Коледата на Поаро

I

Алфред Лий изрече с въздишка:

— По-добре е, отколкото си мислех!

Току-що се бяха върнали от обявяване резултатите от разследването.

Там беше и господин Чарлтън, адвокат от старото поколение, който ги придружи до дома им. Той рече:

— А, казах ви, че процедурата ще е съвсем формална. Налага се удължаване на срока, за да може полицията да събере повече сведения.

Джордж Лий каза раздразнено:

— Всичко е толкова неприятно, толкова неприятно! Положението, в което се намираме, е ужасно! Самият аз съм убеден, че това престъпление е дело на маниак, който по някакъв начин се е промъкнал в къщата. Този Сагдън се е заинатил като магаре на мост. Полковник Джонсън трябваше да повика на помощ хора от Скотланд Ярд. Тези местни полицаи изобщо не ги бива. Дебелоглав народ. Ами да вземем например този Хорбъри! Чувам, че имал доста тъмно минало, но полицията не предприема нищо по този въпрос.

Адвокатът възрази:

— А според мен Хорбъри има задоволително алиби за въпросния период от време. Алиби, което полицията прие.

— И защо? — горещеше се Джордж. — На тяхно място щях да приема подобно алиби с голяма резервираност! Съвсем естествено е всеки престъпник да се сдобие с алиби! Полицията има задължението да го разнищи — стига, разбира се, да знаят какво да правят.

— Е — рече господин Чарлтън, — според мен не е наша работа да учим полицията какво да прави, нали така? Те са доста компетентни.

Джордж поклати глава с дълбоко съмнение.

— Трябваше да повикат хора от Скотланд Ярд. Изобщо не съм доволен от този Сагдън — може да е много усърден, но му липсва интелигентност.

— Знаете ли, не мога да се съглася с вас — настоя адвокатът. — Сагдън е свестен човек. Не обича много да си придава тежест, но винаги стига до целта.

Лидия каза:

— Уверена съм, че полицията прави всичко, което е по силите им. Господин Чарлтън, да ви предложа ли чаша шери?

Той й благодари, но отказа питието. После прочисти гърлото си и се зае да чете завещанието пред всички членове на семейството.

Прочете го с удоволствие, като отдели специално внимание на сложните юридически фрази, явно наслаждавайки се на тяхната заплетеност.

Приключи четенето, свали очилата си, избърса ги и изпитателно огледа събралите се.

Хари Лий се обади:

— Тези адвокатски изрази са малко трудносмилаеми. Защо не ни го предадете с по-прости думи?

— Но, моля ви — възмути се господин Чарлтън, — това си е съвсем обикновено завещание.

Хари каза:

— Боже мой, представям си тогава сложните!

Адвокатът му отправи укорителен поглед:

— Основните моменти от завещанието са съвсем прости. Половината от собствеността на господин Лий се наследява от неговия син господин Алфред Лий, а другата половина се разпределя между останалите му деца.

Хари се изсмя с неприятен глас, а после каза:

— Както винаги Алфред пак излезе късметлия! Половината от състоянието на баща ми! Щастливо кученце си ти, а, Алфред?

Алфред почервеня. Лидия каза рязко:

— Алфред беше верен и предан син на баща си. От години управлява имота му и се е нагърбвал с цялата отговорност.

— О, разбира се, Алфред винаги е бил послушното момченце! — иронично изрече Хари.

Алфред отвърна с рязък тон:

— Ти трябва да се смяташ за щастливец, Хари, че баща ми изобщо ти е оставил нещо!

Брат му отметна назад глава и се изсмя.

— Щеше много да се радваш, ако ме беше лишил изобщо, нали? Винаги си ме мразил.

Господин Чарлтън се покашля. Той беше свикнал към подобни неприятни сцени, които се разиграваха след прочитането на завещания. Възнамеряваше да се измъкне, преди семейната свада да приеме по-сериозни размери. Измърмори:

— Струва ми се… че… ъ-ъ-ъ… аз изпълних задължението си…

Хари попита остро:

— Ами Пилар?

Адвокатът се покашля отново, като този път това прозвуча извинително.

— Ъ-ъ-ъ… госпожица Естравадос не е упомената в завещанието.

Хари каза:

— Тя няма ли да получи дела на майка си?

Господин Чарлтън обясни:

— Ако сеньора Естравадос беше жива, тя, разбира се, щеше да наследи баща си наравно с вас, но тъй като е мъртва, нейният дял ще бъде разделен между вас.

Пилар изрече бавно със своя колоритен южняшки глас:

— Значи за мен няма нищо?

Лидия се намеси бързо:

— Мила моя, семейството ще се погрижи за това, разбира се.

Джордж Лий се обади:

— Ще можете да живеете тук, при Алфред. Нали, Алфред? Ние… вие сте наша племенница… ъ-ъ-ъ… наш дълг е да се грижим за вас.

Хилда изрече:

— Ще ни бъде приятно Пилар да е сред нас.

Хари настоя:

— Тя трябва да получи своя дял. Трябва да получи частта на Дженифър.

Господин Чарлтън измърмори:

— Трябва наистина… ъ-ъ-ъ… да тръгвам. Довиждане, госпожо Лий. Винаги можете да ме потърсите, ако има нещо…

Той набързо се измъкна. Богатият му опит му подсказа, че са налице всички необходими съставки за една семейна свада.

Когато вратата се затвори след него, Лидия се обади с ясния си глас:

— Съгласна съм с Хари. Смятам, че Пилар има право на дял. Това завещание е правено много години преди смъртта на Дженифър.

— Глупости — възрази Джордж. — Разсъждаваш много дилетантски, Лидия. Законът си е закон и ние трябва да го съблюдаваме.

Магдалин се обади:

— Наистина е неприятно и ние много съжаляваме за Пилар, но Джордж е прав. Така е, законът си е закон.

Лидия се изправи и хвана Пилар за ръката.

— Мила моя, това сигурно е много неприятно за вас. Защо не ни оставите, докато обсъдим въпроса?

Тя поведе девойката към вратата.

— Не се притеснявайте, скъпа Пилар — каза. — Оставете на мен.

Момичето бавно напусна стаята. Лидия затвори вратата и се върна.

Настъпи кратка пауза, докато всеки си поеме дъх, и тогава битката избухна с пълна сила.

Хари каза:

— Винаги си бил голяма скръндза, Джордж.

Той отвърна:

— Във всеки случай никога не съм живял на чужд гръб, нито съм бил пройдоха!

— Що се отнася до живеенето на чужд гръб — и ти не си по-добър! През всичкото това време си висял на шията на татко.

— Ти, изглежда, забравяш, че заемам отговорен пост, който…

— Отговорен пост, хайде, де! Ти си един надут плондер!

Магдалин изпищя:

— Как смеете!

Хилда се обади:

— Не можем ли да обсъдим това по-спокойно?

Лидия я погледна с благодарност.

Дейвид изрече с неочаквана ярост:

— Трябва ли да вдигаме такъв шум за едни пари!

Магдалин му рече злобно:

— Много е хубаво да се правим на възвишени! Само че няма да се откажете от своя дял, нали? И вие искате тези пари точно толкова, колкото всеки друг от нас! Това е само поза!

Дейвид каза със сподавен глас:

— Значи смятате, че трябва да се откажа? Питам се…

Хилда отсече:

— Разбира се, че не трябва. Защо се държим като деца? Алфред, вие сте главата на семейството…

Той като че ли се пробуди от някакъв сън.

— Моля за извинение. Всички крещите в един глас! Това… това ме обърква.

Лидия се обади:

— Хилда току-що го каза — защо трябва да се държим като деца? Нека да обсъдим това спокойно и разумно, едно по едно. Алфред ще говори пръв, защото е най-възрастният. Какво мислиш, Алфред? Как да постъпим с Пилар?

Той изрече бавно:

— Тя трябва да остане при нас, разбира се. И ще й отпуснем издръжка. Не виждам как може да има претенции към парите, които е трябвало да наследи майка й. Да не забравяме, че тя не е Лий. Тя е испанска поданичка.

— Колкото до претенциите — да, съгласна съм — каза Лидия. — Но ми се струва, че тя има морални претенции. Според мен вашият баща, независимо че дъщеря му се е омъжила за испанец против неговата воля, е признал, че тя има равни права с вас. Джордж, Хари, Дейвид и Дженифър е трябвало да делят по равно. Дженифър почина миналата година. Сигурна съм, че когато баща ви е повикал господин Чарлтън, той е искал да включи и Пилар в едно ново завещание. Сигурно е щял да й припише поне майчиния й дял. Възможно е да е искал да й остави и много повече от това. Да не забравяме, че тя е единствената му внучка. Според мен единственото, което можем да направим, е да се постараем да поправим несправедливостта, която и самият ви баща се е готвел да поправи.

Алфред изрече:

— Добре казано, Лидия! Аз направих грешка. Съгласен съм Пилар да получи дела на Дженифър.

Лидия каза:

— Ваш ред е, Хари.

Хари отговори:

— Както знаете, и аз съм съгласен. Мисля, че Лидия представи нещата много добре, за което съм й много благодарен.

Тя изрече:

— Джордж?

Лицето на Джордж беше цялото червено. Той занарежда:

— В никакъв случай! Това е направо смешно! Ще й предоставим дом и прилична издръжка, за да си купува рокли. Това й стига.

— Значи отказваш да се съгласиш?

— Да, отказвам.

— И е съвсем прав — обади се Магдалин. — Не е честно да очаквате от него подобно нещо! Като се има предвид, че Джордж е единственият член от семейството, който е постигнал нещо на този свят, смятам, че е позорно баща му да му остави толкова малко!

Лидия каза:

— Дейвид?

Дейвид изрече вяло:

— О, мисля, че си права. Грозно е да се караме толкова за това.

Хилда се обади:

— Права сте, Лидия. Просто е несправедливо!

Хари се огледа:

— Е, всичко е ясно. От семейството Алфред, аз и Дейвид сме за предложението. Джордж е против. Мнозинството печели.

Джордж отсече:

— Тук няма мнозинство-малцинство. Имам си дял и той си е само мой. Няма да се разделя и с едно пени от него!

— Така е — подкрепи го Магдалин.

Лидия се обади остро:

— Щом това е мнението ви — ваша работа. Останалите ще компенсираме вашия дял.

Тя ги огледа и те я подкрепиха с кимване.

— Алфред има най-голям дял. Той трябва да се бръкне най-много — изрече Хари.

Алфред отвърна:

— Виждам, че си на път да оттеглиш първоначалното си безпристрастно предложение.

Хилда рече твърдо:

— Хайде да не започваме отново! Лидия ще каже на Пилар какво сме решили. Подробностите ще уточним по-късно. — После добави: — Питам се къде ли са господин Фар и мосю Поаро?

Алфред отвърна:

— По пътя към полицията оставихме Поаро в селото. Каза, че имал да направи важна покупка.

Хари попита:

— А той защо не дойде за резултатите от разследването? Трябваше да е там!

Лидия отвърна:

— Навярно е знаел, че няма да кажат нищо важно. Кой е там в градината? Полицейският началник Сагдън или господин Фар!

Усилията на двете жени се увенчаха с успех и семейното съвещание приключи. Лидия тихо каза на Хилда:

— Благодаря ви, Хилда. Радвам се, че ме подкрепихте. Знаете ли, бяхте истинска опора за мен.

Тя замислено изрече:

— Странно как парите променят хората!

Другите бяха напуснали стаята и двете жени бяха сами.

Лидия каза:

— Да, дори и Хари, макар предложението да излезе от него! И моят клет Алфред — той е настроен толкова патриотично и не иска парите на Лий да отидат в испанска поданичка.

Хилда изрече с усмивка:

— Смятате ли, че ние, жените, стоим над тези неща?

Лидия отвърна, като сви рамене:

— Е, все пак парите не са наши, нали? Това вероятно променя нещата.

Хилда замислено отбеляза:

— Странно дете е Пилар. Питам се какво ли ще стане с нея?

Лидия въздъхна.

— Радвам се, че ще бъде независима. Да живее тук и да получава само една издръжка едва ли щеше да я удовлетвори. Тя е твърде горда и бих казала, с твърде чуждестранен нрав. — После добави: — Веднъж донесох няколко прекрасни скъпоценни камъка — сини лаписи — от Египет. Там, на слънце и сред пясъците, техният топъл син цвят изглеждаше чудесно. Когато обаче ги донесох тук, синьото не беше вече същото. Превърнаха се просто в сини мъниста с мътен цвят.

— Да, разбирам… — отвърна другата жена.

Лидия рече любезно:

— Толкова ми е приятно, че най-сетне можах да опозная вас и Дейвид. Радвам се, че дойдохте.

Хилда въздъхна:

— О, колко пъти съжалявах през последните няколко дни, че го направихме!

— Зная. Сигурно сте… Но знаете ли, Хилда, този удар като че ли не засегна Дейвид толкова, колкото можеше да се очаква. Имам предвид, че той е толкова чувствителен и можеше да го съкруши напълно. Всъщност след убийството той като че ли изглежда по-добре…

Лицето на Хилда придоби тревожно изражение:

— Значи и вие сте го забелязали? В известен смисъл това е ужасно… Но, о, Лидия, това наистина е така!

Тя помълча, припомняйки си това, което съпругът й беше казал предната нощ. Беше изрекъл развълнувано, отметнал назад кичура над челото си:

„Хилда, нали си спомняш Тоска? Когато Скарпия е мъртъв и Тоска запалва свещи до главата и краката му? Помниш ли думите й? «Сега мога да му простя…» Това именно изпитвам и аз за татко. Разбирам, че през всичките тези години не съм бил в състояние да му простя, а всъщност съм искал… Ала сега вече у мен няма злоба. Тя е заличена. И чувствам — о, чувствам, че от плещите ми е паднал голям товар.“

Тя му бе отвърнала, борейки се с внезапно появилия се страх:

„Защото е мъртъв ли?“

„Не, ти не разбираш. Не защото е мъртъв, а защото моята глупава детинска омраза към него е мъртва…“

В момента Хилда разсъждаваше върху тези думи. Искаше да ги повтори пред другата жена, но инстинктът я възпря.

Тя последва Лидия и двете излязоха от гостната в преддверието.

Там беше Магдалин, която стоеше до масичката, а в ръката си държеше малък пакет. Когато ги забеляза, подскочи. После каза:

— О, това трябва да е важната покупка на мосю Поаро. Преди малко го видях да я оставя тук и си помислих какво ли може да е.

Погледна едната, после другата и се изсмя, но очите й останаха нащрек, опровергавайки престорената безгрижност на думите й.

Лидия повдигна вежди:

— Отивам да се измия за обяд.

Магдалин изрече, все още с онзи престорен детински глас, който обаче не успяваше да прикрие отчаянието:

— Трябва да погледна вътре!

Разви малко от хартията, извика и се втренчи в това, което държеше.

Двете жени се спряха. Те също погледнаха. Магдалин каза озадачено:

— Изкуствени мустаци. Но… но защо?

Хилда изрази предположение:

— Маскиране? Но…

Лидия довърши вместо нея:

— Но мосю Поаро си има такива прекрасни мустаци!

Магдалин започна да опакова мустаците отново:

— Не разбирам. Това е… лудост. Защо са му притрябвали на мосю Поаро изкуствени мустаци?

II

Когато Пилар излезе от гостната, тя пое бавно по коридора. Стивън Фар се появи на вратата откъм градината.

— Е? Свърши ли семейното съвещание? Прочетоха ли завещанието?

Пилар задъхано изрече:

— За мен няма нищо, абсолютно нищо! Това беше завещание отпреди много години! Дядо е оставил пари на майка ми, но понеже тя е мъртва, няма да ги получа аз, а те!

Стивън отбеляза:

— Не е много добре.

Пилар каза:

— Ако старецът беше жив, щеше да направи друго завещание. Щеше да остави пари на мен — много пари! Може би след време щеше да ми остави всичко!

Стивън изрече с усмивка:

— Но и това нямаше да е много справедливо, нали?

— Че защо? Щеше да хареса мен най-много, това е всичко.

— Какво алчно дете сте вие. Истинска златотърсачка.

Пилар трезво отбеляза:

— Животът е жесток към жените. Те сами трябва да се оправят, докато са млади. Когато остареят и погрознеят, тогава никой няма да си помръдне пръста за тях.

Той се съгласи:

— Това е по-вярно, отколкото ми се иска да мисля. Но пък не е съвсем вярно. Алфред Лий например беше истински привързан към баща си, въпреки че старецът много го тормозеше.

Пилар вирна брадичката си:

— Алфред е голям глупак.

Стивън се засмя:

— Не се тревожете, прекрасна Пилар. Семейството е длъжно да се погрижи за вас.

Тя отвърна безутешно:

— Само че никак няма да е весело.

— Така е. Страхувам се, че е така. Наистина не виждам как ще живеете тук, Пилар. Искате ли да дойдете в Южна Африка?

Тя кимна.

Той каза:

— Там има слънце и простор. И много работа. Бива ли ви в работата, Пилар?

Пилар отвърна неуверено:

— Не знам.

— Предпочитате да седите на балкона и по цял ден да ядете сладкиши? Да станете дебела и да имате двойна гуша?

Момичето се засмя, а Стивън изрече:

— Това е по-добре. Успях да ви разсмея.

— Мислех си, че тази Коледа ще е весела! Чела съм, че английската Коледа е много весела, че се ядат горящи стафиди, че има фламбиран пудинг и някакъв дънер в камината.

Стивън поясни:

— Просто трябва да попаднете на Коледа, където не е станало убийство. Елате за минута. Лидия ме доведе тук вчера. Това е нейният склад.

Въведе я в стаичка, малко по-голяма от бюфет.

— Вижте, Пилар, кутии и кутии с бисквити, сушени плодове, портокали, фурми и орехи. А тук…

— О! — Момичето плесна с ръце. — Колко са хубави тези златни и сребърни топки!

— Окачват се на елхата с подаръци за прислугата. А ето малки снежни човечета, които се поставят на масата. А ето и балони с най-различни цветове, готови да полетят!

— О! — очите й заблестяха. — Може ли да ги надуем? Лидия няма да има нищо против. Обожавам балоните.

Стивън каза:

— Истинско дете сте! Ето, кой искате?

Тя отвърна:

— Един червен.

Избраха си по един балон и започнаха да ги надуват. Пилар спря да надува, защото се засмя и балонът й спадна. Каза:

— Изглеждате толкова смешен — бузите ви са огромни!

Смехът й заглъхна. После отново се зае усърдно с надуването. Завързаха балоните си внимателно и започнаха да си ги подхвърлят.

Пилар каза:

— Да отидем в преддверието — там има повече място.

Те продължаваха да си подхвърлят балоните, когато се появи Поаро. Той ги загледа с удоволствие.

— Значи си играете като деца? Много е хубаво!

Пилар каза задъхано:

— Червеният е мой. По-голям е от неговия. Много по-голям. Ако го изнеса навън, веднага ще полети нагоре.

— Хайде да ги пуснем и да си пожелаем нещо — предложи Стивън.

— О, да, чудесна идея!

Тя се втурна към вратата за градината, той я последва. Поаро също ги последва.

— Аз си пожелавам много пари — каза Пилар. Беше застанала на пръсти и държеше балона за връвчицата. Той се полюля леко от порива на вятъра. Пилар го пусна и вятърът го понесе. Стивън се засмя.

— Не трябва да изричате желанието си.

— Така ли? Защо?

— Защото няма да се сбъдне. А сега аз ще си пожелая нещо.

Той пусна балона си, само че нямаше късмет. Балонът се понесе настрани, натъкна се на бодлив храст и се спука.

Пилар изтича натам и отчаяно отбеляза:

— Спука се…

После го побутна с върха на обувката си и каза:

— Значи такова нещо съм вдигнала от пода на дядовата стая. И той е имал балон, само че неговият е бил розов.

Изведнъж Поаро извика. Пилар се обърна.

Детективът каза:

— Нищо, няма нищо. Просто си… ударих крака.

Той се обърна кръгом и погледна към къщата, после изрече:

— Толкова много прозорци! Всяка къща, мадмоазел, си има своите очи и уши. Наистина е за съжаление, че англичаните толкова обичат отворените прозорци.

Лидия излезе на терасата и каза:

— Обедът е готов. Драга Пилар, всичко е уредено. Алфред ще ви каже подробностите след обяда. Идвате ли?

Те влязоха вътре. Поаро влезе последен, а лицето му беше мрачно.

III

Обядът приключи. На излизане от трапезарията Алфред каза на Пилар:

— Ще дойдете ли в моята стая? Искам да поговорим.

Те прекосиха преддверието и влязоха в неговия кабинет, като затвориха вратата след себе си. Останалите се насочиха към гостната. Само Еркюл Поаро остана отвън, загледан замислено към затворената врата на кабинета.

Изведнъж долови присъствието на стария иконом и попита:

— Да, Тресилиън, какво има?

Възрастният човек изглеждаше притеснен.

— Исках да говоря с господин Лий, но не бих желал да го безпокоя сега.

Поаро попита:

— Да не се е случило нещо?

Тресилиън отвърна:

— Странна работа, сър. Нищо не разбирам.

— Кажете ми — подкани го Поаро.

Икономът се поколеба за миг, после каза:

— Ами става въпрос за следното, сър. Може да сте забелязали, че от двете страни на входната врата има по едно артилерийско гюлле. Големи, от камък. Ами… едното го няма, сър.

— Откога?

— И двете бяха там тази сутрин, сър. Мога да се закълна.

— Да отидем да видим.

Излязоха пред входната врата. Поаро се наведе и огледа останалото гюлле. Когато се изправи, лицето му имаше много сериозен вид.

Тресилиън каза с треперещ глас:

— На кого му е притрябвало да краде такова нещо, сър? Нищо не разбирам.

Детективът изрече:

— Това не ми харесва. Никак не ми харесва.

Старецът го наблюдаваше тревожно. След малко каза:

— Какво ни сполетя, сър? След смъртта на господаря този дом вече не е същият. През цялото време имам чувството, че сънувам. Обърквам нещата и понякога си мисля, че вече не мога да вярвам на очите си.

Поаро поклати глава:

— Грешите. Трябва да вярвате само на собствените си очи.

Старецът възрази:

— Зрението ми е слабо, вече не виждам както едно време. Бъркам предмети, бъркам хора. Вече съм прекалено стар за работа.

Еркюл Поаро го потупа по рамото:

— Кураж!

— Благодаря ви, сър. Много сте добър. Но вече съм много стар, зная го. Все си спомням едно време и тогавашните лица. Госпожица Джени, господарите Дейвид и Алфред — все ги виждам като малки. От онази вечер, когато господин Хари пристигна…

Поаро кимна:

— Да, точно това си мислех. Преди малко казахте „След смъртта на господаря“, само че всичко е започнало преди това. След като господин Хари се върна, нали така, оттогава нещата се промениха и започнаха да ви изглеждат като насън?

Икономът рече:

— Имате право, сър. Точно оттогава. Господин Хари винаги е носел беди у дома, дори и едно време.

Очите му се спряха върху празното място, където стоеше гюллето.

— Кой може да го е взел, сър? — прошепна. — И защо? Същинска лудница.

Еркюл Поаро каза:

— Боя се, че не е лудница, а точно обратното! Някой знае много добре какво прави! И някой, Тресилиън, се намира в голяма опасност.

Той се обърна и влезе обратно вътре.

В този момент Пилар излезе от кабинета. Страните й бяха поруменели. Държеше главата си високо вдигната, а очите й блестяха.

Когато Поаро се приближи към нея, тя внезапно тропна с крак и извика:

— Няма да приема!

— Какво няма да приемете, мадмоазел? — попита детективът.

Пилар отвърна:

— Алфред току-що ми каза, че ще получа дела на майка ми от наследството на дядо.

— Е, и?

Тя още веднъж тропна с крак.

— Не разбирате ли? Те ми го дават — дават го на мен.

— Трябва ли това да наранява гордостта ви? И това, което казват, е вярно — че по право то ви принадлежи?

Пилар отвърна:

— Вие не разбирате…

— Напротив, разбирам много добре.

— О! — Тя раздразнено се извърна.

Чу се звънец. Поаро погледна през рамо. Видя Сагдън пред вратата. Той бързо попита Пилар:

— Къде отивате?

Тя отвърна намръщено:

— В гостната. При другите.

Поаро каза бързо:

— Добре. Останете при тях. Не се разхождайте из къщата сама, особено по тъмно. Бъдете нащрек. Вие сте в голяма опасност, мадмоазел. Едва ли някога ще ви заплашва по-голяма опасност от тази, която тегне над вас сега.

Той се обърна и отиде да посрещне Сагдън. Полицейският началник изчака, докато Тресилиън се прибере в стаята си. После пъхна една телеграма под носа на Поаро.

— Успяхме! Прочетете това. Получихме я от Южна Африка.

В телеграмата пишеше следното:

Сагдън каза:

— Сега вече знаем! Странно, аз мислех нещо съвсем друго…

IV

Пилар влезе решително в стаята, вдигнала гордо глава.

Тя отиде право при Лидия, която седеше до прозореца с плетка в ръце, и заяви:

— Лидия, дойдох да ви кажа, че няма да приема тези пари. Аз си тръгвам, веднага!

Жената я изгледа изненадано. Остави плетката си и изрече:

— Мое мило дете, навярно Алфред не ви е обяснил правилно! Съвсем не става дума за милосърдие, ако сте си помислили така. Наистина не е жест на любезност или щедрост от наша страна, а най-обикновен въпрос кое е справедливо и кое — не. Майка ви щеше да наследи тези пари и вие щяхте да си ги получите от нея. Това е ваше право — ваше кръвно право. Не въпрос на милосърдие, а на справедливост!

Пилар ядосано извика:

— И точно затова не мога да го направя — особено когато ми говорите и се държите по този начин! Беше ми приятно, че дойдох тук. Наистина беше забавно! Беше вълнуващо, но вие го развалихте! Тръгвам си веднага и повече няма да ви притеснявам!

Сълзи задавиха гласа й. Тя се обърна и изтича навън.

Лидия остана като вцепенена известно време, след което промърмори:

— Нямах представа, че ще реагира така!

Хилда се обади:

— Това дете изглежда доста разстроено.

Джордж прочисти гърлото си и рече с важен глас:

— Ъ-ъ-ъ… нали ви казах тази сутрин? Избран е погрешен принцип. Пилар има достатъчно ум, за да го разбере сама. Тя отказва да приеме милостиня…

Лидия отсече:

— Това не е милостиня! Това е нейно право!

Джордж отбеляза:

— Само че тя не мисли така!

Сагдън и Поаро влязоха в стаята. Полицейският началник се огледа и попита:

— Къде е господин Фар? Искам да говоря с него.

Преди някой да успее да отговори, детективът попита рязко:

— Къде е сеньорита Естравадос?

Джордж Лий отвърна иронично:

— Каза, че щяла да си обира крушите. Явно се е пренаситила на английските си роднини.

Поаро се обърна и извика на Сагдън:

— Хайде!

Докато двамата мъже излизаха в преддверието, се чу шум от падане на нещо тежко и далечен писък. Детективът извика:

— Бързо! Насам!

Те се втурнаха през преддверието към стълбището в далечния край. Поаро извърна глава, докато бягаше. Видя Стивън Фар, който каза:

— Жива е…

Пилар стоеше сгушена до стената в стаята си. Беше се втренчила в пода, където лежеше огромна каменна топка. Тя едва успя да промълви:

— Беше закрепена върху вратата ми. Щеше да ми падне върху главата, когато влизах, но полата ми се закачи на един пирон и ме дръпна назад.

Поаро се наведе и огледа гвоздея. На него имаше червен конец. Той вдигна глава и кимна мрачно.

— Този гвоздей, мадмоазел — каза, — ви спаси живота.

Сагдън рече объркано:

— Какво означава това?

Пилар отвърна:

— Някой се опита да ме убие!

Тя поклати глава няколко пъти.

Сагдън вдигна поглед нагоре към вратата.

— Капан. Старомоден капан, който е имал за цел да убие! Това е второто убийство, планирано в този дом. Само че този път не успя!

Стивън дрезгаво изрече:

— Слава Богу, че нищо ви няма!

Пилар разпери ръце в умолителен жест.

— Майко божия! — извика. — Защо ще искат да ме убиват? Какво съм направила?

Еркюл Поаро изрече бавно:

— По-добре е да зададете въпроса така, мадмоазел — „Какво зная?“

Тя го зяпна.

— Да зная? Че аз не зная нищо.

Той отвърна:

— Тук именно грешите. Кажете ми, мадмоазел Пилар, къде се намирахте по време на убийството? Не сте били в тази стая.

— Бях! Нали ви казах!

Сагдън изрече с преувеличена любезност:

— Да, но тогава не ни казахте истината и вие го знаете. Казахте ни, че сте чули вика на дядо си — само че не сте могли да го чуете оттук, защото ние с мосю Поаро проверихме това вчера.

— О! — Пилар затаи дъх.

Поаро добави:

— Намирали сте се доста близо до тази стая. Сега ще ви кажа къде според мен сте били. Били сте в нишата със статуите, която е много близо до вратата на дядо ви.

Пилар почти извика от изненада:

— О! Как разбрахте?

Той отвърна с лека усмивка:

— Господин Фар ви е видял там.

Стивън отвърна рязко:

— Не съм. Това е лъжа!

Детективът отвърна:

— Моля за извинение, господин Фар, но вие наистина сте я видели! Спомняте ли си вашата заблуда, че статуите в тази ниша са три, а не две? А онази вечер само една жена е била в бяло — мадмоазел Естравадос. Тя именно е била третата бяла фигура, която сте видели. Нали така, мадмоазел?

Пилар отвърна след кратко колебание:

— Да, така е.

Той любезно настоя:

— А сега ни кажете, мадмоазел, цялата истина. Защо бяхте там?

Момичето започна да обяснява:

— След вечеря излязох от гостната и реших да отида да видя дядо. Помислих си, че ще му е приятно. Когато обаче стигнах до завоя, забелязах, че пред вратата му има някой. Не исках да ме видят, защото знаех, че дядо заръча никой да не го безпокои тази вечер. Скрих се в нишата, за да не ме забележат. И тогава изведнъж чух ужасен шум — падаха маси, столове — тя размаха ръце — всичко падаше и се трошеше. Аз не помръднах, не зная защо. Бях изплашена. И тогава се чу онзи ужасен писък — тя се прекръсти — и сърцето ми направо спря. Тогава си казах: „Някой умря…“

— И после?

— После насам се втурнаха хора, аз излязох и се присъединих към тях.

Сагдън попита рязко:

— А защо не ни казахте нищо, когато ви разпитвахме първия път?

Пилар поклати глава:

— Не е хубаво да се казва твърде много на полицията. Помислих си, че ако ви кажа колко близо съм била до стаята на дядо, ще решите, че аз съм го убила. Затова заявих, че съм била в стаята си.

Сагдън назидателно изрече:

— Когато човек лъже, в крайна сметка самият той попада под подозрение.

Стивън Фар се обади:

— Пилар?

— Да?

— Кого видяхте пред вратата, когато стигнахте до завоя? Кажете ни.

Сагдън повтори:

— Да, кажете ни.

За момент девойката се поколеба. Отначало отвори широко очи, после ги присви. После бавно изрече:

— Не зная кой беше, защото беше тъмно. Но беше жена…

V

Сагдън огледа лицата на хората в стаята. Когато проговори, в гласа му се прокрадна най-силното раздразнение, което бе показал до този момент:

— Това е някаква бъркотия, мосю Поаро.

Детективът отвърна:

— Просто една моя идея. Бих искал да споделя с всички това, което узнах. После ще ги помоля за съдействие и така ще се доберем до истината.

Сагдън измърмори:

— Маймунски номера.

Той се облегна назад. Поаро каза:

— Да започнем с това, че очаквате обяснение от господин Фар.

Полицейският началник сви устни.

— Аз лично бих предпочел да не става пред толкова много хора. Но както и да е, нямам възражения. — И той подаде телеграмата на Стивън Фар. — А сега, господин Фар, както предпочитате да се наричате, бихте ли ми обяснили това?

Стивън пое листа. Той повдигна вежди и бавно прочете текста на глас. После върна телеграмата на Сагдън с думите:

— Да. Страшно уличаващо, нали?

Сагдън отвърна:

— Само това ли ще кажете? На вас ви е добре известно, че нищо не ви задължава да говорите, но…

Фар го прекъсна:

— Няма защо да ме предупреждавате. Виждам, че думите са на езика ви! Да, ще ви дам обяснение. Едва ли ще е много убедително, но това е самата истина. — Той помълча за миг, после продължи: — Аз не съм синът на Ебенизър Фар. Познавах обаче и бащата, и сина много добре. А сега се опитайте да се поставите на мое място. (Между другото, името ми е Стивън Грант.) В Англия съм за пръв път. Бях разочарован. Всичко и всички ми се сториха сиви и скучни. Бях се качил на един влак и там срещнах девойка. Трябва веднага да ви призная, че се влюбих в нея! Тя беше най-прекрасното, най-невероятното същество на този свят! Поговорих малко с нея във влака и още тогава взех решение да не я изпускам от очи. Като излизах от купето й, видях етикета на куфара й. Името й не ми говореше нищо, но не беше така с адреса, за който пътуваше. Бях чувал за Горстън Хол и знаех всичко за собственика на това имение. Някога е бил партньор на Ебенизър Фар и старият Еб често ми бе говорил за него. Тогава ми хрумна да отида до Горстън Хол и да се престоря на сина на стария Еб. Той беше починал, както пише и в телеграмата, преди две години, но си спомних стария Еб да казва, че не е чувал нищо за Саймън Лий от много години, от което пък прецених, че Лий вероятно няма да е чувал за смъртта на сина на Еб. Както и да е, реших, че си струва да опитам.

Сагдън се обади:

— Не сте опитали веднага обаче. Отседнали сте в странноприемницата „Кингс Армс“ за два дни.

— Трябваше ми време да обмисля дали да го направя или не. Най-сетне се реших. Изглеждаше ми като някакво приключение. И всичко тръгна като магия! Старецът ме посрещна най-радушно и веднага ме покани да отседна в дома му. Аз приех. Това е моето обяснение, господин Сагдън. Ако не ми вярвате, върнете се към дните на вашата младост и си припомнете не сте ли правили и вие глупости като моята. Що се отнася до истинското ми име, то е Стивън Грант. Можете да телеграфирате до Южна Африка и да проверите, но мога да ви кажа отсега — аз съм един напълно порядъчен гражданин. Не съм мошеник или крадец на бижута.

Поаро отвърна:

— Не съм и мислил, че сте.

Полицейският началник предпазливо поглади брадичката си:

— Ще трябва да проверя вашата история. Бих искал да зная следното — защо не се разкрихте след убийството, вместо да ни наговорите куп лъжи?

Стивън рече с обезоръжаваща откровеност:

— Защото съм глупак! Мислех, че ще успея да се измъкна! Помислих си, че ще ме заподозрете, ако ви кажа, че използвам чуждо име! Ако не бях такъв идиот, щях да съобразя, че вие така или иначе ще телеграфирате до Йоханесбург.

Сагдън каза:

— Е, господин Фар… ъ-ъ-ъ… Грант, не казвам, че не вярвам на вашата история. Но тя ще бъде потвърдена или отречена съвсем скоро.

Той погледна въпросително към Поаро, който каза:

— Струва ми се, че госпожица. Естравадос има да каже нещо.

Пилар беше пребледняла. Тя едва успя да изрече:

— Вярно е. Никога нямаше да ви кажа, ако не бяха Лидия и парите. Да дойда тук, да се преструвам, да мамя и да играя — това беше забавно, но когато Лидия каза, че парите били мои и че така било справедливо, тогава вече стана различно, тогава вече не беше забавно.

Алфред Лий попита недоумяващо:

— Не разбирам за какво говорите, скъпа.

Пилар отвърна:

— Вие смятате, че аз съм вашата племенница Пилар Естравадос? Но това не е вярно! Пилар загина, когато пътувахме с нея в колата в Испания. Върху колата падна бомба и тя бе убита, но аз останах жива. Не я познавах добре, но тя ми беше разказала всичко за себе си — за богатия си дядо, който я повикал да живее в Англия. А аз нямах никакви пари, не знаех къде да отида и какво да правя. Тогава си помислих: „Защо да не взема паспорта на Пилар? Защо да не отида в Англия и да не забогатея?“ — Лицето й изведнъж бе огряно от внезапна усмивка. — О, беше много забавно да си мисля, че никой няма да разбере! Ние с нея малко си приличахме. Когато обаче тук ми поискаха паспорта, аз отворих прозореца и го изхвърлих навън, после изтичах да го взема и натрих малко кал върху снимката, защото на границата не ти гледат паспорта много-много, но тук можеше да…

Алфред Лий каза ядосано:

— Искате да кажете, че сте се представили пред баща ми като негова внучка и че сте си играли с чувствата му към вас?

Пилар кимна и самодоволно изрече:

— Да. Аз веднага разбрах, че мога да го накарам да ме хареса.

Джордж Лий избухна:

— Чудовищно! Престъпно! Опит за придобиване на пари по нечестен начин.

Хари Лий се обади:

— Нали не е взела и пени от теб! Пилар, аз съм на ваша страна! Възхищавам се от смелостта ви. И, слава Богу, значи не съм ви никакъв вуйчо! Това е вече нещо съвсем друго!

Пилар се обърна към Поаро:

— Вие сте знаели? Кога го разбрахте?

Той се усмихна:

— Мадмоазел, ако сте изучавали законите на Мендел, щяхте да знаете, че двама синеоки родители много трудно могат да имат дете с тъмни очи. Бях сигурен, че майка ви е била една почтена жена, от което следваше, че вие съвсем не сте Пилар Естравадос. А когато направихте онзи номер с паспорта, тогава вече бях напълно уверен. Хитро замислено, но, нали разбирате, не достатъчно хитро.

Сагдън рече:

— Изобщо цялата работа като че ли не е достатъчно хитро измислена.

Пилар го зяпна:

— Не разбирам…

Сагдън поясни:

— Вие ни разказахте една история, но ми се струва, че има още доста неща, които не сме чули.

Стивън извика:

— Оставете я на мира!

Полицейският началник не му обърна внимание и продължи:

— Казахте, че сте тръгнали към стаята на дядо си след вечеря. Казахте, че така ви е хрумнало, но аз бих предложил нещо друго — вие сте откраднали диамантите! Вие сте ги държали в ръцете си! Сигурно понякога сте ги връщали в сейфа, а старецът не ви е виждал. Когато е открил липсата на диамантите, той веднага е разбрал, че са могли да го направят само двама души. Единият е бил Хорбъри, който може да е научил комбинацията на сейфа, да се е промъкнал през нощта и да ги е взел. Другият — това сте били вие! Господин Лий веднага е взел мерки. Той ми позвъни и ме помоли да дойда при него. След това е изпратил да ви повикат веднага след вечеря. Вие сте отишли и той ви е обвинил в кражбата. Вие сте отричали, той не е отстъпвал. Не зная какво е станало след това — може да е проумял, че не сте неговата племенница, а професионален крадец. Както и да е, измамата ви е била разкрита, за вас се е очертавало разобличаване, затова сте го убили с нож. Имало е борба и той е изкрещял. По този начин здравата сте загазили. Бързо сте напуснали стаята, завъртели сте ключа отвън и тогава, понеже сте знаели, че няма да успеете да се измъкнете, сте се скрили в нишата със статуите.

Пилар извика:

— Не е истина! Не е истина! Не съм откраднала диамантите! Не съм го убила — кълна се в пресветата Дева.

Сагдън отсече:

— Тогава кой го е убил? Казахте, че сте видели някого пред вратата на господин Лий. Според вашата история това е бил убиецът, защото никой друг не е преминавал оттам. Но разполагаме само с вашата дума, че там е стоял някой. С други думи, вие сте си измислили това, за да отпаднат съмненията във вас!

Джордж Лий се обади с остър глас:

— Естествено, че тя е виновна! Всичко е ясно! Нали ви казах, че убиецът на баща ми е външен човек! Чудовищна нелепост е да се подозира човек от семейството! Това би било неестествено!

Поаро се размърда на мястото си:

— Не съм съгласен с вас. Като имаме предвид характера на Саймън Лий, това би било съвсем естествено да се случи.

— А? — Долната устна на Джордж увисна и той се вторачи в Поаро.

Детективът продължи:

— И според мен именно това се е случило. Саймън Лий е бил убит от човек, който е негова плът и кръв. При това заради нещо, което е изглеждало за убиеца достатъчна причина за убийство.

Джордж извика:

— Някой от нас? Отричам…

Гласът на Поаро прозвуча като стоманен звън:

— Срещу всеки от вас има по нещо. Да започнем с вас, господин Джордж Лий. Вие не сте обичали баща си! Поддържали сте добри отношения с него заради парите. В деня на смъртта си той е заплашил, че ще намали издръжката ви. Знаели сте, че след смъртта му вероятно ще наследите значителна сума. Ето ви мотив. След вечеря, както казахте, сте отишли да телефонирате. Наистина сте телефонирали — но разговорът е продължил само пет минути. След това спокойно сте можели да отидете до стаята на баща си, да поговорите с него, а после да го нападнете и да го убиете. Излезли сте от стаята, завъртели сте ключа отвън, като сте се надявали, че всичко ще се припише на крадец. Пропуснали сте в паниката си да отворите прозореца докрай, за да подкрепите теорията за крадеца. Било е глупаво, но ако ме извините, вие сте един доста глупав човек! Но — продължи Поаро след кратка пауза, през която Джордж се бе опитал да каже нещо, но не бе успял — сред престъпниците има много глупаци!

Той обърна поглед към Магдалин.

— Мадам също е имала мотив. Доколкото зная, тя има дългове, а тонът на бащините ви думи вероятно я е накарал да се поразтревожи. Тя също няма алиби. Отишла е да телефонира, само че не го е направила и разполагаме само с думата й за това, което е правила… После — продължи — идва ред на господин Дейвид Лий. Неколкократно се е разказвало за отмъстителността и злопаметността като характерни черти в семейство Лий. Господин Дейвид Лий нито е забравил, нито е простил на баща си начина, по който се е отнасял към майка му. Една подигравка, отправена към покойницата, може да се е оказала последната капка. Дейвид Лий е свирел на пиано в момента на убийството. Случило се е така, че е свирел „Погребалния марш“. Но ако предположим, че някой друг е свирел този „Погребален марш“, някой, който е знаел какво е щяло да се случи и който е одобрявал деянието?

Хилда Лий се обади:

— Това е непочтено предположение.

Поаро се обърна към нея.

— Ще ви предложа друго, мадам. Престъплението е било дело на вашата ръка. Вие сте се промъкнали на горния етаж, за да изпълните присъда над човек, който според вас е нямал право на прошка. Вие сте такъв тип, мадам, който може да бъде безкрайно опасен в яда си…

— Не съм го убила — заяви тя.

Сагдън се намеси:

— Господин Поаро има право. Има по нещо срещу всеки, освен срещу господин Алфред Лий, господин Хари Лий и госпожа Алфред Лий.

Поаро се обади:

— А аз не бих изключил дори и тях…

Полицейският началник запротестира:

— О, хайде сега, господин Поаро!

Лидия Лий се обади:

— И какво има срещу мен, мосю Поаро?

Тя изрече думите си с лека усмивка, повдигнала иронично вежди.

Той се поклони.

— Ще подмина вашия мотив, мадам — той е очевиден. Що се отнася до останалото, онази вечер сте носели рокля от коприна с характерни шарки с наметка. Ще ви припомня факта, че Тресилиън, икономът, е късоглед и не вижда добре далечните предмети. Ще ви припомня също така, че вашата гостна е просторна и е осветена от лампиони. В онази нощ, една-две минути преди да се чуят виковете, Тресилиън е влязъл в гостната, за да вземе чашите от кафето. Той ви е видял, както му се е сторило, в позната поза до далечния прозорец, полузакрита от тежките завеси.

Тя каза:

— Той наистина ме видя.

Поаро продължи:

— Аз просто предполагам, че е възможно Тресилиън да е видял наметката на вашата рокля, нагласена така, че да се вижда до завесата на прозореца, сякаш самата вие стоите там.

Жената настоя:

— Аз стоях там…

Алфред се обади:

— Как смеете да…

Хари го прекъсна:

— Остави го да продължи, Алфред. Сега е наш ред. Как предполагате, че милият ни Алфред е убил любимия си баща, след като и двамата бяхме заедно в трапезарията?

Детективът се обърна към него.

— Това е много просто. Едно алиби е силно, когато се поднася от страна, която не е много склонна да прави това. Вие с брат си сте в лоши отношения — това е общоизвестно. Вие го предизвиквате публично. Той самият не се изказва твърде ласкаво за вас. Но да предположим, че всичко това е част от един заговор. Да предположим, че на Алфред Лий му е дошло до гуша да изпълнява прищевките на един тиранин. Да предположим, че преди време сте се срещали и сте изготвили плана си. Вие се връщате у дома. Алфред привидно роптае срещу вашето присъствие. Демонстрира ревност и неприязън към вас. Вие пък показвате презрението си спрямо него. И тогава идва вечерта на убийството, което вие толкова грижливо сте планирали заедно. Единият от вас остава в трапезарията и продължава да говори и се препира, сякаш там има двама души, които се карат. А другият се качва горе и извършва престъплението…

Алфред скочи.

— Дявол такъв! — извика.

Сагдън се беше вторачил в Поаро и попита:

— Да не искате да кажете…

Детективът изрече с глас, който изведнъж зазвуча много авторитетно:

— Трябваше да ви покажа възможностите! Това, което е можело да се случи! А какво точно се е случило, ще можем да кажем само тогава, когато преминем от външната страна на нещата към тяхната вътрешна реалност… — Направи кратка пауза, а после продължи: — Трябва да се върнем, както казах и преди, към характера на самия Саймън Лий…

VI

Настъпи мълчание. Неочаквано възмущението и горчивината бяха изчезнали. Еркюл Поаро бе покорил публиката си с магическата сила на своята личност. Те го бяха зяпнали в почуда, когато той започна да говори:

— Всичко се съдържа там. Мъртвият е фокусът и ядрото на цялата загадка! Трябва да проникнем дълбоко в душата на Саймън Лий и да видим какво ще открием там. Защото човек не живее и не умира сам за себе си. Това, което има, той предава на онези, които идват след него… Какво е можел да предаде Саймън Лий на своите деца? Горделивост например — горделивост, която в стареца е била опорочена от разочарованието от децата му. После търпеливостта. Знаем, че той е чакал с години, за да си отмъсти на някого, който му е сторил зло. Виждаме, че тази негова черта е наследена от сина му, който най-малко прилича на него в лице. Дейвид Лий също е помнел и е таял горчивина в продължение на години. От децата му единствено Хари Лий е приличал на него в лице. Тази прилика е доста поразителна, когато се вгледаме в портрета на Саймън Лий като млад. Същият орлов нос, същата челюст, отметнатата назад глава. Според мен Хари е наследил и много от маниерите на баща си — например навика да отмята назад глава, когато се смее, както и този — да прокарва пръст по брадичката си. Като вземем всички тези неща предвид и като следваме убеждението, че убийството е било извършено от човек, тясно свързан с покойника, аз проучих семейството от психологическа гледна точка. Сиреч опитах се да се спра на онези, които биха могли да бъдат възможните престъпници в психологически аспект. По моя преценка това бяха само двама — Алфред Лий и Хилда Лий, съпругата на Дейвид. Самия Дейвид го отхвърлих като възможен убиец. Реших, че човек с неговата чувствителност не би могъл да понесе гледката на едно прерязано гърло. Отхвърлих също така Джордж Лий и неговата съпруга. Независимо от техните желания, не бях убеден, че са в състояние да поемат риск. И двамата са доста предпазливи хора. Бях сигурен, че и госпожа Алфред Лий е неспособна да извърши подобно насилие. Тя носи в себе си твърде много ирония. За Хари Лий се колебаех. Той излъчваше известно усещане за груба сила, но бях почти сигурен, че въпреки своята надутост има слаб характер. Сега зная, че това е било и мнението на баща му. Той е казал, че и Хари струвал колкото останалите. Така останаха двама души, които вече споменах. Алфред Лий е човек, способен на огромно себеотрицание. Той е човек, който се е владеел и се е подчинявал на волята на друг в продължение на години, а при подобни обстоятелства никога не е изключено нещо да се пречупи. Нещо повече — той спокойно е можел да изпитва ненавист към баща си, която постепенно може да се е задълбочила, макар никога да не е била показвана. Често пъти най-кротките хора са способни на най-неочаквано насилие просто защото губят контрол над себе си, а когато това стане, то е безвъзвратно! Другият човек, в когото се усъмних, е Хилда Лий. Тя е от хората, които при определени случаи могат да пристъпят към саморазправа, макар и никога от лични подбуди. Такива хора съдят другите и изпълняват присъдите си над тях. В Стария завет има много такива герои. Иаил и Иудит например. Когато стигнах дотук, аз преразгледах обстоятелствата на самото престъпление. И първото нещо, което се набива на очи, са необичайните условия, при които е станало самото престъпление! Да се пренесем сега в стаята, където лежи мъртъв Саймън Лий. Ако си спомняте, там имаше обърнати една тежка маса и тежък стол, лампа, порцелан, чаши и прочие. Но най-впечатляващи бяха масата и столът. Те бяха от солиден махагон. Беше трудно да се проумее как евентуалната борба между този крехък човечец и неговия нападател може да доведе до обръщането на такива тежки мебели. Всичко това изглеждаше нереално. И все пак нито един човек със здрав разум не би инсценирал подобен ефект, освен ако Саймън Лий е бил убит от силен мъж, а идеята е била да се насочи подозрението върху жена или някой със слаба физика. Подобна идея обаче е крайно неубедителна, тъй като шумът от събарянето ще вдигне тревога и следователно убиецът ще разполага с много малко време, за да се измъкне. Несъмнено е било много по-добре за всеки гърлото на Саймън Лий да бъде прерязано колкото се може по-тихо. Друг необичаен момент беше завъртането на ключа отвън. И отново като че ли не можеше да се намери причина за подобно действие. Не можеше да внуши мисълта за самоубийство, понеже нищо в начина на смъртта не говореше за това. Не беше, за да внуши бягство през прозореца, понеже бягството през тях е невъзможно! А освен това подобно действие е изисквало и време, а времето трябва да е било страшно ценно за убиеца! Имаше и още едно непонятно нещо — парченце гума, отрязано от чантичка на Саймън Лий, и малка дървена клечка, които господин Сагдън ми показа. Те са били вдигнати от пода от човек, който е влязъл с първите в стаята. И отново — тези неща бяха напълно непонятни! Те не означаваха абсолютно нищо! И все пак са били там. Сами разбирате, че престъплението става все по-непонятно. В него няма порядък, липсва метод — с две думи, лишено е от всякаква разумност. А сега идваме до още една трудност. Полицейският началник Сагдън е бил повикан от мъртвия; съобщено му е било за кражба и е бил помолен да се върне час и половина по-късно. Защо? Ако причината е, че Саймън Лий е подозирал внучката си или някой друг от семейството, защо тогава не е помолил господин Сагдън да почака долу, докато самият той поговори със заподозряното лице? Ако полицейският началник е останел в къщата, тогава натискът върху заподозрения е щял да бъде много по-силен. И така стигаме до момента, когато необичайно е поведението не само на убиеца, но и на самия Саймън Лий! Тогава си казах следното: „Всичко това е погрешно!“ Защо? Защото гледаме нещата от погрешен ъгъл. Разглеждаме ги така, както убиецът иска от нас да ги виждаме… Имаме три неща, които са лишени от смисъл — борбата, обърнатият ключ и парченцето гума. Но сигурно има начин да се погледнат тези неща така, че да придобият смисъл! И тогава прочистих ума си изцяло, забравих за обстоятелствата на престъплението и се вгледах в тези неща поотделно, всяко за себе си. Казах си — борба! Какво означава това? Насилие, изпочупване, шум… Ключът? Защо човек завърта един ключ? За да не влезе друг? Но ключът не е предотвратил това, тъй като вратата е била съборена почти веднага. За да се държи някой вътре? За да се държи някой отвън? Парченце гума? Казах си: „Едно парченце от чантичка си е парченце от чантичка и нищо повече!“ Сигурно бихте казали, че тук няма нищо, но все пак това не е точно така, защото остава впечатлението за тези три неща — шум, уединение, празнота… Пасват ли с някого от моите двама възможни убийци? Не. И двамата — и Алфред Лий, и Хилда Лий — хиляди пъти биха предпочели едно тихо убийство; за тях би било нелепо да губят време, за да заключват отвън, а парченцето гума още веднъж не означава абсолютно нищо! И все пак у мен надделява чувството, че в това престъпление няма нищо нелепо и че, напротив — всичко е много добре планирано и отлично изпълнено. Че всъщност е постигнат успех! Следователно всичко, което се е случило, е било предназначено да… И после, когато отново премислях всичко, в ума ми проблесна първият лъч… Кръв — толкова много кръв — кръв навсякъде… Една натрапчивост на кръв — прясна, незасъхнала, искряща кръв… Прекалено много кръв… И още една мисъл, последвала първата. Това е кърваво престъпление, всичко е в кръвта. Собствената кръв на Саймън Лий се надига срещу него… — Еркюл Поаро се наведе напред. — Двата най-важни ключа към тази загадка бяха произнесени несъзнателно от двама различни души. Първо госпожа Алфред Лий цитира откъс от „Макбет“: „Кой би помислил, че старецът ще има толкова много кръв.“ А после нещо, което изрече Тресилиън. Той ми каза, че се чувствал замаян и че ставали неща, които бил виждал и преди. Една съвсем обикновена случка му бе дала повод да мисли така. Чул звънеца на входа и отишъл да отвори на Хари Лий, а на следващия ден направил същото за Стивън Фар. И защо ще е имал такова усещане? Погледнете Хари Лий и Стивън Фар и ще разберете защо! Те страшно си приличат! Ето защо отварянето на вратата за Стивън Фар е било като отварянето на вратата за Хари Лий. Все едно, че там е бил застанал един и същи човек. И ето че днес Тресилиън споменава как винаги бъркал хората. Нищо чудно! Стивън Фар има орлов нос, има навика да отмята назад глава, когато се смее, както и да поглажда брадичката си с пръст. Вгледайте се продължително в портрета на Саймън Лий като млад и ще видите не само Хари Лий, но и Стивън Фар…

Стивън се размърда и столът му изскърца. Поаро продължи:

— Спомняте си избухването на Саймън Лий, неговата тирада срещу семейството му, нали? Той каза, че е готов да се закълне, че има по-добри синове, макар и да не са родени в неговото легло. Отново се връщаме към характера на Саймън Лий. Към човека, който е имал успех сред жените и който е разбил сърцето на собствената си съпруга! Той се е хвалел пред Пилар, че може да има армия от телохранител и синове почти на една и съща възраст! И така дойдох до извода, че в дома си Саймън Лий е имал не само своите законни деца, но и един неразпознат и непризнат свой син, носещ неговата кръв.

Стивън се изправи. Поаро каза:

— Това е била истинската причина, нали? А не увлечението ви по хубавото момиче, което сте срещнали във влака! Вие сте идвали насам и преди да я срещнете. Идвали сте, за да видите що за човек е баща ви…

Фар бе пребледнял.

— Да, винаги съм се питал… Майка ми ми беше разказвала за него. За мен това се превърна в нещо като мания — да го видя какво представлява? Спечелих малко пари и дойдох в Англия. Нямах намерение да му се разкривам. Престорих се на сина на стария Еб. Дойдох само заради това — да видя човека, който ми е баща…

Сагдън се обади почти шепнешком:

— Божичко, бил съм сляп! Сега разбирам! На два пъти ви бърках с господин Хари Лий, а не се досетих!

Той се обърна към Пилар:

— Това е, нали? Пред вратата е стоял Стивън Фар, нали така? Вие се поколебахте и погледнахте към него, преди да кажете, че е била жена. Видели сте Фар и не сте искали да го издадете.

Присъстващите се размърдаха. Хилда Лий се обади:

— Не. Грешите. Пилар видя мен…

Поаро каза:

— Вас, мадам? Да, така си и мислех…

Хилда произнесе тихо:

— Стремежът към самосъхранение е любопитно нещо. Не можех да повярвам, че съм толкова страхлива. Да мълча, защото се страхувам!

Детективът попита:

— Ще ни кажете ли сега?

Тя кимна.

— Бях с Дейвид в стаята с пианото. Той свиреше. Беше в много странно настроение. Бях малко уплашена и почувствах отговорността си много остро, защото аз настоях да дойдем тук. Дейвид засвири „Погребалния марш“ и аз внезапно реших. Независимо колко странно щеше да се стори това на останалите, бях решена да си тръгнем веднага, още същата вечер. Излязох тихо от стаята и се качих горе. Исках да отида при стария господин Лий и просто да му кажа, че си тръгваме. Минах по коридора до стаята му и почуках на вратата. Не последва отговор. Почуках по-силно. Отново никакъв отговор. Тогава натиснах дръжката. Вратата беше заключена. И тогава, докато се колебаех, чух шум в стаята и… — Тя замълча, после продължи:

— Няма да повярвате, но това е самата истина! Там имаше някой и той нападна господин Лий. Чух да се обръщат маси и столове, шум от чупене на порцелан и стъкло, а после чух онзи последен ужасен вик, който замря — и настана тишина. Стоях като парализирана! Не можех да помръдна! И тогава господин Фар дотича, и Магдалин, и останалите. Господин Фар и Хари започнаха да блъскат по вратата. Тя падна, а там нямаше никого — освен господин Лий, който лежеше мъртъв сред цялата тази кръв.

VII

Полицейският началник Сагдън пое дълбоко дъх:

— Или аз полудявам, или всички останали са луди! Това, което казахте, госпожо Лий, са абсолютни глупости. Това е лудост!

Тя извика:

— Казах ви, че ги чух да се бият вътре, чух и стареца да вика, когато му прерязаха гърлото, а от стаята не излезе никой, нито пък имаше някой вътре!

Еркюл Поаро каза:

— И през цялото това време сте мълчали.

Лицето на Хилда Лий беше пребледняло, но тя твърдо изрече:

— Да. Защото ако ви бях казала какво е станало, щяхте да си помислите само едно — че съм го убила аз…

Детективът поклати глава:

— Не. Не сте го убили вие. Убил го е синът му.

Стивън Фар извика:

— Кълна се в Бога, че не съм го докосвал!

— Не вие — каза Поаро. — Той имаше и други синове!

Хари каза:

— Какво, по дяволите…

Джордж се вцепени. Дейвид прокара ръка върху очите си. Алфред примигна няколко пъти.

Поаро поясни:

— През първата нощ, когато дойдох тук, нощта на убийството, аз видях призрак. Това беше призракът на мъртвия. Когато за пръв път видях Хари Лий, бях озадачен. Имах чувството, че съм го виждал и преди. После го огледах внимателно, разбрах колко прилича на баща си и си казах, че това е породило чувството, че съм го виждал. Но вчера един мъж, който седеше срещу мен, отметна главата си назад и се изсмя — и тогава разбрах на кого ми напомня Хари Лий. И тогава открих в едно друго лице чертите на мъртвия. Нищо чудно, че старият Тресилиън се е почувствал объркан, когато е отварял вратата не на двама, а на трима мъже, които си приличат. Не се учудвам и на признанието му, че бърка хората, когато в къщата има трима души, които могат да минат за един и същи човек! Същото телосложение, същите жестове (особено потриването на брадичката), същият навик да се смеят с отметната назад глава, същият орлов нос. И все пак приликата невинаги се е забелязвала лесно, защото третият мъж е имал мустак. — Той се наведе напред. — Човек понякога забравя, че и полицаите са хора, че те имат жени и деца, майки — направи пауза — и бащи… Да си припомним репутацията, с която се е ползвал Саймън Лий тук — човек, който е разбил сърцето на жена си заради връзки с други жени. Един син, който не е роден в бащиното си легло, може да наследи доста неща. Може да наследи чертите на баща си и дори неговите жестове. Може да наследи горделивостта му, неговото търпение и отмъстителната му природа! — Гласът му се извиси: — През целия си живот, Сагдън, вие не сте забравили злото, което вашият баща ви е причинил. Според мен вие сте решили да го убиете преди много време. Вие сте роден в съседното графство, недалеч оттук. Несъмнено вашата майка с парите, които е получила от Саймън Лий, е успяла да намери съпруг, който да стане баща на нейното дете. Не ви е било трудно да започнете работа в полицията и да чакате вашия шанс. Един полицейски служител има отлична възможност да извърши престъпление и да остане ненаказан.

Лицето на Сагдън беше побеляло като платно. Той каза:

— Вие сте луд! Аз не бях в къщата, когато той беше убит.

Поаро поклати глава.

— Не, вие сте го убили, преди да напуснете къщата първия път. Никой не го е виждал жив след вашето тръгване. Било е толкова лесно. Саймън Лий ви е очаквал, да, само че той никога не ви е викал. Вие сте му позвънили и сте му говорили нещо за някакъв опит за грабеж. Казали сте му, че ще минете малко преди осем под претекст, че събирате пожертвувания. Той не е подозирал нищо. Не е знаел, че сте му син. Дошли сте и сте му разказали една история за подменени диаманти. Той е отворил сейфа си и ви е показал, че истинските диаманти са там. Вие сте се извинили, отишли сте с него до камината и в момент, когато той не е очаквал, сте прерязали гърлото му, като сте запушили устата му с ръка, за да не извика. Било е детска игра за мъж с вашата физика. След това сте напуснали сцената. Взели сте диамантите. Направили сте купчина от столове и маси, лампи и чаши и сте увили около тях много тънко въже или връв, която сте донесли навита около тялото си. Носели сте шише с кръвта на прясно заклано животно, към която сте добавили известно количество натриева сол. Напръскали сте с нея обилно наоколо, като сте добавили още натриева сол към локвата кръв, изтекла от Саймън Лий. Запалили сте огъня, за да може тялото да запази топлината си. След това сте пуснали двата края на въженцето да висят през отвора на прозореца. Излезли сте от стаята и сте превъртели ключа отвън. Това е било много важно, защото никой, при никакви обстоятелства, не е трябвало да влиза в стаята. После сте излезли и сте скрили диамантите в миниатюрната градинка. Ако някой ги откриеше там по-късно, те само щяха да насочат подозрението в желаната посока — към членовете на семейството. Малко преди девет и петнайсет вие се връщате и като се покатервате по стената под прозореца, дърпате въженцето. Това събаря внимателно подредената от вас пирамида. Мебели и порцелан се стоварват с трясък. Вие отново навивате въженцето около себе си. Имали сте и още едно изобретение! — Той се обърна към останалите: — Помните ли как всеки от вас описа предсмъртния вик на жертвата по различен начин? Вие, господин Лий, го описахте като вик на човек в смъртна агония. Вашата съпруга и Дейвид Лий използваха един и същи израз — като душа в ада. Госпожа Дейвид Лий пък каза точно обратното — като човек, лишен от душа. Изрече, че било нещо нечовешко, животинско. Най-близо до истината беше Хари Лий. Той каза, че приличало на клане на прасе. Знаете ли онези дълги розови балони с изрисувани по тях лица, които се наричат „Умиращо прасе“ и които се продават по панаирите? Когато се изпуска въздухът от тях, те издават неистов вой. Това, Сагдън, е бил най-великият ви номер. Поставили сте такъв балон в стаята. Отворът му е бил запушен с клечка, но тази клечка е била завързана за въженцето. Когато сте дръпнали въженцето, клечката е изскочила и балонът е започнал да изпуска въздух. Като капак на падащите мебели е дошъл и писъкът на „Умиращото прасе“.

Той още веднъж се обърна към останалите:

— Разбирате ли сега какво е вдигнала Пилар Естравадос? Сагдън се е надявал да стигне навреме, за да прибере спукания балон, преди някой да го забележи. Все пак го е взел от Пилар достатъчно бързо в качеството си на полицейски служител. Но си спомнете, че той изобщо не спомена за това пред никого. Сам по себе си това е един особено подозрителен факт. Научих от Магдалин и го попитах за това. Той беше подготвен. Беше отрязал парченце от гумената чантичка на господин Лий и ми показа това заедно с една дървена клечка. В общи линии те отговаряха на същото описание — парченце гума и дървена клечка. И те не означаваха, както помислих тогава, абсолютно нищо! Но аз не можех веднага да проумея всичко и да си кажа: „Те не означават нищо, значи не са могли да бъдат там, а Сагдън лъже…“ Не, по най-глупавия начин продължих да търся обяснение за тях. И едва когато видях мадмоазел Естравадос да си играе с балон, който се спука, и я чух да вика, че онова, което е намерила в стаята на Саймън Лий сигурно е било спукан балон, разбрах истината. Сега виждате как всичко си идва на мястото, нали? Неправдоподобната борба, която е необходима, за да установи фалшив час на смъртта; заключената врата — за да не може никой да намери трупа по-рано; викът на умиращия човек. Сега престъплението придобива своята логичност. Но от момента, когато Пилар Естравадос извика на глас своето откритие, тя се превърна в заплаха за убиеца. И ако думите й са били чути от него (нещо напълно възможно, защото тя извика силно и прозорците бяха отворени), то тя несъмнено се е оказала в голяма опасност. Тя вече веднъж беше поставила на изпитание убиеца, казвайки, когато говореше за стария господин Лий: „Сигурно е бил много симпатичен на младини.“ И бе добавила, обръщайки се директно към Сагдън: „Като вас.“ Тя изрече това буквално и Сагдън го знаеше. Нищо чудно, че той почервеня и почти се задави. Било е толкова неочаквано, при това изключително опасно. Надявал се е след това да прикачи на нея вината, но това се е оказало неочаквано трудно, тъй като внучка на дядо си, лишена от наследство, тя явно не е имала мотив за престъплението. По-късно, когато чува от къщата как тя извиква за балона, той се решава на отчаяни мерки. Нагласил е онзи капан, докато сме обядвали. За щастие като по чудо не успя…

Настана мъртва тишина. После Сагдън попита тихо:

— Кога разбрахте?

Поаро отвърна:

— Не бях сигурен дотогава, докато не донесох изкуствен мустак и не го наложих върху портрета на Саймън Лий. Тогава от картината вече ме гледаше вашето лице.

Сагдън каза:

— Дано да изгние душата му в ада! Доволен съм, че го направих!