Коледата на Поаро

I

Полковник Джонсън и полицейският началник Сагдън се бяха вторачили недоверчиво в детектива. Самият Поаро внимателно постави камъчетата в малка картонена кутийка и я побутна към полковник Джонсън.

— О, да — каза той. — Това са диамантите, няма съмнение.

— И къде, казвате, ги намерихте? В градината?

— В една от миниатюрните градинки, които прави мадам Алфред Лий.

— Госпожа Алфред? — Сагдън поклати глава. — Струва ми се невероятно.

Поаро попита:

— Предполагам искате да кажете, че ви се струва невероятно госпожа Алфред Лий да е прерязала гърлото на своя свекър?

Сагдън бързо отговори:

— Знаем, че не го е направила. Когато казах невероятно, имах предвид, че не вярвам тя да е откраднала диамантите.

— Наистина не е лесно да се приеме, че тя е крадец — отбеляза детективът.

Сагдън каза:

— Всеки може да ги е скрил там.

— Това е вярно. Било е доста удобно, че в тази именно градинка — която трябва да представлява Мъртво море — е имало много камъчета, подобни по форма и вид на диамантите.

Сагдън рече:

— Искате да кажете, че тя е подготвила това предварително?

Полковник Джонсън се обади:

— Не го допускам нито за миг. Нито за миг. Първо, защо ще взима диамантите?

— Е, за това вече… — бавно започна Сагдън.

Поаро го прекъсна:

— Има възможен отговор и на това. Взела е диамантите, за да създаде мотив за убийство. Сиреч тя е знаела за предстоящото убийство, но самата тя не е взела участие в него.

Джонсън се намръщи.

— Това е несъстоятелно. Изкарвате я съучастник — но съучастник на кого? Само на съпруга си. Но тъй като знаем, че той е извън подозрение, теорията става на пух и прах.

Сагдън замислено поглади брадичката си.

— Да, така е. Ако обаче госпожа Лий е взела диамантите — при това подчертавам „ако“ — това си е чиста кражба и тогава е вярно, че предварително е подготвила тази градинка като скривалище за тях, докато отмине суматохата по изчезването им. Не изключвам и възможността за съвпадение. Тази градинка, с приликата на нейните камъчета, е дала идеята на крадеца, независимо кой е той, да ги скрие там.

— Това е възможно. Винаги съм готов да допусна едно съвпадение — съгласи се Поаро.

Сагдън недоверчиво поклати глава. Детективът попита:

— Какво мислите вие, мосю Сагдън?

— Госпожа Лий е много симпатична жена. Няма вид на човек, който би се замесил в такова съмнително дело. Но човек не може да има вяра на никого.

Полковник Джонсън изрече с раздразнение:

— Във всеки случай, каквато и да е истината за диамантите, намесата на госпожа Лий в убийството е изключена. Икономът я е видял в гостната по време на престъплението. Нима сте забравили това, Поаро?

Той отвърна:

— Не, не съм го забравил.

Полицейският префект се обърна към своя подчинен:

— Да продължим. Имате ли да докладвате нещо ново?

— Да, сър. Получих нови сведения. Да започнем с Хорбъри. Има причина той да се бои от полицията.

— Кражба ли?

— Не, сър. Получаване на пари под заплаха. Вид изнудване. Не е могло да бъде доказано, затова се е измъкнал, но според мен случаят не е бил само един. Понеже е гузен, вероятно е помислил, че сме се добрали до нещо такова, когато Тресилиън е споменал за идването на полицейски служител снощи.

Полковник Джонсън каза:

— Х-м! Значи така с Хорбъри! Нещо друго?

Сагдън се изкашля:

— Ъ-ъ-ъ… госпожа Джордж Лий, сър. Получихме сведения за нея отпреди брака й. Живяла е с някакъв военен на име Джоунс. Минавала е за негова дъщеря — само че не е била негова дъщеря… От това, което научихме, си направих извода, че старият Лий я е преценил доста добре — имал е богат опит с жените и е можел да усети, когато нещо не е наред; той просто е стрелял напосоки, за да се забавлява, и е попаднал в целта!

Полковник Джонсън замислено изрече:

— Това й дава още един възможен мотив, освен парите. Може да е помислила, че той знае нещо конкретно и че ще я издаде на съпруга й. Историята й за телефонния разговор е доста съмнителна. Тя не е телефонирала.

Сагдън предложи:

— Защо да не ги извикаме заедно и веднъж завинаги да приключим с тези телефонни разговори? Да видим какво ще се получи.

— Добра идея — съгласи се полковникът. Той дръпна звънеца и Тресилиън се появи.

— Помолете господин и госпожа Джордж Лий да дойдат.

— Разбира се, сър.

Възрастният човек вече беше тръгнал към вратата, когато Поаро попита:

— Датата на стенния календар — не е ли променяна от деня на убийството?

Икономът се обърна.

— Кой календар, сър?

— Този на стената там.

Тримата мъже се намираха отново в малката дневна на Алфред Лий. Въпросният календар беше от тези, които се откъсват всеки ден.

Тресилиън се взря в календара, после бавно се придвижи напред и застана на метър от него.

Той каза:

— Извинете, сър, но листът е откъснат. Днес е двайсет и шести.

— Ах, пардон. И кой може да го е откъснал?

— Господин Лий го къса всяка сутрин, сър. Той никога не пропуска това, много е методичен.

— Ясно. Благодаря ви.

Тресилиън излезе. Сагдън попита озадачено:

— Какво означава това с календара, мосю Поаро? Или съм пропуснал нещо?

Детективът сви рамене и отвърна:

— Календарът не е от значение. Просто си направих малък експеримент.

Полковник Джонсън каза:

— Разследването ще бъде утре. И никакво отлагане!

Сагдън отвърна:

— Да, сър, видях се със следователя и всичко е уредено.

II

В стаята влезе Джордж Лий, придружен от съпругата си.

Полковник Джонсън каза:

— Добро утро. Заповядайте, седнете. Бих желал да ви задам няколко въпроса. Искам да си изясня нещо.

— Ще се радвам, ако мога да ви помогна — отвърна Джордж малко надуто.

Магдалин промълви:

— Разбира се!

Полковникът кимна към Сагдън и той започна:

— Става дума за тези телефонни разговори през нощта на престъплението. Казахте, че сте говорили с Уестрингъм, господин Лий, нали?

Джордж отвърна хладно:

— Да. Със секретаря на консерваторите в моя район. Можем да му се обадим и…

Сагдън вдигна ръка, за да го прекъсне.

— Точно така, господин Лий. Не оспорваме това. Свързали са ви точно в 8.59 часа.

— Аз… не помня точния час.

— А! — заяви полицейският началник. — Но ние знаем! Винаги проверяваме такива неща. Проверяваме ги много внимателно. Свързали са ви в 8.59 и сте говорили до 9.04. Баща ви, господин Лий, е бил убит някъде към 9.15. Ще ви помоля още веднъж да ни обясните вашето движение.

— Но нали ви казах, че телефонирах!

— Не, господин Лий, не сте.

— Глупости! Сигурно сте направили грешка! Е, може току-що да съм спрял да говоря — струва ми се, че мислех да поръчам още един разговор и се питах дали… дали си струва разходите, когато чух шума горе.

— Едва ли сте се питали десет минути дали да се обадите или не.

Джордж почервеня и започна да фъфли:

— Какво искате да кажете? Какво, по дяволите, си въобразявате? Що за нахалство! Да не би да се съмнявате в думите ми? Да се съмнявате в думите на човек с моето положение? Аз… ъ-ъ-ъ… защо трябва да давам обяснения за всяка минута от времето си?

Сагдън отвърна с хладнокръвие, което възхити Поаро:

— Това е обичайната процедура.

Джордж се обърна гневно към полицейския префект:

— Полковник Джонсън! Как позволявате… как позволявате подобно безпрецедентно отношение?

Полицейският префект отвърна делово:

— Когато се отнася за убийство, господин Лий, тогава се задават въпроси, на които трябва да се отговаря.

— Но аз вече отговорих! Бях свършил с телефонния разговор и… ъ-ъ-ъ… мислех да поръчам още един.

— В тази стая ли бяхте, когато се вдигна тревогата на горния етаж?

— Да, тук. Да.

Джонсън се обърна към Магдалин:

— Доколкото помня, госпожо Лий, и вие заявихте, че сте телефонирали, когато се е вдигнала тревогата и че по това време сте били сама в тази стая?

Тя се обърка. Затаи дъх, погледна към Джордж, после към Сагдън, а най-накрая отправи умолителен поглед към полковник Джонсън.

— О, моля ви… Не зная… Не помня какво съм ви казала… Бях толкова разстроена…

Сагдън поясни:

— Така сме го записали.

Тя насочи цялата си ударна мощ към него — широко отворени и умоляващи очи, потрепващи устни, — но срещна хладнокръвния отпор на човек, който не се поддава на подобни атаки. Тогава промърмори:

— Аз… Разбира се, че телефонирах. Просто не съм сигурна за времето…

Съпругът й попита:

— Какво е това? Откъде си телефонирала? Не от тук.

Сагдън каза:

— Според мен, госпожо Лий, вие не сте телефонирали никъде. Тогава къде сте били и какво сте правили?

Магдалин се огледа объркано и избухна в сълзи:

— Джордж, не им позволявай да ме мъчат така! Знаеш, че когато ме плашат и ми задават въпроси, не си спомням нищо! Аз… не помня какво съм говорила тогава… беше толкова ужасно… аз бях разстроена… а те се държат така лошо с мен…

Скочи и побягна от стаята със сълзи на очи. Джордж също скочи на крака и извика:

— Какви ги говорите? Няма да позволя да плашите така жена ми! Тя е много чувствителна. Това е безобразие! Ще поставя въпроса за това поведение на полицията в парламента! Истинско безобразие!

Той напусна стаята и тръшна вратата зад себе си.

Сагдън се засмя, после каза:

— Сега вече им подпалихме чергата! Да видим какво ще стане!

Полковник Джонсън се намръщи:

— Чудна работа! Тук има нещо гнило. Трябва да получим от нея още показания.

Сагдън рече спокойно:

— Не се притеснявайте! Тя ще се върне след една-две минути. Просто трябва да измисли какво да каже. Нали така, мосю Поаро?

Детективът, който се беше унесъл в мисли, подскочи.

— Пардон?

— Казах, че ще се върне.

— Вероятно да, много е вероятно!

Сагдън се вторачи в него.

— Какво става с вас, господин Поаро? Да не сте видели призрак?

— Знаете ли, просто не съм сигурен дали не видях точно това.

Полковник Джонсън се обади нетърпеливо:

— Е, Сагдън, има ли още нещо?

Той отвърна:

— Опитахме се да установим реда на пристигането на всеки на мястото на престъплението. Доста ясно е какво се е случило. След убийството, когато предсмъртният вик на жертвата е вдигнал тревогата, убиецът се е измъкнал, заключил е вратата с клещи или нещо подобно и минута или две по-късно се е присъединил към останалите, които са се били втурнали към мястото на престъплението. За нещастие не е лесно да се провери кой кого е видял, защото в такъв момент спомените на хората не могат да бъдат много точни. Тресилиън твърди, че е видял Хари и Алфред Лий да пресичат преддверието откъм трапезарията и да хукват нагоре. Това ги изключва, но ние и без това не ги подозираме. Доколкото разбирам, госпожица Естравадос е пристигнала там късно — била е една от последните. Общото мнение е, че Фар, госпожа Джордж и госпожа Дейвид са били първи. Всеки от тях твърди, че е видял някого от останалите двама пред себе си. Това именно е трудното — човек не може да отдели лъжата от неясен спомен. Всички са бягали натам, но е трудно да се установи в какъв ред са пристигали.

— Смятате ли това за важно? — попита Поаро.

— Става въпрос за времето. Както знаете, то е било изключително кратко.

— Съгласен съм с вас, че в такъв един случай времето играе много важна роля — изрече детективът.

Сагдън продължи:

— Ситуацията се усложнява допълнително и от факта, че има две стълбища. Главното е на почти равно разстояние от вратите на гостната и трапезарията. Има и още едно в другия край на къщата. Стивън Фар се е качил по него. Госпожица Естравадос е дошла по площадката пак от онзи край (нейната стая е там). Другите твърдят, че са се качили по това стълбище тук.

Поаро каза:

— Да, наистина е объркващо.

Вратата се отвори и в стаята бързо влезе Магдалин. Дишаше тежко, а страните й бяха зачервени. Приближи се до масата и изрече:

— Съпругът ми мисли, че съм си легнала. Измъкнах се от стаята си, без никой да ме чуе. Полковник Джонсън — умоляващо обърна към него големите си очи, — ако ви кажа истината, ще я запазите в тайна, нали? Имам предвид, че не е необходимо всичко да излиза наяве, нали?

Полковникът отвърна:

— Доколкото разбирам, госпожо Лий, вие имате предвид нещо, което не е свързано с престъплението?

— Да, няма никаква връзка. Просто нещо лично.

Той каза:

— Най-добре е първо да го чуем, госпожо Лий, а ние ще преценим.

С очи, плувнали в сълзи, тя рече:

— Ще ви се доверя. Вие няма да ме подведете. Вие сте толкова мил. Вижте какво — има един човек.

— Да, госпожо Лий?

— Снощи исках да телефонирам на един човек, мой приятел, а не исках Джордж да научи за това. Зная, че не постъпвам правилно, но… След вечеря отидох да телефонирам и си мислех, че Джордж ще е в трапезарията. Когато обаче дойдох тук и го чух да телефонира, аз зачаках.

— Къде чакахте, мадам? — попита Поаро.

— Зад стълбището има място за палта. Там е тъмно. Шмугнах се там, защото можех да виждам кога Джордж ще излезе от тази стая. Той обаче не излезе и тогава се чу шумът, господин Лий изкрещя и аз хукнах нагоре по стълбището.

— Значи съпругът ви не е напускал стаята до момента на убийството?

— Точно така.

Полковник Джонсън поиска да уточни:

— А вие сте чакали в нишата зад стълбището от девет до девет и петнайсет, така ли?

— Да, но не можех да го кажа! Щяха да искат да разберат какво съм правила там. Изпадам в крайно неловко положение, нали разбирате?

Джонсън сухо отбеляза:

— Наистина е било неловко.

Тя му се усмихна.

— Толкова ми олекна, като ви разкрих истината. А вие няма да кажете на мъжа ми, нали? Сигурна съм, че няма да го направите! Имам ви пълно доверие, на всички.

Тя им хвърли последен умоляващ поглед, после бързо излезе от стаята.

Полковник Джонсън пое дълбоко въздух.

— Е — каза той, — може и да е било така! Напълно е възможно. От друга страна обаче…

— … може и да не е — довърши Сагдън. — Точно там е работата — че не сме сигурни.

III

Лидия Лий стоеше до далечния прозорец на гостната и гледаше навън. Тялото й беше полузакрито от тежката завеса на прозореца. Нещо изшумоля в стаята. Тя се извърна и се сепна, когато видя Еркюл Поаро да стои на вратата.

— Изплашихте ме, мосю Поаро — каза.

— Извинете ме, мадам. Имам навика да вървя тихо.

— Помислих, че е Хорбъри.

Той кимна.

— Настина той върви тихо, промъква се като котка — или крадец!

Детективът се загледа в нея мълчаливо. Лицето й не изразяваше нищо, но тя направи лека гримаса на отвращение и каза:

— Този човек никога не ми е бил симпатичен. Ще се радвам да се отърва от него.

— Ще постъпите умно, мадам.

Тя му хвърли бърз поглед и попита:

— Какво имате предвид? Да не би да сте чули нещо за него?

Поаро отвърна:

— Той събира тайни и ги използва за своя изгода.

Тя попита рязко:

— Смятате ли, че той знае нещо за убийството?

Поаро сви рамене и отвърна:

— Той има тихи стъпки и дълги уши. Може да е дочул нещо.

— Искате да кажете, че може да се опита да изнуди някого от нас?

— Не бих изключил подобна възможност. Но не съм дошъл тук за това.

— А за какво?

Поаро започна:

— Разговарях с господин Алфред Лий. Той ми направи предложение и аз пожелах да го обсъдя с вас, преди да реша дали да го приема или не. Но прелестната картина, която заварих тук — очарователния десен на дрехата ви на фона на тъмночервената завеса — ме накара да поспра, за да й се възхитя.

Лидия попита рязко:

— О, мосю Поаро, трябва ли да губим време за комплименти?

— Моля за извинение, мадам. Толкова малко англичанки умеят да се обличат добре. Роклята ви от първата вечер — с нейните смели, но семпли мотиви, беше нещо много изискано.

Тя нетърпеливо изрече:

— Какво искахте да ме попитате?

Лицето на Поаро придоби сериозно изражение.

— Само това, мадам. Вашият съпруг иска от мен съвсем сериозно да се заема с разследването. Желае да остана в къщата и да направя всичко, което е по силите ми, за да стигна до истината.

— Е?

— Не бих си позволил да приема покана, която не се ползва с одобрението и на господарката на дома.

Тя отвърна хладно:

— Естествено, че нямам нищо против поканата на моя съпруг.

— Да, мадам, но на мен ми е необходимо малко повече от това. Наистина ли искате да остана тук?

— Защо не?

— Ще си позволя по-голяма откровеност. От вас искам да разбера следното — искате ли истината да излезе наяве или не?

— Естествено.

Той въздъхна.

— Трябва ли да прибягвате до подобни тривиални отговори?

Лидия отвърна:

— Аз съм тривиална жена. — После тя прехапа устни, поколеба се и каза: — Може би ще е по-добре да говорим открито. Естествено, че ви разбирам! Положението никак не е приятно. Моят свекър е бил жестоко убит и ако обвинението не може да падне върху най-заподозрения в случая — Хорбъри — за грабеж и убийство, а по всичко личи, че нещата отиват натам, тогава всичко се свежда до следното — загинал е от ръката на човек от собственото му семейство. Изправянето на този човек пред съда ще донесе срам и позор за всички нас… Ако трябва да бъда честна докрай, бих ви казала, че не искам това да се случи.

Поаро отвърна:

— Значи сте съгласна убиецът да се измъкне безнаказано?

— Вероятно има доста неразкрити убийци по света.

— Това е вярно.

— Нима един повече или по-малко ще промени нещата?

Той попита:

— А останалите членове на семейството? Невинните?

Тя втренчи поглед в него.

— Какво за тях?

— Не разбирате ли, че ако вашите надежди се сбъднат, тогава никой няма да узнае. Сянката на съмнение ще тегне върху всеки…

— Не бях мислила за това.

Поаро каза:

— Никой няма да узнае виновника… И добави тихо: — Освен ако вие самата вече знаете кой е той, мадам?

Тя извика:

— Нямате право да говорите така! Не е вярно! О, ако можеше да е някой непознат, да не е от това семейство!

Поаро каза:

— Възможно е да бъде и двете.

Тя го зяпна.

— Как така?

— Може да бъде и двете — едновременно член на семейството и непознат… Не разбирате ли какво искам да ви кажа? Eh, bien, това е просто една идея, която хрумна на Еркюл Поаро. — Той я изгледа. — И така, мадам, какво да предам на господин Лий?

Лидия вдигна ръце и отвърна:

— Трябва да приемете, естествено.

IV

Пилар стоеше насред стаята с пианото. Стоеше изправена, а очите й се стрелкаха насам-натам като на животно, което предусеща опасност. Каза:

— Искам да се махна оттук!

Стивън Фар изрече нежно:

— Не сте само вие. Но няма да ни пуснат, скъпа.

— Кой? Полицията ли?

— Да.

Пилар сериозно отбеляза:

— Не е хубаво да си имаш работа с полицията. Такова нещо не бива да се случва на почтени хора.

Той каза с лека усмивка:

— Имате предвид себе си?

Момичето отвърна:

— Не, имам предвид Алфред, Лидия, Дейвид, Джордж, Хилда, и… да, и Магдалин.

Стивън запали цигара. Дръпна един-два пъти от нея, преди да попита:

— На какво се дължи изключението?

— Моля?

— Защо не споменахте и Хари?

Пилар се изсмя и показа белите си и равни зъби.

— О, Хари е съвсем друг! Мисля, че той знае много добре какво е да си имаш работа с полицията.

— Може да сте права. Той наистина е твърде колоритен, за да се вмести в домашната картина. А как намирате английските роднини, Пилар?

Тя каза немного уверено:

— Любезни са, всички са много любезни. Само дето не се смеят много, не са много весели.

— Но, мило момиче, в дома току-що е станало убийство!

— Д-д-да.

— Убийствата — заговори Стивън наставнически — не стават всеки ден, както би могъл да си помисли човек от вашата незаинтересованост. В Англия хората се отнасят сериозно към убийството, за разлика например от Испания.

Пилар се обиди:

— Вие ми се присмивате…

Стивън отвърна:

— Грешите. Съвсем не ми е до смях.

Тя го погледна:

— Защото и вие искате да се махнете оттук, затова ли?

— Да.

— А пък онзи едър симпатичен полицай не ви пуска?

— Не съм го питал. Но дори и да бях, сигурен съм, че щеше да ми откаже. Трябва много да внимавам, Пилар.

— Каква досада! — Тя поклати глава.

— Дори нещо повече, скъпа. И онзи налудничав чужденец обикаля наоколо. Едва ли струва нещо, но ме нервира.

Момичето се намръщи:

— Дядо ми беше много, много богат, нали?

— Мисля, че да.

— И сега къде ще отидат парите му? При Алфред и другите?

— Зависи от завещанието.

Пилар замислено изрече:

— Можеше да ми остави някакви пари, но се боя, че не успя да го направи.

— Няма страшно. Все пак вие сте част от семейството. Те ще трябва да се грижат за вас.

Тя въздъхна:

— Част от семейството. Много е смешно. А всъщност никак не е смешно даже.

— Разбирам, че може да не го намирате за толкова забавно.

Пилар въздъхна отново:

— Смятате ли, че ако пуснем грамофона, ще можем да потанцуваме?

— Няма да изглежда много удачно. Този дом е в траур, малка испанска палавнице.

Пилар каза, разтворила широко очи:

— Но на мен изобщо не ми е тъжно. Защото аз почти не познавах дядо си и макар много да го харесвах, не ми се иска да плача или да съм тъжна, понеже той е умрял. Страшно глупаво е да се преструваш.

Стивън каза:

— Вие сте възхитителна!

Пилар изрече с подмамващ гласец:

— Можем да покрием грамофона с нещо — тогава няма да свири толкова силно и никой няма да ни чуе.

— Добре тогава, елате, изкусителко.

Тя се засмя щастливо, излезе и хукна към салона за танци в другия край на къщата.

Когато стигна до коридора, водещ към градинската врата, тя се закова на място. Стивън я настигна и също спря.

Еркюл Поаро бе откачил един портрет от стената и го изучаваше. Той вдигна глава и ги видя.

— Аха! — каза. — Пристигате точно навреме.

Пилар попита:

— Какво правите?

Тя се приближи и застана до него. Поаро изрече със сериозен глас:

— Изучавам нещо много важно — лицето на Саймън Лий на младини.

— О, това дядо ли е?

— Да, мадмоазел.

Тя се взря в изрисуваното лице.

— Колко е различен… колко много е различен. Беше толкова стар, толкова съсухрен. А тук е като Хари, също като Хари, но с десет години по-млад.

Еркюл Поаро кимна.

— Да, мадмоазел. Хари Лий досущ прилича на баща си. А тук… — И той я поведе из галерията. — Тук е вашата баба — продълговато и нежно лице, светлоруса коса, сини очи.

Пилар каза:

— Като Дейвид.

Стивън добави:

— И малко като Алфред.

Детективът изрече:

— Наследствеността е много интересно нещо. Господин Лий и съпругата му са били диаметрално противоположни. Общо взето, децата от брака им приличат повече на майка си. Вижте тук, мадмоазел.

Той посочи към портрет на девойка на около деветнайсет години, с коса като разлято злато и големи смеещи се сини очи. Тя приличаше на съпругата на Саймън Лий, но в нея имаше и някаква жизненост, някакъв дух, който онези сини очи не бяха притежавали.

— О! — извика Пилар. Лицето й поруменя. Ръката й се вдигна към гърлото. Извади брошка на златна верижка. Натисна я и брошката се отвори. Същото усмихнато лице погледна към Поаро.

— Майка ми — каза момичето.

Той кимна. От другата страна на брошката имаше портрет на мъж. Той беше млад и симпатичен, с черна коса и тъмносини очи.

Поаро попита:

— Баща ви?

— Да, баща ми. Много е красив, нали? — изрече тя.

— Да, наистина. Много малко испанци имат сини очи, нали, сеньорита?

— Понякога, на север. Освен това майката на баща ми е била ирландка.

Поаро каза замислено:

— Значи вие имате испанска кръв и ирландска, и английска, и малко циганска. Знаете ли какво мисля, мадмоазел? Че с подобно родословно дърво вие сте опасен противник.

Стивън се засмя:

— Помните ли какво казахте във влака, Пилар? Че според вас на враговете трябва да се прерязват гърлата. О!

Той млъкна, внезапно осъзнавайки значението на думите си.

Еркюл Поаро веднага поде нова тема:

— А, сетих се нещо, сеньорита, което исках да ви попитам. Вашият паспорт. Необходим е на моя приятел господин Сагдън. Знаете, че има полицейски разпоредби — наистина са глупави и отегчителни, но са необходими — за чужденците тук. А вие, естествено, според закона сте чужденка.

Пилар повдигна вежди.

— Паспортът ми? Ей сега ще го донеса. В стаята ми е.

Детективът се заизвинява, докато крачеше до нея:

— Много съжалявам, че ви безпокоя. Наистина.

Бяха стигнали края на дългата галерия, където се намираше стълбището. Пилар изтича нагоре и Поаро я последва. Стивън се качи с тях. Стаята на Пилар беше до самото стълбище. Когато стигна до вратата, тя каза:

— Ей сега ще ви го донеса.

Тя влезе. Двамата мъже останаха да чакат отвън.

Стивън изрече със съжаление:

— Страшно глупаво от моя страна да кажа такова нещо. Струва ми се, че тя не забеляза, нали?

Поаро не отговори. Беше наклонил глава на една страна, сякаш се вслушваше в нещо. Каза:

— Англичаните са направо луди по чистия въздух. Вероятно госпожица Естравадос е наследила и тази характерна черта.

Стивън го загледа.

— Защо?

Поаро отвърна тихо:

— Защото, макар днес да е много студено и навън да замръзва, госпожица Естравадос току-що отвори своя прозорец. Удивително е колко много обича свежия въздух.

Изведнъж отвътре се чу възклицание на испански и Пилар се появи, като на лицето й бяха изписани едновременно смях и почуда.

— А! — извика тя. — Колко съм глупава и непохватна. Куфарчето ми беше на перваза и понеже ровех из него така бързо, бутнах паспорта си през прозореца. Падна в лехата с цветя долу. Сега ще го донеса.

— Аз ще го донеса — предложи Стивън, но тя вече беше прелетяла покрай него и извика през рамо:

— Всичко е заради глупостта ми. Идете в гостната с мосю Поаро и аз ще го донеса там.

Фар понечи да я последва, но детективът го хвана внимателно за ръката.

— Да минем оттук.

Тръгнаха по коридора на горния етаж към другия край на къщата и стигнаха до горната част на главното стълбище. Поаро каза:

— Да не слизаме веднага. Придружете ме до стаята на престъплението — искам да ви попитам нещо.

Минаха по коридора, който отвеждаше до стаята на Саймън Лий. Минаха покрай ниша вляво, в която имаше две мраморни статуи — нимфи, които придърпваха драпериите си в пристъп на викторианска порядъчност.

Стивън ги погледна и измърмори:

— На дневна светлина човек може да се изплаши от тях! Когато снощи идвах насам, помислих, че са три, но, слава Богу, били само две!

— Подобни произведения не са на почит в днешно време — призна Поаро. — Но преди години те несъмнено са стрували доста пари. Наистина нощем изглеждат по-добре.

— Да, тогава човек вижда само една неясна бяла фигура.

Детективът промърмори:

— На тъмно всички котки са сиви!

В стаята завариха Сагдън. Беше коленичил до сейфа и го разглеждаше с помощта на лупа. Когато влязоха, той вдигна глава.

— Отворен е с ключ — каза. — От човек, който е знаел комбинацията. Няма следи от друго.

Поаро отиде при него, дръпна го настрани и му прошепна нещо. Сагдън кимна и излезе от стаята.

Детективът се обърна към Стивън Фар, който стоеше загледан в стола, където винаги бе седял Саймън Лий. Веждите му бяха смръщени, а вените на челото му — изпъкнали. Поаро го погледа мълчаливо минута-две, после се обади:

— Имате спомени, да?

Стивън изрече бавно:

— Само преди два дни седеше там жив, а сега… — После тръсна глава, сякаш за да пропъди мислите си: — Да, мосю Поаро, нали дойдохме тук, за да ме питате нещо?

— А, да. Доколкото зная, вие пръв сте пристигнали тук тогава?

— Така ли? Не помня. Но струва ми се, че тук вече беше една от дамите.

— Коя?

— Или жената на Джордж, или жената на Дейвид — спомням си, че и двете дойдоха много бързо.

— А вие не сте чули вика, така ли беше?

— Мисля, че не. Не мога добре да си спомня. Някой извика наистина, но може да е било и от долния етаж.

— Не сте чули подобен вик?

Поаро отметна назад глава и изведнъж нададе пронизителен писък.

Всичко беше толкова неочаквано, че Стивън се отдръпна назад и едва успя да се задържи прав. Той каза ядосано:

— За Бога, да не искате да изкарате ума на всички в къщата? Не, не съм чул нищо подобно! Сега всички ще пощръклеят пак! Ще помислят, че пак са убили някого!

Детективът измърмори:

— Прав сте… беше глупаво… Да се махаме веднага.

Той бързо излезе от стаята. Лидия и Алфред бяха в основата на стълбището и гледаха нагоре, към тях притича Джордж откъм библиотеката, дотича и Пилар с паспорт в ръка. Поаро се провикна:

— Няма нищо, няма нищо. Не се тревожете. Направих малък експеримент. Това е всичко.

Алфред беше раздразнен, Джордж — възмутен. Поаро остави Стивън да обяснява, докато той бързо се отправи по коридора към другия край на къщата.

В края на коридора Сагдън излезе тихо от стаята на Пилар и го пресрещна.

— Eh, bien? — попита Поаро.

Полицаят поклати глава.

— Нито звук.

Изпълненият му с възхищение поглед срещна очите на Поаро и той кимна.

V

Алфред Лий каза:

— Значи приемате, мосю Поаро?

Той вдигна към устата си ръката, която леко трепереше. Кафявите му очи пламтяха трескаво. Той леко заекваше, докато говореше. Лидия, която мълчаливо стоеше наблизо, го наблюдаваше загрижено.

Алфред заекна:

— Вие не знаете… не м-м-можете да си представите какво означава това за мен… Уб-б-биецът на баща ми трябва да бъде открит.

Детективът го предупреди:

— Понеже ме уверявате, че сте го обмислили добре — да, приемам. Но сте наясно, господин Лий, че връщане назад няма. Аз не съм куче, което господарят му изпраща на лов, а после го вика обратно, защото не харесва дивеча, който вдига!

— Естествено… естествено… Всичко е готово. Стаята ви е готова. Можете да останете, колкото пожелаете…

Поаро изрече със сериозен глас:

— Няма да е за дълго.

— А? Какво казахте?

— Казах, че няма да е за дълго. При това престъпление кръгът е толкова стеснен, че няма да е необходимо прекалено дълго време, за да се открие истината. Според мен краят вече се вижда.

Алфред се вторачи в него и извика:

— Невъзможно!

— Ни най-малко, фактите сочат горе-долу в една посока. Има само нещо, което трябва да се установи. Когато това стане, истината ще изплува.

Алфред изрече недоверчиво:

— Искате да кажете, че знаете?

Поаро се усмихна.

— О, да. Зная.

Алфред прошепна:

— Баща ми… баща ми… — И се извърна настрани.

Детективът рече делово:

— Имам две молби, мосю Лий.

Алфред отвърна приглушено:

— Каквото поискате, каквото поискате.

— В такъв случай първо бих искал да поставите портрета на баща ви като млад в стаята, която бяхте така добър да отредите за мен.

Алфред и Лидия го зяпнаха. Мъжът успя да изрече:

— Портрета на баща ми? Но защо?

Поаро махна с ръка:

— Как да ви кажа? Той ще ме вдъхновява!

Лидия остро попита:

— Да не смятате, мосю Поаро, да разрешите загадката чрез ясновидство?

— Нека да кажем, мадам, че освен очите на тялото възнамерявам да използвам и очите на ума.

Тя сви рамене. Той продължи:

— След това, мосю Лий, бих искал да узная истинските обстоятелства, при които е починал вашият зет Хуан Естравадос.

Лидия попита:

— Необходимо ли е?

— Искам всички факти, мадам.

Алфред каза:

— Хуан Естравадос се скарва с друг мъж заради жена и го убива в едно кафене.

— Как го е убил?

Алфред погледна умоляващо към Лидия. Тя каза с безизразен глас:

— Промушил го е с нож. Хуан Естравадос не бил осъден на смърт, понеже е бил предизвикан. Починал в затвора.

— Дъщеря му знае ли за това?

— Струва ми се, че не.

Алфред отвърна:

— Не, Дженифър никога не й е разказвала за това.

— Благодаря ви.

Лидия изрече:

— Да не би да мислите, че Пилар — о, но това е нелепо!

Поаро помоли:

— А сега, мосю Лий, бихте ли ми казали някои факти за вашия брат — мосю Хари Лий?

— Какво искате да знаете?

— Чувам, че бил смятан за позор в семейството. Защо?

Лидия се обади:

— Това е толкова стара история, че…

Алфред я прекъсна, като цялото му лице пламна:

— Ако искате да знаете, мосю Поаро, той открадна голяма сума пари, като подправи подписа на баща ми върху един чек. Баща ми, естествено, нищо не каза. На Хари винаги му е имало нещо. Навличал си е беди по целия свят. Винаги молеше за пари, за да се измъкне от някакво положение. Бил е и в затвори тук и там.

Жена му възрази:

— Но ти не си сигурен във всичко това, Алфред.

Алфред изрече ядосано, като ръцете му трепереха:

— Хари е нехранимайко! Това е той! И винаги е бил такъв!

— Виждам, че не се обичате много — отбеляза детективът.

Алфред отвърна:

— Той мамеше баща ми, мамеше го по най-позорен начин!

Лидия въздъхна — мимолетна въздишка на нетърпение. Поаро я чу и я изгледа. Тя каза:

— Ако можеха да се намерят тези диаманти. Сигурна съм, че решението е в тях.

Поаро каза:

— Но те са намерени, мадам.

— Какво?!

Той изрече любезно:

— Намерени са във вашата миниатюрна градинка на Мъртво море…

Лидия извика:

— В моята градинка? Колко невероятно!

— Наистина ли, мадам?