Колелото на мрака

9.

Черното лондонско такси се движеше по магистрала М3 със сто и четиридесет километра в час, задминавайки коли и камиони. В далечината тумбестата, със сметанов цвят кула на Уинчестърската катедрала, клечеше всред плетеница от сиви градски пейзажи.

На задната седалка Пендъргаст, седнал до Констанс, си погледна часовника.

— Трябва да сме на пристанището в Саутхемптън след петнадесет минути — каза той на шофьора.

— Невъзможно.

— Още петдесет паунда отгоре за вас.

— Парите няма да направят таксито да лети, сър — отвърна шофьорът.

Колата увеличи скоростта още и гумите изквичаха, когато преодоляха наклона към южното разклонение А335. Уинчестърските предградия бързо отстъпиха място на зеленината. Комптън, Шафорд и Отърбърн отминаха за миг.

— Дори и да успеем за кораба — каза Констанс, — как ще се качим на борда? Прочетох в „Льо Монд“ тази сутрин, че всички самостоятелни каюти са запазени от месеци. Наричат го най-търсения Първи воаяж след „Титаник“.

Пендъргаст потрепери.

— Доста неудачно сравнение. Като стана дума, вече съм осигурил за нас подходящи помещения. Апартамента „Тюдор“, мезонет, в задната част на кораба. Разполага с трета спалня, която ще можем да използваме като кабинет.

— Как успя да го направиш?

— Беше резервиран от господин и госпожа Протеро от Австралия. Бяха щастливи да сменят билетите си за един дори по-голям апартамент на „Британия“ за околосветско пътешествие през есента, срещу скромно парично предложение. — Пендъргаст си позволи най-кратката усмивка.

Таксито прелетя по разклона на шосе М27, след което започна да забавя, когато трафикът към Саутхемптън се увеличи драстично. Минаха през мрачна индустриална зона, после прелетяха край редиците от тухлени къщи на калкан, докато наближиха лабиринта от улици в стария градски център. Завиха наляво към „Марш Лейн“, после веднага надясно към „Търминъс Теръс“, голямата машина криволичеше и се провираше пъргаво през трафика. Страничните улици бяха претъпкани с хора, повечето от тях държаха камери. Отпред се носеха одобрителни викове и възгласи.

— Кажи ми, Констанс, кое от това, което откри, те накара да напуснеш манастира така прибързано?

— Казано накратко — тя понижи глас: — приех прощалната ти молба присърце. Направих проучвания.

Пендъргаст също понижи гласа си в отговор:

— И как се осъществява едно такова „разследване“ в тибетски манастир?

Констанс потисна една мрачна усмивка.

— Дръзко.

— Което ще рече?

— Отидох във вътрешния манастир и се изправих пред монасите.

— Разбирам.

— Това беше единственият начин. Но… твърде странно, те сякаш ме очакваха.

— Продължавай.

— Бяха изненадващо любезни.

— Наистина ли?

— Да, но не съм сигурна защо. Монасите във вътрешния манастир действително не знаят какво представлява предметът, нито пък кой го е създал — Лама Тубтън беше честен в това отношение. Донесъл го от Индия един светец, за да го съхраняват и пазят във високите Хималаи.

— И?

Констанс се поколеба.

— Това, което монасите не са ти казали е, че знаят целта на Агозиена.

— Която е?

— Както изглежда, той е инструмент за въздаване на мъст над света. За изчистване, казаха те.

— Намекнаха ли каква форма може да приеме това „отмъщение“, това „изчистване“?

— Нямаха представа.

— Кога трябва да се случи?

— Когато земята се задуши от егоизъм, алчност и зло.

— В такъв случай какво щастие, че светът няма от какво да се плаши — каза Пендъргаст. Гласът му беше натежал от ирония.

— Монахът, който проведе по-голямата част от разговора, каза, че те не възнамерявали да го пускат. Те били негови пазачи, които са там, за да предотвратят преждевременното му напускане.

Пендъргаст помисли малко.

— Както изглежда, някой от неговите братя може да е на друго мнение.

— Какво имаш предвид?

Пендъргаст се обърна към нея, сивите му очи блестяха.

— Бих допуснал, че някой от монасите е сметнал, че земята вече е назряла за момента да бъде изчистена. И е помогнал на Джордан Амброуз да открадне Агозиена — като в крайна сметка освободи силата му над света.

— Кое те кара да мислиш така?

— Съвсем ясно е. Агозиенът е бил изключително добре пазен. Прекарах повече от година в манастира и изобщо не бях разбрал за съществуването му. Как така един случаен посетител, алпинист, който не е отишъл дори да се обучава там, е успял да го намери и да го открадне? Това може да се случи само ако един или повече монаси са искали той да бъде откраднат. Лама Тубтън ми каза, че е сигурен, че никой от монасите не е имал при себе си предмета. Но това не означава, че монах не би могъл да помогне на външен човек да се сдобие с него.

— Но ако артефактът е толкова ужасен, колкото казват — що за човек е този, който би искал преднамерено да освободи силата му?

— Интересен въпрос. Когато върнем Агозиена в манастира, ще потърсим виновния монах и ще го попитаме директно. — Пендъргаст помисли за момент. — Странно, че монасите просто не са унищожили предмета. Че не са го изгорили.

— Това беше последният въпрос, който им зададох. Те изглеждаха много уплашени и казаха, че им било невъзможно да направят такова нещо.

— Интересно. Във всеки случай трябва да се захващаме за работа. Първата ни задача ще е да получим списък на пътниците, както и кога са се качили на борда.

— Мислиш, че убиецът е някой от пътниците?

— Напълно съм сигурен. Целият екипаж и обслужващият персонал е трябвало да бъдат на борда на кораба преди часа на смъртта на Амброуз. Струва ми се важно, че той се е дегизирал с онзи окървавен бинт, преди да отиде да се срещне с Амброуз.

— Защо? Бил се е дегизирал по този начин, за да не може да бъде проследен до престъплението.

— Съмнявам се, че е възнамерявал да извърши престъпление, когато е отишъл в хотела. Не, Констанс — убиецът се е дегизирал дори преди да знае какво предлага Амброуз, което навежда на мисълта, че е добре известна личност, която е искала да остане инкогнито.

Разговорът им рязко прекъсна, когато таксито спря на „Куин Док“. Пендъргаст излезе, последван от Констанс. Отляво се намираха митницата и сградата за заминаващи; отдясно — стълпотворение от случайни зрители и доброжелатели, оператори и представители на медиите. Всички развяваха британски знамена, хвърляха конфети и надаваха одобрителни възгласи. Отстрани свиреше група, отдавайки своето към общата врява.

А над всичко се извисяваше „Британия“. Тя караше да изглежда малък не само кеят, но и целият град, черният й корпус се издигаше към лъскава снежнобяла супер структура, повече от дванайсет палуби висока, цялата в прозорци и балкони, и блестящ махагон. Беше плавателен съд, по-дълъг и по-голям от всичко, което Констанс някога си беше представяла и корпусът му хвърляше в сянка цял квартал — „Платформ Роуд“, сградата на „Банана Уорф“ и пристанището за малки кораби „Оушън Вилидж“.

Но сянката се местеше. Сирените тръбяха. Пристанищните работници бяха спуснали корабните въжета и прибираха подемното съоръжение. Високо горе стотици хора стояха зад перилата му или на безбройните балкони, правеха снимки, хвърляха ленти и махаха за сбогом към тълпата. С едно последно, разтърсващо земята изсвирване на сирената си, „Британия“ бавно, тромаво и неумолимо започна да се отдалечава от кея.

— Много съжалявам, шефе — каза шофьорът. — Направих всичко възможно, но…

— Донеси чантите — прекъсна го Пендъргаст. След което енергично си проправи път през тълпата зяпачи към контролно-пропускателния пункт. Когато Констанс погледна, той тъкмо бе спрял на достатъчно разстояние, за да покаже значката си на полицията, след което се отдалечи отново, минавайки покрай бандата и операторите към една платформа със знаменца, на която стоеше плътна група официални лица и — предположи Констанс — корпоративни шефове на „Норд Стар“. Групата тъкмо бе започнала да се разпръсква; мъже в тъмни костюми си стискаха ръцете и слизаха от платформата.

Пендъргаст хукна през морето от по-низши чиновници, което обкръжаваше платформата и набеляза един мъж, който стоеше в центъра: представителен джентълмен с абаносов бастун и бял карамфил на гълъбовата си жилетка. Онези около него го поздравяваха и той бе явно изненадан и объркан, когато Пендъргаст се вмъкна в малката групичка неканен. Мъжът слуша Пендъргаст известно време с изписана върху лицето смесица от нетърпение и раздразнение. След това внезапно се намръщи и започна да клати бясно глава. Когато Пендъргаст продължи да говори настоятелно, мъжът се дръпна и взе да жестикулира, показвайки с пръст първо към кораба, после към Пендъргаст, а лицето му се обля в плътна червенина. Персоналът на охраната започна да се събира около тях и те се изгубиха от поглед.

Констанс чакаше до таксито, шофьорът беше застанал до нея. Той не си бе дал труда да разтоварва багажа им, което не я изненада; огромният корпус на „Британия“ продължаваше да се плъзга покрай кея бавно, но набирайки скорост. Нямаше да има никакви спирки до пристигането си в Ню Йорк след седем дни и седем нощи плаване.

Докато гледаше, корабната сирена изсвири пак. Отведнъж големи струи вода закипяха около носа. Констанс замръзна: изглеждаше така, сякаш съдът намаляваше скорост. Тя погледна по посока на Пендъргаст. Сега той отново се виждаше, стоеше до мъжа с карамфила, който говореше по клетъчния си телефон. Лицето на мъжа от червено бе станало мораво.

Констанс върна вниманието си към кораба. Не беше илюзия: носът на кораба беше обърнат и „Британия“ се плъзгаше назад към кея. Раздиращите ушите крясъци наоколо станаха неуверени, докато тълпите гледаха с нарастващо недоумение.

— Дявол да ме вземе — измърмори шофьорът. После отиде до багажника на колата, отвори капака и започна да вади чантите.

Пендъргаст направи знак на Констанс да го чака на пропускателния пункт. Тя си проправи път през жужащата тълпа, таксиметраджията я следваше. На самия кей работниците припряно разгръщаха отново долните портални кранове. Оркестърът се поколеба, след което смело поде.

Сирената изсвири пак, когато подвижният мост бе преместен срещу черните стени на кораба. Пендъргаст поведе Констанс през пропускателния пункт и двамата слязоха бързо на кея.

— Не е нужно да се бърза, Констанс — каза той, като взе ръката й и я накара да забави крачка. — Бихме могли да се насладим на момента — да караме най-големия в света океански лайнер да чака, това е… да не споменавам неговите повече от четири хиляди пасажери и екипаж.

— Как успя да го направиш? — попита тя, докато крачеха по мостика.

— Господин Елиът, главен директор на линия „Норд Стар“ е мой сърдечен познат.

— Така ли? — попита тя несигурно.

— Ами, дори и да не е бил преди десет минути, със сигурност сега вече е. Джентълменът и аз се запознахме наскоро и той сега е сърдечен — много сърдечен с мен.

— До такава степен, че да задържи отпътуването? Да накара кораба да се върне в пристанището?

— Когато му обясних колко голяма ще е ползата му, ако се съобрази с нас… и колко неизгодно ще е лично за него да не го направи — господин Елиът нямаше търпение да ни съдейства. — Пендъргаст погледна към кораба, после отново се усмихна. — Знаеш ли Констанс, предвид обстоятелствата, струва ми се, че това пътешествие ще е поносимо — може би дори приятно.