Колекционерът на кости

1.

Петък, 22:30 - събота, 15:30

Мечтаеше си само за сън.

Самолетът кацна с два часа закъснение и в залата за по­лучаване на багажа започна истински бой. На всичкото отго­ре бе станало някакво объркване и лимузината, която тряб­ваше да ги вземе, си бе тръгнала преди час. Така че се нала­гаше да вземат такси.

Тя се нареди и зачака на опашката. Куфарчето с лаптопа ѝ тежеше. Джон бърбореше нещо за лихви и нови начини за преструктуриране на капитала, но тя си мислеше: „Петък ве­черта е, десет и половина. Искам само да измия потта от тялото си и да се заровя в леглото.“

Разсеяно загледа безкрайната редица жълти таксита. Ед­ноцветните коли някак ѝ напомняха насекоми. Спомни си детството в планината, когато с брат ѝ се натъкваха на някой разложен труп на язовец или ритваха някой мравуняк, за да наблюдават потока от пъплещи червени буболечки.

Поредното такси спря на стоянката. Ти Джей Колфакс вяло се затътри към него.

Шофьорът отключи багажника, без да излиза от колата. Наложи се сами да натоварят куфарите си. Това ядоса Джон - беше свикнал да го обслужват. Тами Джийн нямаше нищо против да свърши тази работа. Тя все още не можеше напъл­но да приеме мисълта, че има лична секретарка, която пише вместо нея. Затвори капака на багажника и се качи.

Джон я последва, затръшна вратата и сбърчи тлъстото си лице и плешивото си теме така, сякаш усилието да пъхне куфарчето си в багажника го бе изтощило до крайна степен.

- Първо през източна Седемдесет и втора - измърмори той на шофьора.

- После към горен Уестсайд - допълни Ти Джей. Плексигласовата преграда между отделението на водача и задните седалки бе толкова издраскана, че шофьорът едва се виждаше.

Таксито излезе от района на летището и се понесе по магистралата към Манхатън.

- Я виж - отбеляза Джон, - ето защо е цялата навалица.

Сочеше една крайпътна табела, която поздравяваше де­легатите на мирната конференция на ООН. Конференцията започваше от понеделник. Очакваше се да пристигнат десет хиляди посетители. Ти Джей вдигна поглед към табелата - чернокожи, бели, азиатци с усмивки на уста махаха с ръце. Все пак в снимката нещо не беше наред. Цветовете и про­порциите не бяха реални. Лицата изглеждаха размазани.

Продължиха по магистралата, облята от неприятната жъл­та светлина на крайпътните лампи. Покрай старата военно­морска корабостроителница, покрай пристаните на Бруклин.

Джон най-сетне млъкна, извади лаптопа си и започна да пресмята нещо. Ти Джей се отпусна на седалката; пред очи­те ѝ преминаваха прашни тротоари и тъжните лица на хора, които седяха на бордюра и гледаха магистралата. Изглежда­ха полумъртви от жега.

В таксито също бе горещо и Ти Джей натисна копчето за отваряне на прозореца. С изненада установи, че не работи. Натисна другото, от страната на Джон. Също развалено. Ед­ва тогава забеляза, че и ключалките на вратите липсват.

Дръжките - също.

Ти Джей прокара ръка по вратата. Нищо, като че някой ги бе отрязал с ножовка.

- Какво има? - попита Джон.

- Ами вратите... Как се отварят?

Джон погледна първо едната, после другата. Таксито под­мина тунела за централен Манхатън.

Джон почука по преградата:

- Хей! Пропуснахте отклонението. Накъде карате?

- Може би ще мине през Куинзбъро.

През моста пътят бе по-дълъг, но така щяха да избягнат задръстването в тунела. Ти Джей се наведе напред и почука по плексигласа с пръстена си.

- По моста ли ще минете?

Шофьорът не им обърна внимание.

- Хей!

Подминаха отклонението за Куинзбъро.

- По дяволите! - изруга Джон. - Къде ни карате? В Харлем? Обзалагам се, че кара към Харлем.

Ти Джей погледна през прозореца. Една кола бавно ги задминаваше. Ти Джей заблъска по стъклото.

- Помощ! Моля ви...

Шофьорът на другата кола я погледна веднъж, после пак, намръщи се. Забави и се нареди зад тях, но таксито внезапно отби към Куинс, зави по една уличка и продължи с пълна ско­рост към пустия промишлен район. Сигурно караше със сто.

- Какво правите?

Ти Джей заблъска по преградата:

- Намалете скоростта. Какво...?

- О, не - промълви Джон. - Гледай.

Шофьорът си беше нахлузил маска за ски.

- Какво искате от нас? - проплака Ти Джей. - Пари ли? Ще ви дадем, колкото искате.

Шофьорът не промълви нито дума.

Ти Джей отвори чантата си „Таргус“ и извади черния си лаптоп. Обърна се и удари с все сила компютъра в задното стъкло. Стъклото издържа, шумът от удара като че уплаши до смърт шофьора. Таксито поднесе встрани и едва не се блъс­на в постройката, покрай която минаваха.

- Пари. Колко? Ще ви дадем много пари! - започна да фъфли Джон, по дебелите му бузи потекоха сълзи.

Ти Джей отново фрасна стъклото с лаптопа. Мониторът отхвръкна от удара, но стъклото остана невредимо.

Ти Джей опита пак. Компютърът се разби и се разпадна в ръцете ѝ.

- По дяволите...

Таксито заби спирачки в една тъмна сляпа уличка и двама­та пътници едва не удариха глави в плексигласовата преграда.

Шофьорът излезе, държеше малък пистолет.

- Моля ви, не! - проплака Ти Джей.

Шофьорът заобиколи отзад, наведе се и започна да се цели през мръсното стъкло. Ти Джей и Джон се отдръпнаха към противоположната врата, притиснали изпотените си от страх тела.

Шофьорът закри очи с ръка от светлината на уличните лампи и се наведе още повече към тях.

Внезапно се разнесе гръм. Ти Джей потрепери. Джон из­пищя. Зад гърба на шофьора небето се изпълни с червени и сини фойерверки. Чуха се още гърмежи и свистене. Шофьо­рът се обърна да погледне. Огромен оранжев паяк разпрост­ря крака над града.

Фойерверки. Ти Джей бе чела за събитието в „Таймс“. Беше подарък от кмета и генералния секретар на ООН за делегатите на конференцията, приветствие от най-големия град на земята.

Шофьорът се обърна отново към таксито. Дръпна рязко дръжката и бавно отвори вратата.

Обаждането бе анонимно. Както винаги.

Така че нямаше начин да се разбере кое точно място е имал предвид информаторът. От централата съобщиха само:

- Каза на Тридесет и седма, близо до Единадесето. Това е.

Анонимните информатори никога не съобщават точно мястото на престъплението.

Вече изпотена, въпреки че бе едва девет, Амелия Сакс си проправяше път сред високите бурени. Правеше ес-образно търсене, както го наричат в Криминалния отдел - обика­ляш местността под формата на буквата S. Нищо. Наведе глава към малкия предавател, прикрепен за униформата ѝ:

- Тук патрул 5885. Централа, не намирам нищо. Имате ли някаква допълнителна информация?

Сред пращенето се чу отговорът на диспечера:

- Що се отнася до мястото - нищо, 5885. Информато­рът каза нещо странно... че се надявал жертвата да е мърт­ва, край.

- Повторете, централа.

- Информаторът каза, че се надявал жертвата да е мъртва. Така било по-добро за нея, край.

- Край.

Надявал се жертвата да е мъртва?

Сакс прескочи някаква ограда и продължи из запусте­лия участък. Нищо.

Искаше вече да се откаже. Да го запише като 10-90 - лъжлив сигнал, както обикновено правеше, и да се върне при партньора си. Коленете я боляха и имаше чувството, че ще се свари в собствената си пот. Искаше ѝ се да се скрие в „Порт оторити“, да побъбри с момчетата и да изпие цяла кана аризонски чай с лед. После, в 11:30 - само след два часа - щеше да си прибере нещата от участъка в Мидтаун Саут и да отиде на инструктаж за новото назначение.

Но не го направи, не можеше да се откаже току-така. Продължи по нагорещения тротоар между две изоставени сгради към поредния тревясал парцел.

Пъхна дългия си показалец под фуражката, в гъстата си червена коса, събрана в стегнат кок, и се почеса. По челото ѝ се стичаха струйки пот.

„Последните ми два часа като патрул - помисли си тя. - Защо не зарежа това?“

Тя продължи сред бурените. Почувства се особено.

„Някой ме наблюдава.“

Горещият вятър разклати храсталаците. От и към туне­ла „Линкълн“ профучаваха коли и камиони. „Този град е тол­кова шумен, че някой може да се промъкне зад гърба ми и да ме наръга с нож, без да го усетя.“

„Или да допре пистолет в гърба ми...“

Тя се обърна рязко.

Видя само увехнала трева, ръждясали железа и боклуци.

Покачи се върху купчина чакъл, потръпна. Амелия Сакс, тридесет и една годишна (едва тридесет и една годишна, както би казала майка ѝ), вече страдаше от артрит. Беше го наследила от дядо си, както бе наследила телос­ложението на майка си и професията на баща си (всички недоумяваха откъде е взела червената коса). Почувства но­ва болка в коляното, докато разтваряше няколко изсъхна­ли храсти. Спря точно навреме: на крачка от една десетметрова пропаст.

Пред нея зейна мрачен каньон, изкопан дълбоко в ска­листата основа на Уестсайд. През него преминаваха влако­вете към северната част на града.

Нещо на земята, недалеч от релсите, привлече внимани­ето ѝ.

„Какво е това? Купчина прясно натрупана земя със забу­чена в средата пръчка. Прилича на... О, Господи!...“

Тя потрепери. Започна да ѝ се повдига, побиха я тръпки. Дълбоко в съзнанието ѝ се искаше да се върне, да се престо­ри, че не го е забелязала.

„Надявал се жертвата да е мъртва. Така било по-добре за нея.“

Сакс се втурна към една желязна стълба, водеща към релсите. Посегна към парапета, но се спря. „По дяволите. Престъпникът сигурно е минал оттук.“ Ако се хване за пара­пета, ще изтрие отпечатъците му, вслучай че е оставил таки­ва. „Добре, ще го направим по трудния начин.“ Тя си пое дълбоко въздух, за да преодолее тъпата болка в ставите, и заслиза с лице към скалата. Обувките ѝ - лъснати като стък­ло за първия ден от новата ѝ служба - стържеха в камъните. Скочи от един метър върху чакъла и се затича към гроба.

„О, Боже!...“

Не пръчка стърчеше от земята, беше ръка. Човекът бе заровен вертикално, стърчеше само ръката до лакътя. Всич­кото месо от безименния пръст бе смъкнато и върху кърва­вата кост беше надянат дамски пръстен с диамант.

Сакс коленичи и трескаво започна да копае.

Пръстите на ръката бяха по-изпънати от нормалното. Това бе свидетелство, че жертвата е била още жива, когато са я закопали.

А може би все още е жива.

Сакс продължи да копае още по-ожесточено твърдата зе­мя. Поряза се на парче от бутилка, тъмната ѝ кръв се смеси с още по-тъмната пръст. Най-после достигна до косата и кожата на челото, синкавосиня от липсата на кислород. Продължи да копае, докато не се появиха мътните очи и устата, изкривена в зловеща усмивка. Жертвата се бе мъчила да си поеме въздух.

Не беше жена, въпреки пръстена, а пълен мъж, около петдесетте - безжизнен като камъните наоколо.

Сакс се отдръпна, не можеше да отдели очи от неговите. Едва не падна върху релсите. Нужна ѝ бе цяла минута, преди да започне да мисли за друго освен за усещането, което е изпитвала жертвата, преди да умре.

После:

„Хайде, Амелия. Намираш се на мястото на убийство и си първият пристигнал полицай.

Знаеш какво да правиш.

АЗОЗ.

„А“ значи „Арестувай вероятния извършител“.

„З“ значи „Задръж свидетелите и заподозрените“.

„О“ значи „Огледай местопрестъплението“.

„З“ значи...

Какво значеше „З“-то?“

Сакс наведе глава към предавателя:

- Патрул 5885 до централата. Имам 10-29 до линията на Тридесет и осма и Единадесето. Убийство, край. Изпратете детективи, криминолози, кола и съдебен лекар, край.

- Добре, 5885. Има ли задържан? Край.

- Не.

- Пет-осем-осем-пет, край.

Сакс се втренчи в оглозгания пръст. Странния пръстен. Очите. И усмивката... о, проклета усмивка! Побиха я тръпки. Беше плувала в реки, гъмжащи от водни змии, и се хвалеше, че окото ѝ няма да трепне, ако скочи с бънджи от тридесетметров мост. Но сега чувството, че е попаднала в капан, че не може да избяга, и ужасът, предизвикан от него, преминаха през тялото ѝ като електрически ток. Ето защо обичаше да върви бързо, ето защо караше колата си с бясна скорост.

„Когато се движиш, не могат да те хванат...“

Дочу някакъв звук и се сепна.

Тракане. Далечно, но ставаше по-силно.

Над релсите полетяха хартии. Облаци прах се вдигнаха от земята и я обгърнаха като разгневени пустинни духове.

Чу се тихо скърцане...

Високият метър и шестдесет и пет патрулиращ полицай Амелия Сакс се намери лице в лице с тридесеттонен локомо­тив, червено-бяло-синьо стоманено чудовище, което се приб­лижаваше с петнадесет километра в час.

- Стой!

Машинистът се направи, че не я чува.

Сакс изтича и застана между релсите, започна да маха с ръце. Спирачките на локомотива изскърцаха. Машинистът подаде глава през прозореца.

- Не можете да продължите - каза му Сакс.

Той я попита какво има предвид. Стори ѝ се доста млад, за да му поверят да кара такава тежка машина.

- Тук е извършено убийство. Моля, изключете двигателя.

- Госпожичке, не виждам никакви убийци наоколо.

Сакс не му обърна внимание. Забеляза дупка в телената мрежа, която отделяше релсите от Единадесето авеню.

Ето един начин да домъкнеш жертвата, без да те забеле­жат - паркираш на Единадесето и довличаш тялото по тясната уличка до скалите. На Тридесет и седма могат да те забележат от околните сгради.

- Този влак, сър. Оставете го тук.

- Ама как ще го зарежа така?

- Моля ви, изключете двигателя.

- Тия машини не могат да се изключват ей така. Двига­телят трябва постоянно да работи.

- И се обадете на диспечерите. Накарайте ги да спрат влаковете по южната линия.

- Няма да стане.

- Веднага! Записах си номера на тази кола.

- Кола?

- Съветвам ви да изпълните заповедите ми незабавно.

- Иначе какво ще направите, госпожичке? Ще ме гло­бите ли?

Но Амелия Сакс вече се качваше по стълбата; ставите ѝ скърцаха, в устата си чувстваше вкус на прах, глина и пот. Изтича до уличката, която бе забелязала отдолу, после се обър­на и огледа Единадесето авеню и „Явиц сентър“, разположен на отсрещната страна, фоайето му гъмжеше от хора - зрите­ли и журналисти. Огромен плакат приветстваше: „Добре дош­ли, делегати на ООН!“ Но по-рано сутринта убиецът е можел лесно да намери място за паркиране и да завлече жертвата до железницата, без да го забележат. Сакс закрачи по Единадесе­то авеню, което имаше шест платна и бе задръстено от коли.

„Хайде!“

Тя се гмурна в морето от автомобили и спря движението в северните платна. Няколко шофьори се опитаха да минат покрай нея. Наложи ѝ се да напише две глоби и накрая бло­кира пътя с кофи за боклук, за да е сигурна, че добрите граж­дани ще изпълнят обществените си задължения.

Сакс най-после си спомни какво означава последната бук­ва от правилото АЗОЗ за първия полицай, пристигнал на мес­топрестъплението: „З” значи „Запази местопрестъплението непокътнато“.

В утринната мараня зазвуча хор от клаксони, гневните ру­гатни на шофьорите не закъсняха. След малко към цялата ка­кофония се присъедини и воят на първите полицейски коли.

Четиридесет минути по-късно мястото на убийството гъмжеше от униформени и цивилни полицаи, десетки. Сакс научи от тях, че медиите проявявали особен интерес към то­ва убийство - жертвата била единият от двамата пътници, които, след като кацнали на летище „Кенеди“, взели такси към центъра, но не пристигнали по домовете си.

- Снимат ни от Си Ен Ен - прошепна полицаят.

Затова тя не остана никак учудена да види русата глава на Винс Перети, началник на Централния следствен отдел, който, след като огледа местопрестъплението, се качи по стълбата в скалата; после спря, за да изтупа прахта от хилядадоларовия си костюм.

Все пак, неочаквано за Сакс, той я забеляза и ѝ махна да се приближи. По устните му играеше лека усмивка. Тя си помисли, че ще я поздрави за навременните действия. Запа­зила бе отпечатъците по перилата на стълбата. Може би до­ри щеше да получи официална похвала. В последния час на последния й ден като патрулиращ полицай. Щеше да се пок­рие с лаврите на славата.

Перети я огледа от глава до пети:

- Полицай, не патрулирате за пръв път, нали?

- Моля, сър?

- Предполагам, че не сте новобранец.

Технически не, въпреки че имаше само три години стаж, за разлика от останалите патрулиращи полицаи на нейната възраст. Някои работеха от осем-десет години. Беше се за­писала по-късно в академията.

- Извинете, не разбрах въпроса.

Перети, изглежда, се подразни и усмивката му изчезна:

- Вие ли пристигнахте първа на местопрестъплението, полицай?

- Тъй вярно.

- Защо спряхте движението по Единадесето авеню? За каква се мислите?

Сакс погледна широкия булевард, все още блокиран от барикадата ѝ. Вече бе свикнала с клаксоните, но сега си даде сметка, че шумът е станал по-силен и колоната от коли се е проточила на километри.

- Сър, първият пристигнал на местопрестъплението по­лицай трябва да арестува извършителя, да задържи заподоз­рените, да запази...

- Много добре знам правилото АЗОЗ, полицай. Значи сте затворили булеварда, за да запазите местопрестъплени­ето непокътнато, така ли?

- Тъй вярно. Помислих си, че извършителят не би пар­кирал в пресечката. Твърде лесно щяха да го забележат от околните сгради. Единадесето авеню ми се стори по-добър избор.

- Изборът ви е грешен. От онази страна на линията ня­ма следи от стъпки, а към стълбата, която излиза на Триде­сет и седма улица, водят две следи.

- Спрях движението и по Тридесет и седма.

- Точно това искам да кажа. Трябваше да затворите са­мо нея. А влака? Защо го спряхте?

- Ами, сър. Помислих си, че ако влакът мине през мяс­тото на престъплението може да унищожи някоя улика. Или нещо такова.

- „Нещо такова“ ли?

- Не се изразих много добре, сър. Имах предвид...

- А летище „Нюарк“?

- Не разбирам, сър - Сакс се огледа безпомощно. На­около имаше и други полицаи, но се правеха на много заети, за да следят разговора. - Какво за летището?

- Защо не затворихте и него?

Ха сега де! Явно бе решил да ѝ чете конско. Сакс сви устни, но отвърна разумно:

- Сър, според преценката ми, не изглеждаше вероятно...

- Нюйоркската централна магистрала също е добър из­бор. Също Околовръстното шосе на Ню Джърси и магист­ралата през Лонг Айланд. Шосе 1-70, оттук, та до Сейнт Лу­ис. Нали убиецът може да се измъкне по тях?

Сакс наведе глава, после пак вдигна поглед към Перети. Двамата бяха с почти еднакъв ръст, но той носеше обувки с по-високи токове.

- Обадиха ми се от кметството, дирекцията на приста­нището, кабинета на генералния секретар на ООН, управле­нието на експо... - Перети кимна към „Явиц сентър“. - Разс­троихме дневния ред на мирната конференция, провалихме речта на един сенатор и объркахме движението в целия Уестсайд. Железопътната линия е на петнадесет метра от трупа, а улицата, която затворихте - на шестдесет встрани и на де­сет нагоре. Дори ураганът Ева не е нарушавал така движени­ето по североизточните линии на железниците.

- Просто си помислих...

Перети се усмихна. Сакс бе красива жена (преди акаде­мията бе работила за модната агенция „Шантел“ на „Медисън авеню“) и той реши да ѝ прости.

- Полицай Сакс - прочете името, което бе изписано на значката върху гърдите ѝ, стегнати в бронираната жилетка, - ще ви дам един урок. Когато работим, трябва да се съобра­зяваме с обстановката. Щеше да е много добре, ако можехме да блокираме целия град след всяко убийство и да задържим три милиона заподозрени. Но това е невъзможно. Казвам ви го за ваше добро. За да си извлечете поука.

- Всъщност, сър, аз се премествам от патрула. От днес на обяд.

Перети кимна и се усмихна лукаво:

- Тогава стига разговори. Но все пак решението да спре­те влака и да затворите улицата е ваше.

- Тъй вярно. Няма спор.

Перети надраска нещо в един бележник с черна кожена подвързия.

„Само това не... “

- А сега махнете тези кофи. И ще регулирате движени­ето, докато улицата не се опразни. Ясно ли е?

Без да му отговори, Сакс се запъти към Единадесето аве­ню и започна бавно да тътри кофите за боклук. Всеки шо­фьор, който мина покрай нея, я напсува или измърмори не­що. Сакс си погледна часовника.

„Още един час. Ще го преживея“

2.

С бързо пърхане соколът скитник кацна на перваза. Късното сутрешно слънце светеше ярко, мараня трептеше във въздуха.

- Ето те и теб - прошепна той.

От вратата на долния етаж долетя звън.

- Той ли е? - изкрещя мъжът към стълбите. - Той ли е?

След като не чу отговор, Линкълн Райм отново обърна очи към прозореца. Соколът извъртя глава - бързо, но грациозно. По ноктите му имаше кръв. Парче жълтеникаво ме­со висеше от кривата му черна човка. Той проточи шия и се запромъква към гнездото с движения, по-подходящи за змия, отколкото за птица. Хищникът пусна месото в широко отво­рената уста на пухкавото синкаво пиле.

„Наблюдавам - помисли си Райм - единственото живо същество в Ню Йорк, което няма врагове.“

По стълбите отекнаха бавни стъпки.

- Той ли е?

- Не - отвърна Том, младият болногледач.

- Кой беше? Звънецът звъня, нали?

Том вдигна очи към прозореца:

- Я, птицата се е върнала. Виж, нацапала е перваза с кръв. Виждаш ли петната?

Женският сокол се появи. Синкаво-сив, с блестящи пе­ра, като люспи на риба. Оглеждаше небето.

- Постоянно са заедно. Цял живот ли ще са един с друг? - чудеше се на глас Том. - Като гъските.

Райм извърна очи към Том, който се бе навел напред, вперил поглед през мръсното стъкло.

Младият мъж не бързаше да отговаря и това подразни Райм.

- Кой беше? - повтрри Райм.

- Гости.

- Гости ли? Хайде, бе! - изпръхтя скептично Райм.

Опита се да си спомни кога за последен път му бяха ид­вали гости. Сигурно беше преди три месеца. Кой? Май онзи репортер, или някакъв далечен братовчед. А, Питър Тейлър, един от специалистите по гръбначния мозък, които се гри­жеха за него. Блейн също идва няколко пъти. Но тя, разбира се, не се броеше за гостенка.

- Ще замръзна така - оплака се Том.

Понечи да отвори прозореца.

- Не пипай прозореца - спря го Райм. - И ми кажи кой дойде.

- Студено е.

- Ще изплашиш птицата. Спри климатичната инстала­ция. Аз ще я спра.

- Ние живеем по-отдавна тук - каза Том, докато вдига­ше тежкия прозорец. - Птиците се заселиха с пълното съзна­ние за твоето присъствие.

Соколите извърнаха глави при шума от отварянето на прозореца, но не помръднаха. Останаха върху корниза, наб­людавайки ловната си територия - анемични гинкови дърве­та от двете страни на улицата.

- Кой е? - настоя Райм.

- Дон Селито.

- Лон ли?

„Какво иска?“

Том огледа стаята:

- Каква бъркотия!

Райм не обичаше суматохата, която наставаше при почист­ването. Не обичаше тътренето на мебели, шума от прахосму­качката, който му се струваше особено досаден. И така му беше добре. Тази стая, която наричаше свой кабинет, се намираше на втория етаж на готическата му къща в горен Уестсайд с изглед към „Сентрал парк“. Стаята бе голяма - шест на шест метра, и буквално всеки сантиметър бе зает с нещо. Понякога Райм зат­варяше очи и се опитваше да помирише всеки предмет в поме­щението. Хилядите книги и списания, купчините снимки, нак­лонени като кулата в Пиза, нагретите транзистори на телевизо­ра, покритите с прах крушки. Винил, пероксид, латекс, лакове.

Три различни вида уиски.

Изпражнения от соколи.

- Не ща да го виждам. Кажи му, че съм зает.

- С един млад полицай е, Ърни Банкс. Не, той не беше ли бейзболен играч? Наистина трябва да се почисти. Човек не забелязва колко е мръсно, докато не му дойдат гости.

- Гости ли? Боже мой, ама че странно звучи. Тържест­вено. А това как ще ти прозвучи? Кажи им да вървят по дяволите. Как ти се струва гостоприемството ми?

„Мръсно било...“

Том говореше за стаята, но Райм предположи, че имаше предвид и собственика ѝ.

Косата на Райм бе черна и гъста като на двадесетгоди­шен - въпреки че беше два пъти по-възрастен, - но висеше на сплъстени кичури; плачеше за миене и подстрижка. Лице­то му бе покрито с тридневна черна четина, а и нещо постоянно го гъделичкаше в ушите, което подсказваше, че и тези косми трябва малко да се подрежат. Ноктите му бяха дълги, както на ръцете, така и на краката, и цяла седмица не се беше преобличал. Носеше ужасно грозна пижама на точки. Очите му бяха тесни, кафяви, лицето - както твърдеше Блейн - страстно, дори красиво.

- Искат да поговорят с теб - продължи Том. - Казват, че било много важно.

- Толкоз по-зле за тях.

- Не си се виждал с Лон от повече от година.

- Какво те кара да мислиш, че точно сега ще ми се при­иска да го видя? Да не подплашиш птиците! Тежко ти, ако го направиш.

- Важно е, Линкълн.

- Много важно, доколкото си спомням предишните ти думи. Къде се губи този доктор? Сигурно се е обадил. По едно време бях задрямал. А ти беше излязъл.

- Буден си от шест.

- Не. Събудих се, прав си. Но после отново задрямах. Нап­раво заспах. Провери ли съобщенията на телефонния секретар?

- Да. Не се е обаждал.

- Каза, че ще дойде сутринта.

- А вече е единадесет и половина. Дали да не уведомим въздушно-морските спасителни служби? Какво ще кажеш?

- Да не си говорил по телефона? - попита внезапно Райм.

- Може да се е обадил, докато е бил зает.

- Говорих само с...

- Казал ли съм нещо? Няма защо да се оправдаваш. Не съм казал да не говориш по телефона. Винаги можеш да се обаждаш. Просто предположих, че се е опитал да се свърже, докато си говорил.

- Не, тази сутрин си си наумил да се държиш гадно.

- Ето каква била работата. Знаеш ли, има едно такова приспособление... Могат да ти звънят по двама души едновре­менно. Трябва да си купим такова устройство. Та какво иска старият ми приятел Лон? И неговият приятел, бейзболистът.

- Попитай ги сам.

- Искам ти да ми отговориш.

- Искат да те видят. Само това ми казаха.

- За нещо мноого важ-но.

- Линкълн...

Том въздъхна. Хубавият млад мъж прокара ръка през руса­та си коса. Носеше черни панталони, бяла риза и цветна вратов­ръзка с безупречен възел. Когато го наемаше преди година, Райм му бе казал, че ако иска, може да носи дънки и фланелки с къс ръкав. Но Том ходеше все така елегантно облечен. Райм не виж­даше с какво това допринася за решението му да задържи мла­дежа на служба, но такъв ефект наистина имаше. Никой от пред­шествениците на Том не се бе задържал повече от шест седми­ци. Колкото напускаха доброволно, толкова биваха уволнени.

- Добре, какво им каза?

- Казах им да изчакат пет минути, за да видя дали си буден, и после да заповядат. За кратко.

- Така ли си им казал? Без да ме питаш. Много благодаря.

Том направи няколко крачки към вратата и извика към стълбите:

- Качвайте се, господа.

- Казали са ти още нещо, нали? - каза Райм. - И ти го криеш от мен.

Том не отговори. Двамата мъже се появиха на вратата. Райм заговори пръв. Обърна се към Том:

- Спусни пердето. И без това достатъчно разтревожи птиците.

Което означаваше, че ярката слънчева светлина вече го дразни.

Смрадливото, лепкаво тиксо върху устата ѝ, което ѝ пре­чеше да говори, я караше да се чувства по-безпомощна, от­колкото металните белезници, стегнали китките ѝ. Повече, отколкото късите му яки пръсти.

Шофьорът на таксито, все още с маска на лицето, я по­веде по мрачния, влажен коридор, покрай кабели и тръби. Намираха се в мазето на някаква обществена постройка. Ня­маше представа къде.

„Само да можех да му проговоря...“

Ти Джей Колфакс бе играч, кучката от третия етаж на Морган Стенли. Специалистка във воденето на търговски преговори.

„Пари ли? Пари ли искаш? Ще ти дам пари, много пари. Купища“ - мислеше си тя. Опитваше се да хване погледа му, да му предаде мислите си.

„Моооля ви! - Започна да обмисля как да му прехвърли парите от сметката си и от социалната си осигуровка. - О, моля ви...“

Спомни си изминалата нощ: непознатият отвърна очи от фойерверките, измъкна ги от таксито, закопча ръцете им с белезници. Напъха ги в багажника и подкара отново. Пър­во по павета, после по изровен асфалт, после по черни пъти­ща, накрая отново по твърда настилка. Чу тропането на ко­лелата по някакъв мост. После пак завои, твърда настилка. Накрая колата спря и шофьорът слезе. Като че отвори някаква врата. „Вкарва колата в гараж“ - помисли си Ти Джей. Всички шумове от града заглъхнаха, само бръмченето на дви­гателя ехтеше, усилено от стените.

После багажникът се отвори и непознатият я измъкна. Издърпа пръстена с диамант от пръста ѝ и го прибра в джоба си. После я преведе покрай призрачни лица: избелели карти­ни с празни очи, които я гледаха. Месар, дявол, три тъжни деца, изрисувани върху напуканата мазилка. Непознатият я замъкна в някакво плесенясало мазе и я бутна на пода. Пос­ле се качи на горния етаж.като я остави сама в тъмнината и зловонието на мазето. Миризма на мърша и помия. Така ле­жа с часове, поспа малко, плака много. Силен шум я събуди внезапно. Остър звук от изстрел. Някъде наблизо. После от­ново заспа.

Преди час и половина непознатият се върна. Вкара я в багажника и кара още двадесетина минути. До тук. Където и да се намираше това „тук“.

Влязоха в мрачно помещение. В средата стърчеше черна тръба. Непознатият я заключи с белезниците за тръбата, хвана я за краката и ги изтегли силно напред, така че да я постави в седнало положение. Овърза глезените ѝ с тънко въже за простиране. Всичко това му отне само няколко минути. Но­сеше кожени ръкавици. После се изправи и я погледа извес­тно време. Наведе се и разкъса блузата ѝ. Заобиколи я отзад и започна да опипва раменете ѝ, да стиска плешките ѝ.

Ти Джей заплака, опита се да проговори през тиксото.

Знаеше какво ще последва.

Пръстите му се преместиха по ръцете ѝ, под мишниците, по тялото. Но не докоснаха гърдите ѝ. Не, пръстите му май търсеха ребрата. Напипа ги и ги погали. Ти Джей потръпна и се опита да се освободи. Той я стисна по-здраво и продължи да я гали още известно време, като натискаше силно, докато не почувства костите ѝ.

Той се изправи. Стъпките му се отдалечиха. За извест­но време настъпи тишина, ако се изключи бръмченето на асансьори и климатични инсталации. Изведнъж нещо точно зад гърба ѝ прошумоля, Ти Джей подскочи от страх. Ед­но постоянно ссст, ссст. Много познато, но не на място. Тя се опита да се извърне, за да види какво го издава, но не успя. Какво бе това? Ритмичният звук се повтори отново и отново, и отново. Извика спомени от детството ѝ, от родната къща.

Ссст, ссст, ссст.

Събота сутринта в малката барака в Бедфорд, Тенеси. Единственият почивен ден на майка ѝ, посветен главно на почистване на къщата. Ти Джей се събуждаше от лъчите на слънцето и слизаше да ѝ помага. Ссст. Отново се разплака. Защо му бе да мете толкова усърдно пода?

По лицата им се четеше изненада и неудобство.

Нещо доста необичайно за полицаи от отдел „Убийства“ в Ню Йорк.

Лон Селито и младият Банкс (Джери, а не Ърни), както бе казал Том, се настаниха на столовете, към които Райм ги насочи с кимване на рунтавата си глава: прашни, неудобни разкривени столове.

Райм се беше променил чувствително от последното посе­щение на Селито и детективът не криеше изненадата си. Банкс не го познаваше отпреди, за да сравнява, но също изглеждаше шокиран. Мръсната стая, дрипльото, който ги гледаше подоз­рително. И най-вече миризмата, вонята на телесни секрети.

Райм веднага съжали, че ги е приел.

- Защо първо не звъннахте, Лон?

- Щеше да ни кажеш да не идваме.

Вярно беше.

Том се запъти към стълбите, Райм го освободи предва­рително:

- Не, Том, няма да си ни нужен повече. - Болногледачът винаги предлагаше на гостите нещо за пиене.

Ама че гостоприемен тип!

За момент настъпи тишина. Едрият рошав Селито - вете­ран с двадесетгодишна практика - хвърли поглед към една кутия до леглото. Опита се да каже нещо, но се сепна при вида на пам- персите за възрастни, предназначени за еднократна употреба.

- Чел съм книгата ви, сър - започна Джери Банкс.

Младият полицай явно не беше особено сръчен със са­мобръсначката - прекалено много белези. И какъв чаровен кичур, като близнато от крава! „Господи, прилича на двана­десетгодишен. Колкото по-свиреп става светът, толкова по- млади изглеждат обитателите му“ - размишляваше Райм.

- Коя?

- Ами чел съм и наръчника ви за улики на местопрес­тъплението. Но имах предвид онази с картинките. Дето из­лезе преди две години.

- Там има и думи. Всъщност има главно думи. Проче­тохте ли ги?

- А, ами... да - неубедително го увери Банкс.

Голяма камара неразпродадени екземпляри от „Сцени на престъплението“ стоеше в единия ъгъл на стаята.

- Не знаех, че с Лон сте приятели - добави Банкс.

- О, не се ли е похвалил? Не ви ли е показвал снимки? Не си ли е вдигнал ръкава, за да каже: „Когато получих тези рани, бях с Линкълн Райм“?

На Селито не му беше смешно.

„Ха, мога да кажа неща, от които ще му стане още по-тъжно. Отваря си куфарчето. Какво ли ще извади?“

- Колко време сте били партньори? - попита Банкс, за да поддържа разговора.

- Обясни му ти - каза Райм и погледна часовника.

- Не сме били партньори - каза Селито. - Аз бях в “Убий­ства“, а той в ЦСО.

- О! - възкликна Банкс още по-впечатлен.

Работата в Централния следствен отдел бе една от най-престижните в полицията.

- Да - потвърди Райм, гледайки през прозореца, като че лекарят щеше да пристигне яхнал сокол. - Двамата мускетари.

Селито продължи със спокоен глас, който вбеси Райм:

- Седем години напред-назад, съвместна работа.

- И добри години бяха - натърти Райм.

Том се усмихна, но Селито не разбра иронията. Или по-вероятно се направи, че не я разбира.

- Имаме затруднения, Линкълн. Нуждаем се от помощ.

Купчина книжа се стовари върху масата до леглото.

- Помощ ли?

Райм се изсмя през носа си, който Блейн винаги бе подо­зирала, че е продукт на сполучлива хирургическа намеса. Съ­що така смяташе и устните му за прекалено съвършени. („До­бави някой белег“ - бе предложила веднъж.) И защо съблаз­нителното ѝ тяло все му се явяваше? Мислите за бившата му жена го бяха надвили и сега на компютъра му стоеше писмо за нея. Райм записа документа на харддиска с едно движение на пръста.

- Линкълн? - подкани го Селито.

- Да, да. Помощ. От мен. Чух.

Банкс не сваляше глупавата си усмивка от лицето, дока­то се помръдваше притеснено на стола.

- Имам среща в... ами всеки момент - каза Райм.

- Среща ли?

- С един лекар.

- Наистина ли? - попита Банкс, вероятно за да предот­врати мълчанието, което заплашваше отново да настъпи.

Селито, който не беше сигурен накъде клони разгово­рът, попита:

- Как си напоследък?

Досега не го бяха питали за здравето му. Хората обикно­вено избягваха този въпрос към Линкълн Райм. Отговорът заплашваше да бъде много сложен и със сигурност непри­ятен.

- Чудесно, благодаря. А ти? Бети?

- Разведохме се.

- Сериозно?

- За нея къщата, за мен половин дете.

Селито се опита да замаже положението с престорено без­грижие, явно бе използвал тази шега и друг път. Райм предпо­ложи, че зад раздялата стои някаква много неприятна история. Нямаше желание да я слуша. Все пак не се изненадваше, че този брак е завършил така. Селито беше работохолик, един от стотината главни детективи. Бе получил чина си по времето, когато се даваше за заслуги, а не за прослужено време. Работе­ха по почти осемдесет часа на седмица. Райм беше разбрал, че Селито е женен едва след няколко месеца съвместна работа.

- Сега къде живееш? - попита Райм с надеждата, че светският разговор ще омръзне на двамата и ще си тръгнат.

- В Бруклин Хайтс. Понякога ходя пеша на работа. На­ли знаеш постоянните диети, които спазвах? Работата не е в диетите, а във физическото натоварване.

Не изглеждаше нито по-дебел, нито по-слаб от познатия на Райм Лон Селито отпреди три и половина години. Или от Селито отпреди петнадесет години.

- Значи - намеси се любезно Банкс, - лекар чакате. За...

- За едно ново лечение? - прекъсна го Райм. -Точно така.

- Пожелавам ви успех.

- Много благодаря.

Беше 11:36. Сутринта вече отминаваше. Закъснението е непростимо за един медицински работник.

Банкс огледа за втори път краката му. Райм го погледна в очите и младежът се изчерви.

- Така че - заключи Райм, - съжалявам, но нямам вре­ме да ви помогна.

- Но лекарят още го няма, нали? - възрази Лон Селито със същия твърд тон, с който разобличаваше лъжливите по­казания на престъпниците.

Том се появи на вратата с кана кафе.

„Мръсник“ - размърда безгласно устни Райм.

- Линкълн забрави да ви предложи нещо за пиене, господа.

- Том се отнася с мен като с дете.

- И ти отива - отвърна болногледачът.

- Добре - предаде се Райм. - Сипете си кафе, аз ще побозая.

- Още е рано. Барът не е отворен.

Погледът на Банкс отново обходи тялото на Райм. „Да не би да очаква да съм само кожа и кости?“ Атрофията бе спряла скоро след нещастието, а първият му лекуващ лекар го утрепва­ше от упражнения. Том също, може би понякога беше мръсник, друг път се държеше като майка квачка, но ставаше за физиотерапевт. Караше Райм да прави всеки ден пасивни упражнения. Водеше си прилежно бележки за гониометрията¹¹.. Внимателно следеше при какъв ъгъл се появява болка, докато свиваше и разпускаше крайниците му. Пасивните упражнения не бяха чу­до, но поне поддържаха някакъв тонус на тялото, спираха про­цеса на отслабване и поддържаха нормалния поток на кръвта. За човек, чиито движенда за последните три и половина години включваха само раменете, главата и безименния пръст на лява­та ръка, Линкълн Райм не изглеждаше никак зле.

Младият детектив отмести очи от сложния контролен уред, поставен до пръста на Райм и свързан чрез друг апарат и много жици с компютъра.

Животът на парализирания преминава сред жици, бе ка­зал един лекар. Поне животът на богатите паралитици. На късметлиите.

- Рано тази сутрин в Уестсайд е извършено убийство - започна Селито.

- През последния месец получавахме сигнали за изчез­ването на много бездомници - допълни Банкс. - Отначало помислихме, че жертвата е някой от тях, но не се оказа така. Беше един от онази нощ.

Райм се опита да обезкуражи младежа с пъпчивото ли­це, като си придаде неразбиращо изражение.

- От „онази нощ“ ли?

- Не гледа новините - дойде му на помощ Том. - Ако говорите за отвлечените, не е чул нищичко.

- Не гледаш новините ли? - изсмя се Селито. - Едно време четеше но четири вестника на ден и си записваше но­вините на видео, за да ги изгледаш вечерта.

- Сега чета само художествена литература - каза наду­то, но неубедително Райм.

- Художествената литература е вестник, който никога не остарява - добави Том.

Райм се направи, че не обръща внимание на думите му.

- Мъж и жена, които се връщали от делово пътуване по крайбрежието - продължи Селито. - Качили се на жълто так­си на летище „Кенеди“. Нe стигнали до къщите си. Съобщи­ха ни, че са ги видели около единадесет и половина. Таксиджията карал по магистралата през Куинс. Бели мъж и жена на задната седалка. Опитвали се да счупят стъклото на кола­та. Никой от двамата не носел медальон или значка с името си.

- Този свидетел, който е видял таксито. Видял ли е шо­фьора?

- Не.

- А с жената какво е станало?

- Няма и следа от нея.

Единадесет и четиридесет и една. Райм беше бесен на доктор Уилиам Бъргър.

- Лоша работа - промърмори разсеяно.

Селито издиша шумно.

- Добре, продължавай - подкани го Райм.

- Намерили са пръстена на жената върху ръката на трупа.

- Какво на чия ръка?

- Жертвата. Намерили са мъжа сутринта. На ръката му имало женски пръстен.

- Сигурни ли сте, че е неин?

- От вътрешната страна са гравирани инициалите ѝ.

- Значи неизвестен извършител - заключи Райм, - който иска да ви припомни, че жената е при него и все още е жива.

- И знаете ли как го е сложил на по-дебелия пръст? - попита Банкс. - Пръстена.

- Предавам се.

- Обелил пръста на мъжа. Целия. До кокал.

Райм се усмихна леко:

- А е умен, нали?

- Защо да е умен?

- Така се е подсигурил, че никой няма да открадне пръс­тена. Нали е бил кървав?

- И още как.

- Първо, случаен минувач трудно ще го забележи. Пос­ле, има СПИН, хепатит... Дори някой да забележи пръстена, малко хора биха взели такъв трофей. Как се казва, Лон?

По възрастният детектив кимна на партньора си. Мла­дежът извади бележника си:

- Тами Джийн Колфакс. За по-кратко ѝ викат Ти Джей. Двадесет и осем годишна. Работи за Морган Стенли.

Райм забеляза, че и Банкс носи пръстен. Сигурно от аби­туриентската вечер. Младежът бе прекалено изтупан, за да е завършил проста гимназия. Явно не бе помирисвал казарма. Нищо чудно на пръстена да е гравирано „Йейл“. „И това ми било детектив от „Убийства“. Накъде върви светът!“

Младият полицай стисна чашата между дланите си, ръ­цете му слабо трепереха. С едва забележимо движение на безименния си пръст Райм задейства няколко команди и из­ключи компютъра. Опитваше се да не изразходва силите си за маловажни неща като отопление и климатична инстала­ция. Пазеше ги за по-необходимите светлини, компютъра и устройството за прелистване на книги. Но когато в стаята станеше студено, носът му потичаше. А това вече е истинс­ко мъчение за паралитик.

- Няма ли искане за откуп? - попита Райм.

- Не.

- Ти ли водиш разследването?

- Да - отвърна Селито. - Под командването на Джим Полинг. Бихме искали да прегледаш доклада от местопрес­тъплението.

- Аз ли? - изсмя се Райм. - Та аз не съм поглеждал доклад от местопрестъпление от три години. Какво очаква­те да ви кажа?

- Цял куп неща, Линк.

- Кой е началник на ЦСО?

- Винс Перети.

- Протежето на конгресмена. Накарайте него да прег­леда доклада.

Селито се замисли за момент:

- Ние предпочитаме теб.

- Кои „ние“?

- Началникът ми. Има ти пълно доверие.

- И как - попита Райм със скромна усмивка - ще се почувства капитан Перети, като научи за този вот на недове­рие към него?

Селито стана и закрачи из стаята, започна да оглежда купчините списания: „форензик сайънс ревю“, каталози на компанията за научна екипировка „Хардинг и Бойл“, годиш­ника на Скотланд Ярд, списанието на Американския колеж за криминолози, „Доклади на Американското дружество на съдебните следователи“, „форензикс“, списанието на Меж­дународния институт по криминология.

- Погледни ги - подкани го Райм. - Броевете са от пре­ди векове. Потънали са в прах.

- Тук всичко е потънало в прах, Линк. Защо не си поразмърдаш задника и не подредиш тази кочина?

Банкс изглеждаше ужасен от тези думи. Райм едва се сдържа да не избухне в смях. Раздразнението му бе премина­ло и сега се забавляваше. Съжали, че със Селито вече не се виждаха, но бързо се отърси от това чувство:

- Съжалявам, не мога да ви помогна.

- От понеделник започва мирна конференция. Трябва...

- Каква конференция?

- В ООН. Посланици, държавни глави. В града ще прис­тигнат десет хиляди важни клечки. Чу ли за онова нещо в Лондон преди два дни?

- „Нещо“ ли?

- Опитали се да взривят хотела, където се провеждала среща на ЮНЕСКО. Кметът умира от страх, че някой може да направи същото и тук. Не иска да вижда неприятни заг­лавни страници в „Пост“.

- Май има още един малък проблем - добави кисело Райм. - Госпожица Тами Джййн надали ще се забавлява на връщане вкъщи.

- Джери, кажи му подробностите. Подразни апетита му.

Банкс насочи вниманието си от краката на Райм към лег­лото му, което (както самият Райм си призна) бе далеч по-ин­тересно. Особено контролното табло. Приличаше на нещо ка­то космически кораб и струваше почти също толкова скъпо.

- Десет часа след отвличането намерихме мъжа, Джон Улбрехт, прострелян и заровен жив край релсите на желез­ницата близо до кръстовището на Тридесет и седма и Едина­десето авеню - каза Банкс. - Беше мъртъв. Но е заровен жив. Прострелян е с калибър 0.32 - Банкс вдигна поглед и уточни:

- Това е като „Хонда Акорд“ сред куршумите.

„Значи убиецът си пада по екзотичните оръжия - помис­ли си Райм. - Този Банкс изглежда умен. Единственото, от което страда, е младостта: може да я надживее, а може и не.“ По отношение на себе си Линкълн Райм смяташе, че никога не е бил млад.

- От каква цев са изстреляни?

- Шест нареза, лява резба.

- Значи убиецът има „Колт“ - заключи Райм и поглед­на схемата на местопрестъплението.

- Казахте „убиец“ - продължи младият детектив. - Всъщност са „убийци“.

- Какво?

- Двама души. Има две следи от стъпки около гроба и под желязната стълба, водеща нагоре към улицата.

- Има ли някакви отпечатъци по стълбата?

- Не. Избърсали са я. Добре са се справили. Следите оти­ват до гроба, после се връщат към стълбата. Така или иначе, трябва да са били двама, за да завлекат жертвата. Тежи пове­че от деветдесет кила. Сам човек не може да го занесе.

- Продължавайте.

- Занесли са го до изкопа, пуснали са го вътре, застре­ляли са го и са го заровили, после са се върнали до стълбата, качили са се и са избягали.

- В гроба ли са го застреляли?

- Да. Никъде наоколо няма следи от кръв.

Райм усети, че започва да го гложди любопитство, но каза:

- И за какво толкова съм ви притрябвал?

Селито се усмихна, показвайки жълтите си зъби:

- Изправени сме пред голяма загадка, Линк. Цял куп веществени доказателства, които не се връзват по никакъв начин.

- Така ли?

Явно ставаше дума за такова убийство, при което всяка улика е от значение.

- Да, наистина е много странно. Прочети доклада. Мо­ля те. Ще ти го оставя тук. Как работи това чудо?

- Нямам време, Лон - запротестира Райм.

- Доста интересно приспособление - отбеляза Банкс, като оглеждаше устройството за прелистване на книги.

Райм не отговори. Зачете първата страница. После пре­мести внимателно пръста си на милиметър встрани. Гумената пръчка прелисти страницата.

„Наистина странно“ - помисли си той.

- Кой е направил огледа на местопрестъплението?

- Самият Перети. Като чу, че жертвата е единият от отвлечените с таксито, веднага дотърча.

Райм продължи четенето. За минута литературната твор­ба на полицай без въображение го погълна напълно. На вра­тата се позвъни. Сърцето му заби лудо. Обърна очи към Том. Очите му бяха студени и дадоха на болногледача ясно да раз­бере, че времето за приказки е минало. Том кимна и незабав­но се запъти към стълбището.

Всички мисли за шофьори на таксита и за веществени доказателства се изпариха от ума на Линкълн Райм.

- Доктор Бъргър - съобщи Том по уредбата за оповес­тяване.

Най-после. Найнай-после.

- Е, съжалявам, Лон. Налага се да ви отпратя. Радвам се, че се видяхме. - Усмихна се. - Интересен случай.

Селито се подвоуми, после стана:

- Ще изчетеш ли доклада до край, Линк? Да ни кажеш какво мислиш.

- Разбира се - отвърна Райм и отпусна глава върху въз­главницата.

Паралитици като Райм, които свободно движат шията си, могат да управляват десетина уреда с главата си. Но Райм не искаше да се натоварва допълнително. Толкова малко удо­волствия му оставаха, че отказваше да се раздели с възмож­ността блажено да отпусне глава върху двестадоларовата си възглавница. Гостите го бяха уморили. Беше едва дванаде­сет, а единственото, което му се искаше, бе да се отпусне и да заспи. Мускулите на врата го боляха.

Селито и Банкс бяха почти на вратата, когато Райм ги спря:

- Лон, чакай.

Детективът се обърна.

- Трябва да знаете нещо много важно. Пред вас е само половината от местопрестъплението. Важна е другата по­ловина - първото местопрестъпление, откъдето е тръгнал. Домът му, където се крие. И ще вие адски трудно да го от­криете.

- Защо мислиш, че има друго местопрестъпление?

- Защото той не е застрелял жертвата при гроба. Заст­релял е мъжа на първичното местопрестъпление. И вероят­но там държи и жената. Намира се под земята или в някоя много безлюдна част на града. Или и двете... Защото, Банкс - Райм изпревари въпроса на младия детектив, - никой не би рискувал да застреля някого и да държи пленник на място, където могат да го чуят.

- Може да е използвал заглушител.

- По куршума няма следи от гума, нито от памук.

- Но защо няма следи от кръв около гроба? - възрази Банкс.

- Нали жертвата е простреляна в лицето?

- Ами да - отвърна Банкс и се усмихна глупаво. - Как разбрахте?

- Много е болезнено, жертвата става съвсем безпомощна, тече много малко кръв при този малък калибър. Раната рядко е смъртоносна, ако не е засегнат мозъкът. При тези обстоятел­ства убиецът може да води жертвата накъдето си поиска. Каз­вам „убиец“ в единствено число, защото той е само един.

- Ама... имаше два вида следи - почти прошепна Банкс, като че обезвреждаше противопехотна мина.

Райм въздъхна:

- Обувките са еднакви. Следите са от един и същи чо­век, който е минал по един и същи път два пъти, за да ни заблуди. И следите в едната посока са със същата дълбочина като тези в обратната. Следователно убиецът не е носил деветдесеткилограмов товар нито в едната, нито в другата по­сока. Жертвата боса ли беше?

Банкс прегледа бележките си:

- По чорапи.

- Добре, значи убиецът е носил обувките на жертвата, докато се е разхождал напред-назад.

- Ако не е дошъл от стълбата, тогава как?

- Довел е жертвата по линията. Вероятно от север.

- Към линията няма други стълби откъм улицата.

- Но има тунели по самата линия. Свързани са с мазе­тата на някои от старите складови помещения по Единадесе­то авеню. През сухия режим един гангстер, Оуни Мадън, е накарал хората му да ги прокопаят, за да прекарва контра- бандно уиски с влаковете към Олбани и Бриджпорт.

- Защо просто не е заровил жертвата до тунела? Защо е рискувал да преведе човека през целия този път?

- Не разбирате ли какво иска да ни каже? - възкликна раздразнено Райм.

Банкс отвори уста, но замълча и поклати глава.

- Заровил е жертвата на видно място. Искал е някой да я намери. Затова е оставил ръката да стърчи във въздуха. За да ни маха. За да привлече вниманието ни. Може убиецът да е само един, но е хитър за двама. Някой от близките тунели има страничен изход. Намерете го и го претърсете за отпеча­тъци. Няма да намерите никакви. Но така или иначе се нала­га да го направите. Заради пресата, сещате ли се? Когато всич­ко излезе наяве... И така, късмет, господа. Извинете ме. Лон?

- Да?

- Не забравяй за първичното местопрестъпление. Как­вото и да се случи, трябва да го откриете. И то бързо.

- Благодаря, Линк. Прочети все пак доклада.

Райм им обеща. Детективите явно повярваха на тази лъ­жа. Напълно му повярваха.

3.

Докторът имаше най-доброто държане към пациентите, което Линкълн Райм бе срещал. А той имаше доста богат опит с различни лекари. Беше изчислил, че през последните три години и половина се е срещал със седемдесет и осем дипломирани медици.

- Хубав изглед - отбеляза Бъргър, като гледаше през прозореца.

- Нали? Наистина е красив.

От леглото Райм виждаше само ясното небе над „Сентрал парк“. То и птиците бяха единствената му гледка, откак­то се бе върнал от болницата преди две години и половина. Държеше щорите спуснати през повечето време.

Том бе извъртял работодателя си настрана и се занима­ваше да вкарва катетър в пикочния му мехур, което се нала­гаше да се прави през пет-шест часа. След парализиране сфинктерите остават или постоянно отпуснати, или постоянно сви­ти. Райм бе имал късмета да останат в свито положение - късмет, ако се намери доброволец да вкарва катетър през безчувствения уретер по четири пъти на ден.

Доктор Бъргър наблюдаваше процедурата с професионал­но внимание, но на Райм тази липса на дискретност не му нап­рави впечатление. Първото нещо, с което се разделят парали- тиците, е срамежливостта. Въпреки че понякога изпитват же­лание да скрият тялото си от всичко, при оскърбителните про­цедури, като миене, отцеждане на урината, медицински прег­леди, сериозните паралитици, истинските паралитици, кора­вите паралитици хич не ги е грижа. В първата болница, където бе лежал Райм, след като някой пациент се върнеше от купон или среща, останалите му другари по съдба се втурваха с инва­лидните си колички, за да проверят количеството на урината му, което бе сигурен показател за това, дали мероприятието е било успешно. Веднъж Райм спечели възхищението на другите от стаята, като достигна рекорд от 1,40 литра.

- Погледнете корниза, докторе. Вижте какви ангели па­зители си имам.

- Я! Соколи.

- Соколи скитници. Обикновено гнездят по-нависоко. Не знам защо са избрали да живеят точно на моя прозорец.

Бъргър погледа соколите, после пусна завесата и се отд­ръпна от прозореца. Пернатите не го интересуваха особено.

Не беше едър, но изглеждаше в добра форма. Райм пред­положи, че тича за здраве. Изглеждаше на четиридесет и ня­колко години, но нямаше нито един бял косъм и лицето му бе младо.

- Е това се вика легло.

- Харесва ли ви?

Леглото бе „Клинитрон“, огромна правоъгълна мебел. Съдържаше сгъстен въздух и почти един тон стъклени зърна със силиконово покритие. Въздухът струеше между зърната. Ако Райм можеше да чувства, щеше да си мисли, че плува.

Бъргър пиеше кафе. Когато му донесе чашата, Том за­въртя очи и прошепна: „Много гостоприемни станахме.“ Пос­ле излезе.

- Казахте, че сте били полицай - осведоми се Бъргър.

- Да. Началник на криминологията в нюйоркската по­лиция.

- Простреляли ли са ви?

- Не. Претърсвахме мястото на едно убийство. Някак­ви работници намерили труп в една строяща се станция на метрото. Млад полицай, който бе изчезнал преди шест месе­ца - тогава вилнееше един сериен убиец, който застрелваше полицаи. Получих нареждане да се занимая лично със слу­чая. Докато обикалях, една греда поддаде. Останах под земя­та четири часа.

- Някой е убивал полицаи?

- Уби трима и рани един. Убиецът също се оказа ченге. Дон Шефърд. Сержант от Патрулния отдел.

Бъргър погледна розовия белег на врата на Райм. Издайнически признак на квадриплегията²¹. От това място месеци след инцидента бе стърчала дихателна тръба. Понякога остава там с години, понякога завинаги. Но сега Райм, благодарение на сил­ния си организъм и усилията на лекаря си, дишаше със собстве­ните си бели дробове, с които (можеше да се закълне) бе в със­тояние да издържи пет минути под вода.

- Значи травма на врата.

- С4.

- А, да.

С4 е демилитаризираната зона на гръбначния стълб. Гръбначна травма над четвъртия шиен прешлен щеше да го убие. Ако нараняването беше под С4, щеше да си възвърне в известна степен движенията на ръцете. Но травмата на прос­ловутия четвърти прешлен го остави жив, макар и напълно парализиран. Не можеше да движи ръцете и краката си. По­вечето коремни и междуребрени мускули бяха също парали­зирани, дишаше главно с диафрагмата. Можеше да движи главата и врата и леко - раменете. Единственото нервче, по­жалено от дебелата дъбова греда, му позволяваше да мести безименния пръст на лявата си ръка.

Райм спести на лекаря сапунената опера за годината след нещастието. Черепната тракция: хващане с клещи за черепа и разтягане на гръбначния стълб. Дванадесет седмици в гипс - скафандър от пластмаса и желязо около врата му, - за да го държат неподвижен. Вентилационният апарат и нервните сти­мулатори за поддържане на дишането. Катетрите. Операци­ите. Паралитичният илеус³², язвите, предизвикани от стреса, намаленото кръвно налягане, брадикардията⁴³; натъртвани­ята, причинени от залежаването, които преминаваха в рани по цялото тяло, мускулните спазми, които заплашваха да обездвижат скъпоценния му пръст; отвратителните отразени бол­ки и бодежи в иначе безчувствените крайници.

Все пак реши да каже на Бъргър за последния си проблем.

Автономна дизрефлексия.

Напоследък се появяваше доста често. Сърцебиене, висо­ко кръвно налягане, главобол. Можеше да се причини от не­що съвсем просто, запек например. Нямаше как да го предот­врати, освен като избягва стреса и физическите натоварвания.

Специалистът по травми на гръбначния стълб, доктор Питър Тейлър, бе особено загрижен от зачестяването на пристъпите. Последният, преди един месец, бе толкова силен, че Тейлър даде пълни инструкции на Том как да действа, без да чака медицинска помощ. Болногледачът програмира телефона за автоматично набиране на номера на лекаря. Тейлър предупреди, че някой по-силен пристъп може да доведе до удар или инсулт.

Бъргър изслуша фактите с известно съчувствие и каза:

- Преди да се захвана с настоящата си работа, специ­ализирах в гериатричната ортопедия. Занимавах се главно с изкуствени стави. Нямам много големи познания в невроло­гията. Нямате ли някакви шансове за възстановяване?

- Никакви. Състоянието ми не се променя - каза бързо Райм. - Разбирате проблема ми, нали, докторе?

- Предполагам. Но искам да го чуя от вашата уста.

Райм тръсна глава, за да отметне един непослушен ки­чур коса:

- Всеки има право да се самоубие.

- Не съм съгласен. В повечето общества може да имате възможността, но не и правото да го направите. Има разлика.

Райм се изсмя горчиво:

- Не съм голям философ. Но аз нямам дори възмож­ността. Точно затова ми трябвате.

Линкълн Райм бе молил четирима лекари да го убият. И четиримата бяха отказали. Тогава реши: „Добре, просто ще спра да ям.“ Но опитът да се самоубие с глад бе истинс­ко мъчение. Навлече си непоносими стомашни колики и главобол. Загуби съня си. Затова се отказа. По-късно, в един много нелеп разговор, помоли Том да го убие. Младежът направо избухна в сълзи (единственият път, когато бе пока­зал някакви чувства) и каза, че сърце не му дава. Можеше да седи и да гледа как Райм умира, да не му окаже първа помощ при някой пристъп, но не и да го убие.

После се случи чудо. Ако можеше да се нарече така.

След издаването на „Сцени на престъплението“ дойдоха журналисти, за да го интервюират. Една статия в „Ню Йорк Таймс“ съдържаше следния цитат от автора Линкълн Райм:

„Не, не смятам да пиша други книги. Всъщност следва­щият ми голям план е да се самоубия. Истинско предизвика­телство. Търся някого да ми помогне.“

Тези редове привлякоха вниманието на Психологичес­кия отдел на нюйоркската полиция и на няколко души, свър­зани с миналото на Райм, най-осезателно Блейн. (Която му каза, че е полудял, че мисли само за себе си - също както по време на брака им - и че след като така и така е дошла, нека му каже, че смята да се омъжи отново.)

Статията бе привлякла вниманието и на Уилиам Бър­гър, който една нощ се обади неочаквано от Сиатъл. След няколко минути любезничене лекарят обясни, че е чел ста­тията. След неловко мълчание попита: „Чували ли сте за ор­ганизацията „Лете“?“

Райм беше чувал. Това бе група лекари, привърженици на евтаназията, с които се опитваше да се свърже от месеци. Бяха доста по-радикални от „Сейф пасидж“ или „Хемлок“.

„Доброволците ни се преследват от властите заради де­сетки подпомогнати самоубийства из цялата страна - обясни Бъргър. - Не трябва да се набиваме на очи.“

Увери Райм, че ще се занимае със случая му. Лекарят не искаше да прибързва и двамата проведоха няколко разгово­ра през последните седем-осем месеца. Сега се срещаха за пръв път лично.

- Няма ли начин да преминете сам?

„Да преминете...“

- По метода на Джин Харод, не. Дори това не мога.

Харод, младеж от Бостън, бе паралитик, който решил, че иска да се самоубие. След като не намерил никого, който да му помогне, постъпил по единствения начин, на който бил способен: с помощта на някакъв уред запалил апартамента си, след което вкарал инвалидната си количка в огъня. По­чинал от изгаряния трета степен.

Този случай често се цитираше от привържениците на правото на самоубийство като пример за трагедиите, до ко­ито водят законите против евтаназията.

Бъргър бе запознат със случая и поклати съчувствено глава:

- Не, това не е начинът.

Огледа тялото на Райм, жиците, контролното табло.

- Какви уреди използвате?

Райм му обясни за електронните контролни механизми: този за безименния му пръст; механизмът, реагиращ на духане и всмукване; ръчките за брадичката му и диктофона, кой­то трансформираше речта в текст на екрана на компютъра.

- Но всичко трябва да бъде нагласено от някого други­го, така ли? - попита Бъргър. - Например някой да отиде до магазина, да купи пистолет, да го монтира, да свърже спусъ­ка с някой контролен механизъм и да смъкне предпазителя.

- Да.

Така щеше да въвлече другиго в убийство.

- А каква е вашата екипировка? - попита Райм. - Ефек­тивна ли е?

- Екипировка ли?

- Какво използвате. Да... ъъъ... свършите работата.

- Много е ефективна. Досега никой не се е оплакал.

Райм примигна, Бъргър се изсмя. Райм го последва. Ако човек не се надсмее над смъртта, на какво друго да се смее?

- Ето, вижте.

- Носите ли я?

В сърцето на Райм разцъфна надежда. За пръв път от години изпитваше такова топло чувство.

Лекарят отвори куфарчето си и тържествено извади бу­тилка бренди. Малко шишенце с хапчета. Найлонов плик и гумена лента.

- Какво е лекарството?

- Секонал. Вече не се използва. По-рано самоубийство­то бе доста по-лесна работа. Тези хапченца са най-важното. Със съвременните успокоителни е почти невъзможно да се самоубиеш. Халцион, либриум, далман, ксанакс... Доста ще поспите, но пак ще се събудите.

- А този плик за какво е?

- А, плика ли? - Бъргър го вдигна. - Това е емблемата на „Лете“. Неофициално, разбира се - нямаме си визитна кар­тичка. Ако хапчетата и брендито не свършат работа, използ­ваме плика. Слагаме го на главата и омотаваме гумената лен­та около врата. Поставяме малко лед вътре, защото след ня­колко минути става доста горещо.

Райм не сваляше очи от трите приспособления. Пликът бе от здрав найлон, брендито евтино, хапчетата - съвсем обик­новени.

- Хубава къща - отбеляза Бъргър. - „Сентрал парк уест“... От инвалидната пенсия ли се издържате?

- Почти. Давах и някои консултации за полицията и за ФБР. След нещастието... строителната компания ми изпла­ти три милиона. Клеха се, че не била тяхна грешката, но оче­видно има някакъв закон, при който, ако човек пострада и се парализира напълно, автоматично печели срещу строител­ната фирма, независимо чия е грешката. Стига само искът да стигне до съд.

- Освен това сте написали и книга, нали?

- Получавам известни средства и от нея. Не много. Бе­ше „бетърселър“.⁵¹ Не точно бестселър.

Бъргър вдигна един брой на „Сцени на престъплението“ и го разлисти:

- Нашумели убийства. Я виж ти. Има, колко, четиридесет-петдесет случая?

- Петдесет и един.

За пореден път Райм си представи сцените на убийства в стария Ню Йорк. Някои бяха разкрити, други не. Бе написал за „Олд брюъри“, стара жилищна сграда във Файв Пойнтс, къде­то в една-единствена нощ през 1839 били извършени тринаде­сет несвързани помежду си убийства. За Чарлс Обридж Дикън, който убил майка си на 13 юли 1863 г., по време на Гражданска­та война, след което твърдял, че е била убита от бивши роби, и така настроил обществото срещу чернокожите. За убийството, породено от любовния триъгълник на архитекта Станфорт Уайт, насред „Медисън скуеър гардън“; за изчезването на съдията Картър. За Джордж Матески, лудия бомбаджия от петдесетте, и за Мърф Сърфа, който откраднал диаманта „Звездата на Ин­дия“.

- Складове от деветнадесети век, подземни реки, учи­лища за икономи - зачете Бъргър, - сборища на хомосексу­алисти, публични домове в Китайския квартал, руски пра­вославни църкви... Откъде знаете толкова много за града?

Райм вдигна рамене. През годините, като началник на ЦСО, бе научил толкова за града, колкото и за разследване­то на убийства. История, политика, геология, социология, ин­фраструктура. Започна да обяснява:

- Криминологията не съществува сама за себе си. Кол­кото повече знаеш за заобикалящия свят, толкова повече не­ща можеш да използваш...

Усети нотка на ентусиазъм в гласа си и замълча внезапно.

Хвана го яд, че са го подмамили толкова лесно.

- Хитро работите, доктор Бъргър.

- О, хайде. Наричайте ме Бил, ако обичате.

Райм не смяташе да се остави да го изиграят.

- Слушал съм го и преди. Да взема голям празен лист хартия и да напиша всички причини, поради които искам да се самоубия. После да взема друг голям празен лист и да напиша всички причини, поради които искам да живея. Идват ми на ум изрази като „полза за обществото“, „инте­ресен живот“, „предизвикателство“. Големи думи. Но не струват и пукната пара. Освен това не мога да хвана моли­ва.

- Линкълн - продължи спокойно Бъргър, - длъжен съм да се уверя, че сте подходящ кандидат за програмата.

- „Кандидат“, „програма“, стига с тези евфемизми. Док­торе, решил съм вече. Искам да го направя днес. Сега.

- Защо днес?

Райм погледна отново плика и бутилката:

- Защо не? Коя дата е днес? Двадесет и трети август? Не по-лош за умиране от всеки друг ден.

Лекарят поглади тънките си устни:

- Трябва да поговоря с вас, Линкълн. Ако се убедя, че наистина искате да продължите...

- Искам - потвърди Райм и усети колко неубедително звучат думите, ако не са придружени от жестове. Как само му се щеше да хване ръката на Бъргър или да вдигне умоли­телно длани.

Без да иска разрешение, Бъргър извади пакет „Марлборо“ и запали. Извади сгъваем метален пепелник от джоба си и го разгъна. Кръстоса хилавите си крака. Приличаше на ня­какво надуто студентче в престижен университет.

- Линкълн, разбирате какъв е моят проблем, нали?

Естествено, че разбираше. Затова Бъргър бе тук и за­това останалите лекари бяха отказали да „свършат рабо­тата“. Ускоряването на неизбежна смърт е друго нещо: поч­ти една трета от докторите предписват смъртоносни дози лекарства на пациенти, които така и така ще умрат. Съ­дебните власти обикновено си затварят очите за такива лекари, освен ако не се хвалят наляво и надясно с деяни­ето си.

Но паралитик? Полупаралитик? Инвалид? О, това е съв­сем различно. Линкълн Райм бе на четиридесет години. Диша­ше без помощта на апарати. Можеше да доживее до осемдесет.

- Ще бъда откровен, Линкълн. Трябва също да се уверя, че не е клопка.

- Клопка?

- Съдебните власти. И друг път са ми залагали капани.

Райм се засмя:

- Главният прокурор на Ню Йорк е доста зает човек. Няма да си губи времето с инвалиди и привърженици на ев­таназията.

Погледна разсеяно доклада от сцената на убийството:

„... На три метра в югозападна посока от жертвата вър­ху малка купчинка бял пясък е намерен сноп влакна, приб­лизително шест сантиметра в диаметър, бели на цвят. Влак­ната са изследвани с дисперсионен рентгенов апарат и хи­мическият им състав е установен като X₂Y₅(Si,Al)₈0₂₂(0H)2 Наоколо не е намерен вероятен източник и влакната не са конкретизирани. Изпратена е проба за анализ в лаборато­рията на ФБР.“

- Просто трябва да внимавам - продължи Бъргър. - Се­га се занимавам само с това. Отказах се напълно от ортопе­дията. Това е нещо повече от обикновена работа. Решил съм да посветя живота си да помагам на другите.

„На около седем сантиметра от влакната са намерени две парчета хартия. Едното е изрезка от вестник с цифрите „15:00“, шрифт „Таймс роман“, мастилото е като при фи­нансовите издания. Другото парче, изглежда, е ъгълче от страница на книга с номер 823. Шрифтът е гармонд, а хар­тията е гланцирана. При изследванията с АИС и нинхидрин не се намериха никакви отпечатъци... Конкретизирането не­възможно.“

Няколко неща озадачиха Райм. Първо, влакната. Защо Перети не е определил от какво вещество са? Това бе оче­видно. И как двете улики - влакната и хартийките - са се озовали на едно място? Тук имаше нещо гнило.

- Линкълн?

- Извинявайте.

- Казвах, че вие не сте жертва на непоносими болки. Не сте бездомник. Имате пари, способности. Консултациите ви за полицията... така помагате на много хора. Ако решите, пред вас стои дълъг и продуктивен живот.

- Дълъг, да. Точно това е проблемът. Дълъг живот. - Писна му вече да се прави на послушен. - He искам дълъг живот. Много е просто.

- Ако установя, че има дори малка вероятност да съжа­лите за решението си... - каза бавно Бъргър, - вижте, после на мен ще ми тежите на съвестта.

- Кой може да знае със сигурност такова нещо?

Очите му се върнаха на доклада:

„Върху хартийките е намерен железен болт. С шестоъгъл­на глава и издълбани инициали „КЕ“. Пет сантиметра дъ­лъг, права резба, 23,5 мм в диаметър.“

- През следващите няколко дни ще съм доста зает - каза Бъргър, като погледна часовника си - „Ролекс“. Смърт­та явно носеше известни облаги. - Хайде да поговорим още около час. После ще ви дам ден за размисъл и пак ще дойда.

Нещо глождеше Райм. Влудяващ сърбеж - ужасът на паралитиците, - въпреки че в този случай сърбежът бе умствен. Любопитството, което измъчваше Райм през целия му живот.

- Докторе, бихте ли ми направили една услуга? Вижте този доклад. Бихте ли го разлистили? Опитайте се да наме­рите снимка на болт.

- Снимка ли? - учуди се Бъргър.

- Фотография. Трябва да е залепена някъде на гърба. Апаратът за прелистване ще ми загуби много време.

Бъргър взе доклада и започна да прелиства.

- Ето. Стоп.

Огледа снимката. Изведнъж почувства, че му прилоша­ва. „О, не и сега, не и тук. Само това не.“

- Извинявайте, бихте ли отворили отново на предишна­та страница?

Бъргър намери страницата.

Райм не каза нищо, а зачете внимателно.

Хартийките...

„15:00... стр. 823.“

Сърцето на Райм заби лудо, по челото му рукна пот: Уши­те му запищяха пронизително.

„Ама че заглавие за вестникарска статия ще стане: „ПАРАЛИТИК УМИРА ПО ВРЕМЕ НА РАЗГОВОР С ЛЕКАР...“

Бъргър го погледна внимателно:

- Линкълн? Добре ли сте?

- Вижте, докторе - отвърна Райм с най-непринудения си тон, - съжалявам. Но се налага да свърша една работа.

Бъргър кимна внимателно, неуверено.

- Не сте ли уредили вече всичко?

Райм се усмихна непринудено.

- Дали не бихте дошли след няколко часа?

„Внимавай. Малко да се осъмни в решението ти, и ще се откаже да те убива, ще си вземе бутилката и плика и ще от­лети за Сиатъл.“

Бъргър отвори бележника си:

- Днес не мога. Утре... Не. Страхувам се, че мога да дойда най-рано в понеделник. Вдругиден.

Райм се поколеба. Г осподи... Заветното му желание най- сетне щеше да се изпълни, единствената му мечта през пос­ледната година. „Решавай!“ Да или не?

След миг Райм чу собствения си глас:

- Добре. В понеделник.

Придаде си отчаяно изражение.

- Каква точно работа се налага да свършите? - поинте­ресува се лекарят.

- Един приятел, с когото работехме. Помоли ме за един съвет. Не му обърнах достатъчно внимание. Сега се налага да му звънна.

Не, не беше пристъп на дизрефлексия, нито някакво без­покойство.

Линкълн Райм бе почувствал нещо, забравено от годи­ни. Че трябва да действа много бързо.

- Бихте ли повикали Том да се качи? Сигурно е в кухня­та на долния етаж.

- Да, разбира се. С удоволствие.

В очите на Бъргър проблесна странно пламъче. Какво? Подозрение ли? Може би. Приличаше на разочарование. Но сега нямаше време за това. Когато стъпките на лекаря заг­лъхнаха надолу по стълбата, Райм изкрещя с цяло гърло:

- Том? Том!

- Какво има? - обади се младежът.

- Обади се на Лон. Повикай го. Веднага!

Райм погледна часовника. Минаваше дванадесет. Имаха по-малко от три часа.

4.

- Сцената на престъплението е била нагласена - каза Линкълн Райм.

Лон Селито бе свалил якето си и седеше по силно намач­каната си риза, облегнат назад, със скръстени ръце, пред ед­на маса, натрупана с книги и документи.

Джери Банкс също бе дошъл и седеше впил очи в тялото на Райм. Леглото и контролното табло вече не му бяха инте­ресни

Селито се намръщи:

- Но какво иска да ни покаже убиецът?

На сцените на престъпления, особено при убийство, извър­шителите често оставят различни улики, за да заблудят следст­вието. Някои успяват, но повечето не са достатъчно находчиви. Например един съпруг пребива до смърт жена си, след което се опитва да нагласи всичко като грабеж, само че открадва са­мо нейните бижута, а своите забравя на нощната масичка.

- Точно това е интересното - продължи Райм. - Уликите не показват какво е станало, Лон. Показват какво ще стане.

- Какво те кара да мислиш така? - попита скептично Селито.

- Парчетата харткя. Означават три часа днес.

- Днес ли?

- Погледни - Райм кимна нервно към доклада.

- На тази хартийка пише 15:00 - каза Банкс. - Но номера на страницата... Защо мислите, че означава днешната дата?

- Това не е номер на страница - Райм вдигна вежди. Двамата детективи все още нищо не разбираха. - Помислете логично! Единственият смисъл да оставя улики е, ако иска нещо да ни каже. Ако случаят е такъв, 823 е нещо повече от прост номер на страница, защото не се разбира от коя книга е. Просто това не е номер на страница.

Настъпи тишина.

Райм продължи, отчаян от недосетливостта им:

- Това е дата! Осми месец, двадесет и трети. Двадесет и трети август. Нещо ще се случи днес в три. Сега да вземем снопчето влакна. Това е азбест.

- Азбест ли?

- Вижте доклада, формулата. Това е амфибол. Силици­ев двуокис. Азбест. Не разбирам защо му е на Перети да го праща на фБР. И така. Намираме азбест по трасето на же­лезницата, където няма как да е попаднал. И имаме болт със силно ръждясала глава, но абсолютно чиста резба. Значи е стоял някъде доста дълго време и едва наскоро е бил отвит.

- Може да е излязъл от пръстта, докато е копал гроба - предположи Банкс.

- Не. В центъра на града основната скала е близо до повърхността, което означава, че и подпочвените води са на малка дълбочина. Почвата между Тридесет и четвърта и Харлем съдържа достатъчно влага, за да окисли желязото за бро­ени дни. Ако беше лежал под земята, болтът щеше да е на­пълно ръждясал, а не само главата. Не, бил е отвит отнякъ­де, занесен на сцената на престъплението и оставен нарочно. И този пясък... Хайде, какво ще прави бял пясък покрай же­лезопътната линия в централен Манхатън? Почвата там съ­държа каолин, тинести наноси, гранит и глина.

Банкс отвори уста, но Райм го прекъсна още преди да заговори:

- Какво правят всички тези улики заедно? О, убиецът се опитва да ни каже нещо. Мога да се обзаложа. Банкс, как­во стана с вратата към тунела?

- Прав бяхте. Открихме вход на около тридесет метра на север от гроба. Вратата е разбита отвътре. Бяхте прав и за следите. Никакви. Също не се виждат и следи от гуми.

Снопче мръсен азбест, болт, скъсан вестник...

- Местопрестъплението? - попита Райм. - Отцепен ли е районът?

- Освободен е.

Линкълн Райм, инвалидът с мощни дробове, издиша шумно, отвратен:

- Кой е допуснал тази грешка?

- Не знам - отвърна неубедително Селито. - Може би началникът.

Перети, ясно.

- Значи ще трябва да се задоволим с каквото имаме.

Каквито и улики имаха за похитителя или за бъдещите му намерения, те бяха или в доклада, или загубени завинаги, смачкани от полицаи, зяпачи и железопътни работници. Под­готвителната работа - отцепване на района около местоп­рестъплението, разпитване на свидетели, оглеждане за ули­ки, стандартна детективска работа - бе извършена през пръс­ти. На местопрестъплението трябва да се работи светкавич­но. И Райм бе уволнил доста техници, които не действаха достатъчно бързо за изискванията му.

- Перети лично ли се зае със сцената?

- Перети с пълен детективски екип.

- Пълен екип ли? Какво означава „пълен екип“?

Банкс отвърна:

- Осем фотографи, четирима специалисти по отпечатъ­ци. Осем детективи. Един съдебен лекар.

- Осем детективи?

Правени са изследвания върху работата над местопрестъпления. Най-ефективният екип за убийство се състои от двама души. Когато човек е сам, може да пропусне нещо, когато са трима или повече, пропускат много повече неща. Линкълн Райм винаги бе работил на местопрестъпленията сам. После пускаше специалистите по отпечатъци и фотог­рафите, но винаги обхождаше мястото сам.

Този Перети! Райм бе назначил младия син на богат по­литик преди седем-осем години и той се беше проявил като добър детектив. Оглеждането на места на убийства се смята за много престижна работа и за нея се чака доста дълго вре­ме. На Райм му доставяше перверзно удоволствие да разко­лебава кандидатите, като им показва „семейния албум“ - снимки на някои особено отвратителни убийства. Някои по­лицаи пребледняваха, други се захилваха объркано. Трети му връщаха албума с вдигнати вежди, като че да попитат: „Е, и?“ Точно тези назначаваше Линкълн Райм. Перети бе един от тях.

Селито му беше задал някакъв въпрос. Гледаше го нас­тойчиво. Повтори:

- Ще поработиш с нас над случая, нали, Линкълн?

- Да работя с вас? - Райм се изсмя. - Не мога, Лон. Не. Само ти подхвърлям няколко идеи. Това ти стига. Том, пови­кай Бъргър.

Вече съжаляваше, че отложи срещата си с лекаря. Може би все още не беше късно. Мисълта да изчака още един или два дни му бе непоносима. Понеделник... Не искаше да уми­ра в понеделник. Струваше му се прекалено делнично.

- Кажи вълшебната думичка.

- Том!

- Добре - младият болногледач вдигна ръце в знак, че се предава..

Райм хвърли поглед към масичката, където бяха стояли бутилката, шишенцето и найлоновият плик - толкова близо, но както всичко останало, извън обсега му.

Селито вдигна телефона, вирна глава, когато от другата страна на линията му отговориха. Представи се. Часовникът на стената показваше дванадесет и половина.

- Тъй вярно - прошепна страхопочтително детективът. „Говори с кмета“ - предположи Райм. - За отвличането на летище „Кенеди“. Говорих с Линкълн Райм... Тъй вярно, има някои идеи.

Детективът се приближи до прозореца, загледа соколи­те и се опита да обясни необяснимото на човека, който уп­равляваше най-тайнствения град на планетата. Затвори и се обърна към Райм:

- Кметът и началникът искат да се заемеш, Линк. Мо­лят те. Самият Уилсън.

Райм се изсмя:

- Лон, огледай се. Погледни мен! Приличам ли ти на човек, който е в състояние да води разследване?

- Обикновено разследване, не. Но този случай не е мно­го обикновен, нали?

- Съжалявам. Просто нямам време. Онзи лекар. Лече­нието. Том, обади ли му се?

- Още не. След минутка.

- Веднага! Веднага му се обади!

Том погледна Селито. Излезе от стаята. Райм знаеше, че няма да се обади. Мръсник.

Банкс зачопли една зарастваща раничка от порязване със самобръсначка и измърмори:

- Само ни дайте някои насоки. Моля ви. Този убиец, сам казахте, че...

Селито му направи знак да млъкне. Продължи да гледа Райм.

„О, мръснико“ - помисли си Райм. Проклетата тишина. Как я мразим и бързаме да я запълним с думи. Колко прес­тъпници са направили самопризнания сред такава тягостна тишина. Двамата със Селито бяха добър екип. Райм разчита­ше уликите, Селито познаваше душите на хората.

Двамата мускетари. И ако имаше трети, той бе безприс­трастната наука.

Детективът премести поглед върху доклада от местоп­рестъплението:

- Линкълн, какво смяташ, че ще се случи днес в три часа?

- Нямам представа.

- Така ли?

„Евтин номер, Лон. Няма да мине.“

Накрая Райм каза:

- Ще я убие, жената от таксито. По някакъв особено неприятен начин, гарантирам. Нещо, което съперничи по жес­токост с това да бъдеш погребан жив.

- Господи! - промълви Том от прага.

Защо просто не го оставят на мира? Щеше ли да помог­не, ако им кажеше за болката във врата и раменете си? Или за отразената болка - много по-слаба, но и много по-жестока, - надигаща се от безчувственото му тяло? За ежедневно­то изтощение при най-малкото физическо усилие? За най-ужасното - необходимостта да разчита на някого другиго.

Дали да не им каже за комара, който бе влязъл в стаята предната вечер и бръмча около главата му цял час; Райм ед­ва не припадна от изтощение, докато мяташе глава, за да го пропъди. Накрая насекомото се настани на ухото му и Райм го остави да смуче. Защото само тази част от тялото си мо­жеше да чеше във възглавницата.

Селито вдигна вежди.

- Добре - въздъхна Райм. - Но само за днес. Само един ден. Край.

- Благодаря, Линк. Много сме ти задължени. - Селито пре­мести стола си до леглото и кимна на Банкс да направи същото.

- Сега. Кажи какво мислиш. Каква игра играе този мръсник?

- Не толкова бързо. Аз не работя сам.

- Честно условие. Кого искаш в екипа?

- Един техник от ЦСО. Най-добрия в лабораторията, искам го тук с основните уреди и инструменти. И няколко души от Тактическия отдел, от Силите за бързо реагиране. А, и няколко телефона.

Райм хвърли поглед върху бутилката уиски на масичка­та. Спомни си за брендито на Бъргър. В никакъв случай ня­маше да се самоубие с такава помия. Последното му питие щеше да е или шестдесетгодишно „Лагавулин“, или „Макалан“, отлежало десетилетия. Или - защо не? - и двете.

Банкс измъкна мобилния си телефон:

- Какви линии ще желаете? Само...

- Кабелни. .

- Тук?

- Разбира се, че не.

- Иска някой да води разговорите вместо него - обясни Селито. - От Управлението.

- Аха.

- Обади се в централната сграда - нареди Селито. - На­карай ги да ни дадат трима-четирима диспечери.

- Лон - попита Райм, - кой извърши подготвителната работа тази сутрин?

Банкс отвърна през смях:

- Братята Харди.

Погледът на Райм моментално изгони усмивката от ли­цето му.

- Детективи Бединг и Сол, сър - поправи се бързо мла­дежът.

Селито също се ухили:

- Братята Харди. Всички ги наричат така. Не ги позна­ваш, Линк. От Специалния отряд за разследване на убийства са.

- Много си приличат - обясни Банкс. - И говорят мал­ко смешно.

- Не ми трябват палячовци.

- Не, много са способни - възрази Селито. - Най-добри­те ни следотърсачи. Нали знаеш за онзи изверг, който отвле­че осемгодишно момиченце миналата година? Бединг и Сол огледаха мястото. Разпитаха целия квартал, две хиляди и два­ма души. Благодарение на тях успяхме да я спасим. Когато чухме, че жертвата е от отвлечените на летището, началникът Уилсън веднага ги натовари със случая.

- С какво се занимават сега?

- Разпитват свидетели. Около железницата. И търсят шофьора на таксито.

Райм изрева на Том:

- Обади ли се на Бъргър? Не, разбира се, че не си. Ду­мата „неподчинение“ нещо говори ли ти? Ела да свършиш поне някаква работа. Вземи доклада и ми прелиствай стра­ниците. - Кимна към устройството за прелистване. - Тая прок­летия за нищо не става.

- Не сме ли в настроение днес? - подразни го болногледачът.

- Вдигни го по-високо. Блести ми от прозореца.

Той почете няколко минути. После вдигна поглед.

Селито говореше по телефона, но Райм го прекъсна:

- Каквото и да стане в три, ако намерим мястото, то ще е вече местопрестъпление. Трябва ми някой да го обра­боти.

- Добре, ще се обадя на Перети. Ще му подхвърля кока­ла. Сигурно ще се пръсне от яд, че действаме без него.

- Да съм те питал за Перети? - изръмжа Райм.

- Ама той е златното момче на ЦСО - каза Банкс.

- Не го ща. Искам друг да се заеме.

Селито и Банкс се спогледаха. По-възрастният детектив се ухили и започна нервно да мачка ризата си:

- Когото и да искаш, Линк, имаш го. Нали си крал за един ден.

Черното око я гледаше.

Ти Джей Колфакс, тъмнокоса преселница от хълмовете на източен Тенеси, завършила икономика в Нюйоркския уни­верситет, бърз като стрела валутен дилър, тъкмо се събуди от дълбок сън. Косата бе полепнала по бузите ѝ, по лицето, врата и гърдите ѝ се стичаха струйки пот.

Втренчи се в черното око - дупка в една ръждясала тръ­ба, на около петнадесет сантиметра отпред, със свален пох­лупак.

Ти Джей вдиша плесенясалия въздух през носа, устата ѝ все още бе залепена с тиксо. Усещаше вкус на пластмаса. Лепилото бе горчиво.

„Къде е Джон?“ - питаше се тя. Не искаше да мисли за гърмежа, който бе чула предната нощ. В източен Тенеси все­ки знае как звучат пистолетните изстрели.

„Моля те, Господи. Дано не му се е случило нищо.

Успокой се. Пак започваш да плачеш, спомни си какво стана предния път.“

В мазето, след като чу изстрела, тя заплака от страх и едва не се задуши от тиксото.

„Точно така. Спокойно.

Погледни черното око на тръбата. Представи си, че ти намига. Това е окото на твоя ангел пазител.“

Ти Джей седеше на земята сред стотици тръби и кабе­ли, подобни на змии. Тук бе по-горещо от супата на брат ѝ, по-горещо, отколкото на задната седалка на колата на Джул Уелан. От древните греди над главата ѝ висяха ста­лактити, капеше вода. Пет-шест бледи крушки бяха единс­твеното осветление. Над главата ѝ, точно отгоре, пишеше нещо. Не можеше да го прочете, но виждаше, че е в черве­на рамка. На края на надписа се мъдреше дебел удивите­лен знак.

Опита се да се извърне още веднъж, но белезниците здра­во се впиваха в ръцете ѝ. От гърлото ѝ се надигна отчаян, животински вик. Но звукът потъна в дебелото тиксо и пос- тоянното боботене на машини. Никой нямаше да я чуе.

Черното око продължаваше да я наблюдава. „Ще ме спа­сиш, нали?“ - помисли си тя.

Внезапно сред тишината отекна камбанен звън, някъде далеч. Звукът идваше от тръбата. От добронамереното око.

Тя притисна белезниците към тръбата, за която бе вър­зана, и се опита да се изправи. Но не успя да се премести на повече от няколко сантиметра.

„Добре, не се паникьосвай. Успокой се. Всичко ще се оп­рави.“

Тогава успя да прочете надписа отгоре. Докато се опит­ваше да се освободи, си бе преместила главата малко настра­ни и нагоре. Така успя да фокусира думите.

„О, не! Господи, само това не...!“

Сълзите ѝ потекоха отново.

Представи си майка си, с коса, отметната назад от кръг­лото ѝ лице, със синия си като метличина пеньоар: „Всичко ще се оправи, сладка моя. Не се тревожи.“

Но тя не вярваше на думите ѝ.

Вярваше на надписа:

Опасно за живота! Свръхгореща пара под високо наляга­не. Не сваляйте клапана от тръбата. За достъп се обърнете, към „Консолидейтид Едисън“. Опасно за живота!

Черното око зееше насреща ѝ, окото, което водеше към сърцето на парния котел. Гледаше право в розовата кожа на гърдите ѝ. Някъде дълбоко в тръбата се чу нов метали­чески удар, удари с чукове - работници затягаха старите сглобки.

Тами Джийн Колфакс продължи да плаче и да плаче... Чу ново тропане. После далечен рев, много слаб. И ѝ се сто­ри през сълзи, че черното око най-сетне ѝ намигна.

5.

- Ето как стоят нещата - заяви Линкълн Райм. - Трябва да открием жертвата до три часа.

- Няма искания за откуп - допълни Селито и се извър­на, за да отговори на клетъчния телефон.

- Джери - обърна се Райм към Банкс, - разкажи им накратко за сутрешното убийство.

Линкълн Райм отдавна не беше виждал толкова много хора в стаята си. О, след нещастието много често се отбиваха приятели, без предварително да го уведомят (бяха сигурни, че ще го намерят вкъщи), но той не ги окуражаваше да идват отново. Бе престанал да вдига и телефона и постепенно по­тъна в самота. Прекарваше времето си в писане на книгата или в четене. Когато и това му омръзна, се насочи към виде­окасети под наем и слушане на музика. После заряза и виде­ото и с часове съзерцаваше репродукциите на картини, ко­ито болногледачът грижливо бе залепил с тиксо на стената пред леглото му. После и това му писна.

Самота.

Само това желаеше, а сега толкова му липсваше.

Из стаята крачеше набитият Джим Полинг. Лон Селито водеше разследването, но такъв сложен случай изискваше участието на висш офицер и Полинг се съгласи да им помог­не. Случаят бе бомба със закъснител, така че началникът и заместниците му се зарадваха, че той ще поеме отговорност­та. Бяха специалисти по измъкването от сложни ситуации и когато журналистите ги нападнеха с въпроси, просто щяха да посочат Полинг. Райм не си представяше защо някое чен­ге доброволно ще се заеме с такава мръсна работа.

Полинг бе странна птица. Беше излязъл от Северния учас­тък на Манхатън като най-способния детектив от отдел „Убий­ства“. Бе известен със сприхавия си нрав и си навлече доста неприятности, след като застреля един невъоръжен заподозрян. Но като по чудо беше успял да спаси кариерата си, като залови Шефърд, полицаят сериен убиец, заплетен случай, при който бе ранен и Райм. Това му спечели капитанския пагон и го тласна към характерните промени за скучния живот на висшето об­щество: смени джинсите и якетата „Сиърс“ с костюми „Брукс брадърс“ (сега носеше всекидневен тъмносин „Калвин Клайн“) и започна да се изкачва по йерархичната стълбица към облицо­вания с плюш ъглов кабинет на „Полис плаза“ 1.

Друг офицер, с къса подстрижка, мускулест, стоеше об­легнат до една близка маса. Бо Хауман бе капитан и началник на Силите за бързо реагиране към нюйоркската полиция.

Селито затвори мобилния телефон точно когато Банкс завършваше експозето си.

- Братята Харди бяха.

- Открили ли са нещо ново за таксито? - попита Полинг.

- Не, още тъпчат на едно място.

- Някакви сведения да е спала с някого, с когото не е трябвало? Някой любовник психар?

- Не, никакви любовници. Срещала се е от време на време с мъже. Но никакви стабилни връзки.

- И все още няма искания за откуп? - осведоми се Райм.

- Не.

На входната врата се позвъни. Том слезе да отвори.

Райм извърна глава към приближаващите се гласове.

След малко болногледачът въведе една униформена полицайка. Отдалеч изглеждаше много млада, но когато се приближи, Райм установи, че е на тридесет или малко пове­че. Бе висока и притежаваше онази характерна красота на манекенките от модните списания.

Съдим за другите, както съдим за себе си: след нещасти­ето Линкълн Райм рядко оценяваше хората по физическите им качества. Огледа тялото ѝ, стройните ѝ бедра, яркочерве­ната коса. Ако някой друг я погледнеше, би си казал: „Каква мацка!“, но на Райм тя не направи никакво впечатление. Той забеляза само погледа ѝ.

Не изненадата (очевидно не я бяха предупредили, че е па­рализиран), в очите ѝ имаше нещо друго. Изражение, което не бе виждал преди. Като че безпомощното му състояние я из­пълваше с облекчение. Точно обратно на реакцията на пове­чето хора. Тя прекоси стаята, като видимо си отдъхна.

- Полицай Сакс? - попита Райм.

- Тъй вярно - отвърна тя, като се сдържа точно преди да му протегне ръка. - Детектив Райм, предполагам.

Селито я представи на Полинг и Хауман. Явно бе слушала за тези двамата, защото в очите ѝ отново пролича напрежение.

Потопи се в стаята, прахта, сумрака. Загледа се в един от постерите с репродукции на картини, които бе паднал под масата, полунавит от единия край. „Нощни птици“ от Еду­ард Хопър. Самотни хора около масата в късна нощ. Той последен се бе откачил от стената.

Райм накратко ѝ обясни за срока до три часа. Сакс кимна, но нещо заблещука в очите ѝ. Какво? Страх? Отвращение?

Джери Банкс, със скъп пръстен, но без венчална халка на пръста, веднага бе привлечен от красотата ѝ и се усмихна особено. Един-единствен поглед му бе достатъчен да разбе­ре, че няма смисъл да се надява.

Полинг каза:

- Да не е клопка? Откриваме мястото, влизаме и избух­ва бомба.

- Съмнявам се - каза Селито и вдигна рамене. - Защо да си прави този труд. Ако иска да убива полицаи, може просто да си намери някой и да го застреля.

Настъпи неловко мълчание. Полинг погледна първо Се­лито, после Райм.

Райм продължи:

- Съгласен съм с Лон. Но нека отредите все пак да са нащрек. Нашият човек като че си измисля собствени правила.

Сакс отново погледна постера с картината на Хопър. Райм проследи погледа ѝ. Може би хората, седнали около масата, всъщност не бяха самотни. Като се замисли човек, изглеждаха доста доволни.

- Има два вида материални улики - продължи той. - Обик­новени. Които извършителят не е искал да остави след себе си: косми, влакна от дрехи, отпечатъци, евентуално кръв, следи от обувки. Ако намерим достатъчно такива (и ако имаме късмет), можем да открием първичното местопрестъпление. Дома му.

- Или убежището му - уточни Селито. - Нещо временно.

- Тайна квартира - кимна Райм. - Прав си, Лон. Необ­ходимо му е място, където да върши престъпленията си. Да продължим с нарочно оставените предмети. Освен парчета­та хартия - които ни показват часа и датата - имаме болта, снопа азбест и пясъка.

- Като лов за лешояд - изръмжа Хауман и прокара ръ­ка по късата си коса. Беше същият, какъвто си го спомняше Райм като сержант.

- Да кажа ли на шефовете, че има вероятност да наме­рим жертвата навреме? - попита Полинг.

- Така мисля, да.

Капитанът набра номера и се отдалечи в един ъгъл, до­като говори. След като затвори, изръмжа:

- Говорих с кмета. Началникът е при него. Ще има прес­конференция след час и аз ще трябва да присъствам, за да ги подкрепя срещу журналистите. Да кажа ли нещо друго на шефовете?

Селито погледна Райм, който поклати глава.

- Още не - каза детективът.

Полинг даде номера на мобилния си телефон на Селито и излезе буквално на бегом.

Веднага след него на вратата се появи слаб оплешивяващ мъж на около тридесет. Мел Купър, както винаги с глу­павото си изражение. Следваха го двама полицаи, носещи един сандък и два куфара, които изглеждаха, сякаш тежат поло­вин тон. Полицаите оставиха товара си и си тръгнаха.

- Здравей, Мел.

- Здрасти, детективе!

Купър се приближи до Райм и стисна безжизнената му дясна ръка.

Единственият физически контакт с някого от гостите, както отбеляза Райм. Двамата с Купър бяха работили заедно доста години. С дипломите си по органична химия, матема­тика и физика Купър бе специалист както в идентификаци­ята - отпечатъци, ДНК-анализи и възстановяване на сцената на престъплението, - така и в изследванията на улики.

- Как е най-великият криминолог на света? - попита Купър.

Райм се усмихна добродушно. Този епитет му бе прика­чен от журналистите, след като се разбра, че от ФБР са го избрали - едно обикновено ченге - за съветник на Отдела за изследване на веществени доказателства. На репортерите явно не им бяха достатъчни определения като „специалист“ или „учен“ и му прилепиха гордото „криминолог“.

Тази дума се използваше в Съединените щати от някол­ко години, за пръв път въведена от легендарния Пол Лиланд Кърк, който ръководеше Училището по криминология „Бъркли“. Това учебно заведение бе първо по рода си в страната и беше основано от още по-легендарния Огьст Фолмер. Поня­тието се прие много добре в обществото и сега, когато тех­ниците флиртуваха с блондинки по баровете, се представяха не за специалисти по изследване на веществени доказателст­ва, а за криминолози.

- Като във филм на ужасите - отбеляза Купър, - вли­заш в някое такси, а на волана седи психопат. На всичкото отгоре всички важни клечки са вперили погледи в случая за­ради конференцията. Питам се дали няма да поискат да те върнат на работа.

- Как е майка ти? - осведоми се Райм.

—-Все още се оплаква от всевъзможни болежки. А пък е по-здрава от мен.

Купър живееше с възрастната дама в една съборетина в Куинс, където бе роден. Беше страстен танцьор, специалист в тангото. Сред колегите му се прокрадваха слухове за сексу­алните му наклонности. Райм не се интересуваше от личния живот на служителите си, но както всички останали остана изненадан, когато най-сетне се запозна с Грета, приятелката на Купър, очарователна скандинавка, която преподаваше ма­тематика в „Колумбия“.

Купър отвори сандъка си, облицован отвътре с кадифе. Извади частите на три големи микроскопа и започна да ги сглобява.

- О, битово електричество.

Погледна разочаровано контактите. Намести очилата си с метални рамки.

- Защото сме в къща.

- Мислех си, че живееш в лаборатория. Не бих се учудил.

Райм огледа белите и черни очукани инструменти и уст­ройства. В тяхно обкръжение бе живял повече от петнадесет години. Обикновен светлинен микроскоп, фазово-контрастен микроскоп, поляризационен микроскоп. Купър отвори куфа­рите, които съдържаха бутилки и колби като от алхимична лаборатория и различни научни уреди. В съзнанието на Райм се събудиха понятия, думи, които някога влизаха в ежеднев­ния му речник. Епруветки за кръвни проби с ЕДТА, оцетна киселина, ортолидин, луминолов реагент, „Магна-бръш“, чер­вен реактив на Руеман...

Хилавият учен се орледа из стаята:

- Тук е досущ като в бившия ти кабинет, Линкълн. Как успяваш да си намираш нещата? Виж какво, ще трябва да си разчистя малко пространство.

- Том.

Райм кимна към най-малко натрупаната маса. Останали­те смъкнаха списания, документи, книги и откриха пред очите на паралитика плоскост, която не бе виждал от една година.

Селито хвърли поглед на доклада от местопрестъплението:

- Как ще наречем извършителя? Разследването още не е заведено с входящ номер.

Райм погледна Банкс:

- Избери някое число. Кое да,е число.

- Номера на страницата. Датата де - предложи Банкс.

- Неизвестен извършител 823 - каза Райм. - Добре.

Селито написа цифрите върху доклада.

- Хм, извинете. Детектив Райм...

Беше полицайката. Райм обърна глава към нея.

- На обяд трябваше да бъда в Голямата сграда.

- Полицай Сакс... - Съвсем я беше забравил. - Вие сте първата, пристигнала на местопрестъплението. На убийст­вото до железопътната линия.

- Точно така, аз поех обаждането.

Сакс говореше обърната към Том.

- Тук съм, полицай - напомни ѝ раздразнено Райм. - Ето ме.

Вбесяваше се, когато хората се обръщаха към него чрез посредник, някой здрав човек.

Тя бързо завъртя глава, явно възприе урока:

- Слушам, сър - каза с мек глас, но очите ѝ оставаха ледени.

- Не съм вече на служба. Обръщайте се към мен с „Лин­кълн“.

- Бихте ли ме уведомили?

- Какво?

- Защо ме извикахте тук. Съжалявам. Действах, без да мисля. Ако искате да напиша писмено извинение, ще го сто­ря. Само, закъснявам за среща и не успях да предупредя на­чалника си.

- Извинения ли? - недоумяваше Райм.

- Всъщност нямам много опит с местопрестъпленията. Малко се престарах.

- За какво говорите?

- Ами за спирането на влака и затварянето, на Единаде­сето авеню. По моя вина сенаторът пропусна речта си в Ню Джърси и някои висши чиновници от ООН не успели да стиг­нат навреме за срещите си от летище „Нюарк“.

Райм се усмихна:

- Знаете ли кой съм аз?

- Ами чувала съм за вас, разбира се. Мислех, че сте...

- Мъртъв?

- Не. Не исках да кажа това.

Въпреки че го каза. Тя продължи бързо:

- Всички сме чели книгата ви в академията. Но не зна­ехме нищо за вас. Искам да кажа, лично...

Вдигна поглед към стената и каза твърдо:

- Като пръв пристигнал на местопрестъплението, ре­ших да спра влака и да затворя улицата, за да запазя мястото на убийството непокътнато. Точно това направих. Сър.

- Наричайте ме Линкълн. А вие сте...

- Аз...

- Как се казвате?

- Амелия.

- Амелия. Като авиаторката?

- Не, сър. На баба ми.

- Амелия, не искам да ми се извинявате. Били сте абсолютно права, а Винс Перети е сгрешил..

Селито потропа нервно при тази недискретност, но на Райм не му пукаше. В края на краищата той бе един от мал­кото граждани на САЩ, които имат право да не стават, дори самият президент да влезе в стаята. Продължи:

- Перети е свършил работата, като че кметът го е наблю­давал, а това е най-сигурният начин да провалиш нещата. Изпол­звал е прекалено много хора и е направил ужасна грешка, като е пуснал влаковете и движението по улицата. Освен това в ника­къв случай не е трябвало да освобождава мястото толкова рано. Ако бяхме оставили района отцепен, кой знае, можеше да наме­рим разписка с името на убиеца. Или голям хубав отпечатък.

- Може би - каза тактично Селито. - Но нека си остане между нас.

Погледна Сакс, Купър и младия Джери Банкс, сякаш че им даваше мълчаливи заповеди да си държат езика зад зъбите.

Райм изпръхтя. После пак се обърна към Сакс, която, като Банкс по-рано сутринта, изучаваше краката и тялото му, завити с кайсиево цранжево одеяло:

- Повиках ви, за да обработите сцената на следващото престъпление.

- Моля?

- Да работите с нас. На следващото местопрестъпление.

- Но - тя се изсмя, - аз не съм в ЦСО. Аз съм патрули­ращ полицай. Никога не съм се занимавала с разследване.

- Този случай е необичаен. Както каза детектив Сели­то. Наистина е странен. Нали, Лон? Ако беше обикновено убийство, нямаше да сте ми нужна. Но в този случай ни тряб­ват непредубедени очи.

Сакс погледна Селито, който запази мълчание.

- Ама аз... няма да се справя. Сигурна съм.

- Добре - каза търпеливо Райм. - Нека бъда искрен.

Тя кимна.

- Нуждая се от някого, който има смелостта да спре влак, за да запази сцената на убийството непокътната, и пос­ле да е готов да понесе последствията.

- Благодаря ви за възможността, сър. Линкълн. Но...

- Лон - каза кратко Райм.

- Полицай - изръмжа Селито, - тук никой не ви дава възможност за избор. Прикрепена сте към случая, за да ни помагате.

- Сър, съжалявам, но ще се наложи да се противопоста­вя. От днес ме преместват от патрула. По здравословни при­чини. Преместването е в сила отпреди час.

- Здравословни причини ли? - осведоми се Райм.

Тя се поколеба, отново погледна краката му.

- Имам артрит.

- Така ли?

- Хроничен артрит.

- Много съжалявам.

- Съгласих се да поема обаждането тази сутрин, защо­то един колега бе зает. Не смятах да се занимавам със слу­чая.

- Разбирам, вижте, аз също имах други планове - каза Райм. - А сега, нека погледнем уликите.

6.

- Дайте болта.

Има едно класическо правило в криминологията: да се анализира най-напред най-необичайната улика.

Том започна да върти найлоновото пликче с болта, на­половина ръждясал, наполовина не, пред очите на Райм. Обик­новен болт. Износен.

- Сигурен ли си за отпечатъците? Опита ли реактива за откриване на малки частици? Това е най-добрият метод за изследване на предмети, които са били подложени на вли­янието на природната среда.

- Да - потвърди Мел Купър.

- Том, вдигни тази коса от очите ми! - заповяда Райм - Зареши я назад. Сутринта ти казах да я зарешеш.

Болногледачът въздъхна и отметна сплъстените кичури.

- Внимавай - прошепна заплашително на работодателя си. Райм тръсна презрително глава и косата отново падна на лицето му.

Амелия Сакс седеше мълчаливо в един ъгъл. Краката ѝ бяха свити под стола като на бегач на старта, имаше вид, сякаш я водят на заколение.

Райм отново насочи вниманието си към болта.

Когато оглавяваше ЦСО, Райм бе започнал да съставя бази от данни. Като картотеката на ФБР за различните видове боя за коли или тази за разните марки цигари. Беше съставил катало­зи за куршуми, влакна, дрехи, гуми, обувки, инструменти, ма­шинни масла, трансмисионна течност. Бе прекарал стотици ча­сове да съставя списъци, индекси, кръстосани препратки.

Но дори по време на управлението му никой в ЦСО не си направи труда да каталогизира железарски материали. Пита­ше се как е пропуснал и започваше да се ядосва сам на себе си, че не е отделил време за такова полезно нещо. Още повече го хвана яд на Винс Перети, че не се е замислил изобщо за това.

- Обадете се на всички производители и търговци на болтове по Североизточното крайбрежие. Не, в цялата стра­на. Питайте дали произвеждат такъв вид и на кого го прода­ват. Изпратете факс с описанието и снимката на болта на диспечерите в отдел „Комуникации“.

- По дяволите, може да има милиони търговци - възк­ликна Банкс. - Всяка железария в страната.

- Не съм на това мнение - отвърна Райм. - Би трябвало лесно да намерим производителя. Ако откриването му бе тол­кова трудно, убиецът не би ни оставил болта. Сигурно този модел се произвежда за точно определена цел. Мога да се обзаложа.

Селито се обади по телефона, след това се обърна към Райм:

- Свързах се с „Комуникации“, Линкълн. Намерих четири­ма диспечери. Откъде да вземем списъка с производителите?

- Прати един полицай на Четиридесет и втора улица. В Градската библиотека. Там имат списък на фирмите. През това вре­ме нека диспечерите започнат търсене в „Жълтите страници“.

Селито повтори думите му по телефона.

Райм погледна часовника. Един и половина.

- Сега азбеста.

За миг думата събуди нещо в съзнанието му. Райм по­чувства някакъв порив. Какво познато имаше в този азбест? Нещо, което бе чел или чул наскоро. Въпреки че Линкълн Райм вече не се доверяваше на чувството си за време. Когато лежиш по гръб, месец след месец, времето почти спира. Мо­же би си мислеше за нещо, прочетено преди година.

- Какво знаем за азбеста?

Никой не отговори, но това нямаше значение, той си от­говори сам. Както всъщност предпочиташе. Азбестът е сложно съединение, силикат. Не гори, защото, както водата, вече е окислен.

Когато се занимаваш с отдавна извършени убийства - ра­ботеше със съдебни антрополози и одонтолози - Райм често бе посещавал сгради, изолирани с азбест. Спомняше си странния вкус на маската, която слагаше по време на изкопните работи. Всъщност точно при почистване на азбеста от Трета станция на метрото преди три и половина години работниците бяха на­мерили трупа на единия от полицаите, убити от Дан Шефърд, в едно генераторно помещение. Райм тъкмо се бе навел, за да вдигне едно влакно от светлосинята куртка на жертвата, кога­то чу пращенето на дъбовата греда... Маската вероятно го бе спасила от задушаване в прахта и мърсотията наоколо.

- Може да я държи някъде, където се извършва почис­тване от азбест - предположи Селито.

- Може - съгласи се Райм.

Селито заповяда на младия си помощник:

- Обади се на УООС⁶¹ и службата за екологична защита на града. Да кажат къде се извършва почистване от азбест.

Детективът взе телефона.

- Бо - обърна се Райм към Хауман, - имаш ли свободни отряди?

- В пълна готовност - отвърна командирът на Силите за бързо реагиране - Имай предвид само, че половината от хората ми са ангажирани с конференцията на ООН. Изпра­тени са за подкрепа на специалните части и охраната на ор­ганизацията.

- Свързах се с УООС - обяви Банкс и двамата с Хауман се усамотиха в един ъгъл.

Преместиха няколко купчини книги. Когато Хауман раз­пъваше тактическа карта на Ню Йорк, нещо издрънча на пода.

- Господи! - възкликна Банкс.

От леглото си Райм не виждаше какво е паднало. Ха­уман се поколеба, после се наведе, вдигна един бял прешлен и го постави на масата. Няколко чифта очи се вторачиха в Райм, но той не каза нищо за костта. Хауман се наведе над картата, а Банкс, с телефонна слушалка в ръка, започна да му дава информация за местата, на които се извършва по­чистване на азбеста. Офицерът започна да ги отбелязва с хи­мически молив. Оказа се, че местата са много, разхвърляни из всичките пет квартала на града. Доста обезкуражаващо.

- Налага се да стесним обхвата на търсенето. Да видим сега пясъка - предложи Райм. - Купър, погледни го на мик­роскопа. Кажи си мнението.

Селито подаде пликчето с уликата на техника, който изси­па съдържанието върху емайлирана паничка. Над пробата се вдигна малко облаче прах. На дъното издрънча и едно камъче.

Линкълн Райм се изкашля. Не защото бе видял нещо (все още не му беше ясно какво търси), а защото мозъкът му изп­рати команда към безжизнената дясна ръка да вземе молив и да бутне камъчето и нервният импулс, разбира се, не достигна целта си. За пръв път от една година изпитваше такова жела­ние. Едва не се разплака от яд, единственото му утешение бе споменът за шишенцето със секонал и найлоновия плик на доктор Бъргър - видения като ангели спасители.

Райм прочисти гърлото си:

- Изследвай го за отпечатъци.

- Кое? - попита Купър.

- Камъка.

Селито го изгледа въпросително.

- Този камък не е от мястото на престъплението - обяс­ни Райм. - Искам да разбера защо се е озовал там. Изследвай го за отпечатъци.

Купър взе пинсети с порцеланови накрайници и хвана с тях камъчето. Сложи си предпазни очила и облъчи парчето скала със светлината от един „Полилайт“, генератор с голе­мината на акумулатор за кола с прикачена светлинна тръба.

- Нищо - каза Купър.

- ВМО?

Вакуумно-металното отлагане е кадилакът на методите за установяване на скрити отпечатъци върху непорести по­върхности. Представлява разпрашаване на злато или цинк под вакуум в камера, в която е изследваният обект. Метал­ните частици полепват по скрития отпечатък и неравности­те върху повърхността започват да личат много ясно.

Но Купър не си бе взел ВМО-апарат.

- С какво разполагаш? - попита недоволно Райм.

- Судан-блак, стабилизиран механичен проявител, йо­ден разтвор, амидо-блак, генциан-виолет, магна-бръш⁷¹.

Беше взел също нинхидрин, за откриване на отпечатъ­ци върху порести повърхности, и „Супер глю“, за меки. Райм си спомни новината, която разтърси криминологичната об­щност преди няколко години: един техник от криминоло­гичната лаборатория на Американската армия в Япония за­лепил счупения си фотоапарат със „Супер глю“ и с изнена­да установил, че изпаренията от лепилото проявяват отпе­чатъци от пръсти много по-добре от известните дотогава реактиви.

Този метод използва и Купър. Постави с помощта на пинсетите камъка в една затворена стъклена кутия, след което капна малко лепило върху нагорещена плочка в същия съд. След няколко минути извади камъка.

- Открихме нещо - заяви.

Посипа камъчето с прахообразен реактив, флуоресциращ след облъчване с УВ лъчи, и насочи светлинната тръба на „Полилайт“-апарата. Върху скалното парченце се появи ясен отпечатък. Точно по-средата. Купър го снима с „Полароид“ CU-5. Показа снимката на Райм.

- Приближи я - нареди Райм и се взря. - Да! Убиецът е въртял камъчето в ръка.

Отпечатъците от въртене, когато пръстът опипва повър­хността на предмета, са различни от отпечатъците при хващане. Има малка разлика в следите от кожните гребенчета, но Райм я разпознаваше отлично.

- И, вижте, какво е това? Тази чертичка.

Над отпечатъка се виждаше малка драскотина.

- Прилича на...

- Да - довърши Райм, - нейния нокът. Такива неща обик­новено не се откриват. Но сигурен съм, че убиецът е подх­върлил камъка, за да бъде намерен.

- Защо му е да го прави?

След поредното доказателство, че никой друг не разбира не­щата с такава скорост като него, Райм обясни бързо:

- Иска да ни каже две неща. Първо, да ни уведоми, че жертвата е жена, в случай че не направим връзката между убития тази сутрин и отвличането от летището.

- Защо? - продължи да недоумява Банкс.

- За да вдигне залога. Да ни разтревожи повече. Да ни даде да разберем, че животът на една жена виси на косъм. Той подрежда жертвите по важност. Както правим и ние, въпреки че не желаем да си го признаем.

Райм случайно погледна ръцете на Сакс. Изненада се, че такава красива жена има толкова грозни пръсти. Четири бя­ха залепени с дебели лепенки, на няколко други ноктите бяха изгризани до живеца. Единият бе оцапан със засъхнала кръв. Веждите ѝ бяха възпалени, от скубане, както предположи Райм. До едното ѝ ухо имаше драскотина. Всички саморазру- шителни навици наведнъж. Има толкова много да си причи­ниш вреда освен с хапчета и алкохол.

- За второто, което иска да ни каже - обяви Райм, - вече ви предупредих. Той знае как се работи с улики. Пос­ланието му гласи: „Не си губете времето с обикновени ве­ществени доказателства. Няма да ви оставя никакви.“ Поне така си мисли той. Но ние ще открием нещо. Обзалагам се. - Изведнъж Райм се намръщи. - Картата! Дай ми картата, Том!

- Каква карта? - изпелтечи Том.

- Знаеш коя.

Том въздъхна:

- Подскажи ми малко, Линкълн.

Райм погледна през прозореца, започна да размишлява на глас:

- Подземното трасе на железницата, тунелите и тайни­те ходници на контрабандистите, азбестът - всичко това е старо. Той обича историческата част на Ню Йорк. Дай ми картата на „Рандъл“.

- Къде е?

- Сред документите за книгата ми, къде другаде?

Том се разрови из папките и измъкна фотокопие на кар­та на Манхатън:

- Тази ли?

- Да, тази!

Картата бе изработена от „Рандъл сървей“ през 1811 го­дина, за да подпомогне изработването на градоустройстве­ния план. Беше ориентирана хоризонтално: Батъри Парк (юг) - от лявата страна; Харлем (север) - отдясно. Гледан така, островът приличаше на скачащо куче, готово да захапе.

- Закачи я там. Ха така.

Прислужникът се зае с работата.

- Том - каза Райм, - ще ти дадем чин. Дай му някоя значка, Лон.

- Стига, Линкълн.

- Нужен си ни. Хайде. Нали винаги си мечтал да бъдеш Сам Спейд или Коджак?

- Само Джуди Гарланд.

- Джесика Флечер тогава! Ще водиш досието. Хайде, извади най-сетне този Мон Блан от джоба си.

Младежът завъртя очи, извади писалката „Паркер“ от джоба си и измъкна един прашен бележник от купчината кни­ги под една от масите.

- Не, дойде ми по-добра идея - обяви Райм. - Вземи един от онези постери. Със снимките на картини. Залепи го с лице към стената и пиши отгоре с маркер. Пиши с големи букви, за да виждам.

Том избра едно езеро с лилии на Моне и го лепна на стената.

- Най-горе - заповяда криминологът - пиши: „Неизвес­тен извършител 823“. После разчертай четири колони: „Вън­шен вид“, „Жилище“, „Кола“, „Други“. Чудесно. Хайде да започваме. Какво знаем за него?

- „Кола“... Кара жълто такси - каза Селито.

- Точно така. А към „Други“ ще впишем, че познава работата с веществени доказателства.

- Което - допълни Селито - може би означава, че вече е имал работа с полицията.

- От къде на къде? - възрази Том.

- Може би има досие - обясни детективът.

- Да запишем ли, че е въоръжен с „Колт“ калибър 0.32?- попита Банкс.

- Да, по дяволите - съгласи се шефът му.

- И има представа от КГ... - обади се Райм.

- Какво е пък това? - попита Том.

- Кожни гребенчета. Ивици на кожата на пръстите, бла­годарение на които усещаме при пипане. Запиши също, че вероятно разполага със скривалище. Добра работа, Том. Я го вижте. Роден е за детектив.

Том грейна от удоволствие, отстъпи от стената и отст­рани една паяжина, която се бе залепила за ризата му.

- Готово, момчета - каза Селито. - Така изглежда на­шият господин 823.

Райм се обърна към Мел Купър:

- Да се заемем с пясъка. Какво можеш да ни кажеш за него?

Купър вдигна предпазните очила върху бледото си чело. Постави малко от пясъка върху предметно стъкло и го пъх­на под обектива на микроскопа с поляризирана светлина. Наг­ласи фокуса.

- Хмм. Странно. Няма двойно лъчепречупване.

Микроскопите с поляризирана светлина показват двой­ното лъчепречупване - двойно отражение при кристали, влак­на и някои други материи. Морският пясък пречупва значи­телно поляризираната светлина.

- Значи не е пясък - промърмори Райм. - Нещо стрито е... Можеш ли да го конкретизираш?

Конкретизирането. Крайната цел на криминолога. По­вечето улики могат да бъдат идентифицирани. Но дори тога­ва човек се сеща за стотици, хиляди източници, от които мо­же да произхождат. Конкретизираната улика е възможно да идва само от един или от много ограничен брой източници. Пръстов отпечатък, ДНК-профил, парче обелена боя, което може да се нагласи само на мястото, от което е паднало, от колата на престъпника, като парче от пъзел.

- Може би ще разбера какво е - отвърна техникът.

- Стрито стъкло? - предположи Райм.

Стъклото се получава от стопен пясък, но при това кристалната структура се нарушава. Стритото стъкло не пречупва поля­ризираната светлина. Купър огледа пробата по-внимателно:

- Не, не мисля, че е стъкло. Нямам представа какво е. Защо нямам СЕМ?

Обикновен уред за една криминологична лаборатория е сканиращият електронен микроскоп, свързан с апарат за из­мерване разсейването на рентгенови лъчи. Използва се за определяне на редки елементи в уликите, намерени на мес­топрестъплението.

- Докарай му - нареди Райм на Селито, после огледа стаята. - Трябва ни още апаратура. Искам също вакуумно-метален апарат за отпечатъци и ГХ-МС.

При газовата хроматография сложните химични съеди­нения се разлагат на по-прости, които пък се определят чрез масспектрометрия, според спектъра на погълнатата от тях светлина. С помощта на тези устройства криминолозите са в състояние да изследват проби от неизвестно вещество с го­лемина до една милионна част от грама. След това получе­ният профил се сравнява с база данни, съдържаща над сто хиляди познати химични съединения.

Селито незабавно заповяда по телефона на криминологичната лаборатория да изпратят необходимата апаратура.

- Но нямаме време да чакаме пристигането на новите ти играчки, Мел. Налага се да действаш по стария начин. Кажи нещо повече за фалшивия пясък.

- Има някои примеси. Глина, кварцови кристали, фелдшпат и слюда. Но не забелязвам следи от растителни оста­тъци. Най-вероятно е бентонит.

- Бентонит. - Райм изглеждаше доволен. - Това е вулканична пепел, която се използва под формата на каша при изкопни работи в районите на града, където подпочвените води са близо до повърхността, а основната скала е дълбоко. Предотвратява пропадания на почвата. Значи търсим район на усилена строителна дейност близо до вода, най-вероятно на юг от Тридесет и четвърта улица. На север от нея основната скала е достатъчно близо до повърхността, така че не им е необходимо укрепване на почвата.

Купър премести предметното стъкло под микроскопа:

- Ако трябва да налучквам, бих казал, че тук има пре­димно варовик. - Чакай, намерих някакви влакна.

Започна да нагласява фокуса. Райм би дал всичко на све­та, за да погледне в този микроскоп. Спомни си вечерите, които бе прекарал допрял око до гумения предпазител на оку­ляра, наблюдавайки влакна, парченца почва, кръвни клетки или метални частички да влизат и излизат от фокус.

- Има още нещо. По-едри гранули. Три слоя. Единият прилича на рогово вещество, другите, два са от варовик. С различни цветове. Единият е полупрозрачен.

- Три слоя ли? По дяволите, мидени черупки!

Райм се ядосваше сам на себе си. Как не се беше сетил?

- Да, точно така - кимна Купър. - Стриди, бих казал.

Колониите от стриди около града са разположени главно по брега на Лонг Айланд и Ню Джърси. Райм се беше надявал, че ще им се наложи да търсят само в Манхатън, където бе намерена жертвата сутринта.

- Ако иска да го търсим навсякъде, където минава мет­рото, обречени сме на неуспех.

- Тук има още нещо - продължи Купър. Прилича ми на хоросан. Но е много стар. На гранули.

- Да не е бетон? - предположи Райм.

- Възможно е. Да.

Купър се замисли:

- Не разбирам какви са тези стриди. Колониите на стри­дите са сред водорасли и тиня. А тези са смесени с бетон и няма и следа от растителни отпадъци.

Райм изрева внезапно:

- Краищата! Как изглеждат краищата на черупката, Мел?

Техникът погледна в окуляра:

- Начупени, не са изгладени. Черупките са били смлени на сухо. Не са огладени от водата.

Райм се вгледа в картата на „Рандъл“, очите му преми­наха от дясно на ляво. Погледът му спря върху задницата на скачащото куче.

- Хванахме го!

През 1913 година Ф. У. Улуърт построил шестдесететажен небостъргач, който все още носи името му, облицован с теракота, с готически скулптури на покрива. В продължение на шестдесет години зданието било най-високото в света. Тъй като основната скала в тази част на Манхатън е на повече от тридесет метра под земята, наложило се да се изкопаят дъл­боки основи за укрепване на сградата. Скоро след първата коп­ка строителите открили останките на манхатънския индуст­риалец Талбот Соумс, отвлечен през 1906. Трупът бил заровен в бял пясък, който се оказал смлени стридени черупки - факт, който журналистите свързали с пристрастеността на богата­ша към деликатеси. Уловът на стриди бил толкова голям, че мидите се използвали за запълване на дупки при строителст­вото в Манхатън. Оттам идва и названието на „Пърлстрийт“⁸¹.

- Намира се някъде из центъра на Манхатън - обяви Райм. - Вероятно в източната част. Може би около „Пърлстрийт“. Намира се под земята, между два и пет метра под повърхност­та. В някой строеж или в мазе. В стара постройка или тунел.

- Да засечем по диаграмата на УООС, Джери - нареди Селито. - С местата, където се извършва изчистване от азбеста.

- Около „Пърлстрийт“ ли? Нищо. - Младежът вдигна картата, по която бе работил Хауман. - Има тридесетина мес­та на почистване - в среден Манхатън, Харлем и Бронкс. Но нищо в долен Манхатън.

- Азбест... азбест... - отново се замисли на глас Райм. Какво познато имаше около него?

Беше 2:05.

- Бо, трябва да действаме. Вдигай хората си и започвайте претърсването. Всички сгради около „Пърл“ и „Уотърстрийт“.

- Човече - въздъхна полицаят, - ами че това са много сгради.

Запъти се към вратата.

Райм се обърна към Селито:

- Лон, по-добре върви и ти. Работата ще стане напече­на. Нуждаем се от всеки човек, който може да помогне. Амелия, искам и вие да отидете.

- Вижте, мисля...

- Полицай - сопна се Селито, - чухте заповедта.

По лицето ѝ премина лека сянка.

Райм се обърна към Купър:

- Мел, с микробус ли дойде?

- С автомобил за бързо реагиране.

Микробусите, които се използват при разследване на голе­ми престъпления в Ню Йорк, са претъпкани с разнообразна апаратура и са по-добре снабдени от цели криминологични ла­боратории в по-малките градове. Когато Райм ръководеше ЦСО, използваше по-малки автомобили, най-често комби, снабдени само с най-необходимото за събиране и анализ на улики. Авто­мобилите за бързо реагиране изглеждаха тромави, но Райм бе накарал отдел „Транспорт“ да ги оборудва с турбодвигатели. Те често изпреварваха патрулните коли на местопрестъплени­ето; благодарение на това в не един случай първият пристигнал полицай бе техник криминолог (мечтата на всеки детектив).

- Дай ключовете на Амелия.

Купър ги подаде на Сакс, която хвърли бърз поглед на Райм, завъртя се кръгом и изчезна по стълбите. Дори стъп­ките ѝ звучаха ядосано.

- Какво искаш да ми кажеш, Лон?

Селито хвърли поглед към празния коридор. Приближи се към Райм:

- Наистина ли искаш Д. С. да участва?

- Д. С. ли?

- Имам предвид нея, Сакс. Д. С. е прякор.

- Какво означава?

- Недей да го споменаваш пред нея. Направо се вбеся­ва. Баща ѝ е работил четиридесет години като квартален пат­рул. Затова ѝ викат Дъщерята на стражаря.

- Мислиш, че не трябваше да я взимам ли?

- Така мисля. Защо избра точно нея?

- Защото е слязла по десетметров склон, за да не зали­чи следите на местопрестъплението. Защото е затворила гла­вен булевард и железопътна линия. Това е инициативност.

- Хайде, Линк. Познавам десетки полицаи, които биха направили същото.

- Просто така, нея искам.

И Райм погледна Селито така, че да му напомни, че той определя условията.

- Само едно ще ти кажа - промърмори детективът, - говорих с Полинг. Перети е бесен, че действаме без негово знание и ако - не, когато - шефовете научат, че патрулиращ полицай обработва улики, ще си имаме дяволски много неп­риятности.

- Може би - каза тихо Райм, като гледаше досието на убиеца върху окачения на стената постер, - но имам чувство­то, че това ще е най-малката ни неприятност днес.

И отпусна уморената си глава върху меката възглавница.

7.

Комбито се понесе с пълна скорост към мрачните не­бостъргачи на „Уолстрийт“ в централен Ню Йорк.

Амелия Сакс потропваше нервно по волана с пръстите си с изгризани нокти. Опитваше се да си представи къде може да е затворена Ти Джей Колфакс. Да се открие же­ната, ѝ се струваше безнадеждно начинание, финансовият район никога не ѝ се беше струвал толкова огромен: пълен с улички, с тъмни ходници, входове, постройки със зейна­ли черни прозорци...

Колко много места да скриеш заложник.

Спомни си ръката, стърчаща от гроба при железопът­ната линия. Пръстенът с диамант, нахлузен върху кървава­та кост. Този тип бижу бе познат на Сакс. Наричаше го „пръстен на утехата“ - пръстени, каквито си купуват бога­тите момичета. Какъвто щеше да си купи и тя, ако беше богата.

Продължи на юг, покрай разносвачи с велосипеди и так­сита.

Дори в този ярък следобед, под изгарящото слънце, тази част на града изглеждаше зловещо. Сградите хвърляха приз­рачни сенки и стените им бяха на тъмни петна като от засъх­нала кръв.

Сакс взе поредния завой с шестдесет километра в час, гумите изсвистяха по асфалта. Натисна газта, за да стигне отново деветдесет.

Чудесна машина. Реши да провери как ще се държи при сто и десет.

Преди години като ученичка, когато баща ѝ спеше (обик­новено работеше от три до единадесет), тя взимаше ключо­вете от камарото и казваше на майка си Роуз, че отива на пазар; питаше я дали ще иска нещо от месарницата във Форт Хамилтън. И преди майка ѝ да каже: „Не, но защо не вземеш влака, недей да караш“, момичето вече бе изчезнало, отпрашило с колата на запад.

След като се върнеше, след три часа и без покупки, Ейми се промъкваше тихо по стълбите, за да не се сблъска с ядосаната си майка, която в подобни случаи за нейно забав­ление ѝ изнасяше цяла лекция за опасността от забременява­не и как щяла да провали бляскавото си бъдеще на фотомодел. И когато най-накрая възрастната жена разбра, че дъще­ря ѝ не ходи по мъже, а излиза само за да кара по магистра­лите на Лонг Айланд със сто и петдесет километра в час, тя със същия тон започна да ѝ изнася лекции как ще обезобрази хубавото си лице при някоя катастрофа и ще провали бляс­кавото си бъдеще на фотомодел.

Нещата се влошиха още повече, когато Амелия си изва­ди шофьорска книжка.

Тя се промъкна между два паркирани един до друг ками­она, надявайки се, че нито шофьорът на единия, нито пътуващи­ят в другия ще решат да отворят вратата си точно в този мо­мент. Изсвири доволно с уста, когато успя да мине помежду им.

„Когато се движиш, не могат да те хванат...“

Лон Селито замислено почесваше пълното си лице с дебе­лите си пръсти и не обръщаше никакво внимание на шофира­нето на Сакс. Говореше с партньора си за случая като счетово­дител, който обсъжда балансите на фирмата. Колкото до Банкс, той вече не гледаше страстно очите и устните на Амелия, а постоянно хвърляше загрижени погледи към километража.

Завиха рязко по Бруклинския мост. Сакс отново се замис­ли за отвлечената жена. Потрепвайки по кормилото, тя си пред­стави какви дълги, изящни нокти трябва да има Ти Джей. Ви­дението на стърчащата от гроба ръка, подобна на забоден бре­зов клон, не излизаше от съзнанието ѝ. Нито кървавата кост.

- Много е странен - внезапно заговори Сакс, за да про­мени хода на мислите си.

- Кой? - попита Селито.

- Райм.

- И още как - добави Банкс. - Прилича на брат близнак на Хауард Хюс⁹¹.

- Да, и мен ме изненада - призна по-възрастният детек­тив. - Не изглеждаше много добре. Беше хубав мъж. Но на­ли знаете. След всичко, което е преживял. Как са ви пуснали в патрула с това каране, Сакс?

- Като ме назначаваха, никой не ме е питал, просто ме разпределиха.

„Точно както вие преди малко.“

- Наистина ли е толкова добър?

- Райм ли? Още по-добър. Повечето криминолози в Ню Йорк разследват по двеста случая на година. Най-добрите. Райм работеше двойно. Дори когато оглавяваше ЦСО. Вземете Пе- рети, способен човек е, но излиза от кабинета си веднъж на две седмици, при това се занимава само със случаи, отразява­ни от пресата. Това да си остане между нас, полицай.

- Слушам.

- Райм се занимаваше сам със сцените на убийствата. А когато не работеше по някой случай, просто излизаше и оби­каляше из града.

- Защо?

- Просто се разхождаше. Оглеждаше. Ходеше с кило­метри. Из целия град. Купуваше разни неща, намираше дру­ги, събираше.

- Какви неща?

- Стандарти за улики. Почва, храна, списания, обувки, книги по медицина, лекарства, растения... Само да му кажеш нещо, и ще ти го намери и ще го каталогизира. Сещате ли се - когато намери улика, да получи някаква идея за престъп­ника и начина на извършване на престъплението. Търсиш го, а той е в Харлем, в Ийстсайд, Хелс Кичън.

- Полицейската работа му е в кръвта.

- Не. Баща му бил някакъв учен в националната лабо­ратория по не знам си що.

- И Райм е тръгнал по неговия път? Към науката?

- Да. Учил в „Шампейн-Урбана“, получил хубава дип­лома. По химия и история. Не знам защо. Родителите му бя­ха починали, когато се запознахме. По дяволите, минали са петнадесет години оттогава. Няма братя и сестри. Израсъл е в Илинойс. Затова са го нарекли Линкълн.

На Сакс ѝ се прииска да разбере дали е женен, или дали е бил, но само се задоволи да попита:

- Винаги ли е такъв...

- Не се притеснявайте, полицай.

- ...мърльо?

Банкс се изсмя.

- Майка ми използваше един израз - каза Селито. - Каз­ваше за някого, че е „човек на ума“. Това се отнася за Линкълн Райм. Той е човек на ума. Веднъж един техник напръс­ка някакви отпечатъци с луминол - това е реактив за откри­ване на следи от кръв - вместо с нинхидрин. Развали отпеча­тъците. Райм го уволни моментално. Друг път един полицай развали непокътнатостта на сцената, като пусна водата в то­алетната. Дявол да го вземе, Райм побесня. Накара го да сле­зе по тръбите и да намери съдържанието на тоалетната чи­ния. - Селито се изсмя. - Полицаят имаше офицерски чин и каза: „Няма да го направя, аз съм лейтенант.“ Райм отвърна: „Имам добра новина. Вече сте водопроводчик.“ Мога да раз­казвам до безкрай. По дяволите, полицай, със сто и двадесет ли карате?

Профучаха покрай Голямото здание и Сакс си помисли: „По дяволите, сега трябваше да съм тук. Заедно с други полицаи от „Връзки с обществеността“. На инструктаж в стая с климатик.“

Заобиколи с добре премерено движение някакво такси, което забавяше на един жълт светофар.

Господи, на това му се вика жега. Прашна, лепкава, задушлива жега. Най-отвратителните часове на деня. Над Харлем се издигаха потоци нажежен въздух. Преди две го­дини, на Великден, двамата с приятеля ѝ останаха насаме в празничната нощ - от 23:00 до полунощ, единственото време, когато успяха да се скрият от погледите на остана­лите гости. Беше четири градуса. Амелия и Ник седяха до „Рокфелер сентър“ пред една пързалка за ролкови кънки и пиеха кафе с коняк. И двамата се съгласиха, че предпочи­тат цяла седмица студ пред един-единствен жежък авгус­товски ден.

Навлязоха в „Пърлстрийт“ и забелязаха командния пост на Хауман. Като остави двадесет и пет метра следи от гуми по асфалта, Сакс паркира автомобила за бързо реагиране между колата на Хауман и един микробус на СБР.

- Добро каране - отбеляза Селито и слезе.

Сакс остана доволна, когато забеляза следите от потните пръсти на Джери Банкс върху стъклото на задната врата.

Наоколо бе пълно с полицаи от СБР и униформени, петдесет или шестдесет души. Повечето бързаха нанякъде. Като че цялото внимание на „Полис плаза“ бе съсредоточено в централен Манхатън. Сакс си помисли, че ако някой е решил да извърши убийство, обир на банка или похищение над консулство, това е най-подходящият момент.

Хауман дотича до комбито и каза на Селито:

- Проверяваме всяка сграда по „Пърлстрийт“. Не знаят нищо за отстраняване на азбест, нито пък са чули викове за помощ.

Сакс понечи да слезе от колата, но Хауман я спря:

- Не, полицай. Имате заповед да останете в колата.

Тя слезе.

- Слушам, сър. Кой точно издаде заповедта?

- Детектив Райм. Току-що говорих с него. Каза да се обадите в централата, когато пристигнете на командния пункт.

Хауман се отдалечи. Селито и Банкс се запътиха бързо към командния пункт.

- Детектив Селито! - извика Сакс.

Той се обърна. Сакс попита:

- Извинявайте, детектив. Кой е прекият ми началник? Пред кого трябва да се отчитам?

- На пряко подчинение сте на детектив Райм - отвърна кратко той.

Тя се изсмя:

- Но той не може да ми заповядва.

Селито я погледна строго.

- Искам да кажа, че не е по устав. Той е цивилен. Трябва ми някой с пагон, на когото да докладвам.

- Полицай, чуйте ме - започна спокойно Селито, - няма значение дали е цивилен, или е офицер. Ясно ли е?

- Но...

- Ако искате да се оплачете, направете го в писмен вид утре.

И се отдалечи. Сакс направи няколко крачки след него, после се върна и седна на предната седалка на колата. Съобщи на централата, че се намира на мястото на действието и чака нареждания.

Диспечерката обяви:

- Патрул 5885. Поддържайте връзка. Детектив Райм скоро ще бъде на разположение, край.

Сакс се изсмя. „Детектив“ Райм.

- Край - каза тя и погледна задната седалка на колата. Чудеше се какво ли има в черните куфари.

Два и четиридесет.

Телефонът на Райм иззвъня. Том вдигна слушалката:

- Диспечерката от централното управление е.

- Свържи ме.

Тонколоната над леглото изпука.

- Детектив Райм, сигурно не ме помните, но аз работих в ЦСО, когато бяхте началник. Цивилна. Бях диспечерка. Ема Ролинс.

- Разбира се, че ви помня. Как са децата, Ема?

Райм веднага си спомни едрата засмяна негърка, която гледаше пет деца и затова работеше на две места. Спомни си я как натиска копчетата с дебелите си пръсти и как веднъж дори счупи един телефон.

- Джеръми започва колеж след две седмици, Дора все още играе в театъра, или поне така си мисли. Малките също са добре.

- Лон Селито ли ви нае?

- Не. Чух, че работите по случая, и изгоних някаква новачка, да отговаря на 911. Казах ѝ, че Ема ще поеме работата.

- Какво имаш за нас?

- Работим, по списъка на компаниите, произвеждащи болтове. Имаме и един каталог на разпространителите на едро. Ето какво открихме. По буквите, изрязани върху главата, КЕ. Произвеждат се специално за „Кон Ед“.

По дяволите! Разбира се.

- Означени са по този начин, защото са различни от повечето болтове, които се продават от компанията - 23,5 милиметра и резбата е по-гъста, отколкото на останалите болтове. Произвеждат се от „Мичиган тул анд дай“ в Детройт. Използват се само в Ню Йорк. Произведени са преди шестдесет-седемдесет години. С тяхна помощ се осигурява максимално плътна връзка между тръбите. Осигуряват по-голяма близост между невестата и младоженеца в първата брачна нощ, както се изрази човекът от фирмата. Явно искаше да ме накара да се изчервя.

- Ема, страхотна си. Ще останеш ли на разположение?

- Разбира се.

- Том! - изкрещя Райм. - С този телефон няма да стане. Искам сам да мога да се обаждам. Това чудо, дето реагира на човешки говор, на компютъра. Мога ли да го използвам?

- Не си си го поръчал.

- Не съм ли?

- Не.

- Е, сега ми трябва.

- Само дето го нямаме.

- Направи нещо. Искам сам да водя разговорите си.

- Тук май имаше някакво механично устройство за набиране.

Том започна да рови в някаква кутия до стената. Намери малък електронен апарат - с единия проводник към телефона, с другия към джойстика, монтиран до бузата на Райм.

- Много е неприятно!

- Нямаме друго. Ако бяхме сложили инфрачервения детектор над главата ти, както предложих преди две години, щеше да звъниш на секстелефона, когато си поискаш.

- Прекалено много жици.

Райм се изплю.

Вратът му внезапно се сгърчи и главата му избута джойстика извън обсег.

- Мамка му!

Той се изнерви. Беше изтощен, вратът го болеше, също и главата. Очите - още повече. Глождеха го и - което бе още по-мъчително - почувства желание да разтърка с пръсти клепачите си. Нормален за всеки здрав човек жест.

Том нагласи апарата.

- Как работи? - попита Райм.

- Ето екрана. Виждаш ли го, върху апарата? Местиш ръчката с глава, докато нагласиш стрелката върху желаната цифра, изчакваш една секунда и цифрата е запомнена от компютъра. После отиваш на следващата. Когато си готов с целия номер, натискаш ръчката насам и телефонът започва да набира.

- Не действа - изръмжа отчаяно Райм.

- Трябват ти упражнения.

- Няма време!

- Прекалено дълго вдигам телефона вместо теб - изсъска Том.

- Добре, добре - Райм понижи глас (неговият начин да се извини). - По-късно ще се упражнявам. Би ли ме свързал с „Кон Ед“? Искам да говоря с главния инженер.

Въжето и белезниците ѝ причиняваха болка, но най-много я ужасяваше шумът.

Тами Джийн Колфакс цялата бе мокра от пот. По лицето, гърдите и ръцете ѝ се стичаха струйки, докато стържеше белезниците по ръждивата тръба, за която бе вързана. Китките ѝ изтръпнаха, но ѝ се струваше, че е успяла малко да изтърка веригата.

Спря изтощена, извъртя китките си, за да намали болката. Отново се заслуша. Като че работниците затягаха болтове и наместваха тръби. Последни удари на чуковете. Вероятно бяха приключили работата и вече мислеха да се прибират вкъщи.

„Не си отивайте! - идваше ѝ да изкрещи. - Не ме оставяйте!“

Докато хората работеха, Ти Джей щеше да бъде в безопасност.

Последен удар, после тишина.

„Махай се, момиче. Хайде. Мамо!...“

Ти Джей поплака няколко минути; мислеше за родителите си в източен Тенеси. Носът ѝ се запуши и за да не се задуши, тя го издуха силно. Започна отново да диша нормално. Това ѝ даде надежда, сила. Отново започна да стърже белезниците.

- Разбирам, че бързате, детективе. Но не виждам как да ви помогна. Използваме тези болтове из целия град. Нефтопроводи, газопроводи...

Райм разговаряше по телефона с главния инженер на „Кон Ед“, фирма с главно седалище на Четиринадесета улица. Беше жена.

- Добре. Кажете, използвате ли азбест за изолация?

Главният инженер се поколеба, после отвърна:

- Премахнали сме деветдесет процента. Деветдесет и пет.

Колко досадни са хората.

- Разбирам. Просто се интересувам дали са останали още жици, изолирани с азбест.

- Не - отвърна категорично жената. - На електрически кабели, не. Само за някои тръби за пренасяне на парата.

Пара!

Най-малко известният и толкова опасен източник на енергия за града. „Кон Ед“ загряваше вода до 500 градуса, после я пускаше по хиляда и петстотин километровата мрежа от тръби под Манхатън. Самата пара бе свръхзагрята, -с температура около 200 градуса, и се движеше из града със сто и двадесет километра в час.

Чак сега Райм си спомни една статия от вестниците.

- Миналата седмица не ви ли се е спукала някоя тръба?

- Да. Но там нямаше замърсяване с азбест. Участъкът е почистен преди години.

- Но в някои части от тръбната ви мрежа има азбестова изолация.

Жената се запъна:

- Ами...

- Къде е спуканата тръба?

- На „Бродуей“. На една пресечка от „ Чамбърс“.

- Нямаше ли статия по този въпрос в „Таймс“?

- Не знам. Може би. Да.

- И в статията не се ли споменаваше за азбест?

- Да - призна тя, - но във вестника само се казваше, че азбестът е създавал проблеми в миналото.

- Спуканата тръба пресича ли някъде „Пърлстрийт“?

- Ами... чакайте да проверя. Да. При „Хановер стрийт“. От северната страна.

Райм си представи предсмъртната агония на Ти Джей Колфакс, с тънките ѝ пръсти и безупречен маникюр.

- И ще пуснете парата в три?

- Точно така. Всеки момент.

- Не може! - изкрещя Райм. - Някой се е вмъкнал в системата. Не можете да пускате парата!

Купър вдигна смутено очи от микроскопа.

- Ами, не знам... - каза главният инженер.

Райм изкрещя към Том:

- Свържи се веднага с Лон. Кажи им, че жертвата е в някое мазе на пресечката на „Хановер“ и „Пърлстрийт“. От северната страна. Кажи им за парата. Извикайте и пожарната. Да използват облекла за защита от висока температура.

После изкрещя в микрофона:

- Свържете се с работниците! Веднага! Да не пускат парата! Не може!

Повтори разсеяно думите си, отвратен от картините, които изникнаха във въображението му: женска плът, розова, червена и накрая отделяща се в облака свръхгореща пара.

Радиостанцията на комбито изпращя. Според часовника на Сакс до три оставаха още три минути. Тя отговори.

- Тук патрул 5885, край...

- Стига официалности, Амелия - каза Райм. - Няма време.

- Аз...

- Мисля, че знам къде е. Пресечката на „Хановер“ и „Пърл“.

Сакс погледна през рамо и забеляза няколко десетки полицаи от СБР да спринтират към една стара сграда.

- Трябва ли да...

- Те ще се погрижат за жената. Ти само трябва да обработиш местопрестъплението.

- Но аз не мога...

- Можеш. Отвори багажника на колата. Вътре има куфар с номер 02. Вземи го. Има и малко куфарче с апарат „Полилайт”. Видя подобен у нас. Мел работеше с него. Вземи и този апарат. В куфарче с номер 03 ще намериш слушалки и микрофон. Включи го в радиостанцията си и отивай в сградата, където влязоха полицаите. Обади ми се, щом се озовеш вътре. Тридесет и седми канал. Аз говоря по кабелна линия, но сигналът от радиостанцията ти ще ми бъде препредаден.

Тридесет и седми канал, честотата за специални операции. Използвана само в спешни случаи.

- Какво...? - започна тя, но безмълвната радиостанция не отговори.

Имаше халогенно фенерче, затова остави тежкия дванадесетволтов фенер в багажника и нарами апарата и тежкия куфар. Сигурно тежеше поне двадесет и пет килограма.

„Само това им липсва на ставите ми.“ - Хвана здраво дръжката, стисна зъби, за да преодолее болката, и забърза към кръстовището.

Селито задъхан се втурна към сградата. Банкс ги последва.

- Разбрахте ли? - попита по-възрастният детектив. Сакс кимна.

- Тази ли е? - попита тя.

Селито махна с глава към страничната уличка.

- Сигурно я е прекарал оттук. Предният вход на сградата се охранява.

Вече тичаха по. павираната уличка между високите сгради. Беше мрачна, гореща, воняща на урина и отпадъци.

- Тук! - извика Селито. - През тези врати.

Полицаите се разпръснаха. Три от четирите врати бяха заключени отвътре.

Четвъртата бе разбита и се крепеше затворена само с верига. И веригата, и бравата бяха нови.

- Тук е!

Селито се изправи пред вратата. Подвоуми се, вероятно мислеше за отпечатъците. После хвана дръжката и дръпна. Вратата се открехна с няколко сантиметра, но веригата я държеше. Селито изпрати трима полицаи през главния вход, за да отворят отвътре. Един от униформените вдигна някакво извадено паве от улицата и започна да удря по дръжката. Пет удара, десет удара. Без да иска, удари ръката си във вратата, от наранения пръст потече кръв.

Дотича един пожарникар, въоръжен с инструмент на Халиган, комбинация от брадва и щанга. Пъхна дръжката под веригата и натисна. Катинарът се строши. Селито погледна настоятелно Сакс:

- Е, хайде, полицай!

- Какво?

- Той не ви ли обясни?

- Кой?

- Райм.

По дяволите, бе забравила да включи предавателя. Непохватно го завъртя в ръце, най-накрая успя да го включи.

- Амелия, къде...?

- Тук съм.

- Пред сградата ли си?

- Да.

- Влизай. Спряха парата, но не знам дали не сме закъснели. Вземи лекар и един полицай от СБР. Иди е котелното. Вероятно Колфакс е там. Отиди до нея, но не направо, не по права линия от вратата. За да не развалиш отпечатъците, които може да е оставил. Ясно ли е?

- Да.

Тя кимна енергично, без да си дава сметка, че Райм не я вижда. Направи знак на лекаря и на един полицай от Силите за бързо реагиране да я последват и пристъпи в мрачния коридор сред сенките, ръмженето на машини и звука от водни капки.

- Амелия - каза Райм.

- Да.

- Като бяхме у нас, стана дума за засада. Доколкото го познавам, не мисля, че случаят е такъв. Той не е там, Амелия. Не е логично. Но все пак бъди нащрек.

„Не било логично.“

- Добре.

- Хайде, върви! Бързо!

8.

Мрачна пещера. Гореща, тъмна, влажна.

Тримата бързо преминаха през празния коридор към единствената врата, която се виждаше. На вратата пишеше „Котелно отделение“. Сакс вървеше зад полицая от СБР, който беше в пълно бойно снаряжение, със защитна жилетка и каска. Лекарят бе най-отзад.

Дясната ръка и рамото ѝ отмаляха от тежестта на куфара. Сакс го премести в лявата, като едва не го изтърва на земята. Тримата продължиха към вратата.

Полицаят от Силите за бързо реагиране отвори вратата и насочи автомата си към слабо осветеното помещение. На цевта на оръжието му бе прикрепен фенер, който хвърляше блед лъч светлина сред облаците от пара. Миришеше на влага, на плесен. И на още нещо, на нещо ужасно.

Предавателят изпука:

- Амелия ? - Гласът на Райм я уплаши до смърт. - Къде се намираш, Амелия?

Тя намали силата на звука с трепереща ръка.

- Вътре.

- Жива ли е?

Сакс се олюля, потресена от гледката. Присви очи, отна­чало не искаше да повярва.

- О, не - прошепна. Започна да ѝ се повдига.

Наоколо се разнасяше миризма на сварено месо. Но то­ва не беше най-лошото. Нито гледката на ярко червената кожа на жената, почти оранжева, която висеше на големи парцали. Нито обеленото лице. Не, най-ужасното бе ъгълът, под който стоеше тялото на Ти Джей Колфакс, с крайници, изкривени по невъзможен начин, докато се е опитвала да се спаси от мъчителната смърт.

„Надявал се жертвата да е мъртва. За нейно добро...“

- Жива ли е? - повтори Райм.

- Не - прошепна Сакс. - Не виждам как... Не.

- Обезопасено ли е помещението?

Сакс погледна полицая, който бе чул предавателя и кимна.

- Мястото е обезопасено.

- Полицаят от СБР да излезе, после огледайте тяло­то с лекаря - нареди Райм.

Гърлото ѝ се сви от миризмата. Сакс се помъчи да по­тисне рефлекса за повръщане. Двамата с лекаря се приближиха по заобиколен път към тръбата. Той се наведе безст­растно и опипа врата на жената. Поклати глава.

- Амелия?

Вторият труп, с който се сблъскваше в кариерата си. Два за един ден.

- Мъртва е - заяви лекарят.

Сакс кимна и заговори в микрофона:

- Жертвата е мъртва.

- Сварена ли? - попита Райм.

- Явно.

- Завързана за стената?

- За една тръба. С белезници, ръцете зад гърба. Крака­та са вързани с въже. Устата - запушена с тиксо. Отворил е клапана за изпускане на парата. На по-малко от метър от нея. Господи!

- Оттеглете се с лекаря по същия път, по който дой­дохте. Към вратата. Внимавайте къде стъпвате!

Сакс се отдалечи, без да сваля поглед от трупа. Как мо­же човешката кожа да е толкова червена? Като сварен рак.

- Добре, Амелия. Започвай търсенето. Отвори куфара.

Тя не отговори. Продължи да гледа група.

- Амелия, до вратата ли си?... Амелия?

- Какво?! - изкрещя тя.

- При вратата ли си?

Гласът му бе толкова спокоен, толкова различен от прес­торения умолителен глас на паралитика, когото бе видяла преди. Спокоен... и още нещо. Не можеше да разбере какво.

- Да, до вратата съм. Това е лудост.

- Напълно ненормална работа - съгласи се той. - Отво­ри ли куфара?

Тя вдигна капака и погледна вътре. Клещи и пинсети, огледало със сгъваема дръжка, памук, готатори, пипети, шпатули, скалпели... - „За какво е всичко това?“ - ... марля, пли­кове, филтри, четки, ножици, найлонови и хартиени торбич­ки, метални чаши, шишенца с пет процентна азотна кисели­на, нинхидрин, силикон, йод, реактиви за проявяване на от­печатъци.

Невъзможно.

- Повярвайте ми, детективе. Наистина нищо не разби­рам от криминология.

Отново се вторачи в трупа. От върха на обеления нос висеше капчица вода. Нещо бяло - сигурно кост - се показ­ваше от едната буза. Лицето бе изкривено от болка. Също като при жертвата сутринта.

- Имам ти доверие, Амелия. И така, отвори ли куфара?

Райм говореше спокойно и... Да. Точно това се усещаше в тона му. Съблазнително. Звучеше, сякаш шепнеше любов­ни слова.

„Мразя го - помисли си Сакс. - Не е хубаво да мразиш един инвалид. Но аз наистина го мразя.“

- В мазето си, нали?

- Тъй вярно, сър.

- Слушай, говори ми на „ти“. Докато това свърши, ще имаме време добре да се опознаем.

„Дано да свърши по-бързо.“

- В куфара има няколко гумени ленти, ако не се лъжа.

- Да, виждам ги.

- Сложи си ги на обувките. Ако объркаш следите от стъпки, ще знаеш кои са твоите.

- Готово.

- Вземи няколко пликчета за улики. Сложи по десетина във всеки джоб. Можеш ли да ядеш с китайски пръчици?

- Моля?

- Живееш в града, нали? Дори минаваш по „Мот стрийт“. Знаеш ли ресторанта „Генерал Тсао“? Студени спа­гети със сусамен сос.

При споменаването на храна стомахът ѝ се разбунтува. Опита се да не гледа към мъртвата жена.

- Умея да си служа с китайски пръчици - каза Сакс с леден глас.

- Погледни в куфара. Трябва да са там. Стоят от вре­мето, когато аз водех разследвания.

- Не виждам,

- Добре, намери тогава два молива. Сложи и тях в джо­бовете си. Сега можеш да започнеш обхождането. Да огле­даш всеки сантиметър. Готова ли си?

- Да.

- Кажи ми първо какво виждаш.

- Голямо помещение. Може би шест на десет. Пълно с ръждясали тръби. Напукан бетонен под. Тухлени стени. Плесен.

- Някакви сандъци? Някакви предмети по пода?

- Не, празно е. Само тръби, варели и един котел. Ето го и пясъкът, черупките. Изсипали са се от една дупка в стена­та. Има и нещо сиво...

- Нещо ли? Не познавам тази дума. Какво „нещо“?

За миг я обхвана гняв. Опита се да се успокои и каза:

- Азбест, но не на влакна като тази сутрин, а на измач­кани листове.

- Добре. Започвай да търсиш отпечатъци и уликите, които ни е оставил.

- Мислиш ли, че пак е оставил улики?

- Сигурен съм. Сложи си предпазните очила и включи „Полилайт“-а. Дръж го ниско. Обходи стаята. Всеки санти­метър. Тръгвай. Знаеш ли как да обхождаш?

- Да.

- Как?

- Няма нужда да ме изпитваш.

- Моля за извинение. Как?

- Напред и назад в едно направление, после напред и назад перпендикулярно.

- Всяка стъпка да не е по-дълга от тридесет санти­метра.

Това не ѝ бе известно.

- Знам.

- Давай.

От „Полилайт“-а блесна зловещо, неземно сияние. Сакс знаеше, че се нарича АИС, алтернативен източник на свет­лина, и предизвиква флуоресциране на отпечатъците от пръс­ти, петната от кръв и сперма, както и някои следи от обувки. Сенките започнаха да танцуват и да скачат в яркозелената светлина и Сакс на няколко пъти понечи да насочи пистолет към някое видение в танцуващия сумрак.

- Амелия?

Гласът на Райм бе пронизителен. Отново я стресна.

- Да? Какво?

- Има ли следи от обувки?

Тя продължи да се взира в пода:

- А, ъъъ, не. Виждам някакви черти в прахта. Или нещо...

Тя се запъна на безсмислената дума, но Райм, за разлика от Перети сутринта, не се заяде повторно.

- Значи е измел след себе си - каза Райм.

Сакс остана изненадана:

- Да, това е! Следи от метла. Как позна?

Райм се изсмя - зловещ звук в тази гробница - и каза:

- Бил е достатъчно умен, за да прикрие следите си сутринта, защо да не го направи и сега? О, много е съоб­разителен, този приятел. Но и ние сме умни. Продължа­вай.

Сакс се наведе (ставите ѝ горяха от болка) и продължи търсенето. Огледа всеки квадратен сантиметър от пода.

- Нищо няма. Абсолютно нищо.

Райм усети отчаянието в гласа ѝ.

- Едва сме започнали, Амелия. Сцената на престъплени­ето е триизмерна. Запомни го добре. Засега знаем само, че няма нищо по пода. Сега претърси стените. Започни от най-отдалеченото от парния вентил място и огледай всеки сантиметър.

Сакс внимателно заобиколи ужасната кукла в средата на стаята. Спомни си майското дърво¹⁰¹, около което бе танцу­вала на някакъв уличен празник в Бруклин, когато беше на седем. Баща ѝ гордо я засне с камера. Бавно обиколи трупа. Стаята бе празна, а колко места за търсене ѝ оставаха още.

„Никаква надежда... Невъзможно.“

Но не беше невъзможно. Върху един перваз, на около двадесет сантиметра над пода, Сакс намери уликите, подх­върлени от убиеца. Извика в микрофона:

- Намерих нещо!

- На купчинка ли?

- Да. Голяма треска от тъмно дърво.

- Използвай клечките.

- Какво?

- Моливите. За да вземеш уликите. Мокри ли са?

- Всичко тук е мокро.

- Логично. Заради парата. Сложи дървото в хартиено пликче. В найлона влагата се запазва и при тази топлина уликите ще започнат да гният. Какво има още?

- Има, не знам, косми, мисля. Къси. Едно снопче.

- Отрязани или с парче кожа?

- Отрязани.

- В куфара има руло петсантиметрово тиксо. Три мет­ра. Вдигни ги с него.

Сакс залепи по-голямата част от космите и ги сложи в хартиено пликче. Огледа первазчето около мястото, където бе лежало снопчето.

- Виждам някакви петна. Приличат на кръв. - Сети се да освети петната с „Полилайт“-а. - флуоресцират.

- Знаеш ли как се прави предварително изследване за кръв?

- Не.

- Да приемем тогава, че е кръв. Може ли да е от жерт­вата?

- Не е много вероятно. Далече е от трупа, а около него няма следи от кръв.

- Капките продължават ли в някаква посока?

- Така изглежда. Към една тухла. Клати се. Няма отпе­чатъци. Ще я преместя. О, Господи!

Сакс се стресна и отстъпи една-две стъпки назад, едва не падна.

- Какво има? - попита Райм.

Тя бавно се наведе напред. Не можеше да повярва на очите си.

- Амелия! Кажи нещо.

- Кост. Кървава кост.

- Човешка ли е?

- Не знам. Откъде да...? Не знам.

- Прясна ли е?

- Така изглежда. Около пет сантиметра дълга и пет в диаметър. Има кръв и месо. Отрязана е с трион. Господи! Кой, по дяволите, ще направи...

- Не се поддавай на чувства.

- Ами ако е от следващата жертва?

- Значи, че се налага да го открием час по-скоро, Аме­лия. Прибери костта. В найлоново пликче.

След като тя прибра костта, Райм попита:

- Има ли още някакви подхвърлени улики?

Гласът му звучеше загрижено.

- Не.

- Това ли е всичко? Косми, кокал и парче дърво. Не ни улеснява много.

- Да ти ги донеса ли в... кабинета?

Райм се изсмя:

- Той си мисли, че с това ще се задоволим. Но не. Още не сме свършили. Нека открием още някои неща за Неизвес­тен извършител 823.

- Но тук няма нищо.

- О, има, Амелия. Адресът му, телефонният му номер, снимката му, надеждите и желанията му - всичко е около теб.

Настойническият му тон я вбеси, но тя реши да замълчи,

- Фенерът с теб ли е?

- Имам халогенно фенерче...

- Не - изръмжа той, - обикновените фенерчета хвър­лят прекалено тесен сноп светлина. Трябва ти дванадесетволтов фенер.

- Ами не съм го взела. Да се върна ли до колата?

- Няма време. Огледай тръбите.

Тя ги огледа за десет минути, качи се до тавана и освети ъгли, които не бяха виждали светлина може би от петдесет годи­ни.

- Нищо не виждам.

- Върни се до вратата. Бързо.

Тя се поколеба. После изпълни нареждането.

- При вратата съм.

- Добре. Затвори очи. Какво подушваш?

- Да подушвам ли? „Подушваш“ ли каза?

„Да не е полудял?“

- Винаги мириши въздуха на местопрестъплението. Та­ка можеш да научиш стотици неща.

Тя остана с широко отворени очи и вдиша дълбоко:

- Не мога да определя какво подушвам.

- Това не е приемлив отговор.

Сакс издиша гневно. Надяваше се да чува съскането по телефона. Затвори очи, вдиша, отново ѝ се повдигна.

- Плесен, мухъл. Миризма на гореща вода от парата.

- Не знаеш откъде идва. Само описвай.

- Гореща вода. Парфюмът на жената.

- Сигурна ли си, че е нейният?

- Ами не.

- Ти слагаш ли си парфюм?

- Не.

- Да не е афтършейв? От лекаря. Или от полицая?

- Не мисля, не.

- Опиши го.

- Сух. Като джин.

- Решавай, женски парфюм или мъжки афтършейв. „Какво използваше Ник? „Арид екстра драй“.

- Не знам. По-скоро мъжки.

- Иди до трупа.

Тя погледна тръбата, после пода.

- Но...

- Хайде.

Тя се подчини. Кожата се белеше като брезова кора, са­мо дето беше червена.

- Помириши врата ѝ.

- Той е целият... Искам да кажа, не е останало много кожа по него.

- Съжалявам, Амелия, но се налага да го помиришеш. Трябва да разберем дали е нейният парфюм.

Сакс вдиша. Задави се, едва не повърна.

„Ще се издрайфам - помисли си тя. - Както с Ник от онези ледени дайкирита в „При Панчо“. Двама строги блюс­тители на закона смучат скъпи питиета, а в чашите им плу­ват сини пластмасови риби меч.“

- Подушваш ли парфюма?

„Ето... Отново ми се повдига. Не. Не!“ - Тя затвори очи и насочи вниманието си към болката в ставите. В най-силната болка, коляното. И, о, чудо, спря да ѝ се повдига.

- Не е нейният парфюм.

- Добре. Значи нашият човек може би е достатъчно суетен, за да се маже с много афтършейв. Това може да е белег на социално положение. Или може би иска да скрие ня­каква друга миризма. Чесън, тютюн, риба, алкохол. Ще ви­дим. Сега, Амелия, чуй ме внимателно.

- Какво?

- Искам да си представиш, че ти си убиецът.

„О! Психоглупости. Само това ми липсваше.“

- Наистина, не мисля, че имаме време за това.

- Никога няма достатъчно време за изучаване на мес­топрестъплението - успокои я Райм. - Но това няма да ни спре. Представи си, че си на негово място. Мисли като него.

- И как да го постигна?

- Използвай въображението си. Господ затова ни е на­дарил с него. Значи, ти си убиецът. Завързал си жертвата и си ѝ запушил устата. Довел си я в тази стая. Завързал си я за тръбата. Тя е уплашена. Това ти доставя удоволствие.

- Откъде знаеш, че му е доставяло удоволствие?

- На теб ще ти доставя удоволствие. Не на него. Откъ де знам ли? Никой няма да си даде такъв труд, ако не се забавлява. Добре познаваш помещението. Идвал си и друг път тук.

- Защо мислиш така?

- Проверил си го предварително, т ърсил си усамотено място с изпускателен клапан от парната мрежа. Оттук си взел и уликите, които си подхвърлил на мястото на пре­дишното убийство.

Равномерният му тих глас започна да я хипнотизира; тя съвсем забрави, че тялото му е парализирано.

- Добре.

- Вдигаш предпазителя на клапана. Какво си мислиш?

- Не знам. Искам да свършвам. Да се махам.

Но едва произнесе думите, и си помисли: „Грешиш.“ Не се изненада, когато Райм цъкна с език:

- Наистина ли?

- Не. Искам да остана още малко.

- Да! Мисля, че точно това искаш. Представяш си как ще я свари парата. Какво друго чувстваш?

- Аз...

В ума ѝ се промъкна неясна мисъл. Представи си как жената се мъчи да се освободи. Видя нещо друго... някого другиго. Него. Извършител 823.Но какво за него? Малко ѝ оставаше да си го представи. Какво... какво? Внезапно ми­сълта се стопи. Изчезна.

- Не знам - прошепна Сакс.

- Бързаш ли, или си спокойна?

- Бързам. Трябва да се махам. Ченгетата може да прис­тигнат всеки момент. Но все пак...

- Какво?

- Шшшт - заповяда тя.

Отново огледа стаята, търсейки нещо, което да възкре­си изчезналата мисъл.

Стаята започна да се люлее, черна, непрогледна тъмни­на. Тъмни петна и далечни, бледи светлини. „Господи, не ис­кам да припадам!“

Може би той...

Ето! Това е. Сакс проследи пътя на тръбата. В един тъ­мен ъгъл на помещението имаше друг парен клапан. Там бе по-подходящо скривалище за жертвата - ако влезе някой, не би я забелязал откъм вратата. И другият клапан имаше само четири болта, не осем като използвания.

Защо не беше вързал жертвата там?

Сакс разбра.

- Той не ще... не искам да си тръгна толкова скоро, за­щото искам да погледам жената.

- Защо мислиш така? - повтори Райм собствения ѝ въп­рос отпреди няколко минути.

- Има друга тръба, за която мога да я завържа, но изб­рах тази в средата на стаята.

- Така че да можеш да я наблюдаваш?

- Да.

- Защо?

- Може би за да съм сигурна, че не може да се измък­не. Може би за да се уверя, че устата ѝ е добре запушена... Не знам.

- Добре, Амелия. Но какъв смисъл има това? С какво може да ни послужи този факт?

Сакс огледа помещението, за да намери най-доброто мяс­то, откъдето убиецът може да гледа жертвата, без тя да го забележи. Най-подходящо ѝ се стори пространството между два големи варела.

- Да! - възкликна тя, като огледа пода. - Бил е тук. Тук също е мел.

Огледа мястото под зелената светлина на „Полилайт“-а.

- Няма отпечатъци - отбеляза с разочарование.

Но когато вдигна прожектора, за да го изгаси, върху еди­ния от варелите светна някакво петно.

- Открих отпечатък! - заяви Сакс.

- Отпечатък ли?

- Можеш да наблюдаваш най-добре момичето, ако се облегнеш върху един от варелите. Това е направил и уби­ецът, сигурна съм. Само че е много странен, Линкълн... Изк­ривен е. Ръката му.

Тя потръпна от гледката на чудовищния отпечатък.

- В куфара има аерозолна бутилка с надпис ДФО. Съ­държа флуоресциращо багрило. Напръскай отпечатъка, осве­ти го с „Полилайт “-а и го снимай.

Тя извърши всичко. Райм продължи:

- Сега изсмучи земята с прахосмукачката „Дъстбъст “. Ако имаме късмет, може да му е паднал някакъв косъм или парченце нокът, докато се е чесал или си е гризал ноктите.

„Моите лоши навици“ - помисли си Сакс.

Това бе една от причините за провала на кариерата ѝ като фотомодел: разкървавените пръсти и възпалените веж­ди. Много пъти се беше опитвала да спре. Накрая се отказа обезкуражена, ядосана, че този безобиден навик може да про­мени толкова необратимо живота ѝ.

- Прибери всмуканото от прахосмукачката.

- В хартия ли?

- Да, в хартия. Сега се заеми с трупа, Амелия.

- Какво?

- Трябва да огледаш трупа.

Сърцето ѝ се сви. „Защо не го направи някой друг? Няма ли някой друг да се заеме?“

- Не и преди аутопсията. Такова е правилото.

- Днес няма правила, Амелия. Ние ще ги определим. Съ­дебният лекар ще се заеме с трупа след нас.

Сакс се приближи до трупа на жената.

- Знаеш какво се прави, нали?

- Да.

Тя пристъпи към обезобразеното тяло.

После застина. С ръце на сантиметри от кожата на мъртвата.

„Не мога.“ - Сакс потрепери. Опита се да си наложи да продължи. Но не можа, мускулите не ѝ се подчиняваха.

- Сакс, чуваш ли?

Не му отговори.

„Не мога... Толкова е просто. Невъзможно. Не мога!“

- Сакс?

И тогава тя си представи баща си, в униформа, приве­ден в горещата, разбита Четиридесет и втора улица, подхва­нал някакъв дрипав пияница, за да му помогне да се прибе­ре вкъщи. После Ник, как пие бира и се смее в една кръчма в Бронкс, в компанията на някакъв наркопласьор, който би го застрелял на мига, ако разбере, че е ченге под прикри­тие. Двамата мъже в живота ѝ, които изпълняват служеб­ния си дълг.

- Амелия...

Двата образа, изплували в съзнанието ѝ, я успокоиха, вдъхнаха ѝ решителност.

- Слушам - отвърна тя и се зае с работата си, както я бяха учили.

Взе проби изпод ноктите. Разреса космите, на интимни­те части и на главата. През цялото време обясняваше на Райм какво точно прави.

Правеше се, че не забелязва втренчените очи.

Правеше се, че не забелязва червената плът.

Опитваше се да не обръща внимание на миризмата.

- Вземи дрехите - нареди Райм. - Отрежи всичко. Пос­тави първо лист хартия под тях, за да хванеш всяка улика, която може да изпадане.

- Да проверя ли джобовете?

- Не, ще го направим тук. Увий дрехите в хартия.

Сакс разряза блузата и полата, бикините. Пресегна се да вземе това, което смяташе за сутиен, от гърдите на жената. Беше странно и се разпадаше при пипане.

После внезапно разбра какво е и издаде кратък писък. Не беше сутиен, а обелена кожа.

- Амелия? Добре ли си?

- Да! - промълви тя. - Много добре.

- Опиши ми как е вързана.

- Устата е запушена с тиксо, широко пет сантиметра. Стандартни белезници за ръцете, въжета за краката.

- Огледай тялото с „Полилайт“-а. Може да я е докос­нал с голи ръце. Търси отпечатъци.

Тя извърши търсенето:

- Нищо.

- Добре. Сега срежи въжето, но не през възела. Прибери го в найлонов плик.

Сакс изпълни нареждането.

- Трябва да вземем белезниците - каза Райм.

- Добре. Имам ключ.

- Не, Амелия. Не ги отключвай.

- Какво?

- Ключалката на белезниците е една от най-добрите улики, които насочват към престъпника.

- Добре де, как очакваш тогава да ги сваля? - изсмя се Сакс.

- В куфара има трионче.

- Искаш да режа белезниците ли?

Райм замълча за момент, после каза:

- Не, не белезниците, Амелия.

- Какво тогава да направя... О, не говориш сериозно. Ръцете ли искаш да срежа?

- Налага се.

Райм звучеше, сякаш е раздразнен от нежеланието ѝ. „Добре, стига толкова. Селито и Полинг са си избрали пълен психопат за партньор. Може така да пораснат в кари­ерата си, но мен не ме засяга.“

- Забрави!

- Амелия, това е обикновен начин за събиране на улики.

Защо гласът му звучи толкова логично? Сакс отчаяно започна да си търси извинения:

- Ще се оцапат с кръв, като срежа...

- Сърцето не бие вече. Освен това - добави той като телевизионен журналист - кръвта се е стегнала от висока­та температура.

Отново започна да ѝ се повдига.

- Хайде, Амелия. Иди при куфара. Вземи триончето. В капака е. Моля те.

- Защо ме накара да взимам проби изпод ноктите ѝ? Направо щях да ти донеса ръцете ѝ!

- Амелия, трябва да вземеш белезниците. Да ги отво­рим тук; нямаме време да чакаме съдебния лекар. Трябва да го направиш.

Тя се върна до вратата. Отвори капака на куфарчето. Вдигна триона, от който я побиваха тръпки. Погледна жена­та, застинала в мъчителната си поза в средата на зловещото помещение.

- Амелия? Амелия!...

Навън небето все още бе зад гъста, жълта мараня. Сгра­дите бяха покрити със сажди. Като обгорели кости. Но Сакс никога не бе жадувала повече от сега да излезе в града. С куфар в едната ръка, трион в другата и слушалки на ушите, тя не удостои с внимание никого от тълпата зяпачи и поли­цаи пред сградата. Отправи се директно към колата.

Когато минаваше покрай Селито, Амелия Сакс направо му набута триончето в ръцете:

- Ако толкова иска, да дойде и да го направи сам.