Коледата на Поаро

I

— Наистина ли искаш да остана, татко? — попита Хари. — Имам чувството, че бъркам в гнездо на разярени оси.

— Какво искаш да кажеш? — остро попита Саймън.

— Брат ми Алфред. Моят добър стар брат Алфред! Ако смея да отбележа, той не е особено доволен от моето присъствие тук.

— Той няма думата — отсече бащата. — Господарят тук съм аз.

— И така да е, ти все пак си зависим от него. Не бих искал да влоша…

— Ще направиш, каквото ти казвам.

Хари се прозя.

— Не знам дали ще мога да свикна с живота у дома. Струва ми се малко потискащ за човек, обходил света.

— По-добре се ожени и си седни на задника.

— За кого да се оженя? Жалко, че не мога да взема за жена племенницата си. Младата Пилар е дяволски привлекателна.

— Забеляза го, нали?

— Относно сядането на задника, виждам, че дебелият Джордж се е справил добре, ако съдя по външния вид. Коя е тя?

Саймън сви рамене.

— Откъде да знам. Джордж я намерил на някакво модно ревю. Тя разправя, че баща й бил пенсиониран морски офицер.

Хари каза:

— Сигурно е бил втори помощник на някое крайбрежно корито. Ако не внимава, Джордж ще си има неприятности с нея.

— Джордж — каза Саймън — е глупак.

Хари попита:

— Защо се е омъжила за него, заради пари ли?

Баща му сви рамене.

— Смяташ ли, че ще можеш да се оправиш с Алфред? — поинтересува се синът.

— Още сега — намръщено отвърна Саймън и натисна бутона на масата до себе си.

Хорбъри се появи веднага. Саймън каза:

— Помоли господин Алфред да дойде тук!

Прислужникът излезе и Хари погледна след него.

— Този приятел подслушва по вратите.

Баща му сви рамене.

— Вероятно.

Алфред забързано влезе.

— Викал си ме, татко.

— Да, седни. Мислех си, че ще трябва да организираме другояче реда вкъщи сега, когато домът ни ще има двама нови обитатели.

— Двама ли?

— Естествено Пилар ще живее тук, а Хари си е дошъл завинаги.

— Хари ще живее тук?

— Защо не, братко? — попита той.

Алфред рязко се обърна към него:

— Мисля, че сам разбираш.

— Съжалявам, но не разбирам нищо.

— След всичко, което се случи, след позорната ти постъпка, скандала…

Хари небрежно махна с ръка.

— Всичко това е минало.

— Ти се държа ужасно с татко след всичко, което той направи за теб!

— Виж какво, Алфред, не мислиш ли, че това си е негова работа, а не твоя. Щом той иска да забрави и да прости…

— Да, така искам — каза Саймън. — Все пак Хари ми е син, нали, Алфред?

— Да, но аз не одобрявам заради татко.

Бащата отново отсече:

— Хари остава тук. Това е моето решение. — Сложи ръка на рамото на Хари. — Аз винаги съм го обичал.

Алфред стана и напусна стаята с побеляло лице. Хари излезе след него, като се смееше.

Саймън седеше и се смееше тихо. Изведнъж се стресна и се огледа.

— Кой, по дяволите, е тук? А, ти ли си, Хорбъри? Друг път не се промъквай така!

— Извинете, сър!

— Както и да е. Слушай сега какво ще ти кажа. Искам всички да дойдат тук след обяда. Всички!

— Да, сър.

— Има още нещо. Когато тръгнат насам, върви с тях. И щом стигнете на половината на коридора, извикай така, че да те чуя. Измисли някаква причина. Ясно ли е?

— Да, сър.

Хорбъри слезе долу и каза на Тресилиън:

— Ако ме питаш, ще ти кажа, че този път ни очаква наистина весела Коледа.

Икономът рязко запита:

— Какво имаш предвид?

— Почакай и ще видиш. Днес е навечерието на Коледа и ми се струва, че ни очакват коледни изненади.

II

Влязоха в стаята и се спряха на вратата. Саймън говореше по телефона. Той им махна с ръка.

— Сядайте всички, само за момент да свърша разговора. „Чарлтън, Ходжкинс и Брус“ ли е? Вие ли сте, господин Чарлтън? Тук е Саймън Лий… Да, нали? Да… Не, искам да ми изготвите ново завещание… Доста време мина, откакто направих старото… Тук нещата малко се промениха… Не, не е спешно. Не бих искал да ви развалям празника. Да речем три дни след Коледа? Или по-късно? Елате тук и ще ви кажа какво искам да направите. Не, няма нищо! Не се готвя да умирам още!

Той затвори телефона, после огледа осемте члена на семейството си, изкашля се и каза:

— Всички изглеждате мрачни. Случило ли се е нещо?

Алфред пое инициативата:

— Ти изпрати да ни повикат и…

Баща му го прекъсна:

— О, съжалявам, но не е нещо важно. Да не би да си помислихте, че ще има семеен съвет? Не, днес се чувствам много уморен, това е всичко. Ще си лягам. Няма нужда някой да идва при мен след вечеря. Искам да съм бодър на Коледа.

Той им се ухили. Джордж почтително каза:

— Разбира се, разбира се.

Старецът започна отново:

— Каква велика стара традиция — Коледа. Укрепва солидарността в семейството. Какво мислиш, Магдалин, скъпа?

Магдалин Лий подскочи. Глуповатата й уста се отвори и затвори. Тя заекна:

— О, да. Да!

Той продължи:

— Е, как да кажа… Ти си живяла с пенсиониран морски офицер — направи пауза, — баща ти. Предполагам, че не си виждала истинска Коледа. За това трябва голямо семейство!

— Ами… да, сигурно е така.

Погледът му се плъзна край нея.

— Не ми се ще да говоря за неприятни неща днес, но нали знаеш, Джордж, страхувам се, че ще трябва да съкратя малко издръжката ти. Разноските тук ще се увеличат.

Джордж силно почервеня.

— Не можеш да направиш това, татко.

Саймън кротко каза:

— Не мога ли?

— Разноските ми са много големи. Много. В този момент едва свързваме двата края. Необходимо е да се правят най-строги икономии.

— Остави икономиите на жена си. Жените много ги бива за това. Те често биха спестили от неща, за които един мъж не би и помислил. А една умела жена би могла да шие сама дрехите си. Спомням си, че моята беше много добра с иглата. Но само с това. Беше добра жена, но глупавичка.

Дейвид подскочи. Баща му каза:

— Седни, момче, ще събориш нещо.

— Моята майка… — извика Дейвид.

— Твоята майка — прекъсна го Саймън — имаше мозък на кокошка! Изглежда, че е предала това свое качество и на децата си. — Внезапно стана. На бузите му се появиха две червени петна. Гласът му стана висок и писклив. — Вие не струвате и пукнат грош, нито един от вас! До гуша ми е дошло от всички ви! Вие не сте мъже! Вие сте мърльовци, банда хленчещи мърльовци. Пилар струва колкото двама от вас! Кълна се, сигурно имам по-добър син от вас някъде по света, въпреки че вие сте родени в моето легло!

— Е, тате, по-полека! — извика Хари.

Той беше скочил на крака и обикновено веселото му лице беше намръщено. Баща му продължи:

— Същото се отнася и за теб! Можеш ли да ми кажеш ти какво си направил? Хленчеше за пари от всички краища на света! Казвам ви — не мога да ви гледам! Махайте се! Всички!

Той седна в креслото си, като дишаше тежко.

Бавно, един по един, всички се изнизаха от стаята. Джордж беше зачервен и възмутен. Магдалин изглеждаше изплашена. Дейвид беше пребледнял и целият се тресеше. Хари направо изскочи от стаята. Алфред вървеше като насън. Лидия го следваше с високо вдигната глава. Само Хилда се спря на прага и бавно се върна.

Тя го гледаше отгоре и възрастният мъж се стресна, когато отвори очи и я видя застанала над него. В неподвижната й стойка имаше нещо заплашително.

Той раздразнено попита:

— Какво има?

— Когато писмото ви пристигна, аз наистина повярвах, че искате да съберете семейството край себе си на Коледа, и убедих Дейвид да дойдем.

— Е, и?

Хилда бавно продължи:

— Вие наистина сте искали те да са край вас, но с друга цел — да ги скарате. Бог да ви е на помощ, ако това е начинът ви на забавление!

Саймън се изсмя:

— Моето чувство за хумор винаги е било по-различно. Не очаквам някой друг да оцени тази шега, но аз се забавлявам страхотно!

Тя нищо не каза. На лицето му се изписа тревога. Той рязко попита:

— За какво си мислиш?

Хилда натъртено произнесе:

— Страхувам се…

— Страхуваш се… от мен?

— Не от вас… за вас.

И като съдия, произнесъл присъда, тя се обърна и бавно напусна стаята. Саймън седеше и втренчено гледаше след нея. После се изправи, отиде до сейфа и прошепна на себе си:

— Я да си погледна моите красавици.

III

В осем без петнайсет на вратата се позвъни.

Тресилиън отиде да отвори. Когато се върна в кухнята, намери там Хорбъри да прибира чашите за кафе.

— Кой беше? — попита той.

— Полицейският началник, господин Сагдън. Внимавай какво правиш!

Хорбъри бе изтървал една от чашите.

— Как можа! — скара му се икономът. — Единайсет години съм ги мил, без да счупя нито една! А сега ти си пъхаш носа, където не ти е работата, и погледни какво става.

— Съжалявам, господин Тресилиън, наистина съжалявам — заизвинява се Хорбъри и челото му се покри с пот. — Просто не знам как се случи. Значи полицейският началник беше на входа?

— Да, господин Сагдън.

Прислужникът прокара език по бледите си устни.

— И какво искаше?

— Събираше волни пожертвования за полицейското сиропиталище.

— О! — Прислужникът изправи рамене и попита с по-естествен глас: — И получи ли нещо?

— Аз занесох книгата на господин Лий и той ми каза да поканя началника при него, и да поднеса шери на масата.

— По това време на годината всички просят — отбеляза Хорбъри. — Старият дявол обаче е щедър, независимо от проклетията си.

Тресилиън изрече с достойнство:

— Господин Лий винаги е бил щедър.

Хорбъри кимна.

— И това му е най-добрата черта в характера. Е, аз ще тръгвам.

— На кино ли?

— Сигурно. До скоро, господин Тресилиън.

Той излезе през вратата, водеща към помещенията на прислугата.

Икономът погледна часовника над вратата. После отиде в трапезарията и подреди салфетките. След като се увери, че всичко е както трябва, той удари малкия гонг в преддверието. С отзвучаването на последния звук по стълбите слезе полицейският началник. Сагдън беше едър мъж с привлекателна външност, който се движеше, съзнавайки значимостта на положението си. Тъмносиньото му сако беше закопчано догоре.

Той дружелюбно каза:

— Струва ми се, че тази нощ ще замръзне. И по-добре, времето напоследък не е според сезона.

Тресилиън поклати глава:

— От влагата ревматизмът ми се обажда.

Полицаят каза, че ревматизмът е болезнено страдание, и икономът го изпрати до вратата.

Старецът пусна резето и бавно се върна в преддверието, като прокара ръка по челото си и въздъхна. После бързо изправи гръб, щом видя Лидия да влиза във всекидневната. След нея по стълбите слезе и Джордж Лий.

Макар и готов отдавна, икономът изчака и Магдалин, която беше последна от гостите, да влезе в гостната, след което сам се появи и обяви:

— Вечерята е сервирана.

Тресилиън беше познавач на дамското облекло. Той винаги забелязваше и коментираше наум облеклата на дамите, докато обикаляше около масата с гарафа в ръка.

Госпожа Алфред, забеляза той, си беше сложила новата рокля от тафта на бели и черни цветя. Доста дързък модел, който едва ли би стоял добре на всяка, но на нея й отиваше много. Роклята на госпожа Джордж определено беше от модна къща, единствен модел. Сигурно струваше доста. Интересно как господин Джордж беше платил за това — той никак не обичаше да харчи пари, никак. А сега госпожа Дейвид — чудесна жена, но не знаеше как да се облича. За нейната фигура най-доброто щеше да бъде гладко черно кадифе. Кадифето на фигури, при това яркочервено, беше лош избор. За госпожица Пилар пък нямаше значение какво носи — с нейната фигура и коса тя винаги щеше да изглежда добре. И все пак бялата й рокличка беше твърде евтина. Но господин Лий щеше да се погрижи за това. Беше се привързал към нея, наистина чудесно. Щом зърне някое по-младо лице, и край!

— Бяло или червено? — почтително прошепна Тресилиън в ухото на господин Джордж. Забеляза, че Уолтър, сервитьорът, отново поднася гарнитурата преди соса. Колко пъти му го беше повтарял!

Икономът обиколи със суфлето. Установи, че интересът му към тоалетите на дамите и недоволството му от Уолтър са някак механични; тази вечер гостите бяха мълчаливи. Всъщност не беше точно така — господин Хари вдигаше шум за двайсет, не, не господин Хари, това беше господинът от Южна Африка. Другите също говореха, но някак си на приливи и отливи. Всички изглеждаха някак странно.

Ето, господин Алфред направо имаше вид на болен. Сякаш беше в шок или нещо подобно. Ровеше разсеяно в чинията си, без да се храни. Жена му явно беше разтревожена. Все поглеждаше скришом към него. Лицето на господин Джордж беше силно зачервено и той направо поглъщаше храната. Щеше да получи удар някой ден, ако не внимаваше. Жена му нищо не ядеше, сигурно пак беше на диета. Само госпожица Пилар си хапваше с удоволствие и се смееше с господина от Южна Африка, а той явно беше хлътнал по нея до уши. Двамата поне нямаха грижи!

Господин Дейвид? Тресилиън направо беше разтревожен за него. Приличаше на майка си. И все още младееше, но беше доста нервен — ето, събори чашата си.

Тресилиън я отмести и бързо попи малката локвичка. Готово. Дейвид сякаш не забеляза нищо, само гледаше напред с пребледняло лице.

Интересно, Хорбъри също пребледня, когато чу, че полицейският началник е дошъл в къщата. Сякаш…

Икономът се стресна. Уолтър беше съборил една от крушите от подноса. Днешните сервитьори не ги биваше за нищо! Мястото им беше в обора!

Той обиколи масата с портвайна. Даже и господин Хари изглеждаше отнесен тази вечер. Непрекъснато поглеждаше към господин Алфред. Те никога не се бяха обичали. Е, господин Хари винаги е бил любимецът на баща им и това дразнеше брат му. Господин Лий никога не бе обръщал голямо внимание на господин Алфред. Колко жалко, той беше толкова привързан към баща си.

Ето, госпожа Алфред вече стана и се понесе край масата. Чудесна кройка имаше тази нейна рокля от тафта. И наметалото също й отиваше. Беше много елегантна жена.

Икономът тръгна към кухнята, като остави мъжете с портвайна в трапезарията. После поднесе кафето в гостната. Четирите дами седяха и мълчаха.

Той отново излезе. Тъкмо влизаше в кухнята, когато чу да се отваря вратата на трапезарията. Дейвид Лий тръгна през преддверието към всекидневната.

Тресилиън отново се прибра в кухнята. Там прочете едно конско на Уолтър, но той не се впечатли много.

Старият иконом остана сам и уморено приседна.

Беше потиснат. Беше навечерието на Коледа, а наоколо имаше само напрежение и тревога. Нещо не беше наред!

Той с усилие се надигна и отиде да прибере чашите от кафето. В стаята нямаше никого; само Лидия стоеше полускрита зад завесата на прозореца и се взираше навън.

От съседната стая се чу пианото.

Господин Дейвид свиреше. Но защо „Погребалния марш“? Да, това беше. Наистина нещо не беше наред.

Той отново се прибра в кухнята.

И тогава чу шума отгоре — трошене на порцелан, обръщане на мебели, поредица от трясъци и глухи удари.

„Велики Боже! — помисли си Тресилиън. — Какво ли прави горе господарят? Какво ли става там?“

И после се чу вик, ясен и силен. Ужасяващ и пронизителен писък, който се задави в гъргорене.

Икономът застина за момент като парализиран, после изтича в преддверието и се заизкачва по широката стълба. Там вече тичаха и други. Викът беше разтревожил цялата къща.

Те тичаха по стълбата, после по извитата й част, покрай нишата със статуите, бели и призрачни, направо към дъното на коридора, където беше вратата на Саймън Лий. Господин Фар и госпожа Дейвид вече бяха там. Тя се беше облегнала на стената, а той натискаше дръжката.

— Вратата е заключена! — повтаряше той. — Вратата е заключена!

Хари Лий го измести и на свой ред натисна дръжката.

— Татко! — извика той. — Отвори!

Вдигна ръка и всички се заслушаха в настъпилата тишина. Никой не отговори. От стаята не се чуваше нито звук.

На входната врата се позвъни, но никой не обърна внимание.

Стивън Фар каза:

— Налага се да разбием вратата. Няма друг начин.

— Няма да е лесно — поясни Хари. — Тези врати са доста солидни.

Те заблъскаха, но напразно. Накрая взеха една от дъбовите пейки и я използваха като таран. Вратата най-после поддаде, с последен трясък пантите се откъртиха и тя падна в стаята.

За миг всички се струпаха на вратата. Надали някой от тях щеше да забрави тази гледка…

Стаята приличаше на бойно поле. Навсякъде се виждаха обърнати тежки мебели, строшени китайски вази. В средата на килима, пред буйния огън в камината, лежеше Саймън Лий в локва кръв. Кръвта беше оплескала всичко, съвсем като в кланица.

Всички поеха въздух и двама проговориха един след друг. Макар и странно, но и двете реплики бяха цитати.

Дейвид Лий каза:

— Господ забавя…

Лидия прошепна на пресекулки:

— Кой би помислил, че старецът ще има толкова много кръв.

IV

Полицейският началник Сагдън звънеше вече трети път. Накрая той отчаяно удари чукчето.

Уолтър се появи на вратата и широко я отвори. Беше уплашен.

— А! Ъ-ъ-ъ… — каза той. Изразът на уплаха се смени с облекчение. — Тъкмо звънях в полицията.

— Защо? — строго попита Сагдън. — Какво става тук?

— Старият господин Лий. Някой го е пречукал…

Полицейският началник се втурна вътре и затича по стълбите.

Влезе в стаята, без никой да го усети, и видя как Пилар се наведе и взе от пода нещо. Дейвид Лий стоеше, закрил очите си с ръце.

Всички останали се бяха струпали на малка групичка. Само Алфред Лий бе застанал до тялото на баща си и го гледаше с празен поглед.

Джордж важно нареждаше:

— Нищо не бива да се докосва, нищичко, докато не пристигне полицията. Това е много важно.

— Извинете — каза Сагдън.

Той деликатно си проби път между дамите. Алфред го позна.

— А — каза. — Вие ли сте, господин началник? Дойдохте много бързо.

— Да, господин Лий — Сагдън не губеше време в излишни обяснения. — Какво става?

— Баща ми е убит… — Гласът му пресекна.

Магдалин изведнъж захълца истерично.

Сагдън вдигна голямата си ръка в жест, приканващ към внимание, и авторитетно изрече:

— Ще бъдат ли всички така любезни да напуснат стаята, освен господин Лий и… ъ-ъ-ъ… господин Джордж Лий?

Те бавно се заизнизваха към вратата, като овце. Сагдън внезапно се обърна към Пилар:

— Извинете, госпожице — любезно каза той, — нищо не бива да се докосва или премества.

Тя го гледаше втренчено. Стивън Фар раздразнено се намеси:

— Разбира се, че не. Тя знае това.

Сагдън продължи все така любезно:

— Не вдигнахте ли нещо от пода преди малко?

С широко отворени очи Пилар попита най-невинно:

— Така ли?

Полицаят продължи любезно, но вече с по-твърд тон:

— Да, аз ви видях.

— О!

— Дайте ми го, моля ви. То е в ръката ви.

Пилар отвори дланта си. На нея имаше парченце гума и дребен предмет от дърво. Полицаят ги взе, постави ги в плик и ги сложи в горния си джоб.

— Благодаря ви — каза и се обърна.

В погледа на Стивън Фар имаше изненада и уважение. Сякаш беше подценил едрия полицай.

Те бавно напуснаха стаята и на излизане дочуха полицаят да казва с официален тон:

— А сега, ако обичате…

V

— Дървото гори най-добре — каза полковник Джонсън, като хвърли още една цепеница в камината и придърпа стола си към огъня. — Заповядайте — добави гостоприемно, като кимна към подноса с бутилки и сифона, поставени близо до лакътя на госта му.

Гостът вдигна ръка в учтив жест на отказ. Той предпазливо доближи стола си до буйния огън, макар дълбоко в себе си да вярваше, че дори и да опече стъпалата си (като в средновековна зала за мъчения), това няма да спре студеното течение край раменете му.

Полковник Джонсън, полицейският префект на Мидълшир, можеше да си мисли, че огънят в камината е нещо несравнимо, но Еркюл Поаро беше убеден, че парното отопление е за предпочитане!

— Случаят Картрайт беше нещо изключително — започна домакинът. — Изключителен човек със страхотен чар! Когато го доведохте тук, той направо покори всички ни!

Той поклати глава.

— Никога повече няма да имаме подобен случай! — каза. — За щастие отравянето с никотин се среща много рядко.

— Имаше време, когато вие бихте казали, че отравянето е твърде „неанглийско“, неспортсменско, нещо, присъщо само на чужденците — вметна Еркюл Поаро.

— Далеч съм от тази мисъл — отговори префектът. — Отравянията са доста повече, отколкото се предполага, особено с арсеник.

— Сигурно е така.

— Случаите на отравяния са винаги особени — каза Джонсън. — Експертизите са винаги противоречиви, после лекарите винаги са много предпазливи в оценките си. Винаги е трудно да се представи едно такова дело в съда. Не, ако ми е писано да разследвам убийство (Боже опази!), предпочитам да е случай, в който няма съмнение относно причината за смъртта.

Поаро кимна.

— Огнестрелна рана, прерязано гърло, строшен череп — това ли са вашите предпочитания?

— Боже мой, предпочитания! Не си мислете, приятелю, че си падам по убийствата! Дано не ми се случи повторно. Както и да е, би трябвало поне сега да сме застраховани.

Поаро скромно поде:

— Моята репутация…

Но Джонсън продължи мисълта си:

— Коледа. Време за доброжелателство, мир и любов навсякъде.

Поаро се облегна назад и събра върховете на пръстите си. Замислено изучаваше с поглед домакина.

— Значи, по ваше мнение Коледа е малко вероятно време за престъпления, така ли?

— Точно това казах.

— Защо?

— Как защо? — учуди се Джонсън. — Нали току-що ви казах — празници, добро настроение и прочие!

Поаро измърмори:

— Вие, британците, сте толкова сантиментални.

Събеседникът му не отстъпи:

— И какво от това? Какво лошо има да почита човек традициите?

— Нищо лошо, дори е очарователно. Но нека да пофантазираме за момент. Вие казвате, че Коледа е време за веселба. Това значи много ядене и много алкохол. Нека си кажем, направо преяждане. А с това идват и стомашни неразположения, които ни правят раздразнителни.

— Престъпленията — намеси се полковник Джонсън — не се извършват от раздразнение.

— Не съм толкова сигурен. Да погледнем от друга страна. Вие казвате, че Коледа носи дух на доброжелателство, просто така е прието. Стари вражди се погребват, непримиримите се помиряват, макар и временно.

Джонсън кимна:

— Заравят томахавката, точно така.

Поаро продължи мисълта си:

— И семействата, забележете, семействата, разделени за цяла година, отново се събират заедно. И точно при тези обстоятелства, не може да не се съгласите, се получава особено напрежение. Хора, които не са настроени дружелюбно, полагат усилия, за да изглеждат дружелюбни. По Коледа хората са лицемерни, макар и в името на добрата традиция. И все пак са лицемерни.

— Е, аз не бих казал точно така — усъмни се полковник Джонсън.

Поаро му отправи ослепителна усмивка.

— Не, не! Моля ви! Разбира се, че не вие. Аз го казвам това. Аз се опитвам да ви покажа, че при тези условия на душевно напрежение и физическо неразположение е твърде възможно липсата на симпатия, едва доловима преди, и стари препирни да добият по-сериозен характер. Рано или късно усилието да бъдат по-любезни, по-склонни към прошка, по-великодушни, отколкото са, кара хората да се държат по съвсем различен начин. Те стават по-заядливи, по-груби и като цяло по-неприятни от истинското си аз. Ако сложите бент на потока на естественото си държане, mon ami, рано или късно този бент се разрушава и настъпва катаклизъм!

Погледът на полковника излъчваше съмнение.

— Никога не мога да разбера кога говорите сериозно и кога ме пращате за зелен хайвер — изръмжа той.

Поаро се усмихна.

— Не говорех сериозно, ни най-малко. Но в това, което казвам, има истина. Неестествените условия винаги предизвикват съответните реакции.

Прислужникът на полковник Джонсън влезе в стаята.

— Полицейският началник Сагдън на телефона, сър.

— Веднага идвам.

Като се извини, префектът излезе от стаята. Върна се след няколко минути, а лицето му беше мрачно и разтревожено.

— Проклятие! — каза той. — Убийство! На Рождество Христово!

Поаро вдигна вежди.

— Сигурно ли е това?

— А? О, няма друго обяснение. Случаят е съвсем ясен — убийство, и то брутално.

— Коя е жертвата?

— Старият Саймън Лий. Един от най-богатите хора тук! Първоначално натрупал състояние в Южна Африка. От злато, всъщност не — от диаманти. Вложи куп пари в производството на някаква машинария за минно инженерство, май негово изобретение. Както и да е, тази инвестиция се изплати стократно. Казват, че е два пъти милионер!

— Навярно е много уважаван? — попита Поаро.

— Не мога да кажа, че го харесваха много. Беше особняк. От няколко години е инвалид. Аз самият не го познавам добре, но той е една от важните фигури в околията.

— Значи случаят ще предизвика голям шум?

— Да, трябва да отида в Лонгдейл по най-бързия начин.

Той колебливо погледна към госта си. Поаро веднага отговори на неизречения въпрос:

— Искате да ви придружа, така ли?

Джонсън неловко изрече:

— Неудобно ми е да ви моля, но нали разбирате? Сагдън е добър полицай — акуратен, внимателен, може да се разчита на него, но му липсва въображение. Много бих искал, щом сте тук, да се възползвам от съветите ви.

Поаро реагира моментално:

— С удоволствие. Можете напълно да разчитате на мен. И не бива да обиждаме полицейския началник. Това ще си е негов случай, не мой. Аз просто ще бъда неофициалният консултант.

Полковникът топло каза:

— Вие сте добър човек, Поаро.

И след тези похвални думи двамата излязоха.

VI

Униформен полицай им отвори вратата и отдаде чест. Сагдън пресече преддверието и каза:

— Радвам се, че дойдохте, сър. Нека влезем в кабинета на господин Лий, тук, наляво. Бих искал да ви запозная със случая в общи линии. Много странна история.

Той ги въведе в малка стая от лявата страна. Вътре имаше телефон и голямо бюро, отрупано с документи. Край стените бяха подредени рафтове с книги.

Префектът каза:

— Сагдън, това е мосю Еркюл Поаро. Може би сте чували за него. Случи се, че той ми беше на гости. Полицейски началник Сагдън.

Поаро се поклони леко и изгледа човека срещу себе си — висок мъж с квадратни рамене и военна стойка. Носът му беше прав, челюстта издаваше упоритост, а над нея процъфтяваше кестеняв мустак. Сагдън издържа погледа му. Поаро се беше втренчил в неговите мустаци — тяхната пищност явно го впечатляваше.

Сагдън каза:

— Разбира се, че съм чувал за вас, господин Поаро. Вие сте идвали насам преди няколко години, ако добре си спомням. Смъртта на господин Бартоломю Стрейндж. Случай на никотиново отравяне. Не беше в моята околия, но знам всичко по случая.

Полковник Джонсън нетърпеливо се намеси:

— И така, Сагдън, да чуем фактите. Ясен случай, казвате?

— Да, сър, недвусмислено убийство. Гърлото на господин Лий е прерязано. Докторът казва, че били прекъснати вените. Но цялата работа е много странна.

— Какво искате да кажете?

— Бих искал първо вие да чуете моята версия, сър. Ето историята: този следобед, около пет часа, господин Лий ми се обади в участъка в Адълсфийлд. Гласът му звучеше някак особено по телефона. Помоли ме да дойда при него в осем, като особено подчерта времето и изрично ми каза да съобщя на иконома, че идвам по повод на някаква полицейска благотворителност.

Полковникът вдигна поглед.

— Търсел е подходящ претекст, за да ви вкара в къщата?

— Точно така, сър. Господин Лий е важна личност и аз се отзовах на молбата му. Дойдох малко преди осем и казах, че търся помощи за полицейското сиропиталище. Икономът отиде при господин Лий и се върна да ми каже, че той ще ме приеме. След това ми показа пътя до стаята на господин Лий, разположена на първия етаж, точно над трапезарията.

Сагдън млъкна, пое дъх и продължи да докладва с официален тон:

— Господин Лий седеше до камината, облечен в халат. Когато икономът излезе и затвори вратата, той ме помоли да седна до него. След това колебливо ми каза, че искал да ме уведоми за грабеж. Попитах го какво е откраднато. Той отговори, че има всички основания да подозира, че от сейфа му били откраднати диаманти (мисля, че каза необработени диаманти) на стойност няколко хиляди лири.

— Диаманти значи! — възкликна полковникът.

— Да, сър. Аз му зададох обичайните въпроси в такива случаи, но отговорите му бяха някак несигурни. Накрая той ми каза: „Трябва да разберете, Сагдън, че може и да греша.“ Аз му казах: „Не разбирам, сър. Диамантите или липсват, или не. Друго положение няма.“ А той ми отговори: „Диамантите липсват, но е твърде възможно това да е някаква глупава шега.“ Прозвуча ми доста странно, но си замълчах. Той продължи: „Трудно ми е да обясня в подробности, но накратко положението е следното — според мен само двама души биха могли да ги вземат. Единият може да го е направил на шега. Ако са взети от другия, значи са откраднати.“ Аз попитах: „Какво точно искате да направя, сър?“ Той веднага отговори: „Искам да излезете оттук и да се върнете след около половин час, не, малко по-късно, да речем към девет и петнайсет. Тогава ще мога да ви кажа дали са ме ограбили или не.“ Това ми се стори доста тайнствено, но аз се съгласих и излязох.

Полковник Джонсън изкоментира:

— Много любопитно. Какво ще кажете, Поаро?

Поаро попита:

— Мога ли да знам, господин Сагдън, какви бяха вашите заключения?

Полицаят поглади брада и внимателно отговори:

— Е, хрумнаха ми няколко хипотези, но накрая реших, че се отнася за следното. И дума не може да става за някаква шега. Диамантите са откраднати. Старият джентълмен просто не знаеше кой го е направил. Сигурно е казал истината, че подозира двама души, от които единият е вероятно от прислугата, а другият — член на семейството.

Поаро одобрително кимна.

— Tres bien. Това обяснява много добре поведението му.

— Оттук и желанието му да се върна по-късно. Той е смятал междувременно да проведе разговор с въпросните хора. Имал е намерение да им каже, че полицията е информирана за случая, но ако откраднатото се върне, той би могъл да потули работата.

Полковникът попита:

— Какво щеше да стане, ако подозираният отречеше кражбата?

— Сигурно е възнамерявал да даде ход на полицейското следствие.

Полковникът сбърчи чело и засука мустак. После продължи с въпрос:

— А защо не е провел този разговор, преди да ви извика?

— Не, не, сър — поклати глава Сагдън. — Нали виждате, ако беше го направил, щеше да излезе, че блъфира. Няма да е убедително. Заподозреният може да си каже, старецът няма да извика полиция, дори и да подозира. Но ако господин Лий му каже, че вече е уведомил полицията, става ясно, че работата е сериозна и той трябва да реши дали да върне камъните. Още повече икономът е щял да потвърди, че аз току-що съм си тръгнал.

— М-да, разбирам — съгласи се Джонсън. — Имате ли някакви подозрения, Сагдън, кой може да е този „член на семейството“?

— Не, сър.

— И няма никакви улики?

— Нищо, сър.

Джонсън поклати глава.

— Да продължим.

Полицейският началник отново си възвърна официалния тон:

— Върнах се в къщата точно в девет и петнайсет. Тъкмо се канех да позвъня, когато чух вик отвътре, след което настъпи голяма суматоха. Натисках звънеца няколко пъти и дори чуках с чукчето в продължение на три-четири минути. Когато най-сетне прислужникът отвори, разбрах, че се е случило нещо. Той трепереше целият, сякаш щеше да припадне всеки момент. Успя да ми каже на пресекулки, че господин Лий е бил убит. Аз изтичах на горния етаж и заварих в стаята на господин Лий ужасна бъркотия. Без съмнение там е имало голяма борба. Саймън Лий лежеше пред камината с прерязано гърло сред локва кръв.

Полковникът изведнъж каза:

— Не би могъл да го направи сам, нали?

Сагдън поклати глава.

— Невъзможно, сър. Всичко беше с краката нагоре, обърнати мебели, изпочупен порцелан и украшения, а в стаята нямаше и следа от бръснач или нож, с които би могъл да го извърши.

Джонсън замислено изрече:

— Да, звучи логично. Имаше ли някого в стаята?

— Почти цялото семейство, сър. Просто стояха.

Джонсън отново попита:

— Някакви предположения, Сагдън?

Полицейският началник бавно заговори:

— Лоша работа, сър. Според мен трябва да е някой от семейството. Не виждам как външен човек може да го направи и да избяга навреме.

— А прозореца? Затворен ли беше или беше отворен?

— Прозорците са два. Единият беше затворен и залостен. Другият беше отворен десетина сантиметра отдолу, но залостен в това положение с болт. Аз го пробвах и той не помръдна, явно стои така от години. Освен това стената отвън е гладка и няма пълзящи растения. Не виждам как някой би могъл да излезе оттам.

— Колко врати има стаята?

— Само една. Тя е в края на коридора. Вратата беше заключена отвътре. Когато другите чули шума от борбата и предсмъртния вик на стареца и изтичали горе, наложило се да я разбият, за да влязат вътре.

— И кого намерили в стаята?

— Никого, сър. Единствено стареца, убит само преди няколко минути.

VII

Полковник Джонсън се втренчи в Сагдън и ядосано възкликна:

— Нима искате да ми кажете, Сагдън, че това е един от тези проклети случаи, съществуващи единствено в криминалните романи, където убийството е извършено в заключена стая от някаква явно свръхестествена сила?

Едва доловима усмивка повдигна мустака на Сагдън и той сдържано отговори:

— Не мисля, че е толкова зле, сър.

Полковникът продължи:

— Самоубийство. Това е единствената възможност!

— Къде е оръжието тогава? Не, сър, самоубийството отпада.

— А как е избягал убиецът? Може би през прозореца?

Сагдън поклати глава.

— Мога да се закълна, че не е направил това.

— Но вие казвате, че вратата е била заключена отвътре.

Полицейският началник кимна. След това извади ключ от джоба си и го сложи на масата.

— Няма отпечатъци — съобщи. — Огледайте го обаче добре, сър. С лупата.

Поаро се наведе. Двамата с Джонсън огледаха ключа. Префектът възкликна:

— По дяволите, Сагдън, разбирам! Имате предвид тези леки драскотини от края. Виждате ли ги, Поаро?

— Разбира се. Това значи, нали така, че ключът е бил завъртян отвън, посредством някакъв инструмент, вероятно обикновени клещи.

Сагдън кимна.

— Да, напълно възможно.

Поаро се обади:

— Значи намерението е било да се представи смъртта като самоубийство, тъй като вратата е заключена и вътре няма никого.

— Точно така, мосю Поаро, няма съмнение в това.

Детективът явно не беше съгласен:

— А безпорядъкът в стаята? Както сам казвате, това опровергава идеята за самоубийство. При всички случаи убиецът би привел стаята в ред.

Сагдън каза:

— Но той не е имал време, мосю Поаро. Там е цялата работа, той просто не е имал време. Да речем, че е разчитал да завари стария джентълмен неподготвен, и това не е станало. Имало е борба и тя е била чута в стаята отдолу. Нещо повече, старецът е извикал за помощ. Всички са хукнали нагоре. Убиецът е могъл само да изскочи от стаята и да завърти ключа отвън.

— Вярно — съгласи се Поаро. — Възможно е вашият убиец да се е объркал. Но защо, за Бога, защо не е оставил оръжието? Щом то липсва, отпада и самоубийството. Това е твърде фатална грешка.

Сагдън спокойно каза:

— Престъпниците обикновено правят грешки. Нашият опит го доказва.

Поаро измърмори:

— Независимо от грешките този ваш престъпник все пак е избягал.

— Не мисля, че е избягал.

— Искате да кажете, че все още е в къщата?

— Не виждам къде другаде може да бъде. Това е дело на някого от семейството.

— Но все пак — леко повиши тон Поаро — поне засега се е измъкнал. Вие не знаете кой е той.

Сагдън уверено изрече:

— Скоро обаче ще узнаем. Все още не съм разпитал всички в къщата.

Полковник Джонсън изведнъж се намеси:

— Чакайте, Сагдън, нещо ми дойде наум. Този, който е заключил отвън, трябва да е имал някакъв опит в подобни неща. Имал е криминално минало. Не е толкова лесно да се борави с такива инструменти.

— Искате да кажете, че е професионалист ли, сър?

— Да, това имам предвид.

— Изглежда, че е така — съгласи се Сагдън. — Ако продължим да разсъждаваме по този начин, ще излезе, че между прислугата има професионален крадец, което обяснява кражбата на диамантите и убийството като логично следствие от това.

— Виждате ли нещо невярно в това предположение?

— Всъщност и аз се сетих за това най-напред, но не е лесна работа. В къщата има осем души прислуга. От тях шест са жени, пет от които са там повече от четири години. Остават икономът и сервитьорът.

Икономът работи тук повече от четирийсет години, това си е цял рекорд. Сервитьорът е местен — син на градинаря, израснал е тук. Не виждам как той би могъл да бъде професионалист. Единственият, който остава, е личният прислужник на господин Лий. Той е сравнително отскоро, но е бил извън къщата, още не се е върнал дори, и е излязъл преди осем часа.

Джонсън попита:

— Имате ли точен списък на присъствалите в къщата?

— Да, сър. Взех го от иконома. Да ви го прочета ли? — Извади бележника си.

— Ако обичате.

— Господин и госпожа Алфред Лий. Господин Джордж Лий, член на парламента, и съпругата му, господин Хенри Лий, господин и госпожа Дейвид Лий, госпожица… — Сагдън направи пауза и внимателно прочете: — Пилар Естравадос, господин Стивън Фар. А сега прислугата — Едуард Тресилиън, иконом. Уолтър Чампиън, сервитьор. Емили Рийвс, готвачка. Куини Джоунс, прислужница в кухнята. Гладис Спент, главна камериерка. Грейс Вест, Биътрис Москоум, Джоун Кенч, камериерки. Сидни Хорбъри, личен прислужник на господин Лий.

— Това са всички?

— Това са всички, сър.

— Имате ли представа кой къде е бил по време на убийството?

— Най-обща, сър. Както ви казах, не съм разпитал още всички. Според Тресилиън господата са били в трапезарията. Дамите са се оттеглили в гостната. Тресилиън им сервирал кафе. Той заяви, че тъкмо се прибрал в кухнята, когато чул шум на горния етаж, последван от вик. Изтичал в преддверието и нагоре по стълбите след другите.

Джонсън запита:

— Кои от членовете на семейството живеят постоянно тук и кои са само на гости?

— Господин и госпожа Алфред живеят тук. Останалите са на гости.

Полковникът кимна.

— Къде са всички сега?

— Помолих ги да останат в гостната, докато се приготвя да взема показанията им.

— Добре. Предлагам да се качим горе и да огледаме мястото на престъплението.

Сагдън ги поведе нагоре по стълбите и после по коридора.

Когато влязоха в стаята, Джонсън пое дълбоко дъх и изрече:

— Направо ужасно.

Той застана неподвижно, изучавайки с поглед преобърнатите столове, строшения порцелан и опръсканите с кръв парчета.

Слабият възрастен човек, клекнал край тялото, стана и кимна.

— Здравейте, Джонсън. Истинска касапница, а?

— Прав сте, докторе. Можете ли вече да ни кажете нещо?

Лекарят сви рамене и се ухили.

— Сложните описания ще спестя за официалния доклад. Иначе нищо сложно. Заклан е бил като прасе. Кръвта му е изтекла за по-малко от минута. Няма следа от оръжието.

Поаро прекоси стаята и отиде до прозорците. Както беше казал Сагдън, единият беше затворен и залостен, а другият — отворен на около десетина сантиметра отдолу. Дебел масивен болт го задържаше в това положение. Сагдън каза:

— Според иконома този прозорец никога не се затваря, независимо от времето. Под него има линолеум, в случай че прокапе, но това не става, тъй като стряхата отгоре го предпазва.

Поаро кимна, после се върна до тялото и го огледа. Устните се бяха дръпнали назад и разкриваха безкръвните венци в подобие на гримаса. Пръстите бяха закривени като нокти на птица.

Поаро подхвърли:

— Не ми изглежда на силен човек.

Лекарят отговори:

— Беше доста жилав. Успя да преодолее няколко болести, които биха вкарали повечето хора в гроба.

Поаро поясни:

— Нямах предвид това. Исках да кажа, че не е едър, не е силен физически.

— О, не, ни най-малко.

Детективът се обърна настрани. Наведе се и огледа един от съборените столове — масивен, от махагон. До него имаше махагонова маса и останките от голяма порцеланова лампа. Съборени бяха и два по-малки стола, а наоколо имаше парчета от счупени две чаши и гарафа, тежко стъклено преспапие, различни книги, голяма японска ваза, разбита на парчета; картината на разрушението се допълваше от съборената бронзова статуетка на голо момиче.

Поаро се наведе над съборените и счупени вещи, като ги разглеждаше внимателно, без обаче да ги докосва. Лицето му доби намръщен и объркан израз.

Полковникът попита:

— Смущава ли ви нещо, Поаро?

Той въздъхна и промърмори:

— Такъв крехък стар човек и всичко това…

Джонсън също изглеждаше объркан. Попита сержанта:

— Има ли отпечатъци?

— Много, сър, по цялата стая.

— А по сейфа?

— Нищо, сър. Само тези на стария джентълмен.

Джонсън се обърна към лекаря:

— Какво ще кажете за кървавите петна, докторе? Този, който го е извършил, трябва да е целият в кръв.

Лекарят поклати глава.

— Съмнявам се. Кръвотечението е изцяло от вратната вена. Тя не би пръскала кръв като артерия.

— Да, да, но все пак има много кръв наоколо.

— Наистина, много кръв, поразително много кръв — повтори и Поаро.

Сагдън попита с уважение:

— Това говори ли ви нещо, мосю Поаро?

Погледът на детектива мина покрай него и отговорът му беше объркан:

— Има нещо тук… някакво насилие. — Спря за миг, после продължи: — Да, това е — насилие… и кръв, много кръв… Това е… как да кажа, прекалено много кръв, върху столовете, върху масите, върху килима… Кървав ритуал? Жертвена кръв? Дали е това? Може би. Толкова крехък старец, слаб, съсухрен, а толкова много кръв.

Сагдън го гледаше учудено и объркано изрече:

— Странно, това каза и тя, тази дама…

Поаро рязко попита:

— Каква дама? Какво е казала?

— Госпожа Лий. Госпожа Алфред Лий. Беше застанала там до вратата и почти шептеше. Тогава прозвуча като безсмислица.

— Какво точно каза?

— Нещо като кой би помислил, че старият джентълмен има толкова кръв…

Поаро тихо повтори:

— „Кой би помислил, че старецът ще има толкова много кръв.“ Думите на лейди Макбет. Нейните думи… Интересно…

VIII

Алфред Лий и жена му влязоха в малкия кабинет, където ги очакваха Поаро, Сагдън и префектът. Джонсън пристъпи напред.

— Как сте, господин Лий? Ние не сме се срещали досега, но както знаете, аз съм полицейският префект на графството. Казвам се Джонсън. Трудно ми е да изразя колко съм натъжен от това събитие.

Алфред, с очи като на страдащо куче, дрезгаво отговори:

— Благодаря. Това е ужасно… толкова ужасно. Аз… това е жена ми.

Лидия изрече с тихия си глас:

— Това беше ужасен удар за съпруга ми. За всички нас, но най-вече за него.

Ръката й беше на рамото му. Полковник Джонсън заговори:

— Няма ли да седнете, госпожо Лий? Позволете да ви представя мосю Еркюл Поаро.

Детективът се поклони. Наблюдаваше с интерес двамата съпрузи.

Лидия нежно натисна съпруга си по рамото.

— Седни, Алфред.

Той седна и промърмори:

— Еркюл Поаро? Момент…

Той вяло прокара ръка по челото си. Лидия каза:

— Полковник Джонсън иска да ти зададе някои въпроси, Алфред.

Префектът я погледна с одобрение. Беше благодарен, че госпожа Алфред Лий се оказваше толкова разумна и способна жена.

Алфред отвърна:

— Да, разбира се, разбира се…

Джонсън си помисли: „Шокът, изглежда, напълно го е извадил от релсите. Дано малко да дойде на себе си.“ А на глас изрече:

— Това е списъкът на всички, които са били в къщата тази вечер. Бихте ли потвърдили дали той е верен?

Той леко кимна на Сагдън, който извади бележника си и отново прочете имената.

Баналната и бюрократична операция сякаш извади Алфред от унеса и го върна на земята. Той се посъвзе, очите му загубиха стъкления си поглед и когато Сагдън завърши, кимна в знак на съгласие:

— Точно така.

— Бихте ли ми разказали нещо повече за гостите си? Доколкото разбирам, господин и госпожа Джордж Лий и господин и госпожа Дейвид Лий са ваши роднини?

— Това са двамата ми по-млади братя и техните съпруги.

— Те не живеят постоянно тук, така ли?

— Да, тук са само за Коледа.

— Господин Хенри Лий също ви е брат?

— Да.

— А другите ви двама гости — госпожица Естравадос и господин Фар?

— Госпожица Естравадос е моя племенница. Господин Фар е син на някогашния съдружник на баща ми в Южна Африка.

— Значи стар приятел?

Лидия се намеси:

— Не, всъщност го виждаме за пръв път.

— Разбирам. Но го поканихте да остане с вас за Коледа?

Алфред се поколеба, после погледна към жена си. Тя обясни:

— Господин Фар вчера се появи най-неочаквано. Просто бил наблизо и решил да се обади на свекъра ми. Когато той разбрал, че господин Фар е син на неговия някогашен приятел и съдружник, настоял господинът да остане с нас за Коледа.

Полковник Джонсън каза:

— Ясно. Това обяснява списъка на гостите. Сега прислугата. Госпожо Лий, мислите ли, че всички заслужават доверие?

Лидия се замисли за момент, преди да отговори. После заяви:

— Да, напълно съм сигурна във всички. Повечето от тях работят тук от много години. Тресилиън, икономът, е в къщата от времето, когато съпругът ми е бил малко дете. Единствените новодошли са камериерката Джоун и личният прислужник на моя свекър.

— Какво ще кажете за тях?

— Джоун е една малка глупачка, но това е най-лошото, което мога да кажа за нея. За Хорбъри знам твърде малко. Той е тук от година, но се оказа много добър в работата си и моят свекър беше напълно удовлетворен от него.

Поаро внезапно подхвърли:

— Но вие, мадам, не сте, нали?

Тя сви рамене.

— Той няма нищо общо с мен.

— Но вие сте господарката на къщата и прислугата е ваша грижа.

— Да, но Хорбъри беше прислужник на свекър ми и следователно извън моите компетенции.

— Разбирам.

Полковник Джонсън се намеси:

— Да поговорим за събитията от тази вечер. Страхувам се, че това ще ви причини болка, господин Лий, но бих искал да чуя вашия разказ за случилото се.

Алфред отвърна с тих глас:

— Разбира се.

Джонсън се опита да помогне:

— Кога например видяхте баща си за последен път?

Лицето на Алфред се изкриви от болка и той отговори:

— Бях при него за кратко след чая. Накрая му пожелах лека нощ и излязох. Чакайте да си спомня… беше към шест без петнайсет.

Поаро се намеси:

— Пожелахте му лека нощ ли? Значи не очаквахте да го видите повече вечерта?

— Не. Вечерята на баща ми, обикновено нещо леко, му се носеше в стаята винаги в седем. След това той или си лягаше рано, или седеше в креслото си и никой не го безпокоеше, освен ако той сам не повика някого.

— А често ли го правеше?

— Понякога. Ако това беше желанието му.

— Но обикновено не беше така.

— Не.

— Продължете, ако обичате, господин Лий.

Алфред продължи:

— Нашата вечеря беше в осем. След нея съпругата ми и другите дами се оттеглиха в гостната — тук гласът му изневери. — Ние седяхме около масата… Изведнъж се чу съвсем необичаен шум. Падаха столове, трошаха се мебели и съдове и после… О, Боже! Още го чувам, вика на баща ми — ужасяващ, продължителен, затихващ вик, вик на човек в предсмъртна агония.

Той закри лицето си с треперещи длани. Лидия протегна ръка и докосна ръкава му. Полковникът кротко каза:

— И после?

Алфред продължи съкрушено:

— Струва ми се, че за момент всички бяхме като вкаменени. След това скочихме и затичахме навън по стълбите към стаята на баща ми. Вратата беше заключена. Не можехме да влезем. Трябваше да я разбием. После, когато влязохме, видяхме…

Гласът му изчезна съвсем, Джонсън бързо заговори:

— Не е необходимо да разказвате за това, господин Лий. Върнете се назад, към времето, когато всички бяхте в трапезарията. Кой беше с вас там, когато чухте вика?

— Кой беше там ли? Ами, всички… не, чакайте. Брат ми беше там, брат ми Хари.

— Никой друг ли?

— Никой.

— Къде бяха другите господа?

Алфред въздъхна и се напрегна.

— Сякаш са минали години… Как беше? А, да! Джордж беше отишъл до телефона. После започнахме да обсъждаме семейни въпроси и Стивън Фар каза, че ще ни остави да си поговорим, и излезе. Направи го много възпитано и тактично.

— А брат ви Дейвид?

Той сбърчи чело:

— Дейвид? Беше ли там? Не, разбира се, не. Не си спомням точно той кога се измъкна.

— Обсъждахте семейни въпроси, така ли? — внимателно попита Поаро.

— Ами… да.

— Това значи, че сте обсъждали семейни въпроси с един от членовете на семейството.

Лидия се намеси:

— Какво искате да кажете, мосю Поаро?

Той бързо се обърна към нея:

— Мадам, съпругът ви каза, че Стивън Фар е излязъл, защото разбрал тяхното желание да говорят за свои проблеми. Но това явно не е било семеен съвет, тъй като мосю Дейвид и мосю Джордж не са били там. Значи дискусията е била само между двама члена на семейството.

Лидия отговори:

— Моят девер Хари се завърна от чужбина след дългогодишно отсъствие. Нима не е естествено той и съпругът ми да имат за какво да говорят?

— Аха, разбирам.

Тя му хвърли бърз поглед и отмести очи. Джонсън каза:

— Това е ясно. Забелязахте ли някой друг, когато тичахте към стаята на баща си?

— Аз… всъщност не знам. Като че ли да. Ние всички дойдохме от различни посоки. Страхувам се, че не забелязах. Бях толкова разтревожен. Този ужасен вик…

Полковникът бързо смени темата:

— Благодаря ви, господин Лий. Има и един друг въпрос. Разбрах, че баща ви е притежавал ценни диаманти.

Алфред погледна доста изненадано.

— Да, така е.

— Къде ги съхраняваше?

— В сейфа, в стаята си.

— Можете ли да ги опишете?

— Бяха груби камъни, нешлифовани.

— Защо баща ви ги пазеше при себе си?

— Това беше някаква прищявка. Беше ги донесъл от Южна Африка. Никога не ги е давал да ги обработят. Просто искаше да ги държи при себе си. Нали ви казах, прищявка.

— Аха! — каза полковникът. От тона му ставаше ясно, че не разбира много. После продължи: — Голяма ли беше стойността им?

— Баща ми ги определяше на около десет хиляди лири.

— Значи са били много ценни.

— Да.

— Странна приумица — да ги държи в сейфа в спалнята си.

Лидия се намеси:

— Моят свекър, полковник Джонсън, беше доста странен човек. Той не мислеше като обикновените хора. Доставяше му удоволствие да държи тези камъни в ръцете си.

— Сигурно са му припомняли много — обади се Поаро.

— Да, така е — потвърди тя.

— Бяха ли застраховани? — попита полковникът.

— Не мисля.

Джонсън се наведе и тихо попита:

— Знаете ли, че тези камъни са били откраднати?

— Какво? — втренчи се в него Алфред Лий.

— Баща ви не ви е споменал нищо за тяхното изчезване?

— Нито дума.

— И не знаехте, че баща ви е изпратил да повикат господин Сагдън тук, за да го уведоми за изчезването на камъните?

— Нямах представа!

Джонсън премести погледа си.

— А вие, госпожо Лий?

Тя поклати глава.

— Нищо не съм чула.

— Значи според вас камъните са още в сейфа?

— Да.

Лидия се поколеба и попита:

— Затова ли са го убили? Заради тези камъни?

Полковник Джонсън отвърна:

— Това смятаме да открием! Госпожо Лий, имате ли някаква представа кой би могъл да замисли подобна кражба?

Тя поклати глава.

— Не, наистина. Убедена съм, че слугите са честни хора. Пък и във всеки случай никак не е лесно да се стигне до сейфа. Моят свекър винаги беше в стаята си. Никога не слизаше долу.

— Кой се грижеше за стаята?

— Хорбъри. Той оправяше леглото и бършеше праха. Една от камериерките идваше всеки ден да почиства камината и да пали огъня, но иначе Хорбъри вършеше всичко.

Поаро каза:

— Значи Хорбъри е човекът с най-добри възможности?

— Да.

— Мислите ли, че той е откраднал диамантите?

— Възможно е. Предполагам… За него би било най-лесно. О, всъщност не знам какво да мисля.

Полковник Джонсън се намеси:

— Съпругът ви вече ни разказа своята версия за случилото се тази вечер. Бихте ли направили същото? Кога например видяхте свекъра си за последен път.

— Ние всички бяхме в стаята му днес следобед, преди чая.

— Не го видяхте по-късно, за да му пожелаете лека нощ?

— Не.

Поаро попита:

— Правите ли го обикновено?

Лидия рязко отговори:

— Не.

Джонсън продължи:

— Къде се намирахте по време на извършване на престъплението?

— В гостната.

— Чухте ли шум от борба?

— Струва ми се, че чух нещо тежко да пада, но, разбира се, стаята на свекъра ми е над трапезарията, не над гостната, така че надали бих чула твърде много.

— Но чухте вика?

Лидия потръпна.

— Да, това чух. Беше ужасяващо, сякаш викаше някой прокълнат от ада. Веднага разбрах, че се е случило нещо страшно. Избързах навън и последвах съпруга си и Хари нагоре по стълбите.

— Кой друг беше с вас по това време в гостната?

Жената се замисли.

— Всъщност… не мога да си спомня. Дейвид беше в съседната стая и свиреше Менделсон. Мисля, че и Хилда отиде при него.

— А другите две дами?

— Магдалин отиде да телефонира. Не мога да си спомня дали Пилар беше там или не.

Поаро тихо каза:

— Значи е възможно да сте останали съвсем сама?

— Да, да, всъщност така беше, доколкото си спомням.

Полковник Джонсън продължи:

— Относно диамантите. Мисля, че е необходимо най-после да се уверим дали са тук или не. Знаете ли комбинацията от сейфа на баща си, господин Лий? Вижда ми се някак си старомоден.

— Ще я намерите в малкия бележник, който той обикновено носеше в горния джоб на халата си.

— Добре. Веднага ще се занимаем с това. Може би ще е по-добре, ако разпитаме първо другите. Дамите може да поискат да си легнат.

Лидия стана.

— Хайде, Алфред. — После се обърна към тях: — Да им кажа ли да дойдат?

— Да, ако обичате, един по един.

— Разбира се.

Тя се отправи към вратата и съпругът й я последва. В последния миг той изведнъж се обърна.

— Но, разбира се — каза и се върна бързо до Поаро. — Вие сте Еркюл Поаро! Как не съобразих. Трябваше веднага да се сетя. — Той заговори бързо и възбудено: — Господ ви изпраща тук! Открийте истината, мосю Поаро. Цената е без значение. Ще платя всички разходи, само я открийте! Бедният ми баща, да го убият най-брутално. Трябва да откриете истината. Смъртта на баща ми не може да остане безнаказана.

Поаро отговори тихо:

— Уверявам ви, господин Лий, че съм готов да направя всичко в помощ на полковник Джонсън и старши полицай Сагдън.

Алфред Лий каза:

— Искам да работите за мен. Смъртта на баща ми трябва да бъде отмъстена.

Той затрепери силно. Лидия се върна и го хвана под ръка.

— Хайде, Алфред, трябва да извикаме другите.

Очите й срещнаха погледа на Поаро. Тези очи пазеха своите тайни. Те не трепваха.

Детективът тихо изрецитира:

— „Кой би помислил, че старецът ще има толкова много кръв.“

Тя го прекъсна:

— Спрете! Не изричайте това!

— Но вие сте го казали, мадам.

Тя пое дъх:

— Знам… Спомням си… Беше толкова ужасно.

И Лидия рязко се обърна и излезе от стаята. Съпругът й я последва.

IX

Джордж Лий гледаше със сериозно изражение.

— Ужасна работа — каза, поклащайки глава. — Наистина е ужасно. Според мен това е дело на някой луд!

Полковник Джонсън внимателно попита:

— Така ли смятате?

— Да. Наистина така смятам. Някой вманиачен убиец. Сигурно е избягал от дом за душевноболни.

Полицейският началник Сагдън се намеси:

— А как според вас този… ъ-ъ-ъ… луд е проникнал в къщата, господин Лий? И как я е напуснал?

Джордж поклати глава и каза:

— По този въпрос трябва да се произнесе полицията.

Сагдън отвърна:

— Ние веднага обходихме къщата. Всички прозорци бяха затворени и залостени. Страничният вход беше заключен, както и предната врата. Никой не е могъл да мине през кухненските помещения, без да бъде забелязан от прислугата.

Джордж Лий извика:

— Но това е абсурд! Остава само да кажете, че баща ми не е убит!

— Убит е — в това няма съмнение — изрече полицейският началник.

Полковник Джонсън се покашля и пое инициативата:

— А къде бяхте вие, господин Лий, по време на убийството?

— Бях в трапезарията. Тъкмо бяхме приключили с вечерята. Не, всъщност като че ли бях тук, в тази стая. Бях телефонирал малко преди това.

— Телефонирали сте?

— Да. Обадих се на секретаря на консерваторите в Уестрингъм, в моя изборен район. Проблемът не търпеше отлагане.

— Значи чухте вика след това?

Джордж Лий потрепери:

— Да, направо смразяващо. Кръвта ми изстина. Викът заглъхна и се превърна в нещо като къркорене. — Той извади носна кърпичка и изтри потта от челото си. — Ужасно нещо — промърмори.

— И след това се втурнахте нагоре?

— Да.

— Видяхте ли братята си — господин Алфред и господин Хари Лий?

— Не. Сигурно ме бяха изпреварили.

— Кога за последен път видяхте баща си, господин Лий?

— Днес следобед. Всички бяхме при него.

— И не сте го виждали след това?

— Не.

Полковник Джонсън помълча, а после попита:

— Знаехте ли, че баща ви е държал скъпоценни нешлифовани диаманти в сейфа на спалнята си?

Джордж Лий кимна.

— Доста лекомислена постъпка — надуто изрече. — Често съм му го казвал. Може да са го убили заради тях — искам да кажа… значи…

Полковник Джонсън го прекъсна:

— А знаете ли, че тези диаманти са изчезнали?

Долната устна на Джордж увисна. Очите му щяха да изскочат от орбитите си.

— Значи наистина са го убили заради тях?

Полковник Джонсън бавно изрече:

— Той е знаел за изчезването им и е уведомил полицията няколко часа преди смъртта си.

Джордж каза:

— Но тогава… Не разбирам… аз…

Еркюл Поаро се обади:

— Ние също не разбираме…

X

Хари Лий влезе в стаята с наперен вид. За миг Поаро се вгледа смръщено в него. Имаше чувството, че е виждал този човек някъде. Орловият нос, надменният поглед, очертанието на брадичката — тези неща правеха впечатление; не можеше да се отрече — макар Хари да беше едър, а баща му — със среден ръст, — че между тях имаше голяма прилика. Забеляза и още нещо — въпреки цялата си напереност Хари Лий беше нервен. Стараеше се да го прикрие с поведението си, но тревогата му си личеше.

— Е, господа — започна той. — С какво мога да ви бъда полезен?

Полковник Джонсън изрече:

— Ще се радваме, ако можете да хвърлите някаква светлина върху събитията от тази вечер.

Хари Лий поклати глава.

— Не зная нищо. Всичко е направо ужасно и толкова неочаквано.

Поаро каза:

— Наскоро сте пристигнали от чужбина, нали, господин Лий?

Хари бързо се извърна към него.

— Да. Преди седмица.

Детективът попита:

— Дълго време ли сте отсъствали оттук?

Хари Лий вдигна брадичка и се изсмя.

— Е, по-добре е да ви го кажа още сега. И без това ще го научите от някого! Господа, аз съм блудният син! Почти двайсет години кракът ми не е стъпвал в този дом.

— Но сега сте тук. Ще ни кажете ли защо се върнахте? — попита Поаро.

Хари веднага отговори със същата откровеност:

— Както в старата история — отегчих се от рожковите, които свинете ядат — или не ядат, винаги забравям как беше. Помислих си, че може да е по-добре да се сменя със златния телец. Получих писмо от баща ми, в което той ми предлагаше да се завърна. Подчиних се на зова му и ето ме тук. Това е всичко.

— Дошли сте за кратко — или за по-дълго? — поинтересува се детективът.

Хари отвърна:

— Върнах се завинаги!

— И такава е била волята на баща ви?

— Старецът остана очарован. — Отново се изсмя и около очите му се появиха симпатични бръчици. — Доста скучно е било за стареца да живее тук с Алфред! Брат ми е страшно отегчителен — иначе не е лош, ама не става за компания. Навремето баща ми доста си е поживял и сигурно ме е очаквал с нетърпение.

— А брат ви и жена му останаха ли доволни, когато научиха, че ще останете тук? — Поаро зададе въпроса с леко повдигане на веждите си.

— Алфред ли? Той направо щеше да се пръсне от яд. За Лидия не знам. Сигурно и на нея не й е станало приятно, заради него. Но съм убеден, че в края на краищата това щеше да й допадне. Лидия ми е симпатична. Няма начин да не се разберем с нея. Само че Алфред е нещо съвсем различно. — Той отново се изсмя. — Алфред винаги адски ме е ревнувал. Винаги е бил добрият син, дето си седи у дома и си знае задълженията. И какво щеше да получи накрая? Това, дето винаги го получават добрите синчета — ритник отзад. Послушайте ме, господа — добродетелта не е нещо, което си струва. — И той ги изгледа един след друг. — Надявам се, че не сте шокирани от моята откровеност. Но нали и вие търсите истината. В крайна сметка ще измъкнете наяве всичките кирливи ризи на семейството. По-добре е аз сам да си извадя моите. Не съм кой знае колко съкрушен от смъртта на баща ми — не съм го виждал толкова години, — но независимо от това той ми е баща и е бил убит. Държа да има отмъщение. — Поглади брадичката си, докато ги гледаше. — В нашето семейство отмъщението е на голяма почит. Никой от семейство Лий не забравя лесно. Затова искам убиецът на баща ми да бъде открит и да увисне на въжето.

— Бъдете спокоен, господин Лий — ще направим всичко, което е по силите ни — обеща Сагдън.

— Ако не успеете, ще се заема сам — заяви Хари Лий.

Полковник Джонсън остро попита:

— Имате ли някакви предположения относно самоличността на убиеца, господин Лий?

Хари поклати глава.

— Не. Не, нямам. Вижте какво, работата е доста сериозна. Много мислих върху случилото се и според мен това съвсем не е дело на външен човек…

— Аха — поклати глава Сагдън.

— И ако е така — продължи Хари Лий, — тогава го е убил някой от дома… Но кой, по дяволите, може да го е направил? Не подозирам прислугата — Тресилиън е тук вече не помня откога. Онзи глупак, дето сервира? За нищо на света. Вижте, Хорбъри си го бива, но от Тресилиън знам, че е бил на кино. И какво ни остава тогава? Като изключим Стивън Фар (защо му трябва да идва тук чак от Южна Африка, за да пречука един непознат?), остават членовете на семейството. Не мога да допусна, че някой от нас го е направил! Алфред? Той обожаваше баща ни. Джордж? На него не му стиска. Дейвид? Дейвид винаги се е носил из облаците. Готов е да припадне дори при вида на някоя драскотина. Съпругите? Не е по женски да отидеш и хладнокръвно да заколиш някого. Така че кой? Умът ми не го побира! Обаче работата е сериозна.

Полковник Джонсън се покашля — това му беше навик — и попита:

— Кога за последен път видяхте баща си тази вечер?

— След чая. Току-що се беше скарал с Алфред заради моя милост. Старецът не беше на себе си. Той винаги е обичал да забърква каши. Според мен именно заради това е криел пристигането ми от останалите. Искал е да види суматохата, когато аз цъфна на прага! Пак с тази цел подхвърли, че ще променя завещанието си.

Поаро се размърда леко и попита:

— Значи баща ви е споменавал за завещанието си?

— Да, пред всички, като ни гледаше внимателно, за да види реакциите ни. Обади се на адвоката си да дойде веднага след Коледа.

Детективът се поинтересува:

— Какви промени е възнамерявал да направи?

Хари Лий се ухили:

— Нищо не ни каза! Хитра лисица! Предполагам или да кажем, надявах се, че промените щяха да са в полза на моя милост. Сигурно ме е изключил от предишното си завещание. А сега допускам, че отново е щял да ме включи. Голям удар срещу останалите. Сигурно щеше да включи и Пилар — харесваше я. И нея я е очаквало нещо хубаво. Не сте ли я виждали още? Моята испанска племенница. Много е хубава — с топлата красота на юга и с неговата жестокост. Ех, ако не й бях чичо!

— Според вас баща ви я харесваше?

Хари кимна.

— Тя веднага разбра как да му влезе под кожата. Седеше при него по цял ден. Обзалагам се, че е знаела какво иска! Е, сега вече го няма. Никакви завещания не могат да се променят в нейна полза, нито пък в моя — лош късмет. — Той се намръщи, замълча за минута, а после продължи с променен тон: — Нещо се отклонявам от въпроса. Искахте да знаете кога за последен път видях баща си? Както ви казах, беше след чая, може да е било малко след шест. Старецът беше в добро настроение, макар и малко уморен. Тръгнах си и го оставих с Хорбъри. Повече не го видях.

— Къде бяхте по време на убийството му?

— В трапезарията с брат ми Алфред. Имахме разговор, немного задушевен обаче. Всъщност доста се бяхме посдърпали, когато чухме шума отгоре — сякаш цяла дузина мъже се боричкаха там. И тогава клетият татко извика. Сякаш колеха прасе. Викът направо парализира Алфред. Закова се на стола си. Раздрусах го и се втурнахме нагоре. Вратата беше заключена и се наложи да я разбием. Не беше лесно. Не мога да разбера как е била заключена! Освен татко в стаята нямаше никого, а проклет да съм, ако някой може да се промъкне през прозорците.

Сагдън се обади:

— Вратата е била заключена отвън.

— Какво? — подскочи Хари. — Кълна се, че ключът беше отвътре.

Поаро тихо попита:

— Значи сте го забелязали?

Хари Лий рязко отвърна:

— Имам такъв навик. — Той предизвикателно ги изгледа един по един: — Има ли още нещо, което искате да узнаете, господа?

Джонсън поклати глава:

— Благодаря, господин Лий, засега не. Ще помолите ли следващия член на семейството да влезе?

— Дадено.

Той отиде до вратата и излезе, без да се обърне.

Тримата се спогледаха. Полковник Джонсън се обади:

— Какво ще кажете, Сагдън?

Полицейският началник поклати глава и изрече:

— Явно се бои от нещо. Защо ли?

XI

Магдалин Лий поспря за миг в очертанията на вратата. Дългата й, нежна ръка докосна платиненорусата й коса. Рокля от яркозелено кадифе подчертаваше стройната й фигура. Тя изглеждаше много млада и леко уплашена.

Тримата мъже за миг спряха погледите си върху нея. В очите на Джонсън се четяха почуда и възхищение. Погледът на Сагдън изразяваше нетърпението на човек, който бърза да продължи с работата си. В очите на Еркюл Поаро се четеше възхита (както забеляза тя), само че възхитата не бе от нейната красота, а от начина, по който тя я използваше. Жената не подозираше, че той си мисли: „Jolie mannequin, la petite. Mais elle a les yeux durs.“1

Полковник Джонсън си мислеше: „Страшно хубаво момиче. Ако не внимава, Джордж Лий ще си има проблеми с нея. Очите й играят.“

Полицейският началник Сагдън си мислеше: „Празноглава жена. Дано бързо да приключим с нея.“

— Ще седнете ли, госпожо Лий? Момент да видя… Вие сте…

— Госпожа Джордж Лий.

Тя пое стола с усмивка. „Все пак — сякаш казваха очите й, — макар да сте мъж и полицай, никак не сте страшен.“

Усмивката се отнасяше и за Поаро. Чужденците са толкова податливи към женското внимание. Сагдън тя напълно изключи.

Изчурулика, кършейки нещастно ръце:

— Толкова е ужасно всичко. Ужасно се страхувам.

— Но, моля ви, госпожо Лий — каза полковник Джонсън. — Зная, че е било истински шок, но вече всичко свърши. Искаме само да ни разкажете какво се случи тази вечер.

Тя извика:

— Но аз не зная нищо, наистина нищо!

За миг полковник Джонсън присви очи и внимателно изрече:

— Разбира се, разбира се.

— Пристигнахме едва вчера. Джордж настоя да дойдем тук за Коледа! Защо ли го направихме? Този празник вече никога няма да бъде същият!

— Да, наистина е много неприятно.

— Аз почти не познавам семейството на Джордж. Срещала съм се с господин Лий два пъти — на сватбата ни и още веднъж след това. Разбира се, с Алфред и Лидия сме се виждали по-често, но по принцип всички са ми чужди.

Лицето й пак придоби израза на детинска уплаха. В очите на Еркюл Поаро се появи възхита и той отново си помисли: „Elle joue tres bien comedie, cette petite…“2

— Да, да — каза полковник Джонсън. — Кажете ни сега кога за последен път видяхте своя свекър жив?

— О, това ли? Ами днес следобед. Беше ужасно!

Джонсън бързо попита:

— Ужасно? Защо?

— Толкова бяха ядосани!

— Кой е бил ядосан?

— Ами всички… Нямам предвид Джордж. Баща му не му каза нищо. Но на всички други.

— Какво точно се случи?

— Когато отидохме там — беше ни повикал всички — той говореше по телефона, разговаряше с адвокатите си за своето завещание. А после каза на Алфред, че е бил навъсен. Според мен на Алфред му беше криво заради това, че Хари се беше върнал у дома завинаги. Явно Алфред доста се тревожеше от това. А Хари направи нещо ужасно. И тогава той каза нещо за жена си — тя е покойница отдавна — че имала ум на кокошка, така каза, а Дейвид скочи така, сякаш искаше да го убие. О! — спря тя изведнъж, а в погледа й се изписа ужас. — Нямах това предвид! Изобщо нямах това предвид!

Полковник Джонсън изрече:

— Да, да, не се притеснявайте! Това е просто израз!

— Хилда, жената на Дейвид, го успокои и… ами това е всичко. Господин Лий каза, че не иска да вижда никого повече тази вечер, и ние си тръгнахме.

— И тогава го видяхте за последен път?

— Да. Докато… докато… — Тя цялата потрепери.

Полковник Джонсън каза:

— Да, разбирам. А къде се намирахте по време на престъплението?

— Момент само… Струва ми се, че бях в гостната.

— Не сте ли сигурна?

Нещо в очите на Магдалин проблесна за миг. Тя отговори:

— Разбира се! Колко глупаво от моя страна… Бях на телефона. Човек така се обърква.

— Телефонирахте, значи. В тази стая?

— Да, само тук има телефон, като изключим онзи в стаята на моя свекър.

Полицейският началник Сагдън попита:

— Имаше ли още някой с вас в стаята?

Тя отвори широко очи.

— О, не. Бях съвсем сама.

— Дълго ли стояхте тук?

— Не много. Вечер човек трудно може да се свърже по телефона.

— Значи сте поръчали извънградски разговор, така ли?

— Да, до Уестрингъм.

— Разбирам. И после?

— После чух онзи ужасен вик и всички се втурнаха нагоре, а вратата беше заключена и трябваше да я разбиват. О, беше истински кошмар! Никога няма да го забравя!

— Да, да — отвърна механично полковник Джонсън с все същия любезен тон. — После продължи: — Знаехте ли, че вашият свекър държи в сейфа на стаята си диаманти?

— Нима?! — В гласа й прозвуча вълнение. — Истински диаманти?

Еркюл Поаро каза:

— Диаманти на стойност около десет хиляди лири.

— О! — почти изпъшка тя, като в гласа й се прокраднаха нотки на женска алчност.

— Е — каза полковник Джонсън, — мисля, че това е всичко засега. Няма да ви безпокоим повече, госпожо Лий.

— О, благодаря ви.

Тя се изправи, усмихна се на Джонсън и Поаро — беше усмивката на благодарно момиченце, а след това пое към вратата с високо изправена глава и с длани, леко извърнати навън.

Полковник Джонсън извика:

— Ще помолите ли зет си, господин Дейвид Лий, да дойде тук?

Той затвори вратата след нея и седна на мястото си.

— Е — попита, — какво мислите? Май сме на път да се доберем до нещо! Нали забелязахте — Джордж Лий телефонирал, когато чул вика! Жена му телефонирала, когато чула вика! Тук нещо не е наред! — После добави: — Какво мислите, Сагдън?

Полицейският началник отговори:

— Не ми се иска да говоря лошо за дамата, но ми се струва, че макар да ми изглежда напълно способна да измъкне паричките на някой мъж, то тя едва ли е от тези, които могат да му прережат гърлото. Няма да е в неин стил.

— Човек никога не може да бъде сигурен, приятелю — обади се Поаро.

Полковник Джонсън се обърна към него:

— А вие, Поаро? Какво мислите?

Еркюл Поаро се приведе напред. Побутна попивателната преса, после избърса невидима прашинка от свещника и най-сетне отговори:

— Бих казал, че започвам да разбирам характера на покойния Саймън. Според мен разковничето на този случай се крие именно в неговия характер.

Сагдън го изгледа озадачено:

— Не ви разбирам, мосю Поаро. Какво общо има характерът на покойния с това убийство?

Белгиецът отвърна с леко замечтан глас:

— Характерът на жертвата винаги е свързан с нейното убийство. Прямият и доверчив характер на Дездемона е пряката причина за нейната смърт. Една по-подозрителна жена би съзряла кроежите на Яго и би се измъкнала от тях много по-рано. Нечистоплътността на Марат довежда пряко до кончината му във ваната. Темпераментът на Меркуцио е причина за гибелта му от острието на меча.

Полковник Джонсън подръпна мустака си.

— Какво точно искате да кажете, Поаро?

— Просто това, че понеже Саймън Лий е бил човек с определен характер, той е станал причина за задвижването на дадени сили, които в крайна сметка довеждат до неговата смърт.

— Значи според вас диамантите нямат нищо общо с това, така ли?

Поаро се усмихна на объркването, изписано върху лицето на Джонсън.

— Драги приятелю — каза той, — именно поради особения си характер Саймън Лий е държал диаманти на стойност десет хиляди лири в сейфа си! Едва ли някой друг би постъпил така.

— Напълно сте прав, мосю Поаро — обади се Сагдън и кимна няколко пъти с изражението на човек, който най-сетне е проумял мисълта на събеседника си. — Той беше голям особняк, този господин Лий. Държал е диамантите при себе си, за да ги докосва и да си припомня миналото. Помнете ми думата — затова не ги е дал да ги шлифоват.

Поаро енергично кимна:

— Точно така, точно така. Имате остър ум, мосю Сагдън.

Полицейският началник като че ли беше неподготвен за комплимента, но полковник Джонсън бързо се намеси:

— Има и още нещо, Поаро. Не зная дали забелязахте…

— Mais oui — отвърна той. — Зная какво имате предвид. Госпожа Джордж Лий, без самата тя да го съзнава, изтърва, така да се каже, котката от чувала! От нея придобихме отлично впечатление за последното семейно събиране. Тя ни уведоми — о, по такъв наивен начин — че Алфред е бил ядосан на баща си и че Дейвид е изглеждал така, сякаш е „можел да го убие“. Според мен и двете неща са верни. Но от тях можем да си направим собствени изводи. Защо Саймън Лий е събрал семейството си? Защо са го заварили точно в момент, когато е телефонирал на своя адвокат? По дяволите, това не е било случайно. Той е искал те да го чуят! Клетият старец, бил е прикован на стола си и е бил лишен от младежките си развлечения. Затова и измисля ново развлечение. Забавлявал се е, като е дразнел алчността на хората, като си е играел с чувствата им! От това обаче следва още едно умозаключение. В тази своя игра той не е трябвало да пропуска никого. Следователно е било логично и необходимо да се отнесе по същия начин и с господин Джордж Лий! Неговата съпруга тактично премълча този факт. Навярно и по неин адрес е била изстреляна някоя отровна стрела. Според мен много скоро ще узнаем от другите какво е казал Саймън Лий на Джордж Лий и на неговата съпруга…

Той млъкна, защото вратата се отвори и в стаята влезе Дейвид Лий.

XII

Дейвид Лий се владееше добре. Беше спокоен — почти неестествено спокоен. Приближи се към тях, издърпа един стол и седна, като изпитателно гледаше към полковник Джонсън.

Електрическото осветление падаше върху русия кичур на челото му и подчертаваше чувствителните извивки на челюстта му. Той изглеждаше необичайно млад, за да бъде син на съсухрения старец, който лежеше мъртъв на горния етаж.

— Е, господа — попита, — с какво мога да ви помогна?

Полковник Джонсън отвърна:

— Доколкото разбрах, господин Лий, имало е някакво семейно събиране в стаята на баща ви днес следобед?

— Да. Но беше съвсем неофициално. Искам да кажа, че не беше семеен съвет или нещо подобно.

— И какво стана там?

Дейвид спокойно отговори:

— Баща ми беше в особено настроение. Към един възрастен инвалид като него човек трябва да проявява разбиране, естествено. Струва ми се, че ни беше повикал при себе си, за да… ъ-ъ-ъ… да излее злобата си върху нас.

— Можете ли да си спомните думите му?

Той тихо отвърна:

— Всъщност това бяха просто глупости. Заяви, че не ставаме за нищо, никой от нас, че в семейството няма нито един истински мъж! Каза, че Пилар (моята испанска племенница) струвала колкото двама от нас. Каза, че… — Дейвид млъкна.

Поаро се обади:

— Моля ви, господин Лий, точните му думи, ако можете.

Мъжът неохотно продължи:

— Той изрече доста груби думи, каза, че се надявал някъде по света да има по-добри синове, дори и да не били родени в неговото легло…

Чувствителното му лице изразяваше неодобрение от думите, които повтаряше. Сагдън внезапно вдигна поглед, наведе се напред и попита:

— Баща ви каза ли нещо по-специално на брат ви, господин Джордж Лий?

— На Джордж ли? Не си спомням. О, да, като че ли му каза да прави повече икономии за в бъдеще, защото щял да намали издръжката му. Джордж много се ядоса и почервеня като пуяк. Започна да заеква и да нарежда, че няма да може да се оправи с по-малко пари. Баща ми му отговори съвсем спокойно, че щяло да му се наложи. Каза му да накара жена си да му помогне да прави икономиите. Доста злобно подмятане, като се има предвид, че Джордж винаги е бил маниак на тема икономии. Според мен Магдалин е с по-широки пръсти — има доста екстравагантни вкусове.

Поаро попита:

— Значи и тя е била ядосана, така ли?

— Да, Освен това баща ми каза още нещо грубо — подхвърли, че била живяла с някакъв морски офицер. Разбира се, той имаше предвид баща й, но прозвуча доста двусмислено. Магдалин цялата почервеня. Но тя не е виновна.

Детективът отново попита:

— Баща ви спомена ли покойната си съпруга, вашата майка?

Лицето на Дейвид стана червено като домат. Нахлулата кръв пулсираше в слепоочията му. Той вкопчи треперещи пръсти в ръба на масата и сподавено изрече:

— Да, спомена я. Той я обиди.

Полковник Джонсън попита:

— Какво каза?

Дейвид рязко отвърна:

— Не помня. Някаква обидна забележка.

Поаро внимателно попита:

— Майка ви е починала отдавна, нали?

Той отвърна кратко:

— Почина, когато бях още момче.

— Била ли е нещастна в живота си тук?

Дейвид презрително се изсмя:

— Кой може да е щастлив с човек като баща ми? Майка ми беше светица. Почина с разбито сърце.

Поаро продължи:

— Баща ви сигурно е скърбял след смъртта й?

Дейвид отвърна рязко:

— Не зная, аз напуснах дома си. — Помълча малко, после добави: — Навярно не знаете, че преди сегашното ми идване не бях виждал баща си от двайсет години. Така че не мога да ви разкажа много за неговите навици, за неговите неприятели или какво е ставало тук.

Полковник Джонсън попита:

— Знаехте ли, че баща ви държи скъпоценни диаманти в сейфа на спалнята си?

Дейвид отвърна с безразличие:

— Така ли? Глупаво е било.

Джонсън каза:

— Бихте ли ни описали накратко какво правихте снощи?

— Аз ли? О, станах рано от масата. Беше отегчително да висим над чашите с портвайн. Освен това усещах, че Алфред и Хари са на път да се скарат. Не обичам разправии. Измъкнах се и отидох до стаята с пианото, за да посвиря.

Поаро попита:

— Стаята с пианото не е ли до гостната?

— Да. Свирих там известно време, до… до това, което се случи.

— Какво точно чухте?

— О! Далечен шум от обръщане на мебели горе. А след това един кошмарен вик. — Той отново сви юмруци. — Като душа в ада. Господи, какъв ужас!

Джонсън се поинтересува:

— Сам ли бяхте в стаята с пианото?

— А? Не, жена ми беше с мен. Беше дошла от гостната. Ние… ние се качихме горе с другите. — После добави бързо и нервно: — Нали не искате да ви описвам гледката там?

Полковник Джонсън отговори:

— Не, няма нужда. Благодаря ви, господин Лий, нямаме повече въпроси. Навярно не можете да ни кажете кой ще е искал да убие баща ви?

Дейвид Лий изрече думите си, като че ли без да се замисли много:

— Според мен — доста хора! Но не мога да ви кажа кой конкретно.

Излезе бързо, почти затръшвайки вратата след себе си. Полковник Джонсън едва успя да прочисти гърлото си, когато вратата се отвори и в стаята влезе Хилда Лий.

XIII

Еркюл Поаро я изгледа с интерес. Беше длъжен да признае, че съпругите на братята Лий представляваха интересен материал за изучаване. Интелигентността и грациозността на Лидия, закачливото поведение на Магдалин, а сега — усещането за солидна сила, което се излъчваше от Хилда. Тя беше, забеляза той, по-млада отколкото старомодната й прическа и облеклото й я правеха да изглежда. Косите й бяха кестеняви, а кафявите й очи искряха от доброта. Беше симпатична жена.

Полковник Джонсън говореше с най-любезния си тон:

— … голямо бреме за всички вас — казваше той. — От съпруга ви, госпожо Лий, разбрах, че за пръв път сте в Горстън Хол?

Тя кимна.

— Познавахте ли преди това вашия свекър?

Хилда отвърна с приятния си глас:

— Не. Ние се оженихме малко след като Дейвид напуснал дома си. Той никога не е искал да има нещо общо със семейството си. До този момент не бях се срещала с нито един от тях.

— Как стана така, че дойдохте тук?

— Моят свекър изпратил писмо до Дейвид. В него споменал за напредналата си възраст и желанието си да събере всичките си деца за Коледа.

— И вашият съпруг прие поканата?

Хилда отвърна:

— Боя се, че той прие по мое настояване. Аз… аз не оцених правилно ситуацията.

Поаро се намеси с въпрос:

— Ще бъдете ли така любезна да обясните малко повече, мадам? Струва ми се, че вие можете да ни кажете нещо ценно.

Тя веднага се извърна към него:

— Тогава още не бях виждала моя свекър и не знаех истинските му мотиви. Предположих, че е стар и самотен и че наистина иска да се сдобри с децата си.

— А какъв е бил истинският му мотив според вас, мадам?

Жената се поколеба за миг, после бавно изрече:

— За мен няма съмнение, никакво съмнение, че всъщност моят свекър съвсем не е искал помирение, а да разпали вражда.

— По какъв начин?

Хилда отвърна тихо:

— Беше му забавно да дразни най-низките инстинкти на човешката природа. У него имаше — как да се изразя? — нещо дяволско. Искаше да противопостави всеки от семейството на останалите.

Джонсън попита:

— И успя ли?

— О, да. Успя.

Поаро каза:

— Вече научихме, мадам, за сцената, разиграла се този следобед. Доколкото разбрах, тя не е била никак приятна.

Хилда Лий кимна.

— Ще ни я опишете ли — колкото се може по-достоверно?

Тя се замисли за миг.

— Когато влязохме, моят свекър говореше по телефона.

— С адвоката си, така ли?

— Да, той предлагаше господин… господин Чарлтън, струва ми се, не си спомням името му, да дойде при него, тъй като искал да направи ново завещание. Старото вече не било актуално.

Детективът попита:

— Помислете добре, мадам. Според вас господин Лий нарочно ли е искал да чуете този разговор или е било чиста случайност?

Хилда Лий отвърна:

— Почти съм сигурна, че беше нарочно.

— И целта му е била да всее смут и съмнения сред вас?

— Да.

— Което означава, че може изобщо да не е искал да променя завещанието си?

Тя позабави отговора си.

— Не, струва ми се, че тази част от разговора не беше случайна. Може наистина да е искал да направи ново завещание, но просто му е доставило удоволствие да го подчертае.

— Мадам — каза Поаро, — аз не съм официално лице и както се досещате, моите въпроси не са такива, каквито би ви задал някой английски служител на закона. Но имам огромното желание да разбера как би изглеждало според вас новото завещание. Разбирате, че ме интересува не какво знаете, а какво мислите по въпроса. Слава Богу, жените винаги по-бързо оформят мнението си.

Хилда Лий се усмихна леко.

— Нямам нищо против да ви кажа какво мисля. Сестрата на мъжа ми, Дженифър, се омъжила за испанец, Хуан Естравадос. Нейната дъщеря, Пилар, току-що пристигна тук. Тя е много симпатично момиче, освен това е и единствената внучка в семейството. Старият господин Лий беше във възторг от нея. Според мен той искаше да й остави значителна сума пари. Вероятно в предишното си завещание й е бил оставил малко или почти нищо.

— Познавахте ли сестрата на мъжа си?

— Не, никога не съм я виждала. Доколкото зная, съпругът й е загинал при трагични обстоятелства скоро след сватбата. Самата Дженифър е починала преди година. Пилар е останала сираче. Затова и господин Лий я повикал да живее при него в Англия.

— А останалите членове на семейството? Как я посрещнаха те?

Хилда отвърна тихо:

— Струва ми се, че тя стана симпатична на всички. Приятно е присъствието на млад и жизнен човек в къщата.

— А на нея харесва ли й да е тук?

— Не зная. Сигурно тук й се струва чуждо и неприветливо — все пак тя идва от по-южни земи, от Испания.

Джонсън каза:

— Е, в момента едва ли е толкова приятно и в Испания. А сега, госпожо Лий, да чуем вашия разказ за разговора от днешния следобед.

Поаро промърмори:

— Много се извинявам за отклонението.

Хилда Лий каза:

— След като моят свекър приключи с телефонния си разговор, той се обърна към нас, изсмя се и каза, че сме били много сериозни. След това заяви, че е уморен и че ще си ляга рано. Никой не бивало да го безпокои тази вечер. Каза, че искал да се чувства добре за коледния ден. Нещо подобно. После… — Тя сви вежди, мъчейки се да си припомни. — Струва ми се, че спомена нещо от рода на това, че трябва да имаш голямо семейство, за да можеш истински да почувстваш Коледа, а след това заговори за пари. Каза, че поддръжката на дома щяла да му струва по-скъпо за в бъдеще. Заяви на Джордж и Магдалин, че ще трябва да правят икономии. На нея й каза, че ще трябва сама да си шие дрехите — доста старомоден възглед според мен. Нищо чудно, че тя се ядоса… Спомена, че жена му шиела много добре.

Поаро попита внимателно:

— Това ли е всичко, което каза за нея?

Хилда се изчерви.

— Направи язвителна забележка за ума й. Моят съпруг много я е обичал и това го разстрои. И тогава изведнъж господин Лий започна да крещи на всички. От дума на дума ставаше все по-зле. Мога да допусна, разбира се, как се е чувствал…

Поаро я прекъсна внимателно:

— Как се е чувствал?

Тя обърна спокойния си поглед към него.

— Бил е разочарован, разбира се. Защото няма внуци, искам да кажа момчета, които да продължат рода. Това явно го е мъчело от доста време. И изведнъж нервите му не издържат и той изкарва яростта си върху своите синове — наричайки ги схванати баби или нещо подобно. Съжалих го в този момент, защото разбрах колко е била накърнена гордостта му.

— И после?

— После всички си тръгнахме.

— И повече не го видяхте?

Тя кимна.

— Къде бяхте по време на престъплението?

— Бях при съпруга си в стаята с пианото. Той свиреше.

— И после.

— Чухме да се обръщат маси и столове на горния етаж, да се троши порцелан — някаква жестока борба. А след това онзи ужасен вик, когато са му прерязвали гърлото…

Поаро попита:

— Толкова ли беше ужасен викът? Беше ли — той направи кратка пауза — „като душа в ада“?

Хилда Лий отвърна:

— По-лошо от това!

— Какво искате да кажете, мадам?

— Беше сякаш човек, който няма душа… Имаше нещо нечовешко, нещо животинско…

Поаро попита:

— Значи това е вашата присъда, мадам?

Тя вдигна ръка — реакция на внезапно обзелата я мъка. Сведе поглед и се загледа в пода.

XIV

Пилар влезе в стаята предпазливо, сякаш беше животно, което предусеща клопка. Набързо огледа стаята. Видът й не изразяваше уплаха, а по-скоро подозрение.

Полковник Джонсън стана и й подаде стол, а после каза:

— Надявам се, че разбирате английски, госпожице Естравадос?

— Естествено. Майка ми беше англичанка. Аз съм почти истинска англичанка.

Устните на полковник Джонсън се разтеглиха в лека усмивка, когато той спря поглед върху черната й лъскава коса, гордите черни очи и червените устни. Почти англичанка! Звучеше странно за Пилар Естравадос.

Той продължи:

— Господин Лий беше ваш дядо. Повикал ви е от Испания и сте пристигнали след няколко дни. Така ли е?

Пилар кимна.

— Точно така. Имах — о, доста приключения, докато се измъкна от Испания — шофьорът беше убит от самолетна бомба, от главата му остана само кърваво петно. А аз не можех да карам колата, затова дълго вървях, а не обичам да ходя пеш. Никога не ходя пеш. Разраних си краката, ама наистина жестоко ги разраних!

Полковник Джонсън се усмихна:

— Все пак сте пристигнали тук. Майка ви разказвала ли ви е за вашия дядо?

Пилар кимна радостно.

— О, да! Каза ми, че бил стар дявол!

Еркюл Поаро попита с усмивка:

— А какво си помислихте вие самата, когато дойдохте тук, мадмоазел?

Тя отвърна:

— Е, той беше много, много стар. Трябваше да седи на стол, а лицето му беше изпито. Но въпреки това ми хареса. Струва ми се, че като млад е бил много симпатичен, като вас — обърна се Пилар към полицейския началник Сагдън. Очите й оглеждаха приятното му лице, което се бе зачервило от комплимента.

Полковник Джонсън сподави смеха си. Това беше един от редките случаи, когато хладнокръвният Сагдън губеше контрол.

— Само че — продължи със съжаление Пилар — не е бил едър като вас.

Еркюл Поаро въздъхна.

— Значи харесвате едрите мъже, сеньорита? — попита той.

Пилар ентусиазирано потвърди:

— О, да. Обичам едри мъже, с широки рамене и да са много, много силни.

Полковник Джонсън рязко изрече:

— Често ли виждахте дядо си след пристигането си тук?

Пилар отговори:

— О, да. Седях при него. Той ми разказваше разни неща — че бил много проклет, за всичко, което е правил в Южна Африка.

— Казвал ли ви е, че има диаманти в сейфа си?

— Да, той ми ги показа. Само че не приличаха на диаманти — бяха просто камъчета, много грозни, ама наистина грозни.

Сагдън попита:

— Значи ви ги показа?

— Да.

— Но не ви е давал от тях?

Пилар поклати глава.

— Не. Сигурно някой ден щеше да ми даде — ако бях добра с него, ако го посещавах често. Защото възрастните хора много обичат млади момичета.

Полковник Джонсън попита:

— Знаете ли, че диамантите са откраднати?

Пилар се изненада:

— Откраднати?

— Да. Имате ли представа кой може да го е направил?

Тя кимна и заяви:

— Ами да. Това е само Хорбъри.

— Хорбъри ли? Имате предвид прислужника?

— Да.

— Защо мислите така?

— Защото има лице на крадец. Очите му шарят насам-натам, върви тихо и подслушва по вратите. Като котка е. А всички котки са крадливи.

— Хм! Да оставим това — каза полковникът. — Доколкото зная, цялото семейство е било при дядо ви днес следобед, където са били разменени доста гневни думи.

Пилар кимна и се усмихна:

— Да. Беше много забавно. Дядо така ги ядоса!

— И това ви хареса?

— Да. Харесва ми, когато хората се ядосват. Страшно ми харесва. Само че тук, в Англия, хората не се ядосват така както в Испания. Там се вадят ножове, ругаят се и крещят. В Англия не правят нищо, само лицата им почервеняват и стискат устни.

— Помните ли какво се каза там?

— Не съм много сигурна. Дядо каза, че от тях нищо не ставало, че нямали деца. Каза, че съм била по-добра от тях. Той много ме харесваше.

— Спомена ли нещо за пари или за завещание?

— За завещание? Мисля, че не. Не си спомням.

— Какво се случи?

— Ами всички си тръгнаха, само Хилда, онази дебелата, жената на Дейвид, остана.

— О, така ли?

— Да. Дейвид беше много смешен. Целият се тресеше и беше толкова пребледнял. Сякаш му беше станало лошо.

— И после?

— После отидох и намерих Стивън. Пуснахме грамофона и танцувахме.

— Стивън Фар?

— Да. Той е от Южна Африка. Син е на партньора на дядо. И е много симпатичен. Мургав и едър, има хубави очи.

Джонсън попита:

— Къде бяхте по време на престъплението?

— Питате ме къде съм била?

— Да.

— Отначало бях в гостната с Лидия. След това се качих в стаята си да си оправя грима. Исках пак да танцувам със Стивън. А тогава, някъде отдалеч, чух писък. Всички хукнаха, аз също. Опитваха се да разбият вратата на дядо. Хари и Стивън го направиха, те и двамата са едри мъже.

— Да?

— Ами тогава — тряс! — вратата падна и всички погледнахме вътре. О, каква гледка — всичко изпотрошено и обърнато, а дядо лежеше сред толкова много кръв, гърлото му прерязано ей така — и тя направи красноречив жест — чак до ухото.

Тя млъкна, явно доволна от разказа си.

Джонсън попита:

— Не ви ли прилоша от кръвта?

Тя го изгледа.

— Не. Че защо? Когато някой е убит, обикновено има кръв. О, толкова кръв имаше навсякъде!

Поаро попита:

— Някой каза ли нещо?

Пилар отвърна:

— Дейвид каза нещо смешно — как беше? О, да. Бог забавя — това каза. — После го повтори, като подчерта всяка дума: — Бог забавя. Какво означава това? Какво забавя Бог?

Полковник Джонсън каза:

— Няма да ви задържаме повече, госпожице Естравадос.

Пилар стана и дари с очарователна усмивка мъжете.

— Е, аз тръгвам — рече и излезе от стаята.

Полковник Джонсън каза:

— „Бог забавя, но не забравя.“ И това от устата на Дейвид Лий!

XV

Вратата се отвори още веднъж и полковник Джонсън вдигна поглед. За момент му се стори, че влиза Хари Лий, но когато Стивън Фар се приближи, разбра грешката си.

— Седнете, господин Фар — каза той.

Стивън седна. Хладнокръвният му и интелигентен поглед обходи и тримата мъже. Той отбеляза:

— Боя се, че няма да ви бъда от голяма полза. Питайте обаче за всичко, което смятате, че ще ви помогне. Може би ще е най-добре още от самото начало да ви обясня кой съм аз. Моят баща, Ебенизър Фар, някога беше партньор на Саймън Лий в Южна Африка. Говоря за времето отпреди четирийсет години. — Направи кратка пауза. — От баща си съм слушал много за Саймън Лий, за неговата личност. Двамата с баща ми са преживели много неща заедно. Саймън Лий се прибрал у дома си с цяло състояние, баща ми също се справил доста добре. Баща ми винаги ми е казвал, че ако дойда в Англия, трябва да се обадя на господин Лий. Веднъж му казах, че са минали много години и той едва ли ще знае кой съм, но баща ми отвърна: „Когато двама души са преживели това, през което сме минали ние със Саймън, те не забравят.“ Баща ми почина преди две години. Сега за пръв път съм в Англия и реших да послушам съвета на баща си, и да се обадя на господин Лий. — Той се усмихна леко и продължи: — Бях малко притеснен, когато дойдох тук, но е било излишно. Господин Лий ме посрещна топло и настоя да остана за Коледа. Боях се, че се натрапвам, но той не искаше да чуе за отказ от моя страна. — После добави малко стеснително: — Всички са много мили с мен, особено господин и госпожа Алфред Лий. Страшно съжалявам за това, което им се случи.

— Откога сте тук, господин Фар?

— От вчера.

— Виждали ли сте днес господин Лий?

— Да, поговорихме малко сутринта. Беше в добро настроение и искаше да му разказвам за много хора и места.

— И тогава го видяхте за последен път?

— Да.

— Споменавал ли е пред вас, че държи диаманти в сейфа си?

— Не. — После бързо добави: — Да не би да става въпрос за убийство с цел грабеж?

— Не можем да бъдем сигурни — отвърна Джонсън. — А сега да се върнем към събитията от тази вечер. Ще ми разкажете ли какво правехте вие?

— Разбира се. След като дамите напуснаха трапезарията, аз си налях чаша портвайн. След това осъзнах, че сигурно членовете на семейството имат важни неща за обсъждане, а аз им преча, затова се извиних и ги оставих.

— И какво направихте след това?

Стивън Фар се облегна назад в стола си и прокара пръст по брадичката си. После изрече с известно неудобство:

— Аз… ъ-ъ-ъ… отидох в един голям салон с паркет, нещо като стая за танци. Там има грамофон и аз сложих няколко плочи на него.

Поаро попита:

— Било е възможно някой да дойде при вас, нали?

Фар се усмихна леко и отговори:

— Да, така е. Човек винаги се надява.

После усмивката му стана по-широка.

Поаро подхвърли:

— Сеньорита Естравадос е много красива.

— Тя е най-хубавото нещо, което съм видял откакто съм в Англия — заяви Стивън.

— Госпожица Естравадос дойде при вас? — попита полковник Джонсън.

Младият мъж поклати глава.

— Бях още там, когато чух бъркотията. Излязох в преддверието и хукнах да разбера какво става. Помогнах на Хари Лий да разбием вратата.

— И това е всичко, което имате да ни кажете?

— Боя се, че да.

Еркюл Поаро се наведе напред и тихо изрече:

— Но аз си мисля, мосю Фар, че бихте могли да ни кажете още, стига да поискате.

Фар рязко попита:

— Какво имате предвид?

— Можете да ни кажете нещо, което е от голямо значение за случая. Нещо за характера на господин Лий. Казахте, че баща ви ви е разказвал много за него. Каква представа придобихте за този човек от думите на баща си?

Стивън Фар изрече бавно:

— Струва ми се, че разбирам накъде биете. Какъв е бил Саймън Лий на младини, така ли? Предполагам, че искате откровеното ми мнение?

— Ако обичате.

— Поначало не мисля, че се е отличавал с някакъв висок морал. Нямам предвид, че е бил мошеник, но фактически не е бил много далеч от подобна категория хора. Както и да е, моралът явно не е бил най-характерната му черта. Обаче е притежавал чар. И е бил невероятно щедър. Не е имало случай изпаднал в беда човек да се върне от него с празни ръце. Пийвал си е, но не много, бил е привлекателен за жените и е имал чувство за хумор. Но е бил и доста отмъстителен. Бил е злопаметен като слон. От баща си знам за няколко случая, когато Саймън Лий е чакал с години, за да се разплати с хора, които са му сторели зло.

Сагдън каза:

— За такава игра са нужни двама. Чували ли сте за някого, господин Фар, на когото той е сторил зло там? Нещо от миналото, което да обясни престъплението от тази вечер?

Стивън поклати глава.

— Имал е врагове, разбира се, за човек като него това е сигурно. Но не ми е известен никакъв конкретен случай. Освен това — присви очи — доколкото зная (в действителност поразпитах Тресилиън), не е имало чужди хора нито вън, нито вътре в къщата тази вечер.

Еркюл Поаро каза:

— С изключение на вас, мосю Фар.

Той се извърна към него.

— О, така ли? Подозрителен странник в дома! Е, няма да откриете нищо такова, защото Саймън Лий никога не е сторил зло на Ебенизър фар, за да дойде синът му и да търси отмъщение! Не — поклати глава, — Саймън и Ебенизър никога не са се спречквали. Тук ме доведе чистото любопитство. А и според мен грамофонът е отлично алиби като всяко друго — постоянно сменях плочите и това сигурно се е чувало. Една плоча не би ми дала достатъчно време да изтичам до горния етаж — тези коридори са ужасно дълги — да прережа гърлото на стареца, да измия кръвта и да се върна, преди останалите да се втурнат нагоре. Идеята ви е смешна!

Полковник Джонсън каза:

— Но никой не ви обвинява в нищо, господин Фар.

Той възрази:

— Но го подразбрах от тона на господин Еркюл Поаро.

— Било е несъзнателно — отвърна Еркюл Поаро и му се усмихна добронамерено.

Стивън го изгледа гневно. Полковник Джонсън се намеси незабавно:

— Благодаря ви, господин Фар. Засега това е всичко. Надявам се, че няма да напускате къщата.

Мъжът кимна. После се изправи и напусна стаята с широки крачки. Когато затвори вратата след себе си, полковник Джонсън отбеляза:

— Това е господин Хикс, неизвестната величина. Макар историята му да изглежда правдоподобна, все пак той е белязаният. Може да е откраднал диамантите — може да е дошъл тук с измислена история само за да се промъкне вътре. Вземете му отпечатъци, Сагдън, и проверете дали няма досие в полицията.

— Вече ги взех — отвърна Сагдън суховато.

— Отлично. Явно не пропускате нищо. Предполагам, че работите и по останалите следи.

Сагдън започна да брои на пръсти.

— Проверка на телефонните обаждания — време и прочие. Проверка на Хорбъри. Кога е излязъл, кой го е видял. Проверка на всички входове и изходи. Обща проверка на прислугата. Проверка на финансовото състояние на всички членове на семейството. Да се свържа с адвокатите и да проверя завещанието. Претърсване на къщата за оръжия и за петна от кръв по дрехи, както и за скрити диаманти.

— Предполагам, че това изчерпва всичко — одобрително изрече полковник Джонсън. — Някакви предложения, мосю Поаро?

Поаро поклати глава:

— Според мен господин Сагдън се справя превъзходно.

Полицейският началник отбеляза:

— Няма да е лесно да се претърси къщата за изчезналите диаманти. За пръв път виждам толкова украшения и дрънкулки в един дом.

— Вероятно има много скривалища — съгласи се Поаро.

— Значи нямате никакви предположения, мосю Поаро?

Полковник Джонсън като че ли беше малко разочарован — имаше вид на човек, чието куче отказва да изпълни очаквания номер.

Детективът каза:

— Ще ми позволите ли да тръгна по собствена пътека?

— Разбира се, разбира се — отвърна Джонсън едновременно със Сагдън, който попита подозрително:

— Каква пътека?

— Бих искал — отвърна Поаро — да имам възможността да разговарям, при това често, с членовете на семейството.

— Искате да ги разпитвате отново? — озадачено попита полковникът.

— Не, не да ги разпитвам, а да разговарям!

— Защо? — попита Сагдън.

— В разговора се проявяват важни моменти! Когато човек говори много, невъзможно е да скрие истината!

Сагдън каза:

— Значи смятате, че някой лъже?

Поаро въздъхна.

— Драги приятелю, всеки лъже. Важното е да се отделят безобидните лъжи от важните. Все едно, че отделяте жълтъка от белтъка на яйцето.

Полковник Джонсън изрече рязко:

— Все пак изглежда невероятно. Изправени сме пред едно особено жестоко убийство и кого подозираме? Алфред Лий и жена му — и двамата симпатични, благовъзпитани, скромни хора. Джордж Лий, който е член на парламента и образец на почтеност. Жена му? Тя е една обикновена красавица. Дейвид Лий изглежда кротък човек, за когото брат му Хари казва, че не можел да понася гледката на кръв. Жена му е симпатичен и разумен човек. Остават испанската племенница и човекът от Южна Африка. Испанските красавици имат горещ темперамент, но не виждам как тази симпатична девойка ще може да пререже хладнокръвно гърлото на стареца, особено като се има предвид, че за нея е било много по-важно той да е жив поне докато подпише новото завещание. Стивън Фар е една възможност — искам да кажа, че може да е професионален измамник и да е дошъл тук заради диамантите. Старецът открива липсата им и той му прерязва гърлото, за да мълчи. Възможно е — грамофонното алиби не е нещо сериозно.

Поаро поклати глава.

— Драги приятелю, сравнете физиката на мосю Стивън Фар и тази на стария Саймън Лий. Ако Фар е решил да убие стареца, можел е да го стори за минутка — той едва ли би могъл да му се противопостави. Нима може човек да допусне, че крехкият старец и този здравеняк са се боричкали няколко минути, катурвайки столове и чупейки порцелан? Подобно нещо е съвсем невероятно!

Полковник Джонсън присви очи.

— Искате да кажете — попита той, — че Саймън Лий е бил убит от някой слаботелесен мъж?

— Или жена! — допълни Сагдън.

XVI

Полковник Джонсън погледна часовника си.

— Нямам повече работа тук. Нещата са във вашите здрави ръце, Сагдън. О, да не пропуснем! Трябва да повикаме иконома. Зная, че сте го разпитали, но сега знаем повече неща. Трябва да получим потвърждение за това къде според тях са били всички по време на убийството.

Тресилиън влезе бавно. Полковник Джонсън го покани да седне.

— Благодаря ви, сър. Наистина ще седна. Не се чувствам добре, сър. Краката ми, а и главата.

Поаро попита внимателно:

— Добре поддържан дом, нали? Но немного щастлив?

— Не бих искал да кажа това, сър.

— Значи преди години, когато всички са били тук, е бил щастлив?

Икономът изрече бавно:

— Навярно човек не би могъл да каже, че тук е царяла хармония.

— Покойната госпожа Лий е била полуинвалид?

— Да, сър, беше много болна.

— Децата й обичаха ли я?

— Господин Дейвид много я обичаше. Той й беше повече като дъщеря, отколкото като син. А когато тя почина, той си тръгна оттук, защото не можеше да живее повече така.

Поаро попита:

— А господин Хари? Той какъв беше?

— Винаги е бил много буен, сър, но с добро сърце. Божичко, как ме изплаши, когато позвъни на вратата — беше толкова нетърпелив, а и после, когато отворих, гледам — някакъв непознат пред мен, а тогава господин Хари каза: „Здравей, Тресилиън. Още си тук, а?“ Както едно време.

Поаро съчувствено рече:

— Да, сигурно сте се почувствали странно.

Страните на Тресилиън леко порозовяха и той изрече:

— Понякога ми се струва, сър, сякаш миналото не е онова минало! Май че имаше някаква пиеса в Лондон за нещо подобно. Наистина тук има нещо, сър, наистина. Обзема ви чувството, че това вече сте го правили. Просто ми се сторва, че на вратата се звъни, аз отивам да отворя и там е господин Хари — а дори да е господин Фар или някой друг — и си казвам, че това съм го правил преди…

Детективът отбеляза:

— Това е интересно, много интересно.

Тресилиън го изгледа с благодарност.

Джонсън нетърпеливо прочисти гърлото си и пое разпита:

— Искаме да уточним някои времена. Когато се е чул шумът от горния етаж, в трапезарията са били само господин Алфред Лий и господин Хари Лий, така ли?

— Не бих могъл да ви кажа, сър. Всички господа бяха там, когато поднасях кафето, но беше поне четвърт час преди това.

— Господин Джордж Лий е телефонирал. Можете ли да го потвърдите?

— Мисля, че някой наистина говори по телефона, сър. Има звънец и в кухнята и когато някой вдига слушалката, се чува леко иззвъняване. Спомням си, че го чух, но не му обърнах внимание.

— Не знаете кога точно е било?

— Не мога да кажа, сър. Мога само да кажа, че беше, след като поднесох кафето.

— Знаете ли къде бяха дамите по това време?

— Госпожа Алфред беше в гостната, сър, когато отидох да взема таблата за кафе. Беше минута или две, преди да се чуе викът от горния етаж.

Поаро попита:

— Какво правеше тя?

— Стоеше до прозореца, сър. Беше дръпнала леко завесата и гледаше навън.

— В стаята нямаше ли друга дама?

— Не, сър.

— Знаете ли къде бяха?

— Изобщо не мога да ви кажа, сър.

— А да знаете нещо за другите?

— Струва ми се, че господин Дейвид свиреше на пиано в стаята до гостната.

— Чухте ли го да свири?

— Да, сър. — Възрастният човек потрепери. — Беше като предзнаменование, сър, така си рекох след това. Свиреше „Погребалния марш“. Дори още тогава ме полазиха тръпки по гърба.

— Това е любопитно — отбеляза Поаро.

— Сега за този Хорбъри, прислужника — каза Джонсън. — Готов ли сте да се закълнете, че е излязъл от дома в осем часа?

— О, да, сър. Беше точно след като тук дойде господин Сагдън. Спомням си го добре, защото той счупи една чаша.

Поаро попита:

— Хорбъри е счупил чаша?

— Да, сър, една от устърския сервиз за кафе. Единайсет години ги мия и до днес нямаше нито една счупена.

Поаро попита:

— Какво правеше Хорбъри с чашите за кафе?

— Ама, разбира се, сър, не му е работа да ги пипа изобщо. Просто беше взел една и я оглеждаше, когато споменах, че е дошъл господин Сагдън, и той я изпусна.

Поаро попита:

— Какво точно казахте — „господин Сагдън“ или думата „полиция“?

— Сега се сещам, сър. Казах, че е дошъл полицейският началник.

— И Хорбъри изпусна чашата — каза Поаро.

— Подозрителна работа — изрече полковник Джонсън. — Хорбъри не попита ли защо идва полицейският началник?

— Да, сър, попита защо е дошъл. Аз му казах, че е дошъл да събира пожертвувания за полицейското сиропиталище и че се е качил при господин Лий.

— Хорбъри поуспокои ли се, когато чу това?

— Знаете ли, сър, че май наистина беше така. Промени се веднага. Каза, че господин Лий бил добър и щедър човек — само че употреби много невъзпитан израз — и излезе.

— Откъде?

— През вратата на преддверието за прислугата.

Сагдън се намеси:

— Вярно е, сър. Минал е през кухнята, където го видели готвачката и нейната помощничка, после е излязъл през задната врата.

— Чуйте ме сега, Тресилиън, и помислете внимателно. Има ли възможност Хорбъри да се върне в къщата, без да бъде забелязан?

Възрастният човек поклати глава.

— Не виждам как може да го направи, сър. Всички врати са заключени отвътре.

— Ами ако е имал ключ?

— Освен това вратите са и залостени.

— А как влиза, когато се връща?

— Има ключ от задната врата, сър. Всички от прислугата минават оттам.

— Значи е възможно да се е върнал оттам?

— Но е трябвало да мине през кухнята, сър. А там има хора докъм девет и половина, дори до десет без четвърт.

Полковник Джонсън каза:

— Това е достатъчно. Благодаря ви, Тресилиън.

Възрастният човек стана, поклони се и напусна стаята. След минута обаче се върна.

— Хорбъри току-що се е върнал, сър. Искате ли да говорите с него?

— Да. Кажете му да дойде тук, моля ви.

XVII

Видът на Сидни Хорбъри съвсем не беше предразполагащ. Той влезе в стаята, остана прав и започна да потрива ръце, като хвърляше погледи ту към единия, ту към другия, ту към третия. Поведението му беше угодническо.

Джонсън попита:

— Вие сте Сидни Хорбъри, нали?

— Да, сър.

— Личен прислужник на покойния господин Лий?

— Да, сър. Ужасна работа, нали? Щях да падна, когато чух от Гладис. Горкият старец…

Джонсън го прекъсна:

— Отговаряйте само на въпросите ми, моля.

— Да, сър, разбира се, сър.

— Кога излязохте и къде бяхте?

— Излязох оттук малко преди осем, сър. Ходих на кино, сър. Даваха „Любов в Севиля“, сър. Киното е на пет минути оттук.

— Някой видя ли ви там?

— Младата госпожица на касата, сър. Тя ме познава. И човекът на входа, той също ме познава. И… ъ-ъ-ъ… бях с една дама, сър. Имахме среща там.

— О, така ли? Как се казва тя?

— Дорис Бакол, сър. Работи в млекарницата, сър, на Маркъм Роуд 23.

— Добре. Ще проверим. Направо тук ли се върнахте?

— Първо изпратих госпожицата, сър. После се върнах направо тук. Ще видите, че всичко е наред, сър. Нямам нищо общо с това. Аз бях…

Джонсън рязко го прекъсна:

— Никой не ви обвинява.

— Да, сър, разбира се, сър. Само че никак не е хубаво, когато стане убийство в къщата.

— Никой не твърди обратното. Откога сте на служба при господин Лий?

— Повече от година, сър.

— Харесва ли ви тук?

— Да, сър. Много бях доволен. Плащат ми добре. Понякога не ми беше много лесно с господин Лий, но аз съм свикнал да си имам работа с инвалиди.

— Къде сте работили преди?

— Бях при майор Уест и преподобния Джаспър Финч…

— Ще съобщите подробностите на Сагдън по-късно. Искам да знам следното — кога за последен път видяхте господин Лий?

— Беше към седем и половина, сър. Поднесох му лека вечеря в седем часа, а след това го приготвих за лягане. Имаше навика да поседи пред камината така, преди да си легне.

— А кога си лягаше обикновено?

— По различно време, сър. Понякога, когато беше уморен, си лягаше рано, още към осем. А понякога оставаше до единайсет или и след това.

— Какво правеше, когато си лягаше?

— Обикновено позвъняваше за мен, сър.

— И му помагахте да си легне?

— Да, сър.

— Но днес сте имали свободна вечер. Винаги ли е така в петък?

— Да, сър. Петък ми е почивният ден.

— А тогава как си лягаше господин Лий?

— Тогава викаше Тресилиън или Уолтър.

— Не беше съвсем безпомощен? Можеше да се придвижва, така ли?

— Да, сър, но трудно. Той страдаше от артрит, сър. Имаше дни, когато се чувстваше много зле.

— През деня не отиваше ли в други стаи?

— Никога, сър. Предпочиташе да си стои в своята стая. Господин Лий не си падаше много по лукса. Стаята му беше просторна и светла.

— Значи господин Лий е вечерял в седем, нали така?

— Да, сър. Вдигнах подноса, а после поставих бутилка шери и две чаши на масата.

— Защо?

— Така ми нареди той.

— Това беше ли обичайно?

— Понякога. По правило никой от семейството не се качваше при него, ако не беше поканен. Някои вечери предпочиташе да остане сам. Друг път викаше господин Алфред, госпожа Алфред или и двамата да отидат при него след вечеря.

— Но според вас не е постъпил така този път, нали? Искам да кажа, че не е изпращал да повикат някой член от семейството при него?

— Не е пращал мен, сър.

— Значи не е очаквал човек от семейството?

— Може да го е повикал лично, сър.

— Разбира се.

Хорбъри продължи:

— Оправих всичко, пожелах лека нощ на господин Лий и си тръгнах.

Поаро попита:

— Подсилихте ли огъня, преди да излезете?

Прислужникът се поколеба.

— Нямаше нужда, сър. Огънят гореше добре.

— Дали господин Лий го е запалил сам?

— О, не, сър. Предполагам, че го е направил господин Хари Лий.

— Значи синът му е бил при него, когато отидохте там преди вечеря?

— Да, сър. Той си тръгна, когато влязох.

— Какви бяха отношенията между тях според вас?

— Господин Хари Лий беше в много добро настроение, сър. Смееше се с отметната назад глава.

— А господин Лий?

— Той мълчеше и беше доста замислен.

— Аха. Има още нещо, което искам да узная, Хорбъри. Какво можете да ни кажете за диамантите, които господарят ви държеше в сейфа си?

— Диаманти ли, сър? Не съм виждал никакви диаманти.

— Той е съхранявал там нешлифовани диаманти. Сигурно сте го виждали да ги държи.

— Имате предвид онези камъчета ли, сър? Да, виждал съм ги у него един-два пъти, но не знаех, че са диаманти. Вчера ги показваше на чуждестранната госпожица. Или онзи ден?

Полковник Джонсън се обади внезапно:

— Тези камъни са били откраднати.

Хорбъри извика:

— Надявам се не мислите, че аз имам нещо общо с това!

— Не ви обвинявам в нищо — успокои го Джонсън. — Какво можете да ни кажете по този въпрос?

— За диамантите ли, сър? Или за убийството?

— И за двете.

Прислужникът се замисли. Облиза бледите си устни. Най-сетне вдигна глава, а погледът му като че таеше нещо.

— Нямам какво да кажа, сър.

Поаро попита тихо:

— Да сте дочули нещо? Да кажем, докато сте изпълнявали задълженията си? Нещо, което може да се окаже полезно?

В очите на прислужника проблесна някаква искрица.

— Не, сър. Няма такова нещо, сър. Само дето се получи малко спречкване между господин Лий и някои от семейството.

— Кои някои?

— Според мен имаше нещо около завръщането на господин Хари Лий. На господин Алфред Лий това не се хареса. Разбрах, че между него и баща му били разменени някои по-остри думи, но това е всичко. Господин Лий не го е обвинявал нито за миг, че е вземал някакви диаманти. Освен това съм сигурен, че господин Алфред никога не би направил такова нещо.

Поаро бързо попита:

— Но срещата му с господин Алфред беше, след като откри липсата на диамантите, нали?

— Да, сър.

Детективът се наведе напред.

— Аз мислех, Хорбъри — произнесе отчетливо, — че не сте знаели за кражбата на диамантите, докато не го научихте от нас току-що. Откъде знаете тогава, че господин Лий е открил липсата им, преди да разговаря със сина си?

Лицето на Хорбъри пламна.

— Няма смисъл да лъжете. Казвайте — обади се Сагдън. — Кога разбрахте?

Хорбъри произнесе унило:

— Чух го да говори по телефона с някого за това.

— Но не сте били в стаята?

— Не, бях отвън, до вратата. Не чух добре, само няколко думи.

— Какво точно чухте? — попита Поаро.

— Чух думите „кражба“ и „диаманти“, чух го и да казва: „Не зная кого да подозирам.“ После го чух да споменава нещо за тази вечер в осем часа.

Сагдън кимна.

— Разговарял е с мен. Било е към пет и десет, нали?

— Точно така, сър.

— А когато влязохте след това в стаята, той беше ли разтревожен?

— Съвсем малко, сър. Изглеждаше разсеян и малко притеснен.

— Дотолкова, че вие да усетите накъде отива работата, така ли?

— Вижте какво, господин Сагдън, не искам да говорите така. Не съм докосвал никакви диаманти, а и не можете да го докажете. Не съм крадец.

Полицейският началник изобщо не се трогна от тези думи:

— Ще видим. — После погледна изпитателно към полковник Джонсън, който му кимна на свой ред и продължи: — Това е всичко засега. Няма да ни трябвате повече тази вечер.

Хорбъри побърза да излезе, като мърмореше благодарности.

Сагдън изрече с възхищение:

— Чудесно го спипахте, мосю Поаро. Може да е крадец, може и да не е, но иначе е първокласен лъжец!

— Неприятна личност — рече детективът.

— Да, така е — съгласи се Джонсън. — Въпросът е как да тълкуваме показанията му?

Сагдън резюмира набързо:

— Според мен има три възможности: (1) Хорбъри е крадец и убиец. (2) Хорбъри е крадец, но не е убиец. (3) Хорбъри е невинен. Уликите за първата възможност са доста — подслушал е телефонния разговор и е научил, че кражбата е разкрита. От поведението на господаря си разбира, че е под подозрение. Веднага съставя план. Излиза привидно в осем часа и си подготвя алиби. Не е било трудно да се измъкне от киното и да се върне незабелязано. Трябва обаче да е бил много сигурен в жената, че няма да го издаде. Ще видя какво мога да науча от нея утре.

— Как е успял да влезе обратно в къщата? — попита Поаро.

— Това е по-трудно — призна Сагдън. — Но сигурно има начини. Да допуснем, че някоя от прислужничките му е отворила задната врата.

Детективът учудено повдигна вежди.

— Което означава, че той поставя живота си в ръцете на две жени? С една поема сериозен риск, а с две — е, според мен с две жени рискът е огромен!

Сагдън каза:

— Някои престъпници смятат, че могат да се измъкнат от всякаква ситуация! — После продължи: — Да разгледаме втората възможност. Хорбъри открадва диамантите. Изнася ги от къщата вечерта и вероятно ги предава на свой съучастник. Това не е трудно и е много вероятно. Тук трябва да приемем, че някой друг решава да убие господин Лий в същото време и че този някой изобщо не е знаел за това усложнение с диамантите. Възможно е, разбира се, но като съвпадение ми се струва малко вероятно. Третата възможност — Хорбъри е невинен. Някой друг открадва диамантите и убива господин Лий. Това е положението — трябва да се доберем до истината.

Полковник Джонсън се прозя. Погледна часовника си и се изправи.

— Е — каза, — да приключваме за тази вечер, а? Да погледнем все пак в сейфа, преди да си тръгнем. Ще бъде странно, ако тези проклети камъни са били там през цялото време.

Но диамантите не бяха в сейфа. Те намериха комбинацията там, където им беше обяснил Алфред Лий — в малкото бележниче в джоба на халата на мъртвеца. В сейфа намериха празна кожена кесия. Сред документите в сейфа само един представляваше интерес.

Това беше завещание, носещо дата отпреди петнайсетина години. То беше доста ясно — половината от наследството си Саймън Лий оставяше на сина си Алфред. Другата половина трябваше да бъде разделена поравно между останалите му деца — Хари, Джордж, Дейвид и Дженифър.