Конан пирата

Седма глава Жабоподобното същество

— Всемогъщи Кром! Живо е! — Конан извика изненадан. Някакво свръхестествено предчувствие ускори пулса му. Неприличният каменен идол наистина проявяваше някакво ужасно подобие на живот. Подутите крайници се раздвижиха и се протегнаха.

Втренчил очи върху жертвата си, идолът се наведе напред, катурна се върху края на олтара и от там с трясък се стовари върху каменния под, където лежаха блестящите скъпоценни камъни. Четирипръстите му предни крайници омекотиха падането. Без да спира, идолът тръгна към Конан с изненадващо бърза походка. Каменните му крайници тракаха и драскаха по плочите на пода. Беше голям като бик, а седемте светещи зелени очи бяха на височината на очите на кимериеца. Конан понечи да замахне със сабята си, но в ума му надделя по-разумно решение. От звука при движението на съществото се разбираше, че макар и оживяло, то все още е вкаменено. Сабята няма да помогне. Един силен удар просто ще я счупи и той ще потъне в зеещия търбух на чудовището. Преди устата без устни да може да го погълне, Конан се завъртя и изскочи на поляната. Сега нямаше нужда от предпазливост.

— Връщайте се на кораба! Бързо! — изрева той към пиратите.

Моряците, скрити в покрайнините на поляната видяха жабоподобното същество да излиза от храма. Нададоха изпълнени с изненада и със страх викове. Без да чакат повторна заповед те хукнаха да бягат. А чудовището от жив камък тичаше след тях с бързината на човек. Конан остана достатъчно дълго на едно място, за да е сигурен, че е привлякъл вниманието му върху себе си, после хукна в обратна посока, за да го привлече подир себе си.

— Какво е това? Девойка тук? В името на Ищар изненадите на този проклет остров са повече, отколкото съм предполагал!

Човешкият глас, макар и груб, говорещ аргосеански със странен акцент, събуди и успокои Чабела. Тя си пое дълбоко дъх и хвана ръката на така неочаквано появилата се пред нея висока фигура. Мъжът й помогна да се изправи и продължи да говори:

— Успокой се, момиче. Стреснах ли те? Не се бой, няма да ти сторя нищо лошо. Как попадна на това прокълнато от боговете място на края на света?

Когато първоначалната паника отмина Чабела видя, че мъжът, който я стресна беше як, рус гигант в окъсани моряшки дрехи. Не беше от грубияните на Зароно. Имаше вид на честен човек с бяла, почервеняла от слънцето кожа, с открити сини очи и неподстригани къдрици. „Северняк“ — реши тя, съдейки по цвета на кожата и косата.

— Зароно — задъхано отвърна Чабела. Гърдите й неспокойно се повдигаха от изтощение и уплаха. Тя се олюля и може би щеше да падне, ако червенокосият моряк не я беше хванал.

— Онази черна свиня ли? Значи се е хванал да краде млади момичета? Може да ме сметнете за грубиянин, но като го видя ще го заплюя като куче. Кълна се в рога на Хеймдал и сабята на Митра сега си в безопасност. Моят екипаж ще ти даде убежище, не се бой… Но какво става?

Когато трясъкът от чупене на клони започна да се приближава севернякът се обърна. Хвана дръжката на огромната си сабя. От листака изскочи една висока фигура и като ги видя, се спря. За нейна изненада Чабела позна мъжа.

— Капитан Конан! — извика тя.

Конан присви очи и се обърна към смелия рус мъж и чернокосото момиче зад него, чиято окъсана рокля едва покриваше привлекателното й тяло. Момичето му се стори смътно познато, но той нямаше време да се занимава с това.

— Бягайте, и двамата! — изрева Конан. — Чудовището от храма е подире ми! Тръгвайте! Ще говорим по-късно.

Силният трясък откъм гората придаде допълнителна сила на заповедите му.

Конан сграбчи китката на Чабела в огромната си лапа и я повлече по пътеката. Севернякът затича подир тях. За момент те сякаш бяха се откъснали от преследвача си. После, когато спряха, за да си поемат дъх, Конан попита непознатия:

— Няма ли хълм или скала на този проклет остров? Жабоподобното същество не би могло да се изкачи по него.

— В името на копието на Уоден, приятелю, хълм няма — отвърна задъханият мъж. — Няма място по-високо от това, с изключение на един нос на североизток. Там се издига една скала надвиснала над открито море. Но това няма да ни помогне. Наклонът там е малък и идолът ще може да се изкачи… Ето го, отново ни приближава!

— Покажи ни накъде се намира този нос — каза Конан. — Имам план.

Севернякът вдигна рамене и ги поведе през джунглата. Когато Чабела почна да залита Конан я взе на ръце. Закръгленото момиче не беше леко, но Конан я носеше без видимо усилие. Трясъкът от преследващото ги чудовище идваше все по-близо.

Един час по-късно, когато слънцето се спускаше към синия хоризонт, тримата изподраскани, окъсани и уморени до смърт достигнаха възвишението.

Носът беше триъгълен, изострен в горния си край като нос на кораб. Конан си спомни, че когато корабът му заобиколи северния край на острова на път за мястото, където сега е хвърлил котва, видя тези очертания.

Севернякът помогна на кимерийския си приятел в носенето на момичето. Рамо до рамо двамата се препъваха по джунглата и нагоре по склона. На половината разстояние до върха севернякът остави на земята Чабела и двамата смелчаци спряха, за да видят дали каменният дявол продължава да ги преследва.

Шумът от счупени дървета и разклащането на растителността показваше, че е по дирите им.

— В името на Кром и на Митра казвай какъв ти е планът? — подкани го задъхан червенокосият.

— Към върха — изръмжа Конан и тръгна напред. На самия връх той се наведе над ръба и погледна надолу. Сто стъпки под тях морето се блъскаше и пенеше в широк риф от паднали големи, черни камъни, чийто остри ръбове се подаваха над прибоя и блестяха мокри, когато вълните се оттегляха назад.

Чабела погледна назад и тихо изпищя, когато видя в края на джунглата тромавото тяло. Мачкайки папрати и клонки то излезе на открито. Седемте му очи гледаха едновременно тримата бегълци. Чудовището започна да се изкачва по склона като се катереше като човек с ръце и колене. — Сега ни спипа — каза севернякът.

— Още не е — отсече Конан. С няколко кратки фрази той обясни плана си.

През това време жабоподобното същество продължи да върви напред, седемте му очи блестяха от светлината на залязващото слънце. Когато наближи своите жертви, то промени вървежа си от бързо пълзене в жабешки скокове. Земята потръпваше, когато тази огромна каменна тежест се приземяваше. То идваше все по-близко. Устата без устни се отваряше в очакване.

Конан спря и вдигна няколко камъка.

— Сега! — извика той.

При тази дума Чабела се затича по ръба на скалата, а червенокосият в обратна посока край брега. Конан остана самичък срещу чудовището.

Когато двамата бегълци затичаха в противоположни посоки, жабоподобното животно спря да скача. Зелените му очи започнаха да се въртят, сякаш обмисляше накъде да тръгне.

— Хайде! — изрева Конан, хвърляйки един камък. Той остро изтрака върху носа на жабоподобното същество и отскочи назад. Последва втори камък, който иззвънтя върху едно от очите. Камъкът отскочи нагоре, но зеленият пламък в окото изгасна, сякаш ударът беше пукнал веществото, от което е направена очната ябълка. Преди Конан да успее да хвърли трети камък, съществото скочи върху него. То събра масивните си задни крайници за последен скок, с който щеше да го бутне долу върху скалите. Широката му уста зейна в очакване.

В мига, в който жабоподобното същество се отблъсна от земята и се издигна във въздуха, Конан се обърна и скочи от носа. Той се превъртя, изпъна се като стрела и полетя с главата надолу в най-големия вир. Докосна водата с протегнати ръце, изви се и мигом излезе на повърхността.

Горе на носа чудовището се приземи от последния си скок точно на мястото, където преди това бе стоял Конан. Предните му крака удариха ръба, от който се отрони и посипа водопад от камъчета и пръст. Предните крака се подхлъзнаха и инерцията на чудовището изпрати тлялото подир краката. За един миг чудовището остана да балансира върху края на скалата. После равновесието се наруши и с трясъка на разбиващ се камък то се плъзна надолу. За момент сякаш остана да виси във въздуха, бавно обръщайки се през глава. После се понесе надолу с все по-нарастваща скорост и със силен грохот се разби в подножието на носа.

Конан излезе от вира и прибра косата от очите си. Не беше попаднал точно в средата на вира. Беше докоснал една остра скала на дъното и скъсаните му дрехи разкриваха кървящ белег между ребрата и бедрото. Той пренебрегна болката и се зае да разглежда останките от жабоподобното същество.

Може би камъкът беше оживял с някаква магия, но сега лежеше неподвижен, разбит на стотици парчета, разпръснати между камъните в подножието на скалата. Той ги заразглежда внимателно и откри, че единият от камъните, сега част от рифа, е бил крака на съществото, а друг е представлявал главата. Останалите парчета така се бяха смесили с тези наоколо, сякаш са стояли там от векове.

Дращейки и скачайки от камък на камък Конан се придвижваше напред докато стигна до бряг достатъчно полегат, за да можа да се изкачи. Върна се на предишното място на носа, където го чакаха двамата му другари. Наведен над ръба червенокосият мъж разглеждаше останките от ужасното същество.

— В името на лапите на Неграл и вътрешностите на Мардък, приятелю, гледката е добра! Но сега, когато с общи сили се спасихме от опасността, време е да се запознаем. Аз съм Зигурд от Ванахайм, честен моряк, попаднал на този проклет бряг с екипажа си поради корабокрушение. А вие кои сте?

Конан гледаше Чабела.

— В името на Кром! — каза най-после той. — Ти не си ли Чабела? Дъщеря на Фердруго?

— Да — отговори девойката, — а ти си капитан Конан.

Тя беше произнесла името му и по-рано, когато я беше срещнал и бяха побягнали от жабоподобното и това признание се оказа ключ към нейната самоличност. Капитаните на корабите и принцесите не си разменяха любезности в кралския дворец на Зингара. Въпреки това, Конан често я беше виждал на паради и други церемонии.

Тъй като по-голяма част от плячката на корабите отиваше за короната на краля, Фердруго по задължение приемаше от време на време капитаните на своите капери в двореца. Дългите крака, огромните рамене и строгите безстрастни черти на едрия кимериец бяха оставили следа в ума на Чабела. Той я разпозна веднага, въпреки окъсаните й дрехи, разрошената коса и липсата на козметика върху дръзкото й, красиво лице.

— В името на всички богове, какво правиш тук, принцесо? — попита той.

— Принцеса! — извика ужасен Зигурд. Той погледна полуголата девойка, с която се беше отнесъл толкова грубо и към която се беше обръщал толкова фамилиарно. Червеното му лице стана като на рак. — В името на брадата на Имир и изпепеляващите огньове на Бал, Ваше височество, простете ми за моя език. Благородна дама, а аз я нарекох „Мома“… — Той коленичи, като хвърли ужасен поглед към Конан, който се усмихваше.

— Стани, капитан Зигурд — каза Чабела — и престани да мислиш за това. Тук дворцовата етикеция е толкова не на място, както кон на покрива на къща. Познаваш ли Конан, моя спасител?

— Конан… Конан — размишляваше Зигурд. — Кимериеца?

— Да — изсумтя Конан. — Чувал ли си за мен?

— Да, слушал съм истории в Тор… — Зигурд спря.

— В Торгейт ли щеше да кажеш? — попита Конан. — Мина ми през ума, че по нещо ми приличаш на човек, който е бил на островите Барача. На времето и аз бях от Братството, докато там не стана много горещо за мен. Сега съм капитан на „Уастрел“, кораб на служба при зингаранския двор. В приятелски отношения ли си със зингаранците?

— Да, в името на рибената опашка на Лир и чука на Тор! — отвърна ванриецът, стискайки ръка на Конан. — Но трябва да се погрижим нашите момчета да не се сбият. По-голямата част от моите са аргосианци, а твоите, предполагам, са повече зингаранци. Тъй като никой от нас не принадлежи към тези племена няма причина да допуснем старата вражда да ни завладее.

— Правилно — съгласи се Конан. — Как попадна тук?

— Край южния край на острова се натъкнахме на подводна скала и корабът се проби. Тогава се насочихме към брега и успяхме да спасим по-голяма част от имуществото на кораба и продоволствията, но капитанът ни се разболя и умря. Аз съм помощник-капитан, затова от един месец съм ръководител. Опитваме се да направим сал, с който да се доберем до континента.

— Знаеше ли за черния храм?

— О, да. С момчетата надзърнахме в него, но той така вонеше на зло, че го отбягвахме. — Сините очи на Зигурд се впериха на запад, където червеното кълбо на залязващото слънце докосваше синия хоризонт. — Можеш да ме считаш за грубиян, момиче, но от цялото това преследване в джунглата и борбата с чудовището страшно ожаднях. Хайде да отидем в моя лагер и да проверим дали ще можем да откраднем някоя капчица вино! Останало е съвсем малко, но според мен, днес ние имаме право да се почерпим.