Княгинята на племето Арикара

11.

Двама мъже стояха на пост пред тежката, обкована с желязо врата на мазето, в което беше затворен Ласитър. В мрачната светлина на един фенер се появи висока фигура в дълга и широка пелерина с качулка.

Пазачите веднага насочиха револверите си към нея. Беше им заповядано постоянно да бъдат нащрек.

— Не се вълнувайте толкова — произнесе познат женски глас. — Пуснете ме да вляза.

— Не е позволено, госпожо. Мъжът ви забрани да отваряме на когото и да било.

— Аз съм тук по негово поръчение — отговори рязко Уилма Ласко. — Ето ви и писмената заповед да ме пуснете при затворника.

Тя пъхна някаква хартия под носа на пазача, но на него и това му беше достатъчно.

— Добре, госпожо Ласко — побърза да се съгласи мъжът. — Но мисля, че е по-добре, ако и ние влезем с вас.

— Не ме е страх от него — ядоса се жената. — Той и без това е полумъртъв.

— Какво искате от този човек?

— Ти пък какво си въобразяваш? — озъби се тя. — Задачата ми е много важна, но е тайна. Обаче… — гласът й прозвуча примирително. — Бих ви признала истината, ако ми обещаете, че ще си остане между нас.

— Заклеваме се, госпожо Ласко!

— Е, добре — прошепна тайнствено Уилма. — Мъжът ми ме изпрати да го разпитам. Но никой не бива да чуе разговора ни. Иначе ще се случи нещастие.

Двамата пазачи нищо не разбираха, но беше опасно да задават допълнителни глупави въпроси на такава високопоставена дама. Лесно можеха да бъдат уволнени, ако не бъдат достатъчно услужливи. А подобна добре платена и лека работа се намираше много трудно.

Пазачът, който носеше отговорност, извади от колана си дългия тежък ключ, отключи вратата, дръпна резето и след секунди Уилма се озова в мрачния затвор.

Тя спря пред дървения нар, на който лежеше Ласитър, потънал в дълбок сън. Двамата пазачи неохотно се оттеглиха. Вратата глухо се захлопна. Уилма веднага коленичи до Ласитър и здраво го разтърси.

— Събуди се! — изсъска тя. — Събуди се най-после! О, проклятие, защо веднага не ми каза истината, човече! Ако знаех, че ти наистина си Ласитър, всичко това нямаше да се случи. Щях да те скрия на сигурно място. Но ти не ми се довери. Не вярваше, че съм готова да ти помогна. Ти, глупав човече, ти…

Ласитър чуваше всяка дума. През цялото време беше в съзнание. Чувствуваше прилив на нови сили.

— Така и предполагах — прошепна той. — Ти си се преструвала пред съпруга си. Добре го направи.

— Нямах друг избор. Иначе щеше да ме убие!

Тя бръкна под дълбоката си пелерина и извади револвер. Ласитър веднага посегна към него.

— Ето ти и муниции — прошепна Уилма. — За всеки случай.

Ласитър седна на нара, скри револвера под ризата си и бутна торбичките с патрони в джоба си.

— А сега какво ще правим? — попита тихо той. — Ти как мислиш?

— Ще избягаме заедно! — проговори задъхано жената. — Това е единственият ми шанс. Ако Ласко узнае, че съм идвала при теб, с мене е свършено.

— Не мога да изоставя Дуна. Къде е тя сега?

— Къде да бъде? Естествено при Албърт и Вито! Двамата ще я принудят да даде всичките си пари.

— Те ще я измъчват — проговори с невероятно самообладание Ласитър. — Но аз не мога да допусна това. Отведи ме при тях, Уилма. Ти познаваш тази голяма къща. Ще вървиш пред мен и ще отклоняваш вниманието на пазачите. Все ще ни се удаде да проникнем в стаята и да предотвратим намеренията на тези зверове. При мисълта за това, което правят…

— В състояние ли си да се биеш?

Ласитър скочи. В един ъгъл бяха захвърлени нещата му, донесени тук по настояване на Дуна. Той набързо обу ботушите си и навлече якето. По гърдите и гърба му кожата направо пареше. Но тези болки само увеличаваха решителността му.

— Навън има двама пазачи — прошепна Уилма. — Как ще се справиш с тях? Ако стреляш само веднъж, тук ще настане истински ад.

Той я побутна към вратата.

— Повикай ги да влязат! Хайде, побързай! Уилма блъсна тежката врата. Веднага беше разбрала намеренията на Ласитър. Цялата трепереше от страх и вълнение.

Той се отпусна на леглото. Лежеше като мъртъв.

Двамата пазачи нахлуха в подземието с готови за стрелба пушки.

— Я го погледнете този! Май че е свършил — извика Уилма и протегна ръка.

Двамата спряха и се ухилиха.

— Е, и какво от това? — измърмори единият. — Голяма работа! Шефът и без това искаше да се отърве от него.

— Обаче тук сбърка — изфуча Уилма. — Става въпрос за милиони долари. Проклети идиоти, нима не разбрахте? Точно по тази причина Ласко ме изпрати тук. Хайде, идете да видите как е той!

Двамата мъже колебливо се раздвижиха.

Наведоха се над Ласитър, без да разбират нищо. Умелата инсценировка на Уилма ги обърка. В тази особена ситуация никой не знаеше как да реагира.

Двамата се приведоха над тялото му. Това беше моментът, който Ласитър очакваше с нетърпение. Юмруците му светкавично се вдигнаха. Улучи първия мъж право в слепоочието с дулото на револвера. Вторият пазач тъкмо отвори уста да изкрещи, когато Уилма го удари по главата с втория револвер, който беше измъкнала изпод пелерината си. Мъжът се строполи по корем в безсъзнание.

Ласитър се изправи. Всичките му мисли бяха при Дуна. Вече никой не можеше да го спре освен смъртта.

Албърт и Вито подигравателно се взираха в пленницата си. Пълната й безпомощност им доставяше огромно удоволствие. Бяха я овързали така, че не можеше да се помръдне. Но унижението беше още по-голямо, тъй като преди това бяха свалили всичките й дрехи.

Двамата негодници вече се чувствуваха господари на положението.

— Аз ти мисля доброто, Дуна — произнесе коварно Вито. — Нужни са ми сигурни доказателства, че ще получа парите. После ще ги поделим честно и можеш да си вървиш по пътя. Никога вече няма да се притеснявам, кълна ти се. Можеш да се върнеш при твоите индианци и да живееш при тях, както ти се харесва. От теб искам единствено да ми кажеш в коя банка са вложени парите ти. Ще накарам да ми изплатят моята част и готово. Иначе ще почнем истинска война срещу приятелите ти арикара. Мисля, че ти е ясно кой ще спечели.

Но Дуна не се остави да я сплашат, въпреки че ситуацията изглеждаше безнадеждна.

— Можеш да ме убиеш, Вито — проговори гордо тя, — но няма да се осмелиш, защото никога няма да получиш парите ми. Значи ще бъдем квит.

— Ще убия Ласитър пред очите ти! — заплаши я той.

— Така никога няма да постигнеш целта си, Вито. Имаш една-единствена възможност. Пусни Ласитър на свобода! После ще получиш парите ми. Освен това вие двамата ще обещаете, че ще оставите на мира арикара. Ще подпишете и договор за това. Само при тези условия ще се разберем.

Вито тихо изруга. Обхвана го такъв гняв, че с удоволствие би убил жена си, макар че това щеше да му струва много.

Дуна видя това по лицето му. Добре го познаваше и умееше да разбере какво става в сърцето му.

Борбата беше на живот и смърт. Единият от двамата щеше да победи. Само по-силният щеше да остане жив. За всички беше тежко, но най-лошо беше за самата Дуна. Тя нямаше почти никакъв шанс. Кой би могъл да й помогне в това положение?

Ласитър лежеше полумъртъв в мазето.

Арикара не можеха да се справят с белите при лошото си въоръжение, а и не трябваше да се карат с тях. Нищо чудно да дойде редовната армия. Затова най-добре беше индианците да се държат настрана. Макар че не й се вярваше те да го сторят. Може би предпочитаха да загинат в бой, вместо да бъдат победени от подобни зли хора.

Вито и приятелят му Албърт Ласко се оттеглиха в един ъгъл на голямата стая и тихо заговориха. Дуна успя да чуе откъслеци от приказките им. Ако не се лъжеше, двамата съучастници оживено спореха за нещо. Ласко започваше да се тревожи, затова настояваше Вито да приеме предложението на жена си. После спокойно щели да уредят въпроса с индианските земи. Сега било важно да се покажат добри пред хората. Поне Дуна реши, че е чула нещо подобно.

Двамата съучастници още разговаряха, когато на вратата се почука. Влезе един от личните телохранители на Ласко, които бяха посветени в тайните му дела. Само някои от тях имаха достъп до тази стая.

— Какво има, Люк?

— Някой е дошъл при Нойбауер, сър. Изглежда, че е важно. Бихте ли дошли с мен?

— Кой е Нойбауер? — попита от ъгъла Вито.

— Моят счетоводител — отговори Ласко. — Щом ме вика, значи работата е много важна.

— Значи ще ме оставиш тук сам, Алберто?

Албърт Ласко се усмихна окуражаващо.

— Може би така е по-добре и за двама ни. Ти ще продължиш преговорите, а аз ще проверя какви важни новини има да ни съобщи Нойбауер.

Той му смигна и Вито отговори по същия начин.

— Колко време ще отсъстваш, Алберто.

— Най-много един час.

— Добре. И без това много ми се иска да си поговоря надълго с милата ми съпруга. Затова не бързай, Алберто! Стой там поне час! Нали разбираш?

— Ясно, приятелю!

Албърт Ласко излезе от стаята, която принадлежеше към частните му покои. Който се опиташе да проникне тук, трябваше да мине през същински лабиринт от объркани коридори и трябваше да намери няколко скрити врати. Албърт Ласко беше построил тук нещо като тайна командна централа и много се гордееше с нея. Не рискуваше нищо, ако остави стария си приятел Вито Мотола сам в стаята. Не го заплашваше никаква опасност.

— Кой е посетителят, Люк? — осведоми се Албърт Ласко, докато двамата вървяха към банката.

— Аз нищо не знам — отговори телохранителят. — Нойбауер каза само, че се касае за огромна сделка. Съжалявам, сър, но наистина не знам нищо повече.

Тази вест сякаш окрили Албърт Ласко. Очакваше го огромна сделка! Щом Норман Нойбауер твърдеше подобно нещо, значи трябваше да се очаква нещо голямо. Ласко почувствува как го обхваща радостно нетърпение.

В кантората на банката ги очакваше посетител, при вида на когото Ласко усети инстинктивно недоверие. Това беше някакъв стар трапер с износени дрехи. Нищо не показваше, че с подобен човек може да се сключи изгодна сделка.

— Какво желаете? — попита студено Ласко. — Каква е тази сделка, която сте решили да ми предложите?

Зад гърба му стояха Люк и счетоводителят Нойбауер.

— За това ще говоря с вас на четири очи — отговори спокойно старецът. — Касае се за нещо много важно, мистър Ласко. Нали вие сте Албърт Ласко, банкерът?

Кметът кимна високомерно.

— А вие кой сте?

— Наричайте ме Алекс. Това е достатъчно. Не е необходимо да знаете повече. А сега желая да поговоря с вас на четири очи. Ако не ви интересува, веднага ще си ида.

Търговският усет у Ласко постепенно се пробуди. Тук наистина го очакваше нещо голямо. А той имаше нюх към тези неща, който никога не го лъжеше. Време беше да промени първоначалното си впечатление.

— Трябва да бъда предпазлив — отговори въпреки това той. — Има много хора, които искат да отнемат живота ми. Може би вие сте един от тях…

— Така ли изглеждам? — усмихна се подигравателно Алекс Мосли. — Нима ме смятате за платен убиец?

— Кажете ми най-после какво предлагате! — отговори рязко Ласко. — Нямам намерение да си пилея времето тук.

— Ще го чуете, когато останем сами.

Ласко размени многозначителен поглед с Люк Барнаби, един от най-опитните му телохранители.

— Нека си даде оръжията — промърмори Люк. — Тогава няма никакъв риск. Освен това аз ще бъда наблизо. Ако се опита да ви нападне, сър, веднага ще му видим сметката. Но и вие самият не сте толкова бавен. Или нямате оръжие?

Ласко отвори якето си и потупа кобура под мишницата си, в който беше скрит лек 22-милиметров револвер, обкован със сребро.

— Окей, Алекс! Ще предадете ли оръжието си?

— Нямам нищо против — отговори старецът. Той посегна да измъкне револвера си от кобура и в същия миг в лицето му се насочиха дулата на пистолетите на Ласко и телохранителя му. Двамата бяха измъкнали оръжията си с мълниеносна бързина.

— За да не ви хрумне някоя глупост, Алекс — обясни меко Албърт Ласко.

— О, господи! Нямам никакъв шанс срещу вас — въздъхна траперът. — Вие сте ужасно недоверчиви, и то спрямо един безобиден старец…

Той бързо измъкна стария си револвер и го подаде на Люк Барнаби.

— Е, доволни ли сте сега?

Барнаби погледна шефа си, който кимна.

— Добре, оставете ни сами.

Двамата мъже веднага излязоха от стаята. Албърт Ласко едва се сдържаше.

— Хайде, кажете най-после какво предлагате, Алекс! И тежко ви, ако сте ме повикали тук заради някоя глупост! Ще си платите с лихвата. Най мразя да ме правят на глупак.

Алекс Мосли измъкна от джоба на панталона си един канадски златен долар и го подаде на банкера.

— Ето, вие разбирате от тези неща. Проверете дали монетата е истинска.

Ласко колебливо посегна към златната пара и я завъртя между пръстите си. Алчността му веднага се събуди. Сега трябваше да се действува решително.

— Значи вие сте оня тип, когото търсят навсякъде — изръмжа той. — Човекът, който продава канадските си долари на смешна цена и пропилява богатството си.

Алекс седна на първия му попаднал стол и се усмихна.

— А какво друго бих могъл да направя? — попита той. — Не исках да попаднат по следите ми. Затова избрах доста необикновен път. За съжаление така не може да продължава дълго. Не вярвам, че винаги ще ми върви. Затова дойдох тук. Мислех си, че за вас ще бъде добре да оползотворите този мъртъв капитал. Вие сте специалист…

Албърт Ласко се покашля. В гърлото му беше заседнала буца.

— Колко имате от тия пари?

— Общо четири сандъка — отговори старецът. — Единият не е съвсем пълен. Нали трябваше да се живее от нещо.

— Разбира се. Впрочем аз чух за големия обир. Говореше се, че сте успели да откраднете цял милион. И по вестниците го писаха. Арестували са ви и са ви осъдили, но скоро сте избягали от затвора. Значи вие сте легендарният Жан Лафит. Моите уважения, свършили сте голяма работа! Няма друг като вас…

— Просто имах късмет, това е всичко — отговори скромно старецът. — Но нека не го увъртаме, Ласко! Ще ми платите подходяща цена и ще получите целия товар. Интересува ли ви сделката?

— Всъщност аз би трябвало да ви предам на полицията, Алекс.

— Нима наистина ще го направите, Ласко?

— Окей, само се пошегувах. Е, добре, какво да ви предложа? Това са горещи пари и ще ми струва много време и умение да ги разпространя между хората. Следователно трябва да подкупя и някои от партньорите си. Това е обичайно при тези сделки.

Старецът кимна.

— Не съм очаквал кой знае какво, Ласко. Естествено е, че и вие искате да спечелите. Хайде, предложете сумата! Искам колкото се може по-бързо да свършим тази работа.

— Монетите са на стойност един милион долара. Сигурен ли сте в това?

— Писаха го във всички вестници.

— Но може би сте употребили повече, отколкото си мислите.

— Предполагам, че ще искате да се убедите в съществуването на парите. Ще ви отведа в скривалището си. Ако искате, ще уредим сметката на място.

„Какъв идиот!“ — помисли си Ласко. Но веднага кимна и отговори:

— Много почтено предложение. Ако сумата отговаря на моите очаквания, ще ви дам две трети от стойността. Но първо ще преброим всичко до стотинка.

— Нямам нищо против.

„Колко е глупав този стар пес!“ — подсмихна се Ласко, но по лицето му не пролича нищо.

— Къде е скривалището ти? — попита той.

— В гората на север оттук. Почти на един ден път. Но трябва да бъдем внимателни. Може би някой ме наблюдава.

— Аз ще уредя всичко. Ще вземем с нас някои от най-добрите ми хора. Съгласен ли си?

— Разбира се, сър.

— Кога ще тръгнем?

— Може и веднага, ако питате мен. По-добре е да напуснем града по тъмно. Никой не бива да ни забележи.

Албърт Ласко се озова пред най-привлекателната сделка в своя живот. Винаги си беше мечтал с един-единствен удар да сложи в джоба си цяло състояние. Но не биваше да се прибързва. Обаче старецът също не биваше да има време да размисли. Иначе кой знае какво ще му хрумне. По-добре беше веднага да се действува.

— Ще наредя да започнат приготовленията — каза Ласко. — След един час можем да тръгнем. Смятам, че е най-добре да се срещнем някъде извън града.

— Добра идея. На миля северно от града, вдясно от пътя, има букова горичка. Там ще ви чакам.

Албърт Ласко втренчено се загледа пред себе си. Обмисляше какво да каже на Вито. Той ще се почувствува изоставен и предаден и непременно ще му се разсърди. Може би беше по-добре да не му казва нищо. Нека този път опита да се справи сам! И без това Ласко вече не се чувствуваше съвсем сигурен. Тази история беше взела такива размери, че той не беше в състояние да я контролира. Нямаше да мине много време и в града щеше да се появи пълномощник на правителството със задачата да проучи подробно всичко. А той трябваше на всяка цена да се измъкне сух от водата. Затова сега ще отиде да прибере плячката, а Вито да се оправя сам с жена си…

Един милион в злато! Това беше най-важното в момента. С толкова пари можеха да се направят огромни спекулации, пред които бледнееше дори сделката със земите на арикара. Тогава ще може с развързани ръце да осъществи големите си замисли.

Беше същинско чудо, че тази златна рибка беше изплувала точно в неговата банка. Естествено този старик трябваше да бъде отстранен веднага щом им покаже скривалището си. Това нямаше да им създаде особени трудности. Старецът все едно че беше вече мъртъв.

Албърт Ласко блъсна тежката врата на кантората. Отвън стояха Люк Барнаби и счетоводителят Нойбауер.

— Норман, за няколко дни ще трябва да поемете работата изцяло в свои ръце — рече Ласко. — Ако партньорът ми Вито пита за мен, предайте му, че съм заминал по важна работа. Освен това съм на мнение, че той и сам ще се справи много добре.

Ласко беше решил да не се занимава с такива излишни неща, като например да се оправдава пред Вито. Всичко щеше да се уреди от само себе си.

— Люк, след един час тръгваме на дълъг път — обърна се той към телохранителя си. — Събери най-добрите мъже и се пригответе. Важно е да напуснем града колкото се може по-незабелязано. Съобщи го на хората си. Ще се срещнем след час в буковата горичка на север от града.

— Всичко ще бъде наред, шефе — отговори Люк и излезе.

Норман Нойбауер продължаваше да стои на мястото си като залян с ледена вода. Изражението на лицето му издаваше недоумение.

— Свободен сте, Норман! — сряза го Албърт Ласко. — Засега не се нуждая от вас. Вървете да спите, а утре рано се заемете с работата си. Разчитам на вас. Оценете го като голяма чест, Норман!

Норман Нойбауер направи нещо подобно на поклон.

— Благодаря ви за доверието, сър!

Той се обърна и с бързи крачки се отдалечи. Не посмя да попита шефа си за повече подробности. И без това нямаше да спечели нищо, освен упреци. Най-добре беше да изчезне незабележимо.

Всъщност за него беше удобно, че големият шеф заминаваше точно в този момент. Така той спокойно щеше да се заеме с приготовленията за заплануваното си преди известно време бягство. Да, точно така, Норман Нойбауер възнамеряваше да офейка. Незабелязано беше успял да изтегли пари от няколко сметки и възнамеряваше да започне нов живот далеч от този град. Преди Ласко да забележи липсите, неговият счетоводител щеше да бъде през девет планини в десета с цял куп пари в джоба си.

Вече доста време работеше тайно за осъществяване на голямата цел. Скоро в града щеше да избухне истинска бомба. Естествено злоупотребите му щяха да бъдат разкрити, но никога нямаше да го хванат.

В това време Албърт Ласко отново се обърна към стария Алекс.

— Най-добре е вие да тръгнете веднага, Алекс. Нали разбирате, не мога да ви оставя сам тук.

— Но това е естествено, Албърт — отговори старецът. — Първо ми върнете револвера, ако обичате.

— Люк го е окачил отпред на стената. Вече изяснихме всичко, Алекс. Старецът излезе от кантората и видя револвера си, вързан с кожен шнур и окачен от Люк на един гвоздей на стената. Алекс Мосли взе старото си оръжие и доволно се усмихна. Всичко мина много добре. Поради ненаситната си алчност Албърт Ласко веднага падна в капана.

— Какво става? — стресна се Ласко. — Нали щяхте да тръгнете, Алекс?

— Само още нещо дребно, мистър. Имам нужда от малък аванс.

— Е, добре, нямам нищо против. Колко да ви дам?

— Ами… не е лошо поне десет хиляди.

— Но това са цял куп пари, драги! Не можете да похарчите толкова пари за един час.

— Искам да усетя истински пари в джоба си — настоя упорито старецът. — Освен това трябва да имам известна сигурност. Хайде, мистър! Покажете, че сте с широко сърце и отворете касата!

— Смятам, че и аз се нуждая от залог — отговори твърдо Ласко.

Старецът бръкна под широката си кожена жилетка и извади една торбичка.

— Ето, погледнете тук вътре, Албърт! Има злато поне за двадесет хиляди долара. Давам ви го като залог. Какво ще кажете сега?

Той затвори торбичката и я подаде на Албърт Ласко, чиито очи жадно блеснаха. Ноздрите му потрепваха от нетърпение.

— Ще го сложите в касата си — продължи Алекс. — Достатъчно ли е като залог?

— Всичко е в ред. Елате с мен!

Албърт Ласко тръгна напред към бюрото, където се намираше тежката метална каса. Алекс Мосли, т.е. Жан Лафит, имаше достатъчно време да замени торбичката с друга, която предвидливо беше напълнил с камъни.

Ласко като че ли напълно беше забравил вродената си недоверчивост. Той подреди числовата комбинация, издърпа многобройните резета и отвори тежката стоманена врата.

Извади от касата няколко пачки с доларови банкноти, преброи умело исканите десет хиляди и ги подаде на Алекс Мосли. Старецът му връчи торбичката, в която вместо златни канадски долари имаше дребни сиви камъчета, и банкерът бързо я заключи в трезора. Но когато се обърна, пред очите му се разкри неочаквана гледка.

Алекс Мосли бързо беше измъкнал тежкия си стар револвер и дулото му сочеше право в лицето на банкера.

— Най-напред хиляди благодарности за десетте хиляди — усмихна се старецът. — Ще ги взема като малко обезщетение за семейство Дръри. И без това никой вече не може да им върне бащата и най-голямото момче. Но парите ще им бъдат поне малка утеха. Внимавай. Ласко, не мърдай много, иначе ще стрелям! Нищо не ми струва да пратя на оня свят проклет бандит като теб. Но ти и без това няма да се изплъзнеш от съдбата си.

— Кой си ти? — попита дрезгаво Ласко. — Нима работиш за ония негодници арикара?

— Също като приятеля ми Ласитър — отговори старецът. — Сега ще отидем да го измъкнем от затвора. Ако ме слушаш, ще облекчиш положението си. Даже ще те оставя на спокойствие, ако ми помогнеш да освободим Княгинята на арикара. Надявам се, че ме разбра добре.

Албърт Ласко стоеше неподвижно, с увиснали рамене и треперещи устни. Капчици пот се стичаха по широкото му чело.

— И не се надявай на охраната си — добави кротко старецът. — Те сега са на път към буковата горичка. Значи няма кой да ни попречи.

Той пристъпи към Ласко и измъкна лекия револвер от кобура под мишницата му. Оръжието беше красиво на вид и лесно употребяемо. Старият Алекс бързо замени собствения си стар армейски револвер с него.

— Аз не съм виновен за нападението над фермите — каза банкерът. — Хората на Вито извършиха това. Негова беше идеята. Искаше на всяка цена да си възвърне жената.

— А ти реши да използуват удобния случай и да си присвоиш земите на арикара! — скастри го гневно Алекс Мосли. — Не се оправдавай, Ласко! Междувременно разбрахме що за мръсен театър разигравате. Тръгвай най-после! Ще отидем в твоя дом и ще ме заведеш в мазето, където си затворил Ласитър и Дуна.

— Дуна е на горния етаж — промърмори Ласко. — Вито я е затворил в една стая. Иска да я принуди да му даде парите си. Беше толкова бесен, че може и да я е убил. Когато се ядоса, е способен на всичко.

— Затова трябва да побързаме. Хайде, върви!

Той блъсна Ласко със собствения му револвер. Това леко оръжие почти не се виждаше, когато го държеше близо до тялото на противника си. Двамата изминаха един до друг кратката отсечка между банката и къщата. Оттатък от обора излизаха първите ездачи от охраната на Ласко.

— Те скоро ще се върнат и тежко ви тогава! — изръмжа Ласко. — Този залък ще ти приседне, старче.

— Ще поживеем — ще видим — отговори лаконично Мосли. — Дано само не ти хрумне глупавата мисъл да предупредиш приятелчето си. В същата тази секунда ще умреш, кълна ти се в това!

Албърт Ласко стисна устни и замълча в безсилен гняв. Но шансовете му съвсем не бяха толкова нищожни. Нека само да влязат в къщата. Там старецът със сигурност ще се улови в някой от многобройните капани…