Колекционерът на кости

18.

Събота, 22:15 - неделя, 5:30

- Сипи още едно, Лон.

Райм пиеше със сламка, Селито - направо от чашата. И двамата без разредител. Детективът отново седна на скърца­щия сгъваем стол и на Райм му заприлича на Питър Лор в „Казабланка“.

Тед Добинс си беше тръгнал. След като направи някол­ко остри психологически забележки за нарцисизма на някои федерални агенти, Джери Банкс също си отиде. Мел Купър продължаваше мъчително да разглобява и опакова апарату­рата си.

- Хубаво питие, Линкълн - отбеляза Селито след по­редната глътка уиски. - По дяволите, аз не мога да си позво­ля да си го купя. Колко е отлежало?

- Мисля, че това е на двадесет години.

Детективът впи очи в бутилката.

- По дяволите, ако беше жена, вече щеше да става.

- Кажи ми нещо, Лон. Защо Полинг избухна така?

- Малкият Джими ли? - Селито се изсмя. - Чакат го главоболия. Използва връзките си, за да отстрани Перети от случая и да държи федералните настрана. Наистина го е загазил. Също и с това, че те привлече по случая. Имаше доста недоволни. Не срещу теб лично. Просто заради въвличането на цивилен в разследването.

- Полинг ли е искал да ме привлече по случая? Мислех, че е началникът.

- Да, но Полинг му пусна мухата. Обади му се веднага щом разбра, че има подхвърлени улики на местопрестъплението.

„Защо съм му притрябвал точно аз?“ - замисли се Райм. Беше странно. Не се бе срещал с Полинг през последните годи­ни - след случая с убиеца на полицаи, в който пострада. Капита­нът бе довършил разследването и беше заловил Дан Шефърд.

- Май си изненадан - отбеляза Селито.

- За това, че е искал да участвам ли? Да. Не сме първи дружки. Още от едно време.

- Защо?

- Пускал съм 14-43 за него.

Номерът, с който се означават жалбите в нюйоркската полиция.

- Преди пет-шест години, когато бях още лейтенант. Разпитваше един заподозрян насред местопрестъплението. Замърси сцената. Това ме изкара от нерви. Докладвах го и случаят беше записан в професионалното му досие. Заедно със стрелбата по невъоръжен заподозрян.

- Е, предполагам, че ти е простил, защото искаше да участваш на всяка цена.

- Лон, би ли телефонирал вместо мен?

- Разбира се.

- Не - възрази Том и като издърпа телефона от ръцете на детектива. - Нека сам се обади.

- Нямах достатъчно време да науча как работи устрой­ството за набиране - оплака се Райм.

- Пропиля си времето. Има голяма разлика. На кого искаш да звъниш?

- На Бъргър.

- Няма да звъниш - каза Том. - Късно е.

- Познавам часовника - отвърна хладно Райм. - Обади му се. Отседнал е в „Плаза“.

- Не.

- Казах ти да му се обадиш.

- Ето ти инструкциите.

Том остави един лист хартия на далечния край на масата, но Райм успя да го прочете и там. Господ може да бе отнел много неща на Линкълн Райм, но го бе надарил с остро зрение. Започна да набира с джойстика до бузата му. Беше по-лесно, отколкото си мислеше, въпреки че се престори, че се мъчи, мърморейки недоволно. Том не му обърна внимание и излезе.

Бъргър не беше в стаята си. Райм се вбеси, че не може да затръшне слушалката.

- Проблеми ли имаш? - попита Селито.

- Не.

„Къде е?“ - замисли се ядосано Райм. Беше късно. Бър­гър трябваше вече да се е прибрал. Райм започна да ревнува - лекарят помага на други да се самоубият.

Селито неочаквано се засмя тихо. Райм вдигна очи. По­лицаят ядеше някакво шоколадче. Райм бе забравил, че слад­карските изделия бяха основната част от диетата на пълния детектив, когато работеха заедно.

- Знаеш ли какво се сетих? Помниш ли Бени Понзо?

- Специалният отряд за борба с организираната прес­тъпност преди десет-дванадесет години ли?

- Да.

Райм обичаше работата срещу организираната престъп­ност. Престъпниците бяха професионалисти. Сцените на прес­тъпленията - предизвикателство за криминолога. И жертви­те рядко бяха невинни граждани.

- Кой е този? - попита Мел Купър.

- Наемен убиец от Бей Ридж - обясни Селито. - Помниш ли как го регистрирахме в участъка? Сандвича с шоколад?

Райм се засмя.

- Какъв е този случай? - заинтересува се Купър.

- Ами - започна Селито - седим си в участъка. Лин­кълн, аз и двама други. И Бени, помниш ли го оня здравеняк, дето все седеше прегърбен и се гладеше по корема? И той изведнъж скача. „Ей, гладен съм, искам сандвич с шоколад.“ Всички се споглеждаме и аз питам: „Какъв сандвич?“ А той ме гледа, сякаш съм паднал от Марс. „Как какъв? Взимаш едно шоколадче „Хърши“, пъхаш го между две филии и ядеш. Така се прави сандвич с шоколад.“

Тримата се засмяха. Селито предложи от шоколадчето на Купър, но той отказа. Поднесе го към Райм и той почувства внезапно желание да си отхапе. От години не беше ял шоко­лад... Избягваше такива храни - захар, шоколад... Можеха да му създадат проблеми. Лишаването от малките неща в живо­та е най-тежко. Добре, няма да се гмуркаш с водолазен кос­тюм и да се катериш в Алпите. Много хора живеят без това. Всеки обаче си мие зъбите. И ходи на зъболекар, слагат му пломба и се връща с трамвая вкъщи. Всеки може да си изчис­ти зъба от парченце заседнал фъстък, когато никой не го гле­да.

Всеки освен Линкълн Райм.

Поклати глава в знак на отказ и отпи голяма глътка уис­ки. Погледна монитора и си спомни прощалното писмо до Блейн, което съчиняваше, когато Селито и Банкс го прекъс­наха сутринта. Искаше да напише и няколко други писма.

Едно от тях беше до Пит Тейлър, специалиста по гръбнач­ни травми. През повечето време двамата не бяха говорили тол­кова за положението на Райм, колкото за смъртта. Лекарят бе пламенен противник на евтаназията. Райм чувстваше, че му дъл­жи обяснение за самоубийството, което смяташе да извърши.

Ами Амелия Сакс?

Дъщерята на стражаря също щеше да получи бележка за сбогом.

Паралитиците са щедри, паралитиците са добри, пара­литиците са железни...

Какво са паралитиците, ако не прощават обидите?

„Скъпа Амелия! Скъпа моя Амелия! Амелия! Скъпа г-жо полицай Сакс!

Заради времето, в което се радвах на компанията ти, бих искал да ти кажа, че въпреки че те смятам за Юда неверни, съм ти простил. Освен това искам да ти пожелая успехи в бъдещата кариера, когато ще целуваш задника на журналистите...“

- Каква е в живота, Лон? Тази Сакс.

- Освен че има лош нрав, за който не бях подозирал ли?

- Омъжена ли е?

- Не. Като види такава кобилка, човек си мисли, че ня­кой снажен жребец вече я е забърсал, но тя дори не си уреж­да срещи. Казват, че ходела с някакъв преди няколко години, но тя никога не споменава за това. - Той понижи глас. - Но­сят се слухове, че е лесбийка.

„Трябва да се научиш да не обръщаш внимание на смърт­та. Забрави мъртвите.“

Райм си спомни изражението на лицето ѝ, когато ѝ го каза. За какво е всичко това? Ядоса се, че си губи времето, като мисли за нея. Отпи една яка глътка уиски.

Позвъни се. По стълбите отекнаха стъпки. Райм и Сели­то погледнаха към вратата. Новодошлият бе висок мъж с ботуши, тесни униформени панталони и синя каска. От елит­ната част на нюйоркската полиция. Той връчи един издут пощенски плик на Селито и излезе.

Детективът отвори плика:

- Я да видим какво има тук.

Изсипа съдържанието на масата. Райм погледна разд­разнено - тридесет-четиридесет найлонови пликчета за ули­ки, всичките надписани. Във всяко имаше парче целофан от опаковките на телешките кокали, които хората от СБР бяха закупили.

- Има и бележка от Хауман: „До Л. Райм и Л. Селито. От Б. Хауман, ТОРС“.

- Какво е пък това? - полюбопитства Купър.

Полицията гъмжи от инициали и съкращения. ДПС - движещо се патрулно средство или патрулна кола. ИСВ - им­провизирано средство за взривяване, бомба. ТОРС бе нещо ново. Райм вдигна рамене.

Селито продължи да чете с усмивка:

- „Тактически отряд за разследване на супермаркети. За­дача „Телешки кокали“. В рамките на града бяха открити че­тиридесет и шест обекта. Всичките бяха разобличени и обезв­редени с минимални жертви. Прочетохме правата на същите и ги транспортирахме до мястото за задържане под стража в кухнята на полицая Т. П. Джанкарло. До завършване на разс­ледването шест заподозрени ще бъдат прехвърлени под ваше наблюдение. Загрейте на 120 градуса за тридесет минути.“

Райм се разсмя. Отпи още уиски. Това щеше да му липс­ва, ароматът на питието. (Въпреки че как може нещо да му липсва в прегръдките на безсетивността? Както при уликите - ако нямаш база за сравнение, няма как да разбереш, че не­що не достига.)

Купър огледа няколко проби.

- Четиридесет образеца целофан. По един от всяка ве­рига магазини.

Райм ги погледна. Парчетата ставаха за идентифицира­не. Да се конкретизират, разбира се, бе невъзможно - пар­ченцето, което бе отделено от кокала от котелното, нямаше да съвпадне точно с нито един от тях. Но тъй като фирмите използват един и същи тип целофан във всичките си магази­ни, можеха да разберат от коя търговска верига Извършител 823 е закупил кокала. Така щяха да ограничат броя на квар­талите, в които най-вероятно живее. Дали да не се обадят на екипа за изследване на улики към Бюрото и да...?

„Не, не. Не забравяй, случаят вече е техен.“

Райм се обърна към Купър:

- Прибери ги и ги прати на федералните ни приятели.

Опита се да изключи компютъра, но не направи точното движение с безименния си пръст. Микрофонът изпращя пронизително.

- По дяволите! - промърмори мрачно Райм. - Прокле­ти машини!

Изненадан от реакцията му, Селито погледна чашата си и се пошегува:

- Е, Линк, май уискито те хвана.

- Ха - възкликна Том, - той и без това си е непохватен.

Колекционера на кости паркира до голямата водосточна шахта.

Слезе от таксито. Наоколо се носеше лепкавата миризма на гнила вода. Намираха се в една сляпа уличка. Тя водеше към канала, който събира дъждовната вода от Уестсайдската магис­трала и я отвежда в река Хъдсън. Тук никой нямаше да ги види.

Колекционера на кости мина зад таксито. Наслаждава­ше се на вида на възрастния си пленник. Също както се бе наслаждавал на момичето, завързано пред парния клапан. Или на гърчещата се ръка при железопътната линия.

Ужасът в очите му. Човекът се оказа по-слаб, отколкото го мислеше. По-безличен. Разрошен.

„Месото му е старо, но костите му са млади...“

Човекът се дърпаше на противоположната страна, свил ръце пред хилавите си гърди, сякаш за да се защити.

Колекционера на кости отвори вратата и опря пистоле­та в гърдите на пленника.

- Моля ви - прошепна е треперещ глас човечецът. - Нямам много пари, но ще ви ги дам всичките. Ако отидем до банков автомат, ще...

- Излизай.

- Моля ви, не ме убивайте!

Колекционера на кости му даде знак с глава. Слабоватият човек се огледа отчаяно и се подчини. Застана до колата свит, с ръце все още пред гърдите, трепереше въпреки безжа­лостната жега.

- Защо правите това?

Колекционера на кости отстъпи назад и измъкна белезни­ците от джоба си. Заради ръкавиците не успя веднага да ги отк­лючи. Като вдигна очи, забеляза едно четиримачтово корабче по реката. Обратното течение тук не бе толкова силно, както в Ийст Ривър, в която ветроходните съдове едва-едва отплуваха от пристаните на Ийстсайд, Монтгомъри и Аутуърд на север. Колекционера присви очи. Не, чакай - не беше платноходка, а увеселителен катер. По дългата палуба се мотаеха баровци.

Колекционера протегна ръката, в която държеше белез­ниците. Човечецът го хвана за ризата:

- Моля ви! Бях тръгнал за болницата. Затова бързах. Болят ме гърдите.

- Млък!

Човекът неочаквано посегна към главата на Колекци­онера на кости, хвана го с бледите си ръце и стисна здраво. Жълтите нокти се забиха във врата и раменете; проряза го силна болка. Колекционера се ядоса, хвана ръцете на жерт­вата и щракна грубо белезниците.

Залепи парче тиксо върху устата на човека и го повлече по чакъла към отвора на тръбата. Тя бе метър и двадесет в диаметър. Спря, огледа стареца.

„Костите ти ще се оглозгат много лесно.

Костите... Искам да ги пипна. Да ги чуя.“

Колекционера на кости вдигна ръката на човека. Старе­цът го погледна с ужасени очи, устните му трепереха. Колек­ционера погали пръстите, стисна фалангите между своите - искаше му се да си свали ръкавиците, но не посмя. После вдигна дланта на човека и я допря до ухото си.

- Какво...?

Стисна с лявата си ръка малкия пръст на озадачения пленник, докато чу глухото изпукване на строшена кост. Прек­расна музика! Старецът изпищя - викът му бе заглушен от тиксото - и се свлече на земята.

Колекционера на кости го вдигна на крака и го повлече към тръбата. Набута го вътре.

Двамата излязоха под стар ръждясал кей. Отвратително място, земята бе застлана с полуразложените трупове на жи­вотни и риби, боклуци и сивкаво-зелени гнили водорасли. Стрък морска трева се поклащаше на повърхността на вода­та. Въпреки жегата в останалата част на града тук долу бе студено като през март.

„Сеньор Ортега...“

Напъха пленника наполовина във водата, завърза го с белезниците за един стълб. Воднистите очи на жертвата бяха на около метър над повърхността. Колекционера на кости внимателно се отдалечи по хлъзгавите камъни към тръбата. Обърна се и спря за момент. Не можеше да се нагледа. Не го интересуваше много дали полицаите ще намерят предишни­те жертви. Хана, жената от летището. Но този... Колекци­онера се надяваше да не го открият навреме. Всъщност, на­дяваше се изобщо да не го открият. Така че да дойде след месец-два, когато мъдрата река ще е почистила идеално ске­лета.

Върна се на покрития с чакъл паркинг, свали си маската и остави уликите за следващата жертва. Беше ядосан на по­лицаите, затова този път ги скри. И остави специална изне­нада за ченгетата. Нещо, което им бе пазил досега. След то­ва се върна в таксито.

Бризът подухваше леко, носеше миризмата на мръсната река. Шумолене на трева и - както винаги в града - звук от преминаващи коли.

Като стърженето на шкурка по кост.

Колекционера на кости спря и се заслуша. Погледна ми­лиардите светлини на сградите, които се простираха на север като продълговата галактика. На пътеката за пешеходци из­никна жена, която бягаше бързо и едва не се блъсна в него.

Облечената в червени шорти и горнище дребна брюнет­ка отскочи настрани. Спря задъхана. По лицето ѝ течеше пот. В добра форма - добре оформени мускули, но не особено кра­сива. Крив нос, дебели устни, кожа на петна.

„Но отдолу...“

- Не може... Забранено е да се паркира тук... Това е алея за пешеходци...

Тя млъкна. Възмущението ѝ премина в страх. Очите ѝ зашариха от лицето му към таксито, към маската за ски в ръцете му.

Тя го позна. Той се усмихна. Оцени забележително из­пъкналата ѝ ключица.

Тя леко прехвърли тежестта си на левия крак, готова да побегне, но Колекционера на кости я изпревари. Приведе се, за да се хвърли върху нея, и когато тя изпищя и протегна ръце, за да се защити, той рязко се изправи и я удари с лакът в слепоочието. Черепът ѝ изпука.

Жената падна върху чакъла и замря. Ужасен, Колекци­онера на кости коленичи и взе главата ѝ в ръце.

- Не, не, не... - застена той.

Хвана го яд, че я удари толкова силно, че може да е счу­пил безупречния череп под фъндъците проскубана коса и незабележителното лице.

Амелия Сакс завърши поредния формуляр и спря за по­чивка. Излезе, намери в коридора автомат за напитки и си взе разредено кафе в пластмасова чашка. Върна се в кабине­та без прозорци и загледа уликите, които бе събрала.

Чувстваше странна привързаност към мрачната колек­ция. Може би заради това, на което се бе подложила, за да я събере - слабите ѝ стави я боляха и тя още потреперваше от съвсем пресните спомени. Погребаната жертва, ръката, ко­ято стърчеше като кървав клон от пръстта, сварените меса на Ти Джей Колфакс. До този ден уликите нямаха никаква стойност за нея. Веществените доказателства ѝ припомняха само скучните лекции в полицейската академия. Бяха само сметки, таблици и графики - наука. Нищо не ѝ говореха.

Не, Амелия Сакс искаше да работи с живи хора. Да пат­рулира в района си, да задържа хулигани, да гони наркомани. Да всява респект към закона - като баща си. Или да преслед­ва нарушители. Като красавеца Ник Карели, най-добрия в „Улична престъпност“, който гледаше света с предизвика­телната си усмивка.

Точно такава щеше да стане и тя.

Погледна крехкия сух лист, който бе намерила в тунела на бившия обор. Едната от подхвърлените улики на Извърши­тел 823. И бельото, федералните бяха взели уликите, преди Купър да успее да довърши анализа на... как се казваше онзи апарат? Хроматограф ли? От какво ли са мокри дрехите?

Тези мисли обаче ѝ напомняха за Линкълн Райм, а точно за него сега не искаше да си спомня.

Започна да попълва разписките за останалите улики. Все­ки формуляр съдържаше няколко празни реда, в които тряб­ваше да се впишат всички длъжностни лица, през които е преминало съответното веществено доказателство от момен­та на намирането му до представянето му в съда. Сакс бе пренасяла няколко пъти улики, като куриер, но сега за пръв път името ѝ се вписваше на първо място в картончето: „А.. Сакс, НЙПД 5885".

Тя отново вдигна пликчето с листото.

Той го беше докосвал. Самият той. Убиецът на Ти Джей Колфакс. Онзи, който бе държал дебеличката ръка на Монеле Гегнер и беше забил дълбоко ножа си в нея. Който в момента търси следващата си жертва. Ако не я е отвлякъл вече.

Онзи, който бе заровил сутринта жив нещастния човек. За да маха отчаяно за помощ в последните си мигове.

Сакс се замисли за принципа за обмена на Локар. Хора, които се намират в непосредствена близост, неминуемо си обменят нещо. Нещо голямо или малко. В повечето случаи дори не подозират какво.

Дали нещо от Извършител 823 не бе попаднало върху лис­та? Капчица пот може би. Мисълта я възбуждаше, плашеше, като че убиецът беше при нея, в малката, задушна стаичка.

Върна се отново към формулярите. Попълни ги за десет минути и тъкмо завършваше последния, когато вратата не­очаквано се отвори и я стресна. Сакс подскочи и се обърна.

На вратата стоеше Фред Делрей. Зеленото му сако вече не бе толкова безупречно, колосаната му риза бе намачкана. Агентът стискаше нервно незапалената си цигара.

- Елате, полицай. Време е за наградата. Реших, че тряб­ва да присъствате на този момент.

Сакс го последва по късия коридор.

- След малко ще получим резултатите от САИО - каза Делрей.

Оперативната зала бе още по-пълна отпреди. Агенти по ризи се суетяха край бюрата. Бяха въоръжени със служебни­те си пистолети: 10-милиметрови „Зиг-Зауер“ и „Смит и Уесън“ калибър 0.45. Петима-шестима се пулеха пред ком­пютъра, към който бе свързан скенерът.

На Сакс не ѝ харесваше начинът, по който Делрей им бе отнел случая, но нямаше как да не признае, че зад арогант­ния мръсник се крие дяволски способно ченге. Агентите - млади и стари - го обсипваха с въпроси и той търпеливо им отговаряше. Беше готов да вдигне телефона и в зависимост от това, с кого говори, с ругатни или с подмазване, да си из­действа, каквото си е наумил. От време на време вдигаше поглед към жужащата зала и изреваваше: „Ще пипнем ли този мръсник? Да, обзалагам се, че ще го направим.“ И аген­тите го поглеждаха объркано, но с ясното убеждение, че ако някой хване престъпника, това ще бъде Делрей.

- Ето, излизат - провикна се един агент.

- Искам няколко души да се подготвят за връзка с теле­фонните компании в Ню Йорк, Джърси и Кънектикът. Също и с Отдела за наблюдение на осъдени престъпници и Имигрант- ската служба. Да са готови за установяване на самоличността и адреса на престъпника. Прекратете всички други дейности.

Агентите се разпръснаха и започнаха да набират телефони.

На монитора излязоха някакви данни.

Делрей преплете пръсти. Сакс не можеше да повярва, че агентът е суеверен.

В залата настъпи гробна тишина.

- Хванахме го! - изкрещя агентът, който работеше на компютъра.

- Вече не е неизвестен извършител - пропя мелодично Делрей и се наведе над монитора. - Слушайте. Ето името му: Виктор Питърс. Роден е тук през 1948 година. Родителите му са от Белград. Значи имаме сръбска връзка. Осъждан е за наркотици, насилие, единия път със смъртоносни последици. Две присъди - излежани. Я слушайте това. Психиатричен про­фил. Три пъти постъпвал в психиатрията. В Белвю и Манха­тън. Последния път бил изписан преди три години от Вашин­гтон Хайтс.

Делрей погледна агентите.

- Кой ще звъни в телефонните компании?

Неколцина вдигнаха ръце.

- Обаждайте се!

Напрегнати пет минути изчакване.

- Не е тук. Няма го в указателя за Ню Йорк.

- Не е в Джърси.

- Няма го и в Кънектикът.

- По дяволите - промърмори Делрей. - Разменете име­ната. Пробвайте варианти. Вижте в закритите абонати за неп­латени сметки през последната година.

През следващите няколко минути агентите се надвикваха по телефоните.

Делрей започна да се разхожда нервно и Сакс разбра за­що е толкова хилав.

Изведнъж един агент изкрещя:

- Намерих го!

Всички се обърнаха към него.

- Говоря с главната централа на Нюйоркската телефон­на компания - извика друг. - Намериха го. Сега ще кажат... Шофьор на такси, фалшиво разрешително.

- Нищо чудно - промърмори Делрей. - Трябваше да се сетя. Къде е регистриран?

- Морнингсайд Хайтс. На една пряка от реката. - Аген­тът записа адреса и го подаде на Делрей. - Познавам кварта­ла. Доста е пуст. Има много наркомани.

Друг агент въведе адреса в компютъра си.

- Добре, я да видим... Стара къща. Банкова собственост. Сигурно живее под наем.

- Искате ли да говорите с отряда за обезвреждане на терористи? - обади се един агент от другия край на залата. - Свързах се с Куонтико.

- Няма време - каза Делрей. - Ще използваме дежур­ния отряд за бързо реагиране. Вдигнете ги по тревога.

- А какво ще стане със следващата жертва? - попита Сакс.

- Каква следваща жертва?

- Той вече е отвлякъл някого. Знае, че сме взели улики­те преди час-два. Сигурно вече е заложил жертвата.

- Нямаме сигнали за изчезнали хора. И ако е отвлякъл някого, вероятно го държи в къщата си.

- Не, няма логика да го държи там.

- Защо не?

- Защото жертвата може да вземе някаква улика от къ­щата му. Линкълн Райм смята, че има тайна квартира.

- Ами тогава ще го накараме да признае къде е жертвата.

- Имаме доста добри методи за убеждаване - додаде друг агент.

- Да действаме - каза Делрей. - Хайде, момчета, да бла­годарим на полицай Амелия Сакс. Тя откри отпечатъка.

Сакс се изчерви. Беше ужасно. Но не успя да се сдържи. Сведе очи и забеляза странни ивици върху обувките си. Даде си сметка, че още носи гумените ленти.

Когато вдигна поглед, видя зала, пълна със сериозни фе­дерални агенти, които проверяваха оръжията си и един по един се измъкваха през вратата. Преди да излязат, ѝ хвърля­ха по някой поглед - както дърварят поглежда цепеницата, преди да я удари с брадвата.

19.

„През 1911 година в почтения ни град се случила траге­дия, която почернила много съдби.

На 25 март стотици работливи млади жени прилежно се трудели в една фабрика за дрехи в Гринуич Вилидж, една от многото експлоататорски предприятия в града.

Заслепени от жаждата за по-голяма печалба, собствени­ците на тази фирма не позволявали на бедните момичета да ползват дори обикновени човешки удобства, разрешени и на робите. Смятали, че на работничките не може да им се има никакво доверие, и затова ги заключвали в кроячните и ши­вашките цехове.“

Колекционера на кости караше към свърталището си. Премина покрай една полицейска кола, но не вдигна поглед от пътя, така че служителите на реда не му обърнаха внима­ние.

„Във въпросния ден на осмия етаж на сградата избухнал пожар, който за броени минути обхванал цялата фабрика. Ра­ботничките не можели да се измъкнат заради заключените врати. Много от тях загинали още в сградата, а още повече, горящи като живи факли, скочили от тридесет метра върху паважа и починали от сблъсъка с твърдата Майка Земя.

Жертвите от пожара в „Триангъл шъртуеър“ се изчис­ляват на 146. Полицията обаче била смутена от това, че не успяла да намери една от работничките, младата Естер Вайнрауб, която свидетели видели да скача в отчаянието си от един прозорец на осмия етаж. Никое от момичетата, скочи­ли като нея, не оцеляло. Възможно ли е тя по някакво чудо да е останала жива? Защото, когато телата били наредени на улицата за разпознаване от покрусените близки, бедната гос­пожица Вайнрауб липсвала.

Репортерите започнали да говорят за някакъв мародер, чо­век, който бил забелязан да напуска местопроизшествието с ог­ромен вързоп на рамо. Служителите на реда били толкова въз­мутени от мисълта някой да се гаври с тленните останки на невинната девойка, че веднага започнали щателно разследване.

След няколко седмици прилежните им усилия се увенчали с успех. Двама жители на Гринуич Вилидж докладвали, че са забелязали някакъв човек да си тръгва от мястото на пожара преметнал през рамо тежък вързоп „като килим“. Полицаите надушили следите му и го проследили до Уестсайд, където раз­питали местните жители и научили, че човекът, чието описание отговаряло на това на Джеймс Шнайдер, е все още на свобода.

Затегнали обръча на търсенето около едно съмнително свърталище в малка уличка на Хелс Кичън, недалеч от обо­рите на Шестдесета улица. Когато влезли в уличката, хората на реда били посрещнати от отвратителна воня...“

Колекционера на кости премина покрай самото място на пожара в „Триангъл шъртуеър“ - може би подсъзнанието му го бе довело тук. „Аш билдинг²⁷¹“ - както по ирония на съдбата се наричала постройката, в която се помещавала об­речената фабрика - вече я нямаше и на нейно място сега се издигаше една от сградите на Нюйоркския университет. „Пре­ди и сега...“ Колекционера на кости не би се изненадал, ако около него, като снежни топки, започнат да падат момичета, облечени в бели блузи, от които излизат искри и дим, и да се размазват с галещ ухото звук върху паважа.

„Когато нахлули в свърталището на Шнайдер, пазители­те на закона попаднали на още по-отвратителна и ужасява­ща гледка. Трупът на бедната Естер Вайнрауб (или по-скоро това, което било останало от него) се намирал в мазето. Шнай­дер се бил заел да довърши работата на огъня и отстранявал плътта на девойката по способи, прекалено шокиращи, за да бъдат описани в тази книга.

След претърсване на ужасяващата бърлога била открита тайна стаичка, пълна с почистени от месото човешки кости.

Под леглото на Шнайдер бил намерен дневник, в който психопатът записвал историята на злото. „Костите - пишел Шнайдер - са свещената сърцевина на човешкото тяло. Те не се променят с времето, не лъжат, не предават. Когато вед­нъж фасадата на нашата суета, на пороците на нисшите раси и на слабия пол се отстрани чрез изгаряне или сваряване, ние, без изключение, се превръщаме в благородни кости. Кос­тите на лъжат. Те са безсмъртни.“

Писанията на психопата отразявали хрониката на отвра­тителни експерименти, чрез които извергът се опитвал да установи най-ефикасния метод за отстраняване на плътта от костите на жертвите. Той опитвал варене, печене, третиране със сода каустик, оглозгване от животни и киснене продъл­жително време във вода.

Един от методите обаче му бил любим в това зловещо хоби: „Установил съм, че е най-добре - продължава дневни­кът му - просто да се зарови тялото в богата почва, така че Природата да свърши тази мъчителна работа. Този способ изисква най-много време, но опасността вонята на разлага­що се месо да събуди подозрения е най-малка. Предпочитам да заравям хората живи, въпреки че сам не мога да си обясня защо.“

В тайната стая били намерени още три трупа в гореспо­менатото състояние. Протегнатите ръце и изкривените лица свидетелстват, че нещастните жертви наистина са били жи­ви, когато Шнайдер е хвърлял последната лопата пръст над мъченическите им глави.

Тези тъмни деяния дали повод на журналистите да наре­кат Шнайдер с прякора, с който е известен и до наши дни: Колекционера на кости.“

Докато Колекционера на кости караше, мислите му се върнаха към жената в багажника, Естер Вайнрауб. Фините ѝ рамене, ключиците ѝ, деликатни като крилца на птичка. Той натисна газта, дори рискува да мине два пъти на червено. Не можеше да чака повече.

- Не съм уморен - възрази Райм.

- Уморен или не, нуждаеш се от почивка.

- Не, искам още едно питие.

Покрай стената бяха наредени черни куфари, готови да бъдат отнесени в криминологичната лаборатория. Мел Ку­пър помъкна микроскопа надолу по стълбите. Лон Селито още седеше на стола, но не бе особено разговорлив. Току-що беше стигнал до извода, че Линкълн Райм изобщо не носи на пиене.

- Сигурен съм, че ти се е вдигнало кръвното - каза Том.

- Трябва да почиваш.

- Искам да пия.

„Върви по дяволите, Амелия Сакс“ - помисли си Райм.

Откъде пък му дойде тази мисъл?

- Стига. Пиенето е вредно за теб.

„Добре, спирам завинаги - каза си на ум той. - В поне­делник. Окончателно.“

- Налей ми още едно - нареди парализираният.

Всъщност вече не му се пиеше.

- Не.

- Веднага ми налей!

- В никакъв случай.

- Лон, би ли ми налял едно питие?

- Аз...

- Повече не може да поеме - каза Том. - Като изпадне в такова настроение, става нетърпим. Няма да му играем по свирката.

- Отказваш да изпълняваш нарежданията ми, така ли? Ще те уволня.

- Уволнявай ме.

- Това е тормоз над беззащитен инвалид! Ще те съдя. Арестувай го, Лон.

- Линкълн - каза умолително Селито.

- Арестувай го!

Детективът се стресна от злобата в гласа на Райм.

- Хайде, приятелю, успокой се.

- О, Господи! - изрева Райм. Започна да вие.

- Какво му има? - попита изненадано Селито.

Том не отговори, гледаше парализирания внимателно.

- Черният ми дроб. - Лицето на Райм се изкриви в злобна усмивка. - Най-вероятно имам цироза.

Том се намръщи.

- Няма повече да търпя тези преструвки. Ясно ли е?

- Не. Не е ясно... Ох!...

От вратата долетя женски глас:

- Няма време.

Амелия Сакс влезе в стаята. Хвърли поглед на празната маса. Райм усети, че пяна избива по устните му. Беше бесен, защото тя стана свидетел на истерията му. Защото беше об­лечен с изгладена бяла риза, и то само заради нея. И защото искаше най-после да го оставят на мира, завинаги, сам на някое тъмно и тихо място - където щеше сам да си бъде цар. Не крал за един ден. А крал завинаги.

От слюнката по устата му започна да го сърби. Той сбърчи нос в опит да изсуши устната си. Том безропотно извади харти­ена кърпичка и обърса устата и брадичката на работодателя си.

- Полицай Сакс - поздрави я Том. - Добре дошла. Вие сте блестящ пример за здрав разум. Напоследък не се среща­ме с много такива.

Тя носеше фуражка и яката на тъмносинята ѝ блуза бе разкопчана. Дългата ѝ червена коса се спускаше по рамене­те. Всеки безпогрешно би идентифицирал такъв косъм под микроскоп.

- Мел ми отвори - каза тя, като кимна към стълбите.

- Не трябва ли вече да спинкаш, Сакс? - попита саркастично Райм.

Том го потупа по рамото: „Дръж се прилично.“

- Идвам от централата на ФБР - каза Сакс на Селито.

- Как се използват доларите на данъкоплатците?

- Хванаха го.

- Какво? - изненада се Селито. - Просто ей така? Господи! В кметството знаят ли?

- Пъркинс се обади на кмета. Убиецът е шофьор на такси. Роден е тук, но баща му е сърбин. Затова смятат, че крои нещо срещу ООН. Съден е. А, имал е и психически проблеми. Делрей и Отрядът за бързо реагиране на ФБР отидоха да го заловят.

- Как го разкриха? - попита Райм. - Сигурно по отпеча­тъка.

Тя кимна.

- Предполагах, че така ще стане. И какво правят за след­ващата жертва?

- Загрижени са, но искат преди всичко да заловят прес­тъпника.

- Е, такъв им е характерът. Я да позная. Въобразяват си, че ще го накарат да им каже къде е жертвата.

- Позна.

- Това ще им отнеме известно време. Мога да го предпо­ложа и без помощта на доктор Добинс и Психологическия от­дел. И какво, да не страдаш от носталгия, Сакс? Защо се върна?

- Защото, независимо дали Делрей ще го залови, или не, мисля, че нямаме време за губене. Да спасим жертвата.

- О, но ние сме отстранени от случая, не чу ли? Край, не сме в играта.

Райм погледна отражението си в тъмния монитор, опит­вайки се да види дали косата му е все още сресана.

- Да не би да си се предал?

- Полицай - започна Селито, - дори да искахме да нап­равим нещо, не разполагаме с уликите. Те са единствената следа...

- Разполагаме.

- Какво?

- Всички са тук. Долу, в колата.

Детективът погледна изненадан през прозореца.

- Както от последната сцена - продължи Сакс, - така и от предишните.

- Как ги взе? - удиви се Райм.

Селито се затресе от смях:

- Свила ги е, Линкълн. По дяволите!

- На Делрей не му трябват - отбеляза Сакс, - освен за делото. Те ще хванат престъпника, ние ще спасим жертвата. Не е ли добре измислено?

- Ама Мел Купър току-що си тръгна.

- Не, чака долу. Помолих го да остане.

Сакс скръсти ръце. Погледна-часовника - минаваше еди­надесет.

- Нямаме много време - повтори тя.

Райм също погледна часовника. Господи, колко беше из­морен! Том беше прав: от години не е стоял толкова дълго , буден. Остана изненадан - не, шокиран, - че въпреки гнева, обидата и напрежението, не чувстваше никаква психическа тежест. Минутите не му се струваха толкова дълги, както през последните три и половина години.

Райм избухна в смях:

- Е, на работа тогава. Том? Том! Направи кафе. Ведна­га. Сакс, изпрати тези проби от целофан в лабораторията за­едно със снимката на парченцето, което Мел намери върху кокала. Искам резултатите от поляризационното изследване до час. И никакви глупости от рода на „най-вероятно“. Ис­кам недвусмислен отговор - от кой магазин е пазарувал прес­тъпникът. Лон, повикай малкия си помощник. Онзи, дето е кръстен на бейзболния играч.

Черните микробуси полетяха по малките улички.

Това бе по-бавен път към жилището на престъпника, но Делрей знаеше какво прави: при антитерористични опера­ции по правило се избягват главните улици, които често се наблюдават от съучастници. Той се возеше във водещата ко­ла; затегна ремъка на бронираната си жилетка. След броени минути щяха да са на мястото на операцията.

Пред очите му преминаваха тъмни прозорци и покрити с отпадъци тротоари. Последния път, когато бе идвал в този западнал квартал, играеше ролята на Питър Хейл Томас от Куинс. Купи петдесет килограма кокаин от един дребен пуерториканец, който в последната минута реши да ограби кли­ента си. Издърпа парите от ръцете на Делрей, насочи писто­лета в слабините му и натисна спусъка спокойно, като че пазаруваше в плод-зеленчука. Три изстрела. Не улучи. Тоби Дулитъл и подкреплението заловиха мръсника и покровите­лите му, преди да успеят да си кажат името. Делрей се замисли как едва не се бе простил с живота само защото трафикантът наистина го прие за този, за когото се представяше - наркопласьор, а не ченге.

- Време до началото на акцията: четири минути - обяви шофьорът.

По необясними причини Делрей се замисли за Лин­кълн Райм. Сега съжаляваше, че се държа толкова гадно, когато поемаше случая. Но нямаше друг избор. Селито бе­ше тъп като булдог, Полинг - психопат (Делрей не изпит­ваше угризения за тях). Райм бе този, който го тревожеше. Умът му режеше като бръснач (та нали неговият екип от­кри отпечатъка на Питърс, въпреки че не реагираха тол­кова бързо, колкото трябваше). В миналото, преди инци­дента, никой не можеше да мери сили с Райм. Нито да го излъже.

Сега той беше като безпомощна кукла. Колко тъжно: да умреш, а всъщност да си още жив. Делрей бе нахлул в стаята му - в спалнята му - и го беше нападнал по-жестоко, откол­кото Райм заслужаваше.

Може би трябваше да му се обади. Можеше...

- Време е за действие - обяви шофьорът и Делрей заб­рави Линкълн Райм.

Микробусите навлязоха в улицата на Питърс. Повече­то от другите улички, през които бяха минали, гъмжаха от потни пушещи мъже с бири в ръка, излезли с надеждата да глътнат малко хладен вечерен въздух. Тази обаче бе пуста и тъмна.

Микробусите спряха плавно. Двадесетина агенти, обле­чени в черни маскировъчни униформи, изскочиха с извадени пистолети. Оръжията им бяха с фенери и лазерни мерници на дулата. Двама бездомници ги изгледаха; единият бързо скри уискито си под ризата.

Делрей погледна къщата на Питърс. От един прозорец струеше слабо жълто сияние.

Шофьорът вкара микробуса в едно тъмно отклонение и прошепна на Делрей:

- Пъркинс се обажда. - Почука по слушалките на ради­останцията си. - Заедно с началника е. Иска да знае кой ръ­ководи акцията.

- Аз - изсъска Хамелеона. Обърна се към хората си. - Искам да наблюдавате околните улици. Снайперите - там, там и там. Заемайте позиции. Ясно?

Старите дървени стъпала заскърцаха.

Прегърнал с една ръка през кръста все още замаяната от удара жена, той я въведе в мазето. Блъсна я на пода и я загледа.

„Естер...“

Тя вдигна очи. Безнадеждни, умоляващи. Той не обърна внимание на погледа ѝ. Гледаше само тялото ѝ. Започна да я съблича, пурпурния спортен костюм. Как може жена да из­лезе навън облечена само с... бельо? Не беше предполагал, че Естер Вайнрауб е курва. Мислеше я за трудолюбиво мо­миче, което шие ризи, по пет за пени.

Колекционера на кости се загледа в ключиците ѝ, които изпъкваха при гърлото. И там, където друг мъж би се насладил на гърдите ѝ, той впи поглед в мястото, където гръдната кост се свързва с ребрата, разперени встрани като крака на паяк.

- Какво искате? - попита тя. Още не бе дошла съвсем на себе си.

Колекционера на кости я огледа внимателно. Пред него не стоеше млада, безупречно красива жена: носът ѝ бе твър­де плосък, устните прекалено дебели, кожата - като мръсен пясък. Той обаче видя под многото несъвършенства съвър­шената красота на сърцевината.

Нежно погали слепоочието ѝ. Дано да не е счупено...

Тя се закашля, ноздрите ѝ се разшириха. Миризмата тук бе прекалено силна, въпреки че на него това вече не му пра­веше впечатление.

- Не ме удряйте отново - прошепна тя. - Моля ви, не ме бийте.

Той извади ножа, наведе се, разряза бельото ѝ. Тя пог­ледна голото си тяло.

- Това ли искате? - каза задъхано. - Добре, чукайте ме. Добре.

„Удоволствията на плътта - помисли си презрително той - не могат да се сравняват...“

Той я вдигна на крака и жената отчаяно се отскубна и с несигурна крачка се запъти към малката врата в ъгъла на мазето. Не тичаше, не се опитваше да избяга. Само хлипаше. Протегна ръка към вратата.

Колекционера на кости я наблюдаваше, опиянен от бавното ѝ патешко поклащане.

Вратата, която в миналото бе водила към шахта за въг­лища, сега отвеждаше в тесен тунел, свързан със съседната изоставена сграда. Естер блъсна металната врата и я отвори. Влезе в тунела.

След не повече от минута Колекционера чу ужасения ѝ писък. Последван от задъхано, плачевно:

- Господи, не, не, не!...

Другите ѝ думи се губеха в усилващите се възклицания на ужас.

Тя се върна от тунела, този път по-бързо, размахвайки ръце, като че се опитваше да отблъсне видението, с което току-що се беше сблъскала.

„Ела при мен, Естер.“

Тя се препъваше по пръстения под, плачеше.

„Ела.“

Тя се хвърли право в търпеливите му, очакващи прегръдки. Той я обгърна здраво, като любовник, почувства прек­расните ключици под пръстите си и бавно повлече ужасената жена отново към входа на тунела.

20.

Фазите на луната, листото, мокрото бельо, пръстта. Еки­път отново се събра в спалнята на Райм - всички с изключе­ние на Полинг и Хауман; нямаше начин да въвлекат и капи­таните в незаконната операция.

- Нали пусна течността от бельото в хроматографа, Мел?

- Налага се отново да го направя. Спряха ни, преди да получа резултата.

Купър изцеди една проба и я вкара със спринцовка в хро­матографа. По монитора на апарата започнаха да се редуват върхове и падини. Като графика на промените на финансов индекс. Райм усети, че Сакс се е приближила към него. Явно се бе промъкнала, когато не я гледаше.

- Аз...

- Да?

- Бях по-груба, отколкото исках. Преди. Избухнах. Не знам защо, но бях ядосана.

- Права беше - каза Райм.

Очите им се срещнаха и той си спомни сериозните раз­говори с Блейн. Когато обсъждаха отношенията си, винаги спираха поглед върху някакъв предмет помежду им – някой от керамичните коне, които тя колекционираше, книга, празна бутилка вино.

- Аз обработвам сцените на престъпленията по-различ- но от повечето криминолози. Нужен ми беше някой непредубеден, който в същото време да има собствено мнение.

Противоречивите качества на идеалния любовник. Сила и уязвимост в еднакви количества.

- Когато разговарях с комисар Екерт - каза тя, - исках само да ме преместят. Нищо повече. Никога не съм си и по­мисляла, че така ще привлека федералните и ще ти отнемат случая.

- Знам.

- И все пак си изпуснах нервите. Извинявай.

- Не се отричай от думите си, Сакс. Трябва ми някой, който от време на време да ми напомня, че се държа отвра­тително. Том го прави. Затова го обичам.

- Стига сантименталности, Линкълн - обади се болногледачът от другия край на стаята.

- Никой друг не ми е казвал да вървя по дяволите - продължи Райм. - Всички се държат пред мен, сякаш стъп­ват в яйчени черупки. Мразя такова отношение.

- Не ми изглежда да са те посещавали много в послед­но време.

- Вярно е - отвърна той след кратко мълчание.

Графиката на монитора на масспектрометъра престана да се променя. Мел Купър натисна няколко клавиша и за­почна да оглежда резултата:

- Вода, машинно масло, фосфати, натриев хлорид, мал­ки количества минерални соли... Нямам представа какво оз­начава.

„Какво ли иска да ни каже? - замисли се Райм. - Самото бельо ли има значение? Или течността?“

- Да продължаваме - каза той. - Дай да видим пръстта.

Сакс му поднесе пликчето. Пясък с розов оттенък, сме­сен с парченца глина и камъчета.

- Смес от камъчета и пясък. Намира се непосредствено над основната скала на Манхатън. Съдържа ли натриев си­ликат?

Купър пусна проба на хроматографския апарат.

- Да, колкото искаш.

- Значи ще търсим нещо в централната част на града, на не повече от петдесет метра от водата... - Удивеният поглед на Сакс го развесели. - Не съм ясновидец, Амелия. Прос­то съм си научил урока, това е. Строителните компании смес­ват натриев силикат с пясъка, за да стабилизират почвата, когато копаят основи близо до брега в местата, където основната скала е на голяма дълбочина. Това означава, че мяс­тото е някъде в централен Манхатън. Хайде сега да поглед­нем листото.

Сакс му подаде пликчето с уликата.

- Нямам представа от какво е - каза Райм. - Не си спом­ням да съм виждал такова растение. Поне не в Манхатън.

- Имам връзки към няколко Интернет-страници за зе­меделие - каза Купър, като посочи монитора на компютъра си. - Ще се поровя малко из тях.

Райм също бе прекарал известна част от времето си в ровене из Интернет. Както книгите, филмите и постерите, това също му дотегна. Може би защото голяма част от собс­твения му свят бе виртуален, мрежата не можа да задържи вниманието на Линкълн Райм.

Мониторът на Купър започна да мига и да показва раз­лични страници, изтеглени от електронната бездна.

- Зареждам няколко файла. Ще отнеме десет-двадесет минути.

- Добре - каза Райм. - Сега да се заемем с останалите улики... Не подхвърлените, а другите. Може да ни подскажат къде е ходил. Хващай тайното ни оръжие, Мел.

- Тайно оръжие ли?

- Следовите улики.

Специален агент Фред Делрей започна акцията с десет човека. Два отряда плюс екип за претърсване и наблюдение. Въоръжените до зъби агенти чакаха, плувнали в пот, сред храстите. От другата страна на улицата, на горния етаж на една изоставена каменна постройка, екипът за подслушване бе поставил микрофон и инфрачервена видеокамера, насоче­ни към къщата на престъпника.

Трима снайперисти, готови за стрелба, лежаха по покри­вите на околните сгради.

Делрей - облечен с полево яке и джинси вместо безуп­речния зелен костюм - говореше по радиостанцията.

- Отрядът за наблюдение до командния център. Сле­дим постройката. Някой се движи в мазето.

- Какво прави? - попита Делрей.

- Не се вижда. Прозорците са много мръсни.

- Сам ли е? Има ли пленник?

Знаеше, че полицай Сакс вероятно е права: може би прес­тъпникът вече беше отвлякъл някого.

- Не се вижда. Регистрираме само движение и топлин­ни вълни.

Делрей беше изпратил други агенти да обкръжат къща­та. Сега дойде техният ред да докладват:

- Никой не се вижда на първия, нито на втория етаж. Гаражът е заключен.

- Снайперистите - подкани ги Делрей, - докладвайте.

- Стрелец едно до командния център. Наблюдавам входната врата. Край.

Другите държаха на прицел коридора и стаята на първия етаж.

- Готови за стрелба - докладваха и двамата.

Делрей извади големия си пистолет.

- Добре. Имаме разрешение - каза той, имайки пред­вид разрешението за обиск. Не им се налагаше да чукат. - Напред! Отряди едно и две, разгръщайте се.

Първият отряд се зае с разбиването на входната врата, докато вторият използва по-цивилизования начин, като счу­пи стъклото на задния вход и отключи вратата отвътре. Нах­луха в къщата, Делрей влезе с първия отряд. Вонята на мър­ша бе непоносима и дори главният агент, който не за пръв път присъстваше на местопрестъпление, преглътна, за да не повърне.

Вторият отряд претърси първия етаж, след което се качи на горния, към спалнята, докато членовете на първия отряд яростно изтропаха с ботуши надолу по старата дървена стълба към мазето.

Делрей също се затича натам, към усилващата се воня. Чу звука от избиването на врата с ритник някъде долу и викове:

- Не мърдай! ФБР. Не мърдай!

Когато обаче стигна подземието, чу същия агент да за­еква много по-неуверено:

- Какво, по дяволите, е това? Господи!

- Мамка му! - изкрещя друг. - Това е прекалено.

- Лайна и помии! - възкликна Делрей, когато влезе в стаята. Едва дишаше в адската смрад.

Трупът изпускаше черна слуз. Гърлото бе прерязано. Мъртвите, помътнели очи гледаха втренчено тавана; гърди­те като че мърдаха - надуваха се и се отпускаха. Делрей пот­репери: никога не успяваше да преодолее отвращението си от червясалите трупове. Броят на буболечките и личинките показваше, че жертвата е мъртва поне от три дена.

- Откъде е дошъл положителният сигнал на инфрачер­вения детектор? - почуди се един агент.

Делрей посочи следите от плъши и миши зъби по наду­тия крак на трупа:

- Крият се някъде тук. Прекъснахме им вечерята.

- Какво ли е станало? Да не би някоя от жертвите да е успяла да го убие?

- Какви ги приказваш?

- Това не е ли той?

- Не, не е той - избухна Делрей, без да сваля очи от една особена рана на трупа.

Един от отряда се намръщи:

- Хайде, Делрей. Този е. Имаме снимки. Това е Питърс.

- Разбира се, че е скапаният Питърс. Но той не е уби­ецът. Не чаткате ли?

- Не? Какво искаш да кажеш?

Изведнъж един от агентите прозря:

- Мамка му!

Мобилният телефон на Делрей иззвъня и го накара да подскочи. Агентът изслуша обясненията на човека от друга­та страна на линията:

- Какво е направила? Само това ми липсваше... Не, не сме заловили проклетия убиец!

Натисна яростно бутона за изключване и посочи двама от агентите.

- Идвате с мен.

- Какво има, Делрей?

- Отиваме на гости. И знаете ли какво няма да правим? - Двамата го погледнаха с недоумение. Той сам си отговори:

- Изобщо няма да се държим учтиво.

Мел Купър изтръска съдържанието на пликчетата вър­ху лист хартия. Огледа пръстта с лупа:

- Парченца от тухли. Има и някакъв друг камък. Веро­ятно мрамор.

Постави малка проба върху предметното стъкло и я раз­гледа под микроскопа.

- Да, мрамор. Розов.

- Имаше ли някакъв мрамор в обора, където намери немкинята?

- Не - отвърна Сакс.

Купър предположи, че може да е от общежитието на Монеле.

- Не, познавам сградата на „Дойче хаус“. Панелен блок в Гринуич Вилидж. Най-много да намериш полиран гранит. Може би е от скривалището му. Нещо интересно?

- Има следи от длето - каза Купър, без да откъсва очи от окуляра на микроскопа.

- А, много добре. Гладки ли са?

- Немного. Грапави.

- Значи от стара парна машина за рязане на каменни блокове.

- Да, възможно е.

- Пиши, Том. - Райм кимна към таблицата на стената. - В къщата му има мрамор. И е стара.

- Ама защо да си губим времето с къщата му? - попита с недоумение Банкс, като си погледна часовника. - Федерал­ните трябва вече да са го пипнали.

- Информацията никога не е излишна, Банкс. Запомни го. Какво още има?

- Още едно парченце от ръкавица. Същата червена ко­жа. И какво е това? - попита Купър, като показа на Сакс пликче с парче дърво.

- Проба от афтършейва му. Където се е облегнал на стълба.

- Да го изследвам ли? - попита Купър.

- Дай първо да го помириша - отвърна Райм.

Сакс му занесе пликчето. Отвори го и Райм подуши дървото.

- „Брут“. Как не си го познала? Том, запиши, че изпол­зва евтин одеколон.

- Ето косъма - обяви Купър и постави уликата на микрос­копа. - Много прилича на предишния, който намерихме. Веро­ятно е от същия източник. По дяволите, Линкълн, забравих: от същия източник е. Нали така трябваше да кажа? Кафяв.

- Отрязан ли е, или е паднал сам?

- Отрязан.

- Добре, ще си останем с цвета.

Том написа „кафяв“ в таблицата.

- Не го пиши! - каза Селито.

- Защо?

- Очевидно не е кафяв - продължи Райм.

- Помислих си...

- Косата му е всякакъв друг цвят освен кафяв. Руса, чер­на, червена...

- Това е стар номер - обясни детективът. - Отиваш при кофите зад някой фризьорски салон, взимаш няколко косъ­ма и ги подхвърляш на местопрестъплението.

- А! - Банкс запази място за тази информация в ентуси­азирания си мозък.

- Добре - каза Райм. - Дай влакната.

Купър нагласи поляризационния микроскоп:

- Лъчепречупване - 0,053.

- Найлон 6 - измърмори Райм. - Как изглежда, Мел?

- Много грубо влакно. Прегънато в средата. Светлосиво.

- Килим.

- Точно така. Ще проверя в базата данни.

Купър затрака по клавиатурата. След малко вдигна пог­лед от компютъра и обяви:

- „Хамстед текстил“, влакно 118В.

Райм въздъхна разочаровано.

- Какво има? - попита Сакс.

- Това е най-често използваното влакно за автоматично тъкане на килими в САЩ. Използва се от над двеста раз­лични производители през последните петнадесет години. Без­надеждно е... Мел, има ли нещо по нишката? Сложи я на елек­тронния микроскоп.

Купър се зае със задачата. Апаратът се обля в зловещо синьо-зелено сияние. Тънката нишка изглеждаше като дебе­ло корабно въже на монитора.

- Има нещо. Кристали. Много. Може да е титанов дву­окис. Използват го за премахване на блясъка на изкуствени­те материи, от които са направени килимите.

- Пусни ги на газовата хроматография. Важно е.

- Няма достатъчно, Линкълн. Ще се наложи да изгоря цялото влакно.

- Изгори го тогава.

- Да вземеш назаем веществени доказателства от ФБР е едно - напомни тактично Селито. - Но да ги унищожиш... Не знам, Линкълн. Ако има процес...

- Налага се.

- О, хайде - каза Банкс.

Селито кимна неохотно и Купър постави уликата в апарата. Машината изсъска. След малко на монитора се появи графика.

- Ето, това е дълговерижната молекула на полимера. Найлон. А тази малка вълничка на графиката е нещо друго. Хлорид, детергент... Това е перилен препарат.

- Помните ли? - каза Райм, - немкинята каза, че колата миришела на чисто. Я провери какъв е препаратът.

Купър въведе данните в каталога на фирмите за химикали.

- Произвежда се от „Пфицер кемикалс“. Продава се под търговското наименование „Тиди клийн“ в магазините на „Баер аутомотив продъктс“ в Тетърбъро.

- Чудесно! - възкликна Линкълн Райм. - Познавам фир­мата. Продават на едро. Главно на компании за коли под на­ем. Значи убиецът кара кола под наем.

- Не може да е толкова луд, че да върши престъпления с кола под наем - възрази Банкс.

- Откраднал я е - промърмори раздразнено Райм, ка­то че младежът го бе попитал колко прави две и две. - И номерата сигурно също са крадени. Ема още ли работи за нас?

- Сигурно вече се е прибрала.

- Събуди я и я накарай да разпита в „Херц“, „Авис“, „Нешънъл“ и „Бъджет“ за кражби.

- Дадено - отвърна Селито, макар и несигурно. Във въз­духа като че ли още се носеше миризмата на изгорените ве­ществени доказателства.

- А стъпките? - напомни Сакс.

Райм погледна снимката, която му показваше.

- Необичайно износване на подметките. Виж как са из­търкани от външната част.

- Да не е дюстабан? - предположи Том.

- Възможно е, но петата не е износена по съответния начин. - Райм погледна внимателно отпечатъците. - Да не би да чете много?

- Да чете ли?

- Седни на онзи стол - каза Райм на Сакс - и се наведи над масата, като че четеш.

Тя седна и го погледна:

- И какво?

- Прави се, че прелистваш.

Тя се направи, че прелиства няколко пъти, после отново вдигна глава.

- Продължавай. Представи си, че четеш „Война и мир“.

Сакс продължи да прелиства с наведена глава. След ми­нута, без да осъзнава, кръстоса крака. Единствената част на подметките, която се допираше до пода, бе външната.

Райм каза:

- Запиши го в таблицата, Том. Но с въпросителна.

- Хайде сега да се заемем с отпечатъците от пръстите.

Сакс каза, че ясният отпечатък, по който са установили самоличността на убиеца, не е при нея:

- Във ФБР е.

Този отпечатък обаче не интересуваше ни най-малко Райм. Искаше да погледне онзи, който Сакс бе свалила от врата на немкинята.

- Не може да се сканира - каза Купър. - Дори не е от С-качество. Нищо не може да се види.

- Нямам намерение да го сравнявам с базите данни - каза Райм. - Интересува ме тази чертичка.

Показа малка резка по средата на отпечатъка.

- Какво е това? - поинтересува се Сакс.

- Белег, доколкото виждам - отвърна Купър. - Старо порязване. Било е доста дълбоко. Като че острието е стигна­ло до самата кост.

Райм се замисли за други белези и дефекти по кожата, с които се бе срещал през годините. В дните, преди хората да започнат да се занимават главно с книжа и компютри, беше много по-лесно да се определи професията на човек по пръс­тите му: изкривявания от пишещите машини, убождания от игли, следи от мастило, порязвания от хартия и машини, ма­золи от различни видове ръчен труд...

Този белег обаче не му говореше нищо.

Поне засега. Не и докато не заловят някой заподозрян.

- Какво още има? Отпечатъкът от коляно. И той е ху­бав. Ще ни подскаже с какво е обут. Дай го, Сакс. По-високо! Широки панталони. Гънките личат много добре, значи ес­тествена материя. В тази жега трябва да е памук. Не вълна. В наши дни няма много копринени панталони.

- Тънък плат, не е дънков - каза Купър.

- Спортно облекло - заключи Райм. - Запиши го в таб­лицата, Том.

Купър се обърна към компютъра и отново затрака по клавишите:

- Нямаме късмет с листото. Не съвпада с нищо от ката­лога на Смитсоновия институт.

Райм отпусна глава на възглавницата. Колко ли време им оставаше? Час? Два?

Луната. Пръст. Солена вода...

Райм погледна Сакс, която стоеше сама в ъгъла. Бе на­вела глава и дългата ѝ червена коса висеше драматично към пода. Намръщена, потънала в мисли, гледаше някакво плик­че с улика. Колко ли време бе прекарал самият Райм в тази поза, опитвайки се да...

- Това е вестник! - възкликна Сакс. - Дайте един вест­ник. - Отчаяно зашари с поглед по масата. - Днешния.

- Какво има, Сакс?

Тя грабна „Ню Йорк таймс“ от ръцете на Джери Банкс и започна бързо да го прелиства.

- Тази течност... от бельото, да не е солена вода?

- Солена вода ли? - Купър се наведе над графиката от хроматографията. - Разбира се! Вода, натриев хлорид и дру­ги соли. Маслото, фосфатите. Замърсена морска вода.

Очите на Сакс и Райм се срещнаха и двамата възкликна­ха едновременно:

- Прилива!

Сакс отвори вестника на метеорологичната прогноза. Там имаше схема на фазите на луната, еднаква с намерената на сцената на престъплението. Отдолу бе напечатана графи­ка на приливите и отливите.

- Най-високата точка на прилива е след четиридесет минути.

Райм се намръщи с отвращение. Никога не се беше ядос­вал толкова на себе си.

- Убиецът ще удави жертвата. Завързал я е под някой кей в центъра. - Хвърли отчаян поглед на картата на Манха­тън с многокилометровата му брегова ивица. - Сакс, време е пак да си поиграеш на автомобилен състезател. Двамата с Банкс отидете на запад. Лон, поеми Ийстсайд. Около прис­тана на „Саутстрийт“. Мел, какво, по дяволите, е това лис­то?

Една вълна плисна замаяната му глава.

Уилиам Евърет отвори очи и издуха щипещата вода от носа си. Беше му студено. Немощното му сърце с мъка из­помпваше топлата кръв до кръвоносните съдове.

Замалко отново да изгуби съзнание. Отново си спомни за бившата си жена и - по неизвестни причини - за пътуванията им. Бяха ходили в Гиза, Гватемала, Непал, Техеран (една сед­мица преди скъсването на дипломатическите отношения). Еди­ният двигател на самолета им се развали на час полет от Пе­кин. Евелин наведе глава, готова да посрещне смъртта, и зачете някаква статия в бордното списание. В нея се предупреждава­ше, че пиенето на горещ чай след хранене било опасно за здра­вето. Разказа му го после, в бар „Рафълс“ в Сингапур, и двамата избухнаха в истеричен смях, от който им потекоха сълзи.

Замисли се за студените очи на похитителя. Зъбите му, дебелите ръкавици.

Сега, в ужасния мокър гроб, по ръката му запълзя непо­носима болка и достигна чак до брадичката му.

„Дали е от счупения пръст, или е инфаркт?“ - зачуди се той.

Може би помалко и от двете.

Евърет затвори очи, докато болката отмина. После се огледа. Бе завързан за един прогнил кей. На около педя над водата висеше счупена дъска. Светлините от преминаващи кораби и от лампите на Ню Джърси се отразяваха на повър­хността. Водата му стигаше до врата и въпреки че платфор­мата на кея бе на метър и нещо над главата му, белезниците не му позволяваха да се качи по-нависоко.

Болката от счупения пръст пак го преряза и Евърет загу­би за миг съзнание, отпускайки глава във водата. Носът му се напълни с течност, която го задави и свести.

Луната се вдигна малко по-високо. Под кея стана тъмно. Наоколо се носеше само шумът на вълните и собствените му стенания.

Той съзнаваше, че ще умре, че ще успее да задържи гла­вата си над повърхността само още няколко минути. Затвори очи и допря буза до лигавата, гнила подпора.

21.

- Побързай, Сакс! - извика Райм в радиостанцията.

Тя натисна газта; колата хвърчеше с включени червени светлини по Уестсайдската магистрала. С каменно спокойс­твие Сакс увеличи на сто и двадесет.

- Ухаа! - възкликна Джери Банкс.

Двадесет и трета, Двадесета, доковете на Четиридесета. Когато преминаваха през Гринуич Вилидж, един тир изско­чи от някакво разклонение точно пред тях. Вместо да натис­не спирачки, Сакс пресече осевата линия и навлезе в насрещ­ното движение. Банкс загуби ума и дума от страх, а огромни­ят камион наду клаксон и затанцува по платното.

- Уха! - възкликна Амелия Сакс и се върна отново в своето платно.

Заговори в микрофона:

- Повтори отново, Райм. Не чух какво каза.

- Знам само, че е в централен Манхатън. Ще ти кажа нещо повече, когато разберем какво означава листото.

- В Батъри Парк Сити сме.

- Двадесет минути до най-високата точка на прилива.

Може би хората на Делрей щяха да изкопчат от госпо­дин 823 точното местоположение на жертвата. Щяха да го понатиснат в някоя тъмна уличка. Ник ѝ бе обяснил, че така убеждават престъпниците да „съдействат“ на полицията. Уд­рят ги в слабините с торба ябълки. Много е болезнено. Не остават белези. Като дете не беше подозирала, че полицаите вършат такива неща. Сега знаеше истината.

Банкс я потупа по рамото:

- Ето. Няколко стари кея.

Гнили, мръсни. Зловещи места.

Спряха, изскочиха от колата и се втурнаха към брега.

- Райм, чуваш ли ме?

- Казвай, Сакс. Къде си?

- При един кей на север от Батъри Парк Сити.

- Току-що ми се обади Лон от Ийстсайд. Нищо не е от­крил.

- Безнадеждно е. Тук има десетина кея. После по край­брежната алея... При доковете на ферибота, пристана на Ба­търи Парк... Трябва ни цял отряд за бързо реагиране.

- Не можем да използваме СБР, Сакс. Вече не работят с нас.

Двадесет минути до максималното ниво на прилива.

Сакс се загледа във водата. Отпусна безпомощно раме­не. С ръка върху кобура тя се втурна към реката. Джери Банкс не изоставаше.

- Кажи ми нещо за листа, Мел. Каквото и да е, предпо­ложи нещо.

Купър премести погледа си от микроскопа към монито­ра.

В Манхатън има осем хиляди вида растения.

- По клетките не прилича на нищо.

- Стар е. Колко стар?

Купър отново погледна листа:

- Мумифициран е. Бих казал, че е на стотина години, може би малко по-малко.

- Кое растение е изчезнало от града преди сто години?

- В такива екосистеми като Манхатън растенията ни­кога не изчезват. Винаги се появяват отново.

Нещо просветна в ума на Райм. Нещо познато му се вър­теше в главата. Чувството, че още малко и ще се сети за не­що, му бе колкото гфиятно, толкова и противно. Мисълта може би бавно щеше да се изясни в съзнанието му. А може­ше и да изчезне безследно, оставяйки усещане за нещо загу­бено.

Шестнадесет минути до най-високата точка на прили­ва...

Какво му се въртеше в ума? Райм затвори очи.

„Кей. Жертвата е под някой кей. Какво се прави на ке­йовете? Мисли! Пристан... кораби... разтоварване... стоки. Раз­товарване на стоки!“

Той отвори очи:

- Мел, това посевна култура ли е?

- О, по дяволите! Гледах страниците за градинските рас­тения, не за посевните.

Купър започна да натиска клавишите; минутите се стру­ваха като часове на Райм.

- Е?

- Чакай, чакай. Ето списъка: ечемик, овес, пшеница, ръж, синап, тютюн...

- Тютюн! Виж това.

Купър щракна два пъти с мишката и на монитора бавно се появи картинката на растението.

- Това е!

- „Уърлд трейд тауърс“ - обяви Райм. - В миналото на север от тях са се простирали тютюневи насаждения. Том, дай ми книгата. Искам да видя картата от 1740 година. И съвременния план, който Бо Хауман използваше, за да озна­чи местата, на които се извършва почистване от азбеста. За­качи ги една до друга на стената.

Болногледачът откри по-старата карта в папките на Райм. Закачи двата плана на стената до леглото. По-старата, грубо скицирана схема показваше северните райони на още съвсем младия град - група постройки в долната част на острова. На­около се простираха обработваеми земи. По реката, която то­гава се е наричала не Хъдсън, а Уест Ривър, имаше три тър­говски пристанища. Райм погледна съвременния план на гра­да. Нивите, разбира се, ги нямаше, както и пристанищата от основаването на града, но точно на мястото на старите доко­ве, където се е търгувало с тютюн, се виждаше изоставен кей.

Райм проточи врат, опитвайки се да прочете името на най-близката улица. Тъкмо щеше да изкрещи нещо на Том, когато входната врата на къщата се отвори с трясък. Разнесе се звън от строшени стъкла.

Том се втурна надолу.

- Искам да го видя! - долетя яростен глас от коридора.

- Само... - започна болногледачът.

- Не. Никакво чакане, нито минутка. Веднага!

- Мел - прошепна Райм. - Прибери уликите, изключи компютъра.

- Ама...

- Бързо!

Райм разтърси силно глава, микрофонът падна на пода. По стълбите отекнаха стъпки.

Том направи всичко възможно да спре неканените гос­ти, но това бяха трима федерални агенти, двама от тях - въ­оръжени. Избутаха го нагоре по стълбите.

За пет секунди Мел Купър успя да разглоби микроскопа и в момента, в който агентите нахлуха, старателно започна да прибира частите в куфарчето. Пликчетата с уликите бяха под масата. Върху тях бе хвърлил стари броеве на „Нешънъл джеографикс“.

- А, Делрей - каза Райм. - Хванахте ли убиеца?

- Защо не ни каза?

- Какво?

- Че отпечатъкът е фалшив.

- Никой не ме е питал.

- Фалшив ли? - попита удивено Купър.

- Е, отпечатъкът беше истински - каза Райм, сякаш го­вореше на малко дете. - Но не е на престъпника. На нашия човек му е било нужно такси, за да лови жертвите си. Затова се е срещнал с... как се казва?

- Виктор Питърс - промърмори Делрей и разказа нак­ратко досието на шофьора.

- Добър удар - каза Райм с искрено възхищение. - Изб­рал е сърбин със съдебно досие и психични отклонения. Кол­ко ли дълго е търсил подходящ човек? Както и да е, 823 е убил бедния господин Питърс и е взел таксито. Отрязал му е един пръст. Запазил го е в хладилника, за да ни заблуди, ко­гато започнем много да затягаме примката. Май планът му проработи.

Райм погледна часовника: оставаха четиринадесет минути.

- Откъде разбра? - Делрей хвърли поглед на окачените карти, но за щастие не им обърна внимание.

- Отпечатъкът показва признаци на обезводняване и сбръчкване. Трупът сигурно е бил в ужасно състояние. В ма­зето ли го намерихте? Нашият човек обича да оставя жерт­вите си под земята.

Делрей отклони вниманието си от него и започна да оби­каля из стаята като грамаден териер:

- Къде криете нашите улики?

- Улики ли? За какво говориш? Кажи, да не ми счупих­те вратата? Предния път дойдохте, без да чукате. Сега нап­раво влязохте с взлом.

- Виж какво, Линкълн, мислех да ти се извиня, преди да...

- Какъв жест, Фред!

- Но сега изгарям от желание да те арестувам.

Райм хвърли поглед към микрофона на пода. Представя­ше си как гласът на Сакс гърми в слушалките.

- Върни ми уликите, Райм. Не можеш да си представиш какви неприятности те чакат.

- Том - каза Райм, - агент Делрей ме стресна и си изпуснах слушалките на уокмена. Би ли ги закачил на лег­лото?

Прислужникът веднага разбра. Вдигна микрофона и го скри зад главата на Райм, далеч от очите на Делрей.

- Благодаря, Том. Знаеш ли, май днес не си ме къпал. Не е ли време вече?

- Тъкмо мислех да ти го предложа - отвърна Том с глас на професионален актьор.

- Хайде, Райм, за Бога! Къде си?

После чу глас в слушалката. На Том. Звучеше надуто, престорено. Нещо не беше наред.

- Купих нова гъба - каза болногледачът.

- Изглежда добра - отвърна Райм.

- Райм! - изкрещя Сакс. - Какво става?

- Струва седемнадесет долара. Не може да не е добра. Дай да те завъртя.

В слушалката се чуха и други гласове, но Сакс не разби­раше какво говорят.

Тя и Банкс тичаха покрай брега и оглеждаха сивкаво-кафявите води на река Хъдсън под всеки кей. Даде знак на Банкс да спре, приви се от болката в гърдите, плю в реката. Опита се да си поеме дъх.

- ... Няма да ни отнеме много време. Извинете, господа - прозвуча в слушалката.

- ... Ще изчакаме, ако нямаш нищо против.

- Имам против - каза Райм. - Не може ли човек да ос­тане малко на спокойствие?

- Райм, чуваш ли? - изкрещя отчаяно Сакс. „Какво пра­ви, по дяволите?“

- Не. Никакво спокойствие за тези, които крадат ве­ществени доказателства.

„Делрей! У Райм е. Значи край. Жертвата е обречена.“

- Върни ми уликите - излая агентът.

- Мога да ти представя само възможността да ме ви­диш гол, Делрей.

Банкс понечи да заговори, но Сакс му махна да мълчи.

Някакъв шепот, който не успя да разбере.

Гневни реплики.

После Райм продължи спокойно:

- ... Знаеш ли, Делрей, едно време обичах да плувам. Плу­вах всеки ден.

- Остават по-малко от десет минути - прошепна Сакс.

Водата спокойно плискаше брега. Две лодки бавно пореха вълните.

Делрей измърмори нещо.

- Плувах в река Хъдсън. Тогава водата беше много по-чиста.

Микрофонът изпращя.

- ... стар кей. Беше ми любимият, но вече го няма. Бил е свърталище на „Бъстър дъстърс“. Бандата, чувал ли си за нея? През 1890 година. На север от Батъри Парк Сити. Да не те отегчавам? Не е много приятно да гледаш отпуснатия задник на паралитик. Е, щом ти харесва... Кеят беше между „Мурстрийт“ и „Чамбърс“. Гмурках се, плувах около кейове­те...

- „Мурстрийт“ и „Чамбърс“! - изкрещя Сакс.

Бяха го изпуснали, защото отидоха много на юг. Нами­раше се на около четвърт километър от мястото, където бя­ха сега. Сакс виждаше кафявата дървена конструкция и от- точната тръба, която сега се пълнеше от прилива. Колко ли време им оставаше? Сигурно немного. Нямаше да го спасят.

Сакс смъкна слушалките и се втурна към колата. Банкс я следваше по петите.

- Можеш ли да плуваш? - попита тя.

- Аз ли? Ходил съм няколко пъти на басейн.

Нямаше да успеят.

Сакс спря внезапно, завъртя се рязко и погледна пустите улици.

Водата стигаше почти до носа му.

Една вълничка плисна лицето на Уилиам Евърет точно когато вдишваше, и гърлото му се изпълни с вонящата соле­на течност. Задави се. Започна да повръща. В дробовете му навлезе вода. Изпусна подпората и потъна под повърхност­та, отново изплува, после пак потъна.

„Господи, не ме изоставяй... моля те, не ме...“

Дръпна белезниците, започна да рита. Като че можеше да се случи чудо и слабите му мускули да скъсат металната верига.

Издуха водата от носа си, отчаяно започна да мята гла­ва. Дробовете му се прочистиха за момент. От извиване на главата нагоре в отчаяни опити да намери глътка въздух вра­тът му гореше от болка - толкова силна, колкото и тази от счупения пръст.

За малко успя да покаже носа си над повърхността.

После - нова вълна, малко по-висока.

Това бе краят.

Не можеше повече да се бори. Време е да се откаже. Да отиде при Евелин, да се сбогува с живота...

И Уилиам Евърет се отказа. Потъна в мръсната вода, пълна с гнили сламки и водорасли.

После се сепна ужасен. „Не, не!...“

Той се бе върнал. Похитителят! Беше тук.

Евърет започна да рита отчаяно, глъгна още вода в опи­тите си да изплува. Похитителят го заслепи с фенер и насочи ножа си към него.

„Не, не!...“

Не му ли стигаше да го удави, ами искаше и да го накъл­ца на парчета! Евърет го изрита с все сила. Похитителят се потопи под водата и после... щрак!, ръцете на Евърет се осво­бодиха.

Старецът забрави примирението си към смъртта и зари­та бясно, за да изскочи на повърхността; вдиша влажния въз­дух, смъкна тиксото от устата си. Задави се, започна да плюе вонящата вода. Главата му се удари в една греда на кея.

- О, Господи, Господи!... - ликуваше той.

Пред него се появи друга глава... Също с качулка, с ярък фенер и емблема на нюйоркския полицейски департамент. Непознатите държаха не ножове, а клещи за рязане на ме­тал. Единият от тях пъхна лигава тръба между зъбите на Евъ­рет и той вдиша дълбоко, до замайване. Кислород!

Водолазът го обгърна с ръка и двамата заплуваха към отточната тръба в основата на кея.

- Поемете си дълбоко въздух, след минутка излизаме.

Евърет напълни отново белите си дробове до пръсване, зат­вори очи, гмурна се заедно с водолаза под водата, зловещо ос­ветена от фенера. Плуването бе кратко, но мъчително - рязко надолу, после отново нагоре през мътната вода. За момент ста­рецът се изплъзна от ръцете на водолаза и двамата се раздели­ха. Но това ни най-малко не разтревожи Уилиам Евърет. След преживяното, малко плуване в река Хъдсън бе като детска игра.

Нямаше намерение да взима такси. И с автобуса беше добре.

Пами обаче не бе спала достатъчно (бяха станали в пет) и започваше да нервничи. Дъщеричката й трябваше вече да е под шареното си одеяло, гушнала бутилка „Хауаян пънч“. А и самата Карол изгаряше от нетърпение да види Манхатън. Идваше от централния Запад и не беше стъпвала по на изток от Охайо за четиридесет и една годи­ни живот.

Тя си взе багажа и се запъти към изхода. Провери отно­во дали у нея е всичко, което носеше на излизане от къщата на Кейт и Еди следобед.

„Пами, Мечо Пух, портмоне, одеяло, куфар, раница.“

Всичко бе тук.

Приятелите ѝ я бяха предупредили да внимава в града.

- Ще те дебнат - каза Еди. - Обирджии, джебчии.

- И недей да се хващаш на ония комарджийски игри по улиците - майчински добави Кейт.

- Че аз и вкъщи не играя на карти - напомни ѝ с усмив­ка Карол. - От къде на къде ще започна да играя комар точно по улиците на Манхатън?

Все пак оценяваше загрижеността им. И ето я - вдовица с тригодишно хлапе - в най-престъпния град на планетата за конференцията на ООН. Господи! Повече чужденци, повече хора, отколкото някога бе виждала.

Карол намери телефон с монети и се обади в хотела, за да провери резервацията. От рецепцията я увериха, че стаята е гото­ва. Каза им да ги очакват след около четиридесет и пет минути.

Майката и дъщеричката излязоха и лятната жега като че се опита да ги смачка. Карол спря и се огледа. Хвана здра­во Пами с една ръка, с другата - износения куфар. Тежката жълта раница висеше на рамото ѝ.

Наредиха се на опашката пред стоянката на такситата.

Карол хвърли поглед на огромното табло от другата стра­на на магистралата. „Добре дошли, делегати на ООН!“ Ди­зайнът бе ужасен, но тя впери очи в таблото: един от мъжете на снимката приличаше на Рони.

Известно време след смъртта му - преди две години - всичко я караше да си спомня красивия си късоподстриган съпруг, когото бе загубила. Минаваше покрай „Макдоналдс“ и се сещаше, че той обичаше „Биг Мак“. Артист в някой филм, който нямаше никаква прилика с него, ѝ се струваше, че кима, както го правеше той. Виждаше обява за продажба на електрическа косачка и си спомняше кол­ко обичаше той да коси малката им ливада в Арлингтън Хайтс.

Избухваше в сълзи и гълташе успокоителни. Прекара цяла седмица в леглото. Неохотно се съгласи на предложението на Кейт да остане у тях за една нощ. Или за седмица. Или за месец.

Сега вече не плачеше. Беше дошла, за да започне нов живот. Край на скръбта.

Карол тръсна гъстата си руса коса, побутна Пами и подритна куфара, тъй като опашката се бе придвижила с някол­ко човека. Огледа се наоколо, опитвайки се да зърне някой от небостъргачите на Манхатън, но виждаше само коли, опашки на самолети и море от хора. От отдушниците на ле­тището се вдигаха облаци пара, а по черното нощно небе плу­ваха жълти сияния.

Е, скоро щеше да види града. Надяваше се Пами да е достатъчно голяма, за да запомни впечатленията си.

- Харесва ли ти приключението ни, слънчице?

- Обичам приключенията. Може ли да ми дадеш малко „Уаян пънч“? Моля те, моля те!

„Моля“... Това беше нещо ново. Момиченцето вече на­учаваше вълшебните думички. Карол се усмихна:

- Съвсем скоро, миличка.

Най-сетне дойде и техният ред. Багажникът на таксито се отвори автоматично и Карол вкара багажа. Затръшна ка­пака и двете се настаниха на задната седалка.

„Пами, Мечо Пух, портмоне...“

- Накъде? - попита шофьорът.

Карол извика адреса на хотел „Мидтаун резидънс“ през плексигласовата преграда.

Таксито потегли. Тя се облегна и постави Пами в скута си.

- Ще минем ли покрай сградата на ООН? - попита.

Вниманието на шофьора бе изцяло насочено към плат­ното, така че не я чу.

- Тук съм за конференцията - обясни тя. - За ООН.

Пак никакъв отговор.

Дали пък нямаше проблеми с английския? Кейт я беше предупредила, че повечето шофьори на таксита в Ню Йорк са чужденци. („Взимат хляба на американците“ - бе изръмжал Еди.) Не виждаше добре шофьора през мръсния плексиглас.

„Може би просто не му се говори.“

Завиха по друга магистрала и изведнъж... пред тях из­никнаха небостъргачите. Като кристалите, които Еди и Кейт колекционираха. Група синкави, златисти и сребристи пост­ройки по средата на острова и друга, вляво от първата. По-огромни от всичко, което бе виждала. За миг островът ѝ заприлича на гигантски кораб.

- Виж, Пами, виж къде отиваме. Красиииво е, нали?

След няколко минути гледката изчезна. Шофьорът бе за­вил в едно разклонение. Таксито полетя по нажежени, пусти улици, покрай мрачни тухлени постройки.

Карол се наведе напред:

- Оттук ли се минава за центъра?

Пак никакъв отговор.

Карол потропа по плексигласа:

- Да не сте объркали пътя? Отговорете. Отговорете!

- Мамо, какво има? - попита Пами и започна да плаче.

- Къде ни карате?! - изкрещя Карол.

Шофьорът не им обърна внимание - продължи да си ка­ра спокойно, да спира на всички червени светофари, без да превишава скоростта. И когато отби в пустия паркинг зад тъмната изоставена фабрика, даде мигач точно според пра­вилника за движение.

„О, не!... Не!“

Шофьорът нахлузи маска за ски и слезе. Отиде до задната врата и протегна ръка, но се подвоуми и не отвори ведна­га. Наведе се и потропа по стъклото. Веднъж, два, три пъти. Като че да привлече вниманието на гущерите в зоологичес­ката градина. Дълго време гледа майката и дъщерята; после отвори.

22.

- Как ги вършиш тия неща бе, Сакс?

Тя стоеше до смрадливата река Хъдсън с микрофон на ревера.

- На идване видях пристана на пожарните лодки в Ба­търи Парк. Извикаха двама водолази и пристигнаха на кея само за три минути. Човече, да беше видял само моторница­та им! Трябва някой ден да покарам и такова нещо.

Райм ѝ разказа за трупа на шофьора и липсващия му пръст.

- Мръсник! - възкликна тя. - Този негодник ни заблуди всички.

- Не всички.

- Значи, Делрей знае, че съм откраднала уликите. Тър­си ли ме?

- Каза, че се връща в управлението. Вероятно, да реши кого по-напред да арестува. Как е местопрестъплението, Сакс?

- Доста зле. Паркингът е покрит с чакъл...

- Значи никакви следи.

- Има нещо по-лошо. Водата е преляла през отточната тръба и мястото, където е била колата, е наводнено.

- Мамка му. Никакви следови улики, никакви отпеча­тъци, нищо. Как е жертвата?

- Немного добре. Прекарал е дълго време във водата, счупен пръст. Има проблеми със сърцето. Ще остане в бол­ницата ден-два.

- Какво казва?

Сакс отиде при Банкс, който разпитваше Уилиам Евърет.

- Не беше едър - обясняваше спокойно пострадалият, като внимателно наблюдаваше как лекарят превързва пръста му. - А и не беше много як. Но се оказа по-силен от мен. Опи­тах се да се съпротивлявам, но той просто ми изви ръцете.

- Как изглеждаше? - попита Банкс.

Евърет спомена тъмните дрехи и маската за ски. Само това помнеше.

- Има нещо, което ми направи впечатление. - Евърет вдигна бинтованата си ръка. - Този човек е откачен. Хванах го, както вече ви казах. Не мислех, бях в паника. Но той се разяри. Затова ми счупи пръста.

- За назидание, а?

- Вероятно. Но не това е странното.

- А кое?

- Странното е, че той се заслуша.

Младият детектив спря да пише. Погледна Сакс.

- Вдигна ръката ми до ухото си, направо я допря, и изви пръста, докато се счупи. Като че слушаше какъв звук ще из­даде. И това му харесваше.

- Чу ли, Райм?

- Да. Том го записа в таблицата. Нямам обаче предс­тава какво означава. По-късно ще го обмислим. Има ли ня­какви подхвърлени улики?

- Още не съм забелязала.

- Обходи сцената, Сакс. А, и вземи от жертвата...

- Дрехите ли? Вече го помолих да ги съблече. И... Райм, добре ли си.

От другата страна се чу кашляне.

Връзката се разпадна. След малко отново се възстанови.

- Райм, чуваш ли? Добре ли си?

- Да - отвърна припряно той. - Хайде, започвай обхода.

Сакс огледа сцената в светлината на халогенния прожек­тор. Доста объркващо. Той е бил тук. Ходил е по чакъла. Но каквито и улики да е оставил след себе си, сега те са под водата. Тя тръгна бавно. Напред-назад.

- Не виждам нищо. Подхвърлените улики сигурно са отплували.

- Не, прекалено е умен, за да не вземе под внимание при­лива. Скрил ги е някъде на сухо.

- Хрумна ми нещо - каза внезапно тя. - Ела тук.

- Какво?!

- Обходи сцената заедно с мен, Райм.

Той замълча.

- Райм, чуваш ли?

- На мен ли говориш?

- Приличаш ми на Де Ниро. Звучиш като Де Ниро. Пом­ниш ли онази сцена от „Шофьор на такси“?

Райм се засмя:

- Репликата е „Мен ли гледаш?“, а не „На мен ли говориш?”

- Ела тук - настоя Сакс. - Огледай сцената заедно с мен.

- Ще долетя. Не, нещо по-добро - ще се телепортирам.

- Стига си ме иронизират. Говоря сериозно.

- Ама...

- Нужен си ми. Сама няма да намеря подхвърлените улики.

- Но те са там. Напрегни се малко.

- Обходих сцената два пъти.

- Значи си определила много малко пространство за оглед. Разшири го с няколко метра.

- Не сменяй темата. Ела да ми помогнеш.

- Как? Как предлагаш да го направя?

- Един приятел имаше затруднения - започна тя. - И...

- Искаш да кажеш, че е бил инвалид - поправи я Райм. Спокойно, но твърдо.

- Всяка сутрин болногледачът му го слагаше на една страхотна инвалидна количка и той се разхождаше където си поиска. На кино, на...

- Тези колички... Не ми вършат работа.

Сакс замълча, той продължи:

- Проблемът е в травмата ми. Опасно е да ме слагат на инвалидна количка. Може... - замълча за миг - нещата да се влошат.

- Извинявай. Не знаех.

Той замълча, след това каза:

- Няма нищо.

„Ама че неприятна ситуация...“

Райм обаче не изглеждаше ни най-малко разстроен. Про­дължи със спокоен, безстрастен глас:

- Слушай, трябва да продължиш търсенето. Нашият човек започва да ни поставя по-сложни задачи. Но не и невъз­можни за решаване... Ето ти една идея. Той обича подземи­ята, нали така? Може да ги е заровил.

Сакс се огледа.

„Може би там...“ - Видя купчина пръст и листа в туфа висока трева близо до чакъла. Не изглеждаше много естест­вено - купчината бе с твърде правилна форма.

Тя отиде там и започна да маха листата с моливите.

Погледна наляво и се намери очи в очи с поклащаща се глава с оголени отровни зъби...

- Боже Господи! - изкрещя Сакс, отскочи назад, падна тежко на задните си части, отчаяно се опита да извади писто­лета си.

„Не!...“

- Добре ли си? - изкрещя Райм.

Тя насочи пистолета и се опита да спре треперенето на ръцете си. Джери Банкс притича с изваден „Глок“. Спря. Сакс се изправи, огледа по-внимателно това, което я бе уплашило.

- Уха! - възкликна Банкс.

- Змия е... скелет на змия - обясни тя на Райм. - Гърмя­ща змия. По дяволите! - Прибра пистолета в кобура. - Прик­репена е към дъска.

- Змия ли? Интересно.

- Да, наистина е интересно.

Сакс си сложи гумени ръкавици и вдигна експоната.

Обърна го.

- „Метаморфоза“.

- Какво?

- Така пише на етикета. Предполагам, името на мага­зина, от който е купена. На „Бродуей“ 604.

- Ще накарам Братята Харди да го проверят. Какво друго има? Какви са уликите?

Тя бяха под змията. В един плик.

- Кибрит - каза Сакс.

- Добре, може би замисля да подпали нещо. Пише ли нещо па кутийката?

- Не, но има нещо размазано. Като вазелин. Само че мирише.

- Добре, Сакс. Винаги помирисвай уликите, когато не знаещ от какво са. Само бъди по-точна.

Сакс доближи кутийката до носа си:

- Пфу!

- Това не е точност.

- На сяра може би.

- Да не е някакъв нитрат? Експлозив? Товекс? Синьо ли е?

- Не, бяло и прозрачно.

- Предполагам, че е вторичен експлозив. Те са стабил­ни. Има ли нещо друго?

- Парче хартия. Има нещо на него.

- Какво, Сакс? Името му, адреса, имейла му?

- Прилича на изрезка от списание. Има малка черно-бяла снимка. Прилича на сграда, но не се познава коя. И от­долу е написана дата: 20 май, 1906 г.

- Пет, двадесет, нула шест. Дали не е някакъв шифър? Или адрес. Ще помисля. Друго?

- Не.

Райм въздъхна:

- Добре, връщай се, Сакс. Колко е часът? Господи, поч­ти един. Не съм стоял до толкова късно от години. Идвай и да видим какво ще измислим.

От всички манхатънски квартали долен Ийстсайд се е променил най-малко в историята на града.

Разбира се, много неща вече ги няма. Обширните паси­ща. Масивните колониални къщи на първите големци на гра­да в Джон Ханкок. Де Колек, голямото езеро (холандското му име е изопачено на английски в „Дъ Колект²⁸¹“, което най-добре характеризира силно замърсения водоем). Знаменития Файф Пойнтс - най-голямата в света престъпност на едини­ца площ в началото на деветнадесети век, - където само в една жилищна сграда като зловещата „Гейтс ъв хел²⁹²“, на го­дина се извършвали двеста-триста убийства.

Хиляди стари сгради все още стояха - жилищни блоко­ве от деветнадесети век, порутени къщи от колониалния пе­риод и федерални тухлени постройки от осемнадесети век, в стил барок. Някои като древноегипетски храмове. Общес­твени сгради, проекти, родени от извратения мозък на кон­гресмена Фернандо Уд. Някои бяха изоставени, обрасли с диви лози, с напукани стени. Но много от сградите все още се използваха: тук бе царството на публичните домове, улич­ните спекуланти и фабриките за робски труд, тук властва­ше прословутата Гомора - еврейската мафия. Квартал, който е дал началото на такива организации, не се разрушава лес­но.

Точно тук Колекционера на кости докара крехката же­ница и малката ѝ дъщеричка.

„Щом усетил, че полицията е по петите му, Джеймс Шнайдер отново се скрил като змия, търсейки подслон (как­то се предполага) из мазетата на жилищните кооперации. И така се спотаил за няколко месеца.“

Докато шофираше към къщата си, Колекционера на кос­ти преминаваше не през Манхатън от деветдесетте години на двадесети век - покрай корейските ресторанти, спагете- риите, магазините за порнографски видеокасети, празните бу­тици, - а покрай мъже с бомбета, жени с шумолящи кринолини, по улици, гъмжащи от карети и файтони, сред мириз­мата на метан, един път приятна, друг - отблъскваща.

„Но вътрешната зла сила, която го подтиквала да за­почне да събира колекцията си отново, била толкова силна, че скоро го подмамила да излезе от бърлогата си, за да се нахвърли отново върху почтените граждани. Този път вър­ху един младеж, пристигнал неотдавна, за да учи в универ­ситета.“

Премина покрай известния Ейтинт Уорд, приютявал в миналото почти петдесет хиляди души, натъпкани в мизерни жилища. Като се замислят за деветнадесети век, много хора си представят черно - заради цвета на старите снимки. Гре­шат. Старият Манхатън е сиво-жълт. Резултат от задушливите промишлени пушеци, голите камъни на стените и оскъдното осветление.

„Шнайдер се промъкнал зад младежа и тъкмо щял да се хвърли отгоре му, когато, най-сетне, провидението се наме­сило. Двама полицаи случайно се появили наблизо. Веднага разпознали Шнайдер и го погнали. Убиецът побягнал на из­ток, през Манхатънския мост. Това чудо на техниката било завършено през 1909, две години преди описваните събития. Шнайдер спрял на средата на моста, тъй като откъм Бруклин се задавали още трима полицаи, привлечени от свирките и изстрелите на колегите си от Манхатън.

Престъпникът, по случайност невъоръжен, се прехвър­лил през парапета. Изкрещял зловещи проклятия срещу по­лицаите, като ги обвинил, че са провалили живота му. Кога­то пазителите на закона се приближили, той скочил в река­та. След седмица един моряк намерил тялото му на брега на Уелфеър Айлънд, близо до Хел Гейт. От плътта му не било останало много - раците и костенурките прилежно се били заели със задачата да очистят костите, които Шнайдер в лу­достта си боготворял.“

Колекционера на кости зави по павираната улица, на ко­ято живееше - изгочна „Ван Бреворт стрийт“ - и спря пред къщата. Провери двете мръсни връвчици, които бе опънал под вратата, за да се увери, че никой не е влизал. Внезапен шум го стресна - гърленото ръмжене на кучетата с жълти очи, кафяви зъби, с тела, покрити с белези и струпеи. Хвана пистолета, но животните подвиха опашки и с лай се спуснаха след някоя котка или плъх по улицата.

По горещите тротоари не се виждаше никой и Колекци­онера на кости отвори катинара на хангара за файтони. Качи се в колата и я вкара в гаража до „Таурус“-а.

„След смъртта на злодея детективите се заели с разслед­ване на деянията му. От дневника му личало, че е убил осем порядъчни граждани. Не се свенял да се гаври и с мъртвите; в дневника си бил записал (ако това, което твърди, е вярно), че е осквернил няколко гробища в града. Никоя от тези жер­тви не била заслужила такова оскърбление - не, повечето тленни останки били на достойни граждани, скромни и тру­долюбиви. Извергът не чувствал никаква вина. Всъщност из­глежда, че е действал с безумната мисъл, че върши услуга на жертвите.“

Колекционера спря и избърса потта от устните си. Лице­то под маската го сърбеше. Измъкна жената и момиченцето от багажника и ги повлече през гаража. Жената беше силна и се съпротивляваше яростно, но Колекционера бе успял да ѝ сложи белезниците.

- Мръсник! Не смей да докосваш дъщеря ми! Ако ѝ сто­риш нещо, ще те убия!

Той я стисна през гърдите и ѝ залепи устата. После нап­рави същото с дъщерята.

„Плътта гние и е слаба - писал извергът с жестоката си, твърда десница, - костите са най-здравата част от тялото. Колкото и стара да е плътта, костите остават млади. Моето призвание е благородно и не разбирам защо никой не ме под­крепя. Аз правя добро на хората. Сега те са безсмъртни. Аз ги освободих. Изчистих костите им от мръсотията.“

Колекционера завлече двете в мазето и блъсна грубо жената на пода, после дъщерята. Завърза белезниците с въже за една скоба в стената. После се върна на горния етаж.

Извади жълтата раница от багажника и влезе в голе­мия салон на къщата. Понечи да хвърли раницата в един ъгъл, но откри, че по някаква причина е ядосан точно на тези две пленнички. Седна пред един от стенописите - месар, спокойно хванал нож в едната си ръка, в другата - пар­че месо.

Погледна етикета на багажа. Карол Ганц. Карол с „е“ накрая. Защо ли е тази допълнителна буква? В куфара има­ше само дрехи. Той отвори раницата. Намери парите - чети­ри или пет хиляди. Върна ги отново.

Имаше десетина занимавки за детето: кукла, кутия с вод­ни бои, пакет пластилин, „Чичко Косичко“. Скъп дискмен, пет-шест компактдиска, радиобудилник „Сони“.

Започна да разглежда снимките. Карол и момиченцето. На повечето жената беше много сериозна. На някои бе малко по-весела. Нямаше снимки на Карол със съпруга ѝ, въпреки че носеше венчална халка. Имаше много фотографии на двете в компанията на някакво семейство - пълна жена със старомодна рокля и брадат, оплешивяващ мъж с фланелена риза.

Колекционера на кости дълго време не свали поглед от една снимка на момиченцето.

„Участта на бедната Маги О’Конър, едва осемгодишно момиченце, е особено тъжна. Полицията предполага, че по нещастна случайност тя се озовала на пътя на Джеймс Шнай­дер, докато се е занимавал с една от жертвите си.

Момиченцето живеело в известния Хелс Кичън (Адска­та кухня) и излязло да събере косми от многобройните мър­тви животни по улиците на този бедняшки квартал. Детето си плетяло пръстени и гривнички - единствените украшения за такива бедни създания.“

„Кожа и кости, кости и кожа.“

Колекционера постави снимката на полицата, до малка­та купчинка кости. Там бяха тези, които бе чистил сутринта, и няколко, откраднати от магазина, от който бе задигнал ске­лета на змията.

„Предполага се, че Шнайдер се е сблъскал с малката Ма­ги близо до свърталището си, където го е видяла да убива една от жертвите си. Дали се е отървал от нея бързо, или бавно, никой не знае, но за разлика от другите жертви, чиито останки били открити впоследствие, от крехката къдрокоса Маги О’Конър не е намерена никаква следа.“

Колекционера на кости слезе в мазето.

Отлепи тиксото от устата на майката и жената си пое дълбоко дъх:

- Какво искате от нас? Какво?

Не бе слаба като Естер, но, слава Богу, не беше и тлъста като Хана Голдшмит. Толкова много от „душата“ ѝ прозира­ше през плътта. Изящната долна челюст, ключицата. И през тънката синя пола - част от таза, образуван от свързването на илиум, исхиум и пубис³⁰¹. Имена като на древноримски богове.

Момиченцето заплака. Колекционера се наведе и поста­ви ръка на главата му. Черепът не се състои от една-единстве­на кост, а от осем, които са свързани една с друга. Колекци­онера погали тилната, двете теменни. И две от любимите му крехки кости около очните кухини - клиновидната и реше­тъчната.

- Стига! - изкрещя Карол. - Не я докосвай.

- Шшшт - каза той, като постави показалеца си пред устните.

Момиченцето заплака още по-силно и се сгуши до май­ка си.

- Маги О’Конър - пошепна нежно той, като се наслаж­даваше на хубавия ѝ череп. - Малката ми Маги.

Жената го погледна озадачено.

- Ти се оказа на неподходящо място в неподходящо вре­ме, дете мое. Какво ме видя да правя?

„Костите остават млади.“

- Какви ги говорите? - прошепна Карол.

Колекционера насочи вниманието си към нея. Винаги се беше чудил какво е станало с майката на Маги O’Koнър.

- Къде е съпругът ви?

- Мъртъв е - изсъска тя. После погледна нежно моми­ченцето. - Беше убит преди две години. Вижте какво, пусне­те дъщеря ми. Тя няма да каже на никого за вас. Слушате ли ме?... Какво правите?

Той я хвана за ръцете и ги вдигна.

Опипа костите на дланта, фалангите на тънките пръсти. Изви ги.

- Не, недейте. Боли. Моля ви! - закрещя тя в пани­ка.

Той усети, че губи самообладание - това чувство ни най-малко не му се нравеше. Ако планът му с тази жертва успе­еше, щеше да се наложи да се бори срещу лудостта, която все повече го обладаваше, която го теглеше все повече към ми­налото, обърквайки представите му за настоящето.

„Преди и след...“

Нужно му бе да мобилизира целия си ум, за да завърши започнатото.

„И все пак... все пак...“

Тя бе толкова фина, толкова крехка. Колекционера зат­вори очи и си представи как ножът стърже по пищяла ѝ, като лък по струните на стара цигулка.

Дишането му се учести, по тялото му рукна пот.

Отвори очи и погледна сандалите ѝ. Нямаше много ху­бави кости от стъпалото в колекцията си. Бездомниците, които ловеше през последните месеци, страдаха от рахит и остеопороза, пръстите им бяха деформирани от неудобни обувки.

- Нека се споразумеем - каза той.

Тя погледна дъщеря си. Допря се по-силно до нея.

- Да се споразумеем. Ще ви пусна, ако ми позволите да направя нещо.

- Какво? - прошепна Карол.

- Да ви одера.

Тя примигна в недоумение.

- Позволете ми, моля ви. Само единия крак. Под глезе­на. Ако ми позволите, ще ви пусна.

- Какво?!

- До кокал.

Тя го погледна с ужас. Преглътна тежко.

„Какво ѝ струва? - помисли си той. - Тя и без това е само кожа и кости. Да, това е различното в нея. Различното от другите жертви.“

Той остави пистолета и извади ножа. Отвори го.

Жената не помръдна. Откъсна очи от дъщеря си и пог­ледна похитителя.

- Ще ни пуснете ли?

Той кимна:

- Не сте видели лицето ми. Не знаете къде се намираме.

Тя се замисли. Огледа се. Промълви някаква дума. Име.

Рон или Роб.

Протегна крака към него и изрита десния си сандал.

Той хвана пръстите ѝ. Погали крехките фаланги.

Тя се изпъна, сухожилията на врата ѝ изящно изпъкнаха. Затвори очи. Той погали кожата ѝ с острието.

Стисна ножа.

Тя затвори очи, издиша.

- Започвай - промълви.

Закри очите на момиченцето, допря се силно до него.

Колекционера на кости си я представи с дрехи от викторианската епоха, кринолин и черни дантели. Представи си как тримата седят в „Делмонико“ или се разхождат по Пето авеню. Представи си малката Маги, с дантелено костюмче, да търкаля колело с пръчка по „Канал Бридж“.

„Преди и сега...“

Той допря ръждивото острие в свода на стъпалото ѝ.

- Мамо! - изпищя момиченцето.

Нещо в него се пропука. За момент го обхвана чувство на отвращение от собствените му дела. Отвращение от са­мия себе си.

Не! Не можеше да го направи. Не и с нея. С Естер или Хана - да. Или със следващата. Но не и с нея.

Колекционера на кости поклати тъжно глава и погали слепоочната ѝ кост. Залепи отново устата ѝ и сряза въжето около краката ѝ.

- Ела - промълви той.

Тя започна да се съпротивлява яростно, но той стисна носа ѝ, докато жената не изпадна в безсъзнание. После я метна на гръб и се заизкачва по стълбите, като междувре­менно взе и един плик, който бе оставил там. Много вни­мателно, за да не изпадне нещо. Докато се качваше, спря веднъж, за да погледа малката къдрокоса Маги О’Конър, която седеше в прахта, насочила отчаян поглед към него.

23.

Спипа ги пред дома на Райм.

Бърз като змията, която Банкс носеше като някакъв су­венир от Санта Фе, Делрей заедно с двамата агенти изскочи­ха от една странична уличка.

- Имам новини, скъпи мои - обяви спокойно агентът. - Арестувани сте за кражба на веществени доказателства, пос­тавени под съдебна възбрана.

Линкълн Райм бе сгрешил. Делрей не се беше върнал в управлението на ФБР, а бе останал да дебне помощниците му.

Банкс се ококори:

- По-спокойно, Делрей. Ние спасихме жертвата.

- И по-добре за вас, синко. Ако не го бяхте направили, щяхме да ви съдим и за убийство.

- Само че ние го спасихме - възрази Сакс. - Не вие.

- Благодаря за краткото разяснение, полицай. Дайте си ръцете.

- Това са глупости.

- Сложи белезниците на тази госпожичка - обърна се тържествено Делрей към набития агент до себе си.

- Намерихме още улики, агент Делрей - започна Сакс. - Убиецът е хванал нова жертва. Не знам с колко време раз­полагаме.

- А, ще поканим и този момък на купона.

Делрей кимна към Банкс. Младият детектив се обърна към жената - агент на ФБР, натоварена със задачата да го арестува, сякаш смяташе да се бори с нея.

- Не, не - каза весело Делрей. - Не си и помисляй да се съпротивляваш.

Банкс неохотно вдигна ръце.

Сакс се усмихна студено на агента.

- Как беше разходката до Морнингсайд Хайтс?

- Този мръсник е убил шофьора. Момчетата от отдела за разследване са плъзнали из къщата като мухи по мърша.

- И само това ще открият. Този престъпник разбира от криминология повече от нас двамата, взети заедно.

- Водете ги - нареди Делрей, като кимна към Сакс.

- Можем да спасим и следващата жертва, ако...

- Знаете ли какво ви остава, полицай? Можете ли да познаете? Остава ви правото да мълчите. Имате право да...

- Хайде, стига - изгърмя нечий глас зад тях.

Сакс се обърна и видя Джим Полинг, който идваше по улицата. Панталоните и тъмната му риза бяха намачкани. Изглеждаше, сякаш е спал с дрехите, въпреки че лицето му бе бледо, като че не бе мигвал с дни. Имаше еднодневна бра­да, а русата му коса бе невъобразимо разчорлена.

Делрей примигна объркано, но не присъствието на ка­питана го караше да се чувства неудобно, а високият силует на главния прокурор на Южния район, застанал зад Полинг. И главният специален агент Пъркинс.

- Хайде, Фред. Пускай ги - нареди прокурорът.

- Тя открадна веществени доказателства, сър. Тя... - за­почна Хамелеона с мелодичния глас на радиоводещ.

- Взех ги само за няколко изследвания - оправда се Сакс.

- Вижте... - започна Делрей.

- Не - отряза го Полинг, този път съвършено спокойно. - Няма какво да гледаме.

Обърна се към Сакс и излая:

- А вие не смейте да остроумничите.

- Слушам, сър. Извинявайте, сър.

Прокурорът се обърна към Делрей:

- Фред, ти допусна грешка и тръгна по лъжлива следа.

- Следата беше добра - възрази Делрей.

- Е, решихме да сменим насоката на разследването - продължи прокурорът. - Разговаряхме с началника и с Психологическия отдел - добави Пъркинс. - Решихме, че методът, по който работят детективите Райм и Селито, е правилният.

- Източникът ми съвсем ясно твърди, че нещо ще се случи на летището. Не би ме излъгал за такова нещо.

- Точно там е въпросът, Фред - каза студено прокуро­рът. - Каквото и да е решил този мръсник, жертвите бяха спасени от екипа на Райм.

Делрей несигурно сви юмрук, после пак разтвори длан:

- Признавам това, сър, но...

- Агент Делрей, решението вече е взето.

Лъскавото черно лице на агента - толкова самоуверен, когато командваше подчинените си - изведнъж посърна. Са­монадеяността му се изпари за миг:

- Слушам, сър.

- Последната жертва щеше да загине, ако детектив Сакс не се беше намесила - каза прокурорът.

- Полицай Сакс - поправи го тя. - И заслугата е главно на Линкълн Райм. Аз изпълнявах само ролята на негови кра­ка, ако мога така да се изразя.

- Случаят се връща на градската полиция. Отделът за борба с тероризма към Бюрото ще продължи да следи инфор­мацията за терористични акции, но с намалено количество хора. Всичко, което открият, трябва незабавно да достигне до знанието на детективи Райм и Селито. Делрей, хората ти да бъдат на тяхно разположение за целите на разследването и за спасяването на жертвите. Или за каквото друго им потрябва­те. Ясно ли е?

- Тъй вярно.

- Добре. Освободете сега тези полицаи от белезниците.

Делрей послушно отключи белезниците и ги пусна в джо­ба си. Оттегли се до големия микробус, паркиран наблизо. Сакс вдигна плика с уликите и погледна към агента. Той стоеше зад колата и разсеяно гладеше цигарата над ухото си. Сакс за миг почувства състрадание към него, после се втурна по стълбите, по две стъпала наведнъж, след Джери Банкс и змията му.

- Имам вече идея кое какво значи. Е, почти всичко.

Сакс тъкмо влизаше в стаята, когато Райм направи това изявление. Изглеждаше доста доволен от себе си.

- Всичко с изключение на змията и мазнината по кибрита.

Сакс връчи новите улики на Мел Купър. Стаята отново се бе превърнала в лаборатория, масите бяха покрити с нови шишенца, колби, епруветки, апарати и кутии. Това не предс­тавляваше нищо в сравнение с видяното във ФБР, но Сакс го чувстваше много родно и мило.

- Кажи какво си открил - каза тя.

- Утре е неделя... пардон, днес е неделя. Той има наме­рение да запали някоя църква.

- Откъде си направи този извод?

- Датата.

- На листчето ли? Какво означава?

- Чувала ли си за анархистите?

- Дребни руснаци със шлифери, които мъкнат от онези бомби с вид на топки за боулинг - каза Банкс.

- Така си мислят онези, които четат комикси - каза сухо Райм. - Личи си, че редовно гледаш анимационните филмчета в събота сутрин, Банкс. Анархизмът е старо социално движение, което призовава за сваляне на властта. Един от тях, Енрико Малатеста, проповядвал за „пропа­ганда чрез дела“. В превод - убийства и побои. Един от последователите му, американец на име Юджийн Локуърти, живял в Ню Йорк. Една неделя, малко след началото на сутрешната молитва, заковал вратите на една църква в горен Ийстсайд и я подпалил. Осемнадесет вярващи изго­рели живи.

- И това е станало на 20 май 1909, така ли? - попита Сакс.

- Да.

- Да те питам ли как си се сетил?

Райм вдигна рамене:

- Много ясно. Нашият човек си пада по историята, на­ли така? Оставя ни кибрит, значи планира да подпали нещо. Просто се замислих за най-известните пожари в града: в „Триангъл шъртуеър“, „Кристал палас“, увеселителното корабче „Дженерал слокъм“... Проверих датите: на двадесети май е пожарът в Първа методистка църква.

- Къде ще бъде? - попита Сакс. - На същото място ли?

- Съмнявам се - каза Селито. - Сега на мястото се из­дига търговска сграда. Господин 823 не си пада по новите постройки. Изпратих двама души за всеки случай, но сме поч­ти сигурни, че планира да изгори някоя църква.

- И смятаме - добави Райм, - че ще изчака службата да започне.

- Защо?

- По същата причина, поради която и Локуърти го е направил - продължи Селито. - Размислихме и върху думите на Тери Добинс: „увеличаване на залога“. За да убие повече хора.

- Значи имаме малко повече време. Докато започне службата.

Райм погледна тавана.

- Добре. Колко църкви има в Манхатън?

- Стотици.

- Въпросът ми беше реторичен, Банкс. Исках да кажа: “Хайде да се заемем с уликите.“

По стълбите отекнаха стъпки.

Отново бяха близнаците.

- Видяхме Фред Делрей навън.

- Не беше много радушен.

- Не изглеждаше щастлив.

- Уха! Я виж. - Сол (Райм бе забравил кой от двамата как се казва) кимна към змията. - Днес се нагледах на таки­ва гадини.

- На змии ли? - попита Райм.

- Бяхме в „Метаморфоза“. Много...

- ... зловещо място. Говорихме със собственика. Странна птица. Както може да се досети човек.

- С ееей такава брада. Искаше ми се да не бяхме ходили през нощта.

- Продават препарирани насекоми и прилепи. Няма да повярвате какви буболечки имат...

- По дванадесет сантиметра дълги.

- ... и такива змии. - Сол кимна към скелета.

- И скорпиони. Пълно е със скорпиони.

- Та да си дойдем на думата. Магазинът е бил разбит преди месец и знаете ли какво са откраднали? Скелет на гър­мяща змия.

- Обадили ли са се в полицията? - попита Райм.

- Да.

- Но стойността на откраднатото няма и сто долара. Така че полицията не си дала много зор.

- Кажи им.

Сол кимна:

- Змията не е единственото откраднато. Крадецът е взел още двадесетина кокала.

- Човешки ли? - попита Райм.

- Да. Собственикът каза, че било смешно. Защото ня­кои от насекомите...

- Какви ти дванадесет, някои са дълги почти двадесет сантиметра.

- ... струват по триста-четиристотин долара. Но крадци­те са взели само змията и няколко кокала.

- Какви по-точно? - поинтересува се Райм.

- Всякакви. Като за урок по анатомия.

- Така каза собственикът.

- Повечето били малки. От китката и стъпалото. Едно-две ребра.

- Собственикът не знаеше точно.

- Някой направил ли е оглед на местопрестъплението? - попита Райм.

- За няколко откраднати кокала ли? Амиии.

Братята Харди излязоха толкова бързо, колкото бяха дошли. Тръгнаха към мястото където бе спасена последната жертва, за да разпитат живущите в района.

Райм се замисли за змията. Дали тя показваше мястото на следващото престъпление? Имаше ли нещо общо с пожара в Първа методистка църква? Дори гърмящите змии да са се срещали често по тези места, градската управа отдавна бе из­пълнила мисията на свети Патрик да изчисти острова от тях. Дали убиецът имаше предвид думата „змия“, или „гърмяща“?

После Райм като че се сети:

- Змията е за нас.

Банкс се изсмя:

- За нас ли?

- Това е като плесница.

- И кого удря?

- Всички, които го преследват. Мисля, че това е шега.

- Не ми беше много смешно, като я намерих - каза Сакс.

- О, реакцията ти беше доста смешна - подразни я Банкс.

- Мисля, че сме по-добри, отколкото е очаквал, и това никак не го радва. Ядосан ни е. Том, запиши го в таблицата. Подиграва ни се.

Телефонът на Селито иззвъня.

- Здравей, Ема. Какво откри?

Селито кимна и започна да си води записки. После вдиг­на поглед и обяви:

- Кражби на коли от фирми за даване под наем: от „Ави­зо“ са откраднати две в Бронкс и една в Манхатън. Цветове­те обаче не съответстват: червена, зелена и бяла. От „Херц“ - четири. Три в Манхатън - Ийстсайд, Среден Манхатън и горен Уестсайд. Двете са зелени, а едната (тази може да е нашата) - тъмносива. Четвъртата е изчезнала от Уайтплейнс - сребрист форд. Струва ми се, че тя най-вероятно е нашата.

- Съгласен съм - каза Райм. - Значи, Уайтплейнс.

- Откъде си толкова сигурен? - попита Сакс. - Монеле каза, че може да е бежова или сребриста.

- Защото нашият човек действа из града - обясни Райм. - Ако е решил да краде нещо толкова голямо като кола, ще го направи колкото се може по-далеч от дома си. Форд ли казваш?

Селито попита нещо Ема, после вдигна поглед:

- „Таурус“. Последен модел. С тъмносива тапицерия. Номерата нямат значение.

Райм кимна:

- Първо тях е сменил. Благодари от мое име на Ема и ѝ кажи да дремне малко. Само да не се отдалечава много от телефона.

- Открих нещо, Линкълн - обяви Купър.

- Какво?

- Това, с което е нацапан кибритът. Търся го в базата данни на химическите компании. Сравнявам... Я да видя... Най-вероятно да е „Кинкауей“. Евтин гел за изправяне на косата.

- Много полезно сведение. Това ни води към Харлем, не смяташ ли? Стеснява значително търсенето.

Банкс погледна списъка на църковните служби в трите главни вестника на града:

- Двадесет и две църкви.

- Кога е най-ранната служба?

- Три започват в осем. Шест - в девет. Една - в девет и половина. Останалите започват в десет или единадесет.

- Сигурно ще запали една от църквите с най-ранни служ­би. Вече ни е дал прекалено много време, за да я открием.

- Ще се обадя на Хауман пак да вдигне хората си - каза Селито.

- Какво ще кажеш за Делрей? - попита Сакс. Предста­ви си как отчаяният агент чака нарежданията им на ъгъла на улицата.

- Какво Делрей? - измърмори Селито.

- Хайде да го включим. Да знаете само как иска да хва­не този убиец.

- Пъркинс му нареди да ни съдейства - допълни Банкс.

- Наистина ли искате да го използваме? - попита Сели­то.

Сакс кимна:

- Ами да.

- Добре - съгласи се Райм, - извикайте Отряда за пре­търсване и наблюдение. Да пратят хора във всички църкви. Но да не се набиват много на очи. Не искам да го подпла­шим. Може да успеем да го хванем на местопрестъплението.

Телефонът на Селито иззвъня. Детективът се обади. Вдигна очи и възкликна:

- Господи!

- Какво има? - попита Райм.

Детективът избърса челото си.

- Получен е сигнал от управителя на хотел „Мидтаун резидънс“. Една жена с резервация се обадила от „Лагуардия“, че пристига с дъщеря си, казала, че ще вземе такси. Досега не са се появили. При всички новини за отвличания управителят решил да ни се обади. Жената се казва Карол Ганц. От Чикаго.

- Мамка му - промърмори Банкс. - Сега и малко моми­ченце. Трябва да спрем всички таксита, докато не заловим този мръсник.

Райм бе капнал от умора. Главата го болеше. Спомни си едно разследване във фабрика за експлозиви. От една бомба, сложена върху креслото, което Райм изследваше за улики, бе изтекъл нитроглицерин. Веществото му беше причинило ад­ско главоболие.

Мониторът на компютъра на Купър примигна.

- Имаме поща - обяви техникът. - Изследвали са всич­ки проби от целофан, които им изпратихме. Смятат, че пар­чето, което намерихме върху кокала на „Пърлстрийт“, е от магазин на „Шопрайт“. Профилът му най-много прилича на този на техния целофан.

- Добре - каза Райм. Кимна към таблицата. - Задраскай всички магазини освен ония на „Шопрайт“. Кои остават?

Том остави само четири магазина.

- „Бродуей“ и Осемдесет и втора, „Гринуич“ и „Банкстрийт“, Осмо авеню и Двадесет и четвърта, „Хюстън стрийт“ и „Лафайет скуеър“.

- Значи горен Уестсайд, Уест Вилидж, Челси и долен Ийстсайд.

- Да, но може да го е купил на друго място.

- Разбира се, Сакс. Може да го е купил в Уайтплейнс, до­като е крал колата. Или в Кливланд, докато е гостувал на май­ка си. Виж, има един момент, в който престъпниците започват да се чувстват сигурни и престават да прикриват следите си. По-глупавите и мързеливите например хвърлят оръжието на убийството в контейнера зад дома си. По-умните го подхвърлят в някоя кофа в Хел Гейт. Блестящите престъпници се промък­ват в някоя фабрика, за да разтопят пистолета при пет хиляди градуса в доменна пещ. Да, нашият убиец е умен. Но е и като всички останали. И той си има слабости. Сигурен съм, че си мисли, че няма да имаме време да се занимаваме с жилището му, защото ще се съсредоточим само върху подхвърлените ули­ки. И, разбира се, страшно много греши. Точно така ще го раз­крием. Хайде сега да погледнем по-отблизо бърлогата му. Мел, има ли някакви следи по дрехите на последната жертва?

Водата бе измила абсолютно всичко от дрехите на Уилиам Евърет.

- Каза, че са се били с жертвата, нали Сакс?

- Не е била кой знае каква борба. Евърет го е хванал за ризата.

Райм цъкна с език:

- Сигурно съм много уморен. Ако се бях сетил, щях да те накарам да изчегърташ калта под ноктите му. Дори да е бил под водата, там може да е останало...

- Ето - каза тя и извади две малки найлонови пликчета.

- Изчегъртала си му ноктите?

Тя кимна.

- А защо пликчетата са две?

Тя взе всяко в отделна ръка:

- Лява и дясна ръка.

Мел Купър избухна в смях:

- Дори ти, Линкълн, не си се сетил да събереш поотдел­но калта от ноктите на двете ръце. Страхотно хрумване.

- Разделното остъргване под ноктите може и да има някакво криминологично значение... - промърмори Райм,

- Ха! - каза Купър през смях. - Значи, смята идеята ти за блестяща и съжалява, че не е хрумнала първо на него.

Техникът огледа материала от ноктите:

- Има частици от тухли.

- Около тръбата нямаше никакви тухли - каза Сакс.

- По частиците има нещо полепнало. Не мога да опре­деля какво.

- Не може ли да са от обора? - попита Банкс. - Там беше пълно с тухли, нали така?

- Частиците от тухли да са резултат от действията на Ани Окли³¹¹? - Райм посочи с глава Сакс. - Не, не забравяй, че когато тя е показвала уменията си, престъпникът вече не е бил там. Мел, искам да погледна по-добре тези частици. През микроскопа. Възможно ли е?

Купър погледна компютъра на Райм.

- Ще видя какво мога да направя.

Включи проводника в изхода за видеокамера на микрос­копа и го свърза със своя компютър. После извади друг про­водник, по-дълъг. Свърза двата компютъра и прехвърли ня­каква програма върху този на Райм. След пет минути Райм бе в състояние да гледа същото, което и Купър.

Криминологът разгледа частиците. Изсмя се високо:

- Сам се издаде. Виждате ли тези бели топченца по час­тиците от тухли?

- От какво са? - попита Селито.

- Прилича на лепило - предположи Купър.

- Точно това е. От четка за кучета. Престъпниците ги използват, за да почистват дрехите си от улики. Но има и обратен ефект. Парченца от лепилото са полепнали по дре­хите му. Сега знаем, че частиците от тухли са от къщата му. Останали са полепнали по дрехите заедно с лепилото, докато Евърет не ги е остъргал с ноктите си.

- Тухлите говорят ли ти нещо? - попита Сакс.

- Стари са. И скъпи - евтините тухли са по-порести, защото глината се меси с машина. Предполагам, че къща­та му е или бивша обществена постройка, или е принадле­жала на някой богаташ. Поне на сто години е. Ако не и по-­стара.

- А, ето - обади се Купър. - Прилича на парченце от ръкавица. Ако ръкавиците му продължат да се разпадат с такава скорост, скоро ще видим и отпечатъците от пръс­тите му.

Мониторът на Райм примигна и на него се появи миниатюрно парче кожа.

- Има нещо странно - отбеляза Купър.

- Не е червена - каза Райм - като предишните парчен­ца. Тази кожа е черна. Пусни я на микроспектрофотометъра.

Купър проведе изследването и чукна по монитора си:

- Кожа е. Но боята е различна. Може би е избеляла.

Райм проточи глава напред, взря се в парченцата, но из­веднъж разбра, че го е загазил. Много.

- Хей, какво ти е? - извика Сакс.

Райм не отговори. Вратът и долната му челюст започ­наха да треперят. От безжизнения му гръбначен стълб към главата пропълзяха тръпки. После - като че някой внезап­но бе включил печка - престана да му е студено и по лицето му рукна пот.

- Том! - прошепна той. - Том, зле ми е.

Едва си пое въздух, адска болка проряза черепа му. Стисна зъби, започна да мята глава, само и само жестока­та криза да спре. Но нищо не помагаше. Притъмня му. Бол­ката бе толкова силна, че му се щеше да избяга, да скочи на краката си, които не се бяха помръдвали от години, и да побегне.

- Линкълн! - изкрещя Селито.

- Вижте лицето му - промълви Сакс. - Колко е червено!

А ръцете му бяха бели като восък. Цялото му тяло, от магическия четвърти прешлен надолу, побледня. Кръвта на Райм, в отчаяния си опит да отиде там, където има нуж­да от нея, потече с пълна сила към тънките капиляри на мозъка му, разшири крехките кръвоносни съдове до спук­ване.

Заслепен от болката, Райм смътно видя как Том отмята завивките от леглото. Как Сакс се навежда над него с искре­на тревога в ясносините си очи. Последното, което видя, бе соколът, който хвръкна от перваза, уплашен от внезапната суматоха в стаята.

24.

Селито пръв грабна телефона.

- Обадете се на „Бърза помощ“ - нареди Том. - После натиснете това копче. Автоматично набиране. Номерът на Пит Тейлър, специалиста по гръбначни травми.

Селито набра номера.

- Някой да ми помогне! - закрещя Том.

Сакс бе най-близо. Кимна и пристъпи към Райм. Болногледачът бе хванал припадналия паралитик под мишници­те и се опитваше да го издърпа нагоре. Разтвори ризата и натисна бледите гърди.

- Останалите, оставете ни сами.

Селито, Банкс и Купър се спогледаха, след което бързо напуснаха стаята. Селито затвори вратата.

Болногледачът извади една пластмасова кутийка. Имаше бутони и циферблати и беше свързана посредством проводни­ци към плосък диск, който Том постави върху гърдите на Райм.

- Това е електрически стимулатор на диафрагмата. Ще поддържа дишането му.

Болногледачът включи апарата. После нахлузи ръкава на апарата за измерване на кръвно налягане върху снежнобялата ръка на Райм. Сакс си даде сметка, че по кожата на паралитика няма нито една бръчка. Беше на четиридесет, а тялото му бе като на двадесетгодишен.

- Защо му е толкова червено лицето? Изглежда, сякаш всеки момент ще се пръсне.

- Не само изглежда, ами и ще се пръсне - отвърна без­страстно Том; продължи с измерването на кръвното. - Дизрефлексия... При цялото напрежение днес, умствено и физи­ческо. Не е свикнал на такова натоварване.

- Постоянно повтаряше, че е уморен.

- Знам. А не му обърнах достатъчно внимание. Тихо. Да чуя пулса му.

Постави си слушалката и бавно започна да изпуска въз­духа, като гледаше манометъра. Ръцете му пипаха сигурно като на хирург.

- По дяволите! Диастолично сто двадесет и пет. По дя­волите!

„Боже Господи - помисли си Сакс, - ще получи инсулт!“

Том кимна към една черна чанта:

- Намери нифедипина. И извади една спринцовка.

Докато тя търсеше, Том смъкна панталоните на Райм, взе катетър, намаза го с вазелин и внимателно, но бързо го вкара в бледия пенис на паралитика.

- Това е една от причините. Налягането в правото чер­во и пикочния мехур също може да доведе до такава криза. Днес пи повече от необходимото.

Сакс извади спринцовката.

- Не знам как се прави инжекция.

- Аз ще я направя. Мога ли да те помоля... ако нямаш нищо против? Да гледаш катетъра да не се прегъне.

- Да, разбира се.

- Искаш ли ръкавици?

Сакс надяна гумените ръкавици и хвана пениса на Райм с лявата си ръка, катетъра - с дясната. От ужасно дълго вре­ме не беше пипала мъж на такова място. Кожата бе мека и тя си помисли колко е странно центърът на мъжествеността да е толкова нежен.

Том умело инжектира лекарството.

- Хайде, Линкълн...

В далечината прозвуча сирена.

- Идват - каза Сакс, като погледна през прозореца.

- Ако не го свестим сега, няма да могат да му помогнат с нищо.

- След колко време ще подейства лекарството?

Том погледна бездиханния Райм:

- Досега трябваше да е подействало. Но дозата е твър­де голяма и има опасност да изпадне в шок.

Болногледачът се наведе и вдигна единия клепач на бол­ния. Синята зеница бе мътна и безжизнена.

- Не е добре. - Том отново измери налягането. - Сто и петдесет. Господи!

- Това ще го убие! - възкликна Сакс.

- О, това не е никакъв проблем.

- Какво? - прошепна удивено Амелия Сакс.

- Той няма нищо против да умре. - Том я погледна из­ненадано, сякаш смяташе, че това трябва да ѝ е ясно. - Прос­то не иска да остане по-парализиран, отколкото е в момента. - Болногледачът приготви нова спринцовка. - Веднъж вече бе на ръба на инсулта. Точно това го ужасява.

Том се наведе и инжектира още лекарство.

Сирената се чу по-близо, линейката изсвири и с клак­сон. Сигурно колите ѝ пречеха да мине и не бързаха да се отдръпнат - това бе едно от нещата в града, които разяряваха Сакс.

- Можеш вече да извадиш катетъра.

Сакс внимателно измъкна тръбичката. Кимна към ре­зервоара с урина:

- Да я...

Том се усмихна леко.

- Това е моя работа.

Минаха още няколко минути. Линейката, изглежда, не напредваше поради задръстването. По-късно по високогово­рителя прогърмя нечий глас и сирената се приближи.

Райм внезапно се размърда. Леко поклати глава. После - по-силно. Червенината на лицето му поизчезна.

- Линкълн, чуваш ли ме?

- Том...

Райм затрепери. Том го покри с един чаршаф.

Сакс го погали по главата. Взе една кърпа и избърса че­лото му.

По стълбите отекнаха стъпки и на вратата се появиха двама едри санитари. Втурнаха се в стаята, измериха кръвното на паралитика и провериха диафрагмения стимулатор. Малко след тях дотича и доктор Питър Тейлър.

- Питър - каза Том, - получи дизрефлексия.

- Какво е кръвното?

- Спада, но беше много високо. Достигна сто и петдесет.

Лекарят се намръщи.

Том представи Тейлър на санитарите. Те посрещнаха спе­циалиста с облекчение и му отстъпиха място до леглото.

- Докторе... - промълви Райм.

- Я да видим очите.

Тейлър насочи фенерче към зениците на Райм. Сакс следе­ше лицето на лекаря; не ѝ хареса намръщеното му изражение.

- Не ми трябва стимулаторът - прошепна Райм.

- На теб или на дробовете ти? - попита троснато лека­рят. - Защо не го оставим да поработи още малко? Само до­като разберем какво е състоянието ти.

Обърна се към Сакс:

- Бихте ли изчакали навън?

Тейлър се наведе и Райм забеляза капчиците пот по че­лото му.

Лекарят вдигна единия му клепач и се вгледа в лявата зеница, после в дясната. Измери отново кръвното му.

- Приближава се към нормалното. Как е урината?

- Литър и сто.

Тейлър се намръщи:

- От небрежност ли е толкова много? Или от прекале­но много пиене?

Райм му отвърна също толкова намръщено:

- Малко се бяхме отнесли, докторе. Имаме доста рабо­та тази нощ.

Тейлър кимна, после огледа стаята изненадан, като че някой бе вмъкнал всички апарати зад гърба му.

- Какви са тези неща?

- Върнаха ме на работа.

Тейлър се усмихна:

- Време беше. От месеци те карам да се захванеш с не­що. Какво е положението с правото черво?

- Не е изпразвано от дванадесет, може би четиринаде­сет часа - отвърна Том.

- Голямо нехайство от твоя страна - упрекна го Тей­лър.

- Не е виновен той - каза Райм. - Тук цял ден гъмжи от хора.

- Да не чувам извинения.

Такъв си беше доктор Тейлър. Никога не говореше със заобикалки, винаги бе прям с пациентите си.

- Хайде да свършим и тази работа.

Лекарят си сложи гумени ръкавици, наведе се над Райм и започна да мачка корема му, за да раздвижи мързеливите черва. Том вдигна чаршафите и пъхна подлогата. След мал­ко всичко бе готово и Том избърса шефа си.

- Надявам се да си се отказал от онези глупости - каза неочаквано Тейлър.

„Онези глупости“ ли?“

Имаше предвид самоубийството. Райм хвърли кратък поглед на Том.

- Не съм мислил за това от известно време.

- Добре. - Тейлър погледна уредите и инструментите върху масата. - Така трябва. Може в полицията отново да те назначат.

- Не вярвам да издържа изпита по физическо.

- Как е главата?

- Бих описал чувството като „десетина парни чука“. Вра­тът също ме боли. Днес на два пъти получавам силни прис­тъпи.

Тейлър отиде зад него и опипа гръбначния му стълб на мястото, където (поне така си мислеше Райм) се намираха белезите от операциите, които бе преживял през последните години. Лекарят започна да го масажира внимателно; болки­те във врата и раменете постепенно изчезнаха.

Пръстите на Тейлър спряха, както предположи Райм, на четвъртия шиен прешлен.

„Космически кораб, камион...“

- Някой ден медицината ще е способна да лекува и това - каза лекарят. - Някой ден тази травма ще се лекува със същата лекота, както счупен крак. Мен слушай. Сигурен съм.

След петнадесет минути Питър Тейлър слезе при поли­цаите.

- Добре ли е? - попита загрижено Амелия Сакс.

- Кръвното налягане спадна. Нуждае се от почивка.

Лекарят, набит човек, внезапно си даде сметка, че пред него стои много хубава жена. Той приглади оредялата си про­шарена коса и огледа стройното ѝ тяло от глава до пети. След това погледът му се премести на полицейските коли около, къщата и той попита:

- По какво разследване ви помага?

Селито си замълча, както би направил всеки детектив, щом някой цивилен му зададе такъв въпрос, но Сакс пред­положи, че лекарят и Райм са достатъчно близки, и отвър­на:

- Чухте ли за отвличанията?

- Шофьорът на такси ли? По новините само за него говорят. Добре е за Линкълн. Работата ще му се отрази чу­десно. В момента са му нужни приятели и цел в живота.

Том се показа на горния етаж:

- Той ти благодари, Пит. Е, не каза „благодаря“. Но вътрешно ти е благодарен. Нали го знаеш?

- Нека бъдем честни - каза Тейлър, като сниши глас. - Още ли смята да се свърже с тях?

И когато болногледачът отвърна: „Не, отказа се“, нещо в гласа на Том подсказа на Сакс, че лъже. За каквото и да ставаше дума.

„Смята да се свърже с тях...“

Във всеки случай Тейлър май също не повярва.

- Ще дойда утре, да видя как е.

Том отвърна, че ще му е благодарен. Тейлър нарами чан­тата си и си тръгна. Болногледачът махна на Селито:

- Иска да ви види за минутка.

Детективът се качи бързо. Влезе в стаята; след няколко минути двамата с Том се появиха отново. Селито погледна със сериозно изражение Сакс:

- Твой ред е.

И кимна към стълбите.

Райм лежеше разрошен, лицето му не беше вече черве­но, нито ръцете - бели. В стаята миришеше на изпражнения. Беше завит с чисти чаршафи и облечен с чиста пижама - зелена като костюма на Делрей.

- Не съм виждала по-грозна пижама - каза Сакс. - От бившата ти жена е, нали?

- Как позна? Подарък за рождения ми ден... Извинявай за уплахата.

Той внезапно ѝ се стори срамежлив и това я разтревожи. Сети се за баща си преди операцията в „Слоун-Кетьринг“, пре­ди да му сложат упойката, от която той така и не се събуди.

- Да извинявам ли? - попита злобно тя. - Стига глупос­ти, Райм.

Той я погледа малко, след това каза:

- Двамата ще се справите отлично.

- Кои двама?

- Ти и Лон. И Мел, разбира се. И Джим Полинг.

- Какво имаш предвид?

- Оттеглям се.

- Какво?

- Много напрежение ми дойде.

- Не можеш да се откажеш. - Тя махна към таблица­та на гърба на постера с репродукцията на Моне. – Виж колко много научихме за Извършител 823. Толкова сме близо.

- Вече не съм ви нужен. Трябва ви само малко късмет.

- Късмет ли? Нужни бяха години, докато хванат Бънди. Ами убиеца от „Зодиак“? А Върколака?

- В нашия случай има достатъчно информация. Сигур­ни сведения. Ще попаднете на някоя следа. Ще го хванете, Сакс. Това ще е лебедовата ти песен, преди да те прехвърлят във „Връзки с обществеността“. Имам чувството, че Извър­шител 823 става по-непредпазлив и може да го пипнат в цър­квата.

- Изглеждаш много добре - излъга тя.

Райм се изсмя. После усмивката му увехна.

- Много съм уморен. Боли ме. По дяволите, боли ме там, където лекарите биха казали, че е невъзможно да боли.

- Аз в такива случаи дремвам малко.

Той се опита да се изсмее пренебрежително. Не ѝ харес­ваше да го гледа в такова състояние. Той се изкашля сухо и погледна раздразнено стимулатора, като че не му беше при- ятно да зависи от някаква си машинка.:

- Сакс... вече няма да работим заедно. Исках само да ти пожелая успех в новата кариера, да ти кажа, че си направила добър избор.

- Е, ще дойда да те видя, когато го опандизим.

- Ще ми бъде приятно. Радвам се, че ти беше първият полицай на местопрестъплението вчера сутринта. Не бих ра­ботил с никой друг.

- Аз...

- Линкълн - каза непознат глас.

Сакс се обърна и видя някакъв мъж на вратата. Ново­дошлият огледа любопитно стаята.

- Явно тук е било доста оживено.

- О, докторе - поздрави го Райм и по лицето му се разля любезна усмивка, - заповядайте.

Лекарят влезе.

- Получих съобщението на Том. Спешно било.

- Това е доктор Уилиам Бъргър, а това - Амелия Сакс.

Сакс вече разбра, че Линкълн Райм я е забравил. Каквото и да имаше да ѝ казва (а чувстваше, че има още нещо, може би много неща, за казване), вече не беше важно. Тя излезе. Том, който чакаше в широкия коридор отвън, затвори вратата след нея и - както винаги галантен - ѝ направи път.

Сакс излезе в задушната нощ.

- Извинете - каза някой наблизо.

Обърна се и видя Питър Тейлър, облегнат на едно гинково дърво.

- Ще ми отделите ли една минутка?

Сакс тръгна до него по тротоара.

- Да?

Той се облегна на една каменна стена и неловко пригла­ди косата си назад. Сакс си спомни колко много мъже бе поставяла в неудобно положение само с една дума или с пог­лед. Помисли си, както много пъти: „Какво мощно оръжие е красотата.“

- Вие сте му приятелка, нали? Имам предвид, че рабо­тите заедно с него, но ѝ същото време сте му и приятел.

- Да. Предполагам.

- Познавате ли този мъж, който току-що влезе?

- Май се казва Бъргър. Лекар е.

- Каза ли откъде е?

- Не.

Тейлър вдигна очи към прозореца на Райм:

- Чували ли сте за организацията „Лете“?

- Не, а, чакайте... Това е група привърженици на евтаназията, нали?

Тейлър кимна:

- Познавам лекарите на Линкълн и никога не съм чу­вал за Бъргър. Подозирам, че е от тях.

- Какво?

„Все още смята да се свърже с тях...“

Ето за какво ставаше дума.

- Той... говорил ли е сериозно за това преди?

- О, да. - Тейлър въздъхна и вдигна поглед към мът- ното небе. - Да. - Погледна значката с името ѝ. - Полицай Сакс, загубил съм часове Да го разубеждавам. Дни. Но ра­ботя с паралитици от години и знам колко са упорити. Мо­же вас да послуша. Поговорете с него. Мислех си... Бихте ли могли?...

- О, по дяволите, Райм - промърмори тя и се втурна обратно, преди лекарят да се доизкаже.

Размина се с Том точно когато затваряше вратата. Из­бута го:

- Забравих си бележника.

- Какво...?

- Веднага си тръгвам.

- Не трябва да го безпокоиш. Иска да остане насаме с лекаря си.

- Няма да се забавя и секунда.

Преди Том да се усети, тя вече бе изкачила стълбите.

Болногледачът сигурно знаеше какво става вътре, защо­то се затича след нея, взимайки по три стъпала наведнъж. Тя обаче бе спечелила преднина и влезе при Райм, преди Том да успее да се качи.

Нахълта, за най-голяма изненада на Райм и лекаря, кой­то седеше със скръстени ръце до масата. Сакс затвори врата­та и заключи. Том започна да тропа. Бъргър се обърна към Сакс с искрено учудване.

- Сакс! - изръмжа Райм.

- Искам да поговорим.

- За какво?

- За теб.

- По-късно.

- Колко по-късно, Райм? - попита саркастично тя. - Ут­ре? Другата седмица?

- Какво искаш да кажеш?

- Искам да си запиша среща при теб, може би следва­щата сряда. Ще ти бъде ли удобно? Ще бъдеш ли „на разпо­ложение“?

- Сакс...

- Искам да поговорим. Насаме.

- Не.

- Тогава ще използвам по-груби мерки. - Сакс пристъ­пи към Бъргър. - Арестуван сте. По обвинение в съучастничество в самоубийство.

Белезниците щракнаха около китките на лекаря.

Сградата приличаше на църква.

Карол Ганц лежеше на пода в мазето. Само един сноп светлина падаше върху стената, осветявайки потъмняла икона на Исус и няколко мухлясали сцени от Библията. Насред стаята бяха поставени пет-шест малки столчета (за учениците от неделното училище, както предположи тя).

Все още беше с белезници и запушена уста. Похитителят я бе завързал с еднометрово въже за някаква тръба, която минаваше покрай стената.

На високата маса наблизо се виждаше горната част на масивна стъклена кана.

Ако успееше да я бутне на земята, можеше да среже въ­жето със стъклата. Масата изглеждаше извън обсега ѝ, но Карол все пак легна на земята и започна да пълзи към нея като гъсеница.

Сети се за Пами, когато беше бебе, как се търкаляше на леглото между нея и Рон; сети се за детето си, самичко в онова ужасно мазе, и започна да плаче.

„Пами, Мечо Пух, портмоне...“

За момент се отпусна на земята. Само за момент. Иска­ше ѝ се никога да не беше напускала Чикаго.

„Не, стига с тези мисли! Стига си се самосъжалявала! Точно така трябваше да направиш. Заради Рон. Заради себе си. Той щеше да се гордее с теб.“ - Кейт ѝ го беше повтаряла хиляди пъти и тя го вярваше.

Опита отново. Успя да приближи краката си по-близо до масата.

Беше изтощена, мислите ѝ - замъглени.

Гърлото ѝ бе пресъхнало, раздразнено от вонята на плесен.

Премести се малко по-напред и се отпусна на една страна, за да си поеме въздух. Не сваляше очи от масата. Задачата ѝ изглеждаше неизпълнима. „Каква полза има?“ - помисли си тя.

Какво ли си мислеше Пами сега?

„Мръсник - помисли си Карол. - Ще те убия заради то­ва, което ни причини.“

Присви очи, готова да продължи да пълзи, но загуби рав­новесие и се превъртя по гръб. Пое си дълбоко въздух; зна­еше какво ще се случи. Не! Със силно изпукване китката ѝ се счупи. Писъкът ѝ бе заглушен от тиксото. Причерня ѝ. Кога­то се съвзе след няколко минути, ужасно ѝ се гадеше.

Не, не, не!... Ако повърне със запушена уста, ще се задуши.

„Овладей се! Овладей се. Хайде. Можеш. Ето...“

Стомахът ѝ се сви. После пак.

„Не! Овладей се.“

Усети стомашните сокове в гърлото си.

„Овладей се... Овладей се...“

И успя. Като дишаше през носа, като мислеше за Кейт, за Еди, за Пами, за жълтата раница със скъпоценните си при­добивки. Представи си я да се върти във въздуха под всякак­ви ъгли. Целият ѝ живот бе там. Новият ѝ живот.

„Рон, заради теб дойдох тук...“

Тя затвори очи.

„Дишай дълбоко.“

Накрая гаденето престана. След малко се почувства по-добре и въпреки че ѝ потекоха сълзи от болка, продължи да пълзи към масата; още една педя. Две.

Главата ѝ се блъсна в крака на масата. Успя само да го докосне, но можеше да се придвижи по-напред. Започна да мята глава и да удря силно дървото. Каната затрака, започна да се мести към ръба. Карол вдигна очи.

Краят на каната се показваше вече над ръба на масата. Карол с все сила ритна крака ѝ.

Не! Избута я извън обсега си. Каната се поклати и оста­на отгоре. Карол се напрегна да пропълзи още, но въжето не ѝ позволи.

„По дяволите. По дяволите!“

Докато гледаше безпомощно мътното стъкло, тя си да­де сметка, че каната е пълна с течност и нещо плува в нея. Какво бе това?

Тя пропълзя малко назад и се вгледа в каната.

Вътре имаше нещо като електрическа крушка. Не, не цяла крушка, само жичката и фасонката. От фасонката тръг­ваше някаква жица, която излизаше от каната и бе свързана с един от онези часовникови механизми, които включват и изключват лампите вкъщи, когато собственикът е на почив­ка. Цялата система приличаше на...

На бомба! Сега Карол усети миризмата на бензин.

„Не, не...“

Тя запълзя с все сили по-далече от масата. До стената има­ше шкаф. Той можеше да ѝ предостави някаква защита. Карол повдигна крака. Това движение отново я изкара от равновесие и тя с ужас усети, че отново ще падне по гръб. „О, не, стига...“ Успя да запази нестабилното равновесие, олюля се, докато се опитваше да разпредели тежестта си, но после отново се накло­ни и се стовари върху счупената си китка. Проряза я жестока болка; после, за нейно щастие, изпадна в безсъзнание.

25.

- Няма начин, Райм. Няма да стане.

Бъргър изглеждаше смутен. Райм предположи, че в практиката си лекарят се е сблъсквал с всякакви истерични изблици. Основният проблем на Бъргър го създаваше не този, който е решил да умре, а онези, които искат той да остане жив.

Том издумка по вратата.

- Всичко е наред, Том - извика Райм. - Остави ни.

После се обърна към Сакс:

- Нали вече се сбогувахме? Недей да разваляш добрия край.

- Не можеш да го направиш.

Кой ли ѝ беше пуснал мухата? Сигурно Пит Тейлър. Раз­брал е, че двамата с Том лъжат.

Очите на Сакс се спряха върху трите предмета на ма­сата: брендито, хапчетата и найлоновия плик. И гумената лента, подобна на онези, които все още носеше на обувки­те си. (Колко пъти, след като Райм се върнеше вкъщи от някое местопрестъпление, Блейн поглеждаше ужасена гу­мените ленти върху обувките му и казваше: „Всички ще си помислят, че съпругът ми няма пари за нови обувки и връз­ва подметките си, за да не паднат. Не бъди разсеян, Лин­кълн!“)

- Сакс, свали белезниците на лекаря. И ме остави на мира, ако обичаш.

Тя се изсмя дрезгаво:

- Съжалявам. В Ню Йорк това се смята за престъпле­ние. Могат да го съдят за опит за убийство.

- Просто разговарях с пациента - каза Бъргър.

- Затова ще ви предявят само обвинение в опит за убий­ство. Може би трябва да публикуват името ви в криминалната хроника.

- Линкълн - каза уплашено Бъргър. - Не мога...

- Няма страшно, ще се разберем - успокои го Райм. - Сакс, моля те.

Тя стоеше разкрачена, поставила заплашително ръце на кръста.

- Хайде - заповяда на лекаря.

- Сакс, нямаш представа колко е важно това за мен.

- Няма да ти позволя да се самоубиеш. .

- Да ми позволиш ли? Да ми позволиш? И от къде на къде трябва да искам разрешение от теб?

- Госпожице... Полицай Сакс - започна Бъргър, - решението е негово и е взето в пълно съзнание. Линкълн знае повече от всички останали пациенти.

- Пациенти ли? Искате да кажете жертви.

- Сакс! - промълви Райм, като се опитваше да не звучи отчаяно. - Нужни ми бяха години, докато намеря някого, кой­то да ми помогне.

- Може би защото това, което си решил, не е правилно. Замислял ли си се някога над това? Защо точно сега, Райм? Точно по средата на разследването.

- Ако получа нова криза или инсулт, може да загубя всяка способност за комуникация. Ще остана в съзнание че­тиридесет години, абсолютно неподвижен. И ако мозъкът ми още функционира, никой няма да се наеме да ме отърве от страданията ми. Сега поне мога да кажа какво искам.

- Ама защо?

- Защо не? Кажи ми. Защо не?

- Ами... - Аргументите против самоубийството бяха тол­кова явни, че тя изпита затруднения да ги изкаже. - Защото...

- Защо, Сакс?

- Защото това е постъпка на страхливец.

Райм се изсмя.

- Наемаш ли се да спориш на тази тема, Сакс? Хайде, защити мнението си. „Страхливец“, казваш. Напомня ми за сър Томас Браун, който казва: „Когато животът е по-ужасен от смър­тта, тогава наистина си струва да живееш.“ Смелост пред лице­то на непоносими страдания... Класически аргумент в полза на живота. Ако е вярно, защо да даваме упойка на пациентите при операция? Защо да произвеждаме аспирин? Защо да лекуваме счупените крайници. Защо да предписваме обезболяващи? Из­винявай, но не виждам нищо хубаво в болката.

- Ама теб не те боли.

- А как ще определиш кое е болка, Сакс? Липсата на сетивност не е ли също болка?

- Можеш да си полезен на хората. Виж колко много неща знаеш. Криминология, история...

- А, аргументът за обществената полза. Много е разп­ространен.

Райм погледна Бъргър, но лекарят запази мълчание. Ин­тересът му явно бе насочен към прешлена на масата. Вдигна го и го завъртя в заключените си с белезници ръце. Райм си спомни, че преди е работил като ортопед. Обърна се отново към Сакс:

- Кой е казал, че човек трябва да върши нещо полезно за обществото? Освен това аз мога да причиня и някаква вреда. Някакво зло, на околните или на себе си.

- Такъв е животът.

Райм се усмихна.

- Само че аз избрах смъртта, не живота.

Сакс се размърда неловко, като че мислеше усилено.

- Ами... просто смъртта не е естествена. Животът е ес­тествен.

- Така ли? Фройд не би се съгласил. Той се отказва от принципа на удоволствието и започва да говори за друга си­ла - нееротична агресия, както я нарича. Сила, която се стре­ми да разтрогне връзките, които си създаваме в живота. Соб­ственото ни разрушение също е природна сила. Всичко уми­ра, какво по-естествено от това?

Сакс отново се занеса яростно.

- Добре - каза тя. - Животът ти е труден. Но си мис­лех... че ти обичаш предизвикателствата.

- Предизвикателства ли? Нека ти кажа за моите пре­дизвикателства. Една година бях на изкуствен бял дроб. Виж­даш ли белега от трахеотомия на гърлото ми? Е, с упорити упражнения и голяма воля успях да се откача от апарата. В интерес на истината, малко хора могат да се похвалят с таки­ва мощни бели дробове като моите. Това е пример за учебни­ците по медицина, Сакс. Това ми отне осем месеца. Разби­раш ли какво искам да ти кажа? Осем месеца само за да възстановя един основен жизнен процес. Не ти говоря за уме­ния като рисуване или свирене на цигулка. Осем месеца само за да се науча да дишам.

- Но положението ти може да се подобри. След някоя година може да открият лечение.

- Не. Нито след една, нито след десет години.

- Не можеш да бъдеш сигурен. Сигурно правят някакви изследвания...

- О, със сигурност правят. Искаш ли да ти кажа какво правят? Вече съм специалист в тази област. Трансплантират ембрионална нервна тъкан в увредената, за да предизвикат регенерация на аксоните. - Сложните понятия излязоха с го­ляма лекота от устата му. - Засега няма задоволителни ре­зултати. Някои лекари използват химически стимулатори на регенерацията. Никакъв резултат. Не и при висшите орга­низми. При нисшите има доста добър ефект. Ако бях жаба, вече щях да скачам.

- Значи има учени, които работят по проблема.

- Има. Ама от тридесет години не са постигнали нищо.

- Щом смятат, че може да открият нещо, сигурно има някаква надежда.

Райм се изсмя. Добра логика.

Сакс тръсна гъстата си червена коса.

- Ти си полицай. Самоубийството е незаконно.

- И смъртен грях също. Индианците дакота вярват, че духът на самоубиеца ще обикаля вечно около дървото, на което се е обесил. Това спряло ли е самоубийствата? Не

- Слушай, Райм. Ето последния ми аргумент. - Сакс кимна към Бъргър. - Ще го отведа и ще го хвърля зад решет­ките. Опровергай ме, ако можеш.

- Линкълн... - изстена уплашено лекарят.

Сакс го хвана за рамото и го поведе към вратата.

- Не! - изхленчи Бъргър. - Недейте.

Когато Сакс посегна да отвори, Райм извика:

- Сакс, преди да го направиш, отговори ми на един въп­рос.

Тя спря, с ръка на дръжката.

- Само на един въпрос.

Тя се обърна.

- Ти някога имала ли си желание да се самоубиеш?

Сакс отключи шумно.

- Отговори ми - настоя той.

Тя не отвори вратата. Остана с гръб към него.

- Не, никога.

- Щастлива ли си?

- Като всички.

- Никога ли не си изпадала в депресия?

- Не твърдя такова нещо. Но не съм искала да се само­убивам.

- Каза, че обичаш да караш кола. Такива хора обикно­вено обичат да карат бързо. Ти също, нали?

- Да, понякога.

- С колко най-много си карала?

- Не знам.

- Над сто и двадесет?

Тя се усмихна презрително:

- Естествено.

- Над сто и петдесет?

Тя вдигна палец нагоре.

- Сто и шейсет? Сто и осемдесет? - попита той, като се усмихваше учудено.

- Двеста петдесет и два.

- Ихаа, Сакс, впечатлен съм. Добре, като караш тол­кова бързо, не си ли помисляш, че някой път, по някаква случайност, може да ти се случи нещо? Да ти се счупи ос или нещо друго, да спукаш гума, на пътя да има локва мас­ло?

- Нямаше голяма опасност. Да не съм луда?

- Нямало голяма опасност. Но като караш със скорост­та на витлов самолет, все пак има опасност, нали?

- Сега да ме поучаваш ли си решил?

- Не. Замисли се. Като караш толкова бързо, трябва да имаш предвид, че може да катастрофираш, нали?

- Може би.

Бъргър нервно въртеше костта в ръцете си.

- Значи си била в такава ситуация. Знаеш какво искам да кажа. Знаеш разликата между риска да умреш и сигурност­та, че ще умреш. Разбираш ли, Сакс, тази граница се преми­нава много лесно. И тогава ти остава само една крачка, за да се присъединиш към мъртвите.

Сакс наведе глава, червената ѝ коса напълно закри лицето ѝ.

- Като заговорихме за мъртвите - прошепна той с надеж­дата Сакс да не си тръгне, преди да е успял да я разколебае, - усещам, че тук нещо те притеснява. Колко ти се иска да отидеш при тях? Май малко повече от нормалното. Много повече.

Тя не отговори. Райм усети, че още малко и ще проник­не в душата ѝ.

Сакс се обърна гневно към Бъргър. Хвана белезниците:

- Хайде, да вървим.

- Разбираш ме много добре, нали? - извика Райм.

Тя спря отново.

- Понякога... се случва нещо, Сакс. Понякога не можеш да бъдеш такава, каквато искаш да бъдеш, не можеш да по­лучиш, каквото искаш да имаш. Животът се променя. Поня­кога съвсем малко, понякога много. И понякога просто не си струва труда да се опитваш отново да го наредиш.

Сакс и Бъргър стояха мълчаливо и неподвижно до вра­тата. В стаята настана абсолютна тишина. Тя се обърна и погледна Райм в очите.

- Смъртта е избавление от самотата - каза той. - От страха. От безпокойството.

Сега той гледаше изкривените ѝ пръсти точно както тя бе гледала безжизнените му крака.

Сакс пусна белезниците на Бъргър и се приближи до про­зореца. По бузите ѝ проблеснаха сълзи, на жълтата светлина на уличните лампи.

- Сакс, уморен съм - продължи Райм с искрен глас. - Нямаш представа колко съм уморен. Знаеш колко е трудно да започнеш нов живот. С цяла планина от... мъчителни дей­ности. Да се къпеш, да ядеш, да говориш по телефона, да се обличаш, да си чоплиш носа... И още куп други.

Райм замълча. След дълго мълчание Сакс заговори:

- Ще ти предложа една сделка.

- Каква?

Тя кимна към таблицата на стената:

- 823 е отвлякъл малко момиченце с майка му... Помог­ни ни да ги спасим. Само тях. Ако ни помогнеш, ще те оставя един час насаме с него - кимна към Бъргър. - Ако обещае, че след това ще се махне от града.

Райм поклати глава:

- Сакс, ако получа друга криза и загубя способността да говоря...

- Ако се случи, дори да не можеш да кажеш и една дума, сделката остава. Ще се погрижа да останете един час заедно.

Сакс отново изпъна крака, скръсти ръце, Райм я харес­ваше най-много в тази поза. Как му се искаше да я беше ви­дял сутринта на линията, когато е спирала влака.

- Само това мога да ти обещая.

Райм кимна:

- Добре. Споразумяхме се. - Обърна се към Бъргър: - Понеделник?

- Добре, Линкълн. Съгласен съм - отвърна лекарят с разтреперан глас.

Сакс му свали белезниците. Бъргър я изгледа страхливо. Явно се опасяваше, че може да си промени решението. Щом се видя свободен, тутакси изчезна от стаята. Но осъзна, че още държи прешлена, и се върна да го остави (почти благо­говейно) върху доклада от сутрешното убийство.

- Бяха по-доволни от прасета в червена вирджинска кал - отбеляза Сакс, като имаше предвид Селито и Полинг, на които току-що бе съобщила, че Райм се е съгласил да продължи рабо­тата по разследването още един ден. - Особено Полинг. Имах чувството, че дребосъкът ще ме разцелува. (Не му казвай, че съм го нарекла така.) Как си? Изглеждаш по-добре.

Тя отпи малко уиски и остави чашата на масата до леглото.

- Да, по-добре съм - каза Райм.

Том сменяше чаршафите:

- Бълваш пот като фонтан.

- Но само от врата нагоре - отбеляза Райм.

- Това нормално ли е? - попита Сакс.

- Да. Така работи организмът. Терморегулацията на ос­таналата част от тялото е повредена. Нямам нужда от аксиален дезодорант.

- Аксиален ли?

- За подмишниците - обясни Райм. - Първият ми болногледач никога не казваше „мишница“. „Ще те повдигна за аксиалните стави, Линкълн.“ Или: „Ако чувстваш, че ще из­ригнеш, не се притеснявай, Линкълн.“ Наричаше се „грижополагач“. Така пишеше в препоръките му. Нямам представа защо го наех. Много предразсъдъци имаме, Сакс. Мислим си, че ако наречем нещо с друго име, ще го променим. Из­вършител - престъпник. Но онзи „грижополагач“ си остава­ше просто санитар и смърдеше отвратително под мишници­те. Прав ли съм, Том? Няма от какво да се срамуваме. Това е почтена професия. Трудна, но почтена.

- Харесвам трудностите. Затова дойдох.

- Ти какъв си, Том, болногледач или грижополагач?

- Аз съм светец.

- Я, пак започна да остроумничи. Ама и със спринцов­ката работи чевръсто. Неведнъж ме е съживявал.

Райм изведнъж се разтревожи, че Сакс го е видяла гол. Без да я поглежда, добави:

- Май и на теб трябва да ти благодаря, Сакс. Поигра ли на Клара Бъртън³²¹?

Срам го беше да я погледне в очите.

- Не - отвърна Том. - Спасих те със собствените си ръце. Не исках тези чувствителни души да се отвратят от отпуснатия ти задник.

„Благодаря ти, Том“ - помисли си Райм. После изръмжа:

- Хайде, махай се сега. Искам да поговоря по случая със Сакс. Насаме.

- Трябва да поспиш.

- Разбира се. Но трябва да обсъдим някои неща по раз­следването. Хайде, лека ти нощ.

Том излезе. Сакс си наля малко уиски. Наведе се и вди­ша ароматните изпарения.

- Кой ме издаде? - попита Райм. - Пит ли?

- Кой?

- Доктор Тейлър, травматологът.

Тя се замисли достатъчно дълго, че той да се увери в предположението си. Накрая тя каза:

- Загрижен е за теб.

- Виждам. Точно това е проблемът. Бих искал да се гри­жеше малко по-малко. Знае ли за Бъргър?

- Подозира.

Райм се намръщи.

- Виж, кажи му, че Бъргър е стар приятел. Че... Какво има?

Сакс издиша бавно, сякаш се наслаждаваше на дима на цигара:

- Не само искаш да те оставя да се самоубиеш, ами и ме караш да лъжа единствения човек, който може да те разубеди.

- Той не може да ме разубеди.

- Защо тогава да го лъжа?

Райм се засмя:

- Нека просто оставим доктор Тейлър в неведение за няколко дни.

- Добре. Господи, трудно се излиза на глава с теб.

Той я погледна в очите:

- Защо не ми разкажеш?

- Какво?

- Кой е този, когото все още жалиш?

- Много са.

- Например?

- Виж некролозите във вестника.

- Хайде, Сакс.

Тя поклати глава. Загледа се в уискито си с лека усмивка:

- Не, няма да ти кажа.

Той отдаде мълчанието ѝ на нежеланието да споделя ин­тимните си чувства с човек, когото познава едва от един ден. Което му се струваше смешно, като се има предвид, че бе седнала до кутия с катетри и тубичка вазелин. Нямаше наме­рение да я насилва повече. Затова остана изненадан, когато тя промълви:

- Просто... просто... О, по дяволите.

Сакс заплака, вдигна ръка да избърше сълзите си и раз­ля цяла чаша от най-качественото уиски по паркета.

26.

- Не мога да повярвам, че споделям това с теб.

Тя седеше в дълбокото кресло. Вече не плачеше, въпре­ки че лицето ѝ бе почти толкова червено, колкото косата ѝ.

- Продължавай - окуражи я той.

- Този мъж, за когото ти казах. Щяхме да си купуваме жилище.

- А, онзи с колито ли. Гаджета ли бяхте?

„Тайният любовник“ - помисли си Райм.

- Да, ходехме заедно.

- Мислех си, че си загубила баща си.

- Не. Татко почина преди три години. От рак. Но знаех­ме, че ще се случи. Може да се каже, че бяхме подготвени. Но Ник...

- Убиха ли го?

Тя не отговори на въпроса.

- Ник Карели. И той беше ченге. Детектив трети раз­ряд. Работеше в „Улична престъпност“.

Името му беше познато. Райм не я прекъсна.

- Живяхме заедно известно време. Говорехме и за женитба. - Тя замълча, като че подреждаше мислите си. - Работеше под прикритие. Така че пазехме връзката си в тайна. На улицата в никакъв случай не биваше да се раз­чуе, че ходи с полицайка. - Сакс се изкашля. - Трудно ми е да го обясня. Разбираш ли, всичко си беше... между нас. Не го правехме... много често. За Бога, не съм имала друг преди Ник. Много се разбирахме. Той знаеше, че искам да си изпълнявам добре задълженията, и нямаше нищо против. И аз приемах работата му под прикритие. Имах­ме такива... отношения. Нали се сещаш, двамата напълно се разбирахме. Бил ли си някога в такива отношения? С жена.

Райм се усмихна:

- Да, бил съм. Но не с Блейн, жена ми. - Не му се гово­реше повече на тази тема. - Как се запознахте?

- При разпределението от академията. Когато идват хо­ра от различните отдели и разказват с какво се занимават. Ник ни обясни за работата под прикритие. Веднага ме пока­ни на среща. На „Родманс Нек“.

- На стрелбището ли?

Тя кимна, подсмъркна.

- Веднага след това ме заведе в Бруклин да се запозная с майка му. Нагостиха ме с макарони. Имаше и бутилка „Киати“. Тя ме щипна и каза, че съм прекалено слаба, за да раж­дам. Накара ме да изям две каноли. Върнахме се в апартамен­та ми и той остана цяла нощ. Доста неща за първа среща, а? Оттогава се срещахме доста често. Щяхме да създадем добро семейство, Райм. Предчувствах го. Всичко вървеше чудесно.

- Какво стана после?

- Той...

Сакс отпи нова глътка от уискито:

- Хванаха го за незаконни сделки, това стана. През ця­лото време е вършил незаконна търговия.

- Така ли?

- Бил е престъпник. През цялото време го е вършил. А аз не съм подозирала нищо. Нищичко. Влагал е парите в раз­лични банки. Беше натрупал повече от двеста хиляди.

- Съжалявам, Сакс. От наркотици ли?

- Не. Главно от крадени стоки. Електроуреди, телеви­зори. Грабежи. Журналистите нарекоха случая „Бруклинската афера“.

Райм кимна:

- Ето защо ми беше познато името му. Имаше десетина замесени. Всичките ченгета, нали така?

- Повечето. Имаше и хора от Търговската комисия.

- Какво стана с него? С Ник.

- Знаеш какво става, когато полицаи задържат ченге, извършило престъпление. Спукват го от бой. Казаха, че бил оказал съпротива, но аз знам, че не е вярно. Счупиха му три ребра, два пръста, обезобразиха му цялото лице. Направи са­мопризнания, но въпреки това го осъдиха на тридесет годи­ни.

- За грабеж? - учуди се Райм.

- Планирал сам две от операциите. Ударил с пистолет един шофьор, стрелял по друг. Само да го сплаши. Сигурна съм, че е искал само да го сплаши.

Сакс затвори очи, стисна устни.

- След като го арестуваха, от „Вътрешно разследване“ започнаха следствие. Провериха разговорите, които е водил. Ние избягвахме да се обаждаме един на друг. Ник твърдеше, че престъпниците понякога подслушвали телефона му. Но „Вътрешно разследване“ засече няколко обаждания до мен. Заеха се и с мен. Прекъснахме всякакви връзки. Трябваше. Иначе и аз щях да загазя. Нали ги знаеш в отдел „Вътрешно разследване“ как си падат по лов на вещици.

- И после?

- За да ги убеди, че съм му вече чужда... Ами каза им някои неща за мен. - Сакс преглътна тежко, сведе очи към пода. - На разпита казал: „А, Д. С. Сакс ли? Чуках я няколко пъти. Не беше добра в леглото. Затова я зарязах.“ - Тя из ­бърса сълзите си с ръкава. - Прякорът. Д. С...

- Лон ми каза.

Тя се намръщи.

- Каза ли ти какво означава?

- Дъщерята на стражаря. Заради баща ти.

Тя се усмихна през сълзи.

- Как започна, а как свърши. На разпита Ник казал, че съм била толкова дървена в леглото, че сигурно повече съм си падала по жени. Можеш да си представиш колко бързо се разчу слухът.

- Логично е да се разчуе, Сакс.

Тя въздъхна.

- Видях го в съда, към края на процеса. Той ме поглед­на веднъж и... просто не мога да опиша какво се четеше в очите му. Такава тъга. Казал е всичко само за да ме защити. Но въпреки това... Може да си прав. За самотата.

- Нямах предвид...

- Не - каза сериозно тя. - Аз те обидих, сега имаш право да ми го върнеш. Справедливо е. Прав си. Мразя самотата. Искам да излизам, да се срещам с някого. Но след Ник изгу­бих всякакво желание за секс. Всички ме смятат за красива. Че мога да накарам мъжете да се редят на опашка пред врата­та ми. Глупости. Единствените, които се осмеляват да ме по­канят на среща, се интересуват само от чукане. Затова се от­казах. Така ми е по-лесно. Срам ме е, но избрах по-лесното.

Райм най-сетне разбра реакцията ѝ, когато го видя за пръв път. Беше спокойна в неговата компания, защото не чувст­ваше никаква сексуална заплаха. А може би и виждаше нещо общо с него.

- Знаеш ли? - пошегува се той, - двамата сме чудесна двойка.

Тя се усмихна.

- Разкажи ми за жена си. Колко време бяхте женени?

- Седем години. Шест преди инцидента, една след това.

- Тя ли те напусна?

- Не, аз я напуснах. Не исках да съм ѝ в тежест.

- Много благородна постъпка.

- От време на време я изкарвах от нерви. Понякога се държа ужасно. Ти познаваш само добрата ми страна.

Райм замълча за момент. После попита:

- Тази история с Ник... има ли нещо общо с премества­нето ти от патрула?

- Не. Всъщност, да.

- Страх те е от оръжие ли?

Тя кимна.

- Уличният живот се промени. Точно той развали Ник. Той го направи престъпник. Не е като при татко. Тогава не­щата са били по-добри.

- Искаш да кажеш, че улицата не е каквато ти я е опис­вал баща ти?

- Може би. Артритът - имам го, но не е толкова сериоз­на причина, колкото твърдя.

- Знам.

- Знаеш ли? Откъде?

- Просто гледам уликите и си вадя заключения.

- Затова ли ме караш да оглеждам местопрестъпления цял ден? Знаел си, че се преструвам.

- Привлякох те по случая, защото си по-способна, от­колкото подозираш.

Тя го погледна кисело.

- О, Сакс, напомняш ми за времето, когато бях на тво­ите години.

- Така ли?

- Нека ти разкажа един случай. Бях работил в Криминологичния отдел около година, когато ме извикаха от „Убий­ства“. Някакъв труп, намерен на улицата в Гринуич Вилидж. Всички сержанти бяха по задачи, така че трябваше аз да из­върша огледа. Бях на двадесет и шест. Отидох на местопрес­тъплението и се оказа, че мъртвият е началникът на социалната служба кьм кметството. Около него имаше само ня­колко снимки. Само да ги беше видяла! От тях личеше, че е посещавал един от онези клубове по „Вашингтон стрийт“. А, забравих да спомена, че беше облечен само с черен минижуп и мрежести женски чорапи. И така, ограждам местопрестъп­лението. Изведнъж идва един капитан и вдига крак да прес­кочи жълтата лента. Разбрах, че цели снимките да изчезнат, преди да стигнат до съда, но бях толкова наивен, че не ми пукаше за снимките - страхувах се само някой да не мине през сцената.

- „З“ означава „Защити“ - да защитиш местопрестъп­лението от чужда намеса.

Райм се усмихна.

- Спрях го. Докато размахваше ръце и крещеше зад жъл­тата лента, дойде един комисар. И той се опита да прескочи. Спрях и него. Той също започна да крещи. Сцената остана непокътната до идването на криминологичния екип. Познай кой дойде накрая.

- Кметът?

- Е, заместник-кметът.

- И ти спря всички?

- Никой не прескочи жълтата лента освен специалисти­те по отпечатъци и фотографите. Разбира се, заплатих за усър­дието си, като шест месеца след това печатах обяви. Убиецът бе заловен благодарение на няколко следови улики и пръстов отпечатък от една от снимките - същата, която публикуваха на първа страница в „Пост“. Също като тебе вчера сутринта, Сакс. Като затвори жп линията и Единадесето авеню.

- Изобщо не се замислих, като го правех. Защо ме гле­даш така?

- Хайде, Сакс. Знаеш къде ти е мястото. Патрул, „Убий­ства“, Криминологичния отдел - няма значение... Какви са тези „Връзки с обществеността“? Ще изгниеш там. Това е добра служба за много хора, но не и за теб. Не се предавай толкова бързо.

- О, а ти не се ли предаваш? Какво да кажем за Бъргър?

- Има малка разлика.

„Така ли?“ - като че питаше погледът ѝ.

- На теб не ти ли тежи някой на съвестта? - попита тя.

- Да. Но това вече е минало.

- Разкажи ми...

- Е, не е толкова...

- Важно е. Отпусни се. Хайде, аз ти разказах моята болка.

Райм почувства странен хлад. Не беше дизрефлексия. Ус­мивката му изчезна.

- Хайде, Райм - настоя тя. - Искам да ми разкажеш.

- Ами... преди няколко години работех по един случай. Направих грешка. Сериозна грешка.

- Казвай.

Сакс си наля нова чаша уиски.

- Беше по един случай на битово убийство. Мъж заст­релял жена си в апартамента им в Китайския квартал. После се самоубил. Нямах много време да огледам местопрестъп­лението. Претупах малко нещата. И допуснах класическа грешка: бях решил какво ще намеря, преди да започна огле­да. Открих някакви влакна, които нямаше откъде да дойдат, но реших, че са се лепнали отнякъде по дрехите на убитите. Намерих парченца от куршум, но не проверих дали са от пис­толета, с който бе извършено убийството. Видях следи от ба­рут, но не проверих дали отговарят на разположението на фигурите при стрелбата. Свърших огледа, подписах протоко­ла и се прибрах в управлението.

- И какво стана?

- Сцената на престъплението е била нагласена. Всъщност ставаше дума за грабеж. И убиецът не беше успял да избяга.

- Какво? Бил е там през цялото време?

- След като си тръгнах, изпълзял изпод леглото и за­почнал да стреля. Уби един техник и рани един помощник на съдебния лекар. Изскочил на улицата и там започнал прест­релка с двама патрулиращи полицаи. Застреляха го - по-късно умря от раните си, - но уби един полицай и рани друг. Освен това застреля едно семейство, което излизало от близ­кия китайски ресторант. Използвал едно от децата за прик­ритие.

- Господи!

- Колин Стантън - така се казвал бащата. Останал невредим. Бил военен лекар. От „Бърза помощ“ казаха, че мо­жел да спаси жена си или някое от двете деца, ако им се бил притекъл на помощ. Но вместо това, изпаднал в паника и застинал от уплаха. Просто така си останал, докато кръвта им изтичала пред очите му.

- За Бога, Райм. Грешката не е твоя. Ти...

- Чакай. Това не е всичко.

- Така ли?

- Нещастният баща се върнал вкъщи, в някакво градче в щата Ню Йорк. Получил криза и постъпил в психиатрична бол­ница. Опитал се да се самоубие. Поставили го под наблюдение. Първо се опитал да си пререже вените с лист хартия, корица от списание. После се промъкнал в библиотеката на болницата, намерил чаша за вода в умивалнята на библиотекаря, счупил я и прерязал вените си. Успели да го спасят и го оставили още година в болницата. Накрая го изписали. След месец отново опитал да се самоубие. Използвал нож. Този път успял.

Райм бе научил за смъртта на Стантън от един некро­лог, изпратен по факса от главния следовател на област Олбани до отдел „Връзки с обществеността“ на нюйоркската полиция. Някой го бе препратил за Райм по служебната по­ща с послепис: „Решихме, че ще ви заинтересува“.

- От „Вътрешно разследване“ разгледаха случая. Про­фесионална некадърност. Получих мъмрене. Трябваше да ме уволнят.

Сакс въздъхна и затвори очи за момент.

- И твърдиш, че не чувстваш угризения?

- Вече не.

- Не ти вярвам.

- Мина време, Сакс. Тези трупове ми тежаха известно време на съвестта. Но ги забравих. Иначе как щях да продъл­жа да работя?

Тя се замисли и каза:

- Като бях на осемнадесет, ме глобиха. За превишена скорост. Карах със сто и тридесет при ограничение шестдесет.

- Е?

- Татко каза, че ще ми даде пари за глобата, но после ще трябва да му ги върна. С лихва. И знаеш ли какво още ми каза? Каза, че е щял да ме пребие от бой, ако съм била мина­ла на червено или съм била нарушила някой знак. Но за пре­вишената скорост ме разбирал. „Знам как се чувстваш, скъ­па, Като се движиш, не могат да те хванат.“ Ако не карах, ако не се движех, сигурно и аз щях да се самоубия.

- Обикалях навсякъде пеша. Не съм карал много. Два­десет години не съм имал кола. Ти каква имаш?

- Нищо лъскаво, като колите, които карат в Манхатън. Чеви. „Камаро“. Беше на баща ми.

- И бормашината ли е от него? Дал ти я е, за да си оправяш колата, предполагам.

Тя кимна:

- Даде ми и френски ключ. И комплект за запълване на дупки. И първия комплект гедоре, подарък за тринадесетия ми рожден ден. Това чеви е голяма трошка. Да знаеш как изглежда само. Типична американска кола. Радиото, венти­лационната система, ключовете за фаровете, всичко е счупе­но или се клати. Но шасито е бетон. Лека е като перце, мога да изпреваря беемве.

- Обзалагам се, че ще го направиш.

- Колко залагаш?

- За инвалидите колите са мерило за благосъстояни­ето - обясни Райм. - Седим (или лежим) в рехабилитацията и си правим планове какво ще измъкнем от застраховател­ните компании. Най-големият лукс са микробусите за инва­лидни колички. После идват колите, които се управляват само с ръце. Което, разбира се, не ме устройва. Не съм се возил от години. Не си спомням кога за последен път се качих в кола.

- Хрумна ми нещо. Хайде, преди твоят приятел - док­тор Бъргър - да се върне, да те разходя. О, и това ли не мо­же? Не можеш да седиш ли? Каза, че инвалидна количка не ти върши работа.

- Е, в инвалидна количка не мога. Но кола... Мисля, че няма проблем. - Райм се засмя. - Двеста петдесет и два... Километра в час ли?

- Това беше изключение - каза Сакс. - Добри мете­орологични условия. Никакви патрули по магистралата.

Телефонът иззвъня и Райм сам отговори. Беше Лон Селито.

- Изпратихме хора от „Наблюдение и разследване“ в църквите в Харлем, които може да са вероятни цели на пале­жа. Делрей се зае лично - кротък е като овчица. Не можеш да го познаеш. А, изпратих и тридесет патрулиращи полицаи в останалите църкви, които може да сме пропуснали. Ако убиецът не се появи до седем и половина, ще претърсим всич­ки. В случай че се е промъкнал незабелязано. Мисля, че този път ще го хванем, Линк - каза детективът подозрително ен­тусиазирано за нюйоркски полицай.

- Добре, Лон. Ще изпратя Амелия в командния ти цен­тър около осем.

Том почука на вратата.

„Като че се бои да не ни завари в неудобно положение“ - помисли си Райм.

- Не приемам извинения - каза упорито болногледачът. - Лягай си веднага.

Минаваше три, а Райм отдавна бе забравил умората. Се­га му се струваше, че лети. Над тялото си. Питаше се дали няма да започне да халюцинира.

- Слушам, „мамо“ - отвърна той. - Том, полицай Сакс ще остане. Би ли ѝ дал одеяло, моля?

- Моля? - Том го погледна с недоумение.

- Одеяло.

- Не, не, другата дума.

- Коя? „Моля“ ли?

Том разтвори широко очи:

- Добре ли си? Дали да не извикам отново Пит Тейлър? Или главния хирург на „Колумбия-пресбитераниан“?

- Виж как ме тормози този мръсник - възропта Райм. - Дори и не подозира колко е близо до уволнението.

- Кога да те събудя?

- Шест и половина е идеално.

Когато Том излезе, Райм се обърна към Сакс:

- Кажи, Сакс, обичаш ли музика?

- Обожавам.

- Каква?

- Стари парчета, „Мотаун“... А ти? Приличаш ми на любител на класическата музика.

- Виждаш ли онзи вграден шкаф?

- Този ли?

- Не, не. Другия. Вдясно. Отвори го.

Тя го отвори и застина от удивление. Шкафът бе като малка стаичка, пълна с близо хиляда компактдиска.

- Тук е като в музикален магазин.

- Уредбата е на онази полица, виждаш ли я?

Сакс погали прашната черна „Хармън Кардън“.

- Струва повече от първата ми кола. Вече не я слушам.

- Защо?

Той не отговори на въпроса; вместо това я подкани:

- Пусни нещо. Включена ли е? А? Добре. Избери си нещо.

След минута Сакс се измъкна от шкафа и отиде до дива­на. Леви Стъбс и „Фор топс“ запяха за любов.

От години в стаята не бе прозвучала и една нота. Райм се опита да измисли отговор на въпроса на Сакс защо е спрял да слуша музика. Не му дойде нищо на ум.

Тя разтреби папките и книгите от дивана. Разположи се и взе един екземпляр от „Сцени на престъплението“.

- Ще ми подариш ли една?

- Вземи десет.

- Би ли... - Внезапно замълча.

- Да ти напиша автограф ли? - Райм се разсмя. Сакс също. - Какво ще кажеш да ти оставя отпечатък от пръста си? Почеркът можа да се идентифицира само с осемдесет и пет процента сигурност. Но отпечатъкът - всеки специалист ще потвърди, че е мой.

Сакс зачете първата глава. Клепачите ѝ се затвориха. Тя остави книгата.

- Би ли ми направил една услуга?

- Каква?

- Прочети ми нещо. Нещо от книгата си. Когато ходех­ме с Ник...

- Какво?

- Когато бяхме заедно, Ник много често ми четеше на глас, преди да заспим. Книги, вестници, списания... Това е едно от нещата, които най-много ми липсват.

- Не умея да чета - призна Райм. - Звучи, сякаш чета доклад от местопрестъпление. Но имам добра памет... Как­во ще кажеш просто да ти разкажа за някое престъпле­ние?

- Ще ми е приятно - каза тя.

Обърна се с гръб, съблече униформената си блуза, свали бронираната жилетка. Отдолу носеше намачкана фланелка и сутиен. Облече отново блузата и се излегна на дивана. Зави се, обърна се на една страна и затвори очи.

С помощта на дистанционното Райм намали осветлението.

- Винаги съм намирал сцените на убийствата възхити­телни - започна той. - Приличат на сандъци с пиратски сък­ровища. Интересуваме се много повече къде е умрял човек, отколкото къде се е родил. Да вземем Джон Кенеди. Всяка година хиляди хора посещават Тексаската щатска библиоте­ка в Далас. Кой ще ти тръгне на поклонение в някаква си акушеро-гинекологична болница в Бостън?

Райм намести глава върху меката възглавница.

- Отегчавам ли те?

- Ни най-малко. Продължавай.

- Знаеш ли на какво винаги съм се учудвал, Сакс?

- Кажи.

- От години ме изпълва с възхищение Калвария³³¹. Пре­ди две хиляди години. Ето на това местопрестъпление бих искал да работя. Знам какво си мислиш: „Но престъпниците са известни.“ Така ли е наистина? Знаем само какво твърдят свидетелите. Помниш ли какво ти казах: никога не се дове­рявай на свидетел. Може би написаното в Библията няма ни­що общо с истината. Къде са доказателствата? Уликите? Нокти, кръв, пот, копието, кръстът, оцетът. Отпечатъци от сандали и пръсти.

Райм леко обърна глава наляво и продължи да говори за местопрестъпления и улики, докато гърдите на Сакс започ­наха да се издигат и спускат равномерно. После, с левия си безименен пръст, натисна копчето на дистанционното и за­гаси лампите. Скоро и той заспа.

Небето започваше да просветлява...

Карол Ганц виждаше това през армираното стъкло над главата си. Пами! О, горкото... После се сети за Рон. За всич­ките си вещи. Парите, жълтата раница...

Мислеше най-вече за Пами.

Нещо я бе събудило. Какво ли?

Болката в китката? Пулсираше ужасно. Карол се изпра­ви леко...

Стаята отново се изпълни с дълбокия звук на орган и пеенето на хор.

Това я бе събудило. Музиката. Църквата не беше изос­тавена. Горе имаше хора! Карол се изсмя на себе си. Някой щеше...

Тогава си спомни за бомбата.

Надзърна иззад шкафа. Бомбата беше все още там. Пода­ваше се от ръба на масата. Изглеждаше зловещо - истинска бомба, оръжие за унищожение, не като лъскавите играчки, ко­ито гледаме по филмите. Изтъркано тиксо, изкривени жици, мътен бензин... Може би пък беше само имитация. На усилва­щата се дневна светлина не изглеждаше толкова страшно.

Музиката стана по-силна. Беше точно над нея. Скърцане и глъчка - хората ходеха по старите сухи дъски. От цепнати­ните по тавана започна да се ръси прах.

Пискливите гласове замлъкнаха по средата на куплета. И отново запяха.

Карол затропа с крака, но подът беше бетонен, стените - тухлени. Опита се да изкрещи, но звукът бе заглушен от тик­сото на устата ѝ. Репетицията продължи. Тържествената, ог­лушителна музика изпълни мазето.

След десетина минути борба Карол се свлече изтошена на пода. Погледна бомбата. Беше станало по-светло и ци­ферблатът се виждаше по-ясно.

Карол присви очи.

Циферблатът! Не беше имитация. Стрелката бе нагла­сена на 6:15.Часовникът показваше 5:30.

Карол се свря зад шкафа и започна да блъска металните му стени с коляно. Но слабите звуци, които издаваше, мо­ментално потъваха в бодрите трели на „В небето се носи мал­ка колесница“.