Княгинята на племето Арикара

4

В Кросби цареше вълнение. Новината за трите нападнати и подпалени ферми беше избухнала като бомба в градчето. Първоначалната изненада скоро премина в бесен гняв. Ужасът от индианците беше жив у много от хората тук.

Страхът провокира омраза и готовност за самозащита. Никой не се замисляше защо точно мирното племе арикара е тръгнало да граби и убива. Преди две нощи имаше нови нападения. Малки групи индианци кръстосваха обработените поля, палеха стопански сгради и гонеха добитъка.

Най-лошо беше засегната фермата на Дръри. Убити бяха фермерът Едуард и четиринадесетгодишният му син.

Фермерите организираха отряд за самоотбрана. Към него се присъединиха няколко чужденци, които бяха тръгнали към златните съкровища в Монтана.

Лесно откриха следите на откраднатите коне и говеда. Част от животните бяха намерени в земите на арикара, близо до селото на вожда Олд Биър Мен.

Разказваха, че фермерите поискали от индианците да обяснят поведението си. Но проклетите червенокожи веднага стреляли. Разбира се, истината не беше такава. Първите изстрели бяха дошли от съвсем друга посока. Стреляха двамата скаути чейени, които през цялото време се криеха зад гърба на другарите си и се стараеха да останат незабелязани. Те душеха като кучета из цялата околност и снабдяваха шефа си с всевъзможна информация. Разгневените фермери не забелязаха умело скроената измама.

Новините се разпространяваха мълниеносно. Шерифът Ърл Бенън беше свикал доброволци да защитават града. Към тях се бяха присъединили и няколко чужденци.

Бъркотията беше толкова голяма, че никой не забелязваше многото чужди хора, които се мотаеха по улиците на градчето. Наскоро в Монтана бяха открити златни залежи. Както обикновено, хиляди златотърсачи се устремиха към новите находища. Шерифът Бенън напразно се опитваше да въдвори ред.

— Аз сам ще отида да поговоря с вождовете на арикара — говореше той. — Трябва да разбера какво се крие зад тази мръсна история. Няма смисъл да се паникьосвате и да крещите като луди, хора! Запазете спокойствие, иначе може да стане и по-лошо…

— Нали няма да отидеш съвсем сам при тези диваци, шерифе? — извика някой от множеството, което в този ранен час се беше събрало пред офиса. — Това си е чисто самоубийство! Неминуемо ще ти видят сметката…

Шерифът презрително изгледа говорещия.

— Това си е моя грижа, Бъргър — отговори той. — Сигурен съм, че арикара ще проявят уважение към значката, която нося на гърдите си.

Избухна подигравателен смях.

— Май скоро ще си търсим нов шериф — обади се отново Фил Бъргър. — Но щом не ме слушаш, Бенън…

Фил Бъргър беше известен като скандалджия и подстрекател. Никой в града не го обичаше. Днес обаче всички му ръкопляскаха.

Албърт Ласко си проби път през множеството и се качи на терасата пред офиса на шерифа. Оттам площадът се виждаше като на длан. Той вдигна ръце и ги размаха. Беше изключително едър мъж — висок два метра и тежък повече от 150 килограма. Негова беше единствената банка в околността. Освен това беше и кмет на Кросби.

Множеството веднага се укроти. Него винаги го слушаха. Целият град го уважаваше не само заради огромния му ръст или заради почетната служба, която заемаше, а защото повечето хора в града бяха финансово зависими от него и не смееха да протестират.

— Шерифът е прав, хора! — извика той. Гласът му беше силен и убедителен. — Мистър Бъргър, моля ви, мислете какво говорите! Непременно ще се убедите в думите на шерифа Бенън. Нали не сте глупак, Бъргър…

Мъжът целият почервеня.

— Не исках нашият шериф да се излага на опасност, кмете — промърмори смутено той.

— Разбирам тревогата ви — произнесе бащински кметът. — Това ви прави чест, мистър Бъргър. Но въпреки всичко шерифът е прав. Всички ние трябва много добре да премислим действията си в този труден период. Нека не се оставяме да ни водят първичните чувства на гняв и жажда за отмъщение. Това само ще влоши положението ни. Аз, от своя страна, смятам, че предложението на шерифа е разумно. Нека мистър Бенън се срещне с вождовете на арикара.

— Убедихте ме, сър! — извика Фил Бъргър. — Аз много-много не се замислям, когато говоря.

От всички страни се чуха одобрителни викове.

Албърт Ласко махна с ръка и тълпата веднага се укроти. После се обърна към шерифа:

— Кога тръгвате, мистър Бенън?

— Веднага след закуска.

— Значи към единадесет и половина — установи Албърт Ласко и хвърли поглед на златния си джобен часовник. После протегна ръка на шерифа и окуражително стисна десницата му. — Желая ви всичко най-добро, шерифе! Ние всички се радваме, че имаме такъв човек като вас.

Той махна с ръка и множеството послушно заръкопляска. Всички знаеха, че не е добре да противостоят на волята на всесилния банкер. И без това скоро щяха да имат нужда от парите му…

Шерифът кимна и се отправи с дълги крачки към ресторанта на Чели, където редовно се хранеше: Тъкмо беше заел обичайната си маса, когато откъм улицата се чу шум. След малко в салона се втурна Албърт Ласко.

— Съжалявам, шерифе — проговори задъхано той и изтри потта от челото си с ослепителнобяла носна кърпа. — Но смятам, че е важно двамата да чуем ужасната вест.

Бенън измърмори някаква ругатня, но стана и последва кмета на улицата.

Оттатък, пред офиса на шерифа, бяха спрели шест покрити с прах коня. Петима уморени мъже стояха до тях. На седлото на шестия кон беше преметнато тялото на убит човек.

Петимата един през друг разказваха за новото нападение на арикара. Хората наоколо слушаха със затаен дъх. Мъжете описаха нечуваното коварство на диваците и собствената си безпомощност. Имало още трима мъртви, но ги погребали на самото място, за да спестят на гражданите тъжната гледка. Арикара не само скалпирали жертвите си, но и ужасно обезобразили лицата им.

Скоро градът се превърна в същинска лудница. Улиците се изпълниха с народ.

Но мъжете пазеха голямата новина за накрая.

— Червенокожите са подстрекавани от бели хора — заговори бавно Сам Пънч, водачът на петимата негодници. — Забелязахме бяла жена, която вървеше начело на младите воини…

Той направи многозначителна пауза. През множеството премина тих шепот. Кметът Ласко вдигна ръка и тълпата утихна.

— Истина ли е това, мистър Пънч? — попита недоверчиво той. — Разкажете ни по-подробно какво видяхте.

— Ами… Пленихме един арикара — отговори с добре изиграно колебание Сам Пънч. — Не беше много лесно да изтръгнем истината от устата му. Затова трябваше и ние да положим известни усилия. За съжаление…

— Няма какво да го усукваш! — изръмжа гневно един гражданин. — Тия червени кучета заслужават да бъдат избесени. Те…

Думите му заглъхнаха в буря от одобрителни викове. Хората бяха извън себе си от ярост. Кметът едва успя да въдвори ред.

— Тази бяла жена се казва Дуна — продължи Пънч предварително съчинената си реч. Говореше, без да се напряга. — Не знаем как, но е успяла да направи от мирните арикара опасни грабители и подпалвачи. Вари им някакви тайнствени питиета и ги омагьосва с какви ли не заклинания. Всички шамани са на нейна страна. Тази ужасна жена е станала нещо като царица на арикара. Наричат я княгиня и всички я слушат. Тя води мъжете в боя. Сега си има съучастник и той навярно е самият дявол. Индианците го боготворят. Това успяхме да измъкнем от пленения арикара. Името на помощника й е Ласитър…

Отново се надигна врява. Хората викаха един през друг. Кметът помоли шерифа да влязат в офиса и спокойно да поговорят за променената ситуация. Ърл Бенън махна с ръка.

— По-добре е да отидем при Чели, Албърт.

Когато бяха насаме, двамата си говореха на ти и се наричаха на малко име. Но пред хората строго спазваха официалните обръщения мистър, сър или шериф.

— Окей, Ърл! Ще дойда след малко. Хапни си добре и не бързай. Сега не е време за прибързани действия. Считам, че трябва да удвоим предпазливостта си.

— Умирам от глад! — изръмжа шерифът. — Ще те чакам, Албърт.

— Добре, до скоро. Трябва да се погрижа за госта си. Нали знаеш, че богаташите са доста капризни. А тъй като мистър Мотола възнамерява да вложи доста пари в нашия град, аз трябва колкото се може по-бързо да му обясня, че няма причина за безпокойство. Иначе ще му се разтреперят краката и ще хукне да бяга по-далеч оттук.

— Въобще не ме е грижа за това — измърмори шерифът Бенън и тръгна към ресторанта на Чели.

Албърт Ласко се отправи към великолепната си къща, където нетърпеливо го очакваше високият гост.

— Как мина? — осведоми се Вито Мотола. — Хората от града май се хванаха на въдицата. Какво точно се случи?

Албърт Ласко си наля чаша уиски.

— Няма причини за безпокойство, Вито — отговори той. — Всъщност всичко върви като по вода.

— Вървеше — поправи го Вито Мотола. Красивият и извънредно елегантен мъж идваше от Бостън. — Нали те познавам, Алберто! По лицето ти се вижда, че си разтревожен. Какво стана? Разкажи ми всичко приятелю!

— Четирима от нашите са мъртви — отговори мрачно Ласко. — Появил се е някакъв тип на име Ласитър. Нямаме понятие откъде идва и какво търси по нашите места. Възможно е с жена ти да замислят нещо. Първо застреля Фред Никълс и братята Рашър. После Пекъс Джо, един от най-добрите ни следотърсачи. Засега няма кой да го замени. Четирима за една нощ, Вито! Честно казано, това много ме тревожи. Твоята Дуна се е свързала с много опасен човек…

Лицето на Мотола се помрачи.

— Откъде знаеш всичко това? Не вярвам Пънч да ти го е разказал пред всички на улицата.

— Той дойде при мен още преди час. Подучих го какво да прави пред гражданите.

— А как е било в действителност?

— Ласитър съвсем сам е убил Никълс и двамата братя. Пекъс успял да го хване, но в последната минута всичко се обърнало. Пънч твърди, че въобще не проумява как е станало. Той и хората му нищо не могли да направят. Били твърде далеч.

— Защо скаутите чейени не са ни съобщили нищо за тоя тип? Сигурно е нов в тази област.

— След няколко часа ще знаем повече, Вито. Ела да излезем. Нека хората да те видят. Смятам, че това ще е от полза и за двама ни. Ще идем в ресторанта да се запознаеш с шерифа. Той е решил да се срещне с вождовете на арикара.

Вито Мотола тихо подсвирна.

— Това е чудесна възможност да настроим населението още повече срещу индианците. Как смяташ?

— И аз си мислех нещо подобно. Но първо исках да се посъветвам с теб.

— Знаеш мнението ми, Алберто. Това е прекрасна възможност. Обичат ли шерифа в града?

— Даже много…

— Тогава всичко е наред. — Вито злобно се ухили. — Аз ще си прибера жената, а ти най-после ще получиш земите на арикара.

Двамата въодушевено се потупаха по раменете.

Вито Мотола пристигна в Кросби преди ден и половина. Когато разбра, че старият му приятел Албърт Ласко е станал голям човек по тези места, той реши лично да посети земите на Дакота. Това съвпадение на благоприятни обстоятелства не биваше да се изпуска. Ето че първата цел беше постигната: населението гореше от гняв срещу индианците. Ако към това тяхно настроение се прибави и смъртта на шерифа, тя можеше да стане искрата, която ще подпали натрупания барут на омразата.

— Дано ония червени кучета се отбраняват както трябва — рече загрижено Вито. — Иначе ударът ще попадне в празно пространство.

— Когато нападнеш невинен, той се отбранява отчаяно — отговори невъзмутимо Албърт Ласко. — И често греши. Знаеш го от собствен опит, приятелю.

— Трябва да убедим шерифа да изпрати телеграма до правителството и да отпечата две обяви за търсене на престъпници. В града ви има печатница, нали?

— Тя съществува едва от няколко седмици. Собственикът е решил да издава и вестник. Търси някой с повече пари…

— Хайде, действувай! — окуражи го Вито. — Дай му всичко, каквото иска. Помогни на човека…

— Ти луд ли си? Тази мизерна печатница едва се издържа. Той не може да си плати даже лихвите.

— Тези места тепърва ще се развиват — каза уверено Вито. — Чух, че територията на Дакота скоро ще бъде обявена за самостоятелен щат, разделен на Северна и Южна Дакота. Ако искаш да запазиш мястото си в тази област, вестникът трябва да бъде зад гърба ти. Вслушай се в съвета ми, Алберто! Подкрепи печатаря! Дай му необходимите средства. Той ще ти целува ръцете и ще прави всичко, което поискаш. Нека издаде извънреден брой за въстанието на арикара. Дори и в две незначителни страници да е, пак ще ни е от полза. Няма да повярваш, но хората си падат по такива неща. Вестникът е отлично пропагандно средство. Знам това от собствен опит. Нека сега да идем при шерифа. Важно е веднага да се отпечатат обявите. На първата ще напишем името на Ласитър. На втората — следното: „Търси се — ДУНА — пълното име неизвестно — наречена от индианците Княгинята на арикара. Възнаграждение 10000 долара. Плащане само в случай, че търсеното лице се предаде живо.“

— Ти пак преувеличаваш, Вито! Десет хиляди са много пари!

— Нищожна част от наследството й, приятелю. Смешно е да се говори за това.

— Както искаш, Вито. Ти си знаеш.

— Защо си такъв скептик, Алберто?

— Не, не съм.

— Гледаш ме, като че ли не одобряваш плана ми.

— Не знам. Хората са чувствителни, щом се отнася за жена.

— Ще се стреснат, когато прочетат във вестника, че търсената вещица е убила много хора. Има и още нещо. Ще накараш издателя да напише, че невинните индианци са станали жертва на коварните й замисли. Или още по-добре: нека цитира твоето лично мнение. Така цялата вина ще се стовари върху Дуна. Ще я докараме дотам, че ще приеме с радост решението ми да я върна отново вкъщи. И, разбира се, ще ми припише цялото си имущество — Вито Мотола запали пура и вдъхна дълбоко дима. — Ти ще получиш земите — допълни той. — От арикара надали ще остане някой. Може би не е зле нашите хора отново да се предрешат и да нападнат някоя и друга ферма…

— Смятам, че нещата се раздвижиха, Вито. Всичко ще тръгне от само себе си.

— Добре. Да тръгваме най-после.