Княгинята на племето Арикара

12.

В лицето на Уилма Ласитър имаше първокласен спътник и водач. Предимството беше, че познава всяко ъгълче на тази огромна къща. Тя уверено го водеше през полутъмните коридори. Скоро стигнаха на горния етаж, където бяха Вито и заложницата му. Уилма често се спираше, вслушваше се напрегнато, отиваше сама до следващия ъгъл и щом се убедеше, че теренът е чист, му махваше с ръка да продължи.

Тъкмо бяха отминали поредната критична точка, когато Уилма се приведе напред и тихо прошепна:

— Не разбирам какво става. Някой е махнал постовете оттук. Имам чувството, че се е случило нещо сериозно.

— Дано не е нещо лошо — отговори съвсем тихо Ласитър. — Продължавай! Ще стигнем ли най-после?

Уилма надникна иззад ъгъла в следващия коридор.

— Само още няколко метра — каза тя. — Но там стоят двама мъже. Да отклоня ли вниманието им?

— Не рискуваш ли прекалено, много?

— Струва си да опитам.

И тя веднага тръгна. Токчетата й затракаха по каменната настилка. Ласитър се притисна до стената, готов във всеки миг да изскочи иззад ъгъла и да се нахвърли върху двамата пазачи. След малко чу приглушения глас на Уилма.

— Трябва непременно да видя мъжа си — рече тя. — Пуснете ме да вляза. Много е важно. Въпрос на живот и смърт.

Мъжете пред вратата бяха от личната охрана на Вито Мотола.

— Имаме заповед да не пускаме никого в стаята — отговори равнодушно единият. — Впрочем мъжът ви го няма тук. Излезе още преди половин час. Вътре са само нашият шеф и жена му. Той не позволява на никого да му пречи, дори и на приятеля си Алберто. Напразно дойдохте чак дотук, госпожо. Най-добре е да си отидете.

— Мъжът ми не е тук? А къде е тогава?

— Един от хората му дойде с важна вест. Доколкото разбрах, пристигнал е важен клиент. Двамата отидоха отсреща в банката, госпожо. В никакъв случай няма да ви пусна. Мистър Мотола не иска никой да му пречи.

— Тази къща е все още моя! — изфуча Уилма. — И ще влизам в която стая пожелая. Хайде, пуснете ме! С Вито също трябва да говоря.

В този миг откъм стаята прозвуча писък. Ласитър позна гласа на Дуна и потрепера. Ясно личеше, че пленницата е в състояние на крайно отчаяние. Ласитър отдавна стискаше револвера в дланта си. Нервите му бяха напрегнати като струни. Трябваше само да изчака Уилма да се отдалечи от вратата и веднага да се хвърли срещу пазачите. Беше стигнал до целта си. Вече нямаше връщане назад. Трябваше да се пребори с тези негодници, иначе всичко беше загубено.

— Какво става там? — попита Уилма, когато писъкът в стаята утихна.

Пазачът се изсмя.

— Шефът се забавлява. Точно по тази причина не иска да му се пречи. Затова е по-добре да си отидете, госпожо.

Крайно време беше Уилма да отстъпи. Ласитър едва се сдържаше. Секундите му се струваха цяла вечност. Най-после отново чу гласа на Уилма:

— Добре де, добре, отивам си. Но с вас пак ще си поговорим!

— Вашият мъж може да ни… — изхили се подигравателно пазачът.

Стъпките на Уилма бързо се отдалечиха. Ласитър възнамеряваше да действа веднага щом тя завие зад ъгъла. Това беше единственият изход. Борба до последен дъх. Иначе нямаше надежда.

С револвер в ръката си, той се приведе леко напред. Всеки миг щеше да се появи Уилма. Но в този момент се случи нещо неочаквано. Зад гърба му се чу познат глас:

— Ей, какво, по дяволите… Уилма изскочи иззад ъгъла.

— Роко! — изпищя тя. — Недей!

Ласитър светкавично се обърна назад и се озова лице в лице с дулото на пистолета, от което в същия миг излезе пламък. Изстрелите на двамата мъже се кръстосаха. Ласитър усети, че парчето олово профуча покрай ухото му и с крайчеца на окото си забеляза как Роко потрепера и се олюля, улучен от куршума му. Но сега нямаше време да се занимава повече с този човек. Ласитър като вихър зави зад ъгъла и инстинктивно се хвърли на земята. Револверите на двамата пазачи изгърмяха едновременно. Той стреля от легнало положение и двамата му противници се строполиха на земята, улучени от едрокалибрените куршуми. Ласитър моментално скочи на крака и се устреми към тях, но те вече не представляваха опасност. Единият беше коленичил и стенеше, а другият се опитваше да се подпре на стената и бавно се свличаше надолу.

Ласитър изтръгна револвера от ръцете на втория мъж и захвърли настрана празното си оръжие. С един скок удари вратата, която с трясък се отвори навътре. Заедно с изтръгнатата от пантите врата, той влетя в стаята. С един-единствен поглед успя да прецени обстановката, въпреки че всичко бе станало твърде бързо.

Дуна лежеше на килима, гола, овързана с въжета. До нея беше застанал Вито Мотола и стреляше безразборно по Ласитър, който се втурна в стаята. Явно Вито не беше очаквал подобно развитие на нещата, защото беше обхванат от паника.

Без много да се цели, Ласитър изстреля няколко куршума. Просто насочи револвера си в посоката, в която се намираше Мотола. В барабана на чуждия револвер имаше още четири патрона и един от тях улучи точно в целта.

Вито Мотола беше отхвърлен назад. Той се олюля и лицето му се разкриви от болка и омраза. Напрегна последните си сили, за да вдигне още веднъж пистолета с две ръце, но беше като парализиран и нищо повече не успя да направи.

Ласитър се втурна вътре и му изби оръжието. Вито Мотола се олюля насреща му, удари се в едно кресло и загуби равновесие. Строполи се по корем върху облегалката и простена от болка. Ласитър коленичи край Дуна и бързо преряза многобройните въжета. Жената трепереше от вълнение. По лицето и по голото й тяло личаха кървави следи от удари и други издевателства. Но тя беше жива, а това беше най-важното.

На него много му се искаше да я прегърне, за да я утеши и да й вдъхне кураж. Но нямаше никакво време. Уилма влезе тичешком в стаята.

— Къде се е скрил Ласко? — попита Ласитър. — Ако не го хванем веднага, тук ще настъпи страшна бъркотия.

— Твърдят, че е отишъл в банката. Повече нищо не знам.

Уилма веднага се зае с Дуна.

— Ето, вземи моята наметка!

Ласитър издърпа Вито Мотола от креслото и го блъсна грубо на пода. Ослепителнобялата му риза беше напоена с кръв. Той отвори очи и изгледа Ласитър с безкрайна злоба.

— Къде е партньорът ти, Вито? Какво търси в банката?

— Сам иди и разбери! — простена Вито и лицето му се разкриви в злобна гримаса. — Скоро ще дойде и тежко ви тогава! Няма какво толкова да се радвате…

Лицето му внезапно се обездвижи от болка, но подигравателният израз върху него не се заличи.

— Трябва да се подготвим за последния щурм — проговори сериозно Ласитър. — Как мислиш, Уилма, кое е най-подходящото място за отбрана?

— В частния кабинет на Албърт — отговори решително Уилма. — Елате с мен! Там има колкото искаш оръжия и муниции. Хайде, побързайте! Моят съпруг навярно вече събира хората си. Сигурно изстрелите оттук са чути от всички в града.

Уилма изскочи от стаята. Дуна я последва, обвита цялата в голямата черна пелерина. В нея изглеждаше като същество от друг свят, което сякаш не вървеше, а плуваше над земята.

Какво да правят с Албърт Ласко? Целият град щеше да застане зад него, ако влязат в открита борба. Този негодник умееше да настройва хората в своя полза. Цялата им омраза щеше да се насочи към страшната вещица, Княгинята на арикара, и нейния съучастник Ласитър, когото смятаха за дявол в човешка кожа. Особено след това, което беше направил — да се освободи от строго охраняваното подземие — хората със сигурност щяха да му припишат сатанински сили.

Тримата бързо стигнаха частния кабинет на Ласко. На една стена имаше стойка за оръжие с около двайсет различни пушки.

Двата високи тесни прозореца гледаха към улицата. Долу се беше събрала цяла тълпа от любопитни, която непрекъснато нарастваше. Всеки искаше да узнае какво Става в дома на кмета. Кой знае какви невероятни слухове се разпространяваха сред тълпата…

— Къде ли е Албърт? — попита неспокойно Уилма. — Сигурна съм, че пак е измислил някоя хитрина.

— Нямаме друг изход, освен да чакаме — отговори Ласитър. — Как мислиш, Уилма, би ли могла да поговориш с хората отвън?

— Мога да опитам — отговори колебливо тя.

Но той ще го извърти, както на него му е удобно. Много искам да узная къде е. Вече почва да ме обхваща страх…

Албърт Ласко тъкмо вървеше пред стария Алекс Мосли през един от оскъдно осветените коридори на мазето, когато сред високите сводове отекна глух гърмеж.

Сърцето на Ласко лудо заби. Някой стреляше на горния етаж — това беше ясно. А това означаваше само нови беди.

Въпреки това физиономията му си остана все така сигурна. Той отиде до края на коридора и спря пред една врата, заключена с тежко желязно резе.

— Ласитър е тук вътре — проговори Ласко.

— Хайде, отбори Вратата! — извика нетърпеливо старецът.

Албърт Ласко бавно отмести тежкото резе. После блъсна обкованата с желязо врата, зад която уж беше затворен Ласитър. Всъщност това беше съвсем друго помещение, съоръжено за точно определени цели.

— Скоро ще видиш приятеля си — промърмори Ласко и с един скок се провря през тесния процеп на открехнатата врата. Старецът изкрещя някакво предупреждение. Но вратата пред него се затвори с трясък. До ушите му достигна подигравателен смях. За секунди Мосли остана като вкаменен от изненада. После скочи към вратата, блъсна се с все сила в нея, но не успя да я отвори. От вътрешната страна беше спуснато друго резе.

Алекс Мосли се озърна безпомощно. В този миг до ушите му отново достигна далечен приглушен гърмеж като този, който беше чул преди малко. Проклятие! Трябваше на всяка цена да се измъкне от това ужасно мазе. А само преди минути се радваше, че номерът му мина толкова успешно… Но нещата бързо се бяха променили.

Старецът се обърна и хукна обратно по коридора, по който бяха дошли. Там някъде беше стълбата. Беше решил да залегне до нея и да дебне. Но по едно време светлината навсякъде изгасна. В мрака прозвуча подигравателен глас:

— Не се опитвай да се измъкнеш, Алекс! Никога няма да излезеш оттук!

Откъде ли идваше гласът? Между сводовете ехото отекваше многократно. Старецът реши да пропълзи назад по коридора, натам, където преди секунда гореше лампата. Но не стигна далеч. Усети близо до себе си човешко присъствие и в следващия миг нещо твърдо го удари по тила и той се строполи в безсъзнание на земята.

Албърт Ласко спокойно запали лампите, завърза здраво ръцете и краката на припадналия старец и го завлече в затвора, от който беше избягал Ласитър. Там намери само двамата пазачи, които побърза да освободи. Те засрамено заразказваха за случилото се. Очакваха незабавно да бъдат изхвърлени от работа и много се учудиха, че шефът се държи толкова благосклонно.

— С всекиго може да се случи — рече Ласко. — Този човек е истински дявол. Аз ще се кача горе да видя какво става. Вие ще съберете всички мъже, на които може да се разчита. Един от вас да тръгне към дъбовата горичка северно от града и да доведе Люк и останалите, които ме чакат там.

Мъжете грижливо заключиха вратата и бързо тръгнаха нагоре по стълбата.

— Има и още нещо — прошепна съзаклятнически Ласко. — Навън хората ще ви питат какво става в моя дом. Кажете им, че Ласитър и Княгинята на арикара са извършили страшно злодеяние. Кажете им, че аз се опитвам да преговарям с тях. Трябва да спечелим хората на наша страна. Нали разбирате?

— Ясно, шефе!

Двамата мъже излязоха навън. Още на прага на къщата ги наобиколиха множество хора и въпросите се посипаха един след друг. Двамата негодници си разбираха от работата. Тълпата побесня от гняв и веднага би линчувала Ласитър и Дуна, ако можеше да ги залови…

Тримата в частния кабинет на Ласко загрижено се вглеждаха в развълнуваното множество. Чуваха се проклятия и заплахи. Положението им ставаше все по-опасно.

— Питам се къде се е скрил мъжът ми — повтаряше непрекъснато Уилма. — Познавам го много добре и съм сигурна, че е измислил нещо ужасно. Той няма да се предаде доброволно. Няма да се учудя, ако хората в сляпата си ярост нападнат къщата, за да ни заловят. Нищо няма да им попречи да ни обесят на място. А моят невинен съпруг ще наднича изотзад, докато всичко свърши. Това е специалитетът му.

Ласитър внезапно се дръпна встрани и с един скок се озова до вратата. Не беше се излъгал — там имаше някой. Но не идваше да ги нападне, както би могло да се предположи.

— Аз съм Ласко — чу се гласът му отвън. — Разбирате ли какво ви говоря и ще отворите ли вратата?

— Ще отворим — реши Ласитър. — Сам ли сте, Ласко?

— Много искате да знаете! Отворете, не бойте се! Няма да има стрелба, поне засега. Готов съм да ви дам шанс. Току-що открих мъртъвците оттатък. Вито вече е мъртъв, следователно обстановката вече се е изменила. Смятам, че сте извършили добро дело, като сте го отстранили от играта.

Ласитър даде знак на Уилма и тя открехна вратата. Беше застанала така, че никой отвън не можеше да я види, камо ли да я улучи куршум.

Но нищо подобно не се случи. Албърт Ласко отново заговори. Гласът му беше учудващо спокоен.

— Вие чувате и виждате какво става долу на улицата — рече той. — Скоро ще стане страшно. Единствено аз мога да ви гарантирам, че ще се измъкнете живи. Затова ви предлагам да сключим договор, изгоден и за двете страни.

— Знам ги аз твоите договори! — извика озлобено Уилма. — Всяка твоя дума е лъжа и измама.

— Не я слушай, Ласитър — продължи Ласко. — Впрочем приятелят ти Алекс е в ръцете ми. Този проклетник почти успя да ме хване в капан. Донесе ми цяла торба с канадски златни долари, мошеникът! Но си получи заслуженото. Сега лежи окован долу в мазето.

Ласитър и Дуна се спогледаха с отчаяние. Значи това беше решението на загадката. Верният Мосли беше тръгнал да ги спасява.

— Щом е така, трябва да преговаряме — промърмори Ласитър. — Ти какво предлагаш, Ласко?

— Много просто: ще припишем цялата вина на Вито. Него вече няма да го заболи. Вие ще свидетелствувате пред гражданите, а аз ще кажа, че ме е заблудил със сладки приказки. Останалото ще уредим после. Сега най-важното е да възстановим спокойствието в града. Ти как мислиш, Ласитър?

Шумът навън внезапно отслабна, а след секунди и съвсем замря. Двете жени изтичаха до прозореца.

— Идват поне двеста конници! — извика въодушевено Уилма. — Част от тях са индианци. Другите са фермери от околността. Какво ли е станало?

— Това означава само едно — че фермерите и индианците са сключили мир — отговори радостно Дуна. — Виждам Олд Биър Мен и Ийгъл Мен начело на колоната заедно с водачите на фермерите. Значи те са се помирили. Истината е излязла на бял свят.

Гласът й трепереше от вълнение.

Стъпките на Албърт Ласко бързо се отдалечиха по коридора. Банкерът се пръскаше от гняв. Трябваше да се спаси това, което все още не беше загубено. Вярваше в таланта си на оратор, който много пъти го беше измъквал от трудни ситуации.

Когато Ласко изтича на верандата, дългата колона от ездачи и каруци тъкмо спираше на площада. От балкона се виждаше надалеч, а и него го виждаха добре. Тук можеше в пълна мяра да разгърне способностите си.

В една от каруците бяха натоварени шестимата пленени бандити, които бяха изпратени да убият шерифа. Когато ги видя, Албърт Ласко усети, че шансовете му да се измъкне значително са намалели. В следващата кола бяха вързани Люк Барнаби и още седем мъже, които чакаха шефа си в буковата горичка.

Луис Къхоу, говорителят на фермерите, подкара жребеца Си към верандата и обвиняващо вдигна ръка срещу Ласко.

— Отвориха ни се очите, Албърт Ласко! — извика той. — Най-после узнахме каква позорна игра играете срещу всички нас. Затова ще отговаряте пред съда! И вие, и „невинният“ ви приятел Вито Мотола!

Ласко загуби самообладание. За малко щеше да се втурне да бяга накъдето му видят очите. Инстинктивно посегна към джоба на якето си, където беше пъхнал отново лекия си револвер.

Извади оръжието си, макар че нямаше намерение да стреля. Искаше само да заплаши Луис Къхоу и да го принуди да се оттегли, но мъжете зад фермера не разбраха добре намеренията му. Те веднага стреляха, защото си помислиха, че водачът им е в опасност.

Албърт Ласко се строполи мъртъв на земята.

Настана пълна тишина.

Ласитър изтича надолу към мазето. Бързо освободи стареца от въжетата му и се засмя с облекчение.

В този миг зад гърба му се появи Дуна. Тя прегърна спасителя си с благодарност и любов.

— Знаех си, че ще се справим, мили. Сега най-после ще бъдем щастливи.

Ласитър се усмихна, но раните по лицето го заболяха. Това му напомни за всички изтърпени мъчения.

— Да, заслужил съм си няколко седмици почивка — промълви той. — Но това не може да продължи завинаги, Дуна, нали знаеш…

— Въпреки това съм благодарна за всеки ден, който ще прекараме заедно — отговори убедено тя.

Когато след малко тримата излязоха навън, намериха Уилма коленичила край мъртвия си съпруг. Лицето й изглеждаше тъжно, но ако човек се взреше по-внимателно, откриваше израз на удовлетворение. Най-после беше постигнала целта си. Беше станала наследница на голямо богатство.

Старият Алекс Мосли пъхна в ръцете на Ласитър лист хартия.

— Нарисувал съм мястото на едно скривалище — прошепна тихо той. — Намира се оттатък границата в канадските гори. Но очаквам и от теб една услуга.

— По-точно?

— Ще разкажеш на ония, които са те пратили, че си ме погребал някъде в планините. И че, преди да умра, съм ти признал къде съм скрил един милион златни долара. Е, една част от тях липсват, но банката ще бъде доволна. Няма да харчат повече пари, за да гонят някой си Жан Лафит. Смятам, че ще се разберем, Ласитър.

Двамата стояха настрани от другите и никой не чуваше разговора им.

— Ти обаче също ще ми направиш услуга — прошепна Ласитър. — Никой не бива да узнае защо съм дошъл по тези места.

— Давам ти честната си дума — каза старецът.

Ласитър знаеше, че тази дума тежи като истинско злато…