Колекционерът на кости

27.

Неделя, 5:45 - понеделник, 19:00

Събуди го някаква миризма. Както много често се случ­ваше.

И както много други сутрини, Райм не отвори веднага очи, а се опита да разпознае миризмата.

Миризма на изпаряваща се утринна роса? На мити ули­ци? На мокра мазилка? Опита се да подуши Амелия Сакс, но не успя.

Мислите му полетяха напред. На какво му миришеше? На сапун? Не.

На някой реактив от импровизираната лаборатория на Купър?

Не, тези вече му бяха познати.

Миришеше на... А, да... на маркер.

Той отвори очи и след като се увери, че Сакс не го е изоставила, се вгледа в обърнатия наопаки постер на Моне. Ето откъде миришеше. Горещият влажен въздух на авгус­товската утрин бе изкарал миризмата от хартията.

*познания по криминология

*вероятно има досие

*разбира от пръстови отпечатъци

*пистолет - „Колт“, калибър 0.32

*използва необичайни възли

*обича старите неща

*нарекъл една от жертвите „Хана“

*основни познания по немски

*харесва подземията

Стенният часовник показваше 5,45. Райм върна очи към таблицата. Виждаше я много добре - призрачнобяла върху по-тъмната стена. Светлината бе достатъчна, за да различи повечето букви.

*раздвояване на личността

*свещеник, социален работник, политик

*необичайно износени обувки - чете много (?)

*слушал как се чупи пръстът на жертвата

*оставил скелет на змия като подигравка за следовате­лите

Соколите се бяха събудили. Откъм прозореца се чува­ше пляскане на крила. Райм отново погледна таблицата. Ед­но време държеше в кабинета си десетина такива листа с характеристиките на извършителите на основните случаи, по които работеше. Спомни си как обикаляше, как ги гле­даше, как се опитваше да си изгради представа за престъп­ниците.

Частички от боя, кал, цветен прашец, листа...

*стара постройка, розов мрамор

Спомни си за хитрия крадец на бижута, когото бяха за­ловили с Лон преди десет години. В централното управление престъпникът спокойно заяви, че никога няма да успеят да открият плячката от предишните обири. Предложи им да им каже срещу по-мека присъда.

„Е, имахме някои трудности да открием скривалището“ - отвърна Райм.

„Не се и съмнявам“ - каза престъпникът.

„Вижте - продължи криминологът, - знаем, че плячката е в каменната стена на въглищна шахта. Във ферма от коло­ниалния период, която се намира на брега на река Кънектикът. Приблизително на седем километра от Лонг Айланд Са­унд. Не знаем само дали е на левия, или на десния бряг на реката.“

Когато историята се разчу, свидетели разказваха, че из­ражението на лицето на престъпника било такова, сякаш ис­кал да каже: „Със сигурност сте били там.“

„Може би наистина е магия, Сакс“ - помисли си Райм.

*поне на сто години, вероятно богаташко имение или бивша правителствена сграда

Огледа още веднъж таблицата, после затвори очи и отпусна глава на меката възглавница. Изведнъж му просветна. Като че му бяха ударили плесница. Ококори очи и се вгледа в таблицата.

*обича старите неща

- Сакс! Ставай!

Тя се размърда и сънена се изправи на дивана:

- Какво? Какво?...

„Старо, старо, старо...“

- Сгреших. Имаме проблем.

Тя отначало реши, че говори за здравословен проблем, и скочи. Посегна към чантата с лекарствата.

- Не, Сакс, уликите, уликите... Не съм ги разбрал правилно.

Дишането му се учести, стисна зъби.

Сакс се облече набързо, седна отново на дивана, пръсти­те ѝ изчезнаха в косата, започна да се чеше.

- Какво има, Райм?

- Църквата. Може да не е в Харлем. Сгреших.

Също както с престъпника, който беше убил близките на Колин Стантън. В криминологията човек, дори да изтъл­кува правилно сто улики, ако сгреши с една, това може да струва живота на някого.

- Колко е часът? - попита тя.

- Шест без петнадесет, минава. Вземи вестника. Отво­ри на програмата на църковните служби.

Сакс изпълни нареждането. Вдигна поглед.

- Какво се сети?

- 823 си пада по старото. Ако целта му е стара църква на чернокожи, не е задължително да е в горната част на гра­да. Филип Пейтън е започнал кампанията по заселване на афроамериканци в Харлем през 1900 година. Имало е още два квартала, населени с чернокожи. В центъра, на мястото на днешния градски съд, и в Сан Хуан Хил. Сега там живеят повече бели, но... О, загубих си мисълта.

- Къде е Сан Хуан Хил?

- Непосредствено на север от Хелс Кичън. В Уестсайд. Наречен е в чест на един чернокож войник, който се сража­вал в Испано-американската война.

Сакс зачете вестника:

- Църкви в центъра. В Батъри Парк е „Сименс инститют“, имат параклис и провеждат служби. „Тринити чърч“. „Сейнт Пол“.

- Те не са в района на чернокожите. Давай по на север и На изток.

- Пресвитерианската църква в Китайския квартал.

- Някакви баптиски, евангелиски?

- Не, няма в този район. Има... О, по дяволите!

Райм разбра по очите ѝ:

- Молитва при изгрев слънце!

Сакс кимна:

- Баптиската църква „Холи табернакъл“... О, Райм, сут­решната проповед започва в шест. Петдесет и девета и Еди­надесето авеню.

- Това е в Сан Хуан Хил! Обади им се!

Сакс грабна телефона и набра номера. Сведе глава и за­почна яростно да скубе веждите си.

- Отговорете, отговорете... По дяволите! Телефонен сек­ретар. Свещеникът сигурно е на службата. - Заговори в слу­шалката: - Обаждаме се от полицията. Имаме улики, че в църквата ви е поставена бомба. Евакуирайте се колкото се може по-скоро.

Затвори телефона и нахлузи обувките си.

- Тичай, Сакс. Трябва да стигнеш. Бързо!

- Аз?

- Църквата е по-близо до нас, отколкото до някой учас­тък. Ще стигнеш за десет минути.

Сакс се втурна към вратата, докато закопчаваше колана си.

- Аз ще се обадя в участъка - изкрещя Райм след нея. - И, Сакс, ако наистина обичаш да караш бързо, покажи на какво си способна.

Колата за спешни операции профуча на запад по Осем­десет и първа улица.

Изскочи на „Бродуей“, наби спирачки и обърса един ав­томат за вестници. Сакс едва я овладя. Спомни си всички апарати в багажника.

„Кола с тежка задница - помисли си тя. - Не взимай за­воите с повече от осемдесет.“

После - по „Бродуей“.

„Спри на кръстовището. Огледай се наляво. Огледай се надясно. Няма никой. Давай!“

Профуча покрай „Линкълн сентър“ на Девето авеню.

„По дяволите!“

Яростно свистене на гуми.

Улицата бе затворена.

Девето авеню бе заградено със сини бариери заради из­ложението, предвидено за по-късно сутринта. Един лозунг призоваваше: „Народи от всички страни! Хванете се за ръце, светът е един!“

„Проклето ООН!“

Сакс върна на заден ход до предишната пряка, наду газ­та и с осемдесет се вряза в първата бариера. Около нея се разхвърчаха сгъваеми алуминиеви масички и дървени раф­тове. След две преки колата изхвърча през другата бариера. Тя наби спирачки на Петдесет и девета, като използва по-голяма част от тротоара, отколкото бе възнамерявала.

Ето я църквата, на стотина метра.

На стълбището се тълпяха богомолци: възрастни, моми­ченца с плисирани бели и розови роклички, момченца с тъм­ни костюмчета и бели ризки.

А от прозореца на мазето - малко облаче дим.

Сакс натисна педала за газта докрай, моторът изрева.

Грабна микрофона на радиостанцията:

- Кола две до централата, край.

И в момента, в който хвърли поглед към таблото, за да се увери, че звукът на радиостанцията е на максимум, от една странична уличка, точно на пътя ѝ, изскочи голям мерцедес.

Пътниците я изгледаха ужасени, с широко отворени очи. Шофьорът натисна спирачки.

Сакс завъртя кормилото наляво, скочи с цялата си те­жест върху спирачката „Хайде - замоли гумите - захапете, захапете!“ Но гладкият асфалт бе хлъзгав от жегата и утринната роса. Колата се завъртя.

Задницата се удари в предницата на мерцедеса с осемде­сет километра в час. Задният капак на комбито се отвори с трясък. Черните куфари с криминологичните уреди и апара­ти се разхвърчаха във въздуха, разтвориха се и посипаха съ­държанието си по асфалта. Богомолците се приведоха, за да се предпазят от парчетата стъкло, пластмаса и ламарина.

Пневматичната възглавница на колата се спука и спад­на. Сакс закри лице. Комбито прелетя над няколко коли, удари се в една будка за вестници и се стовари нагоре с колелата. В небето се разхвърчаха хартиени и найлонови пликчета като малки парашути.

Надолу с главата, заслепена от косата си, Сакс обърса кръвта от челото и спуканата си устна и се опита да разкопчее колана. Той я държеше здраво. Ръкавът ѝ се накваси с горещ бензин. Сакс измъкна ножчето си от джоба, отвори го и сряза колана. Падна, като едва не се надяна на ножа, опита се да си поеме въздух, задави се от бензинови­те изпарения.

„Хайде, момиче, излизай. Излизай!“

Вратите бяха блокирани, отзад не можеше да излезе. Сакс започна да рита предното стъкло. Беше здраво. Сви крак и с все сила го ритна. Никакъв ефект, освен че едва не си навех­на глезена.

Пистолетът!

Опипа кобура. Оръжието бе изхвърчало някъде из кола­та. Наквасена с бензин, Сакс трескаво заопипва хартиите и уредите, разпръснати по тавана на колата.

Най-после забеляза тежкия „Глок“. Грабна го и го насо­чи към стъклото.

„Хайде. Отпред е чисто, още не са се насъбрали зяпачи.“

Поколеба се. Дали от изстрела бензинът няма да се възпламени?

Отдалечи пистолета колкото можеше повече от наквасената си униформа. Замисли се за момент. Натисна спусъка.

28.

Пет изстрела. Дори и напукано, стъклото на „Дженерал мотърс“ остана на мястото си.

Още три изстрела, ушите ѝ заглъхнаха. Поне бензинът не се възпламени.

Тя започна да рита отново. Най-сетне стъклото избухна като водопад от синкаво-зелен лед. Едва успя да се измъкне, и купето на колата избухна в пламъци.

Сакс смъкна накиснатите с бензин униформа и бронирана жилетка, остана по фланелка, хвърли и микрофона. Глезенът я болеше, но тя се втурна в църквата, покрай бягащите богомол­ци и хористи. Приземният етаж бе целият задимен. От едната страна дървеният под се пропука и избухна в пламъци.

Появи се свещеникът. Кашляше, от очите му течаха съл­зи. Влачеше някаква безжизнена жена. Сакс му помогна да я извлече до изхода.

- Къде е мазето? - попита тя.

Той се изкашля силно, поклати глава.

- Къде е? - изкрещя Сакс; мислеше за Карол Ганц и малката ѝ дъщеричка. - Къде е мазето?

- Там. Но...

Оттатък пламъците.

Сакс едва виждаше вратата, толкова бе гъст димът. Една от стените се срина, старите подпори се прекършиха, хвърляй­ки искри. Тя се поколеба, после се втурна към подземието.

Свещеникът я хвана за ръката:

- Чакайте.

Той отвори един шкаф и измъкна пожарогасител:

- Хайде.

Сакс поклати глава:

- Вие оставате. Кажете на пожарникарите, че в мазето има полицай и една жертва.

Сакс се втурна напред.

„Ако се движиш...“

Скочи над пламъците. Но заради пушека не прецени разс­тоянието и се блъсна в отсрещната стена. Падна назад; косата ѝ премина през пламъците. Разнесе се миризма на опърлено. Сакс загаси пламъците и се опита да се изправи. Подът, разяден от огъня, поддаде под тежестта ѝ, лицето ѝ се удари в дъските. Пламъците от долния етаж близнаха ръцете ѝ. Тя сви юмруци.

Претърколи се настрани и се изправи на крака. Хвана дръжката на вратата за мазето, но спря.

„Хайде, момиче, помисли! Провери вратата, преди да я отвориш. Ако вътре е прекалено горещо и пуснеш кислород, ще стане експлозия и пламъците ще те опекат жива.“

Пипна вратата. Пареше.

„Какво друго ми остава, по дяволите?“

Плю върху дланта си, хвана дръжката, натисна я и я пус­на, преди да се опари.

Вратата се отвори сама; отвътре изскочи облак дим и искри.

- Има ли някой? - извика Сакс и се втурна надолу.

По-ниските стъпала горяха. Сакс ги напръска набързо с пожарогасителя и скочи в задименото мазе. Предпоследно­то стъпало пропадна и тя политна напред.. Пожарогасителят се търкулна на пода и Сакс се хвана за парапета точно навре­ме, за да не падне и да си строши глезена.

Издърпа крака си от счупените дъски и се взря в сумрака. Димът не беше толкова много, но навсякъде наоколо бу­шуваха пламъци. Пожарогасителят се беше търколил под ед­на горяща маса. Тя го изостави. Гмурна се в дима.

- Ехо!

Никакъв отговор.

После си спомни, че Извършител 823 запушва устата на жертвите си с тиксо.

Изрита една врата и погледна в котелното. Тук имаше врата за навън, но беше напълно блокирана от горящи дъски. До вра­тата се намираше резервоарът за гориво, обгърнат от пламъци.

„Няма да избухне. - Сакс си спомни лекциите от акаде­мията. - Мазутът не избухва. Изритай горящите дъски и раз­чисти пътя. После потърси жената и момиченцето.“

Тя се поколеба. Пламъците обгръщаха резервоара с ма­зут от всички страни.

„Няма да избухне; няма да избухне.“

Сакс тръгна внимателно към вратата.

„Няма да...“

Резервоарът внезапно издумтя и се пукна през средата. Мазутът започна да струи от цепнатината; пред Сакс се об­разува голяма оранжева локва, бързо се увеличаваше.

„Не избухва, ама гори, и то дяволски добре.“

Сакс отскочи назад.

Върна се в главното помещение, започна да кашля; при­веде се, започна да търси Карол и Пами. Дали 823 не си е променил правилата? Да се е отказал от подземията и да е сложил тези жертви на тавана на църквата.

Внезапно изпращяване.

Тя вдигна поглед. Масивна дъбова греда, цялата в пла­мъци, бавно се наклони към нея.

Изкрещя и отскочи настрани, но се препъна и падна теж­ко по гръб; дебелото парче дърво се наклони право към ли­цето ѝ. Сакс инстинктивно вдигна ръце.

Със силен гръм гредата се стовари върху един стол. Спря на сантиметри от лицето ѝ. Тя изпълзя под нея и се изправи.

Огледа се, взирайки се през ставащия все по-гъст дим.

„Само това не - помисли си тя. - Не трябва да допускам още една жертва.“

Задавена от дима, тя се затътри към ъгъла, който още не бе проверила.

Затича се, иззад един шкаф изникна нечий крак и я спъна.

С протегнати ръце Сакс се просна по корем. Лицето ѝ се озова на сантиметри от локва горящ мазут. Претърколи се настрани и насочи пистолета си към ужасеното лице на руса жена, която се опитваше да седне.

Сакс дръпна тиксото и от устата на жената излезе бяла пяна. Жертвата си пое дълбоко въздух.

- Карол Ганц?

Жената кимна.

- Дъщеря ви?

- Не е тук. Ръцете ми! Белезниците.

- Няма време. Хайде!

Сакс освободи глезените на Карол от въжето.

И тогава видя топящо се найлоново пликче до стената при прозореца.

Подхвърлените улики! Тези, които водеха към момичен­цето. Сакс тръгна натам. Но в този момент вратата на ко­телното се отвори с трясък и избълва вълна от горящ мазут; пликът изчезна за миг.

Тя остана вцепенена за секунда; жената изпищя. Сега ця­лото стълбище гореше. Сакс избута пожарогасителя изпод разпадащата се маса. Дръжката и накрайникът на тръбата се бяха стопили, а металният лост бе прекалено горещ, за да го пипне. Сакс отряза парче от фланелката си и вдигна фъждящия пожарогасител за основата на тръбата; хвърли го вър­ху горящите стълби. Той се задържа несигурно на едно стъ­пало, след това започна да се търкаля надолу.

Сакс извади пистолета си и когато червената бутилка бе на половината на стълбите, стреля.

Пожарогасителят избухна; парчета червен метал прехвър­чаха над главите на двете жени. Бял облак от въглероден дву­окис и талк обгърна стъпалата и задуши повечето пламъци.

- Да се махаме, бързо! - изкрещя Сакс.

Двете жени се втурнаха по стълбите - две стъпала за едно. Сакс подкрепяше Карол. Намериха се сред ада на гор­ния етаж. Прилепиха се до стената и приведени се запромъкваха към изхода. Върху гърбовете им се сипеха нагорещени парчета от цветните витражи - образите на Исус, Матей, Де­ва Мария и самия Господ.

29.

След четиридесет минути, намазана с мехлеми про­тив изгаряне, превързана и зашита, Сакс седеше до Карол Ганц и смучеше толкова чист кислород, че започна да ѝ се вие свят. Гледаха църквата, от която всъщност не бе оста­нало почти нищо. Само две стени продължаваха да стър­чат. Парче от пода на третия етаж се крепеше на тях над странния лунен пейзаж от пепел и купища овъглени дъс­ки.

- Пами, Пами... - проплака Карол. Повърна. Постави си кислородната маска и се отпусна болезнено по гръб.

Сакс разгледа напоеното със спирт парче плат, с което бършеше кръвта от лицето си. Парцалите отначало бяха поч­ти кафяви; този вече бе розов. Раните не бяха тежки - поряз­ване на челото, ожулвания и изгаряния от втора степен по ръката. Устните ѝ вече не бяха толкова изящни, както преди: долната бе цепната дълбоко от падането и се наложи да ѝ поставят три шева.

Карол имаше леко газово отравяне. Счупената ѝ китка бе стегната в импровизирана превръзка. Жената тревожно процеждаше през стиснатите си зъби:

- Този мръсник! Защо... Пами? Защо, за Бога? Тригодишно дете!

Закашля се, изтри сълзите си с длан.

- Може би няма намерение да ѝ направи нищо лошо. Затова е довел само вас в църквата.

- Не! - отвърна ядосано жената. - Не му пука. Той е откачен! Видях как я гледаше. Ще го убия. Само да ѝ напра­ви нещо, ще го убия.

Думите ѝ изчезнаха в дрезгава кашлица.

Сакс потрепери от болка. Неволно бе разчоплила един мехур на пръста си. Извади бележника си:

- Бихте ли разказали какво точно се случи?

С многобройни стенания и гърлена кашлица Карол раз­каза случилото се след отвличането.

- Искате ли да се обадим на някого? - попита я Сакс. - На съпруга ви?

Карол не отговори. Вдигна колене и ги сви под брадич­ката си.

Сакс я стисна леко за ръката и повтори въпроса си.

- Съпругът ми... - Карол се втренчи с ледени очи в Сакс. - Съпругът ми е мъртъв.

- О, съжалявам.

Карол ставаше сънлива от успокоителните и една меди­цинска сестра ѝ помогна да легне в линейката.

Лон Селито и Джери Банкс изскочиха от останките на църквата и се затичаха към Сакс.

Селито огледа бъркотията по улицата:

- Господи, Сакс! Какво става с момиченцето?

- Още е при него.

- Добре ли си? - попита Банкс.

- Нищо сериозно. Жертвата, Карол, няма никакви па­ри, няма къде да остане. Дошла е заради ООН-то. Не можем ли да ѝ уредим нещо, детективе?

- Разбира се - отвърна Селито.

- А подхвърлените улики? - попита Банкс. Докосна ле­пенката над дясната си вежда и се намръщи.

- Няма ги вече. Видях ги в мазето, но не успях да ги взема навреме. Изгоряха.

- О, Боже! Какво ще стане сега с момиченцето?

„Какво си мисли, че може да стане с нея?“

Сакс отиде при потрошената кола за спешни операции. Вмъкна се и посегна към радиостанцията, за да се обади на Райм. Спря. Какво щеше да ѝ каже? Погледна църквата. Как да направи оглед на местопрестъплението, когато няма мес­топрестъпление?

Сакс стоеше, вперила поглед в овъглената развалина, ко­гато чу странен звук. Механическо стържене. Не му обърна внимание, докато Лон Селито не възкликна:

- Не мога да повярвам!

Сакс погледна към улицата.

На една пряка от тях бе спрял голям черен микробус. Отзад стърчеше хидравлична платформа, която бавно се спускаше. Върху металната плоскост имаше нещо. Сакс присви очи. Приличаше на един от онези роботи, които се използват от екипа за обезвреждане на взривни уст­ройства. Платформата се изравни с тротоара и роботът слезе.

Сакс се изсмя високо.

Странното приспособление се обърна към тях и тръгна. Инвалидната количка ѝ заприлича на понтиак „Файърбърд“, с цвят на захаросана червена ябълка. Беше един от онези мо­дели с малки задни колела, голям акумулатор и мотор под седалката.

Том вървеше отстрани, но Линкълн Райм сам караше с помощта на сламка, която държеше между зъбите си. Движенията му бяха странно грациозни. Райм спря до Сакс.

- Добре де, излъгах те.

Тя въздъхна:

- За гръбнака ли? Когато каза, че не можеш да ползваш инвалидна количка?

- Признавам, излъгах. Ако ще се сърдиш, Амелия, из­карай си яда и да се залавяме с работа.

- Забелязал ли си, че когато си в добро настроение ме наричаш Сакс, а като си в лошо - Амелия?

- Не съм в лошо настроение.

- Вярно е - потвърди Том. - Просто не обича, когато го хванат да лъже.

Болногледачът кимна към впечатляващата инвалидна количка. Беше произведена от „Акшън къмпани“, модел „Сторм ароу“:

- Беше скрита в килера на долния етаж, когато Райм ти разказваше малката си патетична историйка колко бил без­помощен. О, ще си получи наказанието.

- Стига поучения, Том. Нали се извиних? Съжалявам, няма вече да правя така.

- От години я има - продължи Том. - Как само я управ­лява! Много е добър със сламката. Между другото, на мен винаги ми вика „Том“. Не съм имал честта да се обръща към мен по фамилно име.

- Писна ми да ме гледат по улиците - обясни Райм. - Затова спрях с разходките. - Погледна пукнатата ѝ устна. - Добре ли си?

Сакс докосна раната, усмихна се схванато:

- Адски боли.

Райм отмести поглед от нея.

- А на теб какво ти има, Банкс? Да не си почнал да си бръснеш челото?

- Ударих се в една пожарна кола. - Младият детектив се усмихна и отново докосна лепенката на челото си.

- Райм - каза Сакс, усмивката ѝ изчезна, - тук няма нищо. Момиченцето е при него, а аз не успях да намеря под­хвърлените улики навреме.

- О, Сакс, винаги остава нещо. Имай вяра на мосю Локар.

- Видях ги как изгарят. И ако има нещо останало, сега е под тонове боклук.

- Тогава ще потърсим уликите, които не е имал намерение да оставя. Ще направим обхода на тази сцена заедно. Аз и ти. Хайде.

Той духна два пъти в сламката и тръгна. Бяха на три метра от църквата, когато Сакс внезапно извика:

- Спри!

Той спря.

- Много невнимателен си станал, Райм. Сложи някоя и друга гумена лента на тези колела. Да не ги сбъркаме със следите на престъпника.

- Откъде ще започнем?

- Вземи проба от пепелта. В задницата на комбито има няколко празни кутии от боя. Вземи някоя.

Сакс взе една кутия от катастрофата.

- Знаеш ли откъде е започнал огънят? - попита Райм.

- Почти.

- Вземи проба от пепелта, половин-един литър, кол­кото се може по-близо до мястото на избухване на пожа­ра.

- Добре.

Тя се покачи на двуметровия тухлен зид - всичко, което бе останало от северната стена на църквата. Погледна надо­лу, към задимената яма под краката си.

Един пожарникар изкрещя:

- Хей, полицай, районът още не е обезопасен. Опасно е.

- Не по-опасно от последния път, когато влизах - от­върна тя и с дръжката на кутията за боя между зъбите се спусна от зида.

Линкълн Райм я гледаше, но всъщност виждаше себе си преди три и половина години: как сваля сакото си и слиза в шахтата на метрото близо до кметството.

- Сакс! - Тя се обърна. - Внимавай. Видях какво си нап­равила с колата. Не искам да рискуваш два пъти живота си в един и същи ден.

Тя кимна и се скри зад ръба на зида.

След няколко минути Райм извика на Банкс:

- Къде е тя?

- Не знам.

- Искам да ти намекна да идеш да я потърсиш.

- А, разбира се.

Банкс погледна зад зида.

- Е? - попита Райм.

- Голяма бъркотия.

- Разбира се, че ще е бъркотия. Виждаш ли я?

- He.

- Сакс? - изкрещя Райм.

Отвътре се чу пукане, после чупене на греди. Вдигна се облак прах.

- Сакс? Амелия?

Никакъв отговор.

Точно когато смяташе вече да праща да я търсят, тя се обади:

- Идвам.

- Джери? - извика Райм.

- Готов съм.

Кутията от боя изхвърча от мазето. Банкс я хвана с една ръка. Сакс излезе, избърза ръцете си в панталоните.

- Добре ли си?

Тя кимна.

- Сега да се заемем със страничната уличка - нареди Райм. - Тук през цялото денонощие минават коли, затова сигурно е паркирал някъде встрани. Ето къде е спрял. Из­ползвал е онази врата.

- Откъде си толкова сигурен?

- Има два начина да отвориш заключена врата без експлозив - като разглобиш бравата или като я откачиш от пантите. Тази врата е била заключена с резе отвътре, затова престъпникът я е откачил от пантите. Виж: не си е дал труда да ги намести много добре, след като е изля­зъл.

Двамата се насочиха към вратата. Вървяха между овъг­лената църква и високите сгради от другата страна на улич­ката. Стъпка по стъпка. Сакс държеше „Полилайт“-а насо­чен към паважа.

- Искам да намерим следите от гумите му - каза Райм. - Да видя къде е била задната част на колата.

- Ето - каза Сакс. - Следи от гуми. Но не мога да разбе­ра дали са от предните, или от задните. Може да е влязъл на заден ход.

- Грайферите ясни ли са, или замазани?

- Малко замазани.

- Значи са от предните гуми. - Райм се изсмя на не­доумението ѝ. - Нали си специалистка по автомобилите, Сакс. Следващия път, като тръгваш с колата, обърни вни­мание как завърташ малко кормилото, преди да запалиш. За да се увериш, че предните колела сочат направо. Следите от предните гуми са винаги по-размазани от задните. Така, откраднатата кола е „Форд Таурус“, модел 1997. Дъ­лъг е 494 сантиметра, разстояние между осите - 271 сан­тиметра. Приблизително 112 сантиметра от задната ос до края на багажника. Измери разстоянието и изсмучи прах­та.

- Хайде де... Откъде знаеш?

- Тази сутрин го проверих. Прибра ли дрехите на жерт­вата?

- Да. Прегледах също под ноктите и в косата. И чуй това, Райм: момиченцето се казва Пам, но той го наричал Маги. Както с немкинята.

- Другото му ги е наричало така. Чудя се каква роля изпълняват тези герои в пиесата му.

- Ще изсмуча прахта и около вратата.

Райм я загледа - с издраскано лице, разрошена коса, опър­лена на места, Сакс изсмука прахта в основата на вратата. И тъкмо когато Райм смяташе да ѝ напомни, че сцените на прес­тъплението са триизмерни, вдигна прахосмукачката и я про­кара по подпорите.

- Вероятно е погледнал в помещението, преди да я вка­ра - отбеляза Сакс и насочи прахосмукачката към рамката на прозореца.

Точно това смяташе да я накара и Райм.

Унесен от монотонното бръмчене на машината, детек­тивът се върна към събития отпреди няколко часа...

- Ще... - започна Сакс.

- Шшшшт!

Като се отдаде на въображението си, Райм изведнъж се видя сам на местопрестъплението. Представи си ни­сък мъж с ръкавици, тъмни дрехи и маска за ски. Непоз­натият слезе от сребрист „Форд Таурус“, който мирише­ше на чисто. Жената - Карол Ганц - бе в багажника; мо­миченцето ѝ - в старата къща от розов мрамор и скъпи тухли.

Като че наистина го виждаше...

Отви пантите, отвори вратата, завлече жената вътре, вър­за я. Понечи да си тръгне, но спря. Потърси място, откъдето да наблюдава необезпокояван Карол. Също както бе наблю­давал мъжа, заровен до железопътната линия.

Както бе наблюдавал Тами Джийн Колфакс, завързана за тръбата в средата на котелното помещение.

„Но защо? - запита се Линкълн Райм. - Защо ги гледа? За да се увери, че няма да избягат ли? Да се увери че не е оставил нищо след себе си? Или...“

Райм внезапно отвори очи. Образът на Извършител 823 изчезна.

- Амелия! Спомняш ли си сцената с Колфакс? Когато намери отпечатъка от ръкавица.

- Да.

- Каза, че я е наблюдавал, че затова я е завързал в сре­дата на помещението. Но нямаше представа защо. Аз се се­тих. Гледа жертвите, защото така трябва.

„Защото такъв му е нравът.“

- Какво имаш предвид?

- Да вървим!

Райм смукна два пъти през сламката за управление на инвалидната количка и возилото се извъртя на сто и осемде­сет градуса; после духна силно и тръгна напред.

Излезе на тротоара и всмукна силно, за да спре. Присви очи и се огледа.

- Той наблюдава жертвите си. Убеден съм, че е наблю­давал и богомолците. От място, което е смятал за сигурно. Където не е имало нужда да мете.

Единственото уединено място от другата страна на ули­цата бе външната тераса на едно ресторантче.

- Там! Огледай го, Сакс.

Тя кимна, провери в пистолета си, грабна пликчета, мо­ливите и прахосмукачката. Изтича през улицата и заоглежда внимателно стълбите.

- Бил е тук - извика. - Има отпечатък от ръкавица. И от обувка - износена по същия начин.

„Това е“ - помисли си Райм. Как само се чувстваше! Топ­лото слънце, въздухът, зрителите. Възбудата от търсенето.

„Като се движиш, не могат да те хванат.“

„Ако се движим по-бързо, може би ще го хванем.“

Райм обърна очи към тълпата и забеляза, че някои от хората го гледат, но повечето бяха по-заинтригувани от дей­ствията на Сакс.

След петнадесет минути тя свърши и се върна с малко пликче в ръце.

- Какво намери, Сакс? Шофьорската му книжка? Сви­детелството му за раждане?

- Злато - каза тя с усмивка. - Открих злато.

30.

- Хайде - извика Райм. - Този път трябва да действаме бързо. Преди да е закарал момиченцето на следващото мес­топрестъпление. Бързо!

Том го прехвърли върху една дъска, после - на леглото. Сакс погледна към асансьора за инвалидни колички, монти­ран в единия от вградените шкафове - онзи, който Райм не ѝ бе позволил да отвори, когато ѝ обясняваше как да намери компактдисковете.

Криминологът запази мълчание за момент, задъхан от физическото напрежение.

- Подхвърлените улики изгоряха - напомни им той. - Няма как да разберем къде ще е следващото престъпление, така че трябва да открием скривалището му.

- Мислиш ли, че ще успеем? - попита Селито.

„Имаме ли друг избор?“ - помисли си Райм, но не отговори.

Банкс дотича по стълбите. Още преди той да влезе в спал­нята, Райм извика:

- Какво казаха? Казвай. Бързо!

Имаше предвид частицата злато, намерена от Сакс. Из­следването ѝ бе извън възможностите на импровизираната лаборатория на Мел Купър. Райм бе изпратил младия детек­тив до районната лаборатория на ФБР.

- Ще ни се обадят след половин час.

- Половин час? Няма ли да проведат изследването спеш­но?

- Ще го направят. Делрей беше там. Да го беше видял само. Нареди всички други разследвания да се отложат и ка­за, че ако не получиш веднага резултатите, майките им ще разплаче.

- Райм - каза Сакс, - Ганц каза още нещо, което може да се окаже важно. Предложил ѝ да ги освободи, ако тя му позволи да ѝ одере крака.

- Да ѝ одере крака?

- Да. Но в крайна сметка не направил нищо. Жената каза, че изглеждал, сякаш не може да се реши да го направи.

- Като на първото убийство, мъжа с оглозгания пръст - отбеляза Селито.

- Интересно... - замисли се Райм. - Мислех, че е одрал пръста на първата жертва, в случай че някой реши да открад­не пръстена. Но може да не съм прав. Вижте го само какви ги върши: реже пръста на шофьора и го разнася насам-натам. Порязва ръката и крака на немкинята до кокал. Краде кости и скелет на змия. Слуша как пращи пръстът на Евърет... Има нещо в начина, по който опипва жертвите си. Нещо...

- Анатомично?

- Точно така, Сакс.

- Освен при Ганц - напомни Селито.

- Това искам да кажа и аз - продължи Райм. - Можел е да ѝ одере крака и пак да я остави жива за нас. Но нещо го е спряло. Какво?

- Какво е по-различното в нея? - зачуди се Селито. - Не е, защото е жена. Или защото е от друг град. Такъв бе случа­ят и с немкинята.

- Може би не е искал да я наранява пред детето - пред­положи Банкс.

- Не - възрази Райм и се засмя. - Състраданието не му подхожда.

- Има нещо различно в нея - възкликна Сакс. - Тя е майка.

Райм се замисли:

- Може и това да е. Майка и дъщеря. Това не го е нака­рало да ги пусне, но го е спряло да не ги измъчва. Том, запи­ши го. С въпросителна. Сакс, Ганц описа ли го?

Сакс прелисти бележника си.

- Както преди - маска за ски, дребен, черни ръкавици...

- Черни ли? - Райм погледна таблицата. - Не са ли чер­вени?

- Каза, че били черни. Питах я специално дали е сигурна.

- Последното парченце кожа беше черно, нали Мел? Мо­же то да е от ръкавиците. Откъде е червената кожа тогава?

Купър вдигна рамене:

- Не знам, но открихме две парченца. Значи е свързано с него.

Райм погледна плика с уликите:

- Какво имаме още?

- Каквото намерихме на уличката и около вратата.

Сакс изтърси филтъра на прахосмукачката върху един лист и Купър огледа прахта с лупата.

- Нищо - обяви той. - Главно почва. Камъчета. Манхатънска слюда, фелдшпат.

- Продължавай.

- Гнили листа. Това е.

- Какво има по дрехите на Ганц?

Купър и Сакс отвориха хартиения плик и започнаха да оглеждат дрехите.

- Пак почва. Няколко парченца като камъчета.

- Къде в къщата я е държал? Къде точно?

- На пода в мазето. Жената каза, че бил от пръст.

- Чудесно! Мел, изгори пръстта.

Купър постави част от пръстта в хроматографския апа­рат. Всички зачакаха нетърпеливо резултатите. Накрая мо­ниторът просветна. Графиката приличаше на лунен пейзаж.

- Ето, Линкълн. Много интересно. Откривам танин и...

- Натриев карбонат?

- Не е ли удивителен? - засмя се Купър. - Как позна?

- Използвани са за дъбене на кожи през осемнадесети и деветнадесети век. Таниновата киселина омекотява кожата, а основата заздравява косъма. Значи къщата е близо до ста­ра кожарска фабрика.

Райм се усмихна. Помисли си: „Чуваш ли стъпки, 823? По петите ти сме.“

Премести поглед към картата на „Рандъл сървей“.

- Заради миризмата никой не е искал в квартала му да се строят кожарски фабрики. Затова общината поставила ог­раничения. Знам, че е имало няколко в долен Ийстсайд. И в западната част на Гринуич Вилидж - което е било буквално село³⁴¹ в покрайнините на града. После, в средата на миналия век - в крайните райони на Уестсайд, близо до оборите, къ­дето намерихме немкинята. А, и в Харлем, в началото на два­десети век.

Райм погледна списъка на бакалиите на „Шопрайт“, ко­ито са продавали телешки крака.

- Изключваме Челси. Там не е имало кожарски фабри­ки. Също и Харлем - няма магазин на „Шопрайт“. Също и Уест Вилидж, долен Ийстсайд и централен Уестсайд. Остава Хелс Кичън. Това явно е любимият му квартал.

Само около двадесет квадратни километра. По-лесно е човек да се скрие в Манхатън, отколкото в някоя гора.

- Продължаваме. Какви са камъчетата по дрехите на Ганц?

Купър се наведе над микроскопа:

- Добре. Виждам ги.

- Покажи ми ги, Мел.

Мониторът светна и пред Райм се появиха блестящи крис­тали.

- Разклати ги. Има три компонента.

- Това отляво е розов мрамор - каза Купър. - Като он­зи, дето го намерихме по-рано. Това по средата, сивото...

- Това е хоросан. А другото е червен пясъчник - определи Райм. - От обществена сграда е, като кметството, строено през 1812. Само фасадата е от мрамор, останалата част е пясъчник. Строили са така за икономия. Е, правили са го, та парите, спес­тени от мрамора, да потънат в нечий джоб. Какво друго има­ме? Пепелта. Да видим с какво е извършен палежът.

Купър пусна проба от пепелта в хроматографския апа­рат. Загледа се в графиката, която се появи на екрана.

Бензинът съдържа оцветители и добавки, поставени от производителя, който може да бъде определен точно, ако го­ривото не е смесено с други видове бензин в колонката на бензиностанцията. Купър съобщи, че профилът съвпада точ­но с продукта на „Газ ексчейндж“.

Банкс грабна „Жълтите страници“ и ги разлисти:

- В Манхатън има шест бензиностанции на „Газ екс­чейндж“. Три в центъра. Една на Шесто авеню и „Хюстън стрийт“. Една на „Деланси стрийт“ и източна Петстотин и трета. И една на Деветнадесета и Осмо авеню.

- Деветнадесета е много на север - каза Райм. Поглед­на таблицата. - В източната или в западната част на града да търсим?

„Бакалии, бензиностанции...“

На вратата изведнъж изникна висок силует.

- Още ли съм поканен? - попита Фредерик Делрей.

- Зависи. Носиш ли подаръци?

Агентът размаха папка с емблемата на ФБР:

- Цяла торба.

- Някой не те ли е научил да чукаш, преди да влезеш, Делрей? - скастри го Селито.

- Лош навик, какво да правя?

- Хайде - каза Райм. - Какви са резултатите?

- Не са много ясни. Хич не ми се връзват с нашия чо­век. Но какво ли знам аз.

Делрей заби поглед в доклада. Вдиг­на очи и погледна Райм:

- Между другото Тони Фалко от лабораторията ти пра­ща много поздрави. Това веществено доказателство, което намерихте, се оказа златно фолио. Вероятно от шестдесет до осемдесетгодишно. Фалко откри няколко целулозни влакна, затова смята, че е от книга.

- Разбира ce! Позлатена корица - възкликна Райм.

- Откри и следи от мастило. Каза, цитирам: „Не е не­съвместимо с мастилото, използвано в печатите на Ню­йоркската градска библиотека.“ Ама че смешно говори.

- Книга от библиотека - промърмори Райм.

- Книга от библиотека с червена кожена подвързия - допълни Сакс.

- Точно така! - изкрещя Райм. - Парченцата червена кожа. Не са от ръкавица, а от книга, която убиецът носи със себе си. Неговата библия.

- Библията ли? - учуди се Делрей. - Да не е някой рели­гиозен фанатик?

- Не Библията, Фред. Обади се в библиотеката, Банкс. Може би така си е изтъркал обувките - в читалнята. Знам, че предположението ми не е много обосновано, но нямаме мно­го възможности. Искам списък на откраднатите антикварни книги от манхатънските библиотеки през последната година.

- Дадено - отвърна младият детектив и веднага се зае да издирва директора на библиотеката.

След половин час факсът избръмча и изплю два листа. Том ги взе.

- Уха, читателите в този град май имат доста лепкави пръсти.

Показа листовете на Райм.

През последните дванадесет месеца от обществените биб­лиотеки бяха изчезнали осемдесет и четири книги на пет и повече години, тридесет и пет в Манхатън.

Райм зачете списъка: Дикенс, Остин, Хемингуей, Драйзер... Книги за музика, философия, вино, литературна крити­ка, приказки. Стойността им бе изненадващо ниска - по двадесет-тридесет долара. Райм предположи, че никоя от тях не е първо издание, но крадците са си мислели, че имат антикварна стойност.

Продължи да чете.

„Нищо, нищо. Може би...“

И тогава го видя.

„Престъпност в стария Ню Йорк“ от Ричард Уайъл Стивънс, издание на „Баунтифул прес“ от 1919. Беше оценена на шестдесет и пет долара. Открадната от клона на „Деланси стрийт“ преди девет месеца. 12,5X17, 5 см, с червена велурена подвързия, с позлатени ръбове на страниците.

- Искам един екземпляр - каза възбудено Райм. Не ме интересува откъде ще го вземете. Някой да иде в библиоте­ката на Конгреса, ако трябва.

- Аз ще се погрижа - каза Делрей.

„Бакалии, бензиностанции, библиотека...“

Време беше да действат. Имаха на разположение триста души - полицаи, барети, федерални агенти - но те бяха нищожно малко, ако трябваше да претърсват целия център на Ню Йорк.

Райм погледна таблицата.

„В Уест Вилидж ли живееш? - помисли си той. - За да ни заблудиш ли купи бензина и открадна книгата от Ийстсайд? Или там живееш? Колко си умен? Не, не „колко си умен“, а „за колко умен се мислиш“? Доколко си бил уверен, че няма да открием тези миниатюрни частици, които господин JIo- кар твърди, че си оставил?“

Райм нареди:

- Заемете се с долен Ийстсайд. Забравете Уест Вилидж. Всички да отидат там - баретите на Бо и твоите агенти, Фред. Ето какво ще търсите: голяма постройка във федерален стил, на около сто години, с фасада от розов мрамор, отзад - чер­вен пясъчник. Може да е била богаташки дом или обществе­на постройка. С гараж или хангар за файтони. През послед­ните седмици са влизали и излизали „Форд Таурус“ и такси. По-често - през последните няколко дни.

Той погледна Сакс.

„Да забравиш мъртвите...“

Селито и Делрей вдигнаха хората си на крак.

- И аз отивам - каза Сакс.

- Не съм очаквал да направиш друго.

Когато външната врата се тръшна след тях, Райм про­шепна:

- С пълна газ, Сакс. С пълна газ.

31.

Три коли с по двама полицаи обикаляха улиците на до­лен Ийстсайд.

След малко се появиха още два файтона... седана. Без отличителни знаци, но отдалеч си личеше, че са полицейски.

Знаеше, че затягат обръча, разбираше, че е само въпрос на време да намерят скривалището му, но остана удивен, че са тол­кова близо. Особено се разтревожи, когато ченгетата спряха, за да огледат един сребрист „Таурус“, паркиран на „Канал стрийт“ .

Как, по дяволите, са разбрали? Знаеше, че краденето на кола е голям риск, но си мислеше, че на „Херц“ ще са им нужни дни, докато усетят липсата. А дори и да я откриеха по- рано, сигурен бе, че полицията няма да свърже кражбата с него. О, много са способни!

Едно от ченгетата се загледа в таксито му.

Без да вдига очи от пътя. Колекционера на кости зави бавно по „Хюстън стрийт“ и потъна в потока от други такси­та. След половин час той вече се беше отървал от него и от тауруса и се върна в къщата.

Малката Маги вдигна очи към него.

Беше уплашена, но вече не плачеше. Дали пък да не я задържи? Като своя дъщеря. Да я отгледа. Тази мисъл се повъртя няколко секунди в съзнанието му, след това отшу­мя.

Не, щеше да е прекалено подозрително. Освен това в пог­леда на момичето имаше нещо зловещо. Изглеждаше по-възрастно за годините си. Винаги щеше да помни какво е напра­вил с нея и майка ѝ. О, известно време можеше да си мисли, че е сънувала. Но някой ден истината щеше да изплува. Ис­тината винаги изплува. Каквото и да правиш, винаги излиза наяве.

Не, не можеше да ѝ се има повече доверие, отколкото на останалите. Всеки човек ще те предаде накрая. Можеш да се довериш само на омразата. Само на костите. Всичко друго е измамно.

Той се наведе над Маги и отлепи тиксото от устата ѝ.

- Мама! - проплака тя. - Искам при мама.

Той не каза нищо, само се изправи и я загледа отвисоко. Деликатния череп. Крехките ръчички.

Тя се разпищя като полицейска сирена.

Колекционера свали ръкавицата си. Задържа за миг ръ­ката си над главата ѝ. После нежно я погали по косата. („Пръстови отпечатъци могат да бъдат свалени от кожа до 90 минути след оставянето им (виж „Кромкот“), но досега никой не е успял да свали пръстов отпечатък от човешка коса.“ - Линкълн Райм, „Криминологични улики“, 4-то изд. Ню Йорк, „Форензик прес“ 1944.)

Колекционера на кости се изправи бавно. Качи се в об­ширния салон. За кой ли път мина покрай рисунките по сте­ните на коридора - работници, ококорени жени и деца. Наос­три уши: отвън долетя слаб шум. После по-силен, тракане на метал. Колекционера грабна пистолета си и се затича към задната част на къщата. Дръпна резето на вратата и я отвори рязко, заемайки поза за стрелба.

Помиярите го изгледаха любопитно. И отново се заеха с отпадъците, които бяха разпилели по двора. Колекционера прибра пистолета в джоба си и се върна в салона.

Отново застана на прозореца и се загледа към старото гробище. О, да. Ето го пак. Облеченият в черно човек отново стоеше в гробището. В далечината стърчаха мачтите на плат­ноходите, закотвени в Ийст Ривър, покрай брега на „Аутуорд“.

Безкрайна тъга изпълни сърцето на Колекционера на кос­ти. Чудеше се дали не се е случило някакво нещастие. Може би големият пожар от 1776 току-що бе унищожил повечето сгради по „Бродуей“. Или жълтата треска от 1795 бе покосила една десета от ирландските заселници. Или пък пожарът на увеселителния кораб „Дженерал Слокъм“ от 1904 беше взел живота на повече от хиляда жени и деца и бе опустошил немския квартал в долен Ийстсайд.

А може би усещаше някаква назряваща трагедия.

След няколко минути виковете на Маги престанаха и отс­тъпила място на звуците на стария град: рева на парни мавдшад, звъна на камбани, изстрели и тропане на копита по паветата.

Забравил полицаите, които бяха по петите му, Колекционе­ра продължи да гледа през прозореца. Забрави и Маги, наблю­даваше само призрачната фигура, която вървеше по улицата.

„Тогава и сега.“

Погледът му остана вперен навън през прозореца, в едно отминало време. Затова не забеляза, че помиярите се вмък­наха през вратата, която бе оставил открехната. Те го пог­леднаха, спряха за момент на вратата на салона, после се обър­наха и тихо се запромъкваха към задната част на къщата.

С вдигнати муцуни, с наострени уши те внимателно изу­чаваха непознатото място. Особено ги заинтригува тихото скимтене, което идваше някъде изпод земята.

Толкова бяха отчаяни, че дори Братята Харди се разделиха.

Бединг обикаляше пет-шест улици около „Деланси стрийт“, Сол - малко по на юг. Селито и Банкс също имаха райони за претърсване, а неколкостотинте полицаи, барети и федерални агенти чукаха от врата на врата и разпитваха за дребен мъж, плач на малко дете, сребрист „Таурус“ и изоста­вена стара къща във федерален стил с фасада от розов мра­мор и задни стени от пясъчник.

„Ха, кво значи „федерален стил“?... Да съм виждал дете ли? Дали някога съм виждал дете в долен Ийстсайд? Хей, Джими, да си виждал деца напоследък? През последните шей­сет секунди май не съм.“

Амелия Сакс не се спираше. Бе настояла да провери заедно с отряда на Селито района на магазина на „Шоп­райт“, от който Извършител 823 бе закупил телешкия ко­кал. После бензиностанцията, откъдето бе взел бензина. Биб­лиотеката, от която бе откраднал „Престъпност в стария Ню Йорк.“

Не намериха никакви следи и се скитаха като кучета, подмамени от десетки различни миризми. Всеки си избра квартал за обхождане.

Сакс наду газта и обиколи още една улица. Беше обърка­на, както при огледите на всички сцени досега: имаше прека­лено много улики, прекалено много следи. Безнадеждно. Тук, по горещите, мръсни улици, които се пресичаха със стотици други улички и сокаци, сред хилядите сгради (всичките ста­ри), намирането на скривалището на убиеца ѝ се струваше също толкова невъзможно, както (като в случая, който ѝ бе разказал Райм) да откриеш косъм, залепен на тавана от ударната вълна на револвер калибър 0.38.

Искаше ѝ се да огледа внимателно всяка уличка, но като си мислеше за детето, оставено в някое подземие, на крачка от смъртта, започна да кара по-бързо. Гледаше трескаво наля­во и надясно с надеждата да забележи къщата от розов мра­мор. Налегнаха я подозрения. Дали не бе пропуснала пост­ройката в бързината? Или трябваше да кара лудешки, за да претърси повече улици?

„След смъртта на злодея детективите се заели с разслед­ване на деянията му. От дневника му личало, че е убил осем порядъчни граждани. Не се свенял да се гаври и с мъртвите. В дневника си е записал (ако това, което твърди, е вярно), че е осквернил няколко гробища в града. Никоя от тези жертви не е заслужила такова оскърбление. Не, повечето тленни остан­ки били на достойни граждани, скромни и трудолюбиви. Извергът не чувствал никаква вина. Всъщност изглежда, че е действал с безумната мисъл, че върши услуга на жертвите.“

Линкълн леко помести безименния пръст на лявата си ръка и устройството за прелистване обърна гланцираната страница на „Престъпност в стария Ню Йорк“, която двама федерални агенти му бяха донесли преди десетина минути благодарение на усилията на Фред- Делрей.

„Плътта гние и е слаба - писал извергът с жестоката си, твърда десница, - костите са най-здравата част на тяло­то. Колкото и стара да е плътта, костите остават млади. Моето призвание е благородно и не разбирам защо никой не ме подкрепя. Аз правя добро на хората. Сега те са безс­мъртни. Аз ги освободих. Изчистих костите им от мърсоти­ята.“

Тери Добинс имаше право. В глава 10 „Джеймс Шнайдер - Колекционера на кости“ се виждаше прототипа на по­ведението на Извършител 823. Методите за умъртвяване на жертвите бяха същите: огън, животни, вода, сваряване. 823 ловеше същия дивеч, както Шнайдер. Бъркаше германската туристка с Хана Голдшмит, емигрантка от началото на века, и нарочно бе отишъл в немското общежитие, за да си търси жертва. А сега наричаше малката Пами Ганц с друго име - Маги. Очевидно я взимаше за момичето на О’Конър, една от жертвите на Шнайдер.

На една много лоша гравюра в книгата бе представен демоничният Джеймс Шнайдер седнал в някакво подземие, с кост от човешки крак в ръката.

Райм се загледа в картата на „Рандъл сървей“.

„Кости...“

Спомни си едно местопрестъпление, върху което бе ра­ботил. Повикаха го на един строеж в долен Манхатън, къде­то при изкопни работи в един празен парцел на метър и нещо под земята бе открит череп. Райм веднага видя, че черепът е много стар, и повика съдебен антрополог по случая. Изкоп­ните работи продължиха и бяха открити още много кости.

Той бе направил кратка справка и научи, че през 1741 в Манхатън имало робски бунт и доста роби (и размирни бели аболиционисти) били обесени на малък остров в езерото Колект. Островчето станало популярно място за екзекуции и на територията му имало няколко масови гробища.

Райм се опита да си припомни къде се е намирало Колект. Близо до границата между Китайския квартал и долен Ийстсайд. Но беше трудно да се определи, защото езерото било запълнено много отдавна. Било е...

Да! Езерото е било запълнено, защото толкова се замър­сило, че общинските съветници го обявили за опасно за здра­вето. А сред главните замърсители са били кожарските фаб­рики по източния бряг!

Беше станал много чевръст с набирането. Без да сгреши и една цифра, той набра номера на кабинета на кмета. Секре­тарката каза, че градоначалникът е на малък банкет в сгра­дата на ООН. Но когато Райм се представи, жената веднага промени отношението си.

- Един момент, сър.

След по-малко от минута от другата страна на линията се чу мляскане и някой забоботи с пълна уста:

- Казвайте, детективе. Как върви разследването, дявол да го вземе?

- Пет-осем-осем-пет, край - обади се Амелия Сакс по радиостанцията. Гласът ѝ бе напрегнат.

- Сакс.

- Нещата не вървят добре - каза тя. - Нямаме късмет.

- Мисля, че знам къде е.

- Какво?

- Квартал шестстотин, източен Ван Бреворт. До Китайския квартал.

- Как разбра?

- Кметът ме свърза с председателя на Историческото дружество. В района се извършват археологически разкоп­ки. В едно старо гробище. От другата страна на улицата, на която се е намирала голяма кожарска фабрика. Има и някол­ко големи имения във федерален стил. Мисля, че е там.

- Тръгвам.

Райм чу свистене на гуми и вой на сирена.

- Обадих се на Лон и на Хауман - добави той. - И те тръгнаха натам.

- Райм - каза тя задъхано, - ще я спасим.

„Имаш добро сърце, Амелия. Сърце на професионалист. Но все още си новобранец.“

- Сакс.

- Да?

- Четох книгата. 823 си е избрал много лош пример за подражание.

Сакс не отговори.

- Искам да ти кажа - продължи Райм, - дори само да мигне, стреляй. Независимо дали момиченцето е там, или не.

- Но ако го хванем жив, може да ни каже къде е. Можем...

- Не, Сакс, слушай. Да не ти мига окото. При най-мал­кото движение го застрелваш.

Радиостанцията изпращя. После Райм я чу да казва:

- Във Ван Бреворт съм. Прав беше. Това, изглежда, е къщата.

Осемнадесет полицейски коли без отличителни знаци, два микробуса на СБР и колата за спешни операции на Сакс се наредиха в късата пуста улица в долен Ийстсайд.

Източен Ван Бреворт приличаше на Сараево. Сградите бя­ха изоставени, две - изгорели до основи. На източната страна на улицата се намираше някаква полуразрушена болница с про­паднал покрив. До нея зееше дълбока яма, оградена с въжета и табелки „Влизането забранено“ и печати на районния съд - ар­хеологичните разкопки, за които бе споменал Райм. В канавка­та лежеше нагризания от плъхове труп на хилаво куче.

От другата страна на улицата се издигаше стара къща с мраморна фасада (едва се забелязваше, че е розова) и вън­шен гараж. Сградата изглеждаше малко по-добре от остана­лите съборетини на Ван Бреворт.

Селито, Банкс и Хауман стояха до един микробус. Десе­тина полицаи си обличаха бронирани жилетки и зареждаха автоматите си. Сакс се присъедини към тях и без да каже дума, прибра косата си под каската и започна да си закопча­ва бронираната жилетка.

- Сакс, не си подготвена за тактически операции - каза Селито.

Тя закопча кобура си и го изгледа с многозначително вдигнати вежди.

- Добре - предаде се той. - Но ще вървиш отзад. Запо­вядвам ти.

- Отивай с Втори отряд - нареди Хауман..

- Слушам. Ще се задоволя и с това.

Една барета ѝ подаде автомат. Тя си спомни за Ник, за първата им среща на стрелбището в Родманс Нек. Прекараха два часа в упражнения с автоматично оръжие: стрелба през врата и над пясъчни насипи, които спират куршумите от „Колт“. Ник обожаваше насеченото тракане, но Сакс не си падаше особено по гърмежите на големите оръжия. Тя му предложи да се надс- трелват с пистолети и го би с три изстрела на стрелба от дваде­сет метра. Той се разсмя и докато последната ѝ гилза още под­скачаше по бетонния под, впи жадно устни в нейните.

- Ще използвам само служебното си оръжие - каза Сакс.

Братята Харди дотичаха, приведени, сякаш се бояха от снайперисти.

- Ето какво разузнахме. Наоколо няма никого. Кварта­лът е...

- ...напълно пуст.

- Прозорците на къщата са закрити. Има заден вход, който...

- ...води към малката пресечка. Вратата е отворена.

- Отворена ли? - изненада се Хауман, като се спогледа с няколко от хората си.

- Не просто отключена, а отворена - потвърди Сол.

- Да не е клопка?

- Не прилича. Което не означава...

- ...че няма.

- Някакви коли в уличката? - попита Селито.

- Не.

- Има два входа отпред. Вратата на парадния вход...

- ...изглежда закована. Другият вход е откъм гаража. Двойна порта, достатъчно широка за две коли. Има катинар и верига.

- Но са отключени и лежат на земята.

Хауман кимна:

- Може да е вътре.

- Може би - съгласи се Сол. - Кажи им какво ни се стори, че чухме.

- Много слабо. Прилича на плач.

- Или пищене.

- Малко момиченце? - попита Сакс.

- Може би. Но изведнъж престана. Райм как би действал?

- Кажи ми да ти кажа.

Хауман повика един от командирите на отряди и даде няколко заповеди. След малко двата микробуса навлязоха в пресечката и блокираха другата страна на улицата.

- Отряд едно - предната врата. Разбийте я със стрелба. От дърво е и е стара, така че си сложете шлемовете, ясно? Отряд две - отзад. На „три“, влизате. Ясно? Неутрализирай­те всеки опит за съпротива, но тъй като предполагаме, че момиченцето е вътре, внимавайте по какво стреляте. Поли­цай Сакс, сигурна ли сте, че искате да участвате?

Сакс кимна уверено.

- Добре, момчета и момичета. Напред!

32.

Сакс и петимата полицаи от Отряд две се втурнаха по задушната уличка, блокирана от двата микробуса. Между па­ветата и в цепнатините на тротоара цъфтяха бурени; гледка­та напомняше на Сакс за гроба край железопътната линия.

„Надявал се жертвата да е мъртва. За нейно добро...“

Хауман бе разставил хора по покривите на околните сгра­ди и дулата на черните им колтове стърчаха като антени.

Отрядът спря пред задния вход. Полицаите изгледаха странно Амелия, докато връзваше гумените ленти около обув­ките си. Някой пошепна на другаря си, че сигурно е суеверие.

Радиостанцията изпращя:

- Отряд едно, на главния вход сме, в пълна бойна готов­ност. Всичко е чисто. Край.

- Прието, Отряд едно. Отряд две, докладвай.

- Отряд две, на позиция, край.

- Прието, Отряд две. Двата отряда - готови за влиза­не. На „три“.

Сакс провери за последен път пистолета си.

- Едно...

Облиза потта от подутата си устна.

- Две.

„Добре, Райм, часът настъпи...“

- Три!

От другата страна се чу слаба експлозия; двата отряда влязоха. Светкавично. Сакс се затича след полицаите; те се разпръснаха; светлината от фенерите им заигра покрай яр­ките петна от слънчевите лъчи, които струяха през прозор­ците. Тя остана сама. Останалите трескаво претърсваха шка­фове и килери, зад гротескните статуи, които изпълваха къ­щата.

Сакс зави зад един ъгъл. Пред очите ѝ изникна бледо лице, нож...

Сърцето ѝ подскочи. Тя зае позиция за стрелба, прицели се. Тъкмо да натисне спусъка, и си даде сметка, че се е уплашила от някаква си рисунка на стената. Призрачен блед месар с нож в едната ръка и пържола в другата.

„Божичко!...Страхотно жилище си е избрал.“

Полицаите се втурнаха нагоре, за да претърсят първия и втория етаж.

Сакс обаче имаше друга цел.

Намери вратата към мазето. Полуотворена. „Добре. За­гаси фенера. Първо погледни зад вратата.“ Спомни си какво ѝ казваше Ник: „Никога не се показвай иззад ъгъл или врата в цял ръст - престъпникът очаква точно това“. Тя коленичи. Пое си дълбоко въздух. „Напред!“

Нищо. Тъмнина.

„Назад зад прикритието. Ослушай се...“

Отначало не чу нищо. После долови дращене. Тропане. Звук от усилено дишане и ръмжене.

„Той е там и се опитва да се измъкне.“

- Засякох движение в мазето. Трябва ми подкрепление.

- Прието.

Изгаряше от нетърпение. Помисли си за момиченцето долу, при убиеца. И тръгна към мазето. Спря и отново се заслуша. Изведнъж си даде сметка, че тялото й от кръста надолу е идеална мишена. Скочи и се сви в тъмнината.

„Дишай дълбоко. Сега!“

Халогенният фенер в лявата ѝ ръка изпрати ярък лъч в мрака. Дулото на пистолета неотклонно следеше центъра на светлия кръг, който затанцува из стаята. „Дръж фенера на­долу. Той сигурно също е залегнал.“ Спомни си какво ѝ беше казал Ник: „Престъпниците не летят.“

Нищо. Нито следа от него.

- Полицай Сакс! - извика една барета от горния етаж.

- О, не! - извика Сакс: фенерът ѝ освети Пами Ганц, засти­нала в ъгъла на мазето. - Не мърдай! - викна Сакс на полицая.

На сантиметри от момиченцето се облизваха няколко бездомни кучета, душеха лицето ѝ, ръчичките, крачетата. Де­тето ужасено местеше поглед ту към едно, ту към друго. Гърдичките ѝ се вдигаха и отпускаха учестено, по бузките ѝ се стичаха сълзи. Устата ѝ бе отворена и езикът изглеждаше залепнал за горната устна.

- Стойте горе - каза Сакс на полицая. - Да не ги разд­разните.

Сакс се прицели, но не посмя да стреля. Щеше да убие две или три от животните, но останалите можеха в уплахата си да нахапят детето. Едното куче бе достатъчно голямо, за да прегризе с едно стисване вратлето ѝ.

- Той долу ли е? - попита полицаят.

- Не знам. Повикайте лекар. И той да остане горе. Ни­кой да не слиза.

- Добре.

Като насочваше пистолета ту към едно, ту към друго животно, Сакс тръгна внимателно напред. Кучетата едно по едно я усетиха и обърнаха гърбове на Пами. Момиченцето бе просто плячка за тях, Сакс - опасност. Започнаха да ръмжат и да скимтят, приклекнаха на задните си лапи, готови за скок.

- Страх ме е - проплака Пами и отново привлече вни­манието им.

- Шшшт, слънчице. Недей да говориш. Тихичко.

- Мама. Искам при мама!

Пискливият ѝ плач раздразни кучетата. Те започнаха да обикалят, като душеха и ръмжаха.

- Спокойно, спокойно...

Сакс заобиколи. Кучетата я следяха с поглед, очите ѝ, протегнатите ръце, пистолета. Разделиха се на две групи. Ед­ните останаха при Пами, другите се опитаха да заобиколят Сакс.

Тя се промъкна между Пами и най-близките три кучета.

Местеше пистолета наляво-надясно като махало. Черните очи на животните неотлъчно следяха черното дуло на оръ­жието.

Едно от кучетата, с проскубана жълта козина, изръмжа и пристъпи напред.

- Мамо!... - проплака момиченцето.

Сакс бавно се приближи. Приклекна, хвана детето за блуз­ката и издърпа Пами зад гърба си. Жълтото куче се прибли­жи още.

- Чиба! - извика Сакс.

Кучето пристъпи напред.

- Марш!

Жълтото куче оголи кафявите си зъби, събратята му на­остриха уши.

- Махай се, по дяволите! - изкрещя Сакс и го удари с цевта по муцуната. Кучето отскочи, изскимтя и побягна на­горе по стълбите.

Пами изпищя; останалите кучета се разлаяха. Започнаха да се боричкат помежду си. Един покрит с белези ротвайлер отпусна дебелата си муцуна на пода пред Сакс. Тя тропна с крак пред носа му, кучето подскочи уплашено и се втурна към стълбите. Останалите го последваха като хрътки заек.

Пами започна да хленчи. Сакс се сви, готова за стрелба, и отново зашари с фенера из мазето. Никаква следа от убиеца.

- Няма нищо, слънчице. Отиваме си вкъщи. Всичко ще се оправи. Онзи човек, помниш ли го?

Детето кимна.

- Тръгна ли си?

- Не знам. Искам при мама.

Гласовете на останалите полицаи се чуха отгоре. Първи­ят и вторият етаж бяха обезопасени.

- Колата и таксито, намерихте ли ги? - попита Сакс.

- Няма ги. Сигурно е избягал.

„Не е там, Амелия. Няма логика да е там.“

- Обезопасено ли е мазето? - извика един полицай.

- Сега ще проверя. Изчакайте.

- Слизаме.

- Не. Сцената на престъплението е доста чиста, искам да я запазим такава. Извикайте само лекаря, за да види де­тето.

Младият лекар слезе и се наведе над Пами.

Тогава Сакс забеляза една следа в меката пръст. Тя во­деше към ниска, боядисана в черно метална врата. Прибли­жи се, като внимаваше да не стъпи върху следите, които ве­роятно бе оставил, и се наведе. Вратата бе полуотворена и, изглежда, водеше към тунел, тъмен, но не непрогледен, свър­зан със съседната сграда.

„Ето откъде е избягал. Мръсник!“

Тя бутна леко вратата. Отвори се без скърцане. От дру­гата страна на тунела, десетина метра дълъг, се виждаше бле­да светлина. Никакво движение.

Ако нещо ѝ се привиждаше, то сигурно беше сгърченото тяло на Ти Джей, завързано за тръбата, или облите форми на Монеле Гегнер, полазена от дебелия черен плъх.

- Патрул 5885 до командния център.

- Казвай - обади се Хауман.

- Открих тунел, който води към постройка южно от къщата. Някой да я хване на прицел.

- Прието.

- Влизам.

- В тунела ли? Изчакай подкрепления, Сакс.

- Отхвърлено. Не искам да се замърси сцената на прес­тъплението. Нека само някой да се погрижи за момичето.

- Повтори.

- Без подкрепления.

Сакс изключи фенера и запълзя напред.

Разбира се, в академията не бяха изучавали промъкване през миша дупка. Но Сакс си спомни какво ѝ бе казал Ник за обезопасяване на тесни помещения: „Оръжието - близо до тялото, за да не ти го изритат от ръката. Три стъпки (е, припълзявания), спри. Ослушай се. Още две. Спри. Пак се ослу­шай. Следващия път - четири стъпки. За да не може да пред­види действията ти.“

„По дяволите, каква тъмница! И каква е тази миризма?“

Сакс сбърчи нос с отвращение от блудкавата воня на гнило.

Клаустрофобията я накара да спре, за да преодолее чув­ството, че стените ще я смачкат. Страхът ѝ отмина, но воня­та се усили. Започна да ѝ се повдига.

„Тихо, момиче. Тихо!“

Овладя се и продължи.

„Какъв е пък този звук? Като от електроуред. Бръмче­не. Усилва се и отслабва.“

Три метра от края на тунела. През дупката се виждаше другото мазе. Мрачно, не толкова непрогледно като предиш­ното. В снопа дневна светлина, която се процеждаше през някакъв мръсен прозорец, плуваха прашинки.

„Не, не, момиче. Много напред държиш пистолета. Един ритник и край. По-близо до лицето. Премести тежестта си назад! Използвай ръцете за стрелба, а не за опора.“

Стигна до изхода.

Коремът ѝ отново се сви, опита се да заглуши звука.

„Дали ме дебне?

Показваш глава и бързо се оглеждаш. Имаш каска, тя ще те защити от всичко, освен от метален или тефлонов пред­мет. И помни: той има пистолет.

Добре. Помисли. Накъде да погледнеш най-напред?“

„Наръчникът на полицая“ не казваше нищо по този въп­рос, а и Ник не ѝ бе дал никакъв съвет.

„Избери случайно. Ляво.“

Сакс показа бързо глава, погледна наляво. Върна се в тунела.

Нищо не видя. Само гладка стена и сенки.

„Ако е от другата страна, вече ме е видял и е заел пози­ция. Добре, да върви по дяволите. Хайде пак. Напред!“

„Когато се движиш...“

Сакс скочи напред.

„... не могат да те хванат.“

Приземи се тежко, претърколи се. Извъртя се.

Силуетът се криеше в сенките до стената, пед прозоре­ца. Тя се прицели, понечи да стреля. Изведнъж застина.

Амелия Сакс едва не повърна.

„О, Боже!...“

Втренчи се ужасено в тялото.

От кръста нагоре жената бе слаба, с тъмнокестенява ко­са, измъчено лице, малки гърди, жилави ръце. Кожата ѝ гъм­жеше от червеи и мухи - бръмченето, което Сакс бе чула.

От кръста надолу беше... нищо. Кървав таз, бедрена кост, опашната кост, крака... Плътта се бе разтворила в отврати­телната баня, в която киснеше - ужасна супа, тъмнокафява, с плуващи парчета месо. Сода каустик или някаква киселина. От изпаренията очите на Сакс се насълзиха. Сърцето ѝ задумка от ужас и погнуса.

„О, горката...“

Сакс разгони мухите, които започнаха да кацат и по нея.

Ръцете на жената бяха отпуснати, с обърнати нагоре дла­ни, като че медитираше. Със затворени очи. Отстрани леже­ше пурпурен спортен екип.

Тя не беше единствената жертва.

До нея, в подобна вана, лежеше друг скелет, по-стар, ве­че изчистен, със съвсем малко засъхнала кръв и разложено месо. Ръката му липсваше. А зад него лежеше трети - кости­те му бяха напълно изчистени, бели, изгладени, внимателно подредени върху пода. До черепа имаше купчина парчета от шкурка.

Изведнъж Сакс чу звук зад гърба си.

Дишане. Слабо, но ясно. Въздух, който преминава през нечие гърло.

Сакс се извърна рязко, разгневена от собственото си ле­комислие.

Мазето бе празно. Тя зашари с фенера по пода, който бе каменен и не показваше толкова ясно следите, както пръст­та оттатък.

Още едно вдишване.

„Къде е? Къде!?“

Сакс се запромъква приведена, протегна ръката с фене­ра настрани... Нищо.

„Къде е, по дяволите? Друг тунел ли има? Или изход към улицата?“

Сакс се вгледа в пода. Забеляза нещо като следи. Водеха към тъмния край на мазето. Тя тръгна натам.

„Спри. Ослушай се. Дишане ли е това? Да. Не.“

Почувства се като глупачка. Сакс се обърна и се вгледа в мъртвата жена.

„Хайде!“

Обърна се отново.

Тръгна бавно напред.

„Нищо. Как го чувам, а не го виждам?“

Стената отпред бе гола. Без прозорци или врати. Сакс отстъпи към скелетите.

Думите на Линкълн Райм изникнаха в съзнанието ѝ: „Сце­ната на престъплението е триизмерна.“

Сакс вдигна поглед и освети нагоре. Зъбите на огромния доберман проблеснаха. Между тях висяха парченца сивкаво месо. Чакаше я като дива котка, на по-малко от метър, върху един висок перваз.

За миг и двамата останаха неподвижно. Като замръзнали.

Сакс инстинктивно наведе глава и преди да успее да вдиг­не пистолета, кучето се хвърли към гърлото ѝ. Зъбите му изтракаха по каската. Захапа връзката и започна да мята яростно глава, опитвайки се да ѝ строши врата. Стовариха се на­зад, до ръба на ваната с киселина. Пистолетът изхвръкна от ръката ѝ.

Кучето не пускаше каската, започна да я драска с крака - гърдите, корема, слабините. Тя започна да го удря с юмруци, но все едно биеше пън: доберманът не чувстваше никаква болка.

Кучето пусна каската, отдръпна се и се хвърли отново към лицето ѝ. Тя закри очи с ръка и песът захапа предмишницата ѝ, зъбите му се забиха в кожата. Сакс извади ножа си и го наръга в ребрата. Кучето изскимтя, пусна я и търти да бяга към тунела.

Сакс грабна пистолета и се хвърли след добермана. На­веде се, погледна през тунела, за да види как кучето скача към Пами и лекаря, който стоеше смразен от ужас.

Тя се опря на коляно и стреля два пъти. Единият куршум уцели кучето в тила, другият рикошира в стената. Кучето се свлече в краката на лекаря.

- Престрелка - чу Сакс по радиостанцията и шестима полицаи се втурнаха в мазето, изритаха мъртвото куче наст­рани и заобиколиха момиченцето.

- Няма нищо! - извика Сакс. - Аз стрелях!

Полицаите свалиха оръжие.

- Кученцето умря... - заплака Пами. - Тя уби кученцето!

Сакс прибра пистолета и се провря обратно по тунела.

Прегърна момиченцето.

- Мама!

- Скоро ще видиш майка си. Веднага ще ѝ се обадим.

Като се качиха на горния етаж, тя остави детето и се обърна към един млад полицай:

- Загубих си ключа от белезниците. Бихте ли дали ва­шия да ѝ ги свалим? Отворете ги над чист вестник, завийте ги и ги поставете в найлонов плик.

Той извъртя очи:

- Слушай, маце, намери си някой новобранец да го ко­мандваш.

Тръгна да излиза.

- Сержант - излая Бо Хауман. - Изпълнете заповедта!

- Но, сър - запротестира младежът. - Аз съм барета.

- Вече не - промърмори Сакс, - назначен сте в Криминологическия отдел.

Карол Ганц лежеше по гръб в една стая със стени в мно­го наситено бежово. Гледаше в тавана. Мислеше си за преди няколко седмици, когато двете с Пами и цял куп приятели седяха около огъня в двора на Кейт и Еди в Уискънсин. Раз­говаряха, разказваха си преживелици и пееха песни.

Гласът на Кейт не беше достатъчно плътен, но Еди има­ше дарба за професионален певец. Дори умееше да прави баре на китарата. Изпълни „Тапестри“ на Каръл Кинг специ­ално за Карол и тя с насълзени очи започна да му припява. Мислеше си, че може би - само „може би“ - е успяла да се отърси от тъгата по Рон и ще може да започне нов живот.

Спомни си какво ѝ каза Кейт тогава: „Когато си ядоса­на, единственият начин да се отървеш от гнева е да го опако­ваш и да го изхвърлиш от душата си. Дай го на някой друг. Разбираш ли? Не го дръж в себе си. Изхвърли го.“

Е, сега беше ядосана. Бясна.

Някакъв сополанко - безмозъчно нищожество - ѝ бе от­нел съпруга, беше го застрелял в гърба. А сега някакъв ненормалник ѝ отнемаше дъщерята. Струваше ѝ се, че ще се пръсне. Наложи ѝ се да мобилизира цялата си воля, за да не започне да хвърля предмети по стената и да не завие като койот.

Остана да лежи по гръб на леглото и вяло постави ръка на корема си. Беше глътнала един демерол, който облекчи болката, но не можа да заспи. Цял ден не прави нищо, освен да лежи, да се опитва да намери Кейт и Еди по телефона и да чака новини за Пами.

Продължи да мисли за Рон, за гнева си, представи си как прибира яда в кутия, внимателно я опакова в цветна хартия, залепва я с тиксо...

Телефонът иззвъня. Карол се стресна, след това се хвър­ли към слушалката:

- Ало?

Полицайката ѝ съобщи, че са намерили Пами, че е в бол­ница, но нищо ѝ няма. След малко се обади и самата Пами и майка и дъщеря започнаха да плачат и да се смеят едновре­менно.

След десет минути Карол вече пътуваше към Манхатънската болница на задната седалка на черна полицейска кола.

Буквално спринтира по коридора към стаята на Пами и остана изненадана, когато едва не се сблъска с един полицай, застанал на пост пред вратата. Значи не бяха хванали още мръсника. Но щом видя дъщеря си, Карол веднага го забра­ви, забрави ужаса в таксито и зловещото подземие. Обгърна нежно малкото си момиченце:

- О, слънчице, липсваше ми! Добре ли си?

- Тази госпожица уби едно кученце...

Карол се обърна и погледна високата червенокоса жена, която я беше измъкнала от мазето на църквата.

- ... но така трябваше, защото искаше да ме изяде.

Майката прегърна Сакс:

- Не знам какво да кажа... Просто... Благодаря, много ви благодаря.

- Пами е добре - увери я Сакс. - Няколко драскотини - нищо сериозно - и малко кашля.

Един млад полицай внесе куфара и жълтата ѝ раница:

- Госпожо Ганц, аз съм детектив Банкс. Ето нещата ви.

- О, слава Богу.

- Липсва ли нещо?

Карол провери внимателно съдържанието на раницата. Всичко беше вътре: парите, Мечо Пух, пластилина, „Чичко Косичко“, компактдисковете, радиото будилник... Не беше взел нищо. Само...

- Знаете ли, струва ми се, че липсва една снимка. Не съм сигурна. Мисля, че бяха повече. Но всичко важно си е тук.

Детективът ѝ даде да подпише разписка.

Влезе един лекар стажант. Започна да се шегува с Пами за куклата Мечо Пух. Измери ѝ кръвното.

- Кога ще я изпишете? - попита го Карол.

- Ами добре ще е да я оставите за няколко дни. Просто да се уверим...

- Няколко дни? Та на нея нищо ѝ няма.

- Има лек бронхит и... - стажантът понижи глас - иска ­ме да я прегледа и психиатър. За да се уверим, че всичко е наред.

- Ама тя щеше да дойде с мен утре, на церемонията по откриването на конференцията.

- По-лесно ще я пазим тук - каза полицайката. - Не знаем къде е извършителят... похитителят. Вас също ще ви придружи един полицай.

- Е, сигурно сте прави. Мога ли да остана с нея замалко?

- Разбира се - отвърна лекарят. - Останете, ако искате, цяла нощ. Ще ви донесем легло.

Оставиха Карол сама с дъщеричката ѝ. Тя седна на лег­лото и прегърна детето. За момент с отвращение си спомни как той, откаченият, бе опипвал Пами. Как я бе погледнал с безумните си очи и я беше помолил да му позволи да ѝ одере крака... Карол потрепери и заплака.

Гласът на Пами я върна към действителността:

- Мамо, разкажи ми приказка... Не, не, изпей ми нещо. Изпей ми песничката за приятелите. Моля те, моля те.

Карол се успокои.

- Онази ли песничка искаш да ти изпея?

-Да!

Тя прегърна момиченцето в скута си и с треперещ глас запя „Щом имаш приятел“. Пами припяваше на някои куп­лети.

Тази песен бе от любимите на Рон и през последните години Карол избухваше в сълзи още щом чуеше първите акорди.

Сега двете c Пами успяха да изкарат песента със съвсем малко фалшиви ноти, със сухи очи и с усмивки на лицата.

33.

Амелия Сакс най-сетне се прибра в апартамента си в Каръл Гардънс в Бруклин.

Точно на шест преки от дома на родителите ѝ, където все още живееше майка ѝ. Веднага щом се прибра, Амелия натисна едно от копчетата за бързо набиране на телефона в кухнята.

- Мамо. Аз съм. Хайде в сряда да те водя в „Плаза“. Тогава съм свободна.

- По какъв повод? За да отпразнуваме новата ти служ­ба ли? Как е във „Връзки с обществеността“? Защо не се обади по-рано?

Сакс се засмя. Даде си сметка, че майка ѝ няма никаква представа какво е правила през последните два дни.

- Гледаш ли новините, мамо?

- Дали ги гледам? Та аз съм най-голямата почитателка на Броко, нали знаеш?

- Значи си чула за онзи, който отвлича хора през пос­ледните два дена?

- Че кой не е чул?... Какво искаш да ми кажеш, скъпа?

- Аз участвам в разследването.

Сакс разказа на удивената си майка цялата история - за спасяването на жертвите, за Линкълн Райм и (като премъл­ча някои неща) за сцените на престъпленията.

- Ейми, баща ти щеше страшно да се гордее с теб.

- Значи запазвам маса за шест в сряда. В „Плаза“. Ста­ва ли?

- Откажи се, скъпа. Не си пилей парите. Имам гофрети и „Боб Еванс“ във фризера. Защо не дойдеш у нас?

- Там не е много скъпо, мамо.

- Не било много скъпо ли? Вечерята струва цяло със­тояние.

- Е, тогава какво ще кажеш за „Пинк тикъп“? - предло­жи Сакс, като се стараеше да звучи, като че идеята ѝ е хрум­нала спонтанно.

„Пинк тикъп“ бе малко ресторантче в Уест Вилидж, къ­дето правеха най-добрите палачинки и омлети по Източното крайбрежие.

Майка ѝ се замисли.

- Добра идея.

Сакс използваше тази стратегия от години.

- Трябва да поспя, мамо. Ще ти звънна утре.

- Много работиш, Ейми. И това разследване... не е ли опасно?

- Аз върша само техническата работа, мамо. Огледа на местопрестъплението. Няма по-безопасна работа.

- И са поискали точно теб! Баща ти щеше да се гордее.

Сакс затвори. Взе душ и се просна на леглото.

След като си тръгна от стаята на Пами, бе посетила още две от спасените жертви на Извършител 823. Монеле Гегнер, овързана с бинтове и натъпкана със серум против бяс, бе из­писана и се връщаше при родителите си във Франкфурт, „но само до края на лятото“, както изрично обясни. Махна към стереоуредбата и колекцията си от компактдискове в мизер­ния апартамент в „Дойче хаус“, като че да покаже, че никой американски психар няма толкова лесно да я изгони от града.

Уилиам Евърет още лежеше в болницата. Счупеният пръст не бе болка за умиране, но сърцето му отново го безпо­коеше. Сакс остана изненадана да научи, че преди години е имал магазин в Хелс Кичън и вероятно е познавал баща ѝ. „Познавах всички квартални полицаи - каза той. Сакс му по­каза снимка на баща си с униформа. - Да, мисля, че го позна­вам. Не съм сигурен, но ми се струва, че го познавам.“

Разговорите бяха на общи теми, но Сакс не изпускаше бележника си. Въпреки това никоя от жертвите не бе успяла да ѝ каже нещо повече за Извършител 823.

Тя погледна през прозореца. Листата на гинковите дър­вета и яворите трептяха от вятъра. Сакс свали униформата, зачеса се под гърдите - където винаги я засърбяваше зверс­ки, щом постоеше с бронирана жилетка. Облече си пеньо­ара.

Извършител 823 нямаше много време за бягство. Поли­цията бе огледала всеки милиметър от скривалището му във Ван Бреворт. Въпреки че, както каза собственикът на къща­та, се бил нанесъл преди много време - миналия януари (под фалшиво име, което не учуди никого) - 823 не беше оставил никаква следа от себе си, дори отпадъци. След като Сакс ог­леда сцената, специалистите по отпечатъци претърсиха ця­лото жилище. Засега предварителният доклад не беше осо­бено оптимистичен.

- Като че и в клозета е ходил с ръкавици - отбеляза младият Банкс.

Един патрул беше засякъл таксито и форда, които Из­вършител 823 хитро бе оставил близо до пресечката на „Ди авеню“ и Девета улица. Селито предположи, че на местните крадци са им били достатъчни седем-осем минути, за да ги разфасоват до неузнаваемост. Каквито и веществени доказа­телства да бе имало в колите, сега се продаваха в десетината магазина за резервни части в квартала.

Сакс пусна телевизора, за да чуе новините. Нито думич­ка за отвличанията. Само репортажи от церемонията по отк­риване на конференцията.

Тя остана с поглед, прикован в екрана, докато показваха Браянт Гъмбъл, генералния секретар на ООН, някакъв де­легат от Близкия изток. Изгледа втренчено рекламите, като че искаше да ги научи наизуст.

Защото предпочиташе да мисли за всичко друго, но не и за споразумението си с Линкълн Райм.

Сделката беше ясна: сега, когато Карол и Пами Ганц бяха спасени, да го остави за един час насаме с доктор Бъргър.

Този Бъргър... Хич не ѝ харесваше погледът му. От на­халните му очи и якото му телосложение направо струеше самочувствие. И тази заресана назад черна коса. Скъпите дре­хи. Не можа ли Райм да намери поне някой като Кеворкян? Може да беше извратен, но поне изглеждаше като мъдър ста­рец.

Очите ѝ се затвориха.

„Да забравиш мъртвите...“

Сделката си е сделка. По дяволите, Райм...

Е, нямаше да го остави, без да се опита отново да го разубеди. Последния път я свари неподготвена. Беше разстро­ена. Не успя да измисли убедителни аргументи. Утре ще го разубеди. Или поне ще го накара да изчака. Един месец. По дяволите, поне един ден.

Какво ще му каже? Трябва да измисли по-убедителни аргументи. Да си нахвърли записки, малка реч.

Сакс отвори очи и стана, за да вземе лист и химикалка. Ще...

Застина, въздухът в белите ѝ дробове изсвистя като вя­търа навън.

С тъмни дрехи, маска за ски и ръкавици, черни като кат­ран, Извършител 823 стоеше насред стаята ѝ.

Сакс бързо протегна ръка към нощната масичка, към пистолета и ножа. Но той бе готов. Лопатата се стовари по слепоочието ѝ. В черепа ѝ избухна жълта светлина.

Тя се опря на ръце и колене; нападателят я ритна в гър­ба и тя се просна по корем, въздухът ѝ излезе. Белезниците щракнаха зад гърба ѝ, устата ѝ бе залепена с тиксо. Уби­ецът действаше чевръсто. Обърна я по гръб, разтвори пен­ьоара ѝ.

Сакс започна да рита бясно, напразно се опитваше да махне белезниците.

Той я ритна в корема. Обхвана я под мишниците и я пов­лече през задната врата към голямата вътрешна градина.

Очите му не се отместваха от лицето ѝ. Дори не пог­леждаше гърдите ѝ, корема, червените къдрици между кра­ката. Бе готова да му се отдаде, само и само да спаси живо­та си.

Но не, диагнозата на Райм бе вярна. Не половата незадоволеност управляваше действията на 823. Нещо друго човър­каше съзнанието му. Стовари я по гръб сред тропическите цветя, далеч от погледите на съседите. Огледа се. Вдигна ло­патата и я заби в пръстта.

Амелия Сакс заплака.

Райм потърка глава във възглавницата.

Нервен тик, както го беше определил един лекар, без някой да го пита за мнението му. Като Амелия Сакс, която си чоплеше ноктите.

Райм раздвижи врата си, разтърси глава и погледна таб­лицата на стената. Историята на лудостта бе записана някъ­де там. В черните, наклонени ръкописни букви, и в интерва­лите между думите. Но краят още не се виждаше. Все още.

Той се замисли. Съвсем малко неща оставаха необяс­нени.

Белегът на пръста.

Възелът.

Афтършейвът.

Белегът не беше от голяма полза, освен ако не хванат заподозрян, чиито отпечатъци да изследват. За възела имаха само мнението на Банкс, че не е морски.

Ами евтиният афтършейв? Не са много престъпниците, които ще се пръскат с парфюм, преди да отвлекат някого. Райм отново стигна до извода, че убиецът използва афтършейв само за да прикрие някаква друга миризма. Каква? На ядене, алкохол, химикали, цигари...

Усети, че някой го наблюдава, и се обърна надясно.

Черните дупки на змийския череп гледаха към леглото. И тази улика не се връзваше с останалите. Като че нямаше друга цел, освен да ги обърка.

Хрумна му нещо. С помощта на изнервящото го устрой­ство за прелистване Райм отново отвори „Престъпления в стария Ню Йорк“. На главата за Джеймс Шнайдер. Намери параграфа, който го интересуваше:

„Един известен лекар на ума (специалист в областта „пси­хология“, отскоро възникнало направление в медицината) предполага, че крайната цел на Джеймс Шнайдер не е убий­ството на жертвите. По-скоро - както твърди ученият - извергът е търсил отмъщение към онези, които са му причини­ли нещо, което той приема като вреда: градската полиция, ако не и цялото общество.

Кой знае, откъде произлиза тази омраза? Може би, като стария Нил, изворите ѝ са потулени в непознати дълбини (ве­роятно и за самия престъпник). Все пак една от причините може да се намери в един известен факт. На десетгодишна възраст младият Джеймс Шнайдер станал свидетел как по­лицията отвежда баща му в затвора (където той по-късно умира) за грабеж, който впоследствие се разбира, че не е из­вършил. Вследствие този неоправдан арест майката на мом­чето повела живот на уличница и изоставила сина си, който израснал в сиропиталище.

Дали безумецът не е извършил всички тези деяния, за да се надсмее над властта, която е разрушила семейството му?

Вероятно никога няма да разберем.

Остава ясно, че присмивайки се на некадърността на па­зителите на реда, Джеймс Шнайдер (Колекционера на кости) е насочил отмъщението си към града и невинните си жертви.“

Линкълн Райм се отпусна на възглавницата и отново заг­леда таблицата.

Пръстта е най-тежкото нещо на света.

Като самата Земя. Това е прахта от горящото ядро и не убива, защото измества въздуха от белите дробове, а защото смачква тялото.

Сакс искаше вече да е мъртва. Молеше се това да стане час по-скоро. Бързо. От страх или от сърдечен удар. Преди първата лопата пръст да покрие лицето ѝ. Желаеше го по-силно, отколкото Линкълн Райм - хапчетата и брендито си.

Легнала безпомощно в гроба, изкопан в задния двор на собствения ѝ блок, Сакс усещаше как богатата почва, тежка и гъмжаща от червеи, бавно я засипва.

Със садистична наслада той я заравяше бавно, като хвър­ляше съвсем малко пръст и грижливо я разстилаше върху тялото ѝ. Започна от краката. Сега бе стигнал над корема. Пръстта я галеше под пеньоара и между гърдите като ръце­те на любовник.

Все по-тежка и по-тежка, пръстта се уплътняваше, при­тискаше гръдния ѝ кош. Сакс едва дишаше. Убиецът спря на няколко пъти, за да я погледа, после пак започваше.

„Обича да гледа...“

С ръце под гърба, Сакс напрегна врата си, за да задържи главата си над земята.

Гърдите ѝ изчезнаха под пръстта. Раменете, гърлото. Сту­дената пръст се издигна до пламтящата кожа на лицето ѝ, уплътни се около врата ѝ, така че да не може да мърда глава. Убиецът се наведе и отлепи тиксото от устата ѝ. Преди Сакс да успее да изкрещи, той хвърли лопата пръст в лицето ѝ. Тя потрепери, задави се с черната почва. Ушите ѝ забучаха, по необясними причини в тях зазвуча една стара песен от детст­вото ѝ - „Зелени летни листа“, песен, която баща ѝ непрес­танно въртеше на магнетофона. Тъжна, протяжна. Сакс зат­вори очи. „Всички ще станем на пръст.“ Отвори уста и полу­чи нова порция.

„Да забравиш мъртвите...“

Пръстта я покри цялата.

Абсолютна тишина. Никакво кашляне или задъхване - пръстта е съвършеното средство за умъртвяване. В дробове­те ѝ нямаше въздух, не можеше да издаде никакъв звук. Ти­шина, освен протяжната мелодия и усилващия се рев в уши­те ѝ.

После лицето ѝ се отпусна и тялото ѝ се вдърви, по-неподвижно и от това на Линкълн Райм. Мислите ѝ започнаха да замират.

Тъмнина, тъмнина. Никакви спомени от баща ѝ. Никак­ви спомени от Ник... Никакви спомени от скоростния лост, от километража.

Пълен мрак.

„Да забравиш...“

Земята я натискаше, натискаше. Пред очите ѝ изникна само един образ: ръката, която стърчи от земята и моли за милост. Няма милост!

Ръката ѝ махаше да я последва.

„Райм, ще ми липсваш.“

„Да забравиш...“

34.

Нещо я удари по главата. Силно. Усети удара, но не и болка.

Какво беше? Лопатата му? Тухла? Може би в миг на ми­лосърдие 823 е решил, че бавната смърт е прекалено жесто­ка, и се опитва да пререже гърлото ѝ с лопатата.

Нов удар, и отново. Сакс не можеше да отвори очи, но усети, че става по-светло. По-цветно. Въздух! Изплю пръст­та, която запушваше устата ѝ, и започна да вдишва на пресе- кулки. Започна да кашля, да повръща, да плюе.

Отвори очи и през сълзи и пръст видя неясния образ на Лон Селито, коленичил над нея заедно с двама санитари от „Бърза помощ“, единият от които навря пръсти в устата ѝ, за да я почисти от мърсотията, докато другият приготвяше кис­лородния апарат.

Селито и Банкс продължиха да я разравят с мускулести­те си ръце. Вдигнаха я, пеньоарът се изхлузи от тялото ѝ като змийска кожа. Селито, зрял разведен мъж, извърна тактично глава и я заметна със сакото си. Младият Джери Банкс, разбира се, я изпиваше с поглед, но тя нямаше нищо против.

- Успяхте ли...? - прошепна и избухна в дрезгава кашлица.

Селито погледна с очакване Банкс, който дишаше по-тежко от него. Явно беше, че е тичал. Младият детектив пок­лати глава:

- Избяга.

Сакс седна, няколко минути жадно диша кислород.

- Как? - изхриптя. - Как разбрахте?

- Райм ни изпрати. Не питай откъде е разбрал. Обади се по радиостанцията, за да провери дали всички са добре. После ни изпрати тук. Спешно.

Изтръпването изчезна внезапно. И тогава тя си даде смет­ка какво я е грозяло. Изпусна кислородната маска, отдръпна се ужасена, от очите ѝ потекоха сълзи, закрещя:

- Не, не, не!...

Размаха ръце и крака, сякаш се опитваше да прогони кош­мара.

- О, Господи, Господи!... Не...

- Сакс? - извика разтревожено Банкс. - Какво ти е, Сакс?

По-възрастният детектив му махна да се успокои.

- Нищо ѝ няма.

Постави ръка на раменете ѝ. Сакс се наведе и повърна. Продължи да хлипа, да дере земята с нокти, като че искаше да я удуши.

Накрая се успокои и седна на голите си задни части. За­почна да се смее, отначало тихо, после по-силно и по-силно, истерично, учудена, като видя, че вали - тежки, топли летни капки.

Поставила ръка на рамото му, опряла лице до неговото, Сакс дълго стоя край леглото.

- Сакс... О, Сакс.

Тя отстъпи и дотътри старото кресло от ъгъла на ста­ята. Настани се, като преметна изящните си крака, обути в тъмносини къси панталонки, през облегалката за ръката. Ка­то ученичка. Беше облечена с фланелка на „Хънтър колидж“.

- Защо нас, Райм? Защо преследва нас?

Гласът ѝ беше още хриплив и глух от пръстта, която бе погълнала.

- Защото не отвлечените хора са истинските жертви, а ние.

- Кои ние?

- Не знам точно. Може би цялото общество. Градът. ООН. Полицията. Отново прочетох библията му - главата за Джеймс Шнайдер. Помниш ли предположението на Тери за това защо престъпникът оставя уликите?

- За да ни направи съучастници - спомни си Селито. - За да сподели вината. За да му бъде по-лесно да убива.

Райм кимна, но каза:

- Аз обаче не споделям това мнение. Мисля, че подх­върлените улики са начин да ни нарани. Всяка мъртва жерт­ва е загуба за нас.

В ученическите си дрехи и с коса, вързана на опашка, Сакс изглеждаше по-красива отвсякога. Но и очите ѝ бяха по-ледени отвсякога. Сигурно преживяваше всяка лопата пръст и мисълта, че е била заровена жива, се стори толкова страшна на Райм, че той не смееше да я погледне.

- Какво има против нас? - попита Сакс.

- Не знам. Бащата на Шнайдер е бил арестуван погреш­ка и умрял в затвора. А нашият престъпник? Де да знам. Аз се интересувам само от уликите...

- ... не от мотивите - довърши Амелия Сакс.

- Защо е решил да ни преследва лично? - попита Банкс.

- Разкрихме бърлогата му и спасихме момиченцето. Мо­же би не ни е очаквал толкова скоро. Може просто да се е ядосал. Лон, всеки от нас трябва да остане под двадесет и четири часова охрана. След като спасихме момиченцето, той няма да се откаже, а ще иска да ни причини максимални ще­ти. Сакс, Джери, аз, Купър, Хауман, Полинг, всички сме в списъка. Между другото нека хората на Перети огледат апар­тамента на Сакс. Сигурен съм, че е оставил чисто след себе си, но все пак. Избягал е по-бързо, отколкото е предвиждал.

- По-добре и аз да ида - каза Сакс.

- Не.

- Да огледам местопрестъплението.

- Трябва да си починеш. Само това, Сакс. Не се сърди, но изглеждаш много измъчена.

- Да, полицай - намеси се Селито. - Това е заповед. Нареждам ви да лежите до края на деня. Двеста души са по петите му. И Фред Делрей е изпратил още сто и двадесет федерални агенти.

- Собственият ми двор е станал сцена на престъпление, а вие ми забранявате да извърша огледа, така ли?

- Точно така - отвърна Райм.

Селито се запъти към вратата:

- Ясно ли е, полицай?

- Тъй вярно.

- Хайде, Банкс, имаме работа. Да те закараме ли, Сакс? Или все още ти позволяват да караш?

- Не благодаря, с кола съм.

Двамата детективи си тръгнаха. Гласовете им заглъхна­ха. Външната врата се затвори.

Райм забеляза, че лампите светят много силно. С някол­ко движения на пръста си той ги затъмни.

Сакс се протегна.

- Ами... - започна тя, точно в момента, в който Райм каза:

- Е?...

Тя погледна часовника.

- Късно е.

- Да.

Тя стана и взе дамската си чантичка от масата. Отвори я, извади несесера си и погледна подутата си устна в огледалцето.

- Не изглеждаш много зле - успокои я Райм.

- Като Франкенщайн съм. Защо не използват конци с цвят на кожата? - Прибра огледалото и преметна чантичката си през рамо. - Преместили са ти леглото. По-близо е до прозореца.

- Накарах Том. Така мога да гледам парка, ако пожелая.

- Е, това е добре.

Тя отиде до прозореца. Погледна навън.

„О, за Бога - помисли си Райм, - предложи ѝ. Какво ще ти стане?“

Промърмори смутено:

- Остани, ако искаш. Става късно. А от Криминологичния ще оглеждат апартамента ти няколко часа.

Зачака с разтуптяно сърце отговора ѝ.

„Хайде, овладей се“ - помисли си той, ядосан сам на себе си.

- С удоволствие - отвърна тя. На лицето ѝ разцъфтя усмивка.

- Добре. Чудесно. Том!

Щяха да послушат музика, да пийнат уиски. Може би да ѝ разкаже още някой случай. Интересно му беше да чуе за баща ѝ, за полицейската работа през шестдесетте и седемдесетте. За миналото на прословутия Централен южен участък.

- Том! Донеси чаршафи. И одеяло. Том! Какво правиш? Том!

Сакс понечи да каже нещо, но болногледачът се появи на вратата и отбеляза намръщено:

- Един грозен крясък е достатъчен, Линкълн.

- Амелия пак ще спи тук. Би ли донесъл някое одеяло и възглавница за дивана?

- Не, този път не на дивана - възрази тя. - Твърд е като камък.

Райм понечи да възрази. Изпита отдавна забравено чув­ство. Въпреки това предложи:

- Има спалня за гости на долния етаж. Том ще ти опра­ви леглото.

Сакс остави чантичката на масата:

- Няма нужда, Том. Няма нужда.

- Няма да ми бъде в тежест.

- Няма нужда. Лека нощ, Том. Не се притеснявай.

- Ама...

Тя се усмихна.

- Ама... - заекна Том, като премести погледа си към Райм, който се намръщи и поклати глава.

- Лека нощ, Том - каза твърдо Сакс. - Не се грижи за нас.

Том отстъпи смутено в коридора и тя затвори вратата под носа му.

Смъкна обувките, панталонките и фланелката и остана по сутиен и широки шорти. Легна до Райм с цялата грация на красива жена, която има намерение да преспи с мъж.

Потъна в леглото и се засмя:

- Ама че креват. - Изпъна се като котка, затвори очи. - Нямаш нищо против, нали?

- Изобщо.

- Райм?

- Какво?

- Разкажи ми още от книгата си. За още някое престъп­ление.

Той започна да ѝ разправя за хитрия сериен убиец от Куинс, но тя заспа за по-малко от минута.

Райм погледна надолу: гърдите ѝ бяха допрени до негови­те, коляното ѝ - до бедрото му. За пръв път от години до лице­то му се допираше женска коса. Гъделичкаше го. Беше забра­вил това усещане. За човек, който живее главно от спомени, остана изненадан, като не можа да си спомни кога за последен път му се е случвало. В съзнанието му оживяха нощите, прека­рани с Блейн преди нещастието. Тогава си налагаше да търпи гъделичкането, за да не смущава съня на жена си.

Сега, естествено, не бе в състояние да отметне косата на Сакс от лицето си. Но и за миг не си помисли да отмести гла­ва. Напротив, би търпял това усещане до края на живота си.

35.

На следващата сутрин Линкълн Райм отново остана сам.

Том беше на пазар, Купър - в централната лаборатория. Винс Перети беше свършил с огледа на къщата в източен Ван Бреворт и в апартамента на Сакс. Намериха съвсем малко улики, което Райм отдаваше по-скоро на предпазливостта на престъпника, отколкото на некомпетентната работа на Перети.

Сега чакаше доклада от местопрестъплението. Но и Добинс, и Селито смятаха, че 823 се е скрил - временно или завинаги. През последните дванадесет часа нямаше нови на­падения над полицаи, нито нови отвличания.

Полицаят, който охраняваше Сакс, едър мъж от Патрул­ния отдел, я заведе на очен и ушен лекар в една бруклинска болница. Пръстта бе причинила някои увреждания на гласните ѝ струни. Райм също си имаше телохранител - полицай от Два­десети участък, който стоеше на стража пред къщата. Беше веселяк, с когото се познаваха от години и на времето водеха безкрайни спорове кое уиски е по-добро, ирландското или шот­ландското.

Райм бе в добро настроение. Извика на пазача си по вът­решната уредба:

- Очаквам един лекар. Пусни го да влезе.

Полицаят каза, че ще го пусне.

Доктор Уилиам Бъргър бе уверил Райм, че този път ще бъде точен.

Райм се облегна на възглавницата и си помисли, че не е напълно сам. Соколите се разхождаха по перваза. Изглеждаха нервни. Явно се задаваше нов циклон. Небето бе ясно, но Райм имаше доверие на птиците, те бяха безпогрешни барометри.

Погледна часовника на стената - 11:00. Ето го пак, как­то преди два дена, в очакване на Бъргър. Такъв е животът - отлагане след отлагане, на най-накрая, с малко късмет, дос­тигаме заветната цел.

Погледа двадесетина минути телевизия, като очакваше да чуе за отвличанията. По всички канали обаче вървяха спе­циални предавания за мирната конференция. Каква досада! Райм превключи на някаква сапунена опера, после отново на Си Ен Ен - един репортер пред сградата на ООН. Изключи ядосано проклетия телевизор.

Телефонът иззвъня и Райм се зае със сложната операция по вдигането на слушалката.

- Ало.

Кратка пауза.

- Линкълн?

- Да?

- Джим Полинг е. Как си?

Райм си даде сметка, че напоследък не е виждал много капитана. Освен на пресконференцията, на която Полинг се­деше между кмета и началника Уилсън.

- Добре съм. Има ли нещо ново за престъпника?

- Още не. Но ще го пипнем. Сам ли си?

- Да.

Капитанът замълча за известно време.

- Имаш ли нещо против да намина?

- Заповядай.

- След половин час?

- Няма да мърдам оттук.

Райм отпусна глава на меката възглавница. Погледът му се спря на едно въже, закачено до таблицата на стената. Все още нямаше идея за възела. Не му се щеше да зареже случая, без да е разбрал какъв е. Сети се, че Полинг е рибар. Може би той щеше да го познае...

Полинг.

Джеймс Полинг...

Странно колко много бе настоявал Райм да се заеме с разследването. Как се бореше, за да запази случая за него. Предпочете го дори пред Перети, който беше по-подходящ избор от политическа гледна точка. Спомни си избухването му, когато Делрей и агентите от ФБР дойдоха за уликите.

Интересът на Полинг към случая му се стори странен. 823 не беше престъпник, с когото някой полицай би се заел доброволно - дори да търси трудни случаи, за да си оправи професионалното досие. Прекалено голяма вероятност да за­губиш някоя жертва, прекалено много възможности за жур­налистите (и шефовете) да те прецакат.

Полинг... Спомни си как минаваше да провери докъде са стигнали и също толкова бързо си тръгваше.

Разбира се, трябваше да докладва на кмета и на начал­ника. Но (мисълта внезапно изникна в съзнанието на Райм) дали не докладваше и на някого другиго?

На някого, който следи хода на следствието? На самия престъпник?

От къде на къде Полинг ще има връзка с престъпника? Сякаш...

Изведнъж му хрумна: не е ли възможно Полинг да е уби­ецът?

Разбира се, че не. Това е смешно. Дори да има мотив, остава въпросът с възможността. Когато са били извършени някои от отвличанията, капитанът беше тук, в спалнята на Райм...

А дали беше така?

Райм погледна таблицата.

Тъмни дрехи и намачкани памучни панталони. Полинг но­сеше през цялото време леки тъмни дрехи. Но какво от това?

Входната врата изтропа.

- Том?

Никакъв отговор. Болногледачът го нямаше от няколко часа.

- Линкълн?

О, не. По дяволите!Райм започна да набира на компю­търа:

9-1...

Без да иска, бутна курсора на 2.

По стълбите отекнаха стъпки.

Райм се опита да набере отново, но в бързината бутна устройството за набиране извън обсег.

Джим Полинг влезе. Райм се беше надявал пазачът пръв да се обади. Но, разбира се, всеки редови полицай би пуснал капитан от полицията, без много да му мисли.

Тъмното яке на Полинг бе разкопчано и Райм зърна пис­толета в кобура му. Не успя да различи марката, но знаеше че „Колт“ калибър 0.32 е одобрено оръжие за нюйоркската полиция.

- Здравей Линкълн - каза Полинг. Очевидно беше нервен, озърташе се плахо. Спря поглед върху белия прешлен на масата.

- Как си, Джим?

- Горе-долу.

Полинг прекарваше много време сред природата. Дали белегът на пръста му не беше от порязване с корда? Или с нож? Полинг стоеше с ръце в джобовете. Какво държеше там? Нож ли?

Полинг със сигурност разбираше от криминология - зна­еше как да не оставя следи.

Ами маската за ски? Ако Полинг е убиецът, трябваше да има маска за ски, защото някоя от жертвите можеше да оцелее и да го разкрие. Ами афтършейвът... ако убиецът не се е пръс­кал, а е носил шишенцето със себе си на местопрестъпленията, та детективите да си помислят, че използва „Брут“? Така че, когато Полинг се появи, никой да не се осъмни в него.

- Сам ли си? - попита Полинг.

- Помощникът ми...

- Ченгето долу каза, че ще отсъства известно време.

Райм се поколеба, преди да отговори.

- Да.

Полинг беше дребен, но як, с руса коса. Думите на Тери Добинс изплуваха в съзнанието на Райм: „Социален работник, политик. Човек, чието призвание е да помага на хората.“

Или полицай.

Райм се запита дали е дошъл смъртният му час. И за свое удивление си даде сметка, че не иска да умира. Не и по този начин, по волята на някой друг.

Полинг се приближи до леглото.

Райм не можеше да направи нищо. Беше изцяло в ръце­те му.

- Линкълн... - повтори сериозно Полинг.

Очите им се срещнаха; сякаш между двамата прехвръкнаха искри. Капитанът бързо отмести поглед към прозореца.

- Странно ти беше, нали?

- Какво да ми е било странно?

- Че исках точно ти да се занимаеш със случая.

- Мислех, че е заради способностите ми.

Капитанът остана сериозен.

- И защо поиска да се заема с разследването, Джим?

Капитанът събра пръсти. Тънки, но силни. Пръсти на рибар, спорт, който може и да е благороден, но единствената му цел е да измъкнеш едно беззащитно същество от дома му и да му разпориш корема с нож.

- Преди четири години работихме заедно. По случая „Шефърд“.

Райм кимна.

- Работниците откриха трупа на онзи полицай на стро­ежа на метрото.

В ушите на Райм отново прозвуча онзи рев, сякаш потъ­ваше „Титаник“. После гръм като от оръдие. Гредата се сто­вари върху врата му, посипа го с пръст.

- И ти извършваше сам огледа. Съвсем сам, както винаги.

- Да, така беше.

- Знаеш ли как осъдихме Шефърд? Намерихме свидетел.

Свидетел ли? Райм не знаеше за това. След инцидента загуби всякаква връзка по случая. Научи само, че Шефърд бил осъден, а след три месеца - намушкан с нож на Райкърс Айланд от неизвестен убиец.

- Да, свидетел - продължи Полинг. - Видял Шефърд в дома на едната от жертвите, с оръжие. - Капитанът се приб­лижи до леглото и скръсти ръце. - Свидетелят дойде един ден преди да открием последния труп, онзи в метрото. Преди да те натоваря с огледа на сцената.

- Какво искаш да ми кажеш, Джим?

Капитанът сведе очи към пода.

- Не ни беше нужен. Не се нуждаехме от доклада ти.

Райм замълча.

Полинг кимна:

- Разбираш ли какво искам да ти кажа? Толкова исках да пипна онзи Шефърд... Исках да съм сигурен, че ще го осъ­дим. А нали знаеш каква тежест има доклада на Линкълн Райм пред съда? Адвокатите се напикават от страх.

- Но Шефърд щеше да бъде осъден и без доклада ми.

- Така е, Линкълн. Но има и по-лошо. Бях получил сигнал от строителната фирма на метрото, че обектът не е обезопасен.

- Станцията на метрото. Пратил си ме на оглед, преди да я укрепят?

- Шефърд убиваше полицаи. - Лицето на Полинг се из­криви от отвращение. - Исках да го хвана на всяка цена. Бих направил всичко, само и само да го спипам. Но...

Полинг наведе глава.

Райм не продума. Чуваше тътена на падащата греда, гър­ма от чупещото се дърво. Усети как пръстта го затисва. Пос­ле странното спокойствие на тялото, докато сърцето му би­еше уплашено.

- Джим...

- Затова исках да се заемеш със случая, Линкълн. Раз­бираш ли?

Капитанът погледна жално прешлена на масата.

- Постоянно слушам, че животът ти е пропаднал. Че гни­еш тук. Говориш, че искаш да се самоубиеш. Чувствам такава вина... Исках да се опитам да ти върна част от живота.

- И живееш с това чувство на вина от три и половина години?.

- Знаеш ме, Линкълн. Всички ме познават. Арестувам някого, само да ми даде повод, и го смазвам от бой. Не спи­рам, докато не го потроша. Не мога да се овладея. Знам, че понякога съм много груб. Но тези хора са престъпници, или поне заподозрени. Не са от моя лагер. Не са ченгета. Това, което ти причиних... това е грях. Много сгреших.

- Не бях новобранец. Можех да откажа да работя на местопрестъпление, което не е обезопасено.

- Но...

- Преча ли? - чу се друг глас от вратата.

Райм вдигна очи. Очакваше Бъргър. Но в стаята влезе Пит Тейлър. Райм си спомни, че се бяха разбрали да намине, за да прегледа пациента си след пристъпа на дизрефлексия. Също така предполагаше, че лекарят ще му трие сол на глава­та заради Бъргър и „Лете“. Хич не му беше до това - искаше да остане сам, за да осмисли признанията на Полинг. Но каза:

- Влизай, Питър.

- Много смешна система за сигурност, Линкълн. Паза­чът ме попита дали съм лекар и ме пусна. Какво? На адвока­ти и счетоводители забранено ли им е да влизат?

Райм се засмя.

- Изчакай за секунда.

После се обърна към Полинг:

- Съдба, Джим. Просто бях на неподходящо място в неподходящо време. Случва се.

- Благодаря, Линкълн.

Полинг постави ръка на рамото му и стисна леко.

Райм кимна и за да разведри обстановката, представи двамата посетители един на друг:

- Джим, това е Пит Тейлър, един от лекарите ми. А това е Джим Полинг, едно време работехме заедно.

- Приятно ми е - каза Тейлър и подаде дясната си ръка.

Райм се втренчи в дълбокия белег на показалеца му.

- Не! - изкрещя парализираният.

- И вие ли сте полицай?

Тейлър стисна здраво десницата на Полинг и заби ножа с лявата си ръка три пъти в гърдите на капитана, като про­муши острието през ребрата с ловкостта на хирург. Така ня­маше да повреди скъпоценните кости.

36.

С две големи крачки Тейлър се озова до леглото на Райм. Измъкна устройството за управление изпод пръста му и го запокити в другия край на стаята.

Райм понечи да извика, но лекарят кимна към вратата:

- И той е мъртъв. Злополучният ти телохранител.

Тейлър се загледа с удоволствие как Полинг се гърчи на пода като ранено животно и размазва кръвта си навсякъде.

- Джим! - изкрещя Райм. - Не! О, не!...

Капитанът се държеше за гърдите. Стаята се изпълни с отблъскващо гъргорене от гърлото му. Тялото му се извиваше в агония. Накрая се сгърчи силно и замря безжизнено. Изцък­лените, изцапани с капки кръв очи се втренчиха в тавана.

Без да сваля поглед от Линкълн Райм, Тейлър заобиколи леглото, като бавно въртеше ножа в ръка. Дишаше тежко.

- Кой си ти?! - попита Райм.

Тейлър мълчаливо пристъпи напред, постави пръсти вър­ху ръката му и опипа костта. Пресегна се към безименния пръст на лявата ръка на парализирания; погали го с кърва­вия нож. Леко пъхна края на острието под нокътя.

Райм почувства слаба болка. После - по-силна. Пое си въздух.

Внезапно нещо привлече вниманието на Тейлър. Той зас­тина. Наведе се напред. Вгледа се в „Престъпност в стария Ню Йорк“, поставена на устройството за прелистване.

- Ето как, значи... я откри... О, полицията трябва да се гордее, че си работил за нея, Линкълн Райм. Мислех, че ще са ти нужни дни, докато откриеш къщата. Мислех, че дотога­ва Маги ще бъде оглозгана.

- Защо правиш така? - попита Райм.

Тейлър не отговори. Заоглежда внимателно Райм. Про­мърмори, по-скоро на себе си:

- Но невинаги си бил толкова добър. В миналото. Тога­ва допускаше много грешки, нали? В старото време.

„Старото време... Какво има предвид?“

Тейлър поклати оплешивяващата си посребрена глава (не кестенява) и погледна един екземпляр от учебника по криминология. Райм проумя:

- Чел си книгата ми. Няколко пъти. В библиотеката, нали? В кварталния клон на градската библиотека.

В крайна сметка 823 четеше много.

Значи се беше запознал с методите на Райм. Затова бе мел толкова внимателно след себе си; затова носеше ръкави­ци дори когато пипаше предмети, за които повечето престъп­ници не предполагаха, че запазват отпечатъците; затова беше пръскал с дезодорант - знаеше точно какво ще търси Сакс.

И разбира се, бе прочел не само тази книга по кримино­логия.

„Сцени на престъплението“ - също. Така му беше хрум­нала идеята за подхвърлените улики от историята на стария Ню Йорк. Улики, които само Линкълн Райм щеше да разбере.

Тейлър вдигна прешлена, който бе дал на Райм преди осем месеца. Започна да го върти разсеяно между пръстите си. И Райм разбра, че това е бил уводът към кошмара, който последва.

Очите на лекаря гледаха безцелно, в далечината. Райм го беше виждал и друг път в такова състояние - когато Тей­лър го преглеждаше през последните месеци. Преди го бе отдавал на желанието на лекаря да се съсредоточи, но сега разбра, че този поглед е само израз на лудост. Убиецът бе на път да изгуби самообладание.

- Обясни ми - повтори Райм. - Защо?

- Защо ли? - прошепна Тейлър. Прокара ръка по крака на парализирания. Заопипва отново: коляно, кожа, глезен. - Защото ти беше нещо забележително, Райм. Уникално. Ти бе неуязвим.

- Какво значи това?

- Как да накажеш човек, който и без това иска да умре? Ако го убиеш, само ще му направиш добро. Затова трябваше да те накарам да пожелаеш да живееш.

Най-сетне Райм проумя.

„Старото време...“

- Фалшив беше, нали? Онзи некролог от Олбани. Сам си го написал.

Колин Стантън. Доктор Тейлър бе Колин Стантън.

Мъжът, чието семейство бе загинало пред очите му в Китайския квартал. Човекът, който беше стоял вцепенен от ужас, докато кръвта на жена му и двете му деца изтичала, без да може да реши, кого да спаси най-напред.

„Тогава допускаше много грешки. В старото време.“

Най-после, но твърде късно, и последните парчета от мо­зайката намериха местата си.

Ти Джей Колфакс, Монеле Гегнер и Карол Ганц. Беше рискувал да го хванат, само и само да ги погледа - както Стан­тън бе гледал как близките му умират. Искал е отмъщение, но бе лекар, беше се заклел никога да не отнема човешки живот. Затова, за да получи правото да убива, му се беше наложило да се въплъти в историческия си предшественик - Колекционера на кости, Джеймс Шнайдер, безумеца от деветнадесети век, чието семейство бе съсипано от полицията.

- След като излязох от психиатричната болница, се вър­нах в Манхатън. Прочетох в доклада как си пропуснал убиеца, как е избягал от апартамента. Длъжен бях да те убия. Но не можех. Не знам защо... Чаках и чаках нещо да се случи. И тогава попаднах на книгата. Джеймс Шнайдер... Преживял е точно каквото и аз. Той си беше отмъстил - значи и аз можех.

„Изчистих ги от нечистотиите.“

- А некрологът?

- Прав си. Написах го на компютър. Изпратих го на нюйоркския полицейски департамент, за да не ме заподозрат. Тогава станах нов човек. Доктор Питър Тейлър. Едва по-късно разбрах защо съм избрал точно това име. Можеш ли да отгатнеш? - Стантън погледна таблицата. - Отговорът е там.

Райм вдигна очи към постера.

*има начални познания по немски

- Шнайдер е „шивач“ на немски³⁵¹.

Стантън кимна.

- В продължение на седмици четох за травмите на гръб­начния стълб, после ти се обадих, като твърдях, че имам пре­поръки от Института по травматология „Колумбия“. Имах намерение да те убия още при първата среща, да те нарежа парче по парче, да те оставя да ти изтече кръвта. Можех да те мъча с часове. Дори с дни. Но какво стана? Разбрах, че искаш да се самоубиеш.

Тейлър се наведе по-близо.

- Господи, още помня първия път, когато те видях. Мръс­ник! Та ти си беше вече мъртъв. Разбрах какво трябва да направя - да те накарам да поискаш да живееш. Трябваше да намеря нещо, заради което животът би имал смисъл за теб.

Значи не е имало значение кого отвлича.

- Не те е било грижа дали жертвите ще оцелеят, или не.

- Разбира се, че не. Исках само да те накарам да се опи­таш да ги спасиш.

- А възелът? - попита Райм, като погледна въжето, ко­ето висеше на стената. - Хирургически ли е?

Тейлър кимна.

- Разбира се - каза Райм. - А белегът на пръста ти?

Тейлър се намръщи:

- На пръста ли? Как си разбрал... От врата ѝ! Снел си отпечатъка от врата на Хана. Знаех, че е възможно. Не по­мислих. - Той се ядоса на себе си. - Счупих една чаша в биб­лиотеката на психиатрията. За да си прережа вените. Стис­ках я, докато не се счупи.

Ядосано поглади белега с левия си- показалец.

- Смъртта на жена ти и децата ти - беше нещастен слу­чай. Ужасна случайност. Но не бе нарочно. Беше грешка. Много съжалявам.

- Помниш ли какво си писал?... В предговора на учеб­ника си. - Стантън цитира: „Криминологът знае, че всяко действие води до някакви последствия. Присъствието на прес­тъпника променя, дори съвсем слабо, мястото на всяко прес­тъпление. Благодарение на това успяваме да открием прес­тъпниците и да постигнем възмездие.“

Стантън хвана Райм за косата и дръпна рязко главата му назад. На сантиметри от лицето си. Райм усети дъха на лу­дия, забеляза капките пот по сивкавата му кожа.

- Е, аз съм последствието от твоите действия.

- И какво ще направиш? Убий ме, така само ще ме об­лекчиш.

- О, няма да те убия. Не толкова бързо.

Стантън пусна косата на Райм и отстъпи.

- Знаеш ли какво ще направя? - прошепна той. - Ще убия добрия доктор Бъргър. Но не както той убива. О, никакви прис­пивателни за него, никакво бренди. Ще видим дали му харесва смъртта по добрия стар начин. После - приятеля ти Селито. А полицайката Сакс? Нея също. Миналия път има късмет. Но сега няма да ѝ се размине. Ще ѝ спретнем още едно погребение. А, разбира се. И Том. Ще умре тук, пред очите ти. Ще го обеля до кокал... Внимателно, бавно. Защо да не се заемем с него вед­нага? Като се прибере от пазар.

- Сгреших, признавам. Гре... - Райм се закашля. Про­чисти гърлото си, затаи дъх. - Грешката е моя. Прави какво­то искаш с мен.

- Не, всички сте виновни. Вие...

- Моля те! Не можеш...

Райм отново се закашля. Обърна се внезапно, сякаш да повърне, но се овладя.

Стантън го погледна загрижено.

- Не им прави нищо. Съгласен съм на...

Паралитикът замлъкна. Изви врата си назад, очите му се изцъклиха.

Линкълн Райм престана да диша. Започна да мята глава, раменете му се загърчиха. Сухожилията на шията му се изоп­наха като корабни въжета.

- Райм! - изкрещя Стантън.

Паралитикът потрепна, от устата му потече пяна, потре­пери още веднъж, като че цялото му парализирано тяло се разтресе. Главата му се отпусна. От крайчеца на устата му потече струйка кръв.

- Не! - изкрещя Стантън; натисна с длани гърдите на Райм. - Не умирай!

Лекарят вдигна клепачите на Райм, но под тях откри са­мо бяло.

Стантън отвори чантата с лекарства на Том и приготви спринцовка. Вкара лекарството под кожата на умиращия. Хвърли възглавницата настрани и изпъна тялото на Райм. Из­ви назад главата, избърса устните му, постави устата си върху тази на паралитика и силно издиша в безжизнените дробове.

- Не! - беснееше Стантън. - Няма да те оставя да ум­реш! Не можеш!

Никаква реакция.

Стантън отново погледна безизразните очи.

- Хайде! Хайде!

Ново вдишване. Няколко натискания на неподвижните гърди.

Отстъпи, вцепенен от ужас, гледаше, гледаше как Райм умира пред очите му.

След това се наведе и издиша за последен път в устата на паралитика.

Извърна глава, допря ухо до гърдите на Райм и се заслу­ша в слабото дишане. Изведнъж парализираният вдигна гла­ва и с бързината на змия впи зъби във врата на лекаря; прег­риза сънната артерия и захапа част от гръбначния стълб. „До...“

Стантън извика и се строполи назад, като повлече Райм върху себе си. Двамата се търколиха на пода. Горещата кръв изпълни устата на Райм.

„... кокал.“

Дробовете му, убийствените му дробове вече бяха оста­нали без въздух цяла минута, но Райм не пожела да отхлаби захапката си, за да вдиша. Бе забравил и болката от вътреш­ната страна на бузата, където се беше ухапал, за да изплюе кръв и да симулира дизрефлексия. Изръмжа от ярост - пред очите му се появи Амелия Сакс, заровена под земята; пара­та, която обгръща тялото на Ти Джей Колфакс - и разтръска глава. Хрущяли и кости запукаха между зъбите му.

Стантън извика отново. Започна да удря Райм по гърди­те, да рита, за да се освободи от чудовището, впило се жадно във врата му.

Но хватката на Райм бе желязна. Като че силата от всич­ки мускули на тялото му, които бяха функционирали някога, сега се беше събрала в челюстта.

Стантън пропълзя до масата и успя да грабне ножа си. Заби го в Райм. Веднъж, два пъти. Но успяваше да уцели са­мо ръцете и краката на криминолога. А тялото на Линкълн Райм бе имунизирано за болката.

Челюстите стиснаха още по-силно - като менгеме - и виковете на Стантън секнаха с прекъсването на трахеята му. Заби ножа дълбоко в ръката на Райм. Острието опря в кост­та. Стантън започна да го издърпва, за да нанесе нов удар, но тялото му се сгърчи внезапно, веднъж, после - пак, и извед­нъж застина неподвижно.

Трупът се отпусна на пода, като повлече Райм след себе си. Главата на криминолога издрънча в дъбовия паркет. Въп­реки това Райм не отпусна захапката си. Продължи да дъвче врата на жертвата си, да тръска глава, да разкъсва плътта като гладен лъв, освирепял от вкуса на кръв и безграничното удоволствие от улавянето на плячката.