Колелото на мрака

16.

— Пак си направила водата във ваната прекалено гореща — просъска възрастната жена; острият й глас беше твърде силен за каютата. — И си сложила твърде малко масло за вана.

Инге Ларсен се опитваше да помогне на старицата, която тежеше два пъти повече от самата нея, да се напъха в нощницата си.

— Съжалявам, мамо — промърмори момичето.

— И колко пъти да ти повтарям — продължи наставническият глас, докато набръчканата и отпусната кожа проявяваше милостта да се скрие под пластовете коприна и памук. — Докато си тръгваше от вечерята, си оставила чантата ми от дясната страна на инвалидната количка. А трябва да стои от ляво. От ляво!

— Много добре, мамо. — Като присвиваше очи заради болезнената хватка на старческата ръка върху рамото й, Инге подаде на възрастната жена бастуна й. За благодарност веднага получи болезнено чукване по кокалчетата.

— Стой изправена, момиче. Да не искаш да падна!

— Не, мамо. — Инге гледаше встрани, докато говореше. Да среща очите на работодателката си изглежда само подбуждаше допълнителни критики.

— Наистина ти си най-лошата компаньонка, която някога съм имала — а мога да ти кажа, че съм имала повече от достатъчно. Ако не се поправиш, просто ще трябва да те освободя.

— Много съжалявам, ако не ви удовлетворявам, мамо — отвърна Инге.

Беше въпрос на половин час да настани жената в леглото, да подвие юргана под краката й, да намаже ръцете й с крем, а лицето — с избелващ мехлем, да разреше и сплете косата й и да разпухка възглавниците.

— Сега не искам да чувам и звук от устата ти — долетя скърцащият глас. — Знаеш колко трудно ми е да заспя.

— Както кажете, мамо.

— И остави вратата отворена. Спя леко и не се знае кога може да ми потрябваш.

— Много добре. — Колкото се може по-тихо и бавно Инге излезе на пръсти от спалнята и зае мястото си на стола точно пред вратата в дневната. Там спеше тя. Старата жена настояваше завивките й сутрин веднага да се прибират и да не бъдат постилани до късно през нощта; изглежда я дразнеше фактът, че и Инге трябваше да спи.

Тя зачака, като едва се осмеляваше да диша, докато старата дама раздразнено си мърмореше под нос. Звуците постепенно утихнаха и дишането й стана равномерно. Инге седеше и слушаше, докато не започна шумното хъркане, както всяка нощ: обратно на думите й, старата спеше извънредно дълбоко и никога не се събуждаше преди да е дошло утрото.

След това, много внимателно, Инге се надигна от стола и крадешком премина край отворената врата на спалнята. Хъркането невъзмутимо продължаваше. Движейки се към изхода, тя се спря само за миг пред огледалото, за да се увери, че е в приемлив вид. Отсреща я погледна сериозна млада жена с руса коса и тъжни, почти уплашени очи. Приглади прическата си набързо и продължи към входната врата на апартамента. Открехна я внимателно и се шмугна навън.

Пое надолу по покрития с елегантен килим коридор и почти в същия миг се почувства по-добре. Сякаш тъмна мъгла се надигаше под топлината на слънцето. Щом стигна до централното стълбище, Инге се спусна към обществените зали в кораба. Тук атмосферата бе толкова по-жизнерадостна — хората разговаряха, смееха се. Не един мъж й се усмихна докато минаваше край магазините, кафенетата и винените барове: макар и срамежлива и леко непохватна, Инге беше привлекателна, а шведските й корени не можеха да се сбъркат.

Работеше за старицата вече от два месеца и преживяването нямаше нищо общо с очакванията й. Рано осиротяла, тя бе прекарала уединено детство, израснала бе в манастирски училища. Когато дойде време да си потърси работа, вече имаше място като компаньонка на възрастни дами, осигурено от една агенция, свързана с манастира. На пръв поглед — идеално. Говоримият й английски беше безупречен, а училището й даваше отлични препоръки. Нямаше къде да живее — като компаньонка щеше да получава и стая, и храна. А най-хубавото беше, че пътуванията с богата дама щяха да й позволят да се докосне до външния свят — нещо, за което много пъти си бе мечтала.

Ала реалността нямаше нищо общо с тези блянове. Господарката й я критикуваше на всяка стъпка; Инге не можеше да си спомни и една думичка, която би могла да мине за похвала. Когато беше будна, старата жена изискваше постоянно внимание и настояваше всеки неин каприз да се изпълнява незабавно. Инге нямаше право да се отделя от нея. Все едно се намираше в затвор — с двегодишна присъда, като се има предвид договора, който бе подписала. Единствените мигове на свобода идваха късно нощем, когато старицата потъваше в сън. На зазоряване, когато се будеше раздразнена и капризна, всичко започваше отначало.

Инге вървеше из елегантно обзаведените зали и попиваше музиката, разговорите, гледките и миризмите. Тя притежаваше богато въображение — фантазиите бяха единственото й убежище, — но поне „Британия“ отговаряше на надеждите й. Беше най-прекрасното нещо, което бе виждала в живота си. Тя спря пред огромното казино и се загледа към богатите и влиятелните, които залагаха или грациозно се носеха в разкошните си дрехи и накити. Подобни гледки й помагаха да забрави ада, който й се налагаше да понася по цял ден.

Инге се застоя на вратата още няколко минути. После се изправи и пое обратно. Часът бе късен, много късен, и трябваше да поспи — възрастната дама не й позволяваше следобедна дрямка или каквито и да било почивки. Но тя щеше да се върне тук утре вечер, изпивайки гледките с очи — гледки, даващи храна за сънища и фантазии, които на свой ред щяха да й помогнат да посрещне идващите дни. Мечти за времето, когато и тя щеше да може да пътува сред такъв лукс и елегантност, необременена от своята бедност или чуждата жестокост, когато щеше да има съпруг и цял гардероб с прекрасни дрехи. И независимо колко богата станеше, Инге винаги щеше да говори кротко с прислужниците и да се отнася с тях сърдечно, помнейки, че те също са човешки същества.