол. В този момент майор Пол Бонър си спомни всички научено през време на службата си в специалните сили в Лаос и Камбоджа. Тогава неговият живот и този на другарите му зависеха от бързото и безшумно ликвидиране на противниковите разузнавачи. Човекът с пистолета едва ли притежаваше качествата на разузнавач. Обзет от твърда решителност, Бонър реши да действа бързо и тихо. Безшумно се приближи до гората и навлезе в нея, внимателно проучвайки пространството пред себе си. Светлините на пътя му позволяваха да вижда всеки силует в пространството между дърветата. Тази тактика многократно му бе позволявала да издебва неприятеля при залез слънце или на лунна светлина. Джунглата го бе научила на много неща.

Човекът се появи, несръчно проправяйки си път през клоните. Той следеше с очи пътя и държеше оръжието си готово за стрелба. След като избра възможно най-краткия и чист път, който ги разделяше, Бонър вдигна един камък и го хвърли по колата. Звукът от удара изплаши мъжа и той се наведе инстинктивно като стреляше към колата. Тогава Бонър се хвърли отгоре му. С една ръка го сграбчи за косата, а с друга го хвана за лявата китка, нанасяйки му силен удар с коляно в гръдния кош. Човекът изкрещя от силната болка и изпусна пистолета си. Състоянието му бе много тежко, но той все още беше в съзнание. След като го извлече от гората и го хвърли на предната седалка, Пол подкара колата по следите на Тривейн.

Напълно безпомощен, стрелецът стенеше от болка и молеше за помощ.

Пол си спомни, че пътят пред къщата на Тривейн се разклоняваше и водеше към широк гараж за четири коли. Той подкара към гаража и спря пред отворена врата. След това паркира колата в една от свободните клетки.

За да облекчи страданията на мъжа, Бонър му нанесе силен удар в областта на шията, което го лиши от съзнание за определено време.

После слезе от автомобила и се отправи към главния вход. Прислужницата Лилиан го забеляза:

— А, майор Бонър. Чух колата ви. Как сте сър?

— Добре, благодаря. Къде е господин Тривейн?

— Долу, в кабинета си. Откакто пристигна непрекъснато говори по телефона. Да му съобщя ли за вашето посещение.

Пол знаеше, че кабинетът на Тривейн е изолиран от всякакъв шум. Той едва ли бе чул колата.

— Лилиан, не се плашете, но мисля, че трябва да изгасим всички светлини.

— Не ви разбирам. — Лилиан имаше модерни схващания, но се придържаше към старите традиции. Заповеди приемаше само от своите работодатели, а не от гости.

— Къде е вътрешния телефон? Всяка загубена минута може да ни струва скъпо.

— Ето там сър… — показа тя към стълбището.

— Пол, какво правиш тук?

— Ще говорим за това по-късно. Сега моля те накарай Лилиан да изгаси всички светлини в къщата. Това е сериозно.

Тривейн се поколеба за момент.

— Свържи ме с нея.

Лилиан произнесе няколко думи.

— Ей сега, господин Тривейн.

— Когато свършите елате в кабинета долу. Не се безпокойте, просто искам да спестя на Тривейн едно нежелано посещение.

Обяснението прозвуча убедително. Страхът бе преодолян. Майорът се отправи към стълбището с привидно спокойствие. Като загуби прислужницата от погледа си, той се втурна към долния етаж, вземайки по три стъпала наведнъж.

Тривейн стоеше до бюрото си, чиято повърхност бе покрита с откъснати страници от жълт бележник.

— За бога, какво има? Защо си дошъл?

— Искаш да кажеш, че нито Сам, нито Алън са се обаждали?

— Сам каза, че спешно си тръгнал нанякъде. Това ли е обичайната ти тактика за издебване и атака.

— Престани. Добре знаеш, че нямам причина да те следя. — Бонър се приближи до единствения голям прозорец.

— Прав си, съжалявам. Мислех, че е необходимо.

— Имаш ли пердета или сенници тук?

— Електрически са. Сега ще ти покажа.

— Не мърдай от мястото си! — Бонър натисна копчето и два вертикални жалуза се появиха от двете страни на прозореца. — Господи, електронни щори.

— Моят шурей има мания към електрониката.

— Какво те накара да изминеш целия този път — Сан Франциско, Сан Бернандино, Хаустън, Бойс, Такома и накрая летище Далас.

Щорите се затвориха и Бонър се обърна с лице към Тривейн. Двамата мълчаливо гледаха няколко секунди.

— Виждам, че находчивостта не ти е изневерила, нали Пол?

— Не ми беше много трудно.

— Вярвам ти. Самият аз бях зает известно време. Но надцених силите си.

— … Някой те преследва, Анди. И аз мисля, че той е много близо.

— Какво говориш, за Бога?

Бонър му обясни всичко по възможно най-бързия начин преди идването на прислужницата. Тривейн се разтревожи за Филис. Пол го успокои, като му разказа за мерките, които е взел. Спомена също така за ранения мъж в гаража.

— Познаваш ли някого на име Марио?

— Де Спаданте — отговори Анди веднага.

— Шефът на мафията?

— Да. Той живее в Ню Хейвън. Бил е в Сан Франциско преди няколко дни. Неговите хора са се опитали да го укрият, но ние знаем, че той е бил там.

— Именно той се е отправил там.

— Тогава ще се срещнем с него.

— Добре, но когато му дойде времето. Помни, че той е успял да отклони патрула. Това говори за връзката му с много влиятелни личности във Вашингтон. Негов човек се опита да ме убие.

— Наистина ли е толкова сериозно? — с невярващ глас отговори Андрю.

— Подробностите са въпрос на време — Бонър извади от якето си пистолет и го връчи на Андрю. — Ето ти оръжие. Заредено е. — Пресече стаята и се приближи до бюрото на Тривейн. След това извади още дузина патрони от джобовете на панталона си. — Ето ти още боеприпаси. Скрий пистолета, за да не изплашиш… как се казваше — Лилиан. Има ли тук врата, която да ме отведе до гаража.

— Ей там — Тривейн показа масивната дъбова врата, била някога палуба. — Тя води към терасата. Отляво има павиран път, който минава край прозореца…

— И който води до страничната врата на гаража — прекъсна го Пол, спомняйки си.

— Точно така.

В коридора се чуха стъпките на прислужницата.

— Плашлива ли е Лилиан? — попита Бонър.

— Не бих казал. Тя често остава сама, понякога цели седмици. Ние й предложихме компания, но тя отказа. Съпругът й който беше полицай в Ню Йорк, почина. Какво става с Филис? Ти каза, че ще провериш — Андрю погледна Бонър изпитателно.

— Ще го направя — Пол взе телефона в момента, в който Лилиан отвори вратата. Тя изгаси осветлението в помещението и се приближи към Тривейн, докато Бонър се свързваше със службата 1600.

Майорът силно преживяваше случилото се в болницата, но беше удовлетворен от бързите действия на новата смяна. За момент си спомни медицинската сестра… Филис беше в добри ръце. Бонър затвори и чу гласа на Тривейн от другата страна на стаята.

— Разказах цялата истина на Лилиан. Както ти ми я предаде.

Пол се обърна и погледна прислужницата. В настъпилия сумрак той не можа да види добре очите й, но забеляза решителното изражение на лицето й.

— Добре. — Бонър се отправи към вратата. — Отивам да доведа нашия приятел от гаража. Ако чуя или видя нещо, ще се върна веднага с или без него.

— Имаш ли нужда от помощта ми? — попита Тривейн.

— Не искам да напущаш тази стая! Заключи вратата след мене.

30.

Мъжът на име Джой лежеше отпуснат на предната седалка с глава върху таблото. Кръвта от раните му частично се бе съсирила, образувайки много петна. Бонър го извлече от колата, нарами го и го понесе към къщата.

Той се върна до страничната врата на гаража и се отправи към терасата. После излезе на пътя и пое по павираната пътека, водеща към задната част на къщата.

В този момент неясно очертание от светлини се появи на пътя. Разстоянието беше около двеста метра, близо до мястото където безпомощно преметнатият на рамото му човек се бе опитал да го убие. Светлините се мятаха, отразявани от падащия сняг. Това явно беше автомобил, приближаващ се по черния път с малка скорост. Може би търсеха стрелеца.

Пол се втурна със своя товар към кабинета и почука:

— Побързайте.

Вратата се отвори и Бонър още с влизането си хвърли мъжа върху кушетката.

— Но той е пребит! — каза Андрю.

— Можех да бъда аз на негово място — отговори майорът. — А сега ме чуй добре. Към къщата се приближава кола. Ти имаш право да решиш, но изслушай първо моите доводи.

— Звучиш ми твърде военно. Това не е Пето авеню, или пък булевард Сан-Сен. Имаш ли ковчези?

— Престани, Анди!

— Беше ли това необходимо? — Тривейн говореше сърдито, показвайки към пребития човек.

— Да! Искаш л да извикаш полицията?

— Разбира се, и ще го направя. — Тривейн тръгна към бюрото, а Бонър го изпревари и застана между него и телефона.

— Би ли ме изслушал?

— Това не е бойно поле, майоре? Не знам какво се опитваш да правиш, но тук не е най-подходящото място за това. Твоите прийоми не ме плашат, боецо.

— Господи, ти не ме разбираш!

— Опитвам се.

— Слушай, Анди. Ти си мислиш, че съм част от някакъв заговор против теб. В известен смисъл може би си прав, но…

— Ти притежаваш удивителна способност за проследяване.

— О’кей, но не е това, което си мислиш! Който и да е в тази кола, той е способен да отстрани 1600. Това е нещо много сериозно.

— И двамата знаем как, нали майоре?

— Не, не по този начин. Само не и Марио.

— Какви са вашите хора?

— Дай ми шанс да разбера, моля те! Ако се обадиш в полицията, ние никога не ще открием истината.

— Защо не?

— Действията на полицията са свързани с процеси и адвокати и дявол знае още какво! Дай ми само десет или петнайсет минути.

Тривейн потърси с очи лицето на Бонър. Майорът не лъжеше. Той беше твърде сърдит и зашеметен, за да лъже.

— Добре, имаш десет минути.

Пол отново си спомни за Лаос. Той добре знаеше на какво е способен. Именно сега бе моментът за действие. Побягна към края на терасата и инстинктивно хвърли поглед към каменните стълби, водещи към пристанището и покрития пристан за лодките. Винаги е необходимо да се познават околностите, защото всичко това може да потрябва.

Той пропълзя по ливадата, придържайки се към стената на къщата, докато достигна фасадата. Не се забелязваха никакви светлини от фаровете в далечината, никакъв звук, освен този на падащия сняг. Явно колата беше спряла и хората я бяха напуснали.

Прекрасно. Районът му бе познат. Не много добре, но във всички случаи по-добре, отколкото на нападателите.

Той забеляза, че снегът вече се задържа и реши да свали тъмното си яке. В светлия си пуловер беше по-малко забележим. Пресече алеята и започна да си проправя път през дърветата към черния път.

Две минути по-късно достигна края на един прав участък от пътя и различи очертанията на автомобил, няколко крачки по-надолу. В този момент видя огънчето на запалена цигара.

От едната страна на пътя проблесна лъч от джобно фенерче. Светлината идваше откъм гората. После чу възбудени гласове.

Бонър веднага разбра какво е предизвикало възбудата. Светлината бе дошла от мястото на неговата схватка със стрелеца. Снегът не бе успял да покрие напълно кървавите петна и стъпките.

Втори лъч от светлина се появи от противоположната страна. Явно те бяха трима. Човекът в колата слезе и хвърли цигарата си. Бонър пълзеше напред с опънати нерви, готов във всеки момент да действува.

Разстоянието беше около сто крачки и се долавяха отделни думи. Мъжът, слязъл от автомобила, издаваше заповеди.

Той инструктира единия от своите хора да се приближи до къщата и да пререже телефонните жици. На втория, назован Ауджи, бе наредено да се върне назад по пътя и да стреля по всяка приближаваща се кола.

Човекът, наречен Ауджи, каза:

— О’кей, Марио. Не знам какво се е случило.

Марио де Спаданте реализираше своите планове.

Първият човек бе наистина много лесен. Той дори не разбра какво стана. Пол проследи телефонните кабели, като беше сигурен, че „лейтенантът“ ще направи същото и се притаи в тъмнината до едно дърво. В момента, когато човекът посегна за своя нож, Бонър му нанесе силен карате удар в основата на шията. Човекът падна, като се напика. Майорът взе ножа от неподвижната ръка.

Тъй като разстоянието до кабинета на Тривейн бе малко, Пол успя да се върне и тихо почука на вратата. Андрю произнесе няколко думи през дебелата врата.

— Пол?

— Да! — Вратата се отвори. — Всичко ще се нареди. Този де Спаданте е сам — излъга той. — Сега чака в колата си, може би своя приятел. Смятам да говоря с него.

— Доведи го тук, Пол. Настоявам за това. Каквото и да каже, искам да го чуя.

— Имаш думата ми. Но това ще отнеме малко повече време. Ще се наложи да го издебна изотзад. Просто искам ти да знаеш. Ще го доведа след десет-петнайсет минути. — И Бонър избяга бързо преди Тривейн да отговори.

Наложи му се да заобиколи колата на де Спаданте, минавайки през гората. Когато се изравни с автомобила, може да види едрия италианец, застанал до капака, припалвайки цигарата си, сякаш майстореше нещо. Той махна цигарата с лявата си ръка и направи нещо странно — постави дясната си ръка върху колата и я плъзна по капака. Чу се рязък стържещ звук, който бе неразбираем за Бонър. Триеха се разрушително две метални повърхности.

Човекът на име Ауджи беше седнал на голям бял камък при завоя на пътя. В лявата си ръка държеше изгасено фенерче, а в дясната — пистолет. Цялото му внимание бе погълнато от това, което можеше да се случи на пътя.

Бонър се оттегли назад и пресече пътя. След това започна да се промъква бавно, докато достигне целта си. Човекът не беше помръднал и Пол си даде сметка за проблема, който трябваше да разреши. Един евентуален изстрел можеше да бъде чут от Тривейн и да предизвика идването на полиция. Стрелбата със заглушител също не даваше гаранции за безшумност.

Майорът не искаше полиция. Поне за сега. Той реши да поеме риска от убийство.

Извади ножа на мъжа при телефонните жици и се придвижи бавно напред. Острието на ножа бе като бръснач и Бонър знаеше, че ако успее да промуши долната част на тялото, реакцията би била моментален спазъм и това не би позволило на човека да издаде звук. През това време той трябваше да притисне устата му с ръка, за да избегне вика за помощ.

Животът на човека зависеше от три неща: дълбочината на проникване; шокът, предизвикан от временно прекъсване на въздуха и възможността да бъдат засегнати жизнено важни органи.

Нямаше друга алтернатива. Първият изстрел бе даден от другата страна. Дори да убиеше този човек, мафиозът Марио де Спаданте не би го оплаквал.

Бонър се хвърли върху седящата фигура и осъществи атаката. Не бе изпуснат никакъв звук, освен от падането на тялото.

И майор Бонър разбра, че човекът с име Ауджи бе мъртъв.

Тогава Бонър отстрани тялото от пътя и тихо се отправи към колата на де Спаданте. Снегът бе станал по-тежък и по-мокър. Близостта на океана не позволяваше образуването на чист и сух сняг. Земята бе прогизнала от влага и кал.

Той се изравни с колата на де Спаданте, наведе се и пропълзя по пътя. Марио де Спаданте беше изчезнал.

В този момент видя отпечатъците от стъпки в снега. Мафиозът се бе отправил към къщата. Вглеждайки се по-внимателно, майор Бонър забеляза, че първите отпечатъци бяха на сантиметри един от друг, а по-нататък разстоянието между тях достигаше една-две крачки. Това означаваше, че мъжът внезапно е побягнал към къщата. Какво ли го е накарало да стори това? „Лейтенантът“ до телефонните жици ще остане в безсъзнание поне още три-четири часа. Пол беше сигурен в това. Тялото бе преместено настрани, а краката му вързани със собствения му колан. Това не бе приятно занимание, като се имаха предвид напоените с урина панталони. След тази операция Бонър изтри ръцете си в снега.

Защо де Спаданте така внезапно се бе втурнал към къщата?

Нямаше време за предположения. Безопасността на Тривейн бе най-важна в момента и ако де Спаданте бе близо до къщата, тази безопасност беше застрашена.

Бонър тръгна по стъпките, които ставаха все по-ясни с приближаването на алеята. При вида на къщата инстинктът му подсказа да се прикрие и предварително да огледа мястото. Стъпките водеха към телефонните жици и после рязко свиваха към алеята пред централния вход.

Де Спаданте очевидно търсеше човека, изпратен да пререже кабелите. Той навярно бе разбрал за станалия сблъсък. Земята около мястото бе разровена, а снегът отъпкан.

Тогава Бонър осъзна, че навярно вече е забелязан. Италианецът сигурно е видял следите от влаченето на неподвижното тяло.

Като всеки преследван, той би се опитал да измами преследвача, скривайки се някъде наблизо и дебнейки.

Пол се втурна към стълбището на входната врата и видя, че следите там се губеха. Къде? Как?

И тогава разбра хитрия ход на де Спаданте. До основата на зданието, зад храстите, земята бе влажна и покрита с кал и мъх. Снегът не попадаше там, задържан от стряхата на къщата. Ивицата непокрита от сняг земя водеше до телефонните кабели. Бонър се наведе и видя свежия отпечатък от обувка в калта.

Де Спаданте се бе върнал обратно, придържайки се към стената на къщата. Сега навярно се спотайваше някъде, очаквайки появяването на човека, атакувал „лейтенанта“.

Но как да го открие?

Отново заработи логиката на ловеца — или на преследвания. Мафиозът би използувал направените вече следи, следвайки ги в обратна посока към гората.

Майорът не биваше да подценява своя противник. И двамата бях едновременно ловци и преследвани.

Той бързо се прокрадна покрай стъпалата на входната врата, придвижи се към задната част на зданието и оттам излезе на отклонението за гаража. От гаража зави надясно по постлания с каменни плочи път, водещ през терасата към малкото пристанище и покрития кей. Прескочи тухлената стена и се оказа на каменист склон. След това продължи пътя си по каменните стълби, които го изведоха до кея. Пропълзя до върха на носа и се оказа на ръба на океана, граничещ с Бърнигътската гора.

На четири крака той започна да се промъква към мястото на схватката си с първия мъж. Няколко пъти примижа за около пет секунди. Тази тактика често се прилагаше от разузнавачите в специалните сили и позволяваше да се повиши чувствителността.

Около тридесет крачки навътре в гората той го видя.

Марио де Спаданте стоеше прикрит зад клона на едно голямо дърво. Той гледаше към къщата, в лявата си ръка държеше пистолет, а с дясната се бе подпрял на дървото. Искаше да стигне възможно най-бързо до алеята в случай на сигнал от неговия вече мъртъв брат.

Бонър се изправи бавно и насочи своя 44-калибров пистолет, като се придържаше към дървото, готов да се прикрие в случай на най-малка проява на враждебност.

— Главата ти е моя мишена. Стрелям много точно.

Де Спаданте замръзна на мястото, правейки опит да се обърне. Бонър извика:

— Не мърдай, ако не искаш да ти пръсна черепа… Вдигни ръце! Веднага!… А сега хвърли пистолета.

Италианецът се подчини.

— Кой, по дяволите, си ти?

— Този, когото ти забрави да отстраниш от болницата, тъпо копеле такова.

— Каква болница? Не знам за никаква болница.

— Разбира се, че не знаеш. Дошъл си тук просто за да се поразходиш. И не познаваш никого на име Джой, който проследи Тривейн и се опита да ме убие.

Де Спаданте беше бесен и успяваше да скрие това.

— Кой те изпрати? — изрече той със стържещ глас. — Откъде идваш?

— Стани бавно.

Де Спаданте се изправи с мъка.

— О’кей… Какво искаш от мен? Знаеш ли кой съм аз?

— Ти изпрати човек да пререже телефонните жици и постави друг на пост край пътя. Очакваш ли някого?

— Може би… Зададох ти въпрос.

— Въпросите бяха няколко. Сега тръгвай към алеята и бъди внимателен. Ще те гръмна без да ми мигне окото, де Спаданте.

— Ти ме познаваш! — де Спаданте се обърна.

— Продължавай да вървиш.

— Ако ме докоснеш, цяла армия ще тръгне по петите ти.

— Така ли? Моята армия може би е по-силна?

Де Спаданте, вървейки само на крачка пред Бонър, хвърляше отвреме-навреме погледи назад. При слабата светлина той се взираше, мълвейки:

— Да, знаех си. Тази униформа, тези копчета. Ти си войник.

— Но не от твоите. Моите началници са висши военни. Обърни се и продължавай да се движиш.

— Слушай, войнико. Правиш сериозна грешка. Аз работя за твоите хора. Нима не знаеше това?

— Ще ни разкажеш за това по-късно. Движи се покрай къщата към тази тераса.

— Значи той е тук… Къде е този негодник Джой?

— Ще ми кажеш ли защо изостави колата така бързо и побягна насам? А аз ще ти разкажа за Джой.

— Казах на този кучи син да пререже жиците и да ми даде сигнал с фенерчето си. Тази операция не би отнела повече от десет минути.

— Можеш да провериш. Твоят приятел Джой е вътре и никак не е добре.

Те вървяха по наклонената затворена площ от дясната страна на къщата. Де Спаданте спря по средата на пътя към терасата.

— Мърдай!

— Една минутка. Нека поговорим.

— Виждаш ли, имам проблеми с времето. — Бонър погледна часовника си. Имаше пет минути преди Тривейн да се обади на полицията. Но от друга страна той се замисли. Може би де Спаданте имаше да му каже нещо насаме. — Върви напред.

— Какъв си ти? Капитан може би. Нямаш вид на сержант.

— Аз имам чин.

— Хубаво. Много добре. Чин звучи по военно му. Да ти кажа ли нещо за твоя чин? Аз ще те повиша с един или може би с два чина. Какво ще кажеш за това?

— Ще направиш какво?

— Както ти казах. Ако си капитан какво следва? Майор. После полковник, нали? О’кей, давам гаранция за майор, но мога да те направя и полковник.

— Какви са тези глупости?

— Хайде, войнико. Ние няма за какво да спорим. Прибери пистолета. Нашата борба е обща, ние сме на една и съща страна.

— Аз не мога да бъда на твоята страна.

— Кажи какво искаш? Доказателство? Дай ми телефон и аз ще ти дам доказателство.

Бонър беше изумен. Де Спаданте, разбира се, лъжеше, но неговата арогантност звучеше убедително.

— На кого ще се обадиш?

— Това си е моя работа. Две нула две е кодът на областта. Надявам се, че ти говори нещо, войнико?

— Вашингтон.

— Ще отида по-далеч. Първите два номера на централата са осем-осем.

— Господи! Осем-осем шест, мислеше Бонър. Та това е отбранителният отдел. — Лъжеш.

— Повтарям ти. Отведи ме до телефон преди да видим Тривейн и никога няма да съжаляваш за това… никога.

Де Спаданте видя учудването на лицето на Бонър и недоверието му към неговите думи. Ако това беше истина, разочарованието на военния би било голямо.

Кракът на де Спаданте се подхлъзна по покрития със сняг склон. Той успя да се задържи.

— На кого ще се обадиш в отбраната.

— О, не. Може би той ще иска лично да говори с теб. Ще ме заведеш ли до телефона?

— Може би.

Де Спаданте знаеше, че военният го лъже. Той се подхлъзна с другия си крак и отново се задържа.

— Проклетата пързалка… Хайде, войнико, не бъди глупав.

За трети път де Спаданте загуби равновесие.

Изведнъж, при поредното си подхлъзване, вместо да се върне в началното си положение, лявата ръка на италианеца внезапно се стовари върху китката на Бонър. С десния си юмрук де Спаданте удари другата му ръка. От разкъсаната плът бликна кръв, и намокри ръкава на куртката. Италианецът отново стовари ръката си върху шията на майора, причинявайки му огромна рана. Пол отстъпи, целият облян в кръв. Все още държеше пистолета си, който де Спаданте се бе опитал да му отнеме. Той осъзна, че оръжието на мафиота бе някакъв остър като бръснач предмет, поставен на дясната му ръка. Хвана тази ръка и стисна с всичките си оставащи сили.

Схватката между двамата бе жестока. Те се търкаляха, преобръщаха и хлъзгаха по бялата и влажна земя, като две диви животни. Де Спаданте стискаше пистолета на Бонър, а майорът държеше ръката му със смъртоносния предмет.

Бонър успя да нанесе с коляно няколко силни удара в слабините на италианеца. Като резултат от тази атака настъпи разхлабване на хватката му. Бонър чувствуваше, че силите му го напускат.

Изстрелът от 44-калибрения пистолет отекна в тишината и Тривейн веднага се появи на терасата с пистолет, готов за стрелба.

Пол Бонър, покрит с кръв, се олюляваше. Марио де Спаданте лежеше свит на кълбо с ръце върху огромния си корем.

Пол постепенно губеше съзнание. Образите пред него добиваха неясни очертания, а звуковете заглъхваха. Той падна с разтворени ръце. Плътта му бе наранена, но нямаше опасност за живота му.

Последното, което чу бе едно изречение, произнесено от Тривейн.

— Ще ни трябва турникет.

Тъмнината го покри напълно. Губейки съзнание, той се чудеше какво биха могли да знаят за турникетите хора като Тривейн.

31.

Пол Бонър почувствува влагата на шията си и отвори очи. След това чу мъжки глас да дава някакви обяснения. Направи опит да се протегна, но ужасната болка в дясната ръка го парализира.

Постепенно успя да различи хората около себе си, а по-късно разбра, че се намира в болнична стая.

Имаше дори и доктор. Или поне такъв трябваше да бъде, съдейки по бялата му престилка. Анди и Филис стояха до леглото му.

— Добре дошли, майоре, — каза докторът. — Виждам, че сте прекарали чудесно вечерта.

— В Дариен ли съм?

— Да — отговори Тривейн.

— Как се чувствуваш, Пол? — Очите на Филис не криеха безпокойството й.

— Надявам се, че съм цял.

— Възможно е да останат няколко белега по шията — каза докторът. — За щастие лицето не е засегнато.

— Мъртъв ли е той? Де Спаданте. — Пол изговаряше думите с голяма трудност.

— В момента го оперират в Гринуич. Вероятността да живее не е голяма.

— Ние те докарахме тук. Това е Джон Спрейг. Нашият доктор. — Тривейн кимна с глава към доктора.

— Благодаря ви, докторе.

— О, не съм направил кой знае какво. Само няколко превръзки. Добре, че кръвотечението бе спряно навреме. И Лилиан ви бе правила ледени компреси в течение на четиридесет и пет минути.

— Вие ще й повишите заплатата, Анди — слабо се усмихна Бонър.

— Вече го направихме — отговори Филис.

— Колко време ще остана опакован по такъв начин?

— Още няколко дни. Зависи от вас. Превръзките трябва да останат. Дясната ръка и шията ви са засегнати твърде сериозно.

— Тези места не са опасни. Една марля и лека превръзка биха могли да свършат добра работа.

— На мен ли го казвате? — Спрейг се усмихна.

— Просто се консултирам… Наистина трябва да се измъкна от тук. Не се съпротивлявайте, моля ви.

— Една минута. — Филис се приближи отдясно до леглото на Пол. — Доколкото ми е известно, ти спаси живота на Андрю. Това те прави герой, майор Бонър и аз не ще допусна някой да злоупотребява с теб.

— Много мило от твоя страна, скъпа, но той спаси също…

— Стига любезности — прекъсна ги Тривейн. — Имаш нужда от почивка, Пол. Ще си поговорим утре. Аз ще стана рано.

— Не, не сутринта. Сега. — Бонър погледна Анди с молещи, но строги очи. — Само няколко минути, моля ви.

— Ти какво ще кажеш, Джон? — Тривейн отвърна на погледа на Пол, докато задаваше въпроса.

Спрейг наблюдаваше двамата мъже.

— Няколко минути ще рече повече от две и по-малко от пет. Предполагам, че искате да останете насаме, затова ще изпратя Филис до стаята й. — Той погледна към съпругата на Тривейн.

Филис се наведе и целуна Пол по бузата.

— Благодаря ти от цялото си сърце. Ти си много смел мъж… Извинявай за всичко.

Вратата се затвори и двамата мъже останаха сами.

— Не мислех, че подобно нещо ще се случи — каза Бонър.

— Ако можех само да предположа, бих те спрял и бих извикал полиция. Има убит човек, Пол.

— Аз го убих, защото те се опитваха да отстранят теб.

— Тогава защо ме излъга?

— Би ли ми повярвал?

— Не съм сигурен. Не мислех, че ще се стигне толкова далече. Просто не е за вярване.

— Искаш да кажеш, че ние ще стигнем толкова далеч?

— Нямам предвид теб. Ти можеше да загинеш, почти го направи. Дженеси Индъстриз?

— Заблуждаваш се и аз исках да ти го докажа като доведа това дебело копеле при теб. — Бонър с усилие поддържаше речта си. — Да го накарам да ти каже истината. Той не е от Дженеси, той не е и с нас.

— Не можеш да си сигурен в това, Пол. Не и след снощи.

— Напротив, сигурен съм. Както и за информацията, получена от Сан Франциско. Ти си я купил от един психопат. Л.Р. Знам го, защото и аз му платих. Само триста долара… Не е ли смешно?

Тривейн не можа да сдържи усмивката си.

— В действителност, това е… Бил си много зает и усърден. Но за да сме точни, това не бе информацията, а само потвърждение. Ние вече имахме цифрите.

— За Армбрастър?

— Да.

— Той е добър човек и мисли като теб.

— Наистина е много добър, но се чувства нещастен като много други. Там е цялата трагедия.

— В Хаустън? Пасадена? Такома? Или Сиатъл?

— Да, и също в Гринуич. На операционната маса. Само че този не е нещастен, а просто един мръсник. Той се опита да те убие и е част от цялата организация.

Бонър погледна встрани от Тривейн. За първи път от началото на техните многобройни сериозни и полусериозни пререкания, Анди се съмняваше в него.

— Ти не би могъл да си сигурен в това.

— Не, мога. Той беше в Сан Франциско, когато и ние бяхме. Преди няколко седмици в Мериленд той нагруби конгресмена от Калифорния. Конгресменът направи грешка, споменавайки Дженеси в пияно състояние… Той е част от това.

Бонър започна да диша тежко от изтощение. Той знаеше, че няколкото минути бяха изтекли. Не издържаше повече. Оставаше му един последен опит да убеди Тривейн.

— Откажи се, Анди. ще създадеш много повече проблеми, отколкото можеш сам да решиш. Ще се отървем от подлеците. Не усложнявай излишно нещата.

— Това вече съм го чувал. Няма да ме подведеш.

— Принципи… Все тези проклети принципи, продиктувани от банковата ти сметка.

— Донякъде си прав. Както вече казах, нямам какво да губя или да печеля.

— Ще причиниш много вреда със своите действия.

— Съжалявам единствено за някои хора, на които накрая ще подам ръка за помощ, ако това те кара да се чувстваш по-добре.

— Глупости! Не ме е грижа за никой. Безпокоя се за съдбата на тази страна… Няма време. Не можем да се върнем! — Бонър се задушаваше от мъка и гняв и Анди почувства това.

— О’кей Пол. О’кей. Ще се видим утре.

Бонър притвори очи.

— Би ли ме изслушал утре? Спри, моля те! — Той се втренчи в лицето на Тривейн.

Тривейн си спомни за момент за този плъх Родерик Брус, който искаше да разпъне на кръст Пол Бонър. Той не се поддаде на заплахите му. Бонър нямаше да узнае за това никога.

— Аз те уважавам, Пол. Ако и другите бяха като теб, щях да приема доводите ти, но тъй като те не са, отговорът ми е не.

— Тогава върви по дяволите… Не идвай въобще утре, защото не искам да те виждам повече.

— Както искаш.

Бонър се унасяше от силна дрямка. Изпадаше в сън, като жестоко ранен и засегнат човек.

— Аз ще се боря с теб, Тривейн.

Очите му се затвориха и той се отпусна.

32.

Тривейн стана рано, преди седем часа. През прозореца на спалнята утрото изглеждаше невероятно спокойно. Снежната покривка бе около осем сантиметра, достатъчно за да покрие, но не и да деформира пейзажа навън. Отвъд бордовете по океанския бряг, водата бе спокойна, укротена от зимните студове. Само блъскащите се в скалите вълни бяха неукротими, сякаш се бореха за своята идентичност.

Андрю реши да си приготви сам закуската. Не искаше да вика Лилиан, изморена от вчерашния ден.

Той разстла жълтите страници, които бе събрал от бюрото си върху кухненската маса. Почеркът бе едър, набързо надраскан — полуизречения, кратки бележки, имена и общи названия. Това бе информацията, събрана от Сам Викарсън и касаеща Арон Грийн.

Грийн не беше от бирмингамската „компания“, както мислеше Алън Мартин. Той бе емигрирал от Щутгарт през 1939 година на четиридесетгодишна възраст. Малко се знаеше за живота му в Германия, освен това, че е бил представител по продажбите на голямата печатарска компания „Шрайбварен“ с клонове в Берлин и Хамбург. Вероятно е сключил брак през двадесетте години, и се е развел непосредствено преди бягството си от Германия на борда на един нацистки кораб. Успехите на Арон Грийн в Америка бяха тихи но зашеметяващи. Заедно с още няколко бежанци, той основава малка печатница в Долен Манхатън. Използвайки последните технологии, разработени от „Шрайбварен“ — станала скоро главна печатна база на хитлеровата пропагандна машина — малката фирма успява да се наложи с продукцията си на нюйоркския пазар. Само за две години фирмата увеличава доходите си четири пъти. Междувременно Грийн получава патент на свое име от компанията в Германия.

С формалното влизане на Америка във войната и наложените ограничения върху хартията и печата, оцеляваха най-ефикасно работещите. Машините на Грийн имаха важно предимство — те ограничаваха брака до минимум.

Компанията на Грийн получи големи правителствени поръчки.

Военни поръчки.

След това Арон Грийн направи няколко решителни стъпки, осигуряващи му бъдещето. Той откупи акции от своите партньори и премести фабриката си от Манхатън в един евтин участък близо до Ню Джърси. Прие на работа много емигранти от Европа и буквално съживи умиращия град.

Цената на земята в Ню Джърси бе нищожна, но тя нямаше да остане такава винаги. Набъбналите ведомости за заплатите съдържаха имената на мъже и жени, които се отнасяха към своя работодател като към спасител. Постепенно всички свикнаха с първоначалния шок от пристигащите евреи и милионите на Арон Грийн бяха спасени. С увеличаване на доходите си той успя да отдели средства за закупуването на още земя и за разширяване на производството.

След войната Арон Грийн разработи нови територии. Той предвиди големите печалби от развиващата се телевизионна индустрия и предприе широкомащабна рекламна кампания, възползвайки се от изобретателността на написаното, казано и нагледно представено слово.

Като че ли следвоенната ера очакваше неговите способности. Арон Грийн сформира агенция на свое име и я насити с най-светлите умове, които можа да намери. Милионите му позволяваха да привлича най-добрите от съществуващите агенции. Неговите контакти с правителствените кръгове поддържаха известно недоверие към него, но когато дойдоха приходите и от телевизията, превъзходството на Грийн в издаването на списания, вестници и други печатни материали, направи неговата агенция най-търсената фирма за реклами в Ню Йорк.

Личният живот на Арон Грийн бе доста неясен. Той се бе оженил повторно, имаше двама сина и дъщеря, живееше в Лонг Айлънд в къща с двадесет причудливи стаи и с градини, съперничещи на тези в Тюйлери. Беше известен с изключителната си щедрост и бе привърженик на либералните каузи. Съдействаше при политически кампании без много да се интересува от различните платформи, като винаги отделяше особено внимание на социалните реформи. Веднъж обаче бе осъден от Американския съюз за граждански свободи, поддържан от службата за наемния труд. Причината за този процес бе отказът на Грийн да приема работници с германски произход. За дисквалификацията на кандидата бе достатъчно неевропейското му немско име.

Арон Грийн плати глобите и спокойно продължи дейността си.

Тривейн свърши закуската и се опита да си състави картина за Грийн.

Защо Дженеси Индъстриз? Защо бе тази прикрита поддръжка за организация от военен тип, когато той така силно ненавиждаше войната.

На летището в Уестчестър той върна взетата под наем кола, уреди си самолетния билет до Ла Гуардия и нае хеликоптер, за да стигне до Хамптън Бейс в централната част на Лонг Айлънд.

В Хамптън Бейс нае друга кола и потегли на юг към Сейл Харбър. Там живееше Арон Грийн.

Пристигна в 11 часа и бе посрещнат от изненадания Грийн. Възрастният джентълмен имаше разтревожен вид. Правилните му еврейски черти бяха покрити с дълбоки бръчки. Изражението на лицето му показваше едновременно тъга и гняв. Гласът му, плътен и вибриращ, все още с акцент след повече от трийсет години, прозвуча като удар на барабан.

— Днес е събота, еврейски празник, господин Тривейн. Мислех, че ще се съобразите с нашите обичаи, известявайки ми по телефона визитата си. Тази къща е ортодоксална.

— Хиляди извинения. Не знаех. Имах претоварена програма и реших да ви посетя в последния момент. Бях на гости у приятели. Но мога да мина и друг път.

— Не се оправдавайте. Ийст Хамптън не е Бойс, Айдахо. Елате с мен на верандата — Грийн поведе Тривейн към голяма остъклена стая с изглед към парка. Тук имаше много растения, като през лятото, а навън бе истинска зима.

Гледката бе наистина великолепна.

— Какво ще кажете за едно кафе, или няколко сладкиша?

— Не, благодаря ви.

— Хайде, хайде, не бива да се лишаваш от тези вкусни тортички, заради лошото ми настроение. Имам чудесна готвачка — Арон Грийн се усмихна топло.

— Едва ли заслужавам вашата гостоприемност.

— Все пак, ще ти предложа нещо. Откровено казано, аз също бих хапнал с удоволствие. От това няма да стана по-снизходителен. — Грийн отиде до стъклената маса и натисна копчето на белия телефон за вътрешна връзка. — Шърли, скъпа, нашият гост би желал чашка кафе и малко от тортичките, които аз така положително оцених. Донеси достатъчно за двама и не съобщавай на госпожа Грийн.

— Много сте любезен.

— Не, просто промених отношението си — от раздразнение към благоразумие. Затова изглеждам така любезен. Това не трябва да те заблуждава. Очаквах да ми се обадиш и не мислех, че ще го направиш толкова скоро.

— Разбирам, че отделът по отбраната е объркан. Предполагам, че са се свързали с вас.

— Така е. Вие предизвиквате реакции на възбуда у много служители, господин Тривейн и всявате страх у хора, на които им се плаща, за да бъдат смели. Те едва ли ще получат допълнително заплащане. За съжаление, аз не поемам техните разходи.

— Тогава нека говорим без заобикалки, нали?

— Заобикалките са излишни в случая. Те са прийом на бедните ловци, нямащи средства за примамка. В този случай възможностите са две — или дивечът ще избяга, използувайки силното си обоняние, или пък ще атакува ловеца без предупреждение. Вие не сте нито беден, нито глупав, господине.

— От друга страна намирам, че идеята за поставяне на примамка е доста безвкусна.

— Чудесно! Бързо схващате и това ми харесва.

— А аз разбирам защо имате толкова верни последователи!

— Ех! Лъжете се, приятелю. Моите последователи, ако наистина имам такива, са купени с пари. Ние и двамата имаме пари, нали господин Тривейн? Сигурно на вас ви е известно, че парите винаги пораждат последователи. Сами по себе си те са безполезни, но могат да станат мост между хората. Използвани правилно, парите разпространяват идеи, които са най-голямото благо за човека… Аз имам последователи, и най-важното за мене е, че те пренасят и разпространяват моите идеи.

Униформената прислужница се появи със сребърен поднос. Грийн запозна Тривейн с Шърли, а Тривейн стана и помогна при сервирането. Тази негова постъпка получи одобрението на Грийн.

Шърли се оттегли бързо с пожелание за добър апетит.

— Истинска прелест е тази Шърли! — каза Грийн. — Открих я в израелския павилион на изложбата в Монреал. Трябваше да употребя доста усилия, за да я накарам да се върне отново в Америка и да работи за нас… Ах, тези тортички… Опитай ги!

Тортичките бяха превъзходни.

— Чудесни са.

— Нали ти казах. Може да прозвучат лъжи в нашия бъдещ разговор, но не относно тортичките. Хайде, нека им се насладим.

Двамата мъже непринудено и с чувство за хумор водеха разговор за обикновени неща, вземайки си от сладките. Те взаимно се изучаваха и всеки се опасяваше от събеседника си.

Грийн остави чашката с кафе и въздъхна шумно.

— Сладките свършиха. Сега да поговорим. Какви са твоите интереси, господин председател на подкомисия? Какво те води в тази къща при такива необичайни обстоятелства?

— Дженеси Индъстриз. Вашите разходи, по-специално чрез вашата агенция. Около седем милиона годишно, а по наша преценка — дванайсет милиона и дори повече — пари, използвани за убеждаване на страната, че Дженеси Индъстриз е важна за нейното оцеляване. За десет години това прави общо около седемдесет, или дори сто и двайсет милиона долара, а може би и повече.

— Плашат ли ви тези цифри?

— Не съм казал това. Те просто ме интересуват.

— Защо? Дори съответствието между цифрите може да бъде обяснено и вие сте прав — вярна е по-голямата цифра.

— Може би обяснено, но едва ли оправдано.

— Това зависи от търсещия оправдание… Да, те могат да бъдат оправдани. Аз ги оправдавам.

— Как?

Грийн притисна гръб в облегалката на стола си. Имаше вид на патриарх, готвещ се да раздава мъдрост.

— Първо, един милион на днешния пазар не са това, което средният гражданин си мисли. Дженерал Мотърс изразходва двайсет и два милиона долара годишно за реклами, а новият пощенски комплекс — седемнадесет.

— Но те са двата най-големи консуматори на планетата.

— Нищожни са в сравнение с държавата. И тъй като държавата е главният потребител и клиент на Дженеси Индъстриз, налага се известна логика.

— Но няма такава логика. Освен ако клиентът е в действителност в собствената ви компания със своите собствени капитали. Дори аз не вярвам в това.

— Всяка гледна точка има своята визуална рамка. Ако гледате едно дърво, вие можете да забележите само част от него, поради отразяваната от листата му светлина. Аз бих видял и светлината, проникваща през дървото, осветяваща неговата вътрешност. Биха се получили две различни дървета, ако ги описвахме.

— Не виждам аналогия.

— Вие може да я видите, но просто не желаете. Виждате само повърхността, но не и това, което е под нея.

— Гатанките са досадни, господин Грийн, а лесните гатанки са просто обидни. Що се отнася до вашия случай, аз имам някои представи за същността му и именно по тази причина съм тук.

— Ясно, — Грийн кимна с глава като патриарх, приемащ присъдата на един по-нисш от него. — Разбирам, ти си твърдоглав. Много твърдоглав. Имаш…

— Нямам нужда от… Не продавам нищо.

Внезапно Арон Грийн плесна силно с ръце по металните рамки на стола си. Това беше грозен и заплашителен плясък.

— Разбира се, че продаваш! — Старият евреин извика с глас, подобен на ехо, гледайки свирепо към Тривейн. — Ти продаваш най-презряната стока, с която човек може да търгува. Това е безразличието и слабостта, знаеш го добре!

— Нямам вина за нищо. Ако продавам нещо, то това е убеждението ми, че страната има право да знае как се харчат нейните пари. Дали тези разходи наистина са необходими, или са резултат от прищявките на едно разраснало се промишлено чудовище, контролирано от малка група хора, решили своеволно как да разпределят милионите си.

— Говориш като ученик… Къде е твоето своеволие? Кой е своеволен? Ти се пишеш съдия по необходимост. Твърдиш, че интелигентността винаги побеждава. Кажи ми, мъдри равине, къде беше този масов интелект през 1917? Или през 1941? Даже през 1950 и 1965? Ще ти кажа къде. Стоеше в сянка, напълно безпомощен и за всичко това бе платена висока цена — кръвта на стотици хиляди млади мъже. — Грийн внезапно снижи гласа си. — Животът на милиони невинни деца, на техните майки и бащи. Не ми говори за своеволие, това е лудост.

Тривейн изчака Грийн да се успокои.

— Аз признавам, господин Грийн, и го казвам с уважение, че вие търсите решение на проблеми актуални за други времена. Сега сме изправени пред други проблеми и имаме други приоритети.

— Това са фантазии. Доводи на страхливците.

— Термоядрената ера не предразполага към големи геройства.

— Нелепост! — Грийн се засмя подигравателно. Събра ръцете си с лакти встрани. Като патриарх, играещ си с непросветения противник, помисли Тривейн. — Кажете ми, господин председател на подкомисия, какво е моето престъпление? Не ми става много ясно.

— Много добре знаете — нецелесъобразно използване на средствата.

— Нецелесъобразно, или незаконно? — Грийн млъкна, разделяйки ръцете си, като ги държеше с длани нагоре. Гласът му бе провлечен.

Тривейн направи кратка пауза. С това искаше да подчертае своето отвращение.

— Тези въпроси се решават в съда. Ние само търсим улики и даваме препоръки.

— И как, според вас, са използвани тези фондове?

— С цел убеждаване. Предполагам, че една много тлъста сума е отделена за поощряване на поддръжката и елиминиране на опозицията към контрактите на Дженеси. Поне в дузина области, профсъюзите, конгресът, интелигенцията.

— Вие подозирате? Имате ли достатъчно основание за това?

— Видях достатъчно. Споменах тези три области на базата на видяното от мен.

— И какво сте видели? Хора, които живеят с нетрудови доходи? Безполезни начинания, финансирани от Дженеси Индъстриз. Хайде, господин председател, къде е този морален упадък? Кой, ако смея да ви попитам е бил наранен, или подкупен?

Андрю наблюдаваше спокойното, но почти триумфално изражение на лицето на Грийн. И разбра гениалността на системата за подкупи, прилагана от Дженеси. Поне по отношение на огромните суми, изразходвани от Грийн. Не бе платено за нищо, което не би се оправдало законно, логически или поне емоционално. Този Ърнест Маноло — малкия профсъюзен барон в Южна Калифорния. Какво би било по-логично от поддържането на растящите нужди на профсъюзите с дребни вноски и юридически гаранции. А блестящият Ралф Джеймисън, доктор на науките. Би ли спрял такъв ум да работи и допринася заради някакви реални или въображаеми проблеми? А Мичел Армбрастър? Може би най-тъжният от всички. Гордият сенатор либерал, включил се също в тази игра. Но едва ли някой би оспорил ползата от раковата клиника на Армбрастър? Подвижните болници, пътуващи из калифорнийските гета? Кой би определил този принос като корупция? Кой жесток инквизитор ще произнесе присъда срещу щедростта?

Инквизитор.

Ние не се нуждаем от инквизитор.

Също и Джошуа Студебейкър, търсещ път към истината.

Но всичко това не касаеше Арон Грийн. Неговата област беше друга. Ако Викарсън бе казал истината, то Студебейкър и Грийн имаха толкова общи неща помежду си. И двамата са блестящи и сложни натури. Двама ранени гиганти.

— И така? — Грийн се наклони напред. — Виждаш, че е трудно да дадеш точна оценка на тази масова корупция. Хайде, господин Тривейн, чакам примери от вас.

— Вие просто сте невероятен!

Грийн се затрудни от внезапния обрат.

— Кое е невероятното?

— Сигурно притежавате цели томове информация. За всеки разход имате обяснение. Какъвто и пример да дам, вие винаги ще се обосновете.

Грийн разбра. Той се усмихна и отново се отпусна на стола си. — Аз добре съм усвоил урока на Шалом Алейхем. Никога не купувам козел без тестиси. Избор, господине, това е важно за мен! Дайте ми пример за някое мое престъпление и аз ще ви опровергая. След минута вие ще узнаете истината.

— Вашата истина.

— Дървото, господин Тривейн. Запомнете това. Всичко зависи от гледната точка.

Андрю си представи някакво помещение със стоманени стени, изпълнено с хиляди грижливо подредени папки, съдържащи всичката информация за сферите на корупцията. Корупция за него, оправдани разходи за Арон Грийн.

За разплитането на подобна енциклопедия биха били необходими много години.

— Защо, защо господин Грийн? — попита Тривейн благодушно.

— Нали никой не ни подслушва?

— Не се безпокойте. Освен това, нямам намерение да прекарам остатъка от живота си в тази подкомисия.

— Ела с мен. — Грийн се изправи с усилие на стар и уморен човек. Той тръгна към стъклената врата, водеща към задния парк. На стената, до вратата висеше вълнен шал. Грийн го откачи и го омота около врата си.

— Аз съм стар човек и се нуждая от шала си. Ти си млад. Когато бях дете, краката ми винаги мръзнеха в студените зими на Щутгарт.

Той отвори вратата и изведе Тривейн на покритата със сняг трева. Излязоха на широка пътека.

Блясъкът веднага привлече погледа на Тривейн.

В края на коридора от дървета, на около половин метър от земята стоеше звездата на Давид, излята от бронз. Размерите й бяха не повече от метър и половина, като на всеки лъч имаше малки вдлъбнатини в които гореше огън.

— Без сълзи, господин Тривейн. Никакви ридания или успокоителни ръкостискания. Вече половин век намирам утешение в този скромен паметник, построен в памет на жена ми и дъщеря ми. За последен път се видяхме през една грозна ръждива решетка.

Арон Грийн спря и погледна към Тривейн. Той бе съвършено спокоен, болката отдавна бе преодоляна. Но паметта за преживяния ужас бе все още жива у него. Неговата тиха и изразителна сила бе завладяваща.

— Това не трябва да се повтори, господин Тривейн.

33.

Пол Бонър нагласи скобата около врата си така,че металната яка да го дразни по-малко. Полетът от Уестчестър му бе причинил значителни неудобства. Той се бе похвалил пред своите колеги в Пентагона, че ще прекара ски сезона в Айдахо и сега съжаляваше за това.

Трябваше да разкаже на бригадния генерал Лестър Купър цялата истина.

И да поиска отговор за всичко.

Излезе от асансьора на петия етаж и зави наляво, отправяйки се към последната врата в дъното на коридора.

Бригадният генерал се втренчи в превръзките на ръката и шията му, като задържаше с усилие гнева си. Употребата на сила бе последното нещо, което той и неговите началници желаеха.

Каква ли каша бе забъркал той сега?

Кого ли бе въвлякъл?

— Какво се е случило с вас? — попита Купър студено. — Сериозно ли си ранен?

— Няма ми нищо… Относно случилото се, сър, имам нужда от помощта ви.

— Вие не сте изпълнил моите разпореждания, майоре.

— Извинете, но вратът ме боли.

— Как да ви помогна, когато дори не знам къде сте били.

— Най-напред, като ми кажете как са били отстранени патрулите, охраняващи Тривейн.

Купър подскочи от стола си. Лицето му внезапно пребледня. Отначало не намираше думи а по-късно започна да заеква. Накрая успя да произнесе:

— Какво говориш.

— Моите извинения, генерале. Разбирам, че вие не сте информиран за случая.

— Отговорете ми веднага? Какво е станало?

— Вече ви казах. И двамата от хиляда и шестотин. Някой, който е знаел кода им е заповядал да напуснат района. Тривейн е бил проследен, с цел да бъде ликвидиран. Поне аз така мисля.

— Как може да си сигурен в това?

— Аз бях свидетел на всичко.

— О, господи! — Купър се отпусна зад бюрото си, гласът му бе провлечен и неясен. Когато отново вдигна поглед към майора, на лицето му се бе изписало безкрайно объркване. Като че ли това не бе този същият бригаден генерал, така блестящо представил се в три войни, човекът когото Бонър силно уважаваше допреди три месеца. Командирът в пълния смисъл на думата.

Този човек се бе превърнал в грохнал и съсипан старец.

— Всичко това е истина, генерале.

— Как е могло да се случи? Разкажи м всичко.

И Бонър му го разказа.

Купър гледаше втренчено картината на стената, докато Бонър описваше събитията от предишната нощ. Картината пресъздаваше една обновена фермерска къща на фона на високи планини. Къщата на генерала в Рутланд, Върмонт. Той скоро ще се върне там… завинаги, мислеше си Бонър.

— Без съмнение, вие сте спасили живота на Тривейн — каза Купър.

— Направих всичко възможно, след като стреляха по мен. Ако де Спаданте оживее, ще разберем всичко… Това, което искам да знам е, защо този де Спаданте преследваше Тривейн. Какво общо има между него, Тривейн и нас.

— Как бих могъл да знам? — вниманието на Купър отново бе привлечено от картината.

— Моите задължения бяха твърде големи. Мисля, че заслужавам да знам повече.

— Внимавай какво говориш, войнико. — Купър отново спря погледа си върху Бонър. — Никой не ти е заповядвал да следиш този човек до Кънектикът. Направил си го произволно.

— Вие одобрихте плана и не се противопоставихте на намеренията ми.

— Аз ви заповядах да ми докладвате по телефона. Отговорността за всички ваши решения, лежи изцяло върху вас.

— Говорите глупости!

Бригадният генерал Лестър Купър подскочи от мястото си, този път от гняв.

— Ще ви подведа под отговорност за неподчинение.

— Радвам се, че все още проявявате характер, генерале. Бях започнал да се безпокоя… Но въпросът остава. Какво общо има Марио де Спаданте с Тривейн? Ако вие не ми кажете, ще отнеса въпроса до по-висшестоящи инстанции.

— Спрете! — Купър дишаше тежко, челото му беше покрито с малки капчици пот. Той понижи гласа си, загубвайки надменността си. Това бе трогателен жест. — Спрете майоре. Навлизате в опасна територия. Опасна и за двама ни.

— Не мога да се съглася с вас. Де Спаданте е боклук и този боклук ми каза, че ще ме повиши в звание само с едно обаждане до тази сграда. На кого се канеше да се обажда той? По какъв начин? Защо, генерале?

— На кого ли? — Купър спокойно прекъсна речта на майора, сядайки отново зад бюрото си. — Да ви кажа ли на кого щеше да се обади той?

— О, господи! — Бонър се почувства зле.

— Да, майоре. Той щеше да се обади на мен.

— Не мога да повярвам!

— Просто не искаш да повярваш… Не прави прибързани изводи. Това, че ще говоря с него не означава, че бих се съгласил.

— Фактът, че той е способен да се свърже с вас, е доста неприятен.

— Така ли? Ти също имаш много контакти. По-лош ли е де Спаданте от хората, с които ти общуваш?

— Всичко това е доста различно. Моите хора са разузнавачи и вие добре знаете това.

— Купени и платени, за да ни дадат нужната информация. Господин де Спаданте също служи на определена кауза. И ние сме също във вражеска територия.

— Каква кауза?

— Не мога да ви дам пълен отговор, защото не съм в течение на всичко. Дори и да бях, едва ли щеше да ви стане по-ясно. Единственото, което знам е, че влиянието на де Спаданте е решаващо в редица области. Една от тях е транспорта.

— Мислех, че той е в строителството.

— Да, така е. Но има влияние и в превозването на стоки.

— Искаш да кажеш, че ние се нуждаем от него — каза Бонър невярващо.

— Имаме нужда от всичко и от всеки, когото можем да привлечем. Може би не трябва да ти казвам това. Ние сме изкупителна жертва на политиците. Единствените наши поддръжници са фермерите и кинорежисьорите, снимащи шпионски филми. Ние наистина имаме проблеми, майор Бонър.

— Ние решаваме тези проблеми, използвайки престъпници и убийци!

— Решаваме ги по всички възможни начини. Вие ме учудвате.

— Аз добре познавах тези хора. И каквото и да правех, моята територия имаше строго определено положение, това е една кучешка история, в която животът е различен от този на хората по върховете. Имах погрешната представа, че вие висшестоящите сте по-добри о нас. Точно така, генерале, по-добри.

— Ти си шокиран от действителността. Откъде, по дяволите, идват средствата за вашата издръжка? От дамичките с маратонки, които викат „Подкрепяйте нашите момчета“? Елате на себе си, майоре. Много о оръжията, с които ние си служим са транспортирани от хора като Марио де Спаданте.

— Генерале — проговори бавно, но сигурно Бонър. — Тези, с които бях в контакт край къщата на Тривейн бяха двама наемни убийци със своя шеф, който успя добре да ме подреди, разкъсвайки плътта ми на две места. За мен това е по-различно от кражбата на информация или пък надхитряването на някой противоречащ ни подкомитет.

— Защо? Защото боят е бил физически? Не на хартия, а с проливането на кръв?

— Може би… Може би е толкова просто. Или аз просто се опасявам от възможността де Спаданте да получи поста на Главнокомандващ с право на глас при решаването на важни въпроси… Ако това вече не се е случило.

— Мъртъв ли е той? — попита Робърт Уебстър по телефона, държейки куфарчето си между колената, в една телефонна кабина на Мичиган Авеню.

— Не. Той е доста издръжливо животно. Смята че е вън от опасност, — каза докторът от другия край на жицата, от кабина в Гринуич, Кънектикът.

— Това не са много добри новини.

— Оперираха го около три часа. Бил е доста сериозно ранен. Сега е в критично състояние, но шансовете му да прескочи трапа са големи.

— Такава развръзка е нежелана за нас, докторе… Все трябва да е възможна някаква грешка.

— Изключено, Боби. Това място гъмжи от въоръжени хора. Всеки вход, асансьорите и дори покрива се охраняват. Даже сестрите са техни. Четирима свещеници се въртят наоколо. Ако те са свещеници, то аз съм Господ.

— Повтарям, трябва да има някакъв начин.

— Тогава ти го намери. Случи ли се нещо с него сега, те ще изгорят болницата с всички нас. А това е неприемливо за мен.

— О’кей, О’кей. Без медицински инциденти.

— Защо, по дяволите, трябва да бъде отстранен?

— Иска твърде много услуги, които вече му бяха направени. Прекалено много е задлъжнял.

Докторът направи дълга пауза.

— Само не тук, Боби.

— Добре, ще помислим за нещо друго.

— Между впрочем, оневинителните документи пристигнаха навреме. Много благодаря. Можеше и без цитатите, но с тях всичко звучи по-убедително.

— По-добре, отколкото безчестен. Трябваше да извършиш убийство.

— Направих го. — Докторът се усмихна. — Ако…

— Ще поддържаме връзка. — Уебстър затвори, несръчно оправяйки се с куфарчето и с вратата на кабината. Трябваше да измисли нещо, за да се справи с де Спаданте. В тази опасна ситуация помощта на доктора ще му е нужна? Защо не? Неговият дълг все още не бе изплатен.

Уебстър повика такси и се канеше да се отправи към Белия дом. После промени решението си.

— 12202, Луизиана.

Това бе адресът на строителната фирма на Марио де Спаданте във Вашингтон.

Сестрата отвори тържествено вратата. Свещеникът се надигна от стола си и пришепна в ухото на посетителя.

— Очите му са затворени, но чува всяка дума.

— Остави ни, — промълви слаб и стържещ глас от леглото. — Ела когато Уилям си тръгне.

— Разбира се, шефе.

Свещеникът оправи яката си и изпъна шия. Вдигна кожената си чанта и напусна помещението, леко смутен.

Посетителят и Марио де Спаданте останаха сами.

— Имам само няколко свободни минути, Марио. И ти трябва да си почиваш. Всичко ще бъде наред с теб, знаеш го, нали?

— Хей, добре изглеждаш Уилям. Един от най-добрите адвокати на западното крайбрежие. Добре се обличаш. Гордея се с теб, малки братовчеде, наистина се гордея.

— Не се напрягай излишно, Марио. Трябва да обсъдим някои неща относно следствието. Искам да знаеш…

— Да зная. — Де Спаданте се усмихна криво. Това му струваше доста усилия. — Изпращат те от крайбрежието, нали?

— Нека ти представя плана си… Най-напред, ти си искал да посетиш Тривейн у дома му, за да се осведомиш относно здравето на Филис. Вие сте се познавали отпреди това и твоето посещение е било просто израз на учтивост. Може би звучи малко самонадеяно, но напълно съответства на твоята важност.

Де Спаданте кимаше с полузатворени очи.

— Малкият ми Уили Галабрето — произнесе с лека усмивка той. — Ти говориш наистина много добре. — Де Спаданте продължаваше да кима с глава. — Много хубаво и много бързо.

— Благодаря ти. — Адвокатът погледна златния си часовник и продължи: — Сега идва най-важното. При къщата на Тривейн колата ти затъва в снега. Кал и сняг. Ще имаме потвърждение от полицията. Струваше ни само хиляда. Някой си Фоулър се е погрижил за следите. Но помни — снегът и калта. Това е всичко, което си спомняш преди нападението. Разбра ли добре?

— Да, адвокате, разбрах всичко.

— Добре… Сега аз трябва да вървя. Моите сътрудници в Лос Анджелис ти изпращат много поздрави. Ще се оправиш, чичо Марио.

— Добре… — де Спаданте вдигна ръката си над одеалото. Адвокатът се спря. — Сега свърши ли?

— Да.

— Много добре. А сега спри да говориш приказки и ме послушай. Послушай ме добре… Искам да се справите с онзи войник. Нека той да умре бавно, и то още тази нощ.

— Не, Марио. Това е невъзможно. Той е от Федералната полиция. С тях шега не бива.

— Ти оспорваш моята заповед? Как смееш да възразяваш на своя главатар! Казах вече, искам го мъртъв. Парите са без значение.

— Чичо Марио, неговите дни са преброени. — Уилям Галабрето говореше спокойно и съчувствено на своя роднина. — Има и по-добри начини.

— По-добри ли? Кое е по-добро от една бавна смърт? Това прасе, което уби брат ми с нож в гърба, не заслужава нищо друго. — Де Спаданте въздъхна дълбоко и сложи глава на възглавницата.

— Чуй ме, чичо Марио. Този военен, този майор Бонър, ще бъде арестуван. Ще го обвинят в убийство. Никой не може да го защити. Неговите действия са били произволни.

— Искам го мъртъв! — де Спаданте го прекъсна и гласът му ставаше все по-слаб.

— Не. Това не е необходимо. Има много хора, които искат да видят Бонър дискредитиран. На наша страна е един известен журналист, Родерик Брус. Този Бонър е психопат. Ще получи доживотна присъда, а след това, в някой от пандизите и нож в гърба.

— Не ми харесва това. Съдилищата не са за нас. Нямаме нужда от адвокати и свидетели. Изпълни моята поръка.

Уилям Галабрето се отдръпна от леглото.

— Добре, чичо Марио — излъга той. — А сега почивай.

34.

Тривейн седеше на леглото в хотела си, опитвайки се да държи очите си отворени, съсредоточен върху напечатаните страници. Той знаеше, че губи борбата. Взе телефона и поръча разговор за 7 часа сутринта.

Бе напуснал Арон Грийн след един часа, много по-рано отколкото очакваше. Грийн го бе поканил за обяд, но Анди отказа, извинявайки се с неотложните си бизнес дела. Истината бе, че той не можеше да издържа повече в къщата на Грийн. Нямаше какво повече да казва на стария евреин, разрушил всички представени от него аргументи. Какви думи могат да противостоят на гледката в парка на Грийн, или пък на спомена от преди 40 години за ръждивата решетка в Аушвиц?

Арон Грийн не бе изключение. Той напълно осъзнаваше своите действия и вярваше във всички либерални реформи. Състрадателен и щедър човек, той отделяше големи суми за облекчаване на страданията на бедните. Той би изразходвал и последния си долар, за да е сигурен, че втората му родина ще поддържа климата, отговарящ на неговата философия. Тази нация трябва да е най-силна на земята.

Грийн обаче бе сляп за факта, че колкото е повече абсолютната сила на защитниците, толкова по-голяма е възможността да бъдат узурпирани правата на защищаваните.

Но Тривейн не можеше да каже нищо друго, което да промени мисленето на този човек.

Когато самолетът кацна на летището в Чикаго, Тривейн незабавно се обади на Сам Викарсън в Солт Лейк Сити. Викарсън му каза, че досието на Ян Хамилтън е готово и го очаква в хотела. Биографията на Ян Хамилтън беше впечатляваща. Допълнителна информация получиха от сина на Хамилтън, чиято професия се различаваше от семейните традиции. Той бе станал изпълнител на песни. Синът считаше, че баща му върши работата си повече с интелигентност, отколкото с въображение, убеден в своята мисия да показва правилния път на непросветените.

Хамилтън принадлежеше към много стар и богат нюйоркски род, произхождащ от Айршир, Шотландия, където Хамилтънови са били земевладелци. След обучението си в престижните училища Ректъри и Гротън, той бе учил право в Харвардския университет. Едногодишната следдипломна специализация в Кеймбридж му позволила да прекара войната в Лондон, служейки като офицер във флота, и член на генералния щаб на Айзенхауер. Жени се за англичанка от подходяща социална среда и единственият им син се ражда във флотската болница в Шъри.

След войната, добрите препоръки и интелигентността на Ян Хамилтън му обезпечават серия от завидни позиции, и партньорство с една от най-престижните нюйоркски фирми. Хамилтън става специалист по общо право и разпределяне на капитали в общинския сектор. Контактите, създадени по време на войната, и преди всичко тези с администрацията на Айзенхауер, често го водят във Вашингтон, така че неговата фирма скоро открива там свой офис. Сменяйки различни постове, Ян Хамилтън все повече се утвърждава от вашингтонската сцена. Макар и републиканец, той не е доктринер и развива плодотворни контакти с демократите и Сената. Джон Кенеди му предлага посолството в Лондон, на което Хамилтън отказва с благодарност. Той продължава своя напредък в областта на правото, достигайки до поста съветник на президента.

И изведнъж, преди две години, Хамилтън прави нещо неочаквано. Той подава оставка от фирмата си и заявява на приятели, че се кани да си вземе „голяма и заслужена почивка“. Тогава се чуват шеги относно намеренията му да печели, ставайки мениджър на своя свирещ и пеещ син и по-приятни предположения относно здравето му. Хамилтън приемаше всичко това благосклонно.

И тогава той напусна Вашингтон с жена си, предприемайки околосветско пътешествие.

Само преди шест месеца Ян Хамилтън отново направи нещо неочаквано, без да вдига особен шум. Той се присъедини към старата чикагска фирма на Брандън и Смит, прекъсвайки връзките си с Вашингтон и Ню Йорк. Явно Хамилтън бе решил да води по-спокоен живот и бе приет в обществото на богатите в Евънстън, на брега на езерото Мичиган.

По този начин Хамилтън се бе поставил в услуга на Дженеси Индъстриз, оказвайки й правни услуги. Дженеси имаше подкрепата на най-мощните финансови институции на двата бряга: Грийн в Ню Йорк и сенатора Армбрастър в Калифорния. И бе логично да установи влияние и в Средна Америка.

С помощта на Ян Хамилтън влиянието се разпространяваше в областта на изпълнителната власт и правителството. Хамилтън имаше голямо влияние върху президента.

На сутринта Тривейн се канеше да пътува до Евънстън, за да изненада Ян Хамилтън през християнската събота, като изненада Арон Грийн през еврейската събота в Сейл Харбър.

Робърт Уебстър целуна жена си за лека нощ и бе подразнен от телефонното позвъняване. Когато живееха в Акрон, Охайо, никога не ги безпокояха през нощта с телефонни обаждания, настояване той да излезе веднага. Разбира се, тогава те не можеха да си позволят да живеят в такъв дом. И едва ли бяха много хората в Акрон, получаващи обаждания от белия дом.

Уебстър изкара колата си от гаража и я подкара по улицата. Според съобщението, той трябваше да бъде в отсечката между Небраска и 21 улица след десет минути.

Забеляза кола, бял шевролет, и ръка, която се подаваше от прозореца. Натисна два пъти клаксона. Белият шевролет отговори с един дълъг звук.

Уебстър продължи по Небраска авеню и в това време шевролетът излезе от паркинга и го последва.

Двете коли стигнаха до голям паркинг близо до амфитеатъра спряха една до друга.

Робърт Уебстър слезе и заобиколи, за да посрещне човека от другата кола.

— Господи! Надявам се, че си струва труда! Имах нужда от сън!

— Струва си — каза човекът, застанал в сянката. — Оправи се с Бонър. Всички са покрити.

— Кой го казва?

— Уили Галабрето. Спешно е. Трябва да го отстраниш.

— Какво става с де Спаданте?

— Той ще бъде ликвидиран щом стигне в Ню Хейвън.

Робърт Уебстър въздъхна и се усмихна.

— Струва си — каза той, обръщайки се и поемайки отново към колата си.

Железният надпис с жълти букви показваше: Лейксайт.

Тривейн зави по алеята и подкара към главната къща. Това бе една голяма бяла постройка, която изглеждаше като пренесена от плантациите в Каролина. Имаше високи дървета навсякъде. Отвъд къщата и дърветата се виждаха замръзналите води на езерото Мичиган.

Като караше колата си към мястото за паркиране пред гаража, Тривейн видя мъж, облечен във водонепроницаем плащ, с кожена шапка и придружаван от голямо куче. Шумът от автомобила го накара да се обърне и предизвика лаенето на кучето.

Андрю позна Ян Хамилтън веднага. Висок, строен, елегантен дори и в тези груби дрехи. Този човек имаше силно излъчване, напомнящо на Тривейн за Уолтър Медисън, също специалист по право, но Медисън беше по-уязвим.

— Да, с какво мога да ви бъда полезен — каза Ян Хамилтън, държейки кучето за нашийника.

Тривейн свали стъклото си.

— Господин Хамилтън?

— Велики Боже! Вие сте Тривейн, Андрю Тривейн. Какво ви води насам? — Хамилтън изглеждаше доста объркан.

И той е предупреден, помисли си Тривейн. Още един играч е получил съобщение за неговото идване.

— Бях на гости у приятели наблизо…

Тривейн повтори варианта, който му бе послужил за оправдание и друг път. Хамилтън добродушно се престори че го приема без ентусиазъм, и след това въведе Тривейн в къщата си. В камината гореше огън, а неделните вестници бяха хвърлени на дивана и на пода около позлатения, покрит с кадифе люлеещ се стол. На масата срещу прозореца, гледащ към езерото, бе поставен сребърен сервиз за кафе и остатъци от закуска.

— Жена ми ей сега ще слезе — каза Хамилтън, показвайки стола на Тривейн. — Ние сме заедно вече двайсет години. Всяка неделя тя чете и закусва в леглото, докато аз извеждам моите кучета, или куче — както е случаят сега. Ние и двамата посещаваме тези дни на уединение… Може би ви звучи малко старомодно — Хамилтън свали шлифера и шапката си и взе палтото на Тривейн.

— Съвсем не — отговори Анди. — Звучи твърде цивилизовано.

Хамилтън се върна, след като закачи дрехите и погледна Тривейн.

— Да. Цивилизовано е… Всъщност аз съм този, който се старае да промени еднообразието. По този начин не отговарям на телефонни обаждания и не приемам нежелани посетители.

— Това забележка ли е?

— Съжалявам. — Хамилтън се приближи до масата. — Аз съм ненужно груб и се извинявам за това. Животът ми през тези дни и по-малко напрегнат, отколкото през последните десетилетия. Нямам право да се оплаквам. Искате ли кафе?

— Не, благодаря.

— Десетилетия… — Хамилтън се подсмихваше, наливайки си кафето. — Изразявам се като стар човек, какъвто всъщност не съм. Скоро ще навърша петдесет и осем. Повечето мъже на моята възраст имат доста проблеми… Например Уолтър Медисън. Вие сте негов клиент, нали?

— Да.

— Предайте му моите почитания. Аз винаги съм го харесвал. Много е гъвкав, но има строги принципи. Вие имате прекрасен адвокат, господин Тривейн. — Хамилтън се приближи до дивана срещу Тривейн и седна, като постави чашката и чинийката върху масивната дъбова маса.

— Да, знам. Той ми е говорил за вас. Смята ви за блестящ човек.

— В сравнение с какво?… Думата блестящ е многозначна и прекалено често се използва в днешно време. Блестящо може да бъде изказване, блестящ е танцьор, книга, прическа, растение, машина… Спомням си дори, че миналото лято един съсед нарече конския тор блестящ.

— Сигурен съм, че Уолтър е по-прецизен.

— Разбира се. И прекалено ласкателен… Да не говорим повече за мен, тъй като в момента не върша кой знае какво. Виж, моят син е доста известен, нали така?

— Изключително. Имаше добра статия за него в „Лайф“ предния месец.

— Всичко беше прекалено натруфено. — Хамилтън се смееше, сипвайки си кафе. — Тази история бе замислена като доста унищожаваща и злепоставяща репутацията на моя син. Те го изкараха едва ли не съблазнител на всички женски същества.

— Той притежава забележителен талант.

— Харесва ми това, което прави той… Но все пак се надявам, че не сте се отбили, за да си говорим само за успехите на моето семейство, господин Тривейн.

Андрю бе поразен от внезапната промяна на темата. После разбра. Хамилтън бе провел този малък разговор, за да въведе ред в мислите си и да се подготви за отбрана. Той се отпусна на дивана с израза на изключително ерудиран събеседник.

— Успехите на Хамилтън. — Тривейн замълча, като че ли тези думи бяха заглавие на нещо. — Добре казано, наистина. Отбих се, защото смятам за необходимо да поговорим за вашите постижения, свързани с Дженеси Индъстриз.

— В какво виждате тази необходимост?

— Като председател на подкомисията за разпределяне на средствата за отбрана.

— Това е една… комисия, ако аз не се лъжа, макар че все още знам твърде малко за нея…

— Ние имаме правомощията на следователи.

— Които биха могли да бъдат приложени спрямо мен.

— Поне за сега няма изгледи да употребим срещу вас тези правомощия.

Хамилтън не обърна особено внимание на тези думи.

— Дженеси Индъстриз е наш клиент. Значителен и уважаван клиент. Аз за нищо на света не бих нарушил утвърдените връзки между адвоката и клиента. Вашата визита може да се окаже безполезна, господин Тривейн.

— Господин Хамилтън, моят интерес към вашите връзки с Дженеси Индъстриз предхожда отношенията ви клиент-партньор с около две години. Подкомисията се опитва да състави нещо като… финансов отчет. Как сме стигнали дотук? Просто преглеждайки някои документи на Пентагона.

— Преди две години аз нямах нищо общо с Дженеси Индъстриз. Не е имало никакво сътрудничество.

— Може би не пряко. Но съществуват някои сведения…

— Нито пряко, нито косвено, господин Тривейн — прекъсна го Хамилтън.

— Вие сте били член на президентската комисия по вноса на стомана.

— Да, аз заемах този пост.

— Месец или два преди издаденото от вас постановление за квотите по стоманата, Дженеси Индъстриз е внесла големи количества от Тамишито, Япония, печелейки много от тази сделка. Няколко месеца по-късно, Дженеси пуска в обръщение облигации поверявайки на Брандън и Смит правната страна на въпроса. След още три месеца вие ставате партньор с Брандън и Смит… Нещата се проясняват бързо.

Ян Хамилтън седна рязко на кушетката, очите му хвърляха гневни пламъци.

— Това е най-грубото изопачаване на факти, което срещам за тридесет и петгодишната си практика. Напълно безпочвено и лишено от всякакъв здрав разум. И вие го знаете, сър.

— Аз нищо не знам. Нито пък някой от членовете на подкомисията.

Хамилтън не помръдваше, но Тривейн забеляза нервното потрепване на устните му, особено при споменаването на думите „някои членове на подкомисията“.

Хитростта имаше ефект. Хамилтън се страхуваше от публичност.

— За да просветя вас и вашите зле информирани съдружници, ще ви кажа, че всеки глупак, замесен в аферата със стоманата, знаеше за предстоящите квоти в тази област. Японски, чехословашки… да, и даже китайски стоманолеярни бяха затрупани с американски поръчки, чрез Канада. Те дори не успяваха да изпълнят всички поръчки. По правилата на производството, единственият купувач е за предпочитане пред многото. Дженеси Индъстриз очевидно е имала нужните средства в по-голяма степен от съперниците си и следователно стана главният купувач от Тамишито…

— Сигурен съм, че това е логично за хора от вашата сфера, но не зная как ще се отнесат към това данъкоплатците, на чийто гръб се стоварва всичко.

— Прекалено усложнявате нещата, господин Тривейн. И вие си давате сметка за това. Това са фалшиви аргументи. Американецът е най-щастливият данъкоплатец на земята. Той притежава най-добрите умове и най-преданите служители, грижещи се за благополучието му.

— Съгласен съм с вас — каза Тривейн. — Все пак предпочитам термина „работещи за“, вместо „грижещи се“. На тях им се плаща за всичко.

— Тези две определения са взаимно заменяеми според мен.

— Надявам се… Вие сте се присъединили към Брандон и Смит в много подходящ момент.

— Мисля, че вече прекалявате! Ако предполагате някакви взаимни услуги, сигурно сте готов да докажете това обвинение. Моята почтеност е добре известна, Тривейн. На ваше място не бих предприемал подобни действия.

— Знам всичко за вашата репутация. И за голямото уважение, на което се радвате… Ето защо дойдох да ви предупредя, да ви дам време, за да обмислите отговорите си.

— Дошъл сте да ме предупредите? — Хамилтън неволно се наклони напред. Беше изумен.

— Да. Въпросът за коректността на вашите сделки е повдигнат. Скоро те ще искат отговор от вас.

— Кой ще иска отговор? — Адвокатът не вярваше на ушите си.

— Подкомисията. На откритата си сесия.

— На открита… — Лицето на Хамилтън изразяваше пълно объркване. — Даваш ли си сметка какво говориш?

— Боя се, че да.

— Нямаш право да говориш от името на каквато и да е комисия. На открита сесия.

— Това са нашите методи.

— Вашите методи? Вие съвсем сте обезумели. Нашите закони защитават основните права на гражданите. Вие не можете безнаказано да опровергаете добродетелите на хора, които смятате податливи на заплахи.

— Не се вълнувайте толкова. В края на краищата това не е истински процес…

— Знаете много добре какво имам предвид.

— Означава ли това, че няма да приемете нашата покана?

Хамилтън внезапно се намръщи, гледайки втренчено към Тривейн. Той осъзна подготвяната клопка, в която не искаше да се хване.

— Аз ще ви предоставя нужната информация за моите професионални контакти с фирата на Брандън и Смит. Тя ще отговори на всичките ви въпроси, оневинявайки името ми пред вашата подкомисия.

— Но как?

Хамилтън не обичаше да го притискат. Той знаеше за опасностите, произтичащи от прекалената информираност на противника. Въпреки това не се сдържа да каже:

— Ще ви предоставя всички документи, показващи, че аз по никакъв начин не участвам в печалбите от емисията облигации. Това бе работа, получена преди моето споразумение за партньорство.

— Някои биха казали, че такива документи лесно се пишат и още по-лесно се подправят по-късно.

— Това не важи за отчетите на кампанията и за парите, разпределени по сключените договори. Нито едно партньорство не се сключва без пълни отчети на страните.

— Разбирам. — Тривейн се усмихна и в гласа му се долови шеговита нотка. — Тогава, за вас не би представлявало никаква трудност да ми представите тези документи, отхвърляйки всички обвинения… в рамките на около две минути.

— Аз казах, че ще предоставя документите на вас. Това не означава разпит, нали?

— Вие ме ласкаете, господин Хамилтън. Отреждате ми роля на следовател.

— Предполагам вие диктувате правилата във вашата подкомисия. Освен ако представяте нещата лъжливо.

— Ако е така, то не е умишлено. Тези документи-отчети, сметки и каквото и да е друго, не ме впечатляват особено. Страхувам се, че ще трябва да настоявам за идването ви при нас.

Хамилтън приложи големи усилия, за да овладее гнева си.

— Господин Тривейн, аз прекарах почти две десетилетия във Вашингтон. Напуснах доброволно, по необходимост, а не поради изчерпан интерес. Все още имам твърде солидни връзки там.

— Това заплаха ли е?

— Само ви просвещавам. Имам лични причини, за да не съм член на никаква подкомисия. Разбирам, че вие те избрал друг път. Вашата репутация е също много висока. Но аз все пак настоявам за дискретност.

— Не ви разбирам добре.

Хамилтън отново седна на дивана.

— Дали ще премете личните ми оправдания, или ще настоявате за отговори пред вашата подкомисия, аз ще използвам цялото си влияние — включително и това на Департамента на правосъдието, за да ви заклеймя заслужено. Вие сте маниак, изграждащ собствената си репутация, оклеветявайки почтени хора като мен. Ако не се лъжа, вече сте бил предупреден веднъж. Старият джентълмен загина при автомобилна злополука във Феърфакс, Вирджиния… От това могат да последват доста въпроси, много от които неприятни.

Сега Тривейн се наклони напред на стола си. Това звучеше невероятно — страхът, гневът и паниката на Ян Хамилтън бяха го накарали да направи подобна връзка. Това бе смехотворно и наивно от негова страна. Като погледна към Хамилтън, Андрю размисли върху реакцията на другите. Те никога не му вярваха, когато той повтаряше непрекъснато, че няма какво да губи. Или да печели.

— Господин Хамилтън, мисля, че е крайно време да спрем да се заплашваме взаимно. Главно заради вас… Кажете ми, включва ли вашето влияние Мичел Армбрастър, Сенатор на Дженеси от Калифорния? Или Джошуа Студебейкър, съдия в Сиатъл, също от Дженеси? Лидерът на профсъюзите — Маноло — и още дузина като него — осъществяващи правни контракти из цялата страна? А ученият Джеймисън — вероятно стотици като него, или хиляди — наети и използвани за поддържането на непоколебимата вяра в лабораториите на Дженеси? Или пък Арон Грийн? Какво би казал човек за него. Вие сте го убедили, че „никога отново“ означава създаване на такъв климат на военно влияние, който е отправил детето и жена му в пещите на Аушвиц. Какво ще кажете за това, адвокате? Искате ли да се уплаша от тези хора? ще ви кажа честно, страхувам се до смърт именно сега.

Ян Хамилтън изглеждаше, като че ли току-що бе станал свидетел на ужасно убийство. Той остана безмълвен няколко секунди, и Тривейн не искаше да нарушава това мълчание. Накрая адвокатът проговори едва чуто.

— Какво сте направили?

Тривейн си спомни думите на Грийн. „Подготвих се за всичко, четейки книги. Но сега ми се струва, че всичко започва отначало. Има един изключителен човек, сенатор от Мериленд. Той си върши добре работата. Другият, сенатор от Върмонт, също не е лош. Аз подозирам и по-малко уважавани хора като Марио де Спаданте и организацията му — експерти по оръжието и убийствата. Те също добре си вършат работата. Ти трябва да ми помогнеш, защото си най-близо до властта, нали.“

— Вие просто не знаете какво говорите. — Гласът на Хамилтън бе тих, почти шепнещ.

— Напротив, много добре знам. Ето защо се опитвам да ви спася. Вие сте последен в списъка ми. Защото ние си приличаме, господин Хамилтън. Всеки друг има основание или нужда. Нещо, което иска или от което се нуждае в сферата на парите. Или пък се стреми към някакво възмездие или отмъщение. Ние двамата сме по-различни. Ако вие сте обладан от някакъв комплекс, ще ви е нужно дяволски много време, за да се справите с него, макар и „полуоттеглен“ от обществото, извън Вашингтон… Или ще отговорите на моите въпроси, или ще се видя принуден да ви изправя пред тази подкомисия, без да се съобразявам с положението и връзките ви.

— Спрете! — Хамилтън подскочи от кушетката и застана твърдо пред Тривейн. — Спрете!… Ще причините огромна вреда на страната, господин Тривейн. Нямате представа колко опасна може да бъде вашата намеса.

Адвокатът се отправи с бавни стъпки към вътрешния прозорец. За Тривейн беше очевидно, че той почти се бе решил да говори открито.

— Как така? Аз никога не съм действал неразумно.

Хамилтън погледна през прозореца.

— Надявам се да е така. През живота си съм виждал много предани мъже, борещи се с бюрокрацията, изцяло присвоила си правото да взема решения. Тези хора често са ругани, подтискани и дори напълно дискредитирани, само защото са се опитвали да поемат инициативата за вземане на решения в свои ръце. Най-трагичното е, че аз стоях със скръстени ръце когато страната бе почти доведена до катастрофа поради страхливостта и нерешителността, бягството от отговорност. — Хамилтън се обърна и погледна Тривейн в очите. — Нашето правителство е достигнало до състояние на пълна неуправляемост и това важи за всяка област от живота. Ние сме заприличали на смешен, непохватен и губещ равновесие гигант. В процеса на демократизация ние понижаваме стандарта си на живот непрекъснато. Ние установихме и продължаваме да се борим за… посредствеността.

— Това е твърде мрачна картина, господин Хамилтън. Не съм сигурен, че отговаря на действителността, поне до степента, която вие описвате.

— Разбира се, че отговаря и вие добре знаете това.

— Ще ви помоля да не повтаряте това „Вие знаете“. Аз нищо не знам.

— Тогава сте загубили способността си да наблюдавате. Да вземем последните две десетилетия. Изключвайки външно-политическите проблеми като Югоизточна Азия, Корея, Близкият Изток, Берлинската стена, НАТО — всеки от които би могъл да бъде решен с голяма мъдрост от един необременен лидер — да видим страната си. Неконтролируема и ненадеждна икономика, ужасна рецесия, инфлация и масова безработица. Пренаселеността в градовете заплашва да доведе до масово насилие и дори революция. Корупцията се шири, обхващайки почти всички области на живота. Стачките стават все по-често явление, парализирайки често седмици наред обществените служби. Армията е в упадък, националната сигурност е застрашена. Според вас, това нормално общество ли е, господин Тривейн?

— Вашата преценка е прекалено скептична. Явно, имаме различни гледни точки. Действителността понякога е ужасна, дори трагична, но здравите сили в обществото…

— Нонсенс…15 Кажете ми, ако започнете бизнес и постигнете успех… възможно ли е това при положение, че решават вашите чиновници?

— Ние сме специалисти и сме длъжни да решаваме.

— Тогава, ще отречете ли фактите? Чиновниците вземат решения с национално и международно значение.

— Чиновниците избират специалисти. Изборната урна…

— Изборната урна е отговор на молитвите на неспособните.

Тривейн вдигна очи към елегантния адвокат като че ли искаше да го окуражи.

— Каквито и да са вашите мотиви, подкомисията трябва да е сигурна в законността на сделките ви. Ние не сме инквизитори, а разумни хора.

— Няма нищо незаконно, господин Тривейн. — Хамилтън продължи по-спокойно. — Ние сме неполитическа група от хора, опитващи се да помогнат. Без каквато и да е мисъл за облагодетелстване.

— Каква е ролята на Дженеси Индъстриз? Искам да знам това.

— Просто един инструмент. За съжаление все още несъвършен…

Последвалият разказ истински изплаши Тривейн. Въпреки липсата на подробности, структурата, описана от Хамилтън представляваше правителство с огромни възможности, превъзхождащи тези на собствената му нация.

Дженеси Индъстриз бе много повече от „инструмент“. Тя беше, или щеше да стане — съвет на елита. Чрез големите си богатства привилегированите да служат на тази политика ще могат да се намесват в държавните проблеми, преди тези проблеми да прераснат в истински хаос. Дженеси вече бе показала своите възможности, оправдавайки проектите на своите архитекти. Някои райони с безработица бяха изтеглени от затрудненията благодарение на Дженеси, споровете с профсъюзите разумно се решаваха, компании бяха спасявани от банкрут. Това са главно икономически проблеми, но се решаваха и други. В областта на науката, лабораториите на Дженеси работеха върху проблемите с приоритетно значение — екология, борба със замърсяванията и др. Вътрешно-градските епидемии се преодоляваха с помощта на финансирани от Дженеси медицински екипи. Изследванията в областта на медицината бяха с приоритетно значение за компанията. А военната сфера? Дженеси въведе някои въоръжения, спасили живота на хиляди хора.

Ключът към успеха бе в способността за бързи решения и отделянето на големи суми. Суми, несъобразени с политически пристрастия. Суми разпределяни от една група мъдри и добри хора, изцяло верни на Американската мечта.

Америка за всички, а не само за някои.

Такъв беше методът.

— Тази страна бе основана като република, господин Тривейн — каза Хамилтън, присядайки на дивана срещу Андрю. — Демокрацията е абстракция… Едно определение за „република“ гласи: Това е държава, управлявана от упълномощените да гласуват, определяйки по този начин нейната политика. Не просто споделяйки. Сега, разбира се, никой не се замисля над това определение. Но времената изискват връщане към първоначалните ценности, иначе сме загубени.

— Разбирам. — Тривейн трябваше да зададе въпрос-уловка. — Не рискувате ли с хората, натоварени с политиката… Дали те ще откликват на повика на времето? Ще могат ли да вземат правилни решения, изпълнени единствено с добри намерения.

Хамилтън отговори чистосърдечно:

— Няма мотиви за тъмни амбиции. Вие казахте нещо, което ме впечатли. Вие казахте, че се обръщате към мен, защото аз нямам финансови проблеми, нито пък се каня да отмъщавам на някого… Разбира се, ние не знаем всичко за другите партньори от съвета, но в случая се оказахте прав. Моите нужди са удовлетворени, отмъстителността ми е минимална. Освободени от дребните проблеми, ние изцяло се отдаваме на нашата цел — благополучие за по-малко щастливите. Ние сме тази аристокрация, длъжна да поеме управлението на републиката. Иначе няма да има република.

— Управление на добрия монарх.

— О, не, без монархия. Аристокрация, постигната без кръв.

— В течение ли е президентът за всичко това?

Хамилтън се поколеба.

— Не, той дори не знае за стотиците проблеми, които ние решаваме вместо него. Те просто изчезват. Винаги сме на негово разположение… В най-положителен смисъл, бих добавил.

Тривейн се надигна от стола си. Време беше да си върви, време да помисли върху всичко научено.

— Благодаря за искреността, господин Хамилтън.

— Описах ви нещата съвсем общо. Надявам се, че разбирате. Никакви имена, никакви подробности, само обобщения с примери… за лична информация.

— Което ще рече, че ако аз се позова на нашия разговор, вие ще…

— Какъв разговор, господин Тривейн?

— Да, разбира се.

— Вие виждате доброто. Изключителните възможности.

— Те са забележителни. Но никога не знаете проблемите на другите участници в играта. Нали правилно съм разбрал.

Тривейн подкара по покритите със сняг пътища от Евънстън. Той караше бавно, пропускайки редките неделни коли, без да мисли за скоростта и пътя. Мислеше единствено за невероятната информация, която бе получил.

Съвет на елита.

Съединени щати на Дженеси Индъстриз.