Коледата на Поаро

I

Тресилиън отиде да отвори вратата. Позвъняването беше рязко и настоятелно и преди той да успее да прекоси антрето, на вратата се позвъни отново. Тресилиън се зачерви от гняв. Колко невъзпитано и безпардонно беше да се звъни така на вратата на един джентълмен! Ако беше някоя нова група от тези, дето пееха коледни песни, щеше да им даде да се разберат.

През заскреженото стъкло на вратата се виждаше силуетът на едър мъж с широка шапка. Както си и мислеше — някакъв зле облечен странник, а десенът на костюма му беше толкова крещящ, просто ужасен! Някакъв нахален просяк!

— Да ме вземат мътните, ако това не е Тресилиън — каза странникът. — Как си, Тресилиън?

Прислужникът се вторачи, пое дълбоко дъх и отново се взря в човека пред себе си. Тази широка арогантна челюст, гърбавия нос, насмешливия поглед. Да, беше ги виждал като че ли преди три години. Е, не чак толкова ярко изразени, но…

Той зяпна и извика:

— Господин Хари!

Хари Лий се засмя.

— Май че те стреснах здраво. Че защо? Нали ме очаквате?

— Да, сър. Разбира се, сър.

— Защо тогава се преструваш на изненадан? — Хари отстъпи назад и погледна към къщата — солидна сграда от червени тухли, построена без особено въображение.

— Все същата си е — стара и грозна — отбеляза той. — Но още стои, това е най-важното. Как е баща ми, Тресилиън?

— Вече е почти инвалид, сър. Стои в стаята си и не може да излиза много. Но иначе е добре.

— Старият грешник!

Хари Лий влезе в къщата и позволи на прислужника да вземе шала му и доста театралната му шапка.

— Как е скъпият ми брат Алфред, Тресилиън?

— Много е добре, сър.

Хари се ухили.

— Умира от нетърпение да ме види, а?

— Предполагам, сър.

— Аз пък не! Точно обратното. Обзалагам се, че моето идване го е накарало да подскочи. Ние никога не сме се погаждали. Четеш ли Библията, Тресилиън?

— Ами да, понякога, сър.

— Нали помниш притчата за блудния син? На добрия брат това никак не се харесало, нали си спомняш? Ама никак! Обзалагам се, че и на нашия домосед Алфред никак не му допада моето присъствие.

Тресилиън не отговори, забил поглед надолу. Само застиналата стойка изразяваше несъгласието му. Хари го потупа по рамото.

— Води ме, стари приятелю. Златният телец ме очаква! Заведи ме право при него.

Възрастният човек промърмори:

— Заповядайте оттук в гостната, сър. Не знам точно къде са другите… Нямаше как да изпратят да ви посрещнат, сър, без да знаят кога пристигате.

Хари кимна и го последва през антрето, като се оглеждаше.

— Всички експонати са си по местата, както виждам — каза. — Май нищо не се е променило, откакто заминах преди двайсет години.

Той влезе след Тресилиън в гостната. Старият човек отново прошепна:

— Ще се опитам да намеря госпожа Алфред — и забърза навън.

Хари Лий беше нахълтал в стаята, но спря като закован и се втренчи в жената, седнала на един от прозоречните первази. Очите му недоверчиво шареха по черната коса и смуглата кожа на лицето.

— Велики Боже — възкликна, — вие да не сте седмата и най-красива жена на баща ми?

Пилар скочи на пода и се приближи към него.

— Аз съм Пилар Естравадос — представи се тя, — а вие трябва да сте моят вуйчо Хари.

— Значи ето коя сте вие! Дъщерята на Джени.

Пилар наивно запита:

— Защо искахте да знаете дали не съм седмата жена на баща ви? Той наистина ли е имал шест жени?

Хари се засмя.

— Не, доколкото знам, е имал само една… официално. Право да си кажа, Пил… как ви беше името?

— Да, Пилар.

— Право да ви кажа, Пилар, наистина се радвам да видя цвете като вас в този мавзолей.

— Този мавзо… не разбирам.

— Този музей на препарирани същества. Винаги съм смятал, че тази къща е грозна. Сега съм уверен, че е по-грозна от всякога!

Младата жена шокирано запротестира:

— О, не, не, тук ми харесва! Мебелите са хубави и навсякъде има килими, дебели килими, а също и много украшения. Всичко е първо качество и много скъпо.

— Виж, тук сте права — ухили се Хари. Той я погледна с удивление. — Учудвам се, като ви гледам сред…

Той млъкна, когато Лидия забързано влезе в стаята. Тя се приближи право към него.

— Здравейте, Хари! Аз съм Лидия, жената на Алфред.

— Здравейте, Лидия! — Той се ръкува с нея, като огледа интелигентното й и живо лице и одобри походката й. Малко жени умееха да се движат добре.

На свой ред Лидия го прецени и си помисли: „Изглежда груб и безскрупулен, но е много привлекателен. Не бих му се доверила нито на йота.“ Въпреки това изрече с усмивка:

— Как ви изглежда след толкова години? Съвсем различно или все същото?

— Почти непроменено — огледа се той. — Тази стая е различна.

— О, много пъти е пренареждана.

— Исках да кажа, че е различна заради вас, вие сте я променили.

— Ами да, аз…

Той се усмихна широко и дяволитото му изражение изведнъж й напомни за стария човек на горния етаж.

— Сега изглежда някак по-аристократично! Някой ми беше казал, че нашият Алфред се е оженил за момиче, чиито предци са дошли в Англия със Завоевателя.

Лидия се засмя и отвърна:

— Май че е било така, но от тях не е останало много след всичките тези години.

Хари попита:

— Как е старият Алфред? Все още ли се държи както преди?

— Не знам дали ще откриете някаква промяна в него.

— А другите? Пръснати из цяла Англия, така ли?

— Не, всички ще са тук за Коледа.

— Семейството се събира за Коледа? Какво му става на стареца? Никога не е бил сантиментален — изненада се той. — Не си спомням да го е грижа особено за семейството. Каква промяна!

— Вероятно — сухо отговори Лидия.

Пилар я наблюдаваше внимателно.

Хари каза:

— Как е старият Джордж, още ли е същата скръндза? Как само пищеше, когато се налагаше да се раздели с половин пени от джобните си пари.

Жената го прекъсна:

— Джордж е в парламента. Представител е за Уестрингъм.

— Не може да бъде. Той в парламента? Божичко, не мога да повярвам!

Хари отметна глава и се засмя.

Смехът му беше гръмогласен и прозвуча неовладяно и грубо в ограниченото пространство на стаята. Пилар зяпна, а Лидия се дръпна назад.

Изведнъж, сякаш усетил движение зад себе си, той спря и рязко се обърна. Не беше чул да влиза някой, но там тихо стоеше Алфред и безмълвно го наблюдаваше със странен израз на лицето.

Хари остана така за миг, после бавно разтегли устни в усмивка и пристъпи напред.

— Господи! — възкликна. — Това бил Алфред.

Алфред кимна.

— Здравей, Хари.

Стояха и втренчено се гледаха. Лидия затаи дъх, като си помисли: „Каква нелепост! Гледат се като две кучета.“

Пилар си каза: „Колко глупаво изглеждат застанали така… Защо не се прегърнат? Е, разбира се, че англичаните не правят така, но можеха поне да кажат нещо. Защо само се гледат?“

Най-сетне Хари наруши мълчанието:

— Е, странно е, че отново съм тук!

— Така е. Толкова много години откакто се… се изнесе.

Хари пое въздух и прокара пръст по страната си — този негов жест изразяваше враждебност.

— Да — каза той, — радвам се, че си дойдох — направи пауза, за да подчертае важността на думата — у дома.

II

— Бил съм, предполагам, грешен и порочен човек — каза Саймън Лий.

Облегнал се в креслото си, с издадена напред челюст, той замислено поглаждаше брадата си. Пред него огънят в камината светеше и танцуваше. Пилар седеше отстрани и държеше ветрило от папиемаше. С него пазеше лицето си от силната топлина или от време на време кокетно си вееше. Саймън я наблюдаваше.

Той продължи да говори по-скоро на себе си, отколкото на нея. Просто присъствието й го правеше разговорлив.

— Да — изрече той, — бях голям грешник. Какво ще кажеш за това, Пилар?

Тя сви рамене и отвърна:

— Всички мъже са грешници. Така казват сестрите в манастира. Затова човек трябва да се моли за тях.

— Само че аз съм бил по-голям грешник от другите — засмя се Саймън. — И не съжалявам за това, изобщо не съжалявам. Забавлявал съм се по всяко време. Казват, че хората търсели покаяние с възрастта. Това са глупости! Аз не се разкайвам. И ти казвам, опитал съм почти всичко, всички известни стари грехове. Мамил съм, крал съм, лъгал съм… Божичко, вярно е! И жени, Боже господи, винаги жени! Преди няколко дни чух за някакъв арабски шейх, който имал лична гвардия от четирийсет младежи на една възраст, всички негови синове. Няма шега, четирийсет! Не знам за четирийсет, но мисля, че и моята гвардия няма да е по-малка, ако хукна да събирам тези нехранимайковци. Какво ще кажеш за това, а, Пилар? Шокирана ли си?

— Защо да съм шокирана? Мъжете винаги желаят жените. Баща ми също. Ето защо жените често са нещастни и ходят на църква да се молят.

Старият Саймън се намръщи.

— Аделаид беше нещастна с мен — говореше едва чуто, сякаш на себе си. — Боже, каква жена беше! Красива — както си му е редът, — когато се оженихме! И после? Вечно сълзи, вечно оплаквания. Мъжа го хващат дяволите, когато жената вечно плаче… Нямаше дух в нея, това й беше на Аделаид. Ако само ми се беше противопоставила, поне веднъж! Вярвах, когато се ожених за нея, че ще се укротя, ще създам семейство, ще скъсам с предишния живот…

Гласът му замря и той се загледа в светещата жарава.

— Да създадеш семейство… Боже, какво семейство! — Внезапно се изсмя. — Само ги погледни, погледни ги! Нито едно от децата ми не може да ме продължи. Какво им става? Сякаш във вените им няма капка моя кръв! Нямам истински син сред тях, законни или не. Алфред например — о, небеса, колко ме отегчава! Гледа ме с този кучешки поглед, готов да изпълни всичко, което поискам. Виж, Лидия, жена му, тя е силна, харесва ми, обаче тя не ме харесва. Никак. Само че трябва да се примирява с мен заради този несретник Алфред. — Погледна момичето до огъня. — Запомни, Пилар, няма нищо по-отегчително от верността и себеотдаването.

Тя му се усмихна. Той продължи, стоплен от присъствието й, от нейната младост и силното й женско излъчване.

— Ами Джордж, какво е Джордж? Дърво, препарирана риба, торба с газове, лишена от мозък и цел. И на всичкото отгоре — стиснат! А Дейвид? Винаги е бил глупак, глупак и мечтател. Маминото синче — това беше Дейвид. Единственото разумно нещо, което направи, беше да се ожени за тази солидна и уравновесена жена. — Той удари по ръба на стола. — Хари е най-добрият от тях. Добрият стар Хари — пълен е с пороци, но и с живот!

Пилар се съгласи:

— Той ми е симпатичен. Смее се високо и отмята глава назад. Да, много ми харесва.

Старецът я погледна.

— Харесва ти, нали, Пилар? Хари винаги е имал успех с жените. Също като мен. — Той се засмя. — Аз си поживях добре — от всичко по много.

— В Испания имаме поговорка, която казва така: „Вземи каквото искаш и плати за него — така повелява Бог!“

Саймън одобрително тупна по облегалката на креслото.

— Това ми хареса. Точно така. Вземи каквото искаш… Това съм правил цял живот — вземал съм каквото искам.

Изведнъж гласът на Пилар прозвуча високо и ясно:

— И плащали ли сте за това?

Той прекъсна смеха си, изправи гръб и я загледа:

— Какво беше това, което каза?

— Попитах дали сте платили за това, дядо?

Възрастният човек бавно отвърна:

— Всъщност… не знам… — И като удари с длан по креслото, внезапно извика гневно: — Как смееш да ми говориш така, как смееш?

Тя каза:

— Просто се чудех.

Ръката с ветрилото беше неподвижна, очите й бяха тъмни и тайнствени. Тя седеше с отметната назад глава, явно съзнавайки силата на присъствието си, на своята женственост.

Саймън гневно продължи:

— Ах, ти, дяволско изчадие…

Тя каза меко:

— Но вие ме харесвате, дядо, харесва ви да седя тук при вас, нали?

— Да, наистина, отдавна не съм усещал присъствието на младо и красиво същество като теб… Много добре ми действа, стопля старите ми кости… Освен това ти си моя плът и кръв. Браво на Дженифър, тя май се оказа най-добра от цялата пасмина.

Пилар седеше и се усмихваше.

— Не си мисли, че ме заблуждаваш — каза Саймън. — Много добре знам защо седиш и слушаш старческото ми бръщолевене. Пари, все тези пари… Или искаш да ми кажеш, че обичаш стария си дядо?

— Не, не ви обичам. Но ви харесвам, много ви харесвам. И това е истина, повярвайте ми. Мисля, че сте били голям грешник, но и това ми харесва. Вие сте по-истински от другите в този дом. И разказвате интересни неща, пътували сте много и животът ви е бил изпълнен с приключения. Ако аз бях мъж, бих искала да съм като вас.

— Вярвам ти, че е така. Говори се, че сме имали циганска кръв в жилите си. Не че това си личи у децата ми, освен у Хари, но се е проявила и у теб. Когато трябва обаче, мога да бъда и търпелив, да знаеш. Веднъж чаках петнайсет години, за да си отмъстя на човек, който ми стори зло. Това е характерна черта за нашето семейство — ние не забравяме. Отмъщаваме си, дори и да чакаме години за това. Един ме измами, и аз чаках петнайсет години за моя шанс и тогава нанесох удара си. Направо го разорих, изтрих го от лицето на земята.

Той тихо се засмя.

— Това в Южна Африка ли беше? — попита Пилар.

— Да, страхотна страна.

— Били ли сте там след това?

— Върнах се там за пет години, след като се ожених. Това беше за последно.

— Но преди това? Били сте там много години, нали?

— Да.

— Разкажете ми!

Той заразказва, а Пилар слушаше, като пазеше лицето си от огъня.

Изведнъж старецът каза:

— Почакай, ще ти покажа нещо.

Предпазливо се изправи и като се подпираше на бастуна си, закуца през стаята. Отвори големия сейф и я повика с ръка.

— Ето, погледни ги, почувствай ги, остави ги да се изсипят между пръстите си. — Той погледна учуденото й лице и се засмя: — Знаеш ли какво е това? Диаманти, дете, диаманти!

Тя се наведе и каза:

— Но това са просто малки камъчета.

Саймън се засмя.

— Не са шлифовани. Така ги вадят от земята.

Пилар недоверчиво попита:

— Ако ги шлифоват, ще станат ли истински диаманти?

— Разбира се.

— И ще блестят?

— Ще блестят.

Тя възкликна по детски:

— О, не мога да повярвам!

Старецът се забавляваше.

— Това е самата истина.

— А ценни ли са?

— Доста. Трудно е да се каже, преди да ги шлифоват, но тази купчинка струва няколко хиляди лири.

Пилар възкликна:

— Няколко… хиляди… лири?

— Да, девет или десет хиляди. Нали виждаш, големички са.

— Защо не ги продадете тогава?

— Защото искам да си ги имам тук.

— А всичките тези пари?

— Нямам нужда от тях.

— А, ясно. — Момичето беше впечатлено. — Защо не ги дадете да ги обработят и да ги направят красиви?

— Защото ги предпочитам такива. — Лицето му стана мрачно. Той се обърна и заговори на себе си: — Те ме връщат назад, само като ги докосна, само като ги почувствам с пръсти, всичко се връща — слънцето, миризмата на саваната, воловете, старият Еб и момчетата, вечерите…

На вратата се почука леко.

Саймън нареди:

— Сложи ги обратно в сейфа и затвори вратата. — После извика: — Влез.

Хорбъри влезе почтително и тихо.

— Чаят е сервиран долу, сър.

III

Хилда каза:

— Тук ли си бил, Дейвид? Търсих те из цялата къща. Хайде да не стоим в тази стая, толкова е студено.

Дейвид не отговори. Стоеше и гледаше някакво ниско кресло с избеляла копринена тапицерия. После внезапно изрече:

— Това е нейният стол… Винаги сядаше в него… Същият си е. Само е избелял.

Хилда сбърчи леко чело:

— Така ли? Хайде да не стоим тук, Дейвид, ужасно е студено.

Той не й обърна внимание, продължи да говори, като се оглеждаше наоколо:

— Повечето време седеше тук. Аз се настанявах до нея на онази табуретка и тя ми четеше. „Джак, убиецът на великани“, това ми четеше. Трябва да съм бил шестгодишен тогава.

Хилда го хвана здраво под ръка.

— Хайде, скъпи, да отидем в гостната, тук няма отопление.

Той послушно се обърна, но тя почувства как тялото му потръпна.

— Всичко е същото, всичко. Сякаш времето е спряло.

Разтревожена, Хилда се опита да промени темата:

— Къде ли са другите? Сигурно е време за чай.

Дейвид освободи ръката си и отвори друга врата.

— Тук някога имаше пиано… а, ето го. Чудя се дали е още в ред.

Той седна, отвори капака и прекара леко пръсти по клавишите.

— Явно редовно го акордират.

Засвири. Мелодията течеше плавно изпод пръстите му.

Жена му попита:

— Какво е това? Толкова ми е познато, а не мога да се сетя.

Той отговори:

— Не съм го свирил от години. От нея съм го научил. Една от „Песните без думи“ на Менделсон.

Сантименталният мотив изпълни стаята. Хилда помоли:

— Изсвири нещо от Моцарт.

Дейвид поклати глава и започна друг мотив от Менделсон.

После внезапно удари яростно по клавишите и стана. Целият трепереше. Хилда отиде при него.

— Дейвид, Дейвид!

Той каза:

— Нищо, няма нищо.

IV

Някой рязко дръпна звънеца. Тресилиън стана от стола си в кухнята и бавно тръгна към входа.

Отново се чу звънецът. Тресилиън се намръщи. През матовото стъкло се виждаше силуетът на мъж с широкопола шапка.

Тресилиън прокара ръка през челото си. Нещо не беше наред. Сякаш всичко се повтаряше. Това вече се беше случвало.

Той дръпна резето и отвори вратата. Магията изведнъж изчезна. Мъжът проговори:

— Тук ли живее господин Саймън Лий?

— Да, сър.

— Бих искал да го видя, ако е възможно.

Далечен спомен се събуди у Тресилиън. Този тон напомняше миналите дни, когато господин Лий току-що беше дошъл в Англия.

Икономът поклати глава и колебливо изрече:

— Господин Лий е почти инвалид, сър. Не приема много хора вече. Ако вие…

Чужденецът извади плик и му го подаде:

— Моля ви, дайте това на господин Лий.

— Да, сър.

V

Саймън Лий пое плика и извади единствения лист вътре. Изненадано вдигна вежди, но се усмихна.

— Това е чудесно — каза, а после се обърна към иконома: — Покани господин Фар тук, Тресилиън.

— Да, сър.

— Тъкмо си мислех за стария Ебенизър фар. Той ми беше съдружник там, в Кимбърли, и ето че синът му е дошъл тук.

Тресилиън се появи отново и обяви:

— Господин Фар.

Стивън влезе и като прикриваше нервността си с известна демонстрация на самочувствие, попита:

— Господин Лий? — Акцентът му личеше повече от обикновено.

— Радвам се да те видя. Значи ти си момчето на Ебенизър?

Посетителят се ухили глуповато:

— За пръв път посещавам старата страна. Баща ми винаги ми казваше да ви се обадя, ако дойда.

— И добре си направил. — Старецът се огледа. — Това е внучката ми, Пилар Естравадос.

— Здравейте — скромно изрече тя.

Стивън си помисли с възхищение: „Пустото му малко дяволче! Изненада се, като ме видя, но не го показа.“

Той изрече натъртено:

— Много се радвам да се запозная с вас, госпожице Естравадос.

— Благодаря ви — каза Пилар.

Саймън Лий се обърна към него:

— Сядай и разказвай всичко за себе си. За дълго ли си в Англия?

— Щом съм вече тук, няма да бързам много.

Саймън се съгласи:

— Точно така, трябва и на нас да погостуваш малко.

— О, не, сър, не мога да ви се натрапя така. Има само два дни до Коледа.

— Напротив, даже трябва да останеш за Коледа, ако нямаш други планове.

— Нямам, но не бих искал да…

— Значи се разбрахме. — Саймън обърна глава: — Пилар?

— Да, дядо.

— Иди и кажи на Лидия, че ще имаме още един гост. Помоли я да се качи тук.

Момичето напусна стаята. Стивън я проследи с поглед. Саймън отбеляза факта с хитра усмивка.

— Значи идваш направо от Южна Африка?

— Почти.

Разговорът се завъртя около това. След няколко минути пристигна Лидия. Саймън каза:

— Това е Стивън Фар, син на моя приятел и съдружник Ебенизър фар. Той ще остане с нас за Коледа, стига да намериш стая за него.

Жената се усмихна.

— Разбира се. — Тя с одобрение огледа непознатия. Изглеждаше добре, имаше бронзов загар и сини очи, гордо изправена глава.

— Снаха ми — представи я Саймън Лий.

— Мадам, чувствам се ужасно неудобно да се натрапя по този начин.

— Ти си част от семейството, момчето ми — възрази старецът. — Приеми го по този начин.

— Много сте любезен, сър.

Пилар отново влезе в стаята, седна тихо до огъня и вдигна ветрилото. Тя започна бавно да си вее с него. Очите й гледаха сериозно.