Колекционерът на кости

9.

Събота, 16:00-22:15

- Имам една молба, сър.

Мъжът от другата страна на бюрото изглеждаше точно както във филмите биха представили някой заместник-комисар на полицейско управление в голям град. Какъвто всъщ­ност беше. Бяла коса, издадена брадичка, очила с позлатени рамки, завидно обществено положение.

- Какъв е проблемът, полицай?

Заместник-комисарят Рандолф Екерт погледна Сакс над дългия си нос, с което ѝ даде да разбере, че няма да прояви по-голямо снизхождение към жена полицай, отколкото към мъж.

- Искам да подам оплакване, сър - каза тя сухо. - Нали знаете за случая с отвлечените в таксито?

Той кимна:

- Да, целият град е в паника.

Сакс бе на мнение, че случаят само се раздухва от меди­ите, но не се осмели да противоречи на заместник-комисар на полицейско управление.

- Тази проклета конференция - продължи той, - целият свят ни гледа. Не е честно. Никой не говори за престъпност­та във Вашингтон. Нито в Детройт. Е, за Детройт говорят. Да кажем, Чикаго. Никога. Не, занимават се само с Ню Йорк. Миналата година в Ричмънд имаха повече убийства на глава от населението от нас. Лично го проверих. По-скоро ще се спусна с парашут и невъоръжен в центъра на Харлем, откол­кото да мина с кола през югоизточната част на федералния окръг.

- Тъй вярно.

- Разбрах, че са намерили момичето мъртво. По всички медии съобщиха.

„Тия репортери!...“ - помисли си той.

- В централен Манхатън. Преди един час.

- Колко жалко.

- Тъй вярно.

- Значи са я убили? Просто така? Без искане за откуп?

- Не знам да са предявили искания.

- От какво искате да се оплачете?

- Бях първият полицай, пристигнал на мястото на едно свързано с това убийство, тази сутрин.

- Патрул ли сте?

- Бях патрул. Днес трябваше да се явя във „Връзки с обществеността“. За инструктаж. - Сакс вдигна ръцете си, облепени с лейкопласт, после ги постави на скута си. - Но ме провалиха.

- Кои?

- Детектив Лон Селито, сър. И капитан Хауман. И Линкълн Райм.

- Райм ли?

- Тъй вярно.

- Този, дето командваше ЦСО преди няколко години?

- Тъй вярно. Същият.

- Мислех го за мъртъв.

„Такова самолюбие трудно умира.“

- Жив е, сър.

Заместник-комисарят погледна през прозореца.

- Той не е вече в полицията. Какво общо има със случая?

- Използват го за консултант, доколкото разбрах. Слу­чаят се води от Лон Селито. Капитан Полинг е наблюдаващ. Чакам това преместване от осем месеца. А те ме накараха да обработвам сцената на убийството. Никога не съм се зани­мавала с такава работа. Нямаше никаква причина да ме на­товарват с дейност, за която не съм подготвена, и честно ка­зано, тя не ми достави никакво удоволствие.

- Сцената на убийството ли?

- Райм ме накара да обработя цялата сцена. Сама.

Екерт не разбираше. Ушите му отказваха да възприемат чутото.

- От къде на къде цивилен ще заповядва каквото и да било на полицай?

- Това надмина всички граници. - Сакс заложи въдица­та. - Искам да кажа, с удоволствие бих им помогнала до ня­каква степен. Но не съм готова да обезобразявам трупове.

- Какво?

Сакс примигна, като че беше учудена, че още не е разб­рал. Обясни му за белезниците.

- Боже Господи, какво по дяволите си въобразяват? Изви­нете за израза. Не си ли дават сметка, че цялата страна ги гле­да? Цял ден го въртят по Си Ен Ен това отвличане. Да ѝ отре­жете ръцете? Кажете, вие да не сте дъщерята на Херман Сакс?

- Точно така.

- Добър полицай беше. Отличен полицай. Лично съм му изказвал служебна похвала. Точно такъв, какъвто трябва да бъде един районен полицай. Южен Манхатън, нали?

- Хелс Кичън. Моят район.

„Бившият ми район“ - помисли си тя.

- Херман Сакс е предотвратил може би повече прес­тъпления, отколкото целият детективски отдел разкрива за година. Умееше да успокоява страстите.

- Такъв беше, да.

- Да ѝ отрежете ръцете! - изръмжа Екерт. - Роднините на момичето ще ни изправят на съд. Веднага щом научат. Напоследък ни съдят за всичко. Един изнасилвач възбуди дело срещу полицай, който го прострелял в крака, докато престъпникът го нападал с нож. Адвокатът му нарича това „действия, поставили в опасност живота“ на клиента му. Вмес­то да ги стреляме, може би трябва да ги галим с перце. Или да ги молим учтиво да се предадат. Ще уведомя началника и кмета по случая. Ще проведа няколко разговора, полицай. - Екерт погледна стенния часовник. Минаваше четири. - Смя­ната ви за деня свършила ли е?

- Трябва да докладвам на Линкълн Райм. У дома му, там работи. - Спомни си за триона. - Спалнята му, това е командният ни център.

- Спалнята на един цивилен е командният ви център?

- Ще съм ви много задължена, ако ми помогнете, сър. Много дълго чакам това преместване.

- Да ѝ отрежат ръцете, Господи!

Сакс стана, излезе и тръгна по един от коридорите на бъдещата си служба. Не получи облекчението, което бе очак­вала.

Той стоеше до прозореца и наблюдаваше глутница без­домни кучета, които се разхождаха из едно пустеещо място от другата страна на улицата.

Намираше се на първия етаж на стара сграда, облицована с мрамор общинска постройка от началото на деветнадесети век. Бе обградена от празни парцели и жилищни блокове, ня­кои изоставени, други населени с наематели и незаконно нас­танили се бездомници. Тази стара сграда бе празна от години.

Колекционера на кости взе ново парче шкурка и про­дължи да стърже. Погледна произведението си. После отно­во се загледа през прозореца.

Ръцете му извършваха добре премерени кръгови движе­ния. Шкурката нашепваше: шшш, шшш. Като майка, която приспива детето си.

Преди десет години, в дните на разцвета на Ню Йорк, някакъв откачен художник се настанил тук. Натъпкал влажната двуетажна къща с потрошени и ръждясали антики. Ре­шетки от ковано желязо, парчета от гипсови орнаменти и матови стъкла. Някои от произведенията на художника още стояха по стените. Недовършени стенописи върху старата ма­зилка. Работници, деца, любовни двойки. Кръгли, безизраз­ни лица, специалитетът на художника, гледаха с празни очи, като че душите им бяха отлетели от хилавите тела.

Художникът никога в живота си не постигнал големи финансови успехи и банката отчуждила къщата.

Шшш... стържеше шкурката.

Колекционера на кости се бе натъкнал на къщата пред­ната година и незабавно я направи свой дом. Пустият квар­тал, разбира се, беше добре дошъл. Бе много практичен. Но в къщата имаше и нещо друго, нещо много лично, в празния парцел на отсрещната страна на улицата. По време на изкоп­ни работи преди няколко години багерът бе изровил човеш­ки кости. Оказа се, че тук се намирало едно от гробищата на града. Журналистите предположиха, че гробовете може да съдържат не само останки на жители на Ню Йорк от коло­ниалния период и след обявяването на независимостта, но и на индианци от племената манате и ланапе.

Колекционера остави настрана предмета, който изглаж­даше - кост от дланта - и взе китката, която бе отделил вни­мателно от лъчевата и лакътната кост точно преди да потег­ли за летище „Кенеди“ миналата нощ, за да вземе първите жертви. Ръката съхнеше повече от седмица и повечето месо се беше разложило, но костите все още трудно се отделяха една от друга заради сухожилията.

О, тези полицаи, оказаха се по-добри, отколкото бе пред­полагал. Беше ги наблюдавал, докато претърсваха „Пърлстрийт“, и се чудеше дали вече са се досетили къде е скрил жена­та от летището. Остана много изненадан, когато внезапно всич­ки се втурнаха към мястото. Отначало си мислеше, че ще са им нужни две или три жертви, докато се досетят за уликите. Не успяха да я спасят, разбира се. Но имаха такава възможност. Ако бяха реагирали с няколко минути по-бързо.

Както често става в живота.

Навикуларе, лунатум, хаматум, капитатум¹¹¹... костите, сплетени като в древен ребус, се разделиха една от друга меж­ду пръстите му. Колекционера ги почисти от парченцата ме­со и сухожилия. После избра голямата многоъгълна кост, с чиято основа някога е бил свързан палецът, и започна да я глади със шкурката: шшш, шшшш.

Колекционера на кости погледна през прозореца. Нап­регна очи: привидял му се бе човек, застанал пред един от старите гробове. Сигурно беше привидение, защото човекът носеше бомбе и дълго тъмножълто наметало. Остави някол­ко тъмни рози до надгробната плоча, после се обърна и с горда походка се отправи, покрай коне и файтони, към изящ­ния мост над канала, който излизаше от „Колект понд“, на „Канал стрийт“. На чий гроб бе дошъл? На родителите си? На брат си? Роднина, починал от туберкулоза или при някоя от жестоките грипни епидемии, опустошили наскоро града...

„Наскоро ли?“

Не, не наскоро, разбира се. Преди сто години, това има­ше предвид.

Колекционера отново присви очи. Нито следа от файто­ни или коне. Нито от мъжа с бомбето. Въпреки че преди миг изглеждаха съвсем реални.

„Те са реални.“

Шшш, шшшш.

Миналото отново се връщаше. Привиждаха му се неща, който се бяха случили преди, бяха се случили тогава. Може­ше да прогони тези видения. Сигурен беше, че може.

Но докато гледаше през прозореца, той си даде сметка, че няма „преди“ и „след“. Не и за него. Той пътуваше из вре­мето: един ден, пет години, век, два века; като сух лист, кой­то се носи по вятъра.

Погледна часовника си. Време беше да върви.

Постави костта върху камината, изми си грижливо ръ­цете, като хирург. После изчетка дрехите си, за да свали всич­ки следи от костен прах и косми, които биха насочили поли­цията към него.

Запъти се към гаража покрай недовършената картина на месар с кръгло лице и кървава бяла престилка. Колекционера на кости понечи да се качи на таксито, но промени решението си. Непредвидимостта е най-добрата защита. Този път щеше да вземе файтона... колата, форда. Запали двигателя, изкара я на улицата, затвори и заключи вратата след себе си.

„Няма „преди“ и „след“...“

Премина покрай гробището. Кучетата вдигнаха глави да пог­леднат форда, после отново се заеха да тършуват из буренака, да търсят плъхове и някоя локвичка вода в непоносимата жега.

„Няма „тогава“, няма „сега“...“

Извади маската за ски и ръкавиците от джоба си, поста­ви ги на седалката до себе си и даде газ по пустите улици.

Колекционера на кости излизаше на лов.

10.

Нещо в стаята се беше променило.

Линкълн Райм забеляза неувереността в очите ѝ.

- Чакахме те, Амелия - каза той. - По някаква работа ли ходи?

Тя извърна поглед.

- Очевидно никой не си е направил труда да предупреди новия ми началник, че днес няма да се явя на работа. Реших, че съм длъжна да го уведомя.

- А, да.

Сакс продължи да оглежда стаята. Разбра какво е ново­то. Освен основните инструменти, които бе донесъл Мел Купър, сега имаше електронен микроскоп с рентгенова лампа, микроскоп с нагряване за изследване на стъкло, сравняващ микроскоп, тръба с плътностен градиент за изследване на почва и още стотина колби, шишета и епруветки с реактиви.

В средата на стаята се мъдреше гордостта на Купър - ком­пютъризиран газхроматограф-масспектрометър. Заедно с вто­ри компютър, свързан чрез мрежа с лабораторията му в ЦСО.

Сакс прескочи дебел сноп от кабели, идващи от долния етаж - битовото електроснабдяване вършеше работа, но амперажът беше твърде висок за един-единствен предпазител. Райм забеляза елегантното ѝ движение и си даде сметка кол­ко красива всъщност е Амелия. Със сигурност бе най-краси­вата жена, която бе виждал в редиците на полицията.

За един кратък миг тя му се стори безкрайно привлека­телна. Хората казват, че мислите се управляват от секса, и Райм бе напълно съгласен с това. Парализата не спира поло­вите желания. Спомни си с лек ужас една нощ, шест месеца след нещастието. Двамата с Блейн опитаха да се любят. Са­мо за да видят какво ще стане. Един малък опит.

Но опитът съвсем не се оказа толкова безобиден. Сек­сът и без това не е нещо лесно, а като прибавиш катетрите и системите, човек се нуждае от доста повече сили и желание, от тези, с които Райм разполагаше. Но това, което най-бързо уби желанието му, бе лицето ѝ. По изражението ѝ личеше, че го прави само от съжаление, и това разби сърцето му. След две седмици подаде молба за развод. Блейн се възпротиви, но не ѝ бяха нужни много убеждения, за да подпише.

Селито и Банкс бяха подредили уликите, събрани от Сакс. Тя ги огледа без особен интерес.

- Екипът за търсене на отпечатъци е намерил само осем, и принадлежат на хората от поддръжката на сградата - пох­вали я Райм.

- Така ли?

Той кимна енергично:

- Само осем!

- Това е похвала - обясни Том. - Наслаждавай ѝ се. То­ва е най-големият комплимент, на който е способен.

- Нямам нужда от преводач, Том.

- Радвам се, че съм била полезна - отвърна тя. Разтапя­ше се от удоволствие.

„Добре де, какво означава това?“ - Райм почти очакваше Сакс да нахлуе в стаята и да тръсне пликчетата с улики върху леглото му. Може би дори триончето и ръцете на жертвата. Очак­ваше страхотен скандал, че безпомощното му положение няма да я спре. Беше си помислил, че изражението на очите ѝ може би свидетелства за някакво сходство между характерите им.

Но не. Сега разбра, че греши. Амелия Сакс бе като всич­ки останали - стараеше се да не го нагруби и бързаше да се измъкне от компанията му колкото се може по-скоро.

Изведнъж сърцето му се превърна в буца лед.

- Тъкмо разговаряхме за срока за следващото престъп­ление - каза той хладно. - Убиецът не е определил точен час.

- Смятаме - продължи Селито, - че каквото и да възнаме­рява този изверг, жертвата няма да умре изведнъж. Не се знае със сигурност кога ще настъпи смъртта. Линкълн смята, че е затворил някой нещастник на място без достатъчно кислород.

Сакс присви леко очи. Това не убягна на Райм.

Разговорът им бе прекъснат от влизането на двама мъже със сиви костюми, които нахлуха в стаята, сякаш си бяха вкъщи.

- Почукахме - оправда се единият.

- Звъняхме - добави другият.

- Никой не ни отвори - каза първият.

И двамата бяха на около четиридесет. Единият бе малко по-висок от другия, но и двамата имаха прошарени коси. Ус­михваха се по еднакъв начин и преди протяжният бруклински акцент да развали впечатлението му, Райм си каза: „Сел­ски момчета.“ Носът на единия бе изпъстрен с лунички.

- Добър ден, господа.

Селито представи Братята Харди: детективи Бединг и Сол, отрядът за вършене на черната работа. Бяха специалис­ти по разпитването на хора, живеещи в близост до местоп­рестъплението. За тази задача се изискваше истинско майс­торство - нещо, което Райм никога не научи и не поиска да научи. Задоволяваше се да изнамира веществените доказа­телства и да ги дава на такива хора, които като детектори на лъжата бяха в състояние да оборят и най-желязного алиби. Никой от двамата явно не сметна за странно да докладва на прикован на легло цивилен.

Сол, по-високият, този с луничките, започна:

- Намерихме тридесет и шест...

- ... и осем, ако броим двама наркомани. Които той не смята за надеждни. Аз ги смятам.

- ... души. Разпитахме всичките. Не пожънахме големи успехи.

- Повечето както винаги са слепи, глухи, ни лук яли, ни лук мирисали.

- Никой не е виждал таксито. Претърсихме целия Уестсайд. Нищо.

- Кажи им добрата новина.

- Имаме свидетел.

- Свидетел ли? - възкликна Банкс. – Страхотно!

Райм остана доста по-скептичен:

- Продължавайте.

- Около мястото на сутрешното убийство, на железо­пътната линия.

- Видял някакъв мъж да върви по Единадесето авеню, да завива...

- „Внезапно“ да завива, както се изрази човекът.

- ... и да тръгва по уличката, която излиза над линията. Спрял на ъгъла за момент...

- ... като се оглеждал...

Това не се стори логично на Райм.

- Не изглежда да е нашият човек. Прекалено е хитър, за да рискува да го видят.

- Но... - продължи Сол, като вдигна пръст и погледна партньора си.

- ... в целия квартал има само един прозорец, от който се вижда мястото.

- И точно от него гледал нашият свидетел.

- Станал рано, Господ да го поживи.

Без да се замисля, че ѝ е сърдит, Райм се обърна към Сакс:

- Е, Амелия, какво мислиш?

- Моля? - тя се извърна от прозореца.

- За да сме точни, сутринта спря движението по Едина­десето авеню, не по Тридесет и седма.

Сакс не успя веднага да му отговори и Райм се обърна отново към близнаците:

- Как е изглеждал?

- Свидетелят не е видял много.

- Бил е вече къркан.

- Каза, че бил дребен на ръст. Не си спомня цвета на косата. Раса...

- ... вероятно бял.

- С какво е бил облечен? - попита Райм.

- С нещо тъмно, доколкото е видял свидетелят.

- И какво е правил? - заинтересува се Селито.

- Цитирам: „Просто си стоеше, гледаше надолу. Помис­лих, че се кани да скочи. Нали се сещате, под някой влак. Погледна си няколко пъти часовника.“

- После си тръгнал. Продължил да се оглежда. Като че се опасявал да не го видят.

„Какво е правил? - запита се Райм. - Гледал е как жерт­вата умира? Или е оглеждал терена, преди да я зарови?“

- Пеша или с кола? - попита Селито.

- Пеша. Проверихме всички паркинги...

- ... и гаражи...

- ... в района. Близо е до Конгресния център, така че наоколо е фрашкано с паркинги. Толкова са много, че паза­чите излизат на улицата и размахват оранжеви флагчета, за да примамват колите.

- И заради експото в седем половината вече са били пълни. Направихме списък с повече от деветстотин регист­рационни номера.

Селито поклати глава.

- Проверете ги.

- Вече го правим... - увери го Бединг.

- ... но мога да се обзаложа, че нашият убиец не е от тези, дето си оставят колите по платени паркинги - довърши Сол.

Райм кимна в знак на съгласие и попита:

- А сградата на „Пърлстрийт“?

Единият (или и двамата) от близнаците каза:

- Това е следващата ни цел. Вече сме на път.

Сакс си погледна часовника. Райм нареди на Том да впи­ше новите характеристики в досието на заподозрения на сте­ната.

- Искате ли да разпитате лично този човек? - попита Банкс. - Свидетеля от квартала при линията?

- Не. Нямам вяра на свидетели - каза надуто Райм. - Да се връщаме на работа.

Обърна се към Мел Купър:

- Косми, кръв, кокал и парче дърво. Да започнем с кокала.

„Morgen¹²¹...“

Младата Монеле Гегнер отвори очи и бавно се надигна в паянтовото си легло. През двете години в Гринуич Вилидж все още не можеше да свикне с ранното ставане.

Повдигна закръгленото си двадесет и една годишно тя­ло и един безмилостен лъч на августовското слънце опари сънените ѝ очи.

„Mein Gott¹³¹..."

Бе излязла от клуба в пет, прибра се вкъщи в шест, лю­биха се с Браян до седем...

„Колко е часът?“

Рано сутринта, сигурна беше.

Присви очи и се взря в часовника. О! Четири и половина следобед.

Не толкова ранен морген.

Кафе или пране?

В този час обикновено отиваше в „Доджо“ за някой ве­гетариански сандвич и три чаши силно кафе. Там срещаше познати, хора от клубовете, хора на изкуството.

Но напоследък много бе зарязала домакинската работа. Затова сега навлече две раздърпани фланелки (за да прикрие тлъстото си тяло) и дънки, окачи пет-шест гердана на врата си и грабна легена с прането, като хвърли вътре и праха за пране.

След това отключи вратата, вдигна легена и се запъти надолу по тъмното стълбище на общежитието. Преди да влезе в мазето, спря и се огледа.

„Irgendwas stimmt hier nicht.“ - Тук нещо не е наред.

Монеле се почувства притеснена. Огледа пустото стъл­бище, тъмния коридор.

Какво се е променило?

Светлината, точно така! Крушките в коридора са изгоре­ли. Не, тя се вгледа, липсват. Проклетите деца крадат всичко. Беше се настанила тук, в „Дойче хаус“, защото се предполага­ше, че това е дом на германски художници и музиканти. Оказа се като всички останали мръсни, суперскъпи жилищни блоко­ве без асансьор в Ийст Вилидж. Единствената разлика беше, че можеше да псува собственика на родния си език.

Немкинята влезе в помещението за изгаряне на отпадъ­ци, което бе толкова тъмно, че ѝ се наложи да се ориентира пипнешком, за да не се спъне в някой боклук. Отвори друга врата и се озова в коридора, който водеше към пералнята. Тук също нямаше крушки.

Долови някакъв шум.

Обърна се бързо, но не забеляза нищо освен неподвижни сенки. Чуваше се само шумът на тръбите, стенанията на ед­на стара, стара постройка.

Започна да се промъква в тъмнината. Покрай купчини кашони и строшени маси и столове. Под кабели, покрити с мазна прах. Продължи към пералнята. Усети нещо, което не ѝ се беше случвало от години... Сигурно е била на пет или на шест годинки. Вървяха с баща ѝ по една тясна уличка около „Ланге щрасе“, близо до моста „Обермайн“, към зоологи­ческата градина.. Баща ѝ внезапно я хвана за рамото, показа ѝ моста и каза, че отдолу живее гладно чудовище. Когато се връщаха вкъщи, той я предупреди, че трябва да преминат бързо. Сега в съзнанието ѝ се събуждаше подобен страх, кой­то караше късоподстриганата ѝ коса да настръхне.

„Глупости! Чудовища...“

Монеле продължи по тъмния коридор, заслушана в бръм­ченето на електромерите. Отдалеч долитаха звуците на една песен на „Оейзис“.

В пералното помещение бе тъмно.

Остава и тези крушки да липсват. Край на търпението ѝ, ще се качи при хер Найшен и ще блъска по вратата му, докато негодникът не изскочи на бегом. Лошо му се пише и заради счупените ключалки на входните врати на блока. И заради ония хлапаци, дето смучат необезпокоявано бира вся­ка вечер пред главния вход. И заради крушките.

Монеле се пресегна и натисна ключа.

Ярка бяла светлина. Три огромни крушки грееха като слънца в мръсното помещение. Монеле пристъпи към чети­рите перални машини и напъха в едната бельото, в другата цветното пране. Извади няколко четвъртдоларови монети, пусна ги в машините и натисна копчетата.

Нищо.

Тя фрасна копчето. Ритна машината. Никаква реакция.

„Мамка му! Gottverdammt, проклета сграда.“

После забеляза кабела. Някой идиот бе изключил ма­шините от контакта. Много добре знаеше кой. Найшен има­ше дванадесетгодишно синче, което бе виновник за повечето бели в блока. Когато преди година се оплака за нещо на ба­ща му, малкият негодник се опита да я изрита по задника.

Монеле вдигна щепсела и протегна ръка зад машината, за да напипа контакта. Включи го.

И усети нечий дъх във врата си.

„Nein!“

Беше се скрил между пералнята и стената. Монеле изпищя. Нападателят носеше скиорска маска и тъмни дрехи. Стис­на я за ръката като с клещи. Тя не беше в добро равновесие и непознатият лесно я повали. Стовари се на пода и удари ли­цето си в твърдия бетон.

Той се хвърли върху нея, притисна ръцете ѝ към пода и бързо лепна широка лента тиксо на устата ѝ.

„Hilfe! Nein, bitte nicht. Bitte nicht!¹⁴¹ “

He беше едър, но бе силен. Лесно я обърна по корем и белезниците щракнаха около китките ѝ.

Непознатият се изправи. За известно време, което ѝ се сто­ри цяла вечност, в мазето се чуваше само капенето на вода, ней­ното учестено дишане и далечното тиктакане на електромери.

Очакваше ръцете му да я сграбчат, да разкъсат дрехите ѝ. Непознатият отиде до вратата, за да се увери, че са сами.

О, със сигурност бяха сами. Монеле беше от малкото наема­тели, които ползваха пералнята. Повечето избягваха да слизат в мазето, защото бе пусто, прекалено близо до задния вход и твър­де далеч, за да ти се притече някой на помощ, ако се наложи.

Непознатият се върна и я обърна отново по гръб. Про­шепна. Нещо неразбрано. После:

- Хана.

„Хана ли? Има някаква грешка! Мисли ме за друга.“

Монеле заклати енергично глава, за да разсее заблужде­нието му.

После погледна очите му и спря. Дори през маската се виждаше, че нещо не е наред. Той изглеждаше разочарован. Огледа тялото ѝ, поклати глава. Опипа дебелите ѝ ръце. На­тисна пълните ѝ рамене, щипна малко тлъстина. Монеле пот­репери от ужас.

Точно това се четеше в погледа му: разочарование. Похити я, а сега сякаш не беше сигурен, че я иска.

Непознатият пъхна ръка в джоба си. После бавно измъкна блестящо ножче. Монеле започна да хленчи.

„Nein, nein, nein!“

Съскане се процеди през зъбите, като полъх на вятъра през сухи клони. Наведе се над нея:

- Хана, какво ще правим сега?

После изведнъж непознатият взе някакво решение. Прибра ножчето, вдигна Монеле на крака и я поведе по коридора, през задната врата - онази със счупената ключалка, заради която немкинята от седмици се караше с хер Найшен.

11.

Съвременният криминолог е ренесансова личност.

С енциклопедични познания по ботаника, геология, балистика, медицина, химия, литература, инженерство. Ако знае достатъчно факти - че прах с високо съдържание на стронций може да идва от счупена крайпътна лампа, чe faca е „нож“ на португалски, че етиопците не използват прибори, а се хранят само с дясната си ръка, че куршум със следи от цев с пет бразди и дясна резба със сигурност не е изстрелян от писто­лет „Колт“, ако знае тези на пръв поглед непотребни под­робности, детективът може да си направи такива изводи, ко­ито да го заведат до извършителя на престъплението.

Едно нещо, с което всички криминолози са запознати, е анатомията. И това със сигурност бе призванието на Линкълн Райм, който през последните три и половина години бе напъл­но повдигнат от ребуса на собствените си кости и нерви.

Погледна уликата от котелното помещение, найлоновото пликче с която Джери Банкс държеше пред очите му, и заяви:

- Кост от крак. Не от човешки. Не е от следващата жертва.

Беше гладко отрязано парче от куха кост, около пет сан­тиметра в диаметър. Имаше следи от кръв и от триона.

- Животно със средни размери - продължи Райм. - Голямо куче, овца или коза. Костта е достатъчно дебела, за да издържи петдесет- до седемдесеткилограмово тяло. Не­ка първо се уверим, че и кръвта е от животно. Има възмож­ност да е и на жертвата.

Има случаи, когато убиецът пребива жертвата с кост. Са­мият Райм се беше занимавал с три такива убийства: оръжи­ята бяха говеждо копито, кост от крак на елен и в един много объркан случай - собствената лакътна кост на жертвата.

Мел Купър започна гелдифузионно изследване на кръвта.

- Налага се да изчакаме малко за резултатите - обясни виновно той.

- Амелия - каза Райм, - помогни. Вземи лупа, огледай костта и кажи какво виждаш.

- Не е ли по-добре с микроскоп?

Райм си мислеше, че Сакс ще се възпротиви, но тя прис­тъпи към костта и я загледа любопитно.

- Не ни трябва чак такова увеличение - обясни Райм.

Сакс си сложи предпазните очила и се наведе над бя­лата емайлирана паничка. Купър ѝ светна с настолна лампа.

- Виж следите от триона - каза Райм. - Криви ли са, или равни?

- Равни.

- Автоматичен трион.

„Дали животното е било живо, когато са рязали кост­та?“ - помисли си тя.

- Виждаш ли нещо необичайно?

Сакс погледа още малко костта, после промърмори:

- Не знам. Не мисля. Прилича на обикновен кокал.

Том хвърли поглед в паничката:

- Това ли ти е уликата? Смешно.

- Смешно... - сепна се Райм. - Смешно ли?

- Имаш ли някакво предположение - попита Селито.

- Никакви предположения - отвърна Том, наведе се и помириса костта. - Това е osso bucco.

- Какво?

- Телешки пищял. Готвих ти веднъж, Линкълн. Osso bucco. Задушено телешко. - Обърна се към Сакс и се усмих­на. - Каза, че било безсолно.

- Дявол да го вземе! - възкликна Селито. - Купил го е от бакалницата!

- Ако имаме късмет - каза Райм, - може да го е купил от кварталната си месарница.

Купър потвърди, че тестът с имунопреципитация е пока­зал отрицателен резултат за човешка кръв.

- Вероятно е говежда - каза той.

- Но какво се опитва да ни каже? - запита Банкс.

Райм нямаше ни най-малка представа.

- Хайде да продължаваме - каза той. - А, има ли нещо по веригата и ключалката на белезниците?

Купър погледна железата, поставени в намачкано най­лоново пликче.

- Вече никой производител не оставя фирмения си знак върху белезниците. Така че тук сме в задънена улица. Клю­чалката е „Секюр про“, средно стар модел. Не е много здра­ва и в никакъв случай не е професионална. Колко време бе­ше нужно, за да я счупите?

- Цели три секунди - отвърна Селито.

- Ето. Нямат сериен номер и могат да се намерят във всяка железария.

- С ключ или с шифър? - попита Райм.

- Шифър.

- Обадете се на производителя. Попитайте дали, ако разшифроваме комбинацията, ще могат да ни кажат от коя партида са и къде са изпратени за продан.

Банкс подсвирна:

- Човече, това е къртовска работа.

Погледът на Райм го накара да се изчерви:

- А ентусиазмът в гласа ви, детективе, ми подсказва, че вие ще се заемете с нея.

- Слушам, сър - Банкс вдигна мобилния си телефон, като че да се защити, - веднага ще се заема.

- Има ли кръв по белезниците? - попита Райм.

- От един от нашите полицаи - отвърна Селито. - Поряза се, докато се опитваше да ги строши.

- Значи са замърсени.

- Опитал се е да я запази - обясни Сакс.

- Разбирам. Добре е направил. Но все пак белезниците са замърсени.

Райм хвърли отново поглед към масата.

- Има ли отпечатъци?

Купър отвърна, че е проверил и е намерил само тези на Селито.

- Добре. Да се заемем с парчето дърво. Провери го за отпечатъци.

- Аз вече го направих - обади се Сакс. - На местопрес­тъплението.

„Д. С. - помисли си Райм. - Не прилича на човек, който заслужава да го подценяват.“

- Нека използваме по-точните методи, за да сме сигур­ни - каза Райм и се обърна към Купър. - Изследвай го с ДФО или нинхидрин. След това го облъчи с нитала.

- С какво? - почуди се Банкс.

- Неодим-итриево-алуминиев лазер.

Техникът напръска дървото със съдържанието на едно пластмасово шишенце, после го облъчи с лазера. Постави си предпазни очила и внимателно го огледа:

- Нищо.

Спря лазера и заразглежда по-отблизо дървото. Беше дъл­го около петнадесет сантиметра, тъмно. Бе омазано с нещо чер­но, като катран, и окаляно. Купър го вдигна с пинсетите и каза:

- Знам, че Линкълн е привърженик на клечките, но аз предпочитам да ям с вилица.

- Може да нараниш клетките - изръмжа недоволно криминологът.

- Може, ама няма - възрази Купър.

- Какво е дървото? Ще направиш ли сподограма¹⁵¹?

- Не, дъб е. Няма съмнение.

- Някакви следи от трион или нож?

Райм се наведе напред. Внезапно вратът му се скова, бол­ката беше нетърпима. Опита се да си поеме въздух, затвори очи и завъртя глава. Том започна да разтрива врата му. Бол­ката утихна.

- Линкълн? Добре ли си? - разтревожи се Селито.

Райм си пое дълбоко дъх.

- Добре съм. Нищо ми няма.

- Ето.

Купър се приближи до леглото и постави увеличаващи­те очила на очите на Райм.

Райм огледа предмета.

- Срязано е по дължината на жилките с ножовка. Рез­ките са с различна големина. Така че предполагам, че е рязано преди повече от век. На парен банциг най-вероятно. Доб­лижи го още, Мел. Искам да го помириша.

Купър тикна дървото под носа му.

- Креозот, остатъчен продукт от дестилацията на кокс. Използва се за импрегниране на дървото, преди да се подло­жи на пресоване. Кейове, докове, железопътни траверси.

- Може да е от траверса - предположи Селито. - Спом­ни си сутрешната жертва.

- Може - съгласи се Райм. - Провери за сплескване на клетките, Мел.

Техникът разгледа парчето дърво под микроскоп.

- Пресовано е. Но успоредно на влакната. Не перпендику­лярно. Не е траверса. Това е от някаква подпора. Носеща греда.

„Кокал... Стар дървен стълб...“

- Покрито е с мърсотия. Каква по-точно?

Купър разпъна един празен лист върху масата. Вдигна парчето дърво над него и изстърга малко кал. Погледна час­тиците върху листа - черни звезди на бяло небе.

- Имаш ли достатъчно за плътностен градиент? - по­пита Райм.

При изследването на плътностен градиент частичките се поставят в тръба, пълна с течност, разделена на слоеве с различна относителна плътност. Всяка песъчинка от почва­та потъва до границата на своята плътност. Райм бе съста­вил много подробен каталог на плътностните профили на пръстта от всичките пет района на града. За жалост това из­следване изискваше по-големи количества почва. Купър не смяташе, че имат достатъчно.

- Можем да опитаме - каза той, - но ще се наложи да използваме цялата проба. Ако не получим резултат, няма да ни остане за други изследвания.

Райм му нареди да огледа пръстта и да я подложи на газова хроматография.

Техникът събра частиците върху едно предметно стък­ло. Огледа ги за няколко минути под микроскопа.

- Странно, Линкълн. Това е от повърхностния почвен слой. С необикновено високо съдържание на растителни ос­татъци. При това под много странна форма. Много силно разложени, много изгнили.

Купър вдигна поглед и забеляза тъмни отпечатъци око­ло очите на Райм, от предпазните очила. След многочасова работа тези следи се отпечатват много ясно и криминологът трябва да си дава от време на време почивка.

- Изгори го - нареди Райм.

Купър вкара пробата в хроматографския апарат. Маши­ната затрака и започна леко да съска.

- След минута-две ще е готово.

- Докато чакаме - каза Райм, - да се върнем на кокала... Не преставам да мисля за него. Огледай го под микроскопа, Мел.

Купър внимателно постави костта на предметната ма­сичка на микроскопа. Огледа я внимателно.

- Я, тук има нещо.

- Какво?

- Много малко. Прозрачно. Подай ми кръвоспиращите щипци - нареди Купър на Сакс, като кимна към едни къси пинсети.

Тя му ги подаде и Купър внимателно опипа костния мо­зък. После вдигна нещо с щипците.

- Миниатюрно парче регенерирана целулоза.

- Целофан - определи Райм. - Опиши го по-подробно.

- Има драскотини. Бих казал, че не е оставено нарочно, не личи да е рязано. Не е изключено да е остатък от опаков­ката.

- Не е изключено ли? - изръмжа Райм. - Мразя тази уклончивост.

- Не мога да определя със сигурност, Линкълн.

- Използвай тогава „предполагам“. Знаеш колко мразя израза „не е изключено“.

- Много е гъвкав- продължи Купър. - Вероятно е да е груб опаковъчен целофан от някоя месарница или бакалия. В никакъв случай не е домакинско фолио.

Джери Банкс влезе в стаята:

- Лоши новини. В „Секюр про“ не водят отчет за ком­бинациите. Машината ги прави случайни.

- Така ли?

- Но има нещо интересно... казаха, че от полицията ре­довно им се обаждат за белезници, но за пръв път досега ня­кой се интересува от комбинациите на шифъра.

- Как може да е „интересно“, след като не води до резултат - изръмжа Райм и се обърна отново към Мел Ку­пър, който клатеше многозначително глава, докато разг­леждаше резултатите от газовата хроматография. - Какво има?

- Получих резултатите от почвата. Но се опасявам, че машината се е сгрухала. Стойността на азота излиза от гра­фиката. Ще се наложи да повторим анализа, този път с пове­че проба.

Райм му каза да продължава. Обърна очи отново към кокала:

- Мел, кога е било заколено животното?

Купър погледна няколко частички от костта под елект­ронния микроскоп.

- Има съвсем малко бактерии. Сърничката наскоро е попаднала под ножа. Или кокалът е бил изваден от фризера преди не повече от осем часа.

- Значи убиецът го е купил съвсем наскоро.

- Или го е държал замразен в хладилника - предполо­жи Селито.

- He - отсече Купър. - Не е бил замразяван. Няма следи от нараняване на тъканта от ледени кристалчета. Няма сле­ди и от обезводняване - в съвременните фризери продуктите губят вода.

- Добра следа - установи Райм. - Да поработим още върху нея.

Сакс се изсмя:

- Да „поработим“ ли? Да не искаш да кажеш, че трябва да се обадим до всички бакалии в града, за да разберем кой е продавал телешки кокали вчера?

- Не - поправи я Райм. - През последните два дена.

- Да извикам ли братята Харди?

- Остави ги да си вършат работата. Обади се на Ема, ако още е на линия. Ако не я намериш, свържи се с останали­те диспечерки и ги накарай да работят извънредно. Дай ѝ списък на веригите за хранителни магазини в града. Сигурен съм, че нашият човек не пазарува за четиричленно семейст­во, така че нека Ема се ограничи само с клиентите, закупили не повече от пет неща.

- Няма ли да ни трябва прокурорска заповед? - изказа опасенията си Банкс.

- Ако някой вземе да недоволства, ще издействаме про­курорска заповед - отвърна Селито. - Нека пробваме без. Кой знае. Някои съвестни граждани може да окажат съдейс­твие. Чувал съм, че има и такива случаи.

- Но откъде в бакалиите ще знаят кой е купил кокали­те? - запита Сакс.

Вече не беше толкова незаинтересована от разговора. В гласа ѝ се усещаше нотка на раздразнение. Райм се запита дали и тя не чувства това, което често гнетеше и самия него - тежкото бреме на уликите. Основният проблем на криминолога не е липсата на веществени доказателства, а твърде голямото им изобилие.

- По касовите бележки - отвърна Райм. - Записват вся­ка покупка на компютър. За рекламации и отчитане на про­дажбите. Давай, Банкс. Виждам, че имаш нещо наум. Говори смело. Този път няма да те заточа в Сибир.

- Ами, само в супермаркетите разполагат с компютри, сър. Има стотици частни магазинчета, в които не държат отчет за покупките.

- Добро възражение. Но аз не смятам, че нашият човек ще иде в малък магазин. За него най-важна е анонимността. Ще предпочете да пазарува в супермаркет. За да остане неза­белязан сред тълпата.

Селито се обади в „Комуникации“ и обясни на Ема как­во да прави.

Райм се обърна към Купър:

- Сега да осветим целофана с поляризирана светлина.

Техникът постави миниатюрното парченце под поляри­зиращия микроскоп, след това монтира фотоапарата „Полароид“ на окуляра и снима. Извади цветна снимка - дъга, пре­сечена от сиви линии. Райм я огледа. Тази картина сама за себе си не говореше нищо, но ако се сравнеше с други, полу­чени от различни видове целофан, щеше да покаже дали пар­чето принадлежи към някой от тях.

Внезапно на Райм му дойде нещо на ум:

- Лон, извикай десетина полицаи от Силите за бързо реагиране. Веднага.

- Тук ли? - изненада се Селито.

- Трябва да свършим една малка работа.

- Сигурен ли си?

- Да! Да се явят веднага!

- Добре.

Селито кимна на Банкс, който веднага се обади на Хауман.

- Сега да видим последната улика - космите.

Купър разбута снопчето с една стъклена пръчица, после постави няколко под фазово-контрастния микроскоп. Този апарат изпраща към обекта на изследване два светлинни лъ­ча, които се разминават по фаза. Така върху обекта се очер­тават светли и засенчени области.

- Не са човешки - отбеляза Купър, - веднага си личи. От някакво животно са.

- Какво? Куче?

- Или от теле? - предположи ентусиазирано Банкс.

- Огледай люспиците - каза Райм, като имаше предвид микроскопичните пластинки, които изграждат външния слой на косъма.

Купър натисна няколко клавиша и след секунди на мо­нитора на компютъра му се появиха малки картинки на раз­лични люспести пръчки.

- Това го имам благодарение на теб, Линкълн. Помниш ли, когато събираше пробите?

Като началник на ЦСО Райм бе събрал голям набор от микроснимки на различни косми.

- Спомням си, Мел. Но когато за последен път ги ви­дях, бяха в папки. Как си ги вкарал в компютъра?

- Със скенер, естествено. В JPG-формат.

„Джей-пи-джи ли? Какво е пък това? Колко е напредна­ла техниката за три години! Удивително...“

И докато Купър оглеждаше картинките, Линкълн Райм си зададе за пореден път въпроса, чийто отговор търсеше цял ден: „Защо са тези улики?“

Човекът е странно животно. Смеещо се животно, опасно, разумно, страхливо, но действията му винаги са породени от някаква цел - мотив, който се определя от желанията на звяра. Ученият Линкълн Райм не вярваше в случайността. Дори психопатите действат по своя си, изкривена логика. И Линкълн Райм бе сигурен, че Неизвестен извършител 823 си има причини, за да оставя тези закодирани послания.

- Ето - обяви Купър, - открих ги. От гризач са. Вероят­но плъх. И са били обръснати.

- Ама че улика - измърмори недоволно Банкс. - В гра­да има милиони плъхове. Това няма да ни подскаже нищо. Защо му е да ни оставя тези косми?

Селито затвори за миг очи и промърмори нещо под носа си. Сакс явно не разбираше. Погледна озадачено Райм. Той остана изненадан, че още не ѝ е ясно посланието на убиеца. За момента реши да не споделя ужасното си предчувствие е останалите в стаята.

„Седмата жертва на Джеймс Шнайдер (или осма, ако бро­им невръстната Маги О’Конър) била съпругата на един от­руден имигрант, обитаващ скромно жилище близо до „Хестър стрийт“ в долен Ийстсайд.

Благодарение на смелата съпротива на тази злощастна женица полицията успяла да разкрие самоличността на уби­еца. Хана Голдшмит произхождала от семейство на герман­ски евреи и се ползвала с голямо уважение в сплотената об­щност, в която се движели тя, съпругът ѝ и шестте им деца.“

Колекционера на кости караше бавно, въпреки че много добре знаеше, че нюйоркските полицаи няма да си направят труда да го спират за такова дребно нарушение като преви­шена скорост.

Спря на червен светофар и се вторачи в един плакат за конференцията на ООН. Взря се в приветливите, усмихнати лица - досущ като зловещите образи, изографисани по сте­ните на бърлогата му, - после огледа града наоколо. С изне­нада установи колко масивни изглеждат постройките, колко високо са надвиснали каменните первази, колко лъскави са прозорците, колко блестят колите, колко са изтупани обита­телите му. Градът, който той познаваше, бе мрачен, схлупен, задимен, смърдящ на пот и нечистотии. По паважа препуска­ха коне, бродеха разбойнически банди - някои от членовете на които бяха едва на десет-единадесет години... Такъв бе гра­дът на Колекционера на кости.

Все пак и той понякога си представяше, че е обикновен, съвременен нюйоркчанин - караше сребрист „Форд Таурус“ XL по равния асфалт, слушаше новините по радиото и се драз­неше, че е изпуснал поредния зелен светофар, питайки се за­що, по дяволите, градската управа не разреши да се прави десен завой на червено.

Колекционера наостри уши - от багажника се чуха ня­колко удара. Но уличният шум бе толкова силен, че никой нямаше да чуе сподавените стонове на Хана.

Светна зелено.

„Разбира се, дори в наше време, когато улиците са освете­ни, жена рядко би се осмелила да излезе сама през нощта. А в онези времена това ставало наистина само при извънредни обстоятелства. В зловещата нощ Хана нямала друг избор. Най-малкото ѝ дете имало температура и тъй като съпругът ѝ се молел предано на Бога в близката синагога, тя излязла в нощ­та, за да намери лек за болната си рожба. Когато излизала, заръчала на най-голямата си дъщеря: „Заключи добре. Скоро ще се върна.“

Но за нещастие не могла да удържи на обещанието си. Защото само след минути злата съдба я срещнала с Джеймс Шнайдер.“

Колекционера на кости огледа очуканите улици. Този район, Хелс Кичън в Уестсайд (близо до мястото, където бе погребал първата си жертва), в миналото е бил свърталище на ирландски банди; сега все повече се изпълваше с рек­ламни агенции, фотографски студиа и луксозни ресторанти.

Колекционера долови мирис на тор и изобщо не остана изненадан, когато пред колата му се изправи кон.

После си даде сметка, че животното не е видение от де­ветнадесети век, а е впрегнат за един от красивите файтони, които разхождат туристи из Сентрал Парк срещу съвсем съв­ременни суми. Конюшните им се намираха в този квартал.

Колекционера се изсмя на себе си.

„Никой не може да предполага какво се е случило, защо­то не е имало свидетели. Но можем ясно да си представим ужасната сцена. Извергът завлякъл съпротивляващата се же­на в една уличка и я наръгал с нож, но не за да я убие, а само да я омаломощи. Но толкова силен бил духът на добрата гос­пожа Голдшмит (със сигурност окрилена от грижата за рож­бите си в семейното гнездо), че се нахвърлила върху чудови­щето - ударила го няколко пъти в лицето и го оскубала.

Успяла да се освободи и от устата ѝ се изтръгнал вик за помощ. Страхливецът Шнайдер я пробол още няколко пъ­ти и побягнал.

Смелата жена успяла да се добере до главната улица и там издъхнала в ръцете на полицая, който притичал на по­мощ при виковете ѝ.“

Тази история бе записана в една книга, която сега сто­еше в джоба на Колекционера на кости, „Престъпност в ста­рия Ню Йорк“. Не можеше да си обясни какво толкова го свързва с тази книга. Като че четеше собствения си живот. На седемдесет и пет години, а все още в такова завидно със­тояние - перла на книгоиздаването. Беше я открил в една малка квартална библиотека. Пъхна я под палтото си и изле­зе незабелязано - една от малкото кражби, които бе извър­шил в живота си.

Беше чел главата за Шнайдер стотици пъти. Знаеше я наизуст.

Продължи да кара бавно. Почти бяха стигнали.

„Когато бедният, облян в сълзи съпруг на Хана се на­вел над безжизненото тяло, за да я погледне за последен път (защото според еврейската религия мъртвецът трябва да бъде погребан колкото се може по скоро), забелязал върху восъчнобялата ѝ буза странен отпечатък. Изображение на луна, обкръжена от по-дребни точки, най-вероятно звезди.

Полицаят предположил, че този отпечатък може да е нап­равен от пръстена на убиеца, когато е удрял жертвата. Де­тективите повикали художник и той скицирал изображени­ето на пръстена. Полицията обиколила бижутерийните ма­газини в града и съставила списък на хората, закупили подобно украшение в недалечното минало. Двама от господа­та, направили съответната покупка, били освободени от по­дозрение, тъй като били съответно дякон в една църква и изтъкнат професор в реномиран университет. Третият обаче дълго време бил подозиран от хората на реда в незаконни деяния. Джеймс Шнайдер.

Този човек имал връзки с няколко благотворителни ор­ганизации в Манхатън, най-вече с „Консъмтив асистанс лиг“ и „Пеншънърс уелфеър сосаяти“. Привлякъл вниманието на полицията, след като неколцина възрастни подопечни на горепосочените организации изчезнали наскоро след посеще­нията на Шнайдер. Не се стигнало до съд, но скоро след прик­лючване на следствието той изчезнал.

След смразяващото убийство на Хана Голдшмит полици­ята претърсила целия град, но не открила и следа от Шнайдер. Били разлепени обяви с описанието на изверга, но и това не по­могнало за откриването му - истинска трагедия, като се има пред­вид клането, причинено много скоро от злодейските му ръце.“

Наоколо бе пусто. Колекционера на кости зави по мал­ката уличка. Отвори склада и вкара колата през дървената рампа в тъмния тунел.

След като се увери, че мястото е пусто, той отвори ба­гажника и измъкна Хана навън. Беше месеста, тлъста, торба сланина. Той я повлече грубо по една странична галерия, от­ново го хвана яд. Над главите им се чуваше фученето на ко­лите по Уестсайдската магистрала. Тя се задави и преди Ко­лекционера на кости да посегне, за да разхлаби тиксото, пот­ръпна и се отпусна безжизнено в ръцете му. Той не можа да издържи тежестта ѝ и я пусна на пода. Свали тиксото от ус­тата ѝ. Тя дишаше слабо. „Сигурно само е припаднала.“ Зас­луша се в сърцето ѝ. Биеше съвсем нормално.

Той сряза въжето около глезените ѝ, наведе се над нея и прошепна:

- Hanna, коттеп Sie mit mir mit, Hanna Goldschmidt¹⁶¹...

- Nein - промълви немощно тя.

Той се наведе още, леко я плесна по лицето.

- Хана, трябва да дойдете с мен.

- Mein Name ist nicht Hanna¹⁷²! - изкрещя тя и го ритна право в лицето.

Пред очите му блесна ярка светлина и той отскочи на око­ло метър назад, като едва запази равновесие. Хана скочи на крака и побягна напосоки по един тъмен коридор. Но той бързо я настигна. Спъна я, преди да е успяла да пробяга и десет метра. Тя падна тежко, той също, чак му излезе въздухът.

Остана легнал около минута, в плен на болката, задъхан, вкопчен във фланелката ѝ. Просната по гръб, със заключени с белезници ръце, жената използваше единственото си оръжие, краката. Вдигна единия и го стовари с все сила върху ръката на похитителя си. Адски го заболя, ръкавицата му отхвръкна. Немкинята отново вдигна крак и само това, че ударът ѝ бе неточен, го спаси. Петата ѝ се заби с такава сила в земята, че щеше да му счупи някоя кост, ако го беше улучила.

- So nicht¹⁸¹! - изрева диво той, хвана я за гърлото с голи ръце и я стисна, докато не спря да рита и да скимти. Тялото ѝ потрепери още няколко пъти и застина.

Колекционера на кости се заслуша в сърцето ѝ: биеше много слабо. Този път не се преструваше. Той си сложи ръ­кавицата, после завлече жертвата до определеното място. За­върза отново краката и залепи ново тиксо на устата ѝ. Кога­то Монеле дойде на себе си, похитителят галеше тялото ѝ. Опита се да си поеме въздух и да се отдръпне. Той продължи да я гали: зад ухото, рамото, долната челюст. Нямаше много места, където да напипа костите ѝ. Беше толкова тлъста... отвращаваше го.

Но все пак, под плътта... Хвана я здраво за крака. Брък­на в джоба си и извади ножчето. Очите ѝ се разшириха от ужас. Без да се колебае, той заби острието чак до жълтеникаво-бялата кост. Жената започна да пищи през тиксото, да рита, но той я държеше здраво. „Така харесва ли ти, Хана?“ Момичето започна да хлипа и да мучи още по-силно. Наложи му се да наведе глава, за да чуе галещия ушите звук, кой­то издаваше острието при стърженето по костта.

После хвана ръката ѝ.

Погледна Хана за момент в очите, тя ужасено разтърси глава в мълчалива молитва. Той премести погледа си на тлъс­тата ръка. Отново заби дълбоко ножа. Тялото ѝ се скова от болка. Нададе нов сподавен писък. Той отново наведе глава, заслуша се - като музикант - в скърцането на острието по раменната кост. Напред-назад... Едва след няколко минути си даде сметка, че момичето е припаднало.

Накрая той се откъсна от това блажено занимание и се върна при колата. Остави уликите. Взе метлата от багажника и внимателно измете следите си. Изкара колата по рампа­та, спря, без да гаси мотора, слезе за последен път и внима­телно замете следите от гумите.

Изправи се и погледа към тунела. Към мястото, къде­то я бе оставил. Внезапно по устните на Колекционера на кости заигра демонична усмивка. Първият от гостите вече се бе показал. Десет чифта мънички червени очички, два­десет, тридесет... Гледаха любопитно разкървавената плът на Хана... а може би гладно? А може би само си въобразя­ваше?

12.

- Мел, заеми се с дрехите на Колфакс. Амелия, би ли му помогнала?

Сакс кимна с престорена услужливост. Райм си даде смет­ка, че това още повече го вбесява.

По нареждане на техника тя си сложи гумени ръкавици, внимателно разгъна дрехите и прокара по тях четка от конс­ки косми над голям чист лист хартия. Върху листа нападаха малки частички. Купър ги вдигна с помощта на леплива лен­та и ги постави на микроскопа.

- Няма много неща - обяви той. - Парата е заличила по-голямата част от следите. Виждам малко почва. Не е дос­татъчно за плътностен градиент. Чакай... Чудесно. Има две нишки. Погледни ги само...

„Как да ги погледна, като не мога да стана?“ - помисли си ядосано Райм.

- Тъмносини, полиакриламид и вълна, доколкото виждам. Не са достатъчно груби, за да са от килим. Значи са от дреха.

- В тази жега надали ще носи дебели чорапи или пуло­вер. Сигурно са от маска за ски.

- И аз така смятам.

- Значи - започна да размишлява Райм, - сериозно е решил да ни даде шанс да спасим жертвите. Ако беше твър­до решен да ги убива, нямаше да има значение дали ще му видят лицето, или не.

- Освен това явно мръсникът смята да се измъкне - добави Селито. - Със сигурност не е решил да се самоубива. Така ще си спечели позиции за преговори, ако държи залож­ници, когато го хванем.

- Ама че оптимизъм, Лон.

На вратата се позвъни. Том отвори и след малко в ста­ята влезе Джим Полинг, разрошен и омърлушен. Нямаше как да изглежда по друг начин, след като допреди малко бе разпъван между пресконференции, кабинета на кмета и главното управление на полицията.

- Тежко ѝ на рибата - пошегува се Селито.

После обясни на Райм:

- Джими е истински рибар. Сам си лови стръвта, ходи за риба сам. Аз съм по шумните компании и изкуствените мухи.

- Първо ще хванем този мръсник, а после ще мислим за рибата - отвърна Полинг, като си наливаше кафе от каната, оставена от Том на прозореца.

Погледна навън и примигна от изненада: две едри птици го гледаха любопитно. Обърна се към Райм и му обясни, че заради убийствата се е наложило да отложи едно ходене за риба във Вермънт. Райм никога не се беше занимавал с ри­болов - никога не бе имал време, нито желание за някакви хобита, - но сега искрено завиждаше на Полинг. Представи си спокойствието на водата. Риболовът е чудесно занимание за самотници. Спортовете за инвалиди са винаги свързани с някаква надпревара. С желание да докажеш нещо на света... и на себе си. Баскетбол с инвалидни колички, тенис, бягане. Райм реши, че ако се заеме с някой спорт, той ще е риболо­вът. Въпреки че да хвърляш въдица с един-единствен пръст, вероятно надхвърля възможностите на съвременната техни­ка.

- Журналистите го нарекоха „Серийният похитител“ - каза Полинг.

„Прякорът май му отива „ - помисли си Райм.

- А кметът е пощурял. Иска да извика ФБР. Успях да накарам шефа да го разубеди. Но не трябва да изпускаме след­ващата жертва.

- Ще направим, каквото можем - отвърна язвително Райм.

Полинг отпи кафе и пристъпи към леглото.

- Добре ли си, Линкълн?

- Да.

Полинг го погледа още малко, после се обърна към Се­лито.

- Разкажи ми накратко как стоят нещата. След поло­вин час съм на пресконференция. Гледахте ли последната? Чухте ли какви въпроси ми задаваха репортерите? Какво смя­там, че са почувствали родителите на жертвата, когато са разбрали, че дъщеря им е била сварена жива?

Банкс поклати глава:

- Стига, бе!

- Едва се сдържах да не фрасна мръсника - каза Полинг.

Преди три и половина години, по време на разследване­то на убийствата на полицаи, Полинг бе строшил една теле­визионна камера, докато репортерът правеше намеци, че ка­питанът е бил прекалено агресивен в разследването само за­щото самият заподозрян, Дан Шефърд, бил също полицай.

Селито отведе Полинг в един ъгъл, за да му разкаже пос­ледните новости. Когато капитанът излизаше от стаята, и малкото оптимизъм, който имаше, се беше изпарил.

- Добре - обяви Купър. - Намерих косъм. В джоба.

- Цял ли е? - попита Райм без много надежда.

- Съжалявам. Няма луковица.

Без луковицата косъмът не може да се конкретизира. Не може да му се направи ДНК-тест и да се открие кой е притежателят му, защото няма живи клетки. Все пак има добра доказателствена стойност. В едно знаменито криминологично изследване преди няколко години се установи, че ако косъм, намерен на местопрестъплението, съвпада с тези от косата на заподозрения, вероятността косъмът да е оста­вен от него е 4500 към едно. Все пак само по косъма не могат да се направят почти никакви изводи за притежателя му. Поч­ти е невъзможно да се определи полът; расата също не може да се определи с голяма точност. Възрастта личи само при бебешките косми. Цветът е много относително понятие по­ради големите вариации в пигментите и изкуствените бои.

- Провери дали не е на жертвата - нареди Райм. - Преб­рой люспичките и сравни оцветяването на сърцевината.

След минута Купър вдигна очи от микроскопа:

- Не е неин.

- Как изглежда?

- Светлокестеняв. Не е завит, следователно не е от чернокож. По пигментацията съдя, че не е и от монголоид.

- Значи бял - заключи Райм и кимна към таблицата на стената. - Потвърждава показанията на свидетеля. От глава­та ли е, или от тялото?

- Почти еднакво е дебел по цялата си дължина, пигмен­тът е разпределен равномерно. От косата е.

- Дължина?

- Три сантиметра.

Том попита дали да запише в таблицата, че убиецът е с кестенява коса.

- Не - отвърна Райм. - Да изчакаме потвърждение. За­пиши само, че носи тъмносиня маска. Какво ще кажеш за пробите от ноктите, Мел?

Купър ги огледа, но не откри нищо интересно.

- Да видим отпечатъка. Онзи от стената. Би ли ми го показала, Амелия?

Сакс му показа снимката.

- Следата на чудовището - пошегува се Райм.

Дланта бе широка, безформена, наистина чудовищна, не изящният отпечатък на кожните гребенчета, а размазана пле­теница от тънки линии.

- Чудесна снимка. Ти си истински Едуард Уестън¹⁹¹, Аме­лия. За нещастие обаче това не е гола ръка, а ръкавица. Ко­жена. Стара. Прав ли съм, Мел?

Техникът кимна.

- Том, запиши, че носи стари ръкавици.

После Райм се обърна към останалите:

- Вече получихме някаква представа за него. Не ни е оставил отпечатъци от пръстите си, но ни предостави отпе­чатък от ръкавицата си. Ако я намерим у него, ще можем да го разкрием. Може да е умен. Но не е безпогрешен.

- А какво носят безпогрешните престъпници? - поин­тересува се Сакс.

- Памучни ръкавици - отвърна Райм.

После продължи:

- Къде е филтърът? От прахосмукачката.

Техникът изпразни конусообразната торбичка върху бял лист хартия.

Следови улики...

Прокурорите, журналистите и съдебните заседатели оби­чат явните веществени доказателства: кървави ръкавици, но­жове, наскоро използвани пистолети, любовни писма, сперма, отпечатъци от пръсти. Любимите улики на Линкълн Райм бяха тези, които се намират в нищожни количества - прахта и дребо­лиите, на които престъпниците не обръщат голямо внимание.

Но и прахосмукачката не беше уловила нищо интересно.

- Добре - каза Райм, - да продължаваме нататък. Да видим сега белезниците.

Купър отвори найлоновото пликче и изтърси белезни­ците върху един лист хартия. Както беше казал Райм, по тях имаше съвсем малко кръв от жертвата. Съдебният лекар бе свършил работата с триончето, след като бяха получили съ­дебно разрешение.

Купър огледа внимателно белезниците.

- „Бойд и Келер“, без сериен номер. - Напръска ги с ДФО и ги облъчи с „Полилайт“-а. - Никакви отпечатъци, само неясна следа от ръкавица.

- Хайде да ги отворим.

Купър ги отвори с шперц за белезници. Продуха ключал­ката с малко духало за почистване на микроскопски лещи.

- Май още ми се сърдиш, Амелия - каза Райм. - Заради ръцете.

Въпросът я изненада:

- Не се сърдя. Само смятах, че не е професионално.

- Чувала ли си за Едмон Локар?

Тя поклати глава.

- Французин. Роден през 1877. Поставил началото на факултета по криминология в Лионския университет, фор­мулирал е единственото правило, към което съм се придър­жал като началник на ЦСО. Правилото за обмена на Локар. Твърди, че когато двама души се срещнат, нещо от единия се предава на другия и обратно. Прах, кръв, епителни клетки, мърсотия, влакна, метални частици. Може да е трудно да се открие какво точно е било предадено, да е още по-трудно да се определи какво е. Но този обмен съществува и благодаре­ние на него успяваме да заловим престъпниците.

Това историческо отклонение не я интересуваше ни най-малко.

- Имаш късмет - каза Мел Купър на Сакс, без да вдига очи. - Искаше да ви накара да направите аутопсия със съдеб­ния лекар и да изследвате съдържанието на стомаха ѝ.

- Щеше да е много полезно - оправда се Райм, без да я погледне в очите.

- Аз го разубедих - изпъчи се Купър.

- Аутопсия, значи - каза Сакс, с въздишка, като че Райм вече с нищо не можеше да я изненада.

„Та тя като че изобщо не е в стаята - помисли си Райм ядосано. - Умът ѝ скита на хиляди километри оттук.“

- Я - каза Купър, - май открих нещо. Мисля, че е пар­ченце от ръкавицата.

Постави го на микроскопа.

- Кожа, червеникава. Излъскана от едната страна.

- Червена, добре - каза Селито.

После обясни на Сакс:

- Колкото по-необичайни са дрехите на престъпника, толкова по-лесно ще го открием. Това не се учи в полицейс­ката академия. Някой път трябва да ти разкажа как залових­ме Джими Плейд от „Гамбино“. Помниш ли, Джери?

- Панталоните му се забелязваха от километри - обяс­ни младият детектив.

- Кожата е суха - продължи Купър. - Няма много маз­нина между нишките. Прав беше, че ръкавиците са стари.

- Каква е кожата?

- Бих казал, фин велур. Високо качество.

- Ако бяха нови, щеше да означава, че е заможен - из­ръмжа Райм. - Но тъй като са стари, може да ги е намерил на боклука или да си ги е купил от някой битак. Добре. Том, запиши само, че ръкавиците са от червен велур. Какво друго знаем?

- Използва афтършейв - припомни му Сакс.

- Бях забравил. Добре. Може би за да заличи някаква друга миризма. Има и други такива случаи. Запиши го, Том. На какво миришеше, Амелия?

- На алкохол, като джин.

- Какво ще кажеш за въжето, Мел?

Купър го огледа:

- И друг път съм виждал такова. Найлон. Няколко де­сетки вътрешни нишки, съставени от шест до десет найлоно­ви влакна и една, не, две метални нишки.

- Искам да откриеш производителя.

Купър поклати глава:

- Невъзможно. Твърде обичаен тип е.

- По дяволите. А възела?

- Е, това вече е необичайно. Много е здрав. Виждаш ли как е оплетен двойно? Поливинилхлоридът се връзва най-трудно от всички въжета, а този възел не приплъзва ни най-малко.

- Имаме ли каталог на възлите?

- Не.

„Непростим пропуск.“

- Сър? - обади се Банкс.

Райм извърна глава към него.

- Аз се занимавам от време на време с ветроходство...

- На Уесторт ли?

- Ами, всъщност да. Как познахте?

На Джери Банкс направо му пишеше на челото, че е от Кънектикът.

- Просто налучках - отвърна Райм.

- Не е морски възел. Не ми е познат.

- Това е полезна информация. Закачи го там - Райм кимна към стената. - Ще се занимаем с него после.

На външната врата се позвъни. Том слезе да отвори. За миг Райм си помисли, че може да е доктор Бъргър, който минава, за да му съобщи, че вече не е заинтересуван от об­щия им „проект“.

Но тежкото тропане на ботуши разсея опасенията му.

Няколко полицаи от Силите за бързо реагиране, всички­те едри, мрачни, облечени в бойни униформи, влязоха в ста­ята и кимнаха на Селито и Банкс. Бяха хора на действието и Райм бе сигурен, че зад безстрастните погледи се крие неп­риязън към човек, завинаги прикован към леглото.

- Господа, знаете за отвличането миналата нощ и за смъртта на една от жертвите днес следобед. Убиецът е хва­нал нова. Имаме някои следи, налага се да проверите някол­ко места в града и да съберете улики. Незабавно и едновре­менно. Един човек - едно място.

- Искате да кажете - попита несигурно един мустакат полицай, - да действаме без прикритие?

- Няма да ви е нужно.

- Моето уважение, сър, но не съм склонен да участвам в тактическа операция без прикритие. Нужен ми е поне един партньор.

- Не вярвам да се стигне до престрелки. Целта ви ще бъ­дат основните търговски вериги за хранителни стоки в града.

- Хранителни стоки ли?

- Не всички магазини. Достатъчно е да проверите само по един от всяка верига: „Джей анд Джи“, „Шопрайт“, „Фуд уеърхаус“...

- Какво точно трябва да правим?

- Ще купувате телешки кокали.

- Какво?

- По един пакет от всеки магазин. Страхувам се, че ще трябва да ви помоля да платите със собствени пари, господа. Градската управа ще ви възстанови средствата. А, и ги доне­сете колкото се може по-скоро.

Монеле лежеше неподвижно на една страна.

Очите ѝ се бяха нагодили към тъмнината и тя добре раз­личаваше гадините, които я заобикаляха. Едното от живот­ните особено привличаше интереса ѝ.

Кракът я болеше адски, но още по-нетърпима бе болка­та в ръката ѝ, дълбоко разрязана от ножа на убиеца. Не виж­даше дали раната кърви, защото ръцете ѝ бяха вързани зад гърба. Но сигурно бе загубила много кръв: чувстваше се от­паднала, а ѝ цялата ръка лепнеше от гъстата течност.

Долавяше тихото стържене на малките нокътчета по бе­тона. Сивокафявите зверчета се плъзгаха в сенките. Плъхо­вете продължаваха да настъпват. Сигурно бяха поне сто.

Въпреки болката тя остана да лежи неподвижно, без да сваля очи от големия черен плъх. Шварци²⁰¹, така го бе нарек­ла. Той вървеше най-отпред, поклащаше се наляво-надясно и я оглеждаше с интерес.

Преди да навърши деветнадесет години, Монеле Гегнер бе обиколила вече два пъти света. Беше се скитала из Шри Ланка, Камбоджа и Пакистан. Из Небраска, където жените гледаха обеците на веждите ѝ и голите ѝ гърди под фланел­ката с презрение. В Иран, където на мъжете им потичаха лиги при вида на голите ѝ ръце. Бе спала в градските паркове на Гватемала и беше прекарала три дни във въстанически отряд в Никарагуа, когато се загуби в джунглата.

Но никога не бе изпитвала такъв ужас.

„Mein Gott!“

И най-много я плашеше това, което бе решила да напра­ви.

Един плъх изтича съвсем близо, малък, кафяв, стрелна се напред, после отстъпи, после - отново напред с няколко сантиметра. Плъховете са гадни, защото приличат повече на влечуги, отколкото на бозайници. Гол нос, гола опашка. И тези зловещи червени очички.

Отзад идеше Шварци, с големина на коте. Изправи се на задните си крака и се загледа в това, което явно най-много го привличаше.

Малкият плъх нападна. Изприпка на малките си крачета и без да обръща внимание на сподавения ѝ писък, се хвърли към крака ѝ и откъсна парченце месо от раната. Болката бе непо­носима. Монеле изпищя - от болка, но и от ярост. „Не искам теб!“ Успя да го стъпче. Плъхът се загърчи в конвулсии.

Друг се втурна към врата ѝ, откъсна парче кожа и отско­чи назад. Погледна я, размърда нос, като че се облизваше след вкусната хапка.

„Dieser Schmerz²¹²!... “

Монеле потръпна. Dieser Scmerz! Каква болка! Отново застина неподвижно.

Гризачът се приготви за нова атака, но изведнъж се из­върна и избяга. Шварци най-сетне излезе пред събратята си. Най-после се бе осмелил да пристъпи към целта.

„Добре, добре.“

Точно него чакаше. Защото той не проявяваше интерес към кръвта или месото ѝ, от почти двадесет минути наблю­даваше съсредоточено сребристото тиксо върху устата ѝ.

Шварци тържествено пристъпи напред; по-малкият плъх се шмугна обратно сред събратята си. Шварци спря. Тръгна отново. Два метра, метър и половина.

Метър.

Монеле остана напълно неподвижна. Не смееше да ди­ша, за да не го подплаши.

Шварци спря. Отново тръгна. Пак спря. На половин ме­тър от главата ѝ.

„Не мърдай!“

С извит нагоре гръб, с оголени жълтокафяви зъби, той измина още една педя и спря. Седна, потри предните си лапички, тръгна отново.

Монеле Гегнер се престори на умряла.

„Още десет сантиметра. Vorwaerts!²²¹ Хайде!“

Плъхът най-сетне се доближи до лицето ѝ. Миришеше на помия, на нафта, на изпражнения, на мърша. Подуши я, мустаците му я погъделичкаха по носа. Най-сетне плъхът за­почна да гризе тиксото.

Това продължи пет минути. Един друг плъх се втурна напред и впи зъби в глезена ѝ. Монеле затвори очи, опита се да преодолее болката. Шварци прогони натрапника, изправи се на задните лапи и я заоглежда.

„Vorwaerts, Шварци! Хайде!“

Той отново се приближи. Бавно. Сълзи потекоха по бу­зите ѝ. Монеле с отвращение му предостави устата си.

„Гризкай, гризкай... Хайде!“

Плъхът проби тиксото и започна да ръфа все по-големи парчета. Монеле вече долавяше зловонния му дъх. Шварци издърпваше късчетата пластмаса с уста и алчно ги събира­ше в предните си лапки.

„Достатъчно ли е голяма дупката?“ - зачуди се Монеле.

Сигурно бе достатъчна. Не можеше да издържи повече.

Тя бавно надигна глава. Шварци премигна и любопитно източи шия напред.

Монеле разтвори уста и чу благословения звук на разкъ­сано тиксо. Вдиша дълбоко. Отново може да диша!

И да вика!

- Bitte, helfen Sie mir! Моля, помогнете!

Шварци отскочи назад, стреснат от неистовите ѝ писъ­ци; дори изпусна скъпоценното си сребристо тиксо. Но не избяга много далеч. Спря и се обърна към нея, изправи се на задни лапи.

Монеле започна да рита стълба, за който бе завързана. Наоколо се разхвърча пръст, но дървото не поддаде и на ми­лиметър. Тя закрещя до пресипване:

- Bitte! Помощ!

Виковете ѝ потънаха в шума от колите.

За момент настъпи тишина. След това Шварци отново се запъти към нея. Този път не беше сам. Гадната паплач последва водача си. Нервна, плашлива, но хипнотизирана от съблазнителния аромат на кръвта.

„Кост и дърво, дърво и кост.“

Райм кимна към монитора на хроматографския апарат:

- Мел, има ли нещо ново?

Купър бе пуснал втори анализ на остърганата от парчето дърво почва.

- Все същото. Страшно богато количество азот, излиза извън графиката.

Три различни проби и все същите резултати. Бяха нап­равили и проверка за изправност на апарата. Купър се за­мисли:

- Толкова много азот... сигурно е някоя фабрика за аму­ниции.

- Такива има в Кънектикът, не в Манхатън.

Райм погледна часовника - 6:30. Колко бързо лети вре­мето сега!. А колко бавно се бе влачило през последните три и половина години. Чувстваше се, сякаш не бе спал с дни.

Младият детектив се наведе над картата на Ню Йорк, като бутна настрана белия прешлен. Същият, който бе пад­нал на пода преди известно време.

Бе го оставил специалистът по гръбначни увреждания на Райм, Питър Тейлър, при една от първите им срещи. След като го прегледа, лекарят извади нещо от джоба си.

„Ето един амулет“- каза той.

Райм погледна отворената му длан.

„Това е четвърти шиен прешлен. Също като този на вра­та ти. Счупения. Виждаш ли малките израстъци? - Лекарят завъртя няколко пъти костта. - Какво ти идва на ум, като го погледнеш?“

Райм уважаваше Тейлър - защото не се отнасяше към него като към дете или към умствено изостанал, - но този ден не му беше до игри на асоциации. Не му отговори.

Тейлър продължи:

„На някои от моите пациенти им прилича на таралеж. Други казват, че им напомнял космически кораб. Или само­лет. Или камион. На когото и да задам този въпрос, винаги го оприличава на нещо голямо. Никой не казва: „О, това е само парче калциев карбонат и магнезий.“ Защото на никого не му харесва мисълта, че нещо толкова обикновено превръ­ща живота му в ад.“

Райм го бе погледнал скептично, но лекарят, който има­ше голяма практика с паралитици, каза внимателно:

„Не ме прекъсвай, Линкълн.“

После приближи още повече прешлена до лицето му.

„Мислиш, че не е справедливо такова дребно нещо да ти причинява такива страдания? Забрави. Запомни само как е изглеждал преди злополуката. Спомни си доброто и злото в живота си. Щастието и скръбта... Почувствай ги отново. - Лекарят замълча, след това добави: - Но, честно казано, пред себе си виждам само един отчаян човек.“

Тейлър бе оставил прешлена на масата до леглото. Явно го бе забравил. Но после Райм си даде сметка, че го е напра­вил нарочно. През следващите месеци, докато мислеше дали да се самоубие, или не, този прешлен постоянно му се нави­раше в очите. Превърна се в символ на убеждението на Тей­лър, че човек не трябва да слага край на живота си. Но в края на краищата тази кауза се провали: думите на лекаря не бяха в състояние да потушат болката и умората, които все повече и повече измъчваха Линкълн Райм.

Той премести поглед от прешлена към Амелия Сакс и каза:

- Помисли си отново за сцената на убийството.

- Казах ти всичко, което видях.

- Не какво си видяла, искам да ми кажеш какво си по­чувствала.

Райм бе разследвал хиляди престъпления. Понякога става­ше чудо. Опитваше се да се всели в кожата на престъпника. Не можеше да обясни как. Бихевиористите говорят за профилира­не, като че ге са го измислили. Но криминолозите се въплъща­ват в кожата на престъпниците от стотици години. Обхождат местопрестъплението, минават по пътя на престъпника, отк­риват какво е оставил след себе си, представят си какво е взел - и си съставяш картина, ясна като снимката на извършителя.

- Кажи ми - настоя Райм, - какво почувства?

Тя вдигна рамене:

- Неудобство. Напрежение. Жега. Не знам. Не мога. Съжалявам.

Ако можеше да се движи, Линкълн Райм щеше да скочи, да я хване за раменете и да я разтърси. Да изкрещи: „Знаеш какво искам да кажа! Знам, че знаеш. Защо не искаш да ми помогнеш?... Да ме унижиш ли се опитваш?“

После той си даде сметка... Сакс мислено бе там, във влажното мазе. Надвесена над обезобразеното тяло на Ти Джей. Усещаше отвратителната миризма. Личеше ѝ по начина, по който чоплеше разкървавените си пръсти. По резервираното ѝ отношение към него. Тя мразеше спомена от зловещото под­земие, мразеше него, защото я караше да си го припомня.

- Минаваш през помещението... - подкани я той.

- Наистина не смятам, че ще помогна с нещо.

- Продължавай. Кажи ми какви мисли ти идват.

Лицето ѝ застина:

- Ами... мисли. Обикновени, каквито биха дошли на всекиго.

- Но там си била ти. Не всеки. Кажи.

- Бях уплашена и мислите ми бяха малко...

Замълча, за да не каже тромавата дума. „Непрофеси­онални.“

- Чувствах...

- Че някой те гледа ли?

Това я изненада:

- Да. Точно така.

Райм също го беше усещал. Много пъти. Беше го почув­ствал и преди три и половина години, когато се навеждаше над разложения труп на младия полицай, за да вдигне влак­ното. Беше сигурен, че някой го наблюдава. Но нямаше ни­кого - само една дебела дъбова греда, която избра точно то­зи момент да се строши с трясък и да се стовари с все сила върху четвъртия му шйен прешлен.

- Какво друго си помисли, Амелия?

Тя вече не се съпротивляваше. Устните ѝ се отпуснаха, погледът ѝ се рееше отвъд намачканата репродукция на „Нощни птици“. Вечерящите - самотни или щастливи.

- Ами спомням си, че си казах: „Леле колко е стара та­зи сграда.“ Като в документални филми за миналия век. И...

- Чакай. Я да помислим още малко над това „старо“...

Райм се загледа в картата на „Рандъл сървей“. Вече му бе направил впечатление интересът на убиеца към стария Ню Йорк. Сградата, където бе умряла Ти Джей Колфакс, също бе стара. И трасето на железницата, край което беше намерен първият труп. В миналото градската железница се е движила изцяло над земята. Но по Единадесето авеню има­ло толкова много нещастни случаи при пресичане на лини­ята, че градската управа се принудила да вкара влаковете под земята.

- И „Пърлстрийт“ - започна да мисли на глас Райм - е била една от главните пътни артерии на Ню Йорк. Защо тол­кова го привличат старите неща? - Обърна се към Селито. - Тери Добинс още ли е на служба?

- О, старият мошеник. Да. Работихме заедно по един случай миналата година. Питаше за теб. Каза, че се опитвал да ти се обади на няколко пъти, но ти не си...

- Добре, добре, добре - измърмори Райм. - Повикай го. Искам и той да си каже мнението за Извършител 823. Про­дължавай, Амелия. Какво друго си помисли?

Тя вдигна рамене, прекалено небрежно:

- Нищо.

- Как нищо?

„Къде държи чувствата си тази жена?“ - запита се Райм. Спомни си какво бе казала Блейн, като гледаха една краса­вица по Пето авеню: „Колкото по-красива е опаковката, тол­кова по-трудно се разопакова.“

- Не знам... Добре, спомних си още нещо. Не е важно. Не е професионално наблюдение.

„Професионално... Доста е трудно, когато сам си поста­вяш ограниченията, нали Амелия?“

- Да чуем - подкани я той.

- Когато ми каза да си представя, че съм на негово мяс­то, намерих къде е стоял.

- И?

- Ами помислих си... - Като че от красивите ѝ очи всеки момент щяха да бликнат сълзи. Започнаха да проблясват. Тя се сдържа. - Помислих си, дали е имала куче? Онази, Колфакс.

- Куче ли? Откъде ти дойде тази мисъл?

Тя замълча за момент, после продължи:

- Моят приятел... преди няколко години. Мислехме да си вземем куче, когато... ако се преместим в собствено жилище. Винаги съм искала да си имам куче. Коли. Странно. Прияте­лят ми също искаше такова. Дори преди да се познаваме.

- Куче. - Сърцето на Райм забръмча като майски бръм­бар около електрическа крушка. - И?

- Помислих си, че онази жена...

- Ти Джей.

- ...Ти Джей. Казах си: „Колко тъжно, ако има някакви животинки, няма никога вече да ги погали.“ Не си помислих нито за приятеля, нито за съпруга ѝ. Само за животните.

- Но защо? Кучета, животни... Защо?

- Не знам.

Настъпи мълчание.

След малко Сакс продължи:

- Предполагам, защото беше вързана... И си предста­вих как е стоял отстрани и я е гледал. Иззад онези варели. Като че е наблюдавал животно в клетка.

Райм хвърли поглед върху графиката на монитора на хроматографския апарат.

Животни...

Азот...

- Лайна! - извика Райм.

Всички останали го гледаха озадачени.

- Това са изпражнения.

Купър се удари по челото:

- Разбира се! Целият този азот. Това е тор. Дървото е изцапано с тор.

Изведнъж Линкълн Райм го осени прозрение. Внезапно изникна в съзнанието му. Образът на агне.

- Линкълн, добре ли си? - попита Селито.

Агне, което припка по улицата...

„Като че е наблюдавал животно...“

- Том - повтори Селито, - има ли му нещо?

„... в клетка.“

Райм си представи безгрижното животно. Със звънче на врата, десетина други агънца зад него.

- Линкълн? - казз тревожно Том. - Потиш се. Добре ли си?

- Шшшшт - заповяда криминологът.

Като че през лицето му премина спазъм. Вдъхновение и сърдечен удар - странно колко си приличат симптомите им.

„Мисли, мисли...“

Кости, дървени стълбове, тор...

- Да! - прошепна той.

Представи си един Юда сред агнетата, който води цяло­то стадо на заколение.

- В обор. Тя е в обор!

13.

- Няма обори в Манхатън!

- Миналото, Лон - напомни му Райм. - Този тип си пада по старите неща. Направо го възбуждат. Трябва да мис­лим за стари обори. Колкото по-стари, толкова по-добре.

В материалите, които бе събрал за книгата си, Райм бе чел за едно убийство, приписвано на мафиота Оуни Мадън - застрелял един конкурент контрабандист пред дома му в Хеле Кичън. Не успели да го осъдят (поне не за това убийс­тво). Мафиотът се изправил в залата и с мелодичния си бри­тански акцент изнесъл на съда лекция по морал: „Целият този случай е скалъпен от противниците ми, които разпрос­траняват наляво и надясно лъжи по мой адрес. Знаете ли, ваше благородие, за какво ми напомня всичко това? В моя квартал водят агнетата вкупом от оборите към кланицата на Четиридесет и втора улица. И знаете ли кой ги води? Не куче, нито човек. А едно от тях. Едно агне - Юда със звънче на врата. Повежда цялото стадо по рампата, но там спира, да си почине, а останалите продължават. Аз съм невинният агнец, а тези свидетели, които се изправят срещу мен, са Юди.“

- Обади се в библиотеката, Банкс - продължи Райм. - Потърси някой историк.

Младият детектив отвори мобилния си телефон. Загово­ри тихо. След като обясни какво им е необходимо, замълча и се вторачи в картата на града.

- Е? - попита Райм.

- Сега го търсят. Ще ме свържат с... - наведе глава, за­щото някой отговори от другата страна на линията.

Младият детектив повтори въпроса си. Кимна и обяви на присъстващите:

- Ще ми съобщят за две... не, три места.

- Кой е? - излая Райм. - С кого разговаряш?

- С началника на градския архив... Казва, че имало три основни места, където се е държал жив добитък в Манхатън. Едното е в Уестсайд, около Шестдесета улица... Другото би­ло в Харлем, през тридесетте-четиридесетте години. И в до­лен Ийстсайд, по време на борбата за независимост.

- Адресите, Банкс. Адресите!

Банкс се заслуша на телефона:

- Не знае със сигурност.

- Е, не може ли да провери? Кажи му да провери!

- Той ви чу, сър... - отвърна Банкс. - Пита къде. Къде да провери? По онова време не е имало „Жълти страници“. Сега търси в старите...

- ... демографски карти на промишлените райони без имена на улиците - довърши Райм. - Естествено. Да се опита да налучка адресите.

- Това прави. Опитва се да ги налучка.

- Ами да налучква по-бързо тогава.

Банкс отново се заслуша, започна да кима.

- Какво, какво, какво, какво казва?

- Около пресечката на Шестдесета и Десета улица - отвърна след малко младият полицай. - „Лексингтън стрийт“, близо до река Харлем... И накрая... на мястото на бившата ферма „Деланси“. Някъде около „Деланси стрийт“ ли?...

- Разбира се, че е там. От Италианския квартал, та чак до Ийст Ривър. Ама че точност. Това са километри разсто­яние. Не може ли да каже по-определено?

- Около „Кейтрин стрийт“. Или „Лафайет скуеър“... Или „Уокър стрийт“. Не е сигурен.

- Близо до съда - каза Селито. - Банкс, обади се на хо­рата на Хауман. Да се разделят на три групи и да претърсят и трите района.

Младият детектив изпълни нареждането. После вдигна поглед и попита:

- И сега какво?

- Ще чакаме - отвърна Райм.

- Мразя да чакам - промърмори Селито.

- Ще мога ли да ползвам телефона? - помоли Сакс.

Райм кимна към апарата на масата.

Сакс се поколеба:

- Имаш друг в коридора.

Райм кимна.

Сакс прекоси с изящна походка стаята. Райм продължи да наблюдава отражението ѝ в огледалото в коридора, дока­то провеждаше поверителния си телефонен разговор. С ко­го? Приятел, съпруг? Защо толкова неохотно бе споменала думата „приятел“, когато разказваше за колито? Сигурно зад тази история се криеше някоя лична драма.

На когото и да се обаждаше, не успя да го открие. Очите ѝ потъмняха, след като никой не ѝ отговори от другата страна. Сакс вдигна поглед и забеляза, че Райм я наблюдава в огледа­лото. Обърна се с гръб. Затвори телефона и се върна в стаята.

В продължение на пет минути никой не проговори. Райм не притежаваше способността, която имат повечето хора, да се освобождава от психическото напрежение. Преди да се па­рализира, в нервни ситуации започваше да крачи напред-назад, което докарваше хората му до лудост. Сега очите му трес­каво кръстосваха картата на Манхатън. Сакс нервно се че­шеше под фуражката. Мел Купър спокойно записваше дан­ните за веществените доказателства.

Мобифонът на Селито иззвъня, всички в стаята подскочиха. Детективът вдигна слушалката, по лицето му се изписа усмивка.

- Намерили са я! Един от отрядите на Хауман се нами­ра на пресечката на Единадесето авеню и Шестдесета улица. Чуват женски писъци отнякъде. Не могат да определят от­къде. В момента проверяват всяка постройка в района.

- Тичай! - нареди Райм на Сакс.

Лицето ѝ посърна. Хвърли отчаян поглед към телефона на Райм, като че очакваше лично президентът да се обади все­ки момент, за да я освободи от задачата. После погледна Се­лито, който се бе навел над тактическия план на Уестсайд.

- Амелия, вече загубихме една жертва - каза - Райм, - Това е прекалено много. Нямаме право да жертваме повече.

- Ако я беше видял - промълви тя. - Само да беше ви­дял какво ѝ беше причинил...

- О, но аз я видях, Амелия - отвърна спокойно той. - Видях какво е станало с Ти Джей. Виждал съм трупове, прес­тояли един месец на топло. Виждал съм какво прави поло­вин килограм С-4 с ръцете, краката и лицата. Работих при разследването на пожара в клуб „Хепи ланд“. Повече от осем­десет души изгоряха живи. Снимахме лицата им (или по-ско­ро това, което бе останало от тях), за да ги покажем на близ­ките им за идентификация. Защото никое човешко същество не може да мине покрай тези трупове, без да загуби разсъдъ­ка си. Освен нас. Ние нямаме друг избор. - Райм си пое дъл­боко въздух в опит да обуздае надигащата се във врата му болка. - Виж, ако искаш да оцелееш в тази професия, Аме­лия... Ако искаш да оцелееш в живота, научи се да не обръ­щаш внимание на смъртта. Забрави мъртвите.

Всички в стаята бяха прекратили със заниманията си и наблюдаваха Райм и Сакс.

Никаква ирония. Никакви учтиви усмивки от нейна стра­на. Опита се да скрие чувствата си. Очите ѝ станаха прозрач­ни като от стъкло. Гневът ѝ към него (неизмерим, както си го представяше Райм) я разтърси, лицето ѝ се изкриви от натрупаната отрицателна енергия. Сакс отметна червената си коса и грабна предавателя.и слушалките от масата. Преди да заслиза по стълбите, го погледна със смразяващи очи, ка­то му напомни, че няма нищо по-ледено на света от студена­та усмивка на красива жена.

И по някаква необяснима причина Райм си помисли: „Добре дошла сред нас, Амелия.“

- Имаш ли нещо за нас? Нещо интересно, нещо да ни разкажеш, снимки?

Мазния седеше в един задимен бар в източен Манхатън, на Трето авеню, който скоро щеше да се изпълни с безделни­ци, дошли да гледат стриптийз. Засега обаче заведението под­слоняваше само неколцина дрипльовци от квартала, които вечеряха рибни ястия със съмнителен произход със салати от увехнали зеленчуци.

Слабият мъж с кожа, бяла като слонова кост, облечен в ослепително бяла риза и ослепително зелено сако, се наведе до ухото на Мазния:

- Научи ли нещо ново, някоя парола, някакви писма? Нищо не правиш, за да ни помогнеш.

- Стига бе, човече.

- Май не ти е много весело - каза Фред Делрей.

Всъщност името му беше Д’Елре, но се бе загубило ня­къде в предишните поколения. Беше почти два метра висок, рядко се смееше, въпреки характерния му веселяшки тон, и беше един от най-добрите специални агенти в манхатънското управление на ФБР.

- Не, човече. Хич не ми е весело.

Делрей стисна цигарата, затъкната на лявото му ухо:

- Казвай тогава какво ново си научил.

Дребният негодник се почеса нервно по мазната глава.

- Дай ми време, човече.

- Няма време. Времето е скъпо, времето лети. Нямаш време, разбери.

Делрей пъхна ръка под масата, върху която бяха поста­вени две кафета, и стисна бедрото на Мазния. Дребният мъж изскимтя.

Преди шест месеца хилавият дребосък бе заловен да прода­ва автомати М-16 на двама десни екстремисти, които (екстре­мисти или не) се оказаха в същото време и тайни агенти на ФБР.

Федералните, разбира се, не се интересуваха от Мазния, от това лигаво, страхливо нищожество, а от онези, които са му продали оръжията. Не успяха да изкопчат много от него, затова го предадоха в ръцете на Делрей, специалист номер едно по разпитите на информатори. Искаха да видят дали той няма да постигне по-добър успех. Засега обаче негодни­кът като че не знаеше абсолютно нищо, което можеше да бъде полезно за федералните.

- Единственият начин да си смекчиш присъдата е да ни предоставиш нещо наистина интересно. Съгласен ли си но този пункт?

- Засега нямам нищо полезно за вас, момчета, колко пъти ще ви го повтарям? Засега.

- Лъжеш, лъжеш. Знаеш нещо. Познавам по лицето ти. Криеш нещо, негоднико.

Пред заведението шумно спря автобус, отвътре се изси­па тълпа пакистанци.

- Човече, ква е тая шибана конференция? - възкликна Мазния. - За кво, по дяволите, идват всички тия хора? Градът и без тях е претъпкан. Скапани чужденци.

- „Шибана конференция“ ли? Ах ти, дребен негоднико, лигаво нищожество! - избухна Делрей. - Да нямаш нещо про­тив световния мир?

- Не, нищо.

- Кажи ми сега нещо интересно.

- Не знам нищо интересно.

- Ама ти с кого си мислиш, че приказваш? - Делрей се усмихна зловещо. - Виж какво, аз съм Хамелеона. Мога да се усмихвам и да говоря приятелски, но ако се намръщя, дос­та ще те заболи.

- Хей, човече, почакай - изстена Мазния. - По дяволи­те, боли! Спри.

Барманът подаде любопитно глава, но един бърз поглед от страна на Делрей го върна бързо към заниманието му да лъска и без туй безупречно чистите чаши.

- Добре, може и да знам нещичко. Но трябва да ми по­могнете, трябва...

- Я да стиснем още малко.

- Стига, човече. Стига!

- Е, това вече е интересен разговор. Напомня ми онези филми, нали се сещаш, когато добрият и лошият герой най- после се срещнат. Например Сталоун срещу някой друг. И всички негодници молят по един и същи начин: „Стига, чо­вече! Стига! Стига!“ Сега ще ми разкажеш ли най-сетне не­що интересно? Дойде ли ти акълът в главата?

Делрей хвърли нов заплашителен поглед на Мазния, не­годникът омекна:

- Добре, ето какво научих. Имам ти доверие, човече. Имам...

- Да, да, да. Казвай без много увъртане.

- Говорих с Джаки, познаваш ли Джаки?

- Да, знам го.

- И той ми каза...

- Какво ти каза?

- Каза ми, че чул, че някой ще получи или ще изпрати нещо, но няма да използва летищата.

- И какво ще получи или изпрати? Още автомати ли?

- Нали ти казвам, човече, аз нямам нищо общо. Казвам ти само каквото ми каза Джаки...

- Джаки ти е казал...

- Точно така, човече. Само общи неща, нали се сещаш? - Мазния погледна умолително Делрей с големите си кафя­ви очи. - Нима ще посмея да те лъжа?

- Дръж на достойнството си. - Агентът тържествено насочи пръст към гърдите на Мазния. - И какво ще стане на летището? На кое летище? „Кенеди“, „Лагуардиа“?

- Не знам. Знам само, че се говори, че някой ще бъде на някое летище. Някой много опасен.

- Кажи ми име.

- Не му знам името.

- Къде е Джаки?

- Не знам. В Южна Африка. Или в Либерия.

- Какво значи това?

Делрей отново стисна цигарата си.

- Предполагам, че може нещо да се провали, така че никой да не получи пратката.

- Предполагаш ли?

Мазния потрепери, но Делрей нямаше повече намере­ние да изтезава дребосъка. В главата му зазвъняха предупре­дителни звънци. Джаки, трафикант на оръжие, познат на ФБР от години, вероятно бе дочул от някой свой клиент от Афри­ка, Централна Европа или Америка, че на някое летище се планира терористичен удар. При нормални обстоятелства на Делрей би му минало всичко друго през главата освен за от­вличането от „Кенеди“ предишната нощ. Не беше обърнал много внимание на случая - нюйоркската полиция се зани­маваше с него. Сега обаче се сети за неуспешния атентат на срещата на ЮНЕСКО в Лондон.

- Твоят човек не ти ли каза нещо по-подробно?

- Не, човече. Нищо повече. Хей, гладен съм. Не може ли да похапнем нещо?

- Помниш ли какво ти казах за достойнството? Стига скимтя. - Делрей се изправи. - Сега имам по-важна работа.

Колата със специално предназначение спря на Шестде­сета улица.

Сакс измъкна куфара с инструментите, „Полилайт“-а и големия дванадесетволтов прожектор.

- Открихте ли я навреме? - извика тя на един полицай от СБР. - Добре ли е?

Отначало никой не ѝ отговори. После Сакс чу писъци.

- Какво става? - промърмори тя и се затича с всички сили към голямата порта, разбита от полицаите от Силите за бързо реагиране. Отпред зееше широк тунел, който воде­ше в подземието на изоставена тухлена постройка. - Нима жертвата е още долу?

- Да.

- Защо?

- Казаха ни да не влизаме.

- Да не влизате? Та тя пищи! Да не сте глухи?

- Наредиха ни да ви изчакаме - оправда се един полицай.

„Наредили“. Не, той им е наредил, Линкълн Райм. Този мръсник!“

- Трябваше само да я открием - продължи полицаят. - А вие - да влезете първа.

Сакс включи предавателя:

- Райм! - изрева. - Чуваш ли?

Никакъв отговор... Страхливец!

„Да не обръщаш внимание на смъртта“... Мръсник! Кол­кото и да беше ядосана, когато излизаше от къщата му пре­ди няколко минути, сега гневът ѝ бе двоен.

Сакс се огледа и забеляза един лекар, застанал до някак­ва линейка.

- Вие, идвайте с мен.

Той пристъпи, но щом забеляза, че Сакс вади пистолета си, спря.

- Хей, рано е. Няма да вляза, докато не обезопасите района.

- Мърдай! Веднага!

Тя насочи цевта към носа му. Лекарят се намръщи и се подчини.

- Ооох! Hilfe! - долиташе от подземието. После - плач.

„Господи!“ - Сакс пристъпи през зейналия четириметров вход в тъмния, мъглив коридор.

„Постави се на негово място, Амелия. Какво усещаш?“

„Махай се от главата ми!“

Но Линкълн Райм не изчезна от мислите ѝ:

„Ти си убиецът, Амелия. Откъде минаваш, какво докос­ваш?“

„Стига! Искам само да я спася. Да вървят по дяволите уликите...“

- Mein Gott! Моля ви! Помощ!

„Тичай! - заповяда вътрешният глас на Сакс. - Той не е тук. Няма опасност. Спаси я...“

Ускори крачка, коланът ѝ задрънча. Изтича пет метра, после изведнъж спря. Душата ѝ се разкъсваше от противоре­чия. Кой щеше да спечели?

- По дяволите!

Сакс постави куфара на земята и го отвори. Обърна се към лекаря:

- Вие, как се казвате?

- Тад Уолш - отвърна смутено младият мъж. - Какво става тук?

Той погледна към тъмното подземие.

- Ох... Bitte helfen Sie mir!

- Прикривайте ме - прошепна Сакс.

- Да ви прикривам ли? Чакайте, това не е моя работа.

- Само вземете пистолета, става ли?

- И от какво да ви прикривам?

Сакс му бутна пистолета, коленичи:

- Предпазителят е вдигнат. Внимателно.

Извади две гумени ленти и ги завърза около обувките си. Взе отново пистолета от ръцете на лекаря и го накара да направи същото.

С треперещи ръце лекарят си сложи лентите.

- Не е ли по-добре...

- Тихо. Може още да е тук.

- Ама чакайте малко, госпожо. Това не ми влиза в за­дълженията.

- Нито в моите. Дръжте фенера.

- Но ако е още тук, той ще стреля най-напред в светли­ната. Поне аз така бих направил.

- Тогава вдигнете високо фенера. Над главата ми. Аз ще вървя напред. Ако стреля, ще уцели мен.

- А аз тогава какво да правя? - Лекарят звучеше като изплашено дете.

- Аз на ваше място бих си плюла на петите. Да тръгва­ме. Дръжте здраво фенера.

Тръгнаха бавно в тъмнината. Стиснала куфара в лявата ръка, с насочен напред пистолет, Сакс внимателно се взира­ше в пода - познатите следи от метла.

- Bitte nicht, bitte nicht, bitte²³¹...

- Какво по дяволите става там? - прошепна лекарят.

- Шшшт! - изсъска Сакс.

Продължиха бавно напред. Сакс духна в пръстите си, стиснали пистолета, за да ги изсуши от потта, и внимателно заоглежда дървените колове, сенките и ръждясалите маши­ни, които танцуващата светлина на прожектора осветяваше.

Никакви следи от обувки.

„Разбира се. Твърде е хитър.“

„Но ние също сме хитри“ - прозвучаха думите на Лин­кълн Райм в ушите ѝ. Тя му заповяда да мълчи.

По-бавно.

Още два метра. Спря. Пак тръгна бавно. Опитваше се да не обръща внимание на писъците на момичето. Отново го почувства - сякаш някой я наблюдава, като че някой я дър­жи на прицел. Бронираната жилетка нямаше да я спаси от куршуми с изместен център на тежестта. Много престъпни­ци ги използват - рана в крака е също толкова смъртоносна, колкото попадение в сърцето. И много по-болезнена. Ник ѝ беше разказвал как тези куршуми рикошират из тялото като топче за пинг-понг и разкъсват органите. Един от партньо­рите му бе издъхнал така в ръцете му.

„Отгоре и отзад...“

Като се сети за Ник, спомни си как една нощ, когато лежеше върху мощните му гърди и наблюдаваше изящния профил на лицето му, той ѝ разказа за една операция по осво­бождаване на заложници: „Ако някой ти е направил клопка, почти винаги те дебне отгоре и отзад...“

- Мамка му! - Сакс се приведе, извъртя се внезапно и насочи пистолета към тавана, готова да изстреля целия пъл­нител.

- Какво? - прошепна лекарят. - Какво има?

Отзад нямаше никого.

- Нищо. - Сакс си пое дълбоко въздух и се изправи.

- Не правете повече така.

Над тях нещо изтропа.

- Боже! - изпищя отново лекарят. - Страх ме е.

„Ама че женчо - помисли си Сакс. - Личи му, понеже изказва моите мисли“

Сакс спря:

- Насочете фенера натам. Напред.

- О, свети Боже...

Сакс най-сетне разбра какво означават космите, наме­рени на мястото на предишното убийство. Спомни си какви погледи си бяха разменили Селито и Райм. Ясно им беше какво е замислил убиецът. Райм знаеше на какво е подложе­на жертвата - и въпреки това бе забранил на полицаите да влязат. Омразата ѝ към него стана още по-голяма.

Пред тях, на пода, в локва кръв се гърчеше пълничка де­войка. Погледна светлината с мътни очи и изгуби съзнание. Точно когато един огромен черен плъх - с големина на котка - полази по корема ѝ, привлечен от дебелата ѝ шия. Оголи мръс­ните си зъби, за да отхапе парче от брадичката на жертвата.

Сакс внимателно вдигна черния пистолет, с две ръце. Прицели се внимателно.

„Стрелянето е като дишането.“

„Издишай. Натисни спусъка.“

Тя стреля за пръв път по време на акция. Четири пъти. Ог­ромният черен плъх се пръсна. Сакс застреля още един, спрял на пода, и един, който в паниката се втурна към нея и лекаря. Оста­налите изчезнаха като привидения, бързо като вода в пясък.

- Господи! - възкликна лекарят. - Можехте да улучите момичето.

- От един метър? Едва ли.

Радиостанцията изпращя. Хауман се опасяваше, че са по­паднали в засада.

- Не - отвърна Сакс. - Застрелях само няколко плъха.

- Добре, край.

Тя взе фенера от лекаря, наведе го надолу и мина напред.

- Всичко свърши, госпожице. Ще се оправите.

Момичето отвори очи, започна да мята глава.

- Bitte, bitte...

Беше много бледа. Сините ѝ очи се впиха в Сакс, сякаш я беше страх, че ако погледне настрани, спасителката ѝ ще изчезне.

- Bitte, bitte... Моооля...

Гласът ѝ премина в писък и когато лекарят се зае да превързва раните ѝ, немкинята застена от ужас.

Сакс взе окървавената ѝ руса глава в скута си и зашепна:

- Ще се оправиш, миличка, ще се оправиш, всичко свърши.

14.

От кабинета, който се намираше в един небостъргач в цен­трален Манхатън, се виждаше целият Ню Джърси. Поради за­мърсения въздух залезът изглеждаше неповторимо красив.

- Трябва да го направим.

- Не може.

- Трябва - повтори Фред Делрей и отпи от кафето си (още по-лошо от онова, което съвсем наскоро бе имал неудо­волствието да опита в компанията на Мазния). - Вземи им случая. Ще го преживеят.

- Случаят е от компетенцията на местните органи на реда - възрази началникът на манхатънското управление на ФБР. Беше принципен мъж и никога не работеше под прик­ритие, защото отдалеч си личеше, че е агент на ФБР.

- Не е. Само го водят за местен случай. Но зад него стои нещо много по-голямо.

- Не ни достигат осемдесет души заради конференцията.

- Случаят е свързан с нея. Сигурен съм.

- Дай тогава да съобщим на охраната на ООН. Да пре­дупредим... О, не ме гледай така.

- ООН? Охрана? Някой наричал ли те е досега „суперсмотаняк“?... Били, не виждаш ли какво става? Тазсутрешното убийство. Ръката с оглозган пръст, която се подава от зе­мята. Това е дело на психопат.

- Полицията ни държи в течение. Могат да се обадят в Психологическия ни отдел, ако им потрябва съвет.

- О, Исусе Христе на кръста! „Да се обадят на психологическия“ ли? Ние трябва да заловим този касапин, Били. Да го заловим. Не да му правим психоанализа.

- Разкажи пак какво каза информаторът ти.

Делрей усети, че ледът се разтапя. Нямаше да позволи отново да се стегне. Побърза да каже на началника си за ин­формацията, която имаше за Мазния и Джаки в Йоханесбург или Монровия. Намекна, че тази седмица се подготвя нещо на някое летище в Ню Йорк. Нещо, достатъчно сериозно, за да накара трафикантите на оръжие да отложат пратка.

- Това е той. Няма кой друг да е - заключи Делрей.

- Полицията е вдигнала силите за бързо реагиране.

- Не и тези за борба с тероризма. Проверих. Никой от „Борба с тероризма“ не е чул нищо. За полицията „броят на мъртвите туристи е равен на отрицателния отзвук в преса­та“. Искам този случай, Били.

И Фред Делрей произнесе думата, която не беше казвал от осем години като таен агент:

- Моля те.

- На какво основание да ти прехвърля случая?

- О, що за въпрос? Я да видим. Имаме си нов хубав план за борба с тероризма. Но това не ти стига, искаш нещо по законен ред? Ето ти законност. Има извършено престъп­ление на международно летище. Отвличане. Този мръсник с таксито ще повлияе отрицателно на международната търго­вия. Защо да се занимаваме с такива глупости, Били?

- Ти май не ме слушаш, Делрей. Знам полицейския кодекс наизуст. И ако ще поемаме случая в свои ръце, искам да знам как да го обясня на хората и как да успокоя страстите. Защото запомни, че след залавянето и осъждането на престъпника ще продължим да работим заедно с полицията. Нямам никакво же­лание да се опълчвам срещу тях, дори да съм по-силен. Така или иначе, Лон Селито е достатъчно способен детектив.

- Та той е само лейтенант - изпухтя презрително Делрей.

Свали цигарата от ухото си и я помириса.

- Джим Полинг е наблюдател.

Делрей се отдръпна с престорен ужас на лицето:

- Полинг? Малкият Адолф? Този грубиян? Самият По­линг?

Началникът не отговори на тези нападки. Задоволи се само да каже:

- Селито е добър детектив. Работи наистина яко. Участвал съм с него в няколко акции срещу организираната престъпност.

- Убиецът сее трупове наляво и надясно, а ти си мис­лиш, че това детективче ще се справи само.

- Какво искаш да кажеш?

- В града гъмжи от сенатори. Конгресмени, държавни глави. Мисля, че тези хора, които отвлича сега, са само за упражнение.

- Това го кажи на Психологическия отдел, не на мен.

- Подушвам го. - Делрей докосна дългия си нос.

Началникът изпухтя раздразнено:

- Надежден ли е информаторът?

Делрей трудно можеше да си представи Мазния като на­дежден информатор.

- Той е нещастник. Но неговият човек, Джаки, го е на­учил от надежден източник.

- Виждам, че искаш случая, Делрей. Разбирам те.

Началникът произнесе последните думи с известна симпа­тия. Защото знаеше какво точно стои зад молбата на Делрей.

Още като бруклинско хлапе Делрей си бе мечтал да ста­не ченге. Без значение какво, стига да се занимава по дваде­сет и четири часа на ден с полицейска работа. Но скоро след като постъпи във ФБР, той откри истинското си призвание - агент под прикритие.

Поддържан от властния си покровител и ангел хранител Тоби Дулитъл, Делрей изпрати огромен брой престъпници зад решетките за доста дълго време - общата продължителност на присъдите наближаваше хиляда години. („Наричат ни екип „Хи­лядолетие“, Тоби“ - се бе похвалил веднъж Делрей на покрови­теля си.) За причината за небивалия успех на Делрей можеше да се съди по прякора му: Хамелеона. В един и същи ден игра­еше ролята на оглупял наркоман в едно харлемско свърталище на наркопласьори и на хаитянски старейшина на официална ве­черя в панамското консулство, където част от дегизировката му бе червена лента през гърдите и безупречен акцент.

Лошото в работата на тайния агент е, че колкото си по-способен, толкова по-бързо те пенсионират. Престъпниците стават по-предпазливи, особено големите шефове, тези, които си струва да преследваш. Дулитъл и Делрей работеха все по-малко и все повече ги използваха за вербуване на информато­ри и други тайни агенти. И въпреки че работата на улицата не бе първата му любов, той все още прекарваше извън кабинета си повече време от останалите специални агенти на Бюрото. На никого не бе му дошло наум да поиска преместването му.

Така стояха нещата допреди две години, до една топла ап­рилска сутрин в Ню Йорк. Делрей тъкмо излизаше от кабине­та си, за да хване някакъв самолет от „Лагуардиа“, когато му се обади началникът на Бюрото от Вашингтон. ФБР има строга йерархия, затова Делрей нямаше никаква представа защо ще му се обажда самият Началник. С опечален глас шефът му съ­общи, че същата сутрин Тоби Дулитъл и един прокурор от Ман­хатън пристигнали в сградата в Оклахома Сити за заседанието, за което се канеше да отпътува и самият Делрей.

Телата им се върнаха в Ню Йорк на следващия ден.

Същия ден, в който Делрей подаде молба за премества­не в Отдела за борба с тероризма.

За Фред Делрей най-жестокото престъпление си остава­ха бомбените атентати. В свободното си време той жадно поглъщаше книги по философия и политология и не вижда­ше нищо антиамериканско в алчността или безскрупулния стремеж към целта (та тези качества се насърчават навсякъ­де, от „Уолстрийт“ до Капитола). И когато хората, които тру­пат състояние от алчност и болни амбиции, преминаваха границата на законността, Делрей с удоволствие ги разоблича­ваше. Но да избиваш хора заради убежденията им, да убиваш деца още преди да са имали възможността да изберат в как­во да вярват, по дяволите, това бе най-жестокият удар срещу страната му. Докато преживяваше загубата на Тоби, усамо­тен в двустайния си бруклински апартамент с оскъдна мебе­лировка, Делрей бе решил, че точно с този вид престъпност иска да се занимава.

Но за нещастие славата на Хамелеона го преследваше. Шефовете му не можеха просто така да го оставят да потъне в най-мрачния отдел на Бюрото и да престане да обучава агентите им и да издирва информатори. Делрей бе жива ле­генда, бе организирал най-успешните удари на ФБР през пос­ледните години. Ето защо молбата му бе отхвърлена.

Началникът на манхатънското управление много добре познаваше тази история, затова добави почти искрено:

- С удоволствие бих ти помогнал, ако можех, Фред. Съ­жалявам.

Но в тези думи Делрей видя не отказ, а още по-голямо разтапяне на леда. И така, Хамелеона постави една от мас­ките си и погледна шефа си. Жалко само, че не носеше из­куствения си златен зъб. Момчето от улицата Делрей уме­еше да гледа хората по особено подъл начин. Очите му при­добиха изражение, което всеки разбираше еднакво: „Аз нап­равих много неща за теб, сега е време да ми се отплатиш.“

След малко началникът промълви несигурно:

- Просто ни трябва нещо.

- Какво „нещо“?

- Нещо, за което да се хвана. Нямам повод.

Повод да отнеме разследването на полицията.

Политика, политика и пак политика.

Делрей наведе глава, без да изпуска началника си от не­мигащите си очи:

- Убиецът е обелил месото от пръста на сутрешната жертва, Бил. До кокал. После заровил човека жив.

Началникът потри ръце:

- Ето ти една идея. В полицията има един заместник-комисар. Казва се Екерт. Знаеш ли го? Той е мой човек.

Момичето лежеше по гръб на носилката, със затворени очи, в съзнание, но крайно изтощено. Все още мъртвешки бледо. Една игла вкарваше глюкоза във вената на ръката му.

Сега, когато се намираше вън от опасност, немкинята бе напълно адекватна и изненадващо спокойна.

Сакс излезе пред вратите на ада и се втренчи назад към черната дупка. Включи радиостанцията и извика Линкълн Райм. Този път той се обади:

- Как изглежда сцената на престъплението?

- Изкарахме я, ако те интересува - изсъска язвително Сакс.

- А, добре. Как е?

- Не е добре.

- Но е жива, нали?

- Едва.

- Ядосана си заради плъховете, нали, Амелия?

Тя не отговори.

- Защото не дадох на хората на Бо да я извадят ведна­га. Чуваш ли, Амелия?

- Чувам.

- Има пет фактора, които могат да повредят улики­те - обясни Райм. Сакс отбеляза, че отново говори с ниския си, съблазнителен глас. - Времето, близките на жертвата, убиецът, търсачите на сувенири и последното - и най-лошото... можеш ли да познаеш?

- Кажи го ти.

- Другите ченгета. Ако бях пуснал хората от СБР, щя­ха да унищожат всички улики. Ти вече знаеш как да запазиш сцената непокътната. Сигурен съм, че си направила всичко както трябва.

- Не вярвам момичето да се отърси някога от този кош­мар. Бяха я накачулили един куп плъхове.

- Да, представям си. Такъв им е нравът.

„Нравът!...“

- Но за пет или десет минути нищо нямаше да се промени. Тя...

Сакс изключи предавателя и отиде при лекаря.

- Искам да я разпитам. В състояние ли е?

- Все още да. Засега сме ѝ дали само обезболяващи сред­ства с локално действие, за да спре болката в раните. След около половин час ще ѝ дадем демерол.

Сакс се усмихна и клекна до носилката:

- Здрасти, добре ли сте?

Момичето, пълно, но много хубаво, кимна.

- Ще ми отговорите ли на няколко въпроса?

- Да, разбира се. Искам да ви помогна да го хванете.

Селито дойде и се присламчи до тях. Усмихна се на мо­мичето, което не му обърна никакво внимание. Показа ѝ знач­ката си и се представи, но тя остана все така незаинтересова­на от личността му.

- Добре ли сте, госпожице?

Момичето вдигна рамене.

Обилно изпотен под фуражката си, Селито кимна на Сакс да се отдръпне настрана:

- Полинг идвал ли е?

- Не съм го виждала. Може да е у Линкълн.

- Не е, преди малко звънях. Трябва да иде в кметството.

- Какво има?

Селито понижи глас, лицето му се изкриви:

- Подслушали са ни, честотата ни уж беше секретна. Но онези проклети репортери имат някакво подслушвателно уст­ройство. Чули са, че сме се забавили, преди да я измъкнем.

Кимна към момичето.

- Ами това е самата истина - отвърна рязко Сакс. - Райм наредил на хората от СБР да ме изчакат.

Детективът примигна.

- Надявам се да нямаш тези думи на касетка. Трябва ни Полинг, за да опровергае обвиненията. Разпита ли я вече?

- Не. Тъкмо смятах да се заема.

С известно съжаление Сакс отново включи радиостан­цията, за да чуе разтревожения глас на Райм:

- ... чуваш ли? Тази проклетия не...

- Чувам те - каза Сакс със студен глас.

- Какво стана?

- Смущение във връзката, предполагам. При жертвата съм.

Момичето примигна при тази размяна на реплики. Сакс ѝ се усмихна:

- Не си говоря сама. - Показа микрофона. - Това е главното управление. Как се казвате?

- Монеле. Монеле Гегнер.

Момичето погледна нахапаната си ръка, отмести една превръзка и се загледа в раната.

- Разпитай я по-бързо - настоя Райм, - после се заеми със сцената.

Сакс закри микрофона с ръка и прошепна на Селито:

- Този човек е отвратителен, сър.

- Не му обръщайте внимание, полицай.

- Амелия! - излая Райм. - Отговори ми!

- Нали я разпитваме!

- Бихте ли ни описали какво се случи? - попита Селито. Монеле започна да разказва, несвързано, как била в пе­ралното помещение на общежитието в Ийст Вилидж. Как той се криел, дебнел я.

- Какво общежитие? - попита Селито.

- „Дойче хаус“. Там живеят най-вече имигранти от Германия и студенти.

- Какво стана после?

Сакс отбеляза, че Селито, макар и по-рязък и недодялан от Райм, бе по-състрадателен.

- Напъха ме в багажника на някаква кола и ме докара тук.

- Успяхте ли да видите лицето му?

Момичето затвори очи. Сакс повтори въпроса и Монеле каза, че не го е видяла; носел, както предполагаше Райм, тъм­носиня маска за ски.

- Und ръкавици.

- Опишете ги.

Били тъмни, не помнеше цвета.

- Нещо необичайно? В престъпника.

- Не. Беше бял. Това видях със сигурност.

- Видяхте ли номера на таксито? - попита Селито.

- Was²⁴¹?

- Видяхте ли...

- Das Nummernschild - извика на немски Райм.

Сакс подскочи. „Откъде знае и немски?“ Повтори дума­та на момичето, но то поклати глава.

- Това го разбирам. Но защо казахте „такси“?

- Похитителят не караше ли жълто такси?

- Такси ли? Nein. Не. Караше обикновена кола.

- Чуваш ли, Линкълн?

- Да. Нашият човек си е намерил ново возило. И я е затворил в багажника, значи не е комби.

Сакс повтори думите му. Момичето кимна:

- Седан.

- Помните ли цвета? - продължи Селито.

- Светла, струва ми се. Може би сребриста или сива. Или такава, нали знаете, как се казва? Светлокафява.

- Бежова?

Тя кимна.

- Може би бежова - повтори Сакс в микрофона.

- Имаше ли нещо в багажника? - попита Селито. - Как­вото и да е. Инструменти, дрехи, чанти?

Монеле каза, че бил празен.

- На какво миришеше? - обади се Райм. - В багажника.

Сакс предаде въпроса.

- Не знам.

- На бензин, на масло?

- Не. Миришеше... на чисто.

- Значи може би е нова кола - заключи Райм.

Монеле за момент избухна в сълзи. После тръсна глава.

Сакс я хвана за ръката. Момичето продължи:

- Пътувахме дълго време. Стори ми се дълго.

- Всичко е наред - успокои я Сакс.

Гласът на Райм я стресна:

- Накарай я да се съблече.

- Какво?

- Да си свали дрехите.

- Няма.

- Накарай лекаря да ѝ даде болничен халат. Трябват ни дрехите ѝ, Амелия!

- Но - прошепна Сакс, - тя плаче.

- Моля те. Много е важно.

Селито кимна и Сакс със свито сърце обясни на момичето за дрехите. Остана изненадана, когато Монеле кимна. Оказа се, че и тя иска час по-скоро да се отърве от кървавите парцали. Селито дискретно се оттегли, за да поговори с Бо Хауман. Мо­неле облече болничната дреха, а един от полицаите я загърна със сакото си. Сакс прибра дънките и фланелките в пликове.

- Готово - докладва по радиото.

- Накарай я да обходи местопрестъплението заедно с теб.

- Какво?

- Но не я пускай пред себе си, за да не унищожи някоя улика.

Сакс погледна младата жена, свита върху носилката меж­ду две коли на „Бърза помощ“..

- Не е в състояние. Той я е намушкал с нож. До кокал. За да привлече плъховете с кръвта.

- Може ли да се движи?

- Вероятно. Но нали знаеш какво е преживяла?

- Ще ти покаже откъде са минали. Ще ти каже къде е стоял.

- Трябва да я откарат в спешното отделение. Загубила е много кръв.

Райм се замисли. После каза спокойно:

- Помоли я все пак.

Но безгрижието му беше престорено, личеше му, че е готов да избухне. Сакс разбра, че Райм не е свикнал да се съобразява с хората. Преследваше само своето.

Той настоя:

- Само да влезете заедно.

„Майната ти, Линкълн Райм!“

- Виж...

- Знам, важно е.

Райм не каза нищо.

Сакс погледна Монеле. После чу нечий глас, не, своя глас, да казва:

- Ще вляза вътре да потърся улики. Бихте ли дошли с мен?

Очите на момичето се свиха като цепки. Рукнаха сълзи.

- Не, не, не! Не искам. Bitte nicht, oh, bitte nicht...

Сакс кимна, стисна момичето за ръката. Понечи да за­говори в микрофона, готова за реакцията на Райм, но остана изненадана, като го чу да казва:

- Добре, Амелия. Зарежи това. Попитай я какво е ста­нало, като са дошли.

Момичето обясни как го е ритнала и е избягала в един съседен тунел.

- Ритнах го отново - каза тя е леко задоволство. - Изри­тах му ръкавицата. Той се ядоса и почна да ме души. Той...

- Без ръкавица ли? - изкрещя Райм.

Сакс повтори въпроса.

- Да - отвърна Монеле.

- Отпечатъци, чудесно! - изкрещя развълнувано Райм. - Кога е станало? Преди колко време?

Монеле смяташе, че преди час и половина.

- По дяволите - измърмори Райм. - Отпечатъците вър­ху жива кожа се задържат един час, в най-добрия случай де­ветдесет минути. Умееш ли да сваляш отпечатъци от ко­жа, Амелия?

- Никога не съм го правила.

- Добре, сега ще го направиш. Побързай! В куфара има пакет с надпис „Кромкот“. Извади едно листче.

Сакс намери пакет еластични листчета с размер 12 на 18 сантиметра, подобни на фотографска хартия.

- Намерих ги. Да поръся ли врата ѝ с прах за отпечатъци?

- Не. Само долепи листчето с лъскавата страна към кожата, там, където смята, че я е стискал. Задръж така три секунди.

Сакс го направи, докато Монеле стоически гледаше в небето. После, по нареждане на Райм, поръси листчето с фи­на металическа пудра.

- Е? - попита нетърпеливо Райм.

- Не е добър. Виждат се очертанията на пръст, но не и ивиците. Да го хвърля ли?

- Никога не хвърляй нищо от местопрестъплението, Сакс - каза строго Райм. - Ще ми го донесеш. Искам да го видя.

- Още нещо, което щях да забравя - каза Монеле. - Той ме опипа.

- Искате да кажете, че ви е насилил? - попита внима­телно Сакс. - Изнасили ли ви?

- Не, не. Не в сексуалния смисъл. Опипа рамото ми, лицето, зад ухото. Лакътя. Стискаше. Не знам защо.

- Чу ли, Линкълн? Опипал я. Но не изглежда да е искал да я изнасилва.

- Да.

- Und... И още нещо. Знаеше немски. Немного добре. Като че само го е учил в училище. И ме нарече Хана.

- Как я нарекъл?

- Хана - повтори Сакс в микрофона. - Знаете ли защо?

- Не. Но само така ме наричаше. Като че името му ха­ресваше.

- Чу ли това, Линкълн?

- Да. Сега да се заемем със сцената. Няма време.

Когато Сакс стана, Монеле внезапно протегна ръка и я хвана за китката.

- Госпожице... Закс. Немкиня ли сте?

Сакс се усмихна:

- Някой от прадедите ми...

Монеле кимна. Притисна дланта на Сакс към бузата си:

- Vielen Dank. Много благодаря, госпожице Закс. Danke schun.

15.

Трите крушки на халогенния прожектор обляха мрачния тунел в призрачна бяла светлина.

Сама на местопрестъплението, Сакс задържа погледа си върху пода. Нещо се беше променило. Какво ли?

Отново извади пистолета и се сниши до земята. Прокрадна се до един близък стълб.

- Той е тук - прошепна в микрофона.

- Какво?!

- Върнал се е. Бях убила няколко плъха. Изчезнали са.

От слушалките долетя смехът на Райм.

- Какво толкова смешно има?

- Не, Амелия. Събратята им са отмъкнали труповете.

- Събратята им ли?

- Имах един такъв случай в Харлем. Обезобразен, полу­разложен труп, много от костите бяха скрити на голямо разстояние от тялото. Черепът беше в един варел, пръсти­те на краката - под купчина листа... Това взриви обществе­ното мнение. Пресата започна да говори за сатанински сек­ти, за серийни убийци. Познай кой се оказа извършителят.

- Нямам представа.

- Самата жертва. Беше се самоубил. Миещите мечки, плъховете и съселите си направили запаси от останките. Взели си трофеи. Никой не знае защо, но те обичат да съби­рат такива играчки. Кажи сега къде се намираш.

- В основата на рампата.

- Какво виждаш?

- Широк тунел. Два странични, по-тесни. Плосък та­ван, подпрян с дървени стълбове. Стълбовете са олющени и нацепени. Подът е стар, бетонен, покрит с пръст.

- И тор?

- Така изглежда. Стълбът, за който беше завързана, се намира точно пред мен, в средата.

- Има ли прозорци?

- Не. Нито врати.

Сакс погледна към края на тунела, подът се губеше в черното нищо, като че отдалечен на светлинни години в прос­транството. Отчаянието започна да я гнети.

- Прекалено е голям! Няма да успея да го обходя..

- Успокой се, Амелия.

- Няма да успея да намеря нищо тук.

- Знам, че ти се струва огромен, но не забравяй, че ние търсим само три вида улики. Предмети, телесни течности и отпечатъци. Нищо друго. Ако го погледнеш от тази стра­на, не изглежда толкова непосилно.

„Лесно ти е да го кажеш.“

- Освен това местопрестъплението не е толкова голя­мо, колкото изглежда Съсредоточи се само над местата, откъдето е минал. Отиди до стълба.

Сакс се приближи до стълба с поглед, забит в земята.

Светлината от фенера бе ярка и сенките бяха много дъл­боки. Струваше ѝ се, че има десетки места, където може да се скрие убиецът. Полазиха я тръпки.

„Не се отдалечавай, Линкълн - помисли си неволно тя. - Сърдита съм ти, но искам да те чувам. Дори само дъха ти.“

Спря, насочи „Полилайт“-а към земята.

- Изметено ли е? - попита Райм.

- Да, както при предишните убийства.

Бронираната жилетка стискаше гърдите ѝ и въпреки че бе леко облечена, жегата бе непоносима. Кожата я сърбеше и тя изпитваше непреодолимо желание да се почеше.

- При стълба съм.

- Изсмучи района за следови улики.

Сакс включи малката прахосмукачка „Дъстбъстър“. Шу­мът бе отвратителен. От него нямаше да чуе, ако някой се приближи, нито свалянето на предпазител или отварянето на автоматичен нож. Сакс неволно се огледа веднъж, два пъти. Едва не изпусна прахосмукачката, за да извади пистолета си.

Погледна следите в прахта на мястото, където бе лежа­ла Монеле.

„Аз съм убиецът. Влача я. Тя ме рита. Спъвам се...“

Монеле е била в състояние да рита само в една посока, от рампата към изхода. Престъпникът не бил паднал, бе ка­зало момичето. Това означаваше, че най-вероятно се е опрял на колене. Сакс провери още един-два метра в мрака.

- Бинго! - възкликна.

- Какво има? Кажи.

- Следи от обувки. Пропуснал е да ги замете.

- Не са ли нейни?

- Не, тя носеше маратонки. Тези са без грайфери. Два хубави отпечатъка. Сега ще знаем какъв номер носи.

- Не, не можем да си вадим такъв извод. Подметките може да са по-малки или по-големи от стъпалото. Но все пак ще са ни от полза. В куфара има електростатичен прин­тер. Малка кутия с пръчка. До нея има и няколко листа с ацетатна хартия. Постави един лист върху следата и търкули пръчката отгоре, като точилка.

Сакс намери уреда и направи две копия на отпечатъци­те. Внимателно ги прибра в едно хартиено пликче. Върна се до стълба:

- А тук има няколко сламки от метлата.

- От кое?...

- Извинявай. Не знаем откъде са. Има няколко сламки. Вдигнах ги и ги прибрах.

„Я, колко сръчна съм станала с тези моливи. Линкълн, нещастнико, знаеш ли как ще отпразнувам пенсионирането си от криминологията? Ще отида на китайски ресторант.“

Фенерът не осветяваше добре страничния тунел, в кой­то бе избягала Монеле. Сакс спря за момент на границата с мрака, после навлезе в сенките.

- Кажи какво правиш, Амелия.

- В страничния тунел няма много неща. Измел е след нея. Господи, този човек мисли за всичко.

- Какво виждаш?

- Само следите от метлата.

„Хващам я, повалям я. Ядосан съм. Бесен. Започвам да я душа.“

Сакс се вгледа в земята.

- Тук има нещо, отпечатъци от колене! Когато я е ду­шил, сигурно е стиснал кръста ѝ между краката си. Оставил е отпечатъци от лявото си коляно и е пропуснал да ги замете.

- Прекопирай ги.

Тя изпълни нареждането, този път по-бързо. Вече свик­ваше с инструментите. Тъкмо прибираше листата в един плик, когато нещо друго привлече вниманието ѝ.

„Какво е това?“

- Линкълн... тук има едно място... като че тук ръкави­цата му е паднала, когато са се борили.

Направи снимка с фотоапарата. Не вярваше на очите си.

- Отпечатък, отпечатък от пръст!

- Какво? - попита недоверчиво Райм. - Да не е от жер­твата?

- Не, няма начин. Нали видях пръстта около мястото, където е лежала. Ръцете ѝ са били през цялото време вързани с белезници. Тук се е навел да си вземе ръкавицата. Вероятно го е пропуснал при метенето. Голям, ясен, красив отпечатък!

- Посипи го с пудра за отпечатъци, освети го и го снимай.

Фотоапаратът трепереше в ръцете ѝ. Чувстваше се, ся­каш бе намерила стодоларова банкнота на улицата.

- Изсмучи прахта в района, после се върни при стълба и обходи сцената.

Тя тръгна бавно, напред и назад. По една стъпка във вся­ка посока.

- Не забравяй да погледнеш нагоре - напомни ѝ Райм. - Веднъж разкрих един убиец благодарение на един-единствен косъм, закачен на тавана. Изстрелял куршум с калибър 0.357- от пистолет 0.38 и изпреварващите газове лепнали един ко­съм от ръката му върху плесента на тавана.

- Гледам. Таванът е с плочки. Мръсен. Нищо интерес­но. Няма цепки. Нито някакви отвори или капандури.

- Къде са подхвърлените улики?

- Не ги виждам.

Напред и назад. Пет минути. Шест, седем.

- Може този път да не е оставил - предположи Сакс. - Може Монеле да е последната жертва.

- Не - заяви убедено Райм.

Очите ѝ се спряха на една отразена светлинка зад един от стълбовете.

- В този ъгъл има нещо... Да, те са.

- Снимай ги, преди да ги пипнеш.

Сакс направи снимка, после вдигна парче бял плат с мо­ливите.

- Женско бельо. Мокро.

- Има ли сперма?

- Не знам - отвърна тя. Чудеше се дали няма да я нака­ра да го помирише.

- Освети го с „Полилайт“-а. Белтъците флуоресцират.

Сакс включи апарата и освети плата. Нищо не светна.

- Не.

- Прибери го, в найлон. Какво още има?

- Листо. Дълго, тънко, с остър връх.

Беше откъснато отдавна - изсъхнало и кафяво.

Райм въздъхна:

- В Манхатън има около осем хиляди растителни ви­да. Няма да ни е много полезно. Какво има под листото?

„Защо мисли, че има още нещо?“

Действително имаше. Парченце хартия. Чисто от едната страна. От другата бяха напечатани фазите на луната.

- Луната ли? - промърмори Райм. - Някакви отпеча­тъци? Напръскай го с нинхидрин и го освети.

„Полилайт“-ът не показа нищо.

- Няма друго.

Райм се замисли за момент, после попита:

- Върху какво бяха поставени уликите?

- О, не знам.

- А трябва да знаеш.

- Ами на земята - отвърна инатливо тя. - Пръст. На какво друго да стоят?

- Като останалата пръст наоколо ли е?

- Да.

После я погледна по-внимателно. По дяволите, беше различна.

- Е, не съвсем, с различен цвят е.

„Как винаги познава?“

- Събери я, в хартиен плик.

Сакс се зае със задачата.

- Амелия?

- Да?

- Той не е там - увери я Райм.

- Предполагам.

- Долових безпокойство в гласа ти.

- Нищо ми няма. Душа въздуха. Мирише на кръв, пле­сен и афтършейв.

- Същият ли?

- Да.

- Откъде идва миризмата?

Сакс задуши въздуха, започна да обикаля, все същата игра около майското дърво. Миризмата я заведе до един друг стълб.

- Тук, тук е най-силна.

- Къде е това „тук“, Амелия? Ти си моите крака и очи, не забравяй.

- При един от дървените стълбове. Като онзи, за който бе завързана жертвата. На около пет метра от него.

- Значи може да е стоял до него. Илга ли някакви отпе­чатъци?

Сакс го напръска с нинхидрин и го освети.

- Не, но мирише много силно.

- Откърти парченце от стълба, оттам, където ми­ризмата е най-силна. Има един инструмент в куфара. Черен. Портативна бормашина. Вземи бургията за събиране на проби - прилича на обикновените, но е куха - и я монтирай. Има едно ключе...

- Знам, работила съм с бормашина.

- Я виж ти!

Сакс откърти парченце от стълба с бормашината. Из­бърса потта от челото си.

- В найлон ли да го прибера?

Райм отговори утвърдително.

На Сакс започна да ѝ прилошава, наведе глава и си пое дълбоко-въздух. „Много е задушно тук.“

- Има ли нещо друго? - осведоми се Райм.

- Не виждам друго.

- Браво, Амелия! Идвай и донеси съкровищата си.

16.

- Внимавай! - изкрещя Райм.

- Специалист съм в тази дейност.

- Ново ли е, или старо?

- Шшшт.

- За Бога, Том. Ножчето старо ли е, или ново?

- Не дишай... Готово. Гладко като бебешко дупе.

Процедурата не бе криминологична, а козметична.

Първото бръснене на Райм за седмицата. Том бе измил и сресал и косата му.

Преди половин час, докато чакаха Сакс и новите улики, Райм отпрати Купър от стаята. Не искаше да присъства, до­като Том завира катетъра в пикочния му мехур. След като свърши с процедурата, болногледачът огледа критично ра­ботодателя си.

- На нищо не приличаш. Даваш ли си сметка?

- И какво от това? Не ме интересува.

Но изведнъж си даде сметка, че го интересува.

- Какво ще кажеш за едно бръснене? - предложи мла­дежът.

- Няма да има време.

Всъщност Райм се опасяваше, че ако доктор Бъргър го види така нагизден, няма да иска да му помогне в самоубий­ството. Разрошеният пациент бе по-подходящ.

- И да те измия.

- Не.

- Спретни се малко за пред хората, Линкълн.

Накрая Райм склони:

- Добре.

- И да сменим тази пижама, какво ще кажеш?

- Че какво ѝ има?

Това също означаваше съгласие.

Сега, вчесан и обръснат, облечен с джинси и бяла риза, Райм се правеше, че не обръща внимание на образа си в ог­ледалото, което болногледачът държеше пред него.

- Махни го.

- Забележително подобрение.

Линкълн Райм изпръхтя подигравателно.

- Ще се разходя, докато се върнат - обяви той и отпусна глава върху възглавницата.

Мел Купър го изгледа озадачено.

- В главата си - поясни Том.

- В главата ли?

- Представям си, че се разхождам - продължи Райм.

- Ама че фокус - възхити се Купър.

- Мога да се разходя из всеки квартал, без да рискувам да ме нападнат бандити. Да обиколя някоя планина, без да се уморя. Да изкача Еверест, ако поискам. Да погледам витри­ните по Пето авеню. Разбира се, не е задължително нещата, които видя, да са там в действителност. Но какво от това? Звездите също не са там, където ги виждаме.

- Става по-трудно - оплака се Селито.

- Не е сигурно - отвърна му Райм.

Селито, Банкс и Сакс току-що се бяха върнали от стария обор.

- Бельо, луната и листо - песимистично каза Банкс. - Не е като карта на пътищата.

- И пръст - напомни Райм за любимата си улика.

- Имаш ли някаква представа какво означават? - попи­та Селито.

- Още не.

- Къде е Полинг? - промърмори детективът. - Още не ми се е обадил.

- Не съм го виждал.

На вратата се появи нов силует.

- Ето ме, от плът и кръв - изпя новодошлият с мекия си баритон.

Райм кимна на високия слаб мъж да влезе. Изглеждаше мрачен, но по лицето му неочаквано се разля топла усмивка. Тед Добинс представляваше целия личен състав на Психоло­гическия отдел на нюйоркската полиция. Беше преминал обу­чение в Куонтико заедно със бихевиористите на ФБР и има­ше дипломи по криминология и психология.

Обичаше да слуша опера и да гледа футбол. Когато излезе от кома след нещастния случай, Линкълн Райм бе заварил Добинс да слуша „Аида“ на уокмен до леглото му. През следващи­те три часа той проведе първата консултация на паралитика.

- Добре, я да си спомня какво пише в дебелите книги за хора, които не вдигат телефона, когато ги търсят.

- Прави ми психоанализа после, Тери. Чу ли за нашия убиец?

- Малко - отвърна Добинс и огледа Райм от глава до пети. Не беше завършил медицина, но имаше завидни позна­ния по психология. - Добре ли си, Линкълн? Изглеждаш мал­ко възбуден.

- Поработих малко повече от необходимото днес. А ед­но време дори не дремвах. Да знаеш какъв мързеливец съм станал.

- Да, прав си. Звънеше ми в три през нощта, за да ме питаш за някой престъпник, и недоумяваше как може оше да съм в леглото. Какво има? Искаш да му съставя профил ли?

- Каквото и да ни кажеш, ще е от полза.

Селито набързо разказа на Добинс за убийствата. Пси­хологът (доколкото Райм си спомняше) никога не си водеше записки. Как ли успяваше да побере всичко чуто в обраслата си с тъмночервена коса глава?

Добинс се приближи до таблицата на стената. Поразгледа я, докато слушаше разказа на детектива. В един момент го прекъсна:

- Жертвите, жертвите... Всички са били под земята. Ед­ната заровена, другите в мазе и в подземен обор.

- Точно така - потвърди Райм.

- Продължавай.

Селито продължи с подробностите около спасяването на Монеле Гегнер.

- Добре, добре - каза разсеяно Добинс.

Обърна се отново към стената. Протегна се и се загледа в оскъдните сведения за Извършител 823.

- Кажи още нещо за твоята идея, Линкълн. За това, че се увлича по старите неща.

- Не знам с какво може да ни послужи този факт. Засе­га всичките улики, които ни оставя, са свързани с историята на Ню Йорк. Строителни материали от началото на века, оборите, парната система...

Добинс внезапно пристъпи напред и посочи таблицата:

- Хана, кажи за Хана.

- Амелия - подкани я Райм.

Сакс разказа, че престъпникът нарекъл Монеле „Хана“.

- Жертвата каза, че името сякаш му харесвало. Освен това ѝ говорил на немски.

- И е поел доста голям риск, за да я отвлече, нали? - отбеляза Добинс. - С таксито на летището е било съвсем безопасно за него. Но да се крие в пералното помещение... Изглежда, непременно е искал да отвлече немкиня.

Добинс заусуква един риж кичур от косата си и се тръс­на в най-близкия празен стол.

- Добре, да опитаме. Подземията... това е ключът на загадката. Това ме кара да мисля, че нашият човек крие не­що, започвам да си мисля за истерия.

- Той не действа истерично - възрази Селито. - Напро­тив, доста е спокоен и обмисля действията си.

- Не в този смисъл на „истерия“. Това е понятие за цял ред душевни разстройства. Проявява се, когато в живота на пациента се е случило някакво нещастие, което го е травми- рало дълбоко. Подсъзнателно тази травма се трансформира в нещо друго, нещо, с което организмът се опитва да се за­щити. При обичайните форми на истерията се наблюдават физиологични симптоми: гадене, болка, парализа. Но смя­там, че в случая става дума за нещо друго. Наричаме го раз­двояване на личността; когато травмата поразява психиката, а не физиологията. Хистерична амнезия, реакция на бягство от действителността. И разпадане на личността:

- Като Джекил и Хайд²⁵¹ ли? - Мел Купър изпревари Банкс в ролята на наивника.

- Е, не вярвам наистина да страда от раздвояване на личността - продължи Добинс. - Такива случаи са много ред­ки и класическият пациент с раздвояване на личността обик­новено е по-млад и има по-нисък коефициент на интелигент­ност от нашия човек. - Кимна към таблицата. - Този е доста хитър. Очевидно много добре обмисля действията си. - До­бинс погледна през прозореца за момент. - Интересно, Линкълн. Мисля, че вашият престъпник прибягва към второто си съзнание, когато му изнася, когато иска да убива, и това е много важно.

- Защо?

- Поради две причини. Първо, този факт говори за първичната му същност. Той е обучен - може би в професията си, - може би в детството - да помага на хората, не да им при­чинява зло. Свещеник, политик, социален работник. И вто­ро, означава, че си е съставил пълен план за действие. Ако разгадаеш какъв, може би ще успееш да го откриеш.

- Какъв план?

- Може би от дълго време е искал да убива. Но не го е правил, защото си е търсил модел за подражание. Герой от книга или филм. Или някого, когото познава. Търсил е някого, с ко­гото да може да се идентифицира, някого, чиито престъпления му дават право и той да убива. Влечението му към историята говори, че моделът му за подражание е личност от миналото.

- Реална ли?

- Не мога да кажа. Може да е литературен герой, може да не е. Хана, която и да е тя, е героиня от същата история. Германия - също. Или германските изселници в Америка.

- Някаква идея какво може да го накара да спре?

- Фройд е смятал, че истерията се причинява от конф­ликт на полово ниво (от какво друго?). В наши дни общото становище е, че такова поведение може да се предизвика от всяка травма. Не е задължително да е само едно събитие. Може да се дължи на общото протичане на живота - дълга поредица от лични и професионални неуспехи. Трудно е да се каже. - Очите на Добинс светнаха. - Но се надявам, Линкълн, да го хванете жив. Ще ми е любопитно да побеседвам с него за няколко часа.

- Том, записваш ли?

- Да, вожде.

- Имам един въпрос... - започна Райм.

- Бих казал Въпросът, Линкълн. Защо оставя уликите, .които водят към следващите жертви?

- Да. Защо оставя уликите?

- Помисли какво прави той... Той ти говори. Не убива безцелно като сина на Сам или убиеца от „Зодиак“. Той не е шизофреник. Той говори, на вашия език, на езика на крими­нологията. Защо? - Добинс направи няколко крачки, отново погледна таблицата. - Идва ми само едно предположение: той иска да сподели вината с вас. Виж, на него му е трудно да убие човек. По-лесно му е, ако ние му станем съучастници. Ако не успеем да спасим жертвите, смъртта им се дължи отчасти на наша грешка.

- Но това е добре за нас, нали? Означава, че убиецът ще продължава да ни оставя улики, по които да можем да разга­даваме следващите му стъпки. Иначе, ако ни постави много трудни загадки, няма да споделим вината му.

- Ами в това има логика - отвърна Добинс. Усмивката му беше изчезнала. - Но има още нещо, за което трябва да помислим.

Селито даде отговора:

- Отвличанията зачестяват.

- Точно така - потвърди Добинс.

- Че може ли да върши отвличанията по-често? - про­мърмори Банкс. - Три часа не е ли достатъчно бързо?

- О, ще намери начин - продължи психологът. - Най-вероятно е да започне да застрашава повече жертви навед­нъж. - Добинс погледна Райм - Добре ли си, Линкълн?

По челото на криминолога се бяха появили капки пот. Той започна силно да присвива очи.

- Само съм уморен. Прекалено много ми дойде възбу­дата.

- Още нещо. Престъпникът извършва серийни покуше­ния. Жертвите са и от двата пола, с различна възраст и социално положение. Всичките са бели, но районите, в който вър­лува, са населени главно с бели. Засега нямаме представа за­що се е спрял точно на тези хора. Ако успеем, може би ще получим по-добра представа за него.

- Благодаря, Тери - каза Райм. - Остани за малко.

- Разбира се, Линкълн. Щом искаш.

- Да започваме с уликите от обора - нареди Райм. - С какво да започнем първо? С бельото ли?

Мел Купър се приближи до пликовете, донесени от Сакс. Погледна онзи с бельото.

- Колекцията „Д’аморе“ на Катарина Фашън. Сто про­цента памук. Платът е произведен в САЩ. Скроени са и ушити в Тайван.

- Нима разбра всичко това от пръв поглед? - възхити се Сакс.

- Не, просто прочетох етикета.

- А!

Полицаите се изсмяха.

- Да не би да иска да ни каже, че ще отвлече пак жена? - попита Сакс.

- Вероятно - отвърна Райм.

Купър отвори плика:

- Не мога да определя от какво са мокри. Ще пусна течността на хроматография.

Райм каза на Том да вземе листчето с фазите на луната. Огледа го внимателно. Листчето беше чудесна улика. Може­ше да се допълни към листа, от който е откъснато, и двете да съвпаднат като отпечатъци от пръсти. Разбира се, първо тряб­ваше да открият оригиналния лист. Дали някога щяха да го намерят? Престъпникът можеше да го е унищожил веднага щом е откъснал парчето, което му е трябвало. Все пак на Лин­кълн Райм му се щеше да не е така. Искаше му се да си мисли, че вестникът, от който е парчето, все още се въргаля някъде и ги чака да го намерят. Така си представяше източниците на улики: колата, от която е било обелено парче боя; пръстът, от който е бил отрязан нокът; пистолетът, който е изстрелял кур­шума, намерен в тялото на убития.

„Фазите на луната...“

Райм попита Добинс дали престъпникът не е решил да действа само при определена фаза на луната.

- Не. Сега луната не е в ясна фаза. Четири дена след новолуние.

- Значи означава нещо друго.

- Може дори да няма предвид самата луна - предполо­жи Сакс, доволна от заключението си.

- Добра мисъл, Амелия - похвали я Райм. - Може би има предвид кръгове. Или нещо, свързано с мастилото, хар­тията. Или с геометрията. С планетариума...

Райм си даде сметка, че Сакс го наблюдава. Може би едва сега забелязваше, че е обръснат, измит, сресан и преоблечен.

„Какво ли си мисли сега? - питаше се той. - Още ли ми е сърдита, или ѝ е безразлично?“

Не му беше ясно. В момента Сакс му бе толкова непоз­ната, колкото Извършител 823.

Факсът издаде пронизителен сигнал. Том излезе и след няколко минути се върна с два листа в ръка.

- От Ема Ролинс са - обяви той и ги вдигна пред Райм. - От проверката на бакалиите. Единадесет магазина в Манха­тън са продавали телешко на клиенти, закупили по-малко от пет продукта. Да запиша ли в таблицата имената на магазини­те?

- Разбира се. Ще са ни нужни за справка по-късно.

Том записа в таблицата:

„Бродуей“ и 82-ра -„Шопрайт“

„Бродуей“ и 96-та - „Андерсън фудс“

„Гринуич“ и „Банк“ - „Шопрайт“

2-ро авеню и 72-ра, 73-та - „Гросъри уърлд“

Батъри парк сити - „Джей и Джи “

2-ро авеню 1709 - „Андерсън фудс“

34-та и „Лексингтън “ - „ Фуд уеърхаус “

8-мо авеню и 24-та - „Шопрайт“

„Хюстън“ и „Лафайет “ - „Шопрайт“

6-то авеню и „Хюстън“ - „Джей и Джи“

„Гринуич “ и „Франклин“ - „Гросъри уърлд “

- Това стеснява търсенето - отбеляза саркастично Сакс. - До целия град.

- Имай търпение - каза Райм.

Мел Купър започна да оглежда сламките, намерени от Сакс.

- Нищо особено.

Той ги хвърли настрани.

- Нови ли са? - попита Райм.

Ако бяха, щяха да проверят в магазините дали не са про­давали и метли заедно с телешкото,

Но Купър отвърна:

- Мислих си го. От преди поне шест месеца е.

Изтърси следовите улики от облеклото на немкинята вър­ху един лист.

- Тук има няколко неща. Първо - пръст.

- Достатъчно ли е за плътностен градиент?

- Не. Обикновена пръст. Вероятно от сцената на прес­тъплението.

Купър огледа останалите неща, които бе изчеткал от оца­паните с кръв дрехи.

- Прах от тухли. Откъде толкова много?

- От плъховете, които застрелях. Стените бяха тухлени.

- Застреляла си ги? На местопрестъплението! - възму­ти се Райм.

- Ами да - оправда се Сакс. - Бяха я накачулили.

Райм се ядоса, но не каза нищо. Само добави:

- Значи да очакваме всякакви замърсители в резултат от стрелбата: олово, арсен, сажди, сребро.

- Я... още едно парче от червеникав велур. От ръкави­цата. И... ново влакно, различно.

Криминолозите умират за влакна. Това беше тънко, си­во, едва видимо с просто око.

- Чудесно - възкликна Райм. - Какво още?

- Ето снимките с отпечатъците - каза Сакс. - Единия от гърлото ѝ и другия от земята.

- Добре - каза Райм и ги огледа внимателно.

По лицето му премина едва сдържана усмивка на три­умф. Сякаш се боеше да се радва прибързано, защото не е професионално.

Той още оглеждаше снимките, когато в стаята влезе Джим Полинг. Заобиколи парализирания и се приближи към Селито.

- Идвам от местопрестъплението - заяви той. - Спаси­ли сте жертвата. Чудесна работа, момчета. - Кимна към Сакс, за да ѝ покаже, че има предвид и нея. - Мръсникът да не е отвлякъл нова жертва?

- Ако не е, скоро ще го направи - промърмори Райм.

- Тъкмо работим по уликите.

- Джим, скъсах се да те търся. Звънях дори при кмета - каза Селито.

- Бях при началника. Наложи се да го моля за подкреп­ления. Още петдесет от хората ми бяха прехвърлени към ох­раната на ООН-то.

- Капитане, трябва да обсъдим нещо. Имаме проблем. Нещо се случи на последната сцена.

- Проблем ли? - изгърмя неочакван глас от вратата. - Кой има проблеми? Какви проблеми?

На вратата стоеше висок слаб мъж. Беше черен като кат­ран и носеше смешен зелен костюм, обувките му блестяха като слънца. Сърцето на Райм се сви:

- Делрей!

- Здравейте, Линкълн Райм. Най-великият в Ню Йорк. Здрасти, Лон. И Джим Полинг, как е, друже?

Зад Делрей чакаха петима мъже и една жена. Райм вед­нага разбра какво правят тук федералните агенти. Делрей огледа присъстващите в стаята, задържа очи за миг върху Сакс, после ги отмести.

- Какво искаш? - изсъска Полинг.

- Не можеш ли още да познаеш, смешнико? Вече сте вън от играта. Взимаме ви случая. Да, точно така. Направо от ръчичките.

17.

Делрей заобиколи леглото на Райм, като хвърли на паралитика подигравателен поглед. Някои хора имат удивител­ната способност да унижават другите, без дори да им проду­мат.

Линкълн Райм познаваше много добре това поведение.

- Я гледай! - възкликна Делрей и посочи леглото „Клинитрон“. - Това от „Междузвездни войни“ ли е?

Хайде, момчета, скачайте в космическия кораб.

- Изчезвай, Делрей - каза Полинг. - Случаят е наш.

- Как е пациентът, докторе?

Капитанът пристъпи извисяващия се над него федера­лен агент:

- Делрей, чуваш ли? Изчезвай оттук.

- Човече, и аз искам един такъв. Да си наместя задника върху него и да гледам телевизия. Линкълн, как си, братче. От години не сме се виждали.

- Том, някой разреши ли на тези хора да влязат? - по­пита Райм.

- Не, влязоха дори без да почукат.

- Никой не ви е разрешил да влизате - каза Райм. - Така че бихте ли ни освободили от присъствието си?

- Имам разрешение за обиск - отвърна Делрей, като потупа джоба на ризата си.

Десният показалец на Амелия Сакс започна да чопли па­леца, който всеки момент щеше да се разкърви.

Делрей се огледа. Очевидно бе впечатлен от импровизи­раната им лаборатория, но бързо се отърси от това чувство:

- Поемаме случая, съжалявам.

В цялата си двадесетгодишна полицейска практика Райм не бе виждал подобно безпардонно вмешателство.

- Върви по дяволите, Делрей - започна Селито, - защо не се зае със случая от самото начало?

- Защо не съм се заел ли? Никой не ме е уведомил за него. Вие защо не ми се обадихте?

- Ами... - Селито погледна за помощ Полинг, който каза:

- Изпратихме ти покана за консултация по случая. Не бяхме длъжни да те уведомим лично.

- Консултация. А, да. И как точно изпратихте покана­та? С „Пони експрес“? Или с препоръчано писмо? Кажи ми, Джим, каква е ползата да получа поканата да участвам като експерт един ден след започването на разследването?

- Сметнахме, че няма да имаме голяма полза от помощ­та ти - отвърна Полинг.

- Кои вие? - попита бързо Делрей, с гласа на хирург, който е забелязал миниатюрен тумор.

- Аз сметнах, че няма да има полза от теб - изръмжа По­линг. - Казах на кмета, че случаят ще се провежда на местно ниво. Държим всичко под контрол. Върви по дяволите, Делрей.

- Сигурно сте си мислили, че ще го приключите до ве­черните новини.

- Това изобщо не ти влиза в работата - изкрещя По­линг за голяма изненада на Райм. - Случаят е наш.

Райм бе слушал за избухливостта на капитана, но никога не беше присъствал на такава реакция.

- Всъщ-ност се-га слу-ча-ят е наш - натърти Делрей.

Той се запъти към масичката с инструментите на Купър.

- Недей да го правиш, Фред - каза Райм. - Почти сме хванали този човек. Ако искаш, работи с нас, но не ни отне­май случая. Този убиец не е обикновен.

Делрей се усмихна:

- Я да видим какво последно чух за случая. Че разслед­ването се води от цивилен. Че огледът на местопрестъплени­ето се извършва от патрулиращ полицай. Че сте пратили хо­рата от специалните служби да пазаруват в бакалии.

- Това е събиране на стандарти за веществените дока­зателства, Фредерик - отвърна Райм.

Делрей го изгледа с престорено разочарование:

- Ами СБР, Линкълн? За всичко плащат данъкоплат­ците. И после се чудим защо ни режат бюджета...

Откъде бе научил тези подробности? Нали всички се бя­ха заклели, че ще пазят разследването в тайна.

- И какво чувам - че хората на Хауман са открили пос­ледната жертва, но не са я спасили веднага. От Канал пет са направили чист и ясен запис. Пуснаха писъците ѝ да звучат цели пет минути, преди да изпратиш някой да я освободи. - Делрей хвърли подигравателен поглед на Селито. - Лон, чо­вече, за този ли проблем току-що говореше?

Толкова бяха близо. Започваха да го усещат, да разбират езика на убиеца. Да го виждат. С изненада Райм установи, че отново се занимава с нещо, което му доставя удоволствие. След толкова години. А сега някой искаше да му го отнеме. Обхвана го яд.

- Добре, поеми случая, Фред - изръмжа той. - Но не ни отрязвай. Не го прави.

- Загубихте две жертви - напомни Делрей.

- Само една - поправи го Селито, като погледна смуте­но Полинг, който бе запалил цигара. - За първата не можеше да се направи нищо. Тя беше за привличане на вниманието.

Добинс само наблюдаваше спора със скръстени ръце, но Джери Банкс не издържа:

- Сега знаем как действа. Няма да има повече мъртви.

- Ще има, ако хората ви продължават да стоят със скръс­тени ръце и да слушат виковете за помощ на жертвите.

- Решението беше... - започна Селито.

- Мое - изпревари го Райм. - Мое.

- Но ти си цивилен, Линкълн. Така че решението не може да е твое. Ти може да си дал предложение, препоръка. Но не мисля, че си взел решението.

Делрей отново насочи вниманието си към Сакс. Без да сваля очи от нея, попита Райм:

- Ти ли измести Перети от случая? Това е много странно. Защо ти е било да го правиш?

- Аз съм по-способен от него - отвърна Райм.

- Перети не беше никак очарован. Не. Двамата с него си побъбрихме с Екерт.

„Екерт? Заместник-комисаря на полицията. Той пък как е замесен?“

Беше му достатъчно само да погледне гузните сини очи на Сакс, за да си отговори на този въпрос.

Райм ѝ хвърли свиреп поглед, който тя избягна, и се обър­на към Делрей:

- Да видим... Перети ли казваш? Не пусна ли той дви­жението по булеварда, където е стоял убиецът, за да наблю­дава предсмъртната агония на първата жертва? Не освободи ли той местопрестъплението, преди да успеем да открием добри улики? Местопрестъплението, което беше отцепено от моята Сакс и криминоложкия екип. Моята Сакс бе нап­равила всичко както трябва, а Винс Перети и всички остана­ли сгрешиха. Точно така.

Сакс си погледна палеца, бръкна в джоба си, извади една лепенка „Нилекс“ и я залепи върху разкървавената раничка.

- Трябваше да ни предупредите още в началото - зак­лючи Делрей.

- Махай се - промълви Полинг.

Нещо в очите му проблесна и той изкрещя:

- Изчезвай!

Дори хладнокръвният Делрей отстъпи крачка назад, ко­гато от устата на капитана захвърчаха пръски слюнка.

Райм се намръщи. Имаха шанс да спазарят нещо, но не и ако капитанът изпаднеше в истерия.

- Джим...

Полинг не му обърна внимание:

- Вън! - изкрещя отново. - Няма да ни отнемете cлучая!

И за изненада на всички присъстващи, Полинг скочи, хвана агента за зелените ревери на сакото и го блъсна с все сила в стената. След кратко мълчание Делрей просто го из­бута и извади мобилния си телефон. Подаде го на Полинг:

- Обади се на кмета. Или на началника Уилсън.

Полинг се отдръпна инстинктивно от Делрей.

- Щом искаш случая, получи го!

Капитанът излезе, заслиза по стълбите. Външната врата се затръшна.

- За Бога, Фред - възкликна Селито. - Защо не си сът­рудничим? Ние ще хванем този мръсник.

- Това е работа на Отряда за борба с тероризма към Бюрото - отвърна Делрей. На фона на реакцията на Полинг сега думите му звучаха като продиктувани от здрав разум. - Не сте подготвени за работа с терористи.

- Какви ти терористи - възрази Райм.

- Мирната конференция на ООН. Един информатор ми подшушна, че на летището се подготвя нещо. Там, откъдето убиецът е отвлякъл първите си жертви.

- Не бих го определил като терорист - намеси се До­бинс. - Това, което става в главата му, е мотивирано психо­логически. Не идеологически.

- Е, ние така го виждаме. Уважавам мнението ви. Но сега ние се занимаваме със случая.

Райм се отказа от спора. Умората го смазваше. Сега му се искаше Селито и помощникът му с нарязаното лице изобщо да не му се бяха мяркали тази сутрин. Искаше му се никога да не се беше срещал с Амелия Сакс. Искаше му се да не беше обличал тази ослепително бяла риза, която сега стискаше врата му.

Даде си сметка, че Делрей му говори нещо.

- Моля? - Райм вдигна вежди.

- Казвах, не може ли убиецът да има и политически мотиви?

- Мотивите не ме засягат - отвърна Райм. - Интересу­ват ме уликите.

Делрей хвърли поглед към масичката на Купър:

- Значи случаят е наш. Всички ли сме съгласни?

- Какво ще правим? - попита Селито.

- Можете да ни подкрепите с хора. Или да зарежете всичко. Сега ще взема уликите, ако нямате нищо против.

Банкс се поколеба.

- Дай му ги - заповяда Селито.

Младият полицай вдигна пликчетата с улики от послед­ното местопрестъпление и ги напъха в голям найлонов плик. Делрей протегна ръце. Банкс погледна хилавите му пръсти, тръсна плика върху масата и се оттегли в противоположния край на стаята - където стояха всички полицаи. Райм леже­ше в неутралната зона между двата лагера, Амелия Сакс стър­чеше до леглото му.

Делрей се обърна към нея:

- Полицай Сакс?

Тя погледна Райм, после отвърна:

- Да?

- Комисар Екерт нареди да дойдете с нас, за да ви раз­питаме за сцените на престъпленията. Каза да се явите на новата си служба в понеделник.

Тя кимна.

Делрей се обърна към Райм и каза искрено:

- Не се тревожи, Линкълн. Ще го пипнем. Следващия път като чуеш за него, главата му ще стърчи на кол пред портите на града.

После кимна на останалите агенти, които прибраха ули­ките и заслизаха надолу. Делрей подвикна на Сакс от вратата:

- Идвате ли, полицай?

Тя се изпъна, събрала неловко ръце, като ученичка, ко­ято е отишла на някакъв купон, а сега съжалява.

- След малко.

Делрей заслиза по стълбите.

- Мръсници - промърмори Банкс и тръсна бележника си върху масата. - Не мога да повярвам.

Сакс запристъпя от крак на крак.

- Тръгвай, Амелия - подкани я Райм. - Не ги карай да те чакат.

Тя се приближи към леглото.

- Линкълн...

- Няма нищо. Постъпила си, както си намерила за добре.

- Нямах никаква работа на местопрестъпленията - за­почна да се оправдава тя. - Никога не съм искала да се зани­мавам с криминология.

- Няма и да ти се налага повече. Всичко свърши.

Тя се запъти към вратата, после се обърна и изсъска:

- Не те е грижа за нищо друго освен за уликите, нали?

Селито и Банкс се спогледаха объркано, но тя не им обър­на внимание.

- Том, би ли изпратил Амелия?

- Това е само игра за теб, нали? - продължи тя. - Монеле...

- Кой?

Очите ѝ пламнаха.

- Ето! Виждаш ли? Дори не си спомняш името ѝ. Моне­ле Гегнер, момичето в тунела... тя бе само част от играта. Плъховете лазеха по тялото ѝ, а ти каза само: „Такъв им е нравът.“ Нрав ли? Тя никога няма да се съвземе от този ужас, а ти се интересуваш само от скъпоценните си улики.

- При живи хора - започна да я поучава Райм - раните, причинени от гризачи, винаги са повърхностни. Още след първото ухапване се появява опасността от бяс. Какво ще ѝ ста­не, ако изчака още малко?

- Защо не попиташ какво мисли тя?

Сакс се усмихна странно. Като медицинските сестри, ко­ито мразят паралитици. Обръщат се към пациентите си с та­кива престорени усмивки. Добрата Амелия Сакс не му ха­ресваше, предпочиташе я ядосана...

- Отговори ми на един въпрос, Райм. Защо поиска аз да се заема със сцените?

- Том, гостенката ни много се задържа. Би ли я...

- Линкълн... - започна болногледачът.

- Том, помолих те нещо.

- Защото нищо не разбирам - отговори си сама Сакс. - Ето защо! Не искаше да използваш истински специалист криминолог, защото нямаше ти да водиш разследването. Но мен... можеше да ме управляваш: ела тук, иди там. Правех точно каквото ти искаше, без да се противя.

- О, бунта на мравките... - каза подигравателно Райм, вдигна очи към тавана.

- Само че аз не съм ти подчинена. Още от самото нача­ло не исках да се занимавам с това.

- И аз не исках да започвам разследването. Но ето ни заедно. В леглото. Е, поне единия.

Той се усмихна ледено. По-студено, отколкото тя може­ше да издържи.

- Ти си просто едно разглезено дете, Райм.

- Полицай, време е да си вървите - излая Селито.

Но тя продължи:

- Не си в състояние сам да си обхождаш сцените и съжаля­вам за това. Но рискуваш да провалиш разследването само за да погъделичкаш самолюбието си, затова върви по дяволите.

Тя грабна фуражката си и изхвърча от стаята.

Райм очакваше да чуе затръшване на входната врата, до­ри счупване на стъкло, но долови само лекото изщракване на бравата.

Джери Банкс взе бележника си и започна да чете с пре­калено усърдие записките.

- Линкълн, съжалявам - каза Селито. - Аз...

- Няма нищо - отвърна Райм, като се прозина широко с надеждата, че така ще успокои болката в сърцето си. - Няма нищо.

Полицаите останаха още няколко минути в неловко мъл­чание пред масата, на която вече ги нямаше събраните ули­ки. После Купър каза:

- Ами, май е най-добре да си събирам багажа.

Постави черната кутия на микроскопа върху масата и започна да развива окуляра с нежността на музикант, който разглобява саксофона си.

- Е, Том - каза Райм, слънцето вече залезе. Знаеш ли какво означава това? Кръчмите са отворени.

Оперативната им зала беше впечатляваща. Слагаше спал­нята на Линкълн Райм в задния си джоб.

Половин етаж, тридесетина агенти, компютри и елект­ронна апаратура като от филм по Том Кланси. Агентите бя­ха облечени като адвокати или банкери. Бели ризи, вратов­ръзки. „Изтупани“ - помисли си Сакс. А тя изпъкваше сред тях с тъмносинята си униформа, оцапана с кръв от плъхове, кал и тор от заклан преди сто години добитък.

Вече се беше успокоила след скандала с Райм и въпреки че имаше още стотици неща, които можеше да му каже, ко­ито искаше да му каже, тя си наложи да се съсредоточи върху положението, в което сега се намираше.

Един висок агент в безупречен сив костюм разговаряше с Делрей - двама едри мъже, навели глави в сериозен разговор. Сакс предположи, че той е началникът на манхатънското уп­равление на ФБР, Томас Пъркинс, но не беше сигурна: патру­лиращите полицаи нямат почти никакви контакти с Бюрото. Високият агент изглеждаше сериозен, готов за действие и не сваляше поглед от голям план на Манхатън, окачен на стена­та. Пъркинс кимна няколко пъти, докато Делрей го въвежда­ше в ситуацията, после се изправи пред една пластмасова ма­са с хартиени пликове и се обърна към останалите агенти:

- Моля за внимание... Току-що разговарях с главния про­курор във Вашингтон. Всички знаете за похитителя от лети­ще „Кенеди“. Престъпникът действа необичайно. Отвлича­нето без сексуални подбуди се среща рядко при серийните похитители. Всъщност този е първият подобен случай в Юж­ния район. Като се има предвид възможната връзка със съ­битията в ООН тази седмица, ще работим в тясно сътрудни­чество с главната квартира на организацията, Куонтико и канцеларията на генералния секретар. Налага се да се отне­сем с изключителна сериозност към този случай. Работата ни се следи на най-високо ниво.

Главният агент погледна Делрей, който продължи:

- Поехме случая от нюйоркската полиция, но ще ги изпол­зваме за подкрепление. Полицаят, който е извършил огледа на местопрестъпленията, ще ни разкаже накратко за сцените.

Сега Делрей звучеше съвсем различно. Никаква следа от надутост.

- Водихте ли писмен отчет за уликите? - обърна се Пър­кинс към Сакс.

Тя призна, че не.

- Главната ни цел беше спасяването на жертвите.

Това явно не се хареса на агента. В съда много сериозни обвинения се провалят заради пропуски при воденето на до­кументацията за веществените доказателства. Това е първо­то, за което се хващат адвокатите.

- Съставете пълен списък, преди да си тръгнете.

- Слушам, сър.

„Как само ме гледаше Райм, когато се досети, че аз съм отишла при Екерт и съм го накарала да им вземе случая. Какъв поглед...“

„Моята Сакс го направи, моята Сакс запази сцената непокътната.“

Сакс започна да си чопли единия нокът. „Спри“ - каза сама на себе си. И както винаги, продължи да човърка кожичките си. Болката я успокояваше. Това никой лекар не го разбираше.

Началникът каза:

- Агент Делрей, бихте ли съобщили на колегите какво смятаме да предприемем?

Делрей се обърна към залата:

- В момента наши агенти проверяват главните теро­ристични групи в града и търсят следи, които биха ни завели до свърталището на убиеца. Всички криминолози, всички тай­ни агенти. Това ще означава отлагане на работата по някои започнати вече разследвания, но решихме, че си струва да рискуваме. Ще действаме бързо. Ще се разделите на групи по шестима, трябва да сте готови да действате при първия подаден сигнал. Имайте пълна готовност за спасяване на за­ложници и влизане с взлом в укрепени сгради.

- Сър... - прекъсна го Сакс.

Пъркинс се намръщи. Очевидно никой не се беше осме­лявал да прекъсне инструктаж преди определеното време за въпроси.

- Да. Какво има, полицай?

- Ами чудех се, сър. Какво ще стане с жертвата?

- Коя, германката ли? Смятате, че трябва пак да я раз­питаме?

- Не, сър. Следващата жертва.

- А... не изключваме възможността да има и други ми­шени на похитителя.

- Той вече е хванал следващата - продължи Сакс.

- Така ли? Началникът погледна Делрей, който вдигна рамене. - Откъде знаете?

- Ами... не съм сигурна, сър. Но на последното местоп­рестъпление бе оставил улики, а нямаше да го направи, ако не държеше вече поредната си жертва. Или ако поне не въз­намеряваше да отвлече някого.

- Както виждате, полицай - продължи началникът, - ще мобилизираме всичките си хора, за да предотвратим след­ващото убийство.

- Смятаме, че е по-добре да се съсредоточим върху из­вършителя - обясни Делрей.

- Детектив Сакс... - започна Пъркинс.

- Не съм детектив, сър. Патрулиращ полицай съм.

- Да, добре - продължи началникът, като погледна куп­чината папки. - По-добре ни кажете какво знаете.

Тридесет чифта очи се насочиха към нея. Между тях и на две жени.

- Просто разкажете какво видяхте - каза Делрей и стис­на една незапалена цигара между зъбите си.

Сакс им разказа как е обработила сцената на престъпле­нието и до какви изводи са стигнали Райм и Тери Добинс. Повечето агенти изглеждаха объркани от необичайното по­ведение на престъпника.

- Като че играе някаква игра - промърмори един.

Друг попита дали в уликите, които е оставял, има някак­ви политически намеци.

- Ами ние всъщност не смятаме, че е терорист - настоя Сакс.

Пъркинс се обърна рязко към нея:

- Кажете, полицай. Твърдите, че е хитър?

- Много хитър.

- Има ли възможност да блъфира двойно?

- Какво имате предвид? '

- Вие... по-скоро полицията смята, че е психопат. Със съз­нанието на убиец. Но не е ли възможно да е толкова умен, че да ви накара да си мислите така? А всъщност целта му да е друга.

- Каква?

- Да вземем уликите, които оставя. Дали не са само за заблуждение?

- Не, те са указания. Подсказват ни къде е следващата жертва.

- Това го разбирам - бързо каза Томас Пъркинс. - Но дали не го прави, за да ни отвлече вниманието от истинска­та му цел?

Сакс бе мислила и по този въпрос.

- Възможно е.

- А началникът на полицията Уилсън изтегля хора от охраната на ООН, за да ги включи в разследването на убий­ствата. Този престъпник може да разсейва силите на реда, за да постигне необезпокоявано истинската си цел.

Сакс си бе помислила същото, когато наблюдаваше по­лицаите, които претърсваха „Пърлстрийт“.

- И мислите, че целта му е ООН?

- Така смятаме - потвърди Делрей. - Терористите, ко­ито стоят зад атентата над ЮНЕСКО в Лондон, може да са решили да направят втори опит.

Значи Райм е работил в съвсем грешна насока. Това об­лекчи в известна степен чувството й за вина.

- Сега, полицай, бихте ли ни разказали за уликите?

Делрей й връчи списък с всичко, което беше намерила, и тя започна да обяснява точка по точка. Почти никой не ѝ обръщаше внимание: някои агенти говореха по мобилните си телефони, други помежду си, трети драскаха в бележници­те си. Но в един момент тя заяви:

- Тогава снех този отпечатък от пръста на извършителя.

В залата настъпи гробно мълчание. Всички вдигнаха очи към нея изненадани. Имало какво да изненада и федерални­те агенти.

Сакс погледна безпомощно Делрей, който рязко вдигна глава:

- Отпечатък ли сте снели?

- Ами, да. Ръкавицата му паднала в борбата с последна­та жертва и когато се навел да си я вземе, се подпрял с пръст на земята.

- Къде е? - припряно попита Делрей.

- За Бога - възкликна един агент. - Защо не го споме­нахте в самото начало?

- Ами, аз...

- Намерете го, намерете го! - изкрещя друг.

През залата премина шепот.

С разтреперени ръце Сакс започна да рови из уликите, на­мери снимката и я подаде на Делрей. Той я вдигна, погледна отпечатъка внимателно. Показа го на един агент, който, както предположи Сакс, бе специалистът по пръстови отпечатъци.

- Добре - каза агентът. - Първо качество.

Отпечатъците се разделят на три групи: А, Б и В, като последната група са най-неясни и не се приемат като доказа­телства в съда. Но каквато и гордост да изпитваше Сакс от способностите си, тя бе заличена от масовото недоумение на агентите, че е споменала за отпечатъка толкова късно.

Изведнъж настана суматоха. Делрей даде снимката на един агент, който изтича към някакъв сложен компютър в ъгъла на залата и я постави върху голям скенер „Оптискан“. Друг агент започна да трака по клавиатурата. Делрей грабна телефона. Затропа нервно с крака. Най-сетне оттатък вдиг­наха.

- Джини, Делрей се обажда. Сигурно ще ти причиня голямо главоболие, но трябва спешно да спреш всички по­ръчки за САИО от Североизточния район и да придвижиш моята с предимство... Мога да ти дам Пъркинс. Той ще уреди всичко, а ако и това не е достатъчно, ще се обадя на шефа във Вашингтон... Заради ООН-то е.

Сакс бе чувала за Системата за автоматична идентифи­кация на отпечатъци йа Бюрото, която се използва от всич­ки полицейски управления в страната. Точно нея Делрей ис­каше да блокира.

- Сканирах го. В момента го изпращам - докладва аген­тът от компютъра.

- Колко време ще отнеме?

- Десет-петнадесет минути.

Делрей сключи длани:

- Моля те, Господи.

Около Сакс се вихреше цял ураган от припрени агенти. Говореха за оръжие, хеликоптери, коли, преговори с теро­ристи. Телефонни разговори, тракане по клавиатури, шумо­лене на карти, щракане на пистолети.

Пъркинс разговаряше със специалистите по спасяване на заложници, с началника или с кмета. Може би дори с пре­зидента. Кой знае?

- Не знаех, че отпечатъците са толкова важни - каза Сакс на Делрей.

- Винаги са били важни. Особено сега, когато имаме САИО. Преди отпечатъци се взимаха само за показност. За да се покаже на пресата, че правим нещо.

- Шегувате се.

- Не, ни най-малко. Да вземем Ню Йорк. Провеждате „студено“ разследване - когато няма заподозрени. Ако тър­сите из досиетата ръчно, може да ви отнеме петдесет годи­ни, докато намерите престъпника. Къртовски труд. С автоматичната система ще го имаме за петнадесет минути. Нав­ремето около два-три процента от престъпниците се разкри­ваха по отпечатъци. Сега разкриваме двадесет - двадесет и два процента. Отпечатъците са безценни. Райм не ви ли е казал?

- Сигурно знае...

- И не е започнал търсенето? Господи, този човек спи.

- Полицай - извика Пъркинс, поставил ръка върху теле­фонната слушалка, - ще се наложи да попълните формулярите за съхранение на уликите веднага. Искам да ги изпратя на ОИВД.

Отряда за изследване на веществени доказателства. Райм бе един от основателите му.

- Разбира се, веднага.

- Малъри, Кемпъл, занесете тези улики в някой каби­нет и оставете гостенката ни да попълни формулярите. Има­те ли химикалка, полицай?

- Тъй вярно.

Сакс последва двамата мъже в един кабинет. Започна нервно да щрака с химикалката, докато ѝ донесоха цяла куп­чина формуляри за съхранение на веществени доказателст­ва. Тогава седна и се зае с работата.

Зад гърба ѝ изгърмя гласът на Делрей, човекът, който изглеждаше най-заинтересован от случая. На път за управ­лението някой го бе нарекъл „Хамелеона“ и Сакс сега започ­ваше да разбира защо.

- Наричаме Пъркинс Големия Dict. Не, не „dick²⁶¹”, както си мислите. Съкратено от dictionary - речник. Той е умен за де­сет. И винаги знае къде да се обади, когато трябва да се урежда нещо. - Делрей прокара цигарата под носа си, като че беше луксозна пура. - Знаете ли, полицай, много хитро постъпвате.

- Защо?

- Като се махате от криминалния отдел. Най-умната постъпка в живота ви е това преместване във „Връзки с об­ществеността“. Там хем ще има полза от вас, хем работата няма да ви смаже. Точно това става при нас, повярвайте. Ра­ботата те смазва.

„Една от жертвите на болния разсъдък на Джеймс Шнайдер, млад мъж на име Ортега, пристигнал в Манхатън от Мек­сико, където политическата нестабилност (размирици, започ­нали предишната година) застрашавала търговията. Амби­циозният предприемач бил прекарал в града не повече от една седмица, когато внезапно изчезнал. Бил забелязан за пос­леден път пред една кръчма в Уестсайд и властите веднага заподозрели, че той е поредната жертва на Шнайдер. За зла участ, точно такъв бил случаят.“

Колекционера на кости обикаляше вече петнадесет ми­нути из улиците около Нюйоркския университет на „Вашин­гтон скуеър“. Пълно с народ, но главно младежи. Ученици от лятното училище. Скейтбордисти. Весела тълпа. Улични музиканти, жонгльори, акробати. Това му напомняше за „му­зеите“ по „Боуъри“, популярни през XIX век. Разбира се, не бяха истински музеи, а панаирджийски улички, гъмжащи от палячовци, уроди, показвани за пари, и дюкянчета, предлага­щи всичко, от френски пощенски картички до късчета от Христовия кръст.

Колекционера забави един-два пъти, но никой не иска­ше да се вози на такси.

„Шнайдер завързал тухли за краката на сеньор Ортега и го хвърлил в река Хъдсън, та мътната вода и рибите да оглозгат тялото му до кокал. Трупът бил открит две сед­мици след отвличането. Така и не се разбрало дали злощастната жертва е била жива, когато са я хвърлили във водата. Предполага се, че да. Защото извергът така изчис­лил дължината на въжето, че лицето на сеньор Ортега би­ло само на сантиметри под повърхността - ръцете му не­съмнено бясно са се мятали, докато нещастникът гледал спасителния въздух.

Колекционера на кости забеляза болнав младеж, заста­нал на една пресечка. „Болен от СПИН - помисли си той. - Но костите ти са здрави и толкова ясно личат през кожата. Костите ти ще живеят вечно...“ Младежът не искаше такси и Колекционера го отмина. Хвърли му жаден поглед в огледа­лото за обратно виждане.

Погледна отново напред, точно навреме, за да избегне един възрастен мъж, който бе изскочил на улицата и махаше за такси. Човекът отскочи назад, колата закова спирачки точ­но пред него.

Мъжът отвори задната врата.

- Гледайте къде карате - каза поучително, не ядосано.

- Извинявайте - промърмори Колекционера на кости.

Възрастният човек се поколеба за момент, огледа ули­цата, но не забеляза други таксита. Качи се.

Затръшна вратата.

„Стар и хилав - помисли си Колекционера на кости. - Кожата ще се обели от костите му като коприна.“

- Накъде?

- Ийстсайд.

- Дадено - отвърна Колекционера, нахлузи маската за ски и зави рязко надясно. Таксито потегли на запад.