Княгинята на племето Арикара

7.

Белите пристигнаха малко преди изгрев слънце, когато селото на вожда Ийгъл Мен беше потънало в дълбок сън.

Те не дойдоха на коне, понеже тропотът на конските копита отдавна би събудил арикара.

А шестимата млади воини, които бяха поставени на стража, вече не можеха да предупредят племето си, защото бяха мъртви. Безшумно бяха пронизани с нож от двамата опитни скаути чейени. Двамата съгледвачи се бяха промъкнали ловко съвсем близо до постовете, които седяха на известно разстояние един от друг и от време на време издаваха тих крясък на бухал, за да се убедят, че всичко е в ред. Точно по този начин опитните чейени откриха скривалищата на младите воини. После всичко свърши ужасяващо бързо. Докато последните двама се съветваха какво да предприемат, с тях се случи същото, което и със събратята им.

Тогава чейените поведоха жадната за отмъщение тълпа на белите към индианското село.

Беше щастливо съвпадение, че точно по същото време се завърнаха младият вожд Рафаел и тримата му спътници, които бяха скрили на сигурно място своите пленници. Четиримата забелязаха промъкващите се към селото бели хора и незабавно откриха огън. Междувременно младите индианци се бяха снабдили с няколко добри пушки „Уинчестър“ и с достатъчно муниции.

Белите, разбира се, веднага отговориха на огъня. В селото на арикара избухна паника.

Дуна изпищя така страшно, че гласът й за миг заглуши шума от боя. Писъкът й беше толкова пронизителен, че дори стрелбата спря. Точно това затишие й беше необходимо.

Княгинята на арикара изскочи от малката къща, в която беше прекарала нощта. Без да се бои от смъртта, готова всеки миг да бъде надупчена от куршуми, тя застана, облечена в тънка нощница, срещу изгряващото слънце.

При тази гледка белите мъже затаиха дъх. Всички приковаха очи в жената с бяла роба, която като някакво видение се възправи срещу утринното слънце, вдигна ръце и извика:

— Престанете! Искам да говоря с шефа ви!

Белите, които набързо се бяха прикрили зад храсти и дървета, когато забелязаха, че индианците отговарят на огъня с добри оръжия, предпазливо надникнаха.

Зад Дуна хората в къщурките се раздвижиха. Стана това, което бяха уговорили предварително.

Дуна трябваше да отклони вниманието на нападателите.

Индианците безшумно се отдръпваха назад, използвайки изкопаните предишния ден ровове. По този начин щяха да се скрият на сигурно място.

Вече никой не стреляше.

Трима от белите бяха убити или ранени. Единият стенеше от болка и подканяше другарите си най-после да се справят с червените мръсници.

— Я си затвори устата! — скастри го някакъв рязък, повелителен глас. Това със сигурност беше шефът.

И наистина, извикал беше Роко Скарлета, който веднага беше поел командването на отряда.

— Нали чухте какво нареди мистър Ласко! — продължи той. — Иска да заловим Княгинята на арикара. Щом я хванем, няма повече да се бием с индианците. Помнете това!

Дори и той с острия си поглед не забеляза, че арикара се оттегляха на сигурно място. Операцията им беше осъществена изключително прецизно.

— Къде е водачът ви, бандити? — извика Дуна. — Нека този подлец ме погледне в очите!

Едва сега Роко излезе от прикритието си. Обкованият със сребро „Уинчестър“ беше притиснат до бедрото му.

— Ето ме, индианска княгиньо — ухили се подигравателно той. — Какво мога да направя за вас?

Белите мъже продължаваха да се взират като вкаменени в красивата жена пред себе си.

Роко Скарлета се опиваше от успеха си. Този бърз триумф беше твърде неочакван за него. Другите многократно се бяха мъчили да заловят тази вещица, а той беше успял още при първия си опит.

Разбира се, щеше да представи всичко така, че Вито отново да го сметне за най-добър от всички. Шефът му нямаше защо да знае, че той просто е имал късмет и че случайността му е помогнала. Дуна втренчи очи в него, мълчалива и изпълнена с презрение. Отдавна беше забелязала похотта в очите му. Но тя смяташе да се жертва, за да се спасят приятелите й. Трябваше да задържи този негодник колкото се може по-дълго. Затова бавно направи няколко крачки насреща му. Беше съвсем гола под прозрачната бяла нощница. Пристъпваше така предизвикателно, че очите на мъжете още повече се разшириха и гърлата им пресъхнаха. Съзнанието им беше завладяно от сладострастни помисли.

След няколко крачки Дуна спря. Слънцето грееше ярко. Беше излязла от гората и застана на открито.

— Ти от хората на Мотола ли си? — попита презрително тя.

Този път се раздвижи Роко. Приближи се и спря на две крачки от нея. Бяха на голямо разстояние от останалите и никой не чуваше разговора им.

— Аз съм Роко Скарлета — усмихна се самодоволно мъжът. — Откакто изчезнахте, аз съм дясната ръка на Вито. Той ми даде специални пълномощия. Препоръчвам ви да не говорите прекалено много, госпожо, иначе може да стане доста неприятно. Ще се видя принуден да ви предоставя на някои от мъжете зад мен…

— Изглеждате като джентълмен — отговори с ледено изражение Дуна, — но говорите и мислите като свиня.

Роко трепна неволно, като ударен с камшик през лицето. После целият пребледня от гняв.

— Ще съжалявате за това! — изсъска той, полагайки усилия да се овладее.

— Няма да се осмелите да ме докоснете.

Той се ухили злобно.

— Защо не, госпожо? Нима сериозно смятате, че Вито би ме упрекнал, ако ви сторя нещо?

— Знам, че иска само парите ми. Добре, ще ме отведете при него. Двамата ще се разберем на четири очи. Но се погрижете никой да не ме докосне! Иначе Вито никога няма да узнае къде са скрити парите ми. Вие ще бъдете виновен за това, Скарлета! Имам още едно условие. Оставете на мира приятелите ми! Нали имате мен. Това е достатъчно. Вито постигна целта си. Или иска да изтреби до крак арикара?

— Не зная нищо за подобен план — отговори предпазливо Роко. Още не беше дошло времето да разиграе всичките си карти.

И без това с червенокожите беше свършено. В отряда на белите имаше убити и ранени. Това беше достатъчно, за да бъде изпратена истинска наказателна експедиция след няколко дни. Така проблемът щеше да се реши от само себе си.

В този миг обаче Скарлета забеляза, че хората му са се разпръснали на всички страни и са обкръжили индианското село.

— Това ще се уреди — отговори бързо той. — Няма да закачам приятелите ви.

— Не сте честен, Скарлета. Чета го в очите ви.

Той се почувствува като хванат в нарушение ученик. Никога досега не беше изпадал в толкова неловко положение.

Дуна се обърна и обвинително разпери ръце.

— Какво правят хората ви край селото, Скарлета?

— Това е само мярка за сигурност.

— Арикара няма да се бият, ако вие не стреляте — каза Дуна и отново впи очи в него.

— Ще повярвам в това едва когато всички излязат от къщите — отговори надменно мъжът. — Дайте съответната заповед, госпожо! Доколкото знам, червенокожите ви слушат като богиня…

— Първо трябва да се облека — отговори студено тя. — После ще видим какво ще правим. Елате с мен, Скарлета! И без това няма да ме оставите сама.

Дуна се усмихна подигравателно и Роко отново се почувствува неудобно. После жената тръгна пред него към малката къща, която й бяха предоставили арикара. Тя беше каменна като повечето жилища на арикара. Индианците бяха научили много неща от белите и дори бяха надминали учителите си.

Като влезе вътре, Скарлета зяпна от учудване. Никога не беше си представял, че стаичката е толкова уютно обзаведена. Дуна влезе в малката си спалня. Скарлета спря на прага. Очите му светнаха, когато жената без стеснение съблече бялата си нощница. Той поглъщаше с поглед всяка подробност от великолепното й тяло. Много му се искаше да се нахвърли върху нея и да я повали на леглото. Едва успя да се овладее. И без това ще я има, когато Вито си свърши работата. А и част от огромното й богатство непременно ще мине в негови ръце. Беше твърдо решен да се погрижи за това.

Дуна се обличаше спокойно, като че ли беше съвсем сама в стаята. Избра панталон „Левис“ и карирана памучна риза. После наметна на раменете си изкусно изработено яке от кожа на сърна. Накрая нахлупи на тъмната си коса нов „Стетсън“, в който беше втъкнато пъстро птиче перо.

— Липсва ни само партньорът ви — произнесе подигравателно Скарлета. — Къде се е скрил? Или междувременно е офейкал?

— За кого говорите?

— Я не се правете на глупачка! — сопна се мъжът. — Говоря за Ласитър. На съвестта му лежат убийствата на много наши хора.

Дуна тайнствено се усмихна.

— Ласитър върви по свой път. Ще ви създаде още доста грижи. Няма нужда да се напрягате толкова. И без това няма да го хванете.

— Що за човек е той? — поиска да узнае Скарлета. — Вероятно е подушил богатствата ви, госпожо! Някой вятърничав търсач на приключения, който е помислил, че ще направи голям удар, нали?

— Ако успее да се справи с Вито, доброволно ще му отстъпя част от парите си — отговори предизвикателно Дуна. Дълбоко в себе си обаче тя усещаше страх. Много добре знаеше, че Ласитър сега е в леговището на звяра.

— Скоро ще лежи неподвижен пред вас, госпожо — ухили се Скарлета. — Щом тръгна на лов, никой дивеч не може да ми се изплъзне.

— Ласитър не е диво животно, той е човек!

— За мен е дивеч, който трябва да бъде убит. Той е опасно хищно животно. Затова ще тръгна след него веднага щом ви предам в ръцете на дон Вито.

Дуна мълчаливо излезе от къщичката си.

— Хайде, хора, започвайте! — изкрещя внезапно Скарлета. — Изгорете колибите на тая индианска банда! Ако се отбраняват, дайте им да разберат!

Дуна бавно се извърна и презрително го изгледа.

— Предчувствувах го, Скарлета — само промълви тя и продължи пътя си.

Той с два скока се озова до нея и я сграбчи за раменете.

— Ти ще стоиш и ще гледаш, проклета вещице! За да разбереш, че трябва да се подчиниш — после насила я обърна с лице към селото.

Мъжете от отряда мятаха горящи факли по покривите на къщите и през отворените врати. Жилищата бяха покрити с изсушена блатна тръстика, която веднага избухна в пламъци.

От вътрешността скоро изригнаха гъсти кълба дим. Мъжете безмилостно стреляха във вратите и прозорците. Ако арикара бяха все още в селото си, щеше да бъде извършено нечувано злодеяние.

Отначало всички гледаха, без да разбират.

После прозвучаха гневни крясъци. Скарлета погледна яростно Дуна.

— Ти, проклета гадино! — изсъска той. — Най-после разбрах защо през цялото време се опитваше да отклониш вниманието ми. Не само арикара, но и съучастникът ти Ласитър офейка! Но това няма да ви помогне. Нито на теб, нито на него. Аз ще…

Откъм края на гората препуснаха двама конници. Бяха двамата скаути чейени. Двамата махнаха с ръка на Скарлета и веднага се скриха.

Роко разбра. Никой не биваше да вижда индианските съгледвачи. Това беше негово нареждане. Иначе наивните фермери, които бяха гръбнакът на отряда, в края на краищата щяха да заподозрат нещо.

— Хайде, върви! — заповяда той и блъсна Дуна в гърба. Тя послушно тръгна напред. Но вътрешно беше напрегната като струна и решена да избяга при първата благоприятна възможност.

Двамата чейени ги чакаха в сянката на дърветата.

— Какво има? — попита напрегнато Скарлета. Отлично разбираше, че скаутите носят важни новини. Иначе не биха дошли при него.

— Мъжът, когото търсим, е в града — каза с ухилено лице индианецът.

— О, не!

— Намерихме следата му, шефе. Той е утрепал нашите хора, които бяха изпратени да убият шерифа.

— А после сам е отнесъл тялото в града! — произнесе задъхано Скарлета и се удари с длан по челото. — О, по дяволите, къде ми бяха очите!

Дуна усети, че сърцето й спря да бие. Но само миг по-късно тя хукна да бяга, бърза и гъвкава като сърна. Но нямаше шанс да се изплъзне от чейените и техните добре обучени мустанги…